1930_12_10 Разумни отношения

[Ани]

От томчето "Просвѣтено съзнание"
14 лекции на общия окултенъ класъ, 10-та година, т. II (1930-1931 г.),
Пѫрво издание, София, 1940 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание
 

Разумни отношения

Размишление.

Чете се темата: „Най-силната мисъль, която ви е направила впечатление“.

Какво по-силно изречение може да сѫществува за гладния, който чува да му се казва: Вземи този хлѣбъ и яжъ. Какво по-силно изречение за жадния отъ това, да чуе, че нѣкой му казва: Иди на близкия изворъ. Какво по-силно изречение може да чуе детето отъ устата на майка си, която му казва: Ида, мама, какво искашъ?

Сегашнитѣ хора се дѣлятъ на богати и сиромаси. Ако богатиятъ постоянно не забогатява, лесно може да осиромашее. Кога осиромашава богатиятъ? Когато не работи. Око, което не се упражнява да гледа, ослѣпява; езикъ, който не се упражнява да говори, онѣмява. Когато има инструментъ, човѣкъ трѣбва да се упражнява, да го разработва. Нѣкой се страхуватъ да се упражняватъ, да правять опити, за да не грѣшатъ. За предпочитане е човѣкъ да прави погрѣшки, отколкото да не се упражнява. За предпочитане е човѣкъ да работи и да грѣши, отколкото да бездействува. Като живѣе, човѣкъ трѣбва да работи, всѣки день да прибавя по нѣщо ново къмъ онова, което е постигналъ. Ако човѣкъ разчита на капитала, който му е даденъ, въ скоро време ще го изяде. Той трѣбва да прибавя по нѣщо къмъ дадения му капиталъ, да го увеличава. Уповавайте на онова, което всѣки день придобивате, а не на онова, което сте постигнали вече. Не се спирайте на миналото, колкото и да е било хубаво, но уповавайте на настоящето. Между миналото и настоящето има известно отношение, както между родителитѣ и децата, но човѣкъ не трѣбва да се спира върху миналото, както и върху родителитѣ си, да чака само на това, което е получилъ отъ тѣхъ въ наследство. Задачата на човѣка е да се ползува отъ капитала, който родителитѣ сѫ му оставили, но всѣки день да прибавя по нѣщо ново къмъ основния капиталъ.

Съвременнитѣ хора се оплакватъ отъ неуспѣха въ живота си, понеже не работятъ за развиване на онова, което сѫ наследили. Тѣ се стремятъ къмъ изкуствени придобивки, за които се изискватъ голѣми усилия и срѣдства. Първата задача на човѣка е да работи за онова, което е вложено въ него. Ако следъ това му остане време, нека работи за нови придобивки. Използувайте вложеното въ васъ за да изучите чрезъ него физическия — видимия свѣтъ, който ще ви заведе къмъ духовния, т.е. невидимия. Формитѣ и линиитѣ на физическия животъ водятъ къмъ красотата, която е необходимъ елементъ въ духовния свѣтъ. Свѣтскитѣ хора естествено се стремятъ къмъ красота, а религиознитѣ казватъ, че външната красота не е важна. Тѣ се стремятъ къмъ вѫтрешна красота, а външната пренебрегватъ. Въ това отношение тѣ сѫ на кривъ пѫть. Човѣкъ не може да бѫде вѫтрешно красивъ, ако външно не е красивъ. Съвършениятъ човѣкъ е и външно, и вѫтрешно красивъ.

И тъй, всѣки човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ съвършенство. За да се усъвършенствува, той трѣбва всѣки день да прави по едно добро, съ което да прилага по нѣщо къмъ основния капиталъ, който му е даденъ. Ако има една семка, той трѣбва да я посѣе; ако е посѣлъ семката, той трѣбва да се грижи за нея, да я полива, разкопава, за да й даде условия да расте и да се развива. Ако нищо не придава къмъ капитала си, деньтъ минава и заминава, безъ да отбележи нѣщо въ живота на човѣка. Като се види въ това положение, човѣкъ казва: Богъ да ме благослови. Богъ благославя човѣка, но ако и той самъ работи. Религиознитѣ очакватъ на Духа, Той да се всели въ тѣхъ, да имъ помогне. Духътъ подобрява условията, но какво представятъ добрите условия, ако земедѣлецътъ не копае, не оре, не сѣе и не жъне? Духътъ внася повече свѣтлина въ човѣшкия умъ, но не измѣня характера му. Какъвто е билъ по-рано по характеръ, такъвъ си остава: ако е билъ нервенъ, нервенъ си остава. Въ това разнообразие, именно, седи красотата на живота, Всѣки човѣкъ е на мѣстото си. Нервенъ ли ще срещнете, или флегматиченъ, радвайте се и на двамата. Съ нервния ще пѫтувате добре, а при флегматичния ще почивате.

Разликата между физическия и духовния свѣтъ седи въ следното: физическиятъ свѣтъ се отличава съ външно разнообразие, а вѫтрешно еднообразие; духовниятъ свѣтъ обратно: той се отличава съ външно еднообразие, а вѫтрешно разнообразие. И двата закона — и еднообразието, и разнообразието се срѣщатъ въ природата. Тѣ се допълватъ единъ другъ. И природата се стреми къмъ уравновесяване на силитѣ си. Това се вижда въ всички нейни прояви, запримѣръ, въ любовьта, като козмическа сила. На български езикъ думата „любовь“ е съставена отъ шесть букви: буквата „Л“ означава, който се стреми нагоре, къмъ върха на планината; буквата „Ю“ представя майката, а буквата „Б“ — сина; буквата „О“ е играчката на детето, съ която майката и бащата го залъгватъ; буквата „В“ е количката, съ която разхождатъ детето; мекиятъ знакъ на края на думата — „Ь“ означава станцията, на която се спиратъ. Значи, любовьта подразбира сила, въ която участвуватъ бащата, майката, децата, условията за растене и развиване; следъ това иде почивката. Онзи, който е далъ знаковетѣ за думата любовь, разбиралъ, че любовьта не може да се прояви безъ баща, безъ майка, безъ деца, безъ условия за растене и развиване и безъ почивка. Търсите ли любовь, търсете я тамъ, дето едновременно присѫствуватъ бащата, майката и децата; търсите ли любовь търсете я тамъ, дето има условия за развитие и растене. Следъ всичко това любовьта дава и почивка. Ако махнете буквитѣ „Л“ и „Ю“ отъ думата „любовь“, т.е. ако махнете бащата и майката, нищо не остава отъ любовьта.

Като проследите различнитѣ езици, ще видите, че думата любовь въ всѣки езикъ се пише различно. Запримѣръ, въ английски езикъ думата „любовь“ означава 1оvе. Англичанинътъ обърналъ българското „л“ малко надолу, съ което иска да каже, че любовьта не е само за небето, но и за земята. После, вмѣсто буквата „б“, той турилъ „V“, съ което иска да каже, че на земята любовьта трѣбва да бѫде малко по-материална, отколкото на небето. Славянинътъ има нѣщо общо съ французина. Когато си купуватъ дреха, тѣ гледатъ да бѫде красива. Англичанинътъ постѫпва точно обратно: като си купува дреха, той гледа да е здрава, топла и доброкачествена.

И тъй, когато изговаряте една дума, вие трѣбва да я произнесете така, че да отговаря на елементитѣ, които съдържа. Искате ли да произнесете името на нѣкой човѣкъ правилно, вие трѣбва да го обичате. Нѣкой казва, че иска да се запознае съ учението на Христа. За да се запознае съ Христовото учение, преди всичко човѣкъ трѣбва да обича Христа. Иначе, колкото да е ученъ, ако не обича Христа, той не може да възприеме учението Му. Ще кажете: Какъ приеха ученицитѣ на Христа учението Му? Обичаха ли Го тѣ? Бѣха ли толкова учени, колкото съвременнитѣ хора? Възможно е преди две хиляди години хората да не сѫ били толкова учени, като сегашнитѣ, но затова пъкъ Христосъ е знаялъ такива нѣща, които съвременнитѣ хора не подозиратъ. И обратното е вѣрно: сегашнитѣ хора знаятъ такива нѣща, които Христосъ не е знаялъ. Що се отнася до знанието, казвамъ: Има нѣща, които хората трѣбва да знаятъ, но има нѣща, които не трѣбва да знаятъ. Запримѣръ, какво се ползувашъ, ако знаешъ, какъ се увеличава и намалява сѣнката на едно дърво? Какво се ползува човѣкъ, ако знае, кой го обича и кой го мрази? Най-важното нѣщо, къмъ което трѣбва да се стреми човѣкъ, е да знае, увеличава ли любовьта си, или я намалява. Ако всѣки день прибавя по нѣщо къмъ любовьта си, той има условия да се развива. Престане ли да се увеличава любовьта му, съ нея заедно се спира и развитието му.

Следователно, остаряването на човѣка, противоречията и неуспѣхитѣ въ неговия животъ се дължатъ единствено на изгубване на любовьта му, или лишаването му отъ условия за проява на неговата любовь. Когато обича Бога, човѣкъ е младъ. Защо? Защото въ Бога се криятъ всички условия за развитието на човѣка. Престане ли да обича Бога, прекрати ли се стремежътъ му къмъ Бога, човѣкъ започва да остарява. Щомъ започне да мисли, че любовьта му къмъ Него е невъзможна, неосѫществима, далечна и отвлѣчена, той търси по-близъкъ обекть на любовьта си. Тази е причината, поради която човѣкъ остарява. Колкото и да е близъкъ обектътъ на неговата любовь, той не може да получи това, което очаква. Той ще изразходва капитала си, безъ да получи нѣщо срещу него. Тежко е положението на търговеца, който е напълнилъ магазина си съ стока, която не може да пласира.

Истинската любовь изисква разумна обмѣна между душитѣ. Да обичашъ нѣкого, това значи, да се обмѣнишъ правилно съ него. Когато обмѣната между двама души, които се обичатъ, е правилна, тѣ сѫ радостни, доволни, готови на всички жертви единъ за другъ, готови на услуги къмъ всички хора. Ако обмѣната между тѣхъ не е правилна, тѣ се натъкватъ на противоречия, на отрицателни състояния. Ако намѣрите сѫщество, което обичате и ви обича, това значи, да сте намѣрили учителя си. Отъ една страна той ще ви учи, а отъ друга — вие ще го учите. Истинската любовь е моделъ, отъ който хората взаимно се поучаватъ. Безъ образецъ на любовьта човѣкъ не може да обича. Когато казваме, че Богъ е Любовь, ние имаме предъ видъ Божията Любовь като образецъ, отъ който всички хора могатъ да се учатъ. Когато нѣкой не знае, какво да прави, казвамъ: Ти трѣбва да любишъ. Затова си дошълъ на земята. — Какъ да любя? — Ще се учишъ. — Отде ще уча? — Отъ Бога.

Какво трѣбва да прави овчарьтъ, ако му дадатъ патерица въ рѫка? Трѣбва ли да пита, какво да прави съ патерицата? Овчарьтъ ще вземе патерицата въ рѫка, ще я тури на рамото си и ще тръгне съ нея следъ стадото, ще ходи нагоре-надолу, да го пасе. Какво ще прави владиката съ тази патерица? И той ще я вземе въ рѫка, ще се подпира на нея, ще отива да служи на Бога. Попадне ли патерицата въ рѫката на капелмайстора, той ще започне да маха съ нея изъ въздуха, да дирижира музикантитѣ. Военниятъ ще вземе патерицата, ще я превърне въ ножъ и ще тръгне съ нея на бой. Писарьтъ ще превърне патерицата на писалка, съ която ще пише. Днесъ патерицата се предава отъ една рѫка въ друга, да върши нѣкаква работа. Какво означава думата „патерица“? Тя е произлѣзла отъ думата „раter“ — баща. Значи, за да се справи съ противоречията въ живота, човѣкъ трѣбва да извика на помощь бащата, т.е. своя умъ. Не може ли да мисли право, да разрешава мѫчнотиитѣ и противоречията си, човѣкъ не може нито владика да стане, нито воененъ, нито капелмайсторъ, нито поетъ или писатель. Само онзи може да стане владика, въ пълния смисълъ на думата, който е въ сила да владѣе, т.е. да управлява свѣта. Кой може да владѣе и да управлява свѣта? Силниятъ може да владѣе и да управлява. Силенъ е само Богъ. Значи, само единъ владика, т.е. само единъ Богъ сѫществува въ свѣта.

Като ученици, вие трѣбва да се учите, да правите правилни преводи на думитѣ. Всѣка дума има свой антиподъ, който трѣбва да използувате. Каже ли нѣкой, че ви мрази, не се смущавайте. Антиподътъ на умразата е любовьта. Проявете вие любовьта си и турете умразата на гърба й. Любовьта е въ състояние да носи хиляди умрази на гърба си. Истината е въ състояние да носи хиляди лъжи на гърба си. Мѫдростьта е въ състояние да носи хиляди глупости на гърба си. Праведниятъ може да носи на гърба си хиляда души, които го мразятъ; обаче, хиляда души, които мразятъ, не могатъ да носятъ праведния на гърба си. Много естествено. Могатъ ли сто лоши хора да се справятъ съ една красива мома? Тѣ ще се сбиятъ помежду си и въ края на краищата, или всички трѣбва да умратъ, или да стане нѣкакъвъ преломъ помежду имъ, да се примирятъ. Но красивата мома, съ своята разумность, може да се справи съ стотѣ лоши хора.

Сегашнитѣ хора, безъ да сѫ дали нѣщо отъ себе си, очакватъ да бѫдатъ обичани. Това е невъзможно. Такъвъ законъ не сѫществува. Хората обичатъ Бога, защото, следъ като създалъ свѣта, Той вложилъ любовьта си въ него. Тъй щото, ако Богъ иска отъ хората любовь, това е напълно основателно. Той имъ е далъ блага, условия, вложилъ е въ тѣхъ възможности, далъ имъ Любовьта си, и днесъ иска своето си. Той не иска нѣщо чуждо. Богъ изисква отъ човѣка готовность да Му даде часть отъ това, което е получилъ. Богъ иска любовь отъ човѣка, за да да го научи да дава. И човѣкъ трѣбва да постѫпва по сѫщия начинъ. Ако иска да получи нѣщо, и той трѣбва да дава отъ своя страна. Не дава ли, невъзможно е да получи. Ако очаква любовь, безъ да даде нѣщо, човѣкъ се натъква на голѣми противоречия. Следователно, съ ставането си отъ сънь още, човѣкъ трѣбва да си каже: Какво мога да внеса днесъ въ своя личенъ животъ, въ живота на своя ближенъ и въ цѣлото човѣчество? Щомъ си зададе този въпросъ, той трѣбва да си отговори: Днесъ ще кажа една блага дума на нѣкого, ще проявя милосърдието си къмъ нѣкого и ще направя едно малко добро на нѣкого. За мнозина това сѫ глупави работи, но тѣ не знаятъ, че ако не направятъ тия глупости, ще се натъкнатъ на по-голѣми отъ тѣхъ. Не, разумни нѣща сѫ тѣзи. Ако всѣка сутринь, въ продължение на две-три години, човѣкъ отправя по една блага дума къмъ нѣкого, или прави по едно малко добро, въ скоро време ще има голѣми резултати. Всѣко нѣщо, което човѣкъ искрено пожелае да стане, става. Пожелае ли да люби, още въ този моментъ нѣкой люби. Нѣма желание въ свѣта, което да не е реализирано. Това е въпросъ само на време. Хората сѫ свързани помежду си, вследствие на което взаимно си помагатъ. Нѣкой иска да люби, а не му се дава. Защо? Защото не знае, кого да люби. Докато намѣри обекта на своята любовь, другъ нѣкой вече люби. Нѣкой иска да стане богатъ, но не знае какъ; сѫщевременно, той не знае, какъ да се справи съ богатството, което ще придобие. Въ това време нѣкой вече е забогатѣлъ. Понеже хората сѫ свързани помежду си, богатиятъ ще отдѣли часть отъ паритѣ си и ще ги занесе на онзи, който пръвъ е пожелалъ това богатство. Хората сѫ скачени сѫдове. Коя е връзката помежду имъ? Любовьта свързва хората. Както каналитѣ свързватъ едно езеро съ друго, или едно море съ друго, така и любовьта свързва хората единъ съ другъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да обича, за да придобие нѣщо. Ако обичашъ, ще ти дадатъ нѣщо; ако не обичашь, нищо нѣма да получишъ.

Често хората говорятъ за взимане и даване, като противоположни процеси, и се питатъ, кой отъ двата процеса е за предпочитане. Даването е за предпочитане, защото въ него има растене. Запримѣръ, за предпочитане е човѣкъ да посади една ябълка, отколкото да я изяде. Като изяде ябълката, той ще изпита кратковременна приятность, а като я посади, дълго време ще мисли за нея. Като отглежда ябълката, той се свързва съ всички плодове и ги обиква. Значи, всѣка идея, която расте, е посѣтъ плодъ. Каже ли нѣкой, че едно време ималъ любовь, а сега нѣма, това показва, че той е изялъ ябълката. Каже ли, че обича хората, той е посадилъ ябълката. Който изяжда ябълката, а после очаква отъ хората, да му дадатъ втора и трета ябълка, той е отъ мързеливитѣ хора. Ако иска да яде,  той трѣбва да работи, да копае, да оре и да сѣе. Природата дава материалитѣ, а човѣкъ трѣбва да работи. Като свърши работата си, природата се произнася върху нея. Богъ дава условията на човѣка, а той трѣбва да работи. Работата опредѣля любовьта му. Каквото е отношението на човѣка къмъ любовьта, мѫдростьта и истината, такова ще бѫде отношението му къмъ работата, която е свършилъ. Отношението на човѣка къмъ любовьта, мѫдростьта и истината показватъ, какъвъ е капиталътъ и съдържанието на този капиталъ, както и силата, която е дадена за работа. Съ други думи казано: „Каквото вържете на земята, ще бѫде вързано и на небето. Каквото развържете на земята, ще бѫде развързано и на небето“.

Следователно, задачата на човѣка е да регулира отношенията си къмъ тритѣ свѣта, т.е. да има правилни отношения къмъ физическия, къмъ духовния и къмъ Божествения свѣтъ. Това значи: човѣкъ трѣбва да има правилни отношения къмъ себе си и къмъ своя ближенъ, къмъ ангелитѣ и къмъ Бога. Само при това положение човѣкъ може правилно да се развива. Въ пѫтя на своето развитие човѣкъ всѣки день придобива по нѣщо. Той самъ вижда, че вчерашното му знание се отличава отъ днешното. Защо? Защото всичко вѫтре въ човѣка и вънъ отъ него е подложено на постоянни промѣни. Свѣтлината, която ни прониква, се отличава всѣка предшествуваща секунда отъ последващата. За една секунда свѣтлината изминава 300,000 километра пѫть. На втората секунда тя се намира на друго мѣсто. Макаръ и по-бавно, но и земята се движи постоянно, вследствие на което всѣка секунда тя носи нѣщо ново. Земята се движи съ бързина 19 клм. въ секунда. Числото 19 спасява човѣчеството отъ голѣмитѣ катастрофи, които би могло да преживѣе на земята. Всички неуравновесени сѫщества слизатъ на земята да се уравновесятъ, да придобиятъ нейния темпъ на движение. Като придобиятъ нужното равновесие, изпращатъ ги на други планети, тамъ да се учатъ. Думата „уравновесяване“ е взета въ смисълъ на тониране. Значи, човѣкъ, както и всички останали сѫщества, слизатъ на земята да се тониратъ, да уравновесятъ силитѣ си, да намѣрятъ своята равнодействуваща. Слизането на човѣка на земята подразбира правилно взимане на основния тонъ. Докато не вземе правилно основния тонъ на живота, той не може да се качи на небето. Преди да започнатъ да свирятъ и пѣятъ, музикантитѣ и пѣвцитѣ взиматъ основенъ тонъ. Взематъ ли го правилно, свиренето и пѣнието излизатъ добре. Не го ли взематъ правилно, капелмайсторътъ остава недоволенъ отъ тѣхъ и ги заставя да започнатъ отново. Следователно, много пѫти човѣкъ ще слиза на земята, докато вземе правилно основния тонъ на живота. На която планета и да се намира, той трѣбва да слиза на земята, докато се научи правилно да пѣе и да свири. Сега, да се върнемъ къмъ процеса на растенето. Нѣкой е недоволенъ, че не е могълъ да реализира своята идея. Кѫде е причината за това? Причината е въ самия него. Вмѣсто да посади идеята въ земята, дето има условия за растене, той я изялъ, погълналъ я въ себе си. Каква е била идеята му? Той искалъ да стане ученъ човѣкъ. Кой човѣкъ е ученъ? Има два вида учени хора. Едната категория учени придобиватъ знания и ги прилагатъ. Втората категория придобиватъ знания, товарятъ ума си съ научни факти и теории, но не могатъ да ги приложатъ. Това знание е товаръ за тѣхния умъ. Тѣ доказватъ нѣщата, но само на теория. Тѣ казватъ: Да допуснемъ, че четири е равно на петь. Оттукъ го доказватъ, оттамъ го доказватъ, докато се убедятъ, че, наистина, четири е равно на петь. Обаче, ако този ученъ има да взима отъ васъ пари, а вие му доказвате, че сте ги платили вече, той нѣма да ви повѣрва. Никакви доказателства отъ ваша страна нѣма да го убедятъ, че е получилъ паритѣ си. Защо учениятъ не допусне, че длъжникътъ му се е изплатилъ по нѣкакъвъ начинъ? Ако длъжникътъ му не е далъ паритѣ въ наличность, може да го е кредитиралъ въ нѣкоя гостилница, при нѣкой дрехарь или обущарь. Какво по-хубаво отъ това? Дето отиде, навсѣкѫде има кредитъ. Природата кредитира човѣка по сѫщия начинъ. Тя му дава на разположение блага, съ които той може да разполага цѣлъ животъ, да живѣе като царь. Въпрѣки това, човѣкъ не е доволенъ отъ положението си и се стреми да заеме по-високо мѣсто въ живота. Той иска да стане царь, да управлява хиляди и милиони хора. Какво придобива човѣкъ, ако стане царь? Той се товари съ голѣмъ багажъ: съ грижи, безпокойства, погрѣшки. Въ края на краищата, вмѣсто да му благодарятъ, поданицитѣ му го ругаятъ, сѫдятъ го за дѣлата му, докато най-после го детрониратъ. Той носи отговорностьта за всѣка смъртна присѫда, която е подписалъ. Природата никога не забравя и не прощава. Тя държи отговоренъ всѣки човѣкъ, всѣко живо сѫщество за дѣлата му. За да се освободи отъ отговорность, човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ новъ животъ, къмъ приложение на любовьта, въ която нѣма грѣхове и престѫпления.

Като ученици на новото учение, вие трѣбва да приложите въ живота си закона на любовьта. Така ще се развържете отъ стария животъ. Да се освободите отъ старото, това значи, да турите любовьта за основа на своя животъ. Любовьта ще научи човѣка, какъ трѣбва да живѣе и защо не трѣбва да грѣши. Като познава закона на възмездието, човѣкъ не се решава да грѣши. Той знае, че за всѣко убийство, за всѣко престѫпление трѣбва да плати четирикратно. Ако си позволи да убие нѣкого, въ бѫдеще той ще го роди. Ще го направятъ майка, да носи детето деветь месеца въ утробата си, да го роди съ мѫка, да го отгледа и изучи. Следъ като му даде всичко, което му е нужно за живота, тогава бащата и синътъ ще си размѣнятъ полицитѣ. Синътъ ще даде на баща си полицата, която последниятъ е вече изплатилъ. Бащата ще даде на сина си полицата, съ която се е задължилъ да се изплати и ако, и дветѣ полици се уравновесятъ, бащата ще се развърже отъ задължението си. Като изплати тази тежка полица, втори пѫть ще мисли много, трѣбва ли да грѣши и да върши престѫпления и убийства, или не трѣбва.

Следователно, докато човѣкъ не се освободи отъ своитѣ неестествени мисли, чувства, желания и постъпки, никога не може да се домогне до радостьта и веселието, до Божественото въ свѣта. Неестественитѣ мисли и чувства убиватъ, както самия човѣкъ, така и неговитѣ близки. Безъ да иска, той става престѫпникъ Ето защо, за да се освободи отъ неестественитѣ и анормални мисли и чувства въ себе си, човѣкъ трѣбва да се свърже съ Бога, съ Първата Причина на нѣщата. Свърже ли се съ Бога, каквито изпитания и изкушения да има, той лесно се справя съ тѣхъ. Той има помощьта на възвишенитѣ и разумни същества. При това положение, и да губи човѣкъ, загубеното се връща. Отъ една страна идатъ страдания, които отнематъ нѣщо отъ човѣка, а отъ друга — идатъ радости, които му предаватъ нѣщо. Ако страданието отнема едно, радостьта, която възвишенитѣ сѫщества създаватъ на човѣка, носи десетократно. Първо трѣбва да дойде страданието, за да отвори мѣсто на радостьта. Първо трѣбва да обератъ човѣка, да отнематъ отъ него всичко непотрѣбно, за да се отвори мѣсто за Божественото благословение. Следъ всѣко страдание иде радость, и следъ всѣка радост иде страдание. Това показва, че между страданието и радостьта сѫществува известно отношение.

Като ученици, вие трѣбва да знаете, че каквото правите, ще носите последствията си. Каквото мислите, ще стане. Ако помислите да станете светия, ще станете. Може изведнъжъ да не се реализира желанието ви, но нѣкога, въ далечното или близко бѫдеще, ще се реализира. Да станешъ светия, това значи, да придобиешъ свободата си, да разполагашъ съ знание и чистота, да помагашъ на своитѣ ближни. Светията трѣбва да свѣти, да разнася свѣтлина между хората. Той е господарь на условията, заради което може да притежава всички блага на живота. Каквото пожелае, той може да го постигне. Светията не познава грѣха. Докато не е дошълъ до светийството, човѣкъ ще пада и става, ще прави погрѣшки, ще се съмнява и разколебава — съ една дума, ще спъва развитието на душата си. Щомъ стане светия, той ще премахне всички препятствия отъ пѫтя си.

Като казвамъ, че всѣки човѣкъ трѣбва да стане светия, имамъ предъ видъ неговия идеалъ къмъ усъвършенствуване. Въ желанието си да се усъвършенствува, човѣкъ иска да расте, да придобива знания и опитности. Това виждате въ детето, което постоянно поглежда къмъ дѣдо си и казва, че иска да стане като него. То разсѫждава правилно. Като вижда, че дѣдо му знае много нѣща, то се стреми къмъ неговитѣ знания. Обаче, дѣдото не мисли правилно, вследствие на което между него и детето не става правилна обмѣна. Ако обмѣната е правилна, дѣдото ще се подмладява, а детето ще поумнява. Като не разбира този законъ, дѣдото казва: Синко, ще остарѣешъ като мене, и нищо нѣма да придобиешь. Ако човѣкъ остарява и нищо не придобива, той не е разбралъ живота. Това не е никаква старость.

Христосъ казва: „Ако не станете като децата, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Човѣкъ трѣбва да се подмлади, да стане като детето. Дѣдото трѣбва да се подмлади, а детето — да расте, да придобива знания и опитности. Тази е причината, поради която погледътъ на детето е обърнатъ къмъ дѣдото. Въ стиха „Ако не станете като децата“, глаголътъ е приложенъ въ еднократенъ видъ. Азъ бихъ казалъ „Ако не ставате като децата“ — многократенъ видъ на глагола. Като поглежда къмъ дѣдо си, детето повдига погледа си нагоре. Като поглежда къмъ детето, дѣдото сваля погледа си надолу. Като гледа нагоре, детето иска да убеди дѣдо си, че всичко иде отгоре. Дѣдото пъкъ иска да убеди детето, че всичко иде отдолу, отъ земята. Наистина, семката изниква отъ земята. Тя расте и се развива въ земята, но отъ друго мѣсто иде. Импулсътъ на младия иде отъ небето, а старостьта е състояние, което иде отъ земята. Радостьта и веселието сѫ процеси, които идатъ отъ небето, а страданието и обезсърдчението — отъ земята. Обезсърдчишъ ли се, дѣдото е въ тебе. Какво трѣбва да правишъ? Гледай нагоре, както детето гледа. Щомъ гледашъ нагоре, ще се насърдчишъ. Когато започне да гледа къмъ детето, дѣдото се смирява. Когато отправя погледа си къмъ детето, дѣдото се стреми къмъ нѣщо високо.

Следователно, детето трѣбва да има стремежъ, а дѣдото — смирение. Като се смирява, човѣкъ се подмладява. Докато не се е смирилъ още, той се оплаква отъ болести, отъ страдания и т.н. Защо? Защото живѣе на земята. Обаче, детето, което току-що се ражда, не страда отъ никакви болести. Въ него се проявява Божественото, въ което нѣма болести, нѣма съмнения и противоречия. Държите ли тази мисъль въ ума си и работите съ нея, вие ще се освободите отъ всички несгоди и мѫчнотии въ живота си. Човѣкъ трѣбва да живѣе споредъ законитѣ на природата. Не спазва ли тия закони доброволно, природата ще го застави насила да ги прилага. Запримѣръ, природата е опредѣлила, колко упражнения трѣбва да прави всѣки човѣкъ. Не прави ли доброволно упражнения, тя ще му изпрати нѣкаква болесть, ще го застави съ часове да се върти въ леглото си и по този начинъ пакъ ще направи нужното число движения. Всѣко упражнение е свързано съ известни сили въ природата. Следователно, доброволно или насила, съзнателно или несъзнателно, човѣкъ прави упражнения и се свързва съ силитѣ на природата.

Цельта на новото, което иде въ свѣта, е да научи човѣка да разбира живота съ всички противоречия. Този животъ можемъ да си го представимъ като буквата X, въ обърнато положение — ꭛. За да се справи съ противоречията, човѣкъ трѣбва да прекара въ срѣдата имъ перпендикуляръ. Перпендикулярътъ, който примирява противоречията въ живота, е Божественото начало въ човѣка. Щомъ приложи Божественото начало въ живота си, човѣкъ се справя съ всички мѫчнотии и противоречия. Затова казваме, че Божията Любовь разрешава всички противоречия въ свѣта. Тя е алхимията въ живота, тя е окултизъмътъ, тя е правата религия, тя е положителната наука, тя е центърътъ, отъ който произлизатъ всички нѣща, тя е основната мисъль, която движи човѣшкия умъ и човѣшкото сърдце. Божията Любовь е онази равнодействуваща сила въ човѣшкия животъ, на която се подчиняватъ всички негови мисли, чувства и постѫпки. Който е намѣрилъ своята основна мисъль, на която се подчиняватъ всички негови мисли, чувства и постѫпки, той е разбралъ троеличието на Бога.

— Само проявената Божия Любовь, само проявената Божия Мѫдрость, само проявената Божия Истина носятъ пълния животъ.

*

16 Лекция отъ Учителя, държана на

10 декемврий 1930 г., София — Изгрѣвъ.