Jump to content

1930_10_22 Единъ и сѫщъ


Ани

Recommended Posts

От томчето "Божиятъ гласъ"
14 лекции на общия окултенъ класъ, 10-та година, т. I (1930-1931 г.),
Пѫрво издание, София, 1940 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Единъ и сѫщъ

Размишление.

Всички хора търсятъ пѫтя къмъ щастието, безъ да подозиратъ, че пѫтьтъ къмъ щастието и нещастието е единъ и сѫщъ. Това е твърдение, което трѣбва да се докаже. Рѫката, която милва и която бие, е една и сѫща. Нѣма една рѫка за милване, а друга за биене. Когато бие или милва детето си, майката не прави разлика, съ коя рѫка върши това: нѣкога го милва съ дѣсната рѫка, а бие съ лѣвата; нѣкога го милва съ лѣвата, а бие съ дѣсната.

Тъй щото, когато питате, кой е пѫтьтъ къмъ щастието, казвамъ: Пѫтьтъ къмъ щастието и къмъ нещастието е единъ и сѫщъ. Разликата седи само въ вниманието и въ будностьта на съзнанието, съ които човѣкъ се движи. Ако съзнанието на човѣка е будно и внимава, кѫде стѫпва, той ще намѣри щастието; ако съзнанието му не е будно и не внимава, кѫде стѫпва, той ще намѣри нещастието. Който има будно съзнание, той е съсрѣдоточенъ, вследствие на което не се отклонява отъ правия пѫть. Онзи, на когото съзнанието не е будно, постепенно се отклонява отъ правия пѫть и, вмѣсто да намѣри щастието, намира нещастието. Пѫтьтъ къмъ високия връхъ е пѫть къмъ щастието. Като върви внимателно, човѣкъ стига благополучно до върха и пожелава втори пѫть да го посети. Ако не върви внимателно, той може да падне, да счупи крака си и да не пожелае втори пѫть да се качи на върха. Въ сѫщото положение изпадатъ и ония, които търсятъ Бога. Нѣкой търси Бога, стреми се къмъ Него, съ цель да намѣри щастието, но намира нещастието. Другъ се стреми къмъ Бога, съ цель да Го познае, да изпълни волята Му и намира щастието. Вѫтрешнитѣ желания и стремежи водятъ човѣка къмъ щастието или къмъ нещастието.

Следователно, за да намѣри правия пѫть на живота — пѫтьтъ къмъ щастието, човѣкъ трѣбва да се освободи отъ своитѣ криви разбирания, отъ учителитѣ на миналото, които сѫ го учили криво. Ако начъртая една права линия и я раздѣля на шесть равни части, вие поглеждате къмъ нея, но веднага се отдалечавате, защото нѣмате никакъвъ интересъ. Какво представя правата линия за единъ пѫтникъ, който отива на планината? Като права линия само, тя не представя никакъвъ интересъ за него; като отражение, като сѣнка на нѣкаква реалность, тя може вече да го интересува. Човѣшкото лице, като форма, не е особено интересно, но като отражение на известна деятелность на ума, на сърдцето и на волята, то представя голѣмъ наученъ интересъ. Следователно, ако правата линия представя единъ килограмъ хлѣбъ, тя става интересна, особено за гладния пѫтникъ. Той веднага се спира предъ нея и започва да я разглежда, да гадае по нея. Той се чуди, защо е раздѣлена на шесть равни части. Като мисли известно време, пѫтникътъ разбира, че въ планината има още петь души, сѫщо така гладни, на които ще се даде по едно парче хлѣбъ. Сега се явява другъ въпросъ за разрешаване: кое парче ще се падне на него. Който гадае, непремѣнно ще задържи нѣщо и за себе си. Той е като кафеджията. Като прави кафе на клиентитѣ си, кафеджията прави и за себе си. Истинскиятъ кафеджия задържа за себе си първото кафе, най-доброто. Простиятъ кафеджия задържа за себе си последното, което е останало на дъното. Така правятъ и децата. Когато родителитѣ имъ пиятъ кафе, тѣ облизватъ дъното на чашитѣ. Защо? Защото не имъ е позволено да пиятъ кафе.

Съвременнитѣ хора, въ религиозно, научно и философско отношение, се намиратъ въ сѫщото положение, въ каквото се намиратъ децата. Нѣкой философъ обралъ каймака на кафето, а следъ него идатъ обикновенитѣ хора, да пиятъ това, което е останало на дъното на чашата му. Нѣкой ученъ обралъ каймака на кафето, а следъ него идатъ обикновенитѣ хора, дигатъ чашата му и обиратъ остатъка отъ кафето. Това сѫ символи, които трѣбва да се превеждатъ. Когато детето обира остатъка отъ кафето на чашата, отъ която майката или бащата сѫ пили, то казва: Опитахъ вкуса на кафето, което баща ми е пилъ, и видѣхъ, че е сладко. Знанието има смисълъ, когато се при- ложи въ живота. Значи, истинското знание се познава по своитѣ резултати. Каже ли нѣкой, че знае нѣщо, той трѣбва да го приложи. Ако религиозниятъ казва, че знае да се моли, той трѣбва да покаже това на опитъ. Нека отиде при нѣкой боленъ да се помоли. Ако положението на болния се подобри, можемъ да признаемъ, че този човѣкъ знае да се моли. Всѣки день човѣкъ се моли по различенъ начинъ. Който иска да се приближи къмъ Бога, трѣбва да знае, че това не става по единъ и сѫщъ начинъ за всички хора. Всѣки се отправя къмъ Бога по свой специфиченъ начинъ. Въ това, именно, седи красотата и тайната на живота. Всѣки моментъ нѣщата се промѣнятъ и по този начинъ се внася новото въ живота. Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ новото, а старото да оставя следъ себе си, като капиталъ, необходимъ за сѫществата, които идатъ следъ него.

Следователно, когато гори, свѣщьта нищо не печели. Отъ горящата свѣщь се ползува само онзи, който чете на нейната свѣтлина. Въ този смисълъ, запалената свѣщь не е нищо друго, освенъ опитностьта на разумния човѣкъ. Той гори, изпраща свѣтлината си за онѣзи, които искатъ да четатъ и да се учатъ отъ неговата опитность. Нѣкои искатъ да скриятъ свѣтлината си за себе си. Това е невъзможно.

Христосъ казва, че е невъзможно запалена свѣщь да се скрие подъ шиникъ. Днесъ много хора четатъ Евангелието, но малцина го разбиратъ. Защо? Защото тѣ сѫ запалени свѣщи, турени подъ шиникъ. Това не трѣбва да бѫде. Щомъ запали свѣщьта си, човѣкъ непремѣнно трѣбви да я извади на открито. Само користолюбивиятъ иска да задържи свѣтлината за себе си, но каквито опити и да прави, не може да постигне желанието си. Никой не може да обсеби свѣтлината и да я задържи за себе си. Оставете свѣщьта си на открито, да се ползуватъ окрѫжаващитѣ отъ свѣтлината й. Колкото повече хора се ползуватъ отъ свѣтлината ви, толкова повече се повдига и вашата цена. Колкото повече се повдига цената на човѣка, толкова по-голѣма е радостьта му. Ако човѣкъ губи свѣтлината си, съ нея заедно губи и цената си. Който иска да живѣе съ радость, трѣбва да бѫде запалена свѣщь. Човѣкъ не се радва, защото гори, но защото придобива ценни опитности. Щомъ придобива опитности, човѣкъ помага и на ближнитѣ си. Тѣ се ползуватъ отъ неговата свѣтлина и благодарятъ за доброто, което имъ е направилъ. Човѣкъ се храни отъ благодарностьта на ония, които сѫ получили нѣщо отъ него. Затова е казано, че човѣкъ не живѣе и не умира за себе си.

Когато казваме, че човѣкъ умира, ние подразбираме друго нѣщо. Думата „умира“ означава отиване въ свѣта — „умира“ — да научи нѣщо, да придобие знания. Въ смъртьта човѣкъ изучава единъ отъ великитѣ закони на живота — даването. Като умре, човѣкъ дава всичко, което е придобилъ на земята. Смъртьта подразбира законъ на даване. Като дава, човѣкъ става щедъръ. Презъ цѣлия си животъ той е събиралъ, мислилъ само за себе си. Смъртьта му налага да мисли за другитѣ — да раздава. Около него се събиратъ по-малкитѣ му братчета и си устройватъ пиршество.

Ще кажете, че даването е доброволенъ актъ, а въ смъртьта човѣкъ дава принудено. Истинската любовь подразбира доброволно даване — доброволна жертва отъ страна на двамата. Докато се оженятъ, момата и момъкътъ сѫ готови на всѣкакви жертви единъ за другъ. Щомъ се оженятъ, тѣ измѣнятъ отношенията си, никой не е готовъ за жертва. Момъкътъ казва на момата: Готовъ съмъ да умра за тебе. Като се ожени за нея, той се отказва отъ всѣкаква жертва. Който не е готовъ да умре, той не може и да оживѣе.

И тъй, да умирашъ и да живѣешъ, това сѫ два велики процеса въ живота, между които сѫществува тѣсна връзка. Който не разбира тия два процеса, той не може да се жертвува. Дето нѣма жертва, и животъ нѣма. Като говоримъ за жертвата, за смъртьта, ние нѣмаме предъ видъ външната страна на този процесъ. Умирането е процесъ, при който пасивнитѣ енергии минаватъ въ активни. Срѣшате единъ богатъ, здравъ, силенъ човѣкъ, който яде по три-четири пѫти на день, има здрави, добри деца, но не се радва на живота си, отъ всичко е недоволенъ. Този човѣкъ е въ пасивно състояние. За да го заставятъ да бѫде активенъ, изпращатъ му една болесть, която го туря на легло. Ако и при това положение не осмисли живота си, задигатъ го на онзи свѣтъ. Близкитѣ му плачатъ, скърбятъ за него, считатъ, че сѫ го изгубили, а въ сѫщность той продължава живота си, става по-активенъ. Той влиза ту въ жена си, ту въ децата си и започва да разбира живота. Ето защо, ако искате да живѣете на земята и да се учите, използувайте условията, при които се намирате, да разберете смисъла на всички блага, които ви сѫ дадени.

Като сте дошли на земята, вие трѣбва да се учите, да развивате тия дарби и способности, тия качества, които сѫ вложени, въ васъ още при създаването ви. Не работите ли върху себе си, вие не можете да ги развиете. Въпрѣки това, хората казватъ, че сѫ създадени по образъ и подобие Божие, че сѫ чада Божии. Какъ е възможно да бѫдатъ чада Божии, а да не проявяватъ качествата на Бога? Може ли синътъ да не прилича на баща си, и дъщерята — на майка си? Ако синътъ не прилича на баща си, а дъщерята на майка си, тѣ, или не сѫ отъ тѣхния родъ, или не сѫ се още проявили. Значи, има една реалность въ свѣта, на която човѣкъ всѣкога може да разчита. Следователно, всѣко нѣщо за васъ е дотолкова важно, доколкото въ него има нѣкакво съдържание и смисълъ. Като знаете това, вие не трѣбва да корегирате Божиитѣ пѫтища, но да се учите отъ тѣхъ.

Какво значи, да корегира човѣкъ Божиитѣ пѫтища? Всѣки човѣкъ, който е недоволенъ отъ положението си и роптае, безъ да съзнава, корегира Божественото въ свѣта. Той е недоволенъ отъ това, което му е дадено. Защо е недоволенъ? Защото мисли, че е пренебрегнатъ, изоставенъ, онеправданъ и т. н. Защо не се запита човѣкъ, кой го е подържалъ толкова години на земята? И като се е ползувалъ отъ всички блага, които природата дава, какво особено е направилъ? Като учи, като работи, като се моли, за кого прави човѣкъ това? Все за себе си. Докато учи, той се моли на Бога да му помогне да свърши училището, че тогава да Му служи. Като свърши учението си, моли се да се нареди на добра служба, да се ожени, да има дечица. Като се ожени, той се грижи изключително за жена си и за децата си, не му остава време да направи една малка жертва за Господа. Човѣкъ постоянно се ползува отъ благата, които Богъ изпраща на земята, въпрѣки това, той пакъ е недоволенъ.

Религиознитѣ хора казватъ. че вѣрватъ въ Бога, молятъ се, правятъ добро и т. н. Право е това, но нека всѣки се запита, защо се моли, защо прави добро. Ако въ молитвата и въ доброто на религиозния нѣма никакво користолюбие, тѣ сѫ на мѣсто. Обаче, ако има нѣщо користолюбиво, нито молитвата, нито доброто допринасятъ нѣкаква полза. Свѣтскитѣ хора пъкъ искатъ да бѫдатъ богати, учени, силни, пакъ съ користолюбива цель. Като богати, силни и учени, тѣ искатъ да се налагатъ на слабитѣ, да управляватъ, да оправятъ свѣта. И това е добро, но тѣ не знаятъ, че, вмѣсто да придобиятъ нѣщо реално, бързо сс изтощаватъ и разрушаватъ. Силниятъ се изтощава скоро, вследствие на което съкращава живота си. Често слабитѣ хора живѣятъ повече отъ силнитѣ. Ако има власть, силниятъ ще осѫди този—онзи за нѣкакви престѫпления и съ това ще си навлѣче неприятели. Господарьтъ сѫди слугата си, че кралъ пари отъ него и пиянствувалъ. Който разбира законитѣ на разумния животъ, ще сѫди слугата не за това, че е пилъ вино, но че не е пилъ вода. Не се позволява на човѣка да пие вино, докато не се е научилъ да пие вода. Не се позволява на човѣка да прави зло, докато не се е научилъ да прави добро. Не се позволява на човѣка да изразходва времето си напразно, докато не се е научилъ да го цени.

Днесъ всички хора се осѫждатъ едни други, че този не живѣлъ, както трѣбва, онзи не постѫпвалъ право и т. н. Кой човѣкъ досега е живѣлъ, както мисли и разбира? Малко хора ще срещнете, които живѣятъ споредъ своя вѫтрешенъ моралъ. Ако гледате човѣка външно, той прилича на светия. Жената е цѣла светица, мѫжътъ — светия. Защо? Защото стражарь ги следи. Жената стои като стражари при мѫжа си, гледа, какво прави, накѫде се движатъ очитѣ му. Мѫжътъ сѫщо следи жена си като стражарь. Не се спирайте върху външнитѣ прояви. Тѣ не опредѣлятъ човѣка. Когато видите, че нѣкой се стреми къмъ Бога, че иска да живѣе чистъ животъ, понѣкога и това желание не е истинско. Този човѣкъ има нѣкакъвъ вждрешенъ страхъ. Той се страхува отъ нѣщо, затова иска да живѣе добре. Когато изучава живота и прави своитѣ заключения, човѣкъ трѣбва да разбира сѫщината на нѣщата. Ако прави добро, човѣкъ трѣбва да го прави заради самото добро, като сѫщина, като вѫтрешна необходимость на живота.

Много отъ сегашнитѣ хора не разбиратъ сѫщината на нѣщата, вследствие на което се разочароватъ. Нѣкой обича нѣкого, мисли само за него, но изисква сѫщото и за себе си. Ако не му отговори по сѫщия начинъ, той се разочарова. Не е лошо, че мислите за единъ човѣкъ, но не е правилно да изисквате отъ него сѫщото. Всѣки има право да мисли за нѣкого, но да не го туря много близо до очитѣ си. Тури ли го близо до очитѣ си, той самъ се лишава отъ възможностьта да вижда и разбира правилнитѣ отношения. Той престава да разбира реалностьта на живота. Когато отива при нѣкой изворъ, човѣкъ гребва малко вода съ рѫцетѣ си и задоволява жаждата си. Може ли да изпие всичката вода на извора? Ако ти не можешъ да изпиешъ всичката вода на извора, трѣбва ли да изисквашъ отъ него да мисли само за тебе и да дава само на тебе? Ти имашъ право само на онази вода, която си погълналъ. И тази вода не може да остане много време въ тебе. Щомъ свърши работата си, тя ще излѣзе навънъ. Ако сѫществува такъвъ законъ, трѣбва ли човѣкъ да изисква да мислятъ само за него? Даже Богъ, Който е създалъ свѣта и всички живи същества, отъ никого не изисква да мислятъ само за Него. На човѣка е дадена следната заповѣдь: „Любете Бога, любете ближния си, любете и врага си“. Любовьта къмь Бога подразбира Божествения свѣтъ. Любовьта къмъ ближния подразбира духовния свѣтъ, а любовьта къмъ врага — физическия свѣтъ. Казано е още: „Бъдете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ небесни“. Съвършенството подразбира любовьта на човѣка къмъ самия себе. Значи, известни съ четири прояви на любовьта: къмъ Бога, къмъ ангелитѣ, къмъ ближния и къмъ врага. Думата „ближенъ“ включва всички хора, както и самия човѣкъ. Любовьта къмъ Бога опредѣля отношенията на човѣка къмъ Божествения свѣтъ. Любовьта къмъ ангелитѣ опредѣля отношенията му къмъ духовния свѣтъ. Любовьта къмъ ближния, къмъ самия себе и къмъ врага опредѣля отношенията му къмъ физическия свѣтъ. Като прилага любовьта въ всички свѣтове, човѣкъ регулира своитѣ мисли, чувства и постѫпки, хармонизира ги и придобива вѫтрешенъ миръ и спокойствие. Този е пѫтьтъ, който Богъ е начърталъ за всички ония, които искатъ да изправятъ живота си.

Следователно, искате ли да успѣвате, приложете закона на любовьта въ живота си и не очаквайте отъ човѣка повече отъ това, което той въ даденъ моментъ може да ви даде. Всѣки човѣкъ е запалена свѣщь, която може да даде само толкова, колкото е свѣтлината й. Приемете това, което той ви дава, и благодарете. Защо на еди-кого си далъ повече, защо съ нѣкого се разговарялъ повече, това е негова работа. Що се отнася до любовьта на човѣка къмъ този или онзи, това не зависи отъ него. Богъ е Любовь. Като знаете това, ще благодарите за онова, което въ даденъ моментъ се излива отъ Бога. Приемете съ благодарности това, което ви се дава, и го приложете въ живота си. Човѣкъ има право да изучава себе си, да се вглежда въ своитѣ прояви, да се критикува и удобрява, но що се отнася за живота на другитѣ хора, това не е негова работа.

И тъй, задачата на човѣка е да придобие живота, да опредѣли отношенията си къмъ Първата Причина и да приложи любовьта си. Какъ познавате, че нѣкой човѣкъ е придобилъ животъ? Животътъ се познава по уханието, което излиза отъ него. Всѣки човѣкъ, който носи животъ въ себе си, е подобенъ на цвѣтъ, който току що се е разцъвтѣлъ и разнася надалечъ своето благоухание. Той отваря цвѣта си къмъ слънцето на живота и благодари за благата, които му сѫ дадени. Това наричаме ние правилни отношения на човѣшката душа къмъ Бога. Щомъ благодари на своя Създатели, човѣкъ се връща между подобнитѣ си, да раздава отъ любовьта, отъ благото, което е получилъ. Кой не обича цвѣте, което благоухае?

Тъй щото, искате ли да ви обичатъ, вие трѣбва да имате нѣкакво съдържание въ себе си. Интересна и любима книга е тази, въ която е написано нѣщо хубаво. Не те ли обичатъ хората, това показва, че въ тебе не е написано нищо хубаво. Щомъ съзнаешъ това, иди веднага при Бога, или при свѣтлитѣ и възвишени Сѫщества, и помоли да напишатъ нѣщо хубаво въ тебе. Въ краенъ случай, ти самъ напиши нѣщо хубаво въ себе си. Всѣка сутринь, когато слънцето изгрѣва, човѣкъ трѣбва да вземе перото си — своя умъ, да го натопи въ мастилото на сърдцето си и да напише нѣщо хубаво въ книгата на своя животъ. Не пише ли всѣки день нѣщо ново въ своята книга, човѣкъ ще се обезсърдчи и ще каже: Нищо не съмъ постигналъ. Това значи: нищо не съмъ писалъ. Щомъ съзнавашъ, че нищо не си писалъ, вземи перото и пиши. — Ама не мога. — Щомъ не можешъ, ти трѣбва да умрешъ, отново да оживѣешъ и да влѣзешъ въ новия животъ.

Желая ви, щомъ станете отъ сънь, да цъвнете. Ако не цъвтите, вие не живѣете. Щомъ цъвнете, нѣкое разумно сѫщество ще дойде при васъ, ще вземе нѣщо отъ това, което сте изработили, и ще го занесе на небето. За васъ ще остане радостьта отъ това велико посещение. Човѣкъ трѣбва да цъвти непрекъснато. Цъвтенето е процесъ, който има отношение къмъ душата, затова е вѣченъ и непреривенъ. Като не разбира този законъ, човѣкъ казва: Азъ цъвнахъ вече, повече не мога да цъвтя. Като държи тази мисъль въ ума си, той съзнателно се подава на остаряване. Не, дръжте въ ума си мисъльта за вѣчното цъвтене, за вѣчното подмладяване. Ако вчера сте сгрѣшили, турете погрѣшката настрана, т. е. изправете я и гледайте на настоящия моментъ. Настоящиятъ моментъ е важенъ.

Като ученици, вие трѣбва да изучавате живота, въ неговата външна и вътрешна страна. Външно разгледанъ, животътъ може да се уподоби на представление, дето всѣки човѣкъ играе нѣкаква роля. Всѣки човѣкъ е актьоръ и, като такъвъ, той трѣбва да знае добре ролята си. Ако не знае да играе, не го приематъ на сцената. Тогава той остава да гледа, какъ другитѣ хора играятъ. Да гледате на живота като на театъръ, това не значи, че той нѣма смисълъ. Щомъ проникнете въ вътрешната страна на живота, ще видите, какви разумни закони го управляватъ. Като изучавате живота, вие трѣбва да си отговорите, реаленъ ли е вашиятъ животъ, или сте актьори само. Докато се занимавате съ погрѣшкитѣ на хората, съ безвѣрието, съ съмнението и подозрението, съ страданията, вие сте актьори, не живѣете свой собственъ животъ; докато се занимавате съ въпроситѣ, кой е създалъ свѣта, защо свѣтътъ е създаденъ по този начинъ, кое вѣрую е най-право, вие сте актьори. Вие трѣбва да слѣзете отъ сцената, да влѣзете въ реалния животъ, дето ще намѣрите доброто, любовьта, истината, мѫдростьта, свободата, които сѫ. общи за всички хора. Животътъ се заключава въ общитѣ положения, а не въ специфичнитѣ. Специфичнитѣ сѫ временни. Животътъ, въ своята сѫщина, не може да се занимава съ специфични нѣща.

Като не могатъ да разбератъ живота, хората дохождатъ до заключението, че сѫ нужни правилни отношения между тѣхъ, че трѣбва да се обичатъ и т. н. Кои отношения сѫ правилни? Можете ли съ думи да опредѣлите правилнитѣ отношения? Можете ли съ думи да кажете, какъ трѣбва хората да се обичатъ? Любовьта съ думи не се опредѣля. За да се обичатъ, хората трѣбва да сѫ готови да си услужватъ. Ти не можешъ да обичашъ единъ човѣкъ, ако не си му направилъ никаква услуга, никакво добро. Услугата, доброто, което правите на човѣка, става причина за образуване на връзка между него и васъ. Видите ли, че нѣкой се дави, идете да му помогнете. Щомъ му помогнете, този човѣкъ ще ви обикне. Разумниятъ свѣтъ е предвидилъ този случай въ живота ви съ цель да се създаде връзка между васъ и него. Използувайте този случай за създаване на красива връзка съ вашия ближенъ. Не може ли да използува случаитѣ, които Богъ е наредилъ въ живота, човѣкъ разваля това, именно, което влиза въ Божия планъ. Като знаете това, трѣбва да бѫдете будни, да не разваляте естествения редъ на нѣщата. Мнозина искатъ да бѫдатъ силни, да оправятъ свѣта. Какъ ще го оправятъ? Съ говорене ли? Истинско говорене е това, при което умрѣлиятъ може да оживѣе. Не оживѣе ли умрѣлиятъ, говоренето нищо не е допринесло.

Единъ ученикъ отишълъ при единъ индуски учитель и го помолилъ да му каже, какво трѣбва да направи, за да стане проповѣдникъ. Учительтъ му казалъ: За да станешъ проповѣдникъ, ти трѣбва да се научишъ първо да говоришъ на умрѣлитѣ. Иди сега на гробищата и започни да говоришъ на умрѣлитѣ. Ако можешъ съ говора си да събудишъ поне единъ умрѣлъ и да го доведешъ при мене, азъ ще ти открия тайната, какъ можешъ да станешъ проповѣдникъ. Ученикътъ отишълъ на гробищата и започналъ да обикаля гробоветѣ, да говори на умрѣлитѣ. Колкото и да имъ говорилъ, нито единъ отъ тѣхъ не се събудилъ и не го последвалъ. Отъ гробъ на гробъ той викалъ да се събудятъ, да чуятъ, какво имъ говори, но никой не се събудилъ. Ученикътъ се върналъ при учителя си и казалъ, че умрѣлитѣ не сѫ въ гробоветѣ си.

Сега и на васъ казвамъ: Докато и вие не доведете при мене поне единъ умрѣлъ, не можете да разберете тайната на вѫтрешния животъ, нито любовьта може да ви се изяви. Съ други думи казано: Докато вие не дойдете при мене поне съ единъ умрѣлъ, т. е. съ едно дѣло на жертвата, никаква тайна не може да ви се открие. Всѣки човѣкъ трѣбва да принесе нѣкаква жертва предъ олтаря на Бога. Даже висши духове слизатъ на земята, за да принесатъ своята жертва предъ великия жертвеникъ на живота. Тѣ приематъ Божието благословение само следъ като се въплътятъ на земята и принесатъ своята жертва. Този законъ се отнася, както къмъ Цѣлото, така и къмъ частитѣ. Ще кажете, че вие сте направили тази жертва. Ако сте направили жертвата, а страдате и сте недоволни отъ живота, вие се самоизлъгвате — никаква жертва не сте направили. Който е пожертвувалъ всичко, всичко е получилъ. Той е получилъ нова свѣтлина, нова сила, новъ подемъ въ живота.

Първата работа на човѣка е, като стане сутринь, да се запита: Какво мога да пожертвувамъ днесъ? Който нищо не жертвува, той се самоосѫжда на смърть. Въ този смисълъ, смъртьта е насилие на закона на жертвата. Всѣки день ще жертувашъ нѣщо отъ себе си и ще го прилагашъ къмъ великия олтаръ, както писательтъ пише и прилага по нѣщо ново къмъ своята книга. Съ перото си той ниже огърлицата на своя животъ, която украсява съ скѫпоценни камъни и диаманти. Тури ли фалшиви камъни на своята огърлица, тя губи вече своята цена. Всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде писатель, самъ да пише своя животъ, въ който да влага душата си като скѫпоцененъ камъкъ. Само онзи животъ е цененъ, въ който човѣкъ е вложилъ душата си.

Основната мисъль въ днешната лекция е, че пѫтьтъ къмъ щастието и къмъ нещастието е единъ и сѫщъ. Нѣкои ще кажатъ, че знаятъ тия нѣща. Отъ знание до знание има разлика. Всѣки може да говори, да пѣе, но малцина сѫ ония, които съ говора и съ пѣнието си могатъ да трогнатъ човѣшката душа, да направятъ превратъ въ човѣка. Като ученикъ на великия животъ, човѣкъ трѣбва да се стреми, каквото придобие, да бѫде въ съвършенство. Ако иска да бѫде красивъ, той трѣбва да се стреми къмъ красотата на ангелитѣ. Ако иска да бѫде богатъ, той трѣбва да се стреми къмъ такова богатство, което никой не може да го отнеме. Човѣкъ трѣбва да бѫде вѫтрешно богатъ. Вжтрешното богатство подразбира богатство на добродетели.

Сега, като съпоставямъ нѣщата, нѣмамъ намѣрение да критикувамъ. Азъ съмъ противъ критиката, но подържамъ истината. Като говоря, азъ имамъ предъ видъ да разбулвамъ нѣщата първо за себе си, а после за васъ. Щомъ запаля свѣщьта, нѣщата ставатъ ясни. Това не е моя заслуга; това е заслуга на свѣтлината. Качество на свѣтлината е да разкрива нѣщата. Обаче, който пали свѣщьта, той трѣбва да знае, какъ да я употрѣбява. Искашъ ли да освѣтишъ пѫтя на хората съ своята свѣщь, дръжъ я на известно разстояние отъ тѣхъ, да не ги изгори. На никого не позволявай да се грѣе на свѣщьта ти. Запали свѣщьта си, тури я нависоко и на такова разстояние отъ хората, да могатъ свободно да четатъ на свѣтлината й, безъ да се изгарятъ. Нека се ползуватъ отъ свѣтлината ти, безъ да се горятъ. Не се мѫчи да проникнешъ съ свѣтлината си вѫтре въ тѣхъ, да видишъ, какво се крие въ гънкитѣ на душата имъ. Това е тѣхна задача, а не твоя. Достатъчно е, че ти имъ давашъ отъ своята свѣтлина, да четатъ и да се учатъ на нея.

Казвамъ, че пѫтьтъ къмъ щастието и къмъ нещастието е единъ и сѫщъ. Кой е този пѫть? Това е пѫтьтъ, който води къмъ Бога. Ако разбирашъ законитѣ на този пѫть и правилно ги прилагашъ, ти си намѣрилъ щастието; ако не разбирашъ тия закони, макаръ че си въ сѫщия пѫть, ти си влѣзълъ въ областьта на нещастието. Вие сте дошли на земята — великото училище на живота, да се учите, но не трѣбва да бѫдете нито критици, нито бирници. Бирникътъ събира, и вие събирате, но като съберете достатъчно вода, трѣбва да отворите крановетѣ и да раздавате. Човѣкъ трѣбва да знае, какъ да дава. Ако излѣете водата отъ стомната си на земята, нищо не сте постигнали. Но ако съ нея полѣете едно изсъхнало цвѣте, или задоволите жаждата на човѣкъ, който три деня е жадувалъ, постѫпката ви е добра. Ако отправите една добра мисъль къмъ нѣкой боленъ или страдащъ и му помогнете, вие сте постъпили разумно. Разумность се иска отъ васъ. Разумностьта води къмъ щастието, а неразумностьта — къмъ нещастието.

— Само проявената Божия Любовь, само проявената Божия Мѫдрость,само проявената Божия Истина носятъ пълния животъ.

*

9. Лекция отъ Учителя, държана на

22. октомврий, 1930 г. София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...