Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1929_12_15 Да ви даде

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2277 Мнения:

Публикувано 03 юни 2016 - 11:30

От томчето "Да ви даде", Сила и живот,

13 серия, т.2 (1929-1930),

Издание 1938 г., София
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Да ви даде.


   „Каквото поискате отъ Отца въ мое име, да ви даде“.
 Иоана 15:16

 „Да ви даде“. Даването представя разуменъ, съзнателенъ процесъ. Даването подразбира разумни отношения между всички живи сѫщества. Като съзнателенъ процесъ, даването почива на редъ правила и закони, както и логиката, която е наука за правилно мислене. Отъ гледището на възвишения свѣтъ, логиката на земята е наука за ония, които изучаватъ законитѣ на правата мисъль. Вмѣсто логика, въ Божествения свѣтъ сѫществува особена наука, известна подъ името „разумно поставяне на нѣщата“. Значи, всѣко нѣщо трѣбва да се постави на опредѣлено мѣсто. Докато живѣе на земята, човѣкъ се нуждае отъ логика, както слѣпиятъ се нуждае отъ изпъкнали букви, за да може да чете и да мисли. Щомъ прогледа, слѣпиятъ оставя изпъкналитѣ букви настрана. Той не се нуждае вече отъ тѣхъ. Щомъ вижда, той трѣбва да поставя всѣко нѣщо на своето мѣсто.
 
„Да ви даде“. Мнозина искатъ да имъ се даде нѣщо, но докато го получатъ, трѣбва да минатъ презъ редъ предшествуващи процеси. Даването е последенъ процесъ. Само на разумния се дава онова, което душата му желае. Какво желае душата на човѣка? — Щастие. Значи, на разумния се дава щастие, а на неразумния — нещастие. На праведния се даватъ добродетели, които той самъ е изработилъ; на грѣшния се даватъ собственитѣ му грѣхове и престѫпления. Като се види обиколенъ отъ грѣховетѣ и престѫпленията си, грѣшниятъ казва, че Богъ е милостивъ, ще се погрижи за него. Нѣма защо отсега нататъкъ да се грижи. Още въ самото начало Богъ еднакво се е погрижилъ и за грѣшния, и за праведния. Той имъ е далъ всичко въ изобилие. Днесъ човѣкъ страда отъ изобилие, а не отъ недоимъкъ. Природата дава всичко въ изобилие. Хората сѫ преситени отъ всичко: отъ идеи, отъ мисли, отъ чувства. Когото срещнете, ще видите, че той се стреми да бѫде пръвъ. И свѣтскиятъ, и религиозниятъ се стремятъ къмъ първи мѣста. Свѣтскиятъ иска да бѫде пръвъ въ музиката, въ науката, въ изкуствата, а религиозниятъ — да седне на първо мѣсто до Христа. За човѣка е важно да свири добре, да задоволи себе си, а дали ще го поставятъ на първо или последно мѣсто, това не е важно. За човѣка е важно да изпълнява волята Божия отъ любовь, а не отъ страхъ. Като изпълнява волята Божия отъ любовь, той не трѣбва да се интересува, на кое мѣсто ще го турятъ.
 
Важниятъ въпросъ, който интересува всички хора, е да имъ се даде нѣщо. Какви сѫ условията за даването? За да се даде на човѣка нѣщо, той трѣбва да бѫде разуменъ. Разумниятъ може да използува добре това, което е получилъ. Пъкъ и който дава, сѫщо трѣбва да бѫде разуменъ, да знае, отъ какво се нуждае всѣки човѣкъ. Безъ разумность даването и взимането нищо не допринасятъ за човѣшката душа. Безъ разумность човѣкъ не може да дойде до никакви постижения. Каквото изработи на земята, само това човѣкъ ще занесе съ себе си на другия свѣтъ. Каквито сѫ били стремежитѣ му на земята, такива ще бѫдатъ и на небето. Иска ли да знае човѣкъ, какъвъ ще бѫде животътъ му на другия свѣтъ, нека се вгледа въ живота си на земята. Какъвто е животътъ му на земята, такъвъ ще бѫде и на другия свѣтъ. Какво вие мислите по този въпросъ, не е важно. Трѣбва да знаете, че дето и да отиде, човѣкъ навсѣкѫде носи това, което е вложено въ него. Животътъ на земята подразбира отношения между души. Такъвъ е животътъ и на небето. Обаче, женитби, раждания на деца, търговски сдѣлки, каквито сѫществуватъ на земята, на небето не сѫществуватъ. На небето има училища, както и на земята, но въ тѣхъ сѫществува пълна хармония и единство, каквито въ училищата на земята не сѫществуватъ. Поради отсѫтствие на тази висша хармония на земята, животътъ на повечето хора е обърканъ. Това още не значи, че не може да се оправи. Отъ желанието на човѣка зависи да оправи или да обърка живота си. Когато единъ човѣкъ оправя живота си, другъ може да го обърка, но това още не значи, че животътъ на всички хора е оправенъ или обърканъ. Ако животътъ на нѣкой човѣкъ свършва, на другъ — започва. Ако нѣкой човѣкъ е боленъ, другъ е здравъ.
 
Човѣкъ трѣбва да има ясна представа за живота и за неговитѣ прояви. Той трѣбва да различава кои нѣща сѫ материални, кои — духовни и кои — Божествени. Като изучава закона на различаването, човѣкъ ще познава тия нѣща въ себе си. Докато е въ пъленъ покой, безъ никаква мисъль и никакво чувство, той е физическиятъ човѣкъ, т. е. конструкцията на човѣка. Щомъ почне да се движи, въ него се проявява духовниятъ или чувствениятъ животъ. И най-после, когато това движение вземе права посока, въ него се проявява Божествениятъ или умствениятъ животъ. Тогава човѣкъ започва да мисли. Въ това отношение човѣкъ може да се уподоби на аеропланъ: самиятъ аеропланъ представя физическия човѣкъ. Започнатъ ли колелата на аероплана да се въртятъ, това е духовниятъ човѣкъ, въ когото чувствата вече се проявяватъ. Щомъ аеропланътъ поеме права посока на движение, това е Божественото въ човѣка, което мисли и направлява живота му.
 
И тъй, ако човѣкъ се спре въ живота си, т. е ако живѣе само физически, той се намира въ положението на ония английски моряци, които цѣла нощь гребли съ лопатитѣ си въ морето и на сутриньта се намѣрили на сѫщото мѣсто, отдето тръгнали. Тѣ пѫтували съ единъ параходъ и като слѣзли на едно голѣмо пристанище, дето параходътъ щѣлъ да прекара нѣколко часа, влѣзли въ града да си хапнатъ и пийнатъ. Тѣ пийнали повече, отколкото трѣбва, и не успѣли да стигнатъ на време на пристанището — параходътъ заминалъ. Като стигнали на пристанището, било вече доста тъмно. Тѣ се качили на една лодка, която била завързана съ вѫже за брѣга, но въ бързината си забравили да я развържатъ и единъ следъ другъ започнали усилено да гребатъ, да стигнатъ парахода. Цѣла нощь гребли, но какво било очудването имъ, когато сутриньта се намѣрили на сѫщото мѣсто, отдето тръгнали — на брѣга на пристанището.
 
Следователно, не е достатъчно човѣкъ да има само физическо тѣло, нито само да се движи. Човѣкъ трѣбва да върви напредъ, къмъ опредѣлената цель, къмъ която пилотътъ го води. При това положение животътъ на всѣки човѣкъ има смисълъ. Като не разбиратъ своето предназначение, мнозина казватъ, че не знаятъ, защо сѫ дошли на земята. Чудно нѣщо! Възможно ли е пилотътъ да не знае, защо е дошълъ и кѫде отива? Щомъ е станалъ пилотъ, щомъ сѫ му повѣрили аеропланъ, той знае, кѫде отива. Той взима всички мѣрки за благополучно пѫтуване. Пилотътъ знае, че като му е даденъ аеропланъ, той трѣбва първо да завърти колелата му, и следъ това да тръгне въ опредѣлената за него посока. За да стигне аеропланътъ благополучно на опредѣленото мѣсто, пилотътъ трѣбва да разбира законитѣ на техниката, както и атмосфернитѣ течения. Не разбира ли законитѣ на техниката, той ще свърши съ катастрофа.
 
Всички хора, които сѫ дошли на земята, като пилоти пѫтуватъ презъ пространството. Щомъ сте пилоти, и вие трѣбва да знаете законитѣ на живота, да минете благополучно цѣлия пѫть. Ще кажете, че вие поставяте живота си въ рѫцетѣ на Бога, както Той е наредилъ и каквото Той даде. Човѣкъ трѣбва да знае, какво е наредилъ Богъ и какво ще даде. Когато постѫпва въ първо отдѣление, детето знае, че на края на годината ще получи документъ за първо отдѣление. При това, то знае, че ако е учило добре, ще получи добри бележки. Ако детето знае, какво ще получи, защо възрастниятъ човѣкъ да не знае, какво е опредѣлено за него и какво ще му се даде? Даването е разуменъ актъ. На човѣка се дава нѣщо само тогава, когато може да го използува. Запримѣръ, на човѣка се дава знание, свѣтлина, доброта, любовь само тогава, когато ги заслужи. Когато човѣкъ не може да реализира нѣкои свои желания, това се дължи на факта, че невидимиятъ свѣтъ счита, какво този човѣкъ не е готовъ още за това, което желае. Когато човѣкъ е готовъ за нѣщо и може разумно да го използува, всичко, каквото желае той, ще му се даде.
 
Съвременнитѣ хора често се обезсърдчаватъ, отчайватъ, обезнадежватъ. Кога се обезсърдчаватъ хората? — Когато не могатъ да постигнатъ желанията си. Щомъ не могатъ да постигнатъ едно свое желание, тѣ казватъ, че животътъ не е реаленъ, че всичко е суета, илюзия и т. н. Тѣ говорятъ за реалность, безъ да разбиратъ, какво нѣщо е реалностьта. Споредъ мене, реалность е това, въ което човѣкъ може да вземе участие. Реалностьта има отношение къмъ човѣка дотолкова, доколкото той самъ има отношение къмъ нея. Който има отношение къмъ реалностьта, той всѣкога има дѣлъ въ нейнитѣ придобивки. Въ реалностьта, обаче, нѣма никакви загуби. Който нѣма отношения къмъ реалностьта, той не може да се ползува отъ нейнитѣ придобивки. Каже ли нѣкой, че животътъ не е реаленъ, това подразбира, че той нѣма никакво отношение къмъ него. Има ли отношение къмъ живота, човѣкъ взима нѣщо отъ него, но сѫщевременно дава нѣщо отъ себе си. Другъ пъкъ ще каже, че всичко въ живота е илюзия. Само онзи може да счита проявитѣ на живота за илюзии, който нѣма никакво отношение къмъ него. Това, което хората наричатъ илюзия, не е нищо друго, освенъ разглеждане, съпоставяне на нѣщата по отношение на друга нѣкаква реалность. Значи, разглеждането на нѣщата отъ една реалность по отношение на друга реалность, наричаме илюзия.
 
Сега, за да дойдете до абсолютната реалность на нѣщата, вие трѣбва да съпоставяте фактитѣ и явленията въ живота и въ природата, не споредъ положението имъ въ временния животъ, но по отношение на вѣчното. Безъ да мислятъ дълбоко върху нѣщата, хората се произнасятъ бързо за мѫжетѣ, за женитѣ, поради което правятъ голѣми грѣшки. Какво нѣщо е мѫжътъ и какво жената, тѣ не знаятъ. Не е мѫжъ още този, който се облича въ мѫжки дрехи; не е жена тази, която се облича въ женски дрехи; не е професоръ този, който носи книги и по цѣли часове чете; не е религиозенъ онзи, който постоянно се моли; не е дете това, което често плаче. Детето може да плаче, или защото е гладно, или защото майка му отсѫтствува. Възрастниятъ може да скърби, защото му липсва нѣщо. Като получи това, което му липсва, той престава да скърби. Не е важно, че човѣкъ скърби, но той трѣбва да намѣри причината на своята скръбь. Човѣкъ може да скърби за нѣкаква материална облага. Той може да скърби за нѣкаква духовна облага. И най-после скръбьта му може да се дължи на това, че не е придобилъ нѣкаква Божествена облага. Право е човѣкъ да скърби, ако нѣма здраво, силно, красиво тѣло. Право е да скърби, ако нѣма здрави, силни дробове и сърдце. Отъ здравото сърдце зависи неговото правилно кръвообръщение. Право е човѣкъ да скърби, ако нѣма добре оформена глава съ необходимото количество мозъкъ въ нея. Ако е лишенъ отъ тия нѣща, той трѣбва да се моли, да придобие тѣзи ценни облаги за живота. Като се моли на Бога, човѣкъ трѣбва да иска отъ Него всичко идеално: идеаленъ умъ, идеално сърдце, идеални дробове, идеална глава, идеални крака и рѫце. Съ една дума, искайте отъ Бога това, което никой другъ не може да ви даде. Щомъ удоветѣ на вашето тѣло сѫ идеално здрави и въ изправность, всичко останало е лесно постижимо.
 
Нѣкои хора искатъ да минатъ за скромни. Тѣ казватъ: Ние можемъ да минемъ и съ малко. Ние не искаме много нѣща. Достатъчно е да имаме по една малка кѫщичка, да се приберемъ съ женитѣ и съ децата си, да преживѣемъ, както далъ Господъ. — Не, това е дребнавость. Богъ не се занимава съ дребни работи. Не е въпросъ човѣкъ да иска голѣми дворци и палати. Обаче, всѣки човѣкъ се нуждае отъ хубава, хигиенична кѫща, съ голѣми прозорци, да влиза презъ тѣхъ много свѣтлина. Искайте отъ Бога много нѣща, но необходими, защото Той много дава, но и много взима. Какво ще направи шивачътъ, ако му дадете изгнилъ платъ, който постоянно се кѫса? Той ще се опита да го зашие, но ако продължава да се кѫса, ще го захвърли настрана и ще отложи работата си. Шивачътъ ще ви каже, че съ такива платове не се занимава. — Ама азъ съмъ далъ пари. — Ще го върнешъ на търговеца. — Ако не го приеме? — Ако не го приеме, ще научишъ единъ урокъ. Втори пѫть, като отивашъ да купувашъ платъ, първо ще го опиташъ, а после ще плащашъ. Какъвто платъ да купува човѣкъ, той трѣбва да бѫде здравъ, да издържа на всички условия.
 
Христосъ казва: „Да ви даде“. Какво трѣбва да ви се даде?—Нѣщо здраво, устойчиво, което да не се руши, нито да се разваля. Като изучавамъ живота на съвременнитѣ хора, виждамъ, че тѣхнитѣ идеали и стремежи сѫ пропаднали. Красиви сѫ идеалитѣ имъ, но не сѫ ги постигнали. Когато видишъ нѣкого, на лицето му пише: Красивъ, великъ идеалъ имахъ, но нищо не постигнахъ. На лицето на другъ четешъ: Велика бѣше задачата, която решавахъ, но докарахъ я само до едно мѣсто — почти нищо не излѣзе. Работитѣ, идеалитѣ и задачитѣ на всички хора сѫ дошли до нищо, т. е. до нула. Какво трѣбва да правятъ съ тия нули? Тѣ трѣбва да ги впрегнатъ на работа, като колелца, да ги турятъ въ движение. Тѣ иматъ възможность да станатъ добри техници. Ония пъкъ, които сѫ завършили съ единици, тѣ могатъ да станатъ физици. Тѣ ще работятъ съ закона на единицата, съ прѫчицата. Ония, които сѫ свършили училището си съ двойки, могатъ да станатъ добри дипломати. Тѣ ще се занимаватъ съ висша и низша дипломация — наука на отношения. Ония, които сѫ свършили съ тройки, могатъ да бѫдатъ добри готвачи. Ония, които сѫ свършили съ четворки, сѫ добри орачи. Тѣ могатъ да се занимаватъ съ земедѣлие. Ония, които сѫ свършили съ петорки, сѫ добри търговци. Тѣ разбиратъ отъ науката на взимане и даване. И най-после, ония, които сѫ свършили съ шесторки, сѫ добри стражари. Ако стражаритѣ свършваха учението си съ шесторки, свѣтътъ би се оправилъ моментално. Днешниятъ свѣтъ не е оправенъ, понеже стражаритѣ не сѫ свършили съ шесторки.
 
Това, което сега говоря, е неразбрано за васъ. Защо? — Защото имате криво схващане за живота, за предназначението на човѣка. Има ли нѣщо лошо въ положението на стражара? Каквато работа да върши човѣкъ, тя е на мѣсто, само ако е изпълнена добре. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да играе ролята си добре. Веднъжъ стѫпилъ на житейската сцена, той трѣбва да е доволенъ отъ ролята си. Не е важно, каква роля ще играе; важно е, какъ ще изиграе ролята си. Като играе ролята си, той трѣбва да разбира идеята, която авторътъ е вложилъ въ нея. За да предаде идеята добре, той трѣбва да познава автора на тази идея. При това, не е достатъчно само добре да играе актьорътъ, но отъ всѣка роля той трѣбва да придобие нѣщо. Какъвъ смисълъ има въ това, че е игралъ ролята на слуга, ако не е научилъ и приложилъ въ живота си закона на служенето? Какво е придобилъ актьорътъ, който е игралъ ролята на царь, ако не е изработилъ въ себе си качествата на царя? Да бѫдешъ царь, това значи, да бѫдешъ гениаленъ по умъ, по сърдце и по воля. Само гениятъ може да бѫде царь. Въ бѫдеще само гениитѣ на доброто ще ставатъ царе. Посрѣдствениятъ човѣкъ никога не може да бѫде царь. Царьтъ винаги трѣбва да заема първо мѣсто по гениалность. Следъ него ще се нареждатъ по-малко гениални хора, докато дойдатъ до обикновенитѣ, които ще изпълняватъ заповѣдитѣ на по-горнитѣ. Да управлявашъ, това не значи, да прилагашъ нѣкаква външна дипломация.
 
Съвременнитѣ народи искатъ да възстановятъ помежду си отношения на висша дипломация. И това е добре, но, преди всичко, хората трѣбва да спазватъ тази висша дипломация къмъ разумнитѣ закони на природата. Единъ народъ има право да сѫществува дотолкова, доколкото спазва естественитѣ отношения къмъ законитѣ на разумната природа. Първото отношение на народитѣ, на обществата, на семействата, на индивидитѣ е къмъ разумната природа, а после единъ къмъ другъ. Всички народи, всички държави сѫ удове на великия Божественъ организъмъ. Следователно, ако не функциониратъ въ съгласие съ този Великъ организъмъ, тѣ сѫ осѫдени на изчезване. Тази е причината, поради която много държави и народи сѫ изчезнали отъ земята. Въ далечното минало сѫ сѫществували атлантска и лемурийска раси, но днесъ нищо не е останало отъ тѣхъ. Какво ще остане въ бѫдеще отъ бѣлата раса, не се знае. — Защо? — Защото природата не търпи никакво израждане. Когато види, че нѣкой човѣкъ се спре, природата го поставя на страдания. Иска ли нѣкой да си поживѣе, безъ да работи, той е осѫденъ на израждане. При това, не е достатъчно човѣкъ само да работи, но той трѣбва да влѣзе въ връзка съ всички видни хора по лицето на земята. Поетътъ трѣбва да бѫде свързанъ съ всички видни поети; музикантътъ трѣбва да бѫде свързанъ съ всички видни музиканти; философътъ трѣбва да бѫде свързанъ съ всички видни философи; учениятъ — съ всички видни учени; общественикътъ и държавникътъ — съ всички видни общественици и държавници. Като пише нѣщо, поетътъ трѣбва да има разбиране за това, което е писалъ, и пръвъ той да е доволенъ отъ работата си, а после другитѣ. Сѫщото се отнася и за учения, за философа, за музиканта. Ако човѣкъ самъ не е доволенъ отъ живота си, отъ работата си, хората най-малко могатъ да бѫдатъ доволни отъ него. Не е въпросъ човѣкъ да бѫде доволенъ по форма, но по сѫщество. Човѣкъ трѣбва да работи така, че всѣки моментъ да внася нѣкакво подобрение въ работата си, както и въ живота си.
 
Да подобри човѣкъ живота си, това значи, всѣки следващъ день да се отличава съ нѣщо ново отъ предишния.  Както миналиятъ животъ е билъ приготвяне за сегашния, така и сегашниятъ е приготвяне за бѫдещия. Това показва, че по естество животътъ е единъ и недѣлимъ. Както животътъ не се дѣли, сѫщо така и любовьта е недѣлима. Любовьта е сила, която непреривно се проявява и разширява. Любовьта е единственото реално нѣщо въ свѣта. Като реалность, любовьта се изразява чрезъ четири нѣща: тя внася свѣтлина въ ума, топлина въ сърдцето, благородство въ душата и сила въ духа. Всѣко нѣщо, което не внася тия четири елемента въ човѣка, не е реалность. Всѣка наука, всѣко учение, което внася свѣтлина въ човѣшката мисъль, топлина въ сърдцето, благородство въ душата и сила въ духа, е реална. Кой човѣкъ е силенъ? Силно ли е магарето, което господарьтъ всѣки день товари? — Не е силно. Силенъ човѣкъ е онзи, когото никой не може да товари. Товарятъ ли го другитѣ, той не е силенъ. Силниятъ човѣкъ самъ се товари и самъ се разтоваря. Силенъ човѣкъ ли е този, когото дяволътъ товари и разтоваря? — Не само че не е силенъ, но той изпада въ положението на магаре, което господарьтъ, по своя воля, товари и разтоваря. — Какъ може да се освободи човѣкъ отъ товара на дявола? — Като изучава и прилага закона на смаляването.
 
Като правя сравнение между магарето, натоварено отъ господаря си, и човѣка, натоваренъ отъ дявола, нѣмамъ предъ видъ никого, не искамъ да обиждамъ, но взимамъ натовареното магаре за символъ. Нѣкога магарето е имало красива форма, но било недоволно отъ формата и вида си и пожелало Богъ да му даде по-голѣма форма и гласъ, съ който да обръща внимание на всички. Формата и гласътъ на днешното магаре сѫ по негово желание. Като реве, съ това магарето иска да каже на хората, да бѫдатъ доволни отъ положението, което имъ е дадено отъ Бога. Не сѫ ли доволни, ще носятъ на гърба си товаритѣ на господаритѣ си и ще бѫдатъ посмѣшище на хората. Следователно, иска ли човѣкъ да се освободи отъ робството на своя господарь — дявола, трѣбва постоянно да се смалява, да стане почти невидимъ. Като го срещне въ нѣкаква малка форма, дяволътъ ще го погледне съ презрение и ще му каже: Хайде, върви си, иди далечъ отъ мене. Не ми трѣбвашъ такъвъ. Както магарето търси днесъ своята първоначална форма, да се облѣче въ нея, така и човѣкъ се стреми къмъ своя първиченъ образъ, създаденъ по подобие Божие. Облѣче ли се въ тази форма, той ще се върне въ правия пѫть — въ служене на Бога.
 
Днесъ всички говорятъ: Човѣци трѣбва да бѫдемъ! Характеръ трѣбва да имаме! — Какво значи да бѫдешъ човѣкъ?— Да имашъ образа и подобието на Бога. Да бѫдешъ такъвъ, какъвто Богъ нѣкога те е създалъ. Който е изгубилъ образа и подобието на своя създатель, не може да разбере Божественитѣ прояви. Срѣщамъ едно шестгодишно момиченце и го помилвамъ. То веднага се обръща къмъ мене, поглежда ме недовѣрчиво, измѣрва ме отъ главата до краката и се отдалечава. То не може да разбере, защо го помилвахъ, вследствие на което се отдалечава. Срѣщамъ друго шестгодишно момиченце, което сѫщо помилвамъ и му давамъ една хубава ябълка, като му казвамъ: Вземи тази ябълка и излѣзъ на пѫтя, дето ще срещнешъ момиченце като тебе, но безъ майка и баща, пълно сираче, дай му тази ябълка и го помилвай. Това момиченце вече ме поглежда съ довѣрие и радость. То счита, че може да ми се довѣри и да има приятелски отношения съ мене. — Защо? — Защото е разбрало една отъ проявитѣ на Божественото въ човѣка.
 
Следователно, истински човѣкъ е онзи, който разбира и цени Божественото въ себе си и въ ближнитѣ си. Като разбира проявитѣ на Божественото начало, човѣкъ разбира смисъла на живота съ всички негови прояви и промѣни и разумно ги използува. Запримѣръ, човѣкъ минава презъ фазата на детинство, на възмѫжалость и на старость, но ако не разбира философията на живота, ще мине и замине презъ тѣзи фази, безъ да придобие нѣщо. Какъвъ смисълъ има младостьта, ако човѣкъ не е придобилъ нѣщо отъ нея? Какъвъ смисълъ има възмѫжаването, ако човѣкъ не е станалъ по-уменъ? Какъвъ смисълъ има старостьта, ако човѣкъ не е станалъ по-мѫдъръ, отколкото е билъ? Нѣкои казватъ, че детинството, възмѫжаването и старостьта сѫ фази на живота, на цѣлото Битие, презъ които човѣкъ неизбѣжно минава — нищо повече. — Не, не е така. Всѣка фаза, презъ която човѣкъ минава, трѣбва да му даде нѣщо реално. Ако, като дете, човѣкъ не може да влѣзе въ Царството Божие, той не е разбралъ, какво нѣщо е детинството. Казано е въ Писанието: „Ако не станете като децата, не можете да влѣзете въ Царството Божие“.
 
Какво разбирате подъ думитѣ „Царство Божие“? Царството Божие подразбира разуменъ, съзнателенъ животъ. — Може ли бедниятъ да влѣзе въ Царството Божие? — Може. — Ами богатиятъ? — И той може. Добре разбрани и използувани, сиромашията и богатството сѫ две велики блага въ живота на сегашния човѣкъ. Не може ли да ги използува разумно, тѣ носятъ редъ нещастия за него. Всѣко отношение въ живота на хората има смисълъ само тогава, когато почива на здрава, вѫтрешна връзка. Какво отношение може да има между майка и дъщеря, или между баща и синъ, ако тѣ не се познаватъ вѫтрешно? Щомъ не се познаватъ, това показва, че между тѣхъ не сѫществува дълбока, непреривна връзка. Какви приятели сѫ тѣзи, между които нѣма никаква връзка? Каква вѣра е тази, която не почива на познаване на Бога? За да вѣрва въ Бога, първо човѣкъ трѣбва да Го познава. Не Го ли познава, той не може да вѣрва въ Него.
 
Една царска дъщеря, красива и млада, трѣбвало да се ожени, но споредъ орисията ѝ, трѣбвало тя сама да познае избраника си между десеть млади, красиви момци, все нейни кандидати. Деньтъ на избора дошълъ. Десеттѣ момци, кандидати се явили въ опредѣления день и часъ и съ трепетъ очаквали да се яви младата, красива царска дъщеря да избере единъ отъ тѣхъ. Като се изредили предъ нея, тя спрѣла вниманието си на първия, който билъ облѣченъ съ великолепни царски дрехи. Като свалилъ маската си, царската дъщеря се ужасила: предъ нея стоялъ черенъ, грозенъ циганинъ. Тя се отдалечила отъ него и казала: Не искамъ да се женя! Бащата насила я заставилъ да повтори избора си. Не само че го повторила, но и потретила, обаче все попадала на човѣкъ, когото не харесвала. Тя не могла да познае, кой отъ десеттѣ кандидати е нейниятъ възлюбенъ. Отчаяна отъ неуспѣха си, тя се отказала да се жени. Най-после единъ отъ мѫдрецитѣ дошълъ при нея и ѝ казалъ: Направи още единъ опитъ, може да познаешъ своя възлюбенъ. Азъ ще ти помогна малко. Като минатъ десеттѣ момци край тебе, последниятъ ще бѫде твоятъ възлюбенъ. Царската дъщеря се приготвила и съ нетърпение очаквала десетия, но каква била изненадата ѝ, когато предъ нея се явили само деветь — десетиятъ го нѣмало. Какво било състоянието на царската дъщеря, когато десетия, именно, го нѣмало въ редицата, а въ него тя трѣбвало да познае своя възлюбенъ.
 
Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на царската дъщеря, която търсила своя възлюбенъ, но не могла да го намѣри. Тѣ търсятъ реалностьта, т. е. тѣ търсятъ своя идеалъ, своя възлюбенъ, но и до днесъ не сѫ го намѣрили. — Защо? — Защото животътъ имъ още не е такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде и защото още не сѫ се върнали къмъ първото положение, когато сѫ били създадени по образъ и подобие Божие. Въ какво се заключава истинскиятъ животъ? — Въ истинско учене и въ приложение на изученото. Въпрѣки великитѣ и безбройни задачи на човѣчеството, нѣкои се запитватъ, какво ще правятъ, като постигнатъ идеала си. — Много просто. Какво ще прави болниятъ, като излѣзе отъ болницата? Докато е въ болницата, всички ще му услужватъ: ще му донасятъ лѣкарства и храна, ще го обличатъ и събличатъ. Обаче, като оздравѣе и излѣзе отъ болницата, той ще започне да учи, свободно да се разхожда, да прави екскурзии, да яде и да пие, да се облича и съблича, както иска и когато намира за добре. Само вънъ отъ болницата, свободенъ отъ помощьта и услугитѣ на милосърдни сестри и братя, човѣкъ разбира, какво нѣщо представя разумниятъ, съзнателниятъ животъ.
 
Христосъ казва: „Да ви даде“. — Какво да ви даде? — Истинското знание, истинската мѫдрость, истинския животъ и истинската свобода. Придобие ли тия нѣща, съ тѣхъ заедно човѣкъ придобива и сила, не физическа, но сила на своя умъ и на своето сърдце. Ако е въпросъ за външна сила, физически човѣкъ е по-силенъ, отколкото трѣбва. Днесъ той трѣбва да работи за укрепване на своя умъ и на своето сърдце. Физическата сила трѣбва да отстѫпи мѣстото си на духовната. Иска ли бащата да направи сина си наследникъ, трѣбва да му отстѫпи мѣстото си, а той самъ да замине за другия свѣтъ. Докато заема първото мѣсто, като глава и господарь на имотитѣ си, бащата не може да направи сина си наследникъ. Бащата и синътъ не могатъ едновременно да заематъ едно и сѫщо мѣсто. За да отстѫпи своя тронъ на сина си, бащата трѣбва да замине за нѣкѫде, защото двамата не могатъ да заематъ едновременно едно и сѫщо мѣсто. Всѣки човѣкъ самъ за себе си може да стане царь, наследникъ на онази държава, която Баща му е предоставилъ да я управлява. — Коя е тази държава? — Човѣшкото тѣло, въ което сѫ вложени умъ, сърдце и воля. Може ли да организира силитѣ на сърдцето, на ума и на волята си въ едно, да ги подчини на стремежитѣ на своята душа и на своя духъ, човѣкъ управлява добре своята държава. Щомъ може да управлява своята държава добре, той има правилни отношения къмъ всички хора и държави и може всѣкога да имъ помага. Обаче, докато не е оправилъ своята държава и не е позналъ нейнитѣ нужди, той не може да има правилни отношения нито къмъ своитѣ ближни, нито къмъ Бога. Изправи ли себе си, т. е. своята държава, човѣкъ познава вече себе си, своя ближенъ, а сѫщо така и своя Създатель. При това положение той не се осмѣлява да корегира Божественото, не се осмѣлява да корегира любовьта.
 
Днесъ всички хора се корегиратъ: майката корегира дъщерята, а дъщерята — майка си; бащата корегира сина си, а синътъ — баща си. Тѣ могатъ да се корегиратъ въ всички области, но не и въ любовьта. Никой никого не може да корегира въ любовьта. Какъвто е билъ бащата въ любовьта си, такъвъ ще бѫде и синътъ. Каквато е била майката въ любовьта си, такава ще бѫде и дъщерята. Малкитѣ на овцата, на вълчицата ще бѫдатъ точно като нея. Чудни сѫ хората, когато очакватъ, синътъ да не бѫде като баща си и дъщерята като майка си. Това никога не е било и нѣма да бѫде. Следователно, ако синътъ не прилича на баща си, причината се дължи на две положения: или синътъ не познава баща си, или този, когото счита за свой баща, не е неговъ баща. Ако синътъ е по-лошъ или по-добъръ отъ баща си, последниятъ не е истинскиятъ му баща. Ако синътъ напълно прилича на баща си, последниятъ е истинскиятъ му баща. Щомъ синътъ и дъщерята приличатъ на баща си и на майка си, тѣ сѫ тѣхни деца. При това положение родителитѣ носятъ отговорность за децата си. Ако децата сѫ по-добри отъ родителитѣ си, последнитѣ не сѫ тѣхни истински родители и не носятъ никаква отговорность за тѣхъ.
 
И тъй, искате ли да разберете Божественото учение, вие трѣбва да се освободите отъ своитѣ лични възгледи. Като изнасямъ новитѣ възгледи на живота, мнозина ги разглеждатъ отъ положението на личнитѣ си възгледи и не знаятъ, кое е право и кое — криво. Прави нѣща сѫ тия, които всѣкога, презъ всички времена и епохи, сѫ прави. Запримѣръ правъ възгледъ е следниятъ: яжъ само прѣсни плодове. Яжъ само прѣсенъ хлѣбъ. Нѣма ли прѣсни плодове и прѣсенъ хлѣбъ, не яжъ. Не яжъ никакви консерви! Яжъ прѣсни, свежи плодове, току що откѫснати отъ дървото. Яжъ прѣсно жито, преди да е млѣно на воденица. Който иска да внесе свѣтли мисли въ ума си, той трѣбва да яде плодове, които сѫ зрѣли на северъ; който иска да внесе благородство въ сърдцето си, той трѣбва да яде плодове, зрѣли на югъ; който иска да внесе благородство въ характера си, той трѣбва да яде плодове, зрѣли на изтокъ; който иска да придобие разбиране за живота, той трѣбва да яде плодове, зрѣли на западъ. Оттукъ виждаме, че всѣка посока, всѣко направление, отдето идатъ силитѣ на природата, указва специфично влияние върху човѣка. Ако нѣкой ви хване съ лѣвата си рѫка, той ви предава чувства; хване ли ви съ дѣсната си рѫка, той ви предава мисъль. Обаче, ако ви хване съ дветѣ си рѫце, той едновременно ви предава и чувство, и мисъль. Майката пригръща детето си съ дветѣ си рѫце едновременно, за да му предаде импулсъ за животъ. Значи, всѣко движение, всѣка промѣна въ природата има свой дълбокъ смисълъ и значение. Нѣма движение въ разумната природа, което да е безсмислено. Отдето и да иде, слънчевиятъ лѫчъ крие въ себе си специална сила, вследствие на което указва специфично влияние върху човѣка.
 
Какво представя свѣтлината? Свѣтлината е материална сила, подобна на изворъ. Когато се намѣри подъ известно напрежение, тя извира, лѫкатуши, извива се въ различни посоки и облива цѣлия свѣтъ. Тя полива всички живи сѫщества, хора, растения и животни, както водата, и ги заставя да растатъ и да се развиватъ. Въ това отношение, свѣтлината и водата представятъ една и сѫща материя, но въ две различни състояния. Ако сгѫстите материята на свѣтлината, последната ще се превърне въ вода. Ако пъкъ разредите материята на водата, т. е. ако я разложите на нейнитѣ основни елементи, които поставяте на крайно разредяване, ще получите материята на свѣтлината. Свѣтлината се движи, както и водата. Безъ движение никакъвъ животъ не би сѫществувалъ. Който е придобилъ живота и му е станалъ господарь, той може да бѫде господарь и на водата, и на свѣтлината. Не е ли станалъ господарь на живота, той не може да бѫде господарь нито на водата, нито на свѣтлината.
 
И тъй, искате ли да разберете живота, вие трѣбва да се домогнете до всички науки — философия, математика, литература, естествена история и др. Тѣ ще ви послужатъ като пособия за постигане на вашата цель. Щомъ е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да разбере живота, т. е. неговия произходъ, смисълъ и значение. Христосъ казва: „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога“. Стане ли въпросъ за познаване на Бога, всички го отлагатъ за далечното бѫдеще. Ако пъкъ се спиратъ върху този въпросъ, тѣ не разглеждатъ Бога като Първопричина на нѣщата, но Го разглеждатъ по форма и казватъ, че Богъ е създалъ всичко. Обаче, това не е достатъчно. Има нѣща, които не сѫ създадени отъ Бога. Като четете книгата за създаването на свѣта, тамъ се казва: И рече Богъ „Да бѫде виделина!“ И стана виделина. По сѫщия начинъ се създадоха и другитѣ нѣща. Обаче, единственото нѣщо, което Богъ пожела да направи по образъ и подобие свое, бѣше човѣкътъ. Значи, Богъ направи човѣка съ рѫцетѣ си, създаде го по свой образъ и подобие. Много нѣща има, за които се казва, че Богъ ги създаде, но въ сѫщность тѣ сѫ човѣшки изобретения. Човѣшкитѣ работи сѫ временни, а Божиитѣ — вѣчни.
 
Много отъ сегашнитѣ философи и богослови мязатъ на единъ негърски проповѣдникъ, който, по много необоснованъ начинъ разправялъ на слушателитѣ си за създаването на първия човѣкъ. Той казвалъ, че преди да създаде първия човѣкъ, Богъ насадилъ една голѣма, гѫста гора, за да използува дърветата ѝ за прѫти, на които да суши човѣка. Като израсла гората, Богъ изсѣкълъ нѣколко дървета, направилъ отъ тѣхъ здрави колове, които наредилъ като плетъ. Следъ това Той взелъ пръсть, направилъ отъ нея човѣкъ и вдъхналъ въ ноздритѣ му дихание на животъ. За да изсуши човѣка, Той го турилъ на плета. Нѣкои отъ слушателитѣ запитвали своя проповѣдникъ: Кѫде е била тази гора? — Това не е ваша работа! — Ами плетътъ? — И това не е ваша работа! — Има ли остатъци днесъ отъ този плетъ? — Това не се знае. — Не, такива теории за създаването на човѣка не могатъ да се приематъ.
 
Нѣкои философи искатъ да докажатъ нѣщо и започватъ: Да допуснемъ. — Какво да допуснемъ? — Че нѣкѫде имало гора. После, да допуснемъ. — Какво? — Че отъ дърветата на тази гора билъ направенъ плетъ и т. н. Възъ основа на редъ такива допущания тѣ вадятъ своитѣ философски заключения. — Не, тѣзи заключения сѫ подобни на твърденията, които правѣли нѣкои учени отъ една школа въ Америка, наречена „школа на духа“. Тѣзи учени подържали мисъльта, че материя въ свѣта не сѫществува, но всичко е духъ. Единъ день станала катастрофа съ единъ тренъ и много пѫтници пострадали. Единъ младоженикъ, който отивалъ на сватбеното си пѫтешествие, счупилъ и двата си крака при катастрофата. Понеже ученитѣ отъ „школата на духа“ лѣкували различни болести, младоженикътъ повикалъ единъ отъ тѣхъ да го лѣкува. Две-три седмици наредъ дохождалъ този лѣкарь, но нищо не правилъ. Той се мѫчилъ да убеди болния, че краката му сѫ здрави, понеже билъ убеденъ, че материя не сѫществува, а всичко е духъ. Щомъ материя не сѫществува, и краката му сѫ здрави. Съ течение на времето, краката сами по себе си започнали да заздравяватъ, и следъ единъ месецъ болниятъ бавно пристѫпвалъ. Като видѣлъ това, лѣкарьтъ дошълъ при него и му казалъ: Сега трѣбва да платишъ. — Добре, казалъ болниятъ, допусни, че ти плащамъ 10,000 долари. На другия день лѣкарьтъ пакъ отишълъ за пари. — Допусни, че ти давамъ 20,000 долари. Не си ли доволенъ? — Азъ искамъ да ми платишъ за лѣкуването. — Както лѣкувашъ, така ти се плаща.
 
Мнозина постѫпватъ като ученитѣ отъ „школата на духа“. Преди да сѫ свършили училище, тѣ казватъ: Като свърша училище, ще се оженя, ще ми се родятъ деца, ще ги възпитамъ и образовамъ, ще заематъ голѣми служби, а азъ ще стана пръвъ министъръ, ще подобря положението на народа си и т. н. Той разправя, че това ще направи, онова ще направи, но работитѣ му оставатъ все недовършени. — Защо? — Защото не се заема да работи, а говори, какво ще направи въ бѫдеще. Човѣкъ трѣбва да си изработи една здрава, положителна философия. Дойде нѣкой при мене и ме пита, въ какво вѣрвамъ. — Азъ вѣрвамъ въ това, въ което и ти вѣрвашъ. — Азъ вѣрвамъ въ паритѣ. — И азъ вѣрвамъ въ паритѣ. — Азъ вѣрвамъ въ силата. — И азъ вѣрвамъ въ силата. — Азъ вѣрвамъ въ материалния животъ. — И азъ вѣрвамъ въ сѫщото. — Тогава ти си като мене. — Да, азъ съмъ като тебе, но не зная, дали ти си като мене. Азъ обичамъ паритѣ, но като дойдатъ при мене, разговарямъ се съ тѣхъ, питамъ ги, отде идатъ, какво намѣрение иматъ и, като ги изслушамъ, казвамъ имъ, че трѣбва да ми се подчиняватъ. Азъ ще бѫда господарь, а тѣ — слуги. Каквото имъ кажа, тѣ трѣбва да го изпълнятъ. Отъ паритѣ искамъ пълно подчинение. Когато срещна една мома или момъкъ, азъ ги спирамъ и ги запитвамъ, защо сѫ мома и момъкъ. Ако не могатъ да отговорятъ на въпроса, азъ казвамъ, че мома е само онази, която говори истината. Лъже ли, тя не е мома. Момъкъ е само онзи, който говори истината. Лъже ли, той не е момъкъ. Азъ бихъ желалъ, цѣлиятъ свѣтъ да е пъленъ съ моми и момци, които говорятъ и прилагатъ истината.
 
Сега, не е въпросъ да обяснявамъ, какъ разбирамъ нѣщата, но човѣкъ трѣбва да прилага. Каквото знае на теория, той трѣбва да го приложи въ живота си. Всички говорятъ за Бога, но не Го разбиратъ. Тѣ мислятъ, че Богъ е недостѫпенъ. Наистина, Той е недостѫпенъ, но само за ония учени, философи, поети, които мислятъ, че сѫ постигнали всичко и нищо повече не имъ трѣбва. Затова, когато философътъ, отъ висотата на своето положение, започва да изследва Бога, Той се скрива задъ причинния свѣтъ. Когато астрономътъ Го изследва, Той се скрива въ вѣчностьта, дето никакъвъ телескопъ не може да Го намѣри. Когато поетътъ Го търси, Той се скрива въ най-малкитѣ ѫгълчета на вселената, да не може да Го зърне. Обаче, Богъ се открива на децата, на беднитѣ, на страдащитѣ на униженитѣ и на оскърбенитѣ — на чиститѣ по сърдце. Дойде ли нѣкое дете при Бога, Той веднага излиза предъ него, започва да го милва, да му говори тихо, като му разкрива красотата въ свѣта. Ако сѫщото дете отиде при поета, последниятъ го поглежда отвисоко, казва му, че нищо не знае и започва да му декламира: О, Ти, Който владѣешъ надъ цѣлата вселена. Ти, Който изпълвашъ всичко съ ужасъ и трепетъ. Ти, Който разклащашъ свѣтоветѣ и пълнишъ сърдцето на човѣка съ горчевини, а въ ума му внасяшъ мракъ и съмнение! Детето седи и слуша, но не харесва тия високи думи. То казва: Слушай, поете, азъ видѣхъ Този, Когото рисувашъ въ такива страшни краски. Той ме помилва, зарадва ми се и ми проговори. — Сънь е било това. Единъ день и ти ще остарѣешъ като мене и ще разберешъ, какво е Богъ. Наистина, Богъ е такъвъ, какъвто човѣкъ Го вижда. За поета Богъ е далечъ, за детето е близо. За поета е страшенъ, за детето е благъ. Докато Го търси, поетътъ неизбѣжно ще минава презъ бездни, презъ височини и долини. За детето, обаче, пѫтьтъ къмъ Бога е отворенъ, безъ никакви препятствия.
 
Въ търсене на своя идеалъ, поетътъ мяза на онзи царски синъ, който се влюбилъ въ една красива царска дъщеря, която била голѣма туристка. Цѣлъ животъ тя пѫтувала отъ една планина на друга, и трѣбвало той постоянно да върви подиръ нея, докато единъ день я настигне. Обаче, всичкитѣ му усилия оставали напразно: тъкмо се качи на върха, отъ който я вижда, тя поема вече втори връхъ. Върви той следъ нея цѣлъ животъ, качва се по върхове, слиза въ долини, но царската дъщеря не може да постигне. И следъ това поетътъ описва своитѣ мѫчения и несгоди, своитѣ страдания и лутания, докато въ заключение казва: Не можахъ да постигна това, което цѣлъ животъ търсихъ. — Защо не могълъ да го постигне? — Защото е казано въ Писанието: „Ако не станете като малкитѣ деца, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Достатъчно е човѣкъ отдалечъ да зърне момата на истината и да благодари, че е могълъ да я види. Не е нужно да я стигне и да я натовари съ своя багажъ. Който прави това, той е лошъ човѣкъ. Бѫди доволенъ, че си стѫпилъ на върха, на който и тя е била. Цѣлуни мѣстото, дето тя е стѫпила, и слѣзъ въ долината. Въ този животъ повече не ти е дадено. Никой не може да хване истината, но въ стѫпкитѣ ѝ всѣки може да върви.
 
Мнозина не разбиратъ, какво представя истината, какво представя реалностьта на живота, но казватъ, че сѫ дошли до реалностьта. Да, тѣ сѫ дошли до стѫпкитѣ на реалностьта, но не и до самата нея. Нека бѫдатъ благодарни и за това. Не е малка привилегия за човѣка да върви по стѫпкитѣ на реалностьта. Казва Псалмопѣвецътъ: „Когато отдалечъ видя лицето Ти, душата ми се възрадва“. Да видишъ лицето на Бога, това значи, да придобиешъ вдъхновение за цѣлъ животъ и всичко да се осмисли предъ тебе.
 
Днесъ хората говорятъ само за своитѣ разочарования и казватъ, че никой никого не обича. Докато човѣкъ не обича себе си, и другитѣ не могатъ да го обичатъ. И докато той самъ не обича, и хората нѣма да го обичатъ. Каквото вложишъ, това ще получишъ. Ако сѣешъ жито, жито ще пожънешъ. Каквото си сѣлъ, това ще пожънешъ.
 
Съвременнитѣ хора трѣбва да дойдатъ до дълбоко вѫтрешно разбиране на живота, на отношенията, които сѫществуватъ между тѣхъ. Когато двама души завързватъ приятелство помежду си, тѣ трѣбва да знаятъ, защо правятъ това. Ако се женятъ, пакъ трѣбва да знаятъ, защо се женятъ. Човѣкъ търси приятель, за да даде мѣсто на Господа, да се прояви между него и приятеля му. Човѣкъ се жени, за да даде мѣсто на Господа, да Му даде възможность да се прояви. Хората се обединяватъ въ общества, въ държави, за да дадатъ възможность на Господа, да се прояви между тѣхъ. Нѣкой човѣкъ става музикантъ, съ единствената цель да даде възможность на Великия да се прояви чрезъ него. При това положение и приятелството, и женитбата, и обществата, и държавитѣ, и музиката, и поезията, и художеството, и науката иматъ смисълъ. Истински поетъ, художникъ или музикантъ е този, който предава истината кратко, просто и ясно. Запримѣръ, изразътъ: „Стани съ зората“, е красивъ, поетиченъ, идеенъ и изразителенъ. Отъ тѣзи три думи се разбира, че човѣкъ трѣбва да става рано, когато зората излиза.
 
Сега, стремете се къмъ възвишения животъ, който се изразява съ простота и образность. Внесете тази простота въ живота си и кажете: Има само едно Вѣчно Начало! Ставай и лѣгай съ това Вѣчно Начало. Ставашъ ли сутринь, кажи си: Има само едно Вѣчно Начало. Лѣгашъ ли вечерь, кажи си: Има само едно Вѣчно Начало. Пишешъ ли, учишъ ли, работишъ ли, управлявашъ ли, страдашъ ли, или се радвашъ, всѣкога казвай: Има само едно Вѣчно Начало. Помнете, че каквото правите, вие сте подъ наблюдение на разумни сѫщества. Тѣ следятъ всѣка ваша постѫпка и ви плащатъ заслужено. Животътъ на всѣки човѣкъ е възлизане къмъ Бога. Цѣлиятъ пѫть до този връхъ е заетъ отъ хора, бедни и богати, учени и прости, които иматъ сѫщата цель, да стигнатъ върха. Пренебрегнете ли единъ отъ тия ваши съпѫтници, ще ви върнатъ назадъ, да изправите погрѣшката си. Искате ли да се явите предъ Вѣчното Начало на живота, вие трѣбва да бѫдете изправни въ мислитѣ, въ чувствата и въ постѫпкитѣ си.
 
Задръжте въ ума си мисъльта: Има само едно Вѣчно Начало.


16. Беседа отъ Учителя, държана на 15 декемврий, 1929 г.
София. — Изгрѣвъ.







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt