Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1928_02_12 До край

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2275 Мнения:

Публикувано 23 февруари 2017 - 10:05

От томчето "Синове на възкресението"
Сила и живот, X серия, т.3,(1928),
Издание 1934 г., София
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

До край

 

„А който претърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“

Матея 10:22.

 

Днесъ милиони хора четатъ Евангелието, понеже мислятъ, че въ него ще намѣрятъ спасението си, т. е. въ него ще намѣрятъ пѫтя за повдигане на душитѣ си. Този е първиятъ импулсъ, първиятъ тласъкъ, който кара хората да четатъ Евангелието. Всѣки човѣкъ трѣбва да има нѣкаква идея, която да го подтиква да върви напредъ. Не само въ човѣка, но и въ всѣко растение и животно има сѫщо такъвъ потикъ. Първиятъ потикъ на житното зърно, или на какво и да е семе, е да поникне. Обаче, това семе не знае още условията, при които ще поникне: то не знае, на каква топлина, свѣтлина и влага ще бѫде изложено; то не знае, въ каква почва ще бѫде посадено; то не знае още, каква ще бѫде окрѫжаващата срѣда. Всичко това не е известно на семето, но въпрѣки това то се стреми да поникне. Въ сѫщото положение на неизвестность се намира и човѣкътъ; и той не знае, при какви условия ще расте и ще се развива. Хората едва сега сѫ поникнали и срѣщатъ голѣми съпротивления, на които се очудватъ, не знаятъ, какво да направятъ, какъ да се справятъ съ тия условия.

 

Христосъ призова дванадесетьтѣ си ученици, и даде имъ власть надъ нечистивитѣ духове, да ги и изпѫждатъ, и да изцѣляватъ всѣка болесть и всѣка немощь. Защо Христосъ имаше 12 ученика, а не двама или трима? Числото 12, числото на апостолитѣ, представя 12-тѣ зодии, или 12-тѣ дома на слънцето. При движението си презъ годината, слънцето минава презъ 12 дома. Ако се намира подъ влиянието на единъ отъ 12-тѣ дома на слънцето, човѣкъ се отличава съ специфична дарба. Въ това отношение, 12-тѣ апостоли се намираха подъ влиянието на тия 12 слънчеви домове, за което ги наричаха властители или служители на тия домове. Всѣки човѣкъ иска да има способностьта да лѣкува, както правѣха това апостолитѣ. Обаче, може да лѣкува само онзи, който разбира зодиитѣ, който разбира естеството на слънцето, защото земята се движи подъ влиянието на слънчевата енергия. Като говоримъ за слънчевата енергия, ние имаме съвсемъ друго разбиране за нея отъ това на съвременнитѣ учени и физици. Апостолъ Павелъ казва: „Като бѣхме деца, разсѫждавахме по детински, а като станахме мѫже, напуснахме детинското.“ Запримѣръ, нѣкои учени казватъ, че свѣтлината се състои отъ трептения. Наистина, трептенията влизатъ въ свѣтлината, като елементи, но самата свѣтлина не е трептение. Други казватъ, че свѣтлината е движение. Вѣрно е, че движението е елементъ на свѣтлината, но самата свѣтлина не е движение. Казватъ още, че свѣтлината разкрива нѣщата. Да, разкриването е елементъ на свѣтлината, но самата свѣтлина не е разкриване. Тъй щото, ако започна философски да обяснявамъ, какво нѣщо е свѣтлината, нужни сѫ цѣли часове. Въпросътъ за свѣтлината е теза за високо учени хора, които сѫ устроени съвсемъ другояче въ сравнение съ сегашнитѣ хора. Дълго време още се изисква, докато тѣлата на съвременнитѣ хора дойдатъ до такова развитие, че могатъ да възприематъ живитѣ явления въ природата въ тѣхната истинска свѣтлина.

 

Сега, като слушате да ви се говори по този начинъ, нѣкои казватъ, че това сѫ празни приказки. Споредъ мене, всичко въ свѣта е празно, т. е. нѣщата лесно се изпразватъ. Срѣщате единъ богатъ човѣкъ, но утре вече касата му се изпразва. Другъ пъкъ днесъ се хвали съ силата си, но утре я изгубва. Трети се ползува съ голѣмо влияние между хората, но утре губи влиянието си. Нѣкой е пръвъ министъръ въ своето отечество, всички му се кланятъ, поздравяватъ го, но щомъ изгуби властьта и силата си, никой вече не иска да го знае. Тъй както ставатъ нѣщата въ свѣта, това е добре, то е възпитателенъ методъ за хората, но ако мислятъ, че това е реалность, тѣ сѫ на кривъ пѫть. Ако тѣ мислятъ, че извънъ този свѣтъ, извънъ тѣзи прояви на живота, нѣма други свѣтове, други прояви, това сѫ детински схващания. Нашиятъ свѣтъ представя микроскопическа частица отъ великия обширенъ свѣтъ. Като четете живота на пророцитѣ, които сѫ живѣли преди три — четири хиляди години, виждате, че тѣ говорятъ за свѣтъ, по-голѣмъ отъ нашия, т. е. за небето, който свѣтъ и днесъ още не е познатъ на хората. Този свѣтъ е осѣянъ съ безброй малки и голѣми лампи, които ние кръщаваме съ различни имена: Слънце, Луна, Венера, Марсъ, Юпитеръ, Сатурнъ и т. н. Ако лампитѣ на този свѣтъ съ толкова голѣми, какво остава за самия свѣтъ? Ако за една лампа само, каквато е слънцето, безброй учени днесъ напрѣгатъ умоветѣ си, да разбератъ, каква е тази лампа, какъвъ е съставътъ ѝ, дали е населена, или не, можете да си представите тогава, какви гениални сѫщества сѫ били тия, които сѫ създали тази лампа. Какъвъ ли е фитилътъ на тази лампа? Ще кажете, че тази лампа нѣма фитилъ. Не, всички лампи иматъ фитилъ, само че фитилътъ на нѣкои лампи е видимъ, а на нѣкои — невидимъ. Фитилътъ на азота, напримѣръ, много мѫчно се пали. Той е невидимъ, и затова казватъ, че азотътъ не гори, нито подържа горенето. Затова казватъ още, че азотътъ мѫчно влиза въ реакции, но въпрѣки това, известни сѫ много азотни съединения.

 

Казвамъ: който иска да развие нѣкои свои дарби, той трѣбва да се свърже съ разумната природа, да разбере нейнитѣ закони и да върви съобразно съ тѣхъ. Всѣки законъ крие въ себе си известни методи, а задъ всѣки законъ пъкъ има по единъ принципъ. Нѣкой иска да стане търговецъ. Това не е произволно. За да станешъ търговецъ, трѣбва да отговаряшъ на известни условия. Ти искашъ да станешъ ученъ — химикъ, естественикъ, лѣкарь — и това не е произволно. За тази цель се изисква нѣщо отъ човѣка, на което той трѣбва да отговаря. Това не се отнася за хора безъ дарби, безъ способности. Ние говоримъ за хора съ дарби, надарени съ животъ, понеже тия хора коренно се различаватъ отъ животнитѣ. Така и животнитѣ се различаватъ едни отъ други: животътъ на млѣкопитаещитѣ се различава отъ този на птицитѣ; животътъ на птицитѣ се различава отъ този на рибитѣ и т. н. Нѣкои учени казватъ, че животътъ билъ единъ и сѫщъ. Ако е въпросъ за живота по отношение на Първата Причина, така е, но понеже всички живи сѫщества сѫ следствие отъ тази Причина, тогава животътъ на всички сѫщества е различенъ. Следователно, законитѣ на природата, които познаваме, още не сѫ сѫщинскитѣ, тѣ сѫ следствия отъ истинскитѣ закони, но между тѣхъ има още много следствия. При това, ученитѣ сѫ забелязали, че въ законитѣ, които тѣ познаватъ, има изключения. Тамъ дето има изключения, това вече не е законъ, това е причина. Причина, въ която има изключения, не е сѫщинска причина, но е следствие. Така разсѫждаватъ истински ученитѣ, така разсѫждаватъ великитѣ хора, които нито книги пишатъ, нито за авторитети минаватъ, нито имената имъ сѫ известни, обаче, тѣ направляватъ свѣта. Тия учени не се интересуватъ отъ това, дали имената имъ сѫ познати въ учения свѣтъ, защото считатъ това нѣщо за временно. Че нѣкой билъ търговецъ — въ търговията не е смисълътъ на живота. Търговията е само методъ, какъ да прекара човѣкъ на земята. Че нѣкой билъ свещеникъ, учитель или лѣкарь — това сѫ методи за работа. Това показва, че има хиляди методи, по които човѣкъ може да живѣе, да работи, или да се прехранва. Оттукъ може да се извади следното разсѫждение: Първичната Причина, или Великото, Разумното Начало, което е създало цѣлата вселена, което е наредило всичко въ живата природа, е предвидило нѣщата, вследствие на което въ тѣзи наредби не може да се допусне никакво изключение. Тамъ, дето се забелязва най-малкото отклонение, най-малкото нарушение, най-малкото изключение, това говори, че този свѣтъ не е чисто Божественъ, въ него не оперира само Богъ, но и други нѣкакви сѫщества. Това, което Богъ е създалъ, е съвършено. Понѣкога и ангелитѣ, които, по отношение на хората сѫ много учени, правятъ малки погрѣшки. Защо? Защото, по отношение на Бога, тѣ сѫ несъвършени, а грѣшкитѣ сѫ присѫщи на несъвършенитѣ сѫщества. Напримѣръ, като четете Евангелието, виждате, че тамъ се излагатъ принципитѣ на Христовото учение. Като четете Деянията на Апостолитѣ, виждате вече малко отклонение отъ Христовото учение; тамъ се явява споръ, нѣщо присѫщо на човѣшкото. Значи, въ живота на Апостолитѣ, даже и на светиитѣ, има вече примѣсъ отъ човѣшки елементъ. Като дойдете до живота на обикновенитѣ хора, това отклонение се забелязва още повече. Значи, съвременното християнство малко прилича на първото. Това не е за осѫждане, но казвамъ, че отъ научна гледна точка, между първоначалното християнство и сегашното има голѣмо различие. Първоначалниятъ изворъ се е размѫтилъ, въ него сѫ влѣзли много чужди елементи, по които хората днесъ не се познаватъ. Причината за това е почвата. Тя е била черноземъ, вследствие на което, когато минавала водата презъ тази почва, взела съ себе си много примѣси, чужди на нейното естество. За да може сегашното християнство да се изчисти отъ всички примѣси, отъ всички нечистотии, трѣбва да дойде нѣкой великъ алхимикъ, да го тури въ ретортата си, да го нагрѣва, докато най-после остане чистото Христово учение, което има прѣмо отношение къмъ Бога. Но понеже се страхуватъ отъ Истината, хората избѣгватъ това нѣщо. Тѣ се страхуватъ отъ Истината, както болниятъ — отъ лѣкаря. Като дойде лѣкарьтъ при него, той му казва: Господинъ лѣкаре, лѣкувайте ме, давайте ми, каквито лѣкарства искате, но моля ви се, ножъ не туряйте на мене. — Това е така, но то се отнася само за здравитѣ части на тѣлото. На здраво мѣсто ножъ не трѣбва да се туря, но на гнило мѣсто ножътъ непременно трѣбва да оперира.

 

Христосъ каза на Апостолитѣ: „Когато тръгвате да проповѣдвате, не взимайте нито злато, нито сребро, нито мѣдь въ пояситѣ си, нито тържикъ за пѫть, нито две дрехи, нито обуща, нито тояга; защото работникътъ е достоенъ за своята прехрана.“ Като не разбиратъ смисъла на този стихъ, много християни се излагатъ на голѣми изпитания. Тѣ мислятъ, че като раздадатъ богатството си, ще постигнатъ това, което желаятъ. Една богата баба отъ варненско нѣкѫде, изгубила мѫжа си и дъщеря си. Отчаяна отъ тази двойна загуба, тя ходила по черкви, по монастири, дано намѣри нѣкѫде утеха. По едно време нѣкои ѝ казали, че ако отиде на Божи гробъ, тамъ имало единъ прозорецъ, презъ който всѣки могълъ да види своитѣ заминали. Тя се решила да направи така, както я посъветвали: продала всичкитѣ си имоти, часть отъ паритѣ задържала за себе си, за пѫть, а останалитѣ раздала на свои роднини. Тръгнала за Божи гробъ. Стигнала на опредѣленото мѣсто и започнала да търси прочутия прозорецъ, но не могла да го намѣри. Върнала се най-после отъ Божи гробъ, станала хаджийка, но близкитѣ си не могла да види. Защо? Прозореца не могла да намѣри. Питамъ: кой хаджия досега е намѣрилъ този прозорецъ? Наистина, имало е нѣкога такъвъ прозорецъ въ Ерусалимъ, но сѫ го запушили. Кой е запушилъ този прозорецъ? Фарисеитѣ и садукеитѣ сѫ го запушили. За тѣхъ, именно, Христосъ казва: „Запушили сѫ прозореца, отдето иде свѣтлината, взели сѫ ключа отъ него, и днесъ, нито тѣ поглеждатъ презъ него, нито на другитѣ даватъ.“

 

„Който претърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“ Търпението е качество, необходимо за всѣка велика, разумна душа. Не е достатъчно само да се говори за търпението, но то трѣбва да се разбира и прилага въ неговия широкъ смисълъ. Търпеливиятъ е човѣкъ съ силенъ характеръ, издържливъ. Нѣма мѫчнотия въ свѣта, която може да сломи неговата воля, неговия характеръ. Търпеливиятъ е твърдъ въ своитѣ убеждения. Въ една приказка се разказва за твърдия характеръ на една жена, който стигалъ до упоритость. Единъ день, тази жена отишла съ мѫжа си на ливадата, да косятъ сѣното. Като го изкосили, мѫжътъ казалъ: Жена, събери износеното сѣно! — То не е косено, но е стригано. Ако се съгласишъ съ мене, че е стригано, ще го събера. Иначе, не мърдамъ отъ мѣстото си. Като всѣки мѫжъ, и той пожелалъ да покаже силата си надъ жена си: хваналъ я за рѫката и я повелъ къмъ близката рѣка, съ намѣрение само да я потопи въ водата, да се намокри добре, да отстѫпи отъ своята твърдость. Като я потопилъ въ рѣката, указало се, че водата била доста дълбока, и жената започнала да потъва. И като потъвала, тя извадила двата си пръста надъ водата, съ което показвала, че сѣното било стригано, а не косено. При това положение, мѫжътъ се убедилъ въ твърдостьта на жена си и тръгналъ да я търси нагоре по течението, да я спаси отъ удавяне. Като го видѣли, че търси удавена жена, хората го запитвали: Защо не я търсишъ надолу по течението, а вървишъ нагоре? — Моята жена никога не върви надолу; тя всѣкога върви нагоре. И като се давила, тя пакъ настоявала, че тревата била стригана, а не косена. Това значи убеждение! Ако една българка може да настоява на едно свое обикновено убеждение, колко повече вие можете да устоявате на убежденията на вашата душа!

 

Съвременнитѣ религиозни и вѣрващи лесно отстѫпватъ отъ своитѣ убеждения. Каквото имъ се каже, тѣ на всичко вѣрватъ и лесно се залъгватъ. Минаха времената на залъгванията! На развлѣчения, на концерти, на театри може да се ходи, но дойде ли до Истината, тя не търпи вече никакви залъгвания. Въ селата момитѣ и момцитѣ се забавляватъ често, като образуватъ хубави, оригинални хора: хващатъ се около 30 — 40 моми и момци на крѫгъ, а въ срѣдата влиза гайдарджията. Всѣка мома се хваща между двама момци. Гайдарджията започва да свири, а хорото се върти бързо, игриво. Отъ време на време, момцитѣ клѣкатъ, а момитѣ стоятъ прави. Въ тази игра се крие нѣкаква идея. Когато момъкътъ клѣка предъ момата, съ това той иска да каже: Когато азъ падна, ти трѣбва да бѫдешъ права да ме подкрепвашъ, да не отида далечъ въ своето падане. Това показва, че при сегашнитѣ условия, жената е по-устойчива въ чувствата, въ любовьта си отъ мѫжа. Щомъ стане въпросъ за ума, тамъ законътъ е другъ. Обаче, върху този законъ нѣма да говоря. Въ случая, като говоря за хорото, важно е, че отъ него може да се сѫди за миналото на българина, защо, като играе, мѫжътъ клека, а жената стои права. Следователно, ако си мѫжъ ще клекашъ и ще ставашъ. Това не значи, че като клекнешъ, ще чакашъ да дойдатъ да те вдигатъ. Ще клекнешъ, безъ да спънешъ хорото, и после, ловко, пъргаво самъ, ще скочишъ. Ще клекнешъ, ще станешъ, но всичко това ще бѫде така, че едва забелязано ще се движишъ по земята. Следъ свършване на хорото, ще имашъ добро разположение на духа. И най-голѣмиятъ песимистъ да се хване на хорото, като се пусне отъ него, нищо нѣма да остане отъ песимизъма му. Като се пусне отъ хорото, животътъ му ще се осмисли, и ще каже: Струва да се живѣе! Тази е причината, заради която момитѣ и момцитѣ не пущатъ на хорото нито женени, нито стари хора. На това хоро могатъ да се хващатъ само здрави моми и момци — болни по никой начинъ, не се допущатъ. Щомъ дойдете до приложението на Христовото учение, бѫдете и вие като тия здрави моми и момци, да не допущате въ себе си нито една болна мисъль, нито едно болно чувство.

 

„Който изтърпи до край.” Търпението не е качество само на човѣшката душа. Ако знае, какъ да постави търпението, като идея въ своя умъ, посредствомъ него човѣкъ ще може да пробуди всички заспали енергии, дарби и способности въ ума си и ще ги впрегне на работа. Търпението е богатство, което, щомъ се предизвика въ човѣка, съ него заедно идватъ разумни сѫщества да му помагатъ. Забележете, когато нѣкой великъ музикантъ дойде между хората, веднага около него се групиратъ още много даровити музиканти. Около учения се групиратъ пакъ учени. Около добрия се групиратъ добри хора. Законъ е това. Въ това отношение, всѣки трѣбва да има вѣра въ Бога, да знае, че е изпратенъ на земята да изпълни известна мисия. Кога и да е, той трѣбва да завърши тази мисия. Нима малкото дете още съ раждането си започва да ходи, да пише, да чете? Не, день следъ день то расте и се развива, докато дойде до онази възрасть, когато може да прояви своитѣ дарби и способности.

 

И тъй, когато влѣзе въ духовния свѣтъ, човѣкъ трѣбва да знае, че този свѣтъ се коренно различава отъ физическия. Тъй щото, всички отрицателни прояви въ човѣка, като съмнение, умраза, злоба и др., сѫ паразити, които се прилепватъ къмъ сѫщинския животъ, и всѣки моментъ могатъ да се отстранятъ отъ него. Ако се оставятъ за дълго време въ живота на човѣка, тия паразити ще внесатъ въ него особено разлагане. Когато човѣкъ допусне въ себе си тия паразити, невѣрието, злобата, съмнението, достатъчно е само да помирише рѫката си, за да усѣти неприятната миризма на гниене, предизвикана отъ тия паразити. Щомъ се освободи отъ тѣхъ, рѫката му вече започва да мирише приятно — особено благоухание се отдѣля отъ този човѣкъ. Значи, когато органическитѣ вещества се разлагатъ, тѣ издаватъ лоша, неприятна миризма. Такова нѣщо представятъ всички отрицателни качества и прояви въ човѣка. Цвѣтята, обаче, издаватъ приятна миризма. Има цвѣтя, отъ които се разнася особено благоухание. Следователно, въ лошия животъ, който е изигралъ вече своята роля, става разлагане, каквото и въ органическия свѣтъ. Обаче, това разлагане показва, че въ този животъ започватъ да прииждатъ нови енергии, нови сили, — условия за новия животъ. Като знаете това, вие не трѣбва да се обезсърдчавате. Лошиятъ животъ на хората, въ който се образуватъ гниещи вещества, не е нищо друго, освенъ това, което индуситѣ наричатъ карма. Въ кармата има такива елементи, които веднъжъ употрѣбени, повече не могатъ да се използуватъ. Ако по нѣкакъвъ начинъ се използуватъ, тѣ създаватъ нещастията на хората. Има страдания въ живота на човѣка, които се дължатъ на факта, че той иска да постигне нѣща, които за него, при даденитѣ условия, въ които се намира, сѫ невъзможни. Напримѣръ, нѣкой иска да стане милиардеръ, и като не успѣва, чувствува се нещастенъ. Знаете ли, колко е малка вѣроятностьта, българинъ да стане милиардеръ? Има американци милиардери, но тѣ сѫ умни хора. Да станешъ милиардеръ, това не зависи отъ късмета, както го наричатъ турцитѣ. За късмета, напримѣръ, тѣ казватъ: „Ако нѣщо ми е на късметъ, да дойде при краката ми!“ — Знанието само никога нѣма да дойде при краката ви. Вие трѣбва да учите, първо — основно училище, после — прогимназия и гимназия, най-после и университетъ, за да придобиете поне малко знания. Късметътъ, щастието никога нѣма да дойде само при краката ви; вие трѣбва усилено да търсите, за да го придобиете. Слънцето нѣма да дойде при васъ, вие трѣбва да отидете при него. Сѫщо така и доброто нѣма да дойде при васъ, вие трѣбва да отидете при него.

 

Христосъ казва: „Който претърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“ Търпението е резултатъ на любовьта. Дето има любовь, тамъ има и търпение; дето нѣма любовь, тамъ и търпение нѣма. Следователно, когато любовьта дойде въ свѣта, съ нея заедно иде и знанието. Знанието пъкъ е резултатъ на Божията Мѫдрость. За да се постигне това знание, необходими сѫ редъ усилия, съ които да се преодолѣятъ всички мѫчнотии и препятствия на пѫтя му. Свѣтътъ е така създаденъ, че въ него непременно ще се срещнатъ мѫчнотии и препятствия, които могатъ да се преодолѣятъ само чрезъ търпението, т. е. чрезъ закона на любовьта. Сега, като говоря за вѣра, за търпение, за знание, това не значи, че е достатъчно за човѣка да ги има само, но той трѣбва да знае, какъ да ги използува въ живота си, какъ да ги приложи за свое благо, както и за благото на своитѣ ближни.

 

За изяснение на тази мисъль, ще приведа следния примѣръ. Единъ отъ древнитѣ царе искалъ да тури новъ редъ и порядъкъ въ свѣта, но не знаелъ, какъ да намѣри хората, съ които ще работи, и кои ще бѫдатъ тѣзи хора. Той ималъ нужда само отъ петь души, но за да види, кои ще бѫдатъ тѣ, намислилъ да постави всички хора въ царството си на едно сериозно изпитание. За тази цель, той извикалъ всички видни мѫдреци въ царството си и имъ казалъ: Направете единъ изтуканъ отъ злато, т. е. едно старовременно божество, накичете го съ различни скѫпоценни украшения и предмети и го поставете на пѫтя, отдето ще минаватъ хората. После, турете единъ надписъ на това божество, че всѣки, който пръвъ мине покрай него, може да си вземе, какъвто предметъ или украшение пожелае. Предметитѣ, поставени на това божество, били следнитѣ: една диамантена прѫчица, две хиляди златни монети, една мастилница съ перо, една сабя и една Свещена книга. Първиятъ пѫтникъ, който миналъ покрай божеството, спрѣлъ се, разгледалъ предметитѣ и казалъ: Ще взема тази диамантена прѫчица за споменъ отъ божеството. Вториятъ пѫтникъ взелъ дветѣ хиляди златни монети. Третиятъ взелъ мастилницата и перото. Четвъртиятъ взелъ сабята. Петиятъ пѫтникъ взелъ Свещената книга. Следъ това тия пѫтници отишли при царя да се похвалятъ съ предмета, който взели отъ божеството. На първия пѫтникъ, който взелъ диамантената прѫчица, царьтъ казалъ: Назначавамъ те за министъръ председатель въ царството ми. На втория, който взелъ дветѣ хиляди монети, казалъ: Назначавамъ те министъръ на финансиитѣ въ царството ми. На третия, който взелъ мастилницата и перото, казалъ: Назначавамъ те министъръ на просвѣщението въ царството ми. На четвъртия, който взелъ сабята, казалъ: Назначавамъ те министъръ на войната въ царството ми. На петия, който взелъ Свещената книга, казалъ: Тебе пъкъ назначавамъ министъръ на вѣроизповѣданията.

 

Питамъ: изборътъ, който петьтѣ пѫтници направили на предметитѣ, отговаря ли на службитѣ, които царьтъ имъ далъ? Българитѣ иматъ обичай, когато малкото дете за пръвъ пѫть проходва, мѣсятъ му питка, и по този случай нареждатъ на масичка нѣколко предмети, подобни на тия, които били около божеството, и оставятъ детето да отиде къмъ масичката. Презъ това време родителитѣ и роднинитѣ на детето гледатъ, къмъ кой отъ тия предмети ще посегне. По това гадаятъ, какъвъ стремежъ има детето, и какво ще стане въ бѫдеще отъ него. По това се опредѣля, кой е най-силниятъ стимулъ, или кое е най-силното желание въ човѣка. И наистина, онова, което най-силно желае човѣкъ, то е всѣкога постижимо. Първата и най-силна идея, съ която човѣкъ се ражда, може да се постигне още въ сегашния му животъ. Втората идея вече е непостижима. Ако първата идея на човѣка е да стане богатъ, ще стане; ако първата му идея е да стане министъръ, ще стане. Ако тия идеи се родятъ впоследствие, тѣ ще останатъ непостигнати.

 

Казвамъ: като знае това, всѣки човѣкъ трѣбва да отдѣли отъ себе си своята първа идея. Ако първата идея въ човѣка се отнася до религията, той трѣбва да знае, кое е основното качество на неговата религия. Религията не се заключава само въ кръстене, въ ходене на черкова и въ палене на свѣщи. Въ това отношение, вие не трѣбва да бѫдете като онзи българинъ, когото единъ день срещнала една мечка, и той започналъ да се кръсти срещу нея. Този българинъ пѫтувалъ въ една гора и срещу него излѣзла мечка. Толкова много се уплашилъ той отъ мечката, че отъ страхъ започналъ да се кръсти срещу нея. Мечката го погледнала и си казала: Щомъ ми се молишъ, нищо нѣма да ти направя. Питамъ: защо се кръстилъ той срещу мечката? Мечката разбрала ли, до кого се отнася кръстенето? Какъ мислите, по какъвъ начинъ човѣкъ може да смекчи едно голѣмо страдание или нещастие?

 

Казвамъ: да се кръсти човѣкъ, това значи да мисли, да чувствува и да действува. Кръстътъ представя ножа, сабята, която създава всички страдания въ свѣта. Може ли кръстътъ да умири свѣта? Не само че нѣма да го умири, но ще му създаде още по-голѣми страдания. Тази мисъль Христосъ е изказалъ въ стиха: „Който иска да ме последва, нека вдигне кръста си и тръгне следъ мене.“ Значи, кръстътъ е символъ на страдания, на воюване. Докато сме на земята, ние трѣбва да воюваме. Подъ „воюване, война,“ азъ не разбирамъ убийства, разрушения, но преодоляване на мѫчнотиитѣ въ живота.

 

„Който претърпи до край, той спасенъ ще бѫде.“ Значи, човѣкъ трѣбва да търпи, за да бѫде спасенъ. Ще дойдатъ дни на скърби и страдания въ неговия животъ, когато нито майка, нито баща, нито приятели ще могатъ да му помогнатъ. Ако въ дадения моментъ той може да повѣрва, че въ свѣта сѫществува Едно Висше съзнание, което прониква презъ умоветѣ на хората и ги озарява, и отправи своята мисъль къмъ това съзнание, всичкитѣ му мѫчнотии и страдания ще изчезнатъ. Не мислете, че като се обърнете къмъ Бога, всичкитѣ ви мѫчнотии ще се разрешатъ изведнъжъ. Не, мѫчнотиитѣ ви ще се разрешатъ постепенно, както слънчевитѣ лѫчи постепенно разтопяватъ леда и снѣга, като го превръщатъ първо въ вода, а после въ водни пари. Щомъ всички мѫчнотии се разрешатъ, тогава човѣкъ влиза въ истинския животъ. Докато дойде това време, той трѣбва да се въорѫжи съ велико търпение, да издържи до край. Ето защо, сегашнитѣ условия и нуждитѣ на хората изискватъ отъ тѣхъ дълбоко разбиране на живота, да знаятъ, какъ да постѫпватъ. Ако нѣкой човѣкъ е гладенъ, моралъ ли трѣбва да му се проповѣдва? Ще кажете, че гладътъ ще го застави и да краде, и да убива, и да върши редъ още престѫпления. Трѣбва ли гладътъ да заставя човѣка да убива? Ако гладътъ заставя човѣка да върши престѫпления, тогава и вълкътъ има право отъ гладъ да краде овце и да ги задушава. Ако това е право, защо хората преследватъ вълцитѣ? Не, въпросътъ за хлѣба почива на съвсемъ другъ законъ. Какъ ще разберете Христовитѣ думи, че който яде плътьта и пие кръвьта Му, ще има животъ въ себе си? Човѣкъ може да яде само отъ този, когото обича. Кое дете не е бозало млѣко отъ майка си? Ако вземете думитѣ на Христа въ букваленъ смисълъ, какво заключение ще извадите отъ тѣхъ? Въ свѣта сѫществуватъ хора чисти и свети, които излѫчватъ отъ себе си особена вѫтрешна сила, която храни човѣка, както физическата храна. Той може да седи при нѣкой отъ тия хора нѣколко деня, безъ да помисли за ядене и пиене. Това подразбиралъ Христосъ въ стиха: „Ако ядете плътьта ми и пиете кръвьта ми, ще имате животъ въ себе си.“ Това показва, че сѫществуватъ разни начини, чрезъ които хората могатъ да се хранятъ.

 

Съвременнитѣ хора задоволяватъ глада си чрезъ физическа храна. Тѣ могатъ да се хранятъ и съ въздухъ, но по особенъ начинъ. Какъ ще приематъ въздуха: чрезъ устата ли? Чрезъ поритѣ. Обаче, поритѣ на съвременнитѣ хора сѫ запушени, вследствие на което тѣ не могатъ да използуватъ въздуха като храна. За да се отворятъ поритѣ имъ, тѣ трѣбва да постятъ. Когато поритѣ имъ сѫ отворени, въздухътъ влиза презъ тѣхъ и храни тѣлото. Тогава, съ малко храна, тѣ добиватъ голѣма сила. Съвременнитѣ хора ядатъ по три пѫти на день, вследствие на което усилено работятъ, дългове правятъ, и все гладни оставатъ. Колко отъ хората, които ядатъ по три-четири пѫти на день сѫ здрави? Следователно, за да се отворятъ поритѣ на човѣка, да се храни съ въздухъ и да бѫде здравъ, той трѣбва да има свѣтълъ умъ, да съзнава отношенията си съ Първата Причина, съ всички разумни сѫщества и да ги спазва. Запримѣръ, кое е най-важното нѣщо въ главата на човѣка? Мозъкътъ. Кое е най-важното нѣщо на лицето? Очитѣ, ушитѣ, устата и носътъ. Кое е най-важното въ гръдния кошъ? Дробоветѣ и сърцето. Кое е най-важното въ коремната область? Стомахътъ и чървата. Кое е най-важното за цѣлото тѣло? Рѫцетѣ и краката.

 

Казвате: Ние знаемъ тия нѣща. Тѣ сѫ много елементарни. Споредъ мене, само онзи човѣкъ знае нѣщата, който може свободно да оперира съ тѣхъ. Запримѣръ, можете ли така да владате удоветѣ на тѣлото си, че да не усѣщате никаква болка? Който може да влада своитѣ удове, той е знаещъ човѣкъ и мяза на онзи светия, който могълъ отъ тухлата да изкара огънь и вода. Единъ день, като присѫтствувалъ на единъ отъ съборитѣ на ученитѣ, дето се разисквали разни научни въпроси, той казалъ: Азъ не разбирамъ нищо отъ това, което тукъ се говори, но едно нѣщо само мога да направя: Взелъ една тухла, стисналъ я въ рѫката си и отъ нея излѣзло огънь и вода. Питамъ: трѣбва ли да се нарече истински християнинъ онзи, който не може да стисне една тухла въ рѫката си и отъ нея да излѣзе огънь и вода? Съ други думи казано: Трѣбва ли да се нарече истински християнинъ онзи, който не може да стисне една мѫчнотия въ ръката си и отъ нея да потече огънь и вода? Ако отъ вашитѣ малки мѫчнотии не можете да изкарате огънь и вода, де е вашето знание, де е вашата сила? Учениятъ, силниятъ всѣкога помага на по-слабия отъ него. Ако държите въ ума си нѣкаква идея, която не можете да реализирате, и отидете при нѣкой ученъ да сподѣлите мѫчнотията си, той непременно ще ви помогне. Който мисли, че е ученъ, че е силенъ човѣкъ, нека се опита, дали може да превърне една своя мѫчнотия въ нѣщо друго и да потече отъ нея огънь и вода. Българитѣ мислятъ, че знаятъ много нѣща, че съ силни хора. Нѣкой си въобразява че знае много, а ме пита, какво мисля за Бога. — Нищо не мисля за Бога.— Кой Го е създалъ? — Не зная. Казвамъ: смѣшно е създаденото да мисли за Създателя си. Защо? Човѣкъ не може да има ясна представа за нѣщата, ако върви отъ последствията къмъ причинитѣ. Да разсѫждавате отъ последствията къмъ причинитѣ, то е все едно, параходътъ, който е направенъ отъ човѣка, да пита, кой е създалъ самия човѣкъ? Както параходътъ е сглобенъ отъ дъски, човѣкътъ така не може да бѫде направенъ. По сѫщия начинъ и човѣкъ не може да мисли, че Богъ е създаденъ като него. Въ това разсѫждение нѣма никаква логика. Богъ се ограничава, но никога не може да бѫде като човѣка. Богъ е безграниченъ. Безгранично въ живота е това, което дава мощь, сила на човѣка да мисли, да се развива. Забелязано е, че човѣкъ обича да му се говори за нѣща, които не знае, за да може чрезъ мислене да ги обясни.

 

Съвременнитѣ хора съ дошли до положение да желаятъ здраве, богатство, сила, да уредятъ работитѣ си. Два начина има, по които човѣкъ може да уреди работитѣ си: човѣшки и Божественъ. Ако ги урежда по човѣшки начинъ, той постоянно ще се натъква на мѫчнотии и разочарования; ако ги урежда по Божественъ начинъ, той ще изпитва щастие и блаженство, ще съзнава, че Богъ прониква навсѣкѫде и въ всичко. При това положение, дето и да отиде, той ще се чувствува господарь на положението. Така сѫ се чувствували едно време старитѣ римляни въ своята държава. Така се чувствуваха англичанитѣ преди войната въ всички държави. Дето отиваха, навсѣкѫде ги приемаха съ почить. Ако българинътъ отиде въ странство и каже, какъвъ е, ще го приематъ ли съ почить? Съ какво може да се похвали българинътъ на земята? Съ какво ще се похвали и въ невидимия свѣтъ? Ако не вѣрва въ Бога, съ какво ще се похвали? Всѣки народъ трѣбва да се похвали съ нѣщо! Съ какво може да се похвали? Или съ любовьта, или съ силата, или съ ума си. Българинътъ съ любовьта си не може да се похвали; съ силата си — сѫщо не може да се похвали, макаръ да има пехливани българи; и съ поведението си, съ обходата си не може да се похвали. Остава му само едно: да се похвали съ своя умъ. И действително, дето и да се яви, българинътъ се отличава по своя умъ. Следователно, спасението на българина е въ неговия умъ. Той трѣбва да бѫде уменъ! За да бѫде уменъ, човѣкъ трѣбва да бѫде вѫтрешно търпеливъ. За тази цель, въ ума на човѣка трѣбва да проникне идеята, че въ свѣта сѫществува Едно Висше съзнание, което свързва съзнанията на всички хора, и по този начинъ създава вѫтрешна, интимна връзка между тѣхъ. При тази връзка, на каквото разстояние да се намиратъ двама приятели, тѣ могатъ да чуватъ гласоветѣ си: ако единиятъ говори, другиятъ ще слуша, какво му говори.

 

За потвърждение на тази мисъль, ще приведа следния примѣръ. Единъ американецъ, като отивалъ на ловъ въ Африканскитѣ гори, срещналъ на пѫтя си единъ лъвъ, който се готвилъ да се хвърли върху него. Въ този моментъ той чулъ гласа на майка си отъ Америка, която му казала: Въ джоба на палтото си имашъ една кутия кибритъ. Драсни нѣколко клечки кибритъ срещу лъва, за да се спасишъ. Той постѫпилъ така, както майка му казала: драсналъ нѣколко клечки кибритъ и ги хвърлилъ срещу лъва, Отъ запаленитѣ клечки, пламнала и сухата трева около него; лъвътъ се уплашилъ и избѣгалъ. Американецътъ записалъ точно часа и минутата на своето спасение, и като видѣлъ майка си, запиталъ я, какво е почувствувала по това време. Майка му казала, че въ този моментъ, когато той се намиралъ въ опасность, тя имала нѣкакво лошо предчувствие за него и се обърнала съ молитва къмъ Бога, да му помогне по нѣкакъвъ начинъ. Какво ще кажете за това явление? Ще кажете, че това е нѣкаква илюзия, или халюцинация. Не, въ свѣта илюзии не сѫществуватъ. Въ свѣта сѫществуватъ само реалности, посредствомъ които човѣкъ може да възстанови своитѣ отношения къмъ разумния свѣтъ.

 

„Който изтърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“ Обаче, търпението изисква разумность. Понеже всички хора сѫ прямо отговорни къмъ Бога, когато искатъ да разрешатъ нѣкаква мѫчнотия помежду си, тѣ трѣбва, като разумни сѫщества, да се отнесатъ къмъ Бога и да кажатъ: Господи, Ти уреди тази работа. После, тѣ трѣбва да чакатъ съ търпение да се реализира молбата имъ. Ученицитѣ на Христа знаеха това нѣщо, но Той се обърна къмъ тѣхъ съ думитѣ: „Който изтърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“ Съ това, Христосъ искаше да ги предупреди, че тѣ ще иматъ голѣми мѫчнотии, ще бѫдатъ гонени и презирани, но трѣбва да издържатъ до край. Който не може до край да изтърпи мѫчнотиитѣ и гоненията заради Христа, той не може да бѫде Неговъ ученикъ. Въ това отношение всѣки ще бѫде гоненъ, презиранъ заради нѣкаква своя идея, но той трѣбва да се въорѫжи съ вѫтрешно спокойствие, съ търпение, за да издържи докрай. Такива примѣри имаме и въ Библията, когато Аврамъ изпѫди своята рабиня Агарь. Агарь роди дете отъ Аврама, но понеже Сара не искаше тя да остане при нея, да и се подиграва, като бездетна, каза на Аврама да я изпѫди отъ нейния домъ. Агарь взе детето си и отиде въ пустинята, дето прекара голѣми изпитания. Тя не можа да намѣри вода за пиене, и за да не гледа страданията на детето си, хвърли го на земята, да умре, да не страда повече. Въ това време ангелъ Господенъ се яви и ѝ показа, де има вода, за пиене, да спаси детето си. Има безброй примѣри изъ живота, отъ които се вижда, че Богъ се грижи за всички живи сѫщества. Затова не се обезсърдчавайте, не падайте въ отчаяние, но щомъ се намѣрите въ нѣкаква мѫчнотия, обърнете се къмъ Бога, Той да ви помогне, да ви освободи. Казвате: Не е ли унизително да се молимъ? Питамъ: кой човѣкъ не се моли? И ако е вѣрно, че като се моли, се унижава, нека поне се унижава предъ Господа, отколкото предъ равнитѣ си. Какво по-голѣмо унижение за човѣка отъ това, като се намѣри предъ нѣкаква мѫчнотия, или предъ никакво страдание, да се самоубива? Страшно е положението на самоубития! Години и вѣкове трѣбва да минатъ, за да изправи той тази неразумна постѫпка, Трѣбва ли майката, която е изпратила детето си за вода, съ шише отъ два килограма тежесть, да види това шише счупено на земята? Защо се е счупило това шише? Детето казва: Мамо, дотежа ми шишето, и азъ го хвърлихъ на земята. Тогава майката ще вземе прѫчицата и ще го удари нѣколко пѫти. Нищо въ свѣта не остава безнаказано. Когато самоубитиятъ отиде въ онзи свѣтъ, ще го питатъ: Защо счупи шишето? Въ това отношение, просецитѣ даватъ добъръ примѣръ на постоянство. Просекътъ не се самоубива. На сто врати ще потропа, тукъ го изпѫдятъ, тамъ го изпѫдятъ, но той не се отчайва, постоянствува, напредъ върви. Защо има просеци въ свѣта? Просецитѣ сѫществуватъ, за да дадатъ примѣръ на хората отъ търпение и постоянство. Като се върнатъ дома си, тѣ сѫ доволни на това, което сѫ изпросили, колкото малко да е то. И следъ всичко това казватъ за нѣкого: Той е виденъ човѣкъ. — Кой е виденъ човѣкъ? Всѣки може да бѫде виденъ, при условие, да има отличенъ умъ, отлично сърце, отлична воля. Виденъ човѣкъ е онзи, на когото бѫдещето може да разчита.

 

Казвамъ: хората на новата култура трѣбва да престанатъ да се занимаватъ съ миналото. Ако има нѣщо хубаво въ миналото имъ, нека се изнесе; но ако нѣма такова нѣщо, нека се остави настрана, нека се забрави. Казано е въ Писанието: „Богъ ще заличи всичкитѣ имъ грѣхове и никога повече нѣма да ги спомене.“ Засега, обаче, Той още не ги е заличилъ, но намислилъ е да ги заличи. Какъ ще ги заличи? Съ Божествения огънь. Следъ заличаване на грѣховетѣ, въ живота на хората ще остане само хубавото, красивото: всички спорове, недоразумения ще изчезнатъ. Хората на новата култура ще живѣятъ помежду си като братя.

 

И тъй, въ умоветѣ на съвременнитѣ хора трѣбва да проникне идеята, да намѣрятъ въ себе си ония петь души, които онзи царь на древностьта търсилъ. Тази идея може да се представи и въ друга форма. Представете си, че на дъното на единъ дълбокъ кладенецъ има единъ тонъ злато. Какъ ще извадите това злато? Съ вѫже. Хвърляте едно вѫже, на което окачвате златото, но то се указва слабо: издига златото на височина едва два метра, и се скѫсва; хвърляте второ вѫже, и то слабо — издига златото на височина три метра и се скѫсва; хвърляте трето, четвърто вѫже — всички се указватъ слаби. Едва съ петото вѫже можете да извадите златото отъ кладенеца. Какво заключение можете да извадите отъ тази работа? Разумниятъ човѣкъ щѣше да постѫпи по другъ начинъ: той щѣше да свърже петьтѣ вѫжета въ едно и, още при първото му хвърляне въ кладенеца, златото щѣше да бѫде извадено навънъ. Сегашнитѣ хора правятъ редъ опити, за да успѣятъ въ нѣщо, да видятъ, кой ще бѫде най-голѣмиятъ юнакъ. Умниятъ човѣкъ прави само единъ опитъ, и той излиза сполучливъ. Глупавиятъ прави много опити, и повечето излизатъ несполучливи. Ученитѣ правятъ много опити, много вивисекции, но всички тия опити сѫ подобни на опититѣ на слабитѣ вѫжета, които лесно се кѫсатъ. И най-после, следъ много опити, тѣ дохождатъ до нѣкакъвъ резултатъ. Обаче, ние нѣма да правимъ много опити, но изведнъжъ ще хвърлимъ здравото вѫже въ кладенеца и ще извадимъ златото навънъ. Сѫщото може да се каже и за морала на съвременнитѣ хора. Моралътъ на нѣкой човѣкъ е толкова устойчивъ, че по здравина се равнява на първото вѫже, което могло да издигне златото само на два метра височина. На другъ човѣкъ моралътъ се равнява на якостьта на второто вѫже и т. н.

 

Единъ български инжинеръ казваше за себе си: Азъ съмъ честенъ човѣкъ. Ако е въпросъ да се подкупя съ 10000 лева златни, не се подкупвамъ; за 100000 лева златни — пакъ не се подкупвамъ. Дойде ли до 200000 лева златни, тамъ не отговарямъ вече. За тия пари мога да се подкупя и да отида съ тѣхъ да поживѣя въ странство. Много отъ съвременнитѣ християни казватъ, че сѫ честни, че сѫ морални. — Доколко може да издържи тѣхниятъ моралъ? За умния човѣкъ, обаче, съблазни не сѫществуватъ. Той ще мине презъ мѣстото на съблазъньта, но тя нѣма да го засегне. Умниятъ, учениятъ човѣкъ не изкушаватъ Бога. Тѣ минаватъ презъ изкушенията, както Христосъ мина презъ тѣхъ, безъ да го засегнатъ. Христосъ бѣше изкушаванъ отъ сатаната, който Му казваше: „Нали си Синъ Божи, направи тѣзи камъни на хлѣбъ!“ Христосъ му отговори: „Не само съ хлѣбъ може да живѣе човѣкъ, но и съ всѣко Слово, което излиза отъ устата на Бога.“ Следъ това той го качи на храма и Му каза: „Хвърли се отъ този храмъ, за да покажешъ, че е вѣрно писаното: „На рѫце ще те подигатъ, да не би да препънешъ въ камъкъ ногата си.“ Христосъ му отговори: „Нѣма защо да изкушавамъ Господа. Както си ме качилъ, така ще ме свалишъ. Нѣма защо азъ да се хвърлямъ отъ храма.“ Най-после той го качи на планината и Му каза: „Ако ми се поклонишъ, всички тия царства ще бѫдатъ твои.“ — Азъ не се нуждая отъ тия царства. Моето царство не е отъ този свѣтъ. Махни се оттукъ, сатана, защото е казано да не изкушавашъ Господа Бога твоего.

 

И следъ всичко това, ученитѣ разправятъ, че химицитѣ щѣли да откриятъ нѣкакви особени пилюлчета, които да задоволятъ напълно човѣка, вследствие на което въпросътъ за храненето щѣлъ напълно да се разреши. — Да, ще откриятъ нѣкога, но днесъ още не могатъ да успѣятъ въ това направление. Други пъкъ разправятъ, че въ бѫдеще аеропланитѣ щѣли да замѣстятъ другитѣ средства за съобщения. — Нѣкога може да бѫде това, но днесъ аеропланитѣ взиматъ много жертви. Казвате: Тия хора сѫ станали жертва за науката. — Значи, когато човѣкъ става жертва за науката, това било въ реда на нѣщата; когато нѣкой става жертва за религията, казватъ за него, че билъ лудъ. Щомъ науката изисква жертви, и религията изисква жертви. Не, това не е право. Споредъ мене, жертвата не подразбира смърть, но самоотричане отъ известни блага, съ които човѣкъ се ползува на земята.

 

„Който изтърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“ Размишлявайте върху думата „търпение“ и извлѣчете дълбокия смисълъ, който се крие въ нея. Въ български езикъ тази дума е много силна. Всѣка дума крие въ себе си известна сила. Ако концентрирате вниманието си върху дадена дума, вашиятъ мозъкъ ще се свърже съ силата, която е вложена въ нея, и ще изпитате едно ободряване, или отпадане, споредъ характера на думата. Има думи, които, веднъжъ изговорени, човѣкъ втори пѫть не може да ги произнесе. Защо? Тѣ указватъ вредно действие върху човѣшкия мозъкъ; тѣ го разслабватъ. Запримѣръ, ако нѣколко пѫти произнесе думитѣ „ще се разболѣя“, човѣкъ ще изпита тѣхното лошо действие върху организъма си, и нѣма да мине много време, той може да се разболѣе. И обратно: ако нѣкой туберкулозенъ повтаря нѣколко пѫти на день думитѣ „ще оздравѣя,“ той наистина ще оздравѣе. Какъ лѣкуватъ днесъ туберкулознитѣ? Турятъ ги на легло, да не се движатъ, нито налѣво, нито надѣсно, хранятъ ги по особенъ режимъ и нищо повече. Не, нека оставятъ болния свободенъ, ако иска да лежи, да лежи; когато иска да се разхожда, да се разхожда, но да започне да произнася много пѫти на день думитѣ „ще оздравѣя,“ като постепенно увеличава и стигне до 1000 — 2000 пѫти на день: първия день да произнесе тия думи сто пѫти; втория день — 120 пѫти; третия день — 150 пѫти и т. н., докато дойде до хиляда или две хиляди пѫти. Така може да се лѣкува всѣка болесть, всѣко обезсърдчение. По този начинъ тежката, тъмна атмосфера около болния се разведрява, става свѣтла, приятна, и той, отъ день на день се усѣща все по-добре, по-разположенъ. Тогава, всички здрави хора ще почнатъ да посещаватъ този човѣкъ. Докато е билъ боленъ, почти всички сѫ го избѣгвали. Защо? Защото всѣки човѣкъ се стреми къмъ красивото, приятното въ живота.

 

И тъй, когато изпаднете въ нѣкакво трудно положение, обърнете се къмъ Бога и кажете: Господи, Ти си ме изпратилъ на земята, Ти ще ме извадишъ отъ това трудно положение, въ което се намирамъ. И въ ада да изпадне, той трѣбва да има вѣра въ Бога, че и оттамъ може да излѣзе. Нека всѣки се запита, кой го е извадилъ отъ гроба, кой го е поставилъ на почить и уважение, следъ като е билъ отъ всички презрянъ и поруганъ? Не е ли Богъ, Който направи всичко това? Ако е така, трѣбва ли да се съмнявате въ Неговата сила? Обаче, хората постоянно изпадатъ въ съмнения, дали сѫществува Богъ, или не. Едно трѣбва да знаете: Богъ въ васъ сѫществува, но малъкъ, а не голѣмъ нѣкакъвъ, и Той тихо ви говори: „Вие живѣете, вие сѫществувате, а не азъ.“ Какво разбирате отъ тия думи? Подъ думата „живѣене“ се разбиратъ скърби и радости. Въ този смисълъ, хората живѣятъ, защото тѣ се радватъ и скърбятъ. Богъ нито се радва, нито скърби, Той само се весели. Щомъ Богъ ви говори по този начинъ, вие казвате, че Той не сѫществува. Обаче, при първото престѫпление отъ ваша страна, Той ви хваща и казва: „Понеже ти си господарь на своето престѫпление, ще го хранишъ така, както азъ те храня.“ Това е една отвлѣчена мисъль, която мѫчно може да се разбере. Обаче, Богъ, Който не живѣе и не мисли като насъ, се интересува много отъ насъ и постоянно следи, какво правимъ. Апостолъ Павелъ казва: „Въ миналото Богъ остави хората да живѣятъ, както разбираха, но сега, понеже повече Го разбиратъ, Той изпрати Сина Си, Любовьта, да имъ покаже, какъ трѣбва да живѣятъ, какъ да придобиятъ Вѣчния Животъ.“

 

„Който изтърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“ Въ търпението е скрита Божията Любовь, а въ радоститѣ и скърбитѣ се криятъ Божиитѣ блага. Днесъ хората не разбиратъ това нѣщо, но единъ день ще разбератъ. Апостолъ Павелъ казва: „Днешнитѣ страдания не могатъ да се сравнятъ съ бѫдещитѣ блага, съ бѫдещата слава, която се готви на човѣчеството.“ Значи, има нѣщо по-велико отъ страданията, което ще дойде въ бѫдещата фаза на живота. За сега нѣма живо сѫщество на земята, което да не е страдало и да не страда. Който има страдания, нека по много пѫти на день произнася въ себе си думитѣ, че ще минатъ страданията и ще види, че наистина ще преминатъ. Страданията сѫ необходимо условие за развитието на човѣка. Ако проследимъ историята на развитието на човѣчеството, ще видимъ, че най-великитѣ хора сѫ имали най-голѣми страдания и изпитания. Тѣ сѫ прекарвали по цѣли дни, месеци и години въ затвори, дето сѫ написвали най-великитѣ си произведения. И Христосъ прекара едно велико страдание на кръста. Всички апостоли, всички велики хора сѫ минали презъ голѣми изпитания и страдания. Нѣма великъ човѣкъ въ свѣта, който да не е миналъ презъ голѣми изпитания и страдания. Следователно, който иска да бѫде великъ, той непременно трѣбва да мине презъ голѣми страдания. Добриятъ, гениалниятъ човѣкъ е миналъ презъ голѣми страдания. Само разумнитѣ страдания правятъ човѣка великъ. Да срещнете добъръ, ученъ, уменъ, гениаленъ човѣкъ, това значи, че този човѣкъ е миналъ презъ велики изпитания и страдания. Това значи този човѣкъ да ви разбира, да разчитате на него като на свой братъ. Да разбирашъ човѣка и да те разбира, това значи да имате взаимно уважение и почитание.

 

Питамъ: какви сѫ отношенията на много отъ съвременнитѣ хора? Като срещнатъ човѣкъ, който не мисли като тѣхъ, тѣ веднага се произнасятъ: Глупавъ е този човѣкъ, умътъ му не стига. Не, не говорете така. Нима рибата, която не може да говори, е глупава? Рибата не е глупава, но нѣма условия да се прояви. Ако растението не може да мисли като човѣка, причината за това е, че главата му е заровена въ земята и нѣма условия да се прояви. Извадете главата на растението отъ земята, прекарайте го презъ редъ фази на развитие и ще видите, че и то може да мисли. По сѫщия законъ, много отъ човѣшкитѣ мисли мязатъ на растения, на риби, на птици, на разни животни, като мечки, вълци и други. Но каквито мисли и да минаватъ презъ ума ви, не се сърдете, не се плашете, не казвайте, че сѫ ужасни. И най-лошитѣ, и най-страшнитѣ мисли могатъ да ви принесатъ нѣкаква полза. Какво по-страшно за лозето отъ това, когато лозарьтъ дойде съ своя ножъ и започне да рѣже прѫчкитѣ му? Страшно е това за лозата, но прѫчкитѣ ѝ трѣбва да се рѣжатъ. Какъ трѣбва да се рѣжатъ? Разумно. Не е ли ужасно положението на камънитѣ, когато ги трошатъ? Не е ли ужасно положението на желѣзото, когато го турятъ на огъня да се топи? Не е ли ужасно положението на хората, когато минаватъ презъ голѣми страдания и изпитания? Ужасни сѫ тия нѣща, но човѣкъ минава презъ всичко това съзнателно, подкрепенъ отъ мисъльта, че тѣлото главно страда, а душата се освобождава отъ ограничителнитѣ връзки и придобива богатства. Следователно, каквито и да сѫ нашитѣ страдания, тѣ не могатъ да се сравнятъ съ онѣзи голѣми богатства, които душата придобива. Единъ день, когато душата се освободи отъ всички връзки, като ангелъ ще разпери крилата си и ще пропѫтува всички слънчеви системи, като се ползува отъ всички блага. Ще помни ли тогава човѣкъ своя животъ на земята, че билъ беденъ, че нѣмалъ какво да яде, че нѣмалъ нови дрехи? Всичко това ще потъне въ дълбока забрава.

 

Сега, като слушате да говоря така, мнозина ще мислите, че ви залъгвамъ. Не, това не сѫ никакви залъгвания. Днесъ хората не могатъ да се залъгватъ, както залъгвали онази стара жена, че като отиде на Божи гробъ, ще намѣри единъ прозорецъ, който се отварялъ отъ време на време само и презъ него ще види всички свои заминали за онзи свѣтъ. Азъ зная само единъ начинъ, по който този прозорецъ може да се отвори. Който иска да се отвори за него този прозорецъ, той трѣбва да бѫде абсолютно чистъ. Никаква друга философия не се изисква за това. Чисти трѣбва да бѫдете! Не се спирайте върху това, можете ли да бѫдете чисти. Всички можете да бѫдете чисти. Чистотата е качество на човѣка. Животнитѣ не могатъ да бѫдатъ чисти, но човѣкъ всѣкога може да бѫде чистъ. Азъ говоря за вѫтрешна чистота — чистота въ мисли, въ чувства, въ желания. И затова, когато казвате за нѣкой човѣкъ, че е глупавъ, вие трѣбва да го опитате. Какъ ще го опитате? По живота му. Като видите, какъ живѣе, дали можете да научите нѣщо отъ него, ще го разберете. Не бързайте въ своитѣ заключения. Преди години, като наблюдавахъ българското хоро, азъ не се произнесохъ за него, че е глупава работа, че е младежка лудория, но се спрѣхъ да наблюдавамъ, какъ играятъ, и научихъ много нѣща. Като запитахъ момитѣ и момцитѣ, отъ кога играятъ това хоро, тѣ ми казаха, че не знаятъ, защото се предавало отъ едни на други. Значи, още тѣхнитѣ дѣди и прадѣди сѫ играли това хоро. Тѣ не можаха да ми дадатъ никакви данни, но азъ самъ направихъ редъ заключения.

 

Казвамъ: ние трѣбва да имаме взаимно довѣрие помежду си, да не се съмняваме едни въ други. Трѣбва ли да се съмняваме въ честния човѣкъ? Достатъчно е да погледнете на човѣка, за да видите неговата честность написана на очитѣ, на ушитѣ, на носа, на устата, на рѫцетѣ, на краката, на цѣлото му тѣло. Нѣма нищо скрито-покрито въ човѣка. Той е написана книга, по която можете да четете. Тъй щото, на васъ сега се дава нова задача — да имате добро мнение за всички хора. Да гледате на тѣхъ като на добри, разумни сѫщества, каквито Богъ нѣкога е създалъ. Ако и азъ бѣхъ гледалъ на хората, както вие гледате, не бихъ дошълъ да имъ проповѣдвамъ. Защо трѣбва да проповѣдвамъ на хората? Азъ гледамъ на човѣка отъ друго положение. Азъ гледамъ на човѣка като на душа, излѣзла отъ Бога, и дошла на земята да учи. Единъ день, като ме срещнете, ще благодарите, че ви извадихъ отъ кръстопѫтя, на който бихте застанали и ви показахъ правия пѫть. Не мислете, че ще се освободите отъ мене. Единъ день ние пакъ ще се срещнемъ, и азъ ще благодаря, че думитѣ ми сѫ паднали на добра почва и сѫ дали плодъ. За насъ не е важно, кой какъвъ е, дали е българинъ, германецъ, англичанинъ, или другъ нѣкакъвъ. За насъ е важенъ човѣкъ като душа. На едно мѣсто Богъ казва: „Азъ не съмъ човѣкъ.“ Какво разбирате отъ тия думи? Често хората казватъ за нѣкого: Той не е ли човѣкъ, нѣма ли поне малко човѣщина въ себе си? Значи, за съвременнитѣ хора думата „човѣщина“ е нѣщо високо. Такова е тѣхното разбиране. Засега добре е да бѫдемъ човѣци, но Богъ иска да каже, че има нѣщо по-високо отъ човѣка.

 

Сега вие се намирате на кръстопѫть, а моето желание е да напуснете този кръстопѫть и да влѣзете въ правия пѫть. Онѣзи отъ васъ, които още не сте влѣзли въ пѫтя, вземете дѣсната посока, дето ще намѣрите и богатство, и слава, и знания, и почести. Ако вземете лѣвия пѫть, тамъ ще намѣрите безчестие, безславие, страдания, смърть и т. н. Следователно, който иска спасенъ да бѫде, той трѣбва да е търпеливъ, чистъ, да има непоколебима вѣра, да търси Божествената наука, като храна за душата си. Знанието, науката трѣбва да бѫде храна не само за ума на човѣка, но и за неговото сърце, както и за неговата воля. Само по този начинъ можете да се повдигнете, да разберете великитѣ тайни, които се криятъ въ разумната природа, въ която днесъ всички живѣемъ.

 

„Който изтърпи до край, той ще спасенъ да бѫде.“

 

23. Беседа отъ Учителя, държана на 12 февруари, 1928 г.

София. — Изгрѣвъ.







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt