Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1924_12_07 Ти си!

Неделни беседи София

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2273 Мнения:

Публикувано 28 октомври 2014 - 07:57

От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание на томчето
 

Ти си!


   И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго“. (Матея 16:16)

Съзнателниятъ животъ се изразява въ питания и отговори. Тия запитвания не се отнасятъ само до външни лица, но нѣкой пѫть ние запитваме и себе си. Често, слушамъ, нѣкой седи и се запитва: сега какво мислишъ да правишъ? Сутринь домакинята, като стане, запитва се: какво трѣбва да сготвя днесъ? Като се запита, отговаря си: това ще сготвя, онова ще сготвя. Често, единъ запитва – другъ отговаря.

Сега апостолъ Петъръ се намира въ положението на ученикъ. Той отговаря на Учителя си, че го мисли, да е Христосъ, Синъ на Бога живаго. Питамъ: слѣдъ като ученикътъ отговори, какво е спечелилъ? Човѣкъ може да отговори правилно, а при това туй е само начало на една работа, която трѣбва да се извърши. Учительтъ може да запита ученика, какъ може да стане извѣстна работа, или какъ може да се разрѣши извѣстна задача. Ученикътъ казва: задачата може да се разрѣши така и така. Но, слѣдъ като ученикътъ е казалъ, какъ трѣбва да се разрѣши задачата, тя още не е рѣшена. Слѣдователно, ученикътъ самъ трѣбва да излѣзе и да започне разрѣшаването на задачата.

Често, като ви срещнатъ нѣкои на пѫтя, запитватъ ви: вие какво мислите за Христа? Такъвъ маниеръ иматъ всички евангелисти. Тѣ ще ви запитатъ: ти какво мислишъ за Христа, какъ вѣрвашъ въ Него, за какъвъ го мислишъ? Ако се укаже, че ти мислишъ тъй, както е тѣхното вѣрую, считатъ те за правовѣренъ и можешъ да общувашъ съ тѣхъ. Това е начинъ, методъ. Въ училищата всѣки си има методъ за прѣподаване.

Сега, какво означаватъ думитѣ „Исусъ и Христосъ“? – Това сѫ двѣ названия, двѣ имена. Нѣкои казватъ: трѣбва да признаемъ, че Исусъ Христосъ е Синъ Божий. Много добрѣ, съгласенъ съмъ съ това, но има двѣ положения въ свѣта, въ практическия животъ, които човѣкъ трѣбва да разрѣши. Азъ слагамъ прѣдъ васъ два самуна хлѣбъ, направени отъ най-хубавото пшеничено брашно и казвамъ: какви сѫ тѣзи самуни? Нѣкой отговаря: Учителю, това сѫ самуни хлѣбъ, направени отъ най-хубавото пшеничено брашно. Казвамъ: право отговори. Питамъ по-нататъкъ: слѣдъ като позна, че тѣзи самуни сѫ отъ най-хубавото пшеничено брашно какво спечели? Ти отговори правилно, но самунитѣ седятъ при мене. Добрѣ, тѣзи самуни сѫ на трапезата, и ще ги опиташъ, да видишъ, дали отговорътъ ти е правъ, или не. Той самъ трѣбва да опита, дали твърдението, което далъ за тѣзи самуни е право, или не. Та въпросътъ има и друга една страна: не е достатъчно човѣкъ само да познае, че Исусъ Христосъ е Синъ Божий, но и да опита това. Подъ думата „Синъ Божий“, ние прѣвеждаме думитѣ „любовь и животъ“. Тия думи, тъй както се употрѣбяватъ, още не сѫ самитѣ думи. Какъ трѣбва да възприемемъ Любовьта? – Любовьта трѣбва да я възприемемъ чрѣзъ волята. Мнозина искатъ да възприематъ Любовьта само чрѣзъ ума. Не, Любовьта чрѣзъ ума не може да се възприеме. Любовьта е само слуга, и затова, когато иде въ свѣта, трѣбва да се възприема чрѣзъ волята. Слѣдователно, всички онѣзи хора, които иматъ Любовь, сѫ все волеви натури. Когато човѣкъ има извѣстно желание, той свѣта ще прѣброди, но ще го постигне. Това нѣма защо да ви го доказвамъ, вие имате хиляди аргументи, хиляди доказателства въ живота. Въ свѣта има толкова силни доказателства за това, вие сами може да ги прослѣдите.

„Ти си Христосъ, Синъ на Бога Живаго“.

Сега, може да ви запитамъ: вие мислите ли, че Христосъ, който дойде прѣди 2,000 години дѣйствително бѣше Синъ Божий? Вие може да ми дадете единъ положителенъ, а може да ми дадете и единъ отрицателенъ отговоръ. И единиятъ, и другиятъ отговоръ оставатъ безъ послѣдствие, безъ резултатъ. Защо? Защото има много хора, които отричатъ, че Христосъ е Синъ Божий, а при това живѣятъ единъ добъръ животъ, съобразно Христовото учение. Има много хора пъкъ, които не отричатъ въпроса, положително твърдятъ, че Христосъ е Синъ Божий, но не живѣятъ съобразно Неговото учение. Силата не е въ твърдението или отричането, но въ самия животъ.

Сега, въ християнския свѣтъ, подържатъ, че само онѣзи хора ще се спасятъ, които вѣрватъ въ Христа, а онѣзи външнитѣ, езичницитѣ нѣма да се спасятъ. Питамъ: на какво се обосновава това твърдение? Билъ ли е нѣкой съвѣтникъ на Бога, та да знае, кой се спасява, и кой не? Кой отъ тѣзи богослови, философи, учени, проповѣдници сѫ били въ това врѣме, когато Богъ е създавалъ свѣта? Когато Богъ е рѣшилъ да направи човѣка, създалъ го, но съвѣтвалъ ли се е съ нѣкого? Може ли нѣкой отъ свѣтиитѣ да каже, че билъ въ това врѣме при Бога? Всички ще кажатъ: прѣдполагаме, но нищо не знаемъ. Турцитѣ казватъ: олабелиръ – възможно е. Знаете ли, колко сѫ смѣшни тия заключения? Единъ отъ турскитѣ султани поискалъ да се явятъ най-умнитѣ хора при него и да му кажатъ нѣщо, което не може да бѫде, т.е. нѣщо, което султанътъ не може да повѣрва, нѣкоя лъжа. Той опрѣдѣлилъ едно голѣмо възнаграждение на онзи, който му каже една отрицателна истина. И започватъ да се изреждатъ учени философи отъ разни краища. Идва единъ турски философъ, който му казва: „Царю ефенди, майка ми насади едно паче яйце, но като се търкулна това яйце, отъ него излѣзе една камила“. „Олабелиръ – възможно е“, казва султанътъ. Този философъ си заминава. Значи султанътъ не отрича тази истина. Идва другъ единъ философъ и казва на султана: „Баща ми изтръгна единъ косъмъ отъ брадата си, направи го на мостъ, който постави на Дунава, и всичкитѣ наши войници минаха по него“. „Олабелиръ“ казва султанътъ. Трети, четвърти философъ се изредили, кажатъ нѣщо на султана, той имъ каже „олабелиръ“, и тѣ си заминаватъ. Най-послѣ идватъ нѣколко души хамали, носятъ единъ голѣмъ, празенъ кюпъ, който може да събере 400–500 кгр. злато и го слагатъ прѣдъ султана. Този философъ, който намислилъ да му каже една истина, каквато султанътъ искалъ, разказва: „Царю ефенди, баща ти отвори война на московцитѣ и взе на заемъ отъ баща ми този кюпъ пъленъ съ злато. Сега идвамъ да си го взема“. „Не може да бѫде!“ – Казва султанътъ. Защо казва, че не може да бѫде? Защото, ако каже олабелиръ, ще трѣбва да си плати дълга.

И тъй, когато нѣкой пѫть ни поставятъ въ едно противорѣчие, въ което трѣбва да платимъ, ние казваме: туй е лъжа, това не може да бѫде! А за всѣко нѣщо, което не ни засѣга, за което нѣмаме отговорность, казваме: олабелиръ! – т.е. това може да бѫде.

Христосъ не е една отвлѣчена личность въ свѣта. Подъ думата личность, ние не подразбираме единъ обикновенъ човѣкъ, едно обикновено съзнание. Подъ думитѣ Исусъ Христосъ ние разбираме едно велико, всеобемляще проявление на Божия Духъ, отъ който изтича Любовьта. Отъ тази Любовь се ражда живота, който ние търсимъ. Христосъ не е едно вѣрую, Христосъ е животъ. Христосъ не е една философска система, затова не може да се разбере съ ума. Прѣди всичко, сърдцето трѣбва да разбере Христа, а послѣ ума. Вие може да направите едно малко възражение: защо първо сърдцето трѣбва да разбере Христа, а послѣ ума? За мене това нѣщо е много естествено. Сърдцето, въ дадения случай, е ученикътъ, който трѣбва да разбира, а не учительтъ. Умътъ е учительтъ, затова не той трѣбва да възприеме Любовьта. Сърдцето е, което трѣбва да възприеме Любовьта. Въ сърдцето липсва Любовьта. Слѣдователно, тази велика сила – Любовьта – трѣбва да се възприеме чрѣзъ сърдцето, за да укрепне то. Нѣкои не могатъ да разбератъ това и питатъ: защо не можемъ да възприемемъ Любовьта чрѣзъ ума? Законътъ е такъвъ. Кой трѣбва да яде, ситиятъ или гладниятъ? – Гладниятъ. Кой трѣбва да пие вода? – Жадниятъ. Кой трѣбва да се учи, учениятъ или невѣжиятъ? Учениятъ човѣкъ може ли да се учи! Не може. Невѣжиятъ само може да се учи. Въ свѣта има два вида хора: едни, който се учатъ отъ другитѣ, и втори, който се учатъ сами отъ себе си. Единъ великъ духъ отъ небето самъ се учи. Нему Богъ дава цѣла една слънчева система да я управлява, и отъ резултатитѣ на своята работа той изважда изводитѣ си и самъ се поправя. Докато този духъ оправлява тази слънчева система, до тогава ще сѫществуватъ хората, до тогава ще се учатъ, ще се биятъ, ще разискватъ, има ли граждански права, или не, дали трѣбва да сѫществува България, или не, трѣбва ли да сѫществуватъ другитѣ народи или не и т.н. Всички хора спорятъ, считатъ, че сѫ много важни фактори. Дѣйствително, хората сѫ важни фактори за свѣта, но този духъ, който рѫководи цѣлата слънчева система, се учи отъ тѣзи толкова важни фактори, прави си своитѣ изводи, и слѣдъ като завърши цѣлия процесъ на своето велико развитие, явява се прѣдъ Бога, и казано на вашъ езикъ, дава отчетъ за всичко, което е сторилъ. Той казва: еди-кѫдѣ си моето знание проработи добрѣ, еди-кѫдѣ си не проработи добрѣ. Като дойда втори пѫть, ще го поправя. Има хора, който дълго врѣме трѣбва да ги убѣждавашъ, че сѫ на кривата страна. На нѣкой човѣкъ трѣбва дълго врѣме да му разправяшъ, че грѣши. Той казва: не, азъ съмъ на правата страна. Сега всички съврѣменни хора сѫ все на правата страна, а при това има извѣстни криви положения въ живота.

Апостолъ Петъръ, за когото се говори въ стиха, е човѣкъ бързъ по натура, сангвиникъ. У човѣка има една чърта, съ малко трудъ, много нѣщо да добие, и като добие нѣщо, той го държи за себе си, консерваторъ е. Той казва: азъ не обичамъ да дигамъ много шумъ, да дигамъ мотиката. Спечеленото трѣбва да се държи. Консервативнитѣ хора наричамъ хората на малкия трудъ, а либералитѣ – хора на чрѣзмѣрния трудъ. Тѣ много работятъ, но и много харчатъ – ядатъ, пиятъ и казватъ: ще работимъ и ще си платимъ дълговетѣ.

И тъй, всѣко едно твърдение въ свѣта трѣбва дълбоко да се възприеме въ човѣшкото съзнание. Човѣкъ все трѣбва да има нѣщо въ живота си, на което да се осланя. Човѣкъ трѣбва да има една прѣобладающа идея въ живота си която да го подтиква. Тази прѣобладающа идея ще бѫде най-високиятъ върхъ, отъ който той ще измѣрва всички други положения. Нѣкой може да те пита защо трѣбва да имаме една идея? – Тя е една необходимость. Защо трѣбва да обичаме? – Обичьта е една необходимость. Защо трѣбва да живѣемъ? – Животътъ е една необходимость. Защо трѣбва да се учимъ? – Учението е една необходимость. Защо трѣбва да работимъ? – Работата е една необходимость. А сега, нѣкой казва: азъ не искамъ да живѣя, искамъ да се самоубия. Самоубийството не е една необходимость. Прѣдставете си, че живѣете въ единъ свѣтъ, непоносимъ за васъ и искате да се хвърлите отъ една висока скала надолу, да се самоубиете. Но онѣзи висши, разумни сѫщества измѣнятъ вашето твърдо вещество въ въздухообразно, и вие падате отъ скалата, като едно леко перце, не можете да се убиете. Послѣ, искате да се хвърлите въ нѣкоя нагорещена пещь, тамъ да изгорите. Но тия сѫщества прѣвръщатъ материята ви въ огнеупорна, и вие не можете да изгорите. Навсѣкѫдѣ търсите смъртьта, но не можете да се самоубиете. Питамъ: защо не можете да се самоубиете? – Не зависи отъ васъ. Нѣкой пѫть е благословение човѣкъ да умре. Защо човѣкъ иска да умре? – Всички хора, които искатъ да умратъ, то е затова, защото иматъ желание да ликвидиратъ съ старитѣ си дългове. И дѣйствително, тѣ забравятъ дълговетѣ си, като умратъ, но законътъ е такъвъ, че слѣдъ като дойдатъ втори пѫть на земята, пакъ ги хващатъ. А дали приемате прѣраждането, или не, това за природата нищо не значи. Нѣкой открадналъ отъ българската държава 10 милиона и избѣгалъ въ странство. Слѣдъ 20 години отново се връща въ България. Властьта забравила ли е това? Не, ще го пипне веднага. Какъ? Изминали сѫ се вече 20 години. Тия 20 години не обезличаватъ ли 10-тѣ милиона? Не обезличаватъ. Ако властьта не прощава, природата е още по-строга въ своитѣ изисквания.

Сега, да се повърна къмъ мисъльта си. Вие се намирате на земята, искате лесно да рѣшите своитѣ задачи. Всѣки иска да живѣе добрѣ, но за да живѣе добрѣ, трѣбва да има условия. Какви условия? – Външни и вѫтрѣшни. Азъ ще ви обясня, какви сѫ външнитѣ условия. Хамбарътъ ти е пъленъ съ жито. Това сѫ външнитѣ условия. Слѣдъ като стомахътъ ти приеме туй жито, ще бѫде ли въ състояние да извади отъ него нужднитѣ сокове за работа? Това сѫ вѫтрѣшнитѣ условия. Вие може да възприемете всичкото жито, а стомахътъ ви да не позволява да се прѣработи: може пъкъ стомахътъ ви да работи, но да нѣмате жито. Ето защо, казвамъ: за вашето развитие, външнитѣ и вѫтрѣшнитѣ условия трѣбва да сѫществуватъ едноврѣменно. Външнитѣ условия сѫ отъ Бога, а вѫтрѣшнитѣ условия – отъ насъ. Такъвъ е законътъ. И ако ние, съврѣменнитѣ хора, сме хилави, ако ние имаме такива изопачени възгледи за живота, ако нашето сърдце е така изопачено, това сѫ вѫтрѣшни условия, за които ние сме причината. За това нѣщо нѣма двѣ мнѣния. Това нѣма да го доказвамъ. Ако го доказвамъ, то ще бѫде губене на врѣме. Вслѣдствие на това, идватъ и външнитѣ условия на живота. Често нѣкои казватъ: мене хората не ми помагатъ. Защо не ти помагатъ? Защото въ тебе вѫтрѣшнитѣ условия сѫ изопачени. Защо нѣкой човѣкъ не помага на другъ? Лежатъ двама души въ болницата, болни отъ нѣкоя тежка болесть – и двамата не могатъ да се мръднатъ отъ леглата си. Единиятъ казва на другия: моля ти се, помогни ми да си обуя чорапа! Той не може да обуе своя чорапъ, а другарьтъ му иска помощь отъ него. Смѣшно е това положение! Ами ти защо не си го обуешъ самъ? – Не мога. Че и азъ не мога. Тъй се разговарятъ и двамата, но това е игра на думи. Боленъ на боленъ не може да помогне. Може да се разговарятъ, може да се утѣшаватъ, но физически не могатъ да си помогнатъ. Слѣдователно, събератъ ли се двама души болни тѣ не могатъ да си помогнатъ. Нашитѣ възгледи за живота, и въ ума, и въ сърдцето ни трѣбва да бѫдатъ еднакви. За сега, ние не страдаме отъ умствени изопачавания. Умътъ не е виновенъ за нашитѣ погрѣшки, сърдцето е виновно. Сърдцето го наричатъ мекия принципъ. Ако питате съврѣменнитѣ хора, всѣки иска да живѣе охолно, всѣки иска да живѣе безъ трудъ, всѣки иска баща му да му остави наслѣдство отъ 5–10 милиона лева, да има автомобили на разположение, всѣки иска да има на готово ядене, пиене, а той да ходи като царски синъ. Всички желаятъ това, но възможно ли е? Не е възможно. Всички искатъ да бѫдатъ милионери. Възможно ли е? Не е възможно. При условията, въ които живѣемъ на земята, нѣма толкова злато, а при това, ако всички станемъ толкова богати, кой ще ни слугува? И, ако се намѣрите въ положението на богатитѣ, на силнитѣ хора въ свѣта, знаете ли какво ще бѫде? Вие още не сте опитали положителната страна на богатството, на властьта. Знаете ли, че властьта е хиляди пѫти по-опасна, отколкото сегашното положение, въ което се намирате? Ако човѣкъ има власть да направи това, което иска, знаете ли какво може да причини и на себе си, и на другитѣ?

Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ ученъ философъ. Това е единъ разказъ съ много вариации. Този философъ живѣлъ въ древностьта, изучавалъ природата, съ цѣль да намѣри онзи алхимически камъкъ, съ който, каквото бутне да го прѣвърне на злато, за да може да подобри живота си. И най-послѣ му се удало да намѣри този философски камъкъ, тъй се прѣдава въ разказа. За да го открие, обаче, той работилъ дълго врѣме, и единъ день му се явява единъ отъ гениитѣ на природата и му казва: „Вие проучихте ли този въпросъ“? – Проучихъ го много добрѣ. Тази сила, която ще ви се даде, можете ли да я употрѣбите правилно и на мѣсто? – Мога, азъ ще я употрѣбя за своето благо и за благото на човѣчеството – дава той своето обѣщание. Тогава гениятъ му дава една пръчица и казва: ще държишъ скрита тази пръчица и ще я изваждашъ, само когато ти потрѣбва. Каквото пожелаешъ, ще бутнешъ съ тази пръчица, и всичко ще стане споредъ твоето желание. Връща се той въ кѫщи, започва да хлопа съ пръчицата на масата, за да се сложи яденето, обаче каквото пипнелъ, всичко се прѣвръщало въ злато: чинии, чаши, вилици, лъжици, ножчета, всичко се прѣвърнало въ злато. Слугитѣ донесли яденето му, но бутналъ съ пръчицата си, и яденето се прѣвърнало въ злато. Донесли му хлѣбъ, бутналъ го по нѣкакъвъ начинъ съ пръчицата, и той се прѣвърналъ въ злато. Дошли жена му, дѣцата му, приятелитѣ му около него, той не си изказва тайната; тѣ, обаче го прегърнали, но по нѣкакво нещастие, доближили се до пръчицата му и се прѣвърнали въ злато. При това нещастие той си казалъ: а, пропуснахъ единъ великъ фактъ. Сега, мнозина отъ васъ си казватъ: е, Господь да ми даде тази или онази сила! Казвамъ: проучилъ ли си въпроса, какъ да манипулирашъ съ нея? – Проучилъ съмъ, разбира се. Да, и ти като онзи философъ ще прѣвърнешъ цѣлия свѣтъ само мумии отъ злато. Питамъ: какво ще правишъ, когато и яденето ти ще се прѣвърне въ злато и не ще можешъ да ядешъ? – Гладенъ ще бѫдешъ. Съврѣменнитѣ хора толкова обичатъ златото и парицитѣ, че всички мислятъ само за тѣхъ, но не знаятъ какъ да прѣвърнатъ тази жажда за злато въ жажда за друго нѣщо. Тази алчность, тази жажда за злато трѣбва да се прѣвърне въ жажда къмъ нѣщо велико, неизмѣнно. Какво нѣщо е великата любовь? – Тя е една сила, недостѫпна за хората. Всички говоримъ за Любовьта, но тя е недостѫпна. Любовьта като сила, трѣбва да се прѣвърне въ животъ, въ най-малката сила, и послѣ, да можешъ по косвенъ начинъ да прѣвърнемъ Любовьта въ злато. Днесъ майкитѣ и бащитѣ прѣдставляватъ една велика лаборатория, въ която се изучава Любовьта. И майкитѣ даже не знаятъ какво нещо е любовь. Какво изучаватъ майкитѣ? Тѣ изучаватъ любовьта въ една отъ нейнитѣ прояви. Сега, гледамъ, мнозина се запалили, казватъ: гори ми сърдцето. Да, но горението не е любовь. То е едно проявление на любовьта. Любовьта не е горение, любовьта не е и животъ. Защо? – Защото въ живота всѣкога има едно ограничение. Въ живота има и радости, и скърби. Нѣкой казва: ако не бѣхъ любилъ, нѣмаше да имамъ скърби. Не, условията въ живота произвеждатъ и радоститѣ, и скърбитѣ. Щомъ си се наялъ, пипнешъ коремчето си и казвашъ: е, добрѣ ми дойде тази печена кокошка. Това разбирамъ животъ! Но утрѣ въ коремчето ти нѣма печена кокошка, нѣма никакво ядене, нѣма винце, казвашъ тогава: мѫчи ме страданието. Не, животътъ изисква съвсѣмъ друго нѣщо. Ние разрѣшаваме много лесно тия въпроси – икономическитѣ условия лесно ги разрѣшаватъ. Всѣка държава отъ хиляди години развива тия икономически условия. И Адамъ разрѣшаваше този икономически въпросъ, за което го изпѫдиха отъ рая. Слѣдъ като разрѣши този въпросъ, жена му каза: да сключимъ единъ земенъ заемъ! Тази змия, която се бѣше обвила около дървото, бѣше единъ посланикъ, изпратенъ да сключи договора за заема. Послѣ Господь запита Адама: „Ти ли си този, който правѣше заеми? Вънъ скоро! Въ Божията държава не се позволява никакъвъ заемъ“. Заемътъ е нѣщо изкуствено. Въ Божието царство всички нѣща сѫ прѣдвидени. Въ Божията държава всички закони, всичко онова, което е необходимо за нашия умъ, за нашето сърдце, за нашето тѣло, всичко е прѣдвидено въ Божия бюджетъ, до най-малкитѣ подробности. Сега, нѣкои казватъ: това търпи доказателства. Да, търпи доказателства. Това е една математическа вѣроятность която може да се докаже по дългия пѫть на опита, а може да се докаже и изведнъжъ. Запримѣръ, по закона на разсъждението, може да познаете, дали единъ човѣкъ е добъръ, или лошъ, слѣдъ много години, а по закона на интуицията, може скоро да познаете, дали единъ човѣкъ е добъръ, или не. Дали ще може да вършите работа съ него, или не. Нѣкой ще каже: какъ е възможно това? Ще обясня идеята си, за да стане достѫпна за вашия умъ. Прѣдставете си, че азъ трѣбва да посѣтя слънцето. Какъ? Допуснете тази вѣроятность, че жителитѣ на слънцето ме канятъ да имъ направя едно посѣщение. Има два начина за отиване на слънцето. Азъ тръгвамъ за слънцето съ бързината на свѣтлината и въ осемь минути съмъ тамъ. Другъ единъ господинъ, мой приятель сѫщо е поканенъ да отиде на слънцето, но той тръгва съ най-бързия тренъ, който пѫтува съ бързина 150–200 клм. въ часъ. Какъ мислитѣ слѣдъ колко години този господинъ ще стигне на слънцето съ този бързъ тренъ? – Ще му вземе най-малко 200 години. Азъ ще стигна само слѣдъ осемь минути, ще поразисквамъ малко съ жителитѣ на слънцето и скоро ще се върна на земята. Туй пѫтуване съ бързия експресъ е нашиятъ разсѫдъкъ. Нѣкой казва: ние разсѫждаваме. Да, ще стигнешъ до слънцето слѣдъ 200 години. Затуй хората казватъ, че опитностьта учила хората. Да, опитностьта на дългия пѫть. Това е до начина на движението. У нѣкои хора съзнанието се движи полека, а у други хора съзнанието се движи бързо. Че, ако вие четете Сведенборга, единъ съвършенъ човѣкъ, у когото религиознитѣ чувства сѫ силно развити, ще видитѣ, че той разправя за работи, за който вие бихте казали: дали всичко това е вѣрно, или не; дали този човѣкъ е съ ума си, или не. Не, това сѫ истински нѣща. Той разправя, какви сѫ ангелитѣ, какъ живѣятъ, какво мислятъ. Слѣдъ туй описва всички хора на земята, въ Англия, въ Франция, въ Африка и другадѣ, описва ги най-подробно, разправя, че ходи при тѣхъ, че се разговаря. Какво ще кажете вие на всичко това? Сведенборгъ казва: „Ако вашитѣ чувства сѫ развити тъй, както моитѣ, вие ще можете да провѣрите тия нѣща“. За да ги провѣри човѣкъ, изисква се единъ организъмъ малко по-другояче устроенъ отъ сегашния. Единъ човѣкъ който обича материалния свѣтъ, не може да влѣзе въ небето, защото неговата материя, неговото съзнание не може да се трансформира тъй лесно. Вземете запримѣръ хора, който отъ 2,000 години вѣрватъ въ Христа, а щомъ дойде нѣкой при тѣхъ, тѣ го запитватъ: ти вѣрвашъ ли въ Христа, и какъ вѣрвашъ? Другиятъ казва: по този въпросъ азъ имамъ малко по-друго мнѣние. Току видишъ, скарали се, спорятъ – не се разбрали. Гледашъ ги, въ обикновения животъ и двамата живѣятъ по единъ и сѫщъ начинъ. Тѣ се различаватъ само въ възгледитѣ си, иначе единиятъ дава пари съ 15% лихва, а другиятъ – съ 20%. Христовото учение въ това нѣщо не се бърка. Христовото учение изключва лихвитѣ. Лихварството не е наука, лихварството не е една необходимость. Ще каже нѣкой: ами отъ кѫдѣ трѣбва да прѣживѣемъ? Тогава и земедѣлецътъ може да каже: ако азъ не ора и не сѣя нивитѣ си, какъ ще се прѣхраня? Ще гладувамъ. Ако пък ора и сѣя, стомахътъ ми ще бѫде пъленъ, хамбарътъ ми ще бѫде пъленъ. Питам: когато Господь създаде свѣта, имаше ли въ бюджета си прѣдвидени банкери и лихвари? Не, банкитѣ и лихвитѣ, това сѫ случайни единици, врѣменни, палеативни срѣдства, както въ търговията, вземашъ пари срѣщу една полица, послѣ отъ тукъ вземашъ да я посрещнешъ, отъ тамъ вземешъ, отъ 4–5 мѣста вземешъ, докато най-послѣ фалирашъ. Питамъ това наука ли е? Ако отидете въ Америка, или кѫдѣто и да е изъ съврѣменния свѣтъ, ще видитѣ, че свѣтътъ навсѣкѫдѣ е майсторъ въ уреждане на такива полици. Казватъ за нѣкого: а, той е голѣмъ финансистъ. Вѫтрѣ въ шесть месеца той отъ тукъ ще вземе пари, отъ тамъ ще вземе, ще направи два, три пѫти прѣвръщания, оборотъ, но най-послѣ казва: е, изчерпи се кредитътъ азъ ликвидирамъ. Това е човѣшката страна на въпроса. Да кажемъ, че нѣкой човѣкъ ми дължи 20,000 лв. Въ сѫщность, този човѣкъ дължи ли ми? Какво съмъ далъ нѣкому? – 20,000 лв.! Че това злато не е мое. Тогава ще мязаме на онзи българинъ тамъ въ провадийско, който дава на единъ турчинъ осемь крини жито на заемъ и слѣдъ осемь години турчинътъ му го изплаща заедно съ лихвитѣ. Обаче, българинътъ като си направилъ по своему смѣтката, намира, че турчинътъ има да му дава още 80 крини. Питамъ: какъ тъй? Каква е тази философия, която е залегнала тъй дълбоко въ живота? Когато дойдемъ до онова вѫтрѣшно разбиране, ще видимъ, че Богъ ни е изпратилъ въ свѣта бѣдни, защото Той изисква нѣщо отъ насъ. Никой нѣма право да залага своя животъ. Никой нѣма право да изопачава своя умъ! Никой нѣма право да изопачава своето сърдце! Защото, ако човѣкъ ги изопачи, той ще страда, ще отговаря за това нѣщо. Отъ какво произтичатъ страданията? Страданията въ свѣта не сѫ нищо друго, освѣнъ знакъ, че ние сме нарушили единъ законъ на разумни сѫщества. Туй показва, че ние сме заобиколени съ разумни сѫщества, и когато прѣстѫпимъ тѣхнитѣ закони, тѣ спиратъ своя бюджетъ по отношение къмъ насъ, ние започваме да страдаме и болеститѣ идватъ. Забѣлѣжете, щомъ човѣкъ прави грѣхове, болеститѣ идватъ. Прѣстане ли да прави грѣхове, рѣши ли да води единъ абсолютно изправенъ животъ, болеститѣ прѣставатъ да го посѣщаватъ. Грѣхътъ е най-ужасната болесть, която може да зарази човѣка. Запримѣръ, азъ мога да мина покрай васъ и да ви кажа, че ви обичамъ! Мога да ви заколя и опеча една хубава кокошка; мога да ви наточа отъ най-хубавото старо вино, но туй винце, тая кокошка не сѫ мои нѣща. Туй винце най-първо бѣше сладко, и човѣкътъ послѣ го направи кисело. Сегашното вино, това сѫ човѣшки сокове. Ще те черпи човѣкъ отъ своитѣ сокове, че ще прокопсашъ. Бихъ желалъ да срещна единъ човѣкъ, който като е пилъ вино, да е прокопсалъ. Защо? Защото това сѫ човѣшки сокове. Ще пиешъ това кисело ферментирало вино, че ще прокопсашъ! Е, какво да правя тогава? – Ще ядешъ гроздето тъй, както е създадено, то е сладко въ този естественъ видъ. Слѣдователно, ние можемъ да направимъ нашия животъ горчивъ и киселъ, каквото е самото вино.

Ние, съврѣменнитѣ хора, не мислимъ сериозно върху живота. Имашъ да вземашъ отъ нѣкого и постоянно мислишъ за това. Така животътъ ти вкисва. Вкисва животътъ и на другия. Кажи: заради Бога, заради Любовьта тегля чърта отгорѣ и задрасквамъ този дългъ. Това да сторишъ не за да покажешъ, че си щедъръ, но да постѫпишъ съобразно Божия законъ – заради Бога, заради Любовьта. Тогава и Богъ нѣма да те остави сиромахъ. Забѣлѣжете, въ цѣлата окултна литература въ цѣлата религия, нѣма примѣръ, дѣто човѣкъ да е живѣлъ съобразно Божиитѣ закони и да е умрѣлъ сиромахъ. Такъвъ човѣкъ всѣкога е билъ богатъ. Нѣкой ще каже: ще умра гладенъ. Не, ако живѣешъ споредъ Божиитѣ закони, ако вършишъ волята Божия, ти ще имашъ изобилно отъ всичко.

Сега ви моля да не си правите бързи заключения, да не мислите, че това може да стане лесно. За да можемъ да приложимъ Божиитѣ закони, изисква се една абсолютна вѫтрѣшна чистота. Ние, съврѣменнитѣ хора, който сме нечисти, не трѣбва да сѫдимъ, да казваме, че еди-кой си не живѣе чистъ животъ. Не, за да можемъ да сѫдимъ другитѣ хора, за да имъ помогнемъ, най-първо ние трѣбва да бѫдемъ абсолютно чисти и по умъ, и по сърдце. Щомъ имаме тази чистота, тогава ще имаме знания, тогава ще бѫдемъ богати.

Въ природата има много ресурси за забогатяване. Ако българитѣ бѣха по-умни хора и бѣха рѣшили да живѣятъ по Бога, не тъй както сега живѣятъ, но истински, както трѣбва, тѣ въ една година отгорѣ щѣха да платятъ дълговетѣ си и никакви репарации нѣмаше да има. Сега ще кажете: кажи ни какъ да си изплатимъ дълговетѣ, че тогава да живѣемъ за Бога. Не, тези нѣща сѫ опитвани, опитвани. Богъ е опиталъ всички народи, всички религиозни хора и се убѣдилъ, че тѣ сѫ пословични съ своитѣ лъжи и неиздържани обѣщания. Книгата въ небето е пълна само съ лъжи и съ неизпълнени обѣщания. Едва тукъ-тамѣ ще срещнете единици, които, като сѫ обѣщали нѣщо сѫ го изпълнили. Нѣкой живѣлъ добъръ животъ 5–6 години, но послѣ казва: е, ще си поживѣя малко. Нѣкой пъкъ живѣлъ прѣзъ цѣлия си животъ разгулно, свободно, но послѣ, 2–3 години къмъ края на живота си започва да живѣе добъръ, чистъ животъ. Не, приятелю, откакъ си се родилъ, докато умрѣшъ, ще живѣешъ единъ чистъ и святъ животъ. Ама може ли? – Може! То не е въ врѣме и пространство. И Христосъ казва: „Това плъть и кръвь не сѫ го открили, Отецъ ми въ тебе го открилъ. И ти слѣдъ врѣме ще разберешъ тази велика Истина. И казва му още: азъ ще ти дамъ ключоветѣ“. Вие ще кажете: на Петра дали ключоветѣ. Не, само онзи има ключоветѣ на рая, който има Любовьта. На всѣки едного отъ васъ Господь може да даде ключоветѣ отъ рая, стига да имате Любовь, стига напълно да сте отдали въ служене на Бога своя умъ, своето сърдце и своята воля. Всѣки такъвъ човѣкъ ще има ключоветѣ на земята и на небето. Ще кажете: а, уреди се вече въпросътъ. Какво ще уреждате? Какво, мислите, означаватъ ключоветѣ? Апостолъ Петъръ отъ 2,000 години изучава все този законъ. Господъ му далъ да държи ключоветѣ, но той си взелъ такава беля на главата съ тѣхъ. Той едва сега започва да разбира този законъ, защо Господь му даде да държи ключоветѣ. Понеже небето желае да помогне на хората, даде на ап. Петра ключоветѣ, та постоянно да слиза, да упѫтва хората къмъ Любовьта. Той наистина отваря вратата, но не за онѣзи, които влизатъ въ рая, а за тѣзи, които слизатъ отъ небето за земята. Ти като отивашъ отъ земята за небето, можешъ да хлопашъ и 10 пѫти на вратата на ап. Петра, но нѣма да го видишъ, той нѣма да ти отвори, но ако слизашъ отъ небето, той ще бѫде първиятъ, който ще ти отвори. Онзи пъкъ, който отваря вратата на ада е Христосъ. Той отваря на онѣзи, които влизатъ въ ада и излизатъ отъ ада. Апостолъ Петъръ отваря на праведнитѣ, а Христосъ – на грѣшнитѣ. Нѣкои казватъ: да запалимъ една свѣщица на апостолъ Петра. И 100 свѣщи да запалите, нищо нѣма да ви ползува. Не, ще запалите тази свѣщь въ вашето сърдце и ще пожертвувате живота си за васъ, и за вашитѣ ближни. За кои ближни? – За онѣзи, които Богъ обича, на които Богъ иска да услужи. Ще кажете: ами защо Господь не ни каже, какво иска отъ насъ. Богъ изисква отъ насъ служители. Вие заставяте хората да ви служатъ съ стражари, съ камшикь, а Богъ изисква отъ насъ служители съ любовь, съ онази вѫтрѣшна прѣданость, безъ никакъвъ ропотъ. Отъ такива работници се нуждае Той! Не че Богъ самъ не може да оправи свѣта, но Той опитва нашитѣ умове, ние какво можемъ да направимъ. Той самъ може да оправи свѣта, но иска и ние да вземемъ участие въ дѣлото Му, за да получимъ дѣлъ. И въ посланието апостолъ Павелъ казва, че ние сме съработници съ Бога. И въ това е величието на Бога, че той ни допуща да вземемъ дѣлъ въ туй велико дѣло. А какво по-велико дѣло отъ това, да опитаме Божията Любовь? Азъ зная, че много отъ васъ иматъ опитности отъ любовьта, но питамъ ви, задържали ли сте я за дълго врѣме? Азъ виждамъ, че нѣкои могатъ да задържатъ любовьта за 1–2 минути, или за 1–2 секунди, или най-много половинъ часъ и слѣдъ това и любовьта изчезва. Вие знаете ли на какво мязате? – На онѣзи дами, които се пръскатъ съ тия хубавите, миризливи парфюми. Срещнешъ нѣкоя дама, хубаво облѣчена, нагиздена, поусмихва се и отъ далечъ мирише на парфюмъ. Дойде възлюблениятъ при нея, казва: колко хубаво мирише! Не мирише тя, теменужката мирише. Казвате: колко хубаво мирише – на розичка! Не мирише тя, розата мирише. Не се лъжемъ ние отъ тѣзи възгледи! Ако тази теменужка, ако тази роза е могла да изкара единъ толкова хубавъ ароматъ, че ние искаме да го обсебимъ за себе си, защо, по сѫщия законъ, ние да не можемъ да култивираме единъ такъвъ живъ ароматъ за нашата душа? Защо ние да не можемъ да култивираме тази роза въ нашето сърдце и да имаме този ароматъ? Можемъ да обработваме тази роза вѫтрѣ въ насъ и да използваме нейния ароматъ. Азъ не съмъ противъ ароматитѣ, но има мъртви аромати, има и живи аромати, които произтичатъ отъ самия животъ.

Ап. Петър казва: „Ти си Синъ на Бога Живаго“.

Тогава, Христосъ като влѣзе въ насъ, ние трѣбва да вземемъ Неговия образъ. Ап.Павелъ казва на едно мѣсто: „На мѫки съмъ, докато се прѣобрази Христосъ въ мене“.

Сега, човѣкъ може да напусне обществото, може да раздаде имането си, може да направи хиляди добрини, но съ туй нѣма да разрѣши въпроситѣ. Ако обаче той възприеме въ себе си Божествената Любовь, ако възприеме Божията Мѫдрость и ако най-послѣ, въ дълбочината на душата си възприеме Божията Истина, той сѫществено е разрѣшилъ въпроситѣ, подготвилъ се е за тия дълбоки истини. Азъ мога да ви разправямъ за тия работи, те не сѫ отвлечени, даже много близки сѫ за васъ, но като ме слушате, ще си кажете: умътъ на този човѣкъ не е на мѣстото си. Ами че и азъ като ви гледамъ, виждамъ, че и вашиятъ умъ не е на мѣстото си. Ами че азъ виждамъ нѣкой отъ васъ слѣдъ двѣ години ще бѫде въ затворъ; другъ нѣкой слѣдъ една година на рѫцѣ ще го носятъ, свещеници ще го опѣватъ, надгробна рѣчь ще му държатъ! Виждамъ, че трети нѣкой ще изгуби цѣлото си имущество. Защо? – Вие мислите, че сте осигорени, че имате обществено положение. Не, вие се лъжете. Обществено положение има само онзи, който люби Бога; обществено положение има само онзи, на страната на когото сѫ ангелитѣ, светиитѣ. Онѣзи, които нѣматъ гребенъ, които съ треска се чешатъ, както казва едно силно българско изречение, тѣ нѣматъ никакво обществено положение.

Та, запитватъ сега: по кой начинъ трѣбва да оправимъ живота си? Христосъ, този великъ Божественъ Духъ, и днесъ хлопа на сърдцата на хората и казва: не наживѣхте ли се на вашитѣ глупости? Е, нѣкой седналъ тамъ, пише цѣли томове, цѣли теории върху нѣкои въпроси; другъ нѣкой пише за буболечкитѣ; трети пъкъ изслѣдва газоветѣ, пише нѣщо върху тѣхъ. Христосъ хлопа на сърдцето на историка и пита: ти свърши ли своята история? Хлопа на сърдцето на тоя, който се занимава съ бубулечкитѣ. И пита: ти свърши ли въпроса съ бубулечкитѣ? А ти тамъ, свърши ли въпроса съ газоветѣ? Нѣкои пъкъ иматъ още много хиляди, милиони левове и тѣхъ пита: вие свършихте ли съ паритѣ? А тѣ все пишатъ, пишатъ, бързо смѣтатъ. Нѣкои отъ васъ казватъ: Господи, всичко е добро въ този свѣтъ, но ние сме много бѣдни. И всички днесъ все парици искатъ отъ Христа. Въ църквата като отидешъ, пари искатъ; кѫдѣто и да отидешъ пари и все пари ти искатъ, и ние вече сме се убѣдили, че не можемъ безъ пари. Дѣйствително, тъй както сме направили живота си, тъй е, но трѣбва да внесемъ въ него единъ новъ елементъ – да внесемъ Божествената Любовь въ сърдцата си, да направимъ паритѣ слуги на Любовьта, да видимъ, какъвъ ще бѫде резултатътъ. До това врѣме, паритѣ нека седятъ на мѣстото си.

Днесъ, като отидешъ при нѣкой търговецъ и извадишъ кесията си, той казва: азъ имамъ довѣрие въ тебе, честенъ човѣкъ си. Имашъ ли кѫща, честенъ човѣкъ си; имашъ ли ниви, честенъ човѣкъ си. Казвамъ: довѣрие иматъ на кесията ти, на кѫщата ти, на нивитѣ ти, но не и на тебе, а щомъ изгубишъ нивитѣ си, кѫщитѣ си, никой нѣма довѣрие въ тебе. Тогава нѣкой дойде, казва: азъ вѣрвамъ, че ти си добъръ християнинъ. Защо си добъръ? Защото си богатъ.

Сега Христосъ задава въпроса: какво мислятъ хората за мене, кой съмъ? Защо ме обичате, затова, че ви давамъ всичкитѣ си блага, или малко по-другояче? Питамъ ви и азъ: защо обичате Господа? Защо Му се молите всѣки день? – За парички – нищо повече! Азъ бихъ желалъ да срещна нѣкой, който се моли безкористно. Нѣкоя мома е горда, но възлюбениятъ ѝ я разлюби. Тръгва тя тогава по църкви, моли се пали свѣщи. Защо? – За да я залюби отново. Нѣкой изгубилъ нѣщо – моли се, плаче. Азъ бихъ желалъ да срещна нѣкоя душа, която да се моли безкористно, вънъ отъ всички материални несгоди, вънъ отъ всички тревоги, та и като я сполетятъ всички нещастия да има благородство въ себе си, да лъха отъ тази душа аромата на розата, на теменужката и да каже: Господи, благодаря Ти! Това значи да познаваме Христа. Вие казвате: ти искашъ да ни научишъ да станемъ сиромаси. Нѣма защо да ставате сиромаси, вие и безъ това сте сиромаси, вие сте роби въ Египетъ, камшикъ има опрѣдѣленъ за васъ. Жена ти възстава, дѣцата ти възставатъ. Защо? – Да работишъ. Ако не работишъ, камшикъ има. Казвашъ: азъ съмъ трудолюбивъ човѣкъ. Трудолюбивъ си, защото иначе камшикъ ще има. Другъ законъ има въ свѣта, споредъ който ще работишъ за жена си, за дѣцата си, за държавата, за всички, но отъ любовь! Любовьта да стане като единъ мощенъ принципъ, като единъ двигатель въ живота ви, та всички тия сили, които създаватъ злото въ свѣта, да се прѣвърнатъ чрѣзъ любовьта въ добро.

И тъй, Христосъ запитва Петра: „Ти какво мислишъ за мене?“ Петъръ Му казва: „Ти си Синъ на Бога Живаго“.

Азъ бихъ желалъ да се развие у васъ съзнанието, да дойдете до туй ново схващане, да вземете туй ново направление въ живота си, та всѣка тѫга, всѣко страдание да се разтопи, за да могатъ новитѣ условия да влѣзатъ въ вашия животъ.

И въ съврѣменната наука има единъ омагьосанъ крѫгъ. Ние изучаваме много нѣща, но въ това изучаване нѣма такова единство, чрѣзъ което да дойдемъ до едно коренно разрѣшение на въпроситѣ, чрѣзъ което умътъ ни да се просветли за възприемане на Божественото учение. Сега има споръ между религия и наука. Никакъвъ споръ не трѣбва да има. Ние произвеждаме спора. Ако религията се прѣвърне на Любовь, тя е на мѣстото си; ако науката се прѣвърне на Мѫдрость, тя е на мѣстото си. Религията азъ наричамъ забавачница за хората, а науката – учителка за възрастнитѣ дѣца. Ако дойдемъ до църквата, тя е забавачница за хората, а държавата – учителка. Това сѫ общи положения, общи принципи, които като схванемъ, ще видимъ, че не може да се явява никакъвъ споръ. Сегашниятъ ни животъ трѣбва да се прѣобрази. Какъ? – Като промѣнимъ възгледитѣ си за живота, а това ще стане, като вложимъ въ него принципитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Щомъ дойдете въ свръзка съ Бога, Той ще ви даде сили да сторитѣ това.

Сега, азъ желая да се запознаете съ Христа. Вие познавате Христа, но само външно, вѫтрѣшно още не сте Го познали. Да викате нѣкого у дома си на гости, това не значи, че го познавате; да живѣете 10–15–20 години заедно съ него, и това още не значи, че го познавате, но когато два живота се слѣятъ въ единъ, да стане сливане, то значи познаване. Това нѣщо въ будическото поле се казва сливане. Тогава всички противорѣчия въ свѣта изчезватъ. Човѣкъ вече не вижда злото и започва да работи тъй, както Богъ работи. Трѣбва сливане въ Бога на два живота, на четири живота, на осемь живота, на шестнадесетъ живота и т.н., до като животътъ на цѣлото човѣчество се слѣе въ едно. Тогава ще се образува тази хармония, която сегашнитѣ народи очакватъ.

И тъй, за всички е нужно сливане и познаване на Христа вѫтрѣшно като Любовь, познаване на Христа вѫтрѣшно като Мѫдрость и познаване на Христа вѫтрѣшно като Истина. Това е дълбокиятъ смисълъ, който трѣбва да залегне въ всѣки умъ, въ всѣко сърдце, въ всѣка душа и въ всѣки духъ.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 7 декември, 1924 г. въ гр. София.







Теми съдържащи: Неделни беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt