Jump to content
Ани

1922_05_28 Неговата заповѣдь

Recommended Posts

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ"
Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

 

 

Неговата заповѣдь.

 

„И знаемъ, че неговата заповѣдь е животъ вѣченъ."[*]

 

Законътъ — това е първото ограничение на разумния животъ. За да се изяви великиятъ принципъ на живота, той трѣбва да приеме каквато и да е форма, съотвѣтна на неговия стремежъ и на неговото движение. Подъ думитѣ „движение“ и „стремежъ“ подразбирамъ двѣ различни идеи: стремежътъ — това е вѫтрѣшенъ разуменъ потикъ, а движението — това е физическата страна на нѣщата.

 

Христосъ казва: „и знаемъ, че неговата заповѣдь е животъ вѣченъ“, значи, обусловя: вѣчниятъ животъ почива върху тази заповѣдь. Когато нѣкой изобрѣтатель започне своето изобрѣтение, той най-първо установява принципа, т. е. като намѣри принципа, върху който има да работи, той търси онзи законъ, чрѣзъ който този принципъ може да се изяви и, слѣдъ като намѣри закона, той има вѣра въ себе си, че принципътъ ще работи. Слѣдователно, сѫщото е и съ всички онѣзи, които търсятъ Бога: Богъ е великъ принципъ, той е нѣщо по-вече отъ принципъ, и ние трѣбва да познаваме неговия законъ. Ние, за примѣръ, нѣкой пѫть говоримъ за Бога така несвързано, неразбрано, ние го уподобяваме на свѣтлина, на разумъ, това — онова. Богъ не е нито свѣтлина, нито разумъ, той не е нищо: ние не можемъ да го опрѣдѣлимъ. Ако единъ критикъ може да опрѣдѣли художника отъ неговата картина, ще бѫде смѣшно, понеже художникътъ ще нацапа съ маслени бои картината си и въ този идвалъ, който той е нарисувалъ, може ли да мисли, че той е въ боитѣ? Не. Тия бои и цвѣтове сѫ само сѣнки, които изразяватъ реалностьта, която сама по себе си е неизразима. Когато пиша думата любовь, любовьта вѫтрѣ въ думата ли се съдържа? — Ни най-малко. Вие можете да напишете цѣла бесѣда върху любовьта и любовьта не е вѫтрѣ въ бесѣдата. Но тази любовь почива, проявява се по извѣстни закони. Когато знаемъ законитѣ, ще знаемъ да работимъ. И музикантътъ сѫщо ще намѣри закона на музиката и върху този законъ на музиката той трѣбва да гради. Така е и съ писателя, така дѣйствува той, когато изучава граматиката, най-първо има закони, правила, съ които започва да пише, така правятъ и дѣцата, когато се учатъ да пишатъ. Само съврѣменнитѣ религиозни хора правятъ изключение. Тѣ казватъ: „ние и безъ законъ можемъ да живѣемъ“. Не отричамъ, че и безъ законъ може да се живѣе, но разумниятъ животъ започва съ законъ. И въ гората има шумолене и свирене, тамъ безъ законъ шумятъ и свирятъ листата и тамъ безъ законъ сѫ наредени тия листа. Но каква е голѣма разликата, когато нѣкое пиано свири или нѣкой органъ, когато нѣкой свири на цигулка, знаемъ каква голѣма разлика има между шумоленето на листата и свиренето на цигулката. Има грамадна разлика. Въ цигулката е вложенъ законътъ на човѣшката ингелигентность. Сега, по нѣкой пѫть азъ се изразявамъ и казвамъ: и въ природата има музика, но не въ тази природа, която ние виждаме. Трѣбва да имате особени сѣтива, особени чувства, малко да бѫдете досѣтливи, да схванете тази музика. И то при особени случаи: не всѣкога пѣе природата, не всѣкога свири, не всѣкога говори, и тя мълчи, по нѣкога има гробно мълчание, и въ туй мълчание се разбира единъ великъ вѫтрѣшенъ смисълъ, единъ смисълъ, който се заражда въ нейнитѣ недра — затуй тя мълчи, докато тази мисъль вземе своята форма и се изрази въ този великъ божественъ законъ. И често нѣкои сѫ ми задавали въпроса: защо съврѣменнитѣ общества не вирѣятъ както би трѣбвало?—защото не сѫ намѣрили онзи великъ законъ, чрѣзъ който животътъ може да се изрази. Кой нѣма желание да живѣе? — въ всѣкиго има такъво желание. Кой не обича да е музикантъ, да си посвири? Ама като вземе инструмента, не може да свири, а само дрънка, и му казватъ: „я остави, не прави шумъ“. Сега мнозина като дойдатъ въ това божествено учение, казватъ: „ние ще живѣемъ единъ чистъ и святъ животъ“. Попитамъ ги: какво подразбирашъ подъ „чистъ и святъ животъ?“ Слѣдъ като живѣятъ 1 — 2 години, казватъ: „това не е за насъ“. Идатъ въ свѣта и почватъ да живѣятъ по старому. Защо? — Защото не сѫ намѣрили онзи законъ, за който казва Христосъ: „и знаемъ, че неговата заповѣдь е животъ вѣченъ“. За да може тази заповѣдь да я разберемъ и да се възстановимъ, има да се боримъ съ много мѫчнотии въ себе си. Всички изобрѣтатели нѣкой пѫть прѣкарватъ 10, 15, 20 години, докато сполучатъ. Нѣкои даже не сполучватъ. Нѣкои художници има, както и нѣкои музиканти, които съ години сѫ прѣкарали редъ мѫчнотии, докато дадатъ нѣщо хубаво, за да изразятъ великия законъ на живота. Какъвъ е той, какъ трѣбва да се изрази? Да кажемъ, имашъ очи. Защо сѫ тия очи? Котката е приспособила очитѣ си и казва: „Господь ми създаде очитѣ само за мишкитѣ и за птичкитѣ, да си намирамъ храната“. И всѣки день търси, гледа дали има мишка или птичка. Ако попиташъ онзи търговецъ, той ще каже: „Господь ми създаде очитѣ само за платоветѣ“, и всѣки день ходи да гледа платоветѣ, пише смѣтка, казва: „за това сѫ моитѣ очи“. Гледашъ онзи писатель, седи съ перото и казва: „Господь ми създаде очитѣ да пиша“, и той драще, пише нѣщо. Художникътъ казва: „Господь ми създаде очитѣ да рисувамъ“, музикантътъ казва: „Господь ми създаде очитѣ да гледамъ своитѣ ноти“ и т. н. Всички хора присвояватъ зрѣнието за своята професия. Въ сѫщность, защо сѫ създадени очитѣ? Като дойдемъ до ушитѣ пакъ сѫщия законъ. Да попитаме, защо сѫ създадени ушитѣ? Нѣкой казва: „да мога да усѣтя отъ дѣ иде моя неприятель, опасностьта отъ дѣ иде“. И всички животни най-първо упражняватъ своя слухъ за тая цѣль, затова е създаденъ слухътъ. До извѣстна степень, тѣ сѫ прави, но слушането има по-дълбокъ смисълъ. Нека вземемъ нашитѣ чувства, защо сѫ създадени. Като казвамъ, защо сѫ създадени, не че тѣ не сѫ сѫществували, а защо сѫ се появили: тѣ иматъ свое прѣдназначение. Нѣкой пѫть ние се оплакваме отъ тия чувствувания и казваме: по-добрѣ човѣкъ да не чувствува. Знаете ли на какво би замязалъ човѣкъ, ако не би чувствувалъ? Прѣдставете си едно човѣшко око, турнато въ единъ камъкъ и оттамъ да наблюдава свѣта, безъ да чувствува. Какви ще бѫдатъ понятията на туй око за свѣта, ако кажемъ, че човѣкъ гледаше свѣта само съ окото, безъ да чувствува? Допуснете се а обратното — че вашата рѫка е турена въ този камъкъ безъ окото и че само чувствува нѣщата, тогава какво щѣше да бѫде вашето схващане за свѣта? Щѣхте да познаете, че едни предмети сѫ топли, други студени, трети гладки, грапави и пр. — ще знаете промѣнитѣ. И сега вие можете да схванете, че нѣкой хора почти живѣятъ като рѫката въ нѣкой камъкъ, тѣ само усѣщатъ промѣнитѣ. Казватъ: „днесъ нѣмамъ никакво разположение“, но не си задаватъ въпроса, защо е туй неразположение. „Еди-кой-си ме обиди“. Но и той не си задава въпроса: „защо ме обиди?“ „Днесъ съмъ радостенъ, защото еди-кой-си приятель ми каза една блага дума“. Защо тази дума произведе такъвъ ефектъ? Ще се спрете и ще кажете: „така е устроенъ живота“. Не. Това подразбира, че тази божествена душа иска да даде изразъ на всички свои мисли и желания. И, слѣдователно, Богъ живѣе въ насъ и се проявява чрѣзъ насъ, и всѣки, който му противодѣйствува, слѣдъ като употрѣби хиляди години, всички условия, да застави този индивидъ да го слуша, да върви въ хармония, най-послѣ, като не се подчини, заличава го. И Писанието казва, че грѣшнитѣ ще погинатъ. Азъ не говоря за праведнитѣ: праведни подразбирамъ ония, които разбиратъ този великъ божественъ законъ. Сега съ това схващане трѣбва да приложимъ туй божествено учение, има ли то приложение при сегашната фаза на нашето развитие? — Има. Нима ние трѣбва да останемъ въ тази форма, въ която сме сега? Нима нашето лице, нашитѣ очи, уши, рѫцѣ трѣбва да останатъ такива, каквито сѫ? — Не, трѣбва да се измѣнятъ. И Павелъ казва: „всички нѣма да умремъ, но всички ще се измѣнимъ“. И чудното е, че мнозина, които вървятъ въ този пѫть, новия пѫть, искатъ да влѣзатъ много лесно въ Царството Божие. И вие лесно можете да влѣзете и сега можете, но ние не разбираме туй Царство Божие. И сега Господь говори, но не го чуваме, и сега ангелитѣ ни пѣятъ, но не разбираме тѣхната пѣсень. Защо? — защото ние имаме такъво възпитание, че очакваме баща ни или нѣкой богатъ дѣдо да умре и да ни остави наслѣдство единъ, два милиона наслѣдство и послѣ да почнемъ да разполагаме безъ никакъвъ трудъ. Съврѣменнитѣ хора искатъ да живѣятъ много икономически по отношение на Бога, безъ трудъ. Ако питашъ кого и да е сега, всѣки ще каже: „да ми е оставилъ баща ми, парички да имаме, парички, парички, парички, пъкъ да имаме знания и сила, да се наживѣемъ“. Но какъ да се наживѣемъ? Азъ нѣма да ви описвамъ, азъ съмъ ситъ отъ това живѣене, което хората иматъ, много хубаво е за тѣхъ, но туй живѣене, отъ сега нататъкъ, нѣма да ви придаде нито една стомилионна часть на вашия растежъ. Ако вие затворите една свиня въ една кочина и редъ години я храните по всички правила на науката, вие ще имате само една много цивилизована свиня, но все ще остане свиня, никога не може муцуната ѝ да се измѣни и щомъ я пуснете вънъ отъ кочината, пакъ ще почне да рови и да бъчка — макаръ че въ кочината не рови. Ще мяза, значи, на една възпитана свиня, но пуснете ли я вънъ отъ кочината, пакъ си е старата свиня.

 

И когато ние, съврѣменнитѣ хора, говоримъ за възпитание, азъ казвамъ, че това не е възпитание, а нашитѣ съврѣменни методи сѫ методи само за дресиране: въ съврѣменната култура нѣмаме още истински методи за възпитание. Азъ казвамъ „възпитание“ на слѣдното: когато вземешъ едно дѣте въ училището, въ първо, второ, трето, четвърто отдѣления и послѣ въ университета, ако работишъ една година върху него съ сѫщитѣ закони, както единъ градинарь, ще можешъ да имашъ резултати, а не само дресировка. Възпитание трѣбва, не само привидно, но сѫществено, да се прояви онова божествено съзнание, че този индивидъ или това дѣте само себе си да познае, да се регулира безъ контрола. А когато едно ваше дѣте е направило погрѣшка, а не я признава веднага, вие вземате пръчката и тогава то казва истината. Най-първо ще каже: „Мамо, не бутнахъ захаръта“. Бутна ли? — Не бутнахъ. Втори пѫть пакъ не бутна, трети пѫть — „бутнахъ“ друго казва на единъ пѫть „бутнахъ“, второ, втори пѫть: „бутнахъ“. Значи, нѣкои дѣца казватъ истината при три, нѣкои при четири, а нѣкои при петь, шесть удари. Тъй щото математически може да опрѣдѣлимъ, кое дѣте при кой ударъ ще каже истината. Сега нѣкои хора ме питатъ: „защо има въ свѣта много страдания?“ Азъ казвамъ: вие сте дѣца и нѣкои отъ ония, които страдатъ, още при първата пръчка казватъ истината, други при втората и т. н. Много страдания, много тояги природата ти е сложила, много тояги, за да кажешъ истината. Сега не въ този обикновенъ смисълъ да кажемъ истината, а да разберемъ истината защо сме дошли на земята.

 

Ако васъ ви запитатъ: „имате баща, но защо ви е този баща; имате майка, защо ви е тази майка; имате братя, защо ви сѫ тѣзи братя, имате сестра, защо ви е тази сестра?“ А вие ще кажете, че знаете, защо: „така е наредилъ Господь.“ Наредилъ добрѣ, законитѣ знаете ли ги, знаете ли се вие по този законъ, който Господь е наредилъ, почитате ли вие бащи и майки, по тозъ законъ, който Господь е наредилъ, братя и сестри почитате ли се по тозъ законъ, знаете ли, че този законъ носи животъ вѣченъ? — Не. И въ свѣта единиятъ братъ е богатъ, а другиятъ осиромашава, и първиятъ казва: „да си търси чайрето на главата“. Всѣки братъ тегли чергата по-вече къмъ себе си, отколкото къмъ брата си. Азъ казвамъ: тѣзи двамата братя не сѫ разбрали този божественъ законъ и тѣ се усѣщатъ като отдѣлни индивиди. Ние мислимъ, че свѣтътъ е създаденъ само заради насъ. Това е най-голѣмото заблуждение — да мислимъ, че свѣтътъ е създаденъ само заради насъ. Не е създаденъ заради насъ. Богъ създаде свѣта не заради насъ, а за себе си, Той да се прояви, а ние сме случайни сѫщества въ този свѣтъ, да, случайни сѫщества сме ние. Моята коса може да, расте, азъ я подстригвамъ за това, часть отъ нея минава, заминава, тя не прѣдставлява нѣщо сѫществено. Нѣкои отъ васъ, като опадатъ космитѣ имъ, турятъ перука.  Дѣйствително, природата знае, като оголѣе главата на човѣка, той се простудява, а при това по-хубаво е да има косми на главата: космитѣ иматъ и друга добра страна. Знаете ли защо опадатъ космитѣ?—Ученитѣ казватъ: „отъ наслояване на пикочна киселина“. Туй е вѣрно, но има и редъ други, психологически причини, които отъ миналото сѫ дѣйствували, за да оголятъ главата. Когато нѣкоя мѣстность се оголи — въ България сѫ оголѣли много мѣстности — коя е причината? Самитѣ жители изсѣкатъ горитѣ и пороищата дойдатъ да оголятъ тия могили. Всѣка година като става наводнение, хората казватъ: „не знаемъ какво стана у насъ, но отъ нѣколко години много порои имаме“. Азъ разбирамъ, че тѣхнитѣ могили сѫ изсѣчени. Никой не взема грижа за горитѣ, не съзнава тѣхната важностъ. Сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме оголили всички божествени баири. — И у насъ днесъ не можешъ да намѣришъ двама души на едно мнѣние. Всички казватъ, че свѣтътъ е лошъ. Тъй е, но въ какво отношение свѣтътъ е лошъ? Лошъ е въ това отношение, че всѣки иска да живѣе за себе си, безъ да познава и зачита този божественъ законъ. Сѫдията те сѫди по другъ законъ. Ние говоримъ за истината, но сме забравили правиятъ божественъ законъ, за който Христосъ казва: „и знаемъ, че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ“. Вѣчниятъ животъ какво съдържа въ себе си? — Вѣчниятъ животъ съдържа всички условия за разумното растене — животъ, въ който нашата мисъль може да се изрази въ най-висока степенъ. Само въ този законъ ние можемъ да търсимъ и да намѣримъ нашето благо. Този законъ е написанъ вѫтрѣ въ насъ. Той е много пѫти писанъ, тамъ казва Господь — ще цитирамъ Писанието: „ще отнема каменнитѣ имъ сърца, ще имъ дамъ плътски сърца и ще напиша въ тѣхъ закона“. Въ аналитѣ на природата има, че много пѫти Господь е писалъ своя законъ въ човѣшкитѣ сърца, но хората сѫ го заличавали. И азъ правя слѣдното заключение: ние, съврѣменнитѣ хора, сме като малкитѣ дѣца, като намѣрятъ нѣкоя монета непочистена, не гледатъ какво е написано, ами я турятъ на единъ камъкъ, изглаждатъ я хубаво. Така и ние: всичко правимъ по единъ методъ. Тъй се е родилъ национализмътъ: той не е нищо друго, освѣнъ изглаждане на това, което Богъ е написалъ. Германцитѣ сѫ изгладени, българитѣ сѫ изгладени, англнчанитѣ и пр., всички сѫ изгладени, нѣма нищо написано на тѣхъ отъ туй, което Богъ е написалъ. За своя народъ тѣ знаятъ много, биятъ се за своята честь, но нѣматъ единъ методъ да застанатъ на правата страна. Ще се яви нѣкой великъ човѣкъ по-достоенъ, нѣкой Гладстонъ, но и неговиятъ гласъ за правата кауза на човѣчеството ще прозвучи като гласъ въ пустиня. Всѣки народъ дѣйствува споредъ своитѣ закони. И ако ви попитатъ, защо? — Защото великитѣ хора въ тия народи не съзнаватъ още, че „неговата заповѣдь е животъ вѣченъ“ и че ако приложатъ тази заповѣдъ, ще иматъ по-голѣмо благо. И мисията на Христа не е била никоя друга, освѣнъ да дойде и да примири тия народи. Тия народи сѫ членове на това велико божествено тѣло. Не е лошо човѣкъ да бѫде националистъ, но всѣки народъ трѣбва да се съзнава като удъ въ божественото тѣло, да знае дѣ му е мѣстото и да функционира правилно въ божественото тѣло, за да може да приложи божественитѣ идеи. А сега всѣки народъ мисли, че свѣтътъ е създаденъ само заради него, и всѣко общество мисли, че свѣтътъ е създаденъ само заради него, и всѣки индивидъ мисли, че свѣтътъ е създаденъ само заради него. Но Богъ ни доказа, че свѣтътъ е създаденъ само заради Него. И ще дойде день, когато Той ще помете всинца ни, ще заличи всичкитѣ ни форми и слѣдъ хиляда, милиони години, ако потърсите въ архивата, ще има само едни жалки остатъци отъ сегашната култура. Всички тия настоящи форми ще бѫдатъ въ забрава, тъй както много форми и отъ миналото сѫ заличени. Слѣдователно, Божествениятъ Духъ се стреми да създаде най-възвишената форма, въ която да се прояви той, и всѣки отъ насъ, който възприеме такъва мисъль, да познае, както казва Христосъ „Неговия законъ“, ще се сподоби съ вѣченъ животъ. Само при такъва форма, при такъвъ законъ, силитѣ на природата ще ни дойдатъ на помощь. Сега ние седимъ и мислимъ, правимъ си планове, мислимъ, че всичко можемъ да рѣшаваме. Но нашата мисъль е ограничена отъ по-високо мѣсто. За примѣръ, ония сѫщества, ангелитѣ, които сѫ минали прѣди хората и които седятъ на по висока степенъ, контролиратъ нашитѣ мисли чрѣзъ растителното царство. Тѣ сѫ въ състояние винаги да измѣнятъ живота ви, когато искатъ и както искатъ. Като не ви дадатъ хлѣбецъ, бузитѣ ви поспаднатъ, коремътъ ви хлътне, нѣма шкембенце, благоутробие нѣма. Отъ какво излиза благоугробието? — Днесъ едно прасенце, утрѣ една пуйка, кокошчица, гѫска, намазана съ масълце и пр. Казватъ тогава: „Господь затова е създалъ тия прасета, заради насъ, ние, благороднитѣ сѫщества, трѣбва да ядемъ, само така ще бѫдемъ хора“. И тъй, ние разбираме, че Господь е създалъ човѣка само да яде. Не, човѣкъ не е създаденъ за това. Днешната култура върви въ съвсѣмъ крива посока. Яденето е нѣщо случайно. Има нѣща по-хубави отъ него, то е само единъ символъ на нѣщата. Е, какъ ще разберемъ дълбокия смисълъ на думитѣ на Христа, който казва: „азъ съмъ живия хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето“? Водата и хлѣбътъ сѫ живи. Но азъ питамъ: ти хванешъ прасето — това не го вземайте за обида, азъ констатирамъ само единъ фактъ, съобразно този законъ — ти хванешъ едно прасе или една пуйка, тя ти се моли, споредъ езика на пуйкитѣ: „моля ти се, остави ме,“ а ти ѝ казвашъ: „какъ ще те оставя, азъ гладенъ ли ще стоя“ и „крѫцъ“, отрѣжешъ ѝ главата. Но утрѣ дойде нѣкоя болесть и кръцне дѣтето ти. И ти казвашъ: „Господь да го прости.“ Нѣма какво да го прости Господь, но ти изяде пуйката, а болестьта изяде дѣтето ти. Ти трѣбваше да кажешъ: „Господи, понеже азъ изядохъ пуйката, болестьта изяде дѣтето ми“. А ние казваме: Господь да прости дѣтето. Нѣма какво да прощава, то не е грѣшно. Твоето дѣте ли стана причина за твоитѣ грѣхове? Азъ ще ви приведа единъ примѣръ: единъ българинъ, касапинъ който 25 години клалъ все говеда, забогатѣлъ и казалъ: слава Богу, поуредихъ живота си, отъ сега нататъкъ ще напусна касаплъка и ще живѣя като човѣкъ — както хората живѣятъ. Но имамъ ощѣ десетина ягнета да ги заколя и тогава ще ликвидирамъ съ смѣткитѣ си“. Ималъ три дѣца, двѣтѣ отъ които били братчета. Едното казва на другото: „ще ти кажа какъ тате коли ягнетата.“ Тегли ножа и му отрѣзва гръцмуля, закаля го. Слѣдъ като вижда това, взема ножа, бѣга, пада и се натъква на него. Майката кѫпѣла третото дѣте, но като чула, оставила го въ коритото и то се удавило. Едното заклано, другото натъкнато върху ножа, третото умрѣло въ коритото. И съ тритѣ дѣца този българинъ ликвидиралъ, „уредилъ“ живота си. Ще кажете: „такъва му е била сѫдбата, така му е било писано.“ Всѣкиму, който коли, така е писано. Сега ние искаме божието благословение, но ако ти си такъвъ единъ касапинъ — ще вземете туй въ по-тънъкъ смисълъ: примѣрътъ е грубъ — ще разберешъ тази заповѣдъ, както Христосъ е разбиралъ вѣчния животъ. За да я познаемъ, ние трѣбва да се освободимъ отъ всички грѣхове. Божиятъ законъ не търпи никакво изключение, той не прощава и не извинява. Той не е грубъ. Ще бѫде смѣшно, когато нѣкой ученикъ като свири при нѣкой учитель музикантъ, сгрѣши и иска да го простятъ. Казва: „не съмъ грѣшенъ.“ Не си грѣшенъ, но трѣбва да свиришъ, или правилно да рисувашъ. Всѣка работа трѣбва да се върши тъй както законътъ изисква. Животътъ на земята трѣбва да бѫде съвършенъ. Може ли? — Може. Който се труди, може. Да бѫде животътъ ни съвършенъ, това е смисъла на нашето сѫществувание. Съвършени бѫдете! Ама ние постоянно, като видимъ погрѣшкитѣ на хората, казваме: „ти сгрѣши“. Не, не, спри се, когато направишъ първата грѣшка, кажи на себе си, ако ти е името Стоянъ, кажи: „Стояне, ти и азъ сме братя, заедно си свързахме живота, въ съдружие живѣемъ“, — на себе си тъй говори — „тъй както вървишъ, нашата работа на добрѣ нѣма да излѣзе“. А ние, щомъ направимъ нѣкоя погрѣшка, казваме: „тегли платното на лъжата отгорѣ.“ Така създаваме най-благочестивитѣ хора. И най-лъжливитѣ хора сѫ най-благочестиви въ този свѣтъ. Ония хора, които най-много лъжатъ, най много говорятъ за истината. По нѣкой пѫть и азъ се опасявамъ да говоря много за истината. Но въ този смисълъ човѣкъ когато говори, трѣбва съзнанието му да присѫтствува, понеже не сте само вие, които ме слушате. Моята мисъль и чувства произвеждатъ извѣстни пертурбации вѫтрѣ въ самата природа, могатъ да вървятъ или въ хармония или въ дисхармония съ нея, могатъ да вървятъ или къмъ Бога или вънка отъ Бога и, слѣдователно, можемъ да образуваме два процеса: единиятъ процесъ, който разрушава, а другиятъ, който гради. А процесътъ на разрушението води къмъ смърть, въ него нѣма никаква култура. Само процесътъ, който съгражда, е божественъ процесъ. И слѣдователно, ако вие не сте готови да зачитате божествениятъ законъ, въ васъ сѫ заработили тѣзи сили, които ще разрушатъ не само васъ, но и отъ вашитѣ дѣца, пари, кѫщи ни поменъ нѣма да остане слѣдъ нѣколко поколѣния. Защо? Защото не сте разбрали живота си, не сте го съградили върху този великъ законъ, който опрѣдѣля каква може да бѫде истинската форма на онзи животъ, който е вѣченъ. Сега вие ще вземете само отрицателната страна. Това не е догма, но показва, какъ законътъ работи. Този законъ, божествениятъ, може да се изяви по три начина: като единъ механически законъ — като колело, щомъ те хване съ единъ зѫбецъ, ще те разкѫса. Може да му се молишъ, но той нѣма съзнание. Обаче, по нѣкой пѫть при това колело може да има нѣкое разумно сѫщество, което го регулира, и ти като му се помолишъ, щомъ те хване зѫбеца, спира. То ще ти каже: „по-далечъ стой отъ колелото!“ Ние, съврѣменнитѣ хора, сме нахълтали въ единъ свѣтъ, дѣто всички колелета сѫ механически, безъ да има кой да ги пази. И слѣдователно, всѣки единъ който минава покрай тия колелета, очитѣ му трѣбва да бѫдатъ отворени на четири страни. Излизашъ отъ дома си, ти трѣбва веднага да бѫдешъ скаченъ съ невидимия свѣтъ, умътъ ти да бѫде скаченъ съ Бога, въ душата си да бѫдешъ изправенъ. Нѣкои хора казватъ: „нѣма нужда да сме скачени“. Но на съврѣменнитѣ народи, които отстѫпиха отъ този законъ на разумность, подобри ли се живота? Всички започнаха да подобряватъ живота, какво ли не говориха, какви ли не комбинации правиха, какво ли не писаха, но не намѣриха онзи законъ, чрѣзъ който този великъ принципъ би могълъ да се изрази. Този принципъ вѫтрѣ въ себе си не търпи насилие. Когато се изрази въ всички форми, той ще дѣйствува по всички начини, но не може да има дисхармония. Сега ние се спираме и казваме: „Господь ще уреди свѣта“. Хората отъ свѣта казватъ: „ние ще уредимъ свѣта“. Други казватъ: „управляващитѣ ще уредятъ свѣта“. Ние все чакаме да се уреди свѣта. Той се урежда постепенно, не че не се урежда, азъ зная това, само че нашиятъ животъ, сегашниятъ, индивидуалниятъ животъ до извѣстна степенъ остава неуреденъ. Най-важното при сегашнитѣ условия е душата на човѣка. Ти, като едно разумно сѫщество, какъ очаквашъ да живѣешъ въ бѫдеще? Сега мнозина отъ васъ познавате Бога, нали? Нѣкои отъ васъ ще кажатъ, че тѣ любятъ Бога. Признавамъ това, че го познавате, че го любите. Но азъ ще ви кажа, познаването, любенето ви Бога ето на какво го уподобявамъ: имате отлична дъщеря, благородна, красива, възпитана, много нѣжна, запознава се, дойде единъ възлюбленъ, тя го срѣща нѣжно, милва го, толкова внимателна и търпелива е. А той говори сладичко на момата, да я не обиди. Отъ друга страна и надъ него всички треперятъ, прѣдъ него казватъ: „имате благородство“. Но щомъ се оженятъ, спре се този листъ: посрѣщане нѣма, треперене нѣма, сега се образува другъ единъ листъ, езикътъ става малко форте, най-първо върви пианисимо, а послѣ фортисимо. Казвате: „какъ тъй?“ Само музиката се измѣнила. Защо? — Въ дъното на тази мома се е криелъ не единъ идеалъ, а единъ материалистиченъ егоизъмъ: да се осигури. Туй е вѣрно и за момъка; туй е вѣрно и за учителя — навсѣкѫдѣ ние виждаме, че хората сѫ много любезни и най-послѣ си разкриватъ картитѣ. Питамъ: какво спечелва тази мома? Не е Господь, който може така да се лъже. Той допуща да бѫде излъганъ, но всѣки, който го е излъгалъ, записва го въ книгата си и казва какъ билъ посрѣщнатъ и приетъ. Той пише отъ хиляди години, все пише нашитѣ посрѣщания и изпращания. И като идемъ при Него, Той казва: „много добрѣ зная какъ ме посрѣщнахте и изпратихте“. Религиознитѣ хора, търговцитѣ, всички му палятъ свѣщи и се молятъ, когато не имъ върви. А щомъ имъ провърви работата, казватъ: „човѣкъ на себе си трѣбва да уповава“. И военнитѣ на бойното поле, щомъ се намѣратъ въ мѫчнотии, колѣничатъ и казватъ: „Господи!“ а щомъ побѣдатъ: „виждашъ ли нашитѣ мишци, гледашъ ли тия топове?“ Тъй посрѣщаме и изпращаме Господа. Но какъвъ е смисъла на воюването? — Добрѣ започваме, но и добрѣ трѣбва да свършимъ. А ще свършимъ добрѣ само когато ние признаемъ този законъ. Сега причината азъ намирамъ въ това, че ние познаваме закона само отчасти, идеално го познаваме. Да кажемъ нѣкой изобрѣтатель слѣдъ като скицира плановетѣ, намира, че сѫ много хубави, много добрѣ започналъ, много идеално, но като приложи този чертежъ на работа, нищо не излиза. Чертежи отлични, но като се приложатъ, фалиратъ. Сега ние теоретически сме почти на правия пѫть, говоримъ добрѣ, но като дойде да приложимъ любовьта и мѫдростьта, както и всички други принципи, на края фалираме и казваме: „сѫдбата ни е такъва“. А астролозитѣ казватъ, че нѣкоя звѣзда е причината. Какво общо има звѣздата съ твоя животъ, какво ще ти прѣпятствува тя? Не, твоя умъ е, който не е разбралъ този великъ законъ, той те е спъналъ въ твоя пѫть. Сега за насъ се изисква единъ развитъ, просвѣтенъ умъ и да обръщаме внимание на малкитѣ нѣща. Има единъ малъкъ разказъ за Христа: като пѫтувалъ съ своитѣ ученици, видѣлъ на едно мѣсто едно петало (подкова) и казалъ на Петра: „вземи това петало“. Но Петъръ не го взелъ, а си казалъ: „защо ми е, опитва ме Господь? Не, азъ се отказвамъ отъ това петало, азъ ще служа на Бога“. Миналъ, заминалъ. Христосъ се връща, взема петалото и тръгва. Миналъ покрай единъ човѣкъ, който продавалъ череши, и му казалъ: „дай ми за петалото череши“. Взема ги, туря ги въ джоба си — Христосъ ималъ джобъ — и като вървѣли, понеже ученицитѣ му изгладнѣли, почналъ да пуща по една череша. Всички вървѣли слѣдъ него и се навождали. Той дълго врѣме пущалъ череши и тѣ все се навождали. И Петъръ, който не искалъ единъ пѫть да се наведе за петалото, навелъ се десеть пѫти за черешитѣ. Сега и намъ, на съврѣменнитѣ хора, ни се казва, че трѣбва да се наведемъ, да разберемъ и изпълнимъ Божия законъ, но ние отговаряме: „какъ, може ли да се изпълни? Какъвъ е този законъ, какво е вѣченъ животъ? Философски разбирания!“ Казвамъ: приятелю, ти ще вземешъ ли петалото? Ако не го вземешъ, учительтъ ти ще го вземе и ти послѣ десеть пѫти ще се наведешъ, докато разберешъ, че за прѣдпочитане е да вземешъ петалото, отколкото десеть пѫти да се наведешъ за черешитѣ. Този законъ ние можемъ да го изпълнимъ. Какъ? — Нека се спремъ на слѣдния фактъ: не може ли искрено да постѫпимъ тъй спрѣмо другитѣ, както искаме да постѫпятъ тѣ спрѣмо насъ? Ако азъ разсѫждавамъ тъй: нѣкои казалъ нѣщо грубичко, азъ почувствувамъ нѣкоя болка, тогава и азъ повиша гласа си. Но нали по-рано ти усѣти, що значи да повишишъ гласа, защо го повишавашъ сега? Нѣкой те излъгалъ и ти го излъжешъ. Казвашъ: „туй минава“. Когато азъ лъжа, туй минава, а когато другитѣ лъжатъ, не минава. Защото ако минава въ единъ случай, минава и въ другъ, ако не минава въ единъ случай, не минава и въ другъ. Погрѣшката, ако е моя, не е погрѣшка, но тя нито менъ оправдава, нито васъ. Доброто дали е въ васъ или въ менъ, е все добро. То е едно благородно качество, което съзижда, съгражда живота. И не е ли по добрѣ като се срѣщнемъ, да се познаваме? Нѣкой казва: „искамъ да зная“. — Какво искашъ да знаешъ?—“Искамъ да зная, какво се крие въ менъ“. — Братко, много лоши работи се криятъ въ тебъ и много добри работи се криятъ. Ако азъ зная твоитѣ лоши работи, пакъ нищо нѣма да ме ползува. Ако азъ зная, че въ твоята каса има десеть хиляди златни монети, какво ме ползува? — Нищо не ме ползува. И ако зная, че ти дължишъ десеть хиляди златни монети, какво ме ползува, че ти си ималъ да давашъ или да вземашъ? То е само едно брѣме за моя мозъкъ. Туй, отъ което ние трѣбва да се интересуваме, сѫ нашитѣ отношения. То е въ дадения случай постѫпката, може ли азъ да се отнеса добрѣ съ васъ; да ви интересува само думата, която ви казвамъ, то е най-важното въ дадения случай. Думитѣ, които ви азъ говоря, това съмъ азъ. А вие ще мислите какво съмъ искалъ да кажа. Азъ съмъ толкова откровенъ, че ви казвамъ една велика истина, която съмъ приложилъ и съмъ ималъ отлични резултати. Нѣкои отъ васъ още не могатъ да се убѣдятъ, че туй е вѣрно, и мязате на онзи българинъ, който се научилъ да пиянствува, но се молѣлъ на Господа да го освободи отъ пиянството. И рѫката му почнала да трепери: рече да пие, излива се, не може да пие, но му се пие. Мислилъ той день, два, не може да пие. Казва на жена си: „ще ми осучишъ една връвь“. Съ връвьта искалъ да пие. Господь искалъ да го избави по единъ начинъ, той ще свърже рѫката си и казва: „не ме обичашъ Господи“. Сега азъ виждамъ васъ съ много върви вързани, виждамъ ви и ви казвамъ: долу вървитѣ! Не че сте лоши хора, но кажете: „нѣма да пиемъ, ще изпълнимъ Божия законъ, въ насъ има воля, воля, воля! Ние сме живи сѫщества, не сме роби, ще служимъ на Бога“. Но ще ми отговорите: „при по благоприятни условия, въ бѫдеще, въ нѣкое друго прѣраждане, когато ни прати Богъ отново на земята“ — това сѫ разсѫждения на онази свиня въ кочината, която казва: „азъ сега ровя, но като дойде нѣкой по-добъръ господарь, ще ме храни по-добрѣ и ще се отуча да ровя“. Турцитѣ казватъ: „бошъ лафъ“. Сто хиляди пѫти по-добри господари да дойдатъ, тя ще си остане все свиня, докато нейниятъ умъ не се промѣни. Тя трѣбва да остави кочината, да дѣйствува по другъ начинъ, защото, иначе, ще остане въ сѫщата форма. Слѣдователно, и ние можемъ да живѣемъ въ Бога, но само ако възприемемъ неговия законъ, ако почнемъ да мислимъ както трѣбва, и да чувствуваме, както трѣбва. Въ противенъ случай ние ще си останемъ въ кочината. Но казвате: „Господь ще ни промѣни“. Ще те промѣни Господь, ако ти се промѣнишъ. Господь има друго едно промѣняване, но азъ казвамъ: да ви пази Господь отъ туй промѣняване. А вие казвате: „нѣма да се подчинимъ“. Господь има и пещь за хората, като ги хвърли вѫтрѣ, стопява ги, а когато се стопятъ, не се познаватъ „Нима ние не сме индивиди — казвате — азъ съмъ Стоянъ, знаешъ ли кой е баща ми?“ — Може, ама като ви тури Господь въ пещьта, нищо не ще остане и нѣма да се познавате. За какво ще се разправяте въ неговата пещь, какъ ще се разправяте?

 

Сега да се повърна къмъ сѫществената мисъль: „и знаемъ че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ.“ Този великъ законъ е изражение на Божията любовь. Чрѣзъ този законъ вие можете да промѣните вашия личенъ животъ: искате да бѫдете щастливи, можете да бѫдете щастливи, съобразно закона; искате да бѫдете учени, можете да бѫдете учени; искате да бѫдете силни, можете да бѫдете силни. Всичко, което пожелаете, можете да го имате въ името на този законъ, въ който любовьта дѣйствува, но ще приложите този законъ тъй че, както дѣйствувате спрѣмо себе си, така ще дѣйствувате и спрѣмо ближнитѣ си. Нѣма да ви смущава обществото, то не може да ви прѣчи. Нищо не значи това: когато човѣкъ иска да приложи божествения законъ, че обществото живѣело по единъ начинъ, а ние по другъ, ние не трѣбва да обръщаме внимание на това, не трѣбва да си правимъ илюзии, че обществото живѣе по другъ начинъ, защото всички хора живѣятъ споредъ своитѣ разбирания. Сега въ туй разбиране ние можемъ да поправимъ своя пѫть въ този свѣтъ, можемъ да го поправимъ. Това, което единъ конецъ не може да направи, десеть конци могатъ, това, което единъ човѣкъ не може, двама, трима, десеть, сто, хиляда души могатъ да го направятъ. Вие разговаряли ли сте съ вашия Господь вѫтрѣ въ васъ, казвали ли сте: „Господи, каква е твоята воля? Господи, може ли да изпълня твоя законъ?“ Вие ще кажете: „трѣбва ни нѣкой добъръ човѣкъ да ни каже“, да, трѣбва ви добъръ човѣкъ да ви каже, но какъ трѣбва да разбирате този добъръ човѣкъ?

 

Ще ви приведа единъ старъ разказъ изъ египетската история. Тацинъ, единъ великъ учитель на бѣлата ложа, човѣкъ на 70 години, търсилъ единъ рѫкописъ, написанъ отъ създание мира, въ който били написани всички основни тайни, какъ да се живѣе и какъ да се използува живота. Този папирусъ е билъ написанъ на особенъ езикъ и той се намиралъ въ рѫцѣтѣ на най-красивата, но най-бѣдна мома, Изисъ. Споредъ тогавашнитѣ правила на Бѣлото Братство, изобщо женитѣ напълно се изключвали, понеже не сѫ били повдигнати до тази висока култура. Имало едно правило за ученицитѣ, да не дружатъ много съ женитѣ. Започналъ Тацинъ да посѣщава тази младата мома, а окрѫжаващитѣ почнали да обсѫждатъ какви сѫ неговитѣ намѣрения. Тѣ не сѫ подозирали, че въ нея се криелъ този скѫпъ папирусъ. Тя трѣбвало само да тури папируса прѣдъ него, а дълго врѣме слѣдъ като четѣлъ той, ставалъ отъ масата, връщалъ се въ неговото светилище, а тя пакъ го завивала и го туряла въ нейното хранилище. Така, день слѣдъ день той ходѣлъ да чете и младата мома се чудѣла, каква любовь има той къмъ тази книга. Когато пипалъ книгата, у него се зараждалъ единъ свещенъ трепетъ, лицето му се измѣняло, но тя не могла да си обясни. А външнитѣ хора мислѣли: навѣрно той се е влюбилъ въ тази мома. Тя се чудѣла, кои сѫ причинитѣ, поради които той челъ тази книга, а външнитѣ хора се чудѣли, кои сѫ причинитѣ, които го заставяли да посѣщава нейния домъ. Когато нѣкой съврѣмененъ човѣкъ почне да изучава Божието слово, хората почватъ да мислятъ, защо този човѣкъ почналъ да трепери. Нѣкой медиумъ потреперва, а хората казватъ: „смахнатъ е“. Ама вие на хоро играете, не треперите ли? На балъ сте, реверансъ правите. Има ли нѣкой човѣкъ, който да не се друса? Ако нѣкой се раздруса, казватъ: „този човѣкъ е подлудѣлъ.“ — Това не е въ реда на нѣщата, а когато мѫжътъ се разсърди, друса жена си — то било въ реда на нѣщата, когато началникътъ или министрътъ се разсърди, сѫщо. И тогава казватъ: „то е въ реда на нѣщата, нѣщо прѣдизвикало човѣка“. А щомъ нѣкой религиозенъ човѣкъ, който търси Бога, се разтърси, казватъ: „нѣщо му липсва, дъската му хлопа“. Не, на този човѣкъ дъската му се намѣства. Друга е причината на туй друсане: той търси Бога. Това е единъ процесъ на ума, раздрусване става вѫтрѣ, докато тия движения станатъ по-хубави, по-музикални, по-хармонични, тогава ние ги считаме нормални. Медиумътъ дълго врѣме се друса, понеже срѣща прѣпятствие. И всички хора, когато почватъ да мислятъ и да дѣйствуватъ, все се разтръсватъ. Но въ това трѣсене тѣ търсятъ закона. Щомъ го намѣрите, спрете се и не философствувайте. Вие ще кажете: „може ли да се приложи закона?“ — Може, сега може да го приложите. Нѣкои отъ васъ сѫ тъй назрѣли, че могатъ да го приложатъ. „Но какви ще бѫдатъ резултатитѣ?“ — Резултатитѣ ще бѫдатъ отлични. „Ще стане ли човѣкъ добъръ“? — Ти нѣма да станешъ добъръ човѣкъ, но ти ще знаешъ какъ да живѣешъ. Добро и зло — това не сѫ сѫществени нѣща въ живота; доброто и злото — това сѫ слуги, които те упѫтватъ къмъ Бога и едното и другото те упѫтватъ, тѣ сѫ живи сѫщества — злото те упѫтва по единъ начинъ, доброто по другъ начинъ Тѣ сѫ служители, за да те отправятъ къмъ вѣчното начало, отъ което си излѣзълъ. Злото казва: „слушай, ако ти не изпълнишъ Божия законъ, ще мязашъ на менъ, желаешъ ли това? Ако ти търсишъ другъ смисълъ на живота, върни се!“ А като минешъ при доброто, то казва: „ако търсишъ смисълътъ на живота, работи, както азъ работя, и ще намѣришъ този пѫть“! Тия сѫщества сѫ толкова искрени: едното казва: не бѫди като менъ, но ако искашъ, ела, да работимъ заедно на едно поле. Но най-първо, единъ духъ, колкото и да е лошъ, ще ти каже: „говори истината, не бѫди като насъ, защото ние не обичаме страхливитѣ хора“. Слѣдователно, и доброто, и злото ни упѫтватъ къмъ Бога. Затуй Павелъ казва: „когато завършимъ своята еволюция, ще остане само любовьта“. Ще кажете: „само едно чувство“. Не, не, ние ще влѣземъ въ такъвъ животъ, който не може да се опише, нашиятъ езикъ не може да опише даже сѣнкитѣ, прѣдисловието на туй, което има да се разкрие. Този животъ, който иде, е толкова великъ, толкова славенъ въ всички възможности, толкова великъ въ своитѣ изявления — въ наука, музика, поезия, общественъ животъ, въ любовь и въ истина, че заслужва човѣкъ да прѣкара хиляда години въ страдание, за да може да живѣе една минута въ този животъ! Единъ моментъ въ тоя животъ се равнява на хиляда години наши страдания!

 

И Христосъ казва: „и знаемъ, че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ“. И сега, Христосъ ви казва, — т. е. той казва на себе си — „и знаемъ, че неговата заповѣдъ заради менъ е животъ вѣченъ“. Ако и вие съ Христа кажете сѫщото: „и знаемъ, че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ“, ще влѣзете въ тази заповѣдъ. Не питайте: „сега дошло ли е врѣмето?“ — то е отъ лукавия. Ще бѫде смѣшно, когато нѣкой ученикъ дойде при учителя си и пита: „дошло ли е врѣме да се уча?“ Ами че той е на двадесеть години, значи, отдавна е дошло това врѣме. На седемь години трѣбваше да дойдешъ. Нѣкой дошълъ на читиридесеть години и пита: прѣминалъ ли е? Два пѫти е прѣминалъ. Другъ дойде на шестдесеть години и пита: дали ще мога да разбера? — Чудна работа, значи ти на 60 години ако не разберешъ, кога ще разберешъ? Казва: „нашето се свърши, защото остарѣхме“. Остарѣхте ли? Онзи, който търси истината, колкото е по-старъ; толкова по-добрѣ е заради него. Ако започне като младъ, добрѣ е, казвамъ: добрѣ е за васъ да учите, да си не губите врѣмето съ речено-казано. Да изучваме религиитѣ и тѣхната история, историята на земята, прѣзъ какви геологически периоди е минала тя, всичко туй е хубаво. Когато разберете този великъ божественъ законъ, ще изучите историята на земята въ единъ день, като въ кинематографъ, в картини, ще видите какъ се е създала земята. Но въ тая земя има други съкровища, които трѣбва да се учатъ. Но сега за тия велики съкровища нѣкои отъ васъ ще кажатъ тъй: „покажи ни ги“. Опасно е да се покажатъ тия съкровища! Въ миналото една красива мома отъ бѣлата раса попаднала въ чернитѣ, и за да избѣгне, турила си една маска, два пѫти по-черна отъ тѣхъ. Тѣ я считали като герой. Дохожда при нея единъ и ѝ казва: „вдигни си маската, да те видимъ“. Опасно е да се покаже сѫщностьта. Нѣкой казва: „вдигни си маската“. Не, не, при чернитѣ опасно е да се вдига маската, черно трѣбва за тѣхъ. Туй учение, което азъ проповѣдвамъ въ днешната бесѣда, не е за свѣта, а е заради васъ. То е единъ вѫтрѣшенъ психически моментъ за прѣживяване — такъво прѣживяване, което никому не трѣбва да казвате. Такива моменти сѫ свещени, толкова свещени, че трѣбва да ги запазите като рѣдкость. Знаете ли колко е красиво за самитѣ васъ, какво значи да ви проговори единъ вашъ братъ, единъ братъ отъ невидимия свѣтъ, колко е сладко да ви проговори Христосъ! Но не този Христосъ, за когото всички говорятъ! Има единъ разказъ за единъ проповѣдникъ, който дълго врѣме е училъ за Божията Любовь и за истината. Той попадналъ веднажъ между разбойници и тѣ му счупили и двата крака. Минали неговитѣ събратя край него и всѣки му казвалъ: „хайде, твоята работа е свършена, само да не дойде и до насъ“. Минавали и заминавали, а той плакалъ и всички го изоставили. Най-накрая идѣлъ Христосъ като единъ бѣденъ човѣкъ. „Понеже ти, послѣдниятъ, си толкова дрипавъ, неблагороденъ, не вѣрвамъ въ тебъ да е останало нѣщо добро, но може ли ти да ми услужишъ?“ Спира се Христосъ при него и го пита: „какъвъ си, приятелю?“ — Проповѣдникъ съмъ азъ. „Проповѣдникъ? Ами какво проповѣдвашъ? Азъ съмъ толкова простъ човѣкъ, но имамъ едно изкуство да поправямъ крака. Хайде, ти ще ми проповѣдвашъ, пъкъ азъ ще ти поправя крака, ама хубаво ще ми проповѣдвашъ“. Започва той и казва: „кракътъ ти е на много мѣста строшенъ, ако не говоришъ истината, костьта ще иде на криво мѣсто. Ще ми държишъ най-красивата, най-хубавата проповѣдъ. Поправянето на твоитѣ крака ще зависи отъ твоята проповѣдъ“. Спрѣлъ се проповѣдникътъ: трѣбвало да говори истината, защото тази истина засѣга неговия кракъ, неговитѣ кости. Събралъ мислитѣ си, погледналъ Христа, искалъ да излъже. Казва му Христосъ: „помисли, помисли добрѣ, защото тукъ забѣлѣзвамъ, че едната рѫка започва да шава“. И той започналъ да изповѣдва своитѣ прѣгрѣшения и казва: „ще ме извинишъ, братко, ама моитѣ проповѣди не бѣха много добри“, започва обратно да разказва. „Много добрѣ“. Христосъ започва да му намѣства крака, намѣства, намѣства и по едно врѣме казва: „ти си здравъ, стани и иди си, втори пѫть да проповѣдвашъ добрѣ“. Сега азъ виждамъ, Христосъ ще дойде, много ваши крака сѫ строшени, сърцето е строшено и за да оздравѣе вашето сърце, Христосъ ще каже: „дръжте ми най-хубавата проповѣдъ, най-хубавата рѣчь и ще започна да нареждамъ частицитѣ, и ще зависи отъ онова, което ще говорите“. Мѫчно е да се говори истината, мѫчно е. Но най-благородно и най-доблестно е, ние да изкажемъ истината. Христосъ е послѣдниятъ, който ще дойде, послѣдниятъ, но той ще намѣсти всичко на своето мѣсто. Имате ли вие вѣра, да повѣрвате туй? Вѣрвате, ама сега кракътъ ви е счупенъ, и ако не говорите истината, нѣма да се намѣсти. Не само да говорите: „вѣрваме“. Ако дойде довечера единъ и каже: „братко, дайте за Христа сто хиляди лева, за да се намѣсти кракътъ ми“. — „Чакай да си помисля по-добрѣ, да поразгледамъ смѣткитѣ си, да попитамъ жена си, дѣцата си“, ще кажете. А нѣкому ще каже: „може ли да посветишъ единъ мѣсецъ отъ живота си?“ — „Да, но само че дѣцата ми“... Не, не, нѣма отлагане, като дойде този моментъ, краката ти сѫ счупени, всичко трѣбва да жертвуватъ доброволно. Върху този великъ божественъ законъ ние всичко трѣбва да съградимъ доброволно. Азъ не ви казвамъ да се измѣните, а да бѫдете искрени спрѣмо себе си, да имате добрата воля. Търговецътъ да е търговецъ, но пакъ да е честенъ човѣкъ; лѣкарьтъ да е лѣкарь, но пакъ да е честенъ човѣкъ. Нима единъ лѣкарь не може да посвети единъ мѣсецъ отъ цѣлата година, безъ да взема пари? Нима адвокатътъ не може да посвети единъ мѣсѣцъ да разглежда дѣла даромъ? Нима една майка, единъ синъ, една дъщеря, всинца не можемъ да посветимъ по единъ мѣсецъ отъ годината за Бога? А ние спираме тамъ: „какво ще каже този, онзи“. Мѫжътъ казва: „какво ще каже жена ми.“ Господь казва: „твоята жена казва да не работишъ“, но слѣдъ нѣкой мѣсецъ той ще я уволни — тя ще си замине. Той почне да я оплаква. Слѣдъ това той пита: „може ли да се оженя втори пѫть?“ Оженва се за втора. Господь пита: „готовъ ли си“? Сега казва: „какво ще каже жената“. Замине и тя и той вземе третя. Третята жена дойде и Господь пита, а тя: „какво ще каже мѫжа“. Господь го уволни. „Какво да кажа, чакай да намѣря другъ“. Господь чака, като дойде втория мѫжъ и той я туря въ коша. И се извиняваме: мѫжътъ съ жената, жената съ мѫжа, братътъ съ сестрата, а волята Божия не е изпълнена. И казваме: „ще дойде Христосъ отъ небето съ ангели и той ще оправи свѣта“. Не е тъй. Христосъ хлопа на вашитѣ врата и ви казва: „вие можете ли да посветите единъ день заради мене?“ Ама ще ми кажете сега, че това съмъ ви казвалъ много пѫти. Да, но като днесъ, не съмъ ви говорилъ. Днесъ може да нѣма такъво въодушевление. Ще кажете: „ние не усѣщаме такъво въодушевление“. Не, не, днесъ казвамъ: въодушевление не искамъ, паритѣ, паритѣ тукъ! Досега азъ давахъ, а вие казвахте: „о-хо!“ Единъ приятель ми разправяше слѣдния анекдотъ: нѣкой отишълъ въ една гостинница, почналъ да яде и казва: „кебапчета и винце, охо-хо!“ Но като дошълъ да плаща, казва на хазяина: „плащай сега!“—“Вай-вай“. До сега бѣше „охо-хо“, а отсега „вай-вай“, защото казвамъ: „дай тукъ ти сто хиляди лева, плати“. Ти казвашъ: „чакай.“ Първо, на работа всички. Ще кажешъ: „ама дѣ е философията ни“. Оставете вашитѣ философии имаме по-голѣма философия, и на опитъ ще я приложимъ. Вие казвате: „да си помислимъ сега“. Нѣма врѣме да си мислимъ. „Ще дадешъ или не?“ Ако дадешъ, заповѣдай, влѣзъ, а ако ли не върви си, не те спирамъ. Искашъ нѣщо, заповѣдай, вземи си. Изисква се доблестъ отъ наша страна, да изпълнимъ нашитѣ задължения, които сме дали, като сме тръгнали отъ небето. Знаете ли колко задължения имате? И когато държа послѣдната си бесѣда въ България, ще донеса пълната си архива, на всички ученици, ще ви я прочета и ще ви питамъ: готови ли сте или не? Ако ли не сте готови, ще затворя архивата си и ще ви оставя да се разправяте сами съ себе си. Чисто и ясно! На ученика не се позволява да има двѣ мнѣния. Туй е учението, което трѣбва да приложите на опитъ. И тъй ще го опитате: ако е вѣрно, добрѣ, и ако не е вѣрно, поне ще знаете самата истина. Нали нѣма да имате никакво задължение? Ще знаете самата истина, тъй както си е. Сега седите и казвате: „може да е“. Тази архива ще ви изнеса и въ единъ моментъ ще я прѣживѣете, а като я прѣживѣете, знаете ли какво ще стане съ васъ? — Нѣкои отъ васъ ще се скумите като восъкъ. Като я донеса, отъ васъ ще останатъ само коститѣ ви, голи кости, а мозъкътъ и пр. — всичко туй ще изчезне тъй, както въ нѣкоя лаборатория — щомъ се двоумите. А щомъ видите вашата архива и въздигнете душата си къмъ Бога, въздъхнете дълбоко и кажете: „да дойде великото съзнание“, ще се почувствувате и ще прѣминете отъ смъртьта въ живота. Това не е шега, но ви казвамъ: иде единъ великъ моментъ въ живота, най-великиятъ, най-славниятъ моментъ — или кости ще останете или жива запалена свѣщъ, да свѣти въ вѣковетѣ, като ония звѣзди на небето, да показвате пѫтя на ония ваши братя, които идатъ по този пѫть. Азъ говоря на ученицитѣ, а не на вѣрващитѣ и на оглашенитѣ: свободни сѫ тѣ.

 

Тази истина ще се провѣри, и за васъ е послѣднята секунда въ живота ви, послѣднята секунда е тя. Отсега нататъкъ, ако вие не използувате тази секунда, изгубени сте за всѣкога. Туй да го знаете, всичко е изгубено за всѣкога. Но ако я използувате, вие сте спасени, бѫдещето е ваше, славата Божия е ваша и Богъ ще бѫде съ васъ. Изгубени, като казвамъ, то е едно наклонение. Ще дойде нѣкой да каже, какво е казалъ Павелъ. Оставете Павла, не си играйте съ Бога, вие грѣшите. Тъй ще кажете както Христосъ е казалъ: „и познавамъ, че твоя законъ е вѣченъ животъ“. Да, този законъ е вѣченъ животъ. И като видя този законъ, всичкитѣ мои погрѣшки трѣбва да слѣзатъ въ съзнанието ми и трѣбва да кажа: „Господи, въ менъ двѣ мисли нѣма да има, ще има само единъ свещенъ умъ, само едно сърце чисто и свещено, само една свещена душа, единъ духъ, да извърша Твоята велика воля и прѣзъ всичкитѣ вѣкове на бъдещето да бѫда съработникъ съ Тебе и да служа съ Тебъ заедно“. Слѣдователно, ще бѫдете съработници и ще влѣзете въ великото училище. Казвамъ: изгубени сте. Разбирамъ: ще изгубите всичкитѣ условия да се запознаете съ онази велика истина, съ онази велика мѫдрость, за която вашата душа отъ хиляди години е копнѣела. Това копнѣете вие, и сега е моментътъ, не се колебайте, единъ на другъ не гледайте, сега всички ученици съсрѣдоточете се и кажете: безъ страхъ и безъ тъмнина въ безграничната любовь на вѣчностьта!

 

*

Бесѣда, държана

на 28. V. 1922 год.

въ гр. София.


[*] Ев. Иоана — 12; 50

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×