Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1921_12_04 Още по-блажени сѫ!

Неделни беседи София

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 hristo

hristo

    Administrator

  • Administrators
  • 304 Мнения:

Публикувано 08 ноември 2014 - 01:59

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки).
Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис)
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Още по-блажени сѫ!

 

    „А той рече: Още по-блажени сѫ, които слушатъ Словото Божие и го пазятъ.“

Ев. Лука 11:28.

            Често въ моитѣ бесѣди има двѣ крайности, или два полюса. Азъ не обичамъ да стоя по срѣдата. Трѣбва да стоя или въ началото, или въ края, т. е. двѣ нѣща, които, като се слѣятъ, да се завършватъ. И всички ония нѣща, които иматъ смисълъ въ живота, трѣбва да иматъ начало и край. Начало е главата, а краятъ сѫ краката. Слѣдователно, съ началото гледаме къмъ Бога, а съ края ходимъ по земята. Съ началото говоримъ, а съ края ядемъ. И, слѣдователно, когато човѣкъ яде, това е краятъ на нѣщата. Налѝ всичко се свършва въ паницата, тази паница, колкото и да е пълна, супа било или друго, всичко това е „фертигъ“, край. А пъкъ, когато слушашъ словото Божие, то е нѣщо, съ което се изпълняшъ — не се изпразняшъ, а се изпълняшъ. Слѣдователно, всѣко нѣщо, което те изпълня, е начало на нѣщата, а всѣко нѣщо, което те изпразва, е край. Или — да се изразя на съврѣмененъ културенъ, или наученъ езикъ — краятъ на нѣщата, това е материалниятъ свѣтъ, а началото на нѣщата, това е духовниятъ свѣтъ. Това сѫ само термини, думи за улеснение на нашия разговоръ.

 

            Христосъ казва: „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази.“ А въ какво седи пазенето на Словото Божие? Миналата бесѣда, когато говорихъ за възкресението, нѣкои отъ васъ почнахте да мислите: „Далѝ азъ съмъ възкръсналъ, или не?“ Да мислишъ, далѝ си възкръсналъ, то е материалната страна на нѣщата. Ако ти мислишъ да възкръснешъ по тѣло, то е краятъ на нѣщата, и възкресението всѣкога подразбира физическата страна на нѣщата, на материялния свѣтъ ще възкръснешъ; когато пъкъ Писанието означава нѣщо по-дълбоко — ще оживѣятъ! Животъ — това е единственото нѣщо, което знаете на земята. А какво нѣщо е възкресение, вие не знаете, вие го слушате, и само се въодушевлявате отъ него; но живота всички го знаете, всички го усѣщате, чувствувате, то е реалното, то е сѫщественото.

 

            И казва Христосъ сега: „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. Словото — това е единственото, нѣщо, това е именно разумниятъ животъ, за който трѣбва да живѣемъ. Въ какво седи той? — Въ разумното изпълнение. Вземете нѣкой цигуларь, налѝ въ музикалното изпълнение се състои всичко, тъй както законитѣ на музиката изискватъ? Тъй че, когато изпълнява, да е доволенъ и самиятъ цигуларь, да сѫ доволни и самитѣ слушатели. Слѣдователно, външната страна на цигулката, този лѫкъ може да се изкриви хиляди пѫти нагорѣ, надолу — всички тия изкривявания не важатъ, а важатъ ония тонове, които ще излѣзнатъ изподъ лѫка, за да се влѣятъ въ душата ви; това, което ще схванете и разберете, то е музика, а този лѫкъ, тази цигулка, това сѫ само условия, при които туй, възвишеното, може да се прѣдаде на душата ви. И, слѣдователно, при сегашнитѣ условия, всички хора мязатъ на цигулки. Цигулки сѫ хората съ по четири струни, опнати върху тѣхъ, и чакатъ нѣкой да дойде да свири. Сега да не ме разберете криво. Азъ бихъ желалъ тъй да свирите, както Паганини съ цигулката си, да издавате ония божествени тонове, и всѣки, който ви слуша, да каже: „Тази цигулка е отлична“. Цигулката, то е вашето тѣло, слѣдователно, трѣбва да дойде оня великъ артистъ, вашиятъ Духъ, да се всели въ вашето тѣло и да свири. И ще почнатъ единъ день тѣлото — цигулката и Духътъ — цигуларьтъ да свирятъ. И ние можемъ напълно да знаемъ, каква е цигулката на всѣкиго и какъвъ е цигуларьтъ. Казватъ: „Погледни му живота“, т. е. вижъ го, какъ свири, знае ли правилно да манипулира съ лѫка, и какви тонове излизатъ, или пъкъ не знае да свири. Но, ако цигулката му скърца и струнитѣ му сѫ разгласени, тогава не сѫществува връзка помежду имъ, може той да каже: „Моята цигулка е отлична, но вчера не бѣхъ въ духа си, не бѣхъ разположенъ, обаче втори пѫть, като ме слушате, какъвъ майсторъ съмъ азъ, чакайте само“. Дѣйствително, във всѣки животъ има такива добри моменти, ние ги наричаме вдъхновление. Тогава и мѫжътъ и жената свирятъ добрѣ и мязатъ на ангели въ дома си; но, когато си изгубятъ вдъхновлението, тогава казватъ: „Не си струва“.

 

            „Нѣма никой по-блаженъ, казва Христосъ, отъ онзи, който слуша Словото Божие и го изпълнява“. Словото Божие, това е великото въ свѣта. Азъ бихъ ви го прѣвелъ на вашия езикъ. Този изразъ „Слово Божие“ е непонятенъ, вие сте го чели, чели много пѫти. Какво нѣщо означава „Словото Божие“? То е онзи първоначаленъ моментъ, когато божествената Любовь съзнателно се е проявила вѫтрѣ въ материалния свѣтъ. Когато вие чуете първата дума, съзнателната дума на вашето дѣте, което говори разумно, то е Словото Божие, и майката усѣща една радость, веселие — вдъхновена е тя. Или пъкъ нѣкой пѫть пишете нѣкое писмо, дращите, дращите, но не сте доволни; единъ день напишете нѣколко строфи и казвате: „Това е“. То е разумното, въ вашия умъ е проникнала една нова мисъль, вашиятъ умъ е почналъ да мисли, и вие съзнавате, че имате умъ. Нѣкой пѫть хората не знаятъ, далѝ иматъ умъ или не. Ще кажатъ: „Дѣйствително, ние имаме умъ“. Но азъ подъ „умъ“ разбирамъ оня слуга, онзи добъръ слуга, който нарежда добрѣ работитѣ на господаря си. А щомъ този слуга не ги нарежда добрѣ, азъ не го считамъ за добъръ. Нашиятъ умъ е само тогава добъръ, когато нарежда нашитѣ работи добрѣ, схваща ги добрѣ, прѣдава ги добрѣ, не изкривява фактитѣ, и хората ги виждатъ добрѣ. Ние говоримъ сега индивидуално, т. е. какъ се развива животътъ за всѣкиго отдѣлно. Туй, дѣто казватъ: „Свѣтътъ да се оправи, народитѣ да се оправятъ“ — това сѫ метафизически фрази. Какво нѣщо е единъ народъ? Единъ народъ, това е една сѣмка развита — единъ човѣкъ развитъ въ своята голѣма форма. Слѣдователно, какъвто си ти въ сѣмката, т. е. въ началото, такъвъ ще бѫдешъ и въ края. Единъ народъ е краятъ на единъ човѣкъ, и, слѣдователно този народъ е създаденъ за човѣка, за да се види, какъвъ е той; и, ако вие, българитѣ, искате да се знаете какви сте, какъвъ е народътъ ви, погледнете на всѣкиго отдѣлно, той е първоначалниятъ индивидъ. Погледнете, изрисувайте, вижте, да не кажете, че азъ говоря това, — вие сами говорите. „По-блаженъ е“, казва Христосъ. Сега не отивамъ по-далечъ. Насъ не ни интересуватъ народитѣ, насъ даже и човѣчеството не ни интересува, насъ ни ннтересува Словото Божие, насъ ни интересува чисто божественото. Цѣлото човѣчество — това си ти. Единъ день, ако ти и жена ти останете сами, и, ако цѣлото човѣчество изчезне, ти ще създадешъ ново човѣчество. Сегашното човѣчество на кого е? На Адамъ и Ева, тѣ бѣха двама непослушници, изгонени отъ Господа изъ Рая, и тѣ образуваха това човѣчество. И културата сега мяза на тѣзи Адамъ и Ева въ рая. Казва тамъ Писанието, че голи били. Единъ човѣкъ, който въ божествения рай може да бѫде голъ, можете да разберете, какъвъ е билъ мързеливецъ. И, като е видѣлъ Господъ, че нѣма да работятъ тѣ въ рая, изпѫдилъ ги навънъ — да се облѣкатъ. И сега, слава Богу, всинца сте облѣчени, а ако нѣкои биха ви видѣли голи като Адамъ и Ева, веднага щѣха да ви пратятъ въ лудницата. А за Адама и Ева казватъ: „Защото били много чисти и святи, затова ходѣли голи, а дѣцата били грѣшни, тѣ да се облѣкатъ“. Но тамъ е въпросътъ: Адамъ е билъ мързеливецъ, търговецъ на едро; ако бѣха много почтени хора, Господъ не би ги изпѫдилъ изъ рая. Не е ли така? Но веднъжъ ги е изпѫдилъ — азъ сега като нѣкой адвокатъ говоря — тѣ не сѫ били почтени. Какво ще кажете вие: ако бащата и майката бѣха мого почтени, Господъ би ги държалъ въ рая, не би ги изпѫдилъ. Тъй че, не произлизате отъ много благородна фамилия — не само вие, но всички.

 

            И сега Христосъ казва — той, Христосъ, разбира много добрѣ — „Блажени, но по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие“, т. е. онова, божественото, възвишеното, туй, което не е излѣзло отъ рая. По-хубаво е да слушашъ туй, божественото, което не се е измѣнило, отколкото да си сукалъ млѣкото на туй, което се е измѣнило. И туй, великото, то е Божественото Слово, което живѣе въ васъ вѫтрѣ, а не отвънка. Видите единъ красивъ учитель, и ученицитѣ му казватъ: „Oтличенъ е нашиятъ учитель! Като него нѣма!“ Азъ зная, ученицитѣ въобще тъй правятъ. Единъ день се хвалятъ: „Нашиятъ учитель, той глава има, та какъ прѣдава ясно, та по история, по естествена наука, по химия“, въодушевляватъ се ученицитѣ. А слѣдъ два-три мѣсеца, гледашъ, почнатъ да ставатъ недоволни, нѣкой получилъ двойка или единица и казва: „Азъ го мислѣхъ, че е нѣщо, но той не е нищо.“ Защо? — Двойка му турили, единица. Туй е повърхностно разбиране. Вие казвате: „Има Господъ“. Защо? — „Кѫща имамъ, пари, дѣцата ни сѫ здрави, има Господъ“. Но, щомъ умре бащата, казвате: „Не зная далѝ има Господъ“, а като умре майката, почнешъ още повече да се съмнѣвашъ, дѣцата ти умратъ, и тогава ще кажешъ: „Ако имаше Господъ, той нѣмаше да ги вземе отъ земята, но, понеже ги взе, азъ се усъмнихъ въ този Господъ, че е мѫдъръ.“ Господъ не е взелъ майката и бащата, а ги е изпѫдилъ изъ рая, та ти сега не ги виждашъ. Ще ви дамъ едно сравнение. Като се раздѣляли единъ день лисицата и дѣцата ѝ, излѣзли изъ своята дупка и попитали майка си: „Дѣ ще се срѣщнемъ, мамо?“—„Ее, у кожухаря.“ Излѣзнете вие изъ вашитѣ дупки и питате: „Дѣ ще се срѣщнемъ?“ Отишълъ нѣкой за храна, насамъ-нататъкъ, одрали му кожата, ти казвашъ: „Господъ я взелъ.“ Не, при кожухаря е тя. Ако майка ти е взелъ Господъ, ако баща ти е взелъ Господъ, може и сина ти, и дъщеря ти; ако Господъ ги е взелъ, то е голѣма привилегия, то е най-голѣмото благо, което имате, и, освѣнъ че не бива да плачете, ами вие всѣки день трѣбва да се радвате. А щомъ плачете, — отъ плача и сълзитѣ заключавамъ — съмнѣвамъ се, далѝ тѣ сѫ при Господа.

 

            Сега: „По-блаженъ е, казва Христосъ, който слуша Словото Божие и го изпълнява.“ Туй е Разумното Слово. Ако Господъ днесъ би се явилъ въ свѣта като единъ човѣкъ, вие щѣхте да се натрупате да му изкажете своитѣ излияния. Господъ щѣше да има толкова писма, че нѣмаше да има врѣме да ги чете. Вземете християнския свѣтъ, само по двѣ писма да прати всѣки християнинъ, това сѫ единъ милиардъ писма; ако сѫ по четири — два милиарда, ами по 10 писма; това сѫ петъ милиарда. Хайде да не правимъ смѣтка, да си губимъ врѣмето, азъ имамъ прѣдъ видъ краката ви. Петъ милиарда писма за колко врѣме може Господъ само да ги прочете? Ами да ги отвори и да ги прочете? Нѣкои сѫ съ по два реда, но нѣкои съ по 10-15 реда — изливатъ сърцето си. Ее, ако Господъ трѣбваше да чете, и то съ внимание, колко години би му взело да прочете всички тия писма? Ние бихме се намѣрили въ такова затруднено положение, ако схващаме така, че Господъ би дошълъ като единъ човѣкъ на земята. А този Господъ е вѫтрѣ въ васъ. Азъ ви говоря сѫществено върху въпроса — да не си правите илюзии. И този Господъ живѣе във вашата душа, а не въ тѣлото ви. Защото, ако бихте дошли на тази земя прѣди 250 милиарда години, тогава земята е завземала едно грамадно въздухообразно пространство, имала е само една ядка, като единъ голѣмъ орѣхъ. Всичката твърда часть прѣди 250 милиарда години е била като единъ орѣхъ — толкова голѣма е била нашата земя, а всичкото туй пространство е било пълно съ тази мъгла, която постоянно се е сгѫстявала. И затуй вие не знаете и казвате: „Далѝ съмъ тукъ, или съмъ извънка?“ И, слѣдъ като възкръснете, — възкресението ще бѫде моментътъ, когато във васъ се яви съзнанието за висшето, божественото; когато във васъ се яви новиятъ божественъ животъ, онзи индивидъ, който се нарича „ божествено азъ“, — окултиститѣ и теософитѣ тъй го наричатъ, — тогава ще започнете новия божественъ животъ. А знаете ли, въ какво седи той? — Въ разбирането на тия велики закони, които сега сѫществуватъ. Вие седите и казвате: „Какъ да си оправя живота?“ Ако имахте туй знание, можехте да измѣрите едната си вѣжда, колко е? — Шестъ см., и другата шестъ — 12; ушитѣ си да измѣрите, височината на челото, на брадата, и щѣхте да направите една пермутация, и въ дадения моментъ щѣхте да знаете, какво трѣбва да направите. Защо на нѣкой човѣкъ носътъ е кѫсъ и широкъ? Защо на другъ човѣкъ е дълъгъ носътъ? Кои сѫ причинитѣ? Казвате: „Тъй е.“ Не, има си причини. Защо сѫ очитѣ сини, или черни, или кафяви? А ушитѣ защо сѫ голѣми или малки? Тъй Господъ искалъ. Това не е наука. Ако ти знаешъ, защо очитѣ ти сѫ сини, ще бѫдешъ близо до истината. А сега казвашъ: „Черни сѫ.“ Какви ви сѫ очитѣ? — „Не зная“. Гледалъ ли си ги въ огледало? „Мязатъ на черни и кафяви.“ Какви сѫ — черни ли сѫ? Ако сѫ черни, защо сѫ черни? Ако сѫ сини, защо сѫ сини? „Тъй ме е родила майка ми.“ И вие свършвате: „Така ме е родила майка ми.“ Вие сте като една статуя. Не е тъй. Въ утробата на майката ние съграждаме нашия носъ, нашитѣ очи и другитѣ органи. Майката ни е дала само материалитѣ, а ние ги създадохме споредъ нашия духъ. Тъй, духътъ работи вѫтрѣ, и той ни създаде, а не майка ни. Тогава нѣма да се сърдите никому, че вашиятъ носъ е кѫсичъкъ: сами сте си го направили, вие сте художникътъ, тази идея ви е дошла, и никому да не се сърдите. А сега хората разправятъ: „Майка ми тъй ме създаде“, „Господъ тъй ни направи.“ Не позорете името Божие! Азъ зная, че Богъ е направилъ само душата, а на нашето тѣло ние сме му майсторитѣ. И затова тѣлата ни сѫ сега хилави. Защо? — Защото ние не разбираме Словото Божие, туй разумното. За примѣръ, ако азъ имахъ 4-5 милиарда лева, бихъ обърналъ всички въ цѣла София да станатъ мои послѣдователи. Петъ милиарда да имамъ, и да кажа: „500 лв. ще ти дамъ на мѣсеца.“ на вѣстникаритѣ — всички най-хубаво ще пишатъ, ще кажатъ: «Като г-нъ Дѫновъ човѣкъ нѣма, човѣкъ и половина е.“ Защо? — Петь милиарда дава, въ него сърце има, като него човѣкъ нѣма.“ Но жалкото е, че толкова пари нѣмамъ азъ, па и да ги имамъ, нѣма да ви ги дамъ. Колкото пари имамъ, азъ съмъ ги вдигналъ за другитѣ; слѣдователно, за българитѣ не мисля да дамъ нито петаче. Единственото наслѣдство, което ще имъ оставя, то е: „Още по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го изпълнява.“ И, слѣдователно, който разбира, само той ще се ползува, — азъ ви говоря за нѣща много важни, велики. Азъ пакъ съмъ поставенъ сега на едно изкушение, но ще побѣдя туй изкушение — нѣма да ви го кажа, видите, нѣма да ви го кажа, — бѣхъ на едно изкушение да ви кажа нѣщо, но нѣма да ви го кажа. Сега ще ви приведа единъ примѣръ, т. е. скрихъ го, нѣма да ви го кажа, ще мълча. Сега ще ви кажа: можете ли да разберете, какво скрихъ азъ?

 

            Единъ прочутъ американски милиардеръ дава обявление, че му трѣбва касиеръ. Започватъ день слѣдъ день да се явяватъ личности все съ прѣпорѫки. Влиза единъ, прѣдставя си писмото. „Много добрѣ, ще те имамъ прѣдъ видъ“, казалъ му той. Но всѣки, който влизалъ, държалъ си главата високо, все нагорѣ гледали; влиза втори, трети, четвърти, десеть души влизатъ, той на всички казвалъ: „Ще ви имамъ прѣдъ видъ.“ Влиза едно момче, то най първо погледнало надолу, вижда книжни парчета разпръснати, очистило пѫтя си, отива при милиардера и казва: „Господине, четохъ въ вѣстника, че търсите момче. Азъ нѣмамъ никаква прѣпорѫка. — Ти носишъ най-добрата прѣпорѫка, заповѣдай, вземи своята длъжность.“ Всички онѣзи сѫ сукали — първитѣ 10 души сѫ сукали отъ майка си, а този послѣдниятъ е ималъ Словото Божие. И той му казва: „Ти си човѣкътъ, когото азъ очаквахъ.“ Слѣдователно, ако вие не се наведете да очистите тия книжа, които сѫ разпръснати по вашия пѫть, нѣма да идете при Господа. Що сѫ вашитѣ разбъркани работи, тия външни мѫчнотии? — То сѫ разпръснатитѣ листа. И казвате: „Нѣма ли нѣкой да ги очисти?“ Или: „Господи, азъ отъ толкова врѣме те търся.“ И Господъ ще каже: „Ще ви имамъ прѣдъ видъ.“Ще дойде другъ правовѣрникъ, и той казва: „Нѣма ла нѣкой да очисти тия листа? Господи, азъ те търся, искамъ да живѣя при тебе. — Ще те имамъ прѣдъ видъ.“ Хубаво. Не мислете, че азъ ви говоря на подбивъ, азъ съмъ много сериозенъ. Кога е сериозенъ човѣкъ? — Когато говори искрено. Когато съмъ въ стаята си, азъ съмъ много сериозенъ. А когато съмъ тукъ, азъ съмъ рѣшилъ да нѣмамъ външно благочестие. Нѣкои отвънъ се показватъ много благочестиви. Не, не, това е актйорство. Трѣбва да бѫдете искрени спрѣмо себе си. Това е хубаво. Азъ не осѫждамъ онзи, който прави това, но бихъ желалъ туй положение да го задържи не само за единъ моментъ, а за день, два, цѣла година. Хубаво е туй положение въ живота, ама да го задържишъ. Азъ не казвамъ: това нѣма да го бѫде — то е по стария законъ. Нашитѣ очи може да бѫдатъ благородни, лицето ни да бѫде благородно, всичко зависи отъ насъ, но въ дѣйствителность благороденъ е само онзи, който разбира Словото Божие и го изпълнява. Сега вие ще кажете: „Моятъ умъ тъй ми казва.“ Твоятъ умъ какво ти казва? Изпитайте вашия умъ, далѝ е много просвѣтенъ. Вие знаете ли ония закони, съ които сте работили въ утробата на майка си? Припомнете си ги! — „Смѫтно ми е.“ Сърдишъ се, гнѣвишъ се, дѣ ти е умътъ? Всѣкога, когато умътъ ти не присѫтствува въ една работа, сполетява те катастрофа. Всѣкога, когато се явяватъ такива състояния, това е признакъ, че умътъ отсѫствува. Във всички роботи, дѣто умътъ присѫтствува — висшиятъ умъ, катастрофа не може да стане. За да може да издигнете себе си, непрѣмѣнно вашиятъ умъ трѣбва да присѫтствува, Ако вие се молите, а умътъ ви не присѫтствува, молитвата ви не е приета: тя е само една педа надъ главата ви. Ако пишете или съчинявате, вашиятъ умъ трѣбва да присѫтствува, и въ дадения моментъ за нищо друго не бива да мислите. Ще мислите върху този въпросъ и, като го свършите, тогава за другъ ще мислите. Най-великиятъ законъ въ духовния свѣтъ е, че трѣбва да впрегнемъ нашия умъ на работа съ всички негови сили. Щомъ си се разгнѣвилъ, умътъ ти не е на мѣстото си и сърцето ти не е на мѣстото си. Сърцето не се гнѣви, влѣзли сѫ други сили въ него. Умътъ, както азъ го зная, не се раздразнява, не се отчайва. А туй, което се дразни, туй, което се отчайва, то е извънъ ума. Умътъ — това е основата на божествения свѣтъ. И, когато Господъ иска да създаде единъ свѣтъ, той туря ума за основа. И, за да може да се създаде нѣщо трайно, непрѣмѣнно този божественъ елементъ, тази божествена сила трѣбва да присѫтствува във васъ въ всичката своя пълнота. И вие имате власть да държите вашия умъ. А ако вие сте нещастни, вашиятъ умъ не сте го впрегнали на работа, и вие нищо не можете да постигнете. Ще го впрегнете и ще видите, каква велика работа той ще, свърши за васъ. И съврѣменниятъ окултизъмъ туря вече тази основа и настоява върху това правило: умътъ и сърцето трѣбва да се впрегнатъ на работа. Какъ? — Сърцето е създадено да люби, а умътъ е създаденъ да мисли. Не мислишъ ли? — Умътъ го нѣма. Не любишъ ли? — Сърцето го нѣма. Това не сѫ фрази. Но вие ще кажете, че любите нѣкого. Любите, кого любите? Аа, колкото автори съмъ челъ досега, азъ не съмъ намѣрилъ още нито единъ да опише Любовьта. Вашата любовь е играчка, тя не е Любовь. Любовьта е нѣщо велико! Не може Любовьта да влѣзе за единъ моментъ въ сърцето ти, въ дома ти, и да излѣзне навънъ, то е немислимо. Тя е като слънчевата свѣтлина: ако не ѝ затворимъ пѫтя, тя вѣчно ще тече, а ако ѝ попрѣчимъ, тогава е друго нѣщо. Любовьта, влѣзе ли, тя вѣчно ще бѫде въ насъ. И мисъльта влѣзе ли въ ума, тя нѣма вече да излѣзе отъ него. Слѣдователно, вие сте причината да изпѫдите Любовьта и мисъльта навънъ. „Господъ тъй е направилъ“, казвате. Господъ не е направилъ това. Той е направилъ свѣта така, че е оставилъ насъ да сме отговорни.

 

            И Христосъ казва: „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. Много повече нѣща е казалъ той, но не сѫ писани. Той е изложилъ закони и правила, какъ да живѣятъ ученицитѣ му. И въ всичкитѣ си бесѣди азъ имамъ за цѣль да ви накарамъ да мислите и да любите. Кого? Нѣкои казватъ мене да любите. Моята душа виждалъ ли си, сънувалъ ли си я? Да не вѣрвашъ на съня си. Като срѣщнешъ ти моята душа, тя ще бѫде свѣтла, като слънцето, и ще носишъ моята свѣтлина съ хиляди години и вѣкове! А сега, като срѣщнешъ нѣкой човѣкъ съ потури, бѣли гащи и калпакъ, казвашъ, срѣщналъ си Учителя. И това било философия; срѣщналъ си Учителя! Учительтъ е като слънцето. Като срѣщнете моята душа, това слънце, което гледате, ще потъмнѣе прѣдъ нея. Отъ това слънце ще чуете най-хубавата музика, най-хубавия говоръ, и ще кажете: „Сега разбирамъ, какво нѣщо е животътъ, който изтича отъ Бога“! Сега не искамъ да ви обезсърча отъ вашия животъ, не, азъ гледамъ много разумно на нѣщата. Този Господъ е направилъ земята като едно възпитателно заведение, една забавачница съ всичкитѣ приспособления; всичко е наредено, за да ни въведе въ единъ другъ свѣтъ по-висшъ, дѣто природата е съвсѣмъ другояче уредена. Тукъ е най малкото, а онзи свѣтъ, дѣто ще влѣзнете сега, скоро — нѣма да се мине дълго — неговата природа е 10 пѫти по хубава, отколкото тукъ на земята. Свътлината тамъ е по-мека. Вие сега пакъ ще ме разберете криво. Ще кажете: „Кога ще влѣземъ въ този животъ?“. И днесъ можете да влѣзнете. Ама прѣдставете си, ако вие сте вървѣли по пѫтя, и ви е валѣлъ дъждъ, голѣмъ студъ има и водата върху васъ е замръзнала, и вие сте станали толкова голѣмъ, че не можете да влѣзнете презъ вратата, какво трѣбва да правите тогава? — Ще разчупите леда, да се разтопи. Какъ? — Ще се стопите, да останете въ своята естествена голѣмина. Виждамъ сега, вие сте толкова грамадни, около васъ има толкова ледъ, че не можете да влѣзете. Ще се стопите. Какъ? — Ледътъ върху васъ трѣбва да се стопи. Това сѫ метафори, иносказания. Какъ да ви говоря? Любовьта не е нѣщо, — тъй да ви я извадя и ви я покажа, като нѣкоя ябълка.

 

            И азъ ще ви приведа сега слѣдния примѣръ: Допуснете, че вие сте боленъ, лежите на легло, 10 дена вие сте се увивали, коремъ ви боли, гръбнакътъ ви боли. Нѣкоя приятелка мисли за васъ, и изпраща съ своето дѣтенце цвѣтя и нѣкое писмо. Вие вземете цвѣтята, миришете ги, и отъ цвѣтята почнете да мислите за вашата приятелка, и послѣ нейнитѣ думи се съединяватъ съ вашата душа и се явява лицето ѝ. Та тия цвѣтя трѣбва да прѣминатъ, и да дойдете до сѫщественото, до онази, която е изпратила цвѣтята. Слѣдователно, да почнемъ душа съ душа да се разбираме, сърце съ сърце и умъ съ умъ. Сега, поетитѣ казватъ, че сърцето е било олтаръ въ храма Божи; но то е символъ, не е тъй; — че умътъ билъ слуга, но и то е символъ, не е тъй. Ама душата била цѣлата вселена, и то е само символъ. Какво нѣщо е цѣлата Лселена? Ти знаешъ ли, какво е вселената? „Не че не знаемъ, знаемъ“. Учени хора има, външнитѣ учени хора, като обърнатъ ония крила горѣ, аеропланитѣ, и ония супердреднаути, въ единъ часъ могатъ да пометатъ единъ градъ, като хвърлятъ шрапнели, по-дълги отъ единъ метъръ, послѣ ония бръмчила отгорѣ спущатъ бомбичкитѣ много майсторски. Тия учени иматъ знания, но съврѣменнитѣ хора знаятъ само да разрушаватъ. Тѣ нѣматъ това велико изкуство да градятъ. И съврѣменната култура отъ 8 хил. години насамъ е култура само на разрушение. И, ако нѣкой оспорва това, ще кажа: покажете ми единъ градъ, който е направенъ прѣди хиляди години и да е останалъ здравъ, или единъ човѣкъ. който отъ нѣколко хиляди години да не е умрѣлъ. И такава една култура, че земята е пълна само съ кости, и лицето ѝ е пълно само съ развалени градове. Имате една култура на вѣчно разрушение, — която гради и разрушава. Защо? Не че тя е лоша, тя приготовлява свѣта за нѣщо по-велико. Тъй сега вие, които влизате вѫтрѣ, които сте дошли тукъ, имате знания, азъ се прѣкланямъ прѣдъ вашитѣ знания. Но какво можете да направите? — Можете да ми отрѣжете главата, можете да ме нацапате въ вѣстницитѣ. И на това се очудвамъ азъ. То е гениалность — да знае човѣкъ да измисля, и то е култура. Но тази култура не носи щастие за човѣшкитѣ сърца, не носи животъ за човѣшкия умъ. Защо? Ако вие идвате да слушате отъ мене туй, което свѣтътъ ще ви каже, нѣма защо да идвате. Вие може да умрете, но може и да кажете: „Азъ съмъ отъ онѣзи, които не умиратъ“. По тѣло ще умрете всички, ще се стопите. Безсмъртието е качество само на човѣшката душа, а не на човѣшкото тѣло. Когато душата възприеме безсмъртието, то е условие, законъ, и тѣлото ще бѫде безсмъртно. Павелъ казва: „Духовно тѣло ще имате“, а сегашнитѣ тѣла ще се измѣнятъ. И азъ ще хвърля тази брада, дегизиранъ съмъ сега, едно врѣме тя бѣше черна, па ще измѣня и гласа си, и рѫцѣтѣ си. Какъ ще ме познаете тогава? Казвамъ: само единъ начинъ има за познаване.

 

            „Още по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. Ако това Слово Божие прѣбѫде въ нашитѣ сърца, и Божията мисъль — въ нашитѣ умове, ние ще се познаваме въ божествения свѣтъ като разумни души. И тогава ще дойде новата култура, не на мѫже и жени, не на стария Адамъ, който е направенъ отъ пръсть, но на разумнитѣ мѫже. А онзи мѫжъ е разуменъ, който дава всички условия на жена си да расте и се развива, не казва нито една лоша дума и не праща нито единъ лошъ погледъ. И онази жена, и тя оцѣнява мѫжа си, и тя му дава всички условия да прояви своята любовь и своитѣ благородни и възвишени мисли.

 

            „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. И слънцето изгрѣ, и то се зарадва. Сега, разбира се, ще бѫде грѣхота, слѣдъ като сте треперили толкова врѣме, да нѣма нѣщо сѫществено. Умътъ и сърцето ви трѣбва да бѫдатъ всѣкога въ васъ.

 

            Ще ви дамъ сега двѣ правила, които трѣбва да пазите. Сърцето си не залагайте. Ума си не продавайте! А сега какво е положението? Учительтъ продава ума си: „Напишете една статия, ще ти платимъ 200 лв.“ И той веднага напише. Ами сърцето на онзи актьоръ — той показва, какъ страда нѣкой бѣденъ, и затуй му казватъ: „Ще ти платимъ 2000 лв.“ И той се мѫчи, прѣдставлява. А-а, не тъй! И съврѣменнитѣ хора ходятъ съ продадени умове и съ заложени сърца. Сърцата си ще вземете, умоветѣ ще ги откупите! И въ бѫдеще ще знаете: по никой начинъ ума си за слуга не давайте подъ наемъ никому, който ще и да е той. Умътъ е само за тебе, и това сърце е само за тебе, то не е за никой другъ. Ама ще кажешъ: „Азъ си имамъ възлюбленъ“. Дръжъ ума си и сърцето си за тебе: и той си има единъ умъ и едно сърце, каква нужда има, ти да му давашъ твоето сърце? Той е разбойникъ, ако иска твоето сърце; ако ли иска твоя умъ, той е негодникъ. Тая дума „разбойникъ“ е малко груба, но какво да правя, такъвъ е езикътъ ви. „Апашъ“ да употрѣбя, тя е френска дума. А „разбойникъ“, „разбой“ на ромънски значи „да воювашъ“, „воюване“. Ето какво трѣбваше да кажа азъ, за да се коригирамъ: не е благороденъ човѣкъ онзи, който взема сърцето на другиго; не е почтенъ човѣкъ онзи, който задига ума ти. Сега, „не е почтенъ“ и „не е благороденъ“, туй е друга прѣмутация. Азъ смекчихъ думитѣ, сега законътъ не може да ме хване, но въ първия случай биха ми наложили и глоба, а сега ще бѫда откровенъ и ще ви приведа единъ случай, какъ казвалъ единъ англичанинъ на единъ другъ човѣкъ „liar — лъжецъ. „Лъжецъ ли?“ Този го дава подъ сѫдъ. Пъкъ „liar“ и „lawer“ — законникъ сѫ много близки. Първиятъ казва на сѫдията: „Азъ казахъ, че той е законникъ, знае законитѣ, но подхлъзна ми се езика и казахъ „liar“. И сѫдията казалъ: „Станало подхлъзване, слѣдователно, не го хваща законътъ.“ Но азъ ще бѫда откровенъ, туй не е подхлъзване, азъ говоря всѣкога съзнателно, азъ нарочно употрѣбихъ думата „разбойникъ.“ Ако ще за 10 години да ме осѫдятъ, казахъ „разбойникъ“. „Ама 10 години“ — 10 години, ако дойде да кажа истината, ще я кажа, макаръ за 10 години да ме осѫдятъ. Думата „разбойникъ“ азъ я употрѣбявамъ, защото тя има и добро значение. Ако нѣкой каже: „Азъ ви мразя“, думата „мразя“ за мене е отлична. Защо? Защото умразата ми припомня за любовь. Слѣдователно, като мрази той, азъ ще му благодаря, че ми е напомнилъ за любовьта. Като ми каже: „Лъжешъ“, азъ мисля за истината. Или: „Ти си глупакъ“, азъ се радвамъ, и започвамъ да мисля за мѫдростьта. Пермутации на енергиитѣ правя. Това е разумното. Ти си единъ, „разбойникъ“. Спри се, значи, азъ съмъ човѣкъ който държи нѣщо въ рѫката си — това е „Р.“ „А“ — имашъ носъ, имашъ умъ, туй, което мисли: може ли да го приложа въ живота? Отъ „3“ мога да направя една котва, да я спусна въ морето и да спра кораба си, да го държи въ равновѣсие. „Б“ е законъ на растенето. Ако имамъ умъ, ще зная да говоря разумно, навсѣкѫдѣ пѫтьтъ ще ми бѫде отворенъ. Отъ окултно гледище, думата „разбойникь“ е отлична дума, тя има ритмично произношение: но тъй, както вие я разбирате, придавате ѝ едно значение, което тая дума нѣма въ себе си. Ако азъ направя единъ ножъ отъ книга и ви мушна съ него, не бихъ ви причинилъ никаква врѣда. Питамъ вие можете ли да ме теглите подъ сѫдъ, да кажете: „Този ме мушна съ ножъ?“ И ако азъ занеса ножа отъ книга, сѫдията какъ ще ме осѫди тогава? Слѣдователно, ние се сѫдимъ споредъ мислитѣ и желанията, които имаме вѫтрѣ, дълбоко скрити въ душата си. То е, което не се задига. Ние сами градимъ своя животъ. И първото нѣщо — вие трѣбва да впрегнете вашия умъ на работа, трѣбва да изучавате тѣлото си — и азъ похвалявамъ анатомиститѣ, физиолозитѣ — и слѣдъ туй да проучите всички елементи, които влизатъ въ човѣшкото тѣло, и какви роли играятъ тѣ. За примѣръ, каква роль играе черниятъ ви дробъ. Едно врѣме налѝ туряхъ българитѣ въ черния дробъ? Черниятъ дробъ е единъ великъ факторъ въ човѣшкото тѣло. Ако черниятъ дробъ си замине, човѣкъ е фалиралъ. При сегашното устройство, черниятъ дробъ всичко рѣшава. Ако той се разстрои, човѣкъ става неразположенъ, мраченъ, той е песимистъ, не може да говори внимателно, мрази, сърди се, може да извърши убийство, — всичко туй излиза отъ черния дробъ. И ако въ съврѣменния строй има толкова прѣстѫпници, причината е, че чернитѣ дробове на хората сѫ развалени. Поправете имъ черния дробъ! На този човѣкъ ще дадете извѣстна храна, има извѣстни тонически срѣдства. На нѣкой мѫжъ жена му неврастения я хванала, той казва: „Лоша жена станала“. — На жена ти черниятъ дробъ се е развалилъ, ще ѝ давашъ храна да се тонира. Поправи ли се, оправя се и домътъ ви. Мѫжътъ се разгнѣви — черниятъ му дробъ е разваленъ. И ако вие се разгнѣвите, кажете: „Моятъ черенъ дробъ не е на мѣстото си“. При всѣко нещастие, говорете на черния дробъ, кажете: „Моля ти се, братко, като се дразнишъ ти, животътъ ни не върви, ти си благороденъ. Като си тъй, въ ненормално състояние, какви ли не работи правишъ?“. Всѣка вечерь му говорѝ, и твоятъ животъ ще се поправи. А сега, боли ли те черниятъ дробъ, дойде лѣкарьтъ, веднага инжекция. Не инжекция, а Слово — говорѝ на черния дробъ: въ божествения свѣтъ той е нѣщо духовно; стомахътъ, е нѣщо духовно; сърцето, дробоветѣ, това сѫ нѣща духовни; мозъкътъ е нѣщо духовно, — на тия органи ние, ще имъ говоримъ тъй, както на разумни сѫщества разбирате ли? И тогава проучавали ли сте вие мозъка? Каква е функцията на мозъка? Казвате: „Да възлюбимъ Господа“. А какъ може да го възлюбите, като не сте се заели да изучите вашия умъ, който е основа на духовния свѣтъ? Ако азъ имамъ единъ приятель, който много ме обича, а не знае очитѣ ми какви сѫ, вѣждитѣ какви сѫ, казва: „Не зная, не съмъ обърналъ внимание“, — ее, питамъ, каква е била, тогава, неговата любовь? Любовьта, като влѣзне прѣзъ вратата, ще се наведе, ще вдигне падналитѣ книжни листенца, и ще погледне да види, какви сѫ очитѣ. Нѣкои ще кажатъ: „Това е фиксиране на погледа, хипнотизиране, искамъ да те хипнотизирамъ, ти трѣбва да се подчинявашъ. Такива работи ги нѣма у насъ. За да констатирашъ единъ фактъ тъй, както Господъ го е направилъ първоначално, ти трѣбва да познавашъ ума на приятеля си, и, като го срѣщнешъ, да кажешъ: „Този е умътъ на моя приятель“. Както познавашъ и знаешъ коня на своя приятель, тъй ти трѣбва да знаешъ и ума му, и сърцето му; и, като го знаешъ, нѣма да го барашъ, ще го ограждашъ. Спрѣмо, този умъ ще постѫпвашъ много разумно, а спрѣмо туй сърце, на твоя приятель, ще постѫпвашъ много деликатно и много нѣжно. Азъ ще ви приведа онзи примѣръ: вашата любовь трѣбва да се подигне като на онази американка, която се е сгодила за едного въ врѣме на гражданската война. Отива той на бойното поле и слѣдъ двѣ седмици ѝ пише: „Раниха ме, и единия ми кракъ до колѣното отрѣзаха, затова азъ ви освобождавамъ“. Тя му отговаря: „Ти си ми приетъ, макаръ тъй, съ единъ кракъ“. Слѣдъ единъ мѣсецъ отрѣзватъ и другия му кракъ, и той ѝ пише: „И другия кракъ ми отрѣзоха, вие сте свободна“. „И безъ двата крака ти си ми приетъ“. Тъй, и безъ крака може. Но така може до мисли само едно сѫщество, което знае, че „по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие“, сѫщество, което има душа. Тия крака може да израстнатъ пакъ.

 

            Та, основното нѣщо на днешната бесѣда е: сърцето си и ума си ще ги контролирате. И ще започнемъ една нова култура. Ама вие ще ми кажете: „Добрѣ, но, тогава, мѫже и жени какъ ще живѣемъ?“ Азъ ще ви отговоря веднага. Вие мислите, че туй учение ще развали вашитѣ домове. Питамъ ви: досега щастливи ли сте били? Онѣзи, които сѫ щастливи, не го прилагайте. Но онѣзи, домоветѣ на които не сѫ щастливи, приложете моето учение, и животътъ ви ще се подобри: за една седмица вие ще се реформирате. Единъ мѫжъ, който наказва жена си, казва; „Ти много си се захласнала въ учителя.“ Азъ не проповѣдвамъ едно учение на захласване. И не искамъ да се захласвате, сърцата ви не искамъ, умоветѣ ви не искамъ. Какво има да ме осѫждате? Мисъль на вашия умъ мога да дамъ, и материалъ на вашето сърце мога да дамъ. Дръжте сърцата си, за васъ сѫ тѣ, и само единъ има, на когото вие трѣбва да отворите вашето сърце и вашия умъ, той е Господъ, и никому другиму, който и да е, безъ изключение. Мѫжъ ли е той, сърцето си на жена да не отваря, и жената сѫщо на мѫжъ да не отваря сърцето си. Сега ще кажете: „И тази хубава, втасахме я!“. Разберете правилно: мѫжъ сърцето си на жена да не отваря, и жена сърцето си на мѫжъ да не отваря. Защо? — Мѫжътъ да чака да дойде Господъ, да влѣзе въ сърцето му, и, като влѣзе въ сърцето му Господъ, той да каже: „Господи, каквото заповѣдвашъ, азъ ще изпълня твоята воля.“ Ако Господъ каже: „Отвори сърцето на жена си!“ отвори го, не чакай. Но не чуешъ ли гласа на твоя Господъ, дръжъ сърцето си заключено, никакво отключване. Ама твоята жена може да рони четири реда сълзи, не вѣрвайте на тѣзи сълзи. Азъ ще ви приведа хиляди примѣри. Има мѫже, които сѫ плакали — не визирамъ васъ, във вашия домъ има миръ и съгласие, а говоря за широкия свѣтъ, вънъ — седи мѫжътъ, колѣничи, моли се на жена си, сълзи му текатъ, и тя му прощава. А слѣдъ една седмица той бие жена си, пука ѝ главата. Казвамъ: черниятъ дробъ е разваленъ, свършена работа! Въ новата култура духовно трѣбва да разбирате работитѣ. Първо, вѫтрѣшно, умътъ — по аналогия, този законъ психологически е винаги вѣренъ — е създаденъ само да мисли, а ако вие пуснете този умъ въ вашето сърце, той ще развали всичката работа; и ако вие пуснете сърцето при ума, и умътъ ще се развали, и сърцето ще се развали. Тѣ ще работятъ, но нѣма да се сближаватъ; ще си говорятъ, но нѣма да живѣятъ единъ въ другъ. И казва се тамъ: „Господъ ги е съчеталъ“. Въ музиката има свързване на нотитѣ. Какво значи свързване? Пишатъ се прави линии, има слизане, качване нагорѣ, и нотитѣ се свързватъ, а самитѣ тонове се сливатъ. Сливането на тоноветѣ дава обемъ, широта, но всѣка една вибрация е отдѣлна, тѣ не се поглъщатъ, а завзематъ своето пространство. Но, ако тия вълни се вливатъ една въ друга, тоноветѣ изчезватъ. Тъй е: не позволявайте, умътъ да слиза въ сърцето. Той е капитанъ на кораба, не бива да слиза долу, и въ най-бурно врѣме той трѣбва да бѫде горѣ, да се разхожда, да управлява кораба. А сърцето, то е машинарията, която трѣбва да работи. Ако сърцето се качи горѣ, какво ще стане? — Ще има огънь и пожаръ. Ако пъкъ умътъ слѣзе долу, ще има корабокрушение. Ще кажете вие: Тази философия е много трудна, отвлѣчена. Умъ, сърце, горѣ, долу - не го разбираме, забъркахме се.“ Азъ ще бѫда малко по-ясенъ. Когато ви дойде единъ приятель въ дома ви, единъ законъ ще ви поставя: ако въ присѫтствието на този вашъ приятель, който и да е той, — може да бѫде ученъ или простъ, — ако вашиятъ умъ добива свѣтлина, вие се усѣщате свободни, можете да мислите свободно, и сърцето ви се разширява, и неговото и вашето сърце работятъ нормално, казвамъ тогава: „Каквато работа и да започнете двама, ще върви“. Но, ако той се стѣснява отъ себе си, и ти се стѣснявашъ и прикривашъ, умоветѣ ви не сѫ на мѣстото си, и сърцата ви сѫщо не сѫ на мѣстото си, тогава вие не сте единъ за други, и никаква задружна работа не бива да започвате. Мнозина ми казватъ: „Азъ искамъ да пипна учителя малко“. —  Аа, казвамъ, не се пипа вашиятъ учитель. Моето сърце е затворено съ деветъ ключа. Разбирате ли защо? — Тамъ се пазятъ всичкитѣ богатства, които Богъ е вложилъ, то не е мое, то е божествено богатство, и умътъ, този умъ, той ми е даденъ да върши работа, да седи на мѣстото си, горѣ на кораба.

 

            И сега Христосъ казва: „По блаженъ е онзи, който слуша и пази Словото Божие“. Умътъ и сърцето трѣбва да разбиратъ туй Слово Божие. Сега всинца вие можете да приложите този законъ. И нѣкой пѫть виждамъ, че нѣма хармония, вие се отчайвате. Вие чакате нѣкой ангелъ да слѣзе и да ви обясни. Духътъ Божи работи послѣдователно. Невѣжата, и християнинъ да е, пакъ си е невѣжа. Тия недостатъци Духътъ нѣма да ги отмахне изведнъжъ. Изисква се нѣщо сериозно, размишление се иска. Трѣбва да работишъ надъ себе си, съзнателно да работишъ. Какъ размишлявате вие? Вашитѣ съзърцания не трѣбва да бѫдатъ, както индускитѣ съзърцания. Всѣки день можете да съзърцавате. Първото нѣщо, което трѣбва да спазвате, е — тия ваши умове да ги турите на работа, и да не критикувате никого. Ако искате да се развивате, вашиятъ умъ не трѣбва да бѫде като червей. Въ себе си, във вашата душа, трѣбва да бѫдете тъй снизходителни къмъ хората, както къмъ себе си. Но бѫдете послѣдователни: мислете за другитѣ тъй, както за себе си. Туй е правото. Ако азъ турна себе си по-високо, а васъ по-низко, това не е едно естествено положение. За примѣръ, да допуснемъ единъ цвѣтъ, който се е разцъвтѣлъ напълно, а вие сте една пѫпка, и вие може да се разцъвтите, както и азъ, и вие имате всичкото желание да се развиете като моя цвѣтъ. Но, ако вие измѣните на този великъ законъ, който работи отгорѣ, вашата пѫпка може да се развали. Във васъ има вложени велики нѣща.

 

            Азъ често забѣлѣзвамъ, нѣкои отъ васъ, както и азъ сега правя, овъртватъ го много. А го овъртватъ — знаете ли защо? Искамъ да ви изнеса единъ недостатъкъ. Дойде нѣкой, обикаля, обикаля. Кажи ми сѫщественото: „Азъ ида да ми дадете нѣкоя рецепта или начинъ да поправя живота си, и съмъ готовъ да го изпълня“. А той говори и слѣдъ два часа каже какво иска, но тогава е късно, и азъ му казвамъ: „Сега е обѣдъ, нѣма врѣме да ти кажа, ела другъ пѫть“. И тъй, и ти губишъ, и азъ губя. Англичанитѣ казватъ: ясно, точно и опрѣдѣлено трѣбва да говоримъ. Ние трѣбва да служимъ на Бога! Вѣрваме ли? Но не съ тази обикновена вѣра. Господъ живѣе въ насъ, нѣкой пѫть дълго врѣме мълчи, а нѣкой пѫтъ говори. Азъ зная, нѣма нито единъ отъ васъ, на когото Господъ да не е говорилъ. На всинца ви е говорилъ той, но не еднакво вие сте го разбрали; както слънцето еднакво ви е освѣтлявало и грѣло, но не всинца сте го възприели еднакво — различно сте възприели вибрациитѣ му. На едни очитѣ станали ясни, на други — мѫтни, на трети — черни. Защо тъй? — На онѣзи, които казали: „Да почнемъ новата култура, за Бога да мислимъ и да живѣемъ“- очитѣ имъ станали сини. На онѣзи, които казали: „Да се разбогатѣемъ“, очитѣ имъ станали зелени и т. н. Но, ако ти си мислилъ за небето, очитѣ ти сѫ станали сини, а касата ти пръщи отъ пари, ти си писалъ за Бога ще живѣешъ, а въ материята се търкаляшъ. Нѣкой пъкъ казва: „Касата ми да е пълна съ наполеони“, но послѣ казва: „За Бога ще живѣя“; разтвори касата си, и очитѣ ти ще станатъ сини. На мнозина, на които очитѣ сѫ черни, ще станатъ сини, и на които сѫ сини, ще станатъ черни. Зависи отъ стремежитѣ на вашия умъ и на вашето сърце.

 

            Има такива прѣживѣвания, които струватъ милиони. Знаете ли, какво нѣщо е едно хубаво прѣживѣване? Когато е така нагласено сърцето ти, българитѣ хазватъ: „Искамъ да разцѣлувамъ цѣлия свѣтъ“, това е едно хубаво поетическо изражение. да цѣлунешъ като душа, да изкажешъ туй нагласяване, което имашъ.

            Прѣдставете си сега, че Христосъ би билъ прѣдъ васъ, върнете се 2,000 год. назадъ, и слушайте Христа, който казва: „По-блаженъ е онзи, който слуша и изпълнява Словото Божие“. Вие ще кажете: „Прѣди 2,000 г. да бѣхме, какво щастие да видѣхме благия Христосъ — кроткия, възлюбления, колко ли сѫ били сладки думитѣ му: Исусе, Исусе, Господи! - О, прѣди 2000 год. вие бихте били въ състояние да направите това, а сега слѣдъ 2,000 г. не сте въ състояние. Азъ ще пиша днесъ на Христа, ще му кажа, че тия хора прѣди 2,000 г. биха го слушали, но сега не искатъ да го слушатъ. Тѣ казватъ: „Всѣки, който дойде слѣдъ Христа е лъжепророкъ, отсега нататъкъ никакви пророци не може да има.“ Не, не, ние живѣемъ въ закона на еволюцията, Христосъ ще дойде на земята. Богъ ще се открие сега тъй, както никога не се е откривалъ! Сравнено съ идването на Христа прѣди 2000 г., идването му сега ще бѫде като едно необикновено събитие. Толкова велико и славно ще бѫде туй събитие, въ което Богъ ще се яви въ свѣта, че сърцата на хората моментално ще се отворятъ и ще се нагласятъ, и умоветѣ ще почнатъ правилно да мислятъ. И по цѣлата земя, навсѣкѫдѣ, ще се въдвори миръ и радость, и пѣене ще има по всички крайща. Ще бѫде една велика радость! Великъ е той, като слънцето, и тогава ще се прояви въ васъ туй съзнание, и ще кажете: „Сега разбирамъ дълбокия смисълъ на оная велика божествена мѫдрость.“

 

            Искамъ сърцата ви да плачатъ, а умоветѣ ви да мислятъ. Не говорете напразно, задръжте мислитѣ и сърцата за себе си. За ония, които ме слушатъ днесъ, азъ имамъ единъ чукъ, и всѣко едно сърце, което не се отвори за Господа, ще го смажа, нѣма да си поплюя. Дошълъ е Господъ и хлопа. И, като намѣря нѣкого, че на Господа не отваря сърцето си, ще го ударя съ чука и ще кажа: този човѣкъ не заслужва да живѣе. Сега вие ще кажете: „Знаешъ ли, той билъ много лошъ!“ Това е символъ. Мѫжътъ казва на жена си: „Ти да ме слушащъ, че, като взема туй дърво, ще те направя на пестилъ.“ Пъкъ послѣ на мене казва: „Азъ я плаша.“ Казвамъ: „Билъ ли си я другъ пѫть? — Не, плаша я, да ме слуша.“ Подъ думата „чукъ“ разбирамъ онзи великъ кармически законъ: ако вие не отворите сърцето си за Господа, онзи чукъ — кармата, т. е. сѫдбата — тъй ще ви удари, че сърцето ви ще стане на пестилъ. Тъй, нѣкои нещастия, които сполитатъ домоветѣ ви, то сѫ страдания, защото, когато Господъ е похлопалъ, вие не сте му отворили. И всѣки, който не отвори сърцето си за Господа, него го очаква една лоша участь. И тъй, впрегнете ума на работа, четете, мислете любете, — не мене, себе си, мѫжа си. Една жена, която е жена, да люби мѫжа си; и мѫжътъ да люби жена си, но не да се захласвате, защото захласването не е любовь. Хармонично да любите, домъ съ домъ да се люби, общество съ общество. Тази любовь да се разпространи навсѣкѫдѣ. Разумни трѣбва да бѫдемъ налѝ? Защото, ако азъ обичамъ само нѣкого, това не е любовь. Като говоря за любовьта, подразбирамъ Бога, оня принципъ, който работи сега въ свѣта. Ние трѣбва, да дадемъ мѣсто на този, великия Господъ да се прояви; не разбирамъ себе си, а онзи великъ Духъ, който работи сега въ свѣта. И този Духъ е еднакво деликатенъ за всички. Всички сте деликатни по сърце за него, само нѣкои сте по-деликатни, а нѣкои сте по-грубички. По-грубички, казахъ, хайде да посмекча, ще ме извините, да си направя своята мисъль по-ясна: нѣкои отъ васъ сте облѣчени съ такава материя, вълната е по остра, а нѣкои сѫ съ мекички дрехи; на нѣкои сърцето е отъ по-финна материя, по-мекичка, а на други — отъ по груба. А може ли вие да носите мекички дрехи? То е въпросътъ. Разно сте облѣчени, то е външната страна, но сърцата на всички сѫ добри. Тѣ сѫ направени първоначално такива отъ Бога, сѫщо и първоначалната свѣтлина на ума е излѣзнала отъ Бога. Не мислете, че сърцата сѫ развалени. Ще оставя какво е писалъ пророкътъ? неговитѣ думи сѫ вѣрни, и моитѣ думи, и тѣ сѫ вѣрни. Ако туй сърце би било развалено, Господъ не щѣше да каже: „Сине мой, дай ми сърцето си!“. Значи, има нѣщо хубаво въ сърцето, и той го иска: „Сине мой, дай ми сърцето си!“

 

            И тъй, „по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го разбира.“

            Проучавайте великата природа, всички велики закони, давайте поощрение на всѣки единъ да мисли, да чувствува, не се спъвайте. Мѫжътъ ти почналъ да мисли, не го спъвай. Не се спъвайте единъ други. Поощрявайте се, поощрявайте се и въ мисли, и въ добри чувства. И бихъ желалъ — сега азъ ви поощрявамъ — да бѫдете велики хора, гениални, на всички душитѣ ви сѫ отлични, и духоветѣ, па и умоветѣ ви, и тѣ сѫ отлични, но още не сте ги впрегнали на работа.

            И сега този Господъ иде, но умътъ ви готовъ ли е за божествената мѫдрость? Господъ иде! Сърцето ви готово ли е да се отвори? Като се отвори туй сърце, Господъ ще каже: „Елате съ мене да работимъ въ свѣта!“ Готови ли сте да идете въ свѣта да му служите? Този Господъ нѣма да ви турне на масата на първия столъ да седите. Той ще каже: „Ти ще идешъ въ Африка, ти въ Австралия“, и мѫже и жени ще ги разпръсне, и ще стане такава бъркотия! Казвате: „Налѝ Господъ иска щастливо да живѣемъ?“ — Щастливо ще живѣете! Разберете добрѣ! Не по старата култура. Мѫжътъ ти ще помисли за тебе, ще дойде за 6-7 минути въ Австралия, ще каже: „Марийке!“ — „Какъ си дошълъ, съ кой параходъ?“ Тя се разтѫжи, за 10 мин. ще иде при него. Много лесно се пѫтува. А хубаво е да сме далечъ. И, като дойде тази култура, тогава ще има за всѣкиго една особена стая, двама души въ една стая нѣма да има, дѣцата ще бѫдатъ въ особена стая. „Ее“, сега ще кажете: „Кога ще стане това нѣщо?“

 

            „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. И когато възприемете това Слово — вие сте го възприели, не е права моята дума — Господъ е във васъ, но пазете се отъ други заблуждения, — казвате: „Господъ не е такъвъ какъвто го знаемъ.“ Какъвто е Господъ въ мене, такъвъ е и въ васъ, съ тази разлика, че въ моето, сърце той разполага, а вие?... Седи жената въ кѫщи, дойде Господъ, хлопа на вратата: „Кой е?-пита тя. — „Азъ съмъ Христосъ“ — „Чакай да попитамъ мѫжа си, въ тия врѣмена такива Христовци ги има много.“ Той пакъ чука: „Ама не съмъ провѣрила, не може да ви пусна, какво ще каже мѫжътъ ми, като дойде?“ И, като влѣзе Христосъ, мѫжътъ ще каже на жената: „Ти си се измѣнила.“ А като влѣзе у него, жената ще каже: „Измѣнилъ си се!“ Да, всички ще се измѣнимъ.

 

            Но Богъ на Любовьта трѣбва да влѣзе във вашето сърце! Азъ не искамъ да влѣза във вашето сърце, нито пъкъ искамъ вие да влѣзете въ моето сърце, но азъ бихъ желалъ да дадете сърцето си на Бога, на онзи Господъ на Любовьта. Да не се заблуждавате: никое сѫщество — нито ангелъ, нито архангелъ — нѣма да може да ви заблуди; когато вие веднъжъ имате тази Любовь, вие ще любите. Когато възприемете тази Любовь, ще ви бѫде всичко ясно. Само не искамъ да се осѫждате. Ще кажете: „Много грѣхове имаме.“ Но Любовьта заличава много грѣхове.

 

            Отворете сега сърцата си за Господа! За нѣкои Господъ довечера ще дойде. Сега ще си помислите вие: „Той ще ни задигне.“ Мнозина, на които съмъ казвалъ: довечера ще дойде Христосъ, тъй мислятъ. — „Хубаво, казва, ама още не съмъ готовъ“. Тъй, тѣ мислятъ, че ще умратъ. Азъ казвамъ: тази вечерь, днесъ Христосъ ще похлопа на вашето сърце, на мѫже и на жени, навсѣкѫдѣ. И, ако проникне нѣкоя възвишена, божествена мисъль въ васъ, кажете: „Слущамъ Господи, готовъ съмъ да изпълня твоята воля!“. И той ще проговори тъй нѣжно, както е говорилъ на пророкъ Илия, и той си покри главата със своя кожухъ. Сега, ако съмъ казалъ нѣщо повече, ще ме извините, азъ искамъ извинение. Нѣкога моитѣ думи сѫ груби. Но вие сте благородни ученици, толкова добри, сърцата ви сѫ просвѣтени... Ще кажете: „Какъ ни подиграва учительтъ“? Не, не, за мене е малко по-тежко да искамъ извинение, но азъ опитвамъ вашитѣ сърца, т. е. опитвамъ, далѝ и вие ще искате извинение. Сѫщиятъ законъ е. Но азъ да искамъ, а вие не, тояга има тогава. Туй го правя заради Любовьта. Казвамъ на Господа, който е във васъ: „Ако азъ въ моитѣ думи, въ моитѣ изрази не съмъ изказалъ твоята Истина“, — може нѣкой да каже: „Одращи ме“, —„ще ме извинишъ“. Тъй казвамъ на Господа, не на васъ. И вие ще кажете сѫщото. На земята сме: като тегля ножа, може да отрѣжа малко и отъ здравото месо, и то да отиде. Не, не, само гнилото месо искамъ да отрѣжа, а ако нѣкѫдѣ съмъ забилъ ножа по-дълбоко, казвамъ: „Господи, ти ще ми покажешъ дѣ е“, ще прѣгледамъ, дѣто съмъ рѣзалъ, и съмъ готовъ да ида да го изправя. Правя си смѣтка, гледамъ тамъ, дѣто съмъ рѣзалъ, навсѣкѫдѣ моитѣ операции, — провѣрка правя, — далѝ сѫ здрави: ако съмъ отрѣзалъ повече, отколкото е трѣбвало, ще ида, ще изправя, тъй че никой да не се оплаква отъ моитѣ операции.

 

            „Още по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. И азъ искамъ туй Слово Божие да зацарува въ умоветѣ, въ сърцата и въ домоветѣ ви. Да не казва мѫжътъ: „Ти си се захласнала въ учителя“, и жената да не казва тъй, защото и мѫже има захласнати. Ще ги хвана и ще кажа: и двамата трѣбва да ме обичате. Жена безъ мѫжа си, и мѫжъ безъ жена си, не ги искамъ; дѣте безъ майка и баща не го искамъ. По единъ, по единъ не ви искамъ. И тримата ги искамъ, а единъ по единъ не ви искамъ. Тъй. Какъ тъй? — Не съмъ дошълъ азъ да разединявамъ домоветѣ ви, а да въдворявамъ любовь. Азъ си имамъ едно сърце, то е достатъчно, което азъ имамъ; и умътъ, който азъ имамъ, и той е достатъченъ, защо ще искамъ вашитѣ? Тъй и вие да постѫпвате, по сѫщия начинъ. И сега този Господъ, който иде.... Ще кажете: „Все иде и все не е дошълъ още.“ Иде отвѫтрѣ, а не отвънъ.

 

            „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го изпълнява“. Изпълнете това Слово Божие, и то ще бѫде за ваше благословение!

 

            (Бесѣда държана на 4 декемврий 1921 год. въ София).







Теми съдържащи: Неделни беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt