Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1929_11_24 Влѣзоха въ ладията

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2275 Мнения:

Публикувано 17 май 2016 - 08:16

"Крадецът и пастирят", Сила и живот,

тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

 

Влѣзоха въ ладията.

 

    Ще прочета 5. глава отъ книгата „Второзаконие“ отъ Стария Заветъ.

 

    Има нѣща въ живота, които никога не губятъ своя смисълъ. Едни отъ тѣхъ сѫ разбрани за хората, а други не сѫ разбрани. Тия, които не сѫ разбрани, трѣбва вече да се разбератъ. Да се разбератъ, това значи, да се преведатъ на езика, съ който хората си служатъ.

 

            Азъ съмъ Иеова, Богъ твой, Който те изведохъ изъ Египетската земя, изъ дома на робството“. (— 6 ст.) Значи, идеята за Бога може да се изрази съ това, че Той дава свобода. Не дава ли свобода, Той не е Богъ.

 

            Не взимай името на Господа Бога твоего напразно“. (— 11 ст.). Когато говори истината, човѣкъ не призовава името Божие за свидетель. Обаче, щомъ не говори истината, той призовава името Божие за свидетель. Търговецъ продава простъ, недоброкачественъ платъ за доброкачественъ и казва на клиента си: Вѣрвай въ Бога! Той лъже, а призовава името Божие за свидетель. Това значи, да употрѣбява човѣкъ името Божие напразно.

 

            Затова Господъ Богъ твой ти заповѣда да пазишъ сѫботния день“. (— 11 ст.). За кого е сѫботниятъ день? — За беднитѣ, а не за богатитѣ. Сѫботниятъ день е за слугитѣ, а не за господаритѣ.

 

    Днесъ ще говоря върху 32 стихъ, 14 гл. отъ Евангелието на Матея: „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“.

 

    Всѣки вѣкъ, всѣка епоха се отличава съ специфични разбирания. Следователно, разбиранията на сегашнитѣ хора не сѫ такива, каквито сѫ били тия на миналитѣ поколѣния, живѣли преди две-три хиляди години. Разбиранията на старитѣ не сѫ такива, каквито сѫ тия на възрастнитѣ. Разбиранията на възрастнитѣ не сѫ такива, каквито сѫ тия на младитѣ. Стариятъ разбира повече отъ възрастния, а възрастниятъ — повече отъ детето, отъ младия.

 

    Съвременнитѣ хора се заблуждаватъ отъ временния животъ, отъ преходнитѣ положения въ живота, вследствие на което правятъ редъ опущения, редъ погрѣшки. Въ живота има общи положения, но има и специфични или извънредни положения. Запримѣръ, въздухътъ, водата, топлината, свѣтлината сѫ общи положения за всички органически сѫщества. Тѣ еднакво се ползуватъ отъ тѣхъ и всѣки взима толкова, колкото иска. Човѣкъ може да взима толкова въздухъ, вода, свѣтлина, топлина и храна, колкото иска: нѣкога повече, нѣкога по-малко. Ако взима повече храна, отколкото му трѣбва, той всѣкога ще бѫде преситенъ; ако взима по-малко храна, отколкото му трѣбва, той всѣкога ще бѫде гладенъ; ако взима толкова храна, колкото му е потрѣбно, той всѣкога ще бѫде доволенъ и разположенъ. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да разбира сегашното положение, въ което се намира. Това не значи още, че миналото му не е важно. Напротивъ, миналиятъ животъ е основа на сегашния, а сегашниятъ приготвя условия за бѫдещия. Човѣкъ не помни своето минало, но сѫщевременно той не може да проникне и въ бѫдещето си. Има възрастни хора, които сѫ забравили своето детинство и считатъ, че то е било проста работа, че не заслужава даже човѣкъ да се връща къмъ него, да си спомня известни моменти. Това е неразбиране на живота. Детството на човѣка е толкова важно, колкото и неговата зрѣлость. Доколко е важно детството на човѣка, виждаме отъ стиха, въ който Христосъ казва: „Ако не станете като децата, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Значи, само детето може да влѣзе въ Царството Божие, а не възрастниятъ или стариятъ. Не само това, но сѫществува твърдението, че колкото по-малко знае човѣкъ, толкова по-лесно може да разбере истината. Колкото повече знае, толкова по-мѫчно може да разбере истината. Що се отнася до богатството, твърдението е обратно: колкото по-богатъ е човѣкъ, толкова по-добри условия има за разбиране на истината и за изпълняване на волята Божия. Въ сѫщность, въ живота виждаме точно обратното: богатиятъ изпълнява волята Божия по-малко отъ бедния. Бедниятъ казва: Нѣма какво да се прави, трѣбва да се изпълнява волята Божия. Веднъжъ да забогатѣя, азъ зная, какъ да живѣя. Първо ще наредя работитѣ си, и после ще служа на Бога, ще изпълня волята Му. Обаче, щомъ забогатѣе, той забравя обещанията си и започва да отлага нѣщата. Той има добро желание, но нѣма сила въ себе си да устои на обещанието си, да живѣе за Бога. Статистиката показва, че нѣма богатъ човѣкъ въ, свѣта, който, следъ като е уредилъ материалнитѣ си работи, да се е предалъ на служене на Бога. — Защо? — Естеството на материалното е такова, че увлича човѣка, и той постоянно го урежда и все неуредено остава. Богатството и сиромашията сѫ дадени на човѣка като условия за растене, за развиване, а не за уреждане на неговитѣ материални работи.

 

    Това, което днесъ говоря, се отнася за разумнитѣ хора, които иматъ правилни разбирания. Какво виждаме въ живота? Събератъ се двама богати хора, или двама учени, или двама религиозни, или двама музиканти и се надпреварятъ, кой отъ двамата има предимство въ областьта, въ която се проявява. Богатитѣ се погледнатъ и веднага се разбератъ. Тѣ знаятъ вече, кой отъ двамата е по-богатъ. Ученитѣ се погледнатъ и веднага познаватъ, кой отъ двамата е по-ученъ. Сѫщото става между религиознитѣ и между музикантитѣ. Единиятъ музикантъ е добъръ теоретикъ, познава всички правила на музиката и излиза на сцената да говори нѣщо върху „теорията на музиката“. Вториятъ музикантъ не познава теорията на музиката, но е отличенъ музикантъ. Той взима цигулката и започва да свири. Публиката е възхитена отъ свиренето му и настоява и втори пѫть да свири, да даде още единъ концертъ. Първиятъ музикантъ казва, че съ свирене нищо не се постига, но трѣбва да се говори на хората. Добре е да се говори на хората, но какъ трѣбва да се говори? Истинско говорене е онова, когато човѣкъ може да убеди хората въ истината, да ги запознае съ истината. Да говори човѣкъ по този начинъ, това значи, да бѫде първокласенъ музикантъ. Това не е обикновено говорене. Съвременнитѣ хора говорятъ, но малцина говорятъ музикално. Тѣ едва сѫ започнали да изучаватъ музиката. Тѣ приличатъ на ония гостилничари, отъ които клиентитѣ се оплакватъ, че съ тѣхнитѣ яденета, разстройватъ стомаситѣ имъ. Кѫде е погрѣшката, въ гостилничаря, или въ клиентитѣ? И едното е възможно, и другото. Може би, нѣкои отъ клиентитѣ да не сѫ дъвкали добре храната си и стомахътъ имъ се е развалилъ. Възможно е грѣшката да се дължи на гостилничаря: или маслото не е било прѣсно, или зарзаватитѣ не сѫ били прѣсни и т. н. Ако се укаже, че грѣшката е въ гостилничаря, тогава две положения могатъ да се явятъ: или гостилничарьтъ не е майсторъ въ своето изкуство, или пъкъ е алченъ човѣкъ, който съ малко срѣдства, иска да печели много, вследствие на което купува евтини материали, а продава скѫпо. Ако първото положение се укаже вѣрно, тогава гостилничарьтъ трѣбва да напусне този занаятъ и да започне другъ, въ който се чувствува по-способенъ. Ако второто положение е вѣрно, гостилничарьтъ трѣбва да познава клиентитѣ си, да вижда тѣхната сиромашия и да знае, че отъ едно агне може да одере само една кожа. Иска ли да одере две кожи, въ края на краищата той ще види гостилницата си празна и ще се принуди да я затвори. При това положение, той ще разбере, че който иска да живѣе добре, той трѣбва да мисли, да чувствува и да действува право.

 

    Да мисли, да чувствува и да действува човѣкъ добре, това значи, да има истинско вѣрую. Вѣруюто на човѣка трѣбва да се изрази въ добрия му животъ, въ добритѣ му отношения къмъ всички живи сѫщества. Ако човѣкъ не дава отдихъ на животнитѣ, които му служатъ, какво е неговото вѣрую? Ако той не дава нито единъ часъ почивка на слугата или на слугинята си, какво вѣрую е това? Човѣкъ трѣбва да отдава и на другитѣ това право, което иска за себе си. Вѣрую, което не дава на хората това право, което изисква за себе си, поставя Бога далечъ отъ човѣка. При вѣруюто на сегашнитѣ хора, Богъ всѣкога е отвънъ. Въ сѫщность, едно трѣбва да знаете: Богъ е отвънъ, само когато се проявява като множество. Обаче, проявява ли се като единство, Той е отвѫтре. Отъ научно гледище, обаче, единицата, която е създала свѣта, отвънъ ли е или отвѫтре? Отвънъ може да бѫде само онова, което крие задъ себе си нѣкаква реалность. Единицата, която е създала свѣта, сама за себе си е абсолютна реалность; задъ нея друга реалность не сѫществува. Следователно, тя е отвѫтре.

 

    Сега, като говоримъ за вѫтрешния животъ, ние имаме предъ видъ реалния животъ, отъ който е произлѣзълъ външниятъ животъ. Който не разбира закона на единството, да търси Бога отвѫтре, той ще го търси въ множеството, и все ще Го намѣри нѣкѫде: въ баща си, въ майка си, въ приятеля си, въ нѣкой великъ човѣкъ, въ нѣкой музикантъ, поетъ, художникъ. Който намѣри Бога отвънъ, той ще има единъ резултатът, намѣри ли Го отвѫтре, ще има другъ резултатъ. Който се влюби въ смъртенъ човѣкъ, той ще има единъ резултатъ; влюби ли се въ безсмъртенъ човѣкъ, ще има другъ резултатъ. Който вложи паритѣ си въ банка, която всѣки день е изложена на фалиментъ, той ще има единъ резултатъ; вложи ли ги въ банка, която и следъ хиляди години нѣма да се поклати, ще има другъ резултатъ. Това сѫ реални положения, които човѣкъ трѣбва да има предъ видъ, за да стабилизира живота си. Рече ли човѣкъ да се занимава съ въпроси за оправянето на свѣта, за подобряване на политическото положение на народитѣ, той напразно е изгубилъ времето си. Политическото положение на народитѣ може да се подобри, безъ да се измѣнимъ ние, безъ да се подобримъ. Законитѣ могатъ да се измѣнятъ, безъ да се измѣнимъ ние. Нови училища, нови църкви могатъ да се градятъ, но ако въ частния, въ вѫтрешния животъ на човѣка не става нѣкакво вѫтрешно подобряване, нѣкакво вѫтрешно преобразование, какво ще се ползува той отъ външната обстановка?

 

    Следователно, между човѣка и външната срѣда трѣбва да има такова отношение, каквото сѫществува между външната и вѫтрешната реалность на нѣщата. Ако изучавате човѣка отъ материалистична гледна точка, ще видите, че той е произлѣзълъ отъ една сѫщина, по-мощна, по-чиста, по-устойчива отъ материята на окрѫжаващата срѣда. Човѣкъ е по-якъ отъ желѣзото, по-тежъкъ отъ златото и платината, по-подвиженъ отъ въздухообразнитѣ тѣла, по-мощенъ отъ свѣтлината и топлината. Ако поставите човѣка на топлина, на която физическитѣ тѣла се разтопяватъ, той ще издържи. — Защо? — Защото силитѣ, които действуватъ въ духовното естество на човѣка, сѫ по-мощни отъ тия, които действуватъ въ физическата природа. Като говоря за човѣка, азъ нѣмамъ предъ видъ малкия човѣкъ, съ единъ килограмъ мозъкъ въ главата си, съ ръстъ, най–много до два метра, но имамъ предъ видъ духовния човѣкъ, който е мощенъ и който е развилъ въ себе си всички вложени сили и способности. Този човѣкъ крие въ себе си възможноститѣ на цѣлата вселена. За този човѣкъ се казва, че е малка вселена.

 

    Сега, като сте дошли на земята, вие трѣбва да имате правилни разбирания за живота, а не разбиранията на мравкитѣ, на паяцитѣ, на вълцитѣ, на тигритѣ, на слоноветѣ. Вие не трѣбва да имате разбиранията на обикновенитѣ хора, нито на обикновенитѣ философи и учени. Веднъжъ сте дошли на земята, вие трѣбва да имате разбиранията на човѣка, който върши волята Божия. Силата на човѣка седи въ изпълнение волята на Бога. Законътъ на любовьта е законъ на служене. Дето е любовьта, тамъ е служенето. Служенето е едновременно вѫтрешенъ и външенъ процесъ. Първиятъ законъ въ свѣта е служене на Бога, а вториятъ законъ — служене на ближния. Външниятъ изразъ въ служенето на Бога се изразява въ правилнитѣ отношения на човѣка къмъ хора, растения и животни, чрезъ които Богъ се проявява. Ако отсѣче едно такова дърво, човѣкъ може да плати съ живота си. Има случаи, когато човѣкъ може да отсѣче и сто дървета, безъ да му се случи нѣкакво зло. Какво показва това? Това показва, че той е спазилъ известни закони, които го освобождаватъ отъ всѣкаква отговорность. Статистиката показва, че досега нито единъ кюмюрджия, нито единъ воденичарь, не сѫ могли да се издигнатъ. Въ края на краищата, тѣ сѫ фалирали. Ще кажете, че меленето на житото е необходимо. — Не, това е най-несполучливиятъ опитъ, който човѣчеството е могло нѣкога да направи. Въ Божествената книга не сѫществува законъ, споредъ който житото трѣбва да се мели на брашно. Когато житото се мели на брашно, хранителнитѣ му вещества излетяватъ навънъ, а оставатъ слабохранителнитѣ, които човѣкъ използува. Днесъ ще се мели житото, следъ два-три месеца ще се яде, и човѣкъ ще мисли, че много нѣщо е придобилъ. Това е залъгване. Ще кажете, че тази работа е наредена отъ Господа. Ако, действително, сегашниятъ порядъкъ на нѣщата е нареденъ отъ Господа, защо хората роптаятъ? Ако човѣкъ приеме, че законитѣ на една държава сѫ отъ Господа, той трѣбва да бѫде примиренъ съ всичко. Ако сиромашията и богатството сѫ отъ Бога, човѣкъ трѣбва да е доволенъ и отъ едното, и отъ другото. Ако приемемъ, че всичко е отъ Бога, а въпрѣки това роптаемъ, тогава едно отъ дветѣ е вѣрно: или не разбираме свѣта, който Богъ е създалъ, или, тъй както е създаденъ, не го удобряваме. Човѣкъ се намира въ сѫщото положение и къмъ себе си: или не се разбира, или намира, че не е създаденъ, както трѣбва. Природата признава следния законъ: когато всички удове на организъма сѫ здрави, цѣлиятъ организъмъ е здравъ. Ако само единъ удъ на организъма е боленъ, цѣлиятъ организъмъ страда. Този законъ се отнася, както до органическия, така и до психическия свѣтъ. Причината за заболяване на кой да е удъ на организъма е вѫтрешна, а не външна. Тя се дължи на нѣкакви примѣси въ физическото или духовно тѣло на човѣка. Ако човѣкъ изложи рѫката си на нѣкакъвъ фронтъ, тя може да заболѣе. Щомъ рѫката заболѣе, има възможность да заболѣе и другъ нѣкой удъ, както и цѣлото тѣло. Следъ това човѣкъ може да замине за онзи свѣтъ.

 

    Какво представя онзи свѣтъ? Кога отива човѣкъ на онзи свѣтъ? — Когато фалира. Докато една банка не фалира, тя сѫществува. Щомъ фалира, тя изчезва, не се чува вече нейното име. Когато умре човѣкъ, кѫде отива? Хората казватъ, че умрѣлитѣ отиватъ при Бога. Чудно нѣщо! Значи, фалиралитѣ банки отиватъ при Бога. Това не е вѣрно. Когато една банка фалира, тя отива на сѫдъ, дето се преглеждатъ смѣткитѣ ѝ. Какво нѣщо е сѫдътъ? — Мѣсто, дето се изправятъ кривитѣ работи. Следователно, умрѣлиятъ отива въ сѫда, да се оправятъ кривитѣ му работи. При Бога отива само онази душа, която люби Бога, която презъ цѣлата вѣчность е живѣла само заради Него и се е жертвувала за Него. За тази душа само казваме, че е служила вѣрно и преданно на Бога. Срещнете ли душа, която презъ цѣлия си животъ се е лутала отъ църква въ църква, търсѣла Бога, очаквала тукъ или тамъ да я убеждаватъ въ Неговото сѫществуване, знайте, че тя не може да отиде при Бога. Тя е била въ училище, но това училище не ѝ е дало всичко, което ѝ е необходимо за приближаването ѝ къмъ Бога. Училището е мѣсто, което посочва на ученика правия пѫть, дава му правила, какъ да живѣе, какъ да развива ума, сърдцето и волята си.

 

    Това, което сега говоря, е встѫпление къмъ онова, което ви предстои да изучавате. Запримѣръ, мнозина сѫ ви говорили за морето, за начина, по който можете да се кѫпете, но вие още не сте се кѫпали. Теория имате, но практика нѣмате. Отивате до брѣга на морето, но веднага се спирате, не се решавате да влѣзете въ водата. Защо? — Съ дрехи сте. Искате ли да се кѫпете, трѣбва да се съблѣчете и да влѣзете съвършено голъ. Такова е правилото. При това, първо ще влѣзете до колѣне, после ще се потопите до кръста и следъ това ще се гурнете цѣлъ. Докато се учите да плавате, ще се ползувате отъ гуменитѣ пояси, които сѫ пълни съ въздухъ. Тѣ ще ви държатъ надъ водата. Ще внимавате, поясътъ всѣкога да бѫде пъленъ съ въздухъ. Излѣзе ли въздухътъ навънъ, положението ви се затруднява. Въздухътъ въ пояса представя капитала, съ който разполагате. Плаването въ водата представя новия животъ, който приематъ само ония хора, които сѫ се освободили отъ материалното. Въ новия животъ човѣкъ влиза така, както майка му го е родила. Влѣзе ли въ училището, да търси истината, да учи, човѣкъ трѣбва да се освободи отъ всичко материално, съ което е напълнилъ главата и сърдцето си, да влѣзе съвършено голъ, както майка му го е родила. Тамъ не приематъ ученици, облѣчени съ царска мантия, съ дрехата на виденъ философъ, ученъ, поетъ, музикантъ или художникъ. Ще съблѣчешъ дрехитѣ си, ще препашешъ гумения поясъ, ще влѣзешъ въ водата, ще поседишъ малко и бързо ще излѣзешъ на брѣга, да се печешъ на слънце. Всѣки день ще влизашъ и ще излизашъ отъ водата, докато се научишъ свободно да плавашъ въ водата, като рибитѣ. Докато не се научи да живѣе въ водата, човѣкъ всѣкога ще страда. Жабитѣ живѣятъ едновременно и въ водата, и на сушата. Това показва, че тѣ се намиратъ въ преходна фаза на живота. Обаче, човѣкъ не трѣбва да бѫде като жабата. Влѣзе ли въ водата, т. е. при условията на новия животъ, той трѣбва да се пригоди къмъ тѣхъ: нито да се задушава, нито да се дави.

 

    Съвременнитѣ хора се стремятъ къмъ една особена область на съзнанието, наречена висше, Божествено съзнание, която опредѣлятъ съ думитѣ „възвишенъ, идеаленъ животъ“. Влѣзе ли въ областьта на висшето съзнание, човѣкъ се усѣща физически здравъ, съ вѫтрешенъ миръ и спокойствие. Той се разбира съ всички хора, които се стремятъ къмъ великото, макаръ и да сѫ по-малки отъ него. Лѣкарьтъ разбира състоянието на болния, защото последниятъ се стреми къмъ здраве. Обаче, болниятъ не разбира състоянието на лѣкаря. Болниятъ влиза въ положението на болния, но не може да му слугува. Следователно, когато нѣкой човѣкъ не може да слугува, това показва, че той е боленъ. На нѣкого кракътъ е счупенъ, на другъ — рѫката, на трети — ребрата. Тѣ се оплакватъ едни отъ други, че никой отъ тѣхъ не иска да имъ слугува. Какъ ще слугуватъ тия хора? Боленъ на боленъ може ли да слугува? Когато хората не си услужватъ взаимно, причината за това е двояка: или сѫ болни, или не съзнаватъ длъжностьта си. Ако сѫ болни, тѣ ще лежатъ и ще чакатъ да дойде сестра милосърдна, или лѣкарь, да имъ привърже раната.

 

    Положението на нѣкой вѣрващи е подобно на пациентитѣ въ болницитѣ. Тѣ лежатъ и чакатъ да дойде нѣкой да имъ помогне. Всѣки боленъ обича да разправя за болестьта си, за времето, което е прекаралъ въ болницата и т. н. Христосъ срещна единъ боленъ, който е лежалъ цѣли 38 години въ болницата и го запита: Искашъ ли да излѣзешъ отъ това училище? — Да, Учителю, 38 години следвамъ това училище, искамъ вече да свърша учението си. Защо този човѣкъ искалъ часъ по-скоро да свърши училището? — Защото е попадналъ въ болезнената страна на това училище. Той искалъ да излѣзе отъ тази область и да влѣзе въ новия животъ, въ здравословнитѣ условия на училището. Да се занимава човѣкъ съ живота на другитѣ, кой какъ вѣрва и какъ живѣе, това е болезнената страна на училището, отъ която трѣбва да се излѣзе. Тайната на живота, здравословната страна на училището седи въ това, човѣкъ да се домогне до ония методи, които водятъ къмъ правиленъ, възвишенъ животъ. Дойде ли до това положение, човѣкъ е постигналъ щастието, т. е. Вѣчния животъ — животъ на безсмъртието.

 

            И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ.“ За да се говори за утихване на вѣтъра, това значи, да е имало вѣтъръ и буря. Докато вѫтре въ човѣка ставатъ вълнения, смущения, бушувания, той е изложенъ на голѣми бури и вѣтрове. Щомъ разреши нѣщо въ себе си, щомъ дойде до нѣкакво правилно разбиране въ живота, вѣтърътъ и бурята въ него преставатъ. Правилнитѣ разбирания представятъ ладията, въ която човѣкъ влиза на заветъ. Христосъ дойде на земята, да научи хората, какъ и кѫде да се подслоняватъ, да се пазятъ отъ голѣмитѣ бури и вѣтрове, които рушатъ, коренятъ всичко, каквото срещнатъ на пѫтя си. Сѫщевременно, Христосъ казва: „Огънь дойдохъ да запаля въ свѣта“. И досега още хората говорятъ за този огънь, не могатъ да разбератъ, защо е запаленъ и какво е предназначението му. Много просто. Зимно време, когато вънъ се пука дърво и камъкъ, и дойде нѣкой човѣкъ да запали огъня ви, питате ли, защо го е запалилъ. Като запали огъня ви, той самъ ще каже: Дойдохъ да ви запаля огъня. Следъ това ще си замине. Всички, които могатъ да се грѣятъ, да варятъ яденето си на този огънь, ще кажатъ: Дойде единъ човѣкъ, запали ни огъня и си отиде. Които не разбиратъ смисъла на огъня, казватъ: Опасенъ човѣкъ е този, който пали огънь. Огъньтъ трѣбва да се запали! Какъвъ е този огънь? — Свещенъ огънь. Свещениятъ огънь въ човѣка е загасналъ и трѣбва да се запали. — Кѫде трѣбва да се запали? — Въ сърдцето, въ ума и въ волята на човѣка.

 

    Съвременнитѣ хора вѣрватъ въ всичко, но не и въ онова, въ което трѣбва да вѣрватъ. Запримѣръ, тѣ вѣрватъ, че могатъ да станатъ богати, учени, силни, а не се спиратъ предъ мисъльта, че и като богати, учени и силни могатъ да умратъ. Не е лошо да се стреми човѣкъ къмъ богатство, ученость и сила, но той трѣбва да знае, че то не е реално. Щомъ не е реално, то непременно ще се изгуби. Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ онова, което не се губи. То е реалното въ живота. Представете си, че двама души стоятъ на бойното поле и наблюдаватъ, какво става. Единиятъ отъ тѣхъ знае Божественитѣ закони, разполага съ тѣхъ и гледа спокойно, какъ хората се биятъ, какъ падатъ ранени и мъртви на бойната линия. Другиятъ е обикновенъ човѣкъ, разполага съ обикновени знания и като наблюдава цѣлата картина, тревожи се, че еди-кой си пострадалъ. Щомъ се свърши войната и двамата се оттеглятъ. Първиятъ седи тихъ и спокоенъ, а вториятъ ходи натукъ-натамъ, плаче, страда за раненитѣ, привързва ранитѣ имъ, но не може да имъ помогне. Отъ време на време той поглежда къмъ другаря си и се чуди, какъ може въ такъвъ моментъ да гледа така спокойно на всичко. Следъ това, той казва на войницитѣ: Съберете всички ранени и убити на едно мѣсто. Той се приближава къмъ тѣхъ, запалва огънь и ги изгаря. Като гледатъ, какво прави, всички се възмущаватъ отъ неговата жестокость. Не се минава много време, отъ огъня започватъ да излизатъ единъ следъ другъ раненитѣ и убититѣ, но вече здрави, бодри, жизнерадостни. Какво е станало съ тѣхъ? Тѣ сѫ възкръснали. Не е жестокъ човѣкътъ, който може мъртви да възкръсява. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ 1001 нощь. Това сѫ невъзможни нѣща. Невъзможното за човѣка е възможно за Бога. Вие виждате, какъ излизатъ отъ огъня здрави, бодри хора и благодарятъ на Бога, че сѫ здрави, свободни отъ страдания. Тѣ се радватъ, че влизатъ въ новия животъ, въ живота на възкресението. Кое е по-добро за човѣка: да изгори и на пепель да стане, или да изгори и отново да оживѣе? Най-добро отъ всичко е човѣкъ да мине презъ огъня, но следъ това отново да оживѣе.

 

            И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Значи, голѣмото противоречие, което сѫществува между хората, трѣбва да утихне. Това противоречие произтича отъ неразбиране на живота и на природата. Слабитѣ хора създадоха злото и противоречията въ свѣта. Силнитѣ хора — хората на безсмъртието, създадоха доброто. Когато въ човѣка се явяватъ лоши, отрицателни чувства, той трѣбва да знае, че е слабъ. — Какъ може да се освободи човѣкъ отъ тия чувства? — Като стане силенъ. Когато въ сърдцето на човѣка се явяватъ положителни, красиви, мощни чувства, той е силенъ човѣкъ, той ражда доброто въ себе си. Той е подобенъ на изворъ, отъ който доброто изтича. Изворътъ на доброто въ човѣка трѣбва да полива всички треви и цвѣтя, и да имъ помага да растатъ. Тъй щото, става ли въпросъ за силенъ човѣкъ, ще знаете, че силенъ е онзи, който ражда само доброто. Който ражда злото, той не е силенъ човѣкъ. Ама азъ вѣрвамъ въ Христа. — Ако твоята вѣра може да те застави да раждашъ доброто, тя е на мѣсто. Но ако твоята вѣра те заставя да раждашъ злото, тя не е на мѣстото си. Ако въ вѣрата си ти си фанатикъ и преследвашъ този-онзи, че не вѣрвали въ Бога и въ Христа като тебе, тя не е на мѣстото си. Ако твоята философия, съ която си обяснявашъ причинитѣ и последствията на нѣщата, ражда злото въ свѣта, тя не е на мѣстото си. Тази философия е философия на слабитѣ хора.

 

    На всички силни хора, на всички учени философи, поети, музиканти, художници, които раждатъ доброто, казвамъ „добре дошли“. Всѣки човѣкъ, колкото и да е малъкъ, трѣбва да бѫде силенъ, да ражда доброто въ свѣта. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ трѣбва да ражда доброто, т. е. трѣбва да даде ходъ на Божественото въ себе си. Въ който моментъ човѣкъ реши да върши волята Божия, той става едно съ Бога. Каквото направи въ името Божие, човѣкъ трѣбва да го принесе предъ вратата на Великия олтаръ и да се отдалечи. Не е нужно да седи човѣкъ предъ този олтаръ, да се представи предъ всички, че е извършилъ нѣщо за Бога. Земята, слънцето, луната сѫ направени за човѣка. Той може да се разхожда отъ една планета на друга и пакъ да слѣзе на земята. Той е свободенъ, разполага съ билетъ, съ който може да обиколи цѣлата вселена. — Защо ние нѣмаме тази опитность, тази свобода, да се движимъ, дето искаме? — Да ви се даде този билетъ днесъ, това значи, да станете по-нещастни, отколкото сте сега. За да може свободно да пѫтува отъ една планета въ друга, човѣкъ трѣбва да има съответна форма. Съ човѣшката форма той може да живѣе само на земята. За другитѣ планети се изискватъ други форми. Когато говоримъ за условията на даденъ животъ, ние подразбираме съответни форми. Има начини, по които формитѣ на живота се измѣнятъ. Обаче, човѣкъ трѣбва да знае тия начини. За всѣки човѣкъ, който може да се ползува отъ тия начини, казваме, че е добъръ, праведенъ. Не може ли да се ползува отъ тѣхъ, този човѣкъ е грѣшенъ. Какво разбирате подъ думитѣ „праведенъ и грѣшенъ човѣкъ?“

 

    Срѣщате две момиченца, десетгодишни, деца на благородни, богати родители, облѣчени съ бѣли, нови роклички. И дветѣ сѫ добри деца, всички хора ги обичатъ и имъ се радватъ. Тѣ се разхождатъ, радватъ се на ясното, чисто небе и топлото слънце. Немирни, злосторни момчета решаватъ да имъ напакостятъ. Взиматъ едно шише, пълно съ черна течность, подобна на катранъ, напръскватъ съ нея гърба на едното отъ момиченцата и хукватъ да бѣгатъ. Като видѣло рокличката си напръскана съ черната течность, момиченцето придружено отъ другарката си, се разплакало и тръгнало за дома си. На пѫтя тѣ срещнали единъ файтонджия, който предложилъ да ги заведе до дома имъ. Пакостнитѣ момчета се затичали подиръ файтона, пръснали върху него отъ сѫщата течность, но този пѫть тѣ не успѣли да направятъ нищо. Отъ дветѣ момиченца само едното пострадало. Само едното попаднало при неблагоприятни условия. Второто, обаче, и при двата случая останало незасегнато отъ черната течность, т. е. отъ неблагоприятнитѣ условия на живота.

 

    Следователно, едни хора се намиратъ при неблагоприятни условия на живота, като едното отъ момиченцата, вследствие на което дрехитѣ имъ сѫ нечисти, изцапани. За тѣзи хора се казва, че сѫ грѣшни, нечисти. Други хора пъкъ се намиратъ при благоприятни условия, вследствие на което дрехитѣ имъ сѫ чисти, безъ петна. Тѣ минаватъ за добри, за праведни хора. Защо едни хора сѫ поставени при благоприятни, а други при неблагоприятни условия, има редъ причини за това. Лошитѣ мисли и чувства правятъ дрехитѣ на човѣка нечисти. Каквото представятъ пакостнитѣ момчета за момиченцата съ бѣлитѣ роклички, такова нѣщо сѫ отрицателнитѣ и нечисти мисли и чувства за човѣка. Въ дадения случай, тия мисли и чувства засѣгатъ само нѣкои хора, а други не засѣгатъ. — Защо? — Защото еднитѣ сѫ поставени при неблагоприятни условия на живота, а другитѣ — при благоприятни. Обаче, и еднитѣ, и другитѣ сѫ слаби хора. Тѣ не сѫ се издигнали още надъ условията. Тѣ не сѫ станали господари на условията.

 

    И тъй, докато човѣкъ не стане господарь на условията, при които живѣе, той всѣкога е изложенъ на грѣхъ, на опасности, на страдания. Щомъ стане господарь на условията, той може да се нарече истински човѣкъ, той има мораленъ устой и може да издържа и въ убежденията си, и въ своето вѣрую. Съ други думи казано: човѣкъ е господарь на външнитѣ условия дотогава, докато е свързанъ съ Божественото съзнание. Наруши ли се тази връзка, той става вече робъ на условията. Докато божественото съзнание взима надмощие въ човѣка, той се стреми къмъ доброто, къмъ красивото и благородното въ свѣта. Има моменти, положения, когато всички живи сѫщества проявяватъ известно благородство. И най-свирепото животно се смекчава предъ своитѣ малки и започва да ги глади, да ги лиже съ езика си. Като види своето малко детенце, и най-жестокиятъ човѣкъ, който е убилъ десетки хора, се смекчава и проявява къмъ него нѣжни, бащински чувства. Това показва, че въ известни моменти, Божественото проговаря въ всички хора, въ всички живи сѫщества. Защо грѣшатъ хората, не може да се отговори. Много причини има за това. Цѣлото небе се занимава съ въпроса, какъ да се спаси свѣта, а не защо хората грѣшатъ. Защо и какъ е произлѣзълъ грѣхътъ, това е въпросъ, върху който разумнитѣ сѫщества не се спиратъ. Тѣ се занимаватъ съ въпроса, какъ да спасятъ свѣта. Тѣ сѫ изработили вече единъ планъ, който постепенно прилагатъ. Прилагането на този планъ е започнало още отъ времето на Христа. Кое трѣбва да се спаси въ човѣка? — Неговата душа. Дали хората вѣрватъ въ това, или не, то е другъ въпросъ. Заедно съ душата на човѣка ще се спаси и умътъ, и сърдцето му. Сѫщественото за човѣка сѫ неговиятъ духъ, неговата душа, неговиятъ умъ и неговото сърдце. Вънъ отъ тия четири свѣта, всичко е несѫществено. Следователно, несѫщественото трѣбва да се пожертвува за сѫщественото. Човѣкъ се движи и проявява въ тѣзи четири свѣта, които представятъ реалностьта на неговия животъ. Когато се проявява едновременно въ тия четири свѣта, човѣкъ е въ пълно равновесие, въ устой. Прояви ли се само въ единъ отъ тия свѣтове, равновесието му се нарушава.

 

    Ако вземете една топка, тежка единъ килограмъ и я закрепите въ една точка на върха на една игла, безъ да се поклати на една или на друга страна, тази точка наричаме срѣдоточие, равновесие, центъръ на тежестьта. Следователно, иска ли човѣкъ да се постави въ равновесие, нищо да не го безпокои, той трѣбва да застане въ своето срѣдоточие, т. е. въ онази точка на своя животъ, дето всички сили се уравновесяватъ. Въ тази точка се проявява Божественото въ човѣка. Докато Божественото взима надмощие надъ човѣшкото, човѣкъ може да запази равновесие на силитѣ си. Какво виждаме въ живота на обикновения човѣкъ? Докато е богатъ, силенъ, здравъ, щастливъ, той е въ равновесие. Щомъ изгуби силата, здравето, вѣрата, богатството си, едновременно съ това той губи и равновесието си. Обаче, само за онзи човѣкъ казваме, че има истинско вѫтрешно равновесие, който, следъ като, изгуби и силата, и здравето, и вѣрата, и богатството си, не измѣня нито единъ мускулъ на лицето си. Този човѣкъ живѣе въ закона на любовьта. Докато човѣкъ живѣе въ любовьта, като сила, съ която може да си служи, свѣтътъ всѣкога ще бѫде за него отворенъ. Той е намѣрилъ мѣстото, дето може да запали свещения огънь. Веднъжъ запаленъ, свещениятъ огънь, трѣбва постоянно да се разгорява. Дето се пресичатъ две прави линии, тамъ е мѣстото на свещения огънь. Има смисълъ да запали човѣкъ свещения огънь въ себе си, ако окрѫжаващитѣ могатъ да се ползуватъ отъ благотворното влияние на неговата топлина.

 

    Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ топлината на свещения огънь, т. е. отъ една блага дума, която може да излѣзе отъ устата на човѣка. Нѣкой пита: Ще излѣзе ли нѣщо отъ мене? — Ще излѣзе. — Ще бѫда ли здравъ? — Ще бѫдешъ. — Ще се оправятъ ли работитѣ ми? — Ще се оправятъ. — Да вѣрвамъ ли въ всичко, което ми казвашъ? — Вѣрвай, защото безъ вѣра човѣкъ не може да угоди на Бога. Казано е въ Писанието: „Да бѫде споредъ вѣрата ти“. Това значи: ако човѣкъ е боленъ, ще оздравѣе; ако е сиромахъ, ще разбогатѣе; ако е невежа, ученъ ще стане. Обаче, човѣкъ ще придобие отъ всичко това толкова, колкото е вѣрата му. Вѣрата на човѣка отговаря на неговия вѫтрешенъ импулсъ къмъ работа, къмъ придобиване на нѣщо. Любовьта пъкъ, дава потикъ на човѣка къмъ животъ. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да знае отде иде и кѫде отива. Ще кажете, че това не е важно. — Кое е важно тогава? — Да ядемъ и да пиемъ. Наистина, важно е човѣкъ да яде и да пие, но кой ще доставя това? Гостилничарьтъ е затворилъ вратата на гостилницата си. Всички се трупатъ предъ вратата, викатъ, хлопатъ, но той не отваря. — Защо? — Не знаятъ, какъ да хлопатъ. Ако човѣкъ знае, какъ да хлопа на вратата на гостилничаря, той непременно ще отвори, ще го покани да седне и ще го нагости добре. Следователно, знае ли човѣкъ, какъ да хлопа на сърдцето, или на душата на нѣкого, той непременно ще му отвори.

 

    Сега, както и да разглеждаме нѣщата, ние виждаме, че всичко въ свѣта е строго опредѣлено. Богъ, Който създаде свѣта, всѣки день е създавалъ нѣщо опредѣлено, докато въ шестия день създаде човѣка. Числото шесть е число на фантазии, на илюзии. Това виждаме и въ живота на човѣка. Преди да направи нѣщо, човѣкъ фантазира, мечтае, а като го направи, започва да преувеличава. Често въ говора хората си служатъ съ редъ преувеличавания. Когато нѣкой иска да каже, че нѣкѫде били събрани много хора, той казва: Тамъ имаше толкова хора, че яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне. — Така не се говори. Колкото хора и да сѫ били събрани на едно мѣсто, все може да се хвърли и едно, па и повече яйца. Когато искатъ да кажатъ за нѣкого, че е бавенъ въ работитѣ си, въ движенията си, казватъ: Този човѣкъ пъпли като мравка. За другъ пъкъ казватъ: Той е човѣкъ и половина. — Не, свѣтътъ така не може да се оправи. Какви сѫ мѣркитѣ, разбиранията на сегашнитѣ хора — учени, философи и религиозни, ние оставяме настрана. Колкото и да сѫ добри тѣхнитѣ разбирания, тѣхнитѣ теории и философии, тѣ сѫ отживѣли времето си. Сега трѣбва да се отвори нова врата, новъ пѫть, въ който хората да влѣзатъ. Този пѫть изключва всѣкакви кражби, лъжи, престѫпления. Той е пѫть на доброто, на вѣчното благо. Вѣрата на съвременнитѣ хора се отнася до онзи малъкъ свѣтъ, въ който днесъ живѣятъ. Законитѣ на този малъкъ свѣтъ, на тази малка държава не важатъ за голѣмата държава. Законитѣ на България, не важатъ за Англия, и законитѣ на Англия, не се отнасятъ до България. Въ която държава и да отидете, вие трѣбва да зачитате нейнитѣ закони, и да имъ се подчинявате.

 

    Следователно, влѣзете ли въ онзи свѣтъ, вие трѣбва да се подчинявате на неговитѣ закони. Онзи свѣтъ има свои специални закони, които коренно се различаватъ отъ законитѣ на физическия свѣтъ. Като ви се говори за онзи свѣтъ, вие си представяте нѣщо приказно, като приказкитѣ отъ хиляда и една нощь и не вѣрвате въ него. Въ какво вѣрвате, това е ваша работа. Обаче, който е ходилъ въ онзи свѣтъ, той го познава. Преди да влѣзете въ онзи свѣтъ, ще минете презъ нѣколко митници. Тамъ ще прегледатъ, да не би да носите нѣщо отъ земята. И най-малката игла, не се позволява да прекарате. Всичко, каквото носите, ще го задържатъ на митницата и тогава ще ви пуснатъ да влѣзете. Когато се връщате отъ онзи свѣтъ за земята, пакъ ще ви преглеждатъ на митницитѣ. Както нѣмате право да носите нѣщо отъ земята за онзи свѣтъ, така сѫщо нѣмате право да носите нѣщо отъ онзи свѣтъ за земята. Христосъ казва: „Събирайте съкровища за онзи свѣтъ.“ — Кѫде трѣбва да се събиратъ тия съкровища? Докато е на земята още, човѣкъ трѣбва да събира съкровища, които да изпраща въ банкитѣ на невидимия свѣтъ, че като влѣзе тамъ, да има съ какво да живѣе. Щомъ влѣзете въ невидимия свѣтъ, веднага ще ви запитатъ: Вложили ли сте нѣщо въ този свѣтъ? — Да, въ еди-коя банка внесохъ десеть хиляди лева. — Щомъ си внесълъ десеть хиляди лева, ти можешъ да имашъ кредитъ десеть милиона най-малко и можешъ да останешъ тукъ, докогато искашъ. Даже и десеть лева да е внесълъ въ една отъ банкитѣ на невидимия свѣтъ, човѣкъ пакъ има право да влѣзе тамъ. Обаче, ако нищо не е внесълъ, крачка напредъ не може да пристѫпи. Законътъ е такъвъ.

 

    Всички се запитватъ, дали е реаленъ онзи свѣтъ. — Реаленъ е онзи свѣтъ, по-реаленъ, отколкото можете да си представите. Реалностьта на нѣщата не седи въ това, което човѣкъ може да пипне, но въ онова, което въ даденъ моментъ съзнава. Реалностьта се изразява въ отношенията на хората като души. Животътъ е толкова реаленъ, колкото човѣкъ го съзнава. Оттамъ и отношението между душитѣ се обуславя отъ съзнанието за сцеплението, за връзката, която сѫществува между тѣхъ. Връзката сѫществува не само между хората, но и между хората и животнитѣ. Нѣкой човѣкъ има конь, волъ, овце, безъ да съзнава, какво представятъ тия животни, отде сѫ дошли, каква е задачата имъ и т. н. Той мисли, че е господарь въ свѣта и може да се ползува отъ всички животни и растения. Той не се запитва, на какво основание може да се ползува отъ труда на коня и на вола, отъ вълната, млѣкото и месото на овцетѣ, безъ да имъ плаща. Азъ съмъ господарь въ свѣта, мисли си човѣкъ и съ това изчерпва всички въпроси. — Не, животнитѣ, съ които си служите, сѫ изпратени на земята отъ своитѣ бащи, благородни и разумни сѫщества, да ви направятъ известни услуги и следъ това да се върнатъ назадъ. Ако съзнавате това, вие трѣбва да имъ благодарите, да се отнасяте добре съ тѣхъ, защото единъ день ще отговаряте предъ тѣхния баща. Когато отъ невидимия свѣтъ взематъ решение да отнематъ конетѣ, воловетѣ, овцетѣ, кокошкитѣ на нѣкой човѣкъ, той осиромашава. Безъ тия животни хората не могатъ да сѫществуватъ. Хората дължатъ своя Животъ на самопожертвуването на тия животни. Ако всички хора на земята — царе, владици, свещеници, учители и ученици, майки и бащи, господари и слуги, за единъ моментъ само, се замислятъ върху великата жертва, която се прави за тѣхъ, тѣ биха се преобразили, коренно биха измѣнили живота си. Да се замисли човѣкъ по този въпросъ, това значи, широко да отвори сърдцето си за всички. Щомъ отвори сърдцето си, той ще отвори и хамбара си, ще почне да раздава и на животнитѣ, и на хората. Като ги нахрани, ще разпрегне животнитѣ, ще имъ даде почивка, а на слугитѣ и на слугинитѣ си ще даде свобода. Този день ще бѫде празникъ за всички, да познаятъ, че господарьтъ имъ е отворилъ хамбара си и щедро раздава отъ своитѣ блага.

 

    Време е вече, всички хора широко да отворятъ сърдцата си за Господа. Англичанитѣ сѫ дошли вече до тази Божествена идея и посвещаватъ малка часть отъ времето си за Бога. Тѣ сѫ дошли до положение да посветятъ две минути за Господа. Презъ това време всички желѣзници, параходи, фабрики, учреждения спиратъ работата си и отправятъ мисъльта си къмъ Бога. Кой кѫдето е, спира работата си. Не само две минути, но човѣкъ трѣбва да отдѣли поне единъ часъ отъ времето си за Великото въ свѣта и да отправи къмъ Него благодарностьта си за всичко, което е получилъ и всѣки моментъ получава. Ако рекатъ да пожертвуватъ единъ часъ отъ времето си, хората мислятъ, че ще иматъ голѣми загуби, затова отдѣлятъ само по две минути. Въ бѫдеще, обаче, тѣ ще съзнаятъ необходимостьта отъ това и ще жертвуватъ повече време. Който не може да направи една малка жертва, той по никой начинъ, не е готовъ за голѣма жертва.

 

    Дошло е вече време за човѣка, който отъ хиляди години живѣе на земята, да съзнае жертвитѣ, които се правятъ за него и да благодари за тѣхъ. Само по този начинъ, той ще чува Божия гласъ въ себе си и въ ближния, както Мойсей го е чулъ. Това значи, да се запали свещениятъ огънь въ човѣка, както Богъ го запали въ Мойсея. Казано е въ Писанието, че огънь ще изгори всички. Мойсей разбра вѫтрешния смисълъ на този стихъ, но евреитѣ не го разбраха така и затова, Мойсей трѣбваше да имъ проповѣдва, да ги запознае съ дълбокия смисълъ на живота, Мойсей казваше на евреитѣ: Богъ ще издигне другъ пророкъ между васъ, и вие трѣбва да бѫдете готови, да изпълните Неговия законъ. Ако човѣкъ не може да приложи Христовия законъ, той не може да приложи и човѣшкитѣ закони. При това положение, каквато е участьта на Христовия законъ, такава ще бѫде участьта и на всѣки човѣшки законъ. Ако човѣкъ не обича майка си, баща си, брата си, сестра си, той не може да обича и другитѣ хора. Ако синътъ не обича майка си, той не може да обича и другитѣ жени. Каквато е любовьта на сина къмъ майката, такава ще бѫде любовьта му и къмъ всички жени. Каквато е любовьта на сина къмъ бащата, такава ще бѫде любовьта му къмъ всички хора. Ако човѣкъ не живѣе добре съ родителитѣ си и не вѣрва въ Бога, по никой начинъ, той не може да живѣе добре съ хората и да имъ вѣрва. Ако вѣрва въ Бога и Го обича, той ще вѣрва и въ хората, и ще ги обича. Богъ не иска отъ хората да вѣрватъ въ Него, да Му пѣятъ хвалебни пѣсни, но иска да изпълнятъ Неговия законъ, да подобрятъ живота си. Той не иска да вижда сиромаси, хилави, сакати, болни хора въ свѣта. Той не иска да вижда страданията на хората, на животнитѣ, на растенията. Сегашнитѣ хора сѫ дошли до анормални прояви на живота и мислятъ, че ако влѣзатъ въ новия животъ, ще се лишатъ отъ нѣщо ценно. Наистина, тѣ ще се лишатъ отъ нѣщо, но то не е реалното въ живота. Това, отъ което ще се лишатъ, представя страданията, мѫчнотиитѣ, охканията имъ. А животътъ не се заключава въ страдания и мѫчнотии. Има нѣщо красиво въ обикновения човѣшки животъ, но красивото се крие задъ онова, което причинява болкитѣ и страданията. Не е приятно да си счупи човѣкъ крака или рѫката, но приятно е, когато той попадне подъ нѣжнитѣ грижи на нѣкой благъ, добъръ лѣкарь, или милосърдна сестра, които му говорятъ за великото въ живота и го водятъ къмъ чистъ и светъ животъ. Ако страданията и мѫчнотиитѣ поставятъ човѣка въ съприкосновение съ свѣтли, разумни души, които го подигатъ, тѣ иматъ смисълъ. Има смисълъ да живѣе човѣкъ и да се радва на живота, ако при мѫчнотиитѣ, въ които се е намиралъ, е могълъ да срещне нѣкой музикантъ, ученъ, философъ или поетъ, който му е помогналъ, далъ му условия да се развива, посочилъ му е пѫтя къмъ свѣтлината, къмъ новия животъ.

 

            И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Добре е човѣкъ да влѣзе въ ладията, да утихне вѣтърътъ, за да опита Божественото начало въ себе си. Човѣкъ ще влѣзе въ ладията, само когато Божественото проговори въ него, за да види, какъ вѣтърътъ ще утихне. Това е задача, съ която всѣки човѣкъ трѣбва да се занимава, но за това е опредѣлено време. Както трѣбва човѣкъ да лѣга на време и да става на време, така и за всѣка задача е опредѣлено съответно време. Всѣка задача трѣбва да се започне и да се свърши на опредѣленото за нея време. Не я ли започне на време, нѣма да я свърши на време.

 

    Сега, започнете съ задачата на безсмъртието. Има числа на безсмъртието и числа на смъртьта. Има дни на благословения и дни на нещастия. Когато изучавате историята, обръщате внимание на датитѣ на започване и на свършване на войнитѣ. Като изучавате числата, ще видите, какви закони регулиратъ явленията въ живота и въ природата. По числата можете да познаете, кога човѣкъ има условия да стане богатъ и кога — беденъ; кога може да се разболѣе и кога — да оздравѣе; кога ще започне училище и кога ще свърши. Велико нѣщо е науката за числата, но тъй както днесъ възпитаватъ децата, тѣ не могатъ лесно да се домогнатъ до тази наука. Училищата, църквитѣ трѣбва да се градятъ на време. И Соломонъ, който бѣше мѫдрецъ, не можа да съгради Иерусалимския храмъ на време, вследствие на което, нищо не остана отъ него. И Давидъ искаше да съгради храмъ на Бога, но не му се позволи, понеже е избилъ много хора. Соломонъ съгради храмъ на Бога, но съ своя животъ, той го опетни, вследствие на което, храмътъ не може да се запази за дълго време. Следователно, докато има даже единъ порокъ въ себе си, човѣкъ не може да се домогне до великото, не може да съгради Божия храмъ въ себе си. Който има слабость къмъ женитѣ, който краде, който не пази сѫботата, както той я разбира, който не люби Господа съ всичкия си умъ, сърдце, душа и сила, и ближния си, като себе си, той не може да съгради Божия храмъ въ своята душа. Трѣбва ли и ние да изпаднемъ въ положението на циганката, която обещавала на болното си дете всичко, но нищо не изпълнила, докато най-после детето ѝ умрѣло отъ гладъ.

 

    Детето на една циганка се разболѣло сериозно. Презъ време на болестьта си, то казвало: Мамо, искамъ млѣчице. — Да, мама, ще ти купя. — Мамо, искамъ малко баница. — Да, мама, ще ти направя и баница. — Мамо, искамъ ябълки. — Да, мама, и ябълки ще ти купя. Майката обещавала на детето, че ще му купи, каквото иска, но нищо не купувала. Най-после детето умрѣло отъ гладъ. Желанието на човѣка да има това-онова е на мѣсто, но желанията трѣбва да се реализиратъ на своето време. Какво правятъ хората? Като умре нѣкой, тогава му правятъ третини, деветини, чедиридесеть деня и т. н. Не, правете третини и деветини на живитѣ, а не на умрѣлитѣ. Умрѣлитѣ не се нуждаятъ отъ тия нѣща. Съ това, азъ не искамъ да покажа незачитане на чувствата ви, но обръщамъ внимание на ония ваши действия, които сѫ резултатъ на неразбиране, на изопачаване на свещенитѣ обреди въ живота. Ако е необходимо да правите третини и деветини, правете ги на новороденитѣ деца и то не по единъ пѫть, а по нѣколко пѫти въ годината. — Какво е казалъ Христосъ по този въпросъ? — Много нѣща е казалъ Христосъ и още продължава да говори. Между това, което Христосъ е говорилъ, и това, което хората говорятъ, има голѣма разлика. Човѣкъ не може да говори всѣкога, както и каквото иска. И великитѣ хора даже, не сѫ говорили всѣкога еднакво. Казватъ, че нѣкой човѣкъ говори по Бога. — Той може да говори по Бога, но по задължение. Свещеникътъ, патриотътъ, майката и бащата, могатъ да говорятъ по Бога, но по задължение. Това още не е истинско говорене. Да говори човѣкъ по Бога, това значи, да говори безъ никакво задължение.

 

    Нѣкой върви по улицата, но вижда на едно мѣсто събрани много хора, които треперятъ отъ студъ. Той се спира, запалва имъ огъня и продължава пѫтя си. Той не остава при тѣхъ да се топли, но върви по-нататъкъ. Така постѫпва човѣкъ само тогава, когато въ него се е пробудила безкористна любовь. Всички хора трѣбва да проявятъ Божията Любовь отъ съзнание, безкористно, безъ никакво външно задължение. Нека дойдатъ всички учени, писатели и поети, всички музиканти и художници, да опишатъ красивото, великото въ любовьта, което досега още не е описано. Тѣ започватъ отъ красивото и свършватъ съ некрасивото. Това не е поезия, това не е песень. Великото, красивото излиза отъ областьта на истинската поезия. Хората не могатъ да го опишатъ, защото нѣматъ образци. Образци сѫ нужни на хората! Когато учительтъ иска да предаде на ученицитѣ си действието изваждане, той трѣбва да постѫпи по следния начинъ: да вземе една голѣма стъкленица съ медъ, да я закрие съ хартия. Сѫщевременно, да тури на масата чаша съ вода и нѣколко лъжички. Следъ това да извика единъ ученикъ навънъ и да му каже: Иванчо, вземи една лъжичка, дигни хартията и бръкни съ лъжичката въ стъкленицата. Какво правишъ сега? — Вадя медъ. — Колко лъжички извади? — Една. Изяжъ този медъ и пий една глътка вода. Бръкни още единъ пѫть въ стъкленицата. — Колко лъжички медъ извади? — Две. Напиши това нѣщо на дъската. Ученикътъ пише на дъската, а съ него заедно и останалитѣ ученици пишатъ. Има ли смисълъ това събиране и изваждане? — Има смисълъ. Като се върне у дома си, Иванчо разправя на майка си, какъ е събиралъ и вадилъ, и колко сладко е било събирането и изваждането. При такова предаване, всички деца ще искатъ да излѣзатъ на дъската. Този методъ на преподаване е добъръ и за децата, и за възрастнитѣ. Втория часъ ще влѣза въ друго отдѣление, ще нося една касичка съ златни английски монети и ще извикамъ единъ отъ способнитѣ, но бедни ученици: Драганчо, бръкни въ касичката и извади нѣщо. — Какво извади? — Една златна монета. — Бръкни още единъ пѫть. — Какво извади? — Още една златна монета. Пиши на дъската, какво действие извърши. Вземи следъ това монетитѣ и си купи нѣщо съ тѣхъ. Това е единъ новъ методъ за работа, който никога нѣма да се забрави. Който събира добре, той получава златнитѣ монети.

 

    Това сѫ методи, съ които природата работи съ възрастнитѣ хора и ги учи, какъ да събиратъ и да вадятъ. Тя си служи съ реални методи. Като не разбиратъ методитѣ, съ които природата си служи, хората бързо се произнасятъ за живота, като го считатъ лошъ. Тѣ не подозиратъ, че задъ лошия животъ се крие другъ единъ — добъръ, вѫтрешенъ животъ. Докато външниятъ животъ на човѣка не се изчисти добре, вѫтрешниятъ никога нѣма да се прояви. И да се прояви, той всѣкога ще остава скритъ отъ лошия. Обаче, и въ най-добрия човѣкъ се крие нѣщо лошо. Въ това отношение, и добриятъ, и лошиятъ човѣкъ представятъ земни пластове, въ дълбочината на които, се крие нѣкакво богатство, което може да се извлѣче навънъ. Преди години, въ Провадия копаха земята на дълбочина до 400 м. да вадятъ соль. Щомъ минаха границата подъ 400 м., сольта съвършено изчезна. Значи, и при най-добрия животъ на човѣка, може да дойдете до такъвъ пласть, дето доброто свършва. Оттамъ нататъкъ, иде лошото въ човѣка. Това показва, че доброто е изчезнало отъ човѣка, т. е. изгубило своята цена.

 

    Въ човѣшката душа се криятъ красиви, ценни нѣща, които само рудокопачитѣ, само златаритѣ могатъ да оценятъ. Затова, именно, на съвременнитѣ хора трѣбва да се проповѣдва новото учение, защото въ него има всички възможности за постижения, къмъ които човѣшката душа се стреми. За развитие на човѣка сѫ дадени редъ условия, но тѣ не трѣбва да му станатъ господари. За да живѣе добре, човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ богатство, но и сиромашията не трѣбва да го отчайва. Богатството носи блага въ живота, а сиромашията продължава живота. Едно отъ условията за продължаване на живота е гладътъ. Жаждата и гладътъ сѫ стимули за постигане на нѣщо велико. Който иска да придобие нѣщо велико, той трѣбва да яде малко.

 

            И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Вѣтърътъ, който измѫчва хората, трѣбва да утихне. Бурниятъ вѣтъръ кѫса платната, обръща лодкитѣ въ водата, а понѣкога изкоренява дървета. Този вѣтъръ трѣбва да утихне и да се превърне въ трезва мисъль. Лодката, въ която влизаме, трѣбва да бѫде солидна, да издържа на всички бури и вѣтрове. Лодката представя човѣшкото сърдце, което никога не трѣбва да потъва. Вѣтърътъ е човѣшкиятъ умъ, който не трѣбва да събаря листата на дърветата, но само леко да ги разлюлява.

 

    Две нѣща се искатъ отъ човѣка: Вѣтърътъ да престане да духа, и той спокойно да влѣзе въ своята лодка. Само при това положение, Христосъ ще се яви и ще покаже на човѣка посоката, въ която трѣбва да се движи. Христосъ е Божественото въ човѣка, което му показва посоката, въ която трѣбва да върви. Това опредѣляне посоката на движението, иде пакъ чрезъ хората. За човѣка е важенъ моментътъ, въ който е намѣрилъ истината. За кибритената клечка е важенъ моментътъ, въ който е запалена, а не процесътъ на горението ѝ. И за човѣка е важенъ моментътъ, когато Божественото въ него се е запалило. Запали ли се свещениятъ огънь въ човѣка, той е добилъ Вѣчния животъ, къмъ който душата му се стреми.

 

 

13. Беседа отъ Учителя, държана на 24 ноемврий, 1929 г.

София. — Изгрѣвъ.

 







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt