Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

Нѣкои правила за писане по новия правописъ


  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 hristo

hristo

    Administrator

  • Administrators
  • 304 Мнения:

Публикувано 30 октомври 2014 - 10:05

Нѣкои правила за писане по новия правописъ

 

Като пръвъ документъ въ историята на новобългарския правописъ трѣбва да се смѣта една творба на Ан. Кипиловски отъ 1825г. Своя приносъ  въ изграждане на новия книжовенъ езикъ иматъ „Рибниятъ букварь“ на Петъръ Беронъ, Георги Сава Раковски, Любенъ Каравеловъ, Йоакимъ Груевъ, Никола Първановъ, Маринъ Дриновъ и много други. Процесътъ на избистряне на становищата и създаването на новобългарския правописъ е дълъгъ и мѫчителенъ, съпроводенъ съ спорове, отхвърляния и борби.  Годинитѣ 1878-1899 сѫ особено важни за установяване на новитѣ правописни правила. Въ полемиката съ свои становища много живо се включватъ А. Т. Баланъ, Пенчо Славейковъ, Иванъ Вазовъ. Особено важно е името на министъръ Тодоръ Иванчевъ. Той смѣня на поста „министър на Просвѣщението“ Иванъ Вазовъ и въвежда новитѣ правила, основани на Дриновския правописъ, подобрени въ нѣкои отношения отъ езика, на който пише всѣкидневниятъ печатъ. Дриновско-Иванчевскиятъ правописъ се въвежда като задължителенъ не само за училищата, но и се възприема отъ останалитѣ учреждения и отъ книжнината. Това е най-дълго сѫществувалиятъ официаленъ правописъ: отъ февруари 1899г. до февруари 1945г., съ едно прѣкѫсване отъ 1921г. до 1923г., когато по врѣме на правителството на Александъръ Стамболийски е въ сила т. н. Омарчевски правописъ. Слѣдъ възстановяването на Дриновско-Иванчевския правописъ на 11 августъ 1923г. се прѣдприема едно ограничаване на писане на ятовата гласна „ѣ“, като тя се замѣства съ „е“ въ думитѣ,  кѫдѣто никога не се чува като ІяІ, независимо, че по произходъ /етимология/ тя трѣбва да се пише тамъ. Затова в редица издания /“Библия“, рѣчници и др./  има разминаване въ писането на нѣкои думи. Тукъ ще споменемъ само нѣколко думи: бѣлѣгъ >  белегъ, вѣстникъ > вестникъ, чрѣзъ > чрезъ, прѣзъ >презъ , прѣдъ > предъ, слѣдъ > следъ и др. При интересъ можемъ да прѣдоставимъ списъкъ съ думи.

Основниятъ недостатъкъ на Т. Иванчевото упѫтване за правописъ се вижда въ наредбитѣ за писане на буквата“ ѣ“. Въ упѫтването се казва, че ще бѫдѣ даденъ особенъ речникъ за думитѣ съ „ѣ“, но такъвъ не е подготвенъ и издаденъ. Освенъ това въ него липсватъ цѣли групи думи, въ които споредъ етимологията трѣбва да се пише „ѣ“.Отъ друга страна въ този списъкъ сѫ помѣстени думи, въ които отъ етимологично гледище няма „ѣ“.

Слѣдъ 9. септември 1944г. се създава комисия за правописа. Има много защитници на „стария“ правописъ, като срѣдъ най-горещитѣ е Елинъ Пелинъ, който държи особено да се запази буквата „ѫ“, но наддѣлява другото становище. На 25 октомври 1945г. е приетъ т. н. „новъ“ правописъ.

 

Може би на читателя ще му се стори много трудно да усвои правилата, които да му помогнатъ да се върне към истинския правописъ. Всѫщность не е толкова сложно. Достатъчно е човѣкъ да започне съ най-важнитѣ думи, които често се срѣщатъ и въ бесѣдитѣ на Учителя: Вѣра, трѣбва, нѣма, човѣкъ, Любовь, мѫжъ, Мѫдрость, пѫть, кѫща, не сѫдя, и др. и да слага „ъ“ в края на думитѣ слѣдъ съгласна. Споредъ насъ, достатъчно е като начало човѣкъ да напише на страница дори единъ пѫть „ѣ“ или „ѫ“, за да има ефектъ. Още повече, ако вѣрва и съзнава, че съ това си действие спомага за подобряване  сѫдбата на България, на славянитѣ и на човѣчеството.

 

Пишейки буквите „ѣ“ и „ѫ“, които сочатъ произхода отъ древнитѣ врѣмена на българскитѣ думи,  човѣкъ започва да се добира до дълбокия смисълъ на словата. Започва да открива самъ тези окултни истини, четейки този свещенъ езикъ.

Учительтъ е казалъ:“Българскиятъ езикъ е най-точниятъ езикъ, на който могатъ да се прѣдадатъ окултнитѣ закони и Словото на Бога, защото българскиятъ народъ е най-древниятъ народъ на Земята.“  /„Българската Душа“, стр. 169/

Основни положения при Дриновско-Иванчевия правописъ

  1. Буквата „ѣ“ се пише споредъ етимологията:

а/ въ корена на думитѣ, „дѣто се пада да бѫде етимологически“: Вѣра-вѣренъ, пѣя-пѣсень и др.;  

б/ въ глаголи, завършващи на –ѣя: сѣя, пѣя, милѣя и др., които се произнасятъ „ея“ и в 3 лице ед. ч. при глаголи, които се произнасятъ „ее“, напр.: „Сѣячътъ  сѣе“, „Той живѣе тукъ“;  

в/ въ формитѣ за минало свършено и минало несвършено врѣме и въ произведенитѣ отъ тѣхъ причастия: видѣхъ-видѣ, берѣхъ-берѣше, видѣлъ, берѣлъ и др.;

г/ Въвъ формитѣ за мн. ч. на повелетелно наклонение/заповедна форма/. Напр.:  „Млъкнѣте и разумѣйте, че Азъ съмъ Богъ „, „Веселѣте се небеса, радвай се, Земле!“, „Не сѫдѣте, да не бѫдѣте сѫдени“. Тѣзи цитати сѫ взети отъ „Завѣта на цвѣтнитѣ лѫчи“, но в други издания, като речници и Библия, тѣзи форми сѫ написани с „е“. Това се обяснява съ ограничаване на писането на „ѣ“ вслѣдствие на различни становища, за които споменахме по-горе. Всѣки е свободенъ да възприеме едното или другото правило.

 

 д/ въ края на наречията, завършващи на –е: горѣ, дѣ, послѣ, сетнѣ, подирѣ, нѣкѫдѣ и др., съ изключение на: „още“, „въобще“, „поне“ и на частицата „не“;  

е/ въ члена за мн. число за сѫществителни и прилагателни имена, но не и въ края на  глаголи:  пѣснитѣ, хубавитѣ, другитѣ, но не и „да пестите“ и пр.;  

ж/ въ формитѣ на мѣстоименията: тѣ, тѣхъ, тѣзъ, онѣзъ;

 з/ въ завършека на формитѣ отъ старото двойствено число: крилѣ, рѫцѣ, нозѣ.

 

  1. Буквата „ѣ“ не  се пише слѣдъ: ж, ч, ш, слѣдъ гласната „и“ и въ началото на думитѣ.   Примѣри: жега, чедо, пия, шега.
  2. Буквата „ь“ се пише въ: а/ сѫществителни отъ ж. р., завършващи на съгласна: напр. „пѣсень“;  б/ при дѣятелни сѫществителни отъ м. р., завършващи на „-ар“ и „тел“: господарь, овчарь, говедарь, учитель, водитель, вкл. и въ чужди дѣятелни сѫществителни отъ м. р.: секретарь, клисарь;  в/ въ края на нѣкои сѫществителни отъ м. р.: день, пѫть, огънь, царь, цезарь, лакъть,нокъть, зеть, конь, Господь;  г/  при прилагателното „синь“;  д/ въ края на числителнитѣ отъ ``петь до десеть``, включително и когато „десеть“ е съставна часть: шесть, седемь, десеть, петдесеть;  е/ при членуване на сѫществителнитѣ отъ мѫжки родъ, завършващи на „ь“ не се пише „я“, а остава „ь“, примѣръ: огъньтъ, Учительтъ и др.
  3. Въ останалитѣ случаи се пише „ъ“въ края на думитѣ отъ мѫжки родъ.
  4. Буквата „ѫ“ се пише вѫтрѣ въ думитѣ споредъ етимологията. Въпрѣки че днесъ се произнася като ІъІ, въ миналото се е произнасяла носово.

Примѣри: всѫдѣ, мѫжъ, кѫща, пѫть, вѫгленъ, вѫдица, вѫже, кѫдѣ и др. Този юсъ е запазенъ само въ глаголната форма „сѫ“.

 

по „История на българския правописъ“ на Русинъ Русиновъ


  • Della харесва това




0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt