Jump to content
Ани

1926_10_17 Любовь и вѣра

Recommended Posts

От томчето "Посока на растене"
1- 19 лекции на Младежкия окултенъ класъ, т.I (1926-27 г.)
Първо издание - София, 1938 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

 

 

Любовь и вѣра.

 

 

— Вѣренъ, истиненъ, чистъ и благъ всѣкога бѫди!

 

Размишление.

 

Чете се резюме на темата: „Най-важната работа следъ ядене“.

 

Чете се темата: „Най-малкиятъ потикъ въ живота“.

 

Като се говори за малъкъ потикъ, това подразбира сѫществуването на голѣмъ потикъ. Казваме малъкъ, слабъ потикъ. Има ли нѣкаква разлика между малъкъ и слабъ потикъ? Казваме малко, слабо дете. Какво разбираме подъ думитѣ малко и слабо дете? Подъ думата „малко“ дете, разбираме дете, което на ръстъ, на височина е малко. Слабо дете пъкъ е това, което е слаботѣлесно. Следователно, кой е най-малкиятъ потикъ въ живота? Споредъ нѣкои, да бездействувашъ, това значи, да имашъ най-малкия потикъ въ себе си. Въ сѫщность не е така, защото бездействие не сѫществува въ природата. Когато човѣкъ мисли, че е въ пълно бездействие, и тогава даже не бездействува. Той казва, че нищо не прави, а тъкмо въ това време яде. Значи, все прави нѣщо. Другъ нѣкой казва, че отъ нищо не се интересува, а въ сѫщность се интересува отъ много нѣща. Той се страхува да се прояви свободно, да не му стане нѣщо. Това, именно, показва, че човѣкъ се интересува отъ своя животъ.

 

Представете си, че влизате въ едно общество на хора, които не ви създаватъ никакви противоречия. Какъвъ животъ сѫществува тамъ? Какви сѫ хората въ това общество? За да не предизвикватъ никакво противоречие, тѣ трѣбва да сѫ съвършено еднакви и по ръстъ, и по вѫтрешенъ строежъ. Има ли нѣкакво съотношение между малкия потикъ и малкия ръстъ на човѣка, както и между голѣмия потикъ и голѣмия ръстъ? Малкиятъ потикъ крие въ себе си възможности да стане голѣмъ, да се увеличи. Това е въ зависимость отъ времето и пространството. Природата си служи съ малки и голѣми потици, но отъ икономични съображения тя предпочита малкитѣ потици предъ голѣмитѣ. При малкитѣ потици се изразходватъ малко сили, малко материалъ, а при голѣмитѣ — повече сили и повече материалъ. При това, резултатитѣ при малкитѣ потици сѫ всѣкога добри.

 

Въ природата сѫществуватъ редъ разумни сили. съ които тя си служи, като потици на човѣшката душа. Една отъ тия разумни сили е любовьта, а друга — вѣрата. Коя отъ дветѣ сили дава по-голѣмъ потикъ на човѣка? Ще кажете, че любовьта дава по-голѣмъ потикъ. Защо? — Защото тя включва всички сили въ себе си. — Това трѣбва да се докаже. Да твърдите, че любовьта включва всичко въ себе си, все едно да твърдите, че майката включва детето въ себе си. Ако това е вѣрно, детето не би трѣбвало да излиза вънъ отъ утробата на майка си. Когато положението на рибитѣ станало много тежко, нѣкои отъ тѣхъ решили да напуснатъ водата, да излѣзатъ вънъ отъ нея, да не си спомнятъ за предишния си животъ. Водата имъ казала: Каквото и да правите, дето да отидете, безъ мене не можете. Все ще ме потърсите, поне гърлото да си наквасите. Никое живо сѫщество не може безъ вода. Никое живо сѫщество не може безъ любовь. Както водата измива, изглажда и изчиства всичко, така и любовьта урежда всички нѣща въ живота.

 

Като се натъкватъ на известно противоречие въ живота си, хората се обезсърдчаватъ отъ всичко и казватъ: Не ни трѣбва любовь, нищо не ни трѣбва. — Не, безъ любовь не може да се живѣе. Каквото е водата за рибитѣ, такова нѣщо представя любовьта за човѣка. Тя е срѣда, въ която той живѣе и безъ която не може. Значи, любовьта е вода, въ която човѣкъ плува, като риба. За да не се удави, той трѣбва да я разбира, да познава законитѣ ѝ. Следователно, като влѣзете въ водитѣ на любовьта, гледайте да не се удавите. Като се качвате по нейнитѣ височини, гледайте да не паднете. Като влѣзете въ огъня на любовьта, гледайте да не изгорите. Като дойдете до свѣтлината на любовьта, гледайте да не почернѣете. Като се намѣрите предъ красотата на любовьта, гледайте да не погрознѣете.

 

За да не изпада въ тия положения, човѣкъ трѣбва да е готовъ да се ползува отъ любовьта. Тя е сила, чрезъ която човѣкъ може да трансформира състоянията си. Любовьта е козмическа сила, която движи всичко въ свѣта. Който не разбира смисъла на любовьта, той казва: Не искамъ да мисля, да чувствувамъ, да работя, да се движа. — Това е неразбиране на живота, неразбиране на любовьта. Любовьта движи всички планети, всички слънца, цѣлия свѣтъ, а въпрѣки това малкиятъ човѣкъ решилъ да ѝ се противопоставя. Ще мислишъ, ще чувствувашъ, ще работишъ, ще се движишъ, въпрѣки волята си. Любовьта движи свѣта, а не човѣкътъ. Това не значи, че човѣкъ ще се движи по пѫтя на слънцата и планетитѣ, или по пѫтя на другитѣ хора. Всѣки човѣкъ ще се движи по свой опредѣленъ пѫть, но непременно трѣбва да се движи.

 

И тъй, за да бѫде свободенъ, човѣкъ трѣбва да има опредѣлена посока въ живота си, къмъ която да се стреми. Тази посока е различна за различнитѣ хора. Затова е казано, че всѣки се движи въ свой крѫгъ, по своя специална орбита. Като не разбиратъ, какво значи крѫгъ на движение, мнозина наричатъ този крѫгъ „омагьосанъ“. Казватъ за нѣкого, че е влѣзълъ въ единъ омагьосанъ крѫгъ. Това показва, че този човѣкъ е излѣзълъ отъ своя собственъ крѫгъ на движение и е влѣзълъ въ чуждъ крѫгъ. Значи, човѣкъ може да се омагьоса, само когато напусне своя крѫгъ на дейность и влѣзе въ чуждъ крѫгъ. Щомъ се движи въ своя крѫгъ на дейность, човѣкъ може да постигне всички свои желания. Не се ли движи въ своя крѫгъ, работитѣ му нѣма да вървятъ добре. Въ първия случай той може да стане и министъръ, и царь, каквото желае. Въ втория случай той може да реализира желанията си на сцената само. Тамъ ще го видите и като ученъ, и като младъ и старъ, и като царь. Тѣзи положения сѫ кратковременни, докато е на сцената. Слѣзе ли отъ сцената, той е обикновенъ човѣкъ.

 

Като наблюдавате хората, виждате, че тѣ коренно се различаватъ единъ отъ другъ. Ако единъ работи съ методитѣ на вѣрата, другъ непременно ще работи съ методитѣ на любовьта. Ако и двамата сѫ изобретатели, първиятъ ще приложи единъ отъ методитѣ на вѣрата въ своята работа и ще каже: Азъ вѣрвамъ, че ще успѣя. Вториятъ ще приложи единъ отъ методитѣ на любовьта и ще каже: Понеже обичамъ работата си, вѣрвамъ, че ще успѣя. Кой може да вѣрва въ успѣха на своята работа? Само онзи може да вѣрва, който има знание и любовь. Само разумниятъ може да вѣрва. Вѣрата подразбира разумность. Човѣкъ не може да вѣрва на устойчивостьта на мостъ, построенъ отъ върбови прѫчки. Обаче, ако мостътъ е построенъ отъ яки, здрави греди, всѣки вѣрва на неговата устойчивость. Какво показва това? Това показва, че може да се вѣрва само на силния. Значи, вѣрата има отношение къмъ силния, къмъ разумния човѣкъ. Любовьта, обаче, има отношение къмъ слабитѣ, къмъ страдащитѣ. Запримѣръ, ако на двама души, единиятъ вѣрващъ, а другиятъ любещъ, имъ предложите една малка колибка и една голѣма, висока вила, кой какво ще предпочете? Човѣкътъ на любовьта ще избере малката колибка, а човѣкътъ на вѣрата — голѣмата, висока вила. Защо? — Защото вѣрата обича голѣмитѣ, великитѣ нѣща. Тя работи съ голѣми величини, а любовьта работи съ малки, съ слаби величини. Оттукъ виждаме, че вѣрата и любовьта сѫ две разумни сили, които работятъ, както съ противоположни методи, така и съ противоположни величини.

 

Следователно, намѣрите ли се предъ голѣми мѫчнотии, вие ще си послужите съ закона на вѣрата. При малкитѣ мѫчнотии ще си послужите съ закона на любовьта. Вѣрата побеждава голѣмитѣ мѫчнотии, а любовьта — малкитѣ. Ако хората не успѣватъ въ живота си, това се дължи на факта, че тѣ размѣстватъ методитѣ, съ които си служатъ. Тѣ турятъ любовьта тамъ, дето вѣрата трѣбва да работи. Тѣ искатъ да побеждаватъ голѣмитѣ мѫчнотии съ любовь, но не успѣватъ. За да разрешите нѣкаква мѫчнотия съ любовь, вие трѣбва да я намалите въ себе си, да я представите въ най-малката ѝ форма. Представете си, че нѣкой ви дължи сто хиляди лева. Като не може да ви се изплати, той дохожда при васъ да ви се моли, да му простите дълга. На какво разчита този човѣкъ? На любовьта ви. Обаче, той не знае, че сумата сто хиляди лева е голѣма величина, и любовьта не може да работи съ нея, докато постепенно не я намали и превърне въ величина, която може да влѣзе въ крѫга на нейната дейность. За тази цель тя зачерква една нула на сумата сто хиляди лева и казва: Сега ще ми платишъ десеть хиляди лева. — И тѣхъ не мога да платя. Следъ известно време любовьта зачерква още една нула. — Хиляда лева можешъ ли да ми платишъ? — Не мога. Тя зачерква още една нула. — Сто лева можешъ ли да платишъ? — Не мога. Зачерква още една нула. — Десеть лева можешъ ли да платишъ? — Не мога. Любовьта зачерква и последната нула и оставя на човѣка да плати само единъ левъ, поне за семето, което е дала. По този начинъ любовьта намалява мѫчнотиитѣ на човѣка до минимумъ и ги представя въ такъвъ видъ, че да станатъ лесно разрешими. Затова е казано, че любовьта е слѣпа за погрѣшкитѣ, за слабоститѣ на човѣка. Тя ги представя въ толкова малъкъ видъ, че да не обезсърдчи и отчае човѣка. Като ги види толкова намалени, той има сила и духъ въ себе си, да работи за изправянето имъ. Види ли погрѣшкитѣ си въ увеличенъ видъ, човѣкъ се отчайва и губи сила и вѣра въ себе си, че може да ги изправи. Законътъ на мѫдростьта, въ който вѣрата взима участие, не намалява нѣщата. Той ги приема въ тази форма, въ каквато сѫществуватъ, и изисква тѣхното изправяне. Ученикътъ се извинява на учителя си, че не е могълъ да научи урока си, понеже майка му била болна, или нѣмалъ учебници и т. н. Учительтъ казва: Зная всичко това, влизамъ въ положението ти, но урокътъ трѣбва да се научи. Значи, мѫдростьта изслушва човѣка, не го сѫди, но не го извинява.

 

Като ученици, при самовъзпитанието си, вие трѣбва да прилагате и двата закона, любовьта и вѣрата. Като дойдете до малкитѣ мѫчнотии, ще приложите любовьта. Като дойдете до голѣмитѣ мѫчнотии, ще ги побеждавате съ вѣрата. Всички голѣми борци сѫ започвали съ закона на любовьта, а сѫ свършвали съ вѣрата. За да развиватъ мускулитѣ си, тѣ сѫ започвали съ любовьта. Тѣ сѫ обичали работата си, и затова сѫ имали разположение да правятъ редъ упражнения, всѣки день да ги увеличаватъ, да пристѫпватъ къмъ все по-тежки и сериозни. Като дойдатъ до известно постижение, тѣ излизатъ на борба съ по-слаби отъ себе си, за да придобиятъ вѣра въ своитѣ сили. Постепенно тѣ излизатъ срещу все по-силни борци, докато единъ день се увѣрятъ напълно въ своята сила и се обявятъ готови борци. Тѣ иматъ вече вѣра въ себе си и работятъ съ нея. Тъй щото, искате ли да работите върху себе си, да изправяте погрѣшкитѣ си, започнете отъ най-малкитѣ и постепенно вървете къмъ по-голѣмитѣ. Това не значи, че трѣбва да изкоренявате погрѣшкитѣ си и да ги хвърляте вънъ отъ себе си, безъ да имъ дадете условия за по-нататъшенъ животъ. Изкорените ли една погрѣшка отъ себе си, посадете я въ земята, да се развива далечъ отъ васъ. Това е единъ отъ методитѣ на любовьта.

 

Като ученици, вие трѣбва да работите съ любовьта, за да преодолѣете вѫтрешния страхъ въ себе си. Мнозина се страхуватъ отъ жаба, отъ змия, отъ мечка, отъ вълкъ, даже и отъ нѣкои насѣкоми. Какво трѣбва да прави човѣкъ, за да преодолѣе въ себе си страха и отвръщението отъ тия нѣща? — Ако го е страхъ отъ жаба, той трѣбва да прави опити, постепенно да се приближава къмъ нея, да я пипа, да я гледа, докато привикне. Следъ като преодолѣе външния страхъ отъ животни и отъ звѣрове, човѣкъ трѣбва да се справи съ вѫтрешния си страхъ. Запримѣръ, понѣкога човѣкъ си внушава мисъльта, че е боленъ отъ нѣкаква неизлѣчима болесть и започва да се страхува, че ще умре. Като работи върху себе си, да преодолѣе своя вѫтрешенъ страхъ, човѣкъ ще дойде до убеждението, че много отъ болеститѣ се дължатъ на напрежение, предизвикано отъ природното електричество или магнетизъмъ върху дадени органи. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ се оплаква отъ болки въ главата, въ сърдцето, въ дробоветѣ си. Тѣзи болки се дължатъ на налѣгането, което атмосферното електричество указва върху тия органи. Човѣкъ трѣбва да знае, по какъвъ начинъ да трансформира излишнитѣ енергии въ своя организъмъ. Понѣкога магнетизъмътъ въ човѣшкия организъмъ е повече, отколкото трѣбва, вследствие на което той изпитва известни болезнени състояния. Като изучава организъма си, човѣкъ дохожда до положение да разбира, че много отъ неговитѣ болезнени състояния се дължатъ на атмосфернитѣ влияния. Въ това отношение, той става чувствителенъ като барометъръ и възприема и най-слабитѣ промѣни въ атмосферата.

 

Като е дошълъ на земята, човѣкъ се натъква на редъ изпитания и противоречия, които го изкарватъ отъ релситѣ на неговия животъ. Той се гнѣви, обижда се, огорчава се, но трѣбва съзнателно да работи върху себе си, да трансформира тия състояния. Въ нѣколко минути той трѣбва да смѣни състоянието си, да се освободи отъ гнѣва, отъ обидата. Ще кажете, че човѣкъ не трѣбва да се влияе отъ външнитѣ условия на живота. — Не, изкуство е и като се влияе, да може лесно да трансформира състоянията си. Каквото и да прави, човѣкъ не може да избѣгне влиянието. Той ще се влияе отъ атмосфернитѣ промѣни, отъ книгитѣ, които чете, отъ хората, които го обикалятъ и т. н. Влиянията сѫ благоприятни условия за човѣка да расте, да се развива, да преодолява мѫчнотиитѣ, които срѣща на пѫтя си. Докато не дойде до тази мисъль, човѣкъ всѣкога ще се обезсърдчава отъ изпитанията и ще каже, че не се интересува отъ нищо. Кой човѣкъ не се интересува? — Мъртвиятъ. Като не може да постигне желанията си, човѣкъ казва: Нѣма вече за какво да се държа. Други пъкъ казватъ точно обратното, а именно: Убий всѣко желание въ себе си! — Не, това не е правилна мисъль. Човѣкъ не трѣбва да убива желанията си, но да пристѫпва постепенно къмъ възпитанието имъ. Като възпита едно желание, после ще пристѫпи къмъ второ. Държи ли едновременно всичкитѣ си желания въ сърдцето си, човѣкъ ще се намѣри въ невъзможность да ги възпитава. Въ човѣка има редъ противоречиви желания, които могатъ да се хармонизиратъ въ нѣкое възвишено желание. Запримѣръ, желанието на човѣка да постигне съвършенство е въ състояние да хармонизира всички останали желания. Чрезъ едно възвишено желание, човѣкъ се свързва съ съзнанието на възвишени сѫщества, които помагатъ за реализиране на неговото желание. Въ този случай, човѣкъ живѣе въ съзнанието на тия сѫщества, както въ свѣтлината. Изобщо, възвишенитѣ сѫщества използуватъ даже и най-малкитѣ мисли и желания на хората, като малки изворчета и цвѣтенца. Сѫщевременно, тѣ използуватъ всички човѣшки енергии, колкото и да сѫ отрицателни. Запримѣръ, гнѣвътъ, който представя разрушителна енергия, тѣ я впрѣгатъ на работа, както ние използуваме електрическата енергия.

 

Дойдемъ ли до Божествения свѣтъ, тамъ никакви противоречия не сѫществуватъ. Какъвто да е човѣшкиятъ животъ, той може да подига или понижава човѣка, но въ вселената той не произвежда лоши резултати. Силитѣ на вселената сѫ така разпредѣлени, че тѣ трансформиратъ всичко, каквото имъ се изпрѣчи на пѫтя. Обаче, лошиятъ животъ има отношение само къмъ човѣка. Ето защо, той трѣбва да се пази отъ погрѣшки и престѫпления, които спъватъ неговото растене и развиване. Въ пѫтя на развитието си, човѣкъ ще прави грѣшки, ще пада и ще става, ще се натъква на смѣшни положения, но свързанъ ли е съ Божественото съзнание, той всѣкога ще се справя съ положението си. — Ама азъ не искамъ да бѫда смѣшенъ. Искашъ или не, ти често ще изпадашъ въ смѣшни положения. Не е ли смѣшенъ професорътъ, който, отъ време на време, се почесва по главата, когато иска да си спомни нѣщо, което е забравилъ? Не е ли смѣшенъ човѣкъ, когато се храни? Той туря храната въ устата си, и току я премята отъ една страна на друга. Човѣкъ може да не изпада въ смѣшни положения, само когато неговитѣ действия сѫ въ хармония съ действията на природата. Това значи, да живѣе човѣкъ хармонично. Докато дойде до хармонията на природата, човѣкъ често ще прави нехармонични движения. Въпрѣки това, той трѣбва да бѫде свободенъ. За човѣка е важно да работи върху себе си, а това, че не може изведнъжъ да се подигне, още нищо не значи.

 

Като ученици на Великата Школа, отъ васъ се иска да изградите своя характеръ. Кога ще стане това, не е важно. Човѣкъ не може изведнъжъ да преобрази себе си. Това е постепененъ процесъ. Иска ли да постигне нѣщо, човѣкъ първо трѣбва да отправи желанието си къмъ своя умъ, като мисъль, и после да пристѫпи къмъ реализирането му на физическия свѣтъ. Запримѣръ, нѣкой иска да бѫде милосърденъ. За тази цель той първо трѣбва да обмисли начина, какъ да приложи това свое желание на практика. Ще му дойде на ума мисъльта да посети нѣкоя бедна вдовица съ нѣколко деца. Като отиде въ дома ѝ и види условията, при които живѣе, въ него ще се събуди чувство на състрадание, и той ще започне да търси начинъ, какъ да ѝ помогне. Като прави различни опити, човѣкъ развива отдѣлнитѣ си центрове. Задачата на ученика е да разработи своитѣ умствени способности и чувства, за да се ползува отъ тѣхъ въ живота си. Ако въображението на човѣка е силно развито, може да го спъне. Въ такъвъ случай, той трѣбва да прилага волята си, за да се справя съ известни мѫчнотии. Запримѣръ, виждате, какъ единъ човѣкъ ходи свободно по дъска, дълга петь метра, но сложена на земята. Той стѫпва на дъската, върви отъ единия до другия ѝ край, безъ да се страхува отъ нѣщо. Обаче, поставите ли тази дъска на гредитѣ на нѣкоя висока кѫща и го накарате да върви по нея, той веднага ще се откаже да направи това. — Защо? — Въображението действува въ него. Той си представя, че като стѫпи на дъската, може да падне отъ кѫщата и да се убие. Ако би приложилъ волята си, той би могълъ свободно да върви по дъската, безъ никакъвъ страхъ за живота си.

 

Следователно, докато мѫчнотиитѣ на човѣка сѫ върху почвата, на която той действува, тѣ сѫ преодолими. Но щомъ сѫщитѣ мѫчнотии се подигнатъ на височина 10 — 15 м. въ въздуха, човѣкъ се отказва да мине презъ тѣхъ. Той се страхува да не падне отъ тази височина и да се убие. Защо трѣбва да се страхува, щомъ е миналъ вече тази мѫчнотия? Сега не му остава нищо друго, освенъ да прояви по-голѣма смѣлость и да мине презъ мѫчнотията като презъ дъска, по която свободно е вървѣлъ, когато е била на земята. Значи, всѣко обезсърдчаване и отчайване не е нищо друго, освенъ минаване по дъска, дълга петь метра, издигната високо въ въздуха и здраво подпрѣна на две греди. Много такива мѫчнотии сѫществуватъ въ живота ви, но тѣ трѣбва да се разрешатъ по естественъ начинъ. Който се страхува да мине презъ нѣкаква мѫчнотия, той трѣбва да намѣри двама души, единиятъ по-страхливъ отъ него, а другиятъ — по-смѣлъ и да се насърдчи отъ двамата. Запримѣръ, той се страхува отъ жаба или отъ мишка. Онзи, който е по-страхливъ отъ него, ще го насърдчи да пристѫпи къмъ жабата и да я хване. По-смѣлиятъ пъкъ ще му покаже, какъ той постѫпва, и ще го насърдчи да хване жабата. Всички растения и животни представятъ условия за човѣка да се самовъзпитава. Иска ли, запримѣръ, да развие търпение въ себе си, човѣкъ трѣбва да наблюдава, какъ паякътъ прави мрежата си. Той постоянно се мѣсти отъ единъ ѫгълъ на другъ, дано хване нѣкоя жертва. Като не успѣе, той не се отчайва, но съ часове очаква, дано мине нѣкоя муха покрай него. Тъкмо простре мрежата си на нѣкое мѣсто съ мухи, дойде вѣтъръ и я разкѫсва. Безъ никакво роптание, съ голѣмо търпение, паякътъ отново започва да тъче мрежата си. Презъ това време паякътъ работи спокойно и търпеливо удвоява нишката си, да издържи на силния вѣтъръ. Като наблюдавате, какъ паякътъ работи, кажете си: Ако паякътъ, такова малко сѫщество, проявява търпение, защо азъ — човѣкътъ, да не бѫда търпеливъ? Това е най-малкиятъ потикъ въ живота на човѣка.

 

Следователно, отъ паяка човѣкъ учи търпение, отъ мравката — трудолюбие и постоянство, отъ пчелата — чистота и редъ. Ако искате да разберете, какво нѣщо е редъ и чистота, идете при нѣкой кошеръ и наблюдавайте, какво правятъ пчелитѣ, безъ да ги закачате. Изпрѣчите ли се на пѫтя имъ, непременно ще опитате тѣхното жило. Съ това тѣ казватъ на човѣка: Всѣко нечисто желание или всѣка нечиста мисъль, която се изпрѣчи на пѫтя ни, трѣбва да се бодне. Следователно, когато човѣкъ не мисли право, това показва, че на пѫтя му се е изпрѣчила нѣкоя крива мисъль, която трѣбва да се бодне съ жило, за да се отстрани.

 

И тъй, като ученици, вие трѣбва да бѫдете будни, да знаете, какви мисли и желания да допущате до себе си. Допущате ли ги безразборно, вие преждевременно ще остарѣете. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Тѣ говорятъ изключително за миналото си. Добъръ е животътъ на миналото, но въ него нѣма втичане. Учительтъ разправя за своя миналъ животъ, какво направилъ като билъ учитель, като билъ младъ. Цигуларьтъ разправя за своята цигулка, съ която свирилъ на младини. — Не, и като младъ, и като старъ, човѣкъ непрестанно трѣбва да работи, да внася по нѣщо ново въ съзнанието си. До последния день на живота си, цигуларьтъ трѣбва да свири и, като дойде деня на заминаването му, да каже на цигулката си: Съжалявамъ, че те оставямъ, но ще се върна и ще продължа работата си. Човѣкъ трѣбва да слѣзе на земята съ импулсъ къмъ работа, къмъ придобиване на нѣщо ново. Съ сѫщия импулсъ трѣбва да си замине. Иначе, той ще изпадне въ областьта на еднообразието, което умъртвява човѣка. Красотата на живота и обновяването на човѣка седи въ разнообразието, въ великото единство, въ стремежа къмъ Бога, като къмъ центъръ. Живѣе ли по този начинъ, човѣкъ става мощенъ. И при това положение, той ще се обезсърдчава, ще се съмнява, но ще бѫде въ състояние да използува силитѣ, които се криятъ въ отрицателнитѣ прояви на човѣшкото естество. Разумниятъ се учи и отъ лошитѣ си и горчиви опитности.

 

Коя е основната мисъль на тази лекция? — Законитѣ на любовьта и на вѣрата. — Разбрахте, че любовьта обръща внимание на малкитѣ нѣща, а вѣрата — на голѣмитѣ. Наистина, когато обичашъ нѣкого, ти обръщашъ внимание на най-малкитѣ работи: какво ти казалъ, какъ те погледналъ. Любовьта извинява нѣщата, но разтърсва човѣка. Тя преувеличава нѣщата, за да ги види добре. После, човѣкъ поглежда на другия край на трѫбата и вижда, че сѫ били много малки. Докато обичашъ човѣка, ти мислишъ, че е много добъръ, способенъ, даровитъ. Щомъ престанешъ да го обичашъ, всичко това изчезва. За да не изпада въ разочарования, отъ време на време човѣкъ трѣбва да се вслушва въ Божественото въ себе си, което всѣкога познава истината. Слушамъ, че нѣкой човѣкъ свири. Ще си кажа: Не бързай още да се произнасяшъ, дали е даровитъ, или не. Той е начърталъ само една линия. Ще имашъ търпение да дочакашъ цѣлата картина и тогава да се произнасяшъ. — Ама да му кажа да се зарадва. — Не, човѣкъ трѣбва да бѫде искренъ въ себе си. Като се вслушва въ гласа на Божественото начало, човѣкъ всѣкога ще има права преценка за нѣщата, било по отношение къмъ себе си, било по отношение къмъ другитѣ. Не се ли вслушва въ този гласъ, той ще причинява страдания на близкитѣ си, но и тѣ ще му причиняватъ.

 

Дръжте въ ума си мисъльта, че сте дошли на земята да се учите. Ще прилагате и двата закона въ живота си: законътъ на вѣрата и законътъ на любовьта. Що се отнася до въображението ви, ще бѫдете внимателни, да не се подавате на неговитѣ болезненни прояви. Преди години срещнахъ една млада лѣкарка, която имаше чрезмѣрно развито въображение, което ѝ създаваше голѣми неприятности. Запримѣръ, като излизаше отъ дома си, тя си представяше, че ще ѝ стане нѣщо и ще падне на пѫтя. За да не падне, тя сѣдаше на нѣкой камъкъ или дърво, докато се успокои. Следъ това продължаваше пѫтя си. Тя трѣбваше известно време да работи върху въображението си, докато се освободи отъ отрицателнитѣ и болезнени представи въ ума си. Това не значи, че човѣкъ трѣбва да избѣгва страданията. Има смисълъ да страда човѣкъ, но така, че да се ползува отъ страданията си. Едно трѣбва да знаете: добре е да не страда човѣкъ, но при сегашнитѣ условия на живота, страданията сѫ неизбѣжни. Въ страданията се криятъ условия за растене и подигане на човѣка.

 

— Вѣренъ, истиненъ, чистъ и благъ всѣкога бѫди!

 

*

 

4. Лекция отъ Учителя, държана на

 

17 октомврий, 1926 г. — София.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Guest
Темата е заключена и Вие нямате право да коментирате в нея.

×