Jump to content
hristo

1921_10_16 Плачътъ

Recommended Posts

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки).
Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис)
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Плачътъ.

 

   „Които казватъ: махни се отъ мене, не се допирай до мене, защото съмъ по-светъ отъ тебе: Тѣ сѫ димъ въ ноздритѣ ми, огънь горещъ весъ день“.

                      

                                      Исайя 65:5

 

           

Съзнателниятъ животъ — това е една велика загадка въ природата. Не само за насъ, хората отъ XX век, но и за ония прѣди насъ и слѣдъ насъ, до скончание на вѣка, все ще бѫде една велика загадка. А само въ загадкитѣ има учение, знание и мѫдрость. Тамъ, дѣто нѣма загадки, животътъ е прозаиченъ, въ него нѣма поезия. Нѣкои казватъ: „Що ни трѣбва поезия?“ Но това е сѫщественото. Слѣдователно, като казвамъ, че животътъ е една загадка, подразбирамъ, че той е велика поезия, велика музика; но една музика, която не сте изслушали до края, и поезия, която не сте изчели до края.

           

Сега, израилскиятъ пророкъ се спира върху ученитѣ хора въ негово врѣме, върху духовнитѣ, набожнитѣ хора, които сѫ били посветени въ тогавашнитѣ мистерии и които сѫ казвали: „Махни се отъ мене, не се допирай до мене, азъ съмъ по-светъ отъ тебе“, т. е. повече знания имамъ. И той цитира думитѣ: „Богъ за такива хора казва: тѣ сѫ димъ въ ноздритѣ ми“. Слѣдователно, казва пророкътъ, не трѣбва да се спираме върху негативната страна на хората — че тѣ били невѣжи, защото то не е важно. Важно е, какво трѣбва ние да знаемъ въ живота, т. е. какъ може да разрѣшимъ правилно тази загадка. Дѣтето, като се роди, изведнъжъ започва съ музика: „ва, ва-а-а“, То е първата музика, първиятъ тонъ. Казватъ: „Врѣчи като дѣте“. Не врѣчи, ами съ този пръвъ тонъ започва животътъ. Ако дѣтето не каже „ва, ва-а-а“, всичко е свършено съ него. А като каже „ва, ва-а-а“, започватъ дробоветѣ да дишатъ, да се разширяватъ, и тъй започва новият животъ. Туй дѣте разбира ли тази велика загадка, защо го е родила майка му? То знае едно нѣщо. То казва тъй: „Мамо, ти, която си толкова умна, ще ме научишъ и азъ да науча този животъ, въ който си ме турила“, т. е. Ще ми дадешъ всичкото си съдѣйствие въ новото ми положение, въ което твоята любовь ме е поставила“. И майката каже: „Ахъ, моето пиленце“. Сѫщиятъ законъ е и въ духовния свѣтъ. Докато вие не започнете съ този пръвъ тонъ — съ плача, нѣма да се спасите: човѣкъ се спасява съ плачъ. Въ туй усилие, да заплаче дѣтето, започватъ да функциониратъ най-важнитѣ органи — дихателнитѣ, които сѫ свързани съ интелектуалния свѣтъ.

 

Пророкътъ се обръща къмъ ония хора, които изопачено сѫ разбирали живота, като сѫ казвали на тия, малкитѣ: „Махни се отъ мене, азъ съмъ посветъ“. И днесъ е сѫщото. Свѣтътъ въ туй отношение много не е напрѣдналъ. Тази е една отъ спънкитѣ, която навсѣкѫдѣ срѣщаме. Въ християнския свѣтъ казватъ: „Ти малко настрана да седишъ. Не се допирайте до насъ, светитѣ хора, излѣзте вънка! Вие сте такива, онакива“.

 

Ако азъ поставя за българския народъ единъ толкова високъ и недосѣгаемъ моралъ, т. е. какви трѣбва да бѫдатъ българитѣ, колко българи ще има тогава, които биха издържали? Помислете само, ако азъ бихъ почналъ да ги прѣсѣвамъ, колко българи биха останали въ моето сито? Азъ нѣма да ви рѣша въпроса, но, ако тѣ искатъ, да направимъ опитъ. Ще ги турна въ ситото си. Азъ ще сѣя, а тѣ да броятъ. Като свърша сѣенето, ще кажа: „Прѣбройте ги сега“. Въ тази работа азъ съмъ „непричёмъ“, не съмъ замѣсенъ, нѣмамъ такава прѣдумисълъ, да не ми се сърдите.

 

Сега ще ви разкажа единъ митъ, т. е. единъ окултенъ разказъ. Въ далечното минало, на тази мирова история, нѣщо, което се е случило не на сегашната наша земя, но на онази обѣтована земя, която е оповѣстена въ „Притчитѣ“ и въ която сѫ живѣли синоветѣ на мѫдростьта. Тамъ царятъ се наричалъ Ормуздъ. Той ималъ десетъ дъщери. Тѣ били толкова красиви, изящни и нѣжни, че служели за похвала на цѣлото му царство. Тия дъщери бащата ги изпратилъ въ едно отъ най-великитѣ училища, дѣто се изучвали тайнитѣ на битието, за да ги приготви да работятъ въ бѫдеще. Въ туй училище единъ день дошълъ и синътъ на слънцето, и той да се учи. Но правило на училището било, че въ него никаква цѣлувка не се позволявала, и на оногози, който би се осмѣлилъ да прѣстѫпи това правило, налагали най-голѣмо наказание. Разбира се, всички ученици и ученички знаели това. Но единъ день най-голѣмата дъщеря на Ормузда, като се занимавала въ градината, унесла се въ сладка дрѣмка и заспала. Една муха минавала, кацнала на нея и оставила извержението си на долната бърна на тази царска дъщеря. Като минавалъ синътъ на слънцето и погледналъ, отвратилъ се отъ тази постѫпка на мухата и помислилъ какво да прави. Казалъ: „Каквото и да стане, ще се приближа полека съ езика си да отнема туй извержение, безъ тя да ме усѣти“. Но се случило едно нещастие. Като се приближилъ той, тя се събудила и станала бѣла като платно, изгубила свѣтлината си. Другата дъщеря като видѣла тази постѫпка на сина на слънцето, почервенѣла. Нали хората, като се позасрамятъ отъ извѣстна постѫпка, ставатъ червени. Третата сестра позеленѣла, четвъртата пожълтѣла, петата посинѣла, шестата станала виолетова, а седмата почернѣла. Всичкитѣ взели разни краски. А той, като погледналъ, видѣлъ, че извержението изчезнало, но послѣдствията били ужасни: лицето на едната станало бѣло, на другата — червено, зелено, жѫлто, синьо, виолетово и черно. Тогава той се хваналъ за главата, а тия дъщери искали да скриятъ по нѣкой начинъ цвѣта на лицето си, но тия цвѣтове останали: пущали си кръвь, бѣлили си лицето, разтривали го, мили го и пр., но всичкитѣ усилия останали безъ резултатъ. Тогава царятъ извикалъ сина на слънцето и го изпратилъ обратно на слънцето. А тия дъщери, задѣто били невнимателни — първата позаспала, а другитѣ не бодърствували върху своитѣ чувства — баща имъ ги пратилъ на земята, като ги прѣобърналъ на цвѣтя, да научатъ урока си. За туй имате сега бѣлички, червеники, жълтички и т. н. цвѣтя. Тѣ сѫ все дъщеритѣ на царя Ормуздъ. Тъй казва митътъ. Обаче, този синъ, като отишълъ на слънцето, билъ много наскърбенъ, задѣто, като ималъ желание да направи едно добро, причинилъ такава пакость. И тъй, митътъ казва: това станало причина да се създаде нашата земя, за да могатъ тия дъщери слѣдъ врѣме да върнатъ своята хубость. И като прѣдставили това дѣло прѣдъ Господа, той забѣлѣжилъ дълбокитѣ причини на станалото и казалъ: „Азъ ще се заема да изгладя видимитѣ погрѣшки и ще поправя всичко“. Краскитѣ първоначално били много груби, но, като се върналъ царскиятъ синъ на слънцето, много плакалъ: любовьта му станала толкова силна, че образувала роснитѣ капки. И тия росни капки — този дъждъ билъ отъ сина. Тѣ омивали роснитѣ цвѣтя, но краскитѣ не се измивали. Тогава той ги нагрѣвалъ и ги милвалъ съ слънчевитѣ лѫчи, но пакъ не могълъ да ги изчисти и забълѣжилъ, че краскитѣ ставали все по-хубави и по-хубави. Видите ли, какъ една малка причина докарва голѣми послѣдствия? — Тази муха какво направила? Но ще каже нѣкой: „Отдѣ се намѣри тя“. Ако тази муха не бѣше оставила извержението си върху бърната на царската дъщеря, вие не щѣхте да бѫдете на земята и нѣмаше да разберете този животъ. Това е единъ символъ, една алегория, която трѣбва да разгадаете. И защо вие почервенявате? Какво се крие въ червенината? Втората сестра, която видѣла, че царскиятъ синъ цѣлуналъ по-голѣмата, казала: „Защо да цѣлуне сестра ми, а не мене?“ и почервенѣла. Другата защо позеленѣла? — Отъ ядъ. Четвъртата пожълтѣла — защо да не е тя? Една посинѣла — отъ страхъ. Слѣдователно, въ всичкитѣ краски има отрицателни черти на живота. Когато човѣкъ почервенѣе, става много активенъ. Нѣкои казватъ: „Много уменъ станалъ“. Значи, пожълтѣлъ. Не, не, краскитѣ, съ които - съврѣменнитѣ окултисти изобразяватъ човѣшкитѣ емоции, иматъ и добритѣ и лошитѣ си страни. Когато тия краски сѫ ясни, кристални, тѣ подразбиратъ стремежъ да се изправи погрѣшката на мухата. Та, не се чудете, ако съврѣменнитѣ хора иматъ тѣзи краски. Най-интелигентнитѣ хора, които сѫ се намирали тогава, осѫдили сина на слънцето, и не му дали да се оправдае, защо и за какво. И тази погрѣшка Христосъ слѣзе да я изправи.

           

Сега този митъ е прѣдставенъ въ една повѣствователна форма. Той прѣдставлява влизането на змията съ най-хубавия плодъ въ райската градина. Той е все сѫщиятъ митъ, който е прѣтърпѣлъ много парафразирания, но азъ намирамъ този за най-смисленъ. Онзи, въ райската градина, е за деца, а този е за по-възрастни. Но да не мислите, че тукъ е истината. Трѣбва много да си напрегнете ума, трѣбва много да мислите, за да разберете дѣ е истината. И вие ще ме попитате, какъ тази муха да мине отъ тамъ? Но тя е била много интелигентна муха, за да свърши това. И всичкитѣ съврѣменни интелигентни мухи все такава работа извършватъ. И азъ не съмъ срѣщналъ още една съврѣменна дама, на която долната устна да не е оцапана съ такова извержение, но се пазя да ги чистя по този начинъ. Разбирате ли защо? — Защото законътъ не позволява.

 

Слѣдователно, ние трѣбва да разбираме живота въ неговитѣ дълбоки прояви, да знаемъ причината, защо е тъй, а не другояче, И туй, което тогава се е считало за голѣмо нещастие, днесъ е едно благо: краскитѣ даватъ импулсъ за развитие. Щомъ изчезнатъ краскитѣ, всѣка култура изчезва. Послѣдната отъ дъщеритѣ почернѣла като вѫгленъ, защото чувствата у нея били най-силни и най-груби. Всичкитѣ тия краски трѣбва да се изправятъ и облагородятъ. Питатъ ме нѣкои: „Защо този има червено лице?“ Казвамъ: „Той е видѣлъ, когато царскиятъ синъ е цѣлуналъ дъщерята“. Че туй е вѣрно, може да провѣрите: когато нѣкой въ свѣта се подига, или когато видите, че единъ се подига, ще изпитате една отъ тѣзи краски. Ако на васъ не дадатъ тази цѣлувка — не ви правятъ юбилей, ще станете или червенъ, или зеленъ, или жълтъ, или синъ, или най-послѣ черенъ, и ще кажете: „Нѣма управия на земята!“ Но този юбилей, или тази цѣлувка е нѣщо много случайно. То не е цѣлувка, то е единъ начинъ да се отмахне злото.

     

Цѣлувка може да има само между хора, които сѫ завършили своето развитие, чиито души сѫ обгърнати съ любовь, чиито умове сѫ оградени отъ мѫдрость, и чиито духове сѫ проникнати отъ истината, — само тѣ могатъ да си даватъ цѣлувка. А това е великъ законъ. Какъвъ? Да те цѣлуна, но, ако нѣмамъ любовь, какъвъ ще станешъ? Ще станешъ червенъ. Ако нѣмамъ мѫдрость, ще оглупѣешъ; ако истината я нѣмамъ, ти ще се опорочишъ.

 

Сега вие прѣнесете този разказъ и въ вашия личенъ животъ — но схванете го въ негова цѣлость, въ неговото бѫдеще проявление какъвъ трѣбва да бѫде.

 

Азъ въ миналата бесѣда ви говорихъ, какъвъ трѣбва да бѫде ученикътъ. Сега не ви говоря за спасение: за спасение нека говорятъ други. Но онѣзи, които сѫ спасени, избавени ли сѫ отъ неблагоприятнитѣ условия на земята? — Не.

           

Вие искате да станете ученици — волята Божия, Любовьта Божия трѣбва да проникне въ душитѣ ви, да станете братя и сестри и майка на Христа.

           

Ученикъ може да бѫде само онзи, който е братъ, сестра и майка, споредъ великия Божественъ Законъ. Така седи работата въ този свѣтъ. Вие може да бѫдете ученици и при други условия, но онзи, който иска да бѫде ученикъ като окултистъ, или мистикъ, или братъ на човѣчеството, въ неговата душа любовьта трѣбва да бѫде единъ двигателенъ принципъ, и той трѣбва да даде всички жертви. Сега вие ще ме запитате: „Може ли това?“ — Може. Това не е на сила.

           

Любовьта дава и взема по закона на свободата, а не насила. Ти, когато давашъ, не трѣбва да съжалявашъ, и когато вземашъ, пакъ не трѣбва да съжалявашъ. Всичко ще давашъ и всичко ще вземашъ, това е споредъ великия Божественъ Законъ. А съврѣменнитѣ хора малко даватъ, всичко взематъ. Това е моралътъ на съврѣменното човѣчество. Сега, като казвамъ „всичко“, азъ подразбирамъ живота въ всичкитѣ му стадии. Дѣтето, което върви по този законъ на развитие, разбира го: и то взема всичко. И възрастнитѣ, като влѣзатъ въ закона на любовьта, трѣбва да взематъ всичко и да дадатъ всичко. Ние не разбираме закона само въ една форма, но въ всичкитѣ форми. Всѣкога трѣбва да прилагаме закона споредъ степеньта на нашето развитие. Отъ стадията, въ която се намираме, ще зависи, какъ ще приложимъ закона. Трѣбва да даваме всичко и да вземаме всичко. Тъй, каквито сте сега, въ туй положение, въ туй разбиране, въ тази еволюция, готови ли сте да дадете всичко и да вземете всичко? Вие ще кажете: „Ще си помислимъ малко. Условията на живота сѫ по-мѫчни, малко по-необикновени въ 20 вѣкъ, ние трѣбва да се боримъ въ живота, а не както едно врѣме“. Не, не, не! Едно врѣме хората сѫ били повече герои. Сегашнитѣ хора сѫ по страхливи. Герои за оцетъ ставатъ, но сладко вино отъ тѣхъ не излиза. И оцетъ съ милиони килограма може да изкарашъ, но речешъ ли да извадишъ сладко вино, трѣбва да сваришъ нѣколко милиона килограма сокъ, за да изкарашъ едва 500 грама сладко вино. Мѫчна работа е това. Защо? Защото има: „Ще си помисля малко“. Сега, ако кажа: „Прѣстанете да мислите“, ще кажете: „Втасахме я“. Но, когато онзи избранникъ дойде да избере нѣкоя мома, и тя каже: „Азъ ще си помисля малко“, въпросътъ е свършенъ. Тя трѣбва да е мислила, още прѣди да дойде той. Когато канятъ нѣкого да стане ученикъ, той не трѣбва да каже: „Чакай да си помисля малко“. Въпросътъ е рѣшенъ. Канятъ нѣкой свещеникъ. Той казва: „Чакай да си помисля“. Защо ще си помисли? Азъ зная: двѣ енории има, едната дава 20,000 лв., а другата — 5,000 лв., и затуй казва: „Чакай да си помисля“. Ясно е защо. Никакъвъ другъ мотивъ нѣма. Принципътъ не лъже тукъ. „Чакай да си помисля малко“ — то е само, за да избѣгнемъ, да не признаемъ истината. Не, нѣма какво да мислишъ: то е лавиране.

          

Та, казвамъ, животътъ е една загадка, велика и приятна загадка за разрешаване. И пакъ ще ви кажа: за да разрѣшите живота, трѣбва да турите за основа любовьта; за да разрѣшите правилно загадката, започнете съ любовьта, тогава ще ви дойде на помощь мѫдростьта, и най-послѣ истината. А дойдатъ ли тия три велики принципа въ живота, вие ще разрѣшите тази велика загадка. Азъ не искамъ днесъ да я разрѣшите, но вие, като приложите необходимитѣ условия, да я разрѣшите слѣдъ хиляди години като ученици. Има астрономи, които, за да изнамѣрятъ пѫтя на една комета, трѣбва да работятъ съ години. Тѣ трѣбва да на правятъ редъ математически изчисления, за да намѣрятъ ония елементи, които даватъ правилното разрѣшение на задачата. И когато този астрономъ свърши своитѣ изчисления, той е доволенъ, че е извършилъ една благородна работа. Ама ще кажете: „Чакай да се осигуримъ малко, да видимъ живота, има жилищна криза, една стая ни даватъ, а кухня не ни даватъ. Хлѣбътъ колко е скѫпъ, зелето е скѫпо и пр., разбирате ли вие това? Послѣ водата, и нея я нѣма; наемитѣ, и тѣ сѫ три пѫти по-голѣми; разбирате ли вие всичко туй? Чакай тия въпроси да ги разрѣшимъ, че другитѣ задачи послѣ“. Ако вие рѣшите по-напрѣдъ истинската задача, която азъ ви поставямъ, зелкитѣ ще поевтинеятъ, жилищната криза ще изчезне, и всичко ще се подобри. Но, ако вие оставите да рѣшите този въпросъ, жилищната криза ще ви стѣсни още повече, и ще бѫдете въ положението на китайскитѣ жени, на които имъ турятъ тѣсни обувки, за да иматъ красиви крачка. А то не е тъй, то е да не хойкатъ женитѣ, да разнасятъ речено и казано, да си хабятъ врѣмето; затуй китайцитѣ стискали краката на женитѣ. А нѣкои ще кажатъ: „култъ“ било у тѣхъ. Причината е другадѣ. Но методътъ на китайцитѣ е кривъ. Този методъ не трѣбва да стане съ стискане на краката. Китайцитѣ искатъ да рѣшатъ въпроса по механически начинъ.

          

Нашитѣ крака трѣбва да стѫпятъ, като добродѣтелитѣ, само на чисто. Никога не трѣбва да тургаме краката си тамъ, дѣто мѣстото е нечисто. „Ама на земята може ли това? Всѣки день на земята има нечистотии“. Но азъ разбирамъ малко по-другяче. Когато васъ ви повикатъ да бѫдете лъжесвидѣтель, когато искатъ да ви подкупятъ съ това или онова, тамъ мѣстото е нечисто. Ще кажатъ: „Ти си бѣденъ, жена имашъ, дѣца, хлѣбътъ е скѫпъ, ела при насъ. Простри аршина си малко тъй, другояче пари нѣма. То свѣтътъ не може да се оправи“. Ако послушашъ, ти си опетнилъ крака си. Нечисто мѣсто е тамъ, и ти ще имашъ краката на китайската жена. Слѣдователно въ живота ние трѣбва да бѫдемъ твърди и рѣшителни въ всичкитѣ си постѫпки, ако искаме да бѫдемъ ученици на Христа. Велико нѣщо е да бѫдешъ ученикъ на Христа! Трѣбва да имаме единъ моралъ високъ, който прѣдъ никакви условия прѣдъ никакви мѫчнотии да не отстѫпва, да не се сломява отъ никоя сила въ този свѣтъ. Той трѣбва да издържа всичко! Ще кажете вие: „Може ли това?“ — Може. „Ама грѣшили сме“. — Не, не. Азъ турямъ кръстъ на вашитѣ грѣхове. Грѣшилъ си; хубаво, казвамъ, отъ днесъ нататъкъ започни да тургашъ крака си на чисто мѣсто, ще заличимъ миналото. Ти пакъ казвашъ: „Може ли това?“ Първиятъ въпросъ ти го разрѣши. Азъ ще ви питамъ тогава: братъ, сестра и майка ли сте на Христа? — „Не знамъ, нашитѣ свещеници не сѫ писали това“. Ученикътъ, който отива въ нѣкое училище, най-първо трѣбва да знае програмата на училището. Студентътъ, гимназистътъ, или какъвто и да е ученикъ, всичкитѣ тѣ знаятъ, какво ще учатъ. А сегашнитѣ християни казватъ: „Ние учимъ спасението“. Това не е наука. Спасението азъ го наричамъ наука за болнитѣ, за хората въ болницата. Тамъ ще те лѣкуватъ, ще ти даватъ да ядешъ, но изцѣрятъ ли те, ще идешъ да работишъ. Ако си боленъ, милосърдната сестра ще те милва, но, оздравѣешъ ли, тя не те милва вече. Азъ не говоря за болници, азъ говоря за училища. Азъ говоря за хора, които сѫ здрави, а който е боленъ, да стои въ болницата. Който иска да влѣзе въ това велико училище, трѣбва да разбере дълбокия смисълъ на живота — трѣбва да постѫпи като царския синъ — постоянно да праща дъждъ и слънце на цвѣтята си. Трѣбва да облагородимъ мислитѣ си, чувствата си, желанията си и дѣйствията си. Но не изведнъжъ. Азъ не разбирамъ тази работа, която сега правимъ да бѫде изведнъжъ завършена. Тъй прави и художникътъ. Той най-първо ще нарисува основнитѣ черти на очитѣ, вѣждитѣ; и тия основни черти трѣбва да бѫдатъ много добрѣ нарисувани. Ако художникътъ направи на нѣкой човѣкъ носа много сплѣсканъ, той ще опорочи лицето. Ако тури очитѣ много близо до носа, ако направи вѣждитѣ много дълги или широки, сѫщо. Той трѣбва да слѣдва великитѣ модели на природата и да ги направи точни, тъй както е въ сѫщность, нито една йота да не се отдѣля отъ нея. И тогава ние, съврѣменнитѣ хора, които имаме единъ моралъ, казваме: „Малко очитѣ ни сѫ поврѣдени“. Защо? Знаете ли? „Малко ушитѣ ни наболѣватъ“. Дойде докторътъ и каже: „Простуда има“. Туй не е причината. То е само едно послѣдствие. Причината не седи тамъ. Ако сърцето ви охладѣе, ако вашиятъ умъ прѣстане да мисли, кои сѫ причинитѣ за това? Азъ сега нѣма да разрѣшавамъ тая задача. Нѣма да кажа, защо охладѣватъ сърцата ви. Има християни, които казватъ: „Изгубилъ съмъ първата любовь“. Нѣкой мѫжъ казва: „И азъ изгубихъ тази любовь“. Учитель, свещеникъ, всички изгубили любовьта си и казватъ: „Условията сѫ такива, тия хора не може да се обичатъ вече, всички сѫ изгубили първата любовь“. Причината седи въ това, че ние искаме да коригираме природата въ нейнитѣ проявления, но, понеже тя не е завършила своитѣ работи — има нѣкое криво тълкуване: Богъ всичко е направилъ добро, но природата въ своитѣ проявления не е завършила още работата си. Ние не може да се произнесемъ върху това. Защо? Защото то е единъ актъ незавършенъ. Какво бихте казали на онази красива мома, на която сополътъ тече надолу? Но ти трѣбва да благодаришъ на тази възлюблена, че има сополъ, иначе тя 10 пѫти би умрѣла. Едно прѣдпазително срѣдство е това, но то трѣбва вѫтрѣ да седи. Това е пакъ символъ. Носътъ — това е емблема на човѣшкия интелектъ, и човѣшкиятъ интелектъ има понѣкога своитѣ сополи. Особено, когато има нѣкой хрема. Понѣкога нѣкой писатель седи и пише и капне сополъ, той го изтрие, и послѣ казватъ: „Плакалъ е той“. Какво е плакалъ? Този поетъ толкова се е въодушевлявалъ, че, като е писалъ, плакалъ на писаното“, тъй казватъ. Азъ пъкъ казвамъ: „Той е ималъ хрема“. А тѣ държатъ туй написано като свещено. Този поетъ какво е чувствувалъ? Той е чувствувалъ своята хрема.

           

Нѣкой пъкъ казватъ: „Ти не плачешъ“. Казвамъ: „Трѣбва да ме стиснатъ много натѣсно, за да мога да плача“. Но, не се заблуждавайте, защото и менъ ме хваща хремата. Но тогава не плача, а имамъ хрема. Не си правете илюзии, но азъ казвамъ, че имамъ хрема.

          

Азъ зная само единъ човѣкъ въ свѣта, който е плакалъ. Кой е той, знаете ли? — Христосъ. Да. Той истински е плакалъ. И казва Христосъ: „Колко пѫти искахъ да ви събера като пилци, но вие не рачихте, и затова отнинѣ върху васъ ще дойдатъ голѣми страдания, заради вашето неразбиране“. И той плака за бѫдещитѣ страдания, за бѫдещитѣ падания на тѣзи души. И още плаче Христосъ. И днесъ азъ го виждамъ, че още плаче. Сега се събиратъ да оправятъ свѣта безъ него. Не питатъ, какво казва той, а какво сѫ писали св. Отци. А св. Отци сѫ плакали все отъ хрема. Да! Да ви кажа азъ това — отъ хрема. Тия капки върху тѣхнитѣ постановления сѫ все отъ хрема. Такава хрема и азъ я имамъ по нѣкой пѫть. Не считайте това за извънредно. Не се заблуждавайте. Онзи, който плаче, казва истината. Дѣтето, което плаче, показва, че има животъ въ него. Онѣзи хора, които не плачатъ, тѣ сѫ мъртви. И питамъ, колко свещеници има, които сѫ плакали? Има нѣкои, които плачатъ, но тѣ сѫ все отъ хремавитѣ. Азъ съмъ слушалъ нѣкой проповѣдникъ да разказва, какъ потѫвалъ нѣкой параходъ въ океана, и какъ нѣкоя майка давала дѣтето си и какво казвала, и натѫжилъ се проповѣдникътъ, разплакалъ се, разплакали се и другитѣ. Но, като излѣзе вънъ, дѣто плаче нѣкой бѣденъ прѣдъ него, той не го вижда. И казвамъ, съврѣменниятъ християнски свѣтъ е хремавъ: ако плачатъ нѣкои, то е отъ хрема. Азъ бихъ желалъ да ги видя да заплачатъ, но тъй, както Христосъ е плакалъ. И азъ бихъ се радвалъ и бихъ изпѣлъ една отъ най-хубавитѣ пѣсни, и бихъ казалъ: Дошло е спасението на свѣта. И искамъ и вие сега да заплачете.

            Второто нѣщо, слѣдователно, за единъ ученикъ, като влѣзе въ училището, е да заплаче. Не заплаче ли, учительтъ нѣма да му прѣдаде нищо. Може да го приематъ, но, като влѣзе въ училището, той трѣбва да заплаче. Това е символъ. Ще го прѣведа. Тогава Великиятъ Учитель на това Божествено училище ще му прѣдаде първия урокъ. Той е урокътъ на Любовьта. Когато малкото дѣтенце излѣзе изъ утробата на майката и заплаче, то казва: „Мамо, безъ тебе азъ погинвамъ“. А майката го вземе на рѫцѣтѣ си и казва: „Не бой се, ти си въ моята рѫка на любовьта, азъ ще положа всичкитѣ грижи за тебе“. То е пакъ символъ. Азъ вземамъ всички примѣри отъ природата, говоря за възрастни, а не за дѣца. Това, което азъ говоря, вие знаете, че е тъй. Дѣтето, което заплаче, започва да живѣе. Слѣдователно, и ние като заплачемъ, въ насъ се ражда съзнателниятъ животъ, ние ще бѫдемъ благородни, и никой нѣма да може да ни подкупи. Веднъжъ говорихъ съ единъ интелигентенъ човѣкъ единъ български инженеръ, разговаряхме се съ него въ една книжарница, и той ми казва: „Хората не могатъ да ме подкупатъ, за 10,000 лв. не се подкупвамъ“. Но се спира: „Ако ми дадатъ 100,000; 200,000 лв., бихъ се рѣшилъ да напусна България“. Значи, за 200,000 лв. е готовъ да напусне България. И тогава азъ казвамъ на туй отгорѣ: ако направя единъ барометъръ за честностьта на хората — има хора честни при 100 лв., други при 1,000; 10,000; 100,000 при 1,000,000; но отъ 1,000,000 на горѣ топлината става толкова голѣма, че, като дойде милионътъ, не зная дали ще намѣря честни хора въ този свѣтъ. Такъвъ единъ честенъ човѣкъ бѣше този англичанинъ, който се удави въ Атлантическия океанъ — Стедъ. Той бѣше оставенъ наслѣдникъ на единъ богатъ англичанинъ, дадоха му 350 мимилиона шилинга, той се отказа с думитѣ: „Това богатство, което е добито съ неправда, не го искамъ“. Но това бѣше единъ-единственъ Стедъ, съ 350 милиона не се подкупи, но отиде въ морето. А въ България дали ще се намѣри единъ? — Може. Вѣрвамъ, да има единъ. И той ще бѫде само онзи човѣкъ, който плаче, не отъ хрема, а който плаче, като Христа прѣдъ Йерусалимъ. Той е, когото не може да подкупите съ 350 милиона английски шилинга. Той ще каже: „Не искамъ това“.

           

Азъ искамъ да нахвърлямъ нови мисли и нови желания. Не мислете, че може да бѫдете ученици, тъй както сега мислите, съ китари. В небето има китари, но ти трѣбва да знаешъ да свиришъ. Съ тая китара на небето можешъ ли да свиришъ? — „Ама тамъ ще ме научатъ“. Отъ тукъ трѣбва да се научишъ да свиришъ най-елементарнитѣ уроци на свиренето, да станешъ единъ отъ най-знаменититѣ виртуози и тогава въ небето ще почнешъ небесната музика. И сегашнитѣ християни казватъ: „Съ китари ще свиримъ“. — Аа, тежко и горко! Азъ не съмъ видѣлъ една сълза да пролѣете, та ще свирите! Може да свири само онзи, който знае да плаче.

           

И тъй, първиятъ принципъ за ученика е: За да станешъ братъ, и сестра, и майка на Христа, трѣбва Любовьта Божия да изпълни сърцето ти, душата и духа ти, и тогава ще станешъ братъ, сестра и майка. И, слѣдъ като приложимъ този принципъ, ти ще бѫдешъ ученикъ. И тогава Христосъ се обръща къмъ ученицитѣ си и казва: „Ето тѣзи сѫ моитѣ братя и сестри, които вършатъ волята на Отца ми. И понеже ми станаха братя и сестри и изпълниха волята Божия, тѣ се приематъ за ученици“. Азъ казвамъ и втория принципъ. Христосъ не го е засегналъ. Плачътъ е второто условие за ученика на една окултна школа въ пълния смисълъ. И, като заплачете, ще почувствувате в себе си единъ изобиленъ животъ, пъленъ най-първо съ тѫга, който постепенно се прѣвръща въ Божествена свѣтлина. Такъвъ животъ не сте почувствували никога. Вашата душа ще се разшири тъй, че ще искате да помогнете на всички. Ще започне въ васъ новиятъ животъ. И понеже вие заплаквате и тѫжите, тази Божествена рѫка ще се простре върху васъ и ще каже: „Понеже плачешъ, ще бѫдешъ мой ученикъ, подъ мое рѫководство, азъ ще ти дамъ всичкитѣ уроци“. Тъй казва Господъ сега! Спасени има много, тѣ сѫ хиляди и милиони, но ученици — малцина. И до онова врѣме, когато Йоанъ е писалъ своето евангелие, е имало 144 хиляди ученици. Това сѫ всичкитѣ ученици, които се записали. А отъ тогава насамъ колко сѫ се записали? Запитайте свещеницитѣ и евангелскитѣ проповѣдници. Тѣ ще ви кажатъ: 144,000; а азъ казвамъ: тѣ сѫ 288,000, т. е. два пѫти повече. При мене бѣше дошълъ единъ сѫботянинъ и ми казваше, че е на правия пѫть. Казвамъ му: ти ученикъ ли си на Христа? Дѣ ти сѫ документитѣ? Знаешъ ли, че си записанъ и че си единъ отъ тия 144,000? Той почва да ми разправя, че е челъ Моисея. Питамъ го: Ти челъ ли си по-голѣмата библия? — „По-голѣма нѣма“. Да спремъ тогава, казвамъ, ти си сѫботянинъ отъ малката библия, а азъ съмъ ученикъ на Божественото училище, на голѣмата книга. Азъ изпълнявамъ волята Божия, плакалъ съмъ и ме приеха. Двѣ нѣща само се изискватъ, за да те приематъ. Това сѫ условията въ туй училище. „Ее, тия нѣща не сѫ правовѣрни“, ми казва той. Азъ му казвамъ: твоитѣ пъкъ хептенъ не сѫ. На отиване той ми казва: „Сбогомъ, азъ те извинявамъ“. — Глупави хора да ме извиняватъ не искамъ. Защото нито те считамъ виноватъ, и нѣма какво да се извинявашъ. Но говоря истината. Ние трѣбва да изпълнимъ волята на Отца. На този Господъ чувалъ ли си гласа? Разговарялъ ли си съ него? А не да гледашъ какво сѫ говорили пророцитѣ. Ти трѣбва да имашъ една опитность: не въ бѫдеще, досега поне веднъжъ въ този животъ трѣбва Господъ да ти е говорилъ. Щомъ не ти е говорилъ, азъ зная, че ти не си изпълнилъ волята Божия, не си плакалъ. Може да си плакалъ, но само отъ хрема.

           

Тия сѫ условията, при които ние може да бѫдемъ ученици на Христа. Върху тия два принципа лежи учението. Въ друга бесѣда азъ ще говоря върху единъ третъ елементъ. Първото условие е: Да почнешъ да изпълнявашъ волята Божия — да станешъ братъ, сестра и майка на Христа. И второто, за да познаешъ мѫдростьта, да заплачешъ веднъжъ като него. Веднъжъ заплачешъ ли, то послѣ хиляди вѣкове ще ти държи влага. Заплачешъ ли веднъжъ, ти си въ Божествения животъ, и въ тебе започва Божествената музика. Лошо ли е да се плаче? Не е лошо. То е едно благословение, а вие плачете отъ хрема. Не искамъ да ви сѫдя, че не сте спасени. Християни сте, спасени сте и въ църквата Божия ще влѣзете, но ви казвамъ: братя, и сестри, и майка на Христа не сте, и ученици още не сте, още не ви се прѣподава тази велика мѫдрость. Общо казвамъ. Може да има нѣкой, но това сѫ малцина. А за онѣзи, които се готвятъ, това е условието. Вие може да бѣгате отъ единия край на земята до другия, да отидете въ планинитѣ, да се покалугерите, царе може да станете, нищо нѣма да ви помогне. И мѫжъ и жена да сте — не помага. Само едно условие се изисква: Да изпълнимъ волята на нашия Баща, който ни е пратилъ на земята. Изпълнимъ ли я веднъжъ, считатъ ни, че въ нашитѣ жили тече неговата кръвь; ние сме братя, и сестри, и майка на Христа и имаме право да влѣземъ въ туй велико училище. Като дадешъ всичко и заплачешъ, това подразбира, че новиятъ животъ ще дойде — ще прѣминешъ отъ смърть въ животъ. Бирникътъ, като отиде при нѣкого, вземе му всичко, и човѣкътъ се разплаква, но той не е далъ всичко. И Христосъ казва: когато ние дадемъ всичко и заплачемъ, тогава ще минемъ отъ смърть въ животъ. Дѣтето въ утробата на майката не плаче, то само рита: тамъ е другъ животъ. И първото нѣщо, като излѣзе на бѣлия свѣтъ, то трѣбва да заплаче, и вие почувствувате една радость. Единъ християнинъ трѣбва да плаче. „Защо си будала, че плачешъ?“ Ще каже нѣкой. — Не е будала. Добрѣ е, че плаче, не го осѫждайте. Ако той плаче, то е най-свещеното нѣщо. Истинскиятъ животъ съ плачъ започва. Плачъ трѣбва, ама истински плачъ. И този плачъ ще покаже, че започва новиятъ животъ, ново дишане има. Ония, които не плачатъ, носятъ ги на гробищата. И възрастниятъ не плаче ли, и той отива на гробищата. Защо? Защото не плаче, и тогава другитѣ плачатъ заради него, но тѣ плачатъ отъ хрема. Сега не считайте, че искамъ да се подигравамъ съ чувствата ви. Онзи мѫжъ, който е биелъ жена си, и тя умрѣла, у него затекатъ четири реда сълзи, и тогава казва; „Марийке, Марийке, колко съмъ виноватъ!“ Тогава той плаче, защото нѣма кой да му готви. Това не е плачъ, това е хрема. Той трѣбваше да плаче, когато тя бѣше жива, а не сега, когато я нѣма вече. Всички тия проявления въ насъ трѣбва да ставатъ отъ дълбоко разбиране. Това е една дълбока философия въ свѣта, единъ великъ моралъ, да не бѫдемъ дребнави. Съ 10,000 лв. да не ни подкупватъ. Но да знаемъ, че прѣдъ насъ седи едно велико бѫдеще: да бѫдемъ братя и сестри, и майка на Христа. То е най-великото. Станалъ ли си братъ, сестра и майка на Христа? Не си. Ще положишъ всичкитѣ усилия, за да станешъ. И ще заплачешъ.

           

Мислете върху тия принципи и работете за тѣхъ. Говоря само за онѣзи, които ще бѫдатъ ученици. Не искамъ всинца ви да ви турна въ бояджийския кюпъ, и да ви боядисвамъ. Туй е по закона на свободата. Ни най-малко не искамъ да ви изнасиля. Вие сте се прѣдали на много по-глупави работи. По-умни отъ мене не сте. Въ България по-глупавъ човѣкъ отъ мене нѣма, но другитѣ сѫ десеть пѫти по-глупави отъ мене. Нѣма по глупавъ, но и по-уменъ нѣма. Тъй разбирамъ живота. По-уменъ отъ това — да изпълнишъ волята Божия — то значи, да не се подкупвашъ отъ нищо, и да знаешъ да плачешъ. То е да любишъ и съ своята любовь да изчистишъ не хремата, а сълзитѣ, истинскитѣ сълзи. Азъ тѣхъ ги събирамъ: въ България азъ нося едно шишенце и търся такива сълзи за споменъ, а не отъ хрема. Въ свѣта хремави сълзи има, колкото искате. Азъ ще ви приведа сега единъ примѣръ. Въ България единъ адвокатъ защищавалъ единъ свой клиентъ, който билъ открадналъ 25 лв., и казва: „Моятъ довѣритель не е виновенъ, защото, ако той искаше да открадне, на сѫщото мѣсто, дѣто бѣха 25 лв., имаше 10,000 лв. на масата. То е една случайность“. Сѫдията забѣлѣзва, че на обвиняемия текатъ четири реда сълзи, помислилъ, че се разкайва, и го питалъ: „Защо плачешъ?“ — Плача, защото не видѣхъ 10-тѣ хиляди лева“.

           

И тъй, плачътъ е нѣщо свещено,- който показва началото на единъ новъ животъ. И тогава нѣма да казваме: „Махни се ти“. Врѣме е вече за васъ всички да станете братя, и сестри, и, майка на Христа. И въ жилитѣ ни, въ сърцата ни, въ умоветѣ и духоветѣ ни да тече тая Божествена кръвъ, отъ горѣ до долу — неговото живо слово. И тогава въ васъ ще има единъ непрѣодолимъ стремежъ въ всичкото ви битие да вършите волята Божия. И всички ще я вършимъ и правилно ще разрѣшаваме тази велика загадка на живота: какво нѣщо е животътъ и защо е той?

           

И тъй, „блажени, които плачатъ“, казва Христосъ: Разбрахте ли сега защо, казва Христосъ: „Блажени, които плачатъ“?

           

Това е дълбокиятъ, окултенъ смисълъ на тази велика истина, която е скрита въ това дълбоко учение на Христа.

           

 (Бесѣда, държана на 16 ноемврий 1921 г. въ София).

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×