Jump to content
Ани

1931_10_18 Отношение на два закона

Recommended Posts

От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!",

3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г.,

Издание 1931 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

 

 

ОТНОШЕНИЕ НА ДВА ЗАКОНА.

 

А Исусъ му рече: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего. Да възлюбишъ ближния си“.

 Матея 22: 37, 38.

 

 

 

„Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичката си душа и съ всичкия си умъ. Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“

 

Азъ взимамъ тѣзи двѣ заповѣди, като величини, които иматъ извѣстно отношение помежду си. За втората заповѣдь англичанитѣ иматъ специаленъ изразъ, който не искамъ да прѣведа на български езикъ. Защо? — Когато нѣкои нѣща не се прѣвеждатъ, тѣ се схващатъ по-добрѣ. Запримѣръ, нѣкога врѣмето не изглежда, че ще се развали, но по извѣстни елементи въ него вие схващате това и се нагаждате споредъ врѣмето, което прѣдстои да дойде. Гледате вънъ, топло е, но вие знаете по нѣщо, че врѣмето ще се развали. Слѣдователно, безъ да ви казва врѣмето, че ще се развали, или поправи, вие знаете това. По какво познавате? Все има нѣкакви външни изгледи, по които се ориентирате. Вие познавате това нѣщо по изгрѣва, или по залѣза на слънцето, по вѣтроветѣ, по облацитѣ и т. н. По извѣстни знаци и нѣкои животни познаватъ врѣмето, макаръ по степень на развитие да седатъ по-долу отъ човѣка.

 

Ето защо, казвамъ: човѣкъ не може да каже за себе си, че нищо не знае. Много нѣща знае човѣкъ. Когато казваме, че човѣкъ знае много или малко нѣща, това е по отношение на другитѣ сѫщества. Човѣкъ знае много по отношение на по-долностоещитѣ отъ него; човѣкъ знае малко по отношение на по-горностоещитѣ отъ него. Слѣдователно, ако човѣкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-долу отъ него, той знае много; ако пъкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-горѣ отъ него, той знае малко. Запримѣръ, по отношение на слънцето, земята е по-малка, но по отношение на луната, тя е по-голѣма. Сѫщо така и по отношение на останалитѣ планети, земята е по-малка отъ нѣкои, а по-голѣма отъ други.

 

Мнозина мислятъ, че свѣтътъ е направенъ за тѣхъ и казватъ: земята е създадена за хората, а небето е създадено за други сѫщества. Може да е така, може и да не е така. Дали въ сѫщность е така, този въпросъ е философски и засега още не е разрѣшенъ. Какви аргументи могатъ да се прѣдставятъ за доказателство на първото твърдение? Има и друго твърдение, споредъ което нѣкои казватъ, че и земята, и небето сѫ създадени за хората. И това твърдение се нуждае отъ доказателство. Обаче, каквито доказателства да се дадатъ за двѣтѣ твърдения, тѣ сѫ все човѣшки, а човѣшкитѣ доказателства не сѫ валидни за по-напредналитѣ сѫщества. Тѣ не важатъ даже и за всички хора, а само за извѣстна часть отъ тѣхъ.

 

Казано е въ Писанието: „И създаде Богъ небето и земята.“ За кого? — За хората. Обаче, въ живота ние виждаме, че хората говорятъ и се интересуватъ повече за земята, отколкото за небето. Това показва, че само земята е създадена за тѣхъ. Щомъ се натъкнатъ на нѣкакво голѣмо противорѣчие, тѣ започватъ да мислятъ за небето. Щомъ се намѣри на тѣсно, или въ извѣстно противорѣчие, човѣкъ започва да мисли правилно.

 

Ще приведа сега единъ анекдотъ изъ училищния животъ. Единъ инспекторъ тръгналъ да ревизира учителитѣ въ единъ отъ своитѣ райони въ България. Той отишълъ въ едно основно училище и казалъ на единъ отъ ученицитѣ: Стоянчо, напиши едно двузначно число! Стоянчо помислилъ малко и написалъ числото 75. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ числото 57 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо се зачудилъ, защо инспекторътъ обърналъ числото, какво искалъ да каже съ това. — Хайде, напиши още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ и написалъ числото 73. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ 37 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо гледалъ числата, мислилъ и си казалъ: чудна работа! Този инспекторъ току обръща числата. Какво иска той? — Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ пакъ и написалъ числото 66. Инспекторътъ го погледналъ, засмѣлъ се, но нищо не му казалъ. Въ този случай инспекторътъ и Стоянчо мислятъ еднакво. Както и да се обърне числото 66, все сѫщото остава. Като помислилъ малко, Стоянчо се осмѣлилъ и казалъ на инспектора: господинъ инспекторе, тукъ забѣлѣзахъ единъ законъ. — Какъвъ е този законъ? — Когато числата на края свършватъ съ малки числа, като се обърне реда на цифритѣ имъ, тѣ ставатъ по-малки отъ взетото число. Напримѣръ, числото 75, взето въ обратенъ редъ става 57. Когато пъкъ числата на края иматъ по-голѣмъ брой единици, при обръщането си тѣ ставатъ по-голѣми отъ взетитѣ. Числото 27, напримѣръ, се прѣвръща въ 72. Обаче, има и такива числа, които, както и да се обръщатъ, не се измѣнятъ, тѣ оставатъ едни и сѫщи. Такива сѫ числата 11, 22, 33, 44, 55, 66, 77, 88, 99 и т. н. Отишълъ си Стоянчо на мѣстото, но останалъ доволенъ, че научилъ нѣщо ново.

 

Казвамъ: има случаи въ живота, когато хората мислятъ различно единъ отъ другъ. Обаче, има случаи, когато, каквото и да правятъ, както и да се мѫчатъ да бѫдатъ разнообразни въ мисъльта си, тѣ мислятъ еднакво, по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, при числото 57 хората не могатъ да мислятъ еднакво. Защо? — Защото това число може да се прѣвърне и въ 75. При това, като дойдемъ до практическата страна на въпроса, 75 лева сѫ повече отъ 57, макаръ че двѣтѣ числа сѫ образувани отъ едни и сѫщи цифри. Това различие въ стойностьта на числата създава у хората различие въ мисъльта. Обаче, взематъ ли се числата 11, 22, 33, 44, 55, 66 и т. н., хората вече започватъ да мислятъ еднакво. Както и да се обръщатъ тѣзи числа, тѣ всѣкога оставатъ едни и сѫщи. Слѣдователно, има положения въ живота, които показватъ, че човѣкъ трѣбва да се спре прѣдъ тѣхъ и да си ги изясни. Защо хората мислятъ различно по въпроси, по които трѣбва да сѫществува единство въ мисъльта? Разногласието въ такива случаи показва, че хората се намиратъ въ разрѣзъ съ природата, въ разрѣзъ съ Първичната Причина. Обаче, има положения въ живота, когато хората не могатъ да бѫдатъ въ разрѣзъ съ природата, съ Първичната Причина. Както и да обръщатъ въпроситѣ, всички мислятъ само по единъ начинъ.

 

Казано е въ Евангелието: „Да възлюбишъ врага си!“ Днесъ всички съврѣменни хора се запитватъ: възможно ли е да възлюбишъ врага си, т. е. човѣка, който ти е направилъ редъ пакости, който ти е създалъ редъ страдания? Като се разсѫждава по този начинъ, ние виждаме, какъ хората се убиватъ, крадатъ, изнасилватъ едни-други и се оправдаватъ съ това, че тѣзи хора сѫ тѣхни врагове. И щомъ сѫ врагове помежду си, другояче тѣ не могатъ да постѫпватъ. Казвамъ: прѣдставете си, че вие, и вашиятъ врагъ сте поставени на двата края на една греда, подпрѣна на единъ центъръ, и трѣбва да пазите равновѣсие, защото подъ васъ има голѣма пропасть. Какво ще правите въ този случай? Ако единиятъ отъ васъ каже, че не иска да седи съ врага си на едно мѣсто и скочи отъ гредата, и двамата ще отидатъ въ пропастьта. Какво трѣбва да правятъ тогава? — Да се помирятъ. Щастието, равновѣсието въ живота на единия зависи отъ благоразумието на другия. И двамата трѣбва да седатъ на краищата на гредата и да пазятъ равновѣсие, докато условията на живота се измѣнятъ. Щомъ съзнаятъ, че сѫ необходими единъ за другъ, щомъ се помирятъ и си подадатъ рѫка, условията на живота имъ се подобряватъ, и тѣ прѣставатъ да бѫдатъ врагове. Тази е причината, която заставила Христа да каже: „Любете враговетѣ си!“

 

Слѣдователно, да възлюбишъ врага си, това е необходимъ законъ, който всѣки абсолютно трѣбва да приложи въ живота си. Ти си на една греда съ твоя противникъ, и отъ него зависи и твоятъ животъ. Отпусне ли се той отъ гредата, и ти отивашъ заедно съ него въ пропастьта. Тогава ще кажешъ: щомъ е тъй, нека той седи на единия край, азъ на другия край на гредата, да прѣкараме добрѣ. Не искамъ нито азъ да се мръдна отъ мѣстото си, нито той, защото кожата ми е скѫпа. Ще кажете: не може ли моятъ противникъ да се замѣсти съ другъ нѣкой? — Не може. Най-малкото помръдване отъ мѣстата ви е сѫдбоносно и за двамата. Положението и на двамата ще се влоши още повече.

 

 

 

И тъй, когато имате отношения съ човѣкъ, когото не обичате, вие трѣбва да се замислите, защо Провидѣнието ви е поставило въ връзка съ този човѣкъ. Това нѣщо има своитѣ дълбоки причини. Дали ги знаете, или не, то е другъ въпросъ. Ако си обясните причинитѣ правилно, вие ще се подигнете; не можете ли да ги обясните, положението ви всѣки день ще се усложнява, а съ това ще внасяте по една горчивина въ себе си, която ще трови и разрушава организма ви. Щомъ Провидѣнието ви е поставило въ отношения съ човѣкъ, когото не обичате, то има прѣдъ видъ придобиване на нѣкакво благо за самитѣ васъ. Вие трѣбва да издържите това положение, още повече, като имате прѣдъ видъ, че въ свѣта нищо не е вѣчно. При това, ако единъ човѣкъ е неприятенъ за васъ, за други е приятенъ. Нашата обичь или умраза не е общъ законъ за всички сѫщества. Вие не обичате нѣкого, но Богъ го обича. Какво ще правите тогава? Срѣщате нѣкой човѣкъ, който живѣе чистъ, светъ животъ, моли се по нѣколко пѫти на день, но въпрѣки това страда, боледува, никой нищо не му дава. Виждате нѣкой грѣшникъ, но въ всичко му върви: жената и дѣцата му сѫ здрави; разполага съ пари, има кѫща, ниви, лозя. Привидно, първиятъ като че ли е изоставенъ отъ Провидѣнието, а вториятъ има всичкото негово благоволение. Какво ще кажете на това отгорѣ? Можете да кажете, че това е несправедливо, че нѣма правда въ свѣта и т. н. Каквото и да кажете, това сѫ ваши твърдения, но дали сѫ истинни, тамъ е въпросътъ. Обаче, фактъ е, че грѣшниятъ човѣкъ въ случая се ползува съ всичкото благоволение на сѫдбата. Защо и за какво, не знаете.

 

Дохожда при мене единъ господинъ и ми казва: ти си ученъ човѣкъ, духовно издигнатъ; защо губишъ врѣмето си да проповѣдвашъ на тѣзи хора? Съ това знание, съ тази наука, която имашъ, ти можешъ да бѫдешъ богатъ човѣкъ. Искашъ ли да станешъ богатъ? — Ако богатството ме отдалечи отъ Бога, не искамъ да стана богатъ. — Искашъ ли да станешъ сиромахъ? — Ако сиромашията ме отдалечи отъ Бога, и сиромахъ не искамъ да стана. — Тогава какво искашъ? — Азъ искамъ такова богатство, или такава сиромашия, които да не ме отдалечаватъ отъ Бога, но да ми дадатъ пълна възможность да Му служа. Ако богатството и сиромашията обезсмислятъ живота ми, не ги искамъ. Обаче, ако богатството и сиромашията ме приближаватъ къмъ Бога и осмислятъ живота ми, тогава тѣ сѫ добрѣ дошли. Казвате: ами ние, какъ да разрѣшимъ този въпросъ, богати ли да бѫдемъ, или бѣдни? Казвамъ: едноврѣменно ще бѫдете и богати, и сиромаси. Какъ е възможно това? — Ситъ си, богатъ си; гладенъ си, сиромахъ си. Този е единъ отъ прѣводитѣ на богатството и сиромашията. Значи, сиромахътъ може да стане богатъ, като се нахрани. Богатиятъ пъкъ може да стане сиромахъ, като огладнѣе. Тази смѣна въ състоянията на човѣка е необходима, като процесъ на развитие. Само по този начинъ човѣкъ може да се усъвършенствува.

 

Нѣкой казва: добрѣ е да се живѣе, но да нѣма старость. Старостьта ни плаши. Питамъ: млади, или стари искате да бѫдете? — Млади, разбира се. — Това зависи отъ васъ. Ще ви прѣдставя двѣ положения, които илюстриратъ младия и стария човѣкъ въ живота. Младиятъ човѣкъ не носи нищо на гърба си. Той излиза отъ дома си веселъ, безгриженъ, накриви шапката си, нищо не иска да знае. Стариятъ пъкъ надигналъ цѣлъ пазаръ на гърба си, изморенъ, изпотенъ, прѣгърбенъ, едва носи, но пъшка и мърмори: счупиха се коститѣ ми! Казвамъ: всички съврѣменни хора сѫ преждеврѣменно остарѣли отъ голѣмъ, непосиленъ товаръ, който носятъ на гърба си. Тѣ седятъ и мислятъ, какво ще стане съ тѣхъ, съ дѣцата и женитѣ имъ; какво ще стане съ имотитѣ имъ, какъ ще прѣживѣятъ и т. н. Голѣмъ товаръ е този, тѣ не могатъ да го изнесатъ. Тѣ трѣбва да се разтоварятъ малко, да имъ олекне. Гледате нѣкой старъ човѣкъ, току пипа брадата си, вижда, че е побѣлѣлъ, остарѣлъ, казва: свърши се моята работа! Не зная, какво да правя вече. Казвамъ: хвърли товара отъ гърба си и стани младъ! Да стане човѣкъ младъ, подразбирамъ, да хвърли отъ гърба си всичкия ненуженъ товаръ, да задържи само най-потрѣбното, най-необходимото. Колко е нужно на човѣка? Когато нѣкой дойде при мене, той взима, колкото трѣбва, но иска му се да тури нѣщо и въ торбата си, да има въ запасъ. Не, който дойде при мене, той може да вземе толкова, колкото най-много е въ състояние да изяде, но за торбата му не давамъ. Щомъ се нахранишъ и остане нѣщо, което не можешъ да изядешъ, по-добрѣ го хвърли, но не го туряй въ торбата си, да се товаришъ.

 

 

 

Съврѣменнитѣ хора иматъ голѣми изисквания. Тѣ очакватъ отъ природата не само да ги нахрани, да ги нагости добрѣ, но и да напълни хамбаритѣ имъ. Обаче, природата никога не прави това. Въ кой хамбаръ тя ще складира въздуха, свѣтлината и топлината? Тя всичко дава даромъ и казва: вземете си, колкото ви трѣбва. Казвате: ако не складираме благата на природата, всичко ще се развали, ще се разсипе. — Не се безпокойте, нищо нѣма да се разсипе. Природата се грижи за своитѣ богатства. Тя разполага съ хамбари, съ житници, въ които складира излишъцитѣ отъ своитѣ богатства. Който се нуждае отъ нѣщо, той ще отиде при единъ отъ нейнитѣ хамбари и ще си вземе, каквото иска и колкото му е потрѣбно. Природата е разрѣшила въпроса за храната, но хората още не сѫ го разрѣшили. Цѣлиятъ животъ на човѣка, отъ рождението до заминаването му отъ този свѣтъ, се свежда единствено къмъ въпроса за храната, какво ще яде и какъ ще си достави по възможность по-голѣмо количество храна. Този е най-важниятъ икономически въпросъ, поставенъ за разрѣшение и въ камаритѣ, и въ дипломатическитѣ, и въ търговскитѣ крѫгове. Днесъ всѣка държава мисли само за хлѣбъ, т. е. за земята, която ражда хлѣба. Отношения се създаватъ, или развалятъ все за хлѣбъ, за богатства, за материално надмощие. Това се дължи на неразбиране дълбокия смисълъ на живота. Днесъ въ свѣта има толкова много хлѣбъ, че всички хора по земята могатъ цѣли четири-петь години да прѣкаратъ юбилейни години, само да ядатъ и пиятъ, колкото искатъ; да се обличатъ, да се наредятъ добрѣ, безъ да работятъ нѣщо. Като изтекатъ тия години, като започне да се привършва това изобилие, тогава тѣ отново ще започнатъ да работятъ.

 

Невидимиятъ свѣтъ всѣка година опрѣдѣля единъ бюджетъ за хората, както и за всички живи сѫщества на земята. Нѣкой казва: ние подържаме живота си благодарение на земледѣлцитѣ. Другъ казва: благодарение на мене, че разорахъ земята, и вие ще имате хлѣбъ. Казвамъ: нито единиятъ, нито другиятъ говорятъ истината. Вѣрно е, че трѣбва да се благодари на колективния трудъ на хората, но нека не се забравятъ и редъ фактори още, които сѫ взели участие въ тази работа. Благодарете на онѣзи двама приятели, воловетѣ, които взиматъ участие въ тази работа заедно съ човѣка; благодарете за участието на хилядитѣ червейчета, които, заровени въ земята, допринасятъ своя дѣлъ къмъ общото усилие; не забравяйте най-послѣ и въздуха, влагата, свѣтлината и топлината, които сѫ едни отъ главнитѣ фактори за благоденствието на човѣка. Мнозина забравятъ участието на тия сили въ тѣхната работа и казватъ: азъ изработихъ това нѣщо! То е моя частна собственость, мое лично притежание.

 

Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ, давайте!“ Въ книгата „Пѫтьтъ на живота“, Толстой е събралъ велики мисли отъ разни автори, и подъ всѣка отъ тѣхъ е написалъ името на автора. Подъ своитѣ мисли пъкъ написалъ своето име. Това показва, че той признава колективния трудъ. Нѣкои автори, обаче, взиматъ чужди мисли и ги прѣдаватъ като свои. Както и да е, важно е хората да се ползуватъ отъ добритѣ мисли и да ги прилагатъ въ живота си. Казвате: това е плагиатство. Казвамъ: ако азъ съмъ богатъ човѣкъ и ме обератъ, като складиратъ моето богатство въ своитѣ хамбари, за себе си, ще кажа: ето хора, които нито право мислятъ, нито право постѫпватъ. Въ природата сѫществува слѣдниятъ законъ: тя позволява да се ползуваме отъ нейнитѣ блага дотолкова, доколкото имаме нужда отъ тѣхъ. Излишъкътъ отъ тѣзи блага трѣбва да минава прѣзъ насъ, като прѣзъ проводници, и да се прѣдава на другитѣ, безъ да се задържа. Постѫпваме ли съобразно този законъ, природата казва: умни сѫ тия мои дѣца! Правиме ли хамбари само за себе си и ги пълнимъ съ благата на природата, тя казва: глупави сѫ тия мои дѣца!

 

И тъй, човѣкъ трѣбва да разрѣши двѣ важни нѣща въ живота си. Тѣ прѣдставятъ начало и край, алфа и омега въ неговия животъ. Първо, човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Първата Причина, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ Второ, той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ ближния, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!“ Тѣзи двѣ заповѣди сѫ началото и краятъ на живота. Отъ спазването и неспазването на тѣзи два закона се явяватъ радоститѣ и скърбитѣ въ живота. Страданията въ живота сѫ необходими, понеже тѣ оросяватъ земята. Всички блага на земята се даватъ по причина на това, че хората страдатъ. Страданията сѫ влагата на земята. Ако нѣмаше страдания, нѣмаше да има влага, а оттамъ и блага нѣмаше да има. Значи, безъ страдания нѣмаше да има влага, нѣмаше да има вода на земята. Колкото страданията сѫ необходими, толкова и радоститѣ сѫ необходими. Ако нѣмаше радости, нѣмаше да има никаква свѣтлина, никаква топлина.

 

Като обяснявамъ смисъла на страданията и радоститѣ въ живота, искамъ да ме разбирате правилно. Това не сѫ мои твърдения, но тѣ прѣдставятъ великъ законъ, който е валиденъ за всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Нѣма сѫщество на земята, колкото малко или голѣмо да е, което да не чувствува радости и скърби. При сегашното развитие на сѫществата този законъ е неизбѣженъ.

 

Казано е въ Писанието, че Богъ е дълготърпеливъ. Вънъ отъ скръбьта, дълготърпѣнието нѣма смисълъ. Въ всѣка душа сѫ вложени богатства, капитали, които тя трѣбва да разработва. При това, на човѣка е дадена свобода, да работи, както разбира. И Богъ има търпѣние, да дочака врѣмето, когато душитѣ, излѣзли отъ Него, се върнатъ съ разработенъ капиталъ, съ развити дарби и способности. Той вижда голѣмитѣ противорѣчия въ живота на хората. Той вижда незачитане и неспазване на великитѣ закони отъ хората, но ги изучава, търси естественъ начинъ, какъ да ги застави да се вразумятъ. Ако е въпросъ съ насилие, Великата природа лесно може да поправи свѣта. Ако слънцето прѣстане да грѣе, температурата на земята ще спадне много низко, до 200—250°, а може и още по-долу да отиде, до абсолютния наученъ студъ; при тѣзи условия ще изчезнатъ всички противорѣчия между хората. При такава температура никаква култура, никакъвъ животъ не може да сѫществува. Кой дѣто е билъ, тамъ ще си остане: съ богатствата, съ имотитѣ, съ кѫщитѣ си. Влѣзете ли въ такъвъ свѣтъ, ще видите, че кой дѣто е билъ, тамъ си останалъ: мѫже, жени, дѣца, всички се вцѣпенили, седатъ на едно мѣсто и размишляватъ, какво иска Богъ да имъ каже. Обаче, подигне ли се малко температурата, стопли ли се врѣмето, всички се раздвижватъ и казватъ: Господъ мисли различно отъ насъ, но и ние се различаваме отъ Него. И слѣдъ това хората започватъ да живѣятъ пакъ по своитѣ разбирания. Това показва, че съ насилие свѣтътъ не може да се оправи.

 

Христосъ проповѣдва, че който има двѣ ризи, едната трѣбва да даде на този, който нѣма. Питамъ: какъвъ процентъ отъ съврѣменнитѣ християни сѫ приложили Христовото учение? Много благотворителни общества се мѫчатъ да приложатъ Христовото учение, но тѣ го прилагатъ по буква, а не по духъ. Запримѣръ, нѣкой чете Евангелието и рѣшава да го приложи. Взима една отъ старитѣ си ризи и я дава на нѣкой бѣденъ. Бѣдниятъ взима ризата, поглежда я, захвърля я, настрана и казва: ако искашъ да изпълнишъ Христовото учение, дай ми една нова риза. Старата ти риза не искамъ; дръжъ я за себе си! — Нѣмамъ друга. — Тогава по-добрѣ не ми давай. Ти знаешъ ли, кой съмъ? Казвате: какъ трѣбва да се постѫпи, когато човѣкъ нѣма и за себе си? Човѣкъ трѣбва да дава излишното. Ако има двѣ нови ризи, едната ще задържи за себе си, а другата ще даде на своя бѣденъ братъ. Излишното е на природата, тя разполага съ него. Или другояче казано: излишното е на Бога. И затова, когато нѣкой иска нѣщо, казва: дай ми за Бога!

 

Слѣдователно, причината за богатството и сиромашията въ живота се дължи на спазване или неспазване закона на даването. Който дава, той става богатъ; който не дава, той става сиромахъ. Редъ статистики, правени отъ учени хора за броя на богатитѣ и сиромаситѣ и за причинитѣ, поради които едни хора сѫ богати, а други сиромаси, потвърждаватъ, именно, горния законъ. Когато човѣкъ отрича закона на даването и никому нищо не дава, всичко се опълчва противъ него. Щомъ човѣкъ нарушава този законъ, всички хора, на които той може да даде, създаватъ срѣщу него едно противоположно течение, което го спъва въ работитѣ, въ прѣдприятията му, и той постепенно осиромашава. Въ Божествения езикъ думитѣ „не мога, не давамъ“ не сѫществуватъ. Тамъ сѫществуватъ само думитѣ „мога, давамъ“. Божественото постоянно дава, а човѣшкото не дава. Въ човѣшкия езикъ ще чуете думитѣ „не мога, не давамъ.“

 

 

 

И тъй, първата заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего. Щомъ изпълнишъ тази заповѣдь, ти ще научишъ началото на нѣщата. Този законъ функционира при създаването на човѣка. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си. Споредъ тѣзи закони, при разпрѣдѣлението на труда мѫжътъ изучава закона на създаването, а жената изучава закона, какъ да запази създаденото. Човѣкъ трѣбва да люби Бога, защото безъ Него не може да научи закона на създаването. Сѫщеврѣменно той трѣбва да люби и ближния си, понеже послѣдниятъ е топлина и свѣтлина за него. Ако направите добро на вашия ближенъ, нѣкога той ще играе въ живота ви роля на свѣтлина или на топлина, безъ които вашето растене е немислимо. Казвате: отдѣ ще знаемъ това? Човѣкъ всичко знае, но не изпълнява това, което знае. Запримѣръ, нѣкой казва: не зная, какъ да постѫпя съ този човѣкъ. Чудно нѣщо! Той не знае, какъ да постѫпи съ нѣкого, а много добрѣ знае, какъ трѣбва да постѫпятъ съ него. Щомъ види, че нѣкой не се отнася къмъ него, както трѣбва, той веднага започва да му чете моралъ. Отношенията на хората сѫ такива, каквито сѫ и отношенията между числата и величинитѣ въ математиката и въ геометрията. Запримѣръ, ако въ дадено отношение единъ членъ е неизвѣстенъ, той ще се намѣри отъ извѣстнитѣ членове. Иначе, извѣстнитѣ членове въ отношението не биха имали никакво значение. Сѫщото нѣщо се отнася и до музиката.

 

Като се говори за музиката, казвамъ: животътъ може да бѫде хармониченъ, музикаленъ, а сѫщеврѣменно може да бѫде и дисхармониченъ, немузикаленъ. Въ това отношение задачата на човѣка е да прѣвърне немузикалния животъ въ музикаленъ. Ще каже нѣкой, че това зависи отъ държавата, отъ църквата, отъ обществото, отъ морала и т. н. Да оставимъ настрана тѣзи нѣща. Държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ условия за човѣка. Човѣкъ е сѫществувалъ и прѣди държавата, и прѣди религията, и прѣди обществото, и прѣди всѣкакъвъ моралъ. Човѣшкото съзнание е сѫществувало прѣди създаването на тия нѣща. Човѣкъ не е създаденъ за тѣхъ, но тѣ сѫ създадени за неговото развитие и усъвършенствуване. Слѣдователно, щомъ държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ създадени като условие за усъвършенствуване на човѣка, той трѣбва да ги пази. Има кой да оправя държавата; има кой да подобрява религията; има кой да възпитава обществото; има кой да обновява морала. Задачата на човѣка е да се грижи за своето усъвършенствуване. Щомъ работи върху себе си, той едноврѣменно работи и за всички останали. Това не подразбира, че човѣкъ трѣбва да бѫде индиферентенъ къмъ всичко около него, но първо той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога и къмъ своя ближенъ.

 

Сега, като говоря за държава, азъ имамъ прѣдъ видъ една държава по-добра, по-организирана отъ всички досега сѫществуващи държави. Тази държава сѫществува само въ живата природа. Всички съврѣменни и бѫдещи държави трѣбва да копиратъ своитѣ закони и наредби отъ тази велика, единствена държава. Тази е истинската правова държава. Който иска да се развива правилно, той трѣбва да подържа въ ума си мисъльта: една правова държава има — държавата на великата разумна природа. Тази мисъль трѣбва да бѫде за него аксиома. Ако човѣкъ върви съобразно законитѣ на тази държава, той ще постигне всички свои желания. Слѣдователно, една държава, една религия, единъ моралъ има въ свѣта, общи за всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Споредъ законитѣ на тази държава животътъ на мравята е тъй цѣненъ, както и животътъ на човѣка. И на нея ще сторите пѫть, както и на човѣка. Стѫпчите ли една мравя, ще дойдатъ по-силни сѫщества, които васъ ще стѫпчатъ. Минавате покрай нѣкое дърво и отчупвате отъ него единъ клонъ. Като отчупите клона, може никой да не ви види, па и самото дърво нѣма да се оплаче, но утрѣ ще дойде нѣкой по-силенъ, който ще отчупи нѣщо отъ васъ. Минавате ли покрай нѣкой изворъ не го размѫтвайте, считайте, че той е живъ. Ще кажете: възможно ли е изворътъ да е живъ? Питамъ: когато влѣзете въ нѣкоя освѣтлена кѫща, и на огнището ѝ гори огънь, на който ври нѣщо въ тенджера, какво показва това? Това показва, че въ тази кѫща има нѣкое живо сѫщество, което е запалило лампитѣ, наклало огъня и изчистило кѫщата. Ако вие загасите лампитѣ и огъня въ тази кѫща и направите още нѣкаква пакость, по този начинъ вие пакостите на разумното сѫщество, което живѣе въ нея.

 

 

 

Тъй щото, всички живи сѫщества, които ни обикалятъ, иматъ отношение къмъ великата разумность въ живота. Сѫщеврѣменно тѣ иматъ отношение и къмъ всички хора. Запримѣръ, има редъ статистически данни, отъ които се вижда, че благоденствието на една страна зависи отъ състоянието на горитѣ въ нея. Колкото горитѣ сѫ по-запазени, толкова и благосъстоянието на една страна е по-голѣмо. Слѣдователно, горитѣ, както и плоднитѣ дървета трѣбва да се пазятъ, да не се сѣкатъ. Ако се изсичатъ, това ще се отрази врѣдно и върху хората. По този начинъ човѣкъ ще придобие правилни отношения къмъ всички живи сѫщества: къмъ растенията, къмъ животнитѣ и къмъ хората. Срѣщате единъ човѣкъ, който ви е неприятенъ. При това положение даже, кажете си: и въ този човѣкъ има Божествено дихание. Като срещнете една мечка, вие можете да се разговаряте съ нея, като съ човѣкъ. Това може да ви се вижда смѣшно, обаче, мнозина, които сѫ имали срѣщи съ животни, сѫ дошли до заключение, че и животнитѣ проявяватъ извѣстна интелигентность, извѣстна признателность.

 

Единъ хубавъ примѣръ отъ врѣмето на римската империя още потвърждава факта, че и животнитѣ сѫ признателни. Въ врѣмето на римската империя единъ християнинъ билъ прѣслѣдванъ като християнинъ, вслѣдствие на което избѣгалъ въ Африка, дѣто се скрилъ въ една пещера. Единъ день чува наблизо до пещерата нѣкакъвъ ревъ. Подава главата си навънъ и вижда, единъ лъвъ реве, съ дигната лапа нагорѣ. Християнинътъ погледналъ къмъ лапата и видѣлъ въ нея забоденъ единъ голѣмъ трънъ. Той се приближилъ до лъва и внимателно извадилъ тръна отъ лапата му, която слѣдъ това намазалъ съ нѣкакво масло. Като се свършила тази малка операция, лъвътъ погледналъ християнина и си заминалъ. Слѣдъ врѣме християнинътъ се върналъ въ Римъ, дѣто отново билъ хванатъ и осѫденъ на разкѫсване отъ най-свирепитѣ лъвове. Случило се, че въ сѫщото врѣме билъ хванатъ и занесенъ въ Римъ сѫщиятъ лъвъ, на който християнинътъ извадилъ тръна. Сѫщия день, въ който християнинътъ трѣбвало да бѫде разкѫсанъ отъ лъвоветѣ, на арената билъ изваденъ и лъвътъ. Като видѣлъ своя спаситель, лъвътъ седналъ прѣдъ краката му и започналъ да го лиже по рѫцѣтѣ. Съ това той искалъ да изрази своята признателность къмъ християнина. Всички присѫтствуващи останали зачудени отъ това, което видѣли на арената.

 

Казвамъ: ако въ единъ лъвъ има признателность, колко повече човѣкъ трѣбва да бѫде признателенъ! Нѣкой казва: какво отъ това, че съмъ направилъ едно добро? — Много нѣщо е, когато човѣкъ направи едно добро, както трѣбва. Доброто дѣло е капиталътъ, който човѣкъ влага въ Божествената банка. Богъ помни цѣли 25,000 години доброто, което нѣкой е направилъ. Дѣто срещне този човѣкъ, Богъ казва: добъръ е този човѣкъ; той заслужава да има блага, заслужава работитѣ му да вървятъ добрѣ. Богъ помни злото, което човѣкъ е направилъ, само сто години. Прѣзъ тѣзи сто години този човѣкъ постоянно ще се намира подъ гнета на стореното отъ него зло. Тъй щото, искате ли да имате Божието благословение, правете добро. Може да се съмнявате, дали е така, или не — то е ваша работа. За мене това е аксиома. Ако разполагахъ съ врѣме, азъ бихъ ви доказалъ своето твърдение. Азъ разполагамъ съ такива аргументи, прѣдъ които всички ще отстѫпятъ.

 

Питамъ единъ ученикъ: можешъ ли да дигнешъ единъ килограмъ тежесть отъ земята? — Мога, разбира се. Колко е единъ килограмъ? И дѣцата могатъ да го дигнатъ. — Ами ако този килограмъ е нагорещенъ до 2000°? Около този килограмъ ще се образува единъ радиусъ, една окрѫжность, до която не можете да приближите. Слѣдователно, има мисли въ свѣта, които прѣдставятъ такъвъ нагорещенъ центъръ, до който по никой начинъ не можете да се доближите. Такива мисли иматъ повече разрушително дѣйствие, отколкото благотворно. Ето защо, човѣкъ трѣбва да държи въ ума си мисли, които градятъ. Такива сѫ всички прави мисли. Запримѣръ, права мисъль е, че човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога, а послѣ да опрѣдѣли отношенията си къмъ своя ближенъ. Затова е казано въ Евангелието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ А послѣ е казано: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“ Въ съврѣменната култура тѣзи двѣ заповѣди трѣбва да се обяснятъ научно. Тѣ не трѣбва да се разглеждатъ, както сѫ днесъ въ съзнанието на хората, защото въ съзнанието на съврѣменнитѣ хора има едно вѫтрѣшно помрачаване.

 

 

 

Казвате: защо идатъ страданията въ свѣта. За обяснение на този въпросъ, ще приведа слѣдния примѣръ. При единъ светия дошла една бѣла, хубава кокошка, която по нѣкакъвъ начинъ успѣла да избѣга отъ своя господарь, голѣмъ богаташъ. Като я видѣлъ, светията рѣшилъ да я задържи при себе си, понеже не искалъ да я продаде нѣкому, да не я заколи. Обаче, за да не я познаятъ, той я боядисалъ. Щомъ се видѣла боядисана, кокошката започнала да плаче и казала на светията: защо ми нацапа хубавата бѣла дрешка? Светията ѝ отговорилъ: нѣма нищо отъ това. Цвѣтътъ на твоята дрешка има отношение до външната страна на твоя животъ. Азъ по необходимость те боядисахъ, защото иначе, при тази хубава бѣла дрешка, щѣше нѣкой да те хване и заколи. Казвамъ: ако страданията могатъ да ви боядисатъ и по този начинъ да ви освободятъ отъ смъртьта, не сѫ ли тѣ на мѣсто? Щомъ смъртьта замине, вие ще хвърлите боядисанитѣ перца и ще останете пакъ съ бѣлата си дрешка. Днесъ всички хора се оплакватъ, че сѫ се оцапали. Питамъ: кой работникъ не се цапа? Въпросътъ не е въ това, че човѣкъ се оцапалъ, но разумность трѣбва да има въ това цапане. Да се цапа човѣкъ разумно, това е благословение; да се цапа неразумно, това е нещастие. Да се цапа човѣкъ, това е неизбѣженъ законъ. Щомъ знаете това, не търсете такъвъ животъ, какъвто не можете да намѣрите.

 

Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. — Можешъ да бѫдешъ богатъ. — Искамъ да бѫда ученъ. — Можешъ да бѫдешъ ученъ.— Искамъ да бѫда здравъ. — Можешъ да бѫдешъ здравъ. — Искамъ да бѫда разуменъ. — Можешъ да бѫдешъ разуменъ. — Отдѣ мога да взема, да придобия тия нѣща? — Тамъ е всичката работа. Всички хора не могатъ да бѫдатъ богати. Всички хора не могатъ да притежаватъ голѣми капитали. Справедливо ли е Провидѣнието да се грижи за уреждането само на твоя бюджетъ? Ако всѣки тегли чергата само къмъ себе си, тогава, каква е задачата на вѣрващитѣ, на религиознитѣ хора? Тѣ проповѣдватъ, че човѣкъ трѣбва да се спаси, за да влѣзе въ Царството Божие. Обаче, спасението на човѣка не е главната цѣль въ живота му. Цѣльта въ живота на човѣка е неговото усъвършенствуване. Когато човѣкъ се усъвършенствува, той става служитель. Колко души има служители въ свѣта? Земята трѣбва да бѫде пълна съ такива хора. Ако въ България имаше 144,000 души, които сѫ завършили своето развитие, тя щѣше да бѫде една отъ първитѣ страни въ свѣта. Днесъ колко такива българи има? И ако има такива българи, какъ ще се познаятъ? Казано е въ Писанието: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете“. Въ България има милионери и то нѣколко само, но милиардери нѣма. Въ Америка, обаче, има милиардери, които могатъ да помагатъ. Щомъ въ България нѣма голѣми капитали, питамъ: дѣ трѣбва да се насочатъ силитѣ ѝ?

 

Казвамъ: когато се говори за богатството на единъ народъ, трѣбва да имаме прѣдъ видъ посоката на силитѣ, които функциониратъ въ него. Ако силитѣ на този народъ сѫ насочени къмъ Божествения организъмъ, този народъ ще бѫде богатъ, ще се развива правилно. Колкото и да е малъкъ единъ народъ, той прѣдставя удъ отъ Божествения организъмъ. Неговото значение зависи отъ функциитѣ, които той изпълнява въ този организъмъ. И тогава, ако единъ народъ изпълнява своята служба правилно, той отъ нищо не трѣбва да се страхува. Ако народитѣ съзнаваха това, тѣ щѣха да работятъ съобразно законитѣ на Битието, а Битието пъкъ щѣше да работи за тѣхъ. Обаче, съврѣменнитѣ народи се отказаха отъ законитѣ на Битието, вслѣдствие на това тѣ изгубиха и неговата помощь. Евреитѣ, запримѣръ, имаха 33,000 обѣщания отъ Бога, но криво ги разбраха. Тѣ искаха да бѫдатъ първи въ свѣта. Тѣ можаха да бѫдатъ първи, но по какво? — Първи по любовь, първи по знание, първи по мѫдрость, първи по истина и първи по свобода. Въ сѫщность, евреитѣ не бѣха такива. Силенъ е само свободниятъ човѣкъ; силенъ е само онзи, който не умира. Умирашъ ли, ти не си силенъ, т. е. твоята сила е относителна. Силенъ човѣкъ е само онзи, който е надвилъ послѣдния си врагъ — смъртьта.

 

Нѣкой казва: нѣма какво да се прави, прѣдъ силата човѣкъ трѣбва да отстѫпва, „Прѣклонената главица сабя не я сѣче“. Въпрѣки това разсѫждение, азъ виждамъ сѫщия този човѣкъ на гробищата съ отсѣчена глава. И слѣдъ това ще дойдатъ да утѣшаватъ този човѣкъ. Това вече е другъ въпросъ. Истинското утѣшение седи въ това — смъртьта да не ме тъпче. Истинското утѣшение е въ това, да съмъ приятель съ живота, да съмъ приятель съ знанието, да съмъ приятель съ истината, да съмъ приятель съ свободата, да съмъ приятель съ всички добродѣтели, да съмъ приятель съ всички добри и разумни хора. Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е извадила мозъка и очитѣ? Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е отсѣкла рѫцѣтѣ и краката? Слѣдъ всичко това ще кажете, че така е наредилъ Богъ, че това е Негова воля и т. н. Не говорете така. Тѣзи работи ние сме ги наредили, а не Богъ. Ако всичко това е Божие дѣло, защо Той е далъ на Мойсея заповѣдьта „не убий!“ Приемницитѣ на Мойсея измѣниха този законъ. Тѣ сѫ наредили да се убива всѣки, който прѣстѫпва закона на сѫботата. Дѣ е единството на закона? Богъ казва не убий, а гражданскиятъ законъ казва, че трѣбва да се убива всѣки, който прѣстѫпва сѫботата. Нѣкой човѣкъ събралъ десетина сухи клечици въ сѫботенъ день, веднага го наказватъ, защото прѣстѫпилъ сѫботата. Това е приложение на закона по буква. По духъ сухитѣ клечици прѣдставятъ друго нѣщо. Тѣ сѫ изразъ на злото въ човѣка. Затова, казано е въ Мойсеевия законъ: не прави зло сѫботенъ день!

 

Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Когато висшето съзнание се пробуди у хората, тѣ ще разбератъ, защо сѫ се убивали и умъртвявали за събиране клечки въ сѫботенъ день. Кога умира човѣкъ? — Човѣкъ умира, когато растенията въ неговия организъмъ изсъхватъ; човѣкъ умира, когато житото въ него изсъхва; човѣкъ умира, когато изворитѣ въ него прѣсъхватъ; човѣкъ умира, когато всичката влага въ него изчезва. Тъй щото, сухитѣ клечки сѫ вѫтрѣ въ човѣка, а не извънъ него. Когато у човѣка изсъхнатъ всички добродѣтели, всички свѣтли мисли, всички свѣтли чувства и всички възвишени постѫпки, той попада подъ закона на кармата, т. е. подъ закона на причини и послѣдствия и отива вече на лобното мѣсто, дѣто го чака разпятие. Тамъ ще бѫде екзекутиранъ, но съвсѣмъ самъ. Той ще се обърне на една и на друга страна, да срещне погледа на ония, които го защищаваха, но нито единъ отъ тѣхъ нѣма да бѫде около него. Защо? — Понеже той се отказа отъ ония, които подържаха живота му. И тогава смъртьта ще се наложи върху него. Това искалъ да каже Мойсей съ думитѣ: „Не събирайте сухи клечки въ сѫботенъ день, когато Богъ почива.“ Знаете ли, какво нѣщо е Божията почивка?

 

Сега хората вѣрватъ повече на лъжата, отколкото на истината. Отъ толкова хиляди години насамъ хората се лъжатъ и все още вѣрватъ въ лъжата. Прѣди години имало единъ българинъ, отъ варненскитѣ села, на име Нойчо, който билъ добъръ човѣкъ, но съ силно въображение; вслѣдствие на това той често събиралъ въ кръчмата хора и имъ говорилъ, какъ могатъ да си купятъ чифлици, лозя, ниви, овци, говеда да разбогатѣятъ като Иова. Единъ недѣленъ день въ кръчмата били събрани много селяни, и той имъ казалъ, че знае, дѣ има заровени голѣми кюпове съ злато, останали още отъ римско врѣме. — Тъй ли? — обадили се селянитѣ. Можешъ ли да ни покажешъ мѣстото? — Мога, разбира се. И той точно имъ описалъ мѣстото, дѣто било заровено златото. Нойчо ги излъгалъ, въ сѫщность той не знаелъ, дѣ има заровено злато, а още повече точно на това мѣсто. Сутриньта всички селяни се надигнали, кой съ мотика, кой съ лопата, кой съ търнокопъ, че и свещеникътъ съ тѣхъ, зеръ хиляда килограма злато ще намѣрятъ! Не е малко нѣщо. Като видѣлъ приготовленията на тази експедиция, Нойчо си казалъ: ами ако, наистина, намѣрятъ тамъ заровено злато? Я чакай и азъ да тръгна съ тѣхъ! И той повѣрвалъ въ лъжата си. Така е; когато се говори на хората за печалби, макаръ и лъжливи, това имъ допада.

 

Ще ви приведа още единъ примѣръ, отъ който ще се види лековѣрието на хората. Дойде единъ човѣкъ при васъ и ви казва: ти вѣрвашъ въ Бога, казвашъ, че Той се грижи, промишлява за хората. Какъ ще се изрази Неговата грижа? Иди да си купишъ единъ лотариенъ билетъ, можешъ да спечелишъ нѣщо. Еди-кой си купилъ единъ билетъ и спечелилъ единъ милионъ марки. — Тъй ли? Тогава и азъ ще си купя единъ билетъ, може да спечеля нѣщо. Единъ милионъ марки, правятъ 30 милиона наши пари. Това не е малка работа. Тукъ работи въображението на човѣка. Обаче, кажете на сѫщия човѣкъ, че може да наслѣди Царството Божие, той ще счита тази работа за непостижима. Като спечели единъ милионъ марки, съ тѣхъ ще купи и хлѣбъ, и дрехи, и обуща — каквото пожелае. Колкото за това, че като вѣрва въ Бога, може да спечели повече, отколкото на всѣка лотария, той счита това невъзможно. И затова мнозина казватъ, че отъ много молитви сѫ оглупѣли. Толкова години вече какъ се молимъ, и въ заключение на това, отъ день на день повече оглупяваме и оголяваме, когато другитѣ хора работятъ и печелятъ, събиратъ богатства.

 

Първиятъ законъ — любовь къмъ Бога — е начало на живота. Човѣкъ трѣбва да започне живота си съ вѫтрѣшни опити. Всѣка нова мисъль той трѣбва да приложи, да я опита и разбере. Казвате: ние знаемъ тази работа. Вие знаете много нѣща, но безсмъртие не сте придобили. Вие се молите, но молитвата ви нѣкога се чува, нѣкога не се чува, докато се погледнете единъ день въ огледалото и видите, че сте остарѣли. Дойде слѣдъ това смъртьта, вземе отъ васъ всичко, каквото имате, и си заминава. Вие оставате само съ едно голо съзнание и съжалявате, че не сте разрѣшили най-важния въпросъ — въпросътъ за безсмъртието. Този въпросъ трѣбва да се разрѣши още докато сте на земята. Казвате: като дойде Христосъ, тогава ще го разрѣшимъ. Христосъ е дошълъ вече и пита: какво мислите още? Казвамъ: вие трѣбва да разрѣшите въпроса, както Христосъ го е разрѣшилъ — нищо повече! Разрѣшението на този въпросъ е въ Евангелието. Христосъ каза на евреитѣ: „Разрушете този храмъ, и азъ въ три деня ще го въздигна!“ Тѣ се хванаха за думитѣ на Христа и казаха: „Соломонъ съгради този храмъ въ толкова много години, а ти ще го съградишъ въ три деня. За какъвъ се мислишъ? Евреитѣ съзнателно изопачиха думитѣ на Христа. Христосъ имъ говорѣше за тѣлото си, като храмъ Божи. Най-послѣ тѣ обвиниха Христа, че се наричалъ Синъ Божи и Го осѫдиха да бѫде разпнатъ.

 

Питамъ: кой е Синъ Божи? Не е Синъ Божи онзи, който иска царь да стане; не е Синъ Божи онзи, който иска пръвъ министъръ да стане. Синътъ Божи не заема никаква служба. Той нѣма да стане нито царь, нито министъръ, нито професоръ, нито учитель, нито майка, или баща. Тогава, какво ще прави Синътъ Божи? Той ще дойде на земята да помага на човѣчеството, да изяви Божията Любовь. Каквото богатство има, Той ще го раздаде на хората и ще се върне тамъ, отдѣто е дошълъ, Христосъ каза на тогавашнитѣ хора да се пазятъ отъ любостяжанието.

 

 

 

Сега и азъ се обръщамъ къмъ васъ съ сѫщия съвѣтъ, да се пазите отъ любостяжанието, но и безъ да казвамъ това, вие сами ще го научите. Най-добриятъ методъ, който учителитѣ прилагаха въ старитѣ български училища при възпитанието на дѣцата, бѣше фалагата, бой съ тояга по краката. Обаче, българинътъ е практиченъ. Като видѣ, че този методъ не даде особени резултати, стариятъ български учитель каза: съ фалагата ние по-скоро ща осакатимъ дѣцата, отколкото да ги възпитаме. Той потърси другъ методъ за възпитание. Когато нѣкой ученикъ не учеше, или бѣше немиренъ, тогава се прилагаше слѣдната мѣрка: единъ ученикъ взимаше на гърба си немирния, или мързеливия си другарь, хващаше го за краката, а учительтъ го биеше отзадъ съ тояга. Послѣ учителитѣ се убѣдиха, че и този методъ не е практиченъ. Отъ ударитѣ на тоягата, наказаниятъ ученикъ ставаше неспособенъ да сѣда, но пакъ не се възпита. Слѣдъ този методъ, за възпитание на слабитѣ и немирни ученици, рѣшиха да приложатъ метода на плѣсницитѣ. На немирния или слабия ученикъ удряха по една плѣсница на дѣсната и по една на лѣвата страна на лицето. Обаче, и този методъ не даде резултати. Колкото повече се развиваше обучението, учителитѣ виждаха, че боятъ не може да възпитава, и за това се отказаха отъ него като възпитателно срѣдство. Впослѣдствие, когато нѣкой ученикъ не учеше, или не мируваше, поставяха го да сѣди на колѣнѣ, а подъ колѣнѣтѣ му туряха ситенъ пѣсъкъ, или царевични зрънца. Слѣдъ това учителитѣ се отказаха и отъ този методъ. Най-послѣ тѣ се намѣриха въ чудо, какъ да възпитаватъ младото поколѣние. Докѫдѣ сѫ достигнали съврѣменнитѣ учители при възпитанието на младото поколѣние, не зная. Струва ми се, че най-новата мѣрка, която прилагатъ днесъ въ училищата срѣщу слабитѣ и съ лошо поведение ученици, е изключването имъ отъ училищата.

 

Сега, всички хора търсятъ лесния пѫть въ живота. Обаче, трѣбва да знаемъ, че на всинца прѣдстои изучаване на великата наука на живота, чрѣзъ която можемъ да дойдемъ до причинитѣ на нѣщата. Запримѣръ, ако нѣкой страда отъ болки въ краката, той трѣбва да знае, че причината на тази болка се крие нѣкѫдѣ въ добродѣтелитѣ му, които сѫ въ връзка съ краката. Тъй щото, когато учителитѣ биятъ ученицитѣ по краката, по рѫцѣтѣ, или по странитѣ, тѣ трѣбва да знаятъ, че нито краката, нито рѫцѣтѣ, нито странитѣ имъ сѫ виновни за тѣхнитѣ прѣгрѣшения. Какво сѫ виновни рѫцѣтѣ, краката или странитѣ на ученика, че той не учи, или че е немиренъ? Защо учителитѣ сѫ постѫпвали съ ученицитѣ си по този начинъ?— Така сѫ разбирали. Това сѫ материалистически методи, които почиватъ на безлюбие. Ако учительтъ обикне ученика си, и най-неспособенъ да е той, учительтъ ще може по вѫтрѣшенъ пѫть да събуди въ него импулсъ за работа. Ако учительтъ е индиферентенъ къмъ слабия ученикъ, това негово разположение ще се отрази и върху самия ученикъ. Изобщо, ако учительтъ обича ученицитѣ си, той ще събуди въ тѣхъ импулсъ къмъ работа. Майката се грижи да достави физическа храна на дѣтето, а учительтъ — умствена храна.

 

И тъй, човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Азъ искамъ да снема тѣзи закони отъ небето на земята, за да могатъ да се разбератъ и приложатъ. Всѣки законъ е вѣренъ въ приложението си. Слѣдователно, първиятъ законъ — любовь къмъ Бога, прѣдставя мѫжа; вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, прѣдставя жената. Мѫжътъ трѣбва да се занимава съ първия законъ, а жената — съ втория. Съ двата закона пъкъ трѣбва да се занимава човѣкътъ. Който има форма на мѫжъ, ще употрѣби първия законъ; който има форма на жена, ще употрѣби втория законъ; който има съзнанието на човѣкъ и нито се жени, нито за мѫжъ отива, той ще употрѣби и двата закона едноврѣменно. Дѣ е приложението на тѣзи закони днесъ? Защо мѫжътъ, който се занимава съ първия законъ и мисли, че е всесиленъ и може да оправи свѣта, не го е оправилъ до днесъ? Досега мѫжътъ е употрѣбявалъ силитѣ си само да завлада жената и да я убѣди, че веднъжъ излѣзла отъ него, тя сама не може нищо да направи. Питамъ: успѣ ли мѫжътъ да убѣди жената въ своята мисъль?

 

Сега, като слѣдя историята на човѣшкото развитие, навсѣкѫдѣ виждамъ неспазване на тия два закона. Обаче, сѫществува единъ важенъ законъ, който всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ. Този законъ е слѣдниятъ: когато една жена обича единъ мѫжъ, тя е въ сила да го подигне. Обаче, ако тя намрази единъ мѫжъ, той ще свърши фатално. Редъ статистики въ Америка показватъ, че всички проповѣдници, които иматъ добри жени, сѫ извѣстни като видни проповѣдници. Защо? — Понеже женитѣ имъ ги обичатъ и сподѣлятъ тѣхнитѣ убѣждения. И обратно: всички жени на проповѣдници, които не обичатъ мѫжетѣ си и не сподѣлятъ тѣхнитѣ идеи, сѫ помогнали за падането на мѫжетѣ си. Слѣдователно, жената е въ сила да подигне и да събори мѫжа. Не само това, но вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, съ който жената се занимава, той създава учрежденията, той създава обществения строй. Слѣдователно, съврѣменниятъ строй, както и всичко въ него, се дължи, именно, на тази унижена жена. И тогава, каква трѣбва да бѫде цѣльта на съврѣменното общество, както и на съврѣменнитѣ държави? — Подигане на жената. Подигнете жената на положението, въ което нѣкога се е намирала! Поставете жената на онова стѫпало, на което се е намирала първоначално и ще видите, че въ продължение на 25 години свѣтътъ ще се поправи. Спасението на свѣта е въ подигането на жената. Не подигнете ли жената, и не се ли подигне тя сама, отникѫдѣ другадѣ не може да дойде спасението.

 

И тъй, когато се говори за Любовьта, като велика, мощна сила, ние имаме прѣдъ видъ, че единствена тя е въ състояние да подигне онѣзи унижени и оскърбени, паднали и грѣшни души, които сѫ въ дъното на ада. Адътъ е пъленъ съ жени. Казвате: буквално, или прѣносно да приемемъ тази мисъль? Приемете я, както искате — и въ букваленъ, и въ прѣносенъ смисълъ. Днесъ жената е унижена, потѫпкана. Отъ кого? — Отъ силнитѣ. Какво костува днесъ на самата жена, както и на всички хора да се заематъ за подигането на жената? Не се ли подигне жената, всички срѣдства за изправяне на човѣчеството сѫ палеативни. Запримѣръ, нахранишъ се добрѣ и мислишъ, че повече нѣма да имашъ нужда отъ ядене, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново огладнявашъ. Пиешъ вода и мислишъ, че повече нѣма да ожаднявашъ, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново усѣщашъ жажда.

 

 

 

Като говоря за подигането на жената, азъ имамъ прѣдъ видъ тази идея да проникне въ цѣлокупния животъ. Тя трѣбва да проникне не само между хората, но и между животнитѣ, растенията и минералитѣ. Този великъ законъ трѣбва да обхване напълно и човѣшкото сърце. Ако човѣкъ унижи сърцето си, спасението пакъ не може а дойде. Спасението на съврѣменното човѣчество се крие въ подигане на сърцето. Унижишъ ли себе си, унижавашъ сърцето си. Подигнешъ ли себе си, подигашъ сърцето си. Това е едно педагогическо правило за приложение. Ако педагогията не прилага това правило, каква наука е тя? И слѣдъ това ще говорятъ за видни педагози. Съ това не искамъ да кажа, че нѣма знаменити, учени хора. Има учени, които стоятъ много високо, но не е въпросъ да изпѫква ученостьта на хората; на пръвъ планъ трѣбва да се даде ходъ на великата Истина, която носи спасението на цѣлото човѣчество. Азъ говоря за закони, които сѫществуватъ въ природата. Цѣльта на разумната природа е чрѣзъ приложение на своитѣ закони между хората да събуди у тѣхъ висшето съзнание. Не е достатъчно само да се молимъ на светиитѣ, но тѣ трѣбва да слѣзатъ на земята, да работятъ за подигането на жената. Всички ангели, всички светии, всички напреднали сѫщества иматъ за цѣль подигането на жената. Много отъ съврѣменнитѣ хора, като че се противопоставятъ на тази велика цѣль и казватъ: знаете ли, какво нѣщо е жената? Тя е цѣла змия! Който е ялъ попарата ѝ, той само може да говори за нея.

 

Като говорите, че жената е лоша, питамъ: кой не е роденъ отъ жена? Онази, която ви е родила, не бѣше ли жена? Майка ви, която ви е носила въ утробата си, която ви е пригръщала въ обятията си, която ви е носила въ ума и въ сърцето си, не бѣше ли жена? Вие не се спирайте върху това, че тя е унижена. Каквато и да е тази жена днесъ, тя е вашата майка. Ако имате другарка, гледайте на нея, като на ваша майка. На майка си пъкъ гледайте, като че Богъ е въ нея. Човѣчеството трѣбва коренно да измѣни своитѣ възгледи по отношение на жената. Иначе, спасението на свѣта нѣма да дойде. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да дойде до първия законъ — до отношението си къмъ Бога, а послѣ и до втория законъ — до отношението си къмъ своя ближенъ, до отношението си къмъ сърцето. Човѣкъ не трѣбва да товари сърцето си съ излишенъ багажъ, да плаче за нищо и никакво. Добрѣ е човѣкъ нѣкога да поплаче, но на врѣме. Добрѣ е човѣкъ и да се радва, но пакъ на врѣме. И едното, и другото е благословение. Добрѣ е да любишъ на врѣме, да дадешъ знанието си на врѣме и да освободишъ хората на врѣме.

 

Казвамъ: желая, като ви срещна другъ пѫть, коситѣ ви да сѫ почернѣли. Ако сѫ останали бѣли, поне да иматъ чистъ бѣлъ цвѣтъ, и при това да сте пакъ млади. Лицата ви да бѫдатъ като на млади хора, безъ бръчки. Имате ли бръчки, това показва, че сърцето ви е обрѣменено. Бѫдете красиви и млади, съ нови идеи. Всѣка сутринь, като ставате, записвайте въ ума си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Приложението на тѣзи два закона въ вашия животъ, прѣдставятъ разрѣшение на много трудни задачи. Ония отъ Христовитѣ ученици, които сѫ приложили тѣзи закони, тѣ сѫ извършили голѣми чудеса. Който отъ васъ приложи тѣзи закони, той ще види резултатитѣ имъ. Обаче, прѣди да види нѣкакви резултати, той не трѣбва да говори нищо за своята работа. За великото не трѣбва да се говори. Обичате ли Бога, никому не говорете за това, понеже то е велико. Обичате ли ближния си, обичате ли сърцето си, никому не говорете за това, защото то е велико.

 

Соломонъ е казалъ, че сърцето на човѣка е извратено. Той е относително правъ, но не и абсолютно. Сърцето, т. е. жената е извратена, защото е унижена, но това е врѣменно положение. Защо е така, то е другъ въпросъ. Азъ разглеждамъ жената като полюсъ. Първоначално, когато Богъ създалъ жената, тя била съвсѣмъ различна отъ сегашната. На земята има една жена, която не е нито като тази на небето, нито като тази въ рая; тя е само отгласъ, отражение на възвишената, на благородната жена. И въ това отношение любовьта е само външно отражение на тази жена. Обаче, любовьта се проявява само тамъ, дѣто е жената. Отсѫтствува ли жената въ човѣка, отсѫтствува и любовьта. Ако хората знаятъ, какво нѣщо е жената и я поставятъ на мѣстото ѝ, свѣтътъ моментално би се подигналъ. Днесъ гледатъ на жената, като на сѫщество, което има нужда отъ мѫжъ, да я гледа. Казвамъ: това не е жена, това е инвалидъ въ болницата. Споредъ мене, жена е тази, която спасява свѣта; жена е тази, която държи ключоветѣ на живота; жена е тази, чрѣзъ която се проявява великата и мощна сила на любовьта, която носи живота. Слѣдователно, спасението на свѣта ще дойде чрѣзъ жената, а не чрѣзъ мѫжа.

 

Сега, азъ желая на всички да станете жени! Тази мисъль, прѣведена съ други думи означава: азъ желая душитѣ на всички хора да се изпълнятъ съ любовь; азъ желая всички да свѣтятъ, да бѫдатъ запалени свѣщи, да бѫдатъ щастливи и радостни, да сѫ готови на всички услуги. Това значи да бѫде човѣкъ майка. Въ този смисълъ, желая всички да бѫдете майки. Днесъ подъ понятието майка разбиратъ жена, която ражда. Не, майка е само тази, дѣцата на която не умиратъ. Умиратъ ли дѣцата на нѣкоя жена, тя не е майка. Майка е само чистата жена, дѣвата, която, и като роди, пакъ дѣва остава; майка е онази дѣва, на която дѣцата не умиратъ. Слѣдователно, всички хора трѣбва да бѫдатъ дѣви, абсолютно чисти, ако искатъ роденото отъ тѣхъ да не умира. Този е смисълътъ на вѫтрѣшната философия за живота. Разберете ли тази философия, и животътъ ви ще стане приятенъ.

 

И тъй, първата велика заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего съ пълнотата на твоето сърце, на твоя умъ и на твоята сила. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си, т. е. твоята дѣва, твоето сърце, къмъ което трѣбва да си поставишъ великата задача да го подигнешъ. Бѫдете, прочее, работници за подигането на жената, а оттамъ и работници за бѫдещето на цѣлото човѣчество!

 

 

*

4. Бесѣда отъ Учителя, държана на

18 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ.“

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932).

Том I. Бургас, 1992.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

Бележка: Текстът за четене онлайн в стар правопис е подготвен от Георги Касапов с помощта на програма и е проверен с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период е и съответната беседа.

 

 

ОТНОШЕНИЕ НА ДВА ЗАКОНА

 

А Исусъ му рече: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего.

Да възлюбишъ ближния си”. Матея 22: 37, 38.

 

„Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичката си душа и съ всичкия си умъ. Да възлюбишъ ближния си, като себе си.”

 

Азъ взимамъ тѣзи две заповѣди, като величини, които иматъ извѣстно отношение помежду си. За втората заповѣдь англичанитѣ иматъ специаленъ изразъ, който не искамъ да преведа на български езикъ. Защо? — Когато нѣкои нѣща не се превеждатъ, тѣ се схващатъ по-добре. Запримѣръ, нѣкога времето не изглежда, че ще се развали, но по извѣстни елементи въ него вие схващате това и се нагаждате споредъ времето, което предстои да дойде. Гледате вънъ, топло е, но вие знаете по нѣщо, че времето ще се развали. Следователно, безъ да ви казва времето, че ще се развали, или поправи, вие знаете това. По какво познавате? Все има нѣкакви външни изгледи, по които се ориентирате. Вие познавате това нѣщо по изгрѣва, или по залѣза на слънцето, по вѣтроветѣ, по облацитѣ и т. н. По извѣстни знаци и нѣкои животни познаватъ времето, макаръ по степень на развитие да седатъ по-долу отъ човѣка.

 

Ето защо, казвамъ: човѣкъ не може да каже за себе си, че нищо не знае. Много нѣща знае човѣкъ. Когато казваме, че човѣкъ знае много или малко нѣща, това е по отношение на другитѣ сѫщества. Човѣкъ знае много по отношение на по-долностоещитѣ отъ него; човѣкъ знае малко по отношение на по-горностоещитѣ отъ него. Следователно, ако човѣкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-долу отъ него, той знае много; ако пъкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-горе отъ него, той знае малко. Запримѣръ, по отношение на слънцето, земята е по-малка, но по отношение на луната, тя е по-голѣма. Сѫщо така и по отношение на останалитѣ планети, земята е по-малка отъ нѣкои, а по-голѣма отъ други.

 

Мнозина мислятъ, че свѣтътъ е направенъ за тѣхъ и казватъ: земята е създадена за хората, а небето е създадено за други сѫщества. Може да е така, може и да не е така. Дали въ сѫщность е така, този въпросъ е философски и засега още не е разрѣшенъ. Какви аргументи могатъ да се представятъ за доказателство на първото твърдение? Има и друго твърдение, споредъ което нѣкои казватъ, че и земята, и небето сѫ създадени за хората. И това твърдение се нуждае отъ доказателство. Обаче, каквито доказателства да се дадатъ за дветѣ твърдения, тѣ сѫ все човѣшки, а човѣшкитѣ доказателства не сѫ валидни за по-напредналитѣ сѫщества. Тѣ не важатъ даже и за всички хора, а само за извѣстна часть отъ тѣхъ.

 

Казано е въ Писанието: „И създаде Богъ небето и земята.” За кого? — За хората. Обаче, въ живота ние виждаме, че хората говорятъ и се интересуватъ повече за земята, отколкото за небето. Това показва, че само земята е създадена за тѣхъ. Щомъ се натъкнатъ на нѣкакво голѣмо противоречие, тѣ започватъ да мислятъ за небето. Щомъ се намѣри на тѣсно, или въ извѣстно противоречие, човѣкъ започва да мисли правилно.

 

Ще приведа сега единъ анекдотъ изъ училищния животъ. Единъ инспекторъ тръгналъ да ревизира учителитѣ въ единъ отъ своитѣ райони въ България. Той отишълъ въ едно основно училище и казалъ на единъ отъ ученицитѣ: Стоянчо, напиши едно двузначно число! Стоянчо помислилъ малко и написалъ числото 75. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ числото 57 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо се зачудилъ, защо инспекторътъ обърналъ числото, какво искалъ да каже съ това. — Хайде, напиши още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ и написалъ числото 73. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ 37 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо гледалъ числата, мислилъ и си казалъ: чудна работа! Този инспекторъ току обръща числата. Какво иска той? — Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ пакъ и написалъ числото 66. Инспекторътъ го погледналъ, засмѣлъ се, но нищо не му казалъ. Въ този случай инспекторътъ и Стоянчо мислятъ еднакво. Както и да се обърне числото 66, все сѫщото остава. Като помислилъ малко, Стоянчо се осмѣлилъ и казалъ на инспектора: господинъ инспекторе, тукъ забелязахъ единъ законъ. — Какъвъ е този законъ? — Когато числата на края свършватъ съ малки числа, като се обърне реда на цифритѣ имъ, тѣ ставатъ по-малки отъ взетото число. Напримѣръ, числото 75, взето въ обратенъ редъ става 57. Когато пъкъ числата на края иматъ по-голѣмъ брой единици, при обръщането си тѣ ставатъ по-голѣми отъ взетитѣ. Числото 27, напримѣръ, се превръща въ 72. Обаче, има и такива числа, които, както и да се обръщатъ, не се измѣнятъ, тѣ оставатъ едни и сѫщи. Такива сѫ числата 11, 22, 33, 44, 55, 66, 77, 88, 99 и т. н. Отишълъ си Стоянчо на мѣстото, но останалъ доволенъ, че научилъ нѣщо ново.

 

Казвамъ: има случаи въ живота, когато хората мислятъ различно единъ отъ другъ. Обаче, има случаи, когато, каквото и да правятъ, както и да се мѫчатъ да бѫдатъ разнообразни въ мисъльта си, тѣ мислятъ еднакво, по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, при числото 57 хората не могатъ да мислятъ еднакво. Защо? — Защото това число може да се превърне и въ 75. При това, като дойдемъ до практическата страна на въпроса, 75 лева сѫ повече отъ 57, макаръ че дветѣ числа сѫ образувани отъ едни и сѫщи цифри. Това различие въ стойностьта на числата създава у хората различие въ мисъльта. Обаче, взематъ ли се числата 11, 22, 33, 44, 55, 66 и т. н., хората вече започватъ да мислятъ еднакво. Както и да се обръщатъ тѣзи числа, тѣ всѣкога оставатъ едни и сѫщи. Следователно, има положения въ живота, които показватъ, че човѣкъ трѣбва да се спре предъ тѣхъ и да си ги изясни. Защо хората мислятъ различно по въпроси, по които трѣбва да сѫществува единство въ мисъльта? Разногласието въ такива случаи показва, че хората се намиратъ въ разрѣзъ съ природата, въ разрѣзъ съ Първичната Причина. Обаче, има положения въ живота, когато хората не могатъ да бѫдатъ въ разрѣзъ съ природата, съ Първичната Причина. Както и да обръщатъ въпроситѣ, всички мислятъ само по единъ начинъ.

 

Казано е въ Евангелието: „Да възлюбишъ врага си!” Днесъ всички съвременни хора се запитватъ: възможно ли е да възлюбишъ врага си, т. е. човѣка, който ти е направилъ редъ пакости, който ти е създалъ редъ страдания? Като се разсѫждава по този начинъ, ние виждаме, какъ хората се убиватъ, крадатъ, изнасилватъ едни-други и се оправдаватъ съ това, че тѣзи хора сѫ тѣхни врагове. И щомъ сѫ врагове помежду си, другояче тѣ не могатъ да постѫпватъ. Казвамъ: представете си, че вие, и вашиятъ врагъ сте поставени на двата края на една греда, подпрена на единъ центъръ, и трѣбва да пазите равновѣсие, защото подъ васъ има голѣма пропасть. Какво ще правите въ този случай? Ако единиятъ отъ васъ каже, че не иска да седи съ врага си на едно мѣсто и скочи отъ гредата, и двамата ще отидатъ въ пропастьта. Какво трѣбва да правятъ тогава? — Да се помирятъ. Щастието, равновѣсието въ живота на единия зависи отъ благоразумието на другия. И двамата трѣбва да седатъ на краищата на гредата и да пазятъ равновѣсие, докато условията на живота се измѣнятъ. Щомъ съзнаятъ, че сѫ необходими единъ за другъ, щомъ се помирятъ и си подадатъ рѫка, условията на живота имъ се подобряватъ, и тѣ преставатъ да бѫдатъ врагове. Тази е причината, която заставила Христа да каже: „Любете враговетѣ си!”

 

Следователно, да възлюбишъ врага си, това е необходимъ законъ, който всѣки абсолютно трѣбва да приложи въ живота си. Ти си на една греда съ твоя противникъ, и отъ него зависи и твоятъ животъ. Отпусне ли се той отъ гредата, и ти отивашъ заедно съ него въ пропастьта. Тогава ще кажешъ: щомъ е тъй, нека той седи на единия край, азъ на другия край на гредата, да прекараме добре. Не искамъ нито азъ да се мръдна отъ мѣстото си, нито той, защото кожата ми е скѫпа. Ще кажете: не може ли моятъ противникъ да се замѣсти съ другъ нѣкой? — Не може. Най-малкото помръдване отъ мѣстата ви е сѫдбоносно и за двамата. Положението и на двамата ще се влоши още повече.

 

И тъй, когато имате отношения съ човѣкъ, когото не обичате, вие трѣбва да се замислите, защо Провидѣнието ви е поставило въ връзка съ този човѣкъ. Това нѣщо има своитѣ дълбоки причини. Дали ги знаете, или не, то е другъ въпросъ. Ако си обясните причинитѣ правилно, вие ще се подигнете; не можете ли да ги обясните, положението ви всѣки день ще се усложнява, а съ това ще внасяте по една горчивина въ себе си, която ще трови и разрушава организма ви. Щомъ Провидѣнието ви е поставило въ отношения съ човѣкъ, когото не обичате, то има предвидъ придобиване на нѣкакво благо за самитѣ васъ. Вие трѣбва да издържите това положение, още повече, като имате предвидъ, че въ свѣта нищо не е вѣчно. При това, ако единъ човѣкъ е неприятенъ за васъ, за други е приятенъ. Нашата обичь или умраза не е общъ законъ за всички сѫщества. Вие не обичате нѣкого, но Богъ го обича. Какво ще правите тогава? Срѣщате нѣкой човѣкъ, който живѣе чистъ, светъ животъ, моли се по нѣколко пѫти на день, но въпреки това страда, боледува, никой нищо не му дава. Виждате нѣкой грѣшникъ, но въ всичко му върви: жената и децата му сѫ здрави; разполага съ пари, има кѫща, ниви, лозя. Привидно, първиятъ като че ли е изоставенъ отъ Провидѣнието, а вториятъ има всичкото негово благоволение. Какво ще кажете на това отгоре? Можете да кажете, че това е несправедливо, че нѣма правда въ свѣта и т. н. Каквото и да кажете, това сѫ ваши твърдения, но дали сѫ истинни, тамъ е въпросътъ. Обаче, фактъ е, че грѣшниятъ човѣкъ въ случая се ползува съ всичкото благоволение на сѫдбата. Защо и за какво, не знаете.

 

Дохожда при мене единъ господинъ и ми казва: ти си ученъ човѣкъ, духовно издигнатъ; защо губишъ времето си да проповѣдвашъ на тѣзи хора? Съ това знание, съ тази наука, която имашъ, ти можешъ да бѫдешъ богатъ човѣкъ. Искашъ ли да станешъ богатъ? — Ако богатството ме отдалечи отъ Бога, не искамъ да стана богатъ. — Искашъ ли да станешъ сиромахъ? — Ако сиромашията ме отдалечи отъ Бога, и сиромахъ не искамъ да стана. — Тогава какво искашъ? — Азъ искамъ такова богатство, или такава сиромашия, които да не ме отдалечаватъ отъ Бога, но да ми дадатъ пълна възможность да Му служа. Ако богатството и сиромашията обезсмислятъ живота ми, не ги искамъ. Обаче, ако богатството и сиромашията ме приближаватъ къмъ Бога и осмислятъ живота ми, тогава тѣ сѫ добре дошли. Казвате: ами ние, какъ да разрѣшимъ този въпросъ, богати ли да бѫдемъ, или бѣдни? Казвамъ: едновременно ще бѫдете и богати, и сиромаси. Какъ е възможно това? — Ситъ си, богатъ си; гладенъ си, сиромахъ си. Този е единъ отъ преводитѣ на богатството и сиромашията. Значи, сиромахътъ може да стане богатъ, като се нахрани. Богатиятъ пъкъ може да стане сиромахъ, като огладнѣе. Тази смѣна въ състоянията на човѣка е необходима, като процесъ на развитие. Само по този начинъ човѣкъ може да се усъвършенствува.

 

Нѣкой казва: добре е да се живѣе, но да нѣма старость. Старостьта ни плаши. Питамъ: млади, или стари искате да бѫдете? — Млади, разбира се. — Това зависи отъ васъ. Ще ви представя две положения, които илюстриратъ младия и стария човѣкъ въ живота. Младиятъ човѣкъ не носи нищо на гърба си. Той излиза отъ дома си веселъ, безгриженъ, накриви шапката си, нищо не иска да знае. Стариятъ пъкъ надигналъ цель пазаръ на гърба си, изморенъ, изпотенъ, прегърбенъ, едва носи, но пъшка и мърмори: счупиха се коститѣ ми! Казвамъ: всички съвременни хора сѫ преждевременно остарѣли отъ голѣмъ, непосиленъ товаръ, който носятъ на гърба си. Тѣ седятъ и мислятъ, какво ще стане съ тѣхъ, съ децата и женитѣ имъ; какво ще стане съ имотитѣ имъ, какъ ще преживѣятъ и т. н. Голѣмъ товаръ е този, тѣ не могатъ да го изнесатъ. Тѣ трѣбва да се разтоварятъ малко, да имъ олекне. Гледате нѣкой старъ човѣкъ, току пипа брадата си, вижда, че е побелялъ, остарѣлъ, казва: свърши се моята работа! Не зная, какво да правя вече. Казвамъ: хвърли товара отъ гърба си и стани младъ! Да стане човѣкъ младъ, подразбирамъ, да хвърли отъ гърба си всичкия ненуженъ товаръ, да задържи само най-потрѣбното, най-необходимото. Колко е нужно на човѣка? Когато нѣкой дойде при мене, той взима, колкото трѣбва, но иска му се да тури нѣщо и въ торбата си, да има въ запасъ. Не, който дойде при мене, той може да вземе толкова, колкото най-много е въ състояние да изяде, но за торбата му не давамъ. Щомъ се нахранишъ и остане нѣщо, което не можешъ да изядешъ, по-добре го хвърли, но не го туряй въ торбата си, да се товаришъ.

 

Съвременнитѣ хора иматъ голѣми изисквания. Тѣ очакватъ отъ природата не само да ги нахрани, да ги нагости добре, но и да напълни хамбаритѣ имъ. Обаче, природата никога не прави това. Въ кой хамбаръ тя ще складира въздуха, свѣтлината и топлината? Тя всичко дава даромъ и казва: вземете си, колкото ви трѣбва. Казвате: ако не складираме благата на природата, всичко ще се развали, ще се разсипе. — Не се безпокойте, нищо нѣма да се разсипе. Природата се грижи за своитѣ богатства. Тя разполага съ хамбари, съ житници, въ които складира излишъцитѣ отъ своитѣ богатства. Който се нуждае отъ нѣщо, той ще отиде при единъ отъ нейнитѣ хамбари и ще си вземе, каквото иска и колкото му е потрѣбно. Природата е разрѣшила въпроса за храната, но хората още не сѫ го разрѣшили. Цѣлиятъ животъ на човѣка, отъ рождението до заминаването му отъ този свѣтъ, се свежда единствено къмъ въпроса за храната, какво ще яде и какъ ще си достави по възможность по-голѣмо количество храна. Този е най-важниятъ икономически въпросъ, поставенъ за разрѣшение и въ камаритѣ, и въ дипломатическитѣ, и въ търговскитѣ крѫгове. Днесъ всѣка държава мисли само за хлѣбъ, т. е. за земята, която ражда хлѣба. Отношения се създаватъ, или развалятъ все за хлѣбъ, за богатства, за материално надмощие. Това се дължи на неразбиране дълбокия смисълъ на живота. Днесъ въ свѣта има толкова много хлѣбъ, че всички хора по земята могатъ цѣли четири-петь години да прекаратъ юбилейни години, само да ядатъ и пиятъ, колкото искатъ; да се обличатъ, да се наредятъ добре, безъ да работятъ нѣщо. Като изтекатъ тия години, като започне да се привършва това изобилие, тогава тѣ отново ще започнатъ да работятъ.

 

Невидимиятъ свѣтъ всѣка година опредѣля единъ бюджетъ за хората, както и за всички живи сѫщества на земята. Нѣкой казва: ние подържаме живота си благодарение на земледѣлцитѣ. Другъ казва: благодарение на мене, че разорахъ земята, и вие ще имате хлѣбъ. Казвамъ: нито единиятъ, нито другиятъ говорятъ истината. Вѣрно е, че трѣбва да се благодари на колективния трудъ на хората, но нека не се забравятъ и редъ фактори още, които сѫ взели участие въ тази работа. Благодарете на онѣзи двама приятели, воловетѣ, които взиматъ участие въ тази работа заедно съ човѣка; благодарете за участието на хилядитѣ червейчета, които, заровени въ земята, допринасятъ своя дѣлъ къмъ общото усилие; не забравяйте най-после и въздуха, влагата, свѣтлината и топлината, които сѫ едни отъ главнитѣ фактори за благоденствието на човѣка. Мнозина забравятъ участието на тия сили въ тѣхната работа и казватъ: азъ изработихъ това нѣщо! То е моя частна собственость, мое лично притежание.

 

Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ, давайте!” Въ книгата „Пѫтьтъ на живота”, Толстой е събралъ велики мисли отъ разни автори, и подъ всѣка отъ тѣхъ е написалъ името на автора. Подъ своитѣ мисли пъкъ написалъ своето име. Това показва, че той признава колективния трудъ. Нѣкои автори, обаче, взиматъ чужди мисли и ги предаватъ като свои. Както и да е, важно е хората да се ползуватъ отъ добритѣ мисли и да ги прилагатъ въ живота си. Казвате: това е плагиатство. Казвамъ: ако азъ съмъ богатъ човѣкъ и ме обератъ, като складиратъ моето богатство въ своитѣ хамбари, за себе си, ще кажа: ето хора, които нито право мислятъ, нито право постѫпватъ. Въ природата сѫществува следниятъ законъ: тя позволява да се ползуваме отъ нейнитѣ блага дотолкова, доколкото имаме нужда отъ тѣхъ. Излишъкътъ отъ тѣзи блага трѣбва да минава презъ насъ, като презъ проводници, и да се предава на другитѣ, безъ да се задържа. Постѫпваме ли съобразно този законъ, природата казва: умни сѫ тия мои деца! Правиме ли хамбари само за себе си и ги пълнимъ съ благата на природата, тя казва: глупави сѫ тия мои деца!

 

И тъй, човѣкъ трѣбва да разрѣши две важни нѣща въ живота си. Тѣ представятъ начало и край, алфа и омега въ неговия животъ. Първо, човѣкъ трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ Първата Причина, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!” Второ, той трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ ближния, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!” Тѣзи две заповѣди сѫ началото и краятъ на живота. Отъ спазването и неспазването на тѣзи два закона се явяватъ радоститѣ и скърбитѣ въ живота. Страданията въ живота сѫ необходими, понеже тѣ оросяватъ земята. Всички блага на земята се даватъ по причина на това, че хората страдатъ. Страданията сѫ влагата на земята. Ако нѣмаше страдания, нѣмаше да има влага, а оттамъ и блага нѣмаше да има. Значи, безъ страдания нѣмаше да има блага, нѣмаше да има вода на земята. Колкото страданията сѫ необходими, толкова и радоститѣ сѫ необходими. Ако нѣмаше радости, нѣмаше да има никаква свѣтлина, никаква топлина.

 

Като обяснявамъ смисъла на страданията и радоститѣ въ живота, искамъ да ме разбирате правилно. Това не сѫ мои твърдения, но тѣ представятъ великъ законъ, който е валиденъ за всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Нѣма сѫщество на земята, колкото малко или голѣмо да е, което да не чувствува радости и скърби. При сегашното развитие на сѫществата този законъ е неизбѣженъ.

 

Казано е въ Писанието, че Богъ е дълготърпѣливъ. Вънъ отъ скръбьта, дълготърпѣнието нѣма смисълъ. Въ всѣка душа сѫ вложени богатства, капитали, които тя трѣбва да разработва. При това, на човѣка е дадена свобода, да работи, както разбира. И Богъ има търпѣние, да дочака времето, когато душитѣ, излѣзли отъ Него, се върнатъ съ разработенъ капиталъ, съ развити дарби и способности. Той вижда голѣмитѣ противоречия въ живота на хората. Той вижда незачитане и неспазване на великитѣ закони отъ хората, но ги изучава, търси естественъ начинъ, какъ да ги застави да се вразумятъ. Ако е въпросъ съ насилие, Великата природа лесно може да поправи свѣта. Ако слънцето престане да грѣе, температурата на земята ще спадне много низко, до 200 ÷ 250°, а може и още по-долу да отиде, до абсолютния наученъ студъ; при тѣзи условия ще изчезнатъ всички противоречия между хората. При такава температура никаква култура, никакъвъ животъ не може да сѫществува. Кой дето е билъ, тамъ ще си остане: съ богатствата, съ имотитѣ, съ кѫщитѣ си. Влѣзете ли въ такъвъ свѣтъ, ще видите, че кой дето е билъ, тамъ си останалъ: мѫже, жени, деца, всички се вцѣпенили, седатъ на едно мѣсто и размишляватъ, какво иска Богъ да имъ каже. Обаче, подигне ли се малко температурата, стопли ли се времето, всички се раздвижватъ и казватъ: Господъ мисли различно отъ насъ, но и ние се различаваме отъ Него. И следъ това хората започватъ да живѣятъ пакъ по своитѣ разбирания. Това показва, че съ насилие свѣтътъ не може да се оправи.

 

Христосъ проповѣдва, че който има две ризи, едната трѣбва да даде на този, който нѣма. Питамъ: какъвъ процентъ отъ съвременнитѣ християни сѫ приложили Христовото учение? Много благотворителни общества се мѫчатъ да приложатъ Христовото учение, но тѣ го прилагатъ по буква, а не по духъ. Запримѣръ, нѣкой чете Евангелието и рѣшава да го приложи. Взима една отъ старитѣ си ризи и я дава на нѣкой бѣденъ. Бѣдниятъ взима ризата, поглежда я, захвърля я, настрана и казва: ако искашъ да изпълнишъ Христовото учение, дай ми една нова риза. Старата ти риза не искамъ; дръжъ я за себе си! — Нѣмамъ друга. — Тогава по-добре не ми давай. Ти знаешъ ли, кой съмъ? Казвате: какъ трѣбва да се постѫпи, когато човѣкъ нѣма и за себе си? Човѣкъ трѣбва да дава излишното. Ако има две нови ризи, едната ще задържи за себе си, а другата ще даде на своя бѣденъ братъ. Излишното е на природата, тя разполага съ него. Или другояче казано: излишното е на Бога. И затова, когато нѣкой иска нѣщо, казва: дай ми за Бога!

 

Следователно, причината за богатството и сиромашията въ живота се дължи на спазване или неспазване закона на даването. Който дава, той става богатъ; който не дава, той става сиромахъ. Редъ статистики, правени отъ учени хора за броя на богатитѣ и сиромаситѣ и за причинитѣ, поради които едни хора сѫ богати, а други сиромаси, потвърждаватъ, именно, горния законъ. Когато човѣкъ отрича закона на даването и никому нищо не дава, всичко се опълчва противъ него. Щомъ човѣкъ нарушава този законъ, всички хора, на които той може да даде, създаватъ срѣщу него едно противоположно течение, което го спъва въ работитѣ, въ предприятията му, и той постепенно осиромашава. Въ Божествения езикъ думитѣ „не мога, не давамъ” не сѫществуватъ. Тамъ сѫществуватъ само думитѣ „мога, давамъ”. Божественото постоянно дава, а човѣшкото не дава. Въ човѣшкия езикъ ще чуете думитѣ „не мога, не давамъ.”

 

И тъй, първата заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего. Щомъ изпълнишъ тази заповѣдь, ти ще научишъ началото на нѣщата. Този законъ функционира при създаването на човѣка. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си. Споредъ тѣзи закони, при разпредѣлението на труда мѫжътъ изучава закона на създаването, а жената изучава закона, какъ да запази създаденото. Човѣкъ трѣбва да люби Бога, защото безъ Него не може да научи закона на създаването. Сѫщевременно той трѣбва да люби и ближния си, понеже последниятъ е топлина и свѣтлина за него. Ако направите добро на вашия ближенъ, нѣкога той ще играе въ живота ви роля на свѣтлина или на топлина, безъ които вашето растене е немислимо. Казвате: отде ще знаемъ това? Човѣкъ всичко знае, но не изпълнява това, което знае. Запримѣръ, нѣкой казва: не зная, какъ да постѫпя съ този човѣкъ. Чудно нѣщо! Той не знае, какъ да постѫпи съ нѣкого, а много добре знае, какъ трѣбва да постѫпятъ съ него. Щомъ види, че нѣкой не се отнася къмъ него, както трѣбва, той веднага започва да му чете моралъ. Отношенията на хората сѫ такива, каквито сѫ и отношенията между числата и величинитѣ въ математиката и въ геометрията. Запримѣръ, ако въ дадено отношение единъ членъ е неизвѣстенъ, той ще се намѣри отъ извѣстнитѣ членове. Иначе, извѣстнитѣ членове въ отношението не биха имали никакво значение. Сѫщото нѣщо се отнася и до музиката.

 

Като се говори за музиката, казвамъ: животътъ може да бѫде хармониченъ, музикаленъ, а сѫщевременно може да бѫде и дисхармониченъ, немузикаленъ. Въ това отношение задачата на човѣка е да превърне немузикалния животъ въ музикаленъ. Ще каже нѣкой, че това зависи отъ държавата, отъ църквата, отъ обществото, отъ морала и т. н. Да оставимъ настрана тѣзи нѣща. Държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ условия за човѣка. Човѣкъ е сѫществувалъ и преди държавата, и преди религията, и преди обществото, и преди всѣкакъвъ моралъ. Човѣшкото съзнание е сѫществувало преди създаването на тия нѣща. Човѣкъ не е създаденъ за тѣхъ, но тѣ сѫ създадени за неговото развитие и усъвършенствуване. Следователно, щомъ държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ създадени като условие за усъвършенствуване на човѣка, той трѣбва да ги пази. Има кой да оправя държавата; има кой да подобрява религията; има кой да възпитава обществото; има кой да обновява морала. Задачата на човѣка е да се грижи за своето усъвършенствуване. Щомъ работи върху себе си, той едновременно работи и за всички останали. Това не подразбира, че човѣкъ трѣбва да бѫде индиферентенъ къмъ всичко около него, но първо той трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ Бога и къмъ своя ближенъ.

 

Сега, като говоря за държава, азъ имамъ предвидъ една държава по-добра, по-организирана отъ всички досега сѫществуващи държави. Тази държава сѫществува само въ живата природа. Всички съвременни и бѫдещи държави трѣбва да копиратъ своитѣ закони и наредби отъ тази велика, единствена държава. Тази е истинската правова държава. Който иска да се развива правилно, той трѣбва да подържа въ ума си мисъльта: една правова държава има — държавата на великата разумна природа. Тази мисъль трѣбва да бѫде за него аксиома. Ако човѣкъ върви съобразно законитѣ на тази държава, той ще постигне всички свои желания. Следователно, една държава, една религия, единъ моралъ има въ свѣта, общи за всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Споредъ законитѣ на тази държава животътъ на мравята е тъй цѣненъ, както и животътъ на човѣка. И на нея ще сторите пѫть, както и на човѣка. Стѫпчите ли една мравя, ще дойдатъ по-силни сѫщества, които васъ ще стъпчатъ. Минавате покрай нѣкое дърво и отчупвате отъ него единъ клонъ. Като отчупите клона, може никой да не ви види, па и самото дърво нѣма да се оплаче, но утре ще дойде нѣкой по-силенъ, който ще отчупи нѣщо отъ васъ. Минавате ли покрай нѣкой изворъ не го размѫтвайте, считайте, че той е живъ. Ще кажете: възможно ли е изворътъ да е живъ? Питамъ: когато влѣзете въ нѣкоя освѣтлена кѫща, и на огнището й гори огънь, на който ври нѣщо въ тенджера, какво показва това? Това показва, че въ тази кѫща има нѣкое живо сѫщество, което е запалило лампитѣ, наклало огъня и изчистило кѫщата. Ако вие загасите лампитѣ и огъня въ тази кѫща и направите още нѣкаква пакость, по този начинъ вие пакостите на разумното сѫщество, което живѣе въ нея.

 

Тъй щото, всички живи сѫщества, които ни обикалятъ, иматъ отношение къмъ великата разумность въ живота. Сѫщевременно тѣ иматъ отношение и къмъ всички хора. Запримѣръ, има редъ статистически данни, отъ които се вижда, че благоденствието на една страна зависи отъ състоянието на горитѣ въ нея. Колкото горитѣ сѫ по-запазени, толкова и благосъстоянието на една страна е по-голѣмо. Следователно, горитѣ, както и плоднитѣ дървета трѣбва да се пазятъ, да не се сѣкатъ. Ако се изсичатъ, това ще се отрази врѣдно и върху хората. По този начинъ човѣкъ ще придобие правилни отношения къмъ всички живи сѫщества: къмъ растенията, къмъ животнитѣ и къмъ хората. Срѣщате единъ човѣкъ, който ви е неприятенъ. При това положение даже, кажете си: и въ този човѣкъ има Божествено дихание. Като срещнете една мечка, вие можете да се разговаряте съ нея, като съ човѣкъ. Това може да ви се вижда смѣшно, обаче, мнозина, които сѫ имали срѣщи съ животни, сѫ дошли до заключение, че и животнитѣ проявяватъ извѣстна интелигентность, извѣстна признателность.

 

Единъ хубавъ примѣръ отъ времето на римската империя още потвърждава факта, че и животнитѣ сѫ признателни. Въ времето на римската империя единъ християнинъ билъ преследванъ като християнинъ, вследствие на което избѣгалъ въ Африка, дето се скрилъ въ една пещера. Единъ день чува наблизо до пещерата нѣкакъвъ ревъ. Подава главата си навънъ и вижда, единъ лъвъ реве, съ дигната лапа нагоре. Християнинътъ погледналъ къмъ лапата и видѣлъ въ нея забоденъ единъ голѣмъ трънъ. Той се приближилъ до лъва и внимателно извадилъ тръна отъ лапата му, която следъ това намазалъ съ нѣкакво масло. Като се свършила тази малка операция, лъвътъ погледналъ християнина и си заминалъ. Следъ време християнинътъ се върналъ въ Римъ, дето отново билъ хванатъ и осѫденъ на разкѫсване отъ най-свирепитѣ лъвове. Случило се, че въ сѫщото време билъ хванатъ и занесенъ въ Римъ сѫщиятъ лъвъ, на който християнинътъ извадилъ тръна. Сѫщия день, въ който християнинътъ трѣбвало да бѫде разкѫсанъ отъ лъвоветѣ, на арената билъ изваденъ и лъвътъ. Като видѣлъ своя спаситель, лъвътъ седналъ предъ краката му и започналъ да го лиже по рѫцетѣ. Съ това той искалъ да изрази своята признателность къмъ християнина. Всички присѫтствуващи останали зачудени отъ това, което видѣли на арената.

 

Казвамъ: ако въ единъ лъвъ има признателность, колко повече човѣкъ трѣбва да бѫде признателенъ! Нѣкой казва: какво отъ това, че съмъ направилъ едно добро? — Много нѣщо е, когато човѣкъ направи едно добро, както трѣбва. Доброто дѣло е капиталътъ, който човѣкъ влага въ Божествената банка. Богъ помни цѣли 25,000 години доброто, което нѣкой е направилъ. Дето срещне този човѣкъ, Богъ казва: добъръ е този човѣкъ; той заслужава да има блага, заслужава работитѣ му да вървятъ добре. Богъ помни злото, което човѣкъ е направилъ, само сто години. Презъ тѣзи сто години този човѣкъ постоянно ще се намира подъ гнета на стореното отъ него зло. Тъй щото, искате ли да имате Божието благословение, правете добро. Може да се съмнявате, дали е така, или не — то е ваша работа. За мене това е аксиома. Ако разполагахъ съ време, азъ бихъ ви доказалъ своето твърдение. Азъ разполагамъ съ такива аргументи, предъ които всички ще отстѫпятъ.

 

Питамъ единъ ученикъ: можешъ ли да дигнешъ единъ килограмъ тежесть отъ земята? — Мога, разбира се. Колко е единъ килограмъ? И децата могатъ да го дигнатъ. — Ами ако този килограмъ е нагорещенъ до 2000°? Около този килограмъ ще се образува единъ радиусъ, една окрѫжность, до която не можете да приближите. Следователно, има мисли въ свѣта, които представятъ такъвъ нагорещенъ центъръ, до който по никой начинъ не можете да се доближите. Такива мисли иматъ повече разрушително действие, отколкото благотворно. Ето защо, човѣкъ трѣбва да държи въ ума си мисли, които градятъ. Такива сѫ всички прави мисли. Запримѣръ, права мисъль е, че човѣкъ трѣбва да определи отношенията си къмъ Бога, а после да опредѣли отношенията си къмъ своя ближенъ. Затова е казано въ Евангелието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!” А после е казано: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си.” Въ съвременната култура тѣзи две заповѣди трѣбва да се обяснятъ научно. Тѣ не трѣбва да се разглеждатъ, както сѫ днесъ въ съзнанието на хората, защото въ съзнанието на съвременнитѣ хора има едно вѫтрѣшно помрачаване.

 

Казвате: защо идатъ страданията въ свѣта. За обяснение на този въпросъ, ще приведа следния примѣръ. При единъ светия дошла една бѣла, хубава кокошка, която по нѣкакъвъ начинъ успѣла да избѣга отъ своя господарь, голѣмъ богаташъ. Като я видѣлъ, светията рѣшилъ да я задържи при себе си, понеже не искалъ да я продаде нѣкому, да не я заколи. Обаче, за да не я познаятъ, той я боядисалъ. Щомъ се видѣла боядисана, кокошката започнала да плаче и казала на светията: защо ми нацапа хубавата бѣла дрешка? Светията й отговорилъ: нѣма нищо отъ това. Цвѣтътъ на твоята дрешка има отношение до външната страна на твоя животъ. Азъ по необходимость те боядисахъ, защото иначе, при тази хубава бѣла дрешка, щѣше нѣкой да те хване и заколи. Казвамъ: ако страданията могатъ да ви боядисатъ и по този начинъ да ви освободятъ отъ смъртьта, не сѫ ли тѣ на мѣсто? Щомъ смъртьта замине, вие ще хвърлите боядисанитѣ перца и ще останете пакъ съ бѣлата си дрешка. Днесъ всички хора се оплакватъ, че сѫ се оцапали. Питамъ: кой работникъ не се цапа? Въпросътъ не е въ това, че човѣкъ се оцапалъ, но разумность трѣбва да има въ това цапане. Да се цапа човѣкъ разумно, това е благословение; да се цапа неразумно, това е нещастие. Да се цапа човѣкъ, това е неизбѣженъ законъ. Щомъ знаете това, не търсете такъвъ животъ, какъвто не можете да намѣрите.

 

Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. — Можешъ да бѫдешъ богатъ. — Искамъ да бѫда ученъ. — Можешъ да бѫдешъ ученъ.— Искамъ да бѫда здравъ. — Можешъ да бѫдешъ здравъ. — Искамъ да бѫда разуменъ. — Можешъ да бѫдешъ разуменъ. — Отде мога да взема, да придобия тия нѣща? — Тамъ е всичката работа. Всички хора не могатъ да бѫдатъ богати. Всички хора не могатъ да притежаватъ голѣми капитали. Справедливо ли е Провидѣнието да се грижи за уреждането само на твоя бюджетъ? Ако всѣки тегли чергата само къмъ себе си, тогава, каква е задачата на вѣрващитѣ, на религиознитѣ хора? Тѣ проповѣдватъ, че човѣкъ трѣбва да се спаси, за да влѣзе въ Царството Божие. Обаче, спасението на човѣка не е главната цѣль въ живота му. Цѣльта въ живота на човѣка е неговото усъвършенствуване. Когато човѣкъ се усъвършенствува, той става служитель. Колко души има служители въ свѣта? Земята трѣбва да бѫде пълна съ такива хора. Ако въ България имаше 144,000 души, които сѫ завършили своето развитие, тя щѣше да бѫде една отъ първитѣ страни въ свѣта. Днесъ колко такива българи има? И ако има такива българи, какъ ще се познаятъ? Казано е въ Писанието: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете”. Въ България има милионери и то нѣколко само, но милиардери нѣма. Въ Америка, обаче, има милиардери, които могатъ да помагатъ. Щомъ въ България нѣма голѣми капитали, питамъ: де трѣбва да се насочатъ силитѣ й?

 

Казвамъ: когато се говори за богатството на единъ народъ, трѣбва да имаме предвидъ посоката на силитѣ, които функциониратъ въ него. Ако силитѣ на този народъ сѫ насочени къмъ Божествения организъмъ, този народъ ще бѫде богатъ, ще се развива правилно. Колкото и да е малъкъ единъ народъ, той представя удъ отъ Божествения организъмъ. Неговото значение зависи отъ функциитѣ, които той изпълнява въ този организъмъ. И тогава, ако единъ народъ изпълнява своята служба правилно, той отъ нищо не трѣбва да се страхува. Ако народитѣ съзнаваха това, тѣ щѣха да работятъ съобразно законитѣ на Битието, а Битието пъкъ щѣше да работи за тѣхъ. Обаче, съвременнитѣ народи се отказаха отъ законитѣ на Битието, вследствие на това тѣ изгубиха и неговата помощь. Евреитѣ, запримѣръ, имаха 33,000 обѣщания отъ Бога, но криво ги разбраха. Тѣ искаха да бѫдатъ първи въ свѣта. Тѣ можаха да бѫдатъ първи, но по какво? — Първи по любовь, първи по знание, първи по мѫдрость, първи по истина и първи по свобода. Въ сѫщность, евреитѣ не бѣха такива. Силенъ е само свободниятъ човѣкъ; силенъ е само онзи, който не умира. Умирашъ ли, ти не си силенъ, т. е. твоята сила е относителна. Силенъ човѣкъ е само онзи, който е надвилъ последния си врагъ — смъртьта.

 

Нѣкой казва: нѣма какво да се прави, предъ силата човѣкъ трѣбва да отстѫпва, „Преклонената главица сабя не я сѣче“. Въпреки това разсѫждение, азъ виждамъ сѫщия този човѣкъ на гробищата съ отсѣчена глава. И следъ това ще дойдатъ да утѣшаватъ този човѣкъ. Това вече е другъ въпросъ. Истинското утѣшение седи въ това — смъртьта да не ме тъпче. Истинското утѣшение е въ това, да съмъ приятель съ живота, да съмъ приятель съ знанието, да съмъ приятель съ истината, да съмъ приятель съ свободата, да съмъ приятель съ всички добродетели, да съмъ приятель съ всички добри и разумни хора. Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е извадила мозъка и очитѣ? Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е отсѣкла рѫцетѣ и краката? Следъ всичко това ще кажете, че така е наредилъ Богъ, че това е Негова воля и т. н. Не говорете така. Тѣзи работи ние сме ги наредили, а не Богъ. Ако всичко това е Божие дѣло, защо Той е далъ на Мойсея заповѣдьта „не убий!” Приемницитѣ на Мойсея измѣниха този законъ. Тѣ сѫ наредили да се убива всѣки, който престѫпва закона на сѫботата. Де е единството на закона? Богъ казва не убий, а гражданскиятъ законъ казва, че трѣбва да се убива всѣки, който престѫпва сѫботата. Нѣкой човѣкъ събралъ десетина сухи клечици въ сѫботенъ день, веднага го наказватъ, защото престѫпилъ сѫботата. Това е приложение на закона по буква. По духъ сухитѣ клечици представятъ друго нѣщо. Тѣ сѫ изразъ на злото въ човѣка. Затова, казано е въ Мойсеевия законъ: не прави зло сѫботенъ день!

 

Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Когато висшето съзнание се пробуди у хората, тѣ ще разбератъ, защо сѫ се убивали и умъртвявали за събиране клечки въ сѫботенъ день. Кога умира човѣкъ? — Човѣкъ умира, когато растенията въ неговия организъмъ изсъхватъ; човѣкъ умира, когато житото въ него изсъхва; човѣкъ умира, когато изворитѣ въ него пресъхватъ; човѣкъ умира, когато всичката влага въ него изчезва. Тъй щото, сухитѣ клечки сѫ вѫтрѣ въ човѣка, а не извънъ него. Когато у човѣка изсъхнатъ всички добродетели, всички свѣтли мисли, всички свѣтли чувства и всички възвишени постѫпки, той попада подъ закона на кармата, т. е. подъ закона на причини и последствия и отива вече на лобното мѣсто, дето   го чака разпятие. Тамъ ще бѫде екзекутиранъ, но съвсѣмъ самъ. Той ще се обърне на една и на друга страна, да срещне погледа на ония, които го защищаваха, но нито единъ отъ тѣхъ нѣма да бѫде около него. Защо? — Понеже той се отказа отъ ония, които подържаха живота му. И тогава смъртьта ще се наложи върху него. Това искалъ да каже Мойсей съ думитѣ: „Не събирайте сухи клечки въ сѫботенъ день, когато Богъ почива.” Знаете ли, какво нѣщо е Божията почивка?

 

Сега хората вѣрватъ повече на лъжата, отколкото на истината. Отъ толкова хиляди години насамъ хората се лъжатъ и все още вѣрватъ въ лъжата. Преди години имало единъ българинъ, отъ варненскитѣ села, на име Нойчо, който билъ добъръ човѣкъ, но съ силно въображение; вследствие на това той често събиралъ въ кръчмата хора и имъ говорилъ, какъ могатъ да си купятъ чифлици, лозя, ниви, овци, говеда да разбогатѣятъ като Иова. Единъ недѣленъ день въ кръчмата били събрани много селяни, и той имъ казалъ, че знае, де има заровени голѣми кюпове съ злато, останали още отъ римско време. — Тъй ли? — обадили се селянитѣ. Можешъ ли да ни покажешъ мѣстото? — Мога, разбира се. И той точно имъ описалъ мѣстото, дето било заровено златото. Нойчо ги излъгалъ, въ сѫщность той не знаелъ, де има заровено злато, а още повече точно на това мѣсто. Сутриньта всички селяни се надигнали, кой съ мотика, кой съ лопата, кой съ търнокопъ, че и свещеникътъ съ тѣхъ, зеръ хиляда килограма злато ще намѣрятъ! Не е малко нѣщо. Като видѣлъ приготовленията на тази експедиция, Нойчо си казалъ: ами ако, наистина, намѣрятъ тамъ заровено злато? Я чакай и азъ да тръгна съ тѣхъ! И той повѣрвалъ въ лъжата си. Така е; когато се говори на хората за печалби, макаръ и лъжливи, това имъ допада.

 

Ще ви приведа още единъ примѣръ, отъ който ще се види лековѣрието на хората. Дойде единъ човѣкъ при васъ и ви казва: ти вѣрвашъ въ Бога, казвашъ, че Той се грижи, промишлява за хората. Какъ ще се изрази Неговата грижа? Иди да си купишъ единъ лотариенъ билетъ, можешъ да спечелишъ нѣщо. Еди-кой си купилъ единъ билетъ и спечелилъ единъ милионъ марки. — Тъй ли? Тогава и азъ ще си купя единъ билетъ, може да спечеля нѣщо. Единъ милионъ марки, правятъ 30 милиона наши пари. Това не е малка работа. Тукъ работи въображението на човѣка. Обаче, кажете на сѫщия човѣкъ, че може да наследи Царството Божие, той ще счита тази работа за непостижима. Като спечели единъ милионъ марки, съ тѣхъ ще купи и хлѣбъ, и дрехи, и обуща — каквото пожелае. Колкото за това, че като вѣрва въ Бога, може да спечели повече, отколкото на всѣка лотария, той счита това невъзможно. И затова мнозина казватъ, че отъ много молитви сѫ оглупѣли. Толкова години вече какъ се молимъ, и въ заключение на това, отъ день на день повече оглупяваме и оголяваме, когато другитѣ хора работятъ и печелятъ, събиратъ богатства.

 

Първиятъ законъ — любовь къмъ Бога — е начало на живота. Човѣкъ трѣбва да започне живота си съ вѫтрѣшни опити. Всѣка нова мисъль той трѣбва да приложи, да я опита и разбере. Казвате: ние знаемъ тази работа. Вие знаете много нѣща, но безсмъртие не сте придобили. Вие се молите, но молитвата ви нѣкога се чува, нѣкога не се чува, докато се погледнете единъ день въ огледалото и видите, че сте остарѣли. Дойде следъ това смъртьта, вземе отъ васъ всичко, каквото имате, и си заминава. Вие оставате само съ едно голо съзнание и съжалявате, че не сте разрѣшили най-важния въпросъ — въпросътъ за безсмъртието. Този въпросъ трѣбва да се разрѣши още докато сте на земята. Казвате: като дойде Христосъ, тогава ще го разрѣшимъ. Христосъ е дошълъ вече и пита: какво мислите още? Казвамъ: вие трѣбва да разрѣшите въпроса, както Христосъ го е разрѣшилъ — нищо повече! Разрѣшението на този въпросъ е въ Евангелието. Христосъ каза на евреитѣ: „Разрушете този храмъ, и азъ въ три деня ще го въздигна!” Тѣ се хванаха за думитѣ на Христа и казаха: „Соломонъ съгради този храмъ въ толкова много години, а ти ще го съградишъ въ три деня. За какъвъ се мислишъ? Евреитѣ съзнателно изопачиха думитѣ на Христа. Христосъ имъ говорѣше за тѣлото си, като храмъ Божи. Най-после тѣ обвиниха Христа, че се наричалъ Синъ Божи и Го осѫдиха да бѫде разпнатъ.

 

Питамъ: кой е Синъ Божи? Не е Синъ Божи онзи, който иска царь да стане; не е Синъ Божи онзи, който иска пръвъ министъръ да стане. Синътъ Божи не заема никаква служба. Той нѣма да стане нито царь, нито министъръ, нито професоръ, нито учитель, нито майка, или баща. Тогава, какво ще прави Синътъ Божи? Той ще дойде на земята да помага на човѣчеството, да изяви Божията Любовь. Каквото богатство има, Той ще го раздаде на хората и ще се върне тамъ, отдето е дошълъ, Христосъ каза на тогавашнитѣ хора да се пазятъ отъ любостяжанието.

 

Сега и азъ се обръщамъ къмъ васъ съ сѫщия съвѣтъ, да се пазите отъ любостяжанието, но и безъ да казвамъ това, вие сами ще го научите. Най-добриятъ методъ, който учителитѣ прилагаха въ старитѣ български училища при възпитанието на децата, бѣше фалагата, бой съ тояга по краката. Обаче, българинътъ е практиченъ. Като видя, че този методъ не даде особени резултати, стариятъ български учитель каза: съ фалагата ние по-скоро ща осакатимъ децата, отколкото да ги възпитаме. Той потърси другъ методъ за възпитание. Когато нѣкой ученикъ не учеше, или бѣше немиренъ, тогава се прилагаше следната мѣрка: единъ ученикъ взимаше на гърба си немирния, или мързеливия си другарь, хващаше го за краката, а учительтъ го биеше отзадъ съ тояга. После учителитѣ се убѣдиха, че и този методъ не е практиченъ. Отъ ударитѣ на тоягата, наказаниятъ ученикъ ставаше неспособенъ да сѣда, но пакъ не се възпита. Следъ този методъ, за възпитание на слабитѣ и немирни ученици, рѣшиха да приложатъ метода на плѣсницитѣ. На немирния или слабия ученикъ удряха по една плѣсница на дѣсната и по една на лѣвата страна на лицето. Обаче, и този методъ не даде резултати. Колкото повече се развиваше обучението, учителитѣ виждаха, че боятъ не може да възпитава, и за това се отказаха отъ него като възпитателно средство. Впоследствие, когато нѣкой ученикъ не учеше, или не мируваше, поставяха го да седи  на колѣне, а подъ колѣнетѣ му туряха ситенъ пѣсъкъ, или царевични зрънца. Следъ това учителитѣ се отказаха и отъ този методъ. Най-после тѣ се намѣриха въ чудо, какъ да възпитаватъ младото поколѣние. Докѫде сѫ достигнали съвременнитѣ учители при възпитанието на младото поколѣние, не зная. Струва ми се, че най-новата мѣрка, която прилагатъ днесъ въ училищата срѣщу слабитѣ и съ лошо поведение ученици, е изключването имъ отъ училищата.

 

Сега, всички хора търсятъ лесния пѫть въ живота. Обаче, трѣбва да знаемъ, че на всинца предстои изучаване на великата наука на живота, чрезъ която можемъ да дойдемъ до причинитѣ на нѣщата. Запримѣръ, ако нѣкой страда отъ болки въ краката, той трѣбва да знае, че причината на тази болка се крие нѣкѫде въ добродетелитѣ му, които сѫ въ връзка съ краката. Тъй щото, когато учителитѣ биятъ ученицитѣ по краката, по рѫцетѣ, или по странитѣ, тѣ трѣбва да знаятъ, че нито краката, нито рѫцетѣ, нито странитѣ имъ сѫ виновни за тѣхнитѣ прегрѣшения. Какво сѫ виновни рѫцетѣ, краката или странитѣ на ученика, че той не учи, или че е немиренъ? Защо учителитѣ сѫ постѫпвали съ ученицитѣ си по този начинъ?— Така сѫ разбирали. Това сѫ материалистически методи, които почиватъ на безлюбие. Ако учительтъ обикне ученика си, и най-неспособенъ да е той, учительтъ ще може по вѫтрѣшенъ пѫть да събуди въ него импулсъ за работа. Ако учительтъ е индиферентенъ къмъ слабия ученикъ, това негово разположение ще се отрази и върху самия ученикъ. Изобщо, ако учительтъ обича ученицитѣ си, той ще събуди въ тѣхъ импулсъ къмъ работа. Майката се грижи да достави физическа храна на детето, а учительтъ — умствена храна.

 

И тъй, човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Азъ искамъ да снема тѣзи закони отъ небето на земята, за да могатъ да се разбератъ и приложатъ. Всѣки законъ е вѣренъ въ приложението си. Следователно, първиятъ законъ — любовь къмъ Бога, представя мѫжа; вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, представя жената. Мѫжътъ трѣбва да се занимава съ първия законъ, а жената — съ втория. Съ двата закона пъкъ трѣбва да се занимава човѣкътъ. Който има форма на мѫжъ, ще употрѣби първия законъ; който има форма на жена, ще употрѣби втория законъ; който има съзнанието на човѣкъ и нито се жени, нито за мѫжъ отива, той ще употрѣби и двата закона едновременно. Де е приложението на тѣзи закони днесъ? Защо мѫжътъ, който се занимава съ първия законъ и мисли, че е всесиленъ и може да оправи свѣта, не го е оправилъ до днесъ? Досега мѫжътъ е употрѣбявалъ силитѣ си само да завлада жената и да я убѣди, че веднъжъ излѣзла отъ него, тя сама не може нищо да направи. Питамъ: успя ли мѫжътъ да убѣди жената въ своята мисъль?

 

Сега, като следя историята на човѣшкото развитие, навсѣкѫде виждамъ неспазване на тия два закона. Обаче, сѫществува единъ важенъ законъ, който всѣки трѣбва да има предвидъ. Този законъ е следниятъ: когато една жена обича единъ мѫжъ, тя е въ сила да го подигне. Обаче, ако тя намрази единъ мѫжъ, той ще свърши фатално. Редъ статистики въ Америка показватъ, че всички проповѣдници, които иматъ добри жени, сѫ извѣстни като видни проповѣдници. Защо? — Понеже женитѣ имъ ги обичатъ и сподѣлятъ тѣхнитѣ убѣждения. И обратно: всички жени на проповѣдници, които не обичатъ мѫжетѣ си и не сподѣлятъ тѣхнитѣ идеи, сѫ помогнали за падането на мѫжетѣ си. Следователно, жената е въ сила да подигне и да събори мѫжа. Не само това, но вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, съ който жената се занимава, той създава учрежденията, той създава обществения строй. Следователно, съвременниятъ строй, както и всичко въ него, се дължи, именно, на тази унижена жена. И тогава, каква трѣбва да бѫде цѣльта на съвременното общество, както и на съвременнитѣ държави? — Подигане на жената. Подигнете жената на положението, въ което нѣкога се е намирала! Поставете жената на онова стѫпало, на което се е намирала първоначално и ще видите, че въ продължение на 25 години свѣтътъ ще се поправи. Спасението на свѣта е въ подигането на жената. Не подигнете ли жената, и не се ли подигне тя сама, отникѫде другаде не може да дойде спасението.

 

И тъй, когато се говори за Любовьта, като велика, мощна сила, ние имаме предвидъ, че единствена тя е въ състояние да подигне онѣзи унижени и оскърбени, паднали и грѣшни души, които сѫ въ дъното на ада. Адътъ е пъленъ съ жени. Казвате: буквално, или преносно да приемемъ тази мисъль? Приемете я, както искате — и въ букваленъ, и въ преносенъ смисълъ. Днесъ жената е унижена, потѫпкана. Отъ кого? — Отъ силнитѣ. Какво костува днесъ на самата жена, както и на всички хора да се заематъ за подигането на жената? Не се ли подигне жената, всички средства за изправяне на човѣчеството сѫ палеативни. Запримѣръ, нахранишъ се добре и мислишъ, че повече нѣма да имашъ нужда отъ ядене, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново огладнявашъ. Пиешъ вода и мислишъ, че повече нѣма да ожаднявашъ, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново усѣщашъ жажда.

 

Като говоря за подигането на жената, азъ имамъ предвидъ тази идея да проникне въ цѣлокупния животъ. Тя трѣбва да проникне не само между хората, но и между животнитѣ, растенията и минералитѣ. Този великъ законъ трѣбва да обхване напълно и човѣшкото сърдце. Ако човѣкъ унижи сърдцето си, спасението пакъ не може а дойде. Спасението на съвременното човѣчество се крие въ подигане на сърдцето. Унижишъ ли себе си, унижавашъ сърдцето си. Подигнешъ ли себе си, подигашъ сърдцето си. Това е едно педагогическо правило за приложение. Ако педагогията не прилага това правило, каква наука е тя? И следъ това ще говорятъ за видни педагози. Съ това не искамъ да кажа, че нѣма знаменити, учени хора. Има учени, които стоятъ много високо, но не е въпросъ да изпѫква ученостьта на хората; на пръвъ планъ трѣбва да се даде ходъ на великата Истина, която носи спасението на цѣлото човѣчество. Азъ говоря за закони, които сѫществуватъ въ природата. Цѣльта на разумната природа е чрезъ приложение на своитѣ закони между хората да събуди у тѣхъ висшето съзнание. Не е достатъчно само да се молимъ на светиитѣ, но тѣ трѣбва да слѣзатъ на земята, да работятъ за подигането на жената. Всички ангели, всички светии, всички напреднали сѫщества иматъ за цѣль подигането на жената. Много отъ съвременнитѣ хора, като че се противопоставятъ на тази велика цѣль и казватъ: знаете ли, какво нѣщо е жената? Тя е цѣла змия! Който е ялъ попарата й, той само може да говори за нея.

 

Като говорите, че жената е лоша, питамъ: кой не е роденъ отъ жена? Онази, която ви е родила, не бѣше ли жена? Майка ви, която ви е носила въ утробата си, която ви е прегръщала въ обятията си, която ви е носила въ ума и въ сърдцето си, не бѣше ли жена? Вие не се спирайте върху това, че тя е унижена. Каквато и да е тази жена днесъ, тя е вашата майка. Ако имате другарка, гледайте на нея, като на ваша майка. На майка си пъкъ гледайте, като че Богъ е въ нея. Човѣчеството трѣбва коренно да измѣни своитѣ възгледи по отношение на жената. Иначе, спасението на свѣта нѣма да дойде. Следователно, човѣкъ трѣбва да дойде до първия законъ — до отношението си къмъ Бога, а после и до втория законъ — до отношението си къмъ своя ближенъ, до отношението си къмъ сърдцето. Човѣкъ не трѣбва да товари сърдцето си съ излишенъ багажъ, да плаче за нищо и никакво. Добре е човѣкъ нѣкога да поплаче, но на време. Добре е човѣкъ и да се радва, но пакъ на време. И едното, и другото е благословение. Добре е да любишъ на време, да дадешъ знанието си на време и да освободишъ хората на време.

 

Казвамъ: желая, като ви срещна другъ пѫть, коситѣ ви да сѫ почернѣли. Ако сѫ останали бѣли, поне да иматъ чистъ бѣлъ цвѣтъ, и при това да сте пакъ млади. Лицата ви да бѫдатъ като на млади хора, безъ бръчки. Имате ли бръчки, това показва, че сърдцето ви е обременено. Бѫдете красиви и млади, съ нови идеи. Всѣка сутринь, като ставате, записвайте въ ума си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Приложението на тѣзи два