Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Русе'.

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Форуми

  • Петър Дънов - беседи - стар правопис
    • Беседи - стар правопис
    • Томчета с беседи
    • Други книги със стар правопис
    • Молитви
    • Други материялии информация за стария правопис
    • Форум за споделяне на работа.
    • Паневритмия
  • Други книги със стар правопис
    • Други книги със стар правопис

Търси съвпадения в...

Търси резултати които...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последна актуализация

  • Start

    End


Филтриране по брой...

Регистриран

  • Start

    End


Група


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Location


Interests


Отговорете на въпроса

Открити 2 резултата

  1. „Божественитѣ условия“, 1 - 28 лекции на Младежкия окултен клас, 8-ма година, т.I, (1928-29 г.), Първо издание, София, 1942 г. Второ издание, 1992 г. Книгата за теглене на PDF (1942) Съдържание ---------------------------------------------------------- "Божественитѣ условия". Специаленъ (младежки) окултенъ класъ. VIII година (1928–1929). Първо издание. София, ИК „Жануа-98“, 2006. Книгата за теглене - PDF Съдържание Божественитѣ условия Размишление. Както дървото, което расте, има единъ центъръ, къмъ който се отправятъ всички негови органи, така и ученикътъ трѣбва да има една централна точка въ живота си, къмъ която да се отправятъ всички негови стремежи. Безъ ядка нѣма растене, нѣма никакво развитие. Всѣка клетка съдържа по една ядка, въ която се криятъ условията на живота. Даже и минералитѣ, които се отнасятъ къмъ неорганическия свѣтъ, иматъ една централна точка, около която се отправятъ всички останали точки, и настѫпва процесътъ на кристализиране. Значи, въ минералитѣ, въ солитѣ има стремежъ къмъ кристализиране; и тѣ се стремятъ къмъ организиране. Растенията и животнитѣ пъкъ се стремятъ да запазятъ рода си. Дойдемъ ли до човѣка, виждаме, че и той има една основна мисъль — да научи нѣщо, да придобие известно знание. За човѣка не е нуждно, както въ кристалитѣ, да има единъ центъръ, около който да съсрѣдоточи всички свои мисли и чувства; за него не е достатъчно да има само едно чувство — да запази рода си, както растенията и животнитѣ. Той трѣбва, като ученикъ, да има една основна мисъль, около която да се съсрѣдоточаватъ всички останали мисли, чувства и желания. Нѣма ли поне една основна мисъль въ ума си, всичкитѣ му стремежи, всичкитѣ му идеали се обезценяватъ. Всички негови мисли и желания ще бѫдатъ разхвърляни. Той ще се заеме за една работа, ще се въодушеви отъ една мисъль и на втория день ще ги захвърли. После ще се въодушеви отъ друга мисъль, но скоро и нея ще захвърли. Така той ще се хвърля отъ една мисъль на друга, отъ едно желание на друго, докато единъ день се намѣри въ положението на гладния волъ или конь, който обикаля около празднитѣ ясли. За да не изпаднете въ това положение, съзнайте се като ученици, които иматъ една основна идея въ живота си — да учатъ и да придобиватъ истинско знание. Велико и красиво нѣщо е да придобива човѣкъ знания, които да го ползуватъ въ живота. Тѣзи знания идатъ отъ истината и мѫдростьта. Които е придобилъ знанията на истината и на мѫдростьта, той се е облѣкълъ въ красивата дреха на живота, която го прави силенъ, смѣлъ и разуменъ. Кой не се радва на своята дебела и топла дреха, която го предпазва зиме отъ лошитѣ и неблагоприятни външни условия? Облича ли се зимно време съ тънки дрехи, човѣкъ лесно се простудява и губи силата си. Затова казваме, че слабиятъ е облѣченъ съ тънки, окѫсани дрехи, презъ които вѣтърътъ прониква и го смразява. Силниятъ, здравиятъ е облѣченъ съ топли, здрави дрехи и може да се бори съ външнитѣ неблагоприятни условия. Сѫщото се отнася и до знанието. Който има знание и разполага съ него, той е силенъ и здравъ човѣкъ; който нѣма знание, той е слабъ, боленъ, изнемощѣлъ. Като говоримъ за знанието, ние имаме предъ видъ това знание, отъ което се нуждае човѣшката душа. То е специфично за всѣки човѣкъ. Както храната е различна за всѣки човѣкъ, така и знанието е различно. Отъ каквито елементи се нуждае организмътъ на човѣка, такава храна си избира той. Сѫщото се отнася и до знанието. Човѣкъ се стреми къмъ такова знание, което е необходимо за развитието на неговия умъ. При това, не е достатъчно само да придобива знания, но той трѣбва да ги асимилира. Остане ли на повръхностьта на неговия мозъкъ, знанието ще тече отгоре, безъ да се всмуква и ще образува порой. Обаче, като се всмуква отъ мозъка, то прониква навѫтре и дава условия за растене. За да расте и да се развива правилно, ученикътъ трѣбва да учи, да придобива знание, като задържа отъ него сѫщественото. За всѣки човѣкъ сѫщественото е различно. За земедѣлеца сѫществено знание е да разбира почвитѣ, да знае, какво може да даде всѣка почва. Само при такива знания той ще ги използува разумно, и животътъ му ще бѫде добъръ; ако не разбира почвитѣ, животътъ му ще бѫде пъленъ съ несгоди и мѫчнотии. Като знаете това, стремете се къмъ придобиване на такива знания, които усилватъ почвата на вашия умъ. Дойдете ли до знания, които отслабватъ почвата на ума ви, бѣгайте отъ тѣхъ. Какъ постѫпватъ земедѣлцитѣ въ такива случаи? Като видятъ, че почвата на нивата имъ е отслабнала, тѣ я посѣватъ съ такива растения, които ѝ предаватъ нужднитѣ елементи и я засилватъ. Дали по естественъ, или по изкуственъ начинъ става наторяването, въ края на краищата, обеднѣлата почва се наторява. Въ процеса на наторяването голѣмо участие взиматъ природното електричество, слънчевата свѣтлина, топлината и влагата. За да натори почвата на своя умъ и на своето сърдце, ученикътъ се нуждае отъ свѣтлината на мѫдростьта и на истината, както и отъ топлината на любовьта. Както безъ свѣтлина и топлина човѣкъ се изтощава, така сѫщо се изтощава и безъ мѫдрость, истина и любовь. Влѣзе ли въ свѣта на безлюбието, той се изчерпва, както растенията изчерпватъ соковетѣ отъ почвата и я изтощаватъ. За да не се изразходва докрай, човѣкъ трѣбва да се стреми съзнателно къмъ любовьта, къмъ мѫдростьта и истината, като условия за наторяване, т. е. набавяне на изразходваната енергия на тѣхната почва. Любовьта носи живота. Ето защо, когато попаднете въ закона на приливитѣ и на отливитѣ, пазете връзката си съ любовьта, да не се изтощите. Безъ любовь нѣма животъ, нѣма условия за наторяване. Когато почвата е слаба, и плодородието е слабо. Ако изгуби любовьта си, човѣкъ не може да ражда. Каквито усилия да прави, какъвто торъ и да туря, той не може да очаква добри резултати. Дето е любовьта, тамъ има знание, разбиране и животъ. Прочетете една книга съ любовь, прочетете я и безъ любовь, да видите, какви резултати ще имате. Прочетете ли я съ любовь, разбиранията ви ще бѫдатъ едни; прочетете ли я безъ любовь, разбиранията ви ще бѫдатъ други. Любовьта внася разширение, а безлюбието — ограничение. Каква е задачата на ученика? Ако говоримъ за ученика на свѣтскитѣ училища, неговата задача е да свърши училището, да придобие знания, да заеме висока служба, да стане виденъ човѣкъ. Ако говоримъ за ученика на Божественото училище, задачата му е да стане силенъ човѣкъ, да се справя лесно съ мѫчнотиитѣ и изпитанията си. Казано е, че силата на човѣка се познава въ време на мѫчнотии и изпитания. Апостолъ Павелъ казва: „Когато съмъ слабъ, тогава съмъ силенъ.“ Какво означаватъ тѣзи думи? — Когато човѣкъ е слабъ за човѣшкото, тогава е силенъ за Божественото. Значи, силата на човѣка се крие въ Божественото начало. Кога водата проявява силата си? — Когато слиза надолу, въ долинитѣ. Водопадътъ е силенъ, защото водата има наклонъ. Колкото по-надолу и по-буйно слиза, толкова по-голѣма е силата му. Следователно, ако ученикътъ проявява силата си въ долината, това показва, че е ученикъ на Божествената школа, а не на нѣкое свѣтско, обикновено училище. Като проявява силата си въ долината, той постепенно придобива смирение. Какво представятъ мѫчнотиитѣ въ живота? Тѣ сѫ кальта на блатата, отъ която ученикътъ самъ трѣбва да излѣзе. Ако излѣзе благополучно, той е силенъ. Не може ли самъ да излѣзе отъ тази каль, той минава за слабъ човѣкъ. Какво ще кажете за онзи, който проповѣдва за Господа, за Неговата сила и любовь, а самъ не може да мине отъ единия брѣгъ на рѣката до другия? Докато проповѣдва на хората, той представя човѣкъ съ убеждения, добре облѣченъ и нагизденъ. Щомъ срещне рѣка на пѫтя си, той веднага се замисля, започва да търси мостъ, какъ да мине на отвѫдния брѣгъ. Той се страхува да не се удави. За свое оправдание казва: Защо трѣбва да прегазвамъ рѣката, щомъ има възможность да мина презъ мостъ? Ако не мина презъ моста, ще се удавя. Това не е никакво убеждение. Ако сѫщиятъ човѣкъ е гоненъ отъ разбойници, той нѣма да разсѫждава, нѣма да търси мостъ, но направо ще се хвърли въ рѣката и ще я преплава. Следъ това ще се чуди, какъ е прегазилъ рѣката безъ мостъ и безъ ничия помощь. Защо има убеждения човѣкъ, ако въ моментъ на мѫчнотии не може да си помогне съ тѣхъ? Ако гоненъ отъ разбойницитѣ, човѣкъ бѣга и прескача рѣката, а при спокойно състояние не може да мине рѣката безъ мостъ, това показва, че той нѣма убеждения. Той е страхливъ, не прави усилия. Не следвайте примѣра на онѣзи хора, които философствуватъ, говорятъ за убеждения, но щомъ се натъкнатъ на мѫчнотии, търсятъ мостъ, лесно да излѣзатъ на другия брѣгъ на мѫчнотията. Не следвайте примѣра и на онѣзи, които, като видятъ неволята и опасностьта, тогава ставатъ смѣли и решителни. Следвайте примѣра на истинския ученикъ, който прилага силитѣ си при всички външни и вѫтрешни мѫчнотии. Не прилага ли силата си, дето трѣбва, той самъ се спъва. Казано е въ Писанието, че истината освобождава човѣка. И тогава той става силенъ. Всички говорятъ за истината, но малцина я познаватъ и прилагатъ. Да кажешъ истината на човѣка, това е едно отъ великитѣ изкуства. Истината е свързана съ духовния животъ на човѣка. Докато не живѣе духовно, човѣкъ не познава нито истината, нито любовьта. Казано е, че Богъ е Любовь, но хората не познаватъ любовьта. Като се говори за любовь къмъ Бога, считатъ я за непостижимо, далечно нѣщо. Казватъ, че първо човѣкъ трѣбва да потърси любовьта на своитѣ ближни, а после любовьта на Бога, Питамъ: Кого търси детето — майка си, или слугитѣ? На кого се радва то най-много? Кого най-много пригръща и цѣлува? — Майка си. — Защо? — Тя му е дала животъ, тя го храни, кѫпе, облича. Коя е майката на всички хора? — Любовьта. Право ли е тогава твърдението на хората, че Богъ, Който имъ е далъ животъ, Който се грижи за тѣхното растене и развитие, да бѫде последенъ въ свѣта? Да мислите, че Богъ е недостѫпенъ и далечъ отъ хората, това е изопачаване на истината. Трѣбва ли майката да мисли, че детето ѝ ще познае първо слугинята, после близкитѣ, които го окрѫжаватъ, и най-после нея. Детето познава първо майка си, а после окрѫжаващитѣ. Ако волътъ познава господаря си, не трѣбва ли господарьтъ му да познае Онзи, Който му е далъ животъ и го е пратилъ на земята да се учи? Да се говори, че Богъ е отвлѣчено понятие, че идеята за Бога е недостѫпна за човѣшкия умъ, това означава съзнателно поставяне на препятствия въ човѣшкия животъ, съ цель да се спъватъ хората и да спиратъ развитието си. За да се освободятъ отъ робството и ограниченията, въ които се намиратъ, хората се нуждаятъ отъ истинско, положително знание. Тѣ трѣбва да познаятъ Бога, като свой Баща, за да придобиятъ Неговото знание, Неговата мисъль и любовь. Защо трѣбва човѣкъ да се стреми къмъ Божиитѣ мисли? — За да се освободи отъ нисшитѣ мисли, които обременяватъ ума му. Всѣка мисъль има тежесть. Колкото по-низка е, толкова е по-тежка. Значи, мислитѣ произвеждатъ известно налѣгане върху човѣшкия мозъкъ. Като знае това, човѣкъ трѣбва да освободи мозъка си отъ непотрѣбнитѣ мисли и да остави само ценнитѣ. Разумниятъ човѣкъ изнася само ценното отъ себе си, като капиталъ, който пуща въ обръщение. Всичко останало, което нѣма цена, трѣбва да се изхвърли навънъ. Много картини има въ природата, но ценни сѫ само живитѣ, а не и мъртвитѣ картини. Едно дърво се огрѣва цѣлъ день отъ слънцето, но всички моменти не сѫ важни. Важни сѫ онѣзи моменти, при които слънцето огрѣва дървото така, че изявява неговия вѫтрешенъ животъ. Че дървото хвърля различни сѣнки, това не трѣбва да ви интересува. Какъвъ смисълъ представятъ мислитѣ, които обременяватъ човѣшкия мозъкъ? Да се занимавате съ мисли, които иматъ динамическа сила и произвеждатъ удари и налѣгане върху мозъка, това значи, съзнателно да се излагате на мѫчнотии и страдания. Както мислитѣ, така и думитѣ, съдържатъ въ себе си динамическа сила, съ която човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се справя. Не само това, но човѣкъ трѣбва да разбира значението на думитѣ, да разбира всичко, което слуша, за да се ползува отъ него. Не разбира ли нѣщата, той изпада въ смѣшно положение и спира вниманието си върху нѣща, които нѣматъ никаква връзка съ онова, върху което се говори. Единъ селски свещеникъ проповѣдвалъ на своитѣ слушатели върху нѣкои стихове отъ Евангелието. Единъ отъ присѫтствуващитѣ, овчарь, слушалъ проповѣдьта на свещеника, и на края на проповѣдьта започналъ да плаче. Свещеникътъ забелязалъ това и, като свършилъ проповѣдьта си, извикалъ овчаря при себе си и го запиталъ: Коя мисъль отъ проповѣдьта ти направи впечатление и те накара да заплачешъ? Овчарьтъ отговорилъ: Като гледахъ брадата ти, спомнихъ си за моя прѫчъ, който умрѣ миналата година и ми домѫчнѣ за него, затова се разплакахъ. Значи, овчарьтъ слушалъ проповѣдьта на свещеника, но нищо не разбралъ отъ нея. Той само гледалъ и намѣрилъ, че между брадата на свещеника и брадата на неговия прѫчъ има известна прилика. Като не разбиратъ нѣщата, хората се разговарятъ, проповѣдватъ едни на други, но, въ края на краищата, тѣ се оприличаватъ на нѣщо и се раздѣлятъ, безъ да се ползуватъ отъ думитѣ и опитноститѣ, които сѫ си размѣнили. Всѣки оприличава своя ближенъ на нѣщо, което нѣкога е чулъ, видѣлъ или знаялъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде досѣтливъ, да разбира живота. Нѣма ли нуждната досѣтливость, природата го прекарва презъ страдания, които обработватъ сърдцето му и развиватъ неговия умъ. Страданията подготвятъ хората да разбиратъ новия животъ, който носи новитѣ идеи въ свѣта. Само така човѣкъ вижда, че между физическия, духовния и Божествения свѣтъ сѫществува тѣсна, непреривна връзка. Тѣ представятъ части на едно Велико Цѣло — Великиятъ, цѣлокупенъ животъ. * 33. Лекция отъ Учителя, държана на 9 октомврий, 1927 г. (VII г.) Русе.
  2. Della

    1920_01_16 Надеждата

    "ТРИТѢ ОСНОВИ НА ЖИВОТА", 3 бесѢди, 1920-1921 г. Първо издание : 1921г София Съдържание: 1. Любовьта - 27 февруарий 1921, София 2. ВѢрата- 6 мартъ 1921 г., София 3. Надеждата -16 януарий 1920 г., Русе ДѪНОВ ТРИТѢ ОСНОВИ= = НА ЖИВОТА БЕСѢДИ (По стенографски бѣлѣжки) СОФИЯ Печатница на Книгоиздателство „СЛОВО", Л. Д-во 1921 III. Надеждата. „А сега оставатъ тѣзи тритѣ : вѣра, надежда, любовь". Азъ изхождамъ отъ едно ново становище. Има три положения, върху които ще се спра: лю­бовьта, вѣрата и надеждата. Любовьта може да се разгледа като стремежъ, но може да се разглежда още и като чувство, и като сила, и като принципъ. Вѣрата, и тя може да се разглежда и като стре­межъ у човѣка, и като чувство, и като сила, и като принципъ. Надеждата, и тя може да се разглежда и ката стремежъ, и като чувство, и като сила у човѣка, и като принципъ. Любовьта, вѣрата и надеждата разглеждамъ като принципи. Хората често примѣсватъ тѣзи три понятия — любовь, вѣра и надежда, безъ да ги раздѣлятъ. Любовьта обхваща всичко, т. е. цѣлото простран­ство - битието, нищо не може да избѣгне отъ нея. Вѣрата обхваща врѣмето, а надеждата — резултатитѣ, които изтичатъ отъ тѣзи двѣ сили. Съ други думи: любовьта обхваща вѣчностьта, т. е. безкрай­ния животъ, всички възможности. Въ любовьта смърть нѣма. Вѣрата обхваща условията при които този животъ се развива, а надеждата осъществява резултатитѣ. Това сѫ процеси, които вървятъ послѣдователно. Хората, у които има надежда, вѣра или любовь, иматъ особени признаци. Нѣкой човѣкъ е песимистъ, ходи съ наведена глава, недоволенъ е. Защо ? — За­щото надеждата у него е слабо развита, нѣма това чувство, принципътъ слабо дѣйствува у него. За такъвъ човѣкъ казвамъ: У него нѣма надежда. Едно отъ качествата на надеждата е, че, когато е силно развита у човѣка, тя произвежда радость. И Писанието казва :„Въ надеждата бивайте радостни.“ Качество на вѣрата е, че тя произвежда упование. Когато вѣрваме въ нѣкого, ние имаме упование въ него. Качество на любовьта е, че сме готови да се жертвуваме за оня, когото обичаме. Не смѣсвайте любовьта, вѣрата и надеждата. Нѣкои мислятъ, че между тѣхъ нѣма разлика, че тѣ сѫ едни и сѫщи нѣща. Щомъ се обезсърчишъ въ живота, надеждата е слаба въ тебе; щомъ се съмнѣвашъ, вѣрата е слаба; щомъ не можешъ да обичашъ, лю­бовьта е слаба. Когато нѣкой човѣкъ каже, че не може да обича, това показва, че принципътъ на лю­бовьта е слабо застѫпенъ въ него. Ще бѫде смѣшно, когато нѣкой парализиранъ човѣкъ каже: „Азъ не мога да ходя.“ — Разбира се, че не може да ходи, защото неговата вѣра е парализирана, той не може да разполага съ нервитѣ си. Нѣкой казва : „ Да оби­чашъ е глупаво.“ Питамъ : Ами кое е разумно? Ако любовьта е едно глупаво качество на живота, кое е умното? —Е, да седнешъ да си похапнешъ, да си попийнешъ хубаво! Че то е най-глупавото я ! Като гледашъ онзи волъ, напълнилъ устата си, прѣжива ли, прѣжива. Това красиво ли е? Гледашъ онази красива мома, напълнила устата си, яде, криви мускулитѣ на лицето си. Това красиво ли е ? Яденето има смисълъ само при любовьта. Хубавата мома, като яде, казва: „Азъ ще ямъ, да се поп-равя, за да бѫда хубава, да бѫда обичана.“ Яденето, пиенето, това сѫ само обекти, това сѫ само срѣдства. Човѣкъ трѣбва да яде, за да възстанови силитѣ си. Слѣдователно, любовьта, вѣрата, надеждата, това сѫ вѫтрѣшни принципи на съ­знателния животъ. Тъй ги схващайте. Може да напра­вите опитъ съ тѣхъ. Това не е учение, което почива само на теория, а учение, което може да се опитва всѣки день. И тъй, любовьта, вѣрата и надеждата не сѫ ед­накво развити у всички хора; у нѣкои любовьта е силно развита, у други — вѣрата, а у трети — надеждата. Апостолъ Павелъ, който дълбоко е познавалъ окултизма и мистицизма, казва: „А сега оставатъ тѣзи тритѣ — вѣра, надежда, любовь, но най-голѣма отъ тѣхъ е любовьта.“ А азъ казвамъ, че двѣтѣ крила на любовьта сѫ вѣрата и надеждата, или вѣрата и на­деждата — това сѫ рѫцѣ на душата. Отрѣжете ли тѣзи рѫцѣ, всичко е свършено. И тъй, надеждата е принципъ, който примирява всички противоположности на физическия свѣтъ, тя борави съ видимия свѣтъ, съ свѣта на промѣнитѣ и измѣнитѣ. Слѣдователно, кога се надѣваме ние?— Ко­гато имаме дъщери, синове,земи, кѫщи, пари, вложени тукъ-тамѣ. Надеждата схваща нѣщата отблизо, тя схваща настоящето, и не очаква слѣдъ години, а слѣдъ нѣколко часа. Това е едно отъ нейнитѣ качества. Слѣдователно, човѣкъ, у когото надеждата е силно развита, очитѣ му сѫ отворени, той всичко вижда, кѫдѣ ходи, какво прави, обхваща всичко. Извадите ли надеждата отъ него, и очитѣ му ще се затворятъ. Човѣкъ, който ходи съ затворени, примрѣжени очи, е съ слаба надежда. Виждали ли сте, какво прави кот­ката, когато стои прѣдъ нѣкоя дупка да пази мишкитѣ? Понеже обекта на нейната надежда го нѣма, тя стои съ затворени очи, докато хване мишката, но, като я хване, отваря очитѣ си и казва :„Е, това има смисълъ, може и да си поиграя съ тази мишка.“ Вие казвате: „Тази мишка е нещастна.“ Тази мишка е въ рѫцѣтѣ на своя любовникъ. Той ще си поиграе съ нея и ще каже:„Вмѣсто да правишъ пакости на хората, и да те гонятъ, ела при мене, влѣзъ вѫтрѣ.“ Улавя я и я изяжда, снима дрехитѣ й. Вие казвате: „Котката изяде мишката.“ - Азъ казвамъ:„Мишката отиде на гости у котката.“ Защо? — Защото се обичатъ. Дайте u една жаба, нѣма да я изяде. Виждалъ съмъ нѣкой пѫть, котката си поиграе, поиграе съ мишката и я пусне; казва: „ Хайде отъ мене да замине, днесь не съмъ готова да те приема на гости“. Ние трѣбва да схващаме надеждата, този прин­ципъ, понеже той е необходимъ при сегашнитѣ условия на живота. Съврѣменнитѣ хора сѫ забъркали своитѣ понятия, тѣ сѫ изгубили връзката съ Бога, т. е. усъ­мнили сѫ се въ него, има ли Господь или не: Ще бѫде чудно да си задаваме въпроса, има ли слънце или не. Ако слънцето изчезне, и свѣтлината ще из­чезне. Веднъжъ свѣтлината сѫществува, и слънцето сѫществува, защото свѣтлината е изявление на слън­цето. Щомъ любовьта сѫществува между хората, и Богъ сѫществува, защото любовьта изтича отъ Бога. Щомъ любовьта изтича отъ Бога, вѣрата възниква, а вѣрата е носителка на живота. Безъ вѣра божествениятъ животъ не може да се проектира тукъ на земята; слѣдователно, тя е нишка, принципъ, който развива разумния, съзнателния животъ. Съзнателниятъ животъ никога не може да се развива безъ вѣра. Тя е застѫпена у всички хора по единъ или другъ начинъ. Надеждата пъкъ реализира този животъ, тя е сила, която дава форми на нѣщата. Слѣдователно, всѣки отъ васъ, който иска да има здраво тѣло, здравъ мозъкъ, да бѫде красивъ, непрѣмѣнно трѣбва да има надежда. Надеждата оформява тѣлото. Почнемъ ли да губимъ надежда, гърдитѣ ни, мозъкътъ, тѣлото изгубватъ своята симетрия Тогава човѣкъ казва: „Не ми се яде, не ми се живѣе“, докато най- послѣ той заминава въ другия свѣтъ, или пъкъ слиза въ гроба. Що е гробътъ? — Това сѫ ограниченитѣ съ­стояния, въ които се намираме. По-лошо нѣщо отъ гроба нѣма. Най-голѣмиятъ затворъ — това е гробътъ. Да ви пази Господь отъ гробъ! И псалмопѣвецътъ казва: „Нѣма да остави прѣподобния си да види изтлѣние“. А ние сега казваме: „Гробъ ни чака“. Гро­бътъ — това е най-глупавото вѣрване. Ще бѫде смѣшно, когато на нѣкой човѣкъ му излѣзатъ циреи, и той казва, че има такива. Нѣма защо да вѣрваме въ циреитѣ. Всички съврѣменни хора, понеже сѫ изгубили съществената мисъль, говорятъ все за ци­реи. И сега ние се учимъ единъ другъ, че ще отидемъ въ гроба. Майката не казва на дъщеря си: „Дъще, ще отидешъ при Бога, при ангелитѣ да се учишъ“, а й казва: „Дъще, ти днесъ си красива, но утрѣ ще остарѣешъ, ще погрознѣешъ, и ще оти­дешъ въ гроба, при червеитѣ“. Това сѫ човѣшки схващания. Често ме запитватъ: „Има ли задгробенъ животъ?“ Казвамъ: Отъ ваше гледище, задгро­бенъ животъ нѣма, въ гроба не виждамъ животъ. Извънъ гроба има животъ, но въ гроба нѣма. Въ гроба има такива терзания, каквито човѣкъ не е виждалъ. Който е прѣкаралъ 10—15 години въ гроба, и, слѣдъ като излѣзе отъ тамъ, го каратъ да направи нѣкое прѣстѫпление, казва: „Ти билъ ли си въ гроба“? — „Не.— Азъ съмъ билъ, и днесъ за нищо въ свѣта нѣма да влѣза отново въ него“. Човѣкъ, който е билъ веднъжъ въ гроба, има силата и опитностьта на американеца, който се спусналъ съ бъчва отъ Ниагарския водопадъ. Той искалъ да опита силата на Ниагарския водопадъ, и затова взелъ една бъчва, чубуръ, осмолилъ я отвѫтрѣ, влѣзълъ въ нея, и се спусналъ отъ височина около 200 стѫпки Като излѣзълъ отъ тоя чубуръ, казалъ: „И цѣлъ свѣтъ да ми дадатъ, втори пѫть не влизамъ въ него“. Азъ ви казвамъ: гробътъ, за който хората мислятъ, е единъ чубуръ, отъ който единъ пѫть като излѣзете, послѣ и цѣлъ свѣтъ да ви даватъ, нѣма да искате отново да влѣзете въ него. Гробътъ — това е старо вѣрване. Новото учение не вѣрва въ никакви гробища. Ново­то учение вѣрва, че, дѣто има любовь, вѣра и на­дежда, като принципи, тамъ животътъ е вѣченъ. Ко­гато тѣзи принципи не дѣйствуватъ, тогава се обра­зува гробътъ, и човѣкъ усѣща страдания. Прѣдставете си единъ младъ човѣкъ парализиранъ. Какво е неговото положение? — Мѫчи се. Защо? — Защото има желание, като другитѣ, да излѣзе всрѣдъ приро­дата, но не може. Онзи, който има слабъ стомахъ, и той се мѫчи. Защо? — Защото не може да осѫществи желанията на стомаха си. Надеждата е принципъ, който отваря свободния входъ на нашия животъ на земята. Тя е принципъ, който не пита: ти англичанинъ ли си, германецъ ли си, българинъ ли си, отъ каква партия си, или дали си православенъ, евангелистъ или какъвъ и да е другъ. Ти може да си българинъ или англичанинъ, и пакъ да ти е разваленъ стомахътъ. Ама нѣкой казва: „Азъ съмъ православенъ“. Стомахътъ ти здравъ ли е? — Не. Тогава не си такъвъ. — Но азъ съмъ евангелистъ. — Стомахътъ ти здравъ ли е? — Не. — Не си такъвъ. Тамъ, дѣто има надежда, стомахътъ е здравъ; тамъ, дѣто има вѣра, гърдитѣ сѫ здрави; тамъ, дѣто има любовь, мозъкътъ е здравъ. Не си ли здравъ, любовьта, вѣрата и надеждата въ тебе сѫ парализирани. Сега хората чакатъ възкресение. Какъ ще те възкръси Христосъ, когато вѣрвашъ въ гро­бища? Какъ ще те възкръси Христосъ, когато казвашъ „Като умра, тъй ще ме облѣчете, еди - кой - си свещеникъ да ме опѣе, тъй да ме погребете и т. н.“ Какъ ще те възкръси Христосъ, когато нѣмашъ вѣра, надежда и любовь? Надеждата казва: „Ти ще вѣрвашъ само въ единъ Христосъ, въ животъ, дѣто има вѣра, надежда и любовь, и дѣто нѣма никакви гробища.“ Като вѣрвашъ въ такъвъ животъ за тебе нѣма да има никакви ограничения. Хората казватъ: „Докажи това нѣщо“. Смѣшно е да доказвамъ! Прѣдставете си единъ слѣпъ човѣкъ, ко­муто доказвамъ, че има свѣтлина. Той казва: „Не я разбирамъ, тъмно ми е“. Пипна очитѣ му, прогледва, питамъ го: Какво виждашъ? — Свѣтлина. — Искашъ ли доказателства? — Не искамъ. — Тръгни да ходишъ! Сега вѣрвашъ ли? — Вѣрвамъ. — Защо? — Защото не се спъвамъ. Сега хората казватъ: „Докажи“! — Нѣмамъ врѣме, моето врѣме е скѫпо. Азъ ще пипна очитѣ ви и ще ви питамъ: Какво виждате? — Виж­даме окрѫжаващитѣ прѣдмети, иматъ такава и така­ва форма. — Тръгнете по пѫтя. Спъвате ли се? — Не. — Тогава имате вѣра. Господари ли сте на себе си, имате надежда. Всѣки човѣкъ, който изгубва на­деждата си, става робъ на земята. Страхливцитѣ, които се обезнадежватъ на бойното поле, тѣ се прѣдаватъ. Търговецъ, който има страхъ, ликви­дира 100 %, а който има надежда, той не се прѣдава. Когато човѣкъ има надежда, за него всичко е възможно. Това не сѫ само празни думи, вие имате хиляди случаи да провѣрите това въ живота си. Нѣ­кой казва: „Азъ вѣрвамъ въ Христа, Христосъ ми проговори, вече не се съмнѣвамъ въ Бога“. Тъй сѫ ми казвали нѣкои православни или евангелисти. Утрѣ започне да куца, яви се ревматизъмъ въ крака му. Вика лѣкарь, казва му: „Господинъ докторе, как­во има на крака ми?“ Не пита, какво ще каже Хри­стосъ за крака му, а лѣкаря. Лѣкарьтъ прави една ин­жекция, втора, но кракътъ не оздравѣва. Казвамъ: Дѣ е вашата вѣра, дѣ е вашата надежда? Ако имашъ надежда, ще кажешъ на ревматизма: „Ти ще отидешъ въ палцитѣ, послѣ въ рамото, оттамъ — въ другото рамо“, ще го разхождашъ изъ тѣлото си, и най-послѣ ще му обърнешъ внимание, че е сбъркалъ пѫтя си и трѣбва да си отиде, да не прави пакости въ тѣлото ти, и ревма-тизмътъ ще изчезне. Онѣзи болести, които не може да прѣмѣствате отъ едно мѣсто на друго въ организма си, много мѫчно се лѣкуватъ. Слушалъ съмъ да ми се оплакватъ мѫже и жени, че иматъ нѣкаква болесть, която се мѣсти. — Щомъ се мѣсти, ходи отъ едно мѣсто на друго, не се плашете, тя лесно ще мине. Ако болестьта се загнѣзди въ васъ, тури си темелъ, това значи, че иска да става собственикъ. Щомъ се мѣсти болестьта, тя прави опити, като нѣкой инженеръ, дали може да се настани, и дѣ да се настани. Всички болести въ насъ сѫ живи сѫщества, които искатъ да си направятъ мѣсто за живѣене. Ако въ насъ дѣйствуватъ тѣзи три принципа — любовьта, вѣрата и на­деждата, ние щѣхме да бѫдемъ силни да бранимъ своята, свобода. Съврѣменнитѣ хора не сѫ се научили още да боравятъ съ своя свѣтъ. Ако не можешъ да побѣдишъ единъ микробъ, една малка мѫчнотия, какъ ще побѣдишъ голѣмитѣ? Какъвто се проявява човѣкъ въ малкитѣ си работи, такъвъ е и въ голѣмитѣ. Нѣ­кой казва: „Азъ не вѣрвамъ въ Бога“ — Богъ не иска вѣра безъ любовь. Безъ любовь не може да вѣрвашъ въ Бога. И надежда безъ любовь не може да има. За да вѣрвате въ Бога, първо трѣбва да го любите. А за да любите човѣка, първо трѣбва да го познаете, тъй че, съ човѣка ще започнете по обрат­ния законъ. Съ Бога ще започнете по закона на лю­бовьта, а съ човѣка по закона на надеждата. Май­ката може да познае своето дѣте само, слѣдъ като го роди, а като види, какви таланти, какви способ­ности се криятъ въ него, обиква го. Защо сме дошли на земята въ този врѣмененъ животъ? Ще кажете: „Е, и майка ми, и баща ми се родиха, живѣха, умрѣха и погребаха ги“. Като отиде нѣкой въ Англия, въ Америка, казватъ му: „Ела да видишъ гроба на майка ми, на баща ми“. Казвамъ: Това сѫ тѣхнитѣ гробо­ве, но майка ти и баща ти не сѫ тамъ. Съ години ние държимъ тѣзи гробища, тѣзи паметници. Майка ти не трѣбва да живѣе въ гробищата, а да я но­сишь въ сърцето си, въ себе си. Нѣкой пита: „Дѣ е майка ти?“ Казвамъ: Ако любя, азъ съмъ майка, ако вѣрвамъ — азъ съмъ баща, ако се надѣвамъ — братъ и сестра съмъ. Ако не любишъ, ти търсишъ майка си на гробищата. Съ тѣзи вѣрвания и схваща­ния мислимъ, че сме много напрѣднали. Питаме се: „Кога ще се оправи свѣтътъ ?“ — Свѣтътъ може да се оправи въ единъ день. Външ­ниятъ свѣтъ е много оправенъ, добъръ е той, но нашиятъ вѫтрѣшенъ свѣтъ, като е изопаченъ, казваме: „Кога ще се оправи външниятъ свѣтъ?“ И тъй, за да се оправи свѣтьтъ, като практически методъ е — всѣки отъ васъ да приложи тѣзи три принципа за себе си. За мене е безразлично, къмъ коя църква принадлежите, какви сѫ вашитѣ вѣрва­ния, надѣвания, азъ засѣгамъ въпроса принципално. На първо мѣсто човѣкъ трѣбва да има духъ, мисъль, душа, да е пъленъ съ чувства, да влиза въ положението на всѣко сѫщество. Всѣки човѣкъ има животъ въ себе си, който може да се проявява въ него­вото тѣло, защото на земята животъ безъ тѣло не може да се прояви. Какъ ще докаже нѣкой, че въ него има любовь, дали само съ сладкитѣ си думи ? Ако мислимъ така, ще мязаме на онзи руски князъ, който обѣднѣлъ и се оженилъ за една красива бѣдна мома. „Ну, поцѣлуемся“ — цѣлуватъ се — пър­вия день. „Ну, поцѣлуемся“ — втория день. Сѫщото и третия день, но съ това само не се живѣе. — Хлѣбецъ, млѣчице трѣбва. Цѣлувката не значи любовь. На тѣзи влюбени трѣбва да се сложи малко хлѣбъ. Тъй казва и Господнята молитва: „Хлѣбъ нашъ насѫщний, дай го намъ днесъ“. Въ нея не се иска чай, кафе, а само хлѣбъ. И тъй, за да проявимъ своята любовь на земята, необходимо е да дадемъ отъ нея на онѣзи, които се нуждаятъ отъ лю­бовь. А любовьта се проявява въ нѣкоя услуга, въ какъвто смисълъ и да е: или съ една сладка дума, или като нахранишъ нѣкого, или като го нагледашъ, когато е боленъ, или като дойде нѣкой при тебе, и му окажешъ всичкото си довѣрие. Ние въ отношенията помежду си внасяме само недовѣрие. Дойде нѣкой при насъ, иска ни пари на заемъ, казваме му: „Нѣмамъ“. Кажи истината — имамъ пари, но не мога, не искамъ да ти дамъ. Защо не му давашъ? — Защото не вѣрвашъ въ него, и мислишъ, че ще те излъже. Съ това не съзнавашъ, че правишъ пакость и на себе си, защото единъ день ще изпаднешъ въ сѫщото по­ложение, нѣма да иматъ и въ тебе довѣрие. Я пи­тайте, какво усѣща нѣкой мѫжъ, въ когото жена му е изгубила вѣра, или какво е положението на жена, въ която мѫжътъ нѣма вѣра? Тѣзи мѫжъ и жена бѣгатъ отъ кѫщи, намиратъ се на парила. Всички мѫчения въ свѣта произтичатъ все отъ недовѣрие. Когато нѣкой не вѣрва въ тебе, това значи, че той се е усъмнилъ въ тебе. Нѣкога чувствувашъ една обида, една тѫга, това показва, че си изгубилъ лю­­бовьта на оня, който те е обичалъ, той е затворилъ любовьта си за тебе. Когато слѣземъ въ физическия свѣтъ, надеждата е, която осѫществява нѣщата. Ние сме слѣзли и казваме реалниятъ свѣтъ. Кой е реалниятъ свѣтъ? Всички хора искатъ много ниви, много кѫщи. Добрѣ е да имате една кѫща, една нива, една градина. Добрѣ е да имате една кѫща, едно- тѣло, което никога да не умира. Да имате една нива, то значи — едно сърце, въ което да насаждате всичко. И тъй, кѫщата, това е човѣшкото тѣло, нивата — човѣшкото сърце, а градината — човѣшкиятъ умъ. Трѣбва да имаме ниви, градини, но не като ония, които ималъ единъ гръцки попъ. Насадилъ една нива и казалъ: „Да знаешъ, че попъ господарь имашъ“. — Да, като тебе господари 100 имахъ, отъ които 99 отнесохъ“. И ние обсебваме ли, обсебваме кѫщи, градини, а послѣ казваме: „Дали ще има кой да ни зарови“ ? — Да, ще има, ще има. Намирамъ много правдоподобно, когато жената оплаква мѫжа си: „Иване, Иване, не трѣбваше ли по Бога да живѣешъ?“ А това значи: ти ще изплатишъ грѣховетѣ си, та, като дойдешъ втори пѫть, да не грѣшишъ. Нѣкои казватъ: „Плаче отъ обичь“. Досега не съмъ виждалъ човѣкъ да плаче отъ обичь. Жена, кога ражда, плаче ли? — Не. Когато изгуби дѣтето си, тогава плаче. Когато изгубишъ любовьта на мѫжа си, тогава плачешъ, а когато придобиешъ любовьта му, тогава се радвашъ. Когато дойде мѫжътъ въ кѫщи, казватъ: „Има голѣма радость, сега има лю­бовь“. Това е реално схващане на нѣщата. Ние сме изгубили понятията за нѣщата и говоримъ на единъ непонятенъ езикъ. Господь казва: „Обичайте се, лю­бете се!“ Нѣкои казватъ: „Докажи, какво нѣщо е любовь“. Мога да ви докажа. Ще взема нѣкого, ще му вържа рѫцѣтѣ и краката съ по едно вѫже, ще му ударя 25, ще го потѫпча отгорѣ и ще го попитамъ: Какво е това ? — Терзание. Послѣ ще му развържа рѫцѣтѣ и краката, ще го нахраня, ще го цѣлуна. Какво е това? — Това е любовь. За да разберете любовьта, трѣбва да опитате върху си двѣ противо-положни състояния. Така постѫпва и приро­дата. Изгубишъ кѫща, ниви, майка, баща, дѣца, казвашъ: „Побѣлѣ ми главата, какви сѫ тѣзи стра­дания?“ Слѣдъ това идвать майка ти, баща ти, нагостяватъ те. Започва Господь да ти показва, какво е вѣра, надежда и любовь. Вложете любовьта въ мозъка, вѣрата — въ гърдитѣ си, а надеждата — въ стомаха си. Когато ядете, яжте съ надежда. Азъ не съмъ противъ яденето. Трѣбва да се яде, но нито много, нито малко. Казвамъ: Човѣкъ, който иска да живѣе съ надежда, трѣбва да не яде много, да не прѣяжда. Нѣкой пѫть, като хапнешъ малко, казвашъ: „Защо не си доядохъ?“ Но, като хапнешъ повече, чувствувашъ отвращение. Законътъ на на­деждата говори на майкитѣ: „Яжъ, мама, яжъ“, но дѣтето послѣ се разваля. Казвамъ: Отъ много надѣване (отъ глагола „надѣвамъ се“), отъ много обли­чане дѣтето ти най-послѣ заболѣва. На какво при­лича вашата надежда ? Еврейскиятъ царь Давидъ, като отишълъ на бой, срѣщналъ Голиата и казалъ: „Азъ ще се бия съ него“. Отива при царь Саула и му съобщава за рѣшението си. Царьтъ му дава шлемъ, копие, лѫкъ. Надѣналъ ги на себе си, но отъ тяжестьта имъ не билъ свободенъ да дѣйствува. Сваля всичкия товаръ, взема своята прашка съ 12 камъчета, отива на бойното поле, бие се съ Голиата, и успѣва. Така и майката мисли като Саула : дойде синътъ ѝ, тури му броня, шлемъ, копие, но слѣдъ нѣколко мѣсеца той заболѣва, натоваренъ е много. Малко храна давайте на вашитѣ дѣца! Мал­кото се благославя въ природата. Многото, прѣсищането въ свѣта — това е единъ грѣхъ. Онѣзи, които живѣятъ по закона на надеждата, трѣбва да иматъ само необходимото въ живота. Когато имашъ да оброботвашъ вълна, купи 1 кгр. и я обработи, а не 100—200 кгр. Инакъ, вие ще се намирате въ поло­жението на онзи селянинъ, който, като разбогатѣлъ, станалъ грубъ, взималъ имотитѣ на своитѣ съселяни. Една вечерь сънува единъ живъ сънь: прѣзъ селото минава една голѣма кола, пълна съ злато и впрег­ната съ нѣколко чифта волове. Всички селяни се доближавали до колата съ една малка чинийка въ рѫцѣ, сипвали имъ въ тѣхъ злато и си отивали. Богатиятъ селянинъ, като вижда това, казва си: „Ето случай да разбогатѣя повече!“ Отива въ избата, из­важда единъ голѣмъ сандъкъ, и отива при човѣка, който раздавалъ златото. Казва му: „Господине, ча­кай, и азъ искамъ“. Добрѣ, ще ти дамъ, но ще легнешъ на гърба си, ще турищъ сандъка върху гърдитѣ си, и ще ти сипвамъ въ него злато, докато можешъ да носишъ, и ще се обадишъ. „Добрѣ, азъ ще нося“.Турятъ му 1, 2, 3, 4, 5,10, 15 лопати, той все мълчи. Най-послѣ той едва диша, задушва се и почва да вика. Оставете този сандъкъ върху му, нека носи послѣдствията на своята лакомия! Като се събудилъ, той разбралъ, че този сандъкъ не му трѣбва, а трѣбва да раздаде своето богатство. Цѣлъ, пъленъ сандъкъ е много. Сегашниятъ животъ е тежъкъ, тежъкъ. Азъ виждамъ — мнозина отъ васъ иматъ много такива сандъци и искатъ да имъ турятъ по­вече. Добрѣ, но, ако ви турятъ, не ще може да но­сите. Вие трѣбва да имате любовь, вѣра и надежда въ себе си, за да спечелите повече. Тази любовь, вѣра и надежда трѣбва да употрѣбите за благото на ближнитѣ си. Надеждата е принципъ, който при­надлежи на всички живи сѫщества, даже и на най-малкитѣ бубулечки, слѣдователно, отъ никое живо сѫщество не трѣбва да се отнеме този прин­ципъ на сѫществуване. Щомъ вървишъ по пѫтя, и настѫпишъ една бубулечка, ти си я лишилъ отъ надеждата й. Нѣма да се мине много, и нѣкой по- юнакъ отъ тебе ще те лиши отъ твоята надежда. И тъй, Павелъ казва: „Оставатъ тритѣ — вѣра, надежда, любовь, но най голѣмата отъ тѣхъ е лю­бовьта“. Сега, понеже живѣете на земята, започнете съ осѫществяването на тази надежда. Въ какво? — Да се надѣвате, че можете да станете добри, умни здрави, богати. Богати въ какво ? — Въ добродѣтели. Да се надѣвате, че можете да поправите вашия животъ. Споредъ мене, сиромашията и богатството, това сѫ двѣ велики благословения, които Господь дава на чо­вѣка. Богатитѣ хора на половина признаватъ, че бо­гатството е благословение. Сиромаситѣ не признаватъ че сиромашията е благословение. Защо е благословение? — Защото вашето дѣте, което отива на училище, е сиромахъ, то има условие да се развива, неговата торба може да се напълни. А старецътъ, стариятъ човѣкъ не може да разбогатѣе. Той казва: „Азъ много зная“. Какво ще разправямъ на този старъ дѣдо, който е богатъ? Той ще ви разказва, че има опитность, играелъ много години на хорото, много моми любилъ. Учительтъ не може да разказва на богатия човѣкъ. За­това Христосъ казва: „Ако не станете като малки дѣца, не може да влѣзете въ Царството Божие“, т. е. не може да използувате живота. И тъй, дѣцата богатѣятъ, а старитѣ хора осиромашаватъ, и не трѣбва да разказватъ своитѣ истории, а да учатъ. Богатитѣ хора създаватъ условия да ги мразятъ другитѣ. За тѣхъ казватъ: „Тѣ сѫ богати, но кой знае, колко сѫ крали, кой знае какъ се разбогатѣли тѣхнитѣ бащи и дѣди!“ Когато си бѣденъ, създавашъ условия да те любятъ хората и да работишъ. Бѣдниятъ човѣкъ всѣкога мисли, какво да работи, и кѫдѣ да отиде да ра­боти. И затова бѫдещиятъ свѣтъ ще бѫде за бѣднитѣ, а не за богатитѣ хора. Да прѣведа думата „бѣ­денъ“ — за дѣцата. За богатия човѣкъ се казва, че ще отиде на гробищата. Дѣдото остарѣва, и като отиде на другия свѣтъ, той казва: „Азъ вече старъ не ставамъ“. Затова въ онзи свѣтъ, въ божествения свѣтъ стари хора нѣма, а въ този свѣтъ има стари, има богати хора. Сегашнитѣ дѣца казватъ: „ Е, да стана като дѣда си!“ Младитѣ моми искатъ да станатъ като бабитѣ си. Никакви баби, никакви дѣдовци не ви трѣбвать, глупаво нѣщо е да бѫдешъ като тѣхъ. Въ Писанието думата „старъ“ се срѣща често, но тя има тамъ друго значение. Думата „старъ човѣкъ“ е санскритска дума,и означава проявения човѣкъ, т. е. човѣкъ, който има мѫдрость, знание, и е полезенъ за другитѣ. А ние разбираме подъ „старъ“ човѣкъ онзи, който е окуфѣлъ. Той е дѣдо, не е старъ човѣкъ. Утрѣ казватъ за него: „Е, този дъртакъ“. Майката приема съ радость дѣцата, а тѣ казватъ: „Нѣма да се махне този дъртакъ“. Една майка въ Варна ми разказваше: „Имамъ четири дъщери, съ най-голѣмъ трудъ ги изучихъ, а послѣ ми казваха, че съмъ глупава, проста. Да, докато ги изучихъ, добра бѣхъ, а послѣ станахъ глупава“. Това сѫ съврѣменнитѣ дъщери. Тѣ сѫ дъщери на безнадеждието. И тъй, надеждата е потрѣбна, за да примири противорѣчията. Вие не може да прими­рите слѣднитѣ противорѣчия: защо едни сѫ богати, учени, а други — сиромаси, прости. Само надеждата може да примири тѣзи противорѣчия. Вие мислите, че за първи пѫть сте дошли тукъ на земята. Не, всички вие, които сте тукъ, имате дълга история въ миналото. Нѣкои отъ васъ не искатъ да признаятъ своето ми­нало. Защо ? Когато дѣдото или бащата на нѣкого е оставилъ много дългъ, питатъ младия: „Ти отъ тѣх­ния родъ ли си, внукъ ли си на еди-кого-си?“ — „Не, не съмъ отъ тѣхния родъ“. Да, защото дѣдото има много борчове. Но, когато бащата или дѣдото е богатъ, синътъ казва: „Азъ имамъ дѣлъ тукъ“. Който не при­знава миналото, значи, че има много тевтери, много дългове, а трѣбва да ги плати честно и почтено. Нѣ­кой казва: „Не съмъ сѫществувалъ въ миналото“.— Да, защото досега сто пѫти си фалиралъ. А ти казвашъ: „Не казвайте, че съмъ живѣлъ, че азъ съмъ сѫщиятъ човѣкъ“. Не, ще признаешъ, че имашъ да плащашъ, и ще се изплащашъ полека-лека. Дойде нѣкой слуга при васъ, и ви обере. Той е онзи, на когото въ миналото ти си сторилъ сѫщото. Нѣкой за­пали кѫщата ти. Той е онзи твой кредиторъ отъ ми­налото, на когото имашъ да давашъ. Сега ще питате: Защо Господь създаде така свѣта? Питамъ ви: Вие защо подписахте тѣзи полици? Вие сте искали да станете богати, а послѣ питате, защо Господь до­пусна тѣзи полици. Полицитѣ — това сѫ дяволски изобрѣтения. Човѣкъ може само своя сегашенъ трудъ да използува, а не и за бѫдеще да взима. Взимайте малко, и не продавайте вашето бѫдеще. Мисли само за днесъ, за утрѣшния день не мисли. Това е божественото учение. Онзи, който нѣма надежда, казва: „Какъ да направя тази работа ?“ Започва да мисли за утрѣ, за други день, слѣдъ 20 години. Въ какво си сигуренъ ти слѣдъ 20 години, какво знаешъ за тогава ? Ти не си господарь, ти си слуга, утрѣ господарьтъ ти може да те извика. Законътъ на надеждата е такъвъ: ако днесъ прѣкарате добрѣ, по всички пра­вила на божест-вения законъ, има надежда и всички останали дни да прѣкарате по сѫщия начинъ Ако днесъ сгрѣшите, всички останали дни ще прѣкарате по сѫщия начинъ. Слѣдователно, бѫдещиятъ день ще бѫде такъвъ, какъвто е днешниятъ. Не казвайте: „Е, днесъ сгрѣшихъ, но утрѣ ще се поправя“. Не, днесъ, а не утрѣ. Когато човѣкъ замисли да се жени, въ него е надеждата. Дойде момъкътъ, гощаватъ го всички, но той е недоволенъ, казва: „Азъ утрѣ ще рѣша“, отказва днесъ да даде думата си, не приема момата. Остане ли за утрѣ, той отказва. Момата, която остава утрѣ да отговори, и тя се отказва. Ти рѣшавашъ ли се да вземешъ днесъ момата? Оставишъ ли за утрѣ, нищо нѣма да излѣзе. Нѣкои казватъ: „Като си оправя работата днесъ, отъ утрѣ започвамъ да живѣя по Бога“. Работитѣ ни сѫ оправени; това е лъжливо учение, че ще трѣбва ние да ги оправяме. Когато единъ ученикъ отиде въ училището да се учи, майка му и баща му сѫ оправили работитѣ. На него не му трѣбва търговия, а учение. И когато Гос­подь ни праща на земята, той казва: „Синко, азъ те пращамъ на земята да се учишъ, наредилъ съмъ работитѣ ти, за тѣхъ не мисли“. Ако синътъ каже: „Ами майка ми, баща ми може да умратъ“. — Май­ката, бащата, това сѫ вѣчни принципи, които никога не умиратъ. Когато майката отиде на другия свѣтъ, тя ще промишлява за своитѣ дѣца много по-добрѣ, отколкото ако е тукъ, затова безразлично е, дѣ е тя. И тъй, надеждата е единъ отъ великитѣ прин­ципи на земята, безъ който земниятъ животъ не може да се разрѣши добрѣ. Вложете въ дѣцата си надеждата, да имъ сѫ чисти рѫцѣтѣ и сърцата, и да знаятъ, че тѣлото, което иматъ, е единъ храмъ, за който дѣцата трѣбва да даватъ отговоръ. Не оставяйте дѣцата си въ нечистотия! Човѣкъ, който има надежда, ходи всѣкога спретнатъ, хубаво облѣченъ, очитѣ му сѫ винаги отворени, радостни, ве­сели. За да развиете надеждата въ дѣцата си, ка­райте ги да бѫдатъ радостни. Какъ? — Създайте имъ такива забавления, които внасятъ радость въ душитѣ имъ. Този законъ е не само за дѣцата, но и за мѫже, и за жени. Мѫжетѣ да създаватъ ра­дость за женитѣ си, а женитѣ — за мѫжетѣ си. Нѣма ли закона на надеждата въ свѣта, идва обезсърчаването, а въ безнадеждието се раждатъ всички съврѣменни злини, ставаме кисели, недоволни. Мѫжътъ е недоволенъ, че жена му е прѣсолила яденето, сърди се, казва й: „Ти прѣзъ плетъ не си ли виж­дала?“. Гнѣвътъ му отъ жената минава на дѣцата. На другия день мѫжътъ донесълъ лошо месо, же­ната се сърди, хвърля го, казва му: „Ти прѣзъ плетъ не си ли виждалъ?“ Съврѣменнитѣ хора мязатъ на английския реформаторъ Веслей, който се оженилъ, но три деня слѣдъ това каза на другаря си: „Не си струва човѣкъ да се жени“. Да, когато човѣкъ изгуби надеждата, да се не жени. Мома или момъкъ нѣматъ ли надежда, да се не женятъ, това бихъ имъ прѣпорѫчалъ. Иматъ ли надежда, ще има въ кѫщата имъ миръ и радость. А днесъ хората казватъ: „Тѣзи млади сега не могатъ да живѣятъ, но послѣ ще се спогаждатъ“. Не, сега, сега ; каквато е лювовьта отначало, такава ще бѫде и въ края. Тъй говори законътъ на надеждата. Отъ стано­вището на любовьта трѣбва да схванемъ врѣмето, отъ вѣрата — пространството, а отъ надеждата — всички методи, начини, чрѣзъ които този животъ може да се развива. Ако една жена не знае да на­режда кѫщата си, нѣма надежда; ако единъ ученикъ не може да свири, нѣма надежда; ако единъ попъ не може да служи, нѣма надежда. Ти имашъ упо­вание въ себе си, че може да направишъ нѣщо съ тази надежда. Нѣкой казва: „Какъ мислишъ, дали вѣрвамъ въ Бога ?“ — Чудна работа, азъ трѣбва да отговарямъ, дали той вѣрва! Ами отвори кисията си и вижъ! Пита ме, има ли пари. Отвори кисията си, и ще видишъ. Отвори сърцето си и вижъ, има ли нѣщо тамъ. Ако имашъ нѣщо въ него, имашъ надежда. Отвори ума си, и ако имашъ нѣщо вѫтрѣ, имашъ вѣра. Като ме срѣщнатъ хората, питатъ ме: „Ти вѣрвашъ ли ?“ — Въ нищо не вѣрвамъ. „Какъ, безвѣрникъ ли си?“ — Азъ познавамъ само надеждата, вѣрата и любовьта. Вѣрванията, любенията, надѣванията, тѣзи нѣща съмъ ги забравилъ, съ тѣхъ нѣмамъ взимане — даване. Съ тѣхъ иматъ работа само онѣзи, които сѫ изгубили любовьта, тѣ въздишатъ, искатъ любовь. Като имашъ любовь, ти си съ нея. Като любишъ нѣкого, то значи да имашъ само едно прозорче и прѣзъ него да гледашъ. Това е криво схващане. Вие ще бѫдете любовь, вѣра и на­дежда. Вие ще вѣрвате, ще имате надежда, че всѣки човѣкъ може да се подигне. Когато имашъ единъ приятель, който вѣрва въ тебе, ти имашъ крилѣ. Когато у нѣкой приятель изгубишъ вѣра, ти се обезсърчавашъ. Когато говоря за невидимия свѣтъ, моитѣ и ваши­тѣ разбирания по това сѫ диаметрално противопо­ложни. Всички нѣща, които сѫ далечъ отъ насъ, сѫ невидими, а всички, които сѫ близо, сѫ видими. Слѣдователно, далечнитѣ нѣща отъ насъ, за които трѣбва да пѫтуваме, сѫ невидими. Но, ако се отдалечимъ отъ видимия свѣтъ, и той става невидимъ. Значи, видимиятъ и невидимиятъ свѣтъ подразбиратъ пространството. А сегашнитѣ хора подразбиратъ невидимия свѣтъ като нѣщо невъзможно. Свѣтътъ, къмъ който се стремимъ, наричатъ невидимъ, а азъ го прѣвеждамъ далеченъ свѣтъ. Човѣшкиять животъ, който е далеченъ за една мравка, е невидимъ животъ за нея. Такъвъ е за насъ, напримѣръ, ангелскиятъ животъ. Когато дойдемъ до положението да раз­бираме и чувствуваме като тѣхъ, ще разберемъ този животъ. Той е прѣкрасенъ. Тамъ нѣма смърть, нѣма свещеници, търговци, сѫдилища. Ще кажете: „Ами тогава какво има?“ Че сѫдията какво прави? — Праща хората въ затвора. Търговецътъ какво прави ? — Като нѣкой бирникъ, хване нѣкого, обере го. Въ онзи свѣтъ има братство и сестринство. Като отидешъ тамъ въ нѣкой дюкянъ да си купишъ нѣщо, търговецътъ нѣма да ти иска пари, но ще ти каже: „Голѣмо удоволствие ще ми направишъ да си вземешъ, каквото искашъ, безъ пари.“ Ако дадешъ пари на търговеца, той ще се обиди, и ще ти каже да си излѣзешъ вънъ. Вземешъ ли даромъ, той ще те покани и другъ пѫть да отидешъ при него. Онзи свѣтъ е приложилъ надеждата именно въ този смисълъ, а въ физическия свѣтъ схващанията сѫ тък­мо обратното. Ако отидете въ ангелския свѣтъ ще ви­дите, какви красиви, стройни хора има тамъ, не приличатъ на васъ. Като отидете при тѣхъ, ще кажете : „Да бѣгаме оттукъ, този свѣтъ не е за насъ.“ За­това религията е наука, която учи хората на законитѣ на любовьта, вѣрата и надеждата. А днесъ хората учатъ всичко, но не и тѣзи нѣща. И тъй, надеждата е бѫдещата велика наука, която ще осмисли живота на земята, ще ни научи, какъ да прѣустроимъ училищата, сѫдилищата, какъ да се хранимъ. Въ този бѫдещъ свѣтъ гробища нѣ­ма да има, и тогава Христосъ ще дойде. Тази земя, въ която сега живѣемъ, ще се прѣустрои. Този свѣтъ ще потъне подъ водата, нови континенти ще се създадатъ, новъ въздухъ ще има. Ако Христосъ дойде сега на земята, какво ще намѣри? Всѣки ще го посрѣщне съ едно прошение — коя отъ мѫжа си се оплаква, кой отъ брата си, кой отъ сестра си. Хри­стосъ ще каже: „Азъ не идвамъ съ тази цѣль- да сѫдя хората, азъ идвамъ да донеса миръ, любовь,вѣра и надежда. Сега свѣтътъ се сѫди, а нѣма Хри­стосъ да го сѫди, той дава нова заповѣдь на лю­бовь и пита: „Когато дойде Синъ человѣчески на земята, ще намѣри ли вѣра, ще намѣри ли хора готови да възприематъ това учение?“ Той казва: „Ако имате любовь, ще упазите моето учение, ще приложите тѣзи три велики закона“. Свѣтътъ ще се подобри, има условия за подобряването му. А днесъ се говори за нѣкаква сѫдба, но това е странично учение. Сега нѣкои казватъ: „Свѣтскитѣ хора сѫ невѣрующи, нѣмаме надежда въ тѣхъ“. Е, то-гава нека евангелиститѣ, нека католицитѣ приложатъ това уче­ние. Но и между тѣхъ има недоразумѣния. Какво е това служене! Питамъ: Вие, евангелисти, католици, търговци, доктори, адвокати, такива ли сте се роди­ли? Не, отпослѣ сте си турили тѣзи фирми. Тогава, защо сѫ тѣзи недоразумѣния? Като разберемъ основно, защо сме дошли на земята, ще можемъ да приложимъ великия законъ на надеждата, и нѣма да питаме: има ли Господь или не, а ще питаме: при­лагаме ли законитѣ на любовьта, вѣрата и надеж­дата? Прилагаме ли тѣзи закони, разбрали сме, защо сме дошли, и недоразумѣнията ще изчезнатъ. А сега какво правятъ хората? — Сгрѣшилъ нѣкой, хайде 3—4 години въ затвора, или църквата го от-лѫчва. И всички хора все свѣта оправятъ! И които вѣрватъ въ Бога, и които не вѣрватъ въ Бога, все колятъ и бѣсятъ. Казвамъ: И еднитѣ и другитѣ сѫ подъ ед- накъвъ знаменатель: и ти, който вѣрвашъ въ Бога ме обирашъ, и ти, който не вѣрвашъ въ Бога, ме обирашъ. Каква разлика има между тѣхъ? Ако вѣрующиятъ ме обира, а невѣрующиятъ не ме обира, казвамъ, че въ този послѣдния има нѣкакъвъ прин­ципъ, нѣщо хубаво въ душата му, което хората не виждатъ. Ето защо бихъ желалъ, ние да постѫпваме малко по другояче. Това учение е потрѣбно за васъ, вие трѣбва да живѣете на земята, трѣбва да бѫдете здрави, щаст­ливи и блажени. Каквото искате да направите, не може да го осѫществите, ако нѣмате любовь, вѣра и надежда. Всичко е скрито въ тѣзи три велики принципа — любовь, вѣра и надежда. Ако ги разбирате правилно, ако ги разработвате въ себе си, ще бѫдете силни, мощни, ще имате радость, упование и сила въ живота си; Това е учението, което Христосъ е проповѣдвалъ, като е дошълъ да примири хората съ Бога. Какъ? — Като ги научи, какъ да живѣятъ. Това не е вѣрване, а е велико изкуство. Нѣма по-велико из­куство на земята отъ това да се научишъ, какъ да живѣешъ. Това трѣбва да научимъ! Млади, стари, майки, бащи, сестри, братя, приятели, господари, слуги, всички трѣбва да се научатъ да живѣятъ раз­умно, да има миръ и съгласие между всички. И тъй, приложете това учение, напуснете всички ваши стари възгледи, т е. не ги изхвърляйте, а ги турете като торъ. На вашитѣ стари вѣрвания при­саждайте нови клончета. Всичко въ свѣта трѣбва да се използува. Тази опитность, която имате, е отлична, направете крачка напрѣдъ! Приложете закона на надеждата, да бѫдете всѣкога радостни, и да не знаете, какво е обезсърчение. И послѣденъ бѣднякъ да станешъ, пакъ да не се обезсър-чишъ, защото въ твоята душа ще има нѣщо, което никоя сила не може да ти го отнеме. Вие имате сили скрити богатства въ себе си, които съврѣменната наука дори и не подозира, макаръ че ги констатира. Има нѣща, които човѣкъ не може да научи отъ книгитѣ. Ако едно дѣте се под­ложи на магнетиченъ сънь до пета степень, въ него ще се развиятъ особени способности, и това дѣте може да ви каже, какво става въ Америка, може да опише болестьта на нѣкой боленъ, и съ това да прѣдпише най-ефикаснитѣ лѣкарства. Какъ става това? — Човѣшката душа още не се е напълно проявила; у човѣка има сили, които чакатъ най благоприятни условия за развиване. Ако вие се освободите и влѣзете въ свободата на божествения животъ, ще научите всичко. Ако схващате Бога като всеобемна любовь въ която животътъ може да се прояви, ако го схва­щате като сѫщество, което гледа съ най-голѣмо бла­говоление къмъ най-малкитѣ и най-голѣмитѣ сѫ­щества, той ще ви въздигне. Схващате ли Бога като сѫщество, което само чака да наказва, той нѣма да ви помогне. Схващайте го като сѫщество на благость, сила, въ което нѣма смърть. При такова разбиране на Бога, въ васъ ще влѣзатъ двата принципа на вѣра и любовь. Слѣдъ 20—30 години Богъ ще ви повика при себе си да види, какво сѫ нау­чили неговитѣ дѣца, и послѣ пакъ ще ви прати на земята. За всички има работа. Като види, че сте научили уроцитѣ си, ще ви прати да служите въ великата вселена. Въ този животъ всѣка душа ще задоволи всички ламтежи, които тя има. Нѣма же­лание на душата, което тя да не може да осѫществи. Но кога ? — Когато свършимъ това велико училище, въ което се изучава законътъ на надеждата. Бихъ желалъ всички, които слушате за надеж-дата, да излѣзете оттукъ радостни. Имате ли радость, всичко е до­бро у васъ. Мома, която пѣе, работитѣ й вървятъ добрѣ, лесно мете, работи. Отвори прозорцитѣ, ве­село й е. Нѣкоя мома мълчи, лошо е положението ѝ, изгубила е надеждата си. Затова бихъ желалъ, каквото и да правите, да пѣете. Стари, млади пѣйте! Който иска да бѫде младъ, трѣбва да пѣе, да се радва. Прѣстанешъ ли да пѣешъ, твоята работа е свършена, ти си една баба или единъ старъ дѣдо, и всички казватъ: „Богъ да го прости!“ Ще дойдатъ твоитѣ роднини, ще те оплачатъ Казвамъ: Да, Богъ да те прости, защото не знаеше да пѣешъ и да се радвашъ. Ако не искате да ви поливатъ върху гроба, да ви четатъ молитви, пѣйте, радвайте се! И тъй приложете надеждата въ живота си. Въ надеждата нѣма меланхолия, скърбь отчаяние. Въ нея има само радость и веселие. По това се познава този божест-венъ принципъ. Бесѣда, държана въ гр. Русе на 16. януарий 1920 г.
×
×
  • Създай нов...