Jump to content

1929_10_16 Законъ за благоприличие


Ани

Recommended Posts

От томчето "Естественъ редъ на нѣщата"
17 лекции на общия окултенъ класъ, 9-та година, т. I (1929-1930 г.),
Пѫрво издание, София, 1939 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Законъ за благоприличие

Пишете върху темитѣ: „Качества на милосърдието. Причини за обществената криза. Качества на благоденствието.“

Отговорете на въпроса: Какво ви интересува най-много? Този въпросъ е общъ, защото въ всѣки даденъ моментъ човѣкъ се интересува отъ различни нѣща. Има случаи. когато човѣкъ не знае, какво го интересува. Обаче, ако той е поелъ една опредѣлена посока на движение, ако има една мисъль или едно желание, което взима надмощие надъ всички останали мисли и желания, той знае, какво го интересува въ живота. Но когато нѣма опредѣлена посока на движение, човѣкъ е въ положението на едно оформяващо се тѣло, безъ никакъвъ интересъ. Този човѣкъ все има нѣкакви интереси, но тѣ сѫ временни и преходни. Когато мисли върху известенъ въпросъ и не може да си отговори, най-после човѣкъ казва: Да си хапна малко, поне да се нахраня. Така постѫпва и обикновениятъ човѣкъ, и философътъ.. Щомъ става сутринь отъ сънь, първата работа на човѣка е да се нахрани. Той мисли за ядене. Въ този смисълъ храненето представя първата станция, на която човѣкъ слиза за известно време. Първата почивка опредѣля посоката на неговото по-нататъшно движение. Ако се е хранилъ правилно и ако е приелъ храна съответна на неговото вѫтрешно състояние, той ще се чувствува разположенъ, съ подигнато настроение и способенъ за работа. Не е ли постѫпилъ споредъ тия правила, той ще изпитва разстройство, смущения въ стомаха и въ корема си и ще се задържи на тази станция повече, отколкото е предвиждалъ. Това показва, че и при храненето, т. е. при първата станция на човѣшкия животъ, има известни правила на благоприличие, които трѣбва да се спазватъ.

Какво разбирате подъ думата „благоприличие“? Благоприличието е външно качество на човѣка. То подразбира добра, външна обхода. Една отъ спънкитѣ на съвременния човѣкъ е тази, че той обръща внимание на външнитѣ нѣща въ живота. На ония хора, които външно сѫ по-угледни, по-красиви, по-високи по положение, той повече спира погледа си. На тѣхъ той отдава по-голѣмо внимание, отколкото на по-низкостоещитѣ и грозни. Запримѣръ, ако срещнете единъ богатъ и единъ беденъ, вие ще спрете вниманието си повече върху богатия, ще искате да говорите съ него повече, отколкото съ бедния. Когато богатиатъ говори, той често употрѣбява личното мѣстоимение „азъ“. Това значи: азъ имамъ възможности, сили, срѣдства да направя, каквото пожелая. Бедниятъ не се решава да употрѣбява това мѣстоимение. Думата „азъ“ е съставена отъ три букви. Крайната буква е „ъ“ — знакъ на мълчание. Какво показва мълчанието? Мълчанието показва, че докато яде, докато не е свършилъ работата си, човѣкъ трѣбва да мълчи. Ако яде и сѫщевременно говори, човѣкъ се раздвоява, т. е. движи се въ две различни посоки. Ако едновременно човѣкъ се движи въ две различни посоки, работитѣ му оставатъ назадъ.

Законътъ за благоприличието не е законъ за земята само, но и за небето. Не се ли спазва този законъ, и хората, и възвишенитѣ сѫщества отъ небето се огорчаватъ. Благоприличието е една отъ основнитѣ чърти на възвишенитѣ сѫщества. Светии, ангели спазватъ благоприличие въ всички свои прояви. То е едно отъ ценнитѣ качества на ученика. Ученикътъ трѣбва да се държи благоприлично. Излѣзе ли предъ учителя си, той трѣбва да застане благоприлично. Нѣкои ученици турятъ рѫцетѣ си отзадъ. Това е една лоша стойка. Когато човѣкъ държи рѫцетѣ си отзадъ, това показва, че е вързанъ, че не разбира, какво му се говори. Само вързаниятъ човѣкъ държи рѫцетѣ си отзадъ. Когато човѣкъ застане съ рѫце отпредъ, на корема, това показва, че той има чорбаджийско разположение. Когато човѣкъ тури рѫцетѣ си настрана, до тѣлото, а дѣсниятъ кракъ изнесе напредъ, това показва, че той се готви да отива на работа. Първото положение е господарско, а второто — на слуга. Чорбаджията представя пълно буре, потопено въ вода. Само единиятъ край на това буре се подава надъ водата. Слугата пъкъ представя празно буре, безъ съдържание. Той отива на работа, да се напълни съ нѣщо. Докато е празно, бурето седи на повърхностьта на водата, цѣло се вижда. Пълното буре може да се уподоби на свѣтски човѣкъ, на голѣмъ материалистъ, който е потъналъ въ водата до шия. Празното буре е подобно на духовенъ човѣкъ, който се движи по повърхностьта на водата и се стреми нагоре, отдето очаква да се напълни. Обаче, въ живота пълното буре има по-голѣмо уважение отъ празното. Кой какъ мине покрай празното буре, бутне го оттукъ-оттамъ и заминава. Празното буре се моли, иска да му се даде нѣщо, а пълното — дава. Когато получи нѣщо отъ пълното буре, празното казва: Добъръ човѣкъ е този. Защо е добъръ? Защото има нѣкакво съдържание въ себе си. Следователно, когато имате добро мнение за нѣкой човѣкъ, вие казвате, че той е човѣкъ съ съдържание.

Сега азъ разглеждамъ вѫтрешния смисълъ на нѣщата и казвамъ: Какво печели човѣкъ, ако придобива богатство, слава, знание и сила. а губи своето благочестие? Какъвь смисълъ иматъ тия придобивки за човѣкъ, който не може разумно да ги използува? Докато е сиромахъ, този човѣкъ се отнася внимателно къмъ всички хора. Обаче. щомъ забогатѣе, той се възгордява и се отнася съ пренебрежение къмъ всички ония, които стоятъ по-низко отъ него. Той казва: Не ме интересуватъ хората. — Защо не се интересува отъ хората? — Защото е изгубилъ своето благоприличие. Той е изгубилъ сѫщественото. Той не знае, че богатството, което днесъ има, утре може да го изгуби и да остане празно шише, безъ никакво съдържание. Изгуби ли здравето си, човѣкъ пакъ се лишава отъ сѫщественото въ живота. Като е здравъ, човѣкъ всѣки день придобива нѣщо ново; като е боленъ, той външно губи, а вѫтрешно печели. Здравето носи радость, а болестьта — скръбь и страдание. Обаче, и въ едното, и въ другото човѣкъ има условия да учи.

Следователно, като ученици, отъ васъ се изисква да прилагате своето благоприличие. — Кой може да приложи благоприличието си? — Който има съзнание за своята личность, който има достоинство, който съзнава отношенията си къмъ всички живи сѫщества. Каже ли „азъ“, този човѣкъ е опредѣлилъ вече отношенията си къмъ всички живи сѫщества. Казватъ, че човѣкъ, който употрѣбява често думата „азъ“, има високо мнение за своята личность. Да употрѣбишъ думата „азъ“, това не значи съзнание за своята външна личность, но съзнание за себе си като душа, която е излѣзла отъ Бога, която има отношение къмъ всички живи сѫщества. Азъ-тъ опредѣля човѣшкия характеръ. Характерътъ на човѣка пъкъ очъртава линиитѣ на неговото. лице. Като живѣе, човѣкъ е изложенъ на скърби и на радости, които оформяватъ неговия характеръ. Като страда, човѣкъ опредѣля отношенията си къмъ Бога. Като се радва, той се свързва съ хората и благодари за всички блага, които е получилъ въ живота си.

И тъй, искате ли да си съставите понятие за личностьта на човѣка, измѣрете дължината и широчината на неговото лице. По тѣзи две мѣрки се опредѣля интелигентностьта на човѣшкия умъ и устойчивостьта на чувствата. Колкото по-устойчиви сѫ чувствата, толкова повече може да се разчита на човѣка. Широчината на лицето трѣбва да бѫде нормална. Тя е толкова необходима за човѣка, колкото е необходима и за основитѣ на кѫщитѣ. Тя е база, върху която се градятъ нѣщата. Ако имате три кѫщи, построени на три различно широки основи, онази отъ тѣхъ ще бѫде най-устойчива, която има най-голѣма широчина. Обаче, широчината се опредѣля отъ височината на кѫщата. Изобщо, между височината и широчината на едно лице, или на една кѫща, трѣбва да има известно съотношение. Нѣкой строи кѫща и казва: Азъ се задоволявамъ съ малко. Достатъчна ми е една колибка, да има кѫде да се подслоня. Не е въпросъ човѣкъ да се задоволи съ малкото. Малкото е условие за работа. Като работи човѣкъ, следъ време малкото се увеличава, става голѣмо. Човѣкъ трѣбва да има широка основа, върху която да работи. Дължината на лицето опредѣля развитието на човѣка и посоката, къмъ която се стреми.

Кѫде е фокусътъ на човѣшкото лице? —  При устата. Това показва, че съвременнитѣ хора живѣятъ подъ носа си, т. е. въ подножието на планинитѣ. Носътъ е висока планина. Надъ носа се открива още една планина — челото. За да разбере тия нѣща, човѣкъ трѣбва да има голѣмо въображение. Иначе, той не би могълъ да разбере, какво отношение има устата къмъ живота. Отъ устата зависи физическия животъ. Тя опредѣля условията на физическия животъ. Да живѣе човѣкъ около устата си, това не значи, да мисли само за материални работи. Съзнателниятъ човѣкъ се интересува еднакво и отъ материалнитѣ, и отъ духовнитѣ работи. Като живѣе на земята, човѣкъ трѣбва еднакво да се интересува и отъ пълното, и отъ празното буре. Пълното буре го интересува дотолкова, доколкото се вижда горното му дъно надъ водата. Потъне ли подъ водата, всѣкакъвъ интересъ се изгубва. Празното буре пъкъ го интересува дотолкова, доколкото има възможность да се напълни. Следователно, когато богатиитъ потъне въ свѣта, поне очитѣ му да останатъ на повърхностьта, да вижда, какво става, какъ се уреждатъ работитѣ. Който вижда, само той може да мисли; който не вижда, той не може да мисли. Казватъ, че човѣкъ не трѣбва да вижда много. Не, човѣкъ трѣбва да вижда, за да мисли.

Да се върнемъ къмъ Закона за благоприличието. Този законъ има отношение къмъ всички живи сѫщества. Който нѣма благоприличие, той се отнася къмъ всички съ пренебрежение. Той тури рѫцетѣ си отзадъ, изправи се, дигне глава и казва. че отъ никого не се интересува, никого не признава, даже и Бога. Нека излѣзе той предъ слънцето, което има 35 милиона градуса топлина, да види, ще останатъ ли рѫцетѣ му задъ гърба. Той самъ нѣма да забележи, какъ ще тури рѫцетѣ си отстрана на тѣлото и ще се стопи, както металитѣ се топятъ отъ огъня. Това стопяване. това смаляване наричаме смирение. Излѣзе ли предъ Бога, предъ слънцето на живота, всѣки човѣкъ ще се смири. Да се смири човѣкъ, това значи, да мине презъ огъня на любовьта. Голѣма е температурата на този огънь, но тя се изявява различно — споредъ сѫществата, които сѫ поставени на него. Каквато да е тази топлина. тя е непоносима. Всѣки бѣга отъ нея. Влѣзе ли съзнателно, доброволно въ този огънь, човѣкъ се пречиства, и свѣтълъ става. Затова, именно, се казва за Бога, че е великъ и страшенъ. За онзи, който не разбира, Богъ е страшенъ. За онзи, който разбира, Богъ е любовь, Богъ е великъ и благъ. Ако човѣкъ не е готовъ за духовния свѣтъ и види Бога, той ще преживѣе такъвъ страхъ, че презъ цѣлъ животъ нѣма да Го забрави. Този страхъ показва, че той е видѣлъ нѣщо извънъ своето разбиране.

На какво се дължи страхътъ? На неразбиране на законитѣ на Битието. Страхливиятъ, болниятъ, слабиятъ сѫ лишени отъ благоприличие. Рѣдко ще срещнете боленъ, който да има благоприличие. Влѣзте въ нѣкоя болница и наблюдавайте болнитѣ. Всѣки боленъ вика, сърди се, говори за болестьта си. Срещнете ли боленъ, който спокойно. съ усмивка на уста носи болестьта си, знайте, че този човѣкъ има благоприличие. Той казва: Всичко е отъ Бога. Той ще превърне страданията ми въ радость. Чрезъ болеститѣ се изпитва характера на човѣка. Докато е здравъ, човѣкъ проповѣдва, съветва хората, учи ги, но щомъ се разболѣе, той изгубва опората на своя животъ. Този човѣкъ нѣма никакво благоприличие въ себе си. — Ама не се търпятъ болкитѣ. Благоприличието трѣбва да противодействува на болестьта. Чрезъ болеститѣ се изпитва степеньта на човѣшкото развитие. Който има „азъ-тъ“ въ себе си, той разполага съ различни методи да се освободи отъ непосилния товаръ на живота.

Законътъ за благоприличието представя външна дреха на самообладанието. Когато започне да се подига въ обществото, човѣкъ придобива много неприятели. Изкуство е при тия случаи да знае, какъ да се справя. Прояви ли отвънъ благоприличие, а отвѫтре самообладание, той е разрешилъ въпроса. Не може ли да се справи съ това положение, човѣкъ казва, че е нещастенъ, че природата го наказва. Това е преувеличение на нѣщата. Природата има за цель да изправя хората, а не да ги наказва. Като е дошълъ на земята, човѣкъ неизбѣжно ще страда и то пропорционално на съзнанието. Колкото по-будно е съзнанието му, толкова по-голѣми страдания ще има. Въ стремлението на човѣка да се разшири и подигне, силитѣ въ неговия организъмъ указватъ известно вѫтрешно напреженне. Това вѫтрешно напрежение се чувствува като страдание. Това напрежение на силитѣ на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърдце е неизбѣжно. Безъ него формата, въ която човѣкъ е поставенъ да живѣе, не би могла да се разшири. Въ тази работа на човѣка, природата се явява негова помощница. Тя му съдействува да придобие по-голѣмъ просторъ. Който разбира този законъ, той се радва; който не го разбира, той страда.

Сега, като обяснявамъ тия нѣща, това ни най-малко не значи, че нѣма да страдате. Дали ги знаете или не, страданията сѫ неизбѣжни. Теорията е едно, а практиката — друго. Истинско знание е онова, което прави човѣка сигуренъ. Сигуренъ трѣбва да бѫде човѣкъ по отношение законитѣ на природата. Подъ думата „природа“ ние разбираме отношенията на проявения Богъ къмъ всички живи сѫщества на земята. Ако въ известни случаи тия отношения не съвпадатъ съ личнитѣ разбирания на човѣка, той трѣбва да запази пълно спокойствие на духа си, т. е. да прояви своето благоприличие. Разумната сила, която управлява живота, никога не върши своеволия. Каквито да сѫ страданията на човѣка, тѣ иматъ предъ видъ нѣкаква разумна цель. Това трѣбва да бѫде като постулатъ въ вашия животъ. Дали може да се докаже това, или не може, не е важно. Вие трѣбва да го приемете въ неговата абсолютность. Вѣрвайте въ разумностьта на природата. Безъ вѣра нѣма никакво развитие. Вѣрата се отнася до нѣща, които не знаемъ, но сѫ вѣрни по сѫщина.

Има много нѣща въ живота на човѣка, които не могатъ да се докажатъ, но сѫ абсолютно реални. Какъ ще докажете, какво нѣщо е любовьта? Какъ ще опредѣлите, отде иде тя, защо нѣкога е по-силна, а нѣкога по-слаба? Защо иде, защо изчезва и защо наново се явява? Велика, мощна, разумна сила е любовьта. а не механическа проява. Въпрѣки това, тя не може да се докаже. Забелязано е, че колкото е по-голѣма силата на любовьта, толкова и разумностьта става по-голѣма. Любовьта изисква отъ човѣка външна обхода, благоприличие. Влюбениятъ винаги спазва известно благоприличие. Докато люби, човѣкъ е отворенъ къмъ хората, внимателенъ, предвидливъ, готовъ на всѣкакви услуги. Напусне ли го любовьта, свѣтътъ предъ него потъмнява.

И тъй, първото нѣщо въ духовния животъ на човѣка е любовьта. Който люби Бога, той има благоприличие. Изгуби ли любовьта си, съ нея заедно губи и благоприличието. Когато любовьта посети човѣка, той трѣбва да бѫде внимателенъ, да не я изгуби. Изгуби ли я, той е нарушилъ единъ отъ великитѣ закони на Битието. Всѣко нарушаване на тия закони осакатява човѣшкото съзнание. Съзнанието на човѣка може да се осакати, както майката може да осакати детето въ утробата си, а може и да го пометне.

Като ученици на Велика Школа, вие трѣбва да пазите съзнанието си будно, да бѫдете радостни и весели, да не губите разположението на духа си. Казано е въ Писанието: „Богъ ще ви бѫде задна стража“. Това значи: като гледа човѣкъ напредъ, Богъ ще бѫде задъ него, ще го пази. Потъва ли надолу, подъ тежестьта на изпитанията, той знае. че Богъ е надъ него, ще го изтегли нагоре. Питамъ: ако Богъ е задъ насъ, надъ насъ и предъ насъ, да ни предвожда, трѣбва ли да губимъ присѫтствие на духа си и да се обезсърдчаваме? Човѣкъ трѣбва да бѫде чистъ, съ детска вѣра къмъ окрѫжаващитѣ, да запази своето външно благоприличие и вѫтрешенъ миръ.

Благоприличието бива два вида: благоприличие на ума и благоприличие на сърдцето. Първото благоприличие диктува на човѣка да поставя хората на онова ниво, на което той самъ стои: ни по-високо, ни по-низко отъ себе си. Благоприличието на сърдцето диктува на човѣка да обича ближния си като себе си. Срещнете ли единъ човѣкъ, отдайте му нужното мѣсто и съответната цена. Изкуство е човѣкъ да цени нѣщата. Той трѣбва да работи въ това направление. Мѫчно се постигатъ нѣщата, но чрезъ работа и упражнения всичко е постижимо. За великия цигуларь всичко е постижимо, но той е миналъ презъ изпитания, презъ усилия и работа, докато дойде до положението, въ което днесъ се намира. Нѣма мѫчнотия, която той не може да преодолѣе.

Ако изучавате живота отъ музикално гледище, ще видите, че той представя велика музикална пиеса. Искашъ ли да живѣешъ правилно, ти трѣбва да свиришъ. Умътъ, сърдцето и волята ти трѣбва да бѫдатъ будни, да съзнаватъ, че сѫ необходими музикални пособия въ великата пиеса. Какво хората мислятъ за цигуларя, не е важно. Той свири първо за Божественото въ себе си, а после за хората. Какво прави овчарьтъ, който по цѣли дни пасе овцетѣ? Той взима кавала си, надува го и ходи следъ овцетѣ. Той свири, радва се на своята пѣсень и вѣрва, че отъ него човѣкъ ще стане. Той не се обезсърдчава, че свири на овцетѣ. Това е човѣкъ, който има благоприличие.

Защо се препорѫчва благоприличието? Защото дава стабилность на човѣшкия характеръ. Дръжте тѣлото си винаги изправено. Гръбначниятъ стълбъ трѣбва да бѫде всѣкога въ посока перпендикулярна къмъ центъра на слънцето и центъра на земята. Искате ли да бѫдете здрави, дръжте въ ума си мисъльта за Бога като центъръ на животворното слънце, а мисъльта за ближнитѣ си като условие за вашето растене и развитие. Като живѣе на земята, човѣкъ трѣбва да се движи между две точки: една подъ краката му и една надъ главата. Остане ли само съ една точка, той ще увисне въ въздуха. Само Богъ може да седи на една точка.

Въ заключение казвамъ: Благоприличието е законъ за здравето. Благоприличието е хигиена на живота. Съ благоприличието, като качество на човѣка, всичко може да се преодолѣе: болести. мѫчнотии и страдания. Дойде ли болестьта, човѣкъ първо ще потърси нѣкакъвъ физически начинъ за освобождаване отъ нея. Той ще спре вниманието си върху опорната точка подъ краката си. Не може ли да се освободи по този начинъ, той ще обърне погледа си нагоре, къмъ горната опорна точка — къмъ духовния свѣтъ. Ако при двата случая болестьта не го напуща това показва, че е дошло време да замине отъ този свѣтъ. Какво лошо има въ това, че ще замине отъ единъ свѣтъ въ другъ?

Сега, онѣзи отъ васъ, които не сѫ развили благоприличие, трѣбва да работятъ, да го придобиятъ. Които го иматъ, а не сѫ го проявили още, да го проявятъ. Това не се постига лесно. Работете върху него, за да бѫдете всѣкога здрави и устойчиви, да придобиете образъ на истински човѣкъ,

— Богъ е Любовь. Богъ е Мѫдрость. Богъ е Истина. Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина пребѫдватъ въ насъ.

*

8. Лекция отъ Учителя, държана на

16 октомврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...