Jump to content

1930_04_13 Господарь на сѫботата


Ани

Recommended Posts

"Делата Божии". Сила и Живот. Тринадесета серия, т.3 (1929–1930).

Издание 1940г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

Господарь на сѫботата


„И казваше имъ, че Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата“

Лука 6:5.

„Господарь на сѫботата“.
 
Ние ще разгледаме този стихъ въ преносенъ смисълъ. Зачитането на сѫботата се отнася къмъ Мойсеевитѣ закони. Ако нѣкой се осмѣляваше да не празднува сѫботата, наказваше се съ смърть — животътъ му се отнемаше. По това време имаше строги закони. Тежко на онзи, който се осмѣляваше да каже нѣщо противъ държавата и нейнитѣ закони! Обаче, Христосъ казваше, кой е Синъ Человѣчески. Значи, по това време и сѫботата имала господарь. Щомъ имала господарь, ще излѣзе, че сѫботата била слугиня. Следователно, който не се подчинява на тази слугиня, плаща съ живота си. Трѣбвало той да стане жертва на слугинята. Смѣшно е тогава да поставяте слугинята на мѣстото на една царица или княгиня.
 
„Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата“. — Защо Синъ Человѣчески може да бѫде господарь на сѫботата? — Защото е разуменъ. Само разумниятъ човѣкъ може да бѫде господарь. Преди всичко господарьтъ трѣбва да бѫде уменъ, волевъ човѣкъ. Волевъ човѣкъ е този който има любовь. Воля безъ любовь не може да се прояви. Дето има любовь, тамъ може да има воля; дето нѣма любовь, никаква воля не може да има. Дето е безлюбието, тамъ се проявява своеволие, а не воля. Дето се проявява инстинктътъ, тамъ е своеволието. Ако своеволието, инстинктътъ и нагонътъ наричате воля, такава воля иматъ всички животни: и лъвътъ, и тигърътъ, и мечката, и вълкътъ. Своеволие има и канарата, която се спуща отъ нѣкой планински връхъ; своеволие има и водопадътъ, който се спуща съ шумъ и бучене отъ нѣкоя планинска канара; своеволие има и вѣтърътъ, който изкоренява дървета, събаря камъни, завлича хора и говеда. Това не е воля, но своеволие, а своеволието показва, че животътъ е неразбранъ.
 
Следъ всичко това чувате да казватъ за нѣкого, че е волевъ човѣкъ. — Защо е волевъ? — Защото билъ смѣлъ, излѣзълъ срещу врага си и го убилъ. И това е своеволие, а не воля. Каква воля е тази, чрезъ която човѣкъ въ единъ моментъ може да разруши великото и красивото, което Богъ е създалъ въ продължение на милиони и милиарди години? Каква воля е тази, която взима чука въ рѫка и разрушава красивата статуя на единъ виденъ художникъ? Каква воля е тази, която изгаря съчинението на единъ виденъ писатель или поетъ? Каква воля е тази, която унищожава съчинението на единъ великъ ученъ, което има за цель да подобри състоянието на цѣлото човѣчество? Това не е воля. Положителната, истинската воля преди всичко включва въ себе си разумностьта. Ние говоримъ за разумната, творческа воля, а не за онази, която руши и унищожава нѣщата.
 
Съвременнитѣ хора се мѫчатъ и страдатъ. — Защо? — Не сѫ доволни отъ живота си. Ако се вгледате въ живота, ще видите, че въ всички негови прояви, въ всички области, между всички общества и народи, отсѫтствува истината. Навсѣкѫде се носятъ невѣрни съобщения. Като се натъкватъ на невѣрни слухове, хората се оправдаватъ съ думитѣ: Нѣма нищо, това сѫ бѣли лъжи. Значи, бѣлитѣ лъжи сѫ невинни, оправдаватъ се. Какво ще кажете, тогава, за чернитѣ лъжи? По какво се различаватъ бѣлитѣ отъ чернитѣ лъжи? Опашкитѣ на бѣлитѣ лъжи се виждатъ, а на чернитѣ не се виждатъ. Бѣлитѣ лъжи се допущатъ, понеже сѫ извънъ законитѣ на морала. Тѣхъ не ги хваща законътъ. Споредъ мене, моралътъ представя онова разумно начало, което действува въ свѣта и се прилага еднакво къмъ всички живи сѫщества. Следователно, този законъ обхваща еднакво и растенията, и рибитѣ, и птицитѣ, и млѣкопитаещитѣ, и хората. Великиятъ мораленъ законъ засѣга всички сѫщества и еднакво ги държи отговорни. Като изучавате живота, ще видите, че този законъ действува навсѣкѫде.
 
Въ едно габровско село се случило следното нѣщо: Една майка имала едно момченце, доста немирно. То често се катерило по дърветата, разваляло гнѣздата на птичкитѣ, взимало яйчицата имъ. Ако пъкъ имало малки, взимало ги да си играе съ тѣхъ. Единъ день то взело петь малки ластовички отъ едно гнѣздо и имъ отрѣзало езичетата, следъ което ги захвърлило. Майката видѣла това и, вмѣсто да се скара на детето, да го посъветва, втори пѫть да не постѫпва така съ малкитѣ птиченца, тя започнала да разправя на съседкитѣ си, какво направилъ нейниятъ Иванчо. Какво се случило следъ това? Иванчо порасналъ, станалъ голѣмъ и се оженилъ. Родили му се петь деца едно следъ друго, но всички били нѣми.
 
Ще кажете, че това е нѣкакво съвпадение. Това е възмездие за нарушаване на великия моралъ. Никой нѣма право да отнема отъ човѣка или отъ живитѣ сѫщества това, което не може самъ да направи или да имъ го върне.
 
Другъ случай. Единъ касапинъ искалъ да заколи единъ волъ. Обаче, волътъ не се давалъ. Следъ като се борилъ цѣлъ часъ съ вола, касапинътъ дошълъ до една хитрость: съборилъ вола на земята, извадилъ едното му око и, като го обезсилилъ, заклалъ го. Следъ две седмици касапинътъ получилъ наказанието си. Единъ волъ го мушналъ въ едното око и го ослѣпилъ. Голѣма била изненадата му, когато видѣлъ, че пострадалъ тъкмо съ това око, което той извадилъ на вола. И това ли е съвпадение?
 
Каквито примѣри и да се изнасятъ на хората, тѣ сѫ готови да отрекатъ всичко. Прави сѫ, има нѣща, които могатъ да се отричатъ, но има такива нѣща, които по никой начинъ не могатъ да се отричатъ. Всичко, което може да се отрече, почива на фалшива основа. То е създадено отъ хората и се отличава съ своя времененъ, преходенъ характеръ. Обаче, има нѣща, които сѫ отъ Божественъ редъ и порядъкъ и не могатъ да се отричатъ. На тѣхъ се подчиняватъ всички хора, всички общества и народи, както и всички възвишени сѫщества.
 
„Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата“. Законътъ за зачитане на сѫботата, който се даде на евреитѣ, има отношение къмъ закона на жертвата. Чрезъ този законъ тѣ трѣбваше да дойдатъ до понятието на абсолютната чистота — жертва въ най-чиста форма. Обаче, евреитѣ приложиха закона за сѫботата въ букваленъ смисълъ, вследствие на което проявиха голѣмъ фанатизъмъ. Следъ Мойсея трѣбваше да дойде Христосъ, да замѣсти този законъ съ любовьта и да каже, че Синъ Человѣчески, т. е. законътъ на любовьта е господарь и на сѫботата. Когато всички вѣрвания, всички религии се застѫпятъ за сѫботата, казвамъ: Любовьта е господарка на всички религии, на всички вѣрвания, на всички човѣшки наредби. Любовьта мълчи, не вдига гласа си, но не отъ слабость. Силниятъ човѣкъ минава за слабъ, не иска да покаже силата и знанието си. Слабиятъ постѫпва точно обратно: той се представя за силенъ и дава видъ, че всичко знае. Умниятъ човѣкъ минава за невежа, а невежиятъ — за ученъ, за всезнаещъ. Той иска да се представи, че всичко е видѣлъ и всичко знае. Да се стреми човѣкъ къмъ знания, това е въ реда на нѣщата, но да мисли, че всичко знае, това не е правилно. При днешното развитие на човѣка невъзможно е той да знае всичко. Човѣшкиятъ мозъкъ е така устроенъ, че не може да понесе тежеститѣ на знанието, което сѫществува въ свѣта. При това, човѣкъ не е проявилъ още всички свои умствени способности. Съ сегашния си мозъкъ човѣкъ не може да обхване вселената. Много нѣща му предстоятъ още за изучване.
 
Мнозина се запитватъ, какво ще правятъ на земята, като изучатъ всичкото земно знание. Докато е въ сегашната си форма, човѣкъ има още много да учи, но когато завърши развитието си, той ще дойде въ друга форма, по-съвършена, по-красива. Всѣка нова форма представя нови условия за учение и работа. При това, колкото по-съвършена е формата, толкова повече има да учи. Запримѣръ, човѣкъ, който стои по-високо отъ млѣкопитаещитѣ, има голѣми знания, въ сравнение съ тѣхъ, но не може още да се нарече съвършенъ. Говедото има външна опашка, но и човѣкъ още не е освободенъ отъ своята опашка. Невидима е неговата опашка, но все още сѫществува. Запримѣръ, грѣхътъ не е нищо друго, освенъ опашката на съвременното човѣчество, която постоянно се маха. Срѣщате нѣкого, той ви сграбчва въ обятията си, както маймуната се хваща съ опашката си за нѣкое дърво. Така тя се прехвърля отъ дърво на дърво, подскача и се мисли за много умна и учена. — Въ какво се заключава нейната ученость? — Че знае да скача. Обаче, маймуната, която мисли, че много знае, е крайно страхлива. Тя се страхува особено много отъ змията. Опашката на маймуната, която постоянно се движи, напомня змията. Понѣкога и човѣкъ, като маймуната, си представя, че знае повече, отколкото въ действителность. Натъкне ли се на нѣщо страшно, което не може да си обясни, той изпитва страхъ и забравя и това, което знае. Тогава само той разбира, че почти нищо не знае, или, ако има нѣкакво знание, не може да го използува.
 
„Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата.“— Какво представя сѫботата? — Нищо друго, освенъ онѣзи традиции, които човѣкъ носи въ ума си, като наследени чърти отъ свои дѣди и прадѣди. Срещна ли човѣкъ съ традиции въ живота си, казвамъ, че той носи сѫботата въ себе си. Нѣкой е сприхавъ, нервенъ. Той се оправдава, че така е роденъ. Той носи сѫботата въ себе си. Другъ нѣкой казва за себе си, че е положителенъ човѣкъ, не може да вѣрва въ каквото и да е. — Сѫботата носи въ себе си. — Ама азъ обичамъ удобствата, обичамъ богата храна, хубаво облѣкло. — Ти носишъ сѫботата въ себе си. Споредъ начина, по който живѣятъ, хората се дѣлятъ на богати и на бедни. Богатиятъ обича пишна храна, меко и удобно легло, лека работа, за да запази кожата на рѫцетѣ си мека и нѣжна. Каквото пожелае, природата му дава, но го оставя да носи последствията на своитѣ желания. Въ края на краищата, ще видите богатия въ легло, оплаква се отъ страшна болесть. Наистина, ако се вгледате въ живота, ще видите, че богатитѣ страдатъ отъ страшни болести. Тѣ страдатъ отъ неразбиране на законитѣ. Боледуватъ не само богатитѣ, но и беднитѣ. Ако проследятъ далечното си минало, тѣ ще видятъ, че нѣкога сѫ били богати, които само сѫ яли и пили. Днесъ, макаръ и бедни, тѣ носятъ последствията на своето минало. Ако нѣкой човѣкъ и въ миналото, както въ настоящето си, се отличава съ добъръ и редовенъ животъ, съгласенъ съ законитѣ на разумната природа, той се радва на отлично здраве. Добриятъ животъ води къмъ добри последствия.
 
Като изучавате закона на наследственостьта, виждате, че всички хора страдатъ все отъ неразбиране закона на сѫботата. Когато изведе евреитѣ отъ Египетъ, Мойсей прекара съ тѣхъ цѣли 40 години. Тѣ се хранѣха съ манна, която падаше отъ небето. Мойсей ги съветваше да събиратъ манна само за единъ день, да не се разваля. — Добъръ е Богъ, ще се погрижи за утрешния день, — казваше имъ той. Обаче, тѣ не го слушаха и му казваха: Ние знаемъ, какво да правимъ, нѣма защо ти да ни учишъ. Като практиченъ народъ, евреитѣ събираха манна за нѣколко деня, да се осигурятъ, но тя се разваляше. Всѣки день тѣ имаха прѣсна манна. Само въ петъкъ, по законъ, тѣ трѣбваше да събиратъ манна за два деня, да не се грижатъ за храна за сѫбота, която бѣше опредѣлена за служене на Бога и за почивка. Този день тѣ се освобождаваха отъ всички грижи и терзания, които имъ създаваха традициитѣ. Презъ този день търговцитѣ затваряха дюкянитѣ си; кой каквато работа имаше, преустановяваше я. Ако нѣкой е обиденъ отъ нѣкого, не трѣбва да мисли за обидата; ако има да учи, не трѣбва да мисли за учене. Този день всички трѣбва да бѫдатъ радостни и весели, чисти по сърдце, да не мислятъ за нищо, да се чувствуватъ като новородени деца. Кой на кого има да дава, кой отъ кого има да взима, всичко това трѣбва да се забрави. Това означава законътъ на сѫботата.
 
Какво правятъ сегашнитѣ хора, като дойде сѫботата или недѣлята — опредѣлениятъ день за почивка. Тѣ правятъ точно обратното на закона. Ако шесть деня сѫ яли постна храна, за недѣля ще заколятъ кокошка или агне, ще направятъ баница, да заблудятъ сѫботата или недѣлята. Тогава ще ядатъ и пиятъ най-много. И следъ всичко това искатъ да турятъ редъ и порядъкъ въ живота. Това е невъзможно. Богъ е далъ живота, а хората искатъ чрезъ единъ или другъ законъ да го подържатъ. Какво се постигна съ закона на сѫботата? Можаха ли хората да задържатъ живота? Дето е законътъ, тамъ е смъртьта. Когато законътъ престане да действува, тогава ще дойде вѣчниятъ животъ. Животътъ не може да се изправя и рѫководи отъ закона. Законътъ за живота не трѣбва да излиза отъ хората. Човѣкъ не е въ състояние да създава закони. Ако рече да се заеме съ тази работа, той ще създаде законъ, подобенъ на себе си. Другъ е въпросътъ, ако човѣкъ създава закони за рѫководене на своитѣ ближни и на себе си. Обаче, само онзи, може да управлява живота, който го е създалъ.
 
Често бащата и майката създаватъ закони за децата си и следятъ за тѣхното изпълнение. Майката свари сладко, иска да го скрие отъ непослушното си дете. Бащата ще направи единъ шкафъ съ ключове, дето ще заключатъ сладкото. Сѫщевременно бащата закачва една прѫчица на стената и казва на детето си: Слушай, виждашъ ли тази прѫчица? Ако си позволишъ, безъ разрешение, да взимашъ сладко, ще опиташъ прѫчицата на гърба си. Детето не смѣе да пипа безъ позволение. Обаче, когато порасне, стане момъкъ или мома на 21 година, свободно може да си взима сладко, когато пожелае. Значи, законътъ за малкото дете не е валиденъ за младия момъкъ. Когато бащата остарѣе, синътъ закачва също такава прѫчица на стената и казва на баща си: Татко, ако си позволишъ да взимашъ нѣщо безъ разрешение отъ мене, ще опиташъ прѫчицата. Старъ ли пипа или младъ, все едно. И стариятъ не трѣбва да пипа, безъ разрешение, за да не опита прѫчицата на гърба си.
 
Сега вие мислите, че за децата сѫществува единъ законъ, а за възрастнитѣ — другъ. Не, и за децата, и за възрастнитѣ трѣбва да сѫществува единъ законъ. За да се прилага еднакво закона и за децата, и за възрастнитѣ, не прави шкафъ, въ който да криешъ сладкото. Свали закона — прѫчицата, отъ стената. Когато говоришъ, винаги казвай истината. Всѣкога давай добъръ примѣръ на децата. Не изисквай отъ тѣхъ повече работа отъ тази, която тѣ могатъ да свършатъ. Искашъ ли отъ децата повече работа, ще се намѣришъ въ противоречие.
 
Ще приведа единъ примѣръ отъ руския животъ. Бащата на нѣкоя княгиня, Матилда Богачевска, млада, високо интелигентна, благородна и даровита мома, решилъ да я ожени за единъ младъ князъ, съ когото се запозналъ въ последно време. Бащитѣ на младитѣ дошли до убеждение, че може да се сродятъ. Като чулъ разговора на баща си, синътъ се обнадеждилъ и решилъ да се срещне съ младата княгиня, да се запознаятъ. Въ деня, опредѣленъ за срѣщата, княгинята намислила да устрои на княза една изненада. Тя била духовита, съобразителна, искала да изпита княза, да разбере, какво го заставя да се жени. Тя имала една добра слугиня, наречена Соня. Извикала при себе си слугинята и казала: Днесъ ние ще размѣнимъ ролитѣ си. Ти ще заемешъ моето мѣсто, а азъ — твоето, ще работя, каквото ти работишъ. Князъ Мерикъ Мелизовски ще ни посети, но и предъ него ще играешъ ролята си. Слугинята изпълнила желанието на своята господарка, която веднага поела работата на Соня. Следъ малко пристигналъ князътъ. Запозналъ се съ Соня, която замѣствала княгинята. Той поглеждалъ ту къмъ Соня, ту къмъ Матилда и следъ единъ часъ се обърналъ къмъ Матилда и казалъ: Имамъ една молба къмъ васъ. Досега никога не съмъ слугувалъ. Заемалъ съмъ високо положение, на мене сѫ слугували много хора, но азъ — на никого. Ще ми позволите днесъ да стана слуга на княгинята и на васъ. Каквото ми заповѣдате, ще направя. Като получилъ съгласието на дветѣ жени, той съблѣкълъ своитѣ дрехи, облѣкълъ се като слуга и очаквалъ заповѣди. Княгинята го накарала да отиде на рѣката, да опере всички нечисти чували. Като изпралъ чувалитѣ, накарали го да очисти обора на конетѣ. Най-после го изпратили на лозето да копае. Той свършилъ всичката работа отлично, и вечерьта тръгналъ да си отива. Като отишълъ у дома си той си казалъ: Азъ нѣма да се оженя за княгинята, не ми харесва. Ако е въпросъ за харесване, сърдцето ми трепна за слугинята. Тя е умна, благородна мома. Обаче, като князъ не ми е позволено да взема мома отъ простолюдието. Предпочитамъ да не се женя, отколкото да ми натрапятъ княгинята, която не харесвамъ. Така, той решилъ да не се жени. Или за слугинята, или за никоя друга.
 
Слугинята представя закона. На каквото мѣсто и да го турите, каквото име и да му дадете, Соня си остава Соня, т. е. слугинята си остава слугиня. Сѫщото се отнася и до княгинята: колкото низко и да я поставите, княгинята си остава княгиня. Княгинята пъкъ представя любовьта. Дето и да я турите, любовьта си остава любовь. Тя носи свѣтлина навсѣкѫде.
 
Любовьта е единствената сила, която постѫпва абсолютно безпристрастно. — Защо? — Защото тя произлиза отъ Бога. Казано е въ Писанието: „Богъ е Любовь“. Сърдцето е единствениятъ органъ въ човѣка, който не се подчинява на неговата воля. То има опредѣленъ ритъмъ, съ опредѣлено число удари въ минута, които се опредѣлятъ отъ степеньта на човѣшкото развитие, т. е. отъ мѣстото, до което човѣкъ е стигналъ въ своето развитие. Като се изследва пулса на човѣка, може да се разбере, какво го очаква въ бѫдеще. По пулса на човѣка познавате, какво положение ще заема той: професоръ, министъръ, музикантъ, майка, баща и т. н. Ако пипнете пулса на новородено дете, познавате, ще живѣе ли то, или скоро ще замине за другия свѣтъ. Изобщо,  сърдцето не се подчинява на човѣшки закони. Когато сърдцето спре, спира и цѣлата дейность на човѣка. Дейностьта на човѣшкия умъ се направлява отъ сърдцето, както и отъ симпатичната нервна система, която сѫщо не се подчинява на човѣшката воля.
 
Мнозина се оплакватъ отъ неуспѣхи въ живота си. — Защо не успѣватъ? — Защото сѫ влѣзли въ разрѣзъ съ сърдцето си и искатъ да го подчинятъ на волята си. Ако човѣкъ проявява своята разумна воля, защо трѣбва да подчини сърдцето си? Въ разумната воля действува любовьта, а въ любовьта е Богъ. Щомъ е така, трѣбва ли да подчините или да победите сърдцето си? Какво печели човѣкъ, ако победи себе си? Да победишъ себе си, това значи, да победишъ Бога. — Ама трѣбва да се възпитаваме. — По естество човѣкъ е добъръ, следователно, нѣма защо да се възпитава. Какъ можете да възпитате доброто? Човѣкъ трѣбва да запази доброто въ себе си, т. е. своето естествено възпитание. Поставете човѣка на естественото му положение и ще видите, че въ него ще се проявятъ всички благородни качества. За да се убедите въ истинностьта на моитѣ думи, направете следния опитъ: предайте едно дете въ рѫцетѣ на видни педагози, а друго оставете да се развива свободно, безъ никакви педагогически правила. Първото дете ще се възпитава подъ строгия надзоръ и моралъ на педагозитѣ, а второто — подъ влиянието на добритѣ примѣри въ живота. Резултатитѣ отъ възпитанието на дветѣ деца ще бѫдатъ различни. Въ повечето случаи, при свободното възпитание излизатъ по-добри деца, отколкото тѣзи, които сѫ расли при ограничения и строгъ надзоръ. Хора, които сѫ излѣзли отъ кальта на живота, проявяватъ по-голѣмо благородство, отколкото тѣзи, които сѫ израсли въ благородна срѣда, обиколени отъ внимание и грижи на окрѫжаващитѣ. И еднитѣ, и другитѣ примѣри сѫ ценни дотолкова, доколкото ни убеждаватъ въ силата на доброто, вложено въ човѣка. Ето защо, задачата на съвременнитѣ педагози се свежда къмъ това, именно, да се даде възможность и условия на детето да прояви доброто въ себе си. Щомъ прояви доброто, детето се намира въ безопасность; то се намира на правъ пѫть. Въ природата, т. е. въ естеството на всѣки човѣкъ е вложено нѣщо добро и разумно.
 
Днесъ всички говорятъ за възпитанието на младото поколѣние и вѣрватъ, че чрезъ него могатъ да постигнатъ всичко, каквото желаятъ. Истинското възпитание подразбира познаване на законитѣ на сърдцето и на ума. Като познава законитѣ на ума, човѣкъ вижда, че единственото нѣщо, на което може да разчита, е неговиятъ умъ, вследствие на което той може да прави различни опити съ него. Дойде ли до сърдцето, до свѣта на желанията, тамъ опити не се позволяватъ. Значи, Богъ иска отъ човѣка сърдцето, а не ума му. Сърдцето е за Бога, а умътъ — за самия човѣкъ. Следователно, ако човѣкъ не даде мѣсто на Бога въ сърдцето си, самъ затваря пѫтя си въ живота. — Защо? — Защото животътъ излиза отъ Бога. Кѫде е Богъ? — Дето е животътъ. — Кѫде е Богъ? — Дето е мисъльта. — Кѫде е Богъ? — Дето е разумностьта и законностьта. — Кѫде е Богъ? — Въ добрия, здравия и благороденъ човѣкъ. И обратно: дойдете ли до ада, дето е мѫчението, нещастието, болеститѣ — тамъ Богъ не сѫществува. Ама азъ вѣрвамъ въ Бога! — Здравъ ли си?—Не съмъ здравъ. Щомъ боледувашъ, първата ти работа е да се примиришъ съ Бога, да изправишъ живота си. Истински вѣрващъ е само здравиятъ, понеже животътъ му излиза отъ Бога. Затова е казано: Отъ здравъ баща и отъ здрава майка всѣкога се раждатъ здрави деца. Това е законъ, въ който нѣма изключения. Невъзможно е здрави родители да родятъ болни деца. Ако родителитѣ сѫ болни, и децата имъ ще бѫдатъ болни. Даровититѣ родители всѣкога раждатъ даровити деца, а бездарнитѣ родители — бездарни деца. Затова е казано, че дървото се познава отъ плодоветѣ.
 
Казвате, че човѣкъ не може да не грѣши, не може да бѫде даровитъ, но когато Духътъ го посети, всичко ще се изправи. Така не се разсѫждава. Ако остане на човѣка отсега нататъкъ да се изправя, да стане уменъ и даровитъ, всичко е свършено съ него. Ако отсега нататъкъ Духътъ трѣбва да го посещава всичко за него е изгубено. При това, човѣкъ не трѣбва да очаква наготово да го посети Духътъ и да работи за него. Той трѣбва да работи надъ себе си, да приготви условия за посещението на Духа. Свѣтътъ е създаденъ разумно. Отъ човѣка се изисква да разбере тази вѫтрешна разумность. Мнозина искатъ да знаятъ, кѫде е онзи свѣтъ и какъвъ е той. Това не може да се разказва, нито описва. Представете си, че получите едно писмо. Първо, вие обръщате внимание на плика, какъ е надписанъ; после отваряте писмото и четете написаното. Най-после казвате, че писмото е любовно, т. е. написано съ любовь. Като го прочетете, сърдцето ви се запалва отъ любовь. Питамъ: любовьта въ писмото ли бѣше? Ако дадете сѫщото писмо на другъ нѣкой да го прочете, той ще го обърне натукъ — натамъ и ще каже: Нищо особено нѣма въ това писмо — обикновено писмо. Другъ пъкъ може да каже, че е глупаво написано. Питайте, обаче, онзи, до когото се отнася писмото, какъ той ще се произнесе. Той ще каже: Чудесно писмо! Подобно писмо никога не съмъ получавалъ.
 
Следователно, има една истина въ свѣта, която не заема никакво пространство и не се проявява въ никакво време. Тя е извънъ времето и пространството. Тази истина, именно, регулира живота. Всѣки може да направи опитъ, да види, какъ истината регулира живота. Запримѣръ, достатъчно е при най-голѣмата си тѫга човѣкъ да помисли, че нѣкой го обича, за да стане радостенъ. Обичьта и любовьта въ свѣта иматъ отношение къмъ истината. Прояви ли се любовьта, проявява се и истината. Могатъ ли скръбьта и страданието да устоятъ на любовьта и на истината? И обратното е вѣрно: достатъчно е човѣкъ да помисли, че никой не го обича, за да изгуби радостьта си. Щомъ радостьта го напуща, на нейно мѣсто иде страданието. Страданието е признакъ на обезвѣряването на човѣка. Той мисли, че никой не го обича. Мѫчението пъкъ иде, когато човѣкъ помисли, че нѣма кого да обича. Обаче, когато намѣришъ човѣкъ, когото обичашъ и който те обича, ти си намѣрилъ вѫтрешния смисълъ на живота. Единственото сѫщество, което може да прояви любовьта си чрезъ нашитѣ близки, братя и сестри, е Богъ. Казано е, че Богъ е Любовь следователно, ако нѣкой ви обича, или ако вие обичате, това е Богъ, Който се проявява чрезъ васъ. Самъ Богъ никога не може да се прояви въ своята цѣлокупность. Какъ може Великото да се прояви въ малкото? Обаче, частично проявление на Бога е възможно. Проявяването на Бога въ цѣлото човѣчество пакъ не изявява Неговата цѣлокупность. Бѫдещето носи по-голѣми условия за проявитѣ на Бога. Както и да се проявява Той, всѣкога ще остане нѣщо непроявено. Тази е причината, дето хората иматъ ограничено, непълно, смѫтно понятие за Бога. Ако се сравнятъ съ ангелитѣ, тогава само може да се види грамадната разлика между човѣка и ангела. Ангелитѣ сѫ сѫщества, които сѫ завършили своето развитие на земята. Мѫчението и страданието на човѣка сѫ радость и щастие за ангела. Това, което измѫчва човѣка, радва ангела. Това, въ което човѣкъ вижда нѣкакъвъ смисълъ, ангелътъ не намира нищо смислено.
 
Христосъ казва: „Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата“. Всѣки човѣкъ трѣбва да стане господарь на своята сѫбота. Ако се оплаквате отъ неуспѣхи въ живота си, това се дължи на вашитѣ разбирания за сѫботата. Ако не измѣните понятието си за сѫботата, дълго време още ще носите ярема на живота. И вие трѣбва да кажете като Христа, че сте господари на сѫботата. Кой е Синъ Человѣчески: който впрѣга воловетѣ, или който ги разпрѣга? Кой е Синъ Человѣчески: който носи богатството, знанието и здравето, или който носи сиромашията, невежеството и болеститѣ? Това сѫ въпроси, на които съвременнитѣ хора трѣбва да отговорятъ. Казвате, че първата задача на човѣка е да уреди живота си. А затова той трѣбва да знае, че е часть отъ единъ великъ организъмъ и да намѣри мѣстото си въ него. Като часть отъ цѣлото, той трѣбва да знае, какво е отношението му къмъ него. Докато не си създаде положителенъ възгледъ за Бога, за отношенията си къмъ Него, къмъ своя ближенъ и къмъ себе си, човѣкъ не може да уреди живота си, нито да опредѣли мѣстото си въ великата природа.
 
Задача на всѣки човѣкъ е да познава душата и духа си. Като невидими величини, той не може да ги изучи, докато не излѣзе отъ нѣщо видимо, разбрано, близко до неговото съзнание. Това сѫ умътъ и сърдцето му. Тѣ сѫ величини отъ първа необходимость за неговото развитие. Какъ да вѣрваме въ духа и душата, като не ги виждаме? — И да не ги виждате, трѣбва да вѣрвате въ тѣхъ. Има нѣща, въ които човѣкъ непремѣнно трѣбва да вѣрва. Ако не вѣрва, не може да живѣе. Запримѣръ, ако не вѣрва, че може да живѣе разумно, човѣкъ ще бѫде нещастенъ. Ти трѣбва да вѣрвашъ въ разумния животъ; ти трѣбва да вѣрвашъ, че положението ти ще се подобри; ти трѣбва да вѣрвашъ, че отъ тебе човѣкъ ще излѣзе. Защо трѣбва да се обезсърдчавашъ? Какво ти прѣчи да вѣрвашъ? Трѣбва ли капитанътъ на парахода да се отчайва, че е попадналъ въ бурното море? Той вѣрва, че ще излѣзе благополучно отъ вълнитѣ и ще изкара парахода на тихото пристанище. Той взима предпазителни мѣрки и спасява парахода и пасажеритѣ отъ катастрофа.
 
Съвременнитѣ хора се намиратъ на единъ голѣмъ параходъ срѣдъ океана. Капитанътъ на парахода е опитенъ, знае посокитѣ на движението и условията, при които пѫтува. Защо трѣбва да се плашите тогава? Освенъ това, сегашнитѣ параходи сѫ снабдени съ различни уреди, съ които даватъ сигналъ за помощь. Какво правите вие? Като се намѣрите предъ нѣкаква мѫчнотия, спирате срѣдъ пѫтя, вдигате рѫце и казвате: Не мога да живѣя повече! Не, капитанътъ трѣбва да изведе парахода на пристанището, да го остави въ безопасность. Следъ това той може да се откаже отъ поста си. Обаче, да остави парахода срѣдъ океана, да изложи живота на хиляди хора на опасность, това е безумие. Когато човѣкъ иска да посегне на живота си, има право да стори това, но ако е извънъ океана. Но, докато е срѣдъ океана, той нѣма право да посѣга на живота си. Ако се бесишъ, не обесвай и другитѣ хора съ себе си. Въ турско време, като сѫ хващали нѣкой българинъ, заставяли го да изкаже другаритѣ си. Ще го биятъ, ще го заплашватъ съ обесване, докато най-после издаде другаритѣ си. За да не го обесятъ, той издава другаритѣ си. Щомъ сѫ те хванали, нека те обесятъ, но ти не трѣбва да издавашъ другаритѣ си. Той се плаши и, за да не го обесятъ, изказва останалитѣ. Следъ това минава за герой. И днесъ сѫществуватъ такива герои. По-добре да обесятъ единъ, отколкото всички. Ти разполагашъ съ своя животъ, можешъ да се оставишъ да те обесятъ, но нѣмашъ право да издавашъ другаритѣ си.
 
Често се задава въпросътъ: Има ли право човѣкъ да се самоубие? — Понеже човѣкъ е свободенъ, може да го направи, но нѣма право да дава лошъ примѣръ на другитѣ. Какво става съ тебе, другитѣ не трѣбва да знаятъ. Защо ще давашъ лошъ примѣръ? Защо ще давашъ възможность на щеславието въ тебе да се шири? Ще се хвърлишъ отъ нѣкоя канара, или ще се обесишъ и ще оставишъ писмо до близкитѣ си, че не си могълъ да издържишъ страданията и изпитанията въ живота си. Значи, радоститѣ издържашъ, а страданията не издържашъ. Това не е геройство. Свѣтътъ се нуждае отъ герои, които носятъ еднакво и радоститѣ, и скърбитѣ.
 
Сега, да дойдемъ до другата страна на въпроса: отговорно ли е обществото за самоубийството на неговитѣ членове? Никога обществото не трѣбва да позволява на нѣкой отъ своитѣ членове да посегне на живота си. Обществото носи отговорность за своитѣ членове. Не е достатъчно да пишатъ въ вестницитѣ, че еди-кой си се убилъ или обесилъ и да съжаляватъ хората за случилото се нещастие. Важно е да се предотврати това нещастие. Срещнете ли отчаянъ човѣкъ, който е решилъ да се самоубие, спрете го, поговорете съ него и го питайте, защо е отчаянъ. Ако той ви каже, че е гладенъ, че не е ялъ нѣколко деня и нѣма възможность да изкара хлѣба си, осигурете го за цѣлъ месецъ. Защо да не отвори човѣкъ сърдцето си за своя ближенъ? Какво струва на обществото да има на разположение нѣколко агенти, на които да възложи задачата да обикалятъ града, да следятъ и да отриватъ отчаяни отъ живота хора? Срещнатъ ли такъвъ човѣкъ, тѣ трѣбва да го спратъ, да го предразположатъ да се изкаже. Ако видятъ, че, е годенъ за работа, да му намѣрятъ такава; ако е неспособенъ за работа, да му помогнатъ по нѣкакъвъ начинъ. Обществото разполага съ повече начини и срѣдства за подпомагане, отколкото отдѣлниятъ човѣкъ. Въ това отношение индивидътъ, семейството, обществото трѣбва да бѫдатъ готови да изпълняватъ волята Божия.
 
Днесъ разумниятъ свѣтъ изпитва любовьта на всички хора. Видите ли, че предъ очитѣ ви се върши престѫпление, не казвайте, че волята Божия е такава и съ това да измиете рѫцетѣ си, но опитайте се да помогнете по нѣкакъвъ начинъ. Ако днесъ волята Божия е такава за едното, утре ще бѫде такава за другиго, но сѫщата воля Божия ще се приложи и къмъ тебе. — Какво ще стане тогава съ хората? — Всички хора ще падатъ преждевременно, както окапватъ плодоветѣ отъ дърветата. Казвате, че ще дойде день, когато животътъ естествено ще се подобри. — Ще дойде този день, но много хора ще станатъ жертва, а ние можемъ да подобримъ нашия животъ още днесъ. Да подобришъ живота си, това не значи, че можешъ да подобришъ цѣлокупния животъ. Отъ тебе, като единица, се изисква следното: ако видишъ, или разберешъ, че нѣкой човѣкъ мисли да се самоубие, ти трѣбва да се противоставишъ на неговото намѣрение. Въ твое присѫтствие не трѣбва да позволявашъ да се върши какво и да е престѫпление. Изобщо, не се позволява на човѣка да допуща въ ума си нечисти и лукави мисли. Тѣ могатъ да минаватъ презъ ума му, но той трѣбва да постави на пѫтя имъ добри, възвишени мисли, чрезъ които да ги неутрализира. Човѣкъ трѣбва да спира всѣка престѫпна мисъль, всѣко престѫпно чувство на пѫтя имъ, да се поразговори съ тѣхъ, да ги застави да измѣнятъ намѣрението си. Има малки, но има и голѣми престѫпления и погрѣшки. Важно е, че човѣкъ трѣбва да се чисти и отъ малкитѣ, и отъ голѣмитѣ престѫпления, които минаватъ презъ ума, сърдцето и волята му.
 
Сегашнитѣ хора се страхуватъ отъ мнението на близкитѣ си, на обществото и старателно прикриватъ своитѣ престѫпни мисли, чувства и постѫпки. Тѣ не подозиратъ, че скритото престѫпление е по-страшно отъ онова, което се е проявило вече. Който крие своето безвѣрие, безлюбие, невежество, той е по-страшенъ отъ онзи, който открито показва безвѣрието, безлюбието и невежеството си. Искрениятъ човѣкъ, макаръ и безвѣрникъ, е на по-правъ пѫть отъ онзи, който седи на два стола. Последниятъ казва: Може да сѫществува Богъ, но може и да не сѫществува. Ако сѫществува, ще спечеля; ако не сѫществува, поне нищо не губя. Тази философия не може да изкара човѣка на добъръ край. Кажете ли, че или сѫществува Богъ, или не сѫществува, това е механическо гледане на въпроса. Не е безразлично, дали Богъ сѫществува, или не. Голѣма е загубата за човѣка, ако Богъ не сѫществува; голѣма е печалбата му, ако Богъ сѫществува. Разумниятъ човѣкъ не може да разсъждава така. Той не може да си задава въпроса, сѫществува ли животътъ, или не; той не може да каже, че това знаятъ родителитѣ му. — Защо само родителитѣ му да знаятъ, той да не знае? — Родителитѣ му го родиха. — Ами тѣхъ кой роди? — Тѣхнитѣ родители. — Така не се разсъждава. Вие посаждате едно семе въ земята, и то пораства. Отде взима животъ семето? Ще кажете, че отъ земята, отъ свѣтлината и топлината, отъ влагата. Не, семето носи живота въ себе си; почвата, влагата, свѣтлината и топлината сѫ условия за проявяване и за диференциране на живота, който е вложенъ въ семето.
 
И тъй, както животътъ въ семето дава потикъ за растене, така и животътъ, вложенъ въ човѣка, дава потикъ, импулсъ за работа. Животътъ на човѣка се проявява чрезъ неговитѣ мисли и чувства. Ако престане да мисли и чувствува, човѣкъ прекѫсва връзката си съ живота. Значи, животътъ се проявява чрезъ правитѣ мисли и правитѣ чувства на човѣка. Наруши ли отношението между правитѣ мисли и чувства, човѣкъ внася въ себе си условия за болеститѣ, които го лишаватъ отъ живота. Каквито физиологически обяснения да се даватъ за живота, въ сѫщность, той е проява на мисли и на чувства. Ако нѣма мисъль и чувство, и животъ нѣма.
 
Днесъ всички говорятъ за новото възпитание на младежьта. Ново възпитание е онова, което може да внесе здраве, веселие и бодрость въ човѣка, да се справя лесно съ мѫчнотиитѣ на живота си. Това е науката, която старитѣ алхимици съ изучавали. Тази наука подразбира познаване на законитѣ на сърдцето и на ума. Който познава тѣзи закони, той е господарь на своя животъ. Нѣкои казватъ, че познаватъ законитѣ на ума и на сърдцето си, а при това отричатъ концентрацията на ума и молитвата като методи за работа и за постигане на желанията си. Онѣзи пъкъ, които не отричатъ концентрацията и молитвата, съ дошли до механизиране на нѣщата. Тѣ се концентриратъ, молятъ се, но механически. Молитвата, запримѣръ, е методъ, чрезъ който човѣкъ се свръзва съ природата, както химикътъ съ химическитѣ действия. Вие не можете да се свържете съ природата, ако нѣмате въ себе си онзи непреривенъ молитвенъ духъ. И химикътъ не може да се свърже съ химическитѣ реакции, ако нѣма лампичка, съ която постоянно да нагрѣва веществата. Въ този смисълъ, молитвата представя свѣтлина и топлина, необходими за свързване на човѣшката душа съ Бога, съ разумната природа. Наистина, ако не направишъ връзка съ природата, съ всички разумни сѫщества и съ всичко разумно въ свѣта, ти нищо не можешъ да постигнешъ.
 
Следователно, който иска да постигне своитѣ идеали, преди всичко, трѣбва да има вѣра въ Великото, абсолютно начало, а после и въ себе си, като часть отъ това начало. Ще каже нѣкой, че вѣрва въ обществото. — Какво представя обществото? — Сборъ отъ много хора. Щомъ е така, човѣкъ може да вѣрва въ обществото дотолкова, доколкото и въ себе си. Колкото е добъръ отдѣлниятъ човѣкъ, толкова може да бѫде добро и обществото. Колкото е добъръ проявениятъ човѣкъ, толкова добъръ ще бѫде и онзи, който ще се прояви въ бѫдеще. Затова Христосъ казва: „Достатъчно е ученикътъ да бѫде като учителя си“. И ученикътъ може да бѫде толкова способенъ, колкото учителя си, но никога учительтъ не може да бѫде по-долу отъ ученика. Колкото него може да бѫде, но не и по-доленъ отъ него.
 
Ако науката, къмъ която се стремимъ, стане основа на нашия животъ и не може да ни преобрази, каква наука е тя? Каква наука е тази, която не може да свърже личния, семейния и обществения животъ въ едно цѣло? Каква наука е тази, която не може да свърже живота на ума, на сърдцето, на душата и на духа въ едно цѣло? Нѣкои се опитватъ да говорятъ за душата, разглеждатъ състава ѝ, но не знаятъ, какво въ сѫщность представя тя. Душата е съединение на два Божествени принципа: любовьта и мѫдростьта. Тѣ служатъ за основа на душата. Казано е въ Писанието: „И вдъхна Богъ дихание въ ноздритѣ на човѣка, и стана той жива душа“. Това дихание, именно, представя съединяване на двата принципа въ човѣка — любовьта и мѫдростьта. Докато се държишъ здраво за тѣзи принципи, ти си човѣкъ, ти си жива душа. Вънъ отъ тѣзи принципи човѣкъ не сѫществува като разумна, съзнателна душа. Какво представя човѣкъ, ако извади отъ себе си любовьта и мѫдростьта? Какво остава отъ човѣка, като извадите мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ му? Какво става съ шишето, ако извадите водата отъ него? Шишето е важно, докато има вода. Безъ вода то губи цената си. Водата е важна като елементъ, който утолява жаждата на човѣка. Дали е въ шишето, или вънъ отъ него, водата не губи значението си. Обаче, въпросътъ съ шишето не е сѫщъ. Шишето е ценно, докато има вода въ него; изгуби ли водата си, то се обезценява.
 
Много отъ сегашнитѣ християни се разочароватъ въ Бога, понеже не отговаря на молитвитѣ имъ. Коя мома, или кой момъкъ отговарятъ на молитвитѣ си? Докато момъкътъ не колѣничи предъ момата и не ѝ обещае, че е готовъ на всички жертви за нея, тя не го поглежда. Щомъ колѣничи предъ нея и каже, че е готовъ да ѝ служи, да ѝ стане робъ, момата поглежда благосклонно къмъ него и му се усмихва. Не прави ли сѫщото и момата? Когато иска да постигне желанието си, тя обещава на момъка, че е готова да се пожертвува за него, да му служи. Едва тогава момъкътъ спира вниманието си върху момата. Обаче, ако тѣ не сѫ готови да обещаятъ, че ще се жертвуватъ взаимно, тѣ ще останатъ далечъ единъ отъ другъ. Ако момъкътъ и момата не сѫ готови да се жертвуватъ единъ за другъ, любовьта никога нѣма да имъ се разкрие. Думата „колѣничене“ подразбира даване нѣщо отъ себе си. На сѫщото основание питамъ: Мислите ли, че ще познаете любовьта, ако не сте готови да колѣничите предъ Бога и да обещаете, че сте готови да Му служите? Чудни сѫ хората! Безъ да дадатъ нѣщо отъ себе си, тѣ искатъ даже да заповѣдватъ на Бога. Молитвитѣ имъ не съответствуватъ на човѣкъ, който люби Бога и иска да Му служи, но сѫ на господарь, който знае само да заповѣдва.
 
Хората, религиозни и свѣтски, не сѫ доволни отъ живота си, искатъ нѣщо друго, и затова често се запитватъ: Какво, наистина, е Богъ? Много лесно може да се отговори на този въпросъ. Богъ е Онзи, Който те е създалъ, Който ти е далъ животъ. А ти, който не можешъ да създадешъ Бога, нито си създалъ живота, се осмѣлявашъ да Го отричашъ, да се питашъ, какво представя Той. Следователно, ти нѣмашъ право да бѫдешъ господарь на своя Създатель. Той ти е далъ умъ и сърдце да Му служишъ. Следъ това четете индуската религиозна философия, въ която се казва: „Убий всѣко желание въ себе си“. Желанията сѫ храна на сърдцето. Да убиешъ желанията си, значи, да унищожишъ сърдцето си. Тази философия не търпи критика, затова, именно, пропадна. Онѣзи, които разбраха криво тази философия, изпаднаха въ крайность. Много отъ Христовитѣ последователи сѫщо така разбраха криво мисъльта на Христа за самоотричането. Споредъ тѣхъ, самоотричането подразбира отричане отъ живота, отъ желанията си. Подъ думата „самоотричане“ Христосъ разбира отричане на човѣка отъ всички свои глупости и беззакония, отъ лъжата, отъ безвѣрието, малодушието, недоволството, болеститѣ, отъ всички лоши наследствени чърти. Съ други думи казано: Човѣкъ трѣбва да се отрече отъ всичко животинско въ себе си, отъ лошитѣ чърти на вълка, на мечката, на тигъра, на змията, на комара, на паяка и т. н. А да се отрече човѣкъ отъ живота който Богъ му е далъ, това не е подразбиралъ Христосъ. Напротивъ, Христосъ говори въ единъ стихъ за придобиване на вѣчния животъ. Той казва: „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото си проводилъ на земята“. Значи, една отъ задачитѣ на човѣка е да познае Бога въ всичкитѣ Му прояви. — Кѫде ще Го познае? — Въ живота. Изучавайте живота въ всички живи сѫщества — въ човѣка, въ коня, въ овцата, въ вола и подражавайте на добритѣ чърти. Бѫдете търпеливи, като вола, да ви впрѣгатъ и да мълчите; бѫдете пожертвователни като овцата, да взиматъ млѣкото, вълната ви и да не роптаете; бѫдете като коня, всѣки моментъ готови за работа — да ви ездятъ, да ви впрѣгатъ въ кола и т. н.
 
Човѣкъ трѣбва да си състави ясна представа за вѫтрешния смисълъ на живота, а не да се задоволява само съ разглеждането му отъ социално становище. Социалното гледище за живота представя външно гледане, което не води къмъ онѣзи практически резултати, нуждни за едно здраво, положитено възпитание. Голѣми сѫ постиженията на съвременната наука, но жалко е, че много отъ нейнитѣ изобретения се прилагатъ за унищожаване на човѣчеството. Днесъ сѫ изнамѣрени такива електрически лѫчи, които могатъ не само да изгарятъ тѣлата, но и да топятъ мѫчнотопимитѣ метали. Това още не е истинска наука. Ние наричаме истинска, положителна наука онази, която прилага откритията си за благото, както на отдѣлния човѣкъ, така и на всички народи, на цѣлото човѣчество. Наука, която унищожава човѣка, своя изобретатель, носи повече регресъ, отколкото прогресъ. Тя спъва главно духовното развитие на човѣка.
 
Въ древностьта живѣли двама адепти, които имали голѣми постижения. Единъ день тѣ решили, всѣки отъ тѣхъ да направи нѣкакъвъ опитъ, да покаже, докѫде е достигналъ въ възможноститѣ си. Първиятъ турилъ въ чутура единъ човѣкъ и го счукалъ. Не се минало много време, вмѣсто живия човѣкъ, отъ чутурата адептътъ извадилъ злато. Значи, той превърналъ човѣка въ злато. Следъ това вториятъ адептъ пристѫпилъ къмъ опита си. Той взелъ сѫщо така единъ човѣкъ, но старъ, прегърбенъ, немощенъ. Турилъ го въ чутурата и го сгрухалъ. Следъ малко той извадилъ отъ чутурата пакъ живъ човѣкъ, но подмладенъ. Той превърналъ стария човѣкъ въ здравъ, жизнерадостенъ младежъ, способенъ за работа. Голѣми сѫ постиженията и на двамата адепти, но за предпочитане е да превърнешъ стария човѣкъ въ младъ, отколкото да превърнешъ човѣка въ злато. И златото е ценно, но човѣкъ е несравнено по-цененъ отъ златото. Защо ви е златото, ако човѣкъ изчезне?
 
Какви сѫ постиженията на съвременната материалистична наука? Тя сгрухва човѣка и го превръща въ злато, като казва: Ние се нуждаемъ отъ пари, отъ злато. Злато, злато искаме ние! Този стремежъ отживѣ времето си. Днесъ всички хора търсятъ науката на втория адептъ, да сгрухатъ човѣка, но да го подмладятъ, да го направятъ способенъ да възприема новитѣ идеи и да ги прилага.
 
Съвременнитѣ християни очакватъ да дойде Христосъ на земята по чуденъ начинъ, да слѣзе отъ облацитѣ, придруженъ съ множество ангели. Наистина, Христосъ ще се яви на хората, мнозина ще Го видятъ, но не въ облацитѣ, както Го очакватъ. Какъ иде любовьта между хората? Съ колесница ли, или по другъ начинъ? Любовьта иде по особенъ, невидимъ начинъ. Кога е дошла любовьта на земята и по какъвъ начинъ, това никой не знае. Когато слѣзе на земята, въ своята пълнота, тя ще запали сърдцата на всички хора, ще просвѣти умоветѣ имъ. Тѣ ще бѫдатъ единъ умъ и едно сърдце и ще кажатъ: Отричаме се отъ досегашния си животъ, отричаме се отъ всички заблуждения и погрѣшки, отъ всички глупости и недоразумения. Това значи, че Богъ е слѣзълъ на земята: Въ който моментъ хората се обикнатъ, заживѣятъ помежду си братски и сѫ готови да сподѣлятъ всички блага безъ насилие, ние казваме, че Богъ е дошълъ на земята. Другъ начинъ за дохождането на Бога между хората не сѫществува. Само по този начинъ хората могатъ да очакватъ въдворяване на Царството Божие на земята. Не е лошо, че хората създаватъ закони, но тѣ трѣбва да бѫдатъ разумни; не е лошо, че има църкви и училища на земята, но тѣ трѣбва да се измѣнятъ, да поставятъ любовьта за основа на своята работа; не е лошо, че хората се женятъ, ставатъ майки и бащи, раждатъ деца, но, преди всичко, тѣ сами трѣбва да се възпитатъ, да приематъ новитѣ идеи, като основа на своя животъ. Новитѣ идеи подразбиратъ приложение на великитѣ Божии закони; не е лошо, че въ свѣта има господари и слуги, но базата на тѣхнитѣ отношения трѣбва да се измѣни. Новъ редъ и порядъкъ трѣбва да се постави въ свѣта.
 
Мнозина се съмняватъ въ приложението на новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Доброто е възможно, когато човѣкъ го желае. Достатъчно е човѣкъ да отвори сърдцето си за Божественитѣ чувства и ума си — за Божественитѣ мисли, за да постигне, каквото желае. Може ли такъвъ човѣкъ да реагира срещу Божественото? Той не само че нѣма да се противопоставя на Божественото, но става изворъ, отъ който започва да тече чиста планинска вода. — Колко вода ще извира отъ него? — Колкото е вложено.
 
Следователно, дойдете ли до любовьта, нѣма да казвате, че нѣкого обичате повече, а нѣкого — по-малко. Ще обичате толкова, колкото любовь излиза отъ сърдцето ви. Въ любовьта нѣма законъ, съ който да опредѣляте, колко да обичате, или колко да не обичате. Ако мислите, че обичате едного повече, а другиго по-малко, вие се самозаблуждавате. Даже и когато мислите, че не обичате нѣкого, при известенъ случай вие го обиквате. Представете си, че по невнимание вие падате въ една дълбока рѣка и започвате да се давите. Въ този моментъ край рѣката минава онзи, когото вие не обичате. Той се хвърля въ рѣката и ви спасява. Нѣма ли да го обикнете следъ това? До този моментъ вие не сте го обичали, защото не сте му дали възможность да се приближи до васъ. За да се прояви любовьта между хората, непремѣнно трѣбва да се създадатъ благоприятни моменти. Тъй щото, когато казвате, че не обичате нѣкого, въ сѫщность, вие не знаете още, дали не го обичате. Обичайте всички хора, които Богъ обича.
 
„Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата“. Отъ този стихъ разбираме, че сѫботата е старъ законъ. Мойсей създаде закона на сѫботата, а Христосъ каза, че човѣкъ трѣбва да стане господарь на този законъ. Това не значи, че трѣбва да изхвърлимъ сѫботата, но да ѝ станемъ господари. Време е вече съвременнитѣ хора да станатъ господари на закона, а не законътъ на тѣхъ. Докато законътъ е господарь на хората, тѣ нѣма да видятъ добро. — Кога човѣкъ може да стане господарь на закона? — Когато престане да грѣши. Праведниятъ не грѣши, защото е господарь на закона. Хване ли го, законътъ му казва: Знаешъ ли, кой съмъ? Знаешъ ли, че мога да те накажа? Праведниятъ отговаря: Ти си законъ, азъ съмъ разумность. Както си ме хваналъ, така ще ме пуснешъ. Законътъ отстѫпва предъ разумностьта. Дето е разумностьта, тамъ нѣма законъ. И обратно: дето е законътъ, тамъ разумностьта отсѫтствува.
 
Христосъ казва: „Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата.“ Когато стане господарь на сѫботата, човѣкъ придобива вѫтрешно спокойствие, вѫтрешенъ миръ. До това време той постоянно се натъква на противоречия. Тази е причината, дето днесъ синоветѣ и дъщеритѣ, майкитѣ и бащитѣ, учителитѣ и ученицитѣ, сѫдиитѣ, свещеницитѣ се намиратъ въ противоречия помежду си. Когото срещнете днесъ, все е недоволенъ отъ нѣщо: или го погледнали криво, или му казали нѣщо обидно. Мѫжътъ е недоволенъ отъ жената, жената — отъ мѫжа и т. н. Жената се оплаква, че нѣкой мѫжъ я погледналъ двусмислено, внесълъ нѣщо лошо въ нея. Така може да гледа и жената. Това показва, че хората не сѫ свободни още отъ животинското си естество. Ако до днесъ тѣ още се използуватъ едни други, кѫде остава тѣхната човѣщина? Какъвъ лѣкарь е този, който мисли само, какъ по-лесно да използува своитѣ клиенти? Какъвъ духовникъ или проповѣдникъ е този, който използува своитѣ пасоми? Когато хората се поставятъ въ взаимна нужда единъ отъ другъ, природата има предъ видъ тѣхното опознаване. Като не мислятъ за това, хората искатъ да намѣрятъ начинъ, да прекаратъ по-лесно живота си. Чувате нѣкой да казва: Да прекараме живота си, както и да е, да не мислимъ много. — Не е така, животътъ има цель, смисълъ, не е само да си поживѣе човѣкъ.
 
Старитѣ възгледи за живота сѫ отживѣли времето си. Сегашнитѣ хора се намиратъ въ нова фаза на живота, дето възвишеното и благородното взиматъ надмощие. Нѣма по-красиво състояние за човѣка отъ това, да бѫде чистъ предъ себе си. Погледне ли нѣкого, каже ли му нѣщо, отъ него да блика чистота и искреность. Чистиятъ човѣкъ лесно мѣри нѣщата. Достатъчно е да погледне нѣкого, за да го прецени. По главата, по челото, по линиитѣ на лицето, по очитѣ, по веждитѣ и по брадата му той чете всичко, което самъ е написалъ. Той познава добрия и лошия човѣкъ, познава, доколко е устойчивъ, честенъ, справедливъ и т. н. Не можете да припишете на човѣка качества, които не сѫ отбелязани на главата, на лицето и на рѫцетѣ му. Кажете ли, че нѣкой е светия, той трѣбва да има качествата на светията. Всѣки носи свидетелството си съ себе си. Ако тѣлото на човѣка не е съградено отъ фина, чиста материя, той не може да бѫде нито способенъ, нито добродетеленъ; ако мускулитѣ и коститѣ му не сѫ изработени отъ фина материя, той не може да има здраво, издържливо тѣло. Не се заблуждавайте отъ външната форма на нѣщата. Не е ли здравъ човѣкъ, не е ли изработенъ отъ устойчива и здрава материя, и царь да го направятъ, пакъ нѣма да издържи на външнитѣ условия и на вѫтрешнитѣ бури. Щастието на човѣка се обуславя отъ неговитѣ вѫтрешни условия.
 
„Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата“. — На какво може да бѫде господарь обикновениятъ човѣкъ? — На сѫдбата си и на своитѣ задачи. Не оставяйте другитѣ хора да решаватъ задачитѣ ви. Какво ще правятъ ученицитѣ, ако учителитѣ решаватъ задачитѣ и ако учатъ уроцитѣ имъ вмѣсто тѣхъ? Заслужаватъ ли тѣ да носятъ името ученици? Ако ученикътъ иска да стане ученъ, самъ трѣбва да учи. Следователно, човѣкъ самъ трѣбва да решава мѫчнотиитѣ си. Дойде ли сиромашията на гости въ дома ви, не се молете на Бога да ви освободи отъ нея, но молете се, да ви покаже начинъ, да я впрегнете на работа. По-добра учителка отъ сиромашията нѣма. Обаче, ако човѣкъ не знае езика и на богатството, и на сиромашията, тѣ ще му причинятъ скърби и мѫчнотии. Ако гледате на богатството като на механически процесъ, вие ще започнете да изнудвате слугитѣ си, вследствие на което тѣ ще ви мразятъ. Ако и на сиромашията гледате по сѫщия начинъ, постоянно ще роптаете и ще се оплаквате. Това е неразбиране на нѣщата. Дали сте сиромахъ, или богатъ, бѫдете радостни и благодарете на Бога. Какво по-голѣмо благо може да очаква човѣкъ отъ това, да бѫде слуга и съзнателно да изпълнява службата си? Нали така постѫпи младиятъ княжески синъ? Той доброволно стана слуга на младата княгиня и слугинята ѝ, като изпълняваше добросъвѣстно заповѣдитѣ имъ. Обаче, и княгинята слѣзе отъ висотата на своето положение да слугува, да изпита княжеския синъ, а сѫщевременно да изпита и себе си. Ако и вие, като младия князъ и младата княгиня, не можете да слѣзете отъ положението, въ което се намирате, и поне единъ день да слугувате, нищо не можете да постигнете.
 
„Синъ Человѣчески е господарь и на сѫботата.“ Желая и на васъ да станете господари на вашата сѫбота, да поставите като основа въ живота си закона на любовьта, съ който да унищожите всички закони, отъ които страдатъ вашитѣ поданици. „Любовь и свобода“ да бѫде девизътъ на вашия животъ. Когато вие дадете свобода на вашитѣ поданици, и на васъ ще дадатъ свобода.



33. Беседа отъ Учителя, държана на 13 априлъ, 1930 г.
София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...