Jump to content
hristo

1921_11_13 Въ Египетъ.

Recommended Posts

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки).
Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис)
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

Въ Египетъ

 

 

„А слѣдъ отиването имъ, ето, ангелъ Господенъ явява се насънѣ Йосифу и казва: Стани та вземи дѣтето и майка му, и бѣгай въ Египетъ, и бѫди тамъ, докогато ти река: защото Иродъ ще търси дѣтето да го погуби.“

Ев. Матея 2:13

 

            Има два възгледа за живота, т. е. два възгледа има само между хората, а между животнитѣ — между рибитѣ, между птицитѣ, между млѣкопитающтѣ — и между растенията има само единъ възгледъ. Щомъ дойдемъ до човѣка, ние намираме два възгледа за живота, и затова човѣкътъ се нарича „човѣкъ“; а тази дума значи първоначално: „сѫщество на противорѣчия“. Защото всичката философия на нѣщата седи въ това — въ противорѣчията. За да почне едно сѫщество да мисли, то трѣбва да се натъкне на едно противорѣчие. Че туй е фактъ, психологически е вѣрно. Онѣзи дѣца, които не срѣщатъ противорѣчие, не могатъ да мислятъ; сѫщо и онѣзи възрастни хора, на които всичко е охолно, не могатъ да мислятъ. Охолно въ пълния смисълъ на думата значи, че сърцето има всичкитѣ блага, и такива хора не могатъ да мислятъ. Тѣхниятъ възгледъ е само единъ. То е възгледътъ на рибитѣ, птицитѣ и животнитѣ. Само когато почувствуваме нѣкакво противорѣчие вѫтрѣ въ живота, само тогава ние почваме да мислимъ. Противорѣчията съврѣменнитѣ философи обясняватъ по единъ начинъ; религиознитѣ хора ги обясняватъ по другъ начинъ; хората на практическия животъ, и тѣ си иматъ единъ начинъ, по който градятъ своитѣ обяснения. Религиознитѣ хора отдаватъ всички противорѣчия на грѣха. Тѣ казватъ, че нѣкакво сѫщество нѣкѫдѣ паднало, — не знаятъ кога, прѣди хиляди години, — туй сѫщество завиждало на човѣка. И слѣдователно, този духъ — наричатъ го демонъ, който ги измѫчва, — той е, който е внесълъ всички противорѣчия. И за каквото става въ религиозния животъ, кой е виноватъ? — Все този старъ дяволъ. Стане нѣйдѣ убийство, измѣна, задигане пари, жени, избухване на война, казватъ: „Този дяволъ отдѣ се яви? Той е причината.“ Т. е. ние разглеждаме живота субективно. Съ единъ замахъ — това е то философия, този дяволъ е виновенъ за всичко. Философитѣ, обаче, намиратъ противорѣчията въ самата материя, въ силитѣ, въ туй механическо устройство на вселената; а практическитѣ хора казватъ: този дяволъ — това сѫ икономическитѣ условия — „папото“, туй „папо“ да не е, нищо нѣма, а има ли го туй „папо“, то създава всичкитѣ блага. И споредъ тѣхъ, това, най-хубавото — „папото“, то създава всички противорѣчия и — най-голѣмитѣ злини. И азъ мисля, че тѣ сѫ много по-близо до истината, отколкото религиознитѣ. Да, „папото“ е, споредъ тѣхната философия, причината на злото. Тѣ казватъ тъй: да грѣшатъ хората — това е вложено въ човѣка, още съ първата хапка, която е влѣзла въ устата. И прави сѫ, защото Ева, която е била дѣвствена, чиста, когато е взела първата хапка отъ „папото“, и тя и всички се опорочили. Това сѫ тѣхнитѣ аргументи. Азъ не поддържамъ нито еднитѣ, нито другитѣ, но казвамъ туй, което е. И, слѣдователно, въ нашето сѫществувание на земята, животътъ е или разуменъ, или неразуменъ; или всичко е строго математически опрѣдѣлено, или всичко това е едно съвпадение, възможность, вѣроятность. Тия два възгледа сѫществуватъ сега. Еднитѣ казватъ: всичко е случайно — хората се раждатъ случайно, ядатъ случайно, оженватъ се случайно, биятъ се случайно и умиратъ пакъ случайно; загубилъ паритѣ или спечелилъ — все случайно. А другитѣ казватъ: всичко е строго опрѣдѣлено, нищо не е случайно. Ти трѣбва да ядешъ, защото има причини за това. Че причинитѣ сѫ разумни, нѣма съмнѣние. Ти самъ създавашъ всичкитѣ бели на главата си: искашъ повече пари, че, като ги вземешъ, и другъ иска да има повече пари, и те биятъ заради паритѣ. Тъй си създавашъ тѣзи бели — да те биятъ. А съврѣменнитѣ техници и инженери, или материалисти, казватъ: всѣкога, когато една сила срѣщне съпротивление на пѫтя си, се образува търкане, огънь, избухне. Слѣдователно, паритѣ въ този случай, или всичкитѣ блага, това сѫ все противодѣйствия, и когато енергиитѣ, които функциониратъ въ насъ, се срѣщнатъ съ тия противодѣйствия, веднага се образува експлозия. Сега, нѣкой може да попита, далѝ това е вѣрно. Вѣрно е. Нека бръкне жената въ кесията на мѫжа си, — той има 10 хил. лв., а тя му ги вземе, — веднага мѫжътъ ще извика: „Дѣ сѫ паритѣ ми?“ Губи се равновѣсието, паритѣ сѫ били на дъното на кораба, тѣ сѫ баластъ на прарахода, и той е въ равновѣсие. А жената, безъ да разбира този законъ на баласта, взима го отъ дъното на кораба, и мѫжътъ става и казва: „Дѣ е баластътъ?“ — Ама менѣ ми трѣбва. — Но ти знаешъ ли, че ние може да потънемъ?“ И тъй, зарадъ този баластъ въ свѣта ставатъ често спорове, понѣкога приятни, а понѣкога неприятни; понѣкога се уреждатъ по приятелски начинъ, а понѣкога се уреждатъ по методата на Донъ-Кихота, или по методата на Санчо-Пансо. Т. е. не мислете, че Санчо-Пансо е билъ много по-уменъ отъ Донъ-Кихота, но той е билъ практиченъ човѣкъ, разбиралъ е отблизо живота; а Донъ-Кихотъ е билъ идеалистъ, той идейно е разбиралъ живота, а практически не го е разбиралъ, а ние се смѣемъ, като четемъ, но и Санчо-Пансо е правъ, и Донъ-Кихотъ е правъ. И съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ Донъ-Кихотовци и Санчо-Пансовци. Това не е обида, а констатирамъ единъ фактъ. Ако вие влѣзете въ училищата, ще намѣрите много програми, които сѫ наредени споредъ идеала на Донъ-Кихота, тамъ нѣма нищо практическо; други училища иматъ практическо приложение, но идейното го нѣматъ. И тогава спорятъ. Когато дойде Донъ-Кихотъ, той ще приложи своитѣ закони. На първо мѣсто — съ Бога ще започне той, турне табела, на първо мѣсто трѣбва да се прѣподава религията, Законъ Божи, а послѣ всички други работи. Дойде Санчо-Пансо: „Долу, казва, тази табела! То не е модерно, практичното е потрѣбно, хората трѣбва да живѣятъ — да ядатъ, „папо“ трѣбва. Като се наядемъ, послѣ ще мислимъ за Господа“. И Санчо-Пансо размишлява тъй: най-първо, за да мисли човѣкъ, трѣбва да се е наялъ. Гладенъ човѣкъ може ли да мисли? И Санчо- Пансо казва: „ Гладниятъ човѣкъ ще мисли да открадне, а ситиятъ човѣкъ ще мисли за нѣкаква философия“. Сега, съврѣменнитѣ хора ще кажатъ: „Ние не сме нито Донъ-Кихотовци, нито Санчо Пансовци“. Радвамъ се, че сте така. Но трѣбва да ожените Донъ-Кихота съ Санчо-Пансо, и да се роди едно дѣте, то ще бѫде „третиятъ“ и ще има възгледитѣ на Санчо-Пансо и Донъ-Кихота. Отъ тия два съединени възгледа ще имате нѣщо ново. И свѣтътъ пита, „какъ ще стане спасението. — Като ожените Донъ-Кихота съ Санчо-Пансо. Това сѫ символи: Санчо-Пансо може да бѫде мѫжъ, може да бѫде и жена. Всичко може да бѫде и мѫжъ и жена, разбирамъ, по форма. А онзи, който е писалъ „Донъ-Кихотъ“, го е турилъ мѫжъ. Защо? И Санчо Пансо, и той е мѫжъ, по форма. Но Донъ-Кихотъ воюва заради своята възлюблена, заради своята Дулцинея. Жената е причина, за да прояви той своето геройство. Каквито подвизи и да прави — една красива жена има въ неговия умъ. Заради нея той е готовъ да пожертвува живота си. И Санчо-Пансо вѣрва въ своя господарь, но той си има съвсѣмъ другъ възгледъ. Той казва на Донъ-Кихота: „Ти, когато завладѣешъ твоето царство, да ми дадешъ малко земица, да мога да я обработвамъ и да прѣхранвамъ дѣцата си. Затуй Донъ-Кихотъ е сухъ, съ високъ ръстъ, рѫцѣ дълги, сухи, носъ дълъгъ и тънъкъ, очи остри, челото изправено; а Санчо- Пансо — той е кѫсичъкъ човѣкъ, около 145 см., като буренце е, има рѫцѣ кѫсички, пръсти много дебели въ основата, бърни дебелички, носъ дебеличъкъ. Като седне на ядене, да си похапне, той се засмѣе, като нѣкоя мѣсечина, и казва: „Това е смисълътъ на живота!“ Сега, ако съврѣменнитѣ хора, които критикуватъ, виждатъ само туй, смѣшното, въ нѣкой романъ, въ нѣкоя пиеса, тѣ не сѫ разбрали високия смисълъ; съврѣменнитѣ хора не сѫ идейни, тѣ сѫ хора на прѣживѣванията, но не учени. Челъ е нѣкоя книга, въобразява си, че е нѣкой князъ или графъ, но това не е достатъчно, а трѣбва да имашъ кръвьта на този князъ. Слѣдователно, идеитѣ сѫ нѣщо, което ние трѣбва да придобиемъ въ свѣта. И тия идеи се даватъ само чрѣзъ противорѣчията. Законътъ на еволюцията изисква противорѣчията, като една необходимость. Това е законъ, само за човѣшкото царство. Въ другитѣ царства нѣма грѣхъ, грѣхъ има само въ човѣшкото царство, и всички ония сѫщества, които сѫ прѣко или косвено свързани съ хората, всички сѫ заразени отъ грѣха. Грѣшни сѫщества въ свѣта сѫ само хората, други сѫщества грѣшни нѣма. Всички други сѫщества си живѣятъ въ миръ и любовь, и разбиратъ Бога, а само хората не го разбиратъ, и тѣ мислятъ, че цѣлиятъ свѣтъ е обърнатъ. Сѫдии, философи и учени искатъ да изкаратъ, че грѣхътъ прониква въ цѣлата вселена, и наричатъ това „мирова скръбь“, и се питатъ, защо е този грѣхъ. Тия писатели ето на какво азъ ги уподобявамъ: въ южна Америка има една извѣстна пустиня, и пѫтницитѣ, като вървятъ по нея, вдигатъ толкова прахъ около себе си, че нищо не виждатъ, и тѣ мислятъ, че цѣлиятъ свѣтъ е само мъгла, пъкъ тя е само на 200 м. около тѣхъ. И тая философия проектирва грѣха и въ другитѣ свѣтове, но тамъ живѣятъ много добрѣ, както азъ зная. Тѣ ще кажатъ: „Докажи това съ данни“. И азъ ще кажа: докажете и вие съ данни. Азъ мога да докажа съ данни, математачески мога да докажа, да споря съ математици.

           

Въ човѣшкото тѣло, при една извѣстна форма, мога да докажа, че грѣхътъ е ограниченъ въ извѣстно пространство на мирозданието. И тѣ ще видятъ, че е така. Но това е единъ отвлѣченъ, математически въпросъ, и, ако азъ бихъ се рѣшилъ да го доказвамъ, знаете ли, на какво щѣше да се обърне работата? Единъ знаменитъ цигуларь отива въ Парижъ, тамъ давалъ нѣколко концерта, сполучилъ да спечели симпатиитѣ на всички. Когато да замине, една вечерь, той искалъ да даде единъ отличенъ концертъ, тъй че да го помнятъ, да пишатъ вѣстницитѣ, че е свирѣлъ нѣщо много хубаво. За нещастие, обаче, той почналъ да свири една много дълга ария, нѣколко часа, че, като се уморили слушателитѣ, започнали всички единъ по единъ да излизатъ и най-послѣ останалъ само прислужникътъ съ ключа; цигуларьтъ, въодушевенъ, продължавалъ да свири. Отишълъ прислужникътъ при него и му казалъ: „Господине, моля, азъ трѣбва да спя, вземете този ключъ, и, когато свършите вашето парче, затворете театъра“. И съврѣменнитѣ философи азъ ги намирамъ като тоя цигуларъ: нѣкои излизатъ и говорятъ толкова много, че ние имъ казваме: „Я вземете този ключъ, че, като свършите вашата дисертация, затворете вашия театъръ, защото ние отиваме да спимъ“. А особено пъкъ българитѣ не обичатъ много дългитѣ дисертации. Българинътъ е практиченъ: „Кажи ми съ двѣ думи, какво искашъ да кажешъ. Има ли Господъ, или нѣма Господъ? Има ли „онзи свѣтъ“, или нѣма „онзи свѣтъ“, а не да го опѫвашъ много. Нѣмамъ врѣме, трѣбва да вървя на нивата. Има ли Господъ или нѣма? Ако нѣма, да ида да ора на нивата. Ако има Господъ, ще ида да му служа; а ако нѣма, ще работя за себе си“. Тъй разрѣшава той въпроса „Има ли онзи свѣтъ или нѣма? питамъ да ми кажешъ“. И, слѣдъ като му кажешъ, че има онзи свѣтъ, българинътъ казва: „Ти ходилъ ли си тамъ? Ти видѣлъ ли си го? Имашъ ли опитность?“ И, като му кажешъ, че си ходилъ на онзи свѣтъ, ще каже: „Нима може да се ходи на онзи свѣтъ, брей, тогава и азъ да ида!“ Много е практиченъ, иска да опита, готовъ е да направи всичко, но, усѣти ли, че излъжешъ веднъжъ, тогава работата се измѣня.

           

Богъ има, защото въ свѣта сѫществува Любовь. И онзи свѣтъ има, защото има тоя свѣтъ. И онзи свѣтъ и този свѣтъ, той е единъ и сѫщъ свѣтъ. Когато говоришъ за „онзи свѣтъ“, говоришъ за единъ свѣтъ, който не разбирашъ, а когато говоришъ за този свѣтъ, говоришъ за единъ свѣтъ, който разбирашъ. Слѣдователно, свѣта, който не разбирамъ, наричамъ го — онзи свѣтъ: а свѣта, който разбирамъ, наричамъ го — този свѣтъ. Има онзи свѣтъ, който ние не познаваме, а този свѣтъ е, който познаваме. Слѣдователно, извѣстното ние наричаме физическо, а неизвѣстното ние го наричаме духовно. Но що е физическото и що е духовното? Физическиятъ свѣтъ е проявениятъ свѣтъ, а духовниятъ свѣтъ е непроявениятъ. Като казвамъ „непроявенъ“, това не значи, че въ сѫщность той не сѫществува, а само че този свѣтъ не се е още оформилъ за нашитѣ чувства, а само за нашето понятие, той е извънъ нашитѣ чувства, и ние го наричаме — духовенъ свѣтъ. И този духовенъ свѣтъ е причина на всичко, което става на земята. И, ако вие желаете, може да си направите какъвто искате опитъ. Вие казвате: „Азъ мисля, че съмъ господарь на себе си, имамъ воля, каквото искамъ, мога да направя“. Но не може да направишъ това, което искашъ, а може да направишъ само това, което ти заповѣдватъ, както на войникъ на бойното поле: ще стрѣляшъ, защото ти заповѣдватъ. Ти си свещеникъ, служишъ въ черквата — защото ти плащатъ; ще служишъ, народътъ иска това. Казвашъ: „Азъ съмъ свободенъ да служа или не“. Не, не си свободенъ: който е опопенъ, не е свободенъ; който е проповѣдникъ, - не е свободенъ. И при това ние се хвалимъ, че можемъ да мислимъ. Само свободнитѣ хора могатъ да мислятъ, а хора, които не сѫ свободни, тѣ повтарятъ нѣщата. И, слѣдователно, съврѣменнитѣ хора прѣповтарятъ, декламиратъ, споредъ мене, отлични декламации: „Зелена си, моя горо, миришешъ на младость; но въ сърце ми ти вселявашъ само скръбь и жалость“. Аа, отличенъ поетъ, той декламира отлично. „Азъ, казва, вѣрвамъ въ единъ триединенъ Богъ“. То е декламация. „Има Господъ“ — декламирашъ“; „българинъ, съмъ“ — декламирашъ. „Ама азъ съмъ ученъ“ — декламирашъ, нищо повече! Българинъ си, баща ти, майка ти сѫ българи, родилъ си се между тѣхъ — декламирашъ. Я ми кажете вие, каква е българската кръвь? По какво се отличава българската кръвь? Нѣкои казватъ, че азъ не мога да разсѫждавамъ. Днесъ ще разсѫждавамъ философски и много обективно. Тѣзи учени химици, естественици, анализирали ли сѫ българската кръвь, и по какво се отличава тя отъ английската кръвь и т. н. Дѣ имъ сѫ таблицитѣ и изчисленията? Каква е българската кръвь? Азъ искамъ да я видя, да видимъ резултатитѣ отъ нея. Съ какво се отличава тя? Когато нѣкой естественикъ говори за нѣкое сѣме, той трѣбва да опише не само външната форма и бѣлѣзитѣ, но и вѫтрѣшнитѣ, и даже всѣко едно сѣме какви резултати може да даде. Българска кръвь имашъ. Каква е твоята кръвь? Не само че българитѣ не сѫ опрѣдѣлили, по какво се тя отличава, но и англичанитѣ, и тѣ казватъ: „Англичанинъ съмъ, въ моитѣ жили тече английска кръвь“. Но и тѣхнитѣ химици не сѫ опрѣдѣлили, каква е тѣхната кръвь. По какво се отличава тя? Събератъ се българи, англичани, французи, руси, американци, и казватъ: „Тукъ българска кръвь тече. „Англичанинътъ, и той казва: „Англйска кръвъ тече“. Все българска, руска, американска, кръвь тече, но каква е кръвьта тамъ? Всички хора говорятъ съ неизвѣстни числа, съ прѣдположения. И, слѣдователно, азъ ги обсѫждамъ, казвамъ: тия българи декламиратъ отлично, и германци, англичани, французи и американци, всички декламиратъ, и отлично декламиратъ, но не мислятъ още. Теософитѣ опрѣдѣлятъ, че човѣкъ е „манасъ“ — сѫщество, което мисли. Да, първитѣ хора, които сѫ дошли на земята, които създадоха земята, мислѣха; но ония, които останаха да я управляватъ, тѣ прѣстанаха да мислятъ. Сега, нѣкой пѫть, гледамъ, когато азъ държа нѣкоя бесѣда, ще извадятъ отъ нея нѣкой пасажъ и ще кажатъ: „Той развращава българския народъ“. Ее, хубаво, кажете елементитѣ на моята развратителна рѣчь, елементътъ, който измѣня живота. Добрѣ. Азъ нѣмамъ нищо противъ да ме критикуватъ, но нека онѣзи критици бѫдатъ разумни критици. Да докажатъ, кои сѫ елементитѣ на развращението. Споредъ нашето схващане, развращение, „развъртамъ“, това значи: ако на едно колело, което има завъртени винтове, ти ги развъртишъ, ти правишъ развращение, и ония хора, които сѫ въ колата, може да паднатъ. Питамъ ви, моля, кажете ми: на коя ваша кола, кой винтъ съмъ развъртѣлъ? Кои сѫ свидѣтелитѣ? Азъ съмъ готовъ да слушамъ. Кажи: — На задното колело, на еди-кое си мѣсто, си развъртѣлъ еди-кой си винтъ, и ще призная, че азъ съмъ развратилъ, и че е имало опасность да паднатъ хората. Азъ употрѣбявамъ „развинтвамъ“ въ много мека форма. И всички трѣбва да мислятъ, и азъ искамъ всички, които ме слушате, и вие да мислите много здраво, а не да декламирате. „Азъ вѣрвамъ въ Господа“ — това не е вѣрване, то е декламиране. Ти за този Господъ, въ когото вѣрвашъ, готовъ ли си да умрешъ заради него, да се самопожертвувашъ, да дадешъ всичкото си имане? Ти за жена си, за дѣцата си, можешъ ли да умрешъ за тѣхъ? Това е убѣждение; макаръ и да е заблуждение, то е все идеалъ, въ него намиратъ хората смисълъ. Герой е онзи, умира за една идея. А ти, правовѣрнико, който вѣрвашъ въ единъ троеличенъ Богъ, а не си готовъ да дадешъ единъ косъмъ отъ брадата си, позволи ми да се усъмня въ твоята правовѣрность. Ние трѣбва да разсѫждаваме право: мислимъ ли ние, или не? Да знаешъ, въ твоитѣ жили тече ли българска кръвь или не тече, и тази българска кръвь отъ дѣ води своето начало. Налѝ всѣка една рѣка има свой изворъ? Българската кръвь отъ дѣ води своето начало, и отъ дѣ води началото си английската кръвь? Азъ ще се радвамъ, нека ми кажатъ, отъ дѣ започва изворътъ на нѣщата. А има сѫществена разлика въ кръвьта на хората. Азъ ще бѫда искренъ.

           

Тази българска кръвь какъвъ цвѣтъ дава на българското лице? — Възчеренъ, значи, въ българската кръвь прѣобладава на първо мѣсто вѫглеродътъ, или вѫглеродната енергия, която го кара да се държи близо до земята, затова той е орачъ, градинарь, пастирь. А въ кръвьта на англичанина прѣобладава водородътъ, водородната енергия, затова той е търговецъ, ходи по морето навсѣкѫдѣ, неговитѣ хора сѫ по цѣлия свѣтъ. Да, казвамъ азъ, въ кръвьта на англичанина, има повече вода. И, ако искашъ да станешъ приятель съ англичанина, напои го съ хубава вода. А ако искашъ да станешъ приятель съ българина, дай му едно парче земя, той ще те помни, ще каже: „Той ми даде много хубава земя.“ И тъй, българитѣ станаха българи, когато вѫглеродътъ взе надмощие въ кръвьта имъ; англичанитѣ станаха англичани, когато водородътъ взе надмощие въ тѣхната кръвь. Това сѫ енергии вѫтрѣ въ природата. Но единъ день тия енергии ще се измѣнятъ. И сегашниятъ българинъ ще се измѣни, ще стане отъ него нѣщо ново, и нѣма да се нарича българинъ. И ще дойде врѣме, когато и англичанитѣ ще се измѣнятъ. Нѣма да се наричатъ англичани, Нѣщо ново ще се нарекатъ. А съврѣменнитѣ българи и съврѣменнитѣ англичани ще останатъ въ архивата, да ги проучаватъ, като старинно нѣщо — какъ тѣ сѫ се проявявали въ миналото. И тъй, ние всички трѣбва да се повърнемъ, да почнемъ да мислимъ и да разсѫждаваме най-първо за себе си, а не да се занимаваме съ други философии. Най-първо трѣбва да се занимаваме съ великата философия на нашето тѣло, съ ония велики причини, които отначало сѫ почнали да дѣйствуватъ, съ причинитѣ, които сѫ създали рѫката. Рѫката не е още завършена. Какво е мислила природата, когато е създала окото, ухото, човѣшката уста, езикъ, носъ, какъвъ е смисъльтъ на всичкитѣ тия органи? Какво е тѣхното прѣдназначение? Нима човѣшкиятъ езикъ има за цѣль само да прѣобръща храната? За езика у млѣкопитающитѣ хората мислятъ, че ималъ само едно прѣдназначение — да прѣобръща храната. Въ сѫщность, обаче, езикътъ има три служби: не само да прѣкарва храната въ гърлото, но и да вкусва, да прави различие между хранитѣ, и третата служба да говори и пѣе. Това сѫ все служби на езика. Ще питамъ сега, ако природата е турила тия органи, какво е мислила тя първоначално? Вие нѣмате за това никакви спомени. Вие виждате, че имате езикъ, че имате очи; но какъ сѫ създадени тия очи, какъ е създаденъ този езикъ, вашето ухо, мозъкътъ, вие абсолютно никакво понятие нѣмате. И, ако азъ бихъ попиталъ нѣкого отъ васъ: знаете ли колко нерви има вѫтрѣ въ човѣшкото тѣло? колко нерви има, чрѣзъ които тѣлото функционира? Тѣ сѫ 700—800 милиона отдѣлни нервички, съ които тази велика държава сѫществува. Толкова жици сѫ, чрѣзъ които функциониратъ всевъзможнитѣ енергии въ природата и ставатъ възприятията. Знаете ли, колко дена ви трѣбватъ да ги прочетете? Вие малко се понапѫнете да прочетете 1000,000 и тогава направете си смѣтка, колко години ще ви вземе да прочетете 800 мил. А знаете ли, колко врѣме е взело на природата, и колко милиони сѫщества сѫ работили за тѣзи жици? Знаете ли, какви сѫ били ония електротехници на невидимия свѣтъ, които сѫ турили тази инсталация вѫтрѣ въ нашето тѣло? И нѣкой седи и казва: „Чудно и страшно е създаденъ човѣкътъ.“ Но какъ е създадено всичко това? Писалъ е пророкътъ: „чудно и страшно“ той мисли, но съ какво мисли? Да, страшно, 800 милиона жици, дълги вѫженца има, разбирате ли? И знаете ли, че, ако биха васъ турили да направите тия жици въ нѣкоя фабрика и бихте платили, дори 10 милиарда не биха били достатъчни. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ толкова тънки, че фабрикантътъ ще каже: „Не може въ нашата фабрика такива тънки жици да направимъ.“ А ако вие хванете специална експедиция да идете на слънцето, на Марсъ, Сатурнъ, или другадѣ, да направите тази инсталация и да се върнете... вие мислите ли за тая разходка? Когато дойде нѣкой инженеръ отъ невидимия свѣтъ да направи едно изобрѣтение, той работи, връща се на земята, ще чакате дълго врѣме и ще чуете: на еди-кое си мѣсто се появили нови жици. И когато ние разглеждаме мозъка въ по-низшитѣ сѫщества, въ прѣдната часть на мозъка има бѣли нерви въ зачатъчно състояние, а въ човѣка тѣ сѫ дълги, и чрѣзъ тѣхъ се проявява и функционира човѣшката мисъль. Знаете ли, отъ коя фабрика сѫ направени тѣ? Нѣкои искатъ да ни убѣдятъ, че тѣ сѫ направени въ мозъка. Природата е приготвила тия частици отъ много далечни пространства, и тогава тѣ сѫ прѣкарани на земята чрѣзъ четири вида енергии: замѣнямъ сега индускитѣ термини съ нашитѣ — вѫглеродни, водородни, азотни и кислородни енергии.

           

Азъ вземамъ думата водородъ — тя означава ония енергии, които сѫ свързани съ атома на водорода. И, за да бѫде единъ атомъ вѫглероденъ или водороденъ, то си има много по-дълбоки причини, отколкото съврѣменнитѣ химици мислятъ. Има си съвсѣмъ други причини, за които ние нѣма да се спираме, тѣ сѫ области, за които въ бѫдеще ще мислимъ. Тя е велика, дълбока наука. Тия енергии сѫ прокарани на части, и тогава оня великъ инсталаторъ е дошълъ и почналъ да поставя тая инсталация, и вашиятъ мозъкъ е почналъ да работи, а вие почвате да мислите. Та, нѣкои отъ тия жички, за да се изработятъ въ ангелскитѣ фабрики, това струва 10 милиарда лева злато; тѣ сѫ жички дълги само 2-3 милиметра и много тънички. И когато вие седите и казвате: „Тази глава защо ми я е далъ Госпогъ, пари да ми е далъ!“ — Приятелю, имашъ въ главата си една жичка, 10 милиарда сѫ похарчени за нея, не банкноти, а злато — ефективъ, за да мислишъ. И ти, който декламирашъ сега, казвашъ: „Защо ми е далъ Господъ тия способности, тия таланти, когато азъ не мога да се проявя?“ То е смѣшно, синътъ да обвинява баща си: „Защо ми е купилъ баща ми цигулка и лѫкъ, като не мога да свиря? Искамъ да играя.“ Баща ти ти е хваналъ отличенъ учитель, купилъ ти е ноти и всичко, само да свиришъ. И сега съврѣменнитѣ хора, които декламиратъ, казватъ: „Тия работи сѫ много дълбоки. Ако почнемъ да мислимъ, ще ни изхвъркне чивията, и, следѣователно, защото чивията ще изхвъркне, не трѣбва да мислимъ. И всѣки, който се осмѣли да каже нѣщо, той е еретикъ, той е лъжецъ — мами хората. Ее, хубаво, кажете ми тогава, въ какво седятъ вашитѣ истини? Азъ нѣмамъ нищо противъ, но, като кажемъ „лъжецъ“ тя е много силна дума. Отъ какво излиза „лъжа“, или „лижа“ на български? Азъ бихъ желалъ нѣкои отъ васъ, ако има тукъ студенти филолози отъ университета, бѫдете тъй добри да запитате вашитѣ професори: коренътъ на думата „лъжа“ отъ какво е излѣзълъ, и дали този коренъ е чисто български, славянски ли е, или е една дума, която произтича отъ нѣкой по-старъ езикъ, и какъвъ е първоначалниятъ ѝ коренъ, — ще ми направите голѣма услуга. Лъжешъ, значи, не говоришъ истина? Добрѣ. Но опрѣдѣлете ми тогава, какво нѣщо е истината. Ако говоримъ за истината и лъжата, трѣбва да ги опрѣдѣлимъ като двѣ величини. По какво се отличаватъ тѣ? Истината, като влѣзе въ човѣка, внася единъ елементъ на смѣлость. Като знае истината за нѣкаква идея, той е готовъ да умре за нея. А лъжата, като влѣзе въ човѣка, прави го страхливъ. Слѣдователно, всѣко нѣщо, което прави хората страхливи, е лъжа: това е споредъ логиката. Всѣко нѣщо, което прави човѣка страхливъ, има лъжа въ себе си; а всѣко нѣщо, което прави човѣка смѣлъ и рѣшителенъ да мисли и разсѫждава, го доближава до истината. Така е практически. Туй, което азъ ви говоря, прави ли ви страхливи? Ако ви прави страхливи, азъ ви говоря лъжа. Но, ако туй, което азъ ви говоря, ви прави смѣли, рѣшителни и щастливи въ живота, азъ ви говоря истината. И, тогава, кой говори истината и кой говори лъжата? Не само за единъ моментъ да се насърчишъ. Не, не. Азъ мога да ви дамъ едно винце, вие ставате смѣли и казвате: „Знаете ли, кой съмъ азъ?“ Но послѣ, като отрѣзвѣеш, казвашъ: „И азъ не зная, кой съмъ.“ Нѣма такива промѣни въ истината, тамъ ще се познавашъ повече, ще бѫдешъ смѣлъ всѣкога. И, слѣдователно, истината подразбира, че тя е безъ промѣна, и носи свѣтлина въ себе си. И за всички ония растения, които сѫ яки и здрави, по това азъ мога да сѫдя за тѣхната здравина, че тѣ сѫ били подъ влиянието на слънчевата свѣтлина; а ония цвѣтя въ избата сѫ много крѣхки, защото за тѣхъ е липсвала слънчевата свѣтлина. И тъй, истината прави нѣщата гѫвкави и пластични, а лъжата ги прави крѣхки и неустойчиви.

           

Сега, вие ще ми зададете въпросъ: какво стана съ твоя 13 ст. тамъ? Ами че туй 13 число е фатално, именно азъ за 13 число говоря. Туй значи — мисли ли този човѣкъ сега? Йосифъ е човѣкътъ, който мисли и разсѫждава.

           

„И вземи майката“ — майката, това е противорѣчието, което ни заставя да мислимъ. А на еврейски буква М означава смърть. Значи, смъртьта има два процеса въ природата. Единътъ, който разрушава, а другиятъ, който гради. Не може да градишъ, ако не си разрушилъ нѣщо. Тия два процеса работятъ едноврѣменно въ природата, и чрѣзъ тѣхъ става мисъльта. И отъ всички видоизмѣнения произлизатъ животътъ и смъртьта. Мария е жената, която минава, разваля и чисти всичко. Тя родила едно дѣте и развалила работата на хората, и туй дѣте имъ създаде цѣла беля. И знаете ли, колко хора умрѣха зарадъ това дѣте? Само инквизицията е опърлила 50 милиона такива хора. Ами Неронъ, римскиятъ императоръ, колко хора уби? Ами сега колко хора отидоха по бойнитѣ полета? Значи, Мария, която роди едно дѣте, навлѣче беля на хората. Слѣдователно, тя иска да очисти, да изкорени всичко, и да посади нѣщо ново, а като дойде Христосъ, ангелътъ му каза: „Иди въ Египетъ“. А Египетъ е физическиятъ свѣтъ. Това дѣте, за да разбере свѣта, трѣбва да иде въ Египетъ да се учи. Защо е земята? Материалниятъ свѣтъ, физическиятъ свѣтъ е свѣтъ за наука. И когато ви гонятъ отъ нѣкѫдѣ, Господъ ви казва: „Да идешъ въ Египетъ да се научишъ,“ а като се върнешъ пакъ, ще знаешъ да разсѫждавашъ за ония нѣща, които природата е създала. И ако ме питате: „Защо сме на земята? ” Ще ви кажа — да се учите. Въ всѣко учение има страдание, но самото учение не е страдание, произвежда страдание, а страданието е като основа да можемъ да научимъ нѣкои нѣща. Слѣдователно, ние сме на физическия свѣтъ да се учимъ. Е добрѣ! Какво трѣбва да се учимъ? Казватъ: „Азъ съмъ българинъ,“ тамъ другъ нѣкой ще каже: „Азъ съмъ сърбинъ.“ И послѣ онѣзи филолози на сърбитѣ ще кажатъ: „Вие трѣбва да считате българитѣ врагове, понеже тѣ спъватъ вашата националность.“ И българитѣ ще кажатъ: „Вие трѣбва да мразите сърбитѣ, тѣ спъватъ вашата българска култура.“ И въ името на Бога се молятъ и еднитѣ и другитѣ, викатъ този Господъ, като че този Господъ не си знае работата, та тѣ да го учатъ. Сърбитѣ, онѣзи правовѣрни отци на единъ народъ, казватъ: „Ти, Господи, не искашъ ли да знаешъ, какво правишъ съ насъ?“ И Господъ, като погледне отгорѣ, казва: „Тия мои много учени дѣца отлични философи сѫ станали, тѣ сѫ се раздѣлили на българи, сърби и т. н. и мислятъ, че тѣхнитѣ игри сѫ толкова сериозни, та трѣбва и азъ да дойда да играя съ тѣхъ. Но вие може хиляди години да си играете, и единъ день, когато поумнѣете и прѣстанете да бѫдете българи и сърби, азъ ще дойда да ви оправя.“ Тѣзи думи не сѫ мои, Христосъ е училъ сѫщото учение. И апостолъ Павелъ казва: „Въ Христа нѣма нито юдеи, нито елини, нито скитъ, нито рабъ.“ Слѣдователно, всички тия противорѣчия сѫ произлѣзли отъ декламиране, ние не мислимъ, ние прѣповтаряме, ние винаги декламираме и декламираме, докато се изгуби тая декламация. Но настанало е вече врѣме и за мисъль — за сериозна мисъль. Декламацията вече се е изтъркала и станала безмислена. Иде изпитна комисия, декламации не искатъ. Задаватъ ти една задача, рѣши я вече, рѫкавитѣ ги хвърлятъ и другари нѣма да има, които да ти подсказватъ; искамъ да разсѫждавашъ сериозно. Начина всички знаятъ, погледне въ рѫкава си и каже: „Азъ зная.“ — Говори, отговаря,... а като го изкаратъ на таблата, — само способнитѣ ученици работятъ на таблата, а неспособниятъ прѣглѫща, — почва тия формули, развива ги и математически разсѫждава; а които не знаятъ, поглеждатъ учителя, казватъ:„Кажете нѣщо.“ Но той е далече, понеже има комисия, тази комисия е дошла въ свѣта и всички ще ви повика на таблата — нѣма декламеция сега, задачата ще я рѣшишъ. Затуй, когато казвамъ, че се е свършило врѣмето на декламациитѣ, азъ бихъ желалъ да продължава още това врѣме, но Господъ ще ви повика на черната дъска, ще ви даде единъ пликъ, и никой нѣма да има около васъ. Тамъ, на таблата, ще се поизпотите малко. И, като излѣзете отъ тази комисия, тя ще ви каже: или че знаете да мислите, или че знаете само да декламирате. Тя ще рапортира въ невидимия свѣтъ, ще каже: „Еди-кой си свещенникъ, отличенъ проповѣдникъ е, но не знае да мисли.“ „Еди-кой си, Иванъ Драгановъ, отличенъ професоръ, дипломиранъ астрономъ; другъ, Иванъ Стояновъ, прѣподава биология, но не знае да мисли.“ „Драганъ Стояновъ прѣподава философия, но не знае да мисли.“ Всички декламиратъ, но не знаятъ да мислятъ. Тъй комисията рѣшава отгорѣ: „Не знаятъ да мислятъ.“ Какво правятъ? — Декламиратъ. Тѣ сѫ отлични дѣца на декламацията, които минаватъ за професори. И тъй, ангелътъ казва; „Вземи сина си, и майка му, и идете въ Египетъ да се учите.“ И този ангелъ сега иде и казва на васъ: „Хайде, вървете въ Египетъ.“ А вие ще въздишате за Йерусалимъ. Но този Йерусалимъ е мѣсто за жертвоприношения, а въ Египетъ има мѫдрость, редъ и порядъкъ. И защо Господъ съсипа Йерусалимъ? Тамъ евреитѣ почнаха да правятъ толкова жертвоприношения, че храмътъ започна да мирише на кръвь. И Господъ каза: „Съборете тоя храмъ, азъ кръвъ не искамъ. Искамъ хората да мислятъ, да служатъ съ ума, съ сърцето си, съ душата си.“ И днесъ този Господъ иде, и, ако съврѣменнитѣ хора не се научатъ, той ще каже сѫщото и на тѣхъ, и всичкитѣ храмове ще се разрушатъ, както йерусалимскиятъ храмъ, и ще прати всички въ Египетъ. По цѣлия свѣтъ ще стане тъй, всичко ще се разруши. „Ее“, сега ще кажете, „докажи го!“ Азъ ще ви пратя, когато храмоветѣ се съсипятъ, ще ви пратя да ги видите, и ще ви кажа; Вижте ги! Вѣрно ли е това? — „Защо стана това?“ — Защото не мислѣхте, не вършихте волята Божия, а вършихте своята воля. Вие не се учихте, а казвахте: „Лъжешъ.“ Когато дойде нѣкой да говори истината, вие искате да го махнете. Лъжата събаря, а истината гради. Но, ако азъ бѣхъ първиятъ, който говори истината, казвамъ ви: „Вие сте честити хора, азъ ви уважавамъ.“ Е, да видя културата ви, да видя вашитѣ затвори, вашитѣ църкви, училища, женитѣ ви, вашитѣ моми и момци, какъ живѣете въ домоветѣ си. Азъ бихъ желалъ да почерпя една поука отъ вашия възвишенъ моралъ. Азъ съмъ готовъ да направя сега посѣщението. Имате ли вие този моралъ? Ако бѣхте толкова умни, отдѣ сѫ тия ваши дългове? Имате повече отъ 20 милиарда да плащате. Имате повече отъ 10 — 15 министри избити по улицитѣ като псета. Отдѣ е това? Ами само това ли е? Азъ съмъ толкова доблестенъ, че ви говоря една истина, и не ви желая злото, не трѣбва да се лъжете, това не е българщина, но това е варварщина. И когато западнитѣ народи искатъ да опрѣдѣлятъ българитѣ, казватъ: „Вие сте варвари,“ и донѣкѫдѣ сѫ прави. Българитѣ сѫ варвари, а онѣзи вървятъ подиръ варваритѣ. Сега за насъ да разрѣшимъ въпроса. Може ли вие да рѣшите въпроса? Защото българитѣ като индивиди не сѫществуватъ. Това е една колективна единица отъ много единици. Сега ще ви кажа: можете ли ли вие да любите? „Хубаво“, ще кажете, „тукъ сега ни барна нашето сърце, колко е топло!“ Радвамъ се, радвамъ се, това желая — любовь, но казвамъ, на вашата любовь отгорѣ, на този огънь, може ли да се изкове нѣщо полезно, може ли да се изтъче нѣкоя нишка? Или може ли на вашата любовь да зрѣятъ плодове: ябълки, сливи, круши? Сега ще кажете: „Сега я втасахме!“ Какво? Да, когато отъ лѫчитѣ на нашето сърце почнатъ да зрѣятъ плодове, тогава ще се оправи свѣтътъ. Може, на човѣшкото сърце може да узрѣватъ най-хубавитѣ ябълки. На любовьта отгорѣ узрѣватъ най-хубавитѣ круши, череши. И, когато азъ говоря по тоя начинъ, нѣкои казватъ: „Този езикъ е много загадъченъ.“ Не е загадъченъ, защото, ако почнете да изучавате човѣшкото тѣло, ще видите цѣлата природа — човѣкъ е единъ микрокосмосъ; каквото става въ цѣлата вселена, това става и въ човѣка. Въ човѣка всичко зрѣе: ябълки, круши, череши, грозде! Слѣдователно, тия твои круши, ябълки не зрѣятъ на слънчевата свѣтлина, а на твоята любовь, та, който вкуси, да каже: „Отлично грозде има този човѣкъ.“

           

„Стани“! казва ангелътъ, „вземи дѣтето и майка му и иди въ Египетъ“. Египетъ, то е тѣлото, тукъ червеитѣ ще го ядатъ. И тѣлото на оня, който не знае да разсѫждава, червеитѣ ще дойдатъ да го научатъ да разсѫждава. Ако ти не си изучилъ твоя стомахъ, казвашъ: стомахътъ е единъ търбухъ, който Господъ ще унищожи. Мозъкътъ е непотрѣбенъ, това е непотрѣбно, онова е непотрѣбно. Религиознитѣ хора казватъ, че и безъ тѣло може. Свѣтскитѣ хора, и тѣ отиватъ до друга крайность. Религиознитѣ хора сѫ Донъ-Кихотовци. Не искамъ да ви обиждамъ, ще ме извините сега. Разсѫждението е такова. Ние ще живѣемъ за Бога, нѣма да се опетняваме като Донъ-Кихота. Донъ-Кихотъ живѣе въ ума си само за своята Дулцинея. А Санчо- Пансо разсѫждава, че трѣбва да яде, трепери надъ тѣлото, като го заболи нѣщо, и казва: „Господинъ докторе“, та агънца, та пуйчета: „Само съ това човѣкъ може да живѣе“. Практиченъ човѣкъ е: за стомаха си мисли, че е воденица, дотамъ е дошълъ, че трѣбва да мели. Като казвашъ на нетрѣзвия да пие вода, той казва: „Винцето е създадено отъ Бога за насъ, а водата е за жабитѣ“. Санчо-Пансо тъй казва. Можете ли да ми докажете, че Господъ е създалъ виното? Азъ зная, че водата е създадена отъ Бога, а виното е отъ хората. Господъ е създалъ гроздето, а виното е ваше. Слѣдователно, вие декламирате, а не мислите. И тогава ще взематъ туй вино, ще го направятъ да стане „Христова кръвь“. Но виното, което трѣбва да изтича изъ нашия езикъ, то е разумното слово. Човѣкъ да не лъже. Разбирате ли? Когато азъ говоря, мене ме боли на сърцето заради васъ, като виждамъ, че вие сами си създавате всичкото нещастие. И когато говоря, азъ имамъ всичкото желание да не страдате. Спасението е прѣдъ васъ. Само единъ полукрѫгъ да направите, и ще измѣните фронта си. Това става всѣкога, когато натежнѣе на човѣка. И когато вие кажете: „Въ голѣма бѣда съмъ“, азъ казвамъ: направи единъ полукрѫгъ и ще дойде щастието. Казвате: „Колко крѫгове сме направили!“ Въ такава посока ще потеглите къмъ сѣверъ и къмъ изтокъ, и тогава ще вложите всичко. Но вие ще кажете: „На сѣверь, ли? не знаешъ ли, че тамъ е студено? а пъкъ отъ изтокъ слънцето изгрѣва, какво ще търся тамъ? Ще ида на югъ и на западъ“. Казвамъ: досега въ тия двѣ мѣста сѫ се създавали всичкитѣ твои нещастия, и защото на югъ се произвежда топлината, а западътъ създава гѫстотата, материята е станала толкова гѫста, а огъньтъ, който прониква въ тази материя, е станалъ толкова силенъ, че ти самъ се мѫчишъ. Върви къмъ Истината — тръгни на изтокъ и на сѣверь, този огънь ще се намали и разрѣди, и ще се образува топлина, въ която твоитѣ плодове може да зрѣятъ. Сега ще ми кажете: „Може ли да докажешъ това?“ Хубаво, ще тръгнешъ съ мене, ще се хванемъ рѫка за рѫка, ще мислишъ, както азъ мисля, ще чувствувашъ като мене, и, ако за една година не видишъ резултатитѣ отъ моята наука, тогава може да кажешъ нѣщо, но до една година нищо нѣма да казвашъ. Казва нѣкой: „Азъ мисля“. — Приятелю, ти досега не си мислилъ. Тебѣ жена ти е заповѣдвала, — ако си мѫжъ, разбира се. По улицата, като вървишъ и минешъ въ лѣво, стражарьтъ ти казва да вървишъ въ дѣсно: „Върни се, тукъ не се позволява“. А ти казвашъ: „ Азъ разсѫждавамъ, имамъ воля да се върна“. Ще се върнешъ, какво ще правишъ? Сега, понеже има легитимации, казвашъ: „Нѣма да излизамъ, не съмъ разположенъ“. Не, не, ти не си свободенъ. Единъ страхъ имашъ, ти мислишъ — стражаритѣ какво сѫ издали, а не мислишъ за Божествената легитимация. На умъ не ти е дошло да живѣешъ по Бога — единъ чистъ, мораленъ и възвишенъ животъ. Казвате: „Сега сме млади, да си поживѣемъ, че, като остарѣемъ, тогава ще се молимъ цѣлъ день“. Но посочете ми единъ старъ човѣкъ, който се моли на Бога. Нито единъ. Не, не, младото поколѣние трѣбва да бѫде духовно, не само съ табели. На тия млади ние трѣбва да изяснимъ дълбокитѣ закони, защо трѣбва да се живѣе свободно и духовно, а не другояче. Нека направятъ единъ опитъ. Това не е за упрѣкъ. Направете младитѣ поколѣния да мислятъ, дайте имъ свобода да мислятъ. А старитѣ казватъ: „Синко, ти на нѣщата въ корена не рови, гледай човѣкъ да станешъ“. Какъ ще станешъ човѣкъ? — Ако си чиновникъ, завърти си рѫката, когато Господъ спи, бръкни, вземи паритѣ, и послѣ ще направишъ една малка добрина — ще помогнешъ на сирацитѣ, и Господъ ще ти прости. И мислите ли, че тогава синътъ ще каже: „Това е моралъ?“ Съ такава една религия искате младото поколѣние да влѣзе въ църквата? Не, на младото поколѣние трѣбва друга религия, религия на истината, религия, която прави тия млади смѣли и рѣшителни. А сегашнитѣ моми и момци, тѣ се самоубиватъ и казватъ: „Нѣма смисълъ въ живота“. Защо? — „Защото въ тѣхната кръвь се е промъкнала лъжата, тя ги е направила крѣхки, и тѣ не намиратъ никакъвъ смисълъ и казватъ: „Не искамъ да живѣя“. И тогава въ университета студентитѣ слушатъ лекции, въ гимназиитѣ учатъ, но отъ тѣзи младежи не може да намѣришъ нито единъ студентъ, който да разсѫждава здраво, изпокѫсали му тия нишки въ мозъка, изкуфили ума му. На младото поколѣние трѣбва една свѣжа, кристална мисъль, Божествена мисъль, която да даде просторъ на душитѣ имъ да хвъркнатъ, да ходятъ изъ пространството, да иматъ енергия, да мислятъ и сериозно да мислятъ. Слѣдователно, това е, което трѣбва и което ти е дадено: вложи истината въ душата си, и тази истина като се вложи въ обществения животъ, ние може да го оправимъ по-скоро със знание, отколкото безъ знание. Като се счупи нѣкоя кола, не се искатъ философи, а работници; като се строи здание, трѣбватъ майстори; когато се убие нѣкой човѣкъ, изисква се една майка да го повърне пакъ въ живота. Знаете ли, какво е сега майката? Когато станешъ майка, трѣбва да родишъ дѣте, да го отгледашъ и възпиташъ. А сега майкитѣ заблуждаватъ дъщеритѣ си. Приказватъ имъ за моди, за капели, за това, за онова, а за сѫщественото и дума не става. Събиратъ се, и момата мисли и момъкътъ мисли, а като дойде до несгодитѣ на живота, какъ ще се научатъ? Казватъ: „И вие ще се научите, както и ние сами се научихме“. Не е тъй. Сегашнитѣ моми и момци трѣбва да знаятъ смисъла на живота, какъ се създава човѣшкото тѣло, каква е длъжностьта на майката, на бащата, на учителя. И не само по форма, но и по сѫщество. Всички трѣбва да знаятъ своитѣ задължения, и да ги изпълняватъ най-добросъвѣстно за благото на ближния. И нѣма защо да се осѫждаме ние. Този ангелъ казва на Йосифа: „Стани! вземи дѣтето и майка му и бѣгай отъ Йерусалимъ“. Сир. бѣгай отъ тази, сегашната цивилизация, която е извратила всѣка мисъль, която е осѫдена: тя е обезличила хората и ги е приравнила.

           

Има единъ окултенъ разказъ за едного, който ходѣлъ да изучава източната наука, и, кой знае какъ, той попадналъ между едни адепти слѣпи: очитѣ на всички имъ били вдлъбнати. Тѣ го хванали, разгледали го съ рѫцѣ навсѣкѫдѣ: „Всичкото е като въ насъ, само очитѣ му не сѫ като нашитѣ. Трѣбва да се приравнимъ“. И натискатъ му очитѣ, и тѣ да станатъ като тѣхнитѣ. И въ единственото нѣщо, съ което човѣкъ може да намѣри пѫтя, тѣ си турили тамъ пръститѣ си: „Да станемъ еднакви“. И казватъ: „Искаме да приравнимъ тѣзи хора — да хлътнатъ очитѣ имъ“. Господъ е направилъ правилно очитѣ ни. Когато българинътъ казва „хлътнали очи“, много добрѣ разбира, какво значи това, а на религиознитѣ, като хлътнатъ очитѣ, веднага кажатъ: „Той праведенъ станалъ“. На всѣки човѣкъ, като изгуби всичко: имане, жена, дѣца, ще му хлътнатъ очитѣ, а щомъ всичко върви въ редъ, изпъкнатъ очитѣ му. Очитѣ ни трѣбва да бѫдатъ такива, каквито Господъ ги е създалъ. Тѣ не трѣбва да хлътватъ. И азъ съмъ противъ хлътналитѣ очи. Почнатъ ли да ви хлътватъ очитѣ, това значи, че още не сте станали свети, но имате едно болѣзнено състояние и скоро ще си заминете отъ този свѣтъ, безъ да сте разбрали, защо сте дошли тукъ. Сега вие трѣбва да знаете единъ великъ законъ: да имате свѣжи мисли и да разбирате, защо сѫ създадени вашитѣ тѣла. Спирали ли сте се вие да кажете: „Тия рѫцѣ защо понѣкога сѫ сухи?“ Коремътъ ви боли, ще викате лѣкарь, и той ще ви направи диагноза. Никой не е разбралъ още причината. Лѣкарьтъ не може да знае причината. И, ако те боли рѫката, знаешъ ли, какво казва рѫката? „Господарю, съжалявамъ, че ти за много работи си ме употрѣбилъ, но за сѫщественото, за което азъ съмъ прѣдназначена, ти не си ме употрѣбилъ“. И ще мязате на онова момче, което, като му купилъ баща му цигулка и лѫкъ, взело да пердаши сестра си съ лѫка и счупило лѫка. Той не свири, а бие. И вие казвате: „Набий го! Рѫката е създадена, за да мушкашъ“. Не, рѫката не е направена да биешъ и мушкашъ. Тази рѫка е създадена да свиришъ. Това е нейното прѣдназначение. Свирилъ ли си ти съ нея? — „Не“. Ти не си разбралъ смисъла на живота. Твоята рѫка е направена да обърше сълзитѣ на онзи, който плаче; тя е направена — на гладния да дадешъ храница; тя е направена за онзи човѣкъ, който погинва, да го избавишъ съ рѫцѣтѣ си. Разбрахте ли ме? Ще декламирате ли, или ще мислите? Кажете ми сега: ще декламирате ли? Ако е за декламиране, и азъ декламирахъ тази сутринь. И първото нѣщо, почнахъ да декламирамъ: „А когато се роди Иисусъ въ Витлеемъ...“ И по нѣкой пѫть декламирамъ много правилно, по нѣкой пѫть се спирамъ, и тамъ има изключение, може нѣкой да каже: „Тамъ декламацията не е тъй“. И въ декламирането има изкуство. Но тамъ мисъль нѣма. Йосифъ трѣбва да мисли. Ще кажете: „Отдѣ намѣри всичко това въ този 13.стихъ? Всичкото въ 13.стихъ ли е?“ Отъ тамъ изваждамъ тази мисъль. Имашъ мозъкъ, то е реалното въ живота. И прави сѫ съврѣменнитѣ хора, когато казватъ, че трѣбва да почнемъ отъ видимия свѣтъ, за да разберемъ истинскитѣ нужди на нашето тѣло. И слѣдъ това ще дойдемъ да проучимъ първо физическитѣ проявления на човѣшкия животъ. Сега отъ памтивѣка много култури сѫ се явявали, но свѣтътъ още не е достигналъ до този уровенъ, до който трѣбва да бѫде. Защо? Защото хората още не мислятъ. Но тази комисия, която иде сега, тя ще застави хората да мислятъ.

           

Сега, една малка диверсия отъ тия мои философски разсѫждения. Тѣ сѫ скрити малко, защото едноврѣменно трѣбва да разсѫждавамъ отъ една страна, да коригирамъ и да посаждамъ отъ друга. Ще ви прѣдставя, въ какво положение се намиратъ съврѣменнитѣ хора. То е едно прѣдание. Доколко е вѣрно, не мога да ви кажа, но се помни. Датира отъ врѣмето на Нерона. Въпросътъ е за една прочута римлянка, дъщеря на единъ патриций — Вероний, а тя се е наричала Винцила. Била е една отъ най-красивитѣ дѣвици въ Римъ, толкова красива, толкова грациозна, толкова благородна и смѣла по характеръ, щото всички сѫ се учудвали на нея. Единъ день, по една случайность, за щастие или нещастие, наблизо до нея минава Неронъ, който по обичая си обръщалъ внимание на всичко, и като актьоръ и като художникъ, ученикъ на Сенека, но който обичалъ женитѣ по особеному, и тя му е обърнала вниманието. Праща той вечерьта и казва на баща ѝ: „Искамъ дъщеря ви да дойде една вечерь на разговоръ, да прѣкара въ моя палатъ една вечерь“. Когато баща ѝ съобщилъ това, тя веднага казва:. Не! азъ прѣдпочитамъ смъртьта, отколкото палата на Нерона!“ Връща тя пратеницитѣ на Нерона. Тѣ му съобщаватъ това. Неронъ, който е билъ много гордъ, казалъ: „Много добрѣ.“ Изпраща той нѣколко души преторианци:. Вземете я и ще наведете носа на тази гордѣлива римлянка, ще я цѣлунете нѣколко пѫти.“ Въ Римъ всички безъ изключение трѣбвало да зачитатъ волята на Нерона. Казвамъ, тази дѣвица, тя не е разбрала живота, разбирате ли? Като е влизала въ затвора, тѣ за първи пѫть я посрѣщатъ съ една много груба постѫпка. Сега вие, съврѣменнитѣ хора, ще кажете: „Какво лошо има въ това, да иде въ двореца на Нерона, налѝ? Споредъ съврѣменния моралъ, човѣкъ може да направи едно малко отклонение, но тази мома е мислила, разбирате ли? Тя си има свой идеалъ. Воля има въ нея: „Не искамъ да ида! За нищо не желая да ида въ двореца!“ Онзи, който е билъ опрѣдѣленъ, отишълъ да изпълни волята на Нерона съ насилие, и слѣдъ туй, по заповѣдьта на Нерона, я пуснали навънъ. Тя излиза, напуща Римъ, съвършено се отдалечава отъ тамъ, въ нейната душа се явява отвращение къмъ римската цивилизация: „Въ Римъ нѣма нищо благородно, то е позоръ за Римъ, азъ не искамъ да бѫда отсега нататъкъ римлянка.“ И отива въ южната страна, минава въ Африка, въ една планинска мѣстность. Тамъ се подвизавалъ, като отшелникъ, другъ римлянинъ, станалъ християнинъ, на име Финиций, който много дълбоко е разбиралъ живота и е билъ отличенъ философъ. Младъ човѣкъ, на около 35 годиии, 15 години се е, подвизавалъ той. Ималъ е желание да изчезне тази негова красота, която съблазнявала женитѣ. И, колкото повече врѣме минавало, толкова по-красивъ е ставалъ: той взималъ огледало и всѣки день, като се оглеждалъ въ него, още по-красивъ ставалъ. На Христа се молилъ и казвалъ: „Господи, този дяволъ, тази външна съблазънь, да се махне отъ мене.“ И той искалъ да изчезне тази негова красота, да бѫде угоденъ Богу. „Господи, ти се яви и ми покажи пѫтя, искамъ да живѣя единъ чистъ и святъ, възвишенъ, неопятненъ животъ.“ 15 год. това е било все неговата молитва. Единъ день, къмъ обѣдъ, той вижда тази Винцила въ пустинята; тя върви, иде къмъ него, и той си казва: „Аа, и тукъ ме намѣри този дяволъ, отиде ми душата!“ И той се бори, и тя се бори. Тя е погнусена отъ онзи развратъ, който е въ Римъ, въ двора на Нерона, отъ онова безправие; а Финиций, и той се подвизава и казва: „Единъ дяволъ иде сега, въ тази красива жена дяволъ виждамъ, сега ще трѣбва да воювамъ. Ако сега пропадна, пропаднахъ завинаги, отидохъ вече. Сега или никога!“ А тя се приближава до него и му казва: „Отче свети, моля ти се, бѫди тъй добъръ...“ и почнала да плаче. — „Аа, колко е хитъръ този дяволъ!“ И той пада на колѣнѣ при нозѣтѣ ѝ и казва: „Моля ти се, сестро, не ме изкушавай, много съмъ грѣшенъ, отдалечи се отъ мене, ти ще ме погубишъ.“

           

Вие, съврѣменнитѣ хора, сте като този святия и тази римлянка. Ние не се разбираме. Вие сте сега тази римлянка, която е излѣзла отъ Римъ, която сѫ я цѣлували въ затвора насила, противъ волята ѝ. А православнитѣ, правовѣрнитѣ, католици, евангелисти, мохамедани, будисти, всичкитѣ сѫ Финиций. Тѣ постоянно се молятъ въ църквитѣ си, и, когато ние искаме да имъ покажемъ пѫтя на истината, тѣ казватъ: „Махнете се, вие ще ни съсипите църквата!“ Казвамъ за този Финиций, че нѣмаше по-удобенъ случай да помогне на тази дѣвица. Нейната душа се кѫсаше въ безсмислието на живота: тя не можеше да разбере главния въпросъ — защо човѣкъ трѣбва да живѣе на земята? И веднъжъ сѫдбата ѝ измѣнила, тя прѣстава да мисли; на туй противорѣчие тукъ той трѣбваше да ѝ помогне. А той ѝ каза: „Махни се, голѣмъ грѣшникъ съмъ.“ Тя не можа да го разбере. „Ти ще ми покажешъ пѫтя“, казва му тя, „пѫтя искамъ азъ да зная, този истински пѫть.“ И питамъ сега, азъ задавамъ този въпросъ и на тази римлянка, и на този Финиций. И двамата още не сѫ намѣрили смисъла на живота. Христосъ между тѣхъ още не е дошълъ. Търсятъ го, тя — въ Римъ, той — въ пустинята 15 години, въ името на Христа. Срѣщатъ се, не се разбиратъ; той — като християнинъ, тя — като езичница, въ името на ония познания, които е носѣла съ себе си. А истината ще имъ покаже този, живиятъ, ангелъ, който ще слѣзе. Азъ оставямъ историята, безъ да правя заключение. Вие си направете заключение за себе си.  

 

Сега, мнозина отъ васъ сте били цѣлувани вѫтрѣ въ затвора. „Аз!“ ще кажете вие. Цѣлувани сте: въ затвора на Нерона, мнозина отъ васъ сте цѣлувани тамъ по заповѣдьта на Нерона. Мнозина отъ васъ сте канени въ Нероновия палатъ. Какъ сте рѣшили въпроса? Азъ спирамь тамъ, но ви казвамъ: вие сте на единъ кръстопѫть, на тази римлянка и на този младъ светия. Вие сте на кръстопѫть, и какъ ще рѣшите въпроса? Оставямъ вие, мѫже и жени, да рѣшите въпроса. Бѫдащата култура зависи отъ туй разрѣшение.

           

„Вземи сина си и майка му, иди въ Египетъ, и чакай тамъ, додѣ ти кажа да се върнешъ.“

           

И сега азъ слушамъ гласа на онзи ангелъ и казвамъ:

           

Върни се!“ Дано моятъ Господъ да ви даде свѣтлина, да ви даде своята мѫдрость, да ви даде своитѣ знания да просвѣтнете. Този Господъ на Любовьта, комуто азъ служа, този Господъ на Мѫдростьта, този Господъ на Истината, да ви даде всичкото свое благословение, да го познаете, за да разберете, какъвъ е дълбокиятъ вѫтрѣшенъ смисълъ на този животъ, който вие не познавате още. И да сте не българи, ами азъ желая вие да сте дъщери и синове на този Господъ, който е създалъ цѣлата вселена. Да имате достѫпъ до неговото царство, да ходите свободно. Да бѫдете достойни за неговата Любовь, и да му благодарите и да го славите.

           

Това ви желая на всички ви!

           

Господъ да благослови всички ви съ най-голѣмото благословение. Да ви даде сила, мѫжество на всинца ви!

           

И изъ вѣрвамъ, че вие ще бѫдете герои на бѫдещата култура на Любовьта, на бѫдещето ново човѣчество, което носи надписъ:

           

Любовь за всички!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×