Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'неделни беседи'.



More search options

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Categories

  • Петър Дънов

Форуми

  • Петър Дънов - беседи - стар правопис
    • Беседи - стар правопис
    • Томчета с беседи
    • Други книги със стар правопис
    • Молитви
    • Други материялии информация за стария правопис
    • Форум за споделяне на работа.
    • Паневритмия
  • Други книги със стар правопис
    • Други книги със стар правопис

Категории

  • Беседи първи издания
    • Извънредни беседи
    • Неделни Беседи
    • Общ Окултен Клас
    • Младежки Окултен клас
    • Утринни Слова
    • Съборни беседи
    • Рилски беседи (Съборни)
    • Младежки събори (Съборни)
  • Стари издания със стар правопис
  • Беседи - нови издания със стар правопис
  • Нови издания със стар правопис
  • Вестници със стар правопис
  • Други книги със стар правопис

Открити 487 резултата

  1. 1930_09_28 Не могатъ да приематъ

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Не могатъ да приематъ „А Той имъ рече: „Не могатъ всички да приематъ тази дума, но на колкото е дадено”.” (Матѣя, 19:11) „Не могатъ всички да приематъ тази дума.” – Това е едно неопредѣлено изречение. – Кои не приематъ? – Назначаватъ нѣкого на служба, но той не я приема, защото счита, че тя не отговаря на знанието, което той има. Пращатъ нѣкого на работа, но той казва: Тази работа не е за мене, Искатъ да го оженятъ, но той казва: Тази работа не е за мене. – Защо? – Защото нѣмамъ достатъчно пари; отъ друга страна, не ми харесва другарката, която ми препорѫчватъ. Викатъ го нѣкѫде да свири, но той и отъ това се отказва, подъ предлогъ, че не може да свири. „Всички не могатъ да приематъ.” – Какво не могатъ да приематъ? – Разумното въ свѣта. Като говоришъ на нѣкого за Разумното начало, той казва: Главата ми не може да побере това. Всѣко нѣщо, което не можешъ да разберешъ, не можешъ и да го приемешъ. Ето защо, човѣкъ приема само това, което може да разбере. Казватъ му: Ако не разберешъ нѣщо, приеми го на вѣра. Мнозина не разбиратъ, какво нѣщо е вѣрата. Не че абсолютно не я разбиратъ, но иматъ елементарни схващания за вѣрата. Тя предшествува знанието. Не можешъ да вѣрвашъ, докато нѣмашъ знание; ти не знаешъ нѣщата, докато нѣмашъ вѣра. Значи, вѣрата предшествува знанието; и знанието предшествува вѣрата. – Защо е така? – Защото вѣрата е процесъ, който има отношение къмъ знанието. Да вѣрвамъ въ нѣкой човѣкъ, въ небето, или въ слънцето, нужно е моето съзнание да участвува въ това, въ което вѣрвамъ. Ще дойде нѣкой предъ васъ да развива теория за слънцето. За да приемете тази теория, съзнанието ви трѣбва да е отворено за нея. Ако не е така, вие ще се натъкнете на заблуждения, каквито имате днесь. Повечето хора разсѫждаватъ като децата. Цъкнатъ една клѣчка кибритъ и мислятъ, че съ нея могатъ да запалятъ огъня. Преди всичко, дърва сѫ нуждни за огъня. Сега ли е произлѣзълъ огъньтъ? Не, той предшествува клѣчката. Ти не можешъ да запалишъ огъня, ако самата клѣчка не гори. Ясновидецътъ, като отива да купи кибритъ, гледа първо, дали клечкитѣ могатъ да горятъ. Ако горятъ, той ще ги запали, а съ тѣхъ ще запали огъня. Ако не горятъ, той ще цъка една следъ друга, безъ да свърши нѣкаква работа. Въ това отношение, и хората приличатъ на кибритени клѣчки. Ако човѣкъ нѣма съзнание, не го бутай. Той е кибритена клѣчка, която нито отвънъ има огънь, нито отвѫтрѣ. Той може да философствува, че вѣрва въ Бога, но това сѫ празни думи. За такъвъ човѣкъ турцитѣ казватъ: „И да е така, пакъ не го вѣрвайте.” Това е все едно, да се намирашъ предъ мъртвецъ или предъ коститѣ на нѣкой умрѣлъ и да казвашъ, че можешъ да го възкресишъ. Да мислишъ, че можешъ да възкресишъ човѣка, е едно; да го възкресишъ въ дѣйствителность, това е друго нѣщо. Още като видя човѣка, азъ зная, гори ли въ него огъня на възкресението. Гледамъ, очитѣ му заспали, а той си въобразява, че ще възкреси човѣка. То е все едно, умрѣлото магаре да помага на друго умрѣло магаре. Само онзи може да възкресява мъртви, който има животъ въ себе си, който самъ е безсмъртенъ. Безсмъртенъ е този, който има въ себе си поне една точка на равновѣсие, отъ която никой не може да го помѣсти. Ако всѣки може да тѣ отклони отъ твоя центъръ и да ти даде друга посока на движение, ти си човѣкъ безъ пѫть и направление. Малката рѣка всѣки може да отбие отъ пѫтя й, но голѣмата рѣка никой не може да отбие. Малкитѣ блата всѣки може да пресуши, но голѣмия океанъ никой не може да пресуши. Съ малката рѣка всѣки може да си играе, всѣки може да я отбие отъ пѫтя й; дойдете ли до голѣмата рѣка, като Мисисипи или Амазонка, никой не може да ги отбие отъ пѫтя имъ. Слѣдователно, когато нѣкои питатъ, могатъ ли да устоятъ на условията на живота, казвамъ: Ако твоето вѣрую е като малка рѣка, всѣки може да тѣ отбие отъ него; ако твоето вѣрую е голѣма рѣка, съ мощна сила, никой не може да тѣ отбие отъ него. „Не могатъ всички да възприематъ тази дума, но на колкото е дадено.” Нѣкои казватъ: Проповѣдвай ни това, което знаемъ. – Нѣма защо да ви проповѣдвамъ това, което знаете. – Посвири ни това, което знаемъ. – Нѣма защо да ви свиря това, което знаете. – Нѣма защо да ви пѣя това, което знаете. Ние ще ви проповѣдваме това, което не знаете; ще ви пѣемъ и свиримъ това, което не знаете. Логически така е поставенъ въпросътъ. Сега азъ искамъ да си починѣте малко отъ вашитѣ стари разбирания. Искамъ да ви обърна внимание на научната страна. Затова, нѣма да ви проповѣдвамъ, като на религиозни хора. Религиозниятъ е човѣкъ на сърдцето. Религиознитѣ се движатъ въ съвършено друга атмосфера отъ тази на свѣтскитѣ. Вие още не сте готови да ви се проповѣдва нова религия. За да ви се проповѣдва новата религия, вие трѣбва да изгубитѣ всичкото си богатство, всичкото си знание и да останете безъ нищо, както сте родени. Така, както днесь живѣете, вие се стремите да бѫдете въ положението на богатия и на учения. Въ това положение, както и да си обяснявате, какво е Богъ, въ края на краищата, ще си живѣете, както знаете, по старъ начинъ. Въ такъвъ случай, и вѣрващиятъ, и безвѣрникътъ живѣятъ по единъ и сѫщъ начинъ. Религиозниятъ, макаръ че проповѣдва на хората да раздадатъ всичкото си имане, той самъ не раздава своето. Колко религиозни днесь сѫ готови да раздадатъ имането си? Колкото и да има, тѣ сѫ изключения. Общо правило е, че и безвѣрникътъ не дава, както и вѣрващиятъ. Нѣкога и безвѣрникътъ дава, колкото набожниятъ. Какво означава думата „безвѣрникъ”? Не се знае точно, кой е безвѣрникъ, кой – вѣрващъ. Отъ чисто научно гледище трѣбва да изслѣдваме хората. Какъвъ е новиятъ методъ за изслѣдване на човѣка? За да познаете човѣка, начертайте две криви линии, съ една допирна точка. Едната отъ тѣхъ е изпѫкнала, а другата – вдлъбната. После, начертайте две прави линии, които да се пресичатъ въ една точка. Това е една формула, която сами ще разгадаете. По изпѫкналата линия ще познает, какво може да направи човѣкъ въ умствения свѣтъ. По вдлъбнатата линия ще познаете, какво може да направи човѣкъ на физическия свѣтъ. По дветѣ прави линии, които се пресичатъ въ една точка, ще познаетѣ чувствата и способноститѣ на човѣка. Какво ще разберете отъ тѣзи линии? Вие сте дошли на земята да се учите. Проповѣдватъ ви: Вѣрвайте въ Бога! Обичайтѣ Бога! – Кое е онова, което дава цена на любовьта? Стойностьта на любовьта се увеличава, както и тази на скѫпоцѣннитѣ камъни. Когато диамантътъ се шлифова, той придобива свойството да пречупва свѣтлината и става по-цененъ, отколкото преди шлифоването. Нарисуваното платно отъ художника е по-цѣнно, отколкото по-рано е било. То се продава по-скѫпо, особено когато върху него е работилъ виденъ художникъ. Тогава, кое дава цена на любовьта? – Мѫдростьта е цената на любовьта. Ако мѫдростьта не влѣзе въ твоя животъ да работи, ти струвашъ, колкото ненарисуваното платно отъ художника. Колкото повече време минава, толкова повече цѣната му се намалява. – Защо? – Колкото повече остарѣватъ нѣщата, толкова повече цената имъ намалява. Сѫщото е и въ живота. Младата мома, която едва излѣзла отъ кросното, струва повече отъ бабата. Младата мома е подобна на копринено платно, което току-що е излѣзло отъ кросното. Всѣки може да го купи. Какво означава това? – Каквото ви казвамъ. Ако ви сложа ядене и почнете да ядете отъ него, трѣбва ли да ме питате, какво съмъ ви сложилъ? – Яжте, нищо повече. Азъ зная, защо съмъ ви сложилъ това ядене. Казвамъ: Онова, което може да повдигне вашия животъ, както и любовьта ви, това е правилното имъ разбиране. Знанието повдига любовьта. То повдига и живота ви. Съ повдигането на любовьта, трѣбва да се повдигне и вѣрата. Щомъ се усилва вѣрата, и знанието се усилва. Нѣма човѣкъ, на когото знанието да се усилва, а вѣрата да не се усилва. Колкото вѣрвашъ въ своето знание, толкова ще вѣрвашъ и въ знанието на хората. – Защо?– Защото и тѣ не сѫ придобили знанието си отъ другаде, освѣнъ отъ хората, живота и природата. Човѣкъ се ражда съ своитѣ способности, но знанието си е придобилъ самъ. За да придобие знание, човѣкъ трѣбва да вѣрва въ онзи, който го учи. Въ това отношение, азъ съмъ правилъ много опити. Срѣщамъ нѣкого, който не знае да чете, и му казвамъ: Ти си способенъ, трѣбва да се учишъ. Следъ нѣколко години пакъ го срѣщамъ, и той ми казва: Благодаря ти, твоитѣ думи излѣзоха вѣрни. Ти вложи вѣрата си въ мене, и азъ се насърдчихъ. Учихъ, свършихъ университетъ и придобихъ знания. – Не само въ мене да вѣрвашъ, не въ самото знание, което си придобилъ, но и въ това знание, което носишъ въ себе си. Има едно непреривно знание въ човѣка. Като се ражда, той носи извѣстно знание въ себе си. Но при слизането си отъ духовния свѣтъ, въ съзнанието му става едно прекѫсване, и той мисли, че нѣма връзка между знанието, което носи въ себе си, и това, което придобива отвънъ. Това е заблуждение, както въ съня става привидно прекѫсване на връзката между физическия и духовния свѣтъ. Като се събудите отъ сънь, пакъ продължавате физическия си животъ. Съзнанието работи непреривно въ всички области, но, като не съзнавате това, казвате: Снощи сънувахъ нѣщо. Това, което ни е ясно, наричаме буденъ животъ; което не ни е ясно, наричаме сънь. Да се върнемъ къмъ формулата, къмъ кривитѣ и правитѣ линии, които ви дадохъ. Трѣбва да знаете, какви сѫ отношенията на дветѣ криви линии, както и на правитѣ помежду имъ. Ако изпѫкналата линия, която означава човѣшката разумность, е по-малка отъ вдлъбнатата, която означава волята, човѣкъ е упоритъ, той е само на опититѣ. Той е въ състояние да счупи 20 рала, да осакати нѣколко коня и волове, но да постигне желанието си. Такъвъ човѣкъ е въ състояние да направи повече пакости, отколкото да принесе нѣкаква полза. Ако изпѫкналата линия е по-голѣма отъ вдлъбнатата, такъвъ човѣкъ е на мѣстото си. Презъ цѣлия си животъ, той може да направи само една погрѣшка. Той е човѣкъ на разума, голѣмъ реалистъ. Той вѣрва само въ това, което вижда. Нима евреитѣ, римлянитѣ, асирийцитѣ, египтянитѣ, не вѣрваха въ това, което виждаха? Защо тѣхното вѣрую да не е право? Ако е въпросъ само на вѣра, каква е разликата между християнството и будизма? Каква е разликата между тѣхното вѣрую и идолопоклонството? И еднитѣ, и другитѣ вѣрватъ. Това, което създава вѣрата, е знанието. Въ живота има творчество, има и опитности. И въ едното, и въ другото има резултати, но различни. Ще приведа единъ примѣръ отъ срѣднитѣ вѣкове. Единъ отъ тогавашнитѣ лѣкари ималъ специаленъ методъ за лѣкуване на болни. Каквато и да била болѣстьта, той пущалъ кръвь на болния и следъ това му давалъ да пие топла вода. Въ края на краищата, всички болни умирали. Често лекарьтъ се запитвалъ: Чудно нѣщо, защо Богъ не ми даде по голѣми способности, да оздравяватъ болнитѣ ми? Най-после, той се примирилъ съ слѣдното заключение: Не съмъ само азъ, чийто болни умиратъ. Като наблюдавамъ, какъ лѣкуватъ другитѣ лѣкари, виждамъ, че и тѣхнитѣ болни умиратъ. – Това не е утѣха. Това не е наука. Каква наука е тази, която изморява хората? Този лѣкарь прилагалъ своя методъ цѣли 20 години, докато най-после рѣшилъ да приложи другъ методъ, да не умиратъ толкова хора. Преди години ме викаха въ едно сѣмейство да прегледамъ една болна, която цели девѣть мѣсеца употрѣбявала все едно и сѫщо лѣкарство. Казвамъ: Това е отравѣне. Като прегледахъ болната, разбрахъ, че тя ще замине за другия свѣтъ най-много следъ две-три седмици. Близкитѣ й ме запитаха : Не може ли по нѣкакъвъ начинъ да се излѣкува, да й се помогне? – Цели девѣть мѣсеца взимала едно и сѫщо лѣкарство! Ето защо, като вземете едно лѣкарство, което въ продължение на три деня не даде резултатъ, изхвърлете го навънъ. Това лѣкарство не може да ви помогне. Ако най-много три пѫти го употрѣбишъ и не ти помогне, не прави опитъ. Може да правишъ, колкото щешъ опити, но ще заминешъ за другия свѣтъ. Ще отидешъ при отцитѣ си. Съ това не упреквамъ медицитѣ, но искамъ да ви освободя отъ заблуждението. Това не е истинска наука, но вѣрую, догматизъмъ, буквоядство. Имашъ едно вѣрую, което не ти помага – тури го настрана. Когато Христосъ говорѣлъ за отношенията къмъ жената, Той не подразбиралъ тогавашния бракъ между евреитѣ. Това не се отнася и до брака на сегашнитѣ хора. Запитали Го: Защо Мойсей каза, че мѫжътъ може да даде разводно писмо на жена си? Христосъ отговорилъ : Отначало не бѣше така. Следъ като изопачихте Божия законъ, тогава Мойсей създаде законъ за развеждане. Вие може да ожените двама души, но ако нѣматъ любовь помежду си, въ края на краищата, тѣ ще се разведатъ или на земята, или на небето. Вие искате да ожените дъщеря си и сина си. Ако момата е благородна и добра, като се ожени за човѣкъ, който не й подхожда, тя ще си замине за другия свѣтъ – развежда се. Сѫщото става и съ мѫжа. Значи, щомъ Божественото напусне човѣка, въ мѫжа и жената ще остане само човѣкътъ – животно, и тѣ ще се каратъ и биятъ. Това не е животъ. Свѣкървата ще бѫде недоволна отъ снахата и ще казва: Нашата снаха не е добра. – Какъ може да бѫде добра и благородна? Божественото я напуснало, отишло е на небето. – Ама много е устата. – Какъ да не е устата? Ако развъртишъ крана на чешмата, нѣма ли да бѫде тя устата? Като развъртишъ крана, може да се пукне нѣкоя трѫба, и водата да потече. Казвашъ: Пукна се трѫбата! Ако поставите човѣка на служба, която не му подхожда, той пакъ ще преживѣе сѫщото. Майката казва на сина си: Синко, стани стражарь, добре ще ти плащатъ. – Не мога, майко, тази работа не ми подхожда. Тогава хвани каква да е работа, само да не губишъ времето си. Ако синътъ се хване за работа, която не му е по сърдце, Божественото го напуща, и той остава на земята човѣкъ - животно, което изпълнява службата си по необходимость. Питамъ: Какъвъ е смисълътъ на военната служба? – Да подготви защитници на народа, както и на отечеството си. – Какъ ще защищавате човѣка: съ изпѫкналата, или вдлъбнатата линия? Велико нѣщо е да защищавашъ народа си, но трѣбва да знаешъ, какъ да го защищавашъ. Да защищаваме дома си! Да го защищаваме, защото трѣбва да внесемъ великитѣ блага на живота, великъ миръ, велика свобода, велико знание и велика любовь. Като говоря за свободата, нѣмамъ предвидъ само външната свобода. Ние трѣбва да бѫдемъ умни! Азъ влизамъ въ положението ви. Вие приличате на човѣкъ съ изкълченъ кракъ, и азъ трѣбва да го намѣстя. Всѣко раздвижване на крака ви причинява болки. Вие започвате да викате. Зная, че ви боли, затова казвамъ: Ако има другъ нѣкой, по-опитенъ отъ мене, нека той намѣсти крака ви. Азъ ще бѫда последенъ. Когато нѣма кой да намѣсти счупения кракъ, тогава ще се явя азъ. Докато кракътъ се намѣства, не може безъ болка. Ако нѣма кой да го намѣсти, хилавъ ще остане. Днесь азъ говоря на онѣзи отъ васъ, на които никой не може да намѣсти крака. Азъ идвамъ последенъ. Който е здравъ, той ще се учи отъ мене. Който е боленъ, ще го туримъ на масата. И за здравия ще дойде день да намѣства крака на другитѣ. Като ви говоря, азъ имамъ за целъ да ви дамъ сѣме, което единъ день вие ще посѣете на нивата си. Всички ще се ползувате отъ това, което ви говоря. Като го посѣете, то ще израстѣ, ще даде плодъ. И като го приберете въ хамбара, ще ядете всички отъ него: и жената ви, и децата ви, и вие. Казвамъ: Цената на любовьта трѣбва да се увеличава. Ако въ човѣка, когото обичате, не можете всѣки день да откривате по една добра черта, вашето приятелство скоро ще се свърши. Така е било преди хиляди години, така е и сега. За да бѫде приятелството непреривно, приятелитѣ трѣбва всѣки день да си откриватъ по една добра черта. Ако това не става, азъ мога да опредѣля, следъ колко години вашето приятелство ще се свърши. Искате да бѫдете щастливи. Казвамъ: Приятелството е пѫть къмъ щастие. Когато се казва въ Писанието, че трѣбва да любишъ ближния си, това не може да стане, ако всѣки день не откривашъ въ него по една добра черта, по една добродетель или по една добра постѫпка. Въ живота е обратно. Всички религиозни и свѣтски хора постоянно търсятъ единъ на другъ отрицателни черти. Тѣ постоянно търсятъ погрѣшкитѣ и недостатъцитѣ си. Като се запознаятъ съ нѣкого, първия день се възхищаватъ отъ него и казватъ: Той е целъ светия. На втория день казватъ, че е талантливъ. Не се минава много, тѣ казватъ: Този човѣкъ не е нито светия, нито гениаленъ, нито талантливъ, но обикновенъ човѣкъ. Нѣкои даже го считатъ за голѣмъ простакъ и казватъ: Много сме се лъгали въ този човѣкъ. Сега ще ви приведа единъ примѣръ. Единъ турски бей – князъ, младъ момъкъ, като се движелъ между хората, добре облѣченъ, съ пъстра, красиво нашарена салтамарка, съ сърма и коприна, всички го харесвали и го наричали „бей на бейовѣтѣ, князъ на князетѣ.” Той си казвалъ: Не съмъ доволенъ отъ положението си, искамъ да намѣря една млада, хубава мома, да се годя за нея, да видя, какво ще кажатъ хората за мене. Той намѣрилъ една хубава мома, за която се годилъ. Всички се произнесли за него: Близо е до хората. После той си казалъ: Чакай да се оженя, да видя, какво ще кажатъ хората за мене. Оженилъ се, и тѣ казали: Сега е заедно съ хората. После, пакъ си казалъ: Не мога да търпя това, да ме наричатъ, че съмъ близо до хората, заедно съ хората. Чакай да напусна жена си да видимъ, какво сега ще кажатъ за мене. Той напусналъ жена си. Чулъ, че хората се произнесли за него: Сега стана маскара на хората. И ние сега започваме като този бей: Най-напредъ си князъ на князетѣ, после – близо до хората, заедно съ хората, и най-после, посмѣшище на хората. Азъ бихъ желалъ да започнемъ съ посмѣшище на хората и да свършимъ съ князъ на князетѣ. Този процесъ е вѣренъ и за самия човѣкъ. На какво ще приличаме, ако ние станемъ посмѣшище на хората? Въ какво ще се превърнемъ, ако станемъ посмѣшище на самитѣ себе си? Защо пропадна турскиятъ бей, т. е. този князъ? – Защото той искаше да знае мнѣнието на хората. Докато му казвали „князъ на князетѣ”, той не билъ доволенъ. Той мислѣлъ, че ще кажатъ нѣщо повече за него. Като самъ, той билъ князъ на князетѣ. Щомъ се свързалъ съ другъ човѣкъ, той станалъ близо до хората. Това, което хората вършеха, и той го вършѣше. Следъ това напусна жена си, като мислѣше, че така ще разрѣши въпроса. Обаче, въпросътъ не се разрѣши така. Той изпадна въ противорѣчие. Казвамъ: Ако ти изгубишъ своя възвишенъ идеалъ, ще се намѣришъ въ положението на турския бей, за когото хората казватъ, че станалъ за посмѣшище. Започвашъ съ своя възвишенъ идеалъ, и после казвашъ: Нѣма да го бѫде, ще отидемъ да живѣемъ въ широкия свѣтъ. Най-после казвашъ: Животътъ нѣма смисълъ. – Не, животътъ има смисълъ, но спорѣдъ степеньта на вашитѣ разбирания. Това не трѣбва да ви засѣга, то е само обяснение. Азъ не вѣрвамъ, че сте на мѣстото на бея. Вие сте само зрители и ще вземете поука отъ неговото положение. Въ даденъ случай, всѣки може да изпадне въ положението на бея. Всѣки трѣбва да разбира това, което е вложено въ него. Когато въ насъ ставатъ рѣзки промѣни, трѣбва да знаемъ, че сѫ външни, а не наши. Това не си ти, но си въ положението на човѣкъ, влѣзълъ въ лодка. Морето постоянно тѣ люлѣе, това не зависи отъ тебе. Когато морето утихне, и ти ще бѫдешъ кротъкъ. Слѣдователно, не се свързвайтѣ съ морето. Като излѣзешъ на сушата, твоитѣ отношения ще бѫдатъ други. Не влизай въ морето, ако не знаешъ да плувашъ. Ако момъкъ се ожени за една мома като морето, какво ще бѫде неговото положение? Първо той ще повръща, после ще се разведатъ. Споредъ кабалиститѣ, никога не трѣбва да се женишъ за мома отъ воденъ произходъ. Никога не се жени за мома, която произхожда отъ въздушнитѣ духове; никога не се жени за мома, която произхожда отъ огненитѣ духове. Огненитѣ духове се наричатъ още саламандри, воднитѣ – ундини, а въздушнитѣ – силфи. Слѣдователно, не се заемай да обработвашъ мочурлива градина. Обработвай мѣсто, дето има вода, дето ти самъ можешъ да бѫдешъ господарь на положението. Слѣдователно, ако, следъ като си се родилъ на земята, не разбирашъ условията, при които живѣешъ, и казвашъ, че сѫ лоши, какъвъ смисълъ има твоето дохождане на земята? Какъ е създадена земята, и кой я създалъ, това не е въпросъ за разискване. Не е нужно и да се вѣрва въ това, което се казва. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на свѣтлината и влиянието й върху тебе. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на въздуха и влиянието му върху тебе. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на водата и влиянието й върху тебе. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на храненето и влиянието имъ върху тебе. Трѣбва да разбирашъ и материала, отъ който си съградилъ кѫщата си. Най-после, ти трѣбва да разбирашъ силитѣ, които дѣйствуватъ и противодѣйствуватъ върху тебе. Ти трѣбва да бѫдешъ морякъ, който знае, съ какъвъ параходъ да пѫтува. Ако параходътъ е слабъ, да не влиза въ него. Параходътъ трѣбва да бѫде здравъ. Най-после казвате: Богъ ще оправи свѣта. Какво разбирате подъ думитѣ „Богъ ще оправи свѣта”? Нѣкои отъ васъ разбиратъ значението на тѣзи думи. Други пъкъ, подъ тѣзи думи разбиратъ нѣкой министъръ или високопоставено лице, което може да уреди работитѣ имъ, да имъ помогне. Всѣки трѣбва да има единъ такъвъ Господъ въ себе си или вънъ отъ себе си, който да му помага, да му урежда работитѣ. Добре е да дружишъ съ разумни хора, които да ти помагатъ. Богъ е само между разумнитѣ. Вънъ отъ разумностьта, Богъ не сѫществува. За мене не е важно, каква идея имате за Бога. Важно е, какъ работи тази идея между хората. Не е важно, какво мислишъ за въздуха; важно е, какъ го използувашъ. Не е лесно да възприемешъ правилно идеята за Бога. Тя е отвлѣчена, философска идея. Когато се разисква върху идеята за Бога, едни философи казватъ, че Богъ не сѫществува вънъ отъ насъ; други казватъ, че Богъ сѫществува вънъ отъ насъ. Това сѫ човѣшки разбирания, човѣшки предположения. Това не може да се докаже на опитъ. Какъ ще докажешъ, какво е съдържанието на нѣщо, което не виждашъ? Какъ ще опредѣлишъ нѣщо, което не се опредѣля? Какъ ще опредѣлишъ границитѣ на това, което нѣма граници? Какъ ще опредѣлишъ скоростьта на една величина, която непрекѫснато се движи? Казва се, че Богъ дѣйствува едновременно въ цѣлата вселена. Какъ ще опредѣлимъ Бога? Той дѣйствува едновременно въ всички свои центровѣ. Затова се казва, че Богъ е извънъ времето и пространството. Човѣшкиятъ умъ не е въ състояние да опредѣли, какво нѣщо е Богъ. Всѫщностъ, какво е Богъ, какъ и кѫде се проявява, това е Негова работа. Единъ день, когато Той самъ дойде да проповѣдва, ще ни отговори на всички въпроси, които ни интересуватъ. Съвременнитѣ хора изпадатъ въ положението на онзи астрономъ, който дълго време се молилъ да му се открие, какво нѣщо е славата Божия. Следъ 25 годишно очакване, той сънувалъ интересенъ сънь: Единъ ангелъ дошълъ при него и му казалъ: Молитвата ти е приета. Сѫщевременно, той чулъ гласъ, отправенъ къмъ ангела: Остави тѣлото му на земята, а двойникътъ му вземи съ себе си да го разходишъ изъ пространството. Той усѣтилъ, че станалъ много лѣкъ и се понесълъ нависоко. Така се носѣлъ той отъ една планета въ друга, отъ една слънчева система въ друга и, като видѣлъ, че това нѣма край, казалъ: Искамъ вече да се върна на земята. Уплашихъ се отъ това, което видѣхъ. И сега, когато нѣкой каже, че иска да отидѣ на небето, отговарямъ: Ако отидешъ на небето съ тѣзи разбирания, които имашъ, ще се намѣришъ въ чудо отъ това, което ще видишъ. Мощни, силни сѫ идеитѣ, съ които живѣятъ възвишенитѣ сѫщества. Ако се натъкнете на тѣхъ, не само, че нѣма да ги разберете, но ще се объркате, ще дойдете до полудяване. Какъ ще се справите съ възвишенитѣ сѫщества? За васъ тѣ сѫ подобни на богове. Едни отъ тѣхъ управляватъ Сатурнъ, други – Сириусъ, трети – Венера, четвърти – Земята. Можете ли да разберете тѣхния езикъ? Тѣ ще минатъ и заминатъ край васъ, безъ да ви видятъ. Какъ ще останете между сѫщества, които не ви обръщатъ никакво внимание? Ако тѣзи сѫщества ви отправятъ само единъ погледъ, вие ще се почувствувате щастливи. Така, именно, ще почувствувате Божията милость. Ако искате и вие да разберете милостьта на Бога, трѣбва да живѣете съ мене хиляда години, да ви уча и да ви проповѣдвамъ. Това не е лесна работа. Като Бога другъ нѣма. Другитѣ сѫщества ви гледатъ отвисоко. Ако сте умни, тѣ ще ви обърнатъ внимание. Когато единъ ангелъ отъ слънчевата система дойде при тебе, ти му давашъ отчетъ за живота си. Има ангели, до които не можешъ да се приближишъ. Дълго време ще стоишъ предъ вратата имъ, докато тѣ приематъ. Не постѫпватъ ли така и министритѣ на земята? Колко време трѣбва да чакашъ предъ вратата на нѣкой министъръ, докато тѣ приеме! Това не е майката, която е готова всѣки моментъ да приеме детето си. Сега азъ ви говоря само за външната страна на небесния животъ, а не за неговата вѫтрѣшна страна. Животътъ на ангелитѣ има външна и вѫтрѣшна страна. Ако влѣзешъ въ небето и нѣмашъ отношение къмъ едно отъ възвишенитѣ сѫщества тамъ, по-добре не влизай. Ще се почувствувашъ самотенъ, отъ всички изоставенъ. За да има отношения между две сѫщества, тѣ непремѣнно трѣбва да се обичатъ. За да се изяви любовьта, нужно е знание, въ което дѣйствува законътъ на истината. Ако носишъ въ себе си любовь, знание, мѫдрость и истина, възвишенитѣ сѫщества ще ти обърнатъ внимание. Тѣ виждатъ Бога въ тебе и затова се интересуватъ отъ човѣка. Дето е Богъ, всички спиратъ вниманието си. Щомъ имашъ човѣшко съзнание, въ другия свѣтъ ще намѣришъ само твоята баба и твоя дѣдо. Тѣ ще тѣ нагостятъ добре, ще ти предложатъ сладъкъ сиропъ. Следъ това ще тѣ поставятъ въ чиста, добре наредена стая, да си починешъ. Питате: Душитѣ иматъ ли тѣла? – Иматъ тѣла. Тѣ не се хранятъ като насъ, но това е другъ въпросъ. Важно е да разберемъ, какво трѣбва да правимъ ние. Казвате, че Христосъ проповѣдвалъ извѣстни истини. – Какво е проповѣдвалъ Той? Обаче, Христосъ казва: „Проповѣдвамъ ви това, което ми казва Отецъ, Който ме е пратилъ на земята.” Въ това отношение, Христосъ имаше съзнание. Той знаеше, кой го е пратилъ на земята и вършѣше Неговата воля. Питамъ: Колко хора съзнаватъ, че сѫ изпратени на земята отъ Отца, да вършатъ Неговата воля? Не е достатъчно само да знаятъ, че сѫ учени, но тѣ трѣбва да изявятъ това знание. Това се изисква не само отъ ученитѣ и религиознитѣ, но и духовнитѣ трѣбва да иматъ такова съзнание, да казватъ и на царе, и на просяци: Изпратени сме да проповѣдваме между хората. Това, което проповѣдватъ днесь, е противоположно на Христовото учение. Благородство се иска отъ хората! Единъ турски дервишъ срѣщналъ единъ бей. Дервишътъ му казалъ: Моля ти се, помогни ми, съ каквото можешъ. Беятъ извадилъ кесията си отъ джоба, пълна съ златни, сребърни и медни монети и му казалъ: Вземи си, колкото ти трѣбватъ. Дервишътъ погледналъ къмъ кесията и взелъ една медна монета, десеть стотинки. – Защо взимашъ толкова малко? – Толкова ми трѣбватъ. – Вземи си отъ златнитѣ монети. – Взехъ си толкова, колкото ми трѣбватъ. Питамъ: Колко отъ съвременнитѣ хора, като имъ предложатъ кесия съ различни монети, ще си извадятъ само десеть стотинки? Всѣки ще си вземе златна монета. Какво показва това? – Че всѣки иска да вземе първото мѣсто въ живота. Дервишътъ разбира смисъла на живота. Той взима толкова, колкото му трѣбва. Каква е разликата между постѫпката на бея и тази на дервиша? – И двамата постѫпили добре. Беятъ има пълно довѣрие на дервиша и му казва: Вземи, колкото искашъ. Дервишътъ взелъ толкова, колкото му трѣбва – нито повече, нито по-малко. Такива ли сѫ отношенията на сегашнитѣ хора? – Не сѫ такива. Тѣ не живѣятъ нито като бея, нито като дервиша. Това се дължи на тѣхнитѣ вѫтрешни разбирания. Кой отъ васъ би извадилъ кесията си да я предложи на бѣдния? Всѣки ще се страхува да направи това, защото знае, че бѣдниятъ ще си вземе повече, отколкото му трѣбва. И сегашнитѣ дервиши не сѫ като този въ примѣра. Тѣ цѣлъ день ходятъ да събиратъ пари, защото сѫ търговци. Задачата на дервиша е, като тѣ срѣщне, да ти каже една дума, която целъ день да носи благословение за тебе. И следъ това ще си вземе само десеть стотинки. Знаете ли, какво е казалъ дервишътъ на турския бей? Той му казалъ: Ти имашъ една дъщеря, която много обичашъ. Скоро ще дойде единъ бей да я иска за жена, но ти по никой начинъ не трѣбва да му я дадешъ. Ако му я дадешъ, тя ще бѫде нещастна. Следъ тѣзи думи, дервишътъ продължилъ пѫтя си. Ако беятъ не бѣше извадилъ кесията си и тъй щедро да му предложи, да си вземе, колкото пари иска, той не би му казалъ тѣзи думи. И наистина, думитѣ му се сбѫднали. Следъ години, беятъ срѣщналъ сѫщия дервишъ, който му поискалъ помощь. Беятъ пакъ извадилъ кесията си. Този пѫть дервишътъ взелъ само една златна монета. Беятъ го запиталъ: Защо първия пѫть ти взе само десеть стотинки, а сега взимашъ една златна монета? Дервишътъ му отговорилъ: Първия пѫть взехъ само десеть стотинки, съ което искахъ да ти кажа, че първиятъ зетъ, който дойде за дъщеря ти, ще струва десеть стотинки. Затова не трѣбваше да я дадешъ на него. Вториятъ зетъ, който сега ще дойде – младъ, бѣденъ човѣкъ, струва злато. Ако искашъ ти и дъщеря ти да бѫдете щастливи, ще я дадешъ на него. Ето, това е наука, това е истинско отношение. Има ли смисълъ да ви срѣща този дервишъ? – Има смисълъ, защото той разбира отношенията между нѣщата. Има прости числа, има и скѫпоцѣнни числа; има щастливи и нещастни числа въ живота. Ти се готвишъ да отидешъ на работа, но отвѫтрѣ нѣщо ти казва: Не отивай днесь на работа. – Това е суевѣрие. – Не е суевѣрие. Щомъ нѣщо отвѫтрѣ ти казва да не отивашъ на работа, трѣбва да го послушашъ. Това е вѫтрѣшенъ законъ, на който трѣбва да се подчинявашъ. Човѣкъ е дошълъ на земята, облѣкълъ се въ плъть и се пита, защо е дошълъ. – Той е дошълъ, за да се изучава. Гледа рѫцетѣ си, вижда, че има нѣщо написано на тѣхъ. Какво означаватъ линиитѣ на рѫцетѣ, не знаете. Едни рѫце сѫ пълни, пръститѣ въ основата дебели, а други сѫ слаби, Какво означава това, сѫщо не знаете. Рѫката на нѣкого е мека, а на другъ – твърда. Защо е така, не знаете. Казвате, че Богъ е създалъ една рѫка мека, а друга – твърда. Това не е обяснение. Човѣкъ трѣбва да знае, защо рѫката му е мека или твърда, защо пръститѣ му сѫ остри, възлести или тѫпи. Ако пръститѣ на рѫката въ основата сѫ дебели, такъвъ човѣкъ обича да си хапва повече. Той казва: Добре е да си хапнешъ и пийнешъ. Той има добре развито благоутробие. Докато е младъ, той мисли само за ядене и пиене. Като остарѣе, той казва: Сега ще живѣя за Господа. Единъ младъ момъкъ, съ дебели пръсти въ основата, рѣшилъ единъ день да отиде на черква, да се помоли на Господа. По пѫтя го срѣщналъ дяволътъ и го запиталъ: Синко, де отивашъ? – Отивамъ на черква, да се помоля на Господа. – Защо ще ходишъ на черква, между старитѣ баби и дѣдовци? Нека тѣ се молятъ. Тамъ е за тѣхъ. Ти, като младъ, иди на хорото, да си поиграешъ съ момитѣ, да знаешъ, защо си младъ. Момъкътъ се върналъ отъ пѫтя си и отишълъ на хорото да си поиграе. Така минавали днитѣ, докато остарѣлъ. Сега той взелъ тояжката си и тръгналъ на черква. Пакъ го срѣщналъ дяволътъ. – Де отивашъ, дѣдо? – На черква, да се помоля на Господа. – Я се остави отъ това желание. То не е за тебе. И безъ това, Богъ ще тѣ приеме. Върни се у дома си да си починешъ. И този пѫть дѣдото послушалъ дявола и се върналъ отъ пѫтя си. Това не е наука, не е убѣждение. Така и вие казвате, че ще учите на стари години. – На стари години нищо нѣма да направите. Който не учи на младини, на старини нищо нѣма да постигне. Тогава, какъвто си на младини, такъвъ ще бѫдешъ и на старини. Каквото е качеството на новия платъ, такова ще бѫде и на стария. Какъвто е роденъ човѣкъ, такъвъ ще си остане. Малко може да се измѣни, но при усилена и съзнателна работа върху себе си. Азъ поддържамъ слѣдната мисъль: Вѣрвай, че си изтъканъ добре. Защо трѣбва да мислишъ, че си роденъ хилавъ? Азъ не искамъ да останете съ мисъльта, че сте хилави, но ви казвамъ научно: Ако пръститѣ ви въ основата сѫ дебели, трѣбва да възпитавате стомаха си. Ако сѫ възлести, трѣбва да възпитавате дихателната си система. Ако сѫ заострени, ще възпитавате ума си. Хора съ заострени пръсти иматъ добри черти въ характера си, но иматъ и лоши черти. Една лоша черта у тѣхъ е, че обичатъ да се изхлъзватъ. Тѣ обичатъ да преувеличаватъ нѣщата и да полъгватъ, при което сами си вѣрватъ. Ще ви приведа единъ дѣйствителенъ примѣръ за нѣкой си Нойчо, голѣмъ хитрецъ и лъжецъ, отъ село Чакма. Той поканилъ за кръстникъ единъ младъ попъ. Хвалелъ се на своята възлюбена, че билъ богатъ, ималъ много овце и нѣколко чифта волове. Като се оженили, тя видѣла, че той нѣма нищо, но казвалъ: Нашиятъ кръстникъ е богатъ човѣкъ. Попътъ мълчалъ, усмихвалъ се и нищо не казвалъ. Нойчо минавалъ и за ясновидецъ. Казвалъ на своитѣ съселяни, както и на съсѣдитѣ си отъ село Николаевка, че на еди-кое си мѣсто имало голѣмо богатство, заровено въ земята. Тръгнали отъ селото около 80 души, съ лопати и кирки, да отидатъ на означеното отъ Нойчо мѣсто да копаятъ. Копали три дни, търсили тукъ-тамъ, нищо не намѣрили. Най-после извикали и кмѣта, но Нойчо избѣгалъ. Следъ усилено копане, като не намѣрили нищо, върнали се по домоветѣ. Това не е знание. Когато нѣщата се приематъ съ ума, сърдцето и волята, тѣ се осмислятъ. Но тѣ трѣбва да се реализиратъ. И знанието е на мѣсто само тогава, когато може да измѣни, т. е. да подобри поне една черта на човѣшкия характеръ. За онзи, който има знание, нѣма защо да му се приказва, нѣма защо да се въздържа отъ ядене, или да се пресища. Достатъчно е само да бутне първия си пръстъ, т. е. Божествения пръстъ – палецътъ, и стомахътъ му ще се възпита. Следъ това ще каже на стомаха си, колко трѣбва да яде, и той ще тѣ послуша, Ако тѣ боли коремътъ, хвани първия си пръстъ и отправи ума си къмъ него. Ще кажете, че това е суевѣрие, а не наука. Не казвамъ, че вие можете да направите това, но ако адептъ ви лѣкува, той ще хване първия ви пръстъ и ще ви излѣкува. – Какъ може да стане това? – Въ организма на всѣки човѣкъ сѫ вложени нужднитѣ лѣкарства. Въ него се крие лекарьтъ, аптеката и необходимитѣ лѣкарства. Който дойде да ви лѣкува, той носи въ себе си нужднитѣ лѣкарства. Ако лекарьтъ не носи аптеката въ себе си, външнитѣ лѣкарства нѣматъ никаква сила. Какъ ще си обясните, защо единъ лѣкарь, като препорѫчва извѣстни лѣкарства, нѣма резултати, а другъ, при сѫщитѣ лѣкарства, има резултатъ? Значи, въ организма на втория лѣкарь се съдържатъ тъкмо такива елементи, които сѫ въ сила да помогнатъ на болния. Въ болния всѣкога липсва нѣщо. Щомъ се внесатъ тѣзи елементи въ него, той веднага оздравѣва. Слѣдователно, като внесешъ въ болния необходимитѣ здравословни елементи, той оздравѣва. Така и Христосъ лѣкувалъ. Той предавалъ на болния нѣщо отъ себе си. Когато болната жена отъ кръвотечение се приближила до Христа, Той усѣтилъ, че сила излѣзла отъ Него. Вие искате да лѣкувате, безъ да давате нѣщо отъ себе си. Въ природата такъвъ законъ не сѫществува. Ако искашъ да лѣкувашъ, трѣбва да излѣзе сила отъ тебе. Сѫщиятъ законъ дѣйствува и въ живота. Не можешъ да убѣдишъ хората въ нѣщо, ако ти самъ не вѣрвашъ въ него. Не можешъ да събудишъ доброто въ хората, ако ти самъ нѣмашъ доброто въ себе си. Сѫщото се отнася до знанието и до любовьта. Такъвъ е законътъ. Ние се приближаваме къмъ реалния свѣтъ – въ свѣта на дѣйствията и на числата. Затова ние работимъ съ четири метода. Събираме, напримѣръ, две числа. Можемъ и да извадимъ едно число отъ друго и да получимъ остатъкъ. После имаме произведение на две числа. Значи, умножаваме. Най-после, дѣлимъ две числа и получаваме частно. Питамъ: Ако работите съ числа, които се събиратъ, изваждатъ, умножаватъ или дѣлятъ, ще имате ли единъ и сѫщъ резултатъ? – Нѣма да имате еднакъвъ резултатъ. Така и нѣкои данни въ живота се събиратъ или изваждатъ, други се умножаватъ или дѣлятъ. Така и мѣсецитѣ въ живота се събиратъ, изваждатъ, умножаватъ или дѣлятъ. Сѫщото става и съ годинитѣ. Сѫщото е и въ математиката, специално въ науката и изкуството. Има законъ на съотношения. Ако не разбирате този законъ и не се нагласявате спорѣдъ него, вие ще се объркате. Като търсите процеса на събирането, ще влѣзете въ изваждането. Като търсите умножаването, ще влѣзете въ дѣлението. Каква наука ще имате тогава? Нѣкога се оплаквашъ, че тѣ стѣга нѣщо въ слънчевия вѫзелъ. Усѣщашъ, че нѣщо се вади отъ тебе. Ти си въ процеса на изваждането. Този день трѣбва да се заемешъ само съ изплащане на полици. Ще отворишъ кесията си, ще плащашъ и ще кажешъ: Радвамъ се, че изплащамъ. Другъ пѫть си въ процеса на събирането. Ще се приготвишъ да събирашъ. Човѣкъ трѣбва да знае, презъ какви процеси на ума минава. Четиритѣ аритметични дѣйствия могатъ да се отнесатъ къмъ висшитѣ, разумни свѣтове. Така можете да опредѣлите, дали вашитѣ дѣйствия или състояния се отнасятъ къмъ събирането, изваждането, умножаването и дѣлението. Ако си математикъ, ще изчислишъ, въ какъвъ случай, колко пѫти изпѫкналата линия е по голѣма отъ вдлъбнатата. Сѫщо ще опредѣлишъ дължината на правитѣ линии, тѣхното пресичане и ъглитѣ, които се образуватъ при пресичането имъ. Така ще си съставите едно уравнение. Като го рѣшите правилно, ще дойдете въ състоянието на светия. Това се отнася до онѣзи, които разбиратъ законитѣ. Който не ги разбира, преждевременно ще побѣлѣе. Той ще се намѣри въ положението на онзи пияница, който миналъ голѣмо препятствие. Единъ пияница, като излѣзълъ отъ кръчмата и се връщалъ у дома си, миналъ презъ едно голѣмо препятствие, безъ да го забележи. Сутриньта, като излѣзълъ отъ дома си, миналъ презъ сѫщото мѣсто. Като видѣлъ, какво препятствие миналъ, и какъ могълъ да пострада, главата му побѣлѣла отъ ужасъ. Така, всѣки човѣкъ минава презъ извѣстни преживявания, които впоследствие произвеждатъ нуждния ефектъ и впечатлѣние. Тѣ отпосле се отразяватъ въ съзнанието на човѣка и произвеждатъ извѣстна реакция. Това е научната страна на въпроса. Такива явления, въ даденъ случай, не произвеждатъ нужното впечатлѣние, но отпосле, като ги видимъ, или само си ги представимъ, главата ни побѣлява. Христосъ казва: „Не могатъ всички да приематъ тази дума, но на колкото е дадено.” Искамъ да остане въ ума ви слѣдната мисъль: Богъ създаде изпѫкналитѣ и вдлъбнатитѣ линии, за да бѫдете умни, два пѫти по-умни, а веднъжъ силни. Умътъ трѣбва да бѫде два пѫти по-силенъ отъ волята; волята трѣбва да бѫде два пѫти по-слаба отъ ума. Ако волята е два пѫти по-силна отъ ума, не може да бѫдете истински човѣкъ, ще бѫдете човѣкъ-животно. Всички хора развиватъ волята си. Силата на волята трѣбва да се изрази въ ума, въ разумностьта. Подъ силна воля разбирамъ разумность. Слѣдователно, ако искате да бѫдете разуменъ човѣкъ, умътъ ви трѣбва да бѫде два пѫти по-силенъ отъ волята. Силата на вашето сърдце и силата на вашия умъ трѣбва да бѫдатъ еднакви. И тогава, ако волята се присъедини къмъ ума, той ще слуша сърдцето; ако волята се присъедини къмъ сърдцето, то ще слуша ума. Затова, именно, волята измѣня наклона на ума и на сърдцето. Ако сърдцето ви е два пѫти по-силно отъ ума, вие ще бѫдете нещастни. Ще бѫдете човѣкъ съ чрезмѣрни желания, които не можете да постигнете. Вие трѣбва да имате толкова желания, колкото умътъ може да реализира. Тѣзи мисли, които ви дадохъ днесь, искамъ да останатъ въ ума ви. Отъ цѣлата беседа искамъ да остане въ васъ слѣдната мисъль: Силата на вашето сърдце и на вашия умъ да бѫдатъ еднакви, а силата на вашата воля да бѫде два пѫти по-малка отъ силата на сърдцето и на ума ви. Само така ще придобиете онзи идеаленъ животъ, къмъ който се стремите. 5. Беседа отъ Учителя, държана на 28 септември, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  2. 1930_10_12 Разумното слово

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Разумното Слово „Въ начало бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога.” (Йоанъ 1:1) Всичко, което сѫществува въ природата, е проява на Словото. Стремежътъ на човѣшкия духъ е да изучава природата. Тя се изучава по външенъ пѫть, отъ нейнитѣ прояви. Защо е създадена природата, кои сѫ подбудителнитѣ причини за това, не знаемъ. То ще остане една отъ великитѣ тайни за насъ. Онѣзи, които търсятъ вѫтрешния смисълъ на живота и на природата, приличатъ на домакинята, която отъ люспитѣ на лука иска да разбере неговия вѫтрѣшенъ смисълъ. Какво ще научите отъ люспитѣ на лука? Сѫщо така и ученитѣ, по външнитѣ прояви на живота, искатъ да разбератъ, защо и какъ е създаденъ свѣтътъ. Така разсѫждава и детето. И, като го питатъ, защо майка му сварила сладко, то отговаря: Сладкото е за мене, за моитѣ братчета и сестричета. Има нѣщо вѣрно въ този отговоръ. Ако майката нѣмаше предвидъ първо децата си, само за гости не би варила сладко. Въ случая, децата сѫ подбудителната причина. Варенето на сладкото показва любовьта на майката къмъ децата. Отъ голѣмината на гърнетата съ сладко децата сѫдятъ за любовьта на майка имъ къмъ тѣхъ. Колкото по-голѣми сѫ гърнетата, толкова по-голѣма е любовьта на майка имъ. И вие, като децата, казвате, че свѣтътъ е създаденъ за васъ. Свѣтътъ е голѣмо гърне, пълно съ сладко. Ученитѣ хора бъркатъ въ гърнето съ своитѣ лъжици, да извадятъ нѣщо. Подъ „ученъ” разбирамъ човѣкъ, въ когото работи разумното начало. Той свободно бърка въ гърнето съ сладко, вади си отъ него, опитва го и казва: Хубаво е това сладко. Когато учениятъ ни разказва за свѣта, той прилича на детето, което разправя, какъ майка му е сварила сладкото: колко плодъ турила, колко захарь, колко вода и колко време го е варила. Обаче, ние не се интересуваме отъ тѣзи подробности. Ние се интересуваме само отъ едно – отъ сладкото. „Словото бѣ Богъ. И всичко чрезъ Него стана.” Словото е единствената реалность, съ която ние сме свързани. Отъ Словото, т. е. отъ Разумното Начало е излѣзълъ животътъ. Отъ живота е излѣзла свѣтлината, която озарява всеки човѣкъ. Животътъ съдържа всичко, което ние възприемаме. – Що е животътъ? – Сладкото, което постоянно ядемъ. Природата е турила това сладко въ голѣмо гърне. Всички живи сѫщества – животни и хора – мѫже, жени и деца, учени и прости, велики и обикновени, бъркатъ въ гърнето съ сладкото, и всеки иска да вземе, колкото може повече. Като се наядатъ, оставятъ лъжицитѣ и казватъ: Стига толкова, нахранихме се. Приятно е да ядешъ отъ това сладко. Наистина, като минатъ нѣколко часа, пакъ бръкнешъ съ лъжицата, хапнешъ малко сладко и казвашъ: Ще отида да работя. Днесь ядешъ, утрѣ, други день, но гърнето не се изпразва. То е гърне, което никога не се изпразва. Страшно е, обаче, да преяждашъ, както и да не си дояждашъ, да оставашъ гладенъ. Като слушамъ философскитѣ разсѫждения на ученитѣ, виждамъ, колко тѣ сѫ преходни. Съ такива учени и философи сѫ пълни гробищата. Тамъ е написана историята на философскитѣ разсѫждения. На тѣхъ се дължи унищожението на държавитѣ. – На какво се дължи сѫществуването на гробищата? – На преяждането. Никой човѣкъ, никое сѫщество не е умрѣло отъ гладъ. Обаче, всички хора, всички живи сѫщества умиратъ отъ преяждане. Ако една машина работи непрекѫснато, ще се развали по-скоро, отколкото ако се употрѣбява отъ време-навреме. На сѫщото основание, ако стомахътъ работи повече, отколкото трѣбва, скоро ще заведе човѣка въ гробищата. Ако сте ясновидци, ще видите, че стомахътъ, дробоветѣ и мозъкътъ работятъ непрекѫснато, като воденици. Питате: На какво се дължи съвременната икономическа и психическа криза? – На чрезмѣрното производство. На който пазаръ отидете, ще видите чрѣзмѣрно производство на човѣшки мисли, чувства и желания. Пазаритѣ сѫ пълни съ храни отъ всички свѣтове – отъ физическия, духовния и умствения, но нѣма пласментъ. Майкитѣ раждатъ деца, но нѣма съ какво да ги хранятъ – криза настанала. Бащитѣ раждатъ деца, но нѣма кѫщи, нѣма де да ги подслонятъ – пакъ криза настанала. Сърдцето на момата се запалило, гори отъ четири страни, но не може да намѣри момъкъ да я обича – криза настанала. Момъкъ търси мома да го обича, но и той не може да намѣри – криза настанала. Мѫжътъ на нѣкоя жена умрѣлъ – криза настанала. Жената умрѣла – пакъ криза настанала. Като не разбиратъ законитѣ, хората казватъ: Свѣтътъ е създаденъ така. – Това е неразбиране на живота. Кризата се дължи на счупенитѣ гърнета. Тѣ говорятъ за единъ изопаченъ свѣтъ. Мнозина казватъ, че свѣтътъ е красивъ. – Красивъ е свѣтътъ, но не човѣшкиятъ. Както виждамъ, човѣшкиятъ свѣтъ е пъленъ съ развалини: де покриви счупени, де подове разрушени, де прозорци счупени. Като падали тухли, керемиди, стъкла, трѣвата смачкали, цвѣтята пречупили – навсекѫде развалини. Всички поточета и порои, които се спущатъ отгорѣ, това сѫ развалени канализации. Така гледамъ азъ на човѣшкия свѣтъ. Ученитѣ гледатъ другояче. Азъ виждамъ навсекѫде разрушения и се чудя, защо ставатъ, коя е причината за това. Ученитѣ казватъ, че развалинитѣ и разрушенията въ свѣта се дължатъ на размѣстване на земнитѣ пластове. Тѣ търсятъ причинитѣ на тѣзи размѣствания въ различнитѣ геологически периоди. Така тѣ обясняватъ и набръчкването на земната кора. Това насъ не ни интересува, както не ни интересува и набръчкването на човѣшкото лице. Всеки човѣкъ е изложенъ на външни и вѫтрешни промѣни. И параходътъ, колкото да е здравъ и силенъ, като се намѣри въ океана, вълнитѣ ще го клатушкатъ на една, на друга страна, и той ще се огъва подъ тѣхния напоръ. Той не може да се освободи отъ сътресения. Като говорите за човѣка, казвате, че той трѣбва да бѫде спокоенъ. Питамъ: Какъ може да бѫде спокоенъ човѣкъ въ бурния океанъ? Какъ може да бѫде спокоенъ, като живѣе между хора, които не мислятъ? Какъ може богатиятъ да бѫде спокоенъ, когато стотици и хиляди хора тропатъ на вратата му да искатъ помощь? Какъ ще бѫде спокойна майката, предъ която плачатъ гладнитѣ й деца? Какъ ще бѫде спокоенъ бащата, който не може да отгледа децата си? Какъ могатъ да бѫдатъ спокойни онѣзи вѣрващи, които сѫ изгубили вѣрата си? И между религиознитѣ има криза. Страшно е човѣкъ да изгуби вѣрата и упованието си въ Бога! Той преживява голѣма криза. Свѣтлитѣ му мисли, благороднитѣ и възвишени чувства изчезватъ. Той пита: Де е истината? Само онзи знае, де е истината, който се е свързалъ съ Разумностьта – съ Разумното Слово. Реалниятъ свѣтъ е разуменъ. Той не се промѣня при никакви условия. Ученитѣ иматъ задачата, да покажатъ на хората, въ какво отношение науката и религията могатъ да имъ бѫдатъ полезни. Не е въпросъ да ги забавляватъ. Съвременниятъ човѣкъ не се нуждае вече отъ забави. Той трѣбва да знае истината, каквато е. Ако се мѫчи, да знае, защо се мѫчи; ако се труди, да знае, защо се труди. Ако учи или работи, да знае, защо прави това. И сега, като ме слушате, трѣбва да знаете, защо сте дошли, какво очаквате. Казвате: Искаме да чуемъ, какво ще каже Учительтъ. – Какво ще кажа? Като отидете на концѣртъ да слушатѣ нѣкой виденъ музикантъ, какво ще кажете? Ще слушате да свири нѣщо отъ Бетовенъ, отъ Моцартъ или отъ Бахъ и после ще се произнесете, какъ е свирилъ. Ще кажете, че цигуларьтъ свири много добрѣ. – Така е за онѣзи, които разбиратъ отъ музика. Обаче, има хора, които нищо не разбиратъ и казватъ, че цигуларьтъ свирилъ добрѣ. Кое харесвате на музиканта? Вие се произнасяте за неговото свирене, както се произнасяте за хубавото ядене на добрия гостилничарь. Значи, има извѣстно отношение между добрия гостилничарь и видния цигуларь, както и между онзи, който се нахранилъ добрѣ и който слуша видния цигуларь. И двамата сѫ имали вѫтрѣшенъ гладъ: първиятъ за ядене, а вториятъ – за музика. Приятно е да слушашъ майстори – музиканти. Безъ да знаешъ нотитѣ, ти изпитвашъ приятность отъ хубавата музика. Добриятъ музикантъ владѣе магията на изкуството. Има области въ природата, вратитѣ на които се отварятъ само тогава, когато човѣкъ владѣе магията на музиката. Безъ цигулка или какъвъ да е инструментъ, съ дни и години може да обикаляте тѣзи области, но никоя врата нѣма да се отвори за васъ. Ще носишъ цигулката си, ще свиришъ и, ако тѣ одобрѣтъ като музикантъ, ще тѣ пуснатъ да влѣзешъ поне въ една отъ тѣзи области. Ако не знаете да свирите, идете тамъ съ нѣкой музикантъ. Той ще спаси положението. Като се отворятъ вратитѣ за него, и вие ще надзърнете малко. Въ единъ митъ се разказва за единъ князъ, голѣмъ скѫперникъ, който живѣлъ въ една планинска мѣстность, далечъ отъ хората, и невидимъ за всеки, който минавалъ презъ тази область. Каквото придобивалъ, все за себе си задържалъ. По това време имало добри цигулари по свѣта, които свирѣли отлично, по-добре отъ сегашнитѣ видни цигулари. Цигулкитѣ имъ се отличавали отъ сегашнитѣ по това, че имали петь струни. Веднъжъ единъ отъ тѣзи майстори – цигулари попадналъ въ мѣстностьта, дето живѣелъ князътъ, и започналъ да свири. Князътъ, силно увлѣченъ отъ свиренето на особения цигуларь, рѣшилъ да се яви предъ него, да му благодари за чудната музика. Той го поканилъ да сѣдне при него и му приготвилъ отличенъ обѣдъ. Както виждате, добриятъ цигуларь можа да отвори тази врата, която всекога била затворена. Той билъ първиятъ човѣкъ, предъ когото князътъ се явилъ. – Защо му отворилъ вратата си? – Защото свирѣлъ отлично. Който свири, всекога мисли. Дето е мисъльта, тамъ е Разумното Слово. Само човѣкътъ на Разумното Слово мисли право. Само той може да бѫде музикантъ, да свири добре. – Искамъ да бѫда музикантъ. – За да бѫдешъ музикантъ, трѣбва да носишъ Разумното Слово въ себе си. – Ама искамъ да бѫда музикантъ. – Ако е само да биешъ тѫпана и да стържешъ съ лѫка, това не е никаква музика. Който носи Разумното Слово въ себе си, той има условия да стане гениаленъ. Дето е Разумното Слово, тамъ има творчество. Който не разбира това, казва: Нѣма цигуларь като мене. – Като тебе хиляди цигулари има, но като Разумното Слово нѣма. То е истинскиятъ цигуларь. То е Учительтъ въ свѣта. Питашъ: Знаешъ ли, кой съмъ азъ? – Кой си? Единъ обикновенъ ученикъ на този, който свири. Ти можешъ да бѫдешъ обикновенъ цигуларь, талантливъ и гениаленъ. Азъ разглеждамъ свиренето въ широкъ смисълъ. За да развива речта, т. е. говора си, човѣкъ трѣбва да се учи да свири и пѣе. Докато не свиришъ и пѣешъ, не можешъ да мислишъ право. Разумното Слово се изразява чрезъ музика и пѣсень. Каквото представлява пръстьта за тухлата, такова нѣщо сѫ музиката и пѣсеньта за правата мисъль. За да изрази словото си, човѣкъ се нуждае отъ методи. Безъ музика и пѣсень нищо не се постига. На какъвто инструментъ да свиришъ, знай, че безъ музика никѫде не можешъ да отидешъ. Или ще пѣешъ, или ще свиришъ. Нещастията на човѣка се дължатъ, именно, на това, че той нито пѣе, нито свири. Той очаква наготово, да дойде нѣкой отвънъ, да му свири или пѣе. Като търситѣ музика, обърнете се къмъ първия цигуларь въ природата – Слънцето. Първиятъ слънчевъ лѫчъ сутринь е първата ария. Животътъ, който иде на земята, се излива чрезъ Слънцето. Като не разбирате това, вие стоите предъ Слънцето, но очакватѣ друго нѣщо, другъ цигуларь да ви свири, друга музика, друго слово. Ако наблюдавашъ изгрѣването на Слънцето, безъ да чувствашъ неговата музика и слово, ти си въ положението на онзи финансистъ, който по цѣли дни събира и вади числа, прави изчисления, безъ да придобие нѣщо. Като се върне у дома си, той носи спомѣнъ за милионитѣ, които изчислявалъ, но джобътъ му е празенъ, нищо не е придобилъ. Вечерь, като се прибератъ у дома си, майката, бащата, децата затварятъ тефтеритѣ си, като финансиста, само си спомнятъ, какви загуби и печалби сѫ имали презъ деня. Че слънцето изгрѣва, че свѣтлината му е приятна, това е минало и заминало край тѣхъ, безъ да остави спомѣнъ. Смисълътъ на живота не се заключава въ смѣтането и изчисленията. То иде отпосле. Докато живѣе на физическия свѣтъ, човѣкъ не може безъ смѣтане. Обаче, другитѣ свѣтове изискватъ други нѣща, а именно: ще минешъ презъ свѣта на мислитѣ, презъ свѣта на чувствата и най-после ще дойдешъ въ свѣта на материята, т. е. до физическия свѣтъ, който е свѣтъ на резултатитѣ. Когато се говори за слънцето, за звѣздитѣ, азъ гледамъ на тѣхъ като на резултати отъ дѣйностьта на разумни сѫщества, живѣли преди милиони, милиарди години. Напримѣръ, има сѫщества, които сѫ живѣли преди 25 милиона или 250 милиона години, или 2,500 милиона години. Това е едно и сѫщо число, минало презъ своето развитие. Значи, числата 25, 250, 2,500 и 250,000 милиона години, вървятъ по една и сѫща линия, но съ различни резултати – резултати на разумния животъ. Този животъ е предшествалъ нашето съзнание. Съ нашето ограничено съзнание ние още не разбираме благата на живота, т. е. не можемъ да ги използваме, както трѣбва. Дали човѣкъ съзнава нѣщата, или не, това е другъ въпросъ. Казвашъ: Какво ме интересува другия свѣтъ? – Не може да не тѣ интересува, защото стремежътъ на човѣшката душа се дължи на разумни сѫщества отъ другия свѣтъ, съ по-високо съзнание и култура отъ твоята. Сѫществуватъ две философски твърдѣния: едното поддържа мисъльта, че трѣбва да се създаде нѣщо ново въ свѣта, а другото твърди, че не може да се създаде нищо ново. Който се опиталъ да създаде нѣщо ново, самъ се убѣдилъ въ противното. Човѣкъ може да преобразява нѣщата, но не и да ги създава. Като говоря за творчество, за създаване, разбирамъ разработване на създаденото. Когато посаждашъ крушата, създавашъ ли я? Когато детето се ражда, създавашъ ли го? Детето само се развива въ утробата на майката, но не се създава. Слѣдователно, ние можемъ само да развиваме формитѣ, които Богъ е създалъ. Тази е истината. Затова е казано, че нѣма нищо ново подъ небето. Какъ ще създадешъ религията, какъ ще създадешъ науката? Колкото и да е високо съзнанието на даденъ човѣкъ, то трѣбва да се освободи, да се очисти отъ наслояванията на миналото. И тогава можемъ да говоримъ за чисто съзнание, но не и за ново. Чистото съзнание вижда ясно нѣщата и не пита, има ли, напримѣръ, любовь, или нѣма. Какво разбираме подъ „любовь”? Любовьта е неопредѣлена идея. Тя подразбира Разумното Слово, отъ което сме излѣзли. Разумното Слово е резултатъ на Разумното Начало въ насъ. Подъ „Разумно Начало” разбираме Бога, Когото поставятѣ на едно или на друго мѣсто. Всѫщностъ, на кое мѣсто поставятѣ Бога? Оттамъ се явява и въпросътъ, на кое мѣсто е душата. Всеки човѣкъ може да си отговори на тѣзи въпроси. Затова се казва, че душата може да се постави на всеко мѣсто: въ сърдцето на човѣка, въ мозъка, въ дробоветѣ, въ симпатичната нервна система. Дето и да се постави, тя е временно тамъ, нѣма постоянно жилище. Душата е разумно начало. Тя не може да се утвърди въ временното, преходното човѣшко тѣло. Тя пребивава въ тѣлото само около една стотна часть отъ секундата и следъ това, наново го напуща; после пакъ дохожда, пакъ го напуща. Ще кажете, че това сѫ неразбрани нѣща. – Много естествено. Сама по себе си, душата е неразбрано нѣщо. Какво ще разберете отъ едно число, съставено отъ единица и 15 нули? Можете ли да си представите, какво е това число? Какво ще кажете, обаче, за едно число отъ единица и 39 нули? Ако това е дългъ, кога ще се изплати? Каквото и да прави човѣкъ, такава сума не се изплаща. За да се изплати тази сума, трѣбва всека минута, въ продължение на 2,000 години да се внасятъ въ банката такива голѣми кълба злато, колкото е голѣма земята. Колкото е възможно това, толкова постижими сѫ извѣстни идеи за човѣка. Мнозина се питатъ, какво е предназначението на човѣка. – Предназначението на човѣка е да се свърже съ Разумното Слово. – Кой е пѫтьтъ къмъ щастието? – На този въпросъ лесно мога да отговоря, но общо, за всички. Казвамъ: Правиятъ пѫть води къмъ щастието. Като дойде нѣкой лично при мене и ме пита за пѫтя къмъ щастието, нищо не мога да му кажа. Азъ виждамъ, че той върви въ кривъ пѫть. Първо трѣбва да го убѣдя въ това и после да му кажа, кой е правиятъ пѫть, който води къмъ щастие. Обаче, каквото да му кажа, той нѣма да вѣрва. Ще каже: Какъ така да съмъ въ кривия пѫть! Щомъ не вѣрва, казвамъ му: Върви напредъ, ти си въ правия пѫть. Това не е истината. Ако искамъ да кажа истината на човѣка, трѣбва да бѫда искренъ. Ще му кажа: Приятелю, пѫтьтъ, по който вървишъ, води къмъ гробищата. – Ама азъ зная, че правиятъ пѫть е презъ страданията, презъ Христовия кръстъ. – Това е относителна истина, а не абсолютна. Ако искашъ да вървишъ направо, слѣдвай Разумното Слово. Страданията сѫ законъ за необходимостьта, но не сѫ законъ на свободата. Ако веднъжъ сѫ тѣ разпъвали, трѣбва ли и втори пѫть да тѣ разпъватъ? Каква нужда има да тѣ разпъватъ всеки день? Въ такъвъ случай, по-добре е човѣкъ веднъжъ завинаги да умре и да се свърши съ него, отколкото постоянно да го разпъватъ, да го свалятъ отъ кръста и пакъ да го разпъватъ. Какъвъ смисълъ има въ това? Хората и до днесь още държатъ Христа закованъ на кръста, понеже постоянно се питатъ, наистина ли Той бѣше разпнатъ и наистина ли възкръсна. Престанете вече да задавате този въпросъ. Отъ две хиляди години досега хората още държатъ Христа на кръста и се съмнѣватъ, наистина ли е билъ разпнатъ, защо сѫ Го разпнали и т. н. Ще кажете, че така било писано, да разпнатъ Христа. Такова нѣщо не сѫществува. Ако искате да знаете, какво бѣше писано да стане, казвамъ: Опредѣлено бѣше да дойде Христосъ на земята, да прояви Божията Любовь, хората да я приематъ и да дойде Царството Божие на земята. Че разпнаха Христа, това бѣше човѣшката воля, а не Божията. – Защо идатъ страданията въ свѣта? – Отговорътъ е простъ: Страданията и нещастията въ живота идатъ по причина на това, че хората не приеха Христа. Той дойде между своитѣ си, но тѣ не Го приеха. Човѣкъ не може да се спаси чрезъ вѣрвания и суевѣрия. Той може да се спаси само по пѫтя на Разумното Слово. Като приеме Словото въ себе си, човѣкъ има условия да стане и светия, и адептъ, и гений. Разумното Слово е сила, която върши чудеса. Каквото и да се говори на хората, тѣ казватъ, че било опредѣлено Христосъ да бѫде разпнатъ. – Не, опредѣлено бѣше Христосъ да страда, но не да бѫде разпнатъ на позорния римски кръстъ. Ще кажете, че било опредѣлено Христосъ да умре. – Това е другъ въпросъ. Кога умира човѣкъ? Кога се събаря една кѫща? – Когато не е направена спорѣдъ правилата на природата, както и спорѣдъ изискванията на техниката. При тѣзи условия, тя непремѣнно ще се разруши. Ако детето се зачене при неблагоприятни условия, то не може да живѣе дълго време. Въ това отношение, природата е крайно взискателна. Тя не иска съзнателно да мѫчи хората, но иска тѣ да бѫдатъ разумни. „Въ начало бѣ Словото, и Словото бѣ Богъ.” Този стихъ се отнася до Разумното Слово, до истинската вѣра. – Ние нѣмаме ли вѣра? – Имате, но не абсолютна. Вѣрата е неопредѣлена величина. Казвашъ, че вѣрвашъ въ Бога, въ Христа, а дохождашъ при мене да искашъ хиляда лева на заемъ. Какъ е възможно ти, вѣрващиятъ, да нѣмашъ хиляда лева въ джоба си? Азъ считамъ истинска вѣра тази на Данаила, когото хвърлиха въ рова на лъвоветѣ, и тѣ не го разкѫсаха. Азъ наричамъ истинска вѣра тази на тримата младежи, които хвърлиха въ огнената пещь, и тѣ не изгорѣха. Каква вѣра е тази, при която лъвоветѣ могатъ да тѣ разкѫсатъ, и огъньтъ да тѣ изгори? Апашътъ, който краде, има ли вѣра? Той отива да краде съ вѣра, но като дойдатъ изпитанията, никаква вѣра нѣма. Хвърлили единъ апашъ въ варница съ току-що изгасена варь. – Какво станало съ апаша? – Изгорѣлъ. Като наблюдавали изгарянето му, видѣли, че свѣтлината на варницата се увеличила – станала нѣкаква химическа промѣна. Обаче, вѣрата на апаша не могла да го спаси. Човѣкъ, като гори, издава особена свѣтлина. Дърветата сѫщо издаватъ особена свѣтлина: дѫбътъ, букътъ, чамътъ горятъ по особенъ начинъ. Това сѫ процеси, които заслужаватъ да се изучаватъ. Това е наука. Изучавайтѣ влиянието на различнитѣ храни върху организма, да знаете, каква храна ви подхожда. Ще кажете, че се хранитѣ съ житенъ хлѣбъ, значи, първата ви храна е зърнена. Нѣкои пъкъ се хранятъ повече съ царевица, сѫщо зърна. Обаче, има разлика между житото, царевицата, ечемика, овеса и другитѣ зърнени храни. Не е все едно, дали ще употрѣбявашъ жито, царевица или овесъ. Енергиитѣ на житото се коренно различаватъ отъ енергиитѣ на останалитѣ зърнени храни. Който иска да стане идеалистъ, да се храни съ овесъ. Ако искашъ да бѫдешъ здравъ, да придобиешъ мускули, сила, яжъ жито. Засега най-силната и здравословна храна е житото. Ако земедѣлецътъ знаеше, въ какви дни да разорава нивата си и кога да сѣе житото, щѣше да има такива резултати, каквито не е очаквалъ. Ако хората постѫпваха разумно, тѣ щѣха да използватъ грамадната енергия на земята за добро. Докато се оре земята съ желѣзни плугове, хората ще продължаватъ да се биятъ и самоизтрѣбватъ. Земята не търпи никакво желѣзо. То съдържа груби енергии, които се предаватъ на хлѣба. И човѣкъ, като яде този хлѣбъ, съ него заедно приема енергиитѣ на желѣзото. Докато копаемъ земята съ мотика и бѣлъ, докато се биемъ съ саби и ножове, не можемъ да очакваме по-мека и възвишена култура. Сегашното човѣчество се намира още въ желѣзния вѣкъ на плуга. – Какво трѣбва да се прави, за да се освободимъ отъ желѣзнитѣ рала? – Новата култура, която иде сега, ще освободи хората отъ желѣзото. Знае се, че нѣкога въ Египетъ сѫществувала по-висока култура отъ сегашната. До това време рѣката Нилъ текла въ друга посока, различна отъ тази, въ която тече сега. Значи, хората сѫ й дали ново направление. Тогавашнитѣ културни египтяни напояваха съ рѣката неплодородната Сахара и я направиха по-плодородна. Тѣ обработваха нивитѣ си безъ желѣзни рала, и тѣ донасяха повече плодъ, отколкото сега. Докато египтянитѣ спазваха правилата на тогавашната висока култура, Египетъ цъвтеше. Щомъ потѫпкаха тѣзи правила и наложиха користолюбието, Египетъ изгуби силата си. Съвременнитѣ хора ще се самоунищожатъ отъ вѫтрешната алчность да забогатѣватъ все повече и повече. Центърътъ на алчностьта, т. е. на користолюбието се намира около слѣпитѣ очи. Ако човѣкъ посвѣти цѣлия си животъ на това чувство, да го задоволи, той ще печели милионъ следъ милионъ, но пакъ нѣма да бѫде щастливъ. Каквото да прави човѣкъ, алчностьта всекога остава незадоволена. Единъ голѣмъ милионеръ, англичанинъ, се връщалъ отъ Африка за отечеството си, за да присѫства на коронясването на краля. Още въ парахода той си правѣлъ смѣтка, дали ще може да се справи съ своитѣ 365 милиона английски лири, които ималъ на разположение по случай коронясването. Като направилъ смѣтката си, видѣлъ, че паритѣ нѣма да му стигнатъ. Въ единъ моментъ стойностьта на паритѣ се обезцѣнила въ неговия умъ, и той не могълъ да издържи и се хвърлилъ въ морето. Това показва, че многото, изобилието не може да направи човѣка щастливъ. Който разбира закона на великото малко, той ще се радва на едно житно зрънце толкова, колкото и на пълнитѣ чували съ жито. Това значи гениаленъ човѣкъ. Ако изгубишъ способностьта да се радвашъ на малкото, ти губишъ цената си като човѣкъ. На хората, които не се радватъ на малкото, казвамъ: Вие сте обикновени хора, отъ които не се очаква много. Вие не разбирате закона. Ако е въпросъ за химия, физика, икономика, житното зърно знае повече отъ човѣка. То лесно се справя съ мѫчнотиитѣ. Ако нѣкого отъ васъ поставятъ при условията на житното зърно, нищо нѣма да направите. Като ядешъ житното зърно, кажи: Господи, научи ме, какъ да придобия изкуството на житното зърно. Ако търсите Христа, ще Го намѣрите скритъ въ житното зърно. Затова Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето.” Житнитѣ зрънца сѫ малкитѣ самунчета, слѣзли отъ небето. И следъ всичко това, очаквате да слѣзе Христосъ отъ небето. Той е слѣзълъ, и всека година слиза въ милионитѣ зрънца, които ние ядемъ. Възможно е Христосъ да дойде и по този начинъ, по който хората Го очакватъ. Често хората казватъ: Това жито не струва. Като не го оцѣняватъ, хората започватъ да го мелятъ, да го превръщатъ въ брашно, да хвърлятъ люспитѣ му като нехранителни и т. н. Обаче, нѣкои учени казватъ, че хранителностьта на житото е и въ люспитѣ. Ето защо, като ги хвърлятъ, хората се лишаватъ отъ тѣхната хранителность. Вѫтрешностьта на житото е опредѣлена за по-благородни и добри хора, които могатъ правилно да го използватъ. За да се разбере това, нуждни сѫ учени хора, които да работятъ за благото на човѣчеството. Време е вече да се отдели религиозниятъ животъ отъ обществения. Ще кажете, че религиозниятъ животъ е остарѣлъ вече. Религиозниятъ животъ е старъ въ едно отношение, обществениятъ животъ – въ друго отношение, научниятъ животъ – въ трето отношение. Науката е въ противоречие съ религията. Ако се говори за формитѣ на религията, както и на разумния животъ, тѣ трѣбва да бѫдатъ строго опредѣлени. – Какво означава религиозниятъ животъ? – Служене на Бога. Човѣкъ трѣбва да се подчини на закона на служенето и да работи не само за своето усъвършенстване, но и за усъвършенстване на своитѣ ближни. Общественикътъ ще работи за подобрението живота на своитѣ ближни. Учениятъ ще работи за подобрение на външнитѣ условия на човѣшкия животъ. Азъ мога да докажа на ученитѣ, че Христосъ е скритъ въ житното зърно. – Какъ ще се докаже това? – Ще взема едно житно зърно, ще го поставя на силно увеличение и ще видите, че въ него е скритъ зародишътъ на човѣка. Който знае законитѣ и условията за развитието на човѣка, като постави това зърно при тѣзи условия, отъ него ще излѣзе, какъвто човѣкъ искате – талантливъ, гениаленъ или светия. Знание е нужно за това. Външно погледнато, съ обикновеното човѣшко око, житнитѣ зърна не се различаватъ едно отъ друго. Всеки моментъ човѣкъ може да се ражда и преражда, а не само единъ пѫть. Всека нова фаза въ човѣшкия животъ е новораждане. Човѣкъ живѣе, докато се ражда и новоражда. Щомъ престане да се ражда, той умира вече. – Кога умира човѣкъ? – Когато не може да се ражда. Раждането, като процесъ, не трѣбва да бѫде откѫснато отъ другитѣ явления въ природата. Освѣнъ това, между едно и друго раждане трѣбва да има тѣсна, неразривна връзка. Христосъ казва: „Ако не се родите изново, не можете да влѣзете въ Царството Божие.” Азъ превеждамъ този стихъ въ слѣдния смисълъ: Ако не се раждате всеки день, всеки моментъ отъ вода и духъ, не можете да влѣзете въ Царството Божие. Този стихъ, взетъ въ еднократна форма, се отнася до децата, а не до възрастнитѣ. Ще се раждашъ всеки моментъ. Само така ще разберешъ смисъла на Разумното Слово и ще го приложишъ. Ако днесь си обикновенъ човѣкъ, утрѣ можешъ да станешъ талантливъ; ако днесь си талантливъ, утрѣ можешъ да станешъ гений. Ако нѣмашъ възможность да се новораждашъ, ти завинаги ще останешъ обикновенъ човѣкъ, или невѣжа. Значи, новораждането е многократенъ процесъ. Като се новоражда, човѣкъ може да се развива. Само така, той ще разбере смисъла на стиховетѣ: „Въ началото бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога.” Това сѫ закони и методи, чрезъ които човѣкъ се развива; така, именно, той се освобождава отъ труднитѣ условия на живота, единично и колективно. Ако не разбира тѣзи закони, и цѣлата земя да се обработва, и житото да се подобри, човѣкъ нѣма да се освободи отъ мѫчнотиитѣ. Не е въ многото жито, не е въ изобилието. Важно е да се повдигне съзнанието на човѣка. Какъвъ смисълъ има въ това, земята да се напълни съ жито, а хората да продължаватъ да се каратъ. При сегашното изобилие, нито богатиятъ може да яде, нито бѣдниятъ. Бѣдниятъ не си дояжда, а богатиятъ – преяжда. Въ края на краищата, отъ недояждане бѣдниятъ удължава живота си; отъ преяждане богатиятъ повръща всичко, което е ялъ, и преждевременно умира. Това сѫ мои твърдѣния. Споредъ моитѣ наблюдения, азъ не съмъ срѣщалъ нито единъ бѣденъ, който да е умрѣлъ отъ гладъ. Всички бѣдни сѫ умрѣли, както богатитѣ, отъ преяждане. Сега, като говоря така, азъ не искамъ да приемате нѣщата догматически, нито да вѣрвате, както азъ вѣрвамъ. Това, въ което азъ вѣрвамъ, остава за мене. Обаче, ако и азъ, и вие вѣрваме въ едно и сѫщо нѣщо, ние имаме общи допирни точки. Какво ще излѣзе отъ моята и отъ вашата вѣра, това е другъ въпросъ. Моята вѣра е важна за васъ дотолкова, доколкото може да донесе нѣщо добро, както частно за васъ, така и общо за всички. Ако моята вѣра ви обърка, дръжте се резервирано. Какво ще постигна, като ви кажа да раздадете имането си на бѣднитѣ, и вие първо ме послушате, а после съжалявате? Защо съжалявате? Защото сте раздали богатството си на бѣдни, които не сѫ истински бѣдни. Значи, трѣбва да различавате, кой е истински бѣденъ, и кой – истински богатъ. Има бѣдни, които играятъ ролята на бѣдни; има и богати, които играятъ роля на богати. Събрали се стотина американски милионери и рѣшили да изиграятъ ролята на бѣдни хора, да се представятъ като бѣдни. За тази целъ, тѣ се облѣкли въ скѫсани дрехи, хвърлили шапкитѣ, обувкитѣ си и тръгнали въ такъвъ видъ изъ града, да видятъ, какъ ще се почувстватъ въ положението на бѣдни и просяци. Като се поглеждали едни-други, тѣ се смѣели. Това е животътъ, дето хората играятъ роля на бѣдни и богати. Умрелиятъ не е ли бѣденъ? Той е фалиралъ търговецъ, изгубилъ всичкото си богатство. Като гледатѣ на умрѣлия, като на фалиралъ търговецъ, кой нѣма да му се смѣе, щомъ го види съ окѫсани дрехи, босъ и гологлавъ? Всички умрѣли, които занасятъ на гробищата, сѫ все фалирали търговци. – Тогава да се откажемъ отъ този животъ. – Не е въпросъ да се откажетѣ отъ живота, но умни да бѫдете. Казано е въ Писанието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърдце, съ всичката си душа и съ всичката си сила, и да възлюбишъ ближния си като себе си.” Да бѫдешъ уменъ, значи, да любишъ. Не можешъ да любишъ, ако не носишъ Разумното Слово въ себе си. То дава мощь на човѣка. Безъ Словото любовьта не може да се прояви. Любовьта е мощна сила, чрезъ която всеки моментъ можешъ да работишъ, както учениятъ работи съ своитѣ уреди и инструменти. Любовьта урежда и най-обърканитѣ работи. Любовьта укротява и най-свирепитѣ животни. Казано е: „Богъ е огънь всепояждащъ.” Понеже Богъ е Любовь, значи, Любовьта е огънь всепояждащъ. Тя не изгаря, но смекчава и стопѣва и най-твърдия металъ. Мнозина, въ алчностьта си, приличатъ на онѣзи разбойници, които нападнали единъ ученъ магъ, съ желание да го обератъ. Като разбралъ намѣрението имъ, той ги запиталъ: Какво искате? – Дай ни, кесията си, искаме да ни дадешъ всичкитѣ си пари. – Елате съ мене, азъ ще ви дамъ, колкото злато искате. Азъ имамъ малко пари, тѣ нѣма да ви задоволятъ. Разбойницитѣ тръгнали следъ учения. Той ги завелъ до една пещера, вдигналъ камъка, и предъ тѣхъ се открило голѣмо количество злато. Той имъ казалъ: Вземете си, колкото искате злато. Като го видѣли, разбойницитѣ се спуснали къмъ него и си взели по 20 ÷ 30 кг. злато. Турили го на гърбоветѣ си и тръгнали. Отъ тежестьта на златото, тѣ се уморили, изпотили и започнали да изоставатъ. По едно време тѣ огладнели толкова много, че не могли повече да ходятъ. Спрели да си починатъ, но нѣмали хлѣбъ да задоволятъ глада си и да възстановятъ силитѣ си. Вървели день - два, все гладни и не знаели, отде да намѣрятъ хлѣбъ. Съ тѣхъ заедно билъ и магътъ. Като видѣлъ отчаяното имъ положение, той казалъ: Вървѣтѣ съ мене, азъ ще ви заведа на друго мѣсто. Гладни, изнемощѣли, разбойницитѣ тръгнали следъ него. Той ги завелъ при друга пещера. Тропналъ съ прѫчицата си и предъ тѣхъ се открила богата трапеза съ вкусни ястия. – Сѣднетѣ да се нахранитѣ и после ще продължимъ пѫтя си. Тѣ гледали мага и си казвали: Чудно нѣщо, този човѣкъ не носи нищо на гърба си, а има всичко, каквото пожелае. Магътъ, съ своето знание, доказалъ, че въ живота не сѫ нуждни само пари. Най-после, той казалъ на разбойницитѣ: Оставете паритѣ на мѣстото и си вървѣтѣ. Питатъ: Кое е сѫщественото въ живота? – Разумното Слово. – Кое е сѫщественото още? – Вѣрата. – Обаче, не е важно, въ какво вѣрва човѣкъ; важно е, какво може да направи човѣкъ съ своята вѣра. Казвашъ: Азъ направихъ едно добро. – Не е достатъчно да направишъ само едно добро. Доброто е непреривно. Добритѣ дѣла сѫ свързани едно съ друго, като верига. Всеки день, всеки моментъ трѣбва да правишъ добро. Мислитѣ, чувствата и дѣйствията на човѣка трѣбва да бѫдатъ свързани едно съ друго. Това е неговиятъ идеалъ, неговото щастие. Има начинъ, по който човѣкъ маже да постигне своето щастие. – Какъвъ е този начинъ? – Елате съ мене, азъ ще ви покажа. Азъ ще ви заведа при пещерата, отдето всеки може да си вземе, колкото иска. Разстоянието до тази пещера е 500 километра. То трѣбва да се мине пѣшъ. Всеки трѣбва да си помисли, може ли да извѫрви това разстояние. Дали вѣрвате въ това, или не вѣрвате, то е ваша работа. Ако вѣрвате, ще видите, че е вѣрно; ако не вѣрвате, не е вѣрно. Отъ гледището на природата, това е фактъ, който всеки самъ може да провѣри. Единъ мой познатъ, като билъ въ Англия, се натъкналъ на особенъ случай. Една вечерь той присѫствалъ на интересна сказка, държана отъ единъ виденъ проповѣдникъ – негъръ. Той доказвалъ на англичанитѣ, че на всеки човѣкъ сѫ дадени условия за подобряване на живота. Отъ него се иска само едно: да бѫде разуменъ, да използва даденитѣ условия. Следъ сказката, отъ публиката излиза единъ младъ човѣкъ, който се отправя къмъ проповѣдника съ думитѣ: Ето, азъ имамъ музикални дарби, искамъ да ги развия, но нѣмамъ срѣдства. Какъ ще развия дарбата си? Проповѣдникътъ му отговорилъ: Който тѣ е надарилъ, Той си има грижа за това. Вѣрвай, и ще се убѣдишъ въ моитѣ думи. Въ това време, единъ богатъ англичанинъ се обадилъ: Азъ имамъ възможность да помогна на този младъ човѣкъ. Готовъ съмъ да се грижа за него, като за свое дете. Ще го поддържамъ, докато свърши. Младиятъ човѣкъ благодарилъ на своя благодетель съ думитѣ: Сега вече вѣрвамъ въ силата на този законъ. И на васъ казвамъ: Вѣрвайте въ Онзи, Който ви е далъ дарбитѣ. Той ще ви даде условия за тѣхното развитие. Съвременнитѣ хора живѣятъ въ еднократнитѣ процеси, затова не успѣватъ въ живота си. Срѣщамъ единъ познатъ, който ми казва: Едно време бѣхъ религиозенъ, но нищо не остана отъ моята религиозность. – Щомъ твоето вѣрую може да се явява и изчезва, ти никога не си билъ религиозенъ. Ти нѣмашъ нѣщо постоянно въ себе си. – Ами това, което ти проповѣдвашъ, истина ли е? – Не само, че е истина, но азъ живѣя въ истината, която е вѣчна и неизмѣнна. Ако не живѣя въ истината, нищо нѣма да остане отъ мене; азъ ще се превърна въ прахъ и пепель. Всичко добро и възвишено въ мене се дължи на истината. Азъ живѣя въ тази истина, въ която човѣкъ не може да се съмнѣва. Тя дава мощь и духъ на всеки, който я изповѣдва, безразлично, дали той е простъ или ученъ, богатъ или сиромахъ. Не е важно, какъ е облѣченъ човѣкъ. Важно е съдържанието и смисълътъ, които човѣкъ носи въ себе си. Какво се иска отъ човѣка? – Да даде възможность на своята душа, умъ, сърдце и воля да се проявяватъ. – Има ли човѣкъ душа? – Има, разбира се. Не се съмнѣвай въ себе си. Ще кажете, че сърдцето е органъ, който пулсира. – Вѣрно е, че сърдцето пулсира, че пулсътъ е свързанъ съ дѣйностьта му. Умътъ пъкъ е свързанъ съ дѣйностьта на мозъка. Дойдемъ ли до душата, не можемъ да намѣримъ мѣстото й въ човѣшкия организъмъ. Хиляди години да живѣе човѣкъ на земята, мѫчно може да опредѣли, какво представя душата. Тя е онова мощно, велико, възвишено начало въ човѣка, за което е казано, че око не е видѣло, и ухо не е чуло това, което се крие въ него. Неизброими сѫ възможноститѣ на душата. Въ обикновения животъ се казва, че като умира, човѣкъ предава душата си на архангелъ Михаилъ. Това сѫ поетични приказки за обикновенитѣ хора. Обаче, не е така и за мѫдреца. Той знае, че душата е нѣщо живо, мощно, необятно. Въ нея е човѣкътъ, а не тя въ него. Това, което осмисля човѣшкия животъ, което внася възвишени подтици въ човѣка, е неговата душа. Казвате: Да спасимъ душичкитѣ си. – Щомъ става въпросъ за спасение на душата, това не е душа. Душата не се нуждае отъ спасение. Тѣлото може да се спасява, но не и душата. Тя представя гениалното, свѣтото въ човѣка, което служи на Бога. Като знаешъ това, обърни се къмъ душата си съ слѣднитѣ думи: Понеже ти служишъ на Бога, азъ съмъ готовъ да направя всичко за тебе. Досега азъ съмъ ви говорилъ само за любовьта, но ако река да говоря за душата, само за предисловието върху този въпросъ сѫ нуждни хиляди години. Тя е разумното начало въ човѣка. Казано е: „Въ начало бѣ Словото.” Словото е душата, наречена още ангелска или Божествена душа. Тя представя едната страна на Словото. Душата е разумностьта, която се проявява въ свѣта. Вънъ отъ душата, вънъ отъ Бога никаква разумность, никаква реалность не сѫществува. Доброто е реалность. Злото, обаче, не е никаква реалность. Вънъ отъ доброто, никаква реалность не сѫществува. Щомъ злото произхожда отъ доброто, то е ограничено. Злото е ограничено, а доброто – неограничено, вѣчно. Слѣдователно, само неограниченитѣ нѣща иматъ условия да преживѣятъ времето си. Ограниченитѣ нѣща нѣматъ възможность да преживѣятъ себе си. И тъй, вънъ отъ душата, вънъ отъ Словото нищо друго не сѫществува. Въ душата се криятъ и умътъ, и сърдцето, и волята. Тя се проявява чрезъ тѣхъ. Въ душата се криятъ всички дарби и способности на човѣка. Щомъ тѣ се ограничаватъ, душата се скрива, не изявява своя животъ. „Въ начало бѣ Словото. Всичко чрезъ Него стана.” Чрезъ Словото се проявява и животътъ, и свѣтлината, която освѣтява всички човѣци. 7. Беседа отъ Учителя, държана на 12 октомври, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  3. 1930_10_19 Отецъ люби Сина

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Отецъ люби Сина „Отецъ люби Сина, и всичко е далъ въ Неговитѣ рѫце.” (Йоанъ 3:35) Казва му Никодимъ: „Какъ може старъ человѣкъ да се роди? Може ли втори пѫть да влѣзе въ утробата на майка си и да се роди?” (4 ст.) – Никодимъ можѣше самъ да си отговори, но той искаше да знае, какво ще му каже по този въпросъ новиятъ Учитель. Отговори Исусъ: „Истина, истина ти казвамъ, ако се не роди нѣкой отъ вода и Духъ, не може да влѣзе въ Царството Божие.” (5 ст.) Тогавашнитѣ евреи знаеха, че човѣкъ може да се роди отново, но какъ, не разбираха. „Роденото отъ плътьта, плъть е, а роденото отъ Духа, духъ е.” (6 ст.) – Като говорѣше на Никодима, Христосъ забеляза, че той се учудваше. – Защо? – Защото неговитѣ възгледи не се съвпадаха съ тѣзи на Христа. Недѣй се чуди, че ти рѣкохъ: „Трѣбва да се родишъ изново.” (7 ст.). За обяснение на този стихъ, Христосъ казва: „Вѣтърътъ вѣе, дето ще; и гласътъ му чувашъ, но не знаешъ, отде иде и де отива.” (8 ст.) Подъ „вѣтъръ”, Христосъ разбира нѣщо разумно, а не обикновения вѣтъръ, който вѣе, дето си ще, отвява хората и вдига прахъ навсѣкѫде. И разумното иде отнѣкѫде, но не знаешъ, отде иде. Разумната мисъль, разумната дума все ще спре нѣкѫде, но де ще спре, не знаешъ. Отговори Никодимъ и рече Му: „Какъ може да бѫде това?” (9 ст.) Отговори Исусъ и рече му: „Ти си учитель израилѣвъ и не знаешъ ли това? (10 ст.) – Тѣзи стихове изискватъ дълбоко разбиране. Христосъ казва на Никодима: Ти си останалъ назадъ; отдавна трѣбваше да знаешъ тия нѣща. Значи, Никодимъ останалъ назадъ въ културата. Христосъ не е отговорилъ точно така на Никодима, но азъ превеждамъ думитѣ Му. „Истина, истина ви казвамъ, че това, което знаемъ, казваме; и това, което сме видѣли, свидѣтелствуваме, и свидѣтелството ни не приемате.” (11 ст.) – Значи, Христосъ изнася едно обективно знание. Той повѣрилъ на ученицитѣ си това, което виждалъ и съзнавалъ. „Ако земнитѣ работи ви рекохъ и не вѣрвате, какъ щете повѣрва, ако река небеснитѣ?” (12 ст.) – Наистина, което учитѣ на земята, е земно. Ангелитѣ, които сѫ дошли на земята, нѣма защо да се раждатъ и прераждатъ. Само хората се прераждатъ, защото иматъ нужда отъ това. Хората иматъ нужда отъ кѫщи, а не ангелитѣ. Хората създаватъ градове, села, прекарватъ улици, които поливатъ съ вода да не се събира много прахъ. Ангелитѣ нѣматъ нужда отъ тѣзи нѣща. Хората се нуждаятъ отъ стражари, да ги пазятъ. Въ ангелския свѣтъ нѣма нито единъ стражарь. Хората турятъ юзди на конетѣ, което показва, каква култура иматъ. „Който вѣрва въ Него, не ще бѫде осѫденъ, а който не вѣрва, той е вече осѫденъ, защото не е повѣрвалъ въ името на Единороднаго Сина Божия.” (18 ст.) – Който не разбира езика на Писанието, вади много странни заключения. Той се пита, какъ може човѣкъ да бѫде осѫденъ. Колко лесно човѣкъ може да бѫде осѫденъ! Напримѣръ, ако не ядешъ хлѣбъ, ти си вече осѫденъ на смърть. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ. Който не ме яде, нѣма животъ въ себе си.” Значи, ако не вѣрвашъ въ живия хлѣбъ, т. е. ако не ядешъ отъ него, ти нѣмашъ животъ въ себе си. – Що е хлѣбътъ? – Истинското знание. Ако го носишъ въ себе си, ще живѣешъ; ако не го носишъ, ще умрешъ и ще ти направятъ паметникъ съ слѣдния надписъ: Тукъ почива единъ голѣмъ философъ. Така мислѣлъ и той за себе си. И дойдоха при Йоана и рекоха му: „Равви, Онзи, Който бѣше съ тебе отвѫдъ Йорданъ, за Когото ти свидетелствуваше, ето, Той крѫщава и всички отиватъ при Него.” (26 ст.) – Има два вида кръщение: Иоановото кръщение, което се отнася къмъ роденото по плъть, и Христовото кръщение – къмъ роденото по Духъ. Щомъ тѣ потопятъ въ вода, ти си роденъ по плъть. Мислишъ ли, че съ такова кръщение можешъ да влѣзешъ въ Царството Божие? „Той трѣбва да расте, а азъ да се смалявамъ.” (30 ст.) – Много естествено. Духътъ трѣбва да расте, а плътьта – да се смалява. Чудни сѫ хората, когато искатъ да растатъ по плъть. Плодътъ никога не може да бѫде по голѣмъ отъ дървото. Плътьта е малъкъ плодъ отъ дървото на Духа и трѣбва да се смалява. Даже най-голѣмиятъ плодъ не може да стане по-голѣмъ отъ динята. Тя е смѣла и може да на прави плода си голѣмъ, но затова лежи на земята. Не е като другитѣ плодове, да виси на клонетѣ. „Който иде отгоре, надъ всички е отгоре; който е отъ земята, отъ земята е и отъ земята говори. Който иде отъ небето, надъ всичко е отгоре.” (3 ст.) – Думата „отгоре” означава отъ Духа, а „отдолу” – отъ плътьта.” Който иска да бѫде богатъ, да живѣе въ охолство, той е роденъ по плъть, кръстенъ по плъть, живѣлъ по плъть и умира по плъть. „Богъ люби Сина, и всичко е далъ въ „Неговитѣ рѫце.” „Отецъ люби Сина.” – Това е твърдение, а всеко твърдение, трѣбва да се докаже. И въ математиката се изнасятъ много закони, отношения, но тѣ трѣбва да се докажатъ. Това значи разрѣшение на неизвѣстнитѣ. За да се намѣри неизвѣстното, нужно е да има нѣщо дадено. „Отецъ люби”. – Защо, на какво основание люби? Ще кажете, че Отецъ люби, защото Христосъ е Неговъ Синъ. – Какво означава думата синъ? – Тя. трѣбва да се преведе. Ако човѣкътъ е синъ, и малкото пиле може да бѫде синъ на голѣмата птица. Въ такъвъ случай, какво наслѣдство получава пилето отъ баща си? И малкото дръвче, издънката може да бѫде синъ на голѣмото дърво. Какво може да й даде бащата? Ето защо, като се правятъ сравнения, трѣбва да се знае, въ каква категория, въ какво отношение се намиратъ величинитѣ, които се сравняватъ. Кое е това, за което Отецъ люби Сина? Ако ти обичашъ приятеля си, трѣбва да има подбудителна причина за това. То не е само нѣкакво чувство. Чувството е изразитель, проводникъ на разумна сила, която се проектира въ природата. Обаче, приятелството, само по себе си, е разумна връзка. Докато сѫществуватъ разумни отношения, има приятелство. Щомъ се прекратятъ разумнитѣ отношения, приятелството изчезва. Значи, синътъ е синъ дотогава, докато има разумно отношение къмъ баща си. Щомъ разумното отношение изчезне, и синовностьта изчезва. Това е законъ. И тогава, спорѣдъ думитѣ „Отецъ люби Сина”, разбираме разуменъ синъ, който върши волята на баща си въ всеко отношение. Всеки човѣкъ, който върши волята Божия, той може да бѫде Неговъ Синъ. – Тогава да бѫдемъ Синове на Бога. – Да, можете да бѫдете. – Кога? – Въ бѫдеще. Сега още не сте Синове Божии. Когато твърдите, че сте Синове Божии, това е идея на миналото, която сега се реализира. Ако нѣкой твърди, че е Синъ Божи, той трѣбва да притежава качествата на своя Баща. Не е достатъчно само да кажешъ, че еди-кой си ти е баща. Това е само външната страна. Три качества се изискватъ отъ сина: той трѣбва да прилича по тѣло, по умъ и по сърдце на своя баща; той трѣбва да прилича по умъ, по душа и по духъ на своя баща. Приликата по душа и духъ оставямъ настрана, защото тѣ сѫ спорни въпроси. Тѣ ще останатъ за разглеждане въ бѫдещата култура, когато дойдатъ на земята гениитѣ и свѣтиитѣ. Тогава за учители на земята ще бѫдатъ само гении и свѣтии. Засега даже въ университетитѣ преподаватъ обикновени хора, най-много талантливи. Почти въ никой европейски университетъ нѣма нито единъ гений или светия за професоръ. Това твърдение е само за мене, за васъ може да не е валидно. Вие може да твърдите, че въ университетитѣ има гении и свѣтии. Това твърдение е само за васъ, а не и за мене. Споредъ моитѣ изслѣдвания, въ университетитѣ още нѣма нито гении, нито свѣтии. Подъ „гений и светия” ние разбираме друго нѣщо, а не както вие разбирате. Отъ физиологическо гледище, думитѣ „гений и светия” не сѫ строго опредѣлени, спорѣдъ тѣхната сѫщность. Съвременната физиология подъ „гений” разбира човѣкъ, който е до границата на лудия. Нѣкои учени твърдятъ, че лудостьта се дължи на гениалностьта. Споредъ тѣхъ, гениалностьта граничи съ лудостьта, а обикновениятъ, талантливиятъ сѫ далечъ отъ лудостьта. И за Христа казваха: „Лудъ е Той, защо Го слушате?” И за апостолъ Павелъ казваха, че е полудѣлъ отъ много учене. Като говоря за гениитѣ и свѣтиитѣ, азъ искамъ да кажа, че тѣ разбиратъ законитѣ, методитѣ и силитѣ, съ които разумната природа оперира. Гениятъ прилага законитѣ и методитѣ на природата, както за себе си, така и за своитѣ ближни. Сѫщото се отнася и за свѣтиитѣ. Тѣ сѫ надъ гениитѣ и пазятъ равновѣсие между живота и законитѣ. Тѣ сѫ равнодѣйствуващата сила въ свѣта. Тѣ сѫ хора на мѫдростьта. Азъ не говоря за обикновенитѣ свѣтии въ църквитѣ. Тѣ сѫ църковни свѣтии. Тѣзи свѣтии, за които говоря азъ, не сѫ въ църквитѣ, но сѫ между хората. Нѣкога светията е облѣченъ добре, а нѣкога е босъ и гологлавъ, и съ рало въ рѫка оре на нивата. Нѣкога ще го видите съ чукъ въ рѫка; съ четка, като виденъ художникъ, или съ цигулка, като виденъ музикантъ. Ще кажете, че е невъзможно светията да бѫде и прост работникъ, и ученъ човѣкъ, и художникъ. – Светията заема всекакво положение. Ако Христосъ, Синъ Божи, можа да работи съ часове съ ренде въ рѫка въ работилницата на баща си, или да носи вода на майка си, нима светията стои по-високо отъ Христа? При това, Христосъ бѣше и Учитель. Тогава да не ви е чудно, че ще срѣщнете светията на работа въ всички области на живота. Христосъ носѣше сандали на краката си, а не модерни обувки, каквито съвременнитѣ хора носятъ. Обаче, това е външната страна на живота. Днесь познаватъ светията само по външната страна. Светията трѣбва да има слѣднитѣ три нѣща: тѣло, което да не се разрушава при никакви условия; сърдце, което да не се подава на никакви изкушения; умъ, който да не се подава на никакви заблуждения. Светията е изразитель на великата истина. Значи, тѣлото на светията не трѣбва да умира, отъ нищо да не се разрушава; сърдцето му да устоява на всички съблазни, и умътъ му да се справя съ всички противорѣчия. Който може да даде друго опредѣление за светията, азъ съмъ готовъ да го приема. Който не вѣрва на думитѣ ми, нека даде свое опредѣление за светията. Моето опредѣление е за мене, на никого не го налагамъ. Азъ съмъ готовъ да заема мѣстото на светията, за когото давамъ опредѣление; въ никой случай не желая да бѫда на мѣстото на нѣкой светия отъ църквата. Сѫщо така съмъ готовъ да заема мѣстото на гений, който разбира и прилага правилно законитѣ на природата. Обаче, не желая да заема мѣстото на гений, какъвто описватъ физиолозитѣ. За такива гении и досега спорятъ, дали сѫ истински, или не. И самитѣ физиолози, като опредѣлятъ понятието „гений” има още много да учатъ. Тѣ сѫ далечъ отъ истината за органическия свѣтъ. Сега, да дойдемъ до въпроса за храненето. Съ каквото се храни човѣкъ, такъвъ става. – Съ какво трѣбва да се храни човѣкъ? Споредъ физиолозитѣ, опредѣлено е, каква храна да употрѣбява човѣкъ. Напримѣръ, брѣменната жена трѣбва да се храни съ специфична храна. И мѫжътъ, преди да е станалъ баща, сѫщо трѣбва да употрѣбява специфична храна. Гениятъ трѣбва да употрѣбява храна за гении, светията – съотвѣтна храна. И царьтъ трѣбва да приема специфична храна. Това е наука. Какво знаятъ по това съвременнитѣ физиолози? Пчелитѣ, които преди хиляди години сѫ изучавали храненето като наука, и досега прилагатъ наученото по отношение на своята царица, работници и търтеи. И досега прилагатъ тѣ своята теория за храненето въ живота си, а хората още не знаятъ, какъ трѣбва да се хранятъ и каква храна да употрѣбяватъ. Който не разбира законитѣ за храненето, казва: Богъ е наредилъ човѣкъ да се храни съ една или друга храна, по единъ или другъ начинъ. Вѣрно е, че Богъ създаде свѣта и опредѣли на всеко сѫщество съотвѣтна храна, но хората изгубиха правилнитѣ методи и правила за хранене, както и първичната храна, опредѣлена за тѣхъ. Затова днесь болѣститѣ се ширятъ отъ единия до другия край на свѣта. Не е лошо, че има болѣсти, страдания и сиромашия. Азъ не съмъ противъ тѣхъ. Не е лошо да има богатство, знание, азъ не съмъ и противъ тѣхъ. Че сѫществува смърть, и това не е лошо. Че има грѣхове въ свѣта, и това не е лошо. Азъ не съмъ противъ това, което сѫществува въ свѣта, но всеко нѣщо трѣбва да бѫде на своето мѣсто. Грѣхътъ е отрова, която трѣбва да бѫде затворена въ шишета и, когато е нужно, тогава да се употрѣби. – За какво е нужна отровата? – За лѣкарство. Грѣхътъ, сиромашията, болѣстьта сѫщо трѣбва да сѫ затворени въ шишета и въ специфични случаи да се използуватъ за инжекция. Всички отрицателни нѣща се държатъ затворени въ шишета и при специфични случаи само се използуватъ. Едно нѣщо ще знаете: любовнитѣ работи, т. е. всичко, което има отношение къмъ любовьта, трѣбва да бѫдатъ свободни. Азъ мога да бѫда краенъ филантропъ или човѣколюбецъ и да правя всичко съвършено безкористно. Това изисква отъ насъ целокупниятъ животъ. Вънъ отъ този животъ не мога да проявя доброто. При това, което е добро за мене, то е добро за всички. Дето е доброто, тамъ нѣма користолюбие. Въ външното добро, обаче, има користолюбие. Напримѣръ, плащашъ на нѣкого десеть хиляди лева, но искашъ да го използвашъ, да стане твой слуга. Ти величаешъ нѣкого, но съ извѣстна целъ. Ти нѣмашъ любовь къмъ него, но искашъ да го използувашъ. Питамъ: Може ли този слуга да тѣ обича? Може ли човѣкътъ, когото величаешъ, да тѣ обича? Дето нѣма любовь, тамъ користолюбието се шири; тамъ отношенията между хората се развалятъ. Това сѫ временни отношения между хората. И тѣ сѫ добри, но безкористнитѣ сѫ по-добри. Когато се казва, че е добре да бѫде човѣкъ богатъ, разбираме земята, която дава изобилно. Добре е човѣкъ да бѫде светия. Тукъ подъ „светия” разбираме небето. На земята светията е бѣденъ човѣкъ. Той може да съжителствува съ хората дотолкова, доколкото свѣтлината съжителствува съ тѣхъ. Свѣтлината, която излиза отъ разумния центъръ – Слънцето, се движи съ бързина 300,000 км. въ секунда. Като минаватъ презъ земята, слънчевитѣ лѫчи се движатъ съ голѣма бързина, за да не се опетнятъ. Ето защо, всеки свѣтлиненъ лѫчъ остава на земята само една триста-хилядна часть отъ секундата, следъ което отива въ пространството. Понеже всеки лѫчъ носи благословение, щомъ го остави на земята, той веднага си заминава. Въ това отношение, хората сѫ затворници, които очакватъ нѣщо отъ слънчевитѣ лѫчи. Тѣ слизатъ за моментъ на земята, оставятъ благото, което носятъ, като храна за човѣцитѣ, и се връщатъ назадъ. Нѣкой казва: Азъ се разговарямъ съ свѣтлината. – Да мислишъ, че се разговаряшъ съ свѣтлината, това е едно; всѫщност, да се разговаряшъ, това е друго. Казвашъ, че се разговаряшъ съ Господа. – Като казвашъ така, ти трѣбва да имашъ ясна представа, какво значи, да говоришъ съ Господа. Ако самъ нѣмашъ представа, първо ти ще изпаднешъ въ лъжливо положение, а послѣ и твоитѣ близки. Като слушашъ нѣкой да говори по радио, това подразбира ли, че се разговаряшъ съ него, когато той е на 8,000 км. разстояние отъ тебе? Да се разговаряшъ съ човѣка, това значи да си близо до него, да го виждашъ, и той да тѣ вижда. Като казвашъ, че се разговаряшъ съ Бога, трѣбва да обяснишъ какъ става това, да не мислятъ, че по форма си се разговарялъ. Съвременнитѣ хора си представятъ човѣка по форма, но това не е истинскиятъ човѣкъ. Тѣлото е жилище, въ което душата временно пребивава. „Отецъ люби Сина.” За да има правилни отношения между бащата и сина, нужно е знание. Бащата всекога обича своя разуменъ синъ. Той най-много обича своя добъръ, уменъ и любещъ синъ, затова всичко оставя въ негови рѫце. Бащата знае, че разумниятъ синъ никога нѣма да онеправдае другитѣ. Законъ е: Всеко сѫщество, което се опитва да онеправдае другитѣ, изгубва своята интелигентность. Като направи най-малкия грѣхъ, той постепенно губи своитѣ дарби и способности. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ представя единица съ 14 нули. Ако направи най-малкия грѣхъ, единицата изчезва и оставатъ 14 нули. Какво представятъ нулитѣ безъ единицата? – Нищо не струватъ. Обаче, като направи добро, единицата дохожда на мѣстото си, взима мѣстото предъ нулитѣ, и тѣ се осмислятъ. „Отецъ люби Сина.” – Защо бащата люби сина си? – Защото той има правилно отношение къмъ него. Правилнитѣ отношения сѫ отъ голѣмо значение за онѣзи, които разбиратъ живота. Обаче, повечето хора не разбиратъ живота, както трѣбва. Тѣ не сѫ достигнали до това развитие. Ето защо, най-голѣмо право да живѣе има онзи, който разбира живота. – Ама условията на живота сѫ лоши. Вие сте създали тѣзи условия. Стремежитѣ и вѫждѣленията на миналия човѣшки животъ се реализиратъ въ сегашния, а сегашнитѣ стремежи на човѣка ще се реализиратъ въ бѫдеще. Каквото мислите и чувствувате днесь, не може да се реализира въ този животъ. Сегашниятъ животъ е проявление на миналия. Като изживѣете миналото си, тогава ще живѣете настоящето. „Отецъ люби Сина.” – Отецъ, това е Разумното Начало въ човѣка. Велико нѣщо е да имашъ баща. Докато ражда, бащата е богатъ. Щомъ престане да ражда, той обѣднява. Щомъ обѣднѣе, той не е баща. Сѫщото се отнася и до майката. Бѣдната майка не ражда. Бѣдниятъ не може да стане учитель. Щомъ е бѣденъ, той е още ученикъ. Подъ „богатство” азъ не разбирамъ само външно трупане на пари. Ако е така, какво ще кажете за светията? Той може външно да не е богатъ, а да е светия. Азъ говоря за вѫтрешното богатство на човѣка. Това значи истински богатъ. Само такъвъ човѣкъ разбира, какво нѣщо сѫ отношенията между хората. Днесь, въ която църква, въ което общество, въ която партия или държава влѣзете, всички искатъ да имъ се подчинявате, да се съобразявате съ тѣхнитѣ закони. Не е лошо това, но като се подчинявате, ако усѣтите, че ви ограничаватъ, отнематъ свободата ви, какво сте придобили? Църквата, обществото, партиитѣ даватъ голѣми обѣщания. Изпълниха ли обѣщанията си? И човѣкъ, като слизалъ отъ небето, далъ обѣщание, че ще се отнася съ животнитѣ като съ свои по-малки братя. Изпълни ли това обѣщание? Едва сега нѣкои хора почватъ да съзнаватъ какви отношения трѣбва да иматъ къмъ животнитѣ, и се стараятъ да ги облекчаватъ, да не ги товарятъ много. Въ бѫдеще хората ще оратъ съ трактори, а не съ рала, както сега оратъ. Животнитѣ ще се повдигнатъ и ще минатъ въ по-висока фаза на живота. Сегашнитѣ млѣкопитаещи сѫ кандидати за човѣци. – Може ли да стане това? Въ една легенда се разказва, какъ единъ отъ вавилонскитѣ царе станалъ животно. Той направилъ едно голѣмо престѫпление, за което Богъ го наказалъ, превърналъ го въ животно. Много години прекаралъ като животно, докато най-послѣ се разкаялъ и отново приелъ човѣшка форма. Това е легенда, а въ индускитѣ книги се говори като фактъ за преминаването на човѣка въ животно, и на животното въ човѣшка форма. Това се изучава даже въ училищата. То не е мое вѣрване, но индуско. Въ миналото и въ Египетъ сѫ изучавали този въпросъ. Ще кажете, че това не е вѣрно. – Възможно е. Сѫществуватъ нѣколко закони: за наслѣдственостьта, за странствуването на душата и за прераждането. Значи, една и сѫща реалность се изразява по три различни начина. Странствуването на душата е велика реалность, спорѣдъ която душата излиза отъ Бога, слиза въ материята да се учи и отново се връща при Бога. Законътъ за прераждането подразбира слизане на душата въ материалния свѣтъ, докато се усъвършенствува. Законътъ за наслѣдственостьта подразбира предаване на извѣстни черти, стремежи и качества отъ бащата на сина. „Отецъ люби сина си.” – Защо? – Защото Синътъ носи качествата на Отца си. Когато дойде на земята, Христосъ искаше да намѣри готови хора, да имъ предаде учението, което носѣше отъ небето. Той искаше да се отвори пѫть къмъ небето, да отидатъ нѣкои души отъ земята, да слѣдвате небесния университетъ. Между кои вѣрваща можа Христосъ да намѣри такива души? Тѣ нѣмаше да умратъ, но щѣха да отидатъ на небето да изучаватъ по-висока наука отъ земната и като се върнатъ на земята, да разказватъ какво сѫ видѣли и научили. Има ли такива хора между васъ, които сѫ слѣдвали университета на небето, да разкажатъ какво има тамъ? Всеки, който е дошълъ съ дипломъ отъ небето, веднага сѫ го изпѫждали отъ земята. Кой би повѣрвалъ на такъвъ човѣкъ? Колкото и да ви убѣждава, че е свършилъ университета на небето, нѣма да му вѣрвате. По-скоро бихте повѣрвали въ приказкитѣ „1001 нощь” отколкото въ това, че нѣкой ходилъ на небето да се учи и се върналъ оттамъ на земята. Съвременнитѣ хора иматъ изопачено понятие за небето. Великъ е животътъ на небето. Представете си, че въ клеткитѣ на човѣшкия организъмъ живѣятъ микроби, които се хранятъ и развиватъ самостоятелно, безъ да подозиратъ, че сѫ въ човѣка. Ако между тѣзи микроби се яви единъ ученъ философъ, пакъ микробъ, и започне да имъ разправя за човѣка, за неговото царство, ще повѣрватъ ли тѣ на думитѣ му? Ще кажатъ, че той е заблуденъ. Сѫщо така, и хората, като микроби, живѣятъ въ клеткитѣ на разумнитѣ сѫщества, безъ да съзнаватъ това. Обаче, грамадна е разликата между микробитѣ и човѣка. По-скоро човѣкътъ ще проникне въ небето, между разумнитѣ сѫщества, отколкото микроба въ човѣшкия свѣтъ. Има сѫщества на земята, които виждатъ подъ пъленъ ѫгълъ, т. е. подъ ѫгълъ отъ 360°. Тѣ виждатъ навсекѫде. – Докажи това! – Лесно може да се докаже, но трѣбва да заемемъ положение отъ знанието къмъ незнанието. Какъ ще докажете, че едно вещество е сладко? Като го вкусите, сами ще се убѣдите, че е сладко. Колкото да е изопаченъ вкусътъ ви, все ще познаете, че е сладко. Моятъ и вашиятъ вкусъ не сѫ еднакви, но поне приблизително ще имате впечатлѣние, подобно на моето. Можете ли да отречете, че това вещество е сладко? Слѣдователно, когато казваме, че даденъ човѣкъ говори истината, ние подразбираме, че въ него сѫ вложени качества на истината. Този човѣкъ е изключилъ абсолютно лъжата отъ себе си. Дето и да го поставите, той всекога ще заеме едно и сѫщо положение къмъ истината. Сладчината си е всекога сладчина. Ако едно сладко вещество е примѣсѣно съ горчиво, езикътъ ще схване това. То не значи, да отречешъ сладкото за смѣтка на горчивото. Сѫщо така, и човѣшкото сърдце има способностьта да различава доброто отъ злото, да различава тѣхната сладчина и горчивина. Човѣкъ, на когото имашъ пълно довѣрие, носи истината въ себе си. Най-силнитѣ храни сѫ сладкитѣ, но трѣбва да знаетѣ, какъ да преработитѣ тази сладчина. Ако организмътъ не може да я обработи, тя ще причини въ него захарна болѣсть – диабетъ. Следъ сладкитѣ храни идатъ киселитѣ. Тѣ сѫ причина за буйния, сприхавъ характеръ на човѣка. Въ каквото общество попадне такъвъ човѣкъ, въ края на краищата, той ще избухне и ще разруши нѣщо. Той разяжда материята, както киселинитѣ. Който употрѣбява водни храни, лесно затлъстява. За да дойде въ нормалното си състояние, той трѣбва да яде повече кисели храни, послѣ сладки и следъ това да употрѣбява въ малко количество вода, главно водни храни. Казано е: „Блага дума отваря желѣзни врата”. Слѣдователно, кажи на човѣка една блага дума, да го повдигнешъ и успокоишъ. Острата, груба дума възбужда, дразни човѣка. Благата дума е естествена храна за човѣка. Дай му сладка храна, ако искашъ да ти благодари. Казано е въ Писанието: „Истината ще ви направи свободни.” Всеки се стреми да извоюва своята свобода. За да я извоюва, той трѣбва да изучава формитѣ, законитѣ на истината, както и отношенията между живитѣ сѫщества. После, той трѣбва да изучава съдържанието и вѫтрешния смисълъ на тѣзи форми. Безъ това знание, човѣкъ не може да познае своето собствено съдържание. Значи, той трѣбва да изучава законитѣ на своето тѣло, на своя умъ и на своето сърдце. Лесно се казва, какво трѣбва да се учи, но какъ ще се изучи? Вземете, напримѣръ, възпитанието на децата. Лесно ли се постига това? Ако азъ възпитавамъ деца, ще постѫпя по съвсемъ другъ начинъ отъ този, който сега се прилага. Посѣщавалъ съмъ училищата цели 11 години и видѣхъ, какъ постѫпватъ съвременнитѣ учители. Азъ познавамъ сегашнитѣ методи на възпитание не само въ България, но въ целия свѣтъ. Навсекѫде си служатъ съ примитивни методи. Повечето учители не знаятъ елементарнитѣ правила за възпитание на детето. За да въздѣйствувашъ върху нѣкое дете, трѣбва да го пипнешъ на специално мѣсто на брадата. Но нужно е да се знае точно мѣстото, и какъ да пипнешъ. Пипнешъ ли това мѣсто както трѣбва, ти произвеждашъ магическо дѣйствие върху неговата воля. Кое е това мѣсто, не казвамъ, защото не сте готови и бихте злоупотрѣбили. Ако бащата пипне детето си на това мѣсто, той може да направи отъ него, каквото си поиска. Това за мене е фактъ, опитанъ и провѣренъ, а вие можете да го приемете на довѣрие, а можете и да го отречете. Ще кажете, че това е само теория. Азъ никога не градя знанието си на теории. За да изнеса единъ фактъ, азъ съмъ го провѣрилъ най-малко десеть пѫти. Слѣдователно, за да подтикнешъ волята на човѣка къмъ дѣйность, намѣри специфичното мѣсто на брадата му и тамъ го пипни. Кѫде трѣбва да пипнешъ човѣка, ако той има мѫчнотия въ сърдечния свѣтъ? Ще кажете, че трѣбва да се засѣгне сърдцето му. Не, не бутайте сърдцето му. Има специфично мѣсто за трансформиране енергиитѣ на сърдцето. Това мѣсто е отбелязано на лицето, но нѣма да го кажа. Ако хората имаха правилно отношение къмъ Бога, можехъ да ви посоча това мѣсто, но засега се въздържамъ. Ако дадатъ обѣщание предъ Бога, че нѣма да злоупотрѣбяватъ съ истината, само тогава мога да имъ покажа тѣзи мѣста. Въ това отношение, законътъ е много строгъ. Ако не опази закона на истината, човѣкъ губи всичко, което му е дадено. Ако знаешъ истината и злоупотрѣбявашъ съ нея, законътъ веднага ще тѣ хване. Ако пипнешъ нѣкой човѣкъ на тѣзи мѣста, трѣбва да пристѫпишъ съ всичкото си почитание и всичката чистота и светость. Затова Богъ каза на Моисея: „Изуй обувкитѣ си, защото мѣстото, на което стоишъ, е свето.” Когато човѣкъ се намира въ умствено затруднение, може да му се помогне по сѫщия начинъ: да се намѣри специфичното мѣсто, което произвежда добъръ резултатъ. Кое е това мѣсто, не мога да ви кажа. Казвате: Трѣбва да вѣрваме въ сѫществуването на Бога. Само така ще ви се даде това, което желаете. – Важно е какъ да вѣрваме. – Ще вѣрвашъ, че имашъ единъ баща, който всекога се грижи за тебе. Бащата казва: Синко, вѣрвай, че азъ съмъ при тебе. Обаче, вѣрата изисква правилни отношения между бащата и сина. Като синъ, когато съмъ при баща си и когато не съмъ при него, азъ пазя свещено неговия образъ. Азъ се чувствувамъ свободенъ предъ него. Азъ храня синовни отношения предъ баща си, а не господарски, нито робски. Нѣкога бащата иска да застане на мѣстото си, като господарь. Не, бащата може да се държи господарски, безъ да е баща; може да се държи приятелски и да е, всѫщност, баща. Бащата не може да бѫде едновременно и баща, и господарь. И синътъ не може да бѫде едновременно и синъ, и робъ. Азъ нѣмамъ нищо противъ това, че бащата е господарь, а синътъ – робъ. Казвамъ: Въ природата сѫществува законъ, спорѣдъ който едновременно не можешъ да вършишъ две нѣща. Ако баща ми се отнася къмъ мене господарски, азъ ще бѫда робъ, слуга. Но ако постѫпва къмъ мене приятелски, като баща, тогава азъ ще му бѫда синъ. Значи, не мога да бѫда въ едно и сѫщо време и робъ, и синъ. Казвате: Ние считаме Бога за баща, а всѫщност, Той е господарь. – Ако мислите така, каква идея имате за Бога? Ако познавате Бога като вашъ баща, това е едно нѣщо; ако Го познавате като господарь, това е друго нѣщо. Ако познавате Бога като вашъ Учитель, това е едно; ако Го познавате като вашъ спаситѣль, това е друго нѣщо. Това сѫ опредѣлени идеи. Щомъ смѣсвате тѣзи идеи, вие създавате цела каша. Нужно е дълбоко, вѫтрѣшно разбиране. Който не разбира законитѣ на живота, ще се намѣри въ голѣмо противорѣчие. Казвашъ: Отъ толкова години слѣдвамъ пѫтя къмъ Бога, но нищо не съмъ направилъ. Ние трѣбва да поддържаме отношенията си къмъ Бога и своитѣ ближни въ изправность, понеже силитѣ, вложени въ насъ, трѣбва да се разработватъ. – Кога ще се постигне това? – Има време. Споредъ индуското учение, деньтъ на Брама е равенъ на число, състоящо се отъ единица съ 14 нули следъ нея. Опредѣлѣте, на колко билиона или трилиона е равно това число. Всеки, който е излѣзълъ отъ Бога, разполага съ голѣми дарби и способности за реализиране на единъ Божественъ день, равенъ на число, образувано отъ единица съ 14 нули. Като живо сѫщество, ти не трѣбва да се задоволишъ да останешъ въ формата на риба, птица или млѣкопитаещо, нито въ формата на нѣкое предпотопно животно, нито въ формата на човѣкъ, но да вървишъ нагоре, по възходящата стлба, докато стигнешъ до първичния човѣкъ, т. е. до космическия човѣкъ, или въ формата на библейския човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие на Бога. Затова е нуженъ единъ периодъ отъ 15 цифрено число, съставено отъ единица съ 14 нули. Толкова време е нужно, докато се качишъ на високия връхъ, отдето ще виждашъ всички разумни сѫщества и отношенията имъ къмъ тебе, както и твоитѣ отношения къмъ Бога. И тогава, за да се слѣешъ съ Бога, нужно е още толкова време равно на число, съставено отъ единица и 14 нули. Следъ като живѣешъ на всички слънца и планети и прекратишъ този животъ, ще отидешъ при Бога, ще влѣзешъ въ Него – тамъ ще опиташъ дълбочината на Божественото. Тогава ще влѣзешъ въ друга епоха, дето ще живѣешъ толкова години, колкото представя едно число отъ 39 цифри. Какво ще кажете на всичко това? Индуситѣ не пишеха тѣзи числа. Тѣ казватъ, че въ нощьта всичко заспива. Значи, докато спи човѣкъ, времето минава лесно. – Така е, за глупавия всичко спи, а за разумния всичко живѣе. За онзи, който разбира тѣзи нѣща, има животъ. Питате: Какъвъ е смисълътъ на сегашния животъ? – Смисълътъ на този животъ е въ придобиване на знания. Следъ като се прераждашъ на земята 777 пѫти, ти минавашъ по пѫтя на слизането и възлизането – спорѣдъ законитѣ на еволюцията и инволюцията. Това е египетското учение. Като излизашъ отъ Бога, Той ще тѣ изпрати съ слѣднитѣ думи: Синко, знаешъ ли кога ще се върнешъ при Мене? Това ще бѫде, следъ като вселената се създаде още 14 пѫти и пакъ изчезне. Подъ „изчезване на вселената” ние не разбираме изчезването като процесъ, познатъ на насъ, но си представяме събличане и обличане на земята 14 пѫти. Когато вселената преживѣе такива 14 дни, Богъ е преживѣлъ само половинъ день. Азъ привеждамъ тѣзи факти само като забавление, като куриози. Съ това не искамъ да обезсмисля вашия животъ. Напротивъ, животътъ има велико бѫдеще. Всички страдания, които преживявате, ще се използуватъ. Отъ това гледище, и смъртьта е необходимость. Тя е наша сестра. Като дойде тя, ти ще се предадешъ въ нейнитѣ обятия и ще кажешъ: Прави съ мене, каквото искашъ. Тя ще тѣ обере по всички правила, следъ което ще дойде другата ти сестра – любовьта. Тя ще тѣ облѣче съ най-хубави дрехи. Ако не дойде смъртьта да тѣ обере и съблѣче, любовьта никога нѣма да тѣ облѣче. Смъртьта казва: Ще тѣ съблека. – Какво да правя? – Ще чакашъ да дойде любовьта, да тѣ облѣче въ най-хубави дрехи, каквито никога не си виждалъ. Като се облѣчешъ въ хубави дрехи, ще благодаришъ на смъртьта, че тѣ е съблѣкла. Тя не обича да й благодаришъ, нито да плачешъ предъ нея. И да искашъ да плачешъ, не можешъ, нѣмашъ сълзи; ти нѣмашъ и мускули, съ които да й се противопоставишъ. Ти само вѫтрѣшно ще почувствувашъ смъртьта. Тя тѣ лишава отъ всички външни сѣтива. Като видишъ страшния образъ на смъртьта, тя ще ти се усмихне и ще каже: Колко си глупавъ! Ти не разбирашъ онѣзи, които тѣ любятъ. Като тѣ заровятъ въ земята, иде любовьта и започва да ги прислужва. Казвате, че любовьта облича човѣка. – Да, смъртьта го съблича, а любовьта го облича. Кой досега е казалъ тази истина? – Нито църквата, нито богословитѣ. Като казвамъ, че смъртьта съблича човѣка, това показва, че тя е силна. Нѣма по-красивъ ангелъ отъ смъртьта. Въпреки това, като я видите, космитѣ ви настръхватъ. Следъ тази опитность, ако тѣ питатъ, защо се пазишъ отъ грѣха, казвашъ: Ти виждалъ ли си смъртьта? – Не съмъ я виждалъ. – Азъ я видѣхъ само веднъжъ, втори пѫть не искамъ да я видя. „Отецъ люби Сина.” Синъ е онзи, който възприема съ открито, любещо сърдце всичко, което става въ вселената. Като влѣзе въ нея, предъ каквото и да се намѣри – богатство или бѣднотия, слава или безславие, грѣхъ или правда, да е готовъ да каже: Така е опредѣлено отъ Бога. Като натовариха Христа съ грѣховетѣ, не ги ли понесе Той? Въ това отношение, Той е най-голѣмиятъ работникъ въ свѣта. Христа натовариха съ вѣковнитѣ грѣхове, Той да ги изплати. Никой, освѣнъ Христосъ, не се нае да понесе грѣховетѣ на хората. Цели 33 години Той носѣше грѣховетѣ имъ, следъ което Го разпнаха. Има едно предание, въ което се казва, че когато Христосъ билъ на кръста, една жена се приближила до Него и Му казала: Господи, ти още не си поелъ моя товаръ, т. е. моя сметь. Той помолилъ да отковатъ рѫката Му, да изпълни последното си задължение. Следъ като поелъ и нейния товаръ, Той казалъ: Сега можете отново да заковѣте рѫката ми. Днесь Христосъ не може да бѫде прикованъ на кръста. Всеки, който веднъжъ е билъ закованъ на кръста, втори пѫть не могатъ да го заковатъ. Сега, всички вие сте заковани. Азъ виждамъ майки и бащи, братя и сестри, деца – всички сѫ заковани. Други носятъ кръста си къмъ Голгота – мѫже и жени, всички отиватъ тамъ. Следъ това казватъ, че иматъ култура. – Каква е тази култура? – Велика култура е тя. Въ нея е смисълътъ на живота. Ще кажете, че и азъ плача като васъ. – Азъ не плача, не съмъ отъ тѣзи, които плачатъ. Мина времето на моя плачъ. – Не тѫжишъ ли? – Мина времето и на тѫгата. – Не мислишъ ли за подобрението на човѣчеството? – Всички хора страдатъ отъ изобилие – резултатъ на което е болѣстьта диабетъ. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ сладка храна. Тя е словото на живота. Словото трѣбва да се дава на хората. Нѣкои казватъ за мене, че искамъ да заповѣдвамъ. – Азъ съмъ преживѣлъ и това време. Сега на никого не заповѣдвамъ. Казвате, че минавамъ за владика. – И това съмъ преживѣлъ. И положението на царь преживѣхъ. Азъ не искамъ да бѫда нито владика, нито царь, нито майка, нито баща. Това оставихъ на хората. – Какъвъ искашъ да бѫдешъ сега? – Азъ искамъ да бѫда служитель на Бога. Останалитѣ хора ще бѫдатъ и царе, и владици, и майки, и бащи. Тази е моята философия. Казвате за мене: Този човѣкъ иска да ни устрои нѣкаква засада, нѣкаква примка. – Нѣкога азъ съмъ правилъ тѣзи примки, но като видѣхъ тѣхнитѣ резултати, отказахъ се отъ всичко. Едно време бѣхъ господарь, видѣхъ резултата на господарството и се отказахъ отъ него. Едно време бѣхъ свещеникъ, но като го опитахъ, отказахъ се и отъ него. Азъ говоря за себе си, нѣмате право да ме обвинявате, че говоря за свещеницитѣ. Ако и другитѣ свещеници мислятъ като мене, и тѣ ще се откажатъ отъ своето положение. Едно време бѣхъ майка, но като опитахъ нейното положение, и отъ това се отказахъ. Бѣхъ баща, и отъ това положение се отказахъ. Всичко видѣхъ и опитахъ, и отъ всичко се отказахъ. Като опитахъ всичко въ живота, отказахъ се отъ него, защото разбрахъ, че има нѣщо по-хубаво отъ преживѣното и сега остава само едно: да служа на Бога. И като се върна при Него, отново да слѣза на земята. Тогава пакъ ще искамъ да стана и царь, и владика, и майка, и баща, но вече съ ново разбиране и съ нова свѣтлина да изпълня задължението си както трѣбва. И сега, всичко, каквото имамъ, оставямъ на васъ. И вие като мене, ще минете презъ сѫщитѣ положения, за да се откажете отъ всичко. Христосъ казва: „Който мине презъ всички изпитания и всички положения, той разбира великата истина. Всеки трѣбва да приеме доброволно нѣщата, безъ да убѣждава другитѣ. Азъ не искамъ да ви убѣждавамъ въ това, което говоря. То е въпросъ на времето. Казвашъ: Азъ искамъ да живѣя за Бога. – Да искашъ, и да живѣешъ за Бога, това сѫ две противоположни нѣща. – Азъ искамъ да помогна на хората. – Да искашъ, и да можешъ да помагашъ, това сѫ две различни нѣща. Трѣбва да знаешъ какъ да помагашъ, безъ да унижавашъ човѣка. Дойде нѣкой при мене, иска да му дамъ пари на заемъ. – Ако азъ му дамъ пари, ще унижа неговото достойнство, затова трѣбва да избера такъвъ начинъ, та като му дамъ паритѣ, да не го унижа. Азъ зная само единъ начинъ за правене на добро. Напримѣръ, искашъ вода отъ мене. Казвамъ: Приятелю, радвамъ се, че си дошълъ при мене. И азъ съмъ жаденъ, и ти си жаденъ. Слушай, наблизо, нѣколко километра оттукъ, има единъ изворъ. Хайде да отидемъ заедно. Тръгваме и двамата. Казвамъ му: Тури си рѫката, отдето извира водата, и пий. Споредъ мене, това е най-голѣмото добро, което мога да направя. Вмѣсто да налѣя една чаша вода отъ стомната, азъ го завеждамъ на извора. Казва се въ Писанието, че който даде на жадния една чаша вода, той е направилъ голѣмо добро. Това не се разбира буквално. Добре е да дадешъ на човѣка чаша вода, но трѣбва да знаешъ, какъ да давашъ. Щомъ дойдемъ до извора, сѣдаме да си починемъ и пиемъ отъ водата му. – Какъ ти се вижда водата? – Отлична. Този примѣръ е за разсѫждение, да се научите какъ да правите добро, безъ да накърнявате достойнството на човѣка. Единъ день, следъ беседа, излизамъ отъ салона. Иде при мене единъ отъ правовѣрнитѣ християни, голѣмъ критикъ и ми казва: Вие не проповѣдвате Христа. – Азъ се отказахъ да Го проповѣдвамъ като васъ. Видѣхъ резултата отъ вашитѣ проповѣди и се отказахъ отъ тѣхъ. – Какъ проповѣдвате днесь Христа? – На първо мѣсто е парата. Ако отидете въ Америка, ще видите, че най-краснорѣчивитѣ проповѣдници си иматъ вили, живѣятъ като царе, съ всички удобства. Следъ всичко това ще проповѣдватъ, че Христосъ умрѣлъ на кръста. И това не е лошо. По-добре е да проповѣдватъ Христа по този начинъ, отколкото да вършатъ грѣхове и престѫпления. Споредъ мене, сегашното проповѣдване на Христа, въ сравнение съ истинското проповѣдване, е особенъ родъ разбойничество. И азъ като проповѣдвамъ се запитвамъ: Какъ проповѣдвамъ истината – като честенъ човѣкъ, или като престѫпникъ и разбойникъ, който лъже и обира хората? Подъ „разбойникъ” разбирамъ, човѣкъ, който иска да вкара хората въ кривъ пѫть. И съвременнитѣ вѣрващи трѣбва да се запитатъ, какъ проповѣдватъ Христа. Много пѫти азъ съмъ се занимавалъ съ тежката задача, какъ да науча хората да познаятъ Бога. Дошълъ съмъ до заключението: Богъ се проявява нѣкога такъвъ, какъвто е, а нѣкога, такъвъ, какъвто не е. Така се е проявявалъ Той къмъ мене. И азъ се проявявамъ къмъ Него такъвъ, какъвто съмъ и такъвъ, какъвто не съмъ. Питамъ: Де е кривото? – Нѣма нищо криво въ свѣта. Законъ е: Богъ може да ми се изяви такъвъ, какъвто е; може да се прояви и такъвъ, какъвто не е. – Тогава, де е истината? – Азъ разглеждамъ въпроса философски. Ако Богъ се прояви къмъ мене такъвъ, какъвто не е, азъ трѣбва да се проявя къмъ Него такъвъ, какъвто съмъ. Ако Богъ се прояви къмъ мене такъвъ, какъвто е, азъ имамъ възможность да се проявя къмъ Него такъвъ, какъвто не съмъ. Това е философска мисъль, върху която трѣбва да разсѫждавате. Щомъ дойде нещастието въ свѣта, Богъ се проявява такъвъ, какъвто не е. Вие ще се проявите къмъ Него такива, каквито сте. Какво даватъ две отрицателни величини? Това е единъ отъ Христовитѣ закони, който дава разрѣшение на единъ социаленъ въпросъ: „Не противи се на злото.” Това значи: Не, увеличавай злото, но не увеличавай и доброто. Ако увеличишъ доброто, ти ще направишъ престѫпление. Който се е опиталъ да умножи доброто, той е вече сгрѣшилъ. И всеки, който се опиталъ да увеличи злото, и той е сгрѣшилъ. Ще проявявашъ доброто въ свѣта, като мѣрка, безъ да го увеличавашъ. Щомъ го увеличишъ, ти си вънъ отъ законитѣ на разумната природа, извънъ Божиитѣ закони. Ако увеличавашъ доброто въ физическия свѣтъ, ти си на кривъ пѫть. Ти можешъ да увеличишъ доброто само въ себе си, но не и вънъ отъ себе си. Доброто е сѫщината на Бога. Той е, самъ по себе си, добро. Слѣдователно, съ твоето добро ти не можешъ да направишъ свѣта по-добъръ, отколкото е всѫщност. И съ твоето зло не можешъ да причинишъ на свѣта по-голѣмо зло. И тъй, Богъ се проявява къмъ насъ такъвъ, какъвто е, и такъвъ, какъвто не е. Това не е нищо друго, освѣнъ проява на доброто и злото. Обаче, ние въ всички случаи трѣбва да се проявяваме къмъ Бога такива, каквито сме. Това е правилното отношение. То показва нашата готовность да служимъ на Бога. Ако се проявяваме къмъ Бога такива, каквито не сме, това показва нашето грѣховно състояние. Ако една жена дойде при мене да я лѣкувамъ и се прояви такава, каквато не е, азъ ще й препорѫчамъ единъ мѫжъ, който да се прояви къмъ нея такъвъ, какъвто е. Щомъ се ожени за него, тя ще се излѣкува. Това е поляризиране. Добритѣ хора изправятъ лошитѣ. Тѣ ги лѣкуватъ. Ако Богъ се проявява къмъ тебе такъвъ, какъвто е, ти ще се радвашъ и веселишъ и ще се проявишъ къмъ Него такъвъ, какъвто си. Щомъ Богъ се прояви такъвъ, какъвто не е, ти пакъ трѣбва да се проявишъ такъвъ, какъвто си, и ще се учишъ. Ако не се учишъ, никога нѣма да станешъ мѫдъръ, никога нѣма да придобиешъ знание. Като знаете това, използувайте моментитѣ въ живота. Радвайте се, обичайте всички хора, всички живи сѫщества, когато Богъ се проявява къмъ васъ такъвъ, какъвто е. Щомъ се покаже такъвъ, какъвто не е, ще учите – нищо повече. Ще вземете мотиката и ще работите, докато придобиете мѫдрость и знание. Това е философията на живота. „Отецъ люби Сина.” – Защо Христосъ е Синъ Божи? – Защото показа синовни отношения къмъ Бога. Той понесе всички страдания, хули и подигравки съ любовь и се прояви къмъ Бога такъвъ, какъвто е. Така Христосъ показа на хората, какви трѣбва да бѫдатъ. Той каза: Азъ минахъ презъ страданията. Ако и вие искате да бѫдете Синове Божии, трѣбва да минете презъ сѫщитѣ страдания. Казвашъ: Искамъ да бѫда Синъ Божи. – И това може, но ще се готвишъ да минешъ презъ голѣми страдания. Не мислете, че вие ще избѣгнете ангела на смъртьта? Вие не можете да избѣгнете смъртьта, колкото и да се криете отъ нея. Една 80-годишна негърка, обременена отъ живота, постоянно се молѣла на архангелъ Михаилъ да й вземе душата. Нѣколко студенти, нейни съсѣди, чули молитвата й. Единъ день рѣшили да се пошегуватъ съ нея. За тази целъ, единъ отъ тѣхъ се преоблѣкълъ въ особени дрехи, като архангелъ Михаилъ, а другъ – като обикновенъ ангелъ и похлопали на вратата й. – Кой е тамъ? – запитала негърката. – Архангелъ Михаилъ съ свой другарь. – Защо идете? – Идемъ да вземемъ душата ти. – Кажѣте имъ, че тя не е тукъ. Помнете: Има много начини за разрешаване на задачитѣ въ живота. Обаче, истинскиятъ начинъ е единъ. – Какъвъ е този начинъ? – Да проявите синовно отношение къмъ Бога и да Го познавате, независимо това, какъ се проявява Той къмъ васъ: дали ще се прояви такъвъ, какъвто е, или такъвъ, какъвто не е. И въ двата случая, вие ще познаете Бога като Любовь и като Мѫдрость. Който се домогне до философията на живота, никога нѣма да изпада въ противорѣчия. Стремете се винаги да проявявате синовни отношения къмъ Бога. Това значи, да дадете пѫть на Христа въ себе си. Запитайте се, далъ ли е Христосъ всичко на ваше разположение. Ако още не ви е далъ, не се отказвайте, но вървѣте напредъ. Днесь всички хора вървятъ къмъ осиновяване. Каквото и да правятъ хората, не могатъ да избѣгнатъ това. То е единъ отъ начинитѣ за разрешаване на въпроситѣ. И края на краищата, всеки ще стане Синъ Божи. Този е начинътъ за разрешаване на задачитѣ. Казвамъ: Каквото става въ държавата, въ църквата, въ народа, то става за самитѣ тѣхъ. Обаче, каквото става въ твоята душа, то става за самия тебе. Отъ това зависи твоятъ бѫдещъ животъ, твоята свобода. Но ти не можешъ да отречешъ нито народа, нито държавата, нито църквата. Всичко, което става въ свѣта, е резултатъ на целокупната дѣйность на живота. Всички души работятъ за общото, за целокупната проява на живота. Развитието, до което е дошло човѣчеството, е резултатъ на целокупната дѣйность на всички души. Ние не можемъ да измѣнимъ този резултатъ, но можемъ да внесемъ нѣщо ново въ нашитѣ души. Азъ не проповѣдвамъ индивидуализъмъ, защото той е външно учение. Мнозина мислятъ, че силата на човѣка е въ външнитѣ удобства. Това е така за обикновенитѣ хора, но не за гениитѣ. Гениятъ носи силата въ себе си. Дето отидѣ, дето бутне, силитѣ на природата му се отзоваватъ. Въ това отношение, азъ мога да ви наведа редъ доказателства, които ще ви съблазнятъ. Напримѣръ, какво ще кажете, ако трѣбва да печелите съ знанието си, като виденъ гадатель, който чете по чертитѣ на лицето и рѫцетѣ? Ето една съблазънь. Изкуство е да не злоупотрѣбявашъ съ това знание. Срѣщашъ единъ богатъ човѣкъ и виждашъ, че дъщеря му ще заболѣе отъ тежка болѣсть и ще умре. Понеже владѣешъ изкуството да лѣкувашъ, можешъ да й помогнешъ, срѣщу което ще бѫдешъ добре възнаграденъ. Трѣбва ли да приложишъ изкуството си за печалба? Ако бащата доброволно тѣ възнагради, това е другъ въпросъ. Но ти не трѣбва да носишъ въ съзнанието си мисъльта за печалба. Слѣдователно, бѫди готовъ да помагашъ, безъ да очаквашъ възнаграждение. Ако Христосъ проповѣдвалъ спасение, важно е, въ какво се заключавало то. Да се спасишъ, това значи, да се освободишъ отъ грѣховетѣ си, както и отъ страданията, и отъ сиромашията. Ако не можешъ да се спасишъ въ името на Христа, де е твоята вѣра? Ако самъ не можешъ да си помогнешъ, съберѣте се десеть, сто души или целъ народъ, помолете се заедно, и въ скоро време ще имате резултатъ. Казвамъ: Всички имате дарби и способности, които трѣбва да развивате. Нѣкои отъ васъ иматъ голѣми дарби, но работа се иска, да ги развиете. Вие сте готови, работили сте въ миналото, и сега не трѣбва да чакате на станцията. Влакътъ е готовъ, и вие трѣбва да тръгвате вече. Първиятъ влакъ, експресътъ ви чака, гледайте да не го пропуснете. Този влакъ не е за онзи свѣтъ. Той ви носи сполука и щастие. Азъ не говоря за сполуката на онзи търновски адвокатъ, който носилъ въ джоба си два револвера и 600 лева. По пѫтя го нападнали разбойници, съ целъ да го обератъ. Като претърсили джобоветѣ му и намѣрили само 600 лв., тѣ го набили добре и му казали: Като адвокатъ, ти трѣбва да носишъ повече пари съ себе си, а не само 600 лв. После го запитали: Защо носишъ два револвера? – За зоръ заманъ. – Какъвъ по-голѣмъ зоръ отъ този? Ако адвокатътъ бѣше предвидливъ, нѣмаше да мине презъ тази гора, дето има разбойници. Най-малко, той трѣбваше да знае, де има заровени пари въ земята, и да каже на разбойницитѣ. Така, той щѣше да се освободи отъ боя. Като намѣрятъ паритѣ, разбойницитѣ ще го пуснатъ на свобода. За това е нужно знание. Днесь всички проповѣдватъ нѣща, които не прилагатъ. Въ това отношение, българинътъ е голѣмъ майсторъ. Като впрега воловетѣ си, той ги милва, говори имъ гальовно: Хайде, чоджумъ, хайде на нивата, да оремъ. Като се върнемъ, ще ви нахраня добре. Щомъ се върнатъ, той имъ дава малко сламица, и съ това свършва. Хората и досега още се хранятъ съ слама. Дето и да се обърнатъ, навсекѫде слама: въ религията, въ науката, въ поезията, въ философията. Това се отнася до всички хора, а не само до васъ. Споредъ мене, истинска поезия е онази, която произвежда превратъ въ човѣшката душа. Идея има въ тази поезия. Колко пѫти сѫ ми казвали, че беседата ми е отлична. Щомъ е отлична, питамъ: Какво мислишъ да правишъ? – Нищо не съмъ рѣшилъ. Въ такъвъ случай, беседата ми не е толкова отлична. Другъ дойде при мене и ми казва: Отлично е твоето учение. Ако свѣтътъ го приеме, знаешъ ли каква промѣна ще стане съ него? После ми казва: Можешъ ли да ми дадешъ 200 лв. на заемъ? Азъ го слушамъ и си мисля: Какъ ще му дамъ 200 лева, безъ да засѣгна достойнството му? Казвамъ му: Хайде да отидемъ на близкия изворъ, да пиемъ чиста изворна вода. Като отидемъ на извора, тамъ ще му дамъ, каквото иска. Като ви говоря така, азъ не искамъ нито да ви морализирамъ, нито да ви налагамъ своитѣ убѣждения, но казвамъ, че не е лесно да станетѣ поети, учени и философи, каквито трѣбва да бѫдете. За мене, всека минута отъ времето е цела епоха. Слѣдователно, ако отъ сутриньта до вечерьта вие не ползувате времето, да станете каквито трѣбва, всичко е изгубено. Азъ говоря за минутата, като за вѣчность. Въ една минута човѣкъ може да стане, каквото иска: и музикантъ, и поетъ, и ученъ, и философъ. Въ една минута въ човѣка може да стане вѫтрѣшенъ превратъ, да се повдигне. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да видишъ, какъ расте човѣкъ и се развива, какъ се повдига той въ умствено и сърдечно отношение. Радвай се на всека душа, която се развива. Въ това се крие смисълътъ на живота. Христосъ ималъ дълбоко разбиране за живота, затова дошълъ на земята, да учи хората, какъ да живѣятъ. Днесь трѣбва да дойде единъ гений или светия, чрезъ когото Христосъ да каже, доволенъ ли е отъ своитѣ последователи, отъ проповѣдницитѣ и пастиритѣ. Въ какво се заключава доволството на тази велика душа? Христосъ не плаче за свѣта, но казва: „Даде ми се всека власть на небето и на земята. Идете и проповѣдвайте въ мое име.” Казвате: Защо Този, Който има всичката власть на земята, не дойде да оправи свѣта? – Това е механично разбиране. Христосъ сега оправя свѣта. Онѣзи, които сѫ минали тази опитность, знаятъ това. Съвременнитѣ хора сѫ поставени на единъ дармонъ, да се пресѣватъ. Това става, както сортиратъ плодоветѣ. За тази целъ си служатъ съ дъски, поставени наклонено, съ различни по голѣмина дупки. Като падатъ по дъскитѣ, плодоветѣ се сортиратъ. Презъ голѣмитѣ дупки падатъ голѣмитѣ плодове, а презъ малкитѣ дупки – малкитѣ плодове. Нѣкога и васъ ще прекарватъ презъ такива дупки, ще ви турятъ въ кошове, вече сортирани. Въ свѣта става голѣмо преобразование. Какво представя сегашното сътресение на хората? Има разтърсване на идеитѣ, на чувствата и желанията на хората – на всичко, сѫществуващо досега. Това разтърсване ще стане съ всички – царе, духовници, учени и прости, богати и бѣдни, всеки ще падне въ нѣкой кошъ. Кога и какъ ще стане това, азъ не говоря за него, оставямъ го настрана. Азъ искамъ да разбирате Бога такъвъ, какъвто е, и такъвъ, какъвто не е. Искамъ и вие да се познавате такива, каквито сте, и такива, каквито не сте. И въ двата случая трѣбва да имате правилно разбиране за отношенията ви къмъ Бога. Трѣбва да имате правилно разбиране за тази вѫтрѣшна идея – да познавате Бога такъвъ, какъвто е, и такъвъ, какъвто не е. Искате ли да ви дамъ единъ ключъ за живота? Ето, този е ключътъ, имате го вече. Но за да го разберете и да го използувате разумно, нужно ви е толкова време, колкото е числото, съставено отъ единица съ 14 нули. 8. Беседа отъ Учителя, държана на 19 октомври, 1930 г. София – Изгрѣвъ.
  4. Version

    91 downloads

    За сѫдба дойдохъ "За сѫдба дойдохъ", Сила и животъ, единадесета серия, т.1 (1928), Книгата съдържа беседи на Учителя Беинса Дуно от 22.04.1928 г. до 10.06.1928 г. Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето: За сѫдба дойдохъ, 22 април 1928 г. Който се отмѣта, 29 април 1928 г. Гласъ отъ града, 6 май 1928 г. Работникътъ и неговата прѣхрана, 13 май 1928 г. Той дойде при Пилата, 20 май 1928 г. Богъ е Духъ, 27 май 1928 г. Вѣчно веселие, 3 юни 1928 г. Кога ражда, 10 юни 1928 г.
  5. File Name: 35. За сѫдба дойдохъ, Сила и животъ, XI серия, т.1 (1928), Издание 1929 г., София File Submitter: Ани File Submitted: 21 мар 2017 File Category: Неделни Беседи За сѫдба дойдохъ "За сѫдба дойдохъ", Сила и животъ, единадесета серия, т.1 (1928), Книгата съдържа беседи на Учителя Беинса Дуно от 22.04.1928 г. до 10.06.1928 г. Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето: За сѫдба дойдохъ, 22 април 1928 г. Който се отмѣта, 29 април 1928 г. Гласъ отъ града, 6 май 1928 г. Работникътъ и неговата прѣхрана, 13 май 1928 г. Той дойде при Пилата, 20 май 1928 г. Богъ е Духъ, 27 май 1928 г. Вѣчно веселие, 3 юни 1928 г. Кога ражда, 10 юни 1928 г. Click here to download this file
  6. File Name: 38. Голѣмото благо. Сила и живот, XII серия, т.3 (1929), Издание 1936 г., София File Submitter: Ани File Submitted: 21 мар 2017 File Category: Неделни Беседи Голѣмото благо "Голѣмото благо", Сила и живот, дванадесета серия, т.3 (1929). Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 19.05.1929 г. до 11.08.1929 г. Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето: Голѣмото благо, 19 май 1929 г. Другата сѫбота, 26 май 1929 г. Огънь да запаля, 2 юни 1929 г. Достоенъ, 9 юни 1929 г. Да изпълня, 16 юни 1929 г. Разумнитѣ кротки, 23 юни 1929 г. Илия вече дойде, 21 юли 1929 г. Що трѣбва да речете, 28 юли 1929 г. Който слуша моитѣ думи, 4 август 1929 г. Моитѣ овце слушатъ моя гласъ, 11 август 1929 г. Click here to download this file
  7. От книгата "Баща и синъ", беседи, изнесени от Учителя през 1937 г. Издание - 1937 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание На своето мѣсто и на своето време Две важни нѣща се изискватъ отъ човѣка: всѣко нѣщо да постави на своето мѣсто, и всѣка идея да се роди и реализира на своето време. Ако детето не се роди на опредѣленото време, то се лишава отъ животъ. Ще кажете, че разбирате тия нѣща, че не е нужно да се говорятъ. Въ сѫщность хората страдатъ отъ неразбиране на нѣщата. Нѣкои мислятъ, че много нѣща знаятъ и много работи разбиратъ. Нѣщата могатъ да се разбиратъ по два начина: по човѣшки и по Божественъ начинъ. Докато се разбиратъ по първия начинъ, човѣкъ всѣкога е ограниченъ. Нѣкой разбира, че ще умре. Какво придобива отъ това разбиране? Кое положение е по-добро за човѣка: да разбира, че ще умре, или да разбира, че ще се роди? При първото положение човѣкъ напуща мѣстото си, а при второто — заема мѣстото си. Който напуща мѣстото си, той умира; който заема мѣстото си, той се ражда. Следователно, когато напуща мѣстото си, човѣкъ страда; когато заема мѣстото си, той се радва. Въ това отношение радостьта и скръбьта представятъ естествени състояния, които взаимно се смѣнятъ. За да не скърби, човѣкъ трѣбва доброволно да напусне мѣстото си, сѫ съзнание, че отива на по-добро мѣсто, отдето нѣкога пакъ ще се върне на земята. И тъй, всѣка идея трѣбва да дойде точно на своето време: нито по-рано, нито по-късно отъ опредѣления за нея моментъ. Казано е въ Писанието: „Въ начало Богъ създаде небето и земята". Земята е била създадена, но липсвало й нѣщо. По-нататъкъ се казва: "Земята бѣше неустроена и пуста, и Духъ Божий се носеше надъ бездната". Сѫщото може да се каже и за човѣка. И човѣкъ е билъ създаденъ, но липсвало му е нѣщо — не е билъ устроенъ. Нѣщата се устройватъ, когато идеитѣ слизатъ отгоре и се въплътяватъ. Съ други думи казано: Нѣщата се устройватъ, когато Божиятъ Духъ слѣзе и започне да работи. Не слѣзе ли Духътъ да работи въ човѣка, на последния все ще липсва нѣщо. Какво липсва на умрѣлия? — Животъ. Какво трѣбва на детето, което е въ утробата на майка си ? — Да се роди. Това може да се каже за всѣки човѣкъ. Човѣкъ трѣбва да се роди и да придобие живота. И едното, и другото се придобива, само когато човѣкъ ликвидира съ старото и влѣзе въ новия животъ. Човѣкъ трѣбва да ликвидира съ стария порядъкъ на нѣщата и да влѣзе въ новия порядъкъ. Да ликвидира човѣкъ съ старото, това значи, следъ като е дошълъ до брѣгa на морето съ колата си, да остави колата настрана и да потърси лодка, която да го пренесе до голѣмия параходъ, опредѣленъ да прекарва пѫтници по океана. Докато пѣтувашъ по суша, колата е на своето мѣсто. Обаче, щомъ напуснешъ сушата, колата е безпредметна. Дойдешъ ли до морето, тамъ други превозни срѣдства те чакатъ, по-хубави отъ колата. — Ама колата ще ми е нужна, следъ като излѣза отъ морето или отъ океана. — Тамъ, отвъдъ океана, има по-съвършени, по-модерни коли отъ твоята стара кола. Речешъ ли да я пренасяшъ презъ океана, това ще струва по-скѫпо, отколкото да си купишъ нова, модерна кола. Защо човѣкъ се държи за своята стара кола, т. е. за старото? Той не знае, като влѣзе въ новия животъ, какво го чака, Той се намира въ. положението на умиращъ, който иска да го облѣкатъ сѫ хубави дрехи, да турятъ на рѫцетѣ му пръстени, но въпрѣки това има вѫтрешенъ страхъ да не го обератъ. Какво показва това ? — Че и като умира, човѣкъ пакъ се държи за старото. Какво е останало отъ старото въ него? — Само отрицателното: умраза, зависть, недоволство, обиди, обезсърдчавания и т. н. Обаче, човѣкъ не може да влѣзе въ свеѣа на любовьта, въ новия животъ, докато абсолютно не се откаже отъ умразата, отъ завистьта — отъ всичко отрицателно. Който дойде до границата на любовьта, той ще бѫде подложенъ на щателно пречистване, да не остане никаква следа отъ умразата или завистьта. Въ новия животъ нищо отрицателно не се допуща. Отрицателнитѣ прояви въ живота на човѣка, това е вълкътъ, вълчиятъ характеръ. Умразата е вълкътъ въ човѣшкия животъ. Следователно, трѣбва ли да мислите, какво ще стане съ умразата, т. е. съ вълка, ако е дошло време да влѣзете въ свѣта на любовьта? Какво прави вълкътъ? — Души овцетѣ. Значи, вълкътъ представя смъртьта, а овцата — животътъ. Когато нападне овцата, вълкътъ живѣе, а тя умира. Какво трѣбва да се прави, за да не умира овцата? — Вълкътъ не трѣбва да напада и яде овцетѣ. Ще кажете, че все таки единъ отъ тѣхъ трѣбва да умре. Ако не яде овце, вълкътъ ще умре. Ако яде овце, вълкътъ ще живѣе, а тѣ ще умиратъ. Кое положение е за предпочитане: вълкътъ ли да живѣе, или овцата? Какво виждаме днесъ въ органическия и въ психическия животъ на човѣка? — Ние виждаме, че навсѣкѫде овцата става жертва на вълка. Безъ да мисли много, човѣкъ жертвува своитѣ възвишени идеи, своитѣ красиви мисли и чувства — своитѣ овце, на вълцитѣ въ себе си. — Какво да правимъ, когато и вълкътъ трѣбва да живѣе? — Това е несправедливо. Право е да се даде възможность и на овцата, и на вълка да живеятъ. Съвременнитѣ хора отдаватъ по-голѣмо право на вълците. Христосъ е изразилъ тази идея съ стиха, отправенъ къмъ фарисеитѣ: „Взехте ключоветѣ на Царството Божие, и нито вие влизате, нито другитѣ пущате да влѣзатъ." Важно е, човѣкъ да прави разлика между овце и вълци. Той трѣбва справедливо да отдава на всѣкиго правото. Овцетѣ иматъ правото на вълцитѣ; и вълцитѣ иматъ правото на овцетѣ. Обаче, не защищавайте правото на вълцитѣ, защото тѣ сами прокарватъ своето право. Силнитѣ всѣкога сѫ имали право. Време е да застѫпимъ страната на слабитѣ. И до днесъ, обаче, хората се кланятъ на силнитѣ, на богатитѣ. На богатия се даватъ угощения, почести и внимание. На бедния нищо не се дава; ако му се даде нѣщо, то е всѣкога малко. Всѣки гледа да даде нѣщо на бедния, за да се освободи отъ него. Това различно отнасяне на хората къмъ богатия и къмъ бедния създава редъ противоречия. Като изучава живота си, човѣкъ намира големи противоречия въ него. И децата, и възрастнитѣ се натъкватъ на противоречия, въ които се спъватъ. Единъ евангелски проповедникъ въ Америка ималъ обичай, следъ неделната си проповедь, да взима по едно бедно дете у дома си, да го нахрани добре и тогава да го изпрати. Преди обѣда той прочиталъ заедно съ детето молитвата „Отче нашъ" и следъ това започвали да ядатъ. Това правѣлъ той нѣколко години наредъ и билъ доволенъ отъ себе си. Той считалъ, че по този начинъ изпълнява волята Божия. Обаче, единъ недѣленъ день, споредъ обичая си, пакъ взелъ съ себе си едно бедно дете, което съ поведението си го научило на нѣщо ново. Колѣничили, той и детето, и започнали да четатъ молитвата: „Отче нашъ, Който си на небето." Той чете молитвата, а детето повтаря следъ него. „Да се свети името Твое". Проповѣдникътъ чете, а детето мълчи. — Повтори тия думи! Ако не ги повторишъ заедно сѫ мене, нѣма да ти дамъ обѣдъ. Детето пакъ мълчи. — Защо мълчишъ? Кажи, коя е причината, че престана да се молишъ? Детето го запитало: Вѣрно ли е, че Господъ, Който е на небето, е нашъ Баща ? — Вѣрно е. Господъ е Баща на всички хора по лицето на земята. — Щомъ Богъ е нашъ Баща, ти си мой братъ! Детето казало тѣзи думи на проповедника и дълбоко се замислило. То искало да каже: Ти искашъ сега да ме заставишъ насила да чета молитвата „Отче нашъ", преди да се убедя въ истинностьта и правотата на отношенията между хората, отъ една страна, и тѣхнитѣ отношения къмъ Бога, отъ друга страна. Какъвъ братъ си ми ти, когато днесъ ще ме нахранишъ, а следъ това ще ме оставишъ на улицата, да се скитамъ голъ, гладенъ и босъ? Следъ разговора си съ бедното дете, проповѣдникътъ дошълъ до една нова идея, че хората вършатъ волята Божия механически. Който иска да върши волята Божия, той трѣбва да обича хората, да обича всички живи сѫщества така, както Богъ ги обича. — Възможно ли е това? — Не зная. Азъ не отговарямъ на васъ, на себе си отговарямъ: Възможно е. Това, което Богъ може да направи, и азъ мога да го направя. Ще кажете, че е смѣло да се говори така. — Доколко е смѣло това за васъ, не зная; за мене, обаче, не е смѣло. Веднъжъ следвамъ Божия пѫть, азъ мога да направя всичко, каквото Богъ прави. Това, което Той не може да направи, и азъ не мога да го направя. Когато предприемамъ нѣщо, азъ се допитвамъ до Господа, мога ли да направя това, което съмъ намислилъ. Ако Богъ ми отговори, че мога да го направя, тогава само пристѫпвамъ къмъ реализиране на това, което съмъ намислилъ. — Господи, мога ли да любя всички хора? — Можешъ, разбира се. Да любишъ хората, това е най-лесната работа. — Господи, мога ли да запаля свѣщитѣ на хората? — Можешъ да ги запалишъ. Както азъ паля свѣщитѣ на хората, така и ти можешъ да ги палишъ. Въ това нѣма никаква мѫчнотия. Мѫчнотията се заключава въ разбиранията на хората. Следователно, когато казвамъ, че каквото Богъ прави, и азъ мога да го направя, имамъ предъ видъ всички хора. Каквито възможности имамъ азъ въ правене на доброто, такива възможности иматъ всички хора. Има нѣкои мъчни нѣща за човѣка, но само когато е вързанъ. Вързаниятъ човѣкъ съ верига, или съ нѣкое дебело вѫже не може да ходи, не може да се движи. Свободниятъ, обаче, може да ходи, да се движи безпрепятствено. Когато човѣкъ е свободенъ, трѣбва да внимава, да не направи нѣкаква погрѣшка, съ която самъ да се върже. Единъ голѣмъ английски параходъ спрѣлъ една вечерь на едно пристанище. Нѣколко млади моряци слѣзли въ града да се разходятъ и завързали лодката, съ която дошли до пристанището, за единъ голѣмъ колъ. Тѣ обичали да пиятъ, да се веселятъ. Като влѣзли въ града, тѣ се отбивали ту въ една, ту въ друга кръчма, и незабелязали, какъ минало времето. Като се върнали на пристанището, тѣ се качили на лодката и започнали усилено да гребатъ, по-скоро да стигнатъ на парахода. Цѣла нощь усилено гребли. Какво било очудването имъ, когато на сутриньта видѣли, че сѫ на същото мѣсто, дето била вързана лодката. Понеже главитѣ имъ били замаяни, тѣ влѣзли въ лодката и забравили да я развържатъ. Така гребли цѣла нощь на едно и също мѣсто. Такова е положението на всички хора, които сѫ завързали лодката си за нѣкой колъ. Докато лодката на човѣка е вързана за нѣкакъвъ колъ, всичкитѣ му усилия оставатъ напразно. — Къде е погрѣшката? — Въ колцитѣ. Извадете всички колци, които сте забили покрай брѣга на морето, за да изпълните безпрепятствено своето предназначение. Сега ние празнуваме 22 мартъ, като забележителенъ, като знатенъ день презъ годината. Защо е знатенъ този день? Споредъ мене, всѣки день е дотолкова знатенъ за насъ, доколкото ние сме извършили нѣщо велико, или доколкото ние сме се проникнали отъ нѣкаква велика идея. Какво по-велико отъ това, да отвори човѣкъ душата си и да даде ходъ на Божествената любовь въ себе си? Щомъ тази любовь влѣзе въ човѣка, тя започва да работи въ него и го преобразява. Често хората грѣшатъ, като се наематъ за работа, която не могатъ да свършатъ. И като не могатъ сами да я свършатъ, не даватъ и на други да я свършатъ. — Защо постѫпватъ така? Защото нѣматъ довѣрие едни на други. Hѣкой баща има красива дъщеря, но се страхува отъ хората, да не би нѣкой да я обикне, или да се влюби въ нея. Той не вѣрва въ човѣшката любовь. По какво се отличава тази любовь? Когато човѣкъ обикне нѣкого, той иска да го задържи само за себе си. Злото не е въ любовьта, но въ желанието на човѣка да задържи за себе си онова, което обича. Въ това седи опасностьта. Обаче, любовь, която заграбва, която обсебва нѣщата, не е истинска любовь. Тази любовь не може да се нарече Божествена. Споредъ мене, такъвъ родъ прояви на чувствата се наричатъ "влюбване". Грамадна е разликата между любовь и влюбване. Любовьта дава свобода на човѣка, а влюбването го ограничава. При любовьта човѣкъ дава, а при влюбването — взима. Когато човѣкъ взима само, безъ да дава нѣщо, раждатъ се безброй противоречия. Ако десеть души се влюбятъ въ единъ човѣкъ и всѣки иска да го задържи за себе си, тѣ ще се натъкнатъ на противоречия, на голѣми страдания и мѫчнотии. Сега азъ говоря така, за да излѣзете отъ стария порядъкъ на нѣщата, отъ порядъка на насилието. Азъ съмъ противъ всѣкакво насилие, било то физическо, умствено или сърдечно. Докато живѣете на земята съ старитѣ разбирания за живота, насилието може да се приложи само въ краенъ случай. Обаче, съвършениятъ животъ абсолютно изключва насилието. Божествениятъ законъ изисква отъ човѣка да не прави насилие нито върху себе си, нито върху своитѣ ближни. Мнозина задаватъ въпроса, защо Господъ не оправи свѣта? Богъ може въ единъ моментъ да оправи свѣта, но Той не иска да насилва съзнанието на хората. Той е готовъ да чака хиляди и милиони години още, докато човѣчеството дойде до съзнание, да приложи закона на любовьта. Човѣкъ трѣбва да дойде до такова съзнание, че каквото прави, да става съ любовь, съ радость, че върши волята Божия. Докато се събуди Божественото съзнание въ човѣка, той ще минава презъ големи страдания и изпитания. Съвременнитѣ хора се страхуватъ отъ страданията. — Нѣма защо да се страхуватъ отъ страданията. Който люби, той отъ нищо не се страхува. Любовьта изключва всѣкакъвъ страхъ. Който разбира страданията, той гледа на тѣхъ като на благословение. За праведния страданията сѫ благо, за грѣшника — тѣ сѫ нѣщастие. Който съзнателно приема кръста на страданията, той всѣкога се благославя. Който ги избѣгва, тѣ непрестанно го следватъ. За една царска дъщеря се явили трима кандидати. И тримата искали рѫката й. Тя имъ отговорила, че ще се ожени за онзи, който се изложи на нейния мечъ, да бѫде прободенъ отъ нея. Който отъ тѣхъ остане живъ, той ще бѣде нейниятъ избранникъ. Тримата кандидати се явили въ опредѣленъ часъ предъ царската дъщеря. Като видели светлия мечъ въ рѫката й, двамата отъ тѣхъ веднага отстѫпили, отказали се отъ кандидатурата си за царската дъщеря. Те се отказали отъ страхъ, а не отъ нѣкаква висока идея, да отстѫпятъ на третия кандидатъ. Третиятъ, обаче, останалъ на мѣстото си спокойно, безъ никакво смущение въ себе си, като си казалъ: Ако е въпросъ да умра, по-добре да бъда убитъ отъ рѫката на своята възлюбена. Така поне ще й покажа, че я обичамъ, че съмъ готовъ да се жертвувамъ за нея. Следъ това ще замина за другия свѣтъ. Царската дъщеря се приближила до него, ударила го съ меча си въ гърдите. Като видѣлъ, какъ царската дъщеря за- махнала съ меча си и го пробола, младиятъ момъкъ помислилъ, че е прободенъ вече и по- гледналъ, тече ли кръвь отъ раната. Каква била изненадата му, когато не видѣлъ никаква кръвь, па и болка не усѣтилъ. Следъ това тя забила меча си въ гърдите му и втори, и трети пѫть, но пакъ нито кръвь потекло, нито болка усетилъ. — Защо? — Защото любовьта мушка безъ болка. Помнете следното: Любовьта не причинява болки. Дето любовьта присѫтствува, тамъ нѣма страдания, нѣма никакви противоречия. Ножътъ на любовьта не причинява никакви болки. — Защо? — Защото е книженъ. Такъвъ е билъ и ножътъ на царската дъщеря — ножъ на любовьта. Като видѣли, какво направила царската дъщеря съ третия кандидатъ, другите двама казали: И ние можахме да издържимъ на тѣзи ножове. — Не, тѣ не биха могли да издържатъ. Тѣ отъ страхъ щѣxa да умратъ. Ще дойде день, когато въ действителния животъ ще ви прободатъ съ истински ножъ, а не съ книженъ, както този на царската дъщеря. Съ такъвъ ножъ прободоха и Христа, и отъ раната Му потече кръвь и вода. Следъ това Христосъ възкръсна. Кой възкръси Христа? — Онзи, Който Го обичаше. Силата на Христа се заключаваше въ любовьта Му къмъ Бога и къмъ Неговитѣ ближни. Христосъ понесе греховетѣ на хората и умрѣ заради тѣхъ. Той се пожертвува за цѣлото човѣчество. Любовьта и вѣрата Му въ Бога Го възкресиха. Следователно, каквото Христосъ преживѣ, това и вие ще преживѣете: ще бѫдете подигравани, оплювани, бити, докато единъ день ви заковатъ на кръста. Тамъ ще викате, ще се молите и най-после, като Христа, ще кажете: „Господи, въ Твоитѣ ръце предавамъ духа си." Христосъ казва: „Не дойдохъ да изпълня своята воля, но волята на Онзи, Който ме е проводилъ" И тъй, колкото и да се страхуватъ хората отъ страданията, тѣ неизбежно трѣбва да минатъ презъ тѣхъ. Въ края на краищата, всѣки човѣкъ трѣбва да умре за човѣшкото, за старото, и чрезъ възкресението да влѣзе въ новия животъ, въ живота на любовьта. Значи, човѣкъ трѣбва да умре, за да възкръсне. — За какво ще възкръсне? — За любовьта. Който иска да възкръсне, да влѣзе въ закона на любовьта, той трѣбва да е готовъ да умре. Така е станало съ Христа. Така ще бѫде и съ всѣки, който следва Христовия пѫть. Въ това отношение хората трѣбва да бѫдатъ като овцетѣ. Когато една овца влѣзе въ водата, останалитеѣ овце отъ стадото тръгватъ следъ нея: една следъ друга се хвърлятъ въ водата. Това, което е добро за едного, добро е и за другите. Това, което е добро за мене, добро е и за васъ. Това, което е лошо за мене, лошо е и за васъ. Ако ме последвате, сами ще провѣрите, добъръ примѣръ ли съмъ далъ, или лошъ. Тъй щото, и въ живота, и въ смъртьта, както и при раждане и умиране, човѣкъ трѣбва да дава добъръ примѣръ. Това не се отнася до васъ. Азъ говоря за себе си. Азъ съмъ длъженъ при всички случаи въ живота си, като се раждамъ и като умирамъ, да давамъ добъръ примѣръ. Не давамъ ли добъръ примѣръ, моятъ животъ е безпредметенъ. Това пожелавамъ и на васъ: и като се раждате, и като умирате, да давате добъръ примѣръ. Като говоря за смърть, за. умиране, азъ нѣмамъ предъ видъ физическата смърть. Не се страхувайте отъ смъртьта, за която ви говоря. Азъ говоря за смърть на стария животъ, на всичко човѣшко. Казано е въ Писанието: „Богъ не съизволява въ смъртьта на грѣшника." Това значи: всѣко нѣщо трѣбва да се постави на своето мѣсто, и всѣка идея трѣбва да дойде на своето време.— Какво да правимъ съ своето вѣрую? — За вѣруюто си не мислете, нито уповавайте на него. Дръжте се за вѣрата. Вѣруюто ограничава човѣка, а вѣрата го освобождава. Искате ли да имате нѣкакви придобивки, започнете тази година съ най- малкия опитъ въ Божествения светъ — съ надеждата. Като приложите надеждата, минете къмъ вѣрата; отъ вѣрата — къмъ любовьта; отъ любовьта — къмъ мѫдростьта; отъ мѫдростьта — къмъ истината и отъ истината — къмъ Духа Божий. Щомъ приложите всичко това, животътъ ви ще придобие другъ изразъ. Този е възходещиятъ пѫть, който човѣкъ трѣбва да поеме. Той ще мине отъ залѣзването на стария животъ къмъ зазоряване на новия. Той ще мине отъ края на старата епоха къмъ началото на новата. За да влѣзе въ новата епоха, човѣкъ трѣбва да ликвидира съ всичко старо, съ всички отрицателни, наследствени чърти. За да дойде до това положение, той трѣбва да се ползува отъ своите опитности, както и отъ тия на своите ближни. Като гледамъ погрѣшките на хората, азъ считамъ, че сѫ и мои погрѣшки и търся начинъ, какъ по-лесно, по-незабелязано и за тѣхъ самите, да ги изправя. Като видя доброто въ хората, радвамъ се, считамъ, че тѣхното добро е и мое добро. Казано е въ Писанието: „Богъ беше въ Христа и примиряваше свѣта съ себе си, като не обръщаше внимание на греховете имъ". Богъ слезе на земята да оправи свѣта. Затова е казано: „Богъ толкова възлюби свѣта, че даде въ жертва своя Единороденъ Синъ, . за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него". Христосъ дойде на земята и даде примѣръ на хората, какво значи жертва, какво значи любовь къмъ Бога и къмъ ближния. Той показа, какъ може да се помогне на хората. Затова, именно, Той понесе тѣхнитѣ грѣхове. Тъй щото, когато видите, че нѣкой грѣши, не го оставяйте въ това положение. Ако той не може да се изправи, вие поправете погрѣшката му вмѣсто него. Едно трѣбва да се знае: Никой не може да влѣзе въ Царството Божие съ своите стари разбирания. До прага на Царството Божие може да стигне, но по-нататъкъ по никой начинъ не може. На всички съвременни хора е платенъ билетъ до вратата на Царството Божие. Оттамъ нататъкъ всѣки самъ трѣбва да си плати билета. Само една стѫпка остава до влизане въ Царството Божие, но тази стѫпка е най-мѫчна. За да направите тази стѫпка, вие трѣбва да отговаряте на известни условия. Щомъ видятъ, че се отправяте къмъ Царството Божие, веднага ще отворятъ книгата на вашия животъ и ще видятъ, обичали ли сте всички хора. Ако се укаже, че всички хора сте обичали, а само едного не сте обичали, веднага ще ви върнатъ назадъ. Мнозина мислятъ, че като видятъ Христа, животътъ имъ ще се измѣни изведнъжъ, и тѣ ще обикнатъ всички хора. — Възможно е, но това трѣбва да се провѣри. Други пъкъ мислятъ, че като видятъ Христа, ще съзнаятъ своята слабость и нищожество, ще признаятъ грѣховете си и ще пожелаятъ канаритѣ да се съборятъ върху тѣхъ, да ги убиятъ. Трети пъкъ ще започнатъ да разправятъ на Христа за своитѣ вѣрвания. Какво ще имъ каже Христосъ? Първото нѣщо, което ще имъ каже е, да се отрекатъ отъ всички свои вѣрвания и да оста- натъ само съ вѣрата си. — Какво ще кажатъ хората за насъ? — Ще кажатъ, че сте безвѣрници. Какво лошо има въ това? Ще бѫдете безъ вѣрвания, но ще имате една абсолютна вѣра, която отъ нищо не се колебае. — Ами после? — После ще дойдете до положението, въ което се намира житното зърно. Външно то нѣма никакви дрехи и украшения. Неговото богатство е вѫтрешно. То казва: Посадете ме въ земята, за да видите, какво крия въ себе си. Наистина, щомъ житното зърно се посади, следъ известно време започва да покълва, подава своето малко стръкче надъ земята. То започва да расте и да се развива: дава цвѣтъ, плодъ, който скоро узрѣва. Отъ едно зрънце въ земята се явява класъ сѫ 30, 60 или 120 зрънца, последователи на едното. Така правя и азъ: Влизамъ въ земята, посаждамъ се и следъ време пакъ излизамъ, но вече не съмъ самъ. Следъ мене вървятъ най-малко 30, 60 или 120 последователи. Сега, желая на всички да бѫдете като житното зърно: да се посадите въ земята и като излѣзете оттамъ, да имате поне 30 души последователи, които да вървятъ въ вашия пѫть. „Богъ е Духъ, и Божиятъ Духъ носи свобода на човѣка“. * Беседа отъ Учителя, държана на 22 мартъ, 1937 г. София. — Изгрѣвъ.
  8. 1931_06_21 Учителю, да прогледамъ!

    http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/181-%7B?%7D/ Учителю, да прогледамъ! Отговори Исусъ и му рече: „Що искашъ да ти сторя?“ И слѣпиятъ му рече: „Учителю, да прогледамъ!“ Марка 10:51. „Учителю, да прогледамъ!“ Азъ ще взема само слѣднитѣ три думи отъ прочетения стихъ „Учителю, да прогледамъ!“ и ще имъ направя прѣводъ. Ако тия думи се взематъ въ букваленъ смисълъ, тѣ сѫ обикновени думи. Обаче, разглеждатъ ли се въ прѣносенъ смисълъ, тѣ иматъ дълбоко значение. Този слѣпецъ искалъ да каже: Учителю, освободи ме отъ ограниченията на мрака, дай ми свобода, защото условията, при които се намирамъ, правятъ живота ми несносенъ. Слѣдователно, нѣщата могатъ да се разглеждатъ отъ много становища, но въ дадения случай има едно становище, което е ясно и разбрано за хората, но не за всички едноврѣменно. Това, което за едни хора е ясно, за други е тъмно. Това произтича отъ една вѫтрѣшна причина, която създава една или друга обстановка на нѣщата. Запримѣръ, всички хора знаятъ, че свѣтлината на земята не е еднакво разпрѣдѣлена навсѣкѫдѣ: когато на едно мѣсто е свѣтло, на друго мѣсто е тъмно. Това се обяснява съ формата на земята. Земята е валчеста, въ форма на кълбо, вслѣдствие на което тя не може да се огрѣва едноврѣменно въ всичкитѣ си части. Нѣкои учени хора си задаватъ въпроса, защо земята се върти. Сѫщиятъ въпросъ може да се зададе и по отношение на колелото: защо колелото на воденицата, напримѣръ, се върти? Воденицата сама по себе си не се върти, но колелото, келевото на воденицата се върти. Защо? Нѣкаква сила вънъ отъ него го заставя да се върти. Колелото само дори не подозира, че се върти. Както въртенето на земята има извѣстно отношение къмъ съзнанието на хората, така и въртенето на воденичното колело има отношение къмъ всички онѣзи, които взиматъ участие въ меленето на житото. Защо? — Защото, ако колелото прѣстане да се върти, и житото ще остане несмлѣно. Тогава всички хора ще съжаляватъ, че колелото не се върти. И тъй, въ великата наука на живота, човѣкъ трѣбва да разглежда нѣщата всестранно, споредъ степеньта на своето развитие. Ето защо, единъ говоритель не може да говори на всички хора еднакво. Нито природата може да постѫпва къмъ всички хора еднакво. Вземете, напримѣръ, въпроса за храненето. Природата има най-разнообразни методи, чрѣзъ които храни различнитѣ сѫщества, като имъ слага различни трапези. Въ хиляди тенджери приготвя ядене, и всѣки ще вземе отъ което ядене иска. Кой какъ дойде на нейнитѣ трапези, тя ще му сипе отъ това ядене, което той пожелае. И по отношение на модата, природата е сѫщо така разнообразна, както и по отношение методитѣ за хранене. Съврѣменната парижка мода нищо не струва въ сравнение съ модитѣ въ природата. Какво може да каже парижката мода за облѣклото на райската птица? Облѣклото на райската птица струва милиони. Когато природата облича нѣкого, тя го облича, както трѣбва; когато го съблича, пакъ го съблича по всички правила. Когато го учи, тя ще го научи, както трѣбва; когато те прави невѣжа, пакъ ще постѫпи, както трѣбва — по всички правила. И въ двѣтѣ нѣща тя е майсторка. Нѣкой казва: сила е нужна на човѣка! Казвамъ: да се даде сила на добрия човѣкъ, разбирамъ; да се даде знание на добрия човѣкъ, има смисълъ. Обаче, да се даде сила и знание на лошия човѣкъ, или на онзи, който не може да ги употрѣби на мѣсто, нѣма смисълъ. Даде ли се на такъвъ човѣкъ сила и знание, той ще ги употрѣби за извършване нѣкое прѣстѫпление. И тъй, когато природата работи върху хората, съ цѣль да ги възпита, тя се заема мѫжки, при което едни хора въорѫжава, а други разорѫжава. На първитѣ дава орѫжие, а на вторитѣ казва: долу орѫжието! На едни хора дава богатства, на други — сиромашия; на едни дава здраве, на други — болести; едни разтоварва, други натоварва. Вслѣдствие на това, като не разбиратъ нейнитѣ замисли, нейнитѣ методи, хората се намиратъ въ противорѣчия и казватъ: защо свѣтътъ е създаденъ така? Свѣтътъ не е създаденъ, както хората мислятъ. Какъ е създаденъ свѣтътъ, за това има разни мнѣния и възгледи, споредъ развитието на човѣшкото съзнание. Въ природата не сѫществуватъ такива процеси, каквито ние ѝ приписваме. Ние виждаме нѣщата наопаки, въ тѣхния обратенъ видъ. Ако вземете една лупа и я насочите къмъ слънцето така, щото слънчевитѣ лѫчи да минаватъ прѣзъ фокуса ѝ, а послѣ отправите този снопъ лѫчи къмъ нѣкой мравунякъ, вие ще създадете цѣла тревога между мравкитѣ. Отъ тѣзи лѫчи мравунякътъ може да се запали. Съврѣменнитѣ хора сѫ се научили само да прѣчупватъ лѫчитѣ. Тѣ сѫ голѣми майстори за прѣчупването на слънчевитѣ лѫчи. Често хората говорятъ за организация, за образуване на общества. Казвамъ: най-опасното нѣщо днесъ е организирането на обществата. Когато нѣкоя армия се организира съ всички свои картечници, топове, пушки, съ най-модерни аероплани, съ милиони войници и редъ още приспособления, питамъ: какво може да се очаква отъ такава организация? Ако една държава е така организирана, че не можешъ да мръднешъ отъ едно мѣсто на друго безъ паспортъ, единъ на другъ нѣматъ довѣрие, каква държава е тази? Ако вѣстницитѣ въ една държава сѫ така организирани, че никой не може да каже Истината, каква държава е тази? Ние благодаримъ за такава организация, отъ която всички хора патятъ. Отъ такива организации ние не се нуждаемъ. Всички нещастия на съврѣменнитѣ хора произтичатъ отъ факта, че тѣ искатъ съвършено да измѣнятъ реда на нѣщата и да създадатъ новъ организъмъ, какъвто не може да сѫществува. Защо? — Защото свѣтътъ е организиранъ вече. Самъ по себе си човѣкъ е организиранъ. Той трѣбва само да даде ходъ на онова, което е въ него. Хората се стремятъ тепърва да се организиратъ. Тѣ искатъ тепърва да създаватъ ново учение и нова религия. Въ какво седи новото учение или новата религия? Каква нужда има това сѫщество, което е създало цѣлата вселена, да му се молятъ хората? Това сѫщество изисква отъ всички хора, които сѫ членове на великото общество, да живѣятъ споредъ законитѣ, които сѫществуватъ въ вселената. Веднъжъ създаденъ човѣкъ, той трѣбва да диша по всички правила на дишането; веднъжъ създаденъ човѣкъ, той трѣбва да яде по всички правила на яденето. Дишането, яденето сѫ процеси, които хората трѣбва да разбиратъ. Съврѣменнитѣ хора, напримѣръ, не разбиратъ, какво нѣщо е яденето. Яденето доставя онѣзи елементи, отъ които организъмътъ на човѣка е лишенъ. И ако човѣкъ не знае правилно да яде, той ще си създаде най-голѣмитѣ нещастия. Гледането сѫщо така е важенъ процесъ. То прѣдставя събиране, възприемане на свѣтлина чрѣзъ очитѣ. Тъй щото, ако не знаете, какъ да гледате, нѣма да можете и правилно да мислите. Знаете ли какъ да гледате, ще можете и правилно да мислите. Правата мисъль има изразъ, както художникътъ копира това, което иска да рисува. По сѫщия начинъ човѣкъ трѣбва да даде изразъ и на своя вѫтрѣшенъ животъ. Често хората говорятъ за доброто въ свѣта. Питамъ: какво нѣщо е доброто? Доброто е основа на Битието. Безъ добро животътъ не може да се прояви. Послѣ се задава другъ въпросъ: що е злото? Безъ зло животътъ не може да се движи. Слѣдователно, злото се явява, за да даде потикъ на живота. И, слѣдъ като даде потикъ на живота, хората искатъ да го използуватъ. Нѣма защо да се използува злото, но то трѣбва да се остави, като сила, която да движи, да потиква живота напрѣдъ. Злото е подобно на бутало, което влиза въ живота и движи, колелото напрѣдъ. Щомъ свърши работата си, то трѣбва да млъкне, да кротува. Нѣкои казватъ: какъвъ е произходътъ на злото? — Азъ не виждамъ никакъвъ произходъ на злото. Други казватъ: какъвъ е смисълътъ на доброто? — Азъ не виждамъ никакъвъ смисълъ на доброто. Доброто е основа на живота, за да може той да се прояви. Смисълътъ пъкъ е самиятъ животъ. Като живѣешъ добрѣ, ще разберешъ и смисъла на доброто. Ако животътъ ти е осмисленъ, и доброто има смисълъ; ако животътъ ти не е осмисленъ, и доброто нѣма смисълъ. Мнозина запитватъ: какъвъ е произходътъ на доброто? Казвамъ: произходътъ на доброто е Любовьта. И доброто безъ Любовьта не може да се прояви. Слѣдователно, и доброто има отношение къмъ живота, който ние живѣемъ. Всѣки човѣкъ иска да бѫде добъръ, да има вѫтрѣшно разположение, да бѫде щастливъ. Обаче, на първо мѣсто, на физическия свѣтъ е необходимо да бѫде човѣкъ здравъ. Здраве, щастие и разумность вървятъ въ единъ и сѫщъ пѫть. Здравиятъ човѣкъ може да бѫде щастливъ, и щастливиятъ може да бѫде разуменъ. И обратниятъ процесъ е вѣренъ: разумниятъ човѣкъ може да бѫде щастливъ, и щастливиятъ може да бѫде здравъ. Здравето не е произволенъ процесъ. Като се говори за щастие, питамъ: дѣ седи щастието на съврѣменнитѣ хора? Отъ обикновено гледище, дѣ седи животътъ, какъ се проявява той? Щастието на съврѣменнитѣ хора седи въ главата имъ. Отъ това, какъ е устроенъ човѣшкиятъ мозъкъ, човѣшкиятъ черепъ, зависи всичкото щастие на човѣка. Както е устроена главата на човѣка, такъвъ ще бѫде и неговиятъ животъ. Това е конкретното, реалното въ живота. Ще кажете, че има нѣкаква невидима сила вънъ отъ човѣшкия мозъкъ. Да, има нѣкаква невидима сила вънъ отъ мозъка, но това, което става въ мозъка, неговитѣ прояви, сѫ видими. Тѣлото на човѣка не е нищо друго, освѣнъ продуктъ на неговия мозъкъ. Мозъкътъ отъ своя страна е единственото нѣщо въ човѣка, което не се мѣни. Азъ говоря за положението, до което сегашниятъ човѣкъ е достигналъ. Единственото вещество, единствената организация въ човѣка, която не се промѣня, това е човѣшкиятъ мозъкъ. При нѣкаква болесть човѣкъ може да изгуби отъ теглото на тѣлото си и до 40-50 кгр., когато отъ теглото на веществото на мозъка си едва ли може да изгуби десетина грама. И съврѣменнитѣ учени, както и мѫдрецитѣ на древностьта, съзнаватъ и сѫ съзнавали това. Тъй щото, когато сѫ казвали „познай себе си“, тѣ сѫ имали прѣдъ видъ необходимостьта за човѣка да познава устройството на своя мозъкъ, за да не го смущава съ непотрѣбни работи. Не смущавайте главата си! Смущавате ли главата си, вие ще нарушите хода на вашия животъ, понеже главата е центъръ, който е въ съобщение съ цѣлата природа. Смутишъ ли главата си, ти трѣбва да оставишъ външния разуменъ свѣтъ да реагира върху тебе правилно. Слѣдователно, прѣкѫснатъ ли се съобщенията съ външния, съ обективния свѣтъ на природата, веднага нещастията идатъ върху човѣка. Сега, хората сѫ допуснали сѫществуването на дявола въ свѣта. Всички хора вѣрватъ въ дявола, проявенъ въ различни форми: религиознитѣ хора вѣрватъ въ дявола; материалиститѣ вѣрватъ въ лошитѣ условия; търговцитѣ вѣрватъ въ безпаричието; военнитѣ вѣрватъ въ силата на орѫжието — всѣки човѣкъ все вѣрва въ нѣщо. Военнитѣ, напримѣръ, казватъ: ако ние бѣхме добрѣ въорѫжени, щѣхме да спечелимъ войната. — Това е въпросъ. Възможно е да се спечели войната, но възможно е и да се изгуби. Голѣмиятъ чукъ въ рѫката на единъ юнакъ е добро нѣщо, но сѫщиятъ чукъ въ рѫката на дѣтето е нещастие за него. Паритѣ въ рѫката на добрия човѣкъ сѫ на мѣстото си, но въ рѫцѣтѣ на неразумния човѣкъ, тѣ сѫ неговото нещастие. Знанието, свѣтлината, както и благата, които ни се даватъ въ живота, още не сѫ изучени. Съврѣменнитѣ хора тепърва трѣбва да изучаватъ силата на свѣтлината. И когато Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“, Той подразбиралъ свѣтлината на свѣта. Ако Христосъ би дошълъ въ съврѣменния свѣтъ да говори на хората за свѣтлината, Той би говорилъ на наученъ езикъ, би опрѣдѣлилъ точно, какво нѣщо е свѣтлината. Има извѣстенъ родъ слънчеви лѫчи, свойствата на които ученитѣ тепърва започватъ да изучаватъ. Ако човѣкъ би могълъ да се свърже съ този родъ лѫчи, той щѣше да използува тѣхното лѣчебно дѣйствие. Запримѣръ, ако нѣкой човѣкъ заболѣе отъ нѣкаква неизлѣчима болесть, като проказа, туберкулоза, разстройство на гръбначния стълбъ, или друга тежка болесть, и успѣе да се свърже съ тѣзи лѣковити лѫчи на слънцето, тогава всѣкаква болесть, всѣкакъвъ недѫгъ на тѣлото ще изчезне моментално. Като ме слушате, нѣкой лѣкарь може да каже: покажи ни единъ отъ тѣзи методи, чрѣзъ които можемъ да използуваме, именно, тѣзи лѫчи на слънцето. — Защо му е този методъ? — Защото парички ще дойдатъ чрѣзъ него. Не, хубавитѣ работи съ пари не се купуватъ, нито за пари се продаватъ. Докато хората цѣнятъ нѣщата съ пари, тѣ сѫ на кривъ пѫть. Паритѣ не сѫ нито цѣль, нито смисълъ на живота, тѣ сѫ само условие въ живота на хората. Не е богатството, което подига човѣка и което може да му покаже, доколко той е благороденъ. Богатството е само условие, съ което може да се провѣри, доколко човѣкъ е благороденъ. Когато се плаща на професора за лекциитѣ, които чете, това не е лошо, но когато този професоръ се стреми да добие все повече и повече знания съ цѣль да печели пари, той не е разбралъ смисъла на знанието, а още повече и смисъла на живота. Ако единъ професоръ прѣкара цѣли 20-30 години въ университета съ цѣль да печели годишно по 100,000 германски марки или по 50 долари на день, каквито професори рѣдко се срѣщатъ въ Америка, този професоръ не е разбралъ, защо живѣе. Въ Америка най-виднитѣ професори едва получаватъ по 50 долари на день, когато ще срещнете хора на изкуството, които получаватъ 4-5 пѫти повече отъ най-виднитѣ професори. Тѣ нѣматъ толкова знания, но изкуство иматъ. Казвамъ: понеже при съврѣменното възпитание хората се движатъ повече въ обективния свѣтъ, тѣ иматъ повече желания, отколкото имъ сѫ нужни. Запримѣръ, тѣ мислятъ, че като придобиятъ голѣми богатства, ще могатъ да направятъ много нѣщо. Ако е вѣрно това, че богатитѣ хора ще оправятъ свѣта, американскитѣ милиардери трѣбваше да го оправятъ досега. Дѣйствително, има едно богатство, което може да оправи свѣта, но то не е богатството, на което съврѣменнитѣ хора разчитатъ. Истинското богатство, което може да оправи свѣта, е Любовьта. Когато Любовьта влѣзе въ свѣта, ще дойде и изобилието. Освѣнъ Любовьта, никоя друга сила не е въ състояние да оправи свѣта. Знанието може да подобри свѣта, но не и да го оправи. Истината може да освободи хората, но не и да оправи свѣта. Тъй щото, единствената сила, която се е заела да оправи свѣта, тя е Любовьта. И тя, наистина, ще оправи свѣта. На това всички хора ще бѫдатъ свидѣтели. Слѣдъ като оправи свѣта, тогава Любовьта ще даде мѣсто на Мѫдростьта и Истината, и тѣ да царуватъ въ свѣта. Мѫдростьта и Истината ще бѫдатъ царьтъ и царицата въ свѣта. Сега, азъ не искамъ да се афектирате отъ моитѣ думи, но казвамъ, че тия нѣща ще се провѣрятъ за въ бѫдеще отъ самитѣ васъ. За мене всичко това е абсолютна Истина, безъ никакви противорѣчия. Единъ день, когато и вие дойдете до тѣзи въпроси, ще извадите сѫщитѣ заключения. Като говоря върху тия въпроси, искамъ да разбирате правилно, защото азъ ги разглеждамъ отъ друго становище, не тъй, както вие ги знаете и разбирате. Ако оставите единъ човѣкъ да живѣе въ стая съ съвършено нечистъ въздухъ, а другъ — въ стая съ чистъ, свѣжъ въздухъ, въ двата случая ще имате два различни резултата. Онзи, който диша въ нечистъ въздухъ, ще има жълтъ цвѣтъ на лицето, очи мѫтни, уморени, тѣло слабо, хилаво; вториятъ, който диша чистъ въздухъ, ще бѫде постоянно свѣжъ и бодъръ, жизнерадостенъ, ще има желание да учи и да се подига. Това, обаче, дали човѣкъ ще попадне въ едното, или въ другото условие, зависи напълно отъ него, отъ неговото вѫтрѣшно устройство. Това опрѣдѣля, дали човѣкъ ще се движи въ по-гѫста, или въ по-рѣдка срѣда. И сега, за да се подобри положението на съврѣменната култура, хората трѣбва да се заематъ основно съ изучаването на човѣшката глава. Съврѣменната наука изучава главно човѣшкия черепъ. Напримѣръ, Ломброзо е изучавалъ черепа на човѣка и по него сѫдѣлъ за прѣстѫпностьта, дали даденъ човѣкъ проявява прѣстѫпни наклонности, или не. Американски френолози пъкъ сѫ изучили хиляди черепи, но главно отъ френологическо гледище. Много германски и други учени антрополози сѫ изучили хиляди човѣшки черепи, но отъ антропологическа гледна точка. Всичко това не е достатъчно. Важно е да се проучи устройството на човѣшката глава външно и вѫтрѣшно, да се види, за какво може да се използува дадена човѣшка глава. Съврѣменнитѣ учени трѣбва да се ползуватъ отъ главитѣ на гениалнитѣ хора, да измѣрятъ дебелината на тѣхнитѣ черепи, както и устройството имъ; послѣ, да ги съпоставятъ съ черепитѣ на обикновенитѣ хора и да правятъ сравнения. Черепътъ има извѣстно съотношение къмъ мозъка, а мозъкътъ, самъ по себе си, има съотношение къмъ цѣлото тѣло. За да се развива правилно за всѣки даденъ случай, човѣкъ трѣбва да вѣрва въ нѣщо, което осмисля живота му, което го подига. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ не вѣрва въ Бога, не вѣрва въ природата, но вѣрва въ паритѣ. Питамъ: какъвъ животъ има въ паритѣ? Ще кажете, че хората се почитатъ и уважаватъ за паритѣ, за тѣхнитѣ външни богатства. Обаче, щастието въ паритѣ е проблематично. Ако взематъ паритѣ на нѣкого, дѣ остава неговата сила? Нѣма ли пари, той нѣма на какво да се опре въ живота си. Уповава ли човѣкъ на паритѣ си, той още на другия день може да ги изгуби, и тогава остава безъ основа. Рече ли човѣкъ да постави щастието върху силата на тѣлото си, и това щастие може да се изгуби. Достатъчно е да заболѣе отъ нѣкаква тежка болесть, и всичкото му щастие ще изчезне. Питамъ: ти, който разчиташе на силата на своето тѣло, на кое мѣсто, именно, локализира тази сила? Слѣдователно, много отъ съврѣменнитѣ хора поставятъ нѣщата тамъ, дѣто не трѣбва. Щастието на държавата зависи отъ нейния глава. Щастието на дома зависи отъ майката и бащата. Ако майката и бащата сѫ разумни и здрави, и дѣцата ще носятъ тѣхнитѣ качества. Тогава въ цѣлия домъ ще има щастие. Ако майката и бащата не сѫ здрави и разумни, ако не знаятъ законитѣ на великата природа и не постѫпватъ съобразно тѣхъ, и дѣцата имъ ще бѫдатъ подобни на тѣхъ. Ако разгледаме цѣлата еволюция, отъ създаването на свѣта до днесъ, ще видимъ пѫтя, по който сѫ минали майката и бащата, както и опититѣ, които сѫ правени съ тѣхъ. Ако разгледаме всичкитѣ форми, прѣзъ които сѫ прѣминали растенията, тамъ, напримѣръ, майката и бащата сѫ поставени на сто или двѣста километра разстояние единъ отъ другъ. И на такова разстояние, тѣ пакъ мислятъ единъ за другъ, и безъ да имъ пѣе нѣкой, безъ да ги вѣнчаватъ, тѣ се съобщаватъ, сами се вѣнчаватъ, дѣца раждатъ — изобщо, развиватъ се и растатъ. Сега, хората казватъ: да съединимъ тѣзи млади хора, да ги вѣнчаемъ, да заживѣятъ заедно. Значи, хората трѣбва да се вѣнчаватъ, за да се грижатъ едни за други, а растенията, безъ да ги вѣнчаватъ, грижатъ се и мислятъ едни за други. Питамъ: кой научи растенията на този законъ? Кой ги организира въ общества? Това показва, че има единъ вѫтрѣшенъ законъ, който регулира отношенията между всички живи сѫщества. Съврѣменнитѣ хора не разбиратъ този законъ, който ги свързва. Значи, не сѫ външнитѣ форми, които свързватъ човѣка. „Учителю, да прогледамъ!“ Азъ ще извадя отъ този стихъ такива изводи, за които този слѣпецъ даже и не е помислялъ. Моитѣ изводи ще бѫдатъ като изводитѣ на нѣкой геологъ по отношение на земнитѣ пластове. Като разглежда положението на земнитѣ пластове, геологътъ ги съпоставя винаги едни къмъ други, изяснява причинитѣ на тѣхнитѣ отклонения, на тѣхнитѣ набраздявания и т. н.. Обаче, самитѣ пластове не знаятъ нищо по това, нито пъкъ мислятъ нѣщо. Геологътъ продължава своитѣ изслѣдвания по-нататъкъ: отъ положението на земнитѣ пластове той сѫди за животнитѣ и растенията, които сѫ живѣли прѣзъ тази епоха, но и отъ това пластоветѣ нищо не знаятъ. Тъй щото, отъ съчетаване на фактитѣ, геологътъ дохожда до съзнателнитѣ процеси въ природата. И тогава ние казваме, че съзнателнитѣ процеси сѫществуватъ само у съзнателнитѣ, разумнитѣ сѫщества. Запримѣръ, свещената книга, отъ която азъ чета сега, сама по себе си, е несъзнателна, но ако вие я четете по такъвъ начинъ, че се свържете съ тѣзи, които сѫ я писали, ще видите, че тя е жива книга и можете съ нея да се разговаряте. Мнозина може да оспорватъ това, но всичко, което се оспорва, не е дѣйствителенъ фактъ. Това, което е фактъ за едного, не е фактъ за мене. Ако единъ фактъ ме ограничава, той не е фактъ за мене. За мене е фактъ само това, което ме освобождава. За мене сиромашията може да е фактъ, за васъ богатството може да е фактъ. Питамъ: ако фактътъ на сиромашията ме освобождава, а фактътъ на богатството ме ограничава, кой фактъ е дѣйствителенъ? Казвате: науката доказва това. — Какво доказва науката? — Науката доказва, че животътъ е произлѣзълъ отъ клѣтката. Животътъ въ сѫщность не е произлѣзълъ отъ клѣтката, но е миналъ прѣзъ клѣтката. Невъзможно е цѣлиятъ животъ да се прояви чрѣзъ клѣтката. Той сѫществува извънъ всички форми въ свѣта. Хиляди и милиони сѫ формитѣ, въ които животътъ досега се е проявилъ, но има и другъ животъ, непроявенъ, който ще се прояви въ бѫдеще. Този животъ ще създаде хиляди и милиони нови форми. Въ новитѣ форми се заключава бѫдещето. Слѣдователно, и ние нѣма да останемъ въ тази форма, въ която сме сега. Тъй щото, ако дойдете слѣдъ 1000 години на земята, споредъ индуското учение, вие сами ще провѣрите този фактъ. Мнозина оспорватъ въпроса за прѣраждането и казватъ: възможно ли е човѣкъ да дойде втори пѫтъ на земята? Този е единъ неразбранъ, но наученъ въпросъ. Човѣкъ може да дойде на земята, колкото пѫти иска. Какъ? — Ако има пари. Ако срещнете единъ милионеръ американецъ и ви каже, че може да дойде въ България, когато пожелае и колкото пѫти пожелае, ще повѣрвате ли? Ще повѣрвате, защото този човѣкъ е богатъ, има пари. Затова, когато нѣкой каже, че веднъжъ да замине отъ земята, втори пѫть нѣма да се върне, азъ тълкувамъ неговитѣ думи по слѣдния начинъ: този човѣкъ е отъ бѣднитѣ американци, който не разполага съ пари. Другъ казва: азъ мога да дойда и втори, и трети пѫть на земята, колкото пѫти искамъ. Азъ тълкувамъ: този е отъ богатитѣ американци, който разполага съ пари. И първиятъ, и вториятъ говорятъ истината. Слѣдователно, онѣзи, които отричатъ закона на прѣвъплотяването, тѣ сѫ слѣпи хора; онѣзи пъкъ, които подържатъ този законъ, тѣ сѫ хора, които виждатъ нѣщата. Слѣпиятъ човѣкъ всичко отрича. Той казва: нищо не сѫществува. Правъ е този човѣкъ. Когато нѣкои казватъ, че нѣщата сѫществуватъ, това не подразбира, че тѣ ги създаватъ въ дадения случай. И като отричаме нѣщата, и като ги подържаме, тѣ пакъ сѫществуватъ. Съ това ние нищо не можемъ да допринесемъ или да отнемемъ отъ природата. Истината нито може да се установи, нито може да се отрече. Обаче, ние можемъ да скѫсаме отношенията си съ Истината. Какъвъ животъ ще имаме тогава? Животъ на заробване. Ако направимъ връзка съ Истината, животътъ ни ще бѫде свободенъ; ако скѫсаме връзката си съ Истината, ние ще се заробимъ. Ако скѫсаме връзката си съ Мѫдростьта, веднага невѣжеството и глупостьта ще дойдатъ; възстановимъ ли връзката си съ Мѫдростьта, знанието и свѣтлината ще дойдатъ. Скѫсаме ли връзката си съ Любовьта, и животътъ си ще изгубимъ; възстановимъ ли връзката си съ Любовьта, веднага животътъ ще дойде И тъй, какво нѣщо е Любовьта? — Връзка съ живота. Който има връзка съ живота, той има и Любовьта въ себе си. Скѫса ли връзката си съ живота, той изгубва Любовьта, и смъртьта дохожда. Какво нѣщо е Истината? Истината е освобождение отъ ограниченията на живота. Докато човѣкъ е свързанъ съ Истината, той е свободенъ. Скѫса ли връзката си съ Истината, той се заробва, ограничава. Въ това отношение Истината, сама за себе си, нѣма защо да се обяснява. Тя прѣдставя реалность вънъ отъ сегашнитѣ разбирания на хората. Мѫдростьта, сама за себе си, прѣдставя реалность вънъ отъ сегашнитѣ разбирания на хората. И Любовьта сѫщо така прѣдставя реалность вънъ отъ сегашнитѣ разбирания на хората. Сега, като говоря за Любовьта, подъ думата любовь хората разбиратъ тъкмо това, което не е любовь. Това, което съврѣменнитѣ хора наричатъ любовь, ражда всички нещастия въ свѣта. Когато човѣкъ залюби кокошката, тя влиза въ тенджерата; ако залюби агнето, и то влиза въ тенджерата. Каквото залюби човѣкъ днесъ, все въ тенджерата го туря. Мѫжъ залюби жена, или жена залюби мѫжъ, пакъ настава страшно положение: на всѣка стѫпка ще има стражари и дедективи. Като говоря тия нѣща, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ нѣкого отъ васъ. Ако трѣбва да се каже нѣщо за присѫтствуващитѣ, то ще бѫде само нѣщо похвално, нѣщо много хубаво, но хората обикновено не вѣрватъ. Тѣ и въ такъвъ случай сѫ наклонни да мислятъ, че се подиграватъ съ тѣхъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ дошли до положение да съзнаватъ злото и да не го желаятъ, но въпрѣки това, злото върви подиръ тѣхъ така, както сѣнката на колелото слѣдъ самото колело. Запримѣръ, нѣкой не иска да ревнува, а въпрѣки това е ревнивъ. Нѣкоя жена има добъръ мѫжъ, благороденъ, професоръ въ университета, прѣподава лекциитѣ си на много студенти и студентки. Жена му го ревнува, но се бори въ себе си, не иска да се интересува, какво прави той въ университета, съ кого се разговаря. Тя намира, че не е достойно, не е благородно да се съмнява въ него и да го слѣди, но веднага ревностьта иде като сѣнка въ нейния животъ, помрачава съзнанието ѝ, и тя започва да се интересува за него, да слѣди живота му въ университета. Питамъ: какво лошо има въ това, че нѣкой младъ професоръ се разговаря съ една красива студентка? Той е въ красиви, благородни отношения съ нея, прѣподава ѝ нѣщо отъ своитѣ знания. Не мислете, че професоритѣ се занимаватъ само съ красивитѣ студентки. Тѣ могатъ да се занимаватъ и съ коткитѣ си, да ги милватъ, да ги гладятъ. Има богати американци, които завѣщаватъ имането си на коткитѣ. Човѣшкото сърце може да се привърже не само къмъ нѣкоя външно красива форма. Често красотата, която може да събуди извѣстни чувства у човѣка, се крие нѣкѫдѣ вѫтрѣ въ дадено живо сѫщество. Човѣкъ може да обикне и нѣкой конь. И тогава, докато този конь е съ него, той е свободенъ, разположенъ. Отдѣли ли се коньтъ отъ него, той губи вече своята свобода. Казвамъ: единъ отъ важнитѣ въпроси, който заслужава нашето внимание, е въпросътъ за мозъка. Природата не обича дисхармония въ нѣщата. Тя не обича да корегиратъ нейнитѣ работи. Който се опита да я корегира, той ще понесе послѣдствията отъ своята намѣса. Азъ не разглеждамъ природата въ този смисълъ, както хората я разбиратъ. Днесъ много отъ ученитѣ хора, много отъ окултиститѣ, както и нѣкои отъ обикновенитѣ хора, гледатъ на природата отъ друго становище, не както ние я разглеждаме. Ние разглеждаме природата като изразъ на най-възвишеното, най-разумното и най-благородното, което сѫществува въ свѣта. Така опрѣдѣляме природата, защото, ако замѣнимъ думата природа съ думата Богъ, тази дума за съврѣменнитѣ хора е изгубила смисълъ. Думата природа днесъ е още въ възходеща степень. Въ понятието природа ние включваме всичко, което ни заобикаля: слънце, луна, звѣзди, въздухъ, вода, хора, животни, растения. Затова, именно, и думата природа има за насъ дълбокъ смисълъ. Тъй щото, висшето съзнание, което функционира въ цѣлокупната природа, не обича да го корегиратъ. Който се осмѣли да корегира природата, той ще се натъкне на голѣми нещастия. Запримѣръ, докато природата създала човѣшката глава и мозъкъ въ нея, тя е употрѣбила милиони години. Съ редъ щателни изчисления тя е прѣдвидила всички благоприятни и неблагоприятни условия за нейното създаване, като се старала едни да избегне, други да използува. И слѣдъ всичко това, има ли право човѣкъ, само съ единъ замахъ да измѣни тѣзи условия? Измѣните ли условията, които природата е наредила, вие ще си създадете най-голѣмитѣ нещастия. Въ този смисълъ природата не търпи никакви криви мисли, криви заключения. Запримѣръ, нѣкой си внуши мисъльта, че го прѣслѣдватъ, че искатъ да го убиятъ. Такива мисли въ природата не сѫществуватъ, и тя не позволява никому да ги подхранва въ своя мозъкъ. Другъ казва: дали моята жена ме обича? Природата казва: тази жена не е създадена да те обича. Нито жената е създадена за мѫжа, нито мѫжътъ е създаденъ за жената. Вие трѣбва право да разбирате. Казвамъ: истинскитѣ отношения сѫ отношения на работа. Това е законъ на свободата. Любовьта пъкъ отпослѣ ще дойде. За да могатъ двама души да се обичатъ, тѣ трѣбва да бѫдатъ абсолютно свободни. И като дойдатъ свободнитѣ хора, тѣ ще бѫдатъ въ сила да извършатъ нѣщо за самата природа. Свободниятъ човѣкъ нѣма да търси щастието въ свѣта, защото той и безъ това е щастливъ. Търси ли щастието, той ще изгуби и това, което има. Ние виждаме примѣръ въ това отношение отъ Адама. Когато Богъ постави Адама въ райската градина, въ първо врѣме той бѣше щастливъ. Богъ му даде работа, да изучава животнитѣ. Той бѣше добъръ естественикъ. Единъ день Богъ прѣкара всички животни прѣдъ него, като го застави да имъ тури съотвѣтни имена. Когато животнитѣ минаваха покрай Адама той видѣ, че всички бѣха по двѣ заедно, мѫжко и женско бѣше създалъ Богъ. Тогава Адамъ си каза: Господи, на всички животни си далъ другарь, само азъ нѣмамъ другарка. Колкото и да съмъ ученъ, и азъ имамъ нужда отъ другарка. Какво ще правя самъ въ райската градина? Значи, възъ основа на зрѣнието, на това, което видѣ, у него преждеврѣменно се роди едно неестествено желание. Адамъ организира една работа преждеврѣменно, вслѣдствие на което Богъ каза: Не е добрѣ човѣкъ да бѫде самъ. Така е отъ гледището на човѣка, разбира се. Затова Той го постави въ дълбокъ магнетиченъ сънъ и му извади едно ребро, отъ което направи жената, другарка на Адама. Тогава Адамъ рече: „Тази е плъть отъ плътьта ми и кость отъ костьта ми“. Питамъ: какво разумно сѫщество може да бѫде това, което е плъть отъ плътьта му и кость отъ костьта му? Адамъ не каза, че другарката му е есенция отъ неговата душа, или отъ неговия умъ, или отъ неговото сърце, но каза, че тя е плъть отъ плътьта му и кость отъ костьта му. Така е разбиралъ той, затова и така се е изказалъ. Слѣпиятъ се обърна къмъ Христа съ думитѣ: „Учителю, да прогледамъ!“ Христосъ му отговори: „Да бѫде споредъ вѣрата ти!“ Той искаше свѣтлина, която да го освободи отъ ограниченията въ живота му. Нѣкой може да проповѣдва нѣкому и да му каже: вѣрвай въ Господа! — Това сѫ много обикновени думи. Днесъ всѣки се стреми къмъ реалнитѣ работи. Дойде при мене нѣкой сиромахъ, иска да му се помогне съ нѣщо. Азъ му давамъ 100 сѣменца отъ хубави плодни дървета и му казвамъ: ти имашъ десеть декара земя. Посѣй тѣзи сѣменца и ще видишъ, какво богатство ще имашъ слѣдъ десеть години. Въ почвата се крие неговото щастие. Въ това отношение всѣки трѣбва да разбира устройството на своя мозъкъ, да знае, че въ него се крие нѣкакво реално богатство. Който разбира устройството на своята глава, той ще бѫде щастливъ човѣкъ, въ широкъ смисълъ на думата. Днесъ всички учени започватъ да изучаватъ човѣшката глава и човѣшкия мозъкъ. Който разбира законитѣ на човѣшкия мозъкъ, ще може въ бѫдеще да помогне за развитието на хора, които не сѫ даровити. Отъ едно дѣте, което не е даровито, въ продължение на нѣколко години, той ще може да изкара даровито дѣте. И обратното може да стане: той може да спъне даровитото дѣте въ неговото развитие. При сегашното самовъзпитание се търси изходенъ пѫть, чрѣзъ който хората да подобрятъ живота, както индивидуално, тъй и колективно за отдѣлнитѣ народи и за цѣлото човѣчество. Съврѣменнитѣ хора съзнаватъ нуждата отъ възпитание и казватъ: трѣбва да се започне отъ възпитанието на младото поколѣние. Вѣрно е, че трѣбва да се започне отъ дѣцата, но трѣбва да се знае, какъ да се започне. Френолозитѣ, напримѣръ, казватъ, че религиозното чувство у човѣка не е еднакво развито. Сѫщо така и интелигентностьта не е еднаква у всички хора. Френолозитѣ измѣрватъ горната часть на главата, послѣ измѣрватъ челото и отъ голѣмината на ѫглитѣ, които се образуватъ отъ носа до ухото и нагорѣ къмъ главата, сѫдятъ за интелигентностьта на човѣка. Колкото по-голѣмъ, е ѫгълътъ, толкова и човѣкъ е по-интелигентенъ. Слѣдователно, има условия въ живота на човѣка, при които този ѫгълъ може да се увеличава или намалява. Интелигентностьта зависи още и отъ моралния устой, както и отъ добродѣтелитѣ на човѣка. Развитието на добродѣтелитѣ зависи отъ устройството на задната часть на мозъка. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ може да има добрѣ развито религиозно чувство, но ако задната часть на мозъка му не е добрѣ устроена, тогава интелигентностьта и моралнитѣ му чувства не сѫ добрѣ развити. Ученитѣ сѫ забѣлѣзали, че нишкитѣ, които излизатъ отъ мозъка, сѫ въ извѣстно съотношение съ сивото вещество на мозъка. Енергията, която излиза отъ мозъка, се намира навсѣкѫдѣ по земята. Обаче, висшата интелигентность, на която ние се подчиняваме, не се намира на сѫщото равнище, на което ние живѣемъ. Тя е надъ насъ. За да влѣземъ въ връзка съ тази интелигентность, зависи отъ височината, на която заставаме, както и отъ ѫгъла, по който възприемаме енергиитѣ на тази интелигентность. Ако отидете въ единъ градъ, вие веднага ще се ориентирате, отдѣ иде интелигентностьта. Ще влѣзете въ университетитѣ, ще се запознаете съ професори, поети, философи, музиканти, художници и отъ отношенията, въ които ще бѫдете съ тѣхъ, ще можете, отъ разумнитѣ имъ центрове, да възприемате тѣхнитѣ мисли. Онѣзи, които знаятъ този законъ на възприемане, сѫ забѣлѣзали, че интелигентностьта отъ висшитѣ къмъ низшитѣ сѫщества се прѣдава подъ ѫгълъ 45°. Това е забѣлѣзано и въ самата природа. Значи, разумната енергия на човѣка се възприема и прѣдава подъ ѫгълъ 45°. Забѣлѣжете, когато човѣкъ се вслушва да чуе, да възприеме нѣщо, той поставя ухото си подъ наклонъ на ѫгълъ отъ 45°. И тъй, когато човѣкъ постави мозъка си въ връзка съ своя личенъ животъ, той ще се натъкне на редъ смущения, на редъ фиктивни работи, които само ще го обрѣменятъ и спънатъ въ развитието му. Който иска разумно да прогресира, той трѣбва да освободи мозъка си отъ всички тежести, отъ всички спънки на личния животъ. Трѣбва ли синътъ, който е отишълъ въ странство да се учи, да се смущава отъ това, дали баща му ще изпрати пари, или не? Той не трѣбва да се смущава, но смущенията ще дойдатъ въ ума му поради невѣжеството, въ което се намира. Сега ще ви приведа единъ примѣръ за невѣжеството на хората. Синътъ на единъ отъ древнитѣ египетски царе, Соломонъ — Ра, се влюбилъ въ една отъ най-красивитѣ египтянки, наречена Елтамаръ. Тя била отъ много бѣдно произхождение. Царскиятъ синъ рѣшилъ да се ожени за нея, Въ деня, когато трѣбвало да се вѣнчаятъ, разболѣлъ се египетскиятъ аписъ. Прѣдъ видъ на това нещастно съвпадение, всички египтяни рѣшили да се развали този бракъ. Тѣ считали за несъвместимо вѣнчаването на младата двойка да стане въ този день, когато свещениятъ аписъ се разболѣлъ, и затова развалили брака, Отъ този день, обаче, започнало падането на Египетъ, Какво прѣдставя този аписъ, че трѣбва да се кѫса връзката съ възвишеното и красивото? И съврѣменнитѣ хора, като египтянитѣ, се страхуватъ да се свържатъ съ красивото, съ възвишеното въ живота. Аписътъ прѣдставя низшето начало у човѣка. Египтянитѣ зачитаха аписа повече, отколкото възвишеното и благородното въ живота. Питамъ: какво може да излѣзе отъ единъ народъ, който се допитва до единъ аписъ? Тъй щото, египтянитѣ пропаднаха, защото вѣрваха повече въ аписа, отколкото въ Божествената Истина, която освобождава човѣка. Не е лошо да бѫде човѣкъ снизходителенъ къмъ животнитѣ, но египтянитѣ прѣкалиха съ снизхождението си къмъ аписа и къмъ други животни, които считаха свещени. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора не вѣрватъ въ аписа и въ коткитѣ, но иматъ друга слабость, тѣ вѣрватъ въ паритѣ. Американцитѣ вѣрватъ въ долара и го наричатъ „всесилниятъ доларъ“. Единъ отъ българскитѣ поети е казалъ: „Парице, парице, всесилна царице!“ Наполеонъ е казалъ: пари, пари трѣбватъ на Франция! Мнозина му казвали, че Франция се нуждае отъ добри и разумни майки и бащи, но той настоявалъ, че Франция се нуждае отъ пари. Вѣрно е, че паритѣ сѫ сила, но хората вѣрватъ въ тѣхъ повече, отколкото трѣбва. Тамъ е тѣхното заблуждение. Синътъ вѣрва повече въ паритѣ, които баща му праща, отколкото въ баща си. Дъщерята вѣрва повече въ паритѣ, които майка ѝ праща, отколкото въ майка си. Сега, като разглеждамъ този въпросъ, не казвамъ, че хората сѫ виновни за аномалиитѣ въ живота. Всички тия нѣща сѫ послѣдици отъ хиляди поколѣния; тѣ сѫ причина за отклоненията въ съврѣменното човѣчество. Днесъ всички трѣбва съзнателно да работятъ, да се освободятъ отъ послѣдствията на миналото, но не чрѣзъ закона на необходимостьта, а чрѣзъ закона на Любовьта. Въ природата сѫществува идеаленъ редъ на нѣщата, който всѣки самъ може да опита. И къмъ този редъ, именно, трѣбва да се стремимъ. Ако се съобразявате съ реда на нѣщата, вие може да се намирате при най-неблагоприятни условия на живота, но въ единъ день ще можете да подобрите тѣзи условия. Не се ли съобразявате съ реда, който сѫществува въ природата, и при най-благоприятни условия да се намирате, и въ най-добрѣ уредена държава да живѣете, въ единъ день само можете да изгубите тѣзи условия. Нима царьтъ, който има всички външни благоприятни условия, не умира? Нима видниятъ професоръ, който е свършилъ 2 — 3 факултета и разполага съ много знания, не умира? Значи, причинитѣ, поради които хората изгубватъ добритѣ условия, щастието си, дори и самия животъ, се дължатъ на неестественото положение, което тѣ заематъ по отношение на своя мозъкъ. Вслѣдствие на тази анормалность, днесъ умиратъ повече хора, отколкото трѣбва. Умиратъ повече, но и повече се раждатъ. Правилно е да не умиратъ много хора, но и да не се раждатъ много. Ако хората живѣеха по 120 години, тѣ щѣха да бѫдатъ по-добри, щѣха да иматъ опитности. Днесъ какво става? Роди се едно дѣте, умре; роди се второ дѣте, умре; роди се трето, умре. Най-послѣ се роди едно хилаво дѣте, за което майката цѣлъ животъ плаче и се пита: защо Господъ ми даде това хилаво дѣте? Прѣди всичко майката трѣбваше да разбира устройството на своя мозъкъ. Тя трѣбваше да знае, кога да зачене това дѣте. Не само това, но ако човѣкъ разбира устройството на своя мозъкъ, той ще знае, кога трѣбва да постѫпи на училище. Човѣкъ не може да учи, когато иска, но ще учи, когато му е опрѣдѣлено. Той не може да вѣрва въ това, което иска, но ще вѣрва въ това, което му е опрѣдѣлено; той ще вѣрва въ това, което съдържа въ себе си Любовь, Мѫдрость и Истина. Ако това, въ което вѣрва, не съдържа въ себе си Любовьта, Мѫдростьта и Истината, това вѣрую ще внесе отрова въ неговия организъмъ. И тогава, колкото по-скоро се освободи човѣкъ отъ това вѣрую, толкова по-добрѣ за него. Сега, азъ не казвамъ, че съврѣменнитѣ хора сѫ потънали въ заблуждения, но обръщамъ внимание на това, че най-малкото съмнѣние, което може да се роди въ ума имъ, води слѣдъ себе си хиляди още съмнѣния, които сѫ въ състояние да разстроятъ организма на човѣка. Англичанитѣ, напримѣръ, които минаваха за трезвъ народъ, и тѣ изгубиха своето равновѣсие. Ако отидете днесъ въ английския парламентъ, ще видите, че столоветѣ тамъ сѫ завинтени съ бурми. И въ тѣхния парламентъ ще видите стражари, които слѣдятъ за реда, да не би депутатитѣ да се сбиятъ. Парламентътъ, който минава за свещено мѣсто, дѣто засѣдаватъ най-отбрани хора, които създаватъ закони, и той днесъ изгуби своята светость. Тѣзи хора тамъ не могатъ вече да служатъ за примѣръ на своя народъ. Моята задача не е само. да изнасямъ факти, какво вършатъ управляващитѣ, ученитѣ и т. н. Всички могатъ да ми възразятъ: наша работа е, какво ние вършимъ. Вѣрно, тѣхна работа е, но питамъ: какъ ще се възпита младото поколѣние, отдѣ ще дойде доброто въ свѣта? Може ли доброто да дойде отъ въздуха нѣкѫдѣ? Едно нѣщо трѣбва да се има прѣдъ видъ: никой не може да прѣдизвика или да събуди нѣкакво чувство, нѣкаква дарба или способность у човѣка, ако той я нѣма в себе си. Вие можете да прѣдизвикате дадена добродѣтель у човѣка, само ако той я има въ себе си; вие можете да прѣдизвикате религиозното чувство у човѣка, ако той го има; вие можете да прѣдизвикате музикалното чувство у човѣка, ако той го има; ако човѣкъ е честенъ, вие можете да събудите неговата честность. Обаче, невъзможно е да се прѣдизвика у човѣка извѣстно чувство, извѣстна дарба или способность, ако тѣ не сѫ вложени въ него. Мнозина казватъ за нѣкого: вижъ, какви работи насажда този човѣкъ въ главитѣ на хората! Какъ ги заблуждава! Казвамъ: никой никого не може да заблуди. Всѣки самъ си носи заблужденията. Отвънъ могатъ само да се подхранятъ заблужденията на човѣка, но не и да се насадятъ. Всѣки самъ носи заблужденията въ себе си. Нима онзи човѣкъ, който взима лотарийни билети и вѣрва, че ще спечели, не е заблуденъ? Кой го е заблудилъ? Никой не го е заблудилъ. Той носи заблуждението въ себе си. Този човѣкъ въ Бога не вѣрва, въ лотарийнитѣ билети вѣрва. Чудно е, какъвъ е този законъ, който дѣйствува върху хората така, че ги кара да вѣрватъ, че ще спечелятъ най-голѣмата печалба! Сега, на всички присѫтствуващи тукъ казвамъ: всѣки трѣбва да се проявява свободно. Духовниятъ трѣбва да проявява духовното въ себе си; професорътъ трѣбва да проявява своята наука; военниятъ трѣбва да проявява военщината си и т. н. Обаче, сѫщеврѣменно всѣки човѣкъ има специфична работа въ живота, която той самъ трѣбва да свърши. Азъ говоря за специфичната работа, за която всѣки е прѣдназначенъ. Тя е най-важната работа. България, като държава, слѣдъ хиляди години може да не сѫществува, тя може да се прѣобрази, но всѣки човѣкъ, като душа ще прѣживѣе всички държави. Всички съврѣменни държави, както и много отъ миналитѣ, сѫ изчезнали и ще изчезнатъ единъ день, но човѣкъ, като душа, нѣма да изчезне: той ще прѣживѣе всички врѣмена и епохи. Държавата е форма, въ която човѣшкото съзнание се проявява. Тя е създадена отъ разумнитѣ хора. Докато има разумни хора, ще сѫществуватъ и държави, но сами по себе си държавитѣ не сѫществуватъ. Държавата е активъ на човѣшкото съзнание. Докато човѣкъ сѫществува, и държавата ще сѫществува, но не може да се каже обратното, т. е. че докато държавата сѫществува, и човѣкъ ще сѫществува. Ако ние сме хора на Любовьта, на Мѫдростьта и хора, които обичатъ Истината, такава ще бѫде и самата държава. Какъвто е човѣкътъ, такава е и държавата, такива сѫ и сѫдиитѣ, такива сѫ майкитѣ, такива сѫ бащитѣ, такива сѫ свещеницитѣ, такива сѫ ученитѣ ѝ т. н. Така трѣбва да се говори Истината. Нѣкой казва: ти какво мислишъ? Мисля точно това, каквото и ти мислишъ. — Ти вѣрвашъ ли въ Бога? — Вѣрвамъ въ тебе. Тебе виждамъ, въ тебе вѣрвамъ, Нѣма какво да ме питашъ, въ какво вѣрвамъ. То е моя работа. Смѣшно е, като вървя съ приятеля си, да ме пита, виждамъ ли, или не. Като вървя съ него, нека ме гледа въ краката. Ако вървя и изминавамъ 100 — 200 километра безъ да се спъна нѣкѫдѣ, разбира се, че виждамъ. Ако мога да пиша и чета свободно, разбира се, че виждамъ. Ако отида въ единъ домъ, дѣто има слѣпи и хроми, и слѣпитѣ проглеждатъ, и хромитѣ проходватъ, има ли смисълъ да ме питатъ, вѣрвамъ ли въ Бога? Така могатъ да питатъ само слѣпитѣ хора, но онѣзи, които виждатъ, нѣма защо да питатъ. Който вижда, той е свободенъ. Засега нѣма нищо по-хубаво отъ свободата. Който има Истината въ себе си, той е свободенъ. „Учителю, да прогледамъ!“ Това значи: Господи, освободи ме отъ всички заблуждения и ограничения, въ които съмъ сега. Христосъ отговори: „Да бѫде споредъ вѣрата ти!“ Питамъ: какво сѫ постигнали съврѣменнитѣ хора съ своята вѣра? Слѣпиятъ съ своята вѣра прогледа. Ами съврѣменнитѣ хора прогледаха ли съ своята вѣра? Прѣди години дохожда при мене единъ мой познатъ и ми се оплаква, че силно се простудилъ, опасява се да не заболѣе отъ пневмония. Казвамъ му: ще пиешъ гореща вода! — Пихъ гореща вода, но не ми помогна. — Какъ пи горещата вода? — Въ продължение на два часа изпихъ двѣ три чаши. — Не, така не се пие гореща вода. Ето, азъ ще ти покажа, какъ трѣбва да пиешъ гореща вода, Накарахъ го да донесе единъ самоваръ съ врѣла вода и послѣ започнахъ да му давамъ да пие вода: въ продължение на половинъ часъ той изпи петь-шесть чаши гореща вода, слѣдъ което се изпоти изобилно. Отъ изпотяването настана бърза реакция въ организъма, и той веднага се почувствува добрѣ. Тъй щото, който иска да пие гореща вода, за да се лѣкува, ще пие, както трѣбва. Нѣкой се заеме да пие гореща вода, но едва я пие. Два начина има за лѣкуване съ вода. Първиятъ начинъ е чрѣзъ изпотяване, като се пие много гореща вода, по нѣколко чаши една слѣдъ друга. Вториятъ начинъ е чрѣзъ абсолютно отказване отъ вода за нѣколко дни. Прѣзъ това врѣме болниятъ или простудениятъ ще пости петь-шесть дни, безъ да приема абсолютно никакъ вода и храна. Тогава поритѣ на организъма силно се отварятъ и възприематъ водата, която се намира въ пространството, въ въздуха. Съврѣменнитѣ учени могатъ да оспорватъ тѣзи методи на лѣчение, но що се отнася до мене, азъ нѣмамъ никакво съмнѣние въ тѣхъ. Това, което казвамъ, съмъ провѣрилъ и опиталъ не веднъжъ, но много пѫти. Тъй щото, тѣзи методи сѫ абсолютно провѣрени. За мене вече не става въпросъ, какъ да се лѣкуватъ хората, но азъ повдигамъ въпроса за правилното мислене. Правата мисъль помага за прѣустройване на човѣшкия организъмъ. Запримѣръ, нѣкой забѣлѣзва на лицето си извѣстна несиметрия: устата, носътъ или другъ нѣкакъвъ органъ е изкривенъ. Той трѣбва да работи за неговото изправяне. Другъ се поглежда въ огледалото и вижда, че е доста остарѣлъ, има бръчки на лицето си. Сѫщеврѣменно този човѣкъ минава за много ученъ, познава философията и редъ още науки. Щомъ е така, нека прѣмахне бръчкитѣ отъ лицето си. Това поне е лесна работа. Казвате: какъ може да прѣмахнемъ бръчкитѣ си? Прѣдставете си, че сте малко дѣте, баща ви е князъ, и вие разполагате съ всичко, каквото пожелаете. Имате хубави дрехи, хубави кѫщи, всички ви обичатъ, донасятъ ви разни плодове, прислужватъ ви редъ слуги и т. н. При това положение вие ще се чувствувате тихъ и спокоенъ. Нѣма да минатъ и десеть години, ще видите, че бръчкитѣ на лицето ви се прѣмахнали. Казвате: възможно ли е по този начинъ да се прѣмахнатъ бръчкитѣ? — За онзи, който иска, възможно е; за онзи, който не иска, нищо не е възможно. Казвамъ: това не сѫ само думи, но има плеада учени хора, и въ Франция, и въ Англия, и въ Германия, по цѣлия свѣтъ, които вече прилагатъ тия методи за лѣкуване. Обаче, както днесъ се прилагатъ тия методи, въ тѣхъ има нѣщо търговско, вслѣдствие на което болестьта пакъ се връща. Въ лѣкуването се изисква пълно безкористие. Значи, за да се излѣкува човѣкъ, има и другъ начинъ. Той се заключава въ слѣдното: човѣкъ трѣбва да освободи мозъка си отъ всички странични смущения и да се свърже съ разумната природа. Само по този начинъ той може да бѫде радостенъ и веселъ. И тогава, човѣкъ ще дойде до положението, щото успѣхътъ на другитѣ хора да бѫде и неговъ успѣхъ; щастието на другитѣ хора да бѫде и негово щастие. Този е начинътъ, по който човѣкъ може да прѣсъздаде лицето си, и ако е почналъ да остарява, той може да се подмлади. А сега, колкото по-киселъ става човѣкъ, толкова и лицето му става по-кисело. Ако устнитѣ на човѣка станатъ съвсѣмъ тънки, какво показва това? — Този човѣкъ изгубилъ своята чувствителность. Ако пъкъ устнитѣ станатъ съвършено дебели, това показва, че чувствата взиматъ надмощие въ човѣка. Това, което съсипа черната раса, сѫ тѣхнитѣ дебели устни; това, което съсипа културата на жълтата раса, сѫ тѣхнитѣ скули и най-послѣ, това, което съсипа бѣлата раса, е тѣхното чело. Творчеството на бѣлата раса достига само дотамъ, да измислятъ нѣща, които водятъ слѣдъ себе си голѣми разрушения. Тѣхниятъ стремежъ се отнася главно до развитието на мозъка около слѣпитѣ очи. Съврѣменната химия и физика свеждатъ своитѣ изобрѣтения само къмъ една область, а всички други области на мозъка оставатъ незасегнати. При такъвъ развой, каква култура може да се очаква? И при това съврѣменнитѣ държави защищаватъ такъвъ родъ изобрѣтения, като плащатъ скѫпо на изобрѣтателя имъ. Ако съ откритието на задушливитѣ газове може да се допринесе нѣщо за благото на човѣчеството, тѣхното откритие има смисълъ, но ако тѣ носятъ разрушение, какво може да се очаква отъ такава култура? Свѣтлина е нужна на съврѣменнитѣ хора! Сега, като говоря на хората така, азъ не подразбирамъ, че ние ще оправимъ свѣта. Прѣди всичко азъ вѣрвамъ, че свѣтътъ е оправенъ. Онѣзи, които ритатъ противъ свѣтлината, тѣ сѫ хора, впрегнати въ талига, които търсятъ начинъ да се освободятъ отъ талигата. Ученитѣ хора сѫ турили такива здрави хомоти на конетѣ, че и краката да си счупятъ, тѣ пакъ нѣма да се освободятъ отъ талигата. Великиятъ планъ, който Богъ е прѣдвидилъ, ще се реализира, и свѣтътъ ще се оправи. Аномалията, която сега сѫществува въ свѣта, ще изчезне. Иде една велика вълна, която ще залѣе умоветѣ на хората, и тѣ ще се събудятъ. Кога ще стане това, не може да се каже, но скоро ще дойде тази вълна и ще подеме всички хора нагорѣ. Тогава Хората ще си подадатъ едни други рѫка, ще отрезвѣятъ, ще хвърлятъ орѫжията настрана и въ свѣта ще се въведе редъ и порядъкъ. Сега не ви казвамъ, че трѣбва да вѣрвате. Когато дойде това врѣме, ще провѣрите и ще повѣрвате. И тогава не само единъ човѣкъ, но цѣлиятъ свѣтъ ще прогледне. И тъй, всички трѣбва да имаме онази абсолютна вѣра, да знаемъ, че въ свѣта сѫществува великата Любовь, която може да оправи свѣта; въ свѣта сѫществува великата Мѫдрость, която може да въздигне всички хора. И най-послѣ, всички трѣбва да вѣрваме, че въ свѣта сѫществува живата Истина, която е въ състояние да прѣобрази хората, да възкреси мъртвитѣ. Онѣзи, които не могатъ да изпълнятъ своитѣ задължения къмъ Бога и къмъ своитѣ ближни, тѣ сѫ мъртви. Живи хора сѫ онѣзи, които могатъ да изпълнятъ волята Божия. Това е, което слѣпиятъ човѣкъ искаше отъ Христа. Днесъ цѣлиятъ християнски свѣтъ има нужда да отвори очитѣ си, да благодари на Господа за главата, за мозъка, който имъ е далъ. Богъ имъ е далъ такъвъ мозъкъ, какъвто нито черната, нито жълтата, нито червената раса имаха. И ако съврѣменнитѣ хора днесъ не прогледат, ще дойде друга раса, съ други глави, но свѣтътъ пакъ ще се поправи. 42 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 21 юний, 1931 г. София — Изгрѣвъ.
  9. 1929_03_10 Лазаре, излѣз вънъ!

    От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Лазаре, излѣзъ вънъ! „Лазаре, излѣзъ вънъ“ Иоана 11:43 „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Това изречение има двоякъ смисълъ. Ако кажете на нѣкой вашъ познатъ, или на нѣкой вашъ приятель, които ви е дошълъ на гости, да излѣзе вънъ, той непременно ще се обиди. Кой се обижда? Обижда се само онзи, които разбира буквата на живота, т. е. само материалния животъ. Животътъ има троякъ смисълъ, или трояко проявление: материаленъ, духовенъ и Божественъ животъ. Подъ „материаленъ животъ разбирамъ външното изявление на живота, неговата външна форма, т. е. онзи животъ, който всички хора разбиратъ. Нѣма сѫщество на земята, което да не разбира материалната страна на живота. И най-малкитѣ животни разбиратъ тази страна на живота. Другата страна на живота е духовниятъ животъ, който днесъ претърпява голѣма криза. Думата „духовенъ животъ“ губи вече своя смисълъ. Духовниятъ животъ представя капиталистъ, който е изгубилъ вече своето положение. Нѣма да мине много време, и тази дума въ български езикъ окончателно ще изгуби смисъла си. Тя вече е на фалиране. Тъй щото, когато се каже за нѣкой, че е духовенъ, всички се смѣятъ. Думата „духовенъ“ трѣбва да се замѣсти съ „съзнателенъ“. Казваме „съзнателенъ човѣкъ“ вмѣсто духовенъ“. Когато кажемъ, че нѣкой човѣкъ е съзнателенъ, това подразбира, че той има съзнание. Сѫщо така и думата „нравственъ“ или „мораленъ човѣкъ“ въ български езикъ е на фалиране. Следъ време тази дума напълно ще се замѣсти съ думата „економически условия“. И наистина, често слушате да се говори, че „економическитѣ условия“ на живота налагатъ това или онова. Тази дума замѣства думата „нравственъ, мораленъ“. Следователно, когато кажемъ, че моралътъ, нравственостьта налага нѣщо въ живота, ние имаме предъ видъ, че економическитѣ условия на живота го налагатъ. Това показва, че економията е стимулъ въ живота. Моралниятъ животъ подразбира економия въ постѫпкитѣ на хората. Кое е по-важно: економия въ живота, или економия въ постѫпкитѣ? По-важна и по-силна дума е економията въ живота. Третата страна на живота е Божествениятъ животъ. Думата „Божественъ животъ“ днесъ е въ възходеща степень. Следъ сто години, тя ще стане обикновена дума, т. е. Божествениятъ животъ ще стане обикновенъ; повечето хора ще водятъ такъвъ животъ, именно. Днесъ всички хора се стремятъ къмъ Божественъ животъ, защото той печели, а духовниятъ губи. Економията на живота печели, моралниятъ животъ губи. Съзнателниятъ човѣкъ печели, духовниятъ губи. Когато двама печелятъ, а единъ губи, тогава има култура въ свѣта. Христосъ каза: „Лазаре, излѣзъ вънъ“? Какво е искалъ да каже Христосъ съ думитѣ „излѣзъ вънъ“? Само на съзнателния човѣкъ, който мисли и разбира, може да се каже „излѣзъ вънъ“! Безпредметно е да кажете на камъка да се махне отъ мѣстото си. Безпредметно е да кажете на дървото да се отстрани отъ пѫтя си. Само на съзнателния човѣкъ може да се каже: излѣзъ вънъ, махни се оттукъ, ела тукъ, иди тамъ и т. н. Всѣки другъ, който не разбира и не мисли, като чува тѣзи думи, ще се натъкне на редъ противоречия. Следователно, противоречията въ живота се дължатъ на неразбиране на нѣщата. Много отъ съвременнитѣ хора не познаватъ и не разбиратъ своитѣ интереси. Тѣ не разбиратъ економията на живота. Тѣ не разбиратъ и съзнателния животъ. Много хора гледатъ на нѣщата презъ пръсти, като онзи турски кадия, който могълъ да се подкупи съ нѣколко златни монети и съ гърне краве масло. Единъ богатъ човѣкъ отишълъ при този турски кадия да разгледа дѣлото му. Преди да се разглежда дѣлото, богатиятъ извикалъ кадията настрана, далъ му десеть златни монети и казалъ: Ако решишъ дѣлото въ моя полза, ще ти донеса едно голѣмо гърне съ краве масло. Кадията не отговорилъ нищо, но като дошълъ редъ за дѣлото на богатия, той примрежилъ очи, направилъ се, че не чува обратната страна, и отсѫдилъ дѣлото въ негова полза. Обаче, богатиятъ билъ голѣмъ скѫперникъ. Когато трѣбвало да изпрати гърне съ масло на кадията, той се поскѫпилъ, досвидѣло му и затова напълнилъ гърнето съ старо, гранясало масло, а отгоре турилъ само единъ - два пръста прѣсно краве масло. Кадията срещналъ богатия клиентъ и го запиталъ: Защо унижи моето достоинство? За какъвъ ме мислишъ? — Ти самъ унижи своето достоинство, и то още като прие паритѣ. Сѫщо като кадията, много хора губятъ достоинството си, когато приематъ пари или гърне съ краве масло като подкупъ. Следъ това обвиняватъ другитѣ, че тѣ унижаватъ достоинството имъ. Кадията казалъ: Когато взехъ паритѣ, азъ повѣрвахъ и въ маслото. — Тамъ е погрѣшката ти. Ти повѣрва въ паритѣ, въ гърнето съ масло, а въ мене не повѣрва, затова и азъ те поставихъ на изпитъ, дадохъ ти добъръ урокъ. Ако не бѣхъ ти далъ паритѣ, ти нѣмаше да повѣрвашъ и въ маслото. Питамъ: когато хората ви почитатъ за паритѣ, тази честь, тази почить на васъ ли се пада? На паритѣ е тази почить. Когато ви почитатъ за науката, за знанието, което имате, тази почить за васъ ли се отнася? Тя се отнася за знанието което имате. Когато ви почитатъ за високото обществено положение, което заемате, тази почить се отнася до службата ви, но не и до васъ. Когато изгуби паритѣ, знанието, високата си служба, съ тѣхъ заедно човѣкъ губи и почитьта на хората. И като изгуби всичко, той се сърди, обижда се, че хората не го почитатъ. Такова е било естеството на човѣка отъ памти-вѣка. Човѣкъ се е обиждалъ и въ рая даже. Докато не бѣха съгрѣшили, Адамъ и Ева живѣха въ рая. Щомъ съгрѣшиха, Богъ ги изпѫди отъ рая, като имъ каза: „Излѣзте вънъ“! Какво спечелиха като излѣзоха отъ рая? Тѣ се изложиха на голѣми страдания и смърть. Христосъ каза на Лазаря: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Той каза на Лазаря сѫщитѣ думи, каквито Богъ каза на Адамъ и Ева. Думитѣ сѫ сѫщи, но смисълътъ имъ е противоположенъ. Думитѣ, които Богъ каза на първитѣ човѣци, означаватъ излизане отъ живота, а тия, които Христосъ каза на Лазаря, означаватъ влизане или въвеждане въ живота. Лазаръ бѣше съзнателенъ човѣкъ: той мислѣше, разбираше, чуваше всичко и само чакаше нѣкой да му каже да стане и да излѣзе вънъ. Той бѣше живъ, затова сполучи, придоби живота. Законътъ за сполукитѣ въ живота има две страни. Отъ човѣка зависи, коя отъ дветѣ страни ще хване. Мнозина изискватъ отъ живота или природата всичко. Тѣ очакватъ всичко на готово. Други пъкъ работятъ, правятъ усилия, и по този начинъ предразполагатъ природата да имъ даде това, което сѫ заслужили. Първитѣ седятъ на едно мѣсто, нищо не работятъ, никакви усилия не правятъ, а следъ това се чудятъ, защо нѣщата не ставатъ тъй, както ги желаятъ. Тѣ постѫпватъ споредъ разбиранията на турцитѣ, които казватъ: „Ако е късметъ, при краката ми да дойде!“ Правило е всѣки самъ да се стреми да постигне своитѣ копнежи и идеали. Христосъ каза на Лазаря: „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Следъ това Той застана предъ гроба и следѣше, какво ще направи Лазаръ. Трѣбваше ли Лазаръ да чака да дойдатъ хора, да го дигнатъ за рѫцетѣ и краката и така да го изнесатъ вънъ? Ако очакваше на хората, Лазаръ и до днесъ щѣше да лежи въ гроба. Сега и вие се намирате при неблагоприятни условия въ живота, и Христосъ казва: „Излѣзте вънъ!“ Трѣбва ли, следъ като чуете тѣзи думи, да кажете: Господи, извади ме отъ гроба, извади ме отъ неблагоприятнитѣ условия на моя животъ. Кой извади Лазаря отъ гроба? Той самъ излѣзе. Други го туриха въ гроба, но той самъ излѣзе вънъ. Значи, други ще ви поставятъ въ мѫчнотиитѣ, а вие сами трѣбва да излѣзете отъ тѣхъ. Ако очаквате на онзи, който ви е поставилъ въ мѫчнотиитѣ, той самъ да дойде и ви извади отъ тѣхъ, дълго време ще чакате. Чуете ли гласа на Христа, Който ви казва да излѣзете вънъ, веднага излѣзте, моментъ не губете следъ Неговитѣ думи. Христосъ каза на Лазаря да излѣзе вънъ, и той самъ излѣзе. И тъй, чуете ли гласа на Христа, който ви казва да излѣзете вънъ, веднага трѣбва да излѣзете. Вие не трѣбва да мязате на онѣзи деца, които се сърдятъ на майка си и на баща си и изискватъ отъ тѣхъ, тѣ да имъ се молятъ, да ги каратъ да ядатъ и т. н. Нѣкоя майка казва на детето си: Излѣзъ вънъ! То излиза вънъ, но се обижда, не иска вече да влѣзе, накърнило се неговото достоинство. И това дете седи вънъ, чака да дойдатъ майка му, баща му да го викатъ да влѣзе вѫтре да яде, да спи. Отде се яви това достоинство, това голѣмо величие въ малкото дете, че не иска само да влѣзе, докато не дойдатъ при него родителитѣ му, да го увещаватъ? И родителитѣ трѣбва да преговарятъ съ детето, да водятъ редъ дипломатически отношения, докато най-после го заставятъ да влѣзе вѫтре и да яде. Съ това, детето иска да имъ каже: Знаете ли, кой съмъ азъ? Може би това дете има право, може би то съзнава, че единъ день ще стане царь, или князъ, или друго нѣкакво величие. Възможно е и това, но възможно е туй дете единъ день да стане и простъ овчарь, или говедарь. Нѣма защо това дете да изисква почить отъ родителитѣ си, преди още да е станало нѣкакво величие. При това, ако детето е величие, и родителитѣ му, отъ които е дошло, не сѫ по-малки величия отъ него. Тогава, кой предъ кого трѣбва да отстѫпва? Все таки малкото величие днесъ се нуждае отъ грижитѣ и помощьта на по-голѣмитѣ величия. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Кой и какъвъ бѣше Лазаръ? Защо Христосъ отиде, именно, при гроба на Лазаря, а не отиде на други гробове, да вика мъртвитѣ да излѣзатъ вънъ? По това време въ Израиль имаше само единъ човѣкъ, който, слѣдъ като умрѣ, още можеше да чува и да разбира, какво му се говори отвънъ. Този човѣкъ бѣше Лазаръ. Въ цѣлата еврейска история, отъ времето на Аврама до идването на Христа, само единъ евреинъ имаше способностьта и следъ смъртьта си да чува и да разбира, какво му се говори. Това състояние окултиститѣ наричатъ „четвърто посвѣщение“. Когато Христосъ дойде на земята, Той искаше да провѣри този законъ, затова отиде при гроба на Лазаря и извика: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ И действително, въ отговоръ на тѣзи думи, Лазаръ излѣзе отъ гроба. Които не разбиратъ този законъ, ще кажатъ, че тази работа била нагласена. Какъ я нагласили? Христосъ казалъ на Лазаря да се престори на умрѣлъ, да преседи въ гроба четири деня, и когато Той дойде и го извика, да излѣзе вънъ. Съ това тѣ ще убедятъ хората, че Христосъ може да възкръсява мъртви. По този начинъ, именно, съвременнитѣ хора обясняватъ чудесата. Ако разсъждавате така, тогава всички философски и научни твърдения могатъ да се поставятъ на подобна критика. Нѣкой астрономъ погледналъ презъ своя телескопъ и видѣлъ нѣщо на слънцето. Веднага всички вестници пишатъ, че еди-кой си ученъ, следъ редъ изчисления, доказалъ, че на слънцето ставали нѣкакви промѣни. Всички хора вѣрватъ въ твърденията на този ученъ. Обаче, не се минава много време, дохожда втори ученъ, който опровергава първия и дава нѣкакви нови изчисления. Хората и на него вѣрватъ. Следъ този ученъ идва трети, който опровергава втория. На кого да вѣрватъ хората? Не, това още не е истинска наука. Отъ хиляди години насамъ хората все за слънцето говорятъ, изнасятъ редъ научни теории, но нито една отъ тѣхъ не е дала още положителни данни, какво е слънцето, има ли животъ на него, или нѣма. Нѣкои учени казватъ, че на слънцето има огънь. Ако въ огнището на нѣкоя къща има огънь, какво показва това? Животъ има въ тази къща. Щомъ огъньтъ на огнището изгасне, и животътъ въ тази къща изчезва. Ученитѣ пъкъ казватъ точно обратното: понеже на слънцето има огънь, споредъ тѣхъ, животъ на слънцето отсѫтствува, т. е. тамъ нѣма животъ. Ученитѣ твърдятъ още, че Венера била обвита съ много гѫста материя, съ гѫста атмосфера. При това, всички виждатъ, че тази планета издава ярка свѣтлина. Питамъ: какъ е възможно, една планета, като Венера, да бѫде обвита съ такава гѫста атмосфера, а да издава толкова голѣма свѣтлина? Отде иде тази свѣтлина на Венера? Значи, твърдението на тия учени не може да се приеме за истинно. Казвамъ: има известни проблеми, които тепърва трѣбва да се проучаватъ. Ако съвременнитѣ учени и досега още не знаятъ, въ какво състояние се намиратъ слънцето, планетитѣ, дори и самата земя, на която живѣятъ, каква е тази наука? Нѣкои учени твърдятъ, че въ земята има огънь, други отричатъ това. Каквото и да се говори, фактъ е, че въ земята има огънь. Тя има 54 кумини, презъ които излизатъ газоветѣ и течноститѣ, образувани отъ този огънь. Тѣзи кумини иматъ отвори, широки по нѣколко километра въ диаметъръ. Ученитѣ наричатъ тѣзи кумини вулкани. Въ това отношение, земята представя голѣмъ параходъ, съ 54 кумини. Този параходъ се движи въ пространството, отива нѣкѫде. Ученитѣ казватъ, че земята се върти около слънцето. Споредъ мене, земята не се върти около слънцето, но слънцето се върти около себе си. Земята се върти около себе си, но и слънцето сѫщо така я върти около себе си, играе си съ нея. Това сѫ научни въпроси, върху които нѣма да се спирамъ. Колкото и да избѣгватъ противоречията, съвременнитѣ хора постоянно се натъкватъ на тѣхъ. Напримѣръ, въ обикновената математика се казва, че 2X2 е четири, обаче, въ живата математика 2X2 не е четири. Ето едно противоречие. Въ живата математика числото едно, единицата, се е явила при създаването на мѫжа, на мѫжкия принципъ въ свѣта, а числото две, двойката — при създаването на жената, на женския принципъ. Като казвамъ, че 2Х2 не е четири, имамъ предъ видъ следната идея: невъзможно е да умножите две жени на още две и да получите четири. Да умножите две жени на още две, значи, да ги умножите на тѣхнитѣ мѫже. Тъй щото, 2X2 не дава четири, защото подразбира два мѫжа и две жени, събрани на едно мѣсто. Въ обикновената математика 2Х2=4, т. е. два килограма оризъ по два килограма, правятъ четири килограма оризъ. Които не сѫ запознати съ философията на живата математика, казватъ: Ние не се интересуваме отъ такива дълбоки, отвлѣчени въпроси; ние се интересуваме отъ реални въпроси. — Кое е реалното въ живота? Реално е само това, което не се мѣни. Следователно, ако човѣкъ искрено търси реалното въ живота, това ни най-малко не подразбира онова реално, което обикновенитѣ хора разбиратъ. Положителнитѣ мисли и чувства, които човѣкъ търси, не трѣбва да се мѣнятъ, но трѣбва да оставятъ траенъ отпечатъкъ, сигуренъ капиталъ въ него. Ако една ваша мисъль, или едно ваше чувство ви напуснатъ следъ четири — петь хиляди години, могатъ ли тѣ да се нарекатъ реални? Ако днесъ вѣрвате въ Бога и сте готови всичко да жертвувате за Него, а утре се откажете отъ вѣруюто си, реално ли е това вѣрую? Истинско, положително вѣрую е онова, съ което, като съ добре устроенъ корабъ, можете да преплавате океана. Истинско вѣрую е това, на което, при всички условия въ живота, може да се разчита. Отъ памти-вѣка и до днесъ още, хората страдатъ отъ вѫтрешна илюзия, че тукъ или тамъ нѣкѫде, ще намѣрятъ реалното въ живота и продължаватъ да го търсятъ. По този начинъ тѣ се отдалечаватъ отъ правия смисълъ на живота и поставятъ всички нѣща въ него на абсолютно нереална основа. Съвременнитѣ хора иматъ много вѣрвания, но нѣма да мине много време, и тѣ ще се разочароватъ въ своитѣ вѣрвания. Това не показва, че въ тѣхнитѣ вѣрвания нѣма нищо реално, но често тази реалность се помрачава отъ привиднитѣ, отъ преходнитѣ нѣща въ живота. Представете си, че предъ васъ седи отворена книгата на мѫдростьта, и цѣли десеть години вие я държите непречистена, потънала въ прахъ. Тя ще се покрие отгоре съ прахъ, и вие не ще можете да четете отъ нея. Следователно, необикновената книга на мѫдростьта ще стане отгоре обикновена. Сѫщо така и въ живота на хората е написано нѣщо необикновено, но понеже тѣ изнасятъ своитѣ мисли и чувства на открито, тѣ се покриватъ съ прахъ и ставатъ обикновени. Тази е причината, поради която красивото, възвишеното, което е написано въ съзнанието на човѣка, изгубва своя смисълъ. При това положение, човѣкъ постепенно губи своята паметь, своитѣ прави разбирания за живота, докато единъ день дойде до пълно отчаяние. Понѣкога хората мислятъ, че ще станатъ гениални, но като дойдатъ до 45—50 годишна възрасть и видятъ, че не сѫ постигнали това, тѣ се отчайватъ и казватъ: Отъ насъ нищо не може да излѣзе. Питамъ: кое отъ дветѣ вѣрвания е право? Едно е вѣрното: има нѣщо красиво написано въ човѣшкото съзнание, но то трѣбва да се разработва. Следъ всичко това хората започватъ да мислятъ, че съ смъртьта на човѣка всичко се свършва. Кой отъ васъ е ходилъ на онзи свѣтъ, или кой е проникналъ въ вѣчностьта, да знае, че като умре човѣкъ, всичко съ него се свършва? Това е вѣрно физиологически, т. е. че следъ като умре човѣкъ, сърцето му престава да бие. Обаче, клеткитѣ на сѫщото това сърце, което е престанало да пулсира, и което се е разложило вече, свободно живѣятъ въ пространството. Сѫщо така и клеткитѣ на мозъка, на дробоветѣ, на всички удове продължаватъ своя животъ и следъ смъртьта на човѣка. Значи, следъ смъртьта си, човѣкъ не умира, но продължава още да живѣе, при което заема по-голѣмъ обемъ, и се храни съ съвсемъ други мисли и чувства отъ тия, които е ималъ по-рано. Той не живѣе вече съ куклички и съ кончета, съ които е игралъ като малко момиченце или момченце. Какво представятъ куклитѣ за голѣмата мома, която има вече възлюбенъ на своето сърце? Какво представятъ кончетата за голѣмия момъкъ, който има възлюбена на своето сърце? Кое е по-добро за младия момъкъ: да възседне живъ конь и да се разхожда съ него, дето пожелае, или да възседне едно мъртво конче, както е правилъ въ детинството си, и да не може съ него да мръдне крачка напредъ или назадъ? Кое дете е по-реално: живото дете, което плаче, сърди се, вика, иска това-онова, но има условия въ себе си да расте и да се развива, или онази кукла, която нито плаче, нито се сърди, нито яде, но не може да расте и да се развива? Кое малко момиченце е чуло гласа на своята кукла? Има кукли, които плачатъ, които отварятъ и затварятъ очитѣ си, но това става по принуждение, а не доброволно. Онѣзи, които не разбиратъ живота, природата ги залъгва съ кукли и съ кончета, като малкитѣ момченца и момиченца; а онѣзи, които разбиратъ живота, природата ги учи, праща ги на училище. Следователно, природата залъгва проститѣ, любознателнитѣ учи, а на даровититѣ, на мѫдритѣ повѣрява своитѣ тайни. „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Съ тия думи Христосъ възкръси Лазаря, защото той бѣше единствениятъ човѣкъ по това време въ Израиля, който бѣше миналъ четвъртото посвѣщение. Въ прочетената глава се казва, че Лазаръ ималъ две сестри, Марта и Мария. Казва се, че Христосъ обичалъ Марта и сестра ѝ Мария, и Лазаря. Умна била Марта, макаръ че подъ името „Марта“ се разбира човѣкъ, който се занимава съ физически, съ домашни работи. Христосъ обича умни, а не глупави хора. Когато чу Христовитѣ думи „Лазаре, излѣзъ вънъ“ — Лазаръ веднага излѣзе отъ гроба, т. е. върна се отъ онзи свѣтъ. Лазаръ бѣше тръгналъ по работа за другия свѣтъ, но когато Христосъ го извика, той веднага се върна и каза: Господи, какво искашъ? Каквото ми заповѣдашъ, ще направя. Ако трѣбва известно време още да остана на земята, ще изпълня волята Ти. — Кой човѣкъ, следъ като е тръгналъ за небето, чуе гласа на Бога, Който му повелява да остане на работа на земята, би останалъ? Докато бѣше въ гроба, очитѣ на Лазаря бѣха привързани съ кърпа. Тази кърпа на очитѣ на Лазаря напомня Темида, богиня на правосъдието, която нѣкои художници рисуватъ съ затворени очи; това тѣ тълкуватъ съ обстоятелството, че очитѣ ѝ непременно трѣбвало да бѫдатъ затворени, за да не вижда, какво се върши по свѣта. Питамъ: какво е това правосъдие, чиято богиня е съ затворени очи? Споредъ мене, богинята на съдбата, богинята на правосѫдието, не само че не трѣбва да бѫде съ затворени очи, но тя трѣбва да има четири очи. Какво означаватъ затворенитѣ очи? Когато покажатъ предъ сѫдията кесия съ златни монети, той превързва очитѣ си и съ затворени очи, да не вижда очи съ очи правдата, започва да разглежда дѣлото и казва: Този човѣкъ не е виновенъ и трѣбва да се освободи. Значи, когато въ рѫцетѣ на съдията турятъ златни монети, той разглежда дѣлото съ затворени очи; когато нищо не турятъ въ рѫцетѣ му, той разглежда дѣлото съ отворени очи. Това показва, че съдбата, която хората сами си опредѣлятъ, коренно се различава отъ Божествената съдба, отъ Божествената Правда. Когато човѣкъ направи нѣкаква погрѣшка, или нѣкакво престъпление споредъ Божията Правда, той самъ се сѫди, не чака други да го сѫдятъ. И при това положение, ако споредъ тази Висша Правда, му се наложи петгодишенъ затворъ наказание, той самъ ще го увеличи на десеть. Божията Правда смекчава наказанието, а човѣкъ самъ го увеличава. Такъвъ човѣкъ има будна съвесть. Ако този човѣкъ направи нѣкакво добро, споредъ Висшата Правда, той трѣбва да получи известно възнаграждение. Съвременната сѫдба, или правосѫдието на съвременнитѣ хора се отнася само до престъпленията имъ. Напримѣръ, ако нѣкой човѣкъ направи едно престъпление, веднага идватъ стражари, хващатъ го, турятъ го въ затворъ и противъ него се завежда дѣло. Обаче, ако направи нѣкакво добро, никой не го търси да му даде известно възнаграждение. За да бѫде сѫдбата правилна, трѣбва да сѫществуватъ съдилища и за добритѣ, и за лошитѣ хора. Щомъ нѣкой праведенъ човѣкъ извърши едно добро дѣло, веднага трѣбва да го уловятъ, да го затворятъ, докато се заведе дѣло противъ него. Въ съда ще се явятъ адвокати да разискватъ, въ какво се заключава доброто, което е направилъ, и съ огледъ на него ще решатъ, какво възнаграждение да му се наложи: дали къща да му се направи, дали пенсия да му се отпусне и т. н. И въ сегашнитѣ държави се спазватъ тия закони. Ако нѣкой гражданинъ има голѣми заслуги къмъ държавата, последната му опредѣля пенсия въ известенъ размѣръ, или го възнаграждава по другъ начинъ. Това е единъ сериозенъ въпросъ, и ако хората не разбиратъ смисъла на тия нѣща, могатъ да извадятъ криви заключения. Едно е важно за човѣка: да се вслушва въ гласа на природата. Защо? Защото природата е първиятъ факторъ, който действува върху душитѣ на хората. Когато иска да въздействува върху нѣкоя душа, Богъ си служи съ природата. Другъ важенъ факторъ въ живота е човѣшката душа, която представя вѫтрешната негова природа. Природата и душата сѫ два живи, вѣчни принципи, които работятъ всѣкога заедно и помагатъ, както на човѣка, така и на всички около него. Когато човѣкъ пожелае да се разшири като природата, отъ една страна, и като Бога, отъ друга страна, ражда се грѣхътъ, създаватъ се погрѣшкитѣ. Защо става така? Защото човѣкъ не разполага съ такава разумность, съ такива знания, съ каквито природата оперира. Ще приведа единъ примѣръ, да видите, защо хората грѣшатъ. Единъ гръцки попъ живѣлъ заедно съ единъ светия. Той обичалъ масло и често си купувалъ, но виждало му се, че маслото скоро се свършвало и мислилъ, че светията го яде скрито отъ него. Затова попътъ решилъ да избѣга отъ светията. Преди да се раздѣли съ попа, светията намислилъ да му даде единъ добъръ урокъ, и затова тръгналъ заедно съ него на пѫть. Като вървѣли известно време, тѣ замръкнали и трѣбвало да се отбиятъ въ нѣкой домъ да пренощуватъ. Домакинята посрещнала приветливо гоститѣ и се обърнала къмъ светията съ думитѣ: Детето ми е болно. Моля ви да му помогнете. — Добре, ще се опитамъ да го излѣкувамъ. Донесете едно корито съ чиста гореща вода, донесете и детето и излѣзте вънъ. Светията затворилъ вратата и започналъ своята работа. Свещеникътъ останалъ при него на работа и наблюдавалъ, какво ще прави. Светията взелъ ножъ и отрѣзалъ рѫцетѣ и краката на детето. После, разпралъ корема, извадилъ всички органи навънъ и ги измилъ, изчистилъ добре. Като изчистилъ цѣлата вѫтрешность на детето, той започналъ да събира всички части отъ тѣлото му, да ги поставя, всѣка на своето мѣсто. Като видѣлъ всичко това, свещеникътъ се уплашилъ и си помислилъ: Каква е тази работа? Докато искахъ да се освободя отъ една неприятность, нападнахъ на друга. Не зная, какъ да излѣза вънъ, да не ме държатъ отговоренъ за това, което светията върши. Той се озърталъ, поглеждалъ къмъ вратата, дано нѣкакъ се отвори, че да излѣзе вънъ. Въ това време светията поставилъ всички части отъ тѣлото на детето на мѣстото имъ, духналъ два пѫти, и детето се съживило, но вече здраво и весело. Като видѣлъ всичко това, свещеникътъ си казалъ: Доволенъ съмъ сега, че научихъ поне единъ занаятъ. Отсега нататъкъ нѣма вече беднотия, нѣма папазство, лесно ще печеля. За тази цель той се обърналъ къмъ светията и му казалъ: Имамъ писмо отъ домашнитѣ ми, викатъ ме въ село по една важна работа, трѣбва да си отида. Той излъгалъ светията, но лъжата му била явна: той искалъ да тръгне на печалба съ новия си занаятъ. Сбогувалъ се съ светията и поелъ самъ пѫтя. Като дошълъ до най-близкото село, отбилъ се и потропалъ на една отъ крайнитѣ кѫщи. Излѣзла домакинята на кѫщата, и той я запиталъ: Имате ли болно дете? — Имаме. — Дайте го, азъ мога да лѣкувамъ. Майката донесла детето и го оставила на разположение на свещеника. — Дайте сега коритото съ чиста гореща вода. Майката донесла всичко, каквото свещеникътъ искалъ и излѣзла вънъ. Като останалъ самъ въ стаята, той пристѫпилъ къмъ операцията по сѫщия начинъ, както постѫпилъ и светията: взелъ ножа и отрѣзълъ рѫцетѣ и краката на детето; после, разпорилъ корема, извадилъ чървата навънъ, и всички тия части измилъ внимателно съ гореща вода. Следъ това започналъ да поставя всѣка часть на своето мѣсто. Каква била изненадата му, когато видѣлъ, че частитѣ не прилепвали къмъ тѣлото. Въ ужаса, въ който изпадналъ, той си спомнилъ последнитѣ думи на светията: Синко, когато се намѣришъ въ нѣкакво затруднение, обърни се къмъ мене, азъ ще ти помогна. Той започналъ да вика на помощь светията, да го избави отъ това трудно положение. И съвременнитѣ хора често изпадатъ въ положението на този гръцки свещеникъ. Като виждатъ, какво прави природата, тѣ искатъ да ѝ подражаватъ. Започватъ и тѣ да рѣжатъ рѫцетѣ и краката на болното дете, вадятъ чървата му, измиватъ ги съ гореща вода, но после тия удове не се залепватъ. Лепятъ рѫцетѣ, лепятъ краката, но нищо не постигатъ — детето остава нарѣзано на парчета. Тогава тѣ се обръщатъ къмъ този, къмъ онзи светия, да имъ дойде на помощь. Хората трѣбва да знаятъ, че това, което природата върши, тѣ, по никой начинъ, не могатъ да направятъ. Тѣ нѣматъ ония знания съ които природата разполага. Защо нѣматъ тѣзи знания? Защото сѫ се отдѣлили отъ Бога. Тѣхната вѣра не е абсолютна, не е положителна. Тѣ вѣрватъ въ себе си, но и тази вѣра не е положителна. Природата поставя всѣки човѣкъ на изпитъ, да види, доколко той може да издържа страданията въ живота. Единъ французки офицеръ се подложилъ на единъ опитъ, да види, колко може да издържа на страдания. Кое му дало поводъ да направи този опитъ? По това време въ Франция билъ издаденъ нѣкакъвъ законъ, споредъ който, всѣки, нежелаещъ да се подчини на този законъ, щѣлъ да бѫде строго наказанъ. Този офицеръ не искалъ да се подчини на закона и предварително знаелъ, че ще бѫде строго наказанъ. За да се увѣри въ силитѣ си, той намислилъ да се подложи на такъвъ опитъ, отъ който да види, ще може ли да издържи на наказанието, което държавата щѣла да му наложи, или нѣма да може. За тази цель, той извикалъ единъ отъ своитѣ приятели и му казалъ: Вземи сабята си и съ тѫпия край ме удряй, но не приятелски, а като че биешъ голѣмъ престѫпникъ. Ще удряшъ, докато ти кажа да спрешъ. Приятельтъ му го погледналъ и си помислилъ: Да не е мръднала дъската на този човѣкъ? — Ти направи това, за което те моля, а после ще ти разкажа, кое ме кара да правя този опитъ. Приятельтъ му взелъ сабята и започналъ силно да удря. Като го ударилъ известно число пѫти, офицерътъ казалъ: Достатъчно! Следъ това станалъ отъ земята, изтърсилъ праха отъ дрехитѣ си, съвършено спокойно, като че нищо не е било, и започналъ да разправя, защо се подложилъ на този опитъ. Питамъ: колко души такива познавате, които, следъ толкова много удари, могатъ сами да станатъ отъ земята, да изтърсятъ дрехитѣ си отъ праха и да започнатъ да се разговарятъ съ приятеля си, като че нищо не се е случило съ тѣхъ? Ако накажатъ нѣкого отъ васъ по този начинъ, той ще се обезсили, ще започне да се оплаква, че го осакатили, че го онеправдали и т. н. Геройство ли е това? Истински герой е онзи, който може да търкули на земята всѣки, който, безъ причина, се хвърля върху него да го бие. Нѣколко души отишли единъ день при единъ светия да го биятъ. Първиятъ дошълъ при светията, ударилъ го единъ пѫть, но самъ той се обезсилилъ и падналъ на земята. Дошълъ вториятъ, ударилъ три пѫти светията, но скоро следъ това се повалилъ на земята. Дошълъ третиятъ, ударилъ нѣколко пѫти светията, но и той падналъ на земята. Така се изредили десетина души, но като дошълъ редъ на последния, той казалъ: Който иска, нека дойде да бие този човѣкъ. Азъ се отказвамъ отъ тази работа. Тогава светията ги запиталъ: Има ли още нѣкой да ме бие? Втори пѫть ще биете ли светия? Какво правятъ съвременнитѣ хора при подобни случаи? Достатъчно е само да докоснатъ единъ човѣкъ, за да започне да вика, да плаче. Той се обръща къмъ Господа и пита: Де си, Господи, не виждашъ ли страданията ми? — Празна работа е тази, казва Богъ. Защо ме търсите вънъ нѣкѫде? Азъ съмъ вѫтре въ васъ. Потърпете още малко! Когато биятъ човѣка, заедно съ него биятъ и Господа, Който е въ него, но Той казва: „Имай търпение да понесешъ и това страдание!“ Хората не могатъ да носятъ страданията, защото мислятъ, че Богъ е далечъ нѣкѫде, на небето, въ другитѣ свѣтове. Обаче, едно трѣбва да знаете: Никой не може да бие човѣка, въ когото Богъ живѣе. Който вдигне рѫка върху този, въ когото Богъ живѣе, той ще се търкули на земята. Когато биха Апостолитѣ, тѣ излѣзоха радостни и весели. Сѫщо така и мѫченицитѣ носѣха страданията си съ радость. Тѣ не усѣщаха почти никакви болки и страдания, но който ги бие, отпосле той изпитва страдания. Не е лесно да се бие светия. Нѣма случай, когато нѣкой да е ударилъ светия и да не е пострадалъ. Да вдигнешъ рѫка върху светия, това значи да вдигнешъ рѫка върху Господа. Който е вдигналъ рѫка противъ Господа, той е останалъ съ суха рѫка. Който е риталъ съ кракъ Господа, той е останалъ съ сухъ кракъ. Който е казалъ лоша дума противъ Господа, той е останалъ съ сухъ езикъ. Законътъ е безпощаденъ. Не е позволено нито да се каже лоша дума противъ Господа, нито да се посегне върху Него. Да биете Господа, това е равносилно да влѣзете срѣдъ океана и да биете съ прѫчка водата. Ако сте на брѣга, оттамъ можете да биете водата съ прѫчка, но невъзможно е да влѣзете срѣдъ океана и да биете водата съ прѫчка. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Вѣра се изисква отъ хората. Вѣрата се заключава въ вѣруюто, което хората иматъ. Напримѣръ, нѣкой казва, че Господъ му говорилъ. — Господъ му говорилъ, а той е последенъ сиромахъ, и се оплаква отъ положението си. Господъ му говорилъ, а боледува. Господъ му говорилъ, а работитѣ му не вървятъ добре. Каква е тази вѣра? Господъ му говорилъ, но той не слуша този гласъ. По-право той говори на Господа, но Господъ не му отговаря. Това, което хората наричатъ разговоръ съ Бога, не е нищо друго, освенъ отгласъ на тѣхното съзнание. Запитвамъ тѣзи, които казватъ, че Богъ имъ говорилъ, какъвъ е Божиятъ гласъ, и тѣ казватъ, че билъ като тѣхниятъ. Не, Божиятъ гласъ не е като човѣшкиятъ. Въ гласа на Бога има нѣщо особено. Той е гласъ на Вѣчностьта, гласъ на Абсолютното. Който веднъжъ само е чулъ Божия гласъ, той никога нѣма да го забрави. Нѣкой казва: Господъ ми говори всѣки день. — Възможно е; обаче, азъ зная, че Господъ говорѣше всѣки день само на Адама, когато бѣше въ рая. Тъй щото, всички ония, които казватъ, че Богъ всѣки день имъ говори, тѣ трѣбва да сѫ въ рая. Споредъ мене, тѣ сами си говорятъ. Нѣкой седи, мисли и се запитва: Слушай, отъ тебе човѣкъ ще стане ли? — Ще стане. — Ще ликвидирашъ ли нѣкога съ сиромашията? — Ще ликвидирамъ. Азъ съмъ слушалъ хора, които сами съ себе си се разговарятъ. Ако вѣрватъ въ духове, тѣ ще кажатъ, че духоветѣ имъ говорятъ. Ако сѫ религиозни, ще кажатъ, че Богъ имъ говори. Не, Богъ не говори на хората. При това, сегашнитѣ хора нѣматъ още онѣзи органи, чрезъ които да възприематъ Божия гласъ направо. За да се възприеме енергията отъ Божия гласъ, той трѣбва да мине презъ деветь сфери, т. е. презъ деветь превода. Не се разбира лесно този гласъ! Вземете, напримѣръ, стиха отъ Евангелието: „Любете враговетѣ си!“ Не е лесно да се разбере този стихъ. Въ какво седи мѫчнотията на разбирането? Какъ ще обичате човѣка, който ви е ограбилъ, който е изгорилъ кѫщата ви и направилъ редъ още пакости? Отъ Божествено гледище, този човѣкъ ви е направилъ голѣмо добро: той изгорилъ старата ви кѫща, за да направи нова. Той взелъ книжнитѣ ви пари, за да ги смѣни съ златни. Така трѣбва да гледате на враговетѣ си. Онѣзи врагове, за които Христосъ е казалъ, че трѣбва да ги любимъ, сѫ наши добри приятели. Кой може да повѣрва въ това? Едва ли ще се намѣри единъ човѣкъ, който може да повѣрва на думитѣ ми. Ако се намѣри такъвъ, той непременно ще бѫде Лазаръ. Това не значи, че нѣмате вѣра, но вие още не сте дошли до онази фаза, когато, както и да ви посрещне онзи, който ви обича, да не се съблазните. Вѣрата на съвременнитѣ хора почива повече на материална почва. Ако единъ день мѫжътъ на нѣкоя жена не укаже къмъ нея това внимание, което всѣки день ѝ указва, тя веднага ще се усъмни, ще помисли, че той е харесалъ друга нѣкоя. Срѣща единъ човѣкъ свой приятель, който му дължи нѣкаква сума, но приятельтъ му се превива отъ болки въ стомаха, не иска да се спира съ никого, търси лѣкарь да му даде първа помощь. — Защо бѣгашъ отъ мене? Не се стѣснявай, паритѣ сега не ми трѣбватъ, азъ искамъ да те видя, да си поговоримъ малко. — Човѣкътъ се превива отъ болки, не може да се изправи, а той му говори за нѣкакви пари и задължения. Питамъ: при такива разбирания, може ли да сѫществува приятелство между хората? За да има приятелски отношения между хората, нуждитѣ имъ не трѣбва да зависятъ отъ окрѫжаващитѣ, но отъ природата. Човѣкъ има нужда отъ въздухъ. Трѣбва ли той да очаква на приятеля си да му вдъхне въздухъ въ устата? Какъвъ въздухъ ще бѫде този? Като казвамъ, че не трѣбва да очаквате на хората и да не се нуждаете отъ тѣхъ, имамъ предъ видъ, че сами трѣбва да приемате въздуха направо отъ природата. Какво ще спечелите отъ въздухъ, който веднъжъ е билъ въ дробоветѣ, или най-малко въ устата на нѣкой човѣкъ? Не, човѣкъ трѣбва да бѫде направо свързанъ съ природата! Обаче, природата спазва великия законъ на економията и, за да не хаби своята енергия, тя е създала човѣшката речь. Следователно, като говори човѣкъ, съ нечистия въздухъ заедно, излизатъ навънъ чисти думи, които го дезинфекциратъ. Ако устата на нѣкой човѣкъ мирише, той трѣбва да каже на събеседника си: Моля ти се, стой на известно разстояние отъ мене и слушай само думитѣ, които излизатъ отъ устата ми, но въздухътъ недей мириса. И тъй, отношенията, които сѫществуватъ между хората, трѣбва да почиватъ на идейна база. Това, което тѣ хранятъ въ своитѣ чувства и мисли едни къмъ други, е реалното, а не хлѣбътъ, който си даватъ. Хлѣбътъ, който давате на човѣка, може да го ползува дотолкова, доколкото е проникнатъ отъ хубави и чисти мисли и чувства. Ако всичко, което хората вършатъ и говорятъ, е проникнато отъ Божествената Любовь, болнитѣ около тѣхъ лесно ще оздравяватъ, неразположенитѣ ще придобиватъ разположение. Това може да не стане изведнъжъ, но постепенно. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Когато Лазаръ чу Христовитѣ думи, той веднага отговори: „Чувамъ, Господи“! Христосъ продължи по-нататъкъ: „Махнете превръзкитѣ му“! Това значи: освободете го отъ мѫчнотиитѣ на живота! И тъй, първо човѣкъ трѣбва да повѣрва въ себе си, въ гласа, който отвѫтре му говори. Нѣкой заболѣва и вика лѣкарь да му помогне. Лѣкарьтъ казва: Следъ 24 часа ти ще заминешъ за онзи свѣтъ. Ако повѣрва въ думитѣ на лѣкаря, той наистина ще замине. Но въ такъвъ случай, въ човѣка винаги заговаря вѫтрешниятъ гласъ, който казва: Ти ще оздравѣешъ. — Повѣрвайте на този гласъ! Казвате: Какво трѣбва да правя? — Стани отъ леглото си и излѣзъ вънъ! Преди години, въ Америка е станало такова чудо. Една жена, американка, боледувала цѣли 12 години. Лѣкаритѣ, които я гледали презъ това време, се произнесли, че тя нѣма да оздравѣе, и за винаги ще остане инвалидъ. Единъ день, въ рѫцетѣ на тази жена попаднала една книга, наскоро излѣзла отъ печатъ, за „силата на внушението и лѣкуване чрезъ внушение“, и тя внимателно я прочела. Скоро следъ това тя чула въ себе си тихъ гласъ да ѝ говори: Стани отъ леглото си! Тя веднага станала и се почувствувала здрава. Съ тази жена станало сѫщото, каквото и съ Лазаря. Съ всички хора може да се случи сѫщото, но тѣ трѣбва да се освободятъ отъ ония съмнения, подозрения, недовѣрия, които днесъ пълнятъ умоветѣ и сърцата имъ. Като чуятъ вѫтрешния гласъ да имъ говори, тѣ казватъ: Дали Господъ ни говори, или така ни се струва? Гласътъ на Господа не мяза на никой другъ гласъ: нито на майка ти, нито на баща ти, нито на приятеля ти. Който чуе гласа на Бога въ себе си, той изпитва свещенъ трепетъ въ душата си; този трепетъ му дава потикъ, импулсъ да върви напредъ. Подчини се на този потикъ! Той е като пламъка на кибритената клечка, която е въ сила да разгори и най-дебелитѣ дърва. Отъ малката клечка кибритъ се произвежда цѣлъ пожаръ. Такова нѣщо е Божествениятъ гласъ. Отъ малка искра той създава цѣлъ пожаръ. Всички велики, учени и идейни хора сѫ слушали въ себе си този гласъ и сѫ се подчинявали на него. Откритията на ученитѣ, на великитѣ хора не се дължатъ на тѣхъ. Всѣко откритие не е нищо друго, освенъ Божествена идея, която е проникнала въ ума на нѣкой ученъ, и той я е възприелъ и изнесълъ на свѣта. Заслугата на този ученъ се заключава само въ това, че той е насочилъ мисъльта си въ дадено направление, и оттамъ е получилъ нужната свѣтлина. И наистина, ние виждаме, че следъ дълги усилия, следъ упорита работа върху известни въпроси, учениятъ дохожда най-после до нѣкакво откритие. Този ученъ не казва на хората, че е получилъ откровение отгоре, защото ще го нарекатъ смахнатъ, побърканъ, но той казва: Следъ дълга и упорита работа върху еди-кой си въпросъ, най-после азъ дойдохъ до известни научни заключения. Следъ всичко това, хората наричатъ този човѣкъ ученъ. Като четете разни теории въ науката, вие се произнасяте: Тази теория е материалистическа, този ученъ е материалистъ и т. н. Кой човѣкъ е материалистъ? Влизате въ една гостилница, и срещу васъ излиза гостилничарьтъ, човѣкъ пъленъ, съ благоутробие, съ лице крѫгло, като месечина, съ весели, засмѣни очи, и казва: Заповѣдайте, господине! Какво обичате? Вие туряте на масата златна монета и започвате да гледате въ листа, какво е приготвено за ядене. Като види златната монета, гостилничарьтъ още повече се вдъхновява и започва да обикаля около васъ, иска да ви услужи, както трѣбва. Защо? Златната монета го привлича. Това значи материалистъ човѣкъ. Трѣбва ли да говорите на този човѣкъ? Достатъчно е да му покажете монетата, за да ви разбере. Той разбира цената на златото и го различава отъ другитѣ метали. Ако вмѣсто златна монета, вие извадите една мѣдна или никелова монета и я сложите на масата, гостилничарьтъ веднага ще каже: Излѣзъ вънъ! — Защо? — Кесията ти е празна. — Влѣзъ вѫтре! — Защо? — Кесията ти е пълна. „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Когато влѣзе въ гроба, кесията на Лазаря бѣше пълна. Когато изпразни кесията си, Христосъ дойде предъ гроба му и каза: „Излѣзъ вънъ!“ Това значи: нѣма ядене и пиене, нѣма вече слава и почести отъ хората. Лазаръ трѣбваше да се освободи отъ всички връзки, отъ всички недѫзи и заблуждения и да излѣзе вънъ. Следователно, докато не се освободите отъ всички суевѣрия, отъ всички научни и религиозни заблуждения, вие не можете да излѣзете отъ гроба. Казвате: Виновни ли сме за своитѣ слабости и недѫзи, които по наследство носимъ отъ своитѣ майки и бащи? — Ако дѣдо ти и прадѣдо ти преди четири поколѣния сѫ пили, трѣбва ли ти днесъ да станешъ пияница и да се оправдавашъ съ наследственостьта? Човѣкъ може да изправи своитѣ лоши наследствени чърти, както може и да разработи добритѣ наследствени чърти. Той трѣбва да знае, по какъвъ начинъ да работи за изправяне на лошитѣ наследени чърти и по какъвъ начинъ да разработва добритѣ. Това, което окултизъмътъ нарича „четвърто посвѣщение“ не е нищо друго, освенъ задача на човѣка, да намѣри начинъ за изправяне на своитѣ лоши чърти, унаследени отъ неговитѣ родители и прародители. И на светиитѣ е дадена задачата, не да спасятъ хората, но да ги освободятъ отъ лошитѣ имъ наследствени чърти и да ги направятъ щастливи и безсмъртни. Сѫщиятъ принципъ подържаше и Христосъ, като казваше: „Който вѣрва въ мене, той ще придобие животъ вѣченъ“. За васъ е важно да се освободите отъ своитѣ лоши чърти и да чуете вѫтрешния гласъ, който ви казва: „Излѣзъ вънъ!“ Питамъ: докато едно дете не излѣзе отъ бащиния си домъ, може ли да стане ученъ човѣкъ? Докато не чуе гласа на баща си „излѣзъ вънъ!“ — синътъ не може да стане ученъ човѣкъ. Бащата казва на сина си: „Излѣзъ вънъ!“ — и се нагърбва съ години да го подържа въ странство, да стане ученъ човѣкъ. Вие сте на висока служба, но тя ви опорочава. Вѫтрешниятъ гласъ ви казва: „Излѣзъ вънъ!“ Това значи: напусни тази служба! Който послуша този гласъ и напусне службата си, той ще получи по-висока отъ първата. Който е получилъ безсмъртието, той седи по-високо отъ всички царе или князе на земята. Защо? Земниятъ царь утре ще умре и ще го детрониратъ, а безсмъртниятъ човѣкъ е царь на живота. Той е придобилъ това, за което царьтъ не може и да мисли. Ще кажете, че това сѫ празни работи, т. е. нѣща, които днесъ сѫ непостижими. — Ние не гледаме на нѣщата като обикновенитѣ хора. Ако гледахме на живота като тѣхъ, и ние щѣхме да бѫдемъ нещастни. Какво ще бѫде положението на вѣрващия, ако на края на живота си каже: Дали съмъ спасенъ, или не? Следователно, вие трѣбва да различавате източницитѣ на знанието, да не изпадате въ заблуждения. Ще кажете, че и вие слушате гласа на Бога. — Тамъ е въпросътъ. Този гласъ коренно се различава отъ гласа на обикновенитѣ хора. Дойде заминалия ви дѣдо при васъ и започва да ви говори: Синко, едно време и азъ живѣхъ като тебе, но нищо не постигнахъ. Трѣбва да се измѣни този начинъ на живѣене! — Това е гласътъ на дѣдо ти. Следъ него ще се изредятъ баба ти, прабаба ти, и всички ще пѣятъ една и сѫща пѣсень, че нѣкога живѣли като тебе, но така не се живѣе. Какъ трѣбва да се живѣе, и тѣ не знаятъ. Следъ тѣхъ ще дойде чичо ти, братовчедъ ти, и като си отидатъ, ще кажешъ: Главата ме заболѣ отъ тѣзи приказки. — Това не е Божествениятъ гласъ. Богъ никога не говори на хората така. Човѣкъ трѣбва да дойде до вѫтрешна опитность, да различава тѣзи гласове отъ Божествения. Езикътъ на разумния човѣкъ коренно се различава отъ този на неразумния Дойде нѣкой неразуменъ при васъ и казва: Знаешъ ли, колко много те обичамъ? — Може ли разуменъ човѣкъ да говори така? Разумниятъ никога не говори за любовьта. Той знае, че Богъ е Любовь. Само онзи може да каже, че обича, който постѫпва спрѣмо хората така, както и спрѣмо себе си. Когато правите добро на себе си, говорите ли си предварително, какво ще направите? Пристѫпвате къмъ доброто и нищо повече. Слагате на господаря си да яде и му услужвате. Питате господаря си: Какво желаете, господарю? — Хлѣбъ, ядене. — После? — Тури яденето въ устата ми! — Доволни ли сте отъ яденето? — Не съмъ доволенъ. — Добре, почакайте малко, ще донеса второ ядене. И така изреждате едно ядене следъ друго, докато господарьтъ се задоволи. Господарьтъ заповѣдва, а азъ, който го обичамъ, изпълнявамъ съ любовь, съ разположение, безъ да говоря нѣщо. Значи, дойде ли нѣкой вашъ приятель на гости въ дома ви, вие го поканвате да седне и започвате да му услужвате. Тази е идеалната любовь. Такава бѣше любовьта на Христа къмъ Лазаря. Христосъ каза: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Съ тѣзи думи Христосъ искаше да каже на Лазаря, че е готовъ да му услужи. Съ какво му услужи? Като му върна живота. Лазаръ пъкъ мина презъ четвъртото посвѣщение, следъ което бѣше абсолютно готовъ да се подчини на Божествения гласъ. Ако не бѣше се подчинилъ на този гласъ, Лазаръ и досега щѣше да лежи въ гроба. Днесъ Христосъ стои предъ вашитѣ гробове и казва: „Излѣзте вънъ!“ Този въпросъ стои предъ васъ, и вие сами трѣбва да го решите. Ако питате този онзи, какво трѣбва да правите, да излѣзете, или не, вие ще останете въ гроба, ще пропуснете благоприятнитѣ моменти въ живота. Когато чу гласа на Христа, Лазаръ не запита, защо трѣбва да излѣзе, какъ да излѣзе и т. н. Той разбра смисъла на тия думи, и веднага излѣзе отъ гроба. Този е човѣкътъ на четвъртото посвѣщение. Когато Павелъ, който бѣше въ първото си посвѣщение, чу гласа на Христа, запита: „Кой си ти, дето ме гонишъ?“ Христосъ го бутна отъ коня и му отговори: „Азъ съмъ Христосъ, Когото ти гонишъ“. И следъ като стана отъ земята, Павелъ разбра, какво трѣбва да прави. Лазаръ, обаче, не запита Христа, кой си Ти, но веднага каза: „Какво ще заповѣдашъ, Господи?“ — Излѣзъ вънъ! И той веднага излѣзе. Лазаръ слушаше, разбираше гласа и изпълняваше всичко, каквото му казваше. Гласътъ му казваше: Иди! — и той отиваше. — Ела! — и той дохождаше. Ще кажете, че това е военна дисциплина. Не, който обича, и когото обичатъ разбиратъ, какво нѣщо е любовь и сѫ готови всичко да изпълняватъ. Тѣ доброволно даватъ мѣсто на Бога да се прояви въ тѣхъ. Какво става днесъ въ свѣта? Двама млади се събиратъ на едно мѣсто и започватъ да си гугуцатъ. Тѣ чакатъ щастието да ги посети. Докато любовьта не дойде между тѣхъ, тѣ не могатъ да бѫдатъ щастливи. Любовьта. това е проява на Бога въ живота. Дойде ли любовьта въ човѣка, съ нея заедно дохождатъ богатство, слава, честь, способности, дарби и т. н. Който се домогне до този великъ законъ въ живота, той е придобилъ всичко. Любовьта е магическата тояжка, която разрешава всички въпроси. Днесъ хората разрешаватъ въпроситѣ си споредъ степеньта на своето развитие, кой дето е стигналъ. Това е правиятъ пѫть за тѣхъ. Това е пѫтьтъ на обикновенитѣ хора, който коренно се различава отъ този на съвършенитѣ. Сега, азъ говоря, какви трѣбва да бѫдатъ съвършенитѣ хора. Несъвършениятъ се стреми къмъ съвършения; ученикътъ се стреми къмъ професора си, или къмъ учения. И това е хубаво. Малкото знание е за предпочитане предъ невежеството; малкото богатство е за предпочитане предъ сиромашията. Едно се иска отъ съвременнитѣ хора; тѣ трѣбва да изпѫдятъ страха вънъ отъ себе си, и да дадатъ мѣсто на любовьта. Само при това положение, тѣ ще бѫдатъ готови да се подчинятъ на Христовия гласъ, който ще имъ каже: „Излѣзъ вънъ!“ За нѣкои Христосъ е дошълъ вече и хлопа на вратата на тѣхния гробъ. За други още много време ще мине, докато дойде да хлопа на вратата на тѣхния гробъ. Това зависи отъ степеньта на тѣхното развитие. Който е чулъ гласа на Христа, той е вече вънъ отъ гроба. Развитието на човѣшкото съзнание е подобно на развитието на малкото дете, което започва отъ една годишна възрасть и свършва до 120 години. Всѣка година съзнанието на човѣка се разширява по малко. Тъй щото, растенето на човѣка се заключава въ разширяване на неговото съзнание. Това разширяване на съзнанието пъкъ създава условия за познаване и разбиране величието на Бога. Съ разбирането на Бога се разбира и цѣлата вселена. Но Богъ трѣбва да проговори на човѣка. Щомъ единъ пѫть му проговори, той ще срещне единъ човѣкъ, който ще го обикне; ако два пѫти му проговори, двама души ще го обикнатъ; ако три пѫти му проговори, трима души ще го обикнатъ; ако четвърти пѫть му проговори, той ще бѫде въ гроба; на петия пѫть вече той ще бѫде на небето, и оттамъ ще помага на хората. За такъвъ човѣкъ земниятъ животъ изгубва своя смисълъ. Казвате: Какво ще бѫде тогава нашето положение? Какво ще стане съ насъ? Питамъ: вие били ли сте въ духовния, въ съзнателния животъ, да знаете, какво представя той? Да живѣете въ този свѣтъ, това подразбира да живѣете едновременно въ всички тѣла и да ги чувствувате като свои. Като излѣзете отъ едно тѣло, ще влѣзете въ второ, въ трето — всички тѣла на хората ще бѫдатъ на ваше разположение. Това състояние е подобно на положението на хора, които нѣматъ своя кѫща и се мѣстятъ отъ една въ друга, по свое желание. Това значи да живѣе човѣкъ въ съзнанието на другитѣ хора. Нѣкои ще кажатъ, че това е залъгване. Питамъ: когато четете философиитѣ на разни учени, не се ли залъгвате съ тѣхъ? Какво допринасятъ тия философии въ вашия животъ? Ще кажете, че тѣ разширяватъ съзнанието ви. Ако, наистина, разширяваха съзнанието ви, тѣ би трѣбвало да внесатъ въ него нѣкакъвъ новъ елементъ. Ако нѣкой ученъ или философъ е могълъ да внесе новъ елементъ въ съзнанието ви, това значи да разполагате съ магическата тояжка, съ помощьта на която можете да превръщате желѣзото въ злато. Този ученъ е могълъ да внесе този новъ елементъ, съ помощьта на който можете да подобрите живота си. Истинска наука е онази, която, като жизнениятъ елексиръ, продължава живота на хората. Ако науката може да превърне 120-годишния старецъ въ младъ момъкъ, това е истинска наука. Смисълътъ и силата на тази наука се крие въ думитѣ, които Христосъ е казалъ на Лазаря. Тѣзи думи сѫ въ състояние да превърнатъ стогодишния старецъ въ младъ момъкъ. И когато питатъ, де е стариятъ човѣкъ, младиятъ момъкъ ще каже: Стариятъ замина за странство, а вмѣсто него останахъ азъ да продължа неговата работа. Една мисъль трѣбва да остане у васъ: не се съмнявайте въ Божественото, което работи въ душитѣ ви! Който не се съмнява въ Божественото начало въ себе си, той е напълно нормаленъ, здравъ човѣкъ. Божественото, именно, ще заговори на душитѣ ви съ гласъ, какъвто никога не сте слушали. За да разберете този гласъ, вие трѣбва да бѫдете вѫтрешно подготвени. Този гласъ нѣма да развива научни теории, но направо ще ви каже: „Излѣзъ вънъ!“ Науката е за ученитѣ хора, а за обикновенитѣ хора — обикновени работи. Умъ се иска отъ човѣка, за да разбере, напримѣръ, езика на математиката, на геометрията. Този езикъ е единъ отъ старитѣ езици, които сѫ сѫществували досега. Въ геометрията се говори за линии, за ѫгли, за фигури, за тѣла и т. н. Какво нѣщо е ѫгълътъ? Ѫгълътъ е едно отъ противоречията, които се създаватъ въ отношенията на двама души. Ѫгълътъ е противоречие, което сѫществува между мѫжа и жената. Колкото ѫгълътъ е по-голѣмъ, толкова и противоречието е по-голѣмо. Увеличаването на ѫгъла започва отъ единъ градусъ и постепенно расте, докато стигне до 90 градуса. Следъ това той продължава още да расте и достига до 180 градуса, при което дветѣ рамене на ѫгъла образуватъ права линия. При това положение, противоречието изчезва. Тогава, мѫжътъ и жената, които до това време не сѫ се разбирали, подаватъ рѫцетѣ си за примиряване и взаимно изправятъ погрѣшкитѣ си. Такова нѣщо е противоречието, споредъ езика на геометрията. Тъй щото, когато двама души се каратъ, за мене не е важно, кой отъ двамата е виновенъ, нито пъкъ коя е причината на недоразумението между тѣхъ, но тѣ трѣбва, като ученици, да измѣрятъ ѫгъла, образуванъ между тѣхъ, да видятъ, на колко градуса е равенъ. Голѣмината на този ѫгълъ показва, какви отношения сѫществуватъ между двама души. Щомъ двама души се каратъ, тѣ започватъ съ ѫгълъ отъ единъ градусъ, който постепенно се увеличава до 90 градуса, а после — до 180 градуса; като дойдатъ до 180 градуса, тѣ образуватъ права линия и подаватъ рѫцетѣ си за примиряване. Правата линия е пѫть на прощаване, на примиряване. Тя е магическата прѫчица въ рѫката на сѫдията, който казва: „Простени бѫдете!“ И тъй, геометрията разполага съ методи, начини, чрезъ които човѣкъ може да изправя своитѣ погрѣшки. По сѫщия начинъ ученитѣ геометрици изправятъ погрѣшкитѣ си. Ако статическата геометрия разполага съ методи за изправяне погрѣшкитѣ на човѣка, колко повече методи ще има на разположение живата, динамична геометрия! Живата геометрия е наука на бѫдещето, споредъ която, ако работи, човѣкъ ще намѣри начини за изправяне на своитѣ погрѣшки. Като изправи погрѣшкитѣ си, той ще чуе гласа на баба си и на дѣдо си, които ще му кажатъ: Сега постѫпи добре. — Обаче, това още не е Божиятъ гласъ. И днесъ, когато нѣкои казватъ, че сѫ чули този гласъ, въ сѫщность, не сѫ го чули. За онѣзи, които не казватъ, че сѫ чули този гласъ, вѣроятностьта, да сѫ го чули и да го чуятъ за въ бѫдеще, е по-голѣма. За предпочитане е вие да сте отъ вторитѣ, отколкото отъ първитѣ, които се самоизлъгватъ. Богъ казва: Ако всички пророци, които твърдятъ, че сѫ пратени отъ мене, говорятъ истината, даже ѝ да не сѫ пратени отъ мене, азъ ще имъ простя. Сега азъ не искамъ да се обезсърдчавате, да губите куража си отъ това, което говоря. Това е наука, която постепенно ще разберете. Когато учительтъ по математика предава на ученицитѣ си, въ първо време нѣкои отъ тѣхъ не го разбиратъ, но впоследствие се ориентиратъ и започватъ добре да решаватъ задачитѣ си. Мѫчнитѣ, неразбранитѣ нѣща сѫ научни, а леснитѣ, разбранитѣ сѫ обикновени. Неразбранитѣ нѣща интересуватъ човѣка, защото тѣ представятъ почва, условия за неговото развитие. Неразбранитѣ области сѫ предметъ на науката. Дето хората не се разбиратъ, тамъ си мязатъ; дето се разбиратъ, тамъ не си мязатъ. Разумнитѣ хора, които не се разбиратъ, си мязатъ. Казватъ за нѣкого: Въ този човѣкъ има нѣщо тайнствено, нѣщо загадъчно — талантъ има той. Значи, вниманието на хората къмъ нѣкой човѣкъ се съсрѣдоточава, именно, къмъ това, което е неразбрано за тѣхъ. Кое е неразбраното въ човѣка? Божественото е неразбрано. Божественото всѣкога ще остане неразбрано за човѣка. Защо? За да има къмъ какво да се стреми. Единъ день, когато чуе гласа на Божественото въ себе си, човѣкъ ще излѣзе вънъ и ще придобие живота, както и Лазаръ го придоби. Ако при днешнитѣ трудни условия, ако при днешната криза, която хората минаватъ, чуятъ гласа на Бога и излѣзатъ вънъ, тѣ ще се освободятъ отъ всички терзания и смущения. Които разполагатъ съ пари, съ кѫщи, съ имоти, тѣ нѣматъ поне тѣзи материални терзания, но които и това нѣматъ, тѣ знаятъ, какви терзания и мѫки преживѣватъ. Ще приведа единъ примѣръ за единъ светия и за единъ богатъ човѣкъ. Светията живѣлъ въ планината. Единъ день богаташътъ, облѣченъ въ топли, здрави дрехи, а отгоре и съ кожухъ, тръгналъ за планината и се отбилъ при светията. Богаташътъ цѣлъ треперѣлъ отъ студъ. Погледналъ къмъ светията, но какво било очудването му, когато го видѣлъ спокоенъ, стои изправенъ на едно мѣсто и държи прѫчка въ рѫка. — Какво правишъ? — Топля се. — Какъ се топлишъ? Богаташътъ се приближилъ до светията, хваналъ прѫчката, която била въ рѫката на светията, и веднага отскочилъ настрана, кожата му изгорѣла. Светията спокойно държалъ въ рѫката си горещата прѫчка, а богатиятъ едва се докосналъ до нея, и рѫката му изгорѣла. Казвамъ: това е вѣруюто, което проповѣдваме. И вие можете, като светията, да хванете тази прѫчка въ едната си рѫка и да се топлите съ нея. Огънь има въ тази прѫчка! Силата на човѣка е въ това, въ което той вѣрва. Това, въ което човѣкъ вѣрва презъ цѣлия си животъ и не се разколебава, е Божественото въ него. Този е единствениятъ капиталъ, който човѣкъ има въ себе си, и съ който всѣкога може да разполага. Въ това се заключава неговото спасение. Казвамъ: на тази почва, именно, единъ день Богъ ще застане и ще каже: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Понеже на малкото си билъ доволенъ, влѣзъ съ него въ благоволението на своя господарь!“ Азъ съмъ за онова малко, за което се казва въ Писанието, че то било едно малко камъче подъ езика. Езикътъ представя Словото Божие. На това малко камъче било написано името на човѣка. Това малко камъче е Божественото, което е скрито въ човѣка, като малъкъ зародишъ, който очаква своето развитие. Отъ него ще излѣзе съзнанието на бѫдещия човѣкъ, който ще се нарече Синъ Божи, Синъ на Мѫдростьта. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Сега и на васъ казвамъ: като ви турятъ въ гроба, при голѣмитѣ мѫчнотии, при неразрешенитѣ задачи, кажете си: Ще дойде Христосъ и при мене и ще ми каже, като на Лазаря „излѣзъ вънъ“. Въ това седи силата на хората съ високо съзнание. Съвременнитѣ религии, съвременнитѣ вѣрвания на хората сѫ приготовления за вѣчното, което ще дойде като наследство, на което всички ще бѫдатъ Синове Божии. Ако нѣкой казва, че е Синъ Божи, а не чува гласа на Бога, какво показва това? Щастливъ е онзи, на когото Богъ е проговорилъ; нещастенъ е онзи, на когото не е проговорилъ. Достатъчно е Богъ да е проговорилъ веднъжъ на човѣка. Ако два пѫти му проговори, той губи. Изобщо, колкото повече пѫти Богъ е говорилъ на човѣка, толкова по-зле за него. Онзи, на когото Богъ само веднъжъ е проговорилъ, той представя добрата почва, на която семето е паднало и дало плодъ стократно. Онѣзи пъкъ, на които Богъ е говорилъ много пѫти, представятъ неблагоприятнитѣ условия, при които семето се посажда. Значи, достатъчно е веднъжъ само Богъ да запали свѣщьта на човѣка, за да продължава тя вѣчно да гори. Онзи, въ когото Божественото е събудено, представя запалена свѣщь отъ Бога, която постоянно гори и се разгорява. Първоначално Той е вложилъ въ човѣка дихание на животъ, т. е. Божественото начало, което, поради непослушание, е затрупалъ съ материя и, въ края на краищата, заровилъ въ гроба. Старитѣ идеи и вѣрвания умъртвяватъ Божественото въ човѣка и го заравятъ въ гроба. Най-после Божественото трѣбва да чуе гласа на Христа и да излѣзе отъ гроба. Значи, Богъ, въ своето динамическо проявление, иде днесъ да спаси човѣчеството, да реализира неговото възкресение. Божественото, вложено въ човѣка, трѣбва вѣчно да живѣе, защото свѣтътъ не е създаденъ за човѣка на материята, но за духовното въ него. Сега мога да ви пожелая да не се смущавате. Като слушате да се говори за възкресението, казвате: Дали това е вѣрно, или не? — Ако вѣрвате, вѣрно е; ако не вѣрвате, не е вѣрно. — Ама можемъ ли да носимъ това нѣщо? — Ако сте силни, можете да го носите; ако не сте силни, не можете. Едно трѣбва да знаете: новото учение нѣма за цель да забавлява хората. Въ свѣта има много забавачници, нѣма защо и ние да отваряме такива. Който иска да постѫпи въ забавачница, азъ ще му кажа, де има такива; който иска да учи, ще му покажа, въ кое училище да постѫпи и при кои професори да се запише. Давайте цена на Божественото и не казвайте, че Богъ говори само на този или на онзи. Въ сѫщность, Богъ говори само на себе си, т. е. само на Божественото. Като видѣ невежеството на хората, Богъ ги остави да ходятъ сами въ своитѣ пѫтища, но като поумнѣха, Той започна да имъ говори чрезъ своя Синъ, Когото изпрати на земята да ги спаси, да имъ покаже правия пѫть и правия начинъ на живѣене. Значи, Богъ първо е говорилъ на хората чрезъ духоветѣ, после — чрезъ ангелитѣ, следъ това — чрезъ Сина си, а най-после и Той самъ ще имъ проговори. Знаете ли, какво ще стане, когато Богъ проговори на хората? Казано е въ Писанието, че когато Богъ проговори на хората, цѣлата земя ще изгори, а тѣ ще се превърнатъ въ прахъ и димъ. Това значи: всичко непостоянно, всичко промѣнчиво ще изгори, а мислитѣ и чувствата на човѣка ще се видоизмѣнятъ. Подъ свършване или изгаряне на свѣта се разбира ликвидиране съ всички криви мисли, съ всички измами и заблуждения. Ще изгори всичко нереално, а ще остане само истинското, реалното. Тогава всички ще разбератъ, че сѫ братя, а Богъ — тѣхенъ Баща. Тогава всички ще разбератъ, че земята е създадена за благото на живитѣ сѫщества, а вселената — за научни изследвания. Онѣзи, въ които Божественото е събудено, още днесъ могатъ да живѣятъ по този начинъ. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ * 6. Беседа отъ Учителя, държана на 10 мартъ, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.
  10. 1929_03_03 Даде плодъ

    От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Даде плодъ. „А друго падна на добрата земя, и като израсте, стори плодъ стократно“. Лука 8: 8. „А друго падна на добрата земя и стори плодъ стократно“. — Това е една математическа формула. Какво ни интересува насъ, че едно семе паднало на добра почва и дало плодъ стократно? Ако разгледаме този стихъ буквално, ние почти не се интересуваме, какво става съ растенията. Днесъ хората се интересуватъ отъ това, което става съ тѣхъ. Обаче, всѣко съзнание, което не се интересува отъ процеситѣ, които ставатъ въ живота и природата, е състояние на безсъзнателенъ или полусъзнателенъ животъ. Много свѣтски, учени и религиозни хора живѣятъ день за день и казватъ: Да мине времето, че каквото ще да става! Други хора пъкъ живѣятъ съ мечти и желания да иматъ повече парички, да иматъ кѫщи, хубави и топли дрехи, да иматъ, какво да ядатъ и пиятъ, да иматъ добри приятели, съ които да си поживѣятъ, както Богъ далъ. Това сѫ онази категория хора, които търсятъ добритѣ условия, които вѣрватъ въ щастието. Има хора, които, откакъ се родятъ, докато умратъ, все щастието търсятъ, но щастието не дохожда. Други хора пъкъ, макаръ и да сѫ богати, здрави, вѣрватъ въ нещастието и казватъ: Какво ли нещастие ще ни сполети! Днесъ сме здрави, но утре можемъ да се разболѣемъ. Днесъ имаме приятели, но утре можемъ да ги изгубимъ. Първата категория хора нѣматъ нищо, но все очакватъ да получатъ отнѣкѫде нѣщо. Втората категория хора всичко иматъ, но все очакватъ, че ще ги сполети нѣкакво нещастие и ще изгубятъ всичко. Това сѫ две състояния, които постоянно се смѣнятъ въ човѣшката душа. Първата категория хора наричамъ оптимисти. Тѣ сѫ повече сиромаси, но не въ обикновения смисълъ на думата „сиромаси“. Тѣ сѫ щедри хора, и безъ да иматъ пари, въ въображението си, правятъ черкови, училища, раздаватъ пари на беднитѣ и т. н. Втората категория хора сѫ песимисти. Тѣ сѫ богати, но вързали сѫ богатството си „въ деветь вѫзела“, както българитѣ казватъ, и никому нищо не даватъ. Тѣ казватъ: Паритѣ не трѣбва да се раздаватъ безъ смѣтка. Ние сме ги печелили съ трудъ, съ усилия. Като съберете тѣзи два типа хора на едно мѣсто, ще видите голѣмата разлика, която сѫществува между тѣхъ. Оптимистътъ обръща всичко на добро, а песимистътъ и подъ вола търси теле. Като счупи стомната си, оптимистътъ казва: Нѣма нищо, всичко е за добро. По-хубава стомна ще дойде на нейно мѣсто. Песимистътъ казва: Какво добро можешъ да очаквашъ, когато счупишъ стомната си? Най-малко паритѣ отидоха. Когато шишето съ маслото се счупи, оптимистътъ казва: Нѣма нищо, друго шише ще се купи. Песимистътъ казва: Съжалявамъ за маслото. Можа поне на нѣкой беденъ да се даде. Кучето изяло хлѣба, оптимистътъ казва: Много добре стана, че кучето си хапна хлѣбецъ. Песимистътъ пъкъ съжалява за хлѣба, който кучето изяло. Да не бѣше изяло кучето този хлѣбъ, можа да се даде на нѣкой беденъ. Само въ такива случаи песимистътъ става щедъръ и си спомня за сиромаситѣ. Понѣкога и оптимистътъ, и песимистътъ се поставятъ на голѣми изпитания: оптимистътъ очаква щастието, но то не дохожда; песимистътъ очаква нещастието, но и то не дохожда. Добре е понѣкога човѣкъ да бѫде оптимистъ, а понѣкога — песимистъ. Защо? Защото, като се счупи шишето съ маслото, песимистътъ става щедъръ, започва да мисли за сиромаситѣ; сърцето му се отваря, и той става оптимистъ. Оптимистътъ пъкъ, макаръ да не съжалява, че маслото се разлѣло, все пакъ започва да вижда, че има причини въ него, които прѣчатъ на щастието да дойде. Тогава той започва да разсѫждава по дълбоко. „А едно падна на добрата земя и даде плодъ стократно“. На съвремененъ езикъ преведено, добрата почва представя добритѣ, благоприятнитѣ условия на живота. Споредъ съвременниятъ човѣкъ, добритѣ условия подразбиратъ здраве, богатство, щастие — много дадени величини. Споредъ философията на нѣкой съвременни учени, казва се, че въ живота е дадено само едно нѣщо. Значи, тѣхната философия започва отъ едно дадено. Обаче, философията на живота започва съ много дадени: хлѣбъ трѣбва — едно дадено; дрехи трѣбватъ — второ дадено; пари трѣбватъ — трето дадено; здраве трѣбва — четвърто дадено; щастие — пето дадено и т. н. Значи, животътъ изисква много дадени, а не само едно. Свѣтътъ не може да се оправи съ едно дадено. Когато нѣкой твърди, че върху едно дадено може да се съгради цѣла философия, това говори, че той не е поставилъ тази философия на опитъ. Какъ може съ едно дадено да се построи цѣла философия? То е все едно съ единъ камъкъ да построите цѣла кѫща. Вземете единъ камъкъ и се опитайте да построите съ него една кѫща. Казвате: Ще разложимъ този камъкъ на съставнитѣ му части. — Това вече е другъ въпросъ. Да разложишъ едно дадено на съставнитѣ му части, трѣбва да знаешъ качествата на това дадено. Всѣко дадено съдържа въ себе си още много дадени. Следователно, когато философитѣ сѫ казали, че могатъ да построятъ цѣла система само върху едно дадено, тѣ сѫ подразбирали такова дадено, което съдържа въ себе си много още дадени. Философитѣ сѫ скрили тази мисъль отъ хората. „А едно падна на добрата почва“. Добрата почва представя добритѣ условия, които сѫ необходими за живота. Добритѣ условия сѫ дадени въ живота, но даденото не представя човѣка. За да се познае, човѣкъ трѣбва да отдѣли даденитѣ нѣща отъ себе си и да остане самъ, т. е. само съ Онзи, Който е далъ нѣщата. Какво ще разбере говедарьтъ, ако цѣлъ день се занимава съ даденитѣ говеда на своя господарь? Говедата не искатъ да знаятъ за своя господарь, нито за говедаря, който ги пасе. Говедата не мязатъ на господаря си, затова не се интересуватъ отъ него. Когато нѣкой касиеръ се занимава съ паритѣ на даденъ богаташъ — милионеръ, печели ли нѣщо? Преди всичко, паритѣ на този милионеръ не мязатъ на самия господарь. Паритѣ не съдържатъ качествата на своя господарь. Мислите ли, че съчиненията на нѣкой философъ съдържатъ въ себе си душата на този философъ? Не, въ съчиненията си, този философъ разглежда нѣща, съвършено чужди на своята душа. Значи, философията на нѣкой виденъ ученъ и самиятъ той, неговата душа, сѫ две съвършено различни нѣща, две съвършено различни разбирания. Вземете, напримѣръ, философията на Платона, на Аристотеля, на Канта и на други нѣкои философи, и ще видите, че тѣ представятъ частични разбирания за нѣщата, съвършено различни отъ това, което представятъ самитѣ тия философи, като души. Често хората говорятъ за интелигентностьта, за интелекта на човѣка, а при това приематъ за реални само тия нѣща, които се виждатъ. Интелектътъ на човѣка вижда ли се? Въ даденъ случай интелектътъ може да се види. Умътъ на човѣка вижда ли се? И той се вижда, но човѣкъ трѣбва да знае, какъ да вижда тия нѣща. Ако нѣкой не вижда интелекта, ума на човѣка, това не е доказателство, че тѣ не сѫществуватъ. Сега, въпросътъ не седи въ това, какво виждаме и какво не виждаме, но въ условията, при които сме поставени за всѣки даденъ случай. Тъй щото, за насъ не е важно, каква е философията на този, или на онзи ученъ. Който иска да разбере философията на нѣкой ученъ, той трѣбва да се постави въ неговото положение. Иначе, той ще разбере само часть отъ неговата философия. При съграждане на своята философия, всѣки ученъ е ималъ предъ видъ известни предпоставки, които не е изказалъ въ философията си. Представете си, че нѣкой човѣкъ се отнася къмъ васъ нѣжно, учтиво, внимателно, посрѣща ви и ви изпраща добре. Вие казвате: Много добъръ е този човѣкъ, посрѣща ме внимателно, любезно. Обаче, вие не знаете, какви сѫ съображенията му, да се отнася съ васъ така. Другъ нѣкой се отнася къмъ васъ грубо, жестоко и бързате да се произнесете, че е лошъ човѣкъ. Въ случая, вие не знаете съображенията му, защо този човѣкъ се отнася спрѣмо васъ грубо. И светия да е човѣкъ, ако рѫката му е счупена, ще го боли. Ако искате да целунете рѫката му, той нѣма да даде, ще дръпне рѫката си настрана. При това положение, вие ще кажете, че този светия е грубъ човѣкъ. Не е грубъ човѣкъ, но рѫката му е счупена. Вашата целувка ще му причини болка. И тъй, когато казвате, че нѣкой човѣкъ е добъръ или лошъ, вие не знаете вѫтрешнитѣ подбудителни причини, които го заставятъ да се прояви по единъ, или по другъ начинъ. Когато майката кърми детето си, отъ голѣма доброта ли върши това? И най-лошата майка кърми детето си. Друга причина заставя майката да кърми детето си. Млѣкото, което се събира въ гърдитѣ на майката, причинява известно напрежение, известна мѫка, и тя трѣбва да се освободи отъ излишното млѣко. Ако детето ѝ не е при нея, тя ще накърми друго дете, и пакъ ще се освободи отъ напрежението. Това, обаче, не показва още, че тази жена е много добра. Затова, когато се говори за нѣкой човѣкъ, че е много добъръ, азъ считамъ, че той е назначенъ на нѣкаква служба, напримѣръ, произведенъ е генералъ, и трѣбва да изпълни тази служба. Значи, доброто не е качество на самия човѣкъ, но служба, която той трѣбва да изпълни. Казватъ за нѣкой човѣкъ, че е интелигентенъ. Значи, той е полковникъ. — Еди-кой си е разуменъ човѣкъ. — Той е подполковникъ. Тъй щото, каквито добри чърти видя въ човѣка, азъ ги замѣствамъ съ известни служби, които му сѫ дадени да изпълни: майоръ, капитанъ, поручикъ, подпоручикъ и т. н. Най-после, като уподобите службитѣ съ качествата на човѣка, де ще намѣрите самия човѣкъ? Докато не намѣрите себе си, докато не изучите своето естество, вие не можете да прогресирате. Човѣкъ не е изворъ, доброто и злото не извиратъ отъ него, но могатъ да пребѫдатъ въ него. Философски казано, доброто и злото сѫ извънъ човѣка, но могатъ да бѫдатъ и въ самия човѣкъ. Значи, доброто произтича отъ Бога и принадлежи на Него. Обаче, когато ние възприемемъ едно желание на Бога и го разберемъ, приложимъ въ живота си и извадимъ отъ него плодъ, това добро вече е наше. Въ този смисълъ, доброто е качество на Бога, но ние сме го възприели и обработили въ себе си, както възприемаме и обработваме храната въ своя организъмъ. Както правилно възприетата и добре обработена храна отъ организъма прави човѣка здравъ, така и правилно възприетото и обработено добро, прави човѣка здравъ. Това, което човѣкъ не може да възприеме и асимилира въ себе си, е грѣхъ, нечистота, зло. Значи, човѣкъ едновременно образува въ себе си и добро, и зло. Когато организъмътъ асимилира напълно и правилно приетата отъ него храна, човѣкъ се радва. Когато не може да я асимилира, както трѣбва, той страда и гледа часъ по скоро да се освободи отъ нея. Тази храна образува въ организъма газове, нечистотии, които трѣбва да се отдѣлятъ навънъ. Това е злото въ човѣка. Казано е за човѣка, че едновременно е фабрика и на доброто, и на злото. Ако той днесъ не разбира това, нѣкога ще го разбере. За да бѫде добъръ, докато е на земята, човѣкъ трѣбва да яде малко. Тази е философията на живота. Ако ядете много, вие никога нѣма да се освободите отъ злото, защото то върви паралелно съ яденето. Колкото по-нечиста е кръвьта на човѣка, толкова по-лошъ е той. Колкото по-чиста е кръвьта му, толкова по-добъръ е той. Това не показва, че храната е причина за злото, но многото ядене създава условия на злото да вирѣе. Добрата, чистата храна създава условия за доброто, което иде отъ Бога. Лошата, нечистата храна създава условия за злото въ човѣка. Злото въ човѣка подразбира семето, което е паднало на пѫтя, между камънитѣ и между трънетѣ, и образувало въ него вредни, нечисти газове и елементи. Какво означава на съвремененъ езикъ семето, което е паднало на добрата почва? Това означава доброто, което човѣкъ възприема и обработва въ организъма си, вследствие на което организъмътъ му се пречиства, а кръвьта придобива ясно-червенъ цвѣтъ. При тѣзи условия само, доброто въ човѣка дава плодъ стократно. Плодоветѣ на това семе сѫ възвишенитѣ, свѣтли мисли въ човѣка, които иматъ условия да растатъ и да се развиватъ. Сега, при самовъзпитанието си, човѣкъ трѣбва да знае че доброто може да дойде въ него отвънъ нѣкѫде, като добро семе, за което той трѣбва да приготви благоприятни условия, добра почва — своя организъмъ. И затова, когато казвате, че човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ, интелигентенъ, мораленъ, ще знаете, че само съ „трѣбва“ нищо не се постига. И мѫжътъ казва на жена си: Жена, трѣбва да омѣсишъ хлѣбъ! Връща се, хлѣбътъ не е готовъ. Защо? Защото нощви нѣма, брашно нѣма, соль нѣма, дърва нѣма да се накладе огънь — нищо нѣма. — Ама хлѣбъ трѣбва! — Ние не отричаме, че трѣбва хлѣбъ, но съ какво ще се направи този хлѣбъ? — Азъ трѣбва да бѫда добъръ, — За да бѫдешъ добъръ, трѣбватъ нощви, брашно, соль, гореща вода, огънь. Като съедините всички тия елементи, вие ще омѣсите доброто, ще го опечете и ще го сложите на масата, всички да хапнатъ отъ него. Преведете на съвремененъ езикъ, какво означаватъ нощвитѣ, брашното, сольта, водата, огъня, за да разберете, какво природата иска да ви каже. Ако не разбирате езика на природата, за винаги ще останете невежи. И философитѣ още не сѫ се научили да превеждатъ езика на природата. Отъ създаването на свѣта досега сѫ се явили много преводчици на природата, но ще дойде день, когато Богъ ще извика всички тия преводчици — философи, учени, проповѣдници — и ще ги постави на изпитъ, като накара всѣки едного да създаде единъ свѣтъ споредъ своята философия, споредъ своитѣ знания и проповѣди. За тази цель, невидимиятъ свѣтъ ще изпрати велика комисия, която да присѫтствува на този изпитъ. Всички учени, философи, проповѣдници, музиканти, художници ще бѫдатъ поставени на този изпитъ. Между тѣзи хора ще бѫдете и вие. Много отъ васъ сѫ били видни философи, учени, писатели: нѣкои сѫ били владици, патриарси, съ жезъли въ рѫце; други сѫ били жреци, съ корони на глави; нѣкои пъкъ сѫ били царе и царици. Днесъ, обаче, сте взели една привидно скромна форма и незавидно положение, но сте запазили съзнанието си за величието, което сте били. Въ каквото положение и да се намирате днесъ, нѣма да избегнете изпита. Ще кажете, че искате да служите на Бога. Какво мислите сега, какъ сте решили да живѣете, това е за днесъ. Изпитътъ ще бѫде за миналото. Сегашното ви положение е, подобно на онзи, който взима пари съ 50 на сто лихва. Като дойде време да плаща, той дава само лихвитѣ, а майката на паритѣ оставя за по-благоприятни времена. Банкерътъ пита: Ами майката на паритѣ? — За нея не питай. Да, но банкерътъ следи за майката на паритѣ, а длъжникътъ гледа да плати лихвитѣ само. Казвате: Какво нѣщо е човѣкъ? Въ първата глава на Битието, Мойсей пише за създаването на човѣка: „Взе Богъ пръсть, направи отъ нея човѣкъ, вдъхна въ ноздритѣ му дихание, и той стана жива душа“. Значи, животътъ, живото въ човѣка, което седи далечъ отъ неговия интелектъ, отъ неговитѣ добродетели, отъ качествата на неговото сърце, които го смущаватъ, това е истинскиятъ човѣкъ. Добриятъ човѣкъ никога не мисли, че е добъръ; лошиятъ никога не мисли, че е лошъ; умниятъ никога не мисли, че е уменъ; глупавиятъ никога не мисли, че е глупавъ. Който мисли за себе си, че е добъръ, уменъ, ученъ или простъ, той е генералъ, полковникъ или на друга нѣкаква служба. Когато нѣкой напише нѣщо и мисли, че е много хубаво, много умно, той трѣбва да знае, че други пъкъ ще намѣрятъ, какво неговата работа е глупава. Сѫщо така мислятъ и за банкера: ако нѣкой вземе отъ него пари съ малка лихва, казва, че банкерътъ е добъръ; ако вземе пари съ голѣма лихва, той казва, че банкерътъ е лошъ човѣкъ. Сега, като разглеждаме разбиранията на съвременнитѣ хора за живота, намираме, че въ тѣхъ има голѣма несъобразность. Всички хора подържатъ мисъльта, че трѣбва да живѣятъ добре. Въ какво седи добриятъ животъ? Добриятъ животъ се заключава въ служене на Бога. Значи, докато не разбере Божиитѣ закони, докато не постѫпва съобразно тѣхъ, човѣкъ никога не може да разбере вѫтрешния смисълъ на живота. Хората мислятъ, че Богъ е подобенъ на тѣхъ, че се гнѣви като тѣхъ. Казано е въ Писанието „гнѣвъ Божи“, но този гнѣвъ не е като човѣшкиятъ. Сѫщото може да се каже и за хората; има нѣщо свѣтло, хубаво въ тѣхнитѣ мисли и чувства, и тѣ считатъ, че това е присѫтствието на Бога въ тѣхъ, но не е така. Това е подобие само на Божественото, но Богъ не е още въ човѣка. Казвате: Нали човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие? Наистина, човѣкъ е създаденъ да бѫде образъ и подобие на Бога, но още не е такъвъ. Той има стремежъ да бѫде подобенъ на Бога, но още не е такъвъ. Да имашъ стремежъ да си добъръ човѣкъ, е едно нѣщо, а да си добъръ, това е друго нѣщо. За да живѣе добре, човѣкъ трѣбва да е миналъ презъ живота на растенията, на животнитѣ; после, той трѣбва да е миналъ презъ моралния животъ, да различава доброто отъ злото и най-после, той трѣбва да е влѣзълъ въ Божествения животъ. Доброто причинява радость, а злото — скръбь. Следователно, доброто се смѣнява съ зло, както радостьта — съ скръбь. На доброто винаги съответствува злото; то е сѣнка на свѣтлината. Философитѣ казватъ, че злото е торъ на доброто; отъ този торъ доброто черпи сокове, съ които се храни. И злото, отъ своя страна, се храни отъ соковетѣ на изгнилитѣ листа. Ще кажете: Щомъ е така, можемъ да правимъ зло. Не, по свое желание, човѣкъ не може да прави зло, нито може да прави добро. Това показва, че той е орѫдие, органъ на друго съзнание, вънъ отъ него. Отъ това гледище, свѣтътъ е проникнатъ отъ безброй съзнания, по-високи или по-низки. Надъ всички тия съзнания, обаче, има друго едно, Виеше съзнание, което контролира и управлява всички други съзнания. Човѣкъ е свободенъ да мисли, както иска, да има свои възгледи за живота, но единъ день ще дойде заповѣдь да отиде на война, да се бие съ неприятеля. Какво трѣбва да прави човѣкъ съ своята свободна воля, съ своето съзнание? Божествено ли е това съзнание, което му налага да отиде на бойното поле, да се бие за отечеството си? Не е Божествено. Каква нужда има Богъ отъ войни? Държавата, обаче, има свои мотиви, които я заставятъ да отвори война на една, или на друга държава: тя иска да се разшири, да придобие повече земя. И свободниятъ човѣкъ, който мисли, разсѫждава по всички въпроси, се вижда принуденъ да отиде на бойното поле. Може ли да откаже на държавата? Не може. Като отива на бойното поле, той все има една мисъль въ себе си, че може да се върне живъ и здравъ отъ фронта. Ако откаже на държавата да отиде на война, той нѣма никаква надежда въ себе си, че ще остане живъ; държавата, на общо основание, ще го застреля, че се отказва да изпълни задълженията си спрѣмо нея. Следователно, и въ единия, и въ другия случай, той върши нѣщо подъ чуждо влияние. Чуждо съзнание го заставя да постѫпи по единъ, или по другъ начинъ. Божественото съзнание му казва да не отива на бойното поле, но отъ страхъ на отговорность, на неизпълнение на дълга си спрѣмо държавата, той отива и се връща раненъ, съ счупени рѫка и кракъ. Сега той казва: Господи, не Те послушахъ, но изпълнихъ дълга къмъ отечеството си. — Който престѫпва Божиитѣ закони, той всѣкога се връща отъ фронта, било съ пукната глава, било съ счупени рѫка или кракъ. Питамъ: нѣма ли други начини, чрезъ които да помогнете на отечеството си? Много начини има, чрезъ които човѣкъ може да помогне на отечеството си. Войната не е единствениятъ начинъ, чрезъ който хората трѣбва да помагатъ на своето отечество. Двама другари отиватъ въ една кръчма да пиятъ. Като се напили добре, единиятъ отъ тѣхъ казалъ: Ти ще платишъ сега! — Не, ти ще платишъ! — Ама ти пи повече! — Грѣшка имашъ, ти пи повече. Тъй ли? Дигатъ столове, чаши, хвърлятъ ги единъ срещу другъ, набиватъ се добре, пукватъ главитѣ си. Кръчмарьтъ веднага вика стражарь, който ги хваща за якитѣ и ги заставя да платятъ. Тѣ плащатъ на кръчмаря и се готвятъ да си вървятъ. Стражарьтъ ги заставя да тръгнатъ предъ него и ги завежда въ участъка. Питамъ: следъ като тия пияници се набиха и пукнаха главитѣ си, избегнаха ли плащането? И при това положение платиха, но съ по-голѣми разноски, съ по-голѣми лихви. Обаче, плащането може да се разреши и по другъ начинъ. Какъвъ е този начинъ? Въ кръчмата влизатъ трима души: двама другари, които обичатъ да пиятъ, и единъ другъ, който е трезвъ, добъръ и благороденъ момъкъ. Като знае, че другаритѣ му нѣматъ пари, той ги придружава и си казва: Тѣзи мои другари ще влѣзатъ въ кръчмата безъ пари и ще създадатъ следъ това цѣла история около себе си, затова азъ ще бѫда съ тѣхъ и ще платя, каквото пиятъ. Питамъ: съвременнитѣ културни хора не могатъ ли да уредятъ въпроситѣ си поне като тия трима другари? Казвамъ: животътъ изисква нови условия, нови отношения между хората. Тия условия сѫществуватъ, но трѣбва да се приложатъ, да се турятъ въ изпълнение. Въ какво се заключаватъ новитѣ условия? Тѣ се заключаватъ въ пречистване кръвьта на хората, въ подобряване и пречистване на тѣхнитѣ мисли, чувства и желания; въ подобряване на тѣхнитѣ разбирания за живота и природата. Тѣзи сѫ новитѣ условия, при които цѣлокупниятъ животъ може да се подобри. Доброто трѣбва да се постави като почва, върху която ще растатъ и ще се развиватъ семената на живота. Ако всички хора работятъ съ доброто, като условие за растене, тѣ ще получатъ Божието благословение. Ако орачътъ, като оре нивата, не каже нито една лоша дума, работата му ще бѫде благословена. Всѣка лоша дума, всѣка нечиста мисъль влиза въ житото, като отрова, която се отразява вредно върху онзи, който яде това жито. Обаче, ако орачътъ оре и пѣе хвалебни пѣсни на Бога, всѣки, който яде отъ това жито, ако е боленъ, ще оздравѣе; ако е здравъ, ще се подмлади. Въ всѣка работа, човѣкъ трѣбва да пѣе и славослави Бога. Иначе, ако земедѣлецътъ, ако орачътъ, ако онзи, който жъне, който вършее житото, по цѣли дни се каратъ, говорятъ си лоши думи, отправятъ си лоши мисли и чувства, това жито нѣма да се благослови; ако воденичарьтъ, който мели брашното, както и домакинята, която мѣси хлѣба, не хранятъ въ себе си добри мисли и чувства къмъ ближнитѣ си, и този хлѣбъ нѣма да бѫде благословенъ. Следъ всичко това, хората казватъ: Да подобримъ живота си! Тѣ мислятъ, че доброто иде лесно, само по себе си. Доброто може да дойде само при специални условия. Който не вѣрва въ това, може да направи опитъ, да се убеди въ истинностьта на моитѣ думи. Вземете единъ декаръ земя и го обработвайте по новия начинъ презъ всичкото време, докато орете, сѣете и жънете, подържайте въ себе си най-хубави мисли и чувства и ще видите, какво жито ще изкарате. Презъ всичкото време пѣйте, радвайте се, безъ да се оплаквате, че сѫ излѣзли пришки на рѫцетѣ ви отъ работа. По-малко работете, но не се оплаквайте. Ако излизатъ на рѫцетѣ ви пришки и се оплаквате, следъ време тѣзи пришки ще излѣзатъ и на стомаха ви. Пришкитѣ на рѫцетѣ ви показватъ човѣшката лакомия. Работете два часа и си починете. Презъ време на почивката, обиколете нивата, попѣйте си малко, помолете се на Бога да благослови труда ви. После, поработете още два часа, и пакъ се помолете. Четири часа физическа работа ви е достатъчна. Сѫщото нѣщо се отнася и за поета. Ако единъ часъ пише стихове, два часа трѣбва да се моли, защото той е отговоренъ за своитѣ произведения. Тѣ ще въздействуватъ върху хората, а това въздействие трѣбва да бѫде добро. При това, той ще носи тази отговорность не само въ единъ животъ. Нѣколко прераждания наредъ той ще носи последствията на своитѣ мисли, които е изпратилъ въ пространството. Тази отговорность ще го преследва и на земята, и на небето, докато се научи да пише, както трѣбва. Казано е въ Писанието: „Словото на всѣки човѣкъ ще му бѫде товаръ“. Значи, мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка ще му бѫдатъ неговъ собственъ товаръ. Кога? Когато не сѫ съгласни съ Божиитѣ мисли, чувства и постѫпки. Всѣки самъ ще опита доброто, което е правилъ, както всѣки самъ опитва хлѣба, който е мѣсилъ. И когато лѣкарьтъ препорѫчва лѣкарства на болнитѣ, той предварително трѣбва да ги е опиталъ, да знае тѣхното действие върху организъма. Преди да се пусне хлѣбътъ въ продажба, хлѣбарьтъ пръвъ трѣбва да го е опиталъ. Преди да продава стокитѣ си, бакалинътъ пръвъ трѣбва да ги е опиталъ. Въ това се заключава новата философия на живота. „А едно падна на добрата почва“. Семето, което е паднало на добрата почва, е Словото Божие. Добрата почва представя добритѣ условия. Значи, добритѣ условия сѫ за добритѣ, за разумнитѣ хора. Словото Божие е великото, възвишеното, което сега иде въ свѣта. Казвате: Ще дойде ли това Слово въ насъ? За да дойде Словото Божие въ васъ, вие трѣбва да пречистите кръвьта си, а затова трѣбва малко да ядете, да не преяждате. Голѣмо изкуство е човѣкъ да знае, какъ и колко да яде. Отъ хиляди години насамъ хората ядатъ, но още не сѫ научили това изкуство. Съвременнитѣ хора бързатъ и когато работятъ, и когато мислятъ, и когато се хранятъ, вследствие на което нѣматъ резултати. Тѣ искатъ да станатъ добри, и като не постигатъ резултати, казватъ: Нѣма да я бѫде тази работа. Когато казватъ за нѣщо, че нѣма да го бѫде, азъ имамъ предъ видъ, че тѣ говорятъ за семето, което е паднало на пѫтя, между камънитѣ, или въ трънетѣ. Обаче, семето, което е паднало на добрата почва, ще го бѫде; то ще израсте и ще даде плодъ стократно. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да изучава закона на различаването, да различава доброто и злото въ себе си, като две страни на своето естество, които нѣматъ нищо общо съ самия човѣкъ. Той трѣбва да различава всѣка мисъль, всѣко желание, което се проявява въ него, отъ какво съзнание се диктува — отъ по-високо, или по низко отъ неговото. Следователно, ако се подаде на по-низкото съзнание, човѣкъ непременно ще сгрѣши; ако се подаде на по-високото съзнание, той ще направи нѣкакво добро. Това показва, че никой човѣкъ въ свѣта не действува самостоятелно. Напримѣръ, ставате сутринь рано и казвате: Искамъ да се помоля. Не се минаватъ петь минути, вие казвате: Не искамъ сега да се моля, още повече, че бързамъ, и трѣбва да отида на работа. — Кое отъ дветѣ съзнания е ваше? Нито първото, нито второто, обаче, първото съзнание е по-добро. Човѣкъ трѣбва да се подава на съветитѣ на онова съзнание, което седи по-високо отъ него. Казвате: Нали нито едно отъ дветѣ съзнания не е мое? Не е ли безразлично тогава, кое отъ дветѣ ще послушамъ? Едно трѣбва да имате предъ видъ: ако слушате съзнанието, което седи по-низко отъ васъ, ще се изгубите въ него; ако слушате съзнанието, което седи по-високо отъ васъ, ще познаете себе си и ще влѣзете въ връзка съ Бога. Щомъ се освободите и отъ едното, и отъ другото съзнание, това вече е вашето съзнание. Следователно, всѣко съзнание, което съдействува на човѣка да се съедини съ Първичната Причина, е добро. Всѣко съзнание, което противодействува на човѣка да се свърже съ Първичната Причина, е зло. Що е зло? Всѣка нѣщо, което отдалечава човѣка отъ Първичната Причина, което съкращава живота му и внася въ него редъ нещастия, като разбърква мислитѣ и чувствата му, огрубява го, прави го боленъ, нервенъ и недоволенъ, е зло. Злото е чуждото съзнание въ човѣка. Когато Христосъ запита бѣснуемия, какъ се казва, той му отговори: „Името ми е легионъ“. Срѣща ви нѣкой и казва: Знаешъ ли, какво мога да направя? — Какво можешъ да направишъ? — Ако пожелая, мога да те убия. — Не, никой не може да посегне върху човѣка, ако за това не му е дадена власть отгоре. Ако Богъ не му е позволилъ, и да тегли куршума, цельта си нѣма да постигне рѫката му ще се вцепени, но и револверътъ нѣма да хване. Единъ православенъ свещеникъ, много добъръ човѣкъ, ми разправяше една случка отъ живота си. Това било въ турско време. Единъ день този свещеникъ отишълъ въ близкия, до неговото село, градъ, да получи отъ митрополията нѣкакви пари и се връщалъ въ селото си, дето билъ свещеникъ. Понеже трѣбвало да мине презъ гора, той взелъ съ себе си единъ турски гавазинъ, да го придружи до селото. По едно време свещеникътъ чулъ, че турчинътъ, който вървѣлъ следъ него, цъкалъ нѣщо съ пушката. Той се обърналъ назадъ и го запиталъ: Какво правишъ? Турчинътъ падналъ на колене предъ свещеника и започналъ да се моли: Прости ме, папазъ ефенди! Искахъ да те убия, но ето, че и пушката не хваща, не е допуснато отгоре. — Внимавай, втори пѫть да не правишъ такива работи! — Нѣма да правя подобни опити. Питамъ: Защо пушката не хванала? — Времето не е дошло затова. Други пъкъ ще кажатъ, че условията не били благоприятни. Какво нѣщо сѫ условията? Условията въ живота, това е Богъ. Най-великитѣ условия на живота, това е Богъ. Той е великото начало, което почива дълбоко въ живота и което никой не може да измѣни. Той е канара на нашето битие, канара на нашето съзнание. Като вѫтрешенъ принципъ на живота, Той ни подтиква къмъ доброто и възвишеното. Той е добрата почва, и който падне върху тази почва, той ще израсте и ще даде плодъ стократно. Само при това положение ще има и философия, и наука, и проза, и поезия, и музика — всичко ще има. „А едно падна на добрата почва“. Добрата почва не се постига само съ вѣра. Казвате: Достатъчно е човѣкъ да повѣрва въ Господа Исуса Христа, за да бѫде спасенъ. Вѣрно е, че този човѣкъ трѣбва да повѣрва въ Господа, но и ти трѣбва да повѣрвашъ въ Него, че ти казва да хвърлишъ вѫжето на давещия, за да се спаси. Обаче, съ избавянето си той още не е спасенъ. Той излиза само отъ лошитѣ условия, но нѣма да държи вѫжето постоянно въ рѫцетѣ си. Да повѣрвашъ, това е специфично положение, а да живѣешъ, въ това седи сѫщината на живота. Следователно, при известни мѫчнотии вѣрата е само потикъ на мисъльта да вървишъ напредъ, да знаешъ, че ще постигнешъ това, което желаешъ. Обаче, вѣрата не може да се постави като основа на живота. Съ вѣра всичко не се постига. Щомъ прилагате вѣрата въ живота си, тя трѣбва да ви скачи съ Бога. Скачи ли ви веднъжъ съ Бога, тя престава да бѫде вѣра. Съ други думи казано, вѣрата е движение къмъ Първичната Причина. Щомъ влѣзете въ контактъ съ Първичната Причина, вѣрата престава да действува. Докато още не сте получили пари отъ приятеля си, вие вѣрвате, че той ще ги даде. Щомъ получите паритѣ отъ приятеля си, има ли нужда да вѣрвате? Вѣрата има смисълъ за човѣка дотогава, докато докосне съзнанието му; докосне ли съзнанието му, тя престава вече, а любовьта заточва да действува. Който не разбира този законъ, той мисли, че може да разреши всички въпроси само чрезъ вѣрата. Не, дето вѣрата престава, тамъ любовьта започва. Съ мислене само нѣщата не се уреждатъ. Нѣкой мисли, че при всички условия може да бѫде добъръ, но като влѣзе въ живота, вижда, че не може да издържи. Значи, нито само вѣрата, нито само доброто сѫ основни принципи, върху които животътъ може да се постави. Но и злото не е най-голѣмото препятствие въ свѣта. Злото представя съвокупность отъ разумни сѫщества, които не сѫ разбрали дълбокия смисълъ на живота, вследствие на което вървятъ въ пѫть, съвършено различенъ отъ този на добритѣ сѫщества. Тази е причината, поради която съзнанието на лошитѣ сѫщества всѣкога влиза въ стълкновение съ съзнанието на добритѣ. Представете си, че въ нѣкой човѣкъ се яви желание да стане богатъ, и за да постигне това свое желание, той се принуждава оттукъ - оттамъ да пооткрадне нѣщо, или да поизлъже. Питамъ: тѣзи идеи негови ли сѫ? Тѣ сѫ чужди идеи, които проникватъ съзнанието на човѣка, и той дълго време трѣбва да работи върху себе си, да се освободи отъ тѣхъ. За тази цель, той трѣбва да разбира чуждитѣ влияния, за да може да се освободи отъ тѣхъ. Да ги разбира, да се освободи отъ тѣхъ може; но да ги унищожи — не може. Никой не е въ състояние да унищожи злото. И тъй, злото и доброто сѫ две дадени величини, необходими за човѣшкото развитие. Безъ злото и доброто, човѣкъ не може да направи крачка напредъ. Безъ мисъль човѣкъ не може да расте и да се развива. Това не значи, че като развива мисъльта си, човѣкъ може да стане щастливъ. Вмѣсто щастие, понѣкога мисъльта може да донесе нещастие за човѣка. Соломонъ е казалъ: „Който много знае, той много страда“. Мисъльта, знанието иматъ значение само тогава, когато сѫ въ връзка съ живота, дето ставатъ мощенъ лостъ за доброто. „А едно падна на добрата почва“. Добрата почва, върху която живѣемъ, трѣбва да се изучава, именно, при сегашнитѣ условия. Вие трѣбва да анализирате своитѣ мисли, да отдѣлите добритѣ отъ лошитѣ, да останете сами и свободно да се проявявате. Всѣки самъ трѣбва да направи тази анализа, безъ да разправя на другитѣ, какво прави и какво е постигналъ. Като говоря по този начинъ, това не показва, че досега вие не сте живѣли добре. Ако сте свършили първо отдѣление съ отличие, чака ви второ отдѣление; като свършите второ отдѣление, чака ви трето, после — четвърто. Следъ това предъ васъ се разкрива по-широкъ курсъ — прогимназия, гимназия, университетъ. Вие влизате въ живота, работите година-две и казвате: Добре свършихъ работата си. — Радвамъ се, че сте свършили добре, че имате добра основа, но второ отдѣление ви чака. Ако първо отдѣление сте свършили съ отличие, а второ отдѣление сте слабъ ученикъ, какво ви ползува отличието на първото отдѣление? Ако сте били праведенъ човѣкъ, а после станете голѣмъ грѣшникъ, какво ви ползува праведниятъ животъ? Понѣкога се случава и обратното: въ първо отдѣление сте били слабъ ученикъ, а въ второ отдѣление — силенъ. Тогава вие печелите. Усилията на човѣка трѣбва да бѫдатъ постоянни; той всѣкога трѣбва да се стреми пръвъ да бѫде. Какво се разбира отъ идеята, че човѣкъ трѣбва да се стреми да бѫде пръвъ? „Пръвъ“, означава стремежъ къмъ усъвършенствуване. Този е идеалътъ на човѣшката душа. Този идеалъ има една мѣрка, много по-висока отъ тази на физическия свѣтъ. Напримѣръ, на физическия свѣтъ нѣщата се преценяватъ съ бележки — тройка, четворка, най-много до шесторка. Обаче, въ Божествения свѣтъ може да се мине отъ единъ класъ въ другъ само съ десеторка. Ако си получилъ бележка деветь, не можешъ да минешъ въ по-горенъ класъ. Когато ученикътъ държи изпитъ въ Божествения свѣтъ и отговори на два въпроса добре, а на третия не отговори, той пропада. При най-малкото колебание въ отговоритѣ си, ученикътъ пропада. Тамъ всичко трѣбва да се знае безпогрѣшно. Въ училищата на земята, ученикътъ може да повтаря единъ класъ две години, а при специално разрешение — три години. Ако следъ три години не мине въ по-горенъ класъ, той се изключва отъ училището. Въ невидимия свѣтъ ученикътъ има право да повтаря класа хиляда години наредъ. Ако следъ това не може да мине въ по-горенъ класъ, даватъ му почивка хиляди години, докато дойде новата епоха, въ която той ще влѣзе и започне отново първо отдѣление. Въ невидимия свѣтъ учителитѣ сѫ крайно взискателни: хиляда години ще държатъ ученика въ първо отдѣление, докато го научатъ, както трѣбва. Не се влиза лесно въ Царството Божие! Нѣкой ученикъ работилъ много, приготвилъ се добре и мисли, че всичко знае и не могатъ да го скѫсатъ, но остава изненаданъ, когато пропадне на изпита. Въ невидимия свѣтъ ученикътъ не минава по благоволение. Тамъ се изисква знание — нищо повече! Нѣма по-красиво състояние за ученика отъ това, да се яви на изпитъ въ невидимия свѣтъ. Сега всички трѣбва да се готвятъ, защото за всѣки едного ще дойде деньтъ, когато трѣбва да се яви на изпитъ предъ тази велика комисия. Какво ще бѫде положението ви, когато застанете предъ масата, около която сѫ наредени 24 почтени старци, пълни съ знание и любовь! Вие цѣлъ ще потреперите предъ погледа на тия свѣтли старци, които ви чакатъ да отговорите на зададенитѣ отъ тѣхъ въпроси. Тѣ ви поглеждатъ и си казватъ: Да видимъ сега, дали този младъ човѣкъ е достоенъ за това знание. Тѣ сѫ строги, но не сѫ жестоки. Когато видятъ, че нѣкой иска да мине повърхностно, както е било на земята, тогава тѣ сѫ строги. Но когато видятъ, че ученикътъ е благороденъ, справедливъ, тѣ се отнасятъ съ него много внимателно. Тѣзи почтени старци сѫ прозорливи, виждатъ всички скрити нѣща въ ученицитѣ. Нищо не може да избегне отъ очитѣ имъ. Казвамъ: който търси истината, той трѣбва да бѫде смѣлъ, безстрашливъ. Затова е казано: „Страхливитѣ нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие“. Казвате: Ако човѣкъ всѣкога говори истината, знаете ли, какво ще мислятъ хората за него? — Ако не говори истината, знаете ли, какво ще мисли Богъ за него? Ако човѣкъ говори истината, хората ще кажатъ за него едно, но ако не говори истината, Богъ ще каже друго. Отъ една страна хората ще говорятъ, отъ друга страна Богъ ще говори. Дадено е свобода на човѣка, да избере или едното, или другото. Избере ли първото, той трѣбва да говори истината, каквато е въ сѫщность. И тъй, въ свѣта сѫществува единъ вѫтрешенъ законъ, който води човѣка къмъ усъвършенствуване. Той е законъ на абсолютната справедливость. Съзнателниятъ животъ може да се разбере само по закона на справедливостьта, а не по закона на любовьта. Любовьта е законъ на живота. Когато животътъ влѣзе въ човѣка, той ще дойде до любовьта. А докато се усъвършенствува, той ще се намира подъ закона на правдата. Сега хората се намиратъ подъ закона на вѣчната правда, която е безпощадна, строга, но не и жестока. Въ правдата нѣма лицеприятие. Когато се натъкнете на правдата, тя нѣма да ви пита, защо сте направили известна погрѣшка, но ще ви пита, какъвъ начинъ сте намѣрили да я изправите, и дали изобщо, сте готови да я изправите. Въ този смисълъ, погрѣшкитѣ не сѫ нищо друго, освенъ възможности за човѣка да прояви своята разумность. Напримѣръ, нѣкой обича да полъгва. Той трѣбва да намѣри начинъ, да изправи този лошъ навикъ. Питатъ го: Гладенъ ли си? — Не съмъ гладенъ. Въ сѫщность той е гладенъ. Три деня е пѫтувалъ, и то безъ парче хлѣбъ въ торбата си. Щомъ го питатъ, щомъ го канятъ да яде, той трѣбва да бѫде искренъ, да каже: Три деня пѫтувахъ, но нѣмахъ пари да си купя хлѣбъ, затова съмъ гладенъ. После го питатъ: Какъ сѫ дрехитѣ ти? Имашъ ли съ какво да се преоблѣчешъ? — Имамъ. Скоро даже се преоблѣкохъ. — Той пакъ не говори истината. Кажи истината: Отъ две седмици не съмъ се преобличалъ. Кое е по-добре: да се нахранишъ, или да ходишъ гладенъ? Да облѣчешъ чиста риза, или да ходишъ съ нечиста риза? По-добре е да си нахраненъ, да си преоблѣченъ. Всичко това ще постигнешъ, само ако говоришъ истината. Казвате: Ако всѣкога говоримъ истината, достоинството ни ще падне. — Достоинството на човѣка пада само тогава, когато той не говори истината. — Ама ние трѣбва да бѫдемъ благородни. — Благородството на човѣка се заключава въ неговитѣ постѫпки. Ние трѣбва да бѫдемъ силни. — Силата на човѣка се заключава въ неговия умъ, въ знанието, което той може да приложи въ живота си. Тъй щото, когато приятельтъ ви предлага да ядете, или да се преоблѣчете съ чисти дрехи, не му отказвайте. Щомъ имате нужда и отказвате да приемете това, което той ви предлага, вие накърнявате добритѣ чувства въ него. Приемете дара отъ своя приятель и благодарете, че той се грижи за васъ, както за себе си. Какъвъ срамъ има въ това? Когато благодарите за всичко, което ви се дава, вие разбирате смисъла на живота. За всѣко нѣщо благодарете; и когато сте гладни, и когато сте сити; и когато сте учени, и когато сте прости; и когато сте болни, и когато сте здрави; и когато ви е студено, и когато ви е топло. Когато благодарите, че вънъ е студено, че пръститѣ ви сѫ измръзнали, вие започвате да мислите върху студа, а той, като разумно сѫщество, ще ви разбере и ще се смекчи къмъ васъ. Нѣма да забележите, какъ, следъ известно време, краката и рѫцетѣ ви ще почнатъ да се стоплятъ. Следователно, студътъ и топлината сѫ степени на съзнанието. Има известно съзнание въ природата, което произвежда студа, а друго — топлината. Какво ученитѣ мислятъ по този въпросъ, това е тѣхна работа. А дали вие вѣрвате въ това, което казвамъ, то е ваша работа. Каквито и да сѫ разбиранията на хората за студа, едно е важно: вѣтърътъ, студътъ пречистватъ въздуха и внасятъ разположение въ хората. Студътъ действува главно върху лошитѣ хора, прави ги по-смирени. Отъ топлината лошиятъ човѣкъ се разгорещява: той вади ножа и маха съ него налѣво — надѣсно. Отъ студа пъкъ той се сковава, смирява се, светия става. Мѫжътъ и жената трѣбва да знаятъ този законъ и да влѣзатъ въ връзка съ сѫществата на студа и на топлината, та когато имъ трѣбва студъ, да го използуватъ на мѣсто; когато имъ трѣбва топлина, сѫщо така да я използуватъ на мѣсто. Когато жената е неразположена, готова да воюва съ всички, мѫжътъ трѣбва да се обърне къмъ сѫществата на студа и да каже: Моля ви се, пратете малко студъ. Като влѣзе студътъ въ кѫщи, мѫжътъ намира вече голѣма промѣна въ жената: тя забравя, че искала дрехи, шапка, хубаво ядене и е доволна, че мѫжътъ ѝ носи дърва да запали огъня. Тя казва: Добре направи, че донесе малко дръвца, защото умирахъ отъ студъ. Когато пъкъ мѫжътъ е неразположенъ, жената се обръща къмъ сѫществата на студа, да изпратятъ малко студъ. Въ този случай, студътъ е на мѣсто. Когато дойде топлината, мѫжътъ донася всичко, каквото жена му желае. Значи, студътъ е за лошитѣ, за неразположенитѣ хора, а топлината — за добритѣ, за разположенитѣ хора. Отъ топлината лошиятъ човѣкъ става още по-лошъ, а добриятъ — по-добъръ. Отъ студа пъкъ добриятъ става лошъ, а лошиятъ — добъръ. Сега въ цѣла Европа е студено. Защо? Студъ трѣбва на европейцитѣ. Сега азъ ви давамъ ония основни философски положения, които трѣбва да приложите въ живота си. Свѣтътъ е създаденъ по известни закони, които говорятъ за сѫществуването на едно разумно съзнание въ него. Това съзнание е колективно, вследствие на което едни други си влияятъ: висшитѣ влияятъ на низшитѣ. Има хора въ свѣта, които, съ силата на съзнанието си, могатъ да изкоренятъ цѣла гора. Има земедѣлци, както въ България, така и другаде, съзнанието на които благоприятствува върху житото, и то добре се развива. Има и такива, съзнанието на които не благоприятствува, вследствие на което житото не се развива добре. Това показва, че човѣкъ е факторъ въ природата. За тази цель, той трѣбва да се подчини на висшето, а да подчини на себе си низшето. За да постигне това, той трѣбва да различава своитѣ отъ чуждитѣ мисли, особено ако тѣ сѫ мрачни, отрицателни, и да се освобождава отъ тѣхъ. Ако се натъкнете на нѣкакво недоволство, кажете си? Азъ трѣбва да бъда доволенъ! Само чрезъ доволството азъ мога да се приближа при Бога. Ако сте страхливи, знайте, че страхътъ е чуждо състояние. Само грѣшнитѣ хора сѫ страхливи. Страхътъ, който се е наслоилъ въ човѣшкия мозъкъ, е остатъкъ отъ грѣховетѣ на хиляди сѫщества, живѣли преди него. Когато влѣзе въ областьта на страха, и най-безстрашниятъ човѣкъ изпитва страхъ. Страхътъ е резултатъ на отрицателнитѣ качества въ човѣка. Въ човѣка има и положителни качества, които взиматъ участие въ творчеството на неговия духъ. „А едно падна на добрата почва и даде плодъ стократно“. Който разбира Божиитѣ закони, той ще работи върху себе си, да даде плодъ стократно. Тази работа се заключава въ търсене връзка между всички явления и прояви въ живота. Когато четете Писанието, или нѣкаква философия, не се стремете да заучавате отдѣлни мисли или стихове, но правете връзка между всички нѣща. Мислете върху всичко, което четете и виждате въ живота, за да намѣрите смисъла на нѣщата. Сравнявайте сегашнитѣ условия съ тия на миналото, и ще видите, че сегашнитѣ сѫ по-благоприятни: днесъ хората сѫ по-интелигентни, по-разумни и добри. Отъ това положение вие трѣбва да се стремите къмъ нѣщо по-високо. По какво се познава добриятъ отъ лошия човѣкъ? Добриятъ човѣкъ има особено устройство на лицето, на очитѣ, на устата, на носа, на брадата, и това особеното, именно, вие трѣбва да изучавате. Доброто има свои линии, свой опредѣленъ пѫть, по който се развива. Нищо въ свѣта не е произволно. Слънцето има своя опредѣлена орбита на движение; доброто, правдата, интелигентностьта сѫщо така иматъ своя опредѣлена орбита на движение. Най-голѣмата, най-широката орбита, която включва всички вселени въ свѣта, е любовьта. Какво има задъ нея, не знаемъ; какво има въ нея — знаемъ. Следъ орбитата на любовьта иде мѫдростьта, а следъ нея — истината. Това сѫ все крѫгове, орбити. Какво представя крѫга на любовьта? Той е методъ, по който любовьта може да се прояви. Когато обичате нѣкой човѣкъ, при всички промѣни, които ставатъ съ него, вие трѣбва да бѫдете благосклонни къмъ този човѣкъ, както слънцето е неизмѣнно въ пѫтя на своето движение; то всѣкога изгрѣва отъ изтокъ и залѣзва на западъ. Пѫтьтъ на любовьта е пѫть на съобщение, на пълна хармония между едно и друго съзнание. Добрата почва е основата на живота. Чистата кръвь пъкъ е основа на здравето. Затова Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Подъ думата „плъть“, Христосъ разбира доброто въ човѣка, което става като условие, като почва въ живота. Въ тази почва човѣкъ трѣбва да се посади, да изникне отново, да придобие новъ животъ. Стариятъ животъ, старата култура, старитѣ вѣрвания не сѫ нужни вече. Съ тѣхъ не може да се влѣзе въ новитѣ условия. Старото носи смърть, а човѣшката душа се стреми къмъ безсмъртие. Какво ще придобие детето, ако съ години наредъ изучава първия букварь? Мислите ли, че знанието и вѣрата, които сега имате, сѫ въ сила да ви спасятъ? Ако е въпросъ за вѣра, за интелигентность, за сила, и ангелитѣ, и херувимитѣ, и серафимитѣ иматъ вѣра, интелигентность и сила, но грамадна е разликата между вѣрата, интелигентностьта и силата на хората и тѣзи на високо напредналитѣ, свѣтли сѫщества. Мнозина мислятъ, че сѫ силни, но могатъ ли съ своята сила да пренесатъ този салонъ, напримѣръ, въ Америка, или на друго мѣсто? Не е въпросътъ така да се прояви силата на човѣка, но всѣки трѣбва да се запита, де може да приложи силата си, и какви резултати ще придобие. Не е нужно да мѣстите салона, но себе си премѣстете отъ по лоши въ по-добри условия. Има редъ методи за това. По-добри условия за човѣка отъ Божествения пѫть нѣма. Казвате: Заведете ни въ този пѫть. — Азъ мога да ви покажа само направлението, посоката къмъ този пѫть, но не и да ви заведа. Вие сами трѣбва да влѣзете въ този пѫть. И Христосъ, на времето си, е казалъ на ученицитѣ си, че много още има да имъ говори, но сега не може. Следъ Него други ще дойдатъ, които ще говорятъ на човѣчеството. И сегашнитѣ хора не сѫ още готови да чуятъ всичко онова, което има да имъ се говори. Новата епоха, която иде, носи по-добри условия за разбиране и за приложение. Ония отъ съвременнитѣ хора, които ще влѣзатъ въ новата епоха, се намиратъ въ положението на Иоанъ Кръстители, т. е. единиятъ имъ кракъ е още въ Стария Заветъ, а другиятъ — въ Новия Заветъ. Работете съзнателно, за да можете съ двата крака едновременно да влѣзете въ Царството Божие, въ новата епоха. Иначе, главата ви, като на Иоанъ Кръстителя, ще падне отъ раменетѣ ви. „А едно падна на добрата почва и даде плодъ стократно“. Човѣкъ трѣбва да познава почвата, върху която ще разработва своето съзнание. Каква трѣбва да бѫде тази почва? Тя трѣбва да бѫде добра, за да може съзнанието на човѣка да се развива правилно и да даде плодъ стократно. Иначе, той ще бѫде постоянно въ съмнение, дали върви въ правия пѫть, не трѣбва ли да си поживѣе, както всички хора и т. н. Човѣкъ съ такова съзнание е безъ основа, безъ почва въ живота си. Който има добра основа, той може да живѣе добре при всички условия на живота, между всички хора. Само върху такава основа може да се гради бѫдещето. Тогава всѣки човѣкъ ще бѫде камъкъ отъ голѣмата Божествена сграда, която сега се създава. Сега азъ желая Божественото съзнание, което иде въ свѣта, да ви намѣри готови, да станете зидари въ новата епоха. Ако не можете да влѣзете въ новата епоха, безполезно е да се говори за добрата почва. Като придобиете добрата почва, ще намѣрите доброто семе — Словото Божие, което ще даде плодъ стократно. Новата епоха подразбира по-висока култура, по-възвишена интелигентность, която ще открие вѫтрешния смисълъ на живота. И тогава ще кажете: Едно време бѣхъ слѣпъ, но сега виждамъ; едно време бѣхъ нещастенъ, а сега съмъ щастливъ; едно време бѣхъ невежа, а сега зная повече; едно време живѣхъ въ безлюбие, а сега живѣя въ любовьта; едно време бѣхъ въ тъмнина, а сега ходя въ свѣтлина. Щомъ кажете така, душата ви ще се изпълни съ радость и веселие. Сега има изгрѣвъ и залѣзъ въ съзнанието ви, а тогава ще има вѣченъ изгрѣвъ. Ще дойде новата епоха, ще дойде новата свѣтлина, понеже всички се стремите къмъ съвършенство, къмъ свобода. Сега отчасти знаемъ, отчасти мѫдруваме, а когато дойде новото време, тогава ще познаемъ всичко така, както сме познати. * 5. Беседа отъ Учителя, държана на 3 мартъ, 1929 г.. София. — Изгрѣвъ.
  11. 1929_02_24 Промѣнява времената

    От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Промѣнява времената. „И Той промѣнява времената и поритѣ; сваля царе и поставя царе; дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“. Данаилъ 2:21. „И Той промѣнява времената и поритѣ“. Това сѫ думи на пророка — следователно, Божии думи. Божиитѣ думи никога не губятъ своята ценность; тѣ сѫ отъ дълговѣковнитѣ — значи, тѣ никога не умиратъ. „И той промѣнява времената“. Въ свѣта сѫществува една причина, която промѣня нѣщата. Въ случая, думата „промѣня“ нѣма такъвъ смисълъ, какъвто обикновенитѣ хора ѝ даватъ. Често хората казватъ: Условията на живота ще се промѣнятъ. Тѣ разбиратъ тази промѣна въ добъръ, или въ лошъ смисълъ. Обаче, когато се казва, че Той промѣнява времената и поритѣ, пророкътъ разбира промѣна само въ добъръ смисълъ, т. е. лошитѣ времена трѣбва да се промѣнятъ въ добри; и вѣковетѣ, и епохитѣ трѣбва да се промѣнятъ въ добри. И въ човѣшкото развитие е имало тъмни епохи, тъмни времена. На това основание, човѣшката душа очаква онова бѫдеще, което дава изразъ на цѣлокупния животъ; тя очаква онова бѫдеще, което дава изразъ на човѣшкия духъ, на човѣшкия умъ, на човѣшкото сърце. Ако замѣстимъ думата „изразъ“ съ думата „излѣзъ“, това означава, като заминешъ нѣкѫде, да ти дадатъ излазъ, да излѣзешъ нѣкѫде на свобода, отдето ще виждашъ нѣщата тъй, както сѫ въ действителность. Този потикъ къмъ свобода сѫществува въ цѣлото органическо и неорганическо царство, т. е. въ цѣлата природа. Въ всички тѣла, независимо това, дали сѫ разумни, или не, сѫществува стремежъ да намѣрятъ нѣщо, което мѫчно се намира, или по-право, което нийде не се намира. Този стремежъ може да се уподоби на водата. Когато излѣзе отъ своя източникъ, водата тръгва по известенъ наклонъ. Ученитѣ могатъ да обяснятъ движението на водата, но сѫществениятъ въпросъ не седи въ причината на това движение, а въ въпроса: разумно ли е това движение, или не; има ли смисълъ това движение, или не? Когато нѣщата се отричатъ и приематъ, това показва, че въ тѣхъ има разумность. Само разумнитѣ нѣща се отричатъ и приематъ. Тъй щото, когато нѣкой казва, че въ природата не сѫществува никаква разумность, това подразбира, че нѣщата нито се отричатъ, нито се приематъ. Това значи още да престанемъ да говоримъ, да престанемъ да мислимъ, да престанемъ да се интересуваме за миналото, за настоящето и за бѫдещето и т. н. При това, забелязано е, че тѣзи хора, именно, които отричатъ разумностьта въ природата, които казватъ, че свѣтътъ е създаденъ случайно, тѣ искатъ да си обяснятъ този случаенъ свѣтъ. Какво виждаме днесъ? Явяватъ се редъ учени, които се занимаватъ съ въпроса за създаването на земята; тѣ казватъ, че материята е въ постоянно движение, че слънцето, земята и всички планети също така съ въ движение. Не само това, но тия учени разглеждатъ въпроса за посокитѣ, въ които слънцето, напримѣръ, се движи. Тѣ казватъ, че слънцето се движи въ две посоки; около себе си и около другъ нѣкакъвъ центъръ. Тѣ говорятъ и за пръстенитѣ около слънцето, отъ които се образували и останалитѣ планети и т. н. Както знаете, много научни теории сѫществуватъ за създаването на земята, на слънцето, но въпрѣки това, нито единъ отъ съвременнитѣ учени не е присѫтствувалъ при създаването на вселената. Ученитѣ съ намѣрили всичко на готово, създадено вече, а на тѣхъ е останало само да правятъ свои предположения, свои допущения и следъ редица такива предположения, по-близо или по-далечъ отъ истината, да казватъ, че това сѫ научни теории. Питамъ: какъ ще си обясните причината, задето нѣкой младъ, здравъ момъкъ е мързеливъ, грубъ, невнимателенъ къмъ родителитѣ си, къмъ ближнитѣ си? Какъ ще си обясните после промѣната, която единъ день става съ него? Срѣщате същия този момъкъ спретнатъ, работливъ, ходи на нивата, помага на родителитѣ си, учи, занимава се, обича родителитѣ си, ближнитѣ си? И въ първия, и въ втория случай можете да правите свои заключения, свои предположения; това съ философски догадки само, но не и самата истина. Има една причина за това, но не я знаете. Можете да кажете, че тази причина се крие въ нѣкаква придобивка, или че нѣкоя мома е запалила чергата на този момъкъ. Това съ предположения само. Азъ не зная, какъ мома може да пали чергата на момъка. Ако насочите слънчевитѣ лъчи точно срещу фокуса на една леща, на това мѣсто ще се образува толкова топлина, че всѣко тѣло, поставено на този фокусъ, може силно да се нагорещи или да се запали. На земята ли се е образувалъ този фокусъ? Не, той се е образувалъ на слънцето нѣкѫде, но въ дадения случай се проявява на земята, понеже има за това благоприятни условия. Ученитѣ казватъ, че лещата пречупвала свѣтлината. Ние казваме пъкъ, че свѣтлината никога не се пречупва. Това, което може да се пречупва, не е свѣтлина. За да обяснятъ нѣкои явления въ природата, ученитѣ казватъ, че свѣтлината се пречупва, но това сѫ тѣхни схващания. Въ човѣшкия умъ става нѣкакво пречупване, но за пречупване на свѣтлината, напримѣръ, може да се даде съвсемъ друго обяснение отъ това на ученитѣ. Всички явления въ природата иматъ свое разумно обяснение. Какъ се е събралъ този фокусъ въ лещата, какъ се събиратъ слънчевитѣ лѫчи въ него, това сега не е важно за васъ. За васъ сѫ важни лещитѣ, които природата ви е дала, и съ които отъ хиляди години насамъ вие събирате и пръскате свѣтлината. Тѣзи лещи сѫ вашитѣ очи, които ученитѣ днесъ сѫ представили външно, въ разни видове стъкла, и чрезъ тѣхъ искатъ да обяснятъ, какъ става това събиране и пръскане на свѣтлината, а сѫщо така, какъ става пречупването на свѣтлиннитѣ лѫчи въ фокуситѣ. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ положителна наука, която да обясни правилно явленията въ разумната природа; тя ще избави хората отъ вѫтрешнитѣ имъ заблуждения. Заблуждения има и въ умствения, и въ сърдечния животъ на хората; заблуждения има и въ постѫпкитѣ имъ. Вземете, напримѣръ, въпроса, който се третира отъ ученитѣ, коя философия е най-права. Ако четете философията на Иоханъ Ремке, ще видите, че той отрича всички философии отъ 25 вѣка насамъ; той казва, че тѣ нѣматъ никаква философия, и че философията имъ не е нищо друго, освенъ философски жаргонъ. Той се стреми да даде нова насока на философията, да я направи основна, независима наука. Той казва: Философията, като основна наука, която не признава никакви скрижали, не благоговѣе предъ никакви авторитети. На това основание и азъ казвамъ: ако религиозниятъ служи на Бога отъ страхъ, той не е философъ, въ него нѣма никаква философия, никаква религия. Какъвъ Богъ е този, на когото ти ще служишъ отъ страхъ? Единъ пѫтникъ минавалъ презъ гѫста гора и срещналъ на пѫтя си една голѣма мечка. Той се уплашилъ отъ мечката и хукналъ да бѣга. Въ страха, той изгубилъ шапката си и не могълъ да я намѣри. Като вървѣлъ по-нататъкъ, между шубръцитѣ нѣкѫде видѣлъ заекъ. Щомъ доближилъ до него, заекътъ хукналъ да бѣга, изплашилъ се отъ човѣка. Тогава пѫтникътъ се замислилъ и казалъ: значи, и отъ мене има по-страхливи сѫщества. Питамъ: мечката, която уплаши човѣка, голѣмия юнакъ, по-разумна ли е отъ него? Не е по-разумна. Заекътъ, който се уплаши отъ човѣка, по-разуменъ ли е отъ него? И той не е по разуменъ. И въ двата случая човѣкътъ е по-разуменъ. Защо се плаши тогава? Вие трѣбва да си отговорите на въпроса, какъ и кога е произлѣзълъ страха. Първоначално страхътъ не е сѫществувалъ въ Битието. Страхътъ не е нѣщо кардинално, което да е сѫществувало въ човѣка още при създаването му. Той отпосле се е явилъ, вследствие на отклонението, което станало съ самия човѣкъ. И действително, когато клони да изгуби равновесието си, да падне, човѣкъ всѣкога се страхува. Това показва, че страхътъ носи своето начало отъ далечното минало нѣкѫде, когато човѣкъ се е отклонилъ отъ правия пѫть. Значи, страхътъ води началото си отъ грѣхопадането на първитѣ човѣци. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ здрава, положителна основа въ живота си. Затова, всѣки трѣбва да знае, каква е неговата основа, какво е неговото вѣрую, каква е философията на неговия животъ. Какъ живѣятъ съвременнитѣ хора? Тѣ живѣятъ като гѫби: растатъ, ядатъ и пиятъ, обличатъ се, докато единъ день заминатъ за другия свѣтъ. Близкитѣ имъ започватъ да плачатъ, да скърбятъ, че еди-кой си заминалъ за другия свѣтъ. Когато хората се раждатъ, приематъ ги съ радость; когато заминаватъ, изпращатъ ги съ плачъ. Когато детето се роди, майката не знае, отде е дошло; когато замине за другия свѣтъ, майката казва: Богъ да го прости, замина за нѣкѫде. И въ този случай, тя не знае, де отива детето. Значи, хората не знаятъ, нито отде сѫ дошли, нито де ще отидатъ. Има едно общо вѣрую, че човѣкъ излиза отъ Бога и се връща при Него. Това е механическо обяснение на въпроса, което не успокоява човѣка. Хората търсятъ Бога отвънъ, вследствие на което се намиратъ въ голѣмо противоречие. Преди всичко, човѣкъ трѣбва да търси Бога като вѫтрешна сила въ себе си. която му дава мощь, която осмисля живота му. Ако по този начинъ се стреми къмъ Бога, той ще се освободи отъ всички ограничения въ живота. Като наблюдавате небеснитѣ тѣла съ телескопъ, по голѣмината имъ вие познавате, кои отъ тѣхъ сѫ по-отдалечени, и кои сѫ по-близо до васъ. Следователно, всѣко тѣло, къмъ което вие се приближавате, става по-голѣмо; това, отъ което се отдалечавате, става по-малко. Въ сѫщность, тѣлото не става нито по-голѣмо, нито по-малко, но привидно изглежда по-малко, или по-голѣмо. Когато младиятъ се възхищава отъ една идея, а въ старинитѣ си намира, че тази идея е празна работа, това показва, че той е станалъ материалистъ. Въ този случай, стариятъ човѣкъ се е отдалечилъ отъ реалностьта на нѣщата. Идеята, която по-рано го е възхищавала, сега е станала толкова малка за него, че той почти не я вижда и намира, че е празна работа. И наистина, докато сѫ млади, хората сѫ идеалисти, интересуватъ се отъ всичко, приятно имъ е да живѣятъ, на всичко се радватъ. Когато остарѣятъ, преставатъ да се интересуватъ. Такава е философията на Настрадинъ Ходжа, който казва: „Докато жена ми и азъ сме живи, цѣлиятъ свѣтъ ме интересува. Щомъ жена ми умре, половината свѣтъ се свършва за мене; щомъ и азъ умра, цѣлиятъ свѣтъ се свършва. Казвамъ: въ реалностьта сѫществува само единъ Богъ, Който не е познатъ на хората. Въ Бога нѣма желание хората да Го познаватъ. Ако Той би ималъ желание да бѫде познатъ отъ хората, това значи да има нѣкакви слабости. Това би значило, че на Бога липсва нѣщо. Майката иска да роди дете, за да се осмисли живота ѝ. Значи, липсва нѣщо на майката, затова тя иска дете. Питамъ: ще дойде ли день, когато майката нѣма да иска деца? Засега това е неразрешенъ въпросъ, който за дълго време още ще остане въ това положение. Затова, ние казваме: Въ свѣта сѫществува само единъ Богъ, и всички богове сѫ излѣзли отъ Него. Въ свѣта сѫществува само една майка, и всички майки сѫ излѣзли отъ нея. Въ свѣта сѫществува единъ Учитель, и всички учители сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта сѫществува само единъ ученикъ, и всички ученици сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта има само единъ приятель, и всички приятели сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта има само една душа, и всички души сѫ излѣзли отъ нея. Въ свѣта има само единъ духъ, и всички духове сѫ излѣзли отъ него. Следователно, ако искате да разберете реалностьта, вие трѣбва да се стремите къмъ първичната реалность. Ако искате да разберете, имате ли душа и духъ, вие трѣбва да се свържете съ първата душа, съ първия духъ, отъ когото сте излѣзли. При това положение, никой нѣма право да пита, какъ може да намѣри реалностьта на нѣщата. Който искрено търси тази реалность, той никога не пита, какъ и де може да я намѣри. Трѣбва ли човѣкъ да пита хората, какъ да яде? Той знае това изкуство отъ хиляди години насамъ, и затова, като се намѣри предъ ядене, сяда и започва да се храни. И малкото пиленце, едва що излупено, знае вече, какъ да кълве. И малкото дете, едва що родено, знае, какъ да бозае. Обаче, поради своето отклонение отъ правия пѫть, хората сѫ изопачили Божествения редъ и порядъкъ на нѣщата, вследствие на което сѫ си създали нещастия и страдания. Животътъ на съвременнитѣ хора е пъленъ съ отрицателни нѣща: злоба, зависть, умраза, болести и т. н. Следъ всичко това идатъ ученитѣ и философитѣ, които искатъ да обяснятъ на хората причинитѣ за социалното зло въ свѣта. Казвамъ: човѣкъ самъ за себе си е причина за социалното зло въ свѣта. Ако хората мислятъ, че обществото, като цѣло, въ единъ день може да се изправи, а съ това да се изправи и цѣлия свѣтъ, за такова мнение турцитѣ казватъ: „И да видишъ, и да чуешъ, не вѣрвай!“ Това значи да отречемъ разумностьта, да отречемъ цѣлокупното въ живота и да приемемъ, че Богъ за единъ день само ще оправи свѣта. И това е възможно, но то е лесниятъ пѫть. Това подразбира вече, че хората сѫ станали по-добри. Днесъ лесно могатъ да се премахнатъ противоречията отъ живота. Какъ? Чрезъ малки усилия. Значи, ако противоречията и до днесъ не сѫ премахнати, това показва, че хората не правятъ усилия. И наистина, нѣкой заболява отъ хрема — проста, обикновена болесть, която е добро срѣдство за пречистване. Но като не правятъ малки усилия да се освободятъ отъ нея, хората сами си създаватъ усложнения. И ще видите, че отъ тази проста болесть заминаватъ десетки хора. Сѫщо така и инфлуенцията е болесть, на която не се обръща внимание, но и тя може да се усложни. Хората лѣкуватъ хремата по различни начини: едни си превързватъ носа съ кърпи, натопени въ гореща вода; други правятъ промивки съ топла вода, трети я лѣкуватъ съ различни цѣрове. Въ сѫщность, причината за хремата е слабото дишане. Който заболява отъ хрема, той трѣбва да знае, че въ дишането му има нѣкакво отклонение; дишането не е ритмично, вследствие на което не се приема достатъчно количество въздухъ. Щомъ дишането се подобри, и хремата ще изчезне. Съ хремата природата предупреждава човѣка, че трѣбва да работи. Ако не вземе въ внимание това предупреждение, тя му изпраща треската. При треската нѣма кихане, както при хремата, но тя се придружава съ тръпки, съ огънь и съ студъ. Човѣкъ рита, роптае срещу треската, но тя му казва: Съ ритане работа не става. Ти трѣбва да работишъ! Треската мяза на онѣзи разбойници, които обиратъ паритѣ на човѣка, съ което искатъ да му кажатъ: Ако искаше да не те обиратъ разбойници, трѣбваше да дадешъ тия пари на бедни, на сиромаси хора, а не да ги държишъ за черни дни. Въ това отношение, турцитѣ бѣха голѣми майстори: когато отиваха при нѣкой български чорбаджия де го обератъ, тѣ направо му казваха да даде паритѣ си. Ако той отказваше да ги даде, тѣ започваха да се разговарятъ помежду си: Дайте веригата тукъ! Единъ отъ тѣхъ наклаждаше огънь, другиятъ туряше веригата въ огъня и я държеше тамъ, докато се зачерви. Следъ това взимаха нагорещената верига и се приготвяха да я турятъ на врата на чорбаджията. Като виждаше това освѣтление, той веднага казваше: Чакайте, ще ви дамъ паритѣ. Ще не ще, чорбаджията изваждаше паритѣ си и ги даваше на турцитѣ. Като си отидатъ, чорбаджията си казваше: Слава Богу, че съ малко се освободихъ отъ тия турци! Иначе, животътъ ми щѣше да отиде. Сѫщото прави и треската. Като дойде при нѣкой човѣкъ, тя му казва: Скоро давай, каквото имашъ! Питамъ: защо ви е такова богатство, което носи редъ нещастия следъ себе си? Когато хората се питатъ, трѣбва ли човѣкъ да бѫде богатъ, или не, казвамъ: ако вашето богатство внася раздори въ цѣлия домъ, по-добре да си отиде; ако вашето богатство разваля отношенията между мѫже и жени, между синове и дъщери, между господари и слуги, по-добре да си отиде. Обаче, ако вашето богатство е въ състояние да подобри отношенията между любовьта и добродетельта, по-добре да остане. Тъй щото, който иска да бѫде богатъ, той трѣбва да се запита, дали богатството, къмъ което се стреми, ще послужи за подобрение на живота му. Следователно, човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ ония външни облаги, които сѫ въ сила да произведатъ въ него великъ, вѫтрешенъ мораленъ превратъ. Подъ думата „моралъ“ азъ разбирамъ най-низкото положение, до което човѣкъ е стигналъ. Само физическиятъ човѣкъ може да има моралъ. Следъ морала иде животътъ. Да живѣешъ е нѣщо по-високо, отколкото да имашъ моралъ. И животътъ има свой външенъ изразъ. Този изразъ е човѣшката мисъль. Значи, отлѣво животътъ си служи съ морала, а отдѣсно — съ човѣшката мисъль. При тази алтернатива, сѫщината на живота се изразява въ опериране отъ една страна съ морала, а отъ друга — съ човѣшката мисъль. Който не разбира отношенията на морала къмъ живота, той иска да докаже, че моралътъ е единственото важно нѣщо въ живота, и затова човѣкъ трѣбва да бѫде мораленъ. Не, моралътъ е само лѣвата страна на човѣка. Кога човѣкъ става мораленъ? Когато го обератъ. Тогава той започва да пита: Има ли моралъ въ свѣта, или нѣма? Обаче, ако той обере нѣкого, тогава не пита, има ли моралъ въ живота, или нѣма. Когато разумниятъ човѣкъ прилага морала, той го прилага еднакво къмъ всички. Следователно, когато съвременнитѣ хора страдатъ, тѣ трѣбва да си обяснятъ причинитѣ на тѣзи страдания, за да ги премахнатъ. Обаче, и до днесъ още хората говорятъ за любовьта на Христа къмъ човѣчеството, за това, че Той се пожертвувалъ за тѣхъ, че пакъ ще дойде на земята да ги повдигне и чакатъ това време. Това сѫ залъгалки на мързеливитѣ хора. Мързеливиятъ синъ седи въ кѫщи безъ работа, губи времето си, а баща му го успокоява, че макаръ днесъ да сѫ сиромаси, но утре дѣдо му ще умре и ще остави голѣмо наследство. Синътъ слуша баща си, чака дѣдото да умре, но дѣдото не умира. Дѣдото е отъ дълговѣковнитѣ, той ще живѣе 120 години, ще зарови и сина си, и внука си. Казвамъ на този синъ: не чакай дѣдо ти да умре, но започни да работишъ, самъ да печелишъ пари. И ако дѣдо ти остави нѣщо следъ смъртьта си, благодари; ако нищо не ти остави, пакъ бѫди благодаренъ. Питамъ: какво наследство сѫ ни оставили въ науката нашитѣ дѣди и прадѣди? Истинската наука ни довежда до такова положение на съзнанието, при което трѣбва да се откажемъ отъ наследството на нашитѣ дѣди и прадѣди. Тѣ ни оставиха повече дългове, отколкото приходи. Ако дѣдо ви е оставилъ 10,000 лева наследство, а 100,000 лева дългъ, кажете му той да си плати дълговетѣ, а наследството да остави на когото иска. Питамъ нѣкого: вѣрвашъ ли въ науката? — Вѣрвамъ. — Защо? — За знанията, които е дала на човѣчеството. — Какво благо е донесла науката за човѣчеството? Какво благо е донесла религията за човѣчеството? Не казвамъ, че науката и религията не сѫ донесли нищо за човѣчеството, но обръщамъ внимание на хората върху въпроса, какво въ сѫщность трѣбва да донесе науката, и какво — религията. Въ най-тѣсенъ смисълъ, науката трѣбва да донесе свѣтлина за човѣшкия умъ, а религията — топлина за човѣшкото сърце. Нѣкои искатъ да намѣрятъ нѣкакъвъ контрастъ между науката и религията. Религията подразбира онова първично състояние на съзнанието, съ което човѣкъ се проявява на земята. Религията има мѣсто само на земята. На небето никаква религия не сѫществува. Може ли човѣкъ безъ религия? — Докато е на земята, той не може да живѣе безъ религия, както не може да влѣзе въ водата безъ корабъ, или безъ лодка. Смѣшно ще бѫде, обаче, като излѣзе на брѣга, да влачи следъ себе си кораба или лодката. Това означаватъ думитѣ, които хората често употрѣбяватъ: безъ наука не може, безъ религия не може, безъ кѫща не може и т. н. Докато е на земята, човѣкъ се нуждае отъ кѫща, но щомъ се качи въ въздуха, никаква кѫща не му трѣбва. Следователно, кѫщитѣ сѫ потрѣбни, но само за твърдата почва. Корабитѣ сѫ потрѣбни, но само за водата. Аеропланитѣ сѫ потрѣбни, но само за въздуха. Писанието казва: „Има домове нерѫкотворени“. Значи, сѫщината на човѣшкия животъ не се заключава въ онова, което човѣшката рѫка може да направи. „Той промѣнява времената и поритѣ“. Пророкъ Данаилъ се спира върху онази Първична Причина, Която измѣня времената и поритѣ. Тя измѣня лошитѣ условия на живота. Първичната Причина, която обича човѣка, го освобождава отъ тия условия. Тази Причина е Любовьта. Когато времената се измѣнятъ, когато условията на живота се подобряватъ, туй показва, че Великиятъ въ свѣта върши това. Какъ може Той да промѣни времето? Представете си, че вие сте беденъ, нѣмате петь пари въ джоба си, не можете да купите дърва или вѫглища, а вънъ е студено, 30—40° подъ нулата, пъкъ нѣма и богати хора, които да се погрижатъ за васъ. Какво трѣбва да направите? Обърнете се къмъ Първата Причина, къмъ Този, Който ви е изпратилъ на земята, и се помолете да ви помогне. Той веднага ще измѣни времето. — Какъ? — Слънцето ще започне да грѣе по-силно, температурата ще се повдигне, и нѣма да забележите, какъ термометърътъ ще се повдигне до нула градуса. Първата Причина не постѫпва като персийскиятъ владетель, да обесва по единъ богатъ за смѣтка на единъ сиромахъ, който умира отъ гладъ и студъ. Богъ е въ сила да помогне на едного, безъ да причини страдание на другиго. Следователно, докато нѣма свѣтлина, човѣкъ не може да намѣри пѫтя, не може да има никакви постижения. Той трѣбва да има любовьта въ себе си като пѫть, мѫдростьта — като постижение, а истината — за реализиране; чрезъ нея той може да придобие исканата свобода. Който се усѣща слабъ, той трѣбва да търси любовьта като пѫть въ живота си, мѫдростьта за постижение на желанията си, а истината, като условие за реализиране на нѣщата. Нѣкои хора учатъ, свършватъ гимназия, университетъ и влизатъ въ живота, дето искатъ да се прочуятъ, всички да говорятъ за тѣхъ, но яви ли се нѣкой по-даровитъ, тѣ се заоблачаватъ. Какво трѣбва да правятъ при това положение? Актьоръ, който иска да задоволи само публиката, той не е истински актьоръ; учитель, който иска да задоволи само своитѣ ученици, не е истински учитель. Задачата на учителя не седи само въ това, да даде знания на ученицитѣ си и да ги застави да го обичатъ, но той трѣбва да събуди въ тѣхъ любовь първо къмъ единния ученикъ. Щомъ обикнатъ този ученикъ, тѣ ще обикнатъ и учителя си. Ученицитѣ трѣбва да обикнатъ първо идеалния ученикъ, защото отношенията на този ученикъ къмъ учителя му сѫ идеални. Докато не намѣрите идеалния ученикъ, вие не можете да намѣрите и идеалния учитель. Сѫщото нѣщо трѣбва да приложите и къмъ Бога. Вие не можете да обичате хората, ако първо не обичате Бога. Любовьта къмъ Бога е първиятъ принципъ въ живота. Върху любовьта се гради цѣлиятъ животъ. Тя е сѫщественото нѣщо въ живота, а другитѣ работи идатъ следъ нея. Мѫдростьта, истината и другитѣ добродетели идатъ следъ любовьта. Защо? Защото първо ние трѣбва да имаме нѣщо дадено, или на съвремененъ езикъ казано, ние трѣбва да имаме една реалность, къмъ която нито можемъ да прибавимъ, нито можемъ да отнемемъ нѣщо. Такава реалность, именно, е любовьта. Човѣкътъ на любовьта е всѣкога ситъ, доволенъ; той е здравъ и богатъ. Подъ „богатство“ не разбирамъ външно богатство, изразено само въ пари и кѫщи. Външното богатство е малъкъ резултатъ на любовьта; то не е пълна проява на любовьта. Любовьта е магическата сила въ свѣта. Когато Богъ каза: „Да бѫде виделина!“ — стана виделина. Той направи това съ своята любовь. Любовьта създаде свѣта, любовьта създаде цѣлата вселена. Когато погледнемъ къмъ слънцето, къмъ звездитѣ, ние имаме предъ видъ Божията Любовь. Ето защо, първиятъ и най-силенъ потикъ на човѣшката душа е да възприеме любовьта въ всичката ѝ пълнота, за да се освободи отъ ограниченията на живота. Казвате: Ние вѣрваме въ Бога. — Оставете вашето вѣрване настрана. Ако съ вашата вѣра вие не можете да добиете безсмъртие, тази вѣра е детинска. Ако вашата вѣра не може да ви отвори вратата за невидимия свѣтъ, и ако не може да ви свърже съ всички разумни и напреднали сѫщества, тя е детинска вѣра. Ще се запитате, дали има сѫщества по-напреднали и по-разумни отъ хората. Въ свѣта сѫществуватъ много по-напреднали сѫщества отъ хората, които наричатъ гении, светии, ангели, арахангели и т. н. Ангелитѣ слизатъ на земята да видятъ, какъ живѣятъ хората и се усмихватъ на тѣхното богослужение, на тѣхното безвѣрие. Защо трѣбва хората да се съмняватъ въ Бога, щомъ иматъ животъ въ себе си? Разумниятъ животъ въ човѣка е проява на Бога. Отъ този животъ трѣбва да се започне. Въ царството на персийския владетель, за когото споменахъ по-горе, върлували голѣмъ студъ и сиромашия, вследствие на което всѣка година умирали голѣмо число отъ поданицитѣ му. Той ги съветвалъ да живѣятъ добре, но нито сиромаситѣ, нито богатитѣ изпълнявали неговитѣ съвети. Като гледалъ страданията на сиромаситѣ, дошла му на умъ следната идея: за всѣки сиромахъ, умрѣлъ отъ студъ и гладъ, да се обесва по единъ богатъ. Царьтъ веднага турилъ идеята си въ приложение. И наистина, когато съобщавали, че нѣкой сиромахъ умрѣлъ отъ студъ и гладъ, въ същия день още обесвали единъ богатъ. Като гледали това нѣщо, богатитѣ започнали да се стрѣскатъ и отворили кесиитѣ си. Всѣки богатъ се задължилъ да се грижи за единъ сиромахъ, да не го остави да умре отъ гладъ и студъ. Съ тази мѣрка на царя, числото на умиращитѣ сиромаси отъ гладъ и студъ значително намалѣло. Какво показва това? Че докато страданията не дойдатъ близо до човѣка, той никога не може да влѣзе въ положението на страдащитѣ, на беднитѣ. Само по този начинъ човѣкъ може да стане внимателенъ и отзивчивъ къмъ страданията на ближнитѣ си. Казвате: Защо Богъ е създалъ свѣтътъ така? Защо е внесълъ страданията въ живота? — Това съ въпроси и разсъждения, останали отъ онзи философски жаргонъ, който е сѫществувалъ отъ преди хиляди години насамъ. Споредъ този философски жаргонъ, всички хора казватъ, че животътъ нѣма смисълъ, че правда не сѫществува въ свѣта, че Богъ не гледа еднакво благосклонно къмъ хората, че праведнитѣ били привилегировани, а грѣшнитѣ пъшкали подъ тежестьта на своята карма и т. н. Какво нѣщо е кармата? Едно време карма не е сѫществувала. Хората сами създадоха своята карма, и ако вървятъ въ правия пѫть, кармата имъ, сама по себе си, ще се махне. Битието, въ което живѣемъ, има свои привилегии, но има и свои задължения. Човѣкъ трѣбва да съзнава, че е дошълъ на земята, първо да слугува, а после да благува. За тази цель, той трѣбва да намѣри опорната точка на своя организъмъ, на своето сърце и на своя умъ. Когато нѣкой казва, че за него Богъ е Баща, отъ Когото получава всичко, каквото пожелае, той се намира въ положението на дете, което познава баща си по това, че каквото пожелае, получава. И наистина, каквото пожелае детето — пари, дрехи, обуща, играчки, книги — всичко получава. И съвременнитѣ хора проповѣдватъ за Бога, но на тѣхнитѣ молитви не се чува ни гласъ, ни услишание. Защо молитвата имъ не се чува? Защото не се молятъ на истинския Богъ. Когато отстъпиха отъ Бога, евреитѣ си направиха единъ идолъ и му се кланяха. Тогава пророкъ Илия имъ каза: Хайде да направимъ единъ опитъ, да видимъ, кой е истинскиятъ Богъ и чие вѣрую е право. Какъвъ бѣше опитътъ? Пророкъ Илия направи единъ крѫгъ, тури на него дърва, а върху тѣхъ жертвата и каза на еврейскитѣ пророци, на брой 400, да се помолятъ на своя богъ, да пусне огънь отъ небето, да запали жертвеника. Цѣлъ день се молиха тия пророци, пѣха, скачаха, удряха се съ ножове, но ни гласъ, ни услишание. Пророкъ Илия имъ каза: „Викайте по-силно, може да е заспалъ вашиятъ богъ, или пъкъ може да е занятъ съ нѣщо. Сега пъкъ азъ ще се помоля на моя Богъ, да видимъ, ще се чуе ли молитвата ми. Пророкъ Илия повдигналъ очитѣ си нагоре и започналъ да се моли. Следъ нѣколко минути, слѣзълъ огънь отъ небето и изгорилъ жертвата. По-нататъкъ не се казва, какво е говорилъ пророкътъ съ 400-тѣ израилски пророци, но се предполага, че тѣ сѫ го предизвикали съ нѣщо, и той заповѣдалъ да избиятъ всички до единъ. Въ дадения случай, пророкъ Илия представя персийския владетель, който издалъ заповѣдь въ царството си, за всѣки сиромахъ, който умира отъ гладъ и студъ, да се обеси по единъ богатъ. Обаче, Богъ не съизволява въ убийството. Пророкъ Илия, който минаваше за силенъ, мощенъ, въ ревностьта си къмъ Бога, бѣше дошълъ до убеждението, че тия лъжливи пророци трѣбва да се избиятъ. Той мислѣше, че като ги избие, други нѣма да се явятъ. „Колкото и да се кастри тръна отгоре, той все ще пуща корени“. Значи, злото се крие нѣкѫде дълбоко въ човѣка — въ човѣшкия егоизъмъ. „Той промѣнява времената и поритѣ, сваля царе и поставя царе“. Думата „царь“ взимамъ въ смисълъ на силни възгледи, силни мисли и желания, които поробватъ човѣка. Тѣ сѫ ония силни, наследени чърти въ човѣка. Напримѣръ, синътъ може да наследи отъ пияния си баща слабостьта да пие, но ако има будно съзнание, той може да избегне тази наследственость. Какъ могатъ да се надвиятъ наследственитѣ чърти? Различни начини има, но преди всичко изисква се будно съзнание и воля. Единъ пияница, който опропастилъ живота си, изгубилъ всичкото си богатство отъ пиянство, отишълъ единъ день въ една отъ кръчмитѣ, които обикновено посещавалъ, и видѣлъ тамъ хубави череши. Той се обърналъ къмъ кръчмаря съ молба да му даде една отъ тия череши, но последниятъ отказалъ на молбата му. — Тъй ли? Ти опропасти здравето ми, взе всичкото ми богатство, а сега не ми давашъ една череша! Благодаря ти, азъ разбрахъ вече смисъла на живота. Отъ този часъ кракътъ ми нѣма да стѫпи въ кръчма! Отсега нататъкъ ще живѣя трезвъ и разуменъ животъ. Питамъ: какво показва това? Това показва, че царьтъ на пиянството, на неразумностьта е сваленъ отъ своя тронъ, и вмѣсто него е поставенъ на власть царьтъ на разумностьта, на трезвеностьта. Първиятъ животъ е неправиленъ, а вториятъ — правиленъ. Право ли е, когато хората виждатъ различие въ разнитѣ вѣрвания, а въ сѫщность проповѣдватъ любовь и вѣра въ Бога? Можете ли да кажете, че братята и сестритѣ въ единъ домъ иматъ любовь къмъ родителитѣ си, ако се каратъ помежду си? Когато слугитѣ въ единъ домъ се каратъ, това показва, че тѣ не обичатъ господаритѣ си. Ако жената постоянно говори лошо за мѫжа си и е недоволна отъ него, че не донесълъ въ кѫщи това-онова, тя не го обича. Когато мѫжътъ донася на жената всичко, каквото ѝ е нужно, това още не показва, че той е добъръ мѫжъ. Като се говори за доброта, тя не се изразява непременно материално. Не, правилни отношения и разбирания между хората трѣбва да има! Сродство между душитѣ трѣбва да сѫществува! Разумната, любещата жена не трѣбва да се интересува отъ това, дали мѫжътъ ще донесе хлѣбъ, или не. Тя знае, че това е негова работа. Тежко на онзи мѫжъ, когото жена му трѣбва да учи, какъ да гледа домъ, какъ да се облича, какъ да се отнася къмъ хората и т. н.! Кой учи птицата, какъ да се облича? Ако съвременнитѣ мѫже и жени не знаятъ, какъ да се обличатъ, и женитѣ имъ трѣбва да ги учатъ, тѣ сѫ останали назадъ въ разбиранията си. Когато нѣкой пита, дали е въ правия пѫть, азъ намирамъ, че той е закъснѣлъ. Кой е правиятъ пѫть? Правиятъ пѫть е пѫтьтъ на любовьта. Кое е постижението на правия пѫть? Свѣтлината е постижението на правия пѫть. Кой е резултатътъ на този пѫть? Истината. Мнозина казватъ, че свѣтътъ скоро щѣлъ да се свърши. — Ние не знаемъ нищо опредѣлено по това, макаръ че ученитѣ твърдятъ, какво слънцето щѣло да изгасне, а съ него заедно и животътъ ще се прекрати. Слънцето е свѣщь, която, споредъ нуждитѣ, може да се запалва, може и да се загасва. То е все едно, когато вие гасите и палите свѣщьта си по нѣколко пѫти на день, хората да казватъ, че свѣщьта ви е изгаснала. Не, свѣщьта не е изгаснала, но по нѣкакви економически съображения вие я палите и изгасвате. Преди всичко, ученитѣ трѣбва да отговорятъ на въпроса, за кого грѣе слънцето. Въ хамбаря на единъ богатъ земедѣлецъ се събрали единъ день мравитѣ, молцитѣ и мишкитѣ, да разискватъ върху въпроса, за кого е събрано житото въ хамбаря. Най-виднитѣ философи отъ събранието взимали думата по редъ и изказвали мнението си. Мравешкиятъ философъ казалъ: Господарьтъ на хамбаря е събралъ житото за насъ, защото ние трѣбва да подържаме живота си. Философътъ на молцитѣ казалъ: Житото е складирано за насъ, да се хранимъ, за да свършимъ задачата, която ни е дадена. Най-после философътъ на мишкитѣ казалъ: Господарьтъ е турилъ житото въ хамбаря за насъ, защото сме най-голѣми отъ всички присѫтствуващи. Вѣрни ли сѫ тия твърдения? Тия философски твърдения сѫ дотолкова вѣрни, доколкото сѫ вѣрни и тия на хората, че свѣтътъ е създаденъ за тѣхъ. Така може да мисли човѣкъ само тогава, когато неговиятъ животъ стане едно съ този на Първичната Причина по мисъль, по чувство и по действие; така може да мисли човѣкъ само тогава, когато животътъ му стане едно съ живота на всички разумни, напреднали сѫщества. Докато съзнанието на човѣка е още на низко стѫпало, той не може да мисли, че слънцето за него грѣе, или че свѣтътъ за него е създаденъ. Защо? Защото, докато мисли, че свѣтътъ е създаденъ за него, ще дойде Господарьтъ на този свѣтъ и ще му докаже, за кого е създадено слънцето, за кого е създаденъ свѣтътъ. Така постѫпва и господарьтъ на хамбаря: влиза въ хамбаря и въ нѣколко часа само изгонва молцитѣ, мравитѣ и мишкитѣ вънъ, като имъ доказва невѣрностьта на тѣхнитѣ твърдения. Той имъ казва: Излѣзте вънъ и тамъ разисквайте върху въпроса, за кого е събрано житото въ хамбаря. Сѫщо такъвъ споръ се явилъ единъ день между пчелитѣ и оситѣ, за кого била създадена лозата. Пчелитѣ казвали, че лозата е създадена за тѣхъ, защото тѣ събиратъ медъ и сѫ полезни. Оситѣ пъкъ подържали, че лозата е създадена за тѣхъ, защото иматъ силни челюсти и могатъ да пробиватъ здравата ципа на гроздето, и по такъвъ начинъ могатъ да го използуватъ. Щомъ е така, тѣ казали помежду си: Хайде, да пристѫпимъ къмъ опитъ, да видимъ, кой има право. Оситѣ, които имали здрави челюсти, започнали да пробиватъ ципицата на гроздето, а пчелитѣ, възползувани отъ услугата на оситѣ, започнали на готово да смучатъ сладкия сокъ на гроздето. Отъ това време и до днесъ още все сѫщата история се разиграва: оситѣ пробиватъ люспитѣ на гроздето, а пчелитѣ смучатъ сладкия гроздовъ сокъ. Който иска да знае, де има хубаво, сладко грозде, нека следи, на кои лози кацатъ най-много пчели. При този споръ, оситѣ и пчелитѣ и до днесъ се ползуватъ отъ гроздето. Питамъ: ако пчелитѣ и оситѣ разрешиха спора практически, като пробиха люспата на гроздето и изсмукаха сока му, може ли човѣкъ да бѫде по-неразуменъ отъ тѣхъ, да не разреши правилно въпроса за създаването на свѣта? Пчелитѣ и оситѣ не си отговориха на въпроса, за кого е създадена лозата, но я използуваха. Сѫщо така, и хората не трѣбва да разискватъ върху въпроса, за кого е създаденъ свѣтътъ, но нека използуватъ благата, които сѫ вложени въ този свѣтъ, за своето растене и развиване. „Той промѣнява времената и поритѣ“ — първото положение на стиха. „Сваля царе и поставя царе“ — второто положение на стиха. „Дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“ — третото положение на стиха. Мѫдростьта е сила, която всѣки може да придобие, не изведнъжъ, но постепенно, съ течение на времето. Който иска да измѣни своя животъ, да го осмисли, той непременно трѣбва да бѫде мѫдъръ. Тъй щото, който иска да вложи въ живота си съдържание и смисълъ, той трѣбва да има знания, а знанията се даватъ само на разумнитѣ. Мнозина отхвърлятъ това твърдение и казватъ, че мѫдростьта и знанието не е за тѣхъ. Не, всѣки трѣбва да се стреми да придобие знание и мѫдрость. Тѣ сѫ качества присѫщи на човѣка. Всѣки човѣкъ може да бѫде разуменъ, всѣки човѣкъ може да има знания. Мѫчнотиитѣ въ живота се разрешаватъ, именно, чрезъ знание и мѫдрость. И ученитѣ хора разрешаватъ труднитѣ задачи въ науката пакъ чрезъ знание и мѫдрость. Много научни въпроси въ физиката, въ химията, въ обществения животъ се разрешаватъ чрезъ знание и мѫдрость, и така разрешени, тѣ улесняватъ живота на хората, намаляватъ тѣхния непосиленъ трудъ. Съвременнитѣ хора се трудятъ не по силитѣ си, терзаятъ се морално, физически, докато единъ день изнемогнатъ и обезсмислятъ живота си. Какво трѣбва да направятъ, за да се освободятъ отъ тѣзи терзания? Тѣ трѣбва да възприематъ положителната наука и философия, да създадатъ въ себе си прави убеждения, на които никога да не измѣнятъ. И тогава, като прости или учени, като богати или бедни, да си създадатъ такова вѣрую, което предъ нищо да не отстѫпва. Който има такова вѣрую, той ще разчита на него въ всички трудни моменти на своя животъ. Вашето вѣрую трѣбва да има силата на онзи пѫтникъ, когото разбойници хванали въ гората и завързали, но скоро били принудени сами да го развържатъ. Съ вързани рѫце макаръ, той се приближилъ при главатаря на разбойницитѣ и казалъ: Богъ, на Когото служа, ви заповѣдва да ме развържете. Азъ отивамъ по Негова работа и трѣбва непременно да я свърша. Азъ мога самъ да се развържа, но искамъ, както вие ме завързахте, така и да ме развържете. Главатарьтъ отказалъ да го освободи, но следъ нѣколко минути той падналъ на земята и уплашенъ, започналъ да вика на другаритѣ си: Развържете този човѣкъ! Съ него шега не бива. Имали ли сте тази опитность, следъ като ви турятъ въ затворъ, да кажете на надзирателя да ви пусне, защото, ако не ви пусне, ще го простратъ на земята и ще се принуди да ви освободи? Силна е Божията дума! Богъ казва на надзирателя на затвора да ви освободи, и ако не ви освободи, ще опита резултата отъ неизпълнение волята Божия. Такава опитность ималъ апостолъ Петъръ, когато билъ въ затворъ. Ангелъ Господенъ влѣзълъ въ затвора, бутналъ оковитѣ му и го освободилъ. Подобна опитность сѫ имали и тримата момци Сидрахъ, Месахъ и Авденаго, които, хвърлени въ огнената пещь, по чуденъ начинъ били запазени отъ изгаряне. Ще кажете, че това е ставало въ онѣзи времена, когато хората сѫ били праведни, но въ днешнитѣ времена това не може да стане. Чудно нѣщо! Ако следъ две и повече хиляди години отъ онѣзи времена, когато се пѣе и проповѣдва толкова много за Бога, не може да стане подобно нѣщо, защо ви е тогава съвременната култура, защо ви е тази вѣра въ Бога? Времената, въ които днесъ живѣете, трѣбва да бѫдатъ по-богати съ опитности. Вие трѣбва да бѫдете силни, лесно да се справяте съ мѫчнотиитѣ си. Дойдатъ ли при васъ гнѣвътъ, страхътъ, съмнението, безвѣрието, сиромашията, гладътъ, вие трѣбва да имъ кажете: Богъ, на Когото служа, каза да ме освободите! Щомъ кажете така, трѣбва да бѫдете свободни. Ще запитате, дали наистина тия нѣща могатъ да станатъ. Могатъ да станатъ, разбира се, но затова не се изискватъ празни думи, а вѣра, непоколебима, положителна и устойчива. Имате ли тази вѣра, вие ще бѫдете щастливи. Въ миналата беседа говорихъ за царя Абу-Бенъ-Фура за красивата му дъщеря Енъ-Суфи и за нейния възлюбенъ Елми-Баръ. Царската дъщеря била щастлива, затова възлюбениятъ ѝ, Елми-Баръ, не се осмѣлявалъ да отиде при нея. Тя имала много поклонници, и Елми-Баръ чакалъ всички да се изредятъ, да изкажатъ своето почитание и уважение къмъ нея. Единъ день тя заболѣла и умрѣла. Баща ѝ, заедно съ всички нейни поклонници, плакалъ, страдалъ, но най-после я погребали и се върнали по домоветѣ си. Тогава нейниятъ възлюбенъ, Елми-Баръ, отишълъ на гроба ѝ, извикалъ нѣколко пѫти: Енъ-Суфи, жива ли си? — Жива съмъ. Ако ме разровишъ отъ гроба, ще излѣза вънъ. Той взелъ лопатата и започналъ бързо да копае. Скоро разкопалъ гроба, и царската дъщеря, здрава и весела, излѣзла вънъ, на свѣтлина и свобода. Казвате: какъвъ смисълъ се крие въ този разказъ? Ако вашиятъ идеалъ е мъртавъ и заровенъ дълбоко въ земята, много отъ поклонницитѣ му ще плачатъ за него, но нѣма да го съживятъ. И бащата на вашия идеалъ ще плаче за него, но и той нѣма да го съживи. Защо? Защото тѣ всички плачатъ за неговата външна форма, за неговото тѣло. Обаче, когато дойде възлюбениятъ на вашия идеалъ, който обича неговата душа, неговото съдържание, той ще отиде при гроба му и ще извикат Енъ Суфи, жива ли си? — Жива съмъ, вземи лопатата и ме освободи. Той ще вземе лопатата, ще разрови гроба на своя идеалъ, ще го хване за рѫка и ще го изведе навънъ. Следъ това отишли да съобщатъ на царя, че нѣкой задигналъ тѣлото на дъщеря му. — Кой я задигна? — Задигна я нейниятъ възлюбенъ, който я взе да живѣе заедно съ него, но не въ бащиния ѝ домъ, а горе на планината. Тукъ тя се прости съ стария животъ и започна новия — животътъ на свѣтлината, на знанието и на мѫдростьта. Всички хора ще умратъ, ще влѣзатъ въ гроба, но следъ това вече ще покажатъ силата на своята вѣра, силата на Христовото учение. Силата на Христа се заключава, именно, въ това, че три деня следъ като умрѣ, Той възкръсна. Какъ възкръсна Христосъ? Въ Писанието е казано, че ангели слѣзли отъ небето, вдигнали плочата отъ гроба, и Христосъ възкръсналъ. Обаче, споредъ едно предание се казва, че Петъръ и Иоанъ отишли на гроба на Христа и извикали: Учителю, тукъ ли си? Живъ ли си, Учителю? Христосъ отговорилъ: Ако вдигнете плочата отъ гроба ми, азъ ща излѣза вънъ. Тѣ се помѫчили да вдигнатъ плочата, но не могли, затова дошълъ ангелъ Господенъ отъ небето, вдигналъ плочата, и Христосъ възкръсналъ. Следователно, по сѫщия начинъ Христосъ трѣбва да възкръсне въ васъ, въ видъ на нѣкаква нова идея. И вие трѣбва да бѫдете поне като апостолъ Петра, да отидете при гроба на Христа и да кажете: Учителю, тукъ ли си? Живъ ли си още? Достатъчно е да чуете гласа на Христа, макаръ и да не сте въ сила още да вдигнете камъка отъ гроба Му. Много пѫти ще чувате гласа на Бога да ви говори отвѫтре, но не ще можете да вдигнете камъка отъ вашия гробъ. И тъй, вие трѣбва да дойдете до това положение, именно, да вдигнете камъка отъ вашия гробъ и да възкръснете. Следъ всичко това, кой може да убеди възлюбения на царската дъщеря, че сѫществува смърть? Той ще каже: Азъ зная, че смърть не сѫществува, имамъ опитность за това. Оттукъ всѣки ще разбере, че великата задача на неговия животъ е да придобие безсмъртието, да придобие вѣчния животъ. Сега и вие, като Петра, питате Христа, какво трѣбва да правите, т. е. какво ще стане съ васъ, ако Христосъ не възкръсне? Наистина, ако Христосъ не бѣше възкръсналъ, работата на ученицитѣ Му бѣше свършена. Сѫщото се отнася и до васъ. Ако Христосъ не възкръсне, и вашата работа ще бѫде свършена. Когато Петъръ чу думитѣ на Христа: Тукъ съмъ! — той отиде при другитѣ апостоли, съобщи имъ това, което чу и видѣ, и трѣбваше всички заедно да се молятъ. Следъ това дойде ангелъ Господенъ, който отвали плочата отъ гроба, и Христосъ възкръсна. Тогава Той се явяваше на ученицитѣ си и изчезваше, и тѣ повѣрваха въ възкресението, въ безсмъртието на душитѣ. Силата на човѣка седи въ безсмъртието. При това положение, човѣкъ и да умре, пакъ ще възкръсне. Сега, като хора на новото, които работите за своето изправяне, както и за това на свѣта, трѣбва да знаете, че изправянето на свѣта се заключава въ вашата вѫтрешна сила. Иначе, върви ли по пѫтя на старото, човѣкъ все още ще мисли, че времето за възкресението не е дошло. Не, тритѣ деня, откакъ сте въ гроба, сѫ изтекли вече, и вие трѣбва да похлопате на гроба и да запитате: Господи, тукъ ли си? Живъ ли си? Щомъ чуете гласа Му, че иска да вдигнете камъка отъ гроба, вие трѣбва да сте готови да сторите това. Докато камъкътъ седи на гроба ви, вие се намирате при тежки, при трудни условия на живота, при непостигнати идеали. Мислите ли, че като ожените дъщеря си, ще постигнете своитѣ идеали? Не, ще я поставите на сѫщитѣ страдания, презъ каквито и вие сте минали. Мислите ли, че като свършите училище, или като забогатѣете, ще постигнете своитѣ идеали? Не, пакъ страдания ви очакватъ. Който жени дъщеря си, той трѣбва да ѝ даде въ наследство любовьта си. Който свършва училище, той трѣбва да получи дипломъ на любовьта, който да му отвори пѫтя на живота. Нѣкой иска да пише нѣщо по известни въпроси. Преди да пише, каквото и да е, той трѣбва да се запита, има ли дипломъ за любовьта? Той ще каже че не иска да свършва по любовьта. Нека свърши по любовьта и тогава да пише. Само така той ще разбере смисъла на живота. Какво правятъ хората днесъ? Като видятъ, че нѣкой човѣкъ проповѣдва нѣщо, първо ще го питатъ, къмъ коя черкова принадлежи. Това сѫ залъгалки за обикновенитѣ, а не за ученитѣ хора. Вземете примѣръ отъ Данаила. Външно той не принадлежеше къмъ никоя черкова, но когато трѣбваше да изтълкува съня на царя, обърна се къмъ Бога, и получи тълкувание на съня. Царскитѣ мѫдреци, обаче, не можаха да изтълкуватъ този сънь. Значи, Данаилъ можа да отвали камъка отъ гроба, заради което получи почести и хвала. Данаилъ не се подаде на тия почести и похвали, защото той искаше да покаже на свѣта, че сѫществува единъ Богъ, Който дава на всички хора любовь, мѫдрость, знание, сила, животъ и свобода. Този Господъ трѣбва да се проповѣдва на хората, за да бѫдатъ готови да изпълнятъ Неговата воля. Когато този Богъ живѣе въ душитѣ на всички хора, тѣ ще бѫдатъ помежду си истински братя и сестри, готови на всѣкакви жертви едни за други. Днесъ нѣкой срещне своя ближенъ и не го поздравява, а той се оплаква, че не го поздравилъ. Много малко иска този човѣкъ. Той трѣбва да иска нѣщо сѫществено. — Ама той не ме обича. — Не, ти трѣбва да искашъ нѣщо повече отъ любовьта. Онзи, въ когото Богъ живѣе, трѣбва да е готовъ да изпълни волята Божия и да живѣе и за другитѣ тъй, както и за себе си. Като отиде на гроба на своя ближенъ, той трѣбва да вдигне камъка оттамъ и да му каже: Стани и повече не грѣши! На учения, който изгубилъ знанието си, той трѣбва да каже: Стани и повече не грѣши! На момата, която изгубила красотата си, той сѫщо трѣбва да каже: Не се смущавай! Ще придобиешъ отново красотата си, но повече не грѣши! Съвременнитѣ хора падатъ, ставатъ, грѣшатъ и очакватъ, като отидатъ въ другия свѣтъ, тогава да се изправятъ. Не, станете отъ гробоветѣ си, влѣзте въ новия животъ и повече не грѣшете! Нѣщо реално се изисква отъ хората. Тѣ се намиратъ вече въ предградието на онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е съзнанието на хората. Днесъ хората седятъ единъ до другъ и не се интересуватъ да проникнатъ въ душитѣ си, да видятъ красивото въ себе си. Срѣщате малко момиченце, не обръщате внимание на него. Защо? Грозно било. Не, погледнете го внимателно, да видите, колко красива е душата му. — Какъ познахте? — Вижда се тази красота, но любовь трѣбва да има въ сърцето ви, за да я видите. Казвамъ: въ очитѣ на християнството, или въ очитѣ на новото учение, вие сѫщо така трѣбва да видите красивото, Божественото, да Го обикнете и да тръгнете въ пѫтя безъ страхъ, безъ съмнение. — Какъ да се простимъ съ старото? — Като станете като децата. Старото е дало вече, каквото ви трѣбва, новото търсете сега. Бащата казва на сина си: Синко, досега те носихъ на гърба си, но повече не мога. Иди сега въ свѣта, работи за себе си и за ближния си, и нека Богъ бѫде съ тебе! Днесъ и за млади, и за стари има работа. Всички трѣбва да придобиятъ истинския животъ, въ който нѣма никаква лъжа. Младитѣ се лъжатъ, че като се оженятъ, щастливи ще бѫдатъ. Старитѣ се лъжатъ, че като израснатъ децата имъ, ще ги гледатъ и щастливи ще бѫдатъ. Ученитѣ се лъжатъ, че знанието ще ги направи щастливи. Богатитѣ се лъжатъ, че богатството ще ги направи щастливи. Не се лъжете отъ тѣзи работи. Ние сме за онова знание, което никой не може да отнеме; ние сме за онова здраве, което нищо не е въ сила да разклати. Ние сме за живота, за любовьта, които никой не може да отнеме. Това е реалното, върху което животътъ трѣбва да се постави. Всичко това човѣкъ самъ може да постигне. Въ това, именно, седи разрешението на великата задача въ живота. Човѣшкото съзнание работи вече въ тази посока. Когато любите, вие ще имате сила да възкръснете. Вие любите първо вашата душа. Затова вашиятъ ангелъ ще слѣзе отгоре, ще отвали камъка отъ гроба ви, и вашата душа, Христосъ, ще възкръсне, ще ви се изяви. И на Петра се яви Христосъ. „Той промѣнява времената; сваля царе и поставя царе; дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“. Това значи: Богъ промѣня лошитѣ условия на живота; премахва голѣмитѣ препятствия отъ пѫтя ви; въ Него се крие голѣмата наука; въ Него се заключава Великото, Божественото, което всички търсятъ. И религия, и наука, всичко е отъ Бога, но не по външна форма, а по съдържание и смисълъ. Религия безъ любовь не е религия. Следователно, религия въ любовьта е проява на Бога. Оттукъ вадимъ следния изводъ: религията, родена отъ Бога, представя любовьта. Науката, родена отъ Бога, представя мѫдростьта. Религията и науката, т. е. любовьта и мѫдростьта трѣбва да се примирятъ въ васъ, да работите и съ дветѣ едновременно, за да се освободите отъ вѫтрешното робство, въ което сега се намирате. Тази е великата задача на човѣка. „Той промѣнява времената“. * 4. Беседа отъ Учителя, държана на 24 февруари, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.
  12. 1929_02_10 На този камъкъ

    От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание На този камъкъ. „И който падне на този камъкъ, ще се строши; а на когото падне, ще го смаже Матея 21: 44. „На този камъкъ“. Въ свѣта сѫществуватъ два велики закона за развиването на всички живи сѫщества: единиятъ законъ разрушава и разхвърля, а другиятъ — съгражда и нарежда. Между тѣзи два закона сѫществува известно отношение, което само разумниятъ, учениятъ и мѫдрецътъ разбиратъ. Обаче, за непросветения тѣзи два закона оставатъ чужди, неразбрани. Въ втория законъ, който съгражда и нарежда, той вижда Божието благо, а въ първия — своето нещастие. Тъй щото, когато мислитѣ, чувствата и желанията му се разхвърлятъ, че не може двата края да събере на едно мѣсто, той казва: Работитѣ ми не вървятъ добре. Когато всичкитѣ му мисли, желания и чувства сѫ въ редъ и порядъкъ, т. е. когато вториятъ законъ работи, той казва: Работитѣ ми вървятъ добре. Разбира се, щомъ впрегнете въ колата си вашитѣ угоени, добре изхранени коне, работата върви; обаче, щомъ впрегнете вашитѣ изпосталѣли, слаби коне, колата не върви: тукъ спирате, тамъ спирате, докато най-после тръгвате пешъ. И тогава казвате: Работитѣ ми не вървятъ добре. Защо? Защото нѣма кой да тегли колата. Докато конетѣ ви сѫ здрави и теглятъ колата, вие мислите, че причината да вървятъ работитѣ ви добре е въ васъ. Щомъ конетѣ ви сѫ слаби, колата не върви, тогава мислите, че хората сѫ виновни за това. Въ първия случай конетѣ сѫ силни и могатъ да каратъ колата. Въ втория случай конетѣ сѫ слаби, не могатъ да каратъ колата и казватъ: Я по-добре ни освободете, та и вашата, и нашата работа да върви напредъ. Така поне ще знаете, че разчитате само на себе си. Когато нѣкой остане назадъ съ колата си, той се чуди, какво да прави. Ако се обърне къмъ конетѣ съ този въпросъ, тѣ много лесно ще му отговорятъ. Отговорътъ е единъ: Освободи ни и тръгни пешъ! И тъй, всѣки човѣкъ има безброй желания, едни отъ които мязатъ на слабитѣ, изпосталѣли коне, а други — на угоенитѣ коне. Сѫщото може да се каже и за чувствата и мислитѣ въ човѣка. Обаче, хората трѣбва да разчитатъ на двата велики закона — на съграждане и на разрушаване. Тѣ нареждатъ нѣщата, поставятъ ги въ пъленъ редъ и порядъкъ, и по този начинъ указватъ възпитателно въздействие върху хората. И затова, когато разумниятъ човѣкъ поставя безпорядъка въ себе си въ пъленъ порядъкъ, казваме, че той се намира подъ влиянието на закона на съграждането. Когато неразумниятъ човѣкъ вижда около себе си пъленъ безпорядъкъ — колата счупена, конетѣ слаби, пѫтищата развалени, мостоветѣ задигнати отъ водитѣ, той се намира подъ закона на разрушението и казва: Тежъкъ е моятъ животъ! Когато мѫдрецътъ се намѣри подъ влиянието на този законъ, той не се обезсърдчава, той вижда настѫпващия редъ и порядъкъ и започва усилено да работи, да поставя всѣко нѣщо на своето мѣсто, и въ скоро време изпада подъ влиянието на закона на съграждането. Това значи мѫдрецъ — отъ безпорядъка създава редъ и порядъкъ. Следователно, порядъкътъ за мѫдреца е безпорядъкъ за глупеца; и безпорядъкътъ за глупеца е порядъкъ за мѫдреца. Глупецътъ представя закона, който разхвърля нѣщата, а мѫдрецътъ — закона, който нарежда нѣщата. „На този камъкъ“. Като се говори за камъкъ, ние имаме предъ видъ твърдата материя. Но материята, въ която живѣемъ, има четири агрегатни състояния: твърда, течна, въздухообразна и лѫчиста. Днесъ ние живѣемъ и се ползуваме най-много отъ твърдата материя, отъ почвата. Докато кракътъ ни е стѫпилъ на земята, ние сме решителни, осигурени и се намираме въ свѣта на порядъка. Щомъ изгубимъ тази почва подъ себе си, ние вече сме въ свѣта на безпорядъка. Порядъкътъ въ нашия животъ е за рибата безпорядъкъ. Достатъчно е за моментъ само да извадите рибата отъ водата и да я турите на твърдата почва, за да започне тя съ ужасъ да се блъска въ тази почва, да търси своята срѣда — водата. На твърдата почва поставена, тя е въ свѣта на безпорядъка. Докато птицата е въ въздуха, тя е способна да живѣе, да се проявява. За птицата, въздухътъ е свѣтъ на порядъкъ. Обаче, има сѫщества, които коренно се различаватъ отъ рибитѣ, отъ птицитѣ и отъ човѣка. Тѣ живѣятъ въ свѣтлината, въ лѫчистата материя, дето иматъ условия да се проявяватъ. За тѣхъ тази материя е свѣтъ на порядъкъ. Значи, сѫществуватъ четири състояния на материята, които спъватъ едни сѫщества въ развитието имъ, а на други благоприятствуватъ. И тогава казваме: който се спъва въ твърдата почва, той е риба; който стѫпва сигурно на твърдата почва, той е човѣкъ. Който се спъва въ водата, той е птица; който нарежда работитѣ си добре въ водата, той е риба. Който се спъва въ въздуха, той е прашинка; който нарежда работитѣ си въ въздуха, той е птица. И най-после, който се спъва въ свѣтлината, той е сгурия; който нарежда работитѣ си въ свѣтлината, той е сѫщество на свѣтлината. Сега, на васъ оставямъ да преведете всички тия величини и да извадите отъ тѣхъ редъ заключения, редъ максими за живота. Мѫдрецътъ вижда и разбира всички тия нѣща въ тѣхния редъ и порядъкъ, съ тѣхнитѣ свѣтлини и сѣнки, а глупецътъ вижда само сѣнкитѣ имъ. Като влѣзете въ нѣкоя художествена галерия, и наблюдавате картинитѣ, по тѣхъ ще познаете, какъвъ е художникътъ. Ако пъкъ художникътъ наблюдава посетителитѣ, какъ разглеждатъ картинитѣ, ще познае, каква е тѣхната култура, ще познае разбиранията имъ по художеството. Ако нѣкой отъ посетителитѣ се спре само върху сѣнкитѣ, той не е мѫдрецъ. Ако нѣкой се спре върху главнитѣ чърти на картината, той има идея, има разбиране. Сѫщото нѣщо може да се каже и за музиката. Когато нѣкой отиде на концертъ и започне да критикува музиканта, че нѣкѫде не взелъ такта правилно, или че нѣкѫде се образувалъ малъкъ дисонансъ, той е човѣкъ на дреболиитѣ, на сѣнкитѣ въ живота. Музиката не се заключава само въ такта, нито само въ тоноветѣ. Музиката представя съвокупность отъ много нѣща; тя е нѣщо повече отъ такта, отъ тоноветѣ и т. н. Тактътъ е само спомагало на музиката; тоноветѣ сѫ изразъ на музиката, а самата музика е велико, неизразимо нѣщо. Тя създава тонове, тя създава тактъ, тя създава ритъмъ. Съвременнитѣ хора се спиратъ повече върху сѣнкитѣ на живота, и затова, като имъ се случаватъ нещастия, казватъ: Защо трѣбваше да стане така? Защо животътъ е толкова тежъкъ? Защо хората сѫ толкова лоши и т. н.? Казвамъ: хората трѣбва да се спиратъ върху хубавото, красивото въ живота, а не върху сѣнкитѣ. Нѣкой баща има петь деца: четиритѣ сѫ добри, примѣрни по поведение, послушни, а петото е немирно, палаво, непослушно. Бащата, майката, братята, сестритѣ говорятъ все за непослушния; де ходилъ, какви пакости вършилъ, кои деца билъ и т. н. Защо трѣбва всички да се занимаватъ съ него? Като се прибератъ децата въ дома си, нека майката и бащата започнатъ да се разговарятъ съ четиритѣ деца, да ги питатъ, какво сѫ свършили презъ деня, какво иматъ предъ видъ за утрешния день, и да оставятъ непослушника настрана. Нека тѣ се занимаватъ съ добритѣ си деца, и привидно да забравятъ лошото дете. Ако мѫдрецътъ види това непослушно дете, ще разбере, че въ него се крие една особена чърта, която, като не знае, какъ да изяви, изразява я по съвсемъ особенъ, нежелателенъ начинъ. По този начинъ, именно, то иска да обърне внимание на хората. Нима онзи, който изгори ефеския храмъ, бѣше глупавъ човѣкъ? Съ изгарянето на този храмъ, той искаше да каже на хората да съградятъ нѣщо по-хубаво отъ него. Обаче, ефесянитѣ мислѣха, че като тѣхниятъ храмъ нѣма другъ. Хората трѣбва да измѣнятъ своя начинъ на мислене, да дойдатъ въ правата мисъль, въ която нѣма никакво насилие, никакви противоречия. Днешнитѣ хора се нуждаятъ отъ здрава, положителна основа на живота, отъ разумни правила и максими. Такова правило е далъ единъ педагогъ на своитѣ ученици. Той взелъ това правило отъ единъ древенъ разказъ, въ който се говорило за единъ ученикъ, въ когото се явило силно желание, силенъ копнежъ да влѣзе въ нѣкоя окултна школа. За тази цель, той се явилъ при единъ отъ учителитѣ на тази школа да държи приеменъ изпитъ. Първиятъ му изпитъ билъ по математика, вториятъ — по пѣние, третиятъ — по формитѣ на красотата. И на тритѣ изпита учительтъ му турилъ нула. Четвъртиятъ му изпитъ билъ върху добродетельта. На този изпитъ той получилъ единица. Като видѣлъ успѣха си, ученикътъ изпадналъ въ голѣмо обезсърдчение и започналъ да плаче, да се чуди, какъ е възможно, да мисли, че е толкова способенъ, а да даде такива слаби резултати? Като видѣлъ обезсърдчението му, учительтъ казалъ: За да разберешъ, какъвъ е твоятъ успѣхъ, тури единицата отпредъ, а тритѣ нули следъ нея. Числото, което получишъ, показва успѣха ти. Така постѫпва мѫдрецътъ. Той туря нулитѣ следъ единицата, и по този начинъ осмисля нѣщата. Глупецътъ постѫпва точно обратно: той туря нулитѣ отпредъ, единицата следъ тѣхъ, и по този начинъ се обезсърдчава. Следователно, когато срещна човѣкъ, който се е обезсърдчилъ, казвамъ: Твоитѣ работи не вървятъ добре, защото си турилъ нулитѣ отпредъ, единицата отзадъ. Ако искашъ всичко да ти тръгне добре, размѣни мѣстата на тия цифри: тури единицата напредъ, а нулитѣ — отзадъ. И наистина, работитѣ на съвременнитѣ хора сѫ много объркани, именно, по тази причина: тѣ сѫ размѣнили мѣстата на числата въ своя животъ. Живи сѫ тия числа, и затова, всѣка промѣна на мѣстата имъ създава известни отклонения въ мисъльта. Ето защо, окултната наука иде днесъ въ услуга на човѣчеството, да му покаже начинъ за право мислене. Напримѣръ, нѣкой казва, че свѣтътъ не е създаденъ, както трѣбва. — Отде знаешъ? Какво представяшъ ти, за да можешъ да се произнасяшъ по този въпросъ? За да казвашъ, че свѣтътъ не е създаденъ добре, това подразбира, че ти си най-великиятъ мѫдрецъ въ свѣта и можешъ да създадешъ нѣщо по-хубаво отъ това, което Богъ е направилъ. Въ сѫщность така ли е? Ако не си такъвъ мѫдрецъ, който можешъ да създавашъ свѣтове, тогава кажи, както мѫдрецътъ казва: Свѣтътъ е създаденъ добре. Тъй както Богъ го е създалъ, никой другъ не може да го създаде. Тури тази мисъль въ ума си и работи съ онова, което е вече създадено. Това не значи, че хората не сѫ свободни да мислятъ за свѣта, както искатъ. Свободни сѫ хората да иматъ, каквито искатъ мнения за създаването на свѣта, но въ своитѣ разисквания и твърдения, тѣ трѣбва да се пазятъ да не изопачатъ мисъльта си. Никой никого не може да ограничава: нито мѫдрецътъ може да ограничава другитѣ хора въ начина на мисленето имъ, нито пъкъ глупецътъ може да ги ограничава. Обаче, въ края на краищата, всѣки самъ ще носи последствията на своята права, или крива мисъль. Мѫдрецътъ поставя нѣщата въ редъ и порядъкъ и ги осмисля, а глупецътъ ги разхвърля и обезсмисля. Когато попаднете въ общество на глупави хора и слушате, какво говорятъ, какъ мислятъ, най-после и вие казвате: Откакъ влѣзохъ между тия хора, съвсемъ оглупѣхъ. Когато попаднете въ общество на мѫдри хора, вие ще поумнѣете. Какво показва това? Това показва, че човѣкъ самъ не мисли, но мислятъ другитѣ около него. И затова, когато умътъ, мисъльта ви работятъ добре, ще знаете, че се намирате въ общество на мѫдреци. Казвате: Какъ не съмъ знаелъ, че съмъ билъ такъвъ гений! — Ти не си гений, но се намирашъ въ общество на гениални хора. И обратно: когато кажешъ, че си глупавъ, ще знаешъ, че се намирашъ въ общество на глупави хора. Това сѫ две състояния, въ които човѣкъ често изпада. Понѣкога човѣкъ не е нито между мѫдритѣ, нито между глупавитѣ; той мисли, че нѣма нито наука, нито религия, отъ нищо не е доволенъ, на нищо не се радва и чака само да дойде нѣкой отвънъ, да го предизвика, да му докаже, че съ бой, съ насилие работитѣ могатъ да се наредятъ. — И това е състояние, въ което човѣкъ временно може да изпадне. „На този камъкъ“. Идеята, която се съдържа въ този стихъ, трѣбва да се постави като основа на вашия животъ и върху нея да градите. По-нататъкъ е казано въ сѫщия стихъ, че този камъкъ, върху който човѣкъ падне, ще се строши; а върху когото падне, ще го смаже. Отъ този стихъ се вижда, че много хора иматъ криви схващания за нѣщата. Тѣ искатъ великитѣ идеи да дойдатъ при тѣхъ, но не знаятъ, че тѣзи идеи ще ги смажатъ. Тѣ искатъ великитѣ идеи да паднатъ върху тѣхъ, но самитѣ идеи ще ги унищожатъ. Великитѣ идеи иматъ своя свѣтлина, която дава отражение върху всички нѣща въ живота. Радвайте се на свѣтлината, която вашата велика идея носи и не се лакомете да я обсебите, да я задържите въ себе си. Радвайте се на слънцето, което грѣе. То представя велика Божествена идея, която носи въ себе си свѣтлина. Какво щѣше да бѫде положението на съвременния свѣтъ, ако слънцето ходѣше отъ кѫща въ кѫща, между хората, да яде и да пие съ тѣхъ? „На този камъкъ“. Тази е основната идея, върху която говоря днесъ. Всѣка основна идея има своя орбита, затова е основна. Тя не може да измѣни пѫтя на своето движение, а това трѣбва да ви радва. Щомъ знаете това, не се стремете да измѣните нейния пѫть. Ако нѣкой пожелае да фотографира своята идея и да я покаже на хората, и това е невъзможно. Защо? Защото идеитѣ не могатъ да се фотографиратъ. Ако нѣкой фотографира слънцето и го представи, че е свѣтло, крѫгло тѣло, съ това идеята не е изразена. Никоя идея не може да се изрази, нито съ думи, нито съ образи. Идеята не може да се събере нито на земята, нито въ ума, нито въ сърцето на човѣка. Всѣка идея може временно само да присѫтствува въ човѣшката душа. Душата и природата сѫ две фази на Битието. Природата дава материалъ, а душата твори. Природата е кредиторътъ, който дава материалъ за обработване, а душата обработва, съгражда този материалъ. Човѣшкото естество пъкъ е това, отъ което вашата душа и вашата природа се ползуватъ. Казвате: Природата ми е такава. — Каква е вашата природа? Вие се занимавате съ дребни мисли и казвате, че естеството, или природата ви е такава. Не унижавайте естеството си! Естеството на човѣка не е дребнаво, но той се занимава съ дребни мисли, не знае, какъ да работи и отдава всичко това на своята природа. Вие разхвърляте вашитѣ нѣща, не знаете още, какъ да ги нареждате. Ако се намѣрите въ общество на десеть души лоши хора и успѣете да ги заставите да мислятъ право, вие ще минете за тѣхъ като ученъ човѣкъ, влѣзълъ между умни хора. Какво представятъ лошитѣ хора? Лошъ човѣкъ е онзи, който не е постигналъ своитѣ желания и иска да ги постигне по единъ неестественъ начинъ. Добъръ човѣкъ е онзи, който е постигналъ своитѣ основни желания и ги е впрегналъ да работятъ, не само за него, но и за своитѣ ближни. Следователно, ако паднемъ върху своята основна идея и искаме да я изнесемъ предъ свѣта, ние ще се строшимъ. Който иска да изнесе своята идея предъ свѣта, той ще се строши. Който иска да изкаже своето вѣрую предъ свѣта, той ще се строши. Какво ще изказвате вѣруюто си предъ свѣта? Ако нѣкой ме пита, въ какво вѣрвамъ, ще кажа: вѣрвамъ въ хлѣба, въ водата, въ въздуха, въ свѣтлината и въ топлината. — Сѫществува ли нѣкакъвъ Богъ? — По този въпросъ азъ бихъ желалъ ти да ми говоришъ. Азъ говоря за нѣща, които положително зная, а оставямъ на тебе да ми говоришъ за нѣща, които не зная. И тогава, той започва да ми говори, че Господъ е всесиленъ, всемѫдъръ, всеблагъ. — Така е, виждамъ всичко това. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ, да знае, какво да говори. Той трѣбва да прояви своята интелигентность и чрезъ нея да разреши мѫчнотиитѣ си. Мѫчнотиитѣ сѫ задачи, дадени на човѣка да ги разреши. Това не значи, че той ще разреши всички задачи — часть отъ задачитѣ си ще разреши, а една часть ще останатъ неразрешени. Тѣхъ той ще разреши въ бѫдеще. Каквото днесъ разреши, ще остане за основа на бѫдещето. Всѣки опитъ, колкото малъкъ да е, никога не остава безъ последствие. Нѣкой казва: Какво печеля, ако мисля за доброто? — Ако само по единъ часъ на день мислишъ за доброто, за великото въ свѣта, този часъ ще създаде въ твоя бѫдещъ животъ условия за гениалность. Ако отдѣляшъ на день само половинъ часъ да мислишъ за Бога, Той непременно ще те възнагради. Колкото малко, колкото грѣшно да е едно сѫщество, достатъчно е да отдѣли за Бога най-малкото време, съ което разполага, Той ще го възнагради щедро. Богъ никога не забравя да отдаде всѣкиму нужното, но ние не трѣбва да се налагаме. Той не може да върви по нашия умъ и казва: Да мислите за мене, това е добре за васъ, но ще знаете, че азъ ще ви дамъ всичко, каквото ви е нужно, когато намѣря благоприятни условия. Кога ще бѫде това, то е моя работа. Питамъ: ако вие сте риба и живѣете въ водата, може ли Богъ да ви направи на земята хубавъ палатъ за живѣене? Ако вие сте птица и живѣете въ въздуха, може ли Той да ви постави предъ царска трапеза? Значи, царскитѣ трапези и хубавитѣ работи се даватъ на човѣка само при благоприятни съчетания въ живота, за да може той разумно да ги използува. Сега, за изяснение на тази мисъль, ще приведа единъ разказъ. Като се предава нѣкой разказъ, мнозина бързатъ да кажатъ, че знаятъ този разказъ. Едно трѣбва да знаете: който и да е написалъ разказа, който и да го предава, той всѣкога остава новъ. Законътъ е такъвъ. Когато нѣкое дете предава единъ разказъ, той пакъ е новъ, защото това дете влага въ него своя идея, която авторътъ не е внесълъ. Разказътъ може да е старъ, но детето внася въ него нѣщо ново. Не мислете, че детето не може да внесе нѣщо ново. И като говори, и като предава нѣщо, детето всѣкога може да внесе нѣщо ново отъ себе си. Мѫдрецътъ едновременно е и младъ, и старъ: младъ е по приложение, старъ — по опитность. Когато прилага своето знание, мѫдрецътъ е дете. Когато събира плодоветѣ отъ това, което е приложилъ, мѫдрецътъ е старецъ и очаква на готово да му донесатъ това, което е далъ. Ще пристѫпя къмъ разказа. Това, за което се говори въ разказа, се е случило въ времето на царь Абу—Бенъ—Фура. Ако искате да знаете нѣщо за този царь, четете книгитѣ по това време. Тамъ ще намѣрите цѣлата негова история. Той билъ отличенъ царь. Въ царството му сѫществувалъ голѣмъ редъ и порядъкъ. Той ималъ само една дъщеря, наречена Енъ-Суфи, която била най-умна отъ всички моми, живущи по това време въ царството. Въ този разказъ се говори и за нейния бѫдещъ избранникъ, който се наричалъ Елми-Баръ. Понеже Енъ-Суфи била най-красивата и най-умната мома отъ всички тогавашни моми по свѣта, до нея пристигали млади и красиви момци, княжески и царски синове, отъ цѣлия свѣтъ. Едни отъ тѣхъ я възпѣвали, други ѝ носили подаръци, цвѣтя, букети, трети ѝ обещавали щастие, но всички имали една цель — да се домогнатъ до рѫката ѝ. Тя не се подавала на никакви обещания, не се ласкала отъ никакви подаръци, защото знаела, че тия обещания никога не се сбѫдвали. Казано е, че цѣлиятъ адъ е циментиранъ само отъ любовни обещания, които никога не се сбѫдватъ. Улицитѣ на ада сѫ послани и украсени съ хубави, скѫпоценни камъни и надписи отъ несбѫднати надежди и мечти, отъ несбѫдната вѣра, надежда и любовь. Цѣлиятъ адъ е посланъ съ счупени сърца, които не сѫ постигнали своитѣ мечти и идеали. Обаче, нейниятъ избранникъ, Елми-Баръ, живѣлъ нѣкѫде на планината, дето пасѣлъ овце. Въ свободното си време правилъ научни изследвания на небето, изучавалъ звездитѣ, планетитѣ, за която цель си служилъ съ особена трѫба. Той билъ отличенъ овчарь, заради което билъ посещаванъ отъ много хора. Като дохождали при него, хората обичали да гледатъ презъ прозореца на стаичката му, да видятъ, какво прави, съ какво се занимава. Всѣка сутринь той отправялъ трѫбата си къмъ прозореца на своята любима, дано отдалечъ поне я види. Като я виждалъ, радвалъ се и презъ цѣлия день работилъ, занимавалъ се усърдно. Като виждалъ своята любима, започвалъ да наблюдава небето и да вади бележки отъ всичко, което му правило впечатление. Така той работилъ своитѣ любовни фотографии. Ако нѣкой астрономъ види, какво прави този младъ момъкъ, ще каже, че изследва слънцето, юпитеръ или други нѣкакви планети. Не, този младъ момъкъ се занимава съ любовни работи. Той гледа презъ прозореца своята любима, както астрономитѣ, като наблюдаватъ небето, дойдатъ до Венера, но казватъ: Съжаляваме, че се яви голѣма буря, която ни попрѣчи да видимъ Венера. Да, всички гледатъ Венера презъ прозорцитѣ си, но тя всѣкога се явява съ було на лицето си, да закрива своята красота. Питамъ: вие, които искате да служите на Бога, на кого ще приличате? Дали ще приличате на онѣзи царски синове, които дохождали при царската дъщеря съ букети, подаръци и цвѣтя въ рѫце, или на онѣзи, които ѝ писали писма, пълни съ обещания за щастливъ животъ, или най-после на онзи младъ овчарь, който живѣлъ на планината и всѣка сутринь поглеждалъ отъ прозореца си, да зърне красивата царска дъщеря и следъ това правилъ научни наблюдения на небето? Най-добре е да приличате на младия овчарь, който написалъ едно хубаво стихотворение на чуждъ, старъ езикъ, който вие не познавате. Ако предамъ стихотворението на този старъ езикъ, вие нѣма да го разберете, затова ще го предамъ въ преводъ. Ето приблизително преводътъ на това стихотворение: „Слънцето не бѣше още изгрѣло, Гнѣвенъ бѣ вѣтърътъ и фучеше. Вълнуваше се планината, чуваше се по нея: гръмъ, трясъкъ, пукотъ; страхъ всѣваше въ душитѣ на дребнитѣ бръмбарчета. Порои води слизаха отъ върховетѣ и, като войници за бой свличаха канари, камъни, пѣсъкъ и съ сила, гнѣвъ и ярость ги пращаха въ подножието, въ дълбокитѣ долини: Идете тамъ долу! Вамъ смирение е нужно. Доста сте седѣли на високитѣ върхове. Скръбь и страдание що е, още не сте познали“. Идете долу и кажете „Любовь навредъ цари; въ тишина и буря мѫдрость владѣе, а въ окови и затвори, всегда свобода и истина говори“. Както виждате, отъ всички великани на тогавашната епоха, нищо не е останало до насъ, а отъ този царски синъ-овчарь, който живѣлъ на планината, е останало нѣщо, което и досега още живѣе и на небето, и на земята, и въ водата, и въ въздуха, а най-после и въ свѣтлината. Неговитѣ думи и досега още сѫ живи. Следователно, ако живѣемъ като обикновени хора, като царския синъ Елми-Баръ, все ще оставимъ нѣщо, и името ни винаги ще се споменава, както и сега споменаваме името на Елми-Баръ. Сѫщо така споменавамъ името на Енъ-Суфи, неговата възлюбена. Сега, разбрахте ли, защо той всѣка сутринь, съ трѫбата си, поглеждалъ къмъ нейния прозорецъ? Ще кажете, че младиятъ овчарь наблюдавалъ двореца, царския палатъ, интересувалъ се да разбере, какъ живѣятъ хората въ този дворецъ. Споредъ мене, най-важна личность въ разказа е Абу-Бенъ-Фура, царьтъ. Ако той нѣмаше царство, този разказъ нѣмаше да се създаде. Царьтъ Абу-Бенъ-Фура представя свѣта, вселената. Царската дъщеря Енъ-Суфи представя душитѣ на всички хора по земята. Всѣка душа, слѣзла на земята, търси нѣщо; една по единъ начинъ, друга — по другъ начинъ. Защо царската дъщеря всѣка сутринь поглеждала презъ прозореца на своята стая? Тя поглеждала отъ прозореца да види своя избранникъ Елми-Баръ, който изгрѣвалъ на изтокъ, а залѣзвалъ на западъ. Когато младата мома се показвала на прозореца си, това е изтокъ; когато се скривала отъ прозореца си, това е западъ. Защо слънцето изгрѣва? И то търси нѣкого. Азъ бихъ желалъ слънцето никога да не намѣри този, когото търси, защото щомъ го намѣри, ще престане да изгрѣва и да залѣзва. Ако не го намѣри, дълго време ще изгрѣва и ще залѣзва. Всички хора казватъ, че човѣкъ все трѣбва да се влюби въ нѣкого. — Опасна работа е влюбването. Когато нѣкоя мома се влюби, майката и бащата казватъ, че дъщеря имъ заминала за нѣкѫде, т. е. пристанала на нѣкого. Въ такъвъ случай, и смъртьта не е нищо друго, освенъ приставане на нѣкого. Азъ не вѣрвамъ въ смъртьта. Когато стариятъ дѣдо намѣри своята възлюбена, съблича старата си дреха, облича нова и отива при нея. Хората, близкитѣ му казватъ: Господъ да го прости! — Нѣма какво да го прощава Господъ. Той сега се разхожда съ своята възлюбена, подмладенъ, премѣненъ, неузнаваемъ. Които не разбиратъ дълбокия смисълъ на моитѣ думи, ще започнатъ да разискватъ, дали сѫ вѣрни тѣ, или не. Само глупавитѣ хора говорятъ за вѣрни, или за невѣрни нѣща, а умнитѣ хора всѣкога говорятъ за умни работи. Глупавитѣ работи сѫ за глупавитѣ хора; умнитѣ работи — за умнитѣ хора, а ученитѣ работи — за ученитѣ хора. Всички въпроси трѣбва рѣзко да се поставятъ. Който разбира свѣта, вселената, той щѣше да разбере смисъла и на самото име Абу-Бенъ-Фура. Ще кажете: Дали не може да се даде друго име за свѣта? — Изредете, колкото имена знаете, и вижте после, кое отъ тѣхъ ще изберете. За създаването на свѣта англичанитѣ иматъ едно изречение, българитѣ — друго, но общата идея, която е изразена съ даденитѣ окултни звукове, е една и сѫща. Навсѣкѫде и въ всичко прониква единъ общъ законъ. Запримѣръ, когато нѣкой човѣкъ, билъ той българинъ, французинъ, германецъ, или какъвъ и да е, се влюби, въ него настава една и сѫща промѣна. Ако измѣрите врата му преди и следъ влюбването, ще забележите едно увеличаване, едно разширяване, макаръ и съ милиметри само. Ако въ врата на човѣка има малко стѣснение, т. е. ако мѣрката се намалява, това показва, че той е изгубилъ любовьта си. Значи, дето любовьта действува, тамъ всѣкога става разширяване. Щомъ любовьта изчезва, става стѣсняване, свиване. И тъй, когато човѣкъ изгуби любовьта си, въ душата му настава мракъ, тъмнина. Всичко въ живота му се обезсмисля и изгасва. Дойде ли отнѣкѫде най-малката свѣтлинка, най-малката надежда, животътъ отново придобива смисълъ. И въ първия, и въ втория случай, животътъ има смисълъ, но психичнитѣ състояния въ човѣка се измѣнятъ, вследствие на което той губи своето равновесие, губи смисъла на своя животъ. Причинитѣ за промѣнитѣ въ съзнанието на човѣка се дължатъ на материалнитѣ идеи, съ които той се занимава. Достатъчно е една любовна дума да ви каже нѣкой, за да се измѣни и вашето състояние. Това показва, че хората живѣятъ още въ свѣтъ на постоянни промѣни. Напримѣръ, срѣща ви единъ уменъ човѣкъ и казва, че вие имате добри заложби, и отъ васъ може да излѣзе нѣщо. Следъ това ви срѣща единъ глупавъ човѣкъ и казва, че отъ васъ нищо не може да се очаква. Въ първия случай се насърдчавате, въ втория случай се обезсърдчавате. Тъй щото, когато сте радостни, ще знаете, че ви е срещналъ нѣкой мѫдрецъ; когато сте скръбни, ще знаете, че ви е срещналъ нѣкой глупавъ човѣкъ. Когато ставате радостенъ отъ леглото си, това показва, че ви е срещналъ нѣкой ангелъ. Ангелитѣ сѫ сѫщества на любовьта. Когато слизатъ на земята, ангелитѣ трѣбва да срещнатъ поне една душа, въ която да се влюбятъ. Докато не се влюбятъ, тѣ не могатъ да се върнатъ на небето. Защо е необходимо ангелитѣ да се влюбватъ? Влюбването подразбира нѣкаква придобивка, нѣкаква печалба, която трѣбва да се занесе въ Божествената каса. Какъвъ е моралътъ на съвременнитѣ хора по отношение на любовьта? Ако мома се влюби въ момъкъ, когото родителитѣ не харесватъ, това предизвиква цѣлъ скандалъ въ дома на момата. И обратно: ако момъкъ се влюби въ нѣкоя бедна мома, това създава редъ тревоги и неприятности въ дома на момъка. Кое е правилото за влюбването, че момитѣ и момцитѣ да знаятъ, въ кого да се влюбватъ и въ кого да не се влюбватъ? Какво лошо има въ това, ако всички души, излѣзли отъ Бога, се влюбятъ въ нѣкого? Момата, въ която нѣкой момъкъ се е влюбилъ, е негова сестра, излѣзла отъ Бога отъ хиляди години насамъ, и днесъ той я срѣща, хваща я за рѫка и я завежда при родителитѣ си, като имъ казва, че намѣрилъ своята сестра. И родителитѣ трѣбва да се радватъ, както синътъ се радва. Какво лошо има въ това? Оставете вашитѣ заблуждения, вашитѣ изопачени вѣрвания настрана и живѣйте, както Богъ е опредѣлилъ. И религиознитѣ хора се намиратъ предъ сѫщата опасность, да изопачатъ своитѣ възгледи и вѣрвания. Виждате единъ човѣкъ върви въ правия пѫть, но изведнъжъ минава нѣкакво съмнение въ ума му, и той се запитва, дали е въ правия пѫть, или не. Всички хора вървятъ въ пѫтя, който Богъ имъ е начърталъ. Този пѫть е извънъ човѣшкото съзнание и самосъзнание. Докато живѣе само въ съзнанието и самосъзнанието си, човѣкъ има възможность да се отклони отъ правия, отъ Божествения пѫть. Това не значи още, че онзи, който се отклонява въ живота си, нѣма опредѣленъ пѫть отъ Бога, по който той трѣбва да върви. Синътъ на нѣкои родители се отклонява отъ правия пѫть и започва да посещава кръчми, вариетета, никого не слуша, отъ никого не се поучава. Дохождатъ при него проповѣдници, говорятъ му, че не е на правъ пѫть, че трѣбва да се опомни, но той не иска да чуе. Викатъ го родителитѣ му, и тѣ го съветватъ, но той пакъ не слуша, намира, че всичкото имъ говорене, сѫ празни думи. Обаче, единъ день той срѣща красивата мома Енъ-Суфи, и веднага въ него става промѣна: той започва да се прибира дома си, да ходи чисто облѣченъ, добре причесанъ, всѣкога и къмъ всички внимателенъ, учтивъ. Коя е причината за тази промѣна? Той е срещналъ Енъ-Суфи, която му проповѣдва, и той разбира смисъла на нейнитѣ думи. Сѫщата промѣна става и съ момата. Когато срещне младъ, красивъ момъкъ, и тя започва да се чисти, да се облича добре. Защо прави това? Защото красивиятъ момъкъ обича чистотата, и тя иска да бѫде чиста, за да се хареса. Който не разбира този законъ, той е готовъ да осѫди момата, че губи напразно времето си да чопли, да чисти ноктитѣ си. Не, като чисти ноктитѣ си, момата върши важна работа. Тя иска да изчисти и най-малката си погрѣшка, която се е скрила нѣкѫде подъ ноктитѣ ѝ. Като влѣзе въ човѣка, любовьта внася въ него възвишеното и благородното, и той казва: Азъ трѣбва да бѫда абсолютно чистъ въ мислитѣ, въ чувствата и въ действията си, за да задържа любовьта въ себе си. Иначе, изгубя ли чистотата, ще изгубя и любовьта си. Когато любовьта посети човѣка, той е спретнатъ, чисто облѣченъ и учтивъ. Той влиза вече въ правия пѫть. Нѣкой религиозенъ говори за Любовьта Христова, но външно се напуща, не се облича добре, не се мие, съ което иска да покаже, че нищо не го интересува. Този човѣкъ е на кривъ пѫть. Първиятъ е грѣшникъ, който има условия да стане праведенъ. Вториятъ е праведенъ, който има условия да стане грѣшникъ. Значи, и въ двата случая отношенията се измѣнятъ. Казвамъ: всѣки поривъ, всѣки импулсъ на човѣшката душа трѣбва да се насърдчава. Когато се натъкнете на нѣкоя лоша чърта въ себе си, потърсете начинъ да я превърнете въ добра. Въ това, именно, се заключава живата математика. Въ тази математика, всѣко число представя отношения на идеи. Въ него сѫ вложени най-малко седемь идеи. Напримѣръ, единицата, като количество, не е достатъчно пълно понятие. Подъ понятието единица, освенъ количество, ние разбираме още и субстанция въ едно отъ четиритѣ състояния: или въ твърдо, или въ течно, или въ въздухообразно, или най-после въ лѫчисто състояние. Единицата е основа на всички останали числа. Който разбере единицата, той ще разбере и другитѣ числа. Двойката пъкъ, въ своята вѫтрешна сѫщина, подразбира познаване на законитѣ, чрезъ които човѣкъ може да измѣни положението си въ живота. Който иска да внесе равновесие въ своя животъ, той трѣбва да оперира съ числото три. Който иска да бѫде производителенъ, да твори, той трѣбва да разбира единицата и двойката. Ако нѣкой иска да съгради въ себе си твърдъ характеръ, като диамантъ, той трѣбва да разбира закона на числото четири. Ако иска да бѫде поетъ, да пише така, че да стане известенъ на цѣлия свѣтъ, той трѣбва да разбира закона на числото петь. Всѣко число, разбрано въ своята вѫтрешна сѫщина, представя живъ елементъ, жива сила въ природата. Ако си представите числото две въ видъ на два ангела, слѣзли отъ небето да ви придружаватъ, единиятъ отъ лѣвата ви страна, а другиятъ — отъ дѣсната ви страна, вие ще разберете, какво значи благоприятни условия. Обаче, ако не разберете тия условия и не ги използувате правилно, вие ще влѣзете въ кривия пѫть на живота. Това показва, че и въ хубавитѣ работи има пресищане. Ако човѣкъ яде много медъ, има опасность да се развали стомаха му. Ако никакъ не яде медъ, пакъ има опасность за неговия организъмъ. Ще приведа единъ разказъ за опитностьта на една майка, която имала три деца. Въ кѫщата си тя имала три стаи, които всѣкога заключвала. Като излизала отъ дома си, тя скривала ключоветѣ, да не ги намѣрятъ децата. Въ едната стая имало медъ, въ втората — масло, а въ третата — празъ. Единъ день майката излѣзла изъ града, и пакъ заключила стаитѣ, но забравила да скрие ключоветѣ на мѣстото, което децата не знаели, а ги турила нѣкѫде на открито. Като останали сами, децата започнали да тършуватъ изъ кѫщи, да видятъ, какво има за ядене, да си хапнатъ. Тѣ намѣрили тритѣ ключа отъ стаитѣ, и всѣко отъ тѣхъ взело по единъ ключъ и отишло съ него да отключи една отъ стаитѣ, да види, какво крие майка му тамъ. Първото дете отворило едната стая и намѣрило вѫтре много медъ. То взело хлѣбъ отъ долапа и започнало да яде хлѣбъ съ медъ. Другото дете отворило втората стая и намѣрило въ нея хубаво, прѣсно масло. Взело хлѣбъ и започнало да маже върху него маслото. Третото дете отворило третата стая и видѣло вѫтре много празъ-лукъ. И то започнало да яде хлѣбъ съ празъ. Защо сѫ били тия ключове на децата? Чрезъ тѣзи ключове тѣ се домогнали до известни нѣща въ живота си. Какво криела майката въ тритѣ стаи? Тя криела меда, маслото и праза отъ децата си. Медътъ, маслото и празътъ представятъ три условия въ живота, които природата грижливо крие отъ човѣка. Тя ще му даде тия условия, когато намѣри, че той може да ги използува правилно. Празътъ представя беднитѣ условия, при които умътъ и сърцето на човѣка могатъ да се развиватъ. Маслото представя пластичнитѣ условия въ живота, подъ влиянието на които човѣкъ се огъва, безъ да се строши. И наистина, маслото омекчава кожата, предпазва я отъ изсъхване и напукване. Медътъ представя добритѣ, благоприятнитѣ условия на живота, които правятъ човѣка веселъ, жизнерадостенъ. Следователно, когато срещна човѣкъ, недоволенъ отъ живота, казвамъ, че този човѣкъ е намѣрилъ ключа отъ стаята, въ която има празъ. Когато намѣря нѣкой любезенъ, учтивъ човѣкъ, казвамъ, че той е намѣрилъ ключа отъ стаята, въ която има масло. Когато срещна веселъ, жизнерадостенъ човѣкъ, считамъ, че той е намѣрилъ ключа отъ стаята, въ която има медъ. Това сѫ новитѣ преводи на меда, маслото и праза, които разумно трѣбва да съпоставяте въ живота си. Нѣкой казва: Трѣбва ли да се яде празъ? — Ако имате на разположение медъ и масло, празъ не трѣбва да ядете; ако нѣмате медъ и масло, празъ ще ядете. Като готвятъ празъ, нѣкои правятъ насилие надъ неговата природа. За да го облагородятъ, за да смекчатъ естеството му, тѣ го готвятъ съ масло. Обаче, празътъ не заслужава масло. Празътъ е изправенъ нагоре, достига доста голѣма височина, затова казватъ, че е гордъ, честолюбивъ, съ голѣмо достойнство. Като знаятъ тази негова чърта, българитѣ го нарѣзватъ на ситно и го сипватъ въ зелена чорба. Тѣ казватъ: Масло на праза не трѣбва; достатъчна му е зелената чорба. Това сѫ идеи и понятия, чрезъ които човѣкъ трѣбва да разреши вѫтрешния смисълъ на живота, да разбере, защо е дошълъ на земята. Нѣкой е свършилъ университетъ, станалъ е професоръ, учитель или чиновникъ, но съ това още не е разрешилъ основния въпросъ на живота. Трети се е оженилъ, станалъ баща, майка, но пакъ не е разрешилъ задачата на своя животъ. Какъ ще разрешите въпроситѣ на живота? Всички тия професии, всички тия служби турете отзадъ, като нули, а предъ тѣхъ турете единицата. Само по този начинъ ще разрешите вѫтрешния смисълъ на живота. Значи, когато турите любовьта на мѣстото на единицата, а всички противоречия, неприятности, страдания турите следъ нея, на мѣстото на нулитѣ, вие ще разрешите задачата на вашия животъ, ще разберете вѫтрешния смисълъ на цѣлокупния животъ. И тъй, всички хора трѣбва да нареждатъ живота си по новия начинъ: единицата — любовьта напредъ, а всичко останало — нулитѣ назадъ. Когато нѣкой казва, че е радостенъ днесъ, азъ намирамъ, че той не говори истината. Невъзможно е само днесъ да е радостенъ. Отъ памти-вѣка сѫ дохождали при мене сѫщества, които сѫ били радостни и весели и сѫ оставили своето благословение на човѣчеството. Затова всѣки трѣбва да съзнае въ себе си, че животътъ е добъръ и пъленъ съ любовь. Ако душата на нѣкого е натѫжена и скръбна, това не е всичкото. Животътъ е пъленъ съ любовь и добродетель, които ще влѣзатъ въ неговата душа и ще смѣнятъ състоянието му. Скръбьта не остава за винаги въ душата на човѣка. Скръбьта е нощь за човѣшката душа. Тъй щото, ако вечерь е тъмно, не мислете, че тази тъмнина постоянно ще прониква презъ вашата душа. Щомъ дойде свѣтлината, тъмнината веднага ще отстѫпи. Тъмнината не е въ душата на човѣка: тя е сѣнка, илюзия на живота. Илюзия е това, въ което човѣкъ вѣрва, че е реално, а излиза, че не е реално. Ти вѣрвашъ, че нѣкой те обича, а въ сѫщность, той не те обича; вѣрвашъ, че нѣкой не те обича, а той те обича. Въ първия случай вѣрвашъ въ това, което не е; въ втория случай не вѣрвашъ въ това, което е. Животътъ на съвременнитѣ хора седи въ постоянно възприемане на едни нѣща и отричане на други. Сегашната философия пъкъ се изразява въ отричане на нѣщата. И това е добре, но ако човѣкъ само отрича, безъ да възприеме нѣщо, какво ще придобие? Човѣкъ трѣбва едновременно да възприема и да отрича. Когато нѣкой младъ момъкъ се влюби, хората около него казватъ: Глупаво нѣщо е влюбването! Обаче, споредъ мене, влюбването е за предпочитане предъ безлюбието. Нѣкой се стреми къмъ велики работи, но хората веднага му противодействуватъ, съветватъ го да остави тия нѣща настрана. Той трѣбва да каже: Това, което не ми трѣбва, оставямъ за васъ. За мене задържамъ потрѣбното. — Умътъ ще ти хвръкне отъ тѣзи работи. — Това, отъ което умътъ ми ще хвръкне, оставямъ за васъ; другото азъ ще възприема. — Това сѫ празни работи; това не е правиятъ пѫть. — Празнитѣ работи сѫ за васъ, а пълнитѣ — за мене. Правиятъ пѫть е за мене. Нѣма защо да се разправяте съ хората. Всѣки смѣло трѣбва да застане въ правия пѫть, като праведенъ човѣкъ. — Ти си грѣшенъ човѣкъ. — Да, докато не мислѣхъ, бѣхъ и грѣшенъ, и глупавъ човѣкъ. Откакъ започнахъ да мисля право, азъ вече съмъ мѫдрецъ. Следователно, когато се намѣрите въ нѣкакво затруднение, дръжте въ ума си мисъльта: „Богъ е Любовь“. Когато не можете да разрешите нѣкоя задача, започнете да говорите на числата на тая задача: „Богъ е Любовь“. Тѣзи числа сѫ въ вашия умъ. Тѣ сѫ разумни числа и ще разбератъ всичко, каквото имъ казвате. Числата сѫ разумни сили, съ които трѣбва да се нагласите. Щомъ се нагласите съ тѣхъ, ще разрешите задачата си. Всѣки може да направи този опитъ. Напримѣръ, ако седите около една плоскость и нѣколко деня наредъ усилено мислите, че тази плоскость може да се помѣсти, ще видите, че тя ще се помръдне отъ мѣстото си. Това правятъ свѣтскитѣ хора и сѫ постигнали резултати. Ако се намирате предъ трудна задача и цѣла година наредъ постоянствувате въ мисъльта си, че тази задача ще се разреши благополучно, ще видите, че наистина тя ще се реши. Нѣкой иска да свири на нѣкакъвъ инструментъ, но мисли, че не му се подава този инструментъ. Не, вземи инструмента въ рѫка и започни да свиришъ. Всѣки день повтаряй, че можешъ да свиришъ, ще видишъ, какъ този инструментъ най-после ще ти се подаде; сутринь десеть пѫти, на обѣдъ десеть пѫти и вечерь десеть пѫти повтаряй въ себе си мисъльта „азъ мога да свиря“, и ще видишъ, че въ продължение на една година ще имашъ резултатъ. „На този камъкъ“. Този камъкъ е основата, върху която трѣбва да положите живота си съобразно Божиитѣ закони. Богъ не създаде свѣта като мѣсто за роби, за слуги, нито го създаде за затвори и за наслаждения. Хората сами създадоха затворитѣ и ограниченията. Той създаде свѣта за училище на своитѣ деца, като каза: Ако сте умни, вие ще видите, че въ свѣта владѣе пъленъ редъ и порядъкъ. Ако не сте умни, вие ще виждате навсѣкѫде пъленъ безпорядъкъ. Този камъкъ представя основата на живота — любовьта. Ако очаквате любовьта да дойде при васъ, тя ще ви смачка; ако искате да се качите върху нея, ще се строшите. Приемете свѣтлината на любовьта въ себе си и оставете сърцето си свободно. Когато Богъ работи въ васъ, отворете Му широко пѫтя и не се противопоставяйте. Защо? Защото, когато Богъ работи въ васъ, а вие противодействувате, Той ще ви смаже; ако пъкъ Му се налагате, ще се счупите. Следователно, нито се налагайте на Бога, нито очаквайте Той да дойде при васъ. Човѣкъ трѣбва съ готовность да приеме Божията свѣтлина. Затова и Писанието казва: „Изпраща ми Духа си... „Изпраща ми Духа си“, значи, изпраща ми своята свѣтлина. Следователно, всѣки трѣбва да възприеме любовьта въ себе си, защото следъ всѣка скръбь иде радость, и следъ всѣка радость иде скръбь. Следъ всѣко смущение иде миръ. Тъй щото, противоречията въ свѣта не сѫ нищо друго, освенъ условия за проява на Битието. Така е за мѫдреца, а глупавиятъ очаква особени условия за щастието. Мѫдрецътъ очаква щастието на всѣко време. Дойде ли ви нѣкакво щастие или нещастие, благодарете и за едното, и за другото. Всѣки день невидимиятъ свѣтъ изпраща на хората щастие, но зависи, какъ тѣ разбиратъ нѣщата, а оттамъ, кое наричатъ щастие и кое — нещастие. Нѣкой човѣкъ седи отчаянъ, обезсърдченъ отъ живота, нищо го не радва, всичко е обезсмислено за него. По това време получава едно писмо. Поглежда го отгоре, захвърля го, почеркътъ му се вижда кривъ, нечетливъ и казва: Нѣма да се оправи работата. — Отвори писмото, и работата ще се оправи. Най-после той отваря писмото и въ него вижда единъ чекъ, изпратенъ отъ неговъ приятель, който го обича. — Чудно нѣщо, работата, наистина, била оправена! Отвори зацапаното, съ изкривенъ почеркъ писмо, въ него ще намѣришъ единъ чекъ. Когато човѣшката душа преживява вѫтрешна криза, отъ невидимия свѣтъ му изпращатъ единъ чекъ, съ който да разреши мѫчнотиитѣ си само за единъ день. Въ 365 деня той ще получи 365 любовни писма съ по единъ чекъ въ тѣхъ, съ който да разреши мѫчнотиитѣ за съответния день. Докато не отвори това писмо, слънцето още не е изгрѣло за неговата душа. Щомъ отвори писмото, слънцето вече изгрѣва. „На този камъкъ“. Този камъкъ представя любовьта която се взима за основа на проявения животъ. Животътъ пъкъ прониква цѣлата жива природа, а душата взима материята на природата и твори. Между душата и природата сѫществува вѣчно единство. Следователно, нѣма защо да се разисква върху въпроса, има ли душа, или нѣма. За мъдреца има и душа, и природа; за глупавия природата сѫществува, но безформена, а душата пъкъ съвсемъ не сѫществува. Когато човѣкъ отрича душата и живота, той заслужава нула. Когато върви по правия пѫть, той заслужава единица. Следъ това, като тури нулата задъ единицата, всички нѣща ще се осмислятъ. Когато получите любовното писмо съ чека, всички объркани работи ще се изправятъ. Вие можете да се занимавате съ редъ научни теории, но щомъ получите такова любовно писмо, скачате отъ радость. Защо? Реално е това писмо. Всички любовни писма не сѫ реални, но тия, които невидимиятъ свѣтъ изпраща, сѫ реални. Щомъ получи такова писмо, човѣкъ казва: Има смисълъ да се живѣе! да се работи! Тъй щото, когато човѣкъ е готовъ да жертвува всичко за Великото въ свѣта, това показва, те той е получилъ и прочелъ вече своето любовно писмо. Когато човѣкъ не е готовъ да жертвува, това показва, че той още не е получилъ своето любовно писмо, или, ако го е получилъ, още не го е челъ. — Не мога да свърша тази работа. — Прочети писмото си и ще я свършишъ. Съвременнитѣ хора говорятъ за отворенитѣ, т. е. за прочетенитѣ вече писма въ миналото си, отъ които съ получили само разочарования. Отъ тия писма ние не се интересуваме; ние се интересуваме отъ току-що полученитѣ писма, които още не сѫ отворени. Само тѣзи писма могатъ да осмислятъ живота ви. Днесъ и азъ имамъ такова едно писмо и за него ви говоря. Какво сте писали вчера, и какво сѫ ви отговорили, това не е важно. Азъ говоря за реализирането на новото учение днесъ. Миналото е една опитность, бѫдещето е още нереализирано, но важно е настоящето. Благодарете за най-малкото, което днесъ се дава за душата ви. Щомъ се натъкнете на нѣкаква неприятность, на нѣкакво страдание, вдълбочете се въ себе си и вижте, какво е написано въ вашето любовно писмо, което сте получили този день. Всѣко страдание, всѣко изпитание е формула, останала отъ миналото ви, и днесъ вие трѣбва да я приведете на вашъ езикъ, да се ползувате отъ нея. Миналото представя стария езикъ, който нѣкога сте знаели, а сега сте забравили. Ако кажа нѣщо на този старъ езикъ, вие нѣма да го разберете, но ако го преведа на сегашния езикъ, даже и съ нѣкакъвъ дефектъ, вие ще разберете поне основната идея. Азъ не искамъ да превеждамъ на съвършенъ езикъ, защото щомъ нѣщата станатъ съвършени, тѣ веднага се разрушаватъ. Така е на земята само, а на небето има условия за пълно съвършенство. За да не ставатъ голѣми разрушения на земята, всѣкога и навсѣкѫде трѣбва да се оставя по една отворена врата. Презъ тази отворена врата минаватъ погрѣшкитѣ. Когато нѣкой каже, че е направилъ една работа съвършено, това показва, че той е затворилъ вратата следъ себе си. Не се стремете къмъ такова съвършенство, защото сами ще се разрушите. До сега не съмъ срещналъ нито единъ поетъ, музикантъ, философъ, или ученъ, който да е създалъ нѣщо съвършено. И затова, когато казвате, че нѣщо е съвършено, хубаво, красиво, добро, азъ казвамъ, че и отъ това нѣщо има по съвършено, по-хубаво, по-красиво, по-добро. Въ добродетельта има разширявания — безгранични сѫ нейнитѣ предѣли. И любовьта е безгранична. Ако въ съзнанието на човѣка има повече мѣсто, тогава и любовьта ще дава повече блага. И тъй, за всички хора въ свѣта има поле за работа. Като ставате сутринь, насочете мисъльта си къмъ изгрѣващето слънце, както Елми-Баръ насочваше своя телескопъ къмъ прозореца на красивата царска дъщеря. Днесъ отъ всички се изисква приложение. Знания много има, но приложение нѣма. Днесъ всички хора се оплакватъ отъ студъ. Защо? Всички живѣятъ въ студена атмосфера. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ положително знание и отъ методи за приложение на това знание. Напримѣръ, сега, при студенитѣ нощи, когато температурата вънъ е 21—22° подъ нулата, азъ спя съ отворенъ прозорецъ, и въпрѣки това, въ стаята ми е топло. Защо? Азъ оставямъ прозорцитѣ си отворени, подъ специаленъ ѫгълъ, вследствие на което между въздушнитѣ частички става известно триене, и въ резултатъ на това се образува топлина. Измѣни ли се тоя ѫгълъ, студътъ нахлува отвънъ, и въ стаята става студено. Казвамъ: вѣра, детска вѣра се изисква отъ съвременнитѣ хора! Какво е донесло, и какво може да донесе безвѣрието? Какво ще ви ползуватъ вѣрванията и „реченото-казаното“ на хората? Това ще оставимъ на Бога, Той да изправи тия работи, а отъ насъ се изисква да решимъ своитѣ задачи, за да бѫдемъ доволни и благодарни отъ живота. „На този камъкъ“. На този камъкъ ще поставимъ живота си, и нито ние ще падаме върху него, нито ще искаме той да пада върху насъ. Затова трѣбва да бѫдемъ въ пълна хармония съ любовьта и да се ползуваме отъ нейната свѣтлина. Ставате ли сутринь, поне три пѫти презъ деня провѣрявайте, дали сте на този камъкъ, или не. Тази провѣрка е необходима, понеже земята се движи, условията се мѣнятъ, и човѣкъ може да се измѣсти отъ тази основа. Ние виждаме, какъ състоянията на хората всѣки моментъ се мѣнятъ. Нѣкой е богатъ, ученъ, но не е доволенъ. Защо? Измѣстилъ се е малко отъ своето първично положение. Затова, именно, човѣкъ трѣбва да работи, да дойде въ първото си положение, да се намѣсти на този камъкъ. Любовьта е основата, на която всѣки трѣбва да застане, за да разреши своитѣ мѫчнотии, да превърне страданията си въ радость. Това значи да бѫде човѣкъ мѫдрецъ! И като мѫдрецъ, свѣтътъ за него ще бѫде въ пъленъ редъ и порядъкъ. * 3. Беседа отъ Учителя, държана на 17 февруари, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.
  13. 1929_02_10 На Бога живаго

    От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание На Бога живаго. И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго“. Матея 16:16. И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго!“ Ако върху този стихъ говори нѣкой евангелски проповѣдникъ, той ще раздѣли проповѣдьта си на три части. Първата часть на проповѣдьта ще се отнася до думитѣ: И отговори Симонъ Петъръ и рече. Втората часть — върху думитѣ: Ти си Христосъ. Третата часть — върху думитѣ: Синъ на Бога живаго. Симонъ, или Петъръ, за когото се говори въ стиха, е единъ и сѫщъ човѣкъ, само че името му се мѣни. Това показва, че отъ Симонъ трѣбва да се превърне въ Петъръ. Симонъ е материалниятъ човѣкъ, който съзнава, че има нѣщо въ него, което може да го направи човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата. Въ първо време той обръща внимание повече на тѣлото си, яде и пие, расте и се развива, докато по-после започва да мисли, че отъ него може да стане нѣщо: учитель може да стане, поетъ може да стане, художникъ може да стане, министъръ може да стане — каквото пожелае, може да стане. Това е човѣкътъ, това е Христосъ, Който може да преодолява мѫчнотиитѣ въ живота. Ние взимаме думата „Христосъ“ въ обикновенъ смисълъ. Подъ думитѣ „Синъ на Бога живаго“ се разбира сѫщината на нѣщата, която никога не се мѣни. Който нѣма тази сѫщина въ себе си, той не може да бѫде нито Петъръ, нито Христосъ, нито Синъ на Бога живаго. Какво може да бѫде тогава? Той може да бѫде човѣкъ. И затова казваме, че хората сѫ Божествени деца, изпратени на земята за изпитания. Тѣ сѫ изпратени като деца, съ цель да не се събужда въ тѣхъ съзнание за Божествения имъ произходъ и да създаватъ нещастия на цѣлата вселена. При изпращането на тия деца отъ невидимия свѣтъ, майкитѣ и бащитѣ имъ сѫ казали, да имъ дадатъ лопати, мотики, да ги впрегнатъ на работа. Тѣ трѣбва да работятъ! Всѣки отъ васъ е Симонъ Петъръ, облѣченъ въ плъть и кръвь. Какво е твоето произхождение, ще оставишъ настрана. Ти си дошълъ на физическия свѣтъ и трѣбва да работишъ. Ако кажешъ, че не искашъ да живѣешъ, това е другъ въпросъ. Можешъ да не искашъ да живѣешъ на земята, можешъ и да живѣешъ — свободенъ си, но кога? Свободенъ си билъ, преди да си слѣзълъ на земята, но веднъжъ си слѣзълъ, сега вече ще живѣешъ и ще работишъ. Сега, азъ говоря на онѣзи отъ васъ, които разбиратъ закона. Когато нѣкой казва, че не иска да живѣе, той има предъ видъ да се прекратятъ страданията, мѫчнотиитѣ и изпитанията му. И обратно: когато нѣкой казва, че иска да живѣе на земята, той вече е близо до щастието, до благата на живота. Каже ли нѣкой, че не иска да живѣе на земята, азъ го питамъ: защо не остана при майка си и баща си въ невидимия свѣтъ, но слѣзе на земята? Кога си дошълъ на земята? Защо си дошълъ и кога ще си отивашъ? Никой не знае, кога е дошълъ на земята, защо е дошълъ и кога ще си отива. Вие се оплаквате отъ живота, искате да си отидете, отдето сте дошли, но като помислите за връщане, започвате да се плашите. Защо се плашите? Вие се плашите, защото не знаете, какво ви чака тамъ; вие се плашите, защото не знаете, кое е сѫщественото въ физическия животъ, и кое — въ духовния. Днесъ азъ говоря за сѫщественото, което всички хора иматъ въ себе си. Тѣ трѣбва да се освободятъ отъ една вѫтрешна илюзия, отъ една вѫтрешна хипноза, наложена имъ отвънъ. Когато човѣкъ е минавалъ презъ пространството, тогава му наложили две хипнотически състояния. При първото положение на човѣка, когато е билъ още въ Божествения свѣтъ, като душа, въ него съ били вложени редъ дарби и способности. Обаче когато е слизалъ на земята, той е миналъ презъ единъ тъменъ поясъ, дето му внушили, че всичко, което носи съ себе си, е празна работа и нѣма да го ползува на земята. Това, на което той разчиталъ — любовь, знания, животъ — всичко е празна работа. Отъ тѣзи внушения човѣкътъ се е обезсърдчилъ и изгубилъ смисъла на живота. Въ този смисълъ, внушението е психическа сила, която вързва, ограничава човѣка. Колкото малъкъ да е конецътъ на внушението, той все указва влияние върху човѣка, както паяжината указва влияние върху крака на мухата. Единъ день, една муха, която била царска дъщеря, завела дѣло противъ единъ паякъ, отъ чиято паяжина кракътъ ѝ се навѣхналъ. Паякътъ се явилъ въ съда и започналъ своята защита: Господа съдии, азъ съмъ ученъ човѣкъ. Построихъ си една мрежа, съ която искахъ да изучавамъ вселената. Тази мрежа ми служеше като съобщително срѣдство за наблюдаване. Мухата, като малко, безгрижно дете, обикаляла около моята мрежа и, по невнимание, закачила крачето си на единъ отъ моитѣ инструменти за научно изследване. Така тя навѣхнала крачето си, но какво съмъ виновенъ затова азъ? Питамъ: вѣрно ли е оправданието на паяка, че съ паяжината си той изучавалъ вселената? Не е вѣрно, разбира се. И днесъ, ако запитате хората, какво правятъ, тѣ ще ви отговорятъ, като паяка, че изучаватъ живота. И ако нѣкой човѣкъ, по невнимание, закачи крака си на единъ отъ тѣхнитѣ инструменти и го изкълчи, тѣ не сѫ виновни. Свѣтътъ е такъвъ! Не, ние не сме дошли на земята да изучаваме живота по такъвъ начинъ, че да се осакатяваме едни-други. Въ сѫщность, работата е много проста. Паякътъ седѣлъ дълго време гладенъ и чакалъ, като рибарь съ мрежата си, дано мине нѣкоя муха, да се закачи на паяжината му, да си хапне отъ нея. За паяка е безразлично, дали тази муха ще бѫде отъ прости родители, или царска дъщеря. Ако е царска дъщеря, още по-добре за него, ще бѫде по-угоеничка, по-тлъста. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ правилно разбиране на живота, било отъ дълбоко научно, или отъ мистично гледище. Човѣкъ трѣбва да разбира живота на външнитѣ промѣни и живота на вѫтрешнитѣ промѣни, които ставатъ въ душата му, и да ги различава. Да бѫде облѣченъ въ плъть и кръвь, като физическо сѫщество, това е необходимость за човѣка, защото така, именно, той черпи материали за физическия животъ. Чрезъ физическия свѣтъ протичатъ известенъ родъ сили, които човѣкъ непременно трѣбва да използува. Освенъ това, необходимо е човѣкъ да мине презъ различни форми. Разнообразието на формитѣ е сѫщо тъй необходимо условие за развиването на човѣка. Ето защо, всички души, колкото и да сѫ напреднали и съвършени, отъ време на време, иматъ нужда да слѣзатъ въ материалния свѣтъ, да почерпятъ отъ него такива материали и сили, каквито отъ другитѣ свѣтове не могатъ да придобиятъ. Това се отнася не само за земята, но и за всички останали материални свѣтове, защото тѣ се намиратъ подъ единъ и сѫщъ законъ. Значи, всички сѫщества, били тѣ напреднали, или не, трѣбва да минатъ презъ материалнитѣ свѣтове. Едни отъ тѣхъ помнятъ, отде идатъ, а други не помнятъ. Обикновенитѣ хора на земята не помнятъ нищо отъ предишното си сѫществуване. Нѣкой казва, че му се открило нѣщо отъ миналото. Възможно е, но всичко това е много малко. Съ такива открития нищо не може да се направи. И на кинематографъ може да се открие нѣщо. И въ книгитѣ се открива нѣщо. Всички тия открития, обаче, сѫ недостатъчни за човѣка. На човѣка е необходимо да се му открие онази вѫтрешна дарба въ съзнанието му, чрезъ която да си спомни въ подробности пѫтя, по който е слѣзълъ, и да види пѫтя, по който трѣбва да се върне. Само по този начинъ той ще разбере вѫтрешната връзка на живота и ще може да се поучи отъ него. Тъй щото, за постигането на тия дарби и способности, сѫ били препорѫчвани, па и до днесъ още препорѫчватъ, разни методи. Нѣкои, напримѣръ, сѫ препорѫчвали да се отдалечи човѣкъ отъ свѣта, да отиде въ нѣкоя гора и тамъ да прекара въ постъ и молитва, въ размишление. И наистина, много хора сѫ се отдалечавали отъ свѣта, но и съ това не сѫ постигали нѣщо особено. Други пъкъ сѫ препорѫчвали богатството, знанието, като пѫть на постижение, но и този методъ не е далъ голѣми резултати. Има единъ методъ, който може да даде положителни резултати. Той е методътъ на любовьта. Първото положение: човѣкъ не може да мисли, безъ да обича. Който иска да се запознае съ въпроса за създавана на вселената, който иска да разбере вѫтрешния смисълъ на живота, да придобие знание, мѫдрость, богатство, сила, здраве, безсмъртие, той трѣбва да постави любовьта за основа на своя животъ. Азъ не говоря за онази любовь, която носи смърть на хората, нито за онази любовь, която създава спорове, недоразумения, състезания. За да се предизвикатъ тия нѣща между хората, има причини за това. Лошото не е въ тия прояви на хората, но въ тѣхното изопачаване. Състезанието, съревнованието сѫ потици въ развиването на човѣка, но опасно е, когато тия потици се подхранватъ отъ неправилни мисли и чувства. Желанието на човѣка да бѫде богатъ, силенъ, ученъ, сѫ добри потици, но трѣбва да се поставятъ на положителна основа, да дадатъ сигурни придобивки. Право е желанието на човѣка да има знания, но това знание трѣбва да има приложение първо въ неговия животъ. Той трѣбва да разбира законитѣ на природата; той трѣбва да знае причинитѣ и последствията на всичко онова, което става въ самия него. Защо? Защото всичко, което става въ цѣлия козмосъ, въ всички планети и слънца, въ цѣлия животъ, се отразява и въ отдѣлния човѣкъ. Казвате: Ако всичко това влияе на хората, де остава тогава тѣхниятъ личенъ животъ? Де е човѣкътъ? Човѣкъ представя малка вселена, малъкъ центъръ въ общата вселена. Ако погледнете човѣка съ окото на ясновидеца, ще видите, че той представя малка слънчева система, около която се движатъ толкова планети, колкото планети има въ слънчевата система на физическия свѣтъ. Човѣшкиятъ духъ представя слънцето на неговата малка система, около което се движатъ всички звезди и планети. Човѣшкото съзнание не е будно за много отъ звездитѣ на козмоса. Сѫщото може да се каже и за съзнанието на човѣка по отношение на малката вселена въ самия него. Това показва, че между външния, т. е. физическия свѣтъ, и вѫтрешния — малкия свѣтъ въ човѣка, има пълна аналогия. Като говоря за съзнанието на човѣка, имамъ предъ видъ и самосъзнанието. Тѣ представятъ онова малко пространство, въ което човѣшкиятъ животъ се проявява. Дойдемъ ли до подсъзнанието и свръхсъзнанието на човѣка, тѣ представятъ въ него обширния Божественъ свѣтъ, т. е. външния, обективния свѣтъ. Докато живѣе въ съзнанието и самосъзнанието си, човѣкъ живѣе и се движи въ свѣта на промѣнитѣ — въ радоститѣ и скърбитѣ. Щомъ мине въ подсъзнанието и свръхсъзнанието, човѣкъ вече влиза въ друга фаза: той излиза отъ всички промѣни, отъ всички противоречия. Щомъ се натъкне на нѣкакво страдание, той лесно го смѣнява въ радость. Неговиятъ животъ, самъ по себе си, е молитва, т. е. непреривна, съзнателна връзка съ Бога. Съвременнитѣ хора се молятъ, но молитвата имъ нѣма резултатъ. Защо? Тѣ още не сѫ се научили да се молятъ, както трѣбва. Истинската молитва подразбира събуждане на подсъзнанието и свръхсъзнанието въ човѣка, т. е. събуждане на Божественото въ него. И тогава, за каквото се моли и интересува човѣкъ, затова и Богъ ще се интересува. Ако хората се интересуватъ отъ това, което Богъ е създалъ, и Той ще се интересува отъ това, което хората сѫ създали. Това значи отношения! Обаче, щомъ хората не се интересуватъ отъ Божиитѣ работи, и Той не се интересува отъ тѣхнитѣ. Въ това седи всичкото нещастие на хората. Сега, азъ говоря за онѣзи отъ васъ, които искатъ да придобиятъ живота, да станатъ учени, да намѣрятъ пѫтя на своето движение, да намѣрятъ мѣстото си въ козмоса. Това може да се постигне следъ хиляди години, но ще знаете поне, че вървите по опредѣления за васъ пѫть, безъ никакви отклонения. Като слушатъ да се говори по този начинъ, мнозина казватъ: Какво трѣбва да правимъ дотогава? Засега ще се грижимъ и работимъ за прехраната си, че като дойде време за отвлѣчени въпроси, тогава ще мислимъ. Не, ако считате, че първо трѣбва да се осигурите, а после да мислите за духовни въпроси, това е криво разбиране. Споредъ мене, човѣкъ трѣбва да престане да мисли за научни въпроси, само когато яде. Вънъ отъ това време, той всѣкога може да мисли по всички въпроси, които го интересуватъ. Щомъ вземе хлѣба въ рѫка, той престава вече да се занимава съ научни въпроси. Той взима хапка хлѣбъ на вилицата си, потапя я въ чинията съ ядене, поставя я въ устата си и започва да дъвче. Сѫществата отъ невидимия свѣтъ го наблюдаватъ и казватъ: Този човѣкъ прави нѣкакви научни изследвания въ своята лаборатория. И наистина, когато яде, човѣкъ минава отъ теоретическитѣ къмъ практическитѣ проблеми на живота. Ще кажете, че е смѣшно, като гледате, какъ човѣкъ дъвче храната си. Не, яденето е великъ процесъ. Всѣка хапка, която човѣкъ поглъща, представя цѣлъ микрокозмосъ. Всѣка хапка, съставена отъ милиони малки вселени, идва въ услуга на човѣка, да увеличи обема на неговата вселена. Щомъ влѣзатъ въ неговия организъмъ, тия малки вселени продължаватъ своя животъ. За тѣхъ човѣкъ е божество, на което тѣ слугуватъ. Следователно, той трѣбва да благодари на тия малки вселени, които взиматъ участие въ неговото растене и развиване. По сѫщия начинъ и вие нѣкога ще влѣзете въ организъма на по-голѣми отъ васъ сѫщества, и като малки вселени, ще работите за тѣхното растене и развиване. Какво ще мислите тогава? Ще мислите, че сте изчезнали, но сте взели участие, като градивенъ материалъ, въ съграждането на по-велика отъ васъ вселена. Едно трѣбва да знаете: Въ великата природа нищо не изчезва, нищо не се създава, но само се видоизмѣня. И тъй, идеята, която трѣбва да залегне въ душитѣ ви, е че като дойдете до Божествения свѣтъ, трѣбва да бѫдете готови да живѣете и по физически, и по духовенъ, и по Божественъ начинъ. Това значи: вие трѣбва да живѣете и по форма, и по съдържание, и по смисълъ. Въ Божествения свѣтъ се съдържатъ и физическия и духовния. Физическиятъ свѣтъ е мѣсто, отдето се черпятъ материали; духовниятъ свѣтъ е мѣсто, отдето се черпятъ сили. Божествяниятъ свѣтъ пъкъ представя съвокупность отъ начини и методи за използуване и обработване на материалитѣ и силитѣ, необходими за развиването на човѣка. Както въ миналото, така и въ настоящето, всички хора сѫ се стремѣли и се стремятъ къмъ щастие. За тази цель, отъ най-стари времена още, хората сѫ изучавали магията, като наука за човѣшкото щастие. Човѣкъ трѣбва да расте, да се развива правилно, да придобива знания и добродетели, за да се справя съ мѫчнотиитѣ въ живота, които сѫ въ сила да погълнатъ щастието. Добродетелитѣ сѫ дреха, облѣкло на щастието. Правитѣ мисли пъкъ сѫ кѫщата въ която щастието живѣе. Следователно, който иска да бѫде щастливъ, той трѣбва да бѫде облѣченъ съ красива и мощна мисъль. Само онзи човѣкъ може да бѫде щастливъ, който живѣе въ Божествения свѣтъ, т. е. разбира живота по форма, по съдържание и по смисълъ. Казвамъ: правата мисълъ е магическата прѫчица въ живота на човѣка. Човѣкъ е само онзи, който мисли право. Когато дойде правата мисълъ и смѣни всички отрицателни състояния въ положителни, това е човѣкътъ. И затова, когато нѣкой каже, че е човѣкъ, отрицателнитѣ му състояния веднага трѣбва да се превърнатъ въ положителни, и противоречията му да изчезнатъ. Всичко криво въ човѣка трѣбва да се изправи! Той трѣбва да разбере, че едновременно е и Симонъ Петъръ, и Христосъ, и Синъ на Бога живаго. Такова нѣщо е правата мисъль. Ако единъ талантливъ човѣкъ вземе мотика въ рѫка и отиде да копае лозето на нѣкой богатъ човѣкъ, и презъ всичкото време роптае, че не е за тази работа, че трѣбва да стане поетъ, писатель, той не е разбралъ смисъла на тази мотика. Мотиката му е дадена, за да може чрезъ нея да се запознае съ този богатъ, но добъръ човѣкъ. Въ дадения случай, любовьта на богатия човѣкъ е за предпочитане предъ перото на нѣкой поетъ, което може да го скара съ най-добрия му приятель. Въ този случай, дръжъ мотиката, а не перото. Тази мотика е дошла временно въ рѫката ти, а не за цѣлъ животъ. Мотиката може да послужи на човѣка само да го запознае съ нѣкоя душа, която го обича. Тя служи само като срѣдство да сближи две души. Ако иглата на шивача може да го запознае съ една душа, която го обича, заслужава да шие. Ако училището може да запознае ученика съ една душа, която го обича, заслужава да се учи. Значи, задачата на човѣка е да намѣри онази Божествена душа, която го обича, и която той обича. По-велико нѣщо отъ това нѣма. И наистина, всѣки търси Божественото. Де ще Го намѣри, то е другъ въпросъ. Който не търси Божественото, той не разбира смисъла на своя животъ, а оттамъ и на цѣлокупния животъ. Отъ сутринь до вечерь, човѣкъ непрекѫснато трѣбва да търси Божественото. Какво прави той? До едно време търси Божественото и после престава да Го търси. Не, постоянство се изисква отъ всички хора. Щомъ е въпросъ за Божественото, ще Го търсите безспирно, съ пълно съзнание и любовь. Въ това отношение, вие трѣбва да приличате на онзи царски синъ, който искалъ да се ожени за най-красивата мома въ свѣта, и трѣбвало дълго време да я търси въ царството на баща си, докато най-после я намѣрилъ. Между тогавашнитѣ царски дъщери въ цѣлия свѣтъ нѣмало такава, каквато той търсилъ. Най-после му казали, че нѣкѫде, на края на свѣта, сѫществувала такава мома, но тя била овчарка. Царскиятъ синъ облѣкълъ прости дрехи, взелъ тояжка въ рѫка и торба съ храна, напусналъ бащинъ домъ, напусналъ царството и тръгналъ по свѣта да търси най-хубавата мома, за която душата му копнѣела. Питамъ: умно ли е постѫпилъ царскиятъ синъ, като тръгналъ по свѣта да търси красивата овчарка? Умно е постѫпилъ. Ако една овчарка може да задоволи своитѣ овце, тя ще може да задоволи и своя възлюбенъ. Ако тази овчарка не може да пасе овцетѣ, не може да се справя съ тѣхъ, тя нѣма да задоволи и своя възлюбенъ. Това се отнася и до овчарката, и до царската дъщеря. Следователно, когато искате да познаете единъ човѣкъ, да разберете неговия характеръ, дайте му да пасе овце. Тамъ ще го познаете. Искате ли да познаете българина, наблюдавайте го, какъ храни кокошкитѣ си. Отъ това, какъ държи крината съ жито, какъ го хвърля, какви отношения има къмъ кокошкитѣ си, ще познаете и неговия характеръ. Лошиятъ човѣкъ взима крината, подхвърля житото, безъ да обръща внимание на кокошкитѣ си, и гледа по-скоро да се прибере въ кѫщи. Добриятъ човѣкъ, обаче, взима крината, извиква внимателно кокошкитѣ си, поглежда ги, поприказва имъ и тогава имъ хвърля малко жито. Докато ядатъ, той ги наблюдава, мисли си нѣщо, не бърза. Като изядатъ това, което имъ е хвърлилъ, пакъ имъ подхвърля. Този човѣкъ е добъръ, благороденъ. Той храни и отглежда кокошки, защото ги обича, приятно му е да ги наблюдава; хване една кокошка, но тя се опитва да избѣга. Той я потупва малко по гърба и ѝ говори: Не се страхувай! Азъ нѣмамъ намѣрение да ти свалямъ дрешката, да те турямъ въ тенджера. Напротивъ, докато си при мене, дрешката ти ще става все по-хубава. Следъ това хване втора, трета, докато всички кокошки започнатъ да го познаватъ и да му се радватъ. Нѣкой ще каже: Малко работа имамъ, че съ кокошки ще се занимавамъ. — Който може да помилва кокошка, той може да помилва и човѣка. Ако той не може да помилва кокошка, на какво основание очаква Богъ да го помилва? Какво особено представя човѣкъ? Предъ Бога, човѣкъ не е още нито кокошка, той е само лозова прѫчка. Дълго време още трѣбва да го обрѣзватъ, докато даде плодъ. Единъ день, когато лозовата прѫчка даде плодъ, тогава само ще се яви желание въ Бога да превърне тази лозова прѫчка въ човѣкъ. Следователно, правата мисъль представя магическата прѫчица. Който владѣе правата мисъль, той е магъ. Достатъчно е да махне съ рѫката си, за да стане всичко така, както той желае. Вие гледате и се чудите, какъ става всичко това. И малкото дете не знае, какъ една кибритена клечица, запалена и поставена въ сламата, произвежда цѣлъ пожаръ. Малка е кибритената клечица, но чудеса прави. Тя е магическата прѫчица въ рѫцетѣ на мага. А малкото дете е магътъ, който манипулира съ тази малка прѫчица. Като го питатъ, кой запали сламата, то мълчи. Като го питатъ, защо запали сламата, то отговаря: Вие не се нуждаете отъ слама, т. е. отъ плѣва. Вие се нуждаете отъ сѣно. Нека плѣвата гори! Тя не ви е потрѣбна. — Нещастията на съвременнитѣ хора се дължатъ на това, че децата си играятъ съ кибритената клечица и запалватъ плѣвата да гори, а съ нея заедно отива и плевнята. Питамъ: какво е придобило животното, което презъ всичкото време сте хранили само съ слама? Всички съвременни проповѣди, всички теории, всички философски системи, които внасятъ раздвояване въ умоветѣ и сърцата на хората, сѫ сѫщо такава слама, която трѣбва да се запали, да изгори. Вие сте опитали вече тия учения и философски системи, и тѣ сѫ произвели върху васъ такова действие, че и ребрата ви могатъ да се четатъ. Казвамъ: да се храните съ слама, това подразбира най-беднитѣ условия, при които човѣкъ е поставенъ. Време е вече да се откажете отъ тия условия, да ликвидирате съ старото, което ви е довело до положение ребрата ви да се четатъ. Всички престѫпления, всички отрицателни прояви, като злоба, умраза, съмнение, безвѣрие, заблуждения, се дължатъ все на тази старовѣковна слама. Щомъ ликвидирате съ старото, вие ще разберете, че и най-простиятъ занаятъ, който прилагате, не е нищо друго, освенъ възможность да се срещнете и запознаете съ онѣзи хора, които обичате, и които ви обичатъ. Нѣкой човѣкъ става професоръ. Защо? Да срещне и да се запознае въ университета съ нѣкои души. Тѣ ще постѫпятъ въ университета като студенти, той ще имъ преподава цѣли четири години. По този начинъ ще направи връзка съ тия души. Заслужава човѣкъ да посвети цѣлия си животъ въ университета, за да срещне ония души, които обича. Заслужава човѣкъ да стане народенъ учитель, за да срещне ония души, които обича. Това сѫ малкитѣ дечица, които той ще учи и възпитава. Заслужава човѣкъ да бѫде шивачъ, готвачъ, какъвъ и да е, само да срещне тия души, които той обича, и които го обичатъ. Тѣзи души представятъ неговото щастие, неговото богатство. Тѣзи души ще бѫдатъ най-много три. Богъ се проявява на човѣка само чрезъ три души. Колко ангели дойдоха при Аврама? При Аврама дойдоха само три ангела. Тѣ дойдоха при него, защото го обичаха, и затова, именно, той излѣзе да ги посрещне: поклони имъ се, покани ги да седнатъ и ги нагости. Сега и ние сме дошли на земята да се запознаемъ съ тѣзи три ангела: съ Симонъ Петъръ, съ Христа и съ Сина Божи. Въ това запознаване се крие вѫтрешната наука на живота. Не е лесно да се запознаемъ съ Бога. Той не слиза всѣкога на земята, но отъ време на време, периодически. Богъ слиза на земята много рѣдко. Това слизане представя цѣла епоха, която трѣбва правилно да се разбере и използува. Има периоди въ живота на човѣка, които съставятъ такива епохи. Тѣзи епохи не сѫ нищо друго, освенъ пробуждане на Божественото въ човѣка. Ние наричаме тѣзи епохи „възходещи периоди“ въ човѣшкия животъ. Презъ това време човѣкъ се усѣща мощенъ, силенъ; мисъльта му работи усилено, а отъ сърцето му блика радость и веселие. Паралелно съ този периодъ настѫпва и другъ, низходещъ, въ който се случаватъ голѣми неприятности и нещастия за човѣка. Който не може да използува първия, възходещия периодъ, той ще попадне въ втория, низходещия, и ще преживѣе редъ нещастия, страдания, несполуки и т. н. Първиятъ периодъ наричаме „зазоряване, день“, а вториятъ — „залѣзване, нощь“. За тѣзи два периода на човѣшкия животъ, Христосъ казва: „Работете, докато е день, защото иде нощь, когато никой не може да работи“. Казвамъ: пѫтьтъ, по който сте тръгнали, е правъ. Вървете по него безъ колебание. Правъ е пѫтьтъ, но отъ васъ се изисква усилие, трудъ и работа. Отъ васъ се изисква постоянство поне толкова, колкото едно малко момченце употрѣбило, за да влѣзе въ двореца на единъ князъ. Това момче дълго време обикаляло кѫщата на княза, дано по нѣкакъвъ начинъ успѣе да влѣзе вѫтре. Способно и даровито било това момченце. Князътъ билъ много строгъ и взискателенъ. Той не допущалъ при себе си никой, освенъ слугитѣ си, които влизали и излизали отъ кѫщата му само по нѣкаква работа. Това дете съ години обикаляло двореца на княза, търсило начинъ да влѣзе вѫтре. Какъ да влѣзе? Да поиска отъ нѣкой препорѫка, виждало му се невъзможно. Най-после то се обърнало къмъ Бога съ молба, по нѣкакъвъ начинъ да му отвори пѫть за двореца на княза. То започнало да изучава характера на княза, на неговитѣ слуги, които постоянно излизали и влизали въ двореца, съ пълни стомни вода. Като ги наблюдавало, момчето си въздъхвало, и все търсило начинъ да влѣзе при княза. Единъ день, единъ отъ слугитѣ на княза, като се връщалъ отъ вода, подхлъзналъ се, падналъ и строшилъ крака си. Момчето веднага взело стомничкитѣ му, затекло се къмъ двореца, похлопало на вратата и казало: Единъ отъ вашитѣ слуги се подхлъзна, падна на пѫтя и строши крака си. Князътъ билъ вѫтре и чулъ всичко, което детето разправило. Погледналъ къмъ него и видѣлъ въ погледа, на лицето му нѣщо особено. Заедно съ детето, князътъ излѣзълъ на пѫтя да види пострадалия слуга и да се разпореди да му помогнатъ. Отъ този моментъ детето влѣзло въ двореца при княза. Единъ отъ слугитѣ на княза трѣбвало да пострада, за да се даде възможность на способното и даровито дете да влѣзе въ двореца. Казвамъ: въ същото положение се намиратъ и съвременнитѣ хора. За да влѣзатъ въ Царството Божие, все трѣбва да се счупи крака на нѣкого. Вие обикаляте около вратата на Царството Божие, не знаете, какъ да влѣзете вѫтре. Молите се, плачете, дано се отвори нѣкакъ тази врата. Единъ день, по невнимание, единъ отъ слугитѣ на това царство се подхлъзва, пада съ стомнитѣ си и счупва крака си. Какво трѣбва да направите? Вземете стомничкитѣ на този слуга и, докато вратата е отворена още, занесете ги вѫтре и съобщете на господаря на това Царство че единъ отъ неговитѣ слуги е пострадалъ, да прати хора да му помогнатъ. Не се ли случи нѣкакво нещастие съ едного отъ слугитѣ на Царството, вратата на това Царство за винаги ще остане затворена за васъ. Значи, струва слугата на княза да счупи крака си, за да може даровитото дете да влѣзе въ двореца. Даровитото момче представя любещето дете, съ което се завързватъ интимни, сърдечни връзки между първия слуга на княза и самото дете. Чрезъ слугата пъкъ ще се създадатъ връзки и съ княза. Слугата е доволенъ, че счупилъ крака си, че е могълъ да се запознае съ детето. Детето пъкъ е доволно, че могло да влѣзе въ двореца на княза. Това сѫ щастливи моменти, щастливи епохи въ живота на човѣка, които рѣдко се случаватъ. Това показва, че за всѣки човѣкъ е опредѣленъ известенъ периодъ, известна епоха, когато му се даватъ блага, които той правилно трѣбва да използува. Неговото съзнание трѣбва да бѫде будно за тази епоха, за това време, когато щастието го следва. За всички хора тия епохи не се съвпадатъ: когато нѣкой е щастливъ, другъ е нещастенъ. Следователно, когато нѣкой човѣкъ страда, той трѣбва да знае, че това страдание е предвестникъ, именно, на онази щастлива епоха въ неговия животъ, която предстои да дойде. Въ това отношение, страданията съ необходими за човѣка, да будятъ съзнанието му, да го приготвятъ за щастливата епоха, която иде въ неговия животъ. Ако съзнанието му не е будно, щастието ще мине и замине покрай него, безъ той да го използува. Страданието буди мисъльта на човѣка. Само чрезъ страданието той може да бѫде въ непреривна връзка съ Бога. Права мисъль, будно съзнание е необходимо за човѣка, за да може да върви въ своя пѫть безъ отклонения. Щомъ върви правилно, той разумно ще използува щастливата епоха на своя животъ. И тъй, всички искате да уредите своята вселена, своя вѫтрешенъ свѣтъ, но не знаете, какъ можете да постигнете това. Ето, ще ви дамъ нѣколко правила, които всѣкога трѣбва да имате предъ видъ. Когато въ дома ви дойде нѣкой лошъ човѣкъ и започне да ви проповѣдва нови, лъжливи учения, кажете му. Ти си свободенъ да проповѣдвашъ, каквито щешъ учения, но азъ имамъ своя държава, съ свои закони и наредби, на тѣхъ ще се подчинявамъ. Щомъ си дошълъ въ моята държава, трѣбва, или да изпълнявашъ моитѣ закони, или да напуснешъ държавата ми. Азъ не ти позволявамъ да нарушавашъ реда въ моята държава, защото тя е въ съгласие съ друга, по-велика отъ нея държава, която абсолютно не търпи безредие и безпорядъкъ. Понеже за неспазване законитѣ на моята държава мене ще държатъ отговоренъ, затова казвамъ: Престѫпления въ моята държава не позволявамъ да се вършатъ! Безредие въ моята държава не може да сѫществува! Затвори въ моята държава не могатъ да сѫществувате! Казвате: Какъ могатъ да се премахнатъ затворитѣ въ свѣта? Ако искате да не сѫществуватъ затвори вънъ отъ васъ, премахнете затворитѣ, насилието вѫтре въ себе си. Запримѣръ, нѣкой отъ васъ има едно благородно желание въ себе си, иска да направи добро нѣкому, но вѫтре въ него нѣщо му забранява да направи това добро. Това е насилие надъ самия човѣкъ. Следъ всичко туй този човѣкъ ще проповѣдва на хората, какво изисква Богъ отъ тѣхъ. Питамъ: отде знае той, какво Богъ изисква отъ хората? Говорилъ му Богъ. Който мисли, че Богъ отвънъ му говори, той е въ голѣмо заблуждение. Богъ никога не говори на човѣка отвънъ. Само хората говорятъ помежду си външно. Въ Божествения говоръ има нѣщо особено мощно, нѣщо магическо. Когато Божественото заговори, човѣкъ престава да мисли за себе си и се свързва съ всички живи сѫщества. При това положение, неговиятъ и тѣхниятъ животъ се сливатъ въ общия, въ цѣлокупния животъ. Това не значи, че човѣкъ ще изгуби себе си. Не, тогава, именно, човѣкъ намира и себе си, и ближнитѣ си въ единъ общъ центъръ — въ Бога. Това значи да живѣе човѣкъ въ вѣчна хармония, въ хармонията на Божествения животъ. Следователно, лесно се постига това, но мѫчно се задържа. Едва човѣкъ постигне това блаженство, дохожда съмнението, и той започва да се смущава, да мисли, че е изпадналъ въ нѣкакво заблуждение. Щомъ започне да мисли така, съзнанието му се помрачава, и той отново слиза въ обикновения животъ. Кой е обикновениятъ животъ? — Обикновениятъ животъ е вестникарскиятъ. Напримѣръ, нашитѣ вестници пишатъ, че Троцки отишълъ въ Цариградъ. Кога отиде Троцки въ Цариградъ? Оттамъ, дето е сега Троцки, за да отиде въ Цариградъ, нужни му сѫ най-малко две недѣли, а нашитѣ вестници за три деня го изпратиха тамъ. После, четемъ въ вестницитѣ, че Троцки още не е заминалъ. — Де ще отива? Сега пъкъ въ Германия щѣлъ да отива. Вестникарска работа! Вестницитѣ го изпращатъ ту въ Германия, ту въ Цариградъ, а той още за никѫде не е заминалъ. Това сѫ забавления въ живота, но Божествениятъ животъ не може да се развива по този начинъ. И тъй, въ живота на човѣка има епохални периоди, които той трѣбва да разбира и правилно да използува. Какви сѫ тѣзи периоди и съ какво сѫ забележителни? Тѣ сѫ ония периоди, презъ които Божественото въ човѣка се събужда. Преди този периодъ, всичко друго е предисловие на това, което се готви да дойде. Нѣкой казва, че Богъ му е говорилъ. Питамъ: сигуренъ ли е въ това? Ако туй е истина, какво въздействие е указалъ този говоръ върху него? Ако човѣкъ не се преобрази отъ този говоръ, значи другъ нѣкой му е говорилъ, а не Богъ. Много цигулари свирятъ на цигулка, но цигулката на всички тия цигулари не може да говори като човѣкъ. Слушали ли сте вие нѣкой виденъ цигуларь, цигулката на когото може да говори като човѣкъ? Ако бихте чули такъвъ цигуларь, той би произвелъ чудеса върху човѣка. Казвате: Възможно ли е това? — Ако грамофонната игла може да пѣе, да свири, да говори, защо цигулката, върху която свири човѣшка рѫка, да не може да проговори? Едисонъ накара иглата на грамофона да проговори. Той направи това, което и виднитѣ цигулари не могатъ да направятъ съ своитѣ цигулки. Грамофонната игла още не е усъвършенствувана. Тя е малко дете, което се учи да говори. Единъ день и тя ще порасне, ще стане голѣмъ човѣкъ, който ще говори, ще пѣе много хубаво. Ако кажа, че и цигулката може да говори като човѣкъ, ще кажете, като турцитѣ: „И съ очи да видишъ, и съ уши да чуешъ, не вѣрвай!“ Трѣбва да се яви такъвъ цигуларь въ свѣта, който да покаже на хората, че цигулката може да говори. Цигуларьтъ трѣбва да изучава свойствата на тоноветѣ. Вълнитѣ на тия тонове трѣбва да бѫдатъ къси, а не дълги. Освенъ това, между тѣхъ трѣбва да има особено вѫтрешно преливане. Сѫщевременно, цигуларьтъ трѣбва да изучава и трептенията на човѣшкия гласъ, за да може да ги възпроизвежда чрезъ цигулката. Ако нѣкой виденъ цигуларь е научилъ изкуството да свири, не му остава нищо друго, освенъ да научи цигулката си да говори. И тогава, цигулката на френския цигуларь ще говори френски; цигулката на германския цигуларь ще говори на германски; цигулката на българския цигуларь ще говори на български и т. н. Питамъ: ако такъвъ цигуларь се яви на нѣкоя сцена, кой не би го слушалъ? Това показва, че човѣшката душа може да се изрази чрезъ цигулката. Ако това се постигне, за човѣчеството е дошло зазоряването на шестата раса. Въ шестата раса цигулкитѣ вече ще говорятъ. Днесъ цигулката не може още да изрази вѫтрешни, нѣжни чувства и трепети на душата. Тя още не може да изрази и любовнитѣ чувства на човѣшкото сърце. За сега цигулката е дошла до положение да изразява само грубитѣ човѣшки чувства, като страхъ, трепетъ, вълнение, буря, сътресение и т. н. Ако се намѣри цигуларь, който може да имитира поне нѣжнитѣ чувства на сърцето, той е постигналъ много нѣщо. Азъ съмъ правилъ много опити съ моята цигулка и съмъ дошълъ до заключение, че съвременнитѣ хора не съ готови още да слушатъ и да възприематъ най-нѣжнитѣ тонове на цигулката. Единъ день направихъ опитъ съ единъ мой познатъ: започнахъ да свиря на цигулката си, да предавамъ нѣжнитѣ тонове на душата. Като послуша малко, той спрѣ рѫката ми и каза: Моля ти се, не свири повече. Не зная, какво ми става, но не мога да издържамъ тия тонове. Изсвири ми нѣкое българско хоро. Има нѣщо страшно, нѣщо силно въ тия тонове. Казвамъ: въ всѣко ново нѣщо, на което хората още не съ привикнали, има нѣщо страшно и опасно за тѣхъ. Ако на тъжния човѣкъ свирите нѣщо тъжно, вие ще увеличите тъгата му. Обаче, ако му изсвирите нѣщо весело, вие можете да смѣните състоянието му, да го превърнете въ радость. Тѫжнитѣ, скръбнитѣ хора всѣкога обичатъ да дружатъ съ весели, съ радостни хора. Днесъ скърбитѣ, страданията сѫ повече, отколкото радоститѣ. Вѣкътъ е такъвъ. За да преодолѣе тия нѣща, човѣкъ трѣбва да вложи повече вѣра, повече упование въ Бога. Когато Христосъ запита ученицитѣ си, за кого мислятъ да е, съ това Той искаше да имъ обърне внимание на вѣрата, да иматъ вѣра въ Бога. Петъръ отговори: Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго. Значи, хората се нуждаятъ отъ абсолютна вѣра, която отъ нищо да не се разколебава. Дойдете ли до нѣкакво страдание, кажете си: Азъ зная, че всичко, което се случава въ живота ми, е за мое добро. Щомъ е тъй, ни най-малко не се съмнявамъ въ Онзи, Който ме обича и Когото азъ обичамъ. Любовьта, обичьта изключва всѣкакво съмнение. Тя почива на абсолютно довѣрие между хората. Щомъ нѣкой човѣкъ ви говори, той вѣрва въ Бога. Щомъ вѣрва въ Бога, той вѣрва и въ васъ. Само по този начинъ може да се образува вѫтрешна връзка между хората. Веднъжъ създадена тази връзка, тѣ трѣбва да престанатъ вече да се занимаватъ съ отрицателни мисли. Който ви обича, той всѣкога желае вашето добро, както желае и своето. Когато вие успѣвате, той се радва; когато не успѣвате, той скърби. На сѫщото основание, понеже Богъ ни обича, Той желае нашето добро, нашия успѣхъ. Нѣкой иска да бѫде ученъ, да има силна паметь, каквото прочете, да запомни. Питамъ: ако този човѣкъ помни и доброто, и злото, което хората сѫ му причинили отъ редъ години, отъ редъ прераждания, защо му е тази паметь? Нѣма по-голѣмо нещастие за човѣка отъ това, да помни и добринитѣ, и злинитѣ, които хората сѫ му причинили. Затова, именно, Богъ е заличилъ всичко отъ паметьта ви, да не помните, кой, какво зло ви е причинилъ. Единъ день ще дойде страшниятъ изпитъ, когато Богъ ще дигне завесата на вашето минало, ще ви покаже, какви сѫ били отношенията ви съ всички хора, едни отъ които сѫ ви правили добро, а други — зло, и вие да погледнете къмъ тѣхъ, да погледнете къмъ Бога и да бѫдете готови да простите. Така ще се изпита вашата любовь. Първо Богъ ще ви постави предъ ония, които не сѫ ви обичали и които само сѫ ви пакостили. И ако можете да простите, ще минете третото посвещение. Следъ това Богъ ще ви постави предъ ония, които сѫ ви обичали и които сѫ ви правили добрини. Ако можете да имъ благодарите, както трѣбва, ще минете презъ четвъртото посвещение. Тази е задачата, върху която окултнитѣ ученици трѣбва да работятъ. Днесъ повечето хора се намиратъ предъ третото посвещение. Около всѣки човѣкъ Провидението изпраща не ония, които го обичатъ, но ония, които не го обичатъ, които му мислятъ злото. Тѣ се трупатъ около него и го докарватъ до ужасъ. Той настръхва отъ страхъ и се обръща къмъ Бога съ молба, да го освободи отъ тия неприятели. Не, докато не имъ прости, той нѣма да се освободи отъ тѣхъ. Той трѣбва да ги погледне спокойно, съ любовь и да каже: Заради Бога прощавамъ на всички. Тогава Богъ ще вземе четката и ще заличи всички тия спомени. Това значи да мине човѣкъ третото посвещение, да бѫде едновременно и Симонъ Петъръ, и Христосъ, и Синъ Божи. Щомъ станете Синъ на Бога живаго, веднага ще се намѣрите предъ четвъртото посвещение, и около васъ ще се събератъ само ония, които ви обичатъ. Вие ще си подадете взаимно рѫка и ще заживѣете братски. Само по този начинъ животътъ ви ще се осмисли. Безъ да сте минали третото посвещение, каквато магия и да учите, каквато наука и да прилагате, нищо нѣма да придобиете. Да простите — въ това се заключава истинската магия, истинската наука. Докато не простите на онѣзи, които не ви обичатъ и ви причиняватъ пакости, никаква наука, никаква магия, никаква школа, никакви стихове и формули нѣма да ви помогнатъ. Напротивъ, тия нѣща по-скоро ще бѫдатъ нещастие за васъ, отколкото да ви направятъ щастливи. Казвамъ: тежкиятъ чукъ въ рѫката на малкото дете носи нещастие за него, но въ рѫката на майстора-скулпторъ, той е мощно орѫжие. Нѣкой казва, че е едно съ Бога. — Едно съ Бога е, но още лежи въ затвора, съ букаи на рѫцетѣ и на краката си. Едно съ Бога е, но сиромашията постоянно тропа на вратата му и петь пари нѣма въ кесията си. Кажешъ ли, че си едно съ Бога, букаитѣ отъ рѫцетѣ и краката ти трѣбва да паднатъ, а едновременно съ това трѣбва да излѣзешъ отъ затвора. Кажешъ ли, че си едно съ Бога, сиромашията трѣбва да те напусне и вмѣсто нея да дойде богатството. — Кога ще стане това? Христосъ е казалъ: „Който иска да придобие Вѣчния животъ, нека продаде имането си, да го раздаде на сиромаситѣ, а следъ това да ме последва“. Докато не може да прости, човѣкъ никога магъ не може да стане. За да стане магъ, той трѣбва да има права мисъль. Докато дѣли нѣщата на възможни и невъзможни, човѣкъ магъ не може да стане. Кое е невъзможно за човѣка? Невъзможно е за човѣка, напримѣръ, да не прости. Ако нѣкой казва, че не може да прости, защо да не каже и обратното, че може да прости? „Мога“ и „не мога“ едновременно не ставатъ. Въ даденъ случай, или можешъ, или не можешъ. Тогава, щомъ можешъ да кажешъ, че не прощавашъ, кажи и обратното, че прощавашъ. Затова казвамъ: азъ не мога да не бѫда богатъ. — Сиромахъ не можешъ ли да бѫдешъ? — Сиромашията оставямъ за тебе. — Не мога да не бѫда ученъ. — Невежа не можешъ ли да бѫдешъ? — Невежеството оставямъ за тебе. — Не мога да не бѫда светъ човѣкъ. — Грѣшникъ не можешъ ли да бѫдешъ? — Грѣхътъ оставямъ за тебе. Така трѣбва да се говори на онзи, който иска да ви спъва, да ви препятствува въ живота. И тъй, магътъ трѣбва да знае, какъ да постѫпва, какъ да отговаря. Нѣма по-красиво положение отъ това, да слушашъ, какъ сѫдбата се разговаря съ мѫдреца, съ мага. Сѫдбата се отнася и съ мѫдреца така, както и съ обикновения човѣкъ. Когато лошата сѫдба дойде при мѫдреца, да му донесе най-голѣмитѣ страдания, той става на крака, усмихва се, посрѣща я любезно, учтиво и я пита: Какво обичате? Тя е сериозна, обикаля около него, ходи натукъ-натамъ, дава му наставления, а той работи, рисува съ четката си. Следъ това тя преглежда работата му, и ако случайно намѣри нѣкакъвъ косъмъ, останалъ отъ четката му, казва: Този косъмъ не може да остане тукъ! — Добре, ще го махна, ще направя, както желаете. И най-после, като го прекара презъ редъ изпити, тя отваря една врата и му казва: Заповѣдай, свободенъ си вече. — Вие ще дойдете ли съ мене? — Не, азъ имамъ работа. Отивамъ да възпитавамъ ония, които идватъ следъ тебе. Следъ лошата сѫдба, при мѫдреца иде добрата сѫдба, която му носи благата на живота. Той пакъ става на крака, усмихва се и я поканва да седне. Тя започва да се разговаря съ него любовно и му оставя благата, опредѣлени отъ Бога за него. Казвамъ: ако и вие, не сте готови, като мѫдреца, да слугувате на сѫдбата, ще треперите предъ нея. И мѫдрецътъ се намира подъ ударитѣ на сѫдбата, както и обикновениятъ човѣкъ. Сѫдбата е единъ отъ най-строгитѣ, най-мощнитѣ ангели, които седятъ при нозетѣ на Бога. Къмъ глупавитѣ тя е по-снизходителна, но дойде ли до мѫдреца, и за най-малката погрѣшка, и за най-малкия косъмъ на картината му, останалъ отъ неговата четка, тя го държи отговоренъ. Мѫдрецътъ ѝ казва: Ще ме простишъ, станала е нѣкаква погрѣшка, ще я изправя. И мѫдрецътъ прави погрѣшки, но лесно ги изправя. Щомъ изправи погрѣшкитѣ си, сѫдбата му отваря вратата за Царството Божие и казва: Заповѣдай! Сега, едно е важно за васъ: да се изяви Любовьта Божия къмъ всички хора, да вървите напредъ, да влѣзете въ Царството Божие. За това се изисква силна мисъль, която по никой начинъ да не се огъва отъ външнитѣ условия. Тя може да се огъва, но да не се троши. Тя трѣбва да бѫде като пружина, която, щомъ се огъне, пакъ да се върне въ първото си положение. Въ сегашния свѣтъ се забелязватъ ясно два периода, две епохи, които иматъ свои представители. Който живѣе още въ старата епоха и нѣма условия да се развива, нека мине въ новата епоха. За тази цель, той трѣбва да се откаже отъ всички стари, отъ всички непотрѣбни мисли и желания на досегашния животъ. Когато Христосъ казва на ученицитѣ си да се отрекатъ отъ себе си, Той има предъ видъ да се отрекатъ отъ старото, отъ навицитѣ на стария животъ, за да бѫдатъ готови да приематъ новото, красивото, което иде въ свѣта. Вратата на новата епоха се отваря вече, и душитѣ на хората трѣбва да се разширятъ. Човѣкъ ще вземе съ себе си само красивото, възвишеното, което е вложено въ неговата душа. Нима мѫдрецътъ не носи навсѣкѫде своята мѫдрость, своитѣ добродетели? И тъй, всички трѣбва да знаятъ, че за лошитѣ хора въ свѣта настѫпва черенъ периодъ, т. е. катастрофи. Времето, което сега иде, ще имъ покаже, че тѣ сѫ изгубили добритѣ условия и нѣма да намѣрятъ това, което търсятъ. Който не разбира моитѣ думи, той мисли, че свѣтътъ ще се разруши, ще изчезне. Не, свѣтътъ нѣма да се разруши, но човѣшкиятъ животъ ще се обнови изцѣло. Днесъ и богати, и бедни сѫ неврастеници. Богатитѣ казватъ, че сѫ станали неврастеници отъ много мисъль. Беднитѣ казватъ, че сѫ станали неврастеници отъ лошитѣ условия, отъ голѣмата сиромашия на живота. Богатиятъ е неврастеникъ отъ лошитѣ мисли, които неговитѣ слуги постоянно му изпращатъ. Бедниятъ е неврастеникъ отъ лошитѣ условия, които разнебитватъ ума му. Какво очакватъ хората сега? Тѣ очакватъ по-добри външни условия. Тѣ мислятъ, че външнитѣ условия ще измѣнятъ живота. Не, само мисъльта е въ състояние да измѣни живота. Свѣтлитѣ и чисти мисли могатъ да подобрятъ живота. За това се изисква послушание. Още първиятъ човѣкъ даде примѣръ на непослушание, като яде отъ плода на дървото за познаване на доброто и злото. А после, като го изгониха отъ рая, предъ вратата на рая седѣше ангелъ, съ мечъ въ рѫка, да не би Адамъ да се върне, да яде отъ плодоветѣ на „дървото на живота“, и като яде, да придобие безсмъртие. Сега вече иде друга епоха, когато на избранитѣ ще се каже тъкмо обратното: „Отъ никой другъ плодъ да не ядете, освенъ отъ плодоветѣ на „дървото на живота“. Следователно, всички трѣбва да се научите да различавате тия плодове Всички имате желания и мисли, които днесъ не можете и не трѣбва па реализирате. Защо? Защото тѣ не носятъ щастието ви. Обаче, има мисли, отъ реализирането на които зависи вашето щастие. Тѣ ще внесатъ въ васъ новия животъ. Човѣкъ е дошълъ на земята да научи и разбере слабоститѣ, възможноститѣ и невъзможноститѣ на своя физически животъ; той трѣбва да познае човѣка на свободата, както и Божественото начало, което едва сега се пробужда въ него. Когато Божественото начало въ човѣка се пробуди, и той се свърже съ Бога, тогава само ще се премахнатъ несгодитѣ на неговия животъ. Този законъ се провѣрява навсѣкѫде въ живота. Едно малко, бедно момиченце седи на пѫтя, но никой не му обръща внимание. Хората минаватъ-заминаватъ покрай него, но никой не се спира. По едно време царскиятъ синъ минава покрай момиченцето, поглежда го, разбира положението му и го извиква при себе си. Отъ този моментъ положението на момиченцето се подобрява. Всички хора започватъ да му обръщатъ внимание. Защо? Защото любовьта го е погледнала. До това време момиченцето е поглеждало къмъ хората, дано нѣкой му обърне внимание, дано нѣкой го обикне. Щомъ царскиятъ синъ миналъ покрай него, то си казало: Този е, който ще донесе щастието ми. Азъ вѣрвамъ абсолютно въ него. И наистина, отъ този день лошитѣ условия за това момиченце се измѣнили. Казвамъ: по сѫщия начинъ, като момиченцето, и човѣшката душа трѣбва да очаква идването на царския синъ, на Сина Божи и да желае Той да я погледне и обикне. Отъ този день ще настане за нея миръ и радость, и тя ще може да учи. Мнозина отъ васъ нѣматъ тази опитность, но могатъ да я иматъ. Тази опитность не идва изведнъжъ, но постепенно, както зората настѫпва постепенно. Най-красивиятъ моментъ въ живота на човѣка е пробуждането на неговото съзнание, или зазоряването на неговата душа. Който е дошълъ до този моментъ той е намѣрилъ магическата прѫчица въ своя животъ. Сега, всички трѣбва да се стремите къмъ онази абсолютна, положителна вѣра, въ която се съединяватъ надеждата и любовьта. Апостолъ Павелъ е поставилъ тия три добродетели да действуватъ едновременно: дето е вѣрата, тамъ сѫ надеждата и любовьта; дето е надеждата, тамъ сѫ вѣрата и любовьта; дето е любовьта, тамъ сѫ вѣрата и надеждата. Тѣ трѣбва да действуватъ едновременно. Въ миналото тѣ сѫ действували отдѣлно, но сѫ нѣмали голѣми постижения. Днесъ тѣ трѣбва да действуватъ едновременно, ако искате да иматъ резултатъ. Вѣрата действува въ физическия свѣтъ, надеждата — въ духовния, а любовьта — въ Божествения. Кой въ каквото положение и на което мѣсто се намира, трѣбва да благодари за това. Защото, като дойде момента за пробуждане на съзнанието, не е важно, кой на каква служба е билъ. Вие може да сте или метачъ, или просекъ, или учитель, или министъръ — не е важно това. Божественото ще дойде и ще огрѣе съзнанието ви като слънце. И тогава, вие ще се срещнете съ ония хора, които съзнаватъ, че предъ лицето на Бога всички сѫ еднакви. И босиятъ, и гладниятъ, и богатиятъ сѫ души, излѣзли отъ Бога, които играятъ своята роля на сцената. Като изиграятъ ролитѣ си добре, каквото спечелятъ, ще го дѣлятъ братски. Тъй щото, външната страна не трѣбва да ви смущава. Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ това, да бѫде доволенъ отъ положението си, не за цѣлия си животъ, но само за дадения моментъ. И тогава, кой какъ погледне на положението си, да каже: За този моментъ съмъ доволенъ. — Този моментъ е извънъ времето и пространството. Благодари на Бога за положението, въ което си поставенъ. Той те е поставилъ при тази обстановка, за да те изпита. Щомъ бѫдешъ доволенъ и издържишъ изпита си, положението ти моментално ще се подобри, но пакъ за даденъ моментъ. Въ това, именно, седи красотата на живота, че нѣщата не сѫ постоянни, и ние живѣемъ въ вѣчно разнообразие. Човѣкъ минава презъ разни положения, презъ разни фази и за всичко трѣбва да благодари, да се поучава. Колкото и да се оплаква отъ своето бреме, никой не може да му го отнеме. Кой може да отнеме бремето на цѣлия свѣтъ? Кой може моментално да премахне болеститѣ и недоразуменията между хората? Казвате: Богъ може да направи всичко това. — Богъ може да премахне всички болести, нещастия и страдания между хората, но не ги премахва. Защо? Докато хората казватъ, че нищо не могатъ да направятъ заради Господа, и Той се отказва да направи нѣщо за тѣхъ. Въ който моментъ тѣ кажатъ, че сѫ готови всичко да направятъ за Господа, и Той ще каже, че е готовъ всичко да направи за тѣхъ. Съвременнитѣ хора страдатъ отъ едно вѫтрешно безвѣрие, което не трѣбва да ги смущава, но да гледатъ да се освободятъ отъ него. То е хипнотическо състояние, което ги спъва, което прѣчи на развитието имъ. Ще дойде день, когато хората ще се освободятъ отъ това безвѣрие и ще заживѣятъ съ пълна вѣра, съ взаимна любовь помежду си. Време е хората да заработятъ усилено върху себе си, да турятъ мислитѣ и чувствата си въ пъленъ редъ и порядъкъ. Ние проповѣдваме едно учение, което, вѫтрешно, всички познавате. Де не сте били досега, на коя врата не сте хлопали, отъ кого не сте се учили и на какво не сѫ ви учили? Но още има да учите. Сѫдбата, която сега иде, ще ви научи на много нѣща. Чрезъ сѫдбата иде Богъ въ свѣта и пита хората, дали сѫ готови да простятъ. Които сѫ готови да простятъ, тѣ ще отидатъ надѣсно, ще минатъ третото посвещение и ще се опредѣлятъ като овце. Които не сѫ готови да издържатъ, тѣ ще отидатъ налѣво, ще се отдѣлятъ като козе отъ стадото, и дълго време следъ това ще трѣбва да учатъ. Сега, пожелавамъ ви, като дойде Христосъ, да минете отдѣсно, да познаете Бога, да познаете Сина Божи, па и вие сами да станете Синове Божии, Синове на възкресението. Тази е задачата ви на земята. Като сте дошли тука, желая ви да бѫдете като мѫдреца, да знаете, какъ да посрѣщате сѫдбата. Щомъ я видите, отдалечъ още да ѝ станете на крака, да ѝ се усмихнете, да я поканите да седне и да се разговорите съ нея. Строга и неумолима е сѫдбата! Като дойде до човѣка, тя прониква навсѣкѫде въ него, не остава тайно мѣсто, което да не разгледа. Това е фигуративно предадено, но всѣки самъ ще опита, какво нѣщо е сѫдбата. Като дойде при васъ, ще ви запитамъ: какъ върви работата? Вие ще можете само да се усмихнете, безъ да кажете нѣщо за нея. Защо? Има нѣща, за които не може да се говори. Сѫдбата е едно отъ тия нѣща. Като мине сѫдбата, новиятъ животъ ще дойде. И тогава, всѣки ще бѫде готовъ да работи за повдигането на човѣчеството. Всѣки ще има желание да помага на беднитѣ, на страдащитѣ, а съ това ще принесе нѣщо за изправяне на свѣта. Казвамъ: всички трѣбва да се готвите за този изпитъ, за идването на сѫдбата. Той е третото посвещение. Като минете този изпитъ, Христосъ ще ви запита: „За кого ме мислите да съмъ?“ И всички, като Петра, ще отговорите: „Ти си Синъ на Бога живаго.“ * 2 Беседа отъ Учителя, държана на 10 февруари, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.
  14. 1929_02_03 Учителю благи

    От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Учителю благи! „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Лука 18:18. Сега ще прочета 15. глава отъ Евангелието на Йоана. Онѣзи отъ васъ, които искатъ да иматъ по-голѣма свѣтлина, нека прочетатъ 18 гл. отъ Матея и 18 гл. отъ Лука, за да намѣрятъ вѫтрешната, мистичната връзка въ прочетената глава. Мнозина ще кажатъ, че сѫ чели Евангелието и знаятъ всички глави. Така е, но трѣбва да се знае, че колкото пѫти и да чете една глава, човѣкъ все ще намира въ нея нѣщо ново, все ще открива по-дълбокия ѝ смисълъ. Много естествено! Причината за това е, че психическитѣ условия, при които човѣкъ се намира, когато чете Евангелието, или учи нѣщо, не сѫ едни и сѫщи. За всѣки даденъ моментъ идеитѣ, чувствата на човѣка сѫ различни. Всѣки моментъ въ съзнанието на човѣка става известно измѣнение, известно разширяване. Следователно, тъй както днесъ четете и разбирате тѣзи глави, никога другъ пѫть така не сте ги чели и разбирали. „Вие сега сте чисти заради Словото, което ви говорихъ“. (Иоана 15:3). — Значи, Словото Божие прави хората чисти. „Въ това се прославя Отецъ ми, да принасяте много плодъ; и така ще бѫдете мои ученици“. (— 8 ст.). — Значи, следъ като принесете много плодъ, тогава ще бѫдете Христови ученици. Безъ плодове не можете да бѫдете ученици на Христа. „Както Отецъ възлюби мене, и азъ възлюбихъ васъ; пребѫдете въ моята любовь!“ (—9 ст.). Съ други думи казано: „Щомъ станете ученици, Отецъ ми ще ви възлюби така, както и мене възлюби“. „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ (—Лука 18:18). Ще взема отъ този стихъ само две думи — „Учителю благи“, които ще послужатъ като ключъ за обяснение на прочетената 15 гл. отъ Иоана. Всѣки човѣкъ е произнасялъ въ живота си думитѣ „Учителю благи!“ Въ български езикъ нѣма по-съдържателни думи по хармония и по мелодия отъ тия две. Думата „учитель“ е издържана въ всѣко отношение: и въ математическо, и въ кабалистическо, и по съчетание на буквитѣ си. Само върху думата „учитель“ може да се държи цѣла лекция но тази дума представя твърда храна, която не е достѫпна за всички. „Думитѣ „Учителю благи“, които взимамъ за тема на беседата, сѫ много силни. Тѣзи силни думи, именно, произнася единъ голѣмецъ за Христа, обаче, въ неговия умъ, тѣ сѫ обезсмислени. Той пита Христа: „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Който произнася думитѣ „Учителю благи“, той не може и не трѣбва да пита, какво да направи, за да наследи животъ вѣченъ. Христосъ му отговаря: „Ти знаешъ законитѣ. Защо ме наричашъ „Учителю благи“, щомъ не вѣрвашъ въ това, което казвашъ?“ Той каза на Христа: „Азъ изпълнявамъ Мойсеевия законъ още отъ младостьта си, но искамъ да зная, какво трѣбва сега да направя, за да наследвамъ животъ вѣченъ.“ Христосъ му каза: „Още едно ти не достига. Все що имашъ продай и раздай на сиромаситѣ, и ще имашъ съкровище на небето; и дойди, та ме последвай!“ А той, като чу това, наскърби се, защото бѣше много богатъ. Наведе си главата и си замина. Той нарече Христа „Учителю благи“, но не бѣше въ състояние да изпълни това, което Христосъ му каза. Ето единъ непоследователенъ човѣкъ въ своитѣ думи, въ своето вѣрую. Следователно, когато нѣкой казва, че вѣрва въ Бога, това не е достатъчно само, за да наследи животъ вѣченъ. Този човѣкъ вѣрва въ Бога толкова, колкото богатиятъ повѣрва въ думитѣ на Христа, макаръ че Го нарече „Учителю благи!“ Не е достатъчно човѣкъ само да вѣрва, но той трѣбва и да изпълнява. „Продай всичко и раздай го на сиромаситѣ!“ Нѣкой казва, че е готовъ да продаде всичко, каквото има, и да го раздаде на сиромаситѣ, но следъ това той ще отиде да разправя на хората, че всичко е далъ заради Бога. — Това не е никакво раздаване. Между думитѣ и дѣлата на хората трѣбва да има единство. Христосъ искаше да му каже, че следъ като раздаде всичкото си богатство, трѣбва да Го последва. Това значи: „Ела въ Божественото училище да се учишъ!“ Силни сѫ думитѣ „Учителю благи“ не само въ български езикъ, но и въ всички останали езици. Тъй щото, много се изисква отъ ученика, докато разбере тѣхния дълбокъ смисълъ. Буквитѣ въ тия думи сѫ наредени по известни закони, при специално съчетание между тѣхъ. Богатиятъ дохожда при Христа и Го запитва, какво да направи, за да наследи животъ вѣченъ. Въ тѣзи думи той криелъ нѣщо материално. Той искалъ да разбере отъ Христа, какво трѣбва да направи, за да стане, напримѣръ, виденъ търговецъ, или виденъ ученъ, или виденъ поетъ, писатель, музикантъ, или художникъ. Това показва, че хората разбиратъ нѣщата физически, т. е. материално. Какво трѣбва да прави човѣкъ, за да постигне нѣщо? Цигуларьтъ се ражда цигуларь; поетътъ се ражда поетъ; добриятъ човѣкъ се ражда добъръ, той отпосле не може да стане добъръ. Нѣкои казватъ, че съ време всичко това може да се придобие, че следъ време човѣкъ може да стане и цигуларь, и поетъ, и художникъ и т. н. Не, така говорятъ и мислятъ само проститѣ хора. На хора, прости и невежи, като децата, може да се говори, че бабитѣ носятъ малкитѣ деца отъ рѣкитѣ; на проститѣ хора може да се говори, че камилата е излѣзла отъ кокоше яйце; на проститѣ хора може да се говори, че мостътъ на Дунава, напримѣръ, е направенъ отъ косъма на нѣкой ученъ. И детето вѣрва на думитѣ на баща си, че мостътъ на Дунава е направенъ отъ косъма на нѣкой ученъ. Опитайте се следъ това да разубедите детето, че не е възможно да се направи мостъ отъ косъмъ, макаръ този косъмъ да е отъ нѣкой ученъ. Не е лесно да разубедите човѣка въ това, въ което вѣрва. Ето защо, когато се разисква върху известни истини, хората се натъкватъ на голѣми противоречия. Когато нѣкой чува да се говори по известни въпроси, той казва: Азъ зная тия нѣща. Наистина, днесъ и децата знаятъ, какво нѣщо е триѫгълникътъ. Ако имате нѣколко триѫгълници, направени отъ различни метали — злато, сребро, желѣзо, ще имате ли едно и сѫщо понятие и за тритѣ триѫгълника? Преди всичко, по цена тѣзи триѫгълници ще бѫдатъ различни. Освенъ това, физикътъ и простиятъ човѣкъ по единъ и сѫщъ начинъ ли ще изучаватъ триѫгълника? Простиятъ човѣкъ ще направи единъ триѫгълникъ отъ дърво или отъ картонъ и ще го изучава като геометрическа фигура. Учениятъ, обаче, ще изучава триѫгълника като жива фигура, съ три страни, т. е. съ три съзнания, които действуватъ едновременно. Щомъ тритѣ съзнания въ живия триѫгълникъ действуватъ едновременно, ние имаме съвършено особено понятие за триѫгълника. Не мислете, че триѫгълникътъ за винаги ще остане такъвъ, какъвто е днесъ. Единъ день и той ще се превърне въ нѣщо друго. Засега триѫгълникътъ е проекция на нѣщо, което хората още не знаятъ. Триѫгълникътъ е една отъ великитѣ идеи, които сѫществуватъ въ нашия свѣтъ. Тази идея има много обяснения. Съвременната геометрия разглежда триѫгълника отъ много страни: по ѫгли, по страни, по взаимни положения и т. н. Известно е, напримѣръ, че сумата отъ тритѣ ѫгла въ кой да е триѫгълникъ е равна на два прави ѫгла или на 180°. За да се разбере това, трѣбва да се знае, какво нѣщо е правиятъ ѫгълъ. Подъ правъ ѫгълъ се разбира отношение между две разумни сѫщества, които, за допирна точка, иматъ обща, еднаква разумность. Значи, две разумни сѫщества могатъ да иматъ една допирна точка само при правия ѫгълъ. Следователно, ако ѫгълътъ не е правъ, тѣзи сѫщества нѣма да иматъ разумни отношения. Това показва, че между две сѫщества може да има всевъзможни отношения, но тѣзи отношения могатъ да бѫдатъ нормални, т. е. разумни само при правия ѫгълъ, равенъ на 90°. И тогава, като казваме, че правиятъ ѫгълъ се образува отъ две взаимноперпендикулярни линии, които се пресичатъ въ една обща точка, имаме едно разбиране; и като казваме, че истински отношения сѫществуватъ само между две души, съ обща разумность, имаме друго разбиране. При първото разбиране действуватъ прости сили, а при второто — разумни сили. Нѣкой казва: лошъ е моятъ животъ. Мѫжътъ се чуди, защо не може да живѣе добре съ другарката си; жената се чуди, защо не може да живѣе добре съ другаря си. И на мѫжа, и на жената отговарямъ на геометрически езикъ: образувайте помежду си правъ ѫгълъ! За да живѣете добре и да се разбирате помежду си, всѣки день, въ продължение на една година, чъртайте прави ѫгли. Това е една геометрическа задача, която всѣки трѣбва правилно да реши. Като чъртаете правия ѫгълъ по сто пѫти на день, ще видите, че отношенията въ семействата ви ще се подобрятъ. Иначе, безъ тѣзи опити, отношенията ви ще се измѣнятъ толкова, колкото ще се измѣнятъ отношенията на богатия човѣкъ къмъ Христа. Той каза на Христа: „Учителю благи!“ Думитѣ, които сега ви говоря, ще иматъ влияние върху мѫжа или жената дотолкова, доколкото и Христовитѣ думи имаха влияние върху богатия, на когото казваше: „Иди, продай все що имашъ, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме последвай!“ Богатиятъ се замисли върху тѣзи думи и каза: „Тази работа ще отиде много далечъ. Какъ тъй ще раздамъ имането си! После, или ще го намѣря на небето, или нѣма да го намѣря“. Въ това отношение, българинътъ е практиченъ. Той казва: „Единъ заекъ въ кошарата струва повече, отколкото два въ гората“. Той казва сѫщото и за паритѣ. Който не разбира дълбокия смисълъ на нѣщата, той разсѫждава, именно, по този начинъ. Обаче, който е придобилъ любовьта, той е готовъ да раздаде имането си на беднитѣ. Който обича науката, той е готовъ да раздаде всичкото си материално богатство, за да добие знания. Който се стреми къмъ добродетельта, който иска да разбере смисъла на живота и да се научи да живѣе добре, той е готовъ да раздаде всичкото си богатство, само да постигне тия нѣща. Велико изкуство е да живѣе човѣкъ добре! Подъ думата „животъ“ нѣкой разбира да се роди, да расте, да достигне известна възрасть и следъ това да замине за другия свѣтъ, дето ще живѣе като ангелъ. Това е неразбрана идея. Добриятъ животъ подразбира изкуство, което може да се изпита само при мѫчнотиитѣ. Новопостроениятъ параходъ не се изпитва на сушата, но въ водата, и то не въ нѣкое езеро, като Девненското, близо до Варна, нито въ Женевското, въ Швейцария, но въ нѣкой голѣмъ океанъ, като Великия, Атлантическия и Индийския океани. Силата на парахода се изпитва при голѣмитѣ бури. Следователно, както параходътъ се изпитва въ морето и въ океана, така и ние сме изпратени на земята за изпитание. Ще дойдатъ вълнитѣ на океана отлѣво и отдѣсно и ще ни блъскатъ. Нѣкой казва: Защо ме блъскатъ? — Блъскатъ те, за да изпитатъ устойчивостьта на твоя параходъ, за да изпитатъ силата и опитностьта на твоя капитанъ и неговитѣ моряци. Отъ всичко това ще се види, докѫде твоятъ параходъ ще изведе пѫтницитѣ си. Ако ги изкара благополучно на опредѣленото пристанище, параходътъ, капитанътъ, както и цѣлиятъ му екипажъ сѫ на мѣстото си. И пѫтницитѣ въ този параходъ сѫ добри и благородни хора. Обаче, ако параходътъ не издържи, ако капитанътъ, моряцитѣ, огняритѣ не сѫ на мѣстото си, страшно е положението на пѫтницитѣ. Тѣ, или се връщатъ като разбити и ранени войници отъ бойното поле, или съвсемъ не се връщатъ. Разбититѣ войници се връщатъ безъ орѫжия, безъ коне, безъ фуражки, съ разкѫсани дрехи и казватъ: Страшно нѣщо преживяхме! Кавалерия, артилерия, пѣхота — нищо не остана отъ тѣхъ. Да, страшни сѫ резултатитѣ на всички непостигнати и разбити идеи! Срѣщате единъ виденъ ученъ или философъ, който създава редъ теории, или нѣкой знаменитъ проповѣдникъ, който по нѣколко пѫти на день се моли, но и единиятъ, и другиятъ се страхуватъ, какъ ще прекаратъ живота си. Тѣ казватъ: Страшенъ е животътъ! Питамъ: каква идея има въ умоветѣ на тия хора, които се боятъ отъ живота? Тѣ все иматъ предъ видъ нѣщо, което ги плаши, но едно трѣбва да се знае: когато изкаже думитѣ „Учителю благи“, ученикътъ трѣбва да разбира тѣхния дълбокъ смисълъ и значение. Когато говоримъ за Великото Начало въ живота, ние трѣбва да Го познаваме. Да Го познаваме, това значи да Го обичаме. Ти не можешъ да познавашъ нѣкого, докато не знаешъ името му, а оттамъ и докато не Го обичашъ. Всѣко нѣщо, което нѣма име, не може да се обича. Човѣка, когото обичашъ, първо назовавашъ съ нѣкакво име. Значи, следъ името иде любовьта. Да обичашъ човѣка, подразбира да му дадешъ форма, съдържание и смисълъ. Детето обича майка си и баща си. Защо? Има нѣщо, което то обича въ тѣхъ. Давали ли сте си отчетъ, кое е онова основно качество, или онази чърта, заради която вие обичате майка си и баща си? Давали ли сте си отчетъ, защо обичате Бога? Ще кажете, че обичате Бога, че вѣрвате въ Него и Го наричате „Благи Господи.“ Щомъ Го наричате благъ, Той веднага ще ви запита, защо Го наричате така. Какво искате отъ Него? — Искаме да ни помогне. — Щомъ искате да ви помогне, Той ще ви накара да продадете имането си, да го раздадете на беднитѣ и да Го последвате. Какво прави богатиятъ човѣкъ? Кѫщата му е пълна, но въпрѣки това той отива да събира и отъ беднитѣ, и пакъ не му достига. Христосъ казва: „Иди, продай имането си, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме последвай!“ На тѣзи думи отгоре вие ще кажете: Това е много вече! Да раздадемъ всичкото си имане? Ако разбератъ смисъла и разумностьта на тия Христови думи, съвременнитѣ хора ще разрешатъ много въпроси правилно. Разумнитѣ постѫпки разрешаватъ въпроситѣ правилно. Вървятъ двама пѫтника по едно шосе, единъ следъ другъ. Срещу тѣхъ излизатъ двама разбойника. Тѣ спиратъ първия пѫтникъ и му казватъ: Дай скоро паритѣ си! — Какъ, паритѣ си да дамъ! Не ви ли е срамъ, нехранимайковци, такива! Азъ съмъ работилъ и така спечелихъ тия пари. Вие искате на готово да се ползувате отъ чуждия трудъ. — Скоро паритѣ, или на мѣсто ще те оставимъ! Той се противопоставя, не дава паритѣ си. Единъ отъ разбойницитѣ насочва револвера си срещу него, поваля го на мѣстото му, и така го обира. Разбойницитѣ продължаватъ пѫтя си и срѣщатъ втория пѫтникъ. Като ги вижда, отдалечъ още той изважда кесията си и имъ казва: Азъ виждамъ, че вие сте добри, благородни хора, но се нуждаете отъ пари. Азъ пъкъ съмъ богатъ човѣкъ. Ето, заповѣдайте! Вземете, колкото пари ви трѣбватъ. Разбойницитѣ го гледатъ очудено и не знаятъ, какъ да постѫпятъ. Единиятъ отъ тѣхъ му казва: Ние виждаме, че ти си добъръ човѣкъ. Прибери кесията си, нищо не искаме отъ тебе. — Не, вземете, колкото ви трѣбватъ. Ако не ви стигнатъ, още мога да ви изпратя. Тѣ се поглеждатъ помежду си още по-очудени. Тогава двамата разбойника взиматъ по една златна монета, и оставятъ пѫтника свободно да продължи пѫтя си. Казвате Сѫдба е това! Да, първиятъ случай представя сѫдбата на глупавия човѣкъ. Вториятъ случай представя сѫдбата на разумния човѣкъ. Разумниятъ човѣкъ отива при Бога съ пълна кесия. Отъ тѣзи два случая се вижда, че човѣкъ трѣбва да знае, какъ да постѫпва съ хората, а сѫщо така, той трѣбва да знае, какъ да постѫпва и съ себе си. Като давамъ тия два примѣра, разрешаването на този въпросъ се вижда много лесно. Лесно е да се говори, но като дойде до приложението, тогава човѣкъ вижда, колко мѫчно може да разреши този въпросъ. За всѣко нѣщо въ живота има правила, които човѣкъ трѣбва да знае, за да може правилно да реши дадени въпроси. Когато оперирате съ аритметиката, и тамъ има правила, които ученицитѣ непременно трѣбва да знаятъ. Безъ тѣзи правила задачитѣ не могатъ правилно да се решаватъ. Влиза учительтъ въ класъ и запитва единъ отъ ученицитѣ: Иванчо, колко е едно и едно? Ученикътъ веднага разбира, че тукъ става въпросъ за действието събиране. Той веднага написва числата, туря между тѣхъ знака плюсъ и казва 1+1=2 — Тъй, Иванчо, иди сега на мѣстото си. Сегашнитѣ учители се обръщатъ къмъ ученицитѣ си по-нѣжно, отколкото едновремешнитѣ. Тѣ се обръщатъ къмъ тѣхъ по-внимателно, казватъ имъ: Иванчо, Драганчо, Стоянчо. Това е добра чърта. Гърцитѣ пъкъ се обръщатъ единъ къмъ другъ по свой специфиченъ начинъ. Тѣ си казватъ, напримѣръ, Стефанаки, Иванаки и т. н. Ще кажете, че това е гръцка работа. Не, има нѣщо разумно и въ тѣхнитѣ обръщения. Питамъ: кои сѫ били дълбокитѣ причини, които заставили този голѣмецъ, този богатъ човѣкъ, да отиде при Христа? Този богатъ човѣкъ разбиралъ, какви блага носи вѣчния животъ, затова се стремѣлъ къмъ него. Споредъ мене, причината, да търси той вѣчния животъ, е била чисто материална. Този човѣкъ билъ много богатъ, разполагалъ съ пари, съ много имоти, и като виждалъ, че земниятъ животъ е кратъкъ, търсилъ начинъ, какъ да продължи живота си, да може по-дълго време да се радва на своитѣ материални придобивки, да може повечко да поживѣе. Иначе, следъ смъртьта си, ще не ще, всичко трѣбва да остави на ближнитѣ си. Затова, именно, той се обърналъ къмъ Христа съ думитѣ: „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Следователно, подъ думитѣ „вѣченъ животъ“, той съвсемъ не разбиралъ онази възвишена идея, да живѣе вѣчно, за да служи на Бога и на човѣчеството. Обаче, Христосъ разбралъ скрития смисълъ на неговитѣ думи, и затова му отговорилъ: „Иди продай всичкото си имане и го раздай на сиромаситѣ, и ела, та ме последвай!“ И съвременнитѣ хора търсятъ Бога. Защо? — Да живѣятъ по-дълго време, да ядатъ и пиятъ. Не, хората трѣбва да поставятъ въ ума си идеята да служатъ първо на Бога, а после на ближния си. Тогава, здравето само по себе си ще дойде, като благословение отъ Бога. Яденето е едно отъ най-голѣмитѣ привилегии, едно угощение, дадено ни като заслуга на онова, което сме свършили. По-голѣма привилегия за човѣка отъ яденето нѣма. То е най-хубавото нѣщо въ живота, но сѫщевременно и най-лошото. За онзи, който може правилно да яде, яденето е благословение; за онзи, който не може правилно да яде, яденето е нещастие. Тъй щото, не само на земята човѣкъ яде, но и въ другия свѣтъ пакъ ще яде. И като съвършенъ, човѣкъ пакъ ще яде, само че той ще осмисли този процесъ и ще може правилно да го използува. Човѣкъ трѣбва да разбира дълбокия смисълъ на яденето. Днесъ подъ „ядене“ хората разбиратъ главно дъвкане, да дъвчешъ храната си. Хората още не ядатъ, както трѣбва. Тѣ ядатъ, но въ ума си държатъ две мисли: по-скоро да се нахранятъ, да отидатъ на работа, да спечелятъ нѣщо, да се осигурятъ. По-важна работа отъ яденето нѣма. Защо? Ако човѣкъ правилно яде, всичкитѣ му работи ще вървятъ добре. Правилното хранене носи щастието на човѣка. Чрезъ храната човѣкъ приема истинския животъ въ себе си. Хлѣбътъ, който приема човѣкъ съ благодарность, съ съзнание, като нѣкакво благо, ще го направи щастливъ. Хлѣбътъ ще научи човѣка, какъ да живѣе, какъ да обича. Който не яде този хлѣбъ, той нищо не може да свърши. И тъй. ако съвременнитѣ хора страдатъ, причината затова сѫ тѣ самитѣ. Въ цѣлия имъ животъ сѫществува едно физиологическо и механическо прекѫсване на процеситѣ, вследствие на което тѣ страдатъ, мѫчатъ се и нещастни ставатъ. Въпрѣки това, всички хора се борятъ и казватъ: Ние трѣбва да ядемъ! Така е, всички живи сѫщества трѣбва да ядатъ, но ако хората разбиратъ яденето, както богатиятъ човѣкъ разбиралъ думитѣ „Учителю благи“, тѣ по никой начинъ нѣма да разрешатъ правилно въпроситѣ на живота. Като четете 15 гл. отъ Иоана, виждате, какъ сѫ наредени нѣщата въ нея, последователно, т. е. едно следъ друго. Ако нѣмате любовь, нищо не можете да направите. Като придобиете любовьта, тогава ще се домогнете до разрешаването на въпроситѣ. Казвате: Да се обичаме тогава! — Това сѫ думи, механически изказани. Само онзи може да обича, който разбира проявитѣ на живота. Любовьта е основниятъ принципъ, съ който може да се работи въ живота. Безъ любовьта човѣкъ представя голо съзнание, лишено отъ всѣкакви органи. Представете си, че едно голо съзнание, лишено отъ очи, носъ, рѫце, крака, иска да работи. Какъ ще работи? Значи, когато Богъ създаде човѣка, Той го постави при условия да работи. Тѣзи условия пъкъ изискваха специални органи. Благодарение на това се създадоха очитѣ, ушитѣ, като условия за развиване на човѣка и като срѣдства за работа. Обаче, ушитѣ и очитѣ не се създадоха изведнъжъ, но постепенно, тъй както, когато мома се жени, постепенно я приготвятъ, докато облѣче булската си рокля. Първо я измиватъ, решатъ, а после ѝ турятъ бѣлата рокля. И отъ това, какви сѫ нейнитѣ дрехи, сѫдимъ за условията, при които тя живѣе. Ако чорапитѣ на булката сѫ вълнени, това показва, че условията на нейния животъ сѫ неблагоприятни. Ако чорапитѣ на булката сѫ копринени, тя се намира при най-благоприятни условия на живота. Обаче, и вълненитѣ, и памучнитѣ, и коприненитѣ чорапи сѫ на мѣстото си. Когато лошитѣ условия се махнатъ, вълненитѣ чорапи се замѣстватъ съ памучни; когато срѣднитѣ условия се премахнатъ, памучнитѣ чорапи се замѣстватъ съ копринени. Когато и най-добритѣ условия се премахнатъ, и коприненитѣ чорапи трѣбва да се замѣстятъ. Съ какво? Тогава младата булка трѣбва да ходи боса. Не мислете, че е лошо човѣкъ да ходи босъ. По-добро положение отъ това нѣма. За това се изисква идеаленъ свѣтъ, а не като нашиятъ. Това значи да живѣешъ въ свѣтъ безъ никакви препятствия, да стѫпвашъ като на памукъ. Дето стѫпишъ, да изпитвашъ радость. Въ сегашния свѣтъ безъ чорапи не може. И животнитѣ даже иматъ чорапчета. И тѣ даже сѫ си създали нѣкакви чорапи, та като стѫпватъ на земята, да не се нараняватъ. „Учителю благи!“ Когато произнасяме тѣзи думи, ние трѣбва да имаме въ себе си готовность да служимъ на Бога, да вършимъ Неговата воля, а не своята воля, нито тази на хората. Да служимъ първо на Бога, а после на ближнитѣ си! Нашитѣ ближни сѫ срѣда за насъ, въ която добродетелитѣ ни могатъ да се проявяватъ и развиватъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да има ближни, за да прояви между тѣхъ своята любовь. Нашитѣ ближни представятъ Божествения, обективния свѣтъ, въ който ние трѣбва да проявимъ своитѣ добродетели. Само по този начинъ ще видимъ, доколко сме добри, разумни и любещи. Значи, външниятъ свѣтъ представя специални условия за развитието на човѣка; той трѣбва разумно да използува тия условия. Възъ основа на това, всѣки човѣкъ може да каже, че слънцето, звездитѣ, както и всички останали свѣтила на небето, сѫ създадени заради него, но не да ги владѣе, а да се учи отъ тѣхъ. И тъй, когато започне да изучава небето и неговото съдържание, както и земята и нейното съдържание, човѣкъ дохожда до вѫтрешния смисълъ на живота, до вѣчния животъ и става господарь на положението. Обаче, има нѣщо въ човѣка, което му препятствува да добие тия знания. Това е въпросътъ за доброто и злото, които сѫществуватъ на земята, и които той иска да разреши. Злото и доброто сѫ неразривно свързани помежду си, и никой не може да ги отдѣли. При това, тѣ иматъ далеченъ произходъ. За сѫществуването на злото и доброто могатъ да се дадатъ привиднитѣ, но не и сѫщинскитѣ причини. Едно време, когато се взело решение за създаване на вселената, всички разумни сѫщества се събрали да обмислятъ въпроса, по какъвъ начинъ да се създаде. Тѣ имали предъ видъ специално нашата слънчева система. Като се замислили на дълбоко върху всички положения, презъ които нашата слънчева система трѣбвало да мине, за противоречията, които ще се създадатъ, едни отъ тѣхъ се изказали за създаването на вселената, други — противъ създаването ѝ, докато най-после всички се толкова изморили, че половината отъ комисията почнали да кихатъ, а другата половина — да се прозяватъ. Въ края на краищата, отъ тѣхното кихане и прозяване, се създали злото и доброто въ свѣта. Кажете ми сега, отъ кое отъ дветѣ е произлѣзло злото и отъ кое — доброто? Кихането и прозяването сѫ символи, които трѣбва да се приведатъ. Който се прозява, той взима; който киха, той дава. Между българитѣ сѫществува обичай, когато кихне нѣкой, да му пожелаятъ здраве. И тъй, следъ дълги разисквания и спорове, най-после разумнитѣ сѫщества се отказали да решаватъ този въпросъ и казали помежду си; Достатъчно вече сме се занимавали съ тази работа. Нека я оставимъ настрана и да се занимаемъ малко съ яденето. По този начинъ тѣ оставили работата недовършена. Обаче, въ рая въпросътъ за яденето е поставенъ така, че тамъ може да яде онзи, който е свършилъ работата си. Половината отъ разумнитѣ сѫщества, които се прозявали, се нахранили, преди да свършатъ работата си, вследствие на което се родило злото въ свѣта. Другата половина, които кихали, сѫщо тъй пожелали да ядатъ. И еднитѣ, и другитѣ започнали да ядатъ, и работата останала недовършена. Прозявката и кихането сѫ причина, заради която работата на съвременнитѣ хора и до днесъ не е довършена. Следъ като човѣкъ дълго време мисли, какъ да служи на Бога, най-после той започва да се прозява и да киха, съ което спира своята благородна работа. Това се дължи на известна дисхармония, която сѫществува между чувствата и мислитѣ на човѣка. Изобщо, между сѫществата, които работили за създаване на вселената, непременно трѣбвало да има вѫтрешна хармония. Като видѣлъ, какъ седи работата, Господъ казалъ: „Каквито противоречия да сѫществуватъ, свѣтътъ трѣбва да се създаде!“ При все, че Богъ знаелъ, какви ще бѫдатъ последствията отъ създаването на свѣта, Той оставилъ тия сѫщества свободни, до край да свършатъ работата си. Следъ това Той ги изпратилъ на земята, сами да опитатъ свѣта, който сѫ създали. Затова, именно, хората често казватъ: Липсва нѣщо на този свѣтъ. Тази липса се дължи на онѣзи сѫщества, които, като разискватъ върху важни въпроси, прозяватъ се и кихатъ. Тъй щото, когато хората се оплакватъ отъ живота, питамъ: Защо, като се създаваше свѣта, едни отъ васъ се прозяваха, а други кихаха? Онѣзи, които се прозявали, казватъ, че се прозявали, за да имъ дадатъ ядене. Другитѣ пъкъ, които кихали, казватъ, че направили това, за да имъ дадатъ работа. Сега, обаче, на мѣсто да се прозявате и кихате, трѣбва да работите. Като работите, тогава ще ви дадатъ да ядете. Следователно, който киха, той може да работи; който се прозява, той може да яде. Съвременнитѣ хора се натъкватъ на редъ противоречия, но трѣбва да работятъ, да разрешаватъ тия противоречия. Нѣкой кихне и казва: Дотегна ми да работя! — Не, веднъжъ си кихналъ, ще работишъ, нѣма какво да правишъ. Кихането, прозяването сѫ символи, които служатъ за обяснение на нѣкои окултни истини. Единъ ангелъ, на име Афуелъ, като разсѫждавалъ дълго време за злото въ свѣта и за разногласията, които то създава, измолилъ най-после Бога да го пусне на земята, да изучи причинитѣ и последствията на нѣщата. Господъ му далъ следната задача: Като слѣзешъ на земята, ще срещнешъ една мома и ще се приближишъ до нея. Презъ цѣлия ѝ животъ ще я придружавашъ: дето отиде тя, навсѣкѫде ще бѫдешъ съ нея. Каквото пожелае, въ всичко ще ѝ услужвашъ. Ти ще бѫдешъ слуга на тази мома презъ цѣлия ѝ животъ. Той слѣзълъ на земята, и първиятъ човѣкъ, когото срещналъ, било едно младо, красиво момиче, босо, съ скѫсани дрехи. Като погледналъ къмъ момичето, той видѣлъ на очитѣ ѝ сълзи. — Защо плачешъ? — Азъ съмъ княжеска дъщеря, но майка ми умрѣ, а баща ми се ожени за втора жена, която се отнася съ мене много зле, постоянно ме бие. Най-после решихъ да напусна дома си, но тя заключи дрехитѣ ми, и се принудихъ да бѣгамъ боса, гола, безъ обуща, безъ дрехи. — Нѣма нищо, всичко ще имашъ. Какво искашъ сега? — Понеже вънъ е студено, зима наближава, искамъ дрехи и обуща. Ангелътъ махналъ съ прѫчицата си, и предъ момата се явилъ хубавъ палатъ. Той въвелъ момата вѫтре и оставилъ всичко на нейно разположение: дрехи, обуща, храна. Момичето влѣзло вѫтре, измило се, облѣкло се, нагиздило се, нахранило се и започнало да се оглежда, да се върти налѣво-надѣсно. Отъ този моментъ сълзитѣ, недоволството ѝ престанали! Афуелъ я оставилъ въ палата, и отъ време на време само се явявалъ, когато тя го извиквала. Презъ всичкото време той я изучавалъ и наблюдавалъ, какво ще прави сама въ палата. Единъ день тя го извикала и му казала: Тежко ми стана вече да живѣя сама въ този палатъ. Искамъ да излѣза малко оттукъ, да подишамъ чистъ въздухъ. — Де искашъ да отидешъ? Искашъ ли на планината да те заведа? — Не, искамъ да слѣза въ града, между хората, да ме видятъ. Щестлавието заговорило въ нея, затова тя искала да влѣзе между хората. — Добре, казалъ ангелътъ, ще те заведа, дето искашъ. Тръгнали двамата за града. Едва влѣзли въ шумния градъ, и около нея започнали да се събиратъ млади, красиви момци, тъй както и днесъ момцитѣ обикалятъ красивитѣ моми. Тя се почувствувала доволна, щастлива, но наскоро започнали интриги между нея и момцитѣ: Защо къмъ едного се отнесла хладно, съ пренебрежение, а къмъ другиго била благосклонна, внимателна? Ангелътъ стоялъ настрана и само наблюдавалъ. Той се запитвалъ: Защо въ сърцето на тази мома се явило желание да бѫде между хора? Защо едного привличала къмъ себе си, а другиго отблъсквала? Защо на едного се усмихвала, а къмъ другиго била сериозна? Питамъ: какъвъ отговоръ ще дадете вие на всичко това? Ще кажете, че животътъ е такъвъ, че всичко това трѣбва да се преживѣе. Не, така може да говори само невежиятъ. Ако човѣкъ пипа рѫцетѣ, краката, ушитѣ си, има причини затова; ако той гледа очитѣ си, има причини затова. Всѣко нѣщо има свой смисълъ, своя причина. Не мислете, че когато човѣкъ обръща по-голѣмо внимание върху известенъ удъ отъ своето тѣло, това е безъ причина. Срѣщамъ една мома и забелязвамъ, че всичкото ѝ внимание е съсрѣдоточено къмъ пръститѣ на рѫцетѣ. Който не разбира, защо момата прави това, ще каже, че тя си губи времето. Не, момата не си губи времето, тя знае, защо се спира върху пръститѣ си и имъ се радва. Както ангелътъ наблюдавалъ, така и азъ наблюдавамъ всѣко движение и проява на хората и вадя свои заключения. Вѫтре и вънъ отъ нашето съзнание, всѣко нѣщо, което се върши, има свои причини, свой дълбокъ смисълъ. Когато малкото дете излиза на сцената да декламира едно стихотворение отъ нѣкой виденъ поетъ, задъ гърба му седи или майка му, или баща му, или учительтъ му. Защо излиза това дете на сцената? За да изкаратъ нѣщо за ядене и пиене. Когато нѣкѫде се дава представление, концертъ или забава, това показва, че хората искатъ да ядатъ и да пиятъ. Тъй щото, хората трѣбва да проникнатъ дълбоко въ кихането и прозявкитѣ, да разбератъ тѣхния вѫтрешенъ смисълъ. Сегашнитѣ хора сѫ недоволни отъ живота. Тѣ трѣбва да знаятъ, какъ да се освободятъ отъ недоволството. При радости или скърби, при доволство или недоволство, хората трѣбва да изучаватъ закона за трансформиране на енергиитѣ, да могатъ да задържатъ радоститѣ за повече време, и лесно да се освобождаватъ отъ скърбитѣ. Ако не знаете закона, съ който да задържате радостьта си за по-дълго време, тя ще ви напусне. Хората гледатъ на скърбитѣ и на радоститѣ, като на механически процеси. Щомъ имъ дойде една малка радость, тѣ казватъ: Защо ни е тази гола радость? Кажатъ ли така, радостьта ги напуща. Дойде ли имъ малко богатство, малко здраве, тѣ пакъ казватъ: Защо ни е това голо здраве, голо богатство? Задъ голата радость, задъ голото богатство, задъ голото знание, задъ голото здраве се крие по единъ ангелъ, когото вие, отъ неразбиране, прогонвате. И следъ това съжалявате и казвате: Изгубихме радостьта си! И тогава, вмѣсто радостьта, ще дойде скръбьта. Скръбьта идва въ разни форми. Ще дойде въ дома ви нѣкой беденъ, гладенъ човѣкъ, съ кобуръ въ рѫка, и насила ще ви застави да му дадете пари, храна. Това е все едно, че ви е срещналъ разбойникъ въ гората и ви обира. Вие започвате да страдате и питате: Не може ли безъ страдания? — И безъ страдания може, но трѣбва да бѫдете разуменъ, като онзи пѫтникъ, който отдалечъ още предложилъ кесията си на разбойницитѣ и съ това избегналъ страданията. При такава разумна постѫпка, разбойницитѣ ще взематъ само по една златна монета отъ кесията, а останалитѣ пари ще върнатъ. Тази е причината, задето разумниятъ човѣкъ, и при най-голѣмитѣ изненади и нещастия, всѣкога остава здравъ и читавъ. „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Ако можете да произнесете думитѣ „Учителю благи“ съ дълбоко вѫтрешно разбиране, вие ще ги осмислите, и каквато работа започнете, благополучно ще я свършите. Само при това положение, вие можете да изпълните волята Божия. Казвате: Каквото Учительтъ е казалъ, всичко ще изпълнимъ, безъ, обаче, да станемъ роби на Неговитѣ думи. — Това показва, че вие не разбирате дълбокия смисълъ на думата Учитель. Безъ Учитель човѣкъ става робъ; съ Учитель той става свободенъ. Ако нѣкой учитель заробва ученицитѣ си, за такъвъ учитель не могатъ да се приложатъ думитѣ „Учителю благи“; тѣ съдържатъ въ себе си всички Божии блага. Тѣ носятъ въ себе си условия за реализиране на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина. Тѣ носятъ въ себе си условия за реализиране на всички добродетели. Тѣзи думи сѫ ключъ, съ който могатъ да се отварятъ врати, затворени отъ вѣковетѣ насамъ. По-нататъкъ Христосъ казва: „Ако ме любите, ще упазите моитѣ заповѣди. И каквото попросите отъ Отца въ мое име, ще ви се даде“. Какво по-хубаво отъ това, да поискаме нѣщо отъ Бога, и Той да ни послуша? Представете си, че нѣкой беденъ човѣкъ, изхвърленъ на пѫтя, пренебрегнатъ отъ всички, се помоли на Бога и чуе тихия гласъ да му говори: „Не бой се, ти не си самъ. Каквото искашъ, ще ти се даде. Ако искашъ дрехи, дрехи ще имашъ; ако искашъ приятели, приятели ще имашъ“. Ако ангелътъ не бѣше слѣзълъ отъ небето да придружава красивата мома, никакви момци не биха я заобиколили. Красивитѣ момци дойдоха, следъ като ангелътъ обърна внимание на младата мома. Ангелътъ седи задъ тази мома, крие се да го не види, и оттамъ направлява цѣлата работа. Красивата мома не знае тази работа, но ангелъ Афуелъ всичко знае. Сега и вие играете ролята на красивата мома въ живота а Афуелъ седи скритъ нѣкѫде и наблюдава всичко, каквото правите. Никой човѣкъ не може да каже, че е самъ, че никой не го придружава. Напротивъ, всѣки човѣкъ има толкова много адютанти, че не може спокойно да спи отъ тѣхъ. И докато се освободи отъ тѣхъ, цѣлата нощь минава. Сутриньта, като се събуди, казва: Отиде ми нощьта! Тази нощь не спахъ добре, все мислихъ, не можахъ да си почина. — Вие не сте спали спокойно, защото всички ваши адютанти сѫ ви нападнали и сѫ взели по нѣщо отъ васъ. Следователно, когато взимате нѣщо отъ живота, вие сте доволни; когато нищо не взимате, тогава пъкъ отъ васъ взиматъ, и вие се усещате уморени, измѫчени. Тъй щото, за да си починете, трѣбва да се освободите отъ излишни и непотрѣбни желания. Това е единъ психологически законъ, който хората трѣбва правилно да разбиратъ и прилагатъ. И тъй, думитѣ „Учителю благи“ трѣбва да се поставятъ въ тѣхния дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Тѣ представятъ магическа формула, силата на която може да се изпита и провѣри. Вѣра се иска за това! И наистина, ако отидете при нѣкой вашъ приятель за известна услуга, той ще ви се отзове дотолкова, доколкото вие го обичате и вѣрвате въ него. Много хора, много ваши близки не ви помагатъ, защото любовьта ви не отговаря на тѣхната. Законъ е: не можешъ да обичашъ нѣкого, и той да не е готовъ да ти помогне. Любовьта има отношение къмъ душата на човѣка, а не къмъ неговата личность. Който обича, той е по-силенъ отъ онзи, когото обичатъ. Допущате ли въ ума си мисъльта, че онзи, когото любите, може да ви причини нѣкаква пакость, това значи, че не го обичате. Кое не обичатъ хората? Тѣ не обичатъ злото. Защо? Защото имъ причинява редъ пакости. Защо злото пакости на хората? Защото не го обичатъ. Следователно, това, което хората наричатъ зло, е зло само по отношение на тѣхъ. Ако тѣ обикнатъ злото, и то ще измѣни поведението си по отношение на тѣхъ. Значи, и злото иска да го обичатъ. Щомъ хората обикнатъ злото, и то ще измѣни своя характеръ, нѣма да бѫде вече зло. Като говоря по-този начинъ, това ни най-малко не значи, че вие можете и трѣбва да се заемете съ преобразяването на хората, нито съ превръщането на злото въ добро. Вашата единствена задача е да се обърнете къмъ Бога. Щомъ вие се обърнете къмъ Бога, ще помагате и на другитѣ хора да се обърнатъ къмъ Бога. По този начинъ тѣ ще излѣзатъ отъ условията, при които сега живѣятъ. Останалата работа — преобразяването на хората — е задача на Бога. Не се занимавайте съ работи, които не сѫ по силитѣ ви. Обаче, щомъ се натъкнете на условия да помагате, не се обленявайте. Запримѣръ, идеята на богатия човѣкъ, който отиде при Христа, бѣше права, на мѣстото си, но той вложи въ нея користолюбива мисъль, а именно: той искаше да придобие вѣчния животъ, съ цель да живѣе по-дълго време на земята, да може самъ да се ползува отъ придобитото богатство. Той не бѣше още проникнатъ отъ идеята да служи на Бога. Ето защо, когато Христосъ му каза да продаде всичкото си имане, да го раздаде на сиромаситѣ и следъ това да Го последва, той не бѣше готовъ да изпълни този съветъ. Казвамъ: ако се откажете отъ Христовитѣ думи, последствията и за васъ ще бѫдатъ такива, каквито бѣха за този голѣмецъ. Де е този голѣмецъ сега? Навсѣкѫде ще го срещнете. Когато чу съвета на Христа, той наведе главата си и си замина. Такива хора обикновено сѫ страхливи. Тѣ се плашатъ отъ всѣка промѣна въ свѣта и казватъ: Какво ли ще стане съ насъ? Като заболѣятъ, тѣ веднага викатъ лѣкари, страхъ ги е да не умратъ. Лѣкаритѣ ги мѫчатъ съ лѣкарства, съ инжекции, но и при това положение пакъ нищо не се постига. Първо тѣ трѣбва да се обърнатъ къмъ Бога. Идеята, която тѣзи хора преследватъ въ живота, е крива въ основата си. Заболѣятъ ли, тѣ първо трѣбва да се обърнатъ къмъ Бога въ себе си, да се помолятъ, Той да имъ изпрати лѣкарь. Обаче, лѣкарьтъ ще дойде, само следъ като въ душата на човѣка трепне любовь къмъ Бога. Такъвъ е законътъ въ природата. Първо трѣбва да се яви въ човѣка основната идея — любовь къмъ Бога, т. е. първо семето ще се посѣе, а после ще дойдатъ свѣтлината, топлината и влагата. Само по този начинъ семето може да порасте. Ако у васъ не се събуди основната идея за Бога, всичко друго е безпредметно. Ако човѣкъ живѣе безъ любовь, безъ мѫдрость, безъ истина, всичко около него ще се обезсмисли. Какъвъ смисълъ има животътъ безъ любовь? Смисълътъ на живота седи въ Любовьта — да любишъ и да те любятъ. Докато си въ крѫга на близкитѣ си, въ семейството си, първо трѣбва да чувствувашъ Божията Любовь въ сърцето си, а оттамъ обединението на братята и сестритѣ въ дома ти. Смисълътъ на живота седи въ връзката, която чувствувашъ въ съзнанието си съ всички напреднали твои братя и сестри. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Съ ставането си още, тѣ се усещатъ голи, боси, отъ всички изоставени и необичани. Какво трѣбва да направятъ? Да бѫдатъ като малкитѣ деца, които, щомъ станатъ сутринь отъ леглото си, веднага сѫ радостни и весели, знаятъ, че има кой да ги обича. Щомъ детето стане, майка му го поема, измива, облича, нахранва го — радва му се. Бѫдете и вие като децата! Знайте, че има кой да ви обича. Това е подразбиралъ Христосъ въ стиха: „Ако не станете като децата, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Сегашнитѣ хора преждевременно остаряватъ. Защо? Любовь нѣматъ. Тѣ иматъ знание безъ любовь, мѫдрость безъ любовь, свобода безъ любовь. Това не е животъ, това е робство — робство на възрастнитѣ хора, робство на хората, които живѣятъ въ безлюбието. „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Вземете тѣзи думи като ключъ въ живота си. Спрете се дълбоко въ себе си и се отправете къмъ Христа съ сѫщитѣ думи. Щомъ зададете този въпросъ съзнателно, вие веднага ще се измѣните. Кажете въ себе си: Учителю благи, искамъ да изпълня закона Ти! Преди две хиляди години този голѣмецъ зададе въпроса на Христа и получи отговоръ отъ Него, но понеже не изпълни думитѣ Му, не придоби вѣчния животъ. Христосъ му каза: „Иди, продай имането си, раздай го на сиромаситѣ, и ела, та ме последвай!“ Ето защо, съвременнитѣ християни не трѣбва втори пѫть да задаватъ сѫщия въпросъ на Христа. Тѣ направо трѣбва да Му отговорятъ: Господи, ние сторихме всичко, каквото ни каза: ето, сега идваме да Те следваме“. Подъ думитѣ „раздай имането си“, не се разбира физическо даване. Ако външно раздадете богатството си, a вѫтрешно не сте готови да го раздадете, все едно, че нищо не сте направили. Изкуство е, ако си богатъ човѣкъ, милиардеръ, да раздадешъ богатството си на други, тѣ да го притежаватъ. Ти ще бѫдешъ въ положението на слуга, но ще изпитвашъ голѣма радость, че си свободенъ отъ всѣкакви задължения, а сѫщевременно причинявашъ радость и на другитѣ. Това значи силенъ човѣкъ! Силенъ човѣкъ е онзи, когото желанията му не го ограничаватъ; силенъ човѣкъ е онзи, когото външнитѣ условия не ограничаватъ, но представятъ само външенъ потикъ за придобиване на неговата свобода. Свободенъ човѣкъ пъкъ е онзи, който не се влияе отъ чуждитѣ мисли. Той съзнателно приема всички мисли, взима отъ тѣхъ хубавото, както малкото дете приема отъ възрастнитѣ всичко онова, на което тѣ го учатъ. Виждамъ едно малко дете, държи семенца въ рѫката си, иска да ги посади, но не знае, какъ да направи това. Взимамъ отъ него семенцата и му казвамъ: ела при мене, азъ ще ти покажа, какъ се садятъ семенца. Взимамъ лопата, мотика, разравямъ почвата до известна дълбочина, турямъ вѫтре семенцата, затрупвамъ ги отгоре съ пръсть и ги оставямъ да никнатъ. После, показвамъ на детето, какъ трѣбва да ги полива. Това значи да дадешъ наставления на човѣка, какъ да използува своитѣ и чуждитѣ мисли, като семенца въ живота. Съвременнитѣ хора седятъ предъ великата идея за вѣчния животъ и се питатъ, да продадатъ ли имането си, или не. Сѫщо така и ученицитѣ на окултнитѣ школи отъ миналитѣ епохи и досега все искатъ да станатъ маги, да владѣятъ магическата прѫчица. Лесно е да се желаятъ нѣщата, но трѣбва да се разбира смисъла имъ. Който иска да владѣе магическата прѫчица, той трѣбва да разбира нейния дълбокъ смисълъ. При това, важно е, отъ какво трѣбва да бѫде направена тази прѫчица, тази единица: дали отъ леска отъ желѣзо, отъ сребро или злато; тази прѫчица може да бѫде направена отъ чувствата или отъ мислитѣ на човѣка; и най-после, тази прѫчица, тази единица може да бѫде направена отъ душата или отъ духа на човѣка. Значи, тази единица може да представя сърцето, ума, душата или духа на човѣка. Въ такъвъ случай, знаете ли смисъла на тази единица? Тази единица има своя форма, своя сила и свои опредѣлени качества или свойства. Ако разбирате, какво нѣщо е единицата душа, или единицата духъ, вие никога нѣма да заповѣдвате. Следователно, дойдете ли до душата, ще имате особени отношения и ще кажете: „Учителю благи!“ Къмъ ума и сърцето си нѣма да се обърнете съ думитѣ „Учителю благи“. Къмъ тѣхъ ще имате съвършено различни отношения отъ тия, които имате къмъ душата и духа. Като дойдете до сърцето си, ще кажете: Мой добри приятелю! Като дойдете до ума си, ще кажете: Вѣрни рабе! Като дойдете до волята си, ще кажете: Мощна и красива сабя! Както виждате, това сѫ редъ символи, съ които човѣкъ трѣбва да си служи и чийто смисълъ да разбира. Въ сабята се заключаватъ редъ методи за разрешаване на непостигнати желания. Волята е въ състояние да развърже гордиевия вѫзелъ, който никой досега не е могълъ да развърже. „Учителю благи!“ Тѣзи думи разрешаватъ противоречията въ живота. За тази цель човѣкъ трѣбва да се учи. Хората говорятъ за любовьта, но още не сѫ дошли до Божията Любовь. Тѣ говорятъ за знание, но още не сѫ го приложили. Тѣ говорятъ за свобода, но още не сѫ познали Истината, която носи свободата. Нѣкой казва: Азъ съмъ свободенъ. — Отчасти си свободенъ. — Азъ любя. — Отчасти любишъ. — Азъ имамъ знания. — Отчасти имашъ знания. Не е лошо, че човѣкъ е придобилъ нѣщата само отчасти. Това показва, че той се намира предъ велика область, която носи нова любовь, нови знания, нова свобода. Любовьта, която иде въ свѣта, ще повдигне хората и ще ги постави на мѣстата имъ. Да срещнете човѣкъ, уменъ като васъ, и да го поставите на сѫщото положение, на което и вие се намирате, това е качество на любовьта. Виждали ли сте, какъ ученитѣ се разговарятъ помежду си? Единиятъ отъ тѣхъ пише на дъската, решава, а другиятъ следи. И вториятъ може да решава, но той мълчи. Ако първиятъ направи нѣкаква погрѣшка, вториятъ внимателно казва: Тукъ има една малка грѣшка въ знаковетѣ. Следователно, двама души могатъ да бѫдатъ на единъ уровенъ, на едно мѣсто само тогава, когато и двамата еднакво познаватъ въпроса, върху който ще работятъ или разискватъ. Когато двама или повече души работятъ заедно, задачитѣ по-лесно се решаватъ. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който работи самъ. Привидно, човѣкъ може да работи самъ, но той непременно държи нѣкого, било въ ума, било въ сърцето си. Когато пише, или проповѣдва нѣщо, човѣкъ все държи нѣкого въ своя умъ или сърце. Казва нѣкой: Азъ работя идейно. Не, все имашъ нѣкого предъ видъ, за когото работишъ. Казано е въ Писанието: „Проклетъ е онзи човѣкъ, който уповава на човѣка“. Това подразбира: Проклетъ е онзи, който уповава на глупавия човѣкъ; проклетъ е онзи, който уповава на човѣка на безлюбието; проклетъ е онзи, който уповава на човѣка безъ свобода, безъ животъ, безъ истина въ себе си. Следователно, не уповавайте на хора, които противодействуватъ на Божиитѣ блага! Уповавайте на Бога, на Великото въ свѣта! Които уповаватъ на Бога, тѣ сѫщевременно уповаватъ на всички ония, които сѫ проводници на Божиитѣ идеи. Тѣ знаятъ, че Божието благо е общо за всички хора, за всички живи сѫщества на земята. Казвамъ: като четете Евангелието, вие трѣбва да се спирате върху всѣки стихъ, да размишлявате, да разбирате вѫтрешния му смисълъ. Мнозина цитиратъ стихове отъ Евангелието, но криво ги тълкуватъ. Запримѣръ, тѣ цитиратъ стиха, че на хората не трѣбва да се уповава и го приематъ буквално. На кои хора не трѣбва да се уповава? На глупавитѣ. На хора съ права мисъль, съ благородни сърца можете да уповавате, да разчитате, като на себе си. Затова е казано: „Люби ближния си, като себе си!“ Значи, уповавай на ближния си, като на себе си. Щомъ си далъ на ближния си по-голѣмото нѣщо — своята любовь, своята обичь, защо да не очаквашъ по-малкото — да уповавашъ на него? Тъй щото, щомъ любишъ ближния си, като себе си, ще уповавашъ на него, като на себе си. И тогава, възложишъ ли му нѣкаква работа, ще уповавашъ на него, като на себе си. Затова, именно, Божествената Школа изисква отъ ученицитѣ си да установятъ прави, истински отношения помежду си. Сега, ще завърша разказа за ангелъ Афуелъ. Ангелътъ продължавалъ да следи и да изучава живота на красивата мома. По едно време той я видѣлъ заобиколена отъ десеть млади момци, съ които отишла въ една хубава, плодна градина. Отъ време на време тя се обръщала къмъ едного отъ десетьтѣ момци, къмъ когото била разположена, и му се усмихвала, като се разговаряла сърдечно. Другитѣ поглеждали крадливо, недоволно къмъ него и страдали. Като се разхождали изъ градината, любимецътъ на красивата мома откѫсналъ единъ плодъ отъ градината и го подалъ на възлюбената си да го опита. Първо тя трѣбвало да опита плода, а после другитѣ. Обаче, докато дойде това време, тя забелязала, че всички заспали, преди да хапнатъ отъ плода. Ангелътъ наблюдавалъ всичко това и видѣлъ, че въ устата на красивата мома започнало да расте нѣкакво дърво; това дърво се създало отъ семкитѣ, които момата глътнала заедно съ плода. При развиването си, това дърво изсмукало соковетѣ на нейния животъ, следъ което тя се превърнала на камъкъ. Щомъ се събудили, момцитѣ останали очудени, като видѣли, че красивата мома не е между тѣхъ, а вмѣсто нея стърчалъ единъ голѣмъ камъкъ. Близо до камъка се изправило красиво, стройно дърво — круша. Всички се запитвали: Де отиде нашата красавица? — Плодътъ погълналъ красивата мома. Следователно, ябълкитѣ, крушитѣ и другитѣ плодове, които ядете, не сѫ нищо друго, освенъ погълнати красавици. По сѫщия начинъ и желанията на хората единъ день ще се превърнатъ въ ябълки, круши или други нѣкакви плодове. Тази промѣна на човѣшкитѣ желания е въ сила да измѣни, да преобрази тѣхното съзнание. Това показва, че между психическитѣ и органическитѣ процеси има тѣсна връзка. Въ съзнанието на човѣка всѣкога може да стане известна психологическа промѣна; ако трае дълго време, тази промѣна ще се отрази и на физическия свѣтъ. Следователно, всички болести на физическия свѣтъ сѫ се явили първо въ духовния свѣтъ, а после сѫ слѣзли на физическия. И ако човѣкъ успѣе да създаде антиподъ на идеята, която е причинила болестьта въ него, нѣма да мине много време, два или три месеца, и болестьта ще изчезне. Сѫщиятъ законъ се отнася до щастието, до богатството и до доброто въ свѣта. Ако знаете, какъ да посадите нѣкоя велика идея въ духовния свѣтъ, тя въ скоро време ще даде резултатъ и на физическия свѣтъ; ако не знаете, какъ да я посадите, тя ще има резултатъ, какъвто красивата мома получи, следъ като изяде плода. Трѣбва ли плодоветѣ на вашитѣ мисли, чувства и желания да изсмукватъ соковетѣ на вашия животъ? Ако тѣ поглъщатъ соковетѣ на вашия животъ, въ края на краищата, вие ще се превърнете въ плодно дърво, и вашитѣ любими, вашитѣ ближни ще ви търсятъ, както младитѣ момци търсѣха красивата мома. Всички се питали: Де е красивата мома? — Заминала е нѣкѫде. Сега, за да се домогнатъ до вѫтрешнитѣ знания, хората трѣбва да потърсятъ новата, истинската наука. Това, което сегашнитѣ хора учатъ, е знайно; това, което не знаятъ още, е тайно. Това, което учатъ и прилагатъ въ живота си, е знайно; това, което въ бѫдеще ще учатъ, при ангелитѣ, е тайно. Следователно, това, което днесъ научите и приложите въ живота си, е знайно, но то ще бѫде задача за разрешаване на бѫдещитѣ тайни. Това не значи, че всичко въ живота може да се разреши, но има задачи, които, очакватъ своето разрешаване още днесъ. Запримѣръ, нека всѣки работи усилено върху себе си, да си създаде навикъ, не той да използува доброто въ хората, но да е готовъ всѣкога да даде нѣщо отъ себе си на другитѣ. т. е. да кихне. Нѣма по-красиво нѣщо отъ това, да срещнете човѣкъ, въ когото нѣма абсолютно никакво желание да ви използува, но да е готовъ нѣщо да ви даде. Предъ такъвъ човѣкъ всѣки отваря душата си и е готовъ да му услужи въ нѣщо. Щомъ почувствувате добрината, безкористието на нѣкой човѣкъ, въ васъ се заражда желание, непременно да му бѫдете полезни. Ако този човѣкъ е беденъ, веднага въ васъ се явява желание тъй да му помогнете, че съ нищо да не го ограничите. Вие желаете той да остане доволенъ отъ помощьта, безъ да знае даже, кой му е услужилъ. Не е въпросътъ да му помогнете съ пари, да му дадете хиляди левове, но така да му услужите, че и той да се почуди, отде му дойде тази помощь. Тогава той ще разбере, колко добъръ е Богъ, Който се изявява чрезъ всички хора. Така трѣбва хората да си помагатъ, а не да чакатъ свѣтътъ да се изправи по нѣкакъвъ механически начинъ, или да дойде Христосъ на земята да спаси хората. Питамъ: какъвъ смисълъ има, Христосъ да дойде на земята? Има ли смисълъ Той да дойде при сегашнитѣ условия на земята? Ако днесъ дойде на земята, първата Му работа е да потърси вълнени чорапи. Защо? Зима е сега въ свѣта. Нѣма смисълъ Христосъ да дойде на земята и да обува било вълнени, било памучни, било копринени чорапи. Когато дойде на земята, Христосъ трѣбва да бѫде босъ. Какво значи босотата? Босотата разбира открито, свѣтло съзнание, което не ограничава човѣка, но му дава свобода, просторъ на действие. Въ присѫтствието на такъвъ човѣкъ вие се усещате свободни, разположени, като че небето се открива предъ васъ. Въ присѫтствието на този човѣкъ мисъльта ви е права, хармонична, а чувствата — свободни и чисти. Отъ сърцето на този човѣкъ блика любовь, като отъ изворъ. Сегашнитѣ хора се плашатъ отъ любовьта. Като дойде при тѣхъ човѣка, когото обичатъ, тѣ се страхуватъ, искатъ да бѣгатъ отъ него. Защо се плашатъ? Има причини за това. Ако Христосъ дойде днесъ между хората, богатитѣ ще се изплащатъ, ще мислятъ, че трѣбва да дадатъ нѣщо. Беднитѣ пъкъ ще се радватъ, ще кажатъ: Дано по-скоро дойде Христосъ на земята, да донесе нѣкакво благо и за насъ. Казано е въ Писанието: „Нѣма човѣкъ на земята, който да е напусналъ баща и майка заради мене и да не е получилъ стократно блага“. Който е изпълнилъ Христовитѣ думи, той ще бѫде възнаграденъ стократно; който не е изпълнилъ Христовитѣ думи, той нищо нѣма да получи. И да дойде Христосъ днесъ на земята, работитѣ на мнозина пакъ нѣма да се наредятъ. Защо? Защото не сѫ изпълнили волята Божия. Всѣки день земята се върти по волята Божия. Слънцето изгрѣва и залѣзва по волята Божия. Хората се раждатъ и умиратъ по волята Божия, но свѣтътъ не се управлява по волята Божия. Свѣтътъ все се управлява и оправя отъ нѣкого, но тоягата играе важна роль. Има една воля Божия безъ тояга. Тоягата е за малкитѣ деца, а Словото Божие — за възрастнитѣ. Ако и днесъ още продължаваме да се изправяме чрезъ тоягата, това показва, че се намираме въ фазата на детинското си разбиране. И тъй, най-проститѣ нѣща, които ви спъватъ въ живота, се заключаватъ въ кривата мисъль, която допущате въ ума си, че хората не ви разбиратъ. Щомъ допущате тази мисъль, това показва, че по съзнание, вашето съзнание и това на другитѣ, не сѫ на еднакво ниво. Кажете ли, че нѣкой не ви обича, това показва, че вашето и неговото съзнание не сѫ на еднакво ниво. Кажете ли, че между хората нѣма братски отношения, пакъ сѫщото нѣщо. Това подразбира, че всички хора не сѫ на еднаква степень на развитие. Братството не може да дойде по физически начинъ. То подразбира отношения на разумни сѫщества, които живѣятъ помежду си по закона на Любовьта. Първата стѫпка на общение между две разумни сѫщества подразбира „отношения между тия сѫщества“. Втората стѫпка почива на основа — братство. Братството е резултатъ на правилни отношения между разумни сѫщества. Следъ братството идатъ по-високи отношения между разумнитѣ сѫщества — на база на наука, на изкуство, на музика — културни отношения. При тѣзи отношения вече се проявяватъ дарбитѣ, способноститѣ въ човѣка. Съвременнитѣ хора трѣбва да работятъ усилено, да поставятъ основа на бѫдещата култура. Безъ тази основа, и ангели да имъ проповѣдватъ, и Христосъ да слѣзе на земята, все сѫщото положение ще остане. Защо? Защото сѫ пукнати стомни. Колкото да наливате вода въ пукната стомна, тя все празна ще остане. Извори, които текатъ, не се нуждаятъ отъ вода. Като очакватъ Христа, много отъ християнитѣ вече сѫ си изработили ново разбиране за Неговото идване. При това разбиране, Христосъ още днесъ може да дойде. Какъ ще дойде? Чрезъ възкресението. Отъ гроба на всѣки едного ще се вдигнатъ запечатанитѣ плочи, и той ще подаде главата си и ще каже: „Учителю благи!“ До това време Христосъ ще седи скритъ нѣкѫде въ задната стаичка, и оттамъ ще наблюдава, какво правите и съ какво се занимавате. Понѣкога вие се смущавате и казвате: Много време ще мине, докато Христосъ дойде на земята. — Христосъ поглежда презъ малкото отвърстие и казва: „Продай имането си, раздай го на сиромаситѣ, и ела, та ме последвай!“ Вие се уплашите и казвате: Господи, да си поживѣя още малко. Не съмъ готовъ да Те следвамъ. — Това е неразбиране на вѣчния животъ. Какво има да си поживѣете? Това, което наричате животъ, не е нищо друго, освенъ робство. Когато продаде всичкото си имане и го раздаде на сиромаситѣ, тогава, именно, човѣкъ започва истински да живѣе. Започни да продавашъ, да се освободишъ отъ богатството на твоитѣ грѣхове. Какво трѣбва да направи нѣкой човѣкъ, който е живѣлъ въ фамилии, дѣдитѣ и прадѣдитѣ на когото сѫ убивали и обирали хората? Той трѣбва да продаде всичкото си имане, да извика ония сиромаси, които, въ миналото нѣкога, сѫ били ограбени отъ неговитѣ дѣди и прадѣди, и да имъ каже: Братя, преди години, моитѣ дѣди и прадѣди направиха нѣкакви погрѣшки по отношение на васъ, но сега, азъ, последниятъ отъ това поколѣние, ви моля да извините; готовъ съмъ да въздамъ четверократно за всичко онова, съ което сме ви ощетили. Вземете всичкото ми богатство и се радвайте на живота! Тѣ ще взематъ това богатство и ще се зарадватъ, че има съвестни, добри хора на свѣта. Който изпълни това нѣщо по Бога, той ще има задъ себе си тилъ, на който всѣкога може да уповава. Дръжте Бога като антиподъ въ своя животъ, ако искате да имате животъ, знание, сила и свѣтлина. Отъ такива хора свѣтътъ се нуждае. Дето и да отидатъ тѣ, пѫтьтъ имъ всѣкога ще бѫде отворенъ. Мнозина се плашатъ отъ лошитѣ условия на живота, отъ смъртьта. Тѣ трѣбва да знаятъ, че за праведния нѣма смърть. Праведниятъ самъ оставя дрехата си вънъ, както онзи, който отива на балъ, съблича всекидневнитѣ си дрехи и облича параднитѣ. Когато праведенъ умира, окрѫжаващитѣ го виждатъ облѣченъ съ свѣтли, парадни дрехи. Когато се отдѣли отъ тѣлото си, тази душа тежи едва 5—10 грама. Дето я духне вѣтърътъ, натамъ отива. Понѣкога тя олеква още повече, достига едва до единъ грамъ, а често и това тегло изгубва. Какво ще каже сегашниятъ ученъ? Той ще каже, че това сѫ нереални, невѣрни нѣща. Питамъ: ледътъ реаленъ ли е? Споредъ васъ ледътъ е реаленъ, но де отива той, като се стопи? Превръща се въ вода. Водата реална ли е? И тя е реална, но като се изпари, превръща се въ пара. Парата реална ли е? Реална е, но като се разложи по химически начинъ, отъ нея се получаватъ съставнитѣ ѝ елементи — водородъ и кислородъ. Твърдото, течното и въздухообразното вещество сѫ състояния на материята, които ние наричаме реалности. Обаче, вие още не сте се домогнали до тѣзи реалности. Реалностьта не седи въ съзнанието, но различни сѫщества, съ различни степени на съзнание сѫ действували за създаване, напримѣръ, на леда, на водата, на парата. Когато едно отъ тия сѫщества започне да се повдига, съзнанието му минава въ възходеща степень; тогава и водата, напримѣръ, се превръща въ пара. Съзнанията на тия сѫщества и човѣшката мисъль произвеждатъ два различни резултата. Въ невидимия, въ духовния свѣтъ нашитѣ мисли иматъ нѣкакъвъ резултатъ, който тамъ изучаватъ обективно. Въ нашия свѣтъ растатъ мислитѣ на ангелитѣ, а въ ангелския свѣтъ растатъ нашитѣ мисли. Следователно, растенията на физическия свѣтъ сѫ мисли на ангелитѣ, а растенията на ангелския свѣтъ сѫ човѣшкитѣ мисли. Какво ще кажете за това? И вие, като турцитѣ, ще кажете: „И да видишъ, и да чуешъ, не вѣрвай!“ Това е аналогия на нѣща, които сѫ вѣрни. Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие — прѫчкитѣ, а Отецъ ми е земедѣлецътъ“. Питамъ: може ли Христосъ да е лоза, а Отецъ, Богъ — земедѣлецъ? Това е аналогия, съ която се изясняватъ известни истини. Това показва, че има една лоза, подобна на земната, която символизира Христа. Има Единъ земедѣлецъ, подобенъ на земнитѣ, Който символизира Отца. Когато Този лозарь слиза на земята, и Той, като нашитѣ земни лозари, едни прѫчки отрѣзва и хвърля настрана, а други — оставя на лозата. Този стихъ не се отнася до земнитѣ лози. Затова, ако вземете стиха въ букваленъ смисълъ, нищо нѣма да разберете. Нашитѣ лози сѫ мисли на ангелитѣ. И безъ да ги обрѣзватъ, тѣзи мисли растатъ. Човѣшкитѣ лози, обаче, не могатъ да растатъ безъ обрѣзване. Понеже и ние сме слѣзли отъ невидимия свѣтъ, понѣкога, подобно на Отца, обрѣзваме нашитѣ лози, но съ това ги осакатяваме. Малко лозари има, които знаятъ да обрѣзватъ лозитѣ. По колко очи трѣбва да оставятъ на лозитѣ? Нѣкои оставятъ по едно око, други — по две, а рѣдко — по три. Едното око символизира Бога. Дветѣ очи — човѣка; за дветѣ очи казватъ „ненаситни човѣшки очи.“ Споредъ мене, на всѣка лоза трѣбва да се оставятъ най-малко по три очи. Нашитѣ лозари мислятъ, че по този начинъ ще осакатятъ лозитѣ, и затова оставятъ само по едно око. Обрѣзването на лозитѣ не е земно изкуство. И човѣкъ може да се обрѣже, но има редъ правила за това, които трѣбва да се спазватъ. Това е дълбока наука, която трѣбва да се изучава. Въ това отношение, окултнитѣ науки, като астрология, хиромантия, физиогномия, сѫ методи, чрезъ които човѣкъ може да направлява силитѣ въ своя организъмъ. Започвате нѣкаква работа и, като не можете да я свършите, казвате: Учителю, не мога да свърша тази работа. Не, ще кажете: „Учителю благи!“ Изучавате хиромантия, кажете: „Учителю благи!“ Изучавате физиогномия, кажете: „Учителю благи“. Изучавате астрология, кажете: „Учителю благи!“ Каквото искате да изучвате, всѣкога казвайте: „Учителю благи!“ Тѣзи думи сѫ методъ, съ който човѣкъ може правилно да работи. Сега, като говоря за наука, нѣкои считатъ, че науката не е необходима, понеже и Богъ не се занимава съ наука. Значи, при създаването на свѣта, наукитѣ сѫ били необходими, а сега не сѫ необходими. Когато създаваше свѣта, Богъ се ползуваше и отъ геометрия, и отъ математика, и отъ много още науки. Понеже създаването на свѣта и днесъ продължава, Той пакъ прилага тия науки, пакъ се ползува отъ тѣхъ. Ето защо, който иска да изучава геометрия, математика, той трѣбва да отиде при Бога, тамъ да ги изучава. Безъ Божията помощь нищо не можете да научите. Преди сѫществуването на геометрията, математиката и другитѣ науки на земята, сѫществуваше Божествена геометрия, Божествена математика и т. н. „Учителю благи!“ Като четатъ Евангелието, като слушатъ беседитѣ, мнозина се намиратъ предъ голѣма опасность, защото започватъ да мислятъ, че всичко знаятъ и разбиратъ. Които мислятъ, че знаятъ много нѣща, нека кажатъ, какво направи ангелъ Афуелъ съ крушата, въ която красивата мома се превърна. После, нека кажатъ, какво означаватъ думитѣ „животъ вѣченъ“. Тѣ ще кажатъ, че съ това се прави нѣк