Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1929_07_21 Илия вече дойде

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2273 Мнения:

Публикувано 05 януари 2017 - 03:34

От томчето "Голѣмото благо",

Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929).

Издание 1936 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

 

Илия вече дойде

 

„Илия вече дойде.“

 Матея 17:12.

 

Съзнателниятъ животъ на човѣка се отличава съ три положения: възприемане, разбиране и прилагане. Това, което човѣкъ не може да възприеме, не може и да го разбере; това, което не може да разбере, той не може и да го приложи. Следователно, за да се осѫществи разумниятъ животъ, за да стане достѫпенъ за всички хора, човѣкъ трѣбва да мине презъ тѣзи три положения. Мнозина казватъ, че разбиратъ живота. Тѣ разбиратъ живота, а сѫщевременно страдатъ. Какво разбиране е това? Има нѣщо, което липсва въ разбиранията на хората. Тѣ казватъ, че причината за тази липса се дължи на устройството на държавитѣ, на обществата, на домоветѣ. Дето и да търсятъ причината за страданията на хората, важното е, че нѣщо сѫществено не имъ достига. Запримѣръ, купувате единъ килограмъ хлѣбъ отъ нѣкоя фурна и намирате, че брашното е прѣсно, хлѣбътъ е добре опеченъ, но сольта не е достатъчна. Купувате хлѣбъ отъ друга фурна и намирате, че сольта му е достатъчна, добре е опеченъ, но малко горчи, брашното не е било прѣсно. И въ първия, и въ втория случай хлѣбоветѣ иматъ нѣкакъвъ сѫщественъ недостатъкъ. Много нѣща има въ живота, които горчатъ като старото брашно. Какво показва тази горчивина? Горчатъ само ония нѣща, които съ остарѣли, които съ изгубили своята хранителность.

 

„Илия вече дойде.“ Какво означава този стихъ? — Този стихъ означава уравнение, съставено отъ нѣколко числа. За да се реши това уравнение, първо трѣбва да се разбира смисъла на числата, които го съставятъ. Значи, числата трѣбва да се разбиратъ и прилагатъ. Запримѣръ, изброяваме нѣколко числа: десеть, сто, хиляда, десеть хиляди и т. н. Какво разбирате отъ тия числа? — Нищо особено. Вие чувате само числа отъ различни голѣмини. Обаче, ако кажа на нѣкого, че му давамъ петь хиляди английски лири, това число веднага ще придобие смисълъ. Следователно, всѣко число се осмисля и разбира, само когато има отношение къмъ човѣка. Нѣма ли никакво отношение къмъ човѣка, то остава неразбрано. Щомъ чуете, че нѣкой човѣкъ ви дава петь хиляди английски лири, това число става интересно за васъ. Вие вече го осмисляте, разбирате и можете да го приложите въ живота си. Това число е интересно за васъ, но не и за другитѣ. Тѣ казватъ: Щомъ ние нѣмаме петь хиляди английски лири, това число не ни интересува. Сѫщото нѣщо се отнася до идеитѣ и мислитѣ на човѣка. Всѣка идея има смисълъ за човѣка дотолкова, доколкото има отношение къмъ него. Щомъ една идея нѣма никакво отношение къмъ даденъ човѣкъ, тя остава безпредметна, тя не занимава неговия умъ.

 

Христосъ казва: „Илия вече дойде.“ Илия представя законностьта въ свѣта. Илия представя физическия животъ, въ който човѣкъ трѣбва да се прояви. Илия представя формата, начина, по който може да се прояви грубото човѣшко съзнание. Той представя грубото човѣшко разбиране на живота. Всѣки човѣкъ, който иска да си направи кѫща, да има жена, деца, той е Илия. Илия дойде на земята, направи си кѫща, ожени се, родиха му се деца, които той изучи, станаха учени, но следъ време той остарѣ, погребаха го въ гроба, опѣха го, и всички негови ближни се провикнаха: Отиде Илия! Илия заминава за онзи свѣтъ, но остава кѫщата си на своитѣ наследници, да се сѫдятъ помежду си, кой взелъ повече, или кой кого изигралъ. Следъ наследницитѣ идатъ кредиторитѣ, които разкарватъ жена му по сѫдилища, докато взематъ това, което имъ се пада. Децата оставатъ на произвола на сѫдбата, и страданията едно следъ друго започватъ да ги следватъ. Какво трѣбваше да направи Илия, за да не се опропасти неговия домъ, да не пострада Синъ Человѣчески? Когато дойде на земята. Илия трѣбваше първо да уреди работитѣ си, за да не пострада Синъ Человѣчески. Той дойде на земята, но не можа да уреди работитѣ си, заради което Синъ Человѣчески пострада. Ако въ държавитѣ нѣма законность, нѣма миръ, и между гражданитѣ не може да сѫществува добъръ, правиленъ животъ. При това положение и царе, и министри ще треперятъ — външно и вѫтрешно. Каквито сѫ отношенията на хората къмъ външния свѣтъ, такива ще бѫдатъ отношенията и помежду имъ. Каквито сѫ отношенията на държавитѣ къмъ външния свѣтъ, такива ще бѫдатъ отношенията имъ една къмъ друга. Малкитѣ държави се страхуватъ отъ голѣмитѣ, но и голѣмитѣ се страхуватъ отъ нѣщо. Има една по голѣма Държава и отъ най-голѣмата държава на земята.

 

И тъй, за да не се заблуждава отъ външния свѣтъ, човѣкъ първо трѣбва да изучи сѫщината на своя животъ, отношението му къмъ разумната природа, къмъ реалностьта, която го обикаля. За човѣка не е важно, какъвъ е той по народность, българинъ, англичанинъ или французинъ. За него е важно, какви сѫ отношенията му къмъ разумната природа. Че нѣкой билъ българинъ, англичанинъ или французинъ, това нищо не допринася за неговото щастие. Името не прави човѣка щастливъ, нито може да го спаси. Името може да спаси човѣка само тогава, когато въ него има редъ и законность. Истински човѣкъ е този, който има правилни отношения къмъ природата. За такъвъ човѣкъ не важи, дали е българинъ, англичанинъ, французинъ или какъвъ и да е. Който нѣма правилни отношения къмъ природата, той не е осигуренъ въ живота. Хората се осигуряватъ по различни начини, но все неосигурени оставатъ. — Защо? — Защото иматъ единъ неприятель, отъ когото не могатъ да се освободятъ. — Кой е този неприятели? — Смъртьта. Никой не може да избегне отъ смъртьта. Беденъ или богатъ, ученъ или простъ, добъръ или лошъ, всички хора ще влѣзатъ въ обятията на смъртьта. Тѣ се стремятъ къмъ безсмъртието, но още не сѫ го постигнали. Като умре човѣкъ, дойдатъ свещеници да го опѣватъ, да му четатъ молитви, но нищо не помага. Умрѣлиятъ иска да се молятъ за него, да му освѣтятъ пѫтя, но никой не може да му помогне. — Защо? — Защото съвременнитѣ хора нѣматъ отношения къмъ живата природа, къмъ Първичната Причина на нѣщата, къмъ Първичното Начало, отъ което сѫ излѣзли. Съвременнитѣ хора нѣматъ представа за Бога. Тѣ Го опредѣлятъ по нѣкакъвъ начинъ, но това опредѣляне е подобно на описанието, което даватъ, запримѣръ, за българина. Тѣ казватъ: Българинътъ е човѣкъ, който има височина еди-колко си сантиметра, съ черни или кафяви очи, съ мургаво лице и т. н. Това е донѣкѫде само външно описание на българина, което ни най-малко не характеризира сѫщината на българина. Българинъ е онзи, който има абсолютно здраво тѣло, свѣтълъ умъ, благородно сърдце, силна воля, възвишена душа и мощенъ духъ. Българинътъ трѣбва да има здраво тѣло, което да благоухае, навсѣкѫде да разнася своя ароматъ; умътъ му трѣбва надалечъ да свѣти; той трѣбва да има такова сърдце, което всички да сгрѣва; той трѣбва да има такава воля, че, дето, мине всичко да изправя; който нѣма тия качества, той не може да се нарече българинъ. Това, което се казва за българина, сѫщевременно се отнася до всички народности.

 

Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Както и да го разглеждате, вие не можете да намѣрите дълбокитѣ причини на нѣщата. Ако речете да търсите причинитѣ, защо човѣкъ не е такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде, вие ще се натъкнете на едно кардинално противоречие. Философитѣ на миналото, както и тия на настоящето, правятъ опити да обяснятъ причинитѣ за човѣшкия неуспѣхъ, но тия обяснения не сѫ допринесли нищо за човѣчеството. Така и лѣкаритѣ обясняватъ причинитѣ за заболяването, но болестьта не се премахва. Тѣ опредѣлятъ диагнозата на болестьта, но съ това болестьта не изчезва. Отъ лѣкаря се иска да излѣкува болния. Щомъ го излѣкува, тогава има право да опредѣля причинитѣ на заболяването. Всички хора страдатъ отъ една болесть. Тя е наречена безлюбие. Най-опасната болѣсть въ свѣта е безлюбието. Който иска да се излѣкува отъ тази болесть, той трѣбва да приложи въ живота си закона на любовьта. Любовьта, това е сѫщината на живота. Ние проповѣдваме на хората учението на любовьта. И Христосъ е проповѣдвалъ на хората учението на любовьта. Който не разбира това учение, той нищо не може да разбере. Човѣкъ трѣбва да разбере, какви отношения има къмъ любовьта и, като я разбере, да ги приложи въ живота си. Щомъ разбере отношенията си къмъ любовьта, човѣкъ ще разбере сѫщината на живота. За да запази равновесие и хармония въ живота си, човѣкъ никога не трѣбва да се отдѣля отъ любовьта. Ако нѣкой помилва рѫката ви, и вие тръгнете следъ него, добре ли сте постѫпили? Мислите ли, че този човѣкъ ви обича повече отъ онзи, отъ когото черпи сокове за своя животъ? Чудни сѫ хората, когато тръгватъ следъ всѣки, който помилва рѫката имъ. Рѫка, която се отдѣля отъ тѣлото и тръгва следъ всѣки, който я помилва, кучета ще я глождатъ. Когато рѫката на човѣка не се мръдва отъ мѣстото си, това показва, че истината е въ него. Следователно, за да разбере истината и любовьта, човѣкъ трѣбва да съзнава положението си като удъ на Божественото тѣло и никога да не напуща мѣстото си. Какво ще придобиятъ очитѣ на човѣка, ако тръгнатъ следъ онзи, който ги похвали, че сѫ хубави, че иматъ хубавъ цвѣтъ? — Нищо нѣма да придобиятъ. Очитѣ на човѣка ще придобиятъ нѣщо само тогава, когато стоятъ на мѣстото си. Всѣки удъ на човѣшкото тѣло може правилно да изпълнява своята функция, докато стои на мѣстото си.

 

Съвременнитѣ хора се занимаватъ съ въпроси, които не могатъ да разрешатъ. Запримѣръ, тѣ се запитватъ, какво представя Богъ, какъвъ е другиятъ свѣтъ, защо идватъ страданията и нещастията въ свѣта и т. н. Споредъ мене, човѣкъ първо трѣбва да се занимава съ въпроса за любовьта, да я възприеме, да я разбере и да я приложи. Щомъ разбере и приложи любовьта, той може да се занимава съ всички останали въпроси. Ще кажете, че не можете да възприемете любовьта. Ако не можете доброволно да я възприемете, тя сама ще ви се наложи. — Какъ? — Ще дойде стражарьтъ и ще ви се наложи. Възприемането е съзнателенъ, а не механически процесъ. Само глупавиятъ човѣкъ не може да възприема. Когато свѣтлината влѣзе въ очитѣ ви, вие трѣбва да я възприемете — нищо повече. Човѣкъ първо трѣбва да възприеме любовьта; после — да я разбере и най-после —да я приложи. Щомъ я приложи, започва истинскиятъ животъ. Въ какво седи възприемането, разбирането и прилагането на житното зърно? Като вземете житното зърно въ рѫката си, това е равносилно на възприемането. Вие го приемате въ рѫката си и го предавате отъ рѫка на рѫка. Обаче, житното зърно е живо, има стремежъ въ себе си, иска да се прояви. Вие разбирате, че то се нуждае отъ почва, отъ свѣтлина и влага и го поставяте при тѣзи условия. Посаждате го и следите, какъ става развитието му. Като израсте, житното зърно завързва плодъ, който следъ време узрѣва. Щомъ зърното узрѣе, вие сте въ процеса на приложението, на ползуването. Вашиятъ животъ зависи отъ плода на житното зърно.

 

И тъй, всѣка идея, която можемъ да възприемемъ, разберемъ и приложимъ, дава плодъ, който осмисля живота. Съ други думи казано: Когато човѣкъ има правилни отношения къмъ любовьта, къмъ Първата Причина на нѣщата, той става удъ на Божествения организъмъ, отъ соковетѣ на Който черпи и се развива. И въ Писанието е казано, че трѣбва да бѫдемъ удове на Божественото тѣло. Когато нѣкой пита, какво нѣщо е Богъ, това показва, че той отдавна се е отдѣлилъ отъ Него, вследствие на което Го е забравилъ. Щомъ е дошълъ до това положение, той е осѫденъ да го глождатъ кучета. Какво трѣбва да прави този човѣкъ? Той трѣбва да се обърне къмъ Онзи, Който единственъ може отново да го постави на мѣстото му. Докато човѣкъ е удъ, отдѣленъ отъ Цѣлото, нищо не може да възприеме и разбере. Щомъ се върне на мѣстото си и започне да функционира правилно, той може вече да възприеме, разбере и приложи любовьта. — Може ли умрѣлъ човѣкъ да живѣе? Преди хиляди години още Господъ е запиталъ Иезекиила, единъ отъ еврейскитѣ пророци: „Тѣзи кости могатъ ли да оживѣятъ?“ Пророкътъ отговорилъ: „Господи, Ти знаешъ“. — Ти кажи на тѣзи кости, че могатъ да оживѣятъ. Щомъ казалъ така, коститѣ започнали да се събиратъ на едно мѣсто и да оживяватъ. — Тѣзи кости могатъ ли да се облѣкатъ въ плъть? — Господи, Ти знаешъ. — Кажи на тѣзи кости, че могатъ да се облѣкатъ. После ще дойде Духътъ, Който ще одухотвори тия кости.

 

Това е алегория, която има дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Велика наука, велико изкуство е човѣкъ да може правилно да възприема, да разбира и да прилага нѣщата. Мнозина казватъ, че трѣбва да се молятъ на Господа, да имъ даде нѣщо. — Отъ какво се нуждаятъ хората? Всѣки човѣкъ се нуждае отъ хлѣбъ. Синътъ седи и се моли на баща си да му даде хлѣбъ. Бащата е донесълъ цѣла кошница хлѣбъ, а синътъ се моли, иска отъ баща си обяснение, какво нѣщо е хлѣбътъ. Защо трѣбва да се моли, когато хлѣбътъ е предъ него? Той трѣбва да възприеме, т. е. да вземе хлѣба въ рѫката си, да го разчупи, да тури едно парче въ устата си и безъ да мисли много, ще разбере, какво нѣщо е хлѣбътъ. Щомъ го опита, той ще възприеме силата му и ще го приложи. А тъй, да седи предъ хлѣба, да го остави да мухляса и да се вайка, че баща му не е донесълъ туй, отъ което се нуждае, това говори за неразбиране на живота.

 

Какво щастие можете да очаквате при такова разбиране на живота? Нѣкои казватъ, че като умре човѣкъ, тогава ще бѫде щастливъ. — Не, човѣкъ може да бѫде щастливъ, само когато оживѣе. Други казватъ, че като се разболѣе, човѣкъ поумнява. — Не, човѣкъ поумнява, когато оздравѣе. Въ смъртьта, въ болестьта нѣма никаква философия. Философията на живота седи въ любовьта. Който нѣма любовь въ себе си, той е мъртавъ. Любовьта носи животъ, а безлюбието — смърть. Който люби и умира, той не се обезличава, той продължава да живѣе и следъ смъртьта. Като умре, той може да каже: Всичко е свършено вече. Това значи: азъ изплатихъ дълговетѣ си и съмъ свободенъ вече отъ моитѣ кредитори. Който е живѣлъ въ безлюбие, следъ смъртьта си, той напълно се обезличава. Той не може да каже, че всичко е свършено съ него, защото кредиторитѣ му го следватъ и на онзи свѣтъ. Той не е свободенъ отъ своитѣ дългове, и отново трѣбва да дойде на земята да се разплаща. Когато изплати дълговетѣ си, човѣкъ може вече да възприеме живота, да го разбере и приложи. Да възприеме, разбере и приложи човѣкъ живота, това значи да се свърже съ любовьта.

 

Сега ние говоримъ за съзнателния животъ, който всички хора трѣбва да придобиятъ. Съ стария животъ нищо не може да се постигне. Какво може да направи човѣкъ днесъ съ една банкнота отъ петь лева? Освенъ едно кило хлѣбъ, съ една банкнота отъ петь лева, човѣкъ нищо друго не може да купи. Следователно, животътъ на съвременнитѣ хора не е нищо друго, освенъ една банкнота отъ петь лева. Дето отидете съ този животъ, нищо не можете да придобиете. Казвате: Ето, и азъ имамъ животъ. — Колко струва този животъ? — Петь лева. — Не, съ този животъ нищо не може да се постигне. Човѣкъ може да постигне желанията на своята душа само тогава, когато разполага съ животъ, който струва стотици хиляди и милиони златни левове. Такъвъ животъ могатъ да иматъ само онѣзи души, на които съзнанието е пробудено и които мислятъ сериозно. За всички останали души, съ низко съзнание, дребниятъ, обикновениятъ животъ е достатъченъ. Той може да ги задоволи. Тѣ сѫ още деца, тѣ не разбиратъ живота на възрастнитѣ и на старитѣ. Това, което децата разбиратъ, възрастнитѣ не разбиратъ; това, което възрастнитѣ разбиратъ, старитѣ не разбиратъ. И обратното е вѣрно: това, което старитѣ разбиратъ, възрастнитѣ не разбиратъ; това, което възрастнитѣ разбиратъ, децата не разбиратъ. Тъй щото, когато нѣкой казва, че не разбира нѣщо, това показва, че е или дете, или възрастенъ, но не е дошълъ още до положението на стария, на мѫдрия човѣкъ въ живота.

 

Съвременнитѣ хора говорятъ за човѣщина, за разумни, правилни отношения, но какъ трѣбва да бѫдатъ изразени тѣзи отношения, и тѣ не знаятъ. Ще ви представя алегорично, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между разумнитѣ сѫщества отъ една страна и между разумнитѣ сѫщества и природата — отъ друга страна.

 

Единъ господинъ си направилъ хубава, голѣма градина, въ която насадилъ множество ароматни цвѣтя, които разнасяли благоуханието си далечъ нѣкѫде, вследствие на което привличали къмъ себе си работнитѣ пчелички. Една отъ пчелитѣ започнала да хвърчи отъ цвѣтъ на цвѣтъ и весело бръмчала. Следъ това тя влѣзла въ единъ цвѣтъ, скрила се дълбоко въ него и казала: Бѫтъ! — Какво правишъ тамъ? — запиталъ я господинътъ. — Почивамъ си. Хвъркахъ отъ цвѣтъ на цвѣтъ, пѣхъ имъ свои пѣсни, а сега влѣзохъ да си почина. Обаче, пчеличката използувала разумно своята почивка. Тя се възползувала отъ гостоприемството на цвѣта, взела си нѣщо сладко и отново литнала на разходка по благоуханнитѣ цвѣтове. Тукъ кацне — бръмъ, тамъ кацне — бръмъ, пѣе имъ своята пѣсень. Отново влѣзе въ нѣкой цвѣтъ и каже: Бѫтъ! — остане известно време на почивка. И най-после, като събере достатъчно нектаръ отъ цвѣтоветѣ, заминава за кошера си, да сподѣли придобивката си съ своитѣ ближни. Като я питатъ, кѫде е била и какво е правила, тя отговаря: Посетихъ градината на единъ господинъ, попѣхъ му малко, и той щедро възнагради моята пѣсень. Пчелата остава спечеленото въ кошера и не се връща вече въ градината на познатия господинъ. — Защо? — Зима е вече. Тя остава на топло въ кошера и чака да дойде нова пролѣть, да посети градината, да попѣе на познатия господинъ и да се разговори съ него. Тя си философствува по единъ начинъ, той — по другъ начинъ. Но и при това положение тѣ се разбиратъ и взаимно си помагатъ.

 

Такива трѣбва да бѫдатъ отношенията на разумнитѣ сѫщества помежду имъ; такива трѣбва да бѫдатъ отношенията на разумнитѣ сѫщества къмъ природата. Пчелитѣ представятъ хората, а господинътъ — човѣкътъ представя природата, отъ която хората черпятъ. Хората сѫ пѣвцитѣ, които посещаватъ природата заради благоуханнитѣ ѝ цвѣтя, пѣятъ ѝ пѣсни, разхождатъ се, кацатъ отъ цвѣтъ на цвѣтъ, докато се скриятъ нѣкѫде да си починатъ, а сѫщевременно да вкусятъ и да взематъ нѣщо отъ сладкия нектаръ на цвѣта. Каквото взематъ отъ цвѣтоветѣ, тѣ го занасятъ въ кошеритѣ си, дето оставатъ на топло до следната пролѣть.

 

Какъ ще разберете тази алегория? За да я разберете, отъ васъ се иска сериозна работа, съсрѣдоточена, концентрирана мисъль. Срѣщамъ единъ господинъ, здраво обвързанъ съ едно дебело вѫже. Той едва — едва се движи, пъшка, плаче и се моли: Дай ми нѣкакъвъ съветъ да развържа това вѫже, да се освободя отъ него. — Късно си се сѣтилъ. Ти трѣбваше да дойдешъ при мене за съветъ още въ началото, когато си билъ вързанъ само съ единъ конецъ. Ти постепенно си се обвързвалъ, конецъ следъ конецъ, докато днесъ се намирашъ въ невъзможность да се освободишъ. Обаче, и отъ това положение има изходъ. Както си се насновавалъ конецъ следъ конецъ, така можешъ да кѫсашъ конецъ следъ конецъ, докато скѫсашъ и последния и спокойно въздъхнешъ. Който самъ се е обвързалъ, той самъ трѣбва да се развърже. За това се иска отъ човѣка сериозна работа и здрава, положителна мисъль.

 

Съвременнитѣ хора мислятъ, че могатъ да постѫпватъ свободно, както намиратъ за добре, безъ да носятъ нѣкаква отговорность. Тѣ сами се заблуждаватъ. Невъзможно е човѣкъ да мисли, да чувствува и да постѫпва по нѣкакъвъ начинъ, безъ да изпита отношението на своитѣ мисли, чувства и действия къмъ самия него. Като знае това, щомъ възприеме една идея, човѣкъ трѣбва да я разбира и прилага въ живота си. Всѣка идея, правилно възприета, разбрана и приложена, ще бѫде сѫдбоносна за човѣка, но въ добъръ смисълъ. Не е ли добре разбрана и приложена, тя пакъ ще бѫде сѫдбоносна, но въ лошъ смисълъ. Тъй щото, страданията и нещастията, които сполетяватъ човѣка, се дължатъ на неправилно възприемане, разбиране и прилагане на идеитѣ. По отношение на идеитѣ и мислитѣ, които ви посещаватъ, вие често проявявате известно нехайство. Запримѣръ, дойде ви нѣкоя свѣтла идея на ума, но вие отлагате реализирането ѝ за по-благоприятни условия, съ което я изгубвате. Тази идея втори пѫть нѣма да ви посети. Благоприятни условия сѫ сегашнитѣ, а не бѫдещитѣ. Щомъ една идея ви е посетила днесъ, това е най-благоприятното време, най-благоприятното условие за нейното възприемане. Не изпущайте този моментъ.

 

Едно отъ заблужденията на съвременнитѣ хора, което ги спъва въ живота, е мисъльта, че сѫ млади или стари и не могатъ да вършатъ една или друга работа. Младиятъ казва, че е младъ и не може да върши работата на възрастнитѣ и на старитѣ. Щомъ е младъ, нека върши работата на младитѣ. Възрастниятъ трѣбва да върши работата на възрастнитѣ. Стариятъ трѣбва да върши работата, която старитѣ вършатъ. Изобщо, въ работата си всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде на своето мѣсто и време. Стариятъ мисли, че трѣбва само да седи, да почива, а младитѣ да му прислужватъ. И ако не става така, той страда, счита се нещастенъ. — Не, това не е старъ човѣкъ, това е инвалидъ. Да бѫдешъ старъ е едно нѣщо, да бѫдешъ инвалидъ е друго нѣщо. Не смѣсвайте тѣзи две понятия въ себе си. Природата не признава никакви инвалиди. И младиятъ, и възрастниятъ, и стариятъ сѫ въ природата. Тя не изключва човѣка отъ себе си, на каквато възрасть и да е той. Обаче, грѣхътъ, злото, нещастията сѫ последствия на неправилния, на неразумния човѣшки животъ. Тѣзи нѣща сѫ извънъ Божествения животъ, извънъ природата. Следователно, всичко нечисто, всичко глупаво и неразумно е извънъ Бога, извънъ живата природа. Така е за всѣки, който разбира нѣщата правилно; който не ги разбира, той ще живѣе въ заблуждения, докато нѣкога ги разбере. Грѣхътъ носи смърть. Следователно, всѣко нѣщо, което носи смърть, е извънъ Бога. Всѣко нѣщо, което носи безсмъртие, живѣе въ Бога. Единственото реално нѣщо въ живота е любовьта. Всѣко нѣщо извънъ любовьта не може да живѣе въ Бога. Отнемете любовьта отъ кое и да е живо сѫщество, то веднага ще престане да живѣе. То веднага ще изчезне, ще се разруши, ще се разпадне.

 

И тъй, ако човѣкъ може да разбере сѫщината на новитѣ идеи и ги приложи въ живота си, въ него ще настане голѣмъ превратъ, коренна промѣна. Той ще се намѣри въ положението на човѣкъ, лежалъ отъ тежка болесть, но изведнъжъ оздравѣлъ. Докато изворитѣ на неговия животъ сѫ били прекѫснати, той е билъ боленъ. Щомъ изворитѣ на живота му отново бликнатъ, той вече е здравъ човѣкъ. Ако не дойде нѣкой човѣкъ отвънъ, да свърже болния съ изворитѣ на живота, съ изворитѣ на любовьта, той не може да оздравѣе. Какъвъ трѣбва да бѫде този човѣкъ? Той трѣбва да бѫде свързанъ съ любовьта, съ живота. Никой другъ не може да помогне на болния. Ако болниятъ не може да възстанови връзката си съ любовьта, съ живота, неговата пѣсень е вече изпѣта. Той трѣбва да замине за другия свѣтъ, т. е. да напусне земята. Следъ всичко това ще разправятъ, че еди-кой си човѣкъ умрѣлъ, отишълъ при Бога. Ние казваме, че той е отишълъ нѣкѫде, но въпросъ е, дали е отишълъ при Бога. Може ли празната каса да отиде при господаря си? Касата отива при господаря си, само когато е пълна. Само онзи човѣкъ може да отиде при Бога, който се е отказалъ отъ всички свои слабости и грѣхове, който се е свързалъ съ разумната природа, който е възстановилъ течението на изворитѣ на любовьта въ себе си. За този човѣкъ казваме, че заминава, че се освобождава, а не умира. Всѣки другъ, който се отдѣля отъ тѣлото си и носи съ себе си своитѣ грѣхове и престѫпления, той не се освобождава, но умира. Той се освобождава само отъ болкитѣ на физическото тѣло, но не и отъ своитѣ грѣхове, отъ своитѣ отрицателни мисли и чувства. Невъзможно е този човѣкъ да отиде при Бога. Той може да отиде при Бога дотолкова, доколкото нечестниятъ човѣкъ може да върне паритѣ, които е взелъ отъ приятеля си на заемъ. Единъ день, когато Божественото съзнание въ този човѣкъ се пробуди, той ще изправи погрѣшкитѣ си, ще се свърже съ любовьта и ще отиде при Бога. Това значи пълно оздравяване. Въ първо време този човѣкъ е билъ въ положението на боленъ: органитѣ му били разстроени, животътъ му обезсмисленъ, близкитѣ му — чужди за него. Изобщо, той се е намиралъ въ положението на листъ, преждевременно откѫснатъ отъ дървото и оставенъ на произвола на вѣтъра. Щомъ болниятъ възстанови връзката си съ любовьта, животътъ въ него започва да тече: органитѣ му правилно функциониратъ, животътъ му се осмисля, всичко около него събужда интереса му, и той става отъ леглото си моментално, съвършено здравъ и бодъръ.

 

Следователно, всѣки трѣбва да работи съзнателно върху себе си, да използува всички условия, благоприятни и неблагоприятни, за да се пробуди въ него висшето, Божественото съзнание. Щомъ висшето съзнание въ човѣка се пробуди, той се освобождава отъ вѫтрешния си страхъ. Той става смѣлъ и решителенъ, готовъ да служи на Бога. Той се свързва съ Него и Го разбира не външно, а вѫтрешно. Мнозина схващатъ процеса за пробуждане на висшето съзнание като външенъ, механически процесъ. Въ сѫщность, той е дълбокъ, вѫтрешенъ процесъ. Които го разглеждатъ като механически процесъ, тѣ се молятъ на Бога и очакватъ Божието благословение да дойде отвънъ нѣкѫде. — Не, Божието благословение иде отвѫтре. И звѣрътъ, и разбойникътъ отстѫпватъ предъ всѣки човѣкъ, у когото Божественото съзнание е пробудено. Това значи проява на великото Божие благословение. Какво по-голѣмо благо можете да очаквате отъ това, да срещнете звѣръ въ гората, и той да ви стори пѫть, или да срещнете разбойникъ на пѫтя си, и той да сложи орѫжието си предъ васъ и да ви покани да сподѣлите съ него придобитото богатство? Разбойникътъ ще отвори торбата съ паритѣ си предъ васъ и ще каже: Братко, заповѣдай, седни при мене да сподѣлимъ благото, което придобихъ. Ще те помоля да ме посъветвашъ, какъ да употрѣбя спечеленото богатство. Вие ще тръгнете съ него и отъ кѫща на кѫща ще обиколите всички сиромаси, всички ония, които разбойникътъ нѣкога е ощетилъ. По този начинъ ще го освободите отъ товара му, отъ тежкото бреме на живота му, отъ неговата карма. Следъ това този човѣкъ ще ви благодари, че сте му дали възможность да прави добро. Пъкъ и вие ще разберете, че и въ разбойника има нѣщо добро, и въ него Божественото се проявява. Обаче, трѣбва да знаете, какъ и кѫде да го пипнете. Когато Божественото въ човѣка проговори, той е готовъ да изправи погрѣшкитѣ си. Докато Божественото въ него не е проговорило, той е въ положението на разбойникъ, който граби, обира и убива хората.

 

Съвременнитѣ хора се натъкватъ на противоречия, на нещастия въ живота си и постоянно се питатъ, защо сѫществуватъ тия нѣща, кой ги е допусналъ въ свѣта. Има нѣща въ живота, за които човѣкъ никога не трѣбва да пита и не трѣбва да му се отговаря. Запримѣръ, никога не питай защо трѣбва да ядешъ. Яжъ и не питай. Речешъ ли да питашъ, защо трѣбва да ядешъ, ще те сполетятъ най-голѣми нещастия. Никога не питай, защо трѣбва да живѣешъ. Ако река да ви отговарямъ на тия въпроси, ще ви заведа въ една специфична область на ума, отдето нѣма излизане. Не питайте за нѣща, на които не може да се отговаря. Нѣкой се дави въ морето. Отивамъ да го спася, но виждамъ, че на гърба му виси торба съ 50 кгр. злато. Бързо откачвамъ торбата отъ гърба му и я хвърлямъ въ морето. — Стой, не хвърляй златото въ водата! — Не може. Или тебе само мога да спася, или златото. Едно отъ дветѣ ще изберешъ. — И дветѣ нѣща искамъ. — Не може. Щомъ искашъ и тебе да спася, и златото ти, ще видишъ дъното на морето. — Защо? — Сега не е време за питане и за отговаряне.

 

Има случаи въ живота, когато човѣкъ трѣбва да се откаже отъ всичко, каквото има: отъ богатството си, отъ кѫщата си, отъ нивитѣ и лозята си. Като се откаже отъ всичко това, ще се намѣри въ още по-трудно положение: жена му и децата му ще го напуснатъ. Той ще се огледа съвсемъ самъ въ свѣта, безъ петь пари въ джоба си. — Възможно ли е това? — Както е възможно да се отнеме торбата съ златото отъ гърба на давещия и тогава да се спаси, така трѣбва човѣкъ да се освободи отъ всички връзки на земята, отъ всичкия товаръ на гърба, ако иска да спаси душата си. Който нѣма никакъвъ товаръ на гърба си, той лесно ще се спаси. Обаче, който има товаръ на гърба си, той ще мине презъ голѣми страдания, докато се освободи отъ връзкитѣ, отъ ремъцитѣ на своя товаръ. За да се освободи отъ тия връзки, човѣкъ ще мине презъ редъ опитности. Само така той ще разбере реалностьта на живота. Като казваме, че човѣкъ трѣбва да се откаже отъ нѣщо, трѣбва да знаемъ, отъ какво именно да се откаже. Ако се откаже отъ животинския животъ, за да приеме човѣшкия, това е въ реда на нѣщата. Да се откаже отъ човѣшкия животъ и приеме ангелския, това е въ реда на нѣщата. Да се откаже отъ ангелския животъ, за да приеме Божествения, това е въ реда на нѣщата, това е въ съгласие съ законитѣ на природата. Обаче, да се откаже отъ човѣшкия животъ за смѣтка на животинския, или отъ ангелския за смѣтка на човѣшкия или отъ Божествения за смѣтка на ангелския, това е извънъ реда на нѣщата, извънъ законитѣ на разумната природа. Не може да се жертвува висшето заради низшето. Божественото съдържа всичко въ себе си: въ него влиза и ангелското, и човѣшкото, и животинското; въ ангелското влиза само човѣшкото и животинското; въ човѣшкото пъкъ влиза само животинското.

 

Следователно, когато нѣкой казва за себе си, че е човѣкъ, това подразбира две естества: човѣшко и животинско. Ангелското естество е изключено отъ него. Той нѣма такава висока интелигентность, каквато ангелътъ има. Той се ражда, живѣе, безъ да знае, какво го очаква утрешниятъ день. Умниятъ човѣкъ трѣбва да знае, отде е дошълъ, кѫде отива и какво го очаква. Срѣщамъ единъ човѣкъ, и той започва да се хвали, че билъ високо интелигентенъ, че написалъ нѣкакво философско съчинение и т. н. Питамъ го, отде е дошълъ — не знае. Кои сѫ били първитѣ му родители, пакъ не знае. Кѫде ще отиде, не знае. Той предполага, че ще отиде на онзи свѣтъ, но какво нѣщо е онзи свѣтъ, не знае. Предполага, че онзи свѣтъ е нѣкакво състояние, че не заемалъ никакво време и пространство. Въ сѫщность, какво представя онзи свѣтъ, и той не знае. Той говори само думи, смисълътъ на които и за него оставатъ непонятни. Онзи свѣтъ заема и мѣсто, и време; въ него сѫществуватъ идеи, чувства, мисли. Духовниятъ свѣтъ е нѣщо велико. Който влѣзе въ този свѣтъ, той самъ не се познава. Ако на земята е хранилъ умраза, зависть, неразположение къмъ нѣкого, въ духовния свѣтъ всичко това изчезва. Въ духовния свѣтъ извира само чиста, кристална вода. Тамъ всички се обичатъ. Ако нѣкой влѣзе въ духовния свѣтъ съ най-малка умраза къмъ кого и да е, той веднага ще се види изоставенъ отъ всички и ще разбере, че всички хора сѫ едно нераздѣлно цѣло. Щомъ изхвърли умразата отъ сърдцето си, всички хора ще излѣзатъ вънъ отъ него, ще го заобиколятъ и ще му се радватъ. Въ духовния свѣтъ нѣма условия за умраза, нѣма условия за нищо отрицателно. Следователно, когато люби всички хора, човѣкъ се намира въ духовния свѣтъ. Когато мрази, той е на физическия свѣтъ. Обаче, животътъ не седи въ умразата, но въ любовьта.

 

„Илия вече дойде“. Докато не може да уреди материалнитѣ, физическитѣ си работи, човѣкъ не може да уреди и духовнитѣ си работи. Въ този случай духовнитѣ му работи ще бѫдатъ толкова объркани, колкото и физическитѣ. Когато материалнитѣ работи на човѣка не сѫ уредени, той започва да си служи съ хитрини, дано нѣкакъ ги нареди. Не успѣе ли и при това положение, той се отчайва отъ живота и търси причинитѣ за неуспѣха си въ обществения строй, въ условията. Той изважда заключение, че за да нареди работитѣ си на физическия свѣтъ, човѣкъ трѣбва да се огъва предъ този, предъ онзи. — Не, въ огъването нѣма никаква философия, никаква наука. Не е мѫчно човѣкъ да се огъне. Всѣки, който харчи повече, отколкото силитѣ му позволяватъ, той се огъва; който яде повече, отколкото трѣбва, той се разболява; който се хвърля отвисоко въ водата, той непременно умира. Ще кажете, че рибата не умира. Отъ каквато височина и да хвърлите риба въ водата, тя нѣма да умре, защото знае да плава. Ето защо човѣкъ първо трѣбва да научи изкуството да плава и тогава да влиза въ водата. Човѣкъ трѣбва първо да научи изкуството да хвърчи, и тогава да прави опити да хвърчи изъ въздуха. Съвременниятъ човѣкъ хвърчи изъ въздуха, но не тъй изкусно, както птицитѣ. Птицата никога не може да падне тъй главоломно, както човѣкъ пада отъ аеропланъ. Никога досега не се е чуло да стане нѣкаква катастрофа съ нѣкоя птица при летенето ѝ изъ въздуха, а при летенето на човѣка, съ аеропланъ, ставатъ много катастрофи. Това показва, че въ хвърченето на човѣка изъ въздуха липсва нѣщо. Това изкуство не е дошло още до своето съвършенство. Човѣкъ иска да завладѣе въздуха по механически начинъ. Съвременната наука не е дошла още до положение толкова да намали теглото на човѣка, че, като падне отъ аеропланъ, да не се повреди. Възможно ли е това нѣщо? — За онзи, който разбира законитѣ на смаляването, това е възможно. За онзи, който не ги разбира, това е невъзможно. Той ще се качи на аеропланъ и при нѣкаква повреда ще падне на земята и ще счупи главата си. Следъ това ще дойдатъ свещеници да го погребватъ, да държатъ речи, че еди-кой си великъ авиаторъ падналъ на земята и пострадалъ. Не е положителна, абсолютна наука тази, чиито изобретения убиватъ своитѣ изобретатели. Съвременнитѣ учени и духовни хора знаятъ много нѣща, проповѣдватъ на хората, но като се намѣрятъ въ трудно положение, и тѣ не могатъ да се справятъ. Много вѣрващи, много духовни хора, като се намѣрятъ предъ последния часъ на живота си, и тѣ се разколебаватъ. И Толстой, съ своята велика философия, на смъртното си легло се разколебалъ за моментъ, не могълъ да си отговори, какво ще стане съ него. Следъ смъртьта си, обаче, веднага се почувствувалъ доволенъ, че се освободилъ. Като се срещналъ съ единъ познатъ въ невидимия свѣтъ, казалъ му, че искрено желае хората до поумнѣятъ по-скоро, да престанатъ войнитѣ и изтребленията между тѣхъ. Значи, желанието на Толстоя било да поумнѣятъ хората.

 

Сега, като говоря за невидимия, за духовния свѣтъ, за мнозина това е terra incognita, нѣкаква чужда, непонятна область, или отвлѣчена философия. — Не, това не е отвлѣчена философия, но въпросъ на опитъ, въпросъ на възприемане, разбиране и прилагане. Нѣкои искатъ да знаятъ, какъ трѣбва да се отнасятъ съ своитѣ заминали за онзи свѣтъ. — Много просто. И съ заминалитѣ си ще се отнасяте, както съ хората на земята, които вие наричате живи. Когато искате да се срещнете съ нѣкое видно лице въ държавата, въ която живѣете, или въ друга нѣкоя държава, вие отивате на самото мѣсто, давате картичката си да ви приематъ и следъ като ви приематъ, започвате да се разговаряте. Сѫщата процедура се извършва, когато искате да влѣзете въ съобщение съ сѫщества отъ невидимия свѣтъ. Ако пожелаете, можете да се срещнете и съ Толстоя, да се разговорите върху известни въпроси. И въ невидимия свѣтъ Толстой е видно лице. Той и въ невидимия свѣтъ ратува за благото на хората, както е ратувалъ на земята. Когато волътъ умре, въ невидимия свѣтъ той ще бѫде безъ рога, безъ копита, въ съвършено друга форма, но пакъ ще има добро, търпеливо сърдце, каквото е ималъ на земята. Той тамъ ще се застѫпва за животнитѣ, да не ги измѫчватъ. По това, именно, ще познаете, че на земята е билъ волъ. Следователно, благородното, което Толстой е проявилъ на земята, ще го занесе съ себе си и на онзи свѣтъ. Сѫщото може да се каже за всички заминали души.

 

И тъй, най-главното, което се изисква отъ човѣка, е да има вѫтрешна връзка съ Бога. Тази връзка не се прави само веднъжъ. Човѣкъ трѣбва да прави връзка съ Бога всѣки день. Щомъ стане отъ леглото си, първата работа, която му предстои, е да направи тази връзка. Тя трае отъ изгрѣването до залѣзването на слънцето, но при будно съзнание отъ страна на човѣка, за да не се прекѫсне презъ деня. На другата сутринь той пакъ трѣбва да направи връзката си. Само по този начинъ човѣкъ ще придобие всичко, каквото любовьта може да му даде. Освенъ външно знание, човѣкъ придобива и вѫтрешно знание. Той придобива външното знание по външенъ пѫть, а вѫтрешното — по вѫтрешенъ пѫть. Вѫтрешното знание внася въ човѣка сила, радость, миръ, но външно не може да се предава. Какъ ще говорите на хората за любовьта, ако тѣ я нѣматъ въ себе си? Както водата не се задържа въ счупена стомна, така и любовьта не седи въ пробито сърдце. Ако любовьта влѣзе въ пробито сърдце, тя веднага ще изтече навънъ. Любовьта търси здрави сърдца. Когато нѣкой се оплаква, че не го обичатъ, това показва, че той налива любовьта си въ пукнати сърдца, вследствие на което тя веднага изтича навънъ. Хората се страхуватъ отъ любовьта; тѣ казватъ, че сѫ наплашени отъ нея. Защо се страхуватъ отъ любовьта? Любовьта се отличава главно съ две качества: тя всѣкога дава. Тя е изворъ, който непрекѫснато блика, тече, на всички дава. Любовьта дава много, взима малко. Второто качество на любовьта е, че дето влѣзе, тя разширява. Който не разбира това качество на любовьта, той започва да се плаши и бѣга далечъ отъ нея. Като дойде любовьта въ човѣка, той трѣбва правилно да я възприеме, разбере и приложи, за да не се роди въ него желание да вземе повече, отколкото може да обработи. Всѣки трѣбва да взима отъ любовьта само толкова, колкото му е необходимо за дадения моментъ. Вземе ли повече, отколкото му трѣбва, той всичко ще изгуби. Когато другъ нѣкой взима повече отъ тебе, не внасяй въ себе си мисъльта, че на тебе се дава по-малко, защото си неспособенъ. На всѣко живо, на всѣко разумно сѫщество се дава толкова любовь, колкото може да възприеме и обработи. Усъмните ли се въ този законъ, вие сами се натъквате на страдания. Започне ли човѣкъ да се оплаква отъ живота си, това показва, че той е получилъ повече, отколкото може да обработи.

 

Следователно, за да не се страхува отъ любовьта, човѣкъ трѣбва да измѣни своето разбиране за нея, за Божественото начало въ човѣка. Човѣкъ трѣбва да възприема, да разбира и прилага нѣщата правилно. Не възприема ли и не разбира ли нѣщата правилно, той неизбѣжно ще страда. Затова е казано въ Писанието: „Илия вече дойде, и не го познаха, но сториха съ него, каквото щѣха. Така и Синъ Человѣчески ще пострада отъ тѣхъ.“ Сѫщото става и въ домоветѣ. Когато бащата дойде въ дома си и не го познаятъ, и той ще пострада, и окрѫжаващитѣ ще пострадатъ. Тъй щото, ако човѣкъ нареди вѫтрешнитѣ си работи, той ще нареди и външнитѣ. Обаче, за да дойде до това положение, човѣкъ трѣбва да има духовно разбиране за живота. Безъ духовно разбиране на живота, той ще се натъква на голѣми противоречия. Не разбира ли нѣщата по духовенъ начинъ, никакви проповѣди, никакви философии не могатъ да му помогнатъ. За да дойдете до духовното разбиране на нѣщата, вие трѣбва всѣки день да правите връзка съ Бога.

 

Мнозина слушатъ, какво говоря, но малцина разбиратъ. Всичко това имъ се вижда невъзможно. Тогава азъ се намирамъ въ положението на човѣкъ, който ви предлага да си купите лотарийни билети, които сѫ скѫпи наистина, но обещаватъ голѣми печалби. Най-малката печалба е отъ 800,000 лева; по-голѣмитѣ печалби сѫ отъ единъ милионъ нагоре, до петь милиона. Въ тази лотария има много билети, които нищо не печелятъ. Значи, паритѣ на много хора ще пропаднатъ. Едно трѣбва да знаете: азъ говоря истината. Предварително ви казвамъ, че има билети, които печелятъ, и други, които не печелятъ. Всѣки билетъ, който се възприема, разбира и прилага, той непременно печели; всѣки билетъ, който не се възприема, разбира и прилага, той не печели. Най-малката печалба е отъ сто английски лири — сума, която донѣкѫде може да осигури живота на човѣка.

 

„Илия вече дойде“. Илия е дошълъ въ миналото нѣкога, но не го познали. Сега въпросътъ се поставя другояче: Когато Синъ человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра между хората? Хората се спиратъ предъ този стихъ и се питатъ, какво искалъ да каже Христосъ съ тия думи? Тѣ се оправдаватъ съ обществения строй, съ църквата, съ училищата, съ семейния животъ и казватъ, че не могатъ да излѣзатъ вънъ отъ условията на този животъ. Тѣ сѫ прави, старото ще си върви по старому: стариятъ общественъ и държавенъ строй така ще си отиде. Волътъ ще умре като волъ; човѣкъ — като човѣкъ. Старото не трѣбва да се стълкновява съ новото. Новото ще се посади на ново мѣсто, при съвършено нови условия. Когато слѣзе на земята човѣкъ не влѣзе въ стълкновение съ животнитѣ. Той имаше свое опредѣлено мѣсто за живѣене. По сѫщия начинъ, когато новото дойде въ свѣта, нѣма да влѣзе въ противоречие съ старото. Когато Богъ създаде Адама, Той го постави на специално мѣсто — въ райската градина. Новиятъ човѣкъ, който ще дойде на земята, сѫщо така ще бѫде поставенъ на специално мѣсто. Той нѣма да влѣзе въ стълкновение съ стария. Може ли малкото дете да влѣзе въ стълкновение съ стария човѣкъ? Детето излиза на двора, пѣе, играе, скача, а дѣдото седи вѫтре и почива. Като се наиграе, влѣзе вѫтре, запитва дѣдото, какво прави, иска ли нѣщо да му донесе и пакъ излиза на двора. Дѣдото седи и си казва: Дано пакъ дойде детето, да ми донесе една-две крушки, да наквася устата си. Детето е вънъ, дѣдото е вѫтре. Кой отъ двамата е по-свободенъ? — Детето е по-свободно отъ дѣдото. Дѣдото чете една книга и се възхищава отъ нея, отъ автора ѝ, че много нѣщо знаелъ. Детето влиза въ стаята при дѣдо си и казва: Дѣдо, излѣзъ вънъ! Много е хубаво на двора: птичкитѣ пѣятъ, цвѣтята благоухаятъ. — Така е, дѣдовото. И азъ едно време, като дете, играхъ и скачахъ, но сега съмъ старъ, краката ми не държатъ.

 

Кой е дѣдото въ живота и кое — детето? Дѣдото представя Илия, който нѣкога е слѣзълъ на земята. Сега той разгръща книги, чете и казва, че животътъ е тежъкъ. Детето представя Синъ Человѣчески. Когато Синъ Человѣчески дойде на земята, всички хора ще бѫдатъ млади, въ положението на деца, които ще излѣзатъ вънъ да пѣятъ, да скачатъ, да играятъ — да славятъ Бога.

 

22. Беседа отъ Учителя, държана на 21 юлий, 1929 г.

София. — Изгрѣвъ.

 

 

 

 







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt