Jump to content

1923_12_19 Окултната музика въ живота


Ани

Recommended Posts

От томчето "Окултни лекции на Общия окултен клас"
38 лекции на общия окултен клас, 3-та година (1923-1924 г.),
Пѫрво издание Русе, 1923-24 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Окултната музика въ живота.

Т. м.

Прочете се резюмето върху темата; „Отличителиитѣ чърти на растенията“.

Темата за слѣдующия пѫть: „Качества на знанието“.

Всички тия теми вървятъ подъ единъ общъ законъ, и вие, които се занимавате съ изучването на природата, не се мѫчете да опрѣдѣляте качествата само на една вѣщь отдѣлно отъ другитѣ вѣщи. Единъ цвѣтъ е разбираемъ само въ свръзка съ другитѣ цвѣтове. Ако го разглеждате самъ за себе си, той е много яръкъ. Напримѣръ, вие като седите сами въ кѫщи, разхождате се изъ стаята, мечтаете си, че сте нѣщо, мислите се нѣщо, но, като дойде да се срав нявате съ другитѣ хора, веднага измѣняте своето мнѣние. Не бързайте нѣкой пѫть да правите бързи заключения. Азъ, като ви казвамъ нѣкои отдѣлни мисли, вие прибързано си правите заключения. Тия мисли още не сѫ въ свръзка съ Божествената хармония. Не правете бързи заключения, защото ще попаднете въ една обща грѣшка. Когато дойде редъ, азъ ще извадя едно общо правило, ще формулирамъ единъ законъ и ще кажа: ето, това е най-правилното положение! А сега, нѣкой правятъ едно рѣзко твърдение, но то е твърдение, направено вѫтрѣ въ стаята. „Азъ“, казва „мога да обърна цѣлия свѣтъ“. Да, можешъ да го обърнешъ, но да кажешъ, че можешъ да го обърнешъ, и да го обърнешъ, това сѫ двѣ различни нѣща, Да кажешъ. че знаешъ всичко, и да знаешъ всичко, това сѫ двѣ различни нѣща. Това сѫ общи фрази. Гледайте да не злоупотрѣбявате съ живото слово. Нѣма да кажа да бѫдете скромни, но трѣбва да знаете, че всички нѣща въ свѣта иматъ тѣсна връзка помежду си. Докато вие не дойдете до положение да разбирате тази тѣсна връзка, живата природа нѣма да ви разкрие своитѣ тайни, тя не може да ви разкрие обятията си, не може да бѫде и мека съ васъ. Сега, като ви казвамъ, че природата не може да бѫде мека съ васъ, вие ще извадите едно крайно заключение: какъ не може да бѫде мека съ насъ? Че много естествено! Ако заровите единъ камъкъ въ земята, и го поливате всѣки денъ съ вода, каква полза ще му принесете? — Никаква. Камъчето се нуждае отъ търкаляне. Ритнешъ го веднъжъ, дважъ, три пѫти то се радва. Обаче, този моралъ, туй правило не може да го приложите и върху едно житно зрънце. Житното зрънце, като го посадите въ земята, тогава се радва. Ако посадите единъ човѣкъ въ земята, той не може да се радва. Отъ тази аналогия може да извадите единъ общъ законъ.

Азъ правя аналогии, и нѣкои отъ ученицитѣ правятъ аналогии. Но знаете ли на какво мязатъ тѣзи анлогии? Нѣкои казватъ: ама Господъ не може ли да направи всичко? Е, що отъ това, ако Господъ може да направи всичко? Господъ може да направи всичко по своя умъ, но ти не можешъ да направишъ всичко по своя умъ Ако ти ходишъ по волята Му, както Той мисли, ти ще се ползувашъ отъ това, което Той прави, но за тебе специално Той нищо нѣма да направи. Ако ти мислишъ, че Богъ ще направи по твоята воля нѣщо, лъжешъ се. Той нѣма да си помръдне даже и най-малкото пръстче заради тебе. Казвашъ: Господъ заради мене не мисли ли? — Той за васъ не мисли никъкъ. Какъ, не мисли ли заради насъ? Богъ не мисли като насъ. Неговата мисъль е особена. Вие имате понятие за себе си, че мислите, но не мислите. Какъ, не мислимъ? Да, не мислите като Бога. Прѣди хиляди години пророкътъ е казалъ за Господа: „Неговитѣ мисли не сѫ като нашитѣ.

Колкото е разстоянието отъ небето до земята, толкова е разликата между Божественитѣ и нашитѣ мисли“ Слѣдователно, като има такава разлика, какви ще сѫ нашитѣ мисли? Вслѣдствие на това, крайнитѣ мисли, отъ които вадите заключение, органически произвеждатъ извѣстни резултати въ васъ, които се отразяватъ върху вашето развитие.

Въ живота има двѣ крайности. Животътъ не седи нито въ скръбьта, нито въ радостьта. Днесъ хората говорятъ за радостьта, но радостьта е достояние само за ангелитѣ. Скръбьта, обаче, е непонятна за единъ ангелъ. Ако му говорите за скръбь, той не я разбира, защото скръбьта е признакъ на малка чистота. Всѣки единъ, който е свързанъ съ материята, който се е вплелъ въ нея, скърби. „Ама скърбенъ е“. Че какъ да не скърби? Щомъ се е вплелъ въ материята, ще скърби. Единъ ангелъ не може да скърби. Казвате: ами Господъ не скърби ли? — Господъ никъкъ не скърби, нито тѫга има. Падналитѣ духове пъкъ, сѫ запсзнати само съ скръбьта, тѣ не познаватъ радостьта. Ангелътъ не познава скръбьта, но като гледа, че нѣкой човѣкъ скърби, пита го: скърбишъ ли? — Бутне тукъ, бутне тамъ, вижда кои сѫ причинитѣ на твоята скръбь, махне туй-онуй отъ товара ти, и облекчи душата ти. Казвашъ поолекна ми малко Туй, което за тебе е нѣщо субективно, за него е обективно. И като отидешъ при него, той вижда скръбьта ти, вижда, че единъ трънъ се забилъ нѣкѫдѣ въ тебе, хване го съ щипцитѣ, и те освободи. Този трънъ е една малка мисъль, едно малко желание, загнѣздило се въ тебе —  извади го, и всичко ще се свърши. Казвате ама какъ тъи, ангелътъ да не скърби! Ангелитѣ не могатъ да скърбятъ понеже в тѣхъ съзнанието е толкова будно, тѣхнитѣ крака сѫ тъй хубаво обути тѣхнитѣ тѣла сѫ тъй хубаво облѣчени, че никакъвъ трънъ, т. е. никаква посторопна мисъль не може да влѣзе. Тѣхнитѣ трептения сѫ толкова бързи и толкова силни, че никаква скръбь не може да мине прѣзъ тия трептения, всичко туй се отблъсва. Понеже човѣкъ е въ едно срѣдно състояние между падналитъ духове и ангелитѣ по туй се отличава и отъ тѣхъ, че отчасти разбира скръбьта и отчасти разбира радосьта. Вие мислите че разбирате радостьта. Отчасти я разбирате вие още не разбирате радоста, която ангелитѣ иматъ, не разбирате и скрьбьта и мѫчнотиитѣ, които падналитѣ духове иматъ. Това сѫ философски разсѫждения. Азъ изваждамъ отъ тѣхъ единъ изводъ.

Слѣдователно, вие въ школата ще се стрѣмите да имате една трѣзва мисъль, за да имате просторъ въ мисъльта, да можете да се раззивате. Азъ забѣлѣзвамъ често едно отклонение въ вашата мисъль, и то е слѣдующето: понеже вие не сте на единъ уровенъ на развитие, всѣки единъ отъ васъ си има специално разбиране, слушате ме каквото казвамъ, и си казвате: азъ разбирамъ като онзи братъ. Не, не, всѣки братъ си има свое разбиране. Ама азъ разбирамъ, зная нѣщата като него. Не, не, ти още не знаешъ какъ разбира той. Знанието послѣ ще дойде. Ще ви се дадатъ практически, не само теоритически задачи. Грънчарь си, ще направишъ едно хубаво гърне. Художникъ си, ще нарисувашъ една хубава картина. Музикантъ си, поетъ си, ще напишешъ нѣщо. Има правила за всичко това. И послѣ, това нѣщо, изработено отъ васъ, трѣбва да се оцѣни отъ другитѣ. Е, хубаво, да кажемъ, че си художникъ, нарисувашъ една картина, дадешъ я на оцѣнка. Казвашъ: тия хора не разбиратъ отъ художество, тѣ сѫ пристрастни. Хубаво, ще изберемъ други. Избери нѣкои отъ най проститѣ хора, които не сѫ учили художество, и ще оставимъ и твоята, и моята картина, да видимъ коя ще удобрятъ, какво впечатление ще извадятъ. Дойдатъ, разгледатъ картинитѣ и харесатъ твоята. Какво трѣбва да кажа азъ? — Ще призная факта тъй, както си е — нищо позече! Природата има едно безпристрастно мнѣние за насъ. Трѣбва да знаете, че не можете съ нищо я накара да си измѣни мнѣнието заради васъ, защото тя ви познава. Знаете ли отъ колко хиляди години тя ви познава? Тя въ книгитѣ си ви е написала, има много поменици заради васъ И по нѣкой пѫть вие запитвате: какви сѫ тѣзи поменици? Азъ ще ви кажа друго нѣщо: нѣма прѣстѫпление, което всѣки единъ отъ васъ да не го е направилъ. И нѣма добро, което всѣки единъ отъ васъ да не го е направилъ. Ама какъ? Много просто! Едно врѣме ти си живѣлъ въ формата на единъ тигъръ, и като такъвъ, колко хора си изпоялъ! Едно врѣме си билъ змия, и като змия, колко животинки си изпоялъ, удушилъ! Като сте минавали прѣзъ всичкитѣ форми на животнитѣ, знаете ли колко беззакония сте извършили? И сега седите, минавате за... Не, природата всичко е записала и казва: еди-кой си едно врѣме бѣше тигъръ, мечка, змия, крокодилъ и извьрши много прѣстѫпления. Всичко е записала тя! Е, питамъ тогава гдѣ остава вашето благородство? — Вашето благородство ще се прояви въ бѫдеще.

Сега, философски ще ви опрѣдѣля друго едно понятие — понятието за минало, настояще и бѫдеще. Вие имате едно криво схващане за минало, настояще и бѫдеще Нѣкои мислятъ, че миналото е процесъ на нѣщо минало вече, сложно и никой не може да борави съ него. Не е така. И за бѫдещето мислятъ сѫщо тъй. Нашето бѫдеще, за напрѣдналитѣ сѫщества, е настояще. Туй, което за другитѣ е настояще, за насъ е бѫдеще. Нашето настояще пъкъ е бѫдеще за животнитѣ, затуй тѣ се стрѣмятъ къмъ насъ. Слѣдователно, настоящето на ангелитѣ е наше бѫдеще, а тѣхното минало е наше насгояще. Нашето минало пъкъ е настояще за други сѫщества. Тъй щото едноврѣменно и въ миналото, и въ настоящето, и въ бѫдещето, въ всичкитѣ тѣзи моменти, живѣятъ сѫщества. Вие трѣбва да пазите тия философски различия, да знаете че всички сѫщества въ дадения моментъ, и отъ миналою, и отъ настоящето и отъ бѫдещето сѫ живи сѫщества, и всичко това функционира. И тогава казваме философски, че Богъ се проявява на всички живи сѫщества въ всички моменти. Това е една велика мисълъ, и ако речемъ да я обяснимъ философски, тя веднага ще се замъгли, и човѣкъ ще загуби това, което разбира. Вие не може да разберете какъ се пррявява Богъ въ съзнанието на едно цвѣте, въ съзнанието на единъ човѣкъ, въ съзнанието на единъ ангелъ, и въ съзнанието на по-напрѣдналитѣ сѫщества, но това е фактъ. За себе си ние можемъ да знаемъ. Какъ се проявява Богъ въ мене, азъ зная, но — въ другитѣ, това е една тайна, която трѣбва да изучавате. За единъ ангелъ животътъ на цѣлото човѣчество прѣдставя сериозенъ обектъ за изучване. Понеже ангелътъ е извънъ васъ, извънъ човѣшкия животъ, той изучава човѣка, интересува се отъ него, но той не може да влѣзе въ човѣшкия животъ, понеже това е грѣхъ. Има врата, която не го пропуща. Единъ ангелъ щомъ влѣзе при васъ, той ще се опетни, затова той трѣбва да е човъкъ, да прѣстане да бѫде ангелъ. А вие, за да бѫдете ангели, трѣбва да прѣстанете да страдате. Ама какво да правимъ съ дѣцата си? — Щомъ мислишъ за дѣцата си, ти си единъ човѣкъ, ти си на земята. Ама то е жестоко! — Щомъ е жестоко, ти си долу, ти си единъ демонъ. Прѣстанешъ ли да мислишъ за дѣцата си, ти си ангелъ, горѣ си. Това сѫ забъркани понятия, а вие трѣбва да имате строго опрѣдѣлени понятия. Трѣбва да имате такива поня тия, съ които да си помагате, затова ще се стремите животътъ ви да бѫде разнообразенъ. За васъ трѣбва разнообразие. Едннообразието е убийствено, Човѣкъ е сѫщество на разнообразието. Той има разнообразието на сѫществата на скръбѣта, има разнообразието и на сѫществата на радостьта, а при това има още и свое собствено разнообразие. Какво е неговото собствено разнообразие? Че нѣкой пѫть си прави букетъ — свива цвѣтя отъ своята радость и отъ своята скръбь, и така ги прѣдлага другиму. Когато ангелътъ ви дава единъ букетъ, той е букетъ само отъ радость. Човѣкъ не може да даде букетъ само отъ радость Запримѣръ, единъ момъкъ откѫсне едно цвѣте и го даде на приятелката си. Тя се радва, казва: а, колко ме обича! Не, не, въ туй откѫснато цвѣте се крие една голѣма скръбь, която тя не вижда. Какво означава откѫснатото цвѣте? Ще ви го изтълкувамъ сега Ето какъвъ е езикътъ. Съ това цвѣте момъкътъ казва: колко те обичамъ! Единъ день азъ ще те откѫсна като туй цвѣте, и слѣдъ врѣме, като увѣхнешъ, ще те захвърля. Отъ тебе нѣма да остане нищо. Ти си едно цвѣте, откѫснато отъ небето и хвърлено на земята. Единъ денъ ще увѣхнешъ, и ще те хвърля. Туй казва момъкътъ. Момата пъкъ казва: ето моятъ спаситель! Това сѫ крайни философски заблуждения. Този момъкъ нѣмаше право да откѫсне туй цвѣте, било теменужка, или каквото и да е. Той трѣбваше да го занесе въ една малка саксийка, да го посади тамъ, и да й го подари живо, като каже: поливай туй цвѣтенце! Нека тя го полива, наглежда, туй има повече смисълъ, отколкото да й го даде тъй откѫснато. Сега, ние откѫснемъ една Божествена мисъль и казваме: колко е красива тя! Тия откѫснати цвѣтя сѫ отдѣлнитѣ стихове отъ Писанието. Това е нашата съврѣменна култура. Тия Божествени слова трѣбва да бѫдатъ живи, и всѣко едно слово да е посадено въ саксийка. Туй е учение!

Сега, тази бѣседа нѣма да ви направи по-добри, вие пакъ ще си вървите по вашия пѫть. Това не е бесѣда, това сѫ малки забѣлѣжки. Вие ще ме изслушате и ще си кажете, като турцитѣ. Знаете ли какво казватъ турцитѣ. Тѣ казватъ: „Ходжата си пѣе това, което си знае“. И три викала да има, все сѫщото си пѣе: „Аллахъ, Аллахъ!“ На първото викало се качва, едно си пѣе. На второто викало се качва — сѫщото си пѣе, на третото - сѫщото, все сѫщото си пѣе, макаръ че нагорѣ се качва. Една и сѫща молитва си пѣе той. Защо има три викала? Не е виновенъ ходжата, такъвъ е редътъ на нѣщата. Онзи, който далъ идеята за направа на джамията съ тия три викала, не му е дошло на умъ да съчини три различни молитви. Вслѣдствие на това, ходжата, като не може да съчини молитвитѣ, пѣе каквото си знае. Не че е забранено да се четатъ и други молитви, но този, който е направилъ викалата, му дошло на умъ само една молитва. Та, казвамъ: вие за първото викало имате вече една молитва, но за второто и третото — нѣмате, затова, или вие ще измислите, или ще повикате другъ нѣкой, да ви направи по още една молитва за всѣко викало. Ще се стремите.

Нѣкой пѫтъ мнозина правятъ погрѣшки, казватъ: вижъ, изчезна отъ нась туй въодушевление! Изчезнало въодушевлението! Въодушевлението въ свѣта е извънъ врѣмето и пространството. То идва, и заминава моментално. То не сѫществува въ врѣмето и пространството. Наблюдавайте, какво е съсотоянието ви при всѣка ваша скръбь. Събудите се сутринь, чувствувате се, като че сте изгубили нѣщо. Прѣкарете деня въ скръбь, легнете си, но на другата сутринь станете, чувствувате се радостни. Нѣкой пѫть седите, дойде ви нѣкакво въодушевление и слѣдъ 5 — 4 ч. дойде радостьта. Нѣкой пѫть идватъ тѫжни мисли; отъ васъ нищо нѣма да стане! Нѣщо ти говори, говори, натиска те, и като си въздъхнешъ, изчезне този кошмаръ. Следъ това, друго нѣщо ти казва: не, отъ тебе нѣщо ще стане. И тъй, нагорѣ-надолу, нагорѣ-надопу — това сѫ промѣни въ състоянията, които не ставатъ съ всички сѫщества, но съ по-напрѣдналитѣ. Опасностьта за окултнитѣ ученици седи въ товз, че тѣ, като развиватъ своята чувствителность пропорционално на това се увепичаватъ и страданията имъ въ свѣта. Едно врѣме, казва, азъ бѣхъ щастливь, а сега, намѣсто да съмъ по-радостенъ, страдамъ повече. Не, ти сега си по-щастливъ, повече радости имашъ. Какъ? Ами че, какво по-хубаво отъ това, вмѣсто прѣзъ цѣлия си животъ да пѣешъ „цвѣте мило, цвѣте красно“, да пѣешъ все разнообразни пѣсни? Все едно ли е? Станешъ сутринь ,,цвѣте мило, цвѣте красно“, станешъ на другата сутринь — пакъ сѫщото. Ще кажете: е, това е хубаво! Ами хубаво ли е прѣзъ цѣлия животъ все бобъ да ти готвятъ? Станешъ една сутринъ — бобъ, на другата сутринь — пакъ бобъ. По нѣкой пѫть казвате: е, може и тъй да се живѣе. Не е така, все бобъ не се яде. Разнообразие трѣбва въ мисъльта! Първото нѣщо: разнообразие трѣбва! То е едно правило. Косвено, ние си правимъ видъ на свободни, но единъ другъ се копираме. Ако нѣкой те изкушава на пѫтя, да кажемъ, постѫпва грубо, той съ това ти дава единъ лошъ примѣръ и ти да постѫпвашъ като него. Тамъ се огрубяватъ хората. Той като ти каже една груба дума, поставя те на изкушение, и ти казвашъ: чакай, и азъ мога да ти кажа нѣщо подобно! Кажешъ му още по-лоша дума.

Е, питамъ: двама души, които си казватъ лоши думи, какво постигатъ? — Огрубяватъ се, нищо повече. Тамъ е всичката мѫчнотия. Затуй, въ езика си, въ мисъльта си, трѣбва да сге въздържани, ако искате да вървите успѣшно.

Тази вечерь искамъ да мина къмъ втората стадия на музиката.

Ние направихме едно условие, че ще пѣете, но вие не си изпълнихте условието. До колкото виждамъ вие не пѣете. По нѣкой пѫть слушамъ, гласоветѣ ви сѫ такива, не зная, трѣбва да измисля нѣкоя дума, съ която да ги кръстя. Нѣкога, слушамъ, гласоветѣ ви сѫ като кавала на нѣкой кавалджия който не го мазалъ дълго врѣме. Разбира се, ние трѣбва да поставимъ пѣнието на една идеална основа. Музиката и пѣнието азъ не ги взимамъ като изкуства за прѣхрана. Вие не трѣбва да казвате; ако излѣза да пѣя, какво ще кажатъ хората за мене? Ако излѣзешъ като нѣкоя пѣвица, то е друго нѣщо. Вие излизате да пѣете за себе си. Азъ искамъ да пѣете за себе си — за никого другиго! Ама за кого „себе си“ подразбирамъ? Не за това лично „себе си“, но за Божественото вѫтрѣ въ васъ. У васъ има такива кармически състояния, които по никой другъ начинъ не можете да смекчите, освѣнъ съ силата на музиката. Или пъкъ, трѣбва да изучавате мистически стихове и да мислите върху тѣхъ, понеже тѣ сѫ музикални. Пѣнието, което сега употрѣбяваме е езикъ на много напрѣднали сѫщества. Тѣ сѫ образували музиката. И туй, което за насъ е безсмислено, тоноветѣ, запримѣръ, за тѣхъ тѣ сѫ говоръ. Когато единъ день достигнете до туй развитие, ще видите, че въ единъ тонъ „do“ има нѣщо повече, отколкото вие може да разберете. Въ даденъ случай той ще ви проговори. Въ музиката ние схващаме само външната страна, нищо друго не схващаме, никаква смисъть не схващаме. Когато искашъ да изкажешъ нѣщо умилно, меко или силно, тия тонове се турятъ въ извѣстна връзка и изразяватъ това, което желаешъ, било то нѣщо радостно, или скръбно. Питамъ ви: кой застави човѣка да направи цигулката? Тя е единъ инструментъ, снетъ, копиранъ приблизително само, отъ единъ по-висшъ свѣтъ, и така прѣнесенъ на земята. Споредъ тѣзи материали, които сега сѫществуватъ на земята, човѣкъ е направилъ приблизително подобна на тази отъ по-висшия свѣтъ, за да може да свири и да се разговаря съ нея. Каквито и да сѫ сегаш нитѣ свирци, благодарение на тѣхъ, човѣчеството се облагородява. Тѣ сѫ като онѣзи бубулечици, глисти долу въ земята, които си правятъ дупки тамъ и помагатъ на орача. Сегашната човѣшка култура е приготовление за бѫдещата култура. Казвате: е, не ни трѣбва свѣтското пѣние. Ако тѣзи свѣтски хора не пѣяха, знаете ли, че вие не бихте могли да излѣзете навънъ въ свѣта? Докато тѣ пѣятъ, вие ще се радвате, но прѣстанатъ ли да пѣятъ, и радостьта ще изчезне. И азъ гледамъ, нѣкои свѣтски хора пѣятъ съ въодушевление.

Вие тукъ, откакъ се заехте съ окултното пѣние, забравихте вашето обикновено пѣние.

Да изпѣемъ сега „миръ“ — съ постепенно отслабване на гласа. То е леко упражнение. Още единъ пѫть!

Сега, да изпѣемъ „махаръ бену - аба“.

Изпѣйте сега слѣдната пѣсень:

„Кажи ми ти, свѣтли Божи лѫчъ,

Благото на живота,

Свѣтлиятъ правъ пѫть на чиститѣ души (2)

Души, души, чиститѣ души

Измити въ водитѣ на Любовьта (2)

Водитѣ на Любовьта (2)

Живѣли въ свѣтлината на разумностьта.

Свѣтлината на разумностьта.

Хранени съ словото на живата Истина.

Живата Истина, Истина, Истина“.

Низкитѣ тонове сѫ такива, понеже се отдалечаватъ, а за насъ се прѣдставятъ, като че спадатъ. Низкитѣ тонове, обаче, сѫ най изразителни. Низкитѣ тонове сѫ миналото, отъ което се отдалечаваме, а високитѣ тонове сѫ бѫдещето, къмъ което се приближаваме.

Втората стадия на музиката е свободното пѣние. При свободното пѣние сегашната музика не може да върви, защото тактътъ трѣбва съвсѣмъ другояче да се мѣни, ударението на думитѣ пъкъ иматъ особено съчетание. И, ако човѣкъ не е въодушевенъ, той не може да пѣе. Щомъ дойде въодушевението, всички могатъ да пѣятъ.

Хайде сега да изпѣемъ: „кажи ми ти, свѣтли Бсжи лѫчъ“. Туй упражнение за сега може да го оставимъ незавършено.

Трѣбва да се стремите да пѣете тихо, защото въ тихото пѣние вие ще можете да владате гласа си. Тихото пѣние облагородява. Силното пѣние е повече волево. Когато искате да прѣдадете нѣщо възвишено и благородно на вашата мисъль, на вашитѣ чувства, трѣбва да пѣете тихо. Силното пѣние е както онзи тѫпанъ, които бие въ музиката, влияе на ушитѣ, но и то си е на мѣсто.

Сега, да направимъ едно малко промѣнение.

Изпѣйте думитѣ: Благость (3) носи (3) свѣтлината (3). То е по ритъма на сърцето. Първото упражнение е свободно, то е за бѫдещата култура, а това е за сегашната култура. То е по-разбрано. Първото упражнение е отъ втората категория на музиката.

Въ всичкитѣ врѣмена ученицитѣ отъ окултнитѣ школи се спъвали съ голѣмитѣ си очаквания. Ученикътъ не трѣбва да очаква голѣми резултати. Всичкитѣ резултати сѫ все микроскопически. Епохално, рѣдко се случва туй, което очаквате. При сегашнитѣ условия, трѣбва да благодарите даже и само на това, че можете да се съберете и да си попѣете малко. Казвате: а, благость носи свѣтлината! Какво съдържатъ тия думи? Питамъ: ако ти имашъ възможность да изпѣешъ тѣзи три думи, или пъкъ ти прѣдложатъ 100 милиона лева, кое струва повече, кое би прѣдпочелъ? Ако българскитѣ пари се обезцѣнятъ тъй, както германскитѣ, какво ще струватъ тия пари? Съ 100 милиона лева ти не ще можешъ да си купишъ мастило, за да напишешъ тѣзи три думи. Тѣзи три думи ще оставятъ у васъ отпечатъци за великото бѫдеще, а 100-тѣ милиона нѣма да оставятъ нищо. Ако имате 100 милиона лева, ще ви е страхъ този да не ви обере, онзи да не ви обере, неприятели ще имате и ще се ожесточите. А като пѣете „благость носи свѣтлината“, за нищо нѣма да се безпокоитѣ. Ще кажете: а, това да пѣя, е дѣтинска работа, но като имамъ тия пари, ще се повдигна. Никакво повдигане нѣма! Не съмъ противъ паритѣ, но тъй както се използува богатството днесѣ, това не е нищо, то е едно голѣмо зло. Ако тѣзи пари ме скаратъ съ моитѣ близки, ако тѣ ме отчуждягь и съ Бога и съ хората, и да не мога да спя, защо ми сѫ? Ако тия пари служатъ като едно срѣдство за сближаване, добрѣ дошли. Щомъ сѫ „добрѣ дошли“, като дойдатъ паритѣ въ мене, ще ги угостя, и хайде навънъ! А сега, всички хора угостяватъ паритѣ, турятъ ги въ касата си и имъ казватъ: навънъ нѣма да вървитѣ! Не, ще имъ кажете, навънъ! Та, ще оцѣнявате малкитѣ нѣща. Съберете се, и благодаретѣ за тѣхъ!

Сега, ще каже нѣкой, велики нѣща има вѫтрѣ въ природата! Знаете ли какви сѫ великитѣ нѣща? Вземете, какъ разглеждатъ въ науката слънцето? —  Като една голѣма горяща маса, като изучаватъ и неговитѣ елементи. Въ тази горяща маса има желѣзо, злато и много други елементи, които се забѣлѣзватъ въ спектроскопа. И послѣ, опрѣдѣлятъ температурата му. Съ това се задоволяватъ всичкитѣ хора. Това не е наука. Ученитѣ изучаватъ още и всичкитѣ други звѣзди и планети, но въпрѣки всичко това, ние сме въ невѣжество. Тъй, както върви за сега съврѣменната наука, това е много добрѣ. Туй е усилието на волята на ученитѣ хора, туй е усилието на човѣшкня духъ. Не казвамъ, че ученитѣ не знаятъ нищо, знаятъ, но туй е само въведение въ великата наука. Трѣбва да се учи! Тъй като вървите, тамъ, дѣто науката спира, вие ще продължавате вашия пѫть. И нѣма тъй изведнъжъ да правите заключения. Азъ харесвамъ съврѣменнитѣ хора, тѣ вървятъ стѫпка по стѫпка. Нѣкои отъ окултнитѣ ученици правятъ слѣдната погрѣшка. Нѣкой слушалъ, че въ слънцето имало хора. Нека каже: чухъ една сказка, казваше се, че въ слънцето имало хора. А той, говори направо, като че самъ провѣрилъ това. Не, не, ако ти си ходилъ, можешъ да сподѣлишъ това, но ако само си слушалъ една сказка, и ти допада тази идея, кажи: хареса ми тази сказка, особени идеи има. А ние, веднага удобряваме. Сегашната култура има лоши, но има и добри страни.

Послѣ, като дойдемъ до медицината, вие казвате: азъ не искамъ да ме лѣкува такъвъ лѣкарь. Не, все трѣбва да ви лѣкува нѣкой лѣкарь. Отъ чисто окултно гледище, нѣкой лѣкарь ти дължи нѣщо отъ миналото, той трѣбва да ти се изплати. Ти си на умиране. Той дойде, има магнетическа сила въ себе си, тури си рѫката на главата ти, и ти оздравѣешъ. Като си отиде, кажешъ: слава Богу, олекна ми! Остави този лѣкарь да издължи своята карма. Ти казвашъ: азъ не искамъ лѣкарь, а като се намѣришъ на зоръ, търсишъ лѣкарь. Докато сте здрави лѣкари не искате, а послѣ ги търситѣ. Не е право това, да не искаме лѣкари, но глупаво лѣкуване не искаме. Има много такива примѣри. Заболи те главата, дойде нѣкой лѣкарь, ледъ ти тури. Коремъ те заболи, нѣкакво възпаление се яви, ледъ ти тури. Този начинъ на лѣчение го нѣма въ природата. Тия методи не сѫ мѣродавни и въ медицинската наука. Това сѫ методи само на нѣколко лѣкари. Като разглеждашъ медицината, ти ще я разглеждашъ като наука, която се е проявила още отъ най-ранни врѣмена. Сегашниятъ методъ на лѣкуване съ ледъ е новъ методъ. Този новъ методъ, който лѣкаритѣ употрѣбяватъ не е естественъ. Египтянитѣ не сѫ лѣкували така. И природата не лѣкува така. Понеже природата е прѣдвидѣла, че ще грѣшимъ, че ще се разболѣваме, тя е създала и срѣдства за лѣкуване. Нѣкой се разболѣе, тя казва: „Ти ще сваришъ малко вода и ще пиешъ, докатз се изпотишъ хубаво. Заболи те нѣщо, пръста започва да бере, природата казва: „Здъвчи една смокиня, обвий хубаво съ нея пръста си и ще ти мине. Или, свари нѣколко смокини въ вода, направи лапа отъ тѣхъ и я тури на пръста си. Добро лѣчебно срѣдство е смокинята. Нѣкой казва: е, съ смокиня ще се лѣкувамъ! По другъ начинъ ще опитамъ. По кой начинъ? За всѣки човѣкъ има по нѣколко начини, по 7 — 8 начини за лѣкуване. По духовенъ начинъ само нѣкога може да се лѣкува човѣкъ. Малцина хора могатъ да се лѣкуватъ по духовенъ начинъ. Кои хора? — Само тия, у които нѣма абсолютно никакво съмнѣние. Тѣ трѣбва да иматъ пълно довѣрие къмъ тебе, пъкъ и ти да бѫдешъ абсолютно искренъ къмъ тѣхъ. Нѣма ли това довѣрие и тази искреность помежду имъ, никакво духовно лѣкуване не може да има. Тогава ще приложишъ единъ отъ методитѣ на природата: водата, билкитѣ и др. Този методъ е най-добриятъ — безъ никакви разноски, безъ никакъвъ лѣкъ. Освѣнъ този методъ за лѣкуване, има и трети методъ. Той е музиката. Съберете се нѣколцина заедно и употрѣбете музиката като срѣдство за лѣкуване. Охтиката, напримѣръ, може да се лѣкува съ музика. Тя произвежда едно разширение въ човѣка, което е особено нужно за охтичавия. Охтичавиятъ човѣкъ мисли само за себе си, всичкото му внимание е концентрирано само къмъ неговата личность. Голѣма зависть има въ него. Охтичавиятъ човѣкъ, кѫдѣто и да ходи, въ никого не може да види доброто. Той става краенъ песимистъ. Всички тия отрицателни чърти въ него сѫ живи сѫщества, отъ които той трѣбва да се освободи. Тѣ черпятъ отъ неговитѣ сокове. Ето защо, по единъ естественъ начинъ, чрѣзъ музика, пѣние и молитви, той ще може да се освободи отъ тия сѫщества. Слѣдователно, трѣбва да пѣете, да свирите, за да тонирате вашето тѣло. Болнитѣ хора пѣятъ ли? Щомъ видишъ нѣкой боленъ, можешъ да познаешъ, ще оздравѣе ли, или не. Нѣкой пѫть влѣза при нѣкой боленъ гледамъ го, останалъ самъ, и той, като седи ту си попѣе, ту си поплаче, но и плачътъ му, пакъ въ видъ на пѣсень Азъ зная, че това плачене е музика и си казвамъ: този човѣкъ ще оздравѣе. Отдѣ знаешъ? — Знамъ. Пѣе ли, той нѣма да умре, той самъ си помага, ще оздравѣе. Прѣстане ли да пѣе, нѣма да оздравѣе. Послѣ, и въ работата е пакъ сѫщото. Има ли пѣние — добрѣ върви работата. За кое пѣние азъ говоря? Разбирамъ туй тихо, вѫтрѣшно пѣние — да пѣешъ за себе си. Чувамъ нѣкой пѫть, нѣкоя мома викнала, запѣла, та на цѣлъ километъръ гласътъ й се чува. Това не е пѣние. Когато нѣкой човѣкъ тъй тихо пѣе, като нѣкоя пчела жужи та едва се чува, туй е пѣние. Това пѣние носи не само здраве, но развива и умственитѣ способности въ човѣка. Всѣки човѣкъ има този музикаленъ центъръ. Богъ го е далъ на всички, но трѣбва само малко храница да му дадете. Музикалното чувство е едно отъ хубавитѣ чувства въ човѣка, и ако пѣемъ, ще се разбираме по-добрѣ. Ако станемъ професионални пѣвци, тогава нѣма да се разбираме, защото ще има споръ, кой пѣлъ по-хубаво. Вижте, между всички пѣвци, музиканти, все споръ се води, че този не взелъ правилно тона „fa“, че онзи не взелъ добрѣ тона „mi“, че трети не взелъ бемола хубаво и т. н. Чудни сѫ тѣзи хора! Нѣкои казватъ, че нѣкой си, еди-кѫдѣ си сбъркалъ. Че какъ констатирвашъ тази погрѣшка? Прѣдставете си слѣдното положение: събератъ се двама музиканти, критици сѫ и двамата. Единиятъ взима бемолъ, другиятъ настоява, че не трѣбва. И двамата иматъ музикално ухо. Кой е на правата страна? Азъ слушахъ музиканта Марто. Той свири едно класическо парче, но не излѣзе хубаво. Той свири правилно, но му липсваше нѣщо. При свиренето, въ извѣстни парчета има Айнщайнъ ги нарича „вливане“. Та, въ свиренето на Марто, липсваше именно това вливане и този отливъ. Той не може да влѣе душата си. Второто парче хубаво свири, бързо ставаха тѣзи вливания. Третото парче пакъ изсвири хубаво. Изобщо, малко музиканти могатъ да свирятъ хубаво. Единъ музикантъ за да свири хубаво, непрѣменно трѣбва да изкара двойника си, и да го тури въ лѫка си, или въ пияното. Може ли да направи това, за такъвъ музикантъ казватъ: харесва ми този музикантъ! Изобщо, музикантътъ трѣбва да има вдъхновение. Идеалнитѣ музиканти ще дойдатъ, но кога? Марто хубаво свири, но като му плащатъ, той губи 1/2 отъ силата си. Казватъ: този музикантъ влага чувство въ свиренето си. Влага чувство, защото иска да има благоволението на публиката, иска да му рѫкоплѣскатъ. Послѣ,, нѣкой музикантъ като свири, прави особени жестове. Казва: нали хубаво ги направихъ? Не, когато музикантътъ свири за себе си, когато се вдълбочи и никого не вижда, тогава и цвѣтоветѣ сѫ други? Слѣдъ туй, пакъ го виждашъ, слиза отъ сцената, очитѣ му къмъ слушателитѣ. Истинскиятъ музикантъ трѣбва да свири безъ пари, безъ цвѣтя, безъ всѣкакви рѫкоплѣскания. Той трѣбва да свири безкористно, това е съобразно музиката. За сега, и това, което имаме, не е лошо, благодаримъ за него, но за въ бѫдеще трѣбва да бѫде тъй, както ви говоря.

Та, ние искаме да създадемъ тази музика въ васъ, не сега, но за въ бѫдеще Хубаво е да слушашъ тъй, като критикуватъ този-онзи, но сега, отъ мое гледище, азъ изказвамъ мнѣние да се въздържате въ критиката. Свири нѣкой, ти хвърлишъ единъ критиченъ погледъ къмъ него, той погледне, долови и съзнанието му се раздвоява — между рѫката и ума му нѣма връзка. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, когато умътъ и сърцето на човѣка сѫ въ хармония, изпълняватъ заедно всичкитѣ свои дѣйствия. Знаете ли, колко е болезнено, когато нѣкой младъ поетъ, напримѣръ напише нѣкое стихотворение и го осмѣятъ! Нѣщо го чопли, да го занесе нѣкому да му го прочете. Тои го носи, като новородено дѣте. Младъ поетъ е, занесе го на нѣкой старъ, опитенъ поетъ, да му го прочете и той да се изкаже. Този стариятъ поетъ слуша, поухили се и каже, че нищо не струва. Каква болка свива сърцето на този младъ поетъ, какъвъ катаклизъмъ става у него! Слѣдъ туй, като се поуспокои малко, вземе отново стихотворението си, тури го въ другия си джобъ и го занася на другъ поетъ. Ако той му каже, че го написалъ хубаво, радва се. Всичкитѣ поети все трѣбва да минатъ прѣзъ една дисциплина. Ако разглеждатъ произведенията на нѣкой виденъ поетъ, и нему само тукъ-тамѣ нѣщо ще удобрятъ.

Та, и вашитѣ знания, като на ученици, все по сѫщия законъ ще минатъ. Нѣма да бързате да се произнасяте, нѣма и да се критикувате. Не е хубаво да се вадятъ слабитѣ страни на хората. По-добрѣ е да вадидѣ добритѣ страни. Всички хора  сѫ силни критици въ слабитѣ страни. Въ доброто малко критици имаме. Онзи критикъ на когото сѫ намазали перото съ пари, за да даде добри отзиви, казва: а, хубаво е това! Истински критикъ е този, който пише доброволно, по убѣждение, безъ всѣкакво възнаждение, безъ всѣкакъвъ подкупъ. Нѣкой пѫть намажатъ нѣкому перото съ пари, за да критикува нѣкого, да даде лоши отзиви. Казвамъ и похвалата, и критиката не струватъ нищо, защото перото е намазано съ пари. Критика, въ която не присѫтствува никакво користолюбие, само тя е добра. Така трѣбва да бѫде между васъ!

Размишление.

Миръ! — Мирътъ носи Божията радость.

*

10-а школна лекция на общия окултенъ класъ

(III година), 19.ХII. 1923 год. — София.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...