Jump to content

1931_04_22 Възстановяване


Ани

Recommended Posts

От томчето "Реалности и сѣнки"
16 лекции на общия окултенъ класъ, 10-та година, т. III (1930-1931 г.),
Пѫрво издание, София, 1941 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Възстановяване

Размишление.

    Тема за следния пѫть: „Най-важната работа, която човѣкъ започва сутринь.“

    Сегашнитѣ хора говорятъ за правилно разбиране на живота. За да разбира живота правилно, човѣкъ трѣбва да има бистъръ, проницателенъ, просвѣтенъ умъ. Обикновениятъ, непросвѣтенъ умъ изопачава нѣщата. Както пръститѣ губятъ чувствителностьта си отъ честото пипане на единъ и сѫщъ предметъ, както вкусътъ се притѫпява отъ постоянната употрѣба ни една и сѫща храна, така обикновениятъ умъ дава крива представа за нѣщата. Както вкусътъ и останалитѣ сѣтива се притѫпяватъ, така се притѫпяватъ човѣшкиятъ умъ и човѣшкото сърдце. Когато умътъ и сърдцето на човѣка се претоварятъ отъ неразбрани мисли и чувства, тѣ се притѫпяватъ. Неразбранитѣ мисли и чувства произвеждатъ натрупване на чужда, мъртва материя върху ума и сърдцето на човѣка.

    Коя материя наричаме „мъртва“? Която не взима участие въ строежа на човѣшкия организъмъ. Можете ли да турите върбова греда въ строежа на една кѫща, или върбова ось въ колелата на една кола? Върбовата греда въ кѫщата, или върбовата ось въ колата не вършатъ никаква работа. Отъ най-малката тежесть или отъ най-малкото напрежение тѣ ще се счупятъ и ще започнатъ да гниятъ. Отъ гниенето се образува мъртва материя, която се натрупва, дето не трѣбва, и, вмѣсто добро, ще причини нѣкаква повреда. Такова натрупване става и въ нервната система на човѣка. Каквото представя върбовата греда за кѫщата, такова нѣщо сѫ низшитѣ чувства за нервната система. День следъ день тѣ се трупатъ като чужда, мъртва материя върху нервнитѣ влакна, докато единъ день нервната система на човѣка огрубѣе, и той стане неспособенъ за възприемане на висшитѣ чувства и мисли, които го повдигатъ и облагородяватъ. За да не изпада въ притѫпяване на своята нервна система, човѣкъ трѣбва да разбира духовния свѣтъ. Който не разбира духовния свѣтъ, иска да му се кажатъ добри и сладки думи. Могатъ да ви кажатъ сладки думи, но нервната ви система ще пострада, и вкусътъ ви ще се притѫпи. Опитвали ли сте вкуса на захарина? Отъ голѣмата сладость на захарина вкусътъ се притѫпява и, вмѣсто сладчина, човѣкъ усѣща въ устата си горчивъ вкусъ. Ето защо, ако искате хората да ви говорятъ сладки думи, сладостьта имъ не трѣбва да бѫде чрезмѣрна. Следователно, избѣгвайте чрезмѣрно сладкитѣ и горчиви нѣща въ живота.

Днесъ, вие сте се събрали тукъ като вѣрващи, като хора, които мислятъ и чувствуватъ. Въпрѣки това, че всички хора мислятъ и чувствуватъ, тѣ се различаватъ въ мислитѣ и чувствата си. Всички говорятъ за любовьта, но различно я разбиратъ. Всѣки я разбира дотолкова, доколкото тя е въ състояние да задоволи неговитѣ нужди. Запримѣръ, чувате нѣкой да казва: Богъ е Любовь. Следователно, той изисква отъ Бога, като любовь, да му помогне да си направи кѫща, да се прибере въ нея съ семейството си. Другъ пъкъ иска отъ Бога висока служба, да стане виденъ човѣкъ. Представете си, че желанията на всички хора бѫдатъ задоволени, а тѣ не сѫ готови да ги използуватъ. Какъвъ смисълъ има кѫщата, въ която не можете да живѣете добре? Какъвъ смисълъ има високото обществено положение, което заемате, ако не можете да бѫдете полезенъ за народа си, нито за себе си? Какъвъ смисълъ има топлиятъ и добре опеченъ хлѣбъ, ако само го показвате на хората, безъ да го вкусите? Ще го носите дни, седмици и месеци съ себе си и ще разправяте, че хлѣбътъ е мекъ, прѣсенъ и добре опеченъ. Той отдавна е изгубилъ качествата си, които вие му приписвате. Този човѣкъ не говори истината. — Защо? — Той описва нѣща, които сѫ били вѣрни въ миналото. Що се отнася до настоящето, тѣ нѣматъ вече тази цена, каквато сѫ имали нѣкога.

Мнозина говорятъ за миналото си, съжаляватъ за това, което сѫ изгубили. Миналото е ценно дотолкова, доколкото има връзка съ настоящето. Нѣма ли връзка, не трѣбва да се говори за него. Хлѣбътъ ползува човѣка дотолкова, доколкото има отношение къмъ него. Ако говорите за хлѣба, а не можете да го приемате въ себе си, той представя чужда материя за васъ. Чуждата материя всѣкога остава чужда. Тя е подобна на паразити, които черпятъ сокове отъ други сѫщества, безъ да даватъ нѣщо отъ себе си. Чуждата материя е нуждна за човѣка толкова, колкото прахътъ за барабана. Преди да започне да свири, барабанчикътъ изтърсва праха отъ барабана. Кажете ли, че не трѣбва да го пипате, вие не разбирате лошото влияние на чуждата материя, която е причина за неестественитѣ състояния и движения въ човѣка. Дето има чужда материя, изхвърлете я навънъ. Достатъчно е да ударите нѣколко пѫти върху мѣстото, дето се е натрупала чуждата материя, за да се освободите отъ нея. Не мислете, че чуждата материя е нѣщо свещено. Ние я наричаме дяволски поясъ или ремъкъ. Достатъчно е този ремъкъ да се докосне до васъ, за да ви върже здраво. Върже ли ви веднъжъ, щете не щете, ще му се подчинявате. За да се освободите отъ него, трѣбва да мислите. Съ часове ще мислите, докато махнете праха, т. е. ремъка отъ ума, сърдцето и волята си. Докато не се освободите отъ този ремъкъ, всѣкога ще бѫдете недоволни и неразположени.

Кога е неразположенъ човѣкъ? — Когато очитѣ му сѫ пълни съ прахъ. За да изхвърлятъ праха навънъ, очитѣ сълзятъ. Значи, недоволството, неразположението и страданието сѫ подобни на сълзенето на очитѣ. Страданието трѣбва да посети човѣка, за да изхвърли непотрѣбната, чужда материя, която се натрупала върху сърдцето и ума му и предизвиква недоволство и неразположение. Окото трѣбва да бѫде чисто, да вижда ясно. Най-малкиятъ прахъ нарушава правилното виждане. Има ли прахъ въ очитѣ си, художникътъ не може да различава боитѣ, музикантътъ не може да вижда нотитѣ, шивачътъ — тигелитѣ, писарьтъ — буквитѣ и т. н. Окото на човѣка трѣбва да бѫде чисто свободно отъ всѣкакъвъ прахъ. Мисъльта, чувствата сѫщо трѣбва да бѫдатъ свободни отъ всѣкакъвъ прахъ. Ето защо, още съ ставането си отъ сънь, човѣкъ трѣбва да постави въ порядъкъ петтѣ си сѣтива: очитѣ, ушитѣ, носа, устата и кожата. Следъ това трѣбва да прегледа състоянието на горнитѣ си слуги — дѣсната и лѣвата рѫка, а после и на долнитѣ — дѣсния и лѣвия кракъ. Щомъ всичко е въ пъленъ редъ и порядъкъ, той може да пристѫпи къмъ работата, предвидена за деня. Да започне човѣкъ работата си, това значи, да се качи на своя автомобилъ — тѣлото си и да тръгне на пѫть. Който не разбира смисъла на живота, постоянно се запитва, защо му сѫ дадени очитѣ, ушитѣ, носа, устата. Очитѣ на човѣка сѫ дадени да вижда Царството Божие. Ако при всѣко отваряне на очитѣ виждашъ Царството Божие, ти си щастливъ човѣкъ. Не виждашъ ли Царството Божие, ти си нещастенъ. Ако знаешъ, какъ да чувашъ, ще възприемешъ Божествената музика отъ небето и ще бѫдешъ щастливъ; не знаешъ ли, какъ да чувашъ, ще възприемешъ дисхармонията въ живота и ще бѫдешъ нещастенъ.

Като изучавамъ ритмуса на старата българска пѣсень, намирамъ, че българинътъ билъ поставенъ на тежъкъ изпитъ, въ който изгубилъ нѣщо ценно. Каквото и да прави, и до днесъ още българинътъ плаче и тѫгува за изгубеното. Чуе ли нѣкаква стара българска пѣсень, той веднага се натѫжи и казва: Изгубихъ ценното, изгубихъ младинитѣ си. И младиятъ, и стариятъ българинъ плачатъ. Младиятъ плаче, защото вижда, че и като младъ не може да намѣри изгубеното. Стариятъ плаче, че изгубилъ възлюбената си.

Виждате единъ старъ дѣдо: нахлупва калпака си, впрѣга воловетѣ и отива на нивата. Цѣлъ день оре, и вечерьта се връща дома си. Тропне пѫтни порти, но никой не го посрѣща. Влѣзе въ стаята, седне малко да си почине, погледне натукъ - натамъ и дълбоко въздъхне: Нѣма я бабата. Изгубено е всичко за мене! — Правъ е дѣдото, има нѣщо изгубено, но то не е външно. Всѣки човѣкъ е изгубилъ нѣщо ценно отъ своя умъ и отъ сърдцето си, за което постоянно въздъхва. Наистина, загуба е отсѫтствието на домакинката, или на домакина, но и при тѣхното присѫтствие човѣкъ пакъ въздъхва и плаче. — За какво плаче човѣкъ? — За това, което умътъ и сърдцето сѫ изгубили. Човѣкъ работи, мисли все за изгубеното — търси начинъ да го намѣри.

Какво представятъ бащата и майката? Тѣ сѫ две основни идеи, които човѣкъ трѣбва да разбере. Не може ли да ги разбере, той не може да разбере и живота. Който нѣма майка, баща, братъ, сестра, приятели, той не може да разбере сѫщината на живота. Тѣ представятъ идеи, безъ които той не може да съгради своя умственъ, идеенъ свѣтъ. Безъ тѣзи идеи вѫтре въ човѣка, каквито гениални мисли да му дойдатъ отвънъ, тѣ по-скоро ще го вържатъ съ ремъкъ, отколкото да му дадатъ нуждния просторъ. При каквито условия и да го поставите, той всѣкога ще бѫде недоволенъ. Време е вече човѣкъ да насочи мисъльта, чувствата, постѫпкитѣ си къмъ придобиване на сѫщественото въ живота, което може да го направи щастливъ и доволенъ. За да придобиете сѫщественото, трѣбва да избѣгвате еднообразието, било то външно или вѫтрешно. Еднообразието притѫпява мислитѣ и чувствата на човѣка. И Божественитѣ нѣща могатъ да притѫпятъ чувствата и мислитѣ на човѣка. Запримѣръ, ако постоянно говорите, че трѣбва да бѫдете добри, да се обичате, безъ да прилагате казаното, вие оставате тази чужда материя на повърхностьта на сърдцето и на ума си; следъ време тя ще ви задуши. Кажете ли нѣщо добро, приложете го. Божественитѣ идеи сѫ прѣсенъ, мекъ хлѣбъ, който трѣбва веднага да се яде. Сложите ли го на трапезата, опитайте вкуса му. Хапнете си вие отъ него, дайте и на окрѫжаващитѣ. Следъ половинъ часъ трапезата трѣбва да бѫде праздна. Оставите ли го дълго време да стои и само го по казвате на хората, хвалите се съ него, той ще стане коравъ, а следъ време ще мухляса. За да не разстроите стомаха си, ще се принудите да го хвърлите. Хлѣбътъ трѣбва да се яде на време, да не мухлясва. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето. Който ме яде, има животъ въ себе си“. Това значи: Човѣкъ трѣбва да приеме Словото въ себе си, както хлѣба, да стане часть отъ него, да живѣе Христосъ въ него, и той въ Христа. При това положение Господъ може да се радва и весели въ насъ. Радостьта е външенъ процесъ, а веселието — вѫтрешенъ. Значи, ние трѣбва да се радваме на това, което Богъ е направилъ, а Той да се весели на това, което ние правимъ за Него.

Сега, като говоримъ за ритмусъ въ пѣсеньта, ние отиваме по-далечъ, откриваме ритмусъ въ мислитѣ и чувствата на човѣка. Ритмусътъ внася нѣщо приятно, хармонично въ живота. Всѣко нѣщо, което е лишено отъ ритмусь, навѣва безутешна тѫга, резултатъ на нѣкаква дисхармония. Правилниятъ и хармониченъ ритмусъ освобождава човѣка отъ дисхармонията и отъ непотрѣбната, чужда материя въ него. Който нѣма правиленъ ритмусъ въ себе си, той е изложенъ на неразбиране, на противоречия, на болести и страдания. Като заболѣе, човѣкъ търси лѣкари, лѣкарства, да възстанови здравословното си състояние. Едно нѣщо може да му помогне: да изправи ритмуса на своитѣ мисли и чувства. Дойде ли нѣкоя нечиста, отрицателна мисъль, издухай я, да излѣзе навънъ, както барабанчикътъ издухва праха отъ барабана си. — Ама какво ще стане съ мене? — Не мисли за това. Отрицателната мисъль е мъртва материя, която трѣбва да се изхвърли навънъ. Трѣбва ли да мислите, какво ще стане съ умрѣлия? Умрѣлиятъ трѣбва да заровите въ земята, отново да оживѣе. — Какво ще стане съ живия? — Ще умре. — После? — Ще го заровите въ земята, да оживѣе отново. Като умира и оживява, човѣкъ постепенно се качва нагоре. Който мисли, че, като умре, всичко е свършено съ него, той не разбира, какво нѣщо е смъртьта.

Смъртьта е минаване отъ едно състояние въ друго, при което човѣкъ постоянно възлиза нагоре. Ако една крава умре и се роди като човѣкъ, смъртьта се осмисля за нея. Ако човѣкъ умре и се роди като ангелъ, и за него смъртьта се осмисля. Не само тѣлото умира, но умиратъ и мислитѣ, и чувствата на човѣка. Старата мисъль трѣбва да умре, за да се роди нова. Старото чувство трѣбва да умре, за да се роди ново. Сѫщото се отнася и до постѫпкитѣ. Старитѣ постѫпки умиратъ и се замѣстватъ съ нови. Тази смърть наричаме обновяване, възраждане, възстановяване.

Една млада мома разправяше една своя опитность. Тя обикнала единъ човѣкъ, но така чисто и безкористно, че нито очаквала нѣщо отъ него, нито мислѣла за неговитѣ недостатъци. Дали има недостатъци, или не, тя не се интересувала. Дали той я обича, и това не я интересувало. Като мислѣла за него, тя се вдъхновявала и помагала на близкитѣ си. По едно време започнали да ѝ говорятъ, да не губи времето си съ този човѣкъ, но да потърси другъ нѣкой, за когото да се ожени, да се нареди добре. Този човѣкъ, въ когото се увлѣк-ла, не е за нея, нито мисли да се жени. До това време момата го обичала, безъ да мисли за женитба. Отъ момента, въ който започнали да ѝ говорятъ за женитба, тази мисъль влѣзла въ ума ѝ като клинъ, и тя започнала да се раздвоява. Наистина, започнала да си мисли тя: Азъ трѣбва да се оженя за човѣкъ, който ме обича. Трѣбва да се наредя по нѣкакъвъ начинъ. Обаче, щомъ допуснала тази мисъль въ ума си, вдъхновението ѝ изчезнало, въ съзнанието ѝ настанала тъмнина, и тя се почувствувала като мъртва. — Защо момата изгубила вдъхновението си? — Защото се свързала съ два непримирими помежду си закона: Божествениятъ, който заставя човѣка да обича, и човѣшкиятъ, който го кара да се жени. — Какъ може момата да изправи погрѣшката си? — Като се върне тамъ, отдето се е отклонила. — Кѫде ще намѣри сѫщия човѣкъ? — Тя нѣма да търси човѣка — любовьта ще търси. Човѣкъ губи любовьта си и нея трѣбва да търси.

Като слушатъ да говоря за любовьта, старитѣ казватъ: Това ни остана сега, да търсимъ любовьта. На стари години да станемъ за смѣхъ на хората. — Въ сѫщность, стариятъ само може да обича чисто, безкористно. Хората сѫ изопачили разбиранията си за любовьта и мислятъ, че тя е достояние на младитѣ. Любовьта носи свѣтлина за ума и топлина за сърдцето. Щомъ е така, питамъ: Стариятъ не се ли нуждае отъ свѣтлина въ ума си и отъ топлина въ сърдцето си? Любовьта е духовенъ процесъ, а не физически. Който не разбира любовьта като духовенъ процесъ, той ще истине, ще се втвърди, ще мухляса и ще започне да се разлага. За любовьта, като духовенъ процесъ, нѣма прегради, нѣма възрасти, нѣма никакви ограничения. Любовьта е сила, която чисти всичко. Тя не търпи никакви нечистотии.

Любовьта изисква отъ човѣка чистъ, Божественъ животъ. Това не значи, че чистотата е нуждна само за моментъ. Любещиятъ трѣбва да бѫде всѣкога чистъ и доволенъ. Той трѣбва да се радва при всички условия на живота си. Радостьта и веселието подмладяватъ човѣка външно и вѫтрешно. За младия, за любещия всичко има смисълъ: и яденето, и ходенето, и ученето, и свиренето. Изгуби ли любовьта си, човѣкъ започва да остарява. За стария всичко се обезсмисля. Пазете свещено любовьта си, приближавайте се къмъ нея съ свещенъ трепетъ, да не я изгубите. Когато човѣкъ се приближава къмъ любовьта, къмъ нейния свещенъ огънь, трѣбва да събуе обущата си и босъ да влѣзе въ него. Не може ли да влѣзе босъ въ огъня на любовьта, той изгубва радостьта и младостьта си, и страданието върви следъ него.

Като се натъкватъ на страдания, хората се запитватъ, какво да правятъ, за да се освободятъ отъ тѣхъ. Само онзи може да се освободи отъ страданията, който знае причинитѣ, които ги произвеждатъ, и може да се справи съ тѣхъ. Три причини сѫществуватъ за страданията на човѣка: една отъ причинитѣ се крие въ самия човѣкъ, втората — въ окрѫжаващитѣ, а третата — въ живата, разумна природа. Следователно, човѣкъ може да се освободи отъ страданията, когато се справи съ себе си, съ окрѫжаващитѣ и съ природата.

И тъй, за да се справи разумно съ страданията си, човѣкъ трѣбва да постави всѣка свещена мисъль въ ума си, всѣко свещено чувство въ сърдцето си и всѣка свещена постѫпка въ волята си и да чака времето за тѣхното реализиране. Умътъ, сърдцето и волята сѫ складове за възвишени, красиви нѣща, а не за отрицателни мисли, чувства и постѫпки, които понижаватъ уровена на човѣшкия животъ. За предпочитане е човѣкъ да пие вода отъ чисти, планински извори, макаръ и малко, отколкото да има много шишета съ застояла вода. Първата вода освежава и обновява човѣка, като възстановява силитѣ на организма му. Втората вода задоволява жаждата му временно, безъ да го освежава. Като знаете това, стремете се да обновявате мислитѣ и чувствата си, за да растете и да се развивате правилно. Това може да постигнете чрезъ новитѣ идеи. Тѣ внасятъ новъ животъ, нови потици за човѣка. Новиятъ животъ носи новата пѣсень и новата музика, които болни лѣкуватъ, нажалени и оскърбени утешаватъ, мъртви възкръсяватъ.

Като ученици на Великия животъ, поставете си задачата да възстановите силитѣ на своя организъмъ, да върнете изгубената си любовь и да възкресите въ себе си всичко възвишено и благородно, което постепенно сте умъртвявали. Да възстановите силитѣ си това значи, да влѣзете въ съприкосновение съ цѣлокупния животъ, да се свържете съ радостьта и страданията на всички хора, да желаете тѣхното добро като свое. Да възстановите силитѣ си, това значи, да се обновите и подмладите, да се свържете съ Първоизточника на живота, отъ Когото всичко извира, Който храни и пои цѣлата вселена.

Т. м.

*

35. Лекция отъ Учителя, държана на 22. априлъ, 1931 г. София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...