Jump to content

1929_08_30 Служене, почить и обичь


Ани

Recommended Posts

От "Служене, почить и обичь"
24 лекции отъ Учителя на Младежкия окултенъ класъ, 9-та година, т.I, (1929 г. - 1930 г.)
Първо издание, София, 1940 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание
 

Служене, почить и обичь

Размишление върху служенето.

Тема за следния пѫть: „Отношение между положителнитѣ и отрицателни сили въ природата“.

Какъвъ е положителниятъ смисълъ на думитѣ „това, което трѣбва да бѫде“? Запримѣръ, какво разбирате, ако нѣкой ви запита, какво трѣбва да бѫде детето, което се е родило? На този въпросъ можете да отговорите следното: Детето, което се ражда, първо трѣбва да отговаря на известна форма като човѣкъ. Второ, то трѣбва да носи такова съдържание въ себе си, което да отговаря на неговата форма. Значи, всѣко нѣщо трѣбва да отговаря на своята форма. Ако ви предложатъ две монети — златна и медна, коя отъ тѣхъ бихте предпочели? Който разбира цената на металитѣ, ще предпочете златната. Защо? Защото съдържанието ѝ е по-ценно. Въ този смисълъ, човѣшкиятъ организъмъ е цененъ дотолкова, доколкото има животъ въ себе си. Всѣки се радва на новороденото дете, защото носи животъ въ себе си. Щомъ умре, човѣкъ губи цената си като организъмъ, защото животътъ го напусналъ. Значи, съдържанието на човѣшкия организъмъ е животътъ; съдържанието на живота е здравето, а здравето се обуславя отъ хармоничното съчетание между елементитѣ и силитѣ, които действуватъ въ човѣшкия организъмъ.

Сега, да се върнемъ къмъ смисъла на думитѣ „това, което трѣбва да бѫде“. Какво трѣбва да бѫде човѣкъ? Първо, човѣкъ трѣбва да бѫде форма, която, за да се развива правилно, трѣбва да има отношение къмъ природата. Наистина, човѣкъ има три важни отношения къмъ природата: съ стомаха си той има отношение къмъ физическитѣ сили на природата; съ бѣлия дробъ той има отношение къмъ духовнитѣ сили на природата; съ мозъка си той има отношение къмъ умственитѣ сили на природата. Освенъ тия три важни отношения къмъ природата, човѣкъ има и второстепенни отношения, които наричаме отношения на човѣка къмъ живитѣ сили на природата.

И тъй, чрезъ мозъка си човѣкъ опредѣля изобщо отношенията си къмъ природата; чрезъ дробоветѣ си той уравновесява тия отношения, а чрезъ стомаха си той ги реализира. Първата проява на човѣка въ физическия свѣтъ е желанието му да яде. Значи, първо се проявява стомахътъ. За да се нахрани, той започва да мисли, да търси начинъ да си достави храната. Като достави храната си, чрезъ устата си той я изпраща въ стомаха, дето се превръща въ кашица. Отъ стомаха храната отива въ дробоветѣ, а оттамъ — въ мозъка — динамото на човѣка, дето се набавя изразходваната енергия. Оттукъ виждаме, че стомашната, дихателната и мозъчната системи играятъ важна роля въ подържане живота на човѣка. Ако една отъ тия системи не функционира правилно, цѣлиятъ организъмъ страда. Ако човѣкъ е инвалидъ въ материално отношение, т. е. ако е инвалидъ въ физическия свѣтъ, той ще бѫде инвалидъ и въ Божествения свѣтъ. Ще кажете, че не искате да бѫдете материалистъ. Това е другъ въпросъ. Да бѫдешъ материалистъ е едно нѣщо, да бѫдешъ физически здравъ е друго нѣщо. Да бѫдешъ само идеалистъ, безъ да се вглеждашъ въ реалностьта на живота, това е аномалия. Следователно, нито само материализъмътъ, нито идеализъмътъ разрешаватъ въпроситѣ на живота. Човѣкъ не е нито само материя, нито само духъ. Материя безъ духъ не сѫществува, и духъ безъ материя не сѫществува. Духъ и материя сѫ две състояния, които взаимно се допълватъ.

Следователно, ако подъ думитѣ „духъ и материя“ разбирате полюситѣ на живота, които се изразяватъ въ две течения — материализъмъ и идеализъмъ, вие сте на правъ пѫть. Обаче, ако подъ думата „материя“ разбирате, че животътъ се заключава само въ материалната си страна, а подъ „духъ“ разбирате, че животътъ е изтъканъ само отъ идеи, вие сте на кривъ пѫть. Животътъ се изразява въ полюси : духъ и материя, мѫжъ и жена и т. н. Като стане въпросъ за мѫжа и за жената, хората започватъ да спорятъ, кой отъ двамата е истински проводникъ на човѣка. Колкото и да спорятъ, тѣ не могатъ да дойдатъ до правилни заключения. Защо? Защото истинскиятъ човѣкъ не е нито мѫжъ, нито жена. Ако мѫжътъ включва въ себе си жената, и ако жената включва въ себе си мѫжа, тѣ могатъ да носятъ името „човѣкъ“. Обаче, докато мѫжътъ се отдѣля отъ жената като нѣщо особено, и докато жената се отдѣля отъ мѫжа, тѣ още не сѫ дошли до положението на истинския човѣкъ. Като различни форми, — мѫжътъ и жената представятъ принципи, течения въ живота, но по сѫщина тѣ сѫ едно и сѫщо нѣщо. Тѣ даватъ представа за понятието „човѣкъ“. По външни прояви жената е деликатна, идеалистка, но по съчетание на вѫтрешни сили тя е материалистка. Достатъчно е жената да спре на едно мѣсто, за да стане центъръ. Въ скоро време тя ще направи кѫща, ще я напълни съ мебели и покѫщнина. Поставятъ ли мѫжа при тѣзи условия, той всичко ще разпръсне. Затова казваме, че жената събира, а мѫжътъ разпилява. Жената се изявява отвънъ навѫтре, а мѫжътъ — отвѫтре навънъ.

Съвременнитѣ хора нѣматъ още ясна представа за понятието мѫжъ. Като кажатъ „мѫжъ“, тѣ разбиратъ възлюбения на човѣшката душа. Между понятията „мѫжъ и възлюбенъ“ има грамадна разлика. Нѣкой пѫть възлюбениятъ може да стане мѫжъ на нѣкоя жена, но мѫжътъ никога не може да стане възлюбенъ. Думата „мѫжъ“ подразбира физическа сила. Значи, когато жената търси мѫжа, тя се нуждае отъ сила, която да я покровителствува. По естество жената е по-слаба отъ мѫжа, вследствие на което разчита на неговото застѫпничество.

Мѫжътъ и жената сѫ два принципа, които се изявяватъ въ две различни форми. Слушате нѣкой мѫжъ да казва, че не иска да бѫде жена. Чудно нѣщо! Той е роденъ отъ жена, а не иска да бѫде жена. Нѣкоя жена казва, че не иска да бѫде мѫжъ. И това е чудно. Тя е зачената отъ мѫжъ, а не иска да бѫде мѫжъ. Началото на всѣки човѣкъ се крие въ мѫжа, а краятъ му — въ жената. Отъ мѫжа и отъ жената пъкъ произлиза детето, което единъ день ще се прояви като мѫжъ или като жена, споредъ силитѣ, които действуватъ въ него. Като не разбиратъ, какво въ сѫщность е човѣкъ, какво представятъ мѫжа и жената, хората влагатъ въ тия понятия изопачени, неестествени идеи, вследствие на което сами се спъватъ. Човѣкъ не е сѫщество, създадено за ядене и пиене. Жената не е сѫщество, създадено само да ражда деца, нито мѫжътъ е създаденъ само да внася въ дома продукти за ядене и пиене. Велико е предназначението на човѣка. Велика е ролята, която мѫжътъ и жената трѣбва да извършатъ на земята. Ако за физическото си сѫществуване човѣкъ трѣбва да яде, да дъвче храната си, да я изпраща въ стомаха и въ червата, това още не значи, че природата не знае други методи за хранене. Днесъ тя си служи съ единъ методъ за хранене на човѣка. Обаче, ще дойде день, когато тя ще приложи другъ методъ за хранене. Това виждаме и днесъ още, а именно: дробоветѣ се хранятъ по единъ начинъ и съ храна, съвършено различна отъ тази, която стомахътъ приема. Мозъкътъ пъкъ се храни по начинъ съвършено различенъ отъ този, по който се хранятъ дробоветѣ и стомахътъ. Следователно, това, което е необходимо за мозъка, не е нужно за дробоветѣ; това, което е необходимо за дробоветѣ, не е нужно за стомаха.

Като слушате да се говори за различнитѣ методи на хранене, съ които природата си служи, това не значи, че трѣбва да се произнасяте, кой отъ тѣхъ е най-добъръ. Всѣки методъ е на мѣстото си. Що се отнася до хранене на дробоветѣ чрезъ въздухъ, методътъ е единъ. Дробоветѣ възприематъ въздуха по единъ начинъ, а стомахътъ приема храната по другъ начинъ. Дробоветѣ не могатъ да дъвчатъ храната си, нито стомахътъ може да я диша. Докато храната дойде до стомаха, тя минава презъ нѣколко последователни процеси : разкѫсване, дъвчене, поглъщане, смилане, всмукване и т. н. Чрезъ тѣзи процеси природата работи върху човѣшката воля, усилва я. Отъ начина, по който се извършватъ процеситѣ на храносмилателната система, зависи и усилването на волята. Силата на волята, проявитѣ на човѣшкия характеръ се опредѣлятъ отъ силата на мисъльта. Това е твърдение, което трѣбва да се провѣри. Наблюдавайте, кой какъ дъвче и следете, какви сѫ проявитѣ на човѣшкия характеръ и воля. Не само това, но наблюдавайте, какъ дъвчатъ англичанитѣ, германцитѣ, французитѣ, за да видите грамадната разлика, която сѫществува между проявитѣ на различнитѣ нации въ характеръ и воля. Отъ начина, по който става храносмилането, се опредѣля работата, която човѣкъ върши.

Кое наричаме правилно хранене? Правилно хранене е това, при което мисъльта взима активно участие. Яденето е резултатъ на дейностьта на човѣшкитѣ клетки. Колкото по-съзнателно извършватъ работата си, толкова по-здравъ е човѣшкиятъ организъмъ. Десеть милиона клетки въ стомаха взиматъ участие въ смилането на храната. Това е мощна, велика сила. Този процесъ се извършва правилно, когато всички клетки иматъ едно и сѫщо желание да работятъ, да възприематъ една или друга храна. Ако нѣколко милиона отъ тѣхъ се откажатъ да работятъ и се раздѣлятъ въ желанието си по отношение на една или на друга храна, и стомахътъ се отказва да работи. Ако чрезъ мисъльта си го заставите да работи, той ще смели храната, но безъ любовь. Всѣка работа, извършена безъ любовь, не дава добри резултати. Десеть милиона клетки! — това е цѣлъ народъ, цѣла държава. За да се развива държавата правилно, поданицитѣ ѝ трѣбва да бѫдатъ въ единство. Следователно, вземе ли храната въ устата си, човѣкъ трѣбва да има съзнание за процеситѣ, които ставатъ въ устата, въ стомаха и въ червата. Той трѣбва да знае, какъ да я смели и обработи, за да я изпрати после въ дробоветѣ, а оттамъ въ мозъка.

Съвременнитѣ учени разглеждатъ храносмилането като физически процесъ, но това не е още завършена работа. Като дойде храната до мозъка, ангелитѣ я приематъ оттамъ въ видъ на прана. И въ тѣхъ праната минава презъ стомаха, дробоветѣ и мозъка имъ. Като стигне до мозъка, възвишенитѣ сѫщества отъ Божествения свѣтъ приематъ тази фина, преработена енергия и я прекарватъ отъ стомаха въ дробоветѣ си и отъ дробоветѣ — въ своя мозъкъ. Тъй щото, ако смлѣната храна въ човѣка не мине отъ физическия въ духовния свѣтъ и отъ духовния — въ Божествения, тя не е завършила своя пъленъ крѫгъ на движение. Тогава ние казваме, че човѣкъ не се храни правилно. Обаче, ако смлѣната храна въ човѣка прониква въ тритѣ свѣта — физически, духовенъ и Божественъ, ние казваме, че човѣкъ се храни правилно. Когато процесътъ на храносмилането въ човѣка става правилно, той се чувствува радостенъ и веселъ, радва се на отлично здраве. Въ колко време ще стане този цикълъ на движение на храната, не е важно. Важно е храната да проникне въ различнитѣ свѣтове и навсѣкѫде да остави своето. Не може ли храната да проникне въ различнитѣ свѣтове, човѣкъ не може да се развива правилно и започва да боледува.

Казано е въ Писанието: „Никой не живѣе за себе си“. Значи, никой удъ не живѣе за себе си. Въ този смисълъ, нито стомахътъ живѣе за себе си, нито дробоветѣ, нито мозъкътъ живѣятъ за себе си. Стомахътъ приема храната и я обработва, но следъ това я отправя къмъ дробоветѣ, а оттамъ — къмъ мозъка. И мозъкътъ не работи за себе си. Той мисли за дробоветѣ, за стомаха, за всички удове на човѣшкия организъмъ. Той мисли, по какъвъ начинъ да достави нужнитѣ материали на всѣки органъ, да го застави да работи.

Следователно, за да бѫде здравъ, за да съзнава, че е гражданинъ на великата природа, човѣкъ трѣбва да има широки схващания за живота, всѣки моментъ да съзнава, че не живѣе и не умира за себе си. Ако нѣма широки разбирания за живота, човѣкъ ще учи, ще работи, но безъ любовь. Каквото и да направи, въ края на краищата той ще каже: Празна работа е това. Питамъ : ако човѣкъ изучава земята, слънцето, празна работа ли е това? Ако рисува картини отъ природата, празна работа ли е това? Когато хиромантикътъ изучава рѫката на човѣка, празна работа ли е това? Въ рѫката се крие историята на човѣка. Какво по-приятно занимание можете да имате отъ това? Има учени хора, които се занимаватъ или само съ човѣшкото око, или само съ човѣшкия носъ, или само съ човѣшката уста. Въ окото, въ носа, въ устата се крие историята на човѣка. Който изучава историята на даденъ човѣкъ, едновременно той изучава и себе си. Както въ семката на едно дърво се крие цѣлото дърво, така и по отдѣлнитѣ удове на човѣка можете да познаете цѣлия човѣкъ. Външно семката не прилича на дървото, но посадите ли я въ земята, отъ нея израства голѣмо дърво, което ражда изобилно плодове. Изобщо, въ природата нищо не се губи. Както семката може да възпроизведе цѣлото растение, така и по единъ удъ отъ човѣшкото тѣло можете да опишете цѣлия човѣкъ. Като разбира законитѣ на цѣлокупния животъ, човѣкъ може самъ да си въздействува, да изправи погрѣшкитѣ си.

Съвременнитѣ хора се натъкватъ на страдания и противоречия вънъ отъ себе си. Причинитѣ сѫ въ самитѣ тѣхъ. Човѣкъ трѣбва да познава силитѣ, които действуватъ въ неговия организъмъ, както и тия, които действуватъ въ природата. Ако той самъ е отрицателенъ и се свръзва съ отрицателнитѣ сили на природата, въ неговия организъмъ се зараждатъ редъ болезнени и отрицателни състояния. Ако даде ходъ на положителнитѣ сили въ себе си, и сѫщевременно се свръзва съ положителнитѣ сили на природата, човѣкъ подобрява здравето си и се радва на добро разположение. Обаче, ако не се пази отъ отрицателнитѣ сили на природата и не се стреми къмъ положителнитѣ, човѣкъ дохожда до състояние на безразличие.

Първоначално човѣкъ е смѣлъ, предприема една или друга работа. Ако срѣща препятствия и неуспѣхи, той става страхливъ. Колкото повече неуспѣхитѣ и мѫчнотиитѣ му се увеличаватъ, той става все по-страхливъ, докато най-после дойде до безразличие. Това сѫ три състояния, презъ които всѣки човѣкъ минава. Смѣлиятъ излиза отъ дома си и отива на работа. Страхливиятъ, обаче, се връща въ дома си, предполага се, че е завършилъ работата си. Значи, смѣлиятъ започва да работи, безъ да свърши работата си докрай. Страхливиятъ всѣкога завършва работата си.

За изяснение на тази идея ще си послужа съ следния примѣръ. Представете си, че имате да давате на нѣкого пари, но не можете да ги върнете. Ако сте смѣлъ, ще кажете: Нѣма да ви дамъ паритѣ ! Ако сте страхливъ и чуете, че ви заплашватъ съ бой, вие веднага се връщате у дома си, взимате пари и плащате. Това значи завършване на известна работа. Смѣлиятъ взима пари на заемъ, а страхливиятъ ги връща. Две държави се биятъ, започватъ да воюватъ помежду си. Защо воюватъ? Защото сѫ смѣли. Щомъ положението стане сериозно, тѣ се уплашватъ и започватъ да преговарятъ за миръ. Значи, за да дойде мирътъ, човѣкъ трѣбва да стане страхливъ. Страхътъ внася миръ въ човѣка. Върху този законъ е основана съвременната педагогия. Слушате учителитѣ да говорятъ на ученицитѣ си, че това не е добро, онова не е морално, но тѣ не искатъ да знаятъ. Обаче, като ги заплашатъ, тѣ започватъ да се страхуватъ и сѫ готови да направятъ всичко, каквото имъ заповѣдатъ. Това наричаме ние „моралъ на страхливитѣ“. Всички велики работи, всички култури се дължатъ на страха. Страхътъ завършва работитѣ, но не ражда герои. И природата използува страха.

Какво се получава отъ съединяването на страха и на смѣлостьта? Като се съединятъ страхътъ и смѣлостьта, ражда се разумностьта. За да се придобие разумностьта, страхътъ трѣбва да се превърне въ смѣлость, а смѣлостьта — въ страхъ. Запримѣръ, имате една страхлива котка. Тя се плаши отъ най-малкитѣ изненади. Но ако се намѣри въ безизходно положение, тя става толкова смѣла, че се хвърля върху човѣка, драще го, докато се освободи. Значи, човѣкъ става смѣлъ, когато дойде до крайния предѣлъ на страха. Той трѣбва да разбира проявитѣ на страха и на смѣлостьта. Човѣкъ е смѣлъ, когато знае, че противникътъ му е по-слабъ отъ него. Щомъ разбере, че противникътъ му е по-силенъ отъ него, той става страхливъ.

Единъ заякъ се отчаялъ отъ живота и тръгналъ къмъ близката рѣка да се удави. Като вървѣлъ по пѫтя, той си мислѣлъ: Не искамъ да живѣя вече. Дето се обърна, всички ме гонятъ : животни, хора — всички искатъ да отнематъ живота ми. Защо ми е такъвъ животъ? Веднъжъ завинаги ще свърша съ него, да се освободя отъ мѫчнотиитѣ. Като разсѫждавалъ по този начинъ, той миналъ покрай едно блато, дето крѣкали жаби. Като чули стѫпкитѣ на заяка, тѣ веднага се скрили въ водата и млъкнали. Заякътъ видѣлъ това и си казалъ: Имало и отъ мене по-страхливи. Значи, азъ не съмъ най-страхливиятъ въ свѣта. Щомъ е тъй, ще продължа да живѣя. Заякътъ се отказалъ отъ решението си да се дави. Той и до днесъ още живѣе съ идеята, че жабитѣ сѫ по-страхливи отъ него.

Следователно, докато човѣкъ мисли, че е преследванъ, гоненъ отъ хората, че нѣма успѣхъ въ работитѣ си, че нищо не може да направи, той се намира въ положението на заяка, който се отчаялъ отъ живота и тръгналъ да се дави. Обаче, като се убеди, че може да излѣзе нѣщо отъ него, че има по-неспособни и отъ него, той се насърдчава и започва да става смѣлъ. Той си казва : Щомъ има поне едно сѫщество, което се страхува отъ мене, това показва, че не съмъ съвсемъ изгубенъ. Все има нѣщо въ мене, на което може да се разчита.

Сега се обръщамъ къмъ младитѣ, на които казвамъ: Вие трѣбва да се учите, да разберете вѫтрешния смисълъ на живота. Не разберете ли живота въ неговата сѫщина, вие ще се раждате и умирате заедно съ старата култура, която всѣки день отива къмъ залѣзване, т. е. къмъ смърть. Щомъ се обезсърдчи, щомъ изгуби разположението си, човѣкъ казва: Нищо нѣма да излѣзе отъ мене. Моята работа е загубена. Сега нищо друго не ми остава, освенъ да се простя съ живота. Защо човѣкъ се обезсърдчава? Защо не е смѣлъ и разуменъ? Какво ще придобие, ако умре? Сегашнитѣ хора умиратъ преждевременно. Да умре човѣкъ преждевременно, това значи, да напусне работата си, преди да я завършилъ. Господарьтъ изпраща слугата си на нивата да копае, но той се връща преди обѣдъ. Защо се връща толкова рано? Свършилъ ли е работата си? Не я свършилъ. Щомъ не е свършилъ работата си, господарьтъ му отново ще го изпрати на нивата да копае.

Следователно, ако човѣкъ умира преждевременно, това показва, че той се връща въ дома си преди да е свършилъ работата си. Като видятъ, че се връща толкова рано, майка му и баща му отново ще го изпратятъ на нивата да оре, да сѣе и да жъне. Както човѣкъ не се ражда по свое желание, така не може и да умре по свое желание. Както човѣкъ не знае, кога ще се роди, така не може и не трѣбва да знае, кога ще умре. Кокошката знае ли, кога ще умре? Тя нищо не знае. Кокошката умира, когато господарьтъ ѝ пожелае. За да измѫти пиленца, и това пакъ зависи отъ господаря ѝ. Казвате, че повечето хора умиратъ отъ естествена смърть. Привидно е така, но въ сѫщность малцина умиратъ отъ собствена смърть, а още по-малко хора умиратъ по свое желание. Все ще се намѣри нѣкой господарь, който ще пожелае тѣхната смърть. Слушате нѣкой да казва: Изяде ме тази болесть! Значи, болестьта е неговъ господарь. Болесть, която уморява човѣка, не е нищо друго, освенъ общество отъ сѫщества, които устройватъ противъ него заговоръ. Ще кажете, че самоубилиятъ се умира по свое желание. Ако е вѣрно това, нека самоубитиятъ се съживи по свое желание. Ако може да направи това, ние ще се убедимъ, че, наистина, човѣкъ се самоубива по свое желание. Кога се самоубива човѣкъ? Когато направи голѣми дългове, които не може да изплати. За да не изгуби достоинството си, той се самоубива. Обаче, самоубийството е неестествено проявление на човѣка. Тъй щото, невъзможно е човѣкъ самъ да се убие и да не може самъ да се съживи. Ако самоубитиятъ не може самъ да се съживи, това показва, че другъ нѣкой го убилъ.

И тъй, не си правете илюзии да мислите, че отъ васъ зависи да живѣете или да умрете. За да живѣе човѣкъ, или да умре по свое желание, това подразбира да владѣе великата наука за живота. Той трѣбва да разбира законитѣ на живота и смъртьта, като два противоположни процеса. Каквото и да прави, човѣкъ неизбѣжно минава презъ тия процеси. Човѣшкото тѣло е затворъ, въ който душата временно пребивава. Когато пожелае да се освободи отъ този затворъ, душата постига това по два начина: или доброволно отваря вратитѣ на затвора, или чрезъ насилие. Ако не я оставятъ да излѣзе отъ вратитѣ на затвора, тя изкопава дупка нѣкѫде въ затвора, влиза въ нея, и оттамъ, по вѫтрешни пѫтища, незабелязано, напуща затвора и излиза на свобода.

Питамъ: Кое може да освободи човѣка отъ затвора? Освобождаването на човѣка зависи отъ неговитѣ правилни възгледи за законитѣ на живата природа. За тази цель той трѣбва да изучава тия закони и да знае, защо ги изучава. Като изучава законитѣ на великата природа, човѣкъ се свръзва съ Божественото въ свѣта. Това значи придобиване на знание, което развива висшитѣ умствени способности. Сѫщевременно човѣкъ развива и своитѣ чувства, посрѣдствомъ които той дохожда до разграничаване на доброто отъ злото. Това опредѣля постѫпкитѣ на човѣка като добри и лоши. Щомъ влѣзе въ умствения свѣтъ, човѣкъ започва да се интересува отъ правдата, т. е. отъ правото. Обаче, въ духовния свѣтъ той борави само съ морала, съ понятието за добро и зло. Значи, правдата се отнася до ума, а моралътъ — до сърдцето. Когато говоримъ за висшитѣ прояви на ума, имаме предъ видъ чистата мисъль, въ която нѣма стремежъ къмъ материални придобивки. Запримѣръ, докато човѣкъ се стреми къмъ музиката, като висша наслада, която обхваща дейностьта на висшитѣ умствени способности, ние казваме, че той живѣе въ чистата мисъль. Започне ли да прилага музиката като срѣдство за печелене, той слиза отъ висшата область на мисъльта. Това се отнася не само до музиката, но до всички отрасли на науката и на изкуствата.

Съвременнитѣ хора се движатъ между два морала — старъ и новъ, вследствие на което изпадатъ въ затруднения, Защо? Отъ стария моралъ не могатъ още да се откажатъ, а за новия не сѫ готови. Като се намѣрятъ въ мѫчнотии, веднага се отказватъ отъ новия моралъ и пакъ живѣятъ по старому. Тѣ говорятъ за нови идеи, за ново учение, но щомъ се намѣрятъ на тѣсно, прилагатъ старото учение. Ако ги запитатъ, въ какво се заключава новото учение, нищо не могатъ да отговорятъ. Новото учение обединява и примирява страха съ смѣлостьта, отъ които се ражда разумностьта. Новото учение обединява и примирява любовьта съ умразата и вмѣсто тѣхъ създава благостьта. Ако нѣкой изповѣдва новото учение, а не може да примири страха съ смѣлостьта, умразата съ любовьта, той живѣе въ старото учение, т. е. въ старата култура. Въ старата култура става точно обратното: смѣлостьта се превръща въ страхъ, любовьта — въ умраза. Състоянията се мѣнятъ и въ новата, и въ старата култура съ единствена разлика, че въ новата култура движенията сѫ възходещи и положителни, а въ старата — низходещи и отрицателни.

Въ новата култура времето доказва нѣщата, а въ старата — паритѣ. Запримѣръ, ако дадете пари нѣкѫде, въ скоро време ще ви изкаратъ способенъ, ученъ, гениаленъ човѣкъ. Обаче, въ новата култура паритѣ не играятъ роля. Днесъ могатъ да ви гонятъ, преследватъ, да отричатъ способноститѣ ви, но следъ време истината излиза на лице. Последната дума има времето. То показва, на какво се дължи тежестьта на човѣка — на паритѣ, или на неговата способность и ученость. Сѫщото се отнася и до доброто. Нѣкои хора минаватъ за добродетелни, за светии, защото паритѣ сѫ играли роля. Като турите на везнитѣ на човѣка хиляди английски лири, разбира се, че ще стане светия.

Следователно, ценни нѣща сѫ само ония, които не се измѣнятъ, които и времето не заличава. Права мисъль е онази, която презъ всички времена и епохи различава доброто отъ злото. И Адамъ яде отъ дървото за познаване на доброто и злото, но преждевременно. Следъ това, за да не яде отъ дървото на живота и да влоши положението си, Богъ го изпѫди отъ рая. Човѣкъ първо трѣбва да яде отъ дървото на живота, а после отъ дървото за познаване на доброто и на злото. Изпѫждането на Адамъ и Ева отъ рая е процесъ, презъ който всѣки човѣкъ трѣбва да мине. Ако майката и бащата не изпѫдятъ детето отъ дома си и не го пратятъ на училище, то никога нѣма да стане ученъ човѣкъ. Докато е около майка си и баща си, детето постоянно ги пригръща и цѣлува. Щомъ го изпратятъ на училище, то влиза въ нови условия. Учительтъ поема детето и го поставя на строга дисциплина. Детето вижда, че тукъ нѣма пригръдки и цѣлувки и започва да гледа сериозно на работата. Който влѣзе въ училището, трѣбва да учи. Ако не учи, понѣкога учительтъ прилага магическата прѫчица, съ която и капелмайсторътъ си служи. Магическата прѫчица е сѫществувала въ всички времена. Тя сѫществува и днесъ, само че формата ѝ е измѣнена. Нѣкога тя е била въ форма на обикновена прѫчица, после се е замѣстила съ плесница, следъ това — съ тевтерче. Днесъ учительтъ влиза въ класъ съ тевтерче, въ което пише бележки върху успѣха и поведението на ученика. Запримѣръ, единицата не е нищо друго, освенъ плесницата на учителя. Той съединява всички пръсти на рѫката си и отъ тѣхъ образува плесницата. Като получи единица, ученикътъ се стресва по сѫщия начинъ, както отъ плесницата и започва да учи. Нулата пъкъ подразбира юмрукъ. Каквото разрешение дава юмручното право въ свѣта, такова дава и нулата за ученика.

Съвременнитѣ хора искатъ да живѣятъ добре. Отъ какво зависи добриятъ животъ? Отъ стомашната и отъ отдѣлителната системи. Който иска да живѣе добре на физическия свѣтъ, той трѣбва да има здрава и дисциплинирана стомашна и отдѣлителна система. Между дейностьта на стомашната и отдѣлителна система въ човѣка и разкаянието, презъ което той минава, има известно съотношение. Както стомашната и отдѣлителна системи отдѣлятъ чистото отъ нечистото, потрѣбното отъ непотрѣбното, така и чрезъ разкаянието човѣкъ се чисти — отдѣля чистото отъ нечистото, положителното отъ отрицателното. Всички религии препорѫчватъ разкаянието като процесъ на чистене : чистото отива на една страна, а нечистото — на друга. Следъ това чиститѣ сокове отиватъ къмъ сърдцето и дробоветѣ, а оттамъ — въ мозъка. Ако сърдцето и бѣлитѣ дробове не функциониратъ правилно, човѣкъ не може да диша. Щомъ не диша правилно, той не може да мисли право. Дихателната система на човѣка показва, че не само кръвьта трѣбва да се пречиства, но и желанията. Както нечистата кръвь трови организма, така и нечиститѣ желания го тровятъ.

Като ученици, вие трѣбва да работите съзнателно върху себе си, да знаете, каква е службата на вашитѣ системи не само на физическия, но и въ духовния свѣтъ. Запримѣръ, службата на стомашната система на физическия свѣтъ е да смила храната, а въ духовния — да прекара страститѣ и низшитѣ желания на човѣка презъ смилане, да ги надроби на ситно и да ги изпрати нагоре, къмъ огнището. На физическия свѣтъ сърдцето и дробоветѣ пречистватъ кръвьта, а въ духовния свѣтъ тѣ сѫ мѣхътъ и огнището, презъ които трѣбва да минатъ желанията на човѣка, да се отдѣли чистото отъ нечистото. Мозъчната система отправя заповѣдитѣ си къмъ различнитѣ органи за службата, която тѣ трѣбва да изпълняватъ. Въ духовния свѣтъ мозъкътъ опредѣля службата и мѣстото на всички мисли въ човѣка. Следователно, не смѣсвайте чиститѣ мисли съ нечиститѣ. Чиститѣ мисли туряйте на една страна, а нечиститѣ — на друга. Както природата отдѣля чистото отъ нечистото, така и човѣшкиятъ умъ трѣбва да отдѣля чиститѣ мисли отъ нечиститѣ. Не ги ли отдѣля, приема ли ги въ смѣсенъ видъ, той внася отрова въ своя мозъкъ. Ще бѫдете внимателни къмъ своитѣ мисли, ще ги изучавате, да знаете, какво желание събужда всѣка мисъль. Мисъльта е свързана съ желанията, желанията — съ действията, а действията — съ последствията.

Следователно, ако искате да бѫдете здрави, дръжте въ изправность стомаха, дробоветѣ и мозъка си. Здравословното състояние на стомаха зависи отъ храната, която човѣкъ приема. Колкото по-чиста е храната, толкова по-здравъ ще бѫде човѣкъ. Като приема чиста храна, човѣкъ спазва всички правила при храненето. Той знае, колко храна да приеме и какъ да я приеме. Храненето не е само физически процесъ, но и духовенъ. Тъй щото, натъкнете ли се на известна аномалия въ живота си, не се извинявайте, не казвайте, че нѣщо не сте знаяли. Има нѣща, които човѣкъ не знае, но що се отнася до живота, какъ трѣбва да живѣе, всѣки човѣкъ знае това. Кой не е опиталъ последствията на кривитѣ мисли и заблуждения? Следователно, всѣки човѣкъ знае, че, за да бѫде здравъ, трѣбва да има права мисъль, възвишени чувства и благородни постѫпки. Ако не е здравъ, човѣкъ не може да свърши работата, която му е дадена.

Сега пакъ ще ви запитамъ: Въ какво седи новото учение? Задачата на новото учение седи въ отдѣляне на злото отъ доброто, на умразата отъ любовьта, на невежеството отъ знанието, на безсилието отъ силата и т. н. Може ли да се нарече силенъ онзи, който не е въ състояние да отдѣли злото отъ доброто? Силенъ човѣкъ е онзи, който отдѣля злото отъ доброто и ги поставя въ две противоположни посоки. Като поставите добритѣ хора на една страна, а лошитѣ — на друга, ще видите, какви резултати ще имате. Казвате: Може ли да стане такова раздѣляне на хората? Може. Нима това не става въ войнитѣ? Войната не е нищо друго, освенъ раздѣляне на хората на два лагера: приятели и неприятели. Страната, която напада, е вашиятъ неприятель. Вие седите тихо и мирно, нѣмате намѣрение да нападате. Щомъ не нападате, вие сте приятелски разположени къмъ вашия съседъ. Вие не сте въорѫжени, но имате здрави крепости, въ които можете да се криете. Неприятельтъ ви напада, хвърля своитѣ бомби върху васъ, но вие сте скрити въ вашитѣ здрави крепости. Най-после неприятельтъ ви изхвърля всичкитѣ си бомби и престава да ви напада. Тогава вие излизате отъ своитѣ крепости, събирате остатъцитѣ отъ бомбитѣ, претопявате ги, превръщате ги въ злато и започвате да работите съ тѣхъ. Неприятельтъ ви, който сега е обеднѣлъ, дохожда при васъ да търси работа. Вие му давате работа и му плащате добре. Той става слуга, а вие — господарь.

И тъй, неприятельтъ ви е човѣкъ, който работи съ злото. Той седи на едно мѣсто и ви се заканва, хвърля бомбитѣ си срещу васъ. Вие мълчите, слушате го, какво говори, и не му възразявате. Като изхвърли всичкитѣ си бомби, той се изпразва, става последенъ беднякъ. Най-после той си казва: Тази работа не върви съ зло. По-добре да се примиря съ своя съседъ, за да се наредятъ и моитѣ работи. Сега съседътъ, който мълчеше, става силенъ, а противникътъ — слабъ. Той отива при съседа си, иска да се примири съ него. Съседътъ му го приема любезно, започва да се разговаря съ него и го поучава. Тъй щото, не разчитайте на злото. Натъкнете ли се на него, отстѫпете назадъ. Злото е бомба, която експлодира, безъ да причини сѫществена пакость. Неприятельтъ е скритъ въ крепостьта си, напразно ще го бомбардирашъ. Обаче, ако искашъ да изхвърлишъ бомбитѣ си, бомбардирай го. Той ще чака времето, когато изхвърлишъ всички бомби. Щомъ осиромашеешъ, той ще събере бомбитѣ, ще ги превърне въ злато, отъ което единъ день ти самъ ще се нуждаешъ. Ти ще отидешъ при съседа си и ще искашъ отъ него работа. Той ще ти даде работа, за която ще ти плати съ собственитѣ ти думи, съ собственитѣ ти бомби. Това, което си отправялъ къмъ него, единъ день ще се върне къмъ тебе.

Питамъ: Можете ли да приложите този законъ? Можете ли на злото да въздействувате съ добро? Ще кажете, че каквото прави човѣкъ, това му се случва; каквото мисли, това го постига. Като знаете тѣзи закони, дръжте въ ума си положителни мисли. Искате ли да постигнете нѣщо добро, да станете ученъ, музикантъ или поетъ, работете непрекѫснато въ това направление и дръжте въ ума си мисъльта, че всичко е постижимо за онзи, който люби Бога и вѣрва въ Него. Положителнитѣ мисли привличатъ възвишени сѫщества, които веднага идатъ въ помощь на човѣка. Когато човѣкъ се стреми къмъ постигане на известна идея, всички разумни сили въ природата, които работятъ въ тази посока, се коопериратъ и му даватъ упѫтвания и съдействие. Тѣ се притичатъ на помощь на всѣка безкористна мисъль, на всѣко безкористно чувство и желание, както планинскитѣ потоци се събиратъ заедно, за да образуватъ една голѣма рѣка. Учениятъ, талантливиятъ, гениалниятъ човѣкъ сѫ голѣми, пълноводни рѣки, въ които се втичатъ множество поточета и рѣкички. Ако нѣмате вѣра и любовь къмъ Бога, каквито желания и да имате, нѣма да ги постигнете. Ако успѣете да постигнете нѣкои отъ желанията си, вие сте употрѣбили голѣми усилия и трудъ. Защо? Защото не можете да разчитате на свѣтлитѣ, разумни сѫщества да ви помагатъ. Тѣ не се отзоваватъ на отрицателнитѣ сили на природата. Безлюбието, безвѣрието сѫ отрицателни прояви въ човѣшкия животъ. Вие знаете, че подобното подобно привлича. Следователно, положителнитѣ мисли привличатъ възвишенитѣ сѫщества, а отрицателнитѣ ги отблъскватъ.

Мнозина се страхуватъ отъ живота и казватъ: Какво ще правимъ, ако трѣбва да влѣземъ въ свѣта? Много просто. Ако сте цигуларь, ще извадите цигулката си и ще свирите. — Каква пѣсень трѣбва да свиримъ? — Споредъ случая. Ако сте въ църква, ще свирите нѣкоя религиозна пѣсень; ако сте на площада, ще свирите една обикновена пѣсень, да развеселите хората; ако сте на хорището, ще изсвирите едно хоро, да си поиграятъ хората; ако сте на сцената на нѣкой голѣмъ салонъ, ще свирите класически парчета. — Имамъ ли право да свиря? — Щомъ си майсторъ и знаешъ да свиришъ, имашъ право да свиришъ. Каквото свиришъ, всичко е на мѣсто. Който може да играе на хорото, той може да се моли и въ църква. Не може ли да играе на хорото, и въ църква не може да се моли. Преди да стане набоженъ и да ходи на църква, човѣкъ е игралъ на хорото. Защо отива днесъ на църква? Защото е преживѣлъ голѣми разочарования и неуспѣхи въ живота си. Въ бѫдеще, когато работитѣ му се наредятъ добре, той пакъ ще посещава хорото. Не е лошо да играе човѣкъ на хорото. Лошата страна на хорото седи въ неразбирането. Лошо е, когато човѣкъ играе и не знае, защо играе; лошо е, когато се моли и не знае, защо се моли. Обаче, приятно е човѣкъ и да играе, и да се моли, когато знае, защо прави това. Нѣкой казва: Не зная, какво да правя. — Щомъ не знаешъ, какво да правишъ, пѣй и свири. — Нѣмамъ тѫпанъ. — Щомъ нѣмашъ тѫпанъ, ори и копай. Орането и копането е пакъ музика. — Право ли е да пѣя и да свиря? — Право е, разбира се. — Какво ще кажатъ хората? — Важно е, какво ти ще кажешъ за себе си. Щомъ нѣмашъ работа, пѣй и свири. За предпочитане е да пѣешъ и да свиришъ, отколкото да останешъ безъ работа.

Съзнателниятъ животъ изисква работа. Новата култура се нуждае отъ работни хора. Новата култура изключва затворитѣ и бесилкитѣ. Тя не търпи никакви човѣшки недѫзи и слабости. Срещне ли човѣкъ съ нѣкаква слабость, колкото да е малка, тя ще го прекара презъ огънь да го очисти. Новата култура не приема хора, които вървятъ по пѫтя на старата култура и на старитѣ хора. Ако срещне на пѫтя си младъ човѣкъ, който върви по пѫтя на старитѣ, тя не го счита за младъ. Тя знае, че и да мине по пѫтя на стария, той нищо нѣма да придобие. Какво се ползува младиятъ, ако тръгне по пѫтя на фалиралия търговецъ? Като се лута на една и на друга страна, той ще придобие известни опитности, но въ края на краищата ще си счупи главата, както е станало съ фалиралия търговецъ. Има ли смисълъ, младиятъ да се хвърли отъ една височина, за да провѣри, какъ търговецътъ си е счупилъ крака или главата? Хвърли ли се отъ голѣма височина, човѣкъ непремѣнно ще счупи крака, рѫката или главата си. Ще кажете, че има други пѫтища, презъ които човѣкъ може да мине безопасно. Казвамъ: Вървите ли по пѫтя на старата култура, все ще се контузите или нараните нѣкѫде. Въ стария животъ нѣма безопасни мѣста. Пѫтищата на стария животъ привидно сѫ безопасни, но влѣзешъ ли въ тѣхъ, непремѣнно ще се осакатишъ нѣкѫде.

Какви сѫ пѫтищата на новата култура? Много пѫтища водятъ къмъ новата култура, но сега ще спомена само три: пѫть на служене, пѫть на почитание и пѫть на обичь. На кого трѣбва да служи човѣкъ? Ако служи на себе си, той ще фалира. За да не изпадне въ това положение, човѣкъ трѣбва да служи на Великия принципъ въ живота, отъ Когото е получилъ всичко. Кѫде ще намѣри този принципъ? Той се намира навсѣкѫде въ живота. Ние го наричаме Божествено начало въ свѣта. Ако искрено го търсите, вие ще го намѣрите и въ растенията, и въ животнитѣ, и въ хората. Кого трѣбва да почита човѣкъ? Себе си ще почита. Ако човѣкъ не почита първо Божественото въ себе си, никога нѣма да го почита вънъ отъ себе си. Щомъ не може да почита Божественото вънъ и вѫтре въ себе си, човѣкъ е изложенъ на пъленъ банкрутъ. Който почита себе си, той има правилни отношения къмъ всички живи сѫщества: растения, животни и хора. Когато познава двата пѫтя въ новата култура — служене и почить, човѣкъ влиза въ третия пѫть — въ обичьта. Значи, служенето има отношение къмъ физическия свѣтъ, почитьта — къмъ духовния, а обичьта — къмъ Божествения. Докато не е служилъ, докато не е билъ слуга, човѣкъ не може да има пари, да си купи нови дрехи, съ които да се облѣче. Щомъ не е облѣченъ въ нови и чисти дрехи, човѣкъ не може да се ползува отъ почитьта на окрѫжаващитѣ. Какъ ще почитате човѣкъ, облѣченъ съ скѫсани и нечисти дрехи? Той отдалечъ още мирише. Следователно, ако не е служилъ, човѣкъ не може да се облѣче съ нови и чисти дрехи. Ако не е чисто облѣченъ, да благоухае, той не може да влѣзе въ Божествения свѣтъ, да получи своето наследство — обичьта.

Задръжте въ ума си тритѣ идеи: служене, почить и обичь. Който не се е научилъ да служи, да се труди и да работи, той не е разбралъ живота; който не почита себе си и обижда ближния си, той не може да почита и другитѣ хора. Да служишъ, да почиташъ и да обичашъ, това е девизътъ на новия животъ. Не прилага ли този девизъ, човѣкъ преждевременно остарява. Ще кажете, че не е добре човѣкъ да се увлича въ нови идеи. Ще кажете, че новото е само за младитѣ, които живѣятъ съ фантазии. Ако младиятъ живѣе съ увлѣчения и фантазии, какво ще кажете за стария, за неговитѣ придобивки? Стариятъ всѣки день се разочарова. Кѫде сѫ тогава неговите положителни идеи и възгледи? Отношенията между младия и стария трѣбва да бѫдатъ правилни. Тѣ трѣбва да почиватъ на вѫтрешна, дълбока връзка. Младиятъ трѣбва да се поучава отъ стария, а стариятъ да поощрява младия. Правилни, нормални отношения сѫ тия, когато младиятъ и стариятъ сѫ доволни отъ живота си. Младиятъ се стреми да върви напредъ, безъ да се обезсърдчава, а стариятъ разглежда миналия си животъ, изправя погрѣшкитѣ си, безъ да се самоосѫжда. Младиятъ изучава служенето, а стариятъ — почитьта. Отъ отношенията на хората едни къмъ други, стариятъ ще изучава почитьта. Обичьта не е нито за младия, нито за стария. Да обичашъ, да любишъ, това значи, да умрешъ. Следователно, смъртьта не е нищо друго, освенъ любовь. Защо? Защото, както смъртьта, така и любовьта взима всичко отъ човѣка. Който люби, той трѣбва да даде всичко отъ себе си. Въ любовьта влиза и служенето, и почитането. Който люби, той е господарь на положението, въ което се намира. Той е господарь и на смъртьта. Когато смъртьта стане господарь на човѣка, той е извънъ любовьта. Каже ли ви нѣкой, че ви обича, питайте го, станалъ ли е господарь на смъртьта. Ако не е господарь на смъртьта, той говори само за любовь, безъ да я носи въ себе си. Любовь, въ която смъртьта царува, не е истинска любовь. Това е любовна каша.

Истинската любовь изключва страха, тъмнината, невежеството, безсилието и смъртьта отъ себе си. Тя е онази мощна сила, онази вѣчна свѣтлина, онази гениалность, която създава всичко въ свѣта. Човѣкътъ на любовьта е господарь на смъртьта, на всички низки и отрицателни сили въ свѣта.

Най-великото нѣщо въ свѣта е любовьта.

Най-силното нѣщо въ свѣта е мѫдростьта.

Най-красивото нѣщо въ свѣта е истината.

Като знаете това, кажете си: Великъ човѣкъ е онзи, който има любовь. Силенъ човѣкъ е онзи, който има мѫдрость. Красивъ и благороденъ човѣкъ е онзи, който носи истината въ себе си.

— Само Божията Любовь дава смисълъ на живота.

1. Лекция отъ Учителя, държана

на 30. августъ, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...