Jump to content
Ани

1927_12_25 Идатъ дни

Recommended Posts

От томчето "Ни мъж, ни жена"
Сила и живот, X серия, т.2,(1927-1928),
Издание 1933 г., София
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Идатъ дни

 

„Ето, идатъ дни,“ говори Господъ Иеова, „и ще проводя гладъ на земята; не гладъ за хлѣбъ, нито жажда за вода, но за слушане Словото Господне.“

Амосъ 8:11.

 

Всѣка форма, или всѣки предметъ се оценява по своитѣ качества; красотата — по своитѣ накити; умътъ — по своето знание; сърцето — по своята добрина; душата — по своето благородство; духътъ — по своята сила.

 

„Ето, идатъ дни, и ще проводя гладъ на земята.“ Често хората роптаятъ противъ глада, като мѫчително състояние за организъма. Обаче, съвременната култура се дължи на глада, като великъ потикъ. Гладътъ подтиква хората къмъ придобиване на знания, изкуства, музика и т. н. Днесъ хората се стремятъ къмъ знание, не толкова отъ любовь, колкото отъ страхъ да не гладуватъ. Гладътъ е великъ остенъ въ живота, и подъ напора на този остенъ хората учени ставатъ, красиви ставатъ, добри ставатъ. Всички добрини въ свѣта сѫ резултатъ на този великъ остенъ — глада. Значи, любовьта още не царува въ свѣта. Въ свѣта първо действува закона на този великъ остенъ, който наричатъ „законъ на необходимостьта,“ а после иде „закона на любовьта.“ Какъвто остенъ представя глада за хората, сѫщо такъвъ остенъ е злото. Следователно, и злото е необходимо въ свѣта, за да подтиква хората къмъ деятелность. Какви сѫ схващанията на хората за злото, не е важно за насъ, но ние казваме, че злото, като сила въ свѣта, нѣкога е било добро. Доброто на миналитѣ вѣкове е днешно зло, а днешното добро ще бѫде зло на бѫдещитѣ вѣкове. Значи, само по себе си, доброто никога не може да се оформи. Това, което всѣкога остава непроявено или неоформено, е добро; всѣко нѣщо, което се проявява, е зло.

 

Така говорятъ за злото и доброто великитѣ мислители; така говорятъ и Великитѣ Учители въ свѣта. Това опредѣление на мнозина ще се види странно. Питамъ: ако ти по невнимание хванешъ сабята, която нѣкой другъ направилъ и изострилъ, и се порѣжешъ, жестоко ли е това? Че ти си порѣзалъ, не е виновенъ онзи, който направилъ сабята. Ти трѣбваше да бѫдешъ внимателенъ. Казвашъ: Защо този ножъ е толкова остъръ? Не е виновенъ ножътъ за твоето порѣзване, но — твоето невнимание. Ти си изцапалъ съ черно мастило бѣлата си дреха, а после казвашъ: Кой направи това черно мастило? Не е виновно черното мастило. Всички поети, писатели, художници, учени, философи, свещеници, майки и бащи пишатъ все съ това черно мастило, но по невнимание, нѣкой може да изцапа дрехата си съ него, да остави такова петно на нея, което и съ химически срѣдства мѫчно може да се изчисти. Както и да се изчисти, се ще остане малко черно петно върху бѣлата дреха. Това не е ли противоречие? Хубави работи се пишатъ съ черно мастило върху бѣла хартия, а черни, нежеланни петна остава върху бѣла дреха.

 

Днесъ и философитѣ, и ученитѣ хора се смущаватъ отъ противоречията въ живота. Нѣма сѫщество, горе-долу съзнателно, което да не се смущава отъ противоречията, но въпрѣки това, тѣ сѫществуватъ въ човѣшкия животъ. Наистина, великиятъ животъ се проявява по особенъ начинъ, по особени закони, но сѫщевременно и човѣшкиятъ животъ се проявява по свои особени закони. Възъ основа на това, между човѣшкия и общия животъ се явява стълкновение; между човѣшката и общата мисъль пакъ се явява стълкновение. Хората и Богъ не мислятъ еднакво. Богъ мисли едно, а хората — друго. Питамъ: каква бѣше мисъльта на Бога, когато създаде овцата? И каква е мисъльта на човѣка, когато хваща овцата? Човѣкъ трѣбва да знае, дали неговата мисъль и постѫпка сѫ съгласни съ Божиитѣ. За да оправдае своята постѫпка, човѣкъ може да даде различни обяснения, споредъ известни природни закони. Запримѣръ, той може да каже: Споредъ еди-кой си природенъ законъ, ние трѣбва да пазимъ овцетѣ въ кошари, за да не умиратъ отъ гладъ и отъ студъ; после, за да не окапе вълната имъ, отъ време на време, ние трѣбва да ги стрижемъ; сѫщо така, понеже млѣкото имъ е много, ние трѣбва да ги доимъ, да ги облекчаваме; и най-после, за да научатъ закона на самопожертвуването, овцетѣ трѣбва да ни даватъ и месото си. Какво лошо има въ това, че сме взели малко отъ вълната, отъ млѣкото и отъ месото на овцетѣ? Трѣбва ли за това нѣщо овцетѣ да протестиратъ? Има нѣща, въ които хората сѫ прави, но не въ всичко. Философията на живота седи въ това, да знаемъ, де сме прави, т. е. де сме въ съгласие съ законитѣ на общия животъ и де сме въ противоречие съ тѣхъ. Отде идатъ противоречията въ живота?

 

Сега ще приведа единъ митъ, който съмъ извлѣкълъ отъ архивата на източнитѣ философи. Този митъ съмъ облѣкълъ въ форма, понятна за българския умъ. Значи, той е малко побългаренъ, да бѫде достѫпенъ за разсѫждение. Въ царството на Ормузъ-Дай сѫществувалъ единъ отъ най-виднитѣ, най-великитѣ поети, който се наричалъ Адатъ-Махри. Той написалъ много съчинения, пѣсни и поезии, за които цѣлиятъ народъ го възхвалявалъ. Единъ день, за негово нещастие, той написалъ нѣкаква строфа въ една отъ поезиитѣ си, съ която докачилъ боговетѣ, и тѣ го осѫдили на смърть. Каква била тази строфа? Азъ нѣма да я предамъ цѣлата, но отчасти само. Тази строфа била следната: „На Божествената трапеза виднитѣ богове станали немирни духове.“ Събралъ се великъ сѫдъ да решава, какво наказание трѣбва да се наложи на поета. Тѣ единодушно решили да му наложатъ смъртно наказание, но въпросътъ билъ, какво, именно, да бѫде това наказание, че всички поети да помнятъ, какъ могатъ богове да обиждатъ. Въ събора на боговетѣ присѫтствували всички дървета, всички тревопасни и месоядни животни, дано могатъ и тѣ да услужатъ съ нѣщо на боговетѣ при осѫждането на поета. Тигри и лъвове, чакали и хиени, слонове, акули, всички се интересували да видятъ, по какъвъ начинъ ще бѫде наказанъ поетътъ. Тѣ разсѫждавали помежду си: Досега не сме имали такъвъ случай. Какво ли ще бѫде месцето на този виденъ поетъ? Предъ сѫда се явили представители отъ нѣколко медицински дружества, съ заявление, ако стане нужда поетътъ да се умъртви, да го дадатъ на тѣхъ, тѣ да изследватъ, отъ научна гледна точка, дробоветѣ, сърцето, мозъка, както и всички останали органи на поета, да видятъ, коя е причината, дето поетътъ се осмѣлилъ да обиди боговетѣ. Поетътъ се видѣлъ въ чудо. Той никога въ живота си не виждалъ толкова страшни сѫщества. Къмъ когото и да поглеждалъ, всички му казвали: Само да попаднешъ въ нашитѣ рѫце! Ние ще ти покажемъ, какъ се пише поезия! Всички отправяли къмъ него страшни, свирепи погледи. Той се чудилъ, каква обида може да се крие въ тази малка строфа. Като оставалъ самъ, той четѣлъ и препрочиталъ тази строфа, самъ да намѣри, де седи обидата въ тия думи, и си казвалъ: Азъ нѣмахъ никаква мисъль да обиждамъ боговетѣ, но отде излѣзе тази обида, и азъ не зная.

 

Както и да е, настѫпилъ опредѣлениятъ день, когато поетътъ трѣбвало да се яви въ сѫда. Явили се боговетѣ въ сѫда, и заседанието започнало. Едни отъ боговетѣ казали да дадатъ поета на акулитѣ, тѣ да го разкѫсатъ и изядатъ. Други пъкъ настоявали да го дадатъ на лъвоветѣ, да го разкѫсатъ. Трети решили да турятъ поета на гърба на единъ конь, безъ право да се държи за него, и коньтъ да прескача препятствия, да минава гори и планини, докато единъ день поетътъ съвършено изнемогне и умре. Четвърти предложили живъ да заровятъ поета въ земята и отгоре му да посадятъ дървета, чиито корени да смучатъ сокове отъ очитѣ на поета, да разбере най-после, какъ се пишатъ обидни строфи за боговетѣ. Последнитѣ богове предложили да дадатъ поета Адатъ-Махри на нѣкое научно медицинско дружество, то да разполага съ него, както намира за добре. Като слушалъ всички тия наказания, поетътъ изпитвалъ ужасъ, страхъ и започналъ да се моли: Господи, кажи ми, въ какво седи моята вина? Когато писахъ тази строфа, ни най-малко не внесохъ нѣкаква злоба или умраза срещу боговетѣ. Всичко това писахъ съ голѣма чистота на сърцето. Споредъ мене, боговетѣ ме осѫждатъ несправедливо. Докато боговетѣ разглеждали всички предложения за наказанието на поета, за да се установятъ върху едно отъ тѣхъ, въ сѫда влѣзла най-красивата, и на всички известна, дъщеря на царя Ормузъ-Дай, която сѫщо така се заинтересувала отъ сѫдбата на поета и дошла да предложи своето наказание. Като я видѣли, всички богове, както и всички животни, се обърнали къмъ нея да я гледатъ и забравили за вината на поета. Царската дъщеря се обърнала къмъ поета и го запитала: Искашъ ли да ми станешъ слуга? — На радо сърце бихъ ти служилъ. — Имамъ нужда отъ единъ простъ слуга, който да полива цвѣтята въ моята градина. Като чули това, боговетѣ единодушно решили: И ние сме съгласни да ти дадемъ поета, да правишъ съ него, каквото искашъ. Нека полива цвѣтята на твоята градина. Този билъ единствениятъ начинъ, по който поетътъ могълъ да бѫде спасенъ. И сега, ако нѣкой ви запита, кой ви постави на служба въ свѣта, вие трѣбва да отговорите: Царската дъщеря ме постави на тази служба. Ако запитатъ поета, кои го назначи на царската трапеза, той трѣбва да отговори: Указътъ, съ който бѣхъ назначенъ на служба при царската дъщеря се дължи на моитѣ нѣколко думи, поставени въ строфата „На Божествената трапеза виднитѣ богове станали немирни духове“.

 

Сега, азъ ще оставя вие сами да разсѫждавате по-нататъкъ върху този митъ. Той има дълбоко съдържание и смисълъ. Отъ една страна човѣкъ вижда, че само при страданията ще намѣри своитѣ погрѣшки; отъ друга страна, той вижда, че само при трудноститѣ и мѫчнотиитѣ въ живота ще разбере доброто и ще го оцени. Значи, ти ще дойдешъ при доброто и ще го познаешъ, само когато станешъ слуга и се смиришъ. Другъ изходенъ пѫть въ живота нѣма. Да станешъ последенъ слуга въ градината на царската дъщеря и да поливашъ цвѣтята ѝ, това е отлична служба. Какво представятъ тия цвѣтя, нѣма да обяснявамъ, но ако бихъ ви казалъ, че тѣ съ живи цвѣтя, тогава само бихте разбрали красотата на живота. Често хората прекарватъ голѣми страдания, но тѣ не съ нищо друго, освенъ страданията на поета, които той преживява въ сѫда, дето всички богове се опълчватъ противъ него. Тия богове се опълчватъ срещу всички хора, които не могатъ да се справятъ съ страданията си, и казватъ: Жестока е сѫдбата спрѣмо насъ! Нѣма кой да се смили за насъ. — Привидно е така, но и при най-тежкитѣ моменти въ живота на човѣка, при най-голѣмото му отчаяние, се ще се намѣри поне едно сѫщество, което да укаже къмъ него известно състрадание. Защо царската дъщеря, именно, се притекла въ помощь на поета? Защото тя била единствената, която влѣзла въ положението му. Защо сѫдили поета? За една пропусната дума. Когато преписвали неговото стихотворение, станало едно опущение, една грѣшка, а именно: въ цитираната строфа била изпусната думата „свѣтли“. Въ сѫщность, строфата имала следното съдържание: „На Божествената трапеза виднитѣ богове станали свѣтли немирни духове“. Царската дъщеря свѣрила оригинала съ преписа и намѣрила тази пропусната дума. Тогава боговетѣ казали: Съ тази дума, строфата има смисълъ. Значи, смисълътъ на тази строфа се заключавалъ въ това, че тия свѣтли, немирни духове тръгнали по свѣта да разнасятъ свѣтлина.

 

„Ето, идатъ дни“, говори Господъ Иеова, „и ще проводя гладъ на земята, не гладъ за хлѣбъ, нито жажда за вода, но за слушане на словото Господне.“ Въ този стихъ се говори за глада, като вѫтрешенъ потикъ, като вѫтрешенъ стремежъ на душата за развиване. Душата е подобна на семенце, което, ако не се посади въ земята, остава самотно, безъ знание, безъ опитности. При това положение, душата не може да има нито радость, нито скръбь. Безъ радости и скърби, животътъ на душата е по-тежъкъ, отколкото съ тѣхъ. Следователно, докато не мине презъ радости и скърби, човѣкъ не може да се повдигне. Само чрезъ скърбитѣ и радоститѣ, той влиза въ пѫтя на мѫдростьта. Само въ този пѫть той ще научи и ще разбере Божията Любовь. Безъ мѫдростьта любовьта винаги ще остане неразбрана. Тъй както съвременнитѣ хора разбиратъ любовьта, тя носи за тѣхъ най-голѣми разочарования. Въ първо време човѣшката любовь носи радости, но свършва съ разочарования. Понѣкога разочарованието на човѣка отъ любовьта е толкова голѣмо, че никой не може да му помогне. Какъ ще помогнете на човѣкъ, който е изгубилъ окото си? Какъ ще помогнете на човѣкъ, който е изгубилъ паметьта си? Какъ ще помогнете на човѣкъ, който е изгубилъ рѫцетѣ и краката си? Или, какъ ще помогнете на човѣкъ, който е изгубилъ свѣтлината на ума си, благородството на сърцето си, красотата си, или най-после нѣкоя отъ своитѣ добродетели? Колкото и да утешавате такъвъ човѣкъ, каквото и да му говорите, всичко това сѫ празни думи. Да утешавате единъ човѣкъ, който е безъ око, безъ свѣтлина на ума и безъ благородство на сърцето, въ това нѣма никаква философия. Ако искате да утешите такъвъ човѣкъ, вие трѣбва да му покажете новъ пѫть, по който да върви. Този пѫть трѣбва да води къмъ съвършенство. Животътъ на съвременнитѣ хора е несъвършенъ, защото не е Божественъ. Нѣкога той е билъ Божественъ, но постепенно хората сѫ го изопачили, и днесъ, въ всички негови области, е внесена поквара. Самъ по себе си, животътъ е добъръ, чистъ, но хората внасятъ въ него своитѣ лоши чърти и наклонности. Ние виждаме, че още съ раждането си, децата носятъ своитѣ криви, отрицателни прояви, На времето си тѣзи чърти сѫ били добри, но днесъ вече тѣ сѫ отживѣли своето. Време е, обаче, стариятъ животъ да се замѣсти съ новъ.

 

„И ще проводя гладъ на земята.“ Гладътъ е условие, което заставя човѣка да влѣзе въ новия животъ. Съвременнитѣ хора искатъ да бѫдатъ богати, да прекарватъ тихо и спокойно, никой да ги не безпокои. Това е идеално положение, но засега никой човѣкъ не може да живѣе по този начинъ на земята. Има смисълъ да бѫде човѣкъ богатъ, но никой да му не завижда; има смисълъ да бѫде човѣкъ силенъ, но никой да му се не противопоставя. Какъвъ смисълъ има да бѫдешъ богатъ и да живѣешъ подъ вѣченъ страхъ да те не обератъ? Какъвъ смисълъ има да бѫдешъ силенъ и постоянно да се страхувашъ отъ засада? Ще кажете, че животътъ е борба. Азъ отричамъ това твърдение. Какво ще стане съ два остри камъка, които се търкатъ единъ въ другъ? Въ първо време тѣ ще се изгладятъ, но ако още продължаватъ да се търкатъ, тѣ ще се изтриятъ. Така живѣятъ съвременнитѣ хора, и този животъ тѣ наричатъ борба. Това не е животъ. Днесъ майката морализира детето си по единъ начинъ; утре — по другъ начинъ. Днесъ учителитѣ учатъ ученицитѣ си по единъ начинъ; утре — по другъ начинъ. И въ края на краищата, това младо поколѣние се обезвѣрява и казва: Въ нищо не вѣрваме вече! Срещате единъ човѣкъ, който е прочелъ редъ философски системи, но следъ това казва: Въ нищо не вѣрвамъ вече! Следъ като се влюби въ една, въ втора, въ трета мома и се разочарова отъ всички, младиятъ момъкъ казва: Не вѣрвамъ вече въ никоя мома! Следъ като се влюби въ нѣколко момци и се разочарова отъ тѣхъ, момата казва: Не вѣрвамъ вече въ никой момъкъ! Питамъ тогава: въ кого и въ какво вѣрватъ съвременнитѣ хора? Майкитѣ вѣрватъ ли въ дъщеритѣ си? — Не вѣрватъ. Дъщеритѣ вѣрватъ ли въ майкитѣ си? — Не вѣрватъ. Ученицитѣ вѣрватъ ли въ учителитѣ си? — Не вѣрватъ. Учителитѣ вѣрватъ ли на ученицитѣ си? — Не вѣрватъ. Поданицитѣ вѣрватъ ли въ своята държава? — Не вѣрватъ. Ако поданицитѣ днесъ се подчиняватъ на законитѣ на своята държава, тѣ правятъ това повече отъ страхъ, отколкото отъ съзнание. Оставете тия хора свободни, безъ никакъвъ законъ, ще видите, какъвъ е тѣхниятъ вѫтрешенъ моралъ. Тази неустойчивость въ морала на хората се дължи на факта, че сѫ засегнати тѣхнитѣ лични чувства, както и боговетѣ се обидили, че нѣкой поетъ написалъ въ едно отъ стихотворенията си: „На Божествената трапеза виднитѣ богове станали немирни духове.“ Значи, хората сѫ обидили боговетѣ, вследствие на което тѣ сѫ имъ наложили редъ смъртни наказания. Който веднъжъ само е запиталъ Бога, защо го е създалъ така, той самъ вече се е осѫдилъ на смърть. Такъвъ въпросъ не трѣбва да се задава.

 

Полковникъ казва на войника си: Редовой, тази вечерь, десеть часа, ще отидешъ на Витоша да носишъ храна. — Слушамъ, господинъ полковникъ! Ако войникътъ се осмѣли да запита полковника си, защо толкова късно го праща на Витоша, той непременно те бѫде арестуванъ. Кой отъ съвременнитѣ хора не е запитвалъ Господа, защо е създалъ свѣта по този начинъ, защо праща страданията на хората? На това основание, и вие трѣбва да бѫдете арестувани отъ Господа, както полковникътъ арестува войника. Това сѫ факти, а не голи приказки. Кой човѣкъ, като му се случи нѣкакво нещастие, благодари на Бога за него? Кой човѣкъ, като е загубилъ нѣкой отъ своитѣ близки, се е обърналъ къмъ Бога съ благодарность за постигналото го нещастие? Теоретически всички сте готови да приказвате, че благодарите на Бога за нещастията, които ви сполетяватъ, но като дойде до практическата страна на живота, като дойде нещастието до васъ, казвате: Не можа ли това страдание да ни отбегне? Не можа ли този изпитъ да се отложи? Това показва, че съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ дълбоко знание, отъ положителна наука. Който е придобилъ това знание, той ще знае своя бѫдещъ животъ, ще знае, какво му носи всѣки новъ день и ще бѫде готовъ да посрещне всичко съ радость. Който се е домогналъ до Божествената наука въ живота, той ще може да опредѣли, по височината на човѣка, какви дарби и способности се криятъ въ него. За такъвъ човѣкъ нѣма нищо скрито-покрито: както знае своя животъ, така ще знае живота и на своитѣ близки. Достатъчно е той да погледне човѣка, за да разбере, какво се крие въ него. Всичко е написано на лицето му. Питамъ: задавали ли сте си въпроса, кога и при какви условия се е образувала човѣшката рѫка? Знаете ли, кога и какъ се е образувала дѣсната и кога лѣвата рѫка? Рѫката е единъ инструментъ, но тя още не представя цѣлия човѣкъ. Животнитѣ, напримѣръ, нѣматъ рѫце, вследствие на което у тѣхъ не се зараждатъ такива желания, каквито у хората. Човѣкъ желае да хване нѣщо, да направи нѣщо, да пише, защото той има рѫка, въ която сѫ съсрѣдоточени такъвъ родъ сили. Съ създаването на писменостьта пъкъ се яви перото и мастилото.

 

Казвамъ: когато за пръвъ пѫть човѣкъ е почувствувалъ красотата и пожелалъ да бѫде красивъ, едновременно съ това възникналъ въ него стремежътъ къмъ красиво лице, къмъ усъвършенствуване линиитѣ, чъртитѣ на своето лице. Сѫщо така човѣкъ трѣбва да се запита, защо е доволенъ и защо е недоволенъ. Две причини има, за да бѫде човѣкъ недоволенъ: понѣкога той е недоволенъ отъ преизобилие, а нѣкога — отъ недоимъкъ. Запримѣръ, ситиятъ може да бѫде недоволенъ отъ голѣмото изобилие, въ което живѣе, а бедниятъ може да бѫде недоволенъ отъ недоимъка въ своя животъ. Значи, както недоволството има две страни, така и доволството, радостьта има две страни. Човѣкъ може да се радва, когато не му се даватъ нѣкои блага; той може да се радва, когато получава известни блага. Който иска да изучи дълбокия смисълъ на живота, той трѣбва да го разглежда отъ две страни. Като разглеждаме живота отъ дветѣ му страни, ние виждаме, че може да се живѣе и въ тъмнина, и въ свѣтлина. Много добрини сѫ създадени въ тъмнина, и много злини сѫ създадени въ свѣтлина. И обратното е вѣрно: най-голѣмитѣ добрини сѫ създадени въ свѣтлина, и най-голѣмитѣ злини сѫ създадени въ тъмнина. Следователно, всичко, каквото се случава въ живота, умниятъ човѣкъ го използува за добро.

 

Въ цитирания стихъ се говори за глада. Кои сѫ причинитѣ, за да настане гладъ на земята? Всѣко нѣщо има свои причини. Следователно, за да се яви глада, има редъ причини. Сѫщо така човѣкъ може да се запита, кои сѫ причинитѣ да се яви зрението въ човѣка? Ученитѣ, философитѣ често се запитватъ: органътъ на зрението ли се яви по-рано, или стремежътъ на човѣка да вижда? Едни отъ тѣхъ подържатъ, че първо се е зародило въ човѣка желание, стремежъ къмъ виждане, а после се е създалъ органътъ на зрението; други пъкъ подържатъ точно обратното: първо се е създалъ органътъ на зрението, а следъ това е възникнало желание въ човѣка да вижда. По сѫщия начинъ се явяватъ две мнения по въпроса, кое се е появило по-рано — желанието на човѣка да говори, или органътъ за говорене? Това сѫ редъ философски въпроси, съ които ученитѣ сѫ се занимавали и продължаватъ до днесъ още да се занимаватъ.

 

Съвременната наука не може да отговори на всички въпроси, които интересуватъ човѣшкия духъ. Голѣмъ е стремежътъ на човѣшкия духъ за знание, но този стремежъ не може да се задоволи изведнъжъ. Всички научни факти, всички данни, до които науката се е домогнала, както и съчиненията на поети, писатели и философи, сѫ резултатъ на усилията, които човѣшкиятъ духъ е правилъ, но единъ день този материалъ ще се преработи, ще даде нѣщо по-велико, по-хубаво. Всѣка мисъль и всѣко чувство, които сѫ минали веднъжъ презъ ума и сърцето на човѣка, сѫ оставили свой отпечатъкъ, който постоянно ще се формира, преобразява, докато дойде до своята съвършена форма. Напредналитѣ сѫщества постоянно корегиратъ тия форми. Казвате: какви сѫ тия напреднали сѫщества? Трѣбва да знаете, че не само ние живѣемъ въ свѣта. Има сѫщества, които живѣятъ подъ насъ, на които съзнанието е преплетено съ нашето. Вследствие на това преплитане на съзнанията, всички сѫщества се намиратъ подъ взаимното влияние на съзнания, по-високи и по-низки отъ тѣхъ. И съзнанието има свои степени на развитие, както и умътъ и сърцето. Засега ние знаемъ само четири съзнания: самосъзнание, съзнание, подсъзнание и свръхсъзнание. Освенъ тѣзи четири, сѫществуватъ още шесть степени на съзнанието, които обясняватъ неразрешенитѣ въпроси, както и противоречията въ живота. Противоречията се дължатъ на степеньта на съзнанието, до което е достигналъ даденъ човѣкъ. На съзнанието се дължатъ неправилнитѣ образи, неправилнитѣ отношения между хората. Понѣкога човѣкъ за нищо и никакво е радостенъ или скърбенъ. Следователно, колкото по-високо е съзнанието на човѣка, толкова по-малко сѫ и противоречията въ неговия животъ.

 

„Ето, идатъ дни,“ говори Господъ Иеова, „и ще проводя гладъ на земята, не гладъ за хлѣбъ, нито жажда за вода.“ — Кога ще бѫде това? — Въ последнитѣ дни. Нѣкои тълкуватъ, че последнитѣ дни сѫ сегашнитѣ. Казвате: Какъ могатъ тия хора да тълкуватъ? — Наблюдавали сѫ, правили сѫ редъ научни изследвания. Питамъ: какъ могатъ лозаритѣ, по прѫчкитѣ на лозата, да познаватъ съ точность, коя лоза на колко години е? Тѣ сѫ се занимавали по този въпросъ, правили сѫ редъ научни изчисления. Ако дадете въ рѫцетѣ на лозаря една лозена прѫчка, той ще я прегледа и ще ви каже, че тази прѫчка е, напримѣръ, отъ едногодишна лоза. Какъ познава? По устройството на тази прѫчка. Всѣка изтекла година слага особенъ отпечатъкъ върху лозата, по който лозарьтъ чете годинитѣ ѝ. На сѫщото основание, когато човѣкъ говори, по неговата мисъль може точно да се опредѣли възрастьта му. На земята живѣятъ млади и стари души: младитѣ души се познаватъ по това, че като сѫ живѣли малко на земята, нѣматъ много опитности. Старитѣ души пъкъ сѫ живѣли много; тѣ разполагатъ съ много знания, съ голѣми опитности. Следователно, ако една стара душа грѣши, тя съзнателно грѣши; ако прави добро, тя пакъ съзнателно прави добро. Тия стари души, съ знания, съ опитности, ние наричаме още напреднали души.

 

Казвате: Какъ ще изправимъ живота си? — Преди всичко, вие трѣбва да знаете, че вашиятъ животъ още не е духовенъ, но физически. Всѣки човѣкъ носи по едно нещастие въ себе си. Какъ можете да се избавите отъ това нещастие? Чрезъ великата Божествена наука. Вие ще се избавите отъ нещастието, отъ страданието, само когато при васъ дойде царската дъщеря на мѫдростьта. Само тя е въ сила да спаси човѣчеството. Ако хората се занимаваха съ Божествената наука, тѣ сами щѣха да регулиратъ своя животъ, щѣха да знаятъ, каква е волята Божия и щѣха да я изпълнятъ. Който разбира тази наука и я прилага въ живота си, той може да се справи съ всички удове на своя организъмъ и да ги управлява. Такъвъ човѣкъ е господарь на себе си. Изпълнението на волята Божия подразбира: всичко, което се върши въ свѣта, да е проникнато отъ такава красота и хармония, която да е въ пълно съгласие съ козмоса. При това положение, животътъ на човѣка ще бѫде въ хармония съ общия животъ на козмоса. И оттамъ: всѣко нарушение въ вашия животъ е по-малко или по-голѣмо отклонение отъ общата хармония на козмоса. Срещате единъ добъръ работникъ, който живѣе добре, работи своя занаятъ и е доволенъ отъ живота си. Обаче, направи ли нѣкаква погрѣшка въ живота си, отклони ли се отъ общия животъ той забелязва, че паметьта му постепенно отслабва. Какво става съ него? Той изгубва работата си и не може вече да я изпълнява.

 

Нѣкой се хвали, че има силна паметь. Щомъ има силна паметь, нека си спомни, де е билъ преди 100, 200 или 500 години. Който е развилъ Божественото съзнание въ себе си, той ще помни миналото си, но ще предвижда и бѫдещето. Съвременнитѣ хора вѣрватъ главно въ науката и казватъ: Каквото науката подържа, това е истината, нѣма какво повече да търсимъ. Казвамъ: съвременната наука изучава главно миналото на човѣчеството, но това още не е наука. Истинска наука е онази, която изучава бѫдещето и прониква въ него. Съвременната наука е силна главно въ едно отношение — въ разрушението. Какво ще кажете, силна ли е съвременната наука въ религията, въ философията, въ поезията? Дойде ли въпросъ до разрушението, тамъ тя е силна, и при това толкова силна, че може да унищожи половината земя. Ако дойде до положение да разруши цѣлата земя, тя ще се прости и съ себе си. Това се отнася до западната наука. И съвременната цивилизация е силна съ своитѣ разрушителни елементи. Не, това не е наука, не е цивилизация. Днесъ и религиозни, и учени спорятъ. Дето има споръ, тамъ истината отсѫтствува. Православнитѣ казватъ: Спасението е въ нашата църква. Евангелиститѣ казватъ: Спасението е при насъ. Може ли да има споръ между църкви, които служатъ на единъ Богъ?

 

Питамъ: може ли да има споръ за живота, кой животъ е по-добъръ? Единъ е животътъ. Качествата на живота сѫ красота, благоухание и просторъ. Ако вашиятъ животъ води къмъ красота, къмъ благоухание и просторъ, той е истинскиятъ животъ, и върху него нѣма защо да спорите. Човѣшкиятъ характеръ пъкъ се познава по издържливостьта. Поставете човѣка въ мѫчнотии, за да познаете силата на неговия характеръ, развитието на неговия умъ и благородството на сърцето му. Вземете паритѣ на човѣка, за да видите, каква е вѣрата му. Ние говоримъ за хора, които сѫ дошли на земята да учатъ и да се изпитватъ. Има души, които Провидението не е подложило на никакви изпитания. Тия души не се изпитватъ. Обаче, ако хората не искатъ да бѫдатъ изпитвани, трѣбва да се изпратятъ въ страната на вѣчния миръ, дето нѣма тревоги, нѣма безпокойствия, но нѣма и развитие. Всѣки човѣкъ иска да уреди живота си. И това може да стане, но трѣбва да се откаже отъ благата на живота. Който иска да се откаже отъ злото, той трѣбва да се откаже и отъ доброто. Обаче, на този човѣкъ веднага подписватъ паспорта и го изпращатъ въ свѣта на вѣчния миръ. А който иска да се ползува отъ благата на живота, той ще остане да живѣе на земята, но не като търговецъ, а като пчеличка, да работи неуморно и съ постоянство.

 

Сегашниятъ животъ на хората зависи отъ тѣхното минало. И за да се освободи човѣкъ отъ своето минало, Богъ е вложилъ въ него този вѫтрешенъ гладъ за изучаване Словото Божие. Словото Божие облагородява човѣка. Подъ думитѣ „Слово Божие,“ разбирамъ цѣлокупния животъ. За тази цель човѣкъ трѣбва да изучава земята, съ всички живи сѫщества по нея, и небето, съ разнитѣ слънца и планети; той трѣбва да изучава хората, тѣхнитѣ лица и цѣлия имъ строежъ; той трѣбва да изучава изворитѣ, водитѣ, минералитѣ, растенията, животнитѣ. Като познава движението и посоката на водитѣ, човѣкъ ще разполага съ тѣхъ и ще ги прекарва презъ безводни мѣста, да се ползуватъ отъ тѣхъ ония негови братя, които сѫ лишени отъ вода. Като познава законитѣ и условията за развитието на растенията, човѣкъ ще разполага съ тѣхъ, ще ги насажда на мѣста, дето растителностьта е слаба. Това значи да има човѣкъ знания! Той ще помага и на страдащи, и на бедни. Нѣкой земледѣлецъ страда, гърчи се отъ мѫка. Защо? Житото му не е станало. — Какъ да му се помогне? — Напълнете хамбара му съ жито, и мѫката му ще мине. Нѣкой търговецъ страда. Защо? Дюкянътъ му се е изпразнилъ. Напълнете дюкяна му съ стока, и той ще се зарадва. Нѣкой ученикъ плаче. Защо? Не може да реши задачитѣ си. Решете задачитѣ му, и плачътъ ще престане. На всѣки човѣкъ липсва нѣщо. Дайте му това, което му липсва, и той ще бѫде доволенъ. Кой може да даде на хората това, което имъ липсва? Ето защо, когато вѫтрешниятъ гладъ ви посети, благодарете на Бога! Когато страданието похлопа на вратата ви, дайте му едно угощение! Когато въ живота ви се яви нѣкаква спънка, поговорете съ нея и я угостете! Научете се да давате угощения не за благата въ живота, както е било досега, но поне за малкитѣ страдания и мѫчнотии, които ви сполетяватъ. Щомъ ви дойде нѣкое малко страдание, поканете своитѣ приятели на угощение и кажете: Поканвамъ ви да си хапнемъ заедно и да благодаря на приятелитѣ си отъ невидимия свѣтъ за изпратения отъ тѣхъ подаръкъ. Великитѣ хора въ свѣта сѫ се повдигнали, благодарение на това, че всѣкога сѫ били доволни, признателни на Бога за малкитѣ страдания и нещастия, които сѫ ги сполетявали. Голѣмитѣ нещастия въ живота се дължатъ на това, че хората изказватъ недоволството си, задето ги постигнали нѣкакви страдания.

 

И тъй, бѫдете внимателни, да не би, като се оплаквате отъ малкитѣ страдания, да налетите на по-голѣми. Знание е нужно на хората, но въ рѫцетѣ на невежия знанието е опасно. Нѣкои хора не се ползуватъ отъ своето знание на мѣсто. Ако нѣкой отъ тѣхъ е добъръ френологъ, напримѣръ, той използува това знание да търси дефектитѣ на хората. Запримѣръ, нѣколко години наредъ Ломброзо е изучавалъ престѫпнитѣ типове, вследствие на което, когото срещалъ, наблюдавалъ го, дали нѣма на лицето му нѣкаква чърта на престѫпникъ. Като ходилъ въ Русия, той пожелалъ да види Толстоя, и презъ всичкото време го наблюдавалъ, какви особени чърти ще схване на лицето му. Толстой даже пише въ своитѣ бележки за това посещение отъ Ломброзо, като казва, че не се е чувствувалъ свободенъ въ негово присѫтствие. Защо? Наблюдавалъ го е Ломброзо. Нѣма защо хората да изучаватъ престѫпнитѣ типове. Тѣ сѫ отклонение отъ естественитѣ, отъ нормалнитѣ типове. Ако е въпросъ за наука, изучавайте нормалнитѣ типове. Запримѣръ, измѣрена е височината на човѣшкия мозъкъ, отъ центъра до периферията; тя е около 15 см. Всѣко най-малко отклонение отъ тази мѣрка, говори за едно анормално състояние въ човѣка, т. е. за отклонението му отъ правия пѫть. Ако пъкъ дължината на линията отъ ухото до между веждитѣ е приблизително 15 см., то всѣко скосяване на тази линия показва отклонение на човѣка отъ неговото правилно развитие. Казвате: Какъ може да дойде човѣкъ до правитѣ мѣрки? Какъ може да възстанови въ себе си тия норми? За да дойде до първоначалното си положение, човѣкъ трѣбва да работи върху себе си, да развива тия центрове, тия линии. Запримѣръ, който е милостивъ и прави добрини, той развива челото си отпредъ, горе. Който усилено се занимава съ умствена работа, въ продължение на десеть години най-много, той ще развие специфични умствени центрове, които се намиратъ на челото.

 

Следователно, въ развитието си, човѣкъ не се увеличава по форма, но по сложность. Ако разтеглимъ човѣшкитѣ клетки, или материята, отъ която е направено тѣлото му, въ плоскость, ще видимъ, че то ще заеме по-голѣмо пространство, отколкото, ако по сѫщия начинъ разтеглимъ най-голѣмия мамонтъ. Човѣшката материя е фина и разтеглива. Въ този смисълъ, по форма, човѣкъ е най-голѣмото животно на земята. Външно той представя една малка опашата звезда, но въ идейния свѣтъ той е грамаденъ. Неговитѣ идеи отиватъ до слънцето, до звездитѣ. За какво може да мисли единъ мамонтъ? Преди всичко неговата форма не е толкова голѣма, пъкъ и мисъльта му се простира на около 2 — 3 клм., а най-много десеть километра. Обаче, човѣкътъ, съ този голѣмъ просторъ на своя умъ и съ това голѣмо разширение на своето сърце, може да влѣзе въ връзка съ всички хора. Често съмъ казвалъ, че ние требва да любимъ Бога. Какъ ще Го любимъ? Ние ще любимъ Бога, като дадемъ пѫть на всѣка благородна мисъль и на всѣко благородно чувство въ насъ. Колкото малки да сѫ тия мисли и чувства, тѣ сѫ Божествени, не трѣбва да се отхвърлятъ. Нѣма човѣкъ въ свѣта, въ когото тия мисли и чувства да не се явяватъ спонтанно. На него не остава друго, освенъ да ги приеме въ себе си и култивира. И ако съвременнитѣ хора не успѣватъ въ много свои добри начинания, това се дължи на обстоятелството, че тѣ отблъскватъ малкитѣ Божествени мисли и чувства, а очакватъ да имъ дойдатъ грамадни, велики идеи и мисли. Ние наричаме такива хора грѣшници, защото тѣ само очакватъ велики идеи. По този начинъ тѣзи хора убиватъ въ себе си Божественото, Великото начало. Въ това, именно, седи нещастието на всички хора. Забележете, при най-скръбното състояние на човѣка, въ ума му ще проблесне една малка мисъль, която ще му донесе необходимата свѣтлина. Следъ това състояние, човѣкъ отново ще изпадне въ тъмнина. Така се редуватъ въ съзнанието на човѣка единъ свѣтълъ и единъ тъменъ моментъ, докато най-после въ съзнанието му се образува единъ свѣтълъ крѫгъ, и въ него настава пълно затишие, въ което той чува тихия гласъ да му говори: „Не бой се, всичко ще се оправи!“

 

Единъ българинъ изпадналъ въ нѣкакво тежко състояние и решилъ да се самоубие. Като размишлявалъ, по какъвъ начинъ да свърши съ живота си, той чулъ въ съседната стая единъ тихъ гласъ да пѣе: „Азъ всѣкога мисля за тебе.“ Като чулъ този тихъ гласъ, съзнанието му се прояснило, и гой казалъ: Нѣма да се самоубия. Азъ имамъ достатъчно сили да преодолѣя мѫчнотията, въ която съмъ изпадналъ. Ще се заловя за нѣкаква работа, макаръ и най-проста, за да излѣза отъ трудното положение, въ което се намирамъ. Казвамъ: такава сила е вѫтрешниятъ гласъ! Такъвъ превратъ може да произведе той въ човѣка! Сила е този гласъ — „азъ всѣкога мисля за тебе.“

 

Казвате: Ние не сме толкова чисти, да долавяме и разбиране този гласъ. — Ще бѫдете чисти. — Ние не сме толкова учени. — Ще бѫдете учени. — Ние не сме толкова силни. — Ще бѫдете силни.— Ние не сме толкова богати. — Ще бѫдете богати. — Страданията ни сѫ голѣми. — Тѣ сѫ за ваше добро. — Животътъ ни е непоносимъ. — Ще го носите.

 

„Ето, идатъ дни. И ще проводя гладъ на земята.“ Съ този вѫтрешенъ гладъ, именно, Богъ ни изпитва, колко Го обичаме. Този гладъ е вѫтрешното начало. Богъ ще проводи гладъ, но ще създаде условия да се задоволи този гладъ. Нѣма нѣщо въ свѣта, което Богъ не може да направи. Той иска да ни направи съучастници въ Неговото дѣло. Можете ли да се радвате на животъ, въ който не сте взели никакво участие? Бащата ще оре и копае на нивата, а синътъ ще се облѣче по последна мода, ще си тури лачени обуща, ще се намаже съ най-хубава помада, ще вземе бастонъ въ рѫка и ще отиде при баща си, да го пита, какъ върви работата. Значи, бащата ще работи, а синътъ ще яде и пие, и съ цигара въ уста, ще се разхожда нагоре-надолу. Не, такъвъ синъ не трѣбва да се учи. Синътъ отива на училище и се връща, но на края на десетьтѣ години знае толкова, колкото и въ началото на своето учене. Казвамъ: синътъ трѣбва да бѫде наредъ съ своя баща. Ученикътъ трѣбва да бѫде наредъ съ своя учитель. Дето е учительтъ, тамъ трѣбва да бѫде и ученикътъ. Дъщерята трѣбва да бѫде наредъ съ своята майка. Слугата трѣбва да бѫде наредъ съ своя господарь. Азъ не говоря за обикновения господарь, или за обикновения баща. Азъ говоря за такъвъ баща, който храни благородни и възвишени чувства къмъ своя синъ. Кой баща не иска синъ му да стане ученъ и благороденъ? Кой господарь не иска слугата му да стане добъръ и благороденъ? Кой учитель не иска ученицитѣ му да бѫдатъ добри, учени и благородни? Добриятъ господарь иска слугата му да бѫде достоенъ за работата, която му е опредѣлилъ.

 

Казвамъ: вѫтрешниятъ гладъ ще ви постави въ положение да изправите живота си. За тази цель трѣбва да започнете съ разрешаване на мѫчнотиитѣ въ своя животъ. Мнозина се спъватъ отъ страдания, отъ съмнения, отъ ревность, както и отъ своитѣ тѣсни възгледи. Днесъ е опасно да се говори на хората. Ако имъ говоришъ за философия, ще се обидятъ философитѣ; ако говоришъ за поезия, ще се обидятъ поетитѣ; ако говоришъ за държавата, ще се обидятъ държавницитѣ. Кому каквото кажешъ, се ще се обиди. Питамъ: кой държавникъ днесъ управлява, както Богъ изисква? Кой педагогъ е възпиталъ ученицитѣ си, както Богъ изисква? Коя майка е родила децата си, както Богъ изисква? Има такива майки, но тѣ сѫ малко, а за въ бѫдеще ще се срещатъ повече. Да вършиме това, което Богъ изисква, туй е идеалното, красивото въ свѣта. Това ще се постигне, когато всѣки реши да живѣе, като истински човѣкъ. Азъ не разглеждамъ Бога като сѫщество, което ни влияе отвънъ, но като сѫщество, което живѣе дълбоко нѣкѫде въ насъ, което при всички условия на нашия животъ остава неизмѣнно, и всѣки моментъ изправя живота ни, Всѣки може да опита Бога. Какъ ще Го опита? — Когато изгуби всѣкаква надежда и помощь отвънъ, когато животътъ му се обезсмисли, тогава Богъ, вѫтре въ него му остава единственъ вѣренъ и го крепи. Дали си на земята или въ другия свѣтъ, дали си въ ада или въ рая, единственъ Той остава съ тебе и те крепи. Твоята мисъль, твоето чувство, твоето съзнание е преплетено съ Неговото. Псалмопѣвецътъ казва: „Никѫде не мога да избегна отъ Твоето лице.“ Затова, именно, трѣбва да се изучава разумното Слово, въ най-голѣмото му разнообразие, въ всичкитѣ му форми.

 

Има учени хора въ свѣта, които сѫ посветили живота си въ изучаване на човѣшката рѫка; други — въ изучаване на човѣшкото лице, сърце, човѣшкия мозъкъ, човѣшкитѣ мускули, кости и т. н. Трети учени сѫ посветили живота си въ изучаване на растенията, животнитѣ и т. н. Всички тия науки сѫ отлични, тѣ показватъ на човѣка пѫтя къмъ неговото правилно развитие; тѣ сѫ изразъ на разумното Слово. За въ бѫдеще, баща, на когото се роди синъ, нѣма да философствува, какъ се е създало това дете, но ще извика единъ хиромантикъ, който по рѫката, или по нѣкой отъ пръститѣ му, ще каже, какви способности се криятъ въ него, какви добри и лоши чърти има и най-после, какво може да излѣзе отъ него. Хиромантикътъ ще даде методи за възпитанието на това дете. Ако пъкъ бащата пита нѣщо за себе си, той ще му даде начини, какъ да изправи живота си и какъ да се освободи отъ противоречията. Днесъ и тази наука е опасна. Защо? Защото и съвременниятъ хиромантикъ, като Ломброзо, търси дефектитѣ въ човѣшката рѫка. Като види нѣкой свой познатъ, ще погледне рѫката му и ще каже: Вижъ, колко е изкривенъ срѣдниятъ пръстъ на лѣвата ти рѫка. Вижъ, какви дефекти има рѫката ти! Всѣка линия на рѫката има своето значение. Запримѣръ, когато човѣкъ свива рѫцетѣ си на юмрукъ, това означава: Трѣбва ли да пусна отъ рѫцетѣ си това, което веднъжъ съмъ хваналъ здраво? Нѣкой човѣкъ поставя палеца си върху цѣлата рѫка, свита на юмрукъ, а другъ поставя палеца си вѫтре, между пръститѣ на рѫката. Какво означава едното положение на палеца, и какво — другото? Това сѫ образи, фигури, съ които си служимъ въ речьта за изяснение на нѣщата. Когато нѣкой отваря юмруцитѣ си, това означава: Азъ пущамъ всичко, каквото съмъ придобилъ. Когато нѣкой крие рѫцетѣ си, съ това заедно той скрива и своето лице. Когато нѣкой отвори рѫцетѣ си и покаже дланитѣ си, този е истински човѣкъ. Той иска да каже: Ето ме, гледайте, четете по мене, това съмъ азъ. Когато римлянинътъ поздравлява, той вдига рѫката си нагоре, и приклѣка малко на едното си колѣно. Римлянинътъ се отличава по своята честность. Европейцитѣ се поздравляватъ съ рѫкуване. Всѣка сутринь, като ставате, вдигнете рѫката си къмъ небето и кажете: Господи, погледни рѫката ми и кажи, какво трѣбва да направя днесъ. Ако имамъ нѣкакъвъ дефектъ, кажи ми, какъвъ е, и дай ми начинъ да го изправя. Когато вдигнемъ рѫката си нагоре и я отворимъ, едновременно съ това и мѫдростьта въ насъ се разтваря и изпуща свѣтлина навънъ. Ясновидецътъ вижда тази свѣтлина и голѣма радость изпитва.

 

Следователно, истинското знание седи въ това, да схванемъ идеята, че всички наши удове, както и цѣлото ни тѣло, сѫ проекции на Божията Любовь, на Божията Милость и Свѣтлина. Когато лицето на човѣка е чисто и свѣтло, като на светиитѣ, отъ сърцето му излиза пламъкъ, свѣтлина. Отъ мозъка и отъ сърцето на много учени излиза сѫщо такава свѣтлина. Приятно е на човѣка да среща хора, на които главитѣ, лицата и сърцата свѣтятъ, Това значи култура! Азъ бихъ желалъ и вие така да свѣтите. Щомъ свѣтите, нѣма да имате нужда отъ никаква лампа. Такива братя и сестри, такава публика, на които главитѣ, очитѣ, ушитѣ, устата, сърцата и мозъцитѣ свѣтятъ, сѫ всѣкога добре дошли. Това значи хора на новата култура! Не е достатъчно само да се говори за новата култура, но трѣбва да се знае, че хората отъ новата култура свѣтятъ. Когато всички хора придобиятъ тази свѣтлина, тѣ ще си подадатъ рѫка, и всички заедно ще свѣтятъ, ще показватъ пѫтя на ония, които сѫ се отклонили отъ него. Само по този начинъ ще се създаде Великото Братство въ свѣта.

 

„И ще проводя гладъ на земята.“ Този гладъ подразбира стремежъ къмъ Божественото. Когато Божественото съзнание въ човѣка се пробуди, той свѣти. Неговото сърце и неговиятъ умъ сѫ запалени съ Божествения огънь на Любовьта. Когато се стреми къмъ Божественото, човѣкъ ще се домогне и до новата, положителната наука, споредъ която нѣщата иматъ съвсемъ особени тълкувания. Запримѣръ, споредъ тази наука, Хималаитѣ представятъ срѣдния пръстъ на човѣшката рѫка. Тамъ живѣе Сатурнъ, падналиятъ богъ. Следователно, който търси Правдата, трѣбва да обърне погледа си къмъ Хималаитѣ. И когато се решава нѣкое важно дѣло, сѫдиитѣ трѣбва да отидатъ на върха на Хималаитѣ, на Монъ-Евересъ, на Сатурна, тамъ да го решатъ. Значи, срѣдниятъ пръстъ на човѣка се намира на Монъ-Евересъ. Въ Америка се намира Меркури, малкиятъ пръстъ на рѫката. На Монъ-Бланъ се намира Юпитеръ, показалецътъ. Де се намира четвъртиятъ пръстъ, Аполонъ? На този въпросъ вие сами ще си отговорите. Като разглеждамъ рѫката на човѣка, отъ гледището на хиромантията, мога да кажа, какво положение заема той въ свѣта и какво може да излѣзе отъ него. Когато нѣкой иска да развие въ себе си достоинство, той трѣбва да се качи на Монъ-Бланъ. Ако пъкъ иска да развие въ себе си справедливость, той трѣбва да се качи на Хималаитѣ, на Монъ-Евересъ. Англичанитѣ предприеха нѣколко експедиции за Монъ-Евересъ, но не можаха да се качатъ на него. Тамъ ставатъ голѣми бури, голѣми въздушни течения. Нѣкои казватъ: Какво ни интересува Монъ-Евересъ? — Трѣбва да ви интересува. Когато искате да бѫдете справедливи, мислено ще се качите на Монъ-Евересъ, и тамъ ще размишлявате за него. Когато искате да развиете въ себе си благородство и достоинство, ще се качите мислено на Монъ-Бланъ, и тамъ ще размишлявате. Когато искате да уредите материалнитѣ си работи, ще се качите на най-високата планина въ Америка.

 

„Ето, идатъ дни,“ говори Господъ Иеова, „и ще проводя гладъ на земята.“ Чрезъ този гладъ се придобива знанието. Този гладъ събужда вѫтрешнитѣ сили въ човѣка, които го заставятъ да изучава цѣлия органически свѣтъ. Идатъ дни, когато всички напреднали души, отъ цѣлия свѣтъ ще си подадатъ взаимно рѫка, и знанието, което се е изучавало отъ хиляди вѣкове въ миналото и бѫдещето, ще изпълни цѣлата земя. Казано е въ Писанието: „Цѣлата земя ще се изпълни съ знание за Господа.“ „И ще бѫде едно стадо и единъ пастирь, една майка и единъ баща, едно семейство, единъ учитель и едно училище.“ Какво по-красиво отъ това? Красивото иде вече въ свѣта!

 

И тъй, не се обезсърдчавайте, но изучавайте нѣщата! Знанието е за ума, доброто — за сърцето, силата — за духа, благородството — за душата.

 

Желая на всички да бѫдете умни, добри, силни и благородни!

 

16. Беседа отъ Учителя, държана на 25 декември, 1927 г,

София. — Изгрѣвъ.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×