Jump to content

1914_03_16 Ето човѣкътъ!


hristo

Recommended Posts

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ,
София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание)
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето

 

Ето човѣкътъ!

 

„Тогава Иисусъ излѣзе съ трънения
вѣнецъ и съ багреницата. И рече
имъ Пилатъ Ето човѣкътъ)“
Ев. Иоанъ 19:5.

 

Подъ думата „човѣкъ“ или „человѣкъ“ на български се разбира сѫщество, което живѣе цѣлъ вѣкъ; обаче, въ първообразния езикъ, въ езика, на който е написана тази фраза, „човѣкъ“ има друго значение — значи: Иисусъ, Човѣкътъ, Който иде на земята, Братъ на страждущитѣ. Какво трѣбва да разбираме подъ тия думи? Могатъ ли, като излѣземъ ние прѣдъ свѣта, да кажатъ хората за насъ: „Ето човѣкътъ“? За да се удостои човѣкъ съ това име, трѣбва да съдържа въ себе си четири нѣща: да е богатъ, да е силенъ, да има знания, да има добродѣтели. Ама ще кажете: „Какво дири тукъ богатството?“ — Богатството е почвата, условията, при които може да се развива човѣкъ; то е почвата, въ която се развива силата; послѣдната пъкъ внася топлина и свѣтлина, които въздѣйствуватъ на растенето, на развитието. Като дойдемъ до знанието — то е методътъ, чрѣзъ който трѣбва да се разбира и регулира нашиятъ животъ. Добродѣтельта пъкъ е цѣльта, къмъ която трѣбва да се стремимъ, И често хората задаватъ въпроса; „Какво трѣбва да правимъ?“ — Посѣйте едно житно зърно, и то ще ви покаже какво трѣбва да правите. Ще кажете: „Какъ“. — Турете влага, и слънчевитѣ лѫчи ще покажатъ накѫдѣ се стреми житното зърно — къмъ една посока — къмъ слънцето — изворътъ на живота. И ние, като житното зърно, трѣбва да растемъ — да се стремимъ къмъ Бога. Но може да попита нѣкой: „Когато зърното израсте, стига ли до слънцето? А азъ искамъ да намѣря Бога“. — Тебѣ не ти е необходимо да знаешъ дѣ е Богъ, а само трѣбва да се стремишъ къмъ Него. Зърното е разбрало какво нѣщо е слънцето и е приело това, което желае. Сѫщиятъ законъ важи и за насъ — и ние трѣбва да произведемъ сѫщия резултатъ. Ние трѣбва да бѫдемъ посѣти, животътъ ни непрѣмѣнно ще има мѫчнотии, които съставятъ тия малки, но необходими спънки, както е съ житното зърно — извѣстно налѣгане е потрѣбно, и слѣдъ това ще дойде процесътъ на растенето, знанието, а когато завържемъ плодъ, това вече е добродѣтельта. Слѣдователно, трѣбва да бѫдемъ посѣти, трѣбва да ни се тури малко пръсть, да има малко налѣгане, слѣдъ туй трѣбва да растемъ нагорѣ и да придобиемъ знания, а това знание, слѣдъ като израсте до извѣстна степень, трѣбва веднага да се прѣвърне въ житно зърно. И слѣдъ туй ще прати Господарьтъ да ожънатъ житото, и Той ще отдѣли потрѣбното отъ непотрѣбното — житото отъ кѫклицата. Ние се раждаме, това значи изникваме; растемъ, развиваме се, умираме и ни заравятъ въ гроба, това е тъпкане, върщене. И отъ гумното Господь ще прибере онова, което му трѣбва. Туй съотвѣтствува на плѣвнята и житницата: плѣвата турятъ въ плѣвнята, а зърната — въ житницата.

Прочетохъ ви 19. глава отъ Евангелието на Иоана, за да видите четиритѣ нѣща, които Христосъ носѣше на кръста — четири нѣща, които и ние трѣбва да научимъ, като туримъ добродѣтельта на главата, която не бѣше прикована, отъ лѣва страна — знанието, отъ дѣсна силата, а отдолу при краката — богатството, и ние ще имаме тогава разпнатия човѣкъ. Т. е., като приковемъ богатството, силата и знанието, тѣхнитѣ сокове ще възлѣзатъ къмъ главата — къмъ добродѣтельта. Когато Господь иска да направи човѣка добъръ, приковава го на кръста — заковава неговитѣ богатства, сила, знания. А що значи заковаване? Турятъ го въ касата, да го не вземе нѣкой, да не разполага никой съ него, защото Господь ще разполага. Той казва: „Когато Азъ работя, ти ще бѫдешъ спокоенъ“. И, понеже човѣкъ не иска да стои спокоенъ, Господь казва: „Заковете го, за да бѫда спокоенъ, Азъ да работя...“ А когато ни приковатъ на този кръстъ, не бива да плачемъ, защото Господь работи тогава за насъ. Нещастенъ е онзи, който не е прикованъ на кръста. Който иска да се занимава съ него Господь, трѣбва да мине прѣзъ този процесъ на развитие. Говоря ви алегорично.

Прѣди тоя процесъ на развитие непрѣмѣнно трѣбва да има вѣра, вѣра непоколебима въ общия божественъ планъ, който има прѣдъ очи всички твари, които Богъ е създалъ. Не трѣбва да се съмнѣваме въ Бога, понеже Той е съвършенъ, всесиленъ; нали и Иисусъ на едно мѣсто казва: „Невъзможното за човѣка за Бога е възможно“. Божественитѣ пѫтища сѫ неизповѣдими. Не бива да се допуща мисъльта, че тия пѫтища може да бѫдатъ изопачени и възпрѣни: то е невъзможно.

А когато сме приканени и сме тръгнали въ божествения пѫть, трѣбва да имаме оная проста вѣра, която иматъ дѣцата, и да избѣгваме недостатъци като посочения въ слѣдния разказъ. Въ Англия единъ великъ художникъ искалъ да изрисува картина, въ която да изобрази крайната бѣднотия. Съ дни и мѣсеци обикалялъ той Лондонъ, за да намѣри субектъ, който да подхожда на идеята. Намира най-послѣ едно дѣте окѫсано, което му прилегнало на сърцето, и си казва; „Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!“ Приближава се до него, дава му своята картичка съ адреса и му казва: „Елате слѣдъ четири дена, има да Ви говоря нѣщо“. Това дѣте, като вижда човѣка тъй облѣченъ, дума си: „Какъ ще отида при него така, почти изпокѫсано“, и отива при познати да се пооблѣче и се прѣдстави, както се прѣдставятъ на царетѣ; намира дрехи, облича се и отива у живописеца. „Кой сте Вие?“ попиталъ го художникътъ. — „Азъ съмъ еди-кой“. —„Я си вървете! Ако искахъ такива, облѣчени, има ги съ хиляди. Вие ми трѣбвахте тъй, както Ви видѣхъ тогава“. И ние, когато Небето ни покани на работа, искаме да се облѣчемъ. Обаче, силата не е въ нашитѣ дрехи, шапки, рѫкавици и чепичета, нито въ якитѣ, вратовръзкитѣ и часовницитѣ — тѣ не съставятъ нищо важно; силата е въ нашия умъ, въ нашето сърце, въ благороднитѣ пориви и стремежи да правимъ добро. Когато имаме тия нѣща, другитѣ сами по себе, на свое врѣме, ще дойдатъ. Нима, когато отидемъ на Небето, трѣбва да си вземемъ дрехитѣ отъ тукъ? Господь,когато ни вика на Небето, съблича ни тукъ, Той не иска нашитѣ дрипи, а казва; „Донесете го както си е“. Когато нѣкой умре, всѣки отъ насъ се отвръща отъ него; дори и ония, които сѫ го обичали, казватъ: „Махнете го по-скоро!“ Кѫдѣ е, тогава, тѣхната любовь? Но Господь не се отвръща и казва: „Донесете го, Менѣ ми трѣбва такъвъ, какъвто си е“. И когато ни турятъ въ гроба и ни оставятъ, какво прави Господь? Той почва да говори съ насъ, а не, както нѣкои мислятъ, че умрѣлитѣ се освобождаватъ. Пита ни: „Е, разбра ли живота, разбра ли какъвъ е смисълътъ на живота, който Азъ ти пратихъ?“ Въ този именно разговоръ Господь рисува Своята велика картина, тогава се заражда онзи процесъ: людьетѣ, слѣдъ като изпратятъ човѣка, почватъ да плачатъ и да изреждатъ всичкитѣ негови добри качества — виждатъ божествената картина, която е изобразена въ тия качества.

Ние трѣбва да прѣтърпимъ страданнята, които ни идватъ, и да извлѣчемъ поука отъ тѣхъ, Иисусъ съ Своитѣ земни страдания искаше да ни даде примѣръ, че трѣбва да се подчиняваме на този божественъ процесъ. На едно мѣсто казва: „Нимà Азъ нѣмамъ власть да поискамъ Отецъ Мой да изпрати хиляди ангели, да ме избавятъ? Но, ако не изпълня това, за което съмъ дошълъ, какъ ще се повдигнатъ човѣцитѣ?“ Па и самъ Той искаше да се издигне, Вие сте на земята, единъ день и за васъ ще дойдатъ бури, мѫчнотии и, може-би, сѫщата участь, но, когато дойде този часъ, ни най-малко не трѣбва да го считате нещастие, защото тамъ, дѣто нѣма страдание, нѣма и забогатяване; тамъ,дѣто има скърби, има и радости; дѣто има смърть, има и възкресение. И онзи, който не иска да участвува въ страданията на човѣчеството, не ще спечели нищо. Па и що сѫ страданията? Слѣдствия отъ грѣшки, причинени нѣкога по наше неумѣние. Тия именно грѣшки се изправятъ чрѣзъ процеса на страданието. Този процесъ е методъ да се приспособимъ и достигнемъ до ония висши, възходящи трептения, които ни очакватъ на Небето. Трѣбва да се прѣнесатъ сто скърби, за да се понесе една божествена радость. Тогазъ именно ще оцѣнимъ, както трѣбва, онази радость и ще я задържимъ. И затуй Господь започва съ страданията, за да ни кали (както желѣзарьтъ кали желѣзото, за да го направи годно за работа), да издържимъ радостьта, която ще дойде отпослѣ.

Всѣки отъ насъ е нуженъ и много нуженъ на Господа. Може за свѣта вие да не прѣдставлявате нищо, да сте една нула, обаче, за Бога сте важна единица. Само Господь, Който ви е пратилъ на земята, оцѣнява вашитѣ страдания, и, слѣдователно,не трѣбва да се безпокоите какво свѣтътъ мисли за васъ; Онзи, Който ви е пратилъ, Той мисли за васъ и ви оцѣнява. За васъ е важно да имате одобрението на Бога. Ако Господь е съ васъ, вие ще бѫдете красиви, а свѣтътъ обича красивото; ако Той е съ васъ, вие ще бѫдете богати, силни, добри, а доброто всѣкога се почита.

Сега ще ви говоря за Бога, не като сѫщество, както казватъ философитѣ, отвлѣчено, разпръснато изъ пространството, Който не знаете кѫдѣ е, а за онзи Господь, за Когото проповѣдвамъ, Който мисли за насъ, Който наблюдава, постѫпкитѣ ни, изправя, поправя, наказва, облича, съблича — кара да се раждаме и умираме. Що е умиране? Господь прави операция, вижда, че вие ще изгубите много, скратява процеса на вашия животъ — „за да не направи дългъ повече, вземете му капитала, който съмъ му далъ, врѣмената не сѫ сега благоприятни, оставете го за друго врѣме, доведете го при Мене“. И въ този процесъ ние мислимъ, че свѣтътъ ни е забравилъ. Но, ако свѣтътъ ни е забравилъ, Господь мисли за насъ. А свѣтътъ трѣбва непрѣмѣнно да ни забрави. Една мома никога не може да се омѫжи, ако люби всички момци; трѣбва да избере едного и да каже:„Това е моятъ свѣтъ“. Та и въ живота този фактъ е сѫщо тъй вѣренъ. Вие трѣбва да имате само единъ Господь. Има много богове въ свѣта, които ще искатъ да ви прибератъ; но вие трѣбва да намѣрите вашия Богъ, съ Когото можете да живѣете, да се развивате, богатѣете.

Писанието казва: „Богъ не е само на небето; Той живѣе въ сърцата на смиренитѣ“; слѣдователно, първото качество, което трѣбва да придобиете, за да може Той да заживѣе въ васъ, е смирението. Но това смирение не е като смирението на една овца — като ви набиятъ или счупятъ краката, да кажете; „Нѣма какво да се прави!“ Не е смирение, когато ви взематъ всичкото богатство, да кажете: „Ние се смирихме". Смирение е, когато имате всички богатства, сила, знания, доброто, да съзнаете и кажете: „Господи! Ти разполагашъ съ всичко, каквото имамъ“. А сега всѣки единъ прави слѣдното: всички проповѣдватъ Евангелието и сѐ свѣта оправятъ; но, щомъ опре Господъ до тѣхнитѣ прѣпълнени кесии, извикватъ; „А, тамъ не може! Половината, вижъ, можемъ да дадемъ, но всичкото не“. Като дойде до силата, казватъ: „Ти не можешъ да разполагашъ съ всичката ми сила“. Ала, когато се намираме въ нужда, искаме и Го молимъ да ни рѫководи и помогне. Този начинъ на човѣшко разбиране живота прѣобладава въ всички философии отъ хиляди години насамъ. И нашитѣ нещастия идатъ тъкмо отъ това. А Иисусъ съ Своя животъ иска да ни покаже пѫтя. Мнозина християни разбиратъ, че, като станатъ християни, трѣбва да напуснатъ свѣта. Вие можете да се откажете отъ вашитѣ кѫщи, богатства, жени, дѣца, и при все това пакъ да мислите за тѣхъ. Можете да отидете въ нѣкой уединенъ мънастиръ и пакъ да мислите: „Какво ли станаха жена ми, дѣцата ми, кѫщата ми?“ А това значи, че вие не сте се отказали отъ тѣхъ, че не сте свободни. Да се откажемъ отъ нѣщата, не значи да ги забравимъ, а да оставимъ хората свободни — да оставимъ жената да постѫпва, както тя знае, да оставимъ сина да постѫпва, както той знае. Да се откажемъ отъ свѣта, значи да го напуснемъ, да не му прѣчимъ,-нека си върви по своя пѫть, можемъ ли да спремъ течението на рѣката? Трѣбва да я оставимъ да върви по своя пѫть, можемъ да направимъ само едно — да я използуваме. Тъй сѫщо не можемъ да спремъ и живота, а трѣбва само да използуваме нѣщата. И Иисусъ ясно и положително ни казва: „Ако Ме обичате“ — а трѣбва да Го обичаме — никакъ не казва: „Горко вамъ,ако не Ме обичате!“ Не! Господь никога не иска насила жертви отъ насъ.

Хората казватъ: „Защо Господь, като е всемогѫщъ, не оправи свѣта?“ — Какъ да го оправи?“ - „Онзи, който лъже, да му изсъхне езикътъ; онзи, който краде, да му изсъхне рѫката“. Ами тогава ние щѣхме да имаме единъ свѣтъ само отъ нѣми и сакати. Какъ мислите — щѣше ли да ни бѫде приятенъ такъвъ единъ свѣтъ, само отъ недѫгави хора? Господь, обаче, дава диаметрално противоположно управление, върви по обратния на този процесъ и казва, че, който иска да бѫде господарь, трѣбва да бѫде слуга. Тоя процесъ състои въ слѣдното. Силнитѣ хора искатъ обикновено всички рѣки да се вливатъ въ тѣхната рѣка; въ доброто, обаче, процесътъ е тъкмо обратенъ — Господь се разлива въ малки рѣкички и, намѣсто Той да ги управлява, оставя тѣ сами да се управляватъ. Може да направите единъ малъкъ опитъ въ вашия домъ. Да излѣзе отъ васъ мисъльта вие да управлявате; турете си на ума да станете слуга — да станете слуга зарадъ Господа, и тогава ще слѣзете на мѣстото на Господа. Търсите Господа на небето, но Той не е тамъ; когато вие пъшкате и страдате, Той е въ васъ. И туй, което хората наричатъ растене, напрѣдване, то е, че въ този процесъ работи Господь. Той е най-добриятъ работникъ. Нѣкои се оплакватъ: „Защо Богъ не вижда нашитѣ страдания?“; но Той казва: „Нѣмамъ врѣме; Азъ съмъ толкова заетъ съ вашитѣ работи, заетъ съмъ съ много по-важни ваши работи; когато остане врѣме, ще се занимая съ вашитѣ външни дребни недоразумѣния“. Туй не е алегория, а дѣйствителность. Има единъ стихъ въ Свещеното Писание, въ който Господь казва: „Азъ бѣхъ на Израиля като натоварена каруца, въ която хората постоянно турятъ всичко“. Страданията, обаче, които тукъ изпитваме, сѫ страдания на Господа; Той страда и плаче въ васъ. Казваме: „Азъ плача, скръбна ми е душата“; но, когато кажемъ: „Господи! прости — азъ Ти причинихъ толкова страдания съ нечисти мисли и дѣйствия“, тогава ще дойдемъ на онзи истински пѫть, който ще ни избави отъ съврѣменното зло. И най-сетнѣ, трѣбва да оставимъ нашия Господь да закрѣпне въ насъ. Ние сме Го свързали съ вѫжета и сме Го приковали. Трѣбва да Го положимъ и оставимъ спокоенъ въ гроба, и Той тогава ще възкръсне и ще ни освободи. И бѫдете увѣрени въ едно нѣщо: ония, които спъватъ пѫтя Му, то сме ние, хората: дяволитѣ не спъватъ пѫтя Господенъ. Понеже Той е положилъ закона на свободата, Той не може, не иска да измѣни тоя законъ, и, докогато не дойдемъ до това съзнание доброволно да се подчинимъ, Той нѣма да ни избави. Трѣбва да проникне въ насъ дълбоко съзнанието да бѫдемъ подобни на Него. Тогазъ нашитѣ богатства, сила, добродѣтели ще употрѣбимъ за въздигане — на кого? — на нашитѣ братя, на нашитѣ ближни. Всѣки отъ васъ трѣбва да търси и цѣни душитѣ на своитѣ братя, а не да обича тѣхнитѣ тѣла. И мога да ви кажа, че Иисусъ, като е дошълъ тукъ, и сега не е напусналъ земята; Той живѣе между човѣцитѣ, работи между тѣхъ и трѣбва вече да възкръсне въ насъ. Да имаме вѣра, но не оная вѣра и онзи страхъ, които имаха евреитѣ — „Ние нѣмаме другъ царь, освѣнъ кесаря“, та, когато този кесарь, слѣдъ нѣколко години, разруши Иерусалимъ и събори храма имъ, тѣ се отказаха отъ него. И сега може да каже човѣкъ: „Кесарь е моятъ царь“, но послѣдствията ще бѫдатъ сѫщитѣ.

Нека се повърна. Изпърво трѣбва въ този свѣтъ да живѣемъ, да се подготвимъ; не можемъ да живѣемъ на Небето, защото тамъ топлината и свѣтлината сѫ много ярки. Както градинарьтъ, когато прѣсажда борове, снети отъ високо мѣсто, прави разни прѣсадки, додѣто да ги аклиматизира, тъй и Небесниятъ Отецъ не може да ни вземе отъ тукъ и направо да ни посади въ Райската градина. Дори и нашата училищна система е тъй наредена: най-напрѣдъ трѣбва да минемъ първо отдѣление, че послѣ — второ, по-нататъкъ — класоветѣ, университета и най-послѣ да влѣземъ въ свѣта. То сѫ сѐ методи на културата, къмъ които трѣбва да се приспособи онзи, който иска да напрѣдне. Единъ християнинъ, по моето схващане, не трѣбва да бѫде глупавъ човѣкъ и да казва: „Както даде Господь“. Когато сте изорали нивата си, вие посѣвате жито, защото, ако не посѣете жито, какво ще даде Господь? Бурени и тръне. Обработете лозето, посадете го, и то ще ви даде плодъ И каквато лоза посадите, такъвъ плодъ ще даде — ако посадите долнокачествени пръчки, ще ви даде киселица. Господь даде на вашето дѣте добъръ умъ, но вие какво посадихте въ неговия умъ — дали ония зародиши, които ще дадатъ добъръ плодъ? Ние искаме да бѫдемъ добродѣтелни, силни, богати; можемъ да имаме и добродѣтель, и сила, и богатство, и е потрѣбно да ги имаме: условията, при които тѣ вирѣятъ и може да се развиватъ, сѫ: божествениятъ зародишъ, божествениятъ законъ и божественото равновѣсие. Равновѣсието — това е добродѣтельта, законътъ — това е знанието, условията — това е силата, зародишътъ — това е богатството. Но ще ме попитате:„Какъ ще намѣримъ Господа?“ — Много лесно нѣщо. Единъ искалъ да направи смѣшка и да дразни едного, който му рекълъ: „Ние сме въ градина, въ която има много хубави ябълки“. — „Но азъ не виждамъ нищо“, отговорилъ му другиятъ, като си затворилъ очитѣ; приятельтъ му зашилъ една плѣсница, и онзи прогледналъ и видѣлъ. Тъй и Господь понѣкога ни зашие плѣсница, и ние видимъ. Онѣзи отъ васъ, на които сѫ затворени очитѣ, да искатъ да имъ се отворятъ. Съврѣменниятъ свѣтъ аргументира и казва: „Кѫдѣ е Господь? - Той е и въ дърветата, и въ камънитѣ, и въ земята“; обаче, когато дойде нещастието, всѣки се обръща нагорѣ и вижда, че Той е тамъ, и извиква: „Господи!“ Ето затуй сѫ нещастията — тѣ сѫ плѣсницата, която ни зашива Господь, като ни казва: „Азъ ви създадохъ да гледате, а не да стоите съ затворени очи“. Та ние, за да се издигнемъ, трѣбва да добиемъ състоянието на дѣцата — да търсимъ и да бѫдемъ възприемчиви.

Сега ще ви кажа друго нѣщо. Какъвъ е нашиятъ методъ, по който трѣбва да работимъ? Отсега нататъкъ трѣбва всѣкога да сме свързани умствено и сърдечно съ всички хора по земята, защото спасението е въ нашитѣ общи молитви — „съединението прави силата“. А когато умоветѣ и сърцата на хората се съединятъ, тогава ще настѫпи царството Божие на земята. У приятель, когото дѣйствително обичаме, не бива да търсимъ недостатъцитѣ му: и той, като насъ, може да ги има; недостатъцитѣ сѫ външната дреха, съ която е облѣченъ човѣкъ; но човѣшката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши; вашата божествена душа никой не е въ състояние да поквари. Може да се нацапа отвънъ, но вѫтрѣшно не може, понеже Богъ обитава въ нея. А немислимо е да се разруши нѣщо, което Богъ пази. Ние можемъ да се подчиняваме на свѣта, както е казалъ Иисусъ на Пилата, който му рекълъ: „Азъ имамъ власть да те разпна“ — „Подчинявамъ се на онзи, който ти е далъ тази власть, но моята душа е свободна“. Трѣбва да се подчинимъ на врѣменнитѣ страдания; ние не можемъ да ги разберемъ, но, когато умремъ и възкръснемъ, ще разберемъ защо сѫ били тѣ. Всички досега сѫ се терзаяли отъ трепети и страхове въ живота. А това не е животъ. Животъ е, когато човѣкъ е изпълненъ съ благородни чувства. Щастливъ е онзи, който се радва, че е могълъ да направи добро безкористно. Нѣкой ви докачилъ, не му снемате шапка, не се рѫкувате; може и да се рѫкувате, безъ това да е рѫкуване; може да му снемете шапка, безъ това да е зачитане. И обикновено снемаме шапка на по-голѣмъ; но съ това нѣкакъ му казваме: „Можешъ ли ме повиши?“ Има една дяволска риба въ морето, която, каквото срѣщне по пѫтя, сѐ го поздравлява. И човѣкъ хваща нѣкого за рѫка. Защо? Тия дяволски пръсти на човѣшката рѫка много говорятъ; напр., най-малкиятъ казва: „Пари можешъ ли ми дà? Трѣбва търговия да почна. Загуби имамъ отъ нея, ограбенъ съмъ, можешъ ли ми помогна?“ Безименниятъ — „Азъ желая художнишка слава и знания“. Срѣдниятъ — „Азъ искамъ права и привилегии“. Показалецътъ — „Менѣ ми трѣбватъ почитъ и уважение“. Палецътъ — „Азъ искамъ сила и умѣние“. Поздравениятъ, ако може и желае, ще му даде. И тръгнатъ двама, че послѣ трима въ обществото и образуватъ котерия, ала не намиратъ онова, което търсятъ. И най-послѣ дойде Иисусъ и каза: „Това, което вие търсите — богатство, сила знания, доброта — Азъ мога да ви го дамъ. Нѣма никой отъ васъ, който е оставилъ баща си и майка си за Мене и да не е приелъ стократно бѫдещия животъ“. Ето Човѣкътъ, Който може да се рѫкува съ насъ, Който може да ни даде и богатство, и сила, и знания, и доброта. Но хората казаха: „Махнете, разпнете Го“; на което Пилатъ имъ забѣлѣжи: „вие Го изгубвате“. Иисусъ и днесъ седи прѣдъ васъ, и азъ ви казвамъ: „Ето Човѣкътъ, Когото вие търсите, Човѣкътъ, Който само може да внесе спокойствие въ вашитѣ сърца, да ви даде умъ, да ви даде здраве, обществено положение, да ви по- вдигне, да ви покаже пѫтя, да се проясни вашиятъ умъ“. Но вие въ вашето съмнѣние казвате: „Покажете ни Го да Го видимъ!“ — Азъ ще ви приведа едно сравнение. Задава се вечерь отдалечъ човѣкъ съ малка свѣщь, азъ ви казвамъ: „Ето човѣкътъ, който ви носи свѣтлина“; вие, обаче, виждате свѣщьта, не виждате човѣка, него ще видите — кога? — когато изгрѣе слънцето. Търсете сами тая свѣтлина, която носи Човѣкътъ, — тя ще ви помогне да намѣрите пѫтя, по който трѣбва да вървите. Така трѣбва да схващате въпроса. Да ви дамъ едно друго, по-ясно сравнение. Допуснете, че ви ввеждамъ въ една богата, но тъмна приемна, и ви казвамъ: „Това е една стая съ чудни украшения, съ грамадни богатства, тамъ въ онзи ѫгълъ има това, въ другия — туй и туй“. — „Може, ама кой знае, не виждамъ нищо“, възразявате. Внеса ли малка свѣщь, тогазъ близкитѣ прѣдмети почватъ да се очертаватъ; внеса ли още една, прѣдметитѣ по-ясно се очертаватъ; като се увеличатъ свѣщитѣ, стаята постепенно сѐ повече и повече се освѣщава; като свѣтне електрическата лампа, прѣдметитѣ ставатъ ясни, а като дойде дневната свѣтлина, всичко се вижда. Свѣтътъ е като тая стая, и всѣки отъ насъ трѣбва да бѫде свѣтоносецъ, да носи по една свѣщь, и, като влѣземъ всички съ своитѣ свѣщи и ги туримъ една до друга и така увеличимъ свѣтлината, ще видимъ много. Вашитѣ мозъци — това сѫ свѣщи. Азъ не обичамъ хора, които носятъ угасени свѣщи, а само такива, които носятъ запалени свѣщи, като на Разпети Петъкъ. Всѣки отъ насъ самъ трѣбва да бѫде запалена свѣщь. Прѣданъ, любящъ, добъръ човѣкъ е запалена свѣщь И грѣшка голѣма е да бѫде човѣкъ изгасена свѣщь. Питате: „Какво да правимъ“. — Трѣбва да се молите единъ за други, да пращате добри мисли на своитѣ приятели, да се молите за тѣхъ, да искате да бѫдатъ благословени, и Господь, като благослови тѣхъ, ще благослови и васъ. А защо да се молимъ? Прѣзъ лѣтния сезонъ на 1899 г. въ Новопазарско стана голѣма суша; околнитѣ турци отъ 39 села се събиратъ и се молятъ за дъждъ, и завалѣва дъждъ; българитѣ си казватъ: „Богъ, като праща на тѣхъ дъждъ, ще прати и намъ“; обаче, не падна надъ тѣхнитѣ села, и говедата имъ измършавѣха отъ гладъ. Когато хората се молятъ, моли се и ти: и ти трѣбва да си подадешъ прошението; Господь нѣма да държи особена графа за тебе, ако не се молишъ. Молитвата има велика сила, и съврѣменнитѣ хора трѣбва да бѫдатъ хора на молитвата: съ молитвата ще подготвимъ своя умъ и своето сърце. И не за себе си да се молимъ: то е егоизъмъ. — Не искамъ да се занимавамъ съ умоветѣ на хората, моето желание е да се занимавамъ съ тѣхнитѣ сърца, защото всичкото зло се таи въ сърцата. Па и самъ Господь казва: „Сине мой, дай си сърцето“. Трѣбва да започнемъ сега едно прѣчистване, като за Великдень - да отворимъ прозорцитѣ и да измиемъ пода. Всички пъшкаме подъ едно брѣме, всѣкѫдѣ има обща дисхармония, мѫжъ и жена не могатъ да се споразумѣятъ — кѫща дѣлятъ, пари дѣлятъ, жената не е доволна, че мѫжътъ държалъ паритѣ. Дали мѫжътъ или жената ги държатъ — това е безразлично. Спогодете се кой да бѫде касиерътъ. Спорятъ кой да държи първо мѣсто въ кѫщи — дали кокошка или пѣтелъ да пѣе. Що за кокошки и пѣтли? — това не съставлява никаква важность въ живота. — Казахъ, друго е важно.

Иисусъ е дошълъ и работи, и когато свѣтлината идва, тя идва постепенно, тихо, безъ шумъ. Той нѣма да дойде като гръмотевица, както нѣкои го очакватъ. — И това може да стане, но тамъ не е Иисусъ. Когато Пророкъ Илия отишълъ въ пустинята и се прѣдалъ на постъ и молитва и когато дошла буря и огънь, а Илия закрилъ очитѣ си, Богъ не е билъ въ бурята и огъня, а въ тихия гласъ, който говорѣлъ. Господь не е въ вашитѣ страдания, въ вашата сила, въ вашитѣ знания. Кѫдѣ е? Въ любовьта. Ако любите, Той е въ васъ. Не любите ли, нѣма Го. И вие трѣбва да любите — туй е законътъ. Ние не любимъ, а чакаме хората да ни любятъ! То значи да седимъ прѣдъ печка и да чакаме да ни донесе другъ дърва да се стоплимъ. Ние, ние сами трѣбва да имаме туй гориво, което да използуватъ и други.

Ние, които слѣдваме Иисуса, Който ни е далъ достатъчно сили, трѣбва, най-сетнѣ, да Го пуснемъ да влѣзе въ насъ. Сега, азъ ви оставямъ този Човѣкъ: ще Го приемете ли или разпнете, ще Го пуснете ли или ще кажете: „Не Го искаме“ — този е въпросътъ, който трѣбва да рѣшите. Ако кажете:„Пуснете Го, той е нашъ Господь“, вие сте разрѣшили въпроса, и ще дойде блогословението. И тогазъ ще се изпълнятъ думитѣ на Писанието: „Азъ и Отецъ Мой ще дойдемъ и ще направимъ жилище въ васъ“. Тогазъ свѣтлината ще бѫде въ насъ, и ние всинца ще се примиримъ.


 

(Бесѣда, държана на 16 мартъ 1914 г въ София).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...