Jump to content

1931_06_26 Красивитѣ линии


Ани

Recommended Posts

От "Методи за самовъзпитание"
21 Лекции отъ Учителя на Младежкия окултенъ класъ, 10-та година, т.II, (1930 г. - 1931 г.)
Първо издание, София, 1941 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Красивитѣ линии

Т. м.

Ще прочета нѣколко стиха отъ пета глава отъ I. Послание къмъ Солунянитѣ: „Но търсете всѣкога доброто единъ на другъ и на всичкитѣ.“ (— 15 ст.).

„Винаги се радвайте.“ (—16 ст.).

„Непрестанно се молете.“ (— 17 ст.).

„За всичко благодарете, защото това е волята Божия за васъ въ Христа Исуса.“ (— 18 ст.).

„Духа не угасяйте.“ (— 19 ст.).

Кое е най-мощното въ човѣка, проявенъ въ материалния свѣтъ? Ще кажете, че най-мощното въ човѣка е мисъльта му. Обаче, мисъльта е нѣщо невидимо. Какъ може тогава невидимото да бѫде мощно? Мощното въ свѣта е въ проявеното, което човѣкъ вижда съ очитѣ си, чува съ ушитѣ си, вкусва съ езика си, възприема съ носа си и усѣща съ кожата и съ пръститѣ си. Че, наистина, мощното е въ това, което възприемаме чрезъ сѣтивата си, човѣкъ се увѣрява, когато изгуби сѣтивата си. Тогава той разбира, колко е немощенъ. Страшно е, когато човѣкъ изгуби едно отъ сѣтивата си. Ако езикътъ му се повреди и не може да възприема вкуса на хранитѣ, той се чувствува отдалеченъ отъ материалния свѣтъ. Такова е положението му, когато изгуби кое и да е отъ своитѣ сѣтива.

И тъй, благодарение на прекѫсване на връзката си съ разумната природа, въ нѣкои отношения човѣкъ се е отчуждилъ отъ нея и не може да възприема и оценява нейнитѣ красоти. Той се е лишилъ отъ възможностьта да чувствува лъхането на пролѣтния зефиръ, свежестьта на планинската вода, красотата на утринния слънчевъ лѫчъ. Красотата на природата се заключава въ малкитѣ, а не въ голѣмитѣ нѣща. Малкитѣ нѣща проникватъ въ човѣка и го обновяватъ. Не може ли човѣкъ да възприеме и оцени малкитѣ нѣща и да минатъ голѣмитѣ презъ него, тѣ изтичатъ навънъ, и той пакъ остава сухъ. Такъвъ човѣкъ е подобенъ на камъкъ: колкото и да се мокри и полива съ вода, все сухъ и твърдъ си остава. Значи, сухиятъ остава завинаги твърдъ; твърдиятъ пъкъ се отличава съ неплодородие, т. е. той остава безплоденъ. Безплодниятъ е нещастенъ, а нещастниятъ всѣкога се мѫчи.

Какво представя мѫчението? Кой човѣкъ се мѫчи? — Който носи самаръ на гърба си. Щомъ има самаръ, непремѣнно нѣкой ще го възседне, за да го носи. Не е лесно да носишъ човѣкъ на гърба си. Възседне ли те, ти непремѣнно ще се мѫчишъ. — Защо? — Лишавашъ се отъ свободата, отъ възможностьта да възприемашъ благата на живота по естественъ начинъ. Днесъ хората страдатъ, мѫчатъ се, защото не могатъ да намѣрятъ щастието. Много естествено! Тѣ не могатъ да го намѣрятъ, защото го търсятъ вънъ отъ това, което всѣки моментъ получаватъ. Търсете щастието въ всичко, което получавате. Щастието зависи отъ разбирането на човѣка. Нѣкой търси щастието си въ книгитѣ, но и тамъ не го намира. Той чете нѣкоя книга, въ която се говори за силата, чрезъ която човѣкъ твори, създава, и придобива нѣщата. Докато чете книгата, той се въодушевява, радва се. Обаче, щомъ я свърши, вижда, че въ нея нѣма сила, джобоветѣ му сѫ праздни. Той трѣбва да знае, че силата не е въ книгата, а въ самия него. Достатъчно е да обича работата си и да я прилага съ любовь, за да се прояви и силата, която е вложена въ него. Когато болниятъ чете за силата, трѣбва да повѣрва въ нея и да направи известно усилие, да я прояви. Безъ разумно усилие нѣма успѣхъ. — Ама ще се огъна! — И безъ огъване нѣма успѣхъ.

Законътъ на огъването сѫществува въ всички свѣтове. Ако въ центъра на една металическа пружина поставите нѣкаква тежесть, пружината ще се огъне. Махнете ли тежестьта, пружината се изправя, заема естественото си положение. Огъването на пружината става на физическия свѣтъ. Обаче, сѫщото нѣщо става и въ умствения, и въ чувствения свѣтъ. Запримѣръ, една мисъль се проектира въ пространството. Първоначално мисъльта върви праволинейно, но щомъ срещне известно препятствие, тя се огъва. Сѫщото става и съ чувството. Значи, огъватъ се и мислитѣ, и чувствата, и постѫпкитѣ. Огъва се даже и характерътъ на човѣка. Всичко, което сѫществува и се проявява, е изложено на огъване. Не се огъва само непроявеното и това, което не сѫществува. — Ама азъ не искамъ да се огъвамъ. — Щомъ не искашъ да се огъвашъ, не трѣбва да се проявявашъ. Щомъ не се проявявашъ, все едно, че не сѫществувашъ. Невъзможно е човѣкъ да се прояви и да не изпита нѣкаква тежесть. Колкото малка и да е тежестьта, все ще предизвика известно огъване.

И тъй, каквато посока и да вземате въ живота си, каквото и да работите, все ще се огънете. Малко или много, ще се промѣните. Всѣка промѣна подразбира огъване, а огъването е резултатъ на известно влияние. Дали одушевенъ предметъ ви влияе, или неодушевенъ, не е важно; важно е, че задъ всѣко влияние се крие разумна сила, разумно сѫщество. Виждате единъ човѣкъ, но задъ него се крие нѣщо невидимо. Виждате една планина, едно море, една рѣка, но задъ тѣхъ се крие нѣщо невидимо, което ви влияе. Значи, влиянието, което иде отъ предметитѣ, не е въ самитѣ тѣхъ, т. е. не е въ тѣхната форма, но задъ формата имъ. Вие говорите съ човѣка, пипате го, но виждате, че разумното, съ което влизате въ контактъ, не е въ неговата форма. Кажете ли, че разумностьта е въ човѣка, явява се въпросътъ, на кое мѣсто, именно, е тя. Това е задача, къмъ разрешаването на която се стреми всѣки човѣкъ. Има нѣщо въ човѣка, което го одухотворява, но какво е то и кѫде е, никой не знае. Едни учени предполагатъ, че е самиятъ мозъкъ, други казватъ, че е сърдцето и т. н. Важно е, че като заминава за другия свѣтъ, човѣкъ взима съ себе си разумното, което го е одухотворявало. Въ него се крие всичкото му богатство. Безъ него той нѣма никаква цена нито на небето, нито на земята.

Това сѫ хипотези и теории, които единъ день, въ далечното бѫдеще, ще се разкриятъ на човѣка. Разрешаването имъ днесъ е невъзможно, обаче, човѣкъ се стимулира отъ този въпросъ, иска да проникне въ своята сѫщина. Днесъ едно е важно за човѣка: да оцени живота и всичко, което му е дадено като пособие въ живота. Той има тѣло, съ много външни и вѫтрешни органи — пособия за работа и за подържане на неговия животъ. Като погледне рѫката си, човѣкъ я свързва съ работата, която върши чрезъ нея: работи, пише, помага. Погледне крака си, сѫщо го свързва съ службата, която върши: движи се отъ едно мѣсто на друго, посещава планини, гори, поля, радва се на красотата на природата. Какво се ползува човѣкъ отъ доброто си желание, ако не може да го реализира? Представете си, че душата му има желание да направи едно добро дѣло, а краката му сѫ болни, слаби, не може да се движи. — Защо душата дава нѣкакво нареждане, а човѣкъ не може да го извърши? — Защото е изгубилъ връзката си съ своята душа. Тя е изгубила мѣстото си. Дойде ли до това положение, човѣкъ става вече немощенъ, нѣма духъ, сила, потикъ. Той се намира въ положението на кукла, т. е. има форма, но безъ съдържание. За да не изпада въ това положение, човѣкъ трѣбва да държи връзката си съ душата. Мостъ, посрѣдникъ или връзка между душата и самия човѣкъ е вѣрата въ Бога. Изгуби ли вѣрата си, човѣкъ губи и равновесието си. Щомъ запази вѣрата си, човѣкъ приготвя пѫть за идване на любовьта въ него.

Следователно, за да бѫде здравъ да се проявява, да расте и да се развива, човѣкъ трѣбва да бѫде свързанъ съ душата си, а тя — съ любовьта, съ Първата Причина на нѣщата. Нѣма ли тази връзка, той всичко ще изгуби и ще се намѣри въ положението на умрѣлия, който иска да се прояви, но не може. — Защо? — Тѣло нѣма. Колкото и да се сили човѣкъ да покаже, че не е умрѣлъ, не може — нѣма физически органи, чрезъ които да се прояви. Близкитѣ на умрѣлия го погребватъ. Че живѣе духовно, съ друго, невидимо за тѣхъ тѣло, тѣ не виждатъ това. Ще поплачатъ за него и ще го заровятъ. За да не изпадне въ положението на умрѣлия, когото заравятъ въ земята, още докато е въ тѣлото си, докато е свързанъ съ душата си, човѣкъ трѣбва да има вѣра и любовь къмъ Бога. — Ама какъ ще се убедимъ въ това, че умрѣлитѣ сѫ живи? — Много начини има, но човѣкъ трѣбва да бѫде готовъ да влѣзе въ общение съ своитѣ близки, които сѫ заминали за онзи свѣтъ. Какъ ще докажете, че захарьта е сладка, ако не я опитате на вкусъ? Колкото и да ви се доказва, че е сладка, ако вкусътъ не вземе участие, всички доказателства оставатъ напраздно. Като знаете свойствата на чистата вода и турите после една-две бучки захарь въ нея, вие веднага се убеждавате, че захарьта е сладка. За да се убедите въ сѫществуването на нѣкои нѣща, въ помощь ви идатъ мѫчнотиитѣ и страданията. Чрезъ тѣхъ човѣкъ придобива опитности и знания, които пъкъ усилватъ вѣрата му. Когато страда, човѣкъ постепенно влиза въ реалностьта на живота. Докато не страда, той е извънъ реалностьта, но сѫщевременно и вънъ отъ радоститѣ. Радоститѣ и благата идатъ следъ страданията. На физическия свѣтъ страданията предшествуватъ радоститѣ. Като знаете това, не очаквайте радости преди страдания. Който очаква първо радости въ живота, той не разбира закона. За онзи, който не разбира този законъ, лесно е да каже, че еди-кой си човѣкъ свършилъ университетъ, че еди-кой си открилъ нѣщо или далъ нѣкакъвъ концертъ. Той вижда, че хората се радватъ, но какво е било преди радостьта, не знае. Той не подозира, презъ какви мѫчнотии и страдания е миналъ ученикътъ, докато свърши гимназия. Той не знае, какъвъ трудъ, какви усилия е положилъ младежътъ, за да свърши университетъ и да стане ученъ. Колко пѫти е пропадалъ учениятъ, докато придобие знанието, докато стане виденъ професоръ. Радва се човѣкъ на знанието, на успѣхитѣ си, на придобитата любовь, но радостьта му иде като резултатъ на нѣщо. Тя е плодъ, завързалъ и узрѣлъ на дървото на живота, което е расло при мѫчнотии, при бури и вѣтрове.

Той щото, ще знаете, че огъването е неизбѣженъ процесъ. Рѫката се огъва, а понѣкога се проточва. И огъването и проточването ѝ носятъ благословение. Когато огъвашъ рѫката си, за да спасишъ давещия, това е благословение. Ти правишъ добро на този човѣкъ. Когато проточишъ рѫката си, ти пакъ можешъ да помогнешъ на човѣка. Сѫщевременно, огъването и проточването на рѫката могатъ да произведатъ лоши резултати. Когато цигуларьтъ обтѣга струнитѣ си, той има предъ видъ да изкара нѣщо хубаво отъ тѣхъ. Следъ това той поставя пръститѣ си на струнитѣ, огъва ги, прави различни скѫсявания на разстоянията, удължава ги и съ това произвежда чисти, хармонични тонове. Който го слуша да свири, казва: Добъръ цигуларь е този човѣкъ. Цѣлъ виртуозъ! Въ това отношение всѣки може да бѫде виртуозъ, да свири на своята цигулка — тѣлото си. За тази цель той трѣбва да знае законитѣ на своя умъ, на своето сърдце и на своето тѣло, да знае, какъ да огъва и проточва силитѣ, които действуватъ въ тѣхъ.

Като ученици, една отъ задачитѣ ви е да бѫдете господари на тѣлото си, да свирите на него правилно. Запримѣръ, съ едно нехармонично движение човѣкъ може да изпадне въ голѣмо неразположение на духа. И обратно: съ едно хармонично движение той може да придобие голѣмо разположение на духа. Красивитѣ линии въ природата внасятъ голѣмо разположение въ човѣка. Достатъчно е да видите единъ увисналъ, узрѣлъ плодъ, красиво огъналъ клона, на който се намира, за да се разположите добре. Това огъване на клона действува приятно на окото. Колкото по-добре е узрѣлъ плодътъ, толкова по-красива е линията на огъването. Стремете се къмъ красиви движения, къмъ красиви линии, които се отразяватъ здравословно върху човѣка. Като изучавате красивитѣ линии и движения, вие се свързвате съ духовния свѣтъ, съ мисъльта и чувствата на духовни сѫщества. Нѣмате ли връзка съ духовни сѫщества, вие не можете да живѣете духовно. — Защо? — Едно дърво само не може да подържа огъня. Много дървета, съединени въ едно, даватъ сила на огъня. Много поточета, събрани на едно мѣсто, образуватъ рѣка. Следователно, за да бѫдешъ добъръ, да мислишъ право, разумни сѫщества трѣбва да бѫдатъ свързани съ тебе, да крепятъ твоята мисъль, доброта и разумность. Като не разбирашъ този законъ, ти искашъ да бѫдешъ добъръ, разуменъ, безъ да мислишъ за Бога. Не, ще си кажешъ: Понеже Богъ е благъ, мѫдъръ и светъ, и азъ искамъ да бѫда като Него, да проявя своята доброта и светость. Доброто е вложено въ човѣка, той трѣбва само да го прояви. Разумностьта е вложена въ цѣлата вселена, въ всичко живо. Щомъ е така, и ти можешъ да бѫдешъ разуменъ. Другъ е въпросътъ, ако човѣкъ се отдѣли отъ Бога, отъ разумностьта въ живота. Той има право да казва, че иска да бѫде добъръ, разуменъ, светъ. Но, колкото и да говори по това, нищо нѣма да придобие. Въ края на краищата, той казва, че е нещастенъ. Въ какво се заключава нещастието му? Нека опише, какво нѣщо е нещастието, каква форма и какъвъ цвѣтъ има то. Когато бактериологътъ говори за бактериитѣ, колкото и да сѫ малки, той ги туря подъ микроскопъ, изследва ги и ги описва точно. Защо човѣкъ говори за нещастието, ако не го опише? — Значи, нѣма нещастия въ свѣта, но има дисхармонични прояви, на които резултатитѣ сѫ лоши. За да не изпадате въ дисхармонични прояви, пазете връзката си съ възвишения и разуменъ свѣтъ.

Сегашнитѣ хора се нуждаятъ отъ нови, прави разбирания за живота. Това може да постигне човѣкъ, само когато използува всички положения въ науката за развиване на своя умъ. Наука, която не може да изправи мисъльта на човѣка, не е истинска. Каквато наука и да изучава, човѣкъ трѣбва да я прилага не само въ физическия животъ, но и въ умствения и сърдечния. Виждате, че инженеръ строи мостъ отъ единия до другия край на рѣката. Казвате, че това може да направи само инженерътъ. Споредъ мене, всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде инженеръ за себе си и щомъ се намѣри предъ нѣкаква мѫчнотия, веднага да си построи мостъ отъ единия брѣгъ на своя умъ до другия. Когато се натъкне на противоречие въ чувствата си, и колата му престане да работи, той самъ трѣбва да си помогне. — Какъ ще си помогне? — Ще извика своя вѫтрешенъ коларь, ще го накара да поправи колата му. Щомъ се изправи колата, работитѣ се нареждатъ добре. Съ една дума казано: човѣкъ трѣбва да има вѫтрешно отношение къмъ знанието, да се ползува отъ него не само за задоволяване на своитѣ физически нужди, но да задоволява своитѣ умствени и сърдечни нужди, да решава противоречията на ума и на сърдцето си.

Единъ виденъ американски проповѣдникъ излиза на амвона да проповѣдва. Той започва да развива темата си, говори въодушевено, увлича слушателитѣ си. По едно време въ салона влиза една дама съ черни очила, богато облѣчена, накичена съ украшения, и погледнала къмъ проповѣдника. Въ сѫщия моментъ мисъльта му се прекѫснала. Той престаналъ да говори. Взелъ чаша вода, пилъ малко отъ нея и, тъкмо се готвѣлъ да каже на слушателитѣ си, че не се чувствува добре, вратата се отворила и въ салона влѣзълъ единъ беденъ, скромно облѣченъ човѣкъ. Проповѣдникътъ погледналъ къмъ него, и мисъльта му моментално се възстановила.

Всѣки човѣкъ може да изпадне въ положението на проповѣдника, да забрави проповѣдьта си, но всѣки човѣкъ може да действува върху близкитѣ си, или както дамата съ чернитѣ очила, или както бедниятъ и скроменъ човѣкъ. Отъ кои хора трѣбва да бѫдете вие? Първо, човѣкъ трѣбва да бѫде господарь на своята мисъль, на своето знание, никой да не е въ състояние да прекѫсва мисъльта му и да отнеме неговата проповѣдь. Но ако това се случи съ нѣкого, бѫдете като бедния и скроменъ човѣкъ, чийто спокоенъ погледъ е въ сила да възстанови мисъльта на човѣка. Не бивайте като богатата дама, съ чернитѣ очила и украшенията, която съ единъ погледъ може да внесе дисхармония въ човѣшкия умъ и да прекѫсне мисъльта му.

Като ученици, стремете се да проявявате доброто въ себе си, т. е. да бѫдете отъ ония хора, които могатъ да възстановятъ прекѫснатата мисъль на човѣка. Бѫдете приятели на своитѣ ближни, да имъ помагате въ живота, да ги спасите отъ отчаянието, въ което могатъ да изпаднатъ. Истинскиятъ приятель иде точно на време да ви спаси, да ви помогне. Той знае и по какъвъ начинъ да помага. Нѣма по-голѣмо благо за човѣка отъ това, да има приятель въ свѣта. Днесъ всички хора, както и цѣлото човѣчество, се нуждаятъ отъ приятели. Много мисли и чувства иматъ характера на истинския приятель. Тъкмо въ моментъ на голѣмо отчаяние и обезсърдчаване, една мисъль или едно чувство се приближава къмъ човѣка, тихо му пошепва нѣщо на ухото, и състоянието му се измѣня. Тѣзи мисли и чувства наричаме Божествени. Стремете се къмъ Божественото, което единствено е въ състояние да тласне напредъ човѣшкото развитие. Докато постигне своя идеалъ, човѣкъ минава презъ мѫчнотии и несгоди, но това не трѣбва да го отчайва. Тѣ сѫ временни. Когато желѣзарьтъ туря желѣзото въ огъня и го нагрѣва, това състояние е временно. Следъ като го тури два-три пѫти въ огъня, той ще го извади и ще го тури на наковалнята, ще го удари нѣколко пѫти, докато му даде желанната форма. Тъй щото, не се страхувайте отъ мѫчнотии и страдания, които оформяватъ човѣка. Тѣ му даватъ посока и цель въ живота. Преди да е минало презъ огъня и наковалнята, парчето желѣзо нѣмало никаква цель и предназначение. Следъ мѫчнотиитѣ и страданията, то приема вече известна форма и разбира предназначението си въ живота.

Първата задача на човѣка е да оформи нѣщата, да даде форма на своитѣ мисли и чувства. Следъ това трѣбва да вложи въ тѣхъ съдържание. И най-после — да ги осмисли. И това не е достатъчно. Следъ като мислитѣ иматъ форма и съдържание, отъ голѣмо значение е начинътъ, по който се изнасятъ и произнасятъ.

Представете си, че сте написали думата „Сила.“ Сама по себе си, тя има форма, съдържание и смисълъ. Важно е, какъ ще я произнесете. Може така да я произнесете, че да не произведе никакъвъ ефектъ, а можете и така да я изговорите, че да разтърси небето и да произведе гърмотевици, свѣткавици и дъждъ. И следъ това може така да изговорите думитѣ „сила жива,“ че дъждътъ и гърмотевицитѣ да престанатъ, небето да се проясни, и слънцето да изгрѣе. Значи, всѣка дума има основенъ тонъ. Попаднете ли въ нейния тонъ, тя произвежда известенъ резултатъ. Сѫщевременно, думитѣ въ речьта трѣбва да се нареждатъ по известенъ законъ, че една дума да предизвиква друга. Това наричаме законъ на асоциацията. Ако човѣкъ забрави нѣкаква дума, по асоциация, той може да я възстанови въ паметьта си. Този законъ сѫществува и въ музиката. Ако попадне въ този законъ, човѣкъ може да произвежда тоноветѣ единъ следъ другъ. Прекѫсне ли връзката между тоноветѣ или между думитѣ, човѣкъ се намира подъ влиянието на обратния законъ — законъ на дисоциация или разединяване.

Стремете се къмъ основния тонъ на нѣщата. Попаднете ли въ основния тонъ, всичко върви добре. Каквато наука и да изучавате, намѣрете първо основния ѝ тонъ. Задачата на ученитѣ се свежда, именно, къмъ това, да намѣрятъ основния тонъ на всѣки отрасълъ отъ науката. Постигнатъ ли това, тѣ могатъ да произведатъ голѣмъ превратъ въ човѣшкия животъ. Основниятъ тонъ се опредѣля отъ новата мисъль. Когато новата мисъль проникне въ мозъка на човѣка, той започва да преустройва главата, лицето, тѣлото си и става новъ човѣкъ. Невъзможно е новото вино да се налива въ стари мѣхове. Когато умътъ работи, и сърдцето трѣбва да работи, да се преустрои. Свѣтътъ се нуждае отъ нови хора, съ нови мисли и чувства. Това сѫ хората, въ които е запаленъ свещениятъ огънь.

И тъй, задачата на разумния човѣкъ е да работи и съ ума, и съ сърдцето си, да преустрои главата си, да организира силитѣ на мозъка и на сърдцето си, за да бѫде готовъ за възприемане на новитѣ мисли, които идатъ отъ възвишения свѣтъ. Нова глава, ново лице, ново сърдце трѣбва да има човѣкъ. Богъ казва: „Ще отнема каменното му сърдце и ще му дамъ ново сърдце“. Казано е още въ Писанието: „Глава на Твоето Слово е Истината“. Словото представя разумния човѣкъ. Следователно, когато Истината стане глава на Словото, тогава ще дойде щастието, тогава ще се въдвори Царството Божие на земята.

Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината.

Въ истината е скритъ животътъ.

*

42. Лекция отъ Учителя, държана на

26. юний, 1931 г. София. — Изгрѣвъ.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...