Jump to content
Ани

1929_02_10 На Бога живаго

Recommended Posts

От томчето "Учителю Благи"
Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928),
Издание 1929 г., София
Книгата за теглене на PDF
Съдържание


 

На Бога живаго.

 

И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго“.

Матея 16:16.

 

И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго!“ Ако върху този стихъ говори нѣкой евангелски проповѣдникъ, той ще раздѣли проповѣдьта си на три части. Първата часть на проповѣдьта ще се отнася до думитѣ: И отговори Симонъ Петъръ и рече. Втората часть — върху думитѣ: Ти си Христосъ. Третата часть — върху думитѣ: Синъ на Бога живаго. Симонъ, или Петъръ, за когото се говори въ стиха, е единъ и сѫщъ човѣкъ, само че името му се мѣни. Това показва, че отъ Симонъ трѣбва да се превърне въ Петъръ. Симонъ е материалниятъ човѣкъ, който съзнава, че има нѣщо въ него, което може да го направи човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата. Въ първо време той обръща внимание повече на тѣлото си, яде и пие, расте и се развива, докато по-после започва да мисли, че отъ него може да стане нѣщо: учитель може да стане, поетъ може да стане, художникъ може да стане, министъръ може да стане — каквото пожелае, може да стане. Това е човѣкътъ, това е Христосъ, Който може да преодолява мѫчнотиитѣ въ живота. Ние взимаме думата „Христосъ“ въ обикновенъ смисълъ. Подъ думитѣ „Синъ на Бога живаго“ се разбира сѫщината на нѣщата, която никога не се мѣни. Който нѣма тази сѫщина въ себе си, той не може да бѫде нито Петъръ, нито Христосъ, нито Синъ на Бога живаго. Какво може да бѫде тогава? Той може да бѫде човѣкъ. И затова казваме, че хората сѫ Божествени деца, изпратени на земята за изпитания. Тѣ сѫ изпратени като деца, съ цель да не се събужда въ тѣхъ съзнание за Божествения имъ произходъ и да създаватъ нещастия на цѣлата вселена. При изпращането на тия деца отъ невидимия свѣтъ, майкитѣ и бащитѣ имъ сѫ казали, да имъ дадатъ лопати, мотики, да ги впрегнатъ на работа. Тѣ трѣбва да работятъ! Всѣки отъ васъ е Симонъ Петъръ, облѣченъ въ плъть и кръвь. Какво е твоето произхождение, ще оставишъ настрана. Ти си дошълъ на физическия свѣтъ и трѣбва да работишъ. Ако кажешъ, че не искашъ да живѣешъ, това е другъ въпросъ. Можешъ да не искашъ да живѣешъ на земята, можешъ и да живѣешъ — свободенъ си, но кога? Свободенъ си билъ, преди да си слѣзълъ на земята, но веднъжъ си слѣзълъ, сега вече ще живѣешъ и ще работишъ.

 

Сега, азъ говоря на онѣзи отъ васъ, които разбиратъ закона. Когато нѣкой казва, че не иска да живѣе, той има предъ видъ да се прекратятъ страданията, мѫчнотиитѣ и изпитанията му. И обратно: когато нѣкой казва, че иска да живѣе на земята, той вече е близо до щастието, до благата на живота. Каже ли нѣкой, че не иска да живѣе на земята, азъ го питамъ: защо не остана при майка си и баща си въ невидимия свѣтъ, но слѣзе на земята? Кога си дошълъ на земята? Защо си дошълъ и кога ще си отивашъ? Никой не знае, кога е дошълъ на земята, защо е дошълъ и кога ще си отива. Вие се оплаквате отъ живота, искате да си отидете, отдето сте дошли, но като помислите за връщане, започвате да се плашите. Защо се плашите? Вие се плашите, защото не знаете, какво ви чака тамъ; вие се плашите, защото не знаете, кое е сѫщественото въ физическия животъ, и кое — въ духовния.

 

Днесъ азъ говоря за сѫщественото, което всички хора иматъ въ себе си. Тѣ трѣбва да се освободятъ отъ една вѫтрешна илюзия, отъ една вѫтрешна хипноза, наложена имъ отвънъ. Когато човѣкъ е минавалъ презъ пространството, тогава му наложили две хипнотически състояния. При първото положение на човѣка, когато е билъ още въ Божествения свѣтъ, като душа, въ него съ били вложени редъ дарби и способности. Обаче когато е слизалъ на земята, той е миналъ презъ единъ тъменъ поясъ, дето му внушили, че всичко, което носи съ себе си, е празна работа и нѣма да го ползува на земята. Това, на което той разчиталъ — любовь, знания, животъ — всичко е празна работа. Отъ тѣзи внушения човѣкътъ се е обезсърдчилъ и изгубилъ смисъла на живота. Въ този смисълъ, внушението е психическа сила, която вързва, ограничава човѣка. Колкото малъкъ да е конецътъ на внушението, той все указва влияние върху човѣка, както паяжината указва влияние върху крака на мухата.

 

Единъ день, една муха, която била царска дъщеря, завела дѣло противъ единъ паякъ, отъ чиято паяжина кракътъ ѝ се навѣхналъ. Паякътъ се явилъ въ съда и започналъ своята защита: Господа съдии, азъ съмъ ученъ човѣкъ. Построихъ си една мрежа, съ която искахъ да изучавамъ вселената. Тази мрежа ми служеше като съобщително срѣдство за наблюдаване. Мухата, като малко, безгрижно дете, обикаляла около моята мрежа и, по невнимание, закачила крачето си на единъ отъ моитѣ инструменти за научно изследване. Така тя навѣхнала крачето си, но какво съмъ виновенъ затова азъ? Питамъ: вѣрно ли е оправданието на паяка, че съ паяжината си той изучавалъ вселената? Не е вѣрно, разбира се. И днесъ, ако запитате хората, какво правятъ, тѣ ще ви отговорятъ, като паяка, че изучаватъ живота. И ако нѣкой човѣкъ, по невнимание, закачи крака си на единъ отъ тѣхнитѣ инструменти и го изкълчи, тѣ не сѫ виновни. Свѣтътъ е такъвъ! Не, ние не сме дошли на земята да изучаваме живота по такъвъ начинъ, че да се осакатяваме едни-други. Въ сѫщность, работата е много проста. Паякътъ седѣлъ дълго време гладенъ и чакалъ, като рибарь съ мрежата си, дано мине нѣкоя муха, да се закачи на паяжината му, да си хапне отъ нея. За паяка е безразлично, дали тази муха ще бѫде отъ прости родители, или царска дъщеря. Ако е царска дъщеря, още по-добре за него, ще бѫде по-угоеничка, по-тлъста.

 

Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ правилно разбиране на живота, било отъ дълбоко научно, или отъ мистично гледище. Човѣкъ трѣбва да разбира живота на външнитѣ промѣни и живота на вѫтрешнитѣ промѣни, които ставатъ въ душата му, и да ги различава. Да бѫде облѣченъ въ плъть и кръвь, като физическо сѫщество, това е необходимость за човѣка, защото така, именно, той черпи материали за физическия животъ. Чрезъ физическия свѣтъ протичатъ известенъ родъ сили, които човѣкъ непременно трѣбва да използува. Освенъ това, необходимо е човѣкъ да мине презъ различни форми. Разнообразието на формитѣ е сѫщо тъй необходимо условие за развиването на човѣка. Ето защо, всички души, колкото и да сѫ напреднали и съвършени, отъ време на време, иматъ нужда да слѣзатъ въ материалния свѣтъ, да почерпятъ отъ него такива материали и сили, каквито отъ другитѣ свѣтове не могатъ да придобиятъ. Това се отнася не само за земята, но и за всички останали материални свѣтове, защото тѣ се намиратъ подъ единъ и сѫщъ законъ. Значи, всички сѫщества, били тѣ напреднали, или не, трѣбва да минатъ презъ материалнитѣ свѣтове. Едни отъ тѣхъ помнятъ, отде идатъ, а други не помнятъ. Обикновенитѣ хора на земята не помнятъ нищо отъ предишното си сѫществуване. Нѣкой казва, че му се открило нѣщо отъ миналото. Възможно е, но всичко това е много малко. Съ такива открития нищо не може да се направи. И на кинематографъ може да се открие нѣщо. И въ книгитѣ се открива нѣщо. Всички тия открития, обаче, сѫ недостатъчни за човѣка. На човѣка е необходимо да се му открие онази вѫтрешна дарба въ съзнанието му, чрезъ която да си спомни въ подробности пѫтя, по който е слѣзълъ, и да види пѫтя, по който трѣбва да се върне. Само по този начинъ той ще разбере вѫтрешната връзка на живота и ще може да се поучи отъ него.

 

Тъй щото, за постигането на тия дарби и способности, сѫ били препорѫчвани, па и до днесъ още препорѫчватъ, разни методи. Нѣкои, напримѣръ, сѫ препорѫчвали да се отдалечи човѣкъ отъ свѣта, да отиде въ нѣкоя гора и тамъ да прекара въ постъ и молитва, въ размишление. И наистина, много хора сѫ се отдалечавали отъ свѣта, но и съ това не сѫ постигали нѣщо особено. Други пъкъ сѫ препорѫчвали богатството, знанието, като пѫть на постижение, но и този методъ не е далъ голѣми резултати. Има единъ методъ, който може да даде положителни резултати. Той е методътъ на любовьта. Първото положение: човѣкъ не може да мисли, безъ да обича. Който иска да се запознае съ въпроса за създавана на вселената, който иска да разбере вѫтрешния смисълъ на живота, да придобие знание, мѫдрость, богатство, сила, здраве, безсмъртие, той трѣбва да постави любовьта за основа на своя животъ. Азъ не говоря за онази любовь, която носи смърть на хората, нито за онази любовь, която създава спорове, недоразумения, състезания. За да се предизвикатъ тия нѣща между хората, има причини за това. Лошото не е въ тия прояви на хората, но въ тѣхното изопачаване. Състезанието, съревнованието сѫ потици въ развиването на човѣка, но опасно е, когато тия потици се подхранватъ отъ неправилни мисли и чувства. Желанието на човѣка да бѫде богатъ, силенъ, ученъ, сѫ добри потици, но трѣбва да се поставятъ на положителна основа, да дадатъ сигурни придобивки. Право е желанието на човѣка да има знания, но това знание трѣбва да има приложение първо въ неговия животъ. Той трѣбва да разбира законитѣ на природата; той трѣбва да знае причинитѣ и последствията на всичко онова, което става въ самия него. Защо? Защото всичко, което става въ цѣлия козмосъ, въ всички планети и слънца, въ цѣлия животъ, се отразява и въ отдѣлния човѣкъ.

 

Казвате: Ако всичко това влияе на хората, де остава тогава тѣхниятъ личенъ животъ? Де е човѣкътъ? Човѣкъ представя малка вселена, малъкъ центъръ въ общата вселена. Ако погледнете човѣка съ окото на ясновидеца, ще видите, че той представя малка слънчева система, около която се движатъ толкова планети, колкото планети има въ слънчевата система на физическия свѣтъ. Човѣшкиятъ духъ представя слънцето на неговата малка система, около което се движатъ всички звезди и планети. Човѣшкото съзнание не е будно за много отъ звездитѣ на козмоса. Сѫщото може да се каже и за съзнанието на човѣка по отношение на малката вселена въ самия него. Това показва, че между външния, т. е. физическия свѣтъ, и вѫтрешния — малкия свѣтъ въ човѣка, има пълна аналогия. Като говоря за съзнанието на човѣка, имамъ предъ видъ и самосъзнанието. Тѣ представятъ онова малко пространство, въ което човѣшкиятъ животъ се проявява. Дойдемъ ли до подсъзнанието и свръхсъзнанието на човѣка, тѣ представятъ въ него обширния Божественъ свѣтъ, т. е. външния, обективния свѣтъ. Докато живѣе въ съзнанието и самосъзнанието си, човѣкъ живѣе и се движи въ свѣта на промѣнитѣ — въ радоститѣ и скърбитѣ. Щомъ мине въ подсъзнанието и свръхсъзнанието, човѣкъ вече влиза въ друга фаза: той излиза отъ всички промѣни, отъ всички противоречия. Щомъ се натъкне на нѣкакво страдание, той лесно го смѣнява въ радость. Неговиятъ животъ, самъ по себе си, е молитва, т. е. непреривна, съзнателна връзка съ Бога.

 

Съвременнитѣ хора се молятъ, но молитвата имъ нѣма резултатъ. Защо? Тѣ още не сѫ се научили да се молятъ, както трѣбва. Истинската молитва подразбира събуждане на подсъзнанието и свръхсъзнанието въ човѣка, т. е. събуждане на Божественото въ него. И тогава, за каквото се моли и интересува човѣкъ, затова и Богъ ще се интересува. Ако хората се интересуватъ отъ това, което Богъ е създалъ, и Той ще се интересува отъ това, което хората сѫ създали. Това значи отношения! Обаче, щомъ хората не се интересуватъ отъ Божиитѣ работи, и Той не се интересува отъ тѣхнитѣ. Въ това седи всичкото нещастие на хората.

 

Сега, азъ говоря за онѣзи отъ васъ, които искатъ да придобиятъ живота, да станатъ учени, да намѣрятъ пѫтя на своето движение, да намѣрятъ мѣстото си въ козмоса. Това може да се постигне следъ хиляди години, но ще знаете поне, че вървите по опредѣления за васъ пѫть, безъ никакви отклонения. Като слушатъ да се говори по този начинъ, мнозина казватъ: Какво трѣбва да правимъ дотогава? Засега ще се грижимъ и работимъ за прехраната си, че като дойде време за отвлѣчени въпроси, тогава ще мислимъ. Не, ако считате, че първо трѣбва да се осигурите, а после да мислите за духовни въпроси, това е криво разбиране. Споредъ мене, човѣкъ трѣбва да престане да мисли за научни въпроси, само когато яде. Вънъ отъ това време, той всѣкога може да мисли по всички въпроси, които го интересуватъ. Щомъ вземе хлѣба въ рѫка, той престава вече да се занимава съ научни въпроси. Той взима хапка хлѣбъ на вилицата си, потапя я въ чинията съ ядене, поставя я въ устата си и започва да дъвче. Сѫществата отъ невидимия свѣтъ го наблюдаватъ и казватъ: Този човѣкъ прави нѣкакви научни изследвания въ своята лаборатория. И наистина, когато яде, човѣкъ минава отъ теоретическитѣ къмъ практическитѣ проблеми на живота. Ще кажете, че е смѣшно, като гледате, какъ човѣкъ дъвче храната си. Не, яденето е великъ процесъ. Всѣка хапка, която човѣкъ поглъща, представя цѣлъ микрокозмосъ. Всѣка хапка, съставена отъ милиони малки вселени, идва въ услуга на човѣка, да увеличи обема на неговата вселена. Щомъ влѣзатъ въ неговия организъмъ, тия малки вселени продължаватъ своя животъ. За тѣхъ човѣкъ е божество, на което тѣ слугуватъ. Следователно, той трѣбва да благодари на тия малки вселени, които взиматъ участие въ неговото растене и развиване. По сѫщия начинъ и вие нѣкога ще влѣзете въ организъма на по-голѣми отъ васъ сѫщества, и като малки вселени, ще работите за тѣхното растене и развиване. Какво ще мислите тогава? Ще мислите, че сте изчезнали, но сте взели участие, като градивенъ материалъ, въ съграждането на по-велика отъ васъ вселена. Едно трѣбва да знаете: Въ великата природа нищо не изчезва, нищо не се създава, но само се видоизмѣня.

 

И тъй, идеята, която трѣбва да залегне въ душитѣ ви, е че като дойдете до Божествения свѣтъ, трѣбва да бѫдете готови да живѣете и по физически, и по духовенъ, и по Божественъ начинъ. Това значи: вие трѣбва да живѣете и по форма, и по съдържание, и по смисълъ. Въ Божествения свѣтъ се съдържатъ и физическия и духовния. Физическиятъ свѣтъ е мѣсто, отдето се черпятъ материали; духовниятъ свѣтъ е мѣсто, отдето се черпятъ сили. Божествяниятъ свѣтъ пъкъ представя съвокупность отъ начини и методи за използуване и обработване на материалитѣ и силитѣ, необходими за развиването на човѣка. Както въ миналото, така и въ настоящето, всички хора сѫ се стремѣли и се стремятъ къмъ щастие. За тази цель, отъ най-стари времена още, хората сѫ изучавали магията, като наука за човѣшкото щастие. Човѣкъ трѣбва да расте, да се развива правилно, да придобива знания и добродетели, за да се справя съ мѫчнотиитѣ въ живота, които сѫ въ сила да погълнатъ щастието. Добродетелитѣ сѫ дреха, облѣкло на щастието. Правитѣ мисли пъкъ сѫ кѫщата въ която щастието живѣе. Следователно, който иска да бѫде щастливъ, той трѣбва да бѫде облѣченъ съ красива и мощна мисъль. Само онзи човѣкъ може да бѫде щастливъ, който живѣе въ Божествения свѣтъ, т. е. разбира живота по форма, по съдържание и по смисълъ.

 

Казвамъ: правата мисълъ е магическата прѫчица въ живота на човѣка. Човѣкъ е само онзи, който мисли право. Когато дойде правата мисълъ и смѣни всички отрицателни състояния въ положителни, това е човѣкътъ. И затова, когато нѣкой каже, че е човѣкъ, отрицателнитѣ му състояния веднага трѣбва да се превърнатъ въ положителни, и противоречията му да изчезнатъ. Всичко криво въ човѣка трѣбва да се изправи! Той трѣбва да разбере, че едновременно е и Симонъ Петъръ, и Христосъ, и Синъ на Бога живаго. Такова нѣщо е правата мисъль. Ако единъ талантливъ човѣкъ вземе мотика въ рѫка и отиде да копае лозето на нѣкой богатъ човѣкъ, и презъ всичкото време роптае, че не е за тази работа, че трѣбва да стане поетъ, писатель, той не е разбралъ смисъла на тази мотика. Мотиката му е дадена, за да може чрезъ нея да се запознае съ този богатъ, но добъръ човѣкъ. Въ дадения случай, любовьта на богатия човѣкъ е за предпочитане предъ перото на нѣкой поетъ, което може да го скара съ най-добрия му приятель. Въ този случай, дръжъ мотиката, а не перото. Тази мотика е дошла временно въ рѫката ти, а не за цѣлъ животъ. Мотиката може да послужи на човѣка само да го запознае съ нѣкоя душа, която го обича. Тя служи само като срѣдство да сближи две души. Ако иглата на шивача може да го запознае съ една душа, която го обича, заслужава да шие. Ако училището може да запознае ученика съ една душа, която го обича, заслужава да се учи. Значи, задачата на човѣка е да намѣри онази Божествена душа, която го обича, и която той обича. По-велико нѣщо отъ това нѣма. И наистина, всѣки търси Божественото. Де ще Го намѣри, то е другъ въпросъ. Който не търси Божественото, той не разбира смисъла на своя животъ, а оттамъ и на цѣлокупния животъ. Отъ сутринь до вечерь, човѣкъ непрекѫснато трѣбва да търси Божественото. Какво прави той? До едно време търси Божественото и после престава да Го търси. Не, постоянство се изисква отъ всички хора. Щомъ е въпросъ за Божественото, ще Го търсите безспирно, съ пълно съзнание и любовь.

 

Въ това отношение, вие трѣбва да приличате на онзи царски синъ, който искалъ да се ожени за най-красивата мома въ свѣта, и трѣбвало дълго време да я търси въ царството на баща си, докато най-после я намѣрилъ. Между тогавашнитѣ царски дъщери въ цѣлия свѣтъ нѣмало такава, каквато той търсилъ. Най-после му казали, че нѣкѫде, на края на свѣта, сѫществувала такава мома, но тя била овчарка. Царскиятъ синъ облѣкълъ прости дрехи, взелъ тояжка въ рѫка и торба съ храна, напусналъ бащинъ домъ, напусналъ царството и тръгналъ по свѣта да търси най-хубавата мома, за която душата му копнѣела.

 

Питамъ: умно ли е постѫпилъ царскиятъ синъ, като тръгналъ по свѣта да търси красивата овчарка? Умно е постѫпилъ. Ако една овчарка може да задоволи своитѣ овце, тя ще може да задоволи и своя възлюбенъ. Ако тази овчарка не може да пасе овцетѣ, не може да се справя съ тѣхъ, тя нѣма да задоволи и своя възлюбенъ. Това се отнася и до овчарката, и до царската дъщеря. Следователно, когато искате да познаете единъ човѣкъ, да разберете неговия характеръ, дайте му да пасе овце. Тамъ ще го познаете. Искате ли да познаете българина, наблюдавайте го, какъ храни кокошкитѣ си. Отъ това, какъ държи крината съ жито, какъ го хвърля, какви отношения има къмъ кокошкитѣ си, ще познаете и неговия характеръ. Лошиятъ човѣкъ взима крината, подхвърля житото, безъ да обръща внимание на кокошкитѣ си, и гледа по-скоро да се прибере въ кѫщи. Добриятъ човѣкъ, обаче, взима крината, извиква внимателно кокошкитѣ си, поглежда ги, поприказва имъ и тогава имъ хвърля малко жито. Докато ядатъ, той ги наблюдава, мисли си нѣщо, не бърза. Като изядатъ това, което имъ е хвърлилъ, пакъ имъ подхвърля. Този човѣкъ е добъръ, благороденъ. Той храни и отглежда кокошки, защото ги обича, приятно му е да ги наблюдава; хване една кокошка, но тя се опитва да избѣга. Той я потупва малко по гърба и ѝ говори: Не се страхувай! Азъ нѣмамъ намѣрение да ти свалямъ дрешката, да те турямъ въ тенджера. Напротивъ, докато си при мене, дрешката ти ще става все по-хубава. Следъ това хване втора, трета, докато всички кокошки започнатъ да го познаватъ и да му се радватъ.

 

Нѣкой ще каже: Малко работа имамъ, че съ кокошки ще се занимавамъ. — Който може да помилва кокошка, той може да помилва и човѣка. Ако той не може да помилва кокошка, на какво основание очаква Богъ да го помилва? Какво особено представя човѣкъ? Предъ Бога, човѣкъ не е още нито кокошка, той е само лозова прѫчка. Дълго време още трѣбва да го обрѣзватъ, докато даде плодъ. Единъ день, когато лозовата прѫчка даде плодъ, тогава само ще се яви желание въ Бога да превърне тази лозова прѫчка въ човѣкъ.

 

Следователно, правата мисъль представя магическата прѫчица. Който владѣе правата мисъль, той е магъ. Достатъчно е да махне съ рѫката си, за да стане всичко така, както той желае. Вие гледате и се чудите, какъ става всичко това. И малкото дете не знае, какъ една кибритена клечица, запалена и поставена въ сламата, произвежда цѣлъ пожаръ. Малка е кибритената клечица, но чудеса прави. Тя е магическата прѫчица въ рѫцетѣ на мага. А малкото дете е магътъ, който манипулира съ тази малка прѫчица. Като го питатъ, кой запали сламата, то мълчи. Като го питатъ, защо запали сламата, то отговаря: Вие не се нуждаете отъ слама, т. е. отъ плѣва. Вие се нуждаете отъ сѣно. Нека плѣвата гори! Тя не ви е потрѣбна. — Нещастията на съвременнитѣ хора се дължатъ на това, че децата си играятъ съ кибритената клечица и запалватъ плѣвата да гори, а съ нея заедно отива и плевнята. Питамъ: какво е придобило животното, което презъ всичкото време сте хранили само съ слама? Всички съвременни проповѣди, всички теории, всички философски системи, които внасятъ раздвояване въ умоветѣ и сърцата на хората, сѫ сѫщо такава слама, която трѣбва да се запали, да изгори. Вие сте опитали вече тия учения и философски системи, и тѣ сѫ произвели върху васъ такова действие, че и ребрата ви могатъ да се четатъ.

 

Казвамъ: да се храните съ слама, това подразбира най-беднитѣ условия, при които човѣкъ е поставенъ. Време е вече да се откажете отъ тия условия, да ликвидирате съ старото, което ви е довело до положение ребрата ви да се четатъ. Всички престѫпления, всички отрицателни прояви, като злоба, умраза, съмнение, безвѣрие, заблуждения, се дължатъ все на тази старовѣковна слама. Щомъ ликвидирате съ старото, вие ще разберете, че и най-простиятъ занаятъ, който прилагате, не е нищо друго, освенъ възможность да се срещнете и запознаете съ онѣзи хора, които обичате, и които ви обичатъ. Нѣкой човѣкъ става професоръ. Защо? Да срещне и да се запознае въ университета съ нѣкои души. Тѣ ще постѫпятъ въ университета като студенти, той ще имъ преподава цѣли четири години. По този начинъ ще направи връзка съ тия души. Заслужава човѣкъ да посвети цѣлия си животъ въ университета, за да срещне ония души, които обича. Заслужава човѣкъ да стане народенъ учитель, за да срещне ония души, които обича. Това сѫ малкитѣ дечица, които той ще учи и възпитава. Заслужава човѣкъ да бѫде шивачъ, готвачъ, какъвъ и да е, само да срещне тия души, които той обича, и които го обичатъ. Тѣзи души представятъ неговото щастие, неговото богатство. Тѣзи души ще бѫдатъ най-много три. Богъ се проявява на човѣка само чрезъ три души. Колко ангели дойдоха при Аврама? При Аврама дойдоха само три ангела. Тѣ дойдоха при него, защото го обичаха, и затова, именно, той излѣзе да ги посрещне: поклони имъ се, покани ги да седнатъ и ги нагости. Сега и ние сме дошли на земята да се запознаемъ съ тѣзи три ангела: съ Симонъ Петъръ, съ Христа и съ Сина Божи. Въ това запознаване се крие вѫтрешната наука на живота. Не е лесно да се запознаемъ съ Бога. Той не слиза всѣкога на земята, но отъ време на време, периодически. Богъ слиза на земята много рѣдко. Това слизане представя цѣла епоха, която трѣбва правилно да се разбере и използува. Има периоди въ живота на човѣка, които съставятъ такива епохи. Тѣзи епохи не сѫ нищо друго, освенъ пробуждане на Божественото въ човѣка. Ние наричаме тѣзи епохи „възходещи периоди“ въ човѣшкия животъ. Презъ това време човѣкъ се усѣща мощенъ, силенъ; мисъльта му работи усилено, а отъ сърцето му блика радость и веселие. Паралелно съ този периодъ настѫпва и другъ, низходещъ, въ който се случаватъ голѣми неприятности и нещастия за човѣка. Който не може да използува първия, възходещия периодъ, той ще попадне въ втория, низходещия, и ще преживѣе редъ нещастия, страдания, несполуки и т. н. Първиятъ периодъ наричаме „зазоряване, день“, а вториятъ — „залѣзване, нощь“. За тѣзи два периода на човѣшкия животъ, Христосъ казва: „Работете, докато е день, защото иде нощь, когато никой не може да работи“.

 

Казвамъ: пѫтьтъ, по който сте тръгнали, е правъ. Вървете по него безъ колебание. Правъ е пѫтьтъ, но отъ васъ се изисква усилие, трудъ и работа. Отъ васъ се изисква постоянство поне толкова, колкото едно малко момченце употрѣбило, за да влѣзе въ двореца на единъ князъ. Това момче дълго време обикаляло кѫщата на княза, дано по нѣкакъвъ начинъ успѣе да влѣзе вѫтре. Способно и даровито било това момченце. Князътъ билъ много строгъ и взискателенъ. Той не допущалъ при себе си никой, освенъ слугитѣ си, които влизали и излизали отъ кѫщата му само по нѣкаква работа. Това дете съ години обикаляло двореца на княза, търсило начинъ да влѣзе вѫтре. Какъ да влѣзе? Да поиска отъ нѣкой препорѫка, виждало му се невъзможно. Най-после то се обърнало къмъ Бога съ молба, по нѣкакъвъ начинъ да му отвори пѫть за двореца на княза. То започнало да изучава характера на княза, на неговитѣ слуги, които постоянно излизали и влизали въ двореца, съ пълни стомни вода. Като ги наблюдавало, момчето си въздъхвало, и все търсило начинъ да влѣзе при княза. Единъ день, единъ отъ слугитѣ на княза, като се връщалъ отъ вода, подхлъзналъ се, падналъ и строшилъ крака си. Момчето веднага взело стомничкитѣ му, затекло се къмъ двореца, похлопало на вратата и казало: Единъ отъ вашитѣ слуги се подхлъзна, падна на пѫтя и строши крака си. Князътъ билъ вѫтре и чулъ всичко, което детето разправило. Погледналъ къмъ него и видѣлъ въ погледа, на лицето му нѣщо особено. Заедно съ детето, князътъ излѣзълъ на пѫтя да види пострадалия слуга и да се разпореди да му помогнатъ. Отъ този моментъ детето влѣзло въ двореца при княза. Единъ отъ слугитѣ на княза трѣбвало да пострада, за да се даде възможность на способното и даровито дете да влѣзе въ двореца.

 

Казвамъ: въ същото положение се намиратъ и съвременнитѣ хора. За да влѣзатъ въ Царството Божие, все трѣбва да се счупи крака на нѣкого. Вие обикаляте около вратата на Царството Божие, не знаете, какъ да влѣзете вѫтре. Молите се, плачете, дано се отвори нѣкакъ тази врата. Единъ день, по невнимание, единъ отъ слугитѣ на това царство се подхлъзва, пада съ стомнитѣ си и счупва крака си. Какво трѣбва да направите? Вземете стомничкитѣ на този слуга и, докато вратата е отворена още, занесете ги вѫтре и съобщете на господаря на това Царство че единъ отъ неговитѣ слуги е пострадалъ, да прати хора да му помогнатъ. Не се ли случи нѣкакво нещастие съ едного отъ слугитѣ на Царството, вратата на това Царство за винаги ще остане затворена за васъ. Значи, струва слугата на княза да счупи крака си, за да може даровитото дете да влѣзе въ двореца. Даровитото момче представя любещето дете, съ което се завързватъ интимни, сърдечни връзки между първия слуга на княза и самото дете. Чрезъ слугата пъкъ ще се създадатъ връзки и съ княза. Слугата е доволенъ, че счупилъ крака си, че е могълъ да се запознае съ детето. Детето пъкъ е доволно, че могло да влѣзе въ двореца на княза. Това сѫ щастливи моменти, щастливи епохи въ живота на човѣка, които рѣдко се случаватъ. Това показва, че за всѣки човѣкъ е опредѣленъ известенъ периодъ, известна епоха, когато му се даватъ блага, които той правилно трѣбва да използува. Неговото съзнание трѣбва да бѫде будно за тази епоха, за това време, когато щастието го следва. За всички хора тия епохи не се съвпадатъ: когато нѣкой е щастливъ, другъ е нещастенъ. Следователно, когато нѣкой човѣкъ страда, той трѣбва да знае, че това страдание е предвестникъ, именно, на онази щастлива епоха въ неговия животъ, която предстои да дойде. Въ това отношение, страданията съ необходими за човѣка, да будятъ съзнанието му, да го приготвятъ за щастливата епоха, която иде въ неговия животъ. Ако съзнанието му не е будно, щастието ще мине и замине покрай него, безъ той да го използува. Страданието буди мисъльта на човѣка. Само чрезъ страданието той може да бѫде въ непреривна връзка съ Бога. Права мисъль, будно съзнание е необходимо за човѣка, за да може да върви въ своя пѫть безъ отклонения. Щомъ върви правилно, той разумно ще използува щастливата епоха на своя животъ.

 

И тъй, всички искате да уредите своята вселена, своя вѫтрешенъ свѣтъ, но не знаете, какъ можете да постигнете това. Ето, ще ви дамъ нѣколко правила, които всѣкога трѣбва да имате предъ видъ. Когато въ дома ви дойде нѣкой лошъ човѣкъ и започне да ви проповѣдва нови, лъжливи учения, кажете му. Ти си свободенъ да проповѣдвашъ, каквито щешъ учения, но азъ имамъ своя държава, съ свои закони и наредби, на тѣхъ ще се подчинявамъ. Щомъ си дошълъ въ моята държава, трѣбва, или да изпълнявашъ моитѣ закони, или да напуснешъ държавата ми. Азъ не ти позволявамъ да нарушавашъ реда въ моята държава, защото тя е въ съгласие съ друга, по-велика отъ нея държава, която абсолютно не търпи безредие и безпорядъкъ. Понеже за неспазване законитѣ на моята държава мене ще държатъ отговоренъ, затова казвамъ: Престѫпления въ моята държава не позволявамъ да се вършатъ! Безредие въ моята държава не може да сѫществува! Затвори въ моята държава не могатъ да сѫществувате! Казвате: Какъ могатъ да се премахнатъ затворитѣ въ свѣта? Ако искате да не сѫществуватъ затвори вънъ отъ васъ, премахнете затворитѣ, насилието вѫтре въ себе си. Запримѣръ, нѣкой отъ васъ има едно благородно желание въ себе си, иска да направи добро нѣкому, но вѫтре въ него нѣщо му забранява да направи това добро. Това е насилие надъ самия човѣкъ. Следъ всичко туй този човѣкъ ще проповѣдва на хората, какво изисква Богъ отъ тѣхъ. Питамъ: отде знае той, какво Богъ изисква отъ хората? Говорилъ му Богъ. Който мисли, че Богъ отвънъ му говори, той е въ голѣмо заблуждение. Богъ никога не говори на човѣка отвънъ. Само хората говорятъ помежду си външно. Въ Божествения говоръ има нѣщо особено мощно, нѣщо магическо. Когато Божественото заговори, човѣкъ престава да мисли за себе си и се свързва съ всички живи сѫщества. При това положение, неговиятъ и тѣхниятъ животъ се сливатъ въ общия, въ цѣлокупния животъ. Това не значи, че човѣкъ ще изгуби себе си. Не, тогава, именно, човѣкъ намира и себе си, и ближнитѣ си въ единъ общъ центъръ — въ Бога. Това значи да живѣе човѣкъ въ вѣчна хармония, въ хармонията на Божествения животъ.

 

Следователно, лесно се постига това, но мѫчно се задържа. Едва човѣкъ постигне това блаженство, дохожда съмнението, и той започва да се смущава, да мисли, че е изпадналъ въ нѣкакво заблуждение. Щомъ започне да мисли така, съзнанието му се помрачава, и той отново слиза въ обикновения животъ. Кой е обикновениятъ животъ? — Обикновениятъ животъ е вестникарскиятъ. Напримѣръ, нашитѣ вестници пишатъ, че Троцки отишълъ въ Цариградъ. Кога отиде Троцки въ Цариградъ? Оттамъ, дето е сега Троцки, за да отиде въ Цариградъ, нужни му сѫ най-малко две недѣли, а нашитѣ вестници за три деня го изпратиха тамъ. После, четемъ въ вестницитѣ, че Троцки още не е заминалъ. — Де ще отива? Сега пъкъ въ Германия щѣлъ да отива. Вестникарска работа! Вестницитѣ го изпращатъ ту въ Германия, ту въ Цариградъ, а той още за никѫде не е заминалъ. Това сѫ забавления въ живота, но Божествениятъ животъ не може да се развива по този начинъ.

 

И тъй, въ живота на човѣка има епохални периоди, които той трѣбва да разбира и правилно да използува. Какви сѫ тѣзи периоди и съ какво сѫ забележителни? Тѣ сѫ ония периоди, презъ които Божественото въ човѣка се събужда. Преди този периодъ, всичко друго е предисловие на това, което се готви да дойде. Нѣкой казва, че Богъ му е говорилъ. Питамъ: сигуренъ ли е въ това? Ако туй е истина, какво въздействие е указалъ този говоръ върху него? Ако човѣкъ не се преобрази отъ този говоръ, значи другъ нѣкой му е говорилъ, а не Богъ. Много цигулари свирятъ на цигулка, но цигулката на всички тия цигулари не може да говори като човѣкъ. Слушали ли сте вие нѣкой виденъ цигуларь, цигулката на когото може да говори като човѣкъ? Ако бихте чули такъвъ цигуларь, той би произвелъ чудеса върху човѣка. Казвате: Възможно ли е това? — Ако грамофонната игла може да пѣе, да свири, да говори, защо цигулката, върху която свири човѣшка рѫка, да не може да проговори? Едисонъ накара иглата на грамофона да проговори. Той направи това, което и виднитѣ цигулари не могатъ да направятъ съ своитѣ цигулки. Грамофонната игла още не е усъвършенствувана. Тя е малко дете, което се учи да говори. Единъ день и тя ще порасне, ще стане голѣмъ човѣкъ, който ще говори, ще пѣе много хубаво. Ако кажа, че и цигулката може да говори като човѣкъ, ще кажете, като турцитѣ: „И съ очи да видишъ, и съ уши да чуешъ, не вѣрвай!“ Трѣбва да се яви такъвъ цигуларь въ свѣта, който да покаже на хората, че цигулката може да говори. Цигуларьтъ трѣбва да изучава свойствата на тоноветѣ. Вълнитѣ на тия тонове трѣбва да бѫдатъ къси, а не дълги. Освенъ това, между тѣхъ трѣбва да има особено вѫтрешно преливане. Сѫщевременно, цигуларьтъ трѣбва да изучава и трептенията на човѣшкия гласъ, за да може да ги възпроизвежда чрезъ цигулката. Ако нѣкой виденъ цигуларь е научилъ изкуството да свири, не му остава нищо друго, освенъ да научи цигулката си да говори. И тогава, цигулката на френския цигуларь ще говори френски; цигулката на германския цигуларь ще говори на германски; цигулката на българския цигуларь ще говори на български и т. н.

 

Питамъ: ако такъвъ цигуларь се яви на нѣкоя сцена, кой не би го слушалъ? Това показва, че човѣшката душа може да се изрази чрезъ цигулката. Ако това се постигне, за човѣчеството е дошло зазоряването на шестата раса. Въ шестата раса цигулкитѣ вече ще говорятъ. Днесъ цигулката не може още да изрази вѫтрешни, нѣжни чувства и трепети на душата. Тя още не може да изрази и любовнитѣ чувства на човѣшкото сърце. За сега цигулката е дошла до положение да изразява само грубитѣ човѣшки чувства, като страхъ, трепетъ, вълнение, буря, сътресение и т. н. Ако се намѣри цигуларь, който може да имитира поне нѣжнитѣ чувства на сърцето, той е постигналъ много нѣщо. Азъ съмъ правилъ много опити съ моята цигулка и съмъ дошълъ до заключение, че съвременнитѣ хора не съ готови още да слушатъ и да възприематъ най-нѣжнитѣ тонове на цигулката. Единъ день направихъ опитъ съ единъ мой познатъ: започнахъ да свиря на цигулката си, да предавамъ нѣжнитѣ тонове на душата. Като послуша малко, той спрѣ рѫката ми и каза: Моля ти се, не свири повече. Не зная, какво ми става, но не мога да издържамъ тия тонове. Изсвири ми нѣкое българско хоро. Има нѣщо страшно, нѣщо силно въ тия тонове. Казвамъ: въ всѣко ново нѣщо, на което хората още не съ привикнали, има нѣщо страшно и опасно за тѣхъ. Ако на тъжния човѣкъ свирите нѣщо тъжно, вие ще увеличите тъгата му. Обаче, ако му изсвирите нѣщо весело, вие можете да смѣните състоянието му, да го превърнете въ радость. Тѫжнитѣ, скръбнитѣ хора всѣкога обичатъ да дружатъ съ весели, съ радостни хора.

 

Днесъ скърбитѣ, страданията сѫ повече, отколкото радоститѣ. Вѣкътъ е такъвъ. За да преодолѣе тия нѣща, човѣкъ трѣбва да вложи повече вѣра, повече упование въ Бога. Когато Христосъ запита ученицитѣ си, за кого мислятъ да е, съ това Той искаше да имъ обърне внимание на вѣрата, да иматъ вѣра въ Бога. Петъръ отговори: Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго. Значи, хората се нуждаятъ отъ абсолютна вѣра, която отъ нищо да не се разколебава. Дойдете ли до нѣкакво страдание, кажете си: Азъ зная, че всичко, което се случава въ живота ми, е за мое добро. Щомъ е тъй, ни най-малко не се съмнявамъ въ Онзи, Който ме обича и Когото азъ обичамъ. Любовьта, обичьта изключва всѣкакво съмнение. Тя почива на абсолютно довѣрие между хората. Щомъ нѣкой човѣкъ ви говори, той вѣрва въ Бога. Щомъ вѣрва въ Бога, той вѣрва и въ васъ. Само по този начинъ може да се образува вѫтрешна връзка между хората. Веднъжъ създадена тази връзка, тѣ трѣбва да престанатъ вече да се занимаватъ съ отрицателни мисли. Който ви обича, той всѣкога желае вашето добро, както желае и своето. Когато вие успѣвате, той се радва; когато не успѣвате, той скърби. На сѫщото основание, понеже Богъ ни обича, Той желае нашето добро, нашия успѣхъ. Нѣкой иска да бѫде ученъ, да има силна паметь, каквото прочете, да запомни. Питамъ: ако този човѣкъ помни и доброто, и злото, което хората сѫ му причинили отъ редъ години, отъ редъ прераждания, защо му е тази паметь? Нѣма по-голѣмо нещастие за човѣка отъ това, да помни и добринитѣ, и злинитѣ, които хората сѫ му причинили. Затова, именно, Богъ е заличилъ всичко отъ паметьта ви, да не помните, кой, какво зло ви е причинилъ. Единъ день ще дойде страшниятъ изпитъ, когато Богъ ще дигне завесата на вашето минало, ще ви покаже, какви сѫ били отношенията ви съ всички хора, едни отъ които сѫ ви правили добро, а други — зло, и вие да погледнете къмъ тѣхъ, да погледнете къмъ Бога и да бѫдете готови да простите. Така ще се изпита вашата любовь. Първо Богъ ще ви постави предъ ония, които не сѫ ви обичали и които само сѫ ви пакостили. И ако можете да простите, ще минете третото посвещение. Следъ това Богъ ще ви постави предъ ония, които сѫ ви обичали и които сѫ ви правили добрини. Ако можете да имъ благодарите, както трѣбва, ще минете презъ четвъртото посвещение. Тази е задачата, върху която окултнитѣ ученици трѣбва да работятъ.

 

Днесъ повечето хора се намиратъ предъ третото посвещение. Около всѣки човѣкъ Провидението изпраща не ония, които го обичатъ, но ония, които не го обичатъ, които му мислятъ злото. Тѣ се трупатъ около него и го докарватъ до ужасъ. Той настръхва отъ страхъ и се обръща къмъ Бога съ молба, да го освободи отъ тия неприятели. Не, докато не имъ прости, той нѣма да се освободи отъ тѣхъ. Той трѣбва да ги погледне спокойно, съ любовь и да каже: Заради Бога прощавамъ на всички. Тогава Богъ ще вземе четката и ще заличи всички тия спомени. Това значи да мине човѣкъ третото посвещение, да бѫде едновременно и Симонъ Петъръ, и Христосъ, и Синъ Божи. Щомъ станете Синъ на Бога живаго, веднага ще се намѣрите предъ четвъртото посвещение, и около васъ ще се събератъ само ония, които ви обичатъ. Вие ще си подадете взаимно рѫка и ще заживѣете братски. Само по този начинъ животътъ ви ще се осмисли. Безъ да сте минали третото посвещение, каквато магия и да учите, каквато наука и да прилагате, нищо нѣма да придобиете. Да простите — въ това се заключава истинската магия, истинската наука. Докато не простите на онѣзи, които не ви обичатъ и ви причиняватъ пакости, никаква наука, никаква магия, никаква школа, никакви стихове и формули нѣма да ви помогнатъ. Напротивъ, тия нѣща по-скоро ще бѫдатъ нещастие за васъ, отколкото да ви направятъ щастливи. Казвамъ: тежкиятъ чукъ въ рѫката на малкото дете носи нещастие за него, но въ рѫката на майстора-скулпторъ, той е мощно орѫжие. Нѣкой казва, че е едно съ Бога. — Едно съ Бога е, но още лежи въ затвора, съ букаи на рѫцетѣ и на краката си. Едно съ Бога е, но сиромашията постоянно тропа на вратата му и петь пари нѣма въ кесията си. Кажешъ ли, че си едно съ Бога, букаитѣ отъ рѫцетѣ и краката ти трѣбва да паднатъ, а едновременно съ това трѣбва да излѣзешъ отъ затвора. Кажешъ ли, че си едно съ Бога, сиромашията трѣбва да те напусне и вмѣсто нея да дойде богатството. — Кога ще стане това? Христосъ е казалъ: „Който иска да придобие Вѣчния животъ, нека продаде имането си, да го раздаде на сиромаситѣ, а следъ това да ме последва“. Докато не може да прости, човѣкъ никога магъ не може да стане. За да стане магъ, той трѣбва да има права мисъль. Докато дѣли нѣщата на възможни и невъзможни, човѣкъ магъ не може да стане. Кое е невъзможно за човѣка? Невъзможно е за човѣка, напримѣръ, да не прости. Ако нѣкой казва, че не може да прости, защо да не каже и обратното, че може да прости? „Мога“ и „не мога“ едновременно не ставатъ. Въ даденъ случай, или можешъ, или не можешъ. Тогава, щомъ можешъ да кажешъ, че не прощавашъ, кажи и обратното, че прощавашъ. Затова казвамъ: азъ не мога да не бѫда богатъ. — Сиромахъ не можешъ ли да бѫдешъ? — Сиромашията оставямъ за тебе. — Не мога да не бѫда ученъ. — Невежа не можешъ ли да бѫдешъ? — Невежеството оставямъ за тебе. — Не мога да не бѫда светъ човѣкъ. — Грѣшникъ не можешъ ли да бѫдешъ? — Грѣхътъ оставямъ за тебе. Така трѣбва да се говори на онзи, който иска да ви спъва, да ви препятствува въ живота.

 

И тъй, магътъ трѣбва да знае, какъ да постѫпва, какъ да отговаря. Нѣма по-красиво положение отъ това, да слушашъ, какъ сѫдбата се разговаря съ мѫдреца, съ мага. Сѫдбата се отнася и съ мѫдреца така, както и съ обикновения човѣкъ. Когато лошата сѫдба дойде при мѫдреца, да му донесе най-голѣмитѣ страдания, той става на крака, усмихва се, посрѣща я любезно, учтиво и я пита: Какво обичате? Тя е сериозна, обикаля около него, ходи натукъ-натамъ, дава му наставления, а той работи, рисува съ четката си. Следъ това тя преглежда работата му, и ако случайно намѣри нѣкакъвъ косъмъ, останалъ отъ четката му, казва: Този косъмъ не може да остане тукъ! — Добре, ще го махна, ще направя, както желаете. И най-после, като го прекара презъ редъ изпити, тя отваря една врата и му казва: Заповѣдай, свободенъ си вече. — Вие ще дойдете ли съ мене? — Не, азъ имамъ работа. Отивамъ да възпитавамъ ония, които идватъ следъ тебе. Следъ лошата сѫдба, при мѫдреца иде добрата сѫдба, която му носи благата на живота. Той пакъ става на крака, усмихва се и я поканва да седне. Тя започва да се разговаря съ него любовно и му оставя благата, опредѣлени отъ Бога за него.

 

Казвамъ: ако и вие, не сте готови, като мѫдреца, да слугувате на сѫдбата, ще треперите предъ нея. И мѫдрецътъ се намира подъ ударитѣ на сѫдбата, както и обикновениятъ човѣкъ. Сѫдбата е единъ отъ най-строгитѣ, най-мощнитѣ ангели, които седятъ при нозетѣ на Бога. Къмъ глупавитѣ тя е по-снизходителна, но дойде ли до мѫдреца, и за най-малката погрѣшка, и за най-малкия косъмъ на картината му, останалъ отъ неговата четка, тя го държи отговоренъ. Мѫдрецътъ ѝ казва: Ще ме простишъ, станала е нѣкаква погрѣшка, ще я изправя. И мѫдрецътъ прави погрѣшки, но лесно ги изправя. Щомъ изправи погрѣшкитѣ си, сѫдбата му отваря вратата за Царството Божие и казва: Заповѣдай! Сега, едно е важно за васъ: да се изяви Любовьта Божия къмъ всички хора, да вървите напредъ, да влѣзете въ Царството Божие. За това се изисква силна мисъль, която по никой начинъ да не се огъва отъ външнитѣ условия. Тя може да се огъва, но да не се троши. Тя трѣбва да бѫде като пружина, която, щомъ се огъне, пакъ да се върне въ първото си положение. Въ сегашния свѣтъ се забелязватъ ясно два периода, две епохи, които иматъ свои представители. Който живѣе още въ старата епоха и нѣма условия да се развива, нека мине въ новата епоха. За тази цель, той трѣбва да се откаже отъ всички стари, отъ всички непотрѣбни мисли и желания на досегашния животъ. Когато Христосъ казва на ученицитѣ си да се отрекатъ отъ себе си, Той има предъ видъ да се отрекатъ отъ старото, отъ навицитѣ на стария животъ, за да бѫдатъ готови да приематъ новото, красивото, което иде въ свѣта. Вратата на новата епоха се отваря вече, и душитѣ на хората трѣбва да се разширятъ. Човѣкъ ще вземе съ себе си само красивото, възвишеното, което е вложено въ неговата душа. Нима мѫдрецътъ не носи навсѣкѫде своята мѫдрость, своитѣ добродетели?

 

И тъй, всички трѣбва да знаятъ, че за лошитѣ хора въ свѣта настѫпва черенъ периодъ, т. е. катастрофи. Времето, което сега иде, ще имъ покаже, че тѣ сѫ изгубили добритѣ условия и нѣма да намѣрятъ това, което търсятъ. Който не разбира моитѣ думи, той мисли, че свѣтътъ ще се разруши, ще изчезне. Не, свѣтътъ нѣма да се разруши, но човѣшкиятъ животъ ще се обнови изцѣло. Днесъ и богати, и бедни сѫ неврастеници. Богатитѣ казватъ, че сѫ станали неврастеници отъ много мисъль. Беднитѣ казватъ, че сѫ станали неврастеници отъ лошитѣ условия, отъ голѣмата сиромашия на живота. Богатиятъ е неврастеникъ отъ лошитѣ мисли, които неговитѣ слуги постоянно му изпращатъ. Бедниятъ е неврастеникъ отъ лошитѣ условия, които разнебитватъ ума му. Какво очакватъ хората сега? Тѣ очакватъ по-добри външни условия. Тѣ мислятъ, че външнитѣ условия ще измѣнятъ живота. Не, само мисъльта е въ състояние да измѣни живота. Свѣтлитѣ и чисти мисли могатъ да подобрятъ живота. За това се изисква послушание. Още първиятъ човѣкъ даде примѣръ на непослушание, като яде отъ плода на дървото за познаване на доброто и злото. А после, като го изгониха отъ рая, предъ вратата на рая седѣше ангелъ, съ мечъ въ рѫка, да не би Адамъ да се върне, да яде отъ плодоветѣ на „дървото на живота“, и като яде, да придобие безсмъртие. Сега вече иде друга епоха, когато на избранитѣ ще се каже тъкмо обратното: „Отъ никой другъ плодъ да не ядете, освенъ отъ плодоветѣ на „дървото на живота“.

 

Следователно, всички трѣбва да се научите да различавате тия плодове Всички имате желания и мисли, които днесъ не можете и не трѣбва па реализирате. Защо? Защото тѣ не носятъ щастието ви. Обаче, има мисли, отъ реализирането на които зависи вашето щастие. Тѣ ще внесатъ въ васъ новия животъ. Човѣкъ е дошълъ на земята да научи и разбере слабоститѣ, възможноститѣ и невъзможноститѣ на своя физически животъ; той трѣбва да познае човѣка на свободата, както и Божественото начало, което едва сега се пробужда въ него. Когато Божественото начало въ човѣка се пробуди, и той се свърже съ Бога, тогава само ще се премахнатъ несгодитѣ на неговия животъ. Този законъ се провѣрява навсѣкѫде въ живота. Едно малко, бедно момиченце седи на пѫтя, но никой не му обръща внимание. Хората минаватъ-заминаватъ покрай него, но никой не се спира. По едно време царскиятъ синъ минава покрай момиченцето, поглежда го, разбира положението му и го извиква при себе си. Отъ този моментъ положението на момиченцето се подобрява. Всички хора започватъ да му обръщатъ внимание. Защо? Защото любовьта го е погледнала. До това време момиченцето е поглеждало къмъ хората, дано нѣкой му обърне внимание, дано нѣкой го обикне. Щомъ царскиятъ синъ миналъ покрай него, то си казало: Този е, който ще донесе щастието ми. Азъ вѣрвамъ абсолютно въ него. И наистина, отъ този день лошитѣ условия за това момиченце се измѣнили.

 

Казвамъ: по сѫщия начинъ, като момиченцето, и човѣшката душа трѣбва да очаква идването на царския синъ, на Сина Божи и да желае Той да я погледне и обикне. Отъ този день ще настане за нея миръ и радость, и тя ще може да учи. Мнозина отъ васъ нѣматъ тази опитность, но могатъ да я иматъ. Тази опитность не идва изведнъжъ, но постепенно, както зората настѫпва постепенно. Най-красивиятъ моментъ въ живота на човѣка е пробуждането на неговото съзнание, или зазоряването на неговата душа. Който е дошълъ до този моментъ той е намѣрилъ магическата прѫчица въ своя животъ.

 

Сега, всички трѣбва да се стремите къмъ онази абсолютна, положителна вѣра, въ която се съединяватъ надеждата и любовьта. Апостолъ Павелъ е поставилъ тия три добродетели да действуватъ едновременно: дето е вѣрата, тамъ сѫ надеждата и любовьта; дето е надеждата, тамъ сѫ вѣрата и любовьта; дето е любовьта, тамъ сѫ вѣрата и надеждата. Тѣ трѣбва да действуватъ едновременно. Въ миналото тѣ сѫ действували отдѣлно, но сѫ нѣмали голѣми постижения. Днесъ тѣ трѣбва да действуватъ едновременно, ако искате да иматъ резултатъ. Вѣрата действува въ физическия свѣтъ, надеждата — въ духовния, а любовьта — въ Божествения. Кой въ каквото положение и на което мѣсто се намира, трѣбва да благодари за това. Защото, като дойде момента за пробуждане на съзнанието, не е важно, кой на каква служба е билъ. Вие може да сте или метачъ, или просекъ, или учитель, или министъръ — не е важно това. Божественото ще дойде и ще огрѣе съзнанието ви като слънце. И тогава, вие ще се срещнете съ ония хора, които съзнаватъ, че предъ лицето на Бога всички сѫ еднакви. И босиятъ, и гладниятъ, и богатиятъ сѫ души, излѣзли отъ Бога, които играятъ своята роля на сцената. Като изиграятъ ролитѣ си добре, каквото спечелятъ, ще го дѣлятъ братски. Тъй щото, външната страна не трѣбва да ви смущава. Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ това, да бѫде доволенъ отъ положението си, не за цѣлия си животъ, но само за дадения моментъ. И тогава, кой какъ погледне на положението си, да каже: За този моментъ съмъ доволенъ. — Този моментъ е извънъ времето и пространството. Благодари на Бога за положението, въ което си поставенъ. Той те е поставилъ при тази обстановка, за да те изпита. Щомъ бѫдешъ доволенъ и издържишъ изпита си, положението ти моментално ще се подобри, но пакъ за даденъ моментъ. Въ това, именно, седи красотата на живота, че нѣщата не сѫ постоянни, и ние живѣемъ въ вѣчно разнообразие. Човѣкъ минава презъ разни положения, презъ разни фази и за всичко трѣбва да благодари, да се поучава. Колкото и да се оплаква отъ своето бреме, никой не може да му го отнеме. Кой може да отнеме бремето на цѣлия свѣтъ? Кой може моментално да премахне болеститѣ и недоразуменията между хората? Казвате: Богъ може да направи всичко това. — Богъ може да премахне всички болести, нещастия и страдания между хората, но не ги премахва. Защо? Докато хората казватъ, че нищо не могатъ да направятъ заради Господа, и Той се отказва да направи нѣщо за тѣхъ. Въ който моментъ тѣ кажатъ, че сѫ готови всичко да направятъ за Господа, и Той ще каже, че е готовъ всичко да направи за тѣхъ.

 

Съвременнитѣ хора страдатъ отъ едно вѫтрешно безвѣрие, което не трѣбва да ги смущава, но да гледатъ да се освободятъ отъ него. То е хипнотическо състояние, което ги спъва, което прѣчи на развитието имъ. Ще дойде день, когато хората ще се освободятъ отъ това безвѣрие и ще заживѣятъ съ пълна вѣра, съ взаимна любовь помежду си. Време е хората да заработятъ усилено върху себе си, да турятъ мислитѣ и чувствата си въ пъленъ редъ и порядъкъ. Ние проповѣдваме едно учение, което, вѫтрешно, всички познавате. Де не сте били досега, на коя врата не сте хлопали, отъ кого не сте се учили и на какво не сѫ ви учили? Но още има да учите. Сѫдбата, която сега иде, ще ви научи на много нѣща. Чрезъ сѫдбата иде Богъ въ свѣта и пита хората, дали сѫ готови да простятъ. Които сѫ готови да простятъ, тѣ ще отидатъ надѣсно, ще минатъ третото посвещение и ще се опредѣлятъ като овце. Които не сѫ готови да издържатъ, тѣ ще отидатъ налѣво, ще се отдѣлятъ като козе отъ стадото, и дълго време следъ това ще трѣбва да учатъ.

 

Сега, пожелавамъ ви, като дойде Христосъ, да минете отдѣсно, да познаете Бога, да познаете Сина Божи, па и вие сами да станете Синове Божии, Синове на възкресението. Тази е задачата ви на земята. Като сте дошли тука, желая ви да бѫдете като мѫдреца, да знаете, какъ да посрѣщате сѫдбата. Щомъ я видите, отдалечъ още да ѝ станете на крака, да ѝ се усмихнете, да я поканите да седне и да се разговорите съ нея. Строга и неумолима е сѫдбата! Като дойде до човѣка, тя прониква навсѣкѫде въ него, не остава тайно мѣсто, което да не разгледа. Това е фигуративно предадено, но всѣки самъ ще опита, какво нѣщо е сѫдбата. Като дойде при васъ, ще ви запитамъ: какъ върви работата? Вие ще можете само да се усмихнете, безъ да кажете нѣщо за нея. Защо? Има нѣща, за които не може да се говори. Сѫдбата е едно отъ тия нѣща. Като мине сѫдбата, новиятъ животъ ще дойде. И тогава, всѣки ще бѫде готовъ да работи за повдигането на човѣчеството. Всѣки ще има желание да помага на беднитѣ, на страдащитѣ, а съ това ще принесе нѣщо за изправяне на свѣта.

 

Казвамъ: всички трѣбва да се готвите за този изпитъ, за идването на сѫдбата. Той е третото посвещение. Като минете този изпитъ, Христосъ ще ви запита: „За кого ме мислите да съмъ?“ И всички, като Петра, ще отговорите: „Ти си Синъ на Бога живаго.“

 

*

2 Беседа отъ Учителя, държана на 10 февруари, 1929 г.

София. — Изгрѣвъ.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×