Jump to content

1927_10_09 Мекъ ответъ


Ани

Recommended Posts

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот,  

Десета серия, т.1 (1927–1928)
Първо издание 1933 г., София

Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

Мекъ ответъ

 

            Притчи, 15 гл.

 

    Сега ще прочета 15 гл. отъ Притчитѣ.

 

    Притчитѣ представятъ книга, която съдържа мѫдри изречения и поговорки за практическия, за временния животъ на хората. Тѣ не се отнасятъ до идейния животъ, но до обикновения животъ на човѣка. Който иска да знае, какъ да постѫпва въ живота си, нека чете Притчитѣ и да се поучава отъ тѣхъ.

 

    „Мекъ ответъ утихва яростъ;

    А жестока дума възбужда гнѣвъ“. (— 1 ст.).

 

    Всички сте опитали ефекта на острия, на грубия отговоръ. Той глобява човѣка. Ако отидете въ нѣкое учреждение и кажете на нѣкой отъ чиновницитѣ една остра, груба дума, веднага ще ви глобятъ, или ще ви подведатъ подъ отговорность; следъ всѣко глобяване, вие ще се огорчите и ще кажете, че въ свѣта сѫществуватъ само неправди. Обаче, кажете ли една мека дума, никаква глоба, никаква отговорность нѣма.

 

    „Езикътъ на мѫдритѣ украсява знанието;

    А устата на безумнитѣ отригватъ глупость“. (—2 ст.).

 

    Казвамъ: когато работитѣ на хората не вървятъ добре, тѣ започватъ да разискватъ върху въпроса, защо свѣтътъ е създаденъ така. Който не обича да работи, той казва: Защо трѣбва човѣкъ да работи? Богъ не можа ли да създаде такъвъ свѣтъ, въ който да не се работи? — И безъ работа може. — Какъ? — Като легне човѣкъ боленъ. Болниятъ лежи по цѣли дни на леглото си, но други работятъ за него. Тогава, кое е за предпочитане: да лежишъ на леглото боленъ и да не работишъ, или да работишъ и да си здравъ? Последното положение е за предпочитане — да работишъ, но да бѫдешъ здравъ. Ако лежишъ на леглото си и не работишъ, гърбътъ ти ще се ожули; пъкъ ако си здравъ и работишъ, краката ти ще се подбиятъ. Значи, при почивката на леглото, гърбътъ ти ще се протрие; при работа, рѫцетѣ и краката ти ще усѣтятъ. Обаче, ако нѣкой търси още по-лесенъ животъ, при който нито гърбътъ да се охлузи, нито рѫцетѣ и краката да се движатъ, отъ него нищо нѣма да остане.

 

    Какво означава стихътъ „езикътъ на мѫдритѣ украсява знанието“? Езикътъ на мѫдрия може да се уподоби на хубавитѣ дрехи, съ които човѣкъ се облича. Значи, който се облича съ хубави дрехи, той минава за уменъ, за знаещъ човѣкъ. Така е за онзи, който, наистина, е уменъ човѣкъ. Обаче, ако глупавиятъ се облича съ хубави дрехи, и по този начинъ иска да мине за уменъ човѣкъ, той изпада въ смѣшно положение. Когато младъ, левентъ момъкъ се облича добре, по-красиво нѣщо отъ това нѣма; обаче, когато старъ, прегърбенъ човѣкъ се облича хубаво и иска да обърне внимание на хората, той става за смѣхъ.

 

    „Очитѣ Господни сѫ на всѣко мѣсто;

    И наблюдаватъ злитѣ и добритѣ.“ ( — 3 ст. ).

 

    Съвременнитѣ хора разискватъ върху въпроса, има ли Господъ очи, или нѣма. Едни подържатъ, че Господъ има очи и всичко вижда; други подържатъ, че Той не вижда, какво се върши на земята. Обаче, и онзи, който твърди, че Господъ вижда всичко, като отиде на нивата, по сто пѫти на день боде воловетѣ си съ остена, както и онзи, който казва, че Богъ нѣма очи и не вижда, какво правятъ хората на земята. Ако ти си търговецъ, който имашъ да плащашъ нѣколко полици, и твоятъ кредиторъ дойде въ дома ти и започне да те боде съ остена си, какво ще бѫде твоето положение? Следователно, щомъ вѣрвашъ, че Богъ всичко вижда, ти не трѣбва да бодешъ воловетѣ си съ остенъ. И воловетѣ разбиратъ отъ меки думи. Щомъ си ги впрегналъ и си задоволилъ всичкитѣ имъ нужди, тѣ и безъ остенъ ще оратъ. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Говорятъ за Бога, а мушкатъ съ остенъ. Не, като говорите за Бога, остенътъ ви ще бѫде нагоре. Езикътъ на човѣка е остенътъ, съ който той си служи. Кога, именно, човѣшкиятъ езикъ е изправенъ нагоре? Когато човѣкъ говори меко, тихо и отъ нищо не се дразни, езикътъ му е нагоре. Хората го хулятъ, обиждатъ, но той остава тихъ и спокоенъ. Когато остенътъ, т. е. езикътъ на човѣка е надолу, той ще се натъкне на Мойсеевото учение— „око за око, или остенъ за остенъ“. Тъй щото, всички трѣбва да знаете, че очитѣ Господни сѫ на всѣко мѣсто, дето има животъ. Въ гробищата, дето животъ не сѫществува, Богъ не е тамъ. Орешъ ли на нивата, Господнитѣ очи те наблюдаватъ. Учишъ ли, добъръ човѣкъ ли си, Господнитѣ очи те наблюдаватъ. Какво представя разораната нива? Разораната нива е животътъ. Този животъ ще бѫде толкова по-добъръ, колкото е по-голѣмо Божието благословение върху него. Следователно, ако Богъ не сѫществуваше, никакво благословение нѣмаше да има въ живота. Щомъ вашитѣ ниви сѫ полѣти отъ дъжда, огрѣни отъ слънчевата свѣтлина и топлина, това показва, че Богъ сѫществува и щедро раздава своитѣ блага.

 

    „Сладъкъ езикъ е дърво на животъ;

    А развратность въ него е съкрушение на духа“. (—4 ст.)

 

    Значи, отъ езика излизатъ много работи: и добри, и лоши. Той дава и взима. Когато езикътъ не е на мѣстото си, хората единъ на другъ съкрушаватъ духа си.

 

    „Безумний презира поучението на отца си;

    А който пази обличение, благоразуменъ е“. (—ст. 5).

 

    Съвременнитѣ хора не обичатъ да имъ правятъ бележки. Трѣбва ли коларьтъ да се обижда, когато нѣкое малко дете му обърне вниманието, че една отъ оситѣ на неговата кола е паднала? Трѣбва ли той да се обърне къмъ това дете и да му удари плесница, само затова, че то се осмѣлило да го спре въ пѫтя му? Ако, следъ такава забележка, той набие това дете, този коларь е болезнено честолюбивъ. Напротивъ, коларьтъ трѣбва да благодари на детето, да го качи на колата си, да го повози малко и да му каже: Благодаря ти за голѣмата услуга, която ми направи; ако ти не бѣше видѣло падналата ось отъ колелото, азъ щѣхъ да остана срѣдъ пѫтя. За всѣка бележка, която ни се прави, отъ когото и да е, по какъвто начинъ и да е, ние трѣбва да благодаримъ. Богъ изпраща хората да ни обърнатъ внимание на нѣщо, което ние сами не виждаме. Дали този човѣкъ, или това дете ще ти говори меко или остро, това е негова работа. За тебе е важно да ти се каже, че една отъ оситѣ на твоитѣ колелета е паднала, а какъ ще ти се каже, не е важно. Вслушвайте се въ всѣка дума, която излиза отъ човѣкъ, изпратенъ отъ Бога.

 

    „Въ дома на праведния има голѣмо изобилие;

    А въ дома на нечестивия — смущение“. (—6 ст.).

 

    Питамъ: отде започватъ спороветѣ въ живота на хората? Обикновено спороветѣ започватъ отъ малкитѣ работи. Запримѣръ, ти влизашъ въ дома на свой приятель, който те посреща добре, съ разположение, радва се, че си го посетилъ. Обаче, ти взимашъ една губерка и я забивашъ на дълбочина два сантиметра въ рѫката на приятеля си. Може ли следъ това приятельтъ ти да запази доброто си разположение? Външно той може да се усмихне, да не даде видъ, че си му причинилъ нѣкаква болка, но вѫтрешното му разположение е накърнено. Вѫтрешно, той се намира въ известно противорѣчие. Въ този смисълъ, губерката, съ която сте причинили болка на вашия приятель, е човѣшкиятъ езикъ, който вие не сте употрѣбили на мѣсто. Когато срещнете приятеля си, скрийте вашата губерка въ кожена кесия и не дупчете съ нея. Този день не ви трѣбва губерка. — Ами съ какво ще шиемъ? — Този день можете и да не шиете. Разговаряйте се меко съ приятеля си. Ако правишъ въпросъ за шиене, губерката ще излѣзе на лице, и тогава положението става опасно и за двамата.

 

    „Устнитѣ на мѫдритѣ сѣятъ знание;

    А сърцето на безумнитѣ не е така. (— 7 ст.).

 

    Значи, знанието трѣбва да се сѣе. Де трѣбва да се сѣе? На нивата, т. е. въ живота.

 

    „Жертвата на нечестивитѣ е мерзость Господу;

    А моленето на правитѣ — благоприятно Нему“.(— 8 ст.)

 

    Казватъ за нѣкого: Този човѣкъ е щедъръ, много дава за Господа. — Този човѣкъ дава за Господа, но следъ като е обралъ десетки хора. Не, съ крадено жертва не се прави. Жертвата се обуславя отъ единъ великъ законъ въ живота. Има смисълъ да жертвувашъ, но само отъ онова, което ти самъ си спечелилъ. Работи, и отъ онова, което си придобилъ съ поть на челото си, съ работа, можешъ да жертвувашъ. А тъй, да взимашъ чуждо нѣщо и да го принесешъ въ жертва, това е мерзость Господу. Да печелишъ на лотария и отъ тѣзи пари да давашъ за Господа, и това още не е истинска жертва.

 

    „Пѫтьтъ на нечестивия е мерзость на Господа;

    Но Той обича тогози, който тича следъ Правдата “.(-9 ст.)

 

    Казвате: Каква полза отъ това, ако се тича следъ Правдата? Да тичашъ следъ Правдата, подразбира да тичашъ следъ Господа. Щомъ тичашъ следъ Господа, и благословението ще дойде. — Кога ще дойде това благословение? За умнитѣ, за благороднитѣ хора отчаяние нѣма и обезсърдчение нѣма. Тѣ иматъ търпение да чакатъ и казватъ: И за насъ ще дойде Божието благословение. Разумниятъ не опредѣля срокъ за нѣщата. Той знае, че Богъ е предвидѣлъ доброто за човѣка, като сѫщевременно е опредѣлилъ и срокъ за реализиране на това добро.

 

    „Има лошо наказание за онѣзи, които се отбиватъ отъ пѫтя:

    Който мрази обличение, ще умре“. (—10 ст.).

 

    Питамъ: кое е по-добре — да приемешъ обличение и да живѣешъ, или да мразишъ обличение и да умрешъ? Когато ви кажатъ лоши, обидни думи, обърнете се къмъ Господа и кажете: Слава Богу, че се избавихъ отъ смъртьта! Приложението на този стихъ въ живота се свежда къмъ следното: Благодарете на Бога, че ви е избавилъ отъ смъртьта! Двама души селяни се напили и започнали да спорятъ за нѣщо. Едно малко дете ги вижда, спира се при тѣхъ и започва да имъ се смѣе. Въ това време минава покрай тѣхъ единъ господинъ, и като вижда, че детето седи при пиянитѣ селяни, удря му плесница и казва: Да си вървишъ оттукъ! Не е твоя работа да седишъ на това мѣсто. Детето се разплакало и тръгнало за дома си. Не се минали и десеть минути даже, единъ отъ пиянитѣ селяни извадилъ револвера си и застрелялъ другия. Ако детето бѣше останало при пиянитѣ селяни, и то щѣше да пострада. Значи, този господинъ го избавилъ отъ смърть. То получи една плесница, но животътъ си запази. Следователно, вие трѣбва да благодарите на всѣки човѣкъ, който може да ви избави отъ смъртьта. Често хората заставатъ тамъ, дето не е мѣстото имъ, и трѣбва да дойде нѣкой отвънъ, да имъ удари една плесница, за да ги избави отъ смърть. При това положение, вие трѣбва да благодарите на Бога, че е изпратилъ човѣкъ да ви избави отъ смъртьта.

 

    „Адъ и погибельта сѫ явни предъ Господа —

    Колко повече сърцата на человѣческитѣ синове!“(— 11 ст.).

 

            „Присмивательтъ не обича обличителя си,

    Нито ще отиде при мѫдритѣ“. (— 12 ст.).

 

    Изобщо, въ свѣта има хора присмиватели, шегобийци. Външно тѣ минаватъ за мѫдри, не дружатъ съ глупави хора. Обаче, когото видятъ, тѣ сѫ готови да го осмѣятъ.

 

    „Сърце весело прави засмѣно лице;

    А отъ скръбьта на сърцето, угнетява се духътъ“.(— 13 ст.).

 

    Сърцето на разумния търси знание. Това знание го прави веселъ. Значи, между знанието и веселието има известно съотношение. Весело може да бѫде сърцето само на разумния човѣкъ, който има знание. Защо? Защото знанието носи за човѣка придобивки. Веселъ е човѣкъ, когато придобие нѣщо. Който иска да бѫде веселъ, той трѣбва да търси онова знание, което носи придобивки съ себе си. Всѣки, който е придобилъ нѣщо въ живота си, той непременно е разполагалъ съ нѣкакво практическо знание въ себе си.

 

    „Всичкитѣ дни на скръбния сѫ зли;

    А веселото сърце е всѣкогашно пирувание“. (— 15 ст.).

 

    „По-добро малкото съ страхъ Господенъ;

    Нежели съкровища много и смущение въ тѣхъ“.(— 16 ст.)

 

    Ние превеждаме думата страхъ съ думата любовь и вадимъ следната поговорка: „По-добре малко, но съ любовь, отколкото много безъ любовь“. По-нататъкъ, въ 17 стихъ се развива сѫщата мисъль, но съ други думи.

 

    „По-добро гощавано отъ зеле съ любовь,

    Нежели хранено говедо съ умраза. (—17 ст.).

 

    Значи, по-добре е да те нахранятъ съ зеле, но съ любовь, отколкото съ печена пуйка и съ умраза.

 

            „Яростний человѣкъ възбужда прения;

    А дълготърпеливий утихва карания“ (—18 ст.).

 

    „Пѫтьтъ на ленивия е като съ тръне изплетенъ;

    А пѫтьтъ на правитѣ е изравненъ.“ ( — 19 ст.).

 

    Значи, всѣки неравенъ пѫть е пѫть на ленивия.

 

    „Мѫдъръ синъ весели отца;

    А безуменъ человѣкъ презира майка си“. (—20 ст.).

 

    „Глупостьта е радость на скудоумния;

    А разумний человѣкъ ходи направо.“ ( — 21 ст.).

 

    „Дето нѣма съветъ, намѣренията се осуетяватъ;

    А въ множеството на съветницитѣ утвърждаватъ се.“( -22 ст.).

 

    Често хората вършатъ работи, безъ да ги обмислятъ, и после казватъ: Добъръ е Богъ, Той ще ни помогне. — Богъ е добъръ, но вие взехте ли Неговия съветъ за извършване на тия работи? Добриятъ слуга отива при господаря си и го пита: Господарю, какъ да постѫпя? Ако нѣкой слуга казва, че господарьтъ му е добъръ, но не отива за съветъ при него, каква работа ще свърши той самъ?

 

    „Человѣкъ има радость чрезъ ответа на устата си;

    И дума на време, колко е добра!“ ( — 23 ст.).

 

    „За разумния е пѫтьтъ на живота нагоре,

    За да се уклони отъ ада долу.“ ( — 24 ст.).

 

    „Господъ съсипва дома на горделивитѣ;

    А утвърдява предѣла на вдовицата.“ ( — 25 ст.).

 

    Въ последния стихъ, вдовицата се взима като символъ на слабъ човѣкъ, който нѣма помощникъ въ живота.

 

    „Користолюбивиятъ смущава дома си;

    А който мрази дароветѣ, ще живѣе.“ ( — 27 ст.).

 

    Користолюбивъ човѣкъ е този, който желае повече, отколкото му е необходимо. Нѣкой казва, че не желае много; желанията му се простирали дотолкова, да може да живѣе. Та всѣки човѣкъ има толкова. Отъ хиляди години насамъ, откакъ свѣтътъ сѫществува, на всички хора е дадено толкова, колкото да подържатъ своя животъ, да задоволятъ необходимитѣ си нужди. Има хора, които сами казватъ, че не сѫ доволни отъ това, което имъ е дадено, но искатъ повече.

 

    „Сърцето на праведния преговаря да отговаря;

    А устата на нечестивитѣ отригватъ зло.“ (—28 ст.).

 

    „Праведниятъ преговаря“ — това значи, че той дълго време мисли, изслушва, докато започне да говори. Той не бърза да говори. Добре щѣше да бѫде, ако човѣкъ не бързаше, но предварително обмисляше нѣщата и тогава действуваше. Съ бързането си съвременнитѣ хора изпадатъ въ положението на онзи дѣдо, който, като дошълъ до единъ трапъ, погледналъ го и си казалъ: Кой ще заобикаля сега този трапъ? Колко такива трапове съмъ прескачалъ на младини! Ще се засиля, и ще прескоча този трапъ. Засилилъ се той, и хопъ, въ трапа! Щестлавието заговорило въ този дѣдо и го заставило да прескочи трапа, да се покаже, че може. Обаче, като излѣзълъ отъ трапа, той се поогледалъ наоколо и си казалъ: Каквото е на старини, такова бѣше и на младини! Този старецъ трѣбваше да премѣри силитѣ си и тогава да се засилва да прескача трапа. Който не измѣрва силитѣ си предварително, и той постѫпва като този дѣдо: засили се да прескочи трапа, но тамъ остава. Ще седи тамъ, дано се намѣри нѣкой да му помогне и ще си мисли: Тъй ли бѣше на младини? Ако не дойде нѣкой да му помогне, ще се помѫчи и самъ ще излѣзе. Тогава ще си каже истината: Какъвто съмъ сега, такъвъ бѣхъ и на младини. Действително, ако човѣкъ не работи върху себе си и не се упражнява, и на стари години остава такъвъ, какъвто е билъ на младини. Който работи върху себе си, той може да превърне лошитѣ работи въ добри, но затова се изисква постоянство, работа и трудъ.

 

    „Господъ е далечъ отъ нечестивитѣ;

    А слуша моленето на праведнитѣ“. (—29 ст.).

 

    Едно правило трѣбва да имате предъ видъ. За човѣкъ, който нѣма разположение да слуша Бога и да изпълнява Неговата воля, Писанието казва, че Господъ е далечъ отъ него. Преди христианството още, на хората е било известно, че Богъ всѣкога слуша моленето на праведнитѣ. По това нѣма две мнения.

 

    „Свѣтътъ на очитѣ весели сърцето;

    И добрата вѣсть утлъстява коститѣ.“ ( — 30 ст.).

 

    Този стихъ се отнася до разумния животъ.

 

    „Ухо, което слуша обличението на живота,

    Пребивава между мѫдритѣ.“ ( — 31 ст.).

 

    Въ този стихъ се дава голѣмо насърдчение на човѣка. Значи, който има ухо и може да издържи обличението на живота, той ще живѣе между мѫдритѣ. Тъй щото, всѣки трѣбва да знае, че животътъ обличава. За да живѣешъ между мѫдритѣ, трѣбва да те обличаватъ. Колко пѫти учительтъ ще поправя тетрадкитѣ на своитѣ ученици! Колко пѫти той ще зачерква грѣшкитѣ имъ съ червено мастило! Колко пѫти майкитѣ ще правятъ корекции на своитѣ деца!

 

    „Който отхвърля поучението, мрази душата си;

    А който слуша обличението, придобива разумъ.“( — 32 ст.)

 

    Когато обличаватъ глупавия, той казва: Вие ли ще ме учите? Азъ не зная ли това? Мѫдриятъ човѣкъ, обаче, слуша. Той често изпада между хора, които говорятъ глупости, но той на всичко дава ухо, слуша. Той се учи отъ тѣхъ, размишлява, защо тѣзи хора живѣятъ така и намира начинъ, какъ да работи. Той не ги сѫди, защо сѫ такива, защо постѫпватъ така, но си казва: Азъ трѣбва да работя между тия хора. Тѣхната нива е буренясала. На време не работихъ между тѣхъ, но сега трѣбва да впрегна плуга си, да разора нивитѣ имъ. Тѣ си говорятъ, каратъ се, а той си прави своитѣ планове. Като слуша нѣкои хора да се каратъ, той си казва: Ако бѣхъ оралъ и копалъ на време, днесъ нѣмаше да бѫде така. Сега, азъ съмъ виновенъ за тѣхното положение. А вие казвате: Азъ ли съмъ най-кривъ, най-виновенъ? — Че не си и най-правъ. — Азъ ли съмъ най-грѣшенъ? — Че не си и най-праведенъ. И едното, и другото е вѣрно. Това сѫ редъ положения въ живота.

 

    „Страхътъ Господенъ е поучение на мѫдрость;

    И смирението предходи предъ славата (— 33 ст.).

 

    Казвамъ: човѣкъ трѣбва да се смири! — Защо? Нима човѣкъ трѣбва да стане мостъ, всички да минаватъ отгоре му? Чудни сѫ съвременнитѣ хора въ своитѣ заключения! Да не ставали мостъ! Да, но престрелки има. Отвори се война и се започва страшно сражение: генералътъ се качва на коня си, вади ножъ, удря надѣсно-налѣво, коли. Но ненадѣйно го удари нѣкое парче отъ граната, и той падне на земята, а коньтъ отгоре му. И следъ това цѣли отряди минаватъ презъ него, не искатъ да знаятъ, че тукъ лежи раненъ единъ генералъ. При това положение, нѣма ли да се смири човѣкъ? Ще се смири, нѣма какво да прави. Като отминатъ всички, генералътъ ще стане и ще каже: Слава Богу, че оцѣлѣхъ! Колко умни животни били конетѣ! Прескачаха ме, безъ да ме тѫпчатъ. Добре, че ме раниха само. Коньтъ никога не стѫпва на раненъ човѣкъ. Следователно, като дойдешъ до смирението и паднешъ на земята, ще благодаришъ на Бога, че конетѣ не те стѫпкаха. Този генералъ бѣше поставенъ отъ своето началство да управлява войската, но Господъ го свали долу и му каза: Ти ще останешъ подъ конетѣ отдолу, да се смиришъ, защото не знаешъ, какво нѣщо е смирението. Следъ това, когато нѣкой му казва да бѫде по-строгъ, той го пита: Кавалерия минавала ли е отгоре ти? — Не. — Покрай мене мина три пѫти, и азъ научихъ закона, какъ се вади ножъ.

 

    И тъй, смирението е велико качество на мѫдрия, на разумния човѣкъ. Въ свѣта не е важно, какъ човѣкъ е наредилъ нѣщата, но какъ Богъ ги е наредилъ. Отъ това, което Богъ е наредилъ, човѣкъ трѣбва да вади поука и да го приема на радо сърце. Да допуснемъ, че учительтъ ви е далъ едно упражнение, което вие сами трѣбва да напишете. Кое е по-добре за васъ: да напишете упражнението у дома си, или да отидете на училище, и тамъ да го препишете на готово отъ другаритѣ си? Който преписва упражненията си отъ своитѣ другари, той ученъ човѣкъ не може да стане. Който взима пари на заемъ отъ този - отъ онзи, и той богатъ човѣкъ не може да стане. За такива случаи българитѣ казватъ: „Чуждото нѣщо и на Великдень се взима“. Законъ е: който работи, само той може богатъ да стане. Въ практическия животъ сѫществува следното правило: само болниятъ има право да взима пари на заемъ. Щомъ си здравъ, ти ще отидешъ да работишъ, и Богъ ще те благослови. Докато човѣкъ не е работилъ, самъ да спечели нѣщо, щомъ му паднатъ пари, той ги пилѣе налѣво — надѣсно, да разбератъ всички, че разполага съ пари. Такъвъ човѣкъ обикновено е разточителенъ. Който е придобилъ паритѣ си съ трудъ, съ работа, той знае цената имъ и никога не ги пилѣе.

 

    Разправятъ интересенъ анекдотъ изъ живота на Хаджи Калчо отъ Пловдивъ. Дошълъ при него единъ господинъ да иска подъ лихва двеста турски лири съ опредѣленъ срокъ. Хаджи Калчо му далъ двеста лири на заемъ, но като практиченъ човѣкъ, тръгналъ следъ своя длъжникъ, да види, какво ще прави съ тия пари. Като взелъ паритѣ, господинътъ тръгналъ изъ града, отъ дюкянъ въ дюкянъ да си купува нѣкои нѣща. Като видѣлъ това, Хаджи Калчо го достигналъ и му казалъ: Господине, направилъ съмъ една грѣшка въ смѣтката си.— Каква? — Дайте остатъка отъ паритѣ, които още не сте изхарчили, и елате съ мене въ кантората, тамъ ще ви обясня, каква е погрѣшката ми.

 

    Казвамъ: който взима пари на заемъ и ги разпилява, той не мисли да ги връща. Това е вѣрно и по отношение на вашия животъ. Докато сте млади, докато имате всичко въ изобилие, вие харчите безразборно, пилѣете силитѣ си налѣво-надѣсно; като дойде старостьта, като дойдатъ години на обедняване, вие тръгвате да търсите този-онзи лѣкарь, дано нѣкой отъ тѣхъ ви даде нѣщо на заемъ. Стариятъ казва: Да има кой да ми заеме отъ своята младость! Не, пари на заемъ не се даватъ. И младость на заемъ не се дава. Стариятъ постоянно се оплаква и казва: Е, синко, краката ми не държатъ вече, не мога да се движа. — Нали и ти бѣше младъ? Защо не запази младостьта си? Като си остарялъ вече, ще вървишъ по пѫтя си. На стария пари на заемъ не се даватъ. Стариятъ човѣкъ е трѣбвало на младини да мисли, сега вече е късно. Днесъ може да му се говори само върху закона за подмладяването.

 

    Сега, и на васъ казвамъ: всички, които сѫ тръгнали въ Божествения пѫть, трѣбва да пазятъ своята младость. — Какъ? — Има известни правила, които трѣбва да се пазятъ. Не се ли пазятъ тия правила, човѣкъ губи младостьта и силата на своя организъмъ. Често хората пазятъ ненужнитѣ нѣща за живота, а нужнитѣ, т. е. тия, които ще ги ползуватъ за цѣлъ животъ, не пазятъ. Сѫщото се забелязва и въ страданията на хората. Има страдания ненужни, на които хората сами се натъкватъ; обаче, има страдания нужни, необходими, отъ които хората учатъ, повдигатъ се и се облагородяватъ. Казвате: кои страдания сѫ нужни за човѣка? Какъ можемъ да различимъ необходимитѣ отъ ненужнитѣ страдания?

 

    Ще приведа единъ примѣръ, да видите, какви сѫ резултатитѣ отъ ненужнитѣ страдания. Два ученика, отъ две различни школи, като завършили образованието си, били изпратени отъ учителитѣ си на една опитна екскурзия. Като вървѣли изъ пѫтя, единиятъ отъ ученицитѣ видѣлъ, че двама пияни се каратъ. Той се приближилъ при тѣхъ и започналъ да ги примирява. И наистина, успѣлъ донѣкѫде да ги примири, но въ жертва на това далъ главата си — тѣ му пукнали главата. Следъ време и вториятъ ученикъ се натъкналъ на подобна опитность. И той видѣлъ двама пияни селяни да се каратъ и биятъ помежду си, но седѣлъ далечъ отъ тѣхъ и наблюдавалъ само, какво ще стане. Единиятъ селянинъ вдигналъ тоягата си и силно ударилъ другаря си по главата. Кръвь почнала изобилно да, тече. Тогава ученикътъ се приближилъ къмъ ранения селянинъ, извадилъ отъ джоба си памукъ, шишенце съ нѣкаква дезинфекционна течность и започналъ да изчиства кръвьта на главата му. Като превързалъ раната, той седналъ при двамата селяни и започналъ да имъ говори, какъ трѣбва да живѣятъ. Кой отъ двамата ученици е постѫпилъ по-добре? Вториятъ. Първиятъ ученикъ временно само е могълъ да примири двамата селяни, но той излѣзълъ отъ полесражението съ пукната глава. Така, той се подложилъ на едно ненужно страдание. Вториятъ ученикъ оставилъ селянитѣ да се набиятъ, да изтрезнѣятъ малко; следъ това той се приближилъ при тѣхъ и започналъ да имъ говори, че тѣ трѣбва да живѣятъ като братя помежду си, а не като врагове. Като наблюдавалъ отдалечъ тѣхния споръ, той си казалъ: По-добре да се пукне една отъ тѣхнитѣ глави, отколкото моята.

 

    Питамъ: трѣбва ли майката да влиза между децата си, когато тѣ се каратъ и биятъ помежду си? Ако иска главата ѝ да остане неповредена, майката трѣбва да стои настрана. Нека децата се покаратъ и побиятъ помежду си, и когато едното пострада, тогава майката трѣбва да се приближи къмъ тѣхъ и да имъ даде добъръ урокъ, какъ трѣбва да живѣятъ помежду си, като братчета, въ миръ и съгласие. Главата на майката всѣкога трѣбва да бѫде здрава, а главата на децата може нѣкога да бѫде малко пукната и превързана. При изключителни случаи само главата на майката може да бѫде пукната. Въ практическия животъ, човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ. Какво струва на човѣка да каже една мека дума? Срещашъ единъ лошъ човѣкъ, който тръгналъ за нѣкѫде, намислилъ да направи нѣкакво зло. Като минешъ покрай него, поздрави го, запитай го, какъ е, и продължи пѫтя си. Тази добра обхода, тази мека дума смекчава сърцето на този човѣкъ, и той се отказва отъ своето лошо намѣрение. Не влизай между двама души, които спорятъ, които се каратъ помежду си. Въ този случай, тѣ сѫ два остри камъка. За такива хора българитѣ иматъ поговорка: „Два остри камъка брашно не мелятъ“. И наистина, долниятъ камъкъ на воденицитѣ е мекъ, а горниятъ е остъръ. Когато човѣкъ започва да става остъръ, грубъ, въ него се забелѣзватъ особени прояви: той губи своята мекота, своята влага и става сухъ. Сухата нива нищо не ражда, но и отъ мочурливата нищо не излиза. Нивата не трѣбва да бѫде мокра; тя винаги трѣбва да има по малко влага въ себе си. Въ този смисълъ, водата е емблемъ на живота. Въ Божествения животъ всѣкога има по малко влага. Първото условие за подържане на тази влага въ човѣка е благодарностьта. Затова, ставате ли сутринь, благодарете на Бога първо, че сте здрави, че можете да се помолите и да започнете работата на деня. После, благодарете за времето, каквото и да е то — дъждовно, слънчево, мъгливо. Работете, споредъ както времето ви диктува. Ако е дъждовно, радвайте се, че дъждътъ ще полѣе вашия трудъ. Ако е сухо, радвайте се, че посѣвитѣ ще растатъ и ще зрѣятъ. Ако пъкъ е много сухо, сами ще поливате. Промѣнитѣ на времето не сѫ нищо друго за ученика, освенъ задачи. Като вали дъждъ, наблюдавайте посоката на валенето, колко часа ще вали и т. н. Ако дъждътъ попрѣчи за опредѣлената работа, посветете това време за Господа: кажете по една мека, добра дума на нуждаещитѣ се. Значи, разумниятъ човѣкъ, споредъ времето, може така да си нареди програмата на дневната работа, че самъ да остане доволенъ. Неразумниятъ пъкъ се спъва отъ времето.

 

    И тъй, смирениятъ се учи отъ всичко, защото за него всичко е живо. За него окрѫжаващитѣ и тѣхнитѣ постѫпки сѫ жива, отворена книга, отъ която той чете и учи. Отъ тази книга, именно, Богъ сѫди за насъ. Разумниятъ човѣкъ отъ всичко се учи. Запримѣръ, ако влѣзе въ една гѫста гора, съ голѣми, разклонени дървета, той нѣма да ходи съ изправена, нагоре вирната глава, но ще се наведе, ще се смири и тъй ще мине презъ най-малкитѣ дупки. Като излѣзе отъ тази гора, на широкото поле, тамъ той ще се изправи, ще дигне главата си нагоре. Човѣкъ трѣбва да се съобразява съ мѣстото, съ терена, по който върви. Ако вървишъ по нѣкой стръменъ, високъ планински връхъ, тамъ ще лазишъ като дете, ще дигнешъ единия си кракъ, после другия, и тъй ще напредвашъ крачка следъ крачка. Ако се качвашъ по нѣкоя скала съ обуща, трѣбва да мислишъ после, какъ ще слизашъ. Скалата е хлъзгава, стръмна, съ обуща не се слиза. Тогава ще седнешъ на скалата внимателно, съ всичкото си смирение и ще събуешъ обущата си: ще събуешъ единия кракъ, после другия, и ще хвърлишъ обущата си долу, подъ скалата — босъ ще слизашъ надолу. Сѫщото нѣщо ще правите и въ живота си: нѣкога ще ходите боси, нѣкога ще бѫдете съ обуща. Когато се намѣрите между користолюбиви хора, ще бѫдете съ обуща. Това показва, че практическиятъ животъ, налага правила на човѣка, макаръ и временни. Това, което е важно за днесъ, за утре вече не е важно. На единъ човѣкъ, ще говоришъ по единъ начинъ, на другъ — по другъ начинъ, а на себе си — по различни начини. Като станете сутринь, вземете положението на малко дете и си кажете: За великия животъ, въ който живѣя, азъ съмъ малко дете, и затова ще се уча отъ всичко, както детето се учи.

 

    Съвременнитѣ хора не успѣватъ въ живота си, понеже мислятъ, че сѫ силни, учени, умни. Който мисли, че е силенъ, нека направи следния опитъ: да нареди предъ себе си десеть чувала, всѣки отъ тѣхъ тежъкъ 50 кгр., и да започне да ги слага на гърба си. До който чувалъ спре, толкова е неговата сила и знание. Ако дигнешъ само първия чувалъ и не можешъ повече, кажи си: много знание ми е нужно, докато мога да нося на гърба си и десетьтѣ чувала! Само по този начинъ, човѣкъ може да опита силата и знанието си. Който иска да изпита търпението си, ще го поставятъ на следния изпитъ: ще му дадатъ десеть чувала жито, да преброи, по колко зрънца има въ всѣки чувалъ. Нѣкой ще издържи само до първия чувалъ, другъ — до втория, трети — до третия и т. н. Ако се намѣри човѣкъ съ по-голѣмо търпение, да изброи зрънцата въ петьтѣ чувала, следъ това ще започне да философствува: Ще претегля, колко тежатъ зрънцата въ първитѣ петь чувала; после ще претегля вторитѣ петь чувала и ще направя изчисление, да видя, колко зрънца жито има и въ тѣхъ. Не, за да изпиташъ търпението си до край, трѣбва да преброишъ житнитѣ зърна и въ вторитѣ петь чувала. Като направите този опитъ, ще ви поставятъ на другъ: ще започнете отъ първия чувалъ да отдѣляте лошитѣ зрънца отъ здравитѣ. Лошитѣ ще хвърляте навънъ, а здравитѣ ще броите. Ако нѣкой може да направи опита само съ първитѣ петь чувала, той ще си каже: Азъ познавамъ търпението само до петия чувалъ; отъ петия нататъкъ не го познавамъ. Обаче, който е направилъ опита и съ десетьтѣ чувала, той е завършилъ своя животъ. Той познава вече великото търпение. Всѣки день отъ живота на човѣка прилича на чувалъ, пъленъ съ здрави и лоши житни зрънца.

 

    Казано е въ Писанието: „На седмия день Богъ си почина.“ Съвременнитѣ хора работятъ шесть деня, а седмия посвѣщаватъ на Господа. Какво трѣбва да правятъ презъ шестьтѣ дни, тѣ знаятъ, но дойдатъ ли до седмия день, не знаятъ, какво да правятъ. Голѣмо благословение ще бѫде за човѣка, ако се научи, какво трѣбва да прави седмия день. Днесъ, напримѣръ, е седмиятъ день. Какво трѣбва да правите?

 

    Времето днесъ ви казва: Вие трѣбва да бѫдете носители на новия животъ! Разправяйте на всички, че семената, които сте посѣли нѣкога на нивата, сѫ измрѣли. Обаче, щомъ дойде новиятъ животъ, влагата ще възкръси тия семена. Много отъ вашитѣ мисли и желания сѫ измрѣли, но ако живѣете въ закона на смирението и пуснете новия животъ върху тѣхъ, тѣ отново ще израснатъ, и вие сами ще се чудите на заложбитѣ, които Богъ е вложилъ въ васъ. Това значи праведенъ човѣкъ. Праведниятъ ходи по Божия пѫть, който е пѫть на красота. Праведниятъ е специалистъ по всички работи; той и господарь може да бѫде, и слуга може да бѫде, но времето и свободата си, на никого не продава. Той всичко работи, но като дойде до плащане, тамъ го нѣма. Вие трѣбва да мязате на онзи японски принцъ, който ималъ желание да изучи живота на японцитѣ отблизо, затова отишълъ като слуга въ едно богато японско семейство. Той прекаралъ тамъ известно време и като дошълъ деня да напуща, господарьтъ го извикалъ да му плати. Обаче, той казалъ: Азъ не искамъ никаква заплата. Трѣбва да напусна вашия домъ, защото друга работа ме чака. Като си отишълъ, едва тогава господаритѣ му разбрали, че тѣхниятъ добъръ слуга билъ японския принцъ, който дошълъ у тѣхъ, съ намѣрение да се учи.

 

    Въ това отношение, всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде самостоятеленъ и да знае, че е дошълъ на земята да се учи. И царски синъ да си, трѣбва да бѫдешъ примѣренъ слуга, че като напуснешъ дома на господаритѣ си, тѣ да кажатъ: Добъръ бѣше нашиятъ слуга! Като него другъ не сме имали. Той бѣше идеенъ работникъ, всичко вършеше съ любовь. Когато нѣкой се запитва, защо е дошълъ на земята, нека си отговори, че е дошълъ на земята да научи закона на служенето, и така да го научи, че като напусне дома на своитѣ господари, да чуе следнитѣ думи: Добъръ бѣше нашиятъ слуга! Като него, другъ не сме имали.

 

    Сега, ще ви препорѫчамъ да четете Притчитѣ, едни отъ които сѫ по-мѫчни за разбиране, а други — по-лесни. Тѣ съдържатъ практически правила за всички положения, на които човѣкъ, може да се натъкне въ живота си.

 

    Най-важниятъ стихъ отъ 15 гл. на Притчитѣ е следниятъ: „Смирението предхожда предъ славата“. Когато се натъкнете на най-голѣмитѣ мѫчнотии и несгоди въ живота, вие трѣбва да имате предъ видъ този стихъ и всичко да претърпявате, като знаете, че сте близо вече до края на мѫчнотиитѣ, т. е. близо до избавлението. Богъ иде вече да ви избави! Този законъ се провѣрява навсѣкѫде въ живота. Когато една болка се увеличи толкова много, че едва се понася, тя е дошла вече до своя край. Когато сиромашията стане непоносима, наближилъ е вече нейниятъ край. Лошитѣ работи нѣматъ начало, иматъ край; добритѣ работи иматъ начало, нѣматъ край. Нѣкой казва: Нѣма ли край това нѣщо? — Има край. Щомъ има край, то е зло. — Ами това нѣщо нѣма ли начало? — Има начало. Щомъ има начало, а нѣма край, то е добро. Който търси края на нѣщата, той ще влѣзе въ ада; който търси началото на нѣщата, той ще влѣзе въ небето. Добриятъ, красивиятъ животъ има начало, нѣма край. Лошиятъ животъ има край, нѣма начало. Който пита за началото на нѣщата, поставятъ го при добритѣ условия на живота; който пита за края на нѣщата, поставятъ го при лошитѣ условия на живота. Ето защо, и на васъ казвамъ: питайте само за ония нѣща, които иматъ начало, а нѣматъ край! Не питайте за нѣща, които нѣматъ начало, но иматъ край! Следователно, дойдешъ ли до най-голѣмото мѫчение, до най-голѣмото страдание, стисни устата си и мълчи, не питай за края. Ако питашъ за края на сиромашията, или за края на страданието, не само че нѣма да видишъ тѣхния край, но още по-голѣми изпитания ще ти дойдатъ.

 

    За обяснение на последната мисъль, ще приведа следния примѣръ. Единъ беденъ българинъ отивалъ пешъ отъ Одринъ за Цариградъ, по нѣкаква важна работа. Той се доста уморилъ отъ дългото пѫтуване, та взелъ да се моли на Бога, дано се намѣри отнѣкѫде единъ конь, да се качи на него, да си почине малко. Като вървѣлъ така, случайно се обърналъ назадъ и видѣлъ единъ турчинъ на конь, а следъ него тичало едно малко конче. — Хей, гяуръ, спри — извикалъ турчинътъ. Българинътъ спрѣлъ, като сѫщевременно си помислилъ: Ето, Богъ ми изпрати едно конче. — Гяуръ, вземи кончето на гърба си! — заповѣдалъ турчинътъ. Уморенъ, не уморенъ, той вдигналъ кончето на гърба си и продължилъ пѫтя си за Цариградъ. Като вървѣлъ съ кончето на гръбъ, той се обърналъ къмъ Бога съ думитѣ: Господи, Ти ли ме криво разбра, или азъ криво се молихъ? Въ такова положение може да изпадне всѣки човѣкъ, който, тръгналъ веднъжъ въ Божия пѫть, се чувствува всѣкога незадоволенъ. Не трѣбва да бѫде така! Тръгнешъ ли веднъжъ въ Божия пѫть, ти трѣбва да бѫдешъ смиренъ, ако искашъ живота ти да се изправи.

 

    Често хората дѣлятъ живота на обикновенъ или свѣтски и на религиозенъ или духовенъ. Не, животътъ не може и не трѣбва да се дѣли. Животътъ е единъ. Той е добриятъ, разумниятъ животъ, даденъ отъ Бога. Дето и да поставятъ добриятъ човѣкъ, като слуга, като докторъ, като ученъ, като министъръ, той навсѣкъде ще се прояви като добъръ слуга.

 

    И тъй, пазете следното правило въ живота си: като ставате сутринь, благодарете на Бога за всичко, което ви е далъ, и никога не питайте за края на нѣщата. Какво виждаме днесъ? Още отъ сутриньта мѫжътъ казва: Кога ще дойде краятъ на моето слугуване? Жената казва: Кога ще дойде краятъ на моето слугуване? Какво ще правя съ тия непослушни деца? Децата казватъ: Кога ще дойде краятъ на нашето учение? Дотегна ни вече да учимъ! Мѫжътъ иска край, жената иска край и децата искатъ край.

 

    Нека отъ днесъ, всички туримъ начало на Новия животъ! Нека всички мѫже и жени, слуги и господари, ученици и учители, кажемъ: Отъ днесъ, туряме начало на Новия, на Божествения животъ! Турете въ ума си мисъльта, че всичко зависи отъ Бога, отъ Великото Начало — и животътъ ви ще се оправи.

 

5. Беседа отъ Учителя, държана на 9 октомври, 1927 г.

 

гр. Русе.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...