1931_11_01 Изново

[Ани]

От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!",

3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г.,

Издание 1931 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

ИЗНОВО

 

„Ако се не роди нѣкой изново,

не може да види Царството Божие“.

Иоана 3: 3.

 

„Изново“. Азъ ще взема думата изново, като скѫпоцѣненъ камъкъ, който е туренъ на пръста на нѣкой човѣкъ. Този човѣкъ може да бѫде нѣкоя млада мома, или нѣкой момъкъ; той може да бѫде нѣкой царь, нѣкой князъ, или най-послѣ и нѣкой обикновенъ човѣкъ. Който погледне този камъкъ, харесва го и си мисли, дали има нѣкакво отношение, нѣкаква връзка между него и човѣка, който го носи. Дали има отношения между скѫпоцѣннитѣ камъни и хората, това е наученъ въпросъ. Това, което се вади и туря на пръститѣ на хората, може да има само врѣменно отношение къмъ тѣхъ. Има мисли у човѣка, подобни на тия пръстени съ скѫпоцѣннитѣ камъни. Човѣкъ туря една такава мисъль въ главата си, и всички я виждатъ. Не се минава много врѣме, и тази мисъль изчезва. Тѣзи мисли могатъ постоянно да се турятъ и вадятъ отъ ума, както пръстенитѣ се турятъ и вадятъ отъ пръститѣ на човѣка. Отъ тия мисли човѣкъ ще разбере прѣходното въ живота, което има врѣменни отношения къмъ него. Това не показва, че тия мисли се губятъ, но тѣ мѣнятъ мѣстата си, както единъ пръстенъ може да върви отъ рѫка на рѫка. Единъ пръстенъ може да промѣни хиляди рѫцѣ, но това не значи, че той се е изгубилъ. Когато този пръстенъ се влюби въ нѣкой човѣкъ, той остава за по-дълго врѣме на пръста му. Дѣто е миналъ този пръстенъ, той носи върху себе си отпечатъци отъ тия хора. Сѫщото става и съ мислитѣ. Всѣка мисъль носи отпечатъкъ отъ характера на човѣка, прѣзъ чийто умъ е минала. Прѣзъ колкото глави е минала, толкова отпечатъци носи тя върху себе си. Върху мислитѣ се отпечатва не само характерътъ на човѣка, но и цѣлиятъ му животъ, учението, което е проповѣдвалъ, добродѣтелитѣ, които ималъ въ себе си и т. н. Слѣдователно, всички мисли и желания, които влизатъ и излизатъ отъ човѣка, се връщатъ назадъ въ невидимия свѣтъ. По тия мисли се опрѣдѣля, както характерътъ и животътъ на хората, прѣзъ който сѫ минали, така и животътъ на цѣла епоха. И сега, като слушате тази бесѣда, въ невидимия свѣтъ вече опрѣдѣлятъ, какъ слушате, какво сте разбрали и какво може да стане отъ васъ.

 

Нѣкой ще каже, че тия работи не го интересуватъ. Казвамъ: само глупавиятъ не се интересува отъ нищо; умниятъ човѣкъ се интересува отъ всичко. Ако глупавиятъ не се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта нѣма да се интересува отъ неговата глупость; ако глупавиятъ се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта ще се интересува отъ неговата глупость. Ако лошиятъ се интересува отъ добродѣтельта, и тя ще се интересува отъ неговата лошавина. Това сѫ отношения, които сѫществуватъ въ живота. Въ този смисълъ Богъ се интересува не само отъ праведнитѣ, но и отъ грѣшнитѣ хора. Отъ кои грѣшни се интересува Богъ? — Отъ ония, които се интересуватъ отъ Божията Любовь. Отива нѣкой при Бога и започва да разправя, че билъ отъ високо произхождение, че майка му и баща му били благородни, знатни хора и т. н. Богъ не се интересува отъ тия нѣща. Той се интересува само отъ това, доколко вашиятъ баща, дѣдо, майка се интересували отъ Него. И дѣйствително, стойностьта, цѣната на човѣка зависи отъ това, доколко той се интересува отъ Първичната Причина на нѣщата и е въ връзка съ нея. Не се ли интересувате отъ Първичната Причина, и тя не иска да знае нищо за вашитѣ бащи и дѣди.

 

Съврѣменнитѣ хора, като четатъ или слушатъ нѣкаква философия, безъ да мислятъ много, казватъ: глупава е тази философия. Защо? Казвамъ: двѣ величини, по отдѣлно равни на трета, сѫ равни и помежду си. Това е една математическа максима, която може да се приложи въ живота. Запримѣръ, двама лоши хора, които обичатъ еднакво единъ добъръ човѣкъ, иматъ извѣстно отношение и помежду си. Когато се казва, че нѣкой човѣкъ е лошъ, той е относително лошъ: въ едно отношение, за едни хора е лошъ, а въ друго отношение, за други хора е добъръ. Лошиятъ човѣкъ издава миризма. Той е като търговецъ, който изнася всичката си стока навънъ. Каквато стока има за проданъ, той я изнася прѣдъ дюкяна си. Кой е лошъ човѣкъ? Лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да печели; лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да живѣе; лошъ човѣкъ е онзи, който изведнъжъ иска да стане богатъ, ученъ, силенъ, да заповѣдва на хората. Тъй щото, лошавината на човѣка седи въ това, че поради неестественитѣ му желания, нѣщо постоянно бушува въ него, както водитѣ въ океана. Лошиятъ човѣкъ казва: другояче азъ не мога да живѣя; какъвто ме виждате, това съмъ, не мога да се измѣня. Лошиятъ човѣкъ бърза, той не мисли много.

 

Сега, прѣдметътъ на моята бесѣда не е лошиятъ човѣкъ, но азъ изяснявамъ извѣстни положения, които се срѣщатъ въ живота. Запримѣръ, мнозина наричатъ лошъ човѣкъ онзи, който е открадналъ нѣщо, или излъгалъ нѣкого. Прѣдставете си, че при единъ лошъ човѣкъ отива единъ господинъ, който е замислилъ да извърши нѣкакво убийство; за тази цѣль той крие въ джоба си единъ първокачественъ кобуръ. Лошиятъ човѣкъ бръква въ джоба на господина, изважда кобура и казва: този кобуръ е за менъ, а не за тебъ. Лошъ човѣкъ ли е той? Не, той е благороденъ човѣкъ; той извърши една благородна постѫпка. Този господинъ е замислилъ нѣкакво прѣстѫпление, но като вижда, че кобурътъ не е въ джоба му, ядосва се, сърди се, и най-послѣ се примирява, отказва се да извърши прѣстѫплението. Отива единъ богатъ при единъ бѣденъ. Джобътъ на богатия е пъленъ съ пари, иска да подкупи бѣдния, да извърши нѣкакво прѣстѫпление. Обаче, единъ апашъ настига богатия, обира го и продължава пѫтя си. Богатиятъ се гнѣви, сърди се, иска да улови апаша, да го прѣдаде на полиция, но като си помисли, какво искалъ да направи съ тѣзи пари, отказва се да прѣслѣдва апаша. Лошъ човѣкъ ли е апашътъ въ този случай? Казвамъ: не е право да се краде, но ако дойде нѣкой да отнеме кобура, или кесията на човѣкъ, който е тръгналъ да върши прѣстѫпление, тази кражба е на мѣстото си. Тя е врѣменна. Утрѣ пакъ ще върнатъ и кобура, и паритѣ на този богатъ човѣкъ, но слѣдъ като съзнае грѣшката си. Тъй щото, докато животътъ е въ сегашната фаза на развитие, между хората ще има врѣменни и постоянни отношения. И сега, ако човѣкъ иска да разгадае тайнитѣ въ своя животъ, той трѣбва да обърне внимание на новата философия на живота. Засега човѣкъ спира погледа си върху ежедневнитѣ работи и не обръща внимание на новото, което иде. И ежедневнитѣ въпроси сѫ важни, но тѣхното разрѣшение трѣбва да остане на послѣденъ планъ.

 

„Изново“. Казвате: тази кѫща трѣбва да се направи изново. Значи, новото не търпи никакъвъ кърпежъ. Новото изключва старото. Нѣкой казва: стара наука, стара религия, стара истина и т. н. Не, наука, която остарява, не е истинска наука, тя е обикновена наука; истина, която остарява, не е абсолютна истина, тя е врѣменна; любовь, която остарява, не е велика любовь, тя е любовь на обикновенитѣ хора; добродѣтель, която остарява, не е трайна, тя е врѣменна, прѣходна добродѣтель; мисъль, чувство, постѫпка, които остаряватъ, принадлежатъ къмъ обикновения редъ на нѣщата. Истинската наука, абсолютната истина, великата любовь, правата мисъль, благороднитѣ чувства, възвишенитѣ постѫпки никога не остаряватъ. Ако думата старъ, старость се употрѣби въ обикновенъ смисълъ, това подразбира крива насока въ живота. Може да се каже, запримѣръ, „стара истина“, но това подразбира истина, която не се измѣня; тя е абсолютна истина, еднакво важна за всички врѣмена и епохи. Ние не се интересуваме отъ слънцето, което е залѣзло вече, но се интересуваме отъ слънцето, което сега ще изгрѣе.

 

И слѣдъ всичко това ще дойдатъ хора да ме убѣждаватъ, че слънцето, което е залѣзло, ще изгрѣе за менъ. Отъ такова слънце азъ не се интересувамъ. Какво ще ме интересуватъ хора, които сѫ задъ гърба ми? Могатъ да ме интересуватъ само ония, които сѫ прѣдъ лицето ми, На сѫщото основание може да ме интересува само тази храна, която е прѣдъ устата ми, но не и онази, която е задъ гърба ми. Защо? — Защото, за да получа онази храна, която е задъ гърба ми, азъ трѣбва да направя единъ ѫгълъ отъ 180°, а съ това да измѣня цѣлия ходъ на своето битие. Поставена задъ гърба ми, тази храна прѣдставя нѣкаква уловка, нѣкаква примка въ моя животъ. Азъ вървя къмъ изтокъ, а нѣкой туря тази храна задъ гърба ми, на западъ. Ако река да се обърна, да приема тази храна, ще изгубя посоката на своето движение. Казвате: какъ ще изгубите посоката на движението си? Прѣдставете си, че вървя въ тъмна, бурна нощь и съмъ насочилъ погледа си на изтокъ. Нѣкой поставилъ задъ гърба ми храна, която азъ трѣбва да взема. Мисля си сега: ако се обърна да взема храната, ще изгубя посоката на движението си. Какво трѣбва да направя тогава? Или да вървя напрѣдъ, безъ да се обръщамъ, или да се обърна, да взема храната, но да чакамъ нѣколко часа, докато слънцето изгрѣе и намѣря правия пѫть на своето движение. Въ такъвъ случай, прѣдпочитамъ храната да ме чака, отколкото азъ да объркамъ пѫтя си.

 

Питамъ: какво приложение има тази философия въ вашия животъ? — Никакво. За да се приложи тази философия, тя трѣбва да стане реална. Ще ви дамъ едно обяснение на тази философия, за да стане тя понятна и приемлива за вашитѣ умове. Прѣдставете си, че единъ човѣкъ пада въ кладенецъ. Нужни ли сѫ на този човѣкъ обѣщания, че ще дойдатъ да го извадятъ отъ кладенеца, когато никой не дохожда? Отъ какво се нуждае този човѣкъ въ случая? — Отъ едно дебело вѫже и отъ човѣкъ съ здрави мускули, който може да го изтегли отъ кладенеца. Всичката философия на това положение се заключава въ дебелото вѫже и въ човѣка съ здрави мускули. Който може да те спусне въ кладенеца и да те извади оттамъ, той е уменъ и добъръ човѣкъ. Който може да те спусне въ кладенеца, а не може да те извади, той е глупавъ и лошъ човѣкъ. Това сѫ максими, върху които трѣбва да се размишлява. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ е лошъ. — На какво основание го наричате лошъ? — Защото пуща хората въ кладенеца, а не може да ги извади. Слѣдователно, когато се казва, че съврѣменниятъ свѣтъ е лошъ, подразбираме, че хората едни-други се пущатъ въ кладенеца, и никой никого не може да извади.

 

И сега, за това, което става днесъ въ живота, често слушате да се говори: хората не се нуждаятъ отъ знания. Отъ какво се нуждаятъ тогава? Отъ невѣжество. Що е невѣжеството?— Спущане въ кладенеца. Други казватъ: не трѣбва да се дава свобода на хората! За тѣхъ трѣбва законъ, ограничения. Що е законътъ? Що е ограничението? — Спущане въ кладенеца. — На хората не трѣбва богатство, но сиромашия! Що е сиромашията? — Спущане въ кладенеца. Могатъ ли хората да се залъгватъ съ тази лъжлива философия? Когато нѣкои казватъ, че Богъ е създалъ и бѣднитѣ, и богатитѣ, тѣ сами се лъжатъ. Защо има и бѣдни, и богати хора, това трѣбва да се изясни научно. Думитѣ „бѣденъ и богатъ“ на български езикъ започватъ съ една и сѫща начална буква — б. Въ еврейски езикъ, обаче, съ тази буква се е създалъ свѣтътъ. Слѣдователно, богатството и сиромашията сѫ два елемента, които взиматъ участие при съграждането на свѣта.

 

Казвамъ: опрѣдѣлете конкретно, кой човѣкъ е богатъ? Може ли да се нарече богата камила онази, която носи на гърба си десеть милиона лева български банкноти? Може ли да се нарече учена камила тази, която носи на гърба си единъ голѣмъ товаръ отъ научни книги? Или най-послѣ, може ли да се нарече религиозна камила онази, която носи на гърба си свещени образи? Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, които, като разполагатъ съ грамадни библиотеки отъ научни книги, минаватъ за учени. Тѣ сѫ толкова учени, колкото и християни само за това, че носятъ на гърдитѣ си Христовия кръстъ. Съврѣменнитѣ хора носятъ на гърдитѣ си кръстове, както камилитѣ носятъ на гърба си злато. Мнозина, като слушатъ тази истина, обиждатъ се и казватъ: ние камили ли сме? Питамъ: когато християнинъ убива брата си, той мяза ли на камила? Въ това отношение, той е нѣщо по-лошо и отъ камила. И слѣдъ това ще видите този християнинъ съ златенъ кръстъ на гърдитѣ си благославя орѫжието. Дѣ е човѣщината на съврѣменнитѣ християни? Досега, въ цѣлата история на развитието на животнитѣ не съмъ срѣщалъ случай вълкъ да удави вълкъ, или овца да удави овца. Случвало се е нѣкой пѫть волъ да промуши другъ волъ въ корема съ рогата си, но да го удави — никога. Обаче, въ историята на човѣшкото развитие има безброй случаи, когато единъ човѣкъ убива другъ. Какъ ще обясните това нѣщо? Христосъ казва: „Иде врѣме и сега е, когато всѣки, който ви убива, ще счита, че служба принася на Бога“. И сега, като убиватъ прѣстѫпницитѣ, лошитѣ хора, мислятъ, че служба принасятъ на Бога. Навсѣкѫдѣ се говори, че да се убиватъ прѣстѫпницитѣ е въ реда на нѣщата. Питамъ: какъ ще се познае прѣстѫпникътъ? Може ли да се нарече прѣстѫпникъ, или лошъ човѣкъ този, който е извършилъ нѣщо, което не е угодно на държавата? Ако убиятъ такъвъ човѣкъ, кой ще бѫде по-лошъ: който убива, или когото убиватъ? Какво благо е донесло на човѣчеството това философско-религиозно разбиране отъ хиляди години насамъ? То не само че не е донесло нѣкакво благо на човѣчеството, но почти всички нещастия въ свѣта се дължатъ, именно, на това криво разбиране въ живота, че лошитѣ хора трѣбва да се убиватъ.

 

„Ако се не родите изново.“ Врѣме е човѣкъ да се роди изново. Какъ? Като се съблѣче отъ старото вѣрую, както змията съблича кожата си. И тя иска да се обнови, затова съблича кожата си, обаче, характерътъ ѝ остава сѫщъ. И вълкътъ смѣня козината си, но характерътъ си не измѣня. Азъ засѣгамъ тѣзи въпроси за ония хора, които искатъ да вървятъ въ новия пѫть, да служатъ на Истината, които искатъ да бѫдатъ граждани на Царството Божие. Първото условие за постигане на тѣзи идеали е човѣкъ да се роди изново. Всички знаете стиха отъ Евангелието, дѣто Христосъ е казалъ: „По-скоро камила може да влѣзе прѣзъ иглени уши, нежели богатъ да влѣзе въ Царството Божие.“ Онѣзи, които не разбиратъ източния езикъ, мислятъ, че тѣзи иглени уши, за които Христосъ говори, сѫ като ушитѣ на иглитѣ, съ които си служатъ съврѣменнитѣ хора. Христосъ ни най-малко не е ималъ прѣдъ видъ. ушитѣ на сегашнитѣ игли на хората. Игленитѣ уши, за които Христосъ говори, прѣдставяли малки входове прѣдъ градскитѣ врати, които били толкова тѣсни, че когато трѣбвало да минатъ прѣзъ тѣхъ натоварени камили, тѣ прѣдварително били разтоваряни, товарътъ оставалъ отвънъ, а камилитѣ колѣничили, и така прѣминавали тѣснитѣ входове. Камилитѣ трѣбвало да минаватъ прѣзъ иглени уши, защото често разбойници ги прѣсрѣщали по пѫтя и убивали заради товара, който прѣнасяли на гърба си.

 

И тъй, за да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той трѣбва да разтовари всичкия си багажъ, да се освободи отъ него. Това значи: да се освободи човѣкъ отъ старитѣ си възгледи, съмнѣния, подозрѣния и прѣстѫпления; изобщо, да се освободи отъ врѣменнитѣ нѣща и да остане само съ сѫщественото, което е вложено първоначално въ неговия духъ, въ неговата душа, въ неговото сърце, въ неговия умъ, въ неговото тѣло. Като остави всичкия си товаръ отвънъ, само по този начинъ човѣкъ може да мине прѣзъ иглени уши и да се почувствува свободенъ. Когато човѣкъ се освободи отъ излишния товаръ, който носи на гърба си, тогава той ще опрѣдѣли, дали постѫпкитѣ му къмъ Първичната Причина, както и къмъ неговия ближенъ, сѫ прави, или не. Докато не дойде до това положение, човѣкъ всѣкога ще прѣцѣнява криво, както своитѣ постѫпки, така и тия на своитѣ ближни. Срѣщате единъ вашъ приятель и казвате: приятельтъ ми не постѫпи съ мене, както трѣбва. Питамъ: като се оплаквашъ отъ своя приятель, ти постѫпвалъ ли си всѣкога съ своитѣ приятели добрѣ? — Да, но той ме спусна въ кладенецъ. — Лошо е постѫпилъ той, но знаешъ ли, че прѣди десеть години и ти постѫпи по сѫщия начинъ съ другъ човѣкъ? Щомъ съзнаешъ това, ще кажешъ: туй, което азъ направихъ прѣди десеть години на единъ свой приятель, днесъ направиха и на менъ, за да разбера, че нито моята, нито неговата постѫпка е права. Само така ще разберешъ, че не е добрѣ да спущашъ човѣка на дъното на кладенеца. Казвамъ: много отъ съврѣменнитѣ хора си служатъ въ живота съ подобна философия, каквато лисицата има. Това не трѣбва да ви обижда, защото, такава е общата философия на свѣта.

 

Единъ лѣтенъ день единъ голѣмъ козелъ се отдѣлилъ отъ стадото, като си казалъ: искамъ да бѫда за малко врѣме поне свободенъ отъ своя господарь. Тръгналъ той да се разхожда, дигналъ глава нагорѣ, нѣма кой да го ограничава. Както се разхождалъ, миналъ покрай единъ дълбокъ трапъ, дѣто видѣлъ една лисица, която разсѫждавала нѣщо и клатѣла главата си на една и на друга страна. Козелътъ я запиталъ: какво правишъ въ този трапъ? — Дойдохъ да правя научни изслѣдвания. — Хубаво ли е тамъ?— Много е хубаво, хладно, приятно за работа. — Мога ли и азъ да влѣза? — Можешъ, добрѣ дошълъ! Трапътъ е широкъ, има мѣсто и за тебъ, и за менъ. Безъ да мисли много, козелътъ скочилъ въ трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излѣзла вънъ, като му казала: сбогомъ! Сега ще те оставя, ти да продължишъ моитѣ научни изслѣдвания. Това се нарича хитрость. Такава е философията на свѣта, съ която си служатъ умнитѣ хора. Казватъ за нѣкого: уменъ е този човѣкъ! Защо? — Защото съ хитрость вкаралъ нѣкого въ трапа. И послѣ, за да излѣзе вънъ отъ трапа, човѣкъ трѣбва да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Така направилъ и козелътъ. До това врѣме той никога не се молилъ, но като поседѣлъ нѣколко деня въ трапа, започналъ да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Той казвалъ: не направихъ добрѣ, дѣто напуснахъ своя пастиръ. Тази лисица ме измами, да скоча въ трапа. Обаче, слѣдъ нѣколко деня ловджии погнали лисицата съ своитѣ копои и одрали кожата ѝ. Ако тя бѣше останала въ трапа, кожата ѝ щѣше да бѫде здрава.

 

Сега, да се върнемъ къмъ стиха: „Ако се не родите изново“. Въ живота има непостижими нѣща, къмъ които, именно, човѣшкиятъ духъ се стреми. Единъ отъ древнитѣ царе ималъ само една дъщеря, която била извънредно красива, вслѣдствие на което имала много кандидати. Обаче, бащата прѣдлагалъ на всички кандидати само едно условие. То било слѣдното: азъ ще дамъ дъщеря си само на онзи момъкъ, който можа да ми донесе една колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Тази колесница трѣбва да се движи съ бързината на свѣтлината. Съ тази колесница царьтъ искалъ да посѣти всички свѣтове извънъ земята и да се срещне съ синоветѣ на свѣтлината. Дошълъ и послѣдниятъ кандидатъ за царската дъщеря — младъ, ученъ човѣкъ, но и на него царьтъ казалъ: ти си ученъ, младъ човѣкъ, харесвамъ те; ще ти дамъ дъщеря си, само ако можешъ да ми донесешъ колесницата на свѣтлината. — Ще отида да си помисля, рекълъ младиятъ момъкъ. Ето, вече шесть хиляди години сѫ се изминали оттогава до днесъ, и младиятъ човѣкъ все още мисли и не е намислилъ, отдѣ да намѣри за царя колесница на свѣтлината. И досега още царската дъщеря не е женена. Казвамъ: още нѣколко пѫти по шесть хиляди години ще минатъ, и въпросътъ все неразрѣшенъ ще остане. Този въпросъ е единъ отъ неразрѣшимитѣ. Всички съврѣменни хора търсятъ колесницата на свѣтлината, за да оженятъ царската дъщеря, но не се е явилъ още онзи кандидатъ, който може да донесе тази колесница.

 

Христосъ казва: „Ако се не родите изново“. Той поставя въпроса ребромъ. Изново трѣбва да се роди човѣкъ! Нови разбирания трѣбва да придобие, ако иска да влѣзе въ Царството Божие. Въ този смисълъ човѣкъ трѣбва да знае, че не може да се спаси отъ това, което влиза въ него; което излиза отъ човѣка, само то може да го спаси; водата, която влиза въ чешмата, не спасява човѣка, но водата, която излиза отъ чешмата, тя го спасява; свѣтлината, която влиза въ човѣка, не го спасява, но свѣтлината, която излиза отъ него, само тя е въ сила да го спаси. Изобщо, всичко, което излиза отъ човѣка, е въ състояние да го спаси.

 

Като се казва, че свѣтлината, която излиза отъ човѣка, може да го спаси, питамъ: що е тъмнина, и що е свѣтлина? Ще дамъ едно ново опрѣдѣление за понятията свѣтлина и тъмнина. Всички тѣла, които изпущатъ свѣтлина, се наричатъ свѣтещи, свѣтли. Всички тѣла пъкъ, които възприематъ свѣтлина, т. е. поглъщатъ свѣтлина въ себе си, се наричатъ тъмни. Слѣдователно, тъмнината произтича отъ всички ония случаи, когато извѣстни тѣла поглъщатъ свѣтлина. Обратно: свѣтлината произтича при всички случаи, когато извѣстни тѣла изпущатъ свѣтлина навънъ. Когато се казва, че нѣкои хора сѫ тъмни личности, това показва, че тѣ поглъщатъ свѣтлина, т. е. тѣ знаятъ само да взиматъ. Свѣтли личности сѫ ония хора, които постоянно изпущатъ свѣтлина, т. е. тѣ непрѣкѫснато даватъ. Този законъ е психологически вѣренъ. Забѣлѣжете, докато човѣкъ подържа въ себе си желанието да прави добро на своитѣ ближни, отъ неговото лице излиза нѣщо живо, свѣтло, което го прави приятенъ, красивъ. Каже ли въ себе си, че нѣма смисълъ да се занимава съ другитѣ хора, и трѣбва да живѣе само за себе си, моментално лицето му потъмнява, погледътъ му става особенъ, устата му се изкривява, ходътъ, движенията му се измѣнятъ — съ една дума, той коренно се измѣня, придобива състояние, което е съвършено различно отъ първото.

 

И тъй, тъмнината и свѣтлината се различаватъ коренно; тѣ сѫ два полюса, двѣ противоположни състояния. Ако наблюдавате, какъ се движи човѣкъ въ тъмнина и какъ въ свѣтлина, ще намѣрите голѣмо различие. Съврѣменнитѣ учени правятъ наблюдения въ тази область, но още не сѫ дали крайнитѣ резултати на своитѣ научни изслѣдвания. Когато се домогнатъ до положителни резултати, тѣ ще приложатъ тия резултати при възпитанието на хората. Щомъ знаятъ законитѣ за проявлението на свѣтлината и на тъмнината, съврѣменнитѣ хора ще иматъ прѣдъ видъ условията, при които човѣкъ може и трѣбва да се роди изново.

 

„Ако се не родите изново.“ Това раждане „изново“ има свое опрѣдѣлено врѣме. Доброто и злото, щастието и нещастието ставатъ въ опрѣдѣлено врѣме, въ опрѣдѣлени числа. Единъ господинъ отива при единъ познатъ кабалистъ, който му разправя за значението на числата въ живота. Кабалистътъ го запитва, кое число обича и счита щастливо за него. Той казва, че обича числото 153. Тогава му дава срокъ, да дойде при него слѣдъ 153 деня, като му казва, че ако може да прѣвърне това число въ врѣме и пространство, въ дни и часове, въ минути и секунди, въ посока на движение, той ще бѫде щастливъ човѣкъ. Ако не разбере това число, той ще изгуби врѣмето си напразно. За да бѫде човѣкъ щастливъ, той трѣбва да разбира науката на числата. Сѫществува наука за числата, върху която е съграденъ цѣлиятъ козмосъ. Цѣлиятъ свѣтъ е основанъ върху науката на числата. Всички прояви, които се забѣлѣзватъ въ свѣтлината и въ тъмнината, се дължатъ на отношението между числата; всички групирания, всички съединения и разединения между народитѣ, се дължатъ на отношенията между числата. И най-послѣ, устройството на мозъка, на дробоветѣ и на стомаха въ човѣка, сѫ резултатъ на различни отношения, на различни съчетания между числата.

 

Слѣдователно, отъ способностьта на числата да се групиратъ по различни начини, създаватъ се хармонични и дисхармонични съчетания. Хармоничнитѣ групировки създаватъ хармонията въ свѣта, а дисхармоничнитѣ създаватъ дисонанса. Хармонията е резултатъ на изпущане или отдѣляне на свѣтлина навънъ, а дисонансътъ е резултатъ на поглъщане на свѣтлина. Дисонанситѣ сѫ толкова нужни въ музиката, колкото и хармоничнитѣ тонове. Обаче, ако дисонанситѣ прѣодоляватъ, това вече не е музика. Въ сегашната хармония сѫществуватъ два дисонанса. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ музиканти искатъ да внесатъ нѣщо ново въ музиката, а именно, да увеличатъ дисонанситѣ. Обаче, такова нововъведение ще прѣдставя не музика вече, а музикаленъ жаргонъ. Ако дисонанситѣ се увеличатъ, въ музиката ще настане нѣкакво слизане. За въ бѫдеще въ музиката трѣбва да остане само единъ дисонансъ, даже два сѫ много.

 

Сега, това сѫ странични въпроси. Обаче, трѣбва да се направи прѣводъ на дисонанситѣ, да се разбере, какво прѣдставятъ тѣ въ живота, както и въ човѣшкия организъмъ. Дисонансътъ трѣбва да сѫществува, защото и човѣшкиятъ мозъкъ е създаденъ по начинъ, по който е създадена музиката. И въ мисъльта има мелодия и хармония, но сѫщеврѣменно има и съединение между мелодията и хармонията. Мелодията създава мекота на тона, а хармонията — разширение. Слѣдователно, иска ли човѣкъ да се разшири, той трѣбва да употрѣби хармонията; иска ли да придобие пластичность, той трѣбва да внесе въ себе си мелодията. Източнитѣ народи обърнаха по-голѣмо внимание на мелодията въ музиката, вслѣдствие на което тѣ развиха силно чувствата си и образуваха около себе си голѣми мочурлуци. Твърдата почва у тѣхъ се прѣвърна въ мочурлуци, въ блата. Съ мелодия се занимаватъ и животнитѣ. Запримѣръ, сегашнитѣ млѣкопитаещи останаха на тази степень на развитие и до днесъ, благодарение на мелодията. Създаването на човѣка, обаче, започна съ хармонията. Разликата между човѣка и животнитѣ се заключава въ това, че въ музиката на животнитѣ има мелодия, а въ тази на човѣка прѣобладава хармония. Попадне ли нѣкое животно на тѣсно, то веднага започва да пѣе мелодично; то знае мелодичнитѣ гами; намѣри ли се на свобода, то веднага се озѫбва. За да може животното да разбере човѣка, първо то трѣбва да научи и приложи въ живота си закона на хармонията.

 

Казвамъ: ако искате да бѫдете щастливи, да живѣете правилно, вие трѣбва да съедините въ себе си хармонията съ мелодията, т. е. да направите връзка между сърцето и ума. Животътъ на сърцето е мелодията, то винаги пѣе мелодично. Нещастията въ свѣта се дължатъ на сърцето, което, като мисли за своята мелодия, отрича хармонията. Вслѣдствие на това, сърцето на съврѣменнитѣ хора е станало на каша. Лошото у хората днесъ седи въ това, че тѣ иматъ човѣшки умъ, а животинско сърце, на което се дължи падането на човѣчеството. Казано е въ Писанието: „Ще имъ отнема каменнитѣ сърца, и ще имъ дамъ нови“. Подъ каменни сърца се разбиратъ животинскитѣ сърца. Подъ думата животинско сърце азъ разбирамъ свещения егоизъмъ у хората. Когато нѣкой човѣкъ иска да го обичатъ, да го почитатъ и уважаватъ, да го считатъ божество, а самъ той нищо не дава отъ себе си, това го опрѣдѣля като човѣкъ, който служи на свещения егоизъмъ. Даде ли двѣ-три хиляди лева, той иска всички вѣстници да пишатъ за него. Ако такъвъ човѣкъ е писатель и напише нѣщо, той носи написаното въ джоба си, да го чете на близкитѣ си, всѣки да знае, какво е създалъ.

 

Сега, между васъ има поети, музиканти, държавници и като говоря за поетитѣ, за музикантитѣ, за държавницитѣ, мнозина се обиждатъ. Азъ не искамъ да обиждамъ никого. Азъ нѣмамъ прѣдъ видъ хорскитѣ работи; на вашъ езикъ казано, азъ съмъ търговецъ на едро, не се занимавамъ съ дребна продажба. Силата на човѣка не седи въ това, което той казва, но въ това, което той върши. И рече Богъ: „Да бѫде видѣлина!“ — и стана видѣлина. Нѣкой човѣкъ иска да бѫде почитанъ и уважаванъ отъ хората. Лесно е да те почитатъ и уважаватъ хората. Какъ? Като влѣзешъ въ домоветѣ имъ и каквото кажешъ, направишъ. Влизашъ въ единъ домъ, дѣто хората нѣматъ нито свѣщь, нито огънь, и ти казвашъ: да бѫде видѣлина! — и става видѣлина. Влизашъ въ другъ домъ, дѣто хората сѫ гладни, голи и боси, и ти казвашъ: да дойде хлѣбъ! И хлѣбътъ пристига. — Да дойдатъ дрехи, обуща! И дрехитѣ, и обущата пристигатъ. Какъ мислите, нѣма ли да ви посрещнатъ съ почитъ и уважение въ този домъ? Ще ви посрещнатъ като ангелъ — хранитель, а отгорѣ на това и цѣлувка ще ви дадатъ.

 

Казвамъ: азъ проповѣдвамъ това, което може да стане. Това, което досега се е проповѣдвало, че трѣбва да се обичаме, е старо учение. Или, нѣкой казватъ: добъръ е Господъ, ще оздравѣя. — И това е стара философия, съ която отдавна трѣбва да сте ликвидирали. Каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, ще му отговоря: не те разбирамъ, какво говоришъ. Срѣщатъ се двама англичани. Единиятъ казва на другия: добъръ день! Обаче, единиятъ отъ тѣхъ е малко боленъ, коремътъ го боли, и затова отговаря: защо ми казвашъ добъръ день? Ако този день, наистина, бѣше добъръ, коремътъ нѣмаше да ме боли. Първиятъ изважда отъ джоба си малка доза захарь и му я подава. Вториятъ взима захарьта, изяжда я, и болката въ корема моментално минава. Вижъ, сега вече разбирамъ, че този день е добъръ. Англичанинътъ каза добъръ день и доказа, че е такъвъ. Тъй щото, каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, той трѣбва да докаже, че думитѣ му сѫ вѣрни. Кажете ли нѣщо, докажете, че е така, както сте казали. Казвате: не ни е дадено да бѫдемъ като Господа. — Да бѫдете като Господа, не вие дадено, а да казвате „добъръ е Господъ“, имате право. Първото положение азъ наричамъ положение на лъжа, а второто — положение на истина.

 

Сега, да се върнемъ къмъ въпроса за свѣтлина и тъмнина, за свѣтли и тъмни тѣла. Казахме, че всички тѣла, които поглъщатъ свѣтлина, сѫ тъмни. Всички тѣла пъкъ, които изпущатъ свѣтлина, сѫ свѣтли. Слѣдователно, когато става поглъщане на свѣтлина, въ резултатъ имаме студъ, изстудяване. Студътъ е процесъ на поглъщане, а топлината е процесъ на отдѣляне на свѣтлина. Разумниятъ човѣкъ знае законитѣ, които регулиратъ отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината. Тѣзи два процеса, поглъщане и отдѣляне, ставатъ едноврѣменно у човѣка. Ако човѣкъ не разбира закона на поглъщането и не знае, какъ да се справи съ него, той ще изживѣе извѣстно недоволство. Това недоволство се прѣдизвиква отъ натрупването въ него на извѣстни мисли и желания, които той не може да реализира. Който не знае причината на това недоволство, той я търси вънъ нѣкѫдѣ. Дѣйствително, причината е външна, но процесътъ на недоволството е вѫтрѣшенъ. За да бѫде човѣкъ недоволенъ, това показва, че той е погълналъ отнѣкѫдѣ повече свѣтлина, отколкото трѣбва. И като не може да обработи, да асимилира тази свѣтлина въ себе си, тя му създава голѣми страдания и нещастия. Когато човѣкъ приеме въ себе си повече любовь, отколкото може да обработи, и тя му създава страдания и нещастия. Всички съврѣменни хора сѫ нещастни. Отъ какво? — Отъ много любовь. Нѣкой казва: нещастенъ човѣкъ съмъ азъ! — Много любовь си приелъ. Какво да правя? — Спри вече да поглъщашъ! Когато човѣкъ ограничи любовьта въ себе си и не ѝ дава възможность да се прояви, той се натъква на редъ страдания и нещастия. Давайте отъ себе си щедро, докато любовьта ви, споредъ закона на Опуленса, започне обратно да се връща къмъ васъ. Това разумно даване на любовьта ще донесе спасението, което очаквате. Давайте и не се страхувайте!

 

Мнозина казватъ: Господъ не мисли за насъ. — Отъ хиляди години насамъ Богъ не е прѣставалъ нито за моментъ да не мисли за хората, но тѣ искатъ да Го заставятъ, да мисли като тѣхъ. Никой не може да застави Господа да мисли като него. Великото въ Бога е това, че при своитѣ голѣми, велики работи. Той отдѣля врѣме и за малкитѣ. Малки работи азъ наричамъ тия, които се отнасятъ до личното съзнание на човѣка. Ако Богъ нѣмаше това качество, да се занимава и съ малкитѣ работи, досега всички хора щѣха да изчезнатъ.

 

Сега, съ единъ примѣръ ще обясня, какво нѣщо е индивидуално, и какво — колективно, или Божествено съзнание. Индивидуалното съзнание прѣдставя ограниченото положение, въ което човѣкъ се намира. Колективното съзнание е свободата, просторътъ, въ който човѣкъ може да се движи. Прѣдставете си, че се намирате на една телеграфна станция, свързанъ, посрѣдствомъ безброй жици, съ цѣлия външенъ свѣтъ. Вашето щастие зависи изключително отъ съобщенията ви съ външния свѣтъ. Докато сте на тази станция, вие имате възможность да приемате мислитѣ на добритѣ, на разумнитѣ хора отъ Англия, Германия, Франция, Русия — изобщо, отъ цѣлия разуменъ свѣтъ. Това значи колективно съзнание — да живѣете въ връзка съ цѣлото, съ общото. Обаче, прѣкѫсне ли се връзката съ външния свѣтъ, съ общото съзнание, вие оставате самъ, малкия, дребнавъ човѣкъ, изолиранъ отъ всѣкаква външна мисъль. Вие започвате да се тревожите, да се безпокоите, че връзката, съобщенията ви съ разумнитѣ хора сѫ прѣкѫснати. Такова е положението на човѣкъ, който живѣе само въ индивидуалното съзнание.

 

И тъй, докато човѣкъ е въ съобщение съ всички добри, разумни хора, съ всички ангели и светии, той е доволенъ, радостенъ, че може да възприема тѣхнитѣ мисли. Започнатъ ли неговитѣ апарати на съобщения да се прѣкѫсватъ единъ слѣдъ другъ, човѣкъ постепенно изпада въ тъмнина, въ мракъ. Прѣкѫсне ли се и послѣдниятъ апаратъ, той казва: тъмно ми е! Казвамъ: въ съзнанието на този човѣкъ е скѫсана и послѣдната жица на съобщение съ разумния свѣтъ. Какво трѣбва да направи този човѣкъ? — Въ неговата станция трѣбва да се направи една корекция. Въ какво седи тази корекция? — Да изправи, да подобри отношенията си къмъ Бога, къмъ Първичната Причина. Щомъ той изправи отношенията си къмъ Първата Причина, веднага ще се измѣнятъ отношенията на външния, на физическия свѣтъ къмъ него. Между микрокозмоса, т. е. човѣшкия свѣтъ и макрокозмоса, т. е. Божествения свѣтъ сѫществуватъ извѣстни отношения, които показватъ, че Богъ мисли за хората, но и тѣ трѣбва да мислятъ за Него. Докато тѣзи отношения сѫ правилни, хората живѣятъ въ свѣтлина. Нарушатъ ли се отношенията, тѣ изпадатъ въ тъмнина. Тъмнината пъкъ произвежда дисонансъ въ живота. Тази е правилната философия. Въпрѣки това, мнозина си задаватъ въпроса, защо Богъ създалъ така свѣта, защо допусналъ страданията и нещастията? Казвамъ: свѣтътъ е създаденъ много добрѣ, но ти, дѣдо ти и баба ти изгорихте свещенитѣ книги, които посочваха правия пѫть на живота.

 

При единъ царь на древностьта отишълъ единъ бѣденъ човѣкъ и се оплакалъ отъ бѣднотията, въ която се намиралъ. Царьтъ му далъ единъ хубавъ златенъ пръстенъ, съ голѣмъ диамантъ. Бѣдниятъ човѣкъ турилъ пръстена на рѫката си и излѣзълъ вънъ. Дѣ кого срѣщалъ изъ пѫтя, той все разказвалъ за пръстена, който царьтъ му далъ. Всички се спирали, поглеждали пръстена му, и той разправялъ цѣлата история: какъ отишълъ при царя, какъ царьтъ го приелъ, какъ му далъ пръстена и т. н. Години наредъ той все за пръстена си разправялъ, и по този начинъ забравилъ бѣднотията си. Другъ бѣденъ отишълъ при царя. Той му далъ едно златно перо. Бѣдниятъ взелъ перото и излѣзълъ вънъ. До това врѣме той не знаелъ да пише, но като получилъ това хубаво, златно перо, научилъ се да пише и писалъ много. Така той станалъ виденъ човѣкъ. Когато срѣщалъ свои познати, разправялъ имъ: откакъ получихъ това перо, човѣкъ станахъ. Трети бѣденъ отишълъ при царя. Царьтъ му далъ една звѣзда. Бѣдниятъ закачилъ звѣздата на гърдитѣ си и излѣзълъ вънъ. Денемъ тази звѣзда му създавала радость и веселие, а нощемъ му освѣтлявала пѫтя. Този човѣкъ постоянно разправялъ за своята звѣзда и за начина, по който я получилъ. Отишълъ и четвърти бѣденъ при царя. Той му далъ една хубава книга да чете. Обаче, бѣдниятъ не знаелъ да чете. Отъ любовь къмъ своята книга, той се научилъ да чете и станалъ ученъ човѣкъ. Когото срѣщалъ, показвалъ му книгата, разправялъ, какъ я получилъ и казвалъ: слѣпъ бѣхъ, но откакъ се научихъ да чета и да разбирамъ тази книга, прогледахъ.

 

Казвамъ: всички, които сте събрани тукъ, сте отъ тия, които сѫ ходили при царя. Едни отъ васъ сте получили златенъ пръстенъ на рѫката, други — златно перо, трети — звѣзда, а четвърти — книгата, която съдържа всички тайни на живота. И сега, този, който има златенъ пръстенъ на рѫката си, ще разправя за себе си, че е талантливъ човѣкъ, надаренъ съ дарби и способности. Който има златното перо, ще разправя, че е виденъ писатель. Който носи звѣздата на гърдитѣ си, ще разправя, че е герой, че е силенъ човѣкъ. Който има книгата въ рѫцѣтѣ си, ще разправя, че е ученъ човѣкъ, ще иска хората да го уважаватъ и почитатъ. Не е достатъчно само да носите въ рѫцѣ тази книга. Вие трѣбва да разбирате нейния дълбокъ смисълъ, защото въ нея сѫ скрити всички тайни на живота; въ нея е написано прѣдназначението на пръстена, на перото, на звѣздата и на самата книга. Тази книга не е нищо друго, освѣнъ коментаръ на цѣлокупния животъ.

 

Сега, вие не трѣбва да се спирате върху противорѣчията, които този пръстенъ причинява; не трѣбва да се спирате и върху противорѣчията, които перото, звѣздата и книгата причиняватъ. Като се жени нѣкоя мома, пръстенъ ѝ даватъ. Цѣлъ животъ тя разправя за своя пръстенъ. Роди дѣте, стане майка, тя тръгва отъ съсѣдка на съсѣдка да показва дѣтето си, т. е. своя пръстенъ. Дѣтето расте, става младъ момъкъ, свършва университетъ, донася дипломъ за завършено образование. Дипломътъ прѣдставя златното перо отъ царя. Този човѣкъ става ученъ, свършва четири факултета. Майката разправя за ученостьта на своя синъ. Най-послѣ той става министъръ-прѣдседатель, взима всичката сила въ рѫцѣтѣ си. Този е човѣкътъ, който носи звѣздата на гърдитѣ си. Той прѣкарва пѫтища, канализира рѣки, освѣтлява градове. Всички хвалятъ този човѣкъ, казватъ: откакъ дойде този министъръ на власть, градоветѣ се освѣтлиха. Да, градоветѣ се освѣтлиха, но съ тази свѣтлина хората се изгубиха. Ако човѣкъ има свѣтлина и съ нея търси да убива всѣки, който е заподозренъ въ нѣщо, което не е въ интересъ на държавата, тази свѣтлина не е на мѣстото си. Истинска свѣтлина е тази, която дава животъ, която носи миръ и радость на хората. Когато прѣслѣдватъ нѣкого въ тъмна нощь, той счита тъмнината за свой спаситель. Този човѣкъ се моли на Бога, дано нощьта продължи повече, да не го видятъ. Яви ли се първиятъ свѣтълъ лѫчъ, сърцето на този човѣкъ трепва; той се ужасява прѣдъ мисъльта, че могатъ да го видятъ и уловятъ.

 

Днесъ всички хора говорятъ за наука, за знания и казватъ, че знанието носи свѣтлина на човѣчеството. Кое знание? Има едно знание, една наука, която, наистина, носи свѣтлина; обаче, има една наука, която носи тъмнина, ограничение на хората. Въ сѫщность, сѫществува една наука, едно знание, но важно е, какъ и дѣ хората използуватъ това знание. Запримѣръ, Ломброзо хвърли свѣтлина върху извѣстни признаци, по които могатъ да се познаятъ прѣстѫпницитѣ. Обаче, тази свѣтлина днесъ не се използува правилно. Въпросътъ не седи въ това, да познаешъ, кой е прѣстѫпникъ и да го накажешъ и убиешъ. Тази наука е необходима на хората, за да познаватъ своитѣ добри и лоши заложби и да се възпитаватъ. Сега, като погледнете черепа, лицето, рѫцѣтѣ на човѣка, казвате: този човѣкъ е анормаленъ типъ, той е прѣстѫпникъ. Като знаете тѣзи признаци, вие трѣбва да знаете и признацитѣ на нормалнитѣ хора. Тази норма ще намѣрите въ живата природа.

 

„Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.“ За да се роди човѣкъ изново, той трѣбва да прѣтърпи коренно прѣобразование. Като говоря върху новото, което трѣбва да дойде, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ сегашния редъ и порядъкъ на нѣщата. Сегашниятъ порядъкъ прѣдставя изложение на живота отъ хиляди години насамъ. Насилията, прѣстѫпленията въ сегашния свѣтъ водятъ началото си отъ хиляди години насамъ, а сега само се изявяватъ. Насилията сѫ резултатъ на миналото, на неразбирането на живота. Вслѣдствие на това минало, и съврѣменнитѣ хора иматъ криви схващания за живота. И днесъ всички хора търсятъ цѣрь срѣщу тѣзи криви разбирания. Обаче, методитѣ, които тѣ употрѣбяватъ за своето изправяне, не даватъ добри резултати. Въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ тѣзи методи. Запримѣръ, какъ ще се внесе миръ въ свѣта? Кой може да внесе мира? Днесъ никакъвъ законъ не е въ състояние да унищожи войната и да внесе мира. Ако всички учени хора се обединятъ и заработятъ съ науката за унищожение на войната и внасяне на мира, и тѣ нѣма да успѣятъ.

 

Казвамъ: има една единствена сила въ свѣта, която може да унищожи войната и да внесе мира. Коя е тази сила? — Жената. Ако всички жени се сплотятъ и кажатъ: отъ днесъ вече не раждаме прѣстѫпници! — тѣ ще турятъ точка на войната. И ако всѣка майка каже на сина си: убивашъ ли брата си, азъ се отказвамъ отъ тебе, ти не си мой синъ! — войната ще дойде до своя край. Тъй щото, спасението на човѣчеството седи въ съзнателното отказване на жената да ражда прѣстѫпници, както и въ отказване на майката отъ своя синъ убиецъ. За да се постигне това, не само двѣ — три жени трѣбва да съзнаятъ своята задача, но всички жени цѣлокупно трѣбва да се подигнатъ, да заработятъ за спасението на свѣта.

 

Днесъ азъ проповѣдвамъ на женитѣ. Вие, отъ своя страна пъкъ, ще проповѣдвате на останалитѣ жени, защото отсега нататъкъ женитѣ ще се държатъ отговорни за неизпълнение на своята задача. Ако нѣкой момъкъ залюби една мома, но скоро охладнѣе къмъ нея и залюби втора, послѣдната трѣбва да му каже: ти трѣбва да се върнешъ при първата си възлюбена. Азъ не съмъ по-добра отъ нея. Щомъ ти можа да разлюбишъ една, утрѣ и мене ще разлюбишъ. Какъ постѫпватъ, обаче, съврѣменнитѣ моми? Като дойде при една отъ тѣхъ нѣкой момъкъ и изкаже любовьта си къмъ нея, тя не държи смѣтка за това, че вчера той обичалъ друга нѣкоя и днесъ я разлюбилъ, и приема любовьта му; момъкътъ още утрѣ ще напусне и тази мома, а послѣ и трета, и четвърта. Той си играе съ чувствата на момитѣ, а тѣ само го укоряватъ, безъ да прѣдприематъ нѣкаква рѣшителна, съзнателна акция. Не, вие сте майки, той е синъ. Майкитѣ сѫ виновни, отговорни за постѫпкитѣ на синоветѣ си. Затова, именно, отъ хиляди години насамъ женитѣ сѫ бити на общо основание, и сѫ дошли до положение на робини. Тѣ иматъ непоносими страдания. Законътъ, който се прилага къмъ тѣхъ, е неумолимъ. Защо? — Понеже тѣ иматъ сила да разрѣшатъ въпроса за спасението на човѣчеството, но не искатъ да употрѣбятъ своята сила. Женитѣ трѣбва да насочатъ силитѣ си къмъ цѣлия свѣтъ и да кажатъ: долу войната! Долу всички заблуждения! Долу всички езически учения!

 

Сега, щомъ нѣкоя мома стане за женене, тя казва: дано ми даде Господъ добъръ мѫжъ! Господъ ви даде добъръ мѫжъ — Адама. Ева, която излѣзе отъ Адама, първоначално бѣше отлична мома, дѣвица. Обаче, слѣдъ грѣхопадането всички жени, които се родиха отъ нея, извратиха свѣта. Ева роди единъ синъ прѣстѫпникъ, Каинъ. Адамъ не бѣше баща на Каина, но на Авела. Каинъ бѣше роденъ отъ другъ баща. Казано е въ Писанието: „Вие сте чада на дявола.“ Оттукъ, прѣдполага се, че дяволътъ билъ баща на Каина. Невъзможно е овца да роди вълкъ. Ако овца роди вълкъ, причината се крие нѣкѫдѣ дълбоко въ живота. Авелъ стана жертва на Каина, на злото въ свѣта. Възможно ли е двама братя, отъ една майка и отъ единъ баща, да се убиватъ? Слѣдователно, прѣдполага се, че тѣзи братя били отъ двама бащи: единиятъ — носитель на тъмнината, другиятъ — носитель на свѣтлината. Днесъ половината отъ човѣчеството сѫ каиновци, половината — авеловци. Ако хората вървятъ по стария законъ, който дава мѣсто на прѣстѫпницитѣ да се раждатъ, тѣ всѣкога ще убиватъ. Новата жена, новата Ева трѣбва да затвори пѫтя на Каина, да не се ражда. Каиновци нѣматъ право да се раждатъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ прѣстѫпници. Нека дойдатъ авеловци и ситовци! Свѣтътъ се нуждае отъ добри хора. Пуснете ли каиновци въ свѣта, ще ходите да се разправяте съ тѣхъ. Тѣ ще говорятъ за миръ, за това онова, но сѫщеврѣменно ще разбъркватъ свѣта.

 

„Ако се не роди човѣкъ изново, не може да влѣзе въ Царството Божие“. Жена, която ражда добри и разумни дѣца, ражда изново. Само свободната майка може да роди добри и разумни дѣца. Сѫщото се забѣлѣзва и въ растенията. Всѣко дърво, което расте на свобода, при добри, благоприятни условия за него, ражда добри и вкусни плодове. Да родишъ доброто, това подразбира излизане, отдѣляне на свѣтлина; да родишъ злото, това подразбира поглъщане на свѣтлина. Слѣдователно, ново раждане, т. е. да се родишъ изново, подразбира излизане навънъ. Всички добродѣтели се изявяватъ въ раждане изново навънъ, а не въ поглъщане навѫтрѣ. Всички прѣстѫпления се изявяватъ въ поглъщане на свѣтлина. Отъ човѣкъ, който поглъща свѣтлина, нищо не може да се очаква.

 

Мнозина казватъ, че Христосъ дошълъ на земята, за да спаси свѣта. Питамъ: какъ ще се спасятъ съврѣменнитѣ хора? — Като повѣрваме въ Господа Исуса Христа. Не, за да се спаси човѣкъ, не е достатъчно само да повѣрва въ Христа. Както Христосъ излѣзе отъ Бога и дойде на земята да спаси човѣчеството, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да излѣземъ отъ Бога и да работимъ върху себе си и върху своитѣ ближни. Нѣкой казва: да отида веднъжъ на небето, нѣма да помисля за връщане назадъ. Това показва, че този човѣкъ бѣга отъ страдания. Невидимиятъ свѣтъ има особено мнѣние за човѣкъ, който се страхува отъ страдания. Той е далечъ отъ Истината. Който не се страхува отъ страдания, той ще придобие истинското знание и ще бѫде неуловимъ, като свѣтлината. Човѣкътъ на свѣтлината разполага съ властьта, съ богатствата на цѣлия свѣтъ. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да я взема.“ Нѣкой се хвали, че като се помолилъ на Бога, молитвата му била послушана. Това още нищо не значи. Единъ пѫть само молитвата му била приета, и той бърза да се похвали. Днесъ молитвата му се приема, но утрѣ не се приема. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Истински свободенъ човѣкъ е този, който може да се прѣвърне въ свѣтлина. Той ще влиза, дѣто иска, и ще излиза, отдѣто иска, ще бѫде свободенъ при всички условия на живота. Свободниятъ човѣкъ се движи непрѣкѫснато въ свѣтлина; той се разхожда по всички свѣтове безпрѣпятствено. Който не може да се прѣвърне въ свѣтлина, той е робъ на условията.

 

Като казвамъ, че човѣкъ може да се прѣвърне въ свѣтлина, имамъ прѣдъ видъ възприемане на новото, което носи животъ, свѣтлина и свобода. Нѣкой казва: азъ искамъ да вървя въ новия пѫть. — Щомъ желаешъ, можешъ да влѣзешъ въ този пѫть. Давамъ му една запалена свѣщь и казвамъ: вземи тази свѣщь и внимавай да не изгасне. — Ами като изгори? Щомъ питашъ така, ти си човѣкъ отъ старото учение. По зададения въпросъ се познава умътъ на този човѣкъ. Щомъ изгори тази свѣщь, съ нея заедно и ти ще изгоришъ. Като изгори първата свѣщь, ще дойдешъ да ти запаля втора. — Отдѣ ще купя втората? — Ти не си човѣкъ за новото учение. — Докато дойда втори пѫть, години ще минатъ. — Ти си човѣкъ отъ старото учение. — Ти истина ли говоришъ, или се подигравашъ съ мене? Казвамъ: ако си уменъ човѣкъ, не се подигравамъ съ тебъ; ако си глупавъ, подигравамъ се. Ти самъ ще опрѣдѣлишъ, какъвъ си и какъ ти говоря. Ти се чудишъ на моя умъ, азъ пъкъ се чудя на твоя, защо не искашъ да приемешъ учение, което ти носи щастие.

 

Съврѣменнитѣ хора се съмняватъ, дали имъ се говори истината, или не; тѣ се съмняватъ и въ любовьта си едни къмъ други. Казвамъ: всѣки човѣкъ знае, дали му говорятъ истината, или не, дали го обичатъ, или не. Първото впечатление показва това. И въ него почти нѣма изключение. Който ти говори истината, който още въ първия моментъ те обича, той прѣдизвиква въ тебе свещенъ трепетъ. Не изпитвате ли този свещенъ трепетъ, колкото и да ви убѣждава нѣкой, че ви обича, той не говори истината. Колкото и да се изнасилвате да вѣрвате, че ви обича, вие нищо нѣма да придобиете. Който ви обича, той ви носи една запалена свѣщь. Тъй щото, вие ще опрѣдѣлите любовьта на този човѣкъ не по думитѣ, които ви говори, но по свѣтлината на свѣщьта, която той ви дава. Свѣщьта говори повече отъ всичко друго. Нѣкой казва: много те обичамъ. — Дай ми тогава 20,000 лева! — Нѣмамъ. — Значи, ти нѣмашъ любовь къмъ менъ. Ако ти поискашъ 25,000 лева отъ този, който те обича, той ти дава 50,000 лева; ти искашъ 50,000, той дава 100,000 лева; ти искашъ 100,000, той дава 200,000 лева. Колкото повече дава единъ човѣкъ, това показва, че той е човѣкъ на любовьта. Отидешъ ли въ дома на такъвъ човѣкъ, той не се съмнява въ тебе и оставя цѣлата си кѫща на твое разположение. Казвате: идеаленъ човѣкъ е този! Когато другитѣ хора постѫпватъ така, казвате, че сѫ идеални, но когато дойде до васъ, друга мѣрка прилагате. Единъ човѣкъ отишълъ въ една гостилница, дѣто ялъ, пилъ и си казалъ: много хубаво върви всичко. Като дошло врѣме да плаща, нѣмалъ пари, и казалъ: сега вече много лошо върви.

 

Днесъ всички хора се оплакватъ отъ послѣдствията на живота. Какви сѫ послѣдствията на живота? — Неразбиране на самия животъ. Васъ не разбиратъ, и вие не разбирате другитѣ. Запримѣръ, кой отъ васъ досега е разбралъ брата си, сестра си, или приятеля си? Кой човѣкъ днесъ е готовъ да се пожертвува за другитѣ, както за себе си? Апостолъ Павелъ казва: „Едва ли ще се намѣри човѣкъ, който да се пожертвува за приятеля си; обаче, когато бѣхме врагове на Бога, Той се пожертвува за насъ“.

 

„Изново“. Ако се не родите изново, ако не измѣните схващанията и разбиранията си, съ старитѣ разбирания нищо нѣма да постигнете. Стариятъ животъ, който водите, нищо нѣма да ви донесе. Сегашниятъ животъ на хората мяза на опеченъ хлѣбъ, който купуватъ отъ фурня и изяждатъ. Слѣдъ това чакатъ да се омеси и опече другъ хлѣбъ, за да си купятъ. Докато чакатъ да излѣзе прѣсния хлѣбъ отъ фурнята, малко врѣме ще погладуватъ. Бѫдещиятъ животъ мяза на житно зърно, което посаждате въ земята. Посадите ли го веднъжъ, то вече отъ само себе си произвежда. Ако спазвате закона, слѣдъ 12 години това житно зърно ще даде толкова плодъ, че цѣлата земя ще може да се нахрани. Ако му дадете условия да се развива, тогава ще има и за васъ, и за ближнитѣ ви. На сѫщото основание, искате ли да се осигурите, дайте ходъ на великата Истина! Всѣки съдържа зародиша на великата Истина въ себе си, но трѣбва да даде на този зародишъ условия да се развива. Съврѣменнитѣ хора очакватъ да имъ тури нѣкой единъ самунъ въ торбата. Щомъ иматъ единъ самунъ въ торбата си, тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Осигурени сѫ за единъ день, но слѣдниятъ день пакъ сѫ гладни.

 

Казвамъ: гладъ има въ физическия свѣтъ, гладъ има и въ духовния свѣтъ. Срѣщате човѣкъ, който ви обича. Той ви погледне мило, и вие сте доволни. Щомъ си замине, вие сте омѫчнени, търсите този човѣкъ. Значи, вие пакъ сте гладни. Ако искате да намѣрите онзи, който ви обича, идете въ гората. Когато сте тѫжни, идете въ нѣкоя борова, букова или дѫбова гора и се облегнете на едно дърво, да видите, какъвъ резултатъ ще имате. Дърветата сѫ вашитѣ любими. Какво ще кажете на това отгорѣ? Ще кажете, че това сѫ дървета, не сѫ разумни сѫщества. Привидно тѣ сѫ дървета, но задъ тѣхъ се криятъ разумни сѫщества, съ които вие можете да влѣзете въ съобщение. Когато светиитѣ сѫ постили, когато сѫ искали да постигнатъ нѣщо, тѣ сѫ прѣкарвали въ горитѣ, между дърветата по 20—30 години. Тукъ тѣ прѣкарвали въ постъ и молитва, отъ никого несмущавани. Като виждали нѣкой светия между тѣхъ, дърветата казвали: колко добъръ е този човѣкъ! И тѣ се радвали, и светията се радвалъ. Слѣдъ извѣстни постижения светиитѣ отивали между хората. Който иска да живѣе добрѣ, той трѣбва да влѣзе въ свѣта, между хората, които не сѫ нищо друго, освѣнъ дървета въ горитѣ. Когато човѣкъ живѣе между хората въ свѣта, той по-скоро може да стане светия, отколкото, ако живѣе между онѣзи, които го обичатъ. Мѫжъ, който обича жена си, постоянно я слѣди: дѣ ходи, съ кого се разговаря, на кого пише писма и т. н.

 

Единъ американецъ ми разправяше една своя опитность. Той бѣше добъръ, способенъ човѣкъ. По едно врѣме, казва той, обикнахъ една женена жена. Азъ имахъ къмъ нея симпатия, и тя ми отговаряше съ сѫщото. Ние запазихме добри, приятелски отношения съ нея, и отъ врѣме на врѣме си кореспондирахме. Единъ день тя написала двѣ писма: едно до мѫжа си, който билъ нѣкѫдѣ на пѫть, и едно за мене. Обаче, въ бързината си тя направила една грѣшка: моето писмо турила въ плика, адресиранъ до мѫжа ѝ, а неговото писмо — въ моя пликъ. Получавамъ писмото, чета, обръщението е къмъ мѫжа ѝ. Мисля си: да не би тази жена да е рѣшила да напусне мѫжа си? Не знаехъ, какво да мисля. Слѣдъ нѣколко деня, обаче, получавамъ друго писмо отъ нея, въ което ми обяснява станалата грѣшка. Тя се извинява и ме моли да върна писмото назадъ. Съ васъ, казва тя, лесно ще се разправя, ще ми върнете писмото, но съ мѫжа си какъ ще се разправя. Като получи писмото до приятеля на своята жена, мѫжътъ ѝ ще каже: значи, моята жена имала и другъ възлюбенъ, като мене. Това писмо ще внесе едно горчиво чувство въ сърцето му и една крива мисъль въ ума му, които постоянно ще го безпокоятъ.

 

Питамъ: какво прѣстѫпно има въ това, че нѣкой люби двама души? Има нѣщо прѣстѫпно. Кога? Когато човѣкъ поглъща свѣтлината на онзи, когото люби и я задържа за себе си, той върши прѣстѫпление. Обаче, ако той дава отъ своята свѣтлина на онзи, когото люби, той върши добро. Слѣдователно, въ любовьта сѫществува слѣдниятъ законъ: ако възприемашъ любовьта на нѣкого и я задържашъ за себе си, ти вършишъ прѣстѫпление; ако възприемашъ любовьта на нѣкого и давашъ отъ нея и на другитѣ, ти вършишъ добро. Иначе, ако отъ едного само поглъщашъ свѣтлина и нищо не давашъ, а на другъ само давашъ, безъ да получавашъ нѣщо, ти вършишъ прѣстѫпление. Противъ такава любовь и Богъ възстава. Обаче, ако въ единъ и сѫщъ моментъ взимашъ и давашъ къмъ всички хора, това е правилно проявление на любовьта. Така и Богъ дава. Той едноврѣменно е къмъ всички и баща, и майка.

 

Човѣкъ трѣбва да си изработи правилна философия, да разбира, кое е добро, и кое зло, кое е прѣстѫпление, и кое не. Прѣстѫпления се вършатъ тамъ, дѣто отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината не сѫ правилни. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!“ Съ други думи казано: както взимате отъ Бога, така и вие давайте. Вие взимате животъ, свѣтлина, свобода, знание, миръ, радость. Това трѣбва да давате и на другитѣ. Въ човѣка има вѫтрѣшенъ потикъ да дава. Той не трѣбва да подпушва този потикъ. И ако даромъ дава, даромъ ще получи. Въ който моментъ рѣшите да живѣете по този новъ начинъ, вие ще имате помощьта на всички добри, възвишени сѫщества по лицето на земята. Тия възвишени и напреднали сѫщества образуватъ цѣли общества, живѣятъ между хората — на кое мѣсто, не знаете. Тия сѫщества разполагатъ съ голѣми знания. Тѣ чакатъ само момента, когато нѣкой човѣкъ рѣши да живѣе по Бога, и веднага му идватъ на помощь. Тѣ бдятъ надъ него, грижатъ се и му помагатъ.

 

Мнозина ще кажатъ: ние сме стари вече, това не се отнася до насъ. Досега не е станало, че отсега нататъкъ ще стане. И турцитѣ казватъ за сѫщия случай: на 50-тѣ не било, че на 90-тѣ ще бѫде. Казвамъ: за глупавия, за невѣжия това не може да стане, но за гениалния човѣкъ, за светията може да стане. Рѣши ли човѣкъ да живѣе по Бога, ако е билъ поетъ, музикантъ или художникъ, той веднага ще се вдъхнови, и всичко въ него ще потече, като бистъръ, кристаленъ изворъ.

 

„Изново,“ казва Христосъ. За да се доберете до този великъ законъ, всички трѣбва да създадете нови отношения къмъ Първата Причина, къмъ Великото, което носи вашето щастие. Само по този начинъ правилно ще разбирате Божията Любовь. Богъ иска всички хора, безъ изключение, да бѫдатъ щастливи: Той иска всички мѫже и жени майки, бащи и дѣца, приятели, слуги и господари, управляващи и управляеми, да бѫдатъ щастливи. Той желае това не само за хората, но и за животнитѣ, и за растенията. Това желае Богъ навсѣкѫдѣ и за всички. Казвате: може ли да бѫде това? — Може. Тази задача е на бѫдещето. То ще я реализира. За тази цѣль у хората трѣбва да се пробуди висшето, Божественото съзнание. Това нѣма да стане по механически начинъ, но чрѣзъ усилена съзнателна работа. Училищата, майкитѣ, бащитѣ, умоветѣ и сърцата на хората ще помагатъ за реализиране на тази задача.

 

И тъй, много нѣща знаятъ съврѣменнитѣ хора, но има много нѣща, които не знаятъ. Запримѣръ, отдѣ изгрѣва нашето слънце, което изгрѣва и залѣзва, тѣ знаятъ; обаче, отдѣ изгрѣва слънцето на живота, което никога не залѣзва, тѣ не знаятъ. Какъ излизатъ растенията отъ земята, които цъвтятъ и прѣцъвтяватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ, обаче, растенията, които никога не прѣцъвтяватъ, тѣ не знаятъ. Отдѣ идатъ изворитѣ, които текатъ и прѣсъхватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ изворитѣ, които вѣчно текатъ, тѣ не знаятъ; че има добро въ свѣта и това знаятъ, но отдѣ иде доброто, не знаятъ. Тия нѣща не могатъ да дойдатъ отъ хората. Великата мисъль не може да се роди въ главата на човѣка. Тя иде отъ Великото съзнание, което има начало и произходъ въ вѣчностьта. Човѣкъ може само да отразява Божиитѣ мисли, но не и да ги ражда. И колкото по-правилно ги отразява, толкова повече той е носитель на Божественото. Докато човѣкъ приема и прѣдава Божественото, всички го търсятъ. Дойде ли до положение само да приема, и нищо да не дава, той вече скѫсва връзка съ Божественото, и всички го изоставятъ.

 

Сега, азъ желая на всинца ви да имате колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Желая всички да имате по единъ златенъ пръстенъ съ скѫпоцѣненъ камъкъ на рѫката си; желая всички да имате по едно златно перо, по една звѣзда и по една книга, въ която се криятъ разгадкитѣ на живота. Всички тия нѣща сѫ необходими. Има ли човѣкъ тия нѣща, той нѣма да проси отъ царя пари, нѣма да се оплаква, че е бѣденъ. Съврѣменнитѣ хора съзнаватъ, че иматъ умъ и сърце, а отричатъ душата и духа. Това значи, че тѣ признаватъ пръстена и перото, а звѣздата и книгата не признаватъ. Тѣ казватъ: звѣзда не ни трѣбва. Не, всѣки човѣкъ трѣбва да съзнава, че на първо мѣсто той има умъ; на второ мѣсто той има сърце; на трето мѣсто той има воля; на четвърто мѣсто той има душа и на пето мѣсто той има духъ, сѫществени и необходими за него. Всички тия сили човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си за служене на великото и красивото. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще се разбиратъ помежду си, ще живѣятъ въ миръ и съгласие.

 

И тъй, всички трѣбва да изучавате великата книга на живота. Тази книга ще ви даде истински познания за живота. Тя ще ви даде признаци, по които да познавате, кой говори Истината, и кой не говори Истината. Ако при свѣтлината, която имате днесъ, ви дадатъ знания, да познавате, кой ви обича, вие ще дойдете до обратни резултати. Вие нѣма да намѣрите онзи, който ви обича, но ще се натъкнете на онзи, който ви изневѣрва. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате честнитѣ хора, вие ще се доберете до безчестнитѣ. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате умнитѣ хора, вие ще дойдете до глупавитѣ, до безумнитѣ. И най-послѣ, какво ще се ползувате отъ тѣзи знания, ако въ желанието си да намѣрите положителнитѣ качества на хората и на себе си, се домогнете до отрицателнитѣ?

 

Казвамъ: всѣки трѣбва да се стреми къмъ постигане на положителната наука. Дойде ли до тази наука, той ще разбере силитѣ, които дѣйствуватъ вънъ и вѫтрѣ въ него. Всѣки даденъ моментъ човѣкъ е силенъ въ малкото. Силата на човѣка не седи въ неговото величие и голѣмина, да блѣсти като слънце, всички да го виждатъ. Силата на човѣка седи въ това, той да става толкова малъкъ, че никой да го не вижда. Тогава той ще влиза и излиза отъ великия свѣтъ, безъ да го вижда нѣкой. Слѣдователно, първото нѣщо е човѣкъ да се занимава съ най-малкото, което му е необходимо. Той трѣбва да влѣзе въ дълбочинитѣ на своето естество, да познае духа, душата, ума, сърцето и волята си. Сърцето, умътъ, душата и духътъ сѫ извънъ човѣка, а волята му е единствената сила, която прониква въ дълбинитѣ на живота и го изслѣдва. Волята, тази малка величина, прѣдставя човѣка, изявенъ на физическия свѣтъ. Богъ обръща внимание на туй малкото въ човѣка. Човѣкътъ не е още нито духъ, нито душа. Човѣкъ не е още нито умъ, нито сърце. Единственото нѣщо, което прѣдставя човѣка на физическия свѣтъ, това е волята, на която умътъ, сърцето, душата и духътъ съдѣйствуватъ. Докато човѣкъ, т. е. волята въ него, държи връзка съ ума, съ сърцето, съ душата и съ духа, той има свѣтлина въ себе си. Въ който моментъ наруши тази връзка, тия спомагателни фактори въ живота му се оттеглятъ, и човѣкъ остава самъ, като суха кость, безъ никакви органи: безъ рѫцѣ, крака, очи и уши. Той седи на единъ клонъ, като птица, люлѣе се и мисли за своето минало щастие.

 

Сега, азъ не искамъ да оставя у васъ песимистически мисли, но казвамъ, че грѣхътъ, безлюбието станаха причина човѣкъ да извърши най-голѣмата грѣшка — да забрави Източника на своя животъ и да се отдѣли отъ Него. Слѣдъ това дойдоха нещастията въ свѣта. Вслѣдствие на това днесъ човѣчеството върви въ обратенъ пѫть: днесъ всички хора се намиратъ на кръстопѫть и не знаятъ накѫдѣ да вървятъ. Засега всички седатъ на едно мѣсто, но все трѣбва да взематъ една посока. Всѣки се усѣща остарѣлъ, недоволенъ: косата му побѣлѣла, краката му не държатъ, и той само клати главата си и разправя за своето минало. Като дойде до това положение, човѣкъ започва да мечтае за онзи свѣтъ, иска по-скоро да замине. Питамъ: дѣ ще отиде той съ този умъ? Съ такъвъ умъ и съ такова сърце, каквито нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора иматъ, и на онзи свѣтъ не могатъ да отидатъ.

 

„Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Онзи свѣтъ е Царството Божие. Значи, да се родишъ изново, това е онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е свѣтъ на свобода, на мисъль, на чувства, на свѣтлина, на знание, на безсмъртие. Онзи свѣтъ е свѣтъ на изобилие. Той може да бѫде навсѣкѫдѣ. Какво ще ни залъгватъ съ онзи свѣтъ? Онзи свѣтъ може да бѫде и на земята.

 

„Изново“. Ако се не родите изново, ще бѫдете роби на свѣта. Не бѫдете роби на човѣцитѣ. Бѫдете Синове Божии! Синъ Божи подразбира човѣкъ, който иска да излѣзе вънъ, да помага на човѣчеството. Да бѫдешъ Синъ Божи, това не подразбира, че трѣбва да те славятъ хората, да те гледатъ като писано яйце, но трѣбва да помагашъ на хората, и тѣ да придобиятъ свобода.

 

И тъй, женитѣ трѣбва да пазятъ едно правило: тѣ трѣбва да бѫдатъ тъй свободни, както Богъ първоначално ги е създалъ. Когато Богъ създаде първата жена, Ева, Той приспа Адама, за да не му прѣчи въ работата. Дълго врѣме Адамъ спа, докато Богъ създаде първата жена, която бѣше толкова красива, че Адамъ, като я видѣ, извика: „Тази е кость отъ костьта ми и плъть отъ плътьта ми!“ Съ това той направи първата погрѣшка. Адамъ не каза, че тази жена е духъ отъ духа му, душа отъ душата му, умъ отъ ума му и сърце отъ сърцето му. Адамъ каза, че е Ева кость отъ костьта му и плъть отъ плътьта му. Слѣдъ това, черниятъ адептъ видѣ Ева и внесе поквара въ нейния умъ. Като я погледна и като ѝ проговори, Ева го послуша, яде отъ плода на забраненото дърво, слѣдъ което каза: намѣрихъ по-уменъ отъ Адама.

 

Казвамъ: ако една жена види нѣкой мѫжъ, т. е. своя Адамъ, тя не трѣбва да си задава въпроса, дали е кость отъ костьта и плъть отъ плътьта на този Адамъ. И мѫжътъ, отъ своя страна, не трѣбва да се запитва, дали тази е жената, която е излѣзла отъ него. Ако мислятъ така, и двамата ще сгрѣшатъ. Когато единъ мѫжъ срещне нѣкоя жена, той трѣбва да каже: ти си онази, която си излѣзла отъ моя умъ, отъ моето сърце, отъ моята душа и отъ моя духъ. Когато жена или дѣвица срещне нѣкой мѫжъ, или момъкъ, тя трѣбва да каже: този е излѣзлиятъ отъ Бога. Кажатъ ли и двамата така, тѣ ще се родятъ изново и ще влѣзатъ въ Царството Божие. Тази е новата култура, това е Царството Божие. Ако мѫжетѣ и женитѣ не мислятъ така, друга култура, освѣнъ сегашната, не може да има. И тогава, както и да съединявате хората, тѣ ще бѫдатъ нещастни. Мислятъ ли по новия начинъ, между мѫже и жени всѣкога ще има взаимность. Така трѣбва да се възпитаватъ хората! Така трѣбва да мислятъ!

 

„Изново“. Това подразбира, че мѫжътъ трѣбва да се върне въ положението, както Богъ го е създалъ първоначално. Въ лицето на жената той трѣбва да вижда новата Ева, дѣвата, т. е. възвишеното, красивото, мощното начало на живота, или Първичната Причина, която е създала всичко. Докато мѫжътъ не разбере жената, т. е. сърцето си, той не може да разбере себе си, не може да разбере и своя умъ. Не дойде ли до това положение, той ще бѫде въ разрѣзъ съ Битието. Защо? — Защото жената е послѣдното дѣло на Бога. Слѣдователно, отъ послѣдното дѣло, отъ резултата на нѣщата може да се сѫди за причини и послѣдствия.

 

„Изново“. Това подразбира, че жената трѣбва да се върне въ положението, въ което Богъ първоначално я поставилъ. Въ лицето на мѫжа тя трѣбва да вижда новия Адамъ, както Богъ нѣкога го е създалъ. Той трѣбва да бѫде огледало, въ което тя да вижда образа на Божественото начало. Докато жената не разбере мѫжа, т. е. ума си, тя не може да разбере своето сърце.

 

И тъй, ако сърцето не служи за подкрѣпа на ума, и ако умътъ не служи за рѫководство на сърцето, тѣ не могатъ да иматъ правилни отношения помежду си. Най-послѣ, ако и волята не иде въ услуга на сърцето и ума, за реализиране на тѣхнитѣ копнежи, човѣкъ не би ималъ никакви постижения, и животътъ му би се обезсмислилъ. Умътъ прѣдставя цѣльта въ живота на човѣка; сърцето прѣдставя условията, срѣдствата за постигането на цѣльта, а волята, това сѫ постиженията, т. е. реализиране на цѣльта.

 

Умътъ, както е създаденъ първоначално, прѣдставя високъ планински връхъ, покритъ съ ледове и снѣгове, но винаги огрѣванъ отъ лѫчитѣ на благотворното слънце на живота, което изгрѣва, но никога не залѣзва. Тѣзи лѫчи топятъ снѣговетѣ и ледоветѣ на този връхъ, като образуватъ безброй потоци и извори за напояване и оросяване на живота подъ него.

 

Сърцето, въ своя първиченъ животъ, прѣдставя необятна, красива долина, изобилно напоявана отъ чиститѣ води на планинския връхъ, на която растатъ и се развиватъ благоуханни цвѣтя и вкусни плодове. Сърцето, тази долина на живота, не е нищо друго, освѣнъ раятъ на земята. И днесъ всички търсятъ този изгубенъ рай. Слѣдователно, сърцето е изгубениятъ рай. Подъ думата сърце нѣкои разбиратъ жена, други — майка, трети — дѣва. Тѣзи три понятия прѣдставятъ степени на развитие на сърцето. Най-долното положение на сърцето прѣдставя жената, а най-горното — дѣвата. Дѣвата е цѣльта, майката прѣдставя условията, срѣдствата за постигане на цѣльта, а жената е постижението.

 

Казвамъ: ако жената не разбира мѫжа, ако сестрата не разбира брата и ако сърцето не разбира ума, никакви постижения не може да има. И обратно: ако мѫжътъ не разбира жената, ако братътъ не разбира сестрата, и ако умътъ не разбира сърцето, никакви отношения, никаква взаимность не може да сѫществува между тѣхъ. Разбиратъ ли се, тѣ ще си подадатъ рѫка и ще заработятъ успѣшно за подигане на човѣчеството, за подигане на жената и на мѫжа, за подигане на сърцето и на ума. Само по този начинъ образътъ на идеалния Адамъ ще се възобнови въ новъ Адамъ. И образътъ на идеалната Ева ще се подигне на оня пиедесталъ, дѣто Богъ я поставилъ; тя ще възкръсне въ новата Ева. И тогава, новата епоха ще поздрави двамата богоизбранници, заедно съ тѣхнитѣ чада.

 

„Ако се не родите изново“. Слѣдователно, ако раждането е важенъ процесъ, за който се изискватъ нови, благоприятни условия, не по-малко важни процеси сѫ зачеването и брѣменностьта. Прѣзъ врѣмето на своята брѣменность, жената трѣбва да бѫде поставена при най-благоприятни условия: тя трѣбва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа; при това, никога да не яде прѣди изгрѣвъ, както и слѣдъ залѣзъ слънце. Тя трѣбва да диша дълбоко, да мисли и да чувствува право. Понеже въ това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, съ голѣмо въображение, ближнитѣ ѝ, както и тя сама трѣбва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени. Сутриннитѣ ѝ разходки трѣбва да ставатъ при изгрѣвъ, да наблюдава красивитѣ картини на изгрѣващето слънце; послѣ, да се разхожда въ градини, дѣто цъвтятъ красиви, благоуханни цвѣтя, дѣто се развиватъ хубави плодни дървета. Дѣто животътъ расте и се развива, тамъ е неговиятъ смисълъ. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за брѣменната жена. Дѣ ще намѣри по-голѣма чистота отъ тази въ природата? За тази цѣль тя трѣбва да посѣщава чисти извори и рѣки, водитѣ на които да служатъ като огледало на нейния животъ. Тихитѣ, приятни нощи, съ небе, осѣяно съ безброй трептещи звѣздици, сѫщо прѣдставятъ незамѣними картини за жената, бѫдеща майка.

 

Казвамъ: майката трѣбва да възпитава дѣтето си, докато е още въ утробата ѝ, а не слѣдъ раждането. Тамъ дѣтето има всички условия за възприемане, а слѣдъ раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо, и умствениятъ животъ на брѣменната жена не трѣбва да се прѣнебрѣгва. Най-красивата, изящна литература трѣбва да бѫде нейната умствена храна. Животътъ на светиитѣ, на великитѣ хора трѣбва да бѫдатъ двигатели на нейната мисъль. Красива и възвишена поезия, хубава музика и пѣсни трѣбва да нарушаватъ отъ врѣме на врѣме тишината на нейния животъ. Спокойствие, тишина сѫ нужни за жената-майка, както и за природата, която въ това врѣме върши великъ творчески актъ — създаването на човѣка. Искате ли плода на дървото да бѫде добъръ, създайте му условия и го оставете на природата. Сѫщото се отнася и за създаването на човѣка. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ се зачева и развива при специални условия. За това се изискватъ три важни момента: цѣль, срѣдства и постижения. Всичко това ще се намѣри въ разумната природа. Сама тя е здраве, красота и чистота. Тя изключва всѣкакви болести, всѣкаква грозота и нечистота.

 

И тъй, никой човѣкъ не се ражда произволно. Запримѣръ, прѣдполага се първиятъ човѣкъ да е билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, когато условията сѫ били благоприятни, хармонични. Ето защо, нека всички художници, музиканти, писатели, поети и всички велики учени взиматъ участие при създаването на човѣка. Свѣтътъ се нуждае отъ нови хора, които да работятъ за неговото изправяне и подигане. Това зависи отъ жената. Тя е вѫтрѣшниятъ факторъ, който правилно трѣбва да използува всички външни благоприятни условия. Въ това отношение на жената-майка, на сестрата, на дѣвата трѣбва да се гледа като на деликатенъ, благоуханенъ цвѣтъ, който отъ никаква слана да не се попарва.

 

Казано е, че първиятъ човѣкъ билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, въ деня на любовьта. Тогава той е почувствувалъ въ себе си присѫтствието на Великото, присѫтствието на Божията Любовь. Съ създаването на жената, първиятъ човѣкъ е разбралъ Божия Промисълъ, който работи въ свѣта. Слѣдователно, за да се подигне жената, прѣди всичко тя трѣбва да обикне Бога, своя създатель. Възпита ли се въ тази насока, тя ще помогне за подигането на човѣчеството. Само тя е въ състояние да роди новия Адамъ и новата Ева.

 

*

6. Бесѣда отъ Учителя, държана на 1 ноември, 1931 г. София. „Изгрѣвъ“.

[Ани]

Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932).

Том I. Бургас, 1992.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

 

Бележка: Текстът за четене онлайн в стар правопис е подготвен от Георги Касапов с помощта на програма и е проверен с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период е и съответната беседа.

 

ИЗНОВО

 

„Ако се не роди нѣкой изново,

не може да види Царството Божие”.

Иоана 3:3.

 

„Изново”. Азъ ще взема думата изново, като скѫпоцѣненъ камъкъ, който е туренъ на пръста на нѣкой човѣкъ. Този човѣкъ може да бѫде нѣкоя млада мома, или нѣкой момъкъ; той може да бѫде нѣкой царь, нѣкой князъ, или най-после и нѣкой обикновенъ човѣкъ. Който погледне този камъкъ, харесва го и си мисли, дали има нѣкакво отношение, нѣкаква връзка между него и човѣка, който го носи. Дали има отношения между скѫпоцѣннитѣ камъни и хората, това е наученъ въпросъ. Това, което се вади и туря на пръститѣ на хората, може да има само временно отношение къмъ тѣхъ. Има мисли у човѣка, подобни на тия пръстени съ скѫпоцѣннитѣ камъни. Човѣкъ туря една такава мисъль въ главата си, и всички я виждатъ. Не се минава много време, и тази мисъль изчезва. Тѣзи мисли могатъ постоянно да се турятъ и вадятъ отъ ума, както пръстенитѣ се турятъ и вадятъ отъ пръститѣ на човѣка. Отъ тия мисли човѣкъ ще разбере преходното въ живота, което има временни отношения къмъ него. Това не показва, че тия мисли се губятъ, но тѣ мѣнятъ мѣстата си, както единъ пръстенъ може да върви отъ рѫка на рѫка. Единъ пръстенъ може да промѣни хиляди рѫце, но това не значи, че той се е изгубилъ. Когато този пръстенъ се влюби въ нѣкой човѣкъ, той остава за по-дълго време на пръста му. Дето е миналъ този пръстенъ, той носи върху себе си отпечатъци отъ тия хора. Сѫщото става и съ мислите. Всѣка мисъль носи отпечатъкъ отъ характера на човѣка, презъ чийто умъ е минала. Презъ колкото глави е минала, толкова отпечатъци носи тя върху себе си. Върху мислите се отпечатва не само характерътъ на човѣка, но и цѣлиятъ му животъ, учението, което е проповѣдвалъ, добродетелитѣ, които ималъ въ себе си и т. н. Следователно, всички мисли и желания, които влизатъ и излизатъ отъ човѣка, се връщатъ назадъ въ невидимия свѣтъ. По тия мисли се опредѣля, както характерътъ и животътъ на хората, презъ който сѫ минали, така и животътъ на цѣла епоха. И сега, като слушате тази беседа, въ невидимия свѣтъ вече опредѣлятъ, какъ слушате, какво сте разбрали и какво може да стане отъ васъ.

 

Нѣкой ще каже, че тия работи не го интересуватъ. Казвамъ: само глупавиятъ не се интересува отъ нищо; умниятъ човѣкъ се интересува отъ всичко. Ако глупавиятъ не се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта нѣма да се интересува отъ неговата глупость; ако глупавиятъ се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта ще се интересува отъ неговата глупость. Ако лошиятъ се интересува отъ добродетельта, и тя ще се интересува отъ неговата лошавина. Това сѫ отношения, които сѫществуватъ въ живота. Въ този смисълъ Богъ се интересува не само отъ праведнитѣ, но и отъ грѣшнитѣ хора. Отъ кои грѣшни се интересува Богъ? — Отъ ония, които се интересуватъ отъ Божията Любовь. Отива нѣкой при Бога и започва да разправя, че билъ отъ високо произхождение, че майка му и баща му били благородни, знатни хора и т. н. Богъ не се интересува отъ тия нѣща. Той се интересува само отъ това, доколко вашиятъ баща, дѣдо, майка се интересували отъ Него. И действително, стойностьта, цената на човѣка зависи отъ това, доколко той се интересува отъ Първичната Причина на нѣщата и е въ връзка съ нея. Не се ли интересувате отъ Първичната Причина, и тя не иска да знае нищо за вашитѣ бащи и дѣди.

 

Съвременнитѣ хора, като четатъ или слушатъ нѣкаква философия, безъ да мислятъ много, казватъ: глупава е тази философия. Защо? Казвамъ: две величини, по отделно равни на трета, сѫ равни и помежду си. Това е една математическа максима, която може да се приложи въ живота. Запримѣръ, двама лоши хора, които обичатъ еднакво единъ добъръ човѣкъ, иматъ извѣстно отношение и помежду си. Когато се казва, че нѣкой човѣкъ е лошъ, той е относително лошъ: въ едно отношение, за едни хора е лошъ, а въ друго отношение, за други хора е добъръ. Лошиятъ човѣкъ издава миризма. Той е като търговецъ, който изнася всичката си стока навънъ. Каквато стока има за проданъ, той я изнася предъ дюкяна си. Кой е лошъ човѣкъ? Лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да печели; лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да живѣе; лошъ човѣкъ е онзи, който изведнъжъ иска да стане богатъ, ученъ, силенъ, да заповѣдва на хората. Тъй щото, лошавината на човѣка седи въ това, че поради неестественитѣ му желания, нѣщо постоянно бушува въ него, както водитѣ въ океана. Лошиятъ човѣкъ казва: другояче азъ не мога да живѣя; какъвто ме виждате, това съмъ, не мога да се измѣня. Лошиятъ човѣкъ бърза, той не мисли много.

 

Сега, предметътъ на моята беседа не е лошиятъ човѣкъ, но азъ изяснявамъ извѣстни положения, които се срѣщатъ въ живота. Запримѣръ, мнозина наричатъ лошъ човѣкъ онзи, който е открадналъ нѣщо, или излъгалъ нѣкого. Представете си, че при единъ лошъ човѣкъ отива единъ господинъ, който е замислилъ да извърши нѣкакво убийство; за тази цель той крие въ джоба си единъ първокачественъ кобуръ. Лошиятъ човѣкъ бръква въ джоба на господина, изважда кобура и казва: този кобуръ е за менъ, а не за тебъ. Лошъ човѣкъ ли е той? Не, той е благороденъ човѣкъ; той извърши една благородна постѫпка. Този господинъ е замислилъ нѣкакво престѫпление, но като вижда, че кобурътъ не е въ джоба му, ядосва се, сърди се, и най-после се примирява, отказва се да извърши престѫплението. Отива единъ богатъ при единъ бѣденъ. Джобътъ на богатия е пъленъ съ пари, иска да подкупи бѣдния, да извърши нѣкакво престѫпление. Обаче, единъ апашъ настига богатия, обира го и продължава пѫтя си. Богатиятъ се гнѣви, сърди се, иска да улови апаша, да го предаде на полиция, но като си помисли, какво искалъ да направи съ тѣзи пари, отказва се да преследва апаша. Лошъ човѣкъ ли е апашътъ въ този случай? Казвамъ: не е право да се краде, но ако дойде нѣкой да отнеме кобура, или кесията на човѣкъ, който е тръгналъ да върши престѫпление, тази кражба е на мѣстото си. Тя е временна. Утре пакъ ще върнатъ и кобура, и паритѣ на този богатъ човѣкъ, но следъ като съзнае грѣшката си. Тъй щото, докато животътъ е въ сегашната фаза на развитие, между хората ще има временни и постоянни отношения. И сега, ако човѣкъ иска да разгадае тайнитѣ въ своя животъ, той трѣбва да обърне внимание на новата философия на живота. Засега човѣкъ спира погледа си върху ежедневнитѣ работи и не обръща внимание на новото, което иде. И ежедневнитѣ въпроси сѫ важни, но тѣхното разрѣшение трѣбва да остане на последенъ планъ.

 

„Изново”. Казвате: тази кѫща трѣбва да се направи изново. Значи, новото не търпи никакъвъ кърпежъ. Новото изключва старото. Нѣкой казва: стара наука, стара религия, стара истина и т. н. Не, наука, която остарява, не е истинска наука, тя е обикновена наука; истина, която остарява, не е абсолютна истина, тя е временна; любовь, която остарява, не е велика любовь, тя е любовь на обикновенитѣ хора; добродетель, която остарява, не е трайна, тя е временна, преходна добродетель; мисъль, чувство, постѫпка, които остаряватъ, принадлежатъ къмъ обикновения редъ на нѣщата. Истинската наука, абсолютната истина, великата любовь, правата мисъль, благороднитѣ чувства, възвишенитѣ постѫпки никога не остаряватъ. Ако думата старъ, старость се употрѣби въ обикновенъ смисълъ, това подразбира крива насока въ живота. Може да се каже, запримѣръ, „стара истина”, но това подразбира истина, която не се измѣня; тя е абсолютна истина, еднакво важна за всички времена и епохи. Ние не се интересуваме отъ слънцето, което е залѣзло вече, но се интересуваме отъ слънцето, което сега ще изгрѣе.

 

И следъ всичко това ще дойдатъ хора да ме убѣждаватъ, че слънцето, което е залѣзло, ще изгрѣе за менъ. Отъ такова слънце азъ не се интересувамъ. Какво ще ме интересуватъ хора, които сѫ задъ гърба ми? Могатъ да ме интересуватъ само ония, които сѫ предъ лицето ми, На сѫщото основание може да ме интересува само тази храна, която е предъ устата ми, но не и онази, която е задъ гърба ми. Защо? — Защото, за да получа онази храна, която е задъ гърба ми, азъ трѣбва да направя единъ ѫгълъ отъ 180°, а съ това да измѣня цѣлия ходъ на своето битие. Поставена задъ гърба ми, тази храна представя нѣкаква уловка, нѣкаква примка въ моя животъ. Азъ вървя къмъ изтокъ, а нѣкой туря тази храна задъ гърба ми, на западъ. Ако река да се обърна, да приема тази храна, ще изгубя посоката на своето движение. Казвате: какъ ще изгубите посоката на движението си? Представете си, че вървя въ тъмна, бурна нощь и съмъ насочилъ погледа си на изтокъ. Нѣкой поставилъ задъ гърба ми храна, която азъ трѣбва да взема. Мисля си сега: ако се обърна да взема храната, ще изгубя посоката на движението си. Какво трѣбва да направя тогава? Или да вървя напредъ, безъ да се обръщамъ, или да се обърна, да взема храната, но да чакамъ нѣколко часа, докато слънцето изгрѣе и намѣря правия пѫть на своето движение. Въ такъвъ случай, предпочитамъ храната да ме чака, отколкото азъ да объркамъ пѫтя си.

 

Питамъ: какво приложение има тази философия въ вашия животъ? — Никакво. За да се приложи тази философия, тя трѣбва да стане реална. Ще ви дамъ едно обяснение на тази философия, за да стане тя понятна и приемлива за вашитѣ умове. Представете си, че единъ човѣкъ пада въ кладенецъ. Нужни ли сѫ на този човѣкъ обѣщания, че ще дойдатъ да го извадятъ отъ кладенеца, когато никой не дохожда? Отъ какво се нуждае този човѣкъ въ случая? — Отъ едно дебело вѫже и отъ човѣкъ съ здрави мускули, който може да го изтегли отъ кладенеца. Всичката философия на това положение се заключава въ дебелото вѫже и въ човѣка съ здрави мускули. Който може да те спусне въ кладенеца и да те извади оттамъ, той е уменъ и добъръ човѣкъ. Който може да те спусне въ кладенеца, а не може да те извади, той е глупавъ и лошъ човѣкъ. Това сѫ максими, върху които трѣбва да се размишлява. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ е лошъ. — На какво основание го наричате лошъ? — Защото пуща хората въ кладенеца, а не може да ги извади. Следователно, когато се казва, че съвременниятъ свѣтъ е лошъ, подразбираме, че хората едни-други се пущатъ въ кладенеца, и никой никого не може да извади.

 

И сега, за това, което става днесъ въ живота, често слушате да се говори: хората не се нуждаятъ отъ знания. Отъ какво се нуждаятъ тогава? Отъ невѣжество. Що е невѣжеството?— Спущане въ кладенеца. Други казватъ: не трѣбва да се дава свобода на хората! За тѣхъ трѣбва законъ, ограничения. Що е законътъ? Що е ограничението? — Спущане въ кладенеца. — На хората не трѣбва богатство, но сиромашия! Що е сиромашията? — Спущане въ кладенеца. Могатъ ли хората да се залъгватъ съ тази лъжлива философия? Когато нѣкои казватъ, че Богъ е създалъ и бѣднитѣ, и богатитѣ, тѣ сами се лъжатъ. Защо има и бѣдни, и богати хора, това трѣбва да се изясни научно. Думитѣ „бѣденъ и богатъ” на български езикъ започватъ съ една и сѫща начална буква — б. Въ еврейски езикъ, обаче, съ тази буква се е създалъ свѣтътъ. Следователно, богатството и сиромашията сѫ два елемента, които взиматъ участие при съграждането на свѣта.

 

Казвамъ: опредѣлете конкретно, кой човѣкъ е богатъ? Може ли да се нарече богата камила онази, която носи на гърба си десеть милиона лева български банкноти? Може ли да се нарече учена камила тази, която носи на гърба си единъ голѣмъ товаръ отъ научни книги? Или най-после, може ли да се нарече религиозна камила онази, която носи на гърба си свещени образи? Чудни сѫ съвременнитѣ хора, които, като разполагатъ съ грамадни библиотеки отъ научни книги, минаватъ за учени. Тѣ сѫ толкова учени, колкото и християни само за това, че носятъ на гърдитѣ си Христовия кръстъ. Съвременнитѣ хора носятъ на гърдитѣ си кръстове, както камилитѣ носятъ на гърба си злато. Мнозина, като слушатъ тази истина, обиждатъ се и казватъ: ние камили ли сме? Питамъ: когато християнинъ убива брата си, той мяза ли на камила? Въ това отношение, той е нѣщо по-лошо и отъ камила. И следъ това ще видите този християнинъ съ златенъ кръстъ на гърдитѣ си благославя орѫжието. Де е човѣщината на съвременнитѣ християни? Досега, въ цѣлата история на развитието на животнитѣ не съмъ срѣщалъ случай вълкъ да удави вълкъ, или овца да удави овца. Случвало се е нѣкой пѫть волъ да промуши другъ волъ въ корема съ рогата си, но да го удави — никога. Обаче, въ историята на човѣшкото развитие има безброй случаи, когато единъ човѣкъ убива другъ. Какъ ще обясните това нѣщо? Христосъ казва: „Иде време и сега е, когато всѣки, който ви убива, ще счита, че служба принася на Бога”. И сега, като убиватъ престѫпницитѣ, лошитѣ хора, мислятъ, че служба принасятъ на Бога. Навсѣкѫде се говори, че да се убиватъ престѫпницитѣ е въ реда на нѣщата. Питамъ: какъ ще се познае престѫпникътъ? Може ли да се нарече престѫпникъ, или лошъ човѣкъ този, който е извършилъ нѣщо, което не е угодно на държавата? Ако убиятъ такъвъ човѣкъ, кой ще бѫде по-лошъ: който убива, или когото убиватъ? Какво благо е донесло на човѣчеството това философско-религиозно разбиране отъ хиляди години насамъ? То не само че не е донесло нѣкакво благо на човѣчеството, но почти всички нещастия въ свѣта се дължатъ, именно, на това криво разбиране въ живота, че лошитѣ хора трѣбва да се убиватъ.

 

„Ако се не родите изново.” Време е човѣкъ да се роди изново. Какъ? Като се съблѣче отъ старото вѣрую, както змията съблича кожата си. И тя иска да се обнови, затова съблича кожата си, обаче, характерътъ й остава сѫщъ. И вълкътъ смѣня козината си, но характерътъ си не измѣня. Азъ засѣгамъ тѣзи въпроси за ония хора, които искатъ да вървятъ въ новия пѫть, да служатъ на Истината, които искатъ да бѫдатъ граждани на Царството Божие. Първото условие за постигане на тѣзи идеали е човѣкъ да се роди изново. Всички знаете стиха отъ Евангелието, дето Христосъ е казалъ: „По-скоро камила може да влѣзе презъ иглени уши, нежели богатъ да влѣзе въ Царството Божие.” Онѣзи, които не разбиратъ източния езикъ, мислятъ, че тѣзи иглени уши, за които Христосъ говори, сѫ като ушитѣ на иглитѣ, съ които си служатъ съвременнитѣ хора. Христосъ ни най-малко не е ималъ предвидъ. ушитѣ на сегашнитѣ игли на хората. Игленитѣ уши, за които Христосъ говори, представяли малки входове предъ градскитѣ врати, които били толкова тѣсни, че когато трѣбвало да минатъ презъ тѣхъ натоварени камили, тѣ предварително били разтоваряни, товарътъ оставалъ отвънъ, а камилитѣ колѣничили, и така преминавали тѣснитѣ входове. Камилитѣ трѣбвало да минаватъ презъ иглени уши, защото често разбойници ги пресрещали по пѫтя и убивали заради товара, който пренасяли на гърба си.

 

И тъй, за да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той трѣбва да разтовари всичкия си багажъ, да се освободи отъ него. Това значи: да се освободи човѣкъ отъ старитѣ си възгледи, съмнѣния, подозрения и престѫпления; изобщо, да се освободи отъ временнитѣ нѣща и да остане само съ сѫщественото, което е вложено първоначално въ неговия духъ, въ неговата душа, въ неговото сърдце, въ неговия умъ, въ неговото тѣло. Като остави всичкия си товаръ отвънъ, само по този начинъ човѣкъ може да мине презъ иглени уши и да се почувствува свободенъ. Когато човѣкъ се освободи отъ излишния товаръ, който носи на гърба си, тогава той ще опредѣли, дали постѫпкитѣ му къмъ Първичната Причина, както и къмъ неговия ближенъ, сѫ прави, или не. Докато не дойде до това положение, човѣкъ всѣкога ще преценява криво, както своитѣ постѫпки, така и тия на своитѣ ближни. Срѣщате единъ вашъ приятель и казвате: приятельтъ ми не постѫпи съ мене, както трѣбва. Питамъ: като се оплаквашъ отъ своя приятель, ти постѫпвалъ ли си всѣкога съ своитѣ приятели добре? — Да, но той ме спусна въ кладенецъ. — Лошо е постѫпилъ той, но знаешъ ли, че преди десеть години и ти постѫпи по сѫщия начинъ съ другъ човѣкъ? Щомъ съзнаешъ това, ще кажешъ: туй, което азъ направихъ преди десеть години на единъ свой приятель, днесъ направиха и на менъ, за да разбера, че нито моята, нито неговата постѫпка е права. Само така ще разберешъ, че не е добре да спущашъ човѣка на дъното на кладенеца. Казвамъ: много отъ съвременнитѣ хора си служатъ въ живота съ подобна философия, каквато лисицата има. Това не трѣбва да ви обижда, защото, такава е общата философия на свѣта.

 

Единъ лѣтенъ день единъ голѣмъ козелъ се отделилъ отъ стадото, като си казалъ: искамъ да бѫда за малко време поне свободенъ отъ своя господарь. Тръгналъ той да се разхожда, дигналъ глава нагоре, нѣма кой да го ограничава. Както се разхождалъ, миналъ покрай единъ дълбокъ трапъ, дето видѣлъ една лисица, която разсѫждавала нѣщо и клатѣла главата си на една и на друга страна. Козелътъ я запиталъ: какво правишъ въ този трапъ? — Дойдохъ да правя научни изследвания. — Хубаво ли е тамъ?— Много е хубаво, хладно, приятно за работа. — Мога ли и азъ да влѣза? — Можешъ, добре дошълъ! Трапътъ е широкъ, има мѣсто и за тебъ, и за менъ. Безъ да мисли много, козелътъ скочилъ въ трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излѣзла вънъ, като му казала: сбогомъ! Сега ще те оставя, ти да продължишъ моитѣ научни изследвания. Това се нарича хитрость. Такава е философията на свѣта, съ която си служатъ умнитѣ хора. Казватъ за нѣкого: уменъ е този човѣкъ! Защо? — Защото съ хитрость вкаралъ нѣкого въ трапа. И после, за да излѣзе вънъ отъ трапа, човѣкъ трѣбва да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Така направилъ и козелътъ. До това време той никога не се молилъ, но като поседелъ нѣколко деня въ трапа, започналъ да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Той казвалъ: не направихъ добре, дето напуснахъ своя пастиръ. Тази лисица ме измами, да скоча въ трапа. Обаче, следъ нѣколко деня ловджии погнали лисицата съ своитѣ копои и одрали кожата й. Ако тя бѣше останала въ трапа, кожата й щѣше да бѫде здрава.

 

Сега, да се върнемъ къмъ стиха: „Ако се не родите изново”. Въ живота има непостижими нѣща, къмъ които, именно, човѣшкиятъ духъ се стреми. Единъ отъ древнитѣ царе ималъ само една дъщеря, която била извънредно красива, вследствие на което имала много кандидати. Обаче, бащата предлагалъ на всички кандидати само едно условие. То било следното: азъ ще дамъ дъщеря си само на онзи момъкъ, който можа да ми донесе една колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Тази колесница трѣбва да се движи съ бързината на свѣтлината. Съ тази колесница царьтъ искалъ да посѣти всички свѣтове извънъ земята и да се срещне съ синоветѣ на свѣтлината. Дошълъ и последниятъ кандидатъ за царската дъщеря — младъ, ученъ човѣкъ, но и на него царьтъ казалъ: ти си ученъ, младъ човѣкъ, харесвамъ те; ще ти дамъ дъщеря си, само ако можешъ да ми донесешъ колесницата на свѣтлината. — Ще отида да си помисля, рекълъ младиятъ момъкъ. Ето, вече шесть хиляди години сѫ се изминали оттогава до днесъ, и младиятъ човѣкъ все още мисли и не е намислилъ, отде да намѣри за царя колесница на свѣтлината. И досега още царската дъщеря не е женена. Казвамъ: още нѣколко пѫти по шесть хиляди години ще минатъ, и въпросътъ все неразрѣшенъ ще остане. Този въпросъ е единъ отъ неразрѣшимитѣ. Всички съвременни хора търсятъ колесницата на свѣтлината, за да оженятъ царската дъщеря, но не се е явилъ още онзи кандидатъ, който може да донесе тази колесница.

 

Христосъ казва: „Ако се не родите изново”. Той поставя въпроса ребромъ. Изново трѣбва да се роди човѣкъ! Нови разбирания трѣбва да придобие, ако иска да влѣзе въ Царството Божие. Въ този смисълъ човѣкъ трѣбва да знае, че не може да се спаси отъ това, което влиза въ него; което излиза отъ човѣка, само то може да го спаси; водата, която влиза въ чешмата, не спасява човѣка, но водата, която излиза отъ чешмата, тя го спасява; свѣтлината, която влиза въ човѣка, не го спасява, но свѣтлината, която излиза отъ него, само тя е въ сила да го спаси. Изобщо, всичко, което излиза отъ човѣка, е въ състояние да го спаси.

 

Като се казва, че свѣтлината, която излиза отъ човѣка, може да го спаси, питамъ: що е тъмнина, и що е свѣтлина? Ще дамъ едно ново опредѣление за понятията свѣтлина и тъмнина. Всички тѣла, които изпущатъ свѣтлина, се наричатъ свѣтещи, свѣтли. Всички тѣла пъкъ, които възприематъ свѣтлина, т. е. поглъщатъ свѣтлина въ себе си, се наричатъ тъмни. Следователно, тъмнината произтича отъ всички ония случаи, когато извѣстни тѣла поглъщатъ свѣтлина. Обратно: свѣтлината произтича при всички случаи, когато извѣстни тѣла изпущатъ свѣтлина навънъ. Когато се казва, че нѣкои хора сѫ тъмни личности, това показва, че тѣ поглъщатъ свѣтлина, т. е. тѣ знаятъ само да взиматъ. Свѣтли личности сѫ ония хора, които постоянно изпущатъ свѣтлина, т. е. тѣ непрекѫснато даватъ. Този законъ е психологически вѣренъ. Забележете, докато човѣкъ подържа въ себе си желанието да прави добро на своитѣ ближни, отъ неговото лице излиза нѣщо живо, свѣтло, което го прави приятенъ, красивъ. Каже ли въ себе си, че нѣма смисълъ да се занимава съ другитѣ хора, и трѣбва да живѣе само за себе си, моментално лицето му потъмнява, погледътъ му става особенъ, устата му се изкривява, ходътъ, движенията му се измѣнятъ — съ една дума, той коренно се измѣня, придобива състояние, което е съвършено различно отъ първото.

 

И тъй, тъмнината и свѣтлината се различаватъ коренно; тѣ сѫ два полюса, две противоположни състояния. Ако наблюдавате, какъ се движи човѣкъ въ тъмнина и какъ въ свѣтлина, ще намѣрите голѣмо различие. Съвременнитѣ учени правятъ наблюдения въ тази область, но още не сѫ дали крайнитѣ резултати на своитѣ научни изследвания. Когато се домогнатъ до положителни резултати, тѣ ще приложатъ тия резултати при възпитанието на хората. Щомъ знаятъ законитѣ за проявлението на свѣтлината и на тъмнината, съвременнитѣ хора ще иматъ предвидъ условията, при които човѣкъ може и трѣбва да се роди изново.

 

„Ако се не родите изново.” Това раждане „изново” има свое опредѣлено време. Доброто и злото, щастието и нещастието ставатъ въ опредѣлено време, въ опредѣлени числа. Единъ господинъ отива при единъ познатъ кабалистъ, който му разправя за значението на числата въ живота. Кабалистътъ го запитва, кое число обича и счита щастливо за него. Той казва, че обича числото 153. Тогава му дава срокъ, да дойде при него следъ 153 деня, като му казва, че ако може да превърне това число въ време и пространство, въ дни и часове, въ минути и секунди, въ посока на движение, той ще бѫде щастливъ човѣкъ. Ако не разбере това число, той ще изгуби времето си напразно. За да бѫде човѣкъ щастливъ, той трѣбва да разбира науката на числата. Сѫществува наука за числата, върху която е съграденъ цѣлиятъ козмосъ. Цѣлиятъ свѣтъ е основанъ върху науката на числата. Всички прояви, които се забелязватъ въ свѣтлината и въ тъмнината, се дължатъ на отношението между числата; всички групирания, всички съединения и разединения между народитѣ, се дължатъ на отношенията между числата. И най-после, устройството на мозъка, на дробоветѣ и на стомаха въ човѣка, сѫ резултатъ на различни отношения, на различни съчетания между числата.

 

Следователно, отъ способностьта на числата да се групиратъ по различни начини, създаватъ се хармонични и дисхармонични съчетания. Хармоничнитѣ групировки създаватъ хармонията въ свѣта, а дисхармоничнитѣ създаватъ дисонанса. Хармонията е резултатъ на изпущане или отделяне на свѣтлина навънъ, а дисонансътъ е резултатъ на поглъщане на свѣтлина. Дисонанситѣ сѫ толкова нужни въ музиката, колкото и хармоничнитѣ тонове. Обаче, ако дисонанситѣ преодоляватъ, това вече не е музика. Въ сегашната хармония сѫществуватъ два дисонанса. Нѣкои отъ съвременнитѣ музиканти искатъ да внесатъ нѣщо ново въ музиката, а именно, да увеличатъ дисонанситѣ. Обаче, такова нововъведение ще представя не музика вече, а музикаленъ жаргонъ. Ако дисонанситѣ се увеличатъ, въ музиката ще настане нѣкакво слизане. За въ бѫдеще въ музиката трѣбва да остане само единъ дисонансъ, даже два сѫ много.

 

Сега, това сѫ странични въпроси. Обаче, трѣбва да се направи преводъ на дисонанситѣ, да се разбере, какво представятъ тѣ въ живота, както и въ човѣшкия организъмъ. Дисонансътъ трѣбва да сѫществува, защото и човѣшкиятъ мозъкъ е създаденъ по начинъ, по който е създадена музиката. И въ мисъльта има мелодия и хармония, но сѫщевременно има и съединение между мелодията и хармонията. Мелодията създава мекота на тона, а хармонията — разширение. Следователно, иска ли човѣкъ да се разшири, той трѣбва да употрѣби хармонията; иска ли да придобие пластичность, той трѣбва да внесе въ себе си мелодията. Източнитѣ народи обърнаха по-голѣмо внимание на мелодията въ музиката, вследствие на което тѣ развиха силно чувствата си и образуваха около себе си голѣми мочурлуци. Твърдата почва у тѣхъ се превърна въ мочурлуци, въ блата. Съ мелодия се занимаватъ и животнитѣ. Запримѣръ, сегашнитѣ млѣкопитаещи останаха на тази степень на развитие и до днесъ, благодарение на мелодията. Създаването на човѣка, обаче, започна съ хармонията. Разликата между човѣка и животнитѣ се заключава въ това, че въ музиката на животнитѣ има мелодия, а въ тази на човѣка преобладава хармония. Попадне ли нѣкое животно на тѣсно, то веднага започва да пѣе мелодично; то знае мелодичнитѣ гами; намѣри ли се на свобода, то веднага се озѫбва. За да може животното да разбере човѣка, първо то трѣбва да научи и приложи въ живота си закона на хармонията.

 

Казвамъ: ако искате да бѫдете щастливи, да живѣете правилно, вие трѣбва да съедините въ себе си хармонията съ мелодията, т. е. да направите връзка между сърдцето и ума. Животътъ на сърдцето е мелодията, то винаги пѣе мелодично. Нещастията въ свѣта се дължатъ на сърдцето, което, като мисли за своята мелодия, отрича хармонията. Вследствие на това, сърдцето на съвременнитѣ хора е станало на каша. Лошото у хората днесъ седи въ това, че тѣ иматъ човѣшки умъ, а животинско сърдце, на което се дължи падането на човѣчеството. Казано е въ Писанието: „Ще имъ отнема каменнитѣ сърдца, и ще имъ дамъ нови”. Подъ каменни сърдца се разбиратъ животинскитѣ сърдца. Подъ думата животинско сърдце азъ разбирамъ свещения егоизъмъ у хората. Когато нѣкой човѣкъ иска да го обичатъ, да го почитатъ и уважаватъ, да го считатъ божество, а самъ той нищо не дава отъ себе си, това го опредѣля като човѣкъ, който служи на свещения егоизъмъ. Даде ли две-три хиляди лева, той иска всички вѣстници да пишатъ за него. Ако такъвъ човѣкъ е писатель и напише нѣщо, той носи написаното въ джоба си, да го чете на близкитѣ си, всѣки да знае, какво е създалъ.

 

Сега, между васъ има поети, музиканти, държавници и като говоря за поетитѣ, за музикантитѣ, за държавницитѣ, мнозина се обиждатъ. Азъ не искамъ да обиждамъ никого. Азъ нѣмамъ предвидъ хорскитѣ работи; на вашъ езикъ казано, азъ съмъ търговецъ на едро, не се занимавамъ съ дребна продажба. Силата на човѣка не седи въ това, което той казва, но въ това, което той върши. И рече Богъ: „Да бѫде видѣлина!” — и стана видѣлина. Нѣкой човѣкъ иска да бѫде почитанъ и уважаванъ отъ хората. Лесно е да те почитатъ и уважаватъ хората. Какъ? Като влѣзешъ въ домоветѣ имъ и каквото кажешъ, направишъ. Влизашъ въ единъ домъ, дето хората нѣматъ нито свѣщь, нито огънь, и ти казвашъ: да бѫде видѣлина! — и става видѣлина. Влизашъ въ другъ домъ, дето хората сѫ гладни, голи и боси, и ти казвашъ: да дойде хлѣбъ! И хлѣбътъ пристига. — Да дойдатъ дрехи, обуща! И дрехитѣ, и обущата пристигатъ. Какъ мислите, нѣма ли да ви посрещнатъ съ почитъ и уважение въ този домъ? Ще ви посрещнатъ като ангелъ — хранитель, а отгоре на това и цѣлувка ще ви дадатъ.

 

Казвамъ: азъ проповѣдвамъ това, което може да стане. Това, което досега се е проповѣдвало, че трѣбва да се обичаме, е старо учение. Или, нѣкой казватъ: добъръ е Господъ, ще оздравѣя. — И това е стара философия, съ която отдавна трѣбва да сте ликвидирали. Каже ли нѣкой „добъръ е Господъ”, ще му отговоря: не те разбирамъ, какво говоришъ. Срѣщатъ се двама англичани. Единиятъ казва на другия: добъръ день! Обаче, единиятъ отъ тѣхъ е малко боленъ, коремътъ го боли, и затова отговаря: защо ми казвашъ добъръ день? Ако този день, наистина, бѣше добъръ, коремътъ нѣмаше да ме боли. Първиятъ изважда отъ джоба си малка доза захарь и му я подава. Вториятъ взима захарьта, изяжда я, и болката въ корема моментално минава. Вижъ, сега вече разбирамъ, че този день е добъръ. Англичанинътъ каза добъръ день и доказа, че е такъвъ. Тъй щото, каже ли нѣкой „добъръ е Господъ”, той трѣбва да докаже, че думитѣ му сѫ вѣрни. Кажете ли нѣщо, докажете, че е така, както сте казали. Казвате: не ни е дадено да бѫдемъ като Господа. — Да бѫдете като Господа, не вие дадено, а да казвате „добъръ е Господъ”, имате право. Първото положение азъ наричамъ положение на лъжа, а второто — положение на истина.

 

Сега, да се върнемъ къмъ въпроса за свѣтлина и тъмнина, за свѣтли и тъмни тѣла. Казахме, че всички тѣла, които поглъщатъ свѣтлина, сѫ тъмни. Всички тѣла пъкъ, които изпущатъ свѣтлина, сѫ свѣтли. Следователно, когато става поглъщане на свѣтлина, въ резултатъ имаме студъ, изстудяване. Студътъ е процесъ на поглъщане, а топлината е процесъ на отделяне на свѣтлина. Разумниятъ човѣкъ знае законитѣ, които регулиратъ отношенията между поглъщането и отделянето на свѣтлината. Тѣзи два процеса, поглъщане и отделяне, ставатъ едновременно у човѣка. Ако човѣкъ не разбира закона на поглъщането и не знае, какъ да се справи съ него, той ще изживѣе извѣстно недоволство. Това недоволство се предизвиква отъ натрупването въ него на извѣстни мисли и желания, които той не може да реализира. Който не знае причината на това недоволство, той я търси вънъ нѣкѫде. Действително, причината е външна, но процесътъ на недоволството е вѫтрѣшенъ. За да бѫде човѣкъ недоволенъ, това показва, че той е погълналъ отнѣкѫде повече свѣтлина, отколкото трѣбва. И като не може да обработи, да асимилира тази свѣтлина въ себе си, тя му създава голѣми страдания и нещастия. Когато човѣкъ приеме въ себе си повече любовь, отколкото може да обработи, и тя му създава страдания и нещастия. Всички съвременни хора сѫ нещастни. Отъ какво? — Отъ много любовь. Нѣкой казва: нещастенъ човѣкъ съмъ азъ! — Много любовь си приелъ. Какво да правя? — Спри вече да поглъщашъ! Когато човѣкъ ограничи любовьта въ себе си и не й дава възможность да се прояви, той се натъква на редъ страдания и нещастия. Давайте отъ себе си щедро, докато любовьта ви, споредъ закона на Опуленса, започне обратно да се връща къмъ васъ. Това разумно даване на любовьта ще донесе спасението, което очаквате. Давайте и не се страхувайте!

 

Мнозина казватъ: Господъ не мисли за насъ. — Отъ хиляди години насамъ Богъ не е преставалъ нито за моментъ да не мисли за хората, но тѣ искатъ да Го заставятъ, да мисли като тѣхъ. Никой не може да застави Господа да мисли като него. Великото въ Бога е това, че при своитѣ голѣми, велики работи. Той отделя време и за малкитѣ. Малки работи азъ наричамъ тия, които се отнасятъ до личното съзнание на човѣка. Ако Богъ нѣмаше това качество, да се занимава и съ малкитѣ работи, досега всички хора щѣха да изчезнатъ.

 

Сега, съ единъ примѣръ ще обясня, какво нѣщо е индивидуално, и какво — колективно, или Божествено съзнание. Индивидуалното съзнание представя ограниченото положение, въ което човѣкъ се намира. Колективното съзнание е свободата, просторътъ, въ който човѣкъ може да се движи. Представете си, че се намирате на една телеграфна станция, свързанъ, посредствомъ безброй жици, съ цѣлия външенъ свѣтъ. Вашето щастие зависи изключително отъ съобщенията ви съ външния свѣтъ. Докато сте на тази станция, вие имате възможность да приемате мислите на добритѣ, на разумнитѣ хора отъ Англия, Германия, Франция, Русия — изобщо, отъ цѣлия разуменъ свѣтъ. Това значи колективно съзнание — да живѣете въ връзка съ цѣлото, съ общото. Обаче, прекѫсне ли се връзката съ външния свѣтъ, съ общото съзнание, вие оставате самъ, малкия, дребнавъ човѣкъ, изолиранъ отъ всѣкаква външна мисъль. Вие започвате да се тревожите, да се безпокоите, че връзката, съобщенията ви съ разумнитѣ хора сѫ прекѫснати. Такова е положението на човѣкъ, който живѣе само въ индивидуалното съзнание.

 

И тъй, докато човѣкъ е въ съобщение съ всички добри, разумни хора, съ всички ангели и светии, той е доволенъ, радостенъ, че може да възприема тѣхнитѣ мисли. Започнатъ ли неговитѣ апарати на съобщения да се прекѫсватъ единъ следъ другъ, човѣкъ постепенно изпада въ тъмнина, въ мракъ. Прекѫсне ли се и последниятъ апаратъ, той казва: тъмно ми е! Казвамъ: въ съзнанието на този човѣкъ е скѫсана и последната жица на съобщение съ разумния свѣтъ. Какво трѣбва да направи този човѣкъ? — Въ неговата станция трѣбва да се направи една корекция. Въ какво седи тази корекция? — Да изправи, да подобри отношенията си къмъ Бога, къмъ Първичната Причина. Щомъ той изправи отношенията си къмъ Първата Причина, веднага ще се измѣнятъ отношенията на външния, на физическия свѣтъ къмъ него. Между микрокозмоса, т. е. човѣшкия свѣтъ и макрокозмоса, т. е. Божествения свѣтъ сѫществуватъ извѣстни отношения, които показватъ, че Богъ мисли за хората, но и тѣ трѣбва да мислятъ за Него. Докато тѣзи отношения сѫ правилни, хората живѣятъ въ свѣтлина. Нарушатъ ли се отношенията, тѣ изпадатъ въ тъмнина. Тъмнината пъкъ произвежда дисонансъ въ живота. Тази е правилната философия. Въпреки това, мнозина си задаватъ въпроса, защо Богъ създалъ така свѣта, защо допусналъ страданията и нещастията? Казвамъ: свѣтътъ е създаденъ много добре, но ти, дѣдо ти и баба ти изгорихте свещенитѣ книги, които посочваха правия пѫть на живота.

 

При единъ царь на древностьта отишълъ единъ бѣденъ човѣкъ и се оплакалъ отъ бѣднотията, въ която се намиралъ. Царьтъ му далъ единъ хубавъ златенъ пръстенъ, съ голѣмъ диамантъ. Бѣдниятъ човѣкъ турилъ пръстена на рѫката си и излѣзълъ вънъ. Де кого срѣщалъ изъ пѫтя, той все разказвалъ за пръстена, който царьтъ му далъ. Всички се спирали, поглеждали пръстена му, и той разправялъ цѣлата история: какъ отишълъ при царя, какъ царьтъ го приелъ, какъ му далъ пръстена и т. н. Години наредъ той все за пръстена си разправялъ, и по този начинъ забравилъ бѣднотията си. Другъ бѣденъ отишълъ при царя. Той му далъ едно златно перо. Бѣдниятъ взелъ перото и излѣзълъ вънъ. До това време той не знаелъ да пише, но като получилъ това хубаво, златно перо, научилъ се да пише и писалъ много. Така той станалъ виденъ човѣкъ. Когато срѣщалъ свои познати, разправялъ имъ: откакъ получихъ това перо, човѣкъ станахъ. Трети бѣденъ отишълъ при царя. Царьтъ му далъ една звѣзда. Бѣдниятъ закачилъ звѣздата на гърдитѣ си и излѣзълъ вънъ. Денемъ тази звѣзда му създавала радость и веселие, а нощемъ му освѣтлявала пѫтя. Този човѣкъ постоянно разправялъ за своята звѣзда и за начина, по който я получилъ. Отишълъ и четвърти бѣденъ при царя. Той му далъ една хубава книга да чете. Обаче, бѣдниятъ не знаелъ да чете. Отъ любовь къмъ своята книга, той се научилъ да чете и станалъ ученъ човѣкъ. Когото срѣщалъ, показвалъ му книгата, разправялъ, какъ я получилъ и казвалъ: слѣпъ бѣхъ, но откакъ се научихъ да чета и да разбирамъ тази книга, прогледахъ.

 

Казвамъ: всички, които сте събрани тукъ, сте отъ тия, които сѫ ходили при царя. Едни отъ васъ сте получили златенъ пръстенъ на рѫката, други — златно перо, трети — звѣзда, а четвърти — книгата, която съдържа всички тайни на живота. И сега, този, който има златенъ пръстенъ на рѫката си, ще разправя за себе си, че е талантливъ човѣкъ, надаренъ съ дарби и способности. Който има златното перо, ще разправя, че е виденъ писатель. Който носи звѣздата на гърдитѣ си, ще разправя, че е герой, че е силенъ човѣкъ. Който има книгата въ рѫцетѣ си, ще разправя, че е ученъ човѣкъ, ще иска хората да го уважаватъ и почитатъ. Не е достатъчно само да носите въ рѫце тази книга. Вие трѣбва да разбирате нейния дълбокъ смисълъ, защото въ нея сѫ скрити всички тайни на живота; въ нея е написано предназначението на пръстена, на перото, на звѣздата и на самата книга. Тази книга не е нищо друго, освѣнъ коментаръ на цѣлокупния животъ.

 

Сега, вие не трѣбва да се спирате върху противоречията, които този пръстенъ причинява; не трѣбва да се спирате и върху противоречията, които перото, звѣздата и книгата причиняватъ. Като се жени нѣкоя мома, пръстенъ й даватъ. Цель животъ тя разправя за своя пръстенъ. Роди дете, стане майка, тя тръгва отъ съседка на съседка да показва детето си, т. е. своя пръстенъ. Детето расте, става младъ момъкъ, свършва университетъ, донася дипломъ за завършено образование. Дипломътъ представя златното перо отъ царя. Този човѣкъ става ученъ, свършва четири факултета. Майката разправя за ученостьта на своя синъ. Най-после той става министъръ-председатель, взима всичката сила въ рѫцетѣ си. Този е човѣкътъ, който носи звѣздата на гърдитѣ си. Той прекарва пѫтища, канализира рѣки, освѣтлява градове. Всички хвалятъ този човѣкъ, казватъ: откакъ дойде този министъръ на власть, градоветѣ се освѣтлиха. Да, градоветѣ се освѣтлиха, но съ тази свѣтлина хората се изгубиха. Ако човѣкъ има свѣтлина и съ нея търси да убива всѣки, който е заподозренъ въ нѣщо, което не е въ интересъ на държавата, тази свѣтлина не е на мѣстото си. Истинска свѣтлина е тази, която дава животъ, която носи миръ и радость на хората. Когато преследватъ нѣкого въ тъмна нощь, той счита тъмнината за свой спаситель. Този човѣкъ се моли на Бога, дано нощьта продължи повече, да не го видятъ. Яви ли се първиятъ свѣтълъ лѫчъ, сърдцето на този човѣкъ трепва; той се ужасява предъ мисъльта, че могатъ да го видятъ и уловятъ.

 

Днесъ всички хора говорятъ за наука, за знания и казватъ, че знанието носи свѣтлина на човѣчеството. Кое знание? Има едно знание, една наука, която, наистина, носи свѣтлина; обаче, има една наука, която носи тъмнина, ограничение на хората. Въ сѫщность, сѫществува една наука, едно знание, но важно е, какъ и де хората използуватъ това знание. Запримѣръ, Ломброзо хвърли свѣтлина върху извѣстни признаци, по които могатъ да се познаятъ престѫпницитѣ. Обаче, тази свѣтлина днесъ не се използува правилно. Въпросътъ не седи въ това, да познаешъ, кой е престѫпникъ и да го накажешъ и убиешъ. Тази наука е необходима на хората, за да познаватъ своитѣ добри и лоши заложби и да се възпитаватъ. Сега, като погледнете черепа, лицето, рѫцетѣ на човѣка, казвате: този човѣкъ е анормаленъ типъ, той е престѫпникъ. Като знаете тѣзи признаци, вие трѣбва да знаете и признацитѣ на нормалнитѣ хора. Тази норма ще намѣрите въ живата природа.

 

„Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.” За да се роди човѣкъ изново, той трѣбва да претърпи коренно преобразование. Като говоря върху новото, което трѣбва да дойде, азъ нѣмамъ предвидъ сегашния редъ и порядъкъ на нѣщата. Сегашниятъ порядъкъ представя изложение на живота отъ хиляди години насамъ. Насилията, престѫпленията въ сегашния свѣтъ водятъ началото си отъ хиляди години насамъ, а сега само се изявяватъ. Насилията сѫ резултатъ на миналото, на неразбирането на живота. Вследствие на това минало, и съвременнитѣ хора иматъ криви схващания за живота. И днесъ всички хора търсятъ цѣръ срѣщу тѣзи криви разбирания. Обаче, методитѣ, които тѣ употрѣбяватъ за своето изправяне, не даватъ добри резултати. Въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ тѣзи методи. Запримѣръ, какъ ще се внесе миръ въ свѣта? Кой може да внесе мира? Днесъ никакъвъ законъ не е въ състояние да унищожи войната и да внесе мира. Ако всички учени хора се обединятъ и заработятъ съ науката за унищожение на войната и внасяне на мира, и тѣ нѣма да успѣятъ.

 

Казвамъ: има една единствена сила въ свѣта, която може да унищожи войната и да внесе мира. Коя е тази сила? — Жената. Ако всички жени се сплотятъ и кажатъ: отъ днесъ вече не раждаме престѫпници! — тѣ ще турятъ точка на войната. И ако всѣка майка каже на сина си: убивашъ ли брата си, азъ се отказвамъ отъ тебе, ти не си мой синъ! — войната ще дойде до своя край. Тъй щото, спасението на човѣчеството седи въ съзнателното отказване на жената да ражда престѫпници, както и въ отказване на майката отъ своя синъ убиецъ. За да се постигне това, не само две — три жени трѣбва да съзнаятъ своята задача, но всички жени цѣлокупно трѣбва да се подигнатъ, да заработятъ за спасението на свѣта.

 

Днесъ азъ проповѣдвамъ на женитѣ. Вие, отъ своя страна пъкъ, ще проповѣдвате на останалитѣ жени, защото отсега нататъкъ женитѣ ще се държатъ отговорни за неизпълнение на своята задача. Ако нѣкой момъкъ залюби една мома, но скоро охладнѣе къмъ нея и залюби втора, последната трѣбва да му каже: ти трѣбва да се върнешъ при първата си възлюбена. Азъ не съмъ по-добра отъ нея. Щомъ ти можа да разлюбишъ една, утре и мене ще разлюбишъ. Какъ постѫпватъ, обаче, съвременнитѣ моми? Като дойде при една отъ тѣхъ нѣкой момъкъ и изкаже любовьта си къмъ нея, тя не държи смѣтка за това, че вчера той обичалъ друга нѣкоя и днесъ я разлюбилъ, и приема любовьта му; момъкътъ още утре ще напусне и тази мома, а после и трета, и четвърта. Той си играе съ чувствата на момитѣ, а тѣ само го укоряватъ, безъ да предприематъ нѣкаква рѣшителна, съзнателна акция. Не, вие сте майки, той е синъ. Майкитѣ сѫ виновни, отговорни за постѫпкитѣ на синоветѣ си. Затова, именно, отъ хиляди години насамъ женитѣ сѫ бити на общо основание, и сѫ дошли до положение на робини. Тѣ иматъ непоносими страдания. Законътъ, който се прилага къмъ тѣхъ, е неумолимъ. Защо? — Понеже тѣ иматъ сила да разрѣшатъ въпроса за спасението на човѣчеството, но не искатъ да употрѣбятъ своята сила. Женитѣ трѣбва да насочатъ силитѣ си къмъ цѣлия свѣтъ и да кажатъ: долу войната! Долу всички заблуждения! Долу всички езически учения!

 

Сега, щомъ нѣкоя мома стане за женене, тя казва: дано ми даде Господъ добъръ мѫжъ! Господъ ви даде добъръ мѫжъ — Адама. Ева, която излѣзе отъ Адама, първоначално бѣше отлична мома, дѣвица. Обаче, следъ грѣхопадането всички жени, които се родиха отъ нея, извратиха свѣта. Ева роди единъ синъ престѫпникъ, Каинъ. Адамъ не бѣше баща на Каина, но на Авела. Каинъ бѣше роденъ отъ другъ баща. Казано е въ Писанието: „Вие сте чада на дявола.” Оттукъ, предполага се, че дяволътъ билъ баща на Каина. Невъзможно е овца да роди вълкъ. Ако овца роди вълкъ, причината се крие нѣкѫде дълбоко въ живота. Авелъ стана жертва на Каина, на злото въ свѣта. Възможно ли е двама братя, отъ една майка и отъ единъ баща, да се убиватъ? Следователно, предполага се, че тѣзи братя били отъ двама бащи: единиятъ — носитель на тъмнината, другиятъ — носитель на свѣтлината. Днесъ половината отъ човѣчеството сѫ каиновци, половината — авеловци. Ако хората вървятъ по стария законъ, който дава мѣсто на престѫпницитѣ да се раждатъ, тѣ всѣкога ще убиватъ. Новата жена, новата Ева трѣбва да затвори пѫтя на Каина, да не се ражда. Каиновци нѣматъ право да се раждатъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ престѫпници. Нека дойдатъ авеловци и ситовци! Свѣтътъ се нуждае отъ добри хора. Пуснете ли каиновци въ свѣта, ще ходите да се разправяте съ тѣхъ. Тѣ ще говорятъ за миръ, за това онова, но сѫщевременно ще разбъркватъ свѣта.

 

„Ако се не роди човѣкъ изново, не може да влѣзе въ Царството Божие”. Жена, която ражда добри и разумни деца, ражда изново. Само свободната майка може да роди добри и разумни деца. Сѫщото се забелязва и въ растенията. Всѣко дърво, което расте на свобода, при добри, благоприятни условия за него, ражда добри и вкусни плодове. Да родишъ доброто, това подразбира излизане, отделяне на свѣтлина; да родишъ злото, това подразбира поглъщане на свѣтлина. Следователно, ново раждане, т. е. да се родишъ изново, подразбира излизане навънъ. Всички добродетели се изявяватъ въ раждане изново навънъ, а не въ поглъщане навѫтрѣ. Всички престѫпления се изявяватъ въ поглъщане на свѣтлина. Отъ човѣкъ, който поглъща свѣтлина, нищо не може да се очаква.

 

Мнозина казватъ, че Христосъ дошълъ на земята, за да спаси свѣта. Питамъ: какъ ще се спасятъ съвременнитѣ хора? — Като повѣрваме въ Господа Исуса Христа. Не, за да се спаси човѣкъ, не е достатъчно само да повѣрва въ Христа. Както Христосъ излѣзе отъ Бога и дойде на земята да спаси човѣчеството, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да излѣземъ отъ Бога и да работимъ върху себе си и върху своитѣ ближни. Нѣкой казва: да отида веднъжъ на небето, нѣма да помисля за връщане назадъ. Това показва, че този човѣкъ бѣга отъ страдания. Невидимиятъ свѣтъ има особено мнение за човѣкъ, който се страхува отъ страдания. Той е далечъ отъ Истината. Който не се страхува отъ страдания, той ще придобие истинското знание и ще бѫде неуловимъ, като свѣтлината. Човѣкътъ на свѣтлината разполага съ властьта, съ богатствата на цѣлия свѣтъ. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да я взема.” Нѣкой се хвали, че като се помолилъ на Бога, молитвата му била послушана. Това още нищо не значи. Единъ пѫть само молитвата му била приета, и той бърза да се похвали. Днесъ молитвата му се приема, но утре не се приема. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Истински свободенъ човѣкъ е този, който може да се превърне въ свѣтлина. Той ще влиза, дето иска, и ще излиза, отдето иска, ще бѫде свободенъ при всички условия на живота. Свободниятъ човѣкъ се движи непрекѫснато въ свѣтлина; той се разхожда по всички свѣтове безпрепятствено. Който не може да се превърне въ свѣтлина, той е робъ на условията.

 

Като казвамъ, че човѣкъ може да се превърне въ свѣтлина, имамъ предвидъ възприемане на новото, което носи животъ, свѣтлина и свобода. Нѣкой казва: азъ искамъ да вървя въ новия пѫть. — Щомъ желаешъ, можешъ да влѣзешъ въ този пѫть. Давамъ му една запалена свѣщь и казвамъ: вземи тази свѣщь и внимавай да не изгасне. — Ами като изгори? Щомъ питашъ така, ти си човѣкъ отъ старото учение. По зададения въпросъ се познава умътъ на този човѣкъ. Щомъ изгори тази свѣщь, съ нея заедно и ти ще изгоришъ. Като изгори първата свѣщь, ще дойдешъ да ти запаля втора. — Отде ще купя втората? — Ти не си човѣкъ за новото учение. — Докато дойда втори пѫть, години ще минатъ. — Ти си човѣкъ отъ старото учение. — Ти истина ли говоришъ, или се подигравашъ съ мене? Казвамъ: ако си уменъ човѣкъ, не се подигравамъ съ тебъ; ако си глупавъ, подигравамъ се. Ти самъ ще опредѣлишъ, какъвъ си и какъ ти говоря. Ти се чудишъ на моя умъ, азъ пъкъ се чудя на твоя, защо не искашъ да приемешъ учение, което ти носи щастие.

 

Съвременнитѣ хора се съмняватъ, дали имъ се говори истината, или не; тѣ се съмняватъ и въ любовьта си едни къмъ други. Казвамъ: всѣки човѣкъ знае, дали му говорятъ истината, или не, дали го обичатъ, или не. Първото впечатление показва това. И въ него почти нѣма изключение. Който ти говори истината, който още въ първия моментъ те обича, той предизвиква въ тебе свещенъ трепетъ. Не изпитвате ли този свещенъ трепетъ, колкото и да ви убѣждава нѣкой, че ви обича, той не говори истината. Колкото и да се изнасилвате да вѣрвате, че ви обича, вие нищо нѣма да придобиете. Който ви обича, той ви носи една запалена свѣщь. Тъй щото, вие ще опредѣлите любовьта на този човѣкъ не по думитѣ, които ви говори, но по свѣтлината на свѣщьта, която той ви дава. Свѣщьта говори повече отъ всичко друго. Нѣкой казва: много те обичамъ. — Дай ми тогава 20,000 лева! — Нѣмамъ. — Значи, ти нѣмашъ любовь къмъ менъ. Ако ти поискашъ 25,000 лева отъ този, който те обича, той ти дава 50,000 лева; ти искашъ 50,000, той дава 100,000 лева; ти искашъ 100,000, той дава 200,000 лева. Колкото повече дава единъ човѣкъ, това показва, че той е човѣкъ на любовьта. Отидешъ ли въ дома на такъвъ човѣкъ, той не се съмнява въ тебе и оставя цѣлата си кѫща на твое разположение. Казвате: идеаленъ човѣкъ е този! Когато другитѣ хора постѫпватъ така, казвате, че сѫ идеални, но когато дойде до васъ, друга мѣрка прилагате. Единъ човѣкъ отишълъ въ една гостилница, дето ялъ, пилъ и си казалъ: много хубаво върви всичко. Като дошло време да плаща, нѣмалъ пари, и казалъ: сега вече много лошо върви.

 

Днесъ всички хора се оплакватъ отъ последствията на живота. Какви сѫ последствията на живота? — Неразбиране на самия животъ. Васъ не разбиратъ, и вие не разбирате другитѣ. Запримѣръ, кой отъ васъ досега е разбралъ брата си, сестра си, или приятеля си? Кой човѣкъ днесъ е готовъ да се пожертвува за другитѣ, както за себе си? Апостолъ Павелъ казва: „Едва ли ще се намѣри човѣкъ, който да се пожертвува за приятеля си; обаче, когато бѣхме врагове на Бога, Той се пожертвува за насъ”.

 

„Изново”. Ако се не родите изново, ако не измѣните схващанията и разбиранията си, съ старитѣ разбирания нищо нѣма да постигнете. Стариятъ животъ, който водите, нищо нѣма да ви донесе. Сегашниятъ животъ на хората мяза на опеченъ хлѣбъ, който купуватъ отъ фурня и изяждатъ. Следъ това чакатъ да се омеси и опече другъ хлѣбъ, за да си купятъ. Докато чакатъ да излѣзе пресния хлѣбъ отъ фурнята, малко време ще погладуватъ. Бѫдещиятъ животъ мяза на житно зърно, което посаждате въ земята. Посадите ли го веднъжъ, то вече отъ само себе си произвежда. Ако спазвате закона, следъ 12 години това житно зърно ще даде толкова плодъ, че цѣлата земя ще може да се нахрани. Ако му дадете условия да се развива, тогава ще има и за васъ, и за ближнитѣ ви. На сѫщото основание, искате ли да се осигурите, дайте ходъ на великата Истина! Всѣки съдържа зародиша на великата Истина въ себе си, но трѣбва да даде на този зародишъ условия да се развива. Съвременнитѣ хора очакватъ да имъ тури нѣкой единъ самунъ въ торбата. Щомъ иматъ единъ самунъ въ торбата си, тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Осигурени сѫ за единъ день, но следниятъ день пакъ сѫ гладни.

 

Казвамъ: гладъ има въ физическия свѣтъ, гладъ има и въ духовния свѣтъ. Срѣщате човѣкъ, който ви обича. Той ви погледне мило, и вие сте доволни. Щомъ си замине, вие сте омѫчнени, търсите този човѣкъ. Значи, вие пакъ сте гладни. Ако искате да намѣрите онзи, който ви обича, идете въ гората. Когато сте тѫжни, идете въ нѣкоя борова, букова или дѫбова гора и се облегнете на едно дърво, да видите, какъвъ резултатъ ще имате. Дърветата сѫ вашитѣ любими. Какво ще кажете на това отгоре? Ще кажете, че това сѫ дървета, не сѫ разумни сѫщества. Привидно тѣ сѫ дървета, но задъ тѣхъ се криятъ разумни сѫщества, съ които вие можете да влѣзете въ съобщение. Когато светиитѣ сѫ постили, когато сѫ искали да постигнатъ нѣщо, тѣ сѫ прекарвали въ горитѣ, между дърветата по 20 ÷ 30 години. Тукъ тѣ прекарвали въ постъ и молитва, отъ никого несмущавани. Като виждали нѣкой светия между тѣхъ, дърветата казвали: колко добъръ е този човѣкъ! И тѣ се радвали, и светията се радвалъ. Следъ извѣстни постижения светиитѣ отивали между хората. Който иска да живѣе добре, той трѣбва да влѣзе въ свѣта, между хората, които не сѫ нищо друго, освѣнъ дървета въ горитѣ. Когато човѣкъ живѣе между хората въ свѣта, той по-скоро може да стане светия, отколкото, ако живѣе между онѣзи, които го обичатъ. Мѫжъ, който обича жена си, постоянно я следи: де ходи, съ кого се разговаря, на кого пише писма и т. н.

 

Единъ американецъ ми разправяше една своя опитность. Той бѣше добъръ, способенъ човѣкъ. По едно време, казва той, обикнахъ една женена жена. Азъ имахъ къмъ нея симпатия, и тя ми отговаряше съ сѫщото. Ние запазихме добри, приятелски отношения съ нея, и отъ време на време си кореспондирахме. Единъ день тя написала две писма: едно до мѫжа си, който билъ нѣкѫде на пѫть, и едно за мене. Обаче, въ бързината си тя направила една грѣшка: моето писмо турила въ плика, адресиранъ до мѫжа й, а неговото писмо — въ моя пликъ. Получавамъ писмото, чета, обръщението е къмъ мѫжа й. Мисля си: да не би тази жена да е рѣшила да напусне мѫжа си? Не знаехъ, какво да мисля. Следъ нѣколко деня, обаче, получавамъ друго писмо отъ нея, въ което ми обяснява станалата грѣшка. Тя се извинява и ме моли да върна писмото назадъ. Съ васъ, казва тя, лесно ще се разправя, ще ми върнете писмото, но съ мѫжа си какъ ще се разправя. Като получи писмото до приятеля на своята жена, мѫжътъ й ще каже: значи, моята жена имала и другъ възлюбенъ, като мене. Това писмо ще внесе едно горчиво чувство въ сърдцето му и една крива мисъль въ ума му, които постоянно ще го безпокоятъ.

 

Питамъ: какво престѫпно има въ това, че нѣкой люби двама души? Има нѣщо престѫпно. Кога? Когато човѣкъ поглъща свѣтлината на онзи, когото люби и я задържа за себе си, той върши престѫпление. Обаче, ако той дава отъ своята свѣтлина на онзи, когото люби, той върши добро. Следователно, въ любовьта сѫществува следниятъ законъ: ако възприемашъ любовьта на нѣкого и я задържашъ за себе си, ти вършишъ престѫпление; ако възприемашъ любовьта на нѣкого и давашъ отъ нея и на другитѣ, ти вършишъ добро. Иначе, ако отъ едного само поглъщашъ свѣтлина и нищо не давашъ, а на другъ само давашъ, безъ да получавашъ нѣщо, ти вършишъ престѫпление. Противъ такава любовь и Богъ възстава. Обаче, ако въ единъ и сѫщъ моментъ взимашъ и давашъ къмъ всички хора, това е правилно проявление на любовьта. Така и Богъ дава. Той едновременно е къмъ всички и баща, и майка.

 

Човѣкъ трѣбва да си изработи правилна философия, да разбира, кое е добро, и кое зло, кое е престѫпление, и кое не. Престѫпления се вършатъ тамъ, дето отношенията между поглъщането и отделянето на свѣтлината не сѫ правилни. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!” Съ други думи казано: както взимате отъ Бога, така и вие давайте. Вие взимате животъ, свѣтлина, свобода, знание, миръ, радость. Това трѣбва да давате и на другитѣ. Въ човѣка има вѫтрѣшенъ потикъ да дава. Той не трѣбва да подпушва този потикъ. И ако даромъ дава, даромъ ще получи. Въ който моментъ рѣшите да живѣете по този новъ начинъ, вие ще имате помощьта на всички добри, възвишени сѫщества по лицето на земята. Тия възвишени и напреднали сѫщества образуватъ цѣли общества, живѣятъ между хората — на кое мѣсто, не знаете. Тия сѫщества разполагатъ съ голѣми знания. Тѣ чакатъ само момента, когато нѣкой човѣкъ рѣши да живѣе по Бога, и веднага му идватъ на помощь. Тѣ бдятъ надъ него, грижатъ се и му помагатъ.

 

Мнозина ще кажатъ: ние сме стари вече, това не се отнася до насъ. Досега не е станало, че отсега нататъкъ ще стане. И турцитѣ казватъ за сѫщия случай: на 50-тѣ не било, че на 90-тѣ ще бѫде. Казвамъ: за глупавия, за невѣжия това не може да стане, но за гениалния човѣкъ, за светията може да стане. Рѣши ли човѣкъ да живѣе по Бога, ако е билъ поетъ, музикантъ или художникъ, той веднага ще се вдъхнови, и всичко въ него ще потече, като бистъръ, кристаленъ изворъ.

 

„Изново,” казва Христосъ. За да се доберете до този великъ законъ, всички трѣбва да създадете нови отношения къмъ Първата Причина, къмъ Великото, което носи вашето щастие. Само по този начинъ правилно ще разбирате Божията Любовь. Богъ иска всички хора, безъ изключение, да бѫдатъ щастливи: Той иска всички мѫже и жени майки, бащи и деца, приятели, слуги и господари, управляващи и управляеми, да бѫдатъ щастливи. Той желае това не само за хората, но и за животнитѣ, и за растенията. Това желае Богъ навсѣкѫде и за всички. Казвате: може ли да бѫде това? — Може. Тази задача е на бѫдещето. То ще я реализира. За тази цѣль у хората трѣбва да се пробуди висшето, Божественото съзнание. Това нѣма да стане по механически начинъ, но чрезъ усилена съзнателна работа. Училищата, майкитѣ, бащитѣ, умоветѣ и сърдцата на хората ще помагатъ за реализиране на тази задача.

 

И тъй, много нѣща знаятъ съвременнитѣ хора, но има много нѣща, които не знаятъ. Запримѣръ, отде изгрѣва нашето слънце, което изгрѣва и залѣзва, тѣ знаятъ; обаче, отде изгрѣва слънцето на живота, което никога не залѣзва, тѣ не знаятъ. Какъ излизатъ растенията отъ земята, които цъвтятъ и прецъвтяватъ, тѣ знаятъ; отде идатъ, обаче, растенията, които никога не прецъвтяватъ, тѣ не знаятъ. Отде идатъ изворитѣ, които текатъ и пресъхватъ, тѣ знаятъ; отде идатъ изворитѣ, които вѣчно текатъ, тѣ не знаятъ; че има добро въ свѣта и това знаятъ, но отде иде доброто, не знаятъ. Тия нѣща не могатъ да дойдатъ отъ хората. Великата мисъль не може да се роди въ главата на човѣка. Тя иде отъ Великото съзнание, което има начало и произходъ въ вѣчностьта. Човѣкъ може само да отразява Божиитѣ мисли, но не и да ги ражда. И колкото по-правилно ги отразява, толкова повече той е носитель на Божественото. Докато човѣкъ приема и предава Божественото, всички го търсятъ. Дойде ли до положение само да приема, и нищо да не дава, той вече скѫсва връзка съ Божественото, и всички го изоставятъ.

 

Сега, азъ желая на всинца ви да имате колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Желая всички да имате по единъ златенъ пръстенъ съ скѫпоцѣненъ камъкъ на рѫката си; желая всички да имате по едно златно перо, по една звѣзда и по една книга, въ която се криятъ разгадкитѣ на живота. Всички тия нѣща сѫ необходими. Има ли човѣкъ тия нѣща, той нѣма да проси отъ царя пари, нѣма да се оплаква, че е бѣденъ. Съвременнитѣ хора съзнаватъ, че иматъ умъ и сърдце, а отричатъ душата и духа. Това значи, че тѣ признаватъ пръстена и перото, а звѣздата и книгата не признаватъ. Тѣ казватъ: звѣзда не ни трѣбва. Не, всѣки човѣкъ трѣбва да съзнава, че на първо мѣсто той има умъ; на второ мѣсто той има сърдце; на трето мѣсто той има воля; на четвърто мѣсто той има душа и на пето мѣсто той има духъ, сѫществени и необходими за него. Всички тия сили човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си за служене на великото и красивото. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще се разбиратъ помежду си, ще живѣятъ въ миръ и съгласие.

 

И тъй, всички трѣбва да изучавате великата книга на живота. Тази книга ще ви даде истински познания за живота. Тя ще ви даде признаци, по които да познавате, кой говори Истината, и кой не говори Истината. Ако при свѣтлината, която имате днесъ, ви дадатъ знания, да познавате, кой ви обича, вие ще дойдете до обратни резултати. Вие нѣма да намѣрите онзи, който ви обича, но ще се натъкнете на онзи, който ви изневѣрва. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате честнитѣ хора, вие ще се доберете до безчестнитѣ. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате умнитѣ хора, вие ще дойдете до глупавитѣ, до безумнитѣ. И най-после, какво ще се ползувате отъ тѣзи знания, ако въ желанието си да намѣрите положителнитѣ качества на хората и на себе си, се домогнете до отрицателнитѣ?

 

Казвамъ: всѣки трѣбва да се стреми къмъ постигане на положителната наука. Дойде ли до тази наука, той ще разбере силитѣ, които действуватъ вънъ и вѫтрѣ въ него. Всѣки даденъ моментъ човѣкъ е силенъ въ малкото. Силата на човѣка не седи въ неговото величие и голѣмина, да блѣсти като слънце, всички да го виждатъ. Силата на човѣка седи въ това, той да става толкова малъкъ, че никой да го не вижда. Тогава той ще влиза и излиза отъ великия свѣтъ, безъ да го вижда нѣкой. Следователно, първото нѣщо е човѣкъ да се занимава съ най-малкото, което му е необходимо. Той трѣбва да влѣзе въ дълбочинитѣ на своето естество, да познае духа, душата, ума, сърдцето и волята си. Сърдцето, умътъ, душата и духътъ сѫ извънъ човѣка, а волята му е единствената сила, която прониква въ дълбинитѣ на живота и го изследва. Волята, тази малка величина, представя човѣка, изявенъ на физическия свѣтъ. Богъ обръща внимание на туй малкото въ човѣка. Човѣкътъ не е още нито духъ, нито душа. Човѣкъ не е още нито умъ, нито сърдце. Единственото нѣщо, което представя човѣка на физическия свѣтъ, това е волята, на която умътъ, сърдцето, душата и духътъ съдействуватъ. Докато човѣкъ, т. е. волята въ него, държи връзка съ ума, съ сърдцето, съ душата и съ духа, той има свѣтлина въ себе си. Въ който моментъ наруши тази връзка, тия спомагателни фактори въ живота му се оттеглятъ, и човѣкъ остава самъ, като суха кость, безъ никакви органи: безъ рѫце, крака, очи и уши. Той седи на единъ клонъ, като птица, люлѣе се и мисли за своето минало щастие.

 

Сега, азъ не искамъ да оставя у васъ песимистически мисли, но казвамъ, че грѣхътъ, безлюбието станаха причина човѣкъ да извърши най-голѣмата грѣшка — да забрави Източника на своя животъ и да се отдели отъ Него. Следъ това дойдоха нещастията въ свѣта. Вследствие на това днесъ човѣчеството върви въ обратенъ пѫть: днесъ всички хора се намиратъ на кръстопѫть и не знаятъ накѫде да вървятъ. Засега всички седатъ на едно мѣсто, но все трѣбва да взематъ една посока. Всѣки се усѣща остарѣлъ, недоволенъ: косата му побеляла, краката му не държатъ, и той само клати главата си и разправя за своето минало. Като дойде до това положение, човѣкъ започва да мечтае за онзи свѣтъ, иска по-скоро да замине. Питамъ: де ще отиде той съ този умъ? Съ такъвъ умъ и съ такова сърдце, каквито нѣкои отъ съвременнитѣ хора иматъ, и на онзи свѣтъ не могатъ да отидатъ.

 

„Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие”. Онзи свѣтъ е Царството Божие. Значи, да се родишъ изново, това е онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е свѣтъ на свобода, на мисъль, на чувства, на свѣтлина, на знание, на безсмъртие. Онзи свѣтъ е свѣтъ на изобилие. Той може да бѫде навсѣкѫде. Какво ще ни залъгватъ съ онзи свѣтъ? Онзи свѣтъ може да бѫде и на земята.

 

„Изново”. Ако се не родите изново, ще бѫдете роби на свѣта. Не бѫдете роби на човѣцитѣ. Бѫдете Синове Божии! Синъ Божи подразбира човѣкъ, който иска да излѣзе вънъ, да помага на човѣчеството. Да бѫдешъ Синъ Божи, това не подразбира, че трѣбва да те славятъ хората, да те гледатъ като писано яйце, но трѣбва да помагашъ на хората, и тѣ да придобиятъ свобода.

 

И тъй, женитѣ трѣбва да пазятъ едно правило: тѣ трѣбва да бѫдатъ тъй свободни, както Богъ първоначално ги е създалъ. Когато Богъ създаде първата жена, Ева, Той приспа Адама, за да не му пречи въ работата. Дълго време Адамъ спа, докато Богъ създаде първата жена, която бѣше толкова красива, че Адамъ, като я видѣ, извика: „Тази е кость отъ костьта ми и плъть отъ плътьта ми!” Съ това той направи първата погрѣшка. Адамъ не каза, че тази жена е духъ отъ духа му, душа отъ душата му, умъ отъ ума му и сърдце отъ сърдцето му. Адамъ каза, че е Ева кость отъ костьта му и плъть отъ плътьта му. Следъ това, черниятъ адептъ видѣ Ева и внесе поквара въ нейния умъ. Като я погледна и като й проговори, Ева го послуша, яде отъ плода на забраненото дърво, следъ което каза: намѣрихъ по-уменъ отъ Адама.

 

Казвамъ: ако една жена види нѣкой мѫжъ, т. е. своя Адамъ, тя не трѣбва да си задава въпроса, дали е кость отъ костьта и плъть отъ плътьта на този Адамъ. И мѫжътъ, отъ своя страна, не трѣбва да се запитва, дали тази е жената, която е излѣзла отъ него. Ако мислятъ така, и двамата ще сгрѣшатъ. Когато единъ мѫжъ срещне нѣкоя жена, той трѣбва да каже: ти си онази, която си излѣзла отъ моя умъ, отъ моето сърдце, отъ моята душа и отъ моя духъ. Когато жена или дѣвица срещне нѣкой мѫжъ, или момъкъ, тя трѣбва да каже: този е излѣзлиятъ отъ Бога. Кажатъ ли и двамата така, тѣ ще се родятъ изново и ще влѣзатъ въ Царството Божие. Тази е новата култура, това е Царството Божие. Ако мѫжетѣ и женитѣ не мислятъ така, друга култура, освѣнъ сегашната, не може да има. И тогава, както и да съединявате хората, тѣ ще бѫдатъ нещастни. Мислятъ ли по новия начинъ, между мѫже и жени всѣкога ще има взаимность. Така трѣбва да се възпитаватъ хората! Така трѣбва да мислятъ!

 

„Изново”. Това подразбира, че мѫжътъ трѣбва да се върне въ положението, както Богъ го е създалъ първоначално. Въ лицето на жената той трѣбва да вижда новата Ева, дѣвата, т. е. възвишеното, красивото, мощното начало на живота, или Първичната Причина, която е създала всичко. Докато мѫжътъ не разбере жената, т. е. сърдцето си, той не може да разбере себе си, не може да разбере и своя умъ. Не дойде ли до това положение, той ще бѫде въ разрѣзъ съ Битието. Защо? — Защото жената е последното дело на Бога. Следователно, отъ последното дело, отъ резултата на нѣщата може да се сѫди за причини и последствия.

 

„Изново”. Това подразбира, че жената трѣбва да се върне въ положението, въ което Богъ първоначално я поставилъ. Въ лицето на мѫжа тя трѣбва да вижда новия Адамъ, както Богъ нѣкога го е създалъ. Той трѣбва да бѫде огледало, въ което тя да вижда образа на Божественото начало. Докато жената не разбере мѫжа, т. е. ума си, тя не може да разбере своето сърдце.

 

И тъй, ако сърдцето не служи за подкрѣпа на ума, и ако умътъ не служи за рѫководство на сърдцето, тѣ не могатъ да иматъ правилни отношения помежду си. Най-после, ако и волята не иде въ услуга на сърдцето и ума, за реализиране на тѣхнитѣ копнежи, човѣкъ не би ималъ никакви постижения, и животътъ му би се обезсмислилъ. Умътъ представя цѣльта въ живота на човѣка; сърдцето представя условията, средствата за постигането на цѣльта, а волята, това сѫ постиженията, т. е. реализиране на цѣльта.

 

Умътъ, както е създаденъ първоначално, представя високъ планински връхъ, покритъ съ ледове и снѣгове, но винаги огрѣванъ отъ лѫчитѣ на благотворното слънце на живота, което изгрѣва, но никога не залѣзва. Тѣзи лѫчи топятъ снѣговетѣ и ледоветѣ на този връхъ, като образуватъ безброй потоци и извори за напояване и оросяване на живота подъ него.

 

Сърдцето, въ своя първиченъ животъ, представя необятна, красива долина, изобилно напоявана отъ чиститѣ води на планинския връхъ, на която растатъ и се развиватъ благоуханни цвѣтя и вкусни плодове. Сърдцето, тази долина на живота, не е нищо друго, освѣнъ раятъ на земята. И днесъ всички търсятъ този изгубенъ рай. Следователно, сърдцето е изгубениятъ рай. Подъ думата сърдце нѣкои разбиратъ жена, други — майка, трети — дѣва. Тѣзи три понятия представятъ степени на развитие на сърдцето. Най-долното положение на сърдцето представя жената, а най-горното — дѣвата. Дѣвата е цѣльта, майката представя условията, срѣдствата за постигане на цѣльта, а жената е постижението.

 

Казвамъ: ако жената не разбира мѫжа, ако сестрата не разбира брата и ако сърдцето не разбира ума, никакви постижения не може да има. И обратно: ако мѫжътъ не разбира жената, ако братътъ не разбира сестрата, и ако умътъ не разбира сърдцето, никакви отношения, никаква взаимность не може да сѫществува между тѣхъ. Разбиратъ ли се, тѣ ще си подадатъ рѫка и ще заработятъ успѣшно за подигане на човѣчеството, за подигане на жената и на мѫжа, за подигане на сърдцето и на ума. Само по този начинъ образътъ на идеалния Адамъ ще се възобнови въ новъ Адамъ. И образътъ на идеалната Ева ще се подигне на оня пиедесталъ, дето Богъ я поставилъ; тя ще възкръсне въ новата Ева. И тогава, новата епоха ще поздрави двамата богоизбранници, заедно съ тѣхнитѣ чада.

 

„Ако се не родите изново”. Следователно, ако раждането е важенъ процесъ, за който се изискватъ нови, благоприятни условия, не по-малко важни процеси сѫ зачеването и бременностьта. Презъ времето на своята бременность, жената трѣбва да бѫде поставена при най-благоприятни условия: тя трѣбва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа; при това, никога да не яде преди изгрѣвъ, както и следъ залѣзъ слънце. Тя трѣбва да диша дълбоко, да мисли и да чувствува право. Понеже въ това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, съ голѣмо въображение, ближнитѣ й, както и тя сама трѣбва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени. Сутриннитѣ й разходки трѣбва да ставатъ при изгрѣвъ, да наблюдава красивитѣ картини на изгрѣващето слънце; после, да се разхожда въ градини, дето цъвтятъ красиви, благоуханни цвѣтя, дето се развиватъ хубави плодни дървета. Дето животътъ расте и се развива, тамъ е неговиятъ смисълъ. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за бременната жена. Де ще намѣри по-голѣма чистота отъ тази въ природата? За тази цѣль тя трѣбва да посѣщава чисти извори и рѣки, водитѣ на които да служатъ като огледало на нейния животъ. Тихитѣ, приятни нощи, съ небе, осѣяно съ безброй трептещи звѣздици, сѫщо представятъ незамѣними картини за жената, бѫдеща майка.

 

Казвамъ: майката трѣбва да възпитава детето си, докато е още въ утробата й, а не следъ раждането. Тамъ детето има всички условия за възприемане, а следъ раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо, и умствениятъ животъ на бременната жена не трѣбва да се пренебрѣгва. Най-красивата, изящна литература трѣбва да бѫде нейната умствена храна. Животътъ на светиитѣ, на великитѣ хора трѣбва да бѫдатъ двигатели на нейната мисъль. Красива и възвишена поезия, хубава музика и пѣсни трѣбва да нарушаватъ отъ време на време тишината на нейния животъ. Спокойствие, тишина сѫ нужни за жената-майка, както и за природата, която въ това време върши великъ творчески актъ — създаването на човѣка. Искате ли плода на дървото да бѫде добъръ, създайте му условия и го оставете на природата. Сѫщото се отнася и за създаването на човѣка. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ се зачева и развива при специални условия. За това се изискватъ три важни момента: цѣль, срѣдства и постижения. Всичко това ще се намѣри въ разумната природа. Сама тя е здраве, красота и чистота. Тя изключва всѣкакви болести, всѣкаква грозота и нечистота.

 

И тъй, никой човѣкъ не се ражда произволно. Запримѣръ, предполага се първиятъ човѣкъ да е билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, когато условията сѫ били благоприятни, хармонични. Ето защо, нека всички художници, музиканти, писатели, поети и всички велики учени взиматъ участие при създаването на човѣка. Свѣтътъ се нуждае отъ нови хора, които да работятъ за неговото изправяне и подигане. Това зависи отъ жената. Тя е вѫтрѣшниятъ факторъ, който правилно трѣбва да използува всички външни благоприятни условия. Въ това отношение на жената-майка, на сестрата, на дѣвата трѣбва да се гледа като на деликатенъ, благоуханенъ цвѣтъ, който отъ никаква слана да не се попарва.

 

Казано е, че първиятъ човѣкъ билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, въ деня на любовьта. Тогава той е почувствувалъ въ себе си присѫтствието на Великото, присѫтствието на Божията Любовь. Съ създаването на жената, първиятъ човѣкъ е разбралъ Божия Промисълъ, който работи въ свѣта. Следователно, за да се подигне жената, преди всичко тя трѣбва да обикне Бога, своя създатель. Възпита ли се въ тази насока, тя ще помогне за подигането на човѣчеството. Само тя е въ състояние да роди новия Адамъ и новата Ева.

 

6. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 1 ноември, 1931 г. София. „Изгрѣвъ”.