Jump to content

1927_12_11 За приятелитѣ си


Ани

Recommended Posts

От томчето "Ни мъж, ни жена"
Сила и живот, X серия, т.2,(1927-1928),
Издание 1933 г., София
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

За приятелитѣ си.

 

„Никой нѣма по-голѣма любовь отъ тази, щото да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си.

Иоана 15:13

 

Сега ще говоря върху думитѣ; „Да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си.“ Този стихъ подразбира вѫтрешно единство на нѣщата. Това единство се осмисля само въ разнообразието. Разнообразието въ природата пъкъ е изразъ, проява на Божествената хармония. Подъ думата „проява“ умнитѣ хора, адептитѣ, мѫдрецитѣ разбиратъ разумното начало въ живота. Като казвамъ „разумно начало“, азъ нѣмамъ предъ видъ студения човѣшки разумъ, който се проявява при 250° подъ нулата, но говоря за висшия разумъ, който носи условия за човѣшката душа. При 250° подъ нулата нѣма животъ. Това не значи, че животътъ се е унищожилъ, но не може да се прояви. И при 5000° подъ нулата животътъ не може да се унищожи. Тъй щото, подъ думата „разумно начало“ ние разбираме Любовьта, която носи животъ. Тази Любовь е наречена Божия Любовь. Обаче, хората изявяватъ любовьта по различенъ начинъ, вследствие на което се явяватъ редъ противоречия въ живота. Тия противоречия обезвѣряватъ хората. Нѣкой казва: Азъ не вѣрвамъ въ никого и въ нищо. Казвамъ: да не вѣрвате въ хората, били тѣ ваши майка или баща, братъ или сестра, разбирамъ; но да не вѣрвате въ Онзи, Който ви е създалъ, Който ви е пратилъ на земята да се развивате, да учите, не разбирамъ. Да не обичате ония, които сѫ ви направили редъ пакости и злини, разбирамъ, това е човѣшко; но да не обичате Онзи, Който ви е далъ всички блага въ живота — не разбирамъ.

 

Азъ нахвърлямъ тия въпроси за разсѫждение, безъ да ги обяснявамъ, защото всичко, което се обяснява, губи своята чистота. Какъ може да се обясни Великото въ свѣта? Въ това отношение, ние постѫпваме като музикантитѣ: взимаме нѣколко тона, съчетаваме ги, образуваме отъ тѣхъ акордъ, който влиза въ хармония съ цѣлото, безъ да обясняваме на хората, какъ сме постигнали тази хармония. Следователно, да пѣешъ, да свиришъ, това е въ реда на нѣщата, но да обяснявашъ на хората, какъ пѣешъ, или какъ свиришъ, това не е нужно. Всѣкакви обяснения тукъ сѫ излишни. На сѫщото основание казваме и за Любовьта, че тя не е нищо друго, освенъ Божествена симфония, за разбирането на която се изисква само тънко музикално ухо да слуша и да възприема. Любовьта не се нуждае отъ обяснения. Тя сѫществува въ душата на всѣкиго, но чака само моментъ да се прояви, както всѣки музикаленъ тонъ чака да дойде музикантътъ, да удари на клавишитѣ, и той да прозвучи. Казваме, че нѣкой човѣкъ не е взелъ чистъ тонъ. Това значи, че този тонъ не е въ съгласие съ другъ нѣкой отъ по-велика гама. Самъ за себе си, този тонъ може да бѫде чистъ, правиленъ, но понеже той е попадналъ въ съзвучие съ тонъ отъ друга нѣкоя гама, съ която не хармонира, явява се нѣкакъвъ дисонансъ. Обаче, отдѣлно и двата тона сѫ чисти, правилни. Въ такъвъ случай, единъ отъ двата трѣбва да отстѫпи, да даде мѣсто на другия, само той да се прояви.

 

Като наблюдавамъ отношенията на хората, виждамъ, че много отъ тѣхнитѣ мѫчнотии и страдания се дължатъ на обстоятелството, че тѣ не отстѫпватъ едни на други. Смисълътъ, красотата на живота седи въ постоянното отстѫпване. Това вѣчно отстѫпване природата нарича вѣчно обновяване. Вѣчно да отстѫпвашъ, това значи вѣчно да се обновявашъ. Кога човѣкъ отстѫпва? Човѣкъ отстѫпва, когато се намира подъ известно напрежение, подъ известенъ напоръ. Първитѣ водни капки не отстѫпватъ ли мѣстото си на вторитѣ? — Отстѫпватъ. Вторитѣ не отстѫпватъ ли на третитѣ? — Отстѫпватъ. Значи, въ природата се извършва процесъ на вѣчно отстѫпване. Питамъ: де е крайниятъ предѣлъ на това отстѫпване? То нѣма предѣлъ, то е вѣченъ процесъ. Като идея на физическия свѣтъ, отстѫпването е свързано съ срама. Срамъ е за човѣка да отстѫпва. Не, разумното отстѫпване е свързано съ процеситѣ на възрастване и обновяване. Питамъ: де е краятъ на възрастването и на обновяването? На тѣзи въпроси всѣки самъ трѣбва да си отговори. Всѣка душа, която е слѣзла на земята, има по една сѫществена задача, която сама трѣбва да разреши. За тази цель тя започва съ безформеното, съ безсъзнателното въ физическия свѣтъ, което постепенно се оформява. Въ процеса на оформяването се забелязватъ три последователни фази: първата фаза е на личностьта; втората фаза — на индивидуалностьта, а третата — проява на душата, или проява на Божественото начало въ човѣка, което се стреми да сподѣли благата си съ ближнитѣ си.

 

Единъ старъ гостилничаръ ималъ всичко 30 абонати месечно. За да ги задоволи, той ималъ на разположение 30 тенджери, за всѣки клиентъ по една. Единъ день, по погрѣшка, той сипалъ ядене на единъ отъ клиентитѣ си отъ чужда тенджера. Като забелязалъ това, клиентътъ взелъ шапката си и излѣзалъ отъ гостилницата недоволенъ. Цѣлъ день обикалялъ по гостилницитѣ, да намѣри гостилничаръ, който да му сипе ядене отъ тенджера, отъ която да не е сипвалъ на никой другъ преди него, но не намѣрилъ такова нѣщо. Най-после той се принудилъ да се върне дома си гладенъ. Отъ този случай гостилничарьтъ придобилъ по-голѣма внимателность, но и клиентътъ поумнѣлъ, втори пѫть не се решавалъ да прави обструкция на гостилничаря и да остава гладенъ. Казвате: Лесна работа! Като не яде въ една гостилница, ще отиде въ втора, въ трета, все ще намѣри ядене. Да, но този господинъ не иска само да се нахрани, той има правило въ живота си — да не яде отъ чужда тенджера, и не иска да нарушава това правило. Този човѣкъ искалъ да бѫде последователенъ. На това основание, всѣки трѣбва да бѫде последователенъ въ своитѣ възгледи за живота, особено, ако тия възгледи почиватъ върху известни разумни закони. Само при това положение човѣкъ може да бѫде щастливъ. Който не спазва тия закони, той отлага нѣщата за въ бѫдеще, за друга нѣкаква еволюция, но съ това отлагане той губи благоприятнитѣ условия въ живота. Този човѣкъ протака нѣщата въ време и пространство. Който разбира тия закони и ги спазва, той не отлага нѣщата, но взима цигулката си и свири, работи, още сега иска да придобие нѣщо. което да му послужи за вѣчностьта, за живота извънъ времето и пространството.

 

„Да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си,“ Какъвъ е вѫтрешниятъ смисълъ на този стихъ? Милтонъ е изказалъ следната мисъль: „Той за Бога само, а тя за Бога, който е въ него.“ Какво означава тази мисъль? Ако я материализирате, тя ще изгуби своя вѫтрешенъ смисълъ. То е все едно господарьтъ да иска отъ слугата си да му се кланя. Да иска това нѣщо, значи да обърне нѣщата наопаки. Правилното положение е господарьтъ да служи на Бога, а слугата — на Бога, който живѣе въ господаря му. Мѫжътъ трѣбва да люби Бога, а жената трѣбва да люби Бога въ мѫжа. Учительтъ трѣбва да се стреми къмъ Божията Мѫдрость, а ученикътъ — къмъ мѫдростьта на Учителя си. Това подразбира правилни отношения между хората.

 

Въ съвременната наука се говори за издържане на трудноститѣ въ живота. Споредъ Дарвина, запримѣръ, само онѣзи индивиди продължаватъ да сѫществуватъ, които могатъ да издържатъ на тежкитѣ условия, да се приспособяватъ къмъ тѣхъ. Този законъ се отнася за животнитѣ, но не и за хората. Той подразбира усъвършенствуване на типоветѣ, като се започне отъ най-низкитѣ и се стигне до най-високитѣ. За хората, обаче, сѫществува другъ законъ — законъ за жертвата. Човѣкъ може да се прояви въ жертвата. По това, именно, той се отличава отъ животнитѣ. Значи, животното се бори да преодолѣе условията; човѣкъ се жертвува, а свърхчовѣкътъ, Синътъ Божи полага душата си за приятелитѣ си, т. е. той служи на Бога. Да положишъ душата си за приятелитѣ си, това е извънъ закона за жертвата. Съвременниятъ човѣкъ е миналъ първата и втората фаза и е дошълъ вече до положението да положи душата си за приятелитѣ си. Тази е последната, третата фаза въ живота. За да преодолѣе всички мѫчнотии въ живота, да дойде до третата фаза, човѣкъ трѣбва да бѫде смѣлъ, решителенъ, никога и отъ нищо да се не обезсърдчава. Той трѣбва да има непреодолима вѣра и надежда; неговата вѣра трѣбва да бѫде извънъ времето и пространството. Тази вѣра наричамъ вѣчна вѣра, т. е. вѣра, която никога не престава. И надеждата на човѣка трѣбва да бѫде вѣчна, никога да не престава. Нѣкой казва: Азъ не вѣрвамъ, азъ се обезсърдчавамъ. — Това е вѣра въ време и пространство. Ние говоримъ за вѣра и надежда извънъ времето и пространството, дето живѣятъ съвършени сѫщества, на които думата е законъ. Ако думитѣ на тия сѫщества сѫ закони, какво ще кажете тогава за Бога? Когато Богъ каже или обещае нѣщо, думитѣ Му нѣматъ обратна сила, тѣ ще се реализиратъ, както сѫ казани. Външно, привидно, може да има измѣна и промѣна въ Божиитѣ думи и обещания, но това се дължи на нашитѣ субективни схващания.

 

Сега, ще предамъ на кратко единъ разказъ отъ книгата на Ведитѣ. Въ този разказъ се описва развитието, до което е достигнала индуската жена въ старитѣ времена още. Въ този разказъ не се говори за обикновена жена, но за жена отъ високо произхождение. Тази жена била княгиня и се наричала Савитра. Всѣки човѣкъ трѣбва да се прояви, по какъвъ и да е начинъ на земята, като княжеската дъщеря Савитра. Женитбата, за примѣръ, е една отъ проявитѣ на човѣшката душа. Въ този смисълъ, и музиката, и науката, и религията сѫ особенъ родъ човѣшки прояви. Цигуларьтъ, запримѣръ, какъ ще се прояви? — Той ще вземе цигулката си и ще свири. Значи, знанието е проява на човѣшката душа. Когато се омѫжва, жената ще изсвири едно Божествено парче, следъ което индуситѣ ще се разотидатъ по домоветѣ си. Между индуситѣ сѫществувалъ обичай, когато млада мома, отъ царско произхождение, се омѫжва, извикватъ видни мѫдреци и адепти да се произнесатъ върху сѫдбата ѝ, т. е. да изслушатъ парчето, което тя ще свири, и отъ това ще опредѣлятъ нейната сѫдба. Споредъ мене, парчето, което тя ще свири, представя нейния възлюбенъ, за когото мѫдрецитѣ ще опредѣлятъ, ще може ли да живѣе въ хармония, по Божествено съ младата мома, или не. Като изслушали парчето, което Савитра свирила, мѫдрецитѣ казали, че нейниятъ възлюбенъ ще бѫде добъръ, способенъ, благороденъ човѣкъ, но ще живѣе само десеть месеца следъ сватбата. Бащата казалъ на Савитра за предсказанието на мѫдрецитѣ, но тя казала: Каквото ще да става, но азъ ще взема този момъкъ, който ми е опредѣленъ отъ сѫдбата. Десеть месеца да живѣя съ него, но той ще бѫде моятъ избранникъ. Той се наричалъ Сативанъ, което означавало душа на истината. И действително, десеть месена следъ женитбата, дошла смъртьта, наречена Яма, да задигне душата на истината, да я отнесе въ вѣчностьта. Савитра тръгнала следъ смъртьта и казвала: Моля ти се, върни ми Сативана, не взимай тази душа, остави ми я! Ти имашъ толкова много души около себе си, защо взимашъ и тази душа? Смъртьта върви по пѫтя си, не обръща внимание на Савитра, не чува думитѣ ѝ, но и Савитра върви подиръ нея, моли се, настоява да ѝ върнатъ Сативана. Тя минавала гори и планини, долини и полета, качвала се, слизала и все настоявала на своето. Смъртьта ѝ казала: Готова съмъ на всички услуги. Каквото пожелаешъ отъ мене, ще ти дамъ, но душата на Сативана не мога да върна. — Бащата на моя възлюбенъ е слѣпъ, върни му зрението. Веднага зрението на дѣдото се възстановило. Савитра пакъ продължавала да върви следъ смъртьта, да се моли за връщането на Сативана. Смъртьта ѝ казала: Всичко, каквото пожелаешъ, ще ти дамъ, но душата на Сативана не мога да върна. — Щомъ е така, азъ искамъ да имамъ синове, да царуватъ въ бащиния ми домъ, затова върни ми Сативана. — Нека се сбѫдне и това твое желание. Омѫжи се за когото искашъ. — Ти казвашъ, че мога да имамъ синове, но забравяшъ, че споредъ обичаитѣ на Индия жената може да води само единъ мѫжъ. Азъ не мога едновременно да бѫда жена на двама мѫже. Ето защо, върни ми Сативана. Смъртьта стигнала до Бога и разказала за страданието на Савитра, после се върнала при нея и предала следнитѣ думи отъ Бога: „Понеже си умна и добродетелна жена, ще се изпълни и това твое желание.“ Сативана възкръсналъ и се върналъ отново на земята, да продължи живота си съ Савитра.

 

Казвамъ: човѣшката душа е възвишена и благородна. Тя никога не се обезсърдчава, никога не се обезвѣрява. Тя е настойчива и смѣла. Като хване нѣкой богъ, тя тръгва подиръ него и настоява, докато постигне своитѣ желания. За тази цель тя си служи съ своитѣ добродетели, които прилага на всѣка крачка въ живота. Да настоявашъ съ своитѣ добродетели — това е най-високото положение, до което човѣкъ може да дойде. Този е пѫтьтъ, по който човѣкъ може да реализира своитѣ желания, а не съ съмнения, съ колебания, съ редъ отрицателни качества.

 

„Да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си.“ Това значи: Човѣкъ трѣбва да даде възможность да се прояви любовьта въ него. Обаче, за да се прояви любовьта въ човѣка, Сативанъ непременно трѣбва да се върне. Безъ Сативана, безъ душата на истината, любовьта по никой начинъ не може да се прояви въ човѣка. Ако съмнението се вгнезди въ човѣка като червей, който прояжда всички свѣтли идеи, може ли той да постигне своитѣ идеали? Може ли той да разбере цельта на живота? Съмнението не може да унищожи Божественото начало въ човѣка, но то ще внесе облакъ въ неговото съзнание, който ще му прѣчи да вижда нѣщата ясно. Временно Божественото може да отстѫпи, но не и да се унищожи. Богъ е всесиленъ, всичко може да направи, но често заема последно мѣсто, като съзнателно отстѫпва отъ позиция въ позиция. Той е готовъ на всѣкакви жертви. Понѣкога Той слиза толкова долу, както никой другъ, но при това положение може да извърши такива дѣла, каквито никой човѣкъ въ свѣта не е въ състояние да направи. Това значи, че началото и краятъ сѫ свързани въ Бога: Той е начало, Той е край на нѣщата. Който разбира проявитѣ на Бога, той ще знае, какъ да възприема и предава Неговата Любовь.

 

Съвременнитѣ хора искатъ да преустроятъ своя животъ, но отде да започне това преустройване, не знаятъ. Тѣ четатъ разни научни и философски книги, срещатъ се съ учени хора, разговарятъ се по тия въпроси, но въпрѣки това, пакъ нѣматъ успѣхъ. Защо? На съвременнитѣ хора липсва нѣщо сѫществено, а именно: тѣ трѣбва вѫтрешно да се подквасятъ съ Истината. Тѣ трѣбва да се свържатъ съ всички разумни сѫщества, да влѣзатъ въ допиръ съ тѣхъ. Отъ тази връзка зависятъ много нѣща. Отъ първата водна капка още могатъ да се опредѣлятъ свойствата на всичката вода. За тази цель, човѣкъ трѣбва да се свърже съ слънчевата система, да разбере, какви отношения иматъ Слънцето, Венера и Меркури къмъ самия него. Всички хора виждатъ Слънцето, Венера, но малцина виждатъ Меркури. Само астрономитѣ, които наблюдаватъ вечерь небето, съ своитѣ телескопи, сѫ виждали Меркури. Обикновенитѣ хора не могатъ да го видятъ.

 

Мнозина казватъ: Трѣбва да се молимъ на Бога! Вѣрно е това, но какъ трѣбва да се молите? Въ какво се заключава истинската молитва? Когато ученикътъ отива при учителя си, да добие знание, той трѣбва да се постави въ възприемателно състояние и да каже: Учителю, моля те да ми дадешъ малко отъ твоята свѣтлина, да си разреша единъ труденъ въпросъ. Това е просба. Често просбитѣ се превръщатъ въ молитви. Сегашнитѣ хора мислятъ, че молитвата изисква отъ човѣка да колѣничи, да вдигне рѫцетѣ си нагоре и тихо да шепне нѣкакви молитви. Не, това не е още молитва. Така се моли човѣкъ, когато го биятъ. Той пада на колѣне, вдига рѫцетѣ си нагоре и започва да се моли, да не го биятъ. И затворникътъ, и грѣшниятъ човѣкъ се молятъ по сѫщия начинъ, но какъ трѣбва да се моли свободниятъ човѣкъ? Какъ трѣбва да се моли душата, която търси истината? Нѣкои казватъ, че сѫ намѣрили истината. Не, истината се търси вѣчно. Който търси истината само за единъ моментъ, той не е разбралъ още, какво представя тя въ сѫщность. Който е разбралъ Божията Истина, той вѣчно ще я търси. Истината е подобна на свѣтлината, която постоянно се разкрива предъ очитѣ на човѣка. Любовьта, Мѫдростьта и Истината се разкриватъ постоянно, затова човѣкъ непрекѫснато трѣбва да ги търси. Не е достатъчно човѣкъ само веднъжъ да вкуси отъ Любовьта Божия и да каже, че се е задоволилъ вече. Не, постоянно ще се стремишъ къмъ тази Любовь и постоянно ще я изявявашъ, и то въ различни направления.

 

„Да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си.“ Защо трѣбва човѣкъ да положи душата си за приятелитѣ си? — За да създаде въ себе си възвишено и благородно сърце, свѣтълъ умъ, здраво тѣло, които да бѫдатъ въ услуга на неговата душа. За тази цель той трѣбва да започне отъ слънцето. Защо? Защото на физическия свѣтъ слънцето е представитель на Бога. По-добъръ представитель на Бога отъ физическото слънце за физическия свѣтъ засега нѣма. Като наблюдаваме слънцето, ние си представяме Бога свѣтълъ като слънце. Това не означава още, че слънцето е Богъ, но донѣкѫде само дава представа на хората отъ физическия свѣтъ за Бога. Ето защо, хората трѣбва да започнатъ отъ слънцето, което носи сила. Стремежътъ пъкъ на човѣшката душа е да бѫде силна, мощна. Апостолъ Павелъ казва: „Когато съмъ слабъ, тогава съмъ силенъ.“ Това е парадоксъ, който се нуждае отъ обяснение. Кое е силно въ човѣка? Силно е разумното начало въ човѣка, защото може да реализира копнежитѣ на човѣшката душа, отъ които да се ползуватъ и неговитѣ ближни. Въ благото на ближнитѣ се крие благото на всѣки човѣкъ поотдѣлно. Който люби цѣлото човѣчество, той може да реализира и своя животъ, защото човѣчеството представя тѣлото на Бога. Следователно, да любишъ всички хора, да любишъ цѣлото човѣчество, това подразбира да любишъ Бога, Който се изявява въ това тѣло. Това е първата степень на любовьта, най-високата, най-голѣмата любовь, която човѣкъ може да прояви на земята. Да любишъ Бога, това значи да любишъ всички живи сѫщества на земята, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, както и всички ония сѫщества, които не виждашъ, понеже живѣятъ въ невидимия свѣтъ. Божията Любовь обхваща всички живи сѫщества на земята и на небето. Да любишъ всички тия сѫщества, значи да имашъ стремежъ къмъ Бога. Може ли такъвъ човѣкъ да бѫде нещастенъ? Той всѣка секунда, всѣка минута, всѣки часъ ще бѫде свързанъ съ сърцата и душитѣ на ония, които обича и които го обичатъ. При това положение, де ще остане мѣсто за обезсърдчения и разочарования? Този човѣкъ ще получава толкова много подаръци, че трѣбва да има на разположение сандъкъ, голѣмъ като земята, да ги прибира. Затова е казано въ Писанието, че човѣкъ трѣбва да се откаже да събира богатства на земята. Велико нѣщо е да положи човѣкъ душата си за приятелитѣ си!

 

И тъй, човѣкъ трѣбва да започне съ слънцето, да одухотвори слънчевата енергия, за да се ползува отъ нея разумно. Той трѣбва да приеме, че на земята Богъ се проявява чрезъ слънцето, отдето черпи животворна енергия. Ако нѣкой е боленъ, не може да диша добре, нека се обърне къмъ слънцето и дълбоко въ душата си пожелае да се свърже съ него, да приеме отъ енергията му. Нѣма да мине много време, и той ще се обнови и засили. Мнозина ще му говорятъ, че трѣбва да лежи на леглото си, че има опасности да се скѫса нѣкоя артерия въ него, но той не трѣбва да се подава. Това сѫ външни внушения, които не съдържатъ истината въ себе си. Който веднъжъ само е приелъ слънчевата енергия въ себе си, той е опиталъ вече нейното благотворно влияние върху мислитѣ и чувствата си, както и върху всички клетки на своя организъмъ. Той вижда наоколо си само здрави, силни хора и отъ нищо не се плаши. Ако нѣкой се обезсърдчи, нека се обърне къмъ слънцето, да приеме отъ неговата енергия. Слънчевата енергия прави човѣка здравъ, бодъръ, силенъ; тя му дава сили да понася мѫчнотиитѣ и трудноститѣ въ живота. Да възприемешъ слънчевата енергия, това е равносилно да се разхождашъ изъ хубави градини, пълни съ разноцвѣтни и ароматни цвѣтя, съ хубави и сладки плодове, и отъ време на време да опитвашъ нѣкои отъ тѣхъ. Не е загуба на време, ако ти иждивишъ единъ-два часа отъ деня да се свържешъ съ слънцето и да приемешъ отъ неговата енергия. Едно десетгодишно дете се изгубва отъ дома си, но единъ приятель на баща му го намира, хваща го за рѫка и го развежда изъ най-хубавитѣ градини въ града. Въ дома на детето настава голѣмо смущение, всички го търсятъ, тревожатъ се, а то се любува на красивитѣ цвѣтя и плодове, опитва тѣхния вкусъ. Като се върне дома си, всички се радватъ, че се връща здраво и читаво, но то започва да имъ разказва всичко онова, което е видѣло и опитало. Такова е положението на всѣки, който се ползува отъ слънчевата енергия. Преди да възприеме нѣщо отъ слънцето, човѣкъ е въ положението на загубеното дете, но щомъ възприеме нѣщо отъ него, той е детето въ градини съ хубави цвѣтя и плодове, отъ които може да се ползува. Следъ това и то се радва, и другитѣ се радватъ.

 

Казвамъ: по сѫщия начинъ се разхожда и човѣшката душа. Следъ като излѣзе отъ тѣлото на човѣка, тя започва да се разхожда по свѣта, посещава най-хубавитѣ градини, а той я търси, вика следъ нея, иска да я намѣри. Като се върне отъ разходката си, тя започва да разказва на своитѣ ближни за Великото, което е видѣла и опитала. Когато нѣкой отрича сѫществуването на душата, това показва, че душата е напуснала тѣлото и отишла нѣкѫде на разходка. Нѣкой баща се оплаква, че изгубилъ детето си. Де е детето му? То излѣзло отъ бащиния си домъ и отишло да се разхожда изъ градинитѣ. Когато казватъ за нѣкой човѣкъ, че е безвѣрникъ, това значи, че този човѣкъ е отишълъ съ приятеля на своя баща да се разхожда, да разглежда и изучава Великото въ свѣта. Като се върне отъ разходката си, този безвѣрникъ става единъ отъ най-усърднитѣ християни. Защо? Защото е придобилъ голѣма опитность, позналъ е и опиталъ Великото въ живота.

 

Сега ще разкажа единъ анекдотъ за двама англичани, атеисти, които решили да представятъ на сцената две различни, напълно противоположни роли. Единиятъ отъ тѣхъ ще подържа идеята, че Богъ сѫществува, а другиятъ ще подържа обратната идея, т. е. ще отрича сѫществуването на Бога. Въ опредѣления день и двамата излизатъ на сцената, и диспутътъ започва. Първиятъ, който трѣбвало да играе ролята на вѣрващъ, започналъ да говори на другаря си, че Богъ сѫществува, че всичко, което виждаме въ природата, е Негово творение, че всѣки, който не вѣрва въ Бога, ще бѫде хвърленъ въ вѣчния огънь, изложенъ на мъки и страдания. Той говорилъ толкова пламенно, толкова вдъхновено, че вториятъ, който трѣбвало да играе ролята на безвѣрникъ, като го слушалъ, забравилъ своята роля и започналъ да си мисли: Може да е така. Възможно е Богъ да сѫществува. Като размишлявалъ върху това, той слѣзалъ отъ сцената и отишълъ дома си. Първиятъ изпълнилъ ролята си, както трѣбва, но останалъ самъ на сцената, нѣмало кой да му възразява. На другия день той отишълъ при другаря си и запиталъ: Ти защо не се противопостави на моитѣ думи, но ме остави самъ, да се срамя предъ толкова хора? — Какво да правя? Като те слушахъ да говоришъ толкова убедително, азъ повѣрвахъ напълно въ твоитѣ думи. — Какъ ме повѣрва? Азъ говорихъ измислици; говорихъ нѣща, въ които самъ не вѣрвамъ. — Не зная, дали си вѣрвалъ, или не въ думитѣ си, но азъ не съмъ слушалъ такава убедителна проповѣдъ и отъ най-видни проповѣдници. Казвамъ: за да може да обърне приятеля си къмъ Бога, душата на този човѣкъ се е върнала отъ своята разходка, познала е Великото Начало въ живота, и затова той могълъ да говори толкова убедително. Тази е причината, поради която често се мѣнятъ състоянията на човѣка.

 

„Да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си.“ Когато положимъ душата си за приятелитѣ си, винаги настава нѣкаква промѣна: ако сме на физическия свѣтъ, ще усѣтимъ нѣкакво малко страдание; ако сме въ духовния свѣтъ, ще знаемъ, че правимъ малка жертва; ако сме въ Божествения свѣтъ, това полагане душата си за приятелитѣ си, ще се изрази въ видъ на малка услуга. Следователно, за ученика, който разбира вѫтрешния смисълъ на Христовото учение, не само личнитѣ, но и социалнитѣ въпроси ще бѫдатъ лесно разрешими. Като разбира начинитѣ и методитѣ, съ които природата си служи, той ще може да ги прилага въ своя животъ, и по този начинъ ще бѫде полезенъ и за окрѫжаващитѣ. Който обича Бога, и когото Богъ обича, той всичко може да постигне. Такъвъ човѣкъ може да мине презъ най-опасни мѣста и никой да го не забележи.

 

Единъ човѣкъ, който обичалъ Бога, билъ преследванъ отъ неприятели и, за да се спаси, трѣбвало да мине презъ границата, дето на всѣки сто метра имало по единъ добре въорѫженъ войникъ. Дошълъ до това мѣсто, но се спрѣлъ, започналъ да мисли, какъ да мине презъ тази забранена зона. По едно време чулъ единъ гласъ отвѫтре да му казва: Мини спокойно и не се безпокой, никой нѣма да те види. Той миналъ покрай тия въорѫжени войници, но забелязалъ, че всички спятъ. Като извървѣлъ два километра пѫть, неприятелитѣ му стигнали при стражата и ги запитали: Не видѣхте ли да мине покрай васъ единъ човѣкъ?— Кога? — Преди половинъ часъ. — Какъ може да мине покрай насъ човѣкъ? Оттукъ птичка не може да прехвръкне, камо ли човѣкъ да мине. Казвамъ: Прави сѫ тия войници. Покрай тѣхъ птичка не може да прехвръкне, но когато сѫ будни. Обаче, щомъ заспятъ, и човѣкъ може да мине, безъ да го забележатъ.

 

Всички съвременни хора се страхуватъ да не мине нѣкой презъ тѣхната граница, да имъ причини нѣкаква пакость, но трѣбва да знаятъ, че докато съзнанието имъ е будно, никой не може да мине предъ тѣхъ. Щомъ заспятъ, всѣки може да мине покрай тѣхъ и да имъ причини много злини и пакости. Заспиването на човѣшкото съзнание не е нищо друго, освенъ помрачаване, заоблачаване на съзнанието, вследствие на което се забелязватъ известни промежутъци, празнини, презъ които нахлуватъ и злинитѣ, и добринитѣ. Изпаднете ли въ такова състояние, което нѣкои наричатъ летаргия, задръжте въ себе си мисъльта, че Богъ е въ васъ, и следъ нѣколко часа ще се събудите. Ако не подържате тази мисъль въ ума си, никой не може да ви разбуди отъ това състояние. Нѣкои казва: Отъ мене човѣкъ нѣма да стане. Кажете ли си така, вие се намирате подъ закона на внушението. Напротивъ, на всѣка подобна мисъль вие трѣбва да въздействувате съ положителна. Ще си кажете: Въ продължение на нѣколко часа само, докато спя, отъ мене човѣкъ не може да стане, но щомъ се събудя и започна да работя, отъ мене човѣкъ може да стане. Ако и при това положение работитѣ ви не вървятъ добре, кажете си: До единъ месецъ нѣма да имамъ успѣхъ, но следъ това всичко ще ми тръгне добре. Ако и следъ единъ месецъ работитѣ ви не се оправятъ, продължете времето за още единъ месецъ, следъ изтичането на който очаквайте добри времена, добри резултати. Човѣкъ самъ си внушава и добри, и лоши нѣща, вследствие на което отъ него зависи успѣха или неуспѣха въ неговитѣ работи. Всѣки трѣбва да знае, че Богъ живѣе въ него и да казва: Господи, искамъ да изявявамъ доброто, което Си вложилъ въ мене, както Ти го изявявашъ; искамъ да бѫда добъръ и да постѫпвамъ като Тебе! Това подразбира: Научи ме да изпълнявамъ волята Ти, както Ти искашъ.

 

„Никой нѣма по-голѣма любовь отъ тази, щото да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си.“ Тази най-великата любовь, която човѣкъ познава въ живота. Тази любовь е въ сила да пресъздаде сегашното общество; тази любовь е въ сила да подобри отношенията между хората; тази любовь може да послужи като основа за съграждане на бѫдещата наука, религия, музика, поезия, изкуство. Върху тази любовь можемъ да съградимъ всичко възвишено и благородно. Който се стреми къмъ тази любовь, той трѣбва да се подкрепи, да се подтикне да върви напредъ. Какво правятъ днесъ хората? Като срещнатъ човѣкъ съ такава любовь, или съ нѣкаква свѣтла идея, тѣ веднага казватъ: Ти ли се намѣри единственъ да замислишъ такова нѣщо? А се откажи отъ тази идея! Да не мислишъ, че си вторъ Шекспиръ, или нѣкой великъ човѣкъ? Казвамъ: днесъ този човѣкъ не е Шекспиръ, но единъ день може да бѫде нѣщо повече отъ Шекспира. Като говоримъ за човѣка, ние подразбираме неговото бѫдеще, а не настоящето му. Щомъ Богъ се проявява въ душитѣ на хората, значи, въ всѣки човѣкъ все има нѣщо благородно и възвишено. Радвайте се на благородството въ човѣка, защото то е Божественъ елементъ. Само по този начинъ можете да бѫдете щастливи. Искате ли да бѫдете здрави, щастливи, приемайте енергия отъ Бога. Какъ ще приемете тази енергия? — Чрезъ слънцето на физическия свѣтъ. Излагайте се на слънчевитѣ лѫчи, за да се свържете съ Бога.

 

Сега, имайте предъ видъ следното положение: Съ слизането си на земята, човѣкъ се е приспособилъ къмъ този животъ, като си е създалъ сърце и умъ, чрезъ които да изпраща благата по цѣлото тѣло. Благата на сърцето, това сѫ неговитѣ чувства, страсти и желания, като сили, които действуватъ въ тѣлото му. Споредъ астролозитѣ, сърцето, съ всички свои сѫдове, представя Венера. Каква е задачата на Венера? Съ своето грубо тѣло, съвременниятъ човѣкъ живѣе повече въ низшитѣ области на Венера, но единъ день, когато си създаде Божествено тѣло, той ще навлѣзе въ висшитѣ полета на Венера, на любовьта, и по този начинъ ще постави основа на бѫдещата култура. Моралниятъ и духовниятъ животъ се криятъ въ високитѣ области на Венера. Веднъжъ слѣзалъ на земята, човѣкъ трѣбва да обработва своя мозъкъ, за да бѫде силенъ, да побеждава мѫчнотиитѣ въ живота си. За да развие мозъка си, въ помощь му иде Меркури. Въ нѣкои отношения, Меркури и Сатурнъ си приличатъ. Меркури приготвя стѫпкитѣ на Сатурна, а Сатурнъ е свързанъ съ разума на човѣка. Той е голѣмъ герой, не прави зло на никого, но отдето мине, всичко разтопява и казва: Това е така, онова не е така и т. н.

 

Следователно, човѣкъ трѣбва да започне съ енергиитѣ на Слънцето, на Венера и на Меркури, т. е. съ енергиитѣ на разумностьта, на любовьта и на мѫдростьта. Тѣзи енергии сѫществуватъ въ цѣлото пространство, въ цѣлия козмосъ. Който иска да възприеме енергиитѣ на любовьта, той трѣбва да излиза рано сутринь, да наблюдава изгрѣването на Венера. Казвате: Любовьта иде отъ Бога, нѣма защо да ставаме рано сутринь, да наблюдаваме изгрѣването на Венера. Питамъ: по кой начинъ ще дойде любовьта? Кой не е опитвалъ човѣшката любовь? Нѣкой човѣкъ, билъ той мѫжъ или жена, днесъ те обича, утре ти се сърди, недоволенъ е отъ тебе. Ако наблюдавате Венера, тя поне нѣма да ви се сърди. Тя ще погледне и ще ви се усмихне. Знаете ли, защо Венера е толкова малка планета? Тя е малка, защото работи съ малки величини, съ малкитѣ прояви на любовьта. Днесъ Венера е толкова голѣма, колкото голѣма е човѣшката любовь. Единъ день, когато човѣшката любовь се увеличи, и Венера ще стане по-голѣма планета. И слънцето днесъ е толкова голѣмо, колкото е широко човѣшкото съзнание, колкото голѣма е човѣшката разумность. Единъ день, когато хората се повдигнатъ, и слънцето ще стане по-голѣмо. Тъй щото, когато човѣшката любовь се увеличи, Венера ще стане голѣма, като слънцето, а слънцето ще стане сто пѫти по-голѣмо, отколкото е сега. Тогава и звездитѣ ще иматъ дискове, каквито днесъ нѣматъ. Изобщо, небето, съ всички свѣтила по него, ще стане хиляди пѫти по-красиво и голѣмо отъ сегашното. Красиви и голѣми свѣтове ще има въ бѫдеще. Тогава отъ небето, отъ слънцето ще пристигатъ такива звукове, такава музика, каквато не можете да си представите. Ако днесъ се осмѣли нѣкой да каже, че е чулъ нѣкаква небесна музика, която иде отъ слънцето, всички ще му се смѣятъ. Обаче, вие трѣбва да знаете, че засега културата на земята иде отъ Слънцето, отъ Венера и отъ Меркури. Що се отнася до Марсъ, днесъ той е забъркалъ такава каша, отъ която нищо не може да излѣзе. Едно е спасителното: днесъ Слънцето влиза въ нова фаза, а съ него заедно и човѣчеството, което се издига едно стѫпало по-нагоре.

 

Съвременнитѣ хора не сѫ готови още за новия животъ, за новата религия и наука, които бѫдещето носи. Тѣ още се занимаватъ съ дребнавоститѣ на живота. Всѣки човѣкъ иска да има подслонъ, да се храни добре. Това и животнитѣ търсятъ. Всѣки човѣкъ иска да има здрави мускули, здраво тѣло, да преодолява мѫчнотиитѣ въ живота. Това желание е на мѣсто. Обаче, не е физическата сила, съ която човѣкъ може да преодолява мѫчнотиитѣ. Ако между мислитѣ и чувствата на човѣка има хармония, той ще може да отбива всички онѣзи влияния, които засѣнчватъ слънцето. Човѣкъ трѣбва да отбива отъ пѫтя си препятствията, лошитѣ влияния така, както параходътъ отбива вълнитѣ, които се изпрѣчватъ предъ него. Никакво препятствие не трѣбва да остане на пѫтя между човѣка и слънчевитѣ енергии. Всѣкакво препятствие нарушава хармонията на тия енергии. Когато пѫтницитѣ се качватъ на нѣкой морски параходъ, докато той не се е отдѣлилъ още отъ пристанището, тѣ си подаватъ букети, цвѣтя, чуватъ се приказки, смѣхове между тѣхъ. Когато параходътъ започва да се отдалечава отъ пристанището, шапки, кърпи се махатъ, и пѫтницитѣ запѣватъ, чувствуватъ се весели, доволни, въ пълна хармония. Щомъ параходътъ влѣзе навѫтре въ морето, всички ставатъ сериозни, замислени, оставятъ букетитѣ настрана и започватъ да лѣгатъ, кой дето намѣри. Какво е станало? Коя е причината за това положение? Нѣкаква дисхармония е настанала въ всѣки пѫтникъ. Матроситѣ обикалятъ между пѫтницитѣ, утешаватъ ги, но тѣ казватъ: По-добре щѣше да бѫде да не бѣхме влѣзли въ този параходъ. Параходътъ върви напредъ, продължава пѫтя си и казва: Който влѣзе въ мене, той трѣбва да знае, че люшкане го чака. Тукъ не е тъй спокойно, както на брѣга, да махате съ кърпи и да ви даватъ букети. Такова е положението на всѣки човѣкъ, който е влѣзалъ вече въ живота — необятниятъ параходъ. Човѣкъ се намира всрѣдъ бурнитѣ вълни на морето и се запитва, какво да прави. Матроситѣ го успокояватъ, казватъ му, че туй ще продължи само два-три деня и следъ това ще слѣзатъ на пристанището. И наистина, какво става съ пѫтницитѣ въ парахода? Следъ нѣколко деня тѣ слизатъ на брѣга, спокойни, даватъ видъ, като че нищо не се е случило, но се чувствуватъ малко изтощени, отъ голѣмото пречистване, и започватъ да ядатъ съ апетитъ.

 

И тъй, имайте търпение, всички ще излѣзете отъ житейския параходъ и ще слѣзете на брѣга. Трѣбва ли да се обезсърдчавате, че сте заболѣли малко? Не е лошо нѣщо обезсърдчението, но човѣкъ трѣбва да знае причината, защо се обезсърдчава. Защо заболѣва човѣкъ? И за това трѣбва да знае причината. Ще кажете, че като заболѣе, човѣкъ престава да мисли правилно. Причината за всички тия нѣща се заключава въ това, че въ човѣка липсватъ известенъ родъ енергии, необходими за подържане живота въ него. Какво трѣбва да прави? Той трѣбва да вѣрва, че тия енергии ще дойдатъ отъ слънцето. Само слънчевата енергия е въ състояние да възстанови силата, здравето на човѣка. Енергията отъ Венера ще внесе любовьта въ човѣка, а енергията отъ Меркури ще го направи гениаленъ по умъ. Следъ като завърши това трояко развитие, човѣкъ ще мине въ по-висока гама, т. е. ще влѣзе въ другъ редъ на нѣщата.

 

„Никой нѣма по-голѣма любовь отъ тази, щото да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си.“ Когато астролозитѣ говорятъ за Венера, тѣ скриватъ много нѣща около нея. Тѣ казватъ, че Венера е свързана съ любовьта, но какво представя любовьта, не казватъ. Нѣма по-велика сила въ свѣта отъ любовьта. Нѣма по-здрава основа въ живота отъ любовьта. Не само любовьта е сила, но и мѫдростьта. Нѣма по-велика сила въ свѣта отъ мѫдростьта. Нѣма по-голѣма красота въ свѣта отъ истината. Обаче, тази красота може да се схване само отъ добре организиранъ умъ, който се занимава съ велики и свѣтли идеи. Ако единъ мѫжъ си позволи да погледне нѣкоя красива жена, веднага ще го запитатъ: Защо гледашъ тази жена? Значи, този човѣкъ трѣбва да гледа крадешкомъ, подъ клепачитѣ си, да не смѣе да погледне красива жена въ очитѣ. Тъй щото, дойдете ли до нѣкой красивъ мѫжъ, или до нѣкоя красива жена, трѣбва или отдалечъ да гледате, или като ясновидецъ. Турцитѣ, обаче, казватъ: „Привилегия е за човѣка да гледа красивото въ живота.“ Човѣкъ ще може свободно да гледа красивитѣ жени и красивитѣ мѫже, когато дойде до положение да положи душата си за приятелитѣ си и да служи на човѣчеството. Тогава той ще може да вижда и Бога. Какво по-хубаво отъ това? Такъвъ човѣкъ ще вижда навсѣкѫде Бога и ще се радва на човѣшката красота. Срещна нѣкого, погледна го, зарадвамъ му се. — Защо ме гледашъ? — Радвамъ се на красотата ти, радвамъ се, че Богъ живѣе въ тебе. — Отде знаешъ това? — Виждамъ Го. Щомъ азъ виждамъ Бога, и ти трѣбва да Го виждашъ.

 

Казвамъ: вие трѣбва да приемете любовьта за основа на живота. — Умътъ ни се обърка отъ любовь — Любовь, която обърква ума на хората, е физическа; тя минава и заминава. Физическата любовь е първата дъждовна капка. Не плачете за тази капка. Следъ нея иде втора, трета, четвърта, пета и т. н. Дръжте всѣка последваща капка и не се бойте. Дръжте всѣки слънчевъ лѫчъ! Вие можете да задържите всѣки слънчевъ лѫчъ за секунда, две, или най-много за една минута, но колкото време и да сте го задържали, радвайте се, защото той скоро ще замине. Следъ него иде другъ, задръжте го и пакъ се радвайте. Тѣзи лѫчи ние наричаме свѣтли сѫщества, които сѫ положили душитѣ си за приятелитѣ си. Тѣ сѫ души, които излизатъ отъ Бога и минаватъ презъ васъ. Нѣкой поетъ пише нѣщо, въодушеви се. Това се дължи на тия души, които го вдъхновяватъ. Бѫдете смѣли, ако искате да придобиете силата отъ Слънцето, чрезъ което Богъ се проявява. Търсете любовьта отъ Венера, чрезъ която Богъ се проявява. Търсете мисъльта отъ Меркури, чрезъ който Богъ се проявява. Това е новото положение на нѣщата.

 

Сега, азъ говоря на ученицитѣ, които сѫ дошли на земята, като въ велико училище. Който не е влѣзалъ въ това училище, той ще остави другитѣ да учатъ, да наблюдаватъ вмѣсто него. Човѣкъ самъ трѣбва да учи, да наблюдава. Видимиятъ свѣтъ е създаденъ за насъ: за нашитѣ очи, за нашия умъ, за нашето сърце и за нашата сила. Всички тия нѣща трѣбва да се развиватъ, да се подхранватъ. Какъ ще намѣримъ най-добрата храна за тѣхъ? — Като положимъ душитѣ си за приятелитѣ си. — За кои приятели? — За онѣзи, които сѫ пожертвували всичко за насъ.

 

14. Беседа отъ Учителя, държана на 11 декември, 1927 г.

София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...