Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1929_02_24 Промѣнява времената

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2327 Мнения:

Публикувано 23 февруари 2017 - 03:45

От томчето "Учителю Благи"
Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928),
Издание 1929 г., София
Книгата за теглене на PDF
Съдържание


 

Промѣнява времената.

 

„И Той промѣнява времената и поритѣ; сваля царе и поставя царе; дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“.

 Данаилъ 2:21.

 

„И Той промѣнява времената и поритѣ“. Това сѫ думи на пророка — следователно, Божии думи. Божиитѣ думи никога не губятъ своята ценность; тѣ сѫ отъ дълговѣковнитѣ — значи, тѣ никога не умиратъ.

 

„И той промѣнява времената“. Въ свѣта сѫществува една причина, която промѣня нѣщата. Въ случая, думата „промѣня“ нѣма такъвъ смисълъ, какъвто обикновенитѣ хора ѝ даватъ. Често хората казватъ: Условията на живота ще се промѣнятъ. Тѣ разбиратъ тази промѣна въ добъръ, или въ лошъ смисълъ. Обаче, когато се казва, че Той промѣнява времената и поритѣ, пророкътъ разбира промѣна само въ добъръ смисълъ, т. е. лошитѣ времена трѣбва да се промѣнятъ въ добри; и вѣковетѣ, и епохитѣ трѣбва да се промѣнятъ въ добри. И въ човѣшкото развитие е имало тъмни епохи, тъмни времена. На това основание, човѣшката душа очаква онова бѫдеще, което дава изразъ на цѣлокупния животъ; тя очаква онова бѫдеще, което дава изразъ на човѣшкия духъ, на човѣшкия умъ, на човѣшкото сърце. Ако замѣстимъ думата „изразъ“ съ думата „излѣзъ“, това означава, като заминешъ нѣкѫде, да ти дадатъ излазъ, да излѣзешъ нѣкѫде на свобода, отдето ще виждашъ нѣщата тъй, както сѫ въ действителность. Този потикъ къмъ свобода сѫществува въ цѣлото органическо и неорганическо царство, т. е. въ цѣлата природа. Въ всички тѣла, независимо това, дали сѫ разумни, или не, сѫществува стремежъ да намѣрятъ нѣщо, което мѫчно се намира, или по-право, което нийде не се намира. Този стремежъ може да се уподоби на водата. Когато излѣзе отъ своя източникъ, водата тръгва по известенъ наклонъ. Ученитѣ могатъ да обяснятъ движението на водата, но сѫществениятъ въпросъ не седи въ причината на това движение, а въ въпроса: разумно ли е това движение, или не; има ли смисълъ това движение, или не? Когато нѣщата се отричатъ и приематъ, това показва, че въ тѣхъ има разумность. Само разумнитѣ нѣща се отричатъ и приематъ. Тъй щото, когато нѣкой казва, че въ природата не сѫществува никаква разумность, това подразбира, че нѣщата нито се отричатъ, нито се приематъ. Това значи още да престанемъ да говоримъ, да престанемъ да мислимъ, да престанемъ да се интересуваме за миналото, за настоящето и за бѫдещето и т. н. При това, забелязано е, че тѣзи хора, именно, които отричатъ разумностьта въ природата, които казватъ, че свѣтътъ е създаденъ случайно, тѣ искатъ да си обяснятъ този случаенъ свѣтъ.

 

Какво виждаме днесъ? Явяватъ се редъ учени, които се занимаватъ съ въпроса за създаването на земята; тѣ казватъ, че материята е въ постоянно движение, че слънцето, земята и всички планети също така съ въ движение. Не само това, но тия учени разглеждатъ въпроса за посокитѣ, въ които слънцето, напримѣръ, се движи. Тѣ казватъ, че слънцето се движи въ две посоки; около себе си и около другъ нѣкакъвъ центъръ. Тѣ говорятъ и за пръстенитѣ около слънцето, отъ които се образували и останалитѣ планети и т. н. Както знаете, много научни теории сѫществуватъ за създаването на земята, на слънцето, но въпрѣки това, нито единъ отъ съвременнитѣ учени не е присѫтствувалъ при създаването на вселената. Ученитѣ съ намѣрили всичко на готово, създадено вече, а на тѣхъ е останало само да правятъ свои предположения, свои допущения и следъ редица такива предположения, по-близо или по-далечъ отъ истината, да казватъ, че това сѫ научни теории. Питамъ: какъ ще си обясните причината, задето нѣкой младъ, здравъ момъкъ е мързеливъ, грубъ, невнимателенъ къмъ родителитѣ си, къмъ ближнитѣ си? Какъ ще си обясните после промѣната, която единъ день става съ него? Срѣщате същия този момъкъ спретнатъ, работливъ, ходи на нивата, помага на родителитѣ си, учи, занимава се, обича родителитѣ си, ближнитѣ си? И въ първия, и въ втория случай можете да правите свои заключения, свои предположения; това съ философски догадки само, но не и самата истина. Има една причина за това, но не я знаете. Можете да кажете, че тази причина се крие въ нѣкаква придобивка, или че нѣкоя мома е запалила чергата на този момъкъ. Това съ предположения само. Азъ не зная, какъ мома може да пали чергата на момъка. Ако насочите слънчевитѣ лъчи точно срещу фокуса на една леща, на това мѣсто ще се образува толкова топлина, че всѣко тѣло, поставено на този фокусъ, може силно да се нагорещи или да се запали. На земята ли се е образувалъ този фокусъ? Не, той се е образувалъ на слънцето нѣкѫде, но въ дадения случай се проявява на земята, понеже има за това благоприятни условия. Ученитѣ казватъ, че лещата пречупвала свѣтлината. Ние казваме пъкъ, че свѣтлината никога не се пречупва. Това, което може да се пречупва, не е свѣтлина. За да обяснятъ нѣкои явления въ природата, ученитѣ казватъ, че свѣтлината се пречупва, но това сѫ тѣхни схващания. Въ човѣшкия умъ става нѣкакво пречупване, но за пречупване на свѣтлината, напримѣръ, може да се даде съвсемъ друго обяснение отъ това на ученитѣ. Всички явления въ природата иматъ свое разумно обяснение. Какъ се е събралъ този фокусъ въ лещата, какъ се събиратъ слънчевитѣ лѫчи въ него, това сега не е важно за васъ. За васъ сѫ важни лещитѣ, които природата ви е дала, и съ които отъ хиляди години насамъ вие събирате и пръскате свѣтлината. Тѣзи лещи сѫ вашитѣ очи, които ученитѣ днесъ сѫ представили външно, въ разни видове стъкла, и чрезъ тѣхъ искатъ да обяснятъ, какъ става това събиране и пръскане на свѣтлината, а сѫщо така, какъ става пречупването на свѣтлиннитѣ лѫчи въ фокуситѣ.

 

Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ положителна наука, която да обясни правилно явленията въ разумната природа; тя ще избави хората отъ вѫтрешнитѣ имъ заблуждения. Заблуждения има и въ умствения, и въ сърдечния животъ на хората; заблуждения има и въ постѫпкитѣ имъ. Вземете, напримѣръ, въпроса, който се третира отъ ученитѣ, коя философия е най-права. Ако четете философията на Иоханъ Ремке, ще видите, че той отрича всички философии отъ 25 вѣка насамъ; той казва, че тѣ нѣматъ никаква философия, и че философията имъ не е нищо друго, освенъ философски жаргонъ. Той се стреми да даде нова насока на философията, да я направи основна, независима наука. Той казва: Философията, като основна наука, която не признава никакви скрижали, не благоговѣе предъ никакви авторитети. На това основание и азъ казвамъ: ако религиозниятъ служи на Бога отъ страхъ, той не е философъ, въ него нѣма никаква философия, никаква религия. Какъвъ Богъ е този, на когото ти ще служишъ отъ страхъ?

 

Единъ пѫтникъ минавалъ презъ гѫста гора и срещналъ на пѫтя си една голѣма мечка. Той се уплашилъ отъ мечката и хукналъ да бѣга. Въ страха, той изгубилъ шапката си и не могълъ да я намѣри. Като вървѣлъ по-нататъкъ, между шубръцитѣ нѣкѫде видѣлъ заекъ. Щомъ доближилъ до него, заекътъ хукналъ да бѣга, изплашилъ се отъ човѣка. Тогава пѫтникътъ се замислилъ и казалъ: значи, и отъ мене има по-страхливи сѫщества. Питамъ: мечката, която уплаши човѣка, голѣмия юнакъ, по-разумна ли е отъ него? Не е по-разумна. Заекътъ, който се уплаши отъ човѣка, по-разуменъ ли е отъ него? И той не е по разуменъ. И въ двата случая човѣкътъ е по-разуменъ. Защо се плаши тогава? Вие трѣбва да си отговорите на въпроса, какъ и кога е произлѣзълъ страха. Първоначално страхътъ не е сѫществувалъ въ Битието. Страхътъ не е нѣщо кардинално, което да е сѫществувало въ човѣка още при създаването му. Той отпосле се е явилъ, вследствие на отклонението, което станало съ самия човѣкъ. И действително, когато клони да изгуби равновесието си, да падне, човѣкъ всѣкога се страхува. Това показва, че страхътъ носи своето начало отъ далечното минало нѣкѫде, когато човѣкъ се е отклонилъ отъ правия пѫть. Значи, страхътъ води началото си отъ грѣхопадането на първитѣ човѣци.

 

Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ здрава, положителна основа въ живота си. Затова, всѣки трѣбва да знае, каква е неговата основа, какво е неговото вѣрую, каква е философията на неговия животъ. Какъ живѣятъ съвременнитѣ хора? Тѣ живѣятъ като гѫби: растатъ, ядатъ и пиятъ, обличатъ се, докато единъ день заминатъ за другия свѣтъ. Близкитѣ имъ започватъ да плачатъ, да скърбятъ, че еди-кой си заминалъ за другия свѣтъ. Когато хората се раждатъ, приематъ ги съ радость; когато заминаватъ, изпращатъ ги съ плачъ. Когато детето се роди, майката не знае, отде е дошло; когато замине за другия свѣтъ, майката казва: Богъ да го прости, замина за нѣкѫде. И въ този случай, тя не знае, де отива детето. Значи, хората не знаятъ, нито отде сѫ дошли, нито де ще отидатъ. Има едно общо вѣрую, че човѣкъ излиза отъ Бога и се връща при Него. Това е механическо обяснение на въпроса, което не успокоява човѣка. Хората търсятъ Бога отвънъ, вследствие на което се намиратъ въ голѣмо противоречие. Преди всичко, човѣкъ трѣбва да търси Бога като вѫтрешна сила въ себе си. която му дава мощь, която осмисля живота му. Ако по този начинъ се стреми къмъ Бога, той ще се освободи отъ всички ограничения въ живота. Като наблюдавате небеснитѣ тѣла съ телескопъ, по голѣмината имъ вие познавате, кои отъ тѣхъ сѫ по-отдалечени, и кои сѫ по-близо до васъ. Следователно, всѣко тѣло, къмъ което вие се приближавате, става по-голѣмо; това, отъ което се отдалечавате, става по-малко. Въ сѫщность, тѣлото не става нито по-голѣмо, нито по-малко, но привидно изглежда по-малко, или по-голѣмо. Когато младиятъ се възхищава отъ една идея, а въ старинитѣ си намира, че тази идея е празна работа, това показва, че той е станалъ материалистъ. Въ този случай, стариятъ човѣкъ се е отдалечилъ отъ реалностьта на нѣщата. Идеята, която по-рано го е възхищавала, сега е станала толкова малка за него, че той почти не я вижда и намира, че е празна работа. И наистина, докато сѫ млади, хората сѫ идеалисти, интересуватъ се отъ всичко, приятно имъ е да живѣятъ, на всичко се радватъ. Когато остарѣятъ, преставатъ да се интересуватъ. Такава е философията на Настрадинъ Ходжа, който казва: „Докато жена ми и азъ сме живи, цѣлиятъ свѣтъ ме интересува. Щомъ жена ми умре, половината свѣтъ се свършва за мене; щомъ и азъ умра, цѣлиятъ свѣтъ се свършва.

 

Казвамъ: въ реалностьта сѫществува само единъ Богъ, Който не е познатъ на хората. Въ Бога нѣма желание хората да Го познаватъ. Ако Той би ималъ желание да бѫде познатъ отъ хората, това значи да има нѣкакви слабости. Това би значило, че на Бога липсва нѣщо. Майката иска да роди дете, за да се осмисли живота ѝ. Значи, липсва нѣщо на майката, затова тя иска дете. Питамъ: ще дойде ли день, когато майката нѣма да иска деца? Засега това е неразрешенъ въпросъ, който за дълго време още ще остане въ това положение. Затова, ние казваме: Въ свѣта сѫществува само единъ Богъ, и всички богове сѫ излѣзли отъ Него. Въ свѣта сѫществува само една майка, и всички майки сѫ излѣзли отъ нея. Въ свѣта сѫществува единъ Учитель, и всички учители сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта сѫществува само единъ ученикъ, и всички ученици сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта има само единъ приятель, и всички приятели сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта има само една душа, и всички души сѫ излѣзли отъ нея. Въ свѣта има само единъ духъ, и всички духове сѫ излѣзли отъ него. Следователно, ако искате да разберете реалностьта, вие трѣбва да се стремите къмъ първичната реалность. Ако искате да разберете, имате ли душа и духъ, вие трѣбва да се свържете съ първата душа, съ първия духъ, отъ когото сте излѣзли. При това положение, никой нѣма право да пита, какъ може да намѣри реалностьта на нѣщата. Който искрено търси тази реалность, той никога не пита, какъ и де може да я намѣри. Трѣбва ли човѣкъ да пита хората, какъ да яде? Той знае това изкуство отъ хиляди години насамъ, и затова, като се намѣри предъ ядене, сяда и започва да се храни. И малкото пиленце, едва що излупено, знае вече, какъ да кълве. И малкото дете, едва що родено, знае, какъ да бозае. Обаче, поради своето отклонение отъ правия пѫть, хората сѫ изопачили Божествения редъ и порядъкъ на нѣщата, вследствие на което сѫ си създали нещастия и страдания. Животътъ на съвременнитѣ хора е пъленъ съ отрицателни нѣща: злоба, зависть, умраза, болести и т. н.

 

Следъ всичко това идатъ ученитѣ и философитѣ, които искатъ да обяснятъ на хората причинитѣ за социалното зло въ свѣта. Казвамъ: човѣкъ самъ за себе си е причина за социалното зло въ свѣта. Ако хората мислятъ, че обществото, като цѣло, въ единъ день може да се изправи, а съ това да се изправи и цѣлия свѣтъ, за такова мнение турцитѣ казватъ: „И да видишъ, и да чуешъ, не вѣрвай!“ Това значи да отречемъ разумностьта, да отречемъ цѣлокупното въ живота и да приемемъ, че Богъ за единъ день само ще оправи свѣта. И това е възможно, но то е лесниятъ пѫть. Това подразбира вече, че хората сѫ станали по-добри. Днесъ лесно могатъ да се премахнатъ противоречията отъ живота. Какъ? Чрезъ малки усилия. Значи, ако противоречията и до днесъ не сѫ премахнати, това показва, че хората не правятъ усилия. И наистина, нѣкой заболява отъ хрема — проста, обикновена болесть, която е добро срѣдство за пречистване. Но като не правятъ малки усилия да се освободятъ отъ нея, хората сами си създаватъ усложнения. И ще видите, че отъ тази проста болесть заминаватъ десетки хора. Сѫщо така и инфлуенцията е болесть, на която не се обръща внимание, но и тя може да се усложни. Хората лѣкуватъ хремата по различни начини: едни си превързватъ носа съ кърпи, натопени въ гореща вода; други правятъ промивки съ топла вода, трети я лѣкуватъ съ различни цѣрове. Въ сѫщность, причината за хремата е слабото дишане. Който заболява отъ хрема, той трѣбва да знае, че въ дишането му има нѣкакво отклонение; дишането не е ритмично, вследствие на което не се приема достатъчно количество въздухъ. Щомъ дишането се подобри, и хремата ще изчезне. Съ хремата природата предупреждава човѣка, че трѣбва да работи. Ако не вземе въ внимание това предупреждение, тя му изпраща треската. При треската нѣма кихане, както при хремата, но тя се придружава съ тръпки, съ огънь и съ студъ. Човѣкъ рита, роптае срещу треската, но тя му казва: Съ ритане работа не става. Ти трѣбва да работишъ! Треската мяза на онѣзи разбойници, които обиратъ паритѣ на човѣка, съ което искатъ да му кажатъ: Ако искаше да не те обиратъ разбойници, трѣбваше да дадешъ тия пари на бедни, на сиромаси хора, а не да ги държишъ за черни дни.

 

Въ това отношение, турцитѣ бѣха голѣми майстори: когато отиваха при нѣкой български чорбаджия де го обератъ, тѣ направо му казваха да даде паритѣ си. Ако той отказваше да ги даде, тѣ започваха да се разговарятъ помежду си: Дайте веригата тукъ! Единъ отъ тѣхъ наклаждаше огънь, другиятъ туряше веригата въ огъня и я държеше тамъ, докато се зачерви. Следъ това взимаха нагорещената верига и се приготвяха да я турятъ на врата на чорбаджията. Като виждаше това освѣтление, той веднага казваше: Чакайте, ще ви дамъ паритѣ. Ще не ще, чорбаджията изваждаше паритѣ си и ги даваше на турцитѣ. Като си отидатъ, чорбаджията си казваше: Слава Богу, че съ малко се освободихъ отъ тия турци! Иначе, животътъ ми щѣше да отиде. Сѫщото прави и треската. Като дойде при нѣкой човѣкъ, тя му казва: Скоро давай, каквото имашъ! Питамъ: защо ви е такова богатство, което носи редъ нещастия следъ себе си? Когато хората се питатъ, трѣбва ли човѣкъ да бѫде богатъ, или не, казвамъ: ако вашето богатство внася раздори въ цѣлия домъ, по-добре да си отиде; ако вашето богатство разваля отношенията между мѫже и жени, между синове и дъщери, между господари и слуги, по-добре да си отиде. Обаче, ако вашето богатство е въ състояние да подобри отношенията между любовьта и добродетельта, по-добре да остане. Тъй щото, който иска да бѫде богатъ, той трѣбва да се запита, дали богатството, къмъ което се стреми, ще послужи за подобрение на живота му.

 

Следователно, човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ ония външни облаги, които сѫ въ сила да произведатъ въ него великъ, вѫтрешенъ мораленъ превратъ. Подъ думата „моралъ“ азъ разбирамъ най-низкото положение, до което човѣкъ е стигналъ. Само физическиятъ човѣкъ може да има моралъ. Следъ морала иде животътъ. Да живѣешъ е нѣщо по-високо, отколкото да имашъ моралъ. И животътъ има свой външенъ изразъ. Този изразъ е човѣшката мисъль. Значи, отлѣво животътъ си служи съ морала, а отдѣсно — съ човѣшката мисъль. При тази алтернатива, сѫщината на живота се изразява въ опериране отъ една страна съ морала, а отъ друга — съ човѣшката мисъль. Който не разбира отношенията на морала къмъ живота, той иска да докаже, че моралътъ е единственото важно нѣщо въ живота, и затова човѣкъ трѣбва да бѫде мораленъ. Не, моралътъ е само лѣвата страна на човѣка. Кога човѣкъ става мораленъ? Когато го обератъ. Тогава той започва да пита: Има ли моралъ въ свѣта, или нѣма? Обаче, ако той обере нѣкого, тогава не пита, има ли моралъ въ живота, или нѣма. Когато разумниятъ човѣкъ прилага морала, той го прилага еднакво къмъ всички. Следователно, когато съвременнитѣ хора страдатъ, тѣ трѣбва да си обяснятъ причинитѣ на тѣзи страдания, за да ги премахнатъ. Обаче, и до днесъ още хората говорятъ за любовьта на Христа къмъ човѣчеството, за това, че Той се пожертвувалъ за тѣхъ, че пакъ ще дойде на земята да ги повдигне и чакатъ това време. Това сѫ залъгалки на мързеливитѣ хора. Мързеливиятъ синъ седи въ кѫщи безъ работа, губи времето си, а баща му го успокоява, че макаръ днесъ да сѫ сиромаси, но утре дѣдо му ще умре и ще остави голѣмо наследство. Синътъ слуша баща си, чака дѣдото да умре, но дѣдото не умира. Дѣдото е отъ дълговѣковнитѣ, той ще живѣе 120 години, ще зарови и сина си, и внука си. Казвамъ на този синъ: не чакай дѣдо ти да умре, но започни да работишъ, самъ да печелишъ пари. И ако дѣдо ти остави нѣщо следъ смъртьта си, благодари; ако нищо не ти остави, пакъ бѫди благодаренъ.

 

Питамъ: какво наследство сѫ ни оставили въ науката нашитѣ дѣди и прадѣди? Истинската наука ни довежда до такова положение на съзнанието, при което трѣбва да се откажемъ отъ наследството на нашитѣ дѣди и прадѣди. Тѣ ни оставиха повече дългове, отколкото приходи. Ако дѣдо ви е оставилъ 10,000 лева наследство, а 100,000 лева дългъ, кажете му той да си плати дълговетѣ, а наследството да остави на когото иска. Питамъ нѣкого: вѣрвашъ ли въ науката? — Вѣрвамъ. — Защо? — За знанията, които е дала на човѣчеството. — Какво благо е донесла науката за човѣчеството? Какво благо е донесла религията за човѣчеството? Не казвамъ, че науката и религията не сѫ донесли нищо за човѣчеството, но обръщамъ внимание на хората върху въпроса, какво въ сѫщность трѣбва да донесе науката, и какво — религията. Въ най-тѣсенъ смисълъ, науката трѣбва да донесе свѣтлина за човѣшкия умъ, а религията — топлина за човѣшкото сърце. Нѣкои искатъ да намѣрятъ нѣкакъвъ контрастъ между науката и религията. Религията подразбира онова първично състояние на съзнанието, съ което човѣкъ се проявява на земята. Религията има мѣсто само на земята. На небето никаква религия не сѫществува. Може ли човѣкъ безъ религия? — Докато е на земята, той не може да живѣе безъ религия, както не може да влѣзе въ водата безъ корабъ, или безъ лодка. Смѣшно ще бѫде, обаче, като излѣзе на брѣга, да влачи следъ себе си кораба или лодката. Това означаватъ думитѣ, които хората често употрѣбяватъ: безъ наука не може, безъ религия не може, безъ кѫща не може и т. н. Докато е на земята, човѣкъ се нуждае отъ кѫща, но щомъ се качи въ въздуха, никаква кѫща не му трѣбва. Следователно, кѫщитѣ сѫ потрѣбни, но само за твърдата почва. Корабитѣ сѫ потрѣбни, но само за водата. Аеропланитѣ сѫ потрѣбни, но само за въздуха. Писанието казва: „Има домове нерѫкотворени“. Значи, сѫщината на човѣшкия животъ не се заключава въ онова, което човѣшката рѫка може да направи.

 

„Той промѣнява времената и поритѣ“. Пророкъ Данаилъ се спира върху онази Първична Причина, Която измѣня времената и поритѣ. Тя измѣня лошитѣ условия на живота. Първичната Причина, която обича човѣка, го освобождава отъ тия условия. Тази Причина е Любовьта. Когато времената се измѣнятъ, когато условията на живота се подобряватъ, туй показва, че Великиятъ въ свѣта върши това. Какъ може Той да промѣни времето? Представете си, че вие сте беденъ, нѣмате петь пари въ джоба си, не можете да купите дърва или вѫглища, а вънъ е студено, 30—40° подъ нулата, пъкъ нѣма и богати хора, които да се погрижатъ за васъ. Какво трѣбва да направите? Обърнете се къмъ Първата Причина, къмъ Този, Който ви е изпратилъ на земята, и се помолете да ви помогне. Той веднага ще измѣни времето. — Какъ? — Слънцето ще започне да грѣе по-силно, температурата ще се повдигне, и нѣма да забележите, какъ термометърътъ ще се повдигне до нула градуса. Първата Причина не постѫпва като персийскиятъ владетель, да обесва по единъ богатъ за смѣтка на единъ сиромахъ, който умира отъ гладъ и студъ. Богъ е въ сила да помогне на едного, безъ да причини страдание на другиго.

 

Следователно, докато нѣма свѣтлина, човѣкъ не може да намѣри пѫтя, не може да има никакви постижения. Той трѣбва да има любовьта въ себе си като пѫть, мѫдростьта — като постижение, а истината — за реализиране; чрезъ нея той може да придобие исканата свобода. Който се усѣща слабъ, той трѣбва да търси любовьта като пѫть въ живота си, мѫдростьта за постижение на желанията си, а истината, като условие за реализиране на нѣщата. Нѣкои хора учатъ, свършватъ гимназия, университетъ и влизатъ въ живота, дето искатъ да се прочуятъ, всички да говорятъ за тѣхъ, но яви ли се нѣкой по-даровитъ, тѣ се заоблачаватъ. Какво трѣбва да правятъ при това положение? Актьоръ, който иска да задоволи само публиката, той не е истински актьоръ; учитель, който иска да задоволи само своитѣ ученици, не е истински учитель. Задачата на учителя не седи само въ това, да даде знания на ученицитѣ си и да ги застави да го обичатъ, но той трѣбва да събуди въ тѣхъ любовь първо къмъ единния ученикъ. Щомъ обикнатъ този ученикъ, тѣ ще обикнатъ и учителя си. Ученицитѣ трѣбва да обикнатъ първо идеалния ученикъ, защото отношенията на този ученикъ къмъ учителя му сѫ идеални. Докато не намѣрите идеалния ученикъ, вие не можете да намѣрите и идеалния учитель. Сѫщото нѣщо трѣбва да приложите и къмъ Бога. Вие не можете да обичате хората, ако първо не обичате Бога. Любовьта къмъ Бога е първиятъ принципъ въ живота. Върху любовьта се гради цѣлиятъ животъ. Тя е сѫщественото нѣщо въ живота, а другитѣ работи идатъ следъ нея. Мѫдростьта, истината и другитѣ добродетели идатъ следъ любовьта. Защо? Защото първо ние трѣбва да имаме нѣщо дадено, или на съвремененъ езикъ казано, ние трѣбва да имаме една реалность, къмъ която нито можемъ да прибавимъ, нито можемъ да отнемемъ нѣщо. Такава реалность, именно, е любовьта. Човѣкътъ на любовьта е всѣкога ситъ, доволенъ; той е здравъ и богатъ. Подъ „богатство“ не разбирамъ външно богатство, изразено само въ пари и кѫщи. Външното богатство е малъкъ резултатъ на любовьта; то не е пълна проява на любовьта. Любовьта е магическата сила въ свѣта. Когато Богъ каза: „Да бѫде виделина!“ — стана виделина. Той направи това съ своята любовь. Любовьта създаде свѣта, любовьта създаде цѣлата вселена. Когато погледнемъ къмъ слънцето, къмъ звездитѣ, ние имаме предъ видъ Божията Любовь. Ето защо, първиятъ и най-силенъ потикъ на човѣшката душа е да възприеме любовьта въ всичката ѝ пълнота, за да се освободи отъ ограниченията на живота.

 

Казвате: Ние вѣрваме въ Бога. — Оставете вашето вѣрване настрана. Ако съ вашата вѣра вие не можете да добиете безсмъртие, тази вѣра е детинска. Ако вашата вѣра не може да ви отвори вратата за невидимия свѣтъ, и ако не може да ви свърже съ всички разумни и напреднали сѫщества, тя е детинска вѣра. Ще се запитате, дали има сѫщества по-напреднали и по-разумни отъ хората. Въ свѣта сѫществуватъ много по-напреднали сѫщества отъ хората, които наричатъ гении, светии, ангели, арахангели и т. н. Ангелитѣ слизатъ на земята да видятъ, какъ живѣятъ хората и се усмихватъ на тѣхното богослужение, на тѣхното безвѣрие. Защо трѣбва хората да се съмняватъ въ Бога, щомъ иматъ животъ въ себе си? Разумниятъ животъ въ човѣка е проява на Бога. Отъ този животъ трѣбва да се започне.

 

Въ царството на персийския владетель, за когото споменахъ по-горе, върлували голѣмъ студъ и сиромашия, вследствие на което всѣка година умирали голѣмо число отъ поданицитѣ му. Той ги съветвалъ да живѣятъ добре, но нито сиромаситѣ, нито богатитѣ изпълнявали неговитѣ съвети. Като гледалъ страданията на сиромаситѣ, дошла му на умъ следната идея: за всѣки сиромахъ, умрѣлъ отъ студъ и гладъ, да се обесва по единъ богатъ. Царьтъ веднага турилъ идеята си въ приложение. И наистина, когато съобщавали, че нѣкой сиромахъ умрѣлъ отъ студъ и гладъ, въ същия день още обесвали единъ богатъ. Като гледали това нѣщо, богатитѣ започнали да се стрѣскатъ и отворили кесиитѣ си. Всѣки богатъ се задължилъ да се грижи за единъ сиромахъ, да не го остави да умре отъ гладъ и студъ. Съ тази мѣрка на царя, числото на умиращитѣ сиромаси отъ гладъ и студъ значително намалѣло. Какво показва това? Че докато страданията не дойдатъ близо до човѣка, той никога не може да влѣзе въ положението на страдащитѣ, на беднитѣ. Само по този начинъ човѣкъ може да стане внимателенъ и отзивчивъ къмъ страданията на ближнитѣ си.

 

Казвате: Защо Богъ е създалъ свѣтътъ така? Защо е внесълъ страданията въ живота? — Това съ въпроси и разсъждения, останали отъ онзи философски жаргонъ, който е сѫществувалъ отъ преди хиляди години насамъ. Споредъ този философски жаргонъ, всички хора казватъ, че животътъ нѣма смисълъ, че правда не сѫществува въ свѣта, че Богъ не гледа еднакво благосклонно къмъ хората, че праведнитѣ били привилегировани, а грѣшнитѣ пъшкали подъ тежестьта на своята карма и т. н. Какво нѣщо е кармата? Едно време карма не е сѫществувала. Хората сами създадоха своята карма, и ако вървятъ въ правия пѫть, кармата имъ, сама по себе си, ще се махне. Битието, въ което живѣемъ, има свои привилегии, но има и свои задължения. Човѣкъ трѣбва да съзнава, че е дошълъ на земята, първо да слугува, а после да благува. За тази цель, той трѣбва да намѣри опорната точка на своя организъмъ, на своето сърце и на своя умъ. Когато нѣкой казва, че за него Богъ е Баща, отъ Когото получава всичко, каквото пожелае, той се намира въ положението на дете, което познава баща си по това, че каквото пожелае, получава. И наистина, каквото пожелае детето — пари, дрехи, обуща, играчки, книги — всичко получава. И съвременнитѣ хора проповѣдватъ за Бога, но на тѣхнитѣ молитви не се чува ни гласъ, ни услишание. Защо молитвата имъ не се чува? Защото не се молятъ на истинския Богъ. Когато отстъпиха отъ Бога, евреитѣ си направиха единъ идолъ и му се кланяха. Тогава пророкъ Илия имъ каза: Хайде да направимъ единъ опитъ, да видимъ, кой е истинскиятъ Богъ и чие вѣрую е право. Какъвъ бѣше опитътъ? Пророкъ Илия направи единъ крѫгъ, тури на него дърва, а върху тѣхъ жертвата и каза на еврейскитѣ пророци, на брой 400, да се помолятъ на своя богъ, да пусне огънь отъ небето, да запали жертвеника. Цѣлъ день се молиха тия пророци, пѣха, скачаха, удряха се съ ножове, но ни гласъ, ни услишание. Пророкъ Илия имъ каза: „Викайте по-силно, може да е заспалъ вашиятъ богъ, или пъкъ може да е занятъ съ нѣщо. Сега пъкъ азъ ще се помоля на моя Богъ, да видимъ, ще се чуе ли молитвата ми. Пророкъ Илия повдигналъ очитѣ си нагоре и започналъ да се моли. Следъ нѣколко минути, слѣзълъ огънь отъ небето и изгорилъ жертвата. По-нататъкъ не се казва, какво е говорилъ пророкътъ съ 400-тѣ израилски пророци, но се предполага, че тѣ сѫ го предизвикали съ нѣщо, и той заповѣдалъ да избиятъ всички до единъ. Въ дадения случай, пророкъ Илия представя персийския владетель, който издалъ заповѣдь въ царството си, за всѣки сиромахъ, който умира отъ гладъ и студъ, да се обеси по единъ богатъ. Обаче, Богъ не съизволява въ убийството. Пророкъ Илия, който минаваше за силенъ, мощенъ, въ ревностьта си къмъ Бога, бѣше дошълъ до убеждението, че тия лъжливи пророци трѣбва да се избиятъ. Той мислѣше, че като ги избие, други нѣма да се явятъ. „Колкото и да се кастри тръна отгоре, той все ще пуща корени“. Значи, злото се крие нѣкѫде дълбоко въ човѣка — въ човѣшкия егоизъмъ.

 

„Той промѣнява времената и поритѣ, сваля царе и поставя царе“. Думата „царь“ взимамъ въ смисълъ на силни възгледи, силни мисли и желания, които поробватъ човѣка. Тѣ сѫ ония силни, наследени чърти въ човѣка. Напримѣръ, синътъ може да наследи отъ пияния си баща слабостьта да пие, но ако има будно съзнание, той може да избегне тази наследственость. Какъ могатъ да се надвиятъ наследственитѣ чърти? Различни начини има, но преди всичко изисква се будно съзнание и воля.

 

Единъ пияница, който опропастилъ живота си, изгубилъ всичкото си богатство отъ пиянство, отишълъ единъ день въ една отъ кръчмитѣ, които обикновено посещавалъ, и видѣлъ тамъ хубави череши. Той се обърналъ къмъ кръчмаря съ молба да му даде една отъ тия череши, но последниятъ отказалъ на молбата му. — Тъй ли? Ти опропасти здравето ми, взе всичкото ми богатство, а сега не ми давашъ една череша! Благодаря ти, азъ разбрахъ вече смисъла на живота. Отъ този часъ кракътъ ми нѣма да стѫпи въ кръчма! Отсега нататъкъ ще живѣя трезвъ и разуменъ животъ.

 

Питамъ: какво показва това? Това показва, че царьтъ на пиянството, на неразумностьта е сваленъ отъ своя тронъ, и вмѣсто него е поставенъ на власть царьтъ на разумностьта, на трезвеностьта. Първиятъ животъ е неправиленъ, а вториятъ — правиленъ. Право ли е, когато хората виждатъ различие въ разнитѣ вѣрвания, а въ сѫщность проповѣдватъ любовь и вѣра въ Бога? Можете ли да кажете, че братята и сестритѣ въ единъ домъ иматъ любовь къмъ родителитѣ си, ако се каратъ помежду си? Когато слугитѣ въ единъ домъ се каратъ, това показва, че тѣ не обичатъ господаритѣ си. Ако жената постоянно говори лошо за мѫжа си и е недоволна отъ него, че не донесълъ въ кѫщи това-онова, тя не го обича. Когато мѫжътъ донася на жената всичко, каквото ѝ е нужно, това още не показва, че той е добъръ мѫжъ. Като се говори за доброта, тя не се изразява непременно материално. Не, правилни отношения и разбирания между хората трѣбва да има! Сродство между душитѣ трѣбва да сѫществува! Разумната, любещата жена не трѣбва да се интересува отъ това, дали мѫжътъ ще донесе хлѣбъ, или не. Тя знае, че това е негова работа. Тежко на онзи мѫжъ, когото жена му трѣбва да учи, какъ да гледа домъ, какъ да се облича, какъ да се отнася къмъ хората и т. н.! Кой учи птицата, какъ да се облича? Ако съвременнитѣ мѫже и жени не знаятъ, какъ да се обличатъ, и женитѣ имъ трѣбва да ги учатъ, тѣ сѫ останали назадъ въ разбиранията си. Когато нѣкой пита, дали е въ правия пѫть, азъ намирамъ, че той е закъснѣлъ. Кой е правиятъ пѫть? Правиятъ пѫть е пѫтьтъ на любовьта. Кое е постижението на правия пѫть? Свѣтлината е постижението на правия пѫть. Кой е резултатътъ на този пѫть? Истината. Мнозина казватъ, че свѣтътъ скоро щѣлъ да се свърши. — Ние не знаемъ нищо опредѣлено по това, макаръ че ученитѣ твърдятъ, какво слънцето щѣло да изгасне, а съ него заедно и животътъ ще се прекрати. Слънцето е свѣщь, която, споредъ нуждитѣ, може да се запалва, може и да се загасва. То е все едно, когато вие гасите и палите свѣщьта си по нѣколко пѫти на день, хората да казватъ, че свѣщьта ви е изгаснала. Не, свѣщьта не е изгаснала, но по нѣкакви економически съображения вие я палите и изгасвате. Преди всичко, ученитѣ трѣбва да отговорятъ на въпроса, за кого грѣе слънцето.

 

Въ хамбаря на единъ богатъ земедѣлецъ се събрали единъ день мравитѣ, молцитѣ и мишкитѣ, да разискватъ върху въпроса, за кого е събрано житото въ хамбаря. Най-виднитѣ философи отъ събранието взимали думата по редъ и изказвали мнението си. Мравешкиятъ философъ казалъ: Господарьтъ на хамбаря е събралъ житото за насъ, защото ние трѣбва да подържаме живота си. Философътъ на молцитѣ казалъ: Житото е складирано за насъ, да се хранимъ, за да свършимъ задачата, която ни е дадена. Най-после философътъ на мишкитѣ казалъ: Господарьтъ е турилъ житото въ хамбаря за насъ, защото сме най-голѣми отъ всички присѫтствуващи. Вѣрни ли сѫ тия твърдения? Тия философски твърдения сѫ дотолкова вѣрни, доколкото сѫ вѣрни и тия на хората, че свѣтътъ е създаденъ за тѣхъ. Така може да мисли човѣкъ само тогава, когато неговиятъ животъ стане едно съ този на Първичната Причина по мисъль, по чувство и по действие; така може да мисли човѣкъ само тогава, когато животътъ му стане едно съ живота на всички разумни, напреднали сѫщества. Докато съзнанието на човѣка е още на низко стѫпало, той не може да мисли, че слънцето за него грѣе, или че свѣтътъ за него е създаденъ. Защо? Защото, докато мисли, че свѣтътъ е създаденъ за него, ще дойде Господарьтъ на този свѣтъ и ще му докаже, за кого е създадено слънцето, за кого е създаденъ свѣтътъ. Така постѫпва и господарьтъ на хамбаря: влиза въ хамбаря и въ нѣколко часа само изгонва молцитѣ, мравитѣ и мишкитѣ вънъ, като имъ доказва невѣрностьта на тѣхнитѣ твърдения. Той имъ казва: Излѣзте вънъ и тамъ разисквайте върху въпроса, за кого е събрано житото въ хамбаря.

 

Сѫщо такъвъ споръ се явилъ единъ день между пчелитѣ и оситѣ, за кого била създадена лозата. Пчелитѣ казвали, че лозата е създадена за тѣхъ, защото тѣ събиратъ медъ и сѫ полезни. Оситѣ пъкъ подържали, че лозата е създадена за тѣхъ, защото иматъ силни челюсти и могатъ да пробиватъ здравата ципа на гроздето, и по такъвъ начинъ могатъ да го използуватъ. Щомъ е така, тѣ казали помежду си: Хайде, да пристѫпимъ къмъ опитъ, да видимъ, кой има право. Оситѣ, които имали здрави челюсти, започнали да пробиватъ ципицата на гроздето, а пчелитѣ, възползувани отъ услугата на оситѣ, започнали на готово да смучатъ сладкия сокъ на гроздето. Отъ това време и до днесъ още все сѫщата история се разиграва: оситѣ пробиватъ люспитѣ на гроздето, а пчелитѣ смучатъ сладкия гроздовъ сокъ. Който иска да знае, де има хубаво, сладко грозде, нека следи, на кои лози кацатъ най-много пчели. При този споръ, оситѣ и пчелитѣ и до днесъ се ползуватъ отъ гроздето. Питамъ: ако пчелитѣ и оситѣ разрешиха спора практически, като пробиха люспата на гроздето и изсмукаха сока му, може ли човѣкъ да бѫде по-неразуменъ отъ тѣхъ, да не разреши правилно въпроса за създаването на свѣта? Пчелитѣ и оситѣ не си отговориха на въпроса, за кого е създадена лозата, но я използуваха. Сѫщо така, и хората не трѣбва да разискватъ върху въпроса, за кого е създаденъ свѣтътъ, но нека използуватъ благата, които сѫ вложени въ този свѣтъ, за своето растене и развиване.

 

„Той промѣнява времената и поритѣ“ — първото положение на стиха. „Сваля царе и поставя царе“ — второто положение на стиха. „Дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“ — третото положение на стиха. Мѫдростьта е сила, която всѣки може да придобие, не изведнъжъ, но постепенно, съ течение на времето. Който иска да измѣни своя животъ, да го осмисли, той непременно трѣбва да бѫде мѫдъръ. Тъй щото, който иска да вложи въ живота си съдържание и смисълъ, той трѣбва да има знания, а знанията се даватъ само на разумнитѣ. Мнозина отхвърлятъ това твърдение и казватъ, че мѫдростьта и знанието не е за тѣхъ. Не, всѣки трѣбва да се стреми да придобие знание и мѫдрость. Тѣ сѫ качества присѫщи на човѣка. Всѣки човѣкъ може да бѫде разуменъ, всѣки човѣкъ може да има знания. Мѫчнотиитѣ въ живота се разрешаватъ, именно, чрезъ знание и мѫдрость. И ученитѣ хора разрешаватъ труднитѣ задачи въ науката пакъ чрезъ знание и мѫдрость. Много научни въпроси въ физиката, въ химията, въ обществения животъ се разрешаватъ чрезъ знание и мѫдрость, и така разрешени, тѣ улесняватъ живота на хората, намаляватъ тѣхния непосиленъ трудъ.

 

Съвременнитѣ хора се трудятъ не по силитѣ си, терзаятъ се морално, физически, докато единъ день изнемогнатъ и обезсмислятъ живота си. Какво трѣбва да направятъ, за да се освободятъ отъ тѣзи терзания? Тѣ трѣбва да възприематъ положителната наука и философия, да създадатъ въ себе си прави убеждения, на които никога да не измѣнятъ. И тогава, като прости или учени, като богати или бедни, да си създадатъ такова вѣрую, което предъ нищо да не отстѫпва. Който има такова вѣрую, той ще разчита на него въ всички трудни моменти на своя животъ. Вашето вѣрую трѣбва да има силата на онзи пѫтникъ, когото разбойници хванали въ гората и завързали, но скоро били принудени сами да го развържатъ. Съ вързани рѫце макаръ, той се приближилъ при главатаря на разбойницитѣ и казалъ: Богъ, на Когото служа, ви заповѣдва да ме развържете. Азъ отивамъ по Негова работа и трѣбва непременно да я свърша. Азъ мога самъ да се развържа, но искамъ, както вие ме завързахте, така и да ме развържете. Главатарьтъ отказалъ да го освободи, но следъ нѣколко минути той падналъ на земята и уплашенъ, започналъ да вика на другаритѣ си: Развържете този човѣкъ! Съ него шега не бива. Имали ли сте тази опитность, следъ като ви турятъ въ затворъ, да кажете на надзирателя да ви пусне, защото, ако не ви пусне, ще го простратъ на земята и ще се принуди да ви освободи? Силна е Божията дума! Богъ казва на надзирателя на затвора да ви освободи, и ако не ви освободи, ще опита резултата отъ неизпълнение волята Божия. Такава опитность ималъ апостолъ Петъръ, когато билъ въ затворъ. Ангелъ Господенъ влѣзълъ въ затвора, бутналъ оковитѣ му и го освободилъ. Подобна опитность сѫ имали и тримата момци Сидрахъ, Месахъ и Авденаго, които, хвърлени въ огнената пещь, по чуденъ начинъ били запазени отъ изгаряне. Ще кажете, че това е ставало въ онѣзи времена, когато хората сѫ били праведни, но въ днешнитѣ времена това не може да стане. Чудно нѣщо! Ако следъ две и повече хиляди години отъ онѣзи времена, когато се пѣе и проповѣдва толкова много за Бога, не може да стане подобно нѣщо, защо ви е тогава съвременната култура, защо ви е тази вѣра въ Бога? Времената, въ които днесъ живѣете, трѣбва да бѫдатъ по-богати съ опитности. Вие трѣбва да бѫдете силни, лесно да се справяте съ мѫчнотиитѣ си. Дойдатъ ли при васъ гнѣвътъ, страхътъ, съмнението, безвѣрието, сиромашията, гладътъ, вие трѣбва да имъ кажете: Богъ, на Когото служа, каза да ме освободите! Щомъ кажете така, трѣбва да бѫдете свободни. Ще запитате, дали наистина тия нѣща могатъ да станатъ. Могатъ да станатъ, разбира се, но затова не се изискватъ празни думи, а вѣра, непоколебима, положителна и устойчива. Имате ли тази вѣра, вие ще бѫдете щастливи.

 

Въ миналата беседа говорихъ за царя Абу-Бенъ-Фура за красивата му дъщеря Енъ-Суфи и за нейния възлюбенъ Елми-Баръ. Царската дъщеря била щастлива, затова възлюбениятъ ѝ, Елми-Баръ, не се осмѣлявалъ да отиде при нея. Тя имала много поклонници, и Елми-Баръ чакалъ всички да се изредятъ, да изкажатъ своето почитание и уважение къмъ нея. Единъ день тя заболѣла и умрѣла. Баща ѝ, заедно съ всички нейни поклонници, плакалъ, страдалъ, но най-после я погребали и се върнали по домоветѣ си. Тогава нейниятъ възлюбенъ, Елми-Баръ, отишълъ на гроба ѝ, извикалъ нѣколко пѫти: Енъ-Суфи, жива ли си? — Жива съмъ. Ако ме разровишъ отъ гроба, ще излѣза вънъ. Той взелъ лопатата и започналъ бързо да копае. Скоро разкопалъ гроба, и царската дъщеря, здрава и весела, излѣзла вънъ, на свѣтлина и свобода.

 

Казвате: какъвъ смисълъ се крие въ този разказъ? Ако вашиятъ идеалъ е мъртавъ и заровенъ дълбоко въ земята, много отъ поклонницитѣ му ще плачатъ за него, но нѣма да го съживятъ. И бащата на вашия идеалъ ще плаче за него, но и той нѣма да го съживи. Защо? Защото тѣ всички плачатъ за неговата външна форма, за неговото тѣло. Обаче, когато дойде възлюбениятъ на вашия идеалъ, който обича неговата душа, неговото съдържание, той ще отиде при гроба му и ще извикат Енъ Суфи, жива ли си? — Жива съмъ, вземи лопатата и ме освободи. Той ще вземе лопатата, ще разрови гроба на своя идеалъ, ще го хване за рѫка и ще го изведе навънъ. Следъ това отишли да съобщатъ на царя, че нѣкой задигналъ тѣлото на дъщеря му. — Кой я задигна? — Задигна я нейниятъ възлюбенъ, който я взе да живѣе заедно съ него, но не въ бащиния ѝ домъ, а горе на планината. Тукъ тя се прости съ стария животъ и започна новия — животътъ на свѣтлината, на знанието и на мѫдростьта.

 

Всички хора ще умратъ, ще влѣзатъ въ гроба, но следъ това вече ще покажатъ силата на своята вѣра, силата на Христовото учение. Силата на Христа се заключава, именно, въ това, че три деня следъ като умрѣ, Той възкръсна. Какъ възкръсна Христосъ? Въ Писанието е казано, че ангели слѣзли отъ небето, вдигнали плочата отъ гроба, и Христосъ възкръсналъ. Обаче, споредъ едно предание се казва, че Петъръ и Иоанъ отишли на гроба на Христа и извикали: Учителю, тукъ ли си? Живъ ли си, Учителю? Христосъ отговорилъ: Ако вдигнете плочата отъ гроба ми, азъ ща излѣза вънъ. Тѣ се помѫчили да вдигнатъ плочата, но не могли, затова дошълъ ангелъ Господенъ отъ небето, вдигналъ плочата, и Христосъ възкръсналъ. Следователно, по сѫщия начинъ Христосъ трѣбва да възкръсне въ васъ, въ видъ на нѣкаква нова идея. И вие трѣбва да бѫдете поне като апостолъ Петра, да отидете при гроба на Христа и да кажете: Учителю, тукъ ли си? Живъ ли си още? Достатъчно е да чуете гласа на Христа, макаръ и да не сте въ сила още да вдигнете камъка отъ гроба Му. Много пѫти ще чувате гласа на Бога да ви говори отвѫтре, но не ще можете да вдигнете камъка отъ вашия гробъ.

 

И тъй, вие трѣбва да дойдете до това положение, именно, да вдигнете камъка отъ вашия гробъ и да възкръснете. Следъ всичко това, кой може да убеди възлюбения на царската дъщеря, че сѫществува смърть? Той ще каже: Азъ зная, че смърть не сѫществува, имамъ опитность за това. Оттукъ всѣки ще разбере, че великата задача на неговия животъ е да придобие безсмъртието, да придобие вѣчния животъ. Сега и вие, като Петра, питате Христа, какво трѣбва да правите, т. е. какво ще стане съ васъ, ако Христосъ не възкръсне? Наистина, ако Христосъ не бѣше възкръсналъ, работата на ученицитѣ Му бѣше свършена. Сѫщото се отнася и до васъ. Ако Христосъ не възкръсне, и вашата работа ще бѫде свършена. Когато Петъръ чу думитѣ на Христа: Тукъ съмъ! — той отиде при другитѣ апостоли, съобщи имъ това, което чу и видѣ, и трѣбваше всички заедно да се молятъ. Следъ това дойде ангелъ Господенъ, който отвали плочата отъ гроба, и Христосъ възкръсна. Тогава Той се явяваше на ученицитѣ си и изчезваше, и тѣ повѣрваха въ възкресението, въ безсмъртието на душитѣ. Силата на човѣка седи въ безсмъртието. При това положение, човѣкъ и да умре, пакъ ще възкръсне.

 

Сега, като хора на новото, които работите за своето изправяне, както и за това на свѣта, трѣбва да знаете, че изправянето на свѣта се заключава въ вашата вѫтрешна сила. Иначе, върви ли по пѫтя на старото, човѣкъ все още ще мисли, че времето за възкресението не е дошло. Не, тритѣ деня, откакъ сте въ гроба, сѫ изтекли вече, и вие трѣбва да похлопате на гроба и да запитате: Господи, тукъ ли си? Живъ ли си? Щомъ чуете гласа Му, че иска да вдигнете камъка отъ гроба, вие трѣбва да сте готови да сторите това. Докато камъкътъ седи на гроба ви, вие се намирате при тежки, при трудни условия на живота, при непостигнати идеали. Мислите ли, че като ожените дъщеря си, ще постигнете своитѣ идеали? Не, ще я поставите на сѫщитѣ страдания, презъ каквито и вие сте минали. Мислите ли, че като свършите училище, или като забогатѣете, ще постигнете своитѣ идеали? Не, пакъ страдания ви очакватъ. Който жени дъщеря си, той трѣбва да ѝ даде въ наследство любовьта си. Който свършва училище, той трѣбва да получи дипломъ на любовьта, който да му отвори пѫтя на живота. Нѣкой иска да пише нѣщо по известни въпроси. Преди да пише, каквото и да е, той трѣбва да се запита, има ли дипломъ за любовьта? Той ще каже че не иска да свършва по любовьта. Нека свърши по любовьта и тогава да пише. Само така той ще разбере смисъла на живота. Какво правятъ хората днесъ? Като видятъ, че нѣкой човѣкъ проповѣдва нѣщо, първо ще го питатъ, къмъ коя черкова принадлежи. Това сѫ залъгалки за обикновенитѣ, а не за ученитѣ хора. Вземете примѣръ отъ Данаила. Външно той не принадлежеше къмъ никоя черкова, но когато трѣбваше да изтълкува съня на царя, обърна се къмъ Бога, и получи тълкувание на съня. Царскитѣ мѫдреци, обаче, не можаха да изтълкуватъ този сънь. Значи, Данаилъ можа да отвали камъка отъ гроба, заради което получи почести и хвала. Данаилъ не се подаде на тия почести и похвали, защото той искаше да покаже на свѣта, че сѫществува единъ Богъ, Който дава на всички хора любовь, мѫдрость, знание, сила, животъ и свобода. Този Господъ трѣбва да се проповѣдва на хората, за да бѫдатъ готови да изпълнятъ Неговата воля. Когато този Богъ живѣе въ душитѣ на всички хора, тѣ ще бѫдатъ помежду си истински братя и сестри, готови на всѣкакви жертви едни за други. Днесъ нѣкой срещне своя ближенъ и не го поздравява, а той се оплаква, че не го поздравилъ. Много малко иска този човѣкъ. Той трѣбва да иска нѣщо сѫществено. — Ама той не ме обича. — Не, ти трѣбва да искашъ нѣщо повече отъ любовьта. Онзи, въ когото Богъ живѣе, трѣбва да е готовъ да изпълни волята Божия и да живѣе и за другитѣ тъй, както и за себе си. Като отиде на гроба на своя ближенъ, той трѣбва да вдигне камъка оттамъ и да му каже: Стани и повече не грѣши! На учения, който изгубилъ знанието си, той трѣбва да каже: Стани и повече не грѣши! На момата, която изгубила красотата си, той сѫщо трѣбва да каже: Не се смущавай! Ще придобиешъ отново красотата си, но повече не грѣши! Съвременнитѣ хора падатъ, ставатъ, грѣшатъ и очакватъ, като отидатъ въ другия свѣтъ, тогава да се изправятъ. Не, станете отъ гробоветѣ си, влѣзте въ новия животъ и повече не грѣшете! Нѣщо реално се изисква отъ хората. Тѣ се намиратъ вече въ предградието на онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е съзнанието на хората. Днесъ хората седятъ единъ до другъ и не се интересуватъ да проникнатъ въ душитѣ си, да видятъ красивото въ себе си. Срѣщате малко момиченце, не обръщате внимание на него. Защо? Грозно било. Не, погледнете го внимателно, да видите, колко красива е душата му. — Какъ познахте? — Вижда се тази красота, но любовь трѣбва да има въ сърцето ви, за да я видите.

 

Казвамъ: въ очитѣ на християнството, или въ очитѣ на новото учение, вие сѫщо така трѣбва да видите красивото, Божественото, да Го обикнете и да тръгнете въ пѫтя безъ страхъ, безъ съмнение. — Какъ да се простимъ съ старото? — Като станете като децата. Старото е дало вече, каквото ви трѣбва, новото търсете сега. Бащата казва на сина си: Синко, досега те носихъ на гърба си, но повече не мога. Иди сега въ свѣта, работи за себе си и за ближния си, и нека Богъ бѫде съ тебе! Днесъ и за млади, и за стари има работа. Всички трѣбва да придобиятъ истинския животъ, въ който нѣма никаква лъжа. Младитѣ се лъжатъ, че като се оженятъ, щастливи ще бѫдатъ. Старитѣ се лъжатъ, че като израснатъ децата имъ, ще ги гледатъ и щастливи ще бѫдатъ. Ученитѣ се лъжатъ, че знанието ще ги направи щастливи. Богатитѣ се лъжатъ, че богатството ще ги направи щастливи. Не се лъжете отъ тѣзи работи. Ние сме за онова знание, което никой не може да отнеме; ние сме за онова здраве, което нищо не е въ сила да разклати. Ние сме за живота, за любовьта, които никой не може да отнеме. Това е реалното, върху което животътъ трѣбва да се постави. Всичко това човѣкъ самъ може да постигне. Въ това, именно, седи разрешението на великата задача въ живота. Човѣшкото съзнание работи вече въ тази посока. Когато любите, вие ще имате сила да възкръснете. Вие любите първо вашата душа. Затова вашиятъ ангелъ ще слѣзе отгоре, ще отвали камъка отъ гроба ви, и вашата душа, Христосъ, ще възкръсне, ще ви се изяви. И на Петра се яви Христосъ.

 

„Той промѣнява времената; сваля царе и поставя царе; дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“. Това значи: Богъ промѣня лошитѣ условия на живота; премахва голѣмитѣ препятствия отъ пѫтя ви; въ Него се крие голѣмата наука; въ Него се заключава Великото, Божественото, което всички търсятъ. И религия, и наука, всичко е отъ Бога, но не по външна форма, а по съдържание и смисълъ. Религия безъ любовь не е религия. Следователно, религия въ любовьта е проява на Бога. Оттукъ вадимъ следния изводъ: религията, родена отъ Бога, представя любовьта. Науката, родена отъ Бога, представя мѫдростьта. Религията и науката, т. е. любовьта и мѫдростьта трѣбва да се примирятъ въ васъ, да работите и съ дветѣ едновременно, за да се освободите отъ вѫтрешното робство, въ което сега се намирате. Тази е великата задача на човѣка.

 

„Той промѣнява времената“.

 

*

4. Беседа отъ Учителя, държана на 24 февруари, 1929 г.

София. — Изгрѣвъ.







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt