Jump to content

1919_02_02 Като себе си


Ани

Recommended Posts

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно

от 12.01.1919г. до 30.10.1919г.,

София, 1944, (стар правопис)
Книгата на PDF - за теглене

Съдържание

 

 

Като себе си

 

„Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката си сила, а ближния си като себе си.“

 Матея 22:34, 38, 39.

 

На всички е позната истината, че хората не обичатъ старитѣ нѣща. Когато бащата и майката остарѣятъ, синътъ и дъщерята сѫ недоволни отъ тѣхъ, искатъ часъ по-скоро да останатъ свободни. Тѣ гледатъ на старитѣ като на препятствие въ живота си. Въ сѫщность, старитѣ хора сѫ на мѣстото си. Една българска пословица казва: „Отъ стара коза ере“. Изобщо, старитѣ хора носятъ въ себе си всички условия, при които детето може да се роди и отгледа. Въ първоначалния езикъ думата „старъ“ имала съвсемъ различно значение отъ това, което днесъ ѝ отдаватъ. За да се развива правилно, младиятъ трѣбва да служи на двата велики закона: любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Безъ любовь нищо не се ражда. Любовьта подтиква човѣшката душа къмъ движение и творчество. Да се говори за любовьта, това не значи, да имаме предъ видъ човѣшката любовь, която води къмъ разочарования. Ние говоримъ за любовьта, за която апостолъ Павелъ казва: „Отчасти знаемъ, отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършеното, това, което е отчасти, ще се прекрати.“ Съвършеното е любовьта. Абсолютната, Божествена истина се изявява чрезъ съвършеното знание, чрезъ любовьта.

 

Христосъ казва, че любовьта се изявява чрезъ два велики закона: Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката си сила, а ближния си, като себе си. Когато се говори за любовь къмъ Бога, нѣкои мислятъ, че Той е вънъ отъ тѣхъ, невидимъ. Затова казватъ, че никой не Го е видѣлъ. Който иска да намѣри Бога, трѣбва да Го търси въ брата си, т.е. въ своя ближенъ. Какъ ще любишъ Бога, ако не си възлюбилъ своя ближенъ, когото виждашъ? Който люби, той вижда Бога. Затова е казано: „Богъ е Любовь“. Този стихъ изразява външния и вѫтрешния смисълъ на понятието Богъ. Любовьта не се вижда, но се чувствува, затова Богъ е достѫпенъ за всички човѣшки умове, сърдца и души. Достатъчно е човѣкъ да се отвори за любовьта, за да я познае. Животъ безъ любовь не сѫществува. Нѣма сърдце, умъ и душа, които да не сѫ опитали любовьта. Дето любовьта прониква, тамъ има топлина. Затова всички сѫщества я носятъ въ себе си, въ малка или голѣма степень, като нисша или висша проява.

 

Казано е: „Да възлюбишъ Господа съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила.“ Дето се проявява сърдцето, тамъ има чувства и желания, т.е. материалъ, чрезъ който любовьта работи. Който дава ходъ на чувствата и на желанията си, безъ да работи съ тѣхъ, скоро се насища на любовьта и казва, че нѣма смисълъ да люби. Има смисълъ всѣкога да любишъ, но правилно. Тѣлесната топлина на човѣшкото тѣло е между 36°—37°. Повдигне ли се надъ 37°, човѣкъ започва да боледува. Колкото по-висока е температурата, толкова по-голѣми усложнения настѫпватъ въ организма. Дойде ли до 40 или 41°, болниятъ заминава за другия свѣтъ. Значи, на физическия свѣтъ любовьта може да достигне най-висока температура до 41°. Сѫщиятъ законъ има отношение и къмъ обществения животъ. Докато общественикътъ се движи между 36—37° температура, всички го считатъ за нормаленъ човѣкъ. Повиши ли се температурата му, той започва да бълнува, говори несвързани нѣща и веднага го завеждатъ въ лудница. — Защо? — Защото ималъ такива прояви, които сѫ вънъ отъ физическия свѣтъ. Въ сѫщность, мѫчно може да се постави граница, докѫде стига нормалния и докѫде — ненормалния животъ. Когато угоявате прасето си, вие намирате, че това е нормално. Казвате, че прасето трѣбва да се угои, да има повече сланина. Пуснете сѫщото прасе въ гората, при естествени за него условия, и вижте, какво ще стане съ сланината му. Тя ще се стопи, и прасето ще дойде въ нормалния си видъ. Следователно, понятията нормаленъ и ненормаленъ сѫ относителни. Какъвъ е билъ човѣкъ въ миналото, какъвъ е днесъ и какъвъ трѣбва да е въ бѫдеще, това сѫ три различни нѣща, три реалности. Истински реаленъ животъ е този, който включва миналото, настоящето и бѫдещето. Който носи въ себе си и тритѣ живота, наричаме човѣкъ на любовьта. Той се рѫководи отъ три велики закона: законъ на необходимостьта, законъ на свободата и законъ на природата. Законътъ на необходимостьта разрешава 25 на сто отъ човѣшкитѣ мѫчнотии; законътъ на свободата разрешава сѫщо 25 на сто отъ мѫчнотиитѣ, а законътъ на природата — 50 на сто. Тритѣ закона заедно разрешаватъ сто на сто отъ житейскитѣ мѫчнотии. Ако болниятъ приложи и тритѣ закона, въ скоро време ще оздравѣе. Споредъ първия законъ, той си е самъ лѣкарь, затова ще си помогне 25 на сто; споредъ втория законъ, ще прибѣгне до лѣкарь, който ще му помогне още 25 на сто. И най-после, като се остави на природата, тя ще го лѣкува 50 на сто. По този начинъ той ще оздравѣе напълно. Ако болниятъ се остави самъ на себе си, или само на лѣкаря, ще се излѣкува отчасти. Обаче, болниятъ и лѣкарьтъ трѣбва да призоватъ на помощь и природата; тогава лѣкуването е сто на сто рационално.

 

Сѫщиятъ законъ има отношение къмъ семейния, къмъ обществения и къмъ общочовѣшкия животъ. Когато двама млади се женятъ, момъкътъ трѣбва да вземе участие за добрия животъ съ 25 на сто отъ своитѣ сили и възможности; момата сѫщо съ 25 на сто. Следъ това и двамата трѣбва да се обърнатъ къмъ Бога, да искатъ Неговото участие въ живота си. Той ще имъ помогне съ 50 на сто отъ своитѣ сили, и животътъ имъ ще бѫде сто на сто нормаленъ. Съвременнитѣ семейства не почиватъ на здрава основа, защото единиятъ отъ младитѣ дава 25 на сто отъ себе си, а очаква отъ другия 75 на сто. Всѣки човѣкъ може да даде отъ себе си само 25 на сто. Останалата часть до 100 трѣбва да се очаква отъ ближния и отъ Господа. Не се ли поставятъ семейниятъ и обществениятъ животъ на този принципъ, всѣкога ще липсва нѣщо, поради което хората ще се разочароватъ едни отъ други. Прилагайте и тритѣ закона, за да опитате тѣхната сила. Служите ли си само съ единия или съ двата, всѣкога ще бѫдете недоволни. Причината за смъртностьта въ домоветѣ, за болеститѣ, за бездетството се дължатъ, именно, на прилагане на закона на необходимостьта и на свободата, а отричане участието на Божествения принципъ въ живота, или на разумната природа.

 

„Да възлюбишъ Господа съ всичката си душа“. Подъ „душа“ Христосъ разбира пѫть, условие за движение на любовьта. Движение има въ цѣлата природа. Всички езера, рѣки, морета се движатъ. Дето има растене, тамъ всичко е въ движение. То е условие за развиване на душата. Ето защо, казваме, че движението е необходимо и въ човѣшката, и въ ангелската, и въ Божествената любовь. Спре ли се движението, спира животътъ, а оттамъ и любовьта. Понеже въ любовьта има движение, човѣкъ трѣбва да обича всички живи сѫщества, които се изпрѣчватъ на пѫтя му. Само така той дава възможность на Бога въ себе си да се прояви. Това значи, да чувствувашъ пулса на живота. Това значи, да чувствувашъ величието и красотата на природата, както и могѫществото на Твореца. Само така човѣкъ може да разбере и приложи стиха, въ който Христосъ казва, какъ трѣбва да възлюбимъ Бога. Безъ стремежъ къмъ красотата, любовьта не може да се прояви.

 

„Да възлюбишъ Господа съ всичката си сила“. Силата подразбира интенсивность. Това значи, да възлюбишъ Господа така, че да си готовъ да преодолѣешъ всички мѫчнотии и препятствия. Любовь, която отстѫпва предъ препятствията, не е истинска; користната любовь не е истинска. Любовьта изисква велики жертви. Всички велики хора сѫ дали жертва първо за любовьта. Мнозина се съмняватъ, дали, наистина, сѫ сѫществували или сѫществуватъ хора, готови на пълно себеотричане за любовьта. Могатъ да се съмняватъ, но съмнението не разрешава въпроситѣ. Едно ще отречешъ, друго ще подържашъ и доказвашъ. Какъ ще отречешъ свѣтлината? Какъ ще отречешъ живота? Животътъ се доказва чрезъ смъртьта, а смъртьта — чрезъ живота. Щомъ има животъ, има и смърть; щомъ има смърть, има и животъ. Казано е въ Писанието, че ние живѣемъ и се движимъ въ Бога. Следователно, докато си свързанъ съ Бога, всѣкога ще живѣешъ, безразлично, дали си на този, или на онзи свѣтъ. Заминаването на човѣшката душа за онзи свѣтъ наричатъ смърть; обаче, въ абсолютния смисълъ на думата, смърть не сѫществува. Че човѣкъ умира и изчезва, това е кривъ възгледъ, останалъ отъ дѣди и прадѣди. Въ сѫщность, смъртьта е сѣнка на живота. Въ горещи, лѣтни дни, човѣкъ се крие подъ сѣнката на дърветата. Умрѣлъ ли е той? Не, скрилъ се е само подъ сѣнка. Казано е въ Свещенитѣ книги, че смъртьта е почивка. Значи, който е работилъ и работи, има право да седне подъ сѣнката на нѣкое дърво, да си почине. Каже ли се, че нѣкой умрѣлъ, това подразбира, че той се е скрилъ на сѣнка, да си почине. Споредъ мнозина, смъртьта е конвулсия, гърчене, агония, мѫчение и т.н. Това сѫ фиктивни нѣща. Физическата дреха на човѣка се отдѣля отъ духовната, но това не е смърть. Може да внушите на нѣкой човѣкъ, че умира, и той ще преживѣе всички прояви на агонизиращия, безъ да умре въ действителность. Като се освободи отъ чуждата мисъль, той самъ ще се убеди, че е живъ и здравъ. Може ли следъ това да се мисли, че е възкръсналъ? Колкото е умрѣлъ, толкова и възкръсналъ. Това показва, че смъртьта е процесъ на човѣшката мисъль. Като дошълъ на земята и разбралъ, че всичко, което го обикаля, е Божие създание, човѣкъ пожелалъ да направи нѣщо, и, въ заключение, работилъ за създаване на смъртьта, т.е. на почивката. Сегашниятъ човѣкъ се страхува отъ смъртьта, безъ да се замисля върху нея, като свое изобретение. Какъ може да се страхува човѣкъ отъ собственото си изобретение? Той казва, че следъ смъртьта идатъ страдания, огънь и вѣчно мѫчение. Кой е ходилъ на онзи свѣтъ и се е върналъ оттамъ, за да опише, какво има и какво го очаква? Нека дойдатъ ученитѣ, философитѣ, които говорятъ за онзи свѣтъ, да се разбератъ помежду си, да видятъ, на какъвъ езикъ пишатъ и обясняватъ истината.

 

Въ далечното минало, въ Индия нѣкѫде, въ дома на тогавашния шахъ, живѣлъ единъ виденъ философъ, който изучавалъ тайнитѣ на природата. Покрай голѣмитѣ философски познания, той научилъ изкуството да се разговаря съ движения на рѫцетѣ. Шахътъ се интересувалъ отъ това изкуство и, за да види, какъ могатъ хората да се разбиратъ само съ движения, казалъ на философа да потърси другъ нѣкой познавачъ на това изкуство, съ когото да се разговаря. Философътъ не познавалъ такова лице, затова шахът възложилъ тази задача на единъ отъ своитѣ учени брамини, като му казалъ: Искамъ да намѣришъ човѣкъ, който да се разговаря съ движение на рѫце, като философа. Ако не намѣришъ, ще напуснешъ двореца ми. Браминътъ се стресналъ отъ заповѣдьта на шаха. Потърсилъ такъвъ човѣкъ, но не намѣрилъ. Замисленъ и тѫженъ, той напусналъ двореца и се вглъбилъ въ себе си. Единъ день той срещналъ своя бръснарь, който го запиталъ: Защо си толкова замисленъ? — Не мога да ти кажа. Ти не си въ състояние да ми помогнешъ. — Кажи, какво те мѫчи, ще намѣря нѣкакво разрешение на твоята мѫка. — Шахътъ ми възложи задачата да намѣря човѣкъ, който да се разговаря съ движения на рѫцетѣ, но никѫде не се оказа такова лице. Понеже не можахъ да изпълня желанието му, напуснахъ двореца. — Не се безпокой, азъ зная това изкуство. Ще се разговарямъ съ философа въ присѫтствие на шаха, да покажа и азъ моето изкуство.

 

Шахътъ опредѣлилъ деня на сеанса, и разговорътъ започналъ. Философътъ вдигналъ едната рѫка и единия си пръстъ, а бръснарьтъ — дветѣ рѫце и двата пръста; философътъ спусналъ едната си рѫка отгоре, съ разтворени пръсти, а бръснарьтъ изнесълъ рѫката си, съ разтворени пръсти нагоре. Шахътъ запиталъ философа, какъвъ разговоръ водилъ съ бръснаря, и той отговорилъ: Съ вдигането на рѫката и на единия си пръстъ, азъ казахъ, че само едно сѫщество управлява свѣта — Богъ. Бръснарьтъ вдигна две рѫце и два пръста, съ което искаше да ми каже, че две сѫщества управляватъ свѣта — Богъ и царь. Съ сваляне рѫката си надолу, съ разтворени пръсти, азъ искахъ да кажа, че въ скоро време ще вали дъждъ. Бръснарьтъ противопостави по сѫщия начинъ срещу рѫката ми своята, съ което искаше да каже, че следъ този дъждъ иде голѣмо плодородие. Следъ това шахътъ запиталъ бръснаря, какво разбралъ отъ разговора си съ философа. Бръснарьтъ отговорилъ: Когато философътъ вдигна единия си пръстъ нагоре, искаше да каже, че ще ми извади едното око. Азъ вдигнахъ двата си пръста, за да му докажа, че съмъ по-силенъ, ще извадя и дветѣ му очи. Когато прострѣ рѫката си въ въздуха, съ това искаше да каже, че ще излѣзе срещу мене съ петь души, да ме накаже. И азъ прострѣхъ рѫката си въ въздуха, да докажа, че ще му се противопоставя съ петь души по-силни отъ неговитѣ. Шахътъ се усмихналъ и си казалъ: Това било разбиране! Така се разбиратъ много отъ съвременнитѣ религиозни и свѣтски хора. Така се разбиратъ хората въ семействата, въ обществата, благодарение на което идатъ нещастията и страданията.

 

Христосъ говори за вѣчния животъ. Съ това Той изключва смъртьта. Вѣчниятъ животъ подразбира познаване на Бога и на Христа. Познаването почива на истинско, вѫтрешно разбиране. Който люби Бога съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и сила, а ближния си като себе си, той е придобилъ вѣчния животъ и не се страхува отъ смъртьта. За мнозина понятието „вѣченъ животъ“ е отвлѣчено. Много нѣща, много понятия сѫ отвлѣчени. Думата „отвлѣченъ“ има двоякъ смисълъ: външенъ и вѫтрешенъ. Казва се, че нѣщо е отвлѣчено, т. е. задигнато. Често младитѣ се оплакватъ, че любовьта имъ е отвлѣчена, задигната. Момъкъ плаче, страда, че нѣкой отвлѣкълъ, т.е. задигналъ възлюбената му. Докато била при него, той билъ щастливъ. Щомъ я отвличатъ, той става нещастенъ. Това е неразбиране. Никой не може да отвлѣче любовьта на човѣка, освенъ той самъ. Щомъ се усъмни въ любовьта си, тя сама го напуща. Значи, съмнението, подозрението въ човѣка става причина за отвличане на неговитѣ красиви и възвишени идеи, на неговата любовь. Той губи своя вѫтрешенъ миръ и търси причината за нещастието си вънъ отъ себе си. Причината за всичко е самъ той. Човѣкъ опредѣля, както своя животъ, така и живота на семейството и обществото. Каквото е състоянието на индивида, такова е и на цѣлото общество. Индивидитѣ образуватъ обществата, обществата образуватъ народитѣ, а народитѣ — цѣлото човѣчество. Човѣчеството пъкъ има връзка съ ангелския свѣтъ. Следователно, всичко зависи отъ индивида. Той съгражда човѣчеството, а не човѣчеството индивида. Подъ „индивидъ“ разбирамъ Божественото начало въ човѣка — неговата душа.

 

За мнозина е противоречие да се говори за индивидъ и душа, като идентични понятия. Противоречие е да се каже, че 10 е равно на 1. Обаче, купувате единъ килограмъ ябълки, преброявате ги и виждате, че сѫ десеть на брой. Въ случая, 1 е равно на 10, или 10 е равно на 1. Въ този смисълъ, индивидътъ, въ който живѣе душата, е единица — въ нея се криятъ всички условия и възможности за създаване на цѣлото човѣчество. Житното зърно крие въ себе си условия за създаване на стотѣ житни зърна. Това е философско разбиране на нѣщата. Така трѣбва да се разбиратъ хората, а не както философътъ и бръснарьтъ. Не е права мисъльта на онзи, който се счита за нищожество, за грѣшникъ и търси причината въ майка си и въ баща си. Майсторътъ, който е градилъ твоята кѫща, може да не е знаялъ законитѣ на съграждането и, вмѣсто голѣма, здрава кѫща, да е излѣзла колибка, но трѣбва да знаешъ, че колибката и ти сте две различни нѣща. Сегашната ти кѫща може да е малка, нехигиенична, но, въпрѣки това, ти можешъ да се проявишъ; ти можешъ да пуснешъ свѣтлината въ кѫщичката си и да проявишъ любовьта си. — Малка е любовьта ми. — Колкото и да е малка, прояви я, не затваряй сърдцето си за Бога и за своя ближенъ. Дай пѫть на любовьта си, за да се разширишъ. Не се страхувай отъ промѣнитѣ въ живота. Животъ и смърть сѫ две състояния, презъ които човѣкъ неизбѣжно минава. Тѣ сѫ промѣни, които водятъ къмъ реалностьта. Ще живѣешъ и ще градишъ, ще разширявашъ кѫщата си, за да изявявашъ любовьта на Онзи, Който те е създалъ. Ще умрешъ и ще занесешъ съ себе си онова, което не гние и не умира. Така ще растешъ и ще се развивашъ, докато стигнешъ до съвършенството, за което Христосъ казва: „Азъ и Отецъ ми едно сме“.

 

„Да възлюбишъ ближния си като себе си“. Това значи, да възлюбишъ всѣка душа вънъ отъ себе си. Ближниятъ ти е билъ въ тебе и е излѣзълъ вънъ отъ тебе. Ако при това положение можешъ да го възлюбишъ като себе си, ти си изпълнилъ втория великъ законъ на любовьта. Ще възразите, че не помните ближния ви да е билъ въ васъ и да е излѣзълъ. Това нищо не значи. И житното зърно не знае, че отъ него сѫ излѣзли всички житни зрънца на класа. Следователно, ти трѣбва да любишъ ближния си, като свое дете, което е живѣло и живѣе въ тебе. Както Богъ живѣе въ човѣка, така и ближниятъ живѣе въ него. Ближниятъ, който живѣе като душа въ всѣки човѣкъ, не се е проявилъ още, защото не му сѫ дадени условия. Дайте му условия, и той ще се прояви. Колкото и да е малъкъ, все ще излѣзе нѣщо красиво отъ него. Всѣки се стреми къмъ красивото и съвършеното. Това е естественъ законъ. Сегашнитѣ хора не могатъ още да се похвалятъ съ онази красота и свобода, къмъ която се стремятъ. Свободниятъ човѣкъ издържа на всички изпитания. Говори се за свобода, за любовь, но, ако ви подложатъ на нѣколкодневенъ гладъ, веднага ще се откажете отъ идеята, която преследвате. Съ такава любовь и свобода не се постига безсмъртие. Само онзи може да говори за свобода, който е скѫсалъ веригитѣ на смъртьта. Докато е неинъ робъ, нито свободата му е свобода, нито любовьта — любовь.

 

Съвременнитѣ религиозни и свѣтски хора говорятъ за любовь, а повече прилагатъ омраза, зависть. Какъ се обяснява омразата между майка и дъщеря, между баща и синъ, между приятели? Не е достатъчно да дадете научно обяснение на въпроса. Всѣки лѣкарь знае, какъ се лѣкуватъ различнитѣ болести, но не може да лѣкува всички хора. Следователно, истинското обяснение на омразата е това, което може да я превърне въ любовь. Омразата е проказа за човѣшкото сърдце. Ако днесъ може да излѣкувате тази проказа поне 25 на сто, вие сте постигнали много нѣщо. Това значи, да настане миръ и радость въ домоветѣ. Обаче, работа се иска отъ човѣка — вѫтрешна, съзнателна работа. Затова казваме: Не чакайте помощьта да дойде отвънъ! Впрегнете се всички на работа! Всички хора, семейства, общества и народи очакватъ външна помощь, отгоре да имъ се помогне. Силата и благоденствието е въ отдѣлния човѣкъ. Ако частитѣ на едно цѣло сѫ въ изправность, и цѣлото ще работи добре. Частитѣ трѣбва да разчитатъ на онѣзи блага, които природата дава, а не на преходни, временни нѣща. Каква култура ще дойде, ако не вали дъждъ и не грѣе слънце? — Какво общо има между дъжда, слънцето и човѣшката култура? — Има нѣщо общо, което жителитѣ на слънцето знаятъ. Достатъчно е да отидете само за моментъ на слънцето, между слънчевитѣ жители, да видите, колко много се интересуватъ тѣ отъ земята. Ще се възрази, че земята е мъртва. — Жива е земята. Тя обича хората — своитѣ деца, и постоянно се грижи за тѣхъ. Земята изпраща любовьта си на хората всѣки моментъ, но любовьта на слънцето е още по-голѣма. Ако слънцето отнеме любовьта си отъ хората само за моментъ, тѣ веднага ще почувствуватъ студа и безлюбието, веднага ще разбератъ, отде иде живота, развитието и културата.

 

Христосъ говори за двата велики закона на любовьта, като за нѣщо реално. Любовьта се проявява и въ най-малкитѣ частици, като енергия, като импулсъ. Ученитѣ наричатъ тази енергия „притегляне, сродство, теготение.“ Както и да я наричатъ, тя е една и сѫща — любовь на частитѣ и любовь на цѣлото. Нѣма атомъ, йонъ, молекула, които да не съдържатъ енергията на любовьта. Малъкъ е атомътъ, но той крие въ себе си цѣлата вселена въ миниатюръ. Който познава свойствата и състава на атома, той познава цѣлата вселена. Затова се казва въ духовната математика, че частьта е равна на цѣлото. Това е законътъ на еволюцията, споредъ който, малкото се стреми къмъ голѣмото. Обаче, споредъ Божествения законъ, голѣмото се стреми къмъ малкото. Значи, два закона действуватъ въ природата: законъ на разширяване и законъ на смаляване. При смаляването човѣшката душа прониква въ дълбокитѣ тайни на природата. Смалява се смирениятъ и кроткиятъ, а не гордиятъ. Затова Христосъ казва: „По-лесно може да мине камила презъ иглени уши, отколкото богатиятъ да влѣзе въ Царството Божие.“ Този стихъ има отношение къмъ жертвата. Само онзи може да влѣзе въ Царството Божие, който е готовъ да се отрече отъ себе си и се самопожертвува. Да любишъ Господа, това значи, да се смиришъ; да любишъ ближния си, това значи, да се разширишъ. Следователно, човѣкъ трѣбва едновременно да се смалява и разширява, т.е. да става малъкъ като атома и голѣмъ като вселената. Който люби, става великъ; който не люби, страда. Като знаете това, не питайте, защо боледувате. Болеститѣ сѫ признакъ на безлюбие, или на малко любовь въ човѣшкото сърдце. Ако искате да бѫдете здрави, вложете любовьта въ ума, въ сърдцето, въ душата и въ цѣлото си тѣло. Дето е любовьта, тамъ нѣма недоразумения, омраза, зависть, болести и мѫчения. Безъ любовь въ сърдцето ще приличате на човѣкъ, който вода гази, жаденъ ходи; хлѣбъ носи, а гладува. Любовьта иска дѣла, а не думи. Много говорене води къмъ нещастия. Изобщо, стремете се къмъ малкитѣ величини, но добре разбрани и приложени.

 

Днесъ много се говори за любовьта, но, въпрѣки това, резултатитѣ сѫ слаби. — Защо? — Защото не се говори на съответенъ езикъ. Ще говорите на хората по три начина: или съ езика на въздуха, или съ езика на водата, или съ езика на слънцето. Езикътъ на въздуха има отношение къмъ дишането, т.е. къмъ пречистването на кръвьта. Ще говоришъ на този езикъ и ще мислишъ за чистия въздухъ, за кислорода, за цѣлата дихателна система. Като говори съ езика на въздуха, човѣкъ трѣбва да мисли право, да съгласува своята мисъль съ Божията. Не съгласува ли мисъльта си съ Божията, той непремѣнно ще страда. Като мисли право, човѣкъ превръща умствената си енергия въ електрична и магнетична и така създава условия въ себе си за здравъ, нормаленъ животъ.

 

Да говоришъ съ езика на водата, това значи, да проявявашъ нейнитѣ свойства, т.е. да бѫдешъ пъргавъ, енергиченъ, чистъ като нея. Дето минавашъ, всичко да напоявашъ и оросявашъ, а твърдитѣ вещества да разтваряшъ и препращашъ като хранителни сокове за всички живи сѫщества. Езикътъ на водата има отношение къмъ храносмилателната система.

 

Да говоришъ съ езика на слънцето, т.е. съ езика на свѣтлината, това значи, да превръщашъ нисшата енергия въ висша и да я препращашъ направо въ мозъка, като динамична, творческа енергия. Колкото повече свѣтлина прониква въ човѣшкия мозъкъ, толкова по-чистъ и свѣтълъ е животътъ на човѣка, толкова по-чисти и възвишени сѫ неговитѣ дѣла. Езикътъ на свѣтлината има отношение къмъ артериалната кръвь, която се разнася по цѣлото тѣло и го храни. Любовьта къмъ Бога има отношение къмъ венозната кръвь, а любовьта къмъ ближния — къмъ артериалната. Следователно, ако се отегчишъ отъ живота, и кръвьта ти стане нечиста, потърси ближния си. Щомъ го възлюбишъ, ти се разширявашъ, и кръвьта ти се пречиства. Вѣрвай въ ближния си, като въ себе си. Колкото по-силна е вѣрата ти, толкова по-силна ще бѫде любовьта и надеждата ти.

 

Какво представятъ любовьта, вѣрата и надеждата? Любовьта е Богъ, вѣрата — ангелитѣ, а надеждата — цѣлото човѣчество. Облѣчете се съ одеждитѣ на любовьта, вѣрата и надеждата. Само така ще оправите живота си. Какъ ще се оправи обществото? — Като не нарушава Божествения планъ. Ако искате да излѣкувате раната на рѫката си, очистете я, превържете я и не я бутайте повече. Колкото повече я чоплите, толкова по-бавно ще оздравѣе. Не се бъркайте въ Божественитѣ работи. Както въ организма се криятъ всички условия за лѣкуване, така и въ Божествения планъ сѫ предвидени всички условия за изправяне на цѣлото човѣчество. Всичко, което става въ живота, е предвидено, нищо не е случайно. Взети сѫ мѣрки за оправяне на обърканитѣ работи. Следъ 1945 година работитѣ на цѣла Европа ще се оправятъ, но до това време пѫтницитѣ ще повръщатъ, както онѣзи, които минаватъ съ параходъ презъ Атлантическия океанъ. Виждали сте, какъ тръгватъ пѫтницитѣ, които ще пѫтуватъ по море, и какъ слизатъ по пристанищата. Близкитѣ имъ ги изпращатъ, поднасятъ имъ букети, всички сѫ радостни. Щомъ се качатъ на парахода и навлѣзатъ въ морето, разположението имъ се загубва. Тѣ пребледняватъ, започватъ да повръщатъ и единъ следъ другъ лѣгатъ на креватитѣ. На втория день състоянието имъ се влошава: не имъ се яде, не имъ се говори. На третия день положението имъ е още по-лошо, но надеждата имъ за подобрение се усилва, защото наближаватъ нѣкое пристанище. Щомъ слѣзатъ на сушата, всички се усмихватъ, ставатъ весели и разположени и започватъ да се разговарятъ, като че нищо не сѫ преживѣли. Всички ги питатъ, какъ сѫ минали морето, и тѣ разправятъ съ засмѣни лица за морската болесть.

 

И тъй, каквото преживяватъ пѫтницитѣ въ моретата, това преживяватъ и хората на земята. Докато е младъ, човѣкъ е радостенъ и веселъ, обича всички. Той се качва на парахода, и близкитѣ му го изпращатъ. Колкото повече навлиза въ живота, т.е. въ морето, той става по-сериозенъ и замисленъ. Като се ожени, става още по-замисленъ — параходътъ навлиза дълбоко въ морскитѣ води. Раждатъ му се деца, които не го уважаватъ, и той се обърква съвсемъ, не може вече да играе ролята си. Синътъ и дъщеря му сѫ недоволни отъ него, намиратъ, че е изостаналъ назадъ, не може да възприема новото. Като се види въ това положение, той слиза отъ сцената и отстѫпва мѣстото си на новитѣ актьори. Публиката му дава букетъ и го запитва, доволенъ ли е отъ положението си.

 

„Да възлюбишъ Бога и ближния си.“ Това значи, да мине човѣкъ безопасно презъ океана или морето. Който има любовь въ себе си, ще избере такова време за пѫтуване, когато морето или океанътъ е тихъ, спокоенъ. Безъ любовь нѣма успѣхъ. Трѣбва да обичашъ поне единъ човѣкъ. Сегашнитѣ хора страдатъ отъ любовь, придружена съ ревность. Срѣщате една добра, учена мома, но лицето ѝ обезобразено. — Защо? — Обичалъ я нѣкой и отъ ревность напръскалъ лицето ѝ съ витриолъ. Това не е любовь. Ще кажете, че момата и момъкътъ не трѣбва да изневѣряватъ на своята любовь. Това е другъ въпросъ. Не упрѣквамъ младитѣ, нито старитѣ, но хората трѣбва да се върнатъ назадъ, да изправятъ погрѣшкитѣ си и да се подмладятъ. Съвременнитѣ хора сѫ остарѣли преждевременно. Тѣ говорятъ за старость, безъ да разбиратъ, какво представя старостьта. Само Богъ е старъ. Човѣкъ си туря маска на лицето и казва, че е старъ. Старость безъ мѫдрость не е старость. Милиони години още ще минатъ, докато се яви старъ човѣкъ на земята. Въ Откровението се говори за 24 старци, които седатъ около престола на Бога. Теософитѣ даватъ различни обяснения за тия старци. Въ сѫщность, тѣ символизиратъ времето, т.е. епохитѣ, презъ които е минало човѣчеството. Времето е въ Бога, Който носи началото и края на нѣщата. Когато Христосъ казва, че трѣбва да станете като децата, Той има предъ видъ, че стариятъ не може да влѣзе въ Царството Божие.

 

Време е човѣкъ да се откаже отъ кривата идея за старостьта и да се подмлади. Иначе, той всѣкога ще се оправдава, че е старъ, не може да работи, да учи, да люби и т.н. На санскритски езикъ подъ „старъ“ разбиратъ сѫщество, което се е проявило, научило е законитѣ на природата и на безсмъртието. Съвременитѣ хора едва сега изучаватъ тѣзи закони. Ще кажете, че стариятъ се познава по бѣлитѣ си коси. — Това не е признакъ на старость. Вижте, какъ се дегизирватъ актьоритѣ на сцената. Тамъ младиятъ става старъ, а стариятъ — младъ, безъ да сѫ такива въ сѫщность. Достатъчно е да обърнете страницитѣ на вашия миналъ животъ, да видите, колко пѫти сте се качвали и слизали отъ сцената и какви роли сте играли. Били сте въ положение на царь и на слуга, на простъ и на ученъ, на беденъ и на богатъ. Като изиграете ролята си, слизате отъ сцената и оставате съ неизмѣнното въ себе си. Всичко въ живота се мѣни, но Божественото въ човѣка остава неизмѣнно и вѣчно. Който не познава закона на прераждането, той се чуди, защо нѣкой го мрази. Много просто — направилъ си му пакость въ миналото. Обърни една отъ страницитѣ на миналия си животъ и ще видишъ, че си отнелъ несправедливо кѫщата на този човѣкъ. Сега ще изправишъ погрѣшката си. За да те обикне и прости, не само кѫщата ще му върнешъ, но даже ще я мобилирашъ. Това значи, да живѣешъ споредъ закона на любовьта.

 

Съвременнитѣ хора живѣятъ по два начина: едни отъ тѣхъ говорятъ за Бога, а постѫпватъ по човѣшки; други не говорятъ за Бога, а постѫпватъ по Божественъ начинъ. За предпочитане е човѣкъ да живѣе по втория начинъ. Да живѣешъ така, това значи, да си постоянно радостенъ и веселъ. Любовьта подмладява, освежава човѣка и му дава сила да понася мѫчнотиитѣ и противоречията въ живота. Любовьта разрешава всички недоразумения. Любещиятъ вижда въ всички хора своя ближенъ, съ когото има три допирни точки: въ ядене, въ дишане и въ живѣене. Тукъ, именно, всички хора си приличатъ. Всички живѣятъ, дишатъ и се хранятъ. Разликата е само въ това, какъ живѣятъ, какъвъ въздухъ дишатъ и съ каква храна се задоволяватъ. Едно е важно: Всички хора трѣбва да живѣятъ разумно, да дишатъ чистъ въздухъ и да приематъ чиста, здравословна храна. Само така човѣкъ ще свърши работата, за която е дошълъ на земята. Всичко живо се движи и работи. Въ човѣшкия стомахъ има десеть милиона клетки, които работятъ за пречистването на кръвьта. Между всички клетки сѫществува известна хармония, затова тѣ вършатъ добре своята работа. Какво ще стане съ човѣка, ако клеткитѣ се откажатъ отъ службата си? Човѣкъ престава да сѫществува. Дисхармонията води къмъ разрушаване и смърть.

 

Мнозина не успѣватъ въ живота си, защото живѣятъ съ своето минало величие. Вмѣсто да погледнатъ реално на настоящето, тѣ казватъ: Знаете ли, какъвъ съмъ билъ въ миналото? — Не е важно миналото, важно е какъвъ си сега. Миналото и бѫдещето сѫ само условия, а реалностьта е въ настоящето. Като мине презъ миналото и настоящето, човѣкъ дохожда до закона на необходимостьта и свободата, които водятъ къмъ любовьта. Тя е пѫть къмъ доброто и разумностьта. Дето е любовьта, тамъ е правата мисъль и разсѫждение. Безлюбието води къмъ криви възгледи и разсѫждения.

 

Единъ день лисицата се разговаряла съ себе си: Хората ме преследватъ несправедливо. Обвиняватъ ме, че съмъ нападала кокошкитѣ, и затова ме убиватъ. Има нѣщо вѣрно въ това, но тѣ забравятъ, че азъ постѫпвамъ съ кокошкитѣ по-добре, отколкото котката съ мишкитѣ. Азъ поне събличамъ дрехата на кокошката, а котката яде мишката съ дрешката ѝ заедно. Ето едно криво разсѫждение. Криво е, защото е лишено отъ любовь. Положението на кокошката и на мишката е едно и сѫщо. Щомъ попаднатъ въ устата на неприятеля, за тѣхъ е безразлично, дали дрешката имъ е запазена, или не. Важно е, че и въ единия, и въ другия случай животътъ и на кокошката, и на мишката е отнетъ. Ще дойде день, когато лисицата ще съзнае погрѣшката си и ще изправи своя животъ. Много оскубани кокошки има днесъ, на които въ бъдеще ще се възстанови животътъ. Оскубанитѣ кокошки съ беднитѣ хора, на които положението ще се подобри.

 

Помнете: природата си служи съ символи, които трѣбва да се изучаватъ. Рѣкитѣ, цвѣтята, дърветата, рибитѣ, птицитѣ, млѣкопитаещитѣ, хората сѫ символи, съ които природата изразява своитѣ тайни. Който разбира езика на природата, ще чете въ нейната книга миналата, настоящата и бѫдещата история на човѣчеството. И лѣкарьтъ, като постави рѫката си върху пулса на болния, веднага опредѣля състоянието му. Значи, пулсътъ на човѣка е езикъ, по който лѣкарьтъ познава здравословното състояние на болния. После той отваря очитѣ, устата на болния, да види, въ какво състояние се намиратъ стомаха и черния му дробъ. Виждате, че нѣкой мълчи и казвате, че той размишлява. Външнитѣ нѣща опредѣлятъ вѫтрешното разположение на човѣка. Какво представя размишлението? Човѣкъ размишлява, а говедото преживва. Следователно, както за преживването говедото се нуждае отъ храна, така и човѣшкиятъ мозъкъ се нуждае отъ мисли, за да размишлява. За какво мисли мѫжътъ? — Какъ да запази любовьта на жена си. И жената мисли, какъ да запази любовьта на мѫжа си. Това е една мѫчна задача въ живота съ две неизвестни. Трудна е тази задача, но има разрешение. Ще кажете, че тя може да се реши на небето. Кѫде е небето? Небето е на земята. Отъ васъ зависи да живѣете едновременно на небето и на земята. — Възможно ли е това? Възможно е. Какъ живѣятъ бубата и пеперудата заедно на земята? Пеперудата се храни съ нектара на цвѣтята, т. е. съ добри мисли и желания, а бубата — съ листа, т.е. съ нисши мисли и желания. Кога човѣкъ е като пеперудата? — Когато дава мѣсто на Духа, т.е. на Учителя въ себе си. Той се нарича „служитель на любовьта.“

 

Какво се иска отъ човѣка, за да служи на любовьта? — Пълно себеотричане. Животътъ е пъленъ съ примѣри на себеотричане. Въ далечното минало, въ едно руско село, се извършило голѣмо престѫпление, но не могли да намѣрятъ виновника. Вмѣсто него обвинили една бедна вдовица, съ четири малки деца. Сѫдътъ решилъ да я изпратятъ въ Сибиръ на заточение. Присъдата трѣбвало да се изпълни въ 24 часа. Единъ младежъ отъ сѫщото село чулъ за присъдата на вдовицата и се ужасилъ отъ мисъльта, на кого ще останатъ четиритѣ малки деца. Той си казалъ: Азъ съмъ безъ баща и майка, минавамъ за нехранимайко, на никого не съмъ нуженъ. Ще отида въ съда и ще кажа, че азъ извършихъ престѫплението. Сѫщия день още той се явилъ въ сѫда и казалъ на прокурора и сѫдията, че престѫплението е негово дѣло, а не на вдовицата. Така той освободилъ нещастната майка отъ затвора и поелъ нейната сѫдба върху себе си. Следъ десеть години единъ свещеникъ изповѣдвалъ единъ умираещъ. Последниятъ открилъ тайната, която носѣлъ десеть години на съвѣстьта си: призналъ се, че е истински виновникъ за престѫплението, направено преди десеть години. Веднага властьта се разпоредила да освободятъ младия момъкъ отъ затвора, но се оказало, че той е вече умрѣлъ. Значи, този младъ човѣкъ е живѣлъ по човѣшки, а постѫпвалъ по Божествено. Външно, този младежъ носѣлъ дрехата на нехранимайко, на апашъ, но вѫтрешно той работѣлъ върху себе си, облагородявалъ своята душа. Заслужва човѣкъ да се възхищава отъ подобни герои, които сѫ готови на жертва. Тѣ съ смѣли, решителни, съ стремежъ къмъ великото и възвишеното.

 

Да възлюбишъ Бога и ближния си, това съ два велики закона, чрезъ прилагането на които човѣкъ може да се освободи отъ мѫчнотиитѣ и противоречията въ живота. Ще кажете, че като дойде Христосъ втори пѫть на земята, животътъ ще се подобри изведнъжъ. Нѣма защо да чакате това време. Христосъ може да дойде следъ две хиляди години. Не трѣбва ли да работите презъ това време? И да дойде на земята, Христосъ не би могълъ да обиколи всички градове и села, да държи навсѣкъде по една беседа. Значи, ще се възползуватъ отъ Неговата беседа само онѣзи, които ще я чуятъ. Какво ще правятъ останалитѣ? Вие очаквате невъзможни нѣща и губите времето си. Знайте, че Христосъ е въ свѣтлината, която възприемате; въ въздуха, който дишате; въ водата, която пиете; въ храната, която ядете. Христосъ е и въ вашитѣ мисли, чувства и постѫпки — навсѣкъде ще Го срещнете. Използувайте тѣзи блага съзнателно и не отлагайте нѣщата. Бѫдете добри платци. Щомъ дойде срокътъ на полицата ви, веднага плащайте. Ако отлагате, лихвитѣ се увеличаватъ. Смисълътъ на живота е въ любовьта — да вършишъ всичко съ любовь. Докато е младъ, човѣкъ живѣе съ вѣра и съ любовь, готовъ е на всѣкакви жертви. Щомъ изгуби вѣрата и любовьта си, той казва: Мина хубавото време.

 

Днесъ повечето хора страдатъ за изгубената любовь. Прави сѫ. Любовьта е сила, която повдига човѣка. Както едно престѫпление може да опорочи живота на човѣка, така въ единъ моментъ любовьта може да го очисти и повдигне. Както смъртьта въ единъ моментъ може да окоси хиляди глави, така и животътъ въ единъ моментъ може да възстанови падналитѣ глави. Животътъ е по-силенъ отъ смъртьта, а любовьта — по-силна отъ омразата. Като знаете това, подържайте страната на живота и на любовьта. Който е силенъ, само той има право понѣкога да се излежава подъ сѣнката на смъртьта и омразата. Външно омразата е грозна, страшна, като вълкъ, а вѫтре има нѣщо благородно, меко. Който мрази, той може и да обича. Който не мрази, не може да обича. Омразата е пакъ любовь, облѣчена съ чужда дреха, съ цель да изпита, какво се крие въ човѣшкото сърдце. Просѣкътъ хлопа на вратитѣ на хората, за да изпита тѣхното милосърдие. Външно той е окѫсанъ, прашенъ, но вѫтрешно е облѣченъ съ чиста, хубава премѣна. Видите ли много добре облѣченъ и нагизденъ човѣкъ, ще знаете, че той не е онзи, когото душата ви търси. Истинския човѣкъ ще намѣрите въ окѫсания, беденъ, страдащъ човѣкъ. Истината, любовьта се обличатъ въ стари, окѫсани дрехи. Който искрено ги търси, ще се научи да различава доброто отъ злото и нѣма да се лъже отъ външнитѣ нѣща, т.е. отъ опаковката имъ.

 

Прилагайте Христовото учение, за да разберете, защо трѣбва да любите и защо да мразите. Ако искашъ да любишъ, трѣбва да знаешъ да мразишъ. Не можешъ да любишъ, ако нѣкога не си мразилъ. Любовьта и омразата сѫ две сили, които работятъ едновременно въ природата. Любовьта е магнетизъмъ, а омразата — електричество. Сегашната омраза е бѫдеща любовь, а сегашната любовь е бѫдеща омраза. Това е законъ на поляризиране. За да избѣгне този законъ, човѣкъ трѣбва да се отрече отъ себе си. Усѣтишъ ли, че омразата прониква въ сърдцето ти, отречи се отъ себе си. Затова Христосъ казва: „Който не се отрече отъ себе си, не може да бѫде мой ученикъ“. Приложете себеотричането, да видите, какъвъ ще бѫде вашиятъ животъ.

 

Единъ баща умрѣлъ и оставилъ голѣмо наследство, да се разпредѣли между четиритѣ му сина. Тѣ започнали да се каратъ, кой повече да вземе. Най-малкиятъ синъ схваща положението и, за да избѣгне раздора, отрича се отъ своя дѣлъ и казва на братята си: Вземете моя дѣлъ и го раздѣлете помежду си. Азъ предпочитамъ да имамъ вашата любовь, отколкото да се караме. Не се минало много време, останалитѣ братя се помирили, и дѣлбата станала по миренъ и любовенъ начинъ.

 

Забелязано е, че когато любовьта между двама души е активна, и двамата ставатъ положителни и се отблъсватъ. Ако сѫ мѫжъ и жена, тѣ оставатъ бездетни. Това е законъ на физическия свѣтъ. Когато мѫжътъ и жената станатъ отрицателни, раждатъ имъ се деца, но не могатъ дълго време да живѣятъ. Следователно, въ любовьта между двама души, единиятъ трѣбва да бѫде положителенъ, а другиятъ — отрицателенъ; единиятъ да създава, а другиятъ да гради. Ако и двамата създаватъ, не могатъ да раждатъ. Този законъ има отношение и къмъ обществото, и къмъ държавата. Когато се явятъ двама души кандидати за единъ и сѫщъ министерски постъ, работитѣ на държавата не вървятъ добре. Ако държавата иска да успѣва, половината отъ нейнитѣ поданици трѣбва да бѫдатъ положителни, а другата половина — отрицателни, т. е. еднитѣ да създаватъ, а другитѣ да градятъ, еднитѣ да слугуватъ, а другитѣ да господаруватъ. Не е добре човѣкъ да разваля. Това не е наука. Който само руши, не е научилъ закона на създаването и съграждането.

 

Единъ отъ великитѣ закони на Битието изисква отъ човѣка или да гради, или да създава. Този е начинътъ, по който човѣкъ може да даде ходъ на Божественото Начало въ себе си и да изпълни предназначението, което природата му е опредѣлила. Много вѣрвания може да има човѣкъ, но нека опита и Христовото учение, което преобразява нѣщата. За мнозина Христовото учение е старо, отживѣло времето си. Не е така. Христовото учение е толкова старо, колкото и ново. Ако считате, че е старо, радвайте се, защото старата майка ражда разумни, добри деца. Ако е ново, пакъ се радвайте. Младата майка ражда деца, съ любѣщи сърдца. Приемете учението на Христа съ любовь, приложете го и бѫдете радостни и щастливи.

 

Христосъ казва: „Да възлюбишъ Господа и ближния си“. Това значи: съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ повече свѣтлина, повече въздухъ, повече влага, повече храна. Това показва и днешното слънце. Грижете се за мозъка, за бѣлитѣ дробове и за стомаха си.

 

Слушайте гласа на разумната природа, свързвайте се съ Бога, и свѣтлото бѫдеще ще е на ваша страна.

 

*

 

4. Беседа отъ Учителя, държана
на 2 февруарий, 1919 г. София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...