Jump to content
Ани

1924_09_01 Съзнателниятъ животъ като забава

Recommended Posts

"Разумния животъ", обяснения и упѫтвания отъ Учителя, прѣзъ Септември, 1924 г.,

първо издание: Печатница „Малджиевъ“, Русе, 1924
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

 Съзнателниятъ животъ като забава

 

Тази вечерь ви повикахъ на една забава – тъй я наричамъ азъ.

 

Животътъ има своитѣ сериозни страни само когато е грѣшенъ. Човѣкътъ е сериозенъ, когато животътъ му е грѣшенъ, когато има да дава, когато има несъгласие въ убежденията му, когато живѣе въ раздори. Когато хората сѫ праведни, животътъ е наслаждение. Слѣдователно ние трѣбва да прѣвърнемъ сериозния животъ въ една забава. Отъ това гледище всичкиятъ материаленъ свѣтъ е една забава за висшитѣ духове. Тѣ по нѣкой пѫть гледатъ какъ живѣятъ хората на Земята, защото туй, което хората правятъ на Земята – това е едно забавление, за Невидимия свѣтъ то не е толкова сериозно. Отъ наше гледище, отъ гледището на нашия грѣшенъ животъ, на живота на несгодитѣ, ние живѣемъ единъ сериозенъ животъ, но отъ гледището на онѣзи напрѣднали сѫщества животътъ е една забава. Слѣдователно не всекога трѣбва да бѫдете сериозни. Сериозни трѣбва да бѫдете, когато изправяте вашитѣ погрѣшки, но щомъ изправите погрѣшкитѣ си, прѣвърнете живота си въ забава! Сериозния животъ азъ уподобявамъ на живота, който човѣкъ прѣкарва нощно врѣме: сѣди самъ въ тъмнината, нѣма съ кого да приказва, размишлява какво да прави. А животътъ на забавата е сборъ на души, които се събиратъ въ общение и живeятъ въ Божествената Любовь, Мѫдрость, Истина, Правда и въ онази висша Доброта. И всички се радватъ, че има забава. Когато настане периодътъ на забавата, Господъ прощава грѣховетѣ на всички хора.

 

Разбира се, азъ употрѣбявамъ думата забава въ нейния най-чистъ смисълъ. Подъ забава не разбирамъ да ви забавлявамъ като нѣкой шутъ, не разбирамъ да ви забавлявамъ и като нѣкой актьоръ, но подразбирамъ една приятна музикална забава, на която нѣкой поетъ, музикантъ или художникъ може да изнесе онѣзи хубави пѣсни и картини отъ Природата. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме свикнали да изнасяме само лошитѣ работи отъ живота. Вие още не сте се научили да гледате красивото въ хората. Какво нѣщо бихте видѣли въ съврѣменния човѣкъ, въ  всички съврѣменни животински царства, въ  всички растения и камъни, ако бихте знаели какъ да гледате на тѣхъ! Природата има двѣ лица. Едното лице на Природата е толкова страшно, че човѣкъ за него трѣбва да бѫде слѣпъ. Ако бихте видѣли това лице, бихте се уплашили. Единъ български свѣщеникъ ми разправяше, че въ младинитѣ си единъ пѫть сънувалъ слѣдния сънь: срещнало го едно голѣмо куче и го нагълтало, но послѣ го извадило отъ устата си. Събудилъ се на сутриньта и заболѣлъ. Цѣли три мѣсеца лежалъ боленъ. Сега често съ погрѣшкитѣ, които правимъ въ живота си, даваме поводъ на такива кучета да ни поглъщатъ и, като излѣземъ отъ устата имъ, три мѣсеца боледуваме и казваме: „Животътъ нѣма смисълъ.” Това е само привидно така. Това безсмислие не е отъ Бога. Ние сами правимъ живота си неприятенъ, безсмисленъ.

 

И тъй, едното лице на Природата е много неприятно, много страшно, а другото й лице е много красиво. Тя го е скрила, защото още работи върху него. Въ Природата има живи работници, които изработватъ едно живо лице за човѣшката душа. Тѣ го ваятъ сега, та като влѣзе човѣкътъ въ новата фаза на своето развитие, въ новата форма, която никой не познава, то да бѫде готово. Това сѫ най-красивитѣ тѣла, които човѣкъ може да си прѣдстави. Ще видитѣ, че у животнитѣ космитѣ сѫ едно срѣдство за забулване на онѣзи художници, които сѫ работили въ тѣхъ сегашното човѣшко лице. У сегашния човѣкъ тия висши художници сѫ сѫщо тъй добрѣ маскирани и работятъ новото лице. Така постѫпва всеки художникъ. Рисува той своята картина и я забулва съ платно. Докато не я свърши, той не вдига платното. Нѣкой пѫть се вдигне за малко врѣме завѣсата отъ нашето лице, открие се туй умно лице и вие казвате: „Е, какво ангелско лице!” Открие се за малко и бързо пакъ се закрие. Затуй по нѣкой пѫть се виждате толкова красиви! Тогава казвате: „Азъ не съмъ знаелъ, че съмъ толкова красивъ!” Това не е една илюзия, това е една дѣйствителна картина, къмъ която постоянно ни подканватъ. Подканватъ ни къмъ тази велика забава, която Богъ приготовлява. Понеже тѣзи велики художници постоянно работятъ у насъ, то отъ наша страна се изисква поне да имъ съдѣйстваме, да не разваляме тѣхното изкуство. Ако не можемъ да направимъ друго, то поне да не разхвърляме боитѣ, четкитѣ имъ, да не цапаме платното имъ, да не се упражняваме върху него, а да се радваме, че за насъ се приготовлява нѣщо велико. И като се вдигне единъ день туй платно и се открие картината, ще видитѣ, че се е работило нѣщо велико, нѣщо живо, което осмисля живота.

 

Много често азъ ви забавлявамъ съ извѣстни символи, показвамъ ви извѣстни грѣшки и вие казвате: „Е, все погрѣшки, погрѣшки, все за тѣхъ чуваме!” Кой е кривъ за това? Когато дойде въ гимназията единъ учитель да прѣподава български езикъ и почне да шари тетрадкитѣ ви, той кривъ ли е? Има извѣстни правила, извѣстни закони въ българския езикъ, които му диктуватъ: „Ще спазвашъ тия правила и всека буква ще бѫде на мѣстото си.” Нѣкой ученикъ понѣкога не спазва тѣзи правила, тури една буква вмѣсто друга. Какво ще прави учительтъ? – Той си има червено мастило, ще го вземе и ще нашари тетрадката. Този ученикъ не е доволенъ, че учительтъ му е нашарилъ толкова много тетрадката. Туй не е добро за личнитѣ чувства на ученика. Нѣкой другарь му казва: „Дай да видимъ тетрадката ти!” – „Нѣма защо.” И набързо я затваря.

 

Та нѣкои отъ васъ сѫ съ нашарени тетрадки. Нѣма нищо: професорътъ ви учи и трѣбва да му благодарите. Това е забавление. Той не казва, че това е лошо, но казва на ученика: „Слушай, ще пишешъ спорѣдъ правилата. Тукъ се пише ъ, тукъ се пише ь, а тукъ се пише ѣ. Ако учишъ английски, съвсемъ други правила ще знаешъ; ако учишъ еврейски езикъ, тамъ отъ дѣсно на лѣво ще пишешъ; като дойдешъ до китайския езикъ, тамъ пъкъ нито отъ лѣво къмъ дѣсно, нито отъ дѣсно къмъ лѣво, ами отъ горѣ на долу ще пишешъ. Всеки езикъ има свой начинъ на писане. Това е забавление. Най-голѣмото забавление иматъ китайцитѣ – тѣ иматъ четиридесетъ хиляди знаци за писане. Ако нѣкой китаецъ научи тия четиридесетъ хиляди знака въ китайската азбука, той минава за ученъ човѣкъ.

 

Слѣдователно въ Природата великитѣ сѫщества сѫ създали своя азбука, която ние трѣбва да изучаваме. Напримѣръ вземете слѣдния символъ. Ако отидете сутринь на изгрѣвъ Слънце, най-първо ще забѣлѣжите една малка свѣтлинка, която постепенно се усилва, усилва, докато изгрѣе Слънцето. Щомъ изгрѣе, туй, хубавото нѣщо, изчезва, картината се измѣня. Питамъ: какво иска да ни каже Природата съ пукването на зората до изгрѣването на Слънцето? Какво иска да ни каже отъ изгрѣването на Слънцето до залѣзването? Въ тия моменти на Природата има два символа. Въ първия моментъ, отъ пукването на зората до изгрѣването на Слънцето, Природата ни учи върху двата велики закона – на Мѫдростьта и Истината. Този моментъ отнима два часа. Въ него промѣните сѫ рѣзки. Слѣдъ като изгрѣе Слънцето обаче Природата ни учи на друго. Тя ни учи на закона на топлината, т. е. на закона на Любовьта. Въ този моментъ нѣма толкова рѣзки промѣни въ картинитѣ, но има промѣни въ температурата. Най-напрѣдъ не е толкова топло, но послѣ става все по-топло и по-топло, докато стане много горещо. Значи и въ живота е сѫщото нѣщо. Човѣкъ въ утробата на майка си, въ утробата на Природата двата часа учи Мѫдростьта и Истината, а прѣзъ останалото врѣме отъ деня учи Любовьта. Тъй че по-голѣмата часть отъ нашия животъ е употрѣбена за изучване на топлината и на промѣните, които ставатъ съ нея.

 

И тъй, когато вашиятъ животъ е на изгрѣвъ, ще вземете първия символъ. Като отивате всека сутринь на изгрѣвъ, ще иматѣ въ ума си картината, идеята за изгрѣващото Слънце. И когато погледна пукването на зората, азъ ще се въодушевя, душата ми ще се изпълни съ онѣзи принципи на Мѫдрость и Истина, а слѣдъ като изгрѣе Слънцето, ще кажа: настана часътъ на Божествената Любовь! И тогава цѣлъ день ще трѣбва да изучавамъ промѣните, които ставатъ въ Любовьта. Това е хубавото въ Природата!

 

Нѣкой пѫть твоята любовь се усилва повѣче, а нѣкой пѫть отслабва и ти казвашъ: „Любовьта се усилва и отслабва.” – Не, ти още не любишъ. Ние само се учимъ на изкуството да любимъ. Засега само Богъ люби. Казва се въ Писанието: „Богъ е Любовь.” Значи намъ не сѫ дали още това изкуство – да любимъ. Слѣдователно, когато дойдемъ въ Бога, тогава ще знаемъ какво нѣщо е Любовь! Когато Богъ ви учи на туй изкуство, всички ангели слѣдятъ съ любопитство, съ  страхопочитание какво върши Той съ тия малки сѫщества. Тѣ се чудятъ, като виждатъ, че Богъ слиза отъ трона си, за да ги учи на Любовь. Само Богъ знае изкуството на Любовьта и само Той може да ни го прѣдаде, но за да възприемемъ туй изкуство, трѣбва да бѫдемъ готови. Въ какво сѣди готовностьта? Ами че малко нѣщо ли е този, великиятъ Богъ на Любовьта, да обърне погледа си къмъ тебе и ти да можешъ да го възприемешъ? Ако вашето сърдце може да трепне отъ погледа на единъ вашъ приятель, когото обичате, то не трѣбва ли сърдцето ви да трепне отъ погледа на Този, който ви е далъ живота и всички блага въ него? А туй, че имате страдания – това сѫ само промѣни на хоризонта ви. Когато изгрѣе Слънцето, колкото и да е ясно на хоризонта, все ставатъ промѣни: дойде прахъ, заоблачава се, явяватъ се дъждъ, снѣгъ, бури, и послѣ отново изгрѣва Слънцето. Тѣзи промѣни ставатъ постоянно въ Природата, но сѫщиятъ законъ е и въ живота.

 

Слѣдователно отъ това гледище животътъ е забавление, но за кои? – За праведнитѣ. Азъ говоря за тѣхъ, не говоря за грѣшницитѣ. Тѣхъ ги нѣма тукъ. Ние изпратихме всички грѣшници на хаджилъкъ. Дадохме имъ по единъ билетъ и имъ казахме: „Хайде сега на пѫть! Тази вечерь нѣма да смущавате ученицитѣ, защото ние ще имаме забавление, а вие сте много сериозни – не можемъ да се разправяме, не можемъ да се разбираме съ васъ.” Тогава защо да не благодарите на Бога за тази забава, за всички промѣни, които ставатъ въ живота ви? Какво лошо има въ това, че вашиятъ хоризонтъ се е заоблачилъ, че има прахъ, бури, облаци, това-онова? Че растенията разбиратъ и цѣнятъ тия промѣни много повече отъ васъ! Като се заоблачи, тѣ се отварятъ, шушнатъ си, радватъ се. Вие, разумнитѣ дѣца, избѣгвате отъ това заоблачаване, скривате се. Защо? Защото още не сте научили великия, красивия езикъ на Бога. Ние, съврѣменнитѣ хора, така сме изопачили своя умъ, че не виждаме красивото. Ние виждаме красота само въ онѣзи нѣща, които всѫщностъ нѣматъ красота. Дойде напримѣръ нѣкой при мене, иска да го обичамъ. За да го обичамъ, за да се прояви Любовьта ми къмъ него, трѣбва да намѣря онова, красивото въ него. Не мога да го обичамъ заради неговото знание. Ние не обичаме хората за това, че много знаятъ. Не, принципътъ, или онова начало, което сближава хората, не е нито тѣхниятъ умъ, нито тѣхното сърдце, нито тѣхната воля, а е тѣхната душа. Това е хубавото, това е красивото въ Природата и въ живота, понеже всеки единъ човѣкъ, всека една душа е една необходимость за тебе въ твоето проявление. Какъвъ е законътъ? – Ако всички души не се събератъ на едно мѣсто, нито една душа не може да се прояви. Значи ако животътъ е забавление, за всички трѣбва да е забавление. Ако е радость, за всички трѣбва да е радость.

 

Сега отъ туй гледище, когато Небето се забавлява, забавлява се и адътъ. И въ ада има музика, развлѣчения – не мислете, че е толкова страшно. Тамъ има страшни нѣща, но има и хубави работи, има и забавления. Кога? – Когато горѣ има забавления, и въ ада има забавления. Когато горѣ работятъ сериозно, и въ ада работятъ сериозно. Еднитѣ работятъ по единъ начинъ, другитѣ работятъ по другъ начинъ. Напримѣръ една сестра художничка ми разправяше слѣдния случай. Нарисувала единъ день една картина, погледнала я – доволна била отъ нея. По едно врѣме отишла да си гледа работата изъ кѫщи и въ този моментъ нейната малка дъщеря взема четката и боитѣ и, както наблюдавала другъ пѫть майка си, взема да рисува по платното. Забавление си прави тя. Питамъ: направила ли е нѣщо лошо дъщерята? Не, тя прѣподава на майка си слѣдния урокъ: „Мамо, ти, слѣдъ като нарисувашъ хубавата картина, ще я дигнешъ по-високо, за да не мога да я достигна. Щомъ не си я дигнала по-високо, и азъ ще рисувамъ, и азъ ще покажа своето изкуство.” И Господъ е направилъ така. Той е вдигналъ хубавитѣ нѣща толкова високо, че като ги гледаме, да казваме: „Е, да съмъ тамъ сега!” Когато не ни се даватъ нѣкои нѣща, то не е, защото не искатъ да ни ги дадатъ, но други актьори играятъ на сцената, други се забавляватъ – нашиятъ редъ още не е дошълъ. Докато дойде нашиятъ редъ, ние трѣбва да седимъ като публика и да гледаме.

 

По нѣкой пѫть вие казвате: „Защо хората страдатъ толкова много?” Какво нѣщо е страданието? – Страданието е едно отъ най-приятнитѣ чувствания. Когато човѣкъ страда, идватъ му най-хубавитѣ мисли. Може да кажемъ, че страданията сѫ създали у хората най-хубавитѣ идеи, най-приятнитѣ импулси, най-приятнитѣ стремежи. И ако ви попитатъ искатѣ ли страдания, ще кажете: „А, да не ни дава Господъ страдания!” Ами какво да ви даде? Че страданието е най-великото благо за човѣка! Страданията всѣкога прѣдшестватъ забавата. Ами че когато правитѣ едно угощение тукъ, на Земята, създавате си едно забавление, но и вашитѣ кокошки сѫщо иматъ забавление. Вие ги изваждате отъ курника и имъ казватѣ: „Виждаме, че вашето жилище не е толкова хигиенично, съжаляваме ви, че сте живѣли толкова врѣме въ него, но ние ще ви извадимъ оттукъ и ще ви приемемъ на гости въ нашитѣ кѫщи, ще ви покажемъ какъ се забавляваме.” Кокошкитѣ започватъ да крѣкатъ, да кукуригатъ, да кудкудякатъ. Вие ги сготвяте на едно хубаво ядене, започвате да имъ пѣете, а тѣ мълчатъ. Питамъ: когато душата на една кокошка или на единъ пѣтелъ излѣзе, какво мислятъ тѣ? Тѣ влизатъ въ забавлението, т. е. тѣ влизатъ въ  връзка съ човѣшкитѣ души. Тази кокошка нищо не е изгубила. За една кокошка е привилегия да я изѣде единъ човѣкъ. Азъ не казвамъ, че човѣкъ я изяжда, но той я приема на гости, макаръ че тя минава прѣзъ огънь. По сѫщия начинъ и вие ще минете прѣзъ огънь, щомъ искате да влѣзете въ Духовния свѣтъ. И като ви извадятъ отъ вашия курникъ, пакъ ще има кудкудякане. Павелъ, като разбралъ този, великия законъ на Живота, казва: „Гдѣ ти е сега, смърте, жилото?” Защото, когато Божествената Любовь слѣзе, за да даде животъ, смъртьта и всички нещастия и страдания се поглъщатъ. Единъ день всички тия ваши страдания, които сте минали, ще бѫдатъ перли, украшения върху вашитѣ дрехи, и ще кажете: „Много се радваме, че минахме прѣзъ този пѫть и научихме такива цѣнни уроци.” И дѣйствително, забавата е необходима. Едно нѣщо е необходимо въ забавата: ти трѣбва да забравишъ себе си, да забравишъ животинското, нисшето азъ. Напримѣръ, като седна нѣкѫдѣ, азъ не трѣбва да мисля, че вие ме наблюдавате, а трѣбва да бѫда съвършено тихъ и спокоенъ и да си мисля съвсемъ друго нѣщо. Така трѣбва да е и съ всеки единъ отъ васъ: да си мисли спокойно, да не се наблюдава и да счита, че всичко наоколо му е въ редъ и порѣдъкъ. Туй е едно отъ качествата на забавата. Щомъ има наблюдение, знаете ли на какво мяза това? – То е, като че си въ нѣкой затворъ. Дойде стражарьтъ и ти прѣглежда всичко. Той гледа дали букаитѣ сѫ на мѣсто, бърка въ джобоветѣ ти, търси това-онова и т. н. Послѣ дойде другъ нѣкой, прѣгледа ти дрехитѣ, яката. Казвамъ: това е въ затвора, но ти въ забавлението ще бѫдешъ естественъ. Въ всека забава човѣкъ е красивъ. Самъ по себе си той ще си тури онова облѣкло, въ което той импонира на другитѣ. И тогава, като погледнемъ този човѣкъ въ цѣлото му лице, ще видимъ онова, другото лице, въ което Богъ се проявява. И тогава трѣбва да бѫдемъ като дѣцата: съвършено естествени и свободни, да забравимъ неволи и страдания. Всички ще имаме свободенъ билетъ да отидемъ до Слънцето и ще бѫдемъ радостни. Нѣкои ще кажатъ: „Тѣзи дѣца сѫ нетрезви.” Питамъ: кое е трезвеното положение? (Учителя прави сериозни, строги изражения на лицето си.) Питамъ: тази сериозность какво означава? Каква идея се крие задъ нея? (Учителя прави по-весело изражение на лицето си.) Задъ тази идея сега какво се крие? Отъ тия двѣ пози коя е по-хубава? – Ако искашъ да сплашишъ нѣкой прѣстѫпникъ, ще заемешъ първата поза, ако пъкъ искашъ да развеселишъ приятеля си, ще заемешъ втората поза. Казвамъ: всички войници, всички стражари сѫ все сериозни – вдигнатъ пушката и вървятъ. Защо? – Има опасность.

 

Но има и едно трето положение, трета поза. Тя е тази, че въ  всѣко едно свое движение човѣкъ трѣбва да издава онова, великото, приятното въ живота. Той трѣбва да бѫде като единъ изворъ. Прѣдставете си, че единъ изворъ мисли като мене. Кое е най-приятното за извора? Като извира, този изворъ трѣбва да има кѫдѣ да протича. Това е най-приятното за извора. Слѣдователно, ако ми дадатъ условия въ живота, моятъ животъ трѣбва да има мѣсто кѫдѣ да протича, да минава прѣзъ всички растения и да имъ оставя своето благо. Дѣто минавамъ, азъ ще се запознавамъ съ всички цвѣтя, трѣви, съ всички растения, мушички, комарчета – ще скачамъ, а тѣ ще приематъ моята радость. Това не е ли забавление? Едного ще блъсна, другиго ще закача, трети ща напръскамъ, съ четвърти ще се посмѣя. Какво по-хубаво отъ това? Всеки изворъ не прави ли тъй? Ами прѣдставете си, че тази вода не вдига шумъ, тече тихо и спокойно, и видишъ, не мине много врѣме, отгорѣ се покрие съ жабунякъ, развие се неприятна миризма – това хубаво ли е? Питамъ: кое е по-хубаво – този изворъ съ течаща вода или този ограниченъ басейнъ съ  застоялата вода? Сега нашето тѣло въ единия случай може да мяза на единъ течащъ изворъ, а въ другия случай може да мяза на единъ басейнъ съ  застояла вода – и ние ставаме кисели, недоволни.

 

И тъй, коя е идеята въ забавлението? Ще станешъ сутринь, ще кажешъ: „Господъ е дошълъ въ закона на забавлението, азъ трѣбва да науча онзи великъ законъ на смирението.” Въ забавлението всички сѫ пъргави, подвижни. Тамъ не се позволява никаква лѣность. Споредъ него трѣбва да схванешъ какво трѣбва да направишъ въ дадения моментъ.

 

Прѣдставете си сега, че вие сте въ туй общество на забавата. Какви щѣхте да бѫдете? Ако ви кажа сега да се смѣете, ще ме питате: „Защо трѣбва да се смѣемъ?” Питамъ: ами защо трѣбва да бѫдемъ сериозни? Казвате: „Е, животътъ е сериозенъ.” – Не, животътъ е Любовь, а сериозностьта е нѣщо случайно вѫтрѣ въ живота. Любовниятъ, осмислениятъ, поетическиятъ животъ е красивиятъ животъ. Това е хубавото. И когато срѣщнешъ единъ човѣкъ, на когото душата е отворена, ти не можешъ до го забравишъ никога. Ще кажешъ: „Отличенъ човѣкъ е този!” Този човѣкъ е единъ чистъ изворъ. Каква погрѣшка можешъ да му намѣришъ? Не е ли хубаво да бѫде човѣкъ единъ такъвъ изворъ, та който дойде при него, да се почувства успокоенъ, да забрави скръбьта си?

 

Друго едно правило за ученика е слѣдното: на забавление не се позволява да отивашъ съ  скѫсани дрехи! Ще се измиешъ чисто, ще се облѣчешъ съ най-хубавитѣ си дрехи, които имашъ, и така ще отидешъ. Като се приближавашъ при този великъ изворъ на живота, трѣбва да си прѣмененъ и да се радвашъ на туй велико благо, което той ти дава. И Писанието, като прѣдвижда този законъ на забавата, казва: „Ще дойде врѣме, когато хората нѣма да се страхуватъ единъ отъ другъ, но всеки ще сѣди на забавата подъ своята смоковница.”

 

И тъй, на мнозина отъ васъ е потрѣбна забавата. Забавата е законъ на подмладяване. Човѣкъ, който не се забавлява, не може да се подмлади. Напримѣръ ти седишъ, гледашъ какъ се забавляватъ дѣцата, казвашъ: „Детински работи!” – Не, забавляватъ се дѣцата. Даже и Господъ има извѣстни часове, прѣзъ които се забавлява съ хората, и слѣдъ това пакъ се заеме за своята работа. Не можемъ ли и ние по сѫщия законъ да направимъ това нѣщо? – Можемъ. Гледашъ, нѣкой твой приятель рисува нѣщо. Ти се поусмихнешъ, кажешъ, че е отлично, но вземешъ четката и цапашъ по платното: „Чакай, не се рисува така!” – коригирашъ го. Ако искашъ да го поправишъ, може, но не го коригирай на платното, а вземи една жива гарга и му кажи: „Хайде, азъ ще я държа, а ти ще рисувашъ.” Ще я обръщашъ на една, на друга страна, и като я нарисува приятельтъ ти, ще му кажешъ: „Както виждашъ – и ти рисува, и азъ рисувахъ. Азъ държахъ гаргата, а ти я рисува.”

 

Сега васъ може да ви шокира думата гарга. Тя е турска дума. Какво значи на български езикъ думата гарга, врана? Откѫдѣ произлиза тя? – Отъ думата черна. Значи тази е погрѣшката на враната, че е черна. Защо е черна? – Едно врѣме сестрата на тази врана умрѣла. Тя тѫжела за сестра си и си турила черна дреха. Слѣдъ врѣме, когато сестра й възкръсне, и враната ще стане бѣла, ще си тури бѣли дрехи. Тъй щото, ако човѣкъ се почерни – умрѣлъ е нѣкой; ако е съ бѣли дрехи, значи сестра му е възкръснала. Слѣдователно за душата сѫ потрѣбни вътрѣшни промѣни. Сериозностьта вкоравява живота. Въ сериозния животъ прѣобладаватъ тѣзи сили, които изчерпватъ соковетѣ, влагата отъ живота, и затова у човѣка започватъ да се втвърдяватъ нервитѣ, мускулитѣ, костьта става по-твърда и въ него се заражда единъ вѫтрѣшенъ мързелъ. Въ младия човѣкъ, който слуша Божия гласъ и се забавлява, има едно вѫтрѣшно разширение и обмѣната става правилно. Затова всеки единъ отъ васъ трѣбва да има едно забавление, но забавлението го дава само Любовьта.

 

Безъ Любовь забавление не може да има. Когато направимъ туй забавление, всички се усѣщаме свободни. Въ забавата всеки трѣбва да е доволенъ отъ своето поведение, а не да усѣща вѫтрѣшно една натегната атмосфера. Едно отъ качествата на забавата е, че въ нея винаги има разширение. Ние въ забавата не мислимъ за формата на нѣщата, а оценяваме настоящия моментъ. Ние не критикуваме защо Господъ е слѣзълъ, но се радваме на онзи моментъ, въ който Господъ е слѣзълъ. Това е Любовь. Единственото сѫщество, което може да ни даде радость, да ни осмисли живота, това е Богъ. И дѣйствително, всѣки день, колкото и да сте заети съ работата, все ще дойде извѣстенъ моментъ – сутринь, на обѣдъ или вечерь, когато ще почувствате много голѣма радость. Но понеже нашиятъ умъ е заетъ съ толкова велики работи, то тѣзи красиви нѣща, които Богъ ни дава, оставатъ незабѣлязани, и ние се пробуждаме, когато всички тия нѣща сѫ минали. Ние се занимаваме съ това, какво ще стане съ Европа, какво ще стане съ България, какво ще стане съ дъщеритѣ ни, съ  синоветѣ ни, а изгубваме тѣзи красиви моменти, които Богъ ни дава. Въ туй тѣло, което имаме, Богъ е вложилъ всичко най-красиво. Въ туй, малкото тѣло, виждаме всичкитѣ блага на миналото и бѫдещето, а за по-далечното бѫдеще Богъ ще ни даде ново тѣло, въ което ще влѣе туй, новото благо. Това тѣло сега се формира. За всеки едного се приготовлява едно ново, красиво тѣло, въ което той ще се забавлява.

 

Та нужно е вече да напуснемъ онази мрачна философия на живота. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, ако искате да си служитѣ съ добрата страна на Евангелието. Той се отнася до единъ човѣкъ, голѣмъ пияница, който цѣли двадесетъ години пилъ, водилъ разпуснатъ животъ. Разпръсналъ дѣцата си, уморилъ жена си, изгубилъ всичкото си състояние и останалъ съвсемъ самъ въ най-голѣмо отчаяние, при което рѣшилъ да се самоубие. Ималъ само единъ левъ въ джоба си и рѣшилъ да купи съ него едно Евангелие. Купилъ си и прочелъ: „Богъ е Любовь!” „Е – казва си той, – всичко раздадохъ и изгубихъ за любовьта. Намѣрихъ най-послѣ Този, когото обичахъ, и затова мога да направя нѣщо хубаво за Него.” Отива въ кръчмата да се забавлява. Казва на кръчмаря: „Дай ми една чаша вино!” Поглежда виното и казва тихо на онзи свой другарь вѫтрѣ: „Слушай, цѣли двадесетъ години тѣ черпихъ, но сега ще тѣ науча на единъ новъ законъ” – и отстранява чашата, не пие. Обръща се къмъ кръчмаря: „Я дай една чаша най-бистра, чиста вода.“ Слага чашата прѣдъ себе си. Онзи отвътрѣ казва: „Винце!” Човѣкътъ вдига чашата съ водата и пие. Онзи пакъ казва: „Винце!” –„Е, сега моята воля ще бѫде. Азъ намѣрихъ Бога, когото обичахъ. Той ме научи на това.” Отива на другия день, на третия, на четвъртия, на петия, на десетия день въ кръчмата и си зарѫчва чаша вино и чаша вода, но водата пие. Най-послѣ казва: „А, имамъ воля!”

 

Така и вие можете да побѣдите единъ свой лошъ навикъ. Какъ не! Ами че то е едно забавление. Ако иматѣ единъ такъвъ навикъ, сѣднете въ кръчмата, вземете чаша съ винце и чаша съ вода. Това е воля! Казвамъ: добъръ е онзи човѣкъ, който може да прояви своята доброта при най-неблагоприятнитѣ условия въ живота. Онзи, който може да прояви своята доброта при благоприятни условия, това е много естествено. Слѣдователно, макаръ и при неблагоприятни условия, ще кажешъ: „Господи, азъ мога да направя нѣщо заради Тебе!” И отъ това гледище тази Любовь трѣбва да се разшири, да бѫде Любовь къмъ всички, да блика навсѣкѫдѣ: да бѫдемъ еднакво разположени къмъ всички, безъ пристрастие. И като погледнемъ нѣкого, да му пожелаемъ всичкото добро тъй, както Богъ желае това. Да забравимъ всичкитѣ му погрѣшки тъй, както Богъ забравя, защото Любовьта като дойде, никога не вижда погрѣшкитѣ. Прѣдъ Божията Любовь грѣховетѣ и недѫзитѣ на хората изчезватъ като прахъ и димъ и отъ този Божественъ огънь остава само онова – чистото, възвишеното и благородното у човѣка.

 

Сега дойде нѣкой духъ, внуши ти нѣкоя мисъль, каже ти: „Отъ тебе човѣкъ не може да стане.” Ами че какъ нѣма да стане отъ мене човѣкъ? Азъ вече съмъ станалъ човѣкъ. Тури една запетая слѣдъ частичката не. Кажи така: „Отъ тебе човѣкъ не, може да стане?” Отдѣли противоположното, понеже въ  всѣка една отрицателна мисъль има една положителна страна. Онзи, който ти внушава, че отъ тебе човѣкъ не може да стане, той има положителна мисъль, че отъ тебе лошъ човѣкъ може да стане. Щомъ може да стане отъ тебе лошъ човѣкъ, и добъръ човѣкъ може да стане. Употрѣби дѣятелностьта си – добъръ човѣкъ да станешъ. Който може да бѫде сериозенъ, може да бѫде и веселъ, да се смѣе. Самиятъ животъ на Земята обаче, отъ единия край до другия, е само забавление. За въ бѫдеще това ще учитѣ. Ще гледате не само на външната, но и на вѫтрѣшната страна на живота. Ще бѫде смѣшно напримѣръ, ако азъ туря на лицето си една страшна маска и вие се плашите отъ тази маска, а подъ маската се смѣя. Не гледайте на тази маска, гледайте какво има подъ нея! Или може да туря на лицето си една много весела маска, а подъ нея да има нѣщо много сериозно. Не е маската, която дава смисълъ на нѣщата, а какво се крие задъ маската. Това, което се крие задъ маската, то е човѣшката душа.

 

И тъй, тази вечерь искамъ да ви оставя слѣдната мисъль: най-великото нѣщо въ свѣта е, че Богъ всѣкога слиза, за да ни прѣдаде правилото на Любовьта, т. е. не на самата Любовь, но на промѣните на Любовьта. Както измѣрваме съ термометъръ температурата на врѣмето, така измѣрваме съ термометъръ и температурата на Любовьта. Да изучава човѣкъ температурата на Любовьта, това е отлично нѣщо! Подъ температурата на Любовьта растатъ всички растения. Запитвамъ ви слѣдното: има ли растение въ свѣта, което може да расте безъ свѣтлина и безъ топлина? – Нѣма. Има ли изворъ въ свѣта, който да извира и да се втича въ рѣкитѣ безъ свѣтлина и топлина? – Нѣма. Ставали ли сѫ въ свѣта бури и гръмотевици безъ свѣтлина и безъ топлина? – Не. За всички тия нѣща сѫ потрѣбни свѣтлина и топлина. Всички хубави кристали, всички скѫпоцѣнни камъни, всички диаманти сѫ станали подъ силата на свѣтлината и топлината. Всички животни сѫ станали подъ силата на свѣтлината и топлината. И ние, хората – сѫщо. Слѣдователно по сѫщия този законъ нашитѣ души сѫ се сформирали: подъ влиянието на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость и Божията Истина. Това сѫ три Велики Духове, които работятъ за създаването на човѣка. Тѣ наричатъ човѣка възлюбления синъ на Бога. Въ тия Велики Духове има необикновена хубость и красота! Вие ще кажете: „Ами ангелитѣ какви сѫ?” Когато човѣкъ придобие тази хубава, красива форма, душитѣ на хората и на ангелитѣ ще се съединятъ и ще образуватъ едно цѣло. Когато се съединятъ душитѣ имъ, Богъ ще влѣзе да живѣе въ тѣхъ и тѣ ще се радватъ на безсмъртие. За това нѣщо ние се приготовляваме. Новото учение носи една велика задача, а не тази дребнава работа, съ която се занимавате. Прѣдъ насъ сѣди една велика задача на безсмъртието: да наслѣдимъ Небето, да се срещнемъ съ онѣзи велики души, за които се приготовляваме – но за това всеки единъ човѣкъ трѣбва да даде нѣщо отъ себе си и нѣщо да приеме. Нѣкой пѫть казвате: „Човѣкъ трѣбва да работи за себе си.” Да, но като работи за себе си, като се съсрѣдоточава въ себе си, човѣкъ трѣбва да се разширява, да включва въ себе си туй широко Себе, и понеже ние живѣемъ въ Бога, и въ насъ да живѣятъ всички. Като включимъ Бога, да включимъ и всички други сѫщества въ насъ. Това значи да обичаме нѣкого, да му желаемъ доброто. Това значи да желаемъ доброто на всички, да обичаме Бога. И ако изпълните всичко това, всичкитѣ мѫчнотии, всички недѫзи, които иматѣ, за които става въпросъ: че нѣкому обущата сѫ скѫсани, нѣкому – шапката, че нѣкой ялъ само хлѣбецъ – всичко туй за една седмица ще се разрѣши. Когато изгрѣе Божествената Любовь и дойде тази топлина, ние сме готови да раздѣлимъ своя залъкъ съ онзи, когото обичаме. Щомъ нѣмаме любовь, скриваме залъка въ джоба си. Дойде ли Любовьта, усмихваме се и казваме: „Братко, хайде и двамата да се забавляваме.”

 

На изкуството да обичаме самъ Богъ ни учи и въ този смисълъ само дѣцата могатъ да направятъ това. Въ туй отношение искамъ да бѫдете като дѣцата, защото само дѣцата се забавляватъ. Не мислете, че сте стари. Хвърлете тѣзи бради! Дяволътъ, като завидѣлъ на хората, турилъ имъ бради, за да ги маскира, но и задъ тѣхъ тѣ пакъ се виждатъ. Азъ искамъ да бѫдете въ душитѣ си като дѣцата: млади, бодри и вѣсели. Забравете вашитѣ тѫги! Като си лѣгате, кажете: „Утрѣ, като изгрѣе Слънцето, Господъ ще дойде, ще Го посрещна.” И като си лѣгашъ, пакъ да бѫдешъ радостенъ, но не само външно, а да усѣщашъ, че отъ тебе излиза топлина и всички да кажатъ за тебе: „Бихъ желалъ този човѣкъ да дойде още единъ пѫть.” Всички трѣбва да бѫдете като единъ изворъ, който извира, като единъ цветец, отъ който лъха приятенъ мирисъ. Такъвъ трѣбва да бѫде нашиятъ животъ. Туй е забавлението, за което говори Христосъ: „И пакъ ще ви видя, вие ще се зарадвате и радостьта ви никой нѣма да отнеме.” Забава е това! Това е хубавото, това е великото!

 

Тази вечерь азъ ви говоря за много прости нѣща. Нѣма да туряте никаква философия въ тѣхъ. Ама какъ да ги разбираме? Човѣкъ трѣбва да се усѣща веселъ, радостенъ, готовъ да даде всичко. Да сте пълни и радостни, да не ви виждамъ вече начумерени, сериозни. Онѣзи, които ви прѣчиха, сега ги нѣма, пратихме ги на екскурзия, а когато се върнатъ, азъ ще ви кажа. Тази вечерь, утрѣ, другиденъ, до една седмица нѣма да ги има, не се бойте, затова до една недѣля може да се забавляватѣ, колкото искате. Слѣдъ това тѣ пакъ ще се върнатъ, не може безъ тѣхъ. Ще ги посрѣщнете добрѣ, ще имъ се поусмихнете – и тѣ не могатъ безъ васъ.

 

Сега става една промѣна въ ума ви и силитѣ въ Природата действатъ благоприятно. Затуй въ нашитѣ събрания трѣбва да има рѣзки промѣни отъ едно състояние въ друго. Ние ще минемъ прѣзъ всичкитѣ положения: ще имаме философски, сериозни и вѣсели събрания. Туй събрание, което имаме сега, е първо по рода си. Въ тази забава се научихме на слѣдното нѣщо: всѣка сутринь Богъ слиза, за да ни научи на изкуството на Любовьта. Той помилва всекиго и казва: „Искамъ да слушате.” И си заминава. Той знае, че ще се търкаляме на земята, че ще падаме и ставаме – и най-послѣ ще станемъ гладки като нѣкой бисеръ и ще кажемъ: „Много хубаво нѣщо сме сега.” Нали сте виждали какъ нѣкое камъче се търкаля, търкаля, докато най-послѣ съвършено се оглади. Всичкитѣ неприятни нѣща ще изчезнатъ и ще остане онова – хубавото, красивото отъ живота.

 

Онзи день ви казахъ, че най-важното нѣщо за човѣка е да люби, а не да бѫде любимъ. Въ ученика сѫщо най-важното нѣщо е това. Любовьта може да дойде чрѣзъ туй отваряне на душата.

 

Сега, като отворите Евангелието, въ него има дадени много правила, но простата човѣшка душа трѣбва да бѫде свободна, трѣбва да имаме за моралъ туй, което ще даде възможность да се прояви Любовьта. Както живѣятъ въ Невидимия свѣтъ, тъй ще живѣемъ и ние.

 

Бесѣда, държана на 1 септември, понедѣлникъ, 19.30 ч.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×