Jump to content

1914_09_21 Необходимостьта да познаваме Бога


hristo

Recommended Posts

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, 
София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание)
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето

 

Необходимостьта да познаваме Бога.

 

„А вѣченъ животъ е това, да
познаватъ Тебе, Единаго Истиннаго Бога,
и пратения отъ Тебе Иисуса Христа“
Ев. Иоанъ 17: 3.

Животътъ е най-естествениятъ и най-силенъ стремежъ на човѣшката душа; той е богатството, което тя желае да припечели. Този стремежъ сѫществува не отсега, а отъ хиляди и милиони години, и то не само въ човѣка, но и въ другитѣ млѣкопитающи, въ птицитѣ, въ рибитѣ и дори въ растенията. Различие има само въ методитѣ за добиване на живота у тия разни сѫщества.

Да додемъ до човѣшкия стремежъ къмъ животъ — той засѣга насъ, важенъ е за нашето развитие. Вие влизате, напр., въ едно музикално училище, не само да слушате, но и да се учите. Даватъ ви цигулка, даватъ ви лѫкъ, поставятъ ви струни на цигулката, научаватъ ви какъ да я нагласявате; даватъ ви учитель да ви учи на основнитѣ правила на музиката, и почвате да упражнявате вашия умъ, вашитѣ рѫцѣ, вашитѣ пръсти. И по тоя начинъ, съ течението на врѣмето, вие усвоявате изкуството на единъ отличенъ виолонистъ. По сѫщия законъ Господь иска да ни научи да усвоимъ метода, начина да придобиемъ живота. Човѣкъ е притежавалъ нѣкога вѣченъ животъ, но го е изгубилъ. Изгубилъ го е по една проста причина, и сега се стреми да изправи своята грѣшка. Тази негова грѣшка е причинила смъртьта, и само когато човѣкъ е почналъ да изпитва постоянното разрушение на своята душа, на своя умъ, на своето сърце, на своя организъмъ, на всичко онова, което гради, само тогава той е разбралъ какво нѣщо е изгубилъ.

Въ първата глава на Битието се казва, че Богъ поставилъ човѣка въ рая и му казалъ да обработва и да използува всичко въ него, но му запрѣтилъ да се докосва само до едно дърво — дървото за познаване доброто и злото. Обаче, човѣкъ поискалъ да направи единъ малъкъ опитъ на непокорство, и съ този опитъ започнала по-напрѣдъ жената. Казва се въ тази глава, че змията се увила около дървото на познанието и почнала разговоръ съ Ева, като ѝ задала въпроса: „Какъ така, вие като сте господари на рая и се ползувате отъ всички райски дървета, да не се ползувате и отъ дървото, което крие въ себе си велика тайна?“ Жената запитала отъ своя страна: „Каква тайна?“ — „Ако ядете отъ това дърво, ще имате познанието на Бога, ще знаете защо живѣете, ще познавате доброто и злото, ще бѫдете много силни на земята, тъй както Богъ е силенъ“. И въ жената се заражда тогава тщеславие, и тя си казва: „Да стана като Бога — това е моето горещо желание“ и откѫсва отъ запрѣтения плодъ, вкусва отъ него и сетнѣ отива и убѣждава мѫжа си, та и той вкусва. И вслѣдствие на това, Писанието казва, двамата оголѣли — видѣли се голи. Кога хората оголѣватъ? Нѣкой богатъ баща умира и оставя на сина си пари, чифлици и гори. Синътъ се запознава съ другари, тръгва по разходки и веселби, изхарчва всичко и оголѣва — оголѣва не туку-тъй, а отъ ядене, пиене и лѣность. Това ни навежда на мисъльта, че Адамъ и Ева сѫ яли дълго врѣме отъ това дърво и почватъ да залагатъ рая, и тогава Господь имъ казва: „Какво залагате, вашъ имотъ ли е това? Скоро вънъ! Отсега нататъкъ съ трудъ и потъ на челото ще изкарвате прѣхраната си, за да се научите на този великъ законъ — да оцѣнявате живота, който ви давамъ“. Човѣкъ лесно може да обѣднѣе. Единъ американски милионеръ, бащата на когото оставилъ двайсетина милиони долара наслѣдство, ималъ слабость къмъ цвѣтята и започва да събира разни цвѣтя изъ всичкитѣ крайща на земята; пращалъ дори специална експедиция за нѣкои особено рѣдки цвѣтя; слѣдъ нѣколко десетки години изхарчилъ всичко, каквото ималъ, и, когато умрѣлъ, трѣбвало да го погребатъ на общински разноски.

Но вие ще попитате: „Какъ човѣкъ може да изгуби своя животъ?“ Ще ви кажа какъ. Имате синъ, здравъ и читавъ, свършилъ въ странство, но се заражда въ неговия умъ да стане великъ, славенъ, да има Св. Георгиевски кръстъ; той казва: „Азъ ще отида да се бия за слава“ и отива; единъ куршумъ го ударва; приема славата, но изгубва живота си Адамъ и Ева сѫ пожелали такъвъ единъ кръстъ, и Господь ги пратилъ на бойното поле. Излизатъ отъ рая, отиватъ да завладѣятъ свѣта, но изгубватъ вѣчния си животъ.

Сега да се„ върнемъ къмъ Христовата мисъль. Да харчимъ пари, да изгубимъ живота си — знаемъ, но да спечелимъ живота — не знаемъ. Христосъ е дошълъ тъкмо да ни научи какъ да спечелимъ изгубения животъ. Ще развия именно тази мисъль прѣдъ васъ. Христосъ казва: „Азъ съмъ животътъ“. По какво се отличава животътъ отъ другитѣ сили? Той е една сила, която строи, въздига, съединява, обединява, дава радость и веселие на човѣшката душа. Въ послѣдния стихъ отъ главата, която ви прочетохъ, сѫ важни три думи: „животъ“, „познание“ и „Богъ“. Животътъ е цѣльта, къмъ която се стремимъ, познанието е методътъ за постигането на тая цѣль, а Богъ е срѣдата или условията, отъ които можемъ да черпимъ тоя животъ. Този въпросъ има двоякъ смисълъ: азъ мога да развия прѣдъ васъ неговата чисто философска страна, мога да ви обясня неговия биологически произходъ, неговата физиологическа или психическа проява и т. н., но това нѣма да ви ползува, тъй както ако на единъ гладенъ човѣкъ не му дамъ хлѣбъ да яде, а почна да му разправямъ: какъ е приготвенъ хлѣбътъ, отъ какво брашно е направенъ, коя жена го е замѣсила, какъ го е пекла, какви елементи той има, какъ сѫ ги намѣрили химицитѣ въ лабораторията и т. н. Човѣкътъ казва: „Азъ съмъ гладенъ, дай ми да ямъ. Че жена го е мѣсила, не ми трѣбва да знамъ. Че има такива или онакива елементи, сѫщо не искамъ да зная. Единственото нѣщо, което ме интересува сега, е да се нахраня, че слѣдъ това ще мога да те слушамъ да ми приказвашъ за тия работи“. Та и ние ще кажемъ сега на философа: „Не искаме да знаемъ отъ какви елементи е съставенъ животътъ, какъ и отъ какво е той замѣсенъ, какъ е произлѣзълъ; искаме да се нахранимъ, да ядемъ отъ вѣчния животъ, че послѣ можемъ да разискваме съ васъ, колкото врѣме щете, върху тия нѣща; сега искаме да се избавимъ отъ тази смърть“. И мисля, че това е правилното разрѣшение на въпроса.

Какъ можете да придобиете вѣчния животъ? Вие не сте още живѣли. Вие мислите, че живѣете и казвате: „Азъ живѣя“. Вие, наистина, имате животъ, но той не е вашъ; той е животъ заложенъ; утрѣ ще се яви онзи, на когото дължите, ще прѣдстави полицата за дълга ви, ще ви тури въ затвора и ще вземе живота ви. Ще ви сложатъ на носилка, и попътъ просто ще доде да потвърди присѫдата, като ви прочете една заупокойна молитва, да ви помене Господь въ Своето Царство, сир. да бѫде милостивъ къмъ васъ; слѣдъ това, пѣвцитѣ ще изпѣятъ установената пѣсень и ще ви заровятъ. Какво е това да заровятъ човѣка? То значи да го затворятъ долу въ тъмницата, за да изплати своя дългъ. Всѣки, който, вмѣсто да отиде да изплати дълговетѣ си, отива да търси Георгиевски кръстъ, бива заравянъ въ земята, да изплати първомъ своя дългъ, да се научи да придобива своя животъ. Всички хора плачатъ, когато умре нѣкой тѣхенъ близъкъ; но плачъ не спасява: онзи, който има да взема отъ насъ, колкото и да плачемъ, нѣма да се смили, а ще каже: „Плати си дълга“. И смъртьта, когато дойде, казва: „Азъ не искамъ вашитѣ сълзи, а искамъ да си платите дълга — вие ми дължите“. Сега, необходимо е да знаемъ основния законъ на живота, за да се освободимъ отъ смъртьта. Ще ви приведа единъ примѣръ за изяснение на това. Въ врѣмето на българското робство, въ епохата на еничеритѣ, нѣкой си турчинъ даалия, пехливанинъ, завладѣлъ цѣла една мѣстность и турилъ цѣлото население въ страхъ и трепетъ. Кого дѣ хване бие, трепе, наранява и убива — съ това той навсѣкѫдѣ се хвали, че гяуритѣ плаши. Никой отъ мѣстното население не смѣялъ гласъ да издигне, всички се на Бога молѣли отъ това зло да ги избави. Всички мѫже носѣли бѣлѣзитѣ на турския даалия. Но никой не смѣялъ глава да повдигне. Всѣки отъ страхъ своя яремъ носѣлъ. Единъ день минава прѣзъ това мѣсто младъ български овчарь, спретнатъ и обутъ, съ кривакъ въ рѫцѣ. Влиза въ една гора, съглежда го отдалечъ турскиятъ даалия и му извиква: „Ей гяуръ, стой! Кой ти позволи тукъ да минавашъ?“ — „Азъ съмъ чобанинъ, стадо си прѣкарвамъ“. — „Я хвърляй тая тояга“. — „Но азъ ти я нося подаръкъ — тя е пълна съ злато. Моята баба ми каза, че дѣдо ми отъ рая я донесълъ. Тя никога не ме е лъгала и пѫтя ми е управяла“. — „Гледай, тоя серсемъ гяуринъ какви глупости говори! Ще ти кажа азъ тебѣ отъ кой рай е излѣзла, отъ вашия или отъ нашия! На нея твоята глава азъ ще набуча“. Обаче, смѣлиятъ овчарь, съ първия още замахъ сабята на пехливанъ даалия на двѣ строшва; отъ втория замахъ, дѣсната му рѫка съвсѣмъ увисва; третиятъ замахъ лѣвия кракъ на двѣ прѣчупва, и пехливанинътъ даалия на земята се срутва. „На-ли ти азъ казахъ, че моята тояга всѣкога право казва, че отъ рая е излѣзла? Засега ти стигатъ тия три думи, които отъ нея научи. Богъ добрѣ плаща. Втори пѫть като мина, моята тояга ми пакъ казва, още три думи ще ти кажа и главата ти ще смажа“. — „Вѣрвамъ, отговорилъ пехливанинътъ даалия, въ твоята тояга. Нейнитѣ думи въ живота си ще прилагамъ. Мога ли вече азъ да се противя на такава тояга, която отъ рая излѣзва и всѣкога право казва? Нека отсега нататъкъ раята да бѫде свободна, такава е волята на Аллаха“.

Привождамъ този поетически разказъ да обясня една истина въ народна форма. Този турчинъ — това е смъртьта. Раята — това сме ние човѣцитѣ. Има ли мѣсто въ свѣта, кѫдѣто този пехливанинъ да не е влизалъ? Има ли домъ отъ него непосѣтенъ? Какво говорятъ кръстоветѣ по гробоветѣ? Всички въ тоя свѣтъ за пехливанина даалия приказватъ, за неговитѣ подвизи майки и бащи говорятъ. Има цѣли томове, писани за неговата история, за неговата сила. Всички една пѣсень пѣятъ — непобѣдимъ е въ тоя свѣтъ нашиятъ пехливанинъ даалия. И ако нѣкой се опита да каже, че е възможно да се освободимъ отъ него, веднага чуваме думитѣ — Ти лудъ ли си, съ всичкия умъ ли си? Това е невъзможно, ние не вѣрваме; това сѫ празни думи, глупави фрази, младежки илюзии“. Но достатъченъ е този български младъ овчарь, съ своята тояга излѣзла изъ рая, която лъжа не казва, съ три удара срѣщу ножа, въ дѣсната рѫка и въ лѣвия кракъ на даалията да опровергае лъжливата теория, че пехливанинътъ даалия е непобѣдимъ. Обаче, трѣбва мѫжество, трѣбва воля за такава гигантска борба. Но ще възрази нѣкой и каже: „Азъ не виждамъ какъвъ дълбокъ смисълъ може да има въ тоя обикновенъ примѣръ“. Да, вие сте правъ, отъ вашето гледище, понеже не си задавате трудъ да приведете нѣщата въ редъ. Но, ако въ тая формула се крие слѣдната истина, тогава какво бихте казали? Ако именно този младъ овчарь прѣдставлява разумния непокваренъ човѣкъ; ако неговата баба прѣдставлява Божествената любовь, която постоянно говори въ нашата душа, че свободата е човѣшко право; и ако дѣдото прѣдставлява Божествената мѫдрость, която изнася тоягата, сир. Божественитѣ закони, и я повѣрява въ рѫцѣтѣ на това разумно сѫщество да брани своята душа отъ заробване; и ако ножътъ прѣдставлява природнитѣ сили въ разрѣзъ на човѣшкия прогресъ; и ако рѫката показва покваренята човѣшка воля, а лѣвиятъ кракъ поквареното човѣшко сърце; — ние мислимъ, че, като се реагира върху тия сили въ дадена посока, можемъ да отстранимъ разрушителнитѣ дѣйствия.

Въ този именно смисълъ трѣбва да се разбиратъ думитѣ: „Който побѣди докрай, той спасенъ ще бѫде“. Побѣдата е условие за придобиване на живота. И думитѣ Христови: „По-силниятъ, като влѣзе въ дома на силния и го върже, само тогава може да разграби неговия домъ“ подразбиратъ сѫщата идея. Затова е необходимо онова знание, което може да ни запознае съ законитѣ на тоя процесъ за придобиване на живота. Жена, която иска да изтъче платъ, прѣди всичко трѣбва да знае да опере и изпреде вълната; да приготви своя станъ, своитѣ нищелки, бърдо, ватали и слѣдъ това да наснове основата и да я навие на кросното, да я опне и да почне тъкането споредъ опрѣдѣленитѣ правила на това изкуство. Совалката постоянно трѣбва да се хвърля ту отъ лѣвата, ту отъ дѣсната страна, да носи жичкитѣ на вѫтъка, които, като се прѣплетатъ съ основата, образуватъ желания платъ.

Художникъ, който иска, да нарисува нѣкоя цѣнна картина, трѣбва да разбира законитѣ на това изкуство, да разбира съчетанието на боитѣ и да владѣе своята четка. Скулпторъ, който иска да извае нѣкоя велика статуя, трѣбва да владѣе своя чукъ. Който гради кѫща, трѣбва да знае какъ да я съгради, издигне и нареди. Лѣкарь, който иска да стане знатенъ и полезенъ, трѣбва да познава отблизо елементитѣ, които лѣкуватъ болнитѣ. Учитель, който учи и възпитава, трѣбва основно да познава човѣшката душа, човѣшкия умъ и да постѫпва съобразно съ тѣхъ.

Сега и човѣкътъ християнинъ, който иска да придобие вѣчния животъ, трѣбва да познава основата на тоя животъ и да прилага законитѣ, по които той се добива. Животътъ може да се уподоби на платъ, който трѣбва първомъ да изтъчемъ и слѣдъ туй да облѣчемъ. Той е първата дреха, съ която трѣбва да се обвие човѣшкиятъ духъ. Когато изхабимъ тоя платъ, ние оголѣваме отвънъ. Това оголѣване го наричатъ морално падане.

Христосъ ясно казва: „Вѣченъ животъ е да познавате Бога“. „Да Го познавате“, ето тайната на придобиването вѣчния животъ. Но ще ме попитате: „Нимà ние не познаваме Бога?“ Ако бихте Го познавали въ Христовия смисълъ, не бихте умирали. Но, ще ми възразите, кой не умира? Ами че това е то, което опровергава хорското твърдение, че познаватъ Бога.

Но, ще ми кажете, че и Христосъ умрѣ. Не, Той не умрѣ, а въскръсна и се показа на Своитѣ любими. Когато вие умрете, ще въскръснете ли да се явите на своитѣ? Ето важниятъ въпросъ за васъ.

Вие може да имате понятие за Бога на нѣкой философъ, на нѣкой пантеистъ, на нѣкой материалистъ, на нѣкой църковникъ, но то нѣма да внесе въ васъ вѣчния животъ — онова вѣчно начало, онова вѣчно благо, къмъ което се стремимъ, което съставлява вашата цѣль. Вънъ отъ това, вие ще бѫдете въ положението на болникъ, който нощно врѣме се припича на луната и очаква тя да го стопли; или на гладенъ, който отдалечъ наблюдава хубавитѣ сомуни, или на жаденъ, който отдалечъ си въобразява, че пие бистра вода, и си казва: „Азъ я познавамъ“. Казвамъ ви: това не е познание, това е понятие за външната сѣнка на нѣщата. Когато придобиете истинското „познание за Бога“, вѣчниятъ животъ ще бѫде осѫщественъ въ вашата душа; тогава ще посрѣщате смъртьта като тоя младъ овчарь. И надъ вашия гробъ нѣма да стои надписътъ: „Тукъ е заровенъ младъ и зеленъ, когото смъртьта покоси“.

Но да се повърна пакъ на прѣдмета и да поясня въпроса съ една малка аналогия. Всѣко живо сѫщество иска срѣда и условия, при които да може да живѣе: за растенията е необходима почва, влага, свѣтлина; за рибитѣ е потрѣбна водата, извънъ която тѣ не могатъ да живѣятъ; за птицитѣ, млѣкопитающитѣ, човѣка, срѣдата за тѣхния животъ е въздухътъ. Тази аналогия е вѣрна и по отношение на човѣшкитѣ външни чувства. Срѣдата за човѣшкото око е свѣтлината, за ухото — звукътъ, за носа — миризътъ, цвѣтята, които постоянно изпущатъ ония етерни трептения, които съставятъ храната на това чувство. Срѣдата за вкуса е храната, всички онѣзи органически вещества, сокове, които постоянно се вливатъ и даватъ животъ. Ако сега се качимъ още повисоко по тая лѣтвица, ще забѣлѣжимъ какъ дѣйствува този великъ законъ. Срѣдата, въ която може да живѣе нашето сърце, това сѫ желанията; срѣдата, въ която човѣшкиятъ умъ може да живѣе и се развива, това сѫ мислитѣ: безъ мисли човѣшкиятъ умъ се атрофира, безъ желания човѣшкото сърце тъй сѫщо. Срѣда за човѣшката воля е силата, дѣятелностьта и енергията за работа: безъ работа волята се атрофира. По сѫщия законъ на сравнението, срѣда за човѣшката душа е Богъ. Затова и Писанието казва: Въ Него живѣемъ, движимъ се и сѫществуваме“, чрѣзъ Него душата може да добие своя първоначаленъ животъ — да се облѣче въ безсмъртието. Слѣдователно, Богъ е една вѫтрѣшна срѣда, едно вѫтрѣшно условие, една вѫтрѣшна сила, отъ която постоянно трѣбва да черпимъ. Напримѣръ, както нашитѣ очи сѫ свързани съ свѣтлината, нашитѣ дробове — съ въздуха, както нашиятъ стомахъ е свързанъ съ устата, за да се храни, така и нашето сърце и нашиятъ умъ сѫ двѣ срѣдства, чрѣзъ които душата може да приема живота. Това сѫ подготвителни срѣди за Божествената срѣда — всемирното Божествено съзнание, въ което е потопена нашата душа. Вѣрно е, че всѣкога, когато едно сѫщество губи връзката съ своята срѣда, то се излага на смърть, сé едно да-ли то е растение, риба, птица, млѣкопитающе или човѣкъ — законътъ еднакво дѣйствува. Христосъ, Който дълбоко е разбиралъ тоя законъ, настоява, че е необходимо да познаваме Бога, или, казано на наученъ езикъ, че е необходимо да имаме връзка съ своята срѣда.

Но, ще кажете вие: „Ние ще Го познаемъ, когато отидемъ на онзи свѣтъ“. Онзи свѣтъ — това е Богъ. Хора, които мислятъ, че, като умратъ, ще отидатъ на онзи свѣтъ, приличатъ на онзи синъ прѣстѫпникъ, който, като го затварятъ, си казва: „Отивамъ да видя баща си“. Въ затвора ли ще видите вашия баща? Вие ще идете въ мѣстото на изправлението. Въ оня свѣтъ нѣма да отидете при Небесния вашъ Отецъ. За да отидете тамъ, трѣбва да побѣдите смъртьта, да излѣзете изъ затвора, да сте свободни. Затуй Христосъ казва въ прочетената глава отъ Евангелието: „Азъ съмъ вратата“, и на друго мѣсто: „Онзи, който прѣзъ Мене влѣзе и излѣзе, и паша ще намѣри“.

Я ми кажете, вие влѣзвали ли сте прѣзъ тази врата и излизали ли сте навънъ прѣзъ нея и какъ сте направили това? Ако ви попитамъ за кѫщата на нѣкой вашъ приятель, вие ще кажете: „Външната порта на неговата кѫща се намира на западъ, а вѫтрѣшната — къмъ сѣверъ или югъ; ще опишете и колко е голѣма, каква боя има и какъ се затваря. Всички църковници казватъ: „Христосъ е врата“. Щомъ Христосъ е врата, я ни освѣтлете отъ какво е тя направена — отъ дърво ли или отъ желѣзо, отъ злато или отъ сребро; отъ скѫпоцѣнни ли камъни или отъ нѣщо друго; съ какви брънки е закачена и на какви основи почива? „Ама, ще кажете, то е въ прѣносенъ смисълъ“. Хубаво, направете прѣводъ на тази врата, какво е Христосъ, въ какъвъ смисълъ Той е врата? Ще кажете: „Христосъ ни спаси“. Какъ ни спаси? „Той умрѣ за насъ“. Умрѣлъ може ли да спасява? „Ама възкръсна“. Какъ е възкръсналъ? „Чрѣзъ Божествения животъ“, Значи, Христосъ е билъ съединенъ съ Бога, познавалъ е Бога и чрѣзъ това познаване на Бога Той побѣди смъртьта, възкръсна и дойде при нашитѣ души Сега Той е при насъ. По-напрѣдъ 33 години Той бѣше затворенъ заедно съ насъ и Той ни научи какъ да излѣземъ отъ този затворъ, какъ да побѣдимъ смъртьта и злото. Христосъ сега е отвънъ — въ оня свѣтъ при Отца на свѣтлината. Той иде да посѣти нашитѣ умове, нашитѣ сърца, и свѣтътъ ще Го види съ ония три удара: срѣщу ножа, въ рѫката и въ крака. Той ще срути всички лъжливи учения. Кои сѫ тия лъжливи учения? Тѣ сѫ ония елементи, мисли, желания, дѣйствия, които разрушаватъ човѣшкото щастие, човѣшкия умъ, човѣшкото сърце, човѣшката душа, човѣшкия духъ, които всѣватъ смърть, анархия и робство навсѣкѫдѣ и сковаватъ нашия животъ. А кое е учението на живота? То сѫ всички ония елементи, които даватъ щастие, благо, доброта, просвѣщение, които въздигатъ човѣшкия духъ, човѣшкото сърце и внасятъ въ него обичь и любовь къмъ всичко — това е живиятъ Христосъ. И затуй Той казва: „За да имате тия основни елементи, които да внесатъ въ васъ животъ вѣченъ, непрѣмѣнно трѣбва да познавате Бога“. Въ свѣта трѣбва да се воюва. Но съ кого? Съ смъртьта. Обаче, трѣбва да се разбира правилно това изкуство. Другояче, постоянно ще ни слѣдватъ грѣшкитѣ. Ще ви кажа какъ: Една майка, българка, праща сина си, мисля, въ Германия да се учи: била жена доста заможна, всѣки мѣсецъ пращала на сина си по 3 — 4 — 500 лева, но това било малко, паритѣ не му стигали: единъ день той пише на майка си да му изпрати 1000 лева; тя обаче му пише: „Нѣмамъ пари, ще гледашъ да намѣришъ нѣкоя малка работа“; но синътъ ѝ заявява: „Ако не ми пратишъ пари, ще се самоубия“; тогава тя, възмутена, му пише тъй: „Самоубий се, азъ ще плюя на твоя гробъ: не искамъ синъ, който е страхливецъ, който не иска да работи който се бои отъ работа въ борбата съ живота и иска да живѣе като баба“. Думитѣ не сѫ точни, но сѫ въ този смисълъ Синътъ се опомва. И тази телеграма е поставена днесъ въ рамки, и на въпроси той отговаря: „Тя ме спаси“. Значи, въ свѣта трѣбва да воювате съ елементи на смъртьта. А какъ ще побѣдите? Само по единъ начинъ: като познаете Бога — началото на живота. Но вие ще ме попитате пакъ: „Какъ можемъ да се домогнемъ до това начало?“ То е най-лесното нѣщо. Да кажемъ задушавате се; какво правите? Отворите уста и дишате. Трѣбва чрѣзъ носа да поемете въздухъ. Тъй, за да имаме животъ, трѣбва да имаме познание, а за да имаме познание, трѣбва да имаме свѣжъ умъ, който да възприема, да се движи. И когато постоянно възприемате съ ума си ония добри, възвишени мисли, както постоянно поемате чрѣзъ носа въздухъ, вие сте на пѫть къмъ този вѣченъ животъ, който търсите. Ако направите единъ малъкъ опитъ всѣки день да калите вашата воля — като додатъ лоши мисли и желания, да ги отпѫждате и да възприемате само добритѣ мисли и желания, въ една година отпорѣ вие можете да извършите надъ себе си чудеса: не ще има спънка която да се не подчини на туй усилие на вашата воля. Сега, разбира се, който иска да придобие безсмъртието, трѣбва да има силна воля въ истинския смисълъ на думата. Ама казвате: „Не мога“. — „Който не може, ще отиде тамъ — въ затвора“. Тъй е писано въ Божествената книга. Като кажешъ: „Не мога“, Богъ казва: „Затворете го, Азъ ще го науча да може“. Нѣма другъ изходенъ пѫть. Това е нашата сѫдба. Ако искаме да се съединимъ съ Бога, да живѣемъ съ Него, да придобиемъ вѣченъ животъ, непрѣмѣнно трѣбва да слугуваме Нему — другояче пакъ ще се слугува, но на кого? на дяволитѣ, на князетѣ на този свѣтъ, които ще ни впрѣгатъ по три пѫти на день. Ще вземе дяволътъ камишкъ и ще каже „диий“! Не искашъ ли да работишъ за Господа — плюуусъ! Най-сетнѣ кажешъ: „Нѣма какво да се прави — ще се работи“. Разбира се, защото има тояга, бой. Спрешъ ли се, хайде пакъ заплющи камшикъ. Това сѫ двата пѫтя „Азъ не искамъ да слугувамъ на Господа“. — Щомъ не искашъ да слугувашъ на Господа, ще имашъ другъ господь. „Искамъ да бѫда свободенъ“. — Лъжешъ се: нѣма свобода на този свѣтъ; свобода има само онзи, който е съединенъ съ Бога; който има съзнателенъ животъ, той е свободенъ. Нѣкой пѫть казвате: „Азъ се разгнѣвихъ, наговорихъ му туй и туй“, Мислите, че сте постѫпили много умно Наддумали сте! Кой е наддумалъ? Кого ще наддумашъ? „Набихъ го“. Какво ти платиха за това? Нищо. Утрѣ пъкъ тебе ще набиятъ. Каква е тази свобода: днесъ ти биешъ, утрѣ тебе биятъ; днесъ ти удушвашъ, утрѣ тебе удушватъ? Това не е свобода.

Христосъ казва: „Трѣбва да се запознаете съ основния принципъ на познанието“. Азъ искамъ да приложите това, което ще ви кажа. Вие идете въ черква, изправите се, скръстите рѫцѣ, затворите очи, прѣнесете се и се молите Богу; излѣзете вънъ отъ черква — всичко това вие забравите. Хората отвънъ казватъ: „Този човѣкъ ходи въ черква, той, е набоженъ, излѣзе вънъ, животътъ му другъ“. Значи, не сте намѣрили правия, истинския пѫть на спасението. Ама казватъ: „Христосъ дойде и ни спаси“. Христосъ спасява умнитѣ и добритѣ. Никога Той не спасява лошитѣ и глупавитѣ хора. Спасява умнитѣ и добритѣ, които послушатъ и изпълнятъ Неговото учение. На първо мѣсто Христосъ ни учи какъ трѣбва да работимъ за себе си. Той казва: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“. Пѫтьтъ - това е методъ, истината — това е вашиятъ умъ, чрѣзъ който вие трѣбва да се запознаете съ нѣщата, кои сѫ добри и кои лоши, животътъ — това е изкуство, съ което вече знаете какъ да направите плата да се облѣчете съ него. Направете съ васъ единъ малъкъ опитъ, Боленъ сте, нервенъ сте, неразположенъ сте, дѣцата ви не сѫ добри. Оставете дѣцата на мира, не се безпокойте за тѣхъ помислете малко за себе си. Защо сте нервенъ, защо сте неразположенъ за това има дълбоки причини. Ако ми кажете „жеденъ съмъ“, ще ви река „напийте се“, „гладенъ съмъ“ — „нахранете се“. - „Ама какъ ще пия, нѣма чаша“. — „Колѣничи при този планински изворъ, ето елементътъ, който може да уталожи твоята жажда“. — „Не искамъ да колѣнича“. — „Ще колѣничишъ, инакъ, ще стоишъ жаденъ“. — „Ама моитѣ панталони, които сега съмъ купилъ, ще се окалятъ“ — „Ако искашъ да упазишъ твоитѣ нови панталони, ще останешъ жеденъ. По-хубаво е да колѣничишъ, да се окалишъ, за да усѣтишъ благата на водата“. — „Гладенъ съмъ“. — „Ела съ мене“; завеждамъ го въ една стая — „Ето ти хлѣбецъ, ще седнешъ на земята и ще се нахранишъ“. — „Ама не съмъ наученъ по този начинъ да се храня, менѣ ми трѣбватъ вилушка, ножъ, паница“. — „Остави ти вилушката, ножа, паницата, ей нà този хлѣбъ ще вземешъ, ще го разчупишъ съ рѫцѣ и ще се нахранишъ“. — „Ама ще ме видятъ хората. Срамота е“. — „Щомъ те е срамъ, ще останешъ гладенъ. Ако те е срамъ да ходишъ на училище съ букварь, невѣжъ ще останешъ“. Та, когато единъ човѣкъ е повиканъ да слѣдва Христа, не трѣбва да казва „какво ще рекатъ хората“, а трѣбва да се приближи до Христа, да приложи Неговото учение и ще стане силенъ. Дяволътъ ни се заканва, защото сме слаби. Азъ не искамъ да сте слаби, а да се нахраните — какъ? — да нахраните вашия умъ, вашето сърце. Да придобиете животъ вѣченъ — това значи да знаете да нахраните не само своето тѣло, но и своето сърце, своя умъ, своята душа, своя духъ. То е методъ на хранене, споредъ дълбокото Христово учение. И тази сутринь азъ бихъ турилъ туй заглавие на моята бесѣда: „Какъ да се научимъ да се хранимъ“. Вие сте се научили само да дъвчите и много хубаво владѣете това изкуство. Сега започнете отъ тамъ нататъкъ: турете блюдото и нахранете вашето сърце, нахранете вашия умъ, нахранете и вашия духъ. И като се нахраните така, ще ви кажа, че сте много умни, че сте усвоили Христовото учение и че ще придобиете вѣченъ животъ, понеже знаете какъ да се съедините съ Бога.

Азъ поставямъ този въпросъ на опитна почва, говоря ви за нѣща, които разбирамъ, за нѣща, които самъ съмъ опиталъ. Единственото нѣщо, което ви спъва, то е че се колебаете, философствувате: „Какъ стои тази работа“. Когато става дума за практическия животъ, философия нѣма. Повикали сте една жена да ви научи да предете и тъчете; „Ама не мога“. — „Ще можешъ“; най-напрѣдъ нѣма да стане туй както трѣбва, но постепенно, отъ день на день, слѣдъ седмица, слѣдъ мѣсецъ, вашата прежда ще стане по-тънка; слѣдъ туй ще се научите какъ да насновавате; подиръ това ще доде и самото тъкане. Не мислете, че всичко изеднъжъ ще тръгне по медъ и масло; ще имате спънки, но, ако постоянствувате, ще се научите. Първиятъ вашъ опитъ нека бѫде слѣдното: постарайте се за една-двѣ минути да държите вашия умъ свободенъ, да не мислите за обикновенитѣ - изтъркани нѣща на ежедневния животъ. Вие казвате: „Азъ спрѣхъ да мисля, не мисля за нищо“, ама прѣзъ ума ви минава баба ви, дѣцата ви, кокошки, волове, дърва, камъни, и вие мислите, че сте свободни. Въ вашия умъ сѫществува цѣлъ хаосъ — тамъ сѫ: баба ви, майка ви, дѣцата ви — всички. Кажете най-сетнѣ: „Азъ искамъ да бѫда свободенъ, днесъ ще мисля за Господа — великата любовь на живота, всички вънъ въ двора, вие тукъ ще играете и ще ме оставите свободенъ, понеже имамъ много важна работа“. Опитайте се първия пѫть само двѣ минути. Ама дѣцата ще додатъ, ще се биятъ, ще плачатъ; нека се биятъ, нека плачатъ; двѣ минути забравете ги и посветете туй малко врѣме да мислите само за Господа на любовьта. Ето изкуството — най-малкото. Ама, ще кажете, това е много лесна работа. Не е май лесна. Слѣдъ туй опитайте се петь минути, десеть минути. Та най-напрѣдъ Христосъ иска да изпѫдите изъ сърцето си воловетѣ, кокошкитѣ, конетѣ, вълцитѣ, лисицитѣ, които сѫ оцапали вашето светилище. Знаете ли кои сѫ тия вълци и лисици? У васъ има лисици и вълци; азъ ги виждамъ; хемъ съ дълги опашки, съ червена козина, съ голѣми зѫби и некти. Вашата умраза — това е вълкъ, вашето лицемѣрие — това е лисица. Защо ви е тази лисица, каква полза ще ви принесе тя? Никаква. Изпѫдете всичко навънъ и турете въ себе си редъ и порядъкъ. Тогава ще повикате вашия свещенникъ: „Ела, служителю на Бога живаго, облѣчи се съ твоята одежда, вземи кадилницата си, съ която възнасяшъ своя темянъ къмъ Бога“. Ще повикашъ и владиката на твоя животъ. А кой е този владика? Твоятъ духъ. Ще повикашъ и пѣвцитѣ. Кой сѫ тѣ? Твоитѣ добри чувства и желания. Ще кажешъ: „Елате да запѣемъ, да служимъ на Господа въ този издигнатъ храмъ“, и тогава ще дойде Христосъ и, като намѣри това събрание свободно отъ онѣзи, които продаваха въ него гълѫби и тѣмъ подобни, изпѫдени навънъ отъ него, Той ще каже: „Миръ вамъ! доде деньтъ на вашето възкресение, днесъ ще бѫдете съ Мене въ рая“. Вие знаете ли дълбокия смисълъ на думитѣ на онзи разбойникъ, разпънатъ отъ дѣсната страна на Иисуса: „Господи, помени ме въ Царството Твое!“ Той бѣше човѣкъ, който бѣ изпѫдилъ съ своя камшикъ навънъ всички гадове, и затова Иисусъ му рече: „Ти си човѣкъ, който ще бѫде съ Мене днесъ въ рая“. Изпѫдете изъ себе си всички гадове, свини, лисици, вълци. А другиятъ отъ разбойницитѣ, разпънатъ отъ лѣвата страна на Христа, какво каза? „Ако наистина си Синъ Божи, слѣзъ и ни освободи“. — Какъ ще го освободи, когато той не е изпѫдилъ изъ себе си всичкитѣ гадове, когато той е робъ на своя егоизъмъ?

Мисля, че ме разбирате: говоря ви много ясно. Искамъ да ви говоря тъй, както, може-би, никога не сѫ ви говорили. Първото нѣщо е да се научите да обичате Господа, и тази обичь ще ви свърже съ Него. Имате хиляди случаи да се съедините съ Него и да направите живота си щастливъ. И когато се съедините съ Него и влѣзете въ вѣчния животъ, въ васъ всичко ще се прѣобрази и всичко ще доде на своето мѣсто. И тъй, турете си за задача първо за двѣ минути, послѣ за петь минути да изпѫдите чуждитѣ мисли изъ себе си и, слѣдъ като останете самъ, почнете въ туй дълбоко съзърцание да размишлявате върху тази велика проблема: защо сте на земята, защо сте неразположени, защо нѣмате благородни мисли и сърдце, защо нѣмате воля да разрѣшите извѣстенъ въпросъ, и Христосъ ще ви отговори. Той ще отговори въ тази форма: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ; значи, когато изпѫдите всичко навънъ и приемете въ себе си Мене, когато познаете за Богъ Моя Отецъ, Който живѣе въ Мене, Който е далъ животъ вѣченъ Менѣ, ще даде такъвъ и вамъ“. Трѣбва да приемемъ Христа въ себе си, за да се свържемъ съ Бога. И Християнството само тогава има смисълъ, когато се научимъ да побѣждаваме този животъ, за да придобиемъ оня, който е именно цѣненъ за насъ, защото донася знание, сила, благородство въ нашитѣ чувства, щастие, дава сила на духа да побѣждаваме всичко. Да прѣстане страхътъ въ свѣта отъ бѣднотия. То е Христовото учение. Страхувате се отъ смъртьта. Посрѣщнете я, като кажете: „Ще се боримъ съ нея“. Може да поискатъ да ви турятъ въ затвора; кажете въ себе си; „Ще се боримъ противъ оня, който носи смъртьта, чрѣзъ силата на Онзи, Който живѣе вѫтрѣ въ насъ, — чрѣзъ Единаго Истинаго Бога“. Може да се опълчи противъ васъ цѣлиятъ свѣтъ; може да ви плашатъ; не се плашете. Човѣкъ, който се плаши, не може да стане гражданинъ на Царството Божие. Вие сега воювате въ свѣта и, когато отидете на Небето, ще ви дадатъ по единъ Георгиевски кръстъ, който ще бѫде кръстъ живъ. Вие ще се върнете, и тогава Христосъ ще ви каже: „Ела ти, добри рабе, който си воювалъ на бойното поле“. Човѣкъ страда съ хиляди години, но той не е страдалъ за човѣчеството, за правдата; досега е страдалъ сé за себе си, за волове, коне и пр. Най-послѣ, трѣбва да страда за Христа. Въ това страдание вие ще намѣрите истинския животъ. И затова апостолъ Павелъ казва: „Ако се уподобимъ въ страданието съ Него, ще се уподобимъ и въ възкръсението“; понеже Богъ по сѫщия начинъ, както възкръси Христа, ще възкръси и насъ, като живѣемъ за Него. Да оставимъ да се всели Духътъ Христовъ въ насъ, да познаемъ Истиннаго Бога и да придобиемъ вѣченъ животъ. Тогава ще излѣземъ да работимъ за нашитѣ по-малки братя и сестри, и тѣ да се научатъ на изкуството да придобиятъ богатството на тоя Божественъ животъ.



 

(Бесѣда, държана на 21. септемврий 1914 г. Въ София).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...