Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1929_07_28 Що трѣбва да речете

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2273 Мнения:

Публикувано 05 януари 2017 - 03:37

От томчето "Голѣмото благо",

Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929).

Издание 1936 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

 

Що трѣбва да речете.

 

„Духътъ ще ви научи въ истия часъ, що трѣбва да речете.“ *)

*) Лука 12:12.

 

„Ще ви научи“ — това е едно безлично изречение. — Защо? — Защото не се казва, кой ще ви научи. Значи, за да бѫде едно изречение пълно, то трѣбва да има подлогъ и сказуемо, да се знае, кой върши действието. Съ други думи казано: за да бѫде едно изречение пълно, между подлога и сказуемото трѣбва да сѫществува известно отношение, известно съпоставяне. Съпоставяне трѣбва да сѫществува не само между думитѣ въ изреченията и тѣхнитѣ служби, но и между всички нѣща. Съ този законъ, именно, се отличава разумниятъ свѣтъ. Следователно, трѣбва да се съпоставятъ всички думи въ изреченията, всички числа въ математиката, всички мисли, чувства и действия въ живота на човѣка, всички идеи и т. н. Законътъ за съпоставяне на нѣщата не е произволенъ. Той е строго опредѣленъ. Който разбира този законъ, той съзнава, че неговитѣ мисли, чувства и действия сѫ резултатъ на мислитѣ, чувствата и действията на възвишенитѣ сѫщества. Тѣ не сѫ негови собствени. Този човѣкъ никога не може да каже за себе си, че така или иначе е помислилъ, или че това и онова е направилъ. Той знае, че пръвъ Богъ е започналъ да мисли, а после човѣкъ. Първо Богъ е създавалъ, а после човѣкъ. Ако Богъ не бѣше мислилъ, човѣкъ никога не би могълъ да мисли. Обаче, не може да се каже обратното, т. е. че когато човѣкъ мисли, и Богъ мисли. Майката влага своитѣ качества въ детето си, но не и обратното. Детето не може да вложи своитѣ качества въ майката. Само майката или бащата могатъ да кажатъ, че сѫ вложили известна дарба, способность, или известенъ талантъ въ детето си, но детето не може да каже, че е вложило нѣщо въ родителитѣ си. Че това е така, може да се провѣри, да се подложи на опитъ.

 

„Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете.“ Какъ ще ви научи Духътъ? Представете си, че презъ малъкъ, тѣсенъ отворъ пущамъ само единъ свѣтълъ лѫчъ и ви давамъ книга да четете. Вие взимате книгата, взирате се въ нея, но не можете да четете, нищо не виждате. Следъ това презъ този отворъ пущамъ още единъ лѫчъ. Взимате книгата въ рѫка да четете. Сега виждате по-добре, но още не можете да четете. Пущамъ още единъ лѫчъ. Вие виждате вече по-добре, но едва можете да четете. Постепенно усилвамъ свѣтлината, като вкарвамъ презъ отвора три, четири, петь, шесть лѫча. Вие започвате да четете по-свободно. Колкото повече свѣтлината се увеличава, толкова по-добре виждате, толкова по-свободно четете. Кой ви даде възможность да виждате и да четете книгата: азъ или свѣтлината? За да виждате добре, за да разбирате книгата, която четете, три фактора взиматъ участие: първо — свѣтлината, която разкрива нѣщата; второ — азъ, който пущамъ свѣтлината презъ отвора на вашата тъмна стаичка, като постепенно давамъ възможность на по-голѣмъ брой слънчеви лѫчи да минаватъ презъ този отворъ; трето — разумното начало у васъ, което прави известни съотношения или съпоставяния на нѣщата. Когато съпоставя явленията въ природата или въ живота, човѣкъ трѣбва да се рѫководи отъ своята разумность, да не прави криви изводи или заключения. Запримѣръ, нѣкой казва, че еди-кой си го обичалъ. — Какъ познава това? — По погледа. Този човѣкъ го гледалъ нѣкакъ особено мило. Той вижда този милъ погледъ, а другитѣ не го виждатъ. — Защо? — Защото той иска да вземе нѣщо отъ него. И вълкътъ поглежда мило къмъ овцата, но не и къмъ човѣка. Отъ човѣка той се страхува, а отъ овцата не се страхува, лесно може да я задуши. Следователно, милъ погледъ е онзи, който виждатъ всички хора и въ който нѣма никакво користолюбие.

 

Като правятъ известни съпоставяния между явленията въ живота, мнозина ги намиратъ за обикновени работи и се отнасятъ съ пренебрежение къмъ тѣхъ. Щомъ дойдатъ до нѣкои малки работи, тѣ казватъ, че сѫ обикновени нѣща, че не трѣбва да се занимаватъ съ тѣхъ. Въ сѫщность малкитѣ работи сѫ най-важни. Малкитѣ нѣща спъватъ човѣка. Отъ тѣхъ зависи щастието на човѣка. Който може да решава малки задачи, той ще решава и голѣми. Като не разбиратъ смисъла на малкитѣ величини въ живота, хората се стремятъ къмъ велики идеи, къмъ голѣми постижения, вследствие на което всѣки день преживяватъ все по-голѣми и по-голѣми разочарования. Като дойде при тѣхъ нѣкой тѫженъ, скърбенъ човѣкъ, тѣ казватъ, че не могатъ да го приематъ, защото сѫ заети съ велики работи, отъ които зависи щастието на цѣлото човѣчество. Занимавайте се съ велики работи, но не пренебрегвайте малкитѣ. Скръбниятъ човѣкъ не иска много; той се нуждае само отъ една-две утешителни думи. Ако стремежитѣ и импулситѣ на всички хора сѫ правилни, човѣчеството трѣбваше да бѫде спасено досега. Всички хора, всички народи искатъ да спасятъ свѣта, да спасятъ човѣчеството. Тъй както хората искатъ да спасятъ свѣта, той отдавна е спасенъ, но тѣ трѣбва да се научатъ правилно да живѣятъ, да ценятъ своето спасение. Запримѣръ, лѣкарьтъ спасява болния, излѣкува го, но ако не се пази, той отново заболява. Той започва да пие, да се удоволствува, да ходи по цѣли нощи, докато съвършено изгуби здравето си. Той иска да покаже предъ хората, че е герой, че отъ нищо не се страхува. Какво го очаква най-после? — Болесть, безсилие, слабость, даже и смърть.

 

„Що трѣбва да речете.“ За да знаете що да речете, трѣбва да съпоставяте нѣщата правилно. При всѣко съпоставяне на нѣщата се забелязватъ главно три момента: двата сѫ обикновени, а единиятъ е необикновенъ — отъ него зависи правилното разглеждане, правилното решение или заключение. Този моментъ зависи отъ разумностьта на човѣка. Докато не дойде до този моментъ, човѣкъ живѣе като всички хора. Той води обикновенъ животъ. Виждате този човѣкъ, че яде, пие, ходи по кръчми и кафенета, за нищо не мисли. Обаче, като разглежда и съпоставя нѣщата, най-после той дохожда до разумното начало въ себе си, и отъ този моментъ решава да живѣе добре. Следователно, философията на живота се заключава, именно, въ това, да дойде човѣкъ до необикновения моментъ въ живота, до разумното начало въ себе си, до познаване на сѫщественото. Щомъ дойде до този моментъ, човѣкъ вече познава не само себе си, но и хората около себе си.

 

„Духътъ ще ви научи.“ Где е Духътъ? Духътъ не е нито вънъ отъ човѣка, нито вѫтре въ него, а при това Той е въ състояние да научи човѣка. Когато се казва, че Духътъ не е нито вънъ отъ човѣка, нито вѫтре въ него, това подразбира, че Духътъ не се намира въ човѣшкия свѣтъ. Той не може да се ограничи съ човѣшкитѣ разбирания за живота и природата. Човѣшкиятъ свѣтъ съставя малка область отъ обширния свѣтъ, въ който Духътъ живѣе. Физическиятъ свѣтъ, въ който човѣкъ живѣе, съставя малка часть отъ духовния свѣтъ, а още по-малка отъ Божествения, вследствие на което не може да се каже, че Богъ живѣе вѫтре или вънъ отъ човѣка. Никой не може да опредѣли мѣстото на Бога въ природата. Като разглеждате единъ часовникъ, вие не можете да кажете, че майсторътъ, който го е направилъ, е въ самия часовникъ. Както и да наблюдавате часовника, вие не можете да кажете, кѫде, именно, сѫ скрити интелигентностьта, мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на майстора, който го е направилъ. Въпрѣки това, по устройството на часовника можете да кажете, каква интелигентность, каква мисъль, какви чувства и постѫпки е ималъ майсторътъ, който е направилъ часовника. Това може да разбере само онзи, който познава законитѣ.

 

Съвременнитѣ хора иматъ известни разбирания за нѣщата, които се отнасятъ за дадено време и за даденъ случай. Запримѣръ, официалната геометрия опредѣля понятието за правата линия въ смисълъ на най-кѫсото разстояние между две точки. Значи, между две точки може да се прекара само една права линия. Дветѣ точки представятъ граници на правата линия. Това опредѣление за правата линия се отнася само за даденъ случай. Съ други думи казано: между два брѣга може да тече само една рѣка. Въ геометрията е известно, че сама по себе си точката е несъизмѣрима. Обаче, щомъ се измѣрва правата линия, съ нея заедно се измѣрва и точката. Следователно, може да се каже, че правата линия е измѣрение на точката. Колкото по-дълга е правата линия, толкова по-голѣма е силата, която я образувала, и толкова по-дълъгъ е нейниятъ пѫть. Колкото по-кѫса е дадена линия, толкова по-малка е силата, която я образувала, и толкова по-кѫсъ е нейниятъ пѫть. Сѫщото можемъ да кажемъ и за човѣка. Колкото повече е живѣлъ човѣкъ на земята, толкова по-голѣма е била неговата сила. Колкото повече разумни работи върши единъ човѣкъ, толкова по-голѣма е неговата интелигентность. Колкото повече материалъ гори въ огнището, толкова по-силенъ е огъньтъ.

 

Това, което казвамъ за правата линия, за огъня, за водата, сѫ обикновени работи, които не ви интересуватъ. Отъ какви работи се интересуватъ съвременнитѣ хора? Тѣ се интересуватъ отъ велики изобретения. Трима души седатъ единъ до другъ и размишляватъ върху нѣкакви въпроси. Тѣ се запитватъ помежду си, какви въпроси ги занимаватъ. Първиятъ казва: Четохъ въ единъ вестникъ, че въ моретата и океанитѣ имало четири милиона тона злато, и сега мисля да направя едно колело, съ което да извлѣка всичката вода, за да извадя златото, което се съдържа въ нея. Вториятъ казва: Азъ мисля върху това, какво колело да направя, посрѣдствомъ което да използувамъ грамадната водна енергия за освѣтяване на градоветѣ съ електричество. Третиятъ казва: Мисля да направя такова колело, посрѣдствомъ което да извадя всички риби отъ морето, и да ги използувамъ за храна на цѣлото човѣчество. Кое отъ тритѣ изобретения е най-важно? И тритѣ изобретения сѫ фантазии. Какъ е възможно човѣкъ да извади всичкото злато отъ океана, или да впрегне всичката водна енергия на океанитѣ и моретата, или да извади всичката риба отъ водитѣ за прехрана на цѣлия свѣтъ? Така си мечтае и младата мома. Тя седи у дома си, облѣчена, причесана добре и си представя, какъ царскиятъ синъ ще дойде при нея да я вземе за своя жена. Тя се усмихва самодоволно, представя си, че цѣлиятъ свѣтъ е нейнъ, че има на разположение хубави дворци, автомобили, файтони, слуги и т. н. Като види, че седи безъ работа, майка ѝ я побутне оттукъ-оттамъ, пита я, какво се е захласнала, че никого не вижда наоколо си. — Дойде ми една свѣтла мисъль въ главата, и седнахъ да си помисля, какъ мога да я реализирамъ. Другаде виждате втора мома, която си мечтае, че се е оженила вече за царския синъ, родила е синъ и дъщеря, които изгледала, възпитала и изучила добре. Трета мома пъкъ си мечтае, че се е оженила за царския синъ, отгледала децата си и сега вече може спокойно да си живѣе, защото има кой да я гледа, да се грижи за нея. Тритѣ моми седатъ, мечтаятъ си, въртятъ колелетата, но въпрѣки тѣхнитѣ изобретения, животътъ не върви въ естествения си пѫть. Първото колело се върти отъ осемь хиляди години насамъ и е могло да изкара отъ водитѣ едва около сто милиарди злато. Това е всичкото богатство, съ което свѣтътъ разполага. Второто колело е успѣло да впрегне часть отъ енергията на водитѣ, съ които движи параходи, автомобили и др. Третото колело създало хамбари за жито, складове за риби, съ цель да се изхрани цѣлото човѣчество. Тия колела не сѫ илюзии, тѣ непрекѫснато работятъ за да подобрятъ условията на живота. Съвременнитѣ хора иматъ на разположение и свѣтлина, и топлина, и жито, и храна — едно не имъ достига: щастието не е между тѣхъ. Сегашнитѣ хора отричатъ щастието, наричатъ го илюзия. — Не, щастието е идеалъ, къмъ който цѣлото човѣчество се стреми. Ако човѣкъ не може да постигне щастието, той самъ е виновенъ за това. Кой е виновенъ, че пѣвецътъ не взима правилно тоноветѣ? Всѣки тонъ може да се изпѣе правилно, но ларинксътъ на пѣвеца трѣбва да бѫде нагласенъ по всички правила на музиката. Когато музикантътъ не пѣе, както трѣбва, това показва, че той не е много отзивчивъ по отношение на тоноветѣ, не знае правилно да ги възприема и прилага, нито знае законитѣ на музиката.

 

Днесъ всички хора говорятъ за идеаленъ животъ, но въ края на краищата казватъ, че този животъ е непоносимъ. Ние пъкъ подържаме, че идеалниятъ животъ е постижимъ. Изобщо, всички идеални нѣща сѫ постижими. Мнозина казватъ, че идеалнитѣ нѣща въ живота сѫ илюзии, фантазии, предъ които човѣкъ не трѣбва да се спира. Каква по-голѣма илюзия отъ смъртьта? Срѣщате единъ тѫженъ, скърбенъ човѣкъ. Защо е тѫженъ? — Защото баща му умрѣлъ. На другия день го срѣщате веселъ, разположенъ. Защо? — Защото му съобщили, че баща му не е умрѣлъ. Каква радость, какво щастие е това, което ту се явява, ту изчезва? Само положителното, само реалното носи щастие. Щастието се заключава въ малкитѣ работи. Щастието се опредѣля отъ разумното съпоставяне на нѣщата. Какво щастие можете да изпитате, ако при влизането си въ родния си градъ срещнете човѣкъ, който ви показва пѫтя за влизането ви въ този градъ? Никакво щастие нѣма да изпитате. — Защо? — Защото вие познавате всички кѫтчета на този градъ. Обаче, ако сте се изгубили въ една гѫста гора и срѣщате човѣкъ, който ви показва пѫтя да излѣзете отъ гората, вие ще изпитате голѣма радость, ще се почувствувате единъ отъ най-щастливитѣ хора въ свѣта. Докато се стремите къмъ Божествения свѣтъ, трѣбва да знаете, че всичко, каквото срѣщате на пѫтя си, има отношение къмъ вашия животъ. Дали съзнавате това, или не го съзнавате, не е важно. Ако го съзнавате, ще се ползувате отъ всичко; ако не го съзнавате, ще търсите щастието, спасението извънъ васъ. Следователно, търсете спасението си въ Бога. Кѫде е Богъ? — Бога ще намѣрите въ Божественото начало у всѣки човѣкъ, а Божественото начало, това е благородното, възвишеното у човѣка. Има моменти, когато Божественото се проявява и у животнитѣ.

 

Единъ човѣкъ минава презъ една гора. Дигналъ глава нагоре, едва пристѫпва, съзнава достоинството си като човѣкъ. Въ това време една мечка се изпрѣчва на пѫтя му. Той се уплашва и отъ страхъ не знае, какво да прави, накѫде да бѣга. Като го видѣла, мечката започнала да го плюе, но не го нападнала. Защо го плюла мечката? Тя искала да подчъртае неговата неразумность. Ако бѣше разуменъ човѣкъ, той нѣмаше да ходи тъй захласнатъ изъ гората, но отдалечъ още щѣше да се отбие отъ пѫтя си и да остави мечката съ мечетата свободно да минатъ. Ще кажете, че мечката е постѫпила много жестоко, по животински, като си е позволила да плюе човѣка. Кой е постѫпилъ по-неправилно, това е въпросъ. Какъвъ човѣкъ е този, който насочва пушката си срещу мечката и я убива? Каква култура е тази, която си служи съ убийство? Разумниятъ човѣкъ се учи отъ всичко. Като види, че нѣкой убива животно или човѣкъ, той веднага изважда нѣкаква поука за себе си. Като се учи отъ постѫпкитѣ на хората, разумниятъ събира редъ опитности въ живота, които осигуряватъ щастието му. Ако човѣкъ не се учи отъ постѫпкитѣ на другитѣ хора, той самъ създава нещастието си.

 

И тъй, колкото по-будно е съзнанието на човѣка, толкова по-голѣми сѫ възможноститѣ да бѫде щастливъ. Ученикътъ трѣбва да бѫде всѣкога буденъ. Единъ човѣкъ седи въ стаята си и чете. Въ това време една муха бръмчи около него и го безпокои. Той не се запитва, защо мухата бръмчи. Следъ малко повдига главата си нагоре и вижда, че мухата се оплела въ паяжината на единъ паякъ, който се готви да я изяде. Човѣкътъ поглежда къмъ мухата, после къмъ паяка и си казва: Нека я изяде паякътъ. Това е негова работа. За това, именно, той е направилъ паяжината си, да лови мухи и да се храни съ тѣхъ. Богъ го е създалъ, и Той ще го сѫди. Не е моя работа да му прѣча да лови мухи и да се храни съ тѣхъ. Споредъ мене, тази философия не е на мѣсто. Това говори за човѣшкото нехайство. Човѣкъ, който има будно съзнание, не трѣбва да позволява на паяка да върши престѫпления въ неговата стая. Съ мисъльта си той трѣбва да въздействува на паяка да не върши престѫпления. Паякътъ е така нагоденъ, че дълго време може да прекара безъ храна. Ако паякътъ не го послуша, той има право да развали паяжината му и да го изхвърли вънъ. Когато паякътъ е вънъ, далечъ отъ окото на човѣка, той е свободенъ да прави, каквото иска. Той самъ ще носи отговорность за своитѣ постѫпки. Остане ли равнодушенъ къмъ постѫпкитѣ на паяка, човѣкъ ще носи отговорность за своето нехайство. Отъ неговото нехайство ще пострадатъ хиляди хора. Единъ дени той ще плаща за страданията на своитѣ братя.

 

Които не разбиратъ този законъ, тѣ лесно ще се оправдаятъ, като кажатъ, че паякътъ прави паяжината си, за да лови мухи и да се храни съ тѣхъ. — Не, първоначално паяжината имала съвсемъ друга цель. Отъ паяжината на паяка хората изучавали, какъ е билъ създаденъ свѣтътъ. Първоначално е сѫществувалъ само единъ центъръ, и постепенно сѫ се създавали различнитѣ свѣтове, които сѫ се движили около този центъръ. Ученитѣ, които разбирали това нѣщо, използували паяжината на паяка за разни изчисления около създаването на свѣта. Обаче, сегашнитѣ учени изгубили това знание, вследствие на което паяжината нѣма вече онова значение, което нѣкога е имала. Като нѣма онова велико предназначение, каквото е имала въ миналото, днесъ паяжината служи на паяка изключително за ловене на мухи. Като хване нѣкоя муха въ паяжината си, паякътъ ѝ казва: Ела при мене да ти предамъ една лекция за създаване на свѣта. Щомъ започне да предава лекцията, той изпраща мухата на онзи свѣтъ, да провѣри всичко онова, което ѝ говорилъ.

 

Сега, като слушате тия работи, ще кажете, че не сѫ вѣрни. Ще ви се види чудно, какъ е възможно, между паяжината на паяка и създаването на свѣта да сѫществува известно отношение. Често, между нѣкои явления въ живота или въ природата, съвършено случайни и независими едни отъ други, сѫществува известно съотношение. Запримѣръ, двама студенти, добри приятели, следвали едновременно въ единъ университетъ. Като наближило време за изпитъ, тѣ се уговорили да си подсказватъ, но мълчаливо, само съ известни знаци. Единъ отъ професоритѣ, при когото трѣбвало да се явятъ на изпитъ, билъ много строгъ. Много отъ студентитѣ, които се явили при него преди двамата приятели, пропаднали на изпита. Когато единъ отъ приятелитѣ се явилъ на изпитъ, другиятъ влѣзълъ въ аудиторията да слуша, какъ професорътъ изпитва. Когато приятельтъ му започналъ да отговаря на зададения отъ професора въпросъ, вториятъ, който слушалъ, започналъ да се почесва по главата, споредъ предварително условенитѣ между тѣхъ знаци. Професорътъ забелязалъ, че когато студентътъ, който седѣлъ на чина и слушалъ, какъ другарьтъ му отговаря, се почесвалъ, последниятъ давалъ добри отговори. Защо става това, той не знаелъ, но забелязалъ известно съотношение между отговоритѣ на изпитвания студентъ и почесването на другия по главата. Съ почесването по главата си, което единиятъ отъ приятелитѣ правилъ, умътъ на втория се прояснявалъ, и той отговарялъ добре на зададенитѣ въпроси. Двамата студенти си послужили съ нѣкои условни знаци, и по този начинъ взаимно си помогнали. Които не разбиратъ значението на условнитѣ знаци, тѣ ще кажатъ, че това е нѣкакво съвпадение. Това, което за нѣкои хора представя съвпадение, за двамата студенти представяло условни знаци. Следователно, това, което хората наричатъ съвпадения, не е нищо друго, освенъ условни знаци, съ които нѣкои сѫщества си служатъ. Когато нѣкой се почеше отгоре по главата, това напомня за сѫществуването на Великия Божи законъ, който не трѣбва да се престѫпва. Престѫпи ли човѣкъ този законъ, нещастията ще го следватъ. Ако човѣкъ се почеше отзадъ по главата, това показва, че не трѣбва да мисли много. Както и да се почеше човѣкъ, ако разбира тия движения, той ще намѣри въ тѣхъ известенъ смисълъ.

 

Съвременнитѣ хора сѫ изгубили смисъла на движенията, вследствие на което не могатъ правилно да ги използуватъ. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който, като се е почесалъ по тила, да не е обезсмислилъ живота си. За да разберете смисъла на движенията и да се ползувате отъ тѣхъ, правете наблюдения, какъ се отразяватъ различнитѣ движения върху психиката ви, или върху състоянията ви. Значението на движенията може да се забележи главно при случаи, когато човѣкъ е въ лошо разположение на духа. Вземете една тетрадка и като направите едно или друго движение или почесване по главата или тѣлото си, записвайте, какъ се отразява това движение върху разположението ви. Ако разположението ви се измѣни и се почувствувате добре, ще знаете, че еди-кое си движение или почесване е правилно. Въ всѣко правилно движение действуватъ разумни сили.

 

Мнозина разглеждатъ движенията като несѫществени процеси въ живота на хората, вследствие на което не имъ отдаватъ нужното внимание. Тѣ не сѫ прави. Движенията иматъ свой дълбокъ, вѫтрешенъ смисълъ, заради което трѣбва съзнателно да се изучаватъ, Следователно, ние различаваме два вида процеси: механически или несъзнателни и съзнателни. Като наблюдавате хората, ще видите, че мнозина отъ тѣхъ нѣматъ установенъ погледъ. Като ви погледне нѣкой, виждате, че погледътъ му блуждае. По погледа ще познаете, дали даденъ човѣкъ мисли, или не. Ако мисли правилно, той е човѣкъ; ако не мисли, а чувствува само, това показва, че въ този човѣкъ преобладава животинското. Обаче, можете да срещнете човѣкъ, у когото погледътъ е отправенъ нагоре, къмъ великото и възвишеното въ свѣта. Този човѣкъ, е развилъ въ себе си Божественото. Следователно, по погледа можете да познаете, кое въ човѣка преодолява: животинското, човѣшкото или Божественото. Ако въ него се изявява Божественото начало, този човѣкъ може да се нарече Синъ Божий. Що е животно? — Животно е това, което не разсѫждава, но върви по пѫтя на своитѣ чувства. Що е човѣкътъ? — Човѣкъ е този, който мисли, който върви по пѫтя на мисъльта. Що е ангелътъ? — Ангелътъ върви по пѫтя на вѣчната свѣтлина. Какво представя Синътъ Божий? — Синътъ Божий върви по пѫтя на необятната Божия Любовь.

 

„Духътъ ще ви научи“. Когато ви поставятъ на известни изпитания, изкушения или лишения, Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете, за да издържите изпита си. Мома обича единъ момъкъ. Това е изпитъ за момата. Въ сѫщото време друга мома се влюбва въ този момъкъ. Първата мома се нахвърля върху втората, започва да ѝ се сърди, какъ смѣе тя да обича нейния възлюбенъ. Тя счита момъка за нейна собственость. Това е ревность, която разваля отношенията между младитѣ. Какъ трѣбва да постѫпи младата мома и какво трѣбва да рече на другарката си, която обича нейния възлюбенъ? Тя трѣбва да ѝ каже: Ако моятъ възлюбенъ те обича, азъ го отстѫпвамъ и съмъ готова да гласувамъ за тебе. И другата мома трѣбва да каже сѫщото. Каже ли и тя сѫщото, въпросътъ е решенъ. Защо трѣбва тѣзи моми да се каратъ, да дѣлятъ момъка помежду си? Хората казватъ, че момъкътъ трѣбвало да избира момата. Не, никой никого не може да избере. Когато два вола се впрегнатъ на работа, кой ги избира? Когато две струни се поставятъ на цигулката, кой ги обтяга? Когато срещнете дама облѣчена съ хубава, модерна рокля, кой я облича? Ще кажете, че тя сама се е облѣкла. — Не, модата е заставила тази дама да се облѣче така. И следъ всичко това ще се говори за свобода на волята.

 

Какво нѣщо е свобода на волята? Само онзи човѣкъ има свободна воля, който носи любовьта въ себе си. Който нѣма любовь въ себе си, той не може да бѫде свободенъ. Ние съпоставяме свободата съ любовьта. Значи, свободата седи въ любовьта. Свобода безъ любовь не сѫществува. Любовьта трае само единъ кратъкъ моментъ, а не часове или дни, както нѣкои мислятъ. Въ този моментъ, именно, човѣкъ се запалва и започва да свѣти. — Кой го запалва? — Запалва го едно сѫщество, но кое е то, никой не го вижда. Щомъ запали човѣка, това сѫщество веднага се скрива нѣкѫде и започва отдалечъ да измѣрва, каква е температурата на неговата любовь. Като започне да гори, човѣкъ казва: Не зная, какво стана съ мене, но сърдцето ми гори. Влюбилъ съмъ се нѣкѫде. — Когато сърдцето на момъка гори, това не показва още, че той люби. Момата, която е предметъ на неговата любовь, първоначално е мълчалива, скромна, нищо не иска. Обаче, ако той за моментъ само забрави за нея, тя веднага започва да му изрежда, какво иска да ѝ купи. Той се чувствува щастливъ, че тя иска нѣщо отъ него, и веднага изпълнява желанията ѝ. Отначало тя иска дребни, малки работи отъ него, после — все по-голѣми, докато единъ день иска той да пожертвува живота си заради нея. Колкото повече желанията на неговата възлюбена се увеличаватъ, толкова повече и огъньтъ му се увеличава. Не се ли увеличава огъньтъ, любовьта е слаба. Докато огъньтъ между две любещи сѫщества се увеличава, тѣ сѫ подложени на наблюдение, на измѣрване температурата на тѣхния огънь. Отъ този огънь, именно, може да се заключи, какво горение става, пълно или непълно, сѫществено или несѫществено.

 

Какво нѣщо е любовьта? Любовьта носи безсмъртие, здраве, щастие; любовьта носи богатство, слава и почести; любовьта включва въ себе си интелигентность, разумность, мекота. Изобщо, каквото човѣкъ пожелае, ще го намѣри въ любовьта. Любовьта включва въ себе си всичко красиво и възвишено. Въпрѣки това всѣки се оплаква отъ любовьта. Всѣки казва, че сърдцето му изгорѣло отъ любовь. Единъ дѣдо се разговарялъ съ единъ момъкъ: Синко, любилъ ли си? Ако не си любилъ, пази се отъ любовьта. Опасно нѣщо е тя. Досега три пѫти съмъ любилъ, но сърдцето ми е вече изгорѣло. — Не е достатъчно човѣкъ само да гори, да се превърне на вѫгленъ, но той трѣбва съвършено да изгори. Който е горѣлъ отъ любовь, но не е доизгорѣлъ, той трѣбва отново да се запали, да изгори напълно. Тъй щото, и за дѣдото има възможность да гори и четвърти пѫть, докато напълно изгори. Колкото и да се оплаква отъ любовьта, щомъ му кажете, че може да залюби нѣкоя млада мома, той веднага се изправя, усмихва се и казва: Божия работа е това. — Наистина, и това е Божия работа. Щомъ дѣдото е готовъ и четвърти пѫть да люби, това показва, че не е разбралъ любовьта, както трѣбва. Дѣдото продължава да разправя, че когато се влюбилъ за пръвъ пѫть, билъ много неопитенъ. После поумнѣлъ малко, но все още не е достатъчно уменъ. Много още има да учи отъ любовьта.

 

Съвременнитѣ хора говорятъ за любовьта, но внасятъ въ нея качества, каквито тя не съдържа. Когато любовьта посети човѣка, тя внася въ него мекота, разширение и свѣтлина. Това осмисля живота на човѣка, и той се ободрява, става смѣлъ и решителенъ и започва да се проявява, да вижда, че и отъ него може да излѣзе нѣщо. Въ любовьта има само една опасность, да не се привърже човѣкъ къмъ една форма и съ това да изопачи чувствата си. Щомъ чувствата на човѣка се изопачаватъ, той се подава на низши влияния, вследствие на което любовьта го напуща. За да не дойде до това положение, човѣкъ предварително трѣбва да се пречисти, да освободи ума, сърдцето и душата си отъ наслояванията на своето минало. Истинскиятъ човѣкъ е извънъ ума и сърдцето си. Той живѣе въ душата си, която има правилни разбирания за любовьта. Който живѣе въ душата си, при пръвъ погледъ още, той може да познае, у кого преобладава животинското, у кого — човѣшкото, у кого — ангелското и кой човѣкъ е истински човѣкъ, т. е. Синъ Божий. Когато животинското въ човѣка има предимство, той трѣбва да мисли, за да мине въ човѣшкото. Ако иска да се качи на по-високо стѫпало, въ положението на ангелъ, човѣкъ трѣбва да ходи въ пѫтя на свѣтлината. Ако иска да се качи на още по-високо стѫпало, да стане Синъ Божий, човѣкъ трѣбва да следва пѫтя на любовьта. Любовьта е основа на Божествения свѣтъ, но безъ нея не може нито човѣшкиятъ, нито ангелскиятъ свѣтъ. Дръжте тази идея въ ума си, ако искате да се повдигнете. Днесъ всички хора търсятъ любовьта въ разни форми. Тѣ сѫ я търсили въ миналото, но ще я търсятъ и въ бѫдеще. Въ миналото старитѣ алхимици сѫ я търсили подъ названието „жизненъ елексиръ“ — носитель на Вѣчния Животъ. Това не е нищо друго, освенъ Божията Любовь. Следователно, всѣки, който търси Божията Любовь, той е алхимикъ. Щомъ се домогне до тази любовь, той става безсмъртенъ. Да вѣрва човѣкъ въ Бога и да Го люби, това не е обикновена любовь. Това е една отъ задачитѣ на Вѣчния Животъ.

 

И тъй, когато се говори за любовьта, за Бога, това подразбира възвишенъ, а не обикновенъ животъ. Който не е намѣрилъ Бога и не е разбралъ любовьта, той не може да разбере и живота. Въ такъвъ случай, той е осѫденъ на раждания и прераждания, докато единъ день дойде до положение да разбере любовьта и познае Бога. Който познава Бога и разбира любовьта, той разбира не само физическия свѣтъ, но и всички останали свѣтове, които може да посещава, както прави посещенията си на хората на земята. Той лесно излиза отъ тѣлото си, прави обиколкитѣ си и, когато пожелае, отново се връща на земята. Той може да се разговаря и съ човѣцитѣ, и съ ангелитѣ, и съ Синоветѣ Божии, защото знае тѣхнитѣ езици. Днесъ всички хора се стремятъ къмъ небето, но не знаятъ небесния езикъ. Ако мислятъ, че могатъ да говорятъ на български, на френски, на нѣмски, на английски или не другъ нѣкакъвъ езикъ и да ги разбератъ, тѣ се лъжатъ. Който отива на небето, той трѣбва да знае небесния езикъ. Затова, именно, апостолъ Павелъ казва: „Ако говоря на человѣчески и на ангелски езици, а любовь нѣмамъ, т. е. не зная Божия езикъ, нищо не съмъ. Или, ако зная всички тайни подъ небето, а нѣмамъ любовь, нищо не съмъ.“ Задъ всички тайни седи Божественото начало.

 

„Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете.“ Слизането на Духа върху човѣка е сам° моментъ. Духътъ слиза върху човѣка, когато се намира въ най-голѣма скръбь, страдание или мѫчнотия. Щомъ Духътъ го озари, въ съзнанието му проблѣсва свѣтлина, и той вижда нѣщата ясно. Духътъ, който посещава човѣка отъ време на време, е подобенъ на искра, която подържа свещения огънь на човѣшката душа. Безъ тази искра този огънь е осѫденъ на изгасване. Когато се казва, че трѣбва да любимъ Бога, ние имаме предъ видъ силата на любовьта. Дето е любовьта, тамъ смъртьта отстѫпва. Дето е любовьта, тамъ всичко отрицателно изчезва. Любовьта не знае, какво нѣщо е страдание, сиромашия, болести, грѣхъ, невежество, безсилие. Обаче, безлюбието познава тия нѣща. Следователно, когато Духътъ или любовьта посети човѣка, той минава отъ смърть въ животъ, отъ човѣшкото въ Божественото. Като се движи между тѣзи два полюса, той ще намѣри истината. Истината е граница между смъртьта и живота, между човѣшкото и Божественото. Моментътъ, въ който човѣкъ минава отъ човѣшкия въ Божествения свѣтъ, не се забелязва. Който живѣе въ безсмъртието, той минава между хората незабелязано, като обикновенъ човѣкъ. Обаче, тъкмо се разговаряте съ него, той изведнъжъ изчезва предъ очитѣ ви. Кѫде е отишълъ, не знаете. Въ това отношение той минава между хората за привидение. Като не могатъ да си обяснятъ това явление, хората казватъ, че Божествениятъ свѣтъ представя нѣкаква илюзия или фантазия. Въ сѫщность, хората на земята живѣятъ съ фантазии, съ илюзии, а Божествениятъ свѣтъ представя нѣщо сѫществено, реално. Като умре нѣкой отъ вашитѣ ближни, вие казвате, че той отишълъ на онзи свѣтъ, при Бога. Кѫде е онзи свѣтъ, не знаете. Кѫде е Богъ, не знаете. Какъ можете да говорите за нѣща, които не знаете? Какви по-голѣми илюзии може да има отъ тѣзи? Когато говоримъ за Бога, ние разбираме онази малка, но постоянна свѣтлинка въ съзнанието ни, която никога не загасва. Тя постоянно свѣти. Дали човѣкъ преживява съмнения, колебания, отчаяния, тази малка свѣтлинка въ съзнанието му постоянно свѣти и го напѫтва, корегира действията му. Тази свѣтлина представя Божественото начало у човѣка. Когато не е въ съгласие съ Божественото въ себе си, човѣкъ изпада въ голѣми противоречия и страдания. Щомъ е въ съгласие съ Божественото начало въ себе си, животътъ на човѣка е въ пълна хармония. Трѣбва ли човѣкъ да възстава срещу Бога? Трѣбва ли той да корегира Неговитѣ действия? Дойде ли до Божиитѣ работи, човѣкъ трѣбва да знае, че Богъ е промислилъ за всичко и е наредилъ нѣщата правилно и хармонично. Следователно, на човѣка не остава нищо друго, освенъ да изпълнява волята Божия и да следва пѫтя, който Богъ отначало още му е начърталъ.

 

Съвременнитѣ хора се намиратъ въ постоянни противоречия, благодарение на разочарованията, които срѣщатъ въ своя пѫть. Противоречия сѫществуватъ и въ домоветѣ, и въ училищата, и въ науката, и въ религията. Кога хората ще се освободятъ отъ противоречията? — Когато намѣрятъ истината. Влизате въ едно семейство, но чувате, че мѫжътъ и жената се каратъ. — Защо се каратъ? — Защото мѫжътъ билъ милосърденъ, обичалъ да дава на бедни повече, отколкото трѣбва. Като не може жена му да го убеди въ това, че не трѣбва да разпилява толкова много пари, синътъ и дъщерята започватъ да му правятъ бележки, да не дава голѣми помощи на сиромаси, за да не лиши тѣхъ отъ срѣдства за живѣене. Ако не вземе тия думи въ внимание, най-после идатъ роднинитѣ да го съветватъ, първо да мисли за семейството си, а следъ това за ближнитѣ си. Ближнитѣ му намиратъ, че е тръгналъ въ кривъ пѫть. — Какво криво има въ човѣка, когато върши волята Божия? Каква вина има рѣката, която излиза отъ голѣмъ изворъ и криволичи на много страни? Изворътъ ли съдържа рѣката, или рѣката — извора? Щомъ изворътъ включва въ себе си рѣката, той има право да раздава отъ изобилието си на всички. Рѣката пъкъ трѣбва да се влѣе въ океана.

 

Следователно, задачата на всички хора е да се слѣятъ съ Бога. Какво разбирате подъ думитѣ „сливане на човѣка съ Бога“? Да се слѣе човѣкъ съ Бога, това значи да придобие той реалностьта.

 

Съвременнитѣ хора живѣятъ въ нереалностьта, вследствие на което сѫ изложени на страдания, на сиромашия и болести. Понеже не сѫ доволни отъ живота си, тѣ искатъ да напуснатъ земята и да отидатъ на небето, тамъ да намѣрятъ щастие. Това е неразбиране на живота. Хората търсятъ щастието на онзи свѣтъ, безъ да знаятъ, че тамъ има ангели, които сѫ нещастни. Тѣ не смѣятъ да се оплачатъ, не смѣятъ да кажатъ, че сѫ нещастни. — Защо? — Защото тамъ цари вѣчна хармония. Тѣ сѫ нещастни, защото искатъ нѣщо, което на небето не могатъ да намѣрятъ. Като гледатъ живота на хората, тия ангели пожелаватъ да бѫдатъ на тѣхно мѣсто. Обаче, щомъ слѣзатъ на земята, тѣ започватъ да страдатъ, че сѫ напуснали своя широкъ свѣтъ и сѫ дошли въ свѣта на ограниченията. Тѣ отново започватъ да мислятъ за онзи свѣтъ. Ограничението на земята се дължи на безлюбието на хората. Свободата въ онзи свѣтъ се дължи на любовьта, която сѫществува тамъ. Всѣко живо сѫщество първо трѣбва да опита ограничението, за да разбере свободата. Всѣко живо сѫщество трѣбва да мине презъ противоречията. Противоречията сѫ задачи, които трѣбва да се разрешатъ. Нѣма по-голѣмо благо за човѣка отъ това, правилно да разрешава задачитѣ на своя животъ. Сиромахъ си — това е задача; грѣшенъ си — това е задача; праведенъ си — това е задача. Когато грѣши, човѣкъ губи капитала си; когато става праведенъ, той намира изгубения си капиталъ и започва да мисли, кѫде да го вложи.

 

Мнозина казватъ, че грѣхъ не сѫществува въ свѣта. — Не, грѣхътъ сѫществува, но хората трѣбва да бѫдатъ разумни, да не правятъ грѣхове. Много кладенци сѫществуватъ въ свѣта, но човѣкъ трѣбва да ги запушва, никой да не пада въ тѣхъ. Всѣка грѣшка, която човѣкъ прави, представя изкопаване на новъ кладенецъ. Всѣко изправяне на погрѣшката е запушване на единъ кладенецъ. Оттукъ вадимъ заключение, че всѣко нѣщо, което Богъ е създалъ, има свои далечни причини. Защо сѫществуватъ долинитѣ и планинитѣ, това и ученитѣ хора даже не знаятъ. Тѣ знаятъ само, какъ и кога приблизително сѫ били формирани, но не знаятъ причинитѣ за създаването имъ. Защо е създаденъ човѣкътъ, и това не знаятъ. Ако човѣкъ разбираше естеството си, ако знаеше, защо е създаденъ, ако знаеше мѣркитѣ, по които е създаденъ, той би могълъ самъ да си предскаже, какво му предстои да мине въ живота. Мѣркитѣ, по които е създаденъ човѣкъ, показватъ, какво може да постигне той въ сегашния си животъ. Едни отъ тия мѣрки сѫ ирационални числа, а други — рационални. Че наистина мѣркитѣ опредѣлятъ характера на човѣка, виждаме по езика, съ който хората си служатъ. Запримѣръ, често се казва: Дълга е рѫката на този човѣкъ. Това показва, че този човѣкъ обича да краде. За другъ казватъ, че има малка глава. Малката глава има отношение къмъ тѣлото, или къмъ мозъка на човѣка. Когато кажатъ за нѣкого, че има лукова глава, това подразбира човѣкъ съ малка интелигентность, съ слаба умствена деятелность.

 

Изобщо, като погледнете човѣшкото тѣло и удоветѣ му, смѣло можете да кажете, че нѣма нищо скрито-покрито въ природата. Безъ да разбира, какви трѣбва да бѫдатъ мѣркитѣ на нормалния човѣкъ, нѣкой погледне очитѣ, ушитѣ, носа, устата си и намира, че не сѫ хубави, не е доволенъ отъ себе си. Той погледне ушитѣ си, вижда, че сѫ малки и казва, че не е доволенъ. отъ тѣхъ. По ушитѣ на човѣка може да се опредѣли, колко години ще живѣе, каква е неговата интелигентность, каква е неговата честность. Всичко това се опредѣля по извивкитѣ на ухото. Всѣки човѣкъ има специфично ухо. Не само отдѣлниятъ човѣкъ, но и всѣки народъ има специфично ухо. Като разгледате ушитѣ на всички народи, ще имате представа за цѣлото човѣчество. Когато ухото на човѣка е нормално, и чувствата, и мислитѣ му сѫ нормални; ако ухото му не е нормално, чувствата и мислитѣ му сѫ ненормални. Ухото представя плоскость, върху която свѣтлината пада подъ различни ѫгли; тя се отразява, пречупва по различни начини, отъ което зависятъ възприятията на човѣка.

 

И тъй, отъ ѫглитѣ, подъ които падатъ слънчевитѣ лѫчи върху човѣшкото ухо, както и върху цѣлия човѣшки организъмъ, зависи използуването на тия лѫчи. Когато иска правилно да използува слънчевитѣ лѫчи, човѣкъ трѣбва да изложи гърба си подъ известенъ наклонъ. Измѣни ли този наклонъ, той нѣма да се ползува отъ разумнитѣ лѫчи на слънцето. Той ще се пече, ще чернѣе на слънцето, но нѣма да се свърже съ неговитѣ разумни, интелигентни сили. Като говоримъ за слънцето, ние нѣмаме предъ видъ само физическото слънце, но и духовното слънце, като проява на интелигентни, разумни сили, като проява на сѫщества, носители на любовь и мѫдрость. Когато казваме, че слънцето е носитель на живота, ние имаме предъ видъ духовното слънце. Въ бѫдеще, когато хората съзнаятъ това, ще се лѣкуватъ само съ слънчевитѣ лѫчи. Тѣ ще знаятъ, кои лѫчи срещу какви болести и недѫзи могатъ да се използуватъ. Бѫдещитѣ майки ще лѣкуватъ и ще възпитаватъ децата си изключително съ слънчевитѣ лѫчи. Днесъ майкитѣ лесно се оправдаватъ за лошитѣ постѫпки на децата си. Като проявяватъ известни слабости, тѣ казватъ: Деца сѫ, глупави сѫ още. Често тѣхнитѣ деца влизатъ въ чужди бостани и кѫсатъ зелени дини, пѫпеши. Като ги разрѣжатъ, виждатъ, че сѫ зелени и ги хвърлятъ настрана. Сърдятъ се на децата, че правятъ пакости, като кѫсатъ преждевременно плодоветѣ, а тѣ сами правятъ сѫщитѣ погрѣшки: тѣ преждевременно откѫсватъ своитѣ хубави желания и ги захвърлятъ настрана. По този начинъ тѣ спиратъ развитието си. Като срещнатъ известни спънки при реализиране на своитѣ желания, тѣ казватъ, че желанията имъ сѫ непостижими, че идеитѣ имъ не могатъ да се реализиратъ и т. н. — Не, за разумния човѣкъ всичко е постижимо. Той живѣе въ Божествения свѣтъ и прилага Божественитѣ закони. Въ този свѣтъ всичко е постижимо. Когато иска да влѣзе въ Божествения свѣтъ, той трѣбва да постави дѣсния си кракъ напредъ. Влѣзе ли съ лѣвия кракъ напредъ, ще го спратъ още предъ прага. Който влиза съ лѣвия кракъ въ Царството Божие, той нищо не може да постигне. Влѣзе ли съ дѣсния кракъ въ Царството Божие, всичкитѣ му работи ще вървятъ добре. Оттукъ можемъ да извадимъ следното заключение: всѣка мисъль, всѣко чувство, всѣко действие, които нѣматъ за основа любовьта, се считатъ за престѫпления. Ето защо, каквото мисли, чувствува и върши човѣкъ, всѣкога трѣбва да е подтикнато отъ любовь. Всичко, което любовьта прави, е добро; всѣко нѣщо, което не е направено съ любовь, не е добро. Затова апостолъ Павелъ казва: „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, нищо не съмъ.“

 

Въ свѣта сѫществуватъ два вида хора: едни, които служатъ на Бога съ любовь и други, които служатъ на Бога безъ любовь. Първитѣ работятъ по закона на любовьта, а вторитѣ — по закона на страха. Дето е страхътъ, тамъ е безлюбието. Щомъ страхътъ изчезне, веднага любовьта дохожда. Христосъ казва: „Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете“. — Кога идва Духътъ? — Духътъ може да дойде всѣки моментъ у човѣка, безъ той да го очаква. Първото условие за идване на Духа у човѣка е той да се е освободилъ отъ страха. Когато Духътъ дойде, човѣкъ трѣбва да има готовность да направи всичко, каквото Той му рече. Духътъ влиза въ хора съ чисти умове и сърдца, които могатъ да отправятъ къмъ човѣка чистъ, безкористенъ погледъ. Казвате за нѣкой човѣкъ, че има игриви очи, а за другъ — че има примреженъ погледъ. И двата погледа не сѫ добри. Пепелянката има примреженъ погледъ, като че не вижда, но тя може крадливо да издебне човѣка и да го клъвне.

 

„Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете. За да може Духътъ да дойде у човѣка, той трѣбва да има будно съзнание. Будно е съзнанието на човѣка, когато не грѣши. Грѣхътъ прекѫсва съзнанието на човѣка и по този начинъ внася мракъ въ него. Щомъ доброто влѣзе у човѣка, съзнанието му отново свѣтва, и връзката на човѣка съ Бога се възстановява. Усъмни ли се човѣкъ въ Бога или въ пѫтя, по който върви, съзнанието му отново се прекѫсва. При най-малкия неуспѣхъ въ работитѣ си, човѣкъ започва да се съмнява, дали е въ правия пѫть, или не. Щомъ се усъмни въ пѫтя, по който върви, това показва, че той е изгубилъ истината въ живота, а съ нея заедно е изгубилъ и свободата си. — Покажи ми правия пѫть и ме убеди, че като вървя въ него, ще бѫда добре. — Нѣма какво да те убеждавамъ, нито доказвамъ. Предлагамъ ти една чаша вода отъ тази, която пия и казвамъ: заповѣдай, пий отъ тази вода и после се произнеси. — Какво е твоето мнение за тази вода? — Каквото и да е мнението ми, то се отнася до мене. Що се отнася до тебе, като пиешъ отъ тази вода и я опиташъ, тогава ще имашъ думата. Като опиташъ водата и придобиешъ здраве, и двамата ще се разберемъ. Когато двама души едновременно разбератъ Божия законъ, тѣ не се питатъ, какъ сѫ го разбрали, но започватъ да го прилагатъ въ правене на добро. Какво значи двама души едновременно да правятъ добро? Това подразбира, и двамата да се превърнатъ въ котли, въ сѫдове за носене на чиста, хубава вода. Следъ това ще дойде красивата мома, ще тури котлитѣ на кобилицата си и ще отиде съ тѣхъ до извора, да начерпи отъ него чиста, кристална вода. Момата, която е турила на рамото си кобилицата съ двата адепти, превърнати въ котли, има високъ идеалъ въ себе си. Адептитѣ сѫ се превърнали въ котли съ единственото желание да изпълнятъ волята Божия. — Кога се превръщатъ на котли? — Когато свършатъ мисията си, за която сѫ слѣзли на земята. Кой какъ види красивата мома съ тия котли, спира се да я гледа, да се радва на хубавитѣ ѝ котли. Заедно съ водата тя носи щастие на хората. Който нѣма такива котли, той е за съжаление. Всѣки домъ, всѣки човѣкъ трѣбва да носи въ себе си такива котли, чрѣзъ които да раздава животъ, щастие на своитѣ ближни.

 

„Духътъ ще ви научи.“ — На какво? — На онази дълбока мисъль, че всичко, което Богъ е опредѣлилъ да стане, е добро. Като мислите така, вие ще приемете нѣщата съ отворени сърдца, ще примирявате противоречията въ живота си и на всичко ще се радвате. Разумниятъ осмисля и любовьта, и умразата, и грѣха. Той никого не мрази; той грѣхъ не прави, но отъ всичко се учи и помага на ближнитѣ си. Мнозина искатъ да знаятъ, какво ще стане съ тѣхъ, следъ като придобиятъ съвършенство. — Много просто,

 

 котли ще станатъ. За обикновения човѣкъ думата котелъ е обикновено нѣщо, но за адепта тази дума съдържа нѣщо велико. За българина думата „лъвъ“ е нѣщо физическо, животното лъвъ; за англичанина, обаче, сѫщата дума предизвиква трепване. Той разбира, че се говори за нѣщо възвишено, велико. На английски думата „лъвъ“ означава любовь. Англичанинътъ разбира тази дума по-добре отъ българина. Българинътъ я туря като символъ за сила на знамето си, а англичанинътъ — въ сърдцето си. Следователно, разбирайте любовьта по английски, а не по български, т. е. дръжте любовьта въ сърдцето си, а не на знамето си, всички да я виждатъ.

 

23. Беседа отъ Учителя, държана на 28 юлий, 1929 г.

София. — Изгрѣвъ.

 







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt