Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'софия'.

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Форуми

  • Петър Дънов - беседи - стар правопис
    • Беседи - стар правопис
    • Томчета с беседи
    • Други книги със стар правопис
    • Молитви
    • Други материялии информация за стария правопис
    • Форум за споделяне на работа.
    • Паневритмия
  • Други книги със стар правопис
    • Други книги със стар правопис

Търси съвпадения в...

Търси резултати които...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последна актуализация

  • Start

    End


Филтриране по брой...

Регистриран

  • Start

    End


Група


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Location


Interests


Отговорете на въпроса

  1. Ани

    1926_01_17 Благъ

    От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Благъ А Исусъ му рече: „Що ме казвашъ благъ? Никой не е благъ, тъкмо единъ Богъ“. Лука 18:19. Ако запитате съврѣменнитѣ културни хора, или съврѣменнитѣ хора нѣщо върху „благостьта“, тѣ ще ви дадатъ точно опрѣдѣление, ще ви кажатъ: тази дума е извѣстна намъ, знаемъ, че трѣбва да бѫдемъ благи. Разбира се, разгледана тази дума въ разнитѣ езици, отъ най-древни врѣмена и до най-модерни, тя се е видоизмѣнила. И днесъ, всѣки народъ има съотвѣтствуващо понятие за думата „благость“, споредъ неговото вѫтрѣшно схващане. Благостьта е свойство само на Бога, на Вѣчния, на Любящия, на Всемѫдрия, на Онзи, у Когото Истината живѣе. Може да кажемъ, че благостьта е едно отъ великитѣ качества, което опрѣдѣля разумното въ свѣта, защото въ съврѣменната култура, споредъ сегашнитѣ ѝ схващания, думата „Богъ” е опорочена. Но когато едно свещено Божие име се опорочи, Богъ обезличава всички форми, цѣлата култура се заличава отъ лицето на земята и се създава нова култура, съ ново име. Този израилтянинъ се обръща къмъ Исуса и Му казва: „Учителю благи!” Днесъ има много тълкувания върху думата „благъ“. Христосъ му казва: „Благъ е тъкмо единъ Богъ“. Затова и ние ще се спремъ върху онова благото, възвишеното у насъ. И нѣкога, когато ние проявяваме нѣкоя доблесть, нѣкое възвишено и благородно качество, това е Божественото въ насъ. А между Божественото и насъ има грамадна разлика. Човѣкъ по естество, тъй както говори, тъй както се проявява сега на земята, е едно дребнаво, своенравно дѣте, но не отъ зла воля; своенравието му произлиза отъ съзнанието, че той е отъ високо произхождение. Не е достатъчно, обаче, да има само съзнание за своето високо произхождение, но трѣбва да има качествата на това високо произхождение. Ако единъ човѣкъ има високо мнѣние за себе си, той трѣбва да има съотвѣтствуващи качества на това високо мнѣние. Та казва: благостьта е едно отъ качествата на Бога. Той не може да бѫде друго, освѣнъ благость. Сега вие ще ми кажете! кажете ни нѣщо ново! Ето, азъ ще ви кажа нѣщо ново: да знаешъ и да прилагашъ, това сѫ двѣ различни състояния. Да кажемъ, че вие чувате нѣкой пѫть една обикновена пѣсень и казвате: тази пѣсень съмъ я слушалъ толкова пѫти! Зная я азъ. — Добрѣ, изпѣй ми тогава тази пѣсень! Щомъ я знаешъ, азъ искамъ да ми я изпѣешъ, да видя докѫдѣ се простира твоето знание. Щомъ не можешъ да я изпѣешъ, щомъ не можешъ да я възпроизведешъ, ти имашъ едно обикновено знание. Нѣма нищо по-опасно въ свѣта отъ онѣзи хора, които казватъ, че знаятъ всичко. Такъвъ човѣкъ знае за Любовьта, за Мѫдростьта, за Истината, за кротостьта, за милосѫрдието, а въ сѫщность нищо не може да приложи отъ това свое знание. Ами колко видни господарки днесъ ще ги видите, вкусятъ отъ яденето, което готвачката имъ готви, но не могатъ да се произнесатъ, трѣбва ли или не трѣбва нѣщо да се прибави, за да стане по-хубаво — не разбиратъ, не знаятъ да готвятъ. Готвачката пита: господарке, я ми покажи единъ начинъ, какъ да наготвя това ядене! — Не зная. И ще видите между съврѣменнитѣ хора, нѣкоя видна господарка се учи отъ готвачката си, какъ да готви. Готвачеството е една възвишена наука, едно велико изкусво, което трѣбва да се учи отъ природата. Вижте какъ природата готви, какъ майсторски е сготвила своитѣ плодове! Това готвене на съврѣменнитѣ хора азъ наричамъ баламачъ, една забъркана каша — да ме извините за тия мои думи, но така е. Като взематъ да кълцатъ месото, че като турятъ въ него лукъ, червенъ пиперъ, черенъ пиперъ, разни миризми, че картофи варени и редъ други приправки — кюфтенца ще правятъ. Другъ пѫть ще приготовляватъ баница. Ще взематъ орѣхи, че послѣ и ябълки, ще ги смѣсятъ и слѣдъ това казватъ: вкусни кюфтенца, вкусна баница! Казвамъ: да, забъркана каша! Така е, но когато дойдемъ до положение да говоримъ Истината, нѣкой хора се обиждатъ. Обиждането показва едно болезнено състояние на човѣшкото сърце, или на човѣшкия умъ, или на човѣшката душа. Здравиятъ човѣкъ, дѣто и да го пипнешъ, за рѫката било, за главата, или дѣто и да е, все му е приятно, но болния човѣкъ, по който начинъ и да го пипнешъ, колкото и да го гладишъ, все му е неприятно, все го боли. Той се обръща и ти казва: господине, трѣбва да знаешъ, какъ се пипа. По-деликатно пипай, не знаешъ ли, гърбътъ ме боли? Значи има едно почитание, съ което трѣбва да се отнасяме къмъ болнитѣ гърбове. Дѣ ще се изрази това почитание? — Въ болницитѣ, въ мекитѣ легла. Питамъ ви: ако е въпроса за меки легла, дѣ ще ги намѣритѣ въ свѣта? Вие ще ми кажете, че най-мекото легло е отъ памукъ. Азъ казвамъ: най-мекото легло е отъ слънчевата свѣтлина и като легнешъ на това легло никакво сътресение нѣма да стане въ организма ти. Но я ми кажете, дѣ е това легло? Всѣки отъ васъ, който иска да ощастливи болнитѣ хора въ свѣта, трѣбва да имъ направи слънчеви легла. Въ такъвъ случай ние ще дадемъ на тия хора единъ импулсъ нагорѣ. Човѣшкиятъ духъ, човѣшката душа ще се намѣри въ едно състояние, което индуситѣ наричатъ „сатуа„, азъ го наричамъ на български езикъ „вѣчното възходяще състояние на човѣшката душа и на човѣшкия духъ“. Въ съотвѣтствие на туй състояние въ природата има друго едно състояние, което индуситѣ наричатъ „тъма“; азъ го наричамъ „вѣчно низходяще състояние на човѣшката душа“. Туй състояние въ науката опрѣдѣлятъ на сгѫстено, твърдо състояние на тѣлата. Значи, когато тѣлата се втърдятъ много, тогава природата ги осѫжда на едно вѣчно изгаряне т. е. живота въ тѣхъ се обезличава. Когато се минава отъ едно вѣчно възходяще въ едно вѣчно низходяще състояние и обратно, индуситѣ наричатъ това състояние „ръжа“, азъ го наричамъ „активно състояние на човѣшката душа“. Лошитѣ хора сѫ „активни“, всичко правятъ; нѣкой пѫть и добритѣ хора сѫ активни, зависи, на коя страна сѫ. Това срѣдно състояние е състоянието на човѣка, когато се опрѣдѣля на разни мѣста. „Ръжа“, това сѫ военитѣ хора въ природата — на която страна отидатъ, тамъ се проявяватъ. Ако единъ воененъ се проявява въ състоянието на „тъма“, всички последствия въ него сѫ тъй катастрофални, че се изискватъ хиляди, хиляди години, до като се изгладятъ всички наслоения отъ натрупалата се въ тѣхъ карма. Другото състояние „сатуа“ е тъй приятно, но се изискватъ сѫщо тъй хиляди години, до като се внесе това щастие и блаженство въ човѣшката душа. Въ съврѣменнитѣ хора, се развива туй състояние на „тъма“, което се е натрупало въ тѣхъ отъ хиляди вѣкове, та днесъ носятъ лошитѣ послѣдствия. За всичко това съврѣменитѣ хора искатъ да осѫдятъ природата, Господа, защо е създалъ така свѣтътъ. Тъй както ние знаемъ, свѣтътъ първоначално беше създаденъ много хубаво. Откакъ съврѣменния свѣтъ е създаденъ има приблизително 250 милиарда години. Отъ толкова години насамъ човѣшкиятъ духъ е слѣзалъ на земята. Той не е билъ въ това състояние, въ което днесъ се намира. Прѣзъ тия 250 милиарда години прѣзъ колко фази е миналъ той, колко опитности е набралъ! Не сѫ малко тия 250 милиарда години за земята, но ако се взематъ въ сравнение съ мѣрката на ангелитѣ, тия години не сѫ нищо друго, освѣнъ една възрасть отъ около 2½ години. Слѣдователно, отъ гледището на ангелитѣ, съврѣменниятъ човѣкъ е едно малко дѣтенце, на 2½ години, което пада, става, клатушка се. Вие казвате: е 250 милиарда години, това е много нѣщо! Слѣдъ като сме живѣли 250 милиарда години, всичкитѣ знания и опитности сѫ струпани въ тая малка главица. И като прѣтеглите всичкото богатство, което е складирано въ човѣшката глава, ще видите, че то тежи само 1½ клгр., а всичкото останало, което е изживѣлъ прѣзъ вѣковетѣ е отлѣтѣло, то е единъ прѣходенъ капиталъ. Всичко онова богатство, което е спечелилъ прѣзъ вѣковетѣ, е на заемъ взето и затова се губи. Всѣки единъ капиталъ, който най-малко даже се мѣни, това е маска на човѣка, а всичко друго, което не се мѣни, което човѣкъ носи всѣкога и прѣзъ всички врѣмена съ себе си, това е неговиятъ истински капиталъ. Гледате нѣкой човѣкъ тежи 50 — 70 — 100 клгр., но хване ли го нѣкоя тежка болесть, той остава до 30 — 40 клгр., мяза вече на светия. Единъ боленъ, за да остане да живѣе на земята, трѣбва да тежи най-малко 30 — 40 клгр., иначе ще го носятъ въздушнитѣ течения. Благостьта, това е най-възвишеното състояние на човѣшкия духъ, къмъ което ние ще се стремимъ, Благость къмъ всички, това е единъ вѫтрѣшенъ стремежъ у човѣка. Защото въ закона на любовьта, тъй както сега сѫществува въ всички народи, това е едно самоограничение на личностьта, самоограничение на дома, самоограничение на народа, самоограничение на ангелитѣ, самоограничение на Бога. Това именно е проявлението на Любовьта. Днесъ въ български езикъ нѣма дума, която да означава проявлението на Бога, онова абсолютно проявление на онази пълна Любовъ, която да включва всичко въ себе си. Въ туй състояние на благость, въ Бога нѣма нито най-малкото желание да стори нѣкому най-малкото зло. Той като мине покрай най-малката, най-нищожната мушица, все ще ѝ се позасмѣе, ще ѝ даде условия да живѣе. И дѣто има смърть, разрушение, нещастие, Богъ се притича на помощь на всички. Защото разрушенията въ свѣта произтичатъ отъ съвсѣмъ други причини. Нѣма да се спирамъ да обяснявамъ, кои сѫ причинитѣ за разрушенията, затова има много теории. Азъ нѣма да се спирамъ и да обяснявамъ, кои сѫ причинитѣ за грѣха. Азъ не искамъ нито да подържамъ тия теории, нито да ги опровергавамъ, за сега тѣ сѫ приятно занимание на човѣшкия умъ. Обаче има нѣщо сѫществено въ всичко това. Туй, което човѣкъ е прѣживѣлъ прѣзъ всички вѣкове, това сѫ придобивкитѣ отъ тия 250 милиарди години. То остава у насъ безсмъртно, то съставлява у насъ основата на една безсмъртна велика наука, въ която участвуваме не само ние, но и всички по-велики, по възвишени сѫщества. Та казвамь: да проявяваме и да прилагаме всѣки день закона на Любовьта, това е нашето прѣдназначение въ живота. Нѣкой казва: азъ зная това, слушалъ съмъ какви ли не бесѣди за Любовьта. Казвамъ: ти изучавалъ ли си тия 35 милиона проявления на Любовьта? Любовьта има 250 милиарда приложения. Понеже казваме, че човѣшкиятъ духъ е живѣлъ 250 милиарда години до сега, значи всѣка година отговаря на едно приложение на Любовьта — спорѣдъ възрастьта му. Какво богатство е това! Сега вие ще се оплашите, ще кажете: замота ни се умътъ! Нѣма защо да ви се замотае умътъ. Ако азъ ви покажа онази изобилна вода на Великия или Тихия океанъ, то не е за да я изпиете. Тази вода не е създадена, за да я пиятъ хората. Тя не е създадена и за да плуватъ корабитѣ по нея. Ще каже нѣкой: тя е създадена, за да живѣятъ рибитѣ въ нея. — И за това не е създадена. Ами за какво е създадена тогава? — Водата е създадена за свѣтлината, водата е създадена за живота — нищо повече. Понеже водата е носителка на живота, тя е въ съприкосновение съ насъ, съ разумния животъ. Съврѣменитѣ хора иматъ едно материалистическо схващане, тѣ считатъ водата безсъзнателна като материя само, обаче споредъ онова окултно съзнание, водата не е само материя, тя не е само и животътъ, но тя е още високо интелигентна и разумна. Че е разумна, това показва, че щомъ влѣзе въ океана първия корабъ, кѫдѣто и да мине, навсѣкѫдѣ се раздава гласъ: „Тукъ е влѣзълъ единъ нехранимайко, не е тъй чистъ.” Пъкъ и между вѣтъра и водата по нѣкой пѫть има съгласие. Тѣ като духнатъ върху кораба, та на мишъ машъ го направятъ. И какво става съ хората тамъ? — По нѣкой пѫть се хванатъ за нѣкоя бръмка, за нѣкоя халка, държатъ се, а по нѣкой пѫть обичатъ да се покланятъ на парахода клатушкатъ се натукъ-натамъ. Ученитѣ хора обясняватъ тия нѣща съ това, че въ морето ставало буря, вслѣдствие на което се произвеждали голѣми вълнения и т. н. И слѣдъ като излѣзе човѣкъ отъ океана, казва: още веднажъ не влизамъ въ този корабъ не минавамъ прѣзъ океана! Защото се вълнува морето? Защо се вълнува океана? Вълнението е най-красивото нѣщо въ океана. То показва, че въ него има животъ. Това вълнение въ морето, въ океана е най-красивото нѣщо. Ама вѣтъръ духа! Че въ туй духане седи красотата! Че това духане на вѣтъра внася животъ! Този кипежъ на водата е сѫщо животъ! Водата като падне на суша донася животъ, опрѣснява го. Тази вода не пада само на сушата, но влиза и въ нашия организъмъ, освѣжава го. Бѫдещитѣ физиолози ще обясняватъ едно отъ великитѣ свойства на водата, съ което хората ще могатъ да се лѣкуватъ. Много неврастеници ставатъ отъ какво? — Отъ нѣмане достатъчно вода. Суша има въ тѣхъ! Тѣзи хора, които сѫ изсъхнали, нѣматъ вода, т. е. влагата е потънала дълбоко въ пластоветѣ имъ. Тѣ иматъ много малко влага. У други хора пъкъ има застояла вода, която азъ наричамъ „жабурнясала вода“. Водата у тѣхъ е жабурнясала, защото като нѣма възможность да се разнася изъ организма имъ, понеже е подпушенъ, застоява на едно мѣсто. Тѣ иматъ вода ¾ отъ теглото на цѣлия си организъмъ. Нѣкой казва: не знамъ защо моето състояние е особено. Казвамъ: ти имашъ въ себе си вода ¾ по тегло отъ теглото на цѣлия си организъмъ. Мнозина може да оспорватъ това, но азъ подържамъ, че ¾ и повече отъ теглото имъ е вода. И ако всичката вода се изпари, какво ще стане съ човѣка? Сега, азъ не искамъ да оставя въ васъ мисъльта, че въ свѣта нѣма нищо реално. Всичко въ свѣта е реално, само че въ едно отношение реалностьта е вѣчна и неизмѣнна, а въ друго отношение — врѣменна и прѣходна. Или съ други думи казано: въ свѣта има двѣ посоки на движение — възходящо и низходящо. Въ едното състояние, което е състояние на „тъма“, низходящето състояние, се раждатъ скърбитѣ, страданията, мѫкитѣ, болѣститѣ, всичкитѣ несполуки, неблагодарностьта всички лоши прояви. А въ лѣво, дѣто е Духътъ на благостьта, Богъ, за Когото се казва, че е благъ, тази посока е възходяща; тя опрѣдѣля стремежа на човѣшкия духъ къмъ Бога. Всѣки човѣкъ може да провѣри себе си, да види, кое отъ тия двѣ състояния прѣобладава въ него. Сегашнитѣ хора изглеждатъ много благи. Да, но благиятъ човѣкъ трѣбва да бѫде като едно море, най-малко като едно голѣмо езеро, на което диаметърътъ да е 100 клм широчина. Питамъ: ако човѣкъ представлява едно такова голѣмо балканско езеро, може ли нѣкой да го размѣри? Колцина отъ васъ могатъ да не се размѫтватъ? Направете наблюдения върху себе си и се сравнете съ едно такова голѣмо езеро! Вие сега казвате: азъ съмъ човѣкъ свършилъ, опиталъ съмъ живота, имамъ голѣми опитности, Духътъ живѣе въ мене. Знаете ли какви книги съмъ челъ, знаете ли какви сънища имамъ? Зная, много добрѣ зная всичко, но не се минава и ½ часъ, дойде нѣкой, каже нѣкоя обидна дума, и всичко се разваля — лицето ви почернява, разположението на духа се изгубва и вие казвате: кръвно ме обиди този човѣкъ! Съ какво ви обиди? Човѣкъ, у когото една дума може да произведе такава пертурбация, да го размѫти отъ дъното, той е отъ много знающитѣ, който всичко знае и нищо не знае. И знаете ли на какво мяза такъвъ човѣкъ? Имало единъ българинъ който се хвалилъ, че знае всичко, минава за най-голѣмъ философъ въ селото. Разправялъ, че знае всички езици, че знае сѫщо и турски езикъ. Този българинъ се наричалъ Цвѣтанъ. Ще ме извинитѣ, ако нѣкой между васъ е Цвѣтанъ, да не мисли, че говоря заради него, че нарочно съмъ скроилъ това име. Не, така се казвалъ този българинъ. Идва единъ „дели-бей“ въ селото, но никой отъ селянитѣ не знае турски. Викатъ Цвѣтана, казватъ му: „Хайде, разговори се съ този турчинъ „дели-бея“, ние сме готови да му услужимъ. Турчинътъ разправя разправя на Цвѣтана нѣщо, но той не го разбира. Излиза прѣдъ селянитѣ, казва имъ: „Дели-беятъ иска да му опечете единъ голѣмъ куркой отъ 12 кгр. да му опечете още и четири кокошки, пълни съ оризъ и смокини, едно агне, да му извадитѣ 4—5 кгр. медъ отъ нѣкой кошеръ. Като донесли всичко това, турчинътъ се наялъ добрѣ и казалъ на Цвѣтана: „Азъ съмъ много доволенъ отъ всичко това, благодаря ви, вие сте много добъръ човѣкъ, но друго нѣщо искамъ отъ васъ“ — и започналъ да му разправя. Говори му на турски, но Цвѣтанъ нищо не разбира. Излиза пакъ прѣдъ селянитѣ и имъ казва: „Дели беятъ е много доволенъ отъ всичко, но дошла му нѣкаква идея, иска единъ сакъ за риба“ та самъ да отиде на рѣката да си налови риба. Донасятъ и сакъ за риба. Прѣдлага Цвѣтанъ сака, но дели-беятъ, като не разбира, какво означава това, счита, че се подиграватъ съ него, затова набива добрѣ Цвѣтана и го изпъжда навънъ. Питатъ го селянитѣ: защо те наби? Защото го наддумахъ. Така и ние, съврѣменнитѣ хора, като ни сполети нѣкое нещастие, казваме: е, свѣтътъ е такъвъ, нѣма, кой да ни разбере, не се живѣе между хората! Това е Цвѣтанъ, който казва, че знае всичко, че разбира всичко. Нѣма нищо въ това, но туй е една погрѣшка въ насъ. Вземете, колкото добрини и да ни е направилъ Господъ въ живота, ако нѣкой пѫть ни се случи нѣкое нещастие, което да не е въ програмата ни, което не сме прѣдвиждали, ние правимъ въпросъ: какъ си позволява Господъ да не чуе молитвата ни? Не е било врѣме прѣзъ тия хиляди и хиляди години откакъ свѣтътъ сѫществува, Господъ да не е ималъ търпѣнието да слуша молитвитѣ на всички. Господъ е отговарялъ, задоволявалъ не само нашитѣ молитви, но не е оставала незадоволена нито една просба и на най-малкитѣ мушици. И ако нѣкой пѫть вамъ се чини, че Богъ не ви е задоволилъ, то е защото вашитѣ подчинени сѫ опапали всичко. Казвате: ами защо Богъ е допусналъ тия работи? Богъ абсолютно не се занимава съ лошитѣ работи на хората. Този, който се занимава съ лошитѣ работи на хората, е другъ. Българитѣ наричатъ Бога„ Всевишний“, азъ Го наричамъ „Скришни“. Той е Богъ на Любовьта. И всички работи, които се вършатъ на „скришно“, сѫ работи, които успѣватъ. И съврѣменната окултна наука говори тъй? „Искашъ ли да направишъ една работа, трѣбва да я направишъ на скришно, т. е, съ Бога, а ние сме изопачили нѣщата, вършимъ работитѣ си сами. Не, съ Бога върши работитѣ си! Хората мислятъ, че като направимъ една работа сами, безъ Бога, ще се качатъ на небето. Не, подъ думата „скришно“ се подразбира съ Бога. Тогава ще се качишъ на небето, тогава ще бѫдешъ на скришно мѣсто. Сега, съврѣменнитѣ учени хора съ какво ли не се занимаватъ. — Тѣ се занимаватъ съ слънцето, съ звѣздитѣ. Казвамъ: я вижте, обаче какво казватъ вестницитѣ на слънцето? И тамъ иматъ афиши, и тамъ се интересуватъ отъ живота на земята. Тѣ пишатъ за благополучния съставъ на българския кабинетъ, че българския кабинетъ се е смѣнилъ, че е настѫпила една малко по-топла вълна, и българитѣ живѣятъ малко по-свободно, искатъ да живѣятъ по Бога. Тамъ се интересуватъ, искатъ да знаятъ, какви ще бѫдатъ методитѣ на новия кабинетъ, държатъ точна смѣтка за всички промѣни, за работата на всички тукъ. Вие, които ме слушате, ще кажете: на сльнцето нѣма хора. Хора нѣма, но има разумни сѫщества съ много подобрѣ организирани тѣла отъ нашитѣ, които огънь не гори. Ако ние бихме отишле при тѣхъ, отъ атмосферата, при която тѣ живѣятъ, нашитѣ тѣла биха се изпарили. А тѣ, при тази голѣма температура тамъ, живѣятъ единъ отличенъ животъ. И тѣхнитѣ дами се разхождатъ тамъ безъ чадъри. Ще кажете: е и дами имало тамъ! И какви дами има! Азъ ще ги нарека като тия английски леди, или като французкитѣ контеси, или като рускитѣ княгини, като княгиня Бурковская напримѣръ, и др. такива. Цѣлата вселена е пълна съ познания, съ единъ толкова интересенъ животъ. Нѣкой съврѣмененъ ученъ, за да покаже своето величие изучава живота на нѣкой микробъ, напише цѣлъ томъ върху него, и всички казватъ: браво на този ученъ! Като ни открива тѣзи научни нѣща, прави свѣтътъ толкова интересенъ за насъ, толкова красивъ! Когато този ученъ говори за единъ свѣтъ, който тѣ не виждатъ, всички се очудватъ, а щомъ ние зоговоримъ за онзи свѣтъ, казватъ ни: башъ не е така. Ами това, което пише онзи ученъ, тъй ли е? Той разговарялъ ли се е съ тѣзи микроби? — Не, наблюдавалъ ги е само, какъ се движатъ, какъ мърдатъ натукъ-натамъ. И азъ имамъ единъ микроскопъ, който увеличава 3000 пѫти, но питамъ: коя е подбудителната причина, дѣто тия микроби се движатъ отъ една на друга страна? — Търсятъ си храната. Наблюдавалъ съмъ нѣкой пѫть, какъ морскитѣ чайки прѣхвръкватъ отъ едно мѣсто на друго. Казвате: блазе ѝ! Не, не ѝ блазѣ, тя наблюдава, дѣ има риби. Види нѣкоя риба, спусне се надолу. Рибата я забѣлѣжи, скрие се. Пакъ се дигне нагорѣ, пакъ се спусне, 20-30 пѫти прави това и като не успѣе, гледамъ я дигне главата си нагорѣ, грачи. Защо грачи тя? Тя казва: кажи на Господа да ми даде една рибка! И дѣйствително, като пограчи 2-3 пѫти, изкочи една рибка на повърхностьта на водата, тя я сграбчи изяде, и слѣдъ това кацне на водата. Защо? — Почива си. Вие ще кажете: това е съ животнитѣ, но съ насъ културнитѣ хора, не е така. Питамъ: вие защо свършихте университета? За да си изкарвате хлѣба, нали? Не е лошо това, но главната идея е да направите живота си по-сносенъ, по-приятенъ. Първата задача на науката обаче, не е да направи живота ни приятенъ, но да ни научи, какъ да служимъ на Бога. Ако има за въ бѫдаще една наука, тя трѣбва да бѫде такава наука, която да ни научи, какъ да използуваме условията на Любовьта, за да живѣемъ единъ добъръ животъ. И тогава, ако създадемъ единъ домъ, какъвъ трѣбва да бѫде той? Вие казвате: е, да си съградимъ една каква и да е колибка, да има дѣ да живѣемъ. Не, ако единъ културенъ човѣкъ рече да си съгради единъ домъ, той трѣбва да бѫде най-хигиеничниятъ, той трѣбва да прѣдставлява нѣщо ново. Ако не съградишъ такова нѣщо, по-добрѣ ходи подъ наемъ. Ако ти учишъ, учи, но придобий една велика наука! Ако е да придобиешъ най-обикновенитѣ знания, та който те запитва, дали има другъ животъ, да дигашъ рамѣнѣ и да отговаряшъ, че не знаешъ, по-добрѣ не учи! Има ли Господъ? — Не зная. Какъвъ е смисълътъ на живота? — Не зная. Какво ти е състоянието? — Гладенъ съмъ. И сега, гледамъ, нѣкое куче си маха опашката. Питамъ го: какво ти е? — Гладно съмъ. Гледамъ нѣкоя кокошка ходи насамъ натамъ изъ двора, рови. Питамъ я: какво ти е? — Гладна съмъ. Хвърля и малко царевица, отива си. Какво нѣщо е гладътъ? — Гладътъ е една проява на живота, стремежъ къмъ придобиване на Божествената Любовь. Вѣчниятъ гладъ показва, че ние сме изпускали много отъ условията, при които Любовьта трѣбва да се прояви. И сега, намѣсто да имаме едно естествено чувство, което да произвежда въ насъ радость и веселие, ние изпитваме единъ неумолимъ гладъ, който постоянно ни мѫчи. Гладътъ значи, показва, че ние сме пропуснали условията, при които може да се прояви Божията Любовь въ насъ. А това показва, че материята въ насъ се е достатъчно сгѫстила. Вземете единъ съврѣмененъ човѣкъ, нахрани се най-първо, но не се минава много врѣме, започва да усеща голѣма жажда, храносмилането се затруднява, кръвообръщението му не става правилно и слѣдъ врѣме усеща болка въ краката, въ пръститѣ си, започва да не вижда, да да не дочува, докато най-послѣ лѣкаритѣ се произнасятъ: нервната система въ този човѣкъ се е съвършенно разстроила, той има такава и такава болесть, осѫденъ е да умре. Прѣди повече отъ 20 години единъ българинъ отъ Ново-пазарско заболѣва сериозно и отива въ Варна да се лѣкува. Лѣкаритѣ му препорѫчватъ да остане на лѣчение въ тамошната болница. Той се съгласява, остава тамъ, но положението му не се подобрява. Отъ день на день положението му става все по-лошо, и лѣкаритѣ пишатъ на домашнитѣ му въ Ново пазарско: „Положението на вашия болникъ се усложни, той е осѫденъ да умре, затова елате да си го вземете, да не умре тукъ, защото ние имаме обичай да режемъ тѣлата на много отъ болнитѣ, които умиратъ при насъ, правимъ научни изслѣдвания. Понеже българитѣ не обичатъ да режатъ тѣлата на покойницитѣ имъ, домашнитѣ му веднага отиватъ да си го взематъ. Занасятъ го въ селото си, чудятъ се, какъ да го лѣкуватъ. Събиратъ се 12 баби отъ околнитѣ села на консултъ какво да го правятъ. Болниятъ седи вцепененъ, само пъхти, охка. Започва най-първо баба Цвѣтана, следъ нея тази — онази, всички си изказватъ мнѣнието, докато най-послѣ консултътъ рѣшава: за да се спаси болниятъ, трѣбва да се свари въ една голѣма харания, съ вмѣстимость около 50 — 70 клг., ечемикъ. Слѣдъ това болниятъ ще се завие добрѣ въ юрганъ, въ дебели завивки и ще го турятъ на парата на тази ечемичена вода. Той трѣбва да се изпоти много добрѣ, но докато не се отдѣли студена поть отъ него, нѣма да се спаси. Отдѣли ли се студена поть, болниятъ е спасенъ. Тъй направили. Завили болниятъ, турили го на парата, и той се изпотилъ нѣколко пѫти, докато отдѣлилъ студена поть. Слѣдъ това консултътъ рѣшава: да се свари на болния около ½ килограмъ зелена чорба, да се тури въ нея червенъ пиперъ и да му се даде да пие. И това направятъ. Не се минава и седмица, болниятъ оздравѣва, става на краката си. Питатъ го лѣкаритѣ: какъ оздравѣ? — Съ ечемикъ и зелена чорба. Така е, но и тия 12 баби съ своя консултъ го спасиха. Всичкитѣ седятъ около него, чакатъ да излѣзе тази студена потъ, молятъ се на Бога. И като му помогнаха, казватъ: Господи, благодаримъ Ти, че ни помогна! Слѣдъ това се обръщатъ къмъ болния, казватъ му: „Хайде, синко, благодари на Бога сега и гледай повече да не грѣшишъ, защото ще дойде пакъ този консултъ и пакъ ще намѣришъ коритото“. Това е малко смѣшно за васъ, но такова е положението на единъ боленъ. Нѣма нѣкой отъ васъ, който да не е турянъ надъ коритото съ ечемика. Ние сега ще се повърнемъ къмъ Божията благость. Туй, което може да внесе единъ здравословенъ животъ въ насъ, това е Божията благость. Когато дойдатъ изпититѣ, изпитанията въ живота ви, радвайте се, не защото ги искате, но тѣ ще ви дадатъ възможность да провѣрите силитѣ си, да видите, до колко можете да приложите Божията благость и да прѣнесете всичко съ търпѣние. Не подразбирамъ да прѣнесешъ всичко съ пасивно търпѣние, но съ разумно търпѣние. Възприемешъ ли и приложишъ ли Божията благость, тя ще внесе въ тебе едно добро качество. Тогава ти ще попаднешъ въ състоянието на „Сатуа“, което ще внесе въ ума ти едно размишление. Нѣкой казва: азъ зная много, но паметь нѣмамъ; толкова много се говори, толкова много слушахъ, тази бесѣда бѣше отлична, но нищо не можахъ да запомня отъ нея. Щомъ нищо не си запомнилъ, това не е памятъ, това което имашъ, не е умъ. Въ една бесѣда все има нѣщо, което можешъ да запомнишъ. Разсѣяностьта на ума е едно лошо качество, което показва, че вие вървите въ низходяща степень. Никой да не се заблуждава, да не мисли, че при едно разсѣяно състояние той върви добрѣ. Когато духътъ на човѣка е въ възходяще състояние, всичкитѣ нѣща, къмъ които той се стреми, колкото и да сѫ надалечъ отъ него, както сѫ надалечъ и звѣздитѣ отъ него, все пакъ ще има извѣстно съотношение между него и между тия възвишени нѣща, къмъ които се стреми. Когато човѣкъ дойде въ съотношение съ когото и да е, не само съ хората, но и съ цѣлата окрѫжаваща го срѣда, всичко това влияе за създаването на характера му. Ние казваме, че чрѣзъ всички нѣща въ свѣта, колкото малки и нищожни да сѫ, се проявяватъ разумни сили, разумни сѫщества. Запримѣръ, ти вървишъ, съсрѣдоточенъ си въ мисъльта си, много важна работа имашъ, но виждашъ едно дѣте на улицата, страда, плаче. У тебе се породи едно жалко желание да се спрешъ, да му помогнешъ, но веднага си кажешъ: нѣка другъ нѣкой се спрѣ да го утѣши, азъ имамъ високо прѣдназначение. Кажешъ ли така, ти не разбирашъ Божията Любовь, ти си изгубилъ единъ великъ Божественъ импулсъ. Не, каквато важна работа и да имашъ, ти ще се спрешъ. Спрешъ ли се да помогнешъ на това дѣте, ти си помогналъ и на себе си. Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ отъ индийскитѣ царе, който е живѣлъ преди потопа, слѣдъ което врѣме става въ свѣта една голѣма промѣна, тъй разправя индийското прѣдание. Този индийски царь се наричалъ Сатиаврасъ. Той билъ единъ отъ най-възвишенитѣ, най-разумнитѣ царе въ тази епоха. Считалъ се за членъ на една отъ школитѣ на йогитѣ, школата на „Сатуа“. Единъ день, като седѣлъ при рѣката Гангъ, вдаденъ въ дълбоко размишление, какъ да подобри положението на своитѣ поданици, отъ рѣката изкочила една рибка и паднала право въ рѫката му. Той я хвърлилъ назадъ въ водата и и казалъ: „Нѣмамъ врѣме сега да се занимавамъ съ тебе.“ Обаче, като продължавалъ да разсѫждава, тя отново изкочила отъ рѣката и паднала пакъ въ рѫката му. Той пакъ я хвърлилъ въ водата. Тя и трети пѫть изкочила отъ водата, и паднала въ рѫката му и този пѫть му проговорила; „Азъ имамъ единъ голѣмъ врагъ, гони ме, иска да ме изяде, а понеже ти си единъ отъ най-умнитѣ и добри царе на земята, помогни ми, спаси ме! За тази услуга, която ще ми направишъ, азъ ще ти благодаря“. Той я взелъ и я занесълъ въ едно малко езеро, близо до рѣката. Тя расла свободно тамъ, станала грамадна и като нѣмало повече мѣсто за нея, помолила пакъ царя: „Занеси ме въ грамадния океанъ“. Сѫщеврѣменно добавила: „Наскоро въ свѣта ще настане голѣмъ потопъ, затова приготви се, азъ искамъ да ти помогна. Това билъ Богъ Всевишний, Богъ Вишний, Който дошълъ чрѣзъ тази рибка да го спаси, да стане родоначалникъ. Казвамъ: тази малка рибка изкочила отъ водата и го помоли да я спаси, но той отначало отказа, подъ претекстъ, че е човѣкъ занятъ съ голѣми работи. Великиятъ Богъ Вишна рѣшилъ да се прояви чрѣзъ тази малка рибка въ Индия. Защо? Нѣма да се спирамъ да обяснявамъ вѫтрѣшния смисъль на този фактъ, но важното е, че ако ти дадешъ възможность и на най-малката мисъль въ тебе, може да е и една малка рибка, да се развива, тя ще се прѣвърне въ едно велико, мощно качество и за въ бѫдаще ще те избави отъ най-голѣмитѣ напасти, ще те подигне и облагороди. Та казвамъ: въ сегашния животъ, тъй както сте, всички хора трѣбва да иматъ едно постоянство. Въ какво? — Да трансформирате енергиитѣ си. Когато говоря за трансформиране на енергиитѣ, вие ме разбирате криво. Какво подразбирамъ подъ трансформиране на енергиитѣ? — Да се трансформиратъ нисшитѣ енергии въ висши. И вие можете да ги трансформирате, но трѣбва да учите. Забѣлѣжете, нито единъ отъ васъ не знае условията, при които се е родилъ. Родило ви се е дѣте, но каква ще е сѫдбата му, не знаете. Нѣкое дѣте има сини очи, не знаете, защо сѫ сини. Друго има кафяви очи, не знаете щото сѫ кафяви. Трето има черни очи, сѫщо не знаете причината. Казватъ нѣкой: когато майката е била брѣменна, видѣла е нѣкой човѣкъ съ сини, или кафяви, или черни очи, та сѫ се впечатлили въ нея. Други пъкъ казватъ, че дѣтето мяза на майка си или на баща си, затова има такива очи. Не, защо едно дѣте има сини, кафяви или черни очи, има причини за това. Послѣ, защо едно дѣте е малко тантуресто, и това си има причинитѣ- Лицето на нѣкое дѣте, запримѣръ, не трѣбва да бѫде много дълго, брадичката му пъкъ трѣбва да е малко заострена, съ дупчица въ срѣдата, очитѣ му не трѣбва да сѫ разногледи, тебе да гледа, мене да вижда и т. н. Разногледитѣ очи показватъ една анормалность въ човѣшкия умъ. Вие трѣбва да проучавате себе си, за да, се поправяте. А какво виждамъ? Гледамъ, нѣкои идватъ при мене, не да се учатъ на онази велика Божествена Мѫдрость, а да гледатъ и ловятъ слабоститѣ на този-онзи, защо едикой си какъ казалъ, какъ постѫпилъ. Казвамъ: вие сте цѣли професори, защо идвате тукъ? Тукъ идватъ тия, които искатъ да учатъ. Нѣкой ме слуша и послѣ критикува, че не съмъ турялъ на мѣсто сѫществителнитѣ, прилагателнитѣ и мѣстоименията. Съ тия мѣстоимения, сѫществителни, прилагателни и глаголи азъ се разговарямъ, по особенъ начинъ ги разбирамъ. Нѣкой пѫть казвамъ на глагола: макаръ че ти си отъ много високо произхождение, но ще чакашъ. Азъ ще викамъ най-напрѣдъ прилагателното или мѣстоимението, съ него ще се разговарямъ, а послѣ съ тебе. „Ама кога ще дойда?“ — Когато ти дойде врѣмето. Нѣмцитѣ, напримѣръ, въ рѣчьта си турятъ глагола на края. Нѣкой нѣмецъ ти говори, говори, каже ти нѣкое километрическо изречение и на края ще тури глагола. Нѣкой ме пита: ти знаешъ ли нѣмски? Казвамъ: прѣди нѣколко хиляди години съмъ го училъ, но сега трѣбва да си го спомня. Французитѣ пъкъ иматъ другъ строежъ. Българитѣ пъкъ иматъ свои специаленъ строежъ — изобщо всѣки народъ се отличава по конструкцията на своята рѣчь. И тъй, Христосъ казва: „Благъ е тъкмо единъ Богъ“. Какъ се изразява Неговата благость? — Той нека да ни прѣдаде своята благость, да ни направи здрави. И апостолъ Павелъ казва: „Богъ иска да ни прѣдаде своята благость, и ние да я възприемемъ“. Тогава казвамъ: Любовьта, благостьта на вѣчния Богъ е еднаква къмъ всички сѫщества, но всички не я възприематъ еднакво, вслѣдствие на това произтичатъ тия лоши разположения, тия дисонанси въ тѣхъ. Слѣдователно, ако при най-голѣмия упадъкъ на духа ти можешъ да си кажешъ: Велики Боже на Любовьта, макаръ че азъ съмъ Те забравилъ, макаръ че нѣмамъ телефонъ съ Тебе и не ти чувамъ гласа, но съмъ напълно убѣденъ, че въ Тебе нѣма промѣна и измѣна и Ти мислишъ заради менъ. Кажешъ ли, че Господъ те чува и мисли заради Тебе, Той действително те чува и мисли за тебъ; кажешъ ли, обаче, че Той не те чува и не мисли заради тебъ, ти сгъстявашъ материята около себе си и се отдалечавашъ отъ Бога съ такава бързина, че гласътъ Му не може да се чуе и да те сдигне. И тогава всичката благость, която Богъ ти изпраща, остава неизползувана. Днесъ вие сте хора на отрицанието. Нѣмамъ нищо противъ това, ще дойде день, може би следъ 250 милиарда години, когато вие ще бѫдете по-умни, отколкото сега. Нѣкои отъ васъ, както ви гледамъ, и сега сте разумни. Нали искате да бѫдете щастливи? Азъ ви прѣпорѫчвамъ за тази цѣль да бѫдете разумни, но не разумность като тази на лисицата, нито като тази на тигъра; или на змията или на паяка, нито разумностьта на овцата, нито тази на вола, нито тази на орела. Каква разумность трѣбва да ви прѣпорѫчамъ тогава? — Ще ви препорѫчамъ разумностьта на светиитѣ, на ангелитѣ. Ние нѣма какво да се учимъ отъ животнитѣ. Нѣкой пѫть за упрѣкъ казватъ нѣкому: вижъ онази овца! Вземи примѣръ отъ нея! Азъ нѣма какво да се уча отъ овцата. Състоянието на овцитѣ ние сме минали прѣди хиляди години. Ще си спомняме какъ едни стригали, ще си спомняме ножа на тогавашнитѣ, па и на съврѣменнитѣ културни хора. Хиляди пѫти е минавалъ той презъ врата ни. Било е врѣме, когато сме изпитвали и зѫбитѣ на вълка, на тигъра, както и отровата на змията. Било е врѣме, когато сте мърдали опашката си. Ще кажете: е възможно ли е това? Че какво лошо има въ мърдането на опашката? Чрѣзъ опашката се изразява интилигентностьта у животнитѣ. Ако кажешъ на нѣкой човѣкъ, че си мърда опашката, или че въ него се проявява нѣкакво животинско състояние, той се обижда, а да избива по 20 — 30 души на день въ врѣме на война, това е благородно. Отгорѣ на това ще го възнаградятъ съ „Георгьовски кръстъ“. Не, това е позоръ! Въ такъвъ случай по-хубаво е да бѫдешъ една овца. Една блага дума струва хиляди пѫти повече, отколкото хилядитѣ горчиви думи, които можешъ да кажешъ на хората. И какво можете да имъ кажете? Може да кажете нѣкому, че е невѣжа че е вагабонтинъ, това — онова, но какво ще спечелите отъ всичко това? Не, кажете въ душата си: има единъ великъ идеалъ за насъ. Той е Божията благость, Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина, Благостьта е Божието величие. Тя носи за насъ условия за разумния животъ, да се разширимъ и да бѫдемъ свободни. Тя съдържа въ себе си нашето щастие, нашата свобода. Съврѣменнитѣ хора свободни ли сѫ? Азъ имамъ друго понятие за свободата. Нѣкой човѣкъ казва, че е свободенъ, но какъ? — Той е свободенъ да ходи само въ София отъ единия до другия край. Въ другъ градъ той не може да отиде. Другъ нѣкой е свободенъ да ходи и въ други градове изъ България, дѣто иска, но вънъ отъ България не може да излѣзе. Той не може да отиде напримѣръ въ Америка, въ Австралия, въ Англия или кѫдѣто и да е другадѣ. Трети нѣкой може да ходи въ която държава пожелае, но пакъ не е свободенъ, не може да отиде до месечината, до слънцето, до нѣкоя звезда, напр. до голѣмата мечка до Сириуса или до друга нѣкоя планета или звезда. Ако можете да ходите и по тия мѣста, вие ще имате и въ този случай една обикновена свобода, но какъвъ великъ човѣкъ ще бѫдете тогава, каква велика наука ще имате! Нѣкой казва: азъ видѣхъ снощи една звезда. — Нищо не си видѣлъ! Ти си видѣлъ тази звезда сега, а това е свѣтлината ѝ, която тя е изпуснала отъ преди хиляди години. Ти трѣбва да отидешъ на тази звѣзда съ своя умъ и тогава да говоришъ, че си я видѣлъ. Ходилъ ли си да видишъ? Да мислишъ, че си я видѣлъ, безъ да си я видѣлъ въ дѣйствителность, това не е най-голѣмата наука. Питамъ нѣкого: коя е най-великата наука въ свѣта? — Най-великата наука седи въ това: да умрешъ, да се разложишъ и да се разпръснешъ на елементи въ природата. На какви елементи ще се прѣобърнешъ? — На кислородъ, водородъ, азотъ, вѫглеродъ, на злато, сребро, желѣзо, мѣдь и редъ други елементи. Когато станешъ на кислородъ, ти ще започнешъ единъ новъ животъ — отличенъ животъ ще живѣешъ! Човѣкъ въ срѣда отъ кислородъ може да живѣе единъ разуменъ животъ, въ който ще се прояви една приятна, хубава свѣтлина. Ти ще започнешъ, както кислорода, да влизашъ въ дробоветѣ на хората, да изучавашъ човѣшкитѣ тайни. Много поети искатъ да знаятъ тайната на женското сърдце. Казвамъ: който иска да знае тайната на женското сърце, трѣбва да стане на кислородъ. Докато не се разложишъ и прѣвърнешъ на кислородъ, нищо нѣма да научишъ отъ женското сърце. И на жената казвамъ: докато не стане на кислородъ, нищо нѣма да научи отъ мѫжкото сърце. И не само на кислородъ трѣбва да се прѣвърне, но още и на водородъ, на азотъ и на вѫглеродъ. Тия четири елемента, това сѫ четири различни живота. Значи, ще паднешъ на земята и ще се разложишъ; земята все ще ти даде нѣщо. Вървимъ вчера изъ града съ единъ приятель, и той ми казва: чудно нѣщо, ако си въ нѣкой европейски градъ и завали дъждъ улицитѣ се измиватъ добрѣ, приятно ти е да ходишъ, а въ София, всичко се разкаля слѣдъ дъждъ. Азъ вадя заключение: като влѣзешъ въ едно общество, дѣто улицитѣ сѫ павирани, това показва, че и тѣхния умственъ свѣтъ е чистъ и павиранъ, а когато влѣзешъ въ едно общество, дѣто улицитѣ сѫ кални, това показва, че въ него нѣма мораленъ устой. Затова казвамъ: когато улицитѣ сѫ много кални, не ходи; когато улицитѣ сѫ много прашни, не ходи. Ами кога да се ходи? Идейното ходене е, когато нѣма калъ, когато нѣма прахъ. Състоянието на улицитѣ изразяватъ физическия свѣтъ. Въ водата пъкъ има друго едно свойсто — користолюбие. Тя като те види, казва: господине въ тебе има доста кирь, азъ нѣма да ти взема пари, но влѣзъ въ мене и всичко, каквото смъкна отъ тебъ, ще го задържа за себе си. Ако обичашъ, влѣзъ въ дома ми, азъ ще ти взема всичката кирь и ще я задържа като споменъ. Водата изобщо много обича човѣка. Като го види, любезно го поканва и казва: много уменъ човѣкъ е този. Но ако седишъ по-дълго врѣме въ нея, тя ще ти отнеме всичката топлина и ще се простудишъ. Тя казва: влѣзъ въ мене, но слѣдъ като се измиешъ дълго врѣме не стой! Въ вѣтъра има друго едно свойство: той нищо не иска, всичко дава. Вие носите широки, голѣми шапки. Той не ги обича. Като види нѣкого съ такава голѣма, широка шапка, казва му: господине, кой ти даде право да носишъ тази широка шапка? Хайде долу, бѫди, както Господъ далъ! Нѣкой пѫть туришъ нѣкоя дълга, широка мантия. Той я развѣва, докато я свали отъ гърба ти. Вѣтъра не обича модитѣ на хората, затова постоянно ги развява, отдѣто е излѣзла и българската поговорка: „Вѣтъръ го вѣе на бѣлъ конь“. Кой е бѣлиятъ конь? Казвате? Е, поговорката си е такава. Не, колко съдържателна е тази българска поговорка! Бѣлиятъ конь, това е чистиятъ, възвишениятъ човѣшки умъ съ онѣзи възвишени добродѣтели въ него. Значи, човѣкъ мисли съ този бѣлъ, възвишенъ конь. Азъ бихъ желалъ българитѣ да ги вѣе вѣтъра на бѣлъ конь. А може да ни вѣе вѣтъра на бѣлъ конь само тогава, когато се стремимъ къмъ Божията благость. И при сегашното състояние, въ което се намираме, ние всѣки день трѣбва да мислимъ за Божията благость. У васъ има честолюбие, мрачни състояния и затова нѣкой казва: искамъ да умра, да не живѣя. Не, умри за злото, живей за доброто, за Господа, за този великъ Божи свѣтъ, да опиташъ хубавото и красивото въ него. Питате: какво да правя? Ще ви кажа. Излизай всѣка вечерь да наблюдавашъ звѣздитѣ, погледни къмъ Сириуса и кажи: Господи, нищо не разбирамъ, но нека отъ тукъ ми капне малко медецъ! Послѣ се обърни къмъ друга нѣкоя звѣзда и пакъ се помоли да ти прати малко медецъ. И като се върнешъ дома си, ще се усетишъ по-обновенъ. А сега нѣкой казва: тази звѣзда тамъ какво ли е? Какво голѣмо смирение се изисква отъ насъ, да бѫдемъ разумни дѣца, съ отворени сърца, за да възприемемъ онази велика благость, съ която Богъ се обръща къмъ насъ. Съ това се отличаватъ хората на „сатуа“. Онѣзи индуси, които изучаватъ науката за Любовьта седятъ тамъ съ крайно смирение, учатъ тази наука. И всѣки единъ вѣрующъ трѣбва да бѫде съ крайно смирение, да се радва на всичко, каквото погледне и отъ всичко да взима поука. Азъ ви оставамъ сега съ мисъльта: „Благъ е тъкмо единъ Богъ“. И Богъ, отъ Когото е излѣзълъ нашия животъ е благъ. И Богъ, къмъ Когото отиваме е благъ. И Богъ, Който ни дава Мѫдрость, Свѣтлина и знание е благъ. И този благъ Богъ, къмъ Когото отиваме, има тази вѣчна свобода за развиване на човѣшката душа. Затова не казвайте, че много знаете, но приложение трѣбва. Азъ не казвамъ, че не знаете, но трѣбва да знаете още толкова, колкото знаете сега. Благъ е Богъ! И ние трѣбва да бѫдемъ благи, или да носимъ Божията благость навсѣкѫдѣ, а като я носимъ, ще покажемъ, че азъ вѣрвамъ въ Бога. Защото ако азъ говоря и не изпълнявамъ, това е лъжа; ако пъкъ говоря и изпълнявамъ, това е велика Истина. Щомъ е велика Истина, това е свобода за мене, свобода и за всичкитѣ. Желая сега всички да вървите къмъ вѣчно възходящето, и душата ви да се пълни съ Божията благость. И като излизате вечерно врѣме да си поисквате отъ всѣка звѣзда по малко медецъ, по малко свѣтлинка, да се разшири ума ви, да се облагороди сърцето, ви, да се засили волята ви и тогава ние ще можемъ да се разбираме по-добрѣ. Бесѣда, държана отъ Учителя, на 17 януарий, 1926 год. въ гр. София.
  2. Ани

    1926_01_10 Давамъ власть

    От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Давамъ власть „Ето давамъ ви власть да нас- тѫпвате на змии и на скорпии, на всѣка чужда власть и нищо нѣма да ви поврѣди“. Животътъ, въ обширенъ смисъль, има своя дефиниция или свое опрѣдѣление. Отъ онѣзи три думи, които Христосъ е казалъ въ стиха: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“, Той поставя живота на най-висока точка. Нѣкои съврѣменни свѣтски хора сѫ недоволни отъ живота. Има и религиозни хора, които сѫ недоволни отъ живота, но това означава неразбиране на живота. Въ основата си, всичко въ свѣта живѣе, нѣма мъртва материя. Мъртва материя сѫществува само за невѣжитѣ хора, които не разбиратъ устройството на вселената, които изведнажъ разрѣшаватъ въпроситѣ и казватъ, че извѣстни вѣщи сѫ живи, а извѣстни — мъртви. Въ сѫщность не е така. Желѣзото живѣе тъй, както и човѣкътъ живѣе. Свържете сега животътъ съ човѣшката интилигентность. Желѣзото чувствува скърби и радости тъй, както и човѣкътъ Това е доказано, чрѣзъ редъ опити, направени въ това отношение. Единъ виденъ индуски професоръ е доказалъ това чрѣзъ редъ научни опити. Нѣма да се впущамъ въ обяснения, какви сѫ неговитѣ опити, но той научно е доказалъ, че желѣзото може да се отрови тъй, както и човѣкъ може да се отрови. Желѣзото може да се екзалтира тъй, както и човѣкътъ може да се екзалтира. То може да възприема всички промѣни, които ставатъ въ човѣка. Това е провѣрено съ стрѣлката на галванометъра, съ който се отбелѣзва всѣка промѣна, която става въ човѣшкото тѣло. Тъй чувствителна е тази стрѣлка! Тази стрѣлка показва, че като се турятъ върху желѣзото извѣстни киселини, и то чувствува радости или скърби, и то се весели и страда. На нѣкои отъ васъ това нѣщо може да се види чудно, но питамъ: нима не е чудно състоянието на онзи, който се напива и започва да залита изъ улицата? Нима не е чудно да видите нѣкой ученъ човѣкъ, професоръ, който е свършилъ четири факултета, но се е напилъ и ходи по улицитѣ, залита отъ единия край до другия? Залита той понеже е изгубилъ равновѣсието на своята нервна система. Умътъ на този професоръ не функционира правилно, затова той ходи отъ единъ дуваръ на другъ, залита отъ едно мѣсто на друго. Той като се доближи до нѣкой дуваръ, казва: „Този дуваръ живѣе толкова, колкото и азъ“. И послѣ, като падне на земята казва: „Тази земя живѣе толкова, колкото и азъ“. Стане, продължи по-нататъкъ пѫтя си, докато залитне въ другъ нѣкой дуваръ. Тукъ залитне, тамъ залитне и най-после казва: „И кальта, и камънитѣ, и земята, и птицитѣ живѣятъ тъй, както и азъ живѣя. Всичко въ свѣта живѣе! Трѣбваше да се напия, за да ви докажа това нѣщо“. Хората като видятъ, че се е напилъ, казватъ: този чъвѣкъ е пиянъ. Обаче този професоръ, съ стрѣлката на своя галванометъръ, прави своитѣ опити и казва, че и желѣзото е живо. И тъй, ние идемъ до онази мѫдра философия, че цѣлиятъ животъ е единъ живъ организъмъ, а ние сме частици на този живъ организъмъ. И ние живѣемъ по причина на общото. Слѣдователно, каквито сѫ проявитѣ на общото, такива сѫ и нашитѣ прояви. И въ този случай, заключенията ни за живота и за нашитѣ прояви не могатъ да бѫдатъ различни отъ общото. Съ други думи: нашата интелигентность не може да се прояви вънъ отъ общата интелигентность. Обаче, какъвъ е смисълътъ на живота, тѣзи работи ще оставимъ за по-послѣдно врѣме. Кога? Вие бихте казали; е, слѣдъ като умремъ и ни турятъ въ гроба, слѣдъ като станемъ тамъ на малки частици и дохождатъ да ни палятъ свѣщи, да проливатъ сълзи заради насъ и най-послѣ слѣдъ като ни взематъ ангелитѣ горѣ, все ще разберемъ смисъла на живота. Чудни сте вие, ако чакате ангелитѣ да ви взематъ горѣ слѣдъ като умрете! Че ангелитѣ могатъ да ви взематъ и сега още. Тѣ могатъ да ви взематъ тъй, както седите. Гледашъ, изгуби се нѣкой изведнажъ. Защо да може да стане това? Защо да не се изгуби нѣкой, тъй, както седи тукъ? Коя смърть е по-хубава: да не плащашъ нито петь пари за погребение, или да пазарятъ за тебе колесница, че кръсть, че свѣщи да палятъ и да тръгнатъ слѣдъ тебе приятели и близки, да плачатъ, да нареждатъ? А тъй гледашъ нѣкой човѣкъ, както седи, изгуби се, никакъвъ го нѣма. Кое е по-хубаво отъ двѣтѣ. Азъ казвамъ: при сегашното състояние най-хубаво е човѣкъ да се изгуби изведнажъ, незабелѣзано да се изпари. Вие ще кажете: да не знаемъ, кѫде е гробътъ му, туй не е по Бога. Каква философия има въ този гробъ? Та нима съврѣменнитѣ хора, като знаятъ гроба на Христа, се поправиха? Отъ 2000 години хората все ходятъ и се връщатъ отъ гроба на Христа, но питамъ: какво научиха отъ това ходене и връщане? Гледамъ нѣкои, отъ религиознитѣ казватъ: дано спечеля малко пари, та да отида на гроба на Христа. Какво отъ това? — Ще отидешъ тамъ съ едни изкривени идеи, ще се върнешъ съ други изкривени идеи. Ще отидешъ съ единъ дяволъ, ще се върнешъ съ десеть. Нѣкои ще възразятъ на това. Казвамъ: въ свѣта ние нѣма да живѣемъ за себе си. Като казвамъ, че нѣма да живѣемъ за себе си, разбирамъ, че ще живѣемъ за Бога, и схващанията ни ще бѫдатъ разумни, тъй както е въ великия организъмъ. Ние не сме дошли въ свѣта да смущаваме Божественото тѣло. Ние не сме дошли да смущваме Божествения редъ и порядъкъ. Всички онѣзи малки мушици, всички онѣзи най-дребни сѫщества ние почитаме, защото знаемъ, че тѣ влизатъ въ Божествения организъмъ. Нѣкои пѫть азъ казвамъ, че волътъ е интелигентенъ. Като казвамъ, че волътъ е интелигентенъ, подразбарамъ, че е интелигентенъ като волъ. Но подразбирамъ още, че ако му се дадатъ условия като на човѣкъ, и той ще се прояви тъй, както и човѣкътъ. Като казвамъ, че мушицата е интелигентна, подразбирамъ, че ако и се дадътъ условия като на човѣкъ, и тя ще се прояви тъй както и човѣка. Ако на човѣка се дадътъ условия като на единъ ангелъ, и той ще се прояви като ангелъ. Или, ако му се дадътъ условия като на Бога, и той ще се прояви като Богъ. Въ условията е всичкото. Че какво се подразбира подъ „Богъ“? Да си Богъ не значи, че трѣбва да запалишъ свѣта. Да бѫдешъ Богъ, подразбирамъ да можешъ да творишъ, да разбирашъ законитѣ на Любовьта. Едно отъ качествата на Бога, това е Любовьта. Слѣдователно, въ свѣта има три принципа, които нѣма да ви кажа съ сѫщинскитѣ имена, но въ прѣводи. Казвамъ ви: Любовьта е първия принципъ. Отъ Любовьта произтича живота. Този животъ прониква цѣлия козмосъ, прониква всѣка частица. И ако ние не спазваме правилностьта на този Божественъ законъ, възможно е, съ нашитѣ мисли, съ нашитѣ желания нѣкои отъ тѣзи частици да почне да се умъртвява. Съврѣменитѣ лѣкари казватъ, че когато човѣкъ дойде па възрасть около 40 — 50 — 60 години, започва да се развива въ него болестьта „arterio-sclerosa, докато най-послѣ умира отъ пропукване на тѣлото. Защо умиратъ тѣзи хора? — Старитѣ хора умиратъ отъ страхъ — нищо повече. А младитѣ отъ какво умиратъ? — Младитѣ умиратъ отъ прѣсищане отъ прѣизобилие, отъ задръстване. И дѣйствително, много майки уморяватъ дѣцата си отъ много хранене. Тя храни малкото си дѣте по 10 — 15 пѫти на день „Хайде, мама, хайде хапни си!“ Тя се бои да не умрѣ отъ гладъ. „ Нека яде, да порастне!“ Не, три пѫти на день е достатъчно за едно дѣте да се храни. Не е въ многото, не е и въ малкото. Въ природата има единъ законъ, споредъ който е опрѣдѣлено всѣкиму, колко трѣбва да яде. Въ това именно седи разумностьта на живота, че природата е опрѣдѣлила на всички сѫщества, каква доза ядене трѣбва да употрѣбяватъ. И ако ние, съврѣменнитѣ хора, познаваме този великъ законъ на хранене, всички щѣхме да бѫдемъ здрави. Азъ не говоря за това здраве, което хората подразбиратъ да е дебеличъкъ вратътъ на нѣкого, или лицето му да е пълничко румено, или тѣлото му да е тантуресто, или да има благоутробие, да е по мазничекъ. Забѣлѣжете, почти всички богати, заможни хора сѫ пълнички. Какво влияние упражняватъ условията, за по-силна илюстрация на мисъльта си, ще ви дамъ единъ примѣръ. Още отъ турско врѣме е забѣлѣзано, че всички чорбаджии, всички кметове сѫ дебелички, тантурести. И наистина, ако нѣкой сухъ, слабъ човѣкъ стане чорбаджия, не се минава и година време, той става тантурестъ, хваща шкембе. Отъ тамъ е останала и поговорката: „Направете нѣкого чорбаджия, за да се оправи“. Тъй сѫщо и богатитѣ затлъстяватъ, трѣбва да знаете, обаче, че щастието на човѣка не седи въ богатството. Въ този Божественъ организъмъ, въ който живѣемъ, ние сме осигурени. Ние сме хиляди пѫти по-осигурени отколкото ония, които сѫ вложили влоговетѣ си и въ най-сигурнитѣ банки. По-сигурна отъ нашата банка нѣма. Сега вие ще кажете: докажи това! Всички нѣща, които се доказватъ сѫ фалшиви, а всички ония, които не се доказватъ сѫ реални, истински. Затова именно тия нѣща, които сѫ истински, не ги доказвамъ, защото тѣ сами по себе си съдържатъ Истината. Азъ не доказвамъ Истината. Защо? Защото съмъ съгласенъ съ нея. Пъкъ ако искате, азъ мога да ви докажа тази Истина. Какъ? Елате съ мене и азъ ще ви докажа Истината. Вие казвате: азъ имамъ правилни възгледи за живота. Добрѣ, може да имашъ правилни възгледи за живота, ще провѣришъ на опитъ твоитѣ правилни възгледи. Ето, прѣдъ тебе седи единъ боленъ. Положи рѫката си върху главата на този боленъ и ако той оздравѣе, твоитѣ възгледи сѫ прави. Полагашъ рѫката си но болниятъ не оздравѣва. Азъ, който имамъ, споредъ васъ, криви възгледи, турямъ рѫката си върху главата на този боленъ, и той оздравѣва. Чии възгледи сѫ правилни сега? — ама това е една случайность, това е отъ дявола. Вие срѣщали ли сте се нѣкѫдѣ съ този дяволъ? Знаете ли, какво нѣщо е той? — Той е една сѫщество излѣзло отъ Бога. Слѣдователно, какво е отношението на вълка спрѣмо овцата, такова е и отношението на дявола къмъ човѣшката душа. Вълкътъ като влѣзе въ нѣкоя кошара, сграбчва една овца, опапа я и като си вземе отъ нея, каквото му трѣбва, казва ѝ: „Сега ти ще отидешъ въ другъ свѣтъ да работишъ всичкото си трудолюбие, като нѣкоя пчела, и като съберешъ достатъчно медъ, като разбогатѣешъ, слѣдъ нѣколко години азъ пакъ ще те навѣстя“. Значи, доброто и злото, това сѫ два противоположни живота. Азъ нѣма да ви доказвамъ това. Защо? Защото то е една Истина. Смъртьта подразбира, че доброто се е трансформирало въ зло. Нѣкой пѫть и злото може да погълне живота на доброто, така че и злото може да се трансформира. Но ще знаете, че въ този случай злото не е изчезнало. И когато доброто се погълне отъ злото, и то не е изчезнало. Злото и доброто въ този великъ Божественъ организъмъ иматъ съвсемъ друго отношение. По отношение на насъ, обаче, злото е една опасна сила, и ние трѣбва да боравимъ съ нея тъй внимателно, както ученикътъ борави съ нѣкоя силна киселина, или както нѣкой ученъ борави съ най-силния електрически волтажъ. Вие опитвали ли сте най-силния волтажъ? Та казва Христосъ: „Ето, давамъ ми всѣка власть! Всички искате да имате власть, но властьта почива върху знанието. Не е достатъчно само да имате власть, но трѣбва да знаете, какъ да задържите тази власть и какъ да я използувате. Нима въ свѣта не сѫ идвали видни личности? Нима Провидѣнието до сега не е давало никому власть? Давало е, но тия хора сѫ я изгубили. Нима и на васъ Провидението не е дало власть? Забѣлѣжете, по отношение на мравитѣ, на мушицитѣ, Провидѣнието ви е дало власть. По отношение на тѣхъ вие сте хора съ власть. Туй, което и милиони мравки нѣматъ възможность да направятъ, вие можете да го направите. Ще кажете, ама тѣ сѫ мравки. Да, но туй, което вие само за единъ моментъ можете да направите, за тѣхъ се изискватъ милиони години. Могатъ ли милиони мравки да направятъ една цигулка? Могатъ ли милиони мравки или милиони мушици да създадатъ единъ Паганини, или единъ Микелъ-Анжело? Могатъ ли тѣ да създадатъ такива велики художници, музиканти или скулптори? — Не могатъ. Значи, въ човѣшката душа сѫ вложени извѣстни сили, каквито въ тия мушичи и мравки нѣма. Туй, което човѣкъ може да възприеме, по-нисшитѣ сѫщества не могатъ да възприематъ. Въ тази фаза, въ която човѣкътъ се намира днесъ, той може да се прояви, да се разцъвти. Като изводъ отъ всичко това, азъ изваждамъ слѣдния законъ: Любовьта на Бога къмъ всички сѫщества е еднаква. Значи, туй е общъ законъ. Това е единъ постулатъ. Разликата е въ това, че всички сѫщества не използуватъ еднакво Божията Любовь. Понеже Любовьта съставлява база на Божията Мѫдрость, то въ степенитѣ на Любовьта се проявяватъ и степенитѣ на мѫдростьта. Има степени на Любовьта, има степени и на Мѫдростьта, има и степени на Истината. Истината, това е най-високото нѣщо въ разумния човѣшки животъ. Любовьта, това е проява на Бога. Богъ се проявява само въ Любовьта. Като говоримъ за Мѫдростьта, трѣбва да знаемъ, че тя е проявление на всички Синове Божии. А когато говоримъ за Истината, ние разбираме всичко живо въ свѣта, което се проявява, Всичко живо трѣбва да бѫде свободно, понеже то прѣдставлява часть отъ общия Божественъ организъмъ. Христосъ казва на Своитѣ ученици: „Ето, давамъ ви власть!“ Вие сте чели този стихъ отъ Евангелието. За каква власть се говори? — Да настѫпватъ на скорпии. Христосъ говори ли тукъ за външнитѣ скорпии, за външната отрова? Сега азъ ще се спра върху следното положение. Често, въ живота се явява споръ между две разумни сѫщества, между двама мѫже, или между двѣ жени. Спирали ли сте се вие да разграничитѣ дълбокитѣ причини на този споръ? Защо изпѫква той? Прѣдстветѣ си вие, че двѣ жени спорятъ за единъ мѫжъ, дѣлятъ го. Разгледайте този споръ чисто научно, съ стрѣлката на галванометъра и вижте, какви сѫ резултатитѣ отъ този споръ. Ако изслѣдвате главитѣ на тѣзи двѣ жени и главата на този мѫжъ, ще видитѣ, че една малка часть отъ долната страна на мозъка въ мѫжа е възбудена и сега тия двѣ жени се стремятъ да се съединятъ съ този мѫжъ и да станатъ едно съ него. Но въ природата това нѣщо не е позволено. Въ физическия свѣтъ трима души не могатъ да се съединятъ въ едно, но могатъ да направятъ едно химическо съединение. Вслѣдствие на това, започва се една война: едната горѣ, другата долу. Не стига това, но намѣсватъ се и тѣхнитѣ майки и бащи. Най-послѣ едната е но-силна, надвива, успѣва да направи едно химическо съединение, образува се азотна киселина. Другата се изхвърля навънъ като свободенъ елементъ. За нея казватъ: горката жена, строшено ѝ е сърцето! Не, сърцето ѝ не е строшено, но не е могла да се съедини съ този мѫжъ, да образува едно съединение. Да допуснемъ сега, че тия двѣ жени биха успѣли да се съединятъ съ този мѫжъ. Какво биха направили съ него? Ще кажете: ще бѫдатъ щасливи. Азъ бихъ желалъ да зная, колко щастливи жени има до сега отъ падането на нашата стара, почтена майка Ева! Я ми кажете, колко такива щастливи жени има до днесъ? Ние ще разрѣшимъ този въпросъ само тогава, когато разрѣшимъ щастието като едно разумно разбиране между мѫже и жени. Азъ засѣгамъ въпроса принципално. Кое прави жената жена, и кое прави мѫжътъ мѫжъ? Въ едно отношение жената е основа, а мѫжътъ е киселина, т. е. киселиненъ окисъ, и между тѣхъ може да стане едно химическо съединение. Слѣдователно, мѫжътъ и жената се различаватъ по степеньта на своитѣ вибрации. Вибрациитѣ на жената се различаватъ отъ вибрациитѣ на мѫжа, и обратно. У мѫжа всѣкога прѣобладаватъ правитѣ линии, той е праволинеенъ. Той мяза на радиоактивни сили, които излизатъ отъ центъра на единъ крѫгъ. Жената обича кривитѣ линии, тя се движи по спирала. Ще кажете: значи, тя се лута. Не, то е законъ на движение. Когато Господъ праща нѣкоя душа на земята, пита я: по кой пѫтъ искашъ да вървишъ, по радиуса или по периферията на окрѫжностьта? Тази душа казва: „Азъ искамъ да се движа, по периферията“. Добрѣ, тогава ще бѫдешъ жена. Друга душа казва: „Азъ искамъ да се движа по радиуса“. Добрѣ, тогава ще бѫдешъ мѫжъ. Слѣдователно, жената опрѣдѣля движението на мѫжъ, докадѣ той може да върви. Мѫжътъ като върви, дойде до периферията, до жената, и скоро гащитѣ му започватъ да треператъ — връща се назадъ къмъ радиуса, къмъ центъра. Вие казвате: не, мѫжътъ не се бои отъ жената. Трепери сърчицето на мѫжа, бои се той отъ жената. Вземете нѣкой генералъ, отъ когото треператъ толкова войници, толкова офицери, като срещне нѣкоя мома, затрепери му сърцето, хвърля шашка, всичко хвърля, казва: „опасна е тази мома, очитѣ ѝ горятъ като огънь!“ Трепери човѣкътъ! Ще трепери, разбира се, и оттатъкъ ще мине. Защо? Защото Божественото е въ жената. Ще дойдешъ съ смирение до нея! Ти ще знаешъ, че Богъ се проявява въ нея. Докато жената знае, че Богъ се проявява въ нея, тя ще има всичкото смирение, но и всичката сила; каже ли, обаче, че тя е, която се проявява, колелото се обръща, и мѫжътъ вече не се плаши отъ нея. Погледнешъ, мѫжътъ се явилъ съ нѣкаква пръчица, и той сега я плаши. Това вече не е проявление на жената. Значи, щомъ жената опрѣдѣля дѣйностьта на мѫжа и казва: „Извънъ този крѫгъ ти нѣма да работишъ, това е полето на моята деятелность“ — тя изгубва своето смирение и своята сила. Жената трѣбва да знае, че външната дѣятелность се опрѣдѣля отъ дѣятелностьта на радиуситѣ. Жената не трѣбва да ограничава дѣятелностьта на мѫжа, защото съ това ограничава и себе си. Расте ли радиуса, съ това се увеличава и окрѫжностьта. Когато казвамъ, че ние живѣемъ еднакво, азъ разбирамъ, че всички страдаме еднакво, но не използуваме еднакво тия страдания. Много пѫти вълкътъ, като изпитва нѣкои страдания, прѣгризва задния си кракъ и прѣдпочита да остане съ три крака, но да не търпи. Научва ли урока отъ тия страдания? — Не научва. И при това положение той казва: „Азъ мога и съ три крака да крада овци“. Но като остане съ три крака, вижда, че не може да краде, както по-рано, защото съ три крака той вече влиза въ границитѣ на разумния животъ. И вълкътъ има религия, има и вѣрвания. И той става сутринь рано и отива въ гората да се моли на Бога, като казва: „И азъ ходя всѣка сутринь въ гората да се моля на Бога, дано ми прати нѣкоя овца“. И между хората има такива, които се молятъ на Бога за пари, за власть за сила. Защо е нуженъ Господъ на тия хора? Азъ сега не говоря, защо ви трѣбва Господъ, но казвамъ: щомъ вие живѣете въ Божествения организъмъ, трѣбва да живѣете съобразно Него. Това топло врѣме, каквото е днешното, ражда всички болести. Заболѣете ли, вие започвате да викате единъ, два, три, четири и повече лѣкари и да се лѣкувате, до като най-послѣ се яви нѣкаква криза, нѣкакво усложнение и казвате: тъй рѣшилъ Господъ! Всичи съвременни хора казватъ: тъй е рѣшилъ Господъ! Че Господъ е рѣшилъ нѣщо, азъ съмъ съгласенъ, но дали именно това е рѣшилъ, то е другъ въпросъ. Решилъ е Господъ днесъ да ви говоря, това е важното. Рѣшилъ е Господъ днесъ да ме слушате, но какъ ще ме слушате, това е важното. Сега, ако азъ се домогна до условията и искамъ нѣщо да ви сметна, това не е съгласно съ Истината. Пъкъ ако и вие искате нѣщо да ме сметнете, и то не е съгласно съ Истината. Но ако азъ ви говоря Истината, и вие ме слушате, тогава ние влизаме въ връзка съ кого? — Съ други разумни сѫщества въ свѣта, съ ангелитѣ. Най-послѣ нѣма какво да говоримъ за ангелитѣ, тѣ сѫ тъй високо отъ насъ. Мислите ли, че българитѣ сѫ тъй културни, поне като англиличанитѣ? Изобщо англичанитѣ, като народъ, седятъ по-горѣ отъ българитѣ. Тѣ иматъ по-голѣми възможности. Че седятъ по горѣ отъ българитѣ се вижда по това, че иматъ по-голѣма държава, по-голѣма империя, която могатъ да управляватъ. Тъй както днесъ англичанитѣ управляватъ своята държава, то е защото иматъ интелигентность, но ако единъ день изгубятъ тази си интелегентность, ще изгубятъ и своята сила. Сега ние трѣбва да приложимъ този законь и по отношение на нашето тѣло. Зравето на който и да е човѣкъ зависи отъ неговия разуменъ животъ. Ти най-първо ще вѣрвашъ, че имашъ дадена власть отъ Бога, че имашъ власть да настѫпвашъ надъ змии, надъ скропии, на всѣка сила вражеска. Тукъ Христосъ употрѣбява думата „змия“ въ смисълъ на всички онѣзи лъжливи учения, които отдалечаватъ хората отъ правия пѫть, които разрушаватъ дома. Е, какъ се разрушава дома? Казватъ за нѣкого: трѣбва да оженимъ този човѣкъ! Много добрѣ, той трѣбва да се ожени. Той трѣбва ди има дѣца, жена. Хубаво, съгласенъ съмъ, да се ожени! Но мѫжътъ и жената трѣбва да се оженятъ по любовь. По коя любовь? — По Божията разумна Любовъ. И тѣ трѣбва да иматъ дѣца, родени по тази любовь. Тѣ трѣбва да иматъ такова съгласие помежду си, че който отъ невидимия свѣтъ и да ги погледне, да разбере, че тѣ вършатъ волята Божия, че не Го смущаватъ, защото ако Го смущаватъ, Господъ единъ день ще каже: отрѣжете тѣзи тамъ, оставете ги вънъ да не смущаватъ! Какво е това мѣсто вънъ? — Тамъ ще заспите и съ милиони, съ милиарди години ще чакате друга нѣкоя епоха, докато поумнѣете вѫтрѣшно. За да ви научатъ да вършите волята Божия, вѫтрѣшно ще ви стегнатъ. И тогава, като се създаде нѣкоя нова вселена, като сегашната, тамъ ще ви пратятъ и ще кажатъ: гледайте да не направите сѫщата погрѣшка, като по-рано защото повторите ли я, ще ви изпратятъ въ абсолютното битие. Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че можемъ да правимъ, каквото искаме. Да можете да направите каквето искате, но трѣбва да знаете, че и Богъ е силенъ, и Той може да направи каквото иска. Знаете ли какво ще стане тогава? Когато слабия се бори съ силния, какво става? — Слабиятъ става на каша. Това е законь. Ако дървото се бори съ огъня, какво ще стане съ него? — Дървото ще стане на пепель и на димъ. Ако земята се бори съ водата, какво ще стане съ земята? — Тя ще стане на каша. Вие сега ще кажете, че въздухътъ, водата, земята, огъньтъ това сѫ нищо. Не земята е животъ. Това е най-нисшия животъ. Водата е сѫщо животъ. По нѣкой пѫть азъ съмъ ви казвалъ, че съ водата може да се говори. Водата се радва тъй, както и вие се радвате. Вие можете да направите съ нея слѣдния опитъ: ако дадете на нѣкой добъръ човѣкъ да пие вода, тя се радва. Това може да провѣрите съ галванометъра, ще видите, че стрѣлката на галванометъра се мърда, прави извѣстни люлѣяния, които се прѣдизвикватъ отъ нейната радость. Ако пъкъ дадете на нѣкой лошъ човѣкъ да пие вода, водата скърби, и въ стрѣлката на галванометъра нѣма да се забѣлѣжатъ сѫщитѣ люлѣяния, каквито при радостьта. Нѣкой пѫть като пиете вода, казвате: тази вода не е сладка. Защо не е сладка тази вода? Защото ти се си добъръ. Нѣкой пѫть казвашъ: ядохъ днесъ мого сладко. Защо? Защото този день ти си билъ добъръ. Нѣкой пѫть хлѣбътъ е доволенъ отъ тебе, а нѣкой пѫть ти не си доволенъ отъ хлѣба. Защо? — Не вървишъ по правия пѫть. Азъ турямъ като правило за себе си слѣдното положение: щомъ хапна нѣщо и не ми е сладко, нѣма да ямъ. Така прави и ти. Ами какво да правя, какво да ямъ? — ще постишъ, затова именно е постътъ. Ще постишъ, за да възстановишъ здравето си, да повишишъ вибрациитѣ на своя животъ. Иначе, ако ядешъ хлѣба си тъй непреготвенъ, той ще бѫде за тебе отрова. Съврѣменната наука казва за нѣкой човѣкъ, напримѣръ, че нѣмалъ апетитъ. Въ какво седи апетитътъ? Апетитътъ, това е единъ Божественъ импулсъ. Когато Господъ вижда, че ти вървишъ по Божиитѣ закони, Той ти отваря апетитъ и казва: „яжъ, ти заслужавашъ това!“ А когато не живѣешъ по Божиитѣ правила, хлѣбътъ ти се вгорчава и Господъ казва: „Азъ съмъ недоволенъ отъ тебе“. И тогава ти казвашъ: окрѫжаващитѣ ме хора не сѫ съгласни съ мене; хората не ме разбиратъ, природата не ме разбира, ангелитѣ не ме разбиратъ, Богъ не ме разбира. Ето единъ човѣкъ, който не е разбранъ отъ никого. А отъ кого трѣбва да бѫде разбранъ? — Отъ себе си. Ето дѣ е великата философия! И тъй, тази власть, която Христосъ ни е далъ, седи въ това, най-първо да се домогнемъ до Любовьта. И чудни сѫ нѣкой пѫть хората, като се питатъ, обичатъ ли се. Нѣкой пита нѣкого: ти обичашъ ли ме? Азъ наричамъ това едно механическо питане. То значи, като запаля вечерно време своята свѣщь, да я питамъ: ти светишъ ли ми? Туй, което свети не говори. Туй, което люби не говори. Защо? Ами че Любовьта не е единъ механически процесъ, да каже, че азъ те любя. Въ Любовьта има свѣтлина, въ Любовьта има радость въ Любовьта има разширение, въ Любовьта има животъ, въ Любовьта има условия за растене и възможности да опиташъ и да използувашъ всички блага, но въ Любовьта има и другъ единъ законъ — да не ставашъ чрѣзмѣрно лакомъ, за да не изгубишъ всичко. Любовьта желае, щото всички хора да опитатъ еднакво всички блага. Любовьта дѣли и най-малкитѣ трошици, тя е готова да раздѣля всички блага. Въ нея има единъ законъ. Какъвъ законъ е този? Ще ви го обясня. Запримѣръ нѣкой пѫть вѣрующитѣ казватъ: азъ съмъ нищоженъ човѣкъ, отъ нищо не може да стана, Богъ не мисли за мене. Вземете примѣръ отъ ябълчната семка! Тя казва ли че азъ съмъ нищожна? Тя казва ти ме посѣй и не глѣдай, че днесъ съмъ толкова малка. Единъ день ще стана много голѣма, Казвашъ: а, такава малка! Да, ти днесъ ме посѣй, че ще видишъ, какво се крие въ мене! — Ама азъ не ти вѣрвамъ. Ти ме посѣй, че ще видишъ, азъ съмъ правила този опитъ, азъ зная, какви сили се криятъ въ мене. Азъ още не съмъ достигнала до степеньта на човѣкъ, но посѣй ме и ще видишъ, какво може да излѣзе отъ менъ! Тази семка говори за възможноститѣ на ябълката. Добрѣ, ние, които сме достигнали до тази фаза на своето развитие, ще бѫдемъ ли по-слаби отъ ябълката? Ами че Любовьта е почва, въ която ти, нищожниятъ грѣшникъ трѣбва да се посѣешъ, да изникнешъ и да израстнешъ да се превърнешъ въ едно дърво. Смисъльтъ не е само въ това, да седишъ, да се радвашъ или да скърбишъ и да кажешъ: днесъ съмъ радостенъ или скърбенъ. Това сѫ екзалтации, това сѫ димъ и пепель. Ние не говоримъ за неорганизирания животъ, но за живота въ Бога. И всѣки отъ васъ трѣбва да знае, че живѣе въ Божествения организъмъ, и затова, като стане сутринь да каже: какво трѣбва да бѫде днесъ моето отношение къмъ Бога, Който ми е далъ животъ? А ти ставашъ сутринь и казвашъ: за мене никой не мисли. Това е една самоизмама, отъ която се ражда грѣхътъ. Всѣка сутринь като станешъ, Господъ вече мисли за тебе. Че Господъ мисли за тебе, се познава по това, че си станалъ. Ако не мислѣше, ти нѣмаше да станешъ. Това, че Господъ ви говори, показва че той мисли за васъ. Не е само този процесъ, че азъ ви говоря, но слѣдъ мене ще дойде Духътъ, да разработи тия думи, които сега азъ ви казвамъ. И слѣдъ това ще остане една малка радость у васъ. Духътъ работи отъ години въ васъ. И вие виждате, нѣкоя мисъль се загнѣзди дълбоко въ васъ, и вие казвате: какво се загнѣзди тази мисьль въ мене, че не ме остава на мира? Господъ ти е проговорилъ. Ако не разбирашъ Господа, всички светии ще ти заговорятъ. Ако и тѣхъ не разберешъ, ще ти заговорятъ всички праведни хора. Ако и тѣхъ не разберешъ, ще ти заговорятъ всички обикновени хора. Пъкъ ако и тѣхъ не разберешъ, ще ти заговорятъ всички дървета, камъни, извори, животни. Ако и тѣхъ не разберешъ, ще дойде най послѣ вѣтърътъ и ще те отвѣе нѣкѫдѣ, че нѣма да се върнешъ. А знаете ли какво нѣщо е вѣтърътъ? Въ движението на въздуха главно, което хората наричатъ вѣтъръ, се проявява Божия умъ. И когато въ въздуха има силно провѣтряване, туй показва, че Господъ мисли. Значи, щомъ има буря, вѣтъръ, Божията мисълъ се проявява. Това е споредъ индуското учение. А какво ще кажете вие? Божията мисъль не е въ самото движение на въздуха, но въ тъзи първоначална сила, която е произвела тази обмѣна. Забѣлѣзали ли сте нѣкой пѫть, какъ движението на въздуха произвежда приятно разположение? Значи Божествения животъ прониква въ насъ чрѣзъ въздуха. И тогава въздухътъ е пъленъ съ животъ, съ сила и като вдъхнемъ въздухъ доколкото е нашата любовь, ние можемъ да живѣемъ. Ето, на болнитѣ отъ охтика имъ се прѣпорѫчва дълбокото вдишване, чистъ въздухъ. Най-първо охтиката се лѣкува съ чистъ въздухъ, а сѫщо така и съ слънчевитѣ лѫчи. Колко пѫти съмъ казвалъ на нѣкои охтичави да излагатъ гърба и гѫрдитѣ си на слънце въ продължение най-малко на 1 — 2 — 3 — 4 мѣсеца, за да видятъ, какъвъ прѣвратъ ще произведе слънцето въ тѣхъ! Въ това врѣме, обаче, умътъ трѣбва да бѫде съсрѣдоточенъ. Кажи: Господи, помогни ми да изпълня Твоята воля, да ти служа! Кажешъ ли така, ще видишъ какъвъ прѣвратъ ще стане съ тебе. А ти искашъ да правишъ сума глупости, да вършишъ каквото искашъ, да разбогатѣвашъ, да ядешъ и да пиешъ, и пакъ всичко да ти върви добрѣ. Тогава Господъ казва: да си върви този човѣкъ отъ тукъ! Чудни сѫ хората, когато искатъ само да ядатъ и да пиятъ. Когато ти изпълнявашъ волята Божия, Господъ ще ти даде единъ банкетъ и тогава, въ Божието присѫтствие ти ще можешъ да ядешъ и да пиешъ, колкото искашъ. Но онзи, който е безъ Бога, той да му мисли! И сега Христосъ казва: „Дадохъ ви всѣка власть“. Тази власть трѣбва да бѫде индивидуална за всѣки едного, а сѫщо тъй трѣбва да бѫде и колективна. И ако всички ние се съединимъ въ едно, и ако всички ние опитаме тази власть и повѣрваме въ нея и въ всички Божии думи, само тогава щѣхме да видимъ, какъвъ прѣвратъ може да произведе тя. Най-малкото което можеше да произведе, то е, че доколкото е възможно, щѣше да се прояви въ насъ разумния животъ. Ако повѣрваме на това, ще видимъ, че нашитѣ очи ще се отворятъ и всичко това, което ние считаме мъртво — дървета, камъни — всичко това ще проговори. Казваха на Христа: „Кажи на своитѣ ученици да млъкнатъ!“ Какво имъ отговори Христосъ? — Ако азъ кажа на тѣхъ да млъкнатъ, тия камъни ще проговорятъ. Да, камънитѣ ще проговорятъ. Това не е само символи, това е една философия, това е единъ великъ Божественъ животъ. Питамъ ви: възможно ли е всрѣдъ всичко това, въ което живѣемъ и се движимъ, ние хората на 20 вѣкъ, да продължаваме да живѣемъ въ невѣрие, въ грѣхъ, въ неправда, въ безлюбие, въ това вѣчно съмнѣние, което внася отрова въ живота ни? Всичко това наука ли е? Всичко това култура ли е? Азъ бихъ желалъ бѫдещитѣ писатели, като взематъ перото си да пишатъ, отъ него да излиза пламъкъ. Азъ бихъ желалъ онѣзи отъ васъ, които ми говорятъ, пламъкъ да излаза отъ устата и отъ езицитѣ имъ. Гледамъ, нѣкои отъ васъ като ми говорятъ, отъ устата имъ излиза черна свѣтлина. Казвамъ: стой настрана! Духай повече, за да се усили горението, та отъ устата ти да излиза пламъкъ! Нѣкой като ми говори, казва: чакай малко да го смотолява. Казвамъ: какво ще ме смотолявашъ? Кажи си опитноститѣ искрено, кажи ми нѣщо разумно! Чудни сѫ хората! Дойде нѣкой при мене, гледамъ го тѫжно, скръбно му е но се прѣдставлява като че нѣма никаква тѫга. Казва: е условията сѫ малко такива. Не, братко, кажи си: скръбно, тѫжно ми е, можешъ ли да ми дадешъ нѣкакъвъ цѣрь? Кажи си Истината! Е, азъ съмъ свършилъ университетъ, какъ ще уроня престижа си? Не, кажи си Истината, Щомъ си служишъ съ лъжа, престижътъ ти ще се урони още повече. Кажи си: скръбенъ съмъ, паднахъ, че си изкълчихъ малко кръка. Знаешъ ли да разтривашъ — Зная. „Даде ви се всѣка власть.“ Ще ви приведа сега единъ примѣръ. Наскоро идва при мене единъ нашъ братъ, инвалидъ отъ войната, да се посъвѣтва нѣщо, търси начинъ, какъ да лѣкува крака си, който го заболѣлъ при изпълнение на службата му. Той постѫпва нѣкѫдѣ въ провинцията на служба, по уреждане въпроси за фонда на сирацитѣ, останали такива прѣзъ врѣме на войната. Когато нѣкой човѣкъ го заболи крака, това показва, че той не е доуредилъ работитѣ си. Тогава Господъ казва: „Стиснете този човѣкъ, да се погрижи за уреждане работитѣ си.“ Кракътъ го заболѣва сериозно, набъбва, явява се отокъ. Туря компреси, лѣкува се, но никаква полза. Отива при лѣкарь, показва му крака си и той казва: „Нѣкѫдѣ дълбо вѫтрѣ има инфекция, затова трѣбва кракътъ да се разрѣже, та да изтече навънъ всичката нечиста материя.“ Той ми пише: „Учителю, да се подложа ли на операция? Казвамъ: на никаква операция нѣма да се подлагашъ! Какво да правя тогава? — Ела тукъ, единъ виденъ професоръ ще ти направи такава операция, при която ни най-малкото парче живо месо нѣма да се отрѣже. Но за този операция и 20 — 30,000 лева нѣма да ти стигнатъ, за да се разплатишъ. Прѣглеждалъ се той тамъ на рентгеновъ апаратъ, но нищо не могло да се познае. Дохожда най-послѣ и въ София. Пита ме: Каква операция ще ми направите?“ Казвамъ: ще вземешъ млѣко, ще го сваришъ и послѣ ще го прѣсечешъ съ лимонъ. Ще вземешъ прѣсеченото млѣко и отъ него ще си направишъ компресъ. Нѣколко такива компреси ще подобрятъ положението ти. Тѣзи млѣчни компреси ще ти покажатъ, има ли нечиста материя тамъ, или не. И наистина, той направи 2 — 3 такива компреси и положението му се напълно подобри. Кракътъ набъбна на това мѣсто, дѣто е нечистата материя, отвори се една малка дупка, отъ дѣто изтече всичко нечисто. Температурата му спадна, мѣстото се прѣчисти и слѣдъ нѣколко дни раната започна да заздравява. Та кой е този виденъ професоръ, на който съ никакви пари не може да се отплати? — Той е живата природа. Всѣки, който вѣрва въ Бога, всѣки, който вѣрва въ живата природа, тя може да му направи такава една операция, каквато никой отъ съврѣменнитѣ хирурзи не може да я направи. Азъ не съмъ противъ хирурзитѣ, но казвамъ: дойдоха отъ невидимия свѣтъ сѫщества, които направиха на този нашъ приятелъ такава сполучлива операция, каквато никой хирургъ не може да направи. Слѣдъ това му казвамъ: слушай, сега ще внимавашъ добрѣ да оправишъ работитѣ въ фонда на сирацитѣ отъ войната! — Да, добрѣ ще ги оправя. По-нататъкъ му казвамъ: внимавай, на онзи, който е тръгналъ въ пѫтя на Истината, не се позволява да прави никакви погрѣшки! И ако направи нѣкакви погрѣшки лошо е за него самия. По аналогия на това, казвамъ: нашитѣ нечисти мисли, нашитѣ нечисти желания по нѣкой пѫть оставатъ сѫщо такива утайки и върху нашето съзнание, вслѣдствие на което се създаватъ редъ болезнени състояния. Онѣзи нечисти мисли, онѣзи нечисти желания, които човѣкъ храни въ себе си, могатъ да се наслоятъ не само въ физическото но и въ духовното му тѣло. Защото физичѣското тѣло е сандъкътъ, въ който се крие сѫщинското, духовно тѣло на човѣка. Тъй щото тия нечистотии, тия утайки могатъ да се натрупатъ въ сѫщность върху духовното тѣло на човѣка, а не въ физическото, и да произведатъ тия пертурбации, които човѣчеството днесъ минава. Всички промѣни ставатъ именно въ нашето духовно тѣло. Слѣдователно, допуснемъ ли въ насъ нечисти мисли или желания, колкото и да сѫ малки тѣ, произвеждатъ вѫтрѣшни пертурбации. Вие казвате: е,нима една малка мисъль може да произведе нѣщо лошо? Да, но ако азъ пустна въ салона само една хилядна часть отъ милиграма отъ нѣкой силно отровенъ газъ, той въпрѣки малкото си количество, що може да изтрѣби всинца ви. Силата не е въ неговата тяжесть, не е и въ количеството му, а въ това, какво влияние упражнява той. Отъ тукъ: силата на материята не се заключава въ нейната тяжесть, но въ нейната интенсивна дейность. Има известенъ родъ материя, която не тежи, но въ нея има такъвъ интенсивенъ животъ, че може да прѣмахне всинца ни отъ лицето на земята. И тъй, Христосъ казва: „ Давамъ ви власть“. Каква власть? — Власть въ разумнното, власть въ Любовьта. Всичката сила е въ тази власть именно, и всички трѣбва да стремите да изучвате този великъ законъ на любовьта. Сегашната наука, и бѫдещата наука, това е науката на Любовьта. И този законъ на Любовьта седи въ следното: трѣбва да обичаме Бога като едно цѣло. А законътъ на ближния, това сѫ външнитѣ условия. Когато говоримъ за нашитѣ ближни, разбираме проявлението на Бога въ цѣлия козмосъ, а когато говоримъ за нашия ближенъ, разбираме точката, къмъ която се стремимъ въ този козмосъ. Това е Любовьта. „Богъ толкозъ възлюби свѣта, че даде въ жертва своя Еднороденъ Синъ, за да не погине всѣки който вѣрва въ Него“. Защо направи това? — За да покаже, че люби свѣта. Цѣлиятъ свѣтъ, това е Синътъ. Всѣки отъ насъ индивидуално прѣдставляваме центъра на Божията Любовь, и ако азъ любя себе си, то значи, че любя Божественото, което се проявява въ свѣта. И тъй, да любимъ Бога, значи да любимъ това първо начало, което се проявява въ свѣта. Да любимъ ближния си, значи да използуваме правилно условията на живота и да любимъ себе си, значи да пазимъ резултатите на тази Любовь. Това е онази узрѣла ябълка, която трѣбва да пазимъ да не изгние. А тя трѣбва да се пази въ тази Божествена житница за далечни врѣмена. Защо трѣбва да се пази? — Поне единъ день ние ще бѫдемъ посѣти въ новия животъ. Казва Христосъ: „Давамъ ви всѣка власть“. Азъ съмъ ви говорилъ много пѫти, но като ви гледамъ по нѣкой пѫть, виждамъ лицата ви измършавѣли, очитѣ ви хлътнали, идеитѣ ви замъждѣли и казвате: отъ насъ нищо нѣма да стане. Казвамъ: имайте вѣрата на житното зрънце, имайте вѣрата на ябълчното семе, имайте толкова вѣра, колкото растенията иматъ. При сегашния животъ за вашитѣ души има нови условия за развиване. Питамъ ви: вѣрвате ли въ думитѣ на Христа? Ако не вѣрвате въ моитѣ думи, вѣрвайтѣ поне въ думитѣ на Христа! Ако не вѣрвате въ думитѣ на Христа, вѣрвайте тогава въ думитѣ на Бога! Пъкъ ако и на думитѣ на Бога не вѣрвате, тогава ще се спремъ на онзи стихъ отъ Писанието, дѣто се казва: „Който не вѣрва на Бога, направилъ Го е лъжецъ“. Такъвъ човѣкъ е вънъ отъ всички възможности, вънъ отъ Божественото развитие. Сега, онѣзи отъ васъ, на които Духътъ говори, азъ желая проявление на Божията Любовь тъй, както вие я разбирате. Казвамъ: кое е туй разумното? — Слушайте Господа въ васъ! Нѣкой пѫть, като ви казвамъ да слушате Господа въ васъ, вие казвате: ние нѣмаме нужда отъ никого. Не, вие разбирате криво въпроса. Когато азъ почна да вѣрвамъ на Бога, Който е въ мене, азъ ще вѣрвамъ и на всички хора. Ако Духътъ говори въ мене, а пъкъ азъ не вѣрвамъ на хората, значи никакъвъ Духъ не говори и въ мене. Когато азъ вѣрвамъ въ Бога, вѣрвамъ и въ себе си и взимамъ Бога като единъ живъ организъмъ. И тогава, като ставамъ сутринь, казвамъ: Господи, какво искашъ днесъ отъ менъ? Азъ ще изпълня всичко, което е Твоя воля. Та като ви говоря за Бога и като ви казвамъ да вѣрвате въ Него, то е за да направите душитѣ си толкова свободни, че да включитѣ въ себе си едноврѣменно и Божията Любовь, любовьта на всички сѫщества. Вие ще кажите: Божията Любовь може ли да се събере въ мене? — Може, азъ ще ви кажа, какъ ще се събере. Ако на единъ малъкъ кюнецъ, широкъ около 10 см., кажа: знаешъ ли, че прѣзъ тебе може да прѣмине всичката вода въ свѣта? той ще ме пита, възможно ли е? — Възможно е. Ако дамъ на този кюнецъ цѣлата вѣчность, която прѣдставлява едно число съ 15 нули наредъ, мислите ли, че прѣзъ този кюнецъ не ще може да прѣмине всичката вода? — Ще може. Слѣдователно, прѣзъ цѣлата вѣчность въ всѣка една душа може да прѣмине всичката Божия слава и величие. Та като казвамъ, че прѣзъ този кюнецъ може да прѣмине всичката вода, не подразбирамъ, че въ този моментъ може да стане това нѣщо, но прѣзъ течение на цѣлата вѣчность. Ами какво ще кажемъ ние за живота на онѣзи дръвчета, на онѣзи минерали, на онѣзи животни, на човѣка, докато най-послѣ стигнемъ до живота на ангелитѣ? Всичко това прѣдставлява една цѣла иерахия. Това сѫ възможности за нашия животъ за развитието на нашия умъ, нашето сърце и нашата воля. Та казвамъ: каквито и да сѫ нашитѣ възгледи на миналото, ние трѣбва да се простимъ съ тѣхъ! Сега трѣбва да възприемемъ новитѣ възгледи! Нѣкой отъ васъ, като погледне дрехитѣ си, може да тѫжи, какъ ще се прости съ тѣхъ. Какво ще тѫжитѣ, какво ще ми прѣпорѫчватѣ онѣзи ваши парцаливи дрехи, които сте носили цѣли 10 години и на които има повече отъ хиляда кръпки? — Да, но това е една отлична материя, за която скѫпо съмъ заплатилъ едно врѣме. Казвамъ: братко, колкото много да си платилъ, тѣ днесъ сѫ стари вече, сега има една по-хубава материя, отъ нея ще си скроишъ нови, хубави гащи. — Ама жалко ми е за старитѣ! Казвамъ: тури старитѣ си дрехи въ своя старъ гардеробъ, а всѣка сутринь като ставашъ, обличай новитѣ дрехи. Нѣкой хора не искатъ да се раздѣлятъ съ своитѣ стари възгледи. Че какви сѫ твоитѣ възгледи? — Ама не искамъ да се откажа отъ своята вѣра. Че каква е твоята вѣра? — Оть твоята вѣра умрѣха и дѣто ти и баба ти. Кѫдѣ сѫ твоитѣ близки? — Тѣ сѫ при Господа. Хубаво, азъ виждамъ нѣщата, всичко виждамъ, но твоитѣ близки не срещамъ при Господа. Дѣ сѫ тѣ тогава? Не, виждамъ азъ твоя старъ дѣдо, плаче ли, плаче, че не му сложили да яде. Виждамъ другъ нѣкой дѣдо плаче, че му взели паритѣ, че му взели кѫщата, та останалъ вънъ на улицата. Ако речешъ да разправяшъ на нѣкой човѣкъ, че дѣдо му плаче, той ще се хване отъ ужасъ за главата. Е, плаче човѣкътъ, фактъ е. Не ми разправяй такива бабини деветини! Не ми говори нищо за духоветѣ, азъ не вѣрвамъ въ тѣхъ. По думата „духъ“ азъ разбирамъ онзи разуменъ животъ въ свѣта, въ който нищо не умира. Дѣдо ти може да се трансформира отъ едно състояние въ друго, може да се намира въ единъ активенъ животъ, тъй както е билъ и на земята, а може и да е въ едно пасивно състояние, въ единъ латентенъ животъ, та не може да се прояви. Дадохъ ви всѣка власть да се справитѣ съ всички лъжливи теории. Днесъ азъ говоря на васъ. Вие нали не сте дѣца? Сега вие искате сила въ свѣта. Сила въ свѣта безъ любовь всѣкога носи разочарования, страдания, а сила която е свързана съ Божията Любовь, всѣкога носи велико благо. Този законъ се провѣрява навсѣкѫдѣ — като започнете отъ човѣка, отъ дома, отъ народа и стигнете до цѣлото човѣчество. Сила безъ Любовь носи нещастие за човѣчеството. Врѣме е вече за всички ви да носите учението, че въ свѣта има единъ великъ съзнателенъ животъ, има единъ общъ Разумъ, споредъ който всички хора могатъ еднакво да се развиватъ, иматъ всичкитѣ възможности. И тъй, за въ бѫдаще ви остава едно положение, което трѣбва да приложите въ живота си: ако човѣкъ иска да бѫде здравъ, трѣбва да бѫде положителенъ въ своитѣ вѣрвания. Той ще прави опити и ще се увѣри въ това. И азъ често правя опити съ себе си. И всѣки отъ васъ сѫщо може да прави опити. Нѣкой пѫть можете да имате нѣкой малъкъ бодежъ въ гърдитѣ си, или въ гърба си, или нѣкоя болка въ стомаха или въ главата си, направете единъ опитъ, да видите, до колко е силна вашата вѣра, до колко можете да прѣмахнете болката си въ името на тази вѣра. Кажете тъй: въ името на моето вѣрую, въ името на моя Господъ, въ Когото вѣрвамъ, заповѣдвамъ на тази болесть да излѣзе! Ако болестьта ти те послуша, значи имашъ вѣра. Че какъ? Всѣка болесть е жива и разбира като ѝ се говори. Въ какво седи тази болесть? Тя седи въ слѣдното: нѣкои отъ клѣткитѣ на стомаха, напримѣръ сѫ повече индивидуализирали, станали сѫ по-активни, вслѣдствие на което не искатъ да се подчиняватъ. Отъ това се ражда болѣстьта. Азъ като зная това, ще кажа на тия клѣтки: слушайте, вие, които сте се възгордѣли които дигате толкова шумъ, азъ ще ви дамъ повече храница, само да мълчите и да си гледате работата. Тѣ казватъ: хубаво, щомъ ни дадешъ повече храна, ние ще се умиримъ. И виждашъ коремътъ те прѣболѣлъ. Но каква храна? На нѣкой стомахъ даватъ малко житена чорбица, на другъ нѣкой — малко дървено масло въ една супена лъжица. Вие казвате: какъ, живѣе ли се съ тази житена чорбица, или съ една — двѣ лъжици дървено масло? — Живѣе се, разбира се. Чудни сѫ хората! Въ една лъжица дървено масло има доста слънчева енергия, тя съдържа кондензирана материя въ себе си. Тази енергия ще почне да се проявява. Ние сме единъ конгломератъ, единъ общъ организмъ, съставенъ отъ милиони, милиарди душички, които живеятъ заедно, на едно мѣсто. Всички вие сте една цѣла държава. Сегашнитѣ хора трѣбва да се научатъ да се разговарятъ съ своята глава, съ своя стомахъ, докато се запознаятъ съ всички клѣтки. Вие казвате: ние имаме толкова главоболии, че това ли ни остана, да се разговаряме съ клѣткитѣ на нашия стомахъ? Добрѣ питамъ ви: наука ли е тогава това, да се обличашъ по 10 пѫти на день съ разни костюми, съ разни рокли? Нѣкоя дама стане сутринь, облѣче се съ бѣла рокля; на обѣдъ — съ синя; вечерь — съ жълта. Ходи, оглежда се въ огледалото и казва: хубава изглеждамъ днесъ? Това наука ли е? Тази дама не мисли ли въ този случай за времето, което губи? Казвамъ: ако ти знаешъ да се разговаряшъ съ главата си, съ стомаха си, съ гърдитѣ си, съ пръститѣ си, съ рѫцѣтѣ си, да видишъ какво има писано въ тѣхъ, всичко това струва повече, отколкото да се обличатъ по 10 пѫти на день съ разни дрѣхи. Пъкъ като се научимъ да се разговаряме, ще си направимъ една хубава дреха, която никога не остарява. Ще си направимъ една такава дреха, каквато птицитѣ иматъ и съ такава хасъ боя, каквато е на перцата и на крилцата имъ, и колкото повече врѣме минава, тази боя да не избелѣва. И колкото повече време минава, тия дрехи да ставатъ все по-красиви. И нашитѣ дрехи трѣбва да бѫдатъ тъй съвършенни, каквато е цигулката на Страдивариуса. И наистина, една цигулка, направена отъ единъ великъ майсторъ, струва повече, отколкото много прости цигулки, направени отъ обикновената рѫка на работника. Казвамъ: едно тѣло направено отъ единъ разуменъ човѣкъ, носи благословение и за самия човѣкъ, и за дома му, и за обществото, и за народа, и за цѣлото човѣчество. Слѣдователно, всички ние трѣбва да живѣемъ разумно, да живѣемъ отъ сега нататъкъ за Бога, а не за своя народъ. Този въпросъ трѣбва да го разрѣшимъ коренно, основно. Като станешъ сутринь, първо нѣщо, което трѣбва да си кажешъ е слѣдното: Господи, ето, явявамъ се при Тебе. Какво трѣбва да изпълня днесъ? Ти казвашъ: кѫдѣ трѣбва да търся Бога? — Господъ не се търси. Той казва: „Търсете ме!“ — но на кои казва така? — На онѣзи, които не Го знаятъ, а вие вече Го знаете. Ти ще кажешъ: Господи, азъ вече живѣя въ Тебе. Ти си ми далъ този умъ, който имамъ. Ти си ми далъ таз сила, която имамъ. Ти си ми далъ живота, и въ името на всичко това, което Си ми далъ, искамъ да Ти служа. Дай ми една малка мисъль, съ която да разбера, да почувствувамъ, че Ти Си благоволилъ къмъ мене! И довечера, като се върна при Тебе, пакъ ще Ти благодаря. И ако всѣки постѫпва така, всичко ще върви като онази рѣка по медъ и масло. Това да ви бѫде молитвата. Ако жената, като стане сутринь, постѫпи така, мѫжътъ ѝ ще бѫде като светия,дѣцата ще бѫдатъ като ангели — и всички въ кѫщи ще бѫдатъ весели доволни. Или вие ще ми кажате: Учителю, ние сме правили този опитъ, но не върви! Не сте го правили. Ето, азъ съмъ го правилъ и върви, той дава добри резултати, безъ никакво изключение. Но трѣбва да бѫдете искрени. Като отидете при нѣкой вашъ приятель, погледнете го тъй, че той да почувствува Любовьта ви. Не е достатъчно само да го пригърнешъ. Като отидете при чешмата, тя казва: „Азъ извирамъ, азъ давамъ, но трѣбва да влѣзе въ васъ“. „Давамъ ви всѣка властъ“. Туй благо, тази власть, която ни е дадена, трѣбва да се използува надъ змиитѣ, надъ скорпиитѣ. Всички отрицателни качества на нашето сърце, на нашия умъ, трябва вече да се подчинятъ на Божественото въ насъ. Нѣкой казва: азъ съмъ малко сприхавъ човѣкъ. Много хобаво, отлична черта е това, че си сприхавъ, но сприхавиятъ човѣкъ трѣбва да се прѣвърне въ единъ дѣятеленъ човѣкъ. — Ама азъ съмъ малко гнѣвливъ. Гнѣвливия човѣкъ трѣбва да се прѣвърне на единъ горещъ, любящъ човѣкъ. Този човѣкъ, който се гнѣви, той може да люби много силно, той може да обича интенсивно. Той трѣбва да трансформира своята енергия отъ гнѣвъ въ любовь. Всичко, което имаме въ себе си, колкото и да е отрицателно, то е едно благословение. Не ви казвамъ, че трѣбва да коренитѣ злото, но казвамъ, че трѣбва да използувате всичко въ свѣта за добро. И Писанието казва: „Всичко, което се случава на онзи, който люби Бога, съдѣйствува му за добро“. И тъй, всичко, което ви се случава въ свѣта, не считайте, че е лошо. Че ви заболѣлъ стомаха, че се явила нѣкаква болесть у васъ, че сте съ скѫсани обуща, всичко това е за ваше добро. Хубаво е нѣкой пѫть да бѫдешъ съ скъсани обуща. Пъкъ нѣкой пѫть е хубаво и да си съ скѫсани гащи. Виждамъ нѣкой съ скѫсани обуща, погледне ме, слѣдя го какво си мисли. Казва си: много нѣщо ще ме научатъ тия скѫсани обуща! И правъ е този човѣкъ. Азъ се възхищавамъ отъ това разсѫждение. Та нима не сѫ скъсани гащитѣ на онази скръбна душа. Та нима не е скѫсана ризата на онази обезсърчена душа? — Скѫсана е и то на колко мѣста. Азъ бихъ желалъ да има думи въ вашия езикъ, съ които да ви прѣдамъ състоянието на онази душа, която е пълна съ Любовъ, съ жива вѣра въ Бога! Да видите, колко е хубава нейната дреха! Това нѣщо не трѣбва само на думи да се прѣдаде,но да почувствувате импулсъ при вида на тази душа тъй, както бихъ прѣдалъ импулсъ на онази ябълчна сѣмка, която посѣвамъ въ земята, та слѣдъ 10 години най много да се прѣвърне въ гълѣмо ябълчно дърво. Всичко това нѣма да стане изведнъжъ, но постепенно, по-малко. Туй именно е красивото. Казвамъ: идете и направете първия опитъ! Да възлюбимъ Господа съ всичкото си сърце! И да възлюбимъ ближния си като себе си! Само така ще разберете тази велика философия на живота. Като направите този опитъ, да почувствувате най-малката радость, и да чуете вѫтрѣ въ себе си следния гласъ: „Дадохъ ви всѣка власть“. А вие да кажете: „Слушамъ, Господи, азъ ще изпълня Твоята воля, както си казалъ“. Бесѣда, държана отъ Учителя, на 10 януарий, 1926 год. въ гр. София.
  3. От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание До сkончанието на вѣkа „И учете ги да пазятъ всичко, що съмъ ви заповѣдалъ; и, ето азъ съмъ съ васъ прѣзъ всички- тѣ дни до скончанието на вѣка. Аминъ!“ Нѣма по-страшно нѣщо въ свѣта отъ прѣсищането. Най-страшната отрова въ свѣта, това е прѣсищането. Даже и най-хубавитѣ нѣща, най-красивитѣ нѣща могатъ да произведатъ прѣсищане. Прѣсищането често произвежда втърсване. Втърсването произвежда отвращение. Отвращението произвежда бездействие. Бездействието произвежда смърть. Смъртьта произвежда разлагане, а разлагането произвежда воня. Онѣзи хора, онѣзи християнски културни народи, които се мислятъ за много учени, нѣкои отъ които иматъ по 2-3 диплома, а нѣкои нѣматъ нито единъ, азъ бихъ желалъ, всички тия народи и хора да иматъ по четири диплома, а именно; да иматъ единъ дипломъ, че сѫ свършили факултета на разумностьта; да иматъ единъ дипломъ че сѫ свършили факултета на чесностьта, да знаятъ, какво нѣщо е човѣшкото достоинство; да иматъ трети дипломъ, че сѫ свършили факултета на справедливостьта, да знаятъ, какво нѣщо е мораленъ устой, и какво нѣщо е мораленъ остенъ, и най-послѣ да сѫ свършили послѣдния факултетъ на унивирситета, да знаятъ, какво нѣщо е интелигентностьта. Казва Христосъ: „Идете и учете ги“. На какво? На съврѣмения свѣтъ се втръснало вече отъ учение! Учение, учение, учение, но какво е това учение? То е цѣла галиматия! Кое по-напрѣдъ да учишъ? Има специални училища, въ които се учи, какъ да се готви; какъ да се готвятъ кокошки, гѫски, какъ да се кълца и приготовлява агнешко месо, какъ да се готви свинското месо, по кой начинъ да се консервиратъ ябълки и разни други плодове. Послѣ, има други училища, въ които се прѣподава, какъ да се шиятъ дрехи, най-красивитѣ най-изящнитѣ, съ които да се самоизмамваме. Онази млада мома, вмѣсто да се накичи съ най-хубавитѣ добродѣтели на разумность, на честность, на справедливость, на въздържание, на скромность, се накичила съ онѣзи красиви панделки и перца. Всичко туй е хубаво, но това не сѫ добродѣтели. Тѣзи краски, тѣзи перца сѫ само за птицитѣ, само за пеперудитѣ, но не и за хората. Това сѫ добродѣтели за тѣхъ, а за хората трѣбватъ други добродѣтели. Имате ли вие добродѣтельта на гѫлѫба? Имате ли неговата устойчивость, неговиятъ характеръ, който прѣодолява всички условия и мѫчнотии въ живота? Гълѫбътъ, отъ памти вѣка, отъ незапомнени врѣмена, е единствената птица, която не се е съблазнила отъ месото. Прѣзъ всичкитѣ мѫчнотии, прѣзъ които гълѫбътъ е миналъ, той ималъ доблестьта да си остане вегетариянецъ. Той никога не е казвалъ: условията на живота сѫ тежки, и азъ трѣбва да си хапна малко месце. Напротивъ, той казва: „Каквито и да сѫ условията на живота, азъ ще ги прѣодолея. Понеже Богъ е разуменъ, и азъ съмъ разуменъ, ще ямъ зрънца — и нищо повече! И когато Господъ създалъ свѣта, повикалъ гѫлѫба и го посочилъ на всички като емблемъ на твърдость въ убѣжденията. Тогава Богъ казалъ: „Понеже, гълѫбътъ устоя на своитѣ убѣждения, азъ го поставямъ като символъ на Духа Божий.“ И до сега гѫлъбътъ седи като емблемъ. Когато искатъ да покажатъ, че върху нѣкой човѣкъ слиза нѣкой гений, или нѣкой великъ духъ, винаги прѣдставятъ, че върху този човѣкъ слиза гълѫбъ. Питамъ: ако, обаче, речете да сравните главата на гълѫба съ тази на човѣка, колко пѫти главата на човѣка е по-голѣма отъ главата на гълѫба? Главата на човѣка е много пѫти по-голѣма отъ главата на гълѫба. Измѣрено е, че мозъкътъ въ човѣшката глава тежи 1½ кгр., а нѣкѫдѣ и до 2 кгр. Мозъкътъ на слона пъкъ тежи до 9 клгр. Нѣкои хора мислятъ, че човѣшката интелегентность може да се тегли. Дѣйствително, право е донѣкѫдѣ, че тежестьта на мозъка указва известно влияние върху интелигентностьта на човѣка, но голѣмо влияние има и това, какъ е организиранъ този мозъкъ, какъ е организирана онази вѫтрѣшна разумность въ човѣка. Природата е толкова внимателна къмъ всѣка придобивка! Тя е отбѣлѣзала всѣка една благородна черта, всѣка наша придобивка. И когато човѣкъ направи нѣкое добро въ свѣта, когато извърши единъ разуменъ актъ, въ невидимия свѣтъ настава голѣмо тържество. Когато човѣкъ завърши нѣкаква своя работа, или нѣкакво свое добро начинание, ангелитѣ издаватъ единъ указъ, една похвала за него. Нѣкой беденъ човѣкъ извърши нѣкое благородно дѣло, той и не подозира даже, че въ небето става такова голѣмо тържество заради него. Сега, вие като ме слушате, ще кажите: дѣ е този разуменъ свѣтъ? — Въ вашата глава. Дѣ е вашата глава, обаче? Мислите ли, че тази глава, която носите е ваша глава? — Не. Нѣкои мислятъ, че всичко, което вършатъ, вършатъ все подъ влияние на тази си глава която виждатъ и затова казватъ: е, глава имамъ! Казвамъ: ти не знаешъ още, дѣ е главата ти. Слѣдъ 50 — 60 — 100 години главата ти ще се изпразни. Не, това, което може да изчезне, да се изпразни, не е глава. Казватъ: главата е начало на нѣщата. Значи, туй, което никой не може да ти вземе, то е глава. Главата е причина на всички нѣща. Слѣдователно, ако моята глава може да се изпразни, ако моята глава може да я вземе нѣкой, ако моята глава може да се мѣни по 20 пѫти на день, каква глава е тя? Казала ли е много нѣщо тази глава? Питамъ тогава: нима една патка не може да каже, че и тя има глава? Че и свинята казва: знаешъ ли, че азъ имамъ глава, и тази глава ми заповѣдва да ровя? И волътъ казва: знаешъ ли, че азъ имамъ глава, и тази глава ми заповѣдва да бодя съ рогитѣ си? И коньтъ казва: знаешъ ли, че азъ имамъ глава, и тази глава ми заповѣдва да ритамъ? Питамъ: коя отъ тѣзи хиляди глави въ свѣта, които заповѣдватъ, трѣбва да се слуша? Коя е разумната глава? Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: животътъ е създаденъ тъй, условията въ живота сѫ такива... Какво подразбирате вие подъ думитѣ, че животътъ е създаденъ така? Споредъ мене, животътъ никога не е билъ създаванъ, а животътъ само се проявява отъ Бога. Животътъ не може да се създаде, той не е нѣщо механическо, той излиза отъ Бога, той е велико проявление на една висша разумность. И всѣки отъ васъ, който иска да живѣе, на първо мѣсто трѣбва да бѫде разуменъ, и то не въ обикновената смисъль на думата „разуменъ“, но въ пълната смисълъ, разуменъ тъй, както гълѫбътъ е разуменъ. И тъй, Христосъ казва: „Учете ги да пазятъ това, що съмъ ви казалъ“. Кой Христосъ? Азъ не ви говоря за онзи Христосъ, Когото евреитѣ разпнаха прѣди 2000 години. Този Христосъ бѣше много слабъ човѣкъ. Азъ ви говоря за единъ Христосъ, Който никога не е билъ разпъванъ въ свѣта. Той прѣдставлява великото въ свѣта. Него може да наричатъ Христосъ, но Той има друго име, свещено име има Той, което вие трѣбва да знаете. Казвате: вие ни говоритѣ за Христа. Не, слабъ човѣкъ бѣше този Христосъ, Когото евреитѣ разпнаха. Апостолъ Павелъ гонѣше този, именно, разпнатия Христосъ и си казваше; „Азъ зная този Христосъ“. Не, той видѣ, какво нѣщо бѣше Христосъ, видѣ Го като свѣтлина и падна отъ коня си съ лицето на земята. Видѣ той тази свѣтлина! Свѣтлината не може да се разпъне, свѣтлината не може и да се изгаси. Хората, обаче и таза свѣтлина изопачаватъ, използуватъ я за зло. Ще кажете: какъ? Ами онзи човѣкъ, който гони неприятеля си, не използува ли свѣтлината, за да го намѣри нѣкѫдѣ по пѫтя и да го убие? Какъ употрѣбяваме ние свѣтлината, която Богъ ни е далъ да използуваме като разумни човѣци! Срещнешъ своя неприятель въ гората, теглишъ му коршумъ и го убивашъ. Казватъ: тъй е писалъ Господъ. Не, не говорете така! Това не говори онзи Христосъ, който е билъ разпъванъ а говори онзи Христосъ, който никога не е билъ разпъванъ. Христосъ, Който никога не е билъ разпъванъ, казва: „Учете ги да пазятъ благото, което съмъ ви далъ, и ето, азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка. Аминъ!“ Това свещено име „Аминъ“, то е името на онзи Богъ, Когото египтянитѣ знаеха. Тѣ Го наричаха „аминъ“, но то не е така. „Аминъ“ го наричаме ние. И когато нѣкой човѣкъ бактиса, както българитѣ често казватъ бактисахъ отъ живота, употрѣбяватъ думата „аманъ“! Като каже българинътъ „аманъ“, той се обръща къмъ Бога и казва: „Господи, помогни ми Ти въ тази бѣда, никой не ми помага!“ Като каже „аманъ“, избавлението идва. „Аманъ“ е името на Бога. Едно врѣме въ Сирия имаше нѣкой си Аманъ, носѣше свещеното име на Бога, и той искаше да избие евреитѣ, но този Аманъ окачаха на една бѣсилка за едно прѣстѫпление, съ което наруши Божия законъ. И съврѣменитѣ хора, които се кръщаватъ съ името на възкръсналия Христосъ, които носятъ свещеното име на Бога, а проповѣдватъ смърть, ще увиснатъ горѣ на вѫжето, като този Аманъ. Онази бѣсилка, която сте приготвили за другитѣ, сами ще увиснете на нея, сами ще паднете въ собствената си клопка. Вие ще кажете: кажете ни нѣщо ново! Ето, ново ви казвамъ: никой нѣма право да разрушава онова, което Богъ е създалъ! Никой нѣма право да позори чистия и святия животъ, който Богъ му е далъ! Никой нѣма право да изопачава и да осквернява своя умъ, който носи свѣтлина и свобода за неговата душа! Никой нѣма право да опетнява и опозорява своята чиста душа! Никой нѣма право да грѣши! Никой нѣма право да безобразствува, да върши прѣстѫпления, да осквернява, своитѣ братя и сестри! Никой нѣма право да осквернява, да обезчестява своята майка и своя баща! Дѣ е този моралъ на съврѣменитѣ хора, които казватъ, че това учение, което се проповѣдвало не било право? Азъ викамъ днесъ тѣзи хора на сѫдъ прѣдъ Господа! Дѣ е моралътъ на съврѣменнитѣ хора? Дѣ е моралътъ на съврѣменната църква? Защо изпрати Господъ на земята тѣзи свещеници, да се облѣкатъ съ златни дрехи ли? Най-послѣ, защо ви изпрати и васъ Господъ? Ние всички седимъ, прѣдъ прѣстола на великия Господъ, Който ни даде животъ. Защо седимъ ние тукъ, да служимъ на хората ли, или да служимъ на Бога? Първо трѣбва да служимъ на Бога, да знаемъ, че имаме единъ чистъ и святъ животъ, че имаме единъ великъ идеалъ, който трѣбва да постигнемъ. Какъвъ е този идеалъ? Да, великъ идеалъ е да дойде за васъ този тържественъ день, да се стопли вашата душа и да почувствувате, поне за половинъ часъ отъ живота си, поне за единъ моментъ, какво нещо е великата Божия Любовь, коята може да ви разшири толкова, че да обхванете въ себе си цѣлия свѣтъ. Великъ моментъ е този, да почувствуте тази висша интелигентность, да почуствувате връзката между всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, да почувствувате това Великото, което наричаме „Аменъ“, или „Аминъ“, или както индуситѣ го наричатъ „Ауменъ“, или както други Го наричатъ „Аумъ“, или както евреитѣ Го наричатъ „Иехова-Иаве“. Българитѣ пъкъ казватъ „наявѣ“, значи всичко разумно трѣбва да бѫде наявѣ, всичко разумно трѣбва да става прѣдъ онази разумна видѣлина, която носи топлина въ себе си, която носи още свѣтлина и свобода за човѣшката душа. И този живиятъ Христосъ, Който никога не е билъ разпнатъ, се обръща днесъ къмъ васъ и ви запитва: „Вие, които ме слушате днесъ да ви проповѣдвамъ, какво направихте заради мене откакъ сте дошли тукъ на земята? Упазихте ли моето Слово, упазихте ли моя законъ? Просветнаха ли вашите дѣла прѣдъ человѣцитѣ? Нѣкой ще каже: е, братко, остави тази работа! Не, азъ питамъ всички ви, нѣма да гледаме, какво сѫ направили другитѣ, нѣма да се сѫдимъ, но всѣки отъ насъ трѣбва да си даде отчетъ, какво е направилъ. Азъ не искамъ да ви сѫдя, но този живиятъ Христосъ на справедливостьта ви пита! Той казва: „Братя, върнете се отъ този пѫть! Не е този пѫтьтъ, който води къмъ Бога, къмъ Любовьта. Върнете се и погледнете къмъ Бога, Който още прѣди 2,000 години е казалъ: „0, Израилю, върни се къмъ мене!“ Той се обръщаше къмъ онзи Израилъ, който вършѣше всѣкакви прѣстѫпления. Прочетете цѣлата свещена история, да видите, какъвъ развратъ, какво насилие е сѫществувало тогава! „Върнете се къмъ мене, обърнете се къмъ мене и живи ще бѫдете!“ И днесъ този живиятъ Христосъ се обрѫща къмъ цѣлото съврѣменно християнство и казва: „О, вие, които се именувате синове на свѣтлината, върнете се къмъ мене!“ И азъ чета по вашитѣ лица тревога, недоволство, смущение за дребни работи. Нѣкой написалъ нѣкоя книга и книгата му не се разпродала много, той е смутенъ. Нѣкой не е произведенъ въ по-високъ чинъ, смущава се. Нѣкой изгубилъ службата си, смущава се. Нѣкой мѫжъ не живѣе добрѣ съ жена си, смущава се. Нѣкой вашъ близъкъ е боленъ и умира, смущавате се. Нѣкой проповѣдникъ се смущава, че не искали да го слушатъ. За тия и за много още нѣща се смущавате, но единствената тревога за васъ трѣбва да е тази, че не вървите въ правия пѫть. Единствената тревога, която дѣйствително може да ни смущава е тази, че вие сте се отбили отъ Божия пѫть. Туй отбиване не е постоянно, но въ насъ има едно лъкатушене, ние искаме да примиримъ злото съ доброто; ние искаме да примиримъ безобразното съ красивото; ние искаме да примимиримъ любовьта съ умразата; ние искаме да примиримъ мѫдростьта съ безумието. Примирие може да сѫществува само между двама разумни хора. Любовь може да сѫществува само между двама интелигентни, честни, справедливи, благородни хора. Между безумни хора любовъ не може да сѫществува. Това трѣбва да знаетѣ! И сега, ние трѣбва да измѣнимъ това направление на живота си и да искаме да се научимъ отъ този живиятъ Христосъ, Който ни говори. Чудни сѫ хората, когато нѣкой казва: азъ чухъ гласа Божий. Да, чулъ гласа Божий. Пророкъ Илия чу гласа Божий, но се възнесе на небето. Този живиятъ Христосъ чу гласа на Бога и възкръсна отъ гроба. И всички онѣзи апостоли, пророци, светии, праведници, които чуха гласа Божий възкръснаха, станаха и напуснаха земята и сега живѣятъ на небето. Нѣкой казва: азъ чухъ гласа на Бога. Не, приятелю, ако ти бѣше чулъ гласа на Бога, ти нѣмаше да бѫдешъ единъ обикновенъ човѣкъ, ти нѣмаше да бѫдешъ човѣкъ на условията, ти щѣше да възкръснешъ. Ти щѣше да бѫдешъ човѣкъ на какво? Азъ ще ви оставя сами да си разрѣшитѣ въпроса, на какво щѣхте да бѫдете хора. Казва Христосъ: „Учете ги да пазятъ!“ Какво трѣбва да пазятъ? Какво трѣбва да пазимъ на първо мѣсто? Настана вече день, когато трѣбва да осветимъ Любовьта. Ние трѣбва да се повърнемъ, мѫжътъ къмъ жената, братътъ къмъ сестрата; всички хора, отъ най-малкия до най-голѣмия, трѣбва да опрѣдѣлимъ единъ день за освѣщение на Любовьта. Нали е казано, че Богъ е Любовь? Любовьта винаги се отличава съ закона на изобилието и примирието. Дойде ли любовьта ние ще почувствуваме, че сме въ единъ великъ свѣтъ красивъ самъ по себе си, свѣтъ на миръ и изобилие. За да има миръ, всички трѣбва да отворятъ хамбаритѣ си, и то доброволно, а не съ насилие, не съ остенъ. Съ мораленъ остенъ и волътъ оре, и проповѣдникътъ проповѣдва, и свещеникътъ служи, и войникътъ се бие на бойното поле, и жената готви въ кѫщи, навсекѫдѣ има редъ и порядъкъ, но това не е животъ. Ние знаемъ този остенъ. Не, мораленъ устой трѣбва да има! Този остенъ е за полуразумнитѣ хора. Тоягата е за полуразумнитѣ хора. Любовьта, Мѫдростьта, и Истината, това сѫ, за пълно разумни хора, които разбиратъ тия закони, защото само тѣ ще осмислятъ нашия животъ, и ние само така ще възкръснемъ. Сега всички говорятъ, че трѣбва свобода. Всички хора по свѣта, въ всички камари, търсятъ начинъ за придобиване на свободата, търсятъ начинъ за създаване на една истинска вѫтрѣшна връзка въ домоветѣ; всички търсятъ начинъ, какъ да живѣятъ добрѣ, по единъ любовенъ начинъ, майка съ синове и дъщери, мъжътъ съ жената си, братътъ съ сестрата и т. н. Слугата търси начинъ, какъ да угоди на своя господарь. Има единъ начинъ. Кой е той? „Идете и научете ги да пазятъ всичко, що съмъ ви рекълъ; и, ето, азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка. Аминъ!“ Нѣкой казва: до скончанието на вѣка ли? Да, този живия Христосъ, Който никога но е билъ разпъванъ, казва: „Понеже разпънаха онзи човѣкъ, когото бѣхъ пратилъ на земята, за да имъ каже моята заповѣдь, идете вие сега да проповѣдвате, и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка. Всичкия този редъ и порядъкъ азъ ще го измѣня. Ще скончая този вѣкъ“. Вие днесъ сте свидѣтели, ние сега сме прѣдъ скончанието на този вѣкъ. Иде сега новата епоха! Всички хора искатъ да задържатъ старата култура. И ако нѣкой се осмѣли да каже, че иде нѣщо ново, тѣ сѫ въ състояние да го обѣсятъ. Новото ще донесе спасението на човѣчеството. Новото ще донесе онова истинско братство, не да се подкупватъ хората, но онова истинско братство, което ще даде условия на всѣки да се прояви тъй както трѣбва. Та казвамъ: всѣки отъ васъ трѣбва да събуди въ себе си Божественото. Той трѣбва да се запита: защо съмъ пратенъ на земята? При първата спънка вие ще си кажете: азъ съмъ пратенъ да оправямъ свѣта. Господъ не ви казва да оправяте свѣта, но ви казва: „Идете и ги учете!“ На какво? — Да пазятъ това, що съмъ ви казалъ Да кажемъ, че нѣкоя сестра не може да живѣе съ мѫжа си. Какво трѣбва да направи? Тя трѣбва да повика своя възлюбенъ и да му каже: „Слушай, Господъ те създаде по образъ и подобие на себе си. Той внесе любовьта, Мѫдростьта и Истината въ твоята душа, ти трѣбва да пазишъ всичко това което Господъ ти е далъ, което е вложилъ въ тебе. Доста си се перчилъ прѣдъ мене съ тия панделки, доста си ме плашилъ съ своя остенъ и съ своята тояга! Този остенъ може да показвашъ на воловете, а на мене покажи тази Истина, която е вложена въ душата ти. Ако ти не искашъ да ми покажешъ това нѣщо, втори пѫть нѣма да ме видишъ“. Веднажъ каже ли това нѣщо, тя трѣбва да го направи. Сегашнитѣ жени сѫ голѣми герои. Тя каже това нѣщо на мѫжа си и си излѣзе, на не се минаватъ и 4—5 деня, тя вече праща сватове до мѫжа си да го уговарятъ. И мѫжа прави сѫщото. Напусне жена си, но слѣдъ 4—5 деня и той се връща. Това сѫ героитѣ на съврѣменния свѣтъ. Не, не е така. Когато една жена напусне дома си и каже на мѫжа си, че повече нѣма да я види, какво означава това? Съ туй тя иска да, му каже, че такава, каквато ме знаешъ, да се карамъ и сърдя, повече нѣма да ме видишъ. Ако дойда втори пѫть, ще дойда съ Любовьта, съ Мѫдростьта и съ Истината, и ти нѣма да ме познаешъ. И мѫжътъ като напусне жена си и ѝ каже, че втори пѫть нѣма да го види то значи, че такъвъ, какъвто съмъ билъ до сега, както съмъ те билъ, хукалъ нѣма да ме видишъ вече, но втори пѫть ще дойда при тебе съ Любовьта, съ Мѫдростьта и съ Истината, и ти нѣма да ме познаешъ. Ти ще ме видишъ вече по образа на Любовьта. И когато синътъ каже на баща си: татко, ти нѣма да ме видишъ повече, то значи: азъ изядохъ и изпихъ богатството ти, но втори пѫть ще ме видишъ съ Любовьта, съ Мѫдростьта и съ Истината. Това е новото учение! За да може да се разбере учението на живия Христосъ, Който никога не е билъ разпъванъ, изисква се една свещена душа, чиста като кристалъ. Нѣкой казва: какво нѣщо е моралътъ? Азъ ще ви кажа, какво нѣщо е моралътъ. Има два вида моралъ. Ще ви дамъ сега една максима, тъй, както азъ схващамъ морала. Азъ взимамъ числото 10. Прѣдставете си, че имате 10 извора, които даватъ чиста, хубава вода. Първиятъ изворъ е този който дава нектара на живота. Като пиятъ хората вода отъ него, възкръсватъ. Всички останали извори сѫ малко или много опетнени. Ако нѣкой е пилъ отъ първия изворъ и дойде да пие отъ останалитѣ, той върши едно морално прѣстѫпление. Той е изгубилъ своята духовна интелегентность. Той нѣма право да пие отъ другитѣ извори! Хора, които не пиятъ отъ другитѣ извори, освѣнъ отъ първия сѫ идейнитѣ хора въ свѣта. И Писанието казва: „Първиятъ изворъ е Богъ“. Той е единствениятъ, отъ който като пиятъ хората, възкръсватъ. Онзи, който се училъ отъ Бога, и отива да се учи отъ хората, той се опетнява вече. Научениятъ отъ Бога, нѣма защо да се учи отъ хората. Съ хората той може само да се разговаря по единъ разуменъ начинъ, може да имъ покаже любовьта си. Сега ще ви прѣдставя другия моралъ, по който свѣтътъ върви. Азъ започвамъ пакъ съ числото 10. Има 10 извори съ хубава вода. Човѣкътъ въ свѣта започва да пие отъ десетия, послѣ отъ деветия, осмия, седмия докато най-послѣ достигне до първия. Дойде ли до първия, повече нѣма право да се връща назадъ. Вие сте пили вече и отъ десетия изворъ, пили сте нѣкога и отъ първия. Сега отново дойдохте до кой изворъ? — До първия. Тамъ седятъ ангели съ своитѣ мечове. Казвате: страшни мечове! Да, онзи, който дойде да пие отъ този изворъ, ще мине прѣзъ огънь. Той трѣбва да се прѣчисти и да покаже, че неговата душа е абсолютно чиста и е готовъ вече да извърши всичко за Бога, за своя ближенъ и за себе си. Той е готовъ за славата Божия и за доброто на своя ближенъ да извърши всичко, което се изисква отъ него. Та казвамъ: ако ние бихме слушали Този живиятъ Христосъ, неразпънатия Христосъ, лесно бихме постигнали всичко това. Нѣкой казва: защо не се оправи свѣта? Че какъ ще се оправи свѣта? Ние и до сега още се молимъ на разпънатия Христосъ, а не на живия. Ние навсѣкѫдѣ виждаме все разпънатия Христосъ. Не се лъжете! Врѣме е вече да се снеме отъ кръста разпънатия Христосъ! Апостолъ Павелъ казва: „Ние вече не познаваме Христа, както по-рано Го познавахме“. Нѣкой казва: ти вѣрвашъ ли въ Христа? Въ кой Христосъ? Въ разпънатия Христосъ ли? Не, азъ вѣрвамъ въ онзи Христосъ, Който никога не е билъ разпъванъ. Азъ зная, че онзи посланикъ на Христа, когото хората разпнаха, дойде да имъ покаже, че тѣхнитѣ сърца сѫ развалени, за това Го разпнаха. Той бѣше единъ пробенъ камъкъ, който показа, че хората още не бѣха готови за тази велика Любовь. Туй е, което може да ни съживи и да ни покаже, че врѣме е вече да приложимъ това учение. Нѣкои отъ васъ сѫ чели Библията и Евангелието, нѣкои не сѫ ги чели, но всѣки може да разбере, дали е истина това, което ви говоря, или не. Има една велика Истина въ свѣта, тя е слѣдната: вие живѣете. Има една велика Истина въ свѣта, тя е слѣдната: вие мислите. Има една велика Истина въ свѣта, тя е слѣднята: вие страдате. Великата Истина е това, че вие живѣете, но за кого? — За Любовьта. Велика Истина е това, че вие мислите, но за кого? — За Мѫдростьта. Великата Истина е това, че вие страдате, но за какво? — Че сте се отклонили отъ Божия пѫть. Слѣдователно, страданията ви доказватъ, че между вашия животъ и вашата мисъль нѣма единство. И сега, като естествено, психологическо послѣдствие отъ това иде законътъ, че навсѣкѫде по свѣта, въ Германия, въ Франция, въ Англия, въ Америка, се явяватъ редъ писатели, философи, учени, които посочватъ на хората редъ методи и правила, какъ трѣбва да се постѫпва, какъ трѣбва да се живѣе. Но съ всички тия методи се е злоупотрѣбило и днесъ се вършатъ прѣстѫпления повече отъ колкото когато и да е било другъ пѫть. Тогава хората се запитватъ: какво трѣбва да вършимъ, за да не правимъ прѣстѫпления? — Всички трѣбва да бѫдемъ разумни! Всички трѣбва да обичаме поне едно сѫщество въ свѣта. Ние не може да обичаме себе си. Човѣкъ не може да има себе си като обектъ. Трѣбва да има една жива душа въ свѣта, която да обичаме, но не както сега се обича. Вие трѣбва да обичате една душа тъй, както обичате Бога. Образецъ да е вашата любовь! Онзи, когото обичамъ, трѣбва да бѫде за мене идеалъ. Идватъ нѣкои при менъ и ми казватъ: Учителю, ти трѣбва да ни обичашъ. Азъ казвамъ: азъ мога да обичамъ само онѣзи хора, които сѫ чисти идеални. Чудни сѫ хората, когато говорятъ за Любовьта! Азъ не зная, какво мислятъ за Любовьта, какво понятие иматъ за нея! Дойде при мене нѣкой, който е пилъ отъ десетия изворъ и ми казва: пийни малко отъ тази вода! Казвамъ: не мога да прѣстѫпя свещенния законъ на числото едно. Мога да извикамъ други нѣкой да пие заради мене, но такъвъ който още не е пилъ отъ числото едно. Има начини, чрѣзъ които мога да угодя на вашитѣ желания. Но кога? — Когато не съмъ пилъ отъ чистата вода, когато не съмъ пилъ отъ извора на числото едно. Но когато съмъ пилъ, не мога; колкото да ме викате и молите, не идвамъ. Слѣдователно, онази душа, онзи човѣкъ, който иска да го обичамъ, трѣбва да е пилъ отъ извора на водата отъ числото едно. Казвате: каква е тази Любовь? — Ще я познаете. Другъ нѣкой казва: азъ те много обичамъ и за тебе имамъ високо мнение. Да, но ако въ стаята ми влѣзе нѣкоя млада мома и остане при мене цѣла нощь, този сѫщиятъ ще каже: азъ измѣнихъ мнѣнието си за този човѣкъ. Снощи при него имаше една млада мома. Тогава, азъ ще ви покажа единъ другъ моралъ, по който да сѫдите нѣщата. Вие, които ме сѫдите, ще ви дамъ да изпиете една чаша съ чиста вода и ще ви накарамъ да проверите, дали тази вода излиза отъ васъ тъй чиста, каквато е влѣзла прѣзъ устата ви. Ако водата излѣзе така чиста, както е влѣзла, тогава азъ приемамъ прѣгрѣшенията си, но ако не излѣзе така, тогава какво ще кажете? Тогава вие ще си носите грѣховетѣ. Разбирате ли ме? Азъ имамъ моралъ, азъ имамъ норма, по която сѫдя. И когато нѣкой ми каже, че еди кой си братъ е кривъ, азъ ще си кажа: прѣди да се произнеса, трѣбва да видя, тази вода, която ще изпия, дали ще излѣзе чиста отъ мене, или не. Дали единъ човѣкъ е грѣшенъ, или не, азъ веднага мога да провѣря. Слѣдователно, когато вие се произнасяте за прѣстѫпленията на нѣкой човѣкъ, спрѣте се въ себе и си кажете: Божествената вода, която ще изпия отъ чашата, чиста ли ще излѣзе отъ мене? Този опитъ ще направятъ и ангелитѣ съ васъ. Азъ не говоря за обикновеното наше тѣло, не говоря и за обикновенитѣ наши чувства, мисли и дѣйствия, но говоря за нашето духовно тѣло, за нашата душа, която е толкова чиста, но по нѣкой пѫть и по нея се намиратъ прашинки, и тя трѣбва да се чисти. Туй учение, значи, не е за нашитѣ тѣла, то е за нашитѣ умове, за нашитѣ сърдца. Прѣди нѣколко врѣме азъ посѣтихъ една млада, неженена сестра, болна, която казвала, че Господъ ̀и говорилъ, Господъ я поставя на изпитъ дава ѝ една болесть, заболѣва я силно коремъ. Тя употрѣбява всички методи, които знае, прави си молитви, но нищо не помага. Най-послѣ казва: викайте Учителя! Отивамъ при нея, казвамъ ѝ: вѣра трѣбва! Тя ми казва: моята вѣра не помогна, но дано твоята вѣра помогне. Пита ме: Ти ще се молишъ ли за мене? — Нищо не ѝ говоря. Казвамъ ѝ само: вѣра се изисква, вѣрата на онзи живиятъ Христосъ. Ти си поставена на изпитъ. Ще обикнешъ болестьта, ще ѝ дадешъ едно голѣмо угощение, ще ѝ дадешъ единъ банкетъ, ще ѝ покажешъ любовьта си, а ти искашъ тъй изведнажъ да я изпѫдишъ навънъ, но тя е по-силна отъ тебе. Болестьта казва: не излизамъ отъ тукъ! Рѣшишъ ли се да я приемешъ, ще се разберете съ нея. Тази сестра ме пита: какви компреси да си турямъ, топли или студени? — Топли компреси, защото студенината е умраза, а топлината е любовь. Покажете ѝ любовьта си, и работата ще тръгне добрѣ. Всички съврѣменни лѣкари, обаче, прѣпорѫчватъ студени компреси. Тѣ казватъ: клинъ клинъ избива. Дѣйствително така е, но то се отнася при цѣпене дърва, но не и при болеститѣ. Клинъ не може да урежда човѣшкитѣ работи. Сега, въ свѣта се изисква едно учение, споредъ което да знаемъ, какъ да уреждаме живота си. Има правила за това. На всички съврѣменни хора, които се родили вече, както и на тия, които въ бѫдаще ще се раждатъ, ние можемъ да имъ покажемъ начини и методи, чрѣзъ които грѣхътъ никога да не стѫпва въ тѣхъ. Всѣка жена, която иска да стане майка, която иска да роди едно Божествено дѣте, което да служи на Бога, никога не трѣбва да допуща нито едно лошо чувство въ сърцето си, нито една лоша мисъль въ ума си, нито едно лошо дѣйствие въ душата си. Тя никога не трѣбва да се съблазнява! Е, какъ мислите, ние съврѣменнитѣ хора не се ли съблазняваме въ Бога, не се ли съблазняваме въ този живия Христосъ? Всички хора казватъ: защо Господъ направи такъвъ свѣта? Не, Господъ ни изпитва, Мислите ли че всичкитѣ прѣстѫпления, които се вършатъ въ свѣта, се вършатъ все отъ този живия Христосъ? Казватъ: Господъ е наредилъ нѣщата така. Не, азъ, доколкото зная на Господа никога не е дохождало на умъ да измѫчи нѣкоя душа, нито да извърши нѣкакво престѫпление. Да, когато нѣкой човѣкъ грѣши нѣкога, Господъ ще му изпрати страдания, но за да го спаси. Или, когато нѣкой човѣкъ е боленъ и Господъ го лекува, ще му изпрати страдания, но тѣ сѫ необходими за неговото лѣкуване. Та казвамъ: туй учение трѣбва да се приложи! Кѫдѣ трѣбва да се приложи? Христосъ казва: „Идете и научете ги да пазятъ всичко, което съмъ казалъ.“ И вие, които излѣзохте отъ нашия домъ знаете ли прѣди колко години сте излѣзли? Ще кажете: ние сега се родихме. Че какъ тъй, ако сте се родили сега, за толкова кратко врѣме се огрѣшихте? И вашата философия ще мяза на разсѫжденията на онзи турчинъ, който като слушалъ единъ грамофонъ да пѣе турски пѣсни, казалъ си: „Че кога дойде този грамофонъ тукъ и вече се научи турски езикъ?“ Не, онзи, който е накаралъ този грамофонъ да говори и да пѣе, той е знаялъ турски, а не тази плоча. Плочата сама нищо не знае. Така сѫщо и онзи, Който е написалъ всичко въ нашитѣ мозъци, онзи, Който е написалъ всичко въ нашата душа, Той всѣкога е вѫтрѣ въ насъ, Той никога не е идвалъ на земята, Той никога не се е въплотявалъ. Мнозина сѫ идвали на земята, мнозина се въплотявали и сѫ носили Неговото име, но Онзи абсолютниятъ, на когото хората не знаятъ името, никога не е идвалъ въ човѣшка форма на земята. Той само се е проявявалъ. И насъ сега искатъ да ни убедятъ, че Онзи непостижимиятъ, Който е създалъ всичко въ свѣта, ще се облѣче въ една човѣшка форма и ще дойде на земята да Го хванатъ хората и да Го разпнатъ. Не, това е несъвмѣстимо съ Божественитѣ закони. Писанието казва: „Ще се всели Богъ, но нѣма да се въплоти“. Какъ ще се всели? — Той ще живѣе между човѣшкитѣ души, ще живѣе и между ангелитѣ. Той може да живѣе навсѣкѫдѣ. Той изпълва всичкото битие, изпълва всичкитѣ свѣтове, изпълва всичкитѣ слънчеви системи, и все пакъ остава още една непроявена часть отъ Него. Има още нѣщо непроявено отъ този великъ Господъ и въ цѣлата вѣчность Той не може да се прояви. Слѣдователно, вѣчностьта е единъ начинъ, чрѣзъ който Господъ може да се прояви, но и въ тази вѣчность пакъ нѣма всичкитѣ форми, чрѣзъ които Господъ може да се прояви напълно. То е най-красивото въ свѣта. „Идете и ги научете!“ — казва Христосъ. На какво? — Че Богъ е Богъ на Любовьта. Идете и ги научете, че Богъ е Богъ на Мѫдростьта. Идете и ги научете, че Богъ е Богъ на Истинага. Идете и ги научете, че този Богъ обича милосердието, обича кротостьта, обича въздържанието, обича всичко онова, което е възвишено и благородно, обича всѣки потикъ, колкото и да е малъкъ. Нѣкои отъ васъ, които ме слушате, казвате: речьта на този човѣкъ е тъй впечатлителна, той иска да запечати нѣщо въ насъ. Не, пазилъ ме е Господъ отъ това! Азъ не съмъ нѣкой печатарь, та да запечатвамъ. Ако запечатвамъ въ васъ, вие ще замязате на нѣкоя книга. Азъ съмъ отъ онѣзи, които пиша свещената книга, но пиша тъй, както пише свѣтлината. Моето писане не се отпечатва, но събужда, то е живото слово. Казвамъ: проявете онова, което е всадено въ васъ! То е Божественото въ васъ. Всички имате въ себе си нѣщо добро. Облѣчете тази Божествена дреха! Всички вие търсите любовьта, нали? Проявете се въ любовьта си! Най-първото нѣщо въ свѣта: всички трѣбва да дойдемъ до този законъ — да обикнемъ Бога! Всички казватъ, че Богъ не може да се обича. Питамъ тогава: кое обичаме ние въ свѣта? Нали обичаме свѣтлината? Нали обичаме топлината? Можешъ ли да обичашъ туй, което не е топлина? Защо обичате Бога? Вие казвате: ние направо не можемъ да обичаме Бога, но Го обичаме чрѣзъ свѣтлината, чрѣзъ топлината. Щомъ е тъй, азъ ще си отворя очитѣ на четири, за да възприема свѣтлината ще си туря после рѫцѣтѣ срещу топлината за да възприема повече топлинка. Всичко, което носи животъ се обича. И сегашнитѣ хора казватъ, че Богъ не може да се обича! Може да се обичатъ само онѣзи души, които обичатъ огъня на Любовьта. Ние казваме: нека влѣзе тази топлинка въ мене, азъ съмъ готовъ да я възприема. Мога ли да обичамъ онзи студенъ камъкъ? Мога ли да обичамъ леда? Мога ли да пригърна студения трупъ и да кажа: охъ колко те обичамъ! Вие сте чудни! Отива нѣкой и цѣлува мъртвия трупъ. Казвамъ: не цѣлувай мъртвия трупъ! Казвате какво непочитание къмъ мъртвия! Нѣкоя жена измъчвала мѫжа си, пържила го на шишъ, а като умре, ще отиде да го цѣлува по десеть пѫти и ще казва: охъ, колко много скърбя! Ако ти дѣйствително обичаше мѫжа си, ако наистина скърбишъ за него, той нѣмаше да умре, но щомъ е умрѣлъ, значи ти не го обичашъ, нито скърбишъ за него. Нѣкоя жена плаче, скубе си коситѣ за мѫжа си, но азъ казвамъ: ако ти го обичаше, той нѣмаше да умре, а това сега е само далавера. Ти ще обичашъ този твой мѫжъ, този твой братъ, докато е живъ! Ще го пригърнешъ, ще му дадешъ една свещена цѣлувка, като на братъ, ще му кажешъ, че въ тебе Богъ живѣе и ще му кажешъ: „Братко, азъ искамъ ти да живѣешъ, и азъ да се радвамъ съ тебе“. И той да ѝ каже сѫщото: „Сестра, азъ искамъ ти да живѣешъ, и азъ съ тебе да се радвамъ“. А какво прави днесъ нѣкоя жена? — Прѣдъ хората си скубе коситѣ, плаче за мѫжа си, а вѫтрѣ казва на своя любовникъ: добрѣ, че умрѣ мѫжа ми, та да сме свободни. Вие ще кажете, че не трѣбва да се разправятъ тѣзи нѣща. Да, но тѣзи нѣща се разправятъ горѣ на небето. Тамъ говорятъ, че хората не пазятъ Божия законъ тъй, както трѣбва. Днесъ, като ви държа тази бесѣда, какво ли ще кажете? Този човѣкъ иска да ни смѣтне нѣщо. Не, азъ като говоря, имамъ страхъ. Отъ какво се страхувамъ? — Да не би да кажа нѣщо, което да не е вѣрно. Азъ се страхувамъ да не кажа нѣщо, което да не е съгласно съ Божията Любовь, съ Божията Мѫдрость, съ Божията Истина. Само прѣдъ Бога имамъ страхъ, затова прѣтеглямъ своитѣ думи. Всички трѣбва да имаме единъ свещенъ страхъ! Та когато казвамъ, че трѣбва да бѫдемъ герои, повтарямъ: нека бѫдемъ герои, нека имаме прѣдъ себе си единъ мечъ, нека бѫдемъ военни, но за да защищаваме Истината! Нека истината бѫде за всички ни едно бойно поле, на което да се подвизаваме! Тя е една велика наука за живота. Въ туй учение всички можемъ да се подвизаваме. И всички съврѣменни науки, и всички съврѣменни изкуства, и всички съврѣменни занятия трѣбва да минатъ прѣзъ този свещенъ огънь, за да се облагородятъ, Всичко това трѣбва да се прояви въ насъ. И казва този живия Христосъ на своитѣ апостоли: „Идете и проповѣдвайтѣ!“ Вие вѣрвате ли въ това? Азъ не казвамъ, че вие не вѣрвате, но питамъ: съвѣменниятъ християнски свѣтъ вѣрва ли въ това? Съврѣменнитѣ християни пиятъ отъ водата на тия извори. Тѣ сѫ започнали отъ десетия изворъ, но до първия номеръ още не сѫ дошли. Съберете изъ цѣлия свѣтъ разнитѣ християни и вижте, колко различни вѣрвания иматъ, на колко различни езици говорятъ, та като се събератъ, цѣла галиматия става между тѣхъ, не могатъ да се разбератъ. Като дойде нѣкой сѫботянинъ, той ви говори за сѫботата. Като дойде нѣкой православенъ, той ви говори за иконитѣ, за светцитѣ. Като дойде нѣкой евангелисть, той ви говори, че трѣбва да слушате Писанието и отъ Него да не се отдѣляте нито на йота. Като дойде нѣкой баптистъ, той ви говори, че ти трѣбва да бѫдешъ кръстенъ, и то отъ нѣкой баптитски проповѣдникъ, но не като дѣте, а на 33 годишна възрасть. Азъ не казвамъ това за упрѣкъ, но това сѫ човѣшки схващания. И този живиятъ Христосъ днесъ казва: „Идете и учете!“ И азъ турямъ думитѣ на живия Христосъ и казвамъ: „Научете себе си на Божията Любовь, научете себе си на Божията Мѫдрость, научете себе си на Божията Истина! Възприемете Божествения животъ и живѣйте въ съгласие съ Бога!“ Това е, което живиятъ Христосъ днесъ говори на сегашния свѣтъ. Щомъ възприемемъ това учение, всички страдания, които имаме, всички неволи които сега сѫществуватъ, всички терзания, ще изчезнатъ. А тѣ сѫ действително ужасни. Разгледайте съвремѣннитѣ болести и вижте, каква язва прѣдставляватъ тѣ за човѣшката душа, и какъ я разяждатъ. Ако гледате като ясновидецъ, ще видите, че въ човѣшката душа, туй духовно тѣло на човѣка, човѣшкото сърце и човѣшкия умъ, сѫ пълни съ такива язви, които ги разяждатъ. Тѣ сѫ резултатъ на човѣшкитѣ мисли, чувства и желания, които правятъ човѣка неспокоенъ, недоволенъ отъ себе си. Единственото нѣщо, което може да ни излѣкува, то е Божията Любовь, която трѣбва да проникне цѣлото ни сѫщество. Нѣкой казватъ: Божията Любовь е само за стари хора, не и за млади. Божията Мѫдрость е само за умни хора, не и за млади. Значи, Божията Любовь и Божията Мѫдрость е за тѣзи, които сега умиратъ. Не, Божията Любовь е за всички! Тя е за млади, които сѫ родени чисти, и стари, които сѫ изживѣли своята младость въ единъ разуменъ животъ. Тя е за младитѣ, които носятъ сега тази чиста вода. Нека пиятъ отъ нея. Тя е и за стари, които сѫ запазили до края на живота си този възвишенъ идеалъ. Нека всички пиятъ отъ това чисто учение! Този Христосъ, Който трѣбва да възприемемъ въ себе си, ще стане като едно звено между всички ни. Той ще се всели въ всинца ни. И тогава нѣкой казва: да видимъ Христа! Можете да Го видите. Ще кажете: ние сме много грѣшни. Нима онѣзи хора, които гледатъ слънцето, сѫ праведни? Въ сегашния свѣтъ, това, че много хора не могатъ да видятъ и да чуятъ Господа, то е защото тѣхнитѣ господари сѫ ги затворили. Когато нѣкои крадци откраднатъ овци отъ стадото на нѣкой овчарь, тѣ затварятъ тия овци нѣкѫде на дълбоко за да не могатъ да чуятъ гласа на овчаря си, та като го познаятъ да тръгнатъ подире му. И тъй, спасението на свѣта ще стане само тогава, когато ние отъ душа извикаме къмъ Бога: „Аманъ!“ Когато и цѣлото човѣчество извика сѫщото, тогава Господъ ще го чуе и ще спаси свѣта. Нѣма да кажемъ: Аманъ, бактисахме отъ свѣта? Не, трѣбва да кажемъ: „Господи, Ти, Който създаде свѣта, спаси ни, и ние ще живѣемъ отъ сега нататъкъ само за Тебе!“ И сега, азъ нѣма да кажа, че живиятъ Христосъ иде отвънъ, но Неговата свѣтлина прониква навсѣкѫдѣ. Нѣма животно въ свѣта, което да не чувствува Неговата Любовь. Има извѣстна мъртва материя, която още не е почувствувала Любовьта на Бога, но тя тепърва ще я почувствува. Всички живи сѫщества, които иматъ любовь въ себе си, ще почувствуватъ тази Любовь. Тогава ще се създаде единъ новъ организъмъ, едно ново тѣло. Старото ще изчезне, ще мине, а новото ще се трансформира като буба. Слѣдователно всички хора ще се трансформиратъ вѫтрѣшно, духовно и по мисъль, и по чувство, и по воля. И тогава, питамъ: кое е най-хубавото въ свѣта? Не е ли най-хубавото да имамъ познанството съ този Христосъ на живота? Има ли нѣщо по-хубаво отъ това, да бѫдешъ въ съприкосновение съ Любовьта, която стопля съцето ти? Има ли нѣщо по-хубово отъ свѣтлината, която осмисля всичко? Има ли нѣщо по-хубаво въ свѣта отъ свободата? — Нѣма! И тъй, като се върнете сега дома си, азъ ви поканвамъ да научите себе си на три нѣща: да имате Любовь безъ умраза; да имате свѣтлина безъ сѣнки и да имате свобода безъ ограничения! Бесѣда, държана отъ Учителя, на 3 януарий, 1926 год. въ гр. София.
  4. От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Показа имъ рѫцѣтѣ си „И това като рече, показа имъ рѫцѣтѣ и ребрата си.“ Иоана 20:20. Да си покажешъ рѫцѣтѣ, да си покажешъ ребрата, въ това повидимому нѣма никаква наука. Кой отъ васъ не си е показалъ рѫцѣтѣ нѣкому? Когато лѣкарьтъ дойде въ дома на болния, болниятъ веднага си показва рѫката, и лѣкарьтъ я хваща и опитва пулса му. Кой отъ васъ не си е подавалъ рѫката на своя приятель? Навсѣкѫдѣ изобщо има подаване на рѫцѣ. И това е толкова маловажно, че ние не му даваме никакво значение. Да си подадешъ рѫката, това е едно отъ обикновенитѣ събития въ свѣта. Когато хората правятъ нѣкакъвъ договоръ помежду си, тѣ си подаватъ рѫка. Когато се здрависватъ, сѫщо си подаватъ рѫка. Казва се въ Евангелието, че Христосъ си е показалъ рѫката. Какво означава това? Отъ чисто научно гледище рѫката има голѣмо съдържание. Да си подадешъ рѫката на единъ херомантикъ, това значи да прочете по нея твоето минало, твоето настояще и твоето бѫдаще. Той отъ рѫката ти ще познае, какъвъ човѣкъ си. Обаче сегашнитѣ хора криятъ вѫтрѣшната страна на рѫката си, защото херомантицитѣ четатъ по вѫтрѣшната страна на рѫката. Нѣкои си стискатъ рѫцѣтѣ, защото тази книга трѣбва да бѫде загърната, не всѣки трѣбва да чете по нея. И дѣйствително, хубавитѣ книги сѫ за учени хора. Когато казвамъ, че науката е за ученитѣ хора, разбирамъ, че тя е за високоблагороднитѣ, за високостоящитѣ хора, за хората, които иматъ душа. Човѣкъ, който нѣма душа, за какво му е наука? Въ онази велика и истинска наука на живота не се гледа на външната форма, не се гледа, какво е външното лице на нѣщата, а се гледа на вѫтрѣшното съдържание. Сега ние говоримъ за формата, но формата сама по себе си е една необходимость за проява на реалностьта. Азъ сега ще направя едно малко отклонение, ще внеса едно вметнато предложение, а именно ще кажа, че съврѣменнитѣ учени хора твърдятъ, какво всичко въ свѣта се движи. Това твърдение на ученитѣ хора е на половина вѣрно, защото ако дѣйствително всичко се движи, тогава ние не бихме познали това движение. Значи, има нѣщо, което се движи върху нѣщо, което не се движи. Слѣдователно, по онова, което е постоянно, ние познаваме това, което се движи. Тъй че има нѣщо въ свѣта, което се движи върху недвижущото се. Има нѣщо, което се измѣня върху неизмѣняемото. И тъй, въ самитѣ васъ, онова, което се движи, което се измѣня, ви радва. Но сѫщеврѣменно въ всѣка душа, въ всѣки умъ има нѣщо, което не се движи. Нима дъното на онази рѣка, въ която тече водата, се движи? Не, дъното ѝ е постоянно. Вѣрно е, значи твърдението, че само развиващиятъ се животъ се движи, а животъ, който не се развива, не се движи, той е една постоянна величина. Слѣдователно, развиващиятъ се животъ се опрѣдѣля отъ онзи, който не се развива, или който не се диференцира, или който нѣма нужда да се проявява. Това нѣщо на единъ окултенъ езикъ означава: има сѫщества, които сѫ доволни отъ себе си, слѣдователно тѣ нѣматъ нужда да се проявяватъ, а има сѫщества, които не сѫ доволни отъ своето положение, и тѣ искатъ да се проявяватъ. Сега, да прѣведа това философско твърдение на единъ по-обикновенъ езикъ. Има богати хора, които не искатъ да бѫдатъ богати и има сиромаси, които не искатъ да бѫдатъ сиромаси. Защо сиромаситѣ не искатъ да бѫдатъ сиромаси? Защото тѣ считатъ богатството като едно благо въ живота си. Добрѣ, ако това е вѣрно, и всичкитѣ хора бѣха еднакво богати, ако всичкитѣ хора бѣха еднакво учени, какво щѣше да бѫде положението на съврѣменния свѣтъ? Възможно ли е всички хора да бѫдатъ еднакво силни въ свѣта? По закона на мисъльта, допустимо е, но то е само една концепция, едно понятие едно твърдение, но дали то има своя реалность, то е другъ въпросъ, Отъ казаното по този логически начинъ, какво слѣдва? — Че само разумното расте и се развива, а неразумното седи на едно мѣсто. Какво заключение ще извадите отъ това? Че онова, което не се проявява е неразумно. Нали така? Щомъ кажемъ за нѣкой човѣкъ, че е неразуменъ въ живота, ние подразбираме, че той не се развива, а щомъ кажемъ, че е разуменъ, подразбираме, че той се развива. Когато кажемъ „мъртавъ“ човѣкъ, подразбираме човѣкъ, у когото движението е престанало, а когато кажемъ „живъ“ човѣкъ, подразбираме човѣкъ, у когото движението е започнало. Само въ разумния човѣкъ има движение. Само разумното, живото се развива, а дѣто има животъ, има и разумность. Животътъ и разумностьта сѫ тѣсно свързани. Така седи този въпросъ въ човѣка. И много пѫти мъртвитѣ тѣла се движатъ не по своя воля, а по волята на разумния. Единъ мъртвецъ може да се прѣнесе отъ Германия въ България, може да му направятъ вѣнци, туй-онуй, но всичко това не е по неговата инициатива, той не иска да го мѣстятъ отъ едно мѣсто на друго, това е по желанието на живитѣ хора. И когато ние мъртвитѣ хора, се движимъ, какъ мислите, ние ли се движимъ, или ангелитѣ ни носятъ отъ едно мѣсто на друго? По нѣкой пѫть вие мислите, че сте живи. Сега ние прѣстъпваме къмъ една область, азъ я наричамъ область на бездъннитѣ прѣдмети, и като хлътнемъ тамъ долу, отиде вече. Хлътнешъ ли долу, незнамъ кѫдѣ ще стигнешъ. Затова ще се пазимъ отъ тѣзи работи. Ще надникнемъ само донѣкѫдѣ и ще кажемъ, че това мѣсто е безъ дъно. Христосъ показалъ рѫцѣтѣ си на своитѣ ученици и ги запиталъ: „Вие познавате ли тия рѫцѣ“? Понеже тѣ не можаха да Го познаятъ, Той имъ каза: „Четете линиитѣ на рѫцѣтѣ, понеже тѣ никога не се измѣнятъ.“ И наистина гласътъ по нѣкога може да се измѣни, лицето може да се измѣни, но човѣшка рѫка никога не се измѣня. Най-мѫчно се измѣня човѣшката рѫка. Слѣдователно, туй, което е написано въ човѣшката рѫка, освѣнъ че не се измѣня, но оставя за хиляди поколѣния, както е написано и отъ хиляди поколения. То е тъй точно, тъй неизмѣнно написано. Нѣкой ще каже: защо азъ не мога да го видя? Не можешъ да го видишъ! Виждането подразбира знание, будность на съзнанието. Какъ може учениятъ подъ своя микроскопъ да вижда и най-малкитѣ бубулечици? Ти казвашъ: понеже не виждамъ нищо въ водата не мога да вѣрвамъ, че има въ нея нѣкакви микроби. Но микроскопа казва: погледни чрезъ мене, питамъ: този микроскопъ вѣрва ли въ микробата, която виждашъ? Слѣдователно, има начини, чрѣзъ които ние можемъ да се доберемъ до онази велика реалность въ живота. Реалностьта всѣкога се отличава по слѣдното качество. Щомъ човѣкъ се домогне до сѫщинската реалность, тъй както ученитѣ твърдятъ, безъ разлика на това, дали ти си въ будно или въ сънно състояние дали си ученъ или прость тя ще произведе въ него една малка радость. Това е единъ неизбеженъ законъ. Значи, всѣка малка радость, отъ какъвто характеръ и да е, показала една допирна точка онази реалность, отъ която животътъ произтича, или отъ която разумностьа произтича, или отъ която произтичатъ условията за проявяването на тази реалность. Но понеже ние сме въ движение, не можемъ да бѫдемъ въ постояно съприкосновение съ реалностьта. Ето защо при това движение, слѣдната фаза ще бѫде едно отдалечаване отъ реалностьта, и човѣкъ ще се намѣри въ една крива линия. Линията на еволюцията не върви по единъ правъ пѫть, но по единъ кривъ пьть. Сега у васъ може да се сложи идеята: ами нали е казано, че трѣбва да вървимъ по единъ правъ пѫть? Обаче правиятъ пѫть не подразбира правата линия. Нима онзи разбойникъ, който върви по правия пѫть по най-кѫсия пѫть, това означава правъ пѫть? Въ окултната наука подъ „правъ пѫть“ разбиратъ онзи пѫть, който има най-много допирни точки съ реалностьта. Този пѫть може да обикаля, да върви и по крива линия, но щомъ има най-много допирни точки до реалностьта, той е правиятъ пѫть. И тъй, Христосъ показва рѫката си на своитѣ ученици и имъ казва: „Вие можете ли да четете?“ Тѣ му казаха: „Можемъ, Учителю! Тѣ четоха но нея. И какво казаха? — Тази е рѫката на нашия Учитель. Но какво означава човѣшката рѫка сама по себе си? Човѣшката рѫка, това е изявяването на човѣшкия духъ. Това е мощното, това е великото въ свѣта. Рѫката е тѣсно свързара съ човѣшкия духъ, затова човѣкъ трѣбва да държи въ себе си великата мисълъ, че той има рѫка, и то съдържателна рѫка, върху която е написано всичко. За човѣка не е достатъчно само да знае, какво е написано по тѣзи лини, но да знае, какво означаватъ тѣзи линии, какво означаватъ формата, гънкитѣ на самата рѫка, да разбира цѣлата ѝ външна и вѫтрѣшна страна. Нѣкой казва: тази рѫка е грозничка. Не, красивитѣ рѫцѣ не сѫ съдържателнитѣ рѫцѣ, и грознитѣ рѫцѣ не сѫ безсъдържателнитѣ рѫцѣ. Азъ ще се отдѣля за малко отъ въпроса за рѫката и ще ви прѣдставя два примѣра. Тѣ сѫ слѣднитѣ. Имате единъ човѣкъ малко сприхавъ, малко чуствителенъ, нервенъ по натура — естеството му е такова. Той скоро се възбужда, скоро избухва, сѣче направо, дѣ кого завари, този-онзи, всички ги е страхъ отъ него. Кой какъ го бутне, на всички отговаря. Ако ти го бутнешъ единъ пѫть, той ще те бутне два пѫти, ти му кажешъ една дума, той — десеть. Този човѣкь е готвачъ, държи гостилница, но готви хубаво чисто, пъкъ и евтино продава, затова кой какъ мине, все го обикаля, неговата гостилница постоянно се пълни. Всички обичатъ яденето му и казватъ: сприхавъ човѣкъ е, но хубаво готви и евтино продава. За кого отиватъ тия хора: за неговата сприхавость ли, или за яденето му? — За яденето му защото всѣки може да си вземе отъ него. На другата страна имате единъ благороденъ човѣкъ, съ класическа физиономия, неговитѣ дѣди и прадѣди сѫ били отъ знатенъ родъ, въ думитѣ му нѣма да намѣришъ нито една погрѣшка. И той е единъ гостилничаръ, и той готви много хубаво, но продава много скѫпо, затова никой не влиза въ гостилницата му. Които влѣзе, кесията му се изпразва. За него казватъ: много добъръ човѣкъ е, но много скѫпо продава. Казвамъ: тия двама души се различаватъ. Единиятъ е благороденъ по наслѣдство, но по проява е много скѫперникъ, а другиятъ по наслѣдство е сприхавъ човѣкъ, по проява е благороденъ, евтино продава и казва? „Нека си взематъ всички! Като правя сравнение между тия двама гостилничари, вие казвате: много е прѣсилено това. Да, може да е прѣсилено, но по нѣкой пѫть трѣбва да се направи едно прѣувеличение въ нѣщата, за да се видятъ и проучатъ добрѣ. Нѣкой пѫть ученитѣ хора, когато искатъ да прѣдставятъ нѣкоя микроба на дъска прѣдъ своитѣ слушатели, тѣ я написватъ голѣма, такава, каквато е наблюдавана подъ микроскопъ. Казвамъ: тази микроба подъ микроскопа е голѣма, но съ обикновено око гледана, тя е малка. Ще ви представя други два аналогични примѣра. Срѣщате една красива дама, или една красива „леди“, както я казватъ на английски езикъ, нѣма да употрѣбя думата госпожица. Турцитѣ употрѣбяватъ въ този случай думата „ханъмъ“. Тази „леди“ е благородна, красива, хубава. Тя има съзнание за своята красота. Който я погледне, всички се чудятъ на нейната красота, но тя не обръща никому внимание, никого не поглежда. Всички казватъ за нея, че е горда. Тя казва: „Нѣмамъ нужда отъ васъ“. Но въпрѣки всичко това всички тичатъ подирѣ ѝ. Защо? — Да взематъ нѣщо отъ нейната красота. Има една друга „леди“, но тя не е красива. Като съзнава своя грозота тя гледа да бѫде добра, любезна съ всички. Питамъ: защо тя пъкъ е тъй любезна, тъй учтива? Казвамъ грозната, за да балансира своята грозота, туря на лице своята доброта, а красивита за да пази своята красота, понеже всички я търсятъ, тя ги прѣзира, туря на лице една лоша черта — гордостьта. Тя казва: „Не искамъ да ги зная“.! Въ природата има единъ такъвъ законъ на балансирване. Разбира се, че щомъ съмъ богатъ нѣма да искамъ да зная хората, защото всѣки ще се интересува да знае, какво има въ моята каса. Кой какъ мине, ще бърка. Кой какъ дойде до паритѣ, пръститѣ му ще се привлѣкатъ отъ паритѣ. Христосъ посочи рѫката си на своитѣ ученици. Съврѣменнитѣ хора казватъ: посочете ни реалностьта въ свѣта! Ето рѫката, това е една реалность. Нѣма по-голѣма реалность, отъ човѣшката рѫка! Но до колко учени хора вѣрватъ въ тази реалность? До колко вѣрватъ тѣ въ тия линии? Това, че човѣшката рѫка има петь пръста за тѣхъ е една случайность. Човѣкъ може да има и шесть пръста. Така расѫждаватъ хората, които мислятъ, че всичко е въ движение, че цѣлиятъ свѣтъ се движи, а хората които разѫждаватъ, че свѣтътъ въ едно отношение е постояненъ, а развиващиятъ се животъ е въ движение, тѣ мислятъ, че тази рѫка може да расте и се развива. Тогава ще ви приведа едно сравнение като отличителна черта между физическия или механическия и органически свѣтъ. Ако вземете 10 пѣсъчни зрънца и ги турите въ една кутия, и послѣ други 10 ябълчни зрънца и ги турите въ друга кутия, като ги оставите да седятъ тамъ нѣколко мѣсеца, или една година, тѣзи зрънца ще се увеличатъ ли? Нѣма да се увеличатъ. Но между пѣсъчнитѣ и ябълчнитѣ зрънца има едно сѫществено, отличително различие. Кое е то? Ако посѣете песъчнитѣ зрънца въ земята, ще се увеличатъ ли? — Нѣма да се увеличатъ. Ако посѣете ябълчнитѣ зрънца въ земята, ще се увеличатъ ли? — Ще се увеличатъ. Слѣдователно, казватъ за нѣкого: той иска да се покаже. Какво означава това? Когато нѣкой човѣкъ иска да се докаже, то е отлична черта. Азъ бихъ желалъ всѣки човѣкъ да се покаже. Защо? Нека се покаже, той е живъ човѣкъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да покаже, че е живъ. Той е една ябълчна сѣмка. Всѣки човѣкъ трѣбва да има стремежъ да се покаже, въ каквото и да е направление. Като посадя едно ябълчно зърно въ земята, слѣдъ врѣме то се попокаже отгорѣ надъ земята, започва да расте и казва: „Господарю, благодаря ти че ме посади, че ми даде възможность да се развивамъ“. И слѣдъ нѣколко години то дава плодъ. Между дървото и мене има извѣстно съотношение, ний се разбираме. Азъ поливамъ това дърво и то се радва. Слѣдователно, между видимия и невидимия свѣтъ има едно съотшение. И туй съотношение се изразява само по единъ вѫтрешенъ начинъ. Значи, цѣла книга е написана по рѫцѣтѣ на хората. И съвременнитѣ майки трѣбва да знаятъ, какво е написано по рѫцѣтѣ на тѣхнитѣ дѣца. Тѣ казватъ: каквото Господъ даде. Не, не е така. На рѫката на твоето дѣте, напримѣръ природата е написала: твоето дѣте има недѫгъ. Какъвъ — То ще обича да поизлъгва малко. Послѣ и друго е написано. Какво? — Твоето дѣте ще обича да пооткрадва малко. Понеже е майка, тя казва: а, моето ангелче не може нито да краде, нито да лѫже. Да, сега не може, но за въ бѫдаще ще може и да поизлъгва, и да пооткрадва. Нима мислитe, че онзи соколъ, който е вѫтрѣ въ яйцето, може да направи нѣкому зло? Не, докато е въ яйцето нищо не може да направи, но като се измѫти, ще покаже своето естество. Слѣдователно, природата, като е написала това нѣщо на рѫката на туй дѣте, съ това иска да му каже: „Ти ще работишъ върху себе си, за да прѣмахнешъ тази склонность да поизлъгвашъ и да пооткрадвашъ“. Майката казва: ама не може да бѫде това нѣщо! Ние сме се молили на Бога за това дѣте, Той не може да ни даде такова дѣте, съ такива лоши наклонности, да краде и да лъже. Но като порасне това дѣте, майката вижда, че то и поизлъгва, и пооткрадва, излиза тъкмо така, както природата е написала на рѫката му. Тогава майката и бащата казватъ: защо Господъ ни даде това дѣте? Защото си го искахте. Коя мома като се ожени не иска дѣте? — Ама ние мислихме, че ще бѫде нѣкой ангелъ. Чудни сте вие! Ангелитѣ нѣматъ друга работа, ами ще напуснатъ небето, онзи свѣтълъ, смисленъ животъ, и ще дойдатъ при васъ, при нѣкоя неодѣла майка, като нѣкое малко бебенце, да го потупва всѣки день, да го праща да оре на нивата или да го праща да пасе нѣкому биволитѣ и воловетѣ. Майката казва; ангелче е моето дѣте. Да, ще го видишъ. Ние хората сме много взискателни, искаме да дойде при насъ нѣкой ангелъ. Благородно е това желание, да дойде нѣкой ангелъ у насъ, възможно е и това, но кога? По какъвъ начинъ може да дойде, единъ ангелъ у насъ? Ангелитѣ нѣма да се раждатъ като насъ, но писано е въ Писанието: „Когато ние се обърнемъ къмъ Бога и се новородимъ, тогава Господъ ще изпрати по единъ ангелъ да живѣе въ всѣки едного отъ насъ“. Тогава ще бѫдемъ радостни и весели. И дѣйствително, нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да дойде единъ ангелъ да живѣе въ тебе, да си всѣкога бодъръ и веселъ, а когато искашъ да прослѣдишъ единъ наученъ въпросъ, ще запиташъ този ангелъ: кажи ми нѣщо по този въпросъ? Нѣма нѣщо, което този ангелъ да не знае. Той знае и музика, и изкуство, и наука — всичко знае. Тия хора, въ които се вселява по единъ ангелъ, ние наричаме „гениални хора“. Вие казвате: този човѣкъ е гениаленъ. Азъ казвамъ: въ този човѣкъ живѣе единъ ангелъ. Ама той е святъ човѣкъ. Да, въ него живѣе единъ ангелъ, затова е святъ човѣкъ. Слѣдователно, въ всички велики хора живѣе по единъ великъ духъ, които духове сѫщо сѫ на иерархии. Нѣкой човѣкъ иска да бѫде музикантъ. Музикантъ, въ пѫленъ смисълъ на думата, може да бѫде само онзи, у когото живѣе единъ ангелъ. И всичко възвишено и благородно въ свѣта, въ какъвто и да е смисълъ, се дължи само на ангелитѣ. Обаче ние ще кажемъ: тогава дѣ е нашата индивидуалность? Какво подразбираме подъ думата „индивидуалность?“ Има ли въ това нѣщо несъобразно? Ангелитѣ сѫ почерпили своето знание отъ Бога, а ние го черпимъ отъ тѣхъ. Какво лошо има въ това? Когато единъ ангелъ влѣзе въ нѣкой човѣкъ, и той се прояви като поетъ, напише една много хубава поема, ангелътъ нѣма да подпише името си, но ще каже на своя ученикъ: „Ти си подпиши името, тази работа е твоя!“ Ангелитѣ сѫ много щедри, много благородни. И като напише този човѣкъ нѣщо хубаво, всички казватъ: „Колко е гениаленъ този човѣкъ, глава има въ него!“ Да, тази глава е на ангела. Христосъ показва своята рѫка на ученицитѣ си и казва: „Ще се научите да четете!“ Нѣкой искатъ да познаятъ Христа. Какъ ще го познаете? Христосъ като дойде, ще ви покаже рѫката си. Научихте ли се да четете на Христовата рѫка? Какво ще видите на нея? — Първата линия — линията на сърцето — е идеално развита, което показва една идеална любовь — любовь къмъ цѣлото човѣчество. Тя е една отъ най-дългитѣ линии. Най-правилната линия на рѫката е тя. Тази линия по своята форма показва, че въ всички условия на живота тя може да се прояви правилно, нормално, т. е. разумно може да се прояви — да обичашъ, безъ да се встрастявашъ; да обичашъ, безъ да ограничавашъ! Да обичашъ така, това значи да давашъ потикъ на всѣка душа да се повдига. Туй е написано на сърдечната линия на Христовата рѫка. Втората линия, която ще ви обърне внимание въ Христовата рѫка, е линията на ума, която сѫщо така е гениално, въ сммсълъ много правилно развита. Тази линия върви паралелно съ линията на сърцѣто. Линията на сърцѣто и линията на ума трѣбва да вървятъ паралелно, но въ двѣ противоположни посоки. Въ сегашната математика се казва, обаче, че двѣ линии, за да бѫдатъ успоредни, трѣбва да вървѣтъ въ една и сѫща посока, а въ живата математика може да имаме двѣ успоредни линии, които вѫрвятъ въ двѣ противоположни посоки, и пакъ да сѫ успоредни. Слѣдователно, разумнитѣ хора, които се движатъ въ двѣ противоположи посоки на своето битие, спазватъ сѫщитѣ отношения. Това движение привидно само е противоположно. И тъй, да опрѣдѣлимъ сега, каквото означаватъ двѣтѣ линии на рѫката. Линията на сърцето показва, че то борави съ по-гѫста материя, а линията на ума показва, че той борави съ по-фина материя. Отъ тукъ виждаме че, единиятъ свѣтъ почива върху другия, строежъ има. Друга важна линия въ рѫката на Христа е линията на живота. Ще забѣлѣжимъ, че въ линията на живота у Христа се подчертава идѣята, че Той дава животъ прѣизобиленъ. И тази линия е добрѣ, правилно развита тя опрѣдѣля възможноститѣ на Любовьта. Линията на ума слиза къмъ долината на Марса, което показва, че умътъ трѣбва да ограничи войната. Хората трѣбва да воюватъ, това е вѣрно, но какъ трѣбва да воюватъ? Линията на сѫрцѣто пъкъ ще опрѣдѣли, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията на хората — благородни отношения съ всички и навсѣкѫдѣ. Линията на сърцето сѫщо така ще опрѣдѣли и каква трѣбва да бѫде религията на хората въ свѣта. Сегашнитѣ хора казватъ, че трѣбва да има религия. Не казвамъ че не трѣбва да има религия, но прѣди да сѫществува религия, но казвамъ, че преди да сѫществува религия, хората трѣбва да бѫдатъ духовни, разумни, защото религията се включва въ духовния животъ на хората. Човѣкътъ седи по високо отъ своята религия. Религията, това е външното изявление на човѣка въ свѣта, на неговитѣ схващания. И тогава казвамъ: човѣкъ има три вида отношения къмъ свѣта: първо: отношение къмъ Бога, към Любовьта. Второ: отношение къмъ своята душа. Трето: отношение къмъ своя ближенъ. Казвамъ много мѫчно е да се познае, какво нещо е Богъ, и какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ съотношения къмъ Бога. Често ме запитвашъ: кажете ни какъ трѣбва да се служи на Бога! Да се служи на Бога това и малкитѣ дѣца знаятъ. То не трѣбва да се доказва. Служенето на Бога е служене, което иде най-естество и се проявява и въ най-малкитѣ нѣща, Значи, служенето на Бога е естество не само за човѣка но и за най-малкитѣ животни. Наскоро единъ мой познатъ ми разправяше единъ примѣръ за служене на Бога отъ страна една мечка. До колко този фактъ е веренъ, не зная, но той седи въ слѣдното: отива единъ българинъ нѣкѫде изъ гората да сѣче дърва, но ето насрѣща му излиза една мечка, отправя се къмъ него и му посочва дланьта си. Той спазва присѫтствието на духа и поглежда, въ лапата на тази мечка стърчи единъ доста голѣмъ трънъ, забилъ се доста надълбоко. Той се приближава до нея, изважда тръна отъ лапата ѝ, подухва малко мѣстото, позаглажда го да не я боли и се готви да тръгва. Като се освободила мечката отъ тръна, повела този селянинъ нагорѣ въ гората и се спрѣла прѣдъ едно мѣсто, дѣто имало много готови насѣчени дърва. Той си натоварилъ лесно колата. Послѣ го повежда навътрѣ въ гората и се спира подъ едно голѣмо дърво. Обръща му вниманието да погледне нагорѣ. Той се очудва, какво ли иска още отъ него, но забѣлѣзва на дървото една пчела съ медъ. Съ това тя му благодарила, като му казва: „Ето тукъ има дърва, а тукъ медъ, вземи си колкото искашъ!“ — и си заминава. Значи, тя си плаща, като на докторъ. Какво ще кажете отгорѣ на това? Че туй е измислица? Не, доказано е, че въ животнитѣ има много голѣма признателность. Има случаи, дето плъхове сѫ хранили гѫлѫби. И редъ други наблюдения сѫ правени върху животнитѣ, при които е констатирана тѣхната признателность. И въ животнитѣ има разумность. Щомъ и въ животнитѣ има разумность, ние, по-разумнитѣ сѫщества отъ тѣхъ, нѣма ли да имаме разумностьта поне на тази мечка? Ние нѣма ли да имаме поне и толкова признателность и къмъ Бога, Който ни е изпратилъ на земята, далъ ни е животъ, на който да се радваме и да проучаваме неговото величие и дълбочина? Хайде да не произнасямъ постоянно думата „Богъ“, защото може би, ще кажете: гръмна ни главата отъ тази дума! Тогава ще кажа: не трѣбва ли да имате благодарность къмъ тази жива природа, къято ни е дала всичко? Не трѣбва ли да опрѣдѣлимъ отошенията си къмъ нея, къмъ всички наши по-напрѣднали, по-възвишени, по-разумни братя, които сѫ били тъй благородни, тъй доблестни да ни помагатъ въ нашето развитие? Какъ трѣбва да имъ се отплатимъ? Ако една мечка, за изваждането на единъ трънъ отъ крака ѝ, показва на този българинъ де има дърва да си ги насѣче и събере, де има медъ да си похапне, какво трѣбва да направимъ ние, за да изразимъ своята благодарность? Този българинъ е билъ толкова благороденъ, че не е взелъ всичкия медъ отъ хралупата на дървото, но оставилъ и на мечката да си хапне. Обаче ние, съврѣменнитѣ хора, какъ бихме постѫпили въ този случай? — Бихме взели всичкия медъ, и за мечката нищо не бихме оставили. Не е така, Вземете толкова, колкото ви трѣбва, а излишното оставете за другитѣ. Азъ ще ви приведа другъ примѣръ, отъ който ще видите, че и въ мечката има човѣщина. И туй се е случило въ България. Нѣкой си добъръ, благочестивъ българинъ пѫтувалъ изъ една гора, но по пѫтя му станало лошо, и той падналъ на земята. На около му нѣмало нито единъ човѣкъ — мѣстностьта била планинска. Като се видѣлъ, самъ, изоставенъ, обърналъ се къмъ Бога съ молитва, дано нѣкакъ му се помогне, иначе билъ осѫденъ на смѫрть. По едно врѣме отъ гората се задава една мечка, която иде право срещу него. Побутва го малко, но той не се мърда. Тя разбрала, че той е боленъ и го задига. Този българинъ си казалъ: ти остави треската, тя прѣмина, но съ мене всичко се свършва, азъ отивамъ вече. И наистина, отъ страхъ го прѣтресло. Оставилъ се най-послѣ, да става каквото ще. Мечката го понесла и се приближила къмъ една овчарска колиба. Овчарътъ, като видѣлъ мечката, хукналъ да бѣга. Тя влиза вѫтрѣ, слага болния на земята и си излиза навънъ. Овчарьтъ слѣдъ това се връща въ колибата си и пита болния: какъ те носѣше мечката? — Трѣбва да станешъ като мене боленъ, за да разберешъ. Питамъ сега: това нѣщо възможно ли е? Да възможно е. И въ животнитѣ има благородни пориви, и въ тѣхъ има пробуждане на съзнанието, както и у хората. Казвамъ: не трѣбва ли и ние, поне колкото тази мечка, да имаме благородни чувства? Сега, въ съврѣменния животъ, ние мислимъ, че сме най-разумнитѣ хора. Хубаво е да мислимъ така, но сѫщеврѣменно трѣбва да постѫпваме и разумно. Най-разумното въ свѣта, това е Богъ. Това съврѣмената наука нарича „постулатъ“, т. е. това, което всѣкога и въ всички врѣмена остава неизмѣняемо, това е Богъ. Той е послѣдователенъ, хармониченъ въ всички свои постѫпки. Той прави добро, безъ да има нужда отъ доброто. Проявява своята разумность, безъ да има нужда отъ тази разумность. Хората Го славятъ, безъ да има нужда отъ тази слава. Всичко това, което Той проявява прави го все заради нашето благо. Въ Неговото битие седи благото на всички малки и голѣми сѫщества, за да се радватъ на всичко това, което Богъ има. Тѣ се радватъ на всички възможности въ Бога. Богъ съдържа много велики блага въ себе си, но ние още не сме ги изпитали. Единъ день, обаче, вие можете да опитате и тия блага, които ангелитѣ иматъ. Тогава вие ще живѣете въ единъ свѣтъ, дѣто ще има абсолютна свобода. Знаете ли, какво нѣщо е абсолютна свобода? — То значи да живѣете въ единъ свѣтъ, дѣто ще бѫдете напълно обичани отъ всички, а не както сега, любовьта ви се разваля всѣки день. Вие казвате: ние сега се обичаме. Да, но не се знае, колко врѣме ще трае тази любовь. Нѣкой пѫть нѣкой те обича за година, а другъ за двѣ години, трети за три години, а нѣкой и за 20 години, но въ края на краищата и тази любовь се разваля. Обаче въ ангелския свѣтъ Любовьта никога не се изменя, никога не се разваля. Тя е постоянна, даже постепенно се усилва и расте, понеже е разумна. Нѣма по-разумно нѣщо отъ Любовьта. Когато Любовьта влезе въ човѣшкото сърце, какво прави? — Тя произвежда единъ свещенъ трепетъ въ сърцето единъ разуменъ актъ въ ума. Любовьта, е която образува тази линия на рѫката. Като разгледате тази линия, отъ горното ѝ разклонение, до долното ѝ разклонение тя показва пѫтя, който човѣкъ е миналъ прѣзъ всичкитѣ епохи, какъ се е подвизавалъ въ Любовьта и т. н. Много степени има въ Любовьта. Линията на ума пъкъ показва, какъ се развивалъ човѣкъ и до колко разумно е използувалъ условията на своя животъ. Вие казвате: човѣкъ трѣбва да има душа! Нѣкой пѫть ученитѣ хора не признаватъ душата, понеже не я виждатъ. Пъкъ и религиознитѣ хора нѣкой пѫть не вѣрватъ въ душата. По нѣкога ние вѣрваме само въ човѣшкия умъ, понеже той се проявява въ мисъльта. Ние можемъ да познаемъ човѣшката душа по човѣшкото сърце. Тамъ, дѣто има душа, има и сърце. Думата „сърце“ не е толкова сполучлива, защото показва постояннитѣ промѣни. Да обичашъ човѣка, това значи той да може да расте и да се развива подъ твоята обичь. Безъ любовь не може да има растене и развиване. И безъ мисъль пакъ не може да има растене и развиване. Нѣкой казва: защо трѣбва да обичамъ? — За да растешъ. Защо трѣбва да раста? — За да се проявишъ, да се пробуди съзнанието ти, да разберешъ защо си дошелъ на този свѣтъ. И тъй, Христосъ имъ показва рѫцѣтѣ си. Тѣ познаха формата на рѫката Му. Вие разглеждали ли сте си рѫцѣтѣ, за да видите, че всички рѫце не сѫ еднакво устроени. Онѣзи хора, които обичатъ удоволсвията, които обичатъ да си похапватъ, да си попийватъ, да говорятъ за кокошчици за патици, за ядене, за пиене, тѣхнитѣ рѫцѣ сѫ дебелички и много добрѣ устроени. А онѣзи хора, които сѫ сатурнови типове, т. е. критици, които не могатъ да видятъ нищо хубаво въ свѣта, а виждатъ само лошото, тѣ иматъ дълги, сухи, кокалести пръсти, съ вѫзли. Тѣ казватъ: дълги ни сѫ пръститѣ. Не дълги сѫ само, но и кокалести. За такъвъ човѣкъ казватъ: той е цѣль светия. Не само че не е светия този човѣкъ, но е голѣмъ критикъ. Лошото не е въ това, че е критикъ, но човѣкъ трѣбва да бѫде разуменъ критикъ. И всѣко нѣщо, за което той се изказва, не трѣбва да го говори отъ злорадство. Има начинъ за казване на нѣщата. Ние можемъ и трѣбва да бѫдемъ благородни въ отношенията си. Всѣки отъ насъ се стреми да живѣе единъ разуменъ и благороденъ животъ. Това сѫ едни отъ най-хубавитѣ потици. Всѣки иска да се прояви. Това е най-благородното желание. Всѣки иска да бѫде ученъ, да бѫде благороденъ. По-добро нѣщо отъ това нѣма. Вториятъ принципъ е да служишъ на ближния си. Слѣдъ като се научишъ да служишъ на Бога, тогава ще се научишъ да служишъ и на ближния си. Представете си, че една муха кацне на ръката ми. Най-първо въ менъ ще се зароди едно желание, както у дѣцата, да я духна. Духна ли я, съ нея се свършва. Обаче, когата въ мене дѣйствува този Божественъ принципъ, първото желание, което ще се яви, ще бѫде да я оставя на рѫката си и да не я бутамъ. Тя ще си ходи по рѫката ми, и азъ ще се радвамъ. Слѣдъ това, азъ излизамъ изъ гората и виждамъ едно малко цвѣтенце. Първо въ менъ се заражда едно желание да стѫпча това цвѣтенце, да опитамъ силата си. Не, ще го оставя тъй, както Господъ го е създалъ. Заради Господа нѣма да го бутамъ. Другъ пѫть се приближа при нѣкое дърво и взема да го чопля. Не, нѣма да го чопля, нѣма да чупя клонетѣ му, но ще го изчистя, ще го полѣя съ чиста вода. Нѣкога пъкъ се спра при нѣкой изворъ. Какво мога да направя? — Мога да го запуша, а мога и да го изчистя. Кое ще прѣдпочета? — Ще го изчистя, ще го оградя наоколо съ камъни. Прѣзъ което мѣсто мина, всичко ще прѣчистя. Ще кажа: всичко това Господъ е направилъ, и азъ се радвамъ за всичко сторено отъ Господа. Слѣдъ това Господь казва: „Ти вече се научи да служишъ на мене, сега ще ти покажа, какъ се служи на ближния“. Азъ наричамъ „учение за служене на Господа“ това, което никога не се доказва, а „учение за служение на ближния“ това, което се доказва на половина. Що значи мой ближенъ? Да позная своя ближенъ, значи да позная че този сѫщиятъ Господъ, Когото обичамъ, е ограниченъ въ моя ближенъ. Слѣдователно, както обичамъ да служа на Бога, така трѣбва да служа и на своя ближенъ. Какво е писано въ Писанието? — Да служишъ на ближния си тъй, както и на себе си. Какво значи това? — Да му дамъ половината си богатство. Когато служишъ на Бога, ти не можешъ да Му дадешъ само половината отъ своето богатство. Ти на Бога ще дадешъ всичко, което имашъ — нищо повече. Като дадешъ на Бога всичко и всичко взимашъ. Когато дойде да служишъ на ближния си, ще му дадешъ половината си благо. Ако той иска да ти вземе всичкото богатство, той не ти е ближенъ. Ближниятъ ти сѫщо трѣбва да познае, че има единъ човѣкъ, у когото Богъ живѣе. Той не трѣбва да се усъмни въ тебе и да каже: какво ли намѣрение има този човѣкъ? Каква ли задня цѣль има? Ако азъ дойда като единъ лѣкарь при тебе, да не казвашъ какво ли намѣрение има този човѣкъ? Не, между ближния ми и мене трѣбва да има послѣдователность и пълна хармония въ всичкитѣ ни постѫпки. Когато азъ направя нѣщо за ближния си, трѣбва да го направя за Бога, Който живѣе въ тебе. Служи така и ти на Господа въ себе си! И най-послѣ, човѣкъ като се научи да служи и на ближния си, ще служи и на себе си. Въ „учението за смирение на себе си“ се иска най-голѣмото доказателство. Въ това учение Богъ се проявява въ най-малката си форма. Най-мъчното учение въ свѣта, това е служенето на себе си. Най-първо човѣчеството трѣбваше да започне съ служенето на Бога, после съ служенето на своя ближенъ и най-послѣ съ служенето на себе си, но понеже човѣчеството се отдалечи отъ Бога, отклони се отъ правия си пѫть, то започна съ най-мѫчното учение — служене на себе си, вслѣдствие на което дойдоха най-голѣмитѣ страдания и земята се обърна съ главата надолу. И тѣ казаха: не може да се служи на Бога. Не, най-благородното учение е да служимъ на Бога и да съзнавашъ, че си въ единъ разуменъ свѣтъ и служишъ на всички. Подъ думата „служене на Бога“, азъ разбирамъ да служишъ на всички. Да служишъ на „ближния си“, разбирамъ да служишъ на половината свѣтъ, и да служишъ на „себе си“, разбирамъ да служишъ на една единица. Нѣкой казва: азъ искамъ да служа на себе си. Добрѣ, ще служишъ на себе си, но най първо ще се научишъ да служишъ на Бога, Той ще ти бѫде Учитель. Послѣ ще отидешъ при ближния си, той ще те учи, и най-послѣ ще се учишъ отъ себе си. Да служишъ на себе си, това е най-мѫчното учение, което старитѣ гърци сѫ проповѣдвали, като сѫ казвали „Познай себе си!“ Какво се изисква отъ тебе, когато ще служишъ на Бога? Първо ще бѫдешъ доблестенъ човѣкъ. Човѣкъ, който служи на Бога, не казва, че безъ пари не може, че безъ знание не може. Ако служишъ на Бога, ти ще имашъ и пари, и знание, и сила. Онзи човѣкъ който служи на Бога, има всичко. Ще обясня своята мисъль. Да служишъ на Бога, значи да имашъ всичкитѣ благоприятни условия за работа, както онази жена, която има кѫща пълна съ вълна и може да работи. Какво ѝ трѣбва сега? — Да се опретне да изпере, да очисти, да изпреде, да изтъче тази вълна. И станъ, и всичко, което ѝ е нуждно за тъкане тя ще го има. Слѣдователно, „служенето на Бога“ подразбира възмножности при всички условия. За такъвъ човѣкъ нѣма да има условия отъ които да е лишенъ. При служенето на ближния има по-ограничени условия, а при служенето на себе си се създава характеръ. Ти си единъ малъкъ свѣтъ, въ който владѣе пъленъ хаосъ, и ти при тия условия трѣбва да създадешъ своя характеръ, трѣбва да прѣобразишъ този свѣтъ, да го направишъ по образъ на Бога, по образъ на своя ближенъ. Кои сѫ твоитѣ ближни? — Твоитѣ ближни сѫ ангелитѣ. Най-първо ще служишъ на Бога, послѣ на ангелитѣ и най-послѣ на себе си. Въ древностьта е сѫществувала една култура, въ врѣмето на която хората сѫ напуснали Бога и сѫ служили на ангелитѣ, а послѣ на себе си. Туй е едно oграничение. Най-първо ще служишъ на Бога, Който съдържа всичко въ себе си, послѣ на ангелитѣ и най послѣ ще влеземъ при себе си, като човѣкъ и ще видимъ, какви сѫ нашитѣ отношения въ свѣта. Като се разбере живота така, ще се уредятъ всичкитѣ ни отношения и всичката дисхармония сама по себе си ще изчезне. Тогазъ Христосъ имъ посочи рѫцѣтѣ си и имъ каза: „Всѣки отъ васъ пипналъ ли си е рѫката?“ Азъ ви питамъ: вие разглеждали ли сте сърцето си? Вие казвате; азъ искамъ да имамъ Божията Любовь. Вие можете да имате Божията Любовь всѣкога, но разумность се изисква отъ насъ. Ние се спираме само върху нѣкои дребни факти и казваме: азъ не съмъ добъръ човѣкъ. Да, азъ мога да призная, че въ извѣсна своя постѫпка не съмъ билъ добъръ, но не че цѣлокупно не съмъ добъръ. Да кажа, че цѣлокупно не съмъ добъръ, това е лъжа! Като казвамъ, че въ еди коя си своя постѫпка не постѫпихъ добрѣ, това е благородство на характера. Трѣбва да си кажа: въ еди - коя си своя постѫпка бѣхъ добъръ, но въ еди - коя си не бѣхъ добъръ. Слѣдователно, човѣкъ по естество, по Бога, той е добъръ, но въ проявлението на своя характеръ, той нѣкога може да бѫде добъръ, а нѣкога не. Нѣкой казва: азъ съмъ много лошъ човѣкъ. Не, разумно трѣбва да постѫпвашъ въ живота си. Сега като проповѣдвамъ, че трѣбва да се служи на Бога, нѣкои отъ васъ които ме слушате, може да кажете: ти, който проповѣдвашъ отъ амвона, че всичко трѣбва да се даде за Бога, че трѣбва да се служи на Бога, ето азъ искамъ да слѣдвамъ въ университета, имамъ нужда отъ 10,000 лева, услужи ми тогава! Мислите ли, че този господинъ, който ще дойде при менъ съ такава молба е разрѣшилъ въпроса правилно? Азъ ще го попитамъ: въ коя Божествена книга е писано, че трѣбва да му дамъ 10,000 лева? Писано е, че ти имашъ нужда отъ хлѣбъ. Въ такъвъ случай, ти ела при мене, азъ ще те нагостя, ще ти дамъ хлѣбъ. Но, ако ти вложишъ въ ума си мисъльта, че азъ трѣбва да те пенсионирамъ тъй, както държавата прави, ти си на кривъ пѫть. Ако ти дойдешъ при мене азъ ще ти дамъ това, отъ което имашъ нужда, безъ да го искашъ. Искашъ ли ми самъ това - онова, искашъ ли да ме заставишъ да ти услужа, въпросътъ не е сложенъ по Бога. Въ такъвъ случай, азъ служа на Бога, а ти служишъ на себе си. Благородството отъ моя страна е тамъ, че като зная твоитѣ нужди да ти услужа самъ, безъ да уроня твоитѣ добри чувства, безъ да уроня твоя престижъ. Не говоря за чевѣшкитѣ ти чувства, а за онѣзи Божествени чувства, които се таятъ дълбоко въ душата ти. Защо се яви Христосъ на своитѣ ученици? — За да имъ покаже, че следъ смъртьта има животъ и то разуменъ животъ, и че рѫката никога не се измѣня. Той имъ показа, че Неговата рѫка сега е още по хубава, по-четлива, и всички онѣзи утайки, които имаше на физическия свѣтъ, изчезнаха. Въ него остана само онази чиста, префинена материя, съ която Той можеше да става видимъ и невидимъ, и съ която можѣше да измѣня коефициента на прѣчупването на слънчевитѣ лѫчи. Понеже всички частици на тѣлото Му бѣха въ състояние да пропущатъ всички слънчеви лѫчи, Той ставаше невидимъ. Такъвъ животъ можеше да имаме само тогава, когато бѫдемъ разумни. Тази разумность ще внесе въ насъ радость, че за въ бѫдеще ще имаме всичкитѣ възможности да живѣемъ и въ другия свѣтъ. Ние можемъ да бѫдемъ въ съобщение едноврѣменно и съ Бога, и съ ангелитѣ. Когато говоря нѣкой пѫть, че ние можемъ да имаме съобщения съ Бога, опасното за насъ е да не станемъ много фамилиарни. Пазете се отъ тази фамилиарность! Щомъ се приближаваме къмъ Бога, трѣбва да забравимъ всичко за свѣта. Когато се приближавамъ къмъ Бога, азъ изгарямъ всичкитѣ си тевтери, нѣмамъ никакви отношения къмъ свѣта, забравямъ всичко. Тогава азъ съмъ като едно новородено дѣте, животътъ ми се осмисля и въ ума ми изпъкватъ само онѣзи добри дѣла, които хората сѫ ми направили, а злото предъ менъ се утаява и азъ виждамъ човѣкътъ въ неговото бѫдаще; виждамъ, че Богъ работи въ всѣка душа, и то най-много при най-голѣмитѣ мѫчнотии на хората. Ти си се отчаялъ, обезсърчилъ, но дохожда Божественото при тебъ и ти казва: „Не бой се, има възможности и за тебе“. Дойде нѣкой човѣкъ при тебъ и ти казва: знаеш ли, баща ти беше лудъ, майка ти охтичава, отъ тебе човѣкъ нѣма да стане. Божественото ти казва: „Не бой се, всичко това ще се поправи!“ Защо баща ти полудѣ? Защото работѣше въ противовѣсъ на Бога. Защо майкати стана охтичава? Защото бѣше въ противорѣчие съ ангелитѣ. Когато хората изгубватъ любовьта си — охтика ги хваща, а когато изгубватъ разумния стимулъ въ живота — полудѣватъ. Вие казвате: ама никаква разумность нѣма въ свѣта! Значи, вие отричате разумностьта. Щомъ отричашъ разумностьта у другитѣ, това подразбира, че само ти си разуменъ, Мислишъ ли така, ще дойдешъ въ стълкновение съ цѣлокупностьта на живота. Христосъ дойде въ свѣта, за да покаже на хората разумностьта, като имъ показа рѫката си. Защо? — Рѫката изразява разумностьта. Най-хубавото най-красивото нѣщо, което изразява Любовьта, това е човѣшкото лице. Рѫката е образъ на разумностьта, а лицето е образъ на Любовьта. Разумниятъ човѣкъ, онзи вѣщъ цигуларь, като вземе цигулката и засвири, всички казватъ: „Да, рѫката прави всичко!“ Отъ тази рѫка започватъ да се изливатъ онези хармонични звуци и ти се очудвашъ. Онзи знаменитиятъ художникъ, като вземе четката, ти се очудвашъ, казвашъ: „Да рѫка!“ Вѣрно е, но отъ рѫка до рѫка има разлика. Онзи техникъ, като взема чука и започва да зглобява и да разглобява и най-малкитѣ частици, излиза нѣщо. Значи, отъ рѫката излиза една велика разумна сила, и ние трѣбва да отпушимъ тази рѫка. Прѣкарай прѣзъ рѫката си всичкото добро. Искашъ да направишъ едно добро, направи го! Искашъ да нарисувашъ нѣщо хубаво, нарисувай го! Искашъ да направишъ едно добро, но нѣмашъ възможность за това. Ще ви кажа, какъ ще го направите. Въ древностьта, единъ царски синъ се влюбилъ въ една циганка и я направилъ царкиня. Обаче, навикътъ ѝ да проси, билъ по-силенъ отъ нея и надделява надъ положението, въ което се намирала. Какво да прави? Влиза въ една отъ своитѣ стаи, затваря се вѫтрѣ. Взима една торба брашно, разпрѣдѣля го по малко на всичкитѣ столове и почва да обикаля отъ столъ на столъ да проси, прѣдставлява си, че това сѫ хора. Казва: „Моля ви се, дайте ми малко брашно!“ Въ сѫщата торба събира брашното, което счита, че ѝ е дадено. По такъвъ начинъ тя напълва торбата си съ брашно и си казва: „Е, изкарахъ прѣхраната си“. Така и вие направете нѣкой пѫть. Турете въ стаята си на всѣки столъ по единъ левъ и кажете: на тебе, приятелю, единъ левъ, на тебе сѫщо единъ левъ и т. н. Ще кажете: е, такава жена! Не, това е отлично занимание. Ако единъ човѣкъ може да остави на всѣки столъ по единъ левъ, той ще може и вънъ да даде нѣкаква помощь. Ако не може да остави на стола единъ левъ, той и вънъ не ще може да даде нѣкаква помощь. Това е едно хубаво упражнение. Та има много такива естествени методи, които ние за въ бѫдаще трѣбва да приложимъ. За тия методи, които живата природа е вложила, тя е мислила много врѣме, докато ги създаде. Отъ хилядитѣ начини, които тя е измислила, най-послѣ е създала нашия животъ и е вложила въ него тази форма, която ние имаме, и въ която се криятъ несметнати богатства. Сегашнитѣ учени хора, обаче гледатъ малко скептически на много нѣща; тѣ гледатъ сѫщо тъй скептически и на рѫката и казватъ тѣзи линии по рѫката сѫ произволни, тѣ сѫ създадени отъ свиването на рѫката. Да, всички хора си свиватъ рѫцетѣ, но тѣзи гънки не сѫ еднакви въ всички. Има друго нѣщо, което е сформирувало тѣзи линии, тѣзи гънки. Задъ тѣзи линии седи другъ единъ свѣтъ, още по красивъ. Христосъ прѣдставя прѣдъ сегашнитѣ хора, предъ сегашната култура, рѫката си, разумното въ човѣка и ги пита: „Познавате ли рѫката ми?“ Какво означава това, споредъ езика на съврѣмената култура? То значи: вие живѣете ли споредъ великия законъ на Божията Любовь? Вие живѣете ли споредъ великиятъ законъ на Божията Мѫдрость, които сѫ написани върху нашитѣ рѫцѣ? И най-послѣ, вие живѣете ли споредъ тази велика Божествена линия на живота, която е написана сѫщо на рѫката ви, и която включва възможноститѣ на разумния животъ? Тъй запитва Христосъ разумнитѣ хора. И сега, всички съвремѣнни учени хора изучватъ слънцето, изучватъ звездитѣ, изучватъ малкитѣ бубулечици и т. н. Всичко това е хубаво, обаче всички трѣбва да се върнемъ и изучаваме първоначалното учение за служене на Бога. Нека изучваме астрономията, но заради Бога! Нека изучваме слънцето и всички други звезди и планети, но заради Бога! Нека изучваме всички науки, но заради Бога! Нека ставаме майки и бащи, но заради Бога! Нека Богъ изпълни сърцата и умоветѣ на всички ни! Отъ тамъ да започнемъ — отъ служенето на Бога. По другъ начинъ не може. Не може да има друго учение, което да разрѣши всички въпроси на земята. И казвамъ: Ако се намѣрятъ само 12 души, които да възприематъ това учение, свѣтътъ въ 29 години ще се оправи. Какъ? Ако всѣки единъ отъ 12 души се наеме всѣка година да обръща по единъ човѣкъ къмъ Бога. Тия новообърнатитѣ отъ своя страна да се наематъ да обръщатъ всѣка година по единъ човѣкъ къмъ Бога. Тия новоъбърнатитѣ отъ своя страна да обърнатъ други 12 и по такъвъ начинъ, въ 29 години свѣтътъ ще се оправи. Послѣдващитѣ, които идватъ, тѣ ще служатъ по-малко. Ако се постѫпва така прогресивно, тия 12 души значи, въ 29 години ще обърнатъ цѣлия свѣтъ къмъ Бога. Това нѣщо ще стане много лесно, но всѣки единъ ще трѣбва всѣка година да обръща по единъ човѣкъ къмъ Бога. Има проповѣдници, които сѫ обърнали нѣкои хора къмъ Бога, но не знаятъ какъ и до колко сѫ ги обърнали. Да обърнешъ единъ човѣкъ къмъ Бога, значи да му прѣдадешъ сѫщия импулсъ, какъвто и ти имашъ, или да му прѣдадешъ такъвъ стремежъ, такова благородство каквото и ти имашъ. Та казвамъ: сега отъ цѣлия свѣтъ се изискватъ 12 души, които да го обърнатъ къмъ Бога въ продължение на 29 години. Кои сѫ тѣзи 12 души? Тия 12 души, като ходятъ, ще дигатъ само рѫката си, и всѣки, който ги срещне ще бѫде обърнатия и ще имъ каже: „я ми кажи нѣщо за Бога!“ Азъ искамъ да живѣя споредъ тази велика Истина на живота. Ти ще му кажешъ: първото най-велико нѣщо е човѣкъ да служи на Бога и да пожертвува всичко заради Него. И то не само на думи, но и въ ума си, и въ сърцето си, и въ душата си — ще мислимъ само за Бога. Тогава нѣма да има никакъвъ споръ. Щомъ споримъ, това не е учение за Бога. Азъ, който дигамъ рѫката си, нѣма да се спирамъ, но ще продължавамъ пѫтя си. Онзи изворъ, който тече, нѣма какво да се спира. Нѣкой го пита: кажи ми отдѣ идешъ? — Той си върви. Кѫдѣ отивашъ? Той пакъ си върви. Той казва: „Ако искашъ да зная отдѣ ида, намѣри извора ми! Ако искашъ да знаешъ кѫдѣ отивамъ, ела съ мене!“ Тъй че, който иска да знае отдѣ ида, да отиде тамъ, отдѣто и азъ дойдохъ; ако пъкъ иска да знае, кѫдѣ отивамъ, да дойде съ мене. И тъй, азъ ви казвамъ: поканватъ ви да отидете тамъ, отдѣто сте дошли. Вашитѣ домашни ви канятъ да се върнете, но не тъй, както на погребение. Вие трѣбва да се върнете тъй, както се връща онзи студентъ, който свършилъ въ странство своитѣ науки и донася прѣдъ баща си диплома си. Азъ пъкъ искамъ да излѣзете и да тръгнете въ свѣта тъй, както синътъ отива да се учи въ странство. Този синъ, като свърши своитѣ науки, връща се при баща си, въ своя домъ да помага на ближнитѣ си. Доста вече сме учили въ този университетъ, осемъ дълги години ставатъ вече, всѣка отъ тѣхъ отъ по хиляда години! Доста сме учили вече! Врѣме е да настане единъ обратенъ процесъ и да се върнемъ при домашнитѣ си. Мислите, че сме прости хора! Не, много учени хора сме. Ще се върнемъ дома си съ този дипломъ, и баща ни ще каже: „Синко, я си покажи дипломътъ!“ Той ще го прочете и ще каже: „Много се радвамъ, по всички предмети си свършилъ отлично.“ Ти ще оставишъ диплома при баща си и тамъ, въ свѣта вече ще се учишъ по другъ начинъ, безъ всѣкакъ въ дипломъ. Врѣме е когато всѣки отъ васъ трѣбва да остави диплома на баща си, за да не се изгуби и да отиде да помага на ближнитѣ си. Българитѣ казватъ: „Горѣ рѫцѣтѣ!“ Какво означава то? „Горѣ рѫцѣтѣ“ значи: хайде сега да тѣ видимь, какво си, колко струвашъ! Това е хубаво. И Христосъ показа на своитѣ ученици рѫцѣтѣ си. И ние трѣбва да покажемъ своята рѫка. Да покажемъ своята рѫка, азъ разбирамъ да я покажемъ на онзи, който ни обича. Да покажемъ рѫката си, разумното въ насъ на онзи, който ни обича, и съ това да му докажемъ, че Богъ живѣе въ насъ, и ний сме готови да направимъ всичко което Той иска отъ насъ. Бесѣда, държана отъ Учителя, на 27 декември, 1925 год. въ гр. София.
  5. Ани

    1925_12_20 Добрата земя

    От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Добрата земя „Друго падна на добрата земя, и като израсна, стори плодъ сто- кратенъ“. Лука 8: 8. Семето, което паднало на добрата почва, на добрата земя, дало плодъ стократно. Обикновената истина може да се разбере по нѣколко начина. Обикновената истина е тази, която хората сѫ пипали по нѣколко пѫти, затова е станала обикновена. Тази обикновена истина хората наричатъ факти. Това е фактъ, казватъ тѣ, — нищо повече. И този фактъ ходи отъ рѫка на рѫка, тъй както обикновената златна монета минава отъ рѫка на рѫка, влиза въ касата на единъ, на втори, на трети, на четвърти банкеръ, навсѣкѫдѣ услужва. Отъ чисто материалистично гледище, една монета, която е ходила отъ рѫка на рѫка и е минала презъ рѫцѣтѣ и на най-ученитѣ и на най-проститѣ, пострадала ли е? Отъ гледището на материализъма тази златна монета нищо не е пострадала, обаче отъ гледището на духовия свѣтъ, тази златна монета е пострадала много. Тогава азъ ще ви запитамъ слѣдния фактъ: защо нѣкои малки дѣца, като ги цѣлуватъ мѫже или жени, не казватъ нищо, оставятъ се да ги цѣлуватъ, а други дѣца, (като ги цѣлуватъ), плачатъ крѣскатъ, не се подаватъ. Защо последнитѣ не сѫ доволни отъ тази цѣлувка? Азъ нѣма да обяснявамъ това нѣщо, то е фактъ, нищо повече. Азъ мога ли да ви обяснявамъ, какво нѣщо прѣдставлява числото едно? Да кажемъ, че всинца тукъ сте професори, и азъ почна да ви обяснявамъ числото едно, какъ ще се почуствувате вие? То значи да уроня вашия престижъ, вашия авторитетъ. Има нѣща, които азъ не ви обяснявамъ за да не уроня вашия престижъ. Нѣкои питатъ: защо той не ни обяснява тѣзи нѣща? — За да не уроня вашия престижъ, професори сте вие. Какъ ще ви говоря, какво нѣщо е единицата? Да седна да ви обяснявамъ, какво нещо е единицата, какво нѣщо е двойката, нѣма смисълъ, вие знаете тия нѣща. Да седна да ви обяснявамъ, какво нѣщо е жената, пакъ нѣма смисълъ. Защо? Защото много писатели, много философи обясняватъ, какво нѣщо е жената. Не бутайте този въпрос! Не бутайте двойката! Жената въ аритметиката е двойката. Адамъ въ Писанието е единицата. Не бутайте нито единицата, нито двойката! Защо? Защото хората, сами по себе си, сѫ професори. Като ви говоря тъй, вие ще ме разбирате въ правия смисълъ. Нѣкоя двойка пита: ти познавашъ ли мѫжа ми? Не питай никого, познава ли мѫжа ти. Какъ ще го познава? Той е единица. Не поменавай името му. Защо? Когато слънцето изгрѣва, за тебе ли изгрѣва? Ще кажешъ, че изгрѣва за тебе. Добрѣ, като е така. повикай го тогава на гости. Но то не идва. Значи, не изгрѣва за тебе. — Ама азъ мисля така. Да, всѣки може да мисли като тебе. Реално въ свѣта е само това, което може да дойде при насъ. Реалното сѫщество за насъ е само това съ което можемъ да обмѣнимъ двѣ разумни думи, и което не може да дойде при насъ. А всѣко нѣщо, съ което не можемъ да обмѣнимъ двѣ разумни думи, и което не може да дойде при насъ, по отношение себе си може да е реално, но по отношение насъ не е реално. Тъй съвременната наука опредѣля кои нѣща сѫ реални. Що е реалность? Реалностьта е отношения на живи сѫщества, отношения на съзнанието. Азъ мога да съзнавамъ двѣ нѣща, че нѣщо е вѫтрѣ въ мене или извънъ мене. Напримѣръ, когато болката е вѫтрѣ въ мене, въ стомаха ми, тогава съзнавамъ, че нѣщо ме боли. Значи, тази болка е реално нѣщо. Защо се проявявашъ — Болка усѣщашъ. Казвашъ: имамъ една реалность, прѣдъ която се покланямъ. Да, азъ се покланямъ прѣдъ всѣка реалностъ, която чуствувамъ, или която усѣщамъ. Менъ ме боли стомахъ, та съмъ се прѣвилъ отъ болка, а нѣкой ми казва: стой правъ, де! Когато дойде тази реалность въ тебе, и ти ще се превивашъ. Той казва: не, азъ не се покланямъ прѣдъ реалностьта. Но гледамъ, на другия день тази болка дошла и въ него, и той се превива и казва: превивамъ се прѣдъ реалностьта. Нѣкой беденъ човѣкъ, на когото жена му умира, отива при доктора и казва: „Господинъ докторе, жена ми умира!“ „Е“, казва докторътъ, „файтонъ можешъ ли да ми пазаришъ?“ — Не мога. „Щомъ не можишь, и азъ не мога да дойда у васъ“. — Ама нѣмамъ нито петь пари въ джеба си. За бѣднитѣ хора има опрѣдѣлени доктори отъ държавата, иди на еди-коя си улица, тамъ ще намѣришъ нѣкой отъ тия лѣкари, който ще може да прѣгледа жена ти„. Този професоръ е отъ високопоставенитѣ, той не се занимава съ дрипавитѣ единици. Той казва: азъ не се занимавамъ съ дрипавитѣ единици. Ами съ кои? — Съ облеченитѣ единици се занимавамъ. Коя е дрипавата единица? — Която нѣма съдържание. А коя е облѣчената единица? — Която има съдржание, разбира се. Та казвамъ: сега ние ще се приближимъ къмъ реалностьта, коята има отношение къмъ насъ. Тази реалность може да има чисто материални отношения, подразбирамъ външния животь, животътъ на формитѣ. Тази реалность може да бѫде и вѫтрѣшна както я наричатъ субективна или интроспективна, както щете я наречете, това е съдържание на самия животъ. При това, тази вътрѣшна реалность, която съдържа и формата и съдържанието, прониква всичко, и ние я наричаме смисълъ на живота. Тогава имаме форма, съдържание и смисълъ. Всички ние въ съврѣменния животъ сме достигнали до първата стѫпка на реалностьта до формитѣ. Всичко онова, което ни радва въ живота, това сѫ формитѣ. Външното е което ни привлича. Каквото и да казвате, каквото и да мислите насъ може да ни радва само това, което има образъ. Не мислете, че въ образитѣ нѣма реалность. Образитѣ сѫ изразъ на разумния животъ. Когато имате една хубава картина, на какво се радвате? — Радвате са на разумнстьта, която е вложена въ нея. Ако тази картина най-първо е микроскопическа, и вие я увеличавате колкото цѣлото земно кълбо, какво ще видите? — Ще видите вече нейнитѣ черти, но тъй груби, тъй дебели, че ще изгубятъ своята предишна красота. Когато тази картина е малка, сбита въ единъ малъкъ мащабъ, въ това именно седи красотата. Красотата седи въ разумното съчетание на тия малки, живи черти. Азъ ви говоря на единъ разуменъ езикъ. Когато вѣчностьта се ограничава, или когато вѣчностьта се проявява, или когато вѣчностьта проявява своята разумность, трѣбва да я вложи въ една малка форма. Тамъ именно е най-голѣмото изкуство въ свѣта Изкуството не е въ създаването на великитѣ свѣтове, създаването на слънцата и на планетите, но въ създаването на онѣзи дребни нищожни форми, дѣто не виждаме никаква интелигентность. Обаче въ всѣка форма, колкото и да е малка, тя има толкова интелигентность, колкото и въ човѣшкото естество. Нека съврѣменнитѣ хора, които отричатъ всѣкаква интелигентность на малкитѣ сѫщества погледнатъ на тия малки мидички и видятъ каква форма, каква култура, какви дрехи иматъ тѣ, колко хубаво сѫ полирани! Какъ ще си обяснитѣ всичко това? Ще кажете, че това е инстинктъ, или че това е природа. Турцитѣ наричатъ това „бошлафъ“, празни приказки. Какво нѣщо е инстинктътъ? — Е, то е, казватъ, нагонъ, Какво нѣщо е нагонътъ? — Потикъ. Разумностьта не е нито инстинктъ, нито нагонъ, нито потикъ. Тя се изразява въ всички тия нѣща, но не е нито едно отъ тѣхъ. Ако човѣкъ има нагонъ, това още не е разумность. Та нима онази граната, която хвърчи въ въздуха съ голѣма бързина, е разумна? Нима онзи часовникъ, на който показательтъ се движи, е разуменъ? Нима онзи автомобилъ, който се движи по улицата, е разуменъ? Нима онзи параходъ, който се движи по морето, е разуменъ? Ако е разуменъ, нека го оставимъ самъ да се движи. Нека извадимъ всички хора, които го управляватъ и да го оставимъ самъ, да видимъ, какво ще направи. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ, че аеропланитѣ станали разумни, защото могли да се движатъ въ пространството и безъ авиаторъ. Да, но авиаторътъ отдолу пакъ мисли за аероплана, напѫтва го съ своята мисъль. Я да го остави самъ на себе си, та да види! Всички съврѣменни хора искатъ да разрѣшатъ реалностьта, да разрѣшатъ, смисъла на своя животъ, но вървятъ по единъ кривъ пѫть. Всичко въ живота седи въ това, че хората сѫ се отклонили отъ своя правъ пѫть, и вслѣдствие на това отклонение днесъ се зараждатъ всички нещастия. И науката имъ фалира, и религията имъ фалира, и убѣжденията имъ се развалиха, всичко пропадна. Защо? Само поради единственото обстоятелство, че сѫ се отклонили отъ правия си пѫть. Това не е защото съврѣменнитѣ хора нѣматъ наука — Иматъ наука. Не че нѣматъ и идеали. — Иматъ идеали. Не че нѣматъ и стремежи. — Иматъ стремежи. Какво имъ липсва тогава? Какво липсва на съврѣменната европейска култура? Всичко иматъ, но имъ липсва съзнанието, че се отклонили отъ правия пѫть на живота си, вслѣдствие на което тѣ забатачиха и не могатъ да си изкаратъ кораба. Тѣ сега седятъ и мислятъ, накѫдѣ да го изкаратъ. Ако вървятъ напрѣдъ — ще потънатъ; назадъ не могатъ. Тогава? Ще кажете: нагорѣ! Съврѣменната култура се забатачила така, както се забатачиха рибитѣ едно врѣме. Въ миналото имало една култура, на която хората тъй се забатачили, както съврѣменнитѣ хора, и Господъ имъ казалъ: „Само чистотата може да ви избави отъ тая проказа?“ И тогава всички хора рѣшили да станатъ риби, да минатъ прѣзъ водата и така да се изчистятъ. Но като влѣзли въ водата, изгубили своята рѣчь и онѣмѣли. Тѣ добили външна чистота, но изгубили словото си. Следователно, съ това не се постига цѣльта. Когато човѣкъ пожертвува една истина, за да спечели друга истина, или когато човѣкъ пожертвува едно благо, за да постигне друго благо, това не е правиленъ пѫть. Въ математиката по нѣкой пѫть ние замѣстваме едно число съ друго, но въ истинския животъ не можемъ да замѣстваме нѣщата тъй безразборно. Трѣбва да ви приведа нѣкой по-сѫщественъ примѣръ, за да разберете мисѫльта ми по ясно. Ако те заболи окото и отидешъ при нѣкой свой съсѣдъ и му кажешъ: хайде да размѣнимъ очитѣ си! Едното ми око недоволно е нѣщо отъ мене, затова извади ми това око и го тури на себе си, пъкъ азъ ще извадя твоето и ще се размѣнимъ. Питамъ: вие двамата, които разсѫждавате така, вашитѣ работи ще се уредятъ ли? — Нѣма да се уредятъ по никой начинъ. Единственото важно нѣщо за васъ е това, че очитѣ ви не трѣбва да се мѣстятъ. Даже ако очитѣ се движатъ много изтриватъ се. Отъ какво ослѣпяватъ хората. Много съврѣменни хора ослепѣвать отъ това, че искатъ да виждатъ всичко. Азъ наблюдавамъ хората въ театъра или въ нѣкой концертъ. Ужъ отишли за театъръ или за концерта, но насочили своя бинокълъ къмъ публиката и гледатъ натукъ-натамъ, а като се върнатъ дома си, очитѣ имъ се изтрили. Защо? Защото гледатъ много. Нали отишли за концерта? Кой е главниятъ актьоръ тамъ? — Виртуозътъ. Ако сѫ отишли на театъръ, кой е главниятъ актьоръ? Който играе. Какво ще разглеждашъ другитѣ? Публиката и ти сте едно и сѫщо нѣщо. Вие сте единъ и сѫщъ числитель. Важното нѣщо е героятъ, актьорътъ. А колко сѫ тия актьори? Може да сѫ 10 — 15. Гледайте тѣхъ, и очитѣ ви нѣма да се развалятъ. Защо се развалятъ семейнитѣ отношения? Азъ ще ви кажа сега. Но вие ще кажете: кажи ни нѣщо за добрата земя! Чакайте малко! Понеже сега, 2000 години слѣдъ Христа, сме на земята, азъ обяснявамъ, какво значи „добрата земя“. Христосъ е далъ по-хубаво обяснение за това, и нѣкои нѣща азъ не искамъ да ги обяснявамъ, за да не уроня вашия престижъ. Азъ ви казвамъ, че нѣма да засѣгамъ единицата и двойката, но ще засѣгна единъ въпросъ, който ще подигне вашия престижъ, като професори. Да не ви се види обидна думата „професоръ“. Професоръ значи човѣкъ, който изповѣдва нѣщо. Идете въ Америка или въ Англия, и ще видите, че тамъ всѣки християнинъ казва за себе си: азъ съмъ професоръ по християнството. Защо се нарича професоръ? — Понеже изповѣдва това нѣщо. Изобщо всѣки американецъ или англичанинъ казва за себе си, че е професоръ. По какво? — По каквото и да е. Обаче въ България, за професоръ считатъ само този, които чете лекции въ унивирситет. Въ Америка всѣки е професоръ. Тамъ има толкова доктори, че ябълка да хвърлишъ, все докторъ ще ударишъ. Когото срещнешъ, все е докторъ, все „ди“, „ди“. И тогава, за да различатъ, кой по какво е докторъ, казватъ: „ди — ди“ докторъ по богословието; „ед-ди“ — докторъ на правнитѣ науки; „ем ди“ докторъ по медицината и т. н. Въ България всѣки земледѣлецъ казва: „дий дий“. Значи всички български земледѣлци сѫ произвели своитѣ рала въ богословски доктори. Туй е едно съвпадение на нѣщата. Защо обаче се разваля сѣмейния животъ на хората? Нѣкой пѫть жената е актьоръ на сцената, а мѫжьтъ е публиката. Ако той гледа само своята актьорка, тѣ ще иматъ ангелски животъ, но понеже мѫжьтъ, като дойде въ театъра, вземе си бинокла и започва да гледа и другитѣ. Въ тази актьорка се явява ревность, защо той не гледа само нея, а гледа и на другитѣ. Подига се въпросътъ: какъ тъй публиката да гледа и на другитѣ хора? Най-послѣ той нѣма ли право да гледа и на другитѣ актьори? Нѣма ли право той да си даде мнѣнието? Той има право и да гледа, и да фотографира. Другъ пѫть законътъ е обратенъ, мѫжьтъ е актьоръ, а жената е публиката. Ако жената гледа само на актьора, тогава нѣма да стане нищо, но ако тя поглежда и къмъ публиката, главно къмъ женскитѣ посѣтители, да не би да гледатъ къмъ нейния актьоръ, тогава става голѣмъ споръ и се явява недоволството. Какъ тъй тѣ смѣятъ да поглеждатъ къмъ този актьоръ! Чудни сѫ хората! Богъ е далъ свобода на всички хора да гледатъ. Турцитѣ казватъ: да гледашъ хубавото, това е щастие, има нѣщо добродѣтелно въ него. Това спасява човѣка, подтиква го къмъ нѣщо хубаво. Казвамъ сега: туй нѣщо можемъ да прѣнесемъ и въ нашитѣ религиозни убѣждения. Дотогава, докато ние вѣрваме само въ единъ Господъ и се държимъ въ Него, мисъльта ни се развива много правилно, но вземемъ ли всѣки день да мислимъ, какъвъ е този Господъ, дали има само единъ Господъ или повече, въ насъ става цѣла каша: И започваме: единиятъ Богъ билъ Брама, другиятъ билъ Кришна и т. н. Сега, ще ви приведа на български езикъ единъ митически разказъ, споредъ който астрономитѣ обясняватъ образуването на свѣта. Той е следниятъ. Когато Брама направилъ свѣта въ всичката негова красота, той повикалъ на угощение въ своя дворецъ всички богове въ вселената. Брама се облѣкълъ въ своята старческа тога, а другитѣ богове, млади и стари по възрасть, се облѣкли въ най-хубавитѣ си дрехи. Явяватъ се тѣ при Брама, за да получатъ своитѣ подаръци, да имъ се даде кому какво трѣбва, да имъ се опрѣдѣлятъ службитѣ. По едно съвпадение, тъкмо този день билъ рождения день на първата дъщеря на Брама, най-красивото сѫщество въ свѣта, наречена „Зората“. Тя била толкова красива, толкова хубава, че нѣмало сѫщество въ свѣта, което като я види, да не се влюби въ нея. И самиятъ Брама се влюбилъ въ дъщеря си. Когато дъщеря му влѣзла въ двореца при Брама, понеже го много обичала, приближила се при него, пригърнала го и го цѣлунала. Когато другитѣ богове видѣли това нѣщо, паднали на лицето си отъ уплаха. Това било голѣмо светотатство отъ страна на тази мома. Тѣ имали особена прѣдстава за Брама. Да дойде при Брама една млада мома, да си позволи да го цѣлуне и той да позволи да стане това нѣщо — това било голѣмо сътресение за тѣхъ. Питамъ: меродавно ли е за морала на Брама мнѣнието на тия богове, които Той поканилъ на угощение въ двореца си? Тѣ сѫ разбрали външната страна на живота. Брама пришепналъ на своята дъщеря; „Дъще ти си много красива, ти си единственото благо на свѣта. Ти много сълзи ще изтриешъ, но и много сълзи ще създадешъ въ свѣта. Мнозина ще направишъ щастливи, но и мнозина ще направишъ нещастни. На еднитѣ ще откриешъ красотата на тѣхната душа, на тѣхния умъ, на тѣхния духъ, а на други ще откриешъ тѣхнитѣ недѫзи и тѣхнитѣ отвратителни черти, за което тѣ ще те намразятъ. И ти сама ще бѫдешъ нещастна въ живота си, докато се върнешъ при мене и ти прѣдамъ втория урокъ.“ Питамъ ви сега: какво разбрахте вие? Ако ме питашъ, защо днесъ си неспокоенъ, ще ти кажа: дъщерята на Брама те е посѣтила, открила е нѣкоя лоша черта въ тебе, и ти си недоволенъ отъ нея. Огледашъ се въ огледалото и виждашъ, не си красивъ, че си черенъ а онѣзи, които ще те цѣнятъ, цѣнятъ те по лицето. Хайде сега, какво ще кажете? Човѣкъ трѣбва да има достоинство! Какво достоинство имате, лесно ще го провѣрите. Какъ? Идете на нѣкой балъ, и вижте, ако нѣмате хубаво, красиво лице, ще можете ли да играете на този балъ? Може да играете, но само съ посрѣдственитѣ хора, а онѣзи високопоставенитѣ даже нѣма да ви обърнатъ внимание. Но ако вие, ти или той, въ женски или мѫжски родъ, сега говоримъ за женски родъ, ако имате красотата на дъщерята на Брама, на това непристѫпно божество, всички ще ви обърнатъ внимание.Защо се уплашиха тия богове? Понеже който погледне Брама, му затреперватъ гащитѣ, на български да се изразя. Външно той е толкова страшенъ, но тази свѣтлина, която излиза отъ него, не показва, каква е външната му страна, а какво има вѫтрѣ въ него. Страшното въ Брама е частичниятъ животъ на онѣзи сѫщества, които живѣятъ неразумно. Страшното въ Брама е онзи великанъ корабъ, който като е пѫтувалъ съ години по морето и се е върналъ най-послѣ на пристанището, цѣлата му повърхность отъ пояса надолу е обрасла съ миди, Той е изгубилъ своята приятна, чиста външность и трѣбва да се тури на силенъ електрически токъ, за да се очисти. Та казвамъ: всѣки отъ насъ, като минава прѣзъ живота, все ще се натъкне на нѣкакви противорѣчия. На първо мѣсто ние говоримъ, че човѣкъ трѣбва да обича Бога, трѣбва да обича своята душа, трѣбва да обича ближния си. Така е, но вземете простия фактъ: ражда ти се синъ или дъщеря, и нѣкой пѫть ти си доволенъ, а нѣкой пѫть си недоволенъ. Защо? Нѣкой пѫть бащата не е доволенъ, че се родила дъщеря, а нѣкой пѫть и майката не е доволна — и двамата не сѫ доволни, че се родила дъщеря и казватъ: да бѣше поне момченце! На тия години да имаме момиченце, какъ ще го упазимъ! То е цѣло нещастие за насъ. Питамъ ви тогава философски, споредъ езика на съврѣменнитѣ хора: какъ овцитѣ упазватъ своитѣ милички? Какъ тѣзи нѣжнитѣ кокошки и птици упазватъ своитѣ милички? Упазватъ ли ги? — Не ги упазватъ. Но нѣкой пѫть тѣхнитѣ милички, тѣхнитѣ дъщери ставатъ угощения на трапезитѣ на вълцитѣ; нѣкой пѫть тѣхнитѣ милички ставатъ угощение на трапезитѣ на мечкитѣ; по нѣкой пѫть тѣхнитѣ милички ставатъ угощение на трапезитѣ на тигритѣ: по нѣкой пѫть тѣхнитѣ милички ставатъ угощение на трапезитѣ на лъвоветѣ; по нѣкой пѫть тѣхнитѣ милички ставатъ угощение на трапезитѣ на змиитѣ и т. н., а по нѣкой пѫть тѣхнитѣ милички ставатъ угощение на трапезитѣ и на хората. И всички казватъ, че това е въ реда на нѣщата, че по-малкитѣ сѫщества трѣбва да ставатъ жертва на по-голѣмитѣ. Сега, ние не се интересуваме отъ външнитѣ прояви, на живота, насъ ни интересуватъ вѫтрѣшнитѣ прояви, които ще дадатъ стабилность на нашия животъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, искаме да живѣемъ. Прѣди насъ хората на земята сѫ имали сѫщитѣ стремежи, слѣдъ насъ хората ще иматъ сѫщитѣ стремежи, но законитѣ на миналото, законитѣ на настоящето и законитѣ на бѫдащето сѫ едни и сѫщи. Значи, животътъ трѣбва да се разбере по форма, по съдържание и по смисълъ. Разумниятъ животъ тогава ще има отношение къмъ добрата почва, къмъ добрата земя. Разумното слово може да расте на разумна почва. И ако ние имаме тази основа, тази почва всичко може да ни даде. На земята вие може да посадите и най-хубавитѣ ябълки, круши и сливи. Подъ „почва“ разбирамъ външнитѣ и вѫтрѣшнитѣ условия. Ако тѣзи условия се развалятъ, кои сѫ причинитѣ? Казвате, че тия причини се криятъ въ самата природа. Да допуснемъ, че остьта на нашата земя, вмѣсто да е перпендикулярна спрѣмо своята еклиптика, е наклонена съ 23 градуса. Накѫдѣ е наклонена тя? Онѣзи, които изучаватъ астрономията, ще видятъ накѫдѣ е наклонена земната ось. Пъкъ нали казвамъ, че всинца сте професори, знаете това нѣщо. Хайде да не бутамъ този въпросъ, но фактъ е това. Казвате: земята е наклонена само на 23 градуса. Да, но тия 23 градуса сѫ създали нещастието на съврѣменната култура. Нѣкои казватъ, че отклонението на земната ось съвпада съ грѣхопаданието на човѣка. А пъкъ азъ ви казахъ, че двѣ линии сѫ успоредни само тогава, когато перпендикулярътъ на тия двѣ линии никога не се измѣня. Щомъ той се измѣня и е перпендикуляренъ само къмъ едната страна, а не е перпендикуляренъ и къмъ другата страна, тия двѣ линии не сѫ успоредни. Щомъ е перпендикуляренъ и къмъ двѣтѣ линии, тѣзи двѣ линии сѫ успоредни. Тѣ не само че сѫ успоредни, но сѫ и разумни. Защото има успоредни линии безъ да сѫ разумни. Разумнитѣ линии се отличаватъ. Слѣдователно, когато въ математиката се казва, че двѣ линии сѫ успоредни подразбира се, че тѣ не се прѣсичатъ, освѣнъ въ вѣчностьта. Онѣзи професори, които се занимаватъ съ висшата математика, се справятъ съ този въпросъ въ своитѣ библиотеки. Впрочемъ, като професори, вие знаете, че двѣ успоредни лини сѫ разумни линии и като така, тѣ ще намѣрятъ единъ методъ да се срещнатъ въ вѣчностьта. Казвамъ: ако една царска дъщеря се влюбва въ сина на единъ овчарь, привидно взелъ овчарска форма, а въ сѫщность той е ангелъ, дошълъ отъ небето, отъ висшитѣ свѣтове за да прекара единъ животъ на земята, и ако този царски синъ скрито обича царската дъщеря, тѣ нѣма ли да намѣрѣтъ благоприятни условия да се срѣщнатъ, да се разбератъ, макаръ че тази царска дъщеря живѣе при най-строгия моралъ, при най-строгитѣ обичаи, които владѣятъ въ двореца? — Ще намѣрятъ. Какъ? — И на земята, и въ въздуха, и въ другия свѣтъ, тѣ ще намѣрятъ начини да се срещнатъ, понеже сѫ разумни. Нѣма само единъ начинъ за срѣщане въ свѣта. Начинътъ за съобщението на двѣ души не е само единъ — много начини има. Нѣкой казва: да цѣлуна този човѣкъ. Ами какъ ще го целунешъ? Цѣлувката е само въ твоето съзнание, тя сѫществува въ тебе само като една идея. Нѣкой казва: азъ го цѣлунахъ въ устата. Не, никого не можешъ да цѣлунешъ въ устата. Ако цѣлувката е нѣщо истинско, нѣщо реално, то ако цѣлунешъ единъ умрѣлъ човѣкъ, той трѣбва да се съживи. Азъ виждамъ, какъ роднинитѣ, приятелитѣ на нѣкой умрѣлъ се изреждатъ да го цѣлуватъ, но това не е цѣлувка, това е прѣдателство. И Юда цѣлуна така Христа. Онѣзи, които цѣлуватъ умрѣлитѣ по тоя начинъ, това е прѣдателство въ моитѣ очи, т. е. не въ моитѣ очи, но въ очитѣ на небето. И Юда прѣдаде така Христа. Христосъ каза: „Съ цѣлувка ли прѣдавашъ Синъ Человѣчески?“ Ако тази цѣлувка е изразъ на Божественната Любовь, този умрѣлъ трѣбва да стане, да се съживи и да въскръсне. Ако цѣлунешъ нѣкого, който е наскърбенъ, натѫженъ тази цѣлувка трѣбва да му подействува като токъ, трѣбва да го съживи. Ние говоримъ това за разумнитѣ обичаи, а за обикновенитѣ обичаи то е другъ въпросъ. Ние не искаме да разрушаваме сегашнитѣ разбирания, сегашнитѣ обичаи, това не е методъ на природата. Природниятъ методъ е еволюцията, която постоянно възобновява нѣщата. Слѣдователно, ние трѣбва да прѣобразимъ свѣта, защото въ него има много недѫзи. Ще ми кажете: вие сѫдите свѣта. Не, за да сѫдя свѣта, трѣбва да извикамъ прѣдъ насъ хилядитѣ родове, произлѣзли отъ този първоначаленъ родитель Адамъ и отъ тази първоначална майка на поколѣнията Ева, и тогава да видимъ, кой какво е допринесълъ за човѣчеството. Казвате нѣкому: ти си виноватъ. Не, азъ не съмъ виноватъ. Ако разгледате моята вина, ще видите, че тя е много малка; трѣбва да я турите подъ микроскопъ и така да я търсите. Въпросътъ не се разрѣшава тъй лесно. И Богъ, Който разбира този законъ, ще сѫди праведно. Ние казваме: всички хора сега колективно сѫдятъ. И наистина, колективно трѣбва да се сѫди, а не индивидуално. Ако трѣбва да има сѫдба, цѣлъ народъ трѣбва да се сѫди: ако трѣбва да има сѫдба, цѣлото човѣчество трѣбва да се сѫди! При това, дажбитѣ трѣбва да се разхвърлятъ на всѣки едного, та кому по колкото се падне. На мене колко ще ми се падне? — Много малко. На втори, на трети — сѫщо. И тъй, азъ казвамъ: сѣмето, което паднало на добрата земя, е разумното слово. Най-първо нека се роди въ насъ едно силно желание да познаемъ Истината. Чрѣзъ тази Истина да познаемъ Бога, но не тъй, както Го познаха поканенитѣ богове въ двореца на Брама, които отидоха да добиятъ нѣщо, но когато видѣха, че дъщерята на Брама дойде и го целуна, тѣ паднаха на очитѣ си отъ страхъ и излѣзоха вънъ. Не сме ние които създаваме този мѣродавенъ моралъ за свѣта. Въ новия моралъ трѣбва да има по-голѣма дълбочина и по-голѣма широчина. Защо, обаче, тия богове изпопадаха на лицето си и останаха недоволни? Тия богове не подозираха, че младата мома е дъщеря на Брама, а мислиха, че е нѣкоя чужда за него мома, а всѣки въ себе си бѣше влюбенъ въ нея и имаше скритото желание да я вземе за жена. Като видѣха, че Брама шепне нѣщо на тази мома, тѣ си казаха: „Този, най-силниятъ отъ насъ, ще я вземе за жена, и като се научи, че ние сме влюбени въ нея, всички ще ни очисти, и нито косъмъ нѣма да остане отъ насъ“. Затова тѣ си казаха: „Ние ще си мълчимъ и ще излѣземъ отъ тукъ незабѣлѣзано“. Ще кажете: какъвъ е дълбокиятъ смисъль, който ги е заставилъ да излѣзатъ навънъ? — Страхътъ, че Брама е по-силенъ отъ тѣхъ. Но въ ума на Брама ни най-малко не е имало такава идея. Боговетѣ сѫ мислили за едно, а Брама си мислилъ за друго. И тогава, Брама като видѣлъ, че тия богове скрили едно зло въ себе си, отъ очитѣ му паднали двѣ сълзи. За да увѣковѣчи тия сълзи, Брама създалъ човѣшкитѣ очи. Заради грѣховетѣ, които били скрити въ боговетѣ, които Брама поканилъ на гости въ двореца си, той пролѣлъ двѣ сълзи, отъ които се образували човѣшкитѣ очи. Ето, разбрахте ли сега произхода на вашитѣ очи? Та ние, които сме дошли до тази фаза на своето развитие които сме поканени днесъ на това угощение, ще мислимъ ли като тѣзи богове? — Не. Христосъ казва. Ако азъ кажа, че не Го познавамъ и трѣбва да живѣя за себе си, ще бѫда подобенъ на васъ, нѣма да има помежду ни никаква разлика, но азъ Го познавамъ и изпълнявамъ Неговата воля“. Каква е волята на Бога? Каква е волята на Христа? — Каквато е волята на свѣтлината. Каква е волята на дъщерята, която е цѣлунала Брама? Въ нея имало доблесть! Брама, който работилъ толкова години, като се явилъ въ свѣта, явилъ се съ своята стара, окаляна дреха, и дъщеря му, като знаяла, че той създалъ свѣта, дошла при него, цѣлунала го и му казала: „Татко, много ти благодаря, че създаде свѣта заради мене. Азъ ще се старая да го украся“, Той се зарадвалъ, че има умна дъщеря и я нарекълъ „свѣтлина — зора“, проява на живота, като ѝ казалъ: „Носи всичкото това благословение навсѣкѫдѣ по свѣта, дѣто те очакватъ! Носи радость и веселие на скърбещи и тѫжни и разправяй, че всичко е създадено за добро на онѣзи, които разбиратъ. Казвамь: сега и вие сте нещастни. Защо? — Влюбили сте се. Вие сте поканени на гости въ двореца на Брама и сте се влюбили въ неговата дъщеря. Нѣкой казва: азъ съмъ нещастенъ. Гледамъ го, влюбилъ се, но не иска да каже Истината. Азъ не се подигравамъ, но казвамъ, че сте се влюбили. Влюбването е хубаво, красиво нѣщо. Въ Писанието се казва; „Горко на богатия“. Кой е богатия въ свѣта? Азъ казвамъ: младитѣ! това сѫ богатитѣ. Старитѣ това сѫ сиромаситѣ. Горко на васъ богатитѣ! Горко на васъ младитѣ! Че кой ще се бие въ свѣта? — Все младитѣ. Кой ще се напие? — Все младитѣ. Старитѣ хора могатъ ли да се биятъ? Не, тѣ сѫ светии. Гледамъ нѣкой младъ, напъчилъ се, напълнилъ кесията си съ пари, върви, готовъ съ всѣкиго да се разправя. Горко на васъ младитѣ! „По лесно е камила да мине прѣзъ иглени уши, нежели младъ да влѣзе въ Царството Божие“. Какво ще кажете сега? Ако тълкуваме тия нѣща така, то ако единъ баща ражда богатъ синъ, какво ще очаква отъ този синъ? Не богатъ, но разуменъ трѣбва да бѫде съврѣменниятъ младъ човѣкъ. И когато ние казваме, че човѣкъ не трѣбва да бѫде богатъ, ние подразбираме, че на младитѣ не трѣбва да имъ се дава само сила, но силата всѣкога трѣбва да бѫде придружена съ разумность, защото силата въ човѣшката душа безъ разумность е богатство, което може да се употрѣби за зло, за лоши работи. И Христосъ казва: „Силнитѣ физически, безъ разумность нѣма да се спасятъ, защото само разумностьта дава сила, само тя въвежда въ Царството Божие“. Слѣдователно, ако богатитѣ хора не се отрекатъ... Отъ какво да се отрекатъ? — Да се отрекатъ отъ своето безумие. Безумие е да се разрушава онова, което Богъ е създалъ въ свѣта! Безумие е да се разрушаватъ добродѣтелитѣ! Нѣкои казватъ: нѣма добродѣтели — кради убивай колкото искашъ! Нѣма Истина — лъжи колкото искашъ! Какъ? Кражба, лѫжа, това е най-голѣмиятъ срамъ за свѣта! Лъжата е най-голѣмиятъ позоръ въ свѣта! Единственото велико, хубаво нѣщо въ свѣта, това е Добродѣтельта. Да направишъ едно добро дѣло, колкото и да е микроскопическо, това е единъ благороденъ актъ, за който всички отъ небето ставатъ на крака, понеже въ доброто е скритъ Богъ. Като направишъ една добра постѫпка, каквато и да е тя, не е важно, дали хората виждатъ или не, обаче тя е видена отъ небето. Ангелитѣ, които сѫ толкова будни, или казано на другъ езикъ, онѣзи Разумни сѫщества, които сѫ завършили своята еволюция, или онѣзи възвишени братя, на които днесъ Брама дава второ угощоние, за което сега нѣма да ви говоря, всички слѣдятъ, всички виждатъ това нѣщо. Всѣка добродѣтель, всѣка добра постѫпка е една цѣлувка, дадена на Брама отъ неговата дъщеря свѣтлината на живота. Каква цѣлувка? — Такава, каквато една дъщеря може да даде на баща си — цѣлувка на свѣтлината. Отъ тази цѣлувка човѣкъ ще се издигне въ очитѣ на Брама, или въ очитѣ на Онзи, Който е вѫтрѣ въ него. Че ние искаме да бѫдемъ щастливи, права е мисъльта. Че ние искаме да бѫдемъ блажени, права е мисъльта. Че ние искаме да бѫдемъ богати, права е мисъльта. За какво богатство се говори? — За разумно богатство! Ние искаме да бѫдемъ красиви, но красота, която да е изразъ на човѣшката разумность. Нека въ туй красиво лице да се чете разумностьта на една възвишена душа, на единъ ангелъ който е слѣзълъ да прави добро. Не говоря за красота, въ която е облѣчена нѣкоя нисша сила. Ще ви приведа сега единъ малъкъ примѣръ. Единъ адептъ, живѣлъ въ древностьта между англичанитѣ, отива единъ день на разходка съ своята възлюбена изъ нѣкои хубави мѣста на Индия, както това често правятъ англичанитѣ. По едно врѣме чува, че неговата възлюбена издава единъ плахъ викъ и забѣлѣзва, че една голѣма боа конструктъ се обвива около нея, и понеже тази мома била много хубава, змията взела да мисли, дали да ѝ строши коститѣ, или само да я клъвне нѣкѫдѣ и така да свърши съ нея. Питамъ: ако сте вие на това мѣсто, какво ще направите съ тази боа? Ще избѣгате ли? Този адептъ, обаче, билъ голѣмъ герой, той веднага хваща боата за врата и за да покаже, че има голѣма сила, започва борба съ тази боа-конструктъ. Съврѣменнитѣ хора уподобяватъ страститѣ на тази боа-конструктъ, която обвива човѣшкитѣ души. Кой е този адептъ, който се бори съ човѣшкитѣ страсти? Не е ли човѣшкиятъ духъ? Съврѣменнитѣ хора не се ли борятъ да иматъ повече дѣца? Казва се за Бога, че ималъ само единъ Синъ. На всѣки човѣкъ, който иска да има семейство, се позволява да има само една дъщеря и единъ синъ. Онзи човѣкъ, у когото едноврѣменно има много желания, това не сѫ ли многото синове и дъщери? Нѣкой казва: какво да правя, като имамъ много дѣца? Той трѣбва ли да отхрани всички тия дѣца? Когато единъ човѣкъ има много дѣца, дѣцата на тия дѣца сѫщо се увеличаватъ. И тогава ученитѣ хора казватъ: ако се увеличаватъ много рибитѣ въ моретата, както и всички други животни, какво ще ги правимъ? Нали трѣбва да ги колимъ, да ги ядемъ, за да не се размножаватъ много? Това не е заключение, това не е осмисляне на живота. Казва Христосъ „Доброто сѣме, което паднало на добрата земя, дало плодъ стократно“. Добрата земя, това е разумниятъ животъ. Всѣки човѣкъ, още откато е дошелъ на земята, трѣбва да е вложилъ въ себе си идеята, че неговото съзнание трѣбва да бѫде будно, че той трѣбва да води единъ разуменъ животъ. Той трѣбва да си постави за девизъ слѣдното положение: моятъ животъ и всички мои постѫпки трѣбва да бѫдатъ разумни! Като си напише този девизъ въ съзнанието, не трѣбва да се плаши отъ студа. Когато е студено вънъ, той не трѣбва да се пита, какво да прави. Да се прѣдпазва отъ студа, да се плаши отъ него, това не трѣбва да бѫде програма на живота му, защото разумниятъ животъ включва само разумни условия въ себе си. Студътъ нѣма влияние върху разумния човѣкъ. Той се намира извънъ него. Разумниятъ човѣкъ е извънъ съврѣменния общественъ строй. Него не могатъ да го убиятъ, него не могатъ да го окрадатъ, не могатъ да му направятъ нищо лошо. Той е извънъ всички тия условия. Той е едно съ Бога, или казано на другъ езикъ, той е едно съ всички добри хора въ свѣта. Съврѣменниятъ свѣтъ се управлява отъ разумни сѫщества. Туй нѣщо ние още не съзнаваме. Ние мислимъ, че всичко можемъ и сами се управляваме. Не, свѣтътъ се управлява отъ разумни сѫщества — туй трѣбва да туримъ като вѣрую въ своя животъ Вие казвате: азъ искамъ да видя всичко това и тогава да повѣрвамъ. Ако искашъ да видишъ всичко прѣдварително и тогава да повѣрвашъ, ти не си отъ разумнитѣ хора. Ако искашъ да знаешъ, колко съмъ честенъ, ще ти кажа: утре ще ти дамъ 100,000 лева. Ама дай ми сега! Щомъ ги искашъ сега, ти не си отъ разумнитѣ хора. Ама не мога да ти повѣрвамъ. Щомъ не можешъ да ми повѣрвашъ, ти не си разуменъ. Азъ те каня у дома на гости въ 6 часа вечерьта, но ако като дойдешъ и не ме намѣришъ, ти се усъмнишъ и кажешъ, че втори пѫть нѣма да дойдешъ, ти не си отъ разумнитѣ. Ако ти си разуменъ човѣкъ, като не ме намѣришъ дома първия пѫть, ще дойдешъ и втори пѫть. Ако и тогава не ме намѣришъ, пакъ ще дойдешъ. Ще дохождашъ до тогава, докато най-послѣ ме намѣришъ. Този, който единъ пѫть не ме намѣри и се обиди, той не е разуменъ човѣкъ, а този, който идва постоянно и не се обижда, той е разуменъ човѣкъ. Онзи, който постоянно търси Бога, той е отъ разумнитѣ хора. Вие още не сте намѣрили Бога. Ето, всички имате покана да дойдете въ 6 часа. Нѣкой казва: ама азъ съмъ сънувалъ. Оставете сънищата, тѣ не сѫ реалности. Вие сте професори. Азъ не говоря за вашитѣ сънища, нито за вашитѣ вѣрвания. Ако говоря за вашитѣ вѣрвания, ще ви обидя, но азъ не внасямъ нѣщо ново въ вашия животъ. Има ли нѣщо чудно въ новото? — Нѣма. Онази рѣка, която приижда и внася нѣщо ново въ езерото, прѣстѫпление ли прави? Чудно ли е това? Ами защо да дойде сега? Че кога да дойде? Тя казва: „Азъ не съмъ виновна въ нищо. Менъ ми дадоха отгорѣ много блага затова идвамъ да внеса нѣщо отъ тѣхъ и въ езерото“. Та казвамъ: какъ трѣбва да разберемъ новия животъ, въ който сега влизаме? Вие търсите Бога, нали? Богъ ви е казалъ да дойдете въ 6 часа, но нѣма Го тамъ. Не че Го нѣма тамъ, но Той ви изпитва. И вие тогава казвате: това е празна работа! Ученитѣ казватъ, че търсили Бога въ небето. Тази дума „небе“ е толкова обширна. На кое небе? Съврѣменнитѣ астрономи казватъ, че търсили Бога на небето, но не Го намѣрили тамъ. На кое мѣсто Го търсили? Това е безмислица! Когато ученитѣ хора търсятъ нѣкоя звѣзда на небето, тѣ не я търсятъ на нѣкое точно опрѣдѣлено мѣсто, но тъй приблизително, както ние казваме за нѣщо, че е на разстояние една педя отъ друго. Това разстояние „една педя“ въ небето е равносилно на милиони километри. Не, нѣщата трѣбва да се търсятъ точно, най-много съ разлика 1/10 или 1/100 отъ милиметъра. Туй значи геометрия! Нѣкой казва: насъ не ни трѣбва много математика, много геометрия. Защо? Какво ти трѣбва тогава? — Трѣбва ти да знаешъ да кълцашъ лукъ, да знаешъ да вадишъ масло отъ гърнето, да бѫркашъ въ кесията на мѫжа си, да знаешъ да туряшъ шапката си, дрехитѣ си и т. н. Туй ли наричате вие култура? Слушайте, това е първоначалното учение. Тази наука — кълцането на лука — женитѣ сѫ я започнали много отдавна. Нали вие плачете при кълцането на лука? Ами туй именно е учението на Брама. Вие не сте разбирали още защо трѣбва да се плаче. Когато плачете при кълцането на лука, това сте вие. Лукътъ ви казва: „Вие ме кълцате, защото не ме разбрахте. Туряте ме на огъня и казвате, че не заслужавамъ по-голѣма почить“. Защо кълцашъ лука? — Е, лукъ е, казвате, проста работа е той! Тогава кой плаче? — Лукътъ е, който плаче у тебе. Духътъ на лука, като излезе отъ него, дойде въ тебе и ти почвашъ да плачешъ. Казвамъ: всички вие сега сте получили покана да отидете на гости при Брама въ 6 часа вечерьта. Да кажемъ че не Го намѣрите, какво ще направите? — Ще оставите писмо и ще кажете: утрѣ въ 6 часа вечерьта пакъ ще дойдемъ. На другия день пакъ ще Го търсите. Ще ходите, ще хлопате, докато най-послѣ тази Истина прозре въ вашитѣ сърца. Това е единъ великъ законъ, който дѣйствува въ сърцата ни. Само хората на постоянството, на великото търпѣние могатъ да намѣрятъ Истината. За Бога се казва, че е дълготърпеливъ. Защо? Велика философия се крие въ тия думи. Когато станемъ като Бога търпеливи, само тогава ще разберемъ тази философия. Като казвамъ „търпѣние“, не подразбирамъ да носимъ неволята на свѣта, но всѣко нѣщо, което носимъ да ни радва. Ще ви приведа единъ примѣръ. Разбойници гонятъ една млада мома, искатъ да я хванатъ, да я опозорятъ и да я убиятъ. Тя бѣга отъ тѣхъ, но дохожда до една рѣка, на която вмѣсто мость има една тѣсна греда и тя трѣбва да мине. Тя се страхува. Вижда я единъ младъ, красивъ момъкъ и я хваща, за да я прѣнесе прѣзъ рѣката. Щомъ дохожда до срѣдата на рѣката, той я пита: да те хвърля ли долу? Тя се обвива съ рѫцѣ около врата му, цѣлува го и му казва. „Азъ виждамъ, че ти си красивъ и добъръ момъкъ, зная, че нѣма да ме хвърлишъ“. — Да, щомъ знаешъ да пригръщашъ и цѣлувашъ, ще те спася. Какво лошо има въ това? Вие казвате: дали отъ сърце го цѣлуна тя, или не? Нѣма да ви казвамъ, но ще ви оставя на нейното мѣсто, та сами да разберете. Ако сте на нейното мѣсто, какво ще направите? — Ще го цѣлунете и оттатъкъ ще минете. Това ви се вижда малко противорѣчиво. Ами че кое дѣте не е хванало майка си и не я е цѣлунало? Майката въ този случай е момъкътъ и казва на дѣтето си: да те хвърля ли? То е момата и ѝ казва: моля ти се, недѣй ме хвърля, гонятъ ме онѣзи разбойници тамъ! Това е въ реда на нѣщата. Туй наричаме ние човѣщина, и благоразуменъ животъ. Този младъ момъкъ прѣдставлява мѫдростьта свързана съ разумностьта. Тя му казва: „Ти си разуменъ, ти имашъ сила, нѣма да употрѣбишъ тази сила за зло. Красивата форма, която Богъ е създалъ, ти нѣма да я хвърлишъ въ водата и да я обезличишъ, защото ще имашъ онази участь на боговетѣ, поканени въ двореца на Брама. Ти ще ме оставишъ да допринеса онова благо на човѣчеството, което Богъ ми е опрѣдѣлилъ.“ Тя го цѣлува и му казва: „Азъ трѣбва да изпълня въ свѣта онзи законъ, който ми е опрѣдѣленъ отъ Бога.“ Значи, тя цѣлува Брама. Той ѝ казва: „Дъще, ти си сѫщата, азъ те познахъ. Носи своето благословение по лицето на земята!“ Туй е разрешението на въпроса. Геройство трѣбва: Съмнѣнието не е геройство. Съмнѣнието е малодушие. Хора, които се съмнѣватъ, това сѫ страхливцитѣ въ свѣта. Безъ съмнѣнието вече! Най-дребнавитѣ хора сѫ тия, които казватъ, че науката не може да сѫществува безъ съмнението. Каква наука може да има въ съмнението? Съмнявамъ се, едното е едно, че двѣтѣ е двѣ, че тритѣ е три и т. н. Какво може да се работи съ съмнѣнието? Съмнявамъ се, че имамъ една уста, че имамъ двѣ очи, съмнявамъ се, дали нѣкой ми говори Истината, или не. Съмнението е единъ порокъ единъ недѫгъ на души, които сѫ изостанали далечъ въ пѫтя на своето развитие. Това сѫ паднали духове, души на непослушанието. Доблесть се изисква отъ човѣка! Човѣкътъ трѣбва да се подигне и да каже, че Богъ е Любовь. Слѣдователо, свѣтътъ е създаденъ за мене. За кого е създаденъ? — За мене, но азъ трѣбва да бѫда изразъ на тази велика Любовь, която дѣйствува въ свѣта, за да заслужа този свѣтъ. Цѣлия свѣтъ е за мене. Но кога? — Когато живѣя по закона на Любовьта, когато живѣя разуменъ животъ. Не живѣя ли разуменъ животъ, ще бѫда въ положението на онѣзи богове, които били поканени отъ Брама, и които изчезнали веднага вънъ отъ двореца. Тѣ си казали: „Стига да се научи Брама, че сме влюбени въ тази красива мома ще ни изпотрепе“ и излѣзли навънъ. Съврѣменнитѣ философи казватъ: опрѣдѣлено е на човѣкъ само веднажъ да се роди, да живѣе и да умре. Затова и религиознитѣ хора казватъ: веднажъ човѣкъ се ражда, послѣ умира и съ това всичко се свършва. Не, приятели, това учение е за дѣцата. Отлично учение е, педагогическо е, азъ нѣмамъ нищо противъ него, има и прави схващания, но въ живота има и друго нѣщо. Красивъ е животътъ на едно дърво; красивъ е животътъ на една ябълка; красивъ е животътъ на една пеперуда; красивъ е животътъ на единъ изворъ; красивъ е животътъ на единъ камъкъ, но казвамъ: красивъ и още по великъ е животътъ на разумния човѣкъ, който ходи изправенъ на краката си и мисли. Неговиятъ животъ е хиляди пѫти по красивъ отъ живота на всички останали сѫщества, защото има по-велики условия. Ако вие, които ходите съ два крака, ми се оплаквате, че сте нещастни, какво остава за всички по-малки сѫщества отъ васъ? Азъ виждамъ, обаче, че всички миди се радватъ, че сѫ миди; азъ виждамъ, че всички дървета се радватъ, че сѫ дървета; азъ виждамъ, че всички извори се радватъ, че сѫ извори, а хората не сѫ доволни отъ положението си. Какво трѣбва да бѫдете? Ще бѫда несправедливъ, ако кажа; че всички хора сѫ недоволни, но много пѫти у васъ прониква недоволството, лицето ви добива израза на Каина и вие казвате: азъ ли трѣбва да бѫда най-нещастниятъ човѣкъ? Мене ли сѫдбата отреди на това? Не сте вие най-нещастниятъ човѣкъ. Споредъ вашата философия, ако има нѣкой най-нещастенъ, това трѣбва да бѫде Богъ. И ако има нѣкой най-щастливъ, това пакъ трѣбва да бѫде Богъ, Който е създаль свѣта. Ако вие сте недоволни отъ свѣта, това показва, че Богъ, който е създалъ свѣта, е създалъ нещастенъ свѣтъ. Това обаче не е ли най-голѣмата лъжа, която разпространявате въ свѣта? Това не е ли една квадратна лъжа която развръщава хората? Не, при всичкото си нещастие трѣбва да имате онова усмихнато лице на зората и да дадете една цѣлувка на Брама. Трѣбва да знаете, че и при некрасивитѣ нѣща въ живота, когато сте най-тъжни, все пакъ има нѣщо красиво, велико, обвито въ мантията на скръбьта. Какво е това нѣщо? — Цѣлувката на дъщерята на Брама. Въ тази цѣлувка ще видите и лицето на Брама, който осмисля живота. Ако разберемъ живота така, само тогава ще чуемъ онзи тихъ гласъ на Брама, който ще ни каже, както на зората: „Идете, носете тази свѣтлина наврѣдъ изъ свѣта и направете човѣшкитѣ сърдца радостни и весели въ надеждата, че разумната Любовь, която слиза отъ Бога и иде сега въ свѣта, е почвата, върху която ще се насадятъ всички добри сѣменца.“ Тогава и сълзитѣ на Брама ще създадатъ по-добри условия въ свѣта, и хората ще гледатъ съ други очи на него, И всички ние ще се зарадваме, защото ще видимъ, че има една разумность между хората, че можемъ да живѣемъ единъ чистъ и свѣтъ животъ. Значи ние можемъ да живѣемъ единъ братски животъ. Само чрѣзъ разумния животъ можемъ да се спогодимъ. И тогава нѣмаме да имаме онѣзи криви схващания на неразумнитѣ богове, а ще имаме онова правилно схващане на свѣтлината, която носи благото за цѣлия свѣтъ. Когато свѣтлината изгрѣва, нѣкой ме питатъ: кажи ми какво мислишъ за свѣтлината. По нѣкой пѫть азъ казвамъ днесъ ми прѣдстои да извърша само едно добро дѣло! Всѣки день ми прѣдстои да върша, само по едно добро дѣло. Не го ли извърша, не съмъ направилъ нищо — всичко съмъ изгубилъ. Направя ли това добро дѣло, всичко съмъ извършилъ. За всѣки день има опрѣдѣлено само по едно добро дѣло. Направишъ ли го, ти осмисляшъ живота си. Туй добро дѣло е първата цѣлувка, която трѣбва да дадешъ на Брама, или, на вашъ езикъ казано, то е първата цѣлувка, която онази мома дава на момъка, който я прѣнася презъ моста, като му казва: ти си добъръ, ти си благоразуменъ, недей ме хвърля презъ моста! И ако нѣкой пѫть вие се намѣритѣ въ това положение, не се срамувайте, бѫдете доблестни! Вие като се намѣрите въ това положение, ще се обидите и ще кажете: какъ, азъ да се обвия около врата на нѣкои човѣкъ и да го цѣлуна! По-добре ме хвърли долу! Ще се обвиешъ, това е разумното! Външнитѣ нѣща сѫ изразъ на единъ вѫтрѣшенъ животъ, и ако ние разберемъ този вѫтрѣшенъ животъ, Богъ ще ни проговори на единъ Божественъ езикъ, или, съ други думи, казано ние трѣбва да разберемъ добре живота, да разбираме Божествения езикъ, и да не караме Бога да учи нашия езикъ. Отъ 8,000 години ние искаме да научимъ Бога на нашия езикъ и казваме: Богъ не разбира ли нашия езикъ? Защо не ни отговаря? Вие знаете по нѣколко езика, но отъ сега нататъкъ ще си кажете: ние ще се заемемъ да изучваме Божествения езикъ. Ще дойдатъ много професори отъ небето които ще ви кажатъ: имаме честь да ви се представимъ като професори, да ви научимъ Божествения езикъ, чрѣзъ който да се съобщавате съ ангелитѣ. За въ бѫдаще ще има съобщения съ небето, като съ радиотелеграфи. Това сѫ възможности. Христосъ казва: „Сѣмето, което паднало на добрата земя, дало плодъ стократно. Какво се казва въ 18 та глава? Онѣзи които разбиратъ Словото Божие, тѣ го държатъ въ разумното сърце, въ благото сърце, и то принася плодъ стократно. Кое е благото сърце? — Което принася плодъ на търпѣнието. Кое търпение? — Разумното търпѣние, на което истината е майка. Въ свѣта Истината е добита чрѣзъ търпението. И всѣки отъ васъ, който иска да намѣри Истината, трѣбва да намѣри нейното дѣте. Намѣрите ли нейното дѣте, търпѣнието, ще намѣритѣ и Истината. Нѣмате ли нейното дѣте никога не можете да започнете съ истината. Когато говоря за търпѣнието, азъ рзабирамъ сѫщественото въ Истината. Търпеливиятъ човѣкъ е човѣкътъ на Истината. Днесъ ви пожелавамъ да бѫдете радостни, весели, бодри, да отхраните това слово и да се зарадвате на дъщерята на Брама. Коя е тази дъщеря? Ще ви приведа тия думи малко по-близо до васъ, за да ги разберете. Първата дъщеря на Бога, това е Любовьта, която вие постоянно търсите. Първиятъ синъ на Бога, това е Мѫдростьта, която сѫщо постоянно търсите. А синътъ на Истината, това е търпението. И когато Любовьта, тази царска дъщеря, ви стане приятелка, и когато мѫдростьта, този царски синъ, ви стане приятель, и когато търпението, този синъ на Истината, ви обикне и намѣри нѣкоя стая въ васъ да живѣе, тогава вие ще бѫдете най-щастливиятъ човѣкъ въ цѣлия свѣтъ. Бесѣда, държана отъ Учителя, на 20 декември, 1925 год. въ гр. София.
  6. Ани

    1925_12_13 Откѫдѣ ида

    От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Откѫдѣ ида „Защото зная отдѣ съмъ дошълъ и накѫдѣ отивамъ, а вие не знаете отдѣ ида и на кѫдѣ отхождамъ“. Йоана 8:14. Въ този случай думата „зная“ нито е славянска, нито е българска, нито е английска, нито латинска, нито френска, нито германска, тя не е дума и отъ еврейски произходъ, а произлиза отъ единъ старъ езикъ. Значи, коренътъ на тази дума се намира въ санскритски езикъ. И гърцитѣ сѫ я взели отъ тамъ. Да знаешъ, значи да прѣживѣвашъ нѣщата съзнателно, т. е. да разбирашъ висшето, Божественото въ свѣта. Споредъ сегашната философия, че отъ несъзнателния животъ произлиза съзнателния, т. е. че отъ малката микроба, която нѣма съзнание произлиза човѣкътъ, който има съзнание, това е вѣрно 50%, споредъ както развиватъ тази идея, но вѣрно е и другото положение, че отъ съзнателното излиза и безсъзнателното. Питамъ: когато онзи герой, или онзи ученъ професоръ, или онзи светия заспи на своето легло, дѣ отива той, дѣ отива неговото съзнание? Отивате при него, побутвате го, но съзнанието му го нѣма. Той диша, изпълнява всички процеси, обаче е въ безсъзнание. Ти го буташъ, но нѣма го въ тѣлото. Дѣ е отишълъ той? Значи, има нѣщо въ човѣка, което е безсъзнателно, и то трѣбва да се опрѣдѣли. Слѣдователно, два живота сѫ свързани единъ съ другъ. Единиятъ животъ е безсъзнателенъ, а другиятъ е съзнателенъ: Въ безсъзнателния животъ причинитѣ сѫ вънъ, а въ съзнателния животъ причинитѣ сѫ вѫтрѣ, но понятията „вънъ и вѫтрѣ“, трѣбва пакъ да се опрѣдѣлятъ. Напримѣръ, вземете вие простата готварска соль, разтворете я въ вода и послѣ изпарете този разтворъ на слънце или на огънь. Какво ще стане съ готварската соль? — Тя отново ще кристализира. Колкото пѫти и да я разтваряте, тя все ще кристализирва по единъ и сѫщъ начинъ. Това показва, че силитѣ на сольта сѫ вѫтрѣ въ нея, затова формитѣ ѝ въ всички случаи сѫ едни и сѫщи. Но вземете една проста морска мида, или единъ охлювъ и ги счукайте на дребно и послѣ се опитайте отъ тѣхъ да възпроизведете първоначалната имъ форма. Ще можете ли да направите сѫщата форма? — Не, отъ счупенитѣ парченца охлювъ никога нѣма да можете да направите първоначалната форма. Сѫщото нѣщо е и съ мидата. Ето защо ние казваме, че причината, която е образувала охлюва или мидата е извънъ тѣхъ, не е вѫтрѣ въ тѣхъ. Причината, която е сформирувала вашитѣ тѣла, вънъ или вѫтрѣ въ васъ ли е? Въ вашето тѣло ли е тази причина? Ако причината е вънъ отъ васъ, тогава да вземемъ когото и да е отъ васъ и да направимъ съ него сѫщия опитъ, какъвто направихме и съ готварската соль. Да вземемъ нѣкой ученъ професоръ, да го разтопимъ въ едно голѣмо гърне и послѣ да го изложимъ на слънцето да се изпари водата му. При този процесъ ще може ли той отново да се възстанови? Ако той може да се възстанови, силата на живота е вѫтрѣ въ него, но ако не стане това, той е една мида или единъ охлювъ. Слѣдователно, този професоръ казва: азъ не съмъ завършилъ още своитѣ опити. Всички тия черупки, които образуватъ мидата, това сѫ само забавления за дѣцата. Едно врѣме азъ съмъ събиралъ тия черупки, за да забавлявамъ съ тѣхъ дѣцата. А сега хората събиратъ тия черупки и казватъ: много нѣщо знаятъ ученитѣ хора за тия миди и охлюви. Питамъ ви: какво сѫ мислили тия староврѣменни миди и охлюви? — Тѣ сѫ мислили, какъ да завладатъ морето. Много учени сѫ тия миди и охлюви! Вие сега ще кажете: ние не виждаме никаква ученость въ тия миди и охлюви. Азъ ви питамъ: ако единъ ангелъ погледне въ мозъка на единъ човѣкъ, ще види ли нѣкаква ученость? Пъкъ и вие, ако разтворите вашия мозъкъ, ще видите ли нѣкаква ученость? Ако го разтворите, вие ще се отчаете, никаква интелигентность нѣма да видите въ него. Интелигентностьта се забѣлѣзва само на лицето на човѣка, а въ мозъка ставатъ само извѣстни конвулсии, извѣстни напрѣжения, каквито и съ водата, когато ври въ затворенъ котелъ. Тази пара иска да се освободи отъ котела, вслѣдствие на което прѣдизвиква извѣстно напрѣжение. Сѫщото е и у насъ. Тази енергия, която ние наричаме мислова сила, иска да се освободи. Значи, интелигентностьта се изразява на човѣшкото лице, то е огледалото. И тогава азъ казвамъ: човѣкъ може да направи огледалото, и всичко, което е въ огледалото той може да го направи, но огледалото не може да направи човѣка. Каква реалность се съдържа въ едно огледало? Въ това огледало се отразява цѣлата вселена, както и човѣкътъ, както и всички негови движения. Каквото направи човѣкъ, огледалото го отразява. Огледалото показва нѣщата точь въ точь. Огледалото е толкова разумно! Накѫдѣто мръдне човѣкъ, точно сѫщото и то прави. Човѣкъ не може да направи нѣщо, което и огледалото да не направи. Ако огледалото тъй отразява, тогава питамъ: човѣкътъ, който е прѣдъ него, интелигентенъ ли е? Азъ нѣма да разрѣшавамъ този въпросъ, оставямъ го на васъ. Всички вие сте хора свършили четири факултета. Всички вие, които ме слушате, ходите все инкогнито, но сте много учени. Вие сте толкова учени, че нѣкой пѫть разрѣшавате задачата на свѣта съ единъ калемъ, тъй както турцитѣ. Напримѣръ, вие нѣкой пѫть казвате: животътъ нѣма никакъвъ смисълъ. Това е фактъ. Питамъ този учения професоръ: защо животътъ нѣма смисълъ? Животътъ нѣма смисълъ, казва този ученъ професоръ, понеже имахъ единъ другарь, на когото прѣди нѣколко дни дъската му мръдна. Утрѣ може да мръдне и моята дъска. Каква е сигурностьта за това? Че мърдатъ дъскитѣ на хората, мърдатъ, разбира се, но каква загуба прѣдставлява това нѣщо? Ако азъ обѣля задната часть, амалгамата на едно огледало, наистина то нѣма да може повече да отразява, но питамъ: какво се е изгубило? Пострадалъ ли е свѣтътъ съ това? Дѣ е реалностьта, въ огледалото, или въ мене? Реалностьта е вѫтрѣ въ мене, а не въ огледалото. 0гледалото е едно приятно забавление за дѣцата. И азъ мога да кажа, че едно отъ великитѣ изобрѣтения на човѣка, това е огледалото. По-хубаво, по-красиво изобрѣтение отъ огледалото, човѣкъ не е могълъ да измисли. То причинява радость, но по нѣкой пѫть причинява и скръбь на човѣка. Младиятъ като се поогледа, зарадва се, усмихне се, а стариятъ като се огледа, потекатъ му четири реда сълзи и казва: е, добъръ е Господъ, за въ бѫдеще може да се подмладя. Това огледало, все-таки ми е нужно, за да ми покаже, като се огледамъ въ него, дали съмъ се подмладилъ. И наистина, ако това огледало му покаже, че е младъ, значи подмладилъ се е. Сега Христосъ казва: „Азъ зная отдѣ съмъ дошълъ и накѫдѣ отивамъ, а вие не знаете отдѣ ида и накѫдѣ отхождамъ“. Каква е била интимната мисъль на Христа, като е казалъ, че азъ зная отдѣ съмъ дошълъ и накѫдѣ отивамъ? Това е единъ отъ най-важнитѣ въпроси, които сѫществуватъ въ окултната наука, и всички адепти, всички велики Учители се подвизаватъ, за да се пробуди въ тѣхъ туй великото, Божественото съзнание, да знаятъ отдѣ сѫ дошли и кѫдѣ отиватъ. Не е достатъчно само да мислишъ върху този въпросъ, но той, въ своя дълбокъ смисълъ, съдържа една велика идея, която трѣбва да се разбере. Ще се поспра сега и върху самитѣ идеи, да видя, какво прѣдставляватъ тѣ изобщо. Казватъ, че идеитѣ създаватъ свѣта. Въпросъ е дали идеитѣ създаватъ свѣта, но идеитѣ подържатъ свѣта. Ние можемъ да кажемъ, че хлѣбътъ е създалъ човѣка, но това не е вѣрно. Че хлѣбътъ подържа животътъ на човѣка, това е вѣрно, но хлѣбътъ да е създалъ човѣка, това е само привидно така. Въ какво седи силата на онази добрѣ екипирана армия, която има хиляди свои орѫжия, картечници и топове? Въ самитѣ топове ли седи силата, или въ самитѣ картечници, или въ самитѣ орѫдия, или най-послѣ въ самитѣ хора, които я управляватъ? И ние правимъ слѣдната аналогия: всички ония всевъзможни идеи, съ които сега работимъ, това сѫ само орѫдия, пособия. Идеитѣ сѫ нѣщо външно, а задъ всѣка идея, задъ всѣка една мисъль въ сѫщность седи нѣщо разумно. И както казватъ нѣкои, задъ всѣка една мисъль въ човѣка седи човѣшката душа, човѣшкия духъ. И тѣзи идеи, тѣзи мисли сѫ важни доказателства, доколко вие можете въ дадения случай да си служите съ тѣхъ. Вие можете да си служите съ всѣка една идея, съ всѣка една мисъль. Въ Божествения свѣтъ идеитѣ, мислитѣ не сѫ създадени да разрушаватъ. Идеитѣ и мислитѣ въ Божествения свѣтъ сѫ създадени да съграждатъ, за да се домогнемъ до онзи правъ пѫть. Но извѣстна идея, извѣстна мисъль може да се изопачи. Една свещенна мисъль, една свещена идея щомъ се материализира на физическия свѣтъ има вече възможность да се изврати. И слѣдователно, при това извращаване на мислитѣ, по нѣкой пѫть ние попадаме въ грѣшки. За да можемъ да се избавимъ ние, които живѣемъ на земята, както и всички останали хора, трѣбва да имаме извѣстенъ стремежъ. Вие ще кажете: добрѣ, азъ искамъ да осигуря живота си. — Отлична идея е да осигуришъ живота си! Азъ искамъ да добия образование. — Отлична идея е! Азъ искамъ да стана културенъ човѣкъ. — Отлична идея е! Азъ искамъ да стана благороденъ човѣкъ. — Отлична идея е! Питамъ: всичко това, което вие желаете, можете ли да го осѫществите? Всички отговарятъ: можемъ. Но отъ всички хора, които сега сѫществуватъ на земята, и които подържатъ тѣзи идеи, ние не сме срещнали до сега нито единъ човѣкъ, който да е доказалъ, че е разбралъ тази идея. Какво виждаме ние въ свѣта? Съвременнитѣ учени хора изгубватъ знанието си. Съврѣменнитѣ богати хора изгубватъ богатството си. Съврѣменнитѣ хора изгубватъ своето здраве, изгубватъ своитѣ добродѣтели, изгубватъ своята честь, изгубватъ своята разумность. Питамъ: гдѣ сѫ изгубили тѣ? Значи, това, което се губи, нѣма основа въ себе си. Ако могатъ да ме подкупятъ съ нѣкакви земни блага, значи азъ съмъ човѣкъ безъ всѣкаква идея. Ако азъ мога да ходя отъ едно заведение въ друго и да мисля, че спасението е тамъ; и ако мога да вѣрвамъ въ единъ а послѣ въ другъ Господъ; и ако мога да вѣрвамъ въ единъ човѣкъ, въ другъ човѣкъ, това е изгубена работа. Онзи човѣкъ, който е на земята и живѣе въ тази слънчева система, въ колко слънца може да вѣрва? Азъ не говоря за сѫщества, които живѣятъ въ друга слънчева система. Тамъ може да има двѣ слънца и тия сѫщества ще вѣрватъ и въ двѣтѣ слънца. Но тия, които живѣятъ на земята ще вѣрватъ само въ едно слънце, ще вѣрватъ само въ това, което виждатъ. Вие нали сте реалисти? Питамъ: въ какво вѣрватъ съврѣменнитѣ учени хора? Всички тѣхни герои не сѫ ли умрѣли? Съвременнитѣ хора отричатъ живота слѣдъ гроба, като подържатъ че задъ гроба не остава нищо, нѣма никакъвъ духъ, а при това, когато умре нѣкой, казватъ, че неговиятъ духъ витаялъ около гроба. Азъ съжалявамъ тѣзи герои, на които духоветѣ витаятъ около гроба. Ще ви прѣдставя една картина. Представете си единъ богатъ човѣкъ, който слѣдъ смъртьта си витае около своята кѫща. Още приживѣ той си направилъ една хубава, богата кѫща, но слѣдъ смъртьта си духътъ му витае около нея, макаръ че сега сѫ я взели други нѣкои. Той обикаля около кѫщата си, въздъхва си и казва: ахъ, азъ направихъ тази кѫща! На другия день пакъ витае около кѫщата си. Питамъ: този човѣкъ герой ли е? Азъ съжалявамъ този богатъ човѣкъ. Може ли такъвъ единъ народъ, или такова едно общество, или такъвъ единъ човѣкъ, съ такива идеи да се повдигне? — Съ такива идеи тѣ не могатъ да се повдигнатъ. Ние разсъждаваме здраво върху въпроса. Можете ли вие да живѣете, ако майка ви ви храни постоянно съ шоколадена кашица или съ сладки бонбончета? Мислите ли, че това дѣте, което се храни постоянно съ шоколадъ или съ сладки бонбончета, може да стане нѣкой виденъ професоръ? Онова дѣте, което се храни съ българска пита, печена въ жеравата, има сто пѫти по-голѣма възможность да стане отъ него нѣкой виденъ професоръ, отколкото отъ това дѣте, което се храни съ шоколадъ и сладка бонбончета. Казвамъ: шоколадената кашица, това е едно модерно изобѣтение. Ако се хранишъ съ такава шоколадена кашица, никакъвъ професоръ не може да стане отъ тебе. Ако се хранишъ съ българска пита и професоръ, и художникъ, и музикантъ можешъ да станешъ. Хранишъ ли се съ такава шоколадена каша, само на каша ще станешъ. Това сѫ само форми. Нѣма какво да ви доказвамъ тия факти, тѣ сѫ толкова на лице, но казвамъ, че този хлѣбъ, тази българска пита, трѣбва да бѫде хубаво опечена. Какво седи задъ този хлѣбъ? Всѣки хлѣбарь не може да прави хлѣбъ. Задъ хлѣба седи едно велико изкуство, което хлѣбарьтъ е вложилъ въ този хлѣбъ. Азъ казвамъ: тѣзи, които правятъ хлѣбъ, за въ бѫдаще трѣбва да сѫ свършили четири факултета, трѣбва да иматъ докторатъ. Тѣ трѣбва да сѫ свършили правнитѣ науки, да сѫ свършили философия, да познаватъ естественитѣ науки и математиката. Само такъвъ човѣкъ може да бѫде кандидатъ за хлѣбарь. Само той може да прави хлѣбъ. При това, той трѣбва да бѫде здравъ, да не боледува никога. Той трѣбва да бѫде човѣкъ съ свѣжи идеи, който да вложи въ хлѣба, та като ядешъ отъ този хлѣбъ, тия негови докторски идеи да влѣзатъ вѫтрѣ въ тебе и да просвѣтятъ ума ти. Вие ще кажете: е, то е лесна работа. Не, ето единъ въпросъ за майкитѣ. Въ това отношение, всѣка мома прѣди да се ожени, трѣбва да е свършала четири факултета и да знае да мѣси хлѣбъ. За въ бѫдаще, въ шестата раса ще има слѣдния законъ: всѣка мома, която иска да се ожени, трѣбва да е свършила поне четири факултета и да знае да мѣси хлѣбъ. Какъ ще се жените тогава? А сега, онази младата мома, съ бѣлата шапка, безъ да знае да мѣси хлѣбъ, разхожда се нагорѣ-надолу и всички казватъ за нея да оженимъ тази мома, че да се подържа човѣшкия родъ, да се продължава човѣчеството! Хубаво природата нѣма нищо противъ това, да се женятъ хората, тя е за това, но когато дойдемъ до онзи разуменъ човѣшки животъ, има други правила, които човѣкъ трѣбва да спазва. Той не трѣбва да ходи по пѫтя на животнитѣ. Животнитѣ сѫ разрѣшили въпроса за себе си. Пеперудитѣ, рибитѣ, птицитѣ сѫ разрѣшили въпроса за себе си, а ние разрѣшаваме друга една задача. Каква? Ние разрѣшаваме отношенията си къмъ Бога, връзката си съ Бога. Каква е тази връзка? Тя е връзка, която ще освободи човѣка отъ онова материално робство, отъ онзи вѫтрѣшенъ гнетъ, подъ който се намира. Тази връзка ще даде просторъ и свобода на неговия умъ, на неговото сърце, просторъ и възможности на неговата душа и сила на неговия духъ, за да се прояви. Азъ взимамъ думата „човѣшки духъ“ не въ неговата първична проява но, въ неговата вторична проява, когато духътъ изразява живота. Христосъ казва: „Азъ зная отдѣ ида и накѫдѣ отхождамъ“. Питамъ: какъ е научилъ Христосъ тази велика тайна? Той все я научилъ отнѣкѫдѣ. Тогава азъ ще ви запитамъ: защо сѫ създадени тия пустини, като Сахара и други нѣкои? Защо сѫ създадени тия високи планински върхове, дѣто нищо не расте? Пустинитѣ и високитѣ планински върхове сѫ създадени за най-разумнитѣ сѫщества въ свѣта. Когато искатъ да изпитатъ нѣкой адептъ, или нѣкой ученъ човѣкъ, дали той е разбралъ живота, пращатъ го да живѣе въ нѣкоя пустиня, дѣто нищо не живѣе, дѣто всичко умира. Изпращатъ го тамъ, при най-бѣднитѣ условия, дѣто никой не може да живѣе, и тамь го изпитватъ. Освѣнъ въ пустинитѣ, този адептъ го пращатъ още и по най-високитѣ мѣста, по най-високитѣ върхове на планинитѣ, дѣто само мъховетѣ и мъхообразнитѣ растения живѣятъ, отъ тѣхъ да се учатъ, какъ да растатъ — тѣ да имъ бѫдатъ професори. Мъховетѣ иматъ тия знания. И наистина, колкото се качвате по-нагорѣ, виждате, че млѣкопитающитѣ, разнитѣ животни, птицитѣ и всички останали растения се намаляватъ все повече и повече, докато стигнете до най-високитѣ върхове и виждате, че тамъ живѣятъ само мъховетѣ. Само тѣ могатъ да живѣятъ по тия мѣста, тѣ сѫ много учени. Тамъ трѣбва да отиде този адептъ, да потъне дълбоко въ своето съзнание и да се научи на великитѣ закони, какъ трѣбва да се живѣе. Сега съврѣменнитѣ учени хора искатъ да научатъ тайната на живота и мислятъ, че тя се крие въ паритѣ. Всѣки говори за златото и казва: „Парице, парице, всесилна царице!“ Паритѣ които тѣ търсятъ, сѫ дълбоко скрити въ земята, затова ако искатъ да ги намѣрятъ, не трѣбва да се опитватъ да пробиватъ човѣшкитѣ каси, но да слѣзатъ дълбоко въ земята и тамъ да питатъ нѣкоя отъ тия златни жили, какъ се е образувало това злато. Защото това злато все иде отнѣкѫдѣ. Ако ви запитатъ, какъвъ е произходътъ на златото, какво ще кажете? Какъ ще обясните, какво нѣщо е златото? Вие ще кажете; златото е единъ елементъ. Добрѣ, но това злато сѫщеврѣменно представлява емблемъ на човѣшката разумность. И защо съврѣменнитѣ хора не сѫ разумни? Защото иматъ много малко злато въ ума си. Днесъ въ човѣшкия умъ има много повече желѣзо, отколкото трѣбва. И всичкото зло въ свѣта днесъ се дължи на това, че въ човѣшкия умъ, въ човѣшкитѣ мисли има чрѣзмѣрно желѣзо, вслѣдствие на което започва единъ процесъ на ръждясване. Като ръждяса желѣзото, заематъ се да го чистятъ. Като се очисти желѣзото въ ума на хората, тѣ казватъ: хайде да се обичаме! Започватъ да се обичатъ, но послѣ пакъ ръждясатъ. Отново се очистватъ, пакъ ръждясватъ — и така непрѣкѫснато се продължава този процесъ, който именно дава влияние на отношенията на хората помежду имъ. И тъй, ние виждаме въ живота единъ непрѣкѫснатъ процесъ на изтриване и ръждясване. И когато нѣкой човѣкъ най-послѣ напълно се изтрие, хората казватъ за него: Господъ да го прости! Професоръ билъ този човѣкъ, свършилъ най-послѣ лекциитѣ си изтрилъ се. За него казватъ: еди-кой си професоръ починалъ. Азъ казвамъ: еди-кой си професоръ се изтрилъ, нека дойде на негово мѣсто нѣкой професоръ, който не е изтритъ. И най-послѣ виждаме всички проповедници, свещеници, майки бащи, всички се изтрили, а хората казватъ, че заминали за онзи свѣтъ. Другадѣ, виждамъ носятъ нѣкой герой, подигатъ му паметникъ и пишатъ на него: „Тукъ лежи еди-кой си герой, въздигналъ българския народъ“. Какво направилъ за него? — Освободилъ го турското робство. Ами вижте въ историята, колко пѫти освобождаваха евреитѣ ту отъ римско робство, ту отъ египтянитѣ, но освободиха ли ги като народъ? Не, има едно вѫтрѣшно робство, за което хората още не сѫ намѣрили този мехенкъ-ташъ, който турцитѣ наричатъ „пробенъ камъкъ“, Христосъ казва: „Азъ зная отдѣ ида“ Отдѣ иде Той? Кѫдѣ е добилъ това знание? Христосъ доби това знание въ пустинята. Слѣдъ своето кръщение кѫдѣ отиде Той? — Цѣли 40 дни Христосъ пости въ пустинята, но кѫдѣ отиде слѣдъ това? Никой отъ васъ не се е спиралъ да мисли върху този въпросъ. Между хората ли отиде Христосъ? — Не, Той отиде въ едно пусто мѣсто, дѣто нѣмаше никакъвъ животъ. Вие ще кажете сега: това унижава престижа на Христа. Не, това не унижава престижа Му. Вие не разсѫждавайте така лекомислено, така плитко. Всѣки зародишъ носи условията въ себе си, но се изискватъ специални, съответни условия, при които той може да се пробуди. Житното зърно си носи своитѣ условия. Ябълката, крушата, всички плодни растения, отъ какъвто битъ и да сѫ, тѣ иматъ съответни условия за своето развитие. Като дойдемъ до човѣшкия духъ, като дойдемъ до човѣшкитѣ мисли, и тѣ си иматъ съотвѣтни условия за своето развитие. Значи Христосъ отиде при онѣзи условия, при които човѣшкиятъ духъ може да се пробуди. Докато вие ядете кокошки и пиленца, докато пиете винце и други питиета никакъвъ духъ не може да се пробуди въ васъ. Едно врѣме и рибитѣ въ морето сѫ яли сурови пражоли, както и до днесъ ядатъ. Единъ евангелски проповедникъ, като разказвалъ за Финландия, какъ живѣли тамъ хората въ любовь, казвалъ: културни хора сѫ финландцитѣ! Като отидатъ въ нѣкоя гостилница, порѫчватъ си нѣкоя пражола, изядатъ я, турятъ паритѣ въ чинията и си отиватъ — никой не взима тия пари. Честни, Културни хора били тѣ! Нима въ това седи културата? Не, въ умоветѣ, въ духоветѣ на тия хора седятъ велики мисли, велики чувства. Туй ядене, тия пражоли, това е външната страна на тѣзи велики идеи, които стоятъ задъ тѣхъ. Тия хора иматъ убѣждения! Казвамъ: като е отишълъ Христосъ на това мѣсто, Той е научилъ нѣщо. Нѣкой пѫть вие се оплаквате, защо сѫ тия мѫчноти, защо сѫ тия страдания въ свѣта. Ако вие искате да живѣете безъ никакви мѫчнотии, безъ никакви страдания въ свѣта, можете, но вие ще бѫдете единъ глистей. Като ви прѣрѣжатъ, пакъ ще продължите живота си. Единъ глистей, който живѣе въ човѣшкия стомахъ, не е нищо друго, освенъ една пражола, която постоянно расте и никога не умира. Но питамъ: каква философия разрѣшава този глистей въ човѣшкия стомахъ? Той става ли ученъ тамъ? Ти ядешъ, а той се храни, измуква соковетѣ ти. Питамъ? ако ние въ свѣта заемемъ това положение на глистея, че искаме да живѣемъ въ утробата на природата да смучимъ отъ нея на готово соковетѣ ѝ, тя да работи, а ние да ядемъ, мислите ли че можемъ да заемемъ нѣкое благороно положение? Всѣки отъ васъ, у когото е влѣзълъ единъ такъвъ глйстей, гледа ли съ благовидность на него и казва ли да не го смущаватъ? — Не, той е недоволенъ отъ този глистей и казва: нѣма ли нѣкой виденъ професоръ, който да ме посъвѣтва какъ да изхвърля навънъ този глистей? Той отива при нѣкой виденъ професоръ и му казва: Господинъ професоре, въ менъ се е загнѣздилъ единъ глистей, та ме измѫчва, кажете ми какъ да го изкарамъ. Професоръ си изважда единъ тефтеръ, прѣдписва нѣкое лѣкарство. Прѣпорѫчва му нѣкой пѫть 3 — 4 дни постъ, а слѣдъ това му дава тиквено семе. Нѣкой пѫть болниятъ изкарва глистея навънъ нѣкой пѫть не може. Защо този глистей е влѣзълъ въ неговия стомахъ? По този начинъ природата, невидимиятъ свѣтъ го запитватъ: ти и тя не си ли мязате? Ние сме чудни? Съврѣменнитѣ хора искатъ нѣкой пѫть природата да ни стане робъ, да ни даде вскички удоволствия, а ние само да ядемъ и да пиемъ, да ни даде дрехи, автомобили, кѫщи, да не пипне дѣцата ни. Ние искаме небето да гледа на насъ съ всичкото си почитание и уважение, а ние само да се разхождаме, да ядемъ пиемъ. Отлично това, което искаме, но питамъ: това, което желаемъ за себе ги, искаме ли го и за другитѣ? Постѫпваме ли съобразно небето? Това, което небето прави, това, което небето изисква, правимъ ли го и ние? Азъ ще ви оставя сами да си отговорите, понеже вие сте умни хора. Всѣки отъ васъ знае, до колко изпълнява волята Божия. Казвамъ: когато Христосъ отишелъ въ пустинята, Той влѣзълъ въ съприкосновение съ Божествения Духъ. Когато Христосъ излѣзе отъ водата, Духътъ слѣзе отгорѣ Му катъ гълѫбъ и рече: „Този е моятъ възлюбенъ Синъ, Него слушайте!“ Защото Христосъ като излѣзе отъ водата не отиде да проповѣдва, своето учение, а отиде да пости? Той трѣбваше да пости 40 дни и послѣ да възприеме Божия Духъ, за да резбере, кои сѫ причинитѣ, които спъватъ хората да изпълнятъ волята Божия. И разбра Той. Тамъ се яви изкусителъ при Нѣго и Му рече: „Направи тѣзи камъни на хлѣбъ!“ Той каза: „Не само съ хлѣбъ може да се живѣе, но и съ всѣко живо Слово“. И азъ до сега мислихъ, че безъ хлѣбъ не може да се живѣе, но сега разбрахъ, че и съ другъ хлѣбъ може да се живѣе. Второто положение, което Христосъ научи, е че трѣбва да уповава на Бога и то разумно. Този духъ по-нататъкъ взима Христа, изкачва Го на едно високо мѣсто на храма и Му казва: „Хвърли се отгорѣ, защото е писано въ Писанието, че ангелитѣ ще те носятъ на рѫцѣ, да не би да прѣпънешъ въ камъкъ ногата си“. Христосъ му отговори: „Мене много пѫти е носила майка ми на рѫцѣ, но азъ разбрахъ, че спасението седи въ това да не искусявамъ Господа, а съ Духа си да живѣя въ Господа и да изпълнявамъ Неговата воля“. Само въ това седи спасението. „3начи, волята Божия не е въ това, азъ да се качвамъ по високитѣ мѣста. Ти ме качи горѣ, ти ще ме снемешъ долу, нѣма защо азъ да се хвърлямъ отгорѣ“. Какво подразбира това? Нѣкоя мома се влюбва въ нѣкой знатенъ момъкъ. Той е високото мѣсто на нѣкой храмъ. Дяволътъ я качва на това високо мѣсто и ѝ казва: „Хвърли се отъ това мѣсто, да му покажешъ, че го обичашъ“. Съ това ще покаже ли тя, че го обича? Че колко хора не сѫ се хвърлили отъ храма? Въ вода сѫ се давили, сублиматъ сѫ гълтали, отъ третия етажъ се хвърляли, отъ скала се хвърляли, за да покажатъ, че се обичатъ, но любовь ли е това? Това е една извратена идея въ ума на хората. Ти нѣма да се хвърляшъ! Ще седишъ на това мѣсто и ще кажешъ: азъ разрѣшавамъ въпроса между Бога и мене, нѣма какво да Го изкушавамъ, нѣма какво да се съмнѣвамъ въ Него, азъ Го познавамъ, нѣма какво да казвамъ: Господи, ако ме обичашъ, прати отгорѣ ангелитѣ да ме хванатъ! Какво научи Христосъ въ пустинята? Духътъ Му каза: „Ще дойде онзи, който изкушава хората“. Високото мѣсто на храма, това е гордостьта. Ние се гордѣемъ съ своитѣ кѫщи, съ своето богатство, съ своитѣ знания, съ своята сила. Дойде изкусительтъ и ти казва: „Ти си ученъ, ти си великъ, ти си пратенъ за спаситель да носишъ великата култура“. Той ти прави но този начинъ инжекции, инжектира те. Азъ съмъ виждалъ тия спасители, свѣтътъ е пъленъ съ тѣхъ, но те не сѫ могли още и до сега да го спасятъ. Защо не могатъ да го спасятъ? Христосъ разбра това. Духътъ Му каза: „Ти нѣма да се подавашъ на тия слабости“. Сега, като развивамъ тѣзи идеи, нѣкой ще кажатъ, че и този начинъ на живение не е правъ. Добрѣ, азъ правя едно научно възражение. Ако ние трѣбва да се установимъ върху извѣстни форми, ако трѣбва да ги възприемемъ и да считаме, че тѣ сѫ неизмѣняеми, питамъ тогава: защо природата не се спре върху първичнитѣ форми, които създаде и върху тѣхъ да прояви всичкия животъ, ами създаде този почти безконеченъ редъ отъ форми, докато дойде до човѣка? Защо създаде всички тия форми? — Тѣзи форми прѣдставляватъ училище, прѣзъ което е миналъ човѣшкия духъ. Тѣзи форми сѫ листата на една велика книга. Трѣбва да знаете, че всѣка форма има два начина на разбиране. Вие може да разглеждате, какво е устройството на всѣки листь, а слѣдъ това можете да четете, какво е написано на него, какво е съдържанието му. Въ единъ листъ, въ една черупка, въ рогата на единъ волъ може да четете много нѣщо. Защо волътъ носи роги? Защо коньтъ носи копита? Върху копитата на коня, върху рогата на вола вие може да четете за условията, при които тѣ сѫ живѣли. Ние можемъ да се смѣемъ на вола, на коня, но много нѣщо е написано върху тѣхъ. Тѣ прѣдставляватъ листата, по които може да се чете. Най-послѣ, като дойдемъ до насъ, и върху насъ има много нѣща написани. Върху всѣки едного има много нѣщо написано. Е, какво е написано? Ние не знаемъ да четемъ, защото отъ сутринь до вечерь сме заняти само съ мисъльта, какво ще ядемъ и пиемъ, съ какво ще се облѣчемъ, каква кѫща ще си направимъ и т. н. Дъщеря ни се родила, синъ ни се родилъ, постоянно мислимъ за тѣхъ. Хубаво е това, което мислимъ, но ние още не сме намѣрили тия условия, при които нашитѣ синове и дъщери могатъ да бѫдатъ щастливи. Азъ съмъ за щастието на хората, азъ съмъ за живота на хората. Ще каже нѣкой, че трѣбва да служимъ на старото. Нѣмамъ нищо противъ старото, но ако този старъ животъ, въ който вѣрваме може да внесе въ насъ разумность, нѣмамъ нищо противъ него. Ако въ паленето на свѣщи може да се внесе разумность въ живота, нѣмамъ нищо противъ, нека всинца палимъ свѣщи! Но питамъ: онѣзи, които цѣли 30—40 години палятъ свѣщи и не сѫ придобили тази разумность, необходима въ живота имъ, какво сѫ придобили? Азъ не осѫждамъ нѣщата, но разглеждамъ въпроса принципално, питамъ: какво се постига съ този старъ животъ? Като разглеждамъ всички въпроси на живота, като вѣрвамъ въ единъ, въ втори, въ трети, какво се постига съ това? Най-послѣ ние се спираме и казваме; ти не мислишъ като мене. Че ти не мислишъ като мене, това е красивото! Азъ като зная, че ти не си едно огледало, което да ме отразява, а си едно разумно сѫщество, това ме радва. Прѣдставете си, че азъ прѣдложа на съврѣменнитѣ учени хора единъ автоматъ въ форма на човѣкъ съ рѫцѣ, крака, очи, уста и вѫтрѣ въ него поставя единъ грамофонъ и го заведа така, че този автоматъ да произвежда найвиднитѣ рѣчи на нѣкои философи на нѣкои богослови, декламира стихотворенията на най-виднитѣ поети, питамъ: този автоматъ ученъ ли е? Азъ мога да накарамъ този автоматъ и да нарисува нѣщо, но той художникъ ли е? Пъкъ мога да го накарамъ и да изсвири нѣщо, но той музикантъ ли е? Красивото въ свѣта е не да има ехо на нѣщата, но да имашъ насрѣща си единъ разуменъ отговоръ. Когато азъ мина покрай нѣкоя долина и извикамъ: жаденъ съмъ! — Какво ще ми се отговори? — Жаденъ съмъ. Азъ казвамъ: пие ми се вода! И автоматътъ отговаря: пие ми се вода. Това не е ли подигравка? А щомъ има едно разумно сѫщество, на което кажа: жаденъ съмъ! — то веднага ще се отзове съчувствено. Ще ми каже: „Братко, тукъ наблизо има единъ отличенъ изворъ, еди-на кое си мѣсто е той“. Отиде, донесе ми една чашка вода и ми каже: „Заповѣдай“! — и азъ вече имамъ прѣдъ себе са бистра водица. Това значи да имате насрѣща си едно разумно сѫщество, което да схваща вашитѣ нужди и въ дадения случай пожелава, да ви услужи. Не е ли хубаво това нѣщо? Не е ли хубаво да виждаме въ всѣки нашъ ближенъ единъ хубавъ, възвишенъ свѣтъ. Ние изучаваме Бога, изучаваме най-отдалеченитѣ звѣзди, а за най-близкия си човѣкъ казваме: е, той нѣма никакви идеи. Какъ да нѣма идеи? Той е цѣла вселена! Красивъ е този човѣкъ, Господъ го е пратилъ на земята, има въ него идеи. Дойде нѣкой човѣкъ въ дома ти, а ти казвашь: нѣма какво да се занимавамъ съ него. Питамъ: постѫпилъ ли си благородно? Въ дадения случай какво ще кажатъ ангелитѣ за тебе? Нека вземемъ примѣръ отъ съврѣменнитѣ учени хора, какъ тѣ се интересуватъ и наблюдаватъ и най-малкитѣ явления въ природата. Когато става нѣкакво явление на небето, тѣ веднага взиматъ своитѣ трѫби и наблюдаватъ. Тѣ сѫ точни като часовници, слѣдятъ и най-малката промѣна. Азъ нѣма да кажа, че се очудвамъ на тия хора, защото не съмъ отъ тия, които се очудватъ, но ги похвалявамъ за тази имъ точность и казвамъ: ето една отлична черта въ тия хора! Тѣ наврѣме насочватъ телескопа си и отъ малкитѣ работи чоплятъ отъ тукъ отъ тамъ, гледатъ да научатъ поне малко нѣщо, да разбератъ, какъ се движи нѣкоя звѣзда или комета, слѣдятъ какъ тя се отдалечава или приближава. Красиви сѫ тия нѣща! Когато нѣкой философъ създава своята теория за слънцето, той разправя нѣща, които не сѫществуватъ, като да сѫ отъ 1001 нощь, но между всички тия факти все има нѣщо вѣрно, все иматъ нѣкои вѣрни заключения. Питамъ ви тогава: тази душа, която вие сте срещнали и за която казвате, че не искате да се занимавате съ нея, разбрали ли сте отдѣ иде тя и накѫдѣ отива? Често сегашнитѣ християни плачатъ за Христа, че прѣди 2,000 години страдалъ много. Че Христосъ страдалъ прѣди 2,000 години. Той е забравилъ тия свои страдания, даже и не ги помѣнава, но Христосъ като гледа съврѣменното човѣчество, въ душата Му се заражда една тѫга, че тѣзи хора, които сѫ живѣли вече 2,000 години слѣдъ Него, не сѫ възползували отъ Неговата опитность, и не могатъ още да вървятъ, тъй както трѣбва. Една тѫга се вижда по лицето на Христа, малко замислено е, не е така весело. Въ онова предание отъ Сенкевича, какво се разправя за Христа и за апостолъ Петра? Апостолъ Петъръ бѣгалъ отъ Римъ. Христосъ като го срѣща, запитва го: „Кѫдѣ отивашъ, Петре?“ Петъръ му отговорилъ: „Господи, отивамъ нѣкѫдѣ навънъ да проповѣдвамъ“. Христосъ му казва: „Тогава азъ ще отида въ Римъ втори пѫть да се разпна“. Петъръ веднага се досѣти и каза: „Господи нѣма защо ти да се връщашъ, азъ ще се върна назадъ“. Колцина отъ васъ, като Петра, бѣгате отъ Римъ! Ами че вашиятъ мѫжь е Римъ, и вие бѣгате отъ него, като казвате; не искамъ този мѫжъ, не искамъ неговитѣ идеи, той е толкова доленъ, толкозъ гаденъ, той е непоправимъ. Възмущава се тя. Бѣга тя отъ Римъ, но Христосъ я срѣща и я пита: „Кѫдѣ отивашъ, жено?“ — Отивамъ да търся своето щастие. Казва ѝ Христосъ: „Азъ ще отида при твоя мѫжъ“. Велики герои изисква днесъ свѣтътъ и мѫже, и жени! Герои, не страхливци изисква свѣтътъ! Свѣтътъ изисква морални герои, а не герои на паритѣ, не герои на силата. Изисква се геройство въ онази непоколебима вѣра, въ онази непрѣодолима Любовь вѫтрѣ въ човѣка! Не е важно какво вие може да мислите заради мене въ дадения случай, важното е какво съмъ азъ въ сѫщность. Какво съмъ азъ, това зная. И казвамъ: великъ законъ е да служимъ на Бога! Нѣма по-велико нѣщо въ свѣта отъ това да служимъ на Бога! И питамъ: ако ние си подадемъ рѫцѣ да служимъ на Бога, нѣма ли да оправимъ свѣта? — Ще го оправимъ. И ако ние се съединимъ помежду си, ако се съединимъ съ небето, нѣма да има нищо невъзможно. При сегашнитѣ условия на живота ние трѣбва да се съединимъ! Не говоря за това съединение, което прави пакости, но за онова съединение, което може да ни направи носители на великото, Божественото въ свѣта. Ние трѣбва да се съединимъ и това съединение за въ бѫдѣще ще даде още по-добри методи. Азъ не разбирамъ съединение като тия телефони, като тия електрически жици, които носятъ отоплението и освѣтлението. Единъ день ние можемъ да прѣмахнемъ тия електрически жици и тогава великото, Божественото, ще прѣминава прѣзъ насъ, като прѣзъ жици. Ние ще бѫдемъ възприематели и ще прѣдаваме тази Божествена енергия. Вие искате да приемете Божествената енергия, но готови ли сте за жертвата? Азъ не говоря за тази обикновена жертва, за жертва, която изисква юначество, никога да не се колебаете и съмнѣвате въ Бога. Смѣли и рѣшителни да бѫдете! Нима онзи човѣкъ, който е изнамѣрилъ нѣкакво изобрѣтение, съ което може да спъне човѣчеството, е ученъ човѣкъ? Азъ похвалявамъ онѣзи, които измислиха кинематографа; азъ похвалявамъ онѣзи, които измислиха телефонитѣ, печатането, фабрикитѣ за платове; азъ похвалявамъ всичко онова, което подтиква човѣчеството напрѣдъ; азъ похвалѣвамъ и всички онѣзи изобрѣтения, които ще дойдатъ въ бѫдаще за потикъ на човѣчеството, но важно е, какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ отношения. Нали нашитѣ отношения трѣбва да бѫдатъ любовни. Въ какво седи тази любовь? Христосъ казва: „Азъ зная отдѣ съмъ дошелъ и кѫдѣ отивамъ“ Че Христосъ знаѣше това, съ туй именно Той разрѣши една велика задача и когато Го туриха на кръста, Той каза: „Прости имъ, Господи, защото тѣ още не сѫ разбрали великата Истина, както азъ я разбирамъ, нека иматъ още една малка благодать за още 2000 години." Трѣбва да се знае, обаче, че прощава се само онзи, който прощава, а онзи, който не прощава, не се прощава. На онзи, който е показалъ милость, прощава се, но на онзи, който не е показалъ милость, не се прощава. Всѣки народъ всѣко общество, всѣки индивидъ, каквато и погрѣшка и да направи, щомъ иска да служи на Бога, ще му се прости. Всѣка една душа, каквато и да е тя, трѣбва да се приближи при Бога. Ще ви приведа тогава онзи примѣръ за царь Соломона по отношение на неговото съчинение; „Пѣсень на пѣснитѣ“. Соломонъ е писалъ притчитѣ, писалъ е Еклисиастъ, но „Пѣсень на пѣснитѣ“ прѣдставлява единъ малъкъ любовенъ романъ. Различнитѣ тълкуватели се произнасятъ различно върху „Пѣсень на пѣснитѣ“, но азъ вземамъ мистическата страна на въпроса. Туй, което повдигна Соломона въ свѣта, сунамка. Той, царскиятъ синь, се влюби въ тази мома, млада овчарка, която пасѣше стадото си и го накара цѣлъ день да обикаля около нея. Соломонъ ходилъ въ Египетъ да се учи, но не могълъ да научи уроцитѣ си, не могълъ да научи споредъ светото разбиране онази велика книга на живота, и прѣдлага сърцето си на тази млада овчарка. Той имаше слабость къмъ женитѣ, бѣше човѣкъ на влюбването и разлюбването. Сегашнитѣ хора казватъ: красивото въ живота не седи въ жененето, но ние искаме да се влюбимъ, за да почуствуваме какво нѣщо е Любовьта. Тѣхната любовь аз уподобявамъ на състоянието на тия, който пиятъ шесть годишно винце, седнатъ на масата Х, У, Z, заръчатъ си всѣка отъ тѣхъ по ½ килце винце, пийнатъ, развеселятъ се и започнатъ: „Ой, вино, вино, ройно вино!“ — замислятъ се дълбоко; пиятъ една чаша, че втора, че трета и започватъ отново да пѣятъ. Ако е нѣкои българинъ, провикне се нѣкоя българска пѣсень:„3аплакала ми е гората, гората още и планината“. И наистина, плаче гората, това е много вѣрно. Плаче гората, че е изсѣчена, че е изгорена. Плаче гората, но отъ кого? — Отъ човѣка. Такива сѫ сегашнитѣ любовни чувства на хората — чувства на винцето. Нѣма нищо установено. Да обичашъ единъ човѣкъ, значи да виждашъ въ неговата душа нѣщо красиво, хубаво, да внесешъ въ нея нѣщо ново, да му пожелаешъ доброто. И той, като те обича, ще види въ тебе сѫщото. Туй е красивото, Божественото въ живота! Сега вие като ме слушате, ще кажете: кажи ни нѣщо реално! Добрѣ, да ви кажа нѣщо реално. Прѣдставете си, че азъ съмъ единъ милиардеръ и взема да подписвамъ на този единъ чекъ отъ нѣколко хиляди лева, на онзи единъ чекъ отъ нѣколко хиляди, на трети нѣколко хиляди и то все звонкови, златни, всички като излѣзете отъ тукъ, ще кажете: има смисълъ да се слушатъ такива проповѣди, тѣ сѫ нѣщо реално. Азъ казвамъ: господа, виждате ли тази пражола? Дамъ на едного една пражола отъ 1000 лева, на другиго 2000 лева, на трети 10,000 лева и т. н. Всичкитѣ пражоли сѫ хубави, отлични. Да, това нѣщо е хубаво отъ моя страна, хубаво е отъ ваша страна. Щомъ се свършатъ пражолитѣ, пакъ настава първото положение на недоволство. Слѣдователно, въпросътъ седи другояче. И ние не трѣбва да се самозаблуждаваме. Любовьта е вложена вѫтрѣ въ човѣка и човѣкъ най-първо трѣбва самъ да прояви любовьта си, а сѫщо и другитѣ да я проявятъ. Ние сме хората, които сега трѣбва да проявимъ любовьта си къмъ Бога. Въ Писанието се вижда, че още Мойсей е заговорилъ на своя народъ: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего.“ Христосъ като дойде и Той потвърди този законъ. И ние казваме: всички ние трѣбва да проявимъ Божията Любовь. Само така можемъ да имаме една наука въ свѣта. Каква наука? — Наука за дѣйствителния животъ. И тогава, всички науки прѣдъ насъ ще се оформятъ. Днешната математика сѫщо ще се оформи. Ако азъ съмъ единъ народенъ учитель, щѣхъ да кажа на единъ отъ своитѣ ученици „Стоянчо, я ми напиши една единица!“ Какво нѣщо е единицата? Какъ трѣбва да му обясня, какво нѣщо е единицата? — Най-първо ще му обясня единицата съ едно житно зрънце. Ще му дамъ едно житно зрънце и ще го накарамъ да го посади. Послѣ, ще му дамъ едно ябълчно зрънце, или едно зрънце отъ круша и слѣдъ 10 години ще му кажа: „Слушай Стоянчо, единицата, това е отношение на двѣ разумни сѫщества“. Да можешъ да напишешъ единицата, това значи да познавашъ Бога. И тъй, единицата е отношение на човѣка къмъ Бога. Единиятъ полюсъ е Богъ, другиятъ сме ние. Тази часть, която се вижда сме ние, а другата, невидимата е Богъ. Слѣдователно, отъ тази единица се произвеждатъ всички други числа. Единицата ражда 2-тѣ, 3-тѣ, 4-тѣ, 5-тѣ, 6-тѣ, и т. н. Азъ ще оставя сега тѣзи работи, защото това е толкова дълбока философия, но казвамъ: въ този смисълъ, научили ли сте, какво нѣщо е математиката? Какво нѣщо е единицата? Нѣкой ще каже: азъ познавамъ Бога. Ами, че като хванете при електричеството положителния и отрицателния полюсъ едноврѣменно, ще имаме токъ, хванемъ ли само единия полюсъ, токъ нѣма да имаме. Щомъ, обаче, хванемъ едноврѣменно и двата полюса, туй течение може да бѫде толкова силно, че да свѣтнемъ, безъ да изгоримъ. Тъй да светнемъ, че отъ насъ да излизатъ пламъци. Казвамъ: ти си намѣрилъ този огънь, който носи живота. И тогава, отъ главата ти, отъ очитѣ ти ще излиза свѣтлина, и около тебе ще излиза една температура около 100,000°. Питамъ тогава: кой ще бѫде този герой, който ще може да те пипне? Ще кажемъ: това сѫ само прѣдположения, това сѫ само хипотези. Казвамъ: само при такъвъ единъ огънь могатъ да се родятъ свещенитѣ идеи. Прѣзъ такъвъ огънь сѫ минали и пророцитѣ, и апостолитѣ, и Христосъ. Огъньтъ, страданията не сѫ нищо друго, освѣнъ превръщане, омекчаване на твърдитѣ вещества въ организма на човѣка. Защото умствениятъ, духовниятъ свѣтъ не търпятъ никакви съединения. Всички елементи въ въздуха не се намиратъ въ съединения. Слѣдователно, материята въ умствения свѣтъ трѣбва да бѫде свободна, а не въ съединенено състояние. Само тогава ще се роди въ насъ онази вѫзвишена, благородна и свободна мисъль. И когато се качваме къмъ възвишеното, къмъ благородното, ще почувствуваме Божията Любовь. Ако опитаме тази Любовь само за една минута, или само за една секунда, никога нѣма да я забравимъ. И всѣки отъ васъ, който само веднъжъ е близналъ отъ този Божественъ медъ, той е готовъ вече да стане мѫченикъ. Това сѫ мѫченицитѣ. Тѣ сѫ видѣли този свѣтъ и за това казватъ: за този свѣтъ сме готови да пожертвуваме всичко. Тѣ нѣма защо да плачатъ. Ако дъщеря ти, синътъ ти или мѫжътъ ти не те слушатъ, ти не трѣбва да бѣгашъ отъ тѣхъ, но ще ги учишъ. Ако бѣгашъ, Христосъ ще те срещне. Какво трѣбва да правишъ? — Ще хванешъ двата полюса на този токъ и ще кажешъ на мѫжа си: ела и ти да се хванешъ! Ако успѣешъ да накарашъ само веднъжъ да се хване ще каже? жено, азъ вѣрвамъ въ твоя Господъ и съмъ готовъ като тебе да жертвувамъ всичко. Този мѫжъ ще се промѣни, ще познае Господа. Ще дойде това врѣме. Та казва Христосъ: „Азъ зная отдѣ ида“. Христосъ знаѣше отдѣ идѣше и накѫдѣ отиваше, защото носѣше Любовьта. Той носѣше тази Любовь, която свързва всички хора на земята. И днесъ Христосъ е едно звено, което свързва, примирява всички хора, обединява всички народи, привлича ги къмъ Бога, за да ги направи разумни, да внесе въ тѣхъ тази велика идея на живота. Тъй щото Богъ да живѣе навсѣкѫдѣ въ свѣта и да бѫде все и вся за насъ — това е великата задача, която сѫществува сега въ свѣта. Богъ да бѫде Богъ на Любовьта, Който се изявява като животъ, като Мѫдрость и като свѣтлина. Богъ да бѫде Богъ на Мѫдростьта, Който се изразява въ тази Свѣтлина. Богъ да бѫде Богъ на Истината, Който носи свобода. Тази вѫтрѣшна свобода подмладява, защото само свободнитѣ хора може да се подмладѣватъ. Човѣкъ, който нѣма тази Истина въ себе си, той ще се ражда и умира, а човѣкъ, който има тази Истина въ себе си, той постоянно ще се подмладява. Човѣкъ, който носи тази свобода въ себе си, той никога нѣма да остарѣва, никога въ свѣта нѣма да срещие мѫчнотии, които да го обезсърчатъ. И Любовьта като влѣзе въ него, трѣбва да бѫде разумна. Той не трѣбва да изкушава Бога, да се качи въ една малка шлюпка, въ една малка черупка и да каже: азъ ще прѣмина съ тази черупка Атлантическия океанъ и Господъ ща ме пази. Не, ти ще се качишъ на единъ голѣмъ, модеренъ параходъ и като капитанъ на този параходъ ще прѣплувашъ океана. Богъ не се занимава съ такива малки работи, затова ще вземешъ голѣмъ параходъ. Ти можешъ да се качишъ и на единъ малъкъ корабъ, но кога? Когато намалишъ милиарди пѫти този океанъ, когато го прѣвърнешъ въ едно малко езеро, което и дѣцата могатъ да прѣплуватъ. Когато този океанъ стане малъкъ като нѣкой шадраванъ, тогава и дѣцата ще го пряминаватъ отъ единия край до другия. Вие ще кажете: азъ прѣплавахъ великия океанъ. Азъ ще ви кажа: да, голѣмъ герой сте. Но ако искаме да прѣплаваме Великия или Тихия океанъ, който е между Бога и насъ, тамъ се изисква единъ голѣмъ, модерно построенъ параходъ, който да се кара отъ огъня на Любовьта. Този параходъ трѣбва да бѫде построенъ отъ материята на свѣтлината, и всички матроси трѣбва да сѫ хора на свободата. Само съ този параходъ може да се прѣплава Великия или Тихия океанъ и да се отиде до онзи брѣгъ на Вѣчния Животъ. Христосъ казва: „Азъ зная отдѣ съмъ дошълъ и кѫдѣ отивамъ, а вие не знаете отдѣ сте дошли и кѫдѣ отивате“. Защо не знаете? Сега, слѣдъ като ви говоря тъй вие ще кажете: то се говори така, но още не му е дошло врѣмето, човѣкъ може да живѣе и по другъ начинъ. Не, човѣкъ може да живѣе само но единъ начинъ, той е най-красивия начинъ, той е начинътъ - човѣкъ да служи на Бога. Туй е съзнателниятъ животъ. Човѣкъ не трѣбва да бѫде ексцентриченъ. Човѣкъ, който служи на Бога, въ каквото общество и да влѣзе, нито ще се окислява, нито ще ръждясва, нито ще се изтрива. Сега, азъ желая всѣки отъ васъ да си зададе въпроса: азъ зная ли отдѣ ида и накѫдѣ отивамъ? „Азъ не ви разрѣшавамъ този въпросъ, той е личенъ за всѣки едного отъ васъ. Задайте си този въпросъ, разсѫждавайте върху него день, два, три и повече, не се смущавайте, той е единъ отъ кардиналнитѣ въпроси. Христосъ си зададе сѫщия въпросъ и отиде въ пустинята, дѣто пости 40 дни. Тамъ Той учеше този въпросъ. И при това когато бѣше разпнатъ на кръста, пакъ учеше. Нѣкои казватъ, Христосъ знаялъ всичко. Само Богъ знае всичко. Само Богъ не може да се разпъва. Но всички Негови служители има какво да учатъ. И Христосъ, като дойде на земята, имаше какво да учи, и Той учаше нѣщо. Онзи, който е вѫтрѣ въ Него, Той никога не се учи, но Онзи, който Го изявява, всѣкога се учи. Вие трѣбва да знаете, че всички се учимъ. Туй е красивото въ живота, че ние всѣкога ще се учимъ да познаваме Бога въ Неговата безгранична Любовь, да познаваме Бога въ Неговата безгранична Мѫдрость и Свѣтлина, да познаваме Бога въ Неговата Истина и Свобода. И всички форми, който сѫществуватъ въ свѣта, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, въ всички тия градации на интелегентность ние ще изучаваме красивото и хубавото въ свѣта. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, човѣкъ да обмѣни само двѣ мисли съ Бога и Богъ да му каже само двѣ думи. Туй е достатъчно! Много пѫти нѣкои ангели, които сѫ живѣли хиляди, милиони и милиарди години, сѫ чули направо отъ Господа само двѣ думи, но двѣ съдържателни думи, които съдържатъ цѣлата вѣчность. И върху тия двѣ думи тѣ работятъ. Нѣкои отъ васъ искатъ да говорятъ цѣлъ день съ Господа. Не, само двѣ думи ще ти каже Господъ. Знаете ли какво ще ти каже Господъ? — Люби Бога! Люби ближния си! Въ интонацията, съ която сѫ изказани тия думи „Люби Бога, Люби ближния си“, всѣки ще разбере вѫтрѣшния смисълъ на живота си. И дѣйствително, думитѣ „люби Бога“ значатъ да вземешъ нѣщо отъ Бога. Да любишъ ближния си, значи да проявишъ Божественото навънъ. Единиятъ начинъ е Богъ да се прояви за насъ, а другото положение е да проявимъ Бога. Днесъ вие сте по-близо до Царството Божие, отколкото онѣзи прѣди 2000 години. Тѣзи хора сѫ били герои, а вие които се върнахте на земята, имате много работа, много важни въпроси има да разѣшавате. Напримеръ, вие имате да разрѣшавате сѣмейни, обществени, научни въпроси, и можете да ги разрѣшите само по начина на Божията Любовь. Ако ги рѣшите но този начинъ, ще разберете вѫтрѣшния смисълъ на живота, на науката въ тѣхната благородна страна. И ако имате любовь къмъ ближния си, вие ще имате единъ реаленъ методъ на разрѣшение, съ който ще може и да се проявитѣ. И тогава, между васъ нѣма да има никакви противорѣчия по въпроса, какъ трѣбва да живѣете. И тъй, азъ искамъ да ви оставя съ онази мисъль, съ онова чувство, което ималъ Соломонъ къмъ сунамката, около която обикалялъ по цѣли дни. Тя му дала една свѣтла идея. Тя не се подала на неговитѣ слабости, не се оженила заради него. Заради нея той написалъ книгата „Пѣсень на пѣснитѣ“, която считатъ, че прѣдставлява отношение на църквата къмъ Христа. Тази сунамка, която живѣ прѣди 2000 години, имаше единъ високъ идеалъ, една възвишена идея въ себе си. И тя не се рѣши да се ожени даже и за най-разумния царь, какъвто бѣше царь Соломонъ и затова му казва: „Ти имашъ едно прѣдназначение въ свѣта и ако се оженишъ за мене, ще го изгубишъ“. Тъй както азъ пася тия овци, така и ти трѣбва да се научишъ да пасешъ тия хора.“ И дѣйствително Соломонъ най-първо подържаше това учение, послѣ надойдоха леки жени отъ Египетъ, отъ Асирия и Соломонъ започва да се храни съ шоколадени каши, но и самъ той на каша стана. И раздѣли се тогава царството му. Прѣданието казва, че слѣдъ това той втори пѫть срещналъ тъзи сунамка, която му казва: „Ти направи една погрѣшка, не вървя по правия пѫть“. Той се разкаялъ отъ тия думи и казалъ: „Като дойда втори пѫть на земята, азъ ще бѫда единъ добъръ и уменъ ученикъ. Прѣданието казва, че Соломонъ въ врѣмето на Христа е билъ единъ отъ най-добритѣ Нѣгови ученици и проповѣдвалъ Неговото учение. Кой е билъ този ученикъ, не казвамъ. „Азъ зная отдѣ ида“, казва Христосъ. Сега и на васъ пожелавамъ да знаете, отдѣ идете и накѫдѣ отивате. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да знаете кѫде отивате и отдѣ идете. Да знаемъ че идемъ отъ онзи свѣтълъ възвишенъ свѣтъ на Любовьта, на Мѫдростьта, дѣто свѣтлината царува; отъ онзи свѣтълъ свѣтъ на Истината, дѣто свобода царува, дѣто братство и равенство царува, за което хората копнеятъ, дѣто хората се познаватъ, единъ за другъ животътъ си полагатъ и съ любовь се обграждатъ и за Бога живѣятъ. Бесѣда, държана отъ Учителя на 13 декември, 1925 г. въ гр. София.
  7. Ани

    1925_12_06 Видѣ го Исусъ

    От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Видѣ го Исусъ И като го видѣ Исусъ, че се наскърби, рече: Колко мѫчно ще влѣзатъ въ Царството Божие тѣзи, които иматъ богатство!“ Лука 18:24. Ако се зададе въпроса, какъвъ е смисълътъ на разбирането, или смисъла на живота, какво ще отговорите? Единъ прѣдметъ, или една вѣщь, или единъ въпросъ може да разглеждаме отъ разни гледища, но всичкитѣ отговори нѣматъ еднакво отношение къмъ въпроса. Вие ще кажете: кажи ни кое е сѫщественото въ живота! Азъ ви казвамъ: сѫщественото е, че вие сте една въпросителна. Всѣки човѣкъ е една въпросителна — нищо повече. Когато стане студено, човѣкъ мяза на въпросителна. Той пита: защо се родихъ? Казвамъ: ти се роди, за да опиташъ студа. Това отговоръ ли е на въпроса? Срещнешъ ме лѣтно врѣме, хвърлилъ си дрехата си, питашъ ме: защо е топло? Казвамъ: за да се изпотишъ. Отговорилъ ли съмъ право на въпроса? Вие казвате: това сѫ маловажни въпроси, ти ни кажи кои сѫ важнитѣ въпроси. Нека съврѣменнитѣ учени хора разрѣшатъ всички тия въпроси. Ученитѣ хора сѫ разрѣшили въпроса, какво разстояние има отъ земята до слънцето, но не сѫ го разрѣшили точно. Тѣ сѫ изчислили туй разстояние, но съ една разлика отъ 1 — 2 милиона километри. Тѣ казватъ: разстоянието между земята и слънцето е около 92 — 93 милиона километри. Това изчисление точно математически ли е? Това не е за подигравка, но казвамъ, че съврѣменната официална наука съ своитѣ приблизителни изчисления е станала за подигравка. Съврѣменната официална наука се продала като нѣкоя жена и вече не работи за доброто на човѣчеството, но за неговото разрушение. Всички ония учени, които сѫ посвѣтили цѣлия си животъ за благото на човѣчеството, азъ ги похвалявамъ, нѣмамъ нищо противъ тѣхъ. Сега пристѫпвамъ къмъ въпроса, защо богатиятъ не може да влѣзе въ Царството Божие? Върху този стихъ има писани много хубави работи, красиви работи, и то все отъ бѣдни хора. Богатитѣ хора никога не сѫ засѣгали този стихъ. Никой богатъ милионеръ не е засѣгалъ този въпросъ. Всички богати свещеници, проповѣдници или владици никога не сѫ побутвали този стихъ. Тѣ казватъ: не бутайте този стихъ, той е тъй случайно вметнатъ въ Евангелието, не е трѣбвало да го вмъкватъ, но влѣзълъ е вече въ свещенната книга, нѣма какво да се прави. Обаче, всички бѣдни хора, кой какъ мине, все за него се закачватъ. Много естествено е! Този стихъ има три отговора. Отъ чисто материално гледище, единъ богатъ човѣкъ, натоваренъ съ единъ чувалъ злато на гърба си, може ли да го прѣнесе отъ едно мѣсто на друго? — Не може. Единъ богатъ човѣкъ, съ богатство на гърба си, може ли да прѣплава океана? — Не може. Единъ богатъ човѣкъ съ богатство на гърба си, може ли да хвръкне изъ въздуха? — Не може. Значи, Христосъ е наблюдавалъ нѣщата тъй, както сѫ, Той е взелъ нѣкои работи изъ общия животъ. За да се роди туй различие между богатия и бѣдния първоначално е имало нѣкакъвъ вѫтрѣшенъ смисъль. Христосъ констатира фактитѣ тъй, както сѫ. Като говори за Царството Божие Той подразбира новитѣ условия на живота. Питамъ тогава: какъвъ е смисълътъ на живота? Човѣкъ, който се е родилъ на земята, трѣбва ли да пита, какъвъ е смисълътъ на живота? Щомъ станешъ сутринь отъ леглото си, какъвъ е смисълътъ на твоето ставане? Какъвъ въпросъ разрѣшавашъ най-първо? Всички говорятъ за философия, но като ставатъ сутринь, какъвъ въпросъ разрѣшаватъ? Въпросътъ отъ „Чистия разумъ“ на Канта ли, отъ философията на Шопенхауера ли, защо злото владѣе въ свѣта, или отъ Милтона за „Изгубения рай“, или отъ Данте „Пѫтуването прѣзъ ада“ ли разрѣшавате? Съ кой въпросъ започвате? Този въпросъ азъ нѣма да го разрѣшавамъ, понеже вие толкова пѫти сте го разрѣшавали той е ваша специалность. Тъй щото, азъ признавамъ специалностьта на цѣлия свѣтъ. Този въпросъ се разрѣшава сутринь. Като излѣзе мѫжътъ отъ кѫщи, какъвъ въпросъ разрѣшава жената? Правото на жената ли разрѣшава тя, или коя жена е най-нещастна, или колко хора сѫ измрѣли, или какъ трѣбва да се подобри положението на човѣчеството, или кога Господъ е създалъ свѣта, или колко звѣзди, колко планети има на вселената, или кои философи какво сѫ писали? Не, не разрѣшава тѣзи въпроси. Въпросътъ който ѝ прѣдстои да рѣши, е рѣшенъ за нея, тя знае рѣшението му. Какъ го разрѣшава? — Тя влѣзе въ своята лаборатория, взима едно гърне, въ което има една бѣла течность въ сгѫстено състояние, гребне съ лъжицата отъ това вещество и хайде въ своята реторта, поставена върху накладения огънь и започва да се чува „църъ — църъ — църъ“. Онзи, който гледа това нѣщо, казва си: какво прави тази жена тамъ? Казвамъ: тази жена е алхимикъ, чакай да видишъ, какво ще направи! Послѣ взима нѣщо извадено изъ земята, накълцва го и поставя въ това масло — прави си своитѣ опити. Тя се занимава съ магии, редъ магии прави и послѣ казва: азъ имамъ единъ възлюбенъ, той е толкова опърничавъ, отъ толкова години се занимавамъ съ него, дано измѣня характера му; и днесъ турямъ отъ това масло по малко, тъй нареченото „омниусъ профандумъ“, или както англичанитѣ го наричатъ „ониенъ“, дано се успѣе. Но като се върне този учениятъ, който разрѣшава въпроса вънъ, въ свѣта, и тя която разрѣшава въпроса въ своята лаборатория, виждатъ, че и двамата още не сѫ разрѣшили този въпросъ. Отношенията на хората въ сѣмейния животъ още не сѫ разрѣшени. Питамъ: защо не резрѣшиха въпроса? Не че не знаятъ какъ да го разрѣшатъ, но не искатъ. Ще ви приведа единъ анекдотъ, да ви покажа, защо хората не разрѣшаватъ въпроса. Едно врѣме, животнитѣ поставили слона за сѫдия. Овцитѣ подали до него заявление, въ което се оплакали отъ вълка, че се отнасялъ неделикатно, некоректно спрѣмо тѣхъ, използувалъ тѣхната доброта и ни въ туй, ни въ онуй врѣме влизалъ въ кошарата имъ и ги давилъ. Издава се призовка, съ която викатъ вълка като обвиняемъ. Той повиква лисицата като своя довѣрителка да го защищава прѣдъ сѫда. Явява се лисицата прѣдъ сѫда и казва: „Господинъ Сѫдия, обвиняватъ моятъ довѣреникъ, че прѣскачалъ плета и влизалъ въ кошарата. Какво зло има въ това? Нѣкои твърдятъ, че всѣки трѣбвало да мине прѣзъ вратата на кошарата. Хубаво, но тази кошара трѣбва да е заградена отгорѣ, а тя е отворена. Птицитѣ никога не минаватъ прѣзъ вратитѣ на кошарата, все отгорѣ влизатъ, а при това никой не протестира. Моятъ довѣреникъ като прескача плета, всички го обвиняватъ. Азъ не виждамъ никаква вина въ него. Послѣ отъ сѫдебнитѣ аналии мога да приведа редъ други доказателства, че вълкътъ понѣкога е много учтивъ, добрѣ се обхожда съ овцитѣ, влюбва се въ нѣкоя овца и тя се разхожда заедно съ него, прѣскочи прѣзъ плета и той я хваща за врата. Какво има отъ това? Питамъ ви сега: онѣзи, които сѫ съставили тази басня, какъвъ вѫтрѣшенъ смисъль сѫ скрили въ нея? Тѣ описватъ все човѣшкия животъ, но въ една басня какво може да се опише? Въ нѣкои отношения вълкътъ има много прави понятия. Всички казватъ, че трѣбва да се ядатъ прѣсни плодове, че храната трѣбва да е чиста. И вълкътъ е съгласенъ съ това. Той казва: „Най-здравословната храна е топлото месо на овцитѣ, и затова слѣдъ като одера кожата имъ, азъ веднага изяждамъ туй месо, за да ми даде повече животъ. Като умре тази овца, нейното месо вече става безполезно“. Питамъ: ако ние разсѫждаваме, че отношенията на вълка сѫ жестоки, ако осѫждаме неговото поведение, тогава защо оправдаваме поведението на единъ човѣкъ? Единъ вълкъ задигналъ нѣкоя овца нѣкѫдѣ осѫждаме неговото поведение, а тукъ въ София нѣкой господинъ заклалъ нѣкоя овца, никой не обѣлва зѫбъ. Значи, ако една постѫпка е морална, тя е валидна едноврѣменно за цѣлия свѣтъ, всички трѣбва да ѝ се подчинятъ. Подъ думата „мораленъ свѣтъ“, разбирамъ всички сѫщества да се подчиняватъ на едни и сѫщи норми, правила и закони. Ние неговоримъ за вълцитѣ, за мечкитѣ, подъ тѣхъ ние разбираме единъ неразуменъ животъ. И Богъ казалъ: „Да стане това, да стане онова“ — и всичко станало. И когато разумното въ свѣта, което е идеалътъ на човѣчеството, се е проявило, Богъ казалъ: „Ще направя човѣка по свой образъ и подобие“. Това е идеалътъ, къмъ който човѣкъ трѣбва да се стреми. Нѣкои казватъ, че Господъ като направилъ човѣка по образъ и подобие свое, свършилъ вече работата си. Обаче, Неговата работа още не е свършена. Ако тъй разбираме учението на Мойсея, тогава какъ ще разберемъ онова твърдение въ Писанието, дѣто се казва: „Бѫдете съвършенни, както е съвършенъ и Отецъ вашъ Небесни!“ Слѣдователно, когато казваме, че човѣкъ трѣбва да живѣе, за да се усъвършенствува, подразбираме, че въ себе си той има извѣстни максими, извѣстно мѣрило, съ което опрѣдѣля постѫпкитѣ си, като съвършени, или не. За да се изпита човѣшкиятъ характеръ, човѣкътъ трѣбва да бѫде поставенъ на изпитания. Ако вие сте неблагодарни отъ своитѣ изпитания, какво разрѣшавате, какво печелите? Да допуснемъ, че казвате какво законитѣ на природата не сѫ разумни. Добрѣ, какво печелите отъ това? Да допуснемъ, че казвате, какво има, или нѣма задгробенъ животъ. Какво печелите? Твърденията и отрицанията много пѫти не допринасятъ нищо на човѣка. Да допуснемъ, че азъ правя слѣдното твърдение; азъ съмъ сиромахъ човѣкъ. Станахъ ли сиромахъ? Или, казвамъ: азъ съмъ богатъ човѣкъ. Станахъ ли богатъ? Сѫщината на нѣщата е вѫтрѣ, вѫтрѣшно какъвъ е човѣкътъ. Другото, това сѫ вѫншни отношения на нѣщата. Азъ съмъ добъръ човѣкъ. Станахъ ли добъръ? Или, азъ съмъ лошъ човѣкъ. Станахъ ли лошъ! Това сѫ твърдения само, но ние трѣбва да дойдемъ до положението да опрѣдѣлимъ живота тъй, както си е. Какъ ще го опрѣдѣлимъ? Ще ви приведа другъ единъ примѣръ, той е прѣдание, но до колко е вѣрно, не зная. Когато синътъ на прочутия еврейски царь Давидъ Соломонъ, станалъ възрастенъ, баща му рѣшилъ да го изпрати въ странство, въ Египетъ, тамъ да учи, както правятъ това сегашнитѣ бащи — пращатъ синоветѣ си да се учатъ въ странство. Соломонъ билъ изпратенъ съ прѣпорѫка до най-видната школа. Египтянитѣ сѫ били изобщо хора много взискателни, тѣ се отнасяли много недовѣрчиво къмъ гърцитѣ, а малко по-довѣрчиво къмъ евреитѣ. При пристигането си, Соломонъ трѣбвало да се яви съ прѣпорѫка при единъ отъ великитѣ адепти на училището, Учительтъ Мах-Земру. Този Учитель му далъ единъ букварь, подобенъ на този, по който се учатъ нашитѣ дѣца, и му казалъ: „Ще научишъ този букварь наизустъ и ще видишъ, какво съдържа“. Соломонъ, като царски синъ, ималъ много познания, но като отишълъ въ Египетъ, трѣбвало да изучава този първоначаленъ букварь. Цѣли три години Соломонъ изучавалъ букваря, научилъ всички точки и запетаи въ него, научилъ формата на всички иероглифи, и слѣдъ това се явява при Учителя си и му казва: „Всичко, каквото съдържаше този букварь, научихъ; кажи ми сега нѣщо по-сериозно.“ Учительтъ го запитва: „Прочете ли го?“ — Прочетохъ го. „Изслѣдва ли го?“ — Изслѣдвахъ го. Тогава Учительтъ прѣстѫпва къмъ него и му показва, че между тия едри букви, които вижда въ букваря, има други букви и му казва: „Сега ще четешъ наново букваря, и то не споредъ първитѣ букви, но споредъ вторитѣ, споредъ второто съдържание“. Казва си Соломонъ: „Много сериозенъ стана този букварь“. Три години слѣдъ това Соломонъ пакъ се явява при Учителя си и му казва: „Изучихъ вече това, което се съдържа въ букваря, но азъ търся още по-дълбоко нѣщо въ свѣта“. Учительтъ му го запитва пакъ: „Ти изучи ли този букварь? — Изучихъ го. „Обърна ли внимание на всичко, което се съдържаше въ него?“ — Обърнахъ. Обаче Учительтъ пристѫпва къмъ него и му показва, че листата на този букварь не били направени отъ еднакво вещество, и формата на всѣки листь се различава единъ отъ другъ, и Той му дава упѫтвания да почне да учи книгата по самитѣ листа, по вѫтрѣшното имъ съдържание. И знаете ли колко години е трѣбвало Соломонъ да учи този букварь? И най-послѣ Соломонъ се върналъ въ Палестина безъ да довърши този новъ езикъ. Като не могълъ да го научи, казалъ: „Суета на суетитѣ, всичко е суета. Учихъ, но не довършихъ нищо!“ И като разправя въ всички свои тези, че изслѣдвалъ живота, че научилъ това-онова, щомъ дошълъ до най-сѫщественото въ живота, не могълъ да го разрѣши. Защо не могълъ да го разрѣши? На всички, които влизали въ школата, споредъ законитѣ на Бѣлото Братство, строго се забранявало да иматъ работа съ жени, но Соломонъ, както баща си, обичалъ женитѣ, и се влюбилъ въ дъщерята на Фараона. Затова той не могълъ да довърши третия езикъ на букваря. И съврѣменнитѣ хора сега, нѣкои отъ тѣхъ четатъ още букваря съ първитѣ букви; други четатъ букваря съ вторитѣ букви, а всички тия, които идватъ до листата на букваря, влюбватъ се въ нѣкоя Фараонова дъщеря и послѣ какво казватъ? — Като Джонъ Веслей. Джонъ Веслей билъ знаменитъ английски проповѣдникъ, комуто се доревнало, като другитѣ хора, да си намѣри нѣкоя другарка, за да може да проповѣдва по-добрѣ Словото Божие въ Англия. Потърсилъ той въ Англия нѣкоя красива англичанка и намѣрилъ, но три дни слѣдъ женидбата си срѣща единъ свой приятель и му казва: „Не струва да се жени човѣкъ“. Ако нѣкои отъ васъ искатъ да знаятъ нѣщо за жената на Джонъ Веслей, нека прочетатъ книгата на неговня животъ, тя е прѣведена на български езикъ. Той си мислилъ, че тя ще му бѫде сътрудница въ проповѣдване Словото Божие, но наскоро още слѣдъ женидбата му казала: „Слушай, ти нѣмашъ право да гледашъ чуждитѣ жени, да се разговаряшъ съ тѣхъ. Ти не си вече свободенъ, като нежененитѣ мѫже. За жененитѣ мѫже има други правила, други кодекси“. И почнала тя да му чете. Какво да му чете? — На български езикъ казватъ „молитви“. Не зная, до колко е вѣрно всичко това, но понеже той получавалъ много писма отъ видни англичанки, тя го хванала единъ день за косата, развъртѣла го изъ стаята и го питала: „Защо ти пишатъ тия писма? Защо имъ отговаряшъ?“ Питамъ ви: Джонъ Веслей и жена му разрѣшиха ли важния сѣмеенъ въпросъ въ живота си? Та нима Господъ създаде свѣта, за да се женятъ хората? Ще кажете: така е наредилъ Господъ, хората да се женятъ. Не, ние правимъ научно възражение срѣщу вашето твърдение. Най-послѣ, онѣзи най-малкитѣ, дребни клѣтки, женятъ ли се? Ако женидбата е единъ установенъ законъ въ природата, чрѣзъ който може да се работи, и нѣма другъ методъ освѣнъ този, разбирамъ, но въ сѫщность не е така. Ние като кажемъ нѣщо, веднага го навиятъ на пръстъ, тъй се казало, иначе се казало, и като погледнете, цѣлата философска литература е пълна съ различни работи. Отлични нѣща сѫ тѣ, но ако ги прѣсѣемъ, колко цѣнни работи ще излѣзатъ? Има цѣнни нѣща въ свѣта, но всички не сѫ такива. Казва поговорката: „Не всичко, което блѣщи е злато; и не всичко, което свети е диамантъ“. Клѣткитѣ никога не се женятъ. И ако вие запитате невидимия свѣтъ нѣщо за женитбата, тѣ ще ви кажатъ слѣдното: „На Бога никога не е идвало на умъ да устройва нѣкаква женитба въ свѣта“. Той е направилъ нѣкакво съчетание между разумнитѣ сѫщества, съ цѣль да използуватъ всичко разумно; Той ги е турилъ като архитекти, като ваятели, да направятъ каквото искатъ, но ако единъ ваятель вае нѣщо, какво особено е направилъ? Азъ гледамъ малко по-другояче на живота. Едно малко житно зрънце паднало на земята. Около него имало листа нападали отъ дървото. Започналъ се между тѣхъ единъ разговоръ. Листата казали на житното зрънце: „Не бѫди глупаво като насъ! Ние прѣждеврѣменно слѣзохме отъ дървото на живота и тукъ изгубихме всички условия, но ти гледай по другъ начинъ да използувашъ живота, да намѣришъ условия, да влѣзешъ въ земята, защото, останешъ ли така, ще изгниешъ и нѣма да постигнешъ цѣльта на живота“. Ами какво да правя? — Запитва житото. Земята не ме иска, пъкъ нѣма да влѣза вѫтрѣ. Вѣтърътъ чулъ този разговоръ, задухалъ и започналъ да търкаля житното зърно, да го занесе въ нѣкоя цѣпнатина на земята и тамъ да го мушне. Казватъ хората: защо духа вѣтърътъ? — Да вкара житнитѣ зърна въ пукнатинитѣ на земята, за да израстватъ и да се развиватъ. Е, така ли е сега? Нѣкои, като ме слушатъ, ще кажатъ: това сѫ баснословни приказки — вѣтърътъ духалъ, за да вкара житнитѣ зърна въ пукнатинитѣ на земята. Дали затова духа вѣтърътъ, това е въпросъ, но вѣрно е, че вѣтърътъ като духа, може да вкара нѣкои житни зърна въ земята, може да имъ помогне. Защо духа вѣтърътъ? — На този въпросъ можемъ да отговоримъ толкова, колкото когато се питаме, защо тече водата. Водата тече, защото въ нея има склонность да слиза надолу и затова, като срещне нѣкой наклонъ въ низходяща степень, водата започва да слиза. Щомъ ѝ се даде този наклонъ, тя върви надолу по него, туй е нейната насока. Слѣдователно, водата, по своето естество, седи малко по-долу отъ твърдото вещество. Твърдото вещество е малко по-устойчиво. Питамъ: ако нѣмаше течно, жидко вещество, щѣше ли да има нѣкакво течение? За да има течение, трѣбва да има нѣкаква субстанция. Въ миналата си бесѣда азъ казахъ, че нѣма движение въ природата, но има само нѣкакво мърдане. Нѣкои не сѫ ме разбирали добрѣ. Въ свѣта има движение, но то е само частично, тъй го разбирамъ азъ. Всичко въ това безпрѣдѣлно пространство не се движи, ако цѣлата вѣчность, ако цѣлата вселена, ако цѣлиятъ козмосъ се движи, накѫдѣ ще отиде това? Толкова повече, че всичкото пространство е изпълнено съ една субстанция. Едни философи подържатъ движението, други го отричатъ. И еднитѣ сѫ прави, и другитѣ сѫ прави, но едноврѣменно има нѣщо въ свѣта, което се движи. Съ това подразбирамъ абсолютната субстанция или реалность, отъ която е направена цѣлата вселена. Когато се говори за движение, подразбирамъ промѣна на формитѣ. Само тамъ има движение. Движението всѣкога подразбира новъ животъ или то е признакъ на нѣкакъвъ новъ свѣтъ, който се заражда. Азъ казвамъ: когато вѣчното рѣши да се ограничи, само тогава има движение. Слѣдователно, ние казваме: движатъ се само частицитѣ на цѣлото, а цѣлото всѣкога седи въ покой. И въ човѣка става движение. Питамъ тогава: вашитѣ крака накѫдѣ се движатъ? Вие имате едно механическо движение навънъ, ходитѣ навсѣкѫдѣ, но вѫтрѣ въ васъ има друго едно сѫществено движение, едно прѣдвижване на клѣткитѣ, които образуватъ краката ви. Ако вие сте, запримѣръ, единъ хиксъ, по този законъ клѣткитѣ на краката на едно поколѣние отъ редица сѫщества, за въ бѫдаще, слѣдъ нѣколко хиляди поколѣния, ще образуватъ клѣткитѣ на тѣхнитѣ рѫцѣ. Това нѣщо не е доказано математически, това сѫ само прѣдположения. Значи, станало е едно прѣдвижване на клѣткитѣ отъ краката въ рѫцѣтѣ. Клеткитѣ на рѫцѣтѣ, понеже сѫ отъ по-висша еволюция, влизатъ въ мозъка. Тъй щото, всѣка клѣтка минава отъ една иерархия въ друга, отъ една градация въ друга, както това става и у самитѣ хора. Единъ день, когато умрете, тѣзи клѣтки ще ви срещнатъ нѣкѫдѣ въ пространството, ще ви се усмихнатъ и ще кажатъ: едно врѣме ние бѣхме въ вашия домъ. Ще ме попитате: ами ще можемъ ли да се разговаряме съ тѣхъ? Да, тѣзи клѣтки сѫ разумни сѫщества въ невидимия свѣтъ. Тамъ тѣ сѫ ангели, които разрѣшаватъ по-сериозни въпроси отъ тѣзи, които вие разрѣшавате тукъ. Вие ще кажете: тѣзи нѣща сѫ въображаеми. Вѣрно е, но въображението, фантазията е утровата на всички идеи въ свѣта. Туй, което индуситѣ наричатъ „мая“, това е въображението. Човѣкъ безъ въображение не може да прогресира. Казватъ за нѣкого: той си въобразява. Да си въобразява, въ това именно седи културата. Нали ние си въобразяваме, че Господъ създалъ Адама? Нали ние си въобразяваме, че еди-кой си човѣкъ разрѣшилъ нѣкой наученъ въпросъ? Ами като учимъ за философитѣ, тѣ не си ли въобразяватъ? Чудни сѫ хората, като казватъ, че еди-кой си е въ заблуждение. Че кой не е въ заблуждение? Ти седишъ и си въобразявашъ, че можешъ да свършишъ университетъ. Всичко това го нѣма, но въ ума ти седи. Ти си въобразявашъ, че ще направишъ нѣкоя машина, че ще напишешъ нѣкоя поезия, или нѣкой романъ, или нѣкое музикално съчинение и т. н. Онази младата мома е грозна, черна, но седи тя, въобразява си; азъ днесъ съмъ черна, грозна, но каква хубава мома ще стана! Питамъ: какво лошо има въ въображението? Казватъ нѣкои, че въображението е носитель на всички злини въ свѣта. Да, вѣрно е, но въображението е и носитель на всички добрини въ живота. Злото не е въ въображението. Тогава ние казваме: само разумнитѣ, само високоморалнитѣ хора въ свѣта могатъ да правятъ погрѣшки. Само най-ученитѣ хора, само най-виднитѣ философи могатъ да правѣтъ погрѣшки, а глупавитѣ не могатъ да правятъ никакви погрѣшки, понеже въ тѣхъ всичко е глупаво. Чудни сте вие, като казвате, че еди-кой си направилъ погрѣшка. Този човѣкъ, който е направилъ погрѣшка, азъ считамъ, че е ученъ човѣкъ. Ама сгрѣшилъ! Да, затова е ученъ човѣкъ. Вие, които ме слушате, ще извадите заключението: този човѣкъ тика хората къмъ безморалие. Не е така. Съврѣменнитѣ хора хванатъ нѣкого въ нѣкоя грѣшка, осѫждатъ го и хайде на бѣсилката. За тѣхъ това не е прѣстѫпление, а като казвамъ, че и най-учениятъ човѣкъ може да грѣши, казвамъ ето едно развращение, ето единъ човѣкъ, който съсипва съврѣменното общество. За насъ въпросътъ седи другояче. Защо се убиватъ хората? Трѣбва да се даде едно разумно обяснение, за причинитѣ, защо става това. По този въпросъ ние разсѫждаваме така: защо трѣбва да обѣсятъ този човѣкъ и каква полза има отъ това обѣсване? Ако обѣсването или убиването на единъ човѣкъ е за благото на човѣчеството, и 100 пѫти може да го обесите, стига това да допринесе дѣйствителни резултати, а да не е само въображения. Хората си въобразяватъ, че нашето отечество имало врагове. Въ сѫщность, всички хора въ свѣта искатъ да живѣятъ, а послѣ се явява въ тѣхъ друго желание — да бѫдатъ богати. Понеже въ дадения случай тѣ не могатъ да бѫдатъ богати, то въ това отношение половината отъ тия, които искатъ да бѫдатъ богати, ставатъ сиромаси. По отношение на какво? — На богатството. Това сѫ извращения. Ние сме дошли до положението да казваме: хубаво е човѣкъ да бѫде богатъ. Казвамъ: не е лошо, човѣкъ да бѫде и сиромахъ. Това сѫ крайности, това сѫ понятия само за земята. Сиромашията и богатството, това сѫ само двѣ състояния на нашия умъ. Въ сѫщность, ако ние искаме да намѣримъ онова, което Соломонъ е намѣрилъ, това е задачата ни въ живота. Кой е истинскиятъ начинъ, за да се прояви човѣкъ на земята? Да допуснемъ, че нѣкой мѫжъ има жена като на този Джонъ Веслей. Три начина има, по които той ще може да разрѣши въпроса съ нея: 1) той може да бие жена си всѣки день но 10 пѫти и най-послѣ тя да дигне рѫцѣ отъ него и да каже: аманъ, не се търпи този човѣкъ! — и да избѣга. Това е философия. 2) Да заведе по законенъ редъ едно разумно дѣло противъ жена си и да се освободи отъ нея. 3) Тя да си замине. Кѫдѣ? — За другия свѣтъ. Питамъ: хората разрѣшили ли сте въпроса по тѣзи начини? — Не. Съчетанието на хората е тъй, както съединението на елементитѣ. Когато два или повече елемента се съединятъ, тѣ образуватъ устойчиви и неустойчиви съединения. Съврѣменната химия казва: еди-кои си съединения сѫ устойчиви, и еди-кои си сѫ неустойчиви. Но тя не е дала никакво обяснение, защо е така. По този въпросъ има много хипотези, много теории, изобщо много отъ ученитѣ се досѣщатъ, на какво се дължи тази устойчивость или неустойчивость на съединенията. То е сѫщия въпросъ, защо нѣкой мѫжъ обича жена си повече, а другъ не я обича. Ще кажатъ нѣкои, че нѣкой мѫжъ обича жена си, защото е красива. Не е въпросътъ въ това. Обичьта не сѣди въ красотата. Устойчивостьта не седи въ красотата. Ама тя е благородна. Не е и въ това. Да обичашъ нѣкого, значи, че ти не можешъ да живѣешъ безъ него. Това е обичь, това е вѫтрѣшния смисъль на обичьта. Щомъ мислишъ, че и безъ него можешъ, ти не го обичашъ. Слѣдователно въ абсолютната смисълъ на думата, ние казваме, че обичаме нѣщо или нѣкого само тогава, когато не можемъ безъ него. И когато казваме, че Богъ е Любовь, ние разбираме туй великото, абсолютното, безъ което не може да се живѣе, нито може да се мисли, нито може да има свобода. И когато говоря, че трѣбва да обичаме, азъ разбирамъ три нѣща: Любовь, безъ която животъ не може да има; Мѫдрость, безъ която свѣтлина не може да има; и Истина, безъ която свобода не може да има. Ако можемъ да развиемъ въ една теза, какво нѣщо е свободата, мога да ви говоря на третия езикъ, но вие трѣбва да бѫдете изпразнени шишета и да чувствувате, че безъ мене не можете да живѣете. Но да не мислите, че трѣбва да се качите на гърба ми. Това е механическо нѣщо. Ако азъ се кача на гърба ви, това не е разрѣшение на въпроса. Ами че всѣки отъ васъ се е качилъ на нѣщо. На какво? — На едно животно, което се нарича плъть. Духътъ се е качилъ на плътьта, и тя скача, скача отдолу. Нѣкой пѫть успѣе да хвърли духа долу и тогава той казва: тази плъть е много лоша. Казватъ: този човѣкъ е много лошъ. Не, духътъ е трѣбвало да бѫде уменъ, да не слиза отгорѣ. Това е човѣкътъ, който не е разбралъ още Божията Мѫдрость, Това е човѣкътъ, който едва чете първитѣ едритѣ букви на букваря. Въ какво седи четнето на първитѣ букви? Този човѣкъ, като стане сутринь, хубаво ще се нахрани, добрѣ ще се облѣче, ще се докара, ще се поогледа въ огледалото и ще каже: тъй, хубавичъкъ съмъ, носътъ ми е класически, очитѣ ми хубави, чернички — заглади си косата и излиза вънъ по работа. Седне нѣкѫдѣ между познати, между приятели, тъй се държи, като ученъ човѣкъ, съ нѣкаква тяжесть. Никаква тяжесть нѣма, той си прѣдставлява само. И ние си въобразяваме, че имаме нѣкаква тяжесть, че имаме нѣкакви знания. Не е лошото въ това, но ние гледаме отъ по-високо положение на нѣщата и се заблуждаваме. Туй гледане е единъ потикъ, една добродѣтель. Ако човѣкъ гледа по този начинъ на нѣщата, никога не трѣбва да се обезсърчава. Нѣкой се огледва. Нима трѣбва да се присмиваме за това? Човѣкъ, който се огледва въ огледалото е разуменъ човѣкъ. Нѣкои говорятъ противъ огледалото, но въ свѣта има едно физическо огледало, има и едно духовно огледало. И за да спасите дъщеря си, или сина си отъ какъвъ и да е порокъ, ще ви съвѣтвамъ да спазвате едно правило: нека се оглеждатъ! Срѣщамъ нѣкой човѣкъ, огледамъ се въ него, видя хубава черта, казвамъ си: бихъ желалъ и азъ да имамъ тази черта. Единственото нѣщо, което ни прѣпятствува е, че не можемъ да запомнимъ своя образъ. Като се оглеждамъ въ огледалото, ще видя една своя черта, която не харесвамъ и ще искамъ да я поправя. За въ бѫдеще, учительтъ трѣбва, да казва на своитѣ ученици, момченца и момиченца, да си носятъ въ джеба по едно хубаво, крѫгло огледалце. Скаратъ се нѣкое момченце и момченце, учительтъ ще имъ каже: я си извадете огледалцата и се огледайте! Дѣцата като се огледатъ, ще се поусмихнатъ и учительтъ ще започне своята лекция. А сега, като се скаратъ нѣкои дѣца, учительтъ ще каже: „Слушай тамъ, Добчо, знаешъ ли защо баща ти те е изпратилъ въ училището?“ Хмъхмъ — не знае. — Не зная, Господинъ Учителю! Ти тамъ, Марийке, защо те е пратилъ баща ти на училище? — Не зная, Господинъ Учителю! Азъ зная и други случаи отъ живота на българскитѣ учители. Учительтъ се кара на тия двама ученици, тѣ не могатъ да му отговорятъ нищо, но става трети ученикъ и, безъ да го питатъ, казва: „Господинъ Учителю, азъ зная защо дойдохме на училище. Да ни учишъ, Господинъ Учителю. Но и ти, Господинъ Учителю, нѣма да си гърчишъ лицето, нѣма да правишъ сѫщото като насъ. Ние се караме и биемъ, защото сме глупави, но ти нѣма да употрѣбявашъ пръчката. Ние не сме толкова глупави, разбираме и безъ пръчка.“ Ние туряме като свещено правило въ живота си слѣдното положение: пръчката е благословено нѣщо, защото е излѣзла отъ рая. Какво разбирате отъ това? Откакъ Адамъ излѣзе отъ рая, той взе пръчката и я употрѣби като остенъ за млѣкопитающитѣ. Магитѣ направиха една малка пръчица и я скриха въ своята мантия. Владицитѣ туриха тази пръчица на своята патерица. Всички носятъ тази тояга и казватъ: жива трѣбва да бѫде тази тояга! Какво показва тази тояга? Който носи тази тояга, той трѣбва да показва пѫтя къмъ истинския животъ, къмъ Бога, къмъ Любовьта, къмъ Мѫдростьта, къмъ Истината. Да биешъ съ тази тояга мѫжа си, жена си, дѣцата си, ученицитѣ си — не! Съ тази тояга, — която е направена отъ тритѣ елемента — Любовь, Мѫдрость и Истина — ще показвашъ правия пѫть! Казва сега Христосъ: „Богатитѣ нѣма да наслѣдятъ Царството Божие“. Кои сѫ богатитѣ? Богати хора сѫ онѣзи, които мислятъ, че иматъ богатство, когато въ сѫщность нѣматъ никакво богатство. Вие ще кажете: то е за свѣтскитѣ хора. Ами по нѣкой пѫть ние можемъ да мислимъ, че сме учени хора, но туй знание, което имаме, не е наше. Ние сме запомнили, какво е писалъ Шекспиръ въ своитѣ драми, какво е писалъ въ съчиненията си Гьоте, или какво е писалъ нѣкой музикантъ, и всичко това го декламираме, възпроизвеждаме, но то е чуждо нѣщо, взето на заемъ. Тия хора сѫ се трудили, това е тѣхна слава, слава на Гьоте, на Шекспира и др., азъ ги похвалявамъ. Писали сѫ хората, тѣ сѫ складирали всичко това въ тия банки, въ тия книги, които оставатъ за общо ползуване на човѣчеството. Азъ пъкъ ще чета Шекспира, ще чета Гьоте, ще чета Канта, ще чета всички философи, ще отида при тѣхъ да се уча, ще взема поука отъ тия разумни хора, все ще извлѣка отъ тѣхъ нѣщо, Ще отида да чета, да уча отъ книгата на великата природа, и отъ тамъ да използувамъ за себе си нѣщо. И дѣйствително, не съмъ дошълъ въ свѣта само да декламирамъ българското стихотворение: „Парице, парице, всесилна царице, съ тебе въ рая, безъ тебе на края!“ Но въ кой рай съ парицата? — Въ човѣшкия рай. Ти, който си въ човѣшкия рай съ парицата, въ Божия рай си на края. Тогава азъ прѣвеждамъ: „Парице, парице, всесилна царице, съ тебе влизамъ въ човѣшкия рай, и съ тебе излизамъ отъ Божия рай.“ Ние, обаче, слѣдъ като се издекламира нѣщо, казваме: туй е глупаво, не е хубаво нѣщо. Не е така. Ние, религиознитѣ хора, по нѣкой пѫть сме смѣшни, като вземемъ едно важно положение и казваме: азъ слушахъ лекцията на еди-кой си виденъ професоръ. Това е лекция! Отлична е тя, вѣрно е, но за тебе е важно да приложишъ онѣзи методи, които този виденъ професоръ е приложилъ. Туй е, което ще те подигне. Не е достатъчно само да чуешъ неговия гласъ. И Адамъ чу гласа на Бога въ рая: „Адаме, Адаме!“ Но Адамъ се криеше задъ листата на зеленитѣ дървета. Вие много пѫти си правите заключения, защо Адамъ мълчалъ. Смѣшно е положението на Адама: Ще направя едно сравнение. Азъ съмъ минавалъ покрай нѣкои гори въ варненско, тамъ хората наоколо, които се занимаватъ съ земледѣлие, работятъ съ биволи, та вечерно врѣме ги пущатъ въ гората, а сутринь този земледѣлецъ взима торбата, пълна съ зобъ за биволитѣ си и ги вика; де, караманчо, де! Тѣ чуватъ гласа му, познаватъ го, знаятъ защо ги вика, но онѣзи биволи си захапали хубаво зелената трѣвица, не мърдатъ. Подигнатъ главата си, казватъ: знаемъ ние, отъ толкова врѣме си ни лъгалъ съ тази торба! Селянинътъ се чуди, кѫдѣ ли отидоха тѣзи биволи! Казвамъ: и тѣ като Адама, скриха се тамъ задъ нѣкое дърво. Той ги вика, докато ги намѣри и слѣдъ 1/2 часъ, гледашъ, впрегналъ ги цѣлъ день на нивата. Слѣдъ като се върне бивола, питамъ го: какво научи днесъ на нивата? Какво е научилъ той? Колко е сложенъ съврѣменниятъ животъ! Ами че ние не оремъ ли цѣль день? Прѣхвърляме пръстьта, караме се — примиряваме се, караме се — примиряваме се, и най-послѣ казваме: азъ не мислихъ, че това било тъй. Примиримъ се, на другия день пакъ се скараме. Слѣдъ всичко това заминаваме си за другия свѣтъ и казваме: какво научихме? — Е, за слѣдното прѣраждане. Или, Господъ ще ни научи. Че какво ще ни научи Господъ? Азъ правя своитѣ наблюдения и си вадя заключение отъ всичко, което наблюдавамъ. Нѣкои казватъ: ти не си жененъ, нѣмашъ нашата опитность. Да, не съмъ жененъ, нѣмамъ вашата опитность, признавамъ, но имамъ наблюдения. Азъ гледамъ, нѣкоя майка изчистила, окѫпала своето дѣте казва: нашето ангелче! Не се минава и единъ часъ врѣме, нашето ангелче съвсѣмъ мирише и майката казва: нашето дѣте не се е научило още, но слѣдъ врѣме ще се научи. Казвамъ: да, слѣдъ врѣме. И пакъ почне своята операция, почва да го мие. На другия день пакъ мирише. Като стане на 10—15 години, вече не мирише, започва да се пръска съ парфюми. Вие ще кажете сега: трѣбва ли да се говори за такива работи? Ами че въ морално отношение и ние миришемъ за невидимия свѣтъ. Дойде единъ ангелъ, тури те въ коритото, измие те, казва: дѣте е, не разбира! Той те изкѫпи, ти пакъ сгрѣшишъ. Падашъ, ставашъ, казвашъ: отъ менъ човѣкъ нѣма да стане! Ангелътъ пакъ дойде, измие те, казвашъ: отъ менъ човѣкъ ще стане! Еди-кой си моралистъ казва, че като сгрѣшишъ еди-колко си пѫти, повече не се прощава. Не, при първото четене на букваря се прощава по единъ пѫть на день; при второто четене на буквара се прощава по 1 пѫть на день, а при третото четене на букваря се прощава безброй пѫти. Въ този дълбокъ смисълъ, ако ние излизаме отъ Бога и влизаме въ свѣта, има друго разбиране на живота. И въ този смисълъ, азъ говоря на разумнитѣ отъ васъ, които можете да разбирате, у които има тази интелигентность. Азъ разбирамъ думата „интелигентность“ въ онази висша смисъль; тя се отнася до онѣзи отъ васъ, които иматъ разумни души, които сѫ пробудени, които иматъ стремежъ. Ще кажете: ама ние сме родени отъ Бога. Оставете това! Щомъ си роденъ отъ Бога, това показва, че си влѣзълъ въ живота, влѣзалъ си въ правия пѫть и сега трѣбва да работишъ! Отъ сега именно ти прѣдстои една велика работа. Тѣзи хора, които сѫ родени отъ Бога, азъ ги поканвамъ на истинска работа, а онѣзи, които не сѫ още родени, тѣ нека пъплятъ по земята. Тѣ сѫ като онѣзи дини и пѫпеши, които слѣдъ 6 мѣсеца умиратъ. Ние не сме противъ динитѣ и пѫпешитѣ, ние не сме противъ тиквитѣ, и азъ ги обичамъ, но казвамъ, че тѣ не разрѣшаватъ въпроса. Казвамъ на онзи новородения човѣкъ: ти си изникналъ, за тебе е животътъ. Казвамъ: ние трѣбва да разрѣшимъ въпроса за живота. Какъ го разрѣшавате вие? Ще ви приведа единъ примеръ изъ английския животъ за единъ виденъ професоръ по моралнитѣ науки нареченъ Бляк-Бери. Той ималъ въ дома си една млада слугиня, която се влюбила въ него, но била толкова внимателна. че не знаяла какъ да изрази вниманието си. Тя искала нѣкой пѫть да се приближи до него, да направи нѣщо, но тъй умно да го направи, че да не забѣлѣжи той. Тя мислила дълго врѣме — дни, седмици, мѣсеци, цѣла година. Единъ день рѫцѣтѣ ѝ били очернени, нечисти и тя трѣбвало да полѣе на господаря си да се измие. Отива да му полѣе, но сѫщеврѣменно се навежда, цѣлува го по врата и скоро се дига. А, какъ! — Ще извините, видѣхъ единъ косъмъ на врата ви, но понеже той е лошъ проводникъ на топлината, за да не сбъркате нѣщо лекциитѣ си, взехъ го съ устата си, защото рѫцѣтѣ ми сѫ нечисти. Защо, ако този косъмъ се вземе съ рѫцѣтѣ е морално, а ако се вземе съ устата е неморално? Този професоръ даже и не подозиралъ нейното желание. Но, питамъ, разрѣшили ли сѫ правилно въпроса? — Не. Казва Христосъ; „Богатитѣ нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие“. Когато ние обсебимъ знанието, когато ние обсебимъ силата, когато ние обсебимъ материята, когато мислимъ; че ние сме всичко и разполагаме съ този свѣтъ, разбира се, че нѣма да влеземъ въ Царството Божие. Не че ти не трѣбва да бѫдешъ богатъ, но богатството и сиромашията трѣбва да бѫдатъ за тебе условия въ живота ти. Това подразбира, че ти трѣбва да седишъ по-високо отъ богатството и отъ сиромашията. Новиятъ човѣкъ не трѣбва да бѫде богатъ, нито бѣденъ, той трѣбва да бѫде по-горѣ отъ богатството и отъ сиромашията. Защото сиромашията за него ще бѫде едно условие, за да се прояви; и богатството за него ще бѫде едно условие, за да се прояви. Казвалъ съмъ и другъ пѫть: сиромашията продължава живота. Затова е, тя въ свѣта — за да не се съкрати човѣшкиятъ животъ. Богатството, това е изобилието на живота. Туй богатство трѣбва да се раздаде, но понеже хората не го раздаватъ, нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие. Всѣки човѣкъ трѣбва да раздава своето богатство. Защо? — За да мине отъ този животъ въ вѣчния. Съ това той ще стане по-добъръ. Сиромахътъ трѣбва да се радва на своята сиромашия, понеже съ това продължава живота си. Сиромахътъ пита: до кога ще върви сиромашията съ мене? До кога ще се продължава този мой животъ? Вие ще научите този моралъ въ водата. Вижте водата въ рѣката! Какво казва тя? — Вие само ме пуснете да тека надолу, азъ ще правя своя пѫть! Тя обича да продължава пѫтя си, стига да има наклонъ. И ние трѣбва да имаме този моралъ, да вървимъ по тази наклонна площь, да изпълнимъ волята Божия. Може да се минатъ хиляди години, то не е важенъ въпросъ. За насъ това е безразлично. Може да прѣкѫснете тази рѣкичка, може да я направите кѫса и дълга, това е безразлично за насъ. Извѣстна работа може да ни отнеме единъ день, една седмица, единъ мѣсецъ, една година, 10 години, хиляда години, за насъ този въпросъ трѣбва да ни бѫде безразличенъ. Никой не трѣбва да пита, защо е сиромашията. Щомъ се затруднишъ, обърни се къмъ Господа и кажи: Господи, достатъчно е това положение. Той ти отнеме товара Ти се разпѣришъ, излизашъ отъ великия океанъ на живота и влизашъ въ покоя, отдѣто си дошелъ. Тогава не желай да бѫдешъ богатъ! Ако това е правило, питамъ: кое натоварено животно, кой волъ би желалъ неговата кола да се товари повече? Ние казваме: да бѫдемъ богати! Но кога? — Когато другитѣ носятъ нашия товаръ. Богатъ човѣкъ е само онзи, който самъ носи свои товаръ на гърба си, за да знае, колко е тежко това богатство. Бихъ желалъ богатитѣ хора да влѣзатъ въ положението на сиромаситѣ, които съ години сѫ работили, чоплили, за да извадятъ туй богатство отъ земята. Бихъ желалъ богатитѣ хора да влѣзатъ въ положението на ония хиляди, хиляди животни, на които кожитѣ сѫ одрани. Ще дойдатъ сега богатитѣ и ще ни казватъ: ние спечелихме това! Има ли нѣкакъвъ смисълъ въ тази философия? И тогава жената казва на мѫжа си: ти трѣбва да бѫдешъ богатъ, та отъ нивитѣ ли ще вадишъ това богатство, кожитѣ на животнитѣ ли ще дерешъ, не зная, азъ искамъ да бѫдемъ богати! Азъ нѣмамъ нищо противъ това. Човѣкъ въ свѣта все трѣбва да бѫде богатъ, туй е едно благо заради него. Той може да бѫде и сиромахъ. И това е едно благо заради него. Защото, има едно богатство, въ което грѣхътъ обитава; има и една сиромашия, въ която грѣхътъ обитава. Има едно богатство въ свѣта, въ което Добродѣтельта живѣе; има и една сиромашия, въ която Добродѣтельта живѣе. Слѣдователно, азъ съмъ за сиромамашията и богатството, въ които Добродѣтельта живѣе. Сега казвамъ на всички: насъ ни трѣбва учение! Ще учимъ! Но кое учение? Нѣкои казватъ: насъ не ни трѣбва учение. Вѣрно е, насъ не ни трѣбва това учение, което покваря, но ни трѣбва онова истинското учение, което просвѣщава умоветѣ, облагородява сърдцата и подига душитѣ. Нѣкои ще кажатъ, че въ свѣта нѣма такова учение. Не, намира се. Ние трѣбва да помогнемъ на свѣта, не трѣбва да се отказваме отъ него. Ние трѣбва да му помогнемъ тъй, както онова житно зрънце, като падне въ почвата ѝ помага. Почвата, това е съвокупность отъ мъртви клѣтки, които еволюиратъ Отъ това гледище, цѣлата наша земя не е нищо друго, освѣнъ мъртви, заспали духове, които отъ прѣди хиляди години сѫ паднали. Житнитѣ зрънца събуждатъ тѣзи мъртви клѣтки. Всички разумни, живи сѫщества въ цѣлата вселена трѣбва да свършатъ тази работа — да събудятъ тия спящи духове. Дали всички ще се събудятъ, то е другъ въпросъ, но ние ще изпълнимъ своя дългъ. Когато събудимъ тѣзи наши братя, голѣма радость ще настане. Какво казва Христосъ? — Голѣма радость настава въ небето, когато можемъ да издигнемъ единъ нашъ падналъ братъ. И когато единъ богатъ човѣкъ се събуди и разбере, че неговото богаство не е нѣщо, което може да го повдигне, той влиза въ Царството Божие. И когато единъ сиромахъ се събуди и разбере, че бѣднотията не е наказание, а едно благо, голѣма радость настава въ свѣта. И тъй, вие трѣбва да живѣете съ този новъ импулсъ, съ това ново схващане. Той трѣбва да влѣзе тъй дълбоко въ васъ, че да ви прѣобрази коренно. Вие казвате: то така се говори, но така не може да се живѣе. Хубаво, ако не можемъ да живѣемъ тъй, какъ ще живѣемъ тогава? Ще живѣемъ като актьоритѣ ли? Азъ не съмъ противъ актьоритѣ, тѣ извършватъ отлична работа, но тѣхниятъ животъ е животъ на сцената. Нѣкой актьоръ тази вечерь ще го произведатъ царь, актьорката — царица, но на другия день ще ги детрониратъ. На сцената сѫ нѣщо, а вънъ отъ сцената сѫ нищо. Тогава вие казвате: ние искаме реаленъ животъ. Кой реаленъ животъ? Въ реалния животъ има нѣщо красиво и възвишено. Нека разберемъ този животъ, нека разберемъ скрития му смисълъ. Не говоря за живота на дѣцата. Нѣкой пѫть и тозъ животъ ме интересува. Нѣкога обичамъ да наблюдавамъ, какъ се каратъ мѫжъ и жена, какъ се измѣнятъ физиономиитѣ имъ. Тѣ сѫ актьори на сцената. Казвамъ: много хубаво си отговаряте, много хубаво си играете ролитѣ. По нѣкой пѫть се намѣсватъ и дѣцата, че дойдатъ и сватоветѣ отвънъ. Не мине много врѣме, казватъ ама ние станахме посмѣшище на дѣцата! Че кой актьоръ не е станалъ посмѣшище на свѣта? Излиза единъ актьоръ на сцената, играе ролята на крадецъ. Казватъ: ама то е на шега. Ами единъ апашъ като влѣзе въ нѣкой магазинъ и обере касата, това не е ли на шега? А, това е дѣйствително, не е на шега. Какви сѫ неговитѣ подбуждения? Той опитва богатия по два начина. Казва му: „Ти употрѣби ли тѣзи пари, както трѣбваше? Азъ дойдохъ да те науча, какъ трѣбва да ги употрѣбишъ. И мене може да ме затворятъ, но трѣбва да знаешъ, че азъ сега съмъ пророкъ и Господъ чрѣзъ мене ти казва, че за да влѣзишъ въ Царството Божие, трѣбва да изпразнишъ касата си“. Не се минава много врѣме, пакъ обиратъ този човѣкъ. Хората казватъ: не му върви на този човѣкъ! Какъ, върви му, сега именно му е тръгнало. Азъ ни най-малко не поощрявамъ хората да крадятъ, тѣ и безъ това си крадатъ, но съмъ за дълбокото разбиране на онзи великъ Божественъ животъ, да се разтворятъ сърцата на хората и да познаемъ, че ние сме дошли на земята и може да живѣемъ по другъ начинъ. До сега ние сме отричали, че сѫществува Любовь въ свѣта. Ние сме отричали и Мѫдростьта, а сме признавали само една обикновена интелигентность, колкото да можемъ да живѣемъ и по-нататъкъ не му мислимъ. Не е така. Ние сме отричали и свободата, и Истината, всичко туй отгорѣ отдолу. Не е така. Любовьта у насъ трѣбва да бѫде пълна и съвършенна. Мѫдростьта у насъ трѣбва да бѫде пълна и съвършенна. Истината у насъ трѣбва да бѫде сѫщо тъй пълна и съвършенна. Туй трѣбва да бѫде великиятъ идеалъ, къмъ който да се стрѣмимъ. Туй можемъ да направимъ! Ама кога, ще кажете вие? За въ бѫдаще ли? Нѣкои ще кажатъ: да, било е врѣме, когато хората сѫ живѣли добрѣ. Не, туй трѣбва да направимъ сега! Не е ли хубаво, всички вие тукъ, всички хора, които живѣятъ въ София, всички хора изъ цѣлия свѣтъ, които иматъ туй вѫтрѣшно дълбоко разбиране на живота да се сплотятъ и да заживѣятъ въ името на тѣзи основни закони на Любовьта, Мъдростьта и Истината? Хората пакъ ще строятъ кѫщи, пакъ ще строятъ училища, пакъ ще строятъ църкви, но какви ще бѫдатъ тѣ? Какви църкви ще иматъ? Знаете ли какви ще бѫдатъ иконитѣ въ бѫдащитѣ църкви? Прѣдъ амвонитѣ, прѣдъ олтаритѣ ще бѫдатъ наредени все живи мѫже и жени, боядисани не съ такава боя, съ каквато рисуватъ днесъ иконитѣ. Най-възвишената, най-благородната сестра ще представлява нѣщо като св. Богородица, и кой какъ мине, ще се прѣкръсти, ще я цѣлуне. И отъ братята ще изберемъ най-възвишения, най-благородния, св. Иванъ или Св. Никола, и кой какъ мине, ще се прѣкръсти, ще го цалуне. Туй наричамъ азъ „жива църква“, съ живи икони. Вие, като ме слушате, казвате: тъй било то, този човѣкъ обърна свѣта съ главата надолу! А вие туряте свѣта съ главата нагорѣ, нали? Казвате: кога ще дойде Христосъ? И да дойде Христосъ, вие все ще му казвате: Господи, направи това чудо да оздравѣя! Христосъ ще дойде, ще тури рѫката си върху главата ти и ти оздравѣвашъ. Послѣ пакъ ще кажешъ: това не е Христосъ, лѣкарьтъ ме излѣкува. Нѣкои нѣматъ своя кѫща, хазяитѣ имъ ги пѫдятъ, притѣсняватъ ги и веднага се обръщатъ съ молитва къмъ Бога: Господи, Исусе Христе, пѫдятъ ни отъ кѫщата, моля Ти се, повели на тия хора да се смилятъ надъ насъ! Повелява Господъ на хазяитѣ да не ги безпокоятъ, и тѣ пакъ си оставатъ въ кѫщата. И послѣ пакъ казватъ: че какъ, то не е чудно нѣщо, това и човѣкъ може да го направи. Пѫди ви хазаинътъ. Защо? — Иска по-голѣмъ наемъ. Колко плащате? — Петь хиляди. Добрѣ, азъ давамъ за васъ 6,000 лв. Хазяинътъ си отива усмихнатъ, много е доволенъ. Лесно може да уредите въпроса съ хазяитѣ си. Той ви иска 5,000 лв., дайте му 6,000 лв.! Ама отдѣ ще вземемъ тия пари? — Изровете ги отъ нѣкѫдѣ, земята е пълна съ злато. Какво може да направи Христосъ за васъ, за да познаете, че Той е Христосъ? Има нѣщо, което Христосъ може да направи, а другитѣ не могатъ да го направятъ. Вие може да сте свършили и единъ, и два факултета въ университета, па и повече дори, но когато дойде Христосъ, когато дойде Синъ Человѣчески, Той ще внесе нѣщо съвсѣмъ ново въ този свѣтъ. Азъ ще ви оставя да мислите, какво ще е това новото, което Христосъ ще донесе. Ако до идущата сѫбота не можете да измислите, какво ще бѫде новото, което Христосъ ще внесе, тогава въ недѣля азъ ще говоря върху него, но ако го намислите, ще говоря за съвсѣмъ други работи. И тъй, за да влѣзете въ Царството Божие, трѣбва ви Любовь и Животъ; за да влѣзете въ Царството Божие, трѣбва ви Мѫдрость и Свѣтлина; за да влѣзете въ Царството Божие, трѣбва ви Истина и Свобода! Бесѣда, държана отъ Учителя на 6 декември, 1925 година въ гр. София.
  8. Ани

    1925_11_29 Той знаеше

    От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Той знаеше „Защото си знаеше какво щѣше да прави“ Иоана 6:6. Изобщо всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ все знаятъ, какво да правятъ. Въ това отношение, малкитѣ сѫщества даже прѣвъзхождатъ голѣмитѣ, защото тѣ знаятъ по-добрѣ отъ тѣхъ да си вършатъ работата. Казва се, че Христосъ искалъ да ги изпита, за да види, дали знаятъ, какво трѣбва да правятъ. Това е единъ великъ законъ въ природата; тя обича да изпитва всички сѫщества, за да види дали знаятъ, какво трѣбва да правятъ. Обаче, има друго едно положение, което бърка на хората, то е лошиятъ навикъ. Отъ лошиятъ навикъ се ражда мързела въ свѣта, а мързелътъ спъва всѣка култура. Мързелътъ е качество само на тъмнината, на покоя. Всички съврѣменни хора изобщо иматъ мързелъ, и всички се стремятъ къмъ мързела, затова тази култура ще умре — нищо повече. Когото и да запиташъ, все казва, че иска да се осигури. Защо иска да се осигури? — Иска да стане мързеливъ, нищо да не работи. Това нѣщо се забѣлѣзва у лѣкаритѣ, у художницитѣ и другадѣ. Нѣкой лѣкарь, щомъ поработи нѣколко години и си създаде добра клиентела, отпуща се. Нѣкой художникъ, щомъ нарисува 5—6 картини, казва: човѣкъ не трѣбва да работи. Защо? — За да не се изтощава. Какво ще се изтощи единъ човѣкъ, който съ четката си маже върху платното? Пъкъ жената казва: не трѣбва много да се маже въ кѫщи, защото като се маже много, може да се скѫса нѣкоя жилка, Други казватъ: разходки не трѣбва да се правятъ, защото човѣкъ може нѣкакъ да пострада и да си изгуби живота. Всички се стремятъ къмъ този вѣченъ животъ и казватъ: блажени мъртвитѣ, починали въ Господа. Облажаватъ мъртвитѣ, защото сѫ прѣдъ лицето на Бога. Значи, ние сме научили закона на мързела, знаемъ го. То не е нѣщо ново, Всички животни сѫщо се трудятъ, за да се осигурятъ. Ще ви приведа два примѣра изъ руския животъ, изъ живота на двама професори, видни личности — професоръ Велмировъ и професоръ Пастовски — това сѫ псевдонимитѣ имъ, азъ не давамъ сѫщинскитѣ имъ имена. И двамата сѫ знаменити руски естественици и химици, писали видни съчинения. Обаче, слѣдъ десеть годишенъ трудъ, единъ чичо на професоръ Пастовски умира и му оставя наслѣдство отъ 10 милиона лева. Той веднага закачва естественитѣ науки и химията на единъ гвоздей и казва: безмислено е да се занимава човѣкъ съ естественитѣ науки и химията. Защо сѫ станали безмислени естественитѣ науки и химията? — За 10-тѣ милиона лева. И професоръ Велмировъ наслѣдилъ едно богатство отъ 15 милиона и повече, но той продължава да се занимава съ науката. Питамъ сега: защо единиятъ прѣстава да се занимава, а другиятъ не прѣстава? Азъ зная другъ примѣръ за единъ американецъ въ Америка, който наслѣдилъ 15 милиона лева злато, но ги раздалъ всички, а самъ той пакъ си остава метачъ по улицитѣ. Този човѣкъ може да го вземете като образецъ на характеренъ човѣкъ. Отъ това състояние, отъ този стремежъ къмъ покой, къмъ мързела произлиза смъртьта. Тукъ се ражда смъртьта, понеже нѣма условия за животъ. Ако въ покоя имаше животъ, нѣмаше защо да се създава свѣтътъ. Слѣдователно, всѣка вселена, слѣдъ като седи милиарди години въ покой, най-послѣ излиза отъ този покой и по такъвъ начинъ отъ покоя, отъ мързела излиза животътъ. Туй е на човѣшки езикъ казано. Но какво може да добие човѣкъ отъ единъ мързеливъ животъ, като не работи, като си почива? Е, казватъ нѣкои, човѣкъ трѣбва да си поспива. Добрѣ, какво се добива отъ съна? Наистина, човѣкъ все трѣбва да спи, но какво се добива отъ съна? — Почивка е, казватъ. Човѣкъ трѣбва да яде. Добрѣ, какво се добива отъ яденето? Всѣко нѣщо трѣбва да има смисълъ. Слѣдователно, истинското знание седи въ друга посока, да знае човѣкъ да служи. На какво? — На Истината. Азъ ще употрѣбя думитѣ „да служи на Истината“. Нѣкои ще кажатъ: ние знаемъ, какво нѣщо е Истината. Вѣрвамъ, че нѣкога сте я знаели, но сте я забравили и сега не знаете, какво нѣщо е Истината. Вие даже не можете да произнесете думата „Истина“. Ами че отъ хиляди години насамъ се произнася на български езикъ думата „любовь“, но кой българинъ до сега е произнесълъ тази дума на нейния езикъ? Защото всѣки народъ, всѣки мислитель, всѣки гений като е създавалъ една дума, той ималъ ключа на тази дума. Я ми кажете, кой е ключътъ на думата „любовь?“ Извадете отъ една пиеса ключа солъ и вижте, какъ ще свири по нея цигуларьтъ. Най-послѣ махнете и тактоветѣ, оставетѣ само нотитѣ. Какво ще излѣзе отъ тази пиеса? Сегашнитѣ хора говорятъ безъ ключъ и безъ тактъ. Казватъ нѣкои: отличенъ музикантъ е той. Отличенъ философъ е, философски работи говори. Казвамъ: философски работи говори безъ ключъ и безъ тактъ. Нѣма никакъвъ ключъ, никакъвъ опрѣдѣленъ тактъ. Нѣкой казва: знаешъ ли какво нѣщо е любовьта? Казвамъ: любовьта е нѣщо направено отъ картошки. Той казва любовьта носи животъ. Хубаво, какъ се проявява животътъ? — Въ живота има движение. Вѣрно е, че движението е качество на живота; то произвежда живота. Значи, може да става прѣнасяне на материали, но въ живота има друго нѣщо сѫществено. Сѫщественото въ живота, това е разумното, това е свѣтлината. Отъ това гледище, въ вселената нѣма абсолютно никакво движение. Това нѣщо може да ви смути малко. Ще кажете: какъ въ вселената нѣма движение? — Въ вселената има само едно малко мърдане. Всѣка частица се мърда на мѣстото си. Тя трепти и никѫдѣ не отива. Отъ слънцето, запримѣръ, не идватъ никакви частици. Всѣка негова частица само трепти на мѣстото си и туй наричатъ движение. Вие ще кажете: че какъ, азъ ходя отъ едно мѣсто на друго, азъ дойдохъ отъ кѫщи тукъ. Това сѫ философски твърдения, които трѣбва да се докажатъ. Може ли да се разбератъ? Въ тази мисъль има едно крайно противорѣчие. На пръвъ погледъ това противирѣчие е грамадно. Вие казвате: азъ се движа, а той иска да ни докаже, че нѣма движение. Допуснете сега, че нашата вселена, колкото и да е голѣма, има свой радиусъ, въ видъ на права линия, която се движи. Прѣдставете си, че тази линия е материална, дълга нѣколко трилиони километри, и по нея сѫ наредени живи сѫщества. Да кажемъ, че завъртитѣ тази линия съ такава скорость, че да може въ 24 часа да обиколи единъ пѫть цѣлата вселена. Можете ли да изчислите крайната точка на това движение? Когато цѣлата линия, цѣлиятъ радиусъ направи едно голѣмо обръщание, точката, въ която радиуса е опрѣнъ, нѣма да направи никакво движение, тя само ще се мърда на едно мѣсто. Ако това е само една проекция на нашия умъ, то ние само мислимъ, че има движение. Напримѣръ, вечерно врѣме когато спишъ, ти ходишъ по планини, по гори, на гости тукъ-тамъ, а тѣлото ти седи на едно мѣсто. Съ какво ходишъ? Ти казвашъ: азъ ходихъ на слънцето и се върнахъ. Питамъ: дѣйствително, ходилъ ли си на слънцето? Но, тѣзи нѣща не сѫ сѫществени. Въпросътъ е, дали има движение. Въ свѣта има движение, има и далечина, така е. Въ психологията, обаче, има други едни състояния, които ние опрѣдѣляме. Човѣкъ нѣкой пѫть казва: азъ съмъ падналъ, потъналъ съмъ много долу. Кѫдѣ си падналъ? — Тъй дълбоко съмъ потъналъ, че едва ли ще мога нѣкога да излѣза навънъ. Туй падане за него е тъй реално, че той вѣрва въ това. Другъ пѫть човѣкъ казва: азъ съмъ високо, горѣ на небето. Питамъ: какъ е възможно сега този човѣкъ да падне въ една такава голѣма дълбочина, съ милиони метри надолу и да говори съ менъ въ тозъ моментъ, и какъ е възможно при другъ случай този човѣкъ да е толкова високо, горѣ на небето и пакъ да се разговаря съ менъ? Какъ да обяснимъ тѣзи нѣща? Знания трѣбватъ! Въ хората трѣбва да се създадатъ съотвѣтствуващи органи. И дѣйствително, нѣкои учени, нѣкои окултисти забѣлѣзватъ, че въ човѣшкия мозъкъ почватъ да се образуватъ бѣли нишки, образуватъ се формитѣ на извѣстни нови органи за бѫдещето ново човѣчество. Докато у хората не се създадатъ нови органи, много нѣща ще останатъ за тѣхъ необяснени. Новитѣ хора трѣбва да бѫдатъ създадени отъ нова материя. Старата материя трѣбва да мине. Не е все едно да носишъ единъ простъ камъкъ, или да носишъ единъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Материята имъ не е една и сѫща. И силитѣ, които сѫ вложени въ тѣзи камъни, не сѫ едни и сѫщи. Значи, въ вселената между разнитѣ материи и сили, които дѣйствуватъ въ нея има разлика. Тогава ние разграничаваме истинския животъ по слѣдното качество; въ него има работа, която се отнася само къмъ реалното, къмъ неизмѣнното въ свѣта. То е служенето на Бога. То е онова, въ което нѣма абсолютно никакво користолюбие. Азъ трѣбва да служа на Бога не за заплата, не за похвала. Споредъ туй схващане, когато азъ се моля Богу, ако се изправя прѣдъ васъ да ме видите, че се моля, всичката ми молитва е отишла. Като ме виждате тъй изправенъ на молитва, вие ще кажете: какво се е изправилъ този като нѣкой истуканъ? Ако се изправя на молитва въ църква, нѣкои ще кажатъ: какво бъбри този тамъ? Кажатъ ли така, всичко е развалено. Каквото и положение да заемешъ, който те наблюдава, все ще си направи нѣкакво криво тълкувание; ако си много веселъ, ще дадатъ друго тълкувание. Това, че човѣкътъ се смѣе, туй още не е истинскиятъ човѣкъ. Ако плаче, и това не е човѣкътъ. Ама той е много замисленъ! Че коя е формата на истинската мисъль? Дѣ е онази характерна черта на мисъльта? Ама той е благороденъ. Дѣ е тази линия на благородството, която не се мѣни. Щомъ се мѣни, тя не е благородство. Слѣдователно, линиитѣ въ истинскиятъ свѣтъ всѣкога иматъ еднаква интенсивность. Въ този свѣтъ човѣкъ може да бѫде едноврѣменно навсѣкѫдѣ. Отъ това гледище движението е тъй бързо, че нѣма никакъвъ промежутъкъ и изглежда, че човѣкъ не се движи. Въ другитѣ свѣтове, дѣто материята е по-тънка, човѣкъ по-лесно се движи и едноврѣменно той може да бѫде на много мѣста. Ето напримѣръ, тия ангели, които иматъ 6 милиона крилѣ, въ една минута могатъ да обходятъ всичкитѣ слънца на нашата вселена и да се върнатъ съ знания и съ факти. Вие ще кажете: какъ е възможно, за една минута отгорѣ да се измине такова голѣмо пространство? Ами че това врѣме отъ една минута може да се разпрѣдѣли на още по-малки части. Съврѣменнитѣ учени хора сѫ почнали да доказватъ, че една секунда отъ врѣмето може да се раздѣли на нѣколко милиарда части, и въ това врѣме всѣка частица правила нѣколко трилиона обръщания. Туй казватъ ученитѣ хора. Ако го каже нѣкой религиозенъ човѣкъ, ще кажатъ, че той е извѣтрѣлъ. Какво ще бѫде туй пространство, което тази частица ще измине, като се движи съ такава голѣма бързина? Казвате: това сѫ предположения. Не, има единъ законъ, споредъ който човѣкъ никога не може да каже туй, което не сѫществува. Слѣдователно, ученитѣ хора сѫ въ права посока. Азъ казвамъ: една частица може да се движи не само съ бързина нѣколко трикиона обръщения въ секундата, но и още побързо. Тази бързина, съ която тази частица се движи, въ невидимия свѣтъ е бързината на охлюва. Какво ще кажатъ тѣзи учени професори и философи? Ще кажатъ, че не може. Може, човѣкъ не може да предполага нѣща, които не сѫществуватъ. Слѣдователно, ние никога не можемъ да измислимъ и не можемъ да кажемъ нѣща, които не сѫществуватъ. Кога се казватъ глупави нѣща? Когато се въздържаме да казваме Истината, ние казваме глупави нѣща. Глупавитѣ нѣща не сѫ нищо друго, освѣнъ отричане на реалния животъ. Нѣкой казва: нѣма Богъ въ свѣта! Казвамъ: не, това е една квадратна глупость. Щомъ казва нѣкой, че нѣма Богъ, това значи, че той признава другъ нѣкой Господъ. Той самъ ще стане Господъ на себе си. И всички онѣзи хора, които отричатъ Бога, тѣ сѫ богове на себе си и казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ силни, богати хора, да се наложимъ на свѣта. Казватъ: да се наложимъ на свѣта! Добрѣ, каква разлика има между онѣзи, които се налагатъ и онѣзи, които не се налагатъ? Въ края на краищата и еднитѣ, и другитѣ свършватъ еднакво. Азъ бихъ желалъ да видя какъ свършватъ нѣкои, които не се налагатъ на свѣта. Нѣма какво да се налагаме! Въ този смисълъ реалностьта не позволява да се налагаме. Та ние казваме; сега трѣбва да се върнемъ къмъ онова истинско разбиране на живота, ако искаме да бѫдемъ щастливи. За да бѫдемъ щастливи, хората, съ които дружимъ трѣбва да бѫдатъ щастливи, разумни, Всичкитѣ тѣхни частици, всички тѣхни клѣтки трѣбва да бѫдатъ разумни. Всички клѣтки на единъ разуменъ човѣкъ, трѣбва да бѫдатъ разумни. И докато хората не почнатъ да мислятъ съ краката си тъй, както съ главата си, свѣтътъ нѣма да се оправи. Азъ мисля, че въ свѣта ще дойде една раса, на която и краката ще мислятъ, както и нашитѣ мозъци. Питамъ тогава: краката ще ходятъ ли по земята? Не, нѣма да ходятъ. Азъ ви казвамъ, че първата култура, която се роди, влѣзе да живѣе въ водата, за да избѣгне да се хроникирватъ всички престѫпления, да не стане нѣщо извѣстно за живата природа. Онѣзи които създадоха тази култура, направиха всички сѫщества безгласни. Никакъвъ езикъ, никакъвъ гласъ нѣма тамъ. За всички престѫпления, които се вършатъ тамъ, нищо не се знае. Тамъ е цѣлъ адъ, тамъ всички се гълтатъ. Всички тия голѣми сомове, всички голѣми шарани, всички тия китове, мечоносци, всички тия електрически риби, сѫ все философи на миналото. Тѣ създадоха една баснословна култура, за която нѣма да се спирамъ, но всички тия сѫщества, като дойдоха до крайния прѣдѣлъ, казаха си: нѣма да се мине така, нѣма нищо да научимъ. Като мислиха дълго врѣме, казаха: трѣбва да излѣземъ отъ този адъ, да си създадемъ свой езикъ. Тогава тѣзи учени риби предизвикаха едно излизане отъ водата, пилигрими станаха и се превърнаха на птици. Като риби, тѣ нѣмаха домове, семѣйства, Като посѣяха 200 — 300,000 сѣмена, свои дѣца, оставяха ги на произволъ и казваха: Господъ да се грижи за тѣхъ! И знаете ли какъвъ развратъ е въ водитѣ? Всичкитѣ риби измрѣха отъ развратъ. И Богъ като видѣ, че тази култура е на разлагане, посоли морето, за да не се вмирише. Тогава питамъ азъ: защо трѣбва толкова соль на океана? За да не се вмирише тази култура, та да поквари всичко наоколо. Това е мое тълкувание, което ученитѣ могатъ да отрекатъ. Като излѣзоха тия риби отъ тамъ и се превърнаха въ птици, тѣ имаха богата опитность и минаха въ една по-висока стадия. И като птици, тѣ разрѣшиха сѣмейния въпросъ тъй, както и хората не сѫ го разрѣшили. Умно го разрѣшиха тѣ! Направиха си хубави перца, направиха си хубави крилца и литнаха съ тѣхъ високо изъ въздуха, като съ аероплани. Туй, което ги отличава отъ хората е, че разрѣшиха сѣмейната проблема. Тѣ казаха: туй, което бѣше въ водата, нѣма да го продължаваме по вече. Сега, дойдоха тия два противоположни полюса, мѫжътъ и жената, направиха си гнѣздо, полочка, снасяха си тамъ яйцата и като си свършваха работата, излизаха си навънъ. Между тѣхъ нѣма бой, нѣма тояги, кой да управлява дома. Тукъ мѫжътъ не казва на жената; хайде навънъ! И въ тѣхъ има разводи, но тѣ сѫ честни по-между си. Като каратъ заедно една година, на другата година едната отъ тѣхъ си избере друга другарка и казва на първата: азъ си избрахъ нова другарка. Единствената птица, която води еднобраченъ животъ, това е орелътъ. Той като се ожени единъ пѫть, вториятъ пѫть не се жени. Другитѣ се женятъ по нѣколко пѫти. На едната умрѣла другарката, ожени се втори пѫть. И тя умре, ожени се трети пѫть. Въ сѣмейния животъ на птицитѣ нѣма никаква лъжа. Като си свършатъ взаимно работата, тѣ си казватъ: азъ мога сега да обикна и друга нѣкоя птица. Въ тѣхъ има голѣма искреность. Обаче какъ е между хората? Вие ще кажете: не трѣбва да се говори тъй! Че какъ трѣбва да се говори? Ами да се не съблазнѣватъ хората! Ами онзи сарафинъ, който е изложилъ паритѣ си тамъ на улицата, не съблазнява ли хората? Ами онзи търговецъ, който окачилъ хубавитѣ дреха и шапки не съблазнява ли хората? Ами онзи тамъ, който е окачилъ саламитѣ въ витрината на своя дюкянъ, не съблазнява ли хората? Ами онзи касапинъ, който окачилъ прасетата, за краката не съблазнява ли хората? И съврѣменнитѣ хора отгорѣ на това минаватъ за много голѣми моралисти! А, зная кѫдѣ седи моралътъ. Азъ ще дамъ една нова форма за моралъ. Ще разгледамъ какъ постѫпватъ лѣкаритѣ, тѣ нѣма да се сърдятъ. Ще ги изкарамъ, не да ги сѫдя, а само да покажа, какъ седятъ работитѣ. Разболѣе се Иванъ, Стоянъ, трети, скоро викатъ лѣкаря. Лѣкарьтъ се зарадва, отиде тамъ. Благодѣтель ли е лѣкарьтъ? Не, той ще си вземе за визитата 100 — 200 — 300 лв., споредъ това, до колко е важенъ нѣкой лѣкарь. Колкото е по-ученъ, толкова повече взима. Колкото е по неученъ, по невѣжа, толкова по-малко взима. Най-послѣ той изцѣри болния и му казва: трѣбва да знаешъ, какво стори моята наука заради тебе! Болниятъ си казва: да не бѣха моитѣ пари, азъ зная, какво щѣше да сторишъ ти заради мене. Той си мисли това, не казва нищо нему, мълчи си. Ще дойда сега до свещеницитѣ, до проповѣдницитѣ, нали ги има навсѣкѫдѣ въ свѣта. Азъ не говоря специално за тукашнитѣ, принципално говоря, за тия и въ Индия, и въ Япония, и въ Германия, и въ Америка, навсѣкѫде. Дойде нѣкой при свещеника, казва: Стоянъ еди-кой си се поминалъ. Свещеникътъ се зарадва, вземе си епатрахила, кадилницата, Евангелието, отиде, чете му молитви и все за Господа върши това. Казва; ама ще платите! мисли си послѣ: извършихъ волята Божия. На втория день дойдатъ при него, кажатъ му, че еди кѫдѣ си се родило дѣте. Отиде да крѫщава той, но пакъ му плащатъ. На третия день го викатъ да венчава. Вѣнчава, но пакъ му плащатъ. Питамъ: дѣ е моралниятъ кодексъ, по който трѣбва да се служи на Бога? Дѣ е онова безкористие, съ което ние трѣбва да служимъ на Бога? Казватъ: християнска култура! Та християнската култура въ това отношение е такава, каквато е и у езичницитѣ. Дѣйствително ние не сме толкова груби, колкото езичницитѣ, но споредъ свѣтлината, която имаме, нашитѣ малки погрѣшки могатъ да иматъ по-лоши послѣдствия, отколкото на езичницитѣ. Тѣхнитѣ грѣшки сѫ по малки, отколкото на съврѣменнитѣ моралисти. Дойдатъ въ Америка видни проповѣдници, проповѣдватъ, но имъ се плаща. И азъ сега съжалѣвамъ, че нѣма да ми платятъ. Както и да е, но казвамъ, че на тия видни проповѣдници отъ Америка имъ плащатъ на една проповѣдь по 100 доларчета, това сѫ 500 златни левчета. Всѣки златенъ левъ на българска валута е 30 лв.; значи 15,000 лева горѣ — долу на седмица. Какъ мислите, не биха ли говорили краснорѣчиво тия проповѣдници, като взематъ 15,000 лв. Съ какво въодушевление биха говорили! Като взиматъ 15,000 лв. всѣка седмица, за мѣсецъ правятъ 60,000 лв. въ една година колко ще станатъ? — Близо 600 — 700,000 лв. Да, но споредъ мене това не е култура. Това е натрупване на материалъ. Всѣко едно желание въ мене за пари носи друга проказа въ себе си. Въ онѣзи благородни нишки на моя мозъкъ става вече едно натрупване. Азъ отварямъ вече прозорцитѣ на моята душа, и тамъ се натрупва единъ тънъкъ пластъ отъ една материя много финна, но много отровна и врѣдна за този свѣтъ. Знаете ли колко е тънъкъ този пласть? Той по дебелина съставлява една десетомилиардна частица отъ милиметъра. Толкова е тънъкъ този слой, съ микроскопъ не може да го видите. Но като се натрупа тази материя, тя вече създава едно недоволство. Напримѣръ, ако азъ погреба единъ човѣкъ, безразлично, дали съмъ светия или грѣшникъ, и му взема 100 лева за молитвитѣ, като се върна у дома, всичкото благородство отъ мене ще изчезне. Не само това, но нѣкои казватъ: хората трѣбва да ни видятъ, като се молимъ. Не, хората не трѣбва да те знаятъ, не трѣбва да те виждатъ, като се молишъ. Отъ това гледище, свѣтътъ не трѣбва да знае, когато се молимъ. Съврѣмениятъ свѣтъ разбира само езикътъ на мотиката. Щомъ вземешъ мотиката и отидешъ съ нея на нивата, ще те питатъ: какво правишъ? — Копая. Много добрѣ правишъ. Вземешъ чука, питатъ те: какво правишъ? — Чукамъ, Много добрѣ правишъ. Но ако седнешъ нѣкѫдѣ въ размишление, казвахъ: този будала какво е седналъ тамъ? Цѣлъ день седи като нѣкой истуканъ. Туй сѫ схващания! И всички хора, които работятъ, все за будали минаватъ. Защо? Днешнитѣ хора мислятъ, че религиознитѣ хора не работятъ. Не е тъй. Истинската работа е само въ служене на Бога. Е, кое е по хубаво? И азъ мисля, че ако нѣкой светия разоре нѣкога само единъ декаръ земя, то житото, което ще се роди, ще има зрънца, подобни на кокоши яйца. И като ядешъ, това жито ще мѣза на такава хубава паста, каквато никой не може да ти направи и въ устата си ще изпитвашъ такава, приятность, която ще те ободри и ще ти държи сито за дѣла седмица. Питамъ: слѣдъ това нѣма ли да се разрѣши въпросътъ за хлѣба? Днесъ казвате: хлѣбецъ, хлѣбецъ! и — по три пѫти на день ядете. И въпросътъ за хлѣба пакъ не се разрѣшава. „Защото си знаеше, какво щѣше да прави“. Ще ви приведа другъ единъ примѣръ, за професоръ Блякстонъ, псевдонимъ на единъ виденъ химикъ и физикъ, новаторъ, който се занимавалъ съ дълбоки въпроси на живата природа. Той ималъ своя отлична, голѣма лабаратория, добрѣ наредена съ шишета отъ разни голѣмини и съ различни съдържания. Единъ день заминава за екскурзия за цѣлъ мѣсецъ, да прѣкара врѣмето си изъ природата, и оставя ключа отъ лабораторията си на своята любознателна слугиня, да наглежда отъ врѣме на врѣме. Тя отваря лабораторията и вижда, че малки и голѣми шишенца сѫ наредени едни до други. Въ нея било развито чувството на реда и като видѣла този порядъкъ въ лабораторията, казала си: види се, професорътъ не е ималъ врѣме да нареди тия шишенца по редъ, ами чакай азъ да ги нареда. И започва тя да нарежда малки шишенца съ малки, голѣми съ голѣми; малкитѣ туря въ една фиритка, голѣмитѣ въ друга, и по такъвъ начинъ разчиства хубаво, по свой вкусъ, лабораторията. Като наредила всичко, както трѣбва, разглежда наоколо си, поусмихва се самодоволно, казва си: ще сюрпризирамъ професора. Дохожда си професорътъ гледа, новаторско нѣщо има въ лабораторията му, всички шишета размѣстени. Питамъ сега: тази слугиня разбрала ли е дълбокия смисълъ, защо професорътъ е наредилъ така шишетата си? — Не е разбрала. Така и ние, когато дойдемъ въ живата природа, взимаме да размѣстваме всичкитѣ шишенца. И знаете ли, колко врѣме на професоръ Блякстонъ отнело новото нареждане на лабораторията? Нѣкой пѫть и ние, като тази слугиня, тъй нареждаме своитѣ мисли. Ние имаме особени понятия за морала. Ние имаме особени понятия за молитвата. Да се молишъ безъ да те види нѣкой? Не външно, но въ душата си да нѣмашъ абсолютно никакво желание и да се усѣщашъ абсолютно самотенъ. И за въ бѫдаще светиитѣ нѣма да се молятъ тукъ на земята. Истинскиятъ светия, когато се моли, се качва горѣ. Оставя тѣлото си тукъ, а се дига на височина най малко 12,000 клм. и тамъ се моли. Вие молили ли сте се така? Излизали ли сте 12,000 клм. надъ земята? Трѣбва да попитате съврѣменнитѣ авиатори, какво изпитватъ, когато се издигатъ на извѣстни височини изъ въздуха? Ами какво ще е на височина 12,000 клм. Нѣкой казва: азъ принесохъ на Бога една гореща молитва. Азъ бихъ желалъ да пренесешъ твоята гореща молитва на 12,000 клм., че тогава да видишъ, каква е тя. Ако се качите на 12,000 клм. височина, знаете ли какъвъ студъ ще има тамъ? Ако тъй прогресивно се увеличава студътъ и съ хиляди градуси студъ може да има. Нѣкои учени казватъ, че подъ 200 м. надолу нѣмало студъ. — Има. Казватъ, че най-голѣмиятъ студъ могълъ да бѫде -270°. Не, и съ хиляди градуси има студъ. И -10,000° студъ има. Ние сме въ разрѣзъ съ съвременнитѣ учени. Нѣкои учени казватъ, че ако се дойде до -270° студъ, цѣлата вселена щѣла да изчезне. Тѣзи учени хора разсѫждаватъ като онази българска баба, която повикала нѣколко свои съсѣдки и имъ казала: съ вѣра азъ мога всичко да направя. Молитвата ми е тъй силна, че вие ще видите, тази чукара нѣма да я има до утрѣ сутриньта. Ставатъ сутриньта, чукарата си е на мѣстото. Обаче, тя изхитрила и имъ казала: чукарата си е на мѣсто, защото се смилихъ надъ васъ, бояхъ се да не ви стане нѣщо отъ очудване. Тя съзнавала, че съ думи само чукарата не може да да се мѣсти. Нѣкои мислятъ, че съ думи могатъ да прѣмѣстятъ планина. Нѣкои даже мислятъ, че съ думи могатъ да прѣмѣстятъ и земята. Да, може, обаче човѣкъ, който работи съ вѣра, не съ простата вѣра; такъвъ човѣкъ трѣбва да има абсолютни познания. Вѣрата подразбира Христосъ. Нѣкой казва: азъ повѣрвахъ въ тебе. Е, какво повѣрва? — Че всичко можешъ да направишъ. Какво ме интересува, че ти вѣрвашъ, какво азъ мога да направя всичко? Ти какво можешъ да направишъ! Това, което азъ мога да направя, то е, което ме подига въ моитѣ очи, но ако ти вѣрвашъ, че мога да направя нѣщо а не стане, тогаз азъ падамъ въ твоитѣ очи. Хубаво, азъ не казвамъ, че трѣбва да мислимъ така, но важното сега за насъ хората, които сме вече до прага на новата култура е, да излѣземъ отъ старата култура тъй, както рибитѣ излѣзоха отъ водата навънъ. И ще излѣземъ! Писанието казва: „Всички ще бѫдатъ грабнати горѣ въ въздуха“. Ще излѣземъ изъ гѫстата срѣда на този животъ, както рибитѣ, и ще разрѣшимъ единъ важенъ въпросъ въ свѣта — братство и Любовь. Този въпросъ ще се разрѣши само въ новата култура. Важниятъ въпросъ за насъ не е този за спасението, както проповѣдватъ нѣкои. Спасението не е въпросъ, то е едно състояние на земята. За насъ важенъ въпросъ е новиятъ животъ, който Богъ внася въ свѣта. Защото желанието на Бога, Който е направилъ свѣта и хората, е всички негови чада да не умиратъ. Въ Писанието се казва: „Богъ не благоволява въ смъртьта на своитѣ чада. Той има за цѣль, всички тия дѣца да живѣятъ“. Сега Христосъ изпитва своитѣ ученици, могатъ ли тия всички хора да се нахранятъ съ петь хлѣба и двѣ риби? Казва единъ отъ ученицитѣ Му: „И 200 динарии нѣма да стигнатъ на тѣзи хора за хлѣбъ“. „Христосъ знаеше, какво щѣше да прави“. Казватъ, че Христосъ никѫдѣ не се е училъ. Други казватъ, че Той се училъ въ Египетъ. Индия и др. Не, великитѣ Учители изобщо, не се учатъ на земята. Нѣкои отъ тѣхъ ходятъ, може би само за 5 — 6 години на слънцето да се учатъ и послѣ идватъ на земята. Ако нѣкои казватъ, че великитѣ Учители се учатъ тукъ на земята, тѣ сѫ много прости хора. Сега вие можете да ме запитате, по кой начинъ тѣ отиватъ на слънцето. Това нѣщо единъ день вие ще провѣрите, нѣма какво да ви се казва. Туй е една Истина. Както рибитѣ станаха птици, както птицитѣ станаха млѣкопитающи, както млѣкопитающитѣ станаха хора, както хората станаха ангели, по сѫщия законъ ще стане всичко това. Сѫщественото за насъ не е да доказваме всичко това, но да имаме единъ езикъ, съ който можемъ да се споразумѣваме. Сега, напримѣръ, като ви говоря, вие разбирате ли, вѣрно ли е всичко това, или не е вѣрно? Говоря ли ви Истината? Нѣкои нѣща сѫ вѣрни, нѣкои сѫ прѣувеличени. Азъ ще ви кажа кои нѣща сѫ прѣувеличани. Има нѣкои нѣща прѣувеличени, само за да събудятъ мисъльта ви. Запримѣръ азъ отъ толкова врѣме ви говоря за Любовьта, но сѫщественото за Любовьта още не съмъ засѣгналъ. Азъ съмъ още въ прѣдисловието на Любовьта. Ако бихъ произнесълъ думата любовь, както трѣбва, знаете ли какво щѣше да стане съ васъ? Най-първо отъ васъ ще почне да се дига димъ, всичко у васъ ще изгори и ще останете голи. Като произнеса втори пѫть думата любовь. Тѣлото ви ще почне да се нажежава, отъ него надалечъ ще се разнася една топлина, но не като обикновената, а като произнеса трети пѫть думата любовь, вие ще свѣтнете, ще станете свѣтящи сѫщества и ще се облѣчете въ ангелски форми. Този салонъ, въ който се намирате, ще изчезне, не че ще изгори, но вие ще бѫдете вънъ отъ салона. Хубаво, готови ли сте за едно такова състояние? Мнозина сѫ толкова готови, колкото е готова онази младата мома, за която момъкътъ иде вече. Дойде младиятъ момъкъ, казва ѝ: ела съ мене! Тя му казва: ти готовъ ли си да ме осигуришъ, да не си нѣкой бѣднякъ? Всѣка мома си мисли за царския синъ и за него се готви. Дѣйствително така трѣбва да бѫде, но царски синъ е само онзи, който има истинското, Божественото познание, който има душа въ себе си, който има Божественъ умъ, неопетненъ отъ никаква лъжа! Нѣма нѣщо по-отвратително отъ лъжата! Най-първо ние трѣбва да ликвидираме съ лъжата. Всѣки отъ васъ трѣбва да види, какви сѫ неговитѣ чувства, постоянни ли сѫ тѣ или измѣнчиви. Защото ако тѣ сѫ промѣнчиви, единъ день ще ни причиняватъ врѣда. Защо Христосъ нахраня толкова хиляди души не можа ли да ги изпрати нѣкѫдѣ? Този народъ, тия хора, които бѣха събрани около Христа, бѣха жаждующи души, бѫдащи ученици, които Той трѣбваше да нахрани. Тия души, които Христосъ нахрани, Го помнятъ отъ прѣди 2,000 години и до днесъ. Тия души нахранени по този начинъ отъ Христа, никога нѣма да Го забравятъ. Тѣ се нахраниха духовно, за това въ тѣхъ има единъ вѫтрѣшенъ копнежъ. Казва Христосъ на едно мѣсто: „Не само съ хлѣбъ може да живѣе човѣкъ, но и съ всѣко живо слово. И тъй, има една фаза, въ която сега живѣемъ, тя е стремежътъ на душата къмъ Божественото, къмъ Бога. Не казвамъ, че трѣбва да напуснемъ сегашния си животъ, защото въ свѣта всичко изведнажъ не може да стане. Прѣходни периоди, прѣскачания нѣма въ живота. Живата природа обича послѣдователностьта, тя никога не бърза. Туй ще помните! Това е единъ отъ нейнитѣ методи — тя не бърза. Въ нея е вѣчностьта, тя разполага съ врѣме, колкото иска. Тя икономисва своитѣ сили, защото силитѣ ѝ не сѫ въ такова изобилие въ каквото е врѣмето. Слѣдователно вие можите да разполагате съ нейното врѣме, но не и съ нейнитѣ сили. По тази причина онѣзи хора, които не живѣятъ споредъ както тя иска, които бързатъ много, скоро изтощаватъ силитѣ си и умиратъ много рано. Никакви молитви не помагатъ тогава за продължение на живота имъ. Въ това отношение природата не жертвува силитѣ си. И когато искашъ да живѣешъ по-дълго врѣме, трѣбва да се намѣри нѣкое любяще сѫщество, което да ти даде на заемъ отъ своитѣ сили. Затова, за да продължишъ живота си, ние не трѣбва да бързаме. Въ това отношение, азъ считамъ добродѣтельта въ свѣта като икономия на живата природа. Като ме пита нѣкой, що е добродѣтельта отговарямъ: добродѣтельта е икономията въ живата природа, да знаешъ, какъ да економисвашъ силитѣ ѝ. Споредъ тази икономия, и свещеникътъ, и писательтъ, и бащата, и майката трѣбва да знаятъ, какъ да работятъ. Като схванете живота тъй, нѣма по-добри методи за икономия отъ добродѣтельта. Когато нѣкой каже, че за въ бѫдаще трѣбва да се изучава икономията, азъ казвамъ: трѣбва да се изучи добродѣтельта като икономия въ природата. „Защото си знаеше, какво щѣше да прави“. Каква била интимната мисѫль на Христа? Въ Христа нѣмало никакво желание да привлѣче хората при себе си. Неговата интимна мисълъ била да извърши волята Божия, да служи на Бога беззавѣтно, безъ никаква заплата: Нѣкои казватъ: все трѣбва да ни платятъ. Питамъ тогава: ако богатиятъ човѣкъ, ако нѣкой царь, които иматъ всички средства, работятъ, за какво трѣбва да работятъ, да спечелятъ повече нѣщо ли? Азъ казвамъ: когато най-богатитѣ хора въ свѣта почнатъ да работятъ, тѣ ще работятъ безкористно. Когато най-добритѣ хора въ свѣта почнатъ да работятъ, тѣ ще работятъ безкористно. Слѣдователно, ние не можемъ да работимъ безкористно, докато не станемъ добри. Щомъ станемъ добри, отъ насъ ще изчезне всѣкаква тревога, зависть, злоба, умраза. Нѣкой казва: азъ не мога да търпя еди-кого си, не го обичамъ. Защо? Ами че Богъ го търпи! Щомъ Богъ го търпи, какъ така ти да не можешъ да го търпишъ? Може да има нѣщо въ него, но Богъ го търпи. Когато Богъ го търпи, и ти ще го търпишъ. Когото Богъ учи, и ти ще внимавашъ въ този моралъ. Ти може да си недоволенъ отъ него, пъкъ други сѫ недоволни отъ тебе. Много ангели сѫ недоволни отъ хората. По нѣкой пѫть и у ангелитѣ, които сѫ толкова напрѣднали въ своята култура, се заражда едно отвращение, едно желание Господъ да имъ позволи да ометатъ хората, да създадътъ нѣщо по-хубаво. Господъ ги възпира, казва имъ да почакатъ. Сега, ако ме попитате, какво правятъ ангелитѣ, ще ви кажа, че тѣ точатъ своитѣ огнени ножове. И като дойдатъ на земята, въ една минута отгорѣ цѣлата съврѣменна култура ще стане на прахъ. Тѣ, безъ всѣкакви орѫжия ще извадятъ хората отъ тѣхнитѣ черупки и всички ще тръгнатъ слѣдъ тѣхъ много смирено, както цѣли полкове войници вървятъ смирено следъ своя началникъ. Това ще бѫде! И царе, и владици, и патриарси, и проповѣдници, всички тия величия, които сѫ лъгали прѣзъ всички врѣмена, отъ памти-вѣка до сега, на всички тия лъжи въ името Божие, на цѣлата тази лъжлива култура трѣбва да се тури кръсть. Това ще стане! Майката не трѣбва да се гнѣви на дѫщеря си, но отъ дълбината на душата си трѣбва да ѝ каже: дъще, ето ключътъ! Музикантътъ, като повика ученика си, какъ му дава ключа? Майката ще започне да произнася прѣдъ дъщеря си думата любовь. Ще я произнесе първи пѫть, за да се задимятъ дрѣхитѣ ѝ. Послѣ втори пѫть, да изгорятъ дрѣхитѣ ѝ и да остане гола. Слѣдъ това трети пѫть, да се нажежи тѣлото ѝ да свѣти и да изпуща топлина, та да познае, че нищо не знае, но да остане въ нея онова велико желание да намѣри Истината. Това е истинската придобивка. Когато тѣлото ѝ почне да се стопля отвѫтрѣ, тогава ще се зародятъ въ нея онѣзи най-възвишени чувства. Слѣдъ туй ще дойде свѣтлината, т. е. тогава ще дойде онова истинско цъвтене на душата. Когато душитѣ цъвнатъ, тогава ще се опознаемъ. Казватъ: защо цъвна този цвѣтъ на слънчевитѣ лѫчи? Цвѣтътъ познава онѣзи слънчеви лѫчи, които носятъ животъ въ себе си. Въ дадения случай и душата познава онѣзи Божествени лѫчи, които носятъ животъ въ себе си. Тогава нѣма да бѫдемъ тъй своенравни, тъй ексцентрични, както сме сега: Ако ти имашъ този Божественъ Духъ въ себе си, когато нѣкой човѣкъ иде при тебе, още отъ ½ клм. разстояние неговата мисъль ще се измѣни, и като погледнешъ този човѣкъ, ще му изпратишъ тази Божествена свѣтлина. Казва се въ Писанието: „Христосъ знаеше, какво щѣше да прави“. Нѣкои казватъ: едно врѣме Христосъ е знаялъ, обаче, ако Той дойде сега, въ наши дни, нѣма да знае, какво да прави, Той но бѣше много ученъ човѣкъ. Не обратното е: първитѣ хора, които дойдоха на земята, бѣха много учени; послѣдващитѣ бѣха малко глупави, а ние сега сме най-глупавитѣ. Обратенъ процесъ на еволюция. Първитѣ хора, които дойдоха създадоха земята; вторитѣ създадоха само градинитѣ, третитѣ, които излѣзоха отъ рая, научиха се да оратъ; четвъртитѣ — да се биятъ, а петитѣ научиха мързела. Сегашната култура азъ наричамъ „култура на духовния мързелъ“. Всѣки човѣкъ работи, бърза да забогатѣе и като добие пари, удари го на широко, на животъ. Питамъ: това работа ли е? — Не е работа. Въ работата не трѣбва да има никакъвъ материаленъ обектъ. Азъ казвамъ; въ свѣта, въ насъ трѣбва да има само единъ материаленъ обектъ — Мѫдростьта. Тя ще дойде като сила, която ще ни направи свободни, самостоятелни срѣщу несгодитѣ въ този животъ. По този начинъ ще опитаме Любовьта въ свѣта. Нѣкой казва: ние знаемъ това, но утрѣ трѣбва да ядемъ. Кой не знае че трѣбва да яде? Азъ не казвамъ, че не трѣбва да се яде. Нѣкой казва: не можа ли Господъ да направи свѣта по другъ начинъ? — Може, азъ не мисля, че не е могълъ да го направи по другъ начинъ, но направенъ е вече така. Какво лошо има въ яденето? Ако човѣкъ прѣяде умира, и ако много пости — пакъ умира. Това сѫ двѣ крайности. Човѣкь всѣкога трѣбва, да яде толкова малко, колкото да подкрѣпя своя организъмъ, да нѣма никакви излишеци и да прѣкѫсва яденето си при най-сладката хапка, повече да не хапва. Ако хапне повече това ще бѫде за него отрова. И въ природата трѣбва да бѫде така. Дойдешъ ли до най-високия върхъ, дѣто добивашъ най-голѣмото задоволство, спри тамъ. Сега, мнозина искатъ да отидатъ при ангелитѣ, какво ще научишъ? За да отидешъ при ангелитѣ, трѣбва да имашъ тѣхнитѣ органи. Казвате: ами като отидемъ при тѣхъ, ще ни посрещнатъ ли? Ами ти можешъ ли да възприемешъ тѣхната Любовь? Единъ ангелъ може да се спре при тебе само ако разбирашъ неговия езикъ. И при Бога е сѫщото. Съ този езикъ нигдѣ нѣма да ни приематъ. Като проповѣдвамъ Божията Любовъ, подразбирамъ, че трѣбва да научимъ Божествения езикъ. Като научимъ този езикъ, само тогава ще влѣземъ въ връзка съ Бога. Нѣкой казва: азъ трѣбва да се науча да се моля. Да, ще се молишъ, но затова трѣбва да научишъ свещения езикъ на молитвата. Само една свещена дума е останала отъ молитвата — „аминъ“. И египтянитѣ имали думата „аминъ“. Въ това врѣме имало нѣкои фараони съ това име „аменъ“. Индуситѣ иматъ сѫщата свещена дума „аумъ“. Тѣ произнасятъ тази дума прѣди служенето, а християнитѣ, като четатъ „Отче нашъ“ всѣкога на края казватъ „аминъ“. Какво подразбиратъ подъ тази дума? Когато нѣкой индусъ чете свещената книга на ведитѣ, той започва съ думата „аумъ“. Какво означавава тази дума? Тя е свещена дума, останала отъ една възвишена култура. Всички казватъ „аминъ“, „да бѫде така“. Само тази свещена дума е останала отъ свещения езикъ. И сега трѣбва да се повърнемъ назадъ, да възстановимъ всички свещени думи на този свещенъ езикъ, да разберемъ, какъ сѫ започнали нѣщата, и тогава ние ще бѫдемъ послушни къмъ Бога. А сегашната култура ще се измѣни. Сегашнитѣ думи, които произнасяме, носятъ развратъ въ себе си. Почнете да говорите на кой да е българинъ за Любовьта, той ще се съблазни. Напримѣръ нѣкой казва: азъ те обичамъ много. Тия думи веднага произвеждатъ смутъ. Нѣкоя сестра е свободна въ отношенията си къмъ нѣкой братъ, но заговори ли ѝ той за любовь, произнесе ли тази дума прѣдъ нея, тя става вече малко сериозна, студена. Кѫдѣ отиде любовьта? Ти изговаряшъ думата, а любовьта я нѣма. Значи, думата „любовь“ е опетнена. Ако пъкъ произнесешъ думата „умраза“, тя има обратенъ ефектъ. Кажешъ ли нѣкому „азъ те мразя“, тази дума има обратна сила. Като срещнешъ този човѣкъ втори пѫть, той вече е по-топълъ, гледа да ти услужи, отваря се къмъ тебе. Значи, като си произнесълъ думата „умраза“, произнесълъ си я по-правилно, отколкото думата „любовь“. Питамъ: дѣ е силата на тази любовь? Има нѣщо особено въ човѣшката душа, има единъ вѫтрѣшенъ езикъ, на който ние трѣбва да си говоримъ. Азъ считамъ това нѣщо за едно отъ най-добритѣ качества — то е почитанието. Като срещна нѣкой човѣкъ и го погледна, да познае, че му говоря Истината. Не той да ми казва: кажи ми Истината! Казвамъ: ти готовъ ли си да ме разберешъ? Азъ ще ти кажа само една дума: „аумъ, ауменъ“. И като ти кажа тази дума, ти трѣбва да ме разберешъ „Ауменъ аминъ“ — тази дума съдържа всичко въ себе си. „Ауменъ“ — това е ключътъ. Ще ви прѣведа тази дума на нашъ езикъ съ слѣдното сравнение. Ти си пѫтникъ, пѫтувалъ цѣла седмица и замръкналъ всрѣдъ пѫтя въ една тъмна, бурна нощь, снѣгъ, виелица, краката ти замръзнали, едва се държишъ на тѣхъ. Азъ те срещна, казвамъ ти: вземи този ключъ, тамъ на 100 крачки отъ тукъ има едно здание, единъ великолѣпенъ палатъ, отключи си и като влѣзешъ вѫтрѣ, ще намѣришъ ядене, пиене, топлина, баня, библиотека — всички удобства — никой другъ нѣма да намѣришъ тамъ. „Ауменъ“ — това е ключътъ — човѣкътъ, който е избавенъ отъ всички несгоди на този животъ. Ще отключишъ и ще влѣзешъ въ палата. Щомъ почнешъ да ме питашъ: ама по кой начинъ да отворя, рѫцѣтѣ ми измръзнаха, не мога да държа ключа — тогава азъ ще дойда съ тебе, но нѣма да ти кажа „ауменъ“, нѣма да чуешъ тази дума, а ще чувашъ само „кръцъ-кръцъ“. И сега, вие не произнасяте думата „ауменъ“, другъ нѣкой я произнася заради васъ, а вие чувате само „кръцъ-кръцъ“. Вие казвате: „аминъ — така да бѫде!“ Азъ ви казвамъ: ще ви завѣщая една голѣма кѫща.“ — Аминъ! Ще ви оставя 10 милиона наслѣдство. — Аминъ! Не, вие трѣбваше да кажете „аминъ“ прѣди да започна азъ. Ученицитѣ запитаха Христа: „Този народъ, който дойде тукъ, може ли да бѫде нахраненъ?“ — Може. Христосъ произнесе една свещена дума. Защо Христосъ се молѣше всѣкога вечерно врѣме? Той денемъ никога не се молѣше. Считаха Го малко еретикъ. Той се молѣше вечерно врѣме, за да не Го види никой. При това, всѣкога прѣдпочитаще облачни, тъмни нощи. Даже вечерно врѣме, когато имаше мѣсечина, Той никога не се молѣше на мѣсечина. Тъмнитѣ нощи обичаше! Казвамъ: ами по-голѣма тъмнина отъ скръбьта има ли? Нѣкой пита: защо е скръбьта? — За да се молишъ. За да се молишъ, за да не бѫде опетнена твоята молитва, трѣбва да имашъ такава голѣма скръбь, душата ти да бѫде тъй разтръсена, че ти да почувствувашъ дълбоко, вѫтрѣшно желание да се молишъ въ тайно, никой да не те види и да кажешъ на Господа: ауменъ! Господи, обичамъ те за всички добрини, които си направилъ заради менъ отъ толкова хиляди, и милиони години. Благодаря Ти за всички милости, за всички блага, съ които Си ме обсипвалъ и ограждалъ. Единственото сѫщество въ свѣта, което ни обича, това е Богъ, и Той никога не ни е запитвалъ: ти обичашъ ли ме? Той седи наблюдава, дано се прояви въ насъ това човѣшко съзнание, да се спремъ и да кажемъ: азъ трѣбва да направя на този човѣкъ едно добро заради онази безпрѣдѣлна Любовь, съ която всѣкога сѫ ме ограждали. Щомъ кажа това нѣщо на себе си, въ тайно, по сѫщия скритъ начинъ трѣбва и да му помогна. Въ душата ми и слѣдъ това трѣбва да остане една свещена радость. Когато съмъ наскърбенъ, тогава трѣбва да направя най-голѣмитѣ добрини. А сега, кога очакватъ хората да направятъ най-голѣмитѣ добрини? — Когато сѫ радостни. Това не е правиятъ пѫть. И сега, вие ме запитвате: защо сѫ скърбитѣ? Казвамъ: скръбьта е единъ великъ методъ за разбиране великата Истина въ Свѣта. И всички велики Учители, всички светии, всички пророци, всички учени сѫ минали прѣзъ училището на скръбьта и станаха хора. Всѣки трѣбва да обикне скръбьта и като я срещне, да ѝ се зарадва. Ако ѝ кажешъ, че я обичашъ, тя става студена, затваря вратата си за тебе, не можешъ да я познаешъ, скрива се отъ тебе. Ако пъкъ кажешъ на радостьта, че я мразишъ, тя отваря вратата на стаята си за тебе, посрѣща те, дава ти угощение. Тъй че, кажешъ ли на скръбьта, че я обичашъ, тя ще отвори стаята си, ще те нахрани, но ако ѝ кажешъ, че я мразишъ, че не я обичашъ, тя ще затвори вратата си, ще се качи на гърба ти и ще ти наложи десетократно страдание. Сега какъ ще разберете този животъ? Вие, понеже мислите по човѣшки, ще кажете: Господи, не виждашъ ли страданията ми? Вие мислите, че Господъ се грижи само за вашитѣ малки страдания. Той вижда всичко. Тъй и при Христа едно врѣме дойдоха всички тия хора и Той каза: „Хлѣбъ трѣбва да се даде на тѣзи хора!“ Христосъ и днесъ вижда всички несгоди и страдания на ученитѣ хора, на лѣкаритѣ, на болнитѣ, на страждущитѣ, на умирающитѣ. Казвамъ: всички вие трѣбва да разбирате ключа на Любовьта, и когато намѣрите този ключъ и произнесете тази дума, и въ най-лошото състояние на душата си да се намирате, тя ще я тонира. Нѣкой пѫть сте близо, много близо до това състояние на радость, но лесно го изгубвате и съ години го нѣма. Та врѣме е сега, врѣме е нѣкои отъ васъ да учите този свещенъ езикъ. Послѣ, казвамъ на тѣзи, които мислятъ, че сѫ се родили отъ Духа Божий, позволено е вече за тѣхъ да учатъ този свещенъ езикъ на Любовьта и да се учатъ да служатъ на Бога. Дойдемъ ли до това служене, ние ще разбираме този свещенъ езикъ, между насъ ще се роди тази вѫтрѣшна връзка и ще се познаваме. Тогава нѣма да казваме: направи това, или онова. Всѣка ще знае самъ, какво ще трѣбва да прави. Не, вие трѣбва вече да живѣете въ новия животъ. Казвамъ: новиятъ моралъ е абсолютно безкористие, не бездѣйствие, не безработица, но работа чиста, благородна, възвишена, безъ да се спъваме отъ сегашнитѣ мѫчнотии. Сегашнитѣ мѫчнотии сѫ прѣдшественици на нѣщо велико въ свѣта Ние сме дошли до крайния прѣдѣлъ на съвременния свѣтъ. Нѣма да се мине дълго врѣме, и ние ще влѣземъ въ една нова вълна, въ едно трансформиране, затова трѣбва да бѫдемъ готови. Който не е готовъ, ще се намѣри въ положението на онзи, който за пръвъ пѫть се качва на нѣкой аеропланъ. Прѣзъ цѣлото врѣме той ще трепери отъ страхъ и нищо нѣма да види, ще иска по-скоро да слѣзе. Който е готовъ, ще усѣти единъ погледъ на духа си. Мнозина искатъ да изучаватъ живата природа, искатъ да изучаватъ математиката, естествени науки, астрономията и др. Отлична наука е астрономията! Какво ще учите хората на нея? Какво ще учатъ, отъ какви елементи е съставено слънцето ли? Хората сѫ смѣшни, като казватъ, че слънцето е съставено отъ водородъ, кислородъ и други нѣкои елементи. То е сѫщото, както когато нѣкой дойде и каже, че кѫщата на еди-кого си е съставена отъ дървета, керемиди и други материали. Щомъ кѫщата ми е създадена отъ тия елементи, и азъ съмъ създаденъ по сѫщия начинъ. Не, проявлението на това слънце, което виждаме и за което казваме, че е създадено отъ кислородъ, водородъ и други елементи, това е само една форма на единъ и на другъ родъ енергии, които се наричатъ водородъ, кислородъ, азотъ, вѫглеродъ и т. н. Това сѫ родъ енергии, които се проявяватъ по особенъ начинъ. Тия малкитѣ първични проявления на енергиитѣ, ние наричаме елементи. Това, което ние наричаме елементи, въ сѫщность не сѫ елементи. Дѣ ще се спремъ тогава? При атомитѣ не можемъ да се спремъ, тѣ сѫ цѣли свѣтове, създадени отъ йони. Послѣ ще дойдемъ до суперйонитѣ. Дѣ ще се спремъ тогава? Тѣзи елементи сѫ набрани енергии. Научно, или атомистически, или по който начинъ и да разглеждаме свѣта, идеята е една и сѫща. Туй, което сега свѣтътъ ни прѣдава, то е само по себе си важното. Въ слънцето, вънъ отъ тѣзи елементи, има и други елементи, които човѣкъ трѣбва да знае. Азъ съмъ казвалъ и другъ пѫть, че слънцето може да ни даде животъ, но разумность не може да ни даде. Освѣнъ, че не може да ни даде разумность, но слънцето внася и мързелъ. Щомъ те нагорещи, вече не искашъ да работишъ. Всички живи сѫщества ставатъ мързеливи подъ благоприятнитѣ слънчеви лѫчи, и културата трѣбваше да се прѣнесе отъ по-топлитѣ страни, отъ Африка, въ по-студенитѣ мѣста, да се намали неговата свѣтлина и топлина, Тъй че разумностьта не е отъ слънцето, отъ друго мѣсто иде тя. Отъ друго мѣсто иде тази култура. Като казвамъ, че разумностьта не иде отъ слънцето, въ моя умъ седи друга идея. Ако ви кажа, че азъ виждамъ друго слънце, какво ще кажете вие? Ще кажете: ами ние защо не можемъ да го видимъ? Азъ го виждамъ при извѣстни условия, тъй щото и вие може да го видите при тѣзи условия, при които го виждамъ азъ. Ако нѣкой вижда единъ микробъ, той го вижда при извѣстни условия, подъ своя микроскопъ. Или ако нѣкой вижда една звѣзда, той я вижда при извѣстни условия, подъ своя телескопъ. Слѣдователно, въ вселената има друго слънце, което носи разумность. Ние трѣбва да дойдемъ въ връзка съ живото слънце, а не съ това, което виждаме, и което се казва въ Писанието: „Да не послужите на това слънце“. То е прѣдшественикъ на другото слънце. Та въ окултната наука има редъ методи за ония ученици, които се занимаватъ съ нея. Съ тия методи тѣ ще могатъ да провѣрятъ всички нѣща, които се говорятъ, а не да останатъ само на думи, но тамъ човѣкъ трѣбва да бѫде смѣлъ, като авиаторитѣ, и да не казва: азъ толкова години вече съмъ посвѣтилъ на това учение и какво съмъ направилъ? Не ще кажешъ: азъ съмъ посвѣтилъ толкова години, за да провѣря единъ фактъ въ живата природа, дали има друго слънце, но този фактъ е живъ, той върви заедно съ мене. Че съмъ иждивилъ 100 години, какво отъ това, една тайна съмъ добилъ. Че съмъ иждивилъ единъ животъ, какво отъ това, едно богатство съмъ добилъ, придобилъ съмъ една опитность, която става плъть отъ плътьта ми, кость отъ костьта ми, духъ отъ духа ми. Туй знание живѣе съ моето съзнание. И тогава ние вѣрваме въ единъ Господъ, християнитѣ вѣрватъ въ другъ Господъ, мохамеданитѣ вѣрватъ въ свой Господъ, и азъ не зная въ сѫщность въ кой Господъ вѣрватъ хората. Не че този Господъ е лошъ, всички Го виждатъ. Всѣка религия е добра, тя е на своето мѣсто, принесла е полза, но въпросътъ не е въ това, въпросътъ е за онѣзи напрѣднали души, които сѫ израснали. Тѣ трѣбва да излѣзатъ. Нѣма какво да се спираме, да казваме на другитѣ: вие сте невѣжи. За мене не е въпросътъ да отричамъ нѣщата, за мене е въпросътъ, какво трѣбва да зная сега. При сегашнитѣ условия трѣбва да изпразнимъ шишенцата си, за да ги напълнимъ. Значи, дойде нѣкой при мене, ще му кажа: изпразни своето шишенце, че да ти туря друго знание. Азъ наричамъ идеално шишенце това, което никога не може да се напълни. Азъ наричамъ тия шишенца скаченитѣ сѫдове въ свѣта. Били ли сте вие въ такива малки шишенца въ такива малки сѫдове? Защо не могатъ да се напълнятъ тѣ? Това сѫ милиарди шишенца, които сѫ тъй скачени, че всички се пълнятъ едноврѣменно. Та всички ние сме скачени сѫдове въ свѣта. Слѣдователно, добродѣтелитѣ на хората, и злото и доброто, което иде въ свѣта, като се вложи въ тия скачени сѫдове, въ тия шишенца, равномѣрно се разпрѣдѣля. И затова всички трѣбва да се стрѣмимъ къмъ своето цѣло, къмъ добродѣтелитѣ, понеже туй добро е общо за цѣлото човѣчество, а ние сме частици отъ цѣлото. Въ една отъ бесѣдитѣ си азъ говорихъ за частитѣ, и за цѣлото („Истинната лоза“). Всички тия правила трѣбва да се изучаватъ, та не е важно, кой каква служба заема. Службата е само врѣменно нѣщо. Нѣкои отъ васъ сте жени, други мѫже, учени хора, поети, художници, лѣкари, но погледна въ очитѣ на кого и да е отъ тѣхъ, виждамъ нѣщо лошо. Защо? Нѣкоя сестра е отлична художничка. Какво ѝ липсва? — Нищо не и липсва, освѣнъ това, че нѣма възможность да се прояви. И сега, всички ние сме набрали толкова много енергия, че искаме да се проявимъ. Не е въпросътъ само да ни обичатъ, но ние, които сме дошли на земята, всички трѣбва да се проявимъ. Проявлението е въ това, да изразимъ Божията Любовь. Христосъ преди 2000 години е казалъ: „Да възлюбишъ Господа Бога Твоего съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила“. Ето начинъ, да проявимъ тази Любовь! И сега, като говоримъ за тази Любовь, у васъ веднага се явява мисъльта: този човѣкъ ни заобикаля много, говори ни за Любовьта много, но той има навѣрно нѣкакво намѣрение. Или, слѣдъ като говоримъ за Любовьта, нѣкой казва: ние се обикнахме, азъ те обичамъ много, ти не можешъ ли да ми дадешъ 5 — 10,000 лева на заемъ. Тебе те жегне нѣщо, казвашъ си: много скѫпо си продавашъ любовьта. За сега у всички хора има само единъ материаленъ вѫзелъ. Онзи обича красивата жена все за нѣщо. Онзи обича търговеца все за нѣщо. Ученикътъ обича учителя си все за нѣщо. На всѣкѫде все користолюбие, а то трѣбва да изчезне! Трѣбва да познаваме учителя си вънъ отъ това, което носи въ себе си, вънъ отъ неговата професия. Трѣбва да познаваме лѣкаря вънъ отъ неговата лѣкарска професия. Трѣбва да познаваме майката не само въ формата на майка, трѣбва да познаваме тази душа, тя е свободна, въ нея има нѣщо по високо отъ проявата на майка. Христосъ казва: „Онѣзи, които изпълняватъ волята Божия, сѫ мои майки, братя, сестри“. Какъвъ е дълбокиятъ смисълъ на тѣзи думи? Та казвамъ; има нѣщо по-високо отъ бащата; има нѣщо по-високо отъ майката; има нѣщо повисоко отъ брата; има нѣщо по-високо отъ сестрата; има нѣщо по-високо отъ приятеля. Какво е това? — Е, не го знаемъ. Туй е толкова свещенно, че не може да се каже, но има нѣщо! Тогава, какво казва Христосъ за онзи свѣтъ? Ще кажатъ нѣкои: сроднитѣ души, нали? Да кажешъ онова най-великото, значи да кажешъ думитѣ: „Господи, Боже, мой?“ На български езикъ нѣма по-свещена, по-висока дума отъ тази. Тази е думата, която съдържа всичко. Тя е по-висока отъ майка, баща и братъ. Българинътъ, като дойде до нѣкѫдѣ, дѣто не може да разрѣши въпроса, въздъхне си и каже: Господи Боже! Тогава въ неговата душа настава облекчение. Българинътъ трѣбва да прѣвърне тия двѣ думи въ едно. Той казва: Господи Боже, охъ! — туря обекта отпрѣдъ. Казвамъ: сега ние всички сме дошли до това положение, до каквото е дошълъ българинътъ. Той е практиченъ човѣкъ. Като се объркатъ работитѣ му, той казва: „Господи Боже, веднъжъ да се оправятъ работитѣ ми, азъ ще посветя всичко на Тебе, ще Ти служа за винаги!“ Щомъ обаче, се оправятъ работитѣ му, той казва: е, то не бѣше нѣщо особено. Азъ произнесохъ тѣзи думи, обърнахъ се къмъ Бога въ единъ моментъ на слабость — и се отказва. Но не се мине много, Господъ втори пѫть го стисне за гушата, но вече така, че не може да произнесе тази дума — въздъхне и падне — умира. Тъй свършватъ всички онѣзи, които сѫ рекли „Господи Боже“ и слѣдъ това се отрѣкли. Тѣ кажатъ най-послѣ „охъ“ и умиратъ. Тъй ще свърши и сегашната култура. Вие ще кажете: дали всичко това, което ни се говори, е Истина? Азъ ви давамъ само 10 години срокъ да провѣрите. Все 10 години! Колкото минаватъ, все 10 години оставатъ. Не се лѫжете отъ думитѣ на никого! Ще дойдатъ нѣкои ще ви говорятъ, че всичко това сѫ празни думи. Не се лъжете! Всичко това, което хората ви говорятъ, сѫ празни думи, измама. Отъ тѣхнитѣ думи именно се покварятъ най-благороднитѣ, най-възвишенитѣ идеи. Това, което ви говоря сега, не е човѣшко, то е Божествено, било е нѣкога. Това, което хората говорятъ, то носи за въ бѫдаще смъртъ за всѣкиго. Кажешъ ли веднъжъ „Господи Боже“, бѫди смѣлъ човѣкъ! Рѣшително застани и кажи: отъ сега нататъкъ азъ ще служа смѣло, безкористно на тази свещена идея, която търсихъ и намѣрихъ, че ако ще свѣтътъ да се обърне наопаки! Започни да пѣешъ, бѫди радостенъ и веселъ и кажи: „ауменъ“! Като станешъ сутринь, кажи: „ауменъ!“ Може да нѣмашъ обуща на краката си, нищо отъ това, кажи: Господи, много Ти благодаря, че виждамъ краката си тъй, както Си ми ги създалъ. Можешъ да нѣмашъ дрехи, кажи пакъ така. Защо не? Туй наричамъ любовь къмъ Бога? Като виждашъ парцалитѣ на дрехитѣ си, които наоколо изглеждатъ като панделки, засмѣй се, считай, че си облѣченъ, както онзи, който е съ нова форма, съ модни дрехи и си кажи: тия мои дрехи не сѫ толкова долни, тѣ може да сѫ парцаливи, но въ тѣхъ съмъ вложилъ моитѣ най-свещени идеи! И наистина, съ тия негови парцаливи дрехи, като накадятъ нѣкой боленъ, оздравѣва, а отъ тия модернитѣ дрехи умира. Затова, съ дрехитѣ на светиитѣ, които е носилъ той, колкото и да сѫ парцаливи хората издържатъ и съ тѣхъ лѣкуватъ болни. Тия дрехи на светиитѣ, насадени съ най-хубавитѣ свещени идеи сѫ по-хубави, отколкото най-хубавитѣ модерни дрехи на кого и да е. Както виждате, съ тия хубави дрехи сега азъ мязамъ на васъ. „Знаеше!“ И всинца трѣбва да знаемъ! И азъ желая сега всинца да знаете тази свещенна дума и като я кажете, да знаете, че въ единъ день слънцето заради васъ ще изгрѣе, заради васъ е то! И като изгрѣе слънцето, да знаете, че първия лѫчъ е заради васъ. Защото като изгрѣятъ толкова милиони лѫчи, вие не можите да благодарите, нѣма да знаете, кой е първиятъ, тѣ ще бѫдатъ тъй много! И тъй, всички ние трѣбва да бѫдемъ носители на новата култура и да не се срамуваме. Желая на всинца ви сега да знаете какво трѣбва да правите. Като се върнете дома си, кажете: Господи Боже! Кажете ли това, слѣдъ туй кажете третата дума, новата дума „ауменъ аминъ“ и започнете съ ключа „солъ“, да произнасяте думата „Любовь“. Не да ви любятъ хората, но като произнесете тази дума, вашитѣ дрѣхи да почнатъ да димятъ, послѣ вашето тѣло да се нагорещи, да се нажежи и да почне да свѣти, да очистите всичко отъ себе си и да разберете, че животътъ има смисъль. Само тъй произнесете тази дума, ще осмисли живота ви. Туй азъ наричамъ „възкресение“. Тъй ще започне истинскиятъ животъ. Казва се, че Господъ щѣлъ да изпрати ангелитѣ си съ трѫби да затрѫбятъ, и човѣкъ щѣлъ да възкръсне. Туй е възкресението. Този ангелъ ще говори съ тази нова дума на живитѣ, на праведнитѣ, а трѫбата е за глухитѣ, за умрѣлитѣ, на които ще да тръби тъй силно, че тѣ ще изкочатъ отъ гробоветѣ си, никой нѣма да може да се скрие. Тъй както рибарьтъ съ мрѣжата си извлича рибитѣ навънъ изъ водата, така и ангелътъ съ тази трѫба ще ни извлѣче изъ водата и ще ни изправи прѣдъ сѫдовището Христово. Тъй го прѣдставятъ религиознитѣ, по тѣхнитѣ схващания, но прѣдъ мене седи друга една картина. Най-първо всичкитѣ нечистотии на хората ще се изчистятъ, послѣ дрѣхитѣ ще взематъ да димятъ, слѣдъ туй тѣлата ще се стоплятъ, ще свѣтнатъ и всички ще усѣтимъ, че въ нашитѣ парцали се криятъ тѣзи свещенни мисли, съ които можемъ да оживѣваме. И тъй, Христосъ е казалъ: „Кажете имъ да насѣдатъ!“ И нахрани 5,000 души съ петь хлѣба и двѣ риби. Бесѣда, държана отъ Учителя на 29 ноември, 1925 година въ гр. София.
  9. От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Тридесеть и осемь години „И тамъ имаше нѣкой си человѣкъ боленъ отъ тридесеть и осемь години“. Иоана 5:5 „И тамъ имаше единъ человѣкъ боленъ отъ тридесеть и осемь години“. Отъ тридесеть и осемь години! Този стихъ е единъ костеливъ орѣхъ, отъ който едва ли можешъ да извадишъ нѣщо. Съврѣменнитѣ хора искатъ да изучаватъ лесни работи. Тѣ изучаватъ красиви поетически работи отъ разни поети и ги декламиратъ. Всички имъ рѫкоплѣскатъ, но това е похвала за тѣзи поети, които сѫ ги писали. Обаче хората се радватъ на тѣзи плодове. Крушата ражда плодоветѣ си, но хората имъ се радватъ, декламиратъ ги. Всѣки отъ васъ издекламира едно стихотворение и най-послѣ изпѣе една свещена пѣсень. Значи, хората не декламиратъ само, но и пѣятъ. Съврѣменнитѣ хора искатъ да знаятъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Казватъ: кажете ни вие, какъвъ е смисълътъ на живота. Какъвъ е смисълътъ на живота? Нѣкой казватъ: е, родилъ съмъ се. Че кой не знае, какъвъ е смисълътъ на живота? Кой не знае, че се е родилъ? Има много животни, които не знаятъ даже, че сѫ се родили. Това, дѣто хората знаятъ че сѫ се родили, и то е крачка напрѣдъ, защото пияниятъ човѣкъ не знае даже, че е пиянъ. А онзи, който е изтрезнѣлъ, знае, че е пилъ. Онзи, който се е напилъ, ходи изъ улицитѣ, търкаля се натукъ-натамъ, казва: тѣсенъ е пѫтьтъ, какво сѫ направили хората улицитѣ такива, не сѫ, направили пѫтя, както трѣбва. Нѣму не идва на умъ, че е пиянъ. Той се сблъсква съ нѣкой човѣкъ и си казва: какво се блъска този човѣкъ, какъ се е объркалъ изъ пѫтя! Какъ сѫ тръгнали тия хора така, че незнаятъ пѫтя си? Другитѣ хора му казватъ, че е пиянъ а той имъ казва: а, пиянъ съмъ, вие сте пиени. Най-послѣ той дойде до дома си, свѣсти се и казва: какъ съмъ се напилъ! Казвамъ: този човѣкъ е вече пробуденъ, съзнанието му е една стѫпка по-високо, той знае, че е пиянъ. Сега вие казвате: този е некултуренъ човѣкъ. Не, нии гледаме малко по-другояче на живота. Вие казвате: този билъ добъръ, онзи билъ лошъ. Какво отъ това, че нѣкой билъ добъръ? Какво отъ това, че нѣкой билъ лошъ? Нѣкой казва: азъ съмъ добъръ. Отдѣ знаешъ, че си добъръ? Другъ казва: азъ съмъ лошъ. Отдѣ знаешъ че си лошъ? Има ли нѣкаква максима, има ли нѣкакъвъ аршинъ, съ който мѣришъ тия нѣща? Я покажи тази максима! Ама Мойсей писалъ така. Че ти видѣлъ ли си Мойсея? Нѣкой отъ историцитѣ писалъ! Че дѣ сѫ тѣзи историци? — Има факти, има доводи. Хубави сѫ тѣзи нѣща, но за онзи, който седи горѣ на сцената въ театъра и декламира. Казватъ: какъвъ смисъль иматъ тия нѣща за живота? Ако смисълътъ на живота е въ това, да живѣемъ, то и руситѣ иматъ думата „животъ“, но подъ животъ тѣ разбиратъ своето благоутробие. Ние казваме: да живѣемъ, но руситѣ, като кажатъ „вотъ животъ!“ — подъ тия думи тѣ подразбиратъ онѣзи хубави пражоли посипани съ малко червенъ пиперецъ и отгорѣ съ онова старо шесть годишно винце. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: това не е сериозно. Че кои нѣща сѫ сериозни? Азъ мога въ единъ моментъ да ви направя сериозенъ. Какъ? Ще ви кажа: знаешъ ли, че жена ти падна и умрѣ. Какъ! Веднага се стресвашъ. Знаешъ ли, че синътъ ти, който е студентъ нѣкѫдѣ въ странство, падналъ отъ третия етажъ, и си строшилъ главата! Ти веднага скачашъ и отивашъ да провѣришъ, дали е вѣрно това нѣщо. Сериозенъ ставашъ. Тази сериозность има ли смисъль, на мѣстото си ли е? Питамъ: ние, които се безпокоимъ цѣлъ день, тичаме налѣво-надѣсно, нагорѣ-надолу, има ли смисълъ тази сериозность? Нѣкой казва: жена ми умрѣ. Ами че твоята жена бѣше направена отъ ледъ и се стопи. Ами че тя бѣше едно цъвнало цвѣте и увѣхна, та какво отъ това? Ами че тя бѣше единъ плодъ още зеленичъкъ, сега зрѣе нѣкѫдѣ и като узрѣе, ще ти каже, кѫдѣ да отидешъ да я откѫснешъ, да я изядешъ, и ще видишъ колко е сладка. Казвате: този човѣкъ ни забавлява. Ами вие не се ли забавлявате? Седите цѣлъ день съ перото си прѣдъ тевтеритѣ си църъ-църъ-църъ. Казвате: нѣма смисълъ да се проповѣдва. А има смисълъ да седите цѣлъ день прѣдъ тевтеритѣ си и да ровите въ тия смѣтки! Казвате: забатачи се главата ми въ тия тевтери! Че какъ може да се забатачи главата на единъ банкеръ въ тевтеритѣ вѫтрѣ? Азъ не виждамъ никаква каль, никаква тиня въ тия тевтери! Значи, символистически, алегорично взето, все става нѣкакво забъркване, нѣкакво забатачване въ главата, въ ума на този човѣкъ. Други нѣкои седятъ, питатъ: какъвъ, е смисълътъ на живота? Тѣ си забъркали пѫтя и отдѣ идватъ, накѫдѣ отиватъ, нищо не знаятъ, изгубили компаса на живота си. Ако попитаме приятелски съврѣменнитѣ учени хора, дѣ е сѣверниятъ полюсъ на вселената, тѣ не ще знаятъ да отговорятъ. Дѣ е сѣверниятъ полюсъ на земята, въ която ние живѣемъ, тѣ знаятъ, но дѣ е сѣверниятъ полюсъ на вселената, въ която живѣемъ, не знаятъ. Около този сѣверенъ полюсъ именно става всичкото движение. Значи, за да опрѣдѣлимъ живота, движението му, най-първо трѣбва да опрѣдѣлимъ посоката на нашето движение. Въ свѣта има несъзнателни движения и всички страдания произтичатъ именно отъ тия несъзнателни движения, когато ние като пияни хора се движимъ по една улица оттукъ-оттамъ и не знаемъ накѫдѣ сме. Наоколо ни има пъленъ безпорядъкъ, а ние мислимъ, че причината е въ улицата. Ние не съзнаваме, че нашиятъ умъ, нашитѣ способности, нашитѣ клѣтки сѫ въ дисхармонично състояние, и цѣлиятъ день умътъ ни, клѣткитѣ ни, способноститѣ ни се стѣгатъ, цѣлиятъ день седимъ въ тъмнина и не можемъ да си дадемъ отчетъ, защо ни е толкова тъмно. Защо ти се стѣга главата? Майка ти е жива, баща ти е живъ, сестра ти е жива, братъ ти е живъ, милиони имашъ въ касата си, но все пакъ нѣщо те стѣга и не можешъ да си дадешъ отчетъ, казвашъ си: има нѣща тайнствени! Да, има тайни нѣща, има тайнствени нѣща, но за разумнитѣ хора, за неразумнитѣ нѣма тайни. За разумнитѣ хора, за чиститѣ хора, за възвишенитѣ хора, за благороднитѣ хора, има велики идеи въ свѣта, а за глупавитѣ хора нѣма никакви идеи, за тѣхъ всичко се разрѣшава съ една единица. Глупавиятъ човѣкъ казва: животътъ се свършва съ смъртьта. Като умрешъ, всичко се свършва. Ето животътъ за него, той свежда всичко къмъ единъ знаменатель, Тогава и азъ казвамъ: като умрѣте всичко се свършва. Да, но тия, които подържатъ тази философия, сами не вѣрватъ въ нея. Ако е вѣрно това, че съ смъртьта всичко се свършва, защо казватъ тогава: я да ядемъ и да пиемъ! Щомъ всичко се свършва, дѣ е смисълътъ тогава въ тѣхния животъ. Ние се приближаваме къмъ 38-тѣ години. Какво има въ числото 38? Какво съдържатъ тия 38 години? — Крие се нѣщо въ тѣхъ, крие се една велика добродѣтель. Имате единъ великъ характеръ! Имате единъ човѣкъ, който седи цѣли 38 години при една кѫпалня и чака тамъ реда си. И ученъ човѣкъ е при това той! Вие ще кажете: какво ще ни занимаватъ съ този човѣкъ при кѫпалнята тамъ? Цѣли 38 години седѣлъ тамъ, глупавъ човѣкъ билъ! Ако бѣше въ наше врѣме, този човѣкъ щѣше да влезе въ една клиника, и до сега щѣше да бѫде здравъ. Въ една година врѣме щѣше да се излѣкува. Казвамъ: да, въ една година щѣха да го изпратятъ на „орландовци“. Този човѣкъ седѣ при кѫпалнята цѣли 38 години да се учи. Той научи, какво се крие въ тази кѫпалня. Той чакаше да се турне въ тази кѫпалня, да види, какво има въ нея, Друго нѣщо има въ тази кѫпалня. Обаче, други, по учени хора отъ него, го изпрѣварваха и влизаха прѣди него. Какво имаше въ този човѣкъ? Защо цѣли 38 години чакаше прѣдъ тази кѫпалня? — Той възпитаваше търпѣнието си. Търпѣние имаше въ него! Образецъ бѣше този човѣкъ! Кой отъ васъ би могълъ да търпи като него? Нѣкой казва: нѣмамъ вече търпение. Цѣли 34 години отъ какъ живѣя, нищо не научихъ. Бѣлъ день не видѣхъ въ живота си! Казвамъ: чакай, до 38 години има още врѣме. „И тамъ имаше нѣкой си человѣкъ боленъ отъ 38 години“. И пита го Христосъ: „Какво чакашъ?“ — Чакамъ да влѣза въ тази кѫпалня, но други влизатъ прѣди мене, изпрѣварватъ ме. И тѣ сѫ хора, и тѣ искатъ да оздравѣятъ. Христосъ му каза: „Азъ съмъ онзи ангелъ, който 38 години наредъ слизамъ да размѫтвамъ тази кѫпалня, но хората не ме познаватъ. Това сега на тебе казвамъ. Ти никому нѣма да кажешъ това“. Ангелъ е той, но този боленъ Го вижда като човѣкъ. Христосъ му каза: „Стани, дигни одъра си и ходи!“ Питатъ го всички: „Кой ти каза да си вземешъ одъра?“ — Единъ човѣкъ. — Кой е този човѣкъ? Този боленъ е уменъ, той не смѣе да каже, че ангелъ е този, който му каза да си дигне одъра. Той е обективенъ човѣкъ. Евреитѣ го питатъ: „Кой бѣше този който ти каза да си вземешъ одъра и да си вървишъ? — Той е онзи, който слизаше да размѫтва водата. Какъ, който размѫтва водата ли? Че Той никому до сега не е казвалъ да дигне одъра си и да ходи. А, не е казвалъ! Вижъ сега хората какъ казватъ! Какъ да не е казвалъ? Че на всѣки, който е оздравѣвалъ, този ангелъ все е казвалъ: „Дигни одъра си и си замини!“ Кой какъ излѣзе отъ болницата, всѣкиму е казвалъ; „Дигни одъра си и си върви!“ Чудни сѫ хората, като казватъ, че този ангелъ никому не е казвалъ тия думи, каквито каза на този боленъ отъ 38 години. Ако Господъ кажеше това нѣщо на сегашнитѣ хора, и тѣ кажеха, че Богъ имъ проговорилъ, какво щѣха да кажатъ тия, които ги слушаха? Щѣха да кажатъ: какъ, Господъ ли ви говори? Ако ти си единъ професоръ въ нашия университетъ и кажешъ, че Господъ ти проговорилъ, всички ще кажатъ за тебе: дъската на този професоръ май е мръднала малко. Ние мислѣхме, че е свѣстенъ човѣкъ, като се занимава съ положителнитѣ науки, съ естественитѣ науки, съ математика съ химия, но нѣкаква нова наука е влѣзла въ ума му, разправя, че Господъ му проговорилъ. Този ученъ човѣкъ се извѣялъ малко. Понеже Господъ му проговорилъ, всички намиратъ, че се е извѣялъ. Да, когато Господъ ти проговори, всичко въ тебе е извѣяно. Азъ ще ви докажа, че наистина когато Господъ проговори на хората, тѣ ставатъ извѣяни, Зимно врѣме, когато земята се покрие съ ледъ и съ снѣгъ, нищо не расте, но пролѣтно врѣме, когато дойде онзи малъкъ вѣтъръ, всичкиятъ снѣгъ, скрежъ всичко това си отива. Дѣ е сцѣплението на частицитѣ тогава? Всички учени хора казватъ, че животътъ сѫществува вслѣдствие това сцѣпление, това тегнение между частицитѣ на тѣлата. А, господа, знаете ли що е сцѣпление? Казвате: сцеплението носи новъ животъ. — И безъ сцѣпление може да се живѣе. Да се свързваме единъ съ другъ, това не е животъ, това е една физическа верига. Когато искаме да заробимъ единъ човѣкъ, ние го свързваме по такъвъ начинъ именно, че го заробваме. Ние го заробваме така, както оплитаме влакната на конопитѣ. Другъ нѣкой казва: да се съединимъ като брънкитѣ. Ние казваме: да се съединимъ! Да, съединението прави силата. Ние трѣбва да разбираме тази дума. Законътъ, обаче почива на друго нѣщо. Великиятъ законъ на живота не сѣди въ сцѣплението. Сцеплението е само едно прѣходно състояние на живота. То съставлява само една трилионна часть отъ самия животъ. Питамъ ви сега: ако вие раздѣлите една секунда на трилионни части, каква часть отъ врѣмето ще прѣдставлява тази трилионна часть? Вие сте математици, свършили сте университетъ, нѣкои работи разбирате по-добрѣ отъ мене, кажете ми тогава, каква частъ отъ врѣмето съставлява тази трилионна часть отъ секундата? Ако азъ ви говоря за това врѣме, какво ще разберете? За такова разбиране знаете ли какво казватъ турцитѣ? Едно врѣме единъ турчинъ казалъ на единъ българинъ мукалитинъ: знаешъ ли, че нашиятъ султанъ има войници хиляда хиляди милиона, т. е. хиляда милиона по хиляда милиона? Българинътъ му казва: и орѣхи да бѣше това нѣщо, пакъ нѣмаше да се събератъ на земята, а още повече, щомъ сѫ войници, споредъ както казвашъ ти. Турчинътъ тъй разбиралъ това, тъй си казвалъ. Знаете ли какво нѣщо е да умножишъ хиляда милиона на хиляда милиона? Не е смѣшното тамъ, че турчинътъ казвалъ тъй, така си мислилъ той, но по нѣкой пѫть ние се поставяме въ положението на хора безъ смирение и мислимъ, че сме много учени. Азъ не искамъ да усмивамъ ученитѣ хора, напротивъ, радвамъ се, когато срещна учени хора. Да срещнешъ ученъ човѣкъ е приятно! Да срещнешъ културенъ човѣкъ е приятно? Да срещнешъ набоженъ човѣкъ е приятно! Да срещнешъ общественъ човѣкъ е приятно! Да срещнешъ, човѣкъ, на когото съзнанието е пробудено, въ каквато и да е степень, това е приятно! Животътъ, споредъ менъ, на каквато степень на развитие и да е, въ каквато форма и да се проявява, щомъ дойде онзи учениятъ човѣкъ въ съприкосновение съ него ще го разбере. Ако азъ съмъ жаденъ и се доближа до извѣстенъ пласть на земята, който дълго врѣме е билъ сухъ, и видя по едно врѣме, че изъ този пласть се яви една капка вода, ще се зарадвамъ. Защо? Защото тази капка ще внесе въодушевление въ менъ. Азъ зная, че задъ тази капка има още хиляди капки вода. Тази капка ще се увеличи, слѣдъ нея ще дойде втора, трета, четвърта и още много капки вода. Не бѣше ли тази капка носителка на една нова велика идея за живота? Слѣдователно, всѣка идея, която е кацнала въ вашия умъ, въ вашето съзнание, колкото малка и да е, колкото нищожна и да е, тя е първата капка вода въ вашия сухъ пластъ. Тя носи живота. Спрете се върху нея, зарадвайте ѝ се. Послѣ ще дойде и втората, и третата капка. Ще ви цитирамъ една пѣсенъ, въ която пѣвецътъ запитва: „Кажи ми ти Истината, която носи свобода за моята душа!“ Какъвъ е отговорътъ на този въпросъ? Азъ ще ви кажа тази Истина, сега за пръвъ пѫть въ живота. Тази Истина отъ Любовьта излиза отъ Мѫдростта просиява и носи вѣчния животъ и свобода за тебе. И продължава по-нататъкъ, този поетъ, този пророкъ, който е говорилъ въ миналото“. Тази Истина е насадена дълбоко въ твоята душа, нейниятъ езикъ ти научѝ, всѣка нейна дума добрѣ разберѝ и за нея всичко посвети; напрѣдъ върви въ живота безъ страхъ, и ти ще имашъ свобода за всѣкога. Нейния езикъ ти научи, всѣка нейна свещенна дума добрѣ разбери! Азъ казвамъ, че онази Истина, която вие търсите, тя е всадена вѫтрѣ въ вашата душа, и вие трѣбва да научите нейния свещенъ езикъ. Азъ ви говоря за този езикъ, затова всѣка нейна дума добрѣ разберете и напрѣдъ вървете! За васъ е знанието въ свѣта, за васъ е създаденъ този свѣтъ, не този човѣшки свѣтъ тукъ, но свѣтътъ на ония далечни слънца и звѣзди, които постоянно ви говорятъ: „Колко има да се учи! „И наистина какъвъ пъленъ животъ има тамъ! Оттамъ говори Господъ. Казвате: дѣ е Господъ? — Горѣ на небето, въ звездитѣ. Дѣ е Господъ? — Въ човѣшкитѣ сърца. Дѣ е Господъ? — Въ човѣшкитѣ умове. Дѣ е Господъ? — Въ човѣшкитѣ души. Дѣ е Господъ? — Въ човѣшкитѣ духове. Дѣ ще търсимъ този Господъ, я ми кажете вие! — Тамъ, въ сърцата си. Ако твоето сърце е слабо въ даденъ случай, че не може да извърши нѣщо, призови твоя умъ! Защо? Защото умътъ седи по-високо отъ сърцето. Ако и умътъ не може да извърши работата, която искашъ да извършишъ, Господъ живѣе въ твоята воля, призови и твоята воля на помощь. Ако и съ нея не можешъ да постигнешъ, което желаешъ, Господъ живѣе и въ твоята душа, въ твоето възвишено съзнание, което носи свѣтлина, призови този Господъ, Който живѣе и въ духа ти, и тогава всичко ще можешъ да направишъ. Кое всичко? — Най-първо онова, което Любовьта върши. Тя внася миръ. И когато азъ стана миренъ човѣкъ, азъ ще нося благото на всички хора. Нѣкои хора ги наричтъ мирни. Миренъ е онзи тихиятъ, чистиятъ изворъ, който минава навсѣкѫдѣ прѣзъ градове и села и ги пои. Този миренъ изворъ дава животъ на хората. Нѣкои хора казватъ: опекоха ме вече. И азъ нѣкой пѫть искамъ да бѫда опеченъ, но не като песметъ, не като баница, не като кокошка, не като прасе, по никой начинъ така не искамъ да бѫда опеченъ. Да ме пази Господъ отъ такова опичане! Искамъ да бѫда опеченъ, както е опечено житното зърно. Има едно приятно опичане въ свѣта. То съдържа животъ въ себе си. Азъ не говоря за това опичане, че да се огънешъ. Всѣко нѣщо, което живата природа е опекла, носи животъ въ себе си. Та казвамъ: онзи огънь, онова опичане, кое може да внесе въ насъ възвишеното и благородното, то е свещениятъ огънь на Любовьта. Защо именно трѣбва да търсимъ Любовьта? Защото отъ нея излиза Истината. Защо трѣбва да търсимъ и Мѫдростьта? Понеже отъ нея просиява Истината. Истината пъкъ е всадена дълбоко въ нашата душа, и тя има свой свещенъ езикъ. Докато ние не научимъ нейния езикъ, тя не може да ни говори. Туй е единъ отъ нейнитѣ велики закони. Истината очаква да научимъ нейния свещенъ езикъ и да разберемъ всѣка нейна дума. И тогава, напрѣдъ въ живота, да видимъ, какъвъ смисълъ има въ Истината! Истината води къмъ живота. Тогава и животътъ има смисъль, защото може да бѫде безсмъртенъ. Той може да хване онази староврѣменна змия, която ражда страданията въ свѣта. Ние не трѣбва да се отричаме отъ живота, а да търсимъ истинския животъ. Отричаме се ние отъ сламата, а не отъ житото. Нѣкой пита: отъ какво да се отречемъ? — Да се отречемъ отъ тази слама, съ която ни забавляватъ. Дойде онзи благородниятъ, донесе ни пъленъ кошъ съ плѣва и ни казва: хубаво нѣщо е това, добъръ е животътъ! Казвамъ: зная, плѣва е това, хиляди години съмъ ялъ тази плѣва. Изсъхнало е тѣлото ми, ребрата ми се четатъ, па и лицето ми е станало като на светия. Да, светии сѫ това, но светии на плѣвата. Азъ почитамъ тия светии, но за други светии говоря. Азъ проповѣдвамъ за светии, които свѣтятъ, които иматъ свѣтящи лица, които свѣтлина носятъ. Азъ не говоря за тия жълтитѣ светии. И азъ съмъ светия, пъкъ и вие сте светии, даже нѣкой отъ васъ сте повече светии и отъ мене. Азъ се радвамъ, че човѣкъ има подобни на себе си. Е, и безъ масълце може, само съ сухъ хлѣбецъ. И тъй, този човѣкъ седѣ прѣдъ кѫпалнята цѣли 38 години. Намѣри го тамъ Исусъ и му каза: „Слушай, азъ съмъ пратенъ при тебе, дигни си одъра и на работа! Не стой!“ Този боленъ каза: „Свършихъ най-послѣ университета, моятъ Учитель дойде и ми даде дипломъ“. „Дигна одъра си!“ Чакай да видя, дали ще мога да го сдипля! Започва той да сгъва възглавницитѣ си. Колко възглавници имаше? Той си казваше: „Тукъ има 10 съдрани и двѣ здрави възглавници. Здравитѣ ще подаря нѣкому, но слѣдъ като излѣза вънъ. Имаше единъ дюшекъ още и единъ сламеникъ. Май тежко ще ми е, но ще опитамъ. Този ми каза, да го дигна и мога да го дигна“. Слѣдъ това събра походното си легло, натовари го на гърба си и каза: „Варда!“ Варда значи отворете пѫть. Този боленъ, който цѣли 38 години е чакалъ прѣдъ кѫпалнята излиза най-послѣ и казва; „Азъ съмъ този видниятъ професоръ, който съмъ свършилъ четири факултета. Сега разбирамъ живота. Видѣхъ онзи ангелъ, който всѣка година слиза въ водата и я размѫтва, Виждате ли, благодарение на Него мога да нося одъра си“. Питатъ го евреитѣ: „Кой ти позволи да носишъ одъра си?“ — Онзи, който размѫтва водата? Кой е той? — Не го зная, не зная името Му. Ще отида да науча името Му и тогава ще дойда да ви кажа. Той занесе одъра дома си и тръгна да Го търси. Намѣри Го, и Исусъ му каза: „Слушай, прѣди нѣколко сѫществувания ти бѣше много ученъ човѣкъ, но каза една голѣма лѫжа, излъга хората и трѣбваше цѣли 38 години да изкупвашъ грѣха си. И сега си ученъ човѣкъ, но пази се вече да не излъжешъ пакъ, защото ще ти стане злѣ“. Не, азъ нѣма вече да лъжа, а ще отида да проповѣдвамъ. Ще отида да кажа на евреитѣ, че Онзи, Който ме излѣкува, е Исусъ. Какво направиха евреитѣ? Тѣ казаха: „Дръжте този човѣкъ, той разклаща съврѣменния порядъкъ на нѣщата! Дръжте този човѣкъ, заради Него ще ни изпотрепятъ римлянитѣ!“ Като че римлянитѣ по-рано не ги трепѣха. Кое е характерното въ този боленъ, на когото не знаете името? Азъ се ровихъ въ своята архива, въ акашиевитѣ записи и въ записитѣ на природата, намѣрихъ името му, но не зная, дали ще повѣрвате. Името на този виденъ професоръ е Исаваръ Белъ-Аму. Той е билъ виденъ адептъ, виденъ ученъ, който се ровилъ изъ своитѣ книги и чакалъ да дойде неговия виденъ Учитель. Ученъ човѣкъ е билъ този боленъ. Ще кажете: какъвъ ученъ, той е билъ единъ хилавъ, боленъ човѣкъ. Не, 38 години да седишъ при кѫпалнята, да не изгубишъ вѣрата си и да не се роди въ тебе едно горчиво чувство, това всѣки не може да изтърпи. Лежи той на одъра си, не гледа да дръпне, да бутне този или онзи, чака реда си. Казвамъ: когато вие се обезсърчите, четете Писанието. Красиви работи има въ него. Нѣма какво да се обезсърчавате. Този свѣтъ е една кѫпалня. Защо сте дошли на този свѣтъ? — Да се учите. Най-първо този свѣтъ е за учение. Вие казвате, че сте дошли на земята, за да живѣете. Да, дошли сте и да живѣете, но живота ви се дава само като едно условие. Живота вие е даденъ като почва, а учението е смисълътъ, цѣльта въ живота ви. Яденето е на мѣстото си то означава гориво и поливане. Да ядешъ и да пиешъ, това е на мѣстото си въ почвата. Нѣкой казва: азъ ямъ много добрѣ, Не, не поливай много цвѣтето, тъй-много два-три пѫти трѣбва да го полѣешъ. Като изсъхне много, полѣй го съ малко водица. Пъкъ нѣкой пѫть можешъ да го полѣешъ и съ малко сладко винце. И то не е лошо. Въ живота има двѣ крайности. Нѣкои хора се отказватъ отъ работата и казватъ: човѣкъ не трѣбва да работи, той трѣбва да бѫде благороденъ — и безъ работа може. Онзи който не работи, ръжда го разяжда. Други пъкъ казватъ: не, човѣкъ трѣбва да работи. Тѣ пъкъ отъ много работа се изтриватъ. Нѣкои хора казватъ: много сънъ не трѣбва. Други хора пъкъ много спятъ. Живата природа не обича крайности. Ти ще спишъ толкова, колкото ти трѣбва. Ти ще работишъ толкова, колкото ти трѣбва. Ще работишъ така, че нито да ръждясашъ, нито да се изтриешъ: Това е истинското състояние въ природата. Сега ние искаме да свършимъ бързо наукитѣ си. Бѫди увѣренъ, че ти, който искашъ да свършишъ бързо наукитѣ си, ще се изтриешъ. Другъ нѣкой казва: мене не ми трѣбва никаква наука. Ти пъкъ ще ръждясашъ. Това е още по-лошо. Ще се учишъ! Тогава казвамъ; цѣльта на живота ви е да се учите — нищо повече. Вие сте пратени още отъ прѣди 2000 години тукъ на земята въ Божественото училище, въ тази забавачница да се учите. Ако ви попитамъ сега, прѣзъ кой пѫть минахте, за да дойдете на земята, вие сте забравили. Кога сте тръгнали, и това сте забравили. Какъ е името на баща ви? Ще кажете: баща ми се казва Иванъ Стояновъ. Другъ ще каже друго нѣкое име. Че колко бащи имате вие? Единъ баща имате всички вие. Неговото име искамъ азъ да знаете. Единъ Баща имате, а не хиляди бащи! Дошли сега математицитѣ да ме убѣждаватъ съ своитѣ дроби съ различни знаменатели. 1/5, 2/6, 1/8 и т. н. Казвамъ: съберете тия дроби! — Не може така да се събиратъ, различни знаменатели иматъ тѣ. Подведете ги тогава подъ общъ знаменатель! — Ама не знаемъ какъ. Нали имате много учени хора, извикайте ги! Казвамъ: намѣрете единъ такъвъ общъ знаменатель, който да включва отдѣлнитѣ знаменатели на всички дроби. Ако имате единъ редъ отъ 100 дроби, подведете ги подъ общъ знаменатель! Какъвъ ще бѫде този знаменатель, по-голѣмъ или по-малъкъ отъ всички знаменатели на отдѣлнитѣ дроби? — По-голѣмъ. Да, вѣрно е. Слѣдователно, общото заключение е слѣдното: когато подвеждаме извѣстенъ брой дроби съ различни знаменатели къмъ единъ общъ знаменатель, всѣкога общиятъ знаменатель е по-голѣмъ отъ общитѣ знаменатели на отдѣлнитѣ дроби. Общото заключение оттукъ пъкъ е слѣдното: общиятъ знаменатель отъ всички вѣрвания на всички благородни и възвишени хора въ свѣта е по-голѣмъ отъ нашитѣ частни знаменатели. Значи, твоето сърце има единъ знаменатель; твоятъ умъ има другъ знаменатель; твоята воля има трети знаменатель; твоята душа — четвърти знаменатель. Само така ти ще се домогнешъ до общия знаменатель. Само така ще намѣришъ туй възвишеното, Божественото. Само така ще намѣришъ Бога, Твой Баща е Той — Баща, отъ Който си излѣзълъ. Само така ти ще знаешъ на какво си равенъ. Ти трѣбва да знаешъ себе си като една опрѣдѣлена единица, като една опрѣдѣлена величина въ свѣта, защото за всѣки едного отъ насъ не важи това, колко сме малки, не важи формата, но всѣки трѣбва да знае точно опрѣдѣлено, каква единица прѣдставлява въ живата природа. Въ този Божественъ реаленъ свѣтъ, да знае на колко се равнява. За себе си той трѣбва да знае това нѣщо. Ако ви запитатъ, на колко си равенъ, ще кажешъ: не зная. Това, че не знаете, не е лошо, не е упрѣкъ, но казвамъ, че всѣки трѣбва да знае своята величина. Че не знаете Бога, това не е лошо. Че сте Го забравили, това не е лошо. Азъ зная единъ ученъ американски професоръ, съ когото се случило слѣдното нѣщо. Единъ денъ отива той на пощата да си получи едно писмо, и началникътъ на пощата го пита: „Моля ви се, господине, кажете си името!“ Този ученъ, обаче, си забравилъ името и казва на началника: „Моля почакайте малко!“ — и веднага излиза на улицата. Рѣшава да отиде въ кѫщи да пита жена си, какъ е името му. Значи, това име, което носи днесъ, не е толкова сѫществено. По пѫтя го срѣща единъ познатъ господинъ и му казва: „А, господинъ професоре!“ — споменава името му. Благодаря ви, извинете ме, господине, казва професорътъ и се отдалечава. Връща се при началника на пощата и му казва: „Господине имамъ честьта“ — и си казва името. Вие ще кажете: този човѣкъ е смахнатъ. Не е смахнатъ. Нѣкой ме завежда на Витоша и ми казва: слушай, да запомнишъ тази игла на това мѣсто! Връщамъ се послѣ самъ, не мога да я намѣря. Завеждамъ хора да имъ покажа дѣ бѣше иглата. Казвамъ имъ: ето, тукъ нѣкѫдѣ бѣше иглата. Търся я, но не мога да я намѣря, не помня дѣ бѣше иглата. Отивамъ при онзи, който ми я показа и му казвамъ: ела да ми покажешъ, дѣ е иглата. Какво означава това, че забравямъ? Философски това означава, че моето съзнание не е толкова развито, затова забравямъ. Та и ние сме забравили сега смисъла на нашия животъ. Вие си казвате: този човѣкъ отъ себе си ли говори тия нѣща, или ги измисля? Ще бѫде смѣшно да ги измислямъ. Това не е правиленъ начинъ за разсѫждение. Ако азъ съмъ щестлавенъ човѣкъ, разбирамъ, но Истината не е и въ нашитѣ разсѫждения. Тя е нѣщо Божественно. Ако азъ се спра при вашата чешма и кажа: отдѣ ли взима тази чешма водата? — Право ли е това разсѫждение? Изворътъ и безъ тази чешма може, и безъ коритото ѝ може, и безъ крана на тази чешма може, обаче той може самъ да си направи корито. Азъ казвамъ: истинското корито е това, което този изворъ самъ може да си направи което никой другъ не може да му го направи. Коритото, кранътъ и самата чешма, които могатъ да се взематъ, не сѫ потрѣбни, а туй корито на извора, което никой не може да вземе, то е истинскиятъ пѫть. То е реалното въ живота. Слѣдователно всѣко нѣщо, което хората могатъ да ви взематъ, то не е истинското, не е реалното, то е направено отъ хората, затова могатъ да го взематъ, а това, което става въ извора вѫтрѣ, което бъбли, което никой не може да ви го вземе, то показва пѫтя на хората. Голѣмъ е този изворъ! Това сте вие. Сега азъ ви гледамъ, вие сте красиви чешми, направени отъ злато и оть сребро, отъ безцѣнни камъни и като дойде нѣкой при една такава чешма, или при нѣкой такъвъ изворъ, кръсти се. Питамъ го: защо се кръстишъ? Какъ да не се кръстя прѣдъ такива голѣми безцѣнни камъни, като паче яйце, да ми се падне поне единъ отъ тѣхъ! Че какво отъ това, ако ти си падне? — Ще се осигуря прѣзъ цѣлия си животъ. Вѣрно е, че можешъ да се осигуришъ, но не е Истина, че можешъ да се осигуришъ. Утрѣ, като се осигуришъ, смъртьта ще дойде, и ти ще отидешъ заедно съ този камъкъ. Заради него и ти ще отидешъ. И знаете ли въ какво положение ще се намѣрите? Единъ день една щестлавна жаба хванала едно малко, красиво пиленце, вързала го на гърба си и казала: „Да си имамъ и азъ поне нѣщичко!“ Обаче, за бела, вижда я отдалечъ единъ соколъ, който обичалъ пиленцата, спуща се да го улови, хваща го съ клюна си и заедно съ него задига и жабата. Казвамъ: ако тази жаба нѣмаше туй пиленце на гърба си, щѣше да си бѫде въ водата, а сега, като турила туй пиленце на гърба си, соколътъ, като задига пиленцето, задига и нея. Ахъ, тѣзи яйца, сега всички говорятъ за яйцата. Гледамъ нѣкои казватъ: хубави сѫ кокошитѣ яйца! Въ Америка иматъ особенъ начинъ за разпрѣдѣлението на яйцата. Тамъ не ги продаватъ всички на една цѣна, както въ България но споредъ голѣмината. Иматъ си особени машини, и споредъ голѣмината ги разпрѣдѣлятъ по номера и така имъ опрѣдѣлятъ цѣнитѣ. Различни яйца има днесъ! Нѣкои казватъ: туй яйце е цѣла бомба, като се пръсне, 200 души може да убие. Съ ония кокоши и пачи яйца най-много двама души могатъ да се наядатъ, а тия яйца новитѣ и 200 души наведнажъ могатъ да убиятъ, Гледамъ друго нѣкое паче яйце, казвамъ: паче яйче е, но като се пръсне, пълно е съ задушливи газове, 2000 души може да отрови. Питамъ: какъ почнаха да се снасятъ тия яйца? Едно врѣме кокошкитѣ и патицитѣ снасяха яйца, които хранѣха свѣта, а сега, когато хората почнаха да ги снасятъ, взеха да се унищожаватъ съ тѣхъ. Човѣшкиятъ умъ снася яйца врѣдни за съврѣменното човѣчество. Тѣзи газове можеха да се турятъ на друго мѣсто. Хубаво направиха тѣзи учени хора, че туриха своя умъ на работа и познаха величието на природата, но тѣ не трѣбваше да турятъ енергиитѣ на природата въ тия пачи и кокоши яйца. Най-първо ние трѣбва да убѣдимъ тия учени хора, че не по такъвъ начинъ, съ тия отровни, задушливи газове ще могатъ да спасятъ свѣта. Нека мислятъ за други газове, за други яйца. На ученитѣ хора трѣбва да се даде единъ примѣръ. Азъ сега алхимически приготовлявамъ едно кокоше яйце. Ще кажатъ нѣкои: а, залъгва ни този човѣкъ! Какво залъгване? Кокоше яйце е това. Реално нѣщо е туй! Знаете ли какъвъ ефектъ има това яйце? Влѣзешъ нѣкѫдѣ между хора, които се каратъ, които не се разбиратъ, спорятъ за нѣщо: нѣкѫдѣ синъ баща си изпѫдилъ, другадѣ синъ майка си изпѫдилъ, трети брата си изпѫдилъ и т. н. Каратъ се, биятъ се и азъ, като влѣза между тѣхъ, покажа имъ яйцето. Всички се затичватъ да го взематъ, но азъ имъ казвамъ: вземете туй яйце, нека мине отъ рѫка въ рѫка, разгледайте го и тогава ще го разберете. Въ това врѣме, докато това яйце обиколи всички, хора, неразположението между тѣхъ изчезва, и въ тѣхъ се заражда едно братско чувство. Казвамъ имъ послѣ: хвърлете това яйце на земята и вижте какво ще стане! Ще убие ли хората? Не, хората нѣма да се избиятъ, но ще оздравѣятъ, ще поумнѣятъ и братски ще живѣятъ. И тъй, този боленъ е лежалъ цѣли 38 години. Казвамъ: всички вие, които имате това съзнание, трѣбва да разнасяте туй учение. Врѣме е вече за това! Вие дължите нѣщо на невидимия свѣтъ. Вие може да отричате това нѣщо, но то е фактъ. Ние сме събрани тукъ именно отъ този невидимъ свѣтъ, и затова му дължимъ. Че това е така, ще видите, че споредъ съзнанието, което имате, вие сами ще разберете, че има единъ вѫтрѣшенъ свѣтъ. Туй вѫтрѣшното въ васъ именно е красивото, то е, което не се измѣня, което остава при всички условия едно и сѫщо. Кога ще бѫда азъ все сѫщия човѣкъ? Ще ви приведа единъ примѣръ, да ме разберете по земному. Ако азъ съмъ сиромахъ човѣкъ, а вие сте единъ богатъ човѣкъ и дойдете въ дома ми, и азъ ви приема добрѣ, поканя ви въ своята стаичка при огъня, разговарямъ се съ васъ любезно, това още не показва, че азъ съмъ човѣкъ и че вие сте ме познали като такъвъ. Това е само едната ми страна. Азъ имамъ интересъ отъ васъ като богатъ, и затова всѣкога като идвате въ дома ми ще ви приемамъ любезно и ласкаво. Ако единъ день вие заемете моето мѣсто, т. е осиромашеете, и азъ не ви приема по сѫщия начинъ, като по-рано, а кажа, че не ви познавамъ, това показва, че азъ сега съмъ другъ човѣкъ. Не, азъ трѣбва и сега да ви приема по сѫщия начинъ, както и по-рано. Ако ви дамъ сѫщия приемъ, сѫщото почитание, както и по-рано, това показва, че азъ съмъ истинскиятъ човѣкъ, при всички условия си оставамъ единъ и сѫщъ. И когато съмъ сиромахъ, и когато съмъ богатъ, трѣбва да бѫда единъ и сѫщъ. Има една сиромашия, съ която хората могатъ да влѣзатъ въ царството Божие; Има едно богатство, съ което хората могатъ да влѣзатъ въ Царството Божие. Има една сиромашия, чрѣзъ която хората не могатъ да влѣзатъ въ Царството Божие; има и едно богатство, чрѣзъ което хората не могатъ да влѣзатъ въ Царството Божие. Та ние трѣбва да имаме прѣдъ видъ примѣра на този боленъ съ онова велико смирение. Ние мислимъ, че много знаемъ. Не, малко знаемъ, а това трѣбва да радва всинца ни. Защо? — Понеже има много да учимъ. Ние сме въ първата фаза на развитието си, дѣто може да се радваме, че Богъ ни е далъ този великъ животъ, да видимъ онази велика Божия благость, която сѫществува въ Него. Това не трѣбва да бѫде подкупъ, но да видимъ, че Богъ, Който, ни е далъ този малъкъ животъ, е вложилъ въ насъ редъ сили и способности. Слѣдователно, ние сме още въ прѣдисловие на този великъ животъ. И тъй, Христосъ ще дойде въ тази кѫпалня и какво ще каже? — Дигни одъра си и върви! И като излѣзете вънъ ще кажете: Духътъ ни проговори, Не, слѣдъ като Го намѣрите ще кажете: Онзи, Който ми каза, дигни одъра си и си върви, Той е Исусъ. Исусъ, на еврейски Ешуа, е символъ, Той означава онзи принципъ, който съдържа въ себе си творческитѣ сили, позитивнитѣ сили, които създаватъ; той съдържа въ себе си онази формативна сила, която сглобява, която съгражда туй велико съзнание, което ражда хармонията и туря въ редъ и порядъкъ всичко. Всички тия сили се подчиняватъ на този висшъ принципъ безъ никакъвъ капелмайсторъ, т. е. има капелмайсторъ, но той само дигне и сложи своята прѫчица, всички свирятъ въ тактъ, безъ никаква грѣшка. И тогава имаме буквата w., вавътъ, не нашето „в“. На еврейски езикъ това „в“ означава кука, гега, съ която овчарьтъ хваща онази овца, която кръшка отъ пѫтя си и ѝ казва: Само при мене, само при своя овчарь можешъ да си въ безопастность, а тамъ въ гората вълцитѣ ще те изядатъ. Тукъ стой при мене, азъ ще те науча. Въ нашата буква „в“ ние сме скрили малко вътрешния ѝ смисълъ. Тази буква въ латинската азбука означава противорѣчие, рогитѣ на козата. Въ окултната наука, този човѣкъ, който има два рога, както въ козата е въ противорѣчие съ Бога. То означава двѣ единици, които се борятъ една съ друга, които сѫ въ противорѣчие, или двама пехливана, които се борятъ на хорото, за да покажатъ, кой е по-силенъ. Ти ще се боришъ, ще работишъ, докато намѣришъ Учителя си. Кой Учитель? Азъ не искамъ да ви поставя въ противорѣчие, ще ви кажа, кой Учитель. Вие ще намѣрите не самозванния си учитель, но Онзи, Когото Богъ е поставилъ за васъ отъ вѣковетѣ. Той е този Ешуа, Който съдържа въ себе си тѣзи формативни, позитивни, козативни и воативни сили. Това, тъй казано, нищо не значи, но да ви го прѣведа на български. Това значи: силитѣ, отъ които всичко произтича; силитѣ, които всичко съграждатъ и хармониратъ; силитѣ, които всичко държатъ и запазватъ, безъ да се измѣнятъ. Тъй, да се размърда малко ума ви. Запомнете това нѣщо! И тъй, този човѣкъ седѣлъ цѣли 38 години прѣдъ кѫпалнята. Всички вие, като хора, трѣбва да имате неговия характеръ на търпѣние. Нали сте българи, които се отличавате съ мѫжественость, покажете, че сте смѣли! Нека те пекатъ, но нека всички знаятъ, че тази Истина, която търсѝ намѣри и сега разбра, че тя е посадена въ твоята душа. Нѣкой ще ти каже: какво разбра? — Търся Истината, която е посадена въ моята душа, търся Учителя си, Който ще ме научи на този свещенъ езикъ на Истината. Придобиете ли това, да можете да се разговаряте на този езикъ, това ще бѫде най-голѣмото благо, най-великия день за васъ. Тогава ще чуете гласа на Бога, Който каза въ началото. Какво е казълъ? То е на Божественъ езикъ, азъ не мога да го изкажа, но хайде да ви го прѣведа на български езикъ. И рече Богъ: „Да бѫде свѣтлина!“ Въ насъ думата свѣтлина подразбира да се видятъ нѣщата само. Свещениятъ езикъ подъ думата свѣтлина подразбира друго нѣщо. Да бѫде свѣтлина! — значи „Аумъ“. Сега, азъ ви пожелавамъ като на този боленъ да си дигнете одъра! Аумъ! Бесѣда, държана отъ Учителя на 22 ноември, 1925 година въ гр. София.
  10. От книгата "Заведоха Исуса", Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926), Издание Русе 1926-1927 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Заведоха Исуса. „Тогазъ заведоха Исуса“. Иоана: 18:28. Казва имъ Исусъ: „Азъ съмъ“! Когато щастието въ свѣта слѣдва нѣкои хора, тѣ казватъ: азъ съмъ! Щомъ дойде нещастието, нѣма ги, изъ миши дупки се криятъ. Ние виждаме Христа въ врѣме на опастность, казва: „Азъ съмъ!“ „Тогазъ заведоха Исуса“. Този е единъ знаменитъ стихъ. Върху него има хиляди проповѣди, писани, хиляди краснорѣчиви проповѣди, държани и то толкова краснорѣчиви, че сѫ затрогвали сърцата на хората, толкова краснорѣчиви, че сѫ извиквали сълзи отъ очитѣ на хората. Питамъ? коя е онази подбудителна причина, която предизвиква сълзитѣ? Мнозина страдатъ, че Христосъ плакалъ, а ние знаемъ, че Христосъ никога не е плакалъ за себе си. Чудно е да плачешъ за човѣкъ, който самъ за себе си не плаче! Нѣма нужда да плачать хората за героитѣ въ свѣта. Можемъ да плачемъ за себе си — благородно е. И въ дѣйствителность, въ края на краищата, ние плачемъ винаги не за другитѣ, плачемъ за себе си. Прѣдъ хората се прѣдставляваме, че плачемъ за другитѣ, а то за себе си. Въ това не може да има споръ. Виждате, нѣкоя майка плаче за дѣтето си, Не, за себе си плаче тя. Нѣкой, който е изгубилъ паритѣ си, плаче. Казватъ: плаче за паритѣ си. Не, за себе си плаче той. Нима ако вие плачете за вашитѣ загубени пари, имате нѣкаква полза? Или, ако плачете за нѣкой умрѣлъ, ще му допринесете нѣкаква полза съ вашитѣ сълзи и съ вашата скръбь? „Тогазъ заведоха Исуса“. Исторически, азъ бихъ се произнесълъ другояче върху този стихъ, но ще го разгледамъ символистически. Азъ мога да ви опиша исторически, кои сѫ били подбудителнитѣ причини, защо и за какво е билъ развежданъ Исусъ, но ако нѣкой отъ васъ искатъ да знаятъ тия подробности, ще ги намѣрятъ въ нѣкои съчинения въ библиотекитѣ на Ватикана, въ нѣкои отъ библиотекитѣ на Вашингтонъ, въ нѣкои отъ библиотекитѣ на Филаделфия, въ нѣкои отъ библиотекитѣ на Лондонъ. Тамъ има доста бесѣди, доста проповѣди, отъ тамъ ще можете да се освѣдомите, азъ ви давамъ упѫтвания. Но това, върху което сега ще ви говоря, за въ бѫдаще ще можете да си правите свои изложения и да ги поставяте въ своитѣ библиотеки. „И заведоха Исуса“. Защо, единъ отъ великитѣ Учители, Който идва да спаси свѣта, хващатъ и Го завеждатъ? При кого? — При първосвещеника, глава на една църква. Вие ще кажете: колко сѫ жестоки тия хора? Не е въпросътъ въ това, това е единъ символъ. Ние разрѣшаваме другояче въпроса. Азъ бихъ ви задалъ слѣдния въпросъ: защо заведоха Исуса тамъ? Азъ ви говоря символистически, и вие нѣма защо да си задавате въпроса, дали моята мисъль е свързана, или не. Тамъ, дѣто не е свързана, вие свързвайте. Азъ ви давамъ камъни отъ това здание, а пъкъ вие, дѣто трѣбва, свързвайте тия камъни и съграждайте отъ тѣхъ зданието. Азъ ще гледамъ, до колко може да градите. Хайде сега, на работа съ вашитѣ мистерийки! Не само да казвате, че това здание не е хубаво, онова здание не е хубаво, но вземете вашитѣ равномѣри и турете всичко на работа! Нали когато ви дойде единъ приятель, вие го завеждате нѣкѫдѣ? Срещнешъ единъ приятель, хванешъ го за рѫка и го завеждашъ. Кѫдѣ? — Дома си. Онзи възлюбенъ, като срещне своята възлюбена, нали я хваща и я завежда нѣкѫдѣ. Кѫдѣ? — Дома си, при майка си, или при баща си. Учительтъ като намѣри своя ученикъ, нали го хваща и го завежда нѣкѫдѣ? Ученикътъ като намѣри своя учитель, нали го хваща и го завежда нѣкѫдѣ? Вие ще кажете: завели Исуса. Много хубаво, Въпросътъ е сега, защо сѫ Го завели? Единъ отъ прочутитѣ виртуози въ Европа, нѣма да му кажа името, като се разхождалъ една вечерь съ своята цигулка, хванали го нѣколко души пияници и го завеждатъ въ онѣзи мѣста тамъ долу, въ онѣзи изби, какъ се казватъ, кабарета ли ги наричате вие? Азъ ги наричамъ увеселителни мѣста, дѣто се събиратъ мѫже и жени, които пиятъ винце, които се разговарятъ тамъ, прѣкарватъ по-весело живота си. Завеждатъ го тѣ въ едно отъ тѣзи необикновени мѣста, и единъ отъ тѣхъ изважда своя пистолетъ и му казва: „Ще свиришъ сега тукъ много хубаво“. Той цѣлъ трепери, но свири много хубаво. Всички изваждатъ своитѣ чашки прѣдъ него, пиятъ, пѣятъ и играятъ, а той свири ли свири. Ще ме попитате: колко е взелъ този виртуозъ за своето свирене? Той ще благодари че съ свиренето си е спасилъ живота си. При това, тия, които го слушали, останали доволни, защото тѣ пили и играли. А всички хора, които играятъ и пиятъ, ще ти направятъ добро. Тѣ му казали: „Ние мислихме да те убиемъ, но понеже ни свири тъй хубаво, всички признаваме, че като тебе подобенъ свирецъ нѣма“. „И заведоха Исуса“. Кѫдѣ? Нѣкои отъ васъ може да роптаятъ, но нима нѣкои хора не завеждатъ Исуса? — Завеждатъ Го. Кѫдѣ? Щомъ всичко ви върви, Господъ ви благославя, Казвате: знаете ли ние кои сме? Щомъ дойде Исусъ, ние ще Го приемемъ. Но щомъ дойдатъ нещастията ви, колко пѫти сте завеждали Христа! Колко пѫти сте Го залагали! Колко пѫти религиознитѣ хора, които вѣрватъ, сѫ изнасилвала тази Истина! Сега съврѣменнитѣ хора мислятъ, че Истината, това сѫ само думи. Тѣ мислятъ, че Истината е нѣщо отвлѣчено. И ако ние попитаме духовнитѣ хора, какво нѣщо е Истината, тѣ ще ни кажатъ: Истината не е нищо друго, освѣнъ стремежътъ на човѣшката душа да се освободи. Казвамъ: има и друго разбиране за Истината. Истината съдържа въ себе си онѣзи Божествени методи, чрѣзъ които душата може да стане свободна. Истината съдържа отъ памти-вѣка всички методи на вѣчностьта за развиването, освобождението на човѣшката душа и постигането на вѣчния животъ. Или другояче можемъ да кажемъ, че Истината е най-възвишениятъ първиченъ Духъ, Който е излѣзълъ отъ Бога И слѣдователно, квасътъ, началото на всички нѣща, е Истината. И отъ когато се проявило туй начало въ свѣта, отъ тогава се явява Любовьта, да даде животъ на Истината. Защото Истината, сама по себе си, произтича отъ Бога като единъ вѣченъ принципъ, но за да се оживи този принципъ, да станатъ тѣзи методи живи, трѣбва една срѣда, а първичната, вѣчната срѣда, въ която всичко може да живѣе, това е Любовьта. Слѣдователно, когато казваме, че трѣбва да имаме любовь, ние не подразбираме афекциитѣ на хората. Нѣкой казва: азъ говоря вѣрно. Да, човѣкъ може да говори вѣрно, безъ да говори Истината. Онзи, който говори вѣрно, той говори 50% и лъжа, Значи, онзи, който говори вѣрно, говори и Истината, но говори и лъжа, а онзи, който говори Истината, той всѣкога говори вѣрно. Въ Истината нѣма никакво изключение. Нѣкой пѫть ние смѣссваме вѣрнитѣ нѣща съ истиннитѣ нѣща. Ще ви прѣдставя едно сравнение. Донасямъ ви една празна стомна. Вѣрно, е че тази стомна е празна. Донасямъ ви послѣ и една пълна стомна, съ отлично съдържание за вашия животъ. Вѣрно е, че и двѣтѣ сѫ стомни, но питамъ: двѣтѣ стомни иматъ ли еднакво съдържание? Пълната стомна съдържа Истината въ себе си, а празната стомна е вѣрна по форма — по форма само е стомна. Вѣрно е, че по форма е стомна, но не е истинна и по съдържание, а другата, пълната стомна е вѣрна и истинна и по съдържание. Слѣдователно, много хора сѫ вѣрни като праздната стомна, а други сѫ вѣрни и истинни и по съдържание. Писанието казва: „Вѣренъ и истиненъ“. Нѣкой казва: азъ съмъ вѣренъ. То е на половина прието. Не само вѣренъ, но и истиненъ трѣбва да бѫдешъ въ нѣщата. Нѣкой пита: имашъ ли вѣра въ Бога? че кой нѣма вѣра въ Бога? Зайцитѣ иматъ вѣра повече отколкото хората. Ще ви докажа това. Отива единъ младъ контъ отъ Европа въ една гора да се самоубива. Прѣдъ него изкача единъ заякъ и веднага избѣгва. Този младъ контъ се стрѣсва, изпуща револвера отъ рѫката си замисля се и си казва: „Значи отъ мене имало по-страхливи!“ Този заякъ, когото всички хора гонятъ, продължава да живѣе, азъ не мога ли да живѣя? Тогава той се връща дома си и написва: „Азъ ще живѣя и ще бѫда герой поне като този заякъ“. Вие ми казвате тъй: азъ искамъ да бѫда търпеливъ. Я ми кажете, кой е пѫтьтъ на търпѣнието, какъ мога да бѫда търпеливъ? Казвамъ: идете при онзи букъ, при онази ябълка, които при всички условия, при всички бури устояватъ съ своитѣ малки дарби, а вие, разумнитѣ хора, съ всички способности и дарби, които Богъ ви е далъ, не можете да издържате, не можете да търпите. Казвамъ: ако единъ човѣкъ не може да търпи колкото единъ букъ, дѣ е неговата културность? Ако единъ човѣкъ не може да устои колкото единъ заякъ, а отива да се самоубива, дѣ е неговата културность, дѣ е неговата човѣщина? Защо Господъ създаде дърветата? — За да ни покаже пѫтя на търпѣнието. Защо Господъ създаде заяка? — За да ни покаже, че страха ражда благоразумието. Той съ страха си при всѣка опастность мисли, наблюдава. Казватъ, че заякътъ билъ, глупавъ. Не е глупавъ той, вие не сте го виждали колко е уменъ. Нѣкой пѫть го виждашъ, прави единъ крѫгъ, обикаля, обикаля около него и послѣ отъ центъра на този крѫгъ се хвърля, офейква. Дойде онзи копой, но заякътъ е вече половинъ километъръ далечъ отъ него. Избѣгалъ е той. Този заякъ разбира и геометрия, и математика. Математически разрѣшава той въпроса, прави си своитѣ изчисления. Играе си той съ този хрътъ. Ловджията, слѣдъ като го гони часъ, два непрѣкѫснато, най-послѣ казва: „То се вижда, че не можемъ да го уловимъ, ами хайде да си вървимъ!“ Не си играе този заякъ, не се хваща лесно той. „И заведоха Исуса“. Дѣ заведоха Исуса? Прѣди 2000 години Го заведоха при Каиафа, а днесъ съврѣменнитѣ културни хора дѣ сѫ завели Исуса? Христосъ и днесъ е на сѫщия позоренъ стълбъ и то отъ Неговитѣ послѣдователи. Понеже Христовото име и днесъ се позори, затова именно свѣтътъ бѣдствува. Ето защо Бѣлото Братство е рѣшило да даде такъвъ урокъ на съврѣменнитѣ културни хора, та да Го помнятъ за хидяди години. Не може Истината да се упозорява, не може Истината да се прѣстѫпва. Сега нѣкои ще кажатъ, че Христосъ щѣлъ да дойде въ свѣта. Чудно! Христосъ щѣлъ да дойде. Кой ви каза това? Еди-кой си ученъ въ Европа, адвентистъ, казвалъ, че въ 45-та година Христосъ щѣлъ да дойде въ свѣта. Излѣзоха тѣ съ бѣли дрѣха да Го посрещнатъ, но Христосъ не дойде тъй, както Го очакваха. Не дойде ли Христосъ? — Дойде, но тѣ не го видѣха. Христосъ мина прѣзъ една врата, прѣзъ която тѣ не Го видѣха, защото тия хора, съ своитѣ органи, съ които разполагаха, не можаха да Го видѣтъ, слѣпи бѣха. Затова казаха тѣ, че Христосъ не дойде. Послѣ, други учени казваха, че Христосъ ще дойде въ 915-та година. Азъ казвамъ: Христосъ и тогава дойде, само че презъ друга врата. Свѣтътъ не е прогледалъ още. Тогава азъ нѣма да ви казвамъ, кога ще дойде Христосъ, но ще ви кажа като дойде Христосъ въ свѣта, какво ще донесе. Помнете хубаво, това е важното за вашия животъ. Рѣшава се една отъ великитѣ сѫдбини на живота ви. Вие сте живѣли много пѫти на земята, вие може да сте богати, но помнете, че вашата участь може да се рѣши днесъ тъй, както се рѣши участьта на вашия кметъ. Вашата участь може да се рѣши, тъй както се рѣши участьта на онзи полковникъ. Това сѫ възможности въ свѣта. И ако вие ме попитате, какво нѣщо е слънцето, азъ ще ви кажа, че слънцето съдържа въ себе си всички възможности на органическия свѣтъ. Всичката енергия, която е складирана въ органическия животъ, всичкитѣ възможности и методи, при които нашата слънчева система може да се развие, това е слънцето. Когато всички тия възможности могатъ да се осѫществятъ, това е слънцето. Питамъ тогава: какво нѣщо е човѣкътъ? Човѣкътъ съдържа всички възможности на единъ разуменъ животъ; човѣкътъ съдържа всички възможности на единъ любящъ човѣкъ, на единъ човѣкъ, пъленъ съ Истина. Когато човѣкътъ не казва само „азъ мисля“, но когато той осѫществи, реализира всички тия нѣща, всички тия методи, тоя човѣкъ се трансформира отъ едно състояние въ друго, той става светия или ангели — има всички възможности. И тъй, когато дойде Христосъ въ свѣта, какво ще донесе? Когато слънцето изгрѣва, какво донася? — Свѣтлина и топлина. Какво донася топлината? — Разширение на организма. Когато организма се разширява, кръвьта почва да се движи по-усилено. Отъ друга страна пъкъ свѣтлината освѣтява човѣшката мисъль. Когато дойде Христосъ, този новиятъ Христосъ въ свѣта, Той трѣбва да носи три нѣща: животъ безграниченъ — безъ смърть; свѣтлина безъ тъмнина; свобода безъ робство и ограничение. Значи Христосъ трѣбва да носи животъ, свѣтлина и свобода. Свѣтлината подразбира знание, понеже знанието произтича отъ свѣтлината. Има ли свѣтлина, ще има и знание — нѣма ли свѣтлина, нѣма и знание. Знанието е резултатъ. И тогава азъ казвамъ така: Любовьта не може да говори прямо на сегашния човѣкъ. Слѣдователно, Любовьта говори на човѣка само по единъ начинъ — чрезъ живота. Въ живота пъкъ има движение, затова животътъ говори на човѣка по два начина: чрѣзъ езика на земята, и чрѣзъ езика на слънцето. Езикътъ на земята е нареченъ езикъ на страданията, а езикътъ на слънцето е нареченъ, езикъ на радоститѣ. Казватъ нѣкои: що сѫ страданията? — Страданията, това е езикътъ на земята, езикътъ на живота. Животътъ казва на човѣка така: да ме разберете, трѣбва да изучавате моя пръвъ езикъ на страданията, а слѣдъ туй езикътъ на радоститѣ. Тѣзи двѣ нѣща, това сѫ двѣ движения, двѣ течения. Дѣто се срѣщатъ тия двѣ течения, тамъ се ражда органическиятъ животъ. Нѣкой казва: не може ли безъ страдания? - Не може. Безъ страдания органическия животъ не може да се зароди. Това е една аксиома. Азъ не искамъ да я приемете безъ доказателства. Има доказателства, и азъ ще започна съ тия доказателства, както въ математиката. Ще започна съ проститѣ числа, както се занимаватъ дѣцата: 1/1000, 2/1000 и 3/1000 правятъ всичко? 6/1000. Питамъ сега: дѣ става промѣната, въ числителя или въ знамѣнателя на тия дроби? — Въ числителя. Значи, колкото дроби и да имате, винаги промѣната става въ тѣхнитѣ числители, а не въ знаменателитѣ имъ. Знаменателитѣ имъ оставатъ едни и сѫщи. Защо знаменателитѣ не се измѣнятъ? Казвамъ: всѣка дробь може да бѫде като цѣлото, но не може да бѫде по-голѣма отъ цѣлото. Кой е знаменательтъ въ свѣта? — Това е Богъ. Кой е числительтъ? — Това е човѣкътъ. 1/1000 това е единъ човѣкъ; 2/1000, това е другъ човѣкъ: 3/1000, това е трети човѣкъ и т. н. Когато имате дроби съ различни знаменатели, вие искате да ги преведете къмъ еднакъвъ знаменатель. Защо? — За да можете да ги съберете. Питамъ: защо числительтъ се измѣня? За да се прояви цѣлото. Цѣлото може да се прояви само въ своитѣ части. Цѣлото само по себе си не може да се прояви. И когато дробьта стане толкова голѣма, колкото и цѣлото, тогава числительтъ и знаменательтъ изчезватъ отъ нея, и тя става равна на единица. Питамъ ви: вие сте математици, кажете ми, колко е равенъ вашия знаменатель? Вие ще кажете: Богъ. Богъ, това не е знаменатель, това е дума. Изразете ми математически, кой е вашиятъ знаменатель? Ще оставя този въпросъ, вие да го разрѣшавате. Ами вие на колко сте равни? Добрѣ, казваме, че знаменательтъ не се изменя. Ако раздѣля една единица на 1000 равни части и отдѣля една часть отъ хилядата и получа 1/1000, тогава знаменательтъ измѣня ли се? — Не се измѣня. Когато казвамъ, че единицата се отдѣля, че се проявява въ видъ на дробъ, 1/1000, това показва усилието на тази единица да се прояви. Единицата се отдѣлила, но не е направила нѣщо отъ себе си. Едната хиляда показва работата, която единицата е направила за една малка часть отъ врѣмето. Тогава хората питатъ: съ какво се занимава Господъ? — Съ малкитѣ работи. И дѣйствително, цѣлиятъ свѣтъ е свѣтъ само отъ дроби. Като погледнете свѣта отъ единия край до другия, всичко е все дроби. Слѣдъ това иде символистическата математика, символистическата геометрия, въ която цѣлото се проектира въ своитѣ отношения. Какво е цѣлото? — То е само отношения на живота. Вънъ отъ живота нѣма никаква математика; вънъ отъ живота нѣма никаква геометрия. Самъ животътъ е родилъ онази вѫтрѣшна математика. И онзи, който иска да разбира живота, трѣбва да разбира съотношението на математиката, туй, което животътъ е произвелъ. Слѣдователно, вие не трѣбва да гледате на себе си като на форми. Човѣкътъ трѣбва да се разглежда като символъ. Какво прѣдставлява неговиятъ носъ? Той е единъ символъ, като единъ знаменатель. Неговитѣ вѣжди, това е сѫщо единъ символъ, това е една дробъ. Какво означава вашиятъ нось? Той показва степеньта на вашата интелигентность, широтата на ума, който дѣйствува въ васъ. Какво показватъ вашитѣ вѣжди? — Тѣ показватъ съпротивлението, което може да се даде на извѣстни енергии, да се допущатъ, за да се създаде зрѣнието. Вѣждитѣ сѫ създали зрѣнието. Ще кажете: не може ли да има зрѣние безъ вѣжди? Въпросътъ не се отнася до външнитѣ вѣжди, тѣ сѫ само единъ резултатъ. Ако не бѣше така, вѣждитѣ на всички хора щѣха да бѫдатъ създадени по единъ и сѫщъ начинъ. По вѣждитѣ може да се познае какъвъ е човѣкътъ. Като бѣхъ въ Търново, завеждамъ единъ ученикъ при единъ орѣхъ и го питамъ: можешъ ли да познаешъ, на колко години е този орѣхъ? Казвамъ му: по законитѣ на органическия свѣтъ всичкитѣ клони на този орѣхъ трѣбваше да бѫдатъ прави, ти виждашъ, че всички тия клони сѫ все надолу. Можешъ ли да кажешъ защо е така? — Не мога. Казвамъ му: този орѣхъ живѣе при много неблагоприятни условия, затова трѣбва да развие въ тази посока своитѣ клоне, да се съпротивлява. И ако разкопаете почвата, ще видите, че подъ неговитѣ корени има една канара. Отъ тукъ ще видите, че у всички хора, които растатъ при неблагоприятни условия, вѣждитѣ имъ сѫ като у старитѣ хора, надолу. Какво нѣщо е старостьта? Старостьта е отклонение отъ онзи великъ законъ на живота, отъ онѣзи Божествени методи, които създаватъ подпушване на Божествената енергия въ човѣка. Старостьта е резултатъ отъ изопачаване на онѣзи правилни методи на живѣние на мислене, вслѣдствие на което именно хората остарѣватъ. И сега виждаме, че съврѣменнитѣ хора сѫ взели Исуса и Го развеждатъ отъ едно мѣсто на друго и Го запитватъ: я ни кажи, защо нѣма, любовь въ свѣта, защо е така? Защо нѣма Любовь! Че хората живѣятъ въ Любовьта. Любовьта е срѣда за вашия животъ. Но казвате: азъ те обичамъ, сърцето ми гори за тебе. Та и огъньтъ гори. Нима горенето е любовь? Не, любовьта не е никакво горене. Смѣшно е да уподобявате любовьта на горене. Любовьта произвежда горенето, но тя сама не е, горене. Тя съдържа великитѣ условия на живота, тя ражда живота. Въ нея сѫ скрити ония елементи, които могатъ да дадатъ потикъ на нашия животъ. Слѣдователно, когато разглеждаме Любовьта окултно, разглеждаме я като основа, въ която се развива животътъ и отъ която той черпи своитѣ сокове. А животътъ е необходимъ, понеже коренитѣ на нашия разуменъ животъ сѫ вложени въ него. Умътъ не може да се развива правилно, ако животътъ не расте правилно. Въ такъвъ случай, ако животътъ не се развива правилно, страститѣ се развиватъ, а тѣ спъватъ човѣка. Ще кажете: тогава да нѣмаме сърца! Не, страститѣ сѫ изопачаване на човѣшкитѣ чувства. Сега ние трѣбва да разберемъ Христа, този разуменъ принципъ, Който носи животъ въ себе си. Трѣбва да разберемъ свѣтлината, която Христосъ носи. Трѣбва да разберемъ свободата, която Христосъ носи, И при това, Христосъ носи Любовь, едно още по-висше състояние. Христосъ носи Мѫдрость и знание. Той е проявление на Бога. Когато говоря за Христа, азъ подразбирамъ онзи великъ, вѣченъ принципъ, който се изявява. Казватъ нѣкои: знаете ли, че този е Христосъ? И сърцето имъ трепва. Единъ приятель отъ Америка ми съобщава, че нѣкой си билъ провъзгласенъ за Христосъ. Ами знаете ли, че тамъ има вече 4 — 5 христовци? И американцитѣ не се смущаватъ. Той се прокламира самъ за Христосъ чрѣзъ афишитѣ, и свѣтътъ не се смущава. Какво лошо има въ това! „Ама дали той е Христосъ?“ Нека цѣлиятъ свѣтъ, нека всички станатъ христовци! Що има отъ това? Когато всички хора станатъ христовци, тогава ще дойде истинскиятъ Христосъ. Понеже за сега само нѣколцина сѫ христовци, а другитѣ сѫ обикновени хора, затова има споръ. И тогава се заражда въпросътъ: можемъ ли да бѫдемъ като Христа? Какъ! Да ни турятъ кръстове, икони, да ни направятъ църкви и да ни кажатъ: ние те уважаваме! — Това не е почить къмъ Христа, това сѫ външни забавления. За онѣзи истински души, които търсятъ пѫтя си, които искатъ да осмислятъ живота си, които искатъ да знаятъ, какъ да работятъ при сегашнитѣ условия на живота, тѣ не се задоволяватъ отъ тия външни обряди, тѣ трѣбва да възнасятъ своята молитва направо къмъ Бога. Азъ гледамъ лицата на нѣкои отъ васъ сѫ отчаяни, обезсърчени, нѣкой пѫть не искате да живѣете, защо е всичко това? Нали отъ 2000 години сте християни, обичате Христа, защо дигате шумъ? Защо се карате, мѫже и жени, я ми кажете? Срамота е! Ние, които имаме благословението на Бога и които седимъ милионъ пѫти по-горѣ отъ зайцитѣ, караме се. Зайцитѣ всѣка сутринь благодарятъ на Бога. Азъ съмъ виждалъ зайци, които се молятъ на Бога повече, отколкото хората. Тѣ седятъ по-високо отъ вѣрующитѣ. Ще кажете: Чудна работа! Ние до сега сме мислили, че само хората се молятъ на Бога. Не, азъ съмъ виждалъ какъ се молятъ зайцитѣ на Бога. Тѣ казватъ: „Господи. благодаря Ти, че ни даде този животъ! Наистина ушитѣ на сѫ дълги но сърцето ми е толкова страхливо, всѣкога бѣгамъ, краката ми се продължиха, но благодаря Ти, че мога да нося теготитѣ си, и каквото ми дадешъ, все ще го нося, Господи благодаря Ти че мога да паса тази трѣвица!“ И слѣдъ това пакъ си помаха ушитѣ и се скрие нѣкѫдѣ изъ гората. Азъ казвамъ: молитвата на този заекъ е приета повече, отколкото на нѣкой патриархъ и тѣмъ подобни владици, защото той се моли отъ дълбочината на сърцето си. Той казва: „Гонятъ ме, Господи, всички ме гонятъ, но благодаря Ти и за това“. Господъ казва: „Иде день, когато зайцитѣ, съ своитѣ дълги уши, ще бѫдатъ спасени“. Тѣ нѣма да се смущаватъ отъ тия огнестрѣлни орѫжия на съврѣменнитѣ културни хора и отъ тѣхнитѣ тенджери. Всичко това ще изчезне. „И заведоха Исуса“. Кѫдѣ? Азъ виждамъ онзи Исусъ заведенъ въ църквитѣ, туренъ тамъ на иконитѣ, прободено е сърцето Му и всички хора плачатъ. Казвамъ: това бѣше прѣди 2000 години, но сега ти не живѣешъ истински животъ; поне да живѣешъ живота на единъ заякъ, или живота на едно дърво, или на една ябълка, поне толкова самопожертвуване да има въ тебе, поне толкова вѣра, колкото въ тѣхъ, ще считамъ, че си разбралъ Христа. Азъ намирамъ че ябълката има повече вѣра отколкото вие. Тя казва: „Дѣца, качете се на дървото ми, откъснете си колкото ябълки искате и като слѣзете, направете, каквото Богъ ви научи“. Ние съврѣменнитѣ хора, които вѣрваме въ Триединния Богъ, които вѣрваме въ идването на Христа и очакваме да бѫдемъ Негови ученици, като ни казваме: а ние не хващаме вѣра! И това сме ние, културнитѣ хора, хората на разнитѣ общества. И послѣ казвате? знаешъ ли въ какво вѣрваме, знаешъ ли колко нѣща знаемъ? Да, до толкова, колкото растенията знаятъ, не знаете. До толкова, колкото заякътъ знае, не знаете. Заякътъ има специални знания. Та вие не разбирате химия толкова, колкото и растенията. Тѣ разравятъ почвата и извличатъ отъ нея най-хубавитѣ сокове. Защо казвамъ, че вие не знаете толкова, колкото знае заякътъ? Питамъ: защо заякътъ е направилъ ушитѣ си толкова дълги? Ще кажете: тъй го е създалъ Господъ. Азъ нѣма, да ви кажа защо ушитѣ на заяка сѫ толкова дълги, но въ тѣхната дължина има дълбокъ смисълъ вложенъ. Тѣ сѫ най красивото нѣщо въ заяка. Ако отидете при нѣкой съврѣмененъ физиогномистъ, който изучава човѣка, той най-първо ще те погледне въ ушитѣ, ще каже: какво искашъ ти? Искашъ 10,000 лева на заемъ, нали? Дайте му тия пари! Ти си честенъ човѣкъ. Ако имашъ ушитѣ на заяка, ще ти дадатъ пари на заемъ, но ако нѣмашъ ушитѣ на заяка, нищо нѣма да ти дадатъ. Защо? Защото заякътъ е честенъ, той никога не краде. Колко милиона е открадналъ до сега заякътъ? Гледашъ го нѣкой пѫть, като ходи изъ горитѣ, охлузилъ нѣколко дървета, или нѣкой пѫть влѣзълъ въ нѣкоя градина и обѣлилъ кората на двѣ-три дървета — това сѫ неговитѣ пакости. И затова ние му теглимъ куршумъ, казваме: заякъ е влѣзълъ въ еди-коя си градина, обѣлилъ е нѣколко дървета. Скоро хрътътъ! Господъ създаде тия дървета. Съ какво право човѣкътъ ги монополизира? Скоро смъртно наказание за заяка! А на онзи човѣкъ, който до сега е убилъ повече отъ 10000 души, ще турятъ кръстъ за храбрость! Е, мислите ли, че като се явимъ прѣдъ Онзи великия Господъ, Който е създалъ свѣта, Той ще удобри нашитѣ работи? И сега ще ни убѣждаватъ, че такава била волята Божия. Не, отъ памти-вѣка, отъ какъ свѣтътъ свѣтува, Богъ изисква отъ насъ да живѣемъ по закона на Любовьта, да си служимъ съ свѣтлината на Мѫдростьта и да имаме въ себе си този великъ потикъ на Истината. Затова ни е направилъ по образъ и подобие свое. Азъ ви питамъ сега: дѣ сте завели вашия Христосъ? Не мислете, че искамъ да ви осѫждамъ, да ви кажа, че сте лоши хора. Не, азъ имамъ за васъ отлично мнѣние. Не мислете, че ви подигравамъ. Вие сте добри хора при добритѣ, но сте лоши при лошитѣ. Не е ли така? Така, е, азъ говоря Истината. Когато нѣкой ви дава подаръкъ, вие се усмихвате, пригръщате го и казвате: азъ имамъ отлично мнѣние за васъ, добъръ човѣкъ сте. Но когато нѣкой накърни вашитѣ интереси, вие свивате вѣжди, погледнете го накриво и казвате: господине ти не мислишъ като мене, азъ имамъ лошо мнѣние за тебъ и втори пѫть да не стѫпвашъ въ кѫщата ми! Онзи, който мисли като менъ, той е добрѣ дошълъ, той може да дойде въ кѫщата ми, но онзи, който не мисли като менъ — вънъ! Азъ се различавамъ малко отъ него. Кога трѣбва да мислятъ хората като менъ? Въ три случая трѣбва да мисля като другитѣ хора, а въ всички други случаи азъ ще мисля другояче. Азъ трѣбва да мисля като ангелитѣ; азъ трѣбва да мисля като зайцитѣ; азъ трѣбва да мисля като дърветата. Богъ ме е заставилъ да мисля като пръстьта; Богъ ме е заставиль да мисля като водата; Богъ ме е заставилъ да мисля като облацитѣ; Богъ ме е заставилъ да мисля като звѣздитѣ и най-послѣ Богъ ме е заставилъ да мисля и като самия Него. Та като мисля отъ туй велико начало, отгорѣ до долу, азъ съмъ длъженъ да мисля като всички и най послѣ азъ съмъ длъженъ да мисля, както намирамъ за добрѣ, Азъ трѣбва да мисля за Любовьта, тъй както вие мислите; азъ трѣбва да мисля, за Мѫдростьта тъй, както вие мислите; азъ трѣбва да мисля за Истината тъй, както вие мислите. Едно мнѣние трѣбва да имаме всички! И слѣдователно, ако азъ мисля за Любовьта тъй, както и вие мислите, като дойда въ дома ви и видя, че сте бѣденъ човѣкъ, а азъ имамъ 10,000 лева на разположение, ще кажа: братко, споредъ закона на Любовьта, азъ трѣбва да раздѣля тѣзи пари съ васъ. Тия 5,000 лева сѫ ваши, вземете ги. Поздравъ отъ домашнитѣ ми! Снемамъ шапката си и си излизамъ. Отида въ другъ домъ. И тамъ намѣря бѣдни хора. Ще направя сѫщото нѣщо. Ще дамъ половината отъ 5-тѣ хиляди лева и ще си излѣза. Навсѣкѫдѣ ще постѫпя по сѫщия начинъ. Това е Божественото. И най-послѣ, като отида въ послѣдния домъ, знаете ли каква ще бѫде послѣдната дробь?? Послѣдната дробь ще оставя за себе си. Тя ще бѫде подквасата. Тази дробь ще се увеличи. Тя ще бѫде равна на едно отъ житнитѣ зрънца, което се съдържа въ единъ килограмъ жито. Ако вие вземете едно кило жито, въ което се съдържатъ отъ 16 —18,000 зрънца, то едното зрънце ще прѣдставлява 1/16000 отъ килограма. Знаете ли колко енергия се съдържа въ това зрънце? Въ това зрънце се съдържа повече енергия, отколкото въ цѣлия килограмъ, Ако на това зрънце се дадътъ условия, да ражда въ продължение на 12 години, то ще стане толкова тежко, колкото е тежка цѣлата земя. Каква грамадна енергия има въ него! Колко тежи земята? Ще оставимъ този въпросъ. Ученитѣ хора не сѫ ни оставили тѣзи изчисления. И тъй, врѣме е вече за насъ съврѣменнитѣ хора да се приближимъ до Бога. Да не чакаме, да ни доказватъ, има ли Господъ, или не; ще дойде ли Христосъ, или не. Христосъ ще дойде, Христосъ е дъшелъ вече въ свѣта. Вие ще питате: ще намѣримъ ли ние Христа? — Ще Го намѣрите. Когато слънцето изгрѣва, то изгрѣва и въ Америка, и въ Англия, навсѣкѫдѣ. Като дойде Христосъ, навсѣкѫдѣ ще Го виждате, и Той ще носи въ себе си животъ, свѣтлина, знание, Любовь, Мѫдрость и Истина. При това, Христосъ ще донесе сближение между народитѣ, Той ще ги обедини, ще ги слѣе въ единъ общъ организъмъ. Не че стремежитѣ на съврѣменнитѣ народи сѫ криви, но тѣ не сѫ обобщени. Сегашнитѣ народи не знаятъ, защо живѣятъ, па и ние съврѣменнитѣ хора не знаемъ защо живѣемъ. Нашитѣ знания за живота сѫ много смѫтни! Много отъ окултнитѣ ученици говорятъ за разни свѣтове, но тия знания не сѫ положителни. Тѣ трѣбва да иматъ една жива опитность. Въ царството Божие има мѫченъ пѫть за влизане, но има и единъ лесенъ пѫть за влизане. Единъ генералъ или единъ маршалъ може ли да стане царски синъ? Той може да стане, но трѣбва дълго врѣме да пъпли по земята, трѣбватъ му такива усилия, че много нѣщо да види и пати. Царьтъ може да го осинови, но не е лесно това нѣщо. Онзи генералъ, който е осиновенъ отъ царя, се моли на баща си, а царскиятъ синъ, който е роденъ царски синь, бащата се моли на него. По това се различаватъ тѣ. Богъ живѣе въ хората по два начина. У едни хора живѣе отвънъ, а у други хора отвѫтрѣ. Сегашнитѣ хора търсятъ Бога отвънъ. Едни хора боготворятъ нѣкой философъ, него иматъ Богъ, други — майка си, трети — баща си, а нѣкои отиватъ на другата крайность и казватъ, че Богъ е вѫтрѣ въ човѣка. Казвамъ: да, Богъ е и отвънъ, и отвѫтрѣ. Богъ трѣбва да бѫде за насъ единъ символъ, единъ образъ. Когато азъ говоря за Любовьта, нея подразбирамъ единствения начинъ, чрѣзъ който можемъ да се домогнемъ до Бога. Ако не се домогнемъ до Бога по този начинъ, т. е. чрѣзъ Любовьта, ние ще останемъ чужди за Него, за Любовьта Му, и Той нѣма да може да ни прѣдаде знанието, което има. И Писанието казва: „Когато ме потърсите съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ, и съ всичката си сила, тогава ще ме намѣрите“. Какво ще намѣримъ? Най-първо ще намѣримъ Любовьта, и когато тя дойде въ насъ, ще внесе онази вѫтрѣшна радость онзи вѫтрѣшенъ миръ и ще прозремъ, че въ всички хора прониква единъ и сѫщъ принципъ. И тогава въ всички хора ще се забѣлѣжи една мощна сила, която ги обединява. Тази сила ще се прояви като свѣтлина, въ която нѣма никаква сѣнка. Тя е една свѣтла нишка, която прониква цѣлия органически свѣтъ. На всички мѣста тя е еднакво свѣтла, еднакво интенсивна, въ нея нѣма по тъмни и по-свѣтли мѣста. Тя е като единъ обрѫчъ, въ който сѫ съединени всички сѫщества, тя ги държи. Отъ тази нишка всѣки черпи сила за живота си. Въ Писанието се казва: „Заведоха Исуса“. Сега азъ желая и вие да заведете Христа. Кѫдѣ? Азъ желая да заведете Христа дома си тъй, както завеждате единъ вашъ приятель. Азъ желая да заведете Христа тъй, както единъ учитель завежда ученика си. Азъ желая да заведете Христа тъй, както завеждате баща си и майка си. Азъ желая да заведете Христа тъй, както онзи възлюбленъ завежда своята възлюблена дома си, съ ония чисти намѣрения. Вие трѣбва да имате високъ моралъ! По нѣкой пѫть, когато ние говоримъ за Любовьта, нѣкои казватъ: тази обикновена любовь ние я знаемъ! Азъ ще ви приведа единъ окултенъ разказъ. Когато се създавала нашата вселена или нашия сегашенъ свѣтъ, на дѫщерята на царь Велмуръ, Далвира, било опрѣдѣлено да ѝ дойде на гости единъ отъ най-великитѣ духове на небето, единъ отъ великитѣ ангели на свѣтлината, който пръвъ излѣзълъ отъ Бога. Той билъ нареченъ Ем-руха. На нея ѝ било казано да се пази отъ всѣкаква друга свѣтлина, за да може да схване неговитѣ лѫчи, а не друга нѣкаква свѣтлина отъ физическия свѣтъ, която да я оскверни. Казватъ, че падането на свѣта станало по тази причина именно, че тя не могла да схване свѣтлината на Ем-руха. Тя видѣла първо свѣтлината на слънцето и не могла да схване свѣтлината на Ем-руха. Тамъ именно седи заблуждението и на цѣлото съврѣменно човѣчество, че ние не можемъ да видимъ свѣтлината на Емруха. Казвате: какъ тъй? Христосъ казва: когато дойдешъ до този лѫчъ, ти трѣбва да се освободишъ отъ всички врѣменни връзки, които те обвързватъ, и душата ти да бѫде чиста и свѣтла, приготвена като на онази невѣста, която чака младоженика. И сега, тази царска дѫщеря се приготовлява за този вторъ изпитъ, да види свѣтлината на Ем-руха, Всички съврѣменни окултисти подържатъ, че този изпитъ ще бѫде сполучливъ. И азъ искамъ, когато Далвира отиде да посрѣщне този ангелъ на свѣтлината, Ем-руха, всички вие да бѫдете готови, да бѫдете облѣчени съ свѣтълъ умъ, съ чисто сърце, съ благородна душа, да се наречете всички Синове Божии, пратени на земята. Не считайте, че това нѣщо ще бѫде физическо, то е нѣщо духовно, защото само духовнитѣ нѣща сѫ реални, Скоро ще бѫде това нѣщо. Онѣзи, които не сѫ разбирали това, сѫ се отрекли отъ живота, по горитѣ сѫ ходили, светии сѫ станали, за да научатъ закона на търпѣнието; при езерата сѫ живѣли, за да научатъ закона на движението; при животнитѣ сѫ ходили, за на научатъ методитѣ на животнитѣ; молили сѫ се. Всичко това сѫ все методи, но за да служимъ на Бога, Любовь се изисква. Безъ любовь на Бога не може да се служи. За да се изпълни волята Божия, човѣшкото сърце трѣбва да бѫде пълно съ любовь. Човѣкъ не трѣбва да бѫде тъй малодушенъ, при най-малкитѣ изпитания да падне. Може да го тѫпче цѣлиятъ адъ, може да се гаври съ него цѣлиятъ свѣтъ, може да направятъ съ неговото тѣло всичко, но той трѣбва да каже: всичко може да направите съ мене, но моятъ духъ познава само Едного, който е Любовь; моятъ духь познава само Едного, Който е Мѫдрость; моятъ духъ познава само Едного, Който е Истина. Моятъ духъ познава само Ем-руха. Беседа, държана отъ Учителя, на 15 ноември, 1925 година въ гр. София.
  11. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание „Цѣлувание ми не даде“. „Ти цѣлувание ми не даде; а тя, откакъ съмъ влѣзълъ, не е прѣстанала да цѣлува нозѣтѣ ми“. От Лука 7;45 Азъ ще засегна сега произхода на цѣлувката, т. е. ще разгледамъ принципално, какво нѣщо е цѣлувката. Ако това бѣше се случило съ нѣкоя цѣломѫдрена мома въ нѣкоя скришна стая, или съ нѣкой момъкъ, всичкитѣ съврѣменни вѣстникари знаете какво биха писали за дъщеря ви, —ако е ваша дъщеря, разбира се. Това е единъ епизодъ — тъй го наричамъ азъ — или единъ инцидентъ, или една случка, станала още прѣди 2000 години съ една отъ голѣмитѣ грѣшници и развратници, които свѣтътъ познава. Развратъ отъ любовь, развратъ по любовь, защото има развратъ и безъ любовь. Сега азъ се прѣнасямъ 2000 години назадъ. Тази жена се приближила до едного отъ най-великитѣ човѣци, който нѣкога е слизалъ на земята; най-чистиятъ човѣкъ, който нѣкога се е явявалъ на земята; най-възвишената душа, която нѣкога е посѣщавала този свѣтъ; най-великиятъ духъ, който нѣкога е озарявалъ човѣшката мисъль. Ако би рѣшилъ Христосъ да дойде днесъ въ съврѣменния свѣтъ, азъ не зная каква форма би взелъ, какъ би се явилъ и какъ щѣха да го посрѣщнатъ съврѣменнитѣ културни хора. — Както тогава ли? — Навѣрно, много по-добрѣ, отколкото тогава. И не ще съмнѣние! Днесъ има толкова много църкви, съградени въ негова честь, въ негово име, има повече отъ 500,000 негови служители — цѣла една армия, все пакъ ще му направятъ единъ отличенъ приемъ, поне официално. Официаленъ приемъ лесно се извършва: заколва се нѣкой угоенъ пуякъ, да тежи поне 12 кгр.; българинътъ, като го прѣтегли и тежи 12кгр., казва: „Угоенъ е този пуякъ, отъ него би се направила отлична чорба, а тъй, знаете, какво нѣщо е мазничка, пуйча чорба, съ малко изцѣденъ лимонъ, а джигерчето и воденичката му, тъй ситно нарѣзани въ супата, та, като ви падне по едно малко джигерче!...“ Послѣ този пуякъ напълватъ вѫтрѣ съ оризъ, стафиди, фъстъци, това-онова, опеченъ, зачервенъ, та, като ти отрѣжатъ едно такова зачервено парче, ще кажешъ: „Хайде, хаирлия да е, Христосъ е дошълъ на земята“. Или, най малко, ще опекатъ едно отъ тѣзи малкитѣ, по 10-12 кгр., прасета, които ги закалятъ сега за Коледа, хубаво опечено, слагатъ го на масата, съ малко винце, всички да се наядатъ затова, че Христосъ ни е посѣтилъ. Това е официалниятъ приемъ, и слѣдъ туй ще има рѣчи и благодарности, че е благоволилъ да дойде. И отъ него ще има отговоръ, че сѫ го приели добрѣ. Това прѣдполагамъ да е тъй, не казвамъ de facto. А тукъ, въ кѫщата на Симона, има другъ приемъ. Приели сѫ го, безъ да му опекатъ прасенце, и нито цѣлувки е имало, нито пъкъ нозѣтѣ му сѫ омили, а сѫ му дали единъ обикновенъ приемъ, какъвто евреитѣ сѫ могли да му дадатъ. Влиза тази жена, нахална ще я наречете, безочлива, съвсѣмъ безочлива, за да се приближи до най-чистия човѣкъ. Прѣдставете си каква смѣлостъ, каква нахалность, какви дебели очи имала тя! По-безочлива жена отъ нея не зная! Употрѣбявамъ съврѣменния езикъ. Ще кажете: „Бива, бива, но такава нахалность!“ Но ела че тази велика нахалность е хроникирана въ Евангелието, и се поставя за единъ отличенъ примѣръ. Знаете ли какво е казвала тази жена, като е цѣлувала нозѣтѣ на Христа? Сега ще ви обясня. Тя е казвала: „Господи, зарадъ тебе извършихъ всички тѣзи прѣстѫпления, като те търсихъ. Тукъ мислѣхъ, че си ти, тамъ мислѣхъ че си ти, — всички прѣстѫпления съмъ направила все зарадъ тебе. Това го направихъ не отъ зла воля, но нѣмахъ въ себе си тази мѫдрость да те познавамъ, а сега, сега вече те намѣрихъ“. Азъ прѣдставямъ тази жена като единъ идеалъ на любовьта; пъкъ и не се церемони да изказва любовьта си прѣдъ цѣлъ свѣтъ. Тя казва: „Да става, каквото ще. Азъ съмъ оцапана вече, да говорятъ, каквото искатъ, ще цѣлувамъ публично, петъ пари не давамъ за мнѣнието на хората.“ Сега, защо цѣлувката се счита по нѣкой пѫть за незаконна? Азъ имамъ тукъ едно математическо разрѣшение на цѣлувката, изразено въ геометрична форма: какво означава тя по правилата на висшата, трансцендентална математика? — Буквата Ц означава произхода на цѣлувката. Буквата Ц прѣдставлява единъ квадратъ, който по-напрѣдъ е билъ затворенъ, понеже всички прѣстѫления, всички борби въ свѣта ставатъ все въ ограниченото мѣсто, което квадратътъ обема, т.е. въ всѣка жива тварь, която се ограничи въ каквато форма и да е, се явява желание да се освободи, а желанието за свобода произвежда прѣстѫпление. Слѣдователно, цѣлувката е единъ прѣкъ начинъ да се освободимъ отъ злото. Тъй че, цѣлувката е права линия, която се туря отдолу на квадрата и образува буквата Ц. Туй въ природата азъ наричамъ цъвтѣне. Слѣдователно, онзи, който иска въ природата правилно да се освободи отъ злото, отъ ограничението, което е надъ него, непрѣмѣнно трѣбва да махне горната, затворената линия, за да възприеме слънчевитѣ лѫчи, — трѣбва да бѫде отворенъ квадратъ. Въ природата трѣбва да има цъвтѣне. И у хората цъвтѣнето съвпада съ цѣлуването. Когато цѣлунемъ нѣкого, ние му казваме: „Пѫтьтъ на твоето спасение е да цъвнешъ.“ Туй означава цѣлувката. Кой трѣбва да цѣлува? Ние казваме, че слънчевитѣ лѫчи цѣлуватъ цвѣтето. Не, онзи, който е дошълъ въ кѫщи него цѣлуватъ. Като дойде нѣкой гостъ въ кѫщи, стопанинътъ въ кѫщата ще го цѣлуне. Ако си стопанинъ, ти, дъщеря ти, синъ ти, ще се изредите да го цѣлувате. Ако цѣлува гостътъ, това не е правилно. Слѣдователно, мога да ви кажа, че Христосъ бѣше на гости у тази жена. Тя бѣше наела стая въ кѫщата на Симона, който даваше банкетъ на Христа, и, когато той дойде, тя непрѣстанно го цѣлуваше. Тя постѫпи споредъ законитѣ на природата, по закона на цъвтѣнето, за да покаже, че спасението е тамъ. Значи, тя отвори душата си, тя отвори сърцето, ума и духа си, за да възприеме тѣзи божествени лѫчи, — обърна се на едно цвѣте. Христосъ казва: „Понеже постѫпи тъй умно, прощаватъ ѝ се всички грѣхове, които е направила въ миналото.“ Нѣкой пѫть ще се спра да изтълкувамъ, какво означава „грѣхъ“ и „погрѣшка“. Сега ще ви оставя съ старитѣ ви идеи за грѣха. Когато човѣкъ не знае какъ да цъвти, и цѣлува, той винаги е въ квадрата, неговиятъ вратъ е, както на онзи волъ съ рогата. Волътъ едно врѣме е направилъ рогата си, за да се брани, но човѣкътъ, като го е хваналъ за рогата, създалъ буквата В (), и отъ нея образувалъ хомота, въ който го впрегналъ. Ние казваме „великъ човѣкъ“. Кой е великъ човѣкъ? — Великъ е онзи човѣкъ, който самъ може да се впрѣга и разпрѣга. Веселъ човѣкъ е онзи, който има хомотъ, впрегнатъ е. И двамата сѫ весели. Тогава, въ какво седи развързването на вола? Тази единица отгорѣ на буквата В () трѣбва да се прѣмахне, за да остане той свободенъ. Защото ти може да си вързанъ и развързанъ не само съ вѫже, но може да си съзнателенъ като човѣкъ. На вола турятъ оглавникъ, а човѣкъ се вързва съ своята дума, съ своето съзнание. Слѣдователно, разумното вързване става по закона на свободата. И тъй, цѣлувката, споредъ нейния произходъ, е начинътъ, по който ние можемъ да се спасимъ отъ злото, което сѫществува сега въ свѣта. Какво нѣщо е устата? — Долната устна означава любовьта, силитѣ, които съзиждатъ, — тѣ иматъ единъ произходъ, — а горната устна означава мѫдростьта. Любовьта и мѫдростьта въ божествения свѣтъ съставятъ основата, върху която живѣятъ всички живи, велики сѫщества. Слѣдователно, когато цѣлувамъ нѣкого, това означава, че азъ се ангажирвамъ да служа на тази велика мѫдрость и любовь, които съставляватъ божествения свѣтъ, и да живѣя съобразно съ тѣхъ. И тъй, на онзи, който ви цѣлува, вие сте му гостъ. За да цѣлунете нѣкого, Господъ трѣбва да е въ него. Това е истинската цѣлувка. Вѫтрѣ въ Христа кой живѣеше? — Самъ Богъ. Тази жена разбираше закона — тя цѣлуваше Христа, а не той нея. Слѣдователно, ние можемъ да цѣлуваме само божественото. Нѣкой казва: „Защо не ме цѣлувашъ?“— Въ тебе живѣе ли Господъ, въ тебе ли е? Ако не е въ тебе, азъ не бива да цапамъ устата си. Единственото сѫщество, което може да цѣлунешъ и което може да донесе твоето спасение, е само свѣтлината. Цвѣтята се разтварятъ, за кого? — За свѣтлината. Има ли свѣтлина, тѣ я възприематъ. Тѣзи слънчеви лѫчи, тази слънчева свѣтлина цѣлува цвѣтята, тя произвежда тѣхния чудесенъ растежъ. И тъй, въпросътъ е рѣшенъ. Когато ви питатъ: може ли двама души да се цѣлуватъ едноврѣменно? Не може, то е немислимо. Или мѫжътъ ще цѣлува, или жената; или братътъ, или сестрата; или господарьтъ, или слугата. Тъй седи законътъ. Двама, които се цѣлуватъ едноврѣменно, — не разбиратъ този законъ, и отъ такава цѣлувка не може да има никакви добри резултати. Двама, които се цѣлуватъ, мязатъ на двама банкери, които опериратъ съ своитѣ капитали въ една и сѫща кѫща; непрѣмѣнно тамъ ще има ританица. Сега се поражда отъ това въ васъ едно криво разбиране. Не е въпросътъ, кой те е цѣлуналъ, а кого си цѣлуналъ — това е въпросътъ. Азъ не говоря за това, кой те е цѣлуналъ, а въпросътъ е, кого си цѣлуналъ. Дяволътъ цѣлува. Когато нѣкой пита, кой те е цѣлуналъ, подразбирамъ злото, а кого си цѣлувалъ — подразбирамъ Господа. Значи, има двѣ цѣлувки. Ако цѣлунешъ една жена, тя казва на мѫжа си, че еди-кой-си я цѣлуналъ. Има право. Тази цѣлувка не е божествена. Но, ако тази жена цѣлуне Христа, друго е. Кого е цѣлувала? Ако запитате туй цвѣте, кого е цѣлувало, ще ви каже: „Слънцето, слънцето съмъ цѣлувало. Тъй както съмъ хубаво, слънцето ме е направило. Като съмъ цѣлувало слънцето, всичкитѣ ми грѣхове се простиха, слънцето ме въздигна.“ Христосъ се обръща къмъ Симона и му казва: „Ти цѣлувание не ми даде.“ Този Симонъ е билъ единъ културенъ човѣкъ, като насъ, съврѣменнитѣ. Като видѣлъ, че тази жена цѣлува нозѣтѣ на Христа, той си казалъ: „Този човѣкъ минава за пророкъ, за учитель, който всичко знае, чистъ и святъ е, а тукъ отъ толкова врѣме една жена му цѣлува краката, не знае ли той каква е тя? Азъ да бѣхъ на негово мѣсто, 10 пѫти досега щѣхъ да я изпѫдя!“ И тогава Христосъ се обръща къмъ него: „Симоне, имамъ да ти кажа нѣщо.“ А той казва: „Учителю, речи!“ Нѣкой си заемодавецъ имаше двама длъжници: единиятъ му бѣ длъженъ 500 динари, а другиятъ — 50“. Числото 5 е, което прѣодолява тукъ. Едното число означава духовния човѣкъ, а другото — свѣтския, плътския човѣкъ; единиятъ, който разбира нѣщата само вѣчно, а другиятъ, който разбира нѣщата врѣменно. Като изучаваме Христовото учение, ние не бива да правимъ погрѣшката на онзи слуга на св. Антоний. Туй учение трѣбва да го разберемъ правилно, понеже то е обосновано на велики закони, на живи закони, които ние, сегашнитѣ хора, можемъ да приложимъ. Каква е погрѣшката на слугата на св. Антоний? Това е единъ анекдотъ, доколкото е вѣренъ, не зная. Азъ го взимамъ, за да разясня принципа. Св. Антоний билъ поканенъ нѣкѫдѣ на гости, и тръгналъ съ слугата си. Той ездѣлъ на конь, а слугата му — на магаре. Обаче, св. Антоний ималъ противници, които искали да го спратъ на пѫтя му. Вечерьта спрѣли на единъ ханъ. Дошли противницитѣ му, отрѣзали главата на коня и на магарето, като си казали: „Не трѣбва да ходи на гости, стига му дотука.“ Сутриньта дохожда слугата, иска да извади и приготви коня и магарето за пѫть, но вижда, че главитѣ имъ сѫ отрѣзани. Съобщава за това на св. Антоний. Той му казва: „Нищо, прилѣпи ги, и ще вървимъ!“ Слугата въ бързината размѣнилъ главитѣ, на коня турилъ магарешката глава, а на магарето — конската. Св. Антоний се качва на конь съ магарешка глава, а слугата му — на магаре съ конска глава и тръгнали. На съврѣменнитѣ хора главитѣ имъ сѫ размѣстени. Мѫжетѣ мислятъ като женитѣ, а женитѣ мислятъ като мѫжетѣ. Казвате: „Тогава какъ ще се разрѣши въпросътъ?“— Конската глава — на коня, магарешката — на магарето! Нѣщата трѣбва да бѫдатъ тъй, както сѫ създадени първоначално, а не да се тълкуватъ. Казвамъ: тази конска глава да се снеме отъ магарето, а магарешката да се снеме отъ коня! Това значи тълкуване — да дадешъ едно правилно разяснение на онзи великъ законъ, върху който се градятъ сегашнитѣ наши закони. Каквото е говорилъ Христосъ, туй учение, съ неговитѣ основни принципи, може да се приложи още сега. И слѣдъ хиляди и милиони години пакъ сѫщото ще бѫде. Любовьта, и до скончание на вѣка и слѣдъ скончание на вѣка, ще бѫде сѫщата. Като казвамъ сѫщата любовь, подразбирамъ сѫщата по субстанция и есенция, а не по форма. Виждали ли сте какъ изгрѣва слънцето сутринь? Така е и съ любовьта. Тя ще се усилва, усилва до зенита си, послѣ ще залѣзе, а при новото зазоряване пакъ ще се усили. Слѣдователно, въ всички свои проявления любовьта се усилва. Затуй трѣбва да се приготвимъ да изнесемъ, първо, великото — Божията Любовь. Вие не сте усѣщали още онази Любовь. Ако тази божествена Любовь, съ която бѣше въодушевена онази жена, която цѣлуваше краката на Христа, хората биха я приложили, свѣтътъ днесъ би се спасилъ. И ако ние се поставимъ на това становище, и се запитаме, защо се учимъ, защо ни е знанието въ свѣта, отговарямъ: знание — това е познаване на Бога. Всичката философия въ свѣта седи въ това — да познаемъ Бога въ неговото есенциално проявление, както той самиятъ се познава, да го познаемъ въ неговото субстанциално проявление, да го познаемъ въ всичкитѣ негови материални проявления въ свѣта. Това е великата наука въ свѣта. И тъй, всички съврѣменни борби, които сега сѫществуватъ, не сѫ нищо друго, освѣнъ познаване на онзи истински Богъ, който ще внесе великата Любовь, която служи за растене, цъвтѣне, за вързване и узрѣване на този плодъ. Върху вѫтрѣщния смисълъ на Любовьта нѣма да се спирамъ, понеже това е една велика задача, която вие трѣбва да проучавате. Да говоря за Любовьта, то е тъй безсмислено за мене, както да ви говоря за тази трансцендентална математика, за висшата божествена математика. Всички числа иматъ свои съотношения. Числата отъ 1 до 10 иматъ свои съотношения. Казвате: „Азъ зная какво означава числото 1“. Туй число има безъкрай съотношения. То може да има хиляди проявления съ хиляди качества. Познавашъ ли го въ всичкитѣ негови качества? Може да означава единъ кгр. вода, може да означава единъ кгр. отъ човѣшкия мозъкъ, може да означава единъ кгр. въздухъ и т. н. И какви ли не други съотношения има единицата. Като дойдемъ до числото 2, трѣбва да знаемъ и неговитѣ съотношения. Трѣбва да знаемъ, какво означаватъ числата: 1, 2, 3 — 10. Това е проявление на първичния божественъ свѣтъ. Слѣдователно, първата цѣлувка е образувала единицата: цѣлувката е извадила първата единица. Когато искашъ да бѫдешъ пръвъ, то значи, че пръвъ може да бѫде само онзи човѣкъ, който може да отваря квадрата. Нѣкой казва: „Азъ искамъ да бѫда пръвъ.“ Питамъ: знаешъ ли науката да отваряшъ квадрата, знаешъ ли науката да цѣлувашъ? — „А, колко съмъ ги цѣлувалъ!“— Ти, като онази грѣшница, знаешъ ли да цѣлувашъ нозѣтѣ на Христа, на най-великия човѣкъ, т. е. твоята уста занимавала ли се е съ есенцията и субстанцията на божествената Любовь, на божествената Мѫдрость? Вкусвалъ ли си ги като плодъ? Защото, като се вкусятъ Любовьта и Мѫдростьта, това е тъй приятно, както когато вземешъ единъ плодъ и кажешъ: „Аа, колко е хубавъ!“ Това е субстанцията на тия основи, върху които почива божествениятъ свѣтъ. И затова Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето, и, който ме яде, ще има животъ вѣченъ.“ Какъ? — Съ устата си. Думата „ядене“ подразбира всѣкога размножаване. И който ме цѣлува — цъвтѣнето подразбира отваряне на този квадратъ. Сега азъ ви питамъ: вие сте нещастни, налѝ? Отъ какво произтичатъ вашитѣ нещастия? Все зарадъ Христа. Вие търсите любовьта и въ името на тази любовь може да направите хиляди прѣстѫпления. Вие може да видите една красива жена и казвате: „Аа, тамъ е любовьта.“ Цѣлунете я, но, като я цѣлунете, казвате, че не е тя. Послѣ въ васъ се явява едно отвращение, една умраза. Най-първо дяволътъ те е излъгалъ да я цѣлунешъ, послѣ идва Господъ и казва: „Не е тя.“ Като не е тя, ще взема ножа, хайде ще я пробода.“ Господъ пакъ казва: „Нѣма да я прободешъ“. Прѣдставете си сега една съврѣменна жена, или мѫжъ, които сѫ извършили такова прѣстѫпление, като тази блудница. Ще ме извините, азъ нѣмамъ ни сѣнка отъ умисъль да вземамъ нѣкоя отъ васъ. Да си прѣдставите за моментъ една такава жена, която е извършила едно прѣстѫпление, взима че цѣлува краката на мѫжа си и казва: „Зарадъ тебе направихъ всичкитѣ грѣхове.“ Какво би направилъ единъ съврѣмененъ мѫжъ? - Ще каже: „Махни се оттукъ, ти ме опозори!“ И, ако се намѣри единъ мѫжъ, който да прости на жена си и каже: „Хайде, отъ мене да мине,“ всички вѣстници ще пишатъ — доблестенъ мѫжъ! Но Христосъ другояче постѫпи съ нея, друго нѣщо имаше — тъй е писано въ Евангелието. Той каза: „Симоне, азъ слѣзохъ въ твоя домъ, ти цѣлувание не ми даде, ни вода ми даде за нозѣтѣ, а тази голѣма грѣшница, откакъ съмъ влѣзълъ, не прѣстава да цѣлува нозѣтѣ ми.“ А нозѣтѣ, това е великото, това сѫ божественитѣ добродѣтели. Онзи човѣкъ, който търси добродѣтелитѣ, онзи човѣкъ, който търси правдата, той е, който цѣлува тѣзи крака. Онова, което жадува, което гладува, това е устата. Слѣдователно, туй състояние на човѣшкото сърце, и този изразъ на човѣшката уста ние наричаме цѣлувка. Тази цѣлувка я има не само у хората, но и между птицитѣ и другитѣ животни, и дори между цвѣтята. Но хората днесъ сѫ я развалили, изгубили сѫ смисъла ѝ, и, намѣсто да те цѣлуне нѣкой, кога се напие, казва: „На ти единъ юмрукъ, да знаешъ, че моята рѫка е силна“. И сега, ние, съврѣменнитѣ хора, воюваме. Защо? — Защото хората сѫ изгубили смисъла на цѣлувката, начина, по който да се цѣлуватъ, не знаятъ да се цѣлуватъ, и започватъ да се биятъ, има удряне на глави, чупене на крака. Правовѣрнитѣ тогава започватъ: „Господи, ние ти се молимъ да благословишъ нашето орѫжие, за да можемъ съ нашето велико войнство и герои да побѣдимъ и да ни посрѣщнатъ съ баници, съ винце, че ние сме побѣдили; тъй да познаятъ всички народи, че само ти си Господъ и че като тебе нѣма другъ. И тогава казватъ: „Благословенъ Господъ, во имя Отца, и Сина, и Светаго Духа, аминъ.“ Не, не, не, всички свещеници трѣбва да проповѣдватъ на съврѣменния свѣтъ и да цѣлуватъ краката, като тази блудница. На кого? — На бѣднитѣ вдовици, на бѣднитѣ сирачета; на страждущитѣ, на онеправданитѣ. Туй е, което се изисква. Ще кажете: „Цѣлувка!“ Да, цѣлувка; за да се даде цѣлувка, трѣбва да се стопли вашето сърце. За цѣлуването се изисква голѣмо геройство. А въ България азъ съмъ срѣщалъ малцина, които знаятъ да цѣлуватъ. Срѣщалъ съмъ нѣкои, понамѣстятъ джунитѣ си, зачервятъ се. Сърце, сърце! Не искамъ да вземешъ нѣщо отъ мене, но да съзнаешъ, че твоятъ животъ е билъ досега безполезенъ, животъ на заблуждения въ мисли, желания и чувства, и да се роди въ тебе онази велика мисъль, че отсега нататъкъ ще живѣешъ чистъ животъ, ще цѣлувашъ онѣзи слънчеви лѫчи, които създаватъ растенето на твоята душа. И тъй, който цѣлува, трѣбва да бѫде на мѣстото на тази грѣшница, а когато го цѣлуватъ, трѣбва да бѫде на мѣстото на Христа. И така, когато дойде нѣкой да те цѣлуне, ще кажешъ: „Чакай, братко, чакай, ти мислишъ, че отъ мене можешъ да добиешъ нѣщо? — Не.“ Единъ калугеръ ми разправяше слѣдния случай: „Отидохъ, казва, на църква. Излѣзе единъ богатъ човѣкъ, и азъ му хванахъ рѫката, цѣлунахъ я. Той ми даде 100 лв. Излѣзе слѣдъ това една богата жена, хванахъ и нейната рѫка, цѣлунахъ я. Тя ми даде 200 лв. Излѣзе най-послѣ и нашиятъ владика, цѣлунахъ и неговата рѫка. Той ми даде 1 лв. Казахъ си: „Пфу, да знаяхъ, отиде ми цѣлувката напразно!“ Този човѣкъ си продава цѣлувката за пари. „Онзи, богатиятъ човѣкъ, ми даде 100 лв., богатата жена — 200 лв., а владиката, той е бактисалъ, и не само че ми даде единъ левъ, но го извади съ недоволство и рече: „Хайде, върви си!“ Но цѣлувка за 100 лв., за 200 лв. и за 1 лв. не се продава. Владиката пръвъ казалъ истината. Той казалъ: „Слушай, не ставай глупавъ, азъ съмъ владика, не съмъ Христосъ. Докато цѣлувашъ моята рѫка, ти все тази глава ще носишъ и добро нѣма да видишъ.“ А онзи, богатиятъ, който дава 100 лв., казва: „Докато цѣлувашъ моята рѫка, дърво ще има. Азъ не съмъ Христосъ“. Това значи 100 лв. А жената, която дала 200 лв., казва: „Докато цѣлувашъ женитѣ за пари, никога нѣма да прокопсашъ“. Цѣлувката трѣбва да бѫде съвършена, абсолютно безкористна. Тукъ имате една жена, която е отритната отъ цѣлъ свѣтъ и търси спасение. Тя е жената, която се дави, и се хваща за Христа и казва: „Само ти, Господи, само твоята Любовь, само твоята Мѫдрость може да ме избави отъ туй положение, въ което съмъ изпаднала“. И вие, жени, — ще се обърна къмъ васъ и къмъ мѫжетѣ — азъ нѣмамъ вашата опитность, налѝ всички сте цѣлували и сте били цѣлувани, какво сте усѣщали слѣдъ цѣлувката? — Цѣла нощь сте се въртѣли на леглото. Защо? — Не сте цѣлунали Христа, а дявола. Тамъ е мѫчението. Дѣто се цѣлува дяволътъ, язва се явява, и злото се ражда. Тамъ е всичкото. Забѣлѣжете, това е единъ фактъ. На жена, която е цѣлунала единъ покваренъ мѫжъ, лицето ѝ почернява. На мѫжъ, който е цѣлуналъ жена, която не е на мѣстото на Христа, и неговото лице се разваля. Ако е билъ чистъ, непрѣмѣнно лицето му се измѣня. Цѣлувката винаги произвежда единъ прѣвратъ или за добро, или за зло. Ако сте цѣлунали Христа, непрѣмѣнно ще свѣти лицето ви, но направили ли сте една грѣшка въ цѣлувката, винаги ще ходите наведени, като тази грѣшница. Ще казвате: „Нѣма за мене смисълъ въ живота“. Тогава, какъвъ е цѣрътъ? — Ще дойдете при Христа. Вие можете да намѣрите Христа и днесъ. Вземете Евангелието, прѣнесете се 2000 години назадъ или идете 2000 години напрѣдъ, вие ще намѣрите и ще цѣлунете Христа. И нѣма живо сѫщество, което да се постави въ положението на тази жена и на което Христосъ да не се изяви. Тогава Христосъ ще каже: „Прощаватъ ти се грѣховетѣ, и сега се започва новото ти развитие“. Христосъ казва: „Слѣзохъ въ дома ти, ти цѣлувка не ми даде“. Влѣзе една благородна мисъль въ тебе. Тази мисъль е Христосъ. Нѣкой пѫть Христосъ минава въ този свѣтъ. Азъ го виждамъ. Често той минава. Сега за себе си азъ нѣма да говоря, ще говоря за единъ ясновидецъ, който ми разправяше слѣдното нѣщо: „Гледамъ, казва, Христосъ застаналъ при една красива жена — отвънъ много красива, но отвѫтрѣ не — и ѝ говори, а отъ другата ѝ страна, гледамъ и другъ нѣкой ѝ говори“. Христосъ ѝ казва: „Жено, обърни се къмъ Бога, любовь ти трѣбва повече, за да се спасишъ“. Тогава и дяволътъ ѝ пошепва нѣщо. На мѣстото, дѣто ѝ говори Христостъ, тя постоянно си маха рѫката край ухото, защото Христосъ ѝ казва: „Любовь!“ А тя подразбира: „Да любишъ, значи, да цѣлувашъ. Какво ще каже моятъ мѫжъ?“ Тя плътски разбира любовьта. Едно вѫтрѣшно себеотрицание е процесъ на душата, не е процесъ на тѣлото, на ума. Това е едно съотношение, което сѫществува между моята душа и моя първоизточникъ, Богъ, отъ когото съмъ излѣзълъ. И всѣкога, когато се нашепватъ тия мисли на Христа, ние ги критикуваме. Щомъ дойде нѣкой и ни нашепва такива мисли, за примѣръ: „Отвори търговия, ще имашъ голѣми печалби“, — не махашъ рѫка край ухото си. Започвашъ търговията. Щомъ дойде Христосъ, казва на жената: „Жено, ти си богата, толкова дѣчица има тамъ бѣдни, дай 2000 лв. да имъ се помогне“. Дяволътъ казва: „Не слушай!“ Тя маха край ухото си. Азъ гледамъ хората, все махатъ. На нѣкоя жена говори Христосъ, тя маха на ухото: „Това не е за мене“. Щомъ дойде нѣкой другъ, нашепне ѝ нѣщо, казва: „Готова съмъ“! И тогава ме питатъ: „Какъ да познаемъ гласа Христовъ, толкова гласове ни говорятъ?“ — Христосъ говори тъй, както никой другъ. Той казва: „Раздай всичкото си имане на бѣднитѣ!“ А вие махате съ рѫка. „Иди въ нѣкоя болница да служишъ на болнитѣ!“ Пакъ махате. „Омий краката на мѫжа си, примири се съ приятеля си!“ Пакъ махате. А като ви се каже: „Натрий носа на приятеля си“, — приемате. „Дай го подъ сѫдъ, 20000 лв. имашъ да вземашъ“, — „това разбирамъ, толкова пари имамъ да вземамъ“. Когато Христосъ говори, нѣма душа въ свѣта, която да не разбира неговия гласъ. Всѣка мисъль, която прави човѣка готовъ за самопожертвуване, е божествена мисъль. Въ това нѣма никакво изключение. Приеми я, тя иде отъ Христа. Спрешъ ли се да мислишъ, далѝ е онзи Христосъ, който е билъ прѣди 2000 години, всичко изгубвашъ. Слушай, приятелю, ако ти чакашъ този Христосъ, който е билъ прѣди 2000 год., ти ще отидешъ въ дъното на ада. Този Христосъ е порасналъ сега, прѣди 2000 години той е билъ малко дѣте. Той е билъ бебе още, на 2 години, а сега е възмѫжалъ, сега е на възрасть, силенъ е. Слѣдователно, нѣма да го търсишъ като едно малко дѣтенце и да казвашъ: „Ехъ, да имамъ едно малко бебенце като Христа и да го помилвамъ!“. Тогава той не е могълъ да спаси свѣта. Бѣгаше въ Египетъ, биха го и го разпънаха на кръстъ. Туй бѣше волята Божия. Той си казваше: „Ее, налѝ си слабъ, тъй ще бѫде!“ Като възкръсна, казваше: „Всѣкаква власть ми се даде на небето и на земята, и въ бѫдеще нѣма вече тъй да бѫде: нѣма да ме биятъ. Идете и проповѣдвайте туй Слово, азъ ще бѫда съ васъ до скончание на вѣка“. Намъ ни проповѣдватъ за разпнатия Христосъ. Азъ не ви проповѣдвамъ за разпнатия Христосъ, азъ ви проповѣдвамъ за онова Христово възкресение на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость, на Божията Истина, Правда и Добродѣтель, и за онзи Христосъ, който носи животъ въ себе си, който носи Мѫдрость, знание на свѣта; за онзи Христосъ, който носи Истината, който иде да ни даде тази вѫтрѣшна свѣтлина, да устроимъ домоветѣ си, да ни даде Правдата и съ нейната мѣрка да мѣримъ, да ни даде и Добродѣтельта. Христосъ носи и онѣзи велики методи, чрѣзъ които ще можемъ да съградимъ нашитѣ домове. Този е великиятъ Христосъ. Ще кажете: „Дѣ е?“— Азъ го виждамъ сега, шепне на ушитѣ ви. Ето, виждамъ Христа, виждамъ го. А вие виждате ли го? Виждамъ го, виждамъ го, Христосъ шепне. Сега опрѣдѣлямъ, кой какво ще направи: нѣкой ще махне съ рѫка на ухото си, а другъ ще слуша. Мнозина мислятъ, че азъ искамъ да омагйосвамъ хората. Не, Христосъ ви говори. И знаете ли какво ви говори Хистосъ? Ето какво слушамъ азъ: „Сърцата ви сѫ студени, отвънка има снѣгъ, слѣдователно, нѣмате провѣтряване, противодѣйствие тамъ има; любовь ви трѣбва, любовь, съ която да прѣодолѣете всичко; любовь, която да стопли тѣзи ледени сърца, да ги стопли съ температура 100,000,000° да свѣтнатъ сърцата ви. Пакъ ви говори Христосъ. Знаете ли какво ви говори? — „Знания, знания ви трѣбватъ. Не ви трѣбватъ знания какъ да сготвите боба, какъ да сготвите пуйката, какъ да накълцате зелето, да направите кебапчета. Не това ви трѣбва, а знания, знания, да прѣдадете тази мѫдрость на вашитѣ дъщери, синове, на вашитѣ мѫже, на вашитѣ слуги, приятели и неприятели“. Виждамъ Христа, той ви говори сега, и вие седите. Виждамъ една отлична картина: каточели седи енна мома, която очаква момъка, който идва сега и ѝ прѣдлага да се сгодятъ. Тя стои много сериозно. Азъ я виждамъ въ сериозна поза. Такава поза сте заели и вие, и азъ казвамъ: всичко е готово, само да не мръднете дѣсната рѫка при ухото си. Момата казва: „Сега, като дойде момъкътъ, чакай да си помисля, да го взема ли, или не; да го взема, но имамъ другъ по-богатъ, по-ученъ, повече удобства ще ми създаде, само че той още не ми е прѣдложилъ.“ Тя рѣшава, мисли, колко сериозно мисли! Сериозно мисли, но за „онзи“! Нѣма какво да мисли: „Взимашъ ли ме, или не? — „Съ тебе съмъ, Господи!“ Свършена работа! Оставишъ ли да мислишъ много, нищо нѣма да излѣзе. Има моменти, когато човѣкъ не трѣбва да мисли много. Веднага трѣбва да рѣшава. И ние трѣбва да бѫдемъ като онзи инженеръ на Наполеона, комуто Наполеонъ казалъ: „Трѣбва да построишъ единъ мостъ за минаване на войската. — Нѣмамъ инструменти. — Азъ ти казвамъ: ако въ 20 минути отгорѣ не построишъ моста, ще те застрѣлямъ“. Инженерътъ отдава честь, отива си веднага, умътъ му заработва, и въ 20 минути построява моста. Нѣма врѣме, нѣма какво съ инструменти да се рѣшава, бързо трѣбва да работимъ. Когато човѣкъ сгрѣши, иска дълъгъ срокъ, обтѣга, протака въ сѫдилището. Грѣшницитѣ искатъ, когато се разглеждатъ дѣлата имъ, да бѫде врѣмето дълго. Когато крадемъ, ние искаме дълго да бѫде врѣмето, а когато искаме да имаме резултати, — обратно — кѫсо да бѫде. Когато дойде да ни възнаграждаватъ за постѫпкитѣ ни, да не се протака това съ години, а като Наполеона, да издаде заповѣдь да съградимъ този мостъ въ 20 минути, за да се минава отъ единия брѣгъ на другия, отъ единия свѣтъ въ другия. Слѣдователно, тѣзи принципи трѣбва да приложимъ въ домоветѣ си, въ живота си. Христосъ казва: „Азъ въ дома ти дойдохъ, ти цѣлувание ми не даде, а тази жена, откакъ съмъ влѣзълъ, не прѣстава да цѣлува, не устата ми, а нозѣтѣ ми“. Тя казва: „Азъ съмъ недостойна да цѣлуна устата ти, а ще цѣлувамъ нозѣтѣ ти, тѣзи — прашнитѣ нозѣ, които ходятъ по земята“. За да цѣлунешъ Христа по устата, изисква се ангелски жовотъ. Нѣкой казва: „Дай да те цѣлуна по устата!“ Ангелски животъ се изисква за това, чистота се изисква! Ако ние бихме цѣнили тѣзи цѣлувки!.. Българитѣ, които сѫ ходили въ Русия, казватъ, че на Великдень всички се цѣлуватъ: „цапъ-цапъ“ — докато я оцапаха: „Ну, поцѣлуемся: цапъ-цапъ.“ Сега Христосъ имъ казва, каква трѣбва да е цѣлувката. Този квадратъ трѣбва да се отвори, и да се изхвърлятъ тѣзи заблуждения; тѣ трѣбва да прѣстанатъ въ Русия. Казвате: „Православната църква е била такава.“ Ще ви приведа единъ анекдотъ. Единъ отъ рускитѣ императори писалъ до всички руски монастири конфиденциални писма, съ които молилъ — въ който монастиръ се намира главата на св. Иванъ Кръститель, да му се изпрати. Той получилъ отъ всички монастири по една глава! Натурялъ ги въ отдѣлни стаи — 40 глави въ 40 стаи. Слѣдъ това отива въ Руския Синодъ и запитва: „Колко глави има св. Иванъ Кръститель?“ — „Ваше Императорско Величество — само една глава!“ — „Не“, казва, „40 глави има.“ Взима тѣзи старци, завежда ги въ всички стаи: „40 глави, документално 40 глави!“ Прави сѫ тѣ: ако вземемъ прѣраждането, може да кажемъ, че Иванъ Кръститель ималъ 40 глави, но императорътъ имъ казалъ: „Не заблуждавайте народа съ тия суевѣрия!“ Затуй днесъ страда руската църква, защото Иванъ Кръститель ималъ 40 глави! Богъ поругаемъ не бива. Въ негово име не трѣбва да има никаква лъжа. Ако азъ, въ името Христово, искамъ да ви заблуждавамъ, тежка е кармата на този народъ. Никой не може да прокопса, ако е лъгалъ. Нѣкой казва: „Струва да се лъже.“ Не, никога! Нѣкой пѫть може да икономисашъ истината, може да избѣгнешъ отговора, или да прѣмълчишъ, но никога да не говоришъ лъжа. Не можешь да кажешъ истината — мълчи; не можешъ да кажешъ истината — бѣгай, никой не те заставлява да говоришъ. И тъй, двѣ нѣща сѫ потрѣбни: смирение, като на тази жена, да познаемъ заблужденията си. Тази жена е познала, че пѫтьтъ, по който е вървѣла, животътъ, който е водила, знанията, които е имала, всичко туй дало най-лоши резултати. И слѣдъ всичко това тя казва: „Господи, всичко туй сега измѣнямъ.“ Азъ зная, че тази жена, като индивидъ, тя не е една. Тази жена е измѣнила своя животъ, послѣ тя е станала една отлична работница на Христовото дѣло. Тя е измѣнила съвършено живота си. Нейниятъ животъ се измѣни отъ цѣлувката. Слѣдователно, ако и въ насъ влѣзе тази божествена свѣтлина, и ние възприемемъ тази свѣтлина и я цѣлуваме, тя ще произведе всички тия добри резултати. И тъй, когато дойде нѣкой въ дома ви, какво трѣбва да направите съ него? Налѝ, когато имате jourfixe, дойде у васъ нѣкоя ваша приятелка, нѣкоя ваша възлюблена, която вие си обичате, вие я туряте да седне на вашето мѣсто. Дойде една, цѣлунете я; дойде друга цѣлунете я; дойде трета, цѣлунете я; до 10 като дохаждатъ, цѣлувате ги. Другитѣ 10, които идватъ, не ги цѣлувате. Тогава 10 сте цѣлунали, 10 не. Азъ опрѣдѣлямъ: 10 сѫ отъ Господа, а 10 — отъ дявола. Вашето рандеву, този вашъ jourfixe все jourfixe ще стане. Като излѣзатъ отъ дома ви, ще почнатъ да ви критикуватъ. Всички ще цѣлунете! Започнешъ ли съ цѣлувка, всички ще цѣлувашъ. Ако не цѣлувашъ, никого нѣма да цѣлувашъ. Тогава вашиятъ jourfixe ще излѣзе благополученъ. Ще кажете: „Тази жена не ми е симпатична“. Ами тази, която цѣлунахте, симпатична ли ви бѣше? Нимà онази жена е била симпатична на Христа? Че на васъ туй, което е симпатично, то е дяволътъ. Имате двѣ моми: едната е скулеста, съ рани, а другата не, красива е. Коя ще цѣлунете? — Красивата. Въ нея е дяволътъ. Въ тази, скулестата, е Христосъ. Въ красивия момъкъ съ мустачкитѣ, тамъ е дяволътъ. Щомъ го цѣлунешъ, ще почернѣе лицето ти. А въ този, грозния момъкъ, тамъ е Христосъ. Въ името Христово ще го цѣлунешъ. Въ него е принципътъ на Христа. И тази жена прѣдпочете да цѣлуне прашнитѣ крака на Христа, а не чиститѣ на онзи буржоа, защото Христосъ ходѣше съ сандали отъ кожа и безъ чорапи, съ боси крака. Неговитѣ крака бѣха прашни. Та тази жена не цѣлуна краката на Симона, а на Христа. Тя казва: „Господи, и ти си прашенъ и нечистъ, и азъ. Азъ ще ти измия краката, а ти — моето сърце“. И Христосъ ѝ отговорилъ: „Жено, речено-свършено.“ И тя го стори. Сегашнитѣ учени казватъ: „Събралъ ги тѣхъ, все такива невѣжи хора, не ги ли знаемъ кои сѫ тѣ?“ Че азъ не съмъ дошълъ въ България да събирамъ красивитѣ моми и момци, азъ оставямъ тѣхъ за църквата, а онѣзи, които нѣматъ никакъвъ подслонъ, скулеститѣ, тѣ сѫ дошли при мене. Тъй че, нѣма защо да бѫдемъ въ недоразумѣние, но, веднъжъ една моя овца изцѣлена по такъвъ начинъ, не я пущамъ вече. Какво разбирамъ подъ думата въ църква „църква?“ — Подъ „църква“ разбирамъ едно живо сѫщество, което мисли и чувствува, има воля, а всички тия каменни здания, това сѫ приюти, това не сѫ църкви. А сега свещеницитѣ питатъ: „Ходишъ ли на църква?“ Азъ бихъ дошълъ у тебе, ти си отворена врата. Азъ виждамъ, че вратитѣ на сърцата у поповетѣ и владицитѣ сѫ все затворени, нѣматъ и ключъ. Питамъ клисаря: дѣ сѫ ключоветѣ? — „Днесъ дѣдо попъ не служи, елате въ другата църква.“ Това не е църква. Когато нѣкой иска да дойде въ моята църква, азъ отварямъ вратитѣ ѝ за богомолцитѣ въ 4 часа, прѣди да изгрѣе слънцето. Тъй трѣбва да бѫдатъ отворени вратитѣ за всички хора, които искатъ да служатъ на Бога, и въ тази църква всички кандила трѣбва да бѫдатъ запалени, да се лѣе отъ тѣхъ свѣтлина и благость. И който влиза въ нея, трѣбва да остави вънъ всичкия си товаръ. Това е то църква, тъй трѣбва да се разбира. Ще кажете: „Ами какво ще стане съ простия народъ?“ Тѣ не сѫ прости хора, ние говоримъ за всички учени, — тѣ сѫ свършили гимназии, университети, — все съ забавления ли ще ги занимаваме? Ще имъ позволимъ да влѣзатъ въ църквата, да служатъ. Но какъ ще служатъ? — — Като дойде владиката, нека се облѣче съ одеждата на любовьта, тя е вѫтрѣшната дреха. Послѣ има единъ фелонъ, тя е дрехата на мѫдростьта. Като си облѣкатъ тѣзи дрехи, послѣ нека си турнатъ и корони и друго, и тогава нека служатъ. Като дойде тъй, азъ ще му дамъ първо мѣсто, но, ако дойде съ сегашнитѣ си дрехи, ще го изпѫдя навънъ. Вънъ вие, които продадохте името Христово! Идвате да служите за пари, да ги събирате въ вашитѣ котлета! Христосъ не умрѣ за пари, Христосъ дойде да служи въ името на Божията Любовь и Мѫдрость, за да възкръси хората. Туй е не само съ нашитѣ свещеници и попове. Когато говоря истината, въ името на Христа я говоря. Горко на онѣзи, които се противятъ на тѣзи божествени истини! Въ Христовото име, въ божественото, нѣма никакво заблуждение. Нека българитѣ сѣятъ нивитѣ си. Азъ съмъ готовъ да дамъ на българитѣ 100 пѫти повече жито и царевица, прѣизобилно, нека тѣ сѣятъ, и свещеникътъ нека сѣе, но не съ кръста и съ котле въ рѫка. Нищо да нѣма въ църквата: никакви пари, никакво разнасяне на дискоси. Това е безобразие! Всичко това трѣбва да се изхвърли, тъй говори Христосъ. Сега дойде нѣкой, пита ме: „Ти свѣщь палишъ ли въ църква?“ Азъ казвамъ: моята свѣщь винаги гори, кандилото ми е запалено отъ памтивѣка, то никога не е изгасвало. — Ами въ църквата вѣрвашъ ли?“ — Въ тази, Христовата църква вѣрвамъ, въ църквата на Любовьта, въ нея е Христосъ, въ нея сѫ и всички светии и всички добри хора. — „Ами при насъ защо не идвашъ?“ — Идвалъ съмъ и при васъ, но вашитѣ църкви сѫ затворени. — „Какъ?“ — Затворени сѫ тѣ, и сега, азъ не мога да ги цѣлуна. Тѣ искатъ да отида да цѣлуна рѫката на владиката. Не съмъ отъ тѣхъ, та да цѣлуна рѫката на владиката. Нѣкой пѫть и моята рѫка не искамъ да я цѣлуватъ. Прѣди нѣколко дни дойде единъ човѣкъ, въ когото бѣше духътъ. Слѣдъ като го поканихъ да остане на трапезата, той казва, че никой не трѣбва да ми цѣлува рѫката. Послѣ дойде една жена, която ми цѣлуна рѫката. Казвамъ си: ее, това внесе въ него съблазънь: „И той е единъ отъ владицитѣ“, помисли си гостенинътъ. Слѣдъ половинъ часъ той стана, излѣзе, искà да се рѫкува, азъ го спрѣхъ — да не се рѫкува, и му казвамъ: „на добъръ часъ, хубаво мислишъ.” Азъ съмъ за онази вътрѣшна цѣлувка на любовьта, на нашитѣ сродни души. Нѣкои питатъ: „Какъ да намѣримъ сроднитѣ си души?“ Това е най-лесната работа! По-лесна работа отъ тази нѣма. Това и най-малкитѣ дѣца ще ви кажатъ. До 5 — 6 годишната си възрасть дѣцата ще ви кажатъ какъ. Отъ седемгодишната си възрасть нагорѣ тѣ ще ви заблудятъ. Въ русенско единъ баща ми разказваше, че запиталъ единъ день малкото си дѣтенце: „Синко, откѫдѣ си дошълъ?“ Това дѣте му отговорило: „Да не ме смущавате“. — Кой си, откѫдѣ си дошълъ? Ако ти имашъ любовьта въ себе си, нѣма да го питашъ откѫдѣ е дошълъ. Ти знаешъ, че Любовьта знае откѫдѣ си дошълъ. Когато ние любимъ хората, отъ Бога сме дошли, а когато не ги любимъ, отъ дявола сме дошли. Първото нѣщо: като дойде Христосъ въ дома ви, ще измиете краката му съ вашитѣ уста, а това, прѣведено на вашъ езикъ, значи: ще му служите съ мѫдрость и любовь, ще носите неговото Слово безъ никаква примѣсь. Това е цѣлувката. Когато азъ прилагамъ всичкия си умъ и всичкото си сърце да му служа тъй, че да нося неговото Слово безъ никаква примѣсь, това е цѣлувка. Ако така можете да служите на Христа, той ще ви каже: „Прощаватъ ви се грѣховетѣ, и вашитѣ имена се записватъ въ небето прѣдъ ангелитѣ, и въ бѫдеще вие ще станете граждани на това велико царство“. И тъй, азъ сега ви поздравлявамъ всинца да служите на Христа съ мѫдрость, да служите съ любовь, да ги вложите въ умоветѣ и сърцата си. Този Христосъ азъ го виждамъ, съ него говоря сега. Слѣдъ като си отидете у дома си, той пакъ ще ви говори. Внимавайте, не продължавайте да умувате, но кажете: „Да рѣшимъ!“ Не, кѫсъ е срокътъ, веднага рѣшете! Речено и свършено — никакво махане на рѫката. Вие ще ми кажете: „Ти говоришъ ли истина, че Христосъ е при насъ сега?„ При васъ е Христосъ, при вашитѣ души, разбирайте вътрѣшно. Говоря ви една велика истина. Великъ е този Христосъ, и, когато хората единъ день съзнаятъ тази истина, знаете ли каква култура ще има? Въ Европа ще пѫтуваме свободно, безъ никакви спънки, и тогава всичко ще поевтинѣе, и житото, и маслото — всичко. Какъ? — Когато хората започнатъ да служатъ на Бога съ любовь и мѫдрость. Туй учение трѣбва да го подематъ всички духовници. А тѣ се докачатъ още, но Христосъ ще ги застави да не се докачатъ. И учители, и всички други въ бѫдеще трѣбва да служатъ на Христа съ любовь и мѫдрость. Сега азъ ви проповѣдвтмъ не като на българи, или като на англичани, или като на френци. Азъ ви проповѣдвамъ като на мои братя и сестри въ името на Христа. Никога нѣма да изопача Истината. Азъ ви говоря като на мои братя и сестри, като на приятели, като на ученици, които ви държа на равна нога съ себе си, давамъ ви найхубавитѣ си мисли, макаръ че треперятъ тѣзи хора вънъ, на студа. Азъ ви давамъ най-хубавото отъ себе си, запознавамъ ви съ тѣзи истини, за които никой другъ, отъ 2000 години насамъ, не ви е говорилъ. Защо? — Защото азъ любя Бога, защото му служа съ любовь и мѫдрость. И вие всинца можете да му служите. Всинца можете да служите на Бога съ любовь и мѫдрость. Всички можемъ да бѫдемъ братя, безразлично, каква е степеньта на нашето развитие. Ще идемъ да работимъ споредъ силитѣ си. И тъй, ние можемъ да дадемъ тази цѣлувка на Христа, понеже Христосъ е навсѣкѫдѣ, въ цѣлата природа. Навсѣкѫдѣ е Христосъ! И ние можемъ да му дадемъ тази цѣлувка; щомъ я дадемъ, ще цъвнемъ, ще завържемъ и ще станемъ силни. Моитѣ думи сѫ малко символични, но истинностьта имъ е отвѫтрѣ. Всѣка мисъль, всѣка цѣлувка трѣбва да бѫде пропита съ любовь, и, като цѣлунете, да не съжалявате, а да знаете, че сте извършили единъ дългъ, дали сте нѣщо отъ себе си, и тогава ще чуете този гласъ на Христа: „Прощаватъ ви се грѣховетѣ“. „Прощаваме се“ — това е отлична дума. Ако днесъ Съглашението каже на българитѣ: „Прощава ви се дългътъ“, какво ще бѫде? — Барабанитѣ ще биятъ изъ града, обявления ще има залѣпени по всички градове, по всички общини, че Съглашението е простило на България 2½ милиарда лева дългъ. А туй, което носи Христосъ, е много повече отъ тѣзи 2½ милиарда лева. Любовь и мѫдрость трѣбватъ на всинца ни сега. Любовь и мѫдрость! Нѣкои казватъ: „Еди коя си сестра е кисела“. Казвамъ: тя не е цѣлувала още краката на Христа. „Еди-коя-си малко критикува“. Казвамъ: не е цѣлувала краката на Христа. „Еди-коя-си е невѣжа“ — не е цѣлувала краката на Христа. Онѣзи мѫже и жени, сърцата на които сѫ пропити отъ тази любовь и умътъ имъ — отъ тази мѫдрость, тѣ сѫ цѣлували краката на Христа. Човѣкъ, който единъ пѫтъ е изпиталъ тази любовь, който единъ пѫть се е докосналъ до нея, той вече се е издигналъ така, както свѣтътъ не подозира. И тъй, служете съ любовь, служете съ мѫдрость. Туй учение трѣбва да се приложи. Тамъ е силата и спасението въ бѫдеще. (Бесѣда, държана на 8 януарий 1922 г., втория день на Коледа, въ София.)
  12. hristo

    1922_01_01 Сроднитѣ души.

    От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Сроднитѣ души. „Да възлюбишъ ближния си като себе си“*) *) Матея, 22:39. Повидимому, този 39 стихъ е много ясенъ, нали? „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ И цѣлиятъ съврѣмененъ християнски свѣтъ мисли, че разбира тази заповѣдь, и я прилага. Азъ нѣмамъ нищо противъ този възгледъ. Когато нѣкоя жена изтъче платно, по какво се познава това платно? Нали по самото изтъкаване, дали е то хубаво изтъкано или не? Ако основата на туй платно не е дотамъ здрава, платното се кѫса. Самото платно може да е изтъкано много добрѣ, но основата му да не е здрава. Онѣзи отъ васъ, които се занимаватъ съ висшата математика, могатъ да изчислятъ по закона на вѣроятноститѣ, колко пѫти отъ създанието на мира досега е произнесена думата „любовь“ отъ мѫже и жени, отъ братя и сестри, отъ дѣца и приятели. Нека всички изчислятъ. Това е една философия. Сега, по закона на еволюцията, всички ония нѣща, които еволюиратъ, развиватъ се и растатъ а всички, които инволюиратъ — слизатъ, т. е. смаляватъ се и се разнищватъ. Тъй щото човѣкъ първоначално, когато е слѣзълъ отъ Бога, е почналъ да произнася думата „любовь“ много правилно; обаче, като се отдалечавалъ отъ Бога първичниятъ или козмичниятъ човѣкъ, както го наричатъ, тази дума по съдържание почнала полека-лека да се смалява, да се смалява незабѣлѣзано, и, когато човѣкътъ слѣзълъ до дъното на битието, почти нищо не е останало отъ тази дума — разнищила се. Туй слизане било тъй незабѣлѣзано, тъй бавно, че и този великъ човѣкъ даже се самоизлъгалъ. И вие сега се намирате въ положението на този козмически човѣкъ по отношение на любовьта на вашия Баща. Знаете ли, на какво мяза тази любовь? Тя мяза на едно парче или една часть, останала отъ нѣкой голѣмъ разбитъ корабъ или параходъ отъ вълнитѣ на развълнувания океанъ, който го клатушка. Това парче се люшка насамъ-натамъ и казва: „Ее, любовь, любовь“, но, като излѣзе на брѣга на нѣкой островъ, казва: „Слава Богу, спасихъ се!“ Тъй че и вие, събранитѣ тукъ, както и всички християни, сте изхвърлени парчета отъ този великъ параходъ на брѣга на нѣкой островъ. Положението на съврѣменнитѣ хора мяза на онова, въ което се намиралъ единъ английски лордъ, който тръгналъ отъ Англия съ дъщеря си и слугата си да обикаля свѣта. Случило се обаче, че параходътъ, съ който пѫтувалъ, се разбилъ и потъналъ, и англичанинътъ съ дъщеря си и слугата си едва успѣли да се спасятъ съ лодка на единъ близъкъ островъ. Лордътъ знаялъ само да заповѣдва въ Англия, а слугата му — да се подчинява; обаче, като излѣзли на този островъ, слугата, който носилъ малко сѣменца и знаялъ какъ да ги сѣе и обработва, станалъ сега господарь, и започналъ да учи лорда и дъщеря му, какъ да се прѣхранватъ. Така тѣ живѣли десетина години на този островъ. Та и ние сега не сме господари, но господари сѫ нашитѣ слуги. Кои сѫ нашитѣ господари? Тѣ сѫ нашитѣ страсти, на които ние слугуваме. Тѣ сега ни казватъ: „Господарю, едно врѣме ти бѣше нашъ господарь, но сега, на този островъ, ние разбираме отъ тази работа, и ти ще ни слушашъ,“ И тъй, колко пѫти досега е произнесена думата „любовь“? Ами че тя е най-силната дума! Когато Господъ произнесълъ за пръвъ пѫть въ свѣта думата „любовь“, той създалъ съ това цѣлия козмосъ, образували се всички слънца, които се раздѣлили и тръгнали по своитѣ орбити. Като произнесълъ втори пѫть думата „любовь“, всички велики сѫщества, всички богове се събудили отъ своя дълбокъ сънь. Когато произнесълъ Господъ десетия пѫть думата „любовь“, родилъ се човѣкътъ. Нѣма да разказвамъ, какво е станало при произнасяне на думата „любовь“ третия, четвъртия и т. н. пѫти. Тъй че Господъ е произнесълъ досега само десетъ пѫти думата „любовь“. И върху тѣзи десеть думи почива всичката философия на кабабалиститѣ съ тѣхнитѣ сефироти. Споредъ теософитѣ, това е диференциране на думата „любовь“ въ всички нейни проявления въ разнитѣ полета, понеже нѣма нищо по-реално въ свѣта отъ любовьта. Сцѣплението на материята зависи само отъ любовьта, която сѫществува между нейнитѣ частици и ги кара да се привличатъ. Хармонията на свѣтоветѣ зависи отъ любовьта, която ги привлича и чрѣзъ която тѣ се движатъ и се въртятъ. Но сега да дойдемъ до тази любовь. Като се качвате нагорѣ, ще изучвате любовьта. Сега започвате отъ числото едно, т. е. ще изучавате, каква часть отъ голѣмия корабъ, който се е разбилъ, съставлява туй парче, на което сте се спасили. Сега, споредъ божествения планъ, всички тия части на разбития корабъ ще се събератъ, и отъ тѣхъ ще се направи единъ много по-величественъ корабъ, отколкото е билъ първиятъ. Единъ великъ виртуозъ-цигуларь отива при единъ майсторъ на цигулки да поправи цигулката му, на която не могълъ да свири, защото имала нѣкакъвъ малъкъ дефектъ. Майсторътъ взима цигулката, удря я силно на земята и я разбива на десетина парчета. Като видѣлъ това виртуозътъ, хваналъ се за главата отъ ужасъ и скръбь, че цигулката, най-скѫпото му съкровище, отива: „Нищо, не бой се“, му казва майсторътъ. Той събралъ всички тѣзи парчета и образувалъ отъ тѣхъ една цигулка, десетъ пѫти по хубава отъ първата, тъй че, ако вашата цигулка се развали нѣкой пѫть, и онзи майсторъ я хвърли на земята, не бойте се за тази цигулка! Този майсторъ ще направи нѣщо много по-хубаво, отколкото е била първата. Че нашето тѣло не е ли направено отъ множество малки, микроскопични частици? Не си правете илюзия да мислите, че е нещастие, когато въ свѣта става разрушение. Всѣко разрушение е единъ случай да покаже Богъ своята сила, своята мѫдрость, своето знание, своята любовь къмъ онѣзи, които уповаватъ на него. Когато Господъ казва, че ще разруши свѣта, ние подразбираме, че ще създаде много по-хубавъ свѣтъ, отколкото е билъ първиятъ. Когато кажемъ, че този свѣтъ ще прѣмине, ние подразбираме, че ще дойде другъ, по-хубавъ отъ първия. Когато кажемъ, че този човѣкъ ще си замине, подразбираме, че той пакъ ще се роди, и то по-добъръ отъ първия. Това е правилната философия. Сега да дойдемъ до любовьта. Ще кажете: „Побѣлѣ ни главата отъ любовь!“ И дѣйствително, всички глави все отъ любовь сѫ побѣлѣли. Ами, дѣто ядемъ, това е отъ любовь; дѣто се обличаме, това е все отъ любовь; дѣто се учимъ, все отъ любовь; дѣто се сѫдимъ, все отъ любовь. Любовьта създава и радости и скърби, тя е причина на всичко. Който разбира любовьта, радва се, а който не я разбира, скърби. Който разбира любовьта, работи, а който не я разбира, почива си. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Подъ думата „себе“ азъ разбирамъ божествената човѣшка душа. Всички души, които сѫ излѣзли първоначално отъ небитието и сѫ влѣзли въ битието, сѫ били все двойки. Двѣ души сѫ били тѣ, и тѣзи души сега се търсятъ. Всички стремежи на хората, дѣто се любятъ, дѣто се женятъ, дѣто дѣца раждатъ, подразбира това, че всѣки търси своята душа. Когато се разрушилъ онзи корабъ, тѣзи души се изгубили омотали се въ материята, и днесъ тѣ се търсятъ. Ще ми възразите: „Че какъ тъй, не виждаме ли ние, не виждатъ ли хората?“ Духовното зрѣние въ васъ още не е развито. Нѣкоя мома намѣри нѣкой момъкъ, ожени се за него и казва: „Моятъ възлюбленъ, той е!“ И попътъ дойде и ги вѣнчава въ името Божие. Не се минава единъ мѣсецъ слѣдъ женитбата, и тя казва: „Не, е той.“ Мѫжътъ намѣри нѣкоя жена, ожени се за нея и казва: „Не е тя.“ Всѣки се намира въ положението на английския реформаторъ Джонъ Уеслей, който се влюбва въ една мома, оженва се за нея, но три дни слѣдъ женитбата си казва на приятелитѣ си: „Не си струва човѣкъ да се жени. — Защо? — Не е тя, не е моята душа, която азъ търсѣхъ.“ Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си“, т. е. да възлюбишъ ближната, сродната душа. Имайте прѣдъ видъ, че, когато вземамъ думата „душа“, азъ я употрѣбявамъ като една мѣрка. Ако ти не можешъ да любишъ близката си душа, ако не можешъ да любишъ душата, съ която си излѣзълъ, никого не можешъ да любишь. „Като себе си“ казва Христосъ, а не извънъ себе си. Отъ думитѣ „като себе си“, отъ онзи човѣкъ, който може да люби, започва творчеството на земята. Вие ще възразите: „Какъ, колко ми е горѣло сърцето, по цѣли нощи не съмъ спалъ?“ Ако не си спалъ по цѣли нощи, това не е още доказателство, че си любилъ. Като те набиятъ и ти счупятъ крака, спишъ ли? По цѣли нощи не спишъ, не можешъ да се обърнешъ. Като си счупишъ крака, това отъ любовь ли е? Азъ се чудя на хората, когато казватъ: „Отъ любовь не мога да спя“. Че каква е тази любовь, която гори?! „Ума си щѣхъ да изгубя!“ Каква е тази любовь, която взема умоветѣ на хората? И сега имаме много писатели, автори на романи, които пишатъ, че героятъ и героинята припаднали. Пишатъ туй, което не е. Ами че азъ мога да накарамъ всѣкиго да припадне. Не само азъ, но и всѣки отъ васъ може да стори това. Като го хлопнешъ по главата, ще му припадне. И тогаве казватъ: „Припадна му“. Не, не, това не е философско разглеждане на думата „любовь“. Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Не да го любишъ, а да го възлюбишъ, се казва. Казваме на български езикъ: „възлюбвамъ“ и „любя“. Думата „възлюбвамъ“ е по-силна отъ думата „любя“. Вие любите, но не се възлюбвате. Любете се и се възлюбвайте! Въ влюбването има разлюбване, а въ възлюбването нѣма разлюбване, въ него има единъ процесъ на възрастване. Тѣзи двѣ сродни души сѫ двата полюса, дѣто се ражда животътъ. Само когато намѣришъ душа, сродна на твоята, която да съставлява противоположния полюсъ на твоя животъ, само тогава ще има растене, и ще започне истинската еволюция. Когато Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си“, той подразбира, че въ дълбокия смисълъ на окултната наука лежи друго едно знание, въ което напрѣдналитѣ хора едва иматъ едно малко прозрѣние. Само когато придобиешъ истинското знание, само тогава ще намѣришъ другия полюсъ на своя животъ, или пѫтя на своето възлизане. Туй, което се казва „посвещение“, ще стане, когато намѣришъ учителя си, а той — своитѣ ученици. Всичката тайна седи въ това — да намѣришъ своята възлюблена, сродна душа. Не я ли намѣришъ, никой учитель нѣма да те вземе да ти покаже онова дълбоко, тайно знание, да ти покаже пѫтя на твоето възлизане. Като намѣришъ тази сродна душа, ще тръгнешъ напрѣдъ. Има ли една опорна точка, всичко става. Какъ е казалъ Архимедъ? „Дайте ми една опорна точка, за да туря своя лостъ, и ще вдигна цѣлата земя“. Слѣдователно, този ближенъ, когото трѣбва да възлюбишъ като себе си, той трѣбва да ти бѫде опорната точка, на която да туришъ своя лостъ. Кой лостъ? — Любовьта. И тогава всички дѣйствия ще ставатъ правилно. Любовьта не е едно прѣходно чувство. Прѣходни нѣща сѫ само материалнитѣ нѣща, тѣ сѫ сѣнки. Сѣнкитѣ прѣхождатъ, защото земята се движи, върти се, и въ нейното движение сѣнкитѣ постоянно се мѣнятъ. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Това не значи да се слѣешъ съ ближния си. Тукъ нѣма сливане. Не да му кажешъ, както нѣкои се изповѣдватъ: „Азъ съмъ готовъ да ти стана робъ,“ — това не е любовь. Нѣкой казва: Азъ съмъ готовъ да жертвувамъ всичко за тебе.“ Но и въ жертви не седи тази любовь. Тази любовь съ жертви не се откупва. Прочетете II. послание къмъ Коринтянитѣ отъ Павла, 13 гл., тамъ се казва: „Ако пожертвувамъ всичко, а любовь нѣмамъ, нищо не се ползувамъ.“ Това не е любовь. Може да направишъ всички жертви, тѣзи жертви сѫ за тебе, ти искашъ да се жертвувашъ. Що ме ползува твоята жертва? Не, любовьта изисква нѣщо повече отъ жертви. Жертвата е само законъ за изкупление на нашитѣ грѣхове. Когато човѣкъ изгуби своята чистота, той може да я възстанови само чрѣзъ закона за жертвата. Самопожертвуванието е само законъ да възстановимъ своята първоначална чистота и, слѣдъ като я придобиемъ, ще имаме основание да видимъ Бога, а като видимъ Бога, ще придобиемъ онова истинско съзнание за нашето развитие. Това ще бѫде първиятъ день на нашата еволюция, деньтъ на изгрѣването на слънцето. Това слънце, като грѣе хиляди години въ насъ, ще издигне душата до оная висота, на която тя е била, прѣди да се разбие нашиятъ корабъ. И тъй, съ жертвата се придобива чистотата, съ чистотата се туря основа да видимъ Бога, а съ виждането на Бога започва истинското съзнание, истинското развитие, еволюцията на душата, нейниятъ животъ. Слѣдователно, когато кажемъ, че трѣбва да любимъ, подразбирамъ, че трѣбва да започнемъ да живѣемъ. Сега, въ първата заповѣдь — „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила,“ Христосъ дава правила и методи, които ние разбираме. Сърцето, това е съзнателниятъ животъ. Умътъ, това е самосъзнателниятъ животъ. Душата, това е подсъзнателниятъ животъ, а силата на духа, това е свърхсъзнателниятъ животъ. Слѣдователно, вие, които разбирате математиката, ще направите тия пермутации: ще образувате двата полюса на Духа и ще турите сърцето на противоположния полюсъ, защото животътъ не седи въ самосъзнанието и съзнанието; това сѫ прѣходни етапи, прѣзъ които душата трѣбва да мине. Това е движение. Ти очаквашъ бѫдещето си благо. Можешъ да се радвашъ на нѣща, които въ миналото си приживѣлъ, или пъкъ на нѣща, които въ бѫдеще ще прѣживѣешъ, но никога не можешъ да се радвашъ на нѣща, които прѣживѣвашъ въ настоящия моментъ. Всичкиятъ ни животъ седи или въ бѫдещето, или въ миналото. Слѣдователно, който очаква щастието си въ сегашния моментъ на своето съзнание, той всѣкога се лъже. Въ съзнанието всѣкога има едно жило на горчевини — тѣ сѫ процеси на чистене. Въ съзнанието и самосъзнанието спада законътъ на жертвитѣ, защото въ тѣхъ ние почваме да виждаме своитѣ грѣшки, постѫпкитѣ на миналото, и тогава, въ подсъзнанието на нашата душа, която носи всичко отъ миналото си, въ свърхсъзнанието на Духа, който сега слиза и твори, който носи бѫдещето знание, т, е. онова, което Богъ сега твори въ свѣта, само тогава ще почне да се проявява между тѣзи два полюса божествената Любовь. Сега азъ виждамъ, че въ вашитѣ кѫщи често има нѣкакви останки. За примѣръ, нѣкой ходилъ на Света-гора, донесълъ си нѣкое малко парченце отъ тамъ, и го туря въ кѫщата си, като светиня. Другъ ходилъ на Божи-гробъ, донесълъ отъ кръста на Христа нѣщо, оставилъ го въ кѫщи. Трети взелъ отъ космитѣ на нѣкой свой приятелъ и ги държи като муска. Нѣкой прибралъ половинъ писъмце отъ нѣкой свой приятель, на което другата половина изгорѣла, и скрилъ го. Цѣлиятъ ви животъ се състои все отъ такива останки отъ вашитѣ минали животи. Оставили сте ги по долапитѣ и ходите да ги прѣглеждате, като постоянно пъшкате: „Ухъ!“ Не, прѣстанете вече съ тѣзи пъшкания, защото пъшкатъ само хора, които сѫ прѣяли. Въ любовьта пъшкане нѣма, затруднения нѣма, умопобъркване нѣма, обезсилване нѣма, смърть нѣма. Тогава има единъ великъ животъ вѫтрѣ. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Правило е човѣкъ да обича себе си, защото себе си донѣкѫдѣ познава. Онзи другиятъ, когото ще възлюбишъ, той ще мяза точно на тебе, той нѣма да седи нито по високо отъ тебе, нито по-низко. Затуй, споредъ закона на любовьта, ако искашъ да любишъ нѣкого и се поставишъ по-горѣ отъ него, не си ти; ако пъкъ си смиренъ и се поставишъ по-долу, не си ти — нито си по-горѣ, нито си по- долу. Разбирайте ме, искамъ да разсѫждавате по добрѣ, не отъ сегашния вашъ животъ, не отъ сегашнитѣ ваши чувства. Трѣбва голѣма жертва, за да очистите тия ваши чувства. Има голѣми наслоения, трѣбва да очистите всичко това, за да разберете любовьта. Сега, когато човѣкъ изучава любовьта, изисква се най-голѣмо геройство. Щомъ дойдемъ до любовьта и започнемъ да я изучаваме, казваме тъй: „Какво ще стане съ мене, какво ще стане съ общественото ми положение, съ дѣцата ми, какво ще стане съ моитѣ вѣрвания?“ Ти никога нѣма да намѣришъ истината, ако разсѫждаважъ така. Ти трѣбва да имашъ смѣлостьта на онзи американецъ... на кого? Ще ви приведа единъ примѣръ. Близо подъ Ниагарския водопадъ американцитѣ опѫватъ едно дебело вѫже, и опитватъ, далѝ ще се намѣри нѣкой да мине по вѫжето съ върлина, всрѣдъ рева на този голѣмъ водопадъ. Измежду всички американци се явява единъ, който взима върлината и минава по вѫжето. Първия пѫть той минава съ върлина, втория — безъ върлина, а третия пѫть взима на гърба си другъ единъ и съ него минава по вѫжето. И този, който минава по вѫжето, и онзи, който е на гърба му — и двамата сѫ герои. Това сѫ двѣтѣ души, които сѫ излѣзли отъ Бога. Тѣ трѣбва да минатъ надъ този голѣмъ ревъ на водопада. При най-малкото колѣбание, при всѣко малко нарушение на равновѣсието, всичко е изгубено. Азъ не ви казвамъ да правите още сега тѣзи опити, но само ви насърчавамъ. Най-първо ще минете по вѫжето на единъ по малъкъ, по-тѣсенъ водопадъ, та, като минете, да не се удавите; послѣ ще минете прѣзъ по-широкъ и най-послѣ — надъ течението на онзи голѣмъ водопадъ. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Щомъ намѣришъ тази сродна душа, ти си разрѣшилъ половината отъ своята задача, намѣрилъ си правия пѫть. Тогава твоятъ учитель ще те намѣри, и Христосъ ще ти заговори. Само тогава Христовитѣ думи иматъ смисълъ. И тукъ е великиятъ законъ: „Дѣто има двама души, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Тѣзи двама, това сѫ тѣзи двѣ сродни души. Само при тѣзи двѣ сродни души Христосъ ще бѫде третиятъ. Това не е обикновенъ законъ, да не си правите никаква илюзия, никаква измама. Често цитирате този стихъ: „Дѣто сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ.“ Двама или трима, събрани въ чие име? — Въ името на любовьта. Които сѫ разбрали туй учение, тѣ сѫ дошли до божествената сѫщина, отдѣто именно започва растенето. И тогава любовьта ни къмъ голѣмитѣ и малкитѣ работи трѣбва да бѫде еднаква. Ако имате една сѣмка отъ ябълка и една малка ябълка, каква трѣбва да бѫде любовьта ви къмъ едното и къмъ другото? Ще кажете: „Азъ обичамъ ябълката повеча, отколкото сѣмката“. Любовьта къмъ сѣмката е по-безкористна, отколкото любовьта къмъ ябълката. Ти ябълката обичашъ повече, защото е за ядене, има какво да се асимилира отъ нея. Но, ако можешъ да обичашъ сѣмка, любовьта къмъ нея ще бѫде по безкористна. Слѣдователно, ако ти можешъ да обичашъ тази сѣмката, трѣбва да виждашъ еднакво и въ великото — малкото и въ малкото — великото. Така, ние не бива да се заблуждаваме отъ нашитѣ външни черти. Нѣкой пѫть нашето лице е по правилно, носътъ ни по-симетриченъ, правиленъ, по-стройни сме, и хората, като ни погледнатъ, казватъ: „Въ него има нѣщо хубаво“, обикнатъ ни. Когато видишъ нѣкое слабо, хилаво, болно дѣте, казвашъ: „нищо нѣма да излѣзе отъ това дѣте“. Въ това малко дѣте има толкова вложено, колкото и въ възрастния, защото духътъ на това малко дѣте, функционира на друго мѣсто. Този духъ въ божествения свѣтъ е сѫщото, каквото е духътъ на възрастния тукъ. Тамъ любовьта е еднаква между всички сѫщества. Като казвамъ еднаква, какъ разбирате това? Не еднаква по степень, но еднаква въ своитѣ проявления, и въ великитѣ си проявления любовьта е еднаква. Ако нѣкому въ небето направите най-малката, микроскопическа услуга, той е толкова доволенъ, колкото, ако бихте му дали цѣлия свѣтъ — безразлично е. Но на земята не е тъй. Ако на земята те нахранятъ хубаво, турятъ те на меко легло, направятъ ти хубавъ костюмъ, започвашъ да пишешъ за тѣхъ добрѣ въ вѣстницитѣ. Казвашъ: „Тѣзи хора сѫ благородни. — Защо? — Нахраниха ме съ кокошки, баници, туриха ме на меко крѣсло, направено съ пухъ отъ патици. — Но, ако тѣзи хора сѫ те нахранили съ малко мамалига, ако сѫ те турили на нѣкое кораво легло, като излѣзешъ отъ тѣхъ, ще кажешъ: „Много проста работа бѣше“. Сега туй сравнение е по отношение на любовьта у съврѣменнитѣ хора. Тя мяза на сѫщото нѣщо. Дѣто има заклани повече патици и кокошки, тамъ има и повече любовь. Дѣто нѣма толкова патици, кокошки и баници — тамъ има по-малко любовь. На небето не е така. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Ти отъ себе си искашъ ли нѣщо? За самия себе си жертвувашъ ли нѣщо? Като си гладенъ, рѣжешъ ли нѣщо отъ своето месце? — Не рѣжешъ, но всѣкога очаквашъ нѣкаква кокошчица. Та сега, Христосъ казва: „Отъ ближния си нѣма да пожертвувашъ нито единъ косъмъ, нито единъ мускулъ за своето благо“. Това, както го разбирате, не е за обикновенитѣ хора. Ако вие разрѣшите вѫтрѣшно този въпросъ, вие сте разрѣшили всички други социални въпроси въ свѣта. Ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Прѣди 5000 или 6000 години въ школата на Бѣлото Братство въ Египетъ се явява за пръвъ пѫть една отъ царскитѣ дъщери като ученичка. Главниятъ учитель отъ тази школа, за да опита, далѝ царската дъщеря е готова за онова учение, което ще ѝ се повѣри, трѣбвало да направи слѣдния опитъ съ нея: единъ день той се прѣвърналъ въ единъ малъкъ гълѫбъ — великитѣ учители иматъ туй свойство. Той отива като гълѫбъ въ дома на своята ученичка, но въ сѫщото врѣме произвежда въ нея едно болѣзнено състояние. Явява се слугинята и ѝ казва, че трѣбва да се направи една жертва, за да оздравѣе. Съ това искали да я опитатъ, далѝ тя ще пожертвува този гълѫбъ за своето здраве. Хванали този гълѫбъ, и го турили въ единъ кафезъ. Учительтъ на опитъ позналъ, какво е намѣрението на тази ученичка, и докѫдѣ е достигнала тя въ развитието си. Въпросътъ билъ рѣшенъ: принесли гълѫба въ жертва, за да оздравѣе царската дъщеря. За това отложили влизането ѝ въ школата. Даже и досега още жени въ Бѣлото Братство нѣма. Докато вие сте жени, никога нѣма да влѣзете като членове, като души въ Бѣлото Братство. Дотогава, докато човѣкъ иска да живѣе, той е жена. Дотогава, докато човѣкъ иска да живѣе, той е мѫжъ. Всѣки, който иска да живѣе, той живѣе като другитѣ, а когато той жертвува себе си за другитѣ, той вече се е издигналъ на една степень по-високо. Та, като казвамъ, че и досега въ школата на Бѣлото Братство нѣма жени, не разбирайте „жени по форма“. „Да възлюбишъ ближния си като себе си“! Искамъ да ви дамъ една правилна философия, правилни схващания, за да се учите. По този въпросъ има писано на много мѣста. Даже и въ сегашната литература вие ще намѣрите писано, но това сѫ само сѣнки, а такъвъ въпросъ досега не е разглежданъ. Вие трѣбва да се чувствувате като души. Никога не бива да приемате жертва отъ когото и да е зарадъ васъ. Никой учитель, който и да е той, не иска заради себе си жертва отъ своя ученикъ. Ако ученикътъ иска самъ да се жертвува за своето самоусъвършенствуване, да добие своята първоначална чистота, може, но учительтъ нѣма нужда отъ неговата жертва. Слѣдователно, ние трѣбва да жертвуваме всичко, за да върнемъ своята чистота. Когато вие се жертвувате, не казвайте, че се жертвувате за Господа. Не се жертвувате за Господа, а за васъ. Ами Господъ за кого се жертвува? — За себе си. Ще кажете: „Туй е криво схващане“. — Да, за себе си. Ние го опорочихме, и, слѣдователно, за да се очисти отъ нашитѣ пороци, отъ нашитѣ грѣхове, той трѣбваше да се самопожертвува, за да добие първоначалната си чистота. А туй на човѣшки езикъ значи: Господъ се пожертвува за себе си, та, като очисти себе си, очиства и насъ, понеже и ние влизаме въ него. Той се жертвува за себе си, за да възстанови първата хармония. И оттамъ излизатъ Павловитѣ думи: „Богъ бѣше въ Христа, и примиряваше свѣта съ себе си“. Значи, за да го примири, трѣбваше да докара тази първоначална хармония въ себе си, т. е. да принесе Сина си — любовьта си, живота — въ жертва. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Тогава ще ви запитамъ: намѣрили ли сте тази ваша сродна душа? Сега вие ще ми зададете въпроса: „Ами сега съ тия наши жени, съ тия наши мѫже какво да правимъ?“ Този въпросъ не го зачеквамъ. То е все едно, като да ме питате: „Какво па правимъ съ нашия костюмъ?“ Костюмътъ си е костюмъ, жената си е жена, жененето е женене. Този великъ въпросъ не стои въ свръзка съ това. Жененето е законъ на самопожертвуване. Като се оженишъ, какво правишъ? — Добивашъ своята чистота. Щомъ си чистъ, не трѣбва да се женишъ; щомъ си нечистъ, жени се, колкото искашъ. Женитбата е законъ на самопожертвуване, за да добиешъ своята чистота, или да изкупишъ своята карма, както казватъ индуситѣ. Но, щомъ влѣзешъ въ епохата на истинското развитие, имашъ чистота, законътъ на жененето и раждането вече ще се измѣни. Хората нѣма вече да се женятъ, да се раждатъ и въплътяватъ по този начинъ, както е било досега. Че нѣма да е така, Господъ казва: „И ще се вселя между тѣхъ, и ще живѣя въ тѣхъ“. И всички ние ще почнемъ да дохождаме чрѣзъ вселяване, а не чрѣзъ раждане, въплътяване. А сега жената, като ражда, колко пъшка, вика бабитѣ, и колко пѫти помисля да пометне дѣтето. Не е въпросътъ тамъ. Това е жертва. Когато дойде законътъ на вселяването, ние ще бѫдемъ вече въ Царството Божие, и оттамъ ще дойде истинското разбиране — да познаемъ Бога Азъ не говоря за сегашната епоха, а за истинската, но това не значи, че трѣбва да напуснемъ живота си — ни най-малко. Ние трѣбва да довършимъ работата си. Работата, която вършимъ сега въ живота си, ще има отношение къмъ бѫдащия ни животъ. Онзи, който краде майсторски, той и въ другитѣ си работи ще бѫде такъвъ майсторъ. Онзи, който много мрази, той може и много да люби. Като видя нѣкой лошъ човѣкъ въ свѣта, азъ му се радвамъ, защото този човѣкъ, като дойде въ познание на истината, ще бѫде пакъ сѫщо тъй ревностенъ въ доброто, както е билъ въ злото. Азъ не говоря за туй обикновено добро, не. За мене сегашнитѣ, и добри и лоши, хора сѫ все подъ единъ и сѫщъ знаменатель. Всички сѫ добри. Кога? — И най-лошиятъ лъвъ, тигъръ, като го нахранишъ, добъръ е, но я го остави 24 ч. гладенъ и се опитай да го побутнешъ! И най-лошата змия, като е нахранена, добра е, но, когато е гладна, посмѣй да се приближишъ до нея! Тъй щото ние често казваме: „Той е благороденъ човѣкъ“. Казвамъ: той е нахраненъ човѣкъ. Но, за да го познаете, далѝ е благороденъ човѣкъ, оставете го 12 — 24 ч. гладенъ, и опитайте се да го побутнете. Добриятъ човѣкъ, ситъ ли е или гладенъ, въ него нѣма никаква промѣна, той е единъ и сѫщъ. Да се не мѣни нашето съзнание. Слѣдователно, когато Христосъ казва: Обичай ближния си“, то значи, че ще дойдемъ до положението да познаваме своя ближенъ. Казвате: „Азъ измѣнихъ мнѣнието си“. Да, той е тъй измѣнчивъ, като тебе. Даде ти 1000 лв., добъръ е; вземе си ги назадъ, лошъ е. Значи, всѣки моментъ ще измѣняшъ мнѣнието си за характера му. Добриятъ човѣкъ всѣкога остава тихъ и спокоенъ: знае, че неговото богатство никой не може да го вземе. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Подъ туй „себе“ — теософитѣ го наричатъ висшето „азъ“ — се разбира, да се пробудишъ, да любишъ тази своя близка душа. Сега, само като прилагате този законъ, ще започне да се въдворява хармонията между васъ. Азъ съмъ рѣшилъ — въ бѫдеще вече нѣма да говоря за примиряване. Това е много банално: „Хайде да се примиримъ!“ Азъ лесно мога да примиря всинца ви. Азъ съмъ майсторъ да примирявамъ, имамъ това изкуство. Нѣкой ви изялъ нѣщо, изялъ ви 1000 лв. Плащамъ му ги. Сърдишъ ли му се сега? — Не. Жената се сърди на мѫжа си, че нѣмала костюмъ. Купете ѝ костюмъ. Доволна ли е сега? Като дадешъ на хората това, което искатъ, въ 12, 24 часа сѫ доволни, примирени. Като изпратишъ дѣцата имъ въ странство, като увеличишъ заплатитѣ имъ, като имъ доставишъ печено месо, това — онова, казватъ: „Ее, дошълъ е единъ добъръ човѣкъ на свѣта, той е Христосъ. Свѣтътъ на добрѣ отива, може да го послѣдваме.“ Този Христосъ може да царува само 12 часа. По тоя начинъ поставенъ въпросътъ, Христосъ можеше да го разрѣши, обаче той не се зае така да го разрѣшава. Ние ще разрѣшимъ въпроса по другъ начинъ, сѫществено. Както върви сегашната еволюция, тя е еволюция на кармата, или азъ я наричамъ „изплащане на кармата.“ Ние вървимъ по единъ правиленъ пѫть и, нѣма да се мине много, ще влѣземъ въ пѫтя на божествената еволюция; затуй азъ ви подканвамъ да изпълните този законъ — да намѣрите ближния си. Намѣрите ли своята ближна, сродна душа и любите ли я както себе си, ще бѫдете въ божествения пѫть. Като намѣрите тая душа, нѣма да я цѣлувате, нѣма да я барате и пипате, а само отдалечъ ще я гледате. Ще кажете: „Да, но азъ искамъ да си я постисна малко.“ Щомъ речешъ да я постиснешъ, пропадна всичко. Туй, което може да се гали, пипа, цѣлува, то се разваля. Цѣлувкитѣ, стисканията сѫ едно прѣдаване. Когато обичаме нѣкого, ние повече взимаме, отколкото да даваме. Постиснемъ нѣкого: „Аа, азъ те обичамъ.“ Но чрѣзъ това ние взимаме. Виждалъ съмъ нѣкога, взематъ едно мѣхурче, пълно съ въздухъ, вдигатъ го, постиснатъ го, то се изпразва. Вземе шишенцето, глътне, глътне, послѣ го тури въ джоба си и казва: „Колко го обичамъ!“ Щомъ се изпразни шишенцето, вече не се обича. Това сѫ лъжливи понятия за любовьта. Има нѣщо по-хубаво отъ пригрѫдкитѣ, има нѣщо по хубаво отъ цѣлувкитѣ, има нѣщо по-хубаво отъ гладенето, отъ сегашното виждане, разбирате ли? И когато казвамъ, че едно малко прѣживѣване, едно мигновено виждане на Бога струва повече отъ хиляди животи, туй подразбирамъ азъ. И когато видишъ и познаешъ тази душа, за която Христосъ казва да я познаешъ и да я възлюбишъ, ти ще почувствувашъ въ себе си голѣма сила — не само въ тѣлото си, но ще почувствувашъ такава сила, каквато никога не си чувствувалъ; ще изпиташъ такова едно проясняване на ума, че изведнъжъ ще започнешъ да виждашъ много далечъ, оттатъкъ млѣчния пѫть. Да видишъ Бога, то е много нѣщо! Какъ мислите, какъ ще го видите? Сега току пъшкате. Не, не, слушайте, така постѫпватъ само дѣцата, които сѫ навикнали да гледатъ прѣзъ дупчицитѣ, та и сега, като дойдатъ, казватъ: „Чакайте да погледнемъ прѣзъ дупчицитѣ.“ Не, сега ти си въ широкия пѫть, нѣма защо да гледашъ прѣзъ дупчицитѣ. Нѣкой напъне очитѣ си да ме гледа, казвамъ: „нѣма защо тъй да ме гледашъ, какво ще познаешъ? За да ме познаешъ, намѣрилъ ли си своята близка, сродна душа? За да те позная, трѣбва да намѣря своята близка, сродна душа. Въ тѣзи два полюса започва да дѣйствува божествениятъ принципъ и да се проявява Богъ. Това е великото начало, което трѣбва да турите като основа. Не си правете илюзии! Нѣкой пѫть дойде въ васъ нѣкое възбуждение, мислите, че сте въ рая, но слѣдъ ½ часъ мине настроението ви, мислите, че сте въ ада. Нѣкой пѫть казвате: „Струва човѣкъ да умре,“ слѣдъ ½ часъ — „Не струва човѣкъ да умира“. Това е Петрово! Въ любовьта има нѣщо устойчиво. Не казвамъ, че това произтича отъ насъ. Ние сме като една опорна точка въ единъ кинематографъ на вселената. Всичко, което става въ ума ви, всички мисли, които ви идватъ моментално, тѣ не сѫ ваши. Слѣдователно, вие си правите илюзия, че мислитѣ, които ви идватъ и ви се взиматъ, сѫ ваши, и скърбите за тѣхъ. Тѣ сѫ чужди, нѣма защо да се радвате и скърбите за чуждото. Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си като себе си“. Първо, ще намѣрите методи въ своето съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свърхсъзнание, и, само като приложите тия методи въ живота си, ще намѣрите своята сродна душа, и, като я намѣрите, двамата мълкомъ, тихо ще започнете да работите и нѣма да правите голѣмъ шумъ въ свѣта. Ако азъ съмъ милиардеръ, нѣма защо да разправямъ това. Ако азъ познавахъ и цѣлата вселена, не ми трѣбва да правя реклама изъ вѣстницитѣ, нѣма защо да разправямъ на българскитѣ журналисти, че зная това. Какво ще ми придадатъ тѣ? Азъ съ тѣхъ ще се разправямъ за лукъ, за чесънъ, за Македония и Тракия, за Англия и Германия, но за сѫщественото — никога! Единъ день, когато нѣкой заслужилъ човѣкъ умре, тѣ казватъ: „Еди-кой-си светия тъй направилъ.“ Нищо не е направилъ. Този светия, за когото пишете, вие не го познавате. Евреитѣ отъ 2000 години още не сѫ познали Христа. Християнитѣ го въздигнаха до седмото небе. Евреитѣ казватъ: „Колко сѫ будали тѣзи християни!“ Питамъ: кои сѫ по-умни, християнитѣ ли, или евреитѣ? Евреитѣ могатъ да ни сѫдятъ, да кажатъ: „Вие ако вѣрвате въ Христа, ние сме поне по-искрени: не вѣрваме, но поне не лъжемъ. Лоши хора сме, но поне не лъжемъ, казваме си право: не вѣрваме въ Христа, не искаме да приложимъ неговото учение.“ А ние християнитѣ? — Христосъ това казалъ, онова казалъ, но не прилагаме неговото учение. Лъжемъ, че го прилагаме. Тогава питамъ: какво е туй приложение на лъжата? Не е вѣрно, не е вѣрно, че сме християни. Ее, тукъ има евангелски проповѣдници, православни свещеници, владици и други, тѣ налѝ сѫ турени отъ Христа? Но идете само и ги запитайте нѣщо за мене, какво ще ви кажатъ. Ще ви кажатъ, че азъ съмъ демонъ, сатана, лъжецъ. Защо? — Азъ зная, отъ какво произтича това. Да съмъ на тѣхно мѣсто, и азъ ще говоря тъй. Но благодаря на Бога, че не съмъ на тѣхно мѣсто, при тѣхнитѣ изкушения, и казвамъ: благодаря, че тѣ носятъ моя багажъ. Та ние трѣбва да бѫдемъ послѣдователни въ нашитѣ вѣрвания. Ще кажете: „Азъ вѣрвамъ въ Бога.“ Не, бѫдете искрени. Ако вѣрвате, поне малко прилагайте. „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!“ Сега, като излѣзете отъ тука, ще започнете по вашитѣ стари методи: „Еди-коя-си сестра не прилага туй учение.“ Не казвамъ, че вие сте лоши, вие сте по-добри отъ мене. Туй учение едва сега азъ го прилагамъ. Вие сте го приложили малко, като християни, а азъ го прилагамъ, като евреитѣ. Не, всѣки отъ васъ ще намѣри своята сродна душа, и, като дойдете при мене, ще кажа: радвамъ се, че Богъ е влѣзълъ въ васъ. И ще влѣзете съ радость въ Божия храмъ, и само тогава можете да славословите Бога. Какъ ще го славословимъ? — Само чрѣзъ закона на тази велика любовь, която може да прозре въ вашитѣ души. Нѣкой отъ васъ ще каже: „Ние сме много голѣми грѣшници.“ Не сте много голѣми грѣшници, азъ не ви намирамъ за такива, но погрѣшката ви е тамъ, че искате много да живѣете, а не знаете какъ да живѣете. Тогава ще ми зададете въпроса: „Ами нашитѣ вѣрвания въ Христа отъ толкова години, ами молитвитѣ, които четемъ, ами на църква дѣто ходимъ, дѣ остана всичко това? — Ами Христа намѣрили ли сте го? Азъ не казвамъ, че не сте го намѣрили. Богъ е оставилъ хората да го пипатъ, дано го напипатъ. Прѣди 2000 г. той е говорилъ чрѣзъ Христа. Срѣщали ли сте този Христосъ, да поговорите нѣщо върху неговото учение? Можете ли да кажете поне единъ ясенъ сънь, въ който Христосъ да ви е разказвалъ нѣщо отъ своето учение? Положителна философия трѣбва да има човѣкъ, за да види Христа. Туй чувство искамъ да видя пробудено въ васъ, но непрѣмѣнно трѣбва да видите своята сродна душа отъ небето. Павелъ изказва тази мисъль, само че малко по-другояче. Той казва: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена.“ Съ това той подразбира, че двата сегашни принципа — мѫжъ и жена трѣбва да се слѣятъ въ една душа, и тази душа да намѣри другата сродна своя душа. Само тогава Христосъ ще бѫде между тѣхъ третиятъ. Сега нѣкои ще се обезсърчатъ. Не искамъ да се обезсърчавате. Това е по отношение на мѫдростьта. Ако всички ние имаме туй състояние, то, когато дойде тази велика любовь, бихме вдигнали цѣла София. Ако азъ бихъ ималъ само една опорна точка у васъ, бихъ вдигналъ цѣла София на лоста си. Но колко пѫти въ васъ се явява съмнѣние! Ще дойде още по-голѣмо съмнѣние. Когато Христосъ се възнасяше, присѫтствуващитѣ се усъмниха въ него. И вие, като тия вѣрующи, ще се усъмните, далѝ видѣхте или не. Само когато дойде онзи великъ законъ — „да възлюбишъ ближния си като себе си“ — вие ще бѫдете на пѫтя на сѫщинското знание. И тъй, не считайте, че жертвата е любовь. Жертвата е само примирение. Чистотата въ нея е основа. Подсъзнанието — това е душата, съзнанието — това е сърцето, самосъзнанието — това е умътъ, свърхсъзнанието — това е човѣшкиятъ духъ. Това, дѣто сѫ казали старитѣ гърци: „Познай себе си!“ — и тѣ не сѫ имали голѣма философия, тѣ сѫ се занимавали само съ съзнанието и самосъзнанието, а сега християнската философия се занимава съ великото учение на подсъзнанието и свърхсъзнанието; значи, човѣшкиятъ духъ, човѣшката душа трѣбва да бѫдатъ обединени, за да намѣрятъ истинския пѫть на своето развитие, и тогава сегашнитѣ мѫже и жени ще бѫдатъ свободни, и ще се разбиратъ. И дѣцата ви ще ви разбиратъ, и вие ще ги разбирате, а сега дѣцата казватъ: „Майката трѣбва да се пожертвува.“ Майката нѣкой пѫть казва: „Дѣцата трѣбва да се пожертвуватъ“. Държавата казва: „Моитѣ поданници трѣбва да се пожертвуватъ.“ Всички искатъ жертви. Не, ще започнемъ новата култура безъ жертви. И Давидъ въ единъ отъ своитѣ псалми казва: „Жертви бихъ ти принесълъ, но ти не искашъ жертви: жертви за тебе сѫ сърце чисто и смирено, и духъ съкрушенъ“. Значи, като разберешъ своето съзнание и самосъзнание, ще видишъ, че нито сърцето, нито умътъ нѣма да те спасятъ. Давидъ казва: „Само въ моята душа и въ моя духъ, които сѫ излѣзли отъ тебе, само тамъ ще те потърся.“ Сега ще се върнемъ да потърсимъ този Христосъ на любовьта. Днесъ, като е нова година, ще го потърсимъ по новия начинъ и по стария начинъ. Ние ще направимъ като Давида, който отишълъ при Саула. Саулъ му далъ нови орѫжия, но той, като походилъ малко съ тѣхъ, съ тѣзи нови научни инструменти, казалъ: „Това не е за мене“, съблѣкълъ ги и си взелъ своята прашка. Ние започваме съ това-онова, съ наука, но туй, което имаме, още не е наука. Истинската наука трѣбва да ни даде такива методи, които да можемъ да прилагаме, съ които да работимъ. И, като дойде онзи истински ученъ човѣкъ, ти отъ неговото мълчание ще научишъ много повече, отколкото отъ говоренето му. И въ старо врѣме нѣкой ученикъ дойде при учителя си, стои около една недѣля, не говори нищо, но, като си отивалъ, много нѣщо е научвалъ. Ще поеме аурата на своя учитель, ще има неговитѣ мисли, чувствувания и желания. Като отидешъ въ нѣкое кафене, ще се вмиришешъ отъ тамошната миризма. Туй е сѫщото, както дѣйствието на влагата и слънчевитѣ лѫчи върху растенията. Такова мълчаливо дѣйствие произвеждатъ тѣ. Тъй че, туй знание никѫдѣ нѣма да го намѣрите, въ никоя книга нѣма да го прочетете, а ще го добиете въ най-голѣмото мълчание на вашата душа. Като го добиете, нѣма да постѫпите като Архимеда, който излѣзълъ отъ банята и извикалъ: „Еврика!“ И какво намѣрилъ? — Колко струвала златната корона, колко тежала! Вие нѣма да мязате на Архимеда, а ще намѣрите туй, което ще прѣустрои цѣлия ви животъ. Ще кажатъ: „Този човѣкъ прѣустроилъ живота си.“ И сега, турете това начало за да се измѣните. Иде врѣмето, за което ап. Павелъ казва, че всички нѣма да умремъ, но всички ще се измѣнимъ. И азъ бихъ желалъ да ви срѣщна втори пѫть не по единъ, а по двама — вие и вашата сродна душа, вашиятъ ближенъ. Нея да намѣрите! И тъй, Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ (Бесѣда, държана на 1. януарий 1922 г. въ София).
  13. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Каквото вържете на земята.... „Истина ви казвамъ: каквото вържете на земята, вързано ще бѫде на небето; и каквото развържете на земята, развързано ще бѫде на небето“. Ев. Матея 18:18. Този стихъ е единъ козъ, най-голѣмиятъ козъ въ рѫцѣтѣ на църквата и на служителитѣ ѝ, на правовѣрнитѣ, — че, каквото тѣ вържатъ на земята, вързано ще бѫде и на небето; и, каквото тѣ развържатъ на земята, развързано ще бѫде на небето. Слѣдователно, тѣ казватъ: ако не ни слушате, вързваме, а ако ни слушате, развързваме. Азъ тази вълна ще взема малко да я разчепкамъ на дарака си, — както стивосарьтъ (дръндарьтъ), който стивосва, — да я раздрънкамъ. Вързва, кой? — Който е силенъ. Развързва кой? — Пакъ силниятъ. Право е. Но кой е силенъ човѣкъ? — Умниятъ. А кой е уменъ? — Добриятъ. Слѣдователно, силниятъ, умниятъ, добриятъ човѣкъ може да вързва и развързва на земята и на небето. Но да вързва какво? — Сега Христосъ е казалъ това, но тѣ взематъ този стихъ и го нагласяватъ съобразно, както единъ търговецъ си нагласява смѣткитѣ. Той има двѣ фактури: една за истинската цѣна, както е купилъ стокитѣ, и друга фактура фиктивна, на каква цѣна трѣбва да ги продава. Значи, има двѣ фактури. Да развързвашъ вързанитѣ отъ злото, затворенитѣ да ги развързвашъ; ако развържешъ вързанитѣ на земята, тѣ ще бѫдатъ развързани и горѣ на небето. Да свържешъ нѣкого съ доброто: онзи човѣкъ, който се дави въ морето, да го вържешъ съ спасителното вѫже. Сега, въ вашата философия вие заемате положението на онзи циганинъ, за когото се говори въ единъ анекдотъ. Какво е било туй положение? Разболѣла се жената на единъ циганинъ, той почналъ да се моли на Господа: „Господи, трѣбва ми тая циганка, кой ще проси, кой ще ме храни? Ако я изцѣришъ, имамъ една кобила, ще я продамъ и съ паритѣ ще ти запаля една голѣма свѣщь“. И, дѣйствително, жена му оздравѣла. Вѣренъ на своето обѣщание, той развързва кобилата, но изважда и една котка, свързва я за опашката на кобилата и ги води на пазара — котката и кобилата, продава ги и двѣтѣ. Пита го единъ купувачъ: „Колко искашъ за коня?“ — Шестдесетъ пари. — А за котката? — 300 гроша. — Защо тъй? — Ако искашъ и двѣтѣ, ако не, не ги продавамъ“. Коньтъ е обѣщанъ на Господа, а котката остава на циганина. За кобилата 60 пари, а за котката 300 гроша иска. Та съврѣменнитѣ хора често водятъ и котката и кобилата, и ги продаватъ и двѣтѣ. Вѣрни, значи, на буквата на закона. На Господа — както е обѣщалъ, — ще запали една свѣщь за 60 пари. Обаче, жената само веднъжъ нѣма да се разболѣе, може да се разболѣе и втори пѫть. „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето; и каквото развържете на земята, развързано ще бѫде и на небето“. И туй сѫ причинитѣ — споредъ онова, което ние правимъ на земята, това ще ни направятъ и горѣ, защото Господъ точно така постѫпва. Тукъ е онзи законъ на причини и послѣдствия. Причината, то е едно свързване: ако вържемъ нѣщо на земята, вързано ще бѫде и на небето, а ако развържемъ нѣщо на земята, развързано ще бѫде и на небето — то е едно послѣдствие. „Ако вържемъ на земята, ще бѫде вързано...“ Сега тия думи на Христа сѫ малко отвлѣчени, налѝ? Но отвлѣченитѣ работи, скрититѣ работи въ живота, тѣ сѫ приятни. Туй, което е скрито, то е цѣнно; туй, което е далече, е чисто. Близкитѣ нѣща, външнитѣ нѣща, тѣ сѫ обезцѣнени. И когато вие искате да изразите една велика идея, казвате, че тя е велика, безгранична. Тогава вашиятъ умъ схваща цѣнностьта на тази идея. Сега, можемъ да развързваме и да вързваме, но кога? Трѣбва да разбираме основно тия закони. Защото, ако вържешъ нѣкого, и слѣдъ 100 год. се вържешъ ти самъ на мѣстото му, и, ако развържешъ нѣкого и слѣдъ 100 год. се развържешъ и ти самъ, какво добивашъ отъ това? Когато изучавате закона за наслѣдственостьта, ще видите бащи и майки, които вързватъ и развързватъ, т. е. добрѣ или злѣ възпитаватъ дѣцата си, и тѣ сами се вързватъ и развързватъ. Слѣдователно, всичко, което ние вързваме, и всичко което, развързваме въ живота, ще бѫде вързано и развързано. Разбирате сега. За да направя своята мисъль малко по-ясна, ще ви кажа: вие всички сте учили аритметика, занимавали сте се съ дѣлимостьта на числата. Всѣко число на колко се дѣли? За примѣръ, числата отъ 1 — 10 на колко се дѣлятъ? Прѣди всичко, тѣ се дѣлятъ на 1 и на себе си. А послѣ нѣкои отъ тѣхъ се дѣлятъ още и на други числа, тъй: 4 се дѣли на 2, 6 се дѣли на 2 и на 3, 8 се дѣли на 4 и на 2, 9 се дѣли на 3. Туй е отъ 1 — 10. А разглеждали ли сте дѣлимостьта на числата отъ 10 — 100 и отъ 100 — 1000? Ще кажете: Какво има отъ това, ако се дѣли едно число?“ — Тамъ, дѣто едно число се дѣли, то е слабата страна. Слѣдователно, слабата страна на 4 е 2-тѣ. 4 — това е единъ мѫжъ, нали? Той е устойчивъ, богатъ, скѫперникъ, нищо не дава, 5 пари не дава, слугитѣ бие. Но, като дойде една жена и го дѣли, всичкото богатство излиза отъ кесията му. — Той е дѣлимъ на двѣ. Мѫжътъ и жената сѫ символи. Не вземайте туй сравнение въ букваленъ смисълъ. Мѫжътъ и жената сѫ символи на ония закони и сили, които работятъ въ живота. Слѣдователно, всѣки трѣбва да намѣри, на какво се дѣли той. Ония хора, които много се дѣлятъ, казватъ ги въ химията неустойчиви съединения. Тамъ има постоянно съединение и разлагане — неустойчиви съединения, ти не можешъ да разчиташъ на едно такова съединение. Христосъ, като казва на своитѣ ученици: „Всичко, каквото вържете...“, говори на ученици, които разбиратъ законитѣ на Царството Божие и се съобразяватъ съ тия закони: „Каквото вържете на земята, ще бѫде вързано и на небето“. Да не мислите, че можете нѣщо да вържете безъ волята Божия, т. е. разбирамъ ония закони, които дѣйствуватъ въ живота. Вие не можете да ядете каквото искате. Азъ съмъ слушалъ много герои, които казватъ: „Азъ мога да ямъ всичко.“ Да, можешъ да ядешъ всичко, но послѣ прѣвиване има. Не всичко можешъ да ядешъ. Ще ядешъ само това, което обичашъ и което подхожда на твоето естество. Слѣдователно, ние можемъ да вързваме и развързваме въ живота. Но условията ние можемъ да смекчимъ, своята карма да я развържемъ, значи, да назрѣе тя, и можемъ да завържемъ своята карма. Можемъ да подобримъ живота, и можемъ да го влошимъ. И човѣкъ, който е живѣлъ 20 год., може съ една дума да разруши своя животъ. Какво ви костува да приближите само едно малко кибритче до онази бомба, която е турната въ кѫщи, да запалите фитиля ѝ? Бомбата е една сила, създадена за неприятели, но тази бомба може да експлодира и между приятели. И Христосъ казва на своитѣ ученици: „Каквото вържете...“ не да вързвате, да поставяте правила, както казва еврейскиятъ пророкъ: „Вързвате правила върху правила, и не искате нито съ пръста си да ги повдигнете“, не за такива правила става дума. Сега, за да можете да разберете Христовата мисъль, вие трѣбва да се повърнете, мѫже и жени, къмъ онова чисто, разумно състояние, отъ което човѣкъ се е отдалечилъ. Отъ 8 хил. години мѫже и жени се отдалечаватъ отъ природата. И сѫ се толкова отдалечили сега, че нито жената е жена, нито мѫжътъ е мѫжъ.И ако вие днесъ сравните мѫжетѣ съ първоначалния оригиналъ, а сѫщо и женитѣ, знаете ли, каква смѣшна карикатура щѣхте да видите? Не само жената да има женска форма, и мѫжътъ — мѫжка форма. Не. Какво трѣбва да се крие въ една женска форма? Трѣбва да се криятъ всичкитѣ велики добродѣтели, трѣбва да се криятъ всичкитѣ най- благородни мисли и чувства. Жената е носителка на най-възвишеното въ свѣта—на онази нѣжность, която се съхранява въ нея. Жената може да гради, а мѫжътъ може да създава, но само онова, което е разумно. Ако разгледате работитѣ на мѫжетѣ и женитѣ, вие ще видите, доколко женитѣ сѫ жени на Любовьта, и доколко мѫжетѣ сѫ мѫже на Мѫдростьта. Мѫжътъ постоянно трѣбвало да повтаря на жената: „Ти знаешъ ли, че азъ съмъ мѫжъ?“ Ами че жената не знае ли, че ти си мѫжъ? Той всѣки день ѝ казва: „Ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ мѫжъ“. Какво означава това? Когато богатиятъ осиромашее, той много говори за своето богатство и казва: „Едно врѣме, когато баща ми бѣше живъ, какво имахме...“ Когато изгубите нѣщата, вие много говорите за тѣхъ. И жената казва на мѫжа си: „Ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ жена. — Ее, каква жена? — Слаба съмъ, не трѣбва да ме карашъ на работа.“ Аа, не. Мѫжътъ казва на жената: „Ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ мѫжъ, глава съмъ на кѫщата. И понеже съмъ глава, не трѣбва да ме буташъ.“ Обаче, и жената бутатъ, и мѫжа бутатъ. Сега ще ви приведа единъ малъкъ разказъ, за да обясня моята мисъль. Но ще вземете всичко, което азъ ви говоря, символично. Вземамъ този малъкъ разказъ изъ американския животъ, отъ единъ неиздаденъ романъ, единъ ненаписанъ дневникъ, на който героинята е Мейри Клинтонъ. Тъй се наричала тази млада г-ца, дъщеря на професоръ, съ високо образование, благородна по характеръ. Запознала се тя въ колегията, когато е свършвала, съ единъ свой приятель — понеже тамъ колегиитѣ сѫ смѣсени — единъ младъ колега, на име Джеймсъ. Слѣдъ като разговаряли дълго врѣме за идеи, за приятели, Джеймсъ се влюбилъ въ Мейри. Единъ день той изповѣдва своята любовь прѣдъ нея, и ѝ казва: „Азъ безъ тебе не мога да живѣя, искамъ да те цѣлуна.“ Тя го попитала: „Досега друга жена не си ли цѣлувалъ? — Една първа братовчедка, само нея съмъ цѣлувалъ. — Ее, не е голѣма грѣшка първа братовчедка; ще може да ме цѣлунешъ.“ Цѣлува я той. Слѣдъ една година той свършилъ колегията, но на втората година се оженилъ за друга една богата мома. Тя пише въ дневника си: „Този, който е цѣлуналъ първата си братовчедка и ме е цѣлуналъ, се оженилъ за една богата“. Вториятъ, който се запозналъ съ нея, се наричалъ Ричардъ. И той се влюбилъ въ Мейри, и той изповѣдалъ любовьта си прѣдъ нея: „Безъ тебе не мога да живѣя, азъ искамъ да те цѣлуна.“ Тя го попитала: „Друга жена цѣлувалъ ли си? — Двѣ братовчедки имахъ, само тѣхъ съмъ цѣлувалъ“. Тя си помислила: „Не е голѣмъ грѣхъ — двѣ братовчедки; мене ме е цѣлувалъ единъ, може да дамъ още нѣщо отъ себе си“. И той я цѣлуналъ. Но слѣдъ една година се оженилъ за една милионерка. И тя пише: „Този, който е цѣлуналъ двѣтѣ си братовчедки и ме е цѣлуналъ, се ожени за една милионерка.“ Най-послѣ иде третиятъ герой, на име Алфредъ. И той се влюбва, и той изповѣдва любовьта си, и той иска да я цѣлуне. Мейри Клинтонъ пакъ пита: „Ти друга жена не си ли цѣлувалъ? — Никоя жена не съмъ цѣлувалъ! — Ее, не искамъ ти да цапашъ твоята уста съ моята, защото моята уста е нечиста. На тебе цѣлувка не давамъ.“ Сега тя не знае, какво ще излѣзе отъ него, понеже нито една жена не е цѣлувалъ. Чуди се тя. Слѣдъ една година този Алфредъ написва една поема въ честь на Мейри Клинтонъ: той я възпѣва — поетъ е станалъ. Тя пакъ пише: „Който е цѣлуналъ първата си братовчедка и мене, за богата се ожени; който е цѣлуналъ двѣтѣ си братовчедки и мене, за милионерка се ожени; а който не е цѣлуналъ никоя жена — поетъ стана,“ Значи, първитѣ двама се оженили, свършили съ материалното, а на третия, който никакъ не е цѣлувалъ, на него тя му казала: „На тебе нѣма какво да жертвувамъ, понеже мене двама сѫ ме цѣлували, а ти никоя не си цѣлувалъ,“ Той станалъ поетъ, и Мейри Клинтонъ седи като единъ идеалъ въ неговия умъ. Сега, всичкитѣ нѣща на земята си иматъ своитѣ дълбоки причини. И въ обществения животъ, и въ религиозния животъ, каквото и да вършимъ, то си има причина. Тази причина може да бѫде истинска, може да бѫде и привидна. Ние може да вѣрваме въ Бога, само за да подобримъ своето положение. То не е една дълбока причина въ насъ. Ние нѣкога може да изповѣдваме безвѣрие, безъ то да е дълбоко въ насъ. Вѣра и безвѣрие, то е днесъ на мода. Азъ съмъ обяснявалъ и другъ пѫть: когато нѣкой каже, че вѣрва или не вѣрва, азъ опрѣдѣлямъ: вѣрвашъ, защото още не си изгубилъ обекта. Имашъ нѣкой богатъ приятель или роднина, очаквашъ отъ него наслѣдство, налѝ? Ти за него говоришъ съ сладки думи. Ти вѣрвашъ въ него, но единъ день, когато той умре и не ти остави нищо — ти не вѣрвашъ вече въ него. Защо? — Защото обектъ нѣма. Причината на нашата съврѣменна вѣра се дължи на паритѣ. Христосъ казва: „Онзи, който иска да вързва и развързва...“, може само по два начина: чрѣзъ Любовьта и чрѣзъ Мѫдростьта — това е идеята, която не е изказана тукъ, въ стиха. Любовьта винаги вързва, тя никога не развързва. Нѣкой казва: „Свободенъ си, ти ходишъ като мечка“, но видишъ нѣкоя жена — свързанъ си. Момата, и тя е свободна, но, като роди дѣте, свързала се е; като заплаче въ люлката онова дѣте... любовьта я свързала. Ама дѣ е да си свързанъ съ дѣте, и дѣ е да си свързанъ съ своитѣ пари въ касата! Дѣтето ще заплаче, ще го погалишъ. И паритѣ може да галишъ, но тѣ не плачатъ и не може да ти проговорятъ. Но дѣтето е свързано, па и жената е свързана, и двамата иматъ всѣкога задължения. А развързва, кой? — Мѫдростьта. Слѣдователно, когато ти пратишъ своето дѣте, своя синъ, въ училище, то ще бѫде развързано, отъ какво? — Отъ ония криви схващания на любовьта. И майката каже: „Поразвързалъ се е езикътъ на моето дѣте“. Но по нѣкой пѫть, като се развърже езикътъ му, синътъ става упоритъ, своенравенъ, не се покорява. Мѫдростьта го е развързала. Слѣдователно, казва Христосъ: „Каквото вържете съ любовь на земята, вързано ще бѫде съ любовь на небето; и, каквото развържете съ мѫдрость на земята, развързано ще бѫде и на небето“. И тъй, нѣкой се стреми да се развърже съ любовь — не може, трѣбва да бѫдешъ много уменъ, много уменъ. Азъ съмъ изслѣдвалъ много случаи. Знайте, е едно изкуство има, то е Любовьта. Който разбира този великъ законъ на Любовьта, той е божественъ, и, който разбира Мѫдростьта, той може да развързва. Въ тия два велики закона седятъ скрити условията, при които можемъ да съградимъ бѫдащия домъ и да намѣримъ бѫдащитѣ си приятели. А не както сѫ сегашнитѣ държави и общества — вижте какви сѫ тѣ. Вие можете математически да изчислите, колко години може да живѣе всѣка една държава. Руситѣ казватъ, че славянинътъ билъ крѣпъкъ съ задния си умъ. Славянинътъ, значи, знае да вързва, но не знае да развързва. Ако ти вържешъ всичкитѣ си приятели, като те нападне неприятельтъ, кой ще воюва за тебе? Какъ ще вържешъ неприятелитѣ си? Омразата, то е пакъ една връзка. Ако ти се скарашъ съ всички твои добри приятели, единъ день, когато ти дойдатъ нещастия въ живота, кой ще ти помогне? Значи, езикътъ трѣбва да се прѣвъзпита — чрѣзъ закона на Любовьта: като вържешъ приятеля си, то си има ключъ, кажи му: „Азъ те вързвамъ врѣменно“. Но, когато искашъ да го развържешъ: „Ще отключишъ съ този ключъ“ — дай му ключа, а не да кажешъ: „Азъ като те вържа, азъ ще те развържа“. Азъ бихъ желалъ онѣзи, въ църквата, да кажатъ така на своитѣ пасоми или вѣрующи, да имъ дадатъ ключа на развръзката. Ключътъ на развръзката, това е божествената Мѫдрость. А като не давате ключа, значи, вие нѣмате вѣра въ тѣхъ, а ако нѣмате вѣра въ тѣхъ, значи, вие не може да ги любите. Човѣкъ, който не вѣрва въ мене, не може да ме люби. Може и другитѣ да кажатъ: „Ама и ти нѣмашъ вѣра въ мене“. Хубво, въ какво искашъ да имамъ вѣра? — Въ тебе ли? Ако ти пожертвувашъ всичкото си имане за бѣднитѣ, азъ вѣрвамъ въ тебе. Ако ти можешъ да живѣешъ добрѣ съ жена си, азъ вѣрвамъ въ тебе. Ако ти си единъ държавникъ и внесешъ добри закони — да се подобри обществото, азъ вѣрвамъ въ тебе. Може ли да не вѣрвамъ? Но, ако ти влѣзнешъ вѫтрѣ въ туй общество и не произведешъ тия резултати, тогава азъ имамъ право да се съмнѣвамъ малко. Подъ думата „небе“ Христосъ разбира разумния животъ. Каквото правишъ на физическия свѣтъ, това ще се отрази и въ духовния ти животъ. Ако развързвашъ, сѫщото ще се отрази и въ духовния ти животъ. Законътъ е много вѣренъ. Ако ти мислишъ: „Имамъ си кѫщичка, парички въ банката, единъ приходъ отъ 10 — 15 хиляди въ мѣсеца“, умътъ ти е свободенъ, развързалъ си ума. Нѣкои ще ми кажатъ: „Азъ въ банката не искамъ да дамъ паритѣ си, ще ги туря въ божествената банка“. Ти вратата на божествената банка виждалъ ли си? Ние, съврѣменитѣ хора на новото учение, не бива да говоримъ за нѣща, които не знаемъ. Ако ти си виждалъ тази врата, ако ти си виждалъ това божествено здание, добрѣ; но, ако не знаешъ, ще намѣришъ нѣкой да питашъ, дѣ е божествената банка, и отдѣ се влиза — отъ югъ ли, отъ западъ, отъ сѣверъ или отъ изтокъ. Ами че, като дойде нѣкой въ града, какъ пита: „Народната банка дѣ е? На коя улица, отдѣ се влиза?“ — положително знаятъ хората. Ама ние, като дойдемъ до религиозния животъ, колко знаемъ? Ще кажете: този тъй писалъ, онзи казалъ, не знамъ кой ходилъ и видѣлъ. Хубаво, тѣзи хора сѫ ходили, сѫ видѣли, но ти ходилъ ли си? Ще дойде нѣкой при тебе, ще каже, както при тази Мейри Клинтонъ се явилъ първиятъ любовникъ: „Искамъ да те цѣлуна. — Ама друга жена не си ли цѣлувалъ?“ Той ще каже: „Братовчедка си, — Ее, то не е голѣмъ грѣхъ.“ Той ще те цѣлуне, и слѣдъ двѣ години, ще се ожени за богата жена. Ако този момъкъ не бѣше цѣлуналъ Мейри Клинтонъ, той не би се оженилъ за тази, богатата. По математически съображения, азъ казвамъ, че и вториятъ, който я е цѣлуналъ, не би се оженилъ за тази милионерка, ако не бѣ цѣлуналъ Мейри; и третиятъ не би станалъ поетъ, ако не бѣ се запозналъ съ нея. Само че двамата я цѣлунаха физически, а поетътъ — духовно. Той запази образа ѝ въ ума си и написа една книга, а онѣзи, двамата, взеха си жени — забравиха я, третиятъ написа книга заради нея. Питамъ сега: образътъ на Христа седи ли въ църквата? Два вида християни има: едни като Джеймсъ, други като Ричардъ. Първиятъ е цѣлуналъ първата си братовчедка, Мейри и жена си; значи, на три жени се е раздѣлилъ. Вториятъ е цѣлуналъ двѣтѣ си братовчедки, цѣлуналъ Мейри и жена си; значи, на четири жени се е раздѣлилъ. А третиятъ никоя не е цѣлувалъ. Той станалъ поетъ. Сега питамъ тъй: учението Христово намира ли се въ умоветѣ на хората въ неговата първоначална чистота? И, слѣдъ като отидете въ духовния животъ, какъ си прѣдставяте Христа? Той ще каже: „Ти цѣлувалъ ли си нѣкого? — Ее, първата си братовчедка“. Ще каже Христосъ: „Може да жертвувамъ нѣщо за тебе.“ Господъ жертвува нѣщо: ще му даде жена богата, той ще се ожени. Ще дойде вториятъ: — тѣзи братовчедки сѫ символи — „Ти цѣлувалъ ли си нѣкоя жена? — Само двѣтѣ си братовчедки. — Ее, и за тебе може да жертвувамъ нѣщо“. Идва третиятъ и казва: „Никаква жена не съмъ цѣлувалъ. Казва Христосъ: „На тебе цѣлувка не може да ти дамъ“. Сега зная, въ вашия умъ ще кажете: „Нашиятъ учитель какво се е заелъ, такива работи отдѣ ги е намѣрилъ?“ Азъ ви говоря на вашъ езикъ. Цѣлуналъ първата си братовчедка, то е единъ символъ, трансформиране на енергията отъ небето къмъ земята, и отъ земята къмъ небето. Това сѫ все символи. И заловете се да изучите историята на цѣлувката: Кога е дошла цѣлувката на земята? Какви сѫ условията за нейното употрѣбление? Сега азъ нѣма да разглеждамъ този въпросъ, а той е много важенъ, психологически въпросъ. И, слѣдователно, цѣлувката, това е една връзка на божествения свѣтъ. Когато искаме да се свържемъ съ божествения свѣтъ, ние си служимъ съ цѣлувката. То е най-низшето въ божествения свѣтъ. И ако ти искашъ съ своята цѣлувка да измамишъ Господа, да продадешъ коня за 60 пари, а котката за 300 гроша, тогава не ще можешъ нито да развързвашъ, нито да вързвашъ въ свѣта. Ако вие сега имате мѫчнотии — въ живота налѝ имате мѫчнотии? — азъ искамъ да насоча ума ви въ друго направлевие. Вие казвате: „Нѣкои нѣща сѫ възможни, нѣкои невъзможни.“ Казвамъ, че за любовьта всичко е възможно. Какъ е възможно? Ако можешъ да любишъ всички хора, всичко е възможно. Не само да ги любишъ така, не, не; туй чувство е най-възвишеното, наи-благородното, което отсега нататъкъ трѣбва да се развива въ човѣшката душа. Чувството на Любовьта още не е почнало да се развива въ васъ. Когато това чувство се яви въ душата ви, — азъ го наричамъ прозрѣние, — такива сили получава човѣкъ, че той се примирява съ всичко. И въ нищо не вижда зло, не само че не вижда злото, но той е майсторъ — всички нѣща може да прѣвръща въ добри. Той може да съединява и да разединява, може да вързва и да развързва. А окултиститѣ казватъ, че той е станалъ магъ. И тази пръчица, съ която си служи магътъ, дѣ я носи той? Поповетѣ носятъ широки рѫкави, а тѣ сѫ рѫкави на магитѣ. Въ този широкъ рѫкавъ магътъ е носилъ своята тояжка, съ която е извършвалъ своитѣ чудеса. Този широкъ рѫкавъ показва, че всичко трѣбва свободно да излиза навънъ, да бѫде като единъ изобиленъ изворъ. На свещеницитѣ рѫкавитѣ сѫ много широки, а крачулитѣ сѫ тѣсни. Защо гащитѣ имъ отдолу сѫ тѣсни, а не широки? Азъ харесвамъ свѣтскитѣ хора, въ тѣхъ виждамъ култура: гащитѣ имъ отдолу сѫ широки. Всичкитѣ външни форми въ човѣка се дължатъ на извѣстни промѣни, които ставатъ въ умствения свѣтъ: най-първо се явяватъ въ подсъзнанието, послѣ въ съзнанието, и най-послѣ въ свърхсъзнанието, а съзнанието е едно прѣходно състояние. Щомъ дойде съзнанието въ васъ, вие ще виждате само своитѣ грѣшки; като станешъ единъ съзнателенъ човѣкъ, ти ще виждашъ и ще си казвашъ: „Това не трѣбваше да направя, онова..“ Съзнание, значи, единъ слуга, който постоянно трѣбва да внася и да изнася пари отъ банката на своя господарь. Съзнанието, то е едно товарно животно, което ту товарятъ, ту разтоварватъ. И казватъ: „Той води единъ съзнателенъ животъ“. Азъ казвамъ: да водимъ единъ подсъзнателенъ и единъ свърхсъзнателенъ животъ. Това е животъ. Ако една идея турнешъ въ подсъзнанието си, тя ще се сбѫдне; ако я туришъ въ съзнанието, нѣма да се сбѫдне. Направете единъ опитъ. Съзнателниятъ животъ разваля: той е онзи, който носи чука и постоянно троши камъни, приготовлява материали. И затуй въ окултната наука и умнитѣ хора казватъ, че трѣбва да мълчимъ, т. е. да живѣемъ въ подсъзнанието, много да не говоримъ. То е една философия — да не бѫде твоето самосъзнание болѣзнено. Защо? — Ако ти станешъ толкова самосъзнателенъ, че постоянно да се самоосѫждашъ, трѣбва да знаешъ закона да минешъ въ свърхсъзнанието. Ако ти си направилъ една погрѣшка, нѣма какво да се спирашъ на нея. Ако онзи ученикъ, който свири на цигулката си, направи една погрѣшка, той нѣма да остави цигулката си, и да му потекатъ четири реда сълзи. Учительтъ ще каже: „Дръжъ цигулката си, поправи тона“. И съврѣменнитѣ християни все плачатъ, па и вие ще плачете, но Господъ казва: „Дръжъ цигулката и лѫка, доста тия сълзи!“ Като свирите много, тогава плачете. И сега нѣкои казватъ: „Нека си поплачатъ“. — Хубаво, да плачатъ, но свири и плачи, не да оставишъ цигулката и да плачешъ, този плачъ не е на мѣсто. Ти нито вързвашъ, нито развързвашъ. Слѣдователно, въ съврѣменния свѣтъ женитѣ не бива да плачатъ. Азъ казахъ въ една своя бесѣда: жената не бива да плаче. Какъ? — Не бива да сложи цигулката си долу и да плаче. Не бива да казва: „Защо се азъ оженихъ за този мѫжъ?“ Никой не те е вързалъ, ти сама се върза. Този мѫжъ насила не те взе. Ами че ти обиколи свѣта, отъ България до Америка, зарадъ него. Колко писма любовни си му писала: „Безъ тебе не мога да живѣя“. И застави го да се ожени за тебе, а послѣ казвашъ: „Защо се оженихъ“? Ти си се свързала и хубаво си направила, че си се свързала. Сега ще научишъ втория процесъ: разумно да се развържешъ. Връзване — какво е връзване? — Когато азъ турна пръста си на цигулката, то е любовьта, слѣдъ туй една малка пауза, прѣнасямъ единъ тонъ отъ една позиция въ друга, слѣдоватдлно, мѫдростьта ще влѣзе да турне разлика между тоноветѣ, да ги разедини, да ги турне въ хармония. И тъй, Христосъ казва на своитѣ ученици: „Каквото вържете, вързано ще бѫде, и, каквото развържете, развързано ще бѫде“. Туй е единъ законъ. И пророцитѣ, каквото сѫ прѣдсказали за зло, то е станало; и, каквото сѫ прѣдсказали за добро, и то е станало. Сега, съврѣменнитѣ хора очакватъ своето спасение отъ науката, налѝ? Не е спасението вънъ отъ твоя умъ, а отъ туй, което е вѫтрѣ въ твоята душа. Ами че вие всичкитѣ сте идолопоклонци. Науката е единъ голѣмъ идолъ: еди-кой-си тъй казалъ, другъ инакъ казалъ, събрали всичко въ една книга и я нарекли „наука“. И казватъ: „Тази наука ще ни спаси“. Отъ 19 вѣка все науката ни спасява. Ее, какво ще ни спаси? Топове, картечници, и всички казватъ: „Каква велика наука е това! То е култура! Умъ има тукъ“. Да, това е културата на циганина, който продалъ коня за 60 пари, а котката за 300 гроша. И тъй, въ бюджета днесъ, да речемъ Англия, колко има? — Тя има единъ милиардъ и половина за държавата, а за църквата ще отпусне 50 — 60 милиона, — тѣ сѫ 60 тѣ пари за коня. Възхваляватъ Господа: „Господи, на тебе палимъ свѣщи сега“. За военни работи какво не харчатъ, но, щомъ дойде за нѣкое благо дѣло, тамъ сѫ малцина. И казватъ тъй, че църквата вързвала и развръзвала. Хубаво, защо църквата не развърза всеобщата война — да не стане? Налѝ тя бѣше въ сила? Но, не само че не развърза, ами църквата свърза, свърза още нѣщата! Ако ме чуятъ нѣкои, ще кажатъ: „Тъй се уронва престижътъ на църквата“. Но вие сами уронихте този престижъ, понеже не работихте съ божията Любовь и Божията Мѫдрость, сами уронихте този престижъ! И онзи отгорѣ, този Господъ вижда, иде сега, и ще сѫди всѣкиго. Най-първо ще сѫди водителитѣ, свещеницитѣ, владицитѣ, патриарситѣ, царетѣ, учителитѣ, най-виднитѣ, а проститѣ хора, тѣхъ ще остави, ще имъ каже: „На васъ ви прощавамъ“. Комуто много се е дало, много ще се иска отъ него. Не го казвамъ азъ: И тѣ не вѣрватъ, но ще повѣрватъ всичкитѣ. Сега и азъ вързвамъ и развързвамъ. Азъ ида въ свѣта, и тъй ще вържа, че този вѫзелъ никой не ще може да развърже! И тъй ще развържа, че туй, което ще развържа, никой нѣма да го върже! Ще вържа хората да живѣятъ въ любовь, та всѣки да вижда въ лицето на брата си братъ, за когото всичко да жертвува. И ще развържа тъй, че нито поменъ отъ лъжата да не остане. Това сѫ думи Христови, привеждамъ неговитѣ думи. Тъй е казалъ Христосъ: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичкитѣ народи... и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка.“ То е сега. То сѫ неговитѣ думи. Слѣдователно, той връзва и развръзва. И ако Христосъ живѣе въ твоето сърце, ти ще вързвашъ и развързвашъ съ него заедно. Ще научишъ новия законъ. И тъй, ние трѣбва да приложимъ учението Христово въ живота си. Туй учение не е за небето — тамъ други работи ще ви дадатъ. Туй учение е за земята. Ами че, ако ние не можемъ сега да живѣемъ съ любовь, какъ ще можемъ да живѣемъ въ съгласие въ другия свѣтъ? Единъ френецъ отишълъ въ Африка, станалъ милионеръ, не се оженилъ тамъ, връща се въ Парижъ, при двамата си братовчеди, искалъ да изпита, при кого отъ двамата може да живѣе. Прѣсторилъ се, че много е спечелилъ, 100 милиона, но послѣ всичкото си имане и пари изгубилъ, и много закѫсалъ. Първиятъ му братовчедъ казалъ: „Можешъ да останешъ при мене.“ Слѣдъ като поживѣлъ единъ мѣсецъ, той му казалъ: „Не можемъ да търпимъ патилото ти, иди на друго мѣсто.“ Отива той при втория братовчедъ, а той му казалъ: „Заповѣдай, каквото имаме ние, това ще имашъ и ти.“ Цѣла година живѣлъ отлично тамъ и казалъ на братовчеда си: „Не съмъ азъ сиромахъ, васъ ви оставямъ наслѣдници на всичкото ми богатство.“ Като чулъ първиятъ братовчедъ, идва, но било вече късно. Тъй ви изпитва Христосъ — на кого трѣбва да остави своето богатство. Казва Христосъ: „Което вържете на земята, ще бѫде вързано и на небето.“ Вложете мисъльта, че всѣки единъ отъ васъ може да вързва и да развързва. Всички сте силни да вързвате. Затуй пазете вашия езикъ. Най-първо вашия езикъ, то е една ужасна картечница, най-ужасната картечница. По-ужасна картечница отъ езика азъ не зная въ свѣта. Пазете тази картечница! И всѣки отъ насъ да се заеме да говори чрѣзъ закона на Любовьта. Когато дойдатъ страдания, ние ще знаемъ да развързваме тия страдания, да видимъ какви сѫ причинитѣ. Да ги развържемъ тукъ, за да бѫдатъ развързани и горѣ. Азъ мога да ви обясня причинитѣ на страданията, въ една школа може да стане това. Васъ ви боли коремъ, налѝ? Заболи ли ви коремъ, турете си двѣтѣ рѫцѣ на корема, и слѣдъ 4 — 5 минути нѣма да имате болки. Какво стана? — Развързали сте: болката е отминала. Можете да развръзвате, като турите двѣтѣ рѫцѣ; това става по силата на единъ законъ: въ лѣвата рѫка минава космическото течение на Любовьта, а въ дѣсната рѫка минава космическото течение на Мѫдростьта, на знанието. Ние сега се рѫкуваме само съ дѣсната рѫка, а когато ние обичаме нѣкого, трѣбва съ двѣтѣ си рѫцѣ да се рѫкуваме. А сега аристократически — съ едната рѫка. Когото обичаме ние трѣбва да хванемъ съ двѣтѣ си рѫцѣ, да вложимъ и мѫдростьта и любовьта. Божественото трѣбва да се прѣдава и да минава навсѣкѫдѣ. И тъй, Христосъ казва: „Каквото вържете съ любовь, вързано ще бѫде.“ Защото Богъ е Любовь. И каквото развържете съ мѫдростьта — страданията на хората — и тѣ ще бѫдатъ развързани понеже Богъ е Мѫдрость. Отъ всички васъ искамъ двѣ нѣща, по които да се отличавате: да бѫдете хора на Любовьта и на Мѫдростьта. Онзи, който не носи тия два велики закони на Любовьта и на Мѫдростьта, той не може да бѫде отъ новото учение. Ще каже нѣкой: „Азъ съмъ слабъ, грѣшенъ... Не, не, ние слаби хора не приемаме. Като дойдешъ между насъ, ще те прѣдставимъ на комисия и ще те попитаме тъй: „Ти можешъ ли да вързвашъ? — Мога. — Ела тукъ, ти си съ насъ.“ Дойде другъ: „Ти можешъ ли да вързвашъ? — Азъ съмъ слабъ, не мога — Вънъ! „Можешъ ли да развързвашъ? — Слабъ съмъ. — Ти не си зарадъ насъ.“ Човѣкъ, който не може нито да вързва, нито да развързва, той е опасенъ човѣкъ. Двѣ нѣща ще гледате: ще бѫдете хора на Любовьта — да вързвате, и ще бѫдете хора на Мѫдростьта — да развързвате. Отъ това се нуждае съврѣменното общество. И внесете ли тия два принципа, азъ ще ви разкрия чудни нѣща. И ще можемъ да се разговаряме. Азъ ще ви питамъ: можете ли да ме вържете вие? — „Можемъ.“ Тъй. Да, азъ ще оставя да ме вържете, ще кажа, че не ме е страхъ. Вие ще се съберете всинца да ме вържете. Сега ще ви питамъ: мога ли азъ да се развържа? Вие ще кажете: „Можешъ.“ И азъ ще направя нѣколко движения, и веднага ще се развържа. Послѣ ще кажа: чакайте и азъ да ви вържа сега. Тъй ще опитамъ да не бѫдете страхливи. „Можете ли да се развържете? — Можемъ.“ И тъй, ще се вързваме и ще се развързваме, и ще бѫдемъ хора свободни, безъ страхъ. Тъй. Единъ важенъ психологически законъ е това. И тогава вързвайте брата си съ любовь, развързвайте го съ мѫдрость, и му съдѣйствувайте въ добро. Това е то учението, което ние трѣбва да прилагаме навсѣкѫдѣ. И азъ бихъ желалъ всинца да станете поети сега. Да напишете една книга. „Каквото вържете, ще бѫде вързано; и, каквото развържете, ще бѫде развързано.“ И затуй въ свѣта сега работятъ тия сили на вързване и развързване. Развързваме се отъ старото, вързваме се съ новото. Има вързване и развързване. И новиятъ животъ ще бѫде животъ на вързване и развързване. Прѣвеждамъ сега: ще бѫде животъ на Любовь, животъ на Мѫдрость. Като ви срѣщна, ще ви питамъ: дъщеря ви развързана ли е? значи, мѫдра ли е? Ще питамъ: синътъ ви вързанъ ли е? — „Вързанъ е, вързанъ е“ Радвамъ се. Може ли да се вързва и развързва? — „Може.“ Казвамъ: вашиятъ домъ е щастливъ домъ, понеже може да се вързва и развързва. Това сѫ думитѣ, това е идеята, дълбокиятъ смисълъ, който Христосъ е вложилъ въ думитѣ си: „ Което вържете съ Любовь, ще бѫде вързано; и което развържете съ божествената Мѫдрость, всѣкога ще бѫде развързано.“ И искамъ, който е вързанъ, да остане вързанъ; и, който е развързанъ, да остане развързанъ. Т. е. мѫжетѣ искамъ да бѫдатъ развързани всѣкога. Мѫжъ вързанъ не искамъ да видя. А женитѣ искамъ всички да бѫдатъ вързани. Тогава, кой има повече? Мѫжътъ, който не е вързанъ, вѫже нѣма, а жената има и вѫже, като го развърже, има единъ козъ. Женитѣ сѫ като камшикъ въ свѣта; развързватъ вѫжетата си, пердашатъ свѣта, тъй че, опасно е женитѣ да се бутатъ. Вързанитѣ хора сѫ опасни, защото иматъ много силно орѫжие. Говоря на символиченъ езикъ: да бѫдете жени и мѫже. И ако моитѣ думи слѣдъ години биха ги изтълкували, ще се явятъ богослови и ще кажатъ: „Какво е искалъ да каже г-нъ Дѫновъ: „Жената да бѫде вързана, а мѫжтъ да бѫде развързанъ?“ Вързаниятъ човѣкъ е човѣкъ на Любовьта. Силенъ е той. Развързаниятъ човѣкъ е човѣкъ на Мѫдростьта, слѣдователно, мѫжътъ трѣбва да бѫде развързанъ, а жената — вързана. И тогава въ свѣта ще има съгласие и миръ. И да бѫдете занапрѣдъ не тъй, както сте сега. Вие, женитѣ, не ми се харесвате: много жени има въ мѫжка форма. И нѣма по-отвратително нѣщо: мѫжъ влѣзналъ въ женска форма. Тѣ сѫ най-отвратителнитѣ нѣща въ свѣта. И затова се върнете: женитѣ да турятъ образа на първоначалната Любовь, а мѫжетѣ да турятъ образа на първоначалната Мѫдрость. И знайте тогава, че свѣтътъ ще се поправи. Което вържете, жени на Любовьта, ще бѫде вързано; и, което вие, мѫже на Мѫдростьта, развържете, то ще бѫде развързано. Това сѫ думитѣ на Христа. И, слѣдователно, женитѣ въ свѣта могатъ да вържатъ всичко, а мѫжетѣ могатъ да развържатъ всичко. Всичко е дадено въ нашитѣ рѫцѣ. И затуй направете тоя съюзъ: мѫжетѣ да развързватъ, а женитѣ да вързватъ. Което на земята, вие, женитѣ на Любовьта вържете, ще бѫде вързано и на небето; и, което вие, мѫжетѣ на Мѫдростьта, развържете на земята, ще бѫде развързано и на небето. Това е то учението, което е проповѣдвалъ Христосъ; това е учението, което Христосъ носи за всички васъ. Искамъ сега да бѫдете хора на Любовьта! Хора — то е гръцка дума, трѣбва да измислите нѣкоя нова дума въ българския езикъ. Жената да знае Любовьта, а мѫжътъ да бѫде мѫдъръ. Отъ това се нуждае сегашниятъ свѣтъ. Тогава и дѣцата ви — синоветѣ ви, и дъщеритѣ ви и тѣ ще бѫдатъ подобни на васъ. Синътъ ще бѫде мѫдъръ, а дъщерята ще люби. А Мѫдростьта и Любовьта, като се срѣщнатъ, ще образуватъ най - великитѣ вибрации на свѣта. Тѣ ще измѣнятъ културата, и, като се срѣщнемъ, всѣки ще произвежда още отдалече радость въ другитѣ. Сега мислете върху тѣзи думи, азъ ви ги изяснихъ, но много нѣща има още да се изясняватъ. „Което вържете, ще бѫде вързано; и, което развържете, ще бѫде развързано.“ (Бесѣда, държана на 25. декемврий 1921 г. въ София).
  14. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание ... „И Петъръ се грѣеше!“ „И стоеха рабитѣ и слугитѣ, които бѣха наклали огънь, защото бѣше студено, и се грѣеха: съ тѣхъ стоеше и Петъръ и се грѣеше.“ Ев. Иоана 18:18. Малкитѣ нѣща, малкитѣ причини сѫ потикъ за велики дѣла или за велики прѣстѫпления — едно отъ двѣтѣ. То сѫ ваши схващания; казвамъ: велики добродѣтели и велики прѣстѫпления. Това сѫ ваши съврѣменни схващания, защото много велики добродѣтели сѫ велики прѣстѫпления, а много велики прѣстѫпления сѫ велики добродѣтели. Може да ми възразите, защо това така трѣбва да бѫде. — Понеже съврѣменнитѣ хора не сѫ умни. Че не сѫ умни, се вижда отъ това, че цѣлата земя е покрита само съ човѣшки кости — отъ тѣхнитѣ глупости. То е достатъчно, това е най силно доказателство, други доказателства нѣма — има и други, но тѣ сѫ второстепенни. Наклали слугитѣ огънь, защото било студено, и се грѣели, и Петъръ, и той се грѣелъ. Имаме двѣ категории хора: слугитѣ отъ стария свѣтъ, служители на Иродовото управление, и Петъръ, ученикъ на Христа, и той между тѣхъ. И еднитѣ се грѣятъ, и другитѣ се грѣятъ. Сега питамъ: какво заставило Петра и той да седи между тѣхъ? Всѣко нѣщо въ природата си има своята причина. И вие сега въ този свѣтъ, и вие треперите. Какво ви прави да треперите? —Нѣкоя идея имате. Сега, каквото и до кажете, дълбоката идея е скрита. Всѣка идея може да бѫде скрита. Никога човѣкъ не казва сѫщинската идея, която го заставя да пише нѣщо. Той ще каже много маловажни работи, но най-важното той го скрива. И вие не може да намѣрите нѣкой светия, великъ човѣкъ, добродѣтеленъ човѣкъ, да изкаже пълната истина. Студено било. Защо е било студено? Отговарямъ: защото не е било топло. Ее, защо не е било топло? — Защото е било студено. Това сѫ философски аргументирания. Въ това врѣме земята е била въ особено положение, нейнитѣ вѣтрила силно духали, тя искала да се разхлади, много ѝ било жежко, та, като духалъ вѣтърътъ, на хората станало студено. На земята било хладно, а на хората — студено. Сега, налѝ знаете, нѣкой пѫть хората си правятъ такива увеселения съ разни бомбички. Влиза въ едно кафене едно дѣте, което носи една малка бомба, и я хвърля. Ама, като хвърля своята бомбичка, всички изкачатъ навънка изплашени. Баща му купилъ малката бомбичка, обаче хората, неприготвени, се стрѣскатъ повече, отколкото трѣбва. Вие казвате: студено е. Какъ ще докажешъ, че е студено? Това нѣщо реално ли е, може ли да го хванешъ? „Ама чувствувамъ.“ Твоето чувствуване не е едно доказателство. Чувствуването е единъ субективенъ начинъ на схващане, че нѣщо било студено. Азъ прѣвеждамъ думата „студъ“ съ „умраза.“ Тѣзи хора наклали малко огънь, направили усилие да видоизмѣнятъ тоя студъ съ малко топлина. Туй сѫ съврѣменнитѣ хора, понеже сега е студено, църквитѣ имъ сѫ студени, тѣ сѫ наклали малки огнйове, дѣто служителитѣ имъ, учители, свещеници — всички се грѣятъ, и Петъръ и той се грѣе. И, като му казаха: „И ти си отъ неговитѣ ученици“, той отговори: „Аа, не, азъ съмъ точно като васъ.“ Сега, може да ми възразите: „Колко безхарактеренъ е билъ Петъръ!“ Аа не, той е билъ човѣкъ съ характеръ. Той си показва характера, той е казалъ на Христа: „Ако всички се отрекатъ отъ тебе, азъ нѣма да се отрека.“ Бѣше скрилъ своя страхъ, но, като го хванаха слугитѣ, каза истината: „Не го познавамъ.“ Да бѣ казалъ въ врѣмето на Христа истината, но той я скри, и Христосъ, като го погледналъ, казалъ му: „Петре, азъ те изпитахъ.“ Сега ще приведа единъ силенъ аргументъ, такъвъ аргументъ, толкова силенъ, че всинца ви ще сломи. Като бомба ще го хвърля. Завеждатъ младата невѣста въ църква, свещеникътъ се изправя, кумоветѣ и всички други сѫ тамъ, и я питатъ: „Ти вземашъ ли този мѫжъ? — Да, казва тя, вземамъ го и съ него ще дѣля радости и скърби, само съ него ще живѣя и за него ще умра. — Много добрѣ.“ На мѫжа и на него казватъ: „Ти вземашъ ли тази невѣста? — Зарадъ нея ще умра“. И свещеникътъ каже: „Хайде, свърши се работата.“ Кажете ми сега, дайте ми доказателства: колко отъ тия обѣщания въ църквата сѫ изпълнени? Като хванатъ Петра тамъ, при огъня и му рекатъ: „И ти си отъ неговитѣ ученици.“ — „Аа, не, всичко може, но азъ съмъ точно като васъ.“ Защо ставатъ тия недоразумѣния? — Защото ние не изказваме самата истина. Да направя тази моя мисъль по-ясна. Ако ти умаловажишъ своя противникъ, излагашъ се на опасность, а ако ти излъжешъ приятеля си, осквернявашъ своята съвѣсть. Но ти ще признаешъ факта въ себе си, тъй както е. Огъньтъ е накладенъ, трѣбва да признаешъ факта, че е студено. Ние трѣбва да признаемъ живота такъвъ, какъвто го намираме. Защо е Петъръ тамъ? — Иска да види, какво ще стане съ Исуса, съ неговия Учитель. Защо е тамъ? — Той казва: „Три години проповѣдва, очаквахъ да стане царь на Израиля, а мене да направи пръвъ министъръ, а сега го виждамъ вързанъ...“ Мисъльта му е много права, той бѣ хитъръ, но не мѫдъръ като Соломона. „Ти трѣбваше да изберешъ другъ учитель, а не да гонишъ вѣтъра.“ — „Не го познавамъ!“ И ние наричаме тия хора, които се отказватъ — „здравомислящи,“ „учени,“ „благородни“, „трѣзви,“ тѣ сѫ „най-благочестивитѣ“ хора. И въ съврѣменния свѣтъ такива Петровци колко ги има! Въ християнския свѣтъ има 40 мил. и мѫже и жени заедно — 20 милиона мѫже и 20 милиона жени — тѣ сѫ като Петра, които се грѣятъ, и, като ги хванешъ, тѣ се отричатъ. Студено било. Азъ вѣрвамъ, че този аргументъ е много силенъ. И сега е студено. Налѝ сега, и васъ ако хванатъ и ви питатъ, какъ е тази работа, ще кажете: „Да ни очисти Богъ отъ грѣха, тази работа...“ Защото всичкитѣ хора идатъ въ този свѣтъ не да се учатъ, ами единъ дошълъ министъръ да стане, другъ дошълъ ученъ да стане, богатъ да стане, красивъ да стане, левентъ, това онова. Всичко това е хубаво, но да е дошълъ нѣкой тъй за мѫчение — нѣма, не е дошълъ нито единъ. Вие ще ми възразите: „Говори ни за нѣщо по-положително, за нѣкоя идея, дай ни нѣщо по утѣшително, за да има животътъ смисълъ“. Другъ е смисълътъ на съврѣменния животъ. Майката ражда 10 дѣца и ѝ умиратъ. И тъй, всичкитѣ нейни идеали се разрушаватъ, мѫжътъ ѝ умира, па и тя умре. Питамъ: какъвъ смисълъ има туй раждане? Ее, ти си ходилъ въ университета, свършилъ си три факултета: по математика, по химия и по правото, а утрѣ, въ изборитѣ, нѣкой те хлопне съ една цѣпеница, и всичкото твое знание изчезне. Какво разбра отъ това учение? Ее, хубаво, майка ти те родила красива, за тебе всички тичатъ, дойде „баба шарка,“ обезобрази лицето ти. Ее, какъвъ смисълъ има това? И такава дама ще си турне единъ вуалъ. И защо ще си турне туй було? Защото било модерно. Всички модерни нѣща сѫ все съ покривала. Да се покрие, разбира се. А турцитѣ казватъ: „Понеже сме толкова грозни, да се покриемъ, за да не дадемъ поводъ на хората да се отвращаватъ отъ насъ“, а красивитѣ вдигатъ булото нагорѣ, та, който мине, да погледне, да види, че сѫ красиви. И прави сѫ. И Петъръ имаше смѣлостьта да се покаже, че е красивъ. Този Петъръ, който е основа не на православната, а на католишката църква, за него Писанието казва: „Той е краеѫгъленъ камъкъ, и вратата адови нѣма да го прѣодолѣятъ“. Ама кой Петъръ? Ха да го заминемъ. Петъръ — необикновениятъ камъкъ, вземете вие и изтълкувайте дълбокия смисълъ, който Христосъ е вложилъ въ него. Христосъ казва на Петра: „Петре, Петре, сатана поиска да те прѣсѣе, но азъ ще те прѣкарамъ прѣзъ седемъ огъня, и, като минешъ прѣзъ седмия огънь, тогава ще съградя една църква, която вратата адови нѣма да прѣодолѣятъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ съградили църквата на стария Петъръ. И азъ ще докажа, че тя е на стария Петъръ. Глупавата майка ражда глупави дѣца, а умната майка ражда умни дѣца. Прѣстѫпната майка ражда прѣстѫпни дѣца, а благородната майка ражда благородни дѣца. Добрѣ. Ако този Петъръ бѣше като онзи Петъръ на Любовьта, какви трѣбваше да бѫдатъ съврѣменнитѣ християни? Тѣ не биха направили тази всеобща война, а че я направиха — това показва, че е стариятъ Петъръ. Този Петъръ, за когото говори Христосъ, сега иде въ свѣта; сега Христосъ ще съгради църквата си върху него. Него още го нѣма. Сегашниятъ Петъръ въ църквата е Петъръ на отрицанието. Петъръ казваше: „Господи, ние тръгнахме подиръ тебе, оставихме баща, майка, какво ще ни дадешъ? Тъй нѣма да ходимъ подиръ тебе да си губимъ врѣмето, кажи ни нѣщо по-реално и по-сѫществено“. И сега всички Петровци въ църквитѣ: владицитѣ, свещеницитѣ, служителитѣ на църквата казватъ; „Господи трѣбва да ни дадешъ нѣщо!“ Но ще кажете: „Нашитѣ владици, българскитѣ, толкова голѣми заплати взиматъ!“ Питамъ, тогава, за какво служатъ тѣ на Христа? — „По стария законъ.“ Онази мома, която се жени за графа, защо се жени? —Понеже момъкътъ има имотъ, ще ѝ даде всичкитѣ условия да живѣе богато. Ама, когато този възлюбленъ изгуби всичкитѣ си ниви, всичкото си богатство, знаете ли, на какво ще замяза животътъ? Въ Китай единъ философъ се оженилъ за една много красива мома, но голѣмото му нещастие било въ това, че нѣмалъ срѣдства. А тя била амбициозна жена. Сега васъ не визирамъ, азъ визирамъ ония, старитѣ жени, отъ старата култура. Живѣла тя година, двѣ, десетъ съ него и най-послѣ му казала: „Дотегна ми твоята сиромашия, философъ човѣкъ си, ама тебѣ умътъ ти не стига, затова ти ме освободи, да се оженя за нѣкой богатъ.“ — „На драго сърце“, ѝ казалъ той, „свободна си, и имашъ всичкото мое благословение.“ Тя се оженила за единъ много богатъ търговецъ. Но въ Китай настанала голѣма криза, и викатъ този философъ да оправи Китай; станалъ той царь — управлява и разпорежда. Като чула тя това, отишла при него и му казала: „Много се радвамъ, че ти си достигналъ такова високо положение, азъ не очаквахъ, но сѫдбата тъй завъртѣла щастието при тебе; не може ли, както по-рано, да си заживѣемъ пакъ съ любовь?“ Гледалъ той, гледалъ, взелъ една чаша нектаръ, излѣлъ я на земята, и ѝ казалъ: „Събери този нектаръ въ чашата, и, ако можешъ да го съберешъ тъй чистъ, както бѣше, можемъ да заживѣемъ пакъ заедно.“ И сега, когато Христосъ дойде на земята да царува, всичкитѣ свещеници ще дойдатъ, като тази китайка, да искатъ да живѣятъ съ него. Но Христосъ ще излѣе чашата и ще каже: „Съберете този нектаръ“. Азъ не говоря за сегашнитѣ свещеници, тѣ сѫ праведни, азъ говоря за голѣмитѣ грѣшници, които сѫ умрѣли. Съ умрѣлитѣ азъ лесно се разправямъ, но съ живитѣ не се закачамъ, съ тѣхъ не се разправямъ. То е единъ кошеръ, а пчелитѣ иматъ жило, и, ако ги бутнешъ, ще те ужилятъ, и всичко подпухва. Не бутайте пчелитѣ! И казва Писанието: „Студено било, и слугитѣ се грѣли, и съ тѣхъ билъ и Петъръ“. Ще ви приведа още единъ анекдотъ. Въ единъ богатъ замъкъ живѣлъ нѣкой си философъ. Той ималъ една благородна котка. Сега и коткитѣ сѫ благородни. Благородството ѝ седѣло въ това, че тя съ отворени очи ловѣла мишкитѣ. Като седѣла прѣдъ дупката, не си затваряла очитѣ. Седи котката прѣдъ една дупка, излиза едно мишле и ѝ казва: „Какво си седнала срѣщу дупката ми, нѣмашъ ли друга работа, та тукъ си седнала съ всичкото си благородство, махни се!“ — „Аа, ти не знаешъ, азъ съмъ благороденъ котакъ. Знаешъ ли, моето произхождение какво е? Приятелство може да направимъ. Много отъ вашия родъ съмъ ги запозналъ съ този домъ. Очитѣ ми сѫ отворени, ама ти не бой се“. — „Ее, какво ще направишъ? — „Защо седишъ въ тази дупка? Въ нашия свѣтъ каква свѣтлина има, азъ цѣлъ день се излагамъ на слънцето, съ мене ще ходишъ изъ моята градина“. — „Истина ли ми говоришъ? Чакай да питамъ майка си“. Отива мишлето, слѣдъ малко иде пакъ съ майка си. На котака очитѣ сѫ отворени. „Дѣйствително“, казва майката на мишлето, коткитѣ съ затворени очи сѫ опасни, но на този котакъ очитѣ сѫ отворени, хайде, съ него можешъ да отидешъ“. Сега вие ще си направите заключение, далѝ е станало приятелство между това мишле и този котакъ съ отворенитѣ очи. Баснописецътъ, който е написалъ тази басня, спира тамъ. Прѣстѫпникътъ, и съ отворени очи и съ затворени очи, има едно правило; азъ не зная кое е, но и вие не го знаете. Добриятъ човѣкъ, и съ затворени и съ отворени очи да е, има едно правило, и двамата едно правило иматъ. Това правило седи въ туй, че всѣки желае да придобие по нѣщо. Нищо повече! Само че, когато умниятъ придобие нѣкои нѣща, тия нѣща се считатъ законни, а другитѣ — незаконни. Това е въпросъ на правницитѣ, не спада въ моята бесѣда. Слѣдователно, зависи отъ вѫтрѣшното разположение, какъвъ е нашиятъ стремежъ. Ако, за примѣръ, азъ седя и проповѣдвамъ, а мисля, какво ще кажатъ хората зарадъ мене... Хубаво, какво ще кажатъ? Двѣ нѣща може да кажатъ: или че говоря умно, или че говоря глупаво, — едно отъ двѣтѣ. И едното е вѣрно, и другото е вѣрно. Нѣкой пѫть говоря много умни работи, а нѣкой пѫть говоря много глупави работи. И, при нѣкои условия, азъ съмъ много глупавъ човѣкъ, като мене глупавъ човѣкъ нѣма, но, при други условия, азъ съмъ толкова уменъ, че като мене уменъ нѣма. Ее, какъ ще примирите тия двѣ твърдения? Примирявайте ги, както искате. И азъ бихъ желалъ и вие да бѫдете тъй, нѣкой пѫтъ — много глупави, а нѣкой пѫть — мното умни. Когато искашъ да се скарашъ съ нѣкой човѣкъ, нѣма да знаешъ какъ да се скарашъ, бѫди глупавъ тогава, а пъкъ, ако искашъ да правишъ добро, бѫди много уменъ човѣкъ. И сега такива хора много ги има. Сега, Петъръ се намѣрилъ въ туй некрасиво положение: направилъ се е глупавъ. Той ще ме извини. Този св. Петъръ сега не е такъвъ, той ще ме извини, понеже вземамъ неговото минало; но този, сегашниятъ, Петъръ и онзи Петъръ никакъ не си приличатъ — толкозъ много се различаватъ и двамата! Слѣдователно, когато ние разглеждаме нѣщата, трѣбва да ги разглеждаме съ отворени очи, за да става постоянно разширение вѫтрѣ въ насъ. И всѣка моя бесѣда, ако не ви помогне да имате една малка придобивка — да ви придаде да израстнете 1/100 мил. часть отъ м. м. на день, нѣма си смисълъ. Всѣкога и въ всичко човѣкъ трѣбва да има една придобивка. По сѫщия законъ е придобито и нашето тѣло, което сега имаме. Кога се явили синитѣ очи въ свѣта! Знаете ли, кога се явили дългитѣ носове, кѫситѣ, месеститѣ, тънкитѣ бърни, малкитѣ уши, малкитѣ бради, широкитѣ бради? Знаете ли? То е цѣла една култура въ миналото; тя прѣди хиляди и хиляди години е служила, и сегашнитѣ ни очи показватъ, прѣзъ каква култура сме минали. Не мислете, че нашитѣ очи сѫ много съвършени — колко ще се измѣнятъ още! Вие казвате: „Колко сѫ красиви очичкитѣ му!“ Но сегашнитѣ очи, тъй както сѫ, сѫ и много хубави и много лоши. А пъкъ трѣбва да дойдемъ до едно положение, дѣто очитѣ да бѫдатъ всѣкога хармонични. Тъй очитѣ всѣкога трѣбва да изразяватъ божествената Истина, и единственото нѣщо въ насъ, което никога не лъже, то сѫ очитѣ. Очитѣ трѣбва да изразяватъ божествената Истина. Само като погледнешъ, можешъ да видишъ истината въ очитѣ. Ти си дошълъ до послѣдната мѣрка. Казватъ: „Играятъ му очитѣ“. Кога може да играятъ очитѣ? Знаешъ ли, какво нѣщо е играта? Играта има всѣкога за цѣль да се придобие нѣщо. Въ нея е скрита една користолюбива цѣль. Всѣкога играта има за цѣль нѣкаква придобивка, нищо повече. „Иска ми се да си поиграя“. Да, иска ти се... Нѣкой казва: „Той си играе съ мислитѣ“. Да, има хора, които си играятъ съ идеитѣ, но, когато нашитѣ очи започнатъ да изразяватъ истината, тогава нѣма да има такава игра, а ще има хармония. Руситѣ казватъ: „играть“, а българитѣ сѫ попрактични, тѣ казватъ: „Да си посвиримъ“. И русинътъ сега играе въ Русия, и затуй тѣ казватъ: „Славянинъ крѣпкій заднымъ умомъ“. У човѣкъ, който играе, развитието му е отзадъ, а не отпрѣдъ. И когато човѣкъ се понапие, — азъ съмъ забѣлѣзвалъ, — колкото и да е меланхоличенъ, казва: „Ха, да поиграемъ!“ И си поиграватъ и счупватъ джамоветѣ, а послѣ плащатъ. Въ свѣта всички иматъ да плащатъ. Слѣдователно, сега въ тия врѣмена хората сѫ изложени на най-голѣмитѣ прѣстѫпления. Хване те жилищната криза, ще поиграешъ, ще поизлъжешъ малко. Захарьта е скѫпа — и тамъ ще поизлъжешъ. Чиновникъ си, имашъ жена, дѣца — пакъ ще излъжешъ; дрехи трѣбватъ, обувки трѣбватъ, студено е — вие ще поизлъжите. Всички хора сѫ изложени на едно голѣмо изкушение. „Ама ти налѝ имашъ „вѣрую“, убѣждения?“ — Остави убѣжденията, дѣца имамъ, това-онова, и каже: „Хаиде“... Азъ не осѫждамъ тия хора, то е слабость. Трудно е човѣкъ да говори истината. Азъ не говоря за васъ, има нѣкои, които говорятъ истината, за тѣхъ дума не обѣлвамъ, азъ за себе си говоря, и за ония, които сѫ мои братя. Виждамъ, колко е мѫчно човѣкъ да говори истината. Понѣкога човѣкъ се озадачва да говори истината и казва: „Да кажа ли поне нѣкоя дума? Хайде да мине.“ И на васъ казвамъ: като не може да кажете истината, кажете: „Хайде да мине“. Въ сегашната епоха, хората, и млади и стари, всинца сѫ изложени на едно отъ най-голѣмитѣ изкушения. И прѣдъ васъ седятъ хиляди грѣхове, които може да направите. Всѣки отъ васъ може да се огрѣши. Грѣховетѣ иматъ разнообразенъ характеръ, нѣкои въ едно, други въ друго направление, но всѣки отъ васъ е въ състояние да се огрѣши. Всинца понѣкога сте слаби. Свещеницитѣ, и тѣ, като хора, иматъ слабости. Сѫдиитѣ, и тѣ си иматъ своитѣ слабости, и тѣ се намиратъ прѣдъ нѣкое изкушение. Въ турско врѣме отива единъ подсѫдимъ при сѫдията, дава му 100 гроша и му казва: „Кади ефенди, сенъ юзуме бакъ“ — на лицето ми гледай, да знаешъ, че азъ съмъ ти далъ, да рѣшишъ тая сѫдба въ моя полза.“ Идва другиятъ подсѫдимъ, дава му двѣ златни монети и му казва: „Кади ефенди, сенъ ики юзуме бакъ — въ двѣтѣ ми лица гледай“. Много хубаво. Иде първиятъ изправя се, говори: „Г-нъ сѫдия...“ — „Много добрѣ, но какво да правя, оня съ двѣтѣ лица какво да го направя?“ И на двамата обѣщалъ. Тия нѣща сѫ тъй. То не е подкупъ, то е — какъ се казва — не рушветъ, то е подаръкъ за великдень, за коледа: „Вие имате дѣца, азъ ви поднасямъ единъ подаръкъ“. Но подсѫдимиятъ изгуби своето право. Вѣстницитѣ тукъ прѣди нѣколко врѣме бѣха писали — азъ не зная доколко случката е вѣрна — че единъ шопъ отъ софийско носѣлъ едно каче масло да го продава. Идватъ двама апаши, прѣдставятъ се за търговци: „Много хубаво е маслото, за колко го продавашъ, ще го купимъ“. Съгласилъ се селянинътъ. „Ще ти платимъ сега, ама ние имаме единъ ортакъ — свещеникъ, той е богатъ, ще ти плати“. Взиматъ тѣ маслото, даватъ му една разписка да иде при свещеника да си вземе паритѣ. Въ сѫщото врѣме тѣ отиватъ при попа, даватъ му 20 лв. и му казватъ: „Ако дойде нѣкой селянинъ да ти иска пари, ти да му четешъ молитва; той е малко смахнатъ, ще си туришъ патрахила, чети му“. Идва шопътъ, свещеникътъ билъ въ църква. Взима попътъ, тургa патрахила на главата му и му чете, чете, чете... „Ама, дѣдо попе, много хубаво, ама за маслото...“ Той пакъ му чете, три, четири, пѫти. „Аа, дѣдо попе, съ четене нѣма да мине, ще платишъ за маслото“, Ето какво става! Ако този свещеникъ не четѣше молитви за пари, нѣмаше да се изложи на такова порицание. Доколко е вѣрно това, не се знае. И ние се излагаме на едно изкушение, като този Петъръ, и нашитѣ работи се излагатъ на поругание. Ние сме въ положението на Петра, не можемъ да издържимъ този мораленъ изпитъ. Като говоримъ истината, онѣзи правовѣрни казватъ: „Какъ тъй?“ Ще ви приведа още единъ примѣръ. Въ древностьта на единъ отъ египетскитѣ царе — фараони се ражда красива дъщеря, и астролози прѣдсказватъ, че тя ще бѫде една отъ най знатнитѣ моми въ Египетъ. Този фараонъ се наричалъ Рамзесъ, Тамъ има Рамзесъ I и Рамзесъ II. Азъ нѣма да описвамъ цѣлата история на тази мома, но тя била забѣлѣжителна по това: познавала хората по единъ особенъ начинъ. Той билъ слѣдниятъ: ако нѣкой я похване за рѫката, тя веднага си я измивала, и тази вода наливала въ едно шише; който ѝ пипнѣлъ рѫката — тя всѣкога не давала рѫката си — но, който я пипнѣлъ, тъй постѫпвала. И тогава правѣла опитъ: ще отиде при нѣкой боленъ, ще му даде малко отъ тази вода: ако болниятъ умре, тя ще знае, какъвъ човѣкъ е билъ този; ако подлудѣе, тя си знаела и записвала всичко въ една книга, и знаела качествата на тази рѫка — отъ водата. Тя си имала шишенца отъ всички придворни, но нищо не казвала на баща си. Обаче, единъ день тя срѣща на улицата единъ бѣденъ работникъ, дрипавъ, окѫсанъ, съ мургаво лице, дала му една златна египетска монета, а той, въ знакъ на благодарность, ѝ цѣлуналъ рѫката. Веднага тя се върнала въ двореца, измива си рѫката и налѣла водата въ едно шише. Тя за пръвъ пѫть срѣщнала такъвъ оцапанъ човѣкъ; египтянтѣ сѫ били много чисти хора. Тя направила опитъ съ тая вода, и, дѣто давала отъ нея, всички оздравявали ѝ поумнѣвали. Потърсила го тя тогава, но не могла да го намѣри. Азъ ще приложа сега това правило на тази египетска мома. Да измиемъ рѫцѣтѣ на владицитѣ, да измиемъ рѫцѣтѣ на всички свещеници, рѫцѣтѣ на всички сѫдии, и водата ще налѣемъ въ шишета, ще направимъ опитъ, безпристрастенъ опитъ. Сега, азъ ни най-малко нѣмамъ за цѣль да излагамъ другитѣ, азъ съмъ толкова справедливъ, че и съ мене направете опитъ. Самата истина да излѣзе наявѣ. Не да казвате: този само упрѣци ни прави. Господъ вижда отгорѣ, той не се лъже. Той налива водата въ шишета и, като идете въ другия свѣтъ, ще каже: „Иванъ Стояновъ отъ София, ученикъ, правовѣренъ, дошълъ тукъ, дайте ми неговото шише. Стоянъ Драгановъ, дошълъ въ онзи свѣтъ. дайте и неговото шише.“ Хиляди шишета има тамъ. Еди-кой-си професоръ, еди-кой-си владика, все Господъ си е измивалъ рѫцѣтѣ, и е събиралъ водата на всички, и знае качествата на тая вода. При такава велика истина, какъ ще се оправдаемъ ние? Тази мома била умна: И азъ прѣпорѫчвамъ и на васъ: направете си една лаборатория, купете си 100 шишета, който ви цѣлуне рѫката... Това е опитъ. Ще правите наблюдения. Всички наблюдавайте. Това е нашето учение, ние трѣбва да познаваме себе си. И ако нашето учение не ни издигне, ако ние въ този животъ не можемъ да изправимъ, първо, нашия организъмъ, послѣ нашитѣ чувства, нашитѣ мисли, то значи, че напразно сме живѣли. Нашата душа е отлична, азъ не говоря за нея. „И слугитѣ наклали огънь.“ Кѫдѣ? вѫтрѣ, въ сърцето, тамъ да се запали огъньтъ. И ще започнете опититѣ. Дойде нѣкой, каже: „О, колко те обичамъ, азъ за тебе умирамъ“. — „Цѣлуни ме да видимъ, далѝ ме обичашъ“. Омийте се, и налѣйте водата въ шишенце съ надписъ: „Еди-кой-си“. Повикатъ те да лѣкувашъ хората. Ама опасно е, не се опитвайте да лѣкувате, но, ако нѣкой много здравъ е пощурѣлъ, дайте му една капка. На втория день вие ще го видите прострѣнъ на леглото. Ще кажете: „Отличенъ човѣкъ е! — здравиятъ едва издържа, а болниятъ — отива си“. Въ старо врѣме алхимицитѣ сѫ правили опити, па и сега може де се провѣри, че по пота се познава, далѝ човѣкъ е добъръ. И вѣрно е. Азъ говоря символично, но, ако ме разбирате, ще ви дамъ единъ методъ. Нѣкои ме питатъ; „Защо не ни кажешъ ясно?“ Знаете ли какво е ясно? 2+2=4. Ее, какво означава 2+2=4, и какво означава 2X2=4? Една аксиома: нѣщата може да бѫдатъ по този начинъ, а не и по другъ. Всѣко нѣщо, съ което може да се направи единъ сполучливъ опитъ — не веднъжъ и дважъ, а всѣкога — изразява една положителна истина. Този е начинътъ, по който можете да намѣрите онзи работникъ съ оцапанитѣ рѫцѣ. Не мислете, че човѣкъ съ гладко лице и хубави очи е винаги добъръ човѣкъ. На небето е тъй, но на земята не е тъй. Азъ оспорвамъ това. Коя земя дава най-хубавия плодъ? бѣлата или черноземътъ? Разбира се, черноземътъ. Нѣкой казва: „Да бѫдемъ бѣлички“, ама, ако искаме да родимъ житце, трѣбва да бѫдемъ чернички. Слѣдователно, външната чернота не е лоша. Това сѫ само символи вѫтрѣ въ природата. И черното и бѣлото си иматъ своитѣ добри и лоши качества. Нимà, ако се допрете до онази електрическа жица, която е толкова малка, и се изгорите, какъ мислите, на мѣсто ли е тя? — Не е на мѣсто. И онова студено поточе, като си турите рѫката въ него, ако ви боли, ще вземе всичката ѝ топлина. То е лѣкъ. Турете малко вода въ черната земя, направете отъ нея каша и, ако ви боли рѫката, наложете я, ето ви единъ компресъ! И този компресъ помага много повече отъ бѣлата пръсть. И, слѣдователно, правете си такива компреси. И слонътъ си прави такива компреси отъ тиня съ хобота си. Като се нарани, турне си такава тиня и чака да заздравѣе раната му. Студено било и слугитѣ наклали огънь, и Петъръ билъ между тѣхъ. Туй „студено“ е сега. Всичкитѣ религиозни и духовни хора сѫ Петровци, които седятъ и се грѣятъ, и чакатъ да видятъ, какво ще стане сега съ религията. Днесъ християнството е на изпитъ, свѣтътъ го сѫди, какво ще кажемъ прѣдъ външния свѣтъ? Тия хора ще ни възразятъ тъй: „Ако туй учение, отъ двѣ хиляди години насамъ, можеше да се приложи въ живота, то щѣше да даде единъ резултатъ; резултатъ обаче нѣма, слѣдователно, туй учение е неприложимо.“ Прави сѫ. Но туй учение Христово минава сега въ една нова фаза. Мислите ли, че, ако днесъ дойде Христосъ, той ще проповѣдва тъй, както едно врѣме? — Не, другояче ще проповѣдва Христосъ. И какво ще проповѣдва днесъ? — Ако дойде днесъ, Христосъ ще проповѣдва на първо мѣсто любовь, братство и равенство. Защо? — Защото сега еволюцията на човѣчеството така изисква. Този законъ сега е необходимъ. Нѣма друга сила, която да може да свързва хората, не да ги съединява, а да ги сдружи, да ги примири, както Любовьта. Но не тази любовь на чувствата: тя не е достатъчна; не туй врѣменно настроение, това не е Любовь. Любовьта е една съзнателна сила, която всѣкога може да те стопли и да снеме тежестьта отъ сърцето ти. Любовьта нѣма да те държи гладенъ: Любовьта е онази сила, която дава на хората всички блага. Тя е вѫтрѣшенъ стремежъ. Сега всички искате все богати да бѫдете. Любовьта, ако дойде днесъ, нѣма да ви каже: бѫдете сиромаси, раби и слуги; не, тя ще каже: бѫдете братя и сестри, а такива слуги — навънка, тя ще изпѫди и слуги и господари, и ще каже: само братята ще приемемъ! Братство и равенство проповѣдва тази Любовь. Нашитѣ души сѫ излѣзли отъ Бога. Каква разлика може да има? — Разликата е само въ нашитѣ дрехи: твоитѣ дрехи сѫ нечисти, а душата ти е чиста. Снеми си дрехитѣ, азъ ще ти дамъ други, а твоитѣ ще оперемъ, измий си тѣлото, и тогава можемъ да се разхождаме. Слѣдователно, външнитѣ условия трѣбва да се подобрятъ днесъ, а не да говоримъ: „Тъй е казалъ Господъ.“ Не, не е казалъ тъй Господъ. И, каквото има да каже Господъ, азъ ще го замълча, защото той скоро ще го каже, и цѣлиятъ свѣтъ ще разбере — нѣма да остане нито една глава, която да не разбере, какво ще каже той. И прѣдъ тази велика истина ще мълчимъ. Туй, което той има да каже, всички умове, ще го възприематъ. Защото то е тъй необходимо, както слънчевата свѣтлина е необходима, както храната, която възприемаме, както мисъльта, която ни е потрѣбна за нашия животъ, и както чувствата, които сѫ необходими да стоплятъ сърцата ни. Сега, въ вашитѣ умове остана мисъльта: Господъ едноличенъ ли е, или е съ двѣ лица, или съ три. Азъ не зная, съ колко лица е Господъ — съ тази философия не съмъ се занимавалъ —, но зная. едно нѣщо, че, който познава Бога на Любовьта, той оживѣва, и за него животътъ добива пъленъ смисълъ, той става гражданинъ на Великото Царство, и въ материалния и въ духовния свѣтъ. Досега се проповѣдваше: човѣкъ, като стане християнинъ, трѣбва да напусне търговията, и всички трѣбва да бѫдатъ свещеници; азъ проповѣдвамъ обратното: не свещеници, попове, професори трѣбва да бѫдемъ, ами всички трѣбва да станемъ слуги, слуги на великия Господъ на Любовьта, Разбирате ли? Всички да станемъ слуги — и мѫже, жени, и дѣца. И мѫже, и жени, и дѣца, всички да служимъ, но не, разбира се, да има остенъ и картечници отподирѣ. Отсега нататъкъ, като се срещнете, не да казвашъ: „Г-нъ началникъ“, не, а „г-нъ слуга“. Не: „Почитаема г-жа баронесо“, а г-жа слугиня“. Нещо повече. Сега седятъ нѣкои, че разправятъ, какъ щѣли да оправятъ нѣщата. Булката и съ 10 булски дрехи да я облѣчете, дрехитѣ нѣма да измѣнятъ нейния характеръ. Ако въ нашата душа не се зароди новиятъ животъ, ако въ насъ не се пробуди туй съзнание, да можемъ тази мятерия да я я използуваме, нищо нѣма да излѣзе отъ насъ. И, слѣдователно, тия наши тѣла ние трѣбва да ги измѣнимъ. Сега нѣкои, които ме слушатъ, разсѫждаватъ така: „Какво мисли този?“ Азъ ще ви кажа какво мисля. Азъ не говоря скрито прикрито. Азъ мисля: ти, който си боленъ, да станешъ здравъ; който е глупавъ, да стане уменъ, и, ако лъжешъ, да не лъжешъ вече. Ако ти не работишъ, да се научишъ да работишъ; ти си жена, памѣтала си дѣцата — да не ги помѣташъ. И бихъ ви наредилъ цѣлъ поменикъ още. Това уча ясно, това има практическо приложение. И, ако съврѣменното човѣчество не вземе поука отъ това, ще иде... ще замълча, кѫдѣ ще иде. Пакъ ще ви кажа: вие мислите, че знаете, какво щѣхъ да кажа? Не, не знаете. Вие сте въ положението на онзи гръцки свещеникъ, който казвалъ: — азъ говоря не за българскитѣ, а за гръцкитѣ свещеници: българскитѣ свещеници не визирамъ, и, ако ги визирамъ нѣкога, то е все за едноврѣмешнитѣ — отъ турско врѣме, — та този, попъ казвалъ: „Благочестиви християни, знаете ли, какво ще ви кажа? — Не знаемъ, дѣдо попе. — Щомъ не знаете, нѣма защо да ви го казвамъ. — Ее, знаемъ. — Щомъ знаете, пакъ нѣма какво да ви казвамъ“. Но и въ единия и въ другия случай нѣма тукъ никакво знание, нито у свещеника е имало нѣкоя опрѣдѣлена идея. Другъ единъ гръцки свещеникъ, на задушница било, като му показали една рѣзаница, изправилъ се прѣдъ купчината на масата и казалъ: „Виждате ли ме?“ — Само главата ти се вижда, дѣдо попе. — Идущата година никакъ да не ме виждате.“ Това е символъ, туй ни най-малко не е усмиване. Ама този купъ — като натрупамъ азъ паритѣ идущата година, ще се виждамъ ли? Нѣма ли да се намѣримъ въ положението на онзи германски проповѣдникъ, който е билъ бѣденъ, но инакъ много краснорѣчивъ, и германскиятъ императоръ, като отишълъ да го слуша, останалъ много доволенъ и казалъ на министра: „Този проповѣдникъ е достоенъ, трѣбва да се осигури.“ Добрѣ. Издава единъ указъ да му се увеличи заплатата. Но слѣдъ нѣколко врѣме императорътъ попиталъ министра: „Какво стана съ нашия проповѣдникъ, защо не му се чува гласътъ?“ Министърътъ му отговорилъ: „Пѣтелътъ, когато затлъстѣе, не пѣе.“ И българинътъ така казва: „Пѣтелътъ, когато затлъстѣе, не пѣе.“ Ако намъ ни турятъ едно непоносимо брѣме върху ума и сърцето, какъ ще можемъ да мислимъ и чувствуваме? Ако има сто нѣща, които те съблазняватъ, какъ ще мислишъ? Не можешъ да мислишъ. И, следователно, Петъръ седѣлъ и размишлявалъ, той искалъ да види края на тази работа: ще успѣе ли Христосъ? Ще го пуснатъ ли, или не? Той искалъ да знае, далѝ ще го освободи Пилатъ, или ще го осѫди? Тогава казалъ: „Ще си острижа коситѣ и ще си обръсна брадата, и хайде въ гората, съ този човѣкъ вземане — даване да нѣмамъ, да работимъ, както всички други хора.“ Сега правовѣрнитѣ ще кажатъ: „Аа, този Петъръ какъвъ безхарактеренъ човѣкъ е билъ, да ходи три години съ благия си Учитель и да се откаже отъ него!“ А днесъ и ония, които сѫ ходили 2000 години, пакъ се отказватъ. Който се отказва и на три години, и на 2000 г. се отказва. Азъ съмъ срѣщалъ хора и отвънъ, които не сѫ ходили съ Христа, и пакъ не се отказватъ. Хващатъ една учителка-комунистка: „Комунистка съмъ, убѣждение е това. — Ще те изключимъ. — Можете да ме изключите, комунистка съмъ, убѣждение е това.“ Въ Бога не вѣрва, но поддържа учението си, каквото и да е то. А ние, които вѣрваме въ Христа, казваме; „Да се разберемъ.“ Не говоря за историческия Христосъ или за козмическия. „Кой Христосъ?“ — Нѣма исторически Христосъ, нѣма козмически Христосъ, но има единъ живъ Христосъ на Любовьта, който живѣе сега въ нашитѣ души, — въ всѣко благородно побуждение, вѫтрѣ въ нашата душа, това е то живиятъ Христосъ. Далѝ е той въ сърцето на единъ простъ човѣкъ, на единъ сѫдия, на единъ бѣденъ човѣкъ, на едно животно — все едно. Азъ съмъ виждалъ кучета да ближатъ рани, и много кучета сѫ, излѣкували ранитѣ на своя господарь. Съзнава кучето, то казва:. Господарю, азъ зная, имамъ опитность отъ себе си: като имамъ рана и почна да ближа мѣстото, ближа, ближа, и тя оздравѣе.“ А туй близане да ви го прѣведа: скръбно е нѣкому сърцето, кажи му една сладка дума, друга сладка дума, тя е сѫщинско бонбонче, първокачествено, не отъ захаринъ, а отъ най-добрата захарь; — едно бонбонче, двѣ, и най-послѣ напомнете му, че има единъ братъ въ свѣта, който ½ отъ имането си ще даде за него. Това сѫ сладкитѣ думи, това е Любовьта. Христосъ седи при всички и мълчи. Той казва: „Съ васъ съмъ азъ.“ Азъ бихъ ви говорилъ и за козмическия, и за историческия Христосъ, но сега имамъ думата за тоя Петъръ, ха да кажемъ св. Петъръ. Сега знаете ли, колко послѣдователи въ християнския свѣтъ има св. Петъръ? —Той има 250 милиона католици. Тѣ сѫ все на св. Петра, а 100 милиона има православната църква, или всичко 350 милиона. Сега да те намразятъ тѣ — знаешъ ли какво е то? Затуй св. Петъръ не го бутайте. И азъ не го бутамъ. Хубаво, ти имашъ 350 милиона послѣдователи, а въ свѣта има 1½ милиардъ хора, и други иновѣрци, и други братя. Азъ говоря сега на хилядата милиона, а не на 350-тѣ и 500 тѣ мил., и, ако азъ не се разбера тъй съ св. Петра, той би ми оскубалъ хубаво брадата. Той сега е смѣлъ, но е инакъ благороденъ. И Петъръ се е грѣелъ, и вие се грѣете сега, налѝ? Нѣкой пѫть мѫжътъ е наклалъ огъня на жената, и тя се грѣе: „Ее, Маро, кѫдѣ си ходила днесъ?“ Пакъ нѣкоя лъжа, нѣкоя „дубара“, и послѣ метне го. Върне се мѫжътъ отвънка, жената наклала огънь: „Ти кѫдѣ си билъ досега?“ И той я метне и казва; „Еди-кѫдѣ бѣхъ“. Не, не бива да има мѣтане. Обръщайте внимание на добрата страна, на живота. Въ какво седи тази философия? Сега малко ще поразгледамъ св. Петъръ по характера му. Той хубаво е направилъ, защото изказалъ своя характеръ, за да го изправи: „Азъ изказахъ своята безхарактерность, азъ самъ себе си не познавахъ“. Туй е доблесть! Двѣ противорѣчиви състояния трѣбва да има въ философията, за да почнатъ хората да мислятъ. И Петъръ почналъ да мисли и плакалъ. И тогава Христосъ му казва: „Паси моитѣ агънца“. Казва му още; „Любишъ ли ме, Петре, повече отъ тия? — Ей, Господи, ти знаешъ, че те обичамъ. — Паси моитѣ агънца“. Казва му втори пѫть; „Любишъ ли ме?“ Нѣкои казватъ, че азъ говоря безъ аргументи. Най-голѣмиятъ козъ кой е? И най-послѣ трети пѫть пита: „Любишъ ли ме?“ И огорчи се Петъръ въ себе си. Значи, още нѣщо има — и паричкитѣ обичамъ; „Азъ те обичамъ, но този ми недостатъкъ, този грѣхъ, и него ще изправя“. Ако твоятъ мѫжъ — моитѣ думи се взематъ нѣкой пѫть въ изопачена форма — имате мѫжъ, той обикаля нѣкоя жена, по-умна отъ тебе, тя знае да свири, а ти не можешъ да свиришъ, и този мѫжъ казва на тази жена: „Ти издигна женитѣ въ моитѣ очи“, — ти благодари на Бога, че този мѫжъ е съ тази жена; ти я считашъ за лоша, но той, ако вие му прѣчите, ще иде при друга, трета, четвърта. Кажете: „Благодаря на Бога, че тази моя сестра ще го упѫти.“ А сега тя е въ стаята ви вѫтрѣ: „Нѣмамъ вѣра въ него.“ Не, не, имай вѣра и въ твоята сестра, и въ твоя мѫжъ. Туй е то характеръ! Вложи добритѣ си мисли, тогава и тя, и той ще се издигнатъ. Жената отива при нѣкой мѫжъ, тя му казва: „Ти издигна моя мѫжъ въ моитѣ очи“. Ако тя не е съ този мѫжъ, ще бѫде съ другъ, съ трети, има хиляди мѫже въ този свѣтъ. Тъй трѣбва да гледатъ хората на новото учение. Абсолютна свобода трѣбва да дадемъ. Ако азъ извърша едно прѣстѫпление, дѣ ще ме хванатъ хората? Ревнивость имаме, това-онова. А щомъ едно нѣщо се върши въ името на любовьта и мѫдростьта, въ него прѣстѫпление нѣма. Когато ние прилагаме Божията Любовь, и Богъ е въ насъ; когато азъ съмъ въ Бога, и Богъ е въ мене, и той свърши извѣстна работа, тогава човѣкъ се издига. Ще дойдатъ изкушения: но безъ Бога и безъ Любовьта е най лошо, а съ Бога и съ Любовьта ще извършимъ най-доброто дѣло. Богъ всичко може да извърши. Безъ Любовь ще извършимъ най-лошото, а съ Любовь ще извършимъ най-доброто. И всички трѣбва така да мислятъ. И, щомъ влѣзе тази Любовь вѫтрѣ въ васъ, да не се грѣете само. Христосъ, живата Любовь, не се грѣеше, а седѣше вързанъ. Любовьта не е Петъръ въ свѣта. Ти си жена или мѫжъ и взаимно се подозирате. Че ти, ако подозирашъ мѫжа си, Христосъ въ твоето сърце ли е? Христосъ е при Пилата — горѣ, а Петъръ е долу, при слугитѣ. Ти отъ кои си? Ето приложението, на което искамъ да обърна вниманието на всинца ви — на млади и на стари. Да вложимъ този великъ принципъ на Любовьта. „Мѫчно е, много е мѫчно.“ Зная, че е мѫчно, то е единъ отъ най-труднитѣ изпити: да пуснешъ Любовьта въ сърцето си. Не мислете, че ние трѣбва да пуснемъ злото въ кѫщи, но това зло можемъ да го замѣстимъ. Азъ не говоря за историческия Христосъ, не говоря и за козмическия, но говоря за този Христосъ на Любовьта, който е сега живъ вѫтрѣ въ насъ. И, ако ние всички бихме знаели туй, ние щѣхме да създадемъ новъ свѣтъ. Като видимъ онѣзи слуги, ще кажемъ: „Може той да има карма“. Правовѣрнитѣ казватъ: „Той е грѣшникъ“, а сегашната карма — имашъ да страдашъ — тази карма азъ мога да я смекча, и ще ти кажа; „Ела, братко, азъ ще я подѣля наполовина съ тебе“. И, слѣдователно, какво ще кажете вие сега, слѣдъ 2,000 години? Азъ ще ви питамъ, отъ кои сте вие? Не, бързайте, нищо не ми казвайте, отъ кои сте. Отговорете на себе си. Азъ зная, какво ще кажете, но то не е правиленъ отговоръ, нѣма да ми дадете отговоръ. А утрѣ ще пратя твоя мѫжъ при нѣкоя жена, и ще видимъ, какъ ще издържишъ изпита си и какъвъ отговоръ ще дадешъ. Човѣшката душа е благородна, и тази душа е въ състояние да се издигне и да се прѣобрази, и въ една минута да стане като диамантъ. Грѣшникътъ въ една минута може да стане праведникъ, но трѣбва едно абсолютно рѣшение. Ние можемъ да живѣемъ за Бога, но за кой Богъ? — За Бога на Любовьта. Слѣдователно, този свѣтъ можемъ да го трансформираме и да го направимъ свѣтъ на редъ и порядъкъ. И, слѣдователно, вие ще гледате да намѣрите този Христосъ — съ оцапанитѣ рѫцѣ. Търсете го по пѫтищата, навсѣкѫдѣ, ще го срѣщнете. Налѣйте водата въ едно шише. Щомъ мѫжътъ не върви по правия пѫть — една капка отъ тази черна водица на тази черна рѫка, тя е за изцѣление, И този Христосъ ние го налагаме: „Господи, моятъ мѫжъ не върви“. Слушамъ една жена да се моли: „Господи, защо си ми далъ този мѫжъ?“ Моли се тази жена, и азъ ѝ отговарямъ въ молитвата: „Ти сама си го взела; азъ 4—5 пѫти ти внушавахъ да не го взимашъ, но ти го взе, той е твоятъ избраникъ, твой, а не Божи“. На друга страна гледамъ — мѫжъ се моли: „О, Господи, защо ми даде тази жена?“ Нѣкой има сестра; „Господи, защо ми даде такава сестра?“ Търговецътъ, сѫдията, всички се молятъ на Господа. Азъ казвамъ: спрете! И Господъ казва: „Затворете църквитѣ, доста тия глупави молитви, ситъ съмъ вече на молитвитѣ“. И той казва още: „Какво искашъ ти? — Добъръ мѫжъ. — Ще го имашъ. — Кога? — Когато умрете и двамата.“ Братътъ казва; „Тази сестра не я искамъ. — Какво искашъ? — Нова сестра. — Може да я ммашъ. — Кога? — Когато умрете и двамата.“ Трѣбва да умрете за този, стария, свѣтъ и да възприемете Любовьта, не на миналото, тази измѣнчива любовь, а Любовьта на брата. И азъ вѣрвамъ въ васъ. Вие сте си наточили ножоветѣ, напрѣдъ всички въ свѣта, воюване трѣбва! Всинца можете да воювате. И трѣбва да се разнесе това Слово по свѣта, но не по стария законъ, а по новия — на Любовьта. И този Господъ на Любовьта, който е въ насъ, да живѣе въ всички сърца. Нѣма вече безвѣрници, прави и криви нѣма; само че Господъ отдѣля еднитѣ отлѣво, другитѣ отдѣсно. Лѣвитѣ, като си поплачатъ като Петра, ще идатъ въ дѣсно, — Господъ ще ги тури при дѣснитѣ, а ония, които си поплачатъ отдѣсно, Господъ ще ги тури отлѣво. Лѣво и дѣсно, лѣво и дѣсно, то е хубаво въ свѣта. И тъй, вложете сега тази Любовь въ вашия животъ, въ вашитѣ домове, въ сърцата, въ цѣлото общество. Да дадемъ единъ потмкъ навсѣкѫдѣ, и всички да бѫдете бодри и весели! Този Господъ е живъ, той не е на небето и на звѣздитѣ, той е навсѣкѫдѣ, той е въ насъ, и ние живѣемъ въ него, и всичко можемъ да направимъ чрѣзъ него. И азъ ви казвамъ: турете си сега рѫцѣтѣ и грѣйте се на този огънь на новия животъ! Ее, вие въ двора си издържахте изпита, не се отказахте. Сега азъ ви изпитвамъ. И ако нѣкой се простуди... колкото души се простудятъ, каквото платите за лѣкарь, не само ще платя за лѣкаря, но и 50 лв. ще ви давамъ на день. 10 дена ако сте боледували, 500 лв. ще ви дамъ. Ако нѣкой се разболѣе, да ми каже тъй: „Ти много държа своята проповѣдь, азъ се разболѣхъ“. Веднага ще има единъ чекъ отъ 1000 лв. Сериозно ви казвамъ, — който се разболѣе, да дойде при мене, Да приложимъ сега новото учение. Приложете го! И бихъ желалъ да бѫдете герои. И ще бѫдете. Азъ ви зная, едно врѣме, като излѣзохте отъ небето, колко свѣжи бѣхте! Отдавна ви зная азъ васъ, познавамъ мнозина отъ васъ, но врѣме се мина; затуй казвамъ: „Ще бѫде!“ И ако нѣкой каже: „Нѣма да бѫде“, вие му отговорете: „Ще бѫде¡„ И ако много вдига шумъ, ти му кажи тъй: „Въ името на Божията Любовь и на Божията Мѫдрость и съ силата на Словото Божие — да се махашъ“. (Бесѣда, държана на 18, декемврий 1921 г. въ София)
  15. "ТРИТѢ ОСНОВИ НА ЖИВОТА", 3 бесѢди, 1920-1921 г. Първо издание : 1921г София Съдържание: 1. Любовьта - 27 февруарий 1921, София 2. ВѢрата- 6 мартъ 1921 г., София 3. Надеждата -16 януарий 1920 г., Русе
  16. От книгата, „Положителни и отрицателни чърти на човѣка“. 1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929). Издание 1928 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Лѣность и прилежание Ще се спра само върху двѣ думи: лѣность и прилежание. Лѣностьта и прилежанието сѫ братъ и сестра. Лѣностьта и удоволствието всѣкога вървятъ заедно, както прилежанието и дѣятелностьта. Каквато е връзката между първитѣ двѣ, между лѣность и удоволствие, такава е връзката и между послѣднитѣ двѣ – прилежание и дѣятелность. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се удоволствува, а прилежниятъ – да работи, той е работливъ човѣкъ. Дѣятелностьта и работоспособностьта, това сѫ двѣ аналогични състояния на душата. Лѣностьта изключва истинската култура отъ себе си. Лѣнивиятъ не е културенъ човѣкъ. Той може да се нарече цивилизованъ, но не и културенъ човѣкъ. Лѣностьта е присѫща на еволюцията. Както казахъ, еволюция сѫществува само за слабия човѣкъ. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удобства, той не обича да промѣня мѣстото си, не обича да се движи. Той обича да има 10 – 20 слуги на разположение, да е обиколенъ съ звънци, и щомъ бутне нѣкой отъ звънцитѣ съ пръста си, желанието му да се изпълни веднага, по магически начинъ. И затова ще видите лѣнивиятъ човѣкъ потъналъ въ мечти отъ приказкитѣ на 1001 нощь. Казвамъ: лѣностьта е състояние, което сѫществува и въ физическия, и въ умствения, и въ духовния свѣтъ на хората. Всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ свѣта, се дължатъ на лѣнивитѣ състояния на човѣка, които понѣкога обхващатъ душата му изцѣло и я възпиратъ въ нейнитѣ благородни стремежи. Всѣки човѣкъ, който пита, защо работитѣ ставатъ по единъ, а не по другъ начинъ, това показва, че той е лѣнивъ човѣкъ, който търси лесния пѫть. Една българска пословица казва: „Накарайте лѣнивия на работа, и той ще ви научи на умъ“. Всички лѣниви хора сѫ умни. Лѣностьта се отличава съ едно негативно качество – отлагане. Ако е въпросъ да се плаща за нѣщо, лѣнивиятъ човѣкъ отлага; ако е за извършване на нѣкоя работа – отлага; ако е за молитва – отлага; ако е за учене – отлага; ако е за умиране – пакъ отлага. На каквато работа и да накарате лѣнивия човѣкъ, той постоянно отлага, като казва: не може ли да се отложи за малко тази работа? Или: дайте ми малко врѣме да помисля. Лѣнивиятъ човѣкъ не бърза, той нѣма никакъвъ идеалъ. Въ него нѣма нѣщо опрѣдѣлено. Той се стреми къмъ вѫтрѣшно спокойствие и избѣгва тревогитѣ. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се оглежда въ огледалото, бои се да не би лицето му да се е набръчкало. Или, ако види, че кожата на рѫцѣтѣ му е малко огрубѣла, веднага казва: дайте ми малко масло да си намажа рѫцѣтѣ! Лѣнивиятъ човѣкъ обича да има меки рѫцѣ. Азъ не говоря за тази лѣность, или за този мързелъ, който произтича отъ обстановката на нѣщата, но за обикновения мързелъ, който е свойственъ на всѣки човѣкъ. При първия случай, напримѣръ, ако човѣкъ е богатъ, може да бѫде мързеливъ. Богатскиятъ синъ често не учи, мързеливъ е, защото знае, че баща му е богатъ. Лѣностьта въ нѣкои случаи става причина да се роди лъжата. Ето защо, когато човѣкъ тръгне въ истинския пѫть на живота, той трѣбва да се пази отъ това състояние. Лѣностьта е едно тихо течение въ природата, но попадне ли човѣкъ въ него, натъква се на редъ противорѣчия и започва да търси щастието, което никога не може да постигне. Лѣностьта не води къмъ щастието. Казвамъ: само прилежанието е въ състояние да запази добродѣтелитѣ на човѣка. За да се развива човѣкъ, той трѣбва да бѫде прилеженъ! Може да се каже, че прилежанието е спасително срѣдство противъ вѫтрѣшната лѣность у човѣка. Ще кажете: може ли всѣки човѣкъ да бѫде прилеженъ? – Прилежанието е качество на всѣка душа, което тя е наслѣдила отъ духа. Казва се за духа, че е неуморенъ въ своята дѣятелность. Духътъ постоянно работи. Прилежанието е качество, което подбутва човѣка къмъ работа, да свърши всички свои започнати, но недовършени работи. Прилежниятъ ученикъ всѣкога ще си научи уроцитѣ; прилежниятъ работникъ всѣкога ще си свърши работата за деня; прилежниятъ богомолецъ ще си направи молитвата наврѣме. Изобщо, прилежниятъ човѣкъ винаги завършва работата, която е започналъ. Друго отличително качество на прилежния човѣкъ е това, че той започва съ малки, а не съ голѣми работи. Обаче, започне ли една работа, той я свършва до край. При великитѣ, при грандиознитѣ работи, винаги се намѣсватъ редъ побудителни причини, но не и прилежанието. Богатството е родило лѣностьта, а сиромашията – прилежанието. Прилежниятъ човѣкъ разбира смисъла на живота. Той учи и знае защо учи! Лѣнивиятъ човѣкъ пъкъ седи въ бездѣйствие и не знае защо не му се работи. Какво бихте писали, ако ви се дадеше темата: „Кога се ражда лѣностьта и кога – прилежанието?“ Изобщо, когато хората изгубятъ своитѣ първични идеали, лѣностьта се явява на сцената на живота. Изгуби ли човѣкъ посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ, въ него се заражда лѣностьта. Въ този случай, ние опрѣдѣляме лѣностьта като послѣдствие, като резултатъ отъ загубването на нѣщо велико. Кога се ражда прилежанието? – Когато човѣкъ намѣри своя пѫть, т.е. когато намѣри посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ. Прилежанието е показатель на истинския пѫть въ живота. Докато човѣкъ е прилеженъ въ каква и да е работа, това показва, че той е на истинския пѫть на живота. Докато човѣкъ е лѣнивъ, това показва, че той е извънъ истинския пѫть на живота: той нѣма цѣль, нѣма смисълъ въ живота, живѣе неправилно, затова идеитѣ и желанията му сѫщо така сѫ неправилни. Прѣдставете си слѣднитѣ прости случаи въ живота. Нѣкой човѣкъ казва: азъ не искамъ да уча. Или: азъ не искамъ да стана философъ, не искамъ да бѫда ученъ, поетъ, музикантъ или какъвъ и да е знатенъ човѣкъ. И този човѣкъ, за да убѣди и себе си, и другитѣ, че е правъ, ще започне да ви цитира стихове отъ Писанието, дѣто се казва, че знанието, придобивкитѣ на човѣка сѫ тягость на духа. Човѣкъ трѣбва да живѣе спокойно, тихо, да знае защо е живѣлъ. Кои сѫ побудителнитѣ причини, които каратъ този човѣкъ да мисли и да постѫпва така въ живота си? – Лѣностьта. Само лѣнивиятъ човѣкъ възстава противъ страданията. Всички хора, които се възмущаватъ отъ страданията, сѫ лѣниви хора. Като имъ се заговори за страдания, сърдцето имъ трепва. Лѣнивитѣ хора иматъ неправилно философско спокойствие. За да избегнатъ страданията, тѣ запазватъ вѫтрѣшно спокойствие. Сега азъ нѣма да се впущамъ надълбоко, да ви обяснявамъ произхода на лѣностьта, но казвамъ: лѣностьта всѣкога произвежда извѣстна разслабеность, отпуснатость на организма. Нѣкои смѣсватъ лѣностьта съ почивката. Не, почивката е едно нѣщо, а лѣностьта – друго. Почивката е едно естествено състояние, при което човѣкъ промѣня положението си, придобива загубенитѣ енергии, обновява организма си и слѣдъ това се усѣща бодъръ и готовъ за работа. При лѣностьта, състоянието на човѣка е почти едно и сѫщо прѣзъ цѣлия день. Казвамъ: най-опасната болесть за младия човѣкъ е лѣностьта. Нѣма по-опасна болесть за младитѣ отъ лѣностьта. Азъ говоря за онзи младъ човѣкъ, който е пригърналъ извѣстна идея въ живота си. Лѣнивъ ли е човѣкъ, той нищо не може да реализира отъ своята идея. Дойде ли лѣностьта у човѣка, тя ще го спре въ неговото развитие. Тя не потиква човѣка напрѣдъ. Каквото благородно начинание да се зароди у човѣка, дойде ли лѣностьта, ще го чуете да казва: нѣма защо да бързамъ сега, ще дойде врѣме и за това. Лѣнивиятъ човѣкъ все отлага. За да изтъкнатъ резултатитѣ отъ положителнитѣ и отрицателнитѣ качества на човѣка, хората на миналото сѫ написали редъ басни и пословици съ нравоучителни заключения. Напримѣръ, въ баснята „Щурецъ и мравки“, тѣ прѣдставляватъ щуреца като символъ на лѣностьта, а мравката – символъ на прилежание и трудолюбие. Не, това нравоучително заключение не е правилно. Щурецътъ не е лѣнивъ, и мравката не може да символизира истинското прилежание и трудолюбие. Въ тия нравоучения днесъ трѣбва да се направи една малка корекция. Мравката е, наистина, активна, дѣятелна, но чувството, което я заставлява да се прояви такава, не е прилежанието, но стяженолюбието. Въ моитѣ очи, щурецътъ, съ своитѣ пѣсни, е прѣдвѣстникъ на една нова култура. Той е културенъ. Между щуреца и заека има известно сходство: заднитѣ крака на щуреца сѫ дълги, и той обича да скача. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и у заека. Казвамъ: отъ чисто психологическо гледище, за да може една работа да се свърши добрѣ, човѣкъ трѣбва да има разположението на щуреца. Щурецътъ винаги има разположение. Въ това отношение щурецътъ мяза на виденъ, ученъ човѣкъ, който добрѣ разбира живота. Това не значи, че той разбира живота като човѣкъ, но като щурецъ. Въ ограничения крѫгъ на своя животъ той го разбира и използува добрѣ. Мравитѣ пъкъ символизиратъ култура, която е изгубила вече своето направление въ живота. Тѣ показватъ за отклонението на културата отъ правия й пѫть. Като се прослѣди живота на мравитѣ, може да се намѣрятъ причинитѣ въ органическия свѣтъ за спиране развоя на една култура. И ако търсите, отрицателнитѣ, лошитѣ чърти на дадена култура, ще ги намѣрите въ живота на мравитѣ. Между тѣхъ има редъ и дисциплина, но дисциплина на насилие, дисциплина на жестокость. Тѣ сѫ сѫщества на краенъ материализъмъ, но не и на идеализъмъ. Когато младиятъ човѣкъ казва, че трѣбва да се работи на младини, за да се почива на старини, това подразбира култура на мравитѣ. Съврѣменнитѣ хора, като се рѫководятъ отъ принципа да работятъ на младини, за да почиватъ на старини, сѫ създали лѣностьта. Подъ почивка тѣ разбиратъ това успокоително състояние, въ което човѣкъ само си почива и удоволствува. Върху този принципъ сѫ съградени и нѣкои религиозни системи. Турцитѣ, запримѣръ, си прѣдставляватъ рая, като блаженство: прѣдъ тѣхъ седи: цѣла планина отъ пилафъ, полѣтъ съ масло. Тѣ държатъ нергиле въ устата си и лъжица въ рѫка, и отъ врѣме на врѣме си пушатъ и взиматъ отъ пилафа. Това състояние се продължава цѣла вѣчность. То е вѣчниятъ животъ на щастие и блаженство. И много отъ съврѣменнитѣ хора си прѣдставляватъ живота по този начинъ и казватъ: да има прѣдъ мене планина отъ пилафъ и азъ да седя съ лъжица въ рѫка прѣдъ нея, безъ никаква мѫчнотия да бъркамъ въ пилафа, да си хапвамъ и за нищо въ свѣта да не мисля – въ това седи смисъла на живота. Тия хора търсятъ лесния животъ, безъ мѫчнотии и страдания. Питамъ: каква култура, каква цивилизация или каква идея може да се роди при такова разбиране на живота? Днесъ младитѣ се възпитаватъ по единъ начинъ, старитѣ – по другъ начинъ, но въ края на краищата, и еднитѣ, и другитѣ, като се натъкватъ на мѫчнотии и противорѣчия въ живота си, казватъ: защо е създаденъ така свѣтътъ? Казвамъ: мислите ли, че Богъ, Който е създалъ свѣта и мислилъ съ вѣкове, какъ и по какъвъ най-добъръ начинъ да го създаде, ще внесе всички тѣзи противорѣчия, мѫчнотии и страдания, отъ които вие да се спъвате? Мислите ли, че Богъ, Който е създалъ цѣлата вселена, не е прѣгледалъ, не е взелъ въ внимание всички най-правилни начини и методи за развитието на всички сѫщества? Мислите ли, че Той не е прѣдвидилъ всички условия за и противъ общото развитие на живота? – Всичко това е прѣдвидено още прѣди създаването и проявяването на живота, и ако днесъ изпѫкватъ повидимому редъ противорѣчия въ живота, тѣ не сѫ Божие дѣло, но тѣ сѫ сѣнки, които сѫществуватъ въ съзнанието на недоразвититѣ още сѫщества. Тия сѣнки се дължатъ на други сѫщества, които сѫ влѣзли въ съзнанието на хората и сѫ затъмнили тѣхната първоначална свѣтлина. Животътъ, самъ по себе си, тъй както е билъ първоначално въ съзнанието на Бога, е идеаленъ, възвишенъ и съвършенъ. И ако човѣкъ вложи въ живота си онази абсолютна вѣра, че всичко, което Богъ е направилъ, е добро и съвършено, той ще се домогне до истинския, до дълбокия смисълъ, който Богъ е вложилъ въ цѣлокупния животъ. Тогава, човѣкъ ще разбере, какво е предназначението на тия привидни противорѣчия; той ще разбере още защо идватъ страданията и мѫчнотиитѣ въ живота. За да се достигнатъ практически тия резултати, и да се спаси човѣкъ, той трѣбва да схване всички ония най-фини приоми, чрѣзъ които лѣностьта го обхваща, за да спре неговото развитие. Лѣностьта е сила, която съзнателно се домогва до човѣка, за да му противрдѣйствува въ живота. Когато силитѣ въ човѣка се уравнятъ, въ него се явява лѣность, бездѣйствие. Прѣдставете си, напримѣръ, че двама юнаци, съ равни сили, излизатъ да се борятъ единъ срѣщу другъ. Тѣ ще се борятъ извѣстно врѣме, но никой отъ тѣхъ нѣма да спечели борбата, вслѣдствие на което тя ще се прѣкрати. При това положение не може да има вѣчна борба. Смисълътъ на живота не е въ вѣчната борба, но въ вѣчното движение. Въ този случай, на помощь иде прилежанието. То е онзи импулсъ на човѣшкия духъ, който постоянно потиква ту една, ту друга сила или способность у човѣка къмъ дѣйность и го държи въ постоянно съзнателно движение, което ние наричаме „работа“. Ето защо, прилежанието трѣбва да влиза като основенъ елементъ въ всѣки акть, въ всѣка мисъль, въ всѣко чувство. И тъй, прилежанието се отличава съ това, че превъзмогва всички трудности и мъчнотии въ живота, а лѣностьтьта отстѫпва и при най-малката спънка. Слѣдователно, за да не може лѣностьта да се загнѣзди въ ума, въ сърцето или въ волята на човѣка, като болезнено вѫтрѣшно състояние на душата, той не трѣбва да се спира прѣдъ никакви мѫчнотии въ живота си, защото всѣка мѫчнотия, колкото малка и да е тя, прѣдставлява единъ етапъ, прѣзъ който човѣкъ трѣбва да мине. Тя прѣдставлява прѣграда, на която има поне едно отверстие, прѣзъ което може да се влѣзе. Мѫчнотиитѣ въ живота сѫ нѣщо подобно на формулитѣ въ математиката. Ако знаеш формулитѣ ще можешъ да рѣшавашъ и задачитѣ. По сѫщия начинъ, ако се справите съ една ваша мѫчнотия, вие ще можете да рѣшите и задачата на вашия животъ. Мѫчнотиитѣ сѫ елементи на дадени задачи. Сега азъ искамъ добрѣ да ме разбирате, добрѣ да ме слушате. Понѣкога лѣнивиятъ човѣкъ си мисли, че е божество, за което всички трѣбва да работятъ. Той се счита като центъръ на вселената и казва: азъ не трѣбва да се движа отъ мѣстото си, защото помръдна ли се, всичкиятъ редъ и порядъкъ въ свѣта ще се наруши. Въ това отношение този човѣкъ е философъ, счита, че само той има право да учи хората, какъ да работятъ и да живѣятъ, а щомъ дойде въпросъ до него, той казва: азъ свършихъ своята работа въ свѣта, свършихъ и съ въпроса за учене и за молитва, свършихъ и съ въпроса за Любовьта. Сега не ми остава нищо друго, освѣнъ да седя неподвижно, като точка въ вселената, около която всички други да се движатъ и да работятъ. Който иска да му кажа, какво трѣбва да прави, да дойде при мене. Такъвъ човѣкъ може да ви учи, какво нѣщо е прилежанието, безъ да го прилага самъ той. Той търси охолния животъ и удоволствията. Говори меко, тихо и спокойно, като философъ. Съ никого не се кара; повидимому е благъ и спокоенъ, усмихва се налѣво – надѣсно, и ако нѣкой му противорѣчи, ако не иска да свърши работата, която му възлага, той ще бръкне въ джоба си, ще извади оттамъ една или нѣколко звонкови монети и ще му каже: ако искашъ да станешъ прилеженъ човѣкъ, направи тази работа и не ме заставяй да изгубя спокойствието си. Изгубя ли своето спокойствие, ти ще изгубишъ живота си, защото ще се наруши реда и порядъка въ цѣлата вселена. Щомъ се изпълни желанието му, той казва: ето единъ будала човѣкъ, който не разбира смисъла на живота! Лѣнивиятъ човѣкъ постоянно дава съвѣти на другитѣ. На едного казва: иди да копаешъ на лозето! На другиго казва: ти чети, учи! На трети казва: иди да орешъ на нивата! А той само седи и се подсмива на слабоститѣ на хората. Нѣкои наричатъ лѣностьта „вѫтрѣшна аристокрация“ на човѣка. Лѣнивияъ човѣкъ се движи съ голѣмо достойнство и величие, дава си видъ, че всичко разбира. Отъ кога води началото си лѣностьта? – Още отъ първия човѣкъ, който, като останалъ безъ работа, искалъ да надхитри природата, да й се наложи. Но разумната природа не обича лъжитѣ, не обича бездѣйствието, не обича да се прѣстѫпватъ нейнитѣ закони. Дълго врѣме тя е мълчала и наблюдавала само, до кога ще се продължи тази работа. И като видѣла, че тази работа нѣма да се изправи сама по себе си, като минавала покрай човѣка, тя започнала всѣки день да туря на гърба му по една малка прашинка. Лѣнивиятъ човѣкъ, като не обичалъ да се чисти, оставялъ праха на гърба си. Така той очаквалъ другъ нѣкой да го очисти, докато най-послѣ на гърба му се събралъ толкова много прахъ, че той забѣлѣзалъ, какво животътъ му се измѣня и губи смисъла си. Той не може да разбере, че причината за натрупването на прашинкитѣ по гърба му, това е той самъ. Туй натрупване на прашинкитѣ се изразява въ общо затлъстяване на организма. Този човѣкъ затлъстява толкова много, че всичко красиво въ него се обезобразява. Той започва да се чуди на всичко това и казва: какъ тъй, азъ, спокойниятъ човѣкъ да дойда до това положение? Има нѣщо безсмислено въ живота! Започва да се оглежда оттукъ–оттамъ и казва: какво е станало съ мене, че се измѣнихъ толкова много? Слѣдователно, много отъ сегашнитѣ безпокойствия и страдания въ свѣта се дължатъ единствено на бездѣйствието. За всѣки даденъ моментъ човѣкъ може да бѫде лѣнивъ въ добродѣтельта, лѣнивъ въ знанието, лѣнивъ въ истината, лѣнивъ въ мѫдростьта. Лѣностьта сѫществуваше и въ Соломона, като качество на човѣшкото. Слѣдъ като Соломонъ доби всичкото знание на свѣта, лѣностьта първа тури своето краче въ него, и той каза: „Суета на суетитѣ, всичко е суета! Многото знание е тежесть за духа.“ Слѣдъ това Соломонъ се прѣдалъ на ядене и пиене. Той търсилъ причинитѣ на лѣностьта въ себе си, но не могълъ да ги намѣри. Най-послѣ напусналъ всичко и свършилъ съ падение. И тъй, правилниятъ, естествениятъ пѫть въ живота е прилежанието. Докато прилежанието е залегнало дълбоко въ човѣка, той върви въ правия пѫть на живота, въ който всички сили и способности се развиватъ правилно. Прилежниятъ човѣкъ е радостенъ и веселъ. Като се връща вечерь отъ работа, той е тихъ и спокоенъ, доволенъ, че е свършилъ работата, която му прѣдстояла прѣзъ деня. Той има свой активъ и пасивъ. Красиво е, когато човѣкъ успѣе да постигне такова състояние въ себе си! Каже ли нѣкой човѣкъ, че скърби за своитѣ непостигнати желания, това показва, че той е билъ лѣнивъ. Само лѣнивиятъ човѣкъ мисли, че желанията му не могатъ да се постигнатъ. Недоволството е състояние, присѫщо на лѣностьта. Недоволството и лѣностьта вървятъ заедно. Или, казано съ други думи: лѣностьта е майка на недоволството. Който е лѣнивъ, непрѣменно ще има вѫтрѣшно недоволство въ себе си. Та казвамъ: ако искате психологически да разберете качествата на лѣностьта и прилежанието, ще се доберете до външната страна на новия животъ, който искате да придобиете. Прилежанието ще ви покаже методитѣ и законитѣ, които сѫществуватъ въ живота; то ще ви покаже още и съ кои хора ще можете да работите. Лѣностьта пъкъ ще ви отклонява отъ правия пѫть. Много дѣца до извѣстна възрасть сѫ активни, прилежни, но послѣ тръгватъ по пѫтя на лѣностьта, и така изгубватъ смисъла на живота. Ще знаете слѣдното правило: злото се явява като резултатъ на лѣностьта. Или, лѣностьта е майка на злото. Доброто е резултатъ на прилежанието. Или, прилежанието е майка на доброто. Това е вѫтрѣшно, психологическо разграничение между злото и доброто. Нѣкои питатъ: отъ какво е родено злото? – Отъ лѣностьта. Лѣностьта е цивилизация, която е родила злото. Силата на злото не е постоянна, но то има ефектъ, понеже въ него ставатъ чести избухвания. Въ злото дѣйствува българскиятъ остенъ. Волътъ оре на нивата, движи се, защото остенътъ го побутва. Коньтъ тича, служи на господаря си, защото камшикътъ се упражнява върху него. Нито волътъ, нито коньтъ работятъ по своя добра воля. Остенътъ и камшикътъ сѫ причина за тѣхната дѣятелность. Слѣдователно, ако човѣкъ има въ себе си стимулъ, подобенъ на остенъ или камшикъ, който го заставя да работи и върви напрѣдъ, това не е правилна дѣятелность. По този начинъ и лѣнивиятъ може да работи. Когато иска да извърши нѣкоя работа, лѣнивиятъ ще накара нѣкого да го застави насила да работи. Силитѣ въ лѣнивия човѣкъ сѫ пасивни. Той казва: „Кой ще си чупи главата да учи това или онова? Господъ не е създалъ живота за мѫчение. Нѣма защо да се мѫча.“ Излѣзе вънъ, понапече се малко на слънце, пакъ влѣзе вѫтрѣ, легне да си почива. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удоволствията въ живота. Нѣкой казва: азъ не искамъ да уча. – Азъ зная, кои сѫ причинитѣ за това нѣщо. – Азъ не искамъ да се моля. – И затова зная причинитѣ. Кой тѣ заставя на сила да се молишъ? Ако те заставятъ на сила да се молишъ, това не е молитва. Ако те заставятъ на сила да правишъ добро, това не е добро. Добро е това, което се върши по закона на прилежанието, което е естествено, здравословно състояние на човѣка. Човѣкъ винаги трѣбва да държи прилежанието въ себе си. Дойде ли до нѣкоя спънка въ живота си, той трѣбва абсолютно да отхвърли лѣностьта отъ себе си. Не върви ли нѣщо въ живота ви, откажете се напълно отъ лѣностьта и започнете съ прилежанието. Само чрѣзъ него ще разрѣшите въпроситѣ: защо сѫществува злото въ свѣта, защо сѫществуватъ и противорѣчията. Дойде ли лѣностьта при васъ, откажете се отъ нея. Тя е майка на злото. Не се сърдете на лѣностьта, но изслушайте я, тя има цѣла история. Ако бѫдете внимателни съ нея, тя ще ви каже истината, отдѣ води произхода си, какъ се е загнѣздила въ човѣка и т.н. Не мислете, че е лесно да се освободите отъ лѣностьта. Тя е жива сила, която разполага съ такиза тънки похвати, че ако не знаете, какъ да постѫпите съ нея, тя ще се метне на гърба ви и цѣлъ животъ ще я носите. Тя ще се промъкне и въ най-добрия ви приятель, когото обичате, за да ви заблуди и изкара отъ правия пѫть на живота. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, съ какви тънки похвати работи лѣностьта. Прѣдставете си, че при васъ дохожда най-добрия ви приятель, когото не сте виждали цѣли 20 години. Въ това врѣме вие трѣбва да направите своята молитва, и приятельтъ ви, като види това, казва: „Остави сега молитвата си, първо да се видимъ, че тогава. Отъ толкова врѣме не сме се виждали!“ Подадете ли се на неговитѣ думи и съвѣти, вие изпадате въ закона на лѣностьта. Ако вашиятъ приятель върви по закона на прилежанието, той трѣбва да се моли заедно съ васъ. Молитвата е свещенъ актъ, който всѣки човѣкъ трѣбва да извърши. Какъ ще направи той своята молитва, това зависи отъ неговото развитие. Какво прави човѣкъ първо, когато се събуди? Докато е спалъ, очитѣ му сѫ били затворени, но щомъ се събуди, най-напрѣдъ той отваря очитѣ си, послѣ вдига рѫцѣтѣ си и става. И тогава азъ казвамъ: пробуждането на човѣшката душа се съпровожда съ отваряне на очитѣ. Отварянето на очитѣ пъкъ въ този случай не е нищо друго, освѣнъ молитва. Значи, молитвата е отваряне на очитѣ. Кой отваря очитѣ си рано сутринь? – Прилежниятъ човѣкъ. Той е буденъ, има будность на съзнанието. Да се молишъ, значи да отворишъ очитѣ си, да погледнешъ на всичко красиво въ свѣта, което Богъ е направилъ и да тръгнешъ напрѣдъ, да свършишъ малката работа, опрѣдѣлена за деня. Онѣзи хора, които само седятъ на едно мѣсто и молитви четатъ, тѣхната молитва е молитвата на лѣнивия, на мързеливия човѣкъ. Тия хора въ края на краищата ще свършатъ лошо. Тѣ четатъ молитви една слѣдъ друга и, като не получатъ отговоръ, казватъ: защо Господъ не отговори на моята молитва? Азъ имахъ нужда отъ 10–15,000 лева, отъ 10–15 слуги. Защо Господъ не задоволи моитѣ нужди? Този човѣкъ си прѣдставя най-хубави нѣща и се чуди, какъ тъй, Господъ се осмѣлява да не отговори на молитвтата на такова величие, на такова божество, като него! Той мисли, че и Господъ трѣбва да му слугува. Този човѣкъ има голѣмо мнѣние за себе си. Та казвамъ: всички отрицателни чърти въ нашия животъ се раждатъ все отъ лѣностьта. Щомъ се явятъ тия отрицателни чърти, животътъ става несносенъ, изгубва смисъла си, а съ това и съзнанието на хората потъмнява, и тѣ вече не могатъ да разбиратъ нѣщата. Това е състояние на затваряне очитѣ на човѣка. Обаче, кога трѣбва човѣкъ да затвори очитѣ си? – Само когато спи. Сега, като говоря за лѣностьта и прилежанието, азъ ги разглеждамъ въ тѣхната вѫтрѣшна сѫщина, а не тъй, както се разбиратъ въ живота. Запримѣръ, азъ не взимамъ почивката, като състояние на лѣность, но като състояние, въ което мисъльта взима участие. Когато човѣкъ почива, трѣбва да знае причинитѣ, защо трѣбва да почива; когато човѣкъ иска да се моли, трѣбва да знае причинитѣ, защо да се моли; когато човѣкъ иска да мисли, да работи, или да учи, трѣбва да знае причинитѣ, защо иска тия нѣща. Нѣкой казва: животътъ нѣма смисълъ. Питамъ: какъ е възможно, Богъ, Който е създалъ свѣта и го е осмислилъ, да нѣма никакъвъ смисълъ? Ти какъ дойде до това заключение? Това е философията на лѣнивия човѣкъ отъ която трѣбва да се пазите. Ако искате да придобиете новия животъ, трѣбва да се пазите, трѣбва да се откажете отъ философията на лѣностьта. Който иска да живѣе съ новитѣ разбирания, трѣбва да бѫде благоугоденъ на Бога. Какъ може човѣкъ да бѫде благоугоденъ на Бога? Ще ви попитамъ: кои ученици сѫ любими на учителя си? – Способнитѣ ученици. Прилежниятъ ученикъ е способенъ. Способниятъ ученикъ е даровитъ. Даровитиятъ ученикъ е любимецъ на учителя си и на Бога. Съ прилежния ученикъ Богъ всѣкога се занимава, а на лѣнивия ученикъ – прахъ остава. Какво разбирате подъ думитѣ „на лѣнивия ученикъ Богъ прахъ оставя“? Вървите ли по закона на лѣностьта, Богъ ще остави върху васъ прахъ. Това значи: колкото пѫти природата мине покрай лѣнивия човѣкъ, който седи въ бездѣйствие, все ще тури по една прашинка на гърба му. Богъ поглежда къмъ този човѣкъ и казва: „Това мое дѣте единъ день ще пожъне послѣдствията на своята лѣность, но ще научи урока си“. Често, като се говори на хората за духовни работи, тѣ не се интересуватъ за тѣхъ. Вие трѣбва да знаете причинитѣ, защо не ви интересуватъ тия въпроси. Двѣ причини може да има за това: или вие не сте готови да възприемете тия въпроси, или този, който ви говори, не засѣга въпроситѣ по сѫщество. Прѣди всичко, и материалниятъ, и духовниятъ свѣтъ иматъ своитѣ добри страни. И въ двата свѣта има нѣщо реално, което не се измѣня. Тази реалность, именно, прѣдставлява вѫтрѣшната връзка между всички прояви на живота. Въ това отношение вие ще видите, че прилежниятъ човѣкъ се солидаризира съ дѣятелностьта на сѫществата отъ всички свѣтове и работи заедно съ тѣхъ. Лѣнивиятъ човѣкъ, обаче, е краенъ индивидуалистъ. Той се отдѣля отъ сѫществата на другитѣ свѣтове, живѣе само на физическия свѣтъ, като се рѫководи главно отъ своята личность. Животътъ на личностьта, обаче, не прѣдставлява идейния животъ. Чрѣзъ лѣностьта у човѣка може да се развие вѫтрѣшното криво разбиране на нѣщата, което да го отклони отъ правия пѫть на онази естествена дѣятелность, потрѣбна за душата. И тъй, ще държите въ ума си идеята за прилежанието и лѣностьта. Младитѣ трѣбва да се пазятъ отъ лѣностьта. Старитѣ, които иматъ опитность отъ нея, все сѫ научили нѣщо, и сега трѣбва да се подмладяватъ. Дойде ли въ съзнанието имъ идеята, че сѫ се подмладили, трѣбва вече съзнателно да се пазятъ отъ лѣностьта. Тя води къмъ старость, къмъ осакатяване на човѣка. Младостьта е външенъ изразъ на прилежанието; старостьта е външенъ изразъ на лѣностьта. Всички велики добродѣтели живѣятъ въ закона на прилежанието; всички слабости и пороци живѣятъ въ закона на лѣностьта. Младиятъ трѣбва да върви въ закона на прилежанието и да използува и най-малкитѣ блага, които Богъ му е далъ за разрѣшение на задачитѣ, опрѣдѣлени въ живота му. Влѣзе ли лѣностьта въ сърцето на младия, тя ще каже: ти трѣбва да пазишъ сърцето си отъ Любовьта, да не изгори; не трѣбва да обичашъ всички хора, не си ги родилъ ти. Обичай себе си. Достатъчна ти е тази любовь. Дойде ли такова чувство въ сърцето ви, то ще ви осакати. Когато лѣнивиятъ човѣкъ казва, че не може да обича всички хора, азъ го уподобявамъ на човѣкъ, който туря прѣдъ очитѣ си прѣграда съ тѣсно отверстие и отъ врѣме на врѣме поглежда прѣзъ него, като казва: не мога да обичамъ цѣлия свѣтъ! – Разбира се, че не можешъ. Прѣзъ това тѣсно отверстие ти виждашъ само единъ човѣкъ и него можешъ да обичашъ. Той казва: тогава покажи ми начинъ, какъ да обичамъ всички хора! Веднага хвърлямъ прѣградата отъ очитѣ му, и той вижда всичко наоколо си. Лѣностьта туря такива прѣгради прѣдъ очитѣ на хората и ги води въ задънени улици. Тѣ гледатъ, гледатъ наоколо си и казватъ: какъ може да мине кола оттукъ? – Този пѫть не е за кола. Пѫтьтъ за коли е на друго мѣсто. – Тогава нека дойдатъ хора да прокаратъ новъ пѫть. Казвамъ: ти върви по пѫтя, който Богъ отдавна е начърталъ и не чакай хората да прокарватъ новъ пѫть. Днесъ млади и стари, учени и прости критикуватъ Бога, философствуватъ, намиратъ, че свѣтътъ не е създаденъ, както трѣбва; по другъ начинъ трѣбвало да се създаде. Казвамъ: хора, които философствуватъ по този начинъ, вървятъ по закона на лѣностьта. Това е анормално състояние на съврѣменната култура. При това състояние хората слизатъ отъ стѫпалото на културата и отиватъ въ цивилизацията – една стѫпка по-надолу. Човѣшкиятъ идеализъмъ роди културата; културата роди цивилизацията; цивилизацията роди диващината – едно регресиране на човѣчеството. И какво дойде слѣдъ всичко това? – Хората започнаха да се избиватъ. Какво спечелиха отъ това нѣщо? – Навредъ разрушения. Такива сѫ послѣдствията на лѣностьта. Това не е еволюциция, но – израждане на човѣчеството. Еволюцията е законъ за изправяне погрѣшки. Да еволюирашъ, значи да вървишъ къмъ прилежанието. Еволюцията включва усилията на човѣчеството да влѣзе въ закона на прилежанието, т.е. въ правилнитѣ прояви на човѣшката дѣятелность. Нѣкои питатъ: каква е задачата на съврѣменното човѣчество? Казвамъ: задачата на човѣчеството е да се върне къмъ първичния Божественъ животъ. Това е новиятъ животъ. Всичката философия може да се изрази съ думитѣ: да живѣемъ, както Богъ живѣе; да се проявяваме, както Богъ се проявява; да работимъ, както Богъ работи! Да бѫдемъ като Бога и едно съ Бога! Този е смисълътъ на новия животъ. Постигнешъ ли това, всички сѫщества ти ставатъ близки, както на Бога сѫ близки; всички спорове се разрѣшаватъ моментално. По този начинъ вие ще чуете тихия гласъ на Бога, който ви казва: „Прилежание!“ То води къмъ правилното развитие на живота. Разберете ли така прилежанието и: лѣностьта, тѣ добиватъ смисълъ за васъ, защото въ смисъла имъ се крие истината. Всѣка дума е вѣрна, когато изразява истината. Ако описвамъ вълка, ще го опиша такъвъ, какъвто е – съ неговитѣ истински чърти. Като описвамъ лѣностьта и прилежанието, ще ги опиша съ сѫщинскитѣ имъ качества, безъ никакво прѣувеличение и намаление. Тогава само, думитѣ придобиватъ още съдържание и смисълъ. Ще ви дамъ правило, какъ да се пазите отъ лѣностьта. Като минете покрай нея, турете на гърба й една прашинка и си заминете. Като й турите тази прашинка, тя ще се зарадва. Иначе, ще тръгне подиръ васъ. Тази прашинка е благословение за нея, което тя слѣдъ врѣме ще разбере. Казвате: какъ да разберемъ и приложимъ това правило? Буквално ли трѣбва да се разбира? – Онѣзи хора, на които съзнанието е будно, тѣ ще ме разбератъ. Който не разбира сѫщностьта на живота, не трѣбва да се самоосѫжда. Който се самоосѫжда, той не разбира Истината. Онзи човѣкъ, който не се самоосѫжда, но търси причината на своитѣ грѣшки и иска да ги изправи, той разбира смисъла на живота. Всички погрѣшки, всички неуспѣхи въ живота се дължатъ на лѣностьта. Тежкитѣ условия на вашия животъ се дължатъ на лѣностьта. Нѣкой казва: тежка е моята сѫдба! Кой ме доведе до този край? Кой ме върза съ това дебело вѫже? – Лѣностьта. Казвате: вѫжето вече е оплетено, вързанъ съмъ съ него, но какво да правя сега? – За да се избавите отъ вашата тежка сѫдба, влѣзте въ закона на прилежанието, и веднага ще разрѣшите мѫчнотиитѣ на вашия животъ. Въ момента, когато започнете да работите съ закона на прилежанието, вие ще се освободите отъ ограничителнитѣ условия на вашия животъ. Свържете ли се съ закона на прилежанието, не се страхувайте повече. Да не постѫпите като онзи неврастеникъ, комуто лѣкарьтъ прѣпорѫчалъ по-бързо ходене. Той послушалъ съвѣтитѣ на лѣкаря и веднага започналъ да върви бързо. Обаче, като изминалъ нѣколко крачки, спрѣлъ се и си казалъ: „Да не бързамъ толкова много. Като вървя така бързо, мога да изгубя силитѣ си, мога да се задуша, и сърцето ми ще спре.“ Щомъ помислилъ така, той взелъ друга посока въ живота си. Та казвамъ: тръгнете ли по закона на прилежанието, не се спирайте, не се плашете отъ бързото движение. Въ прилежния човѣкъ съмнѣние, невѣрие не сѫществуватъ. Той е човѣкъ на положителната вѣра. Започне ли една работа, свършва я до край. Че врѣмето било студено или дъждовно, че условията били неблагоприятни, че ималъ нѣкакви спънки, наслѣдени отъ майка си и баща си – за всичко това той не търси причини за извинения, върви напрѣдъ и работи. Лѣностьта очаква на наслѣдство и се оправдава съ лоши наслѣдени чърти, а прилежанието носи дарбитѣ и ги разработва. Нѣкой пита прилежанието: какво носишъ? – Дарби и трудолюбие. Послѣ пита лѣностьта: ти какво носишъ? – Слабости и охоленъ животъ. И тъй, доста ви говорихъ за лѣностъта и прилежанието. Тия въпроси сѫ материя, приятна за разискване, но дотукъ ще спра, за да не забравите другитѣ нѣща. Дойдохъ вече до едната трета отъ въпроса, но ако продължа по-нататъкъ, ще прѣядете. За да имате импулсъ къмъ работа, трѣбва да останете малко гладни. Това изисква закона на прилежанието. Започнете новия, Божествения день на прилежанието! Днешниятъ день да бѫде послѣденъ день на лѣностьта и пръвъ день на прилежанието. Нека свѣтлината на този день бѫде свидѣтель на прилежанието! 24 августъ, 1928 г. Изгрѣвъ.
  17. От книгата, „Положителни и отрицателни чърти на човѣка“. 1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929). Издание 1928 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Гордость и ревность „Само свѣтлиятъ пѫть на Мѫдростьта води къмъ Истината. Въ Истината е скритъ живота“. Въ Писанието има едно изречение, което гласи: „Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Онзи, който изказалъ това изречение, скрилъ въ него една дълбока истина. Кои сѫ причинитѣ, че знанието възгордява? Да се мисли, че знанието възгордява, това говори за изопачаване на правата мисъль. Само гордиятъ човѣкъ мисли, че всичко знае, че никой не знае работитѣ, както него. Обаче, да знаешъ всичко, да знаешъ нѣщата тъй, както никой другъ, това е качество само на Бога, на онова висше съзнание у човѣка, което схваща всички нѣща едновременно. Когато нѣкой човѣкъ каже, че той знае всичко, че като него нѣма подобенъ въ свѣта, това показва, че този човѣкъ е на първото стѫпало на възрастващия животъ и едва сега започва да мисли. Мисли ли, че всичко знае, той е на пѫтя на гордостьта, т.е. на кривия пѫть въ живота. „Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Друго едно положение, въ което горделивиятъ човѣкъ изпада е, че той заема особено положение къмъ всички сѫщества; мисли, че за него трѣбва особено положение, особена обстановка въ живота. Горделивиятъ човѣкъ изгубва своята вѫтрѣшна мекота, чрѣзъ която може правилно да се развива. Не е знанието, което възгордява и спира човѣка отъ правия пѫть на живота, но гордостьта, именно, е спънка за истинското знание и за добрия животъ на човѣка. Човѣкъ, у когото живѣе гордостьта, прѣстава да се учи. Той казва: азъ зная всичко. Прѣстане ли да се учи, той прѣстава и да живѣе и казва: азъ съмъ живѣлъ достатъчно, всичко съмъ опиталъ, нѣма какво повече да уча. Горделивиятъ човѣкъ намира, че всички хора трѣбва да вървятъ по неговия пѫть, понеже той всичко знае, всичко разбира – той е мѣрка за живота на другитѣ. Споредъ менъ, гордостьта е най-голѣмата суша, която може да се яви въ живота на човѣка. Гордостьта може да се нарече още запичане на съзнанието. Когато хлѣбътъ се тури въ фурната да се пече, още докато не се е напълно опекълъ, казватъ, че хлѣбътъ се запича. Това запичане на хлѣба не е естественъ процесъ, т.е. не е завършенъ процесъ. Слѣдъ като опечете хлѣба, какво постигате? Вие може да ядете житото тъй, както природата ви го дава, а може и да го опечете, като хлѣбъ. Като вземете една круша, вие може да я опечете, и така да я ядете, а може да я ядете и въ естествения й видъ. И житото, и крушата, както и всички плодове сѫ печени веднъжъ отъ слънцето. Въ природата сѫшествува единъ вѫтрѣшенъ процесъ, въ който се проявява животътъ. Когато житното зърно расте и зрѣе, то придобива животъ въ себе си. Обаче, когато житното зърно се пече, то не придобива животъ. Въ печенето, като процесъ, животъ не се придобива. Слѣдователно, когато се запече или напълно опече хлѣбъ, или какъвъ и да е плодъ, или друго нѣщо, този процесъ е резултатъ на човѣшката наука, наречена на съврѣмененъ езикъ „готварство“. Ако разгледате научно, какво е донесло готварството въ днешната му форма, въ която Сѫществува, ще видите, че то води слѣдъ себе си редица изопачавания. Въ такъвъ случай ще се яви въпросътъ: ако не се готви, какъ трѣбва да живѣе човѣкъ? Ако човѣкъ не пече хлѣба, какво трѣбва да прави? Този въпросъ е на мѣстото си, но не е зададенъ правилно. Трѣбва да се зададе въпросътъ: необходимъ процесъ ли е запичането? Казвамъ: нѣщата не трѣбва да се запичатъ. Особено този процесъ на запичането не трѣбва да сѫществува въ човѣшкото съзнание! Щомъ човѣшкото съзнание се запече, и животътъ прѣстава. Слѣдъ запичането се явява процесъ на загниване, мухлясване. Вземете единъ хлѣбъ едва запеченъ или напълно опеченъ и го оставете да поседи 5 – 6 деня. Какво ще стане съ този хлѣбъ прѣзъ това врѣме? – Ще мухляса. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и при гордостьта. Дойде ли гордостьта у човѣка, ще видите, че слѣдъ 5 – 6 – 10 деня най-много той започва да мухлясва. Горделивиятъ човѣкъ мухлясва. Първиятъ процесъ, който трѣбва да се яви въ мисъльта на хората, които искатъ да живѣятъ правилно, е да се откажатъ отъ желанието да пекатъ нѣщата. Нѣкой казва: пекатъ ме на ръженъ. Какво се разбира отъ тия думи? Ако печете живъ човѣкъ на ръженъ, какво ще придобиете? Ако печенето е процесъ на спасяване, разбирамъ, но ако слѣдъ като печешъ човѣка, той само се оплаква, въ това печене нѣма никакъвъ смисълъ. Слѣдователно, всички неестествени отношения, всички неестествени мисли и желания, това сѫ неестествени процеси на човѣшкото съзнание. Въ това отношение гордостьта е първото болезнено състояние на човѣшкото съзнание. Горделивиятъ човѣкъ мисли за себе си, че той притежава нѣкакви особени качества, каквито другитѣ хора не притежаватъ. И външно, и вѫтрѣшно той счита себе си за особенъ човѣкъ. Сега ще ви обясня, какъ разбираме ние външното и вѫтрѣшното състояние на човѣка. Животътъ на земята, т. е. физическиятъ животъ на човѣка е външниятъ животъ. Въ този животъ сѫществува разнообразие отвънъ, а еднообразие отвѫтрѣ. Значи, сѫщината на земния животъ е еднообразна. Обаче, сѫщината на живота седи въ духовния животъ. И затова, ще видите, че когато нѣкой човѣкъ започва да живѣе духовенъ животъ, той се отекчава отъ външнитѣ форми на нещата и, ако рече да се моли по стария, начинъ, казва: дотегна ми вече да се моля! Молитвата, обаче, е непрѣривенъ процесъ въ живота на всѣки човѣкъ. Тъй щото, като казва, че молитвата му дотегва, той възстава въ себе си противъ формата на молитвата, но не и противъ съдържанието и смисъла на молитвата. Този човѣкъ търси вече вѫтрѣшенъ изразъ на нѣщата. Молитвата на духовния човѣкъ трѣбва да бѫде тъй естествена, каквато е молитвата на дѣтето къмъ майката. Дѣтето се моли на майката: „Мамо, дай ми хлѣбъ, дай ми круши, дай ми това – онова!“ Дѣтето иска, а майката дава. Но, ако това дѣте и слѣдъ като порасне, слѣдъ като стане възрастенъ човѣкъ, все още продължава, да иска отъ майка си, и тя все дава, какво ще придобие човѣкъ съ това постоянно искане? Значи, и за духовния човѣкъ молитвата трѣбва да получи новъ изразъ. Той трѣбва да се моли вече тъй, както се моли Божествениятъ човѣкъ. При сегашното, състояние на човѣчеството хората сѫ дошли до положението само да искатъ. Тѣ се обръщатъ къмъ Бога и казвзтъ: „Господи, кѫща нѣмаме, дай ни двѣ стаи и кухня!“ Други искатъ дрехи, обуща; трети се оплакватъ, че страдатъ отъ главоболие, оть коремъ, отъ стомахъ – здраве искатъ оть Бога. Всички искатъ удобства, добри условия, въ живота: и т.н. Казвамъ: като отидете при Бога, нищо нѣма да искате. Постоянното искане довежда човѣка до ожесточение. Горделивиятъ човѣкъ, понеже има особено мнѣние за себе си, като не получи това, което иска, казва: „Какъ смѣятъ да не задоволятъ моитѣ искания? Не знаятъ ли, че азъ съмъ особенъ, необикновенъ човѣкъ!“ – Не, особенъ може да бѫде само съвършениятъ човѣкъ! Ако обикновениятъ човѣкъ мисли, че е особенъ, това е противоречие, на което той самъ се натъква. И тъй, когато човѣкъ дойде до положение да не се задоволява отъ физическия, отъ земния животъ, той трѣбва да навлѣзе въ духовния животъ. Въ този животъ има еднообразие отвънъ, а разнообразие отвѫтрѣ. Духовниятъ човѣкъ не може да грѣши на земята, понеже той живѣе вѫтрѣшенъ, а не външенъ животъ. Сега ще ви прѣдставя въ една външна, видима форма единъ процесъ, който става въ съзнанието на горделивия човѣкъ. Прѣдставете си, че единъ младъ, красивъ момъкъ хваналъ подъ рѫка, или, както казватъ още „алабраце“, нѣкоя хубава, прѣдставителна мома и гордо, самодоволно върви съ нея. Въ съзнанието му, скрито, седи мисъльта: „Като тази мома нѣма друга въ свѣта. Само азъ мога да се разхождамъ съ нея „алабраце“. Това показва, че гордостьта се прокрадва скрито въ неговото съзнание. И момата, отъ своя страна, върви съ момъка и си мисли: „Като този момъкъ нѣма втори въ свѣта.“ Гордостьта се промъква и въ нейното съзнание. И двамата вървятъ, оглеждатъ се надѣсно-налѣво, да разбератъ, дали и хората наоколо имъ признаватъ този фактъ. Но ето, случва се едно малко нещастие на този момъкъ. Като върви изъ пѫтя, срѣща друга мома, десеть пѫти по-хубава отъ неговата. Той веднага хвърля погледъ къмъ нея, прѣцѣнява я, че е хубава мома, и въ съзнанието му се прокрадва мисъльта: „Защо сега не мога да хвана тази мома алабраце?“ Като не може да постигне това свое желание, въздъхва си само. Щомъ отмине хубавата мома, той се замисля малко и се уплашва отъ себе си, че такава мисьль, такова желание е могло да мине прѣзъ него. Хубавата мома, като забѣлѣзва, че този момъкъ става малко гузенъ, тя се възгордѣва, но си казва: „Докато ти ходишъ алабраце съ тази мома, не заслужавашъ моето внимание.“ Момата, която той води алабраце, въ този случай започва да става ревнива. Тази срѣща съ хубавата мома и желанието на момъка да се разхожда съ нея, е причина за първия грѣхъ, който се явява въ неговото съзнание. На първата мома той е казвалъ, че никога нѣма да се откаже отъ нея, а едва вижда втората мома и е готовъ вече да замѣни първата съ нея. Азъ ви привеждамъ този примѣръ, за да се схване положението, въ което много отъ съврѣменнитѣ хора често изпадатъ. Тази мома, съ която се разхождате алабраце, може да бѫде нѣкаква ваша идея, за която казвате: това е идеалътъ на моя животъ, отъ който никога нѣма да се откажа. Обаче, виждате друга по-хубава идея и веднага казвате: какъ бихъ желалъ да имамъ тази идея и да се разхождамъ съ нея алабраце! Питамъ: ако човѣкъ мѣни своитѣ идеали, на какво ще мяза той? Какво ще придобие този човѣкъ? Ако вие можете да смѣняте единъ идеалъ съ другъ, това не е никакъвъ идеалъ, това е една обикновена мисъль. Подъ думата „идеалъ“ азъ разбирамъ това, което не може да се замѣни съ нищо друго въ живота ви; това, което може да издържи на всички бури и вѣтрове, на всички страдания и изпитания. Успѣе ли човѣкъ да замѣни своя възвишенъ идеалъ съ другъ нѣкой, той прѣстава да живѣе. Това е точно така, както, ако човѣкъ замѣни своя животъ съ живота на другъ нѣкой човѣкъ. Както животътъ на човѣка не може да се замѣня, така и идеалътъ му не може да се замѣня. Всѣка подобна смѣна води къмъ смърть. Нѣкой казва: едно врѣме идеята за дѣтинството бѣше моятъ идеалъ. Тогава азъ се възхищавахъ отъ идеята, която Христосъ е вложилъ въ стиха: „Станете като дѣцата!“ Питамъ: мислите ли, че вие можете да замѣните този идеалъ съ другъ нѣкой? – Въ физическия свѣтъ може да го замѣните, но въ духовния – не можете. Вие не може да замѣните Любовьта съ нищо друго въ свѣта. Външнитѣ нѣща не могатъ да бѫдатъ побудителна причина въ свѣта. Слѣдователно, красотата не ражда Любовьта. Въ този случай външната красота на нѣкоя мома или на нѣкой момъкъ не ражда Любовьта. Ако вашата любовь се дължи на нѣкоя външна форма, това не е любовь; ако вашиятъ идеалъ се дължи на нѣкоя външна форма, това не е идеалъ; ако вашиятъ животъ се подържа отъ нѣщо външно, това не е животъ. Казвамъ: въ духовния свѣтъ има външно еднообразие и вѫтрѣшно разнообразие. Затова, ако погледнете външно хората въ духовния свѣтъ, ще забѣлѣжите, че всички сѫ еднакво красиви. Въ това отношение между тѣхъ нѣма разлика. И тогава, ако единъ младъ момъкъ влѣзе въ духовния свѣтъ и види нѣкоя красива мома, той никога не би казалъ: защо не мога да хвана тази мома алабраце? Тамъ всички моми сѫ еднакво красиви. Слѣдователно, въ духовния свѣтъ прѣстѫпление не може да се направи. Обаче, прѣстѫпление отвѫтрѣ може да се направи: мислено или сърдечно. Въ физическия свѣтъ нѣщата сѫ обратни. Тамъ прѣстѫпленията се вършатъ главно външно. Когато нѣкой човѣкъ сгрѣши въ духовния свѣтъ, пращатъ го на земята да изправи погрѣшката си. Ако той има извѣстна идея въ духовния свѣтъ и настоява, че идеята му е права, пращатъ го на земята да разбере истината по въпроса, и за тази цѣль възвишенитѣ сѫщества му казватъ; „Когато идеята ти стане обективна, ти самъ ще се произнесешъ за нея“. И наистина, този човѣкъ дохожда тукъ на земята, учи, работи, пада, става; днесъ хване една алабраце, утрѣ друга; днесъ него хванатъ алабраце, утрѣ му даватъ пѫтя, докато най-послѣ казва: „Побѣлѣ ми главата!“ Възвишенитѣ сѫщества го слѣдятъ отгорѣ и му казватъ: „Сега те поздравляваме! Разбра вече, въ какво седи твоята идея и какъ тя ще може да се реализира“. Този човѣкъ въ първо врѣме е билъ горделивъ, мислилъ е, че всичко може да направи, но слѣдъ като видѣлъ своя неуспѣхъ, започва да става ревнивъ. Значи, гордостьта ражда ревностьта. Ние наричаме ревностьта сиромашия на живота. Защо? Гордостьта произвежда запичане на съзнанието, а запичането създава суша въ живота на човѣка. Питамъ тогава: какви плодове могатъ да се родятъ на суха почва? Ето защо, слѣдъ запичането се ражда сиромашията, т. е. ревностьта. Когато се каже за нѣкой човѣкъ, че е много ревнивъ, това подразбира, че той е осиромашелъ и умствено, и духовно – всестранно е осиромашелъ. Сега азъ развивамъ тѣзи въпроси, защото и вие може да ги провѣрите, а мнозина вече иматъ опитность по тѣхъ. Гордиятъ и ревнивиятъ човѣкъ изгубватъ всичко хубаво въ живота си: своитѣ велики мисли, своитѣ велики чувства. Той изгубва всичко онова, което го е радвало въ живота му. Като говоря за гордостьта, азъ не разбирамъ проявената гордость, но – състоянието, което е резултатъ на гордостьта – запичането на съзнанието, когато човѣкъ прѣстава да мисли и да чувствува. Каквото и да се каже на такъвъ човѣкъ, той все казва: „Азъ зная всичко това.“ – Погледни небето, вижъ какви сѫ свѣтли звѣздитѣ! – Нѣма какво да гледамъ небето и звѣздитѣ. Азъ зная отъ какво сѫ направени звѣздитѣ, зная каква свѣтлина иматъ, зная, че сѫ населени отъ разумни сѫщества – нѣма какво повече да уча. Сега нека учатъ тия нѣща малкитѣ дѣца, които нищо не знаятъ. Сега, отъ това, което се знае за гордостьта и за ревностьта, може да се извлѣче слѣдниятъ законъ: докато има запичане на човѣшкото съзнание, ще има сиромашия, ще има и безплодие. При тия състояния човѣкъ всѣкога ще бѫде лишенъ отъ нѣщо. Такъвъ човѣкъ, като вижда, че съсѣдътъ му има нѣщо повече отъ него, въ сърцето му се явява ревность и веднага почва да критикува Господа: несправедливъ е Богъ къмъ мене! Какъ може Той да се отнася тъй къмъ мене, да ми отнема правата, да не ме оцѣнява, както трѣбва? Не знае ли, че азъ всичко разбирамъ, че не съмъ обикновенъ човѣкъ, като другитѣ? Този човѣкъ, докато се разхождалъ алабраце съ красивата мома, гордѣелъ се, поглеждалъ самодоволно къмъ всички хора, като си казвалъ: по-красива мома отъ тази нѣма! Като постѫпва така съ тази мома, все едно, че дава обявление прѣдъ свѣта за нейната красота. Въ сѫщность, това блазни неговата гордость. Обаче, не минава много врѣме, той срѣща по-красива мома отъ неговата и спира погледа си върху нея. И момата отъ своя страна, като срещне другъ момъкъ, по-красивъ отъ нейния, поглежда го и казва на своя момъкъ: „Ако обичашъ, пусни ме да вървя свободно. Горещо ми е малко.“ Тя отдръпва рѫката си, подъ прѣдлогъ и двамата да бѫдатъ свободни. Това показва, че тя е намислила да бѣга. И той, отъ своя страна, й казва: „Искамъ малко да се уединя, защото се обезличихме.“ Въ това обезличаване се крие друга идея. Неговото божество вече се е смѣнило съ друго, и начинътъ на поклонението вече е другъ. Това сѫ външни страни на извѣстни вѫтрѣшни състояния у човѣка. Казвамъ: ако вие искате разнообразие въ живота си отвънъ, трѣбва да знаете, че сте въ физическия свѣтъ. Обаче, между всички форми на живота сѫществува извѣстна връзка. Тия форми съставляватъ части на единъ общъ организъмъ. Ако вие не можете да схванете тази велика идея и давате прѣдпочитане на една часть прѣдъ друга, ще внесете смутъ въ душата си. Въ това отношение духовниятъ човѣкъ трѣбва да събере всичкитѣ тия части на едно и да образува отъ тѣхъ цѣлото. Писанието казва: „Ще бѫдемъ едно стадо и единъ пастиръ“. Въ физическия животъ се срѣщатъ редъ противоречия, които ще се разяснятъ само тогава, когато всичкото разнообразие на този животъ се съедини въ едно цѣло, въ което ще изпѫкне великиятъ, красивиятъ образъ на Бога. Задачата на човѣка е: въ своето висше съзнание да намѣри себе си, да намѣри Бога, да намѣри истинския смисълъ на живота. По този начинъ той ще може да съедини всички части въ едно цѣло, въ единъ образъ – въ образа на Бога. Това значи да намѣришъ Вѣчното Начало. Който не Го е намѣрилъ, далъ е мѣсто на гордостьта въ себе си. Влѣзе ли гордостьта въ човѣка, като естествена послѣдица на нея се ражда запичане на съзнанието. Послѣдното създава сиромашията у човѣка. Този човѣкъ вече е ревнивъ. Да бѫде човѣкъ сиромахъ въ този смисъль на думата, това е голѣмъ недѫгъ. Ревнивиитъ човѣкъ, като минава прѣзъ нивитѣ и лозята на своитѣ съсѣди, вижда, че нивитѣ имъ сѫ добрѣ изорани и лозитѣ добрѣ вързали и си казва: да е мое сега това нѣщо! Той пожелава всичко туй да е негово, но самъ не се залавя за работа. Горделивиятъ човѣкъ не може да работи въ твърдата почва, въ твърдата земя. Защо? – Има запичане, твърдость въ съзнанието. Слѣдователно, горделивиятъ човѣкъ, за да се освободи отъ това състояние на съзнанието си, трѣбва да влѣзе въ закона на смирението. Учителитѣ на миналото сѫ разбирали това състояние на горделивия човѣкъ и затова сѫ говорили върху закона на смирението. Смирението е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието, който се изразява въ смѣняване условията на живота. Непремѣнно трѣбва да се смѣнятъ вѫтрѣшнитѣ условия на човѣка, за да се почне, работата въ живота. Условията, при които мнозина хора живѣятъ, сѫ неблагоприятни – въ съзнанието имъ има сухота, запеченость. Въ тия хора нищо не може да расте. Казватъ: какво трѣбва да се прави? – Вземете стомнитѣ си и почнете да поливате. Веднага трѣвата наоколо ще стане свѣжа, зелена, и всичко ще започне да расте. За да се разбере смисълътъ на разнообразието, което сѫществува въ физическия свѣтъ, трѣбва да се влѣзе въ духовния свѣтъ, дѣто се намира идеалътъ на живота. Ето защо, трѣбва да се съедини външниятъ физически животъ съ вѫтрѣшния духовенъ животъ, т.е. външното разнообразие на физическия животъ съ вѫтрѣшното разнообразие на духовния животъ. Само така животътъ може да се осмисли. Като говоримъ за Вѣчното Начало, ние вече разбираме всичкото разнообразие, което съществува въ свѣта. Всѣки може да опита тази идея. Който обича Бога, всичко, което сѫществува въ свѣта – небето, звѣздитѣ – всичко е заради него. Обаче, събератъ ли се двама души и всѣки отъ тѣхъ казва, че всичко въ свѣта сѫществува само заради него, и двамата ще се намѣрятъ на физическия свѣтъ и ще видятъ само частитѣ, но не и цѣлото. Всички хора трѣбва да влѣзатъ въ духовния свѣтъ, да образуватъ едно цѣло, единъ общъ организъмъ. Ние говоримъ за сливането. Всѣки човѣкъ, който може да съедини всички форми на физическия и на духовния свѣтъ въ едно цѣло, той е завършилъ своето развитие, т.е. прѣстаналъ е да еволюира, да се развива, а само ще се проявява. Този човѣкъ ще минава отъ свѣтъ въ свѣтъ: ще влѣзе въ физическия свѣтъ и ще гледа външното разнообразие; послѣ ще влѣзе въ духовния свѣтъ и ще гледа вѫтрѣшното разнообразие. Ако човѣкъ не разбира живота по този начинъ, въ него ще се зароди едно безсмислие, и той ще каже: защо трѣбва да живѣя повече? Азъ опитахъ всичко въ живота, и намирамъ, че животътъ нѣма смисълъ. И тъй, слѣдъ като човѣкъ разбере външната страна на физическия животъ и послѣ разбере вѫтрѣшната страна на духовния животъ, той влиза вече въ Божествения животъ, въ закона на единството. Онѣзи отъ васъ, които не сѫ примирили нѣщата, казватъ: Далечни сѫ тѣзи нѣща! Колко ли милиона години се изискватъ, докато се достигнатъ? – Никакви милиони години не се изискватъ. Милионитѣ години сѫ нужни за глупавитѣ хора. Каже ли нѣкой човѣкъ, че милиони години му сѫ нужни, за да се развие и напълно усъвършенствува, той е глупавъ човѣкъ. Ако вземете отдѣлнитѣ части на цѣлото и ги съединявате една по една, наистина сѫ потрѣбни милиони години докато се създаде цѣлото, но ако насочите любовьта си къмъ всички тия части, веднага ще образувате общия, красивъ образъ на Бога. Тъй че, по закона на Любовьта всички части могатъ моментално да се съединятъ и да образуватъ цѣлото. Нѣкой казва: азъ съмъ работилъ милиони години, за да създамъ своя идеалъ. Другъ нѣкой казва: азъ пъкъ само помислихъ и създадохъ своя идеалъ. Глупавиятъ се мѫчи и казва: дайте ми врѣме! Умниятъ не се мѫчи и не иска врѣме. Врѣмето е потрѣбно и за умния, но той живѣе и въ пространството. Понятията врѣме и пространство се употрѣбяватъ за разяснение на двѣ състояния. Въ духовния свѣтъ нѣма врѣме, има пространство; въ физическия свѣтъ нѣма пространство, има врѣме. Слѣдователно, който живѣе само въ физическия свѣтъ, живѣе въ врѣмето; който живѣе въ духовния свѣтъ, живѣе въ пространството. Питамъ нѣкого: „Ти можешъ ли да отидешъ на звѣздитѣ?“ – Не мога. – Значи не живѣешъ въ пространството. Въ физическия свѣтъ се изучаватъ процеси и състояния, които се отнасятъ до врѣмето – разнообразието на всички прѣдмети и явления, както и състоянията, които се раждатъ отъ тѣхъ: недоволство, скръбь, радость и т.н. Отивашъ на училище, учишъ се, правишъ съчинения, декламирашъ – радвашъ се на всичко това. Хванешъ нѣкоя алабраце, радвашъ се, казвашъ: ето, дѣ е смисълътъ на живота! Не се минава много врѣме, взиматъ ти алабрацето, тя умира, и ти започвашъ да плачешъ. И майката има такова алабраце – дѣтето си. Носи го на рѫцѣ, радва му се и казва: като моето дѣте подобно нѣма. Единъ день, обаче, вижда друго по-хубаво отъ нейното дѣте и започва да скърби. Това е окарикатурване на идеитѣ. Питамъ: хубавиятъ момъкъ има ли право да хване нѣкоя красива, здрава мома алабраце? Щомъ хване здравата мома алабраце, той вече е направилъ първото прѣстѫпление, първия грѣхъ. Този грѣхъ се отнася до съзнанието. Ще кажете: какъвъ грѣхъ има въ това? Казвамъ: красивиятъ, здравиятъ човѣкъ е една хубава ваза, догорѣ пълна съ вода. Въ такъвъ случай, разумно ли е отъ ваша страна да наливате още вода въ тази ваза? Когато искате да хванете красивата, здравата мома алабраце, това показва, че вие искате да налѣете въ нея, като въ ваза, още вода. Значи, вие искате да й придадете нѣщо, а хората като ви видятъ, че правите това, да ви отдадатъ почить и уважение. Павелъ е казалъ: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена могатъ въ Христа.“ Обаче, идеята, която Павелъ е изказалъ въ този стихъ, е съвсѣмъ друга отъ тази, която хората разбиратъ. Нѣкой момъкъ срѣща своя приятель съ една мома алабраце, той въздъхва и си казва: „Ехъ, и азъ да имамъ едно алабраце, другъ смисълъ ще има моятъ животъ!“ Какво разбираме ние днесъ подъ женитбата? – Женитбата подразбира свързване на душата съ своя великъ идеалъ. Мисъльта, която Павелъ е внесълъ въ цитирания стихъ, е слѣдната: нито животътъ може да се прояви безъ умъ, нито умътъ може да се прояви безъ животъ. Животътъ и умътъ не сѫ двѣ различни сѫщини, независими една отъ друга. Тѣ сѫ тѣсно свързани помежду си и не могатъ една безъ друга. Истинската женитба, въ този случай, седи въ създаване тѣсна връзка между ума и живота, като велика цѣлокупность. Това обяснение е за тѣзи хора, у които съзнанието е пробудено; тѣзи пъкъ, на които съзнанието не е пробудено, ще правятъ разлика между ума и живота, между мѫжа и жената и ще ги разглеждатъ като отдѣлни части, безъ никаква връзка. Събератъ се мѫжъ и жена да живѣятъ заедно и веднага се скарватъ, явява се споръ и разногласие между тѣхъ. Ние не осѫждаме женитбата, защото, тя е такава радость за тия хора, каквато сѫ радоститѣ на дѣцата. Ние сѫдимъ само неестественитѣ положения въ живота, каквито сѫ гордостьта и запичането на съзнанието, защото тѣ лишаватъ човѣка отъ всѣка възможностъ за растене и правилно развитие. Гордостьта и ревностьта внасятъ сиромашия въ живота на човѣка, а човѣкътъ днесъ иска да бѫде богатъ. Та казвамъ: който е научилъ закона на прилежанието и на лѣностьта, да направи паралелъ между гордостьта и ревностьта отъ една страна, и запичането и сиромашията отъ друга. Оставете настрана запичането и сиромашията, не се интересувайте отъ тѣхъ. Какъ се изразява сиромашията въ живота? – Въ липса на пари, въ нѣмане кѫщи и т.н. Паритѣ, кѫщитѣ, говедата сѫ разнообразието въ живота. Дойде ли сиромашията, и ревностьта иде слѣдъ нея. Тя е нейна спѫтница. Павелъ казва за себе си, че билъ ревнивъ въ Любовьта. Това е другъ видъ ревность. Да бѫде човѣкъ ревнивъ въ Любовьта, това подразбира стремежа на душата да постигне нѣщо велико въ живота. Обаче, ревностьта на обикновения човѣкъ го води къмъ падение. Такъвъ човѣкъ не живѣе, а се мѫчи. Той и като стане духовенъ, пакъ се мѫчи. Стане богатъ, пакъ се мѫчи; стане ученъ, пакъ се мѫчи. Покажете ми единъ философъ въ свѣта, който да не се е мѫчилъ! Защо се мѫчи? – Да създаде една велика идея въ себе си. Какъ ще може да създаде човѣкъ тази велика идея въ себе си? – Като съедини всички части въ едно цѣло. За мене това ще бѫде най-хубавата поезия. Въ духовния свѣтъ всички нѣща сѫ поставени малко по-другояче отъ тѣзи въ физическия свѣтъ. Каквото създаде единъ човѣкъ въ духовния свѣтъ, то е общо за всички. Тамъ идеалътъ на едного е идеалъ за всички. Ако въ духовния свѣтъ нѣкой момъкъ хване една мома алабраце, тамъ никой нѣма да го пита, защо прави това. Утрѣ хване друга мома алабраце, първата нѣма да му се сърди. Ако въ физическия свѣтъ нѣкой момъкъ хване днесъ една мома алабраце, а утрѣ – друга, веднага между двѣтѣ моми ще се яви споръ, ревность, несъгласие. Първата мома мисли, че само тя може да бѫде идеалъ за този момъкъ. Той й казва: „Слушай, и по-красиви моми има отъ тебе, нѣма защо да си въобразявашъ, че само ти си най-хубавата мома въ свѣта и да се сърдишъ.“ Сега азъ не ви говоря нѣщо ново, но съ тия примѣри изяснявамъ нѣщата, както сѫществуватъ въ физическия и въ духовния свѣтъ. И младиятъ, и възрастниятъ човѣкъ разбиратъ тия нѣща. Това сѫ болезнени състояния, които ние наричаме „патология на духовния свѣтъ“. За да бѫде човѣкъ духовенъ, трѣбва да знае, какъ да се освобождава отъ болезненитѣ състояния на своята душа. Упражнението, което правите съ водата, има за цѣль да очисти тѣлото ви отъ утайкитѣ въ него, за да се отворятъ всички седемь милиона пори. Тогава у васъ ще се яви външно разнообразие и вѫтрѣшно еднообразие. Еднообразието се заключава въ това, че всички ще се чувствувате здрави и ще намѣрите, че животътъ има смисълъ. Разнообразието се заключава въ това, че всички ще започнѣте да мислите свободно. Докато мислите, вие сте здрави; прѣстанете ли да мислите, вие сте болни. Докато чувствувате, вие сте здрави; прѣстанете ли да чувствувате, вие сте болни. И тъй, ще се пазите отъ запичане на съзнанието, което се ражда отъ гордостьта; ще се пазите и отъ онази ужасна сиромашия, която е послѣдствие на ревностьта. Горделивиятъ човѣкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне гордостьта въ самоуважение. Ревнивиятъ пъкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне ревностьта вѣ прилежание. Влѣзе ли човѣкъ въ закона на прилежанието, той стѫпва въ правия пѫть на живота. Турите ли ревностьта на своето мѣсто, да помага на прилежанието, това е знание. Да може човѣкъ да се освобождава отъ своитѣ болезнени състояния, въ това седи красотата на новия животъ, въ това седи силата на културния човѣкъ. Подъ нова култура ние подразбираме ново схващане, нова философия на нѣщата, съ която може да се реализира онзи високъ идеалъ, къмъ който се стреми всѣка душа. Всѣки човѣкъ въ съзнанието си се стреми да съедини всички части на своя свѣтъ въ едно цѣло и да създаде първичния образъ на Бога въ себе си, за да има на какво да се моли. Сега, ако ви кажа, че човѣкъ трѣбва да се самоусъвършенствува, то не е ново за васъ, но казвамъ: всѣки човѣкъ, който има любовь въ себе си, той е на правия пѫть. Въ Любовьта има два важни момента, два важни полюса: въ единия е животътъ на еднообразието, а въ другия е животътъ на разнообразието. Щомъ ви дотегне еднообразието, ще минете въ разнообразието, и обратно: дотегне ли ви разнообразието, ще минете въ еднообразието. Ще се учите да минавате отъ едно състояние въ друго. Попаднете ли въ еднообразието на духовния свѣтъ, веднага ще слѣзете въ физическия свѣтъ. Дойдете ли до еднообразието въ физическия свѣтъ, ще се качите въ духовния свѣтъ. Въ това слизане и качване на съзнанието седи спасението на човѣка. Всѣки човѣкъ, който се учи и въ физическия и въ духовния свѣтъ, той се намира въ естествения пѫть на живота. Да се учи човѣкъ, да се стреми къмъ съвършенство, това е естествениятъ пѫть на неговото развитие. Съвършенъ може да стане само онзи човѣкъ, който се учи; не се ли учи, съвършенъ не може да стане. Нѣкои хора казватъ, че на онзи свѣтъ не могло да се учи. – Не, и тукъ ще се учите, и въ духовния свѣтъ ще се учите. Когато се казва, че вѣчно ще учимъ, това подразбира закона на съвършенството. Той е законъ на вѣчностьта. Съвършенството показва, че прѣди тебе има други сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, и ти ще се учишъ отъ тѣхъ. Слѣдъ тебе пъкъ има много сѫщества, за които ти си съвършенъ. Запримѣръ, ти може да си милосърденъ човѣкъ. Въ това отношение ти ще учишъ другитѣ на милосърдие. Прѣди тебе има други сѫщества, крито сѫ развили добродѣтели, които за тебе сѫ идеалъ, затова отъ тѣхъ ще се учишъ. Азъ мога да бѫда идеалъ за едни; други ще бѫдатъ идеалъ за мене; тѣ пъкъ ще иматъ за идеалъ трети и т.н. Най-послѣ идваме до Бога, Който е идеалъ за всички. Нѣкой казва: „Не ми се учи. Свършихъ съ науката“. – Не, ще признаешъ въ себе си, че си лѣнивъ, и ще се обърнешъ къмъ прилежния човѣкъ. Докато научишъ закона на прилежанието, той ще бѫде идеалъ за тебе. Другъ казва: „Азъ не обичамъ да се моля, завършилъ съмъ своето развитие.“ Казвамъ: Щомъ си завършилъ развитието си, сега, именно, ще се молишъ. Който не се моли, той е мъртавъ човѣкъ. Молитвата е отваряне на очитѣ. Човѣкъ, като отвори очитѣ си, вижда всичката красота и хубость на свѣта. Само така може да се разбере дълбокиятъ смисълъ на молитвата. Нѣма по-приятно чувство за човѣка отъ това, да се моли, по свобода на духа, а не насила. Който е заставенъ да се моли, той затваря очитѣ си, мижи. Това показва, че хубоститѣ на духовния свѣтъ сѫ затворени за този човѣкъ. Да затвори човѣкъ очитѣ си, като се моли, разбирамъ, но веднага прѣдъ него да се разкриятъ хубоститѣ на онова велико разнообразие, което сѫществува въ духовния свѣтъ. Нѣкой момъкъ, като хване алабраце нѣкоя красива мома, той може да я държи отдѣсно, иди отлѣво на себе си – това сѫ методи. Грѣхътъ не седи въ това, но въ прѣдпочитането на една мома прѣдъ друга, т.е. въ различието, което се прави на една форма прѣдъ друга. Вие не знаете още, дали първата мома, съ която вървите алабраце, не е по-способна, по-умна, по-добра отъ втората, която послѣ срѣщате. Въ втората мома вие сте харесали само външностьта и нищо друго не знаете за нея. И тъй, вие трѣбва да подложите живота си на съзнателна критика, на единъ щателенъ анализъ, а не да гледате повърхностно на нѣщата, както дѣцата нареждатъ своитѣ кубчета. Вие трѣбва да знаете, на кое мѣсто да турите всѣко кубче. Тъй трѣбва да ги нареждате, че нийдѣ да не остане празнина въ живота ви. Всѣка часть отъ вашия животъ ще туряте на мѣстото. Като изучите нѣщата въ положението, въ което се намирате, ще създадете своя свѣтъ, отново ще разглобите частитѣ му, ще образувате отъ тѣхъ другъ, подходящъ за васъ свѣтъ и т.н. Така непрѣкѫснато ще разглобявате и ще сглобявате частитѣ на своя животъ, като възлизате стѫпка по стѫпка нагорѣ въ Божествения свѣтъ. Това сѫ вѫтрѣшни процеси на съзнанието, изучаването на които прѣдставлява цѣла наука. Това е красивата страна на живота, фигуративно прѣдставена. Имате ли този идеалъ – да влѣзете въ Божествения свѣтъ, да наслѣдите Царството Божие – вие ще надделѣете всички болезнени състояния у васъ, както и всичитѣ недѫзи, които се явяватъ у васъ, било по наслѣдство, било по невѣжество. Грѣхътъ е мѫчително болезнено състояние на душата, отъ което великитѣ, разумнитѣ сѫщества се стремятъ да избавятъ човѣчеството. Отъ това гледище, страданието е методъ за лѣкуване на хората отъ грѣха. Сега, ще ви прѣдставя отъ друга страна идеята за момъка или момата съ тѣхното „алабраце“. Прѣдставете си, че нѣкой красивъ момъкъ се разхожда алабраце съ една грозна мома. По едно врѣме той срѣща друга мома, по-грозна отъ неговата и си казва: „Ще напусна моето алабраце и ще хвана тази, по-грозната мома, и съ нея ще вървя изъ улицитѣ.“ Какво ще каже въ този случай първата мома? – Тя ще се върне дома си обидена, унизена, че той прѣдпочита по-грозната прѣдъ нея, но веднага ще се окопити; въ нея ще се събуди сила и мощь и ще каже: „Азъ ще му дамъ да разбере! Този човѣкъ не е достоенъ за моята любовь, не заслужава да го погледна повече. Не искамъ да го зная!“ Ако втората мома бѣше по-красива, първата щѣше да плаче, да се отчае, и въ нея щѣше да се събуди ревность. Но щомъ втората мома е по-грозна, въ първата се събужда гордость. Питамъ красивата мома: „Защо плачешъ?“ – По красива отъ мене дойде и ме замѣсти. Питамъ грозната мома: „Защо стана така горда, надмѣнна?“ – По-грозна отъ мене дойде и ме замѣсти. Какво се постига въ единия или въ другия случай? Сега азъ ви говоря за процеси, които ставатъ въ съзнанието. Всички процеси, които ставатъ вънъ, въ физическия свѣтъ, ставатъ и вѫтрѣ, въ духовния свѣтъ. Щомъ се разбератъ вѫтрѣшнитѣ състояния у човѣка, ще се разбератъ и външнитѣ промѣни, които ставатъ съ него. Нѣкой пѫть човѣкъ пада духомъ. Защо? – По-красиво „алабраце“ дошла. Нѣкога се възгордѣе. Защо? – По-грозна мома дошла. Това сѫ двѣ различни: състояния, двѣ различни опитности, прѣзъ които човѣкъ минава. Ако човѣкъ разбира дълбокия смисълъ на тия отношения, ще каже на по-красивата мома: „Ела, сестра, при насъ! Ти ще бѫдешъ общъ идеалъ и за двама ни.“ Ако дойде по-грозната мома, ще й каже: „Ела, сестра, ще те поставимъ на твоето мѣсто.“ Като часть отъ цѣлото, тѣ я поставятъ на нейното мѣсто. Въ цѣлото тя не е грозна. Нѣма грозни нѣща въ свѣта. Грозота сѫществува само тамъ, дѣто частитѣ не сѫ поставени точно на своитѣ мѣста. Поставите ли ги на мѣстата имъ, ще видите, че въ Божествения свѣтъ нѣма противорѣчия, нѣма грозни нѣща. Нѣкоя идея изглежда грозна само затова, защото не е поставена въ ума ви на това мѣсто, което Богъ й опрѣдѣлилъ. Вие я виждате противорѣчива, защото е въ сѣнка. Поставите ли я, обаче, на нейното мѣсто, тя става красива. И тъй, бѫдете носители на новата култура! Много работа прѣдстои за хората на новитѣ врѣмена. Всички хора, на които съзнанието е пробудено, разбиратъ, защо живѣятъ. Тѣ търсятъ дълбокия смисълъ на нѣщата, размишляватъ, учатъ и прилагатъ, и по такъвъ начинъ ставатъ творци на своитѣ идеи. Живѣятъ ли така, противорѣчията прѣдъ тѣхъ изчезватъ. Дойде ли нѣкоя противоречива идея въ ума имъ, тѣ й казватъ: ела на мѣстото си! Дойде сиромахътъ при тѣхъ. Ще го хванатъ и ще го турятъ на мѣстото му. Дойде богатиятъ при тѣхъ. И него турятъ на мѣстото му. Хванатъ учениятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ простиятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ светията, майката, бащата – и тѣхъ ще турятъ на мѣстата имъ. Само така може да се придобие вѫтрѣшното щастие. Само така може да дойде Любовьта въ душитѣ на хората. Любовьта, това е Великото Начало, което се проявява въ насъ. Любовьта е завършенъ процесъ, който е поставилъ всѣко нѣщо, всѣка часть на своето мѣсто. Да любишъ, значи да поставишъ всички части на своето мѣсто и да образувашъ отъ тѣхъ цѣлото. Това е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието. Всѣки може да намѣри частитѣ на цѣлото въ себе си още сега, а не слѣдъ хиляди и милиони голини. Успѣе ли човѣкъ да постигне това нѣщо, той е въ закона на съвършенството и става възрастенъ, на 33 години. Въ заключение на всичко това, питамъ: какво трѣбва да направи горделивиятъ, за да се освободи отъ своето болезнено състояние? – Да внесе въ себе си самоуважението. Какво трѣбва да направи ревнивиятъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние? – Да стане прилеженъ. Казвамъ: като живѣете въ физическия свѣтъ, като живѣете и въ духовния свѣтъ, на всички прѣдстои великата задача, да бѫдете носители на новитѣ идеи. Новитѣ вѣрвания изискватъ герои! За героя нито свѣтътъ съ своитѣ изкушения, нито страданията, нито смъртьта сѫ въ състояние да го смъкнатъ отъ неговото мѣсто. Новиятъ човѣкъ е човѣкътъ на безсмъртието, на Вѣчния Животъ. 31 августъ, 1928 г.
  18. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Стани и опаши се! „И рече му ангелътъ. Опаши се и обуй сандалитѣ си. И стори така. И казва му: Облѣчи дрехата си, и ела слѣдъ мене“. Дѣян. 12:8 Въ моя умъ има една трудна задача, която сега разрѣшавамъ: защо християнитѣ не сѫ разбрали досега Христовото учение? Не само да се каже, че не го разбиратъ, но защо, причинитѣ. Тази е една трудна задача, която спада къмъ висшата математика, къмъ областьта на нерационалнитѣ числа, т. е. съ обикновенитѣ математически правила не може да се рѣши. Такива задачи има въ всѣки животъ. Не само защо християнитѣ не сѫ разбрали Христовото учение, но питамъ: защо и вие не сте разбрали още смисъла на вашия животъ? И другъ важенъ въпросъ: защо досега хората не сѫ възприели Любовьта, за да я приложатъ въ нейната пълнота? Ето въпроси, съ които бѫдащата култура, бѫдещето човѣчество ще се занимаватъ. Тѣ сѫ сериозни задачи, задачи за най-умнитѣ и сериозни хора, за хора съ характеръ, хора съ умъ и съ воля. Ония, които искатъ да разрѣшатъ тия задачи, трѣбва да иматъ сила да контролиратъ своя умъ и да владатъ своето сърце. Умътъ имъ да бѫде на мѣстото си. Подъ думитѣ: „умътъ имъ да бѫде на мѣстото си“ разбирамъ съзнателно, не механически: въ това седи именно човѣшката еволюция: човѣкъ самъ да завлада своя умъ и своето сърце. И единствениятъ стремежъ сега на съврѣменнитѣ хора е, че тѣ искатъ да бѫдатъ богати, искатъ да бѫдатъ силни. Всички тия нѣща сѫ хубави, но това сѫ само резултати, външни нѣща, които се обуславятъ отъ една вѫтрѣшна причина, по-дълбока, отколкото ние разбираме. Слѣдователно, човѣкъ, който иска да завладѣе свѣта, който иска да забогатѣе, трѣбва прѣди всичко да завладѣе своя умъ и своето сърце. И неговиятъ умъ и сърцето му трѣбва да бѫдатъ въ пълно съгласие съ неговата душа. Сега, защо ние се отклоняваме отъ пѫтя? — Намѣсто човѣкъ да завладѣе своя умъ, той иска да завладѣе чуждитѣ умове; намѣсто да завладѣе своето сърце и да го контролира, той иска да завладѣе чуждитѣ сърца. Това е само единъ фактъ, азъ нѣма да го обяснявамъ. Защо? — Той е задача отъ висшата математика, състояща се отъ нерационални числа. Но сега, както виждате, снѣгътъ не позволява много да се впущаме за разрѣшаване на тия отвлѣчени въпроси. Азъ не искамъ да говоря много, днесъ ще се старая да бѫда кратъкъ, не искамъ да правя онази погрѣшка: единъ евангелски проповѣдникъ въ Америка много се молилъ — молитвата му продължавала два часа вънъ отъ бесѣдата. На едно вечерно събрание баща води сина си, едно малко дѣте на 12 год., иска да го направи набоженъ. Споредъ обичая на евангелската църква, тѣ колѣничили на двѣтѣ си колѣна. Слѣдъ 1/2 часъ дѣтето се уморило и казало: „Татко, ще свърши ли скоро?“ А този проповѣдникъ обичалъ да почва отъ Битието и постепенно да цитира всички стихове отъ Библията, и да свърши съ Откровението. „Синко, той е още въ пустинята, въ „Изходъ“ е, т. е. отъ тамъ цитира тия стихове. Та сега азъ ще бѫда внимателенъ да не цитирамъ всички тия факти. „И рече му ангелътъ: опаши се, обуй сандалитѣ си“. Изкуство е да знае човѣкъ, какъ да се опасва. Съ какво? —- „Обуй сандалитѣ си“, — да се обуе, съ какво? „Облѣчи дрехата си“, каква дреха? Сега, вие всички ще кажете: „Ние знаемъ какъ да се обличаме“. Приемамъ, тъй, външно, знаете какъ да се обличате, но вѫтрѣшно — още не сте изучили това искуство. „И ела слѣдъ мене“. Този ангелъ е носитель, служитель, на кого? Той не е служитель на старитѣ понятия и разбирания, които сѫ имали древнитѣ религиозни хора, па и сегашнитѣ хора. И на васъ казвамъ общо: често азъ въ моитѣ бесѣди турямъ пръста си тукъ и тамъ, да видя, далѝ тѣлото ви е здраво. Ако не се обиждате, казвамъ:“Тия хора сѫ здрави“; ако ли нѣкой се обиди, казвамъ: „Този човѣкъ има рани“, и правя диагноза до видя, отъ какъвъ характеръ е тази рана — може ли да се лѣкува, или не. А сега можете ли да ми кажете, че нѣмате такива ранички? Все има нѣкой мозолъ на пръститѣ, нѣкоя малка раничка на грабнака, нѣкоя малка раничка подъ гушата, нѣкое възпаление въ носа, нѣкоя склероза въ очитѣ, перде има. И всички тия недѫзи се образуватъ само въ затворитѣ. Ние сега се намираме въ единъ голѣмъ затворъ. Сега съврѣменнитѣ хора говорятъ за култура, за свобода. Не, не, всички сте въ затвора между двама войници, отвънка ви пазятъ стражари. Но силата, най-великото въ свѣта, най силното въ свѣта, то е молитвата, не туй обикновено моление за спасение, а онова моление — когато хората се съединяватъ, за да избавятъ единъ братъ, да го измолятъ отъ затвора. И слизането на този ангелъ се дължи на тѣхната молитва. Може да кажете: „Не можемъ ли ние да направимъ сѫщото?“ — Можете, ако разбирате нерационалнитѣ числа. „И рече му ангелътъ: „Опаши се“. Този ангелъ говори сега: „Опаши се, стани!“ Ти спишъ, заспалъ си духомъ и не знаешъ, че на слѣдния день Иродъ ще те изведе, и твоята глава ще се отрѣже така, отъ дъното, като нѣкоя лукова глава. „Ставай!“ казва ангелътъ, „не спи!“ А сега изобщо васъ ви приспиватъ. Съ какво? Съ какво ви приспиватъ лѣкаритѣ, когато искатъ да направятъ нѣкоя операция? Налѝ тургатъ хлороформъ подъ носа, и, слѣдъ като стане болниятъ, усѣща болкитѣ. Не е усѣщалъ никаква болка, а всичкиятъ му въпросъ е: защо сѫ тия страдания? —Операция сѫ ви направили. И вие ме питате сега за причината на страданията. Приспалъ ви е и операция ви е направилъ нѣкой. Ако азъ ти турна хлороформъ подъ носа, и ти заспишъ, а послѣ направя операция на джоба ти и на касата ти; ти, като се събудишъ и видишъ, ще се хванешъ за главата — дойдоха страданията! Налѝ това е една майсторска операция? Ами, когато ви турнатъ хлороформъ подъ носа и ви упоятъ и взематъ вашата честь?.. въ широкъ смисълъ вземамъ думата. Днесъ въ цѣлия свѣтъ надали може да се намѣрятъ честни хора. Не казвамъ, че хората сѫ безчестни. Но далѝ може да намѣримъ хора съ честь, съ божествена честь? Азъ не разглеждамъ въпроса за обикновената честь. Когато казвамъ честенъ човѣкъ, разбирамъ: може ли да намѣримъ единъ артистъ — цигуларь, че, като свири, да кажемъ; ето ти единъ майсторъ, който свири безпогрѣшно и съ душа! Това е изкуство. За моя умъ честьта е едно велико изкуство на човѣшкия умъ. Да бѫдешь честенъ въ пълния смисълъ, това значи — да знаешъ какъ да свиришъ. „Стани!“ казва ангелътъ, „не спи!“ И какво говорятъ сегашнитѣ страдания? Не е ли този ангелъ, който побутва хората по ребрата: „Ставайте!“ казва той. Ама ще дойде нѣкой вѣстникъ, пише тамъ, че въ Вашингтонъ една конференция на народитѣ щѣла да възстанови нѣкакъвъ миръ. Турцитѣ казватъ: „Гелъ, кузумъ, гелъ!“ а българитѣ казватъ: „Трай, конйо, за зелена трѣва!“ Ние мязаме на ония впрегнати волове на нивата, дѣто селянинътъ имъ казва; „Ха, чуджумъ, орете, че, като изорете нивата, ще ви дадемъ изобилно слама, житото ще туримъ въ хамбара, а вие ще ядете слама прѣзъ зимата.“ И сега казватъ: „Миръ ще дойде, на васъ сламата.“ Ангелътъ казва: „Стани, не спи!“ То е заспиване вѫтрѣ въ свѣта. „И рече му ангелътъ: опаши се, обуй сандалитѣ си! И стори така. И казва му: облѣчи дрехата си, и ела слѣдъ мене“. Туй е необходимо да направимъ. За да може да направите туй обличане, непрѣмѣнно трѣбва да се събуди въ васъ туй, висшето съзнание въ човѣка. Вие трѣбва да познаете ония права, които Богъ е вложилъ въ васъ: какви сили е вложилъ Богъ, какви способности; кога е тръгналъ човѣкъ отъ небето и кога трѣбва да се върне — той трѣбва да намѣри разписанието и да върви по това божествено разписание. Така трѣбва да прави въ свѣта всѣки разуменъ човѣкъ, който се е пробудилъ. Вие, съврѣменнитѣ хора, много се страхувате. Вие сте много страхливи, и васъ ви плашатъ не голѣмитѣ работи, плашатъ ви малкитѣ работи. За примѣръ, плаши ви фактътъ: „Ама, ако остана гладенъ, ако почна да ходя босъ?“ Тукъ прѣди години, прѣди 10 години, азъ имахъ една опитность въ София. Ще ви приведа единъ примѣръ за едно малко момиченце. Като фактъ, фактътъ е вѣренъ по съдържание и смисълъ, но не и по форма. Минавамъ единъ день къмъ Св. Краль, тамъ се продаватъ вѣстници. Надвечерь, отивамъ на разходка, затичва се едно малко момиченце на около 12 години: „Г-не, нѣма ли да си купишъ „Миръ“? Гледамъ го босичко: „На драго сърце ще си купя“. Бръквамъ въ джоба си, нѣмахъ дребни пари, бръквамъ въ другия джобъ изваждамъ 5 лв., давамъ ѝ ги: „Нѣмамъ да ти повърна. — Вземи ги всичкитѣ. — Аа, не всичкитѣ, азъ съмъ рѣшила да изкарвамъ съ честенъ трудъ хлѣба си, не искамъ даромъ“. Рекохъ: „Азъ съмъ добъръ човѣкъ. — Макаръ че си добъръ, ама зная такива „добри хора“ като тебе“. Питамъ я: „Какво ще правишъ? колко ти не достигатъ? — Единъ левъ“. Казвамъ ѝ да вървимъ, че може изъ пѫтя, като се разговаряме, нѣкои да купятъ вѣстници. Вървимъ и се разговаряме: „Ти гледашъ, че съмъ боса“, ми казва тя, — „Гледамъ те.“ — „Знаешъ ли, защо съмъ боса? Защото не съмъ добра; ако бѣхъ добра, щѣхъ да бѫда обута. И сега, като мине нѣкоя богата дама, облѣчена хубаво, казвамъ си: и ти щѣше като нея да бѫдешъ, но сега се научи боса да бѫдешъ. Единъ день гледамъ една дама съ единъ г-нъ седятъ въ една бирария и пиятъ и си говорятъ любезно; и казвамъ си: Хмъ, ще продавате и вие вѣстници като мене!“ И казва ми тя: „Сега се наказвамъ, нѣщо ми говори въ мене: не искай нищо даромъ“. Така вървѣхме отъ тукъ, отъ тамъ, и се разговаряхме съ това малко момиченце. Запитахъ я: „Не искашъ ли да идешъ на училище? — Искамъ, ако мога сама да си спечеля пари; но, ако не, не искамъ учение. Въ свѣта има много учени хора. Ако азъ мога съ своя трудъ..“ Казвамъ: „Ако азъ ти купя едни обуща? — Не, не: ще ме накарашъ да мисля, че си много лошъ човѣкъ; азъ така ви гледамъ добъръ човѣкъ, ама, който купува обуща на другитѣ хора, азъ имамъ особено мнѣние за него. Внимавай, и ти нѣкога като мене може да ходишъ босъ, ако давашъ даромъ тия пари и вземашъ обуща. — Ти си много добро момиченце. — Аа, не ме хвали, защото босъ ще ходишъ“, и ме гледа изпитателно. Казвамъ: ето едно благородно момиченце — съ характеръ. Минавамъ слѣдъ два дена, гледамъ, десетина момчета около нея, тя ги респектира, очакватъ нейното мѣродавно мнѣние. Казвамъ: ето едно цвѣте, което расте въ кальта. У него има единъ духъ вѫтрѣ, този ангелъ е заговорилъ на това момиченце „Стани!“ и то е станало, продава вѣстници, но си е турило за цѣль — даромъ никога да не взема! Боса прѣдпочита да ходи, само да си изкарва прѣхраната съ трудъ и честь. И казахъ ѝ: „Ще ми позволишъ ли нѣкой пѫтъ, азъ имамъ хора, на които говоря, да те прѣдставя на тѣхъ за примѣръ? — Аа, нѣма да го направишъ. — Ама азъ ще кажа само външната страна, вѫтрѣшната страна на въпроса нѣма да разправямъ. — Другото можешъ да имъ разправишъ, но името ми нѣма да казвашъ, защото много лошо ще мисля зарадъ тебе. Пъкъ и тия хора, които те слушатъ, нѣматъ нужда отъ мене“. Като напуснахъ това малко момиченце, казахъ: ето единъ примѣръ за подражание, единъ характеръ изработенъ, 21-годишно момиченце. Сега ангелътъ казва на Петра: „Стани!“— „Какво ще бѫде съ насъ!“ Вие не трѣбва да се боите. Самостоятелни трѣбва да бѫдете. Боси, но да знаете, защо сте боси; обути, но да знаете, защо сте обути; богати, но да знаете, защо сте богати; сиромаси, но да знаете, защо сте сиромаси. Ако сте учени, всѣко нѣщо, което е въ васъ, вие трѣбва да го разбирате. Само при една такава наука може да се уреди вашиятъ животъ. Вие мислите, че Господъ излива дарбитѣ току така. Не, не е така, дарбитѣ се даватъ даромъ само на способнитѣ. Дарбата — това е единъ инструментъ, една сила. Кому давате най-хубавата цигулка да свири? Най-хубавата цигулка е въ рѫката на онзи великъ цигуларь. Той е достоенъ за такава цигулка, и най-хубавиятъ лѫкъ е пакъ въ рѫката на такъвъ цигуларь. Слѣдователно, когато Богъ раздава дарбитѣ, той прави много добрѣ своята смѣтка, и не си правете илюзия, че той може да ви надари съ нѣкоя голѣма дарба. Но той ще ви постави въ положението на това малко момиченце, и, като види самостоятелностьта на характера, тогава ще опрѣдѣли дарбата. Сега пъкъ вие ще кажете: „Господъ налѝ знае?“ Знаете ли, какво е знание? Знание се добива само съ животъ; ако живѣешъ въ свѣта безъ животъ, знание нѣма. И знанието, което има Богъ, се дължи на милиарди години, въ които Богъ е живѣлъ и е добилъ едно знание отъ опитъ. Той е опиталъ всичкитѣ нѣща, той знае всичкитѣ положения, които ги има въ свѣта. И ако нѣкой отъ васъ пита: „Не можемъ ли да знаемъ?“ — и вие можете да знаете, но само когато живѣете. Слѣдователно, знанието е резултатъ на съзнателния животъ. Въ всичкитѣ моменти, въ всичкитѣ положения да схващашъ и да казвашъ: това ми трѣбва. Въ всѣки единъ моментъ — и като учитель, като докторъ, като жена, каквато форма и да заемашъ, ако ти съзнавашъ това свое положение и се съобразявашъ съ ония основни закони, които сѫ вложени вѫтрѣ, ти ще придобиешъ онова знание. Въ какво седи любовьта? Срѣщнете нѣкой човѣкъ, обичате го, той ви привлича. Защо ви привлича този човѣкъ? Азъ ще ви попитамъ: защо ви привлича онази хубава морава, чистиятъ изворъ, хубавата мѣстность? Защо ви привлича? — Защото отговаря на всичкитѣ ваши стремежи и копнѣжи. Сега, нѣкой ще каже: „Той ви въодушевлява“. Нѣкой казва: „Азъ искамъ да обичамъ“. Отъ колко категории е любовьта? Знаете ли, колко пермутации има тя? 35 милиона ли бѣха? Да, толкозъ е. Да обичашъ онзи, който е пъленъ съ любовь, това е едно; а да обичашъ онзи, който нѣма любовь въ себе си, който е въ пустиня, това сѫ двѣ противорѣчиви положения. Първото всѣки може да го направи, а второто малцина могатъ да го направятъ. Хиляди и милиони мѫже има, които биха се оженили за най-красивата мома, за най-богатата, — всички биха си дали кандидатурата за нея. Но колко мѫже има въ свѣта, които биха се оженили за една жена, която е заразена отъ проказа? Колко отъ тѣхъ биха свързали своята сѫдба съ нея? Това сѫ единици. И ап. Павелъ казва: „Едвали ще се намѣри праведенъ да умре заради праведенъ“. А Христосъ умрѣ заради насъ, които сме грѣшници. Какво означава това? То е великата философия на ангела, който казва: „Стани! не се заблуждавай; стани, ти си свободенъ! Ще бѫдешъ свободенъ днесъ!“ А той мисли, че е въ сънь: я бѫде, я не. Става Петъръ, върви, мисли, че е сънь. Излиза на улицата, и, когато го напуща ангелътъ, казва: „Дѣйствително, спасенъ съмъ“. Та вие, съврѣменнитѣ хора, искате този ангелъ да ви изведе изъ затвора, да ви доведе до послѣдната улица и да ви каже; „Спасени сте, идете си“. А правовѣрнитѣ ще кажатъ: „Да се върна въ затвора, да стана мѫченикъ“. Господъ нѣма нужда вече отъ мѫченици! Когато онзи пияница го убиятъ като мѫченикъ, мѫченичество ли е това? Когато онзи убиецъ умре на вѫжето, това мѫченичество ли е? И когато мѫжътъ е убилъ жена си, или когато жена е отровила мѫжа си, мѫченичество ли е това? Свѣтътъ е пъленъ съ такива мѫченици. Намъ не ни трѣбватъ тѣ, намъ ни трѣбватъ хора, които да живѣятъ. „Стани!“ Какво бѣше първото? „Опаши се!“ Значи, вложи волята си. Съ какво се опасватъ хората? — Съ рѫцѣтѣ. Българитѣ често си тургатъ пояса, да се стегнатъ, защото тогава могатъ да ходятъ добрѣ. „Опаши се!“ Съ какво да се опашите? Какво казва Писанието — съ какво да се опаше!“ Азъ нѣма да ви кажа. Втория пѫть вие ми го кажете. „Обуй се!“ Съ какво? И най-послѣ: „Облѣчи се!“ Съ какво? Да се облѣчемъ въ Христа, да се облѣчемъ въ Любовьта. Когато въ вашия животъ любовьта стане една дреха, вие ще живѣете единъ най-хигиениченъ и цѣлесъобразенъ животъ, не една обикновена дреха, но, когато тази сила на любовьта, който е въ вашето тѣло, обгръща всѣка една ваша мисъль, всѣко едно ваше чувство и дѣйствие, тази божествена дреха проникне така въ васъ, въ вашитѣ клѣтчици, тогава ангелътъ ще каже: „Ела слѣдъ мене!“ Т. е. ти си човѣкъ достоенъ за свобода, ти не бива да седишъ повече въ този позоренъ затворъ, и Иродъ нѣма право да вземе твоята глава. Вие казвате: „Ще ни учатъ насъ, туй били причинитѣ, налѝ е писано тъй!“ Да ви освободя отъ едно заблуждение. Влизате въ кръчмата. Нѣмате никакъвъ дългъ. Казвате: „Иване, дай 1 к. вино“. Ето ви 1 к. „Още едно кило дай!“ И не плащате. Иванъ пише на черната дъска: „Стоянъ изпилъ едно кило вино“. Втория день пакъ: „Иване, дай 1 к. вино.“ Иванъ пакъ пише. Всѣки день писалъ Иванъ. Слѣдъ 10 — 15 год. всичкото имане на Стояна изчезне, и Иванъ изписалъ цѣлата черна дъска, а Стоянъ останалъ голакъ. И тогава? — „Сѫдбата е такава“, Не, Стоянъ тамъ е опрѣдѣлилъ своята сѫдба. Той накара Ивана да пише. И сега съврѣменнитѣ религиозни зора казватъ: „Господъ така писалъ“. Господъ така е писалъ, понеже вие пихте, а той писалъ. Но трѣбваше единъ горчивъ фактъ, за да ни събуди отъ това заблуждение. Единъ българинъ, слѣдъ като пропилъ всичкото си имане въ една кръчма, влиза въ кръчмата, нѣмалъ нито 5 пари въ джоба си, на тезгяха имало кошница съ череши! прострѣлъ той рѫката си да вземе една череша: „Чакай, какъ смѣешъ ти безъ позволение да вземешъ череши?“ му казалъ кръчмарьтъ. Стресналъ се Иванъ и си казалъ; „На този човѣкъ дадохъ цѣлото си имане, а той не ми дава нито една череша! Сбогомъ, разбрахъ сега“, излѣзналъ и си казалъ: отсега нататъкъ капка вино нѣма да влѣзе въ стомаха ми, ще се впрегна да работя и всичко, което съмъ изгубилъ, ще го повърна. На слѣдния день минава той покрай кръчмата, кръчмарьтъ му казалъ; „Иване, ела. — Разбрахъ, черешитѣ ще ги ямъ азъ, нѣма да ги ядешъ само ти“. Тия череши въ кошницата, тѣ сѫ за всинца ни. „Стани!“ казва ангелътъ, „излѣзъ отъ тоя затворъ.“ Ще кажете; „Условията сѫ такива, бѣднотия...“ — Ти не си роденъ да бѫдешъ бѣденъ, ти не си роденъ да бѫдешъ грѣшенъ, да бѫдешъ човѣкъ безъ характеръ; нито да бѫдешъ евангелистъ, нито православенъ. Ти си роденъ да бѫдешъ синъ Божи, ти си роденъ да бѫдешъ човѣкъ свободенъ, а не Иродъ да вземе главата ти. Стани! Обуй си краката съ добродѣтельта, свободенъ бѫди, мисли като човѣкъ, никой не може да вземе главата ти. А сега казвате: „Чакай да видимъ, далѝ това е съобразно съ Библията?“ Онѣзи, които написаха Библията, не бѣха като днешнитѣ хора, тѣ написаха Библията съ своята кръвь. Всичкитѣ сѫ били мѫченици. И Христосъ, който даде Новия Завѣтъ, мѫченикъ е билъ, написа го съ кръвьта си. Туй учение на Христа е право, защото е писано съ кръвьта му. Прѣди години, като казвахъ: българското духовенство има ли кръвьта на Христа? разбирахъ: туй учение на Христа иматъ ли го владицитѣ и свещеницитѣ въ умоветѣ си? Азъ казвамъ: не съмъ християнинъ, вие сте християни, изпитвамъ ви сега. Изпълнили ли сте учението на Христа? Азъ съмъ комисия тукъ въ свѣта и ще дамъ такъвъ единъ докладъ, какъвто никой не е давалъ, и, като го дамъ, земята ще се обърне съ главата надолу! Нѣма да си поплюя: ако трѣбва и главитѣ на всички хора да хвръкнатъ, ще го дамъ! И на земята не трѣбва да има прѣстѫпници, а хора свободни. Ще каже нѣкой: „Грѣхъ нѣма“. Има грѣхъ; има прѣстѫпления въ свѣта. „Ама при Бога...“ При Бога въпросътъ е другъ. Тукъ на земята какъ е? Роденъ съмъ азъ да грѣша ли, или да водя чистъ животъ? Ще каже нѣкой: „Ама условията сѫ такива, възпитанието е такова, майка ми така ме е родила, „сѫдба“ е това.“ Не, не е това сѫдба, а е заблуждение. Ти пиешъ, а тамъ Иванъ пише на дъската, и казватъ послѣ: „Ее, сѫдба е това.“ Не е това сѫдба. азъ мога да обясня причинитѣ, но съжалявамъ краката на тия, външнитѣ. Не, не, азъ съмъ рѣшилъ кратко да говоря, азъ се поставямъ на това мѣсто, на онова, босото, момиченце, то ще каже: „Този проповѣдникъ скоро да свършва.“ Малко, та сладко. Не бивайте роби на грѣха. Трѣбва да бѫдете всички самостоятелни. Има нѣкои, които мислятъ, че сѫ самостоятелни; не сѫ самостоятелни. Ако ти отивашъ отъ една църква въ друга, не си свободенъ; ако ти отивашъ отъ една държава въ друга, не си свободенъ. Ти въ своя умъ трѣбва да бѫдешъ свободенъ, та, при каквито условия и да живѣешъ, да можешъ да се справяшъ съ мѫчнотиитѣ на този животъ. Това е велика наука! А сега жената очаква мѫжъ ангелъ. Ами този идеаленъ мѫжъ за глупавата ли жена ще се ожени? И идеалната мома за глупавъ ли мѫжъ ще се омѫжи? Трѣбва кукувица да ѝ е изпила ума. Глупавъ за глупавъ се жени, и уменъ за уменъ се жени. Тъй е. И сега казватъ: „Каквото Господъ е опрѣдѣлилъ“. Господъ е опрѣдѣлилъ уменъ съ уменъ, глупавъ съ глупавъ, праведенъ съ праведенъ и грѣшникъ съ грѣшникъ Тъй седи въпросътъ. Праведенъ и грѣшенъ не може да се оженятъ. Нѣкой ще каже: „Такива има“ Съвпрегнати може да бѫдатъ, въ нѣкоя яма може да влѣзнатъ и вълци и овци, ама то е едно изключение. То не е единъ фактъ въ природата. Тамъ овцитѣ сѫ отдѣлно, вълцитѣ сѫщо. Всѣко нѣщо е отдѣлно въ свѣта. „Стани!“ казва ангелътъ. И днесъ той казва: „Станете!“ И азъ искамъ да ви извадя изъ този затворъ. Сега вие сте като Петъръ, разтривате си очитѣ: „Далѝ е това вѣрно, далѝ този човѣкъ говори истината, или ни заблуждава“? И тъй, като излѣзнемъ на улицата, и азъ изчезна, тогава ще познаете. И когато азъ си замина отъ България, тогава българитѣ ще познаятъ. И втори пѫть нѣма да дойда вече! 10 милиона свѣщи да ми запалите, нѣма да дойда. Нѣма да дойда! Разбирате ли? Свѣщи не ми трѣбватъ. Искамъ човѣшкитѣ сърца да бѫдатъ запалени. Любовь искаме ние! Църкви не искаме, каменни църкви не искаме. Искаме сърца да се любятъ, хора, редъ и законность въ всѣки единъ домъ, въ всѣко училище, — това се иска днесъ въ свѣта. Това е законътъ на еволюцията. Нека всички свещеници съблѣкатъ своитѣ одежди и да посѣщаватъ бѣднитѣ. Невидимиятъ свѣтъ е ситъ отъ тѣзи молитви. А сега казватъ: „Господъ е благъ, милостивъ.“ Кой не знае това? Ти, братко, справедливъ ли си като Господа? А сега обръщатъ псалмитѣ: бѫра, бѫра, бѫра... Отъ двѣ хиляди години насамъ тия псалми се четатъ, а Давидъ какъ се е криелъ, той не ги е челъ, както ги чете духовенството днесъ. Единъ день българитѣ ще познаятъ, че азъ съмъ имъ билъ единъ голѣмъ приятель. Но, когато азъ си замина, не искамъ никакви паметници, и, ако ми направятъ такива, ще ги разруша. Любовь иска Богъ, да се обичатъ всички, като братя и сестри, това сѫ паметницитѣ на бѫдещето. Въ главата на всѣки свещеникъ, на всѣки проповѣдникъ, учитель, майка, това трѣбва да се втълпи: братство и сестринство трѣбва въ свѣта! и тогава ние ще влѣзнемъ въ една нова философия — въ нерационалнитѣ числа на висшата математика. Мога да ви разправямъ, но трѣбва да бѫдете здрави, за да ви разправямъ. Има велика наука. „Стани“! казва този ангелъ. Сега, разбира се, и безъ азъ да го кажа, той пакъ ще дойде, но казвамъ: моитѣ думи сѫ Божии думи, тѣ не сѫ мои думи. Какво Господъ мисли да направи въ бѫдеще, тѣ ще познаятъ. „Стани“! казва ангелътъ, „изпълнявай волята Божия!“ А този Богъ на Любовьта иска отъ всинца ни единъ законъ, той го е вложилъ въ насъ. Какъвъ е този законъ? Ще ви дамъ едно малко изяснение. Единъ примѣръ отъ XIX в., изъ съврѣменната култура. Да видимъ, какъ ще си го обясните. Това се е случило въ Франция, изваждамъ го отъ единъ неиздаденъ романъ, писалъ го нѣкой авторъ, безъ да го издаде. Нѣкой си графъ Морели ималъ млада дъщеря, на име Елисавета, била е на около 21 — 22 г., много интелигентна, съ характеръ, съ силна воля, красива извънмѣрно. Единъ виденъ поетъ и виденъ музикантъ, почти виртуозъ, единъ день, когато той вървѣлъ по пѫтя, срѣщналъ я и се влюбилъ лудо въ нея, но, понеже билъ много чувствителенъ, търсилъ начинъ, по който да се запознае съ нея. По цѣли нощи е прѣкарвалъ, мислилъ, мислилъ за начина, по който да може да се запознае съ нея. Дохажда му една свѣтла идея и написва на една бѣлѣжка тъй: „Мѫчно е да се живѣе безъ идеалъ“. Турилъ това въ единъ пликъ, той изучилъ нейнитѣ нрави, кѫдѣ ходила тя, и единъ день се приближилъ, турилъ въ джоба ѝ писмото, безъ тя да усѣти нѣщо, Вечерьта, като се върнала, тя изважда писмото и чете: „Мѫчно е да се живѣе безъ идеалъ“. Какво е туй: „Мѫчно е да се живѣе безъ идеалъ?“ — „Разбира се, види се, нѣкоя моя приятелка е писала това.“ Слѣдъ двѣ седмици той пакъ турилъ друго писъмце въ джоба ѝ, пише тъй: „Но, ако тази душа е назърнала своя идеалъ надалече, какво трѣбва да прави?“ Вечерьта тя изважда писъмцето, чете и все си казва: „Тази приятелка... ако го е назърнала, какво трѣбва да се прави?“ Слѣдъ единъ мѣсецъ той пакъ написалъ друго писъмце, и пакъ го турилъ въ джоба ѝ: „Ако този идеалъ е толкова високъ като слънцето, начинътъ за постигането му“. Четвъртия пѫть писалъ: „Крила трѣбватъ, но врѣме трѣбва, за да израстнатъ“. „Какво ли пише пакъ?“ — казала си тя — „крила ли трѣбватъ? Щомъ нѣмашъ идеалъ, търси го.“ Но, когато той искалъ да тури петото писмо, тя имала въ джоба си единъ чекъ отъ 10,000 франка, отива да си купува една дреха. Турилъ той петото писмо, вѫтрѣ писалъ тъй: „Нѣма сила като Любовьта“. Като бръкналъ, той извадилъ гюздана, но съ благородна мисъль, като съобщи въ вѣстницитѣ, че се е изгубилъ, той да иде да ѝ го прѣдаде, и тъй да се запознае съ нея. Но въ този моментъ единъ полицай го пипва, обръща се тази мома и казва: „Г-не, Вие сте роденъ за нѣщо по-благородно, Вие сте талантливъ, съ такива работи на трѣбва да се занимавате.“ И, като го погледнала, той забравилъ всичко, така се смутилъ, видѣлъ голѣмата си погрѣшка и не знаелъ, какво да каже. „Г-це, какво казвате?“ — „Оставете го, господинътъ не е направилъ нищо лошо“, но тя го изгледала тъй сериозно, и забѣлѣзала въ очитѣ му само една сълза. Тия двама хора разбраха ли се? Съ какви впечатлѣния остана тя отъ него? Че е единъ обикновенъ апашъ, налѝ? Сега вие, съврѣменнитѣ християни, мязате на този музикантъ и пращате такива любовни писъмца на Христа и търсите начинъ да се запознаете съ него. Евангелиститѣ по единъ начинъ, свободната църква, православнитѣ, будиститѣ, окултиститѣ, теософитѣ, все ни показватъ пѫтища, много хубави пѫтища. Този музикантъ бѣше писалъ: „Мѫчно е да се живѣе безъ идеалъ“, но идеалътъ е нѣщо вѫтрѣшно. И той рѣшилъ да се накаже; снелъ хубавитѣ си дрехи, облича работнически, съдрани дрехи, хвърлилъ си обувкитѣ и босъ се рѣшилъ да иде да служи по нѣкой начинъ въ дома на този графъ Морели, който ималъ грамадно имѣние. Най-послѣ се домогналъ той, като единъ простъ, одърпанъ работникъ да работи въ градината на графъ Морели. И правѣлъ отлично впечатлѣние на графа съ своята скромность. И казалъ: „Никога не съмъ ималъ такива слуги като тоя.“ Ама защо е слугувалъ тоя слуга? — За дъщерята на графъ Морели: „Мѫчно е да се живѣе безъ идеалъ.“ Право е. Постигнете своя идеалъ! И казва: „Ако човѣкъ е назърналъ своя идеалъ, какво трѣбва да прави?“ „Ама далечъ е.“ — Върви къмъ идеала си! Какъ? — Както тоя музикантъ съ боси крака, както това момиченце въ София съ боси крака. Не очаквай да бѫдешъ нито професоръ, нито видно лице, тѣ сѫ второстепенни работи. Гледай, човѣкъ да бѫдешъ, обичанъ отъ Бога, и ти да го обичашъ, да познавашъ всички твои братя и сестри, да ги обичашъ и да бѫдешъ готовъ да се жертвувашъ за тѣхъ. Вие ще кажете: „Ние въ това отношение сме герои.“ Азъ се радвамъ, не казвамъ, че не сте, —отлични герои сте. Остава второто нѣщо. Досега много писма сте турили въ джоба на Христа, сега остава да хвърлите вашитѣ дрехи и обуща и да работите боси въ градината на графъ Морели. Тази градина е бѫдащиятъ свѣтъ, бѫдащата култура, въ която съ боси крака — съ абсолютна чистота трѣбва да работите за новата култура, и да съградимъ свѣта върху новитѣ основи. Не да говорите: „братство и равенство,“ а затвори да има; „да се любимъ,“ а да се убивате. Говоря за всички хора. Върху това ще почива бѫдещето щастие. А сега, като ме гледате така, казвате: „Брей, той, нашиятъ учитель...“ То е единъ законъ. Азъ съмъ принуденъ да чукамъ, турилъ съмъ ви въ мѫтилката, искамъ масло да извадя. Казва нѣкой: „Защо чукашъ?“ — Масло да извадя искамъ, всичкото масло, което има въ васъ, искамъ да го извадя, вие сте се вкиселили, и сега, като ви очукамъ, маслото ще продамъ, а паритѣ ще турна въ банката и ще ви кажа: „отъ вашето масло имате толкова пари, вземете паритѣ си. Та вие сте хора недоволни — кисело млѣко сте. А въ Парижъ казватъ: киселото млѣко продължава живота. Дѣйствително, киселото млѣко продължава живота, но, ако прѣкисне — разваля го. Докато вие чувствувате глада като единъ потикъ, той гради; но, ако се обърне въ единъ формаленъ гладъ, той разрушава. Всѣко нѣщо е вѣрно до извѣстна степень, а невѣрно въ друго отношение. Примѣрътъ съ това малко момиченце въ София, единъ примѣръ отъ толкова години ми е обърналъ вниманието. Бихъ желалъ всички софиянци да бѫдатъ като това момиченце, бихъ желалъ всички министри, владици, свещеници, професори, всички учители, всички майки, братя и сестри, всичкитѣ ви дѣца да бѫдатъ като това момиченце. Много нѣща сѫ изчезнали, сѫ се изтрили отъ моята паметъ, но образътъ на това момиченце седи и ще седи, азъ ще го нося въ моя умъ, като едно скѫпо възпоминание. Разбирате ли? Всѣка една негова дума се е запечатила въ паметьта ми, нѣма раздвояване: „Не, не, г-не“. Тъй е. Единъ моралъ има въ свѣта. Човѣкъ трѣбва да бѫде честенъ и самостоятеленъ, съ трудъ и потъ да изкарва прѣхраната си. И тъй казва Господъ — съ потъ на чело, и затова изпѫди Адама и Ева да се научатъ да работятъ, и ние всички сме изпѫдени да работимъ, да създадемъ единъ великолѣпенъ умъ, едно великолѣпно сърце и да се върнемъ въ духовния свѣтъ забогатѣли. И този ангелъ казва на Петра: „Стани!“ Сега вие седите въ затвора и сънувате, нѣкой сънува, че е богатъ — чете паритѣ си. Нѣкой мисли вѫтрѣ въ затвора, че се жени; нѣкой мисли въ този затворъ, че е много ученъ. Какво ли не мислятъ хората, но, като се събудятъ, ще видятъ, че сѫ въ затвора вѫтрѣ. Дѣ е свободата? Любовьта не заробва! И, когато нѣкой ми каже, че горѣло сърцето му, отъ любовь станалъ разсѣянъ, казвамъ: това не е любовь. Любовьта не прави разсѣяни хората. Сърцето гори, но този огънь е толкова благъ, тихъ, приятенъ, въ този огънь се развиватъ най-великитѣ мисли. Той разтваря — да се разбере смисълътъ на природата, той разтваря — да познаемъ сърцата на хората. За да се разтворятъ тѣзи сърца, нашиятъ животъ трѣбва да се слѣе съ тѣхния животъ. Сливане трѣбва да има въ свѣта. Бистрата водица азъ я тургамъ въ гърлото, ама пѣсъка никога нѣма да турна. Слѣдователно, Любовьта е еликсиръ, влиза и носи животъ. Сега нѣкой пѫть, като ви говоря, вие се въодушевлявате и казвате: „Като се върнемъ, този въпросъ ние ще го разрѣшимъ“. Толкова години азъ правя своитѣ опити, все го рѣшавате и рѣшавате и не сте го рѣшили. Разбиране трѣбва да има. Вие казвате: „Нашиятъ учитель знае“. А вие знаете ли? Утрѣ ще ви кажатъ: „Вашиятъ учитель е глупавъ“, но и вие сте глупави тогава. Самостоятелно трѣбва да сѫдите. Глупавото е глупаво, умното е умно. Умниятъ човѣкъ не може да бѫде глупавъ, той не може да играе двѣ роли; и глупавиятъ човѣкъ не може да бѫде уменъ, защото у него нѣма ония материали, съ които той да може да трансформирва своитѣ мисли. Глупавъ човѣкъ е онзи, който нѣма материалъ да работи. Петъръ бѣше единъ краенъ консерваторъ, трѣбваше да го турнатъ въ този затворъ, и, слѣдъ като излѣзе отъ този затворъ, още не можеше да се освободи отъ старитѣ си вѣрвания, отъ тоя националенъ духъ. Ние имаме едно отечество, единъ великъ Баща въ свѣта, ние сме забравили неговото име, и сега минаваме за християни. За християнитѣ трѣбва една друга философия. Двѣ хиляди години християнитѣ не можаха да приложатъ Христовото учение, тѣ не го приложиха; затова въ свѣта ще дойдатъ най-проститѣ хора, тѣ ще го приложатъ. Туй е рѣшение, сега какво ще кажете? Вие, женитѣ, — тѣ сѫ проститѣ — вие ще го приложите. Най проститѣ хора сѫ женитѣ. Изобщо за жената казватъ прѣзрително: жената била крава. Да, казвамъ, съ тия крави, съ тѣхното млѣко вие се хранѣхте, и ще благодарите на тия крави вие, мѫжетѣ, на васъ казвамъ. Сега на женитѣ, на васъ казвамъ: станете! и изъ затворитѣ навънка! Сега, ако се ожените въ затвора, затворничета ще имате. Азъ бихъ ви привелъ редъ примѣри за ония роби въ врѣме на междуособнитѣ граждански войни, между сѣвернитѣ и южнитѣ щати на Америка. Негритѣ сѫ раждали дѣца, но тѣхнитѣ дѣца се продаваха. И цѣла Америка се бѣ раздѣлила на двѣ партии: еднитъ воюваха за свободата на негритѣ, а другитѣ — противъ: еднитѣ доказваха, че робството било съгласно съ Библията, а другитѣ доказваха свободата на човѣка — пакъ съгласно съ Библията. И сега тия учени пакъ доказватъ, че всѣко ново учение било отъ дявола, а старото учение не било отъ дявола. Ако новото учение е отъ дявола, тогава и старото учение е отъ дявола; ако ли новото учение е отъ Бога, тогава и старото учение е отъ Бога. И, ако туй учение не сме го приложили, не е кривъ Господъ, а ние сме криви. И тъй, тогава ще дойде тази велика философия. Обединение трѣбва въ училищата, въ, университета, да започнемъ новия животъ, широкия животъ, дѣто всички хора ще бѫдатъ свободни да мислятъ. Нека има редъ и порядъкъ и законность навсѣкѫдѣ. И Писанието казва. „Въ Христа нѣма ни елинъ ни юдеинъ, ни робъ ни скитъ“, а всички сѫ свободни, въ всички прониква единъ духъ. Ние живѣемъ по единъ великъ законъ на Любовьта. Слѣдователно, всички наши мисли, чувства, дѣйствия трѣбва да бѫдатъ опрѣдѣлени. Ние не поддържаме робство, не поддържаме умоветѣ ни да бѫдатъ ограничени. Господъ другояче е направилъ, Господъ е казалъ: „Свобода за всички мои дѣца на земята! Идете, кажете имъ — тия дѣца да излѣзатъ вече изъ затворитѣ си. Свобода! Идете кажете на тия дѣца да не вѣрватъ на всички ония, които казватъ, че тъй съмъ писалъ, — тѣ сѫ го измислили! Всичкитѣ имъ събори, всичкитѣ имъ книги, това сѫ тѣхни“. Моето учение е учение на Любовь, на братство и сестринство, на абсолютна свобода, въ която всѣки зачита правата на другитѣ. И най-голѣмитѣ сѫ готови да бѫдатъ слуги на малкитѣ и слабитѣ. Това е то божественото учение, това е казалъ Христосъ, и това ще говори Христосъ, който иде сега отгорѣ. Какъ иде Христосъ? Хайде да не ви говоря, какъ иде, това нѣма да ви кажа. Той ще дойде, и ще го видите, не е далече врѣмето. Сега, довечера, като се върнете, вашиятъ ангелъ ще похлопа и ще ви каже: „Стани!“ Ще похлопа, ще видите, и ще каже: „Опаши се!“ Послѣ ще каже: „Обуй се и облѣчи се!“ Довечера този въпросъ ще го рѣшите. Довечера, или никога вече! Това е то великиятъ законъ на Бѣлото Братство въ свѣта! Сега ще кажете: „Чакай да видимъ, какво ли ще видимъ ние“. Какво ще видите? Слѣдъ като се събудите, и ангелътъ си замине, ще кажете: „Дѣйствително, извънъ затвора сме!“ Това ще знаете. Ще знаете, че сте свободни. Ако дойде ангелътъ довечера и вие почувствате, че оковитѣ падатъ, умътъ е свободенъ, сърцето е свободно, вие сте извънъ затвора. Доста сте се занимавали съ партии, такива религиозни, онакива, на особено мнѣние. Свобдни сте! Вие само лежите въ затвора. Станете! Сега казва нѣкой, че хипнотизирвамъ хората. Ако азъ турна пастърма въ капана, кой хипнотизирва? Мишката обикаля наоколо и си казва: „Какъ ме гледа и ме чака“, и почне да смѣта по нерационалнитѣ числа: „Като влѣзна вѫтрѣ и взема тази пастърмица, ще се осигуря“. Ще се осигуришъ въ капана много хубаво. Не вѣрвайте, никой не може да ви хипнотизира! Никой не може да ви лиши отъ вашата свобода! Човѣкъ е силенъ, той е като Богъ въ миниатуръ! Въ какво отношение? Богъ въ свѣта може да направи всичко, каквото иска, а насъ никой не може да ни застави да направимъ това, което не искаме! Нѣма никаква сила, нито горѣ на небето, нито долу на земята, която да може да ни застави да направимъ туй, което не искаме! Слѣдователно, въ туй отношение, ние сме силни. А сега ударятъ ти двѣ тояги, ти нарамишъ пушката, тръгвашъ да се биешъ за отечеството. Характерно ли е това? Ти си човѣкъ безъ воля, безъ умъ, безъ сърце! И питатъ нѣкои: скаратъ се двама, какво трѣбва да се прави съ тѣхъ? — Излѣзнете отъ затвора на Ирода! Опашете се съ Истината, обуйте се въ Добродѣтельта, облѣчете се въ Любовьта! Въпросътъ е рѣшенъ, и вие сте свободни! Одържахъ ли думата си? Първото нѣщо, което ви оставямъ сега, добрѣ да го знаете, това е — свободни сте! Азъ отворихъ вратата на затвора, ставайте сега! И който не излѣзе — грѣхъ му на душата! И тогава, за ония, които не излѣзнатъ, ще кажа тъй: „Тѣзи излизатъ навънъ,“ а за ония, които ще останатъ, ще кажа: „Искатъ да излѣзнатъ.“ Тогава да не кажете, че нѣмаше кой да ви каже. Казвамъ ви сега. И още веднъжъ ще ви срѣщна, ще срѣщна онѣзи, които сѫ въ затвора, които не сѫ излѣзли, и ще срѣщна онѣзи, които сѫ излѣзли отъ затвора. Сега, като казвамъ тъй, като излѣзете на улицата, да не мислите да пощурѣете, не. Първото нѣщо, което трѣбва да направите, безъ да ви знае нѣкой, е да идете при своитѣ приятели, нѣма да трѫбите въ вѣстника, че еди-кой-си господинъ благоволили да го освободятъ отъ затвора. Никой да не знае, че вие сте излѣзли, но да има тревога, че еди кой си избѣгалъ отъ затвора. Ще идете при своитѣ, при кои? — При ония, които ви обичатъ и които сѫ се молили зарадъ васъ. Първата ви длъжность е да отидете при тѣхъ и да имъ кажете, че тѣхната молитва е послушана. Свободни сте, казва Христосъ. Всички съврѣменни народи въ Европа сѫ свободни, казва Христосъ. Бѣдни и богати, всички сѫ свободни. И всички той ви призовава на една нова култура. И мѫже и жени, безъ разлика на положение. Той иде, и онѣзи, които казватъ: първото изключение иде, вие ще забѣлѣжите, че иде едно изключение въ слънцето, иде едно изключение въ земята. Ще го видятъ туй изключение. Сега единъ английски ученъ казва: „Изключение дойде въ мѣсечината.“ Азъ казвамъ, щомъ е дошло въ мѣсечината, ще дойде и на земята. То засѣга и нашия животъ. И, ако хората въ бѫдеще биха живѣли, както сега живѣятъ, както сега живѣете, вие рѣшавате вашата сѫдба. Какъ я рѣшавате? — По два начина: или да живѣете по свобода, или да умрете въ затвора. И сега всички трѣбва да идете при своитѣ, на женитѣ казвамъ: да обичате вашитѣ мѫже, които се молятъ и работятъ зарадъ васъ. На мѫжетѣ казвамъ: да обичате вашитѣ жени, които се молятъ зарадъ васъ. На братята казвамъ: да обичате вашитѣ сестри, които се молятъ зарадъ васъ. Молятъ се съ молитва, разбирамъ, които работятъ зарадъ васъ. Любовьта е работа, сериозна работа. Сериозна работа се изисква отъ насъ. И, като срѣщнешъ единъ човѣкъ, не да правишъ разлика. Често, като минавамъ, азъ виждамъ, колко е мѫчно ние да държимъ еднакво положение спрѣмо всички. Като срѣщнешъ единъ богатъ и единъ бѣденъ, еднакво да ги обичашъ и уважавашъ, безъ разлика, еднакво разположение на духа да имашъ спрѣмо тѣхъ, безъ никаква умраза въ сърцето си. Утрѣ, ако този богатъ дойде въ нужда, да можешъ да му помогнешъ, тъй както и на бѣдния. Еднакво разположение да хранишъ — това е, което се изисква отъ новата култура сега. Само по този начинъ ние ще създадемъ една атмосфера здравословна. Свобода! Свободни сте всички! Опашете се, обуйте се, облѣчете дрехитѣ си! Въ ума ви да остане графъ Морели и дъщеря му, и онзи музикантъ, и това бѣдно малко момиченце отъ София, съ боситѣ крака. Излѣзте отъ затворитѣ си, идете при своитѣ, и тогава ще започне единъ новъ животъ, ще се отворятъ нови хоризонти въ вашия умъ, вие ще станете ясновидци. Нѣкой пѫть азъ правя погрѣшка, като разправямъ какво виждамъ. Азъ не виждамъ тъй, както ясновидцитѣ виждатъ, — има голѣма разлика. Ако азъ гледамъ въ огледало, виждамъ себе си. Азъ въ огледало не виждамъ, безъ огледало много добрѣ виждамъ, сѣнки не виждамъ. Навсѣкѫдѣ виждамъ единъ реаленъ свѣтъ, дѣто нѣщата не се мѣнятъ. Има сѫщества, които сѫ много по-реални зарадъ мене, материални сѫ тия сѫщества, по-материални отъ васъ. И другъ пѫть съмъ казвалъ: сега за васъ нѣма българинъ, който да не е срѣщалъ Христа, и нѣма англичанинъ, който да не е срѣщалъ Христа, но не го познаватъ. Защо? Ще кажете, че чудно било. Нерационални числа сѫ това. Двама отъ неговитѣ ученици, които отивали за Емаусъ, казватъ на Христа: „Само ти ли си странникъ и не знаешъ ли какво стана въ Иерусалимъ?“ За да познаете нѣкого, трѣбва да го обичате. Какъ ще го познаете, безъ да го обичате? Вие казвате нѣкой пѫть: „Особено бѣше вдъхновенъ учительтъ, лицето му свѣтѣше.“ Вие лицето на вашия учитель не сте го виждали. Азъ съмъ маскиранъ днесъ, виждате ме съ брада, наполовина бѣла. Съврѣменнитѣ хора казватъ: „Сериозни трѣбва да бѫдемъ.“ Кога човѣкъ е най-сериозенъ? Когато краде. Колко е сериозенъ онзи, когато отваря нѣкоя каса! Смѣхъ нѣма тамъ. Азъ казвамъ: не съмъ сериозенъ. Защо? — Защото този занаятъ не съмъ го училъ; когато почна да го уча, и азъ ще бѫда сериозенъ, но сега не съмъ. И тъй, бѫдете свободни да се създаде тази атмосфера на Любовь. Да започнемъ съ Любовьта, съ Истината, която внася свобода; да се молимъ едни за други: „Молете се единъ за други, за да изцѣлѣете“. Не чакайте. Молете се. Не само да се молимъ, но въ тази молитва ще направимъ хиляди други работи, всички да изцѣлѣемъ. И, като излѣзете навънка, не бутайте съ вашитѣ остени“: Това направи ли го?“ Нищо нѣма да си говорите единъ на другъ. Остенъ не трѣбва. На себе си ще казвашъ: „Иване, ти тая работа направилъ ли си я тъй?“ Ти, Драгане, Стояне, ти, ти, ти въ себе си — да прѣстанете вече съ чуждитѣ грѣхове. Вашитѣ грѣхове, това е единъ ледъ, а слънцето, което иде, то ще стопи тоя ледъ. И пакъ ви казвамъ, тъй Господъ пише: „Ще залича грѣховетѣ ви, нѣма да ги споменавамъ вече.“ Затова иде Господъ, ще сѫди Господъ, но кои? — Които много сѫ взели, и ще даде на онѣзи, които нѣматъ, защото казва: „Ще залича всичкитѣ ви грѣхове, ще изтрия сълзитѣ ви и плачъ нѣма да има; гладнитѣ ще бѫдатъ нахранени. Всички ще имате, и всички като васански телци ще скачате и възиграете.“ Да, сега трѣбва утробата ви, вашиятъ умъ, вашето сърце да заиграятъ. „Стани!“ казва ангелътъ, този вашъ ангелъ, азъ го виждамъ вече, не само единъ ангелъ виждамъ, а много ангели. Сега вие ме гледате: „Далѝ нашиятъ учитель право казва?“ Виждамъ, ангелъ седи отгорѣ и ви зове, това вие не мислите. Вие казвате: Той виждалъ ангелъ, ние нищо не виждаме“. Че не виждате, това не е доказателство, че нѣма ангелъ: слѣпи сте, не виждате; пъкъ, ако азъ виждамъ, ще кажете: „Това е халюцинация“. Всѣко нѣщо си има своитѣ причини. Въ свѣта има три вида причини, и тѣ произвеждатъ три вида резултати. Първични, вторични и третични причини има, има и първични послѣдствия, вторични и третични послѣдствия. И тъй, сега Христосъ, Любовьта на Христа е първичната причина, която иде да тури редъ и порядъкъ. Ако вие влѣзете въ хармония съ него, вашето съзнание ще се събуди, вие ще го видите, И вашиятъ умъ и сърце ще се събудятъ, и вие ще бѫдете мощни! Опашете се тази вечерь, облѣчете дрехитѣ си и идете при своитѣ! Отправете къмъ вашия небесенъ Баща една топла молба за благодарность! (Бесѣда, държана на 11. декемврий 1921 г. въ София).
  19. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Азъ ще го възкръся! „Който яде плътьта ми и пие крърьта ми, има животъ веченъ; и азъ ще го възкръся въ послѣдния день“. Ев. Иоана 6:54 Ще ви прочета часть отъ 6. гл. на Ев. отъ Иоана — отъ 41 стихъ нататъкъ. Нѣкои изваждатъ заключение, че никой не е видѣлъ Бога. Не е тъй: мнозина сѫ го видѣли. Христосъ казва: „Никой не е видѣлъ Отца, освѣнъ онзи, който е отъ Бога: той е видѣлъ Отца“. Всѣки, който е отъ Бога, той е видѣлъ Бога. Ще говоря върху 54. ст. Нѣкои отъ ученицитѣ на Христа, макаръ и ученици, се съблазниха, когато Христосъ имъ каза: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Това е единъ фактъ: месото на всички животни и тѣхната кръвь — на гѫски, на пуйки, на агънца, — което хората си похапватъ, това е тѣлото на Христа. И тия хора се съблазняватъ. Това е въ букваленъ смисълъ вѣрно. Отъ 8 хил. години насамъ хората се хранятъ съ плътьта и кръвьта на тия агънца. Христосъ иска да каже: „Вие ядохте отъ плътьта ми и пихте отъ кръвьта ми, но вѣчния животъ не добихте“ — това по форма, въ правъ смисълъ, е вѣрно, но по отношение на неговото учение има нѣщо по-сѫществено: „Ако вие не ядете отъ тази плъть, и не пиете отъ кръвьта ми, вие нѣма да имате животъ вѣченъ“. Т. е. ако вие не приемете моето учение и не го приложите, не можете да придобиете вѣчния животъ. И послѣ добавя: „Въ послѣдния день азъ ще го възкръся“. Първата фаза: ще ядатъ и пиятъ — тъй правятъ хората. Но това не е смисълътъ. Кога ще дойде този смисълъ? — Въ послѣдния день! т. е. ще ги възкръся, когато хората измѣнятъ този редъ на нѣщата. Кой е този послѣденъ день! — Онзи, отъ който всички се плашатъ. Той е ужасенъ! Казватъ: „Послѣденъ день е той!“ Онзи търговецъ, който има да плаща 100,000, казва: „Послѣденъ день е, утрѣ ще дойдатъ“, а той нѣма нито 5 пари. Сѫдятъ нѣкого. Трепери му сърцето — послѣденъ день е, може да го осѫдятъ на 10 год. затворъ. Момата излиза отъ дома на баща си, отива при мокъка — послѣденъ день е, има едно прѣходно състояние. Слѣдователно, послѣденъ день е онзи день, въ който почва великиятъ животъ. Великото, безграничното, туй, което има смисълъ въ себе си, започва все отъ послѣдния день. И, слѣдователно, всѣки единъ отъ васъ, който не започне съ този послѣденъ день, той не може да се домогне до онази велика божествена наука, която Богъ е отредилъ и вложилъ въ нѣдрата на природата, т. е. до ония блага, които сѫ приготвени за неговитѣ избрани дѣца, които днесъ живѣятъ на земята. Досега сѫ ви проповѣдвали все за небето, и всички се готвите все за небето; какъ ли не си прѣдставяте рая, какъ ли не си прѣдставяте ангелитѣ, светиитѣ? Но всички тия нѣща сѫ неопрѣдѣлени въ вашитѣ умове. Вие били ли сте на небето? Били ли сте? — Не сте били. Като казвамъ, че не сте били, азъ подразбирамъ въ формата на вашето сегашно съзнание, а не на миналото. Съ туй съзнание вие не сте били въ рая. И когато нѣкой каже, че е билъ въ рая, ние разбираме не такъвъ, какъвто е сега, но то е друго съзнание — свърхсъзнанието, чрѣзъ което той може да влѣзе. Христосъ казва: „Въ послѣдния день ще го възкръся“. Сега, между съврѣменнитѣ религиозни хора и свѣтскитѣ има вѣченъ споръ. Еднитѣ искатъ да живѣятъ постоянно въ небето. Религиознитѣ казватъ: „Дотегна ни животътъ на земята, — въ небето, въ небето!“ Другитѣ казватъ; „Намъ ни дотегна да слушаме за небето, — на земята, на земята!“ Тукъ е то, това е всичката философия. Спорътъ е, далѝ да се живѣе на небето или на земята. И въ всичкитѣ лекции въ университета доказватъ субективно и обективно, посрѣдствомъ понятията, чувствата, волята, всички доказватъ, далѝ на небето да бѫдемъ или на земята. А ние казваме: ще бѫдете на небето и на земята. Защото въ Писанието се казва: „Когато Богъ създаде небето и земята“; но, понеже небето е било устроено съвършено, а земята трѣбвало да се развива, Писанието казва: „А земята не бѣ устроена“. Това подразбира, че земята трѣбвало да мине прѣзъ единъ периодъ на еволюция, да се самоусъвършенствува. А усъвършенствуването е единъ естественъ процесъ. И азъ казвамъ: момата, когато се готви да се жени, налѝ трѣбва да мине извѣстна еволюция, та булски дрехи, та корделки, та чепици, та панделки, та това, та онова, — цѣла еволюция; послѣ, зълви наоколо десетина ще я обличатъ, ще я редятъ — цѣла еволюция трѣбва да мине, и, като я облѣкатъ, цѣлъ ескортъ ще има подирѣ ѝ — съ сватове, съ кумици, съ гайди. Що е свадба? — То е една цѣла еволюция. Булката е била неустроена, необлѣчена въ булченски дрехи, и е трѣбвало да се облѣче. Това значи: земята не е била устроена, обикновена дама е била, та за женидба е трѣбвало единъ дълъгъ периодъ, додѣто се накичи като булка. И, като стане тази свадба, тогава всички тръгватъ съ гайдитѣ, съ свиркитѣ. Това е приятно въ живота. Сега нѣкои, като ме слушатъ, казватъ: „Този езикъ не е религиозенъ“. Азъ отдавна съмъ се отказалъ да говоря на религиозенъ езикъ. И азъ пиша единъ новъ рѣчникъ, въ който, казвамъ тъй: всѣки разуменъ човѣкъ трѣбва да се научи да говори по божественому; всѣки разуменъ човѣкъ трѣбва да изучи божествената граматика: глаголитѣ, прилагателнитѣ, сѫществителнитѣ, съюзитѣ, мѣстоименията, прѣдставкитѣ, приставкитѣ — тамъ какъ ги казвате — всичкитѣ тия нѣща трѣбва да се научатъ. Знаете ли, колко велико е това нѣщо? Сега ще ви позанимая малко съ математика: „И въ послѣдния день, казва Христосъ, ще го въкръся.“ Отъ думата „възкресение“ колко пермутации трѣбва да направите, за да се осмислятъ? Ако вземете тази дума вие, които сте математици, колко пермутации можете да направите? Азъ взимамъ за примѣръ четири букви: a, b, c, d. Вижте, колко пермутации азъ правя отъ a, b, c, d: abcd bacd cabd dabc abdc badc cadb dacb acbd bcad cbad dbac acdb bcda cbad dbca adbc bdac cdab dcab adcb bdca cdba dcba — 24. То сѫ все пермутации на тия числа. Това сѫ математически съотношенея на тия елементи, които влизатъ въ тая редица. Ние направихме 24 пермутации отъ четиртѣхъ букви: a,b,c,d. Колко съединения вие може да образувате отъ думата "възкресение“? Азъ бихъ желалъ да зная това. Слѣдния пѫть да ми кажете. Женитѣ, които знаятъ, когато нѣматъ друга работа, и ония отъ тѣхъ, които не знаятъ, да повикатъ мѫжетѣ си, и втори пѫть да прѣсмѣтнете, колко пермутации има. Трѣбва да се разбира основниятъ законъ на възкресението. Възкресението е едно прѣходно състояние отъ подсъзнателенъ животъ къмъ съзнателенъ и свърхсъзнателенъ животъ. Слѣдователно, когато едно низше животно мине отъ подсъзнателенъ въ съзнателенъ животъ, самосъзнанието, което се заражда, е възкресение, оживѣване. Слѣдователно, въ сегашния животъ самосъзнанието у васъ е необходимо, за да изправите вашитѣ минали и сегашни грѣшки, като ги замѣните съ нѣщо разумно. Вашия животъ не е онзи, който вие очаквате. Като съзнаете всички ваши погрѣшки, всички тия недостатъци и недоимъци на тоя животъ, страданията, които произтичатъ отъ незнание на тия закони, тогава ще се приготвите за възкресението. Вие ще се рѣшите да излѣзете най-послѣ като една жаба отъ това блато, което е вече прѣсъхнало. Докато човѣкъ мисли, че въ живота му не става никаква промѣна, той живѣе въ процеса на подсъзнанието. Сегашната бѣла раса ще мине изцѣло въ пълно съзнание, а не въ пробуждане и заспиване. То е една връзка на свърхсъзнанието. То е възкресение, то е новиятъ животъ вече. Слѣдователно, Христосъ казва: „Който яде плътьта ми и пие кръвьта ми, има животъ вѣченъ.“ отъ низшето излиза висшето. „Всички, които сѫ яли и пили, азъ ще ги възкръся.“ Защо? Има си: дълбоки причини, понеже Христосъ не искаше да изгуби своя капиталъ — неговото слово да остане безплодно. Не е въпросъ сега да се спираме, далѝ трѣбва да ядемъ плътьта на Христа или не. То е другъ въпросъ. Казва Христосъ: „Азъ ще го възкръся въ послѣдния день.“ Вие сега сте въ послѣдния день. Ако вие се рѣшите днесъ да пробудите това самосъзнание, вие можете да възкръснете. И Писанието казва, че, когато Христосъ възкръсна, много тѣлеса възкръснаха съ него заедно, и се явиха на мнозина свои приятели и ги убѣдиха, че има другъ животъ, по-разуменъ, по-устойчивъ и по-щастливъ, отколкото е сегашниятъ. Понятията на съврѣменнитѣ религиозни и свѣтски хора за живота сѫ толкова изопачени! Това не произтича отъ зла воля, а отъ една оптическа измама на човѣшкия умъ. Въ съврѣменнитѣ хора висшиятъ умъ не е още развитъ. Теософитѣ го наричатъ „висшиятъ манасъ“. Въ ущърбъ на висшия умъ се е развивалъ низшиятъ, въ който се намира локализиранъ човѣшкиятъ егоизъмъ. А стремежитѣ на този низшъ умъ сѫ диаметрално противоположни на висшия манасъ. Вие често се питате и не може да си обясните, защо има борба между плътьта и духа? Това не е борба — мнозина се мамятъ — това е единъ законъ, необходимъ за развитието на човѣшката душа. И той се обуславя отъ слѣдния фактъ: ако вземете двама неприятели, които кръвно се мразятъ, и ги турите на една греда или дъска, подъ която има пропасть, единътъ е на едина край, другиятъ — на другия край, и двамата сѫ поставени надъ една опасность, — какво трѣбва да направятъ? Ще напуснатъ всѣки споръ. Тѣ не бива да се приближатъ. Трѣбва да пазятъ равновѣсие. Ако плътьта се противи на Духа, има си причини; и, ако Духътъ се противи на плътьта, пакъ си има причини. Защото, ако тѣ нарушатъ равновѣсието, и двамата губятъ. Съврѣменнитѣ хора цитиратъ стиха: „Трѣбва да унищожимъ плътьта, защото тя се противопоставя на Духа.“ Не, не трѣбва да унищожите плътьта или пъкъ да прѣмахнете Духа, защото Духътъ и плътьта сѫ два елемента въ божествения свѣтъ, необходими за развитието на човѣшката душа и на човѣшкия умъ, Тукь нѣма вѫтрѣшенъ антагонизъмъ и вѫтрѣшенъ споръ. Спорътъ е само за условията, при които се намиратъ Духътъ и плътьта. Сега ясно ли е това? Нѣщата трѣбва да станатъ много ясни въ вашия умъ, за да нѣма споръ. Сега да ви обясня другъ единъ законъ. Старитѣ алхимици сѫ взимали земята, водата, въздуха и огъня като четири основни елемента, а съврѣменнитѣ химици иматъ за основни: вѫглерода, водорода, азота и кислорода. Тъй, тия елементи сѫ като основни, водородътъ — като единъ отъ най-лекитѣ. Сега тия четири елемента играятъ важна роль въ човѣшкия животъ. Кислородътъ и азотътъ сѫ смѣсени и тъй образуватъ въздуха, не сѫ съединени, а само смѣсени. Докато сѫ смѣсени, нашето развитие върви правилно, но въ деня, когато се съединятъ, образува се една отрова. Казва нѣкой: „Ние не сме пратени на земята да образуваме съединения, а само да бѫдемъ смѣсени“. Казвате: „Ще образуваме братство чрѣзъ съединение.“ Казвамъ: вие не може да се съедините, за да образувате братство, защото, ако се съедините, както кислородътъ и азотътъ, ще образувате една отрова и ще отровите цѣлото човѣчество; но можете да се сдружите. Слѣдователно, не е позволено за въздуха да се съедини кислородътъ съ азота му, защото тогава въздухътъ ще изчезне. И каква е философията? Мѫже и жени искатъ сега да се съединятъ. Не, не трѣбва да се съединятъ. При сегашнитѣ условия не е позволено мѫже и жени да се съединяватъ. Единътъ е като кислорода, а другиятъ — като азота въ въздуха. Ако вие се съедините, ще отровите живота си, ще отровите дѣцата си. И мога да ви дамъ примѣръ: на много майки и бащи, на които измиратъ дѣцата, причината е, че тѣ сѫ съединени, и вслѣдствие на това тѣ отравятъ организма на своитѣ дѣца. И ще кажатъ хората: „Тя е дълбока работа, кой ще сѣе просо на тѣзи корени?“ Ако не сѣете просо, дѣцата ви нѣма да живѣятъ. Ще сѣете просо и боза ще правите отъ него. Нѣкой казва: „Нѣма да сѣя просо“. Ще сѣешъ просо! Потрѣбно е, това просо трѣбва да се сѣе. Тия корени сѫ необходими за развитието на нашия животъ. Вие трѣбва да бѫдете смѣсени, за да разберете вашитѣ длъжности единъ къмъ други. Защото, ако майката и бащата се влюбятъ, тѣ забравятъ дѣцата си. Ако мѫжътъ и жената цѣлъ день се цѣлуватъ, ако тѣ постоянно си казватъ. „Колко те обичамъ, за тебе умирамъ“, — дѣцата гладни ще умратъ. Сега и мѫже и жени се оплакватъ: „Нѣма любовь въ свѣта.“ Искате да се съедините. Съ когото и да се съедини тази жена, тя ще образува азотна киселина, която ще даде отрова за когото и да е. Слѣдователно, при сегашнитѣ условия на земята, жената не трѣбва да се съединява! Знаете ли това? Това не го изваждамъ като абсолютенъ законъ. Ако нѣмахте дѣца, бихъ казалъ да се съединявате. Но за благото на дѣцата ви казвамъ: нѣма да се съединявате, защото ще пожертвувате тѣхния животъ. Логично ли е това? Да, азъ разсѫждавамъ логично, тя е една философия, която има приложение въ живота. И вие питате: „Защо сѫ, тѣзи нещастия?“ — Защото има не смѣшения, а съединения. Всичкитѣ експлозии произтичатъ все отъ съединения. И въ съврѣменния европейски животъ е доказанъ фактътъ, че слѣдъ всѣко съединение. т. е. когато тия народи се съюзятъ, сѫ наставали най-голѣмитѣ войни. Рускиятъ царь Николай II, миролюбецътъ, взе инициативата да се свика Хагската конференция, за да се образува съединение на народитѣ. Но слѣдъ туй съединение какво дойде въ свѣта? Дойде войната. Не е ли туй единъ фактъ“ Ще кажете: „Ее, фактъ е, но не е доказателство.? Да допуснемъ, че 50% е вѣрно; тия 50% да ги не вземемъ ли прѣдъ видъ? Слѣдователно, при тия условия, при които живѣемъ, съединение не се позволява. Има само единъ законъ, той е слѣдниятъ: ние имаме право да се съединяваме само съ Бога, и съ никого другиго въ свѣта. Съ Бога — понеже той е едно сѫщество неизмѣняемо въ себе си. Съ него можемъ да се съединимъ, и резултатитѣ ще бѫдатъ добри: а всѣко друго съединение, при каквито условия и да е, ще причини повече врѣда, отколкото полза. Слѣдователно, трѣбва смѣшение, сдружаване, а не съединение. Нотитѣ съединени ли сѫ или сѫ смѣсени? Музиката е съставена по закона на смѣшението. И, ако хората съединятъ тѣзи ноти, какво ще излѣзе? — Най-голѣмата бомба, при която всички музиканти биха хвръкнали въ въздуха. Ако единъ музикантъ би се осмѣлилъ да направи едно съединение, въ музиката би произлѣзълъ единъ отъ най голѣмитѣ взривове, какъвто свѣтътъ не е изпитвалъ. И казва Христосъ: „Азъ ще го възкръся въ послѣдния день“. Кога? — Когато той се научи да се съедини съ Бога и да се разединява отъ свѣта. Съ свѣта да е смѣсенъ, а съ Бога да е съединенъ. Когато научи този великъ законъ — „азъ ще го възкръся“, той ще влѣзе въ божествения животъ, да разбере великия законъ, защо нѣщата сѫ тъй, а не иначе. Сега, въ този причиненъ свѣтъ се намиратъ всички послѣдствия на редъ минали сѫществувания, прѣзъ които човѣкъ е минавалъ. Тия послѣдствия сѫ причини за обуславяне на сегашния вашъ животъ. Тѣ сѫ набрани въ божествения свѣтъ, ние не може да ги избѣгнемъ. И отъ тия причини великото начало — Богъ — ще образува единъ животъ, какъвто миналитѣ ваши сѫществувания позволяватъ. Да допуснемъ, че вие живѣете въ едно общество, въ което моралътъ е падналъ на 0° С или на 10° подъ нулата. Вие сте майка, оженили сте се и искате да родите една красива дъщеря. Питамъ: желаете ли да имате много хубава дъщеря? При такъвъ единъ моралъ, азъ казвамъ, че вашата дъщеря трѣбва да бѫде най-грозната въ свѣта, ако искате да спасите нейната честь. А ако живѣете въ едно общество, дѣто моралътъ е 100о С надъ нулата, тогава вие можете да имате най-красивата дъщеря: тя ще бѫде едно благословение и за себе си и за окрѫжаващитѣ я. А при първитѣ условия тя ще бѫде проклятие и за себе си и за окрѫжаващитѣ я близки: тя ще бѫде единъ елементъ, който ще се съединява и ще разрушава навсѣкѫдѣ. Заради нея най-малко 100 души ще се самоубиятъ, и най-послѣ и тя ще се самоубие. А ако вие, като се ожените, ми кажете: „Искамъ да родя една красива дъщеря“, азъ, ако съмъ астрологъ, ще ви отговоря, каква ще бѫде сѫдбата на тази ваша дъщеря. Ще каже нѣкой: „Отдѣ знаешъ това?“ Хмъ! виждашъ ли тия пермутации a b c d, d a b c,...? — това сѫ все величини, това сѫ рационални числа, това не е гадание, това не сѫ бабини деветини. Това е една строга наука, въ която нѣма никакво изключение. Изключенията сѫ само за глупцитѣ. 39916800 пермутации се образуватъ отъ думата „възкресение“. Разбирате ли, какво нѣщо е това? Това е наука, брате! Това сѫ числа, това сѫ данни, това сѫ условия, при които новиятъ организъмъ — възкръсналиятъ животъ — може да се развива. Слѣдователно, ще имате всички онѣзи 39 милиона възможности. Сега азъ не изчислихъ туй, единъ приятель тукъ го направи, и азъ се основавамъ на неговитѣ данни. Слѣдователно, трѣбва да има смѣшение. Вие искате да се съедините. Не, никакво съединение не бива да има между васъ. Ще се съедините само съ Бога, а между васъ да нѣма никакво съединение! А който се съединява, ние ще го изпѫдимъ навънка, навънка! Защо? Защото е вече опасенъ. „Изпѫждане“ азъ разбирамъ — ще го туримъ въ нѣкое шише, ще го запушимъ, като киселина — тя е отрова: всѣка една капка, дѣто падне, гори. Човѣшкиятъ егоизъмъ е опасенъ затова, защото е образуванъ по този законъ на съединението. Нѣма по-голѣма отрова въ свѣта отъ човѣшкия егоизъмъ. Това е едно ужасно съединение! И когато нѣкой каже, че трѣбва да напуснемъ човѣшкия егоизъмъ, разбирамъ, че трѣбва да го разложимъ; азота отдѣлно и кислорода отдѣлно, за да функциониратъ като смѣсени елементи. И тъй, щомъ въ дома си имате нѣкакво нещастие, азъ казвамъ: има азотна киселина у васъ. Тогава, какво се изисква? — Ще разлагате, смѣшение трѣбва да има. Сега нѣкои седятъ и ме питатъ: „Какъ може ние да разберемъ великитѣ закони, които управляватъ свѣта, и какъ може да станемъ господари на положението? И четатъ книги и пишатъ тия маги, нѣкои отъ тѣхъ знаятъ нѣщо, а нѣкои изпитватъ другитѣ. Всички искатъ по нѣщо, но никой не се заема да работи по божествения начинъ. Съврѣменнитѣ хора се намиратъ въ мравичната култура. Човѣчеството сега минава прѣзъ културата на мравитѣ. Тази култура е по-опасна отъ културата на змиитѣ. Че това е тъй, вие ще видите, че тамъ, дѣто има мравки, змиитѣ бѣгатъ, понеже мравкитѣ съ своята киселина пропѫждатъ змиитѣ. Че туй е единъ фактъ, вижда се въ живота: тамъ, дѣто хората сѫ станали егоисти, извънмѣрно алчни, интелигентностьта бѣга, Защо? — Тази алчность е въ състояние да разсипи всичкитѣ тия клѣтки на благородство, и единъ алченъ човѣкъ вие може да го подкупите съ хиляда лева. Той много не мисли, а казва: „Дай ми 1000 лв.“. А че може да го хванатъ и осѫдятъ на 5 год. — да седи въ затвора, и послѣ да има 20 — 30 хиляди лв. загуба на година, той не мисли за това. Туй умно ли е? Туй култура ли е? Слѣдователно, съврѣменнитѣ европейски народи се намиратъ въ тази фаза. И тѣ не могатъ да гледатъ по-далече, че иде нѣщо по-ужасно. За това тѣ не мислятъ. Азотна киселина иде и тя ще разруши всичко само по себе си. И, слѣдъ като дойде разрушението, тогава тѣ ще кажатъ: „Кои сѫ факторитѣ? — Икономическитѣ условия, търговскиятъ пазаръ“. Не, не, приятели: факторътъ е вашиятъ егоизъмъ — основата на културата на мравитѣ: по закона на съединението, азотътъ и кислородътъ въ васъ се сѫ съединили и сѫ образували една отъ най силнитѣ отрови. Тогава, ще се разедините и ще се съедините съ Бога, ще се образува едно вѣчно благо, а помежду си ще живѣете като братя. И, като дойде Христосъ въ послѣдния дннь, ще ви възкръси. Що е възкресение? — Влизане на живота въ новитѣ условия, при които новиятъ животъ може да се прояви. Мислите ли, че онзи робъ, който 20 год. е работилъ на господаря си и който е носѣлъ ножъ и е гледалъ, какъ да убие господаря си, за да се освободи, не би могълъ по другъ начинъ да се освободи? Казвамъ, има такъвъ другъ начинъ, чрѣзъ който ти може да се освободишъ, безъ да убиешъ твоя господарь. — Ее, каква е тази сила? — Тази сила е Любовьта. Любовьта, като жива сила, произтича отъ Висшето, отъ Божественото. Когато говоримъ за любовьта, ние не разбираме тази любовь, която иде отдолу, а онази, която слиза отгорѣ. Ако вие я повикате, тя ще ви освободи отъ робство и ще ви даде сила да знаете да се справяте съ всички мѫчнотии. Сега, като говоря за любовь, азъ пакъ ще помоля нашия братъ да изчисли, колко пермутации може да се направятъ отъ думата „любовь?“ Ще вземете думата съ шесть букви, които тя съдържа по старото правописание, тъй както е въ реда на нѣщата. Любовьта трѣбва да се изучава като жива сила, която работи, а не като едно приятно чувство, не като единъ приятенъ стремежъ. Не. Когато тази Любовь почне да идва, вие ще почувствувате въ вашето съзнание, дълбоко въ вашето битие, една малка свѣтлинка, тя ще почне да се развива, да става все по голѣма и по-голѣма, обемътъ ѝ ще се увеличи, ще обхване мозъка ви, сърцето ви, слѣдъ което вие ще почнете да ходите въ свѣтлина. Въ васъ ще се яви едно разширение, каточе сте господари на цѣлия свѣтъ. И каквито мѫчнотии да ви се явятъ, за васъ ще бѫдатъ нищо. Тъй, отъ думата „любовь“ на български езикъ ставатъ 720 пермутации. Тѣ не сѫ малко за българитѣ. Ако българитѣ разбираха начинитѣ, по които Любовьта може да се прояви, ако тѣ работѣха да се проявятъ всички нейни елементи, тѣ щѣха да бѫдатъ най-великиятъ народъ. Ако само разбираха пермутациитѣ на тази Любовь! И тъй, първото съединение, което трѣбва да направимъ, то е съ Бога, съ Любовьта. Нашата душа трѣбва да се съедини съ божествената Любовь, и въ такова едно съединение ще се яви новиятъ животъ, който Христосъ нарича възкресение. Опитвали ли сте се вие да се съедините съ Бога? Но бѫдете спокойни! Вие по нѣкой пѫть се стискате и казвате: „Тя нѣма да я бѫде.“ Ще я бѫде тази работа, ще я бѫде, не се обезсърчавайте, ще я бѫде. Разбирате ли? „Нѣма да я бѫде.“ Азъ казвамъ тъй: въ Любовьта, чрѣзъ нея, всичко може, трѣбва само да се научатъ всичкитѣ нейни пермутации. Сега ще ви приведа единъ примѣръ. Той е една моя опитность. Този примѣръ е вѣренъ само по съдържание и смисълъ. Нѣма да го вземате буквално. То бѣше прѣди 15 години, когато правѣхъ своитѣ научни наблюдения и изслѣдвания.. Бѣхъ въ Пловдивъ. Слѣдъ една отъ моитѣ сказки повика ме единъ българинъ, който ималъ двѣ дѣца, едното съ единъ естественъ недѫгъ, а другото — едно малко момиченце на 10 години. Отивамъ въ дома имъ. Виждамъ, жена му — една високоинтелигентна, строга, съ едннъ доста завършенъ характеръ. Момиченцето, красиво дѣте, идва съ майка си, тя му казва да ми цѣлуне рѫка, а то отговаря: „Не искамъ да му цѣлуна рѫка. — Цѣлуни! — Не искамъ.“ Казвамъ: „Оставете момиченцето“! Това момиченце бързо излиза навънъ. Майката се чуди, че за пръвъ пѫть се явява едно противодѣйствие въ туй дѣте: „Не искамъ да му цѣлувамъ рѫката.“ Казвамъ на госпожата тъй: „Въ характера на дѣтето ви има една доблестна черта, иска да каже: азъ по заповѣдь не цѣлувамъ рѫка, имамъ си особено мнѣние,“ И ѝ казвамъ: „Бѫдете спокойни, вашето дѣте е отлично, менѣ много ми се харесва“. Отивамъ азъ при момиченцето, виждамъ, то си играе и ми казва: „Ти знаешъ ли защо не ти цѣлунахъ рѫка?“ Казвамъ: „Не зная. — Съ туй цѣлуване знаешъ ли, колко съмъ страдала? Нито мама знае, нито тате знае. Тукъ прѣди единъ мѣсецъ дойде една леля, майка ми ме накара, цѣлунахъ ѝ рѫка, но послѣ бълвахъ, бълвахъ. Послѣ, имамъ единъ чича, и неговата рѫка цѣлунахъ, но пакъ бълвахъ“, и ми разправи още на кой попъ цѣлунала рѫка и пакъ бълвала: „Та, като те видѣхъ и тебе, не искамъ вече, защото, ако и твоята рѫка цѣлуна, ще ме заболи коремъ.“ Казвамъ, въ туй момиченце толкова е развито обонянието, щото цѣлуването ѝ причинява болки. Казвамъ ѝ: „Много хубаво направи, че не ми цѣлуна рѫката.“ Тя ми каза: „Защото, ако я цѣлунѣхъ и ме заболѣше коремъ, послѣ и за тебе щѣхъ да мисля, както и за другитѣ хора.“ Казвамъ: „Много хубаво направи.“ Вие ще кажете: „Тѣзи нѣща сѫ прѣувеличени.“ Не е тъй, вашиятъ носъ трѣбва да има туй чувство. Туй дѣте вече разбира характера на хората. Тя казва: „Колко ужасно миришатъ хората и какво да правя, и въ училището се мѫча,“ и постоянно туй дѣтенце се мѫчи: „Пъкъ и на мама не смѣя да кажа, ще ме считатъ... тъй... малко... но на тебе ще кажа. Е-е, какво мислишъ?“ Казвамъ ѝ: „Тебе Господъ те е благословилъ да познавашъ хората. Хората не сѫ чисти.“ — Не сѫ чисти, не сѫ чисти, нѣщо много лошо виждамъ въ хората, какво да ги правя?“ Ее, питамъ сега, ако въ вашия носъ туй чувство бѣше така силно развито, и онѣзи отъ васъ, които обичате тъй да цѣлувате моята рѫка, бихте послѣ повръщали, щѣхте ли да цѣлувате? Тогава и азъ щѣхъ да бѫда свободенъ, и вие щѣхте да бѫдете свободни. Въ васъ сега има едно прѣтѫпяване на мислитѣ, чувствата и желанията. Вие сте изгубили смисъла на думитѣ за благородното, за възвишенното. Ще ви приведа другъ примѣръ. Нѣкои хора мислятъ, че ги осѫждамъ. Ще ме извините, това не е за упрѣкъ. Азъ имахъ една видна ученичка, която много се интересуваше отъ окултизма и постоянно настояваше да ѝ открия нѣкои работи. Казвахъ ѝ: „Не си готова.“ Изискваше се благородство, а не че не щѣхъ да ѝ кажа. Единъ день ѝ казахъ: „Ще направя единъ опитъ.“ Дохожда тя, завеждамъ я въ моята стая; като влѣзнахъ, азъ заключихъ вратата, тя погледна наоколо, тогава азъ отворихъ вратата и ѝ казахъ: „Ще извините, не сте още готова, това показва съмнѣнието ви. Другъ урокъ искамъ да ти дамъ: твоето сърце трѣбва да бѫде заключено, то трѣбва да се отвори само за Бога, и за никого другиго да не се отваря. Този урокъ искахъ да ти дамъ. А твоето сърце е отворено, слѣдователно, никаква тайна не може да ти се даде.“ Казва нѣкой: „Ти какво мислишъ?“ Една мисъль трѣбва да има въ твоя умъ: или честь или безчестие, или правда или безправие, или истина или лъжа. Не може да играешъ ролята на актьоръ: и тукъ и тамъ. На насъ не се позволява това. Една опрѣдѣлена мисъль всѣкога трѣбва да има въ твоя умъ; да знаешъ, че винаги има една велика душа, която наричаме Богъ, която слѣди, гледа и не извинява. Подъ израза „не извинява“ разбирамъ, че тя всичко хроникира и отбѣлѣзва правото. Когато нѣкой светия съгрѣши, тя отбѣлѣзва, че тоя светия е съгрѣшилъ. Тя справедливо хронологически отбѣлѣзва всички ваши дѣйствия и погрѣшки и върху тѣхъ гради бѫдащия вашъ животъ. Вие ще кажете: „Какво ни очаква?“ — Съединете се съ Любовьта и разединете се отъ свѣта. Съединете се съ Бога и разединете се отъ свѣта, и вие ще бѫдете свободни. Не се обвързвайте, не давайте дума никому, не се съединявайте съ никого. Момата казва на момъка: „Азъ ще ти бѫда вѣрна“ — свързва се съ момъка. И той сѫщото прави: и той ѝ обѣщава. Я ми кажете, колко души сѫ опазили туй обѣщание. Азъ въ България нѣмамъ нито единъ учеиикъ, който да е издържалъ изпита си. Двама души има сега, които наполовина сѫ изкарали изпита си, а 50% още не сѫ. Двама души само! Разбирамъ — закона, въ който Богъ ги е турилъ. Не ги турямъ азъ, Богъ казва: „Тури ги въ този законъ, изпитай ги,“ Вие ще кажете: „Безъ изпитъ не може ли?“ — Не може. Изпитътъ е, който създава характеръ и воля. И когато на васъ дойдатъ страдания, вие трѣбва да се радвате и да запалите по сто свѣщи на вашия св. Никола. А сега, когато ви дойде едно нещастие, вие изгасвате по сто свѣщи. Ее, питамъ тогава, има ли любовь въ душата на онзи, който гаси? — Не, онзи, който пали, само той има любовь въ душата си. И тогава азъ поставямъ слѣдния моралъ. Вие казвате: „Азъ вѣрвамъ въ тебе, азъ те обичамъ.“ Добрѣ, може ли азъ да прѣседя день, два при вашата дъщеря, и тя да остане чиста? Може ли единъ мѫжъ, който има възлюблена жена, да отида азъ въ дома имъ, и той да не се съблазни, че азъ искамъ да измамя жена му? И слѣдъ като съмъ билъ при нея, нейниятъ характеръ се е измѣнилъ — той може да се измѣни въ низходяща или възходяща степень. Когато нѣкой дойде въ дома ви, той трѣбва да донесе благословение. А сега разправятъ: „Еди-кой-си какъвъ е билъ.“ И онова момиче казва: „Не искамъ да цѣлуна тази рѫка.“ И тогава, знаете ли, какъвъ изпитъ направихъ съ него? Азъ ѝ казвамъ: „Ти хубаво направи, че не ми цѣлуна рѫката, защото досега мнозина ме цѣлуваха, донеси ми единъ легенъ,“ извадихъ азъ сапуна и казахъ: „Полѣй ми сега!“ — измихъ се. Тъй, направихъ опитъ съ себе си. Помирисахъ рѫцѣтѣ си и казахъ: „Още веднъжъ!“ — десетъ пѫти измихъ рѫцѣтѣ си, и, като се увѣрихъ, че всички тия елементи отъ свѣта се махнаха, казахъ: „И ти да си измиешъ десетъ пѫти рѫцѣтѣ! Изми се и тя, а послѣ ѝ казахъ: „Сега нѣма да ми цѣлувашъ рѫката, а само ще похванешъ рѫцѣтѣ ми и помириши ги, какво ще почувствувашъ. — Ама ако ме заболи коремъ? — Ако те заболи коремъ, оттукъ нататъкъ никому рѫка да не цѣлувашъ. Опитай ги, нѣма да ми цѣлувашъ рѫката, само ще ми похванешъ рѫката, да бѫдемъ приятели, да не си замина отъ вашия домъ така“. И тя, като помириса рѫката ми, почна да се смѣе, и каза: „Нѣма, сега нищо нѣма.“ Да, казвамъ, нищо нѣма, ала трѣбваше десетъ пѫти да се измиятъ нашитѣ рѫцѣ. рѫцѣтѣ сѫ емблема на нашата воля. Вашата воля трѣбва да се очисти отъ всички мръсни дѣйствия. Като погледнешъ къмъ Бога, ще кажешъ: „Десетъ пѫти ще се измия и послѣ ще ти похвана рѫката“, защото и Богъ има рѫцѣ. А ние го барнимъ и казваме: „Аа, на Господа мирише рѫката.“ Това сѫ съврѣменнитѣ философи. Какво нѣщо е „възкресение?“ — Това сѫ 39 милиона пермутации. И сега, който иска втори пѫть съ мене да се рѫкува, ще ми полива десетъ пѫти — азъ да се измия, и вие да се измиете. Нѣма да цѣлувате. А за цѣлувкитѣ колко миене ще се иска! И азъ прѣпорѫчвамъ — не бързайте съ цѣлувкитѣ. Когато цѣлувате, вие трѣбва да внесете новия животъ на любовьта, но, отнемете ли нѣкому щастието, не го цѣлувайте, вие ще внесете нещастие. Ето това е фисософия. Така говори Христосъ: „Ако ядете плътьта им и пиете кръвьта ми, азъ ще ви въкзръся въ послѣдния день.“ И този послѣденъ день, той е вече сега. Въ васъ трѣбва да се пробуди туй висше съзнание, то се е пробудило, но не давайте сега мѣсто на съмнѣнието, което, като единъ психически червей, ще унищожи Божественото въ васъ. Вѣрвайте въ онзи Господъ, които живѣе въ васъ, въ туй Висше, което сега се е събудило, въ божествената душа, туй безсмъртно въ човѣка. Ако вие не вѣрвате въ вашата душа, никому не вѣрвате. И ако ви срѣщна втори пѫть, да имате любовь къмъ божествената душа, туй, благородното, което ще ви направи безсмъртни. И тогава, като се срѣщнемъ, ще се погледнемъ меко, и нашиятъ погледъ нѣма на бѫде раздвоенъ. Има една наука, която се нарича „боваризъмъ“. Турцитѣ казватъ за нѣкой погледъ: „Тебе гледа, мене вижда. Раздвоенъ е погледътъ му. Седи нѣкой и ти казва: „Много се радвамъ, че съмъ въ дома ти. Радва се, ама поглежда къмъ дъщеря ти. Не не, този човѣкъ трѣбва да си измие десетъ пѫти рѫцѣтѣ. Ако азъ трѣбваше десетъ пѫти да си измия рѫцѣтѣ само за туй малко момиченце, и този господинъ трѣбва да се измие. Това е, което Христосъ казва. Тази чистота е необходима за нашето развитие, за благото на нашия умъ, за благото на нашето сърце, за благото на нашата душа — тия нѣща сѫ необходими. Вие не може ни една крачка да направите, ако не се съобразите съ тоя законъ — тогава васъ ви чакатъ нещастия връзъ нещастия. Това не става по механически начинъ. Не мислете, че това трѣбва веднъжъ да стане. Богъ ще извърши всичко заради васъ. Азъ привеждахъ такъвъ единъ примѣръ. Пита ме единъ мой приятель, какво нѣщо е невидимиятъ свѣтъ. Казвамъ: въ една крѣпость си билъ 20 години, и дойде единъ приятель, направи една дупчица, влѣзе единъ лѫчъ свѣтлина, какво скачане ще бѫде вѫтрѣ! Той ти каже: „Отъ това има още по-хубаво.“ Какъ може това? Той разтвори тази дупка, направи я по-голѣма, ти скачашъ, радвашъ се. „Отъ това има по-хубаво,“ и тази дупка става все по-голѣма и по-голѣма, и ти скачашъ и се радвашъ на любовьта. „Отъ това има още по-хубаво!“ То е онзи великъ пастирь, който ще те изведе навънъ въ природата, на зеленитѣ пасища и при бистритѣ отоци. Затова иде Христосъ сега, да ви изведе отъ този затворъ на вашия егоизъмъ, да ви заведе въ великата природа, дѣто ще играете и ще скачате при изворитѣ. За васъ е това! Това е новиятъ животъ, който иде сега. Това е възкресението! И то ще бѫде пакъ на земята, но не въ тази материя. Тази материя ще прѣтърпи едно видоизмѣнение. Вие ще получите духовни тѣла, ще влѣзнете въ астралния свѣтъ, въ една материя по-рѣдка. И тамъ има твърда земя, и тамъ има вода и въздухъ; едно нѣщо е само, че тази твърда земя се различава много отъ нашата земя. Вие ще кажете: „Какво е туй нѣщо? ” Азъ ще ви цитирамъ думитѣ на ап. Павелъ: „Това, което око не е видѣло и ухо не е чуло.“ Днесъ има хилячи очи, които сѫ видѣли това, — и въ Англия, и въ Германия, и въ Америка хиляди хора има, които сѫ ходиди въ рая и сѫ се върнали, и това тѣ разправятъ отъ своята опитность. И вие единъ день, когато се съедините съ Бога, ще отидете тамъ. Ще дойде този день и ще кажете — какво ще кажете? Да, ще бѫде! Желая сега да ви се отвори по-голѣмъ прозорецъ да бѫдете готови. Нѣкои отъ васъ още днесъ ще възкръснатъ, нѣкои утрѣ, нѣкои слѣдъ 10 дни, 15, 20, нѣкои слѣдъ една година, 2, 3, а нѣкои, можеби, слѣдъ хиляда, двѣ, слѣдъ 10,000 години. И казвамъ, на когото врѣмето е дошло, да не закъснѣва нито съ 1/100 мил. часть отъ секундата. Вие трѣбва да бѫдете като онова пиле, което се е замѫтило, а черупката се изтрила, и то каже: „чикъ-чикъ, чикъ-чикъ“! а майката каже: „клокъ-клокъ, клокъ-клокъ“! Какво му казва? Употрѣби този малъкъ клюнъ да излѣзешъ, и ще влѣзнешъ въ новия животъ, въ който ще възкръснешъ. И туй малко пиленце си покаже най-първо гагичката, послѣ цѣлата глава, и най-послѣ цѣлото излѣзе навънъ. И майката каже: „Браво, ето моето полинце възкръсна.“ Вие казвате: „Кога ще възкръснемъ?“ Азъ казвамъ: клокъ-клокъ, клокъ клокъ! „Ама какво искашъ да кажешъ?“ — Клокъ-клокъ, клокъ-клокъ! То е велика философия! Българитѣ казватъ „клокъ“, а англичанитѣ казватъ: „клакъ“, което значи часовникъ, движение. Движение, движение, напрѣдъ, напрѣдъ въ божественото съзнание. „И въ послѣдния день азъ ще го възкръся.“ — т. е. ония, които „пиятъ кръвьта ми и ядатъ плътьта ми“ които разбиратъ закона да се съединятъ съ Бога и да се разединятъ отъ свѣта. И сега азъ ви поздравлявамъ съ новото съединение и съ новото разединение. (Бесѣда държана на 27. ноемврий, 1921 г. въ София. )
  20. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Още по-блажени сѫ! „А той рече: Още по-блажени сѫ, които слушатъ Словото Божие и го пазятъ.“ Ев. Лука 11:28. Често въ моитѣ бесѣди има двѣ крайности, или два полюса. Азъ не обичамъ да стоя по срѣдата. Трѣбва да стоя или въ началото, или въ края, т. е. двѣ нѣща, които, като се слѣятъ, да се завършватъ. И всички ония нѣща, които иматъ смисълъ въ живота, трѣбва да иматъ начало и край. Начало е главата, а краятъ сѫ краката. Слѣдователно, съ началото гледаме къмъ Бога, а съ края ходимъ по земята. Съ началото говоримъ, а съ края ядемъ. И, слѣдователно, когато човѣкъ яде, това е краятъ на нѣщата. Налѝ всичко се свършва въ паницата, тази паница, колкото и да е пълна, супа било или друго, всичко това е „фертигъ“, край. А пъкъ, когато слушашъ словото Божие, то е нѣщо, съ което се изпълняшъ — не се изпразняшъ, а се изпълняшъ. Слѣдователно, всѣко нѣщо, което те изпълня, е начало на нѣщата, а всѣко нѣщо, което те изпразва, е край. Или — да се изразя на съврѣмененъ културенъ, или наученъ езикъ — краятъ на нѣщата, това е материалниятъ свѣтъ, а началото на нѣщата, това е духовниятъ свѣтъ. Това сѫ само термини, думи за улеснение на нашия разговоръ. Христосъ казва: „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази.“ А въ какво седи пазенето на Словото Божие? Миналата бесѣда, когато говорихъ за възкресението, нѣкои отъ васъ почнахте да мислите: „Далѝ азъ съмъ възкръсналъ, или не?“ Да мислишъ, далѝ си възкръсналъ, то е материалната страна на нѣщата. Ако ти мислишъ да възкръснешъ по тѣло, то е краятъ на нѣщата, и възкресението всѣкога подразбира физическата страна на нѣщата, на материялния свѣтъ ще възкръснешъ; когато пъкъ Писанието означава нѣщо по-дълбоко — ще оживѣятъ! Животъ — това е единственото нѣщо, което знаете на земята. А какво нѣщо е възкресение, вие не знаете, вие го слушате, и само се въодушевлявате отъ него; но живота всички го знаете, всички го усѣщате, чувствувате, то е реалното, то е сѫщественото. И казва Христосъ сега: „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. Словото — това е единственото, нѣщо, това е именно разумниятъ животъ, за който трѣбва да живѣемъ. Въ какво седи той? — Въ разумното изпълнение. Вземете нѣкой цигуларь, налѝ въ музикалното изпълнение се състои всичко, тъй както законитѣ на музиката изискватъ? Тъй че, когато изпълнява, да е доволенъ и самиятъ цигуларь, да сѫ доволни и самитѣ слушатели. Слѣдователно, външната страна на цигулката, този лѫкъ може да се изкриви хиляди пѫти нагорѣ, надолу — всички тия изкривявания не важатъ, а важатъ ония тонове, които ще излѣзнатъ изподъ лѫка, за да се влѣятъ въ душата ви; това, което ще схванете и разберете, то е музика, а този лѫкъ, тази цигулка, това сѫ само условия, при които туй, възвишеното, може да се прѣдаде на душата ви. И, слѣдователно, при сегашнитѣ условия, всички хора мязатъ на цигулки. Цигулки сѫ хората съ по четири струни, опнати върху тѣхъ, и чакатъ нѣкой да дойде да свири. Сега да не ме разберете криво. Азъ бихъ желалъ тъй да свирите, както Паганини съ цигулката си, да издавате ония божествени тонове, и всѣки, който ви слуша, да каже: „Тази цигулка е отлична“. Цигулката, то е вашето тѣло, слѣдователно, трѣбва да дойде оня великъ артистъ, вашиятъ Духъ, да се всели въ вашето тѣло и да свири. И ще почнатъ единъ день тѣлото — цигулката и Духътъ — цигуларьтъ да свирятъ. И ние можемъ напълно да знаемъ, каква е цигулката на всѣкиго и какъвъ е цигуларьтъ. Казватъ: „Погледни му живота“, т. е. вижъ го, какъ свири, знае ли правилно да манипулира съ лѫка, и какви тонове излизатъ, или пъкъ не знае да свири. Но, ако цигулката му скърца и струнитѣ му сѫ разгласени, тогава не сѫществува връзка помежду имъ, може той да каже: „Моята цигулка е отлична, но вчера не бѣхъ въ духа си, не бѣхъ разположенъ, обаче втори пѫть, като ме слушате, какъвъ майсторъ съмъ азъ, чакайте само“. Дѣйствително, във всѣки животъ има такива добри моменти, ние ги наричаме вдъхновление. Тогава и мѫжътъ и жената свирятъ добрѣ и мязатъ на ангели въ дома си; но, когато си изгубятъ вдъхновлението, тогава казватъ: „Не си струва“. „Нѣма никой по-блаженъ, казва Христосъ, отъ онзи, който слуша Словото Божие и го изпълнява“. Словото Божие, това е великото въ свѣта. Азъ бихъ ви го прѣвелъ на вашия езикъ. Този изразъ „Слово Божие“ е непонятенъ, вие сте го чели, чели много пѫти. Какво нѣщо означава „Словото Божие“? То е онзи първоначаленъ моментъ, когато божествената Любовь съзнателно се е проявила вѫтрѣ въ материалния свѣтъ. Когато вие чуете първата дума, съзнателната дума на вашето дѣте, което говори разумно, то е Словото Божие, и майката усѣща една радость, веселие — вдъхновена е тя. Или пъкъ нѣкой пѫть пишете нѣкое писмо, дращите, дращите, но не сте доволни; единъ день напишете нѣколко строфи и казвате: „Това е“. То е разумното, въ вашия умъ е проникнала една нова мисъль, вашиятъ умъ е почналъ да мисли, и вие съзнавате, че имате умъ. Нѣкой пѫть хората не знаятъ, далѝ иматъ умъ или не. Ще кажатъ: „Дѣйствително, ние имаме умъ“. Но азъ подъ „умъ“ разбирамъ оня слуга, онзи добъръ слуга, който нарежда добрѣ работитѣ на господаря си. А щомъ този слуга не ги нарежда добрѣ, азъ не го считамъ за добъръ. Нашиятъ умъ е само тогава добъръ, когато нарежда нашитѣ работи добрѣ, схваща ги добрѣ, прѣдава ги добрѣ, не изкривява фактитѣ, и хората ги виждатъ добрѣ. Ние говоримъ сега индивидуално, т. е. какъ се развива животътъ за всѣкиго отдѣлно. Туй, дѣто казватъ: „Свѣтътъ да се оправи, народитѣ да се оправятъ“ — това сѫ метафизически фрази. Какво нѣщо е единъ народъ? Единъ народъ, това е една сѣмка развита — единъ човѣкъ развитъ въ своята голѣма форма. Слѣдователно, какъвто си ти въ сѣмката, т. е. въ началото, такъвъ ще бѫдешъ и въ края. Единъ народъ е краятъ на единъ човѣкъ, и, слѣдователно този народъ е създаденъ за човѣка, за да се види, какъвъ е той; и, ако вие, българитѣ, искате да се знаете какви сте, какъвъ е народътъ ви, погледнете на всѣкиго отдѣлно, той е първоначалниятъ индивидъ. Погледнете, изрисувайте, вижте, да не кажете, че азъ говоря това, — вие сами говорите. „По-блаженъ е“, казва Христосъ. Сега не отивамъ по-далечъ. Насъ не ни интересуватъ народитѣ, насъ даже и човѣчеството не ни интересува, насъ ни ннтересува Словото Божие, насъ ни интересува чисто божественото. Цѣлото човѣчество — това си ти. Единъ день, ако ти и жена ти останете сами, и, ако цѣлото човѣчество изчезне, ти ще създадешъ ново човѣчество. Сегашното човѣчество на кого е? На Адамъ и Ева, тѣ бѣха двама непослушници, изгонени отъ Господа изъ Рая, и тѣ образуваха това човѣчество. И културата сега мяза на тѣзи Адамъ и Ева въ рая. Казва тамъ Писанието, че голи били. Единъ човѣкъ, който въ божествения рай може да бѫде голъ, можете да разберете, какъвъ е билъ мързеливецъ. И, като е видѣлъ Господъ, че нѣма да работятъ тѣ въ рая, изпѫдилъ ги навънъ — да се облѣкатъ. И сега, слава Богу, всинца сте облѣчени, а ако нѣкои биха ви видѣли голи като Адамъ и Ева, веднага щѣха да ви пратятъ въ лудницата. А за Адама и Ева казватъ: „Защото били много чисти и святи, затова ходѣли голи, а дѣцата били грѣшни, тѣ да се облѣкатъ“. Но тамъ е въпросътъ: Адамъ е билъ мързеливецъ, търговецъ на едро; ако бѣха много почтени хора, Господъ не би ги изпѫдилъ изъ рая. Не е ли така? Но веднъжъ ги е изпѫдилъ — азъ сега като нѣкой адвокатъ говоря — тѣ не сѫ били почтени. Какво ще кажете вие: ако бащата и майката бѣха мого почтени, Господъ би ги държалъ въ рая, не би ги изпѫдилъ. Тъй че, не произлизате отъ много благородна фамилия — не само вие, но всички. И сега Христосъ казва — той, Христосъ, разбира много добрѣ — „Блажени, но по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие“, т. е. онова, божественото, възвишеното, туй, което не е излѣзло отъ рая. По-хубаво е да слушашъ туй, божественото, което не се е измѣнило, отколкото да си сукалъ млѣкото на туй, което се е измѣнило. И туй, великото, то е Божественото Слово, което живѣе въ васъ вѫтрѣ, а не отвънка. Видите единъ красивъ учитель, и ученицитѣ му казватъ: „Oтличенъ е нашиятъ учитель! Като него нѣма!“ Азъ зная, ученицитѣ въобще тъй правятъ. Единъ день се хвалятъ: „Нашиятъ учитель, той глава има, та какъ прѣдава ясно, та по история, по естествена наука, по химия“, въодушевляватъ се ученицитѣ. А слѣдъ два-три мѣсеца, гледашъ, почнатъ да ставатъ недоволни, нѣкой получилъ двойка или единица и казва: „Азъ го мислѣхъ, че е нѣщо, но той не е нищо.“ Защо? — Двойка му турили, единица. Туй е повърхностно разбиране. Вие казвате: „Има Господъ“. Защо? — „Кѫща имамъ, пари, дѣцата ни сѫ здрави, има Господъ“. Но, щомъ умре бащата, казвате: „Не зная далѝ има Господъ“, а като умре майката, почнешъ още повече да се съмнѣвашъ, дѣцата ти умратъ, и тогава ще кажешъ: „Ако имаше Господъ, той нѣмаше да ги вземе отъ земята, но, понеже ги взе, азъ се усъмнихъ въ този Господъ, че е мѫдъръ.“ Господъ не е взелъ майката и бащата, а ги е изпѫдилъ изъ рая, та ти сега не ги виждашъ. Ще ви дамъ едно сравнение. Като се раздѣляли единъ день лисицата и дѣцата ѝ, излѣзли изъ своята дупка и попитали майка си: „Дѣ ще се срѣщнемъ, мамо?“—„Ее, у кожухаря.“ Излѣзнете вие изъ вашитѣ дупки и питате: „Дѣ ще се срѣщнемъ?“ Отишълъ нѣкой за храна, насамъ-нататъкъ, одрали му кожата, ти казвашъ: „Господъ я взелъ.“ Не, при кожухаря е тя. Ако майка ти е взелъ Господъ, ако баща ти е взелъ Господъ, може и сина ти, и дъщеря ти; ако Господъ ги е взелъ, то е голѣма привилегия, то е най-голѣмото благо, което имате, и, освѣнъ че не бива да плачете, ами вие всѣки день трѣбва да се радвате. А щомъ плачете, — отъ плача и сълзитѣ заключавамъ — съмнѣвамъ се, далѝ тѣ сѫ при Господа. Сега: „По-блаженъ е, казва Христосъ, който слуша Словото Божие и го изпълнява.“ Туй е Разумното Слово. Ако Господъ днесъ би се явилъ въ свѣта като единъ човѣкъ, вие щѣхте да се натрупате да му изкажете своитѣ излияния. Господъ щѣше да има толкова писма, че нѣмаше да има врѣме да ги чете. Вземете християнския свѣтъ, само по двѣ писма да прати всѣки християнинъ, това сѫ единъ милиардъ писма; ако сѫ по четири — два милиарда, ами по 10 писма; това сѫ петъ милиарда. Хайде да не правимъ смѣтка, да си губимъ врѣмето, азъ имамъ прѣдъ видъ краката ви. Петъ милиарда писма за колко врѣме може Господъ само да ги прочете? Ами да ги отвори и да ги прочете? Нѣкои сѫ съ по два реда, но нѣкои съ по 10-15 реда — изливатъ сърцето си. Ее, ако Господъ трѣбваше да чете, и то съ внимание, колко години би му взело да прочете всички тия писма? Ние бихме се намѣрили въ такова затруднено положение, ако схващаме така, че Господъ би дошълъ като единъ човѣкъ на земята. А този Господъ е вѫтрѣ въ васъ. Азъ ви говоря сѫществено върху въпроса — да не си правите илюзии. И този Господъ живѣе във вашата душа, а не въ тѣлото ви. Защото, ако бихте дошли на тази земя прѣди 250 милиарда години, тогава земята е завземала едно грамадно въздухообразно пространство, имала е само една ядка, като единъ голѣмъ орѣхъ. Всичката твърда часть прѣди 250 милиарда години е била като единъ орѣхъ — толкова голѣма е била нашата земя, а всичкото туй пространство е било пълно съ тази мъгла, която постоянно се е сгѫстявала. И затуй вие не знаете и казвате: „Далѝ съмъ тукъ, или съмъ извънка?“ И, слѣдъ като възкръснете, — възкресението ще бѫде моментътъ, когато във васъ се яви съзнанието за висшето, божественото; когато във васъ се яви новиятъ божественъ животъ, онзи индивидъ, който се нарича „ божествено азъ“, — окултиститѣ и теософитѣ тъй го наричатъ, — тогава ще започнете новия божественъ животъ. А знаете ли, въ какво седи той? — Въ разбирането на тия велики закони, които сега сѫществуватъ. Вие седите и казвате: „Какъ да си оправя живота?“ Ако имахте туй знание, можехте да измѣрите едната си вѣжда, колко е? — Шестъ см., и другата шестъ — 12; ушитѣ си да измѣрите, височината на челото, на брадата, и щѣхте да направите една пермутация, и въ дадения моментъ щѣхте да знаете, какво трѣбва да направите. Защо на нѣкой човѣкъ носътъ е кѫсъ и широкъ? Защо на другъ човѣкъ е дълъгъ носътъ? Кои сѫ причинитѣ? Казвате: „Тъй е.“ Не, има си причини. Защо сѫ очитѣ сини, или черни, или кафяви? А ушитѣ защо сѫ голѣми или малки? Тъй Господъ искалъ. Това не е наука. Ако ти знаешъ, защо очитѣ ти сѫ сини, ще бѫдешъ близо до истината. А сега казвашъ: „Черни сѫ.“ Какви ви сѫ очитѣ? — „Не зная“. Гледалъ ли си ги въ огледало? „Мязатъ на черни и кафяви.“ Какви сѫ — черни ли сѫ? Ако сѫ черни, защо сѫ черни? Ако сѫ сини, защо сѫ сини? „Тъй ме е родила майка ми.“ И вие свършвате: „Така ме е родила майка ми.“ Вие сте като една статуя. Не е тъй. Въ утробата на майката ние съграждаме нашия носъ, нашитѣ очи и другитѣ органи. Майката ни е дала само материалитѣ, а ние ги създадохме споредъ нашия духъ. Тъй, духътъ работи вѫтрѣ, и той ни създаде, а не майка ни. Тогава нѣма да се сърдите никому, че вашиятъ носъ е кѫсичъкъ: сами сте си го направили, вие сте художникътъ, тази идея ви е дошла, и никому да не се сърдите. А сега хората разправятъ: „Майка ми тъй ме създаде“, „Господъ тъй ни направи.“ Не позорете името Божие! Азъ зная, че Богъ е направилъ само душата, а на нашето тѣло ние сме му майсторитѣ. И затова тѣлата ни сѫ сега хилави. Защо? — Защото ние не разбираме Словото Божие, туй разумното. За примѣръ, ако азъ имахъ 4-5 милиарда лева, бихъ обърналъ всички въ цѣла София да станатъ мои послѣдователи. Петъ милиарда да имамъ, и да кажа: „500 лв. ще ти дамъ на мѣсеца.“ на вѣстникаритѣ — всички най-хубаво ще пишатъ, ще кажатъ: «Като г-нъ Дѫновъ човѣкъ нѣма, човѣкъ и половина е.“ Защо? — Петь милиарда дава, въ него сърце има, като него човѣкъ нѣма.“ Но жалкото е, че толкова пари нѣмамъ азъ, па и да ги имамъ, нѣма да ви ги дамъ. Колкото пари имамъ, азъ съмъ ги вдигналъ за другитѣ; слѣдователно, за българитѣ не мисля да дамъ нито петаче. Единственото наслѣдство, което ще имъ оставя, то е: „Още по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го изпълнява.“ И, слѣдователно, който разбира, само той ще се ползува, — азъ ви говоря за нѣща много важни, велики. Азъ пакъ съмъ поставенъ сега на едно изкушение, но ще побѣдя туй изкушение — нѣма да ви го кажа, видите, нѣма да ви го кажа, — бѣхъ на едно изкушение да ви кажа нѣщо, но нѣма да ви го кажа. Сега ще ви приведа единъ примѣръ, т. е. скрихъ го, нѣма да ви го кажа, ще мълча. Сега ще ви кажа: можете ли да разберете, какво скрихъ азъ? Единъ прочутъ американски милиардеръ дава обявление, че му трѣбва касиеръ. Започватъ день слѣдъ день да се явяватъ личности все съ прѣпорѫки. Влиза единъ, прѣдставя си писмото. „Много добрѣ, ще те имамъ прѣдъ видъ“, казалъ му той. Но всѣки, който влизалъ, държалъ си главата високо, все нагорѣ гледали; влиза втори, трети, четвърти, десеть души влизатъ, той на всички казвалъ: „Ще ви имамъ прѣдъ видъ.“ Влиза едно момче, то най първо погледнало надолу, вижда книжни парчета разпръснати, очистило пѫтя си, отива при милиардера и казва: „Господине, четохъ въ вѣстника, че търсите момче. Азъ нѣмамъ никаква прѣпорѫка. — Ти носишъ най-добрата прѣпорѫка, заповѣдай, вземи своята длъжность.“ Всички онѣзи сѫ сукали — първитѣ 10 души сѫ сукали отъ майка си, а този послѣдниятъ е ималъ Словото Божие. И той му казва: „Ти си човѣкътъ, когото азъ очаквахъ.“ Слѣдователно, ако вие не се наведете да очистите тия книжа, които сѫ разпръснати по вашия пѫть, нѣма да идете при Господа. Що сѫ вашитѣ разбъркани работи, тия външни мѫчнотии? — То сѫ разпръснатитѣ листа. И казвате: „Нѣма ли нѣкой да ги очисти?“ Или: „Господи, азъ отъ толкова врѣме те търся.“ И Господъ ще каже: „Ще ви имамъ прѣдъ видъ.“Ще дойде другъ правовѣрникъ, и той казва: „Нѣма ла нѣкой да очисти тия листа? Господи, азъ те търся, искамъ да живѣя при тебе. — Ще те имамъ прѣдъ видъ.“ Хубаво. Не мислете, че азъ ви говоря на подбивъ, азъ съмъ много сериозенъ. Кога е сериозенъ човѣкъ? — Когато говори искрено. Когато съмъ въ стаята си, азъ съмъ много сериозенъ. А когато съмъ тукъ, азъ съмъ рѣшилъ да нѣмамъ външно благочестие. Нѣкои отвънъ се показватъ много благочестиви. Не, не, това е актйорство. Трѣбва да бѫдете искрени спрѣмо себе си. Това е хубаво. Азъ не осѫждамъ онзи, който прави това, но бихъ желалъ туй положение да го задържи не само за единъ моментъ, а за день, два, цѣла година. Хубаво е туй положение въ живота, ама да го задържишъ. Азъ не казвамъ: това нѣма да го бѫде — то е по стария законъ. Нашитѣ очи може да бѫдатъ благородни, лицето ни да бѫде благородно, всичко зависи отъ насъ, но въ дѣйствителность благороденъ е само онзи, който разбира Словото Божие и го изпълнява. Сега вие ще кажете: „Моятъ умъ тъй ми казва.“ Твоятъ умъ какво ти казва? Изпитайте вашия умъ, далѝ е много просвѣтенъ. Вие знаете ли ония закони, съ които сте работили въ утробата на майка си? Припомнете си ги! — „Смѫтно ми е.“ Сърдишъ се, гнѣвишъ се, дѣ ти е умътъ? Всѣкога, когато умътъ ти не присѫтствува въ една работа, сполетява те катастрофа. Всѣкога, когато се явяватъ такива състояния, това е признакъ, че умътъ отсѫствува. Във всички роботи, дѣто умътъ присѫтствува — висшиятъ умъ, катастрофа не може да стане. За да може да издигнете себе си, непрѣмѣнно вашиятъ умъ трѣбва да присѫтствува, Ако вие се молите, а умътъ ви не присѫтствува, молитвата ви не е приета: тя е само една педа надъ главата ви. Ако пишете или съчинявате, вашиятъ умъ трѣбва да присѫтствува, и въ дадения моментъ за нищо друго не бива да мислите. Ще мислите върху този въпросъ и, като го свършите, тогава за другъ ще мислите. Най-великиятъ законъ въ духовния свѣтъ е, че трѣбва да впрегнемъ нашия умъ на работа съ всички негови сили. Щомъ си се разгнѣвилъ, умътъ ти не е на мѣстото си и сърцето ти не е на мѣстото си. Сърцето не се гнѣви, влѣзли сѫ други сили въ него. Умътъ, както азъ го зная, не се раздразнява, не се отчайва. А туй, което се дразни, туй, което се отчайва, то е извънъ ума. Умътъ — това е основата на божествения свѣтъ. И, когато Господъ иска да създаде единъ свѣтъ, той туря ума за основа. И, за да може да се създаде нѣщо трайно, непрѣмѣнно този божественъ елементъ, тази божествена сила трѣбва да присѫтствува във васъ въ всичката своя пълнота. И вие имате власть да държите вашия умъ. А ако вие сте нещастни, вашиятъ умъ не сте го впрегнали на работа, и вие нищо не можете да постигнете. Ще го впрегнете и ще видите, каква велика работа той ще, свърши за васъ. И съврѣменниятъ окултизъмъ туря вече тази основа и настоява върху това правило: умътъ и сърцето трѣбва да се впрегнатъ на работа. Какъ? — Сърцето е създадено да люби, а умътъ е създаденъ да мисли. Не мислишъ ли? — Умътъ го нѣма. Не любишъ ли? — Сърцето го нѣма. Това не сѫ фрази. Но вие ще кажете, че любите нѣкого. Любите, кого любите? Аа, колкото автори съмъ челъ досега, азъ не съмъ намѣрилъ още нито единъ да опише Любовьта. Вашата любовь е играчка, тя не е Любовь. Любовьта е нѣщо велико! Не може Любовьта да влѣзе за единъ моментъ въ сърцето ти, въ дома ти, и да излѣзне навънъ, то е немислимо. Тя е като слънчевата свѣтлина: ако не ѝ затворимъ пѫтя, тя вѣчно ще тече, а ако ѝ попрѣчимъ, тогава е друго нѣщо. Любовьта, влѣзе ли, тя вѣчно ще бѫде въ насъ. И мисъльта влѣзе ли въ ума, тя нѣма вече да излѣзе отъ него. Слѣдователно, вие сте причината да изпѫдите Любовьта и мисъльта навънъ. „Господъ тъй е направилъ“, казвате. Господъ не е направилъ това. Той е направилъ свѣта така, че е оставилъ насъ да сме отговорни. И Христосъ казва: „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. Много повече нѣща е казалъ той, но не сѫ писани. Той е изложилъ закони и правила, какъ да живѣятъ ученицитѣ му. И въ всичкитѣ си бесѣди азъ имамъ за цѣль да ви накарамъ да мислите и да любите. Кого? Нѣкои казватъ мене да любите. Моята душа виждалъ ли си, сънувалъ ли си я? Да не вѣрвашъ на съня си. Като срѣщнешъ ти моята душа, тя ще бѫде свѣтла, като слънцето, и ще носишъ моята свѣтлина съ хиляди години и вѣкове! А сега, като срѣщнешъ нѣкой човѣкъ съ потури, бѣли гащи и калпакъ, казвашъ, срѣщналъ си Учителя. И това било философия; срѣщналъ си Учителя! Учительтъ е като слънцето. Като срѣщнете моята душа, това слънце, което гледате, ще потъмнѣе прѣдъ нея. Отъ това слънце ще чуете най-хубавата музика, най-хубавия говоръ, и ще кажете: „Сега разбирамъ, какво нѣщо е животътъ, който изтича отъ Бога“! Сега не искамъ да ви обезсърча отъ вашия животъ, не, азъ гледамъ много разумно на нѣщата. Този Господъ е направилъ земята като едно възпитателно заведение, една забавачница съ всичкитѣ приспособления; всичко е наредено, за да ни въведе въ единъ другъ свѣтъ по-висшъ, дѣто природата е съвсѣмъ другояче уредена. Тукъ е най малкото, а онзи свѣтъ, дѣто ще влѣзнете сега, скоро — нѣма да се мине дълго — неговата природа е 10 пѫти по хубава, отколкото тукъ на земята. Свътлината тамъ е по-мека. Вие сега пакъ ще ме разберете криво. Ще кажете: „Кога ще влѣземъ въ този животъ?“. И днесъ можете да влѣзнете. Ама прѣдставете си, ако вие сте вървѣли по пѫтя, и ви е валѣлъ дъждъ, голѣмъ студъ има и водата върху васъ е замръзнала, и вие сте станали толкова голѣмъ, че не можете да влѣзнете презъ вратата, какво трѣбва да правите тогава? — Ще разчупите леда, да се разтопи. Какъ? — Ще се стопите, да останете въ своята естествена голѣмина. Виждамъ сега, вие сте толкова грамадни, около васъ има толкова ледъ, че не можете да влѣзете. Ще се стопите. Какъ? — Ледътъ върху васъ трѣбва да се стопи. Това сѫ метафори, иносказания. Какъ да ви говоря? Любовьта не е нѣщо, — тъй да ви я извадя и ви я покажа, като нѣкоя ябълка. И азъ ще ви приведа сега слѣдния примѣръ: Допуснете, че вие сте боленъ, лежите на легло, 10 дена вие сте се увивали, коремъ ви боли, гръбнакътъ ви боли. Нѣкоя приятелка мисли за васъ, и изпраща съ своето дѣтенце цвѣтя и нѣкое писмо. Вие вземете цвѣтята, миришете ги, и отъ цвѣтята почнете да мислите за вашата приятелка, и послѣ нейнитѣ думи се съединяватъ съ вашата душа и се явява лицето ѝ. Та тия цвѣтя трѣбва да прѣминатъ, и да дойдете до сѫщественото, до онази, която е изпратила цвѣтята. Слѣдователно, да почнемъ душа съ душа да се разбираме, сърце съ сърце и умъ съ умъ. Сега, поетитѣ казватъ, че сърцето е било олтаръ въ храма Божи; но то е символъ, не е тъй; — че умътъ билъ слуга, но и то е символъ, не е тъй. Ама душата била цѣлата вселена, и то е само символъ. Какво нѣщо е цѣлата Лселена? Ти знаешъ ли, какво е вселената? „Не че не знаемъ, знаемъ“. Учени хора има, външнитѣ учени хора, като обърнатъ ония крила горѣ, аеропланитѣ, и ония супердреднаути, въ единъ часъ могатъ да пометатъ единъ градъ, като хвърлятъ шрапнели, по-дълги отъ единъ метъръ, послѣ ония бръмчила отгорѣ спущатъ бомбичкитѣ много майсторски. Тия учени иматъ знания, но съврѣменнитѣ хора знаятъ само да разрушаватъ. Тѣ нѣматъ това велико изкуство да градятъ. И съврѣменната култура отъ 8 хил. години насамъ е култура само на разрушение. И, ако нѣкой оспорва това, ще кажа: покажете ми единъ градъ, който е направенъ прѣди хиляди години и да е останалъ здравъ, или единъ човѣкъ. който отъ нѣколко хиляди години да не е умрѣлъ. И такава една култура, че земята е пълна само съ кости, и лицето ѝ е пълно само съ развалени градове. Имате една култура на вѣчно разрушение, — която гради и разрушава. Защо? Не че тя е лоша, тя приготовлява свѣта за нѣщо по-велико. Тъй сега вие, които влизате вѫтрѣ, които сте дошли тукъ, имате знания, азъ се прѣкланямъ прѣдъ вашитѣ знания. Но какво можете да направите? — Можете да ми отрѣжете главата, можете да ме нацапате въ вѣстницитѣ. И на това се очудвамъ азъ. То е гениалность — да знае човѣкъ да измисля, и то е култура. Но тази култура не носи щастие за човѣшкитѣ сърца, не носи животъ за човѣшкия умъ. Защо? Ако вие идвате да слушате отъ мене туй, което свѣтътъ ще ви каже, нѣма защо да идвате. Вие може да умрете, но може и да кажете: „Азъ съмъ отъ онѣзи, които не умиратъ“. По тѣло ще умрете всички, ще се стопите. Безсмъртието е качество само на човѣшката душа, а не на човѣшкото тѣло. Когато душата възприеме безсмъртието, то е условие, законъ, и тѣлото ще бѫде безсмъртно. Павелъ казва: „Духовно тѣло ще имате“, а сегашнитѣ тѣла ще се измѣнятъ. И азъ ще хвърля тази брада, дегизиранъ съмъ сега, едно врѣме тя бѣше черна, па ще измѣня и гласа си, и рѫцѣтѣ си. Какъ ще ме познаете тогава? Казвамъ: само единъ начинъ има за познаване. „Още по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. Ако това Слово Божие прѣбѫде въ нашитѣ сърца, и Божията мисъль — въ нашитѣ умове, ние ще се познаваме въ божествения свѣтъ като разумни души. И тогава ще дойде новата култура, не на мѫже и жени, не на стария Адамъ, който е направенъ отъ пръсть, но на разумнитѣ мѫже. А онзи мѫжъ е разуменъ, който дава всички условия на жена си да расте и се развива, не казва нито една лоша дума и не праща нито единъ лошъ погледъ. И онази жена, и тя оцѣнява мѫжа си, и тя му дава всички условия да прояви своята любовь и своитѣ благородни и възвишени мисли. „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. И слънцето изгрѣ, и то се зарадва. Сега, разбира се, ще бѫде грѣхота, слѣдъ като сте треперили толкова врѣме, да нѣма нѣщо сѫществено. Умътъ и сърцето ви трѣбва да бѫдатъ всѣкога въ васъ. Ще ви дамъ сега двѣ правила, които трѣбва да пазите. Сърцето си не залагайте. Ума си не продавайте! А сега какво е положението? Учительтъ продава ума си: „Напишете една статия, ще ти платимъ 200 лв.“ И той веднага напише. Ами сърцето на онзи актьоръ — той показва, какъ страда нѣкой бѣденъ, и затуй му казватъ: „Ще ти платимъ 2000 лв.“ И той се мѫчи, прѣдставлява. А-а, не тъй! И съврѣменнитѣ хора ходятъ съ продадени умове и съ заложени сърца. Сърцата си ще вземете, умоветѣ ще ги откупите! И въ бѫдеще ще знаете: по никой начинъ ума си за слуга не давайте подъ наемъ никому, който ще и да е той. Умътъ е само за тебе, и това сърце е само за тебе, то не е за никой другъ. Ама ще кажешъ: „Азъ си имамъ възлюбленъ“. Дръжъ ума си и сърцето си за тебе: и той си има единъ умъ и едно сърце, каква нужда има, ти да му давашъ твоето сърце? Той е разбойникъ, ако иска твоето сърце; ако ли иска твоя умъ, той е негодникъ. Тая дума „разбойникъ“ е малко груба, но какво да правя, такъвъ е езикътъ ви. „Апашъ“ да употрѣбя, тя е френска дума. А „разбойникъ“, „разбой“ на ромънски значи „да воювашъ“, „воюване“. Ето какво трѣбваше да кажа азъ, за да се коригирамъ: не е благороденъ човѣкъ онзи, който взема сърцето на другиго; не е почтенъ човѣкъ онзи, който задига ума ти. Сега, „не е почтенъ“ и „не е благороденъ“, туй е друга прѣмутация. Азъ смекчихъ думитѣ, сега законътъ не може да ме хване, но въ първия случай биха ми наложили и глоба, а сега ще бѫда откровенъ и ще ви приведа единъ случай, какъ казвалъ единъ англичанинъ на единъ другъ човѣкъ „liar — лъжецъ. „Лъжецъ ли?“ Този го дава подъ сѫдъ. Пъкъ „liar“ и „lawer“ — законникъ сѫ много близки. Първиятъ казва на сѫдията: „Азъ казахъ, че той е законникъ, знае законитѣ, но подхлъзна ми се езика и казахъ „liar“. И сѫдията казалъ: „Станало подхлъзване, слѣдователно, не го хваща законътъ.“ Но азъ ще бѫда откровенъ, туй не е подхлъзване, азъ говоря всѣкога съзнателно, азъ нарочно употрѣбихъ думата „разбойникъ.“ Ако ще за 10 години да ме осѫдятъ, казахъ „разбойникъ“. „Ама 10 години“ — 10 години, ако дойде да кажа истината, ще я кажа, макаръ за 10 години да ме осѫдятъ. Думата „разбойникъ“ азъ я употрѣбявамъ, защото тя има и добро значение. Ако нѣкой каже: „Азъ ви мразя“, думата „мразя“ за мене е отлична. Защо? Защото умразата ми припомня за любовь. Слѣдователно, като мрази той, азъ ще му благодаря, че ми е напомнилъ за любовьта. Като ми каже: „Лъжешъ“, азъ мисля за истината. Или: „Ти си глупакъ“, азъ се радвамъ, и започвамъ да мисля за мѫдростьта. Пермутации на енергиитѣ правя. Това е разумното. Ти си единъ, „разбойникъ“. Спри се, значи, азъ съмъ човѣкъ който държи нѣщо въ рѫката си — това е „Р.“ „А“ — имашъ носъ, имашъ умъ, туй, което мисли: може ли да го приложа въ живота? Отъ „3“ мога да направя една котва, да я спусна въ морето и да спра кораба си, да го държи въ равновѣсие. „Б“ е законъ на растенето. Ако имамъ умъ, ще зная да говоря разумно, навсѣкѫдѣ пѫтьтъ ще ми бѫде отворенъ. Отъ окултно гледище, думата „разбойникь“ е отлична дума, тя има ритмично произношение: но тъй, както вие я разбирате, придавате ѝ едно значение, което тая дума нѣма въ себе си. Ако азъ направя единъ ножъ отъ книга и ви мушна съ него, не бихъ ви причинилъ никаква врѣда. Питамъ вие можете ли да ме теглите подъ сѫдъ, да кажете: „Този ме мушна съ ножъ?“ И ако азъ занеса ножа отъ книга, сѫдията какъ ще ме осѫди тогава? Слѣдователно, ние се сѫдимъ споредъ мислитѣ и желанията, които имаме вѫтрѣ, дълбоко скрити въ душата си. То е, което не се задига. Ние сами градимъ своя животъ. И първото нѣщо — вие трѣбва да впрегнете вашия умъ на работа, трѣбва да изучавате тѣлото си — и азъ похвалявамъ анатомиститѣ, физиолозитѣ — и слѣдъ туй да проучите всички елементи, които влизатъ въ човѣшкото тѣло, и какви роли играятъ тѣ. За примѣръ, каква роль играе черниятъ ви дробъ. Едно врѣме налѝ туряхъ българитѣ въ черния дробъ? Черниятъ дробъ е единъ великъ факторъ въ човѣшкото тѣло. Ако черниятъ дробъ си замине, човѣкъ е фалиралъ. При сегашното устройство, черниятъ дробъ всичко рѣшава. Ако той се разстрои, човѣкъ става неразположенъ, мраченъ, той е песимистъ, не може да говори внимателно, мрази, сърди се, може да извърши убийство, — всичко туй излиза отъ черния дробъ. И ако въ съврѣменния строй има толкова прѣстѫпници, причината е, че чернитѣ дробове на хората сѫ развалени. Поправете имъ черния дробъ! На този човѣкъ ще дадете извѣстна храна, има извѣстни тонически срѣдства. На нѣкой мѫжъ жена му неврастения я хванала, той казва: „Лоша жена станала“. — На жена ти черниятъ дробъ се е развалилъ, ще ѝ давашъ храна да се тонира. Поправи ли се, оправя се и домътъ ви. Мѫжътъ се разгнѣви — черниятъ му дробъ е разваленъ. И ако вие се разгнѣвите, кажете: „Моятъ черенъ дробъ не е на мѣстото си“. При всѣко нещастие, говорете на черния дробъ, кажете: „Моля ти се, братко, като се дразнишъ ти, животътъ ни не върви, ти си благороденъ. Като си тъй, въ ненормално състояние, какви ли не работи правишъ?“. Всѣка вечерь му говорѝ, и твоятъ животъ ще се поправи. А сега, боли ли те черниятъ дробъ, дойде лѣкарьтъ, веднага инжекция. Не инжекция, а Слово — говорѝ на черния дробъ: въ божествения свѣтъ той е нѣщо духовно; стомахътъ, е нѣщо духовно; сърцето, дробоветѣ, това сѫ нѣща духовни; мозъкътъ е нѣщо духовно, — на тия органи ние, ще имъ говоримъ тъй, както на разумни сѫщества разбирате ли? И тогава проучавали ли сте вие мозъка? Каква е функцията на мозъка? Казвате: „Да възлюбимъ Господа“. А какъ може да го възлюбите, като не сте се заели да изучите вашия умъ, който е основа на духовния свѣтъ? Ако азъ имамъ единъ приятель, който много ме обича, а не знае очитѣ ми какви сѫ, вѣждитѣ какви сѫ, казва: „Не зная, не съмъ обърналъ внимание“, — ее, питамъ, каква е била, тогава, неговата любовь? Любовьта, като влѣзне прѣзъ вратата, ще се наведе, ще вдигне падналитѣ книжни листенца, и ще погледне да види, какви сѫ очитѣ. Нѣкои ще кажатъ: „Това е фиксиране на погледа, хипнотизиране, искамъ да те хипнотизирамъ, ти трѣбва да се подчинявашъ. Такива работи ги нѣма у насъ. За да констатирашъ единъ фактъ тъй, както Господъ го е направилъ първоначално, ти трѣбва да познавашъ ума на приятеля си, и, като го срѣщнешъ, да кажешъ: „Този е умътъ на моя приятель“. Както познавашъ и знаешъ коня на своя приятель, тъй ти трѣбва да знаешъ и ума му, и сърцето му; и, като го знаешъ, нѣма да го барашъ, ще го ограждашъ. Спрѣмо, този умъ ще постѫпвашъ много разумно, а спрѣмо туй сърце, на твоя приятель, ще постѫпвашъ много деликатно и много нѣжно. Азъ ще ви приведа онзи примѣръ: вашата любовь трѣбва да се подигне като на онази американка, която се е сгодила за едного въ врѣме на гражданската война. Отива той на бойното поле и слѣдъ двѣ седмици ѝ пише: „Раниха ме, и единия ми кракъ до колѣното отрѣзаха, затова азъ ви освобождавамъ“. Тя му отговаря: „Ти си ми приетъ, макаръ тъй, съ единъ кракъ“. Слѣдъ единъ мѣсецъ отрѣзватъ и другия му кракъ, и той ѝ пише: „И другия кракъ ми отрѣзоха, вие сте свободна“. „И безъ двата крака ти си ми приетъ“. Тъй, и безъ крака може. Но така може до мисли само едно сѫщество, което знае, че „по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие“, сѫщество, което има душа. Тия крака може да израстнатъ пакъ. Та, основното нѣщо на днешната бесѣда е: сърцето си и ума си ще ги контролирате. И ще започнемъ една нова култура. Ама вие ще ми кажете: „Добрѣ, но, тогава, мѫже и жени какъ ще живѣемъ?“ Азъ ще ви отговоря веднага. Вие мислите, че туй учение ще развали вашитѣ домове. Питамъ ви: досега щастливи ли сте били? Онѣзи, които сѫ щастливи, не го прилагайте. Но онѣзи, домоветѣ на които не сѫ щастливи, приложете моето учение, и животътъ ви ще се подобри: за една седмица вие ще се реформирате. Единъ мѫжъ, който наказва жена си, казва; „Ти много си се захласнала въ учителя.“ Азъ не проповѣдвамъ едно учение на захласване. И не искамъ да се захласвате, сърцата ви не искамъ, умоветѣ ви не искамъ. Какво има да ме осѫждате? Мисъль на вашия умъ мога да дамъ, и материалъ на вашето сърце мога да дамъ. Дръжте сърцата си, за васъ сѫ тѣ, и само единъ има, на когото вие трѣбва да отворите вашето сърце и вашия умъ, той е Господъ, и никому другиму, който и да е, безъ изключение. Мѫжъ ли е той, сърцето си на жена да не отваря, и жената сѫщо на мѫжъ да не отваря сърцето си. Сега ще кажете: „И тази хубава, втасахме я!“. Разберете правилно: мѫжъ сърцето си на жена да не отваря, и жена сърцето си на мѫжъ да не отваря. Защо? — Мѫжътъ да чака да дойде Господъ, да влѣзе въ сърцето му, и, като влѣзе въ сърцето му Господъ, той да каже: „Господи, каквото заповѣдвашъ, азъ ще изпълня твоята воля.“ Ако Господъ каже: „Отвори сърцето на жена си!“ отвори го, не чакай. Но не чуешъ ли гласа на твоя Господъ, дръжъ сърцето си заключено, никакво отключване. Ама твоята жена може да рони четири реда сълзи, не вѣрвайте на тѣзи сълзи. Азъ ще ви приведа хиляди примѣри. Има мѫже, които сѫ плакали — не визирамъ васъ, във вашия домъ има миръ и съгласие, а говоря за широкия свѣтъ, вънъ — седи мѫжътъ, колѣничи, моли се на жена си, сълзи му текатъ, и тя му прощава. А слѣдъ една седмица той бие жена си, пука ѝ главата. Казвамъ: черниятъ дробъ е разваленъ, свършена работа! Въ новата култура духовно трѣбва да разбирате работитѣ. Първо, вѫтрѣшно, умътъ — по аналогия, този законъ психологически е винаги вѣренъ — е създаденъ само да мисли, а ако вие пуснете този умъ въ вашето сърце, той ще развали всичката работа; и ако вие пуснете сърцето при ума, и умътъ ще се развали, и сърцето ще се развали. Тѣ ще работятъ, но нѣма да се сближаватъ; ще си говорятъ, но нѣма да живѣятъ единъ въ другъ. И казва се тамъ: „Господъ ги е съчеталъ“. Въ музиката има свързване на нотитѣ. Какво значи свързване? Пишатъ се прави линии, има слизане, качване нагорѣ, и нотитѣ се свързватъ, а самитѣ тонове се сливатъ. Сливането на тоноветѣ дава обемъ, широта, но всѣка една вибрация е отдѣлна, тѣ не се поглъщатъ, а завзематъ своето пространство. Но, ако тия вълни се вливатъ една въ друга, тоноветѣ изчезватъ. Тъй е: не позволявайте, умътъ да слиза въ сърцето. Той е капитанъ на кораба, не бива да слиза долу, и въ най-бурно врѣме той трѣбва да бѫде горѣ, да се разхожда, да управлява кораба. А сърцето, то е машинарията, която трѣбва да работи. Ако сърцето се качи горѣ, какво ще стане? — Ще има огънь и пожаръ. Ако пъкъ умътъ слѣзе долу, ще има корабокрушение. Ще кажете вие: Тази философия е много трудна, отвлѣчена. Умъ, сърце, горѣ, долу - не го разбираме, забъркахме се.“ Азъ ще бѫда малко по-ясенъ. Когато ви дойде единъ приятель въ дома ви, единъ законъ ще ви поставя: ако въ присѫтствието на този вашъ приятель, който и да е той, — може да бѫде ученъ или простъ, — ако вашиятъ умъ добива свѣтлина, вие се усѣщате свободни, можете да мислите свободно, и сърцето ви се разширява, и неговото и вашето сърце работятъ нормално, казвамъ тогава: „Каквато работа и да започнете двама, ще върви“. Но, ако той се стѣснява отъ себе си, и ти се стѣснявашъ и прикривашъ, умоветѣ ви не сѫ на мѣстото си, и сърцата ви сѫщо не сѫ на мѣстото си, тогава вие не сте единъ за други, и никаква задружна работа не бива да започвате. Мнозина ми казватъ: „Азъ искамъ да пипна учителя малко“. — Аа, казвамъ, не се пипа вашиятъ учитель. Моето сърце е затворено съ деветъ ключа. Разбирате ли защо? — Тамъ се пазятъ всичкитѣ богатства, които Богъ е вложилъ, то не е мое, то е божествено богатство, и умътъ, този умъ, той ми е даденъ да върши работа, да седи на мѣстото си, горѣ на кораба. И сега Христосъ казва: „По блаженъ е онзи, който слуша и пази Словото Божие“. Умътъ и сърцето трѣбва да разбиратъ туй Слово Божие. Сега всинца вие можете да приложите този законъ. И нѣкой пѫть виждамъ, че нѣма хармония, вие се отчайвате. Вие чакате нѣкой ангелъ да слѣзе и да ви обясни. Духътъ Божи работи послѣдователно. Невѣжата, и християнинъ да е, пакъ си е невѣжа. Тия недостатъци Духътъ нѣма да ги отмахне изведнъжъ. Изисква се нѣщо сериозно, размишление се иска. Трѣбва да работишъ надъ себе си, съзнателно да работишъ. Какъ размишлявате вие? Вашитѣ съзърцания не трѣбва да бѫдатъ, както индускитѣ съзърцания. Всѣки день можете да съзърцавате. Първото нѣщо, което трѣбва да спазвате, е — тия ваши умове да ги турите на работа, и да не критикувате никого. Ако искате да се развивате, вашиятъ умъ не трѣбва да бѫде като червей. Въ себе си, във вашата душа, трѣбва да бѫдете тъй снизходителни къмъ хората, както къмъ себе си. Но бѫдете послѣдователни: мислете за другитѣ тъй, както за себе си. Туй е правото. Ако азъ турна себе си по-високо, а васъ по-низко, това не е едно естествено положение. За примѣръ, да допуснемъ единъ цвѣтъ, който се е разцъвтѣлъ напълно, а вие сте една пѫпка, и вие може да се разцъвтите, както и азъ, и вие имате всичкото желание да се развиете като моя цвѣтъ. Но, ако вие измѣните на този великъ законъ, който работи отгорѣ, вашата пѫпка може да се развали. Във васъ има вложени велики нѣща. Азъ често забѣлѣзвамъ, нѣкои отъ васъ, както и азъ сега правя, овъртватъ го много. А го овъртватъ — знаете ли защо? Искамъ да ви изнеса единъ недостатъкъ. Дойде нѣкой, обикаля, обикаля. Кажи ми сѫщественото: „Азъ ида да ми дадете нѣкоя рецепта или начинъ да поправя живота си, и съмъ готовъ да го изпълня“. А той говори и слѣдъ два часа каже какво иска, но тогава е късно, и азъ му казвамъ: „Сега е обѣдъ, нѣма врѣме да ти кажа, ела другъ пѫть“. И тъй, и ти губишъ, и азъ губя. Англичанитѣ казватъ: ясно, точно и опрѣдѣлено трѣбва да говоримъ. Ние трѣбва да служимъ на Бога! Вѣрваме ли? Но не съ тази обикновена вѣра. Господъ живѣе въ насъ, нѣкой пѫть дълго врѣме мълчи, а нѣкой пѫтъ говори. Азъ зная, нѣма нито единъ отъ васъ, на когото Господъ да не е говорилъ. На всинца ви е говорилъ той, но не еднакво вие сте го разбрали; както слънцето еднакво ви е освѣтлявало и грѣло, но не всинца сте го възприели еднакво — различно сте възприели вибрациитѣ му. На едни очитѣ станали ясни, на други — мѫтни, на трети — черни. Защо тъй? — На онѣзи, които казали: „Да почнемъ новата култура, за Бога да мислимъ и да живѣемъ“- очитѣ имъ станали сини. На онѣзи, които казали: „Да се разбогатѣемъ“, очитѣ имъ станали зелени и т. н. Но, ако ти си мислилъ за небето, очитѣ ти сѫ станали сини, а касата ти пръщи отъ пари, ти си писалъ за Бога ще живѣешъ, а въ материята се търкаляшъ. Нѣкой пъкъ казва: „Касата ми да е пълна съ наполеони“, но послѣ казва: „За Бога ще живѣя“; разтвори касата си, и очитѣ ти ще станатъ сини. На мнозина, на които очитѣ сѫ черни, ще станатъ сини, и на които сѫ сини, ще станатъ черни. Зависи отъ стремежитѣ на вашия умъ и на вашето сърце. Има такива прѣживѣвания, които струватъ милиони. Знаете ли, какво нѣщо е едно хубаво прѣживѣване? Когато е така нагласено сърцето ти, българитѣ хазватъ: „Искамъ да разцѣлувамъ цѣлия свѣтъ“, това е едно хубаво поетическо изражение. да цѣлунешъ като душа, да изкажешъ туй нагласяване, което имашъ. Прѣдставете си сега, че Христосъ би билъ прѣдъ васъ, върнете се 2,000 год. назадъ, и слушайте Христа, който казва: „По-блаженъ е онзи, който слуша и изпълнява Словото Божие“. Вие ще кажете: „Прѣди 2,000 г. да бѣхме, какво щастие да видѣхме благия Христосъ — кроткия, възлюбления, колко ли сѫ били сладки думитѣ му: Исусе, Исусе, Господи! - О, прѣди 2000 год. вие бихте били въ състояние да направите това, а сега слѣдъ 2,000 г. не сте въ състояние. Азъ ще пиша днесъ на Христа, ще му кажа, че тия хора прѣди 2,000 г. биха го слушали, но сега не искатъ да го слушатъ. Тѣ казватъ: „Всѣки, който дойде слѣдъ Христа е лъжепророкъ, отсега нататъкъ никакви пророци не може да има.“ Не, не, ние живѣемъ въ закона на еволюцията, Христосъ ще дойде на земята. Богъ ще се открие сега тъй, както никога не се е откривалъ! Сравнено съ идването на Христа прѣди 2000 г., идването му сега ще бѫде като едно необикновено събитие. Толкова велико и славно ще бѫде туй събитие, въ което Богъ ще се яви въ свѣта, че сърцата на хората моментално ще се отворятъ и ще се нагласятъ, и умоветѣ ще почнатъ правилно да мислятъ. И по цѣлата земя, навсѣкѫдѣ, ще се въдвори миръ и радость, и пѣене ще има по всички крайща. Ще бѫде една велика радость! Великъ е той, като слънцето, и тогава ще се прояви въ васъ туй съзнание, и ще кажете: „Сега разбирамъ дълбокия смисълъ на оная велика божествена мѫдрость.“ Искамъ сърцата ви да плачатъ, а умоветѣ ви да мислятъ. Не говорете напразно, задръжте мислитѣ и сърцата за себе си. За ония, които ме слушатъ днесъ, азъ имамъ единъ чукъ, и всѣко едно сърце, което не се отвори за Господа, ще го смажа, нѣма да си поплюя. Дошълъ е Господъ и хлопа. И, като намѣря нѣкого, че на Господа не отваря сърцето си, ще го ударя съ чука и ще кажа: този човѣкъ не заслужва да живѣе. Сега вие ще кажете: „Знаешъ ли, той билъ много лошъ!“ Това е символъ. Мѫжътъ казва на жена си: „Ти да ме слушащъ, че, като взема туй дърво, ще те направя на пестилъ.“ Пъкъ послѣ на мене казва: „Азъ я плаша.“ Казвамъ: „Билъ ли си я другъ пѫть? — Не, плаша я, да ме слуша.“ Подъ думата „чукъ“ разбирамъ онзи великъ кармически законъ: ако вие не отворите сърцето си за Господа, онзи чукъ — кармата, т. е. сѫдбата — тъй ще ви удари, че сърцето ви ще стане на пестилъ. Тъй, нѣкои нещастия, които сполитатъ домоветѣ ви, то сѫ страдания, защото, когато Господъ е похлопалъ, вие не сте му отворили. И всѣки, който не отвори сърцето си за Господа, него го очаква една лоша участь. И тъй, впрегнете ума на работа, четете, мислете любете, — не мене, себе си, мѫжа си. Една жена, която е жена, да люби мѫжа си; и мѫжътъ да люби жена си, но не да се захласвате, защото захласването не е любовь. Хармонично да любите, домъ съ домъ да се люби, общество съ общество. Тази любовь да се разпространи навсѣкѫдѣ. Разумни трѣбва да бѫдемъ налѝ? Защото, ако азъ обичамъ само нѣкого, това не е любовь. Като говоря за любовьта, подразбирамъ Бога, оня принципъ, който работи сега въ свѣта. Ние трѣбва, да дадемъ мѣсто на този, великия Господъ да се прояви; не разбирамъ себе си, а онзи великъ Духъ, който работи сега въ свѣта. И този Духъ е еднакво деликатенъ за всички. Всички сте деликатни по сърце за него, само нѣкои сте по-деликатни, а нѣкои сте по-грубички. По-грубички, казахъ, хайде да посмекча, ще ме извините, да си направя своята мисъль по-ясна: нѣкои отъ васъ сте облѣчени съ такава материя, вълната е по остра, а нѣкои сѫ съ мекички дрехи; на нѣкои сърцето е отъ по-финна материя, по-мекичка, а на други — отъ по груба. А може ли вие да носите мекички дрехи? То е въпросътъ. Разно сте облѣчени, то е външната страна, но сърцата на всички сѫ добри. Тѣ сѫ направени първоначално такива отъ Бога, сѫщо и първоначалната свѣтлина на ума е излѣзнала отъ Бога. Не мислете, че сърцата сѫ развалени. Ще оставя какво е писалъ пророкътъ? неговитѣ думи сѫ вѣрни, и моитѣ думи, и тѣ сѫ вѣрни. Ако туй сърце би било развалено, Господъ не щѣше да каже: „Сине мой, дай ми сърцето си!“. Значи, има нѣщо хубаво въ сърцето, и той го иска: „Сине мой, дай ми сърцето си!“ И тъй, „по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го разбира.“ Проучавайте великата природа, всички велики закони, давайте поощрение на всѣки единъ да мисли, да чувствува, не се спъвайте. Мѫжътъ ти почналъ да мисли, не го спъвай. Не се спъвайте единъ други. Поощрявайте се, поощрявайте се и въ мисли, и въ добри чувства. И бихъ желалъ — сега азъ ви поощрявамъ — да бѫдете велики хора, гениални, на всички душитѣ ви сѫ отлични, и духоветѣ, па и умоветѣ ви, и тѣ сѫ отлични, но още не сте ги впрегнали на работа. И сега този Господъ иде, но умътъ ви готовъ ли е за божествената мѫдрость? Господъ иде! Сърцето ви готово ли е да се отвори? Като се отвори туй сърце, Господъ ще каже: „Елате съ мене да работимъ въ свѣта!“ Готови ли сте да идете въ свѣта да му служите? Този Господъ нѣма да ви турне на масата на първия столъ да седите. Той ще каже: „Ти ще идешъ въ Африка, ти въ Австралия“, и мѫже и жени ще ги разпръсне, и ще стане такава бъркотия! Казвате: „Налѝ Господъ иска щастливо да живѣемъ?“ — Щастливо ще живѣете! Разберете добрѣ! Не по старата култура. Мѫжътъ ти ще помисли за тебе, ще дойде за 6-7 минути въ Австралия, ще каже: „Марийке!“ — „Какъ си дошълъ, съ кой параходъ?“ Тя се разтѫжи, за 10 мин. ще иде при него. Много лесно се пѫтува. А хубаво е да сме далечъ. И, като дойде тази култура, тогава ще има за всѣкиго една особена стая, двама души въ една стая нѣма да има, дѣцата ще бѫдатъ въ особена стая. „Ее“, сега ще кажете: „Кога ще стане това нѣщо?“ „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. И когато възприемете това Слово — вие сте го възприели, не е права моята дума — Господъ е във васъ, но пазете се отъ други заблуждения, — казвате: „Господъ не е такъвъ какъвто го знаемъ.“ Какъвто е Господъ въ мене, такъвъ е и въ васъ, съ тази разлика, че въ моето, сърце той разполага, а вие?... Седи жената въ кѫщи, дойде Господъ, хлопа на вратата: „Кой е?-пита тя. — „Азъ съмъ Христосъ“ — „Чакай да попитамъ мѫжа си, въ тия врѣмена такива Христовци ги има много.“ Той пакъ чука: „Ама не съмъ провѣрила, не може да ви пусна, какво ще каже мѫжътъ ми, като дойде?“ И, като влѣзе Христосъ, мѫжътъ ще каже на жената: „Ти си се измѣнила.“ А като влѣзе у него, жената ще каже: „Измѣнилъ си се!“ Да, всички ще се измѣнимъ. Но Богъ на Любовьта трѣбва да влѣзе във вашето сърце! Азъ не искамъ да влѣза във вашето сърце, нито пъкъ искамъ вие да влѣзете въ моето сърце, но азъ бихъ желалъ да дадете сърцето си на Бога, на онзи Господъ на Любовьта. Да не се заблуждавате: никое сѫщество — нито ангелъ, нито архангелъ — нѣма да може да ви заблуди; когато вие веднъжъ имате тази Любовь, вие ще любите. Когато възприемете тази Любовь, ще ви бѫде всичко ясно. Само не искамъ да се осѫждате. Ще кажете: „Много грѣхове имаме.“ Но Любовьта заличава много грѣхове. Отворете сега сърцата си за Господа! За нѣкои Господъ довечера ще дойде. Сега ще си помислите вие: „Той ще ни задигне.“ Мнозина, на които съмъ казвалъ: довечера ще дойде Христосъ, тъй мислятъ. — „Хубаво, казва, ама още не съмъ готовъ“. Тъй, тѣ мислятъ, че ще умратъ. Азъ казвамъ: тази вечерь, днесъ Христосъ ще похлопа на вашето сърце, на мѫже и на жени, навсѣкѫдѣ. И, ако проникне нѣкоя възвишена, божествена мисъль въ васъ, кажете: „Слущамъ Господи, готовъ съмъ да изпълня твоята воля!“. И той ще проговори тъй нѣжно, както е говорилъ на пророкъ Илия, и той си покри главата със своя кожухъ. Сега, ако съмъ казалъ нѣщо повече, ще ме извините, азъ искамъ извинение. Нѣкога моитѣ думи сѫ груби. Но вие сте благородни ученици, толкова добри, сърцата ви сѫ просвѣтени... Ще кажете: „Какъ ни подиграва учительтъ“? Не, не, за мене е малко по-тежко да искамъ извинение, но азъ опитвамъ вашитѣ сърца, т. е. опитвамъ, далѝ и вие ще искате извинение. Сѫщиятъ законъ е. Но азъ да искамъ, а вие не, тояга има тогава. Туй го правя заради Любовьта. Казвамъ на Господа, който е във васъ: „Ако азъ въ моитѣ думи, въ моитѣ изрази не съмъ изказалъ твоята Истина“, — може нѣкой да каже: „Одращи ме“, —„ще ме извинишъ“. Тъй казвамъ на Господа, не на васъ. И вие ще кажете сѫщото. На земята сме: като тегля ножа, може да отрѣжа малко и отъ здравото месо, и то да отиде. Не, не, само гнилото месо искамъ да отрѣжа, а ако нѣкѫдѣ съмъ забилъ ножа по-дълбоко, казвамъ: „Господи, ти ще ми покажешъ дѣ е“, ще прѣгледамъ, дѣто съмъ рѣзалъ, и съмъ готовъ да ида да го изправя. Правя си смѣтка, гледамъ тамъ, дѣто съмъ рѣзалъ, навсѣкѫдѣ моитѣ операции, — провѣрка правя, — далѝ сѫ здрави: ако съмъ отрѣзалъ повече, отколкото е трѣбвало, ще ида, ще изправя, тъй че никой да не се оплаква отъ моитѣ операции. „Още по-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“. И азъ искамъ туй Слово Божие да зацарува въ умоветѣ, въ сърцата и въ домоветѣ ви. Да не казва мѫжътъ: „Ти си се захласнала въ учителя“, и жената да не казва тъй, защото и мѫже има захласнати. Ще ги хвана и ще кажа: и двамата трѣбва да ме обичате. Жена безъ мѫжа си, и мѫжъ безъ жена си, не ги искамъ; дѣте безъ майка и баща не го искамъ. По единъ, по единъ не ви искамъ. И тримата ги искамъ, а единъ по единъ не ви искамъ. Тъй. Какъ тъй? — Не съмъ дошълъ азъ да разединявамъ домоветѣ ви, а да въдворявамъ любовь. Азъ си имамъ едно сърце, то е достатъчно, което азъ имамъ; и умътъ, който азъ имамъ, и той е достатъченъ, защо ще искамъ вашитѣ? Тъй и вие да постѫпвате, по сѫщия начинъ. И сега този Господъ, който иде.... Ще кажете: „Все иде и все не е дошълъ още.“ Иде отвѫтрѣ, а не отвънъ. „По-блаженъ е онзи, който слуша Словото Божие и го изпълнява“. Изпълнете това Слово Божие, и то ще бѫде за ваше благословение! (Бесѣда държана на 4 декемврий 1921 год. въ София).
  21. Della

    1921_03_06 ВѢрата

    "ТРИТѢ ОСНОВИ НА ЖИВОТА", 3 бесѢди, 1920-1921 г., Първо издание : 1921г София Съдържание: 1. Любовьта - 27 февруарий 1921, София 2. ВѢрата- 6 мартъ 1921 г., София 3. Надеждата -16 януарий 1920 г., Русе ДѪНОВ ТРИТѢ ОСНОВИ= = НА ЖИВОТА БЕСѢДИ (По стенографски бѣлѣжки) СОФИЯ Печатница на Книгоиздателство „СЛОВО", Л. Д-во 1921 II. Вѣрата. „ А сега оставатъ тѣзи тритѣ : вѣра, надежда, любовь “1) Днешната ми бесѣда ще бѫде върху втория прин­ципъ на човѣшкия животъ — вѣрата. Азъ вземамъ думата вѣра, понеже нѣмаме по добра дума отъ нея, вземамъ я въ най-широкъ смисълъ. И правя различие между „вѣра” и вѣрване. Въ вѣрата не може да има никакви противорѣчия Тя изключва всѣко съмнѣние. А вѣрванията допущатъ наполовина съмнѣния. Може да вѣрвашъ, че ще станешъ добъръ, но може да вѣрвашъ, че ще станешъ и лошъ; може да вѣрвашъ, че ще живѣешъ, но може да вѣрвашъ и че ще умрешъ. Днесъ хората се въздигатъ, страдатъ и умиратъ все отъ вѣрвания. Свѣтътъ е пъленъ съ вѣрвания. Всички учени и ре­лигиозни хора учатъ само вѣрвания. Но това вѣр­ване не е донесло нито спасението, нито свободата, нито знанието, нито любовьта, които очакваме, — за­щото е вѣрване. Не казвамъ, че вѣрването е лошо, но то е само прѣдговоръ на вѣрата. Ще засегна вѣрата отъ четири гледища, а именно ще я разгледамъ като стремежъ подсъзнателенъ въ сърцето, като чувство съзнателно въ душата, като сила самосъзнателна въ ума, и като принципъ свръхсъзнателенъ въ духа, или, съ други думи, научно ка­зано, като стремежъ въ подсъзнанието, като чувство въ съзнанието, като сила въ самосъзнанието и като принципъ въ свръхсъзнанието. ____________________ 1). I послание къмъ коринтянитѣ, 13 глава. Сега спазете тѣзи съотношения. Азъ ще говоря по въпроса принципално- Нѣмамъ за цѣль да защищавамъ никаква ограничена кауза, никакво ограни­чено учение. Цѣльта ми е да говоря за истината тъй, както си е. Вѣрата е принципъ на човѣшкия умъ. Значи, началото на човѣшкия умъ — това е вѣрата, или, въ другъ смисълъ казано, умътъ е съграденъ върху основитѣ на вѣрата. Вѣрата свързва човѣшкия умъ и интелектъ съ хармонията въ природата и му дава потикъ за развиване и изучване законитѣ на би­тието Сега, като ме слушате, бѫдете тъй добри, да оставите настрана само за единъ часъ всички ваши прѣдубѣждения; не да ги захвърлите, а да оставите ра­ницата съ вашитѣ вѣрвания и заблуждения настрана, докато ви поолекне, а послѣ като ме изслушате, пакъ си я турнете на гърба и си вървете. Нѣмамъ нищо противъ това. Иначе, ще заприличате на онзи българинъ съ тежкия товаръ, който билъ настигнатъ по пѫтя отъ единъ коларь. Коларьтъ, като вижда, колко е тежъкъ товарътъ на пѫтника, прѣдлага му да се качи на колата. Пѫтникътъ се качилъ на колата, седналъ въ нея, но товара си не свалялъ отъ гърба. „Свали си товара, приятелю, и го остави настрана въ колата“, му казва коларьтъ. — „Не искамъ да ти правя затруднения“, отговаря пѫтникътъ.—„Не, ти менъ не затруднявашъ, а себе си. Моето желание е, то­варътъ да слѣзе отъ гърба ти. Азъ приехъ тебе и товара ти, еднакво да си почивате, и за двама ви има достатъчно мѣсто въ моята кола“. Като се качимъ на тази божествена кола, ние трѣбва да свалимъ то­вара си, и да си отпочинемъ. Слѣдователно, всѣки отъ васъ, който иска да има просвѣтенъ умъ, въ ка­квото и да е направление, който иска да изслѣдва природата въ каквато и да е область, трѣбва да се стреми да изучи живата природа, трѣбва да има вѣра. Азъ не съмъ отъ ония, които казватъ, че трѣбва да се стремимъ и да се развиваме само въ една посока. Философски казано, всички посоки създаватъ една истинска посока, която е Истината. Затова ние трѣбва да се стремимъ въ всички посоки, защото отъ гле­дището на вѣрата всички посоки сѫ добри. Може въ нѣкои отъ тия посоки да дойдатъ и страдания, но тѣ сѫ пѫть за изправяне. Когато дойдатъ върху ни тия страдания, тѣ показватъ нарушение, въ ми­налото, на божественитѣ закони, елементитѣ, съзву­чието на божествения свѣтъ, отъ което нарушение на ума се е родило злото въ сегашния свѣтъ. И отъ неразбиране, ние постоянно се питаме, отъ що е това зло? Ако вие прѣрѣжете една електрическа жица отъ инсталацията, въ която постоянно тече електри­чески токъ, и я уловите съ рѫцѣтѣ си, знаете ли, какво ще стане съ васъ? Тази жица е безопасна, докато си стои спокойно, но вземете ли да я прѣрѣзвате, тя става опасна. Ако стоите върху единъ кюнецъ отъ канализацията, вие сте на безопасно мѣсто, но речете ли: „Чакай да пробия една дупка, да видя, какво има въ кюнеца“, вие ще пострадате и трѣбва да бѣгате надалечъ. Защо ? — Защото про­бихте кюнеца, и течението на водата се измѣства, тя ще ви залѣе. Съврѣменнитѣ хора сѫ интересни : тѣ, като малкитѣ дѣца, носятъ длета и казватъ: „Хайде тукъ да пробием кюнеца, хайде тамъ“. Като дойде опасностьта, казватъ: „Бѣгайте сега!“ Нѣкой химикъ-професоръ стои въ лабораторията, държи ре­тортата, прави опити, пукне се ретортата, пръсва се течностьта, бѣга професорътъ настрана, всичко се разваля. Казвамъ : Този професоръ е пробилъ кю­неца. Не е само този начинътъ за изслѣдването, има и другъ начинъ за изслѣдване. Когато искате да тонирате вашия умъ, да го прѣчистите, непрѣмѣнно трѣбва да внесете въ васъ вѣрата. Нѣкой ще възрази: „ Съ вѣра нищо не става“. Всичко, съ вѣра става, а нищо безъ вѣра не става. Докато имате вѣра, вашиятъ умъ ще бѫде здравъ, силенъ, гениаленъ, всичко може да направи. Въ момента, когато напуснете вѣ­рата, умътъ ви ще се раздвои, въ него ще се образуватъ пукнатини, и вие сте изгубени. Знаете ли, какво става съ такива хора ? — Започватъ една работа, единъ часъ работятъ, отчайватъ се, работитѣ имъ не вървятъ. Дойде пакъ вѣрата, пакъ започнатъ рабо­тата. Работятъ единъ часъ, отново я напущатъ. И тъй, въ свѣта едни хора работятъ, а други стоятъ по кафенетата, въртятъ си палцитѣ, не работятъ. Изгу­били сѫ вѣрата! Какво да се прави съ тѣзи хора ? — Внесете вѣрата въ ума имъ, и тѣ сѫ спасени. Азъ ще ви приведа единъ окултенъ разказъ, който трѣбва да имате всѣкога въ ума си, когато разсѫж- давате върху вѣрата. Въ древно врѣме имало единъ царски синъ, който се влюбилъ въ една слугиня, която била много умна, интелигентна и красива. Рѣшилъ да се ожени за нея. Момата се зарадвала много и си казала: „Сега животътъ ми има смисълъ, този царски синъ ще ми достави всичко, за което съмъ мечтаела". Тя си въобразявала, че ще има прѢкрасни палати, съ много стаи, дѣто ще й прислужватъ придворни дами, фрейлини и пр. Той наистина й направилъ голѣмъ палатъ, и, освѣнъ това, ù обѣщалъ всичко, за което тя си мечтаела, но, като се оженили, той й казалъ: „Моля ти се, въ моя палатъ не искамъ да имамъ никакви слугини, за да не ми напомнятъ за твоя низъкъ произходъ. Ти сама ще чистишъ тоя палатъ и ще нареждашъ всичко.“ Когато вѣрата се появи въ човѣшкия умъ, умътъ ще ти каже: „Азъ не искамъ въ моя палатъ да има слугини“. Кои сѫ тѣзи слугини? Вие не знаете нѣщо и казвате си: „Чакайте да видя, какво е казалъ еди- кой авторъ, какво е казалъ Кантъ!“ И Кантъ е човѣкъ като тебе, може да е изказалъ много хубави мисли, но не трѣбва напълно да се осланяшъ на него. Какво е казалъ Кантъ въ съчинението си: „Кри­тика на чистия разумъ“? — Той е казалъ, че нѣщата сѫ непостижими. Това е 50% вѣрно. За човѣкъ, който има вѣра, всичко въ свѣта е постижимо. Слѣдователно, постижими ли или непостижими сѫ нѣ­щата, това зависи отъ вѣрата, вѣрата обема врѣмето, а врѣмето е процесъ на божествения разумъ, то е такть на божествената хармония. Вѣрата опрѣдѣля отношенията на тоноветѣ, съчета-нията вѫтрѣ въ тази божествена хармония; тя опрѣдѣля още и съотноше­нията на нашитѣ мисли. Всѣка мисъль е тонъ въ нашия умъ. И ако имаме вѣра, всичкитѣ наши мисли ще образуватъ една величествена божествена хармония. И тъй, вѣрата трѣбва да започне отъ сърцето, въ вашето подсъзнание, тамъ трѣбва да се вложи този свѣтълъ лѫчъ на разумния стремежъ. Като си лѣгашъ вечерь, вложи въ ума си слѣднята мисъль: вѣрата, въ която азъ живѣя, ще внесе божествената хармония въ стремежитѣ на моето сърце. Легни си съ тая мисъль, съ пълно упование въ твоето подсъзнание. Не философствувай, не мисли за послѣдствията. Когато посѣешъ нѣкое житно зърно въ земята, не мисли, какъ ще израсне. То само по себе си ще извърши своята работа. Ако седнешъ при него и мислишъ, какъ ще израсне, дали ще израсне или не, и почнешъ да го разравяшъ и заравяшъ, ти ще го развалишъ, ще го спънешъ, ще попрѣчишъ на развитието му. Така и нѣкои хора възприематъ една божествена мисъль, но започнатъ да разсѫждаватъ, дали тя е божествена или не. Оставете тази мисъль да израсне въ вашето съзнание! Докато една мисъль не порасне, не започне да се развива, не цъвне, не завърже, не даде плодъ, и тоя плодъ не узрѣе, не я бутайте: не може да се познае, дали е божествена или не, не може да познаете божестве­ната истина, която е вложена въ нея. А за това нѣщо е необходимо врѣме. Врѣмето е изразъ на истината. Дѣто нѣма врѣме, нѣма истина. Лъжата всѣкога съкра­щава врѣмето. Всички, които заематъ пари отъ бан­кери съ кратки срокове, не прокопсватъ. Тѣ си промѣнятъ полицитѣ на всѣки три мѣсеца. Из-носно е полицитѣ да бѫдатъ съ дълги срокове. Въ съврѣменната мисъль всички учения иматъ кѫси срокове. Ние не вѣрваме въ кѫситѣ срокове, а вѣрваме само въ дългитѣ срокове. Ние считаме дългия срокъ за едно закрѫглено движение на енергията вѫтрѣ въ душата. Второто проявление на вѣрата е като чувство въ съзнанието. Това значи : въ даденъ моментъ ти да чувствувашъ, че твоята мисъль не може да бѫде мисъль, докато не се проектира въ материалния свѣтъ. Тази мисъль трѣбва да добие правилна форма, защото пра­вилното мислене не е нищо друго, освѣнъ мисъльта ти да има правилно съчетание съ законитѣ, въ които живѣешъ. Ако мисъльта ти не добие правилна форма, ще прилича на грозна жена, а грознитѣ хора не ги обичаме. Слѣдователно, грознитѣ форми произвеждатъ въ ума ни дисхармонично впечатлѣние. Красотата е едно ка­чество на мисъльта, затова мисъльта въ насъ трѣбва да бѫде красива. Ако ти не чувствувашъ, че твоята мисъль е права, ще започнешъ да я провѣрявашъ съ други хора, но съ това ще изпаднешъ въ друга крайность. Защо? — Защото и тѣ може да се намиратъ въ сѫщото състояние. Тогава, какъ ще провѣришъ, дали твоята мисъль е права или не? Слѣдова­телно, първото нѣщо, което трѣбва да имашъ прѣдъвидъ, е слѣдното: да вѣрвашъ, че твоята душа чув­ствува нѣщата правилно. Душата никога не лъже, въ душата на човѣка нѣма никаква лъжа. Третото проявление на вѣрата е въ силата на ми­съльта. Вашата мисъль трѣбва да има сила, вѫтрѣ въ нея трѣбва да има движение и разширение, т. е. тя трѣбва да бѫде производителна, да можешъ да свършишъ всѣка работа съ нея. Вие може да опитате силата на вашата мисъль. Ако вашата мисъль е правилна и върви хармонично въ всѣко отношение, т. е. има правиленъ стремежъ въ сърцето, правилни чувствувания въ душата, правилно разрѣшение въ ума, тогава, ако имате каквато и да е рана на рѫката си, като съсрѣдоточите мисъльта си върху нея, тя бързо — въ 5-10 ми­нути, или въ 1 —2 деня, споредъ раната, — ще заздравѣе. Всички катастрофи, които ставатъ сега и въ об­ществената, и въ политическата, и въ научната обла­сти, се дължатъ на туй разстройство на нашия умъ, който не е турилъ вѣрата за база въ живота. Ние живѣемъ съ вѣрвания въ свѣта. Отдѣ дохаждатъ всички катастрофи въ свѣта ? — Тѣ дохаждатъ отъ това, че ние сме се усъмнили въ Бога, въ великия законъ на любовьта, и казваме, че Богъ не е любовь, и че човѣкъ за човѣка е вълкъ. А този вълкъ Богъ го е създалъ. Тогава, каква философия, какъвъ смисълъ има животътъ, когато най възвишеното нѣщо въ свѣта ние наричаме вълкъ? А вълкътъ е отрицание на лю­­бовьта, отрицание на вѣрата. Слѣдователно, всѣки човѣкъ може да стане вълкъ. Щомъ изгубите любовьта си, вие сте единъ форменъ вълкъ, мечка, тигъръ, ли­сица, защото тѣзи диви животни сѫ отрицателни качества на великата добродѣтель, която наричаме любовь. Вѣрата пъкъ опрѣдѣля, защо ние страдаме. Казвамъ: Ти си изгубилъ любовьта си, затова си вълкъ. „Какъ ще се поправя ?" — Като внесешъ любовьта въ сър­цето си, тя ще внесе вѣрата, и ти ще се повдигнешъ, ще бѫдешъ единъ ангелъ да служишъ въ божествения свѣтъ. Въорѫжете ума си съ вѣра, а не съ вѣрва­ния, защото вѣрванията сѫ религиозни, езически си­стеми, които се явяватъ като резултатъ отъ опититѣ на миналото. Съврѣменнитѣ религии сѫ единъ опитъ за изправяне на човѣчеството. Азъ не ги осѫждамъ, но казвамъ, че всички религии иматъ стремежъ да помагатъ на човѣ-чеството. И всички велики учители дохождатъ между това човѣчество, за да го издигнатъ, за да му помогнатъ, понеже сѫ служители на великия божественъ законъ, но тѣхнитѣ послѣдователи сѫ изопачили тоя законъ, спрѣли сѫ се само на външната му страна и така сѫ изопачили живота. Тѣ сѫ създали така вѣрва-нията. Дохожда лѣкарьтъ и ти казва: „Въ мене вѣрвай, азъ ще ти помогна". Започва: днесъ една инжекция, утрѣ друга, изхарчишъ много пари, но нищо не помага. Дойде попътъ, опѣе те. Не, не, въ такъвъ лѣкарь да не вѣрвашъ, а само въ онзи, който носи въ себе си любовьта като принципъ. Ако лѣкарьтъ или приятельтъ ти носи тоя принципъ на любовьта въ себе си, при­еми го, но, ако не го носи, може той да бѫде учитель, свещеникъ, лѣкарь, затвори вратата си за него, не го приемай, нека остане вънъ. Писанието казва: „Безъ вѣра не може да се угоди на Бога. Азъ прѣвождамъ тѣзи думи тъй: безъ умъ, безъ мѫдрость не може да се угоди на Бога. Кои дѣца радватъ родителитѣ? Нали умнитѣ,послушнитѣ дѣца? Глупавото, пакостното дѣте не радва родителитѣ си. Всѣки, който внася радость и веселие, той е уменъ. Умнитѣ синове и дъщери, ум­нитѣ приятели, учители, свещеници, тѣ сѫ хората на вѣрата. Като запиташъ сега тѣзи хора, дали има задгробенъ животъ, тѣ се съм-нѣватъ и казватъ: „Кой знае? науката още не го е доказала“. Но кой е по-напрѣдналъ: науката ли или ние? Ами кой създаде нау­ката, тя ли насъ или ние нея? Ние сме като старитѣ езически народи, които си създаваха образъ като тѣхъ, падаха на колѣнѣ прѣдъ своя идолъ Ваалъ и го молѣха: „Покажи ни, дѣ е истината?" Така и ние 8,000 години се молимъ на науката да ни покаже, дѣ е истината. Нищо нѣма да ни покаже тя. Има една наука, на която трѣбва да разчитаме, тя е божестве­ната наука, науката на човешкия духъ на любовьта, на която вториятъ принципъ е вѣрата. Тя е неизмѣнна наука, не се мѣни. Съврѣ-менната наука е човѣшка, тя е наука на вѣрванията, на хипотезитѣ. А въ наука-та на вѣрата всичко е опрѣдѣлено точно, математически; въ нея всѣки тонъ е на мѣстото си, както въ музиката, както въ математиката, всѣко число е на мѣстото си ; въ нея всичко е точно прѣдвидѣно, както въ техниката, както въ организма. Ние каз­ваме, че стомахътъ не е интелигентенъ, работи чисто механически. Не, той е. отличенъ химикъ. Като му дадете нужнитѣ условия, той работи много по-добрѣ, отколкото нашитѣ химици. Въ него влиза храната не­обработена, несмлѣна, и веднага той отдѣля съотвѣтни сокове за смилането, разтварянето на хранитѣ. Слѣдъ нѣколкочасова работа, тъй смлѣната храна прѣминава въ червата, за да си задържатъ тѣ отъ нея което имъ е потрѣбно, и послѣ се разнася чрѣзъ кръвьта- по цѣлия организъмъ. И бѣлитѣ дробове не сѫ едно духало, както нѣкои казватъ, и тѣ работятъ по извѣстни закони, сѫщо така и мозъкътъ си свършва добрѣ работата. А ние, съврѣменнитѣ хора, които се мислимъ за умни, интелигентни, какви ли глупости не правимъ. Мѫжътъ, като не може да изправи жена си, набие я ху­баво. Учительтъ, като не може да поправи ученика, из­пъжда го вънъ отъ училището. Свещеникътъ като не може да изправи паството си, отлѫчва го отъ църквата, обявява пасомитѣ си за еретици. Държа- вата не може да поправи нѣкои отъ поданицитѣ си, хайде въ затвора, хайде на бѣсилката. И всички съврѣменни държави правятъ специални заведения за провинилитѣ се свои поданници. Това сѫ заведения на вашитѣ глупости, за които ще ви сѫдятъ! Тъй пише горѣ, въ невидимия свѣтъ. Това сѫ полици, които единъ день ще се плащатъ. Да не мислятъ разнитѣ министри и властвуващи лица, че единъ день нѣма да отговарятъ за ония стотици и хиляди хора, които тѣ сѫ затворили въ тъмница! Не, небето и земята ще прѣминатъ, но нито една рѣзка отъ закона не ще се измѣни, докато не дойде всичко въ първоначалното си състояние. Тъй е било отъ памтивѣка, ще бѫде и до скончание вѣка. И не само въ България, но и навсѣкѫдѣ. Като говоря за скончание на вѣка, разбирамъ свършването на нашитѣ глупости, и началото на божествената хармония въ свѣта, на онази велика мисъль, за която ви говоря. И като се срѣщнемъ, тогава нѣма да питаме: ти вълкъ ли си или не? Казвамъ: „Опитай ноктитѣ ми, опитай зѫбитѣ ми!" Ако имамъ такива, вълкъ съмъ, ако нѣмамъ, не съмъ вълкъ. А тази вѣра, благородното, разумното въ човѣка, не позволява да имашъ никакви нокти, никакви зѫби. Ноктитѣ — това е кривата мате­матика.Когато вълкътъ изгуби любовьта си, та не може да разшири своята мисъль, той застава на пѫтя, чака да мине нѣкоя овца, да я хване и да я изяде. Защо постѫпва така? Той казва: „Както вие, господа, имате право да си купувате консерви отъ вашитѣ дюкяни, така и азъ имамъ право да си купя отъ бо­жествения дюкянъ единъ консервъ, затова отварямъ запушалката и го изяждамъ“. Но въ божествения свѣтъ е забранено да се ядатъ консерви. Тамъ нѣма никакви консерви. Споредъ божествения законъ, вълкътъ, като срѣщне овцата, трѣбва да каже: „Азъ съмъ много гладенъ, можешъ ли по закона на любовьта да се пожертвувашъ за мене"? Ако овцата се съгласи, той може да я изяде; ако не се съгласи, ще почака да мине втора, трета, докато се намъри нѣкоя да се пожертвува. Ако не се съгласи никоя овца, той ще се нахрани съ корени. Едно врѣме така е живѣлъ вълкътъ, това ще ви го докажа. То не е фигура, а великъ законъ. Когато постои вълкътъ 7 — 8 дни гладенъ, казва си: Колко съмъ глупавъ, че едно врѣме азъ другояче се хранѣхъ! Отива въ гората и се нахранва съ корени. Ако не се е хранилъ нѣкога така, отдѣ ще му дойде тази мисъль? Значи, той е живѣлъ и при други условия. И сега насъ, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да ни остави Господь де­сетина дни гладни, за да ни научи, че и по другъ начинъ може да се живѣе. Ще отидемъ въ гората, ще извадимъ сладки коренчета, и ще се нахранимъ. И така може да се живѣе. А съврѣменнитѣ лѣкари ще ни обясняватъ, какви елементи сѫ необходими за на­шия организъмъ, какви сѫ елементитѣ на консервитѣ, и чрѣзъ какви храни ще си ги доставимъ. Не съмъ противъ това, но то не е култура. Имайте прѣдъ видъ, че всѣка органическа храна, която употрѣбявате, колкото чиста и да е тя, винаги носи своитѣ отрови и причинява отлагания. Нѣма сѫщество, което да не умре, щомъ се храни съ органическа храна. И човѣкъ почналъ да умира, откато е взелъ да се храни съ такава храна, защото въ всѣко органическо сѫ­щество има чисто и нечисто поляризиране. Наблюда­вайте, какъ котката изяжда мишкитѣ. Тя улови една мишка и изяжда всичко въ нея. Ако котката, която е такава чистица, би яла както трѣбва, тя би живѣла много повече. Тя казва: „Споредъ нашата наука, азъ не мога да се бавя, да губя врѣме, гладна съмъ, затова те изяждамъ цѣла“. Така и мѫжътъ, дойде си отъ работа и казва на жена си: „Скоро, скоро, гладенъ съмъ“. Ако не е сготвено, да му мисли жената! Това не е наука. Ние трѣбва да започнемъ съ тия основни нѣща въ живота. Сега ви остава да се запознаете съ вѣрата като принципъ, та да разберете онова нейно проявление, което примирява всички противорѣчия въ живота. Ще ви покажа, какъ се явяватъ противорѣчията. Напримѣръ, двама млади се любятъ. Когато любовьта се проявява като принципъ, и двамата сѫ готови да бѣгатъ отъ дома. Казвамъ: „Герои сѫ и двамата.“ Като се роди първото имъ дѣте, и майката започне да го кърми, вижда наоколо си, че условията сѫ не­благоприятни, забѣлѣзвашъ — любовьта между тѣхъ почва постепенно да охлажда. Защо? — Защото тѣ не сѫ разбрали любовьта въ всичкитѣ й страни, въ дълбокия й смисълъ, че тя трѣбва да се поддържа съ интелигентность. Когато една птичка прави гнѣздото си върху клонетѣ на дърветата, тя избира такива клончета, които сѫ запазени даже и отъ най-слабия вѣтъръ, и отъ буритѣ. Тъй че, тя го съгражда много по-умно отъ всѣки инженеръ. Тя схваща, дѣ сѫ благоприятнитѣ условия за съграждане на гнѣздо, и тамъ снася яйцата си. А съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние можемъ и безъ гнѣздо, безъ добри условия да снесемъ яйцата си“. И наистина, снасятъ ги, но послѣ отиватъ да ги излюпватъ въ „Майчинъ домъ“. Това е култура на кукувицитѣ — тѣ снасятъ яйцата си въ чуждо гнѣздо. Питайте нѣкой естественикъ, отдѣ се е зародила идеята въ кукувицата да снася яйцата си въ чужди гнѣзда, а да не си прави сама гнѣздо? Нѣкой ще отговори: „Господь е наредилъ така“. Не, Господь не е казалъ това. Има много кукувици, при това интелигентни, които снасятъ своитѣ яйца все въ чужди гнѣзда. Знаете ли свойствата на кукувицата? Тя избира гнѣзда на слаби птички, та, като се излюпи кукувичето, то, като по силно, изхвърля другитѣ малки птичета отъ гнѣздото. Така постѫпвате и вие съ ва­шитѣ идеи. Казвате: „Ще снеса въ чуждо гнѣздо“. Снесете идеята си въ чуждо гнѣздо, изхвърляте дру­гата, но вашата е пакъ кукувича. Сега разрѣшете, какво означава тази кукувица. Ако ти приемешъ една божествена мисъль и ако тя не те научи, какъ да се туришъ въ хармония съ божествения законъ въ при­родата, ако не внесе любовь къмъ хората, какво те ползува тя, защо ти е тази мисъль? Една мисъль може да ти донесе и съмнѣние. Слѣдователно, безъ вѣра не може да се служи въ любовьта, безъ вѣра не може да се угоди на Бога на мѫдростьта. Като прочетете 8. глава отъ Притчитѣ, отъ 29. стихъ надолу, ще видите, че тамъ се говори за мѫ­дростьта, а тукъ говоримъ за вѣрата. „Когато полагаше закона си на морето — Да не прѣстѫпятъ водитѣ повелението му,(Водата, морето, това е съврѣменниятъ свѣтъ) Когато нареждаше основанията на земята (Подъ “основание на земята“ се разбиратъ нашитѣ и всички органически тѣла), Тогазъ бѣхъ при него и устроявахъ всичко; И азъ му бѣхъ наслаждение всѣки день, И веселѣхъ се всѣкога прѣдъ него. Веселѣхъ се на обитаемата негова земя; И наслаждението ми бѣше съ человѣчеокитѣ синове. (Тукъ се говори не за сегашнитѣ човѣшки си­нове, а за тогавашнитѣ, които сѫ живѣли съ вѣра - носителка на любовьта) Сега, прочее, послушайте ме, о чада; И блажени сѫ, които пазятъ пѫтищата ми. Послушайте поучение и ставайте мѫдри, И не отхвърляйте го. Блаженъ е този човѣкъ, който ме слуша, И бди всѣки день при моитѣ двери, И очаква при стълповетѣ на вратата ми. Защото, който ме намѣри, ще намѣри животъ, И ще вземе благосповение отъ Господа; „Който ме намѣри", това значи: който намѣри вѣрата, ще намѣри живота, нѣма да се усъмни, отъ него ще изчезне всѣко съмнѣние, ще дойде въ него ново съзнание, ще се възпламени нова интелигентность и ще каже: „Сега вече разбирамъ смисъла на живота“ А който съгрѣши противъ мене, своята душа онеправдава: Всички, които ме мразятъ, обичатъ смъртьта“. Сегашчитѣ хора казватъ: „Може и безъ вѣра“. Не, не, съ бевзѣрие не може. Казвамъ: Не трѣбватъ вѣрвания, а вѣра. Безвѣрието и цѣрата, това сѫ два полюса, защото безвѣрникътъ може да стане и вѣрующь, а човѣкътъ на вѣрата не може да се по­ляризира. Вѣрата е свързана съ човѣшкия умъ, съ човѣшкия интелектъ, а умътъ е свързанъ съ диша­нето. И понеже ние се намираме на границата на една нова еволюция въ свѣта, направили сме единъ ѫгьлъ отъ 180°. Пѫтътъ, който сме извървѣли отъ деня на излизането ни отъ божествената хармония, е пѫть на слизане. Сега ние сме до дъното и започ­ваме другата половина на тоя крѫгь, прѣдстои ни да изминемъ другъ ѫгьлъ отъ 180°. Този е законътъ на еволюцията, при който ще изучавате нѣщата отдолу нагорѣ, когато досега сте ги изучавали отгорѣ надолу. Само по този начинъ ще имате една опитность много по реална отъ по раншната, по-достѫпна за вашия умъ. Затова всички източни твър­дения трѣбва да се провѣрятъ отъ ново становище. Опитноститѣ на източнитѣ и западнитѣ народи трѣбва да се провѣрятъ. И еднитѣ, и другитѣ сѫ 50 % вѣрни. И тамъ ще влѣзе вѣрата. Всѣка мисъль и всѣка наука трѣбва да се провѣрятъ на опитъ, и нищо да се не взима на довѣрие. Вярата подразбира жив опитъ, но опитътъ не става по единъ начинъ. Ако искашъ да провѣришъ една музикална пиеса, ще намѣришъ единъ опитенъ музикантъ,а не нѣкой обикновень, и отъ него ще разберешъ, дали тази музика е правилна. Ако искашъ да разберешъ свойствата на материята, ще намѣришъ нѣкой ученъ химикъ, който не пробива кюнци и не прави експлозии, и отъ него ще искашъ да ти даде първитѣ упѫтвания върху великитѣ закони на материята. Материята, това е. една реалность. Въ нейнитѣ сегашни форми тя е прѣходна; слѣдователно, ако се уповаваме на тѣзи форми, ние се лъжемъ. Сегашнитѣ й форми ще прѣминать къмъ други, които ще бѫдатъ реални. Сегашнитѣ наши мисли сѫщо сѫ прѣходни; всичкитѣ ни сегашни раз­бирания сѫ само единъ прѣдговоръ къмъ онова пра­вилно разбиране, което ще дойде. Съ тѣзи си думи не искамъ да кажа, че сте невѣжи или простаци, че не разбирате нѣщзта, но само конста-тирамъ, че причината на вашето невѣжество се дължи на това, че нѣмате вѣра. А вѣрата е свързана съ вашия умъ. Слѣдователно, онзи, който нѣма вѣра, не може да има правилно развитъ умъ, а оттамъ, не може да има и правилно дишане, защото умътъ е свързанъ съ дишането. Умнитѣ хора плавно й хармонично дишатъ. Мисъль, която въздѣйствува на дишането, тя е права. Наблюдавайте нѣкоя красива жена или мѫжъ, здрави по воля, сърце, умъ, и ще забѣлѣжите красотата и пластичностьта въ дишането имъ! Който не диша правилно, и мисъльта му е непра­вилна. Нѣкой писатель ще пише нѣкоя статия, за­почва да размишлява, издишва издълбоко, послѣ диша неравномѣрно, става, изважда табакерата, направя си цигара, разхожда се изъ стаята, пакъ сѣда, пише.... Статията е готова. Критиката започва да говори: „Еди-кой-си написалъ отлична статия“. — На­писалъ димъ! Самата статия е толкова вѣрна, кол­кото и димътъ на цигарата му. Написалъ статия, какъ да се поправи обществото. Прѣди да започне ста­тията, той казва: „Чакай да се прѣкръстя!“ Кръсти се. Не, приятелю, кръстътъ показва, какъ да носишъ мѫчнотиитѣ. Когато направишъ кръстъ и кажешъ: „Во имя Отца“, запитай се: моята глава знае ли да мисли правилно? „И Сина“ — любовьта дѣйствува ли въ сърцето ми? „И светаго Духа“ — силата на Бога въ мене ли е? Това значи да направишъ кръ­ста, и да прочетешъ „Во имя Отца“ — Кръстътъ е нѣщо вѫтрѣшно. Нѣкой казва: „Да се прѣкръстимъ!“ Да, да се прѣкръстимь съ главата, съ сърцето и съ силата си. Като се прѣкръстите, кажете си: „Дали Господь на мѫдростьта е въ ума ми, имамъ ли вѣра?“ По какво се отличава човѣкъ съ вѣра отъ другитѣ, у които нѣма вѣра? По това, дали има страхъ. Въ вѣрата нѣма страхъ Нѣкой казва: „Да викаме лѣкарь“. Ако викашъ лѣкарь отъ страхъ, че си боленъ, ти ще умрешъ; ако го викашъ съ вѣра, като твой братъ, твой приятель, ще оздравѣешъ. Като викашъ лѣкаря съ страхъ, и лѣкарьтъ ще се уплаши, и той ще каже, че положението е опасно, самъ не се рѣшава да лѣкува. Викатъ втори лѣкарь, и той казва сѫщото. Викатъ трети, събиратъ се на консултъ, и най-послѣ и тримата казватъ:“Я ще оздравѣè, я не“- И това ще замяза на положението на онзи циганинъ който казвалъ: „Азъ съмъ много ученъ, знамъ, дѣ има вода. Въ онзи долъ я има вода, я не“. Е, че такава- наука всѣки я знае: „Я ще оздравѣе, я не“, „може да е добра, може да не е добра“. Старитѣ казватъ: „Ние знаемъ, може да е много добра, но може и да не е добра“ Тѣ не казватъ като циганина, напримѣръ, я е вѣрно, я не, но казватъ: „Може да е вѣрно, може и не.“ Нѣкой пита: „Ти какво мислишъ за моята мисъль?“ — Е, може да е добра, вѣрна“. Не, може, а трѣбва да е вѣрна. И тогава казваме: „Не знамъ, кой ще бѫде спасенъ“. Не, знамъ кой ще бѫде спасенъ; знамъ, кой ще влѣзе въ цар­ството Божие; знамъ кого Господь е избралъ;знаятъ го и всички онѣзи, които иматъ вѣра. Нѣма скрито покрито за вѣрващия. Скрито - покрито има, но кога? Само въ прѣстѫпленията, само тѣ се криятъ. И добритѣ дѣла трѣбва да сѫ тайни. Въ този свѣтъ и добритѣ и лошитѣ хора трѣбва да се криятъ. Защо? Само злото е скрито. Лошиятъ човѣкъ се крие да не го хванатъ и затворятъ въ тъмница. Добриятъ, богатиятъ човѣкъ се крие, да не го подведатъ подъ членъ 4 отъ закона, та да му кажатъ „Ти си неприятель на народа, хайде въ дрънголника“. Ето защо сега богатитѣ отричатъ, че сѫ богати, а едно врѣме хората се хвалѣха, че сѫ богати, че иматъ пари. Днесъ всички богаташи искатъ да минатъ за сиромаси. Защо? Защото има членъ 4. Това нe е правилно мислене, това не е философия на жи­вота. Волътъ, който оре на нивата и раздѣля браздитѣ, казва: „Азъ съмъ, който, ора“. Да, защото има остенъ; а орачътъ е, който носи Закона. И азъ мисля, че ние сме минали това учение на остена. Сега е уче­нието на вѣрата. Споредъ новото учение, всѣки самъ трѣбва да опита своята мисъль, вѣрна ли е. Ще прѣдставя мисъльта си на брата си, и ще го оставя той да я възприеме Той нѣма да ме пита, вѣрна ли мисъльта ми. Защо? — Защото азъ съмъ опиталъ мисъльта си 99 пѫти. Не само азъ, но хората отъ 8000 години насамъ сѫ опитвали този великъ законъ. И вие може да го опитате. Днесъ ви говоря за вѣрата. Кажете: „Ние ще живѣемъ съ вѣра“. Внесете въ себе си вѣрата, и започнете да работите съ нея. Не мислете, какъ гледатъ хората на васъ, дали сте интелигентни или не. Е, хубаво, като сте интелигентни, ще ви дамъ да рѣшите една задача: ai : а = bi : b = ci = с. Какво ще разберете отъ тази за­дача? Тя е задача, която опрѣдѣля отношенията на невидимия свѣтъ къмъ видимия. Когато става извѣстно явление въ физическия свѣтъ, съотвѣтно явление става и въ невидимия. Такъвъ е законътъ. Когато единъ човѣкъ се ражда на земята, едноврѣменно съ него другъ се ражда на небето. Когато нѣкой умира на земята, и на небето умира нѣкой. Когато единъ човѣкъ умира на земята, за небето той се ражда, т. е. за да отиде единъ човѣкъ отъ земята на небето, трѣбва другъ да дойде на земята. Тѣ се замѣстятъ. Между величинитѣ има извѣстно съотношение. Нѣкой пита: „Защо трѣбва да умирамъ?“ — Не, нѣма да умрешъ, но казвамъ: рѣшено ти е да се родишъ въ другия свѣтъ, а другъ да се роди на земята. Ще ка­жете: „Дотукъ те слушахме, но оттукъ нататъкъ нѣма да те слушаме“. Не настоявамъ да приемете това като една положителна истина, а като единъ символъ, но ще го провѣрявате и ще разберете, че има извѣстно съотношение между духовния и физи­ческия свѣтъ. И тъй, ще разгледате, каква е вѣрата ви въ под­съзнанието, въ съзнанието, въ самосъзнанието и въ свръхсъзнанието. Когато отъ вашата душа изчезне всѣкакво съмнѣние умраза, лъжа, и тѣ излѣзатъ на повръхностьта, кажете си: „Не, съ тази величина вече немога да боравя“. Кажете ли си така, това показва, че вѣрата е турила въ сърцето ви своя пръвъ коренъ. Вѣ­рата има свръзка съ ритмичното дишане. Затова индуситѣ се стремятъ да дищатъ ритмично, като искатъ понѣкога да регулиратъ своята мисъль отгорѣ надолу, а западнитѣ още не знаятъ това: тѣ иматъ стремежъ- отдолу нагорѣ. Забѣлѣзано е, че у охтичавитѣ хора дишането става бързо, ритъмътъ на дишането имъ е късъ, слѣдователно, смѣната на енергиитѣ у тѣхъ е неправилна, което значи, че между вѣрата и мисъльта има борба. Отъ какво се ражда охтиката ? — Или отъ страхъ, или отъ умраза. Всѣка мома може да стане охтичава: вземете й любовника, лишете я отъ на­деждата, че ще има другъ, и у нея ще се яви стѣснение, умраза, и тя ще стане охтичава. Тя казва: „Безъ този момъкъ не мога да живѣя.“. Тамъ е заблу­ждението. Не, твоятъ момъкъ е въ твоя умъ. Той е твоята любовь. Ако момата срѣщне момъкъ отъ фи­зическия свѣтъ, който й съотвѣтствува, нека го вземе, но, ако не срѣщне такъвъ, по добрѣ е да си живѣе сама. Първиятъ любовникъ на ума е сърцето. Залюбятъ ли се двамата, това е правилната женитба. Но момата, казва:.Този вѫтрѣшенъ любовникъ нѣма да ме храни, а външниятъ, външниятъ.“ —Не, външниятъ ще те прѣдаде. Вие, мѫже и жени, които сте опи­тали този законъ, които сте се женили, щастлив ли сте, разрѣшили ли сте правилно този въпросъ ? — Не. Вие мязате на знаменития английски реформаторъ Иоанъ Веслей, който се оженилъ за своята възлюблена и слѣдъ три дни казалъ:„Не си струва човѣкъ да се жени.“ И това го казва единъ великъ човѣкъ, рефор­маторъ! Умътъ е първиятъ възлюбленъ. Той ще ти донесе свѣтлина, Този възлюбленъ ще намѣри външни форми, за да се изрази. Тогава пъкъ сърцето на момъка ще намѣри своята възлюблена отвънка и ще стане едно правилно кръстосване. Когато умътъ на момъкъ се прѣкръстоса въ сърцето на мома, става добра, истинска женитба на физическия свѣтъ. А днесъ всѣки момъкъ търси мома, и обратно. Намѣри мома, започне да й чете какво е написалъ. Тя се възхищава. Той казва:“А, гений съмъ азъ.“ Когато мо­мата изказва своитѣ въжделенни чувства, той й казва: „Колко си наивна!“ Каже ли й така, да стои далечъ отъ него. той не е за нея, у него нѣма ритмично ди­шане. Ще кажете: „Ще ни изкарашъ кирливитѣ ризи.“ — Да, тази вода, която иде сега въ свѣта, ще ви изкара всички кирливи ризи. Ами като натопите кир­ливитѣ ризи въ топлата вода и ги варите, кирьта нали кипва, и изплува отгорѣ? Слѣдователно, като насадите правилната мисъль въ ума си, тя ще изкара всички недѫзи. Не мислете, че моята бесѣда има прѣдъ видъ вашитѣ погрѣшки! Това нѣма нищо индивидуално къмъ васъ. Но ви казвамъ, че, ако искате въ бѫдеще животътъ ви да бѫде хармониченъ, вложете вѣ­рата въ себе си, измѣнете мисленето си и започнете да изправяте миналото си. Всички ваши мисли и же­лания, наслоени у васъ отъ редъ минали сѫществувания, може да се изправятъ само чрѣзъ закона на лю­бовьта въ човѣшкия духъ и чрѣзъ закона на човѣшкия умъ. Когато любовьта проникне отдолу нагорѣ, отъ сърцето въ душата, отъ душата въ ума и от- тамъ въ човѣшкия духъ, ще има хармония, движение въ двѣ посоки— двѣ противоположни течения. Когато двама души се рѫкуватъ, нали подаватъ отъ двѣ мѣста рѫцѣтѣ си; това е движение, въ което има едноврѣменно двѣ противоположни течения. Ако въ момъка мисъльта и дишането сѫ правилни, въ него става пра­вилно течението и, ако сте ясновидецъ, ще забѣлѣжите, че отъ рѫката му по направление къмъ ума ще изтича една свѣтлина. Ако чувствата на момата сѫ правилни, ще видите, че отъ нея излиза една бѣла, мека свѣтлина, окрѫжена съ една много тънка, розова краска. Тѣзи двѣ свѣтлини, на момъка и на момата, като се срѣщнатъ и се съединятъ, ще образуватъ божествена вълна. Какво чувствуватъ тѣзи млади? Казватъ:„Ние сме готови двамата заедно да се боримъ въ свѣта и да се жертвуваме.“ Тогава при това положение и бабитѣ ще възкръснатъ. Защото стари хора нѣма. Стари хора сѫ онѣзи, които сѫ изгубили оня първиченъ законъ на вѣрата, и тѣ умирать отъ гладъ. Хербертъ Спенсеръ казалъ: „ Когато обмѣната на енергиитѣ въ организма става неправилно, човѣкъ бързо остарява и може да умре скоро, а когато става правилно, т. е. колкото харчи, толкова и печели, той може да живѣе 100, 200 и по-вече години“. Азъ не поддържамъ такъвъ възгледъ, защото смисълътъ на живота не се състои въ неговата продължителность, а въ неговото разумно приложение. Христосъ казва :„Азъ дойдохъ, за да дамъ животъ и да го иматъ прѣизобилно“. Като знаемъ какъ да съчетаваме силитѣ на сърцето, душата, ума и духа си, това може да направимъ и на себе си, и на приятепитѣ си. За това Христосъ казва :„ Ако двама души сѫ събрани въ мое име, трѣбва да иматъ една цѣль.“ Това сѫ хората, които трѣбва да иматъ любовь. Богъ е любовь и всички хора се движатъ къмъ любовьта, но сѫщеврѣменно искатъ да бѫдатъ богати щастливи, а това почива на извѣстни закони. И тъй дишането трѣбва да бѫде ритмично. До­пуснете ли, обаче, въ себе си умразата или лъжата, дишането ви ще се измѣни. Достатъчно е човѣкъ да допусне въ себе си стотина такива мисли и желания, за да му се причини апоплектиченъ ударъ. Натрупването на тѣзи мисли ще подѣйствува на дишането, ди­шането на сърцето, и животътъ веднага ще се прѣкрати. Защо ? — Защото този човѣкъ не е мислилъ и дишалъ правилно. Отъ невидимия свѣтъ ще изпратятъ комисия, която ще каже: Този човѣкъ не е мислилъ правилно,“ и ще му види смѣтката. Безъ вѣра не може да се угоди на Бога, безъ вѣра не може да се служи на човѣчеството, безъ вѣра не може да служимъ на ближния си, безъ вѣра не може да служимъ и на себе си. Деньтъ, въ който човѣкъ изгуби вѣрата си, и той е изгубенъ. Трѣбва ви вѣра положителна, вѣра въ своитѣ мисли и чувства, а не въ чуждитѣ. Азъ не говоря за яйца­та на кукувицата. Кои сѫ вашитѣ мисли ? — Това, което е родено отъ Бога, то е наше, общо е, а онова, ко­ето е родено отвънъ, то е кукувичино яйце. Нѣкой иска да направи голѣма кѫща, да даде голѣмо уго­щение, но горко на кокошкитѣ, които ще участвувтъ, които ще пострадатъ за това угощение. Това е навсѣкѫдѣ въ свѣта. Единъ народъ ще стане богатъ, но за негова смѣтка другъ ще осиромашѣе. Това не е пра­вилно, то не е култура. Слѣдователно, като се изо­пачи закона на вѣрата, народитѣ се израждатъ. Цѣли народи, цѣли племена, материци и раси изчезватъ. Ако хората мислятъ така още 100 години и сегашната раса и всички европейски народи ще оглупѣятъ, ще се изродятъ. Като се изродятъ тѣ, ще дойде нова раса, която ще тури единъ новъ редъ на нѣщата, затова първото нѣщо е да изправимъ мисъльта си, да туримъ въ насъ вѣрата. За сега ще оставимъ народитѣ, ще оставимъ закона на еволюцията да си върви по своя пѫть, а въ вашата душа не искамъ да остане абсолютно никакъвъ страхъ. Страхътъ оставете вънъ! Да ви е страхъ, само когато грѣшите, а когато правите добро, да не ви е страхъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ само, какво ще стане съ насъ. Нищо лошо нѣма да стане. Онзи, който ни е пратилъ на земята, любовьта, която ни е родила, която е първото нѣщо на свѣта, ще ни на­прави безсмъртни. Дрехитѣ ни може да се измѣнятъ, но това не е смърть. Това сѫ вариации, това сѫ пѣние, божествена хармония на нѣщата. Най-първо, потрѣбна е вѣрата, за да измѣните всички свои ми­сли. Постарайте се при първия урокъ да внесете въ себе си хармония. Имате извѣстно болезнено състоя­ние, кажете си: „За да поправя това си състояние, зависи отъ вѣрата, за това ще измѣня вѣрванията си въ вѣра, и ще туря хармония въ мислитѣ си.“ Съединете се съ всички хора, и кажете :„Всички хора по земята сѫ добри, всички закони сѫ правилни, нѣма изключения. Смъртьта е нѣщо прѣходно въ свѣта.“ Ако прило­жите този законъ въ ума си, нѣма да мине и единъ, два или три часа, или споредъ сериозностьта на болестьта нѣколко дни, и болестьта ви ще изчезне. По сѫщия начинъ може да провѣрите дали мисъльта ви е пра­ва. Опитайте този законъ и когато имате ревматизъмъ въ крака си, не бързайте да викате лѣкарь, а провѣрете дали можете чрѣзъ мисъльта си да прѣнесете боле­стьта въ ръката си и отъ тамъ да я изхвърлите навънъ. Ако дѣйствувате чрѣзъ вѣрата си, ще прѣмѣ- ствате токоветѣ на вашето електричество и магнетизъмъ отъ едно мѣсто на друго въ организъма си, и ревматизъмътъ ви ще мине. Ревматизъмътъ — това сѫ натрупани мисли, затлъстяването — това сѫ пакъ мисли. Човѣкъ, който много мисли, ще започне и да чуствува много. Това показва, че у такъвъ човѣкъ сърцето дѣйствува много. Ако нѣкой много яде и не работи, ще затлъстѣе много, и скоро викатъ лѣкарь. Затлъстяването е единъ признакъ, че мислитѣ и чув­ствата, не сѫ правилни. Сѫщия законъ е и за сухитѣ хора. Сухитѣ сѫ много активни. Не, всичко трѣбва да бѫде умѣрено. Дойде ли у васъ една мисъль, не я спирайте, а проявете я, дойде ли едно чувство, про­явете го. Работете, не се отказвайте отъ работа. Така ще влѣзете въ връзка съ великия божественъ законъ. Ако срѣщнете нѣкой старецъ падналъ на пѫтя, а вие сте студентъ или учитель, бързате за работа, не се спирате. Нищо, спрете се, помогнете му съ как­вото можете. Или видите, че се биятъ двѣ дѣца, плачатъ, спрете се, примирете ги. Да не ги набиете, на имъ дайте по единъ левъ или грошъ, или ако има­те ябълки, по една ябълка. Посъвѣтвайте ги да не се биятъ. И обърнете имъ внимание, че сѫ братчета, че и двамата сѫ прави. Така примирени, тѣзи дѣца всѣкога ще ви слушатъ. Ще извършите една добра работа. Но ако ги примирявате, и имъ обяснявате, че не сѫ на правата страна, нѣма да ви разбератъ. И двамата сѫ на правата страна. Между васъ, религиознитѣ, има много да плачатъ. За какво ? — За грѣховетѣ си. Свѣтскитѣ хора пъкъ плачатъ, че умрѣлъ нѣкой отъ тѣхъ. Ученицитѣ плачатъ, че сѫ пропаднали на изпита, професоритѣ плачатъ, че сѫ изгубили мѣстото си. Всички плачатъ, защото не мислятъ правилно. Постарайте се да внесете въ дишането си ритмичность, правилность. Дойде ви нѣкоя правилна мисъль, провѣрете веднага, правилно ли се извършва дишането у васъ? Всѣка мисъль, която дава потикъ. въ живота ви, е правилна. Вие дишате съ прѣкѫсване, но това е една неправилность, отъ която трѣбва да се освободите. Ако дишате така, ще ви сполети нѣкое нещастие. Забѣлѣжете, че, когато дишате не­правилно, сърцето ви бодне, трепне отъ врѣме на врѣме. Таково трепване става и съ овцитѣ на нѣкой овчарь, когато прѣдстои да имъ се случи нѣкакво нещастие. Ако овцитѣ прибързать и се спратъ вне­запно, овчарьтъ знае, че нѣма да се мине нѣколко часа, и нещастието ще стане. Ако вашитѣ мисли и чувства бѣгать отъ едно мѣсто на друго, както ов­цитѣ, трѣбва да сте на поста си, да знаете, че крадецътъ е близо до васъ. И тъй, вѣрата е единъ живь принципъ на ума. Само чрѣзъ нея ще можемъ да узнаемъ всички тайни, които сѫ вѫтрѣ въ природата. Знаемъ ли тѣзи тайни, ще можемъ да обновимъ и живота си. Това нѣма да стане въ 1, 2 или 10 години, но вѫтрѣ въ 100 годи­ни ще стане. И тъй, тѣзи два принципа — любовьта и вѣрата, трѣбва да ги съединимъ Ние трѣбва да съчетаемъ силата на духа, на ума, на душата, на сърцето, като стремежъ на сърцето въ подсъзнанието, като чувство на душата въ съзнанието, като сила на ума въ самосъзнанието, и като принципъ на духа въ свръхсъзнанието, и въ това съчетание ще дойде но­вата мисъль, която може да ни обнови. И тогава ще забѣлѣжите, че, когато се срѣщнатъ двама души, у които има такова обновление, тѣ може да се търпятъ. Нѣма ли това обновление, тѣ не може да се търпятъ. А това е много естествено, защото и двамата сѫ не­гативни или по сърце, или по душа, или по умъ, или по духъ. Всѣкога трѣбва да има хармония и допъл­ване, т. е, когато умътъ дѣйствува у момъка, въ мо­мата трѣбва да дѣйствува сърцето; когато- у момъ­ка дѣйствува духътъ, въ момата трѣбва да дѣй­ствува душата. Само така ще има пълна хармония, пълно съчетание. Дѣто и да сѫ тѣзи хора, между тѣхъ винаги ще има едно съчетание. Влѣзе ли една и сѫща мисъль въ двамата, ще има дисхармония, разединение. Всѣка мисъль има едно движение отъ сѣверъ къмъ югъ и отъ изтокъ къмъ западъ Това прѣдставлява човѣка. Иначе, винаги ще има едно кръстосване. Това сѫ сили на сърцето, сили на ду­шата, сили на ума и сили на духа. Силитѣ отъ ума слизатъ къмъ сърцето, т. е. отъ главната нервна си­стема слизатъ къмъ симпатичната нервна система, а оттамъ възлизатъ къмъ главата. Тамъ, дѣто става това прѣплитане, се образува новъ потикъ. Слѣдователно, срѣщнете ли човѣкъ, билъ той мѫжъ или жена, съ когото мислитѣ ви се прѣплитатъ правилно, ще почувствувате извѣстна хармония, и у васъ ще се родятъ или нови мисли или нови чувства. Яко нѣма между васъ тази хармония, ще се върнете у дома си обрѣмененъ, ще ви заболи глава. Това не говори, че тѣзи хора сѫ лоши, но вие трѣбваше да постѫпите по другъ начинъ. Зимно врѣме съ бѣли, леки дрехи ли ще се облѣчете? Лѣтно врѣме съ дебели дрехи ли ще се облѣчете? Когато отивате при човѣкъ, който живѣе въ зимата на своя животъ, ще облѣчете дебелитѣ си дрехи. Когато отивате при човѣкъ, който живѣе въ своето лѣто, ще се облѣчете съ свѣтли, леки дрехи. Вие ще се съобразявате, кѫдѣ и по кое врѣме отивате, и не мислете, че хората сѫ лоши Лоши хора въ свѣта нѣма, въ положителенъ смисълъ. Лоши хора, споредъ менъ, сѫ онѣзи, които иматъ много торъ и крито грабятъ наготово. Какво грабятъ? - Доброто на другитѣ хора. Добри хора сѣ тѣзи, които даватъ, а лоши хора сѫ ония, които вземать. Разбойникътъ стои въ гората, чака да мине нѣкой. Минава човѣкъ, който е работилъ цѣли 3—4 години, за да спечели нѣщо и нахрани дѣцата си. Взима му паритѣ, ограбва го. И тъй, въ свѣта сѫществуватъ два метода за ограбване: бавенъ и бързъ. Напримѣръ, искашъ да вземешъ паритѣ на единъ човѣкъ. Започвашъ да го убѣждавашъ. Отивашъ първия день при него, говоришъ му, не се съгласява. Отивашъ втория день, пакъ го убѣждавашъ — не се съгласява. Най-послѣ успѣвашъ да му вземешъ паритѣ. Той казва: Излъга ме този човѣкъ! Бързиятъ начинъ е оня на апаша: когато отидешъ при нѣкого съ револверъ въ рѫка, и той самъ казва: „Взимай, взимай, по-скоро!“ Така не се губи врѣме. Бързиятъ методъ е врѣденъ Всички сегашни хора постѫпватъ споредъ него, носятъ си револвера и казватъ: „Дай си паритѣ, ти ще работишъ, а азъ ще почивамъ,“ а въ божия законъ е писано: Всинца ще работимъ, и еднакво ще дѣлимъ благата. Всѣки ще работи, споредъ кол­кото може, и никой никого не трѣбва да използува. Туй е законътъ на вѣрата. Като ви говоря за вѣрата, казвамъ, че на зе­мята живѣятъ и други сѫщества, много умни, които вие не виждате. Сега ще навлѣза въ друга область, дѣто х : у = xi: yi. Послѣдното отношение xi: yi прѣдставлява отвлѣчения свѣтъ. Тѣзи сѫщества сѫ по-умни, по-интелигентни отъ васъ, тѣ сѫ усвоили законитѣ, които напѫтватъ нашия животъ и дѣйствуватъ между насъ Каквото и да мислите, каквото и да проектирате, тѣ сѫ между васъ. Вие сте подъ тѣхното влияние. Мислите, какъ да разрѣшите единъ въпросъ. Тѣ се борятъ, и тѣ го разрѣшаватъ. Не мислете, че тѣзи хора сѫ сѣнки, тѣ сѫ реални хора, материализирани, облѣчени сѫ съ тѣла, и има на­чинъ да говорите съ тѣхъ, а не сѫ сѣнки. За да ме разберете по-добрѣ, ще ви приведа едно сравнение. Прѣдставете си, че се намирамъ прѣдъ единъ мравунякъ. Мравкитѣ си иматъ извѣстенъ редъ на нѣ­щата, носятъ си това-онова въ мравуняка. Поставя бастуна си въ мравуняка имъ, дигне се голѣмъ шумъ между мравкитѣ, нѣкой имъ разстройва мравуняка. Казватъ си: „Въ природата ставатъ нѣкои сътресения, естествени сили влияятъ“. А тѣзи сили сѫ моятъ ба­стунъ. Послѣ туря пръста си между тѣхъ, нѣкоя мравка ме ухапва. Прѣдставете си, че у нѣкоя мравка дойде мисъльта, че тукъ има нѣкое разумно сѫщество, което имъ прѣчи, далечъ ли е тя отъ истината? Слѣдователно, по отношение на тѣзи грамадни хора, за които ви говоря, ние сме като мравкитѣ. Азъ мога да ви докажа, че тѣ сѫществуватъ, като туря между васъ тѣхния бастунъ, и ви размърдамъ. Може да направите опитъ, да видите тѣхния бастунъ. Стоя единъ день прѣдъ единъ мравунякъ и съ лупата си фиксирвамъ свѣтлината точно къмъ пѫтя на мравкитѣ. Тѣ отиватъ къмъ свѣтлината, но, като ги парне, отскачатъ. Казватъ си: „Какво е това явление, нѣщо много свѣтло, но пари“. Наобикалятъ ме мравкитѣ, разсѫждаватъ наоколо ми цѣлъ концертъ Чудятъ се на това явление. Казвамъ имъ: „Азъ съмъ, позна­вате ли ме?“ Често и тѣзи голѣмитѣ хора, умнитѣ ги наричамъ азъ, фокусиратъ съ хората, както и ние правимъ съ малкитѣ мравки. Тѣ сѫ рѣшили да поправятъ свѣта: дадена имъ е власть отгорѣ, даденъ имъ е и планъ, и сега тѣ ще разоратъ. Това нари­чамъ азъ новъ редъ и новъ порядъкъ въ свѣта, това, което тѣзи сѫщества ще донесатъ. Като ме слушате сега, вие си казвате: „Ако това е истина, голѣма лъжа е“. „Бу сахи иса, чокъ яландъръ“, както гласи турската пословица. Ако имате вѣра, ще направите опитъ, и ще се увѣрите, но, ако имате само вѣрвания, ще кажете споредъ турската пословица: „Ако това е истина, голѣма лъжа е“. Не, не е лъжа това. И тъй, да се повърнемъ къмъ мисъльта си. Тази първична интелигентность, която трѣбва да дойде въ свѣта, произтича оть Бога; отъ тоя първоизточникъ иде сега нова вълна, която хората трѣбва да приематъ. Казватъ: „Богъ вдъхналъ душа въ човѣка“. Сега Богъ прави нови вдишвания. Въ хиляди години Богъ единъ пѫть вдишва. Ще разберете двата принципа, че Богъ е всеобемна любовь, която обгръща всички сѫщества, че Богъ е всеобемна ин- телигентность. Тази интелигентность ще се прояви споредъ естеството на всѣко сѫщество. Трѣбва да има едно разнообразие, но и въ всинца насъ трѣбва да има тази божествена хармония. Подложете на опитъ учението, направете дишането си ритмично, внесете въ сърцето си, въ душата, въ ума и въ духа си, както и въ подсъзнанието, съзнанието, самосъз­нанието и свръхсъзнанието си мисъльта да видите тѣзи сжщества, и вие ще ги видите. Когато видите тѣзи сѫщества, вие ще намѣрите вашитѣ учители, вашитѣ братя и сестри. Тѣ сѫ благородни сѫщества и тъй високи въ своитѣ постѫпки, и така изпълняватъ Христовото учение, че вие и понятие нѣмате отъ всичко това. Когато отидете въ дома имъ на гости, ще ви приематъ като по-малки свои братя, ще ви дадатъ най-добрия приемъ, и ще ви изпратятъ въ този свѣтъ, да носите новото учение. При сегашното ви състояние, съ тѣзи умове, сърца и души, които имате, не може да ги видите. Вашето небе е облачно. Съмнѣнието, което имате, дали това сѫществува или не, показва, че не може да служите на вѣрата, на този Господь, който е вѫтрѣ, въ васъ — подразбирамъ душата ви. И тъй, безъ вѣра не може да се угоди на Бога, на любовьта. Вие не сте още вѫтрѣ въ тѣлото си, а сте извънъ него. Тѣлото на човѣка за неговата душа е още само като катедрата за про­фесора — качи се на нея, прѣподаде урока си, прѣстои всичко 2—3 часа, и слиза. Човѣкъ само врѣменно живѣе въ тѣлото си, дѣто си има и катедра. Ду- хътъ слиза въ тѣлото само въ извѣстно врѣме, за извѣстни часове и минути, докато прѣподаде уроцитѣ си. Но душата е нѣщо велико! Нѣкои ме питатъ: „Като е толкова велико, голѣмо нѣщо, какъ се събиратъ толкова души въ свѣта?“ Велика душа е она­зи, въ която има интенсивна, широка любовь и пра­вилна мисъль. Душа, въ която нѣма любовь, нѣма правилна мисъль, тя е малка. Не е въ външната форма, не е въ голѣмото шише. Светецътъ може да живѣе въ колиба, а прѣстѫпникътъ — въ палатъ, но не е палатътъ, който създава гения, нито колибата, която създава невѣжеството. Слѣдователно, вие трѣбва да измѣните мисъльта си, за да измѣните свѣта. Всички ние колективно създадохме нашата мисъль, нашитѣ тѣла, като ги изопачихме. Пакъ колективно ще работимъ, за да се върнемъ къмъ първоначалното съзнание, като се съединимъ съ тоя великъ законъ. Днесъ врѣмето е ясно, свидѣтель на това, че, ако приемемъ новото учение, ще имаме тази свѣтлина. То свидѣтелствува за мене, но азъ и така съмъ щастливъ и богатъ, а вие трѣбва да придобиете това за васъ и ще го прѣдадете на вашитѣ дѣца, на вашето поколѣние, а сега вашитѣ почернѣли лица и побѣлѣли косми говорятъ друго нѣщо. Азъ бихъ желалъ да Ви побѣлѣватъ космитѣ, но не отъ страхъ, а отъ любовь. Когато косата се измѣня отъ любовь, тя приема разни краски. Когато нагорещяватъ желѣзото, то става свѣтло, а когато истине — става черно Всички, на които коситѣ сѫ черни, трѣбва да побѣлѣятъ. Питате, защо остарявате. Ами вѫглищата, които сѫ изгорѣли, нали трѣбва да нагорещатъ желѣзото? Значи, енергията отъ вѫглищата минава въ желѣзото. Затова трѣбва да донесемъ малко вѫглища. Не мислете, че е лошо да имате черни коси. Чернитѣ коси, чернитѣ очи показватъ, че тѣзи хора сѫ още въ сѣнка, свѣтлината още не е проникнала въ тѣхъ. Такива хора не сѫ грѣшници, но въ тѣхъ има складирана енергия, която отпослѣ ще се прояви, тѣ очакватъ въ бѫдеще да цъвнатъ и узрѣятъ. А хора съ бѣли коси показватъ, че сѫ цъвнали и узрѣли. Младъ, старъ, умирания, раждания, това, казано въ другъ смисъль, значи: да любишъ и да мислишъ. Любовьта, това е началото на живота. Мисленето, — това е възрастниятъ човѣкъ, който е разбралъ смисъла на живота, и затова него­вата глава е почнала да побѣлѣва. Безъ вѣра, безъ този умъ не можешъ да служишъ на Бога. Азъ оспорвамъ мнѣнието, че много умъ и знание не ни трѣбватъ. Не, намъ ни трѣбва единъ божественъ умъ, божествени разбирания, да разбираме висшата мате­матика, биологията, астрономията, естественитѣ науки, и то, въ всичкитѣ имъ съотношения, да разбираме, какъ сѫ свързани животнитѣ, растенията. Нищо въ свѣта не е безъ смисълъ, затова трѣбва да обикнемъ всѣко дърво, растение, всѣко животно, и като се явимъ при всѣко отъ тѣхъ, да му прѣдадемъ добри мисли. Не мислете, че нѣщата въ свѣта сѫ лоши. За да станатъ лоши, ние сме станали причина. Ето защо трѣбва да се заемемъ да поправяме тоя свѣтъ отвънъ навѫтрѣ. И тъй, започнете да поправяте мисъльта си, страститѣ си. Има страсти, които изгарятъ. Често съмъ слушалъ мома да казва: „Изгори ме той“. Да, този токъ, който момъкътъ изпраща на момата, може да бѫде толкова силенъ, че да я убие моментално. Чув­ствата на нѣкоя майка може да бѫдатъ толкова силни, че да изгорятъ дѣтето. Трѣбва да знаемъ, какъ да чувствуваме, какъ да мислимъ. Мисъльта и чувството понѣкога биватъ толкова силни, че могатъ и да въз- кръсятъ нѣкого. Чувствата могатъ да убиватъ и възкръсяватъ, и едното и другото е вѣрно. И сега силитѣ въ природата сѫ подчинени на човѣшкия умъ. Ако искате да се ползувате отъ този законъ, трѣбва да имате вѣра и любовь, и Богъ ще ви даде новъ начинъ да провѣрявате нѣщата. Тогава ще кажете: „Моята мисъль е права“. А сега казвате: „Я има вода, я не“. Това е вѣрата на циганина. Вложете любовьта и вѣрата, направете единъ опитъ, и тогава ще разбе­рете въпроса по-подробно. Азъ бихъ започналъ да ви обяснявамъ всичко това математически, съ съврѣменната алгебра и геометрия, но колцина отъ васъ ще ме разберете? Кой професоръ по математика е успѣлъ досега да убѣди ученицитѣ си въ вѣрностьта на своитѣ теории? Учатъ теории, много правила, но дойде ли да ги приложатъ въ живота, не знаятъ какъ. Казвамъ: «новото учение», и ние знаемъ, какъ да приложимъ една енергия въ органическия животъ. Като казвамъ „ние“, подразбирамъ бѣлитѣ братя, които живѣятъ между насъ. Азъ ги слушамъ сега, като каз­ватъ : «Нѣкои отъ тѣзи ученици може да станатъ до­бри, а други — не. Нѣкои отъ тѣхъ ще бѫдать уче­ници, а други — оглашени». Ако ги приемете, тѣ ще ви помогнатъ, и вие ще станете носители на новата кул­тура, новото небе и новата земя, които сега се създадаватъ. Тази нова мисъль казва на свѣта: „Въ ума ви не трѣбва да има абсолютно никаква лъжа“. Приемешъ ли нѣкакви хипотези, дръжъ ги като такива, но въ ума си трѣбва да държишъ онѣзи истини, кои­то сѫ абсолютно доказани. Тази работа съ вѣра става. И да знаешъ едно: откѫдѣ си дошълъ и кѫдѣ отивашъ. Откѫдѣ сте дошли ? Казвате: «Родиха ме». Помнишъ ли деня и часа на твоето раждане ? — Не, майка ми, баба ми го казватъ. «Зная, че ще умра». Отдѣ знаешъ? «Вѣрвамъ». Не, това е вѣр­ване, а не вѣра. Ние, като насочимъ нашата мисъль, знаемъ, кога сме родени, знаемъ, кога ще оставимь този свѣтъ, знаемъ, отдѣ започва физическиятъ свѣтъ и докѫдѣ се простира, знаемъ, отдѣ започва духов- ниятъ и докѫдѣ се простира. Затова ви трѣбва единъ отличенъ умъ, като у Христа. За да бѫдете чисти, умни, възвишени хора, герои въ свѣта, необходима ви е вѣра, чрѣзъ която се добива всичко. Тя е едно отъ качествата на ангелитѣ. Това качество и хората трѣбва да го придобиятъ. Съ вѣрата започва новата култура. Приложете сега вѣрата и любовьта, тя за­почва съ врѣмето, а врѣмето е тактъ на божията хармония, а хармонията е вѫтрѣшниятъ смисълъ на жи­вота. Това е учението за вѣрата, което Христосъ е проповѣдвалъ на свѣта. «Ако имате вѣра, колкото едно синапово зърно, ще можете и планина да прѣмѣствате“. «Повѣрвай, ще бѫдешъ спасенъ ти и домътъ ти». И тъй, вѣрвайте въ вашия умъ, който ще упражни влия­ние върху дишането, което трѣбва да бѫде ритмич­но, а не съ хъркания. Турете волята си чрѣзъ ми­съльта, за да направите живота си щастливъ. Ще ви приведа сега единъ разказъ отъ Толстоя. Занесли на единъ царь едно житно зърно, голѣмо като кокоше яйце. Царьтъ заповѣдалъ да повикатъ най-стария човѣкъ отъ града, да го пита, дали той помни отъ своето врѣме такова едро жито. Едва довели този старецъ, подпрѣнъ на двѣ патерици. Попиталъ го царьтъ за житото, но той отговорилъ: «Въ мое врѣме не е ставало такова жито, питайте баща ми». Идва бащата, старецъ, подпрѣнъ съ една патерица, вижда житото и казва: «Въ мое врѣме не е ставало такова жито, питайте баща ми». Идва бащата, строенъ, добъръ старецъ, безъ всѣкаква патерица, по­глежда житото и казва: «Да, такова зърно въ нашитѣ години растѣше, съ него се хранѣхме» Царьтъ запитва този старецъ: „Защо ти, който си най-старъ по години отъ всички, ходишъ тъй изправенъ и безъ патерици, синъ ти съ една патерица и внукъ ти съ двѣ?» Старецътъ отговорилъ: «Това е така, защото въ тѣхъ вече не расте това житно зърно». И тъй, когато тази права мисъль е расла въ хората, тѣ ходѣха безъ па­терица, когато тя се изопачи — съ една патерица, а ко­гато не остана поменъ отъ нея — съ двѣ патерици. Царьтъ запитва стареца: «Ами съ пари ли го купу­вахте?» — «Въ наше врѣме пари нѣмаше», отговаря старецътъ. И тъй, азъ ви давамъ това кокоше яйце, това житно зърно, вѣрата, съ която хората едно врѣме се хранѣха. Приемете го, насадете го и живѣйте съ него, и вие ще имате въ ума си най-хубавитѣ мисли, ще бѫдете здрави, а нервностьта, безмислието въ жи­вота, страданията, всичко ще изчезне, и ще кажете: «Сега има смисълъ да се живѣе, добрѣ е и за насъ, и за цѣлото човѣчество» Животътъ на българския народъ, на учителитѣ и на свещеницитѣ ще се осми­сли само тогава, когато вѣрата на хората слѣзе въ своята първична сѫщина, да не възбужда никакво съмнѣние. Тогава ще разберете ония задачи отъ вис­шата математика и геометрия, които сега сѫ неизвѣстни на хората. Бесѣда,държана въ София на 6 мартъ 1921г.
  22. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Ананий и Сапфира „И станаха по-младитѣ, обвиха го и изнесоха, та го погребаха“ Дѣяния 5:6. Тия, младитѣ хора, друга работа не могатъ да правятъ: като умре нѣкой си, тѣ го погребватъ. Новитѣ идеи измѣстватъ старитѣ. Сега, понеже говоримъ въ съгласие съ законитѣ, които владѣятъ въ природата, азъ всѣкога имамъ за цѣль да изнеса въ символи дѣйствията, които ставатъ въ тази жива природа. Защото, ако вие не научите тия символи, всичко друго, което е прѣводъ, не можете да разберете. „И станаха най-младитѣ“, не казва, по-старитѣ.“ „Най-младитѣ,“ значи, най-силнитѣ, най-здравитѣ хора, на които мишцитѣ сѫ здрави. Въ всѣко едно отношение този законъ е вѣренъ. Защото здрави мишци показватъ здравъ умъ, здраво сърце. А здравъ умъ и здраво сърце показватъ една нормална душа. Азъ нѣма да се спирамъ сега върху тия работи да ги обяснявамъ: можете да ги четете по книгитѣ. Нормална душа е душа, която се проявява и развива правилно. Не се учудвайте, защо не се проявява още правилно. Защото тя е още въ първия етапъ на своето развитие. Туй, което се проявява, то е човѣшкото сърце и човѣшкиятъ умъ. Още платното се тъче. Докато то е на стана и се тъче, то е тъкане, а когато този платъ се изтъче, тогава душата ще се прояви. Обаче, не въ сегашната епоха и при тѣзи разбирания, а въ слѣдующата епоха, въ шестата раса, — тогава, когато двата принципа на сърцето и на ума, или двата принципа, както сега се проявяватъ въ мѫжа и жената, дойдатъ въ съгласие и схванатъ, защо сѫ слѣзли на земята. Защото, докато мѫжътъ разбира, че е дошълъ въ свѣта като мѫжъ, и докато жената разбира, че е дошла като жена, всѣкога ще има въ свѣта разбити носове, счупени крака, извадени ребра, разбити сърца и тѣмъ подобни. Сега женитѣ ще кажатъ: „Защо ние да се раждаме жени?“ Азъ ще обясня на васъ, защо се раждате жени.“ Питате: „Защо да не се родимъ мѫже?“ Господъ е направилъ свѣта толкова хубавъ, той е толкова справедливъ, че всѣкога слабото е компенсирано съ по-голѣми блага. Законътъ е такъвъ, за да нѣма разногласие. Мѫжътъ е компенсиранъ на земята съ мѫдрость, а жената — съ любовь. Мѫжътъ — съ мисъль, а жената — съ чувство. И всичкото развитие въ свѣта зависи отъ малкото, а не отъ голѣмото. Мимоходомъ ще ви обясня това. Потикътъ на развитието зависи отъ любовьта, а послѣ иде мѫдростьта да помага. Слѣдователно, първо е слабото, малкото сѣменце, а послѣ — грамадниятъ дѫбъ. Но, ако не бѣ започнало сѣменцето, тогава и дѫбътъ не би свършилъ нищо. Сега, като ви обяснявамъ това, вие, женитѣ може да кажете: „Все жени искаме да останемъ.“ Вие трѣбва да градите новия моралъ, не оня моралъ, за който се пише въ еди-коя си книга, но вѣчния, божествения моралъ, който е абсолютенъ, неизмѣненъ, т. е. въ който нѣма никакво изключение. Допуснете ли едно изключение, дяволътъ си е турилъ малкото си краче, колкото микроскопично и да е то. А въ божествения моралъ се намира абсолютната мѣрка на нѣщата. Тъй е. Сега вие, която сте една жена долу на земята, горѣ въ духовния свѣтъ сте мѫжъ. А мѫжътъ, който е мѫжъ тукъ, на земята, въ духовния свѣтъ е жена. Сега ще ви кажа, защо мѫжътъ не трѣбва да ругае жената. На земята тя е слаба, а той е силенъ. Ако той я опозори тукъ на земята, него пъкъ ще опозори жената, която е горѣ на небето. А щомъ тя го опозори горѣ, на небето, всичката слава на мѫжа се губи. И като се казва: „Жени, почитайте мѫжете си,“ подразбира се този великъ принципъ, че вашитѣ мѫже сѫ горѣ, на небето. Да ги почитате, това значи да знаете, че вие сте силни и че вашата сила е горѣ, а не на земята. А вашата погрѣшка е, че вие търсите силата отъ мѫжа си тукъ долу, на земята. Нѣкой казва, че въ жена му седѣла силата. На мѫжа силата е въ неговата жена, която е горѣ. Слѣдователно, мѫже и жени на земята, трѣбва взаимно да се обичате и почитате, тъй както се обичатъ онѣзи мѫже и жени горѣ. Слѣдователно, има едно прѣкръстосване. Азъ употрѣбихъ тия думи въ най-чистата имъ форма. Вземете туй безъ извъртане. Употрѣбявамъ ги, като разбирамъ божественото съчетание и хармонията на душитѣ. И жената трѣбва да бѫде абсолютно чиста, и мѫжътъ трѣбва да бѫде абсолютно чистъ. Знаете ли, защо вие, женитѣ, трѣбва да бѫдете чисти? Понеже вие, жени, като се огрѣшите на земята, огрѣшавате вашия мѫжъ горѣ, оцапвате великия принципъ. И, слѣдователно, вие сами си създавате своитѣ нещастия. Сега, нѣкои допушатъ, че, като билъ той мѫжъ, неговиятъ грѣхъ не се хваща, а грѣхътъ на жената се хваща. Да, но пъкъ грѣхътъ въ небето се хваща, тамъ той е жена. Туй, което на земята не се хваща, на небето се хваща; а туй, което на земята се хваща, на небето не се хваща. Слѣдователно, мѫже и жени трѣбва да живѣятъ абсолютно чистъ и святъ животъ, безъ никакъвъ примѣсъ отъ площадски моралъ. Мѫжетѣ казватъ: „Може и иначе.“ Може, но тогава ще си натрупатъ една карма, отъ която ще страдатъ редъ поколѣния, и дѣцата имъ, и внуцитѣ имъ, и ще се питатъ: „Защо сѫ тия страдания?“ Вие можете да си теглите заключението защо. И тъй, всички, мѫже и жени, сте равни. Едни горѣ, а други долу. Жената, която е слаба на земята, е силна на небето; мѫжътъ, който е силенъ на земята, е слабъ на небето. Слѣдователно, тия величини се уравновѣсяватъ. И тогава тази любовь трѣбва да почне отгорѣ надолу и да се прѣплете съ мѫдростьта. По сѫщия законъ трѣбва да живѣете всички. Жената въ всѣки единъ мѫжъ на земята трѣбва да вижда своя мѫжъ: и мѫжътъ въ всѣка жена на земята трѣбва да вижда своята жена. Разбирате ли? Така той трѣбва да обича всѣка една жена на земята, разбирате ли? Това е моралъ, а вънъ отъ това — всичко е тиня. И никакъвъ другъ моралъ въ свѣта не сѫществува. Така трѣбва да се разбиратъ тия работи. Сега, казва се въ тоя стихъ: „И станаха по-младитѣ, обвиха го и го изнесоха, та го погребаха.“ Сега виждамъ, какво вие мислите: „Трудна е тази работа.“ Е, да, трудно е, мѫчно се влиза въ Царството Божие. На младитѣ говоря днесъ, на младитѣ момци и моми, вие ще изнесете старитѣ навънка; и азъ ще ви изпратя да ги изнесете. Старото, което е окапало въ развратъ, ние ще го погребемъ. Ще го погребемъ безъ молитви, безъ попове и безъ владици, ще го погребемъ безъ музика и безъ пѣсни, ще го погребемъ и нѣма да му туримъ нито кръстъ, нито паметникъ, нито надписъ, ще го туримъ въ пълно забвение, понеже е пълно съ всички отвратителни дѣяния. А онѣзи, които искатъ да го защитятъ, тѣ искатъ да лъжатъ още. Това е, което казва Ананий, и то е, което иде сега въ свѣта за всички безъ разлика. Налѝ вие очаквате сега отъ нивата ви? Питамъ: нивата за колко я продадохте? Дойде мѫжътъ най-първо и казва: „Осигурихме се, една часть има въ банката.“ Идва и жената: „За толкова ли продадохте нивата?“ — Да. Съгласиха се и двамата, но и двамата се погребватъ. И кой ги изнася? — Младитѣ. А младото кое е? — То е любовьта въ свѣта. Тѣ сѫ младитѣ. Младитѣ, които сега идатъ съ този духъ. И младото е всѣкога готово да жертвува, дѣтето всѣкога дава, не гледа като стария, който прави смѣтка: „На стари години, жена нѣмамъ, дѣца нѣмамъ, кой ще ме гледа, азъ не мога да дамъ.“ — Тъй разсѫждава стариятъ. И неговата култура може да се провѣри. Онѣзи стари съ бѣли косми по брадата: „Аа, колко е благороденъ човѣкъ!“ — Да, бѣла брада, благороденъ е. Но каква култура може да се гради на тѣзи бѣли глави и бѣли косми? За колко продаде нивата? „Ее, ее...“ — „Ее,“ знаемъ сега какъ е, и тогава ще говоримъ при отворени карти. За колко продадохте нивата? — За 1000 лева, нито една стотинка повече или по-малко. Свършена работа. Защо ти е да скриешъ единъ левъ? „Хиляда лева,“ и жената и мѫжътъ да кажатъ: „Продадохме нивата за хиляда лева“ Ще кажете: „Ама 10 лв. за сина.“ Не бива, всичкитѣ пари ще дадете. Сега вънка е малко студено, но вие имате прѣимущество: студеничко, но въздухътъ е чистъ, като влѣзе въ дробоветѣ ви, освѣжава. А пъкъ тѣзи, тѣ иматъ привилегии, но нѣматъ туй, което вие имате, тъй че взаимно се компенсирате. Тѣ сѫ мѫжетѣ вѫтрѣ, а вие сте женитѣ. Тъй ще ме разберете. Азъ днесъ говоря много сериозно, безъ никаква задна умисъль. Да не мислите, че има нѣкаква подигравка, говоря много сериозно, говоря великата истина тъй, както си е, нищо повече. Да не замине ни най-малко. Изнесли — кого? Онзи, който е казалъ лъжа, излъгалъ себе си и Бога. И, слѣдователно, вие отъ себе си днесъ ще изнесете навънъ вашия Ананай и Сапфира и ще ги погребете. Като дойде той, ще го питате въ, себе си: „Ти за колко продаде живота?“ И като дойде жена му, и нея ще попитате: „Вие за колко продадохте живота?“ И ако ви кажатъ лъжа — погребете ги, приложете закона абсолютно. И нека вашитѣ млади изнесатъ и него и нея, и нека се свърши веднъжъ завинаги съ тази драма въ живота. Сега въ природата младитѣ винаги изпѫждатъ старитѣ. Онѣзи млади листа изпѫждатъ старитѣ отъ дървото, и какво става съ тѣхъ? Падатъ долу, и младитѣ завзематъ тѣхното мѣсто. Слѣдователно, онзи, който лъже, ще падне като листата долу. Всѣки, който мисли, че може да измѣни на законитѣ въ природата, той ще се намѣри въ положението на единъ листъ, който ще увѣхне, и на мѣстото му ще се яви другъ, по-достоенъ. Сега Богъ е Любовь, но и ти трѣбва да бѫдешъ Любовь. Любовь съ любовь се разбира; мѫдрость съ мѫдрость се разбира; правда съ правда: истина съ истина; добродѣтель съ добродѣтель се разбиратъ. Тъй стои тази работа. Ще любишъ, и ще те любятъ; ще мислишъ, и ще мислятъ за тебе; ще озарявашъ, и тебе ще озаряватъ; ще оправяшъ ли, и тебе ще оправятъ; ще туришъ основа въ живота на хората, и на тебе другитѣ ще турятъ такава основа. Тъй седи великиятъ законъ въ самата природа. Слѣдователно, всички васъ наричамъ млади и стари, но ви разграничавамъ: „старъ човѣкъ“, въ този смисълъ, както се употрѣбява въ Писанието, означава човѣка на грѣха, а „младъ човѣкъ“ — човѣка на божественото, на добродѣтельта, който е готовъ да служи на Бога. И тъй, имайте прѣдъ видъ, че въ днешната бесѣда подъ думата „старъ“ подразбирамъ човѣкъ, който означава грѣха, а не я взимамъ въ онова първоначално значение, както се употрѣбява. „старъ“ човѣкъ, т. е. човѣкътъ на мѫдростьта. Стариятъ човѣкъ е човѣкътъ на егоизма, т. е. оня, който мисли само за себе си, а младиятъ човѣкъ е човѣкъ на любовьта. И, слѣдователно, ще забѣлѣжите у всички стари хора, че нова идея въ тѣхния умъ не може да внесете: тѣ постоянно съ старитѣ идеи живѣятъ, все старото повтарятъ. Тѣ само четатъ молитви. Стариятъ човѣкъ смѣта, като завърти колелото, колко пѫти го е завъртѣлъ, и отъ това заключава, колко се е помолилъ. Но това старо колело нищо ново не внася въ живота му. Стариятъ човѣкъ не иска да страда. Той иска всичко да му бѫде охолно. Като натисне звънеца, каже: „Маро, Марийке, Стоянке, ти не знаешъ ли, че азъ съмъ старъ човѣкъ, моитѣ крака не държатъ, азъ не съмъ на млади години.“ И свърши. Свѣтътъ сега е остарѣлъ, ще видите въ всички тѣзи учрѣждения звънци, телефони и телеграфи. И всички казватъ, че днесъ имало голѣма култура, по жицитѣ можели да се разговарятъ. Но азъ зная една култура много по-велика отъ културата на тия звънци, телеграфи и телефони; и азъ мога да проектирамъ моя телеграфъ всѣкога, много лесно и безъ разноски. Сега вие седите на масата, искате нѣкой да дойде и казвате на тоя човѣкъ: „Елате при мене.“ Но, когато азъ искамъ единъ човѣкъ да дойде, отивамъ при него, и въ една-двѣ минути ида, разходя се. До слънцето нѣкой пѫть отивамъ за 8 минути. Тукъ съ вашитѣ телефони, слѣдъ като платите, трѣбва да чакате 4 — 5 часа, докато ви дадатъ линията, до второ разпореждане, а ние за 4 — 5 часа можемъ на 100 мѣста да отидемъ. И тогава питамъ, каква е вашата култура въ сравнение съ оная на духовния свѣтъ? Ще кажете: „Аа, ти знаешъ ли, ние съ телефони си служимъ!“ А ние ще кажемъ; „А ти знаешъ ли, че ние съ свѣтлината и мисъльта си служимъ?“ И вие сте на правата страна, и ние сме на правата страна, но ние не бихме желали да замѣнимъ нашата култура съ вашата. Сега, въ слѣдующата фаза, въ която вие ще влѣзете, всичкитѣ ваши жици вие ще ги замѣните, съ какво? — Съ други жици, много по-еластични, да възприематъ новата енергия, но тия, младитѣ, трѣбва да измѣстятъ старитѣ. Старата инсталация трѣбва да се замѣни съ нова. Но казвате: „Ако ние вложимъ новото учение, какъ ще живѣемъ?“ Тия хора сѫ съ своитѣ стари навици, тѣ казватъ: „Съ тия стари навици какъ може да се приложи новото учение? Не може да се приложи.“ Всички трѣбва да станатъ млади, въ новата култура нѣма да има болни, хилави, умопобъркани хора, всички ще бѫдатъ със здрави мозъци, със здраво тѣлосложение, нѣма да мислятъ за умиране, защото въ новата култура ще бѫдатъ съединени тия два свѣта, и, като сѫ съединени, душата ще слиза на земята и ще се възкачва свободно. Но на тази земя нѣма да слиза душата, а ще слиза на Новата земя, която сега се строи. И тогава ще дойде новиятъ Йерусалимъ, и ще започне културата на Божествената душа и на Божествения Духъ. А сега казвате: „Сърцето ми е разстроено, малко съмъ неразположенъ“, а нѣкой пѫть вие смѣсвате и казвате: „Боли ме душата“. Душата, твоята душа не може да те боли, тя не е слѣзла, тя е горѣ и чака. „И станаха младитѣ да извършатъ“, какво? — Да изнесатъ този Ананий, човѣкътъ на лъжата. И тогава, ако вие, съврѣменнитѣ хора, не извадите тази лъжа отъ себе си, каква наука можете да имате? Не може да имате една положителна наука. И причината на съврѣменнитѣ криви схващания, всички погрѣшки въ науката ставатъ, понеже умътъ не е толкова еластиченъ да схваща нѣщата отвѫтрѣ, точно, а ги схваща отвънка, погрѣшно. Вземете двама хора, тѣ се питатъ: „Колко е това разстояние? — „Мисля, че е два км.“ А то е 4 км. „Мисля, че е 10 км.“, а то е 5. Лъже се човѣкъ. А въ ума си има такъвъ приборъ, мащабъ! Богъ, като е създалъ човѣка, е вложилъ въ него всички тия прибори. Ние можемъ да измѣримъ всички нѣща, и то само съ едно изключение въ милионъ. При сегашното развитие можемъ да изчислимъ нѣщата съ едно изключение, т. е. въ милионъ постѫпки може да направимъ една погрѣшка. То е малко. Послѣ — въ символъ ще взема — вие не считайте, какъ се изразява външната страна на видимия свѣтъ. Вие мислите, че този свѣтъ е много грѣшенъ. Отъ човѣшко гледище е така, но отъ божествено не е тъй. Когато вие донесете това чисто платно на художника, и не знаете каква е цѣльта му, а той вземе четкитѣ, че нацапа хубаво туй бѣло платно, вие ще кажете: „Отиде платното, той си играе съ него“. Не, този художникъ иска да вложи една идея въ туй платно, но тази идея не може да се изрази моментално. Във фотографията не всѣкога се проявява идеята. На този художникъ му трѣбва врѣме да вложи тази идея и, ако вие почакате, тя ще изпъкне въ тази велика картина, и туй платно ще придобие своята цѣнность. И Богъ, като дойде да работи върху васъ, най-напрѣдъ ще ви нацапа. Ще се измѣнятъ мислитѣ ви, почакайте день, два, мѣсецъ, два, три мѣсеца, и, ако отъ туй платно не излѣзе нѣщо, тогава — да. Туй не могатъ да разбератъ съврѣменнитѣ хора; като дойдете при мене, и азъ ще ви нацапамъ, а тѣ казватъ: „Обърналъ ви ума“. Че съмъ обърналъ ума ви, че съмъ ви нацапалъ отъ вашето гледище признавамъ, но чакайте, день, два, три, мѣсецъ, ако не излѣзе нищо, тогава говорете. Да не мислите, че азъ разсѫждавамъ несериозно или пристрастно. Допуснете, че хората сѫ платното, а този художникъ, тази божествена четка е почнала да цапа. На онази хубава мома, когато стане брѣменна, излизатъ петна по лицето. Този великъ художникъ рисува вѫтрѣ своята картина, а туй, бѣлото платно, трѣбва да се нацапа, защото, ако не се нацапа, нищо нѣма да излѣзне. Азъ имамъ прѣдъ видъ — не глупавиятъ художникъ да те цапа, а умниятъ, гениалниятъ, божествениятъ, той да те цапа, а не онзи, кой, „онзи“? Хайде да го заминемъ. Сега, правете разлика. Нѣкой ще тегли друго заключение. Като го нацапашъ, трѣбва да изкарашъ нѣщо, т. е. не само да нацапашъ човѣка, а трѣбва и да го очистишъ, да нарисувашъ тази картина и да кажешъ: „Братко, доволенъ ли си? Хайде, иди си и се радвай“. Когато нѣкои дойдатъ между насъ, тѣ искатъ да ни видятъ всички чисти. Тѣ сѫ стари хора, бѣгатъ отъ външния свѣтъ и идатъ при насъ, като въ нѣкой приютъ или спасителенъ домъ, като ония домове по планинитѣ, и казватъ: „Не сѫ тѣ добри хора, азъ ги мислѣхъ, че сѫ благородни хора, а тѣ ми дадоха мотиката да копая; азъ дойдохъ да живѣя като хората, да си похапнемъ съ пражолички, отъ рибицитѣ, посипани съ солчица и червенъ пиперъ, съ винце отъ избата, седемгодишно, и тогава — аа, великъ е животътъ! Ее, какво мислишъ, Иване, кой е хранилъ това прасе? Отлично прасе, а пъкъ туй винце — благословено е. Какви велики работи Господъ е създалъ! И пие: една, двѣ..., да има, бихъ написалъ една велика поема, а като пия още двѣ чаши, — нѣщо повече“. И жената почне сега: „Ее, наздраве, хубаво прасе, нали?“ — Много хубаво. И сега всички тия хора седятъ съ чашкитѣ, съ своитѣ ножове, седятъ и пишатъ моралъ, какъ трѣбва да се живѣе. Какъ трѣбва да се живѣе ли? Прасетата ще квичатъ, кокошкитѣ ще крѣчатъ, агънцата ще блѣятъ, кравитѣ ще мучатъ, женитѣ ще плачатъ. Защо тъй? Свадба ще стане, съ винце, съ месце; църкви се освещаватъ, и послѣ: „Хайде, на хаирлия да е.“ Навсѣкѫдѣ все „на хаирлия“, пъкъ, освѣнъ че не излиза на хаирлия, ами все съ разправия. И въ Америка се е зааѣлѣзало, че, щомъ се направи една църква, на тия хора не имъ върви напрѣдъ. Сега, ще ви приведа два анекдота, азъ съмъ ги слушалъ и ще ви ги разправя. Минава единъ благороденъ християнинъ по улицата, той ималъ единъ съсѣдъ, който постоянно се молилъ прѣдъ коминя, отъ тамъ да слѣзе Духътъ Божи, но гледа на този коминъ все единъ дяволъ седи, и го пита: „Защо седишъ тукъ? — Тукъ долу има единъ човѣкъ, много се моли и ми прѣчи. — Защо не идешъ въ църквата, тамъ всички се молятъ? — Онѣзи въ църквата сѫ мои, но този много кади, искамъ да му затуля коминя, да не кади, не мога да го търпя“. Вториятъ примѣръ за този дяволъ е слѣдниятъ. Излѣзналъ дяволътъ отдолу и дошълъ да посѣти църквитѣ Гледа, най-първо, църквитѣ въ какво положение сѫ. Влиза въ една православна църква, гледа всичко запрашасало: клепалото, иконитѣ, а кандилата неизчистени. „Аа, такава църква не ми трѣбва“, и си излѣзълъ. Продължилъ другадѣ. Най-послѣ намѣрилъ една църква, вижда вѫтрѣ полиелеитѣ хубаво изчистени, прахъ нѣма, кандилата чисти; „Аа, тази църква е за мене, тукъ може да работя.“ Докато нашитѣ кандила сѫ запрашасали, дяволътъ казва: „Менѣ не ми трѣбватъ тѣзи цѣркви“; но, щомъ кандилата ни сѫ чисти, тукъ идва дяволътъ, и той работи — почва да цапа. И той си носи четка и казва: „Чакайте, и азъ ще нарисувамъ нѣщо“. Художникъ е той. Тия, младитѣ, трѣбва да влѣзатъ да изнесатъ този Ананий навънка. Азъ сега ще кажа на младитѣ момци да изнесатъ Ананий, а младитѣ моми да изнесатъ Сапфира. Мѫжетѣ мѫже ще погребватъ, а женитѣ жени ще погребватъ. И когато вие погребете старото, новото ще дойде на негово мѣсто. Слѣдователно, когато въ васъ се явятъ разочарования, съмнѣния, подозрѣния, вие сте въ пѫтя на истината. И при най-голѣмитѣ подозрѣния, при най-голѣмитѣ страдания, при най-голѣмитѣ мѫчнотии, вие сте най-близо до Царството Божие, вие сте близо да разрѣшите задачата. И когато учението е най-мѫчно за ученика, той е най-близо до своето рѣшение, и даже въ него се заражда едно желание: „По-добрѣ да го напусна“. — Почакай малко! Ако въ васъ се яви нѣкоя мѫчнотия, далѝ сте на правия пѫть, трѣбва да разберете, кой е правиятъ пѫть? Правиятъ пѫть е въ Любовьта! Правиятъ пѫть е въ мѫдростьта! Не трѣбва да разбирате тази Любовь, обикновената, а Божествената Любовь, и Божествената Мѫдрость. Правиятъ пѫть е въ Истината, въ онази Божествена Истина, която гледа на работитѣ безъ никакво изключение — то е да признаемъ факта такъвъ, какъвто е. И сега тия, младитѣ, трѣбва принципално да погребатъ старото въ себе си. И, като дойде новото, тази нова четка, Божествената четка, която сега иде, като почне тя да цапа туй платно, да имате всичкото търпѣние да почакате, за да видите, какво ще изработи въ васъ Божествениятъ Духъ. И нѣма да имате понятие, че Духътъ е нѣщо въображаемо, безъ сѫщина. Духътъ е реална сѫщина, най-реалното, най-сѫщественото, това, въ което нѣма никакво измѣнение. Това е Духътъ — основа на битието. И когато този Духъ дойде, той ще донесе онѣзи блага, онзи животъ, въ който вие ще се почувствувате като слѣпия, на когото Христосъ отвори очитѣ, и ще кажете: „Едно врѣме бѣхъ слѣпъ, а сега виждамъ!“ И азъ затуй съмъ казвалъ и други пѫть: когато се потопите въ Божествената Любовь, и почувствувате всичкитѣ нейни вибрации, когато разберете тази Любовь, тогава ще разберете симфонията на тоя животъ. А сега вие цѣните живота само отъ свое гледище. Жената казва: „Като моитѣ дѣца нѣма, и като моя мѫжъ нѣма“. Тя се радва. И мѫжътъ казва: „Като моята жена нѣма тукъ“. Не, не, твоята жена не е тукъ, а горѣ. А горѣ какво е? — Неопетненото. Опетнилъ ли си святото въ себе си, чакай, докато станешъ чистъ. Защо ние трѣбва да се очистимъ? Този, горниятъ, мѫжъ, и горната жена, тая Божествена Мѫдрость и Любовь, като се съединятъ, ще прѣкаратъ сегашния човѣкъ прѣзъ 7 живи огъня, и тогава ние така ще се прѣфинимъ, ще се трансформира сегашната материя, че ще придобиемъ нови тѣла, въ които грѣхътъ нѣма да има свърталище. И тогава нѣма да става въпросъ, че еди-кой цѣлуналъ и пригръщалъ нѣкоя жена, или че нѣкого похванали. — Да, но тъй, както свѣтлината цѣлува и пригръща. Свѣтлината не цѣлува ли всички ни? Всѣки единъ лѫчъ, който иде отгорѣ, той е живъ, той ви цѣлува по лицето, по мозъка, прегръща ви. И вие благодарете се, че е тъй: ако той не ви прегръщаше, вашата работа отдавна щѣше да се свърши. И онази жена, която казва на мѫжа си: „Онзи любовникъ какви цѣлувки ми е давалъ“? И мѫжътъ каже: „Зная, зная отъ 5-6 год. твоята любовь не е такава къмъ мене“. Външниятъ мѫжъ да не те цѣлува, а Божествениятъ Духъ. Мѫжътъ ѝ си мисли, че другъ мѫжъ я цѣлува. Външниятъ мѫжъ, който и да е, нищо не може да даде. Хората, когато се сдобиятъ съ тази Божествена Любовь, само тогава могатъ да даватъ. Отвѫтрѣ трѣбва да дойде Любовьта: изворътъ отвѫтрѣ тече, като чешмата, за да можемъ да вкусимъ отъ този животъ. И младитѣ, и тѣ се лъжатъ като старитѣ: тѣ знаятъ, че въ женитбата, както сега става, всичко въ нея е лъжа. Ще ме извините сега. Женитбата, както сега се разбира и се практикува, е единъ позоръ на Божествения първоначаленъ Законъ, на Божествения Духъ, на Божествената Любовь, на Божествената Мѫдрость, Истина, Правда и Добродѣтель. Съврѣменниятъ бракъ е единъ позоръ! Азъ говоря отъ името на тази велика Божествена Любовь, въ която нѣма абсолютно никакво изключение. Единъ позоръ е бракътъ! Че е единъ позоръ, цѣлиятъ свѣтъ е покритъ само съ кости. Хората не се раждатъ по Божествения Законъ, по Любовьта, а се раждатъ по своитѣ похоти, и затова не идватъ хора отгорѣ, а отъ земята, отдолу излизатъ повечето и се раждатъ, и затуй свѣтътъ сега е пъленъ само съ прѣстѫпници. Разправяше ми единъ г-нъ за единъ свой приятель: неговото дѣте, 12-год. момче, със свои другари разбиватъ касата на баща му и взиматъ 2,000 лв и избѣгватъ. И баща му ходи въ градоначалството да търси сина си. Това 12-годишно дѣте да бѣга отъ баща си, и отсега започва съ търговия, тогава какъ ще внесемъ ние моралъ? Търговия е навсѣкѫдѣ — въ църквата, въ училищата, и всички тия търговци идватъ и казватъ: „Моралъ трѣбва да има“. Въ какво седи моралътъ? — Че „много ми взеха“. Много му взели, и сега вече какво? Единъ г-нъ разправя на другъ г-нъ, какъ става подкупването. Отива търговецътъ тамъ, въ нѣкое влагалище и казва: „Петь дена ми трѣбватъ“, и сочи съ 5-тѣ пръста на рѫката, т. е. 5 хиляди лв. ви давамъ, не можете ли да ми услужите? А той седи. Онзи сочи тогава съ двѣтѣ рѫцѣ: „А, тъй ли“, т. е. 10 хил. лв., той бърже подписва: „Дайте на този търговецъ. — Дѣца имамъ, жена имамъ... Нали хора сме, разбирамъ, влизамъ въ положението ви, азъ съмъ човѣкъ много чувствителенъ. — Да, да, г-нъ началникъ, затова ви говоря, защото много ми съчувствувате.“—Туй отвънка се гледа комично, но тия дѣйствия произвеждатъ такава зараза, такава живѣница въ духовния животъ, че съ хиляди години цѣлъ прѣвратъ става въ нашето органическо развитие. Ти ще кажешъ „тъй“ съ рѫката си, но знаешъ ли, какво може да произведе слѣдъ врѣме тази рѫка? Тия малки причини произвеждатъ много голѣми послѣдствия. Прѣзъ 75 год. цѣлиятъ градъ Чикаго изгорѣ отъ голѣмъ пожаръ: отива нѣкой краварь да си дои кравата, кравата ритнала съ крака си свѣщьта, запалила се сламата тамъ наблизо, вѣтърътъ билъ благоприятенъ, разгорѣло се всичко наоколо. Най-голѣмиятъ пожаръ въ Америка билъ причиненъ отъ една свѣщь! Този огънь, при извѣстни условия, дава най-голѣмия пожаръ. Ти ще кажешъ: „Тъй, г-нъ началникъ, и ще сочишъ съ 5-тѣ си пръста, но слѣдъ нѣколко поколѣния ще се види, какво значи това „г-нъ началникъ“ - лоши послѣдствия ще има. И въ този пожаръ много добъръ примѣръ е далъ единъ бѣденъ човѣкъ. Минава единъ богаташъ и казва на единъ работникъ: „200 хил. лв. ви давамъ, изнесете касата до края на града“. А той му отговорилъ: „Не ви искамъ паритѣ, азъ искамъ да спася живота си“. А вие сега, когато свѣтътъ гори, голѣмъ пожаръ иде, ще кажете: „Дѣ е?“ — Ще го видите. Забавлявате се съ каситѣ си, и казвате: „Какъ да я не взема?“ И гледамъ сега, християни нарамили каситѣ си. „3а какво ти е, братко? — Искамъ да прѣхраня дѣцата си. — Скоро ще ги прѣхранишъ, огъньтъ отъ подирѣ ти иде“. — Другъ единъ случай: единъ отъ Варна спечелилъ 50 хил. лв. и си казалъ: „Отсега нататъкъ сбогомъ на сиромашията, и дѣцата ми и азъ се осигурихме“. Още вечерьта той умира — взелъ касата и умрѣлъ. Това сѫ разсѫждения на старитѣ хора. На младитѣ хора не трѣбватъ никакви каси и пари. Ние трѣбва да имаме чисти души и свѣтли умове, а не да туряме довѣрието и належдитѣ си въ банкитѣ. Това е развратъ! Тия пари вие ги създавате, тѣ сѫ за улеснение, а не за довѣрие. И, слѣдователно, не трѣбва да влагаме паритѣ въ банкитѣ, а трѣбва да станемъ живи банки на Бога. И мѫже и жени тази енергия, която Богъ е вложилъ въ насъ, да я употрѣбяваме все за добро. Старото трѣбва да се обнови. И туй учение е, което иде ще обнови свѣта. — „Ама, казва нѣкой, тѣ искатъ да се обнови старото.“ Старото трѣбва да си замине, нищо повече! Самъ Господъ казва така, това не сѫ мои думи. Старата земя и старото небе си отиватъ, като вехта дреха. Това учение не е мое ново учение, него Господъ го е вложилъ, то е учение на Бога. Вашето старо небе Господъ го помита, слугитѣ му идатъ — тѣ сѫ милиони — идатъ съ своитѣ метли, всичко ще пометатъ. Разбирате ли? И всичкитѣ въпроси Господъ ще ги рѣши тъй, моментално! А сега и богати и сиромаси въ кѫщи водятъ война. Гледамъ, единъ день двѣ малки дѣчица, майка имъ дала двѣ ябълки, братчето казва на сестричето: „Дай ми ябълката си, защото е по-голѣма отъ моята. — Не я давамъ.“ Той отива, взима ябълката ѝ насила. Питамъ сега, братче е, но, като я хваща за косата, разтърсило сестричето си, за да вземе ябълката. И майката казва: „Ето ангелчето ми“. Този герой, който казва: „Азъ написахъ едно стихотворение“, — да, написа той на главата на сестричето си. Не, такива братчета и гении намъ не ни трѣбватъ. Когато сестрата вземе ябълката и я разрѣже наполовина, Господъ разбира такива сестри; а братчето да каже: „Моята ябълка е по-голѣма, чакай да ѝ я дамъ, че нейната е по-малка“, а не да я хване за косата и да каже, че той е по-голѣмъ. Туй, което малкитѣ дѣца вършатъ, отдѣ го виждатъ? — Виждатъ го отъ старитѣ. И каза Петъръ на младитѣ: „Станете и изнесете Ананий“. Защо? —Искалъ да излъже Духа Светаго. И Петъръ му казалъ: „Нали туй е твое?“И, слѣдователно, споредъ туй Божествено учение, ние трѣбва да вършимъ всичко доброволно. Ние не задължаваме никого. Опитай и вижъ! Туй, което ти извършвашъ, трѣбва да го извършишъ съзнателно, отъ тази велика любовь! Можешъ ли да го направишъ тъй, то е прието отъ Бога; не можешъ ли да го направишъ отъ любовь, то не е прието. И въ туй отношение ние трѣбва да бѫдемъ умни. Умниятъ въ свѣта много нѣщо може да извърши. Ще ви кажа единъ примѣръ изъ американския животъ, да видите, въ какво трѣбва да седи тази съобразителность. Единъ богатъ американецъ направилъ една желѣзница отъ Чикаго до Бъфало, близо 400 км., и похарчилъ толкова милиона, и така заборчлѣлъ, че нѣмало какъ да посрѣща своитѣ полици. Замислилъ той да се самоубие, винаги се отдѣлялъ, никого не пускалъ въ стаята си. Жена му била много умна. Единъ день тя идва при него и му казва: „Моля ти се, ти имашъ една голѣма мѫчнотия, кажи я на мене, азъ ще ти помогна.“ И той ѝ казва: „Азъ съмъ заборчлѣлъ, този позоръ не мога да понеса, не мога да живѣя.“ —„Бѫди спокоенъ“, каза му тя, „азъ ще уредя тази работа“. Отива тя единъ день при единъ отъ американскитѣ милиардери: „Искамъ да видя този милиардеръ само за 5 минути.“ Той я приема и ѝ казва: „Госпожо, кратко говорете, понеже врѣмето ни е скѫпо.“ — Искамъ само да пропѫтувате по нашата желѣзница отъ единия край до другия; колкото ви струва врѣмето, ще ви платимъ, само съгласете се да пропѫтувате отъ единия край до другия.“ Той помислилъ, помислилъ. „Ще ми направите една услуга като жена, искамъ вие да сте първиятъ, който да пѫтува по нашата желѣзница.“ Той се съгласилъ. На слѣдния день даватъ обявление, че еди-кой си милиардеръ ще мине по новопостроената желѣзница, и той пръвъ съ влака ще мине. Понеже тази желѣзница била паралелна съ линията на другъ единъ милиардеръ, послѣдниятъ веднага запиталъ: „Продавате ли тази желѣзница? 20 милиона долара давамъ“. Добрѣ. — И тѣ му я продали. Ето, умната жена наредила само този милиардеръ да мине отъ единия край до другия по желѣзницата. И азъ ви казвамъ: оставете, желѣзницата е дошла до фалиране, нека жена ви да иде при Христа и да каже: „Моля ти се, Господи, само да минешъ по нашата желѣзница, и ще се спасимъ“. Това е символъ. И 40 милиона долара ще имате въ вашата каса. Сега вие ще кажете: „Философия!“ Христосъ може ли да мине по желѣзницата? И Христосъ, като този милиардеръ, може да мине по вашата желѣзница. Цѣлиятъ ви животъ — това е една желѣзница. Христосъ сега слиза от — врѣме — на врѣме, но той, казва: „Моето врѣме е много скѫпо, ако ти си отъ новото учение, и отъ тебе човѣкъ може да стане — азъ съмъ готовъ да мина; но, ако ти си отъ старото учение, азъ не се мърдамъ крачка оттука.“ Свѣтътъ, за който ние говоримъ, е единъ реаленъ свѣтъ. Не мислете, че за васъ нѣма кой да се грижи. Има кой да ви обича, поне единъ има да ви обича. Знаете ли кой е? Ако си мѫжъ, има една жена, която те обича, азъ съмъ я виждалъ, каква е, и знаешъ ли колко те обича? Сега ще кажете: „Вѣрно ли ми говоришъ?“ Вѣрно е. На жената казвамъ: има единъ да те обича, да, има, има! Той е вѣренъ, абсолютно вѣренъ, азъ го приемамъ безъ никакво изключение. Има единъ, който ви люби, който е готовъ да жертвува всичко за васъ. И като мине той по пѫтя на вашия животъ, всичкитѣ ви мѫчнотии ще изчезнатъ, и вие ще за мязате на една цъфнала роза. Ще кажете вие: „Всичко това е хубаво, ама ние треперимъ сега.“ Ее, хубавитѣ работи тъй лесно не се взематъ. Онзи говоритель, всѣкога, когато нѣкой има да декламира нѣщо, той все трепери. Туй треперене е вдъхновение у васъ. Ако ви дадемъ трибуната, какво ще правите? Можете да декламирате много добрѣ. Сега ще ви приведа още единъ примѣръ отъ врѣмето на Нерона. Вие ще кажете: „Знаемъ ги ние“. И вие и азъ много работи знаемъ, но мълчимъ. Въ врѣмето на Нерона — не искамъ да го вземете като единъ провѣренъ исторически фактъ, то е прѣдание — живѣлъ нѣкой римски патриций, на име Онорций, младъ, на около 35 години, единъ отъ най-благороднитѣ римляни на врѣмето, човѣкъ много ученъ, запознатъ съ философията, който добилъ своето образование, като ходилъ въ Индия, Египетъ, дѣто и се запозналъ съ тайнитѣ на окултизма. Единъ день, слѣдъ завръщането си въ Римъ, срѣща на пѫтя едно 10-годишно момиче, много оцапано, много грозно, обаче въ неговата душа се заражда голѣма любовь да му помогне, безъ самъ да може да си даде смѣтка за своето разположение. Хваща го за рѫката, завежда го въ дома си. Името на това малко момиченце било Амриха. И той турилъ въ ума си да му даде по възможнось най-доброто възпитание, съ което римлянитѣ са разполагали. И, наистина, тя посѣщавала школата на Сенека, запознала се съ гръцката култура. Но Онорций забѣлѣзалъ, че съ постѫпването на туй момиче въ училището, лицето ѝ започнало да се измѣнява, измѣнява и къмъ 16-годишна възрасть тя е станала една отъ най-красивитѣ римлянки. Не само това, но той забѣлѣзалъ, че въ рѫцѣтѣ на това момиченце имало грамадна сила. Като си простирала рѫката да хване нѣкой камъкъ, камъкътъ се издигалъ нагорѣ. Вие ще кажете: „Това е прѣувеличение.“ Не, туй е близо до истината. Прѣди повече отъ 25 години въ Америка се яви една мома, и съ нея сѫ правили опитъ нѣкои учени американци; осемъ души, най-силни хора, не сѫ могли да задържатъ едно много дебело дърво, защото когато тя си туряла рѫката отгорѣ му, туй дърво се въртѣло. А като турила дървото на едно менгеме и го стегнали здраво съ щипци, тя прѣкарала рѫката си отгорѣ му, и то станало като очуканъ конопъ. Онорций се заема да запечати въ нейното съзнание да употрѣби тази сила за добро. Но забѣлѣзалъ, че въ туй момиченце всичкитѣ ѝ думи били отмѣрени, никога не е чувалъ да излѣзе отъ нея нѣкоя несериозна дума. Всичкиятъ ѝ говоръ, всичкитѣ ѝ думи били избрани, като най-хубави бисери, и никога отъ нейнитѣ уста не излизала дума нецензурна. И тя се отличавала съ голѣма чистота. Съ тази красота почнали да я обикалятъ римски патриции, синове на богаташи, за да може да я привлѣкатъ. Единъ день, както онази първата Винцила, която избѣгала отъ Нерона, по сѫщия начинъ минавалъ по пѫтя Неронъ и я вижда, и ѝ казва да иде въ двореца му. Тя отива. Неронъ мислилъ да си поиграе съ нея, да разполага съ нея, като красива. Вечерьта тя останала и, когато той я хваналъ, тя положила рѫката отгорѣ му, и той се вдигналъ нагорѣ въ въздуха. Намѣрилъ се въ чудо! Той за пръвъ пѫть срѣщналъ такова нѣщо. Тогава въ него се зародилъ страхъ. Той я погледналъ и казалъ: „Моля ти се...“ Като си отдръпнала тя рѫката, той се успокоилъ. Втори пѫть той пакъ посегналъ на нея, тя положила рѫката си на него, и той пакъ нагорѣ — въ въздуха. Тогава тя си отворила вратата и излѣзнала вънка. Искали да я спратъ, но всички, на които тя си полагала рѫката, увисвали въ въздуха; така постѫпила и съ всички преториянци. И въ цѣлия Римъ тя е била пословична. Срѣщне нѣкого, когото каратъ въ затвора, положи си тя рѫката на ония, които го конвоиратъ, тѣ увисвали въ въздуха. А тя казвала тогава на затворника: „Хайде върви си, свободенъ си.“ А дѣто срѣщала бѣдни, помагала имъ. Дѣто се явявала — пѫтьтъ се отварялъ. Но Неронъ издалъ заповѣдь да не се говори и пише за Амриха, понеже е опасна мома, и билъ толкова амбициозенъ, че не искалъ никой да знае за тази велика истина. Казвамъ: вие, съврѣменнитѣ, можете ли да играете ролята на тази Амриха? Всички велможи и знатни римляни благоговѣели прѣдъ нея, навсѣкѫдѣ пѫтьтъ ѝ се отварялъ, когато си турнѣла рѫката на нѣкого — издигалъ се въ въздуха. И всѣки признавалъ, че Амриха не е мома отъ свѣта да си играе съ нея всѣки, който поиска. Вие сте игра на свѣта. Имате ли вие езика на Амриха? Знайте, че силата на човѣка се крие въ неговото слово, въ неговата рѣчь. Ако можете да прѣчистите вашия умъ, тъй че, всичкитѣ ви думи да бѫдатъ, отмѣрени, да разчистите всѣко едно неразположение къмъ когото и да е, и отъ сърцето ви да излѣзе всичко нечисто, т. е. да се залюбите въ Бога, да сте го залюбили и заради неговата Любовь да имате най-хубавитѣ думи и мисли, и сега може да имате тази сила на рѫката си. Ето азъ ви давамъ единъ начинъ: турете 10 години да прѣчистите вашия умъ и вашето сърце, и тогава, като поставите вашитѣ рѫцѣ, ще придобиете тази сила на Амриха. А вие, сегашнитѣ християни, защо не я добивате? Защото много се хвалите: „Азъ ще ти направя нѣщо,“ но ще го окичи, послѣ за себе си ще говори. За примѣръ, дойде нѣкой при мене, азъ го излѣкувамъ, много хора съмъ излѣкувалъ азъ, и послѣ, ще го окича, ще кажа: „Знаете ли, този нѣмаше да оздравѣе, но азъ, само като турихъ рѫката си, излѣкувахъ го.“ Въпросътъ седи тъй: този човѣкъ азъ го излѣкувахъ по закона на Любовьта. Тъй е истината! А тази Любовь, тя е Божествена! На този човѣкъ, по закона на Мѫдростьта, азъ му дадохъ знание. Река ли да притуря малки качулчета, че само азъ мога да сторя това, силата си отива. Въ ума си трѣбва да имате мисъльта, че вие сте само единъ проводникъ на Великия Божественъ Духъ въ свѣта, че вие сте една малка нота на петолинието, и милиони такива ноти въ живота ще образуватъ една велика ария. Като мине този Божественъ тактъ, ще внесе великото въ вашия животъ. Азъ не трѣбва да се хваля за своята святость, за своята сила и своитѣ знания. Съ всичкитѣ тия похвали човѣкъ губи своята сила. Скромность, абсолютна скромность се изисква като сила, която изтича отъ васъ. Богъ, който живѣе въ васъ, ще ви въздигне. Писанието казва: „Богъ да ви въздигне,“ а не вие. Щомъ имашъ сила, Богъ ще те въздигне, но само когато душата и сърцето ви сѫ абсолютно чисти. Богъ, великиятъ Духъ, ще дойде, но той може да живѣе само съ нашата душа, а съ нашия умъ не може да живѣе, защото мислитѣ ни се мѣнятъ. Вие знаете, какъвъ е умътъ на хората. Нѣкой пише единъ день: „Това е тъй, - утрѣ пише: „Не е тъй“ Сърцето днесъ каже: „Азъ те обичамъ,“ утрѣ каже: „Не те обичамъ.“ Питамъ: каква е моята любовъ? Колко пѫти азъ съмъ я изпитвалъ? Дойде нѣкой, азъ съмъ любезенъ, седя съ него, занимавамъ се съ глупави работи. Слѣдъ това дойде нѣкой другъ, уменъ човѣкъ, казвамъ: „Нѣмамъ врѣме.“ Той ми казва: „Съ този гдупакъ говорѝ толкова врѣме, а съ мене не искашъ.“ Казвамъ: За васъ съмъ оставилъ друго врѣме.“ И — знаете ли? — тогава азъ изпитвамъ тѣхното търпѣние. Сега ще ви приведа още единъ разказъ. Въ какво седи този разказъ? Менѣ сѫ ми го разправяли други, но азъ ще го разкажа съ мои думи. То е отъ индуския животъ. Единъ ревностенъ ученикъ на Индия, който искалъ да се запознае съ учението на йогитѣ, отива при единъ виденъ учитель и му казва: „Азъ искамъ да науча великото на свѣта, искамъ да бѫда твой ученикъ; търсѣхъ много учители, но само ти си, само ти можешъ да ми прѣдадешъ великото учение, какво да правя?“ Обаче, учительтъ мълчалъ, дълго мълчалъ — „като пѫнь,“ казватъ българитѣ. Тъй мълчалъ той и нищо не говорилъ — единъ день, два, три, четири, цѣла седмица, най-послѣ ученикътъ казалъ: „Учителю, кажи какво да сторя, само ти си, при тебе идвамъ азъ.“ Хваща го за рѫката този учитель и го завежда въ една празна стая, дава му единъ чувалъ съ едра соль и му казва: „Ще счукашъ тази соль да стане ситна, за всичко може да мислишъ, само за думата „носорогъ“ абсолютно нищо да не мислишъ, тази дума да не ти идва въ главата“, и си отишълъ. Започналъ той да чука; свършилъ всичката соль, отива при учителя, той го пита: „Ее, какво мисли прѣзъ това врѣме? — За нищо друго не можахъ да мисля, освѣнъ за думата „носорогъ“. Сега азъ ще ви дамъ едно малко обяснение. На този ученикъ учительтъ му далъ свобода да мисли за всичко, само за „носорогъ“ да не мисли, туй е забранено. Това значи — всичко да вършишъ, само за грѣха да не мислишъ, а вие, съврѣменнитѣ хора, само за грѣха мислите — то е носорогътъ. И казвамъ: докато вие не прѣстанете да мислите за носорога, тази сила не може да дойде въ вашитѣ рѫцѣ. Когато вие изключите тоя носорогъ, и не мислите за него, тогава силата ще дойде. За индуситѣ носорогътъ е единъ символъ. И тази сила ще потече прѣзъ вашето сърце. И вие ще станете силни и мощни! Моята цѣль не е да ви осмивамъ, защото да осмивамъ васъ ще рече да осмивамъ себе си. Но слабата страна не може да не се прояви, понеже вие не можете да спазите това, което Божествениятъ Духъ изисква, а ние трѣбва да бѫдемъ проводници на Божествения Духъ. Тази Амриха живѣла въ врѣмето на Нерона, докато дошли християнитѣ, и била почитана навсѣкѫдѣ, а когато тя се отдалечила отъ Римъ, тогава започнало гонението на християнитѣ. Но защо тя заминала отъ Римъ? Защото тогавашнитѣ християни, като била тя запозната съ туй учение, започнали да се питатъ, дали тази сила е отъ Бога или е отъ дявола? И тъй, християнитѣ съ своитѣ мисли, дали тя е отъ Бога или отъ дявола, я заставили да си замине отъ Римъ; и слѣдъ това дойде най-голѣмото гонение на християнитѣ, защото Амриха и Онорций си заминаха. И, ако днесъ дойде едно страдание въ свѣта, то е, защото Амриха си отиде. Изисква се Истина и Чистота въ този свѣтъ. Чистота голѣма трѣбва да има. Нѣкои мислятъ, че ние говоримъ едно, а въ тайно вършимъ друго. Чистотата е като прѣдъ Бога. Единъ день ще се открие всичко. Нашиятъ животъ ще се отвори. „Нѣма скрито-покрито, казва Христосъ, което да не се разкрие“. Насъ не ни е страхъ отъ нищо! Азъ и на васъ ви прѣпорѫчвамъ, има само единъ начинъ, и Писанието казва: „Страхътъ отъ Бога е основа на Мѫдростьта“. Слѣдвателно, бойте се само отъ Бога. Страхъ да имате отъ Бога, а отъ нищо друго да не се боите. Всѣки другъ страхъ ще внесе грѣхъ въ васъ. Страхътъ само въ единъ случай ще го приемемъ — отъ Бога, а въ всѣки другъ случай страхъ да нѣма! И сега, тия, младитѣ, да погребатъ старитѣ. Казвамъ на младитѣ, които не сѫ остарѣли, защото и азъ не бихъ желалъ да остарѣете: ако остарѣете, други млади ще ви погребатъ. Искате ли сега да ви вдигна всинца въ въздуха? (Учителятъ прострѣ рѫката си). Ще ви вдигна, ще ви вдигна, не само азъ, но искамъ всички така да простирате рѫцѣтѣ си. Моето изкуство ще го дамъ и на васъ, и нѣма да мине дълго врѣме, ще видите, ще почнатъ да увисватъ въ въздуха. И, щомъ почнатъ да увисватъ въ въздуха, тогава младитѣ да бѫдатъ готови да погребатъ старитѣ: Ананий и Сапфира. Въ свѣта лъжата трѣбва вече да си замине. Първото нѣщо за насъ, за онѣзи, които ме слушате, онѣзи, които искате вашиятъ животъ да придобие смисълъ, да се повдигнатъ сърцата ви и умоветѣ ви, да станете силни и крѣпки, първото нѣщо е: свършете съ лъжата, не се борете съ нея, азъ не искамъ да се борите съ земното, не. На Донъ-Кихота нѣма да подражавате. Намѣсто лъжата, ние ще внесемъ истината; намѣсто отрицателното, ние ще търсимъ положителното въ нѣщата. Не мислете за лъжата, мислете за истината. На мнозина, които сѫ идвали при мене, съмъ имъ давалъ тази сила, казвамъ: „Ти ще живѣешъ чистъ и святъ животъ! — Ама, ако азъ направя едно малко прѣгрѣшение?“ „Азъ казвамъ: този ми говори за носорога. Щомъ ви казвамъ, че трѣбва да живѣете чистъ и святъ животъ, разбирамъ това безъ изключение. Вие ще кажете: „Ще бѫде ли тъй?“—Тъй ще бѫде! Не ви говоря азъ, и, ако Господъ тъй ми говори, азъ казвамъ: „Тъй, Господи, тъй да бѫде“, и вие ще кажете: „Господи, да бѫде Твоята воля“. Азъ казвамъ: „Когато си ми говорилъ, безъ никакво изключение, тъй, и Твоето име ще бѫде едно съкровение въ сърцето ми, най-святото, най-цѣнното то ще бѫде“. Искамъ всички да имате Божието име, да го пазите въ душата си, то да бѫде чисто и свято, неопетнено вѫтрѣ, и тогава ще дойде тази сила, и ще бѫдете силни, и животътъ ви ще придобие свѣтлина, и ще започнете да разбирате новата наука на окултизма, по другъ начинъ да разбирате; не че не мога да ви говоря, но трѣбва да се развиятъ новитѣ чувства, защото органи се изискватъ. Сега ние употрѣбяваме символичния езикъ, понеже символитѣ съкращаватъ врѣмето, а пъкъ азъ нѣмамъ много врѣме. Ако река да ви говоря една рѣчь споредъ вашия езикъ, трѣбва ми цѣла година да ви разправямъ на обикновенъ езикъ. Азъ ви казвамъ: вселената — това е едно единство въ разнообразие, въ множество. Тъй се проявява вселената. Вземете едно житно зърно, то е едно, но посѣйте го, веднага ще поникнатъ хиляди листа, много корени, едно разнообразие, но то е едно въ себе си. Слѣдователно, многото има единъ принципъ, отъ който всички сѫ излѣзли, и движението на този принципъ произтича отъ едно Божествено начало. И, слѣдователно, движението е начинътъ, по който може да се прѣдаде тази енергия, единниятъ принципъ въ насъ, а пъкъ числата, математиката — това е резултатътъ, съ който ние обуславяме нѣщата, резултатъ на туй движение. А когато кажемъ, че нѣкоя работа се е завършила, това показва, че ние всички се връщаме въ този единния принципъ, при единния Богъ, отъ когото сме излѣзли. Вие сега ще кажете: „Краятъ му вече дойде“. Краятъ показва, че всичко се е завършило, и ние ще се върнемъ при единния Богъ. Той е онзи, отъ когото сме излѣзли и при когото ще се върнемъ, съ тази богата опитность, да живѣемъ въ Него и да разбираме смисъла на всичкитѣ свѣтове, които сега сѫществуватъ. Ако азъ взема сега да ви разправямъ, какво има въ Сириусъ, каква култура се развива въ Плеадитѣ, Сѣверната мечка, Ориона, какви сѫщества има въ Млѣчния пѫть, въ тия 18 милиона Слънчеви системи, такъвъ единъ свѣтъ за пѫтуване! А сега сѣдите вие и казвате: „Какъвъ смисълъ има това? Ако азъ бихъ ви взелъ на крилата си, като единъ ангелъ, и ви занеса горѣ, ще кажете: „Имало смисълъ да се живѣе“. Но трѣбва просторъ, а сега вие си поплаквате. Всѣка една звѣзда казва: „Сестро, защо плачешъ, при мене ела, ти гледай да дойдешъ, тукъ“. Слънцето, Марсъ това ти говорятъ. Не само тѣ, но въ тайно нѣкой духъ крилатъ ви казва: „Не бой се, не бой се!“ И въ тишината, когато се молите и мечтаете, духътъ ще ви шепне нѣщо, нѣкоя опитность, ще кажете: „Има нѣщо, което ми шепне“. То е реалното. Та ние сме заобиколени отъ единъ свѣтъ свидѣтели, горѣ и долу, видими и невидими, които казватъ: „Не бойте се! Вѣра, Любовь, Истина, всичкото е за васъ. И всичкитѣ ваши страдания сѫ нищо. Вие можете да бѫдете силни. Ако на земята сте слаби, горѣ сте силни“. Силни ще бѫдемъ! И седимъ сега, нѣкой казва: „Отъ мене нищо нѣма да стане“. Тъй както мислишъ, нищо нѣма да стане. Но, ако станешъ една Амриха да бѫде избрана, твоята рѣчь, да бѫде чисто твоето сърце, тогава цѣлиятъ Римъ ще бѫде една отворена врата, и Неронъ ще виси въ въздуха и нѣма да издава тогава прокламации: този да се изпѫди. Казвамъ на младитѣ: да се стѣгате да погребете старото. На момцитѣ казвамъ: вашия Ананий да го погребете. На младитѣ хора, днесъ само на младитѣ говоря. На момитѣ навсѣкѫдѣ казвамъ: вашата Сапфира да я погребете. И ще казвате тъй: въ нашия домъ трѣбва да царува пълна Истина — безъ никаква лъжа, пълна Любовь — безъ никаква омраза, пълна Мѫдрость, пълна Правда, пълна Доброта. Ние сме рѣшили да служимъ на Бога, безъ никакво изключение! Ние нѣма да си изкривимъ душата за никого! Но нашиятъ Господъ, на когото ние служимъ, Той е вѣренъ, тъй се нарича: „Вѣренъ и истиненъ“, тъй го знаемъ ние, тъй се казва въ Библията. И бихъ желалъ всинца да знаятъ, кой е Христосъ. Той се нарича „вѣренъ и истиненъ“. Този „вѣренъ и истиненъ“ въ църквата ли е? Този „вѣренъ и истиненъ“ въ тѣхнитѣ сърца ли е? Този „вѣренъ и истиненъ“ въ сѫдилищата ли е? Въ вашитѣ домове ли е? И това се изисква. За него азъ говоря. Азъ искамъ този „вѣренъ и истиненъ“ да го турите на неговия тронъ и да казвате навсѣкѫдѣ: „Вѣренъ и истиненъ е Богъ, който живѣе сега въ насъ!“ И желая и вие да се наричате всички „вѣрни и истинни“. Сега върху мене се хвърля нѣкой пѫть единъ упрѣкъ, и той е слѣдующиятъ, че мене сѫ ме правили за нѣкакво божество, че съмъ билъ заобиколенъ съ жени, съ това-онова. Божество, като Бога ме смѣтали. Богъ ли съмъ? Азъ бихъ желалъ всички хора да бѫдатъ Богове. Що значи Богъ? — Да любишъ като Бога. „Благъ е, казва Христосъ“. Ти благъ ли си? Докато не си Богъ, ти ще грѣшишъ. Да любишъ всички хора, безъ никакво изключение. Душата ти да бѫде пълна съ любовъ. Не само азъ, но всички да бѫдатъ Божество. Въ какво отношение? Ако имамъ любовь, Божество съмъ, а безъ любовь — тогава съмъ единъ паякъ, и паяжината ми може да бѫде отнесена отъ вѣтъра. Не отричамъ — Богъ е Любовь. Любовьта, която е въ мене, е Богъ. И азъ съмъ благодаренъ, че Богъ се е ограничилъ въ мене, за да се прояви въ мене — видимиятъ, неограничениятъ Богъ се е ограничилъ със своята Любовь въ мене, и азъ искамъ да възприема неговата Любовь, да се жертвувамъ заради Него. Какво противорѣчие има тукъ? — „Ти не трѣбва да се правишъ на Божество“. Не, братя, азъ искамъ да ви кажа всички да бѫдете подобни на Христа. И Писанието казва: „Трѣбва да бѫдете подобни на Бога, съвършени“. Павелъ казва: „Подражавайте на мене, както и азъ подражавамъ на Христа“, Като Бога трѣбва да бѫдете. Да бѫдемъ благи, както Той е благъ. Да бѫдемъ милостиви като Него — това азъ проповѣдвамъ. Туй е учението, което азъ проповѣдвамъ. И съмъ готовъ още единъ пѫть да умра, хиляди и милиони пѫти съмъ готовъ да умра за това учение, знаятъ ли тѣ това? Ако е въпросъ за умиране, азъ съмъ готовъ, стига това да изискватъ! Но Господъ сега не иска смъртьта на праведника. Веднъжъ е умрѣлъ Христосъ, 100 пѫти не може да умира Той, сега други ще умиратъ. И когато Той дойде, евреитѣ не повѣрваха въ този законъ, не го разбраха. И когато си заминаха Онорций и Амриха, какво стана? Цѣлиятъ пѫть отъ Йерусалимъ до Римъ бѣше посланъ само съ кръстове. 60 хиляди души евреи бидоха разпнати на тия кръстове, когато Титъ прѣвзе Йерусалимъ. По колко души се пада на километъръ? — По 6 души евреи. Като си замина азъ, ще видите, какво е моето учение! Колко километра има отъ Римъ до Йерусалимъ? На всѣки километъръ—турете 10 хил. км. — по 6 души на единъ км. Мислите ли, че Христосъ нѣма да тури въ дѣйствие своето учение? Азъ казвамъ: ако сегашниятъ свѣтъ не приеме Христовото учение, ще има 100 мил. християни разпнати на кръстъ. Разбирате ли добрѣ това? Тогава имаше 60 хил., сега ще има 100 мил. християни. Земята ще бѫде опасана нѣколко пѫти само съ кръстове. И тогава ангелитѣ ще изнесатъ всичкитѣ Ананиевци и Сапфири, и всичкитѣ Юдовци, които сѫществуватъ; и отъ този свѣтъ, отъ тази култура, нѣма да остане ни поменъ! Това е великото рѣшение на небето, на Бога, на ангелитѣ, на светиитѣ, това е рѣшението на всички добри хора, да пометатъ резултатитѣ отъ тази култура. Отъ свѣта поменъ нѣма да остане! Ново Небе иде и Нова Земя иде! И младитѣ трѣбва да погребатъ старитѣ! Говоря открито, открито трѣбва да говоримъ. Такъвъ моралъ трѣбва да се проповѣдва: Любовь, а не бабина любовь. Менѣ не ми трѣбва мъртва любовь! Не искаме да убиваме, не че сме баби; ние искаме да съградимъ нѣщо добро, ние искаме всички хора да се спасятъ! Въ какво отношение? Всички да заживѣятъ като братя и сестри, да се разбиратъ. И всички блага и духовни богатства сѫ общи за всички братя, за да ги използуватъ всички. Тъй е писалъ Господъ! И всички ние сме братя, и можемъ да ги употрѣбимъ, но кога? Когато станемъ като Онорций и като онази мома Амриха. И нѣма да питаме, отъ Бога ли е, или отъ дявола е нейната сила. Ще кажете сега: далѝ Христосъ говори въ този човѣкъ или дяволътъ? Ако азъ си замина единъ день отъ България, тогава ще знаете, кой говори — далѝ Христосъ е говорилъ или не. Всѣко нѣщо трѣбва да се опита. Какво ще имъ кажа? — На онази свѣщь можешъ ли да четешъ? Ако можешъ да четешъ, свѣщь съмъ; ако не можешъ да четешъ, никаква свѣщь не съмъ. И желая не само азъ, но всички вие да бѫдете като мене. Бихъ се радвалъ и желая всинца да имате моя умъ и моя стремежъ. Всинца да говорите като Амриха. Като излизатъ думитѣ ви, да бѫдатъ сладки като медъ, и кристални, като росни капки. Като дойда при вашия чучуръ, като пия, да кажа: Колко е хубава тази вода! Този чучуръ азъ го считамъ плодъ на слънчевитѣ лѫчи. Свѣтътъ ще погине! Не физическиятъ свѣтъ ще погине, а всички тия стари, криви разбирания въ умоветѣ на хората ще изчезнатъ. И нова култура ще се яви! И тия тѣла, и тѣ ще се измѣнятъ, ще се явятъ нови тѣла, и свѣтътъ ще се измѣни. Ще кажете: „Свърши се, нѣма животъ вече!“ Но вие още не сте живѣли. Отсега нататъкъ иде животътъ. Небето трѣбва да дойде на земята, че да заживѣемъ ние въ Любовьта. Да има двѣ сладки думи, че, като каже мѫжътъ на жена си една дума, да ѝ падне като медъ на сърце. А сега имате ли вие тия капки? Аа, носорогътъ докато е въ свѣта, нѣма. Послѣ нѣкои ми правятъ бѣлѣжки, че всѣкога не съмъ достатъчно сериозенъ. Говоря умни работи, ама тъй несериозно, не ми подобава. Нѣкои думи сѫ малко грубички, но езикътъ ви е такъвъ, какво да правя? Азъ български езикъ отъ 20 години го изучавамъ, има думи толкова груби, и азъ виждамъ, какво да правя? Езикътъ е такъвъ. Ако този езикъ бѣше пластиченъ и имаше 100 хил. думи — да! А сега колко хиляди думи имате? Азъ не съмъ много сериозенъ, но, ако стана много сериозенъ, вие щѣхте да заспите. Азъ не обичамъ да се смѣя, но нѣкой пѫть се смѣя, искамъ да видите, че и азъ съмъ донѣйдѣ като васъ, да не кажете, че азъ не съмъ. Азъ съмъ много естественъ, нѣкои пѫть се поухиля и азъ като васъ. Казватъ, че по нѣкой пѫть обичамъ да поухапвамъ. Казвамъ: мязамъ като васъ, но не съмъ като васъ. Да не мислите, въ душата си нѣмамъ абсолютно никакаква мисъль да ви обиждамъ. Въ моята душа азъ ви обичамъ и ви се радвамъ. И желая да ви видя, че имате знание. Знаете ли, каква радость усѣщамъ, когато видя въ нѣкого да има знание? И бихъ желалъ всички да растете тъй, както Богъ ви е създалъ. Ами че вашето растене е и мое. Вашитѣ мисли сѫ и мои мисли; вашитѣ чувства сѫ и мои чувства. Така е, ние не можемъ да постѫпваме раздѣлно. Всѣки ще живѣе отдѣлно, но всички ще участвувате въ Божественото развитие, което ще разберете единъ день, когато идете горѣ, когато свършите своето развитие. Не говоримъ нѣщо много научно. Азъ мога да имамъ езикъ на ученитѣ хора, но този езикъ не би принесълъ полза. Азъ се разговарямъ съ васъ, тъй както съ нѣкои дѣца. Ще седна като дѣте, ще видя, какъ тѣ разглеждатъ, и какъ азъ разглеждамъ. А че сте дѣца, то е много хубаво. „Дѣцата, казва Христосъ, ще наслѣдятъ Царството Божие“, а не старитѣ хора. Сега ще кажете: „Учительтъ, той още като дѣца ни смѣта“. Докато вие сте дѣца, вие ще имате всичката моя любовь, и азъ ви обичамъ, но, щомъ остарѣете, азъ ви погребвамъ въ мене. Ако сте млади, имате моята обичь, ако сте стари — носилката. И тъй, желая всинца да бѫдете млади, млади, млади, вѣрни и истинни, да служите на туй велико Божествено учение. И този Господъ да говори на всинца ви, да говори на сърцата ви, на душата ви и да не се отказвате. Той говори на душата. Всинца да бѫдете подобни на Христа; да любите като Бога, и да обичате, както Богъ обича. Тази е Любовьта, която новата култура носи въ свѣта и за която ние се готвимъ. И азъ желая този день скоро да изгрѣе, още единъ часъ остава да изгрѣе Слънцето. И като изгрѣе Слънцето, всичкитѣ мъртви ще бѫдатъ погребени. И всички ще изпѣемъ новата пѣсень. Нѣма да ви кажа, коя е тя. (Бесѣда държана на 20 ноемврий 1921 г. въ София.)
  23. hristo

    1921_11_13 Въ Египетъ.

    От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Въ Египетъ „А слѣдъ отиването имъ, ето, ангелъ Господенъ явява се насънѣ Йосифу и казва: Стани та вземи дѣтето и майка му, и бѣгай въ Египетъ, и бѫди тамъ, докогато ти река: защото Иродъ ще търси дѣтето да го погуби.“ Ев. Матея 2:13 Има два възгледа за живота, т. е. два възгледа има само между хората, а между животнитѣ — между рибитѣ, между птицитѣ, между млѣкопитающтѣ — и между растенията има само единъ възгледъ. Щомъ дойдемъ до човѣка, ние намираме два възгледа за живота, и затова човѣкътъ се нарича „човѣкъ“; а тази дума значи първоначално: „сѫщество на противорѣчия“. Защото всичката философия на нѣщата седи въ това — въ противорѣчията. За да почне едно сѫщество да мисли, то трѣбва да се натъкне на едно противорѣчие. Че туй е фактъ, психологически е вѣрно. Онѣзи дѣца, които не срѣщатъ противорѣчие, не могатъ да мислятъ; сѫщо и онѣзи възрастни хора, на които всичко е охолно, не могатъ да мислятъ. Охолно въ пълния смисълъ на думата значи, че сърцето има всичкитѣ блага, и такива хора не могатъ да мислятъ. Тѣхниятъ възгледъ е само единъ. То е възгледътъ на рибитѣ, птицитѣ и животнитѣ. Само когато почувствуваме нѣкакво противорѣчие вѫтрѣ въ живота, само тогава ние почваме да мислимъ. Противорѣчията съврѣменнитѣ философи обясняватъ по единъ начинъ; религиознитѣ хора ги обясняватъ по другъ начинъ; хората на практическия животъ, и тѣ си иматъ единъ начинъ, по който градятъ своитѣ обяснения. Религиознитѣ хора отдаватъ всички противорѣчия на грѣха. Тѣ казватъ, че нѣкакво сѫщество нѣкѫдѣ паднало, — не знаятъ кога, прѣди хиляди години, — туй сѫщество завиждало на човѣка. И слѣдователно, този духъ — наричатъ го демонъ, който ги измѫчва, — той е, който е внесълъ всички противорѣчия. И за каквото става въ религиозния животъ, кой е виноватъ? — Все този старъ дяволъ. Стане нѣйдѣ убийство, измѣна, задигане пари, жени, избухване на война, казватъ: „Този дяволъ отдѣ се яви? Той е причината.“ Т. е. ние разглеждаме живота субективно. Съ единъ замахъ — това е то философия, този дяволъ е виновенъ за всичко. Философитѣ, обаче, намиратъ противорѣчията въ самата материя, въ силитѣ, въ туй механическо устройство на вселената; а практическитѣ хора казватъ: този дяволъ — това сѫ икономическитѣ условия — „папото“, туй „папо“ да не е, нищо нѣма, а има ли го туй „папо“, то създава всичкитѣ блага. И споредъ тѣхъ, това, най-хубавото — „папото“, то създава всички противорѣчия и — най-голѣмитѣ злини. И азъ мисля, че тѣ сѫ много по-близо до истината, отколкото религиознитѣ. Да, „папото“ е, споредъ тѣхната философия, причината на злото. Тѣ казватъ тъй: да грѣшатъ хората — това е вложено въ човѣка, още съ първата хапка, която е влѣзла въ устата. И прави сѫ, защото Ева, която е била дѣвствена, чиста, когато е взела първата хапка отъ „папото“, и тя и всички се опорочили. Това сѫ тѣхнитѣ аргументи. Азъ не поддържамъ нито еднитѣ, нито другитѣ, но казвамъ туй, което е. И, слѣдователно, въ нашето сѫществувание на земята, животътъ е или разуменъ, или неразуменъ; или всичко е строго математически опрѣдѣлено, или всичко това е едно съвпадение, възможность, вѣроятность. Тия два възгледа сѫществуватъ сега. Еднитѣ казватъ: всичко е случайно — хората се раждатъ случайно, ядатъ случайно, оженватъ се случайно, биятъ се случайно и умиратъ пакъ случайно; загубилъ паритѣ или спечелилъ — все случайно. А другитѣ казватъ: всичко е строго опрѣдѣлено, нищо не е случайно. Ти трѣбва да ядешъ, защото има причини за това. Че причинитѣ сѫ разумни, нѣма съмнѣние. Ти самъ създавашъ всичкитѣ бели на главата си: искашъ повече пари, че, като ги вземешъ, и другъ иска да има повече пари, и те биятъ заради паритѣ. Тъй си създавашъ тѣзи бели — да те биятъ. А съврѣменнитѣ техници и инженери, или материалисти, казватъ: всѣкога, когато една сила срѣщне съпротивление на пѫтя си, се образува търкане, огънь, избухне. Слѣдователно, паритѣ въ този случай, или всичкитѣ блага, това сѫ все противодѣйствия, и когато енергиитѣ, които функциониратъ въ насъ, се срѣщнатъ съ тия противодѣйствия, веднага се образува експлозия. Сега, нѣкой може да попита, далѝ това е вѣрно. Вѣрно е. Нека бръкне жената въ кесията на мѫжа си, — той има 10 хил. лв., а тя му ги вземе, — веднага мѫжътъ ще извика: „Дѣ сѫ паритѣ ми?“ Губи се равновѣсието, паритѣ сѫ били на дъното на кораба, тѣ сѫ баластъ на прарахода, и той е въ равновѣсие. А жената, безъ да разбира този законъ на баласта, взима го отъ дъното на кораба, и мѫжътъ става и казва: „Дѣ е баластътъ?“ — Ама менѣ ми трѣбва. — Но ти знаешъ ли, че ние може да потънемъ?“ И тъй, зарадъ този баластъ въ свѣта ставатъ често спорове, понѣкога приятни, а понѣкога неприятни; понѣкога се уреждатъ по приятелски начинъ, а понѣкога се уреждатъ по методата на Донъ-Кихота, или по методата на Санчо-Пансо. Т. е. не мислете, че Санчо-Пансо е билъ много по-уменъ отъ Донъ-Кихота, но той е билъ практиченъ човѣкъ, разбиралъ е отблизо живота; а Донъ-Кихотъ е билъ идеалистъ, той идейно е разбиралъ живота, а практически не го е разбиралъ, а ние се смѣемъ, като четемъ, но и Санчо-Пансо е правъ, и Донъ-Кихотъ е правъ. И съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ Донъ-Кихотовци и Санчо-Пансовци. Това не е обида, а констатирамъ единъ фактъ. Ако вие влѣзете въ училищата, ще намѣрите много програми, които сѫ наредени споредъ идеала на Донъ-Кихота, тамъ нѣма нищо практическо; други училища иматъ практическо приложение, но идейното го нѣматъ. И тогава спорятъ. Когато дойде Донъ-Кихотъ, той ще приложи своитѣ закони. На първо мѣсто — съ Бога ще започне той, турне табела, на първо мѣсто трѣбва да се прѣподава религията, Законъ Божи, а послѣ всички други работи. Дойде Санчо-Пансо: „Долу, казва, тази табела! То не е модерно, практичното е потрѣбно, хората трѣбва да живѣятъ — да ядатъ, „папо“ трѣбва. Като се наядемъ, послѣ ще мислимъ за Господа“. И Санчо-Пансо размишлява тъй: най-първо, за да мисли човѣкъ, трѣбва да се е наялъ. Гладенъ човѣкъ може ли да мисли? И Санчо- Пансо казва: „ Гладниятъ човѣкъ ще мисли да открадне, а ситиятъ човѣкъ ще мисли за нѣкаква философия“. Сега, съврѣменнитѣ хора ще кажатъ: „Ние не сме нито Донъ-Кихотовци, нито Санчо Пансовци“. Радвамъ се, че сте така. Но трѣбва да ожените Донъ-Кихота съ Санчо-Пансо, и да се роди едно дѣте, то ще бѫде „третиятъ“ и ще има възгледитѣ на Санчо-Пансо и Донъ-Кихота. Отъ тия два съединени възгледа ще имате нѣщо ново. И свѣтътъ пита, „какъ ще стане спасението“. — Като ожените Донъ-Кихота съ Санчо-Пансо. Това сѫ символи: Санчо-Пансо може да бѫде мѫжъ, може да бѫде и жена. Всичко може да бѫде и мѫжъ и жена, разбирамъ, по форма. А онзи, който е писалъ „Донъ-Кихотъ“, го е турилъ мѫжъ. Защо? И Санчо Пансо, и той е мѫжъ, по форма. Но Донъ-Кихотъ воюва заради своята възлюблена, заради своята Дулцинея. Жената е причина, за да прояви той своето геройство. Каквито подвизи и да прави — една красива жена има въ неговия умъ. Заради нея той е готовъ да пожертвува живота си. И Санчо-Пансо вѣрва въ своя господарь, но той си има съвсѣмъ другъ възгледъ. Той казва на Донъ-Кихота: „Ти, когато завладѣешъ твоето царство, да ми дадешъ малко земица, да мога да я обработвамъ и да прѣхранвамъ дѣцата си“. Затуй Донъ-Кихотъ е сухъ, съ високъ ръстъ, рѫцѣ дълги, сухи, носъ дълъгъ и тънъкъ, очи остри, челото изправено; а Санчо- Пансо — той е кѫсичъкъ човѣкъ, около 145 см., като буренце е, има рѫцѣ кѫсички, пръсти много дебели въ основата, бърни дебелички, носъ дебеличъкъ. Като седне на ядене, да си похапне, той се засмѣе, като нѣкоя мѣсечина, и казва: „Това е смисълътъ на живота!“ Сега, ако съврѣменнитѣ хора, които критикуватъ, виждатъ само туй, смѣшното, въ нѣкой романъ, въ нѣкоя пиеса, тѣ не сѫ разбрали високия смисълъ; съврѣменнитѣ хора не сѫ идейни, тѣ сѫ хора на прѣживѣванията, но не учени. Челъ е нѣкоя книга, въобразява си, че е нѣкой князъ или графъ, но това не е достатъчно, а трѣбва да имашъ кръвьта на този князъ. Слѣдователно, идеитѣ сѫ нѣщо, което ние трѣбва да придобиемъ въ свѣта. И тия идеи се даватъ само чрѣзъ противорѣчията. Законътъ на еволюцията изисква противорѣчията, като една необходимость. Това е законъ, само за човѣшкото царство. Въ другитѣ царства нѣма грѣхъ, грѣхъ има само въ човѣшкото царство, и всички ония сѫщества, които сѫ прѣко или косвено свързани съ хората, всички сѫ заразени отъ грѣха. Грѣшни сѫщества въ свѣта сѫ само хората, други сѫщества грѣшни нѣма. Всички други сѫщества си живѣятъ въ миръ и любовь, и разбиратъ Бога, а само хората не го разбиратъ, и тѣ мислятъ, че цѣлиятъ свѣтъ е обърнатъ. Сѫдии, философи и учени искатъ да изкаратъ, че грѣхътъ прониква въ цѣлата вселена, и наричатъ това „мирова скръбь“, и се питатъ, защо е този грѣхъ. Тия писатели ето на какво азъ ги уподобявамъ: въ южна Америка има една извѣстна пустиня, и пѫтницитѣ, като вървятъ по нея, вдигатъ толкова прахъ около себе си, че нищо не виждатъ, и тѣ мислятъ, че цѣлиятъ свѣтъ е само мъгла, пъкъ тя е само на 200 м. около тѣхъ. И тая философия проектирва грѣха и въ другитѣ свѣтове, но тамъ живѣятъ много добрѣ, както азъ зная. Тѣ ще кажатъ: „Докажи това съ данни“. И азъ ще кажа: докажете и вие съ данни. Азъ мога да докажа съ данни, математачески мога да докажа, да споря съ математици. Въ човѣшкото тѣло, при една извѣстна форма, мога да докажа, че грѣхътъ е ограниченъ въ извѣстно пространство на мирозданието. И тѣ ще видятъ, че е така. Но това е единъ отвлѣченъ, математически въпросъ, и, ако азъ бихъ се рѣшилъ да го доказвамъ, знаете ли, на какво щѣше да се обърне работата? Единъ знаменитъ цигуларь отива въ Парижъ, тамъ давалъ нѣколко концерта, сполучилъ да спечели симпатиитѣ на всички. Когато да замине, една вечерь, той искалъ да даде единъ отличенъ концертъ, тъй че да го помнятъ, да пишатъ вѣстницитѣ, че е свирѣлъ нѣщо много хубаво. За нещастие, обаче, той почналъ да свири една много дълга ария, нѣколко часа, че, като се уморили слушателитѣ, започнали всички единъ по единъ да излизатъ и най-послѣ останалъ само прислужникътъ съ ключа; цигуларьтъ, въодушевенъ, продължавалъ да свири. Отишълъ прислужникътъ при него и му казалъ: „Господине, моля, азъ трѣбва да спя, вземете този ключъ, и, когато свършите вашето парче, затворете театъра“. И съврѣменнитѣ философи азъ ги намирамъ като тоя цигуларъ: нѣкои излизатъ и говорятъ толкова много, че ние имъ казваме: „Я вземете този ключъ, че, като свършите вашата дисертация, затворете вашия театъръ, защото ние отиваме да спимъ“. А особено пъкъ българитѣ не обичатъ много дългитѣ дисертации. Българинътъ е практиченъ: „Кажи ми съ двѣ думи, какво искашъ да кажешъ. Има ли Господъ, или нѣма Господъ? Има ли „онзи свѣтъ“, или нѣма „онзи свѣтъ“, а не да го опѫвашъ много. Нѣмамъ врѣме, трѣбва да вървя на нивата. Има ли Господъ или нѣма? Ако нѣма, да ида да ора на нивата. Ако има Господъ, ще ида да му служа; а ако нѣма, ще работя за себе си“. Тъй разрѣшава той въпроса „Има ли онзи свѣтъ или нѣма? питамъ да ми кажешъ“. И, слѣдъ като му кажешъ, че има онзи свѣтъ, българинътъ казва: „Ти ходилъ ли си тамъ? Ти видѣлъ ли си го? Имашъ ли опитность?“ И, като му кажешъ, че си ходилъ на онзи свѣтъ, ще каже: „Нима може да се ходи на онзи свѣтъ, брей, тогава и азъ да ида!“ Много е практиченъ, иска да опита, готовъ е да направи всичко, но, усѣти ли, че излъжешъ веднъжъ, тогава работата се измѣня. Богъ има, защото въ свѣта сѫществува Любовь. И онзи свѣтъ има, защото има тоя свѣтъ. И онзи свѣтъ и този свѣтъ, той е единъ и сѫщъ свѣтъ. Когато говоришъ за „онзи свѣтъ“, говоришъ за единъ свѣтъ, който не разбирашъ, а когато говоришъ за този свѣтъ, говоришъ за единъ свѣтъ, който разбирашъ. Слѣдователно, свѣта, който не разбирамъ, наричамъ го — онзи свѣтъ: а свѣта, който разбирамъ, наричамъ го — този свѣтъ. Има онзи свѣтъ, който ние не познаваме, а този свѣтъ е, който познаваме. Слѣдователно, извѣстното ние наричаме физическо, а неизвѣстното ние го наричаме духовно. Но що е физическото и що е духовното? Физическиятъ свѣтъ е проявениятъ свѣтъ, а духовниятъ свѣтъ е непроявениятъ. Като казвамъ „непроявенъ“, това не значи, че въ сѫщность той не сѫществува, а само че този свѣтъ не се е още оформилъ за нашитѣ чувства, а само за нашето понятие, той е извънъ нашитѣ чувства, и ние го наричаме — духовенъ свѣтъ. И този духовенъ свѣтъ е причина на всичко, което става на земята. И, ако вие желаете, може да си направите какъвто искате опитъ. Вие казвате: „Азъ мисля, че съмъ господарь на себе си, имамъ воля, каквото искамъ, мога да направя“. Но не може да направишъ това, което искашъ, а може да направишъ само това, което ти заповѣдватъ, както на войникъ на бойното поле: ще стрѣляшъ, защото ти заповѣдватъ. Ти си свещеникъ, служишъ въ черквата — защото ти плащатъ; ще служишъ, народътъ иска това. Казвашъ: „Азъ съмъ свободенъ да служа или не“. Не, не си свободенъ: който е опопенъ, не е свободенъ; който е проповѣдникъ, - не е свободенъ. И при това ние се хвалимъ, че можемъ да мислимъ. Само свободнитѣ хора могатъ да мислятъ, а хора, които не сѫ свободни, тѣ повтарятъ нѣщата. И, слѣдователно, съврѣменнитѣ хора прѣповтарятъ, декламиратъ, споредъ мене, отлични декламации: „Зелена си, моя горо, миришешъ на младость; но въ сърце ми ти вселявашъ само скръбь и жалость“. Аа, отличенъ поетъ, той декламира отлично. „Азъ, казва, вѣрвамъ въ единъ триединенъ Богъ“. То е декламация. „Има Господъ“ — декламирашъ“; „българинъ, съмъ“ — декламирашъ. „Ама азъ съмъ ученъ“ — декламирашъ, нищо повече! Българинъ си, баща ти, майка ти сѫ българи, родилъ си се между тѣхъ — декламирашъ. Я ми кажете вие, каква е българската кръвь? По какво се отличава българската кръвь? Нѣкои казватъ, че азъ не мога да разсѫждавамъ. Днесъ ще разсѫждавамъ философски и много обективно. Тѣзи учени химици, естественици, анализирали ли сѫ българската кръвь, и по какво се отличава тя отъ английската кръвь и т. н. Дѣ имъ сѫ таблицитѣ и изчисленията? Каква е българската кръвь? Азъ искамъ да я видя, да видимъ резултатитѣ отъ нея. Съ какво се отличава тя? Когато нѣкой естественикъ говори за нѣкое сѣме, той трѣбва да опише не само външната форма и бѣлѣзитѣ, но и вѫтрѣшнитѣ, и даже всѣко едно сѣме какви резултати може да даде. Българска кръвь имашъ. Каква е твоята кръвь? Не само че българитѣ не сѫ опрѣдѣлили, по какво се тя отличава, но и англичанитѣ, и тѣ казватъ: „Англичанинъ съмъ, въ моитѣ жили тече английска кръвь“. Но и тѣхнитѣ химици не сѫ опрѣдѣлили, каква е тѣхната кръвь. По какво се отличава тя? Събератъ се българи, англичани, французи, руси, американци, и казватъ: „Тукъ българска кръвь тече. „Англичанинътъ, и той казва: „Англйска кръвъ тече“. Все българска, руска, американска, кръвь тече, но каква е кръвьта тамъ? Всички хора говорятъ съ неизвѣстни числа, съ прѣдположения. И, слѣдователно, азъ ги обсѫждамъ, казвамъ: тия българи декламиратъ отлично, и германци, англичани, французи и американци, всички декламиратъ, и отлично декламиратъ, но не мислятъ още. Теософитѣ опрѣдѣлятъ, че човѣкъ е „манасъ“ — сѫщество, което мисли. Да, първитѣ хора, които сѫ дошли на земята, които създадоха земята, мислѣха; но ония, които останаха да я управляватъ, тѣ прѣстанаха да мислятъ. Сега, нѣкой пѫть, гледамъ, когато азъ държа нѣкоя бесѣда, ще извадятъ отъ нея нѣкой пасажъ и ще кажатъ: „Той развращава българския народъ“. Ее, хубаво, кажете елементитѣ на моята развратителна рѣчь, елементътъ, който измѣня живота. Добрѣ. Азъ нѣмамъ нищо противъ да ме критикуватъ, но нека онѣзи критици бѫдатъ разумни критици. Да докажатъ, кои сѫ елементитѣ на развращението. Споредъ нашето схващане, развращение, „развъртамъ“, това значи: ако на едно колело, което има завъртени винтове, ти ги развъртишъ, ти правишъ развращение, и ония хора, които сѫ въ колата, може да паднатъ. Питамъ ви, моля, кажете ми: на коя ваша кола, кой винтъ съмъ развъртѣлъ? Кои сѫ свидѣтелитѣ? Азъ съмъ готовъ да слушамъ. Кажи: — На задното колело, на еди-кое си мѣсто, си развъртѣлъ еди-кой си винтъ, и ще призная, че азъ съмъ развратилъ, и че е имало опасность да паднатъ хората. Азъ употрѣбявамъ „развинтвамъ“ въ много мека форма. И всички трѣбва да мислятъ, и азъ искамъ всички, които ме слушате, и вие да мислите много здраво, а не да декламирате. „Азъ вѣрвамъ въ Господа“ — това не е вѣрване, то е декламиране. Ти за този Господъ, въ когото вѣрвашъ, готовъ ли си да умрешъ заради него, да се самопожертвувашъ, да дадешъ всичкото си имане? Ти за жена си, за дѣцата си, можешъ ли да умрешъ за тѣхъ? Това е убѣждение; макаръ и да е заблуждение, то е все идеалъ, въ него намиратъ хората смисълъ. Герой е онзи, умира за една идея. А ти, правовѣрнико, който вѣрвашъ въ единъ троеличенъ Богъ, а не си готовъ да дадешъ единъ косъмъ отъ брадата си, позволи ми да се усъмня въ твоята правовѣрность. Ние трѣбва да разсѫждаваме право: мислимъ ли ние, или не? Да знаешъ, въ твоитѣ жили тече ли българска кръвь или не тече, и тази българска кръвь отъ дѣ води своето начало. Налѝ всѣка една рѣка има свой изворъ? Българската кръвь отъ дѣ води своето начало, и отъ дѣ води началото си английската кръвь? Азъ ще се радвамъ, нека ми кажатъ, отъ дѣ започва изворътъ на нѣщата. А има сѫществена разлика въ кръвьта на хората. Азъ ще бѫда искренъ. Тази българска кръвь какъвъ цвѣтъ дава на българското лице? — Възчеренъ, значи, въ българската кръвь прѣобладава на първо мѣсто вѫглеродътъ, или вѫглеродната енергия, която го кара да се държи близо до земята, затова той е орачъ, градинарь, пастирь. А въ кръвьта на англичанина прѣобладава водородътъ, водородната енергия, затова той е търговецъ, ходи по морето навсѣкѫдѣ, неговитѣ хора сѫ по цѣлия свѣтъ. Да, казвамъ азъ, въ кръвьта на англичанина, има повече вода. И, ако искашъ да станешъ приятель съ англичанина, напои го съ хубава вода. А ако искашъ да станешъ приятель съ българина, дай му едно парче земя, той ще те помни, ще каже: „Той ми даде много хубава земя.“ И тъй, българитѣ станаха българи, когато вѫглеродътъ взе надмощие въ кръвьта имъ; англичанитѣ станаха англичани, когато водородътъ взе надмощие въ тѣхната кръвь. Това сѫ енергии вѫтрѣ въ природата. Но единъ день тия енергии ще се измѣнятъ. И сегашниятъ българинъ ще се измѣни, ще стане отъ него нѣщо ново, и нѣма да се нарича българинъ. И ще дойде врѣме, когато и англичанитѣ ще се измѣнятъ. Нѣма да се наричатъ англичани, Нѣщо ново ще се нарекатъ. А съврѣменнитѣ българи и съврѣменнитѣ англичани ще останатъ въ архивата, да ги проучаватъ, като старинно нѣщо — какъ тѣ сѫ се проявявали въ миналото. И тъй, ние всички трѣбва да се повърнемъ, да почнемъ да мислимъ и да разсѫждаваме най-първо за себе си, а не да се занимаваме съ други философии. Най-първо трѣбва да се занимаваме съ великата философия на нашето тѣло, съ ония велики причини, които отначало сѫ почнали да дѣйствуватъ, съ причинитѣ, които сѫ създали рѫката. Рѫката не е още завършена. Какво е мислила природата, когато е създала окото, ухото, човѣшката уста, езикъ, носъ, какъвъ е смисъльтъ на всичкитѣ тия органи? Какво е тѣхното прѣдназначение? Нима човѣшкиятъ езикъ има за цѣль само да прѣобръща храната? За езика у млѣкопитающитѣ хората мислятъ, че ималъ само едно прѣдназначение — да прѣобръща храната. Въ сѫщность, обаче, езикътъ има три служби: не само да прѣкарва храната въ гърлото, но и да вкусва, да прави различие между хранитѣ, и третата служба да говори и пѣе. Това сѫ все служби на езика. Ще питамъ сега, ако природата е турила тия органи, какво е мислила тя първоначално? Вие нѣмате за това никакви спомени. Вие виждате, че имате езикъ, че имате очи; но какъ сѫ създадени тия очи, какъ е създаденъ този езикъ, вашето ухо, мозъкътъ, вие абсолютно никакво понятие нѣмате. И, ако азъ бихъ попиталъ нѣкого отъ васъ: знаете ли колко нерви има вѫтрѣ въ човѣшкото тѣло? колко нерви има, чрѣзъ които тѣлото функционира? Тѣ сѫ 700—800 милиона отдѣлни нервички, съ които тази велика държава сѫществува. Толкова жици сѫ, чрѣзъ които функциониратъ всевъзможнитѣ енергии въ природата и ставатъ възприятията. Знаете ли, колко дена ви трѣбватъ да ги прочетете? Вие малко се понапѫнете да прочетете 1000,000 и тогава направете си смѣтка, колко години ще ви вземе да прочетете 800 мил. А знаете ли, колко врѣме е взело на природата, и колко милиони сѫщества сѫ работили за тѣзи жици? Знаете ли, какви сѫ били ония електротехници на невидимия свѣтъ, които сѫ турили тази инсталация вѫтрѣ въ нашето тѣло? И нѣкой седи и казва: „Чудно и страшно е създаденъ човѣкътъ.“ Но какъ е създадено всичко това? Писалъ е пророкътъ: „чудно и страшно“ той мисли, но съ какво мисли? Да, страшно, 800 милиона жици, дълги вѫженца има, разбирате ли? И знаете ли, че, ако биха васъ турили да направите тия жици въ нѣкоя фабрика и бихте платили, дори 10 милиарда не биха били достатъчни. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ толкова тънки, че фабрикантътъ ще каже: „Не може въ нашата фабрика такива тънки жици да направимъ.“ А ако вие хванете специална експедиция да идете на слънцето, на Марсъ, Сатурнъ, или другадѣ, да направите тази инсталация и да се върнете... вие мислите ли за тая разходка? Когато дойде нѣкой инженеръ отъ невидимия свѣтъ да направи едно изобрѣтение, той работи, връща се на земята, ще чакате дълго врѣме и ще чуете: на еди-кое си мѣсто се появили нови жици. И когато ние разглеждаме мозъка въ по-низшитѣ сѫщества, въ прѣдната часть на мозъка има бѣли нерви въ зачатъчно състояние, а въ човѣка тѣ сѫ дълги, и чрѣзъ тѣхъ се проявява и функционира човѣшката мисъль. Знаете ли, отъ коя фабрика сѫ направени тѣ? Нѣкои искатъ да ни убѣдятъ, че тѣ сѫ направени въ мозъка. Природата е приготвила тия частици отъ много далечни пространства, и тогава тѣ сѫ прѣкарани на земята чрѣзъ четири вида енергии: замѣнямъ сега индускитѣ термини съ нашитѣ — вѫглеродни, водородни, азотни и кислородни енергии. Азъ вземамъ думата водородъ — тя означава ония енергии, които сѫ свързани съ атома на водорода. И, за да бѫде единъ атомъ вѫглероденъ или водороденъ, то си има много по-дълбоки причини, отколкото съврѣменнитѣ химици мислятъ. Има си съвсѣмъ други причини, за които ние нѣма да се спираме, тѣ сѫ области, за които въ бѫдеще ще мислимъ. Тя е велика, дълбока наука. Тия енергии сѫ прокарани на части, и тогава оня великъ инсталаторъ е дошълъ и почналъ да поставя тая инсталация, и вашиятъ мозъкъ е почналъ да работи, а вие почвате да мислите. Та, нѣкои отъ тия жички, за да се изработятъ въ ангелскитѣ фабрики, това струва 10 милиарда лева злато; тѣ сѫ жички дълги само 2-3 милиметра и много тънички. И когато вие седите и казвате: „Тази глава защо ми я е далъ Госпогъ, пари да ми е далъ!“ — Приятелю, имашъ въ главата си една жичка, 10 милиарда сѫ похарчени за нея, не банкноти, а злато — ефективъ, за да мислишъ. И ти, който декламирашъ сега, казвашъ: „Защо ми е далъ Господъ тия способности, тия таланти, когато азъ не мога да се проявя?“ То е смѣшно, синътъ да обвинява баща си: „Защо ми е купилъ баща ми цигулка и лѫкъ, като не мога да свиря? Искамъ да играя.“ Баща ти ти е хваналъ отличенъ учитель, купилъ ти е ноти и всичко, само да свиришъ. И сега съврѣменнитѣ хора, които декламиратъ, казватъ: „Тия работи сѫ много дълбоки. Ако почнемъ да мислимъ, ще ни изхвъркне чивията, и, следѣователно, защото чивията ще изхвъркне, не трѣбва да мислимъ. И всѣки, който се осмѣли да каже нѣщо, той е еретикъ, той е лъжецъ — мами хората. Ее, хубаво, кажете ми тогава, въ какво седятъ вашитѣ истини? Азъ нѣмамъ нищо противъ, но, като кажемъ „лъжецъ“ тя е много силна дума. Отъ какво излиза „лъжа“, или „лижа“ на български? Азъ бихъ желалъ нѣкои отъ васъ, ако има тукъ студенти филолози отъ университета, бѫдете тъй добри да запитате вашитѣ професори: коренътъ на думата „лъжа“ отъ какво е излѣзълъ, и дали този коренъ е чисто български, славянски ли е, или е една дума, която произтича отъ нѣкой по-старъ езикъ, и какъвъ е първоначалниятъ ѝ коренъ, — ще ми направите голѣма услуга. Лъжешъ, значи, не говоришъ истина? Добрѣ. Но опрѣдѣлете ми тогава, какво нѣщо е истината. Ако говоримъ за истината и лъжата, трѣбва да ги опрѣдѣлимъ като двѣ величини. По какво се отличаватъ тѣ? Истината, като влѣзе въ човѣка, внася единъ елементъ на смѣлость. Като знае истината за нѣкаква идея, той е готовъ да умре за нея. А лъжата, като влѣзе въ човѣка, прави го страхливъ. Слѣдователно, всѣко нѣщо, което прави хората страхливи, е лъжа: това е споредъ логиката. Всѣко нѣщо, което прави човѣка страхливъ, има лъжа въ себе си; а всѣко нѣщо, което прави човѣка смѣлъ и рѣшителенъ да мисли и разсѫждава, го доближава до истината. Така е практически. Туй, което азъ ви говоря, прави ли ви страхливи? Ако ви прави страхливи, азъ ви говоря лъжа. Но, ако туй, което азъ ви говоря, ви прави смѣли, рѣшителни и щастливи въ живота, азъ ви говоря истината. И, тогава, кой говори истината и кой говори лъжата? Не само за единъ моментъ да се насърчишъ. Не, не. Азъ мога да ви дамъ едно винце, вие ставате смѣли и казвате: „Знаете ли, кой съмъ азъ?“ Но послѣ, като отрѣзвѣеш, казвашъ: „И азъ не зная, кой съмъ.“ Нѣма такива промѣни въ истината, тамъ ще се познавашъ повече, ще бѫдешъ смѣлъ всѣкога. И, слѣдователно, истината подразбира, че тя е безъ промѣна, и носи свѣтлина въ себе си. И за всички ония растения, които сѫ яки и здрави, по това азъ мога да сѫдя за тѣхната здравина, че тѣ сѫ били подъ влиянието на слънчевата свѣтлина; а ония цвѣтя въ избата сѫ много крѣхки, защото за тѣхъ е липсвала слънчевата свѣтлина. И тъй, истината прави нѣщата гѫвкави и пластични, а лъжата ги прави крѣхки и неустойчиви. Сега, вие ще ми зададете въпросъ: какво стана съ твоя 13 ст. тамъ? Ами че туй 13 число е фатално, именно азъ за 13 число говоря. Туй значи — мисли ли този човѣкъ сега? Йосифъ е човѣкътъ, който мисли и разсѫждава. „И вземи майката“ — майката, това е противорѣчието, което ни заставя да мислимъ. А на еврейски буква М означава смърть. Значи, смъртьта има два процеса въ природата. Единътъ, който разрушава, а другиятъ, който гради. Не може да градишъ, ако не си разрушилъ нѣщо. Тия два процеса работятъ едноврѣменно въ природата, и чрѣзъ тѣхъ става мисъльта. И отъ всички видоизмѣнения произлизатъ животътъ и смъртьта. Мария е жената, която минава, разваля и чисти всичко. Тя родила едно дѣте и развалила работата на хората, и туй дѣте имъ създаде цѣла беля. И знаете ли, колко хора умрѣха зарадъ това дѣте? Само инквизицията е опърлила 50 милиона такива хора. Ами Неронъ, римскиятъ императоръ, колко хора уби? Ами сега колко хора отидоха по бойнитѣ полета? Значи, Мария, която роди едно дѣте, навлѣче беля на хората. Слѣдователно, тя иска да очисти, да изкорени всичко, и да посади нѣщо ново, а като дойде Христосъ, ангелътъ му каза: „Иди въ Египетъ“. А Египетъ е физическиятъ свѣтъ. Това дѣте, за да разбере свѣта, трѣбва да иде въ Египетъ да се учи. Защо е земята? Материалниятъ свѣтъ, физическиятъ свѣтъ е свѣтъ за наука. И когато ви гонятъ отъ нѣкѫдѣ, Господъ ви казва: „Да идешъ въ Египетъ да се научишъ,“ а като се върнешъ пакъ, ще знаешъ да разсѫждавашъ за ония нѣща, които природата е създала. И ако ме питате: „Защо сме на земята? ” Ще ви кажа — да се учите. Въ всѣко учение има страдание, но самото учение не е страдание, произвежда страдание, а страданието е като основа да можемъ да научимъ нѣкои нѣща. Слѣдователно, ние сме на физическия свѣтъ да се учимъ. Е добрѣ! Какво трѣбва да се учимъ? Казватъ: „Азъ съмъ българинъ,“ тамъ другъ нѣкой ще каже: „Азъ съмъ сърбинъ.“ И послѣ онѣзи филолози на сърбитѣ ще кажатъ: „Вие трѣбва да считате българитѣ врагове, понеже тѣ спъватъ вашата националность.“ И българитѣ ще кажатъ: „Вие трѣбва да мразите сърбитѣ, тѣ спъватъ вашата българска култура.“ И въ името на Бога се молятъ и еднитѣ и другитѣ, викатъ този Господъ, като че този Господъ не си знае работата, та тѣ да го учатъ. Сърбитѣ, онѣзи правовѣрни отци на единъ народъ, казватъ: „Ти, Господи, не искашъ ли да знаешъ, какво правишъ съ насъ?“ И Господъ, като погледне отгорѣ, казва: „Тия мои много учени дѣца отлични философи сѫ станали, тѣ сѫ се раздѣлили на българи, сърби и т. н. и мислятъ, че тѣхнитѣ игри сѫ толкова сериозни, та трѣбва и азъ да дойда да играя съ тѣхъ. Но вие може хиляди години да си играете, и единъ день, когато поумнѣете и прѣстанете да бѫдете българи и сърби, азъ ще дойда да ви оправя.“ Тѣзи думи не сѫ мои, Христосъ е училъ сѫщото учение. И апостолъ Павелъ казва: „Въ Христа нѣма нито юдеи, нито елини, нито скитъ, нито рабъ.“ Слѣдователно, всички тия противорѣчия сѫ произлѣзли отъ декламиране, ние не мислимъ, ние прѣповтаряме, ние винаги декламираме и декламираме, докато се изгуби тая декламация. Но настанало е вече врѣме и за мисъль — за сериозна мисъль. Декламацията вече се е изтъркала и станала безмислена. Иде изпитна комисия, декламации не искатъ. Задаватъ ти една задача, рѣши я вече, рѫкавитѣ ги хвърлятъ и другари нѣма да има, които да ти подсказватъ; искамъ да разсѫждавашъ сериозно. Начина всички знаятъ, погледне въ рѫкава си и каже: „Азъ зная.“ — Говори, отговаря,... а като го изкаратъ на таблата, — само способнитѣ ученици работятъ на таблата, а неспособниятъ прѣглѫща, — почва тия формули, развива ги и математически разсѫждава; а които не знаятъ, поглеждатъ учителя, казватъ:„Кажете нѣщо.“ Но той е далече, понеже има комисия, тази комисия е дошла въ свѣта и всички ще ви повика на таблата — нѣма декламеция сега, задачата ще я рѣшишъ. Затуй, когато казвамъ, че се е свършило врѣмето на декламациитѣ, азъ бихъ желалъ да продължава още това врѣме, но Господъ ще ви повика на черната дъска, ще ви даде единъ пликъ, и никой нѣма да има около васъ. Тамъ, на таблата, ще се поизпотите малко. И, като излѣзете отъ тази комисия, тя ще ви каже: или че знаете да мислите, или че знаете само да декламирате. Тя ще рапортира въ невидимия свѣтъ, ще каже: „Еди-кой си свещенникъ, отличенъ проповѣдникъ е, но не знае да мисли.“ „Еди-кой си, Иванъ Драгановъ, отличенъ професоръ, дипломиранъ астрономъ; другъ, Иванъ Стояновъ, прѣподава биология, но не знае да мисли.“ „Драганъ Стояновъ прѣподава философия, но не знае да мисли.“ Всички декламиратъ, но не знаятъ да мислятъ. Тъй комисията рѣшава отгорѣ: „Не знаятъ да мислятъ.“ Какво правятъ? — Декламиратъ. Тѣ сѫ отлични дѣца на декламацията, които минаватъ за професори. И тъй, ангелътъ казва; „Вземи сина си, и майка му, и идете въ Египетъ да се учите.“ И този ангелъ сега иде и казва на васъ: „Хайде, вървете въ Египетъ.“ А вие ще въздишате за Йерусалимъ. Но този Йерусалимъ е мѣсто за жертвоприношения, а въ Египетъ има мѫдрость, редъ и порядъкъ. И защо Господъ съсипа Йерусалимъ? Тамъ евреитѣ почнаха да правятъ толкова жертвоприношения, че храмътъ започна да мирише на кръвь. И Господъ каза: „Съборете тоя храмъ, азъ кръвъ не искамъ. Искамъ хората да мислятъ, да служатъ съ ума, съ сърцето си, съ душата си.“ И днесъ този Господъ иде, и, ако съврѣменнитѣ хора не се научатъ, той ще каже сѫщото и на тѣхъ, и всичкитѣ храмове ще се разрушатъ, както йерусалимскиятъ храмъ, и ще прати всички въ Египетъ. По цѣлия свѣтъ ще стане тъй, всичко ще се разруши. „Ее“, сега ще кажете, „докажи го!“ Азъ ще ви пратя, когато храмоветѣ се съсипятъ, ще ви пратя да ги видите, и ще ви кажа; Вижте ги! Вѣрно ли е това? — „Защо стана това?“ — Защото не мислѣхте, не вършихте волята Божия, а вършихте своята воля. Вие не се учихте, а казвахте: „Лъжешъ.“ Когато дойде нѣкой да говори истината, вие искате да го махнете. Лъжата събаря, а истината гради. Но, ако азъ бѣхъ първиятъ, който говори истината, казвамъ ви: „Вие сте честити хора, азъ ви уважавамъ.“ Е, да видя културата ви, да видя вашитѣ затвори, вашитѣ църкви, училища, женитѣ ви, вашитѣ моми и момци, какъ живѣете въ домоветѣ си. Азъ бихъ желалъ да почерпя една поука отъ вашия възвишенъ моралъ. Азъ съмъ готовъ да направя сега посѣщението. Имате ли вие този моралъ? Ако бѣхте толкова умни, отдѣ сѫ тия ваши дългове? Имате повече отъ 20 милиарда да плащате. Имате повече отъ 10 — 15 министри избити по улицитѣ като псета. Отдѣ е това? Ами само това ли е? Азъ съмъ толкова доблестенъ, че ви говоря една истина, и не ви желая злото, не трѣбва да се лъжете, това не е българщина, но това е варварщина. И когато западнитѣ народи искатъ да опрѣдѣлятъ българитѣ, казватъ: „Вие сте варвари,“ и донѣкѫдѣ сѫ прави. Българитѣ сѫ варвари, а онѣзи вървятъ подиръ варваритѣ. Сега за насъ да разрѣшимъ въпроса. Може ли вие да рѣшите въпроса? Защото българитѣ като индивиди не сѫществуватъ. Това е една колективна единица отъ много единици. Сега ще ви кажа: можете ли ли вие да любите? „Хубаво“, ще кажете, „тукъ сега ни барна нашето сърце, колко е топло!“ Радвамъ се, радвамъ се, това желая — любовь, но казвамъ, на вашата любовь отгорѣ, на този огънь, може ли да се изкове нѣщо полезно, може ли да се изтъче нѣкоя нишка? Или може ли на вашата любовь да зрѣятъ плодове: ябълки, сливи, круши? Сега ще кажете: „Сега я втасахме!“ Какво? Да, когато отъ лѫчитѣ на нашето сърце почнатъ да зрѣятъ плодове, тогава ще се оправи свѣтътъ. Може, на човѣшкото сърце може да узрѣватъ най-хубавитѣ ябълки. На любовьта отгорѣ узрѣватъ най-хубавитѣ круши, череши. И, когато азъ говоря по тоя начинъ, нѣкои казватъ: „Този езикъ е много загадъченъ.“ Не е загадъченъ, защото, ако почнете да изучавате човѣшкото тѣло, ще видите цѣлата природа — човѣкъ е единъ микрокосмосъ; каквото става въ цѣлата вселена, това става и въ човѣка. Въ човѣка всичко зрѣе: ябълки, круши, череши, грозде! Слѣдователно, тия твои круши, ябълки не зрѣятъ на слънчевата свѣтлина, а на твоята любовь, та, който вкуси, да каже: „Отлично грозде има този човѣкъ.“ „Стани“! казва ангелътъ, „вземи дѣтето и майка му и иди въ Египетъ“. Египетъ, то е тѣлото, тукъ червеитѣ ще го ядатъ. И тѣлото на оня, който не знае да разсѫждава, червеитѣ ще дойдатъ да го научатъ да разсѫждава. Ако ти не си изучилъ твоя стомахъ, казвашъ: стомахътъ е единъ търбухъ, който Господъ ще унищожи. Мозъкътъ е непотрѣбенъ, това е непотрѣбно, онова е непотрѣбно. Религиознитѣ хора казватъ, че и безъ тѣло може. Свѣтскитѣ хора, и тѣ отиватъ до друга крайность. Религиознитѣ хора сѫ Донъ-Кихотовци. Не искамъ да ви обиждамъ, ще ме извините сега. Разсѫждението е такова. Ние ще живѣемъ за Бога, нѣма да се опетняваме като Донъ-Кихота. Донъ-Кихотъ живѣе въ ума си само за своята Дулцинея. А Санчо- Пансо разсѫждава, че трѣбва да яде, трепери надъ тѣлото, като го заболи нѣщо, и казва: „Господинъ докторе“, та агънца, та пуйчета: „Само съ това човѣкъ може да живѣе“. Практиченъ човѣкъ е: за стомаха си мисли, че е воденица, дотамъ е дошълъ, че трѣбва да мели. Като казвашъ на нетрѣзвия да пие вода, той казва: „Винцето е създадено отъ Бога за насъ, а водата е за жабитѣ“. Санчо-Пансо тъй казва. Можете ли да ми докажете, че Господъ е създалъ виното? Азъ зная, че водата е създадена отъ Бога, а виното е отъ хората. Господъ е създалъ гроздето, а виното е ваше. Слѣдователно, вие декламирате, а не мислите. И тогава ще взематъ туй вино, ще го направятъ да стане „Христова кръвь“. Но виното, което трѣбва да изтича изъ нашия езикъ, то е разумното слово. Човѣкъ да не лъже. Разбирате ли? Когато азъ говоря, мене ме боли на сърцето заради васъ, като виждамъ, че вие сами си създавате всичкото нещастие. И когато говоря, азъ имамъ всичкото желание да не страдате. Спасението е прѣдъ васъ. Само единъ полукрѫгъ да направите, и ще измѣните фронта си. Това става всѣкога, когато натежнѣе на човѣка. И когато вие кажете: „Въ голѣма бѣда съмъ“, азъ казвамъ: направи единъ полукрѫгъ и ще дойде щастието. Казвате: „Колко крѫгове сме направили!“ Въ такава посока ще потеглите къмъ сѣверъ и къмъ изтокъ, и тогава ще вложите всичко. Но вие ще кажете: „На сѣверь, ли? не знаешъ ли, че тамъ е студено? а пъкъ отъ изтокъ слънцето изгрѣва, какво ще търся тамъ? Ще ида на югъ и на западъ“. Казвамъ: досега въ тия двѣ мѣста сѫ се създавали всичкитѣ твои нещастия, и защото на югъ се произвежда топлината, а западътъ създава гѫстотата, материята е станала толкова гѫста, а огъньтъ, който прониква въ тази материя, е станалъ толкова силенъ, че ти самъ се мѫчишъ. Върви къмъ Истината — тръгни на изтокъ и на сѣверь, този огънь ще се намали и разрѣди, и ще се образува топлина, въ която твоитѣ плодове може да зрѣятъ. Сега ще ми кажете: „Може ли да докажешъ това?“ Хубаво, ще тръгнешъ съ мене, ще се хванемъ рѫка за рѫка, ще мислишъ, както азъ мисля, ще чувствувашъ като мене, и, ако за една година не видишъ резултатитѣ отъ моята наука, тогава може да кажешъ нѣщо, но до една година нищо нѣма да казвашъ. Казва нѣкой: „Азъ мисля“. — Приятелю, ти досега не си мислилъ. Тебѣ жена ти е заповѣдвала, — ако си мѫжъ, разбира се. По улицата, като вървишъ и минешъ въ лѣво, стражарьтъ ти казва да вървишъ въ дѣсно: „Върни се, тукъ не се позволява“. А ти казвашъ: „ Азъ разсѫждавамъ, имамъ воля да се върна“. Ще се върнешъ, какво ще правишъ? Сега, понеже има легитимации, казвашъ: „Нѣма да излизамъ, не съмъ разположенъ“. Не, не, ти не си свободенъ. Единъ страхъ имашъ, ти мислишъ — стражаритѣ какво сѫ издали, а не мислишъ за Божествената легитимация. На умъ не ти е дошло да живѣешъ по Бога — единъ чистъ, мораленъ и възвишенъ животъ. Казвате: „Сега сме млади, да си поживѣемъ, че, като остарѣемъ, тогава ще се молимъ цѣлъ день“. Но посочете ми единъ старъ човѣкъ, който се моли на Бога. Нито единъ. Не, не, младото поколѣние трѣбва да бѫде духовно, не само съ табели. На тия млади ние трѣбва да изяснимъ дълбокитѣ закони, защо трѣбва да се живѣе свободно и духовно, а не другояче. Нека направятъ единъ опитъ. Това не е за упрѣкъ. Направете младитѣ поколѣния да мислятъ, дайте имъ свобода да мислятъ. А старитѣ казватъ: „Синко, ти на нѣщата въ корена не рови, гледай човѣкъ да станешъ“. Какъ ще станешъ човѣкъ? — Ако си чиновникъ, завърти си рѫката, когато Господъ спи, бръкни, вземи паритѣ, и послѣ ще направишъ една малка добрина — ще помогнешъ на сирацитѣ, и Господъ ще ти прости. И мислите ли, че тогава синътъ ще каже: „Това е моралъ?“ Съ такава една религия искате младото поколѣние да влѣзе въ църквата? Не, на младото поколѣние трѣбва друга религия, религия на истината, религия, която прави тия млади смѣли и рѣшителни. А сегашнитѣ моми и момци, тѣ се самоубиватъ и казватъ: „Нѣма смисълъ въ живота“. Защо? — „Защото въ тѣхната кръвь се е промъкнала лъжата, тя ги е направила крѣхки, и тѣ не намиратъ никакъвъ смисълъ и казватъ: „Не искамъ да живѣя“. И тогава въ университета студентитѣ слушатъ лекции, въ гимназиитѣ учатъ, но отъ тѣзи младежи не може да намѣришъ нито единъ студентъ, който да разсѫждава здраво, изпокѫсали му тия нишки въ мозъка, изкуфили ума му. На младото поколѣние трѣбва една свѣжа, кристална мисъль, Божествена мисъль, която да даде просторъ на душитѣ имъ да хвъркнатъ, да ходятъ изъ пространството, да иматъ енергия, да мислятъ и сериозно да мислятъ. Слѣдователно, това е, което трѣбва и което ти е дадено: вложи истината въ душата си, и тази истина като се вложи въ обществения животъ, ние може да го оправимъ по-скоро със знание, отколкото безъ знание. Като се счупи нѣкоя кола, не се искатъ философи, а работници; като се строи здание, трѣбватъ майстори; когато се убие нѣкой човѣкъ, изисква се една майка да го повърне пакъ въ живота. Знаете ли, какво е сега майката? Когато станешъ майка, трѣбва да родишъ дѣте, да го отгледашъ и възпиташъ. А сега майкитѣ заблуждаватъ дъщеритѣ си. Приказватъ имъ за моди, за капели, за това, за онова, а за сѫщественото и дума не става. Събиратъ се, и момата мисли и момъкътъ мисли, а като дойде до несгодитѣ на живота, какъ ще се научатъ? Казватъ: „И вие ще се научите, както и ние сами се научихме“. Не е тъй. Сегашнитѣ моми и момци трѣбва да знаятъ смисъла на живота, какъ се създава човѣшкото тѣло, каква е длъжностьта на майката, на бащата, на учителя. И не само по форма, но и по сѫщество. Всички трѣбва да знаятъ своитѣ задължения, и да ги изпълняватъ най-добросъвѣстно за благото на ближния. И нѣма защо да се осѫждаме ние. Този ангелъ казва на Йосифа: „Стани! вземи дѣтето и майка му и бѣгай отъ Йерусалимъ“. Сир. бѣгай отъ тази, сегашната цивилизация, която е извратила всѣка мисъль, която е осѫдена: тя е обезличила хората и ги е приравнила. Има единъ окултенъ разказъ за едного, който ходѣлъ да изучава източната наука, и, кой знае какъ, той попадналъ между едни адепти слѣпи: очитѣ на всички имъ били вдлъбнати. Тѣ го хванали, разгледали го съ рѫцѣ навсѣкѫдѣ: „Всичкото е като въ насъ, само очитѣ му не сѫ като нашитѣ. Трѣбва да се приравнимъ“. И натискатъ му очитѣ, и тѣ да станатъ като тѣхнитѣ. И въ единственото нѣщо, съ което човѣкъ може да намѣри пѫтя, тѣ си турили тамъ пръститѣ си: „Да станемъ еднакви“. И казватъ: „Искаме да приравнимъ тѣзи хора — да хлътнатъ очитѣ имъ“. Господъ е направилъ правилно очитѣ ни. Когато българинътъ казва „хлътнали очи“, много добрѣ разбира, какво значи това, а на религиознитѣ, като хлътнатъ очитѣ, веднага кажатъ: „Той праведенъ станалъ“. На всѣки човѣкъ, като изгуби всичко: имане, жена, дѣца, ще му хлътнатъ очитѣ, а щомъ всичко върви въ редъ, изпъкнатъ очитѣ му. Очитѣ ни трѣбва да бѫдатъ такива, каквито Господъ ги е създалъ. Тѣ не трѣбва да хлътватъ. И азъ съмъ противъ хлътналитѣ очи. Почнатъ ли да ви хлътватъ очитѣ, това значи, че още не сте станали свети, но имате едно болѣзнено състояние и скоро ще си заминете отъ този свѣтъ, безъ да сте разбрали, защо сте дошли тукъ. Сега вие трѣбва да знаете единъ великъ законъ: да имате свѣжи мисли и да разбирате, защо сѫ създадени вашитѣ тѣла. Спирали ли сте се вие да кажете: „Тия рѫцѣ защо понѣкога сѫ сухи?“ Коремътъ ви боли, ще викате лѣкарь, и той ще ви направи диагноза. Никой не е разбралъ още причината. Лѣкарьтъ не може да знае причината. И, ако те боли рѫката, знаешъ ли, какво казва рѫката? „Господарю, съжалявамъ, че ти за много работи си ме употрѣбилъ, но за сѫщественото, за което азъ съмъ прѣдназначена, ти не си ме употрѣбилъ“. И ще мязате на онова момче, което, като му купилъ баща му цигулка и лѫкъ, взело да пердаши сестра си съ лѫка и счупило лѫка. Той не свири, а бие. И вие казвате: „Набий го! Рѫката е създадена, за да мушкашъ“. Не, рѫката не е направена да биешъ и мушкашъ. Тази рѫка е създадена да свиришъ. Това е нейното прѣдназначение. Свирилъ ли си ти съ нея? — „Не“. Ти не си разбралъ смисъла на живота. Твоята рѫка е направена да обърше сълзитѣ на онзи, който плаче; тя е направена — на гладния да дадешъ храница; тя е направена за онзи човѣкъ, който погинва, да го избавишъ съ рѫцѣтѣ си. Разбрахте ли ме? Ще декламирате ли, или ще мислите? Кажете ми сега: ще декламирате ли? Ако е за декламиране, и азъ декламирахъ тази сутринь. И първото нѣщо, почнахъ да декламирамъ: „А когато се роди Иисусъ въ Витлеемъ...“ И по нѣкой пѫть декламирамъ много правилно, по нѣкой пѫть се спирамъ, и тамъ има изключение, може нѣкой да каже: „Тамъ декламацията не е тъй“. И въ декламирането има изкуство. Но тамъ мисъль нѣма. Йосифъ трѣбва да мисли. Ще кажете: „Отдѣ намѣри всичко това въ този 13.стихъ? Всичкото въ 13.стихъ ли е?“ Отъ тамъ изваждамъ тази мисъль. Имашъ мозъкъ, то е реалното въ живота. И прави сѫ съврѣменнитѣ хора, когато казватъ, че трѣбва да почнемъ отъ видимия свѣтъ, за да разберемъ истинскитѣ нужди на нашето тѣло. И слѣдъ това ще дойдемъ да проучимъ първо физическитѣ проявления на човѣшкия животъ. Сега отъ памтивѣка много култури сѫ се явявали, но свѣтътъ още не е достигналъ до този уровенъ, до който трѣбва да бѫде. Защо? Защото хората още не мислятъ. Но тази комисия, която иде сега, тя ще застави хората да мислятъ. Сега, една малка диверсия отъ тия мои философски разсѫждения. Тѣ сѫ скрити малко, защото едноврѣменно трѣбва да разсѫждавамъ отъ една страна, да коригирамъ и да посаждамъ отъ друга. Ще ви прѣдставя, въ какво положение се намиратъ съврѣменнитѣ хора. То е едно прѣдание. Доколко е вѣрно, не мога да ви кажа, но се помни. Датира отъ врѣмето на Нерона. Въпросътъ е за една прочута римлянка, дъщеря на единъ патриций — Вероний, а тя се е наричала Винцила. Била е една отъ най-красивитѣ дѣвици въ Римъ, толкова красива, толкова грациозна, толкова благородна и смѣла по характеръ, щото всички сѫ се учудвали на нея. Единъ день, по една случайность, за щастие или нещастие, наблизо до нея минава Неронъ, който по обичая си обръщалъ внимание на всичко, и като актьоръ и като художникъ, ученикъ на Сенека, но който обичалъ женитѣ по особеному, и тя му е обърнала вниманието. Праща той вечерьта и казва на баща ѝ: „Искамъ дъщеря ви да дойде една вечерь на разговоръ, да прѣкара въ моя палатъ една вечерь“. Когато баща ѝ съобщилъ това, тя веднага казва:. Не! азъ прѣдпочитамъ смъртьта, отколкото палата на Нерона!“ Връща тя пратеницитѣ на Нерона. Тѣ му съобщаватъ това. Неронъ, който е билъ много гордъ, казалъ: „Много добрѣ.“ Изпраща той нѣколко души преторианци:. Вземете я и ще наведете носа на тази гордѣлива римлянка, ще я цѣлунете нѣколко пѫти.“ Въ Римъ всички безъ изключение трѣбвало да зачитатъ волята на Нерона. Казвамъ, тази дѣвица, тя не е разбрала живота, разбирате ли? Като е влизала въ затвора, тѣ за първи пѫть я посрѣщатъ съ една много груба постѫпка. Сега вие, съврѣменнитѣ хора, ще кажете: „Какво лошо има въ това, да иде въ двореца на Нерона, налѝ? Споредъ съврѣменния моралъ, човѣкъ може да направи едно малко отклонение, но тази мома е мислила, разбирате ли? Тя си има свой идеалъ. Воля има въ нея: „Не искамъ да ида! За нищо не желая да ида въ двореца!“ Онзи, който е билъ опрѣдѣленъ, отишълъ да изпълни волята на Нерона съ насилие, и слѣдъ туй, по заповѣдьта на Нерона, я пуснали навънъ. Тя излиза, напуща Римъ, съвършено се отдалечава отъ тамъ, въ нейната душа се явява отвращение къмъ римската цивилизация: „Въ Римъ нѣма нищо благородно, то е позоръ за Римъ, азъ не искамъ да бѫда отсега нататъкъ римлянка.“ И отива въ южната страна, минава въ Африка, въ една планинска мѣстность. Тамъ се подвизавалъ, като отшелникъ, другъ римлянинъ, станалъ християнинъ, на име Финиций, който много дълбоко е разбиралъ живота и е билъ отличенъ философъ. Младъ човѣкъ, на около 35 годиии, 15 години се е, подвизавалъ той. Ималъ е желание да изчезне тази негова красота, която съблазнявала женитѣ. И, колкото повече врѣме минавало, толкова по-красивъ е ставалъ: той взималъ огледало и всѣки день, като се оглеждалъ въ него, още по-красивъ ставалъ. На Христа се молилъ и казвалъ: „Господи, този дяволъ, тази външна съблазънь, да се махне отъ мене.“ И той искалъ да изчезне тази негова красота, да бѫде угоденъ Богу. „Господи, ти се яви и ми покажи пѫтя, искамъ да живѣя единъ чистъ и святъ, възвишенъ, неопятненъ животъ.“ 15 год. това е било все неговата молитва. Единъ день, къмъ обѣдъ, той вижда тази Винцила въ пустинята; тя върви, иде къмъ него, и той си казва: „Аа, и тукъ ме намѣри този дяволъ, отиде ми душата!“ И той се бори, и тя се бори. Тя е погнусена отъ онзи развратъ, който е въ Римъ, въ двора на Нерона, отъ онова безправие; а Финиций, и той се подвизава и казва: „Единъ дяволъ иде сега, въ тази красива жена дяволъ виждамъ, сега ще трѣбва да воювамъ. Ако сега пропадна, пропаднахъ завинаги, отидохъ вече. Сега или никога!“ А тя се приближава до него и му казва: „Отче свети, моля ти се, бѫди тъй добъръ...“ и почнала да плаче. — „Аа, колко е хитъръ този дяволъ!“ И той пада на колѣнѣ при нозѣтѣ ѝ и казва: „Моля ти се, сестро, не ме изкушавай, много съмъ грѣшенъ, отдалечи се отъ мене, ти ще ме погубишъ.“ Вие, съврѣменнитѣ хора, сте като този святия и тази римлянка. Ние не се разбираме. Вие сте сега тази римлянка, която е излѣзла отъ Римъ, която сѫ я цѣлували въ затвора насила, противъ волята ѝ. А православнитѣ, правовѣрнитѣ, католици, евангелисти, мохамедани, будисти, всичкитѣ сѫ Финиций. Тѣ постоянно се молятъ въ църквитѣ си, и, когато ние искаме да имъ покажемъ пѫтя на истината, тѣ казватъ: „Махнете се, вие ще ни съсипите църквата!“ Казвамъ за този Финиций, че нѣмаше по-удобенъ случай да помогне на тази дѣвица. Нейната душа се кѫсаше въ безсмислието на живота: тя не можеше да разбере главния въпросъ — защо човѣкъ трѣбва да живѣе на земята? И веднъжъ сѫдбата ѝ измѣнила, тя прѣстава да мисли; на туй противорѣчие тукъ той трѣбваше да ѝ помогне. А той ѝ каза: „Махни се, голѣмъ грѣшникъ съмъ.“ Тя не можа да го разбере. „Ти ще ми покажешъ пѫтя“, казва му тя, „пѫтя искамъ азъ да зная, този истински пѫть.“ И питамъ сега, азъ задавамъ този въпросъ и на тази римлянка, и на този Финиций. И двамата още не сѫ намѣрили смисъла на живота. Христосъ между тѣхъ още не е дошълъ. Търсятъ го, тя — въ Римъ, той — въ пустинята 15 години, въ името на Христа. Срѣщатъ се, не се разбиратъ; той — като християнинъ, тя — като езичница, въ името на ония познания, които е носѣла съ себе си. А истината ще имъ покаже този, живиятъ, ангелъ, който ще слѣзе. Азъ оставямъ историята, безъ да правя заключение. Вие си направете заключение за себе си. Сега, мнозина отъ васъ сте били цѣлувани вѫтрѣ въ затвора. „Аз!“ ще кажете вие. Цѣлувани сте: въ затвора на Нерона, мнозина отъ васъ сте цѣлувани тамъ по заповѣдьта на Нерона. Мнозина отъ васъ сте канени въ Нероновия палатъ. Какъ сте рѣшили въпроса? Азъ спирамь тамъ, но ви казвамъ: вие сте на единъ кръстопѫть, на тази римлянка и на този младъ светия. Вие сте на кръстопѫть, и какъ ще рѣшите въпроса? Оставямъ вие, мѫже и жени, да рѣшите въпроса. Бѫдащата култура зависи отъ туй разрѣшение. „Вземи сина си и майка му, иди въ Египетъ, и чакай тамъ, додѣ ти кажа да се върнешъ.“ И сега азъ слушамъ гласа на онзи ангелъ и казвамъ: „Върни се!“ Дано моятъ Господъ да ви даде свѣтлина, да ви даде своята мѫдрость, да ви даде своитѣ знания да просвѣтнете. Този Господъ на Любовьта, комуто азъ служа, този Господъ на Мѫдростьта, този Господъ на Истината, да ви даде всичкото свое благословение, да го познаете, за да разберете, какъвъ е дълбокиятъ вѫтрѣшенъ смисълъ на този животъ, който вие не познавате още. И да сте не българи, ами азъ желая вие да сте дъщери и синове на този Господъ, който е създалъ цѣлата вселена. Да имате достѫпъ до неговото царство, да ходите свободно. Да бѫдете достойни за неговата Любовь, и да му благодарите и да го славите. Това ви желая на всички ви! Господъ да благослови всички ви съ най-голѣмото благословение. Да ви даде сила, мѫжество на всинца ви! И изъ вѣрвамъ, че вие ще бѫдете герои на бѫдещата култура на Любовьта, на бѫдещето ново човѣчество, което носи надписъ: Любовь за всички!
  24. От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Ненаписанитѣ закони „Този е завѣтътъ, който ще имъ завѣщая слѣдъ онѣзи дни, казва Господъ: ще вложа законитѣ си въ сърцата имъ и ще ги напища въ умоветѣ имъ“ Посл. към Евреитѣ 10:16 Този е най-важниятъ пасажъ въ тази глава и той е взетъ отъ друго мѣсто. „Ще вложа законитѣ си въ сърцата имъ, и ще ги напиша въ умоветѣ имъ“. Миналата бесѣда говорихъ за тритѣ въведения въ съзнателния животъ. Сега, всѣка работа трѣбва да се извърши по извѣстни закони, по извѣстни правила. Азъ ще говоря на онѣзи, които сѫ ученици. Ако нѣкои отъ другитѣ не ме разбиратъ, азъ говоря само за ученици. Имайте прѣдъ видъ, че ще говоря само за необикновенитѣ нѣща. На елементарнитѣ работи: речено, казано, това било, онова било, ние тургаме кръстъ. Кръстъ, т. е. примиряваме се съ миналото. Миналото вземамъ като основа, настоящето — като условия, а бѫдещето — като цѣль. Вие ще кажете: „Какъ миналото може да бѫде основа, настоящето — условия, а бѫдещето — цѣль?“ Така е, т. е. източнитѣ народи казватъ: така е; а западнитѣ народи почватъ да го доказватъ; и слѣдъ като го докажатъ, то все остава недоказано. Вземете всички трактати по философия, дѣто доказватъ, че има Господъ. Питамъ: колко хора сѫ се убѣдили съ доказаното? Когато азъ гледамъ на свѣтлината, трѣбва ли нѣкой ученъ да ми каже, че има свѣтлина? И безъ неговото доказателство азъ зная, че има свѣтлина. „Ама имало толкова милиона вибрации за червения цвѣтъ“. И азъ схващамъ, това. Безъ да зная, колко вибрации, има червениятъ цвѣтъ, азъ си служа съ него. А този бояджия, който ми разправя, тъй е или не, той самъ не знае добрѣ. Онзи, който може да ме научи и да ми каже всичко, като му дамъ четката и му кажа: „Ти какъ разбирашъ това?“ той разбира това, което не се вижда. И нѣкои хора казватъ: „Съврѣменнитѣ материалисти сѫ станали мистици: тѣ вѣрватъ въ туй, което невиждатъ, а не вѣрватъ въ туй, което виждатъ; тѣ знаятъ туй, което не се вижда, а не знаятъ туй, което се вижда.“ Сега, думата „законъ“ азъ я вземамъ въ втора степень, т. е. законъ не по права линия, а законъ въ квадратъ. И всичкитѣ творчески енергии при сегашната еволюция вървятъ въ квадратъ. Квадратътъ — то е най, най-ужасното нѣщо, тамъ герои се искатъ, ти трѣбва да имашъ голѣмо хладнокървие; да те обстрѣлва неприятельтъ — то е само за най-голѣмитѣ герои. Сега, квадратътъ, който не го разбира, за него е най-опасенъ. За онѣзи, които не разбиратъ законитѣ, тѣ сѫ като онзи, който седи задъ една табела, на която пише: тукъ се продава такова сирене, такъвъ чай, такъвъ хлѣбъ, такива плодове и т. н. Американци има, които носятъ такива табели на себе си: отпрѣдъ и отзадъ и рекламиратъ изъ града. И слѣдъ като единъ такъвъ е носилъ цѣлия день тия табели, вечерьта казва: „Едва изкарахъ прѣхраната си.“ Има нѣкои, които разбиратъ живия квадратъ. Има живи квадрати. Кои сѫ живитѣ квадрати? Споредъ живата геометрия, мѫжътъ и жената образуватъ правата линия. А правата линия е най-кѫсото разстояние между двѣ точки, слѣдователно, между мѫжа и жената трѣбва да се постави правата линия, тѣ трѣбве да се съединятъ, умътъ и сърцето да се съединятъ, да влѣзатъ въ съприкосновение. А пѫтьтъ, по който тази права линия може да се движи, е пѫтьтъ на квадрата. Затова е опасенъ квадратътъ, защото е мѣсто на движение. И който не разбира това движение, може да бѫде пометенъ. Сега вие казвате: „И тазъ хубава! досега ние съ тебеширъ чертаехме правитѣ линии и казвахме, че между двѣ точки най-кѫсото разстояние е правата линия“. Нали? Само живитѣ сѫщества могатъ да образуватъ точка и центъръ. Математицитѣ казватъ, че точката е нѣщо въображаемо, което не завзема никакво пространство. — Тъй, не завзема пространството, но владѣе пространството. Завземане е собственость; значи, точкате нѣма никаква собственость, но тя владѣе собственостьта. Казва ап. Павелъ, който е билъ окултистъ, ученикъ на тази велика школа, ученикъ на Христа, — който е билъ обученъ въ всичкитѣ правила на Христовото учение и е разбиралъ дълбокия вѫтрѣшенъ смисълъ — „Ще вложа законитѣ си въ сърцата имъ“, ще ги вложи, значи; „и ще ги напиша въ умоветѣ имъ“. Напише, значи, само по форма. Само чрѣзъ ума може да се напишатъ тия закони. Тия закони въ сегашното положение дѣйствуватъ въ вашия мозъкъ, дѣйствуватъ въ вашитѣ бѣли дробове, дѣйствуватъ въ стомаха и въ симпатичната нервна система. Но тия живи закони иматъ отношение къмъ оная велика, жива енергия въ свѣта, която изтича отъ своето първично състояние, за да влѣзе въ пѫтя на еволюцията и тъй да видоизмѣни тази първична сила, която индуситѣ наричатъ "prakriti“, а ние я наричаме „Духъ“. Духътъ, това е първичното. И казва ап. Павелъ на друго мѣсто: „Плодътъ на Духътъ е Любовьта“, т. е. първото диференциране на Духа е Любовьта, и първото изтичане отъ Бога е Духътъ. Сега нѣма да се спирамъ да ви обяснявамъ, какво нѣщо е изтичане. Слѣдователно, първиятъ законъ въ свѣта е законътъ на Любовьта. Туй въ индуската философия се нарича законъ за татвическата енергия, отъ която праната е едно видоизмѣнение — то е едно течение, което иде отъ слънцето, едно механическо течение. Има двѣ противоположни течения: вливане къмъ земята, и изтичане отъ земята. Туй течение иде периодически, нѣкога се усилва, а нѣкога отслабва. Въ всичкитѣ закони има периодичность, и тази периодичность зависи отъ вѫтрѣшнитѣ закони на битието. Извѣстни нѣща се прѣповтарятъ въ опрѣдѣлени епохи, врѣмена, дни, мѣсеци, години, вѣкове, периодически идатъ. И съврѣменната наука почва да съзнава периодичностьта на елементитѣ. Извѣстни нѣща ще се случатъ точно въ извѣстни врѣмена. Тъй, ако вие имате главоболие, ако не вземете мѣрки, то пакъ ще се случи точно въ опрѣдѣлени дни. Отъ какво произтича едно главоболие? Главоболието произтича отъ двѣ противоположни, но еднакво по естество мисли. Напримѣръ, искашъ да биешъ нѣкого и си нагласилъ, приготвилъ си всичко, хубаво да го набиешъ. И казвашъ: „Ще го наложа, че да ме помни, какъ се говори по мой адресъ“. Но не се мине много, дохожда му друга мисъль, страхътъ: „Може да ме турнатъ въ затвора. Ще отложа биенето за другъ пѫть“. Тия двѣ мисли, — да биешъ и втората сѫ еднакви. Ти отлагашъ, но съ цѣль пакъ да биешъ и веднага те заболи главата, и казвашъ: „Съжалявамъ, че не го набихъ“. Питамъ тогава, защо трѣбва да се бие този господинъ, който е говорилъ нѣщо по твой адресъ? Давали ли сте си нѣкога отчетъ: защо трѣбва да се бие. И ако този човѣкъ е казалъ нѣщо по вашъ адресъ, 50% той е ималъ право: ако е казалъ нѣщо лошо или добро, 50% той има право да каже едното и другото. Казвамъ на ученицитѣ: когато казватъ нѣщо лошо заради васъ, тогава вие сте на пѫтя. И съврѣменнитѣ механици казватъ: тамъ, дѣто нѣма налѣгане, противодѣйствие, не може да има движение. Ако вие поставите единъ съврѣмененъ тренъ на една гладка площь, неговитѣ колела ще се въртятъ на едно мѣсто, но движение нѣма да има. Той ще се върти все около себе си. И тия механици се домогватъ до извѣстни цѣли: пущатъ по малко пѣсъкъ на тия колелета, за да може да поематъ напрѣдъ. Казва нѣкой: Защо сѫ тѣзи мѫчнотии?“ Казвамъ: „трѣбва да ви турнатъ прѣдъ колелетата малко пѣсъкъ, за да може да почнете да се движите. Сега вие, обикновенитѣ хора, искате да живѣете безъ мѫчнотии. Азъ ви подписвамъ паспорта: живѣйте безъ мѫчнотии. А за ученицитѣ подписвамъ: голѣми мѫчнотии да имате. Онѣзи ще освободимъ отъ всичкитѣ мѫчнотии. Ще кажете, защо. Много естествено. Коя мома гонятъ момцитѣ? Нали красивата, стройната, а онази грозотия, която нищо не струва, всѣки, който минава покрай нея, никой не я поглежда, и казва: „Не хвърлямъ на нея нито плюнката си“. Хората считатъ за нещастие да я погледнатъ. А красивата, около нея сѫ тия момци. Това е едно благословение за дъщеря ви, че момцитѣ тичатъ подирѣ ѝ. Когато азъ вървя по пѫтя, и слънчевитѣ лѫчи падатъ върху мене, то е благословение: това сѫ все любовници, азъ се считамъ разположенъ и веселъ, но, когато тѣ откажатъ да ме слѣдватъ, работата е малко бозукъ. Ако единъ човѣкъ, те обича, той все ще ти хвърли една добра мисъль. Обича те човѣкътъ, не знае какъ да изкаже своята любовь. А ти казвашъ: „Какъвъ недодѣланъ билъ!“ — „Такъвъ, инакъвъ, азъ искамъ да изкажа любовьта си“. Вие не ме разбирайте сега, че азъ говоря за вашата любовь. Тази, обикновената, любовь ние я оставихме за обикновенитѣ хора. Сега, като ви говоря за любовьта, нѣкой казва: „Ние знаемъ“. — Нищо не знаете! Тази любовь, за която азъ говоря, нищо не знаете за нея. Нѣкой си прави устата: мисли, че ще го цѣлунатъ или ще го погладятъ малко. Не, не. Тукъ нѣма цѣлуване, нито гладене. Слѣдъ като е говорилъ учительтъ единъ часъ на ученицитѣ въ класъ, какво усѣщатъ тѣ отъ неговото говорене? Излизатъ отъ класъ, извѣстна идея е проникнала въ тѣхнитѣ умове, и тѣ се радватъ, че учительтъ имъ е внесълъ свѣтлина. Азъ казвамъ: това е любовь. Любовьта на учителя, тя дѣйствува въ видъ на свѣтлина. То е гладене, не на лицето, а вѫтрѣ, на ума — просвѣта е. И на онѣзи ученици лицата имъ сѫ свѣтнали, тѣ сѫ бодри и свѣжи. Сега, при днешнитѣ нещастия, тия външни закони нѣма да поправятъ свѣта. Не мислете, че онзи, който изпълнява законитѣ, е много святъ човѣкъ. Азъ съмъ казвалъ и другъ пѫть: за хора, които изпълняватъ законитѣ отъ страхъ, азъ имамъ особено мнѣние за тѣхъ. Въ Варна имаше една госпожа, ще приведа този случай, баба Яна я наричаха, развита, духовита и съобразителна жена. Когато нѣкой нейнъ роднина дойде, тя ще го посрѣщне, пиленце ще му свари, въ кѫщи ще го нагости, но като си замине, подирѣ му ще каже: „Днесъ се е намѣрилъ да дойде той, азъ друга работа нѣмамъ, за него сега ще мисля!“ Питамъ: Защо? — Баба Яна съзнава външния законъ, тя трѣбва да изпълни този законъ и като го изпълни казва, но слѣдъ това: „Дадохъ му винце, дадохъ му хлѣбъ, той нищо не остави, благословение не даде, хамбарътъ се изпразни, виното се свърши, сладкитѣ думи си отиватъ, животътъ нѣма смисълъ, азъ остарѣвамъ. Животътъ на съврѣменнитѣ християни прилича като тоя на баба Яна: „Ти, казва, евангелистъ ли си, ти вѣрвашъ ли въ Господа Иисуса Христа? — Вѣрвамъ. — Вѣрвашъ ли въ неговата кръвь? — Вѣрвамъ. — Вѣрвашъ ли, че той те е спасилъ? — Вѣрвамъ. — Искашъ ли да станешъ членъ на нашата църква? — Искамъ. — Ти си правовѣренъ, ела при насъ.“ Срѣщамъ другъ, който не вѣрва въ Христа, не е членъ на евангелската църква, той е лихварь, дава пари съ 12% лихви. А този, и той дава пари съ лихва, но казва: „Отъ моитѣ пари ще има берекетъ, понеже Христосъ е съ мене, той благославя: и ти, като дадешъ пари, ще се благословишъ. Даже нѣкои християни, когато малко се отличатъ отъ другитѣ съ единъ мм, че далъ нѣкой пари съ 10% лихва, а не 12%, веднага казватъ: „Той е отличенъ човѣкъ, не дава съ 12%“. Голѣмъ прогресъ има, че е далъ пари съ 10%! Въ туй учение абсолютно никаква лихва не се позволява! Разбирате ли? За ученицитѣ говоря, не за обикновенитѣ. За васъ камшикъ има, не за другитѣ, а за ученицитѣ говоря. Камшикъ има за васъ, ако ви хвана съ лихва да давате пари — по 10 на задницата ще има. Тъй че, ако единъ обикновенъ човѣкъ даде пари съ лихва, то се позволява, законъ има; но за ученика, ако той дава, другиятъ законъ ще го хване, и 10 на задницата ще има. Тъй щото, не е лесна работа да бѫдешъ ученикъ. Безъ лихва ще давашъ пари, ще работишъ, безъ да ти плащатъ. „Ще кажешъ: „Само ме нахрани, нищо не искамъ“. — Ама какъ се гледатъ тия дѣца? — Дѣцата на ученицитѣ ще бѫдатъ необикновени. Дъщеритѣ ще бѫдатъ необикновени. Ако е жена, мѫжътъ ще бѫде необикновенъ, синътъ ще бѫде необикновенъ, сестрата сѫщо — всички ще бѫдатъ необикновени. И законътъ е другъ за тѣхъ: тѣ гладни нѣма да умратъ. И всѣки единъ не може да бѫде ученикъ. Той трѣбва да има най-малко единъ първокласенъ талантъ. Талантливъ трѣбва да бѫде той и не само талантливъ, но първокласенъ талантъ трѣбва да има всѣки ученикъ. И най-малко той трѣбва да има едно изкуство, и да го владѣе въ първа степень. Ако е лѣкарь, той трѣбва да разбира своята медицина така основно, така да прилага елементитѣ въ своето лѣкуване, че да нѣма изключения. Той нѣма да каже, като обикновенитѣ лѣкари: усложнение станало, сърцето, това, онова, и свърши се въпросътъ. Ако не знаятъ причината, веднага: „усложение има“, всѣки казва: „Туй усложнение развали живота“. Търговецътъ казва сѫщо така: „Усложнение има, условията на живота сѫ такива“. За ученика, щомъ се извинява и казва: „Условия има“, — 10 по задницата. „Криза има“ — 10 по задницата. Сега казвамъ лошата страна да бѫдешъ ученикъ. „Ще напиша закона и ще го вложа вѫтрѣ“ — да те биятъ. Кога? Когато грѣшишъ, а когато вършишъ волята Божия, винаги ще имашъ едно велико благословение. И любовьта ще бѫде една симфония въ тебе. И ти ще се разговаряшъ съ звѣздитѣ. Вечерно врѣме ще седнешъ, и ще започнатъ телеграмитѣ насамъ и натамъ: „Какъ е вашиятъ свѣтъ? — Много добъръ. — Какви открития има тамъ? — Еди-какви сѫ. Какво става на слънцето, какви прѣобразования има? — На слънцето ставатъ измѣнения. Новъ родъ енергии идатъ. Каква е културата тамъ, нѣщо ново има ли?“ Тъй ще се разговарятъ. И на втория день нѣма да го дадешъ обявление въ вѣстника. Ще го задържишъ въ себе си. Ще каже нѣкой: „Какво гледашъ въ слънцето? — Гледамъ свѣтлината на слънцето, слушамъ тази свѣтлина, която ми говори“. Сега обикновенитѣ хора ще кажатъ: „Този ни забавлява“. Тъй васъ забавлявамъ като малки дѣца съ куклички. И като излѣзатъ, ще кажатъ: „Е, маха съ рѫка, това било, онова, нищо не му разбрахме“. Ще ме извините, за васъ не говоря. Каквито погрѣшки направите, кусуръ не ви вързвамъ. Когато нѣкога дойдете, ще ви нахранимъ и весели ще бѫдете като баба Яна. Но, щомъ излѣзете, ще кажемъ като нея: „Не сѫ ученици.“ Истината ще кажемъ: „Не сѫ ученици“. А пъкъ другото правило е: „Ученика не го посрѣщатъ радостно, а кисело. Най-първо го набиятъ. Знаете ли, на какво мяза това? На работата на Тарасъ Булба. Чели ли сте за Тарасъ Булба? Той изпратилъ своитѣ двама синове да се учатъ. Като се завърнали, бащата искалъ да провѣри, да не би тѣ да сѫ забравили своето изкуство — да се борятъ, и започва той съ единия; като се борилъ съ втория синъ, синътъ набилъ хубаво баща си, а бащата му казалъ: „Браво синко, така те искамъ!“ Бащата посрѣща своитѣ синове. Какво ще кажете вие, майкитѣ? Баща и синъ да се биятъ! Казвамъ: тъкмо това е по новото учение. А слѣдъ като се набили, бащата ги повиква, той е доволенъ отъ синоветѣ си и почва да яде и да пие съ тѣхъ. Слѣдователно, въ природата има два метода. За онзи, който има съзнание, най-първо тя изпитва — ние говоримъ символично. А които не разбиратъ, ще кажатъ: „Прѣдставете си, той учи хората, баща и синъ да се биятъ. И туй било новото учение! Ама, че е варварско!“ Не, варварщината произтича отъ това, гдѣто вие почвате меко, гладите се, а като се наядете, послѣ се биете и се раздѣляте съ пукнати глави. А ние почваме обратно: най-първо да се опознаемъ, да видимъ, кой е достоенъ за трапезата. „Ще вложа законитѣ си въ сърцата имъ, ще напиша въ умоветѣ имъ.“ Казвамъ, тия сѫ великитѣ и живи закони, чрѣзъ които вие ще знаете да манипулирате. Онѣзи сили, които дѣйствуватъ въ природата, вие трѣбва да ги разбирате, а не да казвате: „Чувствувамъ приятность, искамъ да цѣлуна.“ Не, 10 по задницата. Нѣма, нѣма цѣлувки. Ако ти е приятно, ще разберешъ причината на тази приятность. Ако ти изядешъ кокошката, казвашъ: „Аа, приятно ми е!“ Ама кокошката каже: „На мене не ми е приятно.“ Тогава какъ? Една положителна величина и една отрицателна даватъ — какво? Математицитѣ нека кажатъ — плюсъ и минусъ какво даватъ? Въ положителното учение има само двѣ положителни величини, или въ краенъ случай двѣ отрицателни, едно отъ двѣтѣ трѣбва да има. А плюсъ или минусъ — това е за васъ, обикновенитѣ хора. За насъ — или плюсъ и плюсъ, или минусъ и минусъ. Нищо повече. И тогава, като се срѣщнатъ плюсъ и плюсъ, тѣ се разбиратъ, тѣ сѫ двѣ колелета, като имъ прокараме една ось, тѣ ще могатъ да се движатъ отлично, то е хубаво. Ако ти имашъ единъ плюсъ и единъ минусъ, колело не може да направишъ, какъ може да впрегнешъ тия двѣ сили? Слѣдователно, ако въ вашия животъ има промеждутъци, извѣстни нещастия, та не може да успѣвате, вашиятъ умъ да расте, вие работите съ такива плюсове и минуси. Не разбирате законитѣ. Сега вие имате единъ мозъкъ и не знаете, какъ той работи. Вие говорите за мисъль, обаче, тази мисъль, тази енергия, която дава мислитѣ, вие я не знаете; какво е чувството вѫтрѣ въ васъ, какво нѣщо е любовьта? Любовьта може въ нейнитѣ материални проявления математически да я изразимъ. Любовьта дава най-съвършенитѣ вибрации, тонове въ музиката. И онзи музикантъ, който излѣзе да свири на сцената, ако прокара тоя законъ, тогава душата му ще излѣзе отъ тѣлото, ще прѣмине въ рѫката му, отъ тамъ, въ цигулката, и вие ще чуете да излизатъ отъ цигулката тонове, каквито никога другъ пѫть не сте чували. Душата на цигуларя трѣбва да излѣзе и тя сама да играе въ рѫката. Като пишешъ, ти трѣбва да прокарашъ душата си въ своето перо, а перото е умътъ. Слѣдователно, душата трѣбва да присѫтствува въ ума, да рѫководи това движение. Когато говоришъ, твоята душа да бѫде на езика ти, тя да контролира твоя езикъ. Навсѣкѫдѣ може да прокарашъ своята душа. И знаете ли, каква велика сила е да можешъ да прокарашъ душата си въ всичкитѣ си дѣйствия? — Всичко туй ще носи велико благословение най-първо за тебе самия. Понеже всѣки единъ тонъ най-първо ще произведе реакция, която ще се върне къмъ тебе. Казватъ: доброто и злото се връщатъ къмъ своя изворъ. Всичко, което мислите, най-първо ще се върне при васъ и слѣдъ туй ще иде при другитѣ. Затова казвамъ: този законъ се изпълнява периодически. Казвате: „Тръгнали въ новия пѫть, почват да имъ се случва нещастия, не имъ върви.“ Не сте вие, дѣто сте тръгнали по новия пѫть. Пари съ лихва давате ли? По новото учение вървите, да ги нѣма такива. Но сега вие ще кажете: „Какъ тъй, може ли другояче да се живѣе?“ Ако на кокошката стане много тѣсно да живѣе въ курника, тя трѣбва да разбира друго изкуство: да промѣни своята форма — да стане едно славейче и да отиде въ гората. А сега тя седи, дойде господарьтъ, нахвърли ѝ малко житце и хайде пакъ въ курника, а тя на другитѣ кокошки казва: „Моятъ господарь е отличенъ човѣкъ — филантропъ е, чете Библията, отличенъ проповѣдникъ е.“ Кокошката проповѣдва на другитѣ кокошки: „Той не е като другитѣ.“ Но единъ день този проповѣдникъ хване кокошката — тя крѣче, а другитѣ кококошки казватъ: "И тамъ крѣчатъ.“ Питамъ тогава: ако и вашитѣ кокошки въ курницитѣ крѣчатъ, ученици ли сте? То сте обикновени хора. Когато прѣстанатъ кокошкитѣ да крѣчатъ и агънцата да блѣятъ и плачатъ, само тогава ще ви считамъ за необикновени хора. А щомъ плачатъ и крѣчать — „Ама тъй... инакъ.“ Разбирамъ... крѣчене да нѣма, пѣние да има. Тази кокошка да каже: „Слава Богу, досега толкова врѣме съмъ живѣла при този човѣкъ и нито едно перце не е паднало отъ гърба ми, слава Богу, братски живѣемъ. Перо не падна отъ гърба ми!“ Тия кокошки сѫ символи, ще ги знаете. И тъй, „ще вложа законитѣ си въ сърцата имъ, и ще ги напиша въ умоветѣ имъ.“ Сега ще ви приведа единъ примѣръ да ви изясня малко това. Този примѣръ го привеждамъ за обикновенитѣ хора. Понеже мисъльта е натегната. Неразбранъ е животътъ, за тѣхъ — едно развлѣчение, а за ученицитѣ, ще видимъ, далѝ ще погледнатъ въ рѫкава си. Искамъ да дамъ врѣме, за да ги биемъ: който не знае, ще почне да гледа въ рѫкава си. Хубаво, ние, макаръ че по нѣкой пжть да не виждаме, ала все пакъ виждаме. Който гледа въ рѫкава, ние знаемъ. Туй е въ първата епоха, прѣзъ врѣме на римската империя, въ едно царство въ Мала-Азия, нѣкой светия се е подвизавалъ: 20 години живѣлъ като отшелникъ, самотенъ. Искалъ да има нѣкое видѣние: да му се изяви Христосъ. Хора отивали при него. Христосъ не се явявалъ. Молилъ се той: „Господи, яви ми се или по единъ, или по другъ начинъ, искамъ да те видя. Молилъ се, плакалъ; молилъ се, плакалъ. И така въ плача си се върналъ въ колибата си и казалъ: „Работихъ 20 години и Христосъ не ми се яви. Но вечерьта — къмъ залѣзване, идва една мома. „Ха“, ще кажете вие, „виждаме вече мисъльта ви — пакъ една мома.“ Мома е, но вие не знаете каква мома, „Христосъ ще му се изяви.“ Нали? Приближава се отъ далече, вижда този светия, че иде една женска фигура, че се приближава една жена: „Ей, Господи, това ли намѣри да ми пратишъ?“ Но, като се приближила фигурата, той вижда, че лицето ѝ е само скули, тя страдала отъ проказа. Въ него се явява едно колѣбание: да я приеме ли, или не. Ако бѣше красива, хубава, стройна, съ ония хубави очи — изкушение щѣше да бѫде — дяволътъ ще дойде. Ще кажете: „Светия и хубава мома на едно мѣсто, въ една стая да живѣятъ, втасахме я!“ А съ тази прокажена мома Господъ го изпитва. Той може да се зарази. Какво ще кажатъ хората? Но той казва на себе си: „Тази моя сестра, ще я приема“. — „Ела, сестро, при мене.“ Взима я той, прегрѫща я, цѣлува я, въвежда я въ колибата си, стопля бърже вода измива ѝ краката, нагощава я, нахранва я добрѣ, отстѫпва ѝ леглото си и цѣла нощь бдѣлъ и плакалъ надъ нея и си казвалъ: „Какви мѫчнотии е имала тя“. На сутриньта, като погледналъ на нея, видѣлъ Христа въ тази мома, и моментално тя се изгубила. Сега Христосъ ще ви се яви въ една отрупана съ скули мома. Вие искате да видите Христа съ корона и скиптъръ, съ ангели. Но тогава сърцето ви ще тупа отъ страхъ, и за любовь нѣма да мислите. Нѣкои отъ васъ ще мислите: да се скрие въ нѣкои курникъ. Щомъ дойде Христосъ, тогава пермутации ще има. Всичко туй ще бѫде разгорявано, кѫщитѣ разхвърлени. Какъ ще посрѣщнете Христа? Той като дойде, всичко, цѣлиятъ свѣтъ ще се обърне съ главата надолу. Сега азъ плаша ученицитѣ. То не е за васъ — обикновенитѣ хора, то е само за ученицитѣ, тѣхъ плаша. А обикновенитѣ хора ще кажатъ: „Дано не бѫде въ наше врѣме, като заминемъ ние, нека става каквото ще, но въ наше врѣме да не ставатъ такива опасни работи, че отиде всичкиятъ трудъ“. — Въ ваше врѣме нѣма да бѫде, но въ врѣмето на ученицитѣ всичко туй ще бѫде тъй, както го описахъ, и тогава, при тия усилни врѣмена, когато цѣлиятъ свѣтъ се обърне и почне да се движи, когато всички хора се откажатъ отъ користолюбивитѣ си желания, когато всѣка жалба прѣстане и всѣки търси мѣсто за спасение, когато всички закони изчезнатъ, всички беззакония прѣстанатъ, всички връзки се скѫсатъ, и всичко туй се раздвижи, —ще се яви великиятъ законъ, тогава Господъ ще почне да влага законитѣ си въ сърцата на ученитѣ и да ги написва въ умоветѣ ви. Въ такъвъ единъ рамиренъ моментъ, както е сегашниятъ, ще живѣете само въ закона на любовьта. Коя е тази любовь? Нима тази скулеста мома не е Христосъ? Ако ви дойдатъ мѫчнотии, нали е тази скулеста мома? И ако вие имате търпѣние да издържите една нощь, да измиете краката ѝ, да ѝ отстѫпите леглото си, на слѣдующия день вие ще видите Христа. И тогава деньтъ нѣма да бѫде буренъ и мраченъ, а най-прѣкрасниятъ день, който вие сте виждали въ живота си. День — на какво? День на любовьта! И казва Павелъ: „Ще вложа законитѣ си въ сърцата имъ“. Сега, тази енергия въ свѣта, която произтича отъ великия козмосъ, — понеже свѣтътъ се е диференциралъ досега въ еволюционната енергия, или живата енергия, а душата на вселената е минала прѣзъ петь степени, — тя се е диференцирала въ три направления. Затуй ние имаме петь чувства — туй показва пѫтя, оставатъ още двѣ сили отъ тази космическа душа да се проявятъ. Тази първоначална сила въ света, която сега дѣйствува, туй, което индуситѣ наричатъ „акаша“, тя е първичното проявление, тя е създала човѣшкия мозъкъ, човѣшката мисъль, създала е звука. Второто проявление индуситѣ наричатъ „ваю“, отъ санскритския глаголъ „ва“, който значи — да движишъ нѣщата, то е едно видоизмѣнение, обръщане на тази енергия въ инволюционенъ процесъ — надолу. Тази енергия „ваю“, тъй наречената въздухообразна, азотна енергия, образува облѣклото и чувствителностьта, съ която човѣкъ си служи днесъ, при сегашното състояние. И тъй, ако у васъ чувствата ви извънмѣрно се развиятъ и станатъ силни, значи, тази енергия се усилва; ако тази енергия отслабва, тогава чувствата ви се притѫпяватъ. Тия нѣща ставатъ. Ако мисъльта се усили, „акаша“, или тази първична енергия, дойде въ ума ви, и мисъльта ви стане по-ясна; ако мисъльта отслабне връзката ви не е силна, тогава какво трѣбва да правите? Когато на съврѣменитѣ хора изстинатъ краката или рѫцѣтѣ, тѣ тургатъ бутилки съ гореща вода на краката и рѫцѣтѣ, за да може да възстановятъ естествената топлина. Когато вашата мисъль отслабне, вие ще прокарате вашия умъ къмъ ония велики закони на живота — къмъ слънцето и ще възприемете тази първична прана. Ще създадете едно абсолютно спокойствие на ума си. Знаете ли, какво нѣщо е да бѫде човѣкъ спокоенъ? Каквото и да ви кажатъ, васъ да не ви трепне окото, и сърцето ви да не трепне. Сега азъ съмъ гледалъ, като изпадне нѣкой въ изкушение, другарьтъ му му чете моралъ: „Какво правишъ? Ти трѣбва да търпишъ“. Пъкъ утрѣ, като дойдатъ страдания върху него, погледнешъ, той е въ сѫщото положение. Да не плачете като другитѣ: ако умре мѫжътъ ти, ще кажешъ: „Такава е волята Божия“. Вие трѣбва да имате хладнокръвието на онзи англичанинъ: Двама англичани обѣдвали въ единъ хотелъ, трѣбвало да иматъ шесть порции; когато изяли втората порция, единиятъ получава апоплектиченъ ударъ и умира на масата, а другиятъ продължава да яде. Свършилъ, иде келнерътъ, прави смѣтката 6+6: „Аа, казва този англичанинъ, четири порции ще извадишъ, защото другарьтъ ми изяде само двѣ“. Тъй извадили отъ смѣтката четири порции. И тъй, той ни най-малко не се е разтревожилъ. Приятельтъ ми умрѣлъ, азъ трѣбва да свърша работата си. Това е положението на ученика: мѫжътъ ти умрѣлъ, ти ще продължавашъ яденето си, нѣма да казвашъ даже и: „Господъ да го прости“! Ще свършишъ яденето си, ще направишъ смѣтката, ще кажешъ: „Мѫжъ ми не си дояде“. Ще извадишъ отъ смѣтката и послѣ ще направишъ нужното. Мѫжътъ ако е ученикъ, жена му ако умре, така ще направи. Сега какво ще кажете вие? „Така ли?“ Какво заключение ще направите? — „Да не ми дава Господъ такъвъ мѫжъ, той ще бѫде най-жестокиятъ мѫжъ!“ Ония, които живѣятъ по този начинъ, тѣ нѣма да умратъ. То е привидно. Сегашнитѣ хора казватъ: „Ако ние така живѣемъ, какво ще стане съ свѣта?“ — Старото ще го турнемъ за основа подъ краката си и върху туй старо ще почнемъ да работимъ. Извѣстни знания трѣбва да има вѫтрѣ въ васъ. Старото ще го прѣобразимъ. Сега вие мислите, че този животъ е най-лошиятъ. Не е тъй този животъ: тъй както земята е минала досега прѣзъ своето развитие, не може да има другъ животъ. Ще каже нѣкой: „Има по-хубави пѫтища“. Този е единъ отъ най-хубавитѣ пѫтища. Слѣдователно, тия нѣща сѫ прѣдвидѣни: и войни ще има, и кражби, и женитби, и умирания и т. н. Всичко туй въ тоя животъ ще го има. И вие ме питате: „3ащо ставатъ тия работи така?“ — Защото, ако не станѣха тия нѣща, тогава щѣше да бѫде 10 пѫти по-лошо. Слѣдователно, сега е 10 пѫти по-добрѣ, отколкото би било споредъ васъ. Ще ви обясня, каква е вашата философия. Това, което ще ви разкажа, то е единъ митически разказъ. Въ древностьта, въ Гърция се е случило това, качилъ се е нѣкой зидарь-майсторъ да гради единъ гръцки храмъ, но по невнимание пада и си счупва двата крака. Като го занесли дома, той се оплакалъ на тогавашния гръцки богъ — Зевсъ и му казалъ; „Споредъ моето разсѫждение, ти не си направилъ свѣта много уменъ. Азъ мислѣхъ, че си уменъ Богъ, докато краката ми бѣха здрави, но сега се усъмнихъ въ твоята мѫдрость, щомъ по твоя законъ става така. Какъ ще си отгледамъ дѣцата? — Какво искашъ?“ го попиталъ Зевсъ, — „Искамъ да прѣмахнешъ този законъ“. — Добрѣ, ще стане както искашъ. Слѣдъ нѣколко дена краката му били здрави. Качилъ се той на храма и започналъ да чука; чукалъ, чукалъ — нищо не ставало. Като подигнѣлъ нѣкой камъкъ, той оставалъ въ въздуха. Взелъ той че хвърлилъ чука, но и той увисналъ въ въздуха. Скочилъ самъ той, но и него сполетя сѫщата участь — увисва въ въздуха. Седемъ дена висѣлъ горѣ — отъ една беля въ друга. „Ама така ли трѣбваше да бѫде свѣтътъ? — Първиятъ законъ, по който ти си счупи краката, азъ го суспендирахъ. Ти може да седишъ спокоенъ и безъ счупени крака“. Тогава този майсторъ казалъ: „Прости ме, азъ виждамъ, че първото е по-добро, макаръ да има страдания.“ И сега вие искате единъ свѣтъ въ въздуха горѣ, тази е философията — горѣ въ въздуха. Казвате: „Защо е това така?“ — По-добрѣ е да бѫдешъ съ счупени крака и да еволюирашъ, отколкото съ здрави крака и да седишъ на едно мѣсто. И тия закони ще ти покажатъ пѫтя, по който трѣбва да работишъ и да разбирашъ тия сили, съ които работишъ. Не всички сѫ тъй добри, нѣкой напукъ ще гледа да те хване въ нѣкоя погрѣшка, и тогава ще платишъ всичкитѣ лихви 100%, а не 12%. И сега ние седимъ и казваме: „Този дяволъ да го нѣма въ свѣта.“ Каквото стане, все дяволътъ е виновенъ. Ами че дяволътъ е създалъ всички условия за работа въ свѣта. Ако го нѣмаше дявола, какво щѣше да стане съ адвокатитѣ най-първо, съ свещеницитѣ, съ лѣкаритѣ, нѣмаше да има болни хора. Хората нѣмаше да се женятъ, дѣца нѣмаше да има. Всичко туй щѣше да бѫде по първичному. Сега вие се нахвърляте върху дявола. Господъ може да го махне, но ще бѫдете горѣ въ въздуха. И когато Павелъ се е оплакалъ, че ималъ трънъ въ плътьта си, Господъ му казалъ: „Доста ти е моята благодать. Съ него може повече да работишъ“. И Павелъ казва: „Да не би да се възгордѣя, този трънъ ми е оставенъ да разсѫждавамъ правилно“. И самъ Павелъ съзналъ тази необходимость. И тъй, ученикътъ нѣма право да осѫжда дявола. Дяволътъ е единъ отличенъ работникъ. Той е ученъ човѣкъ и ученъ духъ. Разбира законитѣ и ги извършва, така е майсторъ, отъ далече пипа, че никога не можешъ да го хванешъ: 8,000 години лъже хората, и досега още лъжата му не е хваната. И хората не вѣрватъ на Бога, но на него вѣрватъ. И всѣки день на дявола се кланятъ. А туй, дѣто хората казватъ: на Бога вѣрватъ, то е бошлафъ. Всички сѫ поклонници на дявола. Въ нѣкой домъ момата седи неразположена, майката казва: „Не зная какво е станало съ дъщеря ми, не е разполжена, не е въ духа си, не ѝ се яде, това, онова“. Азъ не говоря противъ момитѣ. Туй е — плаша ученицитѣ си. Казвамъ на тази мома: „Слушай, азъ вчера видѣхъ единъ момъкъ, толкова гениаленъ, та умъ, та сърце, та талантъ, та какво ли не!“ Тя, току се обърне и казва: „Кѫдѣ го видѣ? — Наскоро е дошълъ. Ее, може ли да ме запознаешъ съ него? Казвамъ ѝ: „Ти си първата, която имамъ прѣдъ видъ да те запозная съ него.“ И момата казва на майка си: „Мамо, азъ вдъхновение имамъ днесъ. Единъ Божественъ лѫчъ проникна въ сърцето ми.“ И майката каже: „Слава Богу! Питамъ сега: хубаво, тази мома чака този момъкъ, радва се, а азъ излизамъ вънъ: кисъ, кисъ, кисъ. Тя чака вдъхновена. На втория день отивамъ, казвамъ. „Заминалъ си този момъкъ, по голѣма, извънредна работа, дошла телеграма, заминалъ си.“ И момата се натѫжва. Питамъ сега: нашиятъ животъ не седи ли въ такива „извънредни“ забавления? Търговецътъ каже на жена си: 500,000 лв. имаме, осигурихме се; а утрѣ дойде, загубилъ 500,000-тѣ лв. и борчъ отгорѣ. Казва на жена си; „Втасахме я!“ Сега учени открили това, онова. И ние всички седимъ, на нѣкого му се стегнала душата, другъ отива въ нѣкое общество, дѣто се проповѣдва ново учение, възхищава се отъ тия хора, ще влѣзне, слѣдъ 5 — 6 м. и тамъ се разочарова, казва: „Пакъ го нѣма“. Истината е на друго мѣсто, тя трѣбва да дойде отъ слънцето, отъ горѣ и нищо повече. Ученикътъ трѣбва да разбира ония периодически закони, които дѣйствуватъ. И той ще разбере истината само отъ слънцето. Само единъ центъръ има и той е слънцето; ако вие мислите, че може да разберете истината по другъ начинъ — лъжете се. И ако нѣкой не ми вѣрва, азъ, като Тарасъ Булба може да направя опитъ. Отъ слънцето трѣбва да дойде, разберете, тази първична, разумна енергия, която периодически слиза. Вие трѣбва да разберете, въ кой день, мѣсецъ, година иде. Да, тъй е уредено. Намѣрите ли момента, вие ще разберете тази истина. И Писанието казва: „Търсете ме, докато съмъ близо.“ Дѣ е Господъ? — Близо — въ слънцето е тая истина. И мѣсечината и слънцето сѫ създадени за години и врѣмена. И тия години опрѣдѣлятъ законитѣ, по които ние трѣбва да се качваме. И тия закони трѣбва да разбирате, по които върви нашата еволюция. Енергиитѣ кога ще дойдатъ? — Когато е благоприятенъ моментътъ. И тъй, бѫдете сега отъ ония, които се ползуватъ отъ благоприятнитѣ условия. Прѣди 2,000 години Христосъ е дошълъ, обаче тогава имаше едно кармическо съчетание на планетитѣ — злокобно съчетание; това бѣ единъ кармически законъ, дѣто евреитѣ не бѣха въ състояние да разбератъ Христа. Нѣкои има, сърдятъ се на евреитѣ, че не сѫ го разбрали. Много по-добрѣ е, че не сѫ го разбрали, защото, ако тѣ биха го разбрали, свѣтътъ щѣше да бѫде 100 пѫти по-лошъ, а сега ще ги гонятъ, ще ги хукатъ: какъ тъй? И трѣбваше евреитѣ да ги пратятъ по цѣлия свѣтъ. Турна ги Господъ въ чутурата си, 2,000 години ги груха, и послѣ ги извади, подуха малко и казва: „Ти евреинъ ли си? — Евреинъ. — Хайде пакъ въ чутурата.“ И удря Господъ и пакъ пита: „Какъвъ си? — Вѣрвамъ въ Мойсея. — Пакъ въ чутурата. — Другъ не признавамъ, вѫтрѣ. Това сѫ хора консерватори, които вѣрватъ само въ старото, а не въ новото. Хората на сегашната църква и тѣ ще влѣзнатъ въ чутурата: „Какъвъ си? — Православенъ. — Въ чутурата. Какъвъ си? — Евангелистъ. Въ чутурата. — Какъвъ си? — Баптистъ. — Въ чутурата. — Комунистъ. — Въ чутурата. И като те извади, ще те пита: „Ти какъвъ си сега?“ Добро е. Казвамъ тия нѣща, но има нѣщо по-сѫществено въ свѣта, което като разберемъ, казва ни Павелъ; „ Всички нѣма да умремъ, но всички ще се видоизмѣнимъ.“ Нѣма да минемъ прѣзъ този законъ. Нѣма да умремъ, ще се видоизмѣнимъ. И ученикътъ трѣбва да съзнае, че сегашното положение на свѣта е най-доброто, въ което той трѣбва да живѣе. Сега да ви обясня едно второ положение. Приведохъ ви единъ разказъ изъ живота на светиитѣ. Сега ще ви приведа другъ единъ разказъ, митически. Старото, него тургаме за основа. Този разказъ ще го вземете, като символъ, само за да може да ви се обясни тази идея: какъ Господъ ще напише своитѣ закони. Имало единъ далеченъ народъ армани въ културно отношение тѣ сѫ били срѣдно развити, не сѫ били много културни, ама сѫ били въ тия врѣмена, въ срѣдната епоха на човѣчеството. И тѣ сѫ употрѣбявали лова, както и въ наше врѣме. Царьтъ на този народъ излѣзълъ съ своя лѫкъ на ловъ въ гората. Видѣлъ надалече една сърна, харесалъ я за ядене, и вдигналъ лѫка си да я убие. Въ сѫщото врѣме вижда едно малко, красиво момиченце, то подплашило сърната и застанало на нейно мѣсто и му казало: „Азъ не позволявамъ да убиешъ тази сърна. — Не позволявашъ ли?“ Вдигналъ той лѫка, и го пронизалъ, и то починало. Явява се тогава князътъ на духоветѣ въ тази гора и му казва: „Понеже ти извърши прѣстѫпление, ще ти се роди синъ, който ще се ожени за една отъ най-лошитѣ жени и ще му се роди едно дѣте, най-лошо по възможность. И ако синъ ти може да издържи тия страдания 10 години само, тогава може да му се прости.“ И дѣйствително, както му било казано, така и станало. Ражда му се единъ синъ, който така се заслѣпилъ кармически, че попадналъ въ примкитѣ на една жена, грозна и много груба въ своитѣ чувства, но той си мислилъ, че тя е най-красива. Тя била съ бърни много дебели — два пръста, голѣми уста, очи — голѣми, изпъкнали, рѫцѣ като на мечка, пръсти — дебели, мязали на бория. Оженилъ се той за нея, но тя го малтретирала, не му давала да говори, била го по два пѫти на день. Всѣка сутринь тя ще го наложи: „Мѫжъ искамъ да бѫдешъ, а не дѣте“. Вечерь сѫщото. И той се сгушвалъ 10 години. И всѣки день по двѣ сълзи се ронѣли отъ очитѣ му, но той не роптаелъ. Слѣдъ 10 години неговата карма веднага се ликвидирала и на сцената се явило убитото момиченце, за което царскиятъ синъ послѣ се оженилъ. Сега вашиятъ животъ е лошъ: вие сте се оженили, защото сте въ плътьта си. Тази жена съ дебелитѣ бърни всѣки день ви налага; мѫже и жени — всички ви налага. И вие казвате: „Тази жена да не е…“ Но тази жена е на мѣстото си, баща ти едно врѣме уби едно отъ най-хубавитѣ момиченца въ гората. Разбирате ли? И чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, като казватъ, че сѫ много праведни. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ българския животъ. Нѣщо прѣди 15 години бѣхъ въ Търново. Единъ день седя на лозето въ размишление, разрѣшавамъ единъ отъ важнитѣ въпроси. Задава се една жена, а другитѣ, които идѣха съ нея, дойдоха при мене прѣди нея и ми казаха: „Ще ни направишъ една услуга, тази жена ще ти говори много нѣщо, но ти да мълчишъ, да не ѝ говоришъ, ще ни направишъ едно добро.“ — Хубаво. Сега ще кажете: „Този се разговаря съ духоветѣ.“ Туй не е илюзия. Дойде тази жена, на около 45 години и седна при мене, и ми казва: „Ти нали проповѣдвашъ, че има Господъ? Туй животъ ли е: че еди-кой си билъ богатъ, че тя била най-нещастната жена и т. н. Азъ мълча. „Ее, кажи де?“ Азъ пакъ мълча. И тя говори часъ и половина, и се спира: „Ее, кажи сега.“ Казвамъ ѝ: „Кажи ми, ти ли си най-праведната жена въ Търново?“ Тя обърна другия листъ и почна да разправя за своитѣ грѣхове и прѣстѫпления: какъ накарала нѣкои моми да се женятъ, какъ да помѣтатъ дѣцата си, цѣлъ часъ говори за туй и ми казва: „И знаете ли, какво се случи миналата нощь? Майка ми ме изпрати да дойда при тебе.“ Ще ви кажа нейнитѣ думи mot á mot: „Азъ бѣхъ забравила, спя, гледамъ, майка ми влиза начумерена при мене и вдигнала бѣше една стомна, и така ме храсна съ нея, че ми пукна главата. Протече жълто нѣщо отъ главата ми. И така ми се закани, и азъ казахъ: тази пуста майка пукна ми главата. Но, като станахъ сутринята — умътъ ми се оправилъ — затуй ида при тебе.“ Сега, ще ви спиратъ нѣкои нещастия — майка ви е дошла съ стомната. И на васъ ще храсне нѣкой една стомна по главата. Въ Германия имало единъ лѣкарь за такива, които имали изкривени челюсти. Като отивалъ такъвъ боленъ при него, той силно го удрялъ по едната страна, послѣ по другата и тъй го изпращалъ, нищо не му вземалъ, а онзи побутвалъ се подъ брадата, но просвѣтвало му, и всичко се намѣствало. И други хора удряли тъй, но нищо не се намѣствало. Тъй и васъ сѫдбата понѣкога ви удря. Ти влѣзнешъ при нея да се оплачешъ, но Господъ като те удари силно отъ едната и послѣ отъ другата страна, и ти каже „вънъ!“ ти ще се хванешъ за главата, и като излѣзнешъ, казвашъ: „Азъ поумнѣхъ.“ Само животътъ на изпитанията и страданията, и то не само на индивидитѣ, но и на народитѣ, или, както казватъ, „законътъ на историята“ говори сега. Тъй става, като ни подтикватъ къмъ онзи правия пѫть, или „законътъ на историята.“ Нѣма какво да се оплаквате вие. Въ тия врѣмена Господъ влага законитѣ въ сърцата ви, и ще ги напише въ умоветѣ ви. Кой каквото прави, това ще намѣри. Слѣдователно, съ тази енергия, която иде отъ слънцето, всички трѣбва да се свържатъ, бащи и майки не се ли свържатъ съ слънцето, да не се женятъ. Туй не е за васъ, обикновенитѣ хора. Който се жени, трѣбва да се свърже съ тази енергия, тогава и дѣцата ще бѫдатъ свързани. И въ такъвъ единъ домъ ще има вѣчно здраве, вѣчно блаженство, и всичко, каквото дойде, лесно ще става. Тъй е. И Писанието така казва: „Повѣрвай въ Господа.“ Въ кой Господъ да повѣрваме ние? — въ живия Господъ. И онзи ученикъ, като погледне слънцето, той ще види нѣщо повече, а обикновениятъ човѣкъ, като погледне, ще каже: „Слънце, кой не го е виждалъ!“ Обаче, въ слънцето има нѣщо, което хората не сѫ видѣли. И тъй, ние ще се приближимъ, за да можемъ да схванемъ тази жива енергия, която всѣкога ви говори. Вие услушвали ли сте се въ вашия животъ? На ученика не му се позволява да говори много; на ученика не се позволява да прѣувеличава нѣщата; на ученика не се позволява да казва, какво е неговото произхождение; на ученика не се позволява глава да става, той трѣбве да бѫде всѣкога опашка. Тъй е. Той, въ който домъ и да влѣзе, нѣма да каже: „Знаете ли, кой съмъ азъ? Яйца да ми опържите съ прѣсно масло, послѣ съ кисело млѣко, хлѣбътъ да бѫде хубаво омѣсенъ, по особенъ начинъ да бѫде направенъ. Азъ съмъ човѣкъ, пратенъ отъ Господа; защото, иначе, знаете ли, какво ще бѫде върху васъ?“ Това не е ученикъ, това е единъ обикновенъ човѣкъ. Така правѣха и турскитѣ заптиета: като дойдѣха съ камшика, веднага яйца съ масло ще имъ направятъ, кокошка ще заколятъ, и ще имъ кажатъ: „Ага ефенди.“ Ученикътъ, като влѣзе, ще носи всичко въ торбичката си. Той ще бѫде толкова скроменъ, че като влѣзе, тия хора да се очудятъ, дѣто той толкова малко яде, а е най-здравъ човѣкъ. Ученикътъ, като влѣзе въ кѫщата, да каже: „Моля ви се, ако имате едно излишно мѣсто, най-долното мѣсто, дѣто има кѫщата, тамъ ще ме турнете“. Сега, съ туй азъ плаша ученицитѣ — тѣ трѣбва да го знаятъ — ученици искатъ да бѫдатъ. И сега, въ бѫдеще, като дойде нѣкой да се оплаква, ще го питамъ: „Ти ученикъ ли си?“ Ако каже „ученикъ“: „Знаешъ ли правилото?“ — „Не съмъ ученикъ“. — „Аа, заповѣдай“! Прасенце ще му заколятъ, азъ ще му кажа: „Ти си отличенъ, талантливъ, такова прасе за тебе е.“ И той ще каже: „Ахъ, колко е хубаво“! Тъй е, ще му го сложа и ще му кажа: „Заповѣдай, братко, ти си отличенъ човѣкъ, като тебе нѣма другъ.“ Но ще му кажа и друго: „Единъ день и ти ще станешъ такова кебапче за малкитѣ ти братя; и тебе ще опекатъ, както ти правишъ сега.“ И тъй, ученицитѣ трѣбва да измѣнятъ своя начинъ на живѣене. Тѣ трѣбва да мислятъ, че сѫ свързани съ тази слънчева енергия; да мислятъ, че Господъ живѣе въ тѣхъ. Кой Господъ? — Господъ на любовьта, и всѣкога, дори и при най-лошо разположение, не имъ се позволява да се оплакватъ, а напротивъ, тѣ трѣбва да благодарятъ за всичко. Толстой привожда единъ примѣръ. Двама братя, отшелници, се връщатъ въ града си, и единиятъ братъ казва на другия; „Знаешъ ли, каква е волята на Христа? Като отидемъ въ една кѫща и ни изпѫдятъ, и отидемъ навсѣкѫдѣ и не ни приематъ, тогава, като излѣземъ вънъ, да благодаримъ и да се радваме, че никѫдѣ не сѫ ни приели.“ Това е Христовото учение. Каквито и да сте, — мѫже, жени или дѣца съ такова едно разположение, — вие ще дадете едно благословение. И слѣдователно, ония хора сѫ много скромни, които всичко иматъ т. е. хора невзискателни. И казва ап. Павелъ: „Ще вложа законитѣ си въ сърцата имъ и ще ги напиша въ умоветѣ имъ.“ Сега, колко души отъ васъ можете да бѫдете ученици? Все пакъ, онѣзи, които сѫ ученици, тѣ сѫ опрѣдѣлени. И тъй, любовьта изисква едно велико самопожертвуване, въ разбиранието на тия закони да знаете, какъ трѣбва да се живѣе. И сегашниятъ животъ трѣбва да се разбере, той има вѫтрѣшна страна. Сегашниятъ животъ, при всичкитѣ противорѣчия, трѣбва да се разбере въ неговата дълбочина: жената да разбере мѫжа си; и мѫжътъ жена си; синътъ да разбере баща си, и бащата — сина си; братътъ да разбере сестра си, и сестрата—брата си; но какъ ще се разбератъ тѣ? — Само по закона на тази любовь; когато братътъ живѣе за сестра си, и сестрата живѣе за брата, когато мѫжътъ живѣе за жена си, а и двамата живѣятъ за Бога. Павелъ казва: да се не женятъ и добавя — защо. Не трѣбва да се женятъ, понеже хората не разбиратъ закона. Мѫжътъ ще обича жена си — ще забрави Господа. На ученика не му се позволява да забрави Господа. Никога! А, който обича Господа, той трѣбва да обича всички хора зарадъ Господа и трѣбва да ги търпи всички. Тъй както Господа, така трѣбва да бѫдете и вие. И сега можете да направите първия опитъ, ако въ васъ има туй геройство. Втори пѫть азъ ще открия на ученицитѣ една велика тайна. Тайна - въ какво? Туй е малка примамка, та и тѣзи другитѣ да искатъ да станатъ ученици. И ние искаме да станатъ. Може. Ето какво ще бѫде: Хванатъ те да те биятъ — ти станешъ невидимъ. Хванатъ те — изчезнешъ. Затворятъ те — не може. Навсѣкѫдѣ си свободенъ. Качишъ се въ трена, дойде кондукторътъ — „билетъ“ — ти станешъ невидимъ. По желѣзницитѣ, навсѣкѫдѣ безъ билетъ ще ходишъ. Който те хване — изчезвашъ. Ядешъ въ гостилницата, пари нѣмашъ, дойде келнерътъ — изчезнешъ. И тогава ще почнатъ всички да говорятъ за необикновения човѣкъ въ града. Това е една привилегия на васъ. Освѣнъ че нѣма да платите, но и друго има: когато купите платъ, щомъ изчезнете, търговецътъ ще намѣри — четири пѫти повече пари, отколкото струва на него платътъ. На тезгяха ще ги намѣри. Въ гостилницата, слѣдъ като сте яли и сте изчезнали, тѣ ще намѣрятъ четири пѫти повече пари, отколкото имъ струва яденето. Навсѣкѫдѣ по четири пѫти повече ще платите, отколкото струва, като изчезнете. Кесията ви ще бѫде пълна. Сега ще кажете: „Струва си да бѫде човѣкъ ученикъ.“ И тази тайна ще дамъ само на кои? Сега много кандидати ще се явятъ: Хубаво! Това е то заплатата на ученика, слѣдъ като получи заслуженитѣ „10". И като разбере тази енергия, която излиза отъ слънцето, тогава ще му се открие тайната, тогава ще му кажа: „Освобождавашъ се.“ Най-първо страдания, а послѣ благословение. Затова казва и Павелъ: „Ще се похвалимъ и ние повече въ своитѣ страдания, отколкото въ радоститѣ си.“ И „отсега нататъкъ разбираме смисъла на живота,“ казва ап. Павелъ въ 8, гл. къмъ римлянитѣ. Въ 7 гл. той говори, какъ сѫ го били: „Три пѫти ме биха по 39 на задницата.“ Били сѫ го, а послѣ, като влиза въ 8 гл., казва: „Слава Богу, благодаримъ за това велико благословение, че като бѫдемъ невидими, плащаме по четири пѫти повече. Не по плъть, но по духъ; и ставаме видими и невидими“. И отиваше да разпространява учението. Павелъ всичко правѣше. „Сега разбирамъ“, пише Павелъ. Азъ говоря нѣщо провѣрено. Нѣкои нѣма да се съгласятъ. Прави сѫ. Правовѣрнитѣ сѫ прави и азъ съмъ правъ. Тѣ сѫ прави въ миналото, азъ съмъ правъ въ настоящето, а всички ще бѫдемъ прави въ бѫдещето. Слѣдователно, нѣкои отъ васъ ще бѫдете прави въ миналото: благороденъ човѣкъ е той. „Азъ казва, съмъ благороденъ, едно врѣме като Сократъ не бѣхъ благороденъ, но сега съмъ благороденъ и благонадеженъ, защото получихъ 39 по задницата, и сега научихъ тайната да бѫда видимъ и невидимъ: и щомъ ме хванатъ: „пари“ — нѣма ме. И затуй се казва въ Писанието: „Въ послѣдния день праведнитѣ ще бѫдатъ грабнати и вдигнати въ въздуха да видятъ Господа.“ То е день, когато ще бѫдете невидими. Да бѫдете герои, доволни. Да бѫдете необикновени хора, талантливи въ първа степень, и въ мѫдростьта, и въ любовьта, и въ истината — въ всичкитѣ си проявления, въ всичкия си животъ. Това е, което Христосъ изисква отъ своитѣ ученици. Необикновени да бѫдете. Нѣма да напущате свѣта, докато не ви дадемъ туй изкуство: да бѫдете видими и невидими. И никому не се позволява да напуща свѣта. Ще седите тукъ. Щомъ ви дадемъ тази тайна, тогава сте свободни отъ закона. И ще имате изкуството, и като влѣзете въ новия законъ, ще кажете: Азъ зная, азъ любя, азъ уча, истината е съ мене, азъ познавамъ всичкитѣ мои братя, зная всичко, нищо не ме смущава сега. Да ви говоря ли още? — Ще се разсърди слънцето, ако говоря повече. (Бесѣда държана на 6. ноемврий 1921 г. въ София) -----------------
  25. hristo

    1921_10_30 Синътъ Божи

    От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Синътъ Божи „Защото Богъ толкозъ възлюби свѣта, щото даде Сина своего единароднаго, за да не погине всѣки, който вѣрва въ него, но да има животъ вѣченъ“. Ев. Йоанъ 3: 16. Може да се каже, че отъ съврѣменнитѣ книги, ако искате да разберете нѣкой авторъ, трѣбва да прочетете въведението. То е най-интересно. Т. е. споредъ степеньта, въ която ние съврѣменнитѣ хора се намираме, въведението на живота е най-важно. И тъй, встѫплението, или въведението, на живота какъ ще го опрѣдѣлите? Кое прѣдставя въведението на сегашното битие, или на сегашния нашъ животъ? Азъ ще ви кажа, нѣма да ви оставя въ тъмнота. Има три нѣща важни въ живота: Нѣма по-необходимо нѣщо отъ яденето. То е прѣдисловието на физическия животъ. Слѣдователно, каквато философия и да имашъ, каквото и да разисквашъ, туй било, онуй било, слѣдъ като се наядешъ, то оставя най-приятно впечатлѣние. Разбирашъ една философия, тъй казалъ Кантъ или нѣкой другъ, но като си похапнешъ, казвашъ: „Тъй разбирамъ, че животътъ има смисълъ“. Ама въ църква си ходилъ, тамъ еди-кой си свещеникъ служилъ, еди-кой си проповѣдникъ си слушалъ. Всичко туй е хубаво но, като дойдешъ да си похапнешъ, казвашъ: „То е най-хубавото!“ Слѣдователно, това е необходимо. Азъ го наричамъ: въведение на подсъзнателния и съзнателния животъ. И туй въведение е толкова интересно, че отъ 8,000 години, откакто хора сте станали, все го учите, четете го, прочитате го, четете, прочитате и мѫже, и жени, и всички, и още не сте го проучили, защото, ако бихте го проучили, щѣхте да го свършите, но още не е свършено. Сега, ако туй въведение на живота е толкова важно, че толкова хиляди години се иска, за да го проучите и разберете, каква ще бѫде първата глава на живота? Азъ ви давамъ само символи да мислите. Яденето, това е първото въведение на природата, най-необходимото дѣло. А най-приятното нѣщо въ самосъзнателния животъ е музиката, пѣнието. Музиката е въведение на умствения животъ и човѣкъ, който не знае да пѣе, той е „изгубена Станка“. Сега ще ме извините, азъ вземамъ това сравнение, което казватъ българитѣ, въ неговия добъръ и разуменъ смисълъ. Човѣкъ, който е прѣстаналъ да яде, да пѣе, да се моли, останалото е Станка безъ баща, майка и родство. А най-великото въ свѣта, това е молитвата. Слѣдователно, най-необходимото е яденето, най-приятното е музиката, а най-великото е молитвата, тя ни свързва съ Бога, съ туй, вѣчното, вѫтрѣ въ себе си, което ни дава смисъла. Пъкъ молитвата е въведение на Божествения животъ. Тъй, че въ свѣта има три въведения. Въведение на яденето, въведение на музиката и въведение на молитвата. Нѣкой ще каже: „Защо трѣбва да се молимъ?“ Ще четешъ туй въведение, за да разберешъ вѫтрѣшния смисълъ на свърхсъзнателния животъ. Спира се Йоанъ и казва: „Защото Богъ толкозъ възлюби свѣта, щото даде Сина своего единороднаго, за да не погине всѣки, който вѣрва въ него, но да има животъ вѣченъ“. Това не е единъ актъ само на чувствувания, това е единъ актъ на най-възвишената Божествена мисъль. „Който вѣрва“, а вѣрата е принципъ на ума — едно състояние — за да го минете, вие трѣбва да сте минали вече първото прѣдисловие на яденето и да сте влѣзли въ второто прѣдисловие на музиката. Тогава може да разберете, че Богъ възлюби свѣта. Когато Любовьта се яви, човѣкъ веднага почва да си тананика. Всѣко сѫщество, колкото малко и да е то, прави усилие да покаже, какво е пѣнието. То почва да пѣе, за да разбере смисъла на новия животъ. И тъй, ще ядете, ще пѣете и ще се молите. Но това не мислете, че е сѫщностьта на живота. Това е въведение, встѫпление само на вѣчното. И тъй, азъ говоря за онази вѣра, която е създала човѣшката интелигентность. Азъ нѣма да говоря за спасение отъ страхъ, отъ болести. Не. Спасение се разбира, да се придобиятъ ония условия, да се живѣе единъ разуменъ животъ, да се освободимъ отъ всички страдания. Понеже вие имате страдания и не знаете причинитѣ. Кои сѫ причинитѣ? За мене причината е ясна. Боли ви главата, боли ви стомахътъ, боли ви кръста, имате сърцебиене, сърцето ви боли, за мене причината е ясна, тя не седи въ самото сърце или въ главата. Тя е извънка. Тази дисхармония показва, че вашиятъ животъ не е въ съгласие съ ония велики закони, които регулиратъ битието, законитѣ, които регулиратъ разумния животъ. Щомъ твоята глава не е въ съгласие съ ония течения на ума, ще имашъ главоболие. Щомъ стомахътъ ти не е въ съгласие съ теченията на храносмилането, ще имашъ болки въ стомаха. Туй показва. Ако те боли сърцето, показва, че твоето сърце не е въ съгласие съ ония желания на съзнателния душевенъ животъ и т. н. Значи, въ природата има една разумна жива сила, която дѣйствува по разнообразни начини. Тази сила индуситѣ я наричатъ „tattvas“, санскритска дума, която значи жива енергия, която прониква цѣлото пространство и е основа за движението на всичкитѣ небесни тѣла, и е причина за произвеждане на всичкия животъ въ вселената. Отъ тази „tattvas“, татвическа енергия, праната е едно видоизмѣнение. И онзи наученъ начинъ да използуватъ тази жива енергия индуситѣ го наричатъ „Prânâyâma“. Сега Йоанъ казва: „Защото Богъ толкозъ възлюби свѣта, щото даде Сина своего единароднаго“, свѣта възлюби, „за да не погине всѣки, който вѣрва въ него, но да има животъ вѣченъ“. Синътъ, това е висшиятъ разумъ, това е Божествената Мѫдрост, въ която човѣкъ трѣбва да вѣрва — разумниятъ животъ е, въ който човѣкъ трѣбва да вѣрва, да го възприема и да го приложи. Защото между знание и дѣйствителенъ животъ има една междина. Да знаешъ е едно нѣщо, а да приложишъ и да прѣживѣешъ — то е друго. Щомъ имате знание, казвамъ, то е първата стѫпка — наялъ си се, челъ си само първото въведение. Второто нѣщо — ще пѣешъ; на трето мѣсто какво трѣбва да правишъ? — Ще се молишъ. Ако си разбралъ дълбокия смисълъ на живота, ще се качишъ горѣ; пъкъ ако не, пакъ ще се върнешъ при ядене, музика, при молитвата; ядене, музика, молитва и все тъй ще обикаляшъ. А то е най-приятното въ живота, което трѣбва да се върши. Сега, значи, Богъ, за да възлюби свѣта, имало е нѣщо въ този свѣтъ. Какво ще възлюби въ свѣта? Въ свѣта сѫ всички ония духове, които сѫ излѣзли отъ него. И изпрати Любовьта си, за да може да повѣрватъ, т. е. да приложатъ този принципъ, за да иматъ вѣченъ животъ. Туй е Божественото желание — да направи всички безсмъртни, както е Той. Но туй безсмъртие не се дава отъ вънъ. Като станешъ безсмъртенъ, Йоанъ казва: „Трѣбва да повѣрвашъ въ неговия синъ“, а неговиятъ синъ е изразъ на всичката Божествена Мѫдрость, която е скрита въ него. Това не може да разберете. Когато една душа познае тази Мѫдрость, тя ще придобие вѣчния животъ като възнаграждение. И тъй, нѣкой казва: „Ти вѣрвашъ ли въ Христа?“ — Да. „Вѣрвашъ ли въ Сина Божи? — Вѣрвамъ. „Ревматизъмъ имашъ ли?“ — Слава Богу, намира се на двѣтѣ рамена. „Глава боли ли те?“ — Хваща ме по нѣкой пѫть. „Сърцебиене имашъ ли?“ — И отъ него не съмъ се освободилъ, но пакъ имамъ вѣра, не съмъ като другитѣ хора. Туй е едно обикновено вѣрване. Азъ не говоря за обикновено вѣрване. Тази обикновена вѣра, ние свършихме съ нея, и започваме съ необиквовената вѣра. А необикновената вѣра никога не пита: „Какъ може да бѫде това?“ Никодимъ бѣше, който питаше, какъ може да бѫде това. А Христосъ какво му отговори? — „Ти си учитель израилевъ и не знаешъ ли това? Не заслужвашъ повече да ти разправямъ“. Слѣдователно, трѣбва да имаме едно велико, дълбоко разбиране — да сме разбрали, защо трѣбва да ядемъ, да пѣемъ и да се молимъ. Яденето, казвалъ съмъ и другъ пѫть, е наука за трансформиране на енергиитѣ отъ едно състояние въ друго. Яденето е трансформиране на грубата енергия въ умствена. Слѣдъ като се наядешъ, ще почнешъ да пѣешъ. По този начинъ ще прѣвърнешъ умствената енергия въ духовна. А що е молитвата? И тя е законъ за трансформиране на умственитѣ енергии. Защо трѣбва да се молишъ? За да може да бѫдешъ силенъ. Защо трѣбва да пѣешъ? Когато войницитѣ пѣятъ всички се въодушевяватъ, герои сѫ. Уплашатъ ли се, прѣстанатъ да пѣятъ. Турцитѣ казватъ: „Плюйте на краката си, идатъ вече“. Кои идатъ? — Кавалерията! Щомъ има пѣсни, пушката се държи, а инакъ, щомъ прѣстанете да пѣете, бѣгане има въ свѣта. Слѣдователно, музиката сама по себе си, е едно срѣдство да прѣмахне оная меланхолия, когато хората казватъ: „Животътъ нѣма смиълъ“. Изучете първото въведение на живота — яденето. Въ туй ядене е скрита една велика Божествена сила. Ако азъ положа една хубава мастилница на масата си, имамъ и перо и единъ листъ. Да кажемъ, че не сте запознати съ това изкуство — писане. Азъ топя съ перото и почвамъ да дращя, изпразни се мастилото, пакъ потопя — дращя, топя, — дращя. Ще кажете: „Този човѣкъ ту въ мастилницата бръква, ту дращи, изчерни цѣлата книга“. Обаче въ туй дращене има единъ вѫтрѣшенъ смисълъ. Ако вие почнете да анализирате мастилницата, послѣ да синтезирате перото, да видите перото и книгата и да мислите, че сте научили истината, какво се крие въ написаното, нищо нѣма да научите. Тайната, която съмъ вложилъ, не е нито въ перото, нито въ мастилото. Това сѫ само условия да се изрази една скрита мисъль символично. Слѣдователно, яденето е мастилница, ти ще се наедешъ, че като дойде умътъ, да бръкне вѫтрѣ. Чувствата, сърцето, тѣ прѣдставятъ мастилницата, а щомъ дойде перото, хопъ на книгата въ живота: тръсъ, тръсъ, тръсъ, и послѣ пакъ. Ще каже нѣкой: „Защо ми е тази мастилница?“ — Тя е потрѣбна. „Защо ми е перото?“ Трѣбва единъ умъ да се напише смисълътъ на живота. Ако е рѫждясало твоето перо, нищо не можешъ да напишешъ. Златно перо ще имашъ, което да не се окислява. По сѫщия начинъ, яденето, музиката и моленето, това сѫ условия, при които сегашниятъ животъ може да се изразява вѫтрѣ въ васъ. Въ какво? Яденето ще ви даде здраве, пѣенето — щастие, молитвата — блаженство. Единъ българинъ въ варненско, Стоянъ му било името, билъ много бѣденъ, но билъ здравъ. Обаче, той не билъ доволенъ съ туй „голо здраве“ и казалъ: „Защо ми трѣбва туй здраве, азъ съмъ най-бѣденъ, кѫща нѣмамъ, пари нѣмамъ, далъ ми Господъ здраве, не му искамъ голото здраве“. И дѣйствително, спечелва той пари, направилъ съ кѫщи, ималъ вече изобилно да яде и пие, но разболѣлъ се и три години лежалъ на легло и казвалъ: „Господи, вземи ми всичкитѣ кѫщи и пари, не искамъ нищо друго, дай ми „голото здраве, нѣма по-хубаво нѣщо отъ здравето“. И Стоянъ е трѣбвало три години да седи, за да разбере смисъла на здравето. Сега съврѣменнитѣ хора ще кажете: „Що ни трѣбва голото здраве?“ — Господъ ще ти даде кѫщи, ще ти вземе здравето, ще каже: „Туй, което искашъ, дадохъ ти“. А здравиятъ човѣкъ е всѣкога богатъ. Щомъ казвамъ: „здравъ човѣкъ“, той не може да бѫде глупавъ и лошъ човѣкъ. Щомъ нѣкой каже; „здравъ човѣкъ“, азъ подразбирамъ всичкитѣ качества на добрия човѣкъ. Кажатъ ли ми, че той обича да пѣе, сѫщото разбирамъ; кажатъ ли, че се моли — този човѣкъ не може да бѫде лошъ човѣкъ, той е добъръ, изправенъ и благонадеженъ човѣкъ. Сега съврѣменнитѣ хора иматъ особени понятия за морала, особени разбирания и трѣбва да минатъ хиляди години, за да може да разбератъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Ще ви приведа два примѣра, за да може да си изясните вѫтрѣшната страна на този животъ. Ето какво разправя единъ английски лѣкарь, докторъ Уйлсънъ. Той билъ младъ лѣкарь, много способенъ, талантливъ, свършилъ университетъ съ отличие, ималъ отлична практика въ Англия. На млади години той се заинтересувалъ отъ окултизма въ нѣкое братство и тамъ той трѣбвало да даде обѣщание: 10 години да не даде никому, нито на мѫжъ, нито на жена, да го цѣлунатъ, нито даже рѫката му. А като минатъ 10 години, той е свободенъ. И започва докторъ Уйлсънъ своя подвигъ. Петъ години минали благополучно. Единъ день го въвеждатъ въ едно благородно сѣмейство. Тамъ имало двѣ малки момичета, едното на 10, другото на 12 години. По-голѣмото на 12 г. било заболѣло отъ тифозна треска. Идва този доккторъ и сполучва, като младъ лѣкарь, да го излѣкува. Когато момиченцето оздравѣло, идва малкото момиченце при доктора и иска да го цѣлуне, задѣто той излѣкува сестричето ѝ. — „Недѣй ме цѣлува, казалъ лѣкарьтъ, недѣй, лицето ми е нечисто, не го цѣлувай!“ — Тогава дайте поне рѫцѣтѣ. — Но... недѣй, не ги бутай“. — Защо да не те цѣлувамъ, азъ толкова съмъ ти благодарна, защото ти спаси моето сестриче. — „Но и рѫцѣтѣ ми сѫ нечисти; като стана чистъ, а ти като станешъ голѣма мома, азъ ще дойда, и може тогава да ме цѣлунешъ“ — Но слѣдъ 10 години, тогава азъ не мога, какво ще кажатъ мама и тате, хората какво ще кажатъ? — „Тогава азъ ще те цѣлуна“. — Сега ме цѣлуни. — „Сега не може“. Малкото момиченце не разбира този особенъ докторъ защо и за какво, и казва: „Азъ сега съмъ малка и нѣма опасность“. — Не, не, сега не съмъ чистъ, слѣдъ 10 години ще бѫда чистъ, тогава“. Но тя му казала: „Тогава може да бѫда оженена, а ако ме намѣришъ оженена, тогава не можешъ да ме цѣлунешъ.“ Той сега далъ обѣщание да го не цѣлува никой, а слѣдь 10 години тя ще се намѣри на сѫщото негово мѣсто. „Сега, ако искашъ, цѣлуни ме.“ Питамъ сега: момиченцето намира, че сега му е врѣмето. Той намира, че не му е сега врѣмето, но тогава защо е далъ обѣщание, а въ противенъ случай той ще бѫде безчестенъ. Слѣдъ 10 години момиченцето казва: „Тогава азъ почвамъ моето посвещение“. Сега Христосъ като ви намѣри на пѫтя и вие всички сте въ такова положение, всѣки има по едно обѣщание. „Свързани сме съ свѣта,“ казвате. Туй момиченце иска да му отблагодари, а той има обѣщание — слѣдъ 10 години. Тя каза: „Тогава азъ ще бѫда голѣма, тогава не може“. И тъй, вие се намирате въ едно неразбиране на живота, и отъ едната, и отъ, другата страна — мѫже и жени, всѣкога има противорѣчия въ свѣта. Защото често вие се ангажирвате да вършите нѣща, които сами по себе си прѣдставятъ нѣщо несѫществено. И мнозина искатъ да разбератъ, какъвъ е вѣчниятъ животъ, какъвъ е Господъ, и слѣдъ туй да познаятъ живота. Чрѣзъ ума си вие никога нѣма да разберете, какво нѣщо е Господъ. И всички философи, които сѫ писали за Господа, това даже не съставлява никакво прѣдисловие на Бога. Всичкитѣ философи, които сѫ писали въведение на Господа, какво нѣщо е Господъ, още не сѫ написали нищо за Бога. И когато тѣ опитатъ това и онова, азъ казвамъ: още въведение за Божествената философия въ живота нѣмаме. Който пѣе, това е музиката — има въведение. Почнешъ ли да пѣешъ, има въведение. Духовнитѣ хора, и тѣ философствуватъ, и тѣ нѣматъ въведение. Почнешъ ли да се молишъ — има въведение. И тъй, философитѣ въведение за Божествената философия нѣматъ и духовнитѣ хора за духовния животъ нѣматъ въведение. Въведението на философитѣ за умствения животъ е пѣенето, а въведението на духовнитѣ хора за духовния животъ е молитвата. И тогава само ти имашъ въведение на великия духовенъ животъ, и тогава ти ще го разберешъ. А това е едно вѫтрѣшно велико прѣживѣване на самата душа. Душата трѣбва сама да опита нѣщата, а това значи, да опиташъ нѣщата съ Бога наедно. А Богъ обича, като отивашъ при него, самъ да бѫдешъ. И Христосъ пита всѣкога: „Ти свободенъ ли си?“ Жената казва: „Обѣщание имамъ сега, слѣдъ 10 години ще бѫда свободна“. Но Господъ казва: „Тогава азъ не мога да бѫда свободенъ“. Защо нѣма да бѫда свободенъ? Любовьта не може да се ограничава. И ние не може да я ограничаваме. Когато тя мине въ живота, ти трѣбва да бѫдешъ тъй готовъ, както си готовъ, когато тръгва тренътъ. Тя е толкова точна, че нѣма да отмине нито 1/10-милионна частица отъ м. м. Всички трѣбва да бѫдете точно на врѣмето; когато Любовьта дойде въ васъ, вие трѣбва да я използувате разумно. Нѣкой може да каже; „Да се повеселимъ малко.“ Веселие има въ яденето, а въ любовьта веселие нѣма. Прѣди да е дошла тя, ти ще ядешъ, ще пѣешъ и ще се молишъ, но, когато тя дойде, има нѣщо по-велико, което не може да се разправи на човѣшки езикъ. Разбирате ли?. Но туй, което не може да се разправи на човѣшки езикъ, може да се изпита. Да ви покажа сега: ако единъ такъвъ моментъ на Любовьта дойде, като единъ лѫчъ отъ слънцето, и падне случайно върху едно цвѣте или кристалъ, този цвѣтъ въ 20 минути отгорѣ, вие ще видите, ще вземе всичкитѣ красиви форми и ще се прѣвърне въ единъ много красивъ и разуменъ човѣкъ. Всички нѣща ставатъ съ една магическа сила и се прѣвръщатъ въ единъ разуменъ животъ. Сега какъ ще разберете? Всѣки отъ васъ има по една цѣль въ живота. Искате да спечелите много пари; нѣкой иска да се ожени, послѣ дѣца да има, другъ професоръ иска да стане и т. н., но никой не пожелава това, което трѣбва да стане. Не казвамъ, че вашитѣ избори сѫ лоши, и сега ви казвамъ: трѣбва да направите единъ изборъ. Той е — да повѣрвате въ Сина Божи, да разберете великата сила Божия. Туй е великото! Това е Божествената мѫдрость, изявена въ своята цѣлокупность, а тази целокупность, това е, което индуситѣ наричатъ: „tattvas“. Това е тази енергия, която излиза отъ любовьта и движи цѣлата вселена. И всичкитѣ наши желания се дължатъ на тази сила, която съ струитѣ си прониква прѣзъ всичкитѣ наши тѣла, които имаме. И доколкото живѣемъ въ Божественото, тази сила прониква въ насъ и ни придава много приятно настроение. Нѣкой пѫть ви е толкова приятно, като че разбирате смисъла на живота. Много ви е приятно и весело, но се случи, че въ тази приятна минута дойде нѣкой вашъ приятель и за една минута отгорѣ разруши всичкото ви щастие. Вие мислите, че сте разрѣшили проблемата на живота, а дойде той и ви каже: „Ти вѣрвашъ ли въ тази глупава работа, че има вѣченъ животъ?“ и ти турне единъ червей. Ако рѣшишъ да споришъ, всичко се свърши. Вториятъ примѣръ, който искамъ да ви дамъ, е малко по-другъ. Азъ го вземамъ изъ българския животъ. Първиятъ примѣръ психологически е вѣренъ, и другиятъ, който ще ви разправя, и той е вѣренъ. Случило се въ България. По форма, въ всичкитѣ му детайли, да не мислите, че е тъй, както ще ви го опиша, но принципътъ, който ще вложа вѫтрѣ, е вѣренъ. Единъ български младежъ отъ сѣверна България, единъ отъ най-благороднитѣ младежи, които азъ познавамъ, прѣзимето му нѣма да кажа, но името му е Кирилъ, тъй се е наричалъ той (не българскиятъ князъ). Свършилъ въ странство съ отличие, много благороденъ момъкъ. Като се връща въ България, спира се при единъ свой приятель, учитель. Отива прѣзъ лѣтния сезонъ на курортъ. При този учитель имало едно малко момиченце, сираче на 10 години, но красиво, интелигентно и много умно. Между тѣхъ се породила извѣстна симпатия, безъ лоши мисли. Той обичалъ да ходи къмъ гората, при едно хубаво, студено изворче. Единъ день, като отивалъ на това мѣсто, и малкото момиченце взело стомничката си и отишло слѣдъ него, тамъ той, безъ прѣдумисъль, се навелъ и цѣлуналъ туй малко момиченце. Като се изправилъ той, тя го попитала: „Ти какъ ме цѣлуна — като братъ, като сестра или като прѣдатель? Какъ ме цѣлуна ти, съ цѣлувката на братъ, на сестра или съ цѣлувката на прѣдатель? Какъ? да кажешъ сега. Ти направи една лоша постѫпка, защото майка ми, като умираше, ме повика при себе си и ми каза: „Никога да не позволишъ на мѫжъ да те цѣлуне, докато не се оженишъ“, а сега ти оскверни въ мене този обѣтъ.“ Питамъ сега, дѣ е лошото? Сега той на мене разправяше: „Досега не съмъ рѣшилъ този въпросъ, съ каква цѣлувка съмъ цѣлуналъ.“ Нѣкой казва: „Да те цѣлуна“. Казвамъ: „като братъ, като сестра или като прѣдатель ще ме цѣлунешъ?“ А сега свѣтътъ е пъленъ съ прѣдателски цѣлувки отъ единия край до другия. И мѫже и жени сѫ покварени отъ тѣзи прѣдателски цѣлувки. Разбирате ли? Слѣдователно това още не значи, че цѣлувката е нѣщо лошо, тя е благородна, но въпросътъ е — какъ се дава. Когато ние се приближимъ къмъ този актъ на цѣлуване, то е най-възвишеното: то е свещено и цѣлувката трѣбва да се даде най-послѣ. Майката я дава, защото майката има право да цѣлуне дъщеря си. Тя може да я цѣлуне, тя се е жертвувала, тя е дала и честьта си и всичко, но ти, който искашъ да цѣлунешъ, доказалъ ли си това? Въ Божествения свѣтъ цѣлувката всѣкога ангажирва човѣка съ всичкия му животъ. И едно отъ тритѣ нѣща ще се случи: или ще бѫде цѣлувка на братъ, или цѣлувка на сестра, или на прѣдатель. И, ако ти не разбирашъ смисъла на тази цѣлувка, ти ще станешъ единъ прѣдатель и ще спѫнешъ себе си! Нищо повече! Сега азъ не говоря за обикновенитѣ цѣлувки. Да ме разбирате добрѣ, не искамъ да всѣя съмнѣние. Ще кажете: „Ние толкова цѣлувки сме си дали. Какво ще стане?“ Далечъ отъ мене тази мисъль. Азъ разбирамъ, когато се събуди съзнанието въ човѣка. Не говоря за обикновенитѣ цѣлувки. Вашитѣ хиляди цѣлувки, Господъ да ги благослови, но азъ говоря за ония цѣлувки, когато се пробуди великата Божествена душа отъ своя сънь и влѣзе въ Божествения свѣтъ. И тя трѣбва да разрѣши, каква трѣбва да бѫде цѣлувката. Слѣдователно, говоря за онѣзи отъ васъ, които сѫ, се пробудили. Досега се цѣлувахъ тъй, но има и други цѣлувки. Тѣ сѫ велики цѣлувки! Както отъ слънцето излизатъ цѣлувкитѣ на великата енергия, тъй отъ нейния лѫчъ произтича тази любовь, която индуситѣ наричатъ „tattvas“. И тя е носитель на всичкитѣ велики мисли. И когато ние не можемъ да контролираме тѣзи закони споредъ законитѣ на „Prânâyâma“, тогава животътъ ще мине въ мечти. Ако е мома, тя ще седи и ще мисли: ще се оженя, кѫща ще си направя, че свекърва ми ще бѫде такава, деверитѣ ми, че облѣклото ми ще бѫде такова, че мѫжътъ ми такава служба ще има, по странство ще ходимъ. И послѣ вижда, че е пакъ сама. Всичко това сѫ мечтания. Послѣ пакъ мисли, че се е оженила за единъ князъ, че тя е нѣкаква графиня и т. н. Но, когато човѣкъ се пробуди въ съзнанието, ще дойде този князъ: при всѣки едного иде по единъ князъ, по единъ царски синъ. И, като дойде, ще бѫдете ли готови? Той е „висшето азъ“, това, което теософитѣ наричатъ — Божественото съзнание — а азъ го наричамъ: Божествена съзнателна душа въ човѣка. Когато тя дойде, ти може ли да я възприемешъ? Тоя Божественъ съзнателенъ Духъ? И „Духъ“ и „душа“ се употрѣбяватъ двояко. Слѣдователно, когато Божествениятъ Духъ дойде въ васъ, всичкитѣ ваши постѫпки, всичкитѣ ваши дѣйствия, цѣлувки, трѣбва да бѫдатъ отмѣрени; отъ цѣлото ви сърце трѣбва да диша една Божествена благодать, тя да лъха отъ васъ. Нѣма да бързашъ да цѣлувашъ. Нѣма да казвашъ: „Чакай да те цѣлуна“: то е най-лесното. То е като: „Чакай да подпиша полицата.“ Ама тази полица трѣбва да се плаща. Най-първо ще видишъ, въ касата си имашъ ли пари. „Днесъ съ пари, утрѣ на вѣра,“ тъй ли казватъ? Не, въ васъ, щомъ се пробуди истинскиятъ животъ, на вѣра нѣма вече. На вѣра — то е смисълътъ. Сега ще бѫде: речено — свършено, то е живота на съзнателния животъ вѫтрѣ въ насъ. И ако всинца ние почнемъ да работимъ съ тѣзи мисли... ама ще кажете: „Аа, труденъ е животътъ.“ Не, той е най-лесниятъ животъ, но вие трѣбваше добрѣ да разберете въведението на яденето, на пѣнието и на молитвата. И тогава ще ви стане ясенъ този стихъ: „Защото Богъ толкозъ възлюби свѣта, че даде Сина своего единороднаго, за да не погине всѣки, който вѣрва въ него, но да има животъ вѣченъ.“ Възлюби Богъ свѣта — въ Него се събуди тая Божествена Любовь и, като се събуди, той даде всичко, каквото е ималъ, а това е единствениятъ синъ, когото пожертвува за всички тия души, които сѫ били долѣ, за да могатъ да добиятъ този животъ, който е въ Него. И тогава, като се върнемъ въ небето, този Господъ на Любовьта, този Синъ Божи, той ще ни даде една цѣлувка, и, когато ние влѣземъ въ този животъ, ангелитѣ ще запѣятъ, защото ще бѫдемъ готови да разбираме. И въ тази пѣсень ще научимъ смисъла на живота. Пѣнието въ небето, това е наука, която човѣкъ трѣбва да прѣживѣе. Не само, както мислятъ нѣкои, съ китаритѣ си ще свирятъ, туй подразбира цѣлокупния животъ на мѫдростьта. Животъ, свързанъ съ Божествената мѫдрость. И желая да повѣрвате въ Сина Божия. Азъ не говоря за обикновената вѣра. Първиятъ актъ за васъ е необикновената вѣра, т. е. тази вѣра се отнася само до ония, въ които се е събудило Божественото Съзнание. „Вѣрвамъ въ Бога, който е скритъ въ своя Синъ. Вѣрвамъ, че този Синъ е изпратенъ отъ Отца.“ А този синъ е великиятъ Божественъ Духъ, който иде въ свѣта и иска да твори, то е Духътъ, и той иска да се яви. Той е прѣдъ вратата и хлопа. Само на ония, въ които Божественото Съзнание е близо да се събуди, тамъ Христосъ хлопа. И тогава, като дойде Христосъ, какъ ще постѫпите вие? Както английскиятъ лѣкарь“, Уйлсънъ, или както този българинъ Кирилъ. Какъ ще постѫпите? Първиятъ отказалъ, защото едва слѣдъ 10 години ще бѫде свободенъ, но момиченцето казало: „Тогава азъ не мога.“ Българинътъ разрѣшилъ въпроса много лесно: той, безъ да, мисли много, цѣлува момиченцето, но, когато се изправилъ, тя го запитала: „Като какъвъ ме мѣлуна ти? като братъ, като сестра, или като прѣдатель, който ме продава да робувамъ? Кажи ми сега“. Това сѫ символи, съ които може да се засегне една отъ най-свещеннитѣ области на човѣшкия животъ, на човѣшката душа. Сега вие още себе си не познавате. Първото нѣщо е следното: тази енергия, която слиза отъ горѣ и произтича отъ Любовьта, тя може да се използува само отъ ония, които иматъ съзнателенъ животъ. Слѣдъ като се свържете съ този Божественъ законъ, тази енергия ще потече въ вашата душа. Вие можете да направите въ единъ животъ отличенъ опитъ. — Нѣкой ме пита: „Азъ мога ли да бѫда ученикъ?“ Казвамъ: „Ти можешъ ли да любишъ?“ — „Че азъ досега все на любовь съмъ се отдавалъ, ако искашъ, дай да те цѣлуна.“ Казвамъ: „Не, сега не може“. — „Защо?“ — „Защото тѣ сѫ обикновени цѣлувки“. И колко жени сѫ заразени отъ сифилистични уста на мѫже! Това цѣлувка ли е? Не, не. Чистота се иска. Чистота и святость вѫтрѣ въ насъ, по всичкитѣ правила. И тази чистота всѣки може да я добие. Това е едно качество, едно благо, което чака да се придобие. Ще кажете: „Азъ женена, мѫжъ имамъ, какво да направя сега?“ Не си женена, кой те е женилъ? — Майка ти, баща ти. Питамъ тогава: майка ти, баща ти, кой ги ожени? Кой ви жени васъ? Мислите, че това е законъ: „Трѣбваше да се оженя.“ Дѣ е писано, че трѣбваше да се оженишъ? Я ми кажете? Вие хората правите жененето. Ако твоето женене стане причина да те спѫне, да не намеришъ истината въ живота, не се жени! Но, ако то стане причина, ти да намѣришъ истината, любовьта и мѫдростьта, ожени се тогава, азъ ще те съвѣтвамъ. Мѫжъ ли, жена ли, всички да се женятъ; но, ако туй женене ви спъне да станете свободни, не се женете! „Ама какво ще стане съ свѣта?“ — Каквото ще нека стане съ тоя свѣтъ, ние другъ, новъ свѣтъ ще направимъ, по други закони! И овдѣ и ондѣ не може. И тукъ и тамъ не може. Ние трѣбва да имаме една опрѣдѣлена философия. Всѣко нѣщо, което насъ ни спира да намѣримъ онази велика Любовь, което спира съзнаието да се домогне да стане Божествено, да добие Божията мѫдрость, всички тия прѣчки на живота ние трѣбва да ги прѣмахнемъ веднага. Не правимъ въпросъ тъй или инакъ. Не се женя. Защо? — Не искамъ. — Дъще, ожени се — Не. — Защо? — Не искам. Синко ожени се. — Не искамъ. Тази дъщеря и този синъ, тѣ сѫ умни казватъ: „Вие, като сте се оженили, какво сте направили?“ И прави сѫ. „Намѣрили ли сте Бога?“ — Не. — „Ее, тогава защо да се женя, искате и азъ да бѫда будала като васъ?“ Казватъ момата и синътъ: „Азъ искамъ да намѣря Бога, безъ да се женя.“ „Ама то не било тъй споредъ Писанието.“ Какъ е споредъ Писанието? Казва се: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила. Четири нѣща. — И слѣдъ като научишъ това, ще възлюбишъ ближния си като себе си. Докато не възлюбишъ Господа съ всичкото си сърце, душа, умъ и сила, не се жени. Тъй тургамъ моя моралъ: Ще каже нѣкой: „Какъ ще живѣемъ? —-Всички хора, които сѫ вънъ отъ Бога, тѣ сѫ мъртви! Животътъ ще дойде само съ Любовьта! Слѣдователно, вие не живѣете, вие сте мъртви безъ Бога. Вие живѣете въ гробища, не се лъжете. И всички седите съ своите надписи. И искате да се осигурявате. Казвате: „Тукъ да се осигуримъ.“ Да, ще се осигуришъ съ нѣкой голѣмъ кръстъ! (смѣхъ) Знаете ли, защо се азъ смѣя? Защото Господъ казва: „Ще имъ се посмѣя“. И този смѣхъ ме хваща, за тия глупави хора, които искатъ да живѣятъ, да се осигурятъ — въ гробищата. Търсятъ щастието тамъ, дѣто го нѣма. Турнатъ го въ гробищата и ще пишатъ трактати, пишатъ, какъ може икономично да се осигурятъ. Съ какво? — Съ нѣкой голѣмъ кръстъ! „Защото Богъ толкозъ възлюби свѣта, щото даде Сина своего единороднаго, за да не погине всѣки, който вѣрва въ него, но да има животъ вѣченъ.“ Сега казахъ, че тази вѣра е необикновена, въ тази вѣра никакво съмнѣние не се допуща, абсолютно никакво съмнѣние. И ако двама влѣземъ въ този Божественъ свѣтъ, разглеждаме единъ Божественъ прѣдметъ, азъ ще ти опиша какъ виждамъ прѣдмета, и ти ще опишешъ, какъ го виждашъ. Можемъ да направимъ и другъ опитъ, азъ да опиша това, което виждамъ, и ти да опишешъ каквото виждашъ, и тогава, ако сѫ вѣрни двѣтѣ описания, ние сме на правия пѫть. Сега, какво нѣщо е любовьта? И мѫже и жени описватъ любовьта: жената каже нѣщо, мѫжътъ казва: не е тъй, това не е любовь. Е, какво е любовь? — Той почне. — И туй не е любовь. Сега, както казва жената, що е любовь, то е дѣтинско, а и той е глупавъ: не знае, що е любовьта. Значи, двамата не виждатъ еднакво. И слушате младитѣ, тѣ не си говорятъ тъй, тѣ сѫ много деликатни: даже за нѣкоя малка дума, ако си кажатъ, като нѣкои дипломати, обърнатъ си гърба. Тя казва: той не ме разбира, азъ мислѣхъ, че е нѣщо, пъкъ... Тя туй не му го казва, но въ себе си тъй си мисли и тѫжна е. И той си обърне гърба и казва: азъ мислѣхъ, че тя е умна, а то не било тъй, тя не ме разбира. Послѣ се обърнатъ пакъ единъ срѣщу другъ — дали има тукъ разбиране? Тѣ можеха да се разбератъ, ако родителитѣ ги бѣха възпитали тъй, че тѣ сѫ души и иматъ еднакви понятия за нѣщата. Момата трѣбва тъй да измѣнява своето състояние, както и момъкътъ или, другояче казано, да разлеждатъ една истина отъ гледището на тѣхния умъ и сърце. Тамъ, дѣто има допълване, трѣбва да разберемъ, какви сѫ тия съотношения. Ако нѣкой ни пита: какво има въ нашия бѫдещъ животъ? Ние не може да дадемъ една програма. Засега програмата на живота ни е, че ние се стремимъ къмъ вѣчния животъ. Ние искаме да излѣзнемъ отъ врѣменния и да се отправимъ къмъ вѣчния животъ. И това е спасение. „Да не погине всѣки, който вѣрва въ менъ.“ Значи, трѣбва да има една цѣль. То е вѣчниятъ животъ. Само въ вѣчния животъ, ние може по-иначе да изучаваме любовьта и мѫдростьта. Вѣчниятъ животъ може да ни даде единственитѣ условия да изучимъ любовьта и мѫдростьта. Азъ мога да ги измѣня въ себе си, ей - сега мога да ги измѣня и въ този животъ мога да измѣня вѣчнитѣ условия, или мога да отложа това. То е единъ прѣходенъ периодъ, рѣзъкъ въ своитѣ опрѣдѣления, тъй рѣзъкъ, както е рѣзка слънчевата свѣтлина: щомъ дойде, веднага просвѣтне, и щомъ се скрие, веднага потъмнѣва. Ако ти рѣшишъ въ себе си това, веднага този лѫчъ, тази енергия „tattvas“ ще проникне въ тебе, и ти ще почувствувашъ едно разширение на твоя умъ и сърце, ще бѫдешъ силенъ. Но усъмнишъ ли се малко, да кажешъ: „Азъ ли съмъ?“ веднага токътъ се прѣкѫсва и ти, като нѣкоя гайда, когато гайдарьтъ спре да я надува, се свивашъ, и ще изгубишъ връзката, ще кажешъ: „Отъ мене нищо нѣма да стане“. Защо? Защото ти си се усъмнилъ въ Сина Божи т. е. въ ония велики закони, които работятъ въ съзнанието. Ако ти приемешъ въ даденъ моментъ безъ страхъ тази енергия, тогава тя ще произведе въ тебе вѫтрѣшната видѣлина — ти си въ връзка съ Божия Синъ. И всичко можешъ да направишъ. И когато азъ ви казвамъ: не се съмнѣвайте, „това значи: не прѣкѫсвайте Божественитѣ токове въ васъ. Ти не се съмнѣвай. Единъ день дойде при мене единъ господинъ да ме пита, дали съмъ честенъ човѣкъ. Казвамъ му: „Приятелю, кажи, ми ти честенъ ли си? Ха, да видимъ, кой повече е кралъ, кой повече е лъгалъ. Ти, за да ме изпитвашъ, дали съмъ грѣшенъ, трѣбва да бѫдешъ святъ, а ти си пъленъ съ грѣшки. Грѣшникъ да изпитва грѣшникъ!“ Ще дойдатъ да ни изпитватъ. Нѣма какво да ни изпитватъ. Ние сме хора на вѣчния животъ. Нашата цѣль тукъ на земята е вѣчниятъ животъ: да придобиемъ ония условия, при които може да изучаваме любовьта и мѫдростьта. Това е нашата цѣль. „Ама ти не си ли българинъ?“ Това не е цѣль — да бѫдешъ българинъ или другъ. Азъ мога да ви направя много сравнения, отъ дѣ сѫ българитѣ, че да се отвратите да сте българи. Ако прѣди 100,000 години вие сте били говедо, въ нѣкое стадо, съ рога, и сте минавали като една знаменитость, и послѣ, като станете човѣкъ, нѣма да кажете, че сте били говедо съ рога, а ще кажете: „Азъ друго произхождение имамъ, моето произхождение е благородно“. А азъ виждамъ, че сте отъ това произхождение. Ама ние слѣдъ милиони години ще минемъ въ една благородна форма. Може. Сега да видимъ какво значи — „говедо“ Имаме: „го“ и „веди“ — то значи: ти знаешъ ли да говоришъ? „Веди значи: знаешъ ли да размишлявашъ, да говоришъ разумно? И българинътъ го свързалъ: „го-ведо“. Една дума съ такъвъ смисълъ! Говедото повече мисли отъ тебе. Защо? Защото „го“ — знаешъ да говоришъ. Ти не мисли, че си глупавъ човѣкъ, ако нѣкой ти каже: „говедо“, кажи: „благодаря“. Значи: зная да говоря. А сега вие ще кажете: „Аа, той ме обиди“. „Го ведишъ? — може ли да ведишъ? И така, ние сме изопачили цѣлата природа. За нищо и никакво правимъ цѣли скандали. Вие трѣбва да изучавате цѣлата природа? Всѣки единъ актъ въ нея има вѫтрѣшенъ смисълъ. И трѣбва да се радвате на благата, които тя ни дава. Затова Господъ е възлюбилъ, тоя, великия красивъ свѣтъ. И въ този, хубавия, разумния свѣтъ, той е изпратилъ своя Синъ, за да може тия малкитѣ души, като повѣрватъ въ него, да възприематъ и да придобиятъ вѣчния животъ, за да може да влѣзатъ въ разумния животъ. Да ви говоря ли още, или да спра? Тази енергия, слънчевата, азъ съмъ говорилъ за нея. Вие съ слънчевата енергия може да направите много опити. Ако въ васъ се проявява обикновениятъ животъ и ходите гологлави, а слънцето грѣе, къмъ обѣдъ непрѣмѣнно ще имате слънчевъ ударъ, защото тази Божествена енергия ще мине прѣзъ земята, ще промѣни нѣкои вибрации, и ще образува загорещяване въ мозъка. Значи, щомъ имате слънчевъ ударъ, вие сте прѣкарали тази енергия прѣзъ земята и затуй имате ударъ. Обаче, ако въ васъ имате съзнателния животъ, настроени сте любовно къмъ всички живи сѫщества, вие ще прѣвърнете тази енергия въ „акаша“, и ще усѣщате въ себе си една велика, приятна Божествена музика, и по цѣлото ви тѣло ще се носи единъ великъ трепетъ, и ще искате да прѣдадете енергията си на всички хора. Всичко туй ще бѫде въ васъ, ако имате съзнателния животъ. Тази енергия, вие ще я чувствувате и прѣзъ, нея ще се прѣдаватъ мислитѣ на всички разумни сѫщества. Животътъ на всички сѫщества, които ви обикалятъ въ далечното пространство, ще ви се прѣдава съ бързина, по-голѣма отъ бързината на слънчевия лѫчъ, и вие ще чувствувате, че сте единъ гражданинъ на това велико царство. И като погледнете на този, великия свѣтъ, вие ще бѫдете радостни, всичко ще ви причинява радость. Това е новиятъ животъ. Вечерь и денемъ може да приемете този животъ. Приемете тази енергия и всички, когато нѣкакъ измѣните вашето съзнание и повѣрвате безъ никакво съмнѣние въ Сина Божи, който е изпратенъ, щомъ се свържете съ него, вие ще почнете правилния пѫть на вашата еволюция. Слѣдователно, трѣбва ви една необикновена вѣра. Въ кого? Въ Сина Божия. Разбирамъ вѣра на Божествената Любовь. Богъ е възлюбилъ този свѣтъ, и чрѣзъ тази Любовь ние ще се домогнемъ до онѣзи велики закони, на които свѣтътъ почива и чрѣзъ които сега животътъ сѫществува. И тъй, индуситѣ почватъ отдолу. Тия енергии какъ вървятъ? Сега западнитѣ народи почватъ да изучаватъ тази енергия, качествата ѝ. За да изучавате великото, изисква се едно нѣщо, което индускитѣ учители пазятъ въ тайна и благодарение на това западнитѣ народи не сѫ го намѣрили. Ако европейцитѣ биха го знаели, тѣ биха го профанирали. Сега въ васъ трѣбва да се роди новото съзнание: да слугувате на Бога отъ любовь, всѣко ваше действие да бѫде единъ актъ любовенъ, въ който да внесете всичкия си животъ, всичкитѣ си мисли, умъ, воля и сърце. И всичко да бѫде, като че го вършите само за Бога. И слѣдователно, като извършите такъвъ единъ актъ, вие да сте доволни, че може да направите това отъ любовь. И колкото повече давате, толкова повече ще дойде отгорѣ. Понеже много пѫти се говори за магнетизирване и демагнетизирване, вие казвате: „Да не се допре до мене, защото ще ме изсмучи.“ И тъй е. Ако си едно малко кладенче, всѣки ще те изсмучи, но ако си единъ великъ изворъ, кой може да те изсмучи? Като дойде великото съзнание, вие ще бѫдете такъвъ единъ великъ изворъ, и отъ този изворъ ще има за милиони и милиони хора да пиятъ. Такава е тази велика енергия, която слиза отъ слънцето и звѣздитѣ, която изтича отъ Бога, но чрѣзъ видимия свѣтъ. И вие се питате, защо сѫ звѣздитѣ? — Ти научи ли прѣдисловието на яденето, какво е най-необходимо за живота? — Не зная. — Кое е най-приятно? — Не зная, не съмъ го научилъ. — Кое е най-велико? — Не го зная. Много велики работи има, но кое е най-велико, не зная. Господъ е най-великъ. — Ти Господа виждалъ ли си? Молитвата е най-великото, азъ говоря за една прѣживѣла опитность — за молитвата, азъ съмъ я изпитвалъ. И нѣма нищо по-велико въ моята душа отъ молитвата; нѣма нищо по-приятно отъ музика, и по-необходимо отъ яденето. Моята опитность ми казва тъй и азъ съмъ съгласенъ съ това. Това сѫ прѣживѣни и провѣрени истини. Ако туй не може да разберете, какъ ще разберете по-отвлѣчени истини. Азъ разбирамъ събудена душа — душа, въ която се е събудило Божественото Съзнание, такава душа е свършила изпита на живота. Тя не иска да бѣга отъ земята. Тя казва: „Сега ще живѣя на земята при всичкитѣ условия. Тъй ще живѣя, както Господъ иска. Сега разбирамъ азъ, какъ трѣбва да се живѣе“. Да ви говоря ли още? Хайде да оставя и за другъ пѫть, стига толкова. „Защото Богъ толкозъ възлюби свѣта, щото даде Сина своего единороднаго, за да не погине всѣки, който вѣрва въ него, но да има животъ вѣченъ“. И тъй, оставямъ ви една важна мисъль. Мислете за докторъ Уйлсънъ. Мислете за Кирилъ. Разрѣшете задачата за тритѣ цѣлувки: братски ли сѫ, сестрински, или сѫ цѣлувки приятелски. И послѣ, далѝ сте въ положението на малкото момиченце, което иска да цѣлуне доктора заради сестричето си; или сте въ положението на докторъ Уйлсънъ, който е далъ обѣщание на това братство и трѣбва да чака 10 години. Тия въпроси сѫ, съ които азъ искамъ да хармонирате вашия животъ. Азъ говоря за вашия животъ. И второто нѣщо — да знаете, че отъ слънцето е богатството. Туй слънце, което всѣки день ви пече, то съдържа такова богатство. И ако единъ день въ васъ се пробуди Божественото Съзнание, тъй както азъ ви казвамъ и дойде тази необикновена вѣра, вие ще погледнете на слънцето, ще видите тази енергия и ще кажете: Слѣпъ бѣхъ едно врѣме, но сега виждамъ. (Бесѣда държана на 30. октомврий 1921 г. въ София). ---------------------------
×
×
  • Създай нов...