Търсене във форума

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Дъще Сионова „А Исусъ намѣри осле и въз- седна на него, споредъ както е писано: „не бой се, дъще Си- онова, ето, твоятъ царь иде въз- седналъ на жребие ослично“. Ев. Иоана 12; 14 и 15 ст. Потрѣбенъ е смисълъ въ живота. Когато първосвещеникътъ или съврѣмененъ нѣкой архиерей се облѣче съ всичкия си накитъ въ църквата, питамъ, каква е цѣльта на туй обличане? Ще ми отговорите: „служение на Бога“, т. е. когато този архиерей се накитва съ своята прѣмѣна, той е като онази мома, която се кани да се жени или годява, то е сѫщото положение. Защо се облича момата? Попитайте всѣка българска мома, която отива на хорото — тя ще се вчеши, ще се облѣче хубаво, цвѣтя ще тури на ушитѣ си, на главата си — защо мисли тя: иска да се ожени. Но защо трѣбва да се ожени? — Ще ми отговорятъ: „човѣшкия родъ трѣбва да се поддържа“. Защо трѣбва да се поддържа човѣшкиятъ родъ? — „За да се самоусъвършенствуватъ хората“. Защо трѣбва да се самоусъвършенствуватъ хората? — „Е, това е законъ въ природата“. Всички тия разсѫждения ние ги туряме подъ единъ знаменатель — да познаемъ Бога. Туй не е само до младата мома. И въ ония цвѣтя и въ ония дървета, и въ тѣхъ има туй съзнание: като посрѣщнатъ своя любовникъ — слънцето и тѣ турятъ най-хубавата прѣмѣна, ония хубави, шарени цвѣтя — най-хубавата прѣмѣна, съ която идатъ да го посрѣщнатъ, и цвѣтята иматъ много по-добри познания за слънцето, отколкото сегашнитѣ хора. Сегашнитѣ образовани хора, когато слънцето ги напече, турятъ си голѣми дъждобрани, омбрели или голѣми шапки, турятъ голѣми завѣси да не влиза въ стаята свѣтлината прѣзъ ония малки прозорчета, и всички проповѣдватъ да не би да слънчасатъ хората. Така учатъ гражданитѣ, а селянитѣ иматъ друго учение: тѣ само когато дойде обѣдъ, тогава ще се скриятъ подъ нѣкоя круша. Питамъ тогава, дѣ е смисълътъ на живота? Смисълътъ на живота не седи въ честноститѣ, въ нашитѣ разбирания, смисълътъ на живота не седи въ една теория, въ едно разбиране, смисълътъ на живота не седи въ религията. Даже религията не е изразъ на онзи смисленъ животъ, защото религията, това сѫ форми, начини, чрѣзъ които трѣбва да служимъ. Нима онази мома, която може да играе всички хора, всички игри на хорото, нима тя е научила смисъла на живота? Тя на хорото може да играе много хубаво, а да не знае да готви; тя може да играе прѣкрасно, а да не знае да шие; тя може да играе отлично, а да е много устата. На хорото е отлична, първата мома, тя води хорото, като го завърти, като нея нѣма втора на хорото, но идете вие въ дома вѫтрѣ, ще видите, че тя върти хорото по другъ начинъ: на хорото всички ѝ се радватъ, а въ кѫщи като върти хорото, всички плачатъ. Питамъ, защо? Свекървата плаче отъ нея, свекърътъ плаче отъ нея, деверътъ плаче отъ нея, зълвата, наоколо съсѣдитѣ, всички плачатъ и казватъ: „тя бѣше първата мома на хорото“. Какъ тъй? Първа мома на хорото, а въ кѫщи всички плачатъ отъ нея. Туй сѫждение, че тя е лоша, че всички плачатъ отъ нея, то е частично, туй ни най-малко не показва, че нейниятъ характеръ е лошъ, тя частично се проявява. Азъ мога да обясня туй, отъ какво произтича: ако вие имате едно отлично гладко шише, може да го носите, безопасно е това шише, но ако го счупите на нѣколко парчета, всѣка една часть е опасна, тя може да се натъкне на кой да е кракъ. Казвамъ: тази мома на хорото бѣше цѣла, а въ кѫщи е на парчета. Е, какво трѣбва да се прави? — съберете всички части на мѣсто, залѣпете ги и тя ще бѫде отлична, тъй както е. Сега, нека дойдемъ до извѣстни разсѫждения. Да кажемъ, ние проповѣдваме извѣстно учение, туй учение не само ние го проповѣдваме, туй учение всички разумни хора го проповѣдватъ. Проповѣдва Христосъ едно учение и азъ изнасямъ сега учението Христово. Въ негово врѣме Христосъ говорѣше много логически, говорѣше едно отъ най-трѣзвитѣ учения, най-трѣзвото учение въ свѣта, а неговитѣ съврѣменници намѣриха, че това учение е неподходяще за тогавашната култура. Даже сега, слѣдъ 2 хиляди години, намиратъ учението Христово неподходяще, не можело да се приложи. Ако нѣкоя жена днесъ вземе и приложи учението Христово, мѫжътъ ще я изпъди навънка; ако нѣкой мѫжъ приложи учението Христово, жената ще го изпъди; ако дъщерята приложи учението Христово, бащата и майката ще я изпъдятъ, веднага ще се раздѣлятъ тѣзи хора. Казватъ: „ние такива набожни хора не искаме“, защото всички иматъ понятие, че като стане човѣкъ набоженъ, ще хлътнатъ очитѣ му, лицето му ще се измѣни, и мислятъ, че въ тия хлътнатини има набожность. Азъ се чудя, отъ дѣ дошла, отъ кѫдѣ се е появила тази идея за хлътнатинитѣ! Ако туй е набожность, тогава ония хора въ болницата сѫ най-набожнитѣ. Ако тъй разсѫждаваме, тогава какво ще кажемъ за ония свещеници отъ гледището на тази логика? Като сѫдимъ по това, ще кажемъ, че у тѣхъ нѣма набожность, всички сѫ оправени и тъй, както никой другъ. Това сѫ крайности въ разсѫжденията. Това не е никаква логика. Нашата рѣчь може да е логична, безъ да съдържа тази необходима истина за ума, т. е. азъ наричамъ истина въ прямъ смисълъ. Вземете храната, която дава сила на организма, тя съдържа въ себе си истината. „Истината ще ви направи свободни“. Ако азъ, който съмъ пѫтувалъ, слѣдъ три-четири деня краката ми сѫ се откѫснали отъ умора и ми е невъзможно да свърша своя пѫть, онази малко храна, която приема, ми е прѣдала истината и тази храна ме е направила свободенъ да пѫтувамъ по-нататъкъ. Слѣдователно, нѣкой ще каже: „по какво да познаемъ истината?“ — Истината ще ви даде сила да довършите своя пѫть — ще ви направи свободни, ще ви даде сила да довършите наченатия пѫть и наченатата работа. Тогава каква е цѣльта на религията? — Да ни даде истина, да ни покаже пѫтя къмъ Бога. Нѣщо по-вече: не само да ни покаже пѫтя къмъ Бога, но да ни съедини съ Бога. По кой начинъ? — чрѣзъ закона на любовьта. Тѣ казватъ: „самата църква трѣбва да бѫде любовь“. Ще ви приведа единъ примѣръ: ще го нарека „за набѣдения благодѣтель“. Ще ви дамъ единъ новъ начинъ за мислене, да видимъ, какъ ще го приложите. Той е слѣдния: нѣкоя графиня Бероза осиромашява съвършено и попада въ такъва бѣднотия, въ невидена бѣднотия. Тя е дъщерята Бероза. Нѣкой си поетъ на име Самусали, азъ го наричамъ така, искалъ да ѝ помогне, но понеже знаелъ, че тя е толкова честолюбива, толкова горделива, избира начинъ. Минава день, два, три, всѣка вечерь той мисли, по кой начинъ да ѝ помогне, за да може да я повдигне, да ѝ помогне, безъ тя да усѣти, че той ще извърши какво да е благодѣяние. Рѣшава и свършва. Изучава той нейнитѣ навици, какъ ходи, и като знаелъ, че нейния портфейлъ е празенъ, той си изумява да тури десеть хиляди франка въ това портмоне, по такъвъ начинъ да ги тури, безъ тя да усѣти. Но случва се така, че като взема портмонето и туря тия златни монети вѫтрѣ, хващатъ го стражаритѣ, въ града е било, и казватъ: „госпожице, туй портмоне твое ли е?“ — „Мое“. „Ами паритѣ твои ли сѫ?“ — „И тѣ сѫ мои“ — Е тогава този господинъ, този благодѣтель иска да обере тази графиня и хайде Самусали въ затвора. Слѣдъ това се образува сѫдъ, сѫдятъ го, идатъ адвокати, пледиратъ и най-послѣ доказватъ, че той е виноватъ и го осѫждатъ на десеть години затворъ. Питамъ: вие слѣдъ като излѣзете отъ този затворъ, втори пѫтъ ще се опитате ли да турите въ кесията пари? Вие ще се обърнете и кажете: „колко непризнателна е тя“. Да, туй е една гордость, да се не каже, че тя нищо е нѣмала вѫтрѣ, гордость е — „нашата гордость“. Съврѣменнитѣ хора не искатъ да признаятъ, че въ тѣхната кесия е нѣмало нищо. Всички свещеници, проповѣдници, сѫдии, благородници, всички днесъ не искатъ да признаятъ, а казватъ: „туй въ кесията е мое“, и всѣки благодѣтель трѣбва да иде въ затвора. Питамъ тогава тия свещеници, които държатъ днесъ тази истина, отъ кѫдѣ я взеха, тѣхна ли е? Църквата тѣхна ли е? Тѣ казватъ: „нашата църква“. И Бероза казва: мои сѫ тия пари. „Нашата“ църква, „българската“ църква, „английската“ църква! „Нашата“ църква, символътъ на „нашата“ църква, на „нашата“ кесия. Горко ономува, който казва, че тия пари азъ ги турихъ вѫтрѣ. Питамъ ви: каква логика има въ такъво учение? И нека да ми докажатъ, кой гений въ свѣта, кой великъ гений е вложилъ нѣщо ново въ свѣта? То е едно заблуждение. Онзи, който влага всичко вѫтрѣ въ нашата душа, ние никога още не сме го видѣли въ неговата красота. Той седи още въ затвора, Самусали е той, тъй го наричамъ азъ. Вашиятъ Самусали е сега въ затвора, затворенъ е той заради васъ, а вие ходите като графиня Бероза. „Ние сме хора благочестиви, никакво зло не сме направили“. Казвамъ: едно зло сте направили: вашиятъ Самусали е затворенъ. За кого? — заради васъ. Питамъ: дѣ е „вашиятъ“ Христосъ? Дѣ е Христосъ на свещеницитѣ, дѣ е Христосъ на проповѣдницитѣ, дѣ е Христосъ на българския народъ, дѣ е Христосъ на английския народъ или на американския, дѣ е на руския народъ, има ли го? Не само да говоримъ, че Христосъ прѣди двѣ хиляди години дошълъ. Този Христосъ сега живъ ли е? Т. е. ние нѣмаме нужда отъ единъ Христосъ, който е умрѣлъ, — историческия Христосъ. Нѣмаме нужда отъ тия реликви на прѣдпотопнитѣ сѫщества, на мамонтитѣ, да имъ пазимъ скелетитѣ, какви сѫ били грамадни. Хубави нѣща сѫ тѣ, но ние искаме единъ животъ божественъ, животъ, въ който сега можемъ да живѣемъ, сега! Може ли този животъ да влѣзе въ насъ, може ли този животъ да излѣкува всички наши недѫзи, да изправи нашитѣ умове, нашитѣ сърца, да ни даде единъ благороденъ потикъ въ свѣта? Сега нѣкои като ме слушатъ, ще кажатъ: „ето, той осѫжда пакъ“. Не, азъ не осѫждамъ, азъ говоря истината. Истината ще говоря тъй, както никой не е говорилъ, и ако тази истина огорчава нѣкого, азъ не съмъ виновенъ. „Да не осѫждаме“, казва Христосъ. Съгласенъ съмъ съ него да не сѫдимъ. Но той казва: „азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“, и казва: „идете и кажете тази истина на моитѣ братя да дойдатъ по пѫтя за Галилея да ме видятъ, да се разговорятъ съ менъ“. И азъ днесъ ви казвамъ на васъ: „а Исусъ намѣри осле и възседна на него, както е писано“. Защо възседна Христосъ на осле? — Ослето е емблема на едно сѫщество, което е и горделиво и щеславно. Христосъ най-първо възседна на магаре, искаше да покаже, че той трѣбва да подчини човѣшката гордость и щеславие чрѣзъ своето слово, да я тури на работа, на велика работа. И възседна на туй муле отгорѣ. Нали знаете, азъ имамъ единъ окултенъ разказъ за магарето, какъ е станало магаре. Понеже като видѣло първи пѫть жената, която Господь създаде, у него се появило грамадно щеславие, особено понятие за жената и послѣ казало: „тази жена, която Господь създаде, нищо не струва“. Затова станало осле. Защото казало магарето, че жената не струва, тя не е по-хубава отъ менъ, не е по-красива отъ менъ, и затова станало магаре, осле. И Христосъ седна на това осле, да подчини това щеславие. Този оселъ символически е туй щеславие и тази гордость, която спира не само цѣлата култура, не само народа, но индивидуално и насъ спира. Всички спорове въ домоветѣ ставатъ все за такива работи. И казва се: „а Исусъ намѣри осле и възседна на него, споредъ както е писано. Не бой се дъще Сионова, ето твоятъ царь иде възседналъ на жребие ослично“. „Не бой се“. Какво имаме, когато се боимъ? — онзи, който е изгубилъ своята любовь, той се бои, а онази, която е изгубила любовьта на своя възлюбленъ, сърцето ѝ трепери, краката ѝ треперятъ, поблѣднѣла е, пожълтѣла е, не може да яде вече. Защо е изгубила своята любовь? Сега вие ще ми възразите: „е, хубаво, за онѣзи, които не могатъ да ядатъ, така е, а за онѣзи, които ядатъ?“ — Докато тя съзнава, че е изгубила своята любовь, нейнитѣ крака треперятъ. Най-послѣ казва: „и безъ него може“, тя го зарязва, казва: „и безъ любовь може“ и тогава започва да яде и да пие. Жълтитѣ хора сѫ по-близко до Царството Божие, отколкото огоенитѣ хора: послѣднитѣ сѫ съвсѣмъ потънали въ материалния животъ, толкозъ дълбоко, че за да ги извадишъ, изискватъ се хиляди години — за да ги извадимъ отъ тази дълбочина на живота, отъ океана на живота. Тогава се поражда въпроса: какво трѣбва да се прави? — Не че трѣбва да се откѫснемъ отъ живота, но трѣбва да го разберемъ, за да го живѣемъ въ неговата пълнота. Трѣбва да се замислимъ дълбоко върху него. Ако азъ видя моя баща, който е живѣлъ 50, 60 или 80 години и не е ученъ човѣкътъ, виждамъ го, че умира, и слѣдъ десеть години го извадя отъ гроба, всичко изчезнало, вземамъ главата му, черепа му само кость, а мозъкътъ му го нѣма и казвамъ: „татко, татко!“ Какъвъ татко? Взема този черепъ и казвамъ: „баща ми“. Тъй, да, баща на кости, „тази свещена глава“ „татко мой“ и ние ще плачемъ: „кѫдѣ е моятъ татко“... Но можешъ ли да се разговоришъ съ него? Тогава ще викате свещеникъ, ще му чете молитви, ще полива съ вода, масло, но не става „татко“. Това ли е божественото учение? И казва Христосъ: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, а Богъ на живитѣ“. Ако нашето сърце не може да се затрогне при страданията, които съврѣменното човѣчество има: ако нашата мисъль не може да се затрогне отъ мислитѣ, които съсипватъ цѣлото човѣчество, тогава питамъ: не сме ли ония мъртавци, онѣзи глави, на които мозъцитѣ сѫ изчезнали, а сѫ останали само мъртви кости? И ако днесъ нѣкой се опита да говори истината, първото нѣщо, което ще кажатъ, е: „той е еретикъ“. Какво нѣщо е еретикъ? — Еретикъ значи отцѣпникъ отъ църквата, който не поддържа това учение на църквата. Хубаво, приемамъ го. Да допуснемъ сега, че азъ съмъ единъ еретикъ. Православната църква, католишката църква въ свѣтлината на еврейската църква не е ли единъ отцѣпникъ? Казвамъ: братко, и вие сте еретикъ, и азъ съмъ еретикъ, безъ разлика. И азъ съмъ толкова правъ като васъ. Какво гражданство имате вие, отъ дѣ накѫдѣ се смѣтате, че вие сте прави, а пъкъ азъ не, евреитѣ ви считатъ за еретици. Ако се сѫдимъ, слѣдователно, по адвокатски, моитѣ повѣреници, които ще ме защищаватъ на основание на библията, ще кажатъ, че вие, „православнитѣ“, сте еретици. Ние трѣбва да бѫдемъ послѣдователни. Но казватъ: „нашето учение е право“. Азъ казвамъ, че и моето учение е право, но да твърдимъ безъ доказателства, не може. Азъ поставямъ работата малко на по-друга почва. Азъ поставямъ моето учение на единъ великъ опитъ, на социална основа. Може да го направя съ свещеницитѣ по единъ мекъ начинъ: напримѣръ, да вземемъ по сто души ученици, отъ най-бѣднитѣ азъ ще ги избера не изъ богатитѣ, изъ най-бѣднитѣ фамилии, и свещеницитѣ да избератъ сто ученици и ще ги възпитаваме. Въ края, слѣдъ четири години, ще поставимъ на изпитъ тия ученици и споредъ тѣхното учение и споредъ моето учение, за да видимъ по кое отъ тѣхъ ще се постигнатъ по-добри резултати. Не е ли това единъ добъръ опитъ? — Ако вашето учение даде по-добри резултати, азъ ще го приема, а ако моето учение даде по-добри резултати, вие да приемете моитѣ методи. Какво може да пострада? Този е опита. Всѣко учение трѣбва да се постави на нозѣтѣ си. И чудно е, когато нѣкой каже, че туй учение щѣло да завладѣе свѣта. Само едно божествено учение, учение на истината, може да завладѣе свѣта, а животътъ на всѣко учение на лъжата е кратковрѣмененъ. Казано е тамъ нѣкѫдѣ: „всѣко растение — подразбира учение — което Отецъ мой не е посадилъ, ще се изкорени“. Питамъ тогава: ако азъ проповѣдвамъ едно учение, което е отъ Бога, ако това дърво, което садя азъ, е отъ Бога, знаете ли отъ какво българитѣ могатъ да пострадатъ? Прѣди петь години ме глобиха съ 25 лева, че съмъ проповѣдвалъ безъ позволение, безъ да взема позволение отъ началството. И моя повѣреникъ каза, да заведемъ дѣло. Не, казвамъ, да платимъ. Два милиарда и половина наложиха на България глоба, заради тия 25 лева. Ще кажете, една случайность, съвпадение. Да, едно „съвпадение“, но нека направимъ още единъ опитъ, пакъ сѫщото съвпадение ще дойде. Сетнѣ ме интернираха незаконно и несправедливо. Азъ не казвамъ, че може да има бѫдещъ животъ или може да нѣма бѫдещъ животъ. Въ менъ нѣма „може да има“, азъ разбирамъ другояче живота. „Има ли Господь или не?“ — този въпросъ азъ не разрѣшавамъ, тъй, както тѣ го разрѣшаватъ. Имаме ние и другъ начинъ за разрѣшение. За менъ логиката на съврѣменнитѣ хора е логика на слѣпитѣ. Хората казватъ: „да разсъждаваме логически“. Туй азъ го наричамъ слѣпота. Хубавъ е и този начинъ, но има и другъ начинъ, не е този единствениятъ пѫть. Когато си слѣпъ, ще аргументирашъ съ чувствата си, ще пипашъ и като намѣришъ съотношението на сѫществата, ще си поставишъ извѣстно понятие за туй сѫщество, което изслѣдвашъ. И понеже тия хора не виждатъ Бога, тѣ го набарватъ. Цѣли томове има, азъ ги чета и казвамъ: много хубаво аргументирашъ, но не е този единствения и най-правия начинъ да намѣримъ Бога. Тѣ казватъ: „да разсѫждаваме отъ слѣдствието къмъ причинитѣ и отъ причинитѣ къмъ слѣдствието“. Да, не го оспорвамъ. „Прѣди хиляди години нѣкой пророкъ е казалъ така“, но, казвамъ, този пророкъ, който прѣди хиляда години е говорилъ, днесъ се е въплътилъ и пакъ говори. Азъ го намирамъ въ Европа и му казвамъ: приятелю, ти прѣди двѣ хиляди години си писалъ една книга, апостолъ си билъ, Иоанъ, Петъръ, но какво си искалъ да кажешъ? И почва човѣкътъ да ми разправя. А другитѣ коментатори, които не отиватъ при Бога, взематъ сега да разсѫждаватъ, ще го теглятъ. За примѣръ: за посланието на апостола Павла - на гръцки има за неопрѣдѣлителния членъ цѣли дисертации, защо Павелъ туря неопрѣдѣлителния членъ и защо нѣкѫдѣ опрѣдѣлителния членъ. Защо апостолъ Павелъ е казалъ тъй? Казвамъ: Павелъ, когато е писалъ, не е мислилъ за членове, той искалъ да изкаже една велика идея, а членоветѣ сѫ дошли безъ да мисли. Седятъ сега и казватъ: „какво ли е ималъ въ ума си Павелъ да тури този, а не онзи членъ“, и като намѣрятъ, казватъ: „колко ученъ богословъ“. Защо Павелъ туря неопрѣдѣлителния членъ? — Азъ казвамъ, че разговарямъ съ апостолъ Павелъ, но той ни най-малко не е мислилъ за тия членове, апостолъ Павелъ казва друго нѣщо: „много работи, които, азъ писахъ, не сѫ изнесени, моитѣ писания сѫ осакатени, всичко не е изнесено“. Азъ питамъ и Христа. Нѣкои ме обвиняватъ, че не се отнасямъ благочестиво къмъ Христа — азъ не се отнасямъ „благочестиво“, но имамъ любовь къмъ Христа, обичамъ го, какво повече отъ това? Казвамъ му: нѣкои хора казватъ, това си казалъ, еди-какво си казалъ, а той ми отговаря: „азъ толкова много работи говорихъ, моето учение не е изнесено, сѫществени нѣща сѫ изхвърлени, всичко туй е окастрено и оставатъ само сѣмкитѣ на учението ми“. И съврѣменната църква е съградена само върху сѣмкитѣ на Христовото учение. Него го нѣма тамъ, любовьта я нѣма тамъ, въ църквата я нѣма. Азъ бихъ желалъ да видя подъ този филонъ на всѣки свещеникъ тази жива любовь, азъ бихъ желалъ подъ всѣка дреха да видя живата любовь на Христа, това живо учение. Да не мисли нѣкой да каже за менъ: „той говори каквото му скимне“. Не, азъ не говоря каквото ми скимне, а говоря такива велики истини, които азъ съмъ опиталъ, опиталъ. За менъ свѣтътъ не е мъртавъ, за менъ цѣлиятъ свѣтъ е живъ и въ всѣко сѫщество — въ единъ волъ, въ една муха и пр. — виждамъ туй, което свѣтътъ не вижда. И азъ казвамъ тъй: ние знаемъ, защо воловетѣ сѫ волове; ние знаемъ, защо мухитѣ сѫ мухи; ние знаемъ, защо рибитѣ сѫ риби; ние знаемъ, защо растенията сѫ растения; ние знаемъ, защо минералитѣ сѫ минерали; ние знаемъ причинитѣ, защо това е така и го разбираме. Сегашнитѣ физиолози и ботаници може да пишатъ още съ хиляди години, противъ това нѣмамъ нищо, ние се радваме на тѣхнитѣ усилия, но ние сме разрѣшили този въпросъ и сега се занимаваме съ съвсѣмъ други въпроси. Ние знаемъ защо сѫ се родили мѫжетѣ и женитѣ, знаемъ причинитѣ. А сега се спорятъ дали жената е излѣзла отъ мѫжа, отъ кое ребро, отъ дѣсното или отъ лѣвото. Но Господь взелъ едно ребро, отъ дѣсно или отъ лѣво, или двѣ ребра. И най-послѣ човѣкъ има сега дванадесеть ребра, значи ако е взелъ едно, тогава ималъ тринадесеть ребра. „Едно ли е взелъ или двѣ ребра, защо?“ — По този начинъ хората разсѫждаватъ, и затуй не могатъ да дойдатъ до никакво заключение. Възседна Христосъ на туй осле, значи подчинилъ той въ себе си щеславието и гордостьта, а туй показва: „отсега нататъкъ азъ ще служа на Бога съ любовь, съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката се сила, всичко, което имамъ, подчинявамъ го на негово служене“ — туй показва „възседна на осле“. И тогава, като се приближи, казва: „не бой се ти, дъще Сионова, едно врѣме азъ бѣхъ, който те измѫчвахъ, азъ бѣхъ, който те държехъ въ затвори, не бой се, дъще, твоятъ царь иде, царьтъ на любовьта, той иде да отвори тѣзи затвори“. Когато вие влѣзете въ нѣкой царски дворъ, вие трѣбва да цѣлунете рѫка на царя. А едно врѣме сѫ цѣлували краката на царя, голѣмия пръстъ, тамъ сѫ го цѣлували и колѣничели отъ 10, 12 крачки, пъплели при него. Какъ пъплятъ нѣкой пѫть коткитѣ? Ще пъплишъ напрѣдъ, нѣкой пѫть ще се оттеглишъ назадъ, пакъ ще пъплишъ, и ако царьтъ простре своя жезълъ, тогава имашъ право да станешъ и да изкажешъ своята мисъль. Колко пѫти вие сте пъплели по този начинъ, и като виждамъ вашата история, какви неприятни картини виждамъ на туй пъплене и туй цѣлуване! Сега всичкото туй щеславие вие сте забравили и казвате: „ние сме разрѣшили една велика задача“. Но азъ ви отговарямъ: не сте разрѣшили основната задача на вашиятъ животъ. Трѣбва да се качите на туй осле отгорѣ и да кажете на вашата Сионова дъшеря: „не бой се, твоятъ царь иде“. Тогава нѣма да пъплете. Тогава е било по този начинъ, ще цѣлунешъ малкия пръстъ, а сега при новия царь като идешъ, той ще те посрѣщне и ще те цѣлуне, като братъ ще те посрѣщне. Ако е царица, тя ще те посрѣщне като сестра, нѣма да чака ти да я цѣлунешъ, а ще каже: „сестро, всичко което азъ имамъ, е на твое разположение“. Сега азъ зная, защо се плашатъ отъ мене, азъ да ви кажа. Има нѣкои свещеници и владици, които мислятъ, че азъ ще ги накарамъ да ми цѣлуватъ крачето. Казвамъ: такъво пъплене ние не искаме. Казвамъ: не, не, това е учение противоположно на божественото, това е учение човѣшко. Азъ искамъ да ги науча не да цѣлуватъ краката ми, а другояче ще се цѣлуваме, както ви казахъ сега. Въ широкъ смисълъ говоря, ние трѣбва да изпитаме себе си. Когато дойдатъ нѣкои, искатъ да кажатъ, че моята рѣчь не била свързана. Хм, ами че азъ мога да покажа, у колцина отъ васъ музикалното чувство е развито. Ако ви дамъ единъ тонъ отъ 40 до 50 билиона вибрации, до 32 билиона имате най-високи вълни, ако азъ повдигна гласа си, до 32 хиляди вълнения, ще чуете ли нѣщо? — Нищо нѣма да чуете. Ако сваля трептенията отъ 16 хиляди вълни по - долу, ще чуете ли нѣщо? — Нищо нѣма да чуете. Но подъ тѣзи трептения има друга гама въ свѣта. Ние още не сме дошли до онази божествена логика, нашата логика е безлогичность горѣ на небето. Когато ние говоримъ най-логично, небеснитѣ жители се хващатъ за корема. И азъ често прѣдставлявамъ единъ ангелъ, който посѣтилъ земята и искалъ да изучава живота на конетѣ. И като взелъ тѣхната форма, понеже при тѣхъ слѣзълъ да ги изучава, става конь. Като се молѣлъ, всички коне му сѫ смѣели, че не може да произнася както тѣ, не може да цвили. Всички му се смѣели и казвали: „колко невѣжа е, той не може да цвили както ние цвилимъ“. Сега понеже и азъ не мога да цвиля, признавамъ погрѣшката си, и ми трѣбватъ още хиляди години да живѣя между тия коне, за да мога да произведа едно такъво цвилене, както тѣхното. Ще се уча. Но казвамъ: ако азъ трѣбва да се уча на вашето цвилене и вие трѣбва да се учите на моята наука. Защо? — въ бѫдеще не азъ ще слизамъ при васъ, а вие ще дойдете при насъ. Сега съмъ азъ при васъ, азъ ще се уча, но когато напуснете вашитѣ форми, тогава ние ще ви се смѣемъ, че не може да говорите като насъ, тъй че взаимообразно трѣбва да учимъ уроцитѣ си, езика си. И Павелъ казва: „ако говоря на ангелски езици, а любовъ нѣмамъ, нищо не съмъ“. Не го турямъ туй за упрѣкъ. Хубаво е да бѫде човѣкъ ученъ, но учението не е крайната цѣль на живота. „Отчасти знаемъ“, казва тамъ сѫщо Павелъ, „и отчасти мѫдруваме и отчасти познаваме, а когато дойде съвършеното, ще знаемъ“, какъ? — тъй както изисква истината, великата любовъ въ свѣта. Та мойто желание е, всички вие да почнете да мислите по единъ начинъ и по този истински начинъ, който поставямъ въ себе си, азъ опитвамъ своята рѣчь. Когато нѣкой ме е обидилъ, азъ се възбудя. Ако разсѫждавамъ и моитѣ разсѫждения внесатъ миръ въ душата ми, казвамъ: азъ право разсѫждавамъ. Ако разсѫждавамъ и моитѣ разсѫждения не донесатъ миръ въ душата ми, казвамъ: не разсѫждавамъ добрѣ. Вие казвате, че обичате Христа, а васъ мѫжътъ ви е обидилъ и Христосъ казва: „заради мене, прости му“. „Какъ, да му простя ли, не искамъ да го видя“. Питамъ: е, кѫдѣ е вашата любовь? Христосъ сега казва на българскитѣ свещеници — азъ много пѫти съмъ срѣщалъ Христа, той казва: „азъ имъ казахъ да бѫдатъ по-осторожни“. Ако азъ имъ кажа, че Христосъ е казалъ така, тѣ ще възразятъ: „ти искашъ да ни лъжешъ“. Христосъ казва: „бѫдете внимателни, учението на този човѣкъ ще се сѫди по неговитѣ резултати, чакайте, какво ще покаже, нѣма скрито-покрито, ще видите, каква е цѣльта“. Ще ви приведа една поговорка: Настрадинъ Ходжа живѣлъ честенъ животъ, но не му вървѣло. И единъ день той казалъ: „съ честность не се живѣе“. Най-послѣ рѣшилъ да извърши една кражба. Отива вечерьта. Намира си една пила и почва да рѣже: трака—трака—трака. Питатъ го: „какво правишъ тамъ Настрадинъ Ходжа“? — „свиря на цигулка“. „Ами дѣ е гласа?“ — „Гласътъ ѝ утрѣ ще го чуете“. Слѣдъ като свирите, слѣдъ като извършите едно дѣйствие, то само по себе си ще даде своитѣ резултати. Смѣшна е тази приказка, но така е: всички наши думи, всички наши вѣрвания, въ каквото и да е направление, ще дадатъ резултати. И въ бѫдеще всѣко дърво отъ своя плодъ ще се познава. Сега ще ви приведа другъ единъ примѣръ, за да обясня по-добрѣ моята мисъль. Азъ вземамъ този митически разказъ изъ историята на Вавилонъ. Аземфо, синътъ на Авузадаръ, влюбва се. Като казвамъ „влюбва се“, тази идея ви е вече понятна: всички все сте се влюбвали. Въ по-широкъ смисъль, човѣкъ може да се влюби въ науката, но казвамъ, че той се влюбилъ тъй, както младитѣ се влюбватъ. Вземамъ младитѣ за идеалъ, понеже тѣ, като се влюбватъ, по- безкористни сѫ, нѣматъ користолюбива цѣль, — влюбва се въ своята възлюбена, но тя не била красива, не била отъ високо произхождение. Този Аземфо се влюбва тъй силно, че иска да застави баща си да приематъ момата въ двореца, но тѣ не искатъ да я приематъ, понеже била грозна. Тогава, споредъ тогавашния обичай на магитѣ на черната ложа, казватъ, че, за да станела красива, трѣбвало да изваждатъ сърцата на малки дѣца, красиви момиченца, да изваждатъ сърцата имъ тъй, че по особенъ начинъ да ги варятъ и отъ соковетѣ имъ да пие, за да стане красива. И започва царския синъ Аземфо, току погледнешъ днесъ едно красиво момиченце изчезне, утрѣ друго изчезне. Чудили сѫ се хората, кѫдѣ изчезватъ. Казвамъ: за възлюбената на Аземфо, понеже била грозна, да стане красива и да влѣзе въ царския палатъ. Но какво става въ края на краищата? Бѣлото Братство въ Вавилонъ осѫжда тази възлюбена на наказание, а така сѫщо и Аземфо — той е принадлежалъ къмъ тази тайна школа и искалъ да използува своето изкуство — и тя се обезобразила още повече, десеть пѫти повече, отколкото по-рано. Тогава Аземфо се молилъ на боговетѣ и рѣшилъ да стане магаре, но черно магаре. Понеже думата „магаре“ е малко не красива, груба, казвамъ осле, черно осле. И на английски има двѣ имена, както въ български, казватъ „данке“ и „еас“. Употрѣбяватъ повече „данке“, отколкото „еас“— е като магаре. А той станалъ черно осле, защо? — Черното братство имало нужда отъ едно черно осле и го намиратъ, за да го купятъ. Тѣ не знаели, че то е Аземфо. А той е станалъ, такъвъ, за да може да изслѣдва тайната на неговата възлюбена, кои сѫ причинитѣ, че тя е придобила тази грозота, и дали има начинъ, окултенъ начинъ, да я излѣкува. Дълго врѣме той носилъ товаръ съ дърва и се вслушвалъ въ всички разговори. Ако питате, защо служило това осле на туй братство? — да спаси своята възлюбена. Нѣкои често сѫ ме питали, когато нѣкое осле носи дърва; „виждашъ ли какъ Господь е направилъ това осле?“ — казвамъ: това осле Господь не го е направилъ, това осле има съвсѣмъ друга задача, която вие не подозирате. Онова, което съврѣменнитѣ хора схващатъ и онова, което е, въ сѫщность, живота, не е едно и сѫщо. За примѣръ, вие какво схващате? Азъ сега говоря и послѣ бесѣдвамъ съ васъ, но интимниятъ ми животъ, това, което азъ мисля, вие не го знаете. Туй, което съмъ прѣдъ васъ, не съмъ още всичко въ тази рѣчь, която сега ви говоря. Може да я критикувате, както искате — че съмъ говорилъ истината или не — но това менъ не ме засѣга ни най-малко. Това е единъ малъкъ опитъ, който азъ правя. Моя животъ се изразява въ друго направление, а че трѣбва да ви говоря, туй е само едно задължение. Тъй както едно осле да изнася дървата отъ едно мѣсто на друго, азъ не го считамъ за нѣщо велико, за кой-знае какво. Не, не, азъ гледамъ много скромно на тази работа. Казватъ: „той е отличенъ проповѣдникъ“. Казвамъ: то е едно отлично осле, което знае много хубаво да реве. Но тъй ако ви говоря, вие ще се обидите: „какъ тъй разумно сѫщество, човѣкъ, реве ли? Ами ако азъ не казвамъ истината въ името Божие, не е ли това безобразенъ ревъ? Ако азъ въ името Божие изговарямъ най-голѣмата лъжа, не е ли безобразенъ ревъ? Ако азъ искамъ да ви отдѣлят, отъ църква, да ви отдалеча отъ баща ви, отъ майка ви, питамъ, не е ли това единъ безобразенъ ревъ? Мислите ли, че моята рѣчь ще бѫде възвишена? Не, ни най-малко! Азъ казвамъ: когато магарето реве десеть пѫти на день, този ревъ има много повече смисълъ, отколкото моята рѣчь, ако е такъва. Но азъ казвамъ на свѣта слѣдното: ако вие не възприемете Божията Любовь и не приложите този великъ законъ на любовьта, като това магаре ще ревете десеть пѫти на день и ще носите дърва отъ едно мѣсто на друго, нѣма да имате рѫцѣ, а копита, и тогава по сто пѫти на день ще те биятъ по задницата. Ще кажатъ: „тѫпанъ бие въ долна махала, а се чуе въ горня“. Ако ме биятъ по задницата не съмъ ли азъ, който страдамъ? Смѣятъ се, че като е по задницата, по-малко е биенето, да не дойде само до главата, на задницата не е нищо това. Но не е това философия на живота, бой не трѣбва да има нито по задницата, нито по главата. Слѣдователно, нашиятъ животъ въ свѣта трѣбва да бѫде разуменъ, и Христосъ се обръща къмъ Сионовата дъщеря - вие сте тия сионови дъщери и ви казва: „не бойте се“. Сега нѣкои отъ васъ, които ме слушате, казвате: „хубаво е туй учение, да го приемемъ, но послѣ какво ще каже общественото мнѣние“. Какво ще каже общественото мнѣние заради насъ? — Тукъ вие искате да правите едно сравнение между Божията Любовь и общественото мнѣние. Азъ не се спирамъ да направя сравнение, защото ще обидя както Божията Любовь, така и туй общество. Всички тия общества трѣбва да бѫдатъ внимателни: и аристократи, и владици, архиереи, когато ние говоримъ за Божията Любовь, безъ разлика отъ най-висшия българинъ до най-низшия, всички сѫ длъжни да обърнатъ лица, да паднатъ на колѣни, да погледнатъ къмъ Бога и да кажатъ: „Господи, да се възцари Твоята Любовь въ насъ“. Туй иска сега Христосъ отъ насъ. И азъ искамъ сега отъ васъ по-голѣма смѣлость — не смѣлость да говорите, а смѣлость въ любовьта, да почнатъ да туптятъ вашитѣ сърца, вашитѣ умове да взематъ друго направление, да сте готови да се жертвувате, ако ще умре нѣкой, да умре за тази велика Божия Любовь, и като ви питатъ на небето, защо умрѣхте, да кажете: умрѣхме, за да се възцари тази Божия Любовь на земята. Ако всички ония българи, които измрѣха на бойното поле, бѣха умрѣли заради тази Любовь, България нещѣше ли да се въздигне? — Щѣше. Туй е учението, което азъ проповѣдвамъ и то е истинно. Всички ние трѣбва да бѫдемъ братя, а не страхливци. Безъ разлика, за менъ имената не важатъ, но всички трѣбва да изпълнимъ своя дългъ. И азъ искамъ всѣки да изпълни своя дългъ както го разбира, но да го изпълни въ името на тази велика Божия Любовь. Ясно ли е това? Това е великата логика, живата божествена логика. И ако ние приложимъ всичко това, ще възкръснемъ въ свѣта и тогава нѣма да плачемъ за умрѣлитѣ, за мъртвитѣ глави на нашия баща и майка — за коститѣ, а всичко туй ще оживѣе и тогава онѣзи, които ще дойдатъ, ще разбератъ истината. Сега нѣкой тукъ го оженятъ, но докато го оженятъ, какви ли не сватове турятъ, да го убѣждаватъ. Дойде нѣкого да взема пари на заемъ, ще те убѣждава, докато ти вземе паритѣ и си замине нѣкѫдѣ. Значи, за да му върви, туря лъжата. Защо? Нѣкои искатъ да ме лъжатъ. Едно нѣщо има, което азъ мразя, на всичко азъ се поддавамъ, но никога не на лъжата. Въ историята на моя животъ не е било моментъ, въ който нѣкой да е могълъ да ме излъже. Нито съмъ лъгалъ, нито нѣкой може да ме излъже. Лъжата — това е едно отрицание на Божията Любовь, лъжата — това е едно отрицание на великата Божия Истина, лъжата — това е едно отрицание на правдата, лъжата — това е едно отрицание на Божията Добродѣтелъ, лъжата е отрицание на всичко снова, което е положително, велико, благородно възвишено, лъжата е тази, която ни е докарала до туй положение. Сега азъ говоря принципално за лъжата, не говоря за вашитѣ понятия, не, не, онази лъжа, която съсипва, която въ името на благочестието казва: „Господь ме е пратилъ“, ама не го е пратилъ Господь: „менъ духътъ ми говори“ — ама духътъ не му говори; „азъ съмъ еди кой си“ — той не е, той се е дегизиралъ — Иванъ Стояновъ — като му хванешъ брадата, виждашъ, че той е другъ. Ако Господь прати единъ ангелъ на земята, само да погледне брадитѣ на всички владици, проповѣдници, свещеници, и моята да погледне, знаете ли каква дегизация ще излѣзе тукъ прѣдъ васъ? И тъй ще бѫде Божията Истина, тя нѣма да се наруши заради никого, Господь нѣма да отстѫпи заради никого. Той поругаемъ не може да бѫде. И ние говоримъ въ името на тази истина, и искаме отъ България да излѣзе истината. Нѣма да говоримъ, защо е потрѣбна или не е, а въ вашия животъ ще турите тази велика истина, никаква лъжа! Когато дойдемъ до любовьта, абсолютно никаква лъжа не се позволява. Нека сърцата ви да вибриратъ, нека тази любовъ вибрира въ васъ. Туй не казвамъ, за да я изповѣдвате, но като идете прѣдъ Бога, трѣбва да кажете цѣлата истина. Ние сме казвали лъжата, когато сме далечъ отъ Бога. Казватъ: „да се любимъ“. Азъ не поддържамъ да се любимъ по човѣшки. Не, не, азъ казвамъ: ще се любимъ съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всички си умъ, т. е. съ всичкото битие, ще проявимъ цѣлата Божия Любовь. Може ли това да бѫде? — може. Ако не любишъ тъй, ти ще кажешъ една лъжа. Нѣкой казва: „може, но съ малка любовъ“. Азъ отъ малка любовь умирамъ. Но въ менъ има два полюса: или да ме любятъ както трѣбва, или да ме мразятъ както трѣбва. Тъй, по срѣдата, не. Ако е любовъ, да е любовъ, ако е умраза, да е умраза. Нѣкой казва: „азъ те мразя“ — той говори една отрицателна истина. Отрицателната истина — умразата разрушава, а положителната истина — любовьта съгражда. Вие ще кажете: „заслужва ли моята любовъ?“ Всѣки единъ братъ, всѣка една сестра заслужва моята любовь. Нѣкой пѫть нѣкоя сестра или братъ ме срѣщнатъ и казватъ: „най-сърдечниятъ човѣкъ е той“ или по нѣкога: „много студенъ човѣкъ е той“. — Не че не мога да изразя моята любовъ. — Други казватъ: „студенъ е“. За да ви цѣлуна, азъ трѣбва да бѫда чистъ, устата ми сѫ кални, понеже се намирамъ между хората. За да ви цѣлуна, трѣбва да бѫда чистъ, а не като онзи негъръ въ Америка, който платилъ 50 хиляди долара за една цѣлувка. Работникъ билъ въ една мина, излиза една вечерь, намира една американка и въ мрачината я цѣлува, но остава петно на лицето ѝ. Тя е мислила, че е билъ красивъ, приказвали заедно, но като идватъ до единъ постъ и вижда че е черенъ, извиква, засвидѣтелствува, че я е цѣлуналъ, хващатъ го и го осѫждатъ на 50 хиляди долара за една цѣлувка. Оставилъ черно на лицето ѝ. Азъ не искамъ да ви цѣлуна въ мрачината, т. е. подразбирамъ лъжата, азъ не искамъ на вашето лице да оставя пятно. Но когато цѣлунешъ нѣкого, ще го цѣлунешъ съ онази велика Божествена Любовь, и тогава цѣлото небе да се възрадва и ще кажатъ: „днесъ тѣзи братя се цѣлунаха съ божествена цѣлувка“, и Павелъ казва: „цѣлунете се съ цѣлуване свято“. И казва Христосъ: „не бой се, дъще Сиононова“. Защо да не се бои? — Защото отъ сега нататъкъ азъ ида, моето учение на любовьта иде, иде любовьта, иде правдата, иде истината, иде добродѣтельта, иде милосърдието — всичко добро, което Богъ е приготвилъ отъ памти-вѣка, всичко туй ще бѫде единъ накитъ за тебъ, ти ще се накичишъ, ще бѫдешъ красивъ прѣдъ свѣта, както никога не си билъ накиченъ. Е, сега, какъ да ви кажа, да ви кажа ли „братя и сестри“? Вие нѣма да ме повѣрвате, не може да ме повѣрвате, защо? Защото у васъ имате толкова бащи! За да ви кажа „братя и сестри“, трѣбва да признаемъ само единъ баща, може да ви кажа братя, ама утрѣ другиятъ вашъ братъ.... Само единъ баща трѣбва да имаме и този нашъ баща се нарича баща на любовьта. Ясно ли е туй учение? Опитайте го вѫтрѣ въ себе си, положете го на единъ опитъ. Ако ти си боленъ, грѣй се на слънцето и туй слънце ще те излѣкува, и Отецъ ще те научи на истината. Ще кажете: „Господь е далечъ нѣкѫдѣ“. Това сѫ философски разсѫждения. Мислете за Бога като една всеобемна любовъ, въ него нѣма противорѣчие. Каквото и да ви дойде, казвайте: „Богъ е Любовь“, изгубите пари, казвайте: „Богъ е Любовь“, безпокойства, баща ви умрѣлъ — „Богъ е Любовь“, дѣцата умрѣли — „Богъ е Любовь“, нещастия — „Богъ е Любовь“, поддържайте това до послѣдния изпитъ и въ послѣдния изпитъ всичко у васъ изгубено ще се повърне назадъ: баща ви, майка ви, и любовьта като възвърне баща ви, майка ви, ще се яви и вашата сестра и тогава ще видите вашия баща и той ще ви даде една отлична цѣлувка, каквато никога не сте имали, и тази цѣлувка ще бѫде толкова топла, толкова приятна, толкова велика ще бѫде, тя ще внесе този вѣченъ животъ и вие ще станете безсмъртни — това е второто възкресение. И азъ бихъ желалъ да се приготвите за този день, за да може този вашъ Баща, който ви даде тази цѣлувка, да направи всички да оживѣете, и като се срѣщнемъ, да знаемъ, че ние сме въ новия животъ и да кажемъ, че всичко старо прѣмина, а новото остана. Само тогава ще можемъ да си дадемъ по една братска цѣлувка и ще знаемъ, че сме братя и сестри. * Бесѣда, държана на 14. V. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Ученикътъ не е по-горенъ отъ учителя си „Не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си?“[*]) Всички философски системи сѫ учения за изяснение на живота. Ние изучваме природата, понеже тя има съотношение спрѣмо нашия животъ. Лѣкаритѣ изучватъ качествата и свойствата на врѣднитѣ микроби, за да могатъ да лѣкуватъ по-успѣшно своитѣ пациенти. Послѣ тѣ изучватъ други нѣкои отъ тия микроби, които сѫ по-благосклонни и разположени къмъ човѣка, за да знаятъ, какъ да ги употрѣбяватъ. Химицитѣ, техницитѣ и т. н. всички изучватъ природата, понеже всичкитѣ ѝ сили иматъ съотношение къмъ човѣшкия животъ. И каквото и да е учението, каквото и да е положението, ние трѣбва да го отнесемъ къмъ извѣстна область и да опрѣдѣлимъ точно неговото мѣсто и прѣдназначение. Това е задачата на съзнателния животъ. Вземете, за примѣръ, религиознитѣ учения. Религията, това е система, това сѫ методи за направление или отправление на по-висшия човѣшки животъ въ права насока. Не е религията, която създава човѣка, но човѣкъ създава религията; не е човѣкъ, който създава природата, но природата създава човѣка, т. е. въ обикновенъ смисълъ. Азъ често се изразявамъ, като казвамъ: „да почерпимъ нѣщо отъ природата“. Туй изречение е, само по себе си, наполовина разбрано. Когато нѣкой великъ цигуларъ иска да изрази това, което е скрито въ него, нему какво трѣбва? — една цигулка. Тая цигулка и този лѫкъ — това е природата, слѣдователно, чрѣзъ нея, чрѣзъ тази цигулка той може да изрази своето вдъхновение. Тази цигулка, като влѣзе въ рѫцѣтѣ на цигуларя, говори отлично, тя оживява въ рѫцѣтѣ му, но сложи ли я на земята, тя пакъ заспива. Слѣдователно, азъ казвамъ: природата нѣкой пѫть е жива, а по нѣкой пѫть е спеща. Казвамъ: трѣбва да идемъ въ природата. Но кога да идемъ? — само когато великиятъ цигуларь свири въ нея, когато Божествениятъ Духъ я взелъ въ рѫката си и всички сили дѣйствуватъ както тази цигулка — тогава трѣбва да идемъ, а не когато цигуларьтъ почива или Божествениятъ Духъ се е оттеглилъ. Тогава и тя почива. Защото и тази цигулка, природата, се нуждае отъ почивка, всичко въ свѣта се нуждае отъ почивка. Сега мнозина иматъ криво схващане за живота, напримѣръ, искатъ да ги обичатъ хората, нали? Нѣкому е жално, че нѣма кой да го цѣлуне, жално му е, че нѣма кой да му каже нѣкоя блага дума, жално му е, че нѣма кой да му помогне, да го нахрани и т. н. Но вземете за примѣръ цѣлувката. Да имашъ хиляда души приятели, срѣщне те единъ, цѣлуне те, втори, трети, всички тия хиляди души те цѣлунатъ, питамъ: крайниятъ като те цѣлуне, въ какво положение ще се намирашъ? Ще кажешъ въ себе си: не искамъ приятелски цѣлувки. Когато човѣкъ казва „цѣлувка“, подразбира само една щѣлувка, а не хиляди. А тия хиляди души приятели трѣбва да дойдатъ всѣки по единъ пѫть да те цѣлуне, а не да тръгнатъ всички въ единъ и сѫщи день — всѣки да си опрѣдѣли единъ день. Но цѣлувката сама по себе си и тя е нѣщо неопрѣдѣлено: отъ кѫдѣ е дошло туй желание у човѣка, това цѣлуване, ядене, пиене, тия процеси какъ сѫ се явили? Тѣ си иматъ свой произходъ. Сега нѣма да се спираме, защото, ако се спремъ на произхода на цѣлувката, мнозина може да кажатъ: „не искаме да знаемъ за цѣлувката, не е много важно“. Цѣлувката е толкозъ важна, както онзи, който подписва нѣкоя полица. Казватъ ти: „искамъ тукъ да си сложишъ подписа“. Защо? — защото тази полица е валидна само съ подписа ти. „Трѣбва да цѣлунешъ полицата ми тъй, че твоята цѣлувка да остане, да се знае, че твоето име е тамъ, та, единъ день, кѫдѣто и да прѣдставя полицата, да зная, че ти си я цѣлуналъ, и въ която и да е банка, да може да се шконтира Ако ти туришъ само три бѣлѣга: Г. Т. Ц., никой нѣма да я шконтира, тълкува се, че не си я подписалъ хубаво: щомъ не, не може да се шконтира тази полица, значи не си я подписалъ, не си я цѣлуналъ. Слѣдователно, въ всѣко желание на хората се крие една користолюбива мисъль. Когато нѣкой ми каже: „подпиши ми тази полица“, каквото и да ми говори послѣ: ама „азъ те обичамъ, ти си ми приятель, ти ми направи една услуга“, азъ зная, че задъ тази полица се крие нѣщо, едно користолюбиво желание. Ако азъ обичамъ нѣкого, защо ми трѣбва полица? Ще му кажа, колко искашъ отъ мене? „10 хиляди лева“. Вземи ги и нищо повече. Никаква полица, никаква цѣлувка: и безъ цѣлувка може да дамъ паритѣ. Сега туй е прѣмото учение на нѣщата. Христосъ казва: „не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си“. Какво е искалъ да каже той съ тия думи? — Въ ума на ученика не трѣбва да се яви туй желание, да стане по-горенъ отъ учителя си. Защо?—Азъ ще ви кажа: водата не може да се подигне по-горѣ отъ уровена на своя източникъ — това е законъ. Слънчевата свѣтлина не може да се подигне по-горѣ отъ слънцето. Човѣкъ не може да се подигне по горѣ отъ Бога. Той може да стигне до Бога. Ученикътъ трѣбва да бѫде като учителя си, до сѫщия уровенъ, нито по-долу, нито по горѣ, той тамъ като достигне, по-нагорѣ не може да се подигне. Като своя учитель да бѫде и по тѣло — да има сѫщия строежъ на тѣлото, и по сърце — да има сърцето на своя учитель, и по умъ — да има ума на учителя си, и волята му да е както волята на неговия учитель. Тогава какво е искалъ да каже Христосъ: „не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си“? Той поставя два принципа. Ученикътъ иска ли да бѫде учитель, той е изгубилъ своето прѣдназначение, той не е разбралъ основния божественъ законъ въ свѣта. Иска ли човѣкъ да стане като Бога, той е изгубилъ своето прѣдназначение. Ученикътъ е една бѣла книга, върху която може да се пишатъ хубави нѣща. Ако тази книга е написана, нѣма какво да се пише отгорѣ. Учительтъ е написана книга, на която хората се учатъ, а отъ ненаписаната книга никой не може да се учи, но всѣки може да слага своитѣ забѣлѣжки. Питамъ сега: ако онова, което сте научили отъ вашия учитель, нѣма кѫдѣ да го сложите на тази книга, какво ще ви ползува вашето знание? Единъ простъ примѣръ: ако идите при нѣкой земледѣлецъ и се нуждаете отъ жито, той е готовъ да ви даде двѣ крини, но вие нѣмате торба и той нѣма торба, какъ може да го използувате? Съ една шепа не може да се храните, трѣбва човалъ. Този човалъ е ученикътъ. Житото, като се изсипе вѫтрѣ, ще бѫде учительтъ. А двамата — учительтъ и ученикътъ, като идатъ на нивата и изтърсятъ житото въ нея, ще дойде растежа. Сега ние встѫпваме вече въ една нова область, която е малко неразбрана, но казвамъ: подъ думата „учитель“ Христосъ разбира единъ завършенъ процесъ, а подъ думата „ученикъ“ — единъ процесъ, който сега се започва. Слѣдователно, когато вие слушате какво да е друго учение, трѣбва да имате желание да възприемете всичко онова, което е принципално, което е вѣрно, и да го приложите. Вие се нуждаете да подобрите живота си и всички нѣща въ живата природа сѫ създадени за живитѣ души, които сѫ въплътени тукъ, на земята. Чрѣзъ кого и какъ Богъ изпраща нѣщата, то не е толкова важно. Когато слънцето изпраща своето благословение, когато Богъ изпраща своето благословение чрѣзъ слънчевитѣ лѫчи, всичкитѣ тѣ идатъ съединени като бѣла свѣтлина. Сегашната наука ни казва, че бѣлата свѣтлина не е само една, но има нѣколко свѣтлини събрани, обаче, между тия свѣтлини нѣма споръ, коя да си тури име. Напримѣръ, има червена, жълта, зелена, ясно-синя, тъмно синя, виолетова и други още има, но нито една отъ тѣхъ не си туря името да каже: „моето име трѣбва да фигурира тукъ“. Но щомъ минатъ прѣзъ призмата, раздѣлятъ се и всички се нареждатъ въ една цвѣтна гама. Обаче, като прѣкараме тѣзи лѫчи прѣзъ втора призма, пакъ се събиратъ. Сега често въ живота ставатъ разни спорове. Тия спорове произтичатъ отъ разни призми. За примѣръ, азъ ще ви дамъ, какво ми разправяше единъ приятель, каква е призмата на съврѣменното общество. Единъ вѣрващъ, спиритистъ, който вѣрва въ прѣраждането, и единъ евангелски проповѣдникъ, сами двамата се разговарятъ въ стаята и се разбиратъ. Казва евангелскиятъ проповѣдникъ: „и азъ вѣрвамъ, че има духове, че има прѣраждане, туй и въ Писанието го има“. Излизатъ, обаче, и отидатъ въ евангелската църква, тамъ пастирътъ казва: „не е вѣрно, такива духове нѣма“. Тамъ не могатъ да се разбератъ, защото евангелскиятъ проповѣдникъ е миналъ прѣзъ една призма, свѣтлината вече не е цѣла, вѫтрѣ вече има личенъ интересъ, въ него е заговорилъ портокаления цвѣтъ. „Азъ съмъ проповѣдникъ, ако азъ поддържамъ такъво учение, съ което моитѣ слушатели не сѫ фамилиярни, може да изгубя репутацията си, слѣдоватално, духове не сѫществуватъ и прѣраждане не сѫществува“. Защо не сѫществува? — „понеже сѫ врѣдни за моя интересъ.“ Събиратъ се на третия день, единиятъ казва: „какъ тъй, защо не поддържашъ това, за което бѣхме съгласни?“ а другиятъ отговаря: „е, ти си човѣкъ свободенъ, безъ законъ си, а азъ съмъ подъ законъ; единъ день като махна юларя и остена отзадъ, и азъ ще говоря като тебъ.“ Слѣдователно, той счита своитѣ пасоми, слушатели, за юларъ на главата си и за остенъ отзадъ и затуй не може, не му даватъ да говори, както той иска, но ще говори и даже ще мисли, както тѣ искатъ. Смѣшно е тогава, ако ученицитѣ заставятъ учителя си да мисли тъй, както тѣ искатъ. Смѣшно е, ако слугитѣ заставятъ господаритѣ си да дѣйствуватъ, тъй както тѣ искатъ да дѣйствуватъ. Учительтъ ще мисли по правилата, по които той е длъженъ да мисли, и ученикътъ ще възприема това знание, споредъ правилата, на които животътъ му е подчиненъ. Учительтъ има извѣстно задължение, а ученикътъ има друго задължение. Но не мислете, че тия отношения се раждатъ сега. За да бѫде човѣкъ въ духовенъ смисълъ ученикъ, то е опрѣдѣлено отъ хиляди години, то сѫществува отъ хиляди години. Сега, когато нѣкой ученикъ постѫпи въ едно учебно заведение, гимназия, университетъ, тамъ все си има извѣстни правила, но въпросътъ е: отъ кѫдѣ тази мисъль въ главата на тия професори или учители да турятъ тия правила? Защо и за какво? Безъ правила не може ли? — не може. Тѣ прилагатъ ония правила, на които сѫ се подчинявали въ далечното минало. Всички ученици трѣбва да се подчиняватъ на тия правила. Слѣдователно, първото нѣщо: всички вие трѣбва да съзнаете отношението си като ученици. И злото въ сегашния свѣтъ е, че всички искатъ да бѫдатъ учители. Нѣмамъ нищо противъ това, стига да сте една книга, не само написана, но хубаво написана. И тази написана книга, като я прочете който и да е, да може да изправи и подобри своя животъ. Въ свѣта има хиляди извори, но тия извори иматъ своята цѣнность съ лѣчебната си сила. Всичко туй вземете като символи; извори, гори, планини, долини, рѣки и т. н., това сѫ все символи, уподобления на духовния свѣтъ. И ако вие не знаете какъ да четете тази книга, природата, да се научите на тази азбука на земята, не мислете, че, като идете на небето, ще ви научатъ на тѣзи работи, на тѣзи елементарни работи: ще ви върнатъ на земята, за да се научите. Прѣраждането е законъ, вие ще се прѣродите въ тая забавачница, земята. На всички невѣжи, които сѫ мислили на земята, че сѫ много знаещи, като идатъ на небето, ще имъ кажатъ: „Какво? Ние тукъ нѣмаме такива заведения, такъвъ курсъ, такива забавачници, върнете го да си довърши своето учение.“ Единъ българинъ при освобождението на България, който свършилъ въ Америка, ималъ голѣма претенция, билъ много щестлавенъ. Като се върналъ тукъ, явява се при княза Батенбергъ, който му дава отличенъ приемъ, и казва му: „азъ съмъ готовъ да ви услужа. Каквато служба поискате, пръвъ министъръ или друга нѣкоя длъжность искате да ви дамъ?“ Той се понадулъ: „трѣбва да си помисля малко, азъ искамъ да бѫда директоръ на една гимназия.“ „Е тогава,“ казва, „ще се отнесете до министра на просвѣщението.“ Той мисли, че директоръ на гимназия е много важна длъжность. Сега, когато Господь ни повика и каже: „поискайте нѣщо отъ мене,“ ние се изпѫчиме. „Какво искашъ?“ — „искамъ да бѫда директоръ.“ Господь казва: „иди при министра на просвѣщението.“ И всички сега сѫ пратени при този министъръ на просвѣщението тукъ, на земята. Този министъръ на просвѣщението, това е въплъщението, и този министъръ, като дойде, той ще те назначи, ще подпише указа и тогава ще го прати при Бога, Той ще го санкционира и ти ще станешъ директоръ. Ама ония ученици, на които си директоръ, тъй ще те посрѣщнатъ, че ще ги помнишъ за дълго врѣме. Сега ще се поспра малко, ще ви разправя една легенда. Единъ отъ великитѣ ангели на небето, — азъ го наричамъ Орифилъ — дошълъ да посѣти хората и да види, какъ живѣятъ, да се позанимае малко съ своитѣ изслѣдвания. Като минавалъ прѣзъ една улица, чулъ да се вдига голѣмъ шумъ, гледа въ една люлка едно малко дѣте и му казва: „братко, защо плачешъ?“ — „нѣма кой да ми помогне, тия хора не ме разбиратъ, тѣ сѫ ме оставили въ тази люлка, малъкъ съмъ, не мога да се проявя, пъкъ и не разбирамъ закона“. — Какво искашъ? — „Гладенъ съмъ“. Взема ангелътъ биберончето, туря го въ устата му. Това било едно малко момиченце на една година. Ходилъ той, изслѣдвалъ. Слѣдъ четири, петь години минава, гледа на пѫтя друго момиченце, пакъ въ неволя, плаче, плаче. „Защо плачешъ?“ пита го. — „Изгубихъ майка си, не зная какъ да се върна дома“. Взема той това момиченце, завежда го въ кѫщи и забѣлѣзва, че то е сѫщото, на което той далъ биберончето. Първиятъ пѫть плачеше, че нѣмало кой да му даде храна, а втория пѫть плаче, че изгубило майка си. Ходилъ той, изучвалъ управлението на хората, наукитѣ имъ. Слѣдъ 19 години минава тамъ при една рѣка и вижда една мома на 19 год., която се готвела да се хвърли въ водата, спира се той ѝ казва: „какво искашъ да направишъ?“ — „Отчаяна съмъ отъ живота, менъ не ми се живѣе, защото имахъ единъ, който ме обичаше, излъга ме, и сега за менъ живота нѣма смисълъ“. — „Мислишъ ли, че този, когото обичашъ може да ти даде това, което желаешъ?“ „Азъ само съ него мога да бѫда щастлива“. Пакъ плаче тя. Първиятъ пѫть плаче за хлѣбецъ, за млѣчице, втория пѫть плаче, че е изгубила майка си, а третиятъ пѫть, че е изгубила своя възлюбенъ. „Ще чакашъ, ти ще намѣришъ твоя възлюбенъ, ти си се излъгала, твоя възлюбенъ никога не лъже, тебъ е излъгалъ нѣкой въ името на твоя възлюбенъ и ти искашъ да се хвърлишъ сега въ рѣката“ И съврѣменнитѣ хора сѫ се отчаяли: нѣкой плаче за хлѣбецъ, други за баща и майка, а трети — че сѫ изгубили смисъла на своя животъ. Защо сѫ изгубили смисъла на своя животъ? — Тѣ не сѫ намѣрили още тоя смисълъ, не сѫ го намѣрили. А когато вие намѣрите вашия възлюбенъ, какво ще ви даде той? Сега мнозина говорятъ за възлюбения и казватъ: „да има нѣкой да ме обича“. Азъ казвамъ, ако турятъ една въшка на главата ви, и тя ви обича, тя чопли, вие почнете да се дращете, тя казва: „азъ искамъ да посмуча отъ твоята кръвчица, за да стана благородна като тебъ“. Е, колко години трѣбватъ на една въшка да смуче, за да стане като тебъ? Силата не седи въ това да те любятъ. И казвамъ една велика истина: нѣма човѣкъ въ свѣта, който да ви люби. И ако нѣкой ви казва, че човѣкъ може да ви люби, азъ съмъ на противното мнѣние. Човѣкъ може да бѫде проводникъ на любовьта, но да ви люби, не може. Любовьта въ свѣта, това е Богъ въ своята цѣлокупность. И да искашъ да те люби нѣкой, значи, трѣбва да искашъ да те люби Господь. И този Господь, за да ви люби, трѣбва да избере единъ човѣкъ, който да е проводникъ, за да го познаете. Заблудите ли се вие, да помислите за онзи, чрѣзъ когото любовьта иде, да кажете, че отъ него излиза, вие ще бѫдете при рѣката, да се хвърлите вѫтрѣ, за да се удавите. Ама ако на този прозорецъ, прѣзъ който минава тази любовь, тури нѣкой своитѣ кепенци и не може да прѣмине любовьта и тя остава на вънъ, кой е кривъ? Първото положение трѣбва да схванете. И за себе си нѣкой казва: „трѣбва да ме обичатъ“. Ще отговоришъ тъй: „когато Господъ менъ обикне, азъ ще му кажа и тебъ да обикне; когато Господь дойде и прояви своята любовь къмъ мене, азъ ще му спомена и за тебе. Той може всинца ни да обича“. Какъвъ е законътъ за любовьта? Нека направимъ едно опрѣдѣление. Когато слънцето грѣе, изпраща своитѣ лѫчи отъ далечнитѣ пространства, изпраща свѣтлина и топлина, какво се иска отъ насъ? Всѣки да опрѣдѣли една малка площь на земята да я изкопае, посѣе и ще израсте нѣщо. Туй слънце не може да го приближите да го цѣлунете, да го прѣгърнете, но отъ неговата цѣлувка ние можемъ да направимъ едно благо за себе си. Слънцето казва: изори нивата и посѣй нѣщо, азъ ще проявя любовьта ми, азъ ще изкарамъ нѣщо. Каквото посадишъ: ябълки, сливи, круши, дини, тикви, рѣпи — всичко туй азъ ще го възрастя. Ти ще опиташъ сладчината на моята любовь въ динитѣ, въ ябълкитѣ и пр. Слѣдователно, когато Богъ се прояви въ насъ и сегашнитѣ хора искатъ да го прѣгърнатъ, Той нѣма нужда отъ прѣгръщания, а казва: „изори сърцето си, слѣдъ това посѣй най-хубавитѣ сѣмена и когато тѣ израстнатъ и плодоветѣ узрѣятъ, ти ще вкусишъ отъ благата на великата любовь“. Сега какво ни учатъ съврѣменнитѣ учени хора? — Много хубаво учатъ, не намирамъ нищо лошо нито въ химицитѣ, нито въ техницитѣ, нито въ физицитѣ, астрономитѣ, биолозитѣ, всичко, каквото учатъ, е право, но то е външната страна на живота. Свѣтлината имала седемь цвѣта, но ако ние не знаемъ, какъ да използуваме всѣки единъ цвѣтъ, какво отъ това? Онзи художникъ, който разбира закона, като вземе четката, знае какъ да съчетава тѣзи бои, ще направи нѣкой образъ. И онзи земледѣлецъ, който разбира закона на тази свѣтлина, ще я използува по другъ начинъ и, въобще, който разбира закона на тази свѣтлина, той ще използува свѣтлината по единъ или други начинъ. И ако ние не знаемъ какъ да използуваме Божията Любовь, всичко е напраздно. И тя си има не само свои цвѣтове. Пакъ ще кажа: любовьта нѣма само седемь цвѣта. Единъ английски ученъ и проповѣдникъ, уподобява, че и любовьта има седемь цвѣта, но азъ се различавамъ, азъ мисля друго за любовьта: тя има повече цвѣтове, много повече цвѣтове. И отъ всѣки единъ цвѣтъ на любовьта се раждатъ особени плодове. Съврѣменната наука още не е изучвала при какви условия се раждатъ ябълкитѣ, крушитѣ, защо соковетѣ на ябълката се отличаватъ отъ соковетѣ на крушата или сливата, по какъвъ законъ се различаватъ? Въ сливата има нѣщо особено, въ ябълката има нѣщо особено, въ крушата има нѣщо особено, портокала, лимона, въ всички тия плодове има нѣщо особено. Това сѫ съчетания на тази свѣтлина по особенъ начинъ. Въ нѣкои плодове прѣобладаватъ извѣстни цвѣтове повече, въ други по-малко. За примѣръ, вземете черешата — въ нея прѣобладава повече червения цвѣтъ. И, слѣдователно, ако нѣкой е малокръвенъ, и ако той разбира закона при яденето на черешитѣ, ако той има туй разположение, ако яде по новия начинъ, ядене чрѣзъ разбиране, а не механически — че е дошло врѣмето: 12 часа — ако има туй вѫтрѣшно разбиране, тъй както природата е създадена и както ние сме създадени, непрѣмѣнно той ще възприеме всичко онова, което е необходимо за неговия организъмъ. Тъй, въ всѣка една наша дума, въ всѣка една наша мисъль прѣобладава различенъ цвѣтъ отъ цвѣтоветѣ на любовьта. Нѣкой казва: „ние можемъ, лесно е, да се живѣе въ християнството“. Ако бѣше лесно, защо християнитѣ не сѫ сполучили въ приложението на Христовото учение? — То е наука, дълбока наука. И Христосъ казва: „само по единъ начинъ може да се прѣдаде истината: този духъ на истината, когато дойде, той ще ви я прѣдаде“. Ако ние учимъ християнството безъ Божествения Духъ, въпросътъ е свършенъ. Ние ще научимъ само външната страна, че Христосъ билъ великъ човѣкъ, реформаторъ, но сега не можело да се приложи неговото учение на земята, не му е дошло врѣмето. Въ бѫдеще, когато човѣкъ еволюира по този или онзи начинъ... Христовото учение трѣбва да се разбере, то е основано на единъ великъ божественъ законъ, законъ надъ всички закони, неотмѣнния законъ на любовьта. И ние казваме, че тази любовь може да се приложи навсѣкѫдѣ. Любовьта изисква само, да нахранишъ гладния, голия да облѣчешъ, невѣжия да научишъ. Любовьта не изисква да правишъ на хората палати, да правишъ по десеть костюма, по десеть чифти чепици, но любовьта изисква да му дадешъ само това, което му е необходимо, а другото и дѣцата даже могатъ да направятъ. И азъ забѣлѣзвамъ, че съврѣменнитѣ хора, когато дойде нѣкой приятель, много готвять заради него и въ самото ядене влагатъ нѣщо много лошо. Ние искаме да го задоволимъ съ ядене, сложимъ му едно ядене, двѣ, три, четири, и му казваме: „хапни си отъ това, отъ онова“ и на стомаха му стане тежко, а сетнѣ му кажатъ: „е, кажи ни нѣщо важно“. Какво ще ви каже? Казва: „нѣмамъ разположение, прѣядохъ, ще чакате“. И погледнете, той се разболѣлъ и си заминалъ. Като дойде вашиятъ приятель и искаме да научите нѣщо отъ него, не го гощавайте. Малко му дай, но съ любовь му дай. И българинътъ казва: „не гощавайте много“. „Ученикътъ — казва Христосъ, — не е по-горенъ отъ учителя си“, т.е. изявената любовь не може да бѫде по-голѣма отъ неизявената любовь, граничната любовь не може да бѫде по-голѣма отъ безграничната. И чудни сѫ хората, като казватъ: „ти не ме обичашъ“. Защо да те обичамъ? На какво основание съмъ длъженъ да те обичамъ? Или ако азъ кажа: ти на какво основание, защо си дълженъ да ме обичашъ? Ако азъ съмъ подписалъ единъ записъ, взелъ съмъ пари на заемъ, ще кажешъ: „господине, ти си цѣлуналъ този записъ, готовъ ли си сега да седишъ на думата си?“ „ — Да, признавамъ.“ А ти дойдешъ, прѣдставятъ ти единъ записъ и кажешъ: „не е мой, не го познавамъ, другъ го е подписалъ“. Любовьта, това е законъ на свободни отношения. Отношенията на учителя и ученика абсолютно сѫ свободни. Учительтъ нѣма право да вика, да казва на ученика: „ти трѣбва да се учишъ, ти знаешъ ли, че си въ моята школа?“ Не, не, въ божествената школа учительтъ е абсолютно свободенъ и ученикътъ е абсолютно свободенъ. Ученикътъ може да каже: „ако искамъ, ще се уча, а ако не искамъ, нѣма да се уча“. Той може да стане ученъ, а може да стане и невѣжа. Сега вие може да го морализирате или не. Той е избралъ едно положение, за да придобие извѣстна опитность, нека я придобие. И учительтъ нека си избере: и той има свое разположение. Слѣдователно, и двамата, ако сѫ въ тази велика свобода, нѣма да има никаква дисхармония. И всичката съврѣменна дисхармония сега отъ какво произтича? Ти любишъ нѣкого, но почнешъ да ревнувашъ. Какво показва ревностьта? Ревностьта — това е една любовь, проявена чисто на физическия свѣтъ. Ревностьта — това е първото съмнѣние, че ти нѣмашъ вѣра въ моралния престижъ или уровенъ на твоята жена или мѫжъ. И учительтъ може да ревнува своя ученикъ, ако е изгубилъ довѣрие въ него. И ученикътъ може да ревнува своя учитель: той е изгубилъ довѣрие въ учителя си — проявление чисто на физическото поле. Е, питамъ: ако ревнувашъ, какво ще спечелишъ? Ревность за истината е друго, а ревность за любовьта е друго — когато съ тази ревность ти отслабвашъ и ограничавашъ човѣка въ всичкитѣ негови постѫпки, то е безразсѫдство, то е чисто физическо. Това сѫ полици: ти ме слѣдишъ, азъ съмъ подписалъ десеть полици и ти ме слѣдишъ, дѣто отида, да не би да избѣгамъ нѣкѫдѣ. Може да питашъ: „еди-кой господинъ въ София ли е?“ — Защо? - питамъ -„азъ се много интересувамъ за него, защото имамъ вземане-даване“ или „не искамъ да излѣза отъ България, защото десетьтѣ полици...“ Като вземешъ полицитѣ, да отива кѫдѣто иска. Правъ е човѣкътъ. Слѣдователно, ако ти ревнувашъ човѣка, разбирамъ, че имашъ да му плащашъ, а ако той те ревнува, има да ти плаща. Питатъ нѣкой: „какъ да махнемъ ревностьта?“ — Ще си изплатите полицитѣ, ще влѣзете въ положението на учители и ученици, т. е. сѫщитѣ принципи ще усвоите; ще влѣзете въ положението на слуги и господари, защото, за да подобримъ този животъ на земята, ние трѣбва да разберемъ великия божественъ законъ и да уредимъ сегашния си животъ. Нѣкои казватъ: „ще се уреди.“ Да, но въ този животъ, днесъ трѣбва да уредимъ този въпросъ. Нѣкои казватъ: „въ бѫдеще.“ Всѣки въпросъ сега може да се уреди, отъ чисто божествено гледище. Ако ти не си готовъ сега, въ този моментъ, да го уредишъ, то и въ бѫдеще нѣма да си готовъ. Казватъ: „въ слѣдното прѣраждане“. Ако въ слѣдното прѣраждане този цикълъ се завърши, ще изгубите послѣдниятъ тренъ. Нали треноветѣ иматъ разписание и когато идешъ и изгубишъ послѣдниятъ тренъ, тогава тамъ кой тренъ ще вземете? Нѣкои казватъ: „има врѣме“. Да, има врѣме, но ако има десеть трена и вие сте изпуснали първия, втория, третия, ако сте изгубили и деветьтѣхъ, а остава само единъ тренъ, тогава питамъ, какво ще бѫде вашето положение? И Христосъ казва: „ученикътъ не е по-горенъ отъ своя учитель“. Доста е на ученика да бѫде като своя учитель. Не е ли достатъчно за насъ да бѫдемъ като Христа? Не е ли за всинца ни достатъчно да бѫдемъ тъй доблестни, тъй самоотвержени, както е той доблестенъ и самоотверженъ? Не е ли достатъчно да имаме неговия умъ, неговитѣ стремежи, неговото далечно схващане? Но ние ще кажемъ: „той е Христосъ, Синъ Божи“. Тоя учитель подразбира, че всички вие сте ученици. Нали онѣзи, които искатъ да бѫдатъ ученици, онѣзи, които въздишатъ и казватъ: „да има нѣкой да ме обича“, трѣбва да иматъ тия качества? Само ученикътъ, който е разбралъ своя учитель, може да има тази любовь. Любовьта — това е едно разумно проявление и само между двѣ възвишени и разумни сѫщества. И всѣкога, когато любовьта се проявява, има разумность. Даже тази любовь се проявява въ кристалитѣ. Любовьта трѣбва да бѫде разумна. Прѣстане ли тази разумность, любовь нѣма. И когато говоримъ за любовь, разбираме двѣ сѫщества еднакво развити по умъ и сърце: еднакво умни, повдигнати културно, съ благородни души и силна воля, само такива двѣ сѫщества могатъ да се разбератъ. Ако твоя приятель ти каже една дума и ти я разберешъ по единъ начинъ, а той по други, каква любовь може да има? А ако се скаратъ, каква любовь е тя? Когато се каратъ, каква любовь може да има? Любовьта е като музиката, само двама велики музиканти, като се събератъ, единиятъ вземе първата цигулка, другиятъ — втората, обичатъ се. Защо? — двамата ходятъ заедно и даватъ концерти. Ако дойде третиятъ, ще каже: „и азъ ще дойда“, но него може да взематъ да имъ варди цигулкитѣ, а на сцената сами ще свирятъ двамата. Това значи да се обичатъ. Казватъ, какъ ще се свири това нѣщо, провѣряватъ, любовь иматъ. А други казватъ: „да се обичаме“. Можешъ ли да свиришъ на тази цигулка? Тогава може да се обичаме, а ако не можешъ, ще пазишъ кутията на цигулката. Ще пазишъ тази кутия на любовьта, защото тамъ, на сцената, ще бѫде много трудно. Нѣкой пѫть ще слушашъ, но и то е благодать. А като знаешъ самъ да свиришъ, друго нѣщо е съ единъ свой приятель да свиришъ, друго нѣщо е да вземешъ тази цигулка на любовьта заедно съ Христа — само че азъ вземамъ Христа въ прѣносенъ смисълъ, и ти съ него да свиришъ, а друго е нѣкой да свири за Христа, а ти да слушашъ отвънъ. Има разлика между свирене и свирене. Ще ви приведа пакъ онзи анекдотъ за единъ българинъ. Това е било въ Москва. Единъ българинъ по необмисленость взема подъ наемъ една квартира, но скѫпа, далъ толкозъ пари, че не му достигнали до края на годината да свърши. Казва на единъ приятель: „да знаехъ, не бихъ влѣзълъ, дадохъ пари напразно“. Другиятъ му отговаря: „лесно, азъ ще накарамъ тая рускиня да ти върне паритѣ назадъ“. — „Какъ?“ — „Мълчи“. Единъ день той идва съ единъ свой приятель, донася си гайдата въ стаята, като засвирилъ цѣлия день, на втория, на третия день рускинята току идва и казва: „моля, вземи си паритѣ, пъкъ напусни стаята“. Българинътъ е изобрѣтателенъ, употрѣбилъ една хитрина, не иска да се кара, а свири. Казалъ: „праздникъ имаме ние, българитѣ, обичаме тъй да свиримъ“ — „И ние пѣемъ, но вие повече свирите отъ насъ и пѣете, не ви искаме тукъ, защото не можемъ да работимъ“. Достатъчно е на ученика да бѫде като своя учитель. И както тая малка хитрина, и ние често се освобождаваме съ хитрини. Въ християнството, въ новото учение, никакви хитрини не се допущатъ. Изисква се единъ животъ чистъ, абсолютно чистъ и святъ. Този животъ трѣбва да има всичкитѣ стремежи тъй, както сѫ излѣзли отъ Бога, въ всичкитѣ си дѣйствия трѣбва да бѫдемъ тъй безкористни, както Богъ е безкористенъ, тъй любещи като него. Да не въздѣйствуваме на Божията Любовь, да я не използуваме, т. е. тая любовь да минава прѣзъ мене и нито едно зрънце да не вземаме, всѣко да отиде по своето прѣдназначение. Чуждото нека си върви. Отъ невидимия свѣтъ слѣдятъ, свѣтлината е опрѣдѣлена за насъ. Нѣкой казва: „може да се грѣешъ кѫдѣто искашъ“. Не е тъй. Има дни, когато е опрѣдѣлено за васъ да се грѣете, а има дни, когато не е опрѣдѣлено, и щомъ се грѣете, то, понеже не трѣбва да се грѣете, ще ви затворятъ. Щомъ не е опрѣдѣлено, вие ще бѫдете болни. Нѣкой казва: „ще се грѣя“. Не, не, ще се грѣешъ, когато е опрѣдѣлено и трѣбва да използувашъ врѣмето. А сега мислятъ, че всѣкога може да се грѣешъ. Сега насъ ни учатъ, но вие казвате: „добъръ е Господь“. Азъ нѣмамъ съмнѣние, че Господь е много добъръ, но ние не сме добри, Господь е всевѣдѫщъ, да, но ние не сме такива още, т. е. ние, като не знаемъ, ще прѣстѫпимъ закона, ще съгрѣшимъ и ще дойдатъ лошитѣ послѣдствия. И тогава ще дойдатъ да ни утѣшаватъ. Счупи ми нѣкой крака и казва: „такъва е била волята Божия“. Такъва не е Неговата воля. — Защо Господь ще ми направи крака, а послѣ да ми го счупи? Защо той ще ми даде умъ и послѣ ще ми го вземе, да ме направи идиотъ? Не е волята му такъва. Нѣкой другъ те е хлопналъ — и казвашъ: „Господь е казалъ тъй“. Не, не, всички тѣзи анормалности сѫ произлѣзли отъ неразбиране на неговитѣ закони. И затуй Христосъ казва: „ученикътъ трѣбва да бѫде като своя учитель“. Тогава има друго заблуждение: ако не може да бѫде като своя учитель, какъвъ трѣбва да бѫде? Търговецъ, напримѣръ, не може да бѫде, а какъвъ трѣбва да бѫде? „Проповѣдникъ трѣбва да бѫде, свещеникъ, владика — нѣкое високо положение, да бѫде осигуренъ. Ами въ природата нѣма ли търговски сдѣлки? — Има търговски сдѣлки и въ природата. Човѣкъ всичко може да бѫде и да изпълни волята Божия, всичко може да бѫде въ свѣта. И ние можемъ да бѫдемъ такива, само когато разберемъ тъй дълбоко смисъла на живота — когато Богъ е съ насъ, всичко може да направимъ, когато любовьта е въ единъ човѣкъ, той може да се подигне надъ своя уровенъ. Но Любовь ни трѣбва. Учитель ли си, свещеникъ ли си, каквото звание и да имашъ, но безъ любовь, ти не можешъ да свършишъ работата си, както трѣбва. Обратно: имашъ ли любовьта, можешъ да заемашъ най-низкото положение въ свѣта, метачъ може да бѫдешъ, но ще извършишъ всичко отлично. Ако си метачъ, съ любовьта може да извършишъ много повече. Въ Америка единъ американецъ получилъ 15 милиона наслѣдство. Той раздалъ всичкитѣ тѣзи пари на бѣднитѣ и взелъ една метла и почналъ да мете въ Ню-Йоркъ. Питатъ го: „защо?“—“Прѣдпочитамъ, казва, съ трудъ да си изкарамъ прѣхраната, отколкото да живѣя съ тѣзи пари, които не съмъ заслужилъ“. И наистина, съ трудъ и съ своя примѣръ той е направилъ повече, отколкото съ тия пари. И тъй, моята бесѣда тази сутринъ има за цѣлъ само ученицитѣ ми, а не онѣзи нѣкои външни слушатели: тѣ много късно сѫ дошле, азъ съмъ много напрѣдналъ, не мога да се повръщамъ назадъ, говоря за ученицитѣ, за малцината говоря. Пакъ казвамъ: какви философски разбирания трѣбва да имате? Вие не трѣбва да си правите илюзии. Врѣме е за васъ, да си зададете единъ въпросъ: разбирате ли Христа, мислите ли като Христа, чувствувате ли като Христа, дѣйствувате ли като Христа? Вие ще кажете: „приблизително“. Не, не приблизително, а абсолютно еднакво съ него. Подразбирамъ принципално, трѣбва да имате сѫщитѣ желания, които сѫ движили Духътъ Христовъ, сѫщитѣ побуждения. Единиятъ този Духъ трѣбва да прониква и въ Учителя, и въ ученика — не два духа, а единъ великъ духъ трѣбва да прониква. И тогава, споредъ неговата мѫдрость, той ще опрѣдѣли положението и на ученика и на учителя, отношенията имъ на физическото поле. Нѣкой ще попита: „какво иска да каже учительтъ?“ Какво искамъ да кажа ли? Ако този духъ е въ васъ, той ще ви научи и припомни какво искамъ да ви кажа азъ. И като казвамъ „азъ“, подразбирамъ онова, божественото, великото, което е създало всичко въ свѣта. Едно „азъ“ има въ свѣта, само Богъ е азъ, онзи, първиятъ, който е създалъ всичко въ свѣта. „Азъ“ подразбира Бога, който е създалъ цѣлия космосъ. Само Той може да каже: „Азъ създадохъ всичко това, всичко това е мое, Азъ съмъ и освѣнъ Мене нѣма другъ“. А сега ние се изпѫчваме и казваме: „азъ съмъ, знаешъ ли?“ — Да, ти си единъ азъ“, който нищо не си направилъ; ти си единъ „азъ“, който даже 100 килограма не можешъ да носишъ на гърба си; ти си единъ „азъ“, който не можешъ да прѣтърпишъ една малка обида, единъ „азъ“, който не можешъ да живѣешъ съ никого, не си уредилъ смѣткитѣ си и т. н. Трѣбва да съзнаешъ кой е тоя „Азъ“. Това е Богъ, Любовьта. Тъй трѣбва да мислимъ и само по този единственъ начинъ ние можемъ да урегулираме живота си. Само единъ моралъ има въ свѣта. Ще каже нѣкой: „да живѣемъ въ любовьта“ — това сѫ празни работи. „Да си кажемъ една сладка дума“. „Ама ученикътъ не се учи“. Ама ти ли ще го морализирашъ? Ако иска, да се учи. Ти ли ще го учишъ? Всѣки единъ, който е влѣзълъ въ божественото училище, трѣбва доброволно да се учи. Ако иска да седи, ако иска да се учи, той е абсолютно свободенъ. Учи ли се, той е съ насъ, не се ли учи, не е съ насъ; люби ли, обича ли, съ насъ е, не люби ли той е вънъ отъ насъ, нѣма какво да се безпокоимъ. Сега вие се спирате и казвате: „учителю, кажи ни нѣкоя тайна“. По-велика тайна отъ любовьта нѣма въ свѣта. И ако вие бихте разбрали тая дума, щѣха да се отворятъ очитѣ ви и щѣхте да видите това, което никога не сте виждали. И тогава вие ще мязате на онази мома, която, като седи, гледа да минава единъ много богатъ момъкъ и казва: „да е Господь толкозъ добъръ, че съ него да живѣя“. — Ама какъ ще живѣешъ съ него, като не знаешъ да свиришъ? Туй е желание, всинца ние искаме да живѣемъ съ Христа и можемъ да живѣемъ. Какъ? Въ насъ трѣбва да тупти сѫщото благородно сърце, вземете го не само въ прѣносенъ смисълъ, туй благородно сърце, както въ него е туптѣло прѣди двѣ хиляди години, и този умъ тъй да мисли, както прѣди двѣ хиляди години. А знаете ли сега Христосъ какъ мисли? — Двѣ хиляди пѫти по-добрѣ отколкото едно врѣме е мислилъ. Сега като казвамъ тъй, вие ще дойдете до философски разбирания. И Христосъ се е разширилъ сега. Въ какво отношение? Най-първо, въ началото, майката повива своето дѣтенце въ пеленитѣ, и говори като него, мѫчи се като него да говори. Дѣтето говори криво, и майката говори криво, и тя се мѫчи да говори като него. Но слѣдъ десетъ години майката казва: „не така, мама, едно врѣме азъ говорѣхъ като тебе, а сега ти ще говоришъ като насъ“. Едно врѣме Христосъ говорѣше като насъ, а сега иска ние да говоримъ като него. Това „едно врѣме“ се мина вече. Едно врѣме Христосъ говорѣше като насъ, сега се е измѣнилъ законътъ и Христосъ казва: „сега вие ще говорите като мене“. — „Едно врѣме азъ чувствувахъ като васъ, но сега вие ще чувствувате като мене“. — „Едно врѣме азъ мислѣхъ като васъ, а сега вие ще мислите като мене“. Не е ли правдоподобно това? И слѣдователно, ако вие, слѣдъ двѣ хиляди години, не сте въ състояние да мислите, чувствувате и дѣйствувате, както Христосъ мисли, чувствува и дѣйствува, вие не можете да бѫдете ученици. „Не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си“. И тъй, на тия малкото ученици, които сѫ, казвамъ: като се върнете дома, турете рѫката си на сърцето и се вслушайте дълбоко. И кажете тъй: „тупти ли това сърце както сърцето на Христа“? Толкозъ хиляди години то е туптѣло за праздни работи, почна ли да тупти като сърцето на Христа? Подържте дълго врѣме рѫката си и си дайте единъ положителенъ отговоръ. Послѣ турете си рѫката на главата и кажете: този умъ хиляди години е мислилъ за праздни работи, почна ли вече да мисли като умътъ на Христа? Слѣдъ това погледнете на рѫцѣтѣ си и кажете: тия рѫцѣ хиляди години сѫ работили, всичко сѫ вършили, почнаха ли да вършатъ това, което Христосъ върши, да дѣйствуватъ, както Христосъ е дѣйствувалъ? Ето важниятъ въпросъ, който ученицитѣ трѣбва днесъ да разрѣшатъ. * Бесѣда, държана на 7. V. 1922 год. въ гр. София. ----------------------------- [*] Ев. Матей — 10:24.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Ще се стопи! „И тъй, понеже всичко това ще се стопи, какви трѣбва да сте вие въ свята обхода и въ благочестие?“[*]) Съврѣменниятъ свѣтъ е свикналъ да му се говори само за похвали, за обѣщания, за награди. По тоя начинъ можете да говорите колкото искате, всички ще ви слушатъ. Но когато изкажете нѣкоя трѣзва истина, всички се озадачаватъ и казватъ: „това не е вѣрно". Когато се каже, че съврѣменниятъ свѣтъ ще се стопи, казватъ: „какъ може да бѫде това? Ние не виждаме никакви признаци“. Но като казваме „съврѣменния свѣтъ“, ние не разбираме онѣзи тѣла въ пространството, а нашиятъ свѣтъ, земниятъ. Нѣкой може да възрази: „нашитѣ учени хора още не сѫ го доказали“. Не сѫ го доказали, но почватъ да го доказватъ. Има възможности. Туй, върху което стоимъ сега, не е така прочно и стабилно, както мислимъ. Много пѫти сѫ ставали измѣнения на земята. Сега се готви друго измѣнение, и то ще дойде, нѣма да закъснѣе, ще дойде на своето врѣме. То ще бѫде нова земя и ново небе, въ които правдата ще царува. Сега нѣкои отъ васъ може да разбератъ, па и всички хора изобщо разбиратъ, само физическата страна. Когато нѣкой човѣкъ умира казватъ: „какъ ще умре?" Тѣ подразбиратъ излизане отъ тѣлото. Но да излѣзе човѣкъ отъ тѣлото си, да се прости съ тѣлото си, това не е голѣмо нещастие. Питатъ: „може ли човѣкъ да живѣе безъ тѣло?“ — може, тъй както може да излѣзешъ отъ своята хубава кѫща, отъ своя палатъ, и да живѣешъ въ нѣкоя колиба, подъ нѣкоя шатра — подъ тѣхъ даже по-добрѣ можешъ да живѣешъ, защото има чистъ въздухъ. Душата и тѣлото сѫ двѣ нѣща различни. Хубаво е човѣкъ да има кѫща, но азъ бихъ прѣдпочелъ чистия въздухъ, съ слънчевитѣ лѫчи и хубава храна, отколкото онази хубава кѫща. Азъ бихъ прѣдпочелъ чистия въздухъ, слънчевитѣ лѫчи и добрата храна, отколкото оня замъкъ, въ който чистиятъ въздухъ и слънчевата свѣтлина рѣдко проникватъ. Сега, този свѣтъ има двѣ вѫтрѣшни страни. Ние говоримъ не само за физическия свѣтъ, но за онзи свѣтъ на възгледи и теории, който ние сме създали. За примѣръ, у всички народи по земното кълбо, езически или християнски, всички считатъ за свещено да се биятъ за своя народъ. Само чрѣзъ воюване, само чрѣзъ унищожение на своитѣ врагове, мислятъ да въздигнатъ своя народъ, да донесатъ неговото благо. И всички се стремятъ за слава, като казватъ: „нашиятъ народъ трѣбва да се прослави“. Нѣма по-глупаво нѣщо отъ тази слава. Кажете ми, въ историята кой народъ се е прославилъ чрѣзъ воюване? Дѣ е стариятъ Египетъ? Дѣ е старата Сирия? Дѣ е стариятъ Вавилонъ? Дѣ е Римъ? Всички сѫ мислили, както ние, съврѣменнитѣ хора, помислихме. И съврѣменнитѣ европейски народи помислиха, че ако отворятъ войната, ще се прославятъ и ще подобрятъ икономически положението си. Обаче, какво излѣзе? Намѣриха се на една хлъзгава почва, защото не постѫпиха съобразно съ закона на божествената правда и на онова благочестие, които сѫ заложени въ човѣшката душа. Всѣко разумно сѫщество знае кое е правото. Сега не остава да се учатъ хората кое е правото. И да отричаме това, значи да отречемъ сѫщностьта на живота. „И тъй, понеже всичко това ще се стопи, какви трѣбва да сте вие въ свята обхода и благочестие?“ Каква е нашата цѣль на земята? Каква е задачата, която имаме? — Вашата цѣль може да бѫде много близка или много далечна; вашата задача може да бѫде много лесна и много трудна за разрѣшение; задачата ви може да бѫде отъ събиране и изваждане, може да бѫде отъ умножение и дѣление, може да бѫде нѣкакво уравнение съ едно неизвѣстно, съ двѣ, три, четири и т. н. Но всички вие искате да бѫдете щастливи на земята. Първото нѣщо, което съврѣменнитѣ хора търсятъ, то е щастието. Защо трѣбва да бѫдемъ щастливи? Раждаме се, защото искаме да бѫдемъ щастливи, учимъ се, защото искаме да бѫдемъ щастливи, хранимъ се, защото искаме да бѫдемъ щастливи и т. н. Въ всички положения на живота ние търсимъ щастието, а при това ни казватъ: „щастието е непостижимо, нѣма го, въ свѣта нѣма щастие“. Защо го нѣма? Щастието нѣщо физическо ли е? — Не е физическо, то е божествено. Ако двама души могатъ да се любятъ, и въ душитѣ имъ нѣма абсолютно никаква лъжа, тия двама могатъ да бѫдатъ щастливи. Ако тѣзи двамата могатъ да любятъ други двама, въ душитѣ на които да нѣма абсолютно никаква лъжа, никакво користолюбие, тѣзи четирима души могатъ да бѫдатъ щастливи. Ами че азъ мога да направя всѣкиго нещастенъ: ако вие сте работили прѣзъ цѣлия день, и не сте яли, сложена ви е трапеза и чакате да ядете, а азъ взема и изямъ всичко и за васъ не оставя нищо, питамъ: нѣма ли да се намали, да се наруши вашето щастие? Ако ви сѫ приготвени хубави и топли дрешки, а вънъ е студено, и азъ ви взема дрехитѣ и ви оставя голъ, нѣма ли да наруша вашето щастие? — ще го наруша. Ако запаля кѫщата, въ която живѣете, и ви накарамъ да бѣгате навънъ, нѣма ли да наруша вашето щастие? Ако дойда при васъ, които имате извѣстни убѣждения и вѣрвания, съ които живѣете, и разруша вашитѣ вѣрвания и нищо не ви дамъ, нѣма ли да ви направя нещастенъ? — да, ще ви направя нещастенъ. Не само ние трѣбва да говоримъ извѣстно учение, да обѣщаваме на хората, но туй обѣщание трѣбва да се реализира. Всѣко обѣщание трѣбва да се реализира, да е истинно. Всѣка дума, която казваме, трѣбва да бѫде абсолютно вѣрна и реална въ своето изпълнение. Когато азъ ви казвамъ, че има невидимъ свѣтъ, този невидимъ свѣтъ трѣбва да бѫде хиляди пѫти по-реаленъ, по-неизмѣнчивъ, отъ този свѣтъ. Този свѣтъ, за който говоримъ, ще дойде на земята. Но не на тази земя — на тази земя щастие не може да има, — азъ разбирамъ подъ тази дума условията, въ които хората сега живѣятъ. Сегашнитѣ хора, като те срѣщнатъ, ще те погледнатъ отъ главата до краката — снематъ ти мѣрка. А кому снематъ мѣрка? — изобщо, когато нѣкой умре, снематъ му мѣрка, за да му направятъ ковчегъ. „Трѣбва, казватъ, да се прѣмѣри този човѣкъ“. И ние имаме философията на умрѣлитѣ хора. „Да го видимъ, казватъ, мораленъ човѣкъ ли е?“ Изнесете го на слънчевата свѣтлина и ще познаете мораленъ ли е или не. Ако почне да мирише, той е немораленъ, а ако не мирише, той е мораленъ. Ако се разлага, немораленъ е. Изнесете го на слънчевата топлина, ако се топи, немораленъ е, ако не се топи, мораленъ е. Ако е отъ вода направенъ, той ще се стопи. Добрѣ. Изнесете го на слънцето, ако е направенъ отъ твърда материя и ако тази материя изсъхва — немораленъ е, а ако остава тя пластична, разтеглива, — мораленъ е, този човѣкъ. Сега ние опрѣдѣляме, какво е моралъ. Моралътъ е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, божествено растене на човѣшката душа, за да реализира всичкитѣ идеи, вложени отъ Божеството. Това е правилото. Значи, всѣка една душа има заложени въ себе си сѣменцата на добродѣтелитѣ, и този, който я е пратилъ, далъ ѝ условия да реализира тя благата. Тия блага ще бѫдатъ щастието. И слѣдователно, ние въ свѣта нѣмаме право да спираме когото и да е въ неговия божественъ пѫть. И когато ние, християнитѣ, отъ каквото вѣрую и да сме, съзнаемъ, че въ насъ има заложени извѣстни добродѣтели, извѣстни сили, извѣстни способности, извѣстни божествени чувства, които трѣбва да се реализиратъ, трѣбва да имъ дадемъ условия, при които тѣ трѣбва да се развиятъ — това е моралъ. Не е моралъ да проповѣдвашъ на единъ човѣкъ, че има пъкълъ. Пъкълъ ние знаемъ какво е, сега сме въ пъкъла. Проповѣдватъ ни пъкъла. Азъ не съмъ виждалъ, по-голѣмъ пъкълъ отъ земния, сега азъ съмъ въ пъкъла и изпитвамъ неговия огънь. Най-голѣмиятъ пъкълъ е тукъ, на земята. И моето положение често мяза на онова на малкото ангелче, което, като слушало за хората, казало на единъ голѣмъ ангелъ: „я ме занеси при онѣзи, които Богъ създалъ по свой образъ и подобие, да видя какво нѣщо е земята“. Голѣмиятъ ангелъ го донесълъ на рѫцѣ на земята. Хората се биели, навсѣкѫдѣ само страдания. „Нали ти казахъ, рекло ангелчето, да ме занесешъ при човѣцитѣ, които иматъ образъ и подобие на Бога, а ти ме заведе въ пъкъла“. „Това сѫ, казалъ голѣмиятъ ангелъ, хората въ сегашното тѣхно състояние“. Тогава нѣкой казва, че огъньтъ е ограниченъ. Този огънь не е ограниченъ, навсѣкѫдѣ го има: между учители, свещеници, вѣрващи, навсѣкѫдѣ гори този огънь. Двама отъ васъ не могатъ да се събератъ на едно мѣсто, да се обичатъ, и пламъци има около тѣхъ, не може да се ходи. Ние сме като кокошки, които пекатъ на пирустия, обръщатъ ги на едната страна и на другата. Най-първо, трѣбва да се освободите отъ стария дяволъ на заблуждението, дяволътъ на тия лъжливи нѣща, въ които животътъ не може да бѫде щастливъ. Какво ще бѫде вашето положение, ако на гърба ви турятъ петдесетъ килограма злато и двама стражари вървятъ съ васъ, но като дойдете дома, вие мислите, че сте се осигурили, пристигате и ви ударятъ единъ камшикъ и ви казватъ: „вървете си, безъ злато“. Питамъ, какво сте спечелили вие? Питамъ, какво е спечелила онази млада мома, която убѣждаватъ: „ти него като вземешъ, ще бѫдешъ щастлива: той има такива кѫщи, ниви, майка му е такъва, че братята му и пр.“. И тя, горката, казва: „слава Богу, най-послѣ страданията ми прѣстанаха“, и се оженва за него. Но слѣдъ четири мѣсеца, гледатъ, че ѝ текатъ четири реда сълзи, и тя казва: „плача отъ радость, плача отъ щастие“. Все отъ щастие въздишатъ. Понеже е благородна, ще мълчи. Възлѣзла е тя на тази пирустия, пече се, ама мълчи. Защо? Защото старитѣ казватъ: „не казвайте на младитѣ, че ние се печемъ, нека дойдатъ и тѣ да видятъ какво нѣщо е пирустия". Старитѣ, които сѫ вѣрвали, не вѣрватъ вече, а искатъ да убѣдятъ и младитѣ да влѣзатъ въ туй вѣрую: „имало дѣйствително онзи свѣтъ, имало Господь“... Азъ противъ тѣзи твърдения нѣмамъ нищо, не оспорвамъ това, има хлѣбъ, има вода, слѣдователно, има едно отношение къмъ насъ... Когато кажа: има хлѣбъ, който мога да възприема, да ми послужи въ моя животъ, идеята е друга вече. Богъ е вѫтрѣ въ насъ и вънъ отъ насъ — това сѫ двѣ понятия различни. Богъ, който сѫществува нѣкѫдѣ, който е направилъ цѣлата вселена и азъ нѣмамъ никакво отношение къмъ него, нѣмамъ връзка — Той е вънка, това подразбира една идея. Но ако мога да участвувамъ въ благата, които е създалъ и съмъ вѫтрѣ, идеята е друга. Ние не проповѣдваме единъ Господь отвлѣчен. Не, не, ние проповѣдваме единъ Господь, една любовь, която иде да уреди живота и да покаже, че щастието е възможно на земята, ама не на тази земя. И като казва Петъръ, че земята ще изгори, азъ се радвамъ: ще има нова земя и ново небе. А споредъ моитѣ схващания, всѣка една болница слѣдъ четиридесеть години трѣбва да се изгори. Защо? — Въ тази болница има толкозъ храчения, пъшкания, тя е просмукана съ тѣзи болезнени мисли, съ миязмитѣ, че който влѣзе, здравъ не излиза. И лѣкаритѣ напраздно се мѫчатъ да лѣкуватъ болнитѣ: тѣ се заразяватъ отъ самитѣ мисли на другитѣ болни и азъ казвамъ: слѣдъ четиридесеть години драснете единъ кибритъ, да изгори тази болница, за да създадете нова. За прѣдпочитане е новата прѣдъ старата болница. И, слѣдователно, по сѫщия законъ и формитѣ — не принципитѣ — на религиитѣ се мѣнятъ. Слѣдъ всѣки хиляда, двѣ хиляди години Господь праща отъ небето хора на земята да направятъ нова болница. И когато се явятъ такива благодѣтели, нѣкои казватъ: „какъ, ние си имаме стара болница, нѣмаме кредитъ“. Азъ казвамъ: изгорете тия болници, азъ ще ви създамъ нова болница, въ която вие трѣбва да се лѣкувате по-рационално. Менъ ми разправяше единъ православенъ свещеникъ, единъ братъ, който сега е заминалъ въ другия свѣтъ, — имамъ право да ви разправя една негова опитность. Той челъ евангелието и дошълъ до едно дълбоко разбиране на Христовото учение и казваше: „туй учение не трѣбва да го прилагамъ, по попски, но искамъ да го приложа, както Христосъ е училъ. Трѣбва да бѫде за примѣръ. Виждамъ, че трѣбва да се измѣнятъ нѣщата, но не почвамъ, чакамъ година, двѣ, три. Дойдоха руситѣ, напълниха ми се хамбаритѣ съ жито, имаше ядене и пиене. Но отъ вѫтрѣ ми казва: „ти всичко това трѣбва да го раздадешъ, трѣбва да бѫдешъ православенъ свещеникъ, за примѣръ". Все се колебаехъ. Една вечеръ гледамъ, че се намирамъ на едно голѣмо поле. Тамъ имаше много свѣтъ, народъ, хиляди, хиляди хора минаватъ прѣзъ единъ тѣсенъ проходъ, а отъ двѣтѣ страни двѣ голѣми пещи. И като приближихъ, гледамъ, нѣкакви черни хора взематъ ги и хайде въ пещьта ги хвърлятъ. Казвамъ на себе си: ще намѣря и азъ туй. Като приближавамъ къмъ тази пещь и менъ ме хващатъ да ме хвърлятъ. Но идва Христосъ и казва: „този човѣкъ е мой, не го хвърляйте“. Щомъ се събужда отъ този сънь, рѣшава се да живѣе за Христа и съ тази вѣра замина той за другия свѣтъ и вѣрвамъ, че той сега е съ Христа. Той не е само на небето, но и между насъ. Въ този човѣкъ имаше една реална опитность, на която той посвети живота си. И всѣкога имаше у него нѣщо младенческо, чудѣха се на неговата старость, живѣеше като младъ, прѣживѣваше една велика истина, вѣрую имаше въ душата му, не на теория само. И днесъ, когато Христосъ се приближава, казва тъй: „вие сте на полето, пещьта гори и хората отиватъ въ нея“. Какво ви казва този стихъ на Петра: „въ свято благочестие?“ Благочестивъ човѣкъ е само онзи, който разбира великия божественъ законъ на любовьта, човѣкъ, който разбира, че всѣко сѫщество може да страда, че всѣко сѫщество, колкото и мъничко да е, и то си има извѣстенъ стремежъ. Когато ние дойдемъ да разберемъ, че всички сѫщества искатъ да бѫдатъ щастливи и не искатъ да страдатъ, ние сме на пѫтя къмъ божествения животъ. Сега мислимъ, че само ние страдаме, а другитѣ не страдатъ. Ние трѣбва, по възможность, да не обиждаме никого, да бѫдемъ тъй искрени и да не искаме да причинимъ врѣда и страдание никому. Не само да ви кажа една сладка дума, но когато изкажа нѣщо, да го изкажа отъ дълбочината на душата си. И когато ви правя едно добро, да го направя тъй както на себе си. Вие сте тѫженъ, а азъ съмъ челъ една хубава книга, която ми е причинила добро, давамъ ти я и казвамъ: братко, прочети я, искамъ да си кажешъ мнѣнието. Ще я прочетешъ и ще станешъ щастливъ. Туй значи, че азъ съмъ на хубаво мѣсто, имамъ хубавъ обѣдъ, и азъ казвамъ: ела при мене, азъ намѣрихъ една фурна, дѣто хлѣбътъ е много хубавъ. Вземамъ този сомунъ на трапезата, половината отъ яденето, което съмъ приготвилъ, давамъ на моя братъ, а половината вземамъ, и имаме отличенъ обѣдъ. Това значи да имаме еднакви чувства. Когато намѣришъ твоя братъ въ страдание, въ нѣмотия, бѣднотия, да сподѣлишъ съ него залъка си. Това е не само физически, а и духовно. Това е учението, което Христосъ е проповѣдвалъ. Той казва: „боленъ бѣхъ и не дойдохте, гладенъ бѣхъ и не ме нахранихте, жаденъ бѣхъ и не ме напоихте, въ тъмница бѣхъ и не ме посѣтихте.“ Никой не отиде да го види. Четири нѣща има, за които Христосъ ще сѫди съврѣменния християнски свѣтъ. Питамъ: сегашнитѣ християнски народи приложили ли сѫ туй учение? — Не сѫ го приложили. А какъ постѫпиха християнскитѣ народи прѣзъ тази война? Мисля, че отъ Германия искатъ сто милиарда, но ако биха употрѣбили петдесетъ милиарда за Европа, тя щѣше да мяза на райска градина. Нѣмаха ли възможность? — Имаха, но нѣмаха знание: тѣ поддържаха принципа на щеславието, а не принципа на любовьта, и затова не го направиха. И, слѣдователно, сега съврѣменниятъ свѣтъ го очаква друго. Сега искамъ вие да бѫдете спокойни, да не мислите че азъ прѣдсказвамъ, азъ не говоря отъ себе си, но ви казвамъ, другитѣ какво сѫ прѣдрекли. Туй прѣдсказва нѣкой американски ученъ, че Европа щѣла да пострада. За менъ физическитѣ страдания на хората не сѫ важни, тѣ сѫ резултатъ на тѣхния духовенъ животъ. Отъ наше гледище, споредъ схващането на окултната наука, съврѣменната земя, понеже е заразена, трѣбва да даде мѣсто на единъ новъ свѣтъ, на една нова материя, новъ животъ трѣбва да се влѣе, тъй като този животъ е опороченъ. Ако вкарате единъ вълкъ въ каква да е форма, въ формата на една овца или въ човѣкъ, волъ, конь и пр., този вълкъ при всички форми ще остане пакъ вълкъ. Ако вие поставите тази интелигентность на вълка въ човѣшка форма, той ще стане ученъ човѣкъ, но всѣкога ще употрѣбява навицитѣ, които вълкътъ има. Вие не може да го измѣните по никой начинъ. Слѣдователно, въ тази човѣшка форма трѣбва да вложите новъ животъ. Съ нашия старъ животъ сега нищо не можемъ ние да направимъ. И затуй Христосъ казва: „ако не се родите изново“ — т. е. ако не дойде новъ животъ, новата божествена струя, въ тая форма нищо не можете да направите. Туй е единъ великъ законъ въ свѣта: новото трѣбва да дойде въ васъ. Направете слѣдния малъкъ опитъ: прѣкѫснете съобщенията на едно блато съ рѣкитѣ, да нѣма рѣкички да се вливатъ, ще видите, че нѣма да се мине много врѣме и туй блато ще се развали. Посадете каквото и да е растение, оставете го безъ въздухъ и свѣтлина, и то ще се развали. Постоянно трѣбва да има едно вливане на свѣтлина и въздухъ, втичане на новия животъ: свѣтлината носи животъ, и влагата носи животъ. Да, постоянно трѣбва да има едно втичане на този новъ животъ въ нашата душа. Сега, азъ нѣмамъ за цѣль да укорявамъ никого, не съмъ пратенъ да укорявамъ, но имамъ едно право — имамъ право, като влѣза въ дома ви, да ви кажа тъй: братко, вашата кѫща е направена по всичкитѣ правила на божествения законъ, отвори само прозорцитѣ да влѣзе повече свѣтлина. И ако вие не ги отворите, ще ви наложимъ глоба, ще ви наложимъ наказание. Ще кажете: „толкозъ врѣме не сме отваряли“. По причина, че толкозъ врѣме не сте отваряли, досегашниятъ ви животъ не е билъ естественъ, вашитѣ лица сѫ се измѣнили и вие сте станали хилави. Отворете всички прозорци, всички завѣси, повече свѣтлина и по-вече въздухъ да влѣзе. И когато се прѣчисти съвършено, пакъ затворете прозорцитѣ си. И този малъкъ опитъ можете да направите. Сега вие, съврѣменнитѣ хора, страдате отъ една илюзия. Отива единъ старъ вълкъ въ овча кожа при една млада овца, която се обягнила и имала синъ. Явява се тази „овца" и казва: „азъ искамъ да възпитамъ твоя синъ. Както виждашъ ние, старитѣ овци, имаме особена култура, не сме глупави като васъ. Вие имате копита, а нашитѣ крака сѫ направени по особенъ начинъ. Азъ съмъ овца, както виждашъ, но ще видишъ, че краката ми сѫ меки отъ долу. Но въ тия меки крака — показва си ноктитѣ — имаме си орѫжие, да се пазимъ. Отъ дълга опитность разбрахме, че трѣбва да се бранимъ. Вашия синъ, като дойде при менъ, ще му дамъ това изкуство. И нашитѣ уста сѫ като вашитѣ, но ние се научихме не само трѣва да пасемъ, а имаме зѫби по-остри, за да кажемъ на своитѣ неприятели, че не трѣбва да ни бутатъ“. Младата овца се убѣдила и казала: „ако моя синъ може да стане такъвъ, давамъ ти го, учителю, да го вземешъ“. - „Ще го взема и като го върна, ще видишъ, какъвъ юнакъ ще бѫде“. Взема го той, прѣметналъ го на врата си и го понася. Овцата казва: „на добъръ часъ, синко, азъ вѣрвамъ, че ти ще се върнешъ“. Срѣща го човѣкъ и го пита: „кѫдѣ"? —„Дадоха ми го даромъ, ще видя какво ще направя съ него“. Е, какъ мислите, какъ ще го възпита?—Тъй както сега, когато Св. Георги иде, нали? Тѣхнитѣ кожи ще ги продадатъ на кожаритѣ и слѣдъ туй ще бѫдатъ на вашитѣ гърбове, кожуси ще ги направите. Слѣдователно, тъй ще върнете синоветѣ на овцитѣ. Това е вѣрно не само по отношение на агнетата, а и по отношение на хората. И ние така развращаваме душитѣ. Като вземемъ една душа, която е невинна като овца, слѣдъ врѣме я одираме и остава отъ нея само една кожа. Направете единъ опитъ. Кои сѫ днесъ тия християни—ако дойдеше Христосъ — готови да пожертвуватъ всичкото си имане за Христовото учение и да не мислятъ за утрѣ? Колко християни има, които да подарятъ всичко? Ще кажатъ: „ние не трѣбва да бѫдемъ глупави“. Тогава другъ въпросъ: вие, които сте толкова умни, колцина досега сте се осигурили? Колцина християни има, които биха пожертвували всичко — разумно да го пожертвуватъ, защото и въ пожертвуването има щеславие. Ако рече нѣкой да плати на българитѣ единъ два милиарда, казва: „въ историята на вѣковетѣ ще запишете името ми, вие може да се биете, да вършите всички прѣстѫпления, но моето име да бѫде записано въ книгитѣ, че съмъ платилъ два милиарда за България“. Такъво учение не проповѣдвамъ. Азъ казвамъ така: азъ ще ви платя всичкитѣ дългове, по-вече ще платя за васъ, но само съ едно условие: да изпъдите абсолютно лъжата изъ живота си, и въ домоветѣ ви да царува миръ и любовь, свобода и правда, мѫже и жени да бѫдатъ радостни. Всичкитѣ ви дългове ще платя, ето, обзалагамъ се съ българитѣ, искамъ единъ опитъ да направя съ тѣхъ като народъ. И ако азъ не устоя на своята дума, да плюятъ отгорѣ ми. Но искамъ и тѣ да устоятъ на думата си: въ българския домъ да нѣма сълзи, редъ и правда да има навсѣкѫдѣ, никѫдѣ да нѣма нещастия. За думата си да умратъ и да се жертвуватъ за ближния. Нека се съгласятъ българитѣ, да видятъ дали туй учение е право или не. Ето Господь иска да ви направи едно добро. Вие ще кажете: „сега ще си помислимъ, каква е тази философия, той говори символично, отвлѣчено, трѣбва да разберемъ точно, математически“. Дѣйствително има нѣща тайни, отвлѣчени, азъ противъ това нѣмамъ нищо. Но има нѣща, които не сѫ тайни, не сѫ отвлѣчени. „Въ благочестие“. Сега, на всинца ни трѣбва благочестие. Не само на насъ, но и на цѣлия български народъ трѣбва благочестие, на неговитѣ управници, на свещеницитѣ, на майки, бащи, търговци и пр., отъ всички се иска благочестие. Като влѣзешъ въ единъ дюкянъ и ти кажатъ: това е вълненъ платъ, да знаешъ, че това е наистина вълненъ платъ. Отидешъ въ нѣкоя фурна и ти кажатъ: „този хлѣбъ е чистъ“, да знаешъ, че е чистъ. Като идешъ да искашъ пари на заемъ, да знаешъ, че нѣма да ти смъкнатъ кожата. Да не мязашъ на онзи българинъ отъ Провадия, който е взелъ жито на заемъ отъ единъ турчинъ и слѣдъ като плащалъ 8 години, ималъ да му плаша още 80 крини жито. При такива условия може ли единъ народъ да успѣва? Съврѣменнитѣ европейски народи направиха войната и сега побѣденитѣ трѣбва да плащалъ 80 крини жито и мислятъ, че този Господь, който е на небето, ще имъ прости. Не, нѣма да имъ прости никога! Не изнасилвай ближния си. Сега нѣкои отъ васъ ще възразятъ: „но ние вече сме си уредили работитѣ, и ако тоя свѣтъ се развали, ние ще ядемъ и пиемъ“? Не, не, този свѣтъ отъ една страна ще се развали, а отъ друга, ще се прѣсъздаде. Тъй подразбира оня, който създава нови форми, въ които новъ животъ ще се вложи, ще започне божественото. То ще започне тъй, както рибата може да излѣзе отъ водата и да живѣе на суша, така и ние можемъ и при други условия да живѣемъ. Не е това невъзможно. Не е този единствениятъ начинъ, единствениятъ методъ, при който човѣшкиятъ животъ може да се развива. За съврѣменнитѣ хора има и други условия, при които могатъ да живѣятъ. Не трѣбва чрѣзъ своето въображение да си създаваме лъжливи понятия. И затова не съмъ азъ. Азъ съмъ за онзи чистъ опитъ: ела и вижъ. Ще те заведа при извора и ще пиешъ. Ще питамъ: какъ намирашъ този изворъ? Или ще те заведа при хлѣба, ще те нахраня, ще ти дамъ врѣме, день, два, три, и ще те питамъ: какъ го оцѣнявашъ? Ще ти дамъ книга, и като я прочетешъ, всичко самъ трѣбва да прѣцѣнишъ и твоятъ умъ, твоето сърце да бѫде въ съгласие, тъй, както Богъ е вложилъ истината въ самия тебе. Ще ви туря при тия условия. И ако азъ се осмѣля да ви говоря лъжа, азъ ще излъжа Бога и Той ще ми каже: „не говоришъ истината“. На Бога ще говоришъ истината, защото въ сѫщото врѣме, азъ като говоря, и вие като ме слушате, провѣрявайте. Азъ като говоря за истината, ще провѣрявамъ сърцата ви, какъ приемате тая истина. Сега вие ще кажете: защо единъ трѣбва да говори. Такъвъ е законътъ: единъ ще говори, а мнозина ще слушатъ. Туй не е противорѣчие. Мнозина сѫ хората, които работятъ. И вие ще вземете тази истина и ще я разработите. Отъ васъ се очаква великата работа въ свѣта. Вие въ дадения случай може да извършите повече отъ мене, при условията, при които живѣете. Туй сѣменце ще вземете да го посѣете. Сега вие заставате на една почва и казвате: „какво мога азъ да направя въ свѣта?“ — Много можете да направите. Многото не седи въ записването името ви тукъ, на земята. Многото седи въ това: Онзи, който ви е пратилъ на земята, великата тази Любовь — Богъ — да е доволенъ: като посѣете доброто, той ще го възрасти. Слѣдъ като направите това, той ще ви каже: „много добрѣ постѫпихте, радвамъ се, азъ ще го възрастя“. Щомъ посѣешъ сѣмето, Господь ще каже: „азъ ще възрастя доброто, което сте посѣли“. Туй дърво, което посадите, е ваше и вие ще му вземете плода. Азъ нѣма да дойда да взема плода. И Павелъ казва: „азъ посадихъ, а Богъ е, който възраства". И сега благочестието трѣбва да възрастне въ насъ, но не механически. И не да раздадемъ имането си, а най-първо трѣбва да се яви прѣдразположение у всички. Нѣкой казва: „азъ ще дамъ кѫщата си.“ Но онзи влѣзе въ кѫщи и не излиза. Вземешъ единъ кираджия и той казва: „азъ съмъ честенъ човѣкъ, ще си плащамъ наема“. Трѣбва да вѣрвашъ на думата му, но влѣзе и не плаща — значи, не е честенъ, и послѣ се карашъ. И Господарьтъ казва: „азъ съмъ честенъ човѣкъ“, но постоянно увеличава наема. Този господарь иска половината отъ заплатата на наемателя си за наемъ. Но питамъ: ако получава 400 л., тогава съ 200 л. този човѣкъ може ли да живѣе? — Не може. И хората търсятъ други ресурси. Отъ кѫдѣ ще ги взематъ? — отъ кожитѣ на овцитѣ. Горитѣ може да изчезнатъ, животнитѣ може да намалятъ, отъ кѫдѣ ще дойдатъ тѣзи ресурси? И въ съврѣменния животъ ние трѣбва да бѫдемъ разумни, да ядемъ толкова, колкото ни е дадено. Ние ядемъ повече, отколкото ни трѣбва. Ние правимъ по-голѣми кѫщи, отколкото ни трѣбватъ. На всѣки човѣкъ трѣбва само една хубава стая, изложена на слънце, а нѣкои хора иматъ по четири-петь стаи, когато други пъкъ нѣматъ нито една. Ако дойдемъ да разгледаме нашия вѫтрѣшенъ животъ, сѫщата аномалия сѫществува навсѣкѫдѣ и все отъ тия лъжливи учения. Чете нѣкой българинъ библията и ще каже: „всичко това не е вѣрно.“ Най-послѣ, ти трѣбва да обосновешъ живота си върху туй, което е вѣрно. Но кое е вѣрно? — Единственото вѣрно въ свѣта е разумната любовь. Не тази, сегашната, която кара хората да плачатъ, това не е любовь. Любовьта е онази, която създава, която възраства. Въ Писанието за Господа се казва, че е благоутробенъ, милостивъ и дълготърпѣливъ. И когато ние разрушаваме тѣзи форми постоянно въ свѣта, тѣзи малкитѣ сѫщества плачатъ. Той постоянно твори. Защо? Защото ние постоянно разваляме. Богъ е принуденъ да твори, да имъ създава нови форми, праща ги при други условия. Дойде едно агне, ние го убиемъ, дойде втори пѫть, трети и четвърти пѫть и пр., а ние постоянно произвождаме все нови страдания. И тогава чакаме отъ небето единъ день да бѫдемъ щастливи. Небето трѣбва да започне тукъ, отъ земята, отъ сегашния животъ. И всички вие, които ме слушате, не само вие, но и цѣлиятъ български народъ, нѣма човѣкъ, който да не разбира любовьта, всѣки я разбира. Какъ нѣма да я разбере човѣкъ? Не се иска дълго врѣме, да ме познаете, честенъ ли съмъ иди не. Единъ день е достатъченъ. Два, три или седемь деня, като живѣете при мене, може да ме познаете честенъ човѣкъ ли съмъ или не. Ако живѣемъ въ една стая, ако за една седмица на този приятель, който влезе въ стаята ми, азъ му донеса вода и му поливамъ, направя му леглото — азъ съмъ добриятъ човѣкъ. Ако той ми направи леглото и ми полѣе — той е добриятъ човѣкъ. Споредъ мене, който работи, той е добриятъ. Христосъ не е дошълъ да почива, а да работи, да послужи. И всѣки човѣкъ, който работи и послужва на ближния си, е добъръ. Туй е моето правило. Не работишъ ли за другитѣ, не си добъръ човѣкъ. Ако азъ всѣки день мисля за себе си, какъ да подобра своето положение, не съмъ добъръ човѣкъ. Но ако азъ седна прѣзъ деня и мисля за страдащитѣ, постоянно мисля, какъ да прѣмахна страданията — може да не направя нищо — но въ мислитѣ си, че искамъ да помогна, вѫтрѣшно азъ съмъ добъръ човѣкъ. Ако и вие дѣйствувате по сѫщия начинъ, добри хора сте. Добриятъ трѣбва да запази само вѫтрѣшното условие. Туй ни най-малко нѣма да ми прѣпятствува да ора на нивата съ воловетѣ, и при това пакъ да мисля, по кой начинъ да помогна на ближния. При всички условия трѣбва да сме заняти съ една важна идея: да помогнемъ на ближнитѣ си. Казвате: „азъ съмъ благочестивъ“. Азъ може да имамъ най-доброто условие: да бѫда свещеникъ или нѣкой владика и да мисля, че вѣстницитѣ ще пишатъ за мене, че бесѣдата ми е била отлична и да ме похвалятъ, — който и да е този човѣкъ, споредъ менъ, е лошъ човѣкъ, щомъ чака вѣстницитѣ да кажатъ, че бесѣдата е била добра. Тогава тежко и горко на този народъ. Не, сърцата и умоветѣ на хората трѣбва да кажатъ, че този владика е добъръ. Сега туй ще го приложимъ: ние не осѫждаме владицитѣ, защото всѣки човѣкъ на мѣстото имъ би се изложилъ на голѣмо изкушение — благодарение, че Господь не ви е направилъ владици, когато дойдатъ да ви кажатъ: „владико свети". Святъ въ свѣта е само единъ Богъ. И ако човѣкъ не мисли така въ душата си, заблуждава се. Святъ съмъ до тогава, до когато Богъ живѣе въ мене, т. е. докато тази любовь живѣе въ мене. Докато се жертвувамъ за ближния и мисля за другитѣ, азъ съмъ святъ човѣкъ. Прѣстане ли човѣкъ да мисли за другитѣ, а мисли за себе си, той е потъмнялъ. Тъй виждатъ на небето. „Живѣйте въ святость и благочестие“. И въ туй отношение ние трѣбва да се окуражаваме. Азъ похвалявамъ нѣкой комунистъ, когато кажатъ: „той не е вѣрващъ, но върши добро“. И свещеникъ да е, но щомъ мисли за брата си и върши добро, азъ го похвалявамъ. Този човѣкъ, макаръ и комунистъ, безъ Бога мисли за ближния си, и азъ го похвалявамъ. Ако той безъ Бога прави добро, а другъ съ Бога не прави добро, кой стои по-горѣ? — Първиятъ има Господа въ душата си, а вториятъ има Господа отвънъ. Всички ония хора, които се жертвуватъ за своитѣ ближни, които и да сѫ, каквито и да сѫ, тѣ сѫ благото на единъ народъ, а всички, които не се жертвуватъ, тѣ не съставляватъ това благо. И за да люби нѣкой човѣкъ себе си, той трѣбва да люби ближния си, понеже тѣзи три закона за свързани: любовь къмъ Бога, любовь къмъ душата си и любовь къмъ ближния. Тѣ сѫ единъ законъ, който се проявява. Който люби Бога, това показва, че той е въ чисто божествения свѣтъ, а който люби душата си — това значи, че не трѣбва да я изнасилвамъ — той живѣе въ духовния свѣтъ, и най-сетнѣ, който люби ближния си, това е външната страна, физическия свѣтъ. Тѣ сѫ три велики закона: ближния, моята душа и Бога — това е св. троица. И отъ това гледище, когато видя този братъ, ще го цѣлуна. Въ бѫдеще праведнитѣ трѣбва да цѣлуватъ грѣшнитѣ, а не грѣшнитѣ праведнитѣ. Защото праведниятъ, като цѣлуне грѣшния, ще внесе своитѣ вибрации, потици и желания, и грѣшниятъ ще се повдигне. И въ природата е така. Слънцето е, което иде отгорѣ и постоянно ни цѣлува, а не чака ние да го цѣлуваме. Слѣдователно, божественото е, което постоянно дѣйствува въ насъ. И често нѣкой пита: „дали Господь ме люби“. Ако нѣкой човѣкъ би ви казалъ, че Богъ не ви люби, той говори една, квадратна лъжа. Единственото сѫщество, което ви люби, то е Богъ. И когато страдате и когато се радвате, Той е сѫщиятъ. Когато вие страдате, Той казва: „съжалявамъ, вие не сте постѫпили по моя законъ, изправете поведението си“. И като го изправите, вие почувствувате радость и Господь казва: „и азъ се радвамъ, че ме послушахте“. И въ страдание и въ радость Богъ е, който ви говори. Туй е една отъ великитѣ истини. И когато казвамъ: радвайте се и въ страданието и въ радостьта, то е затуй, защото Господь ви говори. Въ страданието вие Господа не разбирате, а въ радостьта го разбирате, но и въ единия случай и въ другия Богъ е, който ви говори вѫтрѣ, въ вашитѣ сърца. И единственото сѫщество, което може да ви направи културни и разумни, да развие умоветѣ ви, е Той. Туй сѫщество, като възприемемъ въ себе си, ще възвиши умоветѣ и сърцата ни. Въ този живъ Господь ние трѣбва да вѣрваме, да го възприемемъ въ насъ всинца ни. Той е, който работи въ сърцето на всѣкиго. Дойдатъ нѣкои и ме питатъ: „има ли Господь въ свѣта“? Казвамъ „има, има Господь, братко, Той е въ тебе".—„Азъ до сега не съмъ Го видѣлъ, досега все страдания съмъ ималъ“. Радвамъ се на твоитѣ страдания, защото Господь е въ тебъ. Ти, като страдашъ, Господь е въ тебе, значи, не те е оставилъ, обича те. Тъй и Писанието казва: „когото Господь обича, на него дава страдания“, значи, учи го. И тогава въ насъ се явяватъ тия, старитѣ възгледи, че трѣбва да се отдалечимъ отъ свѣта, но отъ кой свѣтъ? — отъ свѣта на лъжитѣ, на неправдата, на нечистосърдечието, отъ всичко, което ни спъва, отъ него трѣбва да се отдалечимъ. И този свѣтъ, за примѣръ, въ който вие се радвате, може би слѣдъ хиляда години, като се върнете пакъ на земята, само ще има нѣкакви останки отъ него, както въ музеитѣ отъ нѣкое прѣдпотопно сѫщество. И черепитѣ на сегашнитѣ хора, азъ съмъ казалъ на ученитѣ, ще бѫдатъ въ музеитѣ. Отъ тия типове, които ще изслѣдвате, ще отличаваме новитѣ типове. И ще питате: защо еднитѣ трѣбва да живѣятъ по единъ начинъ, а другитѣ по други? Азъ ще обясня защо: ако на единъ виденъ цигуларь дадете една пропукана цигулка, какво може да изкара? — нищо. На този цигуларь се иска инструментъ съобразно неговия гений, а и на другия, ако му я дадете, не ще изкара нищо. Тъй че дайте на способния човѣкъ единъ отличенъ инструментъ, а онази пъкъ, пропуканата, дайте на онзи, невѣжия, да се упражнява. Сега, и въ бѫдеще всички лоши инструменти ще се дадатъ на тѣзи, които не сѫ се научили да свирятъ. И тъй, Петъръ казва: "понеже всичко това ще се стопи, какви трѣбва да бѫдете въ свята обхода и въ благочестие". Бѫдещата култура, която иде сега, е само на благочестие. Говоря на вашия езикъ: трѣбва да имате умъ, изпълненъ съ свѣтлина, гъвкавъ, пластиченъ и схватливъ умъ, който изведнажъ да схваща истината. Да имате едно сърце тъй чисто, че всѣки въ това сърце да може да се огледа. Да имате една душа, обсебена съ истината, въ която абсолютно никаква лъжа да не сѫществува. И когато тази истина дойде въ нашитѣ души, нѣма да има връзване, нѣма да ви казватъ: „ти ми обѣща, трѣбва да го направишъ". Азъ ще кажа: братко, ако обичашъ, ако твоята Любовь, въ която живѣешъ, ти позволява, каквото искашъ да направишъ, направи го. Туй ще бѫде законътъ. И азъ, каквото моята любовь ми казва, ще го направя. Нѣма да казвамъ: "ти си длъженъ, обѣща ми, срамота е“. Но въ името на любовьта ще става. Ще имаме единъ свѣтъ отличенъ и нашитѣ лица ще бѫдатъ свѣтли и красиви. Мѫжътъ нѣма да дойде да каже на проповѣдника: "посплаши малко жена ми, проповѣдвай ѝ една такъва бесѣда“. Дойде жената и казва: „проповѣдвай на мѫжа ми, защото е малко грубъ“. Сега мѫжетѣ учатъ проповѣдника какъ да проповѣдва на женитѣ и женитѣ—какъ да проповѣдва на мѫжетѣ. Послѣ бащата дойде и казва: „проповѣдвай на сина ми, посплаши го“. Дойде майката и тя учи какъ да се проповѣдва на дъщерята. Господарьтъ дойде и казва: „посплаши моя слуга, трѣбва да се подчинява на господаря си“. Дойде слугата: „посплаши моя господарь“. И тъй, проповѣдникътъ има толкозъ съвѣтници и той, горкия, като седне, почеше се: какво ми каза онази жена? — и почне да плаши мѫжетѣ. Дойде тя и благодари. Но дойде мѫжътъ и казва: „ти на тия жени знаешъ ли какво направи, кѫдѣ отиде?“ Вториятъ пѫть той проповѣдва за мѫжетѣ. Дойде бащата и той учи. Проповѣдникътъ пакъ се почеса, мисли какъ да сплаши сина. Не съ такива сплашвания, ами трѣбва да се проповѣдва искрено, честно и откровено, на сина да каже: „баща ти на тебе е далъ живота, той те обича и ти трѣбва да го обичашъ. Благородно е да бѫдешъ синъ“. Дъщерята какво ще я плаша. На дъщерята ще кажа: „отлично нѣщо е дъщерята, да обича майка си, майка ти ти е дала животъ. Нѣма по-благородно отъ това да обичашъ майка си съ всичкото си сърце". На майката пъкъ ще кажа: „ти, която си ѝ дала животъ, нѣма по-благородно нѣщо отъ това да обичашъ дъщеря си! Не я ограничавай, не я туряй въ своята пещъ“. Но оставете дъщерята, тя да си избере своя пѫть, какъвто тя иска, оставете и вашия благороденъ синъ и вашата благородна дъщеря, въ които умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, оставете да вървятъ както Богъ ги рѫководи. Оставете мѫжътъ и жената, но кой мѫжъ? — на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто; коя жена? — на която умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто. Туй е то, което азъ говоря на хората. Нѣкой казва: „Учительтъ тъй казва“. Какво съмъ казалъ азъ? — Азъ съмъ казалъ: мѫжа, на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, жена му трѣбва да го обича и всичко да върши за него, да го държи като писано яйце. Азъ казвамъ: онази жена, на която умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, мѫжътъ да я държи като писано яйце, като цвѣте, да трепери надъ нея. Азъ казвамъ: онзи синъ, на когото умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, баща му да го държи като писано яйце, той е неговото бѫдеще. Азъ казвамъ: дъщерята, на която умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, въ правата смисъль, майка ѝ да я пази като писано яйце. Азъ казвамъ: онзи слуга, на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, господарьтъ да го пази като писано яйце. Той е единъ отличенъ слуга. И обратно: онзи господарь, на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, слугата да го пази като писано яйце. Туй е то, което азъ говоря на хората: господарьтъ да обича слугата си като себе си, мѫжътъ да обича жена си като себе си, жената да обича мѫжа си като себе си, бащата да обича сина си като себе си, всички да се обичатъ тъй както себе си и да приложатъ този великъ законъ вѫтрѣ въ свѣта, да дѣйствува. Изведнажъ може да не дойде, но да туримъ този принципъ, това е благочестието. И този день, който иде, да ни намѣри Господь, че сме приготвени. Той иде, господниятъ день. И ако дойде Божия день и ние сме приготвени, ще видимъ туй лице на Господа усмихнато и Той ще каже: "елате вие, благословени отъ Отца, които повѣрвахте, и наслѣдете новото небе и новата земя, живѣйте въ миръ и радость! Живѣйте и се радвайте на всичкитѣ блага, защото старото прѣмина и въ новото съ пѣсни да служите на истината“. А вие ще ми зададете въпроса: „сега, ти говоришъ за новото небе и новата земя, но сега какво трѣбва да правимъ?“ „Сега“—това е едно уравнение, което вие ще разрѣшите. „Сега“, какво значи „сега“? — ако вие възприемете този законъ, сегашното мигновено може да се измѣни. Какъ ще се измѣни? — нѣкой падналъ въ летаргически сънь или го хипнотизирали, дойдатъ, плѣскатъ го, но не става, не може да се събуди. Дойде онзи, който разбира закона и почне обратни паси на хипнотизма, потегли рѫката по извѣстни правила, той изведнажъ стане, повърне се съзнанието. Щомъ приемете любовьта, Господь ще почне отгорѣ да тегли рѫката си и послѣ като вдигне и свали двѣтѣ си рѫцѣ, ще каже: „стани и излѣзъ навънъ и живѣй въ великия свѣтъ на свободата, който съмъ създалъ и не мисли вече за старото“. И ако вие повѣрвате въ тази Любовь, днесъ, въ васъ ще стане едно велико промѣнение: то е вѫтрѣшенъ законъ. А вие, рѣшите да живѣете въ любовьта, но има нѣщо което ви спъва. Казвате: „отлично учение, азъ ще живѣя за Господа“. Но като приближите къмъ кѫшата си, слушате, дѣцата плачатъ, мѫжътъ малко разгнѣвенъ, усъмните се: „то не му е дошло врѣмето“. Влѣзъ вѫтрѣ и кажи на мѫжа си: „въ името на любовьта“ - прѣгърни го, цѣлуни го. Той почне да се смущава, но вие още веднажъ го прѣгърнете и му кажете: „ела, азъ ти нося нѣщо много хубаво".—„Какво?“ Той е жаденъ или гладенъ и вие щомъ го напоите и нагостите, той ще каже: „тъй, разбирамъ сега Царството Божие“. Съмнѣнието: „може ли туй“, то е, което ви спъва. Единъ приятель ми казва: много хубаво учение, и когато го слушамъ, като че ли съмъ хипнотизиранъ, но като влѣза въ свѣта, казвамъ: „може ли туй да се приложи, ние сме остарѣли, то е за младитѣ“. А младитѣ казватъ: „ние като станемъ стари, тогава ще го приложимъ". Не, не, речено, казано и свършено: приложете закона. Той работи. „Въ благочестие“, а благочестието произтича отъ този великъ законъ на любовьта. Абсолютно никога не се съмнѣвайте въ божественото, което е въ васъ, имайте вѣра въ вашия умъ, който е на мѣсто, въ вашето сърце, което е на мѣсто, въ вашата душа, която е на мѣсто, и не чакайте спасението си отъ никѫдѣ, а отъ самитѣ васъ, отъ себе си. А вие казвате: „азъ за другитѣ не се грижа“. То е едно схващане, но у всички хора едно е началото. Като казвамъ това, азъ подразбирамъ, че всѣки човѣкъ може да мисли като другитѣ. Когато чуя моя братъ да каже тъй, радвамъ се, че той може да мисли като менъ. Можемъ всички да живѣемъ по закона на великата, божествена любовь, да туримъ редъ и порядъкъ и да възстановимъ божествената хармония. И въ бѫдеще остава да бѫдемъ свободни, да не ограничаваме никого. Свѣтътъ може да се ограничи, ако почнемъ да учимъ хората какво трѣбва да правятъ, т. е. ако азъ дойда да ви уча, когато страдате, какъ да се молите, да колѣничите или не. Вие знаете какъ да търсите Господа. Отъ васъ се изисква да нѣмате никакво съмнѣние. Благочестие — това трѣбва на всинца ви. * Бесѣда, държана на 30. IV. 1922 год. въ гр. София. --------------------------------------------------- [*] II-ро Петрово послание — 3 ; 11.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Христа разпетъ „Защото рѣшилъ бѣхъ да не зная между васъ нищо друго освѣнъ Исуса Христа и него разпетъ.“[*]) Стихътъ, повидимому, самъ по себе си е ясенъ. Кой не знае разпятието Христово? Въ православната църква, прѣзъ страстната седмица, постоянно изнасятъ Христа разпетъ, цвѣтя хвърлятъ, китки хвърлятъ; евангелиститѣ говорятъ за Христа разпетъ; всички знаятъ, че Христосъ е разпнатъ. Но туй знание за Христа мяза на онзи гладенъ българинъ, който, като минавалъ покрай една турска гостинница, ималъ само сухъ хлѣбъ, турялъ го на пáрата на всѣка една тенджера, и казвалъ: „слава Богу, похапнахъ си отъ всичко“. Ние сме достигнали до една фаза на развитие, въ която ни трѣбва нѣщо по-сѫществено. Не трѣбва да си правимъ илюзия, че храната, която имаме, е сѫществена. Съврѣменнитѣ културни хора, ако ги питате ще кажатъ, че тѣ живѣятъ най-културенъ животъ. Обаче, ако разгънете тоя животъ и сравните тази култура, ще видите, че това не е култура: нито въ яденето има култура, нито въ жилищата, нито въ философията. Туй не е много казано. Азъ сега принципално говоря по въпроса. Че не е култура, туй показватъ страданията и болеститѣ, които сѫществуватъ. Днесъ има толкова много болести въ свѣта, че лѣкаритѣ не знаятъ какъ да ги кръщаватъ, болести, които разяждатъ удоветѣ на човѣшкия организъмъ. Едва ли ще намѣрите въ съврѣменния свѣтъ човѣкъ здравъ, на когото или бѣлитѣ дробове, или мускулитѣ, или стомаха, или мозъка, или нервната система, да не сѫ заболѣли. И всички тия болни хора сѫ професори, проповѣдници, министри, началници, всички тѣ управляватъ свѣта. И питамъ: може ли болни хора да управляватъ, да даватъ тонъ и направление на културата? А насъ, на първо мѣсто, ни трѣбватъ хора здрави. Сега Павелъ казва, че той рѣшилъ да не знае нищо друго, освѣнъ Христа разпетъ. Той употрѣбява тази дума въ малко по-друго значение. Когато човѣкъ разпѫне въ себе си всички ония низши прояви на своето естество и ограничи всички низши чувства, низши желания, низши дѣйствия и даде ходъ на всичко възвишено и благородно въ най-високъ смисълъ — това е да познаемъ Христа разпятаго. А споредъ менъ, това значи, да туримъ любовьта въ нейната нова форма, както сега се е появила, като единъ новъ, великъ законъ въ живота, който иде да изправи всички недѫзи на хората. До сега любовьта е сѫщесвувала въ аптекитѣ, въ църквитѣ, въ монастиритѣ, като панацея, и хората сѫ я вземали въ малки хапчета, само когато ги е болѣлъ корема, туряли сѫ я като едно лѣкарство на краката, при нѣкои малки болести се е прилагала. Но до сега хората не сѫ приложили любовьта. Казватъ: „тази любовь е неприложима“. Че е неприложима, старитѣ казватъ на младитѣ: „едно врѣме ние имахме любовь като васъ, идеалисти бѣхме, идеално мислѣхме, идеално любѣхме, но видѣхме, че свѣтътъ не може да бѫде идеаленъ, туй, „идеалната любовь“, е за другия свѣтъ, въ този свѣтъ ще живѣемъ материалистически“. А материалистическото разбиране какво е? Материалистическото разбиране на нѣщата е това, отъ което сега се зараждатъ всички страдания, и когото и да питате, всички съзнаватъ, че страдатъ отъ нѣщо, всички сѫ недоволни: въ мислитѣ имъ има недоволство, въ желанията имъ има недоволство, въ дѣйствията — сѫщо. И ако попитате съврѣменнитѣ хора за това, ще ви дадатъ много отговори. Нѣкои ще кажатъ, че причинитѣ имъ сѫ чисто социални: хлѣбъ нѣмало. Хлѣбъ нѣма, но защо нѣма? — Понеже хората не сѫ го разпрѣдѣлили по равно. Отъ невидимия свѣтъ има изпратенъ достатъчно хлѣбъ. Нѣкои казватъ: „въздухътъ е нечистъ“. Въздухъ има достатъчно, но ние сме затворени въ такива тъмни и задушни здания! Богатитѣ хора сѫ добрѣ въ това отношение, тѣ дишатъ много въздухъ, но има кантори, дѣто никаква свѣтлина не прониква. Такива здания има въ голѣмитѣ европейски градове, даже и тукъ, въ София. И ако единъ човѣкъ живѣе въ такъво здание 10-на год., той ще почувствува влиянието на тази атмосфера. Туй е въ физическо отношение. Като дойдемъ до религиозната култура, и въ нашитѣ религиозни стаи има такива, дѣто слънчева свѣтлина не влиза, дѣто свѣтлина никакъ не прониква. И тамъ има свѣтлина — на свѣщи, но свѣтлината на свѣщитѣ не е идеална. Е, питамъ, на тази светлина може ли да зрѣятъ плодоветѣ? — Не. Тѣ не зрѣятъ! Плодоветѣ и всичко на земята зрѣе само на слънчевата свѣтлина. И всичко възвишено и благородно въ човѣшката душа може да зрѣе само при лѫчитѣ, при божествената свѣтлина на великата любовь, която се проявява отъ този великъ законъ! Любовьта на това велико слънце, което озарява цѣлия космосъ, трѣбва да грѣе и въ насъ. Понеже Господь е заповѣдалъ на всички ангели да разтворятъ всички прозорци на невидимия свѣтъ. Тази свѣтлина ще блѣсне, и всички хора трѣбва да излѣзатъ на това слънце. А сегашнитѣ хора казватъ: „не излизайте, ще слънчасате — не ви трѣбва това учение, не му е дошло врѣмето!“ — Като излѣзете на това ново слънце, най-първо ще се разболѣете. Питамъ ви азъ: коя жена, като чисти, не вдига прахъ? Коя жена, като пере своитѣ дрехи, не размѫтва водата? Кой е онзи, който, като боядисва кѫщата, не си напръсква малко дрехитѣ? Но какво показва това? — Това показва, че той работи. Трѣбва ли тия външни спънки да ни спънатъ, за да не вървимъ къмъ цѣльта? Но нима на онзи пѫтникъ, който върви по пѫтя, нѣма да се скѫсатъ обущата? Той по пѫтя ще срѣщне много мѫчнотии, но цѣльта трѣбва да се постигне! Павелъ казва: когато говоря между васъ, азъ не искамъ да зная нищо друго, освѣнъ Христа разпетъ — тази е моята цѣль. Като служатъ всички на този Христосъ, надпрѣварватъ се да казватъ: „у насъ е правото учение“. Но ако влѣзете, ще намѣрите Христовата любовь, турена въ стъкленица като панацея: „ако си при насъ, ти можешъ да имашъ тази любовь, но ако си вънъ отъ насъ, ни капка не даваме“. — Любовьта държатъ въ тия малки шишета. Православната църква казва: „ако дойдете при насъ, ще имате всичката любовь въ тия шишета“. Евангелиститѣ казватъ сѫщото, мохамеданитѣ — сѫщото. Всички си иматъ шишета. Божията любовь въ шишета не се държи! Тази любовь, както ние я разбираме, прониква цѣлото пространство, защото пространството и врѣмето, споредъ нашето схващание — това е нѣщо живо. Цѣлиятъ космосъ е едно живо сѫщество, въ което ние живѣемъ и се движимъ. И тогава този космосъ може да бѫде и безграниченъ и граниченъ, и великъ и малъкъ: туй е свойство на вѣчното, да произвежда каквито форми иска. Сега за тия разсѫждения, ние трѣбва да имаме единъ свѣтълъ умъ, за да схванемъ божественото. Често ученицитѣ отъ по-горнитѣ класове, когато дойде учительтъ и казва: „а1, а2, а3“, тия три степени може да ги обяснимъ по три разни начини. Какво означава а въ първа степенъ? Да допуснемъ, че то е едно живо сѫщество, а въ първа степенъ е единъ човѣкъ, който се движи по права линия — правата линия, която има само дължина безъ никаква ширина и дебелина. Питамъ, какъ ще опрѣдѣлите такъва една линия? Тя е математическа линия, има само дължина. А пъкъ а въ втора степенъ означава: туй сѫщество е намѣрило друго сѫщество, и двѣтѣ се движатъ въ правъ ѫгълъ на себе си и образуватъ плоскость. Слѣдователно, на тази линия се прилага и широчина. Послѣ има дължина и широчина, но нѣма дебелина. Е, какъ ще си прѣдставите единъ свѣтъ, който има дължина и широчина, но нѣма дебелина? И тогава а3 показва, че цѣлата плоскость, движена пакъ въ правъ ѫгълъ на себе си, образува куба. Това а е минало пакъ прѣзъ три степени: по права линия, то е придобило дължина въ правъ ѫгълъ на себе си и е образувало плоскостьта — придобило широчина; по правъ ѫгълъ на плоскостьта е образувало куба, придобило е дебелина. И така сегашнитѣ хора сѫ а3 — сѫ единъ кубъ. Като разтворите куба, вие ще образувате човѣшкия кръстъ. Слѣдователно, кръстътъ не е нищо друго, освѣнъ разтворенъ кубъ, за да стане провѣтрение. А разтварянето на куба означава цъвтене въ природата. Всѣка пѫпка е разтворенъ кубъ, за да се прояви новото съдържание, а като се прояви новото съдържание отъ вѫтрѣ, да може то да приеме и небесното съдържание, понеже въ свѣта има двѣ течения: едното отъ центъра на земята, а другото отъ центъра на слънцето. Павелъ казва: „искахъ да зная само Христа разпетъ между васъ“. Какъ бихте си го прѣдставили вие този Христосъ? Въ една тукашна школа и на западъ често казватъ: „Богъ е свѣтлина“. Азъ казвамъ: Богъ не е свѣтлина! И на пръвъ погледъ, като казвамъ, че Богъ не е свѣтлина, ще кажатъ: „той отрича Бога“. Когато нѣкой ваятель извае нѣкоя статуя, той статуята ли е? И когато нѣкой богомолецъ запали една свѣщь, той свѣщьта ли е? Писанието казва тъй: „и рече Богъ — и стана свѣтлина“. Значи, Словото изказано, произвело свѣтлина. Слѣдователно, Богъ може ли да бѫде свѣтлина? Не! Свѣтлината е проявлението на Бога. И вие като казвате: „Богъ е свѣтлина“, въ вашия умъ тя ще произведе съвсѣмъ другъ резултатъ. Тази свѣтлина, която иде отгорѣ, е минала прѣзъ нѣколко степени. За да разберете правия смисълъ на свѣтлината, трѣбва да я върнете назадъ до онова сѫщество, която я е създало, т. е. до първоначалното Слово, което е казало: „да бѫде свѣтлина“. И законътъ е вѣренъ: когато нѣкой ученикъ се е занимавалъ съ нѣкоя трудна задача, първоначално има смѫтни понятия за нея, тази задача му е трудна, но слѣдъ като помисли дълго врѣме и разбере съотношението на елементитѣ въ задачата, една малка свѣтлина се появява. Слѣдователно, всѣкога, когато Словото стане разумно вѫтрѣ въ нашия мозъкъ, когато Словото стане разумно въ нашето сърце и въ нашата душа — свѣтлината се явява като единъ резултатъ. Значи, Богъ е казалъ: свѣтлина да бѫде въ този умъ, свѣтлина да бѫде въ това сърце, свѣтлина да бѫде въ тази душа, и бива свѣтлина. И какви сѫ резултатитѣ на свѣтлината? Най-първо тази свѣтлина ще произведе буря, вѣтрове, дъждъ, ураганъ, цѣлъ единъ катаклизъмъ, и слѣдъ като образува своя почва, тази свѣтлина ще произведе златни плодове, рѣки, извори, а чрѣзъ тия плодове ние ще познаемъ качествата на свѣтлината. Защото всичкитѣ плодове еднакви ли сѫ? Азъ бихъ попиталъ който и да е ботаникъ: ако свѣтлината, която произтича отъ своя изворъ, е една и сѫща, ако вибрациитѣ ѝ сѫ едни и сѫщи, какъ тъй ябълката да има единъ вкусъ, а крушата другъ? Какъ става това? Ще кажете: „тъй го наредилъ Господь“. Тъй говорятъ религиознитѣ хора, но ученитѣ хора не могатъ да говорятъ тъй. Този Господь, за Когото ние говоримъ, той е Господь на Любовьта. И като произнесемъ думата „Любовь“, цѣлото ни битие трѣбва да почувствува едно трептение, една велика радость да се появи въ сърцата. А като кажемъ: „Богъ е мѫдрость“, въ твоя умъ пакъ по сѫщия начинъ трѣбва да изпѫкнатъ най великитѣ мисли. Каква е била задачата на Христа на земята? Задачата му е била да изяви Бога като Любовь и като Мѫдрость. Да го изяви външно и, освѣнъ това, да даде методитѣ и начинитѣ, какъ да се приложатъ любовьта и мѫдростьта. Всичкитѣ растения си иматъ методи, а ние, съврѣменнитѣ хора, които искаме да подобримъ своя животъ, нѣмаме такива методи. Ще изучаваме тѣхнитѣ методи, съ които тѣ създаватъ своитѣ сладки плодове, и само тогава ще подобримъ живота си, ще изучаваме какъ употрѣбяватъ тѣ и свѣтлината, за сѫщата цѣль. Нѣкой казва: „искамъ да бѫда добъръ“. — Изучавай черешата, изучавай гроздето, смокинята и много други растения, да видишъ по кой начинъ тѣ правятъ плодоветѣ си сладки. А ние, хората, казваме тъй: „Господь ще ги направи“. Не се самозаблуждавайте! Бащата всичко може да даде на своя синъ, и учительтъ всичко може да даде, но учительтъ и бащата за своя синъ не могатъ да учатъ. Бащата и учительтъ всичко могатъ да дадатъ на своя синъ, но не могатъ да ядатъ за него. Ако азъ ямъ за сина си, азъ ще взема силата, а вие нищо нѣма да се ползувате. Когато се храните, вие сами ще ядете, това е необходимъ законъ! И сегашнитѣ хора искатъ да ни научатъ да мислимъ за други умове. Не, не! Грѣхота е за насъ да не мислимъ, грѣхота е за насъ да не дѣйствуваме. Но когато кажемъ, че трѣбва да ядемъ, трѣбва да знаемъ какво да ядемъ, когато кажемъ, че трѣбва да мислимъ, трѣбва да знаемъ какво да мислимъ; когато кажемъ, че трѣбва да чувствуваме, трѣбва да знаемъ какво да чувствуваме. Сега азъ ще ви приведа единъ разказъ, който съмъ разправялъ на нѣкои свои приятели, но сега ще изясня вѫтрѣшното съдържание на разказа. Той се отнася за единъ индуски адептъ или учитель въ Индия. Тъй го наричамъ азъ: Тагоръ-Билъ Ра, знаменитъ учитель на една школа, служитель на единъ отъ виднитѣ индуски храмове. Посветенъ, споредъ своето звание, той трѣбвало да прѣкара живота си въ дѣвственость, за да завърши напълно цикъла на своето самоусъвършенствуване — т. е. да се не жени. Обаче, една млада мома, жрица на храма, се влюбва въ него. Той не обръщалъ внимание на нея, но слѣдъ дълги години тя му казала така: ако азъ дойда при тебе, и приложа любовьта съ тебе заедно, ти по-скоро ще завършишъ своето самоусъвършенствуване. Най-послѣ той повѣрвалъ на това и се влюбилъ въ нея, но въ момента, когато той се влюбилъ, тя го разлюбила. Сега ще оставя втората половина на разказа, послѣ ще го разправя. Въ гнѣва си, че тя го спира въ пѫтя на неговата еволюция, той я проклева и тя се прѣвръща въ змия, и той ѝ казалъ: „и като змия отъ този храмъ никога да не излѣзешъ вече“. Защо тя го е разлюбила? Тя се е влюбила въ едного отъ ученицитѣ на Тагоръ-Билъ-Ра. Този адептъ се спира въ своя животъ, умира, 500 години се минаватъ. — Сега туй е разказъ, легенда, не го вземайте буквално, разсѫждавайте върху него, то е само единъ разказъ, за да обясня единъ принципъ. Той се прѣражда като лордъ въ Англия — името му като лордъ нѣма да кажа какво е, ще го замълча, казвамъ само първото име — обаче, този първиятъ ученикъ, който е съблазнилъ и едноврѣменно изпиталъ тази жрица, и той се прѣражда като англичанка, и така става, че Тагоръ-Билъ-Ра се оженва за този ученикъ. Отива слѣдъ 500 год. на разходка въ Индия и въ него се заражда желание да изучава индускитѣ храмове, да изслѣдва нѣкои възпоминания. И като идва въ този храмъ, въ който той прѣтърпѣлъ своето нещастие, усѣща, че го побиватъ нѣкакви тръпки и когато се разхождалъ въ зданието, отъ невидено идва една змия, ухапва жена му и тя моментално умира. Питамъ ви сега: защо змията ухапала жена му? Тази змия е сѫщата жрица! Таза жена казва: „ти спъна и менъ, спъна и него“. Той разбралъ закона, снелъ проклятието си и тя приела своята първа форма, и започнала наново своята еволюция. Мнозина отъ васъ тръгвате като тази жрица да намѣрите Христа, влюбвате се въ него и казвате: „Господи, ако ти ни позволишь да влѣземъ въ твоето царство, ще успѣе учението ти“. Но слѣдъ като влѣзете, съблазнятъ ви ученицитѣ на Тагоръ-Билъ-Ра. Нѣма днесъ проповѣдникъ или свещеникъ, който да не е съблазненъ отъ едного отъ ученицитѣ на Тагоръ-Билъ Ра. Като казвамъ „нѣма нито единъ“, не го считайте, че е крайность, то е хиперболично твърдение. Българитѣ казватъ тъй: „яйце да хвърлишъ, нѣма мѣсто кѫдѣ да падне“. То е изразъ. Не го вземайте въ математически смисълъ, за хиляди яйца има мѣсто кѫдѣ да паднатъ, ама думата е тъй. Турцитѣ казватъ: „персинги лафъ гелсѫнъ“, т. е. на думата ни прилѣга, тъй да дойде. Слѣдователно, когато вие тръгнете въ този пѫть, не трѣбва да се съблазнявате. Съблазните ли се, 500 год. ще бѫдете затворени, като змията въ нѣкой храмъ. Нѣкои казватъ: „да умра въ цръквата“. Тази жрица, и тя е умрѣла въ тази пагода, но като змия. Нѣкои казватъ: „да го затворятъ въ храма“. Може да ви затворятъ като змия, но не си правете илюзия, че ако те заровятъ въ цръква, ще бѫдешъ въ рая. Тукъ се иска единъ святъ животъ, на Божията Любовь, въодушевенъ отъ тази велика Божия Любовь, да знаешъ, че въ всѣки даденъ моментъ ти изпълнявашъ волята Божия. И сегашнитѣ хора като почнатъ да умиратъ, нареждатъ: „еди-какъ ще ме облѣчете, еди-кой-си свещеникъ, еди-какъвъ-си ковчегъ, еди-кое-си мѣсто!!...“ Много хубаво, отлично е това, но това не е Христовото учение, това не е учение на Любовьта. Това е единъ старъ езически култъ. Тогава и още по-великолѣпно сѫ се погребвали. Тогава по какво се отличаваме ние отъ езичницитѣ? „Тѣ сѫ езичници“. Много добрѣ, езическитѣ народи се погребвали по този начинъ, ама ние, християнитѣ, по кой начинъ се погребваме? — По сѫщия начинъ. „Ние вѣрваме въ Христа“. — Да, вие сте хора, които вѣрвате въ гробища, въ паметници, казвате: „хемъ като умра, да ми четете много молитви, да не ме оставите безъ помощь“. Тъй сѫ го правили езическитѣ народи, и тия обичаи сѫ минали въ съврѣменния свѣтъ. Не сѫ лоши тия работи, тѣ сѫ добри, но ще бѫде смѣшно за онази пеперуда, която се е прѣвърнала отъ гѫсеница въ пеперуда, да спазва своитѣ навици на гѫсеница. Нейниятъ начинъ за ходене, нейниятъ начинъ за ядене е диаметрално противоположенъ на този на единъ червей. И когато рибата се прѣвърне на човѣкъ, този човѣкъ ще се различава диаметрално отъ рибата. Сега не трѣбва да казваме: „ти си християнинъ, прѣвърналъ ли си се, имашъ ли хриле, отъ риба си станалъ човѣкъ, имашъ ли дихателни дробове?“ — Нѣмамъ. „Ама азъ мисля, че съмъ човѣкъ“. Тогава пакъ ще ви приведа онзи смѣшенъ разказъ за американеца, който излѣкувалъ единъ боленъ. — Въ Америка ставатъ чудесии: може да лѣкуватъ хората отъ далече, безъ никакви цѣрове. Тъй, само съ мисъль ги лѣкуватъ. Нѣкой богатъ човѣкъ си счупилъ крака, явява се единъ докторъ и му казва: „ще мислишъ, че твоятъ кракъ не е счупенъ, ще мислишъ день, два, три и твоятъ кракъ ще се намѣсти“, далъ му всички правила. И дѣйствително, кракътъ му се намѣстилъ. Явява се докторътъ и казва: „г-не, азъ ти направихъ една голѣма услуга, ще ми платишъ, и богато ще ми платишъ“. „Да, г-не, колко искашъ, ще ти платя, 500 долари ще ти платя. Мисли, че имашъ 500 долара, мисли, мисли, и ще имашъ всичкитѣ долари“. Има разлика между „мислене“ и „мислене“. Ако мисля за 500,000 долари, нѣма да дойдатъ така. Въ любовьта има единъ начинъ, за който ще ви говоря. Има начини, по които растенията прѣвръщатъ свѣтлината въ сокове. Има методи, чрѣзъ които може да прѣвръщаме соковетѣ на тази Божествена Любовь, да произведатъ сѫщественитѣ качества въ нашия умъ и сърце. Тия методи не се прѣподаватъ тукъ. Азъ общо говоря, но за християнския свѣтъ трѣбва да има училища, като сегашнитѣ, въ които да се прѣподаватъ тия методи. И най-малкитѣ дѣца да знаятъ по кой начинъ се прѣвръща Божествената Любовь въ милосърдие, по кой начинъ се прѣвръща тя въ вѣра, въ надежда, въ радость, въ смирение, знание и т. н. т. Това сѫ методи, които трѣбва да знаете! И тогава ще дойде нѣкой и ще каже: „има по-лесенъ начинъ отъ този. — Повѣрвай въ Господа Исуса Христа и ще бѫдешъ спасенъ, ти и домътъ ти“. Сирѣчъ, като този американецъ: „повѣрвай и ще имашъ паритѣ“. Повѣрвай? Трѣбва да имашъ начини, за да повѣрвашъ. Трѣбва да стане въ тебе единъ вѫтрѣшенъ прѣвратъ. Не можешъ да повѣрвашъ докато нѣмашъ любовь! Първото нѣщо е любовьта! Първиятъ законъ, съ който започва живота, е любовьта. Слѣдователно, малките дѣца, животнитѣ, знаятъ до извѣстна степенъ какъ да прѣвърнатъ тази любовь. И нѣкои ученици Христови казваха: „придай ни вѣра“. Има начини, чрѣзъ които може да се прѣвърне любовьта въ вѣра, и слѣдъ като се прѣвърне и дойде истината, вѣрата ще се прѣвърне въ знание, а като дойде знанието, ще дойде разумното слово, ще дойде свѣтлината. А дойде ли тя въ физическия свѣтъ, ще ви помогне. Защото има двѣ течения: когато дойде Божията Любовь отгорѣ, непрѣмѣнно ще дойде противоположното течение отдолу. И слѣдователно, споредъ тази наука, която поддържаме, има двѣ течения: едното отъ безграничното, което постоянно се смалява и слиза къмъ човѣка; а другото, както съврѣменната наука казва, човѣкъ е произлѣзълъ отъ малка микроскопична клѣтка. Едното — малкото течение, което се възраства, става велико, а другото — великото става малко. Тия двѣ течения като дойдатъ въ съприкосновение, въ туй вѫтрѣшно налѣгане, тогава — който разбира този законъ — се зараждатъ всички велики добродѣтели и способности на човѣшката душа. Сега, въ вашия умъ, ще кажете: „тази работа е необяснима“. Необяснима е, разбира се. Само онзи, който дълго е проучавалъ, който е правилъ хиляди опити, той може да разбере дълбокото значение на онѣзи велики стихове и изречения въ Писанието, дѣто Христосъ казва: „ако думитѣ ми прѣбѫдатъ въ васъ и вие прѣбѫдете въ мене, каквото поискате, ще ви бѫде, азъ и Отецъ ми ще дойдемъ и ще направимъ жилище въ васъ и тогава ще ви се изявя“. Едно сѣменце, което е паднало на земята, слѣдъ врѣме то се проявява, цъвнува и завързва. Сега Павелъ казва: „рѣшихъ да не зная нищо друго, освѣнъ Христа разпети“. А на новъ езикъ казано, това значи: той рѣшилъ да знае само великия законъ на любовьта, който внася всичко вѫтрѣ въ човѣшката душа. Защото Христосъ прѣдставлява този великия законъ на любовьта. Само онзи, който е пъленъ съ Божествена Любовь, той може да бѫде разпетъ. Вашиятъ идеалъ е да се жертвувате. Само богатиятъ може да се жертвува. И Павелъ казва на друго мѣсто: „този, който бѣше богатъ горѣ, рѣши да осиромашѣе и слѣзе между насъ, да вземе човѣшки образъ, за да помогне на своитѣ братя, чрѣзъ онази любовь, която имаше, да имъ даде тази любовь, да ги свърже съ Бога, т. е. съ любовьта. И Христосъ спасява хората само по този начинъ, като ги свързва съ любовьта. Сегашнитѣ хора казватъ: „да се любимъ“. Е, хубаво, знаешъ ли да правишъ вѫзли отъ любовьта? Вземете тѣзи, които правятъ електрически инсталации, нѣкой пѫть като изгори шнура въ инсталацията, който не разбира, не знае дѣ е поврѣдата. Азъ видѣхъ, единъ когато поправяше една такъва поврѣда, изведнажъ намѣри погрѣшката, взе едната жичка и другата, съедини двата тока. Значи, трѣбва да има една малка жичка, която да съедини твоето сърце съ Божието сърце, или една жица, която да съедини твоето сърце съ Христовото сърце. И кой може да направи тази инсталация? Само Христосъ е, който може да я направи. Разбирате ли? Само Христосъ е, който може да тури тия жички, да свърже хората съ Бога. Само той знае туй изкуство. И дълго врѣме вие трѣбва да се учите при него. И азъ слѣдя сега хората, които вървятъ въ новото учение и въ старото учение, и въ всички църкви, много добрѣ започватъ. Започватъ съ любовьта, а свършватъ безъ Любовь. И съмъ забѣлѣзалъ това като фактъ въ църквитѣ: въ една евангелска църква единъ проповѣдникъ като проповѣдвалъ 10 год. все върху едни и сѫщи въпроси: спасение, покаяние, това, онова, и всички слушатели почнали да спатъ вече, и той усѣтилъ, че тѣ сѫ разбрали всичко. И когато идвалъ нѣкой другъ, проповѣдникътъ съсрѣдоточавалъ цѣлото си внимание върху него, като че публиката е той. А другитѣ не го слушатъ, защото сѫ прѣситени отъ безсмислени работи. Проповѣдникътъ говори за спасение, а той самъ не е спасенъ; говори за милосърдие, а той самъ не е милосърдъ; говори за самопожерствуване, а той самъ не се жертвува; говори, че когато нѣкой умре, не трѣбва да се плаче, но като умре жена му или дѣтето му, той пръвъ заплаква. Хората проповѣдватъ нѣща, които не прилагатъ. И казватъ: „опасно е новото учение, то разрушава обществото“. Онези войници, които отиватъ на бойното поле, какъ се връщатъ? Отиватъ съ китки, съ музика и цвѣтя, но се връщатъ кой съ счупена рѫка, кой съ счупени крака, и на всички тия хора имъ турнатъ по единъ кръстъ, защото за отечеството сѫ дали жертва. И отъ тази жертва вашиятъ народъ колко се е повдигналъ? И всички ще кажатъ: „извършиха волята Божия“. Не извършиха нищо! Отъ 8 хиляди години насамъ човѣкъ върши своята воля, и за това Богъ казва на смъртьта: „ти постоянно ще възпитавашъ тия непослушни дѣца“. И какво прави тя? Тя ни възпитава днесъ. И ако вие ме питате: до кога ще умираме? — Въ деня, въ който рѣшите да приложите закона на Божията Любовь, смъртьта ще остави всинца ви и ще каже: „оставямъ ви свободни да идете при баща си“. И като ме срѣщнете, нѣма да ме питате: „може ли това да бѫде“? — Може, може. Има хора, които вече не умиратъ. И въ България има прѣдание, че като сѫ заравяли нѣкои, послѣ потърсятъ ги въ гроба, нѣма ги. Казватъ: „той не седи въ гроба, понеже е възкръсналъ“. Ще каже нѣкой: „това е мистификация“. Може да бѫде мистификация, излѣзълъ е отъ гроба. Има хора, които не умиратъ. И ако вие всички повѣрвате, нѣма да умирате. Ангелъ Божи ще слѣзе, ще отвали камъка и ще ви извади, но се изисква вѣра въ живата любовь, иска се вѣра, непрѣодолима вѣра въ любовьта, която да погълне всичката наша умраза. Разбирате ли какво значи умраза? Ние ще се боримъ съ нея. Азъ говоря за любовьта, която може да стопи всичкитѣ прѣгради, които днесъ сѫществуватъ въ насъ. Това е любовь. Ако твоята любовь не може да разруши всичкитѣ прѣгради, ако ти не си въ състояние за Бога да повдигнешъ, съ единъ замахъ да отрѣжешъ седемтѣ глави на този демонъ, нѣма да се проникнешъ отъ Божествената Любовь. Чакашъ и казвашъ: „дъщеря ми да се нареди, мѫжъ ми да се нареди, и тогава ще служа на Господа“. Никога нѣма да се наредите вие! Отъ 8000 години все по този начинъ се нареждате, но вѫтрѣ въ насъ, въ нашия умъ, въ нашето сърце, въ нашата душа трѣбва да стане единъ прѣломъ, таенъ прѣломъ, да приложимъ туй учение за себе си, и като го приложимъ и опитаме неговата сила, тогава всички ще почнемъ правилно да живѣемъ. „Рѣшилъ бѣхъ — казва Павель, — между васъ“, между кои? — между васъ, които се карате, вие, които враждувате, които спорите и всѣки единъ отъ васъ иска да бѫде първъ, рѣшилъ бѣхъ нищо друго да не слушамъ, да не зная вашитѣ спорове, а само едно искамъ да зная — само Христа разпетъ, само любовьта искамъ да зная. Ако идете въ съврѣменна нѣкоя църква, дѣто проповѣдникътъ е даровитъ, той, като слѣзе отъ амвона и ако вие сте единъ интелигентенъ човѣкъ, ще ви каже: „жалко ми е, че тия хора не сѫ интелигентни, не ме разбиратъ“. Ако нѣкой съврѣмененъ музикантъ свири, и ако вие сте музикантъ като него, той ще ви каже: „публиката не разбира отъ моето свирене, не разбира отъ музика, но нѣма какво да се прави, ще се свири, ще внасяме култура“. Ако е нѣкой свещеникъ, който хубаво е служилъ, а публиката е вдигала шумъ, и ако има другъ нѣкой свещеникъ, който знае да служи като него, той ще каже: „употрѣбихъ най-голѣмитѣ усилия, но не разбиратъ“. Защо не разбиратъ? — Любовь нѣматъ. И дѣйствително, любовьта контролира ума на човѣка. Да ви го докажа ли туй? Азъ ще ви го докажа съ много силни аргументи. Най-слабиятъ аргументъ ще взема: имате дъщеря, която много говори и казвате: „дъщеря ми много бъбри“. Но тя се влюби въ нѣкого и веднага става мълчалива. Казвате: „дъщеря ми поумнѣла“. Казвамъ: радвамъ се, че е поумнѣла. Новото слънце я стоплило, и тя почнала да мисли, и ако никой не откѫсне това божествено цвѣте, тя може да се домогне до нѣкои божествени знания. Но когато младото момиче намѣри божественото слънце, ще дойде нѣкоя стара баба, ще бутне тази пѫпка, ще дойде друга баба и тя ще бутне, и тъй, една по една, капватъ пѫпкитѣ, и тогава любовьта нѣма дѣ да дѣйствува, капне и тази пѫпка и бабата казва: „нищо, нищо и ти стана като насъ, едно врѣме и ние бѣхме като тебе, но сега и ти живѣй като насъ“. Това е съврѣменното учение. На никоя баба не се позволява да бута тази пѫпка, която ще цъвне, то е свещено мѣсто, не може никой да бута тамъ, само божественитѣ лѫчи ще бутатъ въ всѣка пѫпка, докато тя се разцъвти и приеме свѣтлината и даде този плодъ, който вие сами трѣбва да вкусите. Това казва Павелъ: „рѣшилъ бѣхъ да не зная нищо отъ тия спорове, които ставатъ“. Сега за примѣръ, менъ ме питатъ: „защо тъй говоришъ“, т. е. за начина, по който се трансформиратъ енергиитѣ. Единъ го схваналъ по единъ начинъ, другъ се обидилъ, че съмъ казалъ: операции не трѣбва да се правятъ. Принципиално говоря. Тамъ, дѣто природата не е разрѣшила да се прави операция, не правете. Когато искате да правите една операция, питайте природата, ако тя позволи, направете я, но тамъ, дѣто тя не е дала разрешение, никой лѣкарь нѣма право да прави операция. Най-великиятъ лѣкарь е природата, а лѣкаритѣ сѫ асистенти, тѣ трѣбва да слушатъ своя главенъ лѣкарь, и ако той позволи, нека правятъ операции. Азъ съмъ за разумнитѣ операции, а не за безумнитѣ. За всѣко учение и за всѣка църква, която прилага своето учение, казвамъ: туй учение съгласно ли е съ Бога? Ако е съгласно, приложете го. Туй учение опитахте ли го? „Ама то е останало отъ нашитѣ дѣди и прадѣди“. Опитахте ли го? Ако на единъ човѣкъ остане жито отъ дѣдо му, нали той трѣбва да го посѣе, за да го опита, да го занесе на воденица, да го смели, да опита качеството на брашното? А ние го държимъ като една светиня и кой какъ дойде, кажемъ: „това остана за възпоминание, ще го туримъ като муска и като идемъ на бойното поле, ще го носимъ, и докато е муската съ насъ, слава Богу, нѣма никаква опасность“. Обаче, единъ день смъртьта те задигне, въпрѣки муската. Я ми кажете: кой човѣкъ съ муска не е умрѣлъ? Спасението не е въ това. „Рѣшилъ бѣхъ, казва Павелъ, да не зная нищо друго, освѣнъ Христа разпетъ“, Христосъ, който внася животъ, радость и веселие въ душата, Христосъ, който ще ни научи, какъ да живѣемъ, какъ да се отнасяме. Голѣмо изкуство е да знаемъ какъ да се отнасяме. Не е лесна работа да се живѣе братски. Като казвамъ: живѣйте братски и сестринска не е лесно туй учение. Мѫчно е, но е учение, което може да се приложи. И приложи ли се веднажъ, ще имаме едно общество, единъ народъ, едно човѣчество. Тогава човѣкъ ще живѣе подъ своята смокиня и ще може да каже: „добъръ е Господь, заслужва да се живѣе“. А сега всѣки отъ насъ, като прѣживѣе 50 - 60 г., ще каже: „дотегна ми живота, нѣма ли да идемъ при Господа“? Синътъ не е доволенъ, не е благодаренъ. Защо? — Бащата не е богатъ. И обратно, бащата е сиромахъ, той е недоволенъ отъ синоветѣ. Всички сѫ недоволни, защото всички схващатъ живота само материално. Всичко търсимъ, само не Христа разпятаго! Всичко търсимъ, но не и любовьта, а трѣбва да потърсимъ любовьта. А сега, като проповѣдвамъ за любовьта, мѫжътъ казва: „тъй трѣбва да живѣе моята жена,“ а жената каже: „тъй трѣбва да живѣе моятъ мѫжъ.“ Не прилагайте туй учение тъй. Азъ проповѣдвамъ, но като ме слушате, да кажете: „азъ тъй ще живѣя.“ Мѫжътъ да каже въ себе си дълбоко: „отъ сега нататъкъ, азъ тъй ще живѣя, ще направя този опитъ.“ Жената да каже: „азъ тъй ще живѣя.“ Синътъ: „азъ тъй ще живѣя,“ дъщерята, приятелитѣ, всички да кажатъ: „азъ тъй ще живѣя,“ а не трѣбва да натякваме на другитѣ, като че ние сме на правия пѫть, а другитѣ на кривия. Не, не, а трѣбва да казваме: „азъ, азъ.“ Съвършени трѣбва да бѫдемъ. А съвършени ще бѫдемъ само тогава, когато усвоимъ методитѣ на тази любовь. Едва сега започваме съ великитѣ методи на Христовото учение. Има нѣкои християни, които сѫ добили тия методи. Но онѣзи, които сѫ сега на земята, не трѣбва да си правятъ илюзии: „за насъ светиитѣ ще се молятъ.“ Тѣ ще се молятъ и безъ да искаме, но ние трѣбва да ядемъ, да се учимъ и да работимъ сами. Питамъ: ние за Христа какво сме направили? За себе си какво сме направили? Грѣхота е, при туй благословение, което сега иде въ свѣта, единъ човѣкъ да остави своята душа да страда. Грѣхота е човѣкъ да остави своя умъ, своето сърце и душа да се терзаятъ, да остави своята воля да се атрофира. Сега е врѣме благоприятно и сгодно вече за нова култура. Условията на земята сѫ трудни, азъ го признавамъ, но ще живѣете въ тия условия, тъй както растението живѣе и постоянно се трансформира. Така и ние хората ще живѣемъ при най-лошитѣ условия и пакъ ще се трансформираме. Искамъ да ви кажа: вложете вѣра въ любовьта! Въ деня, въ който вие повѣрвате, че любовьта всичко може да направи заради васъ — не сегашната любовь: вие тази любовь не сте опитвали, вие сте опитвали прѣдисловието, сѣнката само — но въ деня, въ който вие повѣрвате въ Божията Любовь, въ васъ ще стане едно велико прѣобразование и вие ще кажете като слѣпия: „слѣпъ бѣхъ едно врѣме, не виждахъ, но сега виждамъ: тази любовь въ мене произведе онова, което азъ искамъ“. И азъ не искамъ да останете като онзи американецъ: двама души учени американци пѫтували съ единъ тренъ. Единиятъ билъ вѣрващъ, а другиятъ безвѣренъ. И двамата спорятъ: единиятъ доказва, че има Господь, а другия доказва, че нѣма Господь, и привеждатъ най-силни аргументи, да се покажатъ, кой е по-уменъ. Като минавали прѣзъ единъ мостъ, мостътъ пада и двамата се удавятъ. Питамъ: рѣшиха ли въпроса? Въпросътъ по този начинъ не се разрѣшава. Когато разрѣшаваме този въпросъ: има ли Богъ или не, въ тренъ не трѣбва да пѫтуваме, а пѣшъ трѣбва да ходимъ, на краката си, сир. трѣбва да бѫдемъ въ нашата добродѣтель. И единиятъ и другиятъ трѣбва да седатъ върху добродѣтельта, и двамата трѣбва да бѫдатъ искрени. Ето отличителнитѣ качества на любовьта, която азъ проповѣдвамъ: всѣка една дума трѣбва да има само единъ смисълъ. И когато азъ казвамъ: „обичамъ“ — да нѣма „повече обичамъ“ и „по-малко обичамъ“, думата „обичамъ“ да има само едно значение и като кажешъ: „обичамъ“, да бѫдешъ готовъ, туй, което е вложено въ думата „обичь“ — въ дадения случай, да го изпълнишъ, тъй както единъ чиновникъ изпълнява своята длъжность. И като погледнешъ човѣка, твоятъ погледъ да бѫде установенъ, да знаешъ, че въ душата си ти си искренъ, честенъ и нѣмашъ никаква задня мисъль и си готовъ да направишъ услуга. Това значи любовь. Този погледъ трѣбва да бѫде чистъ, лазуренъ, тъй както небето. То е любовь! Въ рѫкуването ни и въ всичкитѣ ни обходи тази любовь трѣбва да вдъхне на всинца ни довѣрие, че ние сме, които ходимъ по новото учение на любовьта. Още не сме го приложили, но, казвамъ, това сѫ качествата. Щомъ приложимъ любовьта, нашитѣ лица ще сияятъ и ние ще бѫдемъ доволни отъ себе си. И когато тази любовь проникне въ васъ, вие ще почувствувате една радость, тя ще ви направи силни и мощни. Тогава всички да произнесатъ думитѣ: всичко бива чрѣзъ Христа. Кой Христосъ? Не историческиятъ Христосъ и не Христосъ на плътьта, а Христосъ, въ когото обитаваше Божиятъ Духъ, Духътъ на Любовьта! Чрѣзъ този Духъ на Любовьта всичко можемъ да направимъ. И тогава ние ще кажемъ като него: „извършихъ всичко, за което Отецъ ми е пратилъ да извърша, изпълнихъ Неговата воля.“ Изисква се най-първо, отъ всинца ви, да изучите методитѣ на любовьта, да изучавате любовьта, тъй както съврѣменнитѣ учени хора изучватъ свѣтлината, нейното проявление и разлагане. По сѫщия начинъ трѣбва да почнемъ да изучаваме любовьта. Ако говоримъ за любовьта въ сегашния ѝ смисълъ, раждатъ се много противорѣчия; а тази любовь има едно отлично качество: като влѣзе въ сърцата, тя ще направи всинца ни интелигентни. Когато любовьта не се приложи правилно, тя внася тъмнина. А човѣкъ, който върви по Бога, той те обича, и щомъ дойде при тебе, най-първо ще внесе свѣтлина въ ума ти — това трѣбва да бѫде едно отъ качествата. Не внесе ли това качество: това не е любовь. И ако вие всички бѣхте нагласени тъй както азъ говоря, знаете ли каква аура щѣше да има тукъ? Но колко сѫ далече вашитѣ мисли, вашитѣ желания! Като излѣзете отъ тукъ, ще кажете, както турцитѣ: „я има, я нѣма“. Ще кажете като онзи циганинъ: „въ онзи долъ я има вода, я нѣма. Но азъ казвамъ положително: въ онзи долъ има вода, има единъ богатъ изворъ, идете и вижте, единъ отличенъ изворъ, какъвто никога не сте виждали и като пиете отъ този изворъ, всички болести ще изчезнатъ въ свѣта. И Христосъ е единъ такъвъ великъ изворъ! Великъ изворъ е той, който изтича отъ Бога. И казва той: „жива вода ще има.“ Сега този Христосъ нѣкои отъ васъ сте го намѣрили, слушайте го, приложете учението му. Азъ не казвамъ, че не познавате Христа, но казвамъ, че вие още не сте приложили учението на вашия Учитель. 2000 години откакъ е дошълъ той, не че не го знаете, знаете го, говорилъ ви е, но вие не сте имали достатъчно вѣра и доблестъ да приложите неговото учение. Вие сте казвали: „Учителю, почакай малко.“ 2000 години все сте отлагали. И понеже иде послѣдниятъ цикълъ на този животъ, Христосъ ще каже: „затварямъ училището.“ Тогава? И Павелъ казва: „защото бѣхъ рѣшилъ да не зная между васъ нищо друго, освѣнъ Исуса Христа и него разпетъ.“ Започнете да проучавате любовьта научно, строго научно. Прилагайте всички нейни методи и всички ония отрицателни условия, които спъватъ нейното дѣйствие, отстранявайте ги. И азъ ви казвамъ, че вашиятъ Учитель Христосъ ще ви помогне, но трѣбва да сте готови. Има нѣща добри, заложени въ васъ, и вие можете да успѣете. * Бесѣда, държана на 23. IV. 1922 год.въ гр. София. _______________________ [*] I посл. къмъ Коринтянитѣ—2:2.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Не бѫди невѣренъ, но вѣренъ! Послѣ казва на Тома: „дай си тука пръста и вижъ рѫцѣтѣ ми: и дай рѫката си и тури въ ребрата ми; и не бѫди невѣренъ. но вѣренъ.“[*]) Съврѣменнитѣ културни хора запитватъ: „какъвъ е смисълътъ или каква е цѣльта на живота?“ Този въпросъ е зададенъ не само отъ съврѣменната култура, не само отъ съврѣменнитѣ философи, не само отъ съврѣменнитѣ религиозни хора, но и всѣки човѣкъ си го задава и всѣки по своему си дава единъ отговоръ, добъръ или лошъ. Гладниятъ, когато се приближава при трапезата, какво запитва? Запитва какво има за ядене, хлѣбъ или нѣщо друго сготвено, добрѣ сготвено ли ще бѫде или да ли тази храна ще бѫде приятна? Туй е важното за него. Неговата философия не отива по-далечъ. Когато нѣкой отива на концертъ, иска да знае, какви парчета ще бѫдатъ изпълнени, дали хубаво ще бѫдатъ изпълнени и да- ли нему ще допаднатъ на сърцето. Когато нѣкой свещеникъ отива на църква, иска да знае какъ ще изпълни своята работа и дали богомолцитѣ ще бѫдатъ доволни, дали ще го слушатъ тоя день, защото туй служене е само една часть отъ цѣлата му служба. Когато ученикътъ отива на училище, той се запитва, дали ще може да се учи, дали ще може да свърши. Туй е въпросътъ. Сега, съврѣменниятъ християнски свѣтъ си задава въпросъ, задаватъ си въпросъ повечето отъ езичницитѣ, повечето отъ невѣрващитѣ и искатъ да покажатъ, че тѣ иматъ една философия, която почива на по-здрава основа, но резултатитѣ на вѣрващитѣ и невѣрващитѣ сѫ едни и сѫщи. И азъ ще ви го докажа, че сѫ едни и сѫщи. Единъ човѣкъ, който не вѣрва въ Бога, но има закони отъ държавата, по тѣхъ постѫпва и дава пари съ лихва. Има другъ човѣкъ, който вѣрва въ Бога и дава пакъ пари съ лихва. Но вѣрващиятъ ще каже: „азъ вѣрвамъ, но давамъ съ единъ грошъ по-долу“. Тъй че всичката негова доброта е въ единия грошъ. Невѣрващиятъ като го обидишъ и той ще те нахука най-добрѣ, а ако му ударишъ една плѣсница, той ще ви удари двѣ. Вѣрващиятъ ще ти удари една плѣсница и ще ти каже: „благодари, че не ти ударихъ двѣ“. Разликата е, че не ти ударилъ двѣ плѣсници, но „око за око, зѫбъ за зѫбъ“. Ако дойдемъ да говоримъ за истината, свѣтскитѣ хора обичатъ малко да поизвъртватъ истината, религиознитѣ и тѣ я извъртватъ, а при това тѣ казватъ: „ние нѣмаме намѣрение да лъжемъ“. Да, вѣрвамъ, че нѣмате намѣрение да лъжете, но при това употрѣбявате тази лъжлива монета. Защо? — „Дадоха ни я, трѣбва да я прокараме“. Сега религиознитѣ хора сѫ напълнили джобоветѣ си съ фалшиви монети и казватъ: „дадоха ни ги, ще ги прокараме нѣкакъ“. И заставатъ сега хората, искатъ да намѣрятъ истината. Истината по този начинъ не може да се намѣри. За да можемъ да намѣримъ истината, трѣбва да знаемъ най-първо какви качества тя ще ни придаде, какви качества ще вземемъ отъ нея и какво ще ѝ прѣдадемъ. Когато приемаме истината, има една обмѣна между насъ и истината. Когато приемемъ любовьта, пакъ има обмѣна. Когато намѣримъ Бога, пакъ има обмѣна. Сега, има една сѫществена философия, едно вѫтрѣшно разграничение, което всѣки вѣрващъ трѣбва да прави: идеалното, неизмѣнното, постоянното трѣбва всѣкога да бѫде далечъ отъ насъ, ние да не може да го достигаме нито съ своитѣ рѫцѣ, нито съ своя умъ, защото всѣко нѣщо, което ние пипаме съ рѫцѣ, разваляме го. Бѫдете увѣрени, че всѣко нѣщо, което ние можемъ да докоснемъ съ нашия умъ, и то се разваля. Материалнитѣ работи съ ума не се развалятъ, а съ рѫцѣ се развалятъ, но има други форми, които се развалятъ отъ ума. Ако вие се грѣете на слънцето, нѣма никаква опасность, слънцето досега никому зло не е направило. Но ако имате свѣтлината на слънцето, концентрирана въ една свѣщь, съ тази свѣщь може да направите хиляди злини. Съ тази свѣщь може да прочетете една хубава книга, но може и да запалите цѣлъ градъ, 100 плѣвни и хиляди кѫщи. Та нѣкои казватъ: „да имамъ свѣтлината на слънцето“. На кое слънце? Което запалва ли? И то какъ? Отдалечъ или отблизо? И споредъ мене, всѣки, който носи свѣщь, който носи свѣтлината на слънцето отблизо, той е опасенъ човѣкъ. Това е мое заключение, това сѫ мои умозрѣния, обосновани на единъ вѫтрѣшень великъ законъ. Азъ не казвамъ да ги приемете. Тъй е въ живота. Съ свѣщьта може да запалите една плѣвня, но съ слънцето не можете да запалите никаква плѣвня. И тъй: ако въ нашитѣ умове прѣобладава божествената свѣтлина, съ тази свѣтлина не можемъ да направимъ никому зло. Но ако въ нашия умъ тази свѣтлина е концентрирана и прѣминала отъ другъ нѣкой човѣкъ въ насъ, тази свѣтлина е опасна. Тази свѣтлина е безопасна, докато не е минала прѣзъ насъ. Затуй трѣбва да бѫдемъ внимателни. И ако туришъ свѣщьта на пода и ти четешъ и заспишъ, а подътъ е направенъ отъ дъски, тя може и тебе да изгори. Като казвамъ, че човѣшкиятъ умъ може да изгори всичко, азъ подразбирамъ, че неговиятъ подъ е направенъ отъ дъски, паднала е свѣщьта, запалила цѣлата кѫща и тя изгорѣла. Да се спремъ на 27-я стихъ отъ прочетената глава: „дай си тука пръста и вижъ рѫцѣтѣ ми; и дай рѫката си и тури въ ребрата ми; и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ“. Значи, човѣкъ, който иска да изпита нѣщо, трѣбва да има воля. „Дай си пръста!“ Рѫката е изразъ на човѣшката воля. Тази воля трѣбва да бѫде добрѣ оформена и всички пръсти трѣбва да бѫдатъ подчинени на нея. Защото ако твоятъ пръстъ не би се подчинявалъ на твоята воля, какъ би си турилъ рѫката, какъ би си турилъ пръста? И тогава какъ ще изпиташъ нѣщата? Сега, съврѣменниятъ свѣтъ проповѣдва спокойствие и миръ, никакво движение, т. е ние сме се устремили къмъ единъ животъ на едно вѣчно спокойствие, и вслѣдствие на това въ нашия мозъкъ много органи сѫ атрофирани, останали сѫ въ бездѣйствие; много органи вѫтрѣ въ нашето тѣло сѫ останали сѫщо въ бездѣйствие, и вслѣдствие на това въ насъ се забѣлѣзва една анормалность. За примѣръ, ние не сме способни да изкажемъ една права мисъль. Искашъ да изкажешъ една права мисъль, но си казвашъ: „ще ми костува“ и се спирашъ, послѣ, като започнешъ да я изказвашъ, помислювашъ: „да прочета еди кой си авторъ и ще разбера“. Този авторъ пъкъ те изпраща при другъ. Хванете единъ авторъ, послѣ другъ, трети, освѣтлятъ ви малко, но най-послѣ ви казватъ: „има нѣщо, което ние не знаемъ.“ А това нѣщо, което ние не знаемъ, това сме самитѣ ние. Ние себе си не познаваме. Тогава ние мязаме на онѣзи двама българи отъ старо врѣме, за които говори една поговорка, че тръгнали тия двама млади за война. Въ римско врѣме било това. Тѣ били млади, но слѣдъ като отсѫтствували дълго врѣме, около 40 години, израстнали имъ дълги бради и мустаци. Като се видѣли единъ день въ огледалото, не се познали и се запитали: „дали сме ние? Ще провѣримъ този фактъ, ще отидемъ при нашитѣ жени.“ Отишли при женитѣ си и ги запитали: „вашитѣ мѫже имаха ли бради?“ Не, нашитѣ мѫже бѣха млади, безъ бради и мустаци. „Тогава не сме ние“. Сега нѣкой се върне, дойде съ мустаци и брада и казва: „я ми кажи дѣ съмъ билъ!“ Казвамъ: въ римскитѣ легиони, да воювашъ. Обръсни мустацитѣ си и хвърли брадата! Но все пакъ има нѣщо, което се е измѣнило, рѫцѣтѣ огрубѣли, лицето не е тъй гладко и тогава женитѣ казватъ: „това не сѫ нашитѣ мѫже, нашитѣ мѫже бѣха млади, а тия сѫ стари“. Тогава какъ ще познаемъ истината? Христосъ казва: „дай си пръста тукъ!“ То е външната страна. „Положи го!“—Дѣ? — „Вижъ рѫцѣтѣ ми! Рѫцѣтѣ ми вижъ най-първо!“ Сега, съврѣменнитѣ хора, като се срѣщнемъ, казваме: „дай си рѫката тукъ!“ Питаме се: „какъ сѫ баща ти, майка ти.“ Слѣдъ като се рѫкуваме, казваме си името, и като си туримъ пръста въ тази рана, на нищо не обръщаме внимание и пакъ не се познаваме. Ние не обръщаме внимание, запримѣръ, като хванешъ рѫката на нѣкой човѣкъ да се рѫкувашъ, каква е тя. „Ама рѫкуването е обичай“, казвате. Ти като хванешъ този човѣкъ, ще видишъ неговата рѫка мека ли е или е корава, топла или студена, влажна или суха. Това сѫ отличителни качества на човѣка. А ти, слѣдъ като се рѫкувашъ съ нѣкого, питатъ те: „каква му бѣше рѫката?“ Не зная, рѫкувахъ се съ него. Слѣдъ туй не можешъ да го познаешъ. Ти ще вложишъ рѫката си въ тази рана за да го познаешъ. Попитай го: „кой си ти?“ — Азъ съмъ този. Кой? — „който бѣхъ горѣ на кръста“. — „А отъ тази дупка има малко кръвчица“. Въ тази дупка азъ влагамъ закона, че като близнешъ кръвчицата на човѣка, тя дава сила. Нали? Нали е казалъ Христосъ на едно мѣсто въ Писанието: „ако не пиете кръвьта ми и не ядете плътьта ми, нѣма да имате животъ вѣченъ“. Ако днесъ би дошълъ Христосъ и би изказалъ тѣзи думи, биха го затворили и нашитѣ психиатри кой знае какъ биха се изразили за нашето ново гледище. А когато лѣкаритѣ чрѣзъ своитѣ помпи изкарватъ кръвьта на хората навънка, затова и не се мисли. „Дай рѫката си тукъ и тури я въ ребрата ми, и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ“. Значи, тури рѫката си при сърцето ми. Важнитѣ думи тукъ сѫ: „невѣренъ и вѣренъ”. Има два вида невѣрие или безвѣрие, има и два вида вѣра. Може да вѣрвашъ въ доброто и да не вѣрвашъ въ злото, а може да вѣрвашъ въ злото и да не вѣрвашъ въ доброто. И слѣдователно, ако те убѣждавамъ сега да не вѣрвашъ въ злото, тогава невѣрието е положително; ако нѣкой сега те убѣждава да не вѣрвашъ въ доброто, да имашъ невѣрие къмъ доброто, а вѣра въ злото, тази вѣра е отрицателна. Слѣдователно, нѣкои казватъ да вѣрвашъ и да не вѣрвашъ. Зависи: нѣкой пѫть невѣрието е полезно, а нѣкой пѫтъ вѣрата е врѣдна; нѣкой пѫть вѣрата е полезна, а невѣрието — врѣдно. Това сѫ пакъ мои заключения, това сѫ аргументации. Азъ не правя разлика между вѣра и невѣрие. За мене важи частицата „не“. Тя е единъ елементъ, който носи въ себе си киселина. Слѣдователно, отъ невѣрието като извадишъ киселината („не“), всички други елементи сѫ на мѣстото си. Като извадишъ отъ невѣрието „не“ - то, то остава безопасно, а като туришъ „не“ - то, то става опасно. И ние винаги казваме: „не, да“. Защо като казваме „не“, не разбираме „да“, и защо като казваме „да“, не разбираме „не“? — Защото вибрациитѣ на „не-то“ означаватъ чисто отрицателни качества. Думата „не“ означава двѣ противоположни величини, двѣ противоположни истини, на които трѣбва едно мѣсто, или трѣбва единъ умъ, за да минешъ отъ едно състояние въ друго и да примиришъ тѣзи двѣ противорѣчиви истини, които нѣматъ допирни точки. „Не“ означава два брѣга, между които тече вода, и слѣдователно, онзи, който не знае да плува, той всѣкога ще се удави въ тази рѣка, затова трѣбва да има мостъ. Онѣзи, които се занимаватъ съ отрицателни мисли, трѣбва да бѫдатъ здрави хора и да иматъ свѣтли умове. Сега Христосъ казва: „не бѫди невѣренъ, но вѣренъ, слѣдъ като си направилъ опита“. Значи, трѣбва да направишъ опита. Азъ искамъ да направя едно разграничение въ днешната си бесѣда. Мнозина се спиратъ и казватъ: „това е едно заблуждение което се проповѣдва днесъ тамъ“. Заблуждение? Ако азъ посѣя на нивата моето жито по това „глупаво“ учение и то израстне и даде една педя класове съ стотина зърна всѣки класъ, а ако „по-хубавото“ ваше учение израстне единъ класъ съ голѣмина 5 с.м. и въ всѣки класъ има само по 20 зърна, питамъ тогава, отъ чисто икономическо гледище, кой е на правата страна? Но ще каже нѣкой: „тъй, нашиятъ житенъ класъ дава 20 зрънца, но тѣ сѫ пълни, хубави, а вашитѣ сѫ хилави“. Добрѣ, и на този опитъ съмъ съгласенъ. Ще направимъ хлѣбъ, и съ този хлѣбъ ще хранимъ болнитѣ хора, най-хилавитѣ хора, и ще видимъ съ кой хлѣбъ ще оздравѣятъ най-скоро хората. На опитъ ще подложимъ това. Ако тѣхниятъ хлѣбъ изцѣрява хората по-бързо, тѣ сѫ на правата страна, отъ това ще признаемъ правотата на учението имъ, но ако нашиятъ хлѣбъ изцѣрява болнитѣ по-скоро, ние сме на правата страна. Тъй седи въпросътъ. Ние ще провѣримъ това, а нѣма да се оставимъ на вѣрвания. Въ насъ нѣма вѣрвания. Христосъ казва: „тури сега пръста си въ ребрата ми и не бѫди невѣренъ, а вѣренъ“. Слѣдъ като си направилъ опитъ, бѫди вѣренъ и не поддържай вече своето невѣрие. Сега, отъ противоположния лагеръ ни казватъ: „вие вѣрвайте въ това, което светитѣ отци сѫ писали“. Ние ще повикаме светитѣ отци, ще туримъ пръста си въ ранитѣ имъ и тогава ще повѣрваме. Врѣме е вече всички свети отци и апостоли да дойдатъ въ този свѣтъ и да засвидѣтелствувать истината тъй, както Христосъ я засвидѣтелствувалъ. И всѣки отъ васъ, който се каже, че е християнинъ, нека дойде да тури пръста си и да засвидѣтелствува. Ако дойде нѣкой невѣрникъ Тома и ви запита: „вѣрвашъ ли въ Христа?“ Не, това е второстепененъ въпросъ. Той трѣбва да ви запита: „въ твоята душа живѣе ли Божествениятъ Духъ, и Божествената Любовь проявява ли се“? Какъ ще обяснишъ на този човѣкъ? Ще му кажешъ: „дай си тукъ пръста въ рѫцѣтѣ ми и въ ребрата ми, и ще познаешъ“! Има едно прѣдание, то е мое, не е провѣрено и за пръвъ пѫть ще го чуете сега. Ще кажете: „какво ли е туй прѣдание? Чудно трѣбва да е“! Много просто прѣдание. То е слѣдното: една чужденка, бѣдна жена, дълго врѣме търсила Христа, за да я излѣкува, но не могла да го намѣри. Когато приковавали Христа на кръста, тя чула това, отишла на мѣстото, дѣто ставало приковаването и започнала да плаче, че било късно и нѣма да може да я изцѣри. Като я видѣлъ, Христосъ помолилъ войницитѣ да освободятъ едната му рѫка, положилъ я на главата на жената и я изцѣрилъ като ѝ казалъ: „иди и живѣй, споредъ вѣрата въ любовьта“. Сега, вие всичко направяте, но туй не може да направите, нали? Че не можете да го направите всѣки день фактитѣ ще свидѣтелствуватъ противъ васъ. Вие сте неразположени, дълго врѣме сте го търсили, намѣрите го, но той ви казва: „не видишъ ли, че азъ съмъ прикованъ на кръста, дълго врѣме страдахъ“. Не, ще кажете на войницитѣ: „освободете ми едната рѫка!“ Ще кажешъ: „тури си пръста между ребрата ми, да познаешъ. че азъ съмъ тозъ“. Въ това има една велика философия. Когато започнете да разбирате живота тъй умно, само тогава съврѣменниятъ християнски свѣтъ ще се видоизмѣни, ще се видоизмѣнятъ и сърцата и умоветѣ на хората. Съ сегашнитѣ вѣрвания, съ сегашнитѣ начини не може. Азъ чета една брошура на евангелиститѣ, въ какво стои правотата на Христовото учение. Слѣдъ като прочетохъ брошурата, казвамъ: „всичко сѫ казали, но не и истината“. Не сѫ казали: „отковете ми рѫката да излѣкувамъ тази болна жена“. Тамъ се казва какъ сѫ гонили вѣрвашитѣ, какъ сѫ прѣслѣдвали църквата. Всичко туй разбирамъ. Ами кого не гонятъ въ този свѣтъ. Сега ние нѣма какво да се хвалимъ, защото има свѣтски хора, които сѫ страдали повече отъ религиознитѣ. Колко души има въ затворитѣ! Тѣ страдатъ и азъ страдамъ. По какво можемъ да се отличимъ? По това ли, че ти си затворенъ заради Христа? Това е въпросъ, дали ти си затворенъ заради Христа. Може да се провѣри това. Ако ти, като си закованъ, помолишъ войницитѣ да ти освободятъ едната рѫка, за да излѣкувашъ жената, а послѣ пакъ туришъ рѫката си горѣ, да изтърпишъ до край твоитѣ мѫчения, ти си затворенъ заради Христа. Ние, съврѣменнитѣ хора, — турямъ и себе си съ васъ заедно, защото, ако кажа „вие“, ще кажете: „а, вие, а пъкъ ти?“ е, ние,— ние нѣмаме тази доблестъ въ себе си, искаме Господь да слѣзе при насъ. И евангелиститѣ пѣятъ една пѣсень: дохожда единъ ангелъ, взима една душа, пригърне я и я носи на рѫцѣтѣ си горѣ на небето. Но знаете ли каква е тази душа, която ангелътъ носи горѣ на небето? Тя е една страждуща душа, която е измила своитѣ грѣхове чрѣзъ страдания. Само нея, само чисти души носи ангелътъ. А онѣзи души, които сѫ грѣшни и не сѫ измити, стоятъ още съ хиляди вѣкове като червеи въ земята. Ангелътъ дойде и имъ казва: „не си чистъ, не мога да те взема още на небето.“ — „Ахъ, да има единъ ангелъ да ме пригърне!“ Да, но и ти трѣбва да имашъ чистота. И ти трѣбва да имашъ рѫцѣ да пригърнешъ този ангелъ. Ангелитѣ сѫ опитали нашето изкуство. Знаете ли въ какво положение се намираме? Въ положението на единъ змиеукротитель, който често правилъ опити съ една отъ своитѣ змии — боа. Каралъ я често да се завива около него, и когато ѝ заповѣдаль, да се развие. Единъ день тя се обвила около него и той започналъ да ѝ заповѣдва да се развие, но тя не го послушала, стиснала го добрѣ, и всичкитѣ му кости станали на парченца. Та често и ние, въ името на любовьта, строшаваме много кости. Азъ съмъ опиталъ хората, зная ги сега, и като ги срѣщна, зная ги отъ кой чешитъ сѫ. За нищо не мога да се излъжа. Опиталъ съмъ и мѫже и жени, опиталъ съмъ всички горчиви нѣща и виждамъ, че, въ името на Бога, сѫ извършени хиляди прѣстѫпления. Никой ангелъ не може да се излъже. Азъ казвамъ: „ако искашъ да ме опитвашъ, нѣма защо да ме пипашъ. Ако ти трѣбва кръвчица, азъ ще ти дамъ колкото искашъ“. Ти си намислилъ да направишъ едно прѣстѫпление, по-хубаво го кажи, а не да направишъ двѣ прѣстѫпления. Искашъ да ме изядешъ, кажи го това, а не като искашъ да го направишъ, мислишъ какъ да го скриешъ. Но да ми казвашъ, че нѣма да ме изядешъ и да ме изядешъ, това сѫ двѣ прѣстѫпления, които никога не се прощаватъ. Като изядатъ и тебе, и като прѣминешъ на другата страна на живота, Господь ще ти каже: „сега ти прощавамъ“. Тогава и двамата, и този, който те изяде, и ти, когото изядоха, като двама фалирали търговии ще започнете живота наново. Като направишъ едно зло, по- добрѣ си кажи. Тогава Господь ще ти прости. А сегашнитѣ хора 100 души изяли, и искатъ Господь да ги прости. Искатъ Христосъ да ги прости. Христосъ е вѣчна Любовь, той не прощава! Той казва: „този братъ дайте да го изядатъ“. Ами по-раншнитѣ християни въ римската арена не ги ли разкѫсваха звѣрове, кучета? Какви ли не страдания прѣтърпѣха тѣ! Защото бѣха грѣшници. Христосъ имъ каза: „по кой начинъ искате да изкупите вашитѣ грѣхове?“ Разкѫсваха ги звѣрове. Тежко, но тия светии заслужиха тия страдания, дадоха добъръ примѣръ. Казваха, че „кой каквото прави, такива послѣдствия ще носи“. Тѣ си изплатиха кармата по този начинъ. А сега ние проповѣдваме едно учение на Любовь. И казвамъ: „азъ проповѣдвамъ Любовь.“ За кои? — Не за ония, за които има Любовь, а за онѣзи, за които нѣма любовь въ свѣта, които сѫ въ дисхармония съ нея. Нѣма по-страшна сила отъ любовьта, когато си въ дисхармония съ нея. Слѣдователно, животътъ въ свѣта не е нищо друго, освѣнъ да вършимъ всичко въ една и сѫща посока съ своитѣ стремежи и цѣли и тогава ние нѣма да си противодѣйствуваме. Но когато въ насъ цѣлитѣ се различаватъ и сѫ диаметрално противоположни, тогава ще има насилие, постоянно ще има борба, единъ пѫть ще излъже другия, вториятъ — третиятъ, третиятъ — четвъртиятъ, нѣма да говорятъ истината. Щомъ двама християни не могатъ да се примирятъ заради Бога, това показва, че тѣхнитѣ цѣли сѫ различни. Щомъ двама души не могатъ да се разбератъ, тѣхнитѣ цѣли сѫ различни, между тѣхъ не е Господь. Тѣхниятъ Господь е свещениятъ егоизъмъ. Евангелската и католишката църква не могатъ да се примирятъ. Народътъ се примирява, но свещеницитѣ, служителитѣ, които водятъ паството, не могатъ да се примирятъ. Единъ евангелски проповѣдникъ не бѣше допуснатъ да служи въ една правовѣрна църква, защото трѣбвало да го рѫкоположатъ. И единъ православенъ свещеникъ, ако отиде въ нѣкоя евангелска църква да служи, нѣма да бѫде допуснатъ, защото трѣбва да мине прѣзъ сѫщата процедура. Нѣмамъ нищо противъ това, но казвамъ, че всичко се е материализирало, Христосъ се е обърналъ на златни кръстове, на златни одежди, всичко отвѫтрѣ е излѣзло навънка. Одежди, кръстове, светии, всичко е златно. Ако отидете въ нѣкоя евангелска църква, съ стиховетѣ на библията е облѣчена цѣлата църква, но като погледнешъ въ сърцата на хората, стиховетѣ ги нѣма тамъ. Казватъ: „ти вѣрвашъ ли въ златния кръстъ?“ Вѣрвамъ, какъ не! „Той е златенъ, знаешъ ли колко струва?“ — Какъ да не вѣрвамъ, за 1/2 година може да ме осигури. Е, хубаво, елате при мене безъ този златенъ кръстъ! Ела при мене и ми кажи: „вѣрвашъ ли?“ Защо да вѣрвамъ въ тебе, ти гарантъ можешъ ли да ми станешъ? „Не“, — не вѣрвамъ тогазъ. И ние, съврѣменнитѣ християни, искаме сега да приложимъ какво е искалъ да каже Христосъ. Христосъ искалъ да каже слѣдното: въ свѣта има само една цѣль— да се приближатъ хората къмъ Бога, отъ когото излиза Духътъ, който дава животъ. И този Богъ е любовь, а тази любовь съдържа въ себе си всички методи, всички начини, всички условия, чрѣзъ които човѣшката душа може да се развие, за да бѫдемъ щастливи и радостни. Слѣдователно, Христосъ казва: само любовьта съдържа въ себе си всичката велика наука да направи хората плачливи, да се обичатъ. Когато казвамъ да се обичаме, вие отговаряте: „нима не знаемъ обичьта и че трѣбва да се обичаме“?—Не я знаете. Трѣбва да се научите какъ да обичате. Това сѫ методи. Азъ казвамъ: какъ ще обичашъ човѣка, ти научи ли го да не лъже? Ние казваме на дѣцата: „нѣма да лъжешъ“, и тамъ си остава, „нѣма да крадешъ“, и тамъ си остава. Но по кой начинъ да не краде, да не лъже? Методитѣ трѣбва да научи! Ние казваме: да се обичаме. — „Какъ?“ — Какъ ли? Е, хубаво, ето какво изисква любовьта: допуснете, че азъ съмъ писатель или единъ проповѣдникъ, животътъ ми е много добрѣ уреденъ, кѫщата ми много добрѣ мобилирана, леглото ми е добро, удобно, искамъ самъ да спя на него, да нѣма никой другъ при мене, флуидитѣ ни да не се смѣсватъ, за да не изгубвамъ силата си и казвамъ: въ моята стая никой не може да влѣзе, и проповѣдвамъ на хората за любовь отвънка. Това е старото учение. Е, хубаво, една сестра, която вѣрва въ старото учение, дошла на гарата отъ нѣкѫдѣ, никой не я приема, а вънка дъждъ, снѣгъ, и тя похлопа на моята стая, ако азъ ѝ кажа: не ме безпокой, ела утрѣ, за утрѣ имамъ важна тема, готвя проповѣдъ, това любовь ли е? Азъ ще оставя бесѣдата си, ще оставя всичко друго, ще я приема, ще ѝ стопля вода, ще я нахраня, ще ѝ дамъ моето легло, а азъ ще дежуря и ще ѝ кажа: „сестричко, нѣма нищо, азъ се радвамъ, че ти отъ толкова години не си дошла, сега те намѣрихъ, изгубена бѣше“. И обуща ще ѝ дамъ, ще ѝ дамъ дрехи да се облѣче. Ако ѝ е нужно учение, на училище ще я пратя. Ще кажете: „можемъ ли да направимъ всичко това ние“? — Можемъ, можемъ. Това е новото учение, това е учението, което Христосъ проповѣдва. Казвате: „само майкитѣ могатъ да направятъ това за своитѣ дѣца, които тѣ сѫ родили“. Азъ виждамъ много майки, които това не вършатъ. Една майка ще отхрани днесъ дъщеря си и послѣ ще ѝ каже: „слушай, ти гледай да се хранишъ добрѣ, да се харесашъ“. Послѣ ще гледа да дойде нѣкой късметлия да я продаде нѣкакъ си. Той ще гледа здрава ли е, пълничка ли е, ще може ли да готви, има ли прикя, има ли повече пари, това-онова, най-послѣ ще прати сватове и ще гледатъ да се оженятъ. Оженятъ се, но слѣдъ 2-3 мѣсеца виждашъ я нещастна, върне се при майка си, която казва: „непрокопсана е“. Когато майката роди една дъщеря, тя не я ражда да се жени, разбирате ли? Споредъ Христовото учение, тя ражда една дъщеря и я учи да обича Господа, да изпълнява волята Божия, а само Господь жени хората въ свѣта, нито владици, нито попове иматъ това право. Никой нѣма право да жени дъщеря си, освѣнъ Онзи, който я изпратилъ на земята. Само Той има право. Тъй говори новото учение. Вслѣдствие на това, понеже ние вършимъ извѣстни прѣстѫпления, които Богъ не е санкциониралъ, затова идатъ и тѣзи страдания. Ние постоянно вѣнчаваме и развѣнчаваме, обаче, ние нѣмаме право нито да вѣнчаваме, нито да развѣнчаваме, а имаме право само да санкционираме туй, което Богъ е прѣдвидѣлъ. И когато Христосъ казва на Тома: „ела и тури пръста си въ рѫцѣтѣ ми, ела и тури рѫката си въ ребрата ми и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ, и знай, че азъ съмъ този, който бѣхъ горѣ на кръста и пострадахъ“, заради кого? — Заради тѣзи, които не вѣрваха. Тогавашнитѣ християни, които сѫ заминали на небето, вече сѫ оправени и мислятъ като насъ, но тѣзи, които сѫ на земята, не сѫ оправени. И вие ще се оправите. Азъ не казвамъ специално за васъ. Нѣкои отъ васъ сте оправени, нѣкои отъ васъ не ви достига още малко, една стѫпка. Вие седите и казвате: „по кой начинъ да се изпълни волята Божия?“ Чакате и си казвате: „азъ нѣмамъ разположение“. Не, волята Божия не се изпълнява само съ разположение. И при разположение и при неразположение трѣбва да се върши волята Божия. Казвате: „азъ не мога да правя добро, защото не го усѣщамъ въ душата си“. Е, хубаво, когато вълкътъ има едно усѣщание, какво прави? — хване овцата и я изяде. Когато имаме едно усѣщане, то не е доказателство, че трѣбва да се извърши нѣщо. Когато пъкъ имаме неразположение, поне е доказателство, че не трѣбва да се извърши нѣщо. Нѣкога неразположението може да е негативно. Нѣкой казва: „не съмъ разположенъ да говоря истината“. Именно когато ти си неразположенъ за истината, изкажи я, направи я. Нѣкой казва: „азъ не мога да любя, не е въ естеството ми, азъ съмъ човѣкъ, който мисли“. А именно, че любовьта минава прѣзъ ума. Който има умъ, трѣбва да люби. Ако мислишъ безъ да любишъ, азъ бихъ казалъ, че ти не си отъ най - умнитѣ хора, не мислишъ. Най-великият аргументъ за това, че Богъ, който е най-умното сѫщество въ свѣта, който е родилъ всички други сѫщества е, че за Него се казва, че е Богъ на любовьта, защото най-много люби. Слѣдователно, най-великото, най-мѫдрото нѣщо въ свѣта е любовьта. А ние казваме: „азъ съмъ сѫщество интелигентно, което не трѣбва да люби“. Извинете ме, ще ви кажа, че вие не сте интелигентни, нѣмате никакъвъ умъ. Защото онзи, който е създалъ свѣтоветѣ, който е направилъ всичко, той е Богъ на любовьта, далъ е всички жертви, а ти единъ пигмей съ своя умъ казвашъ, че не можешъ да любишъ. Защо? — Защото си ималъ умъ. Владиката не могълъ да люби. Защо? — Защото седѣлъ много високо, не могълъ да слиза долу. Да, ти си единъ владика, голѣмъ човѣкъ, не можешъ да любишъ. Господь отгорѣ, отъ небето, е слѣзълъ, въплътилъ се е долу на земята, приковали сѫ го на кръста като слуга, а ти като единъ владика, като господарь, сгърнешъ рѫцѣ и казвашъ, че не можешъ да се занимавашъ съ дребнавости. Не е право туй. Въ туй нѣма никаква философия. Друго е, ако не можешъ да обичашъ. Това твое учение принадлежи на лѣвата страна. „Тури пръста си на раната !“ — Кѫдѣ? — Въ волята Божия, въ сърцето Божие, да знаешъ, че Богъ е Любовь, да видишъ тия рѫцѣ, които пострадаха, да пипнешъ тия ребра, които пострадаха за любовьта. Нѣкой казва: „азъ се въодушевлявамъ отъ тая любовь“. Тия рани на рѫцѣтѣ ми защо сѫ? — Защото се въодушевихъ отъ тази Любовь. Казваме: „колко великъ е Христосъ!“ Да, въодушеви се отъ тази любовь. Да, въ любовьта си трѣбва да бѫдемъ велики. По какво можемъ да бѫдемъ велики? Ние по умъ не можемъ да бѫдемъ велики, но по сърце и по душа всички можемъ да бѫдемъ велики. Разправятъ за единъ древенъ царь Ида-Мури, че ималъ синъ много ученъ и даровитъ. Синътъ започналъ да пише една велика книга на живота, защо сѫ създадени мѫжетѣ и женитѣ и какво е тѣхното прѣдназначение. Споредъ обичая на това царство, бащата, когато оженилъ своя синъ, далъ му една свѣщъ, съ която дълги години могълъ да си свѣти, но мѫжътъ и жената трѣбвало да употрѣбяватъ само една свѣщь. Единъ мѣсецъ слѣдъ като се оженилъ царскиятъ синъ, запалилъ тази свѣщъ, отворилъ книгата си да чете първитѣ думи на своята любима, но вижда единъ пасажъ не написанъ, искалъ да го допише. Въ туй врѣме дохожда една гостенка на жена му, тя влѣзла въ стаята, вземала свѣщьта и мѫжътъ ѝ остава на тъмно. Тази нейна другарка гостенка донесла една своя книга и взела да ѝ чете. Минава часъ, два, не донесли свѣщьта. На царскиятъ синъ домѫчнѣло и започналъ да плаче. Дохожда при него една негова другарка отъ дѣтинство и го пита: „защо плачешъ?“ — Безъ свѣщь съмъ, не мога да допиша това, което ми трѣбва, въ тъмнината. „Дѣ е свѣщьта ти?“ — „У жена ми, тя се разговаря съ своята другарка“. Сега схващате ли дѣ отива тази философия? Една свѣщь е далъ Господь и на мѫжа и на жената, единъ свѣтилникъ. Сега между мѫже и жени има борба въ свѣта. Свѣтилникътъ е единъ, но ако женитѣ взематъ свѣтилникътъ и отидатъ въ своята стая, мѫжътъ остава на тъмно. Ако мѫжетѣ взематъ свѣтилникътъ и отидатъ въ своята стая, женитѣ оставатъ на тъмно. И до сега този свѣтилникъ е ходилъ ту въ стаята на мѫжа, ту въ стаята на жената: и когато този свѣтилникъ е при мѫжетѣ, тѣ сѫ въодушевени, тѣ сѫ културни, драскатъ ли, драскатъ, а когато женитѣ го взематъ, тѣ пишатъ, и тѣ сѫ културни. Но въ бѫдеще мѫжетѣ и женитѣ ще си турятъ тази свѣщь на една маса и въ една стая заедно ще пишатъ и ще четатъ, каквото сѫ писали. Слѣдователно, Христосъ е слѣзълъ на земята и казалъ на Тома и на жена му: „тури си пръста въ рѫцѣтѣ ми, тури си рѫката въ ребрата ми и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ“. Тома ималъ и жена, защото Христосъ мѫжъ безъ жена и жена безъ мѫжъ не приема. Понеже викнатъ Тома, казва му: „тури си пръста! Ти вѣрвашъ ли?“ — Вѣрвамъ. Бѫдете сигурни, че само една свѣщь има, тя е запалена отъ Божията Любовь. Нѣма друга запалена свѣщь! Слѣдователно, всички вие, мои братя, трѣбва да запалите тази свѣщь съ великата Божествена Любовь, но да е близо до васъ тази свѣщь. И мѫже и жени трѣбва да четете тази свещена книга, но трѣбва да я четете само при свѣщь, запалена чрѣзъ любовьта, и тогава ще я разберете; дълбокия смисълъ на всѣка една дума ще се разцъвти, тъй както всѣко едно житно зрънце, и както всѣко едно цвѣте. И тогава ще видите този красивъ свѣтъ. Къмъ тѣзи мѫже и жени се обръща Христосъ и казва: „елате вие, невѣрващи!“ Казвамъ и на васъ сега: днесъ Христосъ Ви приканва, мѫже и жени, нали искате да служите Христовото учение, т. е. да снемете рѫката отъ кръста и да изцѣрите жената и слѣдъ това пакъ да ви приковатъ? Да турите пръста си въ рѫцѣтѣ му и да ви пита: „отъ сега нататъкъ ти готовъ ли си да живѣешъ по любовь съ своята възлюблена?“ — Готовъ съмъ, Господи. „Извикай и жена си, нека дойде твоята възлюблена, тури си пръста въ моето сърце: ти готова ли си отъ сега нататъкъ да живѣешъ въ тази велика Божия Любовь?“ — Готова съмъ. „Бѫдете благословени отъ мене, идете и проповѣдвайте това ново учение и носете тази свѣщь, за да могатъ всички чрѣзъ нея да дойдатъ до истинското познание на Божията Любовь!“ Сега вие ще се въодушевите, но мене въодушевлението не ме радва. Когато богатиятъ отъ имането си дава, това не ме очудва ни най-малко, но когато онзи бѣденъ човѣкъ, който си вземалъ мотиката и отива на работа, като ме срѣщне, веднага напуща работата си и идва да ми услужи, мене това ме очудва. Ние именно трѣбва да бѫдемъ като този послѣдния. Азъ често съмъ виждалъ прости работници, взели мотиката, отиватъ на работа, но напушатъ работата си и отиватъ да разправятъ нѣкому нѣщо, услужватъ му, а съ това изгубватъ нѣколко часа. По-богатиятъ човѣкъ казва: „мене врѣмето ми е скѫпо“. А врѣмето въ свѣта е създадено само за Бога. Петь минути прѣкарани въ Любовь, струватъ повече, отколкото хиляди години безъ нея и отколкото всичко друго въ живота. Разбирате ли? Петь минути прѣкарани въ Божията Любовь струватъ хиляди години. Слѣдователно, вие тѣзи петь минути готови ли сте да ги прѣкарате въ любовь? Азъ бихъ прѣдпочелъ да прѣкарамъ петъ минути въ Божията Любовь, отколкото да ме коронясватъ като царь и да получа наслѣдсвото на цѣлия свѣтъ. Защо ми е това наслѣдство, защо ми е тази корона? Какво ще направя като царь? — Ще обѣся хиляди души. Какво ще направя като богатъ? Ще изнасиля 100—200 души и ще отида като грѣшникъ на онзи свѣтъ. Ако прѣкарамъ 5 минути въ Божията Любовь, ще туря брата си на моето легло въ стаята ми. Той ще стане свѣжъ, бодъръ и като ме види, ще каже: „вѣрвамъ, Господи, въ сърцето ти, въ рѫцѣтѣ ти, въ любовьта ти, защото ти съ дѣлата си го доказвашъ.“ Сега вие си казвате: „дѣ е Христосъ, сега да ни се яви!“ Да се яви сега Христосъ съ Ангели, ще има треперене и ще повѣрвате. Какъ да не повѣрвате! Ще кажете: „сега въ затвори ще ни турятъ“, Христосъ нѣма да постѫпи тъй. Ако е за затвори, Христосъ си има тукъ свои ангели и закони, тѣ ще изпълнятъ това, ще ви турятъ въ затвори, а ако иска да покаже новото учение, Христосъ нѣма да се яви съ ангели, съ корона, а ще го приковатъ на кръста, ще спусне рѫката си отъ кръста и ще каже: „ела по-близо!“ Ще положи рѫката си отгорѣ, и послѣ пакъ ще я дигне. Ако разберешъ смисъла на тази Любовь, ти ще тръгнешъ. Накѫдѣ? — Въ правия пѫтъ. А тоя правъ пѫть наричамъ пѫтя на Божествената Любовь Този пѫть е вѫтрѣ. Вие ще кажете: „а, не, горѣ е.“ Вѫтрѣ, вѫтрѣ е този пѫть. Когато го намѣримъ, той дава най-голѣмиятъ мирь, най-голѣмата радость, каквато нѣкога човѣкъ може да почувствува. И казвамъ сега на всинца ви, накѫдѣ трѣбва да вървите. Казвате: „какво учите вие?“ — азъ уча, въ резюме, слѣдното: че всички хора трѣбва да иматъ по една свѣщь, запалена отъ Божията Любовь. Тази свѣщь трѣбва да бѫде тъй високо, да свѣти на всички ви, и безъ да я засѣгаме, безъ да пипаме фитила ѝ, да видимъ отъ какво вещество е направена. Да свѣти и всички да се радваме! На такъва свѣщь може да проповѣдваме. А свѣщи, които всѣки може да носи, да пали плѣвници съ тѣхъ, това не сѫ божествени свѣщи, това сѫ свѣщи, изобрѣтени само отъ вашия умъ. Слѣдователно, Божествената Любовь приканва всинца ви къмъ туй здраво учение. Когато ние го приложимъ, ще бѫдемъ всички здрави, а сега има опасность. Азъ даже не си правя илюзия, виждамъ, че когато проповѣдвамъ на хората любовь, мнозина страдатъ, не разбиратъ учението, а само се въодушевяватъ. Най-първо, твоятъ умъ трѣбва да е на мѣстото си, и Божията Любовь трѣбва да минава прѣзъ ума ти. Минава ли отвънка, заобикаляли го, ти си на опасенъ пѫть. Божията Любовь трѣбва да мине прѣзъ човѣшкия умъ, прѣзъ него да се прояви. И тъй: ако Богъ, най-умното, най-великото сѫщество, казва, че е Любовь, то ние, които искаме да го слѣдваме, и ние трѣбва да прѣдставляваме тази любовь. „Дай си тука пръста и вижъ рѫцѣтѣ ми; и дай рѫката си и тури въ ребрата ми; и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ!“ Сега, азъ днесъ ви пожелавамъ, като се върнете дома, да ви повика Христосъ и да ви каже: „Тома (защото повечето отъ васъ сте томовци), ела самъ тукъ, положи рѫката си въ ребрата Ми и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ!“ „Хайде и Томовата жена нека дойде“, „хайде и ти сега тури рѫката си въ ребрата Ми и не бѫди невѣрна, но вѣрна“! Бѫдете сега вѣрни! Вѣрвате ли? — „Вѣрваме, Господи, вѣрваме“. Оставете вашето невѣрие, приемете вѣрата на любовьта и живѣйте, и „азъ ще бѫда съ васъ отъ сега до скончанието на вѣка“. Една малка забѣлѣжка. Искамъ да ви прѣдпазя отъ едно заблуждение, като казвамъ: „Христосъ да дойде“, вие ще кажете: „нима Христа ние до сега не го познаваме“? Тома три години вървеше съ Христа Въ познаването на Христа имаше нови фази. Тома познаваше Христа, но не познаваше този Христосъ на Любовьта. Когато го позна, той каза: „Господь мой, Богъ мой“! Не да познаваме историческия Христосъ, но да познаваме този Христосъ, който сега се проявява, Христосъ на великата Любовь, която дѣйствува вѫтрѣ въ насъ, вѫтрѣ въ свѣта. Това не е единъ упрѣкъ, да кажемъ, че не познаваме Христа, но Христосъ като Любовь малцина го познаватъ. Слѣдователно, туй е необходимо — да познаемъ този Христосъ като любовь и да имаме смѣлостьта на Тома, да си туримъ пръста въ рѫцѣтѣ Му и рѫката въ ребрата Му и да кажемъ: „Господь мой, Богъ мой!“ * Бесѣда, държана на 16. IV. 1922 год. въ гр. София. ------------------------------ [*] Ев. Йоана — 20 ; 27.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Волята на Отца „Защото слѣзохъ отъ небето, не моята воля да сторя, но волята на Тогози, който ме е проводилъ“. Ще прочета часть отъ 6 гл. отъ Ев. на Йоана. Тукъ се спиратъ мнозина и казватъ: да повѣрваме въ Исуса и ще се свърши работата. Не това. Да повѣрватъ хората въ Любовьта, да я възприематъ и усвоятъ. Не приематъ ли туй учение, всѣко друго учение е нищо. Исусъ Христосъ, това е символъ на Любовьта. Нѣмате ли Любовьта, никого нѣмате въ свѣта. Воля въ най-простия смисълъ означава актъ, проявенъ на разумния животъ. А въ разумния животъ има 3 основни елементи, три основни проявления, отъ които ние заключаваме: разумниятъ животъ е смисленъ животъ, животъ на разумни желания и разумни дѣйствия. Значи, влиза мисъль, чувствувание и дѣйствие. Но това е само външната страна на живота, защото тия три елементи сѫ прѣходни, не сѫ сѫществени, макаръ че ние се спираме и казваме, че мисъльта е всичко; обаче, нашитѣ мисли постоянно се мѣнятъ: имаме мисли добри, имаме мисли лоши. Слѣдователно, туй, което се мѣни и промѣня въ себе си, не е реално. Като казвамъ не е реално, не че не сѫществува, сѫществува, но е дисхармонично, а разумниятъ животъ подразбира вѣчна хармония въ себе си. Сега Христосъ казва: „слѣзнахъ отъ небето, не своята воля да изпълня, но волята на Онзи, който ме е пратилъ“. И най-голѣмото заблуждение, което днесъ сѫществува въ свѣта, е, че всички ние мислимъ, че на земята никой не ни е пратилъ. И учени и прости, всички сѫ подъ единъ знаменатель. Идете въ гората, попитайте кое и да е птиче: „кой те е пратилъ“? То само ще подскочи отъ едно мѣсто на друго и ще кажа: „азъ“. Попитайте единъ червей: „кой те е пратилъ“? Той само ще се помръдне отъ едно мѣсто на друго и ще каже: „азъ“. Попитайте всѣки другъ: „кой те е пратилъ“? — „търъ търъ“ казва: „азъ“, „азъ“. Елате при хората, попитайте проститѣ хора и тѣ ще ви кажатъ сѫщото, попитайте ученитѣ, всички казватъ: „азъ“, „азъ“. И знаете ли отъ кѫдѣ иде заблуждението? Едно врѣме единъ голѣмъ дяволъ и единъ богъ, двамата се сдружили. Дяволътъ билъ много невѣжа, а богътъ — говоря за старитѣ богове — билъ по-ученъ. Като разсѫждавали и изучавали природата, натъкнали се на себе си: „какъ се явихме ние въ свѣта, какъвъ е нашия произходъ“? Търгватъ тѣ, отиватъ въ гората при единъ великъ мѫдрецъ и му казватъ: „Учителю, я ни кажи кои сме ние“? И той имъ казва: „вие сте това, което сте, намѣрете себе си, азътъ, то сте вие“. И двамата казали: „разбрахме живота: ние сме това, което виждаме“. Дяволътъ, като разбралъ това, дошълъ на земята, направилъ кѫщи, гостилници, кръчми, пече кокошки, гѫски и казва: „азътъ, сир, това, което съмъ, трѣбва да го хранимъ, азъ съмъ всичко въ свѣта“. И направилъ всички гостилници, които сега сѫществуватъ, тигани, тенджери, паници, лъжици, всичкото това изкуство той го образувалъ за ядене и пиене. Той е първиятъ учитель по готварството. И той останалъ такъвъ какъвто билъ — невѣжа, той се задоволилъ съ това и казва: „азъ разрѣшихъ философията на живота: яжъ и пий, другото е празна работа, никакво знание не трѣбва на свѣта“. Като попитате нѣкой материалистъ:какво нѣщо е живота, той ще опече една кокошка и ще каже: това е животътъ. И правъ е до нѣкѫдѣ, но ако туй положение и туй твърдение бѣше вѣрно въ своята основа, то онѣзи, които ядатъ кокошки, трѣбваше да живѣятъ добрѣ, да не боледуватъ, да не умиратъ, а виждаме тия господа, които поддържатъ тази философия, слѣдъ 50—60 г. опѣватъ ги и ги оплакватъ. Какво тогава? Липсва на тази философия нѣщо, този животъ не съдържа всичко. Значи, кокошкитѣ даватъ една липса на елементитѣ. Дяволътъ не се рѣшилъ да разрѣшава по-нататъкъ въпроса, но този богъ, като ялъ и пилъ, не го задоволило това, пакъ се върналъ при мѫдреца, и му казалъ: „какво съмъ азъ“? Мѫдрецътъ отговорилъ: „намѣри какво си ти“! Отишълъ той въ свѣта и разбралъ, че въ човѣка има сили, които дѣйствуватъ при желанията, но видѣлъ, че и въ тия желания пакъ има нѣщо промѣнчиво: нѣкой пѫть човѣкъ е щастливъ, послѣ е нещастенъ, нѣкой пѫтъ е доволенъ, другъ пѫтъ е недоволенъ, и разбралъ, че и тукъ има нѣщо. Пакъ отишълъ при мѫдреца: „Учителю, кажи какво съмъ азъ! Какво е животътъ“? — „Намѣри го, казалъ мѫдрецътъ, иди и го търси“. Отишълъ той и почналъ да мисли, че въ живота има и мисъль. Но разбралъ, че и въ мисъльта има нѣщо промѣнчиво. Отишълъ наново при този учитель и го попиталъ пакъ за сѫщото. „Иди, казалъ мѫдриятъ, и търси живота не въ промѣнчивостьта на нѣщата, но въ всички онѣзи нѣща, които не се промѣнятъ“. И този богъ намѣрилъ и разбралъ, че истинскиятъ животъ нито се ражда, нито умира. Сега нѣкой ще каже: „какъ може туй, да не се ражда? Нали трѣбва човѣкъ да се роди и да умира“. Ние разбираме „раждане“ и „умиране“, това сѫ само една фаза, ограничение на живота. Защо и за какво нѣма да се спирамъ да разправямъ, а ще ви кажа само това: животътъ, това е крѫгъ, единъ конеченъ крѫгъ, направенъ отъ конечни прави линии, а безконечниятъ животъ, това е една безконечна окрѫжность, а безконечната окрѫжность, това е единъ спиралъ. Слѣдователно, този спиралъ, гледанъ отъ горѣ на долу, се показва като окрѫжность. Но човѣкъ трѣбва да излѣзе извънъ тази философия, да разгледа и да види, че животътъ не се състои само отъ единъ крѫгъ, но отъ много крѫгове, които вървятъ нагорѣ и се издигатъ все по-високо, и по-високо. Сега всички, които ме слушате, намирате се въ единъ крѫгъ и казвате: „ние сме хора: мислимъ“. Но знаете ли прѣди 100 г., 1000 год., какви сте били? А прѣди 100 милиона год.? „Аа, ще кажете, преди 100,000,000 год. ние не сѫществувахме“. Азъ ще ви задамъ другъ въпросъ: слѣдъ като заспите и вашето съзнание се изгуби и пробуди и нищо не помните, питамъ, кѫдѣ бѣхте снощи? Защото, ако бѣхте въ тѣлото си, трѣбва да помните? „Незная кѫдѣ бѣхъ“. Ее, може ли туй съзнание тъй да изчезне и да се връща? Кѫдѣ е било туй съзнание? Материалиститѣ ще кажатъ, че нашето съзнание се произвежда отъ мозъчнитѣ клѣтки. Е добрѣ, ако мозъкътъ е единъ факторъ на съзнанието, той трѣбва да седи по-горѣ отъ съзнанието, а въ сѫщность ние виждаме, че не е така. Когато заболѣе мозъкътъ, съзнанието го лѣкува, а когато те заболи рѫката, кой я лѣкува? Съзнанието е, което лѣкува. И доколкото съзнанието е ясно, дотолкова човѣкъ е здравъ! Колкото съзнанието по- вече се замъглява, толкова и по-вече налитатъ болести. Значи, всичко зависи отъ свѣтлината на съзнанието, отъ тази вѫтрѣшна свѣтлина. Слѣдователно, носителитѣ на туй божествено учение трѣбва да пробудятъ въ себе си съзнанието си. Може да направите единъ малъкъ опитъ. Не ви питамъ отъ коя вѣра сте, а отъ кое вѣроизповѣдание — евангелистъ или православенъ, или будистъ или мохамеданинъ, за насъ тия нѣща не важатъ, вие може да приемете каквото искате вѣрую, ние сме хора на живия опитъ и на малкитѣ опити — ние не правимъ голѣми опити. И всѣко нѣщо при насъ е строго математически опрѣдѣлено, всичко подлагаме на опитъ. И всѣкога може да направимъ единъ малъкъ опитъ, да ви докажемъ, че туй, което ние твърдимъ, е една истина, такъва истина, както единъ машинистъ би казалъ за своята машина: тази машина е направена отъ това и това. Този човѣкъ има едно положително знание. Сега, въ математиката има такива задачи, че нѣкой пѫть елементитѣ сѫ неопрѣдѣлени, но все-таки въ математиката трѣбва да има единъ или два елементи, върху които да се гради другото. Може ли да се гради то, ако има все неизвѣстни? Сега, съврѣменнитѣ хора искатъ да разрѣшатъ, какъвъ е смисълътъ на живота. Бога не познаватъ, свѣтлината не познаватъ, а искатъ ангели да станатъ. Да, свѣтлина липсва у хората. И слѣдъ това седатъ и питатъ: „какво нѣщо е Господь“? Започватъ съ това: „я ми кажи, какво нѣщо е Господь“? И мислятъ, че този е единъ отъ най важнитѣ въпроси. Азъ казвамъ: това е най-глупавиятъ въпросъ, по-глупавъ въпросъ отъ тоя нѣма — да питашъ какво нѣщо е Господь. И онзи който задава този въпросъ, е по-бѣденъ отъ фасулъ. За да запиташъ ти, какво нѣщо е Богъ, ти трѣбва да учишъ, да учишъ, да учишъ, и слѣдъ като свършишъ всичкитѣ науки на земята и на небето, само тогава ще зададешъ въпроса, какво нѣщо е Богъ. И знаете ли какъ ще ви отговорятъ? Богъ е Любовь, която трѣбва да опиташъ вѫтрѣ въ себе си. Това е прямия отговоръ! И тогава, казва: „е какво сега като намѣришъ Господа“? Ако си мъртавъ, като го намѣришъ, ще оживѣешъ, ако си бѣденъ, ще станешъ богатъ, ако си глупавъ, ще поумнѣешъ — тѣзи сѫ резултатитѣ. И тогава обратнитѣ резултати сѫ: като намѣришъ Господа, ще излѣзешъ изъ православната църква, ще излѣзешъ изъ евангелската църква, ще излѣзешъ изъ мохамеданската църква, ще излѣзешъ изъ будистката църква, ще излѣзешъ изъ българския народъ, английския, френския и др. И какво ще остане тогава? Ще остане само човѣкътъ, тъй както го е направилъ Господь първоначално, тъй както майка ти те е родила. Това сѫ все пелени, въ които майка ти те е повила. Азъ не казвамъ, че тия пелени сѫ лоши нѣща, прѣкрасни сѫ, имате ги, докато сте дѣца на 6 мѣсеца, прѣкрасни сѫ, този повой е необходимъ, така ще те повиятъ съ него. Но като станешъ на 20 г. момъкъ или мома и да те повие майка ти съ тия пелени, то е смѣшно. Въ сегашнитѣ вѣкове да се говори за пелени е смѣшно. Не се нуждаемъ отъ пелени, а отъ хубави гащи, направени отъ най-хубавъ платъ, и отъ дълги палта, пакъ направени отъ вълненъ платъ, или лененъ или конопенъ здравъ платъ, и този платъ да бѫде тъй широкъ, че да можемъ свободно да се движимъ, а не майкитѣ да казватъ: „чакай, мама, ти не знаешъ, може, да ти се прѣвиятъ крачката“. Когато нѣкой проповѣдва: „търси Господа въ православната църква, тамъ има вѣрую“, или, като дойдешъ при евангелиститѣ — да не мислятъ тия мои братя и приятели, че ги подигравамъ, ще ме извинятъ — казвамъ, колко сѫ смѣшни. Тамъ казва нѣкой: „вѣрвашъ ли въ Господа Исуса Христа“? Казвамъ: ти този Господь виждалъ ли си го? „Тъй вписано въ Евангелието, а то е православно, тъй сѫ писали Св. Отци“. Питамъ жабата, защо крѣчи въ блатото? — „Ее, едно врѣме тъй крѣчеха и дѣдо ми, и баба ми, туй е единъ обичай у насъ“. Туй нѣма никакъвъ смисъль, ако азъ намѣря онзи впрѣгнатъ волъ въ ралото, да го попитамъ какъ си турилъ врата си въ тоя хомотъ, и той казва: „незная“. Трѣбва да го е впрѣгналъ нѣкой, и той казва: „впрѣгнатъ съмъ, ще работя, има една естествена сила, впримчила ме е за врата, нѣщо усѣщамъ и трѣбва да ора, необходимо е, неволя е това“. Да, неволя е човѣшкия остенъ. А ние такива хомоти и остени не искаме. Господь не ги е създалъ. Първоначално Господь е създалъ единъ животъ на любовь и хармония, а ние, когато развалихме тази любовь и хармония, направихме всички хомоти и остени, и казахме: „този хомотъ е необходимъ, този остенъ е необходимъ“. Необходимъ е за воловетѣ, но ако и тебъ турнатъ въ този хомотъ като човѣкъ, тогава ще кажешъ: „може и безъ хомотъ“. Христосъ казва: „азъ дойдохъ да сторя не своята вола но волята на Оногова, който ме е пратилъ“. Значи, пратилъ го е да каже, да изяви неговата воля. И казва въ Писанието: „Богъ привлѣкълъ ви съ нижкитѣ на Любовьта си“. И единствената главна цѣль, за която Богъ е създалъ свѣта, е тази: той иска да ви покаже, че е Любовь! И ако вие ме питате: какъ трѣбва да живѣете, ще ви отговоря, цѣлиятъ ви животъ трѣбва да бѫде едно изявление на тази безконечна и безгранична Любовь, която дѣйствува въ цѣлия космосъ, и всички ваши мисли, чувствувания и дѣйствия трѣбва да бѫдатъ проявление на тази Велика Божия Любовь. Това е смисълътъ! Вънъ отъ тази Любовь, животътъ нѣма никакъвъ смисълъ. И може съ васъ, които ме слушате, да направя единъ опитъ. Единъ опитъ мога да направя, и той е слѣдующиятъ: да ви докажа Любовьта. Когато азъ говоря, не се шегувамъ, и което съмъ говорилъ, азъ го подлагамъ на опитъ. На ония които вѣрватъ, имъ казвамъ: опитайте, ние правимъ опитъ. Да вземемъ единъ 80 годишенъ старецъ, и една мома на 21 година, най-жизнерадостна, и да направимъ опитъ, да вложимъ туй учение, което казвамъ, въ ума на стария, и старото учение въ ума на младата мома: слѣдъ 5 год., азъ ви казвамъ, че стариятъ човѣкъ, съ туй учение, ще се подмлади, а младата мома ще остарѣе. Е, питамъ едно учение, което ви остарява и обезсмисля живота ви, има ли смисълъ да го носите на гърба си? Не! Слѣдователно, ние проповѣдваме едно учение, което вие можете да го опитате. При насъ заблуждение нѣма. При насъ като дойдете, всички заблуждения ще изчезнатъ. Ние не казваме: тъй е искалъ Господь. Като дойде гладниятъ при менъ, азъ не казвамъ, че Господь му е рекълъ да бѫде гладенъ, а ще му кажа: братко, ела, азъ днесъ имамъ случай да ти покажа моята Любовь. Най-първо ще попѣемъ малко съ тебе, вземи моята арфа на 32 струни, и двама ще пѣемъ: той пѣе, азъ пѣя, той пѣе, азъ пѣя. Слѣдъ 1/2 ч. казвамъ: отлично „парче“ е това! Може туй „парче“ да е направено отъ зеле, отъ празъ, пшениченъ хлѣбъ, и той казва: благодаря ти. А сега ние, съврѣменнитѣ философи, като дойде нѣкой гладенъ човѣкъ, ще започнемъ философски и ще кажемъ: ти знаешъ ли, че си единъ голѣмъ грѣшникъ, затуй си изпадналъ до туй дередже, ако бѣше прокопсанъ, майка ти такъва, баща ти, това, онова — ще му четете молитви и той ще търси друго мѣсто, и послѣ ще му разправятъ закона за кармата. Законътъ за кармата се проповѣдва само на сити хора, а на гладни хора нѣма да проповѣдватъ тоя законъ. На бѣдния не му разправяй, защо е бѣденъ. На глупавитѣ хора не разправяй какъ е създаденъ свѣта, то е само за ученитѣ, а на глупавия друго ще кажешъ. На гладния, имате едно добро условие, да му покажете любовьта си. На жадния, имате единъ случай, да му покажете, че го обичате. Не питайте защо е жаденъ. И сега мнозина казватъ: да се превъзпитаме тъй, че като дойде Духътъ въ насъ и като излѣзе навънъ, ще направимъ нѣщо. И колко сѫ смѣшни! Тѣ мислятъ, че Духътъ изведнажъ ще дойде. Българитѣ като повикатъ единъ гайдаръ, той като извади гайдата си и я надуе, започва да свири. И казватъ тъй: „да ме надуе Духътъ, ще свиря“. Това е физическо разбиране, това не е разумно свирене. Ти си една гайда, която сама може да се надуе. И какъ ще се надуешъ? Трѣбва да вложишъ Любовь въ себе си и тогава ще свиришъ хубаво. Не вложишъ ли Любовь, чакай Духа. Ами че проявлението на Духа, това е Любовьта. Ако ти не приемешъ любовьта, никога Духътъ не може да дойде. Ние не вървимъ по единъ правиленъ пѫть. Не приемемъ ли Духътъ, и Богъ нѣма да дойде. Така вървятъ тия нѣща. Туй велико, вѫтрѣшно просвѣтление на ума става послѣдователно. Първото и необходимо нѣщо въ живота е: всички искате да живѣете единъ щастливъ животъ на земята. Но не по земному. Можемъ да живѣемъ тъй. Сега, нѣкой пѫть, азъ съмъ казвалъ, че на земята нѣма щастие. При какви условия? При това разбиране, при тази философия, при това знание, при тѣзи религиозни вѣрвания, при тия традиции вѣрно е това — щастие не може да има. Двама души или два народа се скарватъ, почнатъ „данъ—дунъ“. Хубаво, направятъ една каша, и слѣдъ туй съ музика се връщатъ и казватъ: „побѣдихме“! Трѣвога е, сега единъ побѣди, другъ побѣди и цѣлата земя е покрита съ кости и отгорѣ написано: „еди-кои-си побѣдиха“. Кога побѣждавате вие? Да побѣди може човѣкъ само тогава, когато знае да владѣе своя умъ, своето сърце и своята воля. Това е велика побѣда въ живота! Не мислете, че въ свѣта нѣма и други сили, които може да употрѣбимъ за своето въздигане. Има. Ние, съврѣменнитѣ културни хора, ако ни попитатъ, може ли свѣтътъ да се оправи, ще кажемъ: не може да се оправи. Ако идете по-надолу и попитате по-низшитѣ животни, може ли да ви отговорятъ? Ще си подигнатъ раменѣтѣ. Защо? Туй е невъзможно за животнитѣ. И, слѣдователно, много културни животни не могатъ да направятъ единъ желѣзенъ пѫть или една кѫща, но единъ поетъ, професоръ, единъ съврѣмененъ медикъ могатъ да построятъ такъва кѫща. Животнитѣ и да искатъ, не могатъ, казватъ: „туй нѣщо е невъзможно за насъ“. Но невъзможното за животнитѣ е възможно за хората. Слѣдователно, има нѣща, които сѫ невъзможни за насъ, а сѫ възможни за други сѫщества, които седятъ една степенъ по-високо отъ насъ. Пакъ сѫ човѣшки сѫщества. Има и други хора, които вие не виждате. Материални хора сѫ. И по нѣкой пѫть българитѣ казватъ: „отъ тия голѣмитѣ хора се урочасва“. Ама че на нѣкого отъ тѣхъ може да му се е схваналъ гръбнака, което показва, че, при извѣстни условия, този голѣмиятъ човѣкъ го е натисналъ малко. Урокитѣ сѫ именно тия натискания отъ по-горнитѣ хора отъ насъ. Като имашъ такъвъ човѣкъ, ти трѣбва да го държишъ да не си отива. Ами ако нѣкоя муха кацне горѣ на главата ми, и азъ ѝ кажа: „не ме безпокой“, единъ пѫть, два пѫти, три пѫти и послѣ я натисна съ крака, та като се върне при мухитѣ, ще каже: нѣкакъвъ елементъ ме притисна. Не, не, притисна я единъ разуменъ човѣкъ, който е хиляди пѫти по-горѣ отъ нея, нищо друго. Не е добрѣ да безпокоимъ главата на нѣкой уменъ човѣкъ. Христосъ казва: „азъ дойдохъ на свѣта, не моята воля да сторя, но волята на Тогози, който ме е проводилъ“. Е, какъ тълкуваме ние работитѣ въ свѣта? Азъ ще ви дамъ единъ малъкъ анекдотъ. Докторъ Мерилъ, единъ знаменитъ докторъ, младъ и красивъ, високо интелигентенъ и благороденъ момъкъ, оженва се за една хубава мома, графиня, отъ високо произхождение. Но тя била толкова ревнива, понеже той билъ много хубавъ, и като лѣкарь, приемалъ болни. Хубави дами съ пръстени, съ капели, сѫ идвали, а тя казвала: „хм, тия болни, тя е тъй здрава, но за доктора идатъ, зная какви болни сте вие“. Първата, която иде, ще я приеме той въ стаята си, въ кабинета си ще я приеме. Жена му слуша. Седи първата дама, казва: „г-нъ докторе, имамъ разстройство на сърцето..“. А жена му: „зная, зная, и моето сърце едно врѣме трепереше“. — „Нѣщо ме стѣга въ гърдитѣ...“ „Да, зная, зная, стѣга те въ гърдитѣ...“ тя тълкува, че и нея стѣгало едно врѣме така. Послѣ казва: „и главата ме боли“ — „И менъ едно врѣме ме болѣше“. Едната разправя за болестьта си, а другата седи въ стаята и философствува, тя не вѣрва: „знаемъ тази болесть, все искашъ да те попипа докторътъ, нѣмашъ никаква болесть“. И слѣдъ 10 години клиентелата на докторъ Мерилъ съвсѣмъ намалѣла. Кабинетътъ му съвсѣмъ запустѣлъ. И ние, въ съврѣменния ни животъ, така постѫпваме. Каквато и благородна черта да прояви нѣкой, той казва: „знаемъ ги ние тия, виждали сме ги“. И въ цѣлия Балкански полуостровъ нѣма по-нещастенъ народъ отъ българския. Той мяза на жената на доктора Мерилъ, красивъ е, отличенъ е, но неговата ревнивость и щестлавие сѫ голѣми. У българина има любопитство, крайно любопитство. Българинътъ си туря ухото на всѣкѫдѣ да подслушва, какво се говори. Но дойде ли нѣкѫдѣ да философствува, да знае, то не му трѣбва, а поприказвайте му за магия, за нѣща, за работи невъзможни, той ще даде ухо. И българскитѣ учени хора и музикантитѣ все сѫ такива. Единъ музикантъ ми се оплакваше: „ние сме толкова много въ София, но не можемъ да се срѣщнемъ“. Всички музиканти се критикуватъ. И българитѣ сега се намиратъ при най-добритѣ условия на своето развитие. Двама музиканти не могатъ да се срѣщнатъ и да свирятъ. Този не свири хубаво, онзи хубаво — това е една лоша черта, това е неразбиране на живота. Лошевината знаете ли кѫдѣ седи? — въ погрѣшнитѣ разбирания. Ако този български музикантъ бѣше повѣрвалъ, че той е единъ грѣшникъ, единъ великъ, голѣмъ грѣшникъ, който иска да учи и като учи музика, го очаква единъ великъ животъ, той друго-яче щѣше живѣе, и всѣкѫдѣ можеше да прояви своята дарба. Но той, щомъ свърши музикалното училище, иска да свири за пари, свещеникъ да стане за пари, навсѣкѫдѣ само за пари. Не казвамъ, че само българитѣ сѫ прости. Всички народи въ съврѣменния културенъ свѣтъ сѫ хора само за пари. Има само единъ народъ, съ който ние си мязаме, тѣ сѫ американцитѣ. Тѣ казватъ тъй: всесилниятъ доларъ. И Славейковъ е казалъ тъй: „парице, парице, всесилна царице, съ тебе въ рая, безъ тебе на края“. Простиятъ за мотика, направили сѫ го владика. Българитѣ си мязатъ съ американцитѣ. Тѣ казватъ, че съ парата всичко може. Азъ казвамъ: не, не, владика съ пари може да станешъ, но съ пари братъ не може да станешъ! И дѣто казва той: „и простиятъ съ тебе въ рая отива“, да, въ земния рай може, но въ небесния рай — никога! Христосъ казва: „азъ дойдохъ не своята воля да сторя, но да изявя разумната воля“. Въ днешния вѣкъ всички казватъ: „християнинъ мога да бѫда, ще изпълня волята на онзи, който ме е пратилъ“. А тази воля е воля любовна! Сега, по нѣкой пѫть, азъ искамъ да бѫда много ясенъ, откровенъ, чистосърдеченъ, прямъ. Нѣкой пѫть никакъ не мисля за послѣдствията. Всички трѣбва да се научимъ на този великъ законъ на любовьта. И понеже вие остарявате, азъ ви казвамъ: правиятъ пѫть, по който можете да направите живота си щастливъ, е този. Недоволенъ си, това е липса на нѣкакъвъ елементъ въ тебе. Гладътъ на какво е липса? Гладътъ е липса на храна. Гладътъ подразбира храната. Жаждата подразбира водата. Недоволството подразбира липса на нѣкакви чувства. Лошата мисъль — липса пакъ на благородна мисъль. Ние казваме: отъ кѫдѣ сѫ тия лоши мисли? Тия лоши мисли не питай отъ кѫдѣ сѫ, а въ даденъ моментъ, може ли тази празнина да я изпълнишъ, тъй както гладътъ съ храната, жаждата съ водата, твоето недоволство съ доволство? Може ли да го задържишъ? Може. Ако ти си недоволенъ, намѣри нѣкое бѣдно сѫщество да го обичашъ. И сега азъ ще ви прѣдставя, че въ свѣта има два вида Любовь. И въ двата си вида тя е благородна. Ето какъ ще я прѣдставя въ двѣ фигури. Прѣдставете си двама благородни момци, възпитани отъ родителитѣ си, които трѣбва да проявятъ чувството на Любовь. Единиятъ момъкъ намира една 80 годишна баба, изоставена, взема я при себе си, завежда я въ кѫщи, измива ѝ краката, лицето, нахранва я, услужва ѝ, оправя ѝ леглото, гледа я, докато умре. Другиятъ момъкъ намѣрилъ едно бѣдно момиче, хубаво, красиво, той го завежда въ кѫщи, и той го храни, облича. Питамъ, коя отъ тия два вида любовь е по-благородна? Първата е по-благородна, понеже е безкористна. А вториятъ момъкъ ще има изкушение. Но ето какво се случва: тази бѣдната мома се влюбва въ другиго, и той остава недоволенъ. Както бабата на първия умира, така и младата мома на втория се оженва за другиго, само че първиятъ момъкъ останалъ доволенъ морално, вториятъ казва: не си струва човѣкъ да отхранва млади моми: тѣ сѫ неблагодарни сѫщества. Поне тази мисъль ще му мине. И тъй, великиятъ законъ е: да се яви въ насъ онази безкористна любовь. И двата вида любовь сѫ хубави. И сега всички ние трѣбва да се стремимъ къмъ този законъ. Азъ виждамъ хората, всѣки день ги наблюдавамъ. Правилъ съмъ опити, не единъ опитъ, два, три, четири, хиляди опити съмъ правилъ. Отъ 20 години насамъ провѣрявамъ дали ще има изключение. Вземете вие двѣ малки момиченца, ако еднакво имъ давате ябълки, еднакво се отнасяте къмъ тѣхъ и двѣтѣ се поправятъ, щомъ виждатъ, че ти си справедливъ, и тѣ слѣдятъ какъ ще постѫпишъ, дрешкитѣ имъ сѫ еднакви. Като имъ давашъ храната, тѣ иматъ вѣра въ тебе, но направишъ ли едно малко отклонение, покажешъ даже само привидно едно пристрастие, веднага ще се измѣни лицето на едното. Едното ще стане по-хубаво, другото ще погрознѣе. Срѣщне го нѣкой и го пита: „какво ти липсва, момиченце“? Казвамъ, ябълката е била по-малка, дрехитѣ не сѫ тъй хубави, яденето е по-малко. Туй сѫ психически причини. Туй може да е привидно. Измѣнете тогава условията и приложете обратниятъ законъ. Обърнете вниманието си къмъ туй момиченце, другото ще почне да погрознява. И вашитѣ лица сѫ погрознѣли отъ този законъ. Остарѣли сте по този законъ. И нѣкои казватъ: „сега ти като проповѣдвашъ, не искашъ ли да оставишъ това име всрѣдъ този народъ“? Не. То ще бѫде най голѣмото нещастие. То ще бѫде младата мома. Азъ бихъ желалъ да оставя само спомена за старата баба, отколкото за една млада мома. И на българитѣ искамъ да оставя любовьта къмъ старата баба на 80 години. То е философия. Безкористие трѣбва да има. Ако приемете любовьта и живѣете въ името на тая Любовь, то е Божието име, великото име, което трѣбва да остане. Ако вие приемете любовьта, страдания нѣма да има. Този свѣтъ страда все отъ имена. Доста имена има. Сега казвамъ: за моето име нѣма мѣсто въ свѣта. Защо нѣма? Всичкитѣ имена, които трѣбваше да се напишатъ на този свѣтъ, сѫ написани, и за моето име нѣма мѣсто, азъ го задържамъ за другия свѣтъ. Като се върна на небето, тамъ ще напишатъ моето име. То ще бѫде името на любовьта! Разбирате ли? Питатъ ме нѣкой: „ще ли тѣ срѣщнемъ“? — Никѫдѣ нѣма да ме срѣщнете! „Нѣма ли да те видимъ“? — Никѫдѣ нѣма да ме видите. „Тогава“? Азъ искамъ вие да срѣщнете Бога, който ви е далъ тази любовь: Той е тази Любовь. Не се заблуждавайте, ако вие сами себе си неможете да любите, ако си невѣренъ къмъ самаго себе си, ако вие не сте се научили себе си да любите, вие не мислите вашето добро. А понеже не мислите доброто на себе си, не можете да мислите доброто и на другитѣ хора. И първото, нѣщо: ние трѣбва да направимъ единъ опитъ съ себе си. Азъ не проповѣдвамъ: ти бѫди добъръ, а казвамъ: направи опитъ. Казвамъ: мога ли азъ да бѫда добъръ и при какви условия. А как, мога да бѫда добъръ? Опити: единъ, два, три и като науча това изкуство, ще кажа: братко, моитѣ опити излѣзоха сполучливи по този начинъ, и туй е добро. И тъй, Христосъ е дошълъ на земята да стори волята на Тогози, който го е пратилъ. И вие казвате: „колко е блаженъ Христосъ, че го е пратилъ Господъ да изпълни неговата воля“, а вие сте нещастни, че васъ не е пратилъ. Но това е една квадратна лъжа! И васъ Господь е изпратилъ да извършите неговата воля, но вие като дойдохте, изпооженихте се, направихте си кѫщи и сте забравили защо сте дошли, и послѣ трѣбва да дойде Христосъ да ви намѣри. И казва нѣкой: „азъ ще направя като Христа“. Да, „като Христа“ въ туй отношение, че той не забравя, че не е двоуменъ като васъ. Единъ умъ има той, едно сърце има, което не забравя. Любовьта е, която не забравя при всичкитѣ условия на живота! Разбирате ли? И Христосъ иде да ни науми и да ни каже: „братя, толкова забавления сѫ достатъчни на земята, проливане на толкова кръвь, изпочупване на толкова глави, смазване на толкова сърца, смазване на толкова дробове, стига, върнете се сега; азъ дойдохъ да сторя не моята воля, и вие сте погрѣшили, че правите вашата воля; азъ дойдохъ да ви покажа, че трѣбва да правимъ волята, на кого?—На Оногова, който ни е пратилъ“. А сега казватъ: „повѣрвай въ Господа Исуса Христа и ти ще бѫдешъ спасенъ“. И въ какво ще повѣрвашъ? Ще повѣрвашъ, че ти си пратенъ отъ Бога на земята и да направишъ неговата воля. Ти ще кажешъ: „ще сторя Неговата воля, на Тогова, който ме е пратилъ, а не моята воля“. И ти ще бѫдешъ едно съ Христа. Духътъ Христовъ и нашиятъ Духъ сѫ едни и сѫщи духове по произхождение. Нашата душа и Христовата душа сѫ едни и сѫщи души, отъ едно и сѫщо произхождение. И когато ние кажемъ, може ли да бѫдемъ като Христа, ние поставяме въпросътъ на една не логическа почва. А като кажемъ, че Христосъ билъ отъ царско произхождение, а нѣкой е роденъ отъ проста селянка, то е все едно. Каква е разликата? Онази земледѣлска жена е много по-благородна понѣкога, седи много по-горѣ отъ тази царица. И обратното, благородството не е въ знанието на човѣка, а е вѫтрѣ въ съзнанието. Когато ти съзнаешъ, че си пратенъ отъ Бога да изпълнишъ неговата воля, когато ти си спомнишъ, че си благороденъ човѣкъ, ще разберешъ своето произхождение. А когато те питатъ: „кой е баща ти“! и вие отговорите — „не зная кой ми е баща“, значи, вие сте едно захвърлено дѣте. Ама вие напуснахте вашия домъ на небето, тръгнахте по земята, ядохте и пихте, и сега се чешете по главата и се чудите какъ сте дошли въ това положение. И всѣки, който не чувствува, не мисли, този му е краятъ. Младъ е, яде, пие, остарява. Когато искашъ да разрѣшишъ въпросътъ правилно, отвори очитѣ си, погледни нагорѣ, поеми дълбоко въздухъ и обърни се къмъ слънцето, за да те проникне тази свѣтлина навсѣкѫдѣ. Разширявай се, а не се свивай въ себе си, нагорѣ подигай ума си. И така всички ние трѣбва да бѫдемъ свѣжи. Ние сме пратени да изпълнимъ Волята, не само азъ, но и вие. Вие ще ми кажете: „можемъ ли да бѫдемъ като тебе“? Азъ питамъ: мога ли да бѫда като васъ? Мога. Щомъ като взема вашия умъ, и точно да мисля като васъ, да дѣйствувамъ като васъ, азъ ще стана като васъ; и щомъ вие носите моя умъ и вие ще станете като менъ. Но кога може? Сега азъ не съмъ се проявилъ още, азъ даже отъ себе си не съмъ проявилъ една 100-на часть. Азъ ви занимавамъ съ една философия, която е още едно прѣдисловие. Има нѣщо велико въ свѣта, има един живъ опитъ, единъ великъ живъ опитъ, който можъ да проникне не слѣдъ 100 години, а днесъ може да проникне. Нѣщата въ свѣта може да станатъ само по единъ начинъ! Като внесемъ този огънь на любовьта, всичко можемъ да направимъ, още днесъ всичко можемъ да направимъ. И тогава ще се приготвятъ условия за втория, третия и т. н. т. дни. И ще разберемъ, че въ живота има единъ вѫтрѣшенъ смисълъ. Казвамъ: философията на живота е тази, да познаете, че вие сте изпратени отгорѣ, да изпълните волята на Онзи, който ви е пратилъ прѣди милиони години на земята. И, слѣдователно, за това е дошълъ Христосъ—да донесе закона на любовьта, и казва: само по закона на любовьта, вие можете да изпълните тази Негова воля, понеже Той е Любовь. И тамъ, дѣто е любовьта, тамъ е и Духътъ, туй, което движи силитѣ. А туй, въ индуската философия, го замѣстватъ съ думата прана. Праната въ всички нейни проявления е материя, която прониква въ всичко и вѣчно се движи. Има нѣколко имена: „прана“, „акаша“, това сѫ сили, които сѫ въ потенциално състояние. Нѣкои я наричатъ „татвасъ“. Но акаша е първото проявление на тази татвическа материя въ свѣта. Туй сѫ пакъ отвлѣчени думи. Индуситѣ иматъ своя дума, тѣ трѣбва да измѣнятъ своята философия. И съврѣменнитѣ християнски философи трѣбва да почерпятъ опитность отъ източнитѣ и да почнатъ отъ тамъ, дѣто тѣ сѫ спрѣли. Не казвамъ, че онова което проповѣдватъ църквитѣ, е лъжливо, всичко, което е вѣрно въ православната църква, въ евангелската, ние го приемаме, но всичко, което е лъжливо, ние го изоставяме. Ние не признаваме ония църкви, които носятъ остенъ и юларъ. Ние имаме уважение къмъ всички хора, но на всѣки човѣкъ, който не говори истината, казваме: братко, туй, което говоришъ, не е вѣрно, азъ виждамъ твоето лице, очитѣ ти показватъ, че ти не говоришъ истината, не е искрено, свѣжо сърцето ти, ти нѣмашъ този божественъ пламъкъ, умътъ ти нѣма свѣтлина, той е потъмнѣлъ. Ще каже нѣкой: „ама отъ дѣ знаешъ това да говоришъ за менъ“? Тъй е, домътъ ви не е уреденъ, въ кѫщи има неразбиране, работата, дѣлата, нивитѣ, всичко, биете се, карате се, това не е любовь. А когато влѣзе любовьта въ единъ домъ, мѫжътъ ще отстѫпи, жената ще отстѫпи, синътъ ще отстѫпи, дъщерята ще отстѫпи, всѣки отстѫпва, не само отстѫпление, но всѣки дава и всѣки иска да покаже услуга. Ако ние нѣмаме туй разположение, да вършимъ тѣзи малки услуги, какъ ще вършимъ по - голѣми? Господь не иска голѣми работи отъ насъ, много малки работи иска. А ако азъ се спра, да свържа обущата на единъ старецъ, то е една благородна черта. Ако азъ се спра при нѣкоя стара баба, да ѝ дамъ една чашка водица, това е велико дѣло, то струва много повече отъ нѣколко милиони лева, дадени за бѣднитѣ. То струва повече прѣдъ Бога на любовьта, понеже го правя съзнателно. Добро е, когато самиятъ азъ влагамъ сили отъ себе си, а не когато баща ми е оставилъ 10 мил. и съ тѣхъ правя добрини. Това не е никакво добро. Азъ разбирамъ добро — да дойда на лозето ти съ мотиката, да покопая единъ часъ. Единъ часъ да ти жъна или да ти шътамъ — това е добро. Ти си бѣденъ човѣкъ, единъ часъ да дойда въ кѫщата ти, да ти поочистя, туй е добро, но отъ готовото да дамъ, то не е добро. Никакво добро не си направилъ. Не се лъжете, не се самоизмамвайте. Старото учение почива на една лъжлива философия. А въ новото учение всѣко дѣйствие, всѣка мисъль, всѣко чувство, всѣко проявление на нашия духъ трѣбва да излиза отъ дълбочината на нашата душа, отъ дълбочината на нашето сърце. Отъ всѣкиго да приемете туй благословение. Сега има едно заблуждение въ свѣта. Ние въ петъкъ направихме единъ малъкъ опитъ. Казвамъ на моитѣ ученици, ще направимъ единъ опитъ, ще идемъ на екскурзия и тѣ мислятъ, че „ние като тръгнемъ съ Учителя, врѣмето му се подчинява“, и казватъ: „врѣмето ще бѫде много хубаво“. Азъ имъ казвамъ: слушайте, не се заблуждавайте, ще турите дебели фанели, палта, хубави обуща, и имъ казвамъ, какво ще бѫде врѣмето. Чудятъ се. Послѣ ще разберете, въ бури, въ дъждъ, кой може да прави разходка. Тъй трѣбва да ги правимъ, и тогава трѣбва да започнемъ въ най-лоши условия и да ги побѣдимъ. А като дойде доброто, ще повикаме и млади и стари, а въ буритѣ най-силнитѣ трѣбва да дойдатъ. За примѣръ, тѣ сѫ малки опити. А ние искаме всички да започнемъ съ цѣлия свѣтъ. Не, не, вие тръгнете въ този пѫть на Божествената Любовь и ще разберете, че въ сѫщность зло нѣма въ свѣта, то е само привидно. Но всичко въ свѣта си има своятъ добъръ смисълъ, всичко е отлично въ този свѣтъ. И това, дѣто казваме, че вѣтърътъ е лошъ, че студътъ, че врѣмето е лошо. Не, не, студътъ си е на мѣсто, той е отличенъ, вѣтърътъ е на мѣсто. Болеститѣ сѫ отлични. Тѣ сѫ едно отлично състояние. Ще кажете: какъ? — За болеститѣ нѣкой пѫть давамъ 100 хиляди лева. Нѣкой е намислилъ да убие нѣкого, хваща го нѣкоя треска или епидемическа болесть, наоколо казватъ: „горкия човѣкъ“. Но тия микроби сѫ донесли едно благословение. Тѣ казватъ: „братко, ти имашъ много енергия въ запасъ, чакай, дѣто ще убивашъ другитѣ, ние да почерпимъ малко“. Казвате: „какво ли е направилъ“? Болестьта го е спасила отъ едно лошо състояние. И тъй, болеститѣ сѫществуватъ като една спирачка. И като се научатъ хората да живѣятъ правилно, по закона на Любовьта, нѣма да има никакви болести, бѣднотия и сиромашия нѣма да има. И казва Христосъ: „азъ дойдохъ да сторя не своята воля, но волята на Оногози, който Ме е пратилъ“. Каква е тази воля? Тя е воля на любовьта. И тъй, когато волята на любовьта дойде, ти пакъ ще опиташъ неприятности, но тия неприятности ще ги прѣвръщашъ, както скулпторътъ прѣвръща кальта: ще я вземешъ и отъ нея ще направишъ най-хубавитѣ грънци или като онзи градинарь ще направишъ най-хубава градина. Като дойде разума, най-лошитѣ условия въ свѣта ще ги подобримъ. А сега ние търсимъ нѣкой да уреди свѣта. Момата трѣбва да бѫде учена, момъкътъ трѣбва да бѫде ученъ, богатъ. Не, не, въ бѫдеще момъкътъ трѣбва да търси най-бѣдната мома, и момата да търси най-бѣдния момъкъ; послѣ, момъкътъ да търси най-глупавата мома, и момата да търси най-глупавия момъкъ. Ами, слушайте да ви кажа, защо сегашнитѣ хора сѫ много глупави. Когато нѣкой извърши нѣкое прѣстѫпление, докторитѣ казватъ: да се прѣстори на умопобърканъ, за да се освободи отъ затвора. Не такъва глупость, а безъ да си извършилъ прѣстѫпление, да бѫдешъ глупавъ. Тъй да ме разбирате. По закона на любовьта, ние ще слизаме, ще слизаме и ще започнемъ тази велика работа, да повдигаме нашитѣ братя. И цѣлиятъ свѣтъ може да се повдигне чрѣзъ закона на любовьта. Може да дойде нѣкоя критика, но този камъкъ, тази мисъль хвани я и я подчини, направи нѣщо хубаво. Азъ критикувамъ нѣкого, че не постѫпва добрѣ. Бѣдниятъ казва: „гледамъ онзи богатъ, защо не ми даде пари“? Защо да го критикувамъ и азъ? Азъ мога да му дамъ пари и ще кажа: той не е длъженъ да даде на този бѣденъ пари, а азъ съмъ длъженъ, то е моя работа, нѣма какво да го сѫдя. Ще взема този човѣкъ, да го заведа дома. Длъжностьта е моя. Тамъ, дѣто се пробужда нашето съзнание, ние сме длъжни да вършимъ волята Божия. Нѣкой казва: „азъ ли ще оправя свѣта“? Ти не си пратенъ да оправяшъ свѣта, но да изпълнишъ волята Божия. А волята е: този човѣкъ ще го вземешъ въ дома си и ще му говоришъ научно. Ти ще кажешъ: „братко, не се заблуждавай въ хората. Богъ е любовь. Добрѣ дошелъ въ моя домъ. Господь ме е пратилъ да ти покажа, че той е любовь“. А сега ще ти кажатъ: „повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и той ще уреди твоитѣ работи“. Идете въ нѣкоя кѫща, тамъ се каратъ, вие казвате: „повѣрвай въ Господа Исуса...“ Не, не, вие ще внесете вашата любовь. На тѣхъ имъ липсва нѣщо. Какво имъ липсва? Биятъ се двама. Мѫжътъ е внесълъ малко въ кѫщи, жената да каже: „нищо, Господь ще промисли“. Донася хлѣбъ, лучецъ, рѣпички, ябълки, да каже: „елате, братя, Господь е любовь“, и всички се усмихнатъ отъ любовь, че Господь е дошълъ, и тѣ повѣрватъ въ Христа. Слѣдъ това тя каже: „хайде да попѣемъ“. А сега ще кажатъ: „да колѣничимъ, да се помолимъ“. Но гладни хора не се молятъ, и българитѣ казватъ: „гладна мечка хоро не играе“. И много сѫ прави. А насъ искатъ да ни накаратъ хоро да играемъ. Та молбата е едно състояние на благодарность, тя е любовь, и заради тази любовь ще играя. Като се нахранимъ, ще играемъ. И азъ удобрявамъ тия хора на любовьта: като се нахранятъ, играятъ. И бихъ желалъ всички така да играете. Слѣдъ като се наядете, да си потропате, а сега ако видятъ, ще кажатъ: „пощурѣли, стари хора, всички да играятъ, въ тия врѣмена почнали да играятъ, не ги е срамъ, стари хора на 45 год., пъкъ и дѣцата, не бива да играете“. Щомъ сте гладни, ще бѫдете замислени като философи и ще кажете: „голѣмо е това нещастие, което Господь ни е изпратилъ“. „Азъ дойдохъ не своята воля да изпълня, но волята на Онзи, който ме е изпратилъ“. Кой „Онзи“? Нашиятъ Баща, който е любовь. И той ни призовава на тоя любовенъ актъ. Ние можемъ да разберемъ, че всинца сме изпратени за работа. И врѣме е да извършимъ тази велика работа, едни по-рано, други по-късно. * Бесѣда, държана на 9. IV. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Прави правете неговитѣ пѫтеки „Прави правете неговитѣ пѫтеки.“[*]) Близо прѣди двѣ хиляди години е изказано туй изречение. Казано е малко по-отдавна, а е прѣповторено прѣди двѣ хиляди години. Да се прѣповтори нѣщо, значи, да се каже отъ нѣкой великъ артистъ, художникъ. Какво е искалъ да каже пророкътъ, когато е изказалъ тия думи: „гласъ на едного, който вика въ пустинята: пригответе пѫтя Господенъ, прави правете неговитѣ пѫтеки“. Съврѣменниятъ християнски свѣтъ може да има по-вече отъ 500,000 пророци, като оставимъ на страна мохамеданскитѣ пророци, будическитѣ и тѣмъ подобни. 500.000 души, които постоянно викатъ: „прави правете божиитѣ пѫтища“! А при това тия пѫтища прави не ставатъ. Не казвамъ, че между тия пророци нѣма искрени хора, има, но когато човѣкъ изкаже туй изречение: „прави правете господнитѣ пѫтища“, той трѣбва да разбира вѫтрѣшния смисълъ на думитѣ, трѣбва да има знание, знание, знание, знание, знание. Сегашнитѣ хора казватъ: вѣра, вѣра и вѣра, и вѣрата е, която управлява. Но като влѣзешъ въ нѣкоя кръчма, казватъ тъй: „днесъ съ пари, а утрѣ на вѣра“. Тъй щото днесъ взимане и даване въ звонкови пари, а утрешниятъ день на вѣра. Но вѣрата е като единъ обектъ непостижимъ. Сега насъ не ни интересуватъ какво казватъ тия 500.000 души пророци, насъ не ни интересува даже какво говорятъ мохамеданскитѣ или будическитѣ пророци, насъ не ни интересуватъ и философитѣ на земята. Ще кажете: защо? Ако азъ съмъ боленъ, ако моитѣ очи, моитѣ уши не могатъ да приематъ благата на този свѣтъ, а всички други ги приематъ, каква полза има отъ това за менъ? „Ама нека тѣ бѫдатъ щастливи“. Това не е философия. Въ божествената наука такъва философия нѣма. Въ божественото или всички трѣбва да бѫдемъ щастливи, или всички трѣбва да бѫдатъ нещастни. Едно отъ двѣтѣ. Половината щастливи, а половината нещастни, такова нѣщо нѣма. А туй, дѣто едни сѫ щастливи, а други нещастни, то е наша философия, то е човѣшко. И, слѣдователно, всички искатъ сега да ни кажатъ, че едни трѣбва да бѫдатъ щастливи, спасени, а другитѣ трѣбва да погинатъ, еднитѣ да бѫдатъ въ рая, а другитѣ въ пъкъла; еднитѣ трѣбва да бѫдатъ невѣжи, а другитѣ учени. Не е така. Тия лъжливи положения сѫ създадени отъ насъ. Днесъ всички казватъ: „вѣрвашъ ли ти въ религията?“ Нѣма какво да вѣрвамъ, ние съ бѫдещи опити не ходимъ, а ходимъ съ настоящи. Тъй както всѣка сутринь азъ трѣбва да излизамъ да опитвамъ слънцето, да излагамъ гърба си, то да ме грѣе, да опитвамъ неговата сила, по сѫщия начинъ всѣко сѫщество, колкото и да е малко, дали е въ формата на единъ човѣкъ или муха, комаръ и бълха, въ каквато и да е форма — азъ вземамъ тия форми въ първичния имъ смисълъ, — иматъ право да опитатъ тия слънчеви лѫчи, за да възприематъ колкото и да е малко животъ отъ тѣхъ, да изпитатъ сладчината на това слънце. И когато нѣкой човѣкъ намѣри нѣкоя въшка на главата си, чукне я между двата нокти, като се е покачила тя не знае, че туй е едно културно сѫщество, тя е единъ голѣмъ простакъ. И като е изслѣдвала свѣта, влѣзнала е въ една философска глава и почнала да я чопли и да разглежда какво е това. И философътъ казва: „на криво мѣсто правишъ своитѣ изслѣдвания, и азъ съмъ изслѣдователь“, за туй той я чуква, не че въшката трѣбва да умре, но понеже се е качила на тази философска глава, тя се осѫжда на смъртно наказание, както всѣки прѣстѫпникъ, щомъ прѣстѫпи държавния законъ или го обѣсватъ или го застрѣлватъ. И тогава хората ще кажатъ: „тъй било писано въ божествения законъ, понеже го прѣстѫпи“. Въ божествения кодексъ абсолютно нѣма сѣнка отъ смъртно наказание! И смъртното наказание, това е една измама, фалшификация само на човѣшкия умъ. Казватъ: „нѣмаме ли ние право зарадъ народа си да убиемъ нѣкого!“ За народа си можешъ да убиешъ нѣкого, но за Бога нѣмате право да убивате. Слѣдователно, за вашия народъ ще го осѫдите, а заради Бога ще го оправдаете. И въ бѫдеще ще кажете: „ние те осѫждаме за прѣстѫплението, което ти направи спрѣмо нашия народъ, но понеже ние имаме и другъ законъ за нашия Богъ, ще те оправдаемъ и ще те пуснемъ — ти си свободенъ.“ Този пророкъ, като е казалъ: „прави правете божиитѣ пѫтища“, това трѣбва да се разбира, че тѣзи пѫтища трѣбва да ги направимъ прави въ себе си: прави пѫтища въ нашитѣ умове, въ нашитѣ мисли. Сега ние искаме да оправимъ вънъ свѣта. Слава Богу, ако идете въ Англия или Франция, тамъ има такива хубави пѫтища, че мязатъ на една отлична градина, и хубави автомобили вървятъ по тѣхъ. А българскитѣ пѫтища не сѫ толкова хубави. Наказанията на Франция и България, въпрѣки че пѫтищата на първата сѫ гладки, а на българитѣ не сѫ гладки, сѫ еднакви. Тѣ еднакво обиратъ и еднакво крадатъ, само че единиятъ ще открадне тъй че нѣма да се забѣлѣжи веднага. По това се отличава западната култура. На западъ като открадне нѣкой нѣщо, слѣдъ 20 години ще го хванатъ, а българитѣ ще го хванатъ слѣдъ една година. Слѣдователно, българинътъ е профанъ, не е толкова културенъ да прикрие своето прѣстѫпление, и затова гърцитѣ казватъ, че е дебелоглавъ. А тази култура азъ я наричамъ византийска култура, това не е божествена култура, т. е. трѣбва да си признаемъ истината. Правото е право въ всички народи. Една благородна черта е такъва въ всички народи, въ всички общества и индивиди. Всички благородни черти иматъ божественъ произходъ, а всички лоши черти иматъ обратенъ произходъ. Въ свѣта има двѣ велики учения: едното слиза отгорѣ, и другото възлиза отдолу. Едното течение е чисто божествено, а другото течение е човѣшко, то е течение на мисъльта. И, слѣдователно, тия двѣ течения влизамъ въ насъ и всѣкога произхождатъ двѣ противорѣчиви влияния. Когато едното течение влѣзе въ насъ, ние станемъ буйни, гнѣвимъ се, мразимъ се, и цѣла анархия става въ насъ. Туй течение иде отъ центъра на земята. Другото течение, като дойде, внася миръ, съгласие, чисти мисли, благородни, възвишени желания Всички велики учители на миналия животъ, които сѫ разбрали закона на природата, всѣкога сѫ прокарвали тази велика истина: „прави правете пѫтищата господни“. Тъй вземете, божественото течение, то е въ съгласие съ природата, като влѣзе, душата има материали, съ които може да работи. Вие ще кажете, защо именно трѣбва да правимъ добро? Защото само въ това добро нашата душа може да намѣри онѣзи материали, съ които тя може да съгражда своитѣ тѣла; и когато туй земно течение почне да взема надмощие въ насъ, произвожда два противоположни резултати въ човѣшкия организъмъ. Ако дѣйствува на физическото тѣло, човѣкъ почва да съхне, съхне, и стане сухъ като чирозъ и най послѣ си замине. А другиятъ резултатъ е обратенъ — човѣкъ почне да тлъстѣе, тлъстѣе и послѣ пакъ краятъ е единъ и сѫщъ — пакъ смърть. Туй течение е просто едно натрупване отъ вънъ, натрупване на материя, докато човѣкъ се сломи. А другото течение, което иде отгорѣ, организира нѣщата. Тази материя е пластична и остава у човѣка толкова колкото му трѣбва за развитието му. Сега, за да могатъ да останатъ тия двѣ течения, учителитѣ на миналото сѫ прѣпорѫчвали нѣкои методи, а съврѣменнитѣ християни, мохамедани, будисти и др. сѫ забравили какъ да регулиратъ тия течения. Постьтъ е за регулиране на тия двѣ течения. А сега сѫ турили поста, за да се спаси човѣкъ. Нѣма какво да се спасява, постътъ никога не спасява! Казватъ: „да изсъхне човѣкъ“. Като изсъхнешъ, ще оглупѣешъ. Чудна работа, човѣкъ трѣбвало да изсъхне, „за да мяза на светия“. Е хубаво, ако вашиятъ конь изсъхне и то впрѣгнете въ колата, каква работа може да свърши, ако вашата ябълка изсъхне и т. н., тукъ нѣма никаква философия. Слѣдователно, нѣмате право вие да измѫчвате тѣлото си, нѣмате право да измѫчвате ума си, нѣмате право да измѫчвате сърцето си. Имате право да хармонизирате ума си, имате право да хармонизирате сърцето си, имате право да хармонизирате тѣлото си. И ако този постъ вие си го налагате като една диета само за хармонизиране на душевнитѣ си сили, вие сте въ права посока, т. е. да регулирате теченията въ васъ и да ги из ползувате. Крайниятъ постъ, крайното въздържание е родило обратниятъ процесъ лакомството. Крайното лакомство и неяденето сѫ два противоположни полюси. Казвате: „човѣкъ се родилъ да яде и да пие“. И вие сте на кривата посока: човѣкъ не се е родилъ на земята да яде и да пие. Той трѣбва да яде съ любовь, и тогава ще знае защо яде. Ние трѣбва да знаемъ защо ядемъ. Азъ и другъ пѫтъ съмъ запитвалъ днешнитѣ хора, защо трѣбва да ядемъ и защо 3 пѫти на день трѣбва да ядемъ: сутринь, на обѣдъ и вечерь. Трѣбва да си обяснимъ защо. Отговарятъ: „е, тъй е останало отъ дѣди и прадѣди“. И всичкитѣ наши вѣрвания сѫ все отъ дѣди и прадѣди. Книги е имало, така било писано, това, онова. За съврѣменнитѣ културни хора тия твърдения не важатъ. Ако ние вѣрваме, ние трѣбва да обосновемъ нашата вѣра. Защо вѣрваме? Да сме готови да дадемъ единъ разуменъ отговоръ, на какво се базира вѣрата ни, трѣбва да имаме здрава основа, за да сме готови да дадемъ единъ разуменъ отговоръ. Казватъ: „трѣбва да имаме едно вѣрую“. Защо? Новата наука, новото божествено учение поставя всичкитѣ нѣща да единъ великъ вѫтрѣшенъ опитъ. Туй, което не можете да опитате, не го приемайте. Туй, което не можете да опитате, не вѣрвайте въ него. Можешъ да вѣрвашъ въ истината, туй, което е опитано, въ него може да се вѣрва. А сега въ насъ сѫ натрупани толкова суевѣрия, въ какво ли не вѣрваме? Сега нѣкоя баба вѣрва въ магията, а всички учени се смѣятъ. Но колко учени хора има, които вѣрватъ въ по-вече глупости, отколкото бабата! Ученитѣ вѣрватъ, че човѣкъ ще остарѣе и умре, понеже туй е законъ въ природата. Туй е вѣрване на бабата. Казватъ: „законъ има въ природата, човѣкъ расте, развива се и най-послѣ трѣбва да умре“. Подлежи ли туй умиране на опитъ? Кой отъ тия учени хора е опиталъ какво нѣщо е смъртьта? Опитватъ тѣ, че пулсътъ спира. Но азъ мога да направя да спре човѣшкото сърце и слѣдъ 24 часа пакъ да живѣе човѣкътъ. Тѣ казватъ, че като спре сърцето, човѣкъ умира. Не е така. Може да прѣстане една дѣятелность, а да остане вѫтрѣ една по-тънка дѣятелность, която дѣйствува. Нека вземемъ единъ простъ примѣръ: вземете една машина. Каквато и да е тя, която функционира по желѣзната линия. Най първо машината е студена, седи като една грамада. Слѣдъ туй една малка топлина се появява въ нея, слѣдъ туй почва едно бухтене, колелетата се въртятъ и гледате прѣзъ цѣлия день тази машина оживѣва. Вечерьта машината умре, а на другия день пакъ оживѣва. Какво показва това? Това е само смѣна на енергията, нищо по вече! И когато нѣкой говори за смъртьта, ние ще му кажемъ, че смъртьта не е нищо друго освѣнъ смѣняване на енергията въ природата отъ едно състояние въ друго. Когато човѣкъ прѣстане да функционира на физическото поле съ грубата материя и влѣзе да функционира въ другия свѣтъ, дѣто материята е по-ефирна, по-деликатна въ своитѣ трептения, онѣзи, които не разбиратъ закона, казватъ: „заминалъ си, хайде да му занесемъ тѣлото“. И по този начинъ хиляди и хиляди хора има, които сѫ заровени живи. „Прави правете божиитѣ пѫтища“ — тия пѫтища, които отъ памти-вѣка, отъ когато Богъ е създалъ настоящия свѣтъ и е вложилъ тия закони, които ние трѣбва да изучаваме. Сега азъ трѣбва да аргументирамъ, да ви докажа, има ли Господь или не. Азъ ще ви докажа съ два най-силни аргументи, противъ които човѣкъ не може да устои. Тѣ сѫ като бомби. Кога човѣкъ трѣбва да яде? — когато е гладенъ. Ами кога не трѣбва да яде? — когато е ситъ. Кога трѣбва да пие? — когато е жаденъ. А кога не трѣбва да пие? — когато се е напилъ. Който не вѣрва въ Бога, е ситъ. Който вѣрва въ Бога, е гладенъ. Слѣдователно, безвѣрницитѣ, това сѫ хора наситени. Тѣ казватъ: „ние сме сити, този Господь, когото сѫ ни проповѣдвали до сега, малко умоветѣ ни да го смелятъ“. Тия безвѣрници, азъ ги наричамъ — това сѫ сити хора. „Едно врѣме и ние бѣхме като васъ“. Срѣщатъ се единъ гладенъ човѣкъ и единъ ситъ и спорятъ, за какво? Задавайте въпроса както трѣбва: приятелю, ситъ ли си? —ситъ съмъ. „На работа!“ Гладенъ си, иди на ядене. Прѣвеждамъ: ти си ситъ, нѣмашъ нужда отъ вѣра, азъ съмъ гладенъ, имамъ нужда отъ вѣра. Слѣдователно, всички, които трѣбва да вѣрватъ, сѫ гладни хора, а които не трѣбва да вѣрватъ, сѫ сити хора. Но законъ е въ природата, че става смѣна: гладнитѣ ще станатъ сити, а сититѣ ще станатъ гладни. Слѣдователно, слѣдъ врѣме като се завърти това колело, безвѣрницитѣ ще станатъ вѣрващи, а вѣрващитѣ — безвѣрници. Е, каква нужда има сега, тия хора да ги убѣждавамъ, има ли Господь или нѣма. Нѣма какво да ги убѣждавамъ. И всичкитѣ свещеници сега се сърдятъ. Има два вида безвѣрници въ свѣта. Азъ говоря въ прямъ смисълъ. Ще ви обясня, защо не правите прави пѫтищата божии. Има благородни безвѣрници или човѣкъ ялъ и е доволенъ отъ яденето си и казва: „отличенъ обѣдъ!“ А другъ, слѣдъ като се наяде, недоволенъ е, критикува жена си, нѣщо му е лошо на стомаха, ялъ, ама не му е паднало на сърцето. Два вида безвѣрници има: еднитѣ сѫ вънъ отъ църквата, а другитѣ сѫ вѫтрѣ въ църквата. Външнитѣ сѫ благородни, а другитѣ безвѣрници, това сѫ само проповѣдници, ама не казватъ, че сѫ безвѣрници, тѣ лицемѣрствуватъ. Цѣла редица отъ данни има, че тѣ не вѣрватъ. Азъ имъ казвамъ: „и вие сте сити, само че не сте яли добрѣ“. Единъ православенъ попъ веднажъ ми каза: „отъ този тамянъ до тукъ ми е дошло! За 100 години не искамъ да му помириша миризмата: на умрѣло ида, тамянъ кадя, дѣте се роди, пакъ тамянъ, водосвѣтъ нѣйдѣ има — тамянъ, и главата ми се напълни: дѣца се родили, умрѣли, водосвѣти, маслосвѣти, искамъ да се освободя отъ този тамянь“. Ще кажете: „аа, безъ тамянъ не може“. Друго, друго означава този тамянъ: безъ една благородна мисъль не може, а безъ тамянъ може. А онзи вѫтрѣшенъ тамянъ, който означава човѣшката мисъль, безъ нея не може. Слѣдователно, тази кандилница означава ума, тя означава човѣшкото сърце, въ което гори божествения огънь. Тамянътъ възлиза на горѣ къмъ Бога, за да отвори цѣлата вселена, цѣлия космосъ. Това значи да кадимъ, да знаешъ защо свѣтътъ е направенъ, защо вѣрвашъ, и да слушашъ Бога, то е правото вѣрване. А сега ще кажатъ: „ела и вижъ какъ хубаво знае нашиятъ свещеникъ да кади, той има особенъ начинъ за кадене“. Да, казвамъ, той знае какъ да мърда кандилницата, а не знае какъ да мърда ума си. Това не е упрѣкъ, азъ говоря за една велика истина. Ума си трѣбва да знаемъ да мърдаме. И всинца васъ, моитѣ приятели, азъ искамъ да освободя отъ едно заблуждение. Въ този животъ за мене нѣма компромисъ. Или вѣрващъ или невѣрващъ, или ситъ или гладенъ, срѣдна линия нѣма. И тогава, ако сте безвѣрникъ ще ви хвана за рѫката и ще ви питамъ: доволенъ ли си отъ яденето?“ — Доволенъ съмъ. —Хубаво, добъръ безвѣрникъ си. А другиятъ ще каже: „наядохъ се, ама не съмъ доволенъ“. Лошъ безвѣрникъ си. Тогава и гладнитѣ хора, и тѣ сѫ на двѣ категории: който дойде гладенъ и пакъ е кротъкъ, смиренъ, очаква да яде, казвамъ: ти си единъ отъ добритѣ гладни. А другиятъ стои намръщенъ, казвамъ: лошъ гладенъ човѣкь си. Тъй щото лошитѣ гладни ставатъ лоши сити, тъй, лошитѣ вѣрващи ставатъ лоши безвѣрници, добритѣ вѣрващи ставатъ добри безвѣрници. Слѣдователно, отъ вѣрващитѣ сѫ излѣзли безверницитѣ, и безвѣрникътъ е плодъ на вѣрващия. Ето една философия, нали? И като видя единъ безвѣрникъ, казвамъ, дали е излѣзалъ отъ добритѣ вѣрващи или отъ лошитѣ вѣрващи. Сега да се поспра и да направя една малка диверсия на моята мисъль - зная, българинътъ, изобщо, ако му кажешъ една мисъль, дълбока, философска, той или ще се отвлѣче или ще заспи. Умътъ му не може да издържи една силна мисъль. Та за това ще направя една диверсия съ единъ разказъ изъ римскитѣ врѣмена, пакъ въ врѣмето на Нерона. Нѣкой-си благороденъ патриций, който се наричалъ Иверций, благороденъ и високо образованъ за познава се съ една вдовица, римлянка, която имала едно малко момиче, но по естество той ималъ голѣмо отвръщение къмъ женитѣ, — обичалъ женитѣ, но не обичалъ жени да го пипатъ, и при всѣко докосване отъ жена, като че съ огънь сѫ го попарвали. Този Иверций се запознава съ учението на тогавашнитѣ християни и рѣшава да посвети живота си на новото учение и споредъ тогавашния обичай рѣшилъ да иде въ пустинята да прѣкара въ съзерцание, въ съсрѣдоточение на своя умъ, да намѣри божественитѣ истини т. е. да опита, има ли такъвъ живъ Господь или не, и може ли този Господь на опитъ да го види. Когато ние кажемъ може ли да видимъ Господа, евангелиститѣ казватъ: „Бога никой никога не го е виждалъ“. Не, не! Слѣпитѣ хора не сѫ го видѣли, а всички хора, на които очитѣ сѫ отворени, сѫ го видѣли. поне единъ пѫть въ годината. А който е писалъ евангелието, взелъ е само този стихъ: „Бога никой никога не го е виждалъ“, а е извадилъ тия думи: „Бога никой никога не е виждалъ въ своето невѣжество“, понеже Богъ не е на невѣжитѣ, на слѣпитѣ, а Бога всѣки го е видѣлъ, който има знание, божествено знание. Ако е православенъ, ще каже: „Господь е толкова святъ и чисть, че ние, грѣшнитѣ хора, сме недостойни да го видимъ, но чрѣзъ нѣкой правовѣренъ, светия, свещеникъ, той да се помоли заради насъ, че дано Господь да се смили“. И затуй сме дошли до този халъ, защото пращаме при Господа все такива нескопосници. Ще ви приведа единъ примѣръ. Единъ учитель се влюбва въ една мома, учителка, но за да узнае дали тя ще се ожени заради него, праща единъ свой ученикъ да види, да говори съ нея. Отишълъ ученикътъ, хвалилъ тамъ своя учитель, хвалилъ го, но тя се влюбила въ ученика и му казала: „защо не ми говоришъ за себе си, ами за своя учитель?“ И ние пращаме все нашитѣ ученици при Господа, да ни уредятъ работата. И най-послѣ ученикътъ се оженилъ за момата, а учительтъ останалъ на понедѣлникъ. Това е единъ фактъ. И ние като пращаме сватове, тѣ сѫ уредили работитѣ си, а ние оставаме съ въпроса, дали има Господь или не. Самъ ще идешъ, ако искашъ да се женишъ. Иди, срѣщни се съ момата, не ти трѣбва никакъвъ сватъ. Сватоветѣ, това сѫ най-лошитѣ хора на свѣта. Е, дошли да сватосватъ, ще кажатъ това, ще говорятъ, което не е, ще въздигнатъ момъка до небето и ще въздигнатъ, момата до небето. И послѣ като не се разбиратъ, ще кажатъ: „е, туй трѣбваше да направимъ и тѣ да се научатъ на нашето учение“. И всичкитѣ религиозни учения все тия лъжи ги турятъ на изборъ. Основно задайте вие на единъ религиозенъ човѣкъ въпроса: ти вѣрвашъ ли въ Бога? Той нѣма да ти отговори направо, а ще каже: „чакай да видя, какво е писалъ еди-кой-си“. Зная, туй съмъ го училъ, ама ти кажи. „Е, трѣбва да видя окултизмътъ какво казва, какъ говори еди-кой-си“. Науката знае тия работи, но ти, твоятъ личенъ опитъ какъвъ е. Имашъ ли личенъ опитъ? Той, за да не се издаде, ще си помисли малко, какво да отговори. Азъ зная, че той нѣма никаква опитность, ако го запитамъ да каже чистосърдечно. Единъ г-нъ дойде при менъ въ моята стая и ми задава единъ такъвъ въпросъ: „слушай, ти като на твоитѣ слушатели да не ми говоришъ, да не мислишъ, че съмъ такъвъ глупакъ, да ме убѣждавашъ, не искамъ да ме убѣждавашъ, но ти опитность имашъ ли, туй което проповѣдвашъ, тъй ли е или само така залъгвашъ хората?“ Казвамъ, азъ ще ти кажа сега: направихъ му единъ опитъ въ какво азъ вѣрвамъ, и като направихъ опита, казвамъ му: „вѣрвашъ ли въ Господа?“ — „Вѣрвамъ.“ Туй, което проповѣдвамъ, е една велика истина и ти можешъ да я опиташъ, тъй както азъ съмъ я опиталъ. И като опиташъ тази велика истина, въ ума ти ще стане единъ великъ прѣвратъ, че ти може да слугувашъ на всички хора съ съзнание, и душата ти и сърцето ти ще бѫдатъ радостни. Казвамъ и на васъ: вие можете да направите този опитъ. Нѣкои сѫ го направили, но още се спиратъ, мислятъ: „ние сме грѣшници и Господь нѣма да ни приеме“. Този Господь, когото азъ проповѣдвамъ, много обича грѣшницитѣ, като ги погледне, Той се усмихне и имъ изпрати своитѣ лѫчи. Този Господь, когото азъ ви проповѣдвамъ, особена слабость има къмъ грѣшнитѣ хора, обича ги, разбирате ли? Азъ го наричамъ Господь не на праведнитѣ, а Господь на грѣшнитѣ хора, Господь на безвѣрницитѣ. „Прави правете пѫтищата господни“. Ние оставихме Иверций, той си отиде. Рѣшава се сега да иде той въ пустинята, да изучава туй учение. 20 години живѣелъ тамъ. Но това малкото момиченце като израстнало, имало особена слабость къмъ Иверций, и се рѣшава да отиде да го намѣри. Но тази млада мома знаела, че той ималъ голѣмо отвращение къмъ женитѣ, и рѣшава да вземе мѫжка форма. Облича се тя като единъ младъ момъкъ, който бѣга отъ свѣта и иска да се посвети на християнството. Макаръ че 20 години служелъ Иверций на Бога, провидѣнието го заслѣпило той не можалъ да я познае, че е жена и я считалъ отъ сѫщия полъ, както него. Той ѝ казвалъ: „ти трѣбва да се пазишъ отъ женитѣ, понеже тия жени може да ти създадатъ, на тебе, младъ момъкъ, най-голѣмитѣ главоболия“. — Да, да, казвала тя, азъ зная и ще туря учението ти на сърцето си и ще изпълня твоето учение. Но, очудвалъ се той, когато дохождала нѣкоя жена или мома, той билъ особено веселъ, т. е. тя ще се приближи, ще хване момата за рѫка, ще я цѣлуне, ще я прѣгърне. Вечерьта Иверций пакъ ще я повика: „Ти ме тургашъ въ голѣмо изкушение, такива работи не трѣбва да правишъ, тия хора, които идатъ при менъ, ще видятъ, ти си младъ момъкъ, не трѣбва да цѣлувашъ момитѣ, или трѣбва да изправишъ поведението си, или азъ трѣбва да бѣгамъ“, — „Моля ти се, учителю благи, азъ имамъ една слабость къмъ женитѣ, като ги цѣлувамъ, може да изкореня тази слабость“. — „Дано Господь ти помогне да изкоренишъ тази слабость“. Питамъ: този Иверций ималъ ли е много право разбиране за човѣшкото естество? Ако този фиктивенъ момъкъ цѣлувалъ тия моми, каква пакость прави? Я ми кажете? Никаква пакость не прави. Сега вториятъ примѣръ, който ще ви приведа, той е отъ класическитѣ врѣмена. Азманъ-Тура се наричалъ този великъ учитель на бѣлата ложа. Азманъ-Тура ималъ двама ученици. Но тукъ и двамата ученици вече сѫ момци, т. е. не ученици привидни само, жена облѣчена въ мѫжки дрехи. Вториятъ се наричалъ Вимерсиде. Той се влюбилъ въ една мома, безъ да знае учительтъ му, а това въ тия врѣмена било забранено, на всички ученици, които слѣдватъ тази школа, влюбване въ този смисълъ, както сега ние разбираме, било забранено. На тия двама ученика той е разчиталъ много, и искалъ да прѣдаде своитѣ знания и да ги направи наслѣдници въ бѫдеще. Това било въ онази епоха, когато той е искалъ да направи единъ опитъ за подмладяване, възстановяване на своята енергия. Повикалъ двамата си ученика, имало извѣстна стаица, тамъ да направятъ опита, ще влѣзатъ и на двамата. Дава имъ една течность. Тѣ трѣбвало да я разредятъ и да я турятъ въ стаята отъ вънъ. Нѣма да ви разправямъ какъ ставатъ тия нѣща. Но той искалъ да ги изпита, той подозиралъ каква е работата. Възлюбената на едногото отъ тѣхъ била болна, и въ ума си той вложилъ да употрѣби това за благото на своята възлюблена. Питамъ сега, имате два морала: едно задължение къмъ своя учитель, а другото — влѣчение къмъ своята възлюблена. Какъ бихте рѣшили въпроса? Има ли право той да излъже своя учитель за благото на своята възлюблена? И опитътъ на Азманъ-Тура излѣзналъ несполучливъ. И съврѣменнитѣ християни мязатъ на този Вимерсиде. Тѣ сѫ взели божието благословение и сега на земята го употрѣбяватъ, ядатъ и пиятъ. Да, ядатъ и пиятъ, но смъртьта, възмездието на кармическия законъ, постоянно иде. Азманъ-Тура постоянно прилага закона, че всѣки единъ човѣкъ ще пожъне плода на своето вѣрване, плода на своитѣ дѣйствия и казвамъ, че нашитѣ пѫтища, най-първо, трѣбва да бѫдатъ прави. Ако този ученикъ бѣше вѣренъ къмъ своя учитель, добрѣ щѣше да стори: този учитель разбра сърцето му. Той не искаше учительтъ да помогне на неговата възлюблена, той искаше да лицемѣрствува, самъ да ѝ помогне и да покаже, че той е единъ великъ авторитетъ. Сега казватъ: „простъ попъ не искамъ да стана, поне владика“. И майката казва: „расти, синко, владика да станешъ съ патерица“. И ако не попъ, поне архимандритъ да стане. Това е най-долниятъ моралъ, който сѫществува въ свѣта. Ако човѣкъ влиза въ църквата, да стане владика, да стане архимандритъ или другъ, той нѣма нищо общо съ божествената истина. Прѣди всичко, той трѣбва да влѣзе въ църквата, за да намѣри Божествената Истина, да служи на Бога, да стане като едно дѣте, и казва Христосъ: „Царството Божие е за дѣцата, ако не станете като дѣцата, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. И днесъ всички питатъ: „защо младитѣ бѣгатъ отъ църквата?“ Защо да не бѣгатъ отъ църквата? И по-вече бѣгане ще има отъ църквата. Сега нѣкои, които ме слушатъ, казватъ: „туй не е за доброто на българския народъ“. Питамъ: вашитѣ възгледи, които имахте до сега, бѣха ли за доброто на вашия на родъ? Прѣди хиляди години—азъ прѣди хиляди години не бѣхъ тукъ — сравнете прѣди 1000 г., 800 или 500, ако България е била по добра отколкото сега, азъ съмъ готовъ да оттегля думитѣ си. Учение, което почива на патриотизма, ще се разруши, то не почива на здрава основа. Обществениятъ патриотизъмъ трѣбва да почива на абсолютнитѣ истини. Патриотизмътъ трѣбва да почива на Божествената Велика Любовь, трѣбва да почива на Божествената Велика Мѫдрость, да бѫде обоснованъ на единъ вѫтрѣшенъ законъ. И намъ ще кажатъ: „ние сме българи“. Не! Прѣди всичко ние сме хора, човѣци, които мислятъ, слѣдъ това сме българи. А сега искате да ни убѣдите, че вие сте българи. Е, тогава, ако вие сте българи, България трѣбва да бѫде най-великиятъ народъ въ свѣта. Не е така. Азъ нѣмамъ нищо противъ никой народъ, животътъ имъ не намирамъ, че е лошъ, но едно нѣщо липсва на хората: липсва имъ Любовь. Пакъ ще ми кажете: „е, тази Любовь“. Да, да, азъ ще ви проглуша съ любовьта! Вижъ, като дойде до закона на любовьта, азъ ще направя насилие! Азъ съмъ намислилъ да ви разруша и кѫщитѣ. Защото, ако не се разрушатъ вашитѣ кѫщи, вие ще измрете въ тѣхъ, а като ги разруша, ще влѣзе слънцето и ще бѫдете свободни. Гробътъ не е ли една кѫща? „И ще се разпукатъ гробищата, и мъртвитѣ ще излѣзатъ навънъ“. Сегашнитѣ кѫщи и църкви трѣбва да се разпукатъ, съвършено да се разпукатъ, азъ разбирамъ вѫтрѣ, въ вашитѣ убѣждения, които сѫ напластени отъ хиляди години, вашитѣ теории трѣбва да се разпукатъ и да влѣзе божествената свѣтлина и топлина, да разтопи този ледъ, който ви е сковалъ. Вие все сте недоволни, и учени и богати. Защо? И тогава ще кажете: въ свѣта има единъ Господь, който е милостивъ, всемѫдъръ, Господь на Любовьта, който обича грѣшнитѣ, великъ учитель на невѣжитѣ. Когато нѣкой е невѣжа той е готовъ да го учи. И всѣки единъ, който се нуждае отъ неговата свѣтлина, Господь му е много приятно, когато ние излѣземъ, каквито сме, да ни огрѣе. Казва нѣкой: „не те ли оскърбяваме?“ — Не, менъ ми е много приятно, когато се грѣешъ на моята свѣтлина, и менъ ми е приятно, когато те пека. Тъй чета азъ въ божествената книга. И най-напрѣдналитѣ, като дойдатъ слѣдъ менъ, и когато вие влѣзете въ божествения пѫть, ще разберете, че туй е Господь. А сегашниятъ Господь, знаешъ ли на какво мяза? Азъ ще ви приведа онзи анекдотъ, дѣто сѫ направили студентитѣ въ една колегия въ Америка. Искали да опитатъ единъ професоръ, колко е ученъ, той билъ отличенъ зоологъ. Всички студенти направятъ единъ бръмбаръ, взиматъ 10 — 20 части отъ разни бубулечици и направятъ една особена бубулечица. Избиратъ комисия, отиватъ при него и му казватъ: „Г-нъ професоре, намѣрихме единъ особенъ специментъ, молимъ ви, понеже сме невѣжи, да ни кажете, да ни освѣтлите върху него“. Той го разгледалъ и казалъ: „хѫмбѫкъ“! „Момчета, това е ваша измислица, такъво нѣщо Господь не е направилъ“. Та и ние сега „хѫмбѫкъ“ правимъ. И който не знае, казва: „особена пеперуда е тя“. Да, за невѣжия е особена, а за учения професоръ е „хѫмбѫкъ“. Кажете: това не е сѫщностьта. Когато въ вашето сърце влѣзе любовьта, Божията Любовь, тогава по особенъ начинъ ще разбирате истината. Сега за да обясня, ще ви дамъ какъ можете да намѣрите тази истина. Дѣ се раждатъ противорѣчията? Да кажемъ, азъ имамъ единъ отличенъ палатъ и ви приемамъ, но стаята ми е толкова малка и има само единъ малъкъ прозорецъ, който гледа къмъ изтокъ. Може да туря единъ да види слънцето, двама, а другитѣ не може да го видятъ, а вънъ чакатъ 200 души и ще се роди едно съревнование. „Защо този да е при прозореца, а не другъ“, и ще почне едно мушкане: ти ли си правъ или не. Азъ имъ казвамъ: имамъ една нова философия, дѣто нѣма мушкане. Този прозорецъ ще го махна. „Ама без прозорецъ не може, ние ще гледаме слънцето отъ прозореца”. Това не е наука! Това е наука на мушкане. Но ако азъ ви нареда вънъ въ двора на палата и ви нареда на разстояние по 10 метра единъ отъ другъ, всички 200 души може да се наредятъ да го гледатъ, и пакъ ще има достатъчно празно пространство за още толкова. А сега насъ ще ни турятъ въ църквата и ще ни кажатъ: „само отъ тукъ може да гледате слънцето“. Да, „хѫмбѫкъ“, тия лъжливи теории трѣбва да ги изхвърлите и да знаете, че ние сме чада на живия Господь. И тъй е писано въ кодекса: „на умнитѣ, на онѣзи, които ме познаватъ, които ме любятъ, азъ ще имъ се изява, и ще имъ дамъ всичкото благословение“. Въ сегашното човѣчество най силнитѣ души, най-мощнитѣ души сѫ въплътени въ бѣднитѣ хора. Въ богатитѣ хора сѫ хилавитѣ души. Между бѣднитѣ има герои, тѣ побѣждаватъ, а богатитѣ, които иматъ всички условия за живота, слизатъ на долу, защото сѫ слаби души. И нашето учение не е на богатитѣ, не е и на ученитѣ, защото между ученитѣ не се намиратъ най-силнитѣ души. Нѣкой ученъ запитайте го, има ли Господь или нѣма? Той нѣма доблестьта да каже, знае ли или не, а ще каже: „е, науката това още не го е доказала“. Не науката, а ти си професоръ, учишъ другитѣ хора, този е сѫщественъ въпросъ. Най-първо човѣкъ трѣбва да познава Бога! Нищо повече! Всѣко едно сѫщество, най-първо, трѣбва да е запознато съ слънцето, за да има свѣжа мисъль, А ние можемъ ли да имаме една свѣжа мисъль, безъ да познаваме Бога? Не е така. това е една квадратна лъжа, квадратна лъжа! Всѣки единъ отъ насъ може да види Бога, да се разговори съ Него, да живѣе съ Него, да работи, и всички благословения ще дойдатъ, и да тръгне къмъ този великъ свѣтъ. „Кога?“ Цѣлата вѣчность е на ваше разположение. Най-първо, ще се освободите отъ мисъльта, че има смърть. Туй може да бѫде днесъ, утрѣ, слѣдъ една година, слѣдъ 10, 20 години, хора, които мѣратъ врѣмето, сѫ хора смъртни, а ние не мѣримъ врѣмето. Добъръ е Господь и за насъ, защото, ако не въ този животъ, въ другия, петия, шестия, но нека всѣко нѣщо дойде на своето врѣме. „Прави правете божиитѣ пѫтища“, тия пѫтища, които Богъ е направилъ за насъ. Той ще дойде да освободи нашитѣ души. И азъ искамъ вашитѣ души да бѫдатъ свободни отъ лъжливата идея за смъртьта, свободни отъ лъжливитѣ понятия, че си смъртенъ. Много свободни трѣбва да бѫдете. Мислете право. Всѣки да каже: „азъ видѣхъ Господа“. И азъ ще питамъ: Господь кога го видѣ, когато изгрѣваше или когато залѣзваше? Сега ще кажете: „тѣзи сѫ поклонници на слънцето“. Не, не, туй слънце го гледатъ хората и пакъ не се оправятъ. Но който е видѣлъ онова слънце веднажъ, той никога нѣма да го забрави! Въ неговото сърце ще трепти такъва свѣтлина и топлина, която ще го прѣобрази. И той като се върне отъ този изгрѣвъ, вие ще го познаете. И сега врѣмето наближи, изгрѣвътъ иде. Великъ изгрѣвъ иде! Азъ искамъ вие всички да бѫдете готови и на мѣстото си. Кога иде слънцето? Сега пакъ нѣкои отъ васъ ще кажатъ: ето една мистификация. Въ насъ мистификация нѣма, тайни нѣма. Тайнитѣ сѫ за глупавитѣ хора. Ние искаме да направимъ всички нѣща разбираеми за хората. И, слѣдователно, нѣщата, истината е всѣкога една и всѣки може да я узнае. А лъжата всѣкога е тайна и никой не може да я узнае. И тогава казватъ: „да изучаваме тайнитѣ на природата“. Да изучаваме не тайнитѣ на природата, не тайнитѣ на живота, на свѣта, а живитѣ истини въ природата. Азъ твърдя: да изучаваме великия животъ на живата природа, да дойдемъ въ контактъ съ нея, да работимъ съ този Господь, който сега работи. И сега нѣкои ще кажатъ: „дошло ли е врѣмето?“ За умнитѣ врѣмето е дошло, а за глупавия още нѣма да дойде. За гладния врѣмето е дошло, а за сития още нѣма да дойде, за жадния врѣмето е дошло, а за онѣзи, които не сѫ жадни, слѣдъ хиляди години ще дойде. Който отъ васъ е гладенъ, врѣмето за него е дошло, врѣмето е сега, слѣдъ 1/2 ч. ще имате или закуска или обѣдъ. На сититѣ Господь дава лопата и мотика, тамъ далечъ на лозето, по кѫщитѣ, всички на работа! „Прави правете божиитѣ пѫтища“. Азъ не правя упрѣкъ, но казвамъ, врѣме е за всички. Всинца попове безъ разлика, евангелисти, да знаятъ, че въ свѣта има единъ Господь, който призовава всички хора да живѣятъ въ братство. Този е правиятъ пѫть — въ братство, въ сестринство. Тъй казва божествениятъ гласъ, който идва отгорѣ. И той говори въ вашитѣ сърца тази истина. Азъ не ви говоря нѣкаква мистификация. И азъ виждамъ колко сте доволни. Има ли по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ брата си или сестра си, да те прѣгърне, да ти даде тази братска или сестринска цѣлувка. То е най-великото, най благородното въ свѣта. И ако азъ прѣведа тия форми на братство и сестринство въ втора и трета степень, ще кажете: „ето друга мистификация“. Хайде, ще ги оставя тия степени, ще оставя въ първа степень тия братства. „Прави правете божиитѣ пѫтища.“ И кажете: „азъ видѣхъ ли Господа?“ — Не съмъ. Не казвайте: „Е, нѣма да го видя“. Не! Кажете тъй: „Азъ ще направя всичко, всичко ще употрѣбя, но ще видя Господа, ще го видя този Господь, искамъ да ми проговори, една дума да ми каже“. Ще го видите и ще ви каже тази дума и въ васъ ще стане единъ прѣвратъ. И вие ще минете отъ едно състояние въ друго. И ще придобиете умъ на единъ ангелъ. И ще кажете като слѣпия: „Слѣпъ бѣхъ едно врѣме, но сега виждамъ“. Невѣжа бѣхъ едно врѣме, но сега зная, зная, защото ме озари свѣтлината на онзи Богъ, и сега го познавамъ. Тогава, Той е моятъ възлюбленъ, въ когото живѣя, движа се, сѫществувамъ и върша всичко. „Прави правете божиитѣ пѫтища“, защото Господь иде! * Бесѣда, държана на 2. IV. 1922 год. въ гр. София. -------------------------------- [*] Ев. Матея — 3;3.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Допрѣниятъ вѫгленъ „И допрѣ го до устнитѣ ми и рече“. Исайя 6 : 7. Единъ отъ виднитѣ еврейски пророци, можемъ да кажемъ, единъ отъ най-гениалнитѣ, разправя една отъ своитѣ опитности. Това е една изключителна опитность, не всички могатъ да я прѣживѣятъ, това не е реално. Това, което само единъ прѣживѣва, това е реално. То по видомому е едно противорѣчие, но въ сѫщность не е така. Въ дадения моментъ за насъ важи само това, което ние прѣживѣваме, което ние схващаме. Прѣживѣването на този пророкъ седи въ това, че той се намира въ едно изключително положение. Вижда нѣща, които не е виждалъ до тогава, и въ него се заражда едно отчаяние. Той казва: „Видѣхъ Бога“. Ние не можемъ да описваме туй, което той е видѣлъ; ние не можемъ да си прѣдставимъ работитѣ тъй, както сѫ били въ сѫщность, но сѫдимъ споредъ думитѣ му. Казва: „Понеже видѣхъ Господа въ Неговата слава, и понеже съмъ грѣшенъ човѣкъ, ще ме сполѣти нѣщо, нѣкаква смърть“. И тогава, единъ отъ седящитѣ духове, отъ тъй нареченитѣ „серафими“, духове на Любовьта, взима единъ вѫгленъ отъ олтаря, допира го до устата му и казва: „Грѣховетѣ сега ще ти се очистятъ“. Ако вземемъ буквалната страна на този стихъ, питамъ: едно обикновено допиране на вѫглена може ли да извърши туй? — Не може. Значи, туй е едно особено допиране. Свещениятъ огънь се допира по особенъ начинъ. „И допрѣ го до устнитѣ ми и рече“. Всички нѣща въ живота започватъ съ единъ вѫтрѣшенъ импулсъ, съ единъ вѫтрѣшенъ стремежъ, съ едно вѫтрѣшно подбуждение. Дълбокитѣ причини на тия подбуждения, на тия стремежи на човѣшката душа, въ своето съврѣменно развитие, сѫ неизвѣстни. Много отъ вашитѣ състояния сѫ неизвѣстни вамъ, и вие не можете да си ги обясните. Искате да бѫдете богати, имате силно желание за това и можете да посвѣтите цѣлия си животъ, но като ви попитатъ философски, защо искате да станете богати, вие ще кажете: „за това, за онова“, но подбудителната причина не е тази. Можете да имате желание да станете нѣкой философъ или нѣкой ученъ, и на това си желание да посвѣтите цѣлия си животъ, то да ви коствува всичко, но подбудителнитѣ причини, въ сѫщность, сѫ скрити. Ако запитатъ колелото въ една воденица, защо се въртишъ, и то каже, че иска да смѣли брашното на господаря си, това така ли е? Чудни сѫ хората! Тѣ, като това колело, казватъ: „Азъ искамъ да меля брашното на господаря си“. Ами, ако нѣмаше вода, можеше ли да мелишъ? — Не можеше. Слѣдователно, ако ти мелишъ, водата те заставя. Но задъ тази вода седи друга една причина. Топлината ще му каже: „Не зависи отъ тебе, ако азъ не съмъ, ти не ще можешъ да се движишъ“. Ако топлината изчезне, водата не ще може да се движи, а слѣдователно и колелото не ще може да се движи. Значи, причината не е въ колелото, не е и въ водата. Ние се спираме до топлината, но задъ топлината има друга нѣкаква причина, друго нѣщо разумно. Значи не е и въ топлината. Ако нѣма нѣкоя разумна сила, която да раздухва онзи огънь, можеше ли той да гори? И сега, ученитѣ хора искатъ да ни убѣдятъ, че слънцето отъ само себе си гори. Това е една философия, която почива на една здрава математическа основа. Азъ питамъ: въ вашитѣ кѫщи, въ вашитѣ огнища, огъньтъ отъ само себе си ли се запалва? Не, или вие го запалвате, или нѣкой вашъ съсѣдъ, или нѣкой вашъ приятель. Може вие да сте го запалили и да си заминете, а като се върнете да кажете: „Този огънь гори“. Да, но нѣкой го подържа. Има нѣкаква причина, която подържа този огънь. Слънцето гори и ние казваме, че отъ само себе си гори. Сега, човѣкъ, самъ по себе си, е една запалена свѣщь. Човѣкътъ гори, и въ туй горене вѫтрѣ се проявява животътъ. Обаче, единъ день човѣкъ изгаря, както почти всички нѣща изгарятъ — свършва му се маслото. Не казвамъ, че той умира, а — изгасва, но ако му турите малко масълце, пакъ ще гори. Щомъ имате разумность въ себе си, всѣкога може да възобновите топлината. У Исаия, у този виденъ пророкъ, се заражда единъ страхъ. Уменъ човѣкъ билъ той, но кое е онова нѣщо, което го уплашило? Можете ли да си обясните произхода на страха, отдѣ води своето начало? — Тази велика сила, Любовьта, тя е, която произвожда страха. Страхътъ, това е една сила, която дава потикъ на човѣшката разумность. Само страхливитѣ хора могатъ да бѫдатъ учени хора. И ние сме учени, защото сме страхливи. И дѣйствително, извадете страха отъ който и да е човѣкъ, и той не може да стане ученъ. Ами онзи учениятъ търговецъ- финансистъ, защо е станалъ такъвъ? — Страхътъ, бабамъ. Страхътъ е, който го кара да държи смѣтка за всичко. Страхъ го е да не остане гладенъ, голъ, босъ, да не се изложи прѣдъ обществото. Онзи ученикъ защо учи? — Отъ страхъ учи. Онзи на бойното поле защо се бие, защо воюва? — Отъ страхъ воюва той. Навсѣкѫдѣ отъ страхъ се биятъ, отъ страхъ воюватъ хората. И послѣ казватъ: „Тия хора сѫ герои“. Не, азъ оспорвамъ това. Това е лично мое схващане, азъ ще ви го докажа. Ще направя едно сравнение, ще ви приведа едно морално положение. То е слѣдующато: туй, което всички хора вършатъ въ даденъ моментъ е прѣстѫпление, а туй, което азъ върша въ сѫщия моментъ е добро. Вие ще кажете, че туй мое твърдение е криво, нали така? Хубаво, азъ имамъ пълна каса съ злато. Всѣки, който би бръкналъ въ моята каса, какъвъ ще е? — Прѣстѫпникъ. Азъ мога да го подведа подъ законъ. Но, ако азъ бръкна въ своята каса, азъ съмъ мораленъ човѣкъ. Слѣдователно, касата, въ този случай, признава само мене за мораленъ човѣкъ, но всѣки другъ, който бръкне въ моята каса, споредъ закона, е прѣстѫпникъ. Азъ като бръкна, касата прави за мене изключение. Защо? Я ми кажете! Нали вие сте хора на разсѫждението. Туй сѫ закони на съврѣменното общество. Ще кажете: това е илюзия. Не, това е така, но азъ питамъ: на какво основание отгорѣ азъ да съмъ мораленъ, честенъ човѣкъ, а другитѣ да не сѫ? Касата казва: „Само ти си честенъ човѣкъ, и когато ти бръкнешъ въ мене, азъ не се опетнявамъ“. Добрѣ, но прѣдставете си, че азъ обѣднѣя и прѣдамъ тази каса другиму. И той вземе, че напълни моята каса съ пари. Ако азъ бръкна въ тази моя каса, какъ мислите, ще бѫда ли онзи честниятъ човѣкъ? Не, азъ ще бѫда безчестенъ тогава, Защо? Слѣдователно, всѣки човѣкъ, въ момента, когато касата е негова, той е честенъ човѣкъ, а когато касата не е негова и той бръкне въ нея, той не е честенъ човѣкъ, той е безчестенъ. И всички хора, които нѣматъ каси сѫ безчестни, а всички хора, които иматъ каси сѫ честни. Това сѫ положения на съврѣменното общество, това е съврѣменната логика. Азъ си правя свои изводи, и нека каже нѣкой, че не е така. Туй почива на извѣстни закони. Навсѣкѫдѣ въ свѣта сѫществува сѫщата база. Ние сме много морални хора. Минаваме за хора, които иматъ дълбока любовь, религиозни сме. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, до колко всичко това е дѣйствително така. Баща, богатъ банкеръ, има дъщеря и синъ, отлично възпитани. Дъщерята минава за една отъ най-цѣломѫдренитѣ, ходи скромно облѣчена, не обича да изнудва баща си и майка си. Бащата не е толкова претенциозенъ, не обича да се облича добрѣ. Наближава Рождество Христово. Дъщерята идва, пригръща баща си и му казва: „Татко, ще ти поискамъ нѣщо“. Бащата първо мисли, че тя ще му поиска пари, или нѣщо друго. Не, тя казва: „Азъ искамъ да си купишъ една хубава шапка, нови чепици, нови дрехи. Моля ти се, купи си, ще ми бѫде толкова приятно да бѫдешъ хубаво облѣченъ“. Бащата си казва: „Колко е разумна моята дъщеря, иска да ме види хубаво облѣченъ, съ шапка, съ нови чепици и нови дрехи!“ Тя е гений за него. „Азъ ще дойда съ тебе, азъ ще ти избера дрехитѣ“. Тръгватъ, тя ще му избира дрехитѣ. И наистина, избира му хубави дрехи. Слѣдъ като избере за него дрехи, той ѝ казва: „Ами ти за Коледа не искашъ ли нѣщо?“ — Е, сега нѣма нужда. „Ами тази шапка не искашъ ли? Много хубава шапка е. Ами този костюмъ, тѣзи обуща?“ Облича я той. Питамъ: кои сѫ подбудителнитѣ причини, че дъщерята иска да купи на баща си дрехи? Ще кажете: Рождество Христово. Не е. Тя е видѣла единъ красивъ момъкъ, и не може да каже на баща си: „Татко, азъ се влюбихъ, искамъ да се облѣка хубаво“. Тя не може да се прѣдстави прѣдъ този момъкъ недобрѣ облѣчена, затова си служи чрѣзъ дипломация, първо ще облѣче баща си, а послѣ и себе си. Голѣма дипломатка е тя! Така правятъ хората, а послѣ ще кажатъ, че сѫ морални, че сѫ умни. Нѣмамъ нищо противъ дъщерята, но въ дъното на душата си, тя не казва самата истина. Сега, като дойдемъ до онзи вѫтрѣшенъ религиозенъ животъ, и тамъ има такива положения. Нѣкой пѫть ние казваме прѣдъ себе си само 50 на сто отъ истината, 50 на сто не я казваме. Нѣкои нѣща ние криемъ и искаме да се извинимъ. Направимъ нѣкоя погрѣшка, казваме: е, обстоятелствата отвънка сѫ такива. Нѣкой пѫть едва ли ще кажемъ 25 на сто отъ истината, съзнателно искаме да се самоизмамваме. А въ дадения случай нѣщата сѫ математически, точно опрѣдѣлени. Духовниятъ свѣтъ е свѣтъ, който не се измѣня. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, да ви покажа, кое нѣщо е морално. Той е слѣдующиятъ. Сафрио, тъй нареченъ, единъ отшелникъ, живѣлъ въ миналитѣ вѣкове, още въ най-раннитѣ врѣмена на христианството. Той принадлежалъ къмъ единъ знатенъ родъ, но се числилъ, като членъ на Всемирното Бѣло Братство. Споредъ окултната философия, той далъ обѣщание, като види, че нѣкой извърши нѣкое прѣстѫпление, никога да не казва, че го видѣлъ. И въ всички случай, за никого зло да не мисли, никого да не издава. Слѣдъ като прѣживѣлъ 15 години въ това отшелничество, той попада на слѣдния тежъкъ изпитъ. Нѣкоя си богата, видна римлянка, Марциама наречена, имала свой любовникъ, съ когото се разхождала прѣзъ една хубава мѣстность. Нейниятъ любовникъ я заподозрѣлъ въ нѣщо, забива ножа си въ гѫрдитѣ ѝ и тя остава на мѣсто, умира. Тъкмо по това врѣме Сафрио минава прѣзъ тази мѣстность и вижда една жена, лежи мъртва на земята. Той се чуди, какъ е станало това убийство. Веднага минаватъ хора покрай това мѣсто и го запитватъ: „Кой уби тази жена?“ Той видѣлъ кой я уби, но далъ веднъжъ обѣтъ да не казва кой извършилъ прѣстѫплението, отговаря: „Азъ я убихъ“. Хващатъ го, даватъ го подъ сѫдъ. Всички се намиратъ въ чудо, единъ отшелникъ отъ 15 години, да убие една жена! И най-послѣ си мислятъ: нѣкакво ужасно прѣстѫпление трѣбва да е извършилъ той, и за да го прикрие, рѣшилъ да убие тази жена. Осѫждатъ го на смърть, но той казва на сѫдиитѣ: „Азъ имамъ прѣдъ умрѣлата едно задължение, и споредъ обичая, искамъ за послѣденъ пѫть да я видя, да изпълня туй си задължение. Слѣдъ това вие ще приложите смъртното наказание“. Ще кажете: това митъ ли е или легенда, че работитѣ ставатъ много бързо? Въ митоветѣ и въ легендитѣ работитѣ ставатъ много бързо, не се протакатъ много. Той се приближава до умрѣлата, простира рѫцѣтѣ си отгорѣ ѝ, тя става, издига се. Още единъ пѫть простира рѫцѣтѣ си, трети пѫть, и най-послѣ тя става, оживява. Той казва: „Сега, азъ изпълнихъ своето задължение, можете и вие вече да приложите своята присѫда къмъ мене“. Тя се обръща къмъ сѫдиитѣ и казва: „Не е този, който ме уби“. Слѣдователно, когато нѣкой каже, че той не е извършилъ туй прѣстѫпление, което му приписватъ, то ако той дѣйствително не е извършилъ прѣстѫплението, ще има сила да издигне умрѣлата. Законътъ е такъвъ. Азъ изваждамъ единъ моралъ: всѣки човѣкъ, който не може да поправи една своя погрѣшка, той е прѣстѫпникъ, а всѣки, който може да поправи една своя погрѣшка, той е Сафрио. И когато нѣкой пѫть азъ ви казвамъ, че вие можете да поправите погрѣшката си, вие казвате: не мога, азъ съмъ слабъ. Не, всички можете да бѫдете като Сафрио. Ако единъ Сафрио можа да въздигне Марциама, умрѣлата, нима вие ще бѫдете по-слаби да изправите една своя погрѣшка? Въ какво седи сега благородството на съврѣменнитѣ хора? Кое е цѣнното въ тѣхъ? Ако насъ, въ съврѣменното общество, ни запитатъ, кои сѫ онѣзи особени качества, които отличаватъ човѣка отъ животнитѣ? — Говорътъ, ще кажете. Че и животнитѣ говорятъ. Я вижте онѣзи врабченца, какъ чуруликатъ! Като мине нѣкой соколъ покрай тѣхъ, извикватъ: „Чвръкъ“ — и моментално се скриятъ. Щомъ замине соколътъ, дадатъ си единъ знакъ и пакъ излизатъ всички. Иматъ си и тѣ знакове. Казватъ: разумното слово е, което отличава човѣка отъ животното. Но въ какво седи разумното слово на човѣка? Нѣкои казватъ: да вѣрваме въ Бога! Въ какво седи тази вѣра? Нима онова животно, което гледа къмъ своя господарь и изпълнява неговата воля, та този човѣкъ не е въ неговия умъ като единъ Богъ? Каква разлика има между тебе и туй животно, когато ти служишъ на Бога? Човѣкъ е само онзи, който изключва отъ себе си всѣко прѣстѫпление, всѣка лоша помисълъ, всѣко лошо желание, всѣко лошо дѣйствие. Нищо повече! Човѣкъ е само онзи, който не отнима живота никому. Той е човѣкъ, той е Сафрио. Ако, слѣдъ като се скарате съ нѣкого, въ вашия умъ се яви мисъльта: чакай, азъ имамъ единъ ножъ, ще го забия, ще му отмъстя — човѣкъ ли сте? Нима онази възлюбена жена, слѣдъ като обича своя възлюбенъ и види, че той обича нѣкоя друга жена каже: „Азъ ще му отмъстя“ та това е човѣшко? Какво има отъ това, че люби друга? Хубаво, всички жени минаватъ за честни, сега по вашему разсѫждавамъ. Ако попитатъ васъ, женитѣ, ще кажете: а, ние сме честни. Всички минаватъ за честни. Хубаво, ако вашиятъ мѫжъ се влюби въ една жена, и тя минава за честна, кое е онова, което може да го обезчести? И ако вашата жена се влюби въ единъ мѫжъ, и той минава за честенъ, кое е онова, което може да я обезчести? Щомъ има нѣщо въ васъ, което може да ви обезчести, то е другъ въпросъ. Но вие всички твърдите, че е така, че туй е 100 на сто. Питамъ тогава: ако вие всички жени сте честни, защо се подозирате тогава? Кое ви дава поводъ да се подозирате сега въ дадения случай? Имате ли право въ дадения моментъ да ограничавате душата? Вие вѫтрѣ въ душата на вашия мѫжъ ли сте? Въ ума на вашия мѫжъ ли сте? Знаете ли какви сѫ онѣзи дълбоки подбуждения отъ миналото, какви сѫ отношенията между двѣ души? Вие казвате: той се влюбилъ. Може да не е така, но привидно да е само. Като каже нѣкой, че се е влюбилъ, какво подразбира влюбването? Нима нѣкой не може да се влюби въ моята каса; нима не може да се влюби въ моитѣ обуща? Щомъ се влюби, задига ги. Единъ день, щомъ видя моитѣ обуща на други крака, азъ ще кажа: азъ се радвамъ, че тия мои обуща ще ти служатъ така, както и на мене. Ако подамъ заявление и се оплача, какво ще спечеля? Какво отъ това, че не сѫ на моитѣ крака, а сѫ на неговитѣ? Слѣдователно, ние напущаме Божия законъ и се спираме прѣдъ нѣща, които сѫ извънъ морала. Ние, съврѣменнитѣ хора, считаме едно положение за морално, а друго — за неморално. Всѣко едно неморално положение има особена чърта на човѣшкото лице. И форма си има то. Прѣстѫплението въ свѣта живѣе, и то сѫщо си има форма. Прѣстѫпната мисъль си има особена форма, прѣстѫпното желание си има особена форма, прѣстѫпното дѣйствие — сѫщо. Тѣзи най-тънкитѣ нѣща, запримѣръ, и тѣ иматъ своя форма. Нѣкой пѫть ние не искаме да признаемъ това, но въ погледа се вижда — лошъ погледъ има такъвъ човѣкъ. Съ този погледъ казва: ти направи тъй, но и азъ зная какъ да постѫпя. Той направи нѣкоя гримаса съ устата си или си затвори едното око, тъй, понамигне съ него. Е, казвамъ: споредъ вашата философия, какво лошо има въ това, че нѣкой мѫжъ намигналъ на нѣкоя жена? Въ какво седи прѣстѫплението? Какво отъ това, че си затворилъ едното око? Тъй както си е затворилъ окото, той казва: „Азъ съмъ много честенъ човѣкъ, гледамъ само съ едното си око, имамъ само единъ законъ“. Ние го даваме подъ сѫдъ, че извършилъ едно прѣстѫпление. Ние казваме, че когато нѣкой човѣкъ затвори едното си око, това е прѣстѫпление, а когато гледа жената съ двѣтѣ си очи, това не е прѣстѫпление. Намигналъ ѝ. Питамъ: гдѣ е моралътъ? Въ какво седи морала? Че затворилъ едното око, това се счита за прѣстѫпление! Седятъ всичкитѣ моралисти, искатъ да ни убѣдятъ, че въ свѣта имало моралъ, имало установени положения. Едно морално състояние дава едно морално разположение, едно вѫтрѣшно разположение. То едноврѣменно внася въ ума свѣтлина, въ сърцето внася ширина, а въ волята внася сила. Всѣко едно положение, което внася свѣтлина въ ума, разширение въ сърцето и сила въ волята, това е само едно морално положение, не е още моралъ. Нѣкои хора казватъ, че сѫ морални. Отъ това гледище, въ съврѣменното общество, има малко хора, които сѫ морални. И онѣзи, които създаватъ законитѣ, като се поставятъ въ положение да ги изпълнятъ, тѣ сами ги прѣстѫпватъ. Съврѣменното общество създава закони, и само не ги изпълнява. Значи, английскитѣ закони не сѫ валидни за България, и българскитѣ закони не сѫ валидни за Англия. Питамъ тогава: нали трѣбва да има единъ общъ знаменатель? Имаме американски закони, имаме английски закони, имаме германски, французки, руски, китайски, японски, но гдѣ е общностьта на тия закони, гдѣ е валидностьта имъ? Валидни ли сѫ едноврѣменно за всички? И ние виждаме, че въ България, ако убиешъ въ мирно врѣме единъ човѣкъ, ще те затворятъ, ще седишъ въ затвора 10 — 15 години и ще минешъ за безчестенъ. Но, ако ти въ врѣме на война убиешъ 10 души, ще ти турятъ единъ Георгиевски кръстъ, ще те считатъ герой. Това не е само у българитѣ. И у англичанитѣ, и у руситѣ, всички общо ще турятъ кръстъ за храбрость. Въ мирно врѣме всички подържатъ, че прѣстѫпления не трѣбва да се вършатъ, а въ врѣме на война казватъ: „Колкото повече убиешъ, толкова по-добрѣ“. Туй раздвояване отъ кѫдѣ е дошло? Сега, ще кажатъ нѣкои, че това е за да очистимъ свѣта, за да го подобримъ. Добрѣ, увѣрени ли сте, че свѣтътъ се нуждае отъ такова прѣчистване? Когато единъ български лозарь изпраща нѣкой да му рѣже лозето, какъвъ човѣкъ ще прати? — Разбира се, нѣкой майсторъ, който разбира отъ рѣзане. Не всѣко рѣзане е правилно рѣзане. Казватъ: да се създаде единъ законъ! Да, но не е само това. За да се създаде единъ законъ, трѣбва да се събератъ най-умнитѣ, най-ученитѣ, най-силнитѣ хора въ свѣта. А въ съврѣменния свѣтъ, въ съврѣменна Европа, кои правятъ законитѣ? Тия тѣхни закони азъ наричамъ закончета. Обаче, въ свѣта има единъ великъ вѫтрѣшенъ законъ, който едноврѣменно наказва и законодателя. Всѣки единъ законъ, който не е въ съгласие съ живата природа, всѣки единъ законъ, който не е въ съгласие съ Бога, той не е истински законъ. Азъ не говоря за този Господъ, за който говорятъ хората. Не, има единъ Господъ въ свѣта, който въздава на всичкитѣ народи едноврѣменно. Азъ нѣма да се спирамъ сега да ви обяснявамъ, че всички тѣзи промѣни, всички тѣзи икономически пертурбации, гладъ, болести, всичко това е резултатъ на онѣзи извратени закони на държавитѣ въ свѣта. Колкото по-малко закони има въ една държава, толкова тази държава е по-добрѣ, а колкото повече закони има въ една държава, толкова тя стои на едно по-низко ниво въ своето развитие. Нѣкои ще ми възразятъ. Питамъ тогава: ако законитѣ сѫ едно естествено положение на съврѣменното общество, гдѣ сѫ кодекситѣ, когато единъ мѫжъ и жена се оженятъ и наредятъ дѣца, какъ да ги възпитаватъ и отхранватъ? Има ли написани закони? Има ли нѣкакви закони, споредъ които майката да сѫди сина си и дъщеря си? Има ли нѣкакви закони, споредъ които бащата да сѫди сина си и дъщеря си? Има единъ законъ, но написанъ ли е? По нѣкой пѫть, ще видишъ, бащата и майката държатъ тамъ една пръчица и казватъ: „Видишъ ли я.“ Тамъ е всичкиятъ законъ — въ пръчицата. И нѣкой пѫть майката я вземе, намагнетиса малко по задницата малкото дѣте, то попѣе и всичко се свършва. Добрѣ, една държава не е ли една фамилия? Нека и държавата си има една малка тояжка тамъ. Ако казватъ за съврѣменното човѣчество, че е пропаднало, азъ прѣдлагамъ това, което и другъ пѫтьсъмъ прѣдлагалъ. Нека всички управляващи, цѣлата полиция, властьта, всички сѫдии, стражари да се отеглятъ, да остане безъ тѣхъ, и нека въ продължение на 5 деня да се даде свобода, всѣки да се прояви свободно. Да видимъ тогава, дали ще има повече кражби и прѣстѫпления или по-малко. И азъ казвамъ: настанала е една такава епоха, когато всичкитѣ религиозни хора трѣбва да се самоопрѣдѣлятъ. Ще се върна къмъ стиха „И допря го до устата ми.“ Азъ наричамъ този огънь, огънь на Любовьта. Устата, това е символъ на разумното въ свѣта. Уста има само разумниятъ човѣкъ, а всички онѣзи хора, които сѫ неразумни, тѣ нѣматъ уста. Ако вие считате отверстието на устата и езикътъ, които имате, за уста, това не е уста. Устата е създадена за единъ разуменъ разговоръ. Тази уста трѣбва да бѫде сладка, да нѣма въ нея никакви горчивини. Този, който е създалъ езика, никакви горчивини не е внесълъ въ него, затова и никакви горчивини не трѣбва да има. Въ сегашнитѣ културни хора, въ хората на новитѣ течения — разнитѣ окултисти, теософи, христиани, хора отъ каквато и да е религия, азъ подържамъ: тѣхнитѣ усти и тѣхнитѣ езици трѣбва да бѫдатъ чисти. Ако всички онѣзи водители на религиознитѣ течения биха постѫпвали като Сафрио, да казватъ: „Туй прѣстѫпление е наше“, свѣтътъ щѣше да се оправи. Ако всички духовници биха казали: „Освободете всички затворници, защото за войнитѣ, за всички нещастия ние сме виновни,“ то, като потеглятъ три пѫти рѫцѣтѣ си, цѣлиятъ свѣтъ ще възкръсне. Ами че туй е положението, въ което съврѣменниятъ свѣтъ трѣбва да дойде. Да кажемъ, всички вие, които ме слушате, очаквате нѣщо, но ако ви попитатъ, защо сте дошли на земята, какво ще кажете? — Е, да се осигуримъ. Но, дѣйствително, можемъ ли да се осигуримъ? Азъ бихъ желалъ да видя единъ осигуренъ човѣкъ отъ хиляди години. И тогава казвамъ: силниятъ човѣкъ може да стане слабъ, и умниятъ човѣкъ може да стане глупавъ. Не сѫ положителни нѣща тѣзи. Юнакътъ въ младини, като стане на 60 — 70 годишна възрасть ще бѫде така безсиленъ, както най-малкото дѣте. Онзи ученъ човѣкъ може да заболѣе, и неговиятъ мозъкъ отъ едно заболѣване може да изгуби всичкото свое знание. Значи, всѣко нѣщо, което можемъ да загубимъ, всѣко нѣщо, което не е вѫтрѣ въ нашата воля, то не съставлява сѫщностьта на нѣщата. И тъй, чисто духовниятъ свѣтъ е свѣтъ създаденъ отъ идеални форми. Запримѣръ, какъ се проявява Любовьта? Въ съврѣменния свѣтъ Любовьта може да се проявява само чрѣзъ добродѣтельта, иначе тя е недосѣгаема. Самата добродѣтель се изявява чрѣзъ материали, а Любовьта, като принципъ, е нѣщо нематериално. И човѣшкиятъ умъ, тъй както се проявява, е нѣщо нематериално. Човѣшкиятъ умъ се проявява само чрѣзъ човѣшкитѣ мисли. Разумната човѣшка воля е една чисто духовна сила, но само чрѣзъ своитѣ дѣйствия тя се материализира. Този серафимъ, Любовьта, трѣбва да се докосне до нашитѣ устни. Тя се е докоснала до този великъ пророкъ да го въздигне, и отъ тамъ насетнѣ този пророкъ е писалъ тѣзи хубави работи. Откакъ се е докосналъ този серафимъ до Толстоя, отъ тогава той е почналъ да пише тия хубави работи. И всѣки човѣкъ, до когото се допре този свещенъ огънь на Любовьта, всичко може да направи, всичко хубаво може да напише. Питамъ: кое е по-хубаво въ свѣта, да имашъ нѣщо, отъ което да се ползувашъ, или да го придобиешъ и да ти го взематъ? Вземете сега съврѣменния културенъ свѣтъ, съврѣменна Европа, какво придоби въ тази обща война, въ която умрѣха 30 милиона хора? — Въ сѫщность нищо не придоби. Развратътъ въ най-голѣмата си сила влѣзе въ съврѣменния свѣтъ, и сега идватъ още по- тежки страдания. Да не мислите, че идва миренъ животъ. Не, сега сме прѣдъ вратата на още по-лоши нѣща и ще видятъ, какви нѣща ще станатъ въ природата. Най-много слѣдъ 10 години, хората ще видятъ какви промѣни ще станатъ въ живата природа. За всѣко нарушение въ живата природа, тя иска своето равновѣсие. Всички тѣзи хора, които сѫ измрѣли, тѣхниятъ животъ, който еволюираше и се спрѣ, създаде извѣстна отрова вѫтрѣ въ свѣта. И всѣкога слѣдъ една война се ражда развратътъ. Въ съврѣменното общество трѣбва да има опомване. Опомването се състои въ това, хората трѣбва да съзнаятъ, че изѣстни положения сѫ грѣшни. Сега, и англичанитѣ, и французитѣ, и българитѣ искатъ да ни увѣрятъ, че войната е въ реда на нѣщата. Не, войната е едно изключение, не е въ реда на нѣщата. Една случайность е тя, едно изключение, а изключенията, това сѫ единъ законъ за проявяване на разумния животъ. Запримѣръ, нѣкои, които иматъ запичане, може да имъ се даде рициново масло. Но рициновото масло е една случайность, едно изключение въ живота, то не е една необходимость. То не може всѣкога да се взима. То е, само за да се урегулира човѣшкиятъ стомахъ, да се прѣмахне онова състояние, което е противъ растенето на неговия организъмъ. Сега, колцина иматъ този характеръ на Сафрио? Съврѣменното духовенство казва: „Ние не сме въ състояние да оправимъ свѣта. Учителитѣ, тѣ сѫ виновни за младежьта, тѣ сѫ безбожници, не ги учиха на бащината имъ вѣра.“ — Ако питате учителитѣ, тѣ ще кажатъ: Родителитѣ сѫ виновни, обществото е такова.“ Ако питате обществото, то ще хвърли вината другиму. Всички слагатъ прѣгрѣшенията единъ на другъ, и всички сѫ все чисти и праведни. Казватъ: „Природата е такава, Господъ е създалъ такъвъ свѣта.“ Всичко слагатъ на Бога. Господъ казва: „И Христосъ, като дойде едно врѣме, и Него осѫдиха, заковаха Го на кръста.“ Неговитѣ ученици мислѣха, че Той е много силенъ. И Юда, който Го прѣдаде, казваше: „Азъ ще Го прѣдамъ, за да се прояви Неговата слава.“ Той мислѣше, че като Го прѣдаде, съ единъ замахъ Христосъ ще се освободи. Обаче, видѣ, че Той билъ слабъ и умрѣ, като другитѣ хора. Като Го разпнаха, той съжаляваше. Какво мислѣше Юда? Той мислѣше, че Христосъ е много силенъ, ще стане царь да управлява свѣта, а Юда ще стане Неговъ пръвъ министъръ. Но като видѣ, че нищо не можа да стане отъ това, което очакваше, той се самоуби. Другъ единъ отъ Христовитѣ ученици взе ножъ да Го брани. И въ врѣмето на Христа имаше хора, които казваха, че свѣтътъ безъ ножъ не може да се поправи. Този ученикъ искаше да вземе много ножове, но Христосъ му каза: „Вземи само единъ ножъ, за да си направишъ опита. Единъ ножъ ти е достатъченъ“. И Петъръ взе единъ ножъ, наточи го хубаво въ градината. Смѣлъ бѣше той, не знаеше, какво можеше да го сполети. Тогава нѣмаше комунисти и анархисти. И като взе ножа, видѣ че билъ много страхливъ. Страхливъ бѣше той, ще ви докажа. Като отиде въ градината, отъ треперенето на рѫката му, едва можа да отсѣче ухото на слугата, и Христосъ му каза: „Слушай, ти нищо не можешъ да направишъ, азъ виждамъ, но скрий ножа въ ножницата“. И Петъръ казва: „Учителю, само да пожелаешъ ти, азъ съмъ готовъ на всички жертви, азъ съмъ силенъ, ще те браня“. Той скри ножа си и слѣдъ туй офейка. Отидоха идеи, всичко отиде. И всички се разбѣгаха. Като отидоха тамъ, въ преторията, казватъ на Петра: „И ти си единъ отъ Неговитѣ ученици“. — А, азъ съмъ човѣкъ съ други възгледи, не съмъ отъ Неговитѣ ученици — отрече се. Три пѫти се отрече отъ Христа, и слѣдъ туй Христосъ го попита: „Петре, гдѣ ти е ножътъ?“ И като Му каза Христосъ тия думи, той Го разбра. Докосна го Христосъ съ онзи огънь на Любовьта и му каза, гдѣ е пѫтьтъ за избавлението на човѣчеството. Не чрѣзъ ножъ ще се избави свѣтътъ, но сърце трѣбва, умъ трѣбва, безстрашие трѣбва, а ти си, Петре, страхливъ, страхливъ, като заякъ! Азъ съмъ ви привеждалъ онзи анекдотъ за заяка, който казвалъ: „Дотегна ми вече въ горитѣ, азъ ще излѣза навънъ въ свѣта.“ Купилъ си два кобура, въорѫжилъ се, разхожда се. „Пафъ!“ — тракнало нѣщо, подскочилъ и избѣгалъ. „Втори пѫть нѣма да бѫда страхливъ“. Тракнало пакъ, пакъ избѣгалъ. Колкото пѫти тракнало, все избѣгвалъ въ гората. Та и ние сега сме герои. Англичанитѣ въ първо врѣме бѣха герои, но послѣ въ хоризонтално положение дрехитѣ имъ. Германцитѣ — сѫщо, отначало бѣха горди, но послѣ въ хоризонтално положение пардесютата имъ. Като ги разбиха, и тѣ бѣха въ сѫщото положение. Не сме видѣли герои. И българитѣ, като бѣгатъ, и тѣхнитѣ пардесюта сѫ въ хоризонтално положение. Всички бѣгатъ, но като се върнатъ въ отечеството си, казватъ: „Като насъ герои нѣма!“ Не, не, приятели, геройството седи въ друго. Азъ бихъ снелъ герой ето кой народъ: когато излѣзатъ нѣкои народи да се биятъ, то истинскитѣ герои отъ тѣхъ, като си дигнатъ рѫцѣтѣ, да приспятъ своитѣ неприятели, да отидатъ при тѣхъ, да имъ взематъ орѫжията, да ги нахранятъ хубаво и слѣдъ това да ги върнатъ при тѣхния царь, като имъ кажатъ: „Слушайте, ние сме миролюбивъ народъ, не искаме да ни закачате.“ Втори и трети пѫть, като дойдатъ, да направятъ сѫщото. А насъ, сега ще ни разказватъ, че сме герои. И картечниятъ огънь тъй прави: тъкъ-тъкъ-тъкъ! Но и отъ неприятелската страна: тъкъ-тъкъ-тъкъ. И еднитѣ, и другитѣ се избиватъ. Каква философия има въ това избиване? И въ всички църкви ученитѣ учатъ, че Богъ е Любовь, че майкитѣ и бащитѣ трѣбва да се обичатъ. Питамъ тогава: ти защо ще разплачешъ тази майка съ убиването на този нейнъ синъ? Тази майка, която го е цѣлувала, милвала и казвала: „Синко, синко, безъ тебе не мога“ — ти ще я разплаквашъ. Защо да ѝ нанасяшъ тази рана? Този, когото убивашъ, той има сестра, братъ. Всички разплакваме. И сега, всички свещеници, всички проповѣдници на този живия Христосъ, седятъ и казватъ: „Така трѣбва да бѫде.“ Не, не трѣбва да бѫде така. Не трѣбва да разплакваме нашитѣ майки и бащи; не трѣбва да разплакваме нашитѣ сестри и братя. Така трѣбва да мислятъ и англичанитѣ, и французитѣ, и китайцитѣ, и японцитѣ, и руситѣ, и българитѣ. Като мислимъ така, ще се оправи този свѣтъ. Сега, въ свѣта иде една велика сила, азъ я наричамъ живиятъ Господъ, който иде въ свѣта. И ясновидцитѣ, дори и най-виднитѣ учени хора, виждатъ вече това. Иде Господь! Ще видятъ всички това. Всички казватъ: да видимъ Господа! Азъ ви казвамъ положително: вие всички ще Го видите. Не днеска, но единъ день вие ще Го видите всички. Не слѣдъ 1000 години, не и слѣдъ 900 години, малко по-рано ще бѫде, не и слѣдъ 800 години, не и слѣдъ 500 години, още по-рано ще бѫде. Азъ мога да се спра на 500 години. Ще кажете: то е въ далечното бѫдеще, не е заради насъ. Още по-близо е. И знаете ли какво ще бѫде положението на съврѣменното човѣчество, когато дойде Господъ? Всички хора ще бѫдатъ прострѣни на земята съ лицето си надолу. Съ всички, безъ разлика, така ще бѫде; цѣлото човѣчество ще бѫде прострѣно на земята. Всички ще лежатъ, ще мине тогава Христосъ и ще каже: „Онѣзи, които сѫ правили добро, които сѫ се подчинявали на Божия законъ, ще възкръснатъ. А онѣзи, които не сѫ ходили по Неговото учение, ще останатъ отвънъ. И слѣдователно, като потегли Христосъ рѫцѣтѣ си върху тѣхъ, тѣ ще възкръснатъ. Христосъ ще пита, колко има между българитѣ, които сѫ ходили по Неговото учение? Колко американци, германци, французи, руси и други има между всички, които сѫ ходили по Неговото учение? Той ще види, кои сѫ истинскитѣ, и вие ще видите, между кои сте. Ако станете, вие ще Го видите, ще видите онова велико лице, което казва: „Гладенъ бѣхъ, нахранихте ме; жаденъ бѣхъ, напоихте ме; въ затворъ бѣхъ, посѣтихте ме; боленъ бѣхъ, прѣгледахте ме.“ Но това сѫ само символи, задъ които се криятъ велики истини. Сега, туй учение на Христа не е само единъ импулсъ, да се въодушеви човѣкъ врѣменно, то не е само едно въодушевление. Божественото учение мяза на единъ малъкъ огънь, който се постоянно разгорява. И всичко, което прави човѣкъ, прави го само заради Бога. Питамъ ви: защо става всичкиятъ споръ сега въ свѣта? Вие ще се срещнете нѣкой пѫть, ще кажете: а, шапката му е хубава. На дрехитѣ му ще погледнете, на знанието, но всички тия нѣща сѫ външни украшения. Онова, което отличава човѣка, е друго. Азъ ще ви приведа едно сравнение. Минавате прѣзъ едно планинско мѣсто, нѣкой овчарь си направилъ тамъ нѣкоя малка колибка съ една стаичка. Той ви покани, нагости, посвири ви, и вие си заминете. Слѣдъ 15 години минавате пакъ прѣзъ това мѣсто, нѣма колибката. Този овчарь разбогатѣлъ, продалъ всичко, направилъ си единъ хубавъ палатъ, купилъ си автомобилъ, наредилъ си палата добрѣ, съ електрическо освѣтление, съ банята му, и си казвате: „Положението на този овчарь се подобрило.“ Но, я попитайте онѣзи овчари, съсѣди, какво ще ви кажатъ за него! Ще ви кажатъ, че той не е първиятъ човѣкъ вече, не е такъвъ, какъвто бѣше. Той вече е богатъ, има всичко, голѣмъ палатъ, шарени прозорци съ хубави завѣси, той е самъ облѣченъ въ копринени ризи, но на колко вдовици той е взелъ имането, колко сиромаси е опропастилъ! Питамъ: гдѣ е тогава щастието му? Често вие казвате: колко е светнало лицето на този, а на онзи колко е пожълтѣло! Азъ обичамъ по нѣкой пѫть жълтитѣ хора. Ами, че тѣ ни трѣбватъ! И колкото повече жълти хора имаме, толкова по-добрѣ. Онѣзи, оправенитѣ хора, не сѫ най-добритѣ. Това е едно заблуждение. Онзи, съ изпѫкналитѣ очи, не е най-добриятъ. Азъ наричамъ красиви очи знаете ли кои? Когато си обезсърченъ, отчаянъ, срѣща те нѣкой, тури си рѣката на главата ти, погледне те и ти каже: „Братко, не бой се, не бой се, има добри хора въ свѣта.“ Ти усѣтишъ една топлина и въ тебе настане цѣлъ прѣвратъ. Това е човѣкътъ съ добритѣ очи. Жена или мѫжъ, като тури рѫката си отгорѣ, подига този, отчаяниятъ. Казвамъ: браво! Но, ако тя тури рѫката си върху него и го смъкне, казвамъ: съжалявамъ. Ако единъ мѫжъ тури рѫката си върху главата на една развратна жена и я спасява, казвамъ: браво! Ако неговата жена се сърди, че той спасилъ тази жена, казвамъ: жено, ти не разбирашъ единъ отъ великитѣ Божии закони, ти не разбирашъ волята Божия, твоятъ мѫжъ не е дошълъ да служи на тебе, Той ще служи първо на Бога, послѣ на себе си и най-послѣ на тебе. Туй е едно положение, което съврѣменнитѣ хора трѣбва да разбиратъ. Вие казвате: този човѣкъ, като ни проповѣдва това нѣщо, върши ли го така? Ами, когато всички спятъ, какво прави той, какъвъ е неговиятъ интименъ животъ? Ами ако насъ само тъй ни забавлява? Да, тъй прави свѣтътъ, възможно е и азъ да го правя. Нали всичкитѣ хора, свѣтътъ, Господъ го е направилъ? Да, Господъ го направи, но въ него има сила да изправи всичко. И единъ день Господъ ще оправи свѣта. Азъ ви казвамъ: провѣрете единъ законъ въ свѣта! Намѣрите се въ едно безизходно положение, опитайте Господа тогава! Ако вие искате да опитате великата Истина, кажетѣ си въ душата: ако всичко това Господъ е създалъ, отъ сега грѣхъ не правя. Кажете ли си така, всичкитѣ ваши недѫзи, умствени, сърдечни и волеви, всичко туй ще изчезне и вие ще бѫдете свободни. Азъ употрѣбявамъ вашия изразъ, защото Господъ васъ не ви е създалъ. Родениятъ отъ Бога грѣхъ не прави. Сега, често нѣкои ми казватъ: Учителю, кажи една дума! Но като се каже думата „Учитель“, азъ подразбирамъ друго едно значение. Азъ разбирамъ, че въ свѣта има само Единъ Учитель, Единъ е Той! Единъ е Този, Великиятъ Учитель. Когато азъ разправямъ туй, моятъ умъ другояче мисли. Ще ви приведа единъ примѣръ. Тази сутринь, бѣше се вече съмнало, седя въ стаята си и съмъ дълбоко замисленъ. Ключътъ на лампата ми е затворенъ. Седи при мене единъ мой приятель, и веднага лампата свѣтва. Казвамъ си тъй, по човѣшки: какъ така съмъ оставилъ лампата да свѣти? Простирамъ рѫката си да я изгася. Казвамъ си: тия отвънъ, по инсталацията, си играятъ съ електричеството, играятъ си съ тока — ту го пущатъ, ту го спиратъ. Чакай да затворя ключа! Затварямъ ключа, тя пакъ свѣтва. Казвамъ: лампата свѣти и при затворенъ ключъ. Отварямъ я, пакъ свѣти. Питамъ този приятель, който седи при мене: какво става? Той ме пита: ама възможно ли е? Значи, електричеството и като е отворено се проявява, и като е затворено се проявява. Азъ мога да ви обясня това и научно, но изведнъжъ се спирамъ и какво виждамъ! Единъ мой заминалъ приятель дошълъ и ми казва: Азъ искамъ да ви кажа, че едно врѣме живѣхъ между васъ, и като тази лампа свѣтихъ, та сега искамъ да ви обърна внимание.“ Неговото име е Иванъ. Казвамъ му: какъ си ти отъ онзи свѣтъ? Какво правишъ? Добрѣ дошълъ! — Много добрѣ, авнгвардъ съмъ изпратенъ въ България, идемъ вече отгорѣ! Е, вие какво ще кажете сега, като ви разправямъ този анекдотъ? Да оставимъ това, дали вие вѣрвате или не. Онѣзи, които вѣрватъ, считатъ това за една дѣйствителность, а онѣзи, които не вѣрватъ, считатъ това за единъ митъ, разказъ или за една басня, тъй хитро скроена отъ мене. Но, както и да е, питамъ тогава: красивото въ живота, въ какво седи? — Красивото въ живота седи въ общението съ Бога на Любовьта. Туй, което разширява сърцето, туй, което дава свѣтлина на ума, то е само когато срѣщнешъ едно сѫщество, на което сърцето трепти като твоето, когато видишъ неговата свѣтлина, когато видишъ неговата воля, която дѣйствува като твоята. Този човѣкъ е разуменъ, и тебе е приятно да говоришъ съ него. Само между разумни хора може да има едно разумно общение. Нѣкой те погледне, и набързо свали погледа си надолу. Азъ считамъ хубавъ погледъ този, да те погледне нѣкой съ една нѣжна усмивка, а не да те погледне и послѣ да си свали крадливо надолу погледа. Така прави младата мома. Тя иска съ това да покаже, че има срамежливость. А какво нѣщо е срамътъ? — Срамътъ дойде, когато хората съгрѣшиха. Когато направиха едно прѣстѫпление, тѣ се усѣтиха голи, туриха си дрехи. Не е хубавъ този погледъ, да се погледне нѣкой тъй нахално, съ единъ хипнотиченъ погледъ. Хубавъ погледъ е мекиятъ погледъ. Да те погледне нѣкой съ единъ мекъ, нѣженъ погледъ и да каже: „Братко, въ името на Бога на Любовьта, който живѣе въ мене, азъ съмъ готовъ да извърша всичко онова, което е за твоето добро“. И когато той ме погледне, да каже сѫщото. Сега, това не е едно учение, да знаете какъ да сте спрѣмо менъ. Не, азъ за това не се нуждая, но всѣки да погледне така къмъ всѣки единъ страждущъ. Колко страждущи, колко вдовици има, колко бѣдни има, тѣ не се нуждаятъ само отъ дрехи, отъ обуща. Колко хора има, които зимно врѣме хвърлятъ обущата. Не само отъ това се нуждаятъ хората, но отъ една вѫтрѣшна подкрѣпа. Казватъ: милъ погледъ искамъ. Какво е милиятъ погледъ? — Съ милъ погледъ се прѣдава нѣщо. Когато азъ кажа: ето, този човѣкъ бѣше много добъръ, но сега не е такъвъ, правъ ли съмъ? Може ли човѣшката душа да се измѣни? Ще ви дамъ единъ примѣръ. Майката обича дѣтето си. Тя го милва, цѣлува. Бащата донесе бонбончета, ябълки, и то си хапва отъ това-онова. Майката казва: „Хайде, мама, хайде, хапни си!“ Но по едно врѣме се разстройва стомахътъ му. Кой е виновенъ? — Майката. Тя го вземе, тури въ коритото вода, измие го, то стане чисто. Та сега всичко туй, което вършатъ хората, това сѫ малкитѣ дѣца, които сѫ оставили своитѣ извержения. Какво правимъ днесъ хората? — Уловимъ прѣстѫпницитѣ и ги сѫдимъ, споредъ законитѣ. Не, сега ще постѫпимъ като майкитѣ. Ще вземемъ коритата, ще ги измиемъ, и тѣ ще станатъ чисти. Ще кажемъ: „Тъй, мама, другъ пѫть нѣма да правишъ така, нѣма бонбончета“. Казвате: туй е една философия, която не търпи никаква критика. А съврѣменнитѣ закони търпятъ критика! Кой отъ съврѣменнитѣ закони търпи критика? И тъй, ангелътъ на Любовьта трѣбва да се допре до насъ. Кой е този ангелъ? Единствениятъ ангелъ, който ние знаемъ, който се е въплотилъ на земята, който е страдалъ, това е Христосъ. Той е единъ отъ ангелитѣ. Той е ангелъ Господенъ. Той е нареченъ още и Синъ Божий. Ангелътъ е служитель Божий. Слѣдователно, първиятъ ангелъ, който е слѣзълъ на земята, Той е Христосъ. Той е единствениятъ ангелъ, който е облѣченъ въ плъть и кръвь. Единствениятъ ангелъ, който е закованъ на кръста, това е Христосъ. По това се отличава Христосъ, единъ, отъ Великитѣ Учители, че Му забиха гвоздеи. Историята не помни другъ човѣкъ, който да е билъ закованъ. Слѣдователно, истинскиятъ ангелъ се отличава по това, че той носи бѣлѣзитѣ на това заковаване. Мнозина искатъ да носятъ Христовото име. Нѣкои ми казватъ: Христосъ е дошълъ на земята, еди-кой си е Христосъ“. Казвамъ: азъ се радвамъ, но вижте рѫцѣтѣ му пробити ли сѫ. Ако сѫ много меки и нѣматъ дупки, той не е Христосъ. Послѣ, вижте и краката му, вижте и сърцето му. Тази дупка седи ли въ сърцето му? Той я носи. Нѣкои казватъ: какъ ще познаемъ Христа? — Петь бѣлѣга носи Той: два на краката, два на рѫцѣтѣ и единъ на сърцето. А, казватъ нѣкои: Учителю, да ви пригърна и да ви цѣлуна. Ти, който не си билъ разпъванъ, можешъ ли да цѣлувашъ? Разпъваниятъ може да го цѣлуне онзи, който е билъ разпъванъ. Болниятъ може да влѣзе въ положението на болния, но здравиятъ, въ положението на болния, не може да влѣзе, той може само да му услужи. Слѣдователно, ако ние не минемъ прѣзъ онази дълбока опитность, прѣзъ която Христосъ е миналъ, ако нашето сърце не се закваси съ онази дълбока самопожертвователность, прѣзъ която Христосъ е миналъ, какъ ще служимъ на Бога? Сега казватъ: Христовата кръвь ще ни очисти. Коя е Христовата кръвь? — Това е великата жертва, великото учение на Любовьта. А сега, всички църкви, отъ хиляди години турятъ вѣнци, чакатъ пришествието Божие. Казватъ: идва Господъ! И ние казваме: идва Господъ! А тѣ казватъ: не слушайте този проповѣдникъ, той е малко смахнатъ, има врѣме още. Азъ нѣма да се спирамъ върху това, тѣ сѫ наши братя, и тѣ сѫ прави, и азъ съмъ правъ. Тѣхнитѣ часовници сѫ на турски, моятъ е алафранга. Казвамъ: приятели, една грѣшка има, вашиятъ часовникъ е на турски, чакайте да ги прѣведемъ подъ еднакъвъ знаменатель. И тогава, като ги извадимъ, ще видятъ, че и тѣ сѫ прави, и азъ съмъ правъ. Врѣмето е дошло, само че нашитѣ часовници не сѫ вѣрни. Казвамъ: Христосъ иде! „Нека малко да се позабави, че да се очистимъ отъ грѣховетѣ си.“ Казвамъ: споредъ Христовото учение може да се очистимъ веднага. Кажете: „Азъ служа на Христа“, и раздайте всичкото си имане! Казва: азъ ще го раздамъ, но ще оставя за себе си поне 10,000 лева. Не, всичкото си имане ще раздадешъ, а пъкъ, ако нѣмашъ да раздадешъ, не раздавай нищо! Помня, прѣди 10 години, единъ богатъ мой приятель, д-ръ Мирковичъ, ми казва: „Слушайте, Учителю, да ви оставя настойникъ на моето богатство.“ Казвамъ му: азъ не се нуждая да ставамъ настойникъ на твоето имане, но ще ти дамъ единъ съвѣтъ. Ако искашъ да изпълнишъ точно волята Божия, ще раздадешъ всичкото си имане на бѣднитѣ и тогава ще работишъ съ мене. Но понеже имашъ много роднини, да не кажатъ, че сме ти опетлили ума, ти ще продадешъ имането си и ще го раздадешъ на тѣхъ. Не трѣбва да се опетни името Божие, да не кажатъ, че вървишъ подирѣ ми. И така направи той. Единъ отъ братята на докторъ Мирковичъ, като умря, остави слѣдъ смъртьта си около 40000 лева, които завѣща за направата на единъ параклисъ, обаче роднинитѣ му взеха паритѣ и ги разпрѣдѣлиха помежду си. Явява се той на сънь на брата си и му казва: „Моля ти се, не мога да бѫда спокоенъ, иди кажи на роднинитѣ да раздадатъ богатството ми на тази църква, за която съмъ го опрѣдѣлилъ.“ Азъ му казвамъ: братъ ти, като живъ, трѣбваше да си уреди въпроса, сега нека той самъ да си го урежда. Азъ не обичамъ да се занимавамъ съ уреждането на материални работи. Така направи и ти, за да нѣмашъ послѣ неприятности. Нѣкои казватъ за нѣкого: „Богатъ човѣкъ е този, нека дойде между насъ.“ А, користолюбива е вашата цѣль! „Ама, ученъ е този.“ Не, користолюбива е вашата цѣль! Ние искаме хора съ сърца. Не че не почитаме този или онзи, нека си е ученъ, нека си е богатъ, но ако дойде при насъ, нека да разполага съ богатството си тъй, както си иска. Ние не искаме да му кажемъ, тъй или иначе да направи. Не, ако иска да изпълни волята Божия, тъй да направи, ако пъкъ не иска да влѣзе въ съблазънь съ своя животъ, нека раздаде имането си на своитѣ роднини. Сега, този ангелъ иде! Не е въпросъ, какъ азъ живѣя, какъ вие живѣете. Ще ви кажа едно нѣщо, което и другъ пѫть съмъ казвалъ: ако има единствено сѫщество въ свѣта, което живѣе чисть и святъ животъ, това е само Богъ! Слѣдователно, единственото за насъ е, да се съединимъ съ Бога. Нѣкои ги е страхъ да се съединятъ съ Бога, да вложатъ своитѣ капитали въ Него. Казватъ: „Ако се съединимъ съ Бога, капиталитѣ ни ще изчезнатъ.“ Вие влагате въ банкитѣ 10—50—100 милиона, не ви е страхъ, отъ хората не ви е страхъ, но като кажемъ да ги внесете въ Христовата банка, казвате: „Христосъ е много щедъръ, ще ни хвръкне капитала.“ Не, духовниятъ свѣтъ си има статистика, има си и банки, но по какво се различаватъ тия банки отъ свѣтскитѣ? Тамъ никой не краде, дивиденти не се губятъ. Нито стотинка се губи отъ тѣхъ. Кой каквото си е изработилъ, то си остава за негова смѣтка. То е красивото въ свѣта. Онзи, който живѣе добъръ животъ, съотвѣтното му се връща; онзи, който живѣе лошъ животъ, и нему съотвѣтното се връща. За всѣко нѣщо си има смѣтка. А добритѣ хора тамъ сѫ много щедри. Като те намѣрятъ бѣденъ, даватъ, но пари на заемъ не даватъ. Днесъ си гладенъ, за обѣдъ ще те нахранятъ, а за утрѣ вече е другъ въпросъ. Тамъ за пари не те уславятъ на работа. Ако отидешъ на лозето, ще работишъ безъ пари, ще оставятъ на твоята добра воля, и като се върнешъ вечерьта, ще те нагостятъ много добрѣ, безъ да ти платятъ нѣщо. Но законътъ у тѣхъ е слѣдниятъ: този човѣкъ, у когото си работилъ веднъжъ, можешъ прѣзъ цѣлия си животъ да отивашъ да ядешъ при него. Ще кажете: А, то е много добрѣ. Ние сме икономисти, единъ день да работишъ, и послѣ — Аллахъ-бабамъ — осигурена работа! И тъй, трѣбва да оставимъ този ангелъ на Любовьта да се докосне до вашитѣ сърца. Днесъ е деньтъ! Но въ васъ не трѣбва да има туй състояние, отъ което хората подлудяватъ. Подлудяването въ свѣта произтича отъ единъ законъ: щомъ човѣкъ се раздвои въ своитѣ убѣждения, той подлудѣва. Туй трѣбва да го знаете, а не че доброто учение подлудява хората. Всѣки, който се е раздвоилъ, всѣки, който не е изпълнилъ волята Божия, все полудява. И съврѣмемнниятъ свѣтъ къмъ това отива. Единственото нѣщо, което може да ни направи трѣзви, е да имаме една основна мисъль: отъ Любовь да служимъ на Бога, и като Сафрио, да не осѫждаме никого. Ще дойде осѫждането, но въ всички случаи да кажемъ: азъ съмъ причината за това. Нѣкой пѫть, като ви говоря, говоря, казвамъ: тия хора сѫ добри, тия хора сѫ способни, азъ съмъ причината, че не ме разбиратъ, трѣбва да намѣря нѣкакъвъ методъ да имъ разправя хубаво, има въ тѣхъ добро. Въ мене е погрѣшката, азъ трѣбва да направя още по-голѣми усилия. Тъй говоря, за да бѫда положителенъ. Щомъ кажа, че погрѣшката е у васъ, азъ съмъ на отрицателната страна. Азъ не се отричамъ отъ злото, нито отъ доброто. Доброто азъ направихъ, и злото азъ направихъ, но азъ, който мога да направя туй зло, мога да направя и доброто. Сегашнитѣ хора, обаче, сѫ на другата страна. Щомъ дойде за доброто, казватъ: „Азъ направихъ това добро“. А щомъ дойде до погрѣшкитѣ, тамъ ги нѣма. Ще бѫдемъ доблестни да признаемъ своитѣ погрѣшки прѣдъ себе си, да се разтърсимъ и да кажемъ: „Слушай, приятелю, ти още не си живѣлъ по закона на Любовьта. Сега, споредъ туй учение, нѣкои искатъ да знаятъ, дали живѣятъ по закона на Любовьта. Азъ ще ви дамъ единъ начинъ, и за млади, и за стари, да разберете, дали живѣете споредъ Любовьта. Влѣзте въ единъ домъ веднъжъ, дважъ, три пѫти. Ако въ този домъ става подобрение, вашитѣ влияния сѫ добри, любовьта ви дѣйствува. Но, ако слѣдъ като влѣзете въ този домъ произведете една малка дисхармония, нѣмате любовь. Мнозина иматъ особена тактика, особена психология. Тѣ, като влѣзатъ въ единъ домъ, гледатъ, дали мѫжътъ или жената е по-съобразителна, искатъ нея или него да ги прѣдразположатъ. Гледатъ да задоволятъ единия отъ тѣхъ. Не, ти като влѣзешъ въ единъ домъ, ще бѫдешъ, и къмъ мѫжа, и къмъ жената, и къмъ дѣцата честенъ. Отъ твоето сърце ще блика любовь, и на всички сѫщества, които сѫ излѣзли отъ Бога, ще гледашъ, като на живи души, ще гледашъ съ чистъ погледъ, нѣма да имашъ никаква задна мисъль. Това е Христовото учение, което всѣкога можемъ да приложимъ. Така ще бѫдемъ щастливи. Този Господъ, който ни говори, Той не е отвънъ, Той е вѫтрѣ въ насъ. Той ни говори, говори, говори. Страданията, мѫченията, нещастията, това сѫ истинскиятъ Божественъ езикъ. Страданията, това сѫ споредъ Божествения езикъ въздишкитѣ. И когато видя, че нѣкоя жена въздъхне, азъ не се смѣя тогава, но казвамъ: научила е едно нѣщо. А щомъ се засмѣе, казвамъ: ти още граматиката учишъ. Щомъ видя сълзитѣ ѝ казвамъ: тя е на правата страна, тя чрѣзъ въздишки мисли. Казватъ: „Слабохарактерна е.“ Не, онѣзи, мѫжъ или жена, които плачатъ и въздишатъ, въ моитѣ очи, ги турямъ много високо. Чудни сѫ хората! Казватъ: „Тя е баба, плаче.“ Питамъ: какво щѣше да бѫде, ако врѣмето не плачеше, ако слънцето не печеше? Ами че тогава печенето на слънцето не е ли бабешка работа? То е сѫщиятъ законъ. Плаче човѣкъ, но въ тия сълзи се крие нѣщо. Нѣкой пѫть и небето плаче, но въ тия сълзи растятъ цвѣтята, зрѣятъ плодоветѣ, и ние живѣемъ и растемъ. Много пѫти, като видишъ на очитѣ на майка си или на баща си двѣ сълзи, тѣ дѣйствуватъ на дѣцата много повече, отколкото, ако имъ говорятъ. Свещени сѫ тия сълзи! Сега, да не отидете на другата страна, да мислите, че всички сълзи сѫ свещени! Не, два вида сълзи има. Има актйори на сцената, които турятъ задъ ушитѣ си по едно мѣхурче пълно съ вода, съединено съ конче, та като се натисне, да пусне вода, да даде видъ, че плаче. Не е плачъ това. Вода е това! Другъ пъкъ ще го убиватъ. Тури подъ дрехата си единъ мѣхуръ, дебелъ около една педя, пъленъ съ червена течность, че като се яви на сцената, другиятъ го мушне съ ножа, и протече буйно онази червена кръвь. Това не е истинска кръвь. Боя е това. Казватъ за него: плаче той. Но какво? — Вода е това! „Кръвьта му изтече.“ Каква кръвь? — Кръвьта на онзи прѣстѫпникъ, боя е това! Като боднаха Христа, кръвь и вода протече отъ Неговото сърце. Това е истински страждущиятъ човѣкъ. Туй учение е за новитѣ хора. За тѣхъ казватъ, че сѫ сектанти. Не, тѣ не могатъ на учението на тия сектанти и най-малкия пръстъ да обърнатъ. Пъкъ сегашното вѣрую! „Ама тъй е казалъ Христосъ.“ Какво е казалъ Христосъ? Христосъ е казалъ: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила, а ближния си, като себе си.“ Или: „Който се гнѣви на брата си безъ причина, или, който рече напразно всѣка рѣчь. . .“ Това сѫ писани нѣща. Защо тогава да притуряме на Христа това, което не Му идвало на умъ да каже? Ако на нашата планета, до врѣмето на Христа, се явилъ единъ ангелъ на Любовьта, и слѣдъ Христа пакъ ще се яви този великиятъ, и Любовьта Му ще бѫде по-голѣма. Като се яви по-рано Христосъ, Любовьта Му не бѣше тъй голѣма, че да поправи свѣта. Но този пѫть, като дойде Христосъ, Любовьта Му ще е по-голѣма и ще може да оправи свѣта. Като Го туриха на кръста, Той каза: „Този пѫть азъ пропуснахъ нѣщо, взимамъ го прѣдъ видъ, но втори пѫть, като дойда, нѣма да го пропусна.“ И сега, Христосъ, като дойде на земята, ще донесе това новото нѣщо. Разбирате ли? Вие ще бѫдете зрители на тази новата култура, на туй Божествено благо, и ще разберете, че вѫтрѣ въ васъ, въ вашитѣ сърца, въ вашитѣ умове, въ вашитѣ души има нѣщо ново, туй, за което не сте сънували. И Павелъ казва: „Има нѣщо, за което не сте нито помисляли, нито сънували.“ И онова, което Богъ ви е приготвилъ, то е скрито въ вашитѣ души. Та, не се забавлявайте съ вашия свѣтъ, т. е. не отвличайте ума си! Отворете сърцата си, сега сѫ послѣднитѣ врѣмена въ свѣта! И ако чакате да дойде друга епоха, вие ще останете назадъ. Може да дойде друга епоха, но сега е врѣме за работа. Казва се: „И допрѣ го до устата ми и рече.“ Какво рече? — Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, и съ всичко, което се крие въ това сърце. Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкия си умъ, и съ всичко, което се крие въ този умъ. Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, и съ всичко, което се крие въ тази душа. Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си сила, и съ всичко, което се крие въ тази сила. И да възлюбишъ ближния си, като себе си, и туй, което се крие въ ближния ти. Това е великиятъ законъ, който Христосъ носи сега а земята! Бесѣда, държана на 20. I. 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Колко пѫти да прощаваме? Тогазъ пристѫпи Петъръ при Него и рече: „Господи, до колко пѫти, ако съгрѣши братъ ми, да му прощавамъ, до седемь пѫти ли?“ Матея 18:21. Съврѣменниятъ културенъ животъ, азъ го наричамъ „животъ на споръ“. Това е отъ хиляди години така. Хората спорятъ, но този споръ сѫществува не само между хората, сѫществува и между най-дребнитѣ бубулечици; и тѣ спорятъ за нѣщо, разискватъ, важни въпроси разрѣшаватъ. Естествено, този споръ на сцената се явява като едно странно явление, явява се тъй нареченото чувство на обида. Въ човѣка има едно чувство на обида. То е чувството на личния човѣкъ. Нѣкои мислятъ, че само хората съзнаватъ, че сѫ личности. Не, има и малки, дребни сѫщества, които съзнаватъ, че сѫ личности, т. е. разбира се, схващането на животнитѣ за личностьта не е такова, каквото на хората. Сега, ние ще се спремъ върху онова вѫтрѣшно схващане за обидата. Обидата често нарушава вѫтрѣшното равновѣсие въ живота. Вие може да имате едно прѣкрасно настроение, но една дума, казана не на мѣсто, може да наруши цѣлото ви равновѣсие, да се върнете дома си неразположенъ духомъ и цѣла нощь да не можете да спите. Насъ може да ни утѣшаватъ, че трѣбва да простимъ, че трѣбва тъй да направимъ иначе, но защо трѣбва да простимъ? И колко пѫти трѣбва да простимъ? Сега Петъръ спори, види се той е билъ малко запознатъ съ законитѣ на вѣроятноститѣ, и пита Христе: „Споредъ закона на вѣроятноститѣ, до колко пѫти трѣбва да се прощава, до седемь пѫти ли?“ Казва му Христосъ: „Не до седемь пѫти, но на седемдесеть мѣста по седемь.“ Той се намѣри въ чудо. Казва: „Тази математика е много сложна.“ На седемь мѣста по седемдесеть пѫти! Цѣлиятъ ни животъ ще отиде въ прощаване. Е, прѣдставете си, 490 души да седятъ на вратата ти и да казватъ: „Прости ни!“ — и всичкитѣ да седятъ по 5 минути, докато имъ простишъ. Прѣдставете си, да идватъ толкова души прѣзъ годината, да хлопатъ на вратата ти, да идватъ по толкова пѫти, и всѣки да седи по петь минути, а ти да ги прощавашъ само! Царетѣ, за да избѣгнатъ тази неприятность, често издаватъ единъ манифестъ, единъ общъ указъ, съ който изведнъжъ прощаватъ всички, че видѣли ги, не ги видѣли, прощаватъ имъ, за да не ходятъ да ги безпокоятъ. Но това не е прощаване. Сега, азъ ще подведа този въпросъ малко по-другояче. Нѣкои го разглеждатъ по църковному. Ние сме слушали, слушали, казватъ: „Да си простимъ!“ Защо ще прощаваме? То е прощаване, безъ да е простилъ; извинение, безъ да е извинилъ. Това сѫ празни думи. Нѣкой ви пита: „Ако колата, съ която ще прѣкарвамъ своето брашно, и съ която отивамъ на далеченъ пѫть, се счупи, до колко пѫти трѣбва да я поправямъ? Азъ ще кажа: до тогава до като ми служи, ще я поправямъ, защото безъ нея не може да се кара. Тя е една необходимость. Слѣдователно, прощаването, това е поправяне на колата. Счупила се тя. Прѣдставете си, че единъ конь ви ритналъ нѣкѫдѣ. Трѣбва ли да му счупите краката? — Трѣбва да му простите, понеже той ви е необходимъ. Сега, нѣкои разглеждатъ ближния, като единъ постороненъ човѣкъ. Не, този ближниятъ ти човѣкъ е ближенъ, защото той е една необходимость за тебе, ти трѣбва да му простишъ. Трѣбва да му простишъ, защото не му ли простишъ, твоята каруца е счупена, и ти самъ ще носишъ брашното на гърба си, нищо повече! Окултниятъ законъ казва, че съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се отмѣри. Това сѫ положения, които трѣбва да се различатъ въ живота ни, за да стане сносенъ. Запримѣръ, вие може да ме слушате, че трѣбва да си прощавате, безъ да разбирате закона. Казвамъ: трѣбва да си прощавате. Казвате: може ли? — Може да си простимъ, защо не? Ако слѣдъ като се върна отъ разходка, питамъ: до колко пѫти трѣбва да си чистя дрехата, този въпросъ на мѣсто ли е? Опрѣдѣлено ли е по колко пѫти трѣбва да я чистя? Всѣки день трѣбва да я чистя, тя ми е необходима. Всичкитѣ лекенца, колкото ги има, все ще се очистятъ. Защо трѣбва да простите на своитѣ ближни? Въ този законъ за прощаване седи слѣдующата опасность. Ако ти не простишъ на своя ближенъ, въ тебе ще стане едно подпушване, едно блато ще се образува, и тамъ ще почнатъ да се образуватъ милиарди микроби. И най-първо ти, съ своитѣ дѣца, ще бѫдете подложени на тази отрова — нищо повече! Слѣдователно, за твоето благо не само че не трѣбва да се подпушвашъ, но ще простишъ на своя ближенъ, ще направишъ единъ каналъ, чрѣзъ който изтичането да става медлено, да не образува никакво блато, да нѣма никакви условия за тѣзи милиарди микроби. Сега нѣкой ще възрази: „Ама туй е егоистично! Ами, че кое не е егоистично въ свѣта? Кои нѣща не сѫ егоистични? Нѣкой казва: „Всичко е егоистично.“ Не е тъй. Въ егоизъма има двѣ страни: има егоизъмъ по възходяща степень, има егоизъмъ по низходяща степень. И нека разберемъ тази дума, тя си има своята добра страна. Да съзнавашъ, че си едно разумно сѫщество, изпратено на земята да извърши волята Божия, че сѫ ти дадени извѣстни сили, извѣстни способности, извѣстни богатства, съ които да разполагашъ, туй състояние у тебе го наричатъ личность. Сега, мога да го обясня. Ако вие изпълните вашата длъжность по най-благороденъ начинъ, да услужите на вашия ближенъ, както е въ реда на нѣщата, ние казваме, че вие сте една благородна личность, едно благородно „азъ“, едно благородно „его“. Ако, обаче, вие служите само на себе си, ние, въ втория случай, наричаме такъвъ човѣкъ егоистъ, човѣкъ, който се е прѣвърналъ въ молецъ. Питамъ: молецътъ, който е прѣминалъ отъ една дреха въ друга, придобилъ ли е нѣщо? Какво спечелва? Нѣкаква печалба има ли? Попитайте го какво е спечелилъ отъ тѣзи дупки? Той е направилъ нѣколко тунели. Питамъ го: колко ти платиха за тѣзи дупки? — Нищо! Ако те срещне тази модерна госпожа, ще те пипне между ноктитѣ си и ще те убие. Дрехата е, обаче, пакъ пробита. Питамъ: слѣдъ като намѣрите молеца въ сандъка, дѣто дрехата е пробита, какво ще му дадете? Азъ зная: смъртно наказание — тъй както държавата постѫпва. Вие сега се бунтувате, че държавата е прокарала единъ законъ, споредъ който всѣки едного, когото заловятъ съ орѫжие, или убие нѣкого — смъртно наказание! А вие, като намѣрите, че единъ молецъ пробилъ нѣкоя дреха — смъртно наказание! Каква разлика има между държавата и васъ? Казвате: „Тукъ хора се убиватъ“. А тукъ молци! Да, молецъ е той. Онзи, който може да убие единъ молецъ, за въ бѫдеще ще може да убие единъ човѣкъ. Ние разсѫждаваме дѣтински, казваме: какво съмъ направилъ, моитѣ грѣхове сѫ много малко. Да, една паяжина нѣма да те обѣси, но 100,000 паяжини, като се съединятъ, могатъ да направятъ едно вѫже, и да те обѣсятъ съ него. Едно врѣме, когато Господъ изпратилъ паяка въ свѣта, тогава той билъ много благороденъ, изтъкалъ една тънка нишка. Като се върналъ на небето, питали го: „Защо изтъка такава тънка нишка, защо не изпреде нѣщо по-дебело?“ Той казалъ: „А, Господи, като видѣхъ колко сѫ лоши хората, разбрахъ, че ако направя дебело вѫже, ще се обѣсватъ. Разбрахъ ги какви сѫ и се опасявамъ за тѣхъ“. Господъ похвалилъ паяка, че направилъ тънка нишка, за да се не бѣсятъ хората. А сегашнитѣ фабрики изкарватъ вѫжета, дебели като рѫката, че не единъ човѣкъ да се обѣси, но 10 души да се обѣсятъ съ едно такова вѫже. Всичко въ свѣта зависи отъ съчетанието на нѣщата. Ако нѣколко малки погрѣшки въ живота ви, по отношение къмъ васъ, се съчетаятъ така, че да образуватъ едно дебело вѫже, вие имате единъ духъ на непростителность въ себе си и казвате: „Нѣма да му простя. Той ме обиди кръвно.“ Питамъ, чисто по търговски: „Ако не простишъ, какво печелишъ?“ Ако печелишъ, добрѣ, не прощавай, но нищо не печелишъ. Печалбата въ моралния свѣтъ всѣкога стои въ негативната страна, а загубата - въ положителната, т. е. печелишъ пари ли на физическия свѣтъ, въ моралния свѣтъ губишъ, и обратно, Като прощавашъ, ти печелишъ. Като не прощавашъ, ти губишъ. За да прощавашъ, изисква се силенъ човѣкъ. Да прости, това може да направя само силниятъ човѣкъ, човѣкътъ съ воля, а да не прости, това и бабитѣ могатъ. Характерътъ на човѣка се показва само при условия, дѣто неговата воля може да се прояви. Въ физическия свѣтъ, войникътъ, като извади ножа си, колкото повече хора убие, толкова е по-силенъ, но въ духовния свѣтъ, законътъ е обратенъ. Тамъ по никой начинъ не можешъ да убиешъ единъ човѣкъ. Ти можешъ 20 пѫти да му отсѣчешъ главата, тя пакъ отива на мѣстото си. Отсѣчешъ я, пакъ се връща. Е, тогава какъ ще можешъ да му отсѣчешъ главата? Можешъ да го мушкашъ и 20 пѫти, и пакъ не умира. Разправяше ми единъ мой приятель, сънувалъ единъ сънъ, той е слѣдующиятъ: „Влизамъ въ стаята си, виждамъ единъ разбойникъ, отваря касата ми и задига всичкото ми богатство, всичкото ми злато. Изваждамъ камата си, мушкамъ го, той седи. Мушкамъ го още единъ пѫть, не умира. Той държи златото и не го дава, а гледамъ, кръвь не тече отъ него. Гледамъ го, той ми казва: „Слушай, защо си толкова будала, азъ съмъ фантомъ, не можешъ да ме мушкашъ!“ И ние, съврѣменнитѣ хора, илюзорнитѣ нѣща въ живота считаме за умни. „Азъ“, — казва, „трѣбва да го мушна.“ Ами че ти можешъ ли да познаешъ, че си го мушналъ? Ако си го мушналъ, то е много добрѣ, но вие сте като онзи войникъ, цѣлъ день мушкате онзи сламеникъ. Питамъ: какво е спечелилъ този войникъ? — Научилъ се да мушка, за бѫдещето се приготовлява. Да, готви се, но онзи съврѣмененъ картеченъ огънь и онѣзи бомби не му позволяватъ да мушка. Отиде вече мушкането! Освѣнъ, че не може да мушка, но 4—5 м. седи той заровенъ долу въ земята съ своя ножъ. Значи, мушкането е излишно. Казва: „Азъ трѣбва да го мушна.“ Е, какъ мислишъ? Нѣма ли другъ начинъ за воюване? — Въ духовния свѣтъ има други окултни сили, които работятъ, и тѣ сѫ по страшни отъ съврѣменния картеченъ огънь. „По колко пѫти да прощаваме, по седемь пѫти ли? Числото седемь е число на съвършенство. Христосъ му казва: „До 70 пѫти по седемь.“ Защо не му каже 7 по 7 пѫти, а туря една нула отзадъ? Числото 7 безъ тази нула, е число безплодно. Христосъ казва: „Ще трѣбва да се рамножавашъ.“ Тази нула прѣдставлява Любовьта. Всѣкога задъ прошката трѣбва да седи Любовьта. Нѣкои казватъ: това, жената е само чувство. Не, не, единственото здраво нѣщо, което крѣпи живота, то е тази нула задъ 7-тѣ. Тя е гаранция на свѣта. Не сѫ нашитѣ мисли, които крѣпятъ свѣта. Това сѫ онѣзи наши деликатни чувства, на които днесъ се смѣятъ. А, казватъ, това сѫ дѣтински работи! Ами кои сѫ мѫжествени работи? Да допуснемъ, че вие имате всичкитѣ скѫпоцѣнности въ свѣта, да допуснемъ, че вие имате всичкото богатство, а Господъ ви затворилъ гърлото, затворилъ ви стомаха, червата ви се прѣплели, и не можете да ядете. Питамъ: какво струва това ваше богатство? Да допуснемъ, че вие имате всичката красота, но очитѣ ви се поврѣдятъ, какво струва вашата красота? Да допуснемъ, че вие имате много приятели, които говорятъ много хубаво, сладко, но слухътъ ви се поврѣди, какво ви струва това хубаво, сладко говорене? Значи, грѣхътъ, туй чувство на егоизъмъ, за което не сме готови да простимъ, то покваря най-хубавото, най-благородното въ насъ. Значи, за благото на своята душа трѣбва да простимъ. Любовьта изисква да се прѣмахне всѣко недоразумение, тя не търпи недоразуменията. Само така ще дойде тя. Този Божественъ законъ е всѣкога готовъ. Вие може да направите опита си, както искате. Ако вие простите, трѣбва да простите въ душата си въ себе си, а не само да разгласявате, че сте простили. Да простите, безъ да разгласявате. Азъ съмъ срѣщалъ, и мѫже, и жени, тръгнатъ да разправятъ, че простили. Казватъ: азъ му простихъ. Не, онзи, който разправя, че е простилъ, не е простилъ. Като простя, трѣбва да имамъ туй самодоволство въ себе си, че съмъ простилъ. Какви сѫ признацитѣ на прощението? По какво се познава, че съмъ простилъ? — Азъ имамъ връзка съ Бога вече. Нищо повече! Щомъ простя, както Богъ иска, веднага ще дойде въ ума и сърцето ми свѣтлина и топлина и въ душата си ще се усѣщамъ силенъ и мощенъ. Прощаването е вѫтрѣшенъ процесъ. Нѣкой пѫть азъ мога да кажа, че съмъ простилъ, а като се върна въ кѫщи, пакъ изкочи грѣха въ ума ми. „Азъ прибързахъ, че му простихъ, трѣбваше малко да го оставя да се помѫчи.“ Мѫжътъ и жената се скарватъ, тя рѣшила въ себе си да му прости, но не го изявява на дѣло. Сутриньта не му направя леглото, не му очиства обущата, на му сготвя, а като дойде той да ѝ говори, тя си обръща лицето или излиза навънъ. Нѣкой пѫть, тя излиза, той върви отподирѣ ѝ, така вървятъ 1—2 ч. И послѣ, като дойдатъ въ кѫщи, той ще ѝ говори доста любезно, но тя отива на другата страна на стаята. Той на едната страна, тя на другата страна, и започватъ да се разхождатъ изъ кѫщи. Той върви, тя върви, и по цѣли часове спорятъ, че туй било, онуй било. Цѣлъ день спорятъ, и най-послѣ вечерьта се върнатъ примирени. Примирение станало! Но какво примирение? Той обѣщалъ да ѝ купи хубава шапка, чепичета, копринена рокля, единъ златенъ часовникъ, златна верижка. Послѣ жената казва: „Азъ му простихъ. Той е доста чувствителенъ. Благородно сърце има.“ Да, той е чувствителенъ, защото далъ. Отъ своя страна той е постѫпилъ много благородно, но жената не е постѫпила благородно. Той съзналъ своята погрѣшка и искалъ извинение, но ти си използувала неговата слабость, наложила си му глоба и казвашъ: „Азъ му простихъ.“ Не, не, това не е прощаване. Петъръ запита Христа: „По този пѫть ли, тъй ли да прощаваме? По седемь пѫти ли да прощаваме?“ По 7 пѫти, значи да имаме подаръкъ златни часовници. Казва Христосъ: „Трѣбва да прощавате 70 пѫти по 7, и то безъ часовници.“ Прощението изчлючва всички тѣзи работи. Сега, ние, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да се пазимъ отъ самоизмамата. Прѣди нѣколко дни единъ приятель ми разправяше единъ анекдотъ. Азъ ще ви го приведа. Двама млади, отъ доста завидно положение, се залюбватъ, но и двамата иматъ по единъ недѫгъ, който старателно криятъ единъ отъ другъ. Момъкътъ ималъ едно изкуствено око, но никой не знае това. И момата имала едно изкуствено око. На момъка било извадено дѣсното око, на момата — лѣвото. Момъкътъ билъ съ черни очи, момата — съ сини. Оженватъ се тѣ, и въ продължение на 5 години тъй изкусно водятъ живота си, че нито той, нито тя подозирала измамата. Той мислилъ, че неговата възлюбена имала и двѣтѣ си очи здрави. И тя мислила, че очитѣ на нейния възлюбенъ сѫ здрави. И двамата мислили така. Една вечерь отиватъ на балъ, върнали се малко пийнали, а вънъ било така студено, както сега. Легнали си веднага. И двамата набързо си свалили окото, и въ бързината си забравили, кой кѫдѣ го оставя. Сутриньта, като станали, жената въ бързината си взима окото на мѫжа си — черното, и си го туря. И мѫжътъ, става изведнъжъ, и той туря по погрѣшка нейното око. Гледа по едно врѣме, едното око на жена му — черно. Чудна работа! Да не би да ѝ е станало нѣщо снощи отъ бала. Какъ тъй? „Ами че твоето око пъкъ е синьо, какъ тъй,“ казва тя. Едва тогава и двамата разбрали, че сѫ съ по едно око, и сѫ размѣнили очитѣ си. Азъ не бихъ ималъ нищо противъ, ако ние можемъ да размѣнимъ така тия Божествени добродѣтели, но размѣняване може да стане само въ нашитѣ грѣхове. Добродѣтельта никога не може да се размѣни, но грѣхътъ — всѣкога може. Този законъ е най-ужасниятъ законъ въ свѣта. Туй, противъ което човѣкъ възстава най-много, то ще му дойде до главата. Забѣлѣжете това сега, то не е играчка. Туй, което не искашъ, то ще ти дойде до главата. Ако ти искашъ да изгонишъ туй малко зло, отъ което не си доволенъ, непрѣменно ще ти дойде по-голѣмо зло. Този законъ, по отношение закона за добродѣтелитѣ, дѣйствува въ обратенъ смисълъ. Ако малката добродѣтель не искашъ, голѣмата не идва. Запримѣръ, имашъ едно малко благородно качество, но ти не си доволенъ отъ него, не си благодаренъ; бѫдете увѣрени, че щомъ не си доволенъ отъ него, голѣмата добродѣтель нѣма да дойде. Въ злото, ако не си доволенъ отъ малкото зло, голѣмото зло ще дойде, а при доброто е обратно. Ако не си доволенъ отъ малката добродѣтель, и голѣмата нѣма да дойде. Дѣйствително, една отъ най-малкитѣ добродѣтели, това е да простишъ! И защо хората не искатъ да прощаватъ? Казватъ: да прощавашъ, това е дѣтинска работа. Да прощавашъ, това азъ считамъ най-малката добродѣтель. Върху тази най-малката добродѣтель почива цѣлата съврѣменна култура. Вѫтрѣшното устройство на цѣлата тази култура почива върху тази прошка на земята, върху тази почва. И плодородието на земята почива върху прошката. Ако съврѣменнитѣ културни хора биха държали една статистика, щѣха да забѣлѣжатъ единъ великъ законъ на причини и послѣдствия. Ще забѣлѣжатъ, че всички гладни години, че всички епидемически години се дължатъ на липсата на тази най-малка добродѣтель. Липсва ли тя, веднага идватъ тѣзи велики катастрофи. Най-първо започватъ между самото общество, запримѣръ, започватъ между църквитѣ. Вземете сегашнитѣ вѣрующи, христианскитѣ вѣрующи. Явява се гонение между една и друга църква, коя отъ тѣхъ е на правата страна. Азъ наричамъ права църква само онази, която прилага закона на прощението, прилага Любовьта. Тя не трѣбва да вижда погрѣшкитѣ у брата си. И онзи, който вижда погрѣшкитѣ, трѣбва да знае какъ да ги поправя, трѣбва да знае единъ законъ за изправяне на погрѣшкитѣ. Даже и въ себе си, като виждаме погрѣшкитѣ, има единъ законъ и трѣбва да го знаемъ, трѣбва да знаемъ какъ да изправяме погрѣшкитѣ си. Ами че туй е цѣла наука! Нѣкой казва: азъ не мога да бѫда мекъ. — Ще бѫдешъ мекъ. Това е цѣло изкуство! Ще бѫдешъ учтивъ. Това е изкуство! Ще разсѫждавашъ. Това е изкуство! Много христиани, като взематъ Евангелието, четатъ стиховетѣ и казватъ: „Христосъ това е казалъ, онова е казалъ. Не е важно само какво е казалъ Христосъ, но въ казаното отъ Христа има толкова методи за приложение! Тѣзи методи вие учили ли сте ги? Отъ сега нататъкъ трѣбва да се учите да ги прилагате. Вие цитирате стиха и казвате: „Трѣбва да се обичаме“. Е, това е само едно философско разсѫждение. А да знаешъ да обичашъ, безъ да подозиратъ това хората, то е цѣло изкуство! Онзи човѣкъ, който е научилъ великия законъ на Любовьта, ето какво може да направи. Ако той влѣзе въ едно общество, дѣто хората се каратъ, веднага се измѣня духовното имъ състояние. Тѣ ще се парализиратъ и веднага въ тѣхъ ще дойде една вѫтрѣшна топлина, изобилие ще дойде. Всички съврѣменни хора иматъ едно изобилие. Запримѣръ, сегашнитѣ христиански народи, сегашнитѣ европейски народи, въ тѣхна сила и власть е да поправятъ сегашния свѣтъ. Америка, Англия, Франция, Германия, навсѣкѫдѣ, въ тѣхна сила е да поправятъ сегашното общество. Тѣ не сѫ въ сила, защото не искатъ. Църквата сѫщо е въ сила да изправи всички свои недѫзи. И често, въ Америка, или тукъ въ България, или другадѣ, една църква ще дава балъ, за да събере малко пари за бѣднитѣ. То е смѣшно! Защо чрѣзъ балове? Азъ нѣмамъ нищо противъ игритѣ, може и чрѣзъ танци да се помогне, но това е единъ отъ хилядитѣ и милионитѣ начини за помагане на бѣднитѣ. Защо само чрѣзъ танци? Другадѣ пъкъ ще се дава концертъ въ полза на бѣднитѣ. Защо само чрѣзъ музиката? Нѣкои ще държатъ сказки. Защо само чрѣзъ говорене. Ние ще се опретнемъ всички на работа, всѣки ще отиде при ближнитѣ си и ще каже: „Слушайте, ние имаме една наша сестра, трѣбва да ѝ помогнемъ. Макаръ, че нейното поведение е такова и такова, но ние трѣбва да ѝ помогнемъ, такава е волята Божия“. Въ съврѣменното общество сѫществуватъ много заблуждения, които спъватъ хората въ тѣхното развитие. Запримѣръ, казватъ: „Врѣмето ще поправи нѣщата“. Това е първото заблуждение. Второто заблуждение: Богъ ще оправи нѣщата и свѣта. Третото заблуждение: за въ бѫдеще, когато ние се развиемъ, когато станемъ силни и богати, тогава ще оправимъ свѣта. Това сѫ все заблуждения! Значи, Богъ до сега не си е оправилъ работитѣ, че за въ бѫдеще ще ги оправя. Божиитѣ работи абсолютно сѫ оправени, Богъ нѣма какво сега да ги оправя. Врѣмето пъкъ, то има съвсѣмъ друго прѣдназначение. Врѣмето не е създадено да оправя живота. Врѣмето само хроникира нѣщата, то е една справочна книга. Като отидешъ при врѣмето, то ще ти каже. „Господине, прѣди толкова и толкова хиляди години ти направи тази погрѣшка.“ То е справочна книга. Ние казваме: врѣмето ще изправи живота, Господъ ще изправи живота. Не, нито Господъ ще изправи живота, нито врѣмето ще изправи живота, а ти ще си кажешъ: азъ ще изправя живота си съобразно Божиитѣ закони! Азъ зная, какво иска Господъ отъ мене. Всѣки день трѣбва да туряте въ ума си тази мисъль. Щомъ нѣкой сгрѣши, Господъ му казва: „Покажи любовьта си!“ Е, въ какво ще покажемъ ние своята любовь? Има два начина. Азъ съмъ правилъ много опити и съмъ дошълъ до слѣдующето заключение. Всѣко насилие, всѣки лошъ погледъ, всѣко лошо чувство, всѣко желание да убиешъ, всички тѣзи нѣща сѫ негативни и не носятъ нищо добро въ свѣта. Даже и единъ светия, даже и единъ благороденъ човѣкъ, ако употрѣбятъ едно насилническо срѣдство, то е въ тѣхенъ ущърбъ. Онзи, който е поставенъ на това насилие, той може да се ползува, но онзи, който прилага насилието, нищо не се ползува. Затуй, много по-добрѣ е да бѫдемъ индеферентни, но съ търпѣние да издържаме погрѣшкитѣ на единъ свой братъ. Не трѣбва да се наказва, но трѣбва да му се каже нѣщо. Ще го повикамъ, ще му разправя приятелски, разумно, всички причини и послѣдствия отъ тази негова погрѣшка. Имате синъ, който отива въ странство. Баща му има 10,000 лева, а той започва да се хвали, да разправя, че баща му ималъ 100,000 лева. Единъ българинъ, сега той е учитель, отива въ Америка и започва да се прѣдставлява, че е отъ княжеска фамилия, че е български принцъ. Навсѣкѫдѣ той минавалъ добрѣ, отдавали му голѣмо внимание и почести, но благодарение на това, че баща му билъ князъ, а той — български принцъ. Защо прави това? Кой му позволява? — Това е користолюбие! Казватъ: „Е, като нашата църква друга нѣма.“ Користолюбие се крие въ това! „Ама, като христианското учение друго нѣма.“ Користолюбие се крие и тукъ. Ти опита ли Го? Защо говоришъ нѣща, които не сѫ провѣрени? Въ името на Истината, ние сме дължни да говоримъ само туй, което сме опитали. Казватъ, че христианството било идеално учение. Азъ вѣрвамъ, че е идеално, но Христовата вѣра ти приложи ли я? До сега не съмъ я приложилъ, но за въ бѫдеще ще я приложа. Колкото е била голѣма вѣроятностьта въ миналото да я приложимъ, толкова е голѣма и за въ бѫдеще. Сѫщиятъ законъ е. Туй, което за сега се изисква отъ насъ, то е приложението на Христовото учение, въ дадения случай — да изпълнимъ волята Божия — да простимъ! Но, знаете ли, колко е трудно да простимъ? Не е достатъчно само да простишъ, но тъй да простишъ, че да не помнишъ, да забравишъ всичко, да не остане въ душата ти никакво злорадство. Тази обида, която ти е нанесена, на мѣстото ѝ да посадишъ най-хубавитѣ растения; отъ туй зло да изкарашъ най-хубавитѣ плодове. Този човѣкъ, който те обидилъ, единъ день да го направишъ най-добрия си приятель. Ами че така е! Двама души, които се убиватъ, които сѫ си направили най-голѣмото зло, Господъ единъ день ще ги направи най-добри приятели. Ще имъ смѣси кръвьта. Не мислете, че вие можете да се избавите по нѣкакъвъ начинъ, да не си простите. Не, по хилядитѣ съчетания, този човѣкъ, който ви е направилъ най-голѣмото зло, Господъ единъ ден ще го направи най-добрия ви приятель. Ще ви смѣси кръвьта. Не мислете, че вие можете да се избавите по нѣкакъвъ начинъ, да не си простите. Не, по хилядитѣ съчетания, този човѣкъ, който ви направилъ най-голѣмото зло, Господъ единъ день ще го направи вашъ братъ, вашъ господарь ще го направи, вашъ слуга ще го направи, ще ви постави при всичкитѣ възможности и условия да си простите. Ще ви накара да признаете, че този човѣкъ, колкото и да е лошъ и той си има добри качества. Е, прѣдставете си сега, че ти не си простилъ нѣкому, а той стане царь. Тогава? Но, ако си му простилъ, този царь единъ день ще те повика и ще ти даде едно угощение. И тъй, главниятъ законъ седи въ прошката. Ние казваме, че сме вѣрующи, че обичаме Бога, че вѣрваме въ Христа. . . И за това, първото нѣщо, христианитѣ питатъ: „Ти вѣрвашъ ли въ Господа Исуса Христа?“ Сега пъкъ азъ запитвамъ христианитѣ: „Въ какво седи туй вѣрую?“ — Че Христосъ умрѣлъ заради хората. Защо? — За да ги примири съ Бога. Въ какво седи туй примирение съ Бога?— Да научимъ онова изкуство, че когато ние се разкаемъ, Богъ ни е простилъ грѣховетѣ. Той ги направилъ свой дѣлъ. Добрѣ, Богъ създалъ този законъ, че когато ние се разкаемъ, Той ни прощава грѣховетѣ, но по сѫщия начинъ, прощаваме ли грѣховетѣ на нашитѣ длъжници? Ето въпросътъ, който остава неразрѣшенъ. И понеже този въпросъ не е разрѣшенъ, всичкитѣ спорове, туй честолюбие, туй вѫтрѣшно докачение, туй разногласие, този дисонансъ, който държи злото, се дължи на онази язва вѫтрѣ въ насъ, която остава неизлѣкувана. Сега идваме до въпроса: ами какъ трѣбва да прощаваме? За да прощава човѣкъ, той трѣбва да бѫде високо интелигентенъ, много разуменъ човѣкъ. Съврѣменнитѣ христиани казватъ: „Насъ наука не ни трѣбва, изкуство не ни трѣбва. Науката не струва нищо, изкуството не струва нищо, ние трѣбва само да се молимъ на Бога.“ Азъ питамъ: въ какво седи добрата молитва? Молитва, азъ разбирамъ, първото нѣщо: като се приближимъ до Бога, да кажемъ: „Господи, азъ се постарахъ да простя на всички тъй, както Ти си ми простилъ“. Това е първиятъ разговоръ. Вие казвате: азъ искамъ да се разговарямъ съ Христа. Като те срещне Христосъ, първото нѣщо, което ще ти каже е, че не си простилъ на своитѣ длъжници. Нѣкои казватъ: азъ прощавамъ. Не, не тъй. Христосъ ще ти каже, че ти не си простилъ тъй, както той прощава. И ако кажешъ най-малката лъжа, току изведнъжъ Христосъ ще дрънне съ звънеца си, веднага ще дойдатъ всички онѣзи, на които не си простилъ и ще кажатъ: „Господи, не ни е простилъ!“ Всички тия, на които не си простилъ, тѣ сѫ хроми, клосни, сакати, тѣ си носятъ ранитѣ. Христосъ ще каже: „А, братко, хемъ не си простилъ, хемъ знаешъ да лъжешъ!“ Отъ гдѣ иде лъжата? — Когато човѣкъ не е изпълнилъ Божия законъ, а иска да се покаже правдивъ прѣдъ хората, той ще тури лъжата. И послѣ, ще почне да се извинява, че условията били такива, че Господъ тъй направилъ. Не, не сѫ виновни условията, не е виновенъ Богъ. Като изучавате естествената история, ще видите случаи, дѣто животни, по-нисши отъ човѣка, сѫ направили чудни работи. Има единъ примѣръ за единъ гълѫбъ и единъ плъхъ. Случило се, че крилцето и кракътъ на този гълѫбъ били счупени, та седѣлъ нѣколко дни гладенъ. Това заѣбѣлзалъ единъ плъхъ и започналъ да идва редовно да му донася зрънца, до като крилцето и кракътъ му оздравѣятъ. Ще кажете: това е приказка! Не, това е фактъ. Зародило се у този плъхъ едно чувство на милосърдие. Ако у единъ плъхъ се зароди чувство да отхрани единъ гълѫбъ, ще бѫде чудно, ако въ нашата душа не се подигне това чувство, да прѣвъзмогнемъ това, което ни мѫчи. И тогава, като кажешъ: „Господи, азъ простихъ,“ всички онѣзи, на които си простилъ, ще излѣзатъ съ хубави дрехи предъ Господа и ще кажатъ: „Да, простилъ ни е“. Като кажешъ лъжа, пакъ ще излѣзатъ онѣзи, на които не си простилъ; и като кажешъ истината, пакъ ще излѣзатъ онѣзи, на които си простилъ. Казвате: ама въ онзи свѣтъ ще има ли виждане? — Ще има, братко, ще има. Сега вие не виждате, защото сте съ маски, тогава ще бѫдете безъ маски. Този свѣтъ сега е балъ-маске, не го знаешъ отъ гдѣ е. Не, не, всички тѣзи маски ще се снематъ, и въ онзи свѣтъ нѣщата ще бѫдатъ реални. Сега виждаме, колко сѫ неестествени хората! Запримѣръ, мѫжъ и жена седятъ дома си, смѣятъ се, шегуватъ се, това-онова, но идва по едно врѣме проповѣдникътъ отвънка. Набожни хора сѫ тѣ! Набожнитѣ хора иматъ една особена маска. Веднага казватъ: свещеникътъ иде! Всички се изправятъ, като войници, посрѣщатъ го. Седне проповѣдникътъ: „Е, какъ сте вие съ Господа?“ — Много сме добрѣ. Ние постоянно четемъ Евангелието, колко хубаво е това Евангелие, какви хубави нѣща сѫ писани за Христа, за страданията Му, за сърцето и т. н! Свещеникътъ казва: „Много хубаво, моето стадо, Господъ да ви благослови!“ Излѣзе си вънка, а тѣ слѣдъ него: Кисъ-кисъ-кисъ! Той се качи на амвона и казва: „Вчера посѣтихъ едно сѣмейство, отлични братя сѫ тѣ, четатъ Евангелието и плачатъ. Плачатъ, да, но това е прѣдставление! Свещеникътъ ще дойде, ще поръси този-онзи и ще си замине. И всички намиратъ, че работитѣ вървятъ много добрѣ, а въ сѫщность работитѣ не вървятъ хубаво. Прѣди повече отъ 15 години, пѫтувамъ прѣзъ селото Гюлекюръ за Николаевка, правя една есенна екскурзия, както често ги правя. Излизамъ къмъ южната страна на селото Гюлекюръ, гледамъ, на срѣща ми тича единъ щъркелъ. Тича, тича, спрѣ се. Дойде до мене, положи си главата на колѣнѣтѣ ми, но гледамъ, едното му крилце, тъй надолу — увиснало. Пипнахъ го, видѣхъ, че крилото му е счупено. Питамъ: кой го застави да дойде при мене? Сега, азъ разговарямъ съ този щъркелъ. Казва ми: „Господине, какво ще правя, моето крилце е счупено, моитѣ другари заминаха, а азъ, ако остана тукъ прѣзъ зимата, ще умра.“ Казвамъ си азъ: такова нѣщо е човѣшката душа, счупило ѝ се крилцето. Всичкитѣ души отиватъ при Бога, а тя остава при лошитѣ условия. Седѣхъ половинъ часъ да се разговарямъ съ щъркела, помилвахъ го, погладихъ го, разпоредихъ се прѣдъ турцитѣ, казвамъ имъ: този щъркелъ ще го гледате цѣла зима, разбирате ли? — Да, ефенди, ще го гледаме. Въ тѣхъ има религиозно чувство. И дѣйствително, тѣ го гледаха цѣла зима. По едно врѣме, гледамъ го, той поизрасналъ малко, питамъ го: какъ си? Е, намѣстиха ти крилцето, и сега можешъ да отидешъ при Бога. Питамъ: кое е това чувство, което накара този щъркелъ да дойде при мене? Вие ще кажетѣ: това е една случайность! Добрѣ, второто положение. Нѣкои, които вѣрватъ въ духове, ще кажатъ: „Нѣкой духъ е влѣзълъ въ него“. И това е вѣрно, този духъ ме познава. Едно отъ двѣтѣ: или този духъ е дошълъ по една случайность, или второто положение — нѣкой мой познатъ духъ е влѣзълъ въ щъркела. Ако нѣкой духъ е влѣзълъ, какво отношение има той къмъ мене? Ако нѣкой проповѣдникъ срещне този щъркелъ, ще каже: „Е, сега съ щъркелъ ли ще се занимавамъ? Азъ съмъ проповѣдникъ на словото Божие“. Не, азъ казвамъ: ако азъ не съмъ въ състояние да иждивя половинъ часъ да се разговарямъ съ щъркела, съ хората никога не ще мога да се разговарямъ. Като гледамъ тъй нѣжно този щъркелъ, казвамъ си: като го помилвамъ, азъ съзнавамъ, че единъ день той ще бѫде отличенъ философъ. И послѣ, като ме срещне на небето, ще каже: азъ те познавамъ. Какъ ме познавашъ? — Едно врѣме азъ бѣхъ щъркелъ, и ти ми помогна въ селото Гюлекюръ. Е, казвамъ: това сѫ малкитѣ случайности вѫтрѣ въ живота. Ето благородното въ нашия животъ! Всѣко нѣщо, което Богъ е създалъ, и му е вложилъ животъ, вложилъ му е и своя Духъ. Прѣдъ това сѫщество ние трѣбва да седимъ съ благоговѣние. Да обичашъ Бога, то значи, да застанешъ прѣдъ който и да е човѣкъ тъй, че да не гледашъ на неговата форма. Въ Божествения свѣтъ азъ благоговѣя прѣдъ този човѣкъ. Богъ е вложилъ своя лѫчъ, азъ благоговѣя прѣдъ него. Слѣдователно, като правимъ добро комуто и да е, ние го правимъ заради онази велика Любовь, която дѣйствува у него, заради онази велика Любовь, която блика навсѣкѫдѣ. И Петъръ пита Христа: „По колко пѫти, Господи, да прощаваме? По 7 пѫти ли?“ „Не,“ казва Христосъ, „на 70 мѣста по 7.“ Но, за да можемъ да развиемъ ние това чувство, трѣбва да прослѣдимъ съврѣменната наука, да прослѣдимъ философията, тя ще ни научи да разсѫждаваме, да търсимъ причинитѣ на нѣщата. Затова е потрѣбна философията, да научи човѣка да разсѫждава, а не само да се изучаватъ философски системи, да се знае, кой какво казалъ. Човѣкъ трѣбва да изучи и всички естествени науки, да се научи да наблюдава формитѣ на разнитѣ растения и животни, да намира разликата между една форма и друга, да изучава разнитѣ условия, въ които живѣятъ. Той трѣбва да изучава изкуствата, музиката. Защо? — Всичко това е едно малко тониране, облагородяване, шлифоване на неговитѣ чувства. Послѣ, той трѣбва да изучава обществения животъ, да изучава туй, което хората наричатъ педагогия, да се научи какъ да се приложи тази велика наука вѫтрѣ въ живота. Защото, ние имаме три разумни отношения къмъ нѣщата: нѣща, които се отнасятъ до нашия умъ; нѣща, които се отнасятъ до нашия животъ и послѣ нѣща, които се отнасятъ до нашата чувствителность, отъ която именно съврѣменнитѣ хора страдаме най-вече. Ако нѣкой човѣкъ не го нахраните, веднага се нарушава неговата чувствителность, той изгубва присѫтствието на духа си. Всѣки човѣкъ трѣбва да се научи да регулира своя стомахъ, т. е. да регулира своитѣ чувства. Той никога не трѣбва да употрѣбява излишна храна, излишно ядене, което не може да асимилира. Той трѣбва да си намѣри подходяща храна, която да произвежда всѣкога разнообразие въ неговитѣ чувства. Знаете ли какво значи разнообразие? — Разнообразието е законъ на доброта. Всѣка храна, която произвежда едно тягостно чувство, тя е неестествена храна. Щомъ е естествена, тя трѣбва да произвежда радость и веселие. Сега, ние ще приложимъ закона за прощаването. Можемъ ли да простимъ, или не можемъ? Ще кажете: какъ ще се научимъ да прощаваме? Ето какъ. Имашъ, нѣкой познатъ, комуто не можешъ да простишъ. Ще седнешъ при хлѣба и ще си кажешъ: туй жито е минало между камънитѣ, смлѣно е заради мене, пожертвувало е животътъ си заради мене. Имашъ едно хубаво теленце или агънце, заклано е, ще си кажешъ: това агънце е станало жертва заради мене. Ще погледнешъ дрехитѣ си, ще кажешъ: колко овци пожертвуваха вълната си заради мене! Ако всичко това стана жертва заради мене, азъ не мога ли въ дадения случай да направя една жертва, да простя на единъ мой братъ? И то, не заради него. А заради кого? — Заради Онзи Великиятъ Богъ на Любовьта, който седи въ дадения случай прѣдъ мене, и който ми е далъ всичко. Господъ никога нѣма да ви каже: да простишъ! Ако чакате Той да ви каже да простишъ, много се лъжете. Не, заради Господа е все едно, и когато мразимъ, и когато любимъ, Той нѣма да ни каже нищо. И ако ние не изправимъ нѣщата сами, Той ще ги изправи. Ако ние не простимъ на врѣме, Той ще вземе този, когото мразимъ, ще прѣкара рѫката си върху него, ще заличи всичкитѣ му язви, ще заличи твоето име отъ неговия умъ, и тогава този човѣкъ нѣма да сѫществува заради тебе. Той ще го заличи. Господъ ще направи него свободенъ, но ти ще почувствувашъ една голѣма скръбь, ще почувствувашъ, че си едно нищожно сѫщество въ свѣта. Нѣкои казватъ: „Господи, да се махне този, не го искамъ!“ Вижъ, това може да направи Господъ, но щомъ махне него, и тебе ще махне. Не, не, не, въ ума на твоя врагъ, и въ ума на твоя приятель ти трѣбва да седишъ като една запалена свѣщь, ти трѣбва да бѫдешъ като единъ любовенъ обектъ. Ти трѣбва да кажешъ: „Има въ свѣта едно сѫщество на Любовьта! Отъ този човѣкъ, отъ неговия животъ, азъ разбирамъ, какво нѣщо е Любовьта.“ Тъй трѣбва да бѫде! Но трѣбватъ дълбоки разсѫждения. А сега, седнатъ нѣкои да спорятъ за много маловажни нѣща. Нѣкоя сестра ще каже тъй: азъ живѣя на небето. Друга ще каже: азъ пъкъ живѣя на земята. Казвамъ: сестри, и двѣтѣ живѣете на земята, и двѣтѣ живѣете на небето, само че и двѣтѣ не изпълнявате волята Божия. Това е, което азъ зная. Едната живѣе на небето и виждамъ, че и тя не прощава; другата живѣе на земята, виждамъ, че и тя не прощава. Не, не, то е на сцената. Всички трѣбва да се освободимъ веднъжъ за всѣкога отъ тѣзи лъжливи измами! Азъ познавамъ Христа. Не, не, рѣзко и положително. Когато срещнешъ единъ човѣкъ, да не ти е отвратителенъ, да не те е страхъ отъ него. Запримѣръ, срещнешъ една мечка и въ първо врѣме те е страхъ отъ нея. Ще трѣбва да привикнешъ да не те е страхъ. Ще се приближавашъ постепенно, постепенно къмъ нея, до като се научишъ свободно да се занимавашъ съ нея, свободно да се разговаряшъ. И послѣ тя ще ти каже: защо те е страхъ отъ мене? Азъ не съмъ тъй страшна, както мислишъ, не съмъ тъй отвратителна. Знаете ли колко благородни нѣща има скрити въ нея? Знаете ли колко благородни нѣща има скрити и въ най-лошия човѣкъ? Въ затаенитѣ кѫтища на човѣшката душа се криятъ добродѣтели, които тепърва искатъ условия, за да се развиятъ. И ние виждаме грѣха, съ който е обвита човѣшката душа, но тя пъшка отдолу и казва: „Нѣма ли нѣкой братъ да ми помогне? Ти си братъ, дошълъ въ името на Христа, можешъ ли да ми помогнешъ?“ Какъ ще ѝ помогнешъ? Ще кажешъ азъ живѣя въ небето. Е, хубаво, азъ те поканя въ кѫщи и нищо не ти дамъ, казвамъ ти, че живѣя въ небето и си седя спокойно. Да, но ти си гладенъ. Хлѣбъ се иска тукъ! Човѣкъ, който живѣе въ небето, трапезата му никога не трѣбва да се дига. Той винаги има трапеза за своитѣ ближни. И като му дойде нѣкой гостъ, той ще бѫде първиятъ, който ще го посрещне, ще му услужи и слѣдъ като му услужи, нѣма да казва: „Само азъ мога да направя това“. Не, той ще каже: „Много малко нѣщо направихъ“. Такъвъ човѣкъ е много скроменъ. Азъ обичамъ слѣдната чърта въ човѣка, тя е Божествена: като направимъ най-хубавото, да кажемъ: „Азъ можахъ още да направя, сега малко направихъ“. Всѣкога, като направимъ нѣкому нѣщо, у насъ трѣбва да остане туй чувство, че още можахме да направимъ. Като ти даде нѣкой нѣщо, или направи нѣщо за тебе, тъй да каже, а ние се заблуждаваме, мислимъ, че много нѣщо правимъ. Не е въ многото даване, не е и въ малкото даване. Малкото може да е много, и многото може да е малко. Азъ мога да ви дамъ 100,000 лева и да ви убия на пѫтя, а мога да ви дамъ 10 ябълчни зрънца и да ви кажа: посадете ги въ градината! Но тѣзи ябълчни зрънца може да ви послужатъ повече, отколкото паритѣ. Сега, много и малко, това сѫ нѣща относителни. Вие, които ме слушате сега, можете да кажете: философски трѣбва да се обяснятъ тия нѣща! Азъ мога много нѣща да ви обясня, философски. Мога да ви обясня произхода на свѣта; мога да ви обясня, защо е създаденъ човѣкътъ; мога да ви обясня философски, защо жената е жена, защо мѫжътъ е мѫжъ; мога да ви обясня защо се женятъ хората и т. н. Но какво ще разберете, какво ще се ползувате отъ тѣзи философски обяснения? Всички тия нѣща мога да ви обясня, да ви ги докажа практически. Добрѣ, но за да се докажатъ нѣщата, ние трѣбва да бѫдемъ разумни, добродѣтелни и пълни съ любовь. Ако азъ, който свиря, съмъ единъ великъ виртуозъ и се въодушевлявамъ, а вие сте глухи или слѣпи, то вие ще ме разберете ли? Вие ще се мѫчите, ще се мърдате на мѣстата си, като ще мислите, че и вие се въодушевлявате. Азъ свиря, напъвамъ се и питамъ този-онзи: благодарни ли сте отъ моето свирене? А тѣ не сѫ ме чули, не сѫ ме видѣли. Слѣдователно, ако азъ ви доказвамъ, защо човѣкътъ е станалъ човѣкъ, а не ангелъ, защо слугата е станалъ слуга, а не господарь, трѣбва да ви ги докажа чрѣзъ закона на Любовьта. Ако слугата бѣше станалъ господарь, нивитѣ щѣха да останатъ неразорани. Защо ученикътъ е станалъ ученикъ, а не учитель? Защото, ако бѣше станалъ учитель, прѣдметитѣ на науката щѣха да останатъ незаучени. Хората сѫ чудни! Всички искатъ да станатъ учители. Учители въ свѣта нѣма. Само отношенията на хората въ свѣта създаватъ учителитѣ и ученицитѣ. Отъ учители нѣма нужда. Ученици сѫ потрѣбни, защото много нѣща има да се учатъ. Въ свѣта има само Единъ Учитель, и Той е Богъ! Въ пълния смисълъ на думата, въ свѣта има само едно сѫщество абсолютно добро, което нито мрази, нито люби, нито прощава — то е Господъ. Ще кажете: какъ, Господъ не прощава ли? Да, Господъ не прощава. Защо? Защото, когато казваме, че Господъ прощава, ние Му придаваме единъ човѣшки колоритъ. Той е благъ всѣкога. Слѣдователно, ако вие искате да работите, то когато дойде да говорите за Бога, Той въ вашия умъ трѣбва да седи, като едно съвършено сѫщество. И туй сѫщество не трѣбва да седи нѣкѫдѣ далечъ отъ васъ. Вие трѣбва да Го считате като едно сѫщество, на което умътъ е тъй подвиженъ, сърцето тъй пластично и благородно и волята тъй мощна, че въ даденъ моментъ да може да направи всичко. Нѣма нѣща невъзможни за Бога! Ние за Бога не можемъ да мислимъ, както мислимъ за насъ. Слѣдователно, ние трѣбва да се стремимъ къмъ Неговия образъ. Въ Евангелието се казва: „Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ще простишъ на онѣзи, които сѫ ти съгрѣшили; повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ще възлюбишъ онѣзи, които не обичашъ; Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и сърцето ти ще бѫде милостиво къмъ страждущитѣ; Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ти ще служишъ Нему, нѣма да убивашъ хората.“ Повѣрвай, Повѣрвай — навсѣкѫдѣ се казва това. Съ тази вѣра всичко можешъ да направишъ. Тя е една положителна вѣра. И всички трѣбва да я приложите, но не само тукъ. У майкитѣ, запримѣръ, ако една майка обича едно отъ дѣцата си повече, това е пристрастие. Еднакво ще ги обича. Знаете ли въ какво седи обичьта? — Ти ще дадешъ на всѣко дѣте изобилно, но всѣко дѣте ще го поставишъ при тѣзи условия, при които то може да се ползува. Като поливашъ едно цвѣте, ти ще го поливашъ изобилно, че то да каже въ себе си: „Господарката ми тури повече вода.“ Тази вода трѣбва да прѣлѣе, та цвѣтето да остане доволно. И затуй, женитѣ, като поливатъ цвѣтята, азъ ги слѣдя и зная, кои жени сѫ добри и кои — лоши. Добритѣ жени така поливатъ, че водата прѣлива отъ саксиитѣ. А нѣкои жени, като поливатъ цвѣтята, бързатъ, сипятъ имъ по нѣколко капки вода и казватъ: да не прѣлѣе водата. Не, не, всѣкога трѣбва да прѣлѣе. Единъ българинъ далъ угощение на единъ турчинъ и му налива сладко винце, но тъй му налива, че като дойде до единъ пръстъ отъ чашата, оставя я празна и казва: „Заповѣдай, ефенди!“ Като дойде да налива на себе си, прѣлѣе чашата и казва: „Утира!“ — т. е. случайно прѣлѣла. Изпиватъ първата чаша, послѣ пакъ налива. Но какъ? — Налѣе на турчина чашата малко празна, а на себе си прѣлѣе и пакъ казва: „Утира!“ Турчинътъ гледалъ, гледалъ и най-послѣ казалъ: „Ефенди, направи тъй малко „утира“ и на мене, да пия и азъ отъ тази чаша!“ Така правимъ и ние. Като дойде за себе си, тъй малко съ „утира“, а като дойде за другитѣ, нѣма „утира.“ Не, ще прѣлѣешъ и за себе си, и за другитѣ. Нашата любовь трѣбва да се даде тъй прѣизобилно на това цвѣте, да съзнае то, че ти си му далъ, че си излѣлъ върху него много. Ще прѣлѣешъ, ще кажешъ: „Утира!“ На дѣтето си ще дадешъ прѣизобилно, да почувствува, че майка му е дала своитѣ чувства. Въ умоветѣ на дѣцата, майката трѣбва да седи като единъ идеалъ. Затова майката трѣбва да се моли, да каже: „Господи, вѣрвамъ въ Тебе, вѣрвамъ, че мога да приложа Твоята Любовь.“ И дѣйствително, тя може да се приложи. Нѣма абсолютно никаква причина, която може да ни спъне. И църквата, и държавата, и тия, закони, тъй както сѫ създадени, тѣ не могатъ да ни прѣпятствуватъ. Какъвто законъ и да създаде държавата, съ нищо не може да ни спъне, съ нищо не може да ни прѣпятствува. Ама че ние сме искали повѣче! Въ свѣта има само единъ великъ законъ, на който трѣбва да се подчиняваме. Е, хубаво, държавата прокарва единъ законъ, че не трѣбва да ставатъ никакви прѣврати. Защо създава този законъ? Понеже държавата отъ направенитѣ погрѣшки вижда, че съ всѣки прѣвратъ ще станатъ хиляди избивания, че най-малко 20 — 30 хиляди души ще станатъ жертва, затова прокарва такъвъ законъ и казва: „Не ни трѣбватъ орѫжия, не трѣбва да ставатъ прѣврати.“ Тя намира, че прѣвратътъ не е нѣщо естествено. Хубаво, ние сме съгласни. Че това е единъ Божественъ законъ! Въ свѣта сѫществува една Божия държава, и тази държава се управлява съ единъ великъ законъ — Любовьта я управлява. И поданицитѣ ѝ не трѣбва да се убиватъ помежду си. Не само това, но всички поданици трѣбва да живѣятъ братски. И всички хора: и свещеници, и учители, и управляващи, всички могатъ да живѣятъ братски. „До колко пѫти да си прощаваме? До 7 пѫти ли?“ Азъ искамъ сега въ вашия умъ да остане една красива идея, тя е слѣдующата: азъ мога да бѫда такъвъ човѣкъ, какъвто Богъ иска! И единственото нѣщо, което азъ зная, че Богъ го желае, че Богъ го изисква отъ насъ, то е, да бѫдемъ сѫщества любвеобилни, умни и силни по воля, да творимъ Неговата добра воля. Той не съизволява, когато хората страдатъ, боледуватъ и се убиватъ. Това ни най-малко не сѫществува на небето. И когато висшитѣ духове отиватъ на небето да носятъ свѣдения за земята, тѣ никога не казватъ, че въ България сѫ избити около 20,000 души, и че въ Русия има около 20 милиона убити, нещастни. Тѣ казватъ на Господа тъй: „Всичко добрѣ върви, Господи.“ Ами че всѣка една душа, още като е умирала, тя е въздъхнала и изпратила чрѣзъ единъ ангелъ своето оплакване до Бога. Въ Бога всички живѣятъ. Понеже тѣ живѣятъ въ Бога, то щомъ въздъхнатъ, Богъ простре рѫката си върху тѣхъ и казва: „Не бойте се, азъ ще ви възвърна живота.“ „ До колко пѫти трѣбва да простимъ? До 7 пѫти ли? — До 70 пѫти по 7. Прощаването е необходимо. Азъ искамъ да се създаде единъ идеалъ у васъ. Хората никога нѣма да вѣрватъ, освѣнъ ако видятъ всичко на опитъ. Нѣкои казватъ: новото общество. Какво е новото общество? — Да живѣемъ като старото общество! Не, азъ не сѫдя църквитѣ, не сѫдя никого, но питамъ: въ какво седи новото общество? Трѣбва да го доказвамъ. — Новото общество седи въ това, че ние трѣбва да прощаваме така, както Богъ изисква, а не както хората ни налагатъ. Ние съ законъ не може да прощаваме. Тъй както до сега сме прощавали, това не е прощаване. И въ насъ, прошката, това е най-малката добродѣтель, съ която ние се занимаваме, тя е най-малкото изкуство. Това нѣщо нѣма да се постигне въ една година, нито въ двѣ или въ три години, нито въ цѣлъ животъ, изискватъ се най-малко 100—200 години, докато, се научимъ да прилагаме тази добродѣтель. Да простишъ, това азъ наричамъ най-малкото изкуство. Азъ го наричамъ най-славното нѣщо. Да простимъ, то значи да приложимъ всичката наука и философия на миналото, всички изкуства, всичко това, което ангелитѣ знаятъ. Това значи да разрѣшишъ най-малката задача въ свѣта. Знаете ли какви проблеми сѫ свързани съ нея? Като гледамъ лицата ви, не виждамъ нито единъ отъ васъ, който да е простилъ тъй, както азъ искамъ. Това не е упрѣкъ, не казвамъ, че не сте добри, но не сте научили това изкуство. Вие сте добри, като мене, но не сте научили изкуството да прощавате тъй, както азъ разбирамъ. Виждамъ единъ стремежъ, виждамъ малки зачатъци, но туй изкуство, да прощавате, още не сте го научили. Сега, азъ съмъ между васъ. Една заслуга искамъ отъ васъ, да ми отдадете, и тя е слѣдната. Като се върна при Господа, да мога да Му кажа: Господи, азъ научихъ хората, какъ трѣбва да прощаватъ. Не само, че ги научихъ да прощаватъ тъй, както се слѣдва, но имъ дадохъ единъ примѣръ и по форма, и по сѫщество. Сега вече, Господи, можешъ да слѣзешъ на земята, тѣ научиха туй изкуство. Че научиха това изкуство, ще познаешъ по това, че втори пѫть, като слѣзешъ на земята, нѣма вече да Те разпъватъ. И сега църквата казва, че Христосъ нѣма да дойде на земята. При това положение, не само сега нѣма да дойде, но и слѣдъ 10,000 години нѣма да дойде. Страхъ Го е! Казвамъ, че Го е страхъ. Ами че този кръстъ, който Той носи на гърба си, отъ ума Му не излиза! Тия хора тогава Му забиха гвоздеи. Защо? — Защото въ врѣмето на Христа хората не бѣха готови да прощаватъ. И днесъ не сѫ готови, а ме питатъ: кое е правовѣрно, и кое не? Азъ турямъ своята най-малка максима: правъ човѣкъ е този, който знае да прощава — нищо повече! Това е първата формула на новото учение. Кой е правовѣренъ? — Онзи, който може да прощава отъ всичкото си сърце, отъ всичкия си умъ, отъ всичката си душа, отъ всичката си сила, и който може да изпълнява волята Божия. Който може да прощава, това е велико нѣщо! Сега, виждамъ, нѣкои между васъ казватъ: Учителю, ама ти за насъ трѣбва да имашъ особено мнѣние. Азъ имамъ за васъ такова мнѣние, каквото имамъ и за себе си. По-горѣ отъ себе си не мога да ви туря. „Ама за насъ трѣбва да имате особено мнѣние.“ Чудни сѫ хората! Казвамъ: азъ за себе си нѣмамъ особено мнѣние, че за хората ли? Не, ние трѣбва да се научимъ да прощаваме, защото туй разумно прощение ще внесе миръ въ домоветѣ, миръ въ обществата. Разумно прощение трѣбва! То е цѣла наука. Азъ ви говоря само върху нѣкои твърдения, но има извѣстни методи и начини, какъ да простишъ. То е цѣло изкуство! „По колко пѫти да простя?“ По 7 пѫти ли? — Не, на 70 мѣста по 7. Туй изкуство вие ще го научите, и то ще образува новото общество. И ако ви питатъ сега: въ какво седи вашето общество какви сѫ принципитѣ му, какъвъ е уставътъ му, какво ще кажете? — Първиятъ членъ отъ устава на новото общество е, да прощаваме не по старому, а по новому. Какво правятъ хората днесъ? — Прощаватъ, но по старому си взиматъ паритѣ, а отгорѣ на това и по 12% лихва. Ще простишъ, но по старому, отгорѣ на това ще има рокля, чепичета ще има, всичко. И държавата прощава, дава амнистия, но все те държи въ черния списъкъ. Ще те простятъ, но ще знаешъ, че ще има дедективи слѣдъ тебе. Веднъжъ Ломброзо отишълъ да посѣти Толстоя и казва: „Аманъ отъ рускитѣ дедективи! Дойде нѣкой да го посѣти, и веднага ще дойдатъ да разбератъ, защо сѫ дошли, какво говорятъ и т. н. Все поглеждатъ!“ Така и тукъ. Азъ гледамъ, дошли нѣкои да ме слушатъ и казватъ: виждаме го ние, той ужъ отъ името на Бога говори, но има воля, на дълбоко рови. Е-е-е, тѣзи шмекерства, ние ги знаемъ! Азъ на всички ви ще докажа, че съмъ правъ, защото азъ не зная какво нѣщо е лъжа. Туй изкуство не го зная. Има нѣщо въ свѣта, което не зная. Азъ съмъ крайно невѣжъ човѣкъ въ това отношение, азъ не зная да лъжа. Ще кажете: е, не знаешъ! Не си ли казалъ до сега нѣкоя лъжа? — Не, никой пѫть до сега не съмъ казалъ лъжа. Ако нѣкой отъ васъ може да ме научи на туй изкуство, ще му бѫда крайно благодаренъ. Ще взимамъ уроци отъ него. Тъй, както вие знаете лъжата, това е едно изкуство вече. Да знаешъ какъ да смахнешъ нѣкого, изкуство е това! Може да се посмѣятъ на такъвъ човѣкъ, но той ще бѫде майсторъ да вземе брашното, сиринцето и маслицето. Азъ наричамъ лъжа не това да знаешъ какво нѣщо е лъжата, но да знаешъ какъ да я прѣдставишъ. Ще ви приведа единъ примѣръ. Нѣкой срѣща единъ свой приятель, който обича да лъже, и му казва: „Я ми кажи една лъжа!“ Остави се, азъ се отказахъ, не лъжа вече. Остави това, ами баща ми умрѣ, викатъ ме на погребение, а нѣмамъ нито 5 пари.“ Разказва това, и четири реда сълзи му текатъ. Изважда той 100 лева, дава му ги. „Е, тази е послѣдната лъжа, която ти казахъ.“ Да, но това не е лъжа, това е изкуство! Защо? — Защото лъжата не се казва, а се прѣдставя. Това е послѣдното изкуство на лъжата. „До колко пѫти да простя?“ — На 70 мѣста по 7. А това показва само степеньта на Любовьта. Само Божествената Любовь може да прощава така. Това не е човѣшка любовь. При сегашната човѣшка любовь, която имаме, туй правило не може да се изпълни. Можешъ да орешъ и да сѣешъ само при благоприятни условия. Може да прощаваме само тогава, когато тази любовь, това ново съзнание ни посѣти. Тогава можемъ да приложимъ напълно Христовото учение. Защо Христосъ дойде на земята? — Да научи хората въ приложение на тази велика наука, да прощаватъ. И първата фаза на бѫдещата култура, азъ я наричамъ „култура на прошката“ — прошка къмъ всички, любовь къмъ всички, и къмъ малки, и къмъ голѣми. Туй е най-малкото правило, което можете да приложите, което Христосъ изисква днесъ отъ своитѣ послѣдователи. Бесѣда, държана на 27. I. 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Плодоветѣ на Духа „А плодътъ на Духа е любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость, въздържание“ . Галатяномъ 5:22 Всѣка форма добива своята цѣнность отъ съдържанието си, и всѣко съдържание добива своята цѣнность отъ смисъла си. Имате нѣкой планински върхъ, имате нѣкой планински изворъ или нѣкоя хубаво построена чешма. Кое е онова, което дава цѣнность на чешмата, на извора или на върха? Кое е онова, което дава цѣнность на една чешма? Камъкътъ, мряморътъ или водата, която изтича отъ курната на тази чешма? Имате нѣкой знаменитъ университетъ въ Европа. Кое е онова, което дава знаменитость на университета? Неговитѣ книги и библиотеки ли? — Не, неговитѣ видни професори. Имате църкви, изградени отъ онзи хубавъ камъкъ. Кое е онова, което дава смисълъ на църквитѣ? — Отъ една страна богомолцитѣ, отъ друга — свещенослужителитѣ. Имате нѣкой прочутъ хотелъ, нѣкоя странноприемница. Кое е онова, което дава смисълъ на хотела? — Хотелджията. Имате нѣкоя прочута гостилница. Кое е онова, което дава смисълъ на гостилницата? — Главниятъ готвачъ, който знае да готви. „Гостилницата безъ готвача, училището безъ учителя, църквата безъ свещеника, домътъ безъ домакинята, всичко туй огънь да го гори!“ — тъй казва българинътъ. Новитѣ врѣмена изискватъ нови разбирания; новитѣ врѣмена изискватъ една нова логика; новитѣ врѣмена изискватъ една нова граматика, новъ правописъ. Нѣкои отъ васъ мислите, че много знаете да пишете, нали? Азъ се чудя нѣкой пѫть на българскитѣ писатели. Азъ не съмъ срѣщалъ още между българскитѣ писатели такива, които да употрѣбяватъ всѣка дума на своето мѣсто. И минаватъ за много видни писатели! Не само между българитѣ не съмъ срѣщалъ, но и между английскитѣ писатели. Това не е единъ недѫгъ на съзнанието, но съврѣменнитѣ народи не сѫ достигнали още до тази висша степенъ на развитие, да разбератъ съдържанието на езика. Съврѣменнитѣ народи говорятъ само по форма. Едно прѣдложение е хубаво само по форма. Единъ младъ поетъ може да пише тъй: „Върхове високи, долини дълбоки!“ Тия думи иматъ ли смисълъ? — Иматъ смисълъ, защото при всѣки единъ върхъ седи една долина. „Върхове високи, долини дълбоки!“ Сега, нѣкой може да се смѣе на стихотворението на този поетъ. Другъ младъ поетъ казва тъй: „О, ти си красива като нѣкой планински кремъ, ти си като нѣкой турски шадраванъ“. Този поетъ може да се коригира. Вземете прѣвода на свещенитѣ псалми отъ еврейски езикъ. Тѣ се четатъ много мѫчно, не сѫ прѣведени както трѣбва, и онѣзи, които сѫ ги прѣвеждали, тѣ сѫ били далечъ отъ да разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на онѣзи псалмопѣвци, които сѫ ги писали прѣди хиляди години. Слѣдователно, не е упрѣкъ, че тѣ не могатъ да прѣведатъ вѫтрѣшния смисълъ на единъ псаломъ, или пъкъ да разбератъ съврѣменното Евангелие, което е писано прѣди 2000 години, или пъкъ посланията на апостолитѣ, запримѣръ посланието на апостола Павла. А днесъ тѣ седятъ и се догаждатъ тъй, както геолозитѣ се догаждатъ за земята, както астрономитѣ се догаждатъ за слънцето, както биолозитѣ, химицитѣ, физицитѣ се догаждатъ по извѣстни въпроси. И всички все съ догадки ходятъ. Прѣдполагатъ, допущатъ, измѣрватъ, но колкото и да измѣрватъ, има извѣстни величини извънъ човѣшкитѣ схващания, ние ги наричаме ирационални числа. Мѣришъ, мѣришъ, все остава извѣстенъ малъкъ излишъкъ, не можешъ да го дѣлишъ. Дѣлишъ, дѣлишъ, оставяшъ го на страна, казвашъ: е, нѣма нищо. Не, тѣзи най-малкитѣ излишъци, които оставатъ, тѣ сѫ, които създаватъ най голѣмитѣ страдания на съврѣменното човѣчество. Ти казвашъ: пари, пари, хлѣбъ, облѣкло кѫщи, това е най-важниятъ въпросъ. Дѣйствително; хлѣбътъ е важенъ, облѣклото — сѫщо, кѫщата — сѫщо, но кѫщата, хлѣбътъ и облѣклото, не сѫ едни отъ първостепеннитѣ елементи. Ако кѫщата бѣше единъ отъ първостепеннитѣ елементи, хората нѣмаше да умиратъ. То е хубаво да има човѣкъ кѫща, но не е всичко въ кѫщата. Тѣлото и то е една кѫща. Азъ ще ви приведа единъ анекдотъ, взимамъ го отъ единъ не издаденъ романъ. Разправя се въ тозъ романъ за двама графове, и двамата голѣми спортисти, ходятъ по авджилъкъ, както казватъ турцитѣ. Единиятъ се казвалъ графъ Калони. Единъ день той излиза съ своето чифте, тъй да кажемъ по модерному, изъ гѫсталака да търси заякъ, и хопъ! — пада въ една голѣма дупка, старъ единъ кладенецъ, дълбокъ 7 — 8 метра. Гледа отдолу, не може да излѣзе. Надава викъ, и наоколо му единъ овчарь. Приближава се овчарьтъ: „Какво има?“ — Паднахъ въ тази дупка. Можешъ ли да ми помогнешъ? — Мога. Овчарьтъ ималъ едно дебело вѫже. Донесълъ го. Но, забѣлѣжете, че този графъ Капони билъ много деликатенъ човѣкъ, съ нѣжни рѫцѣ, съ всички европейски маниери. Като се хваща за това вѫже, рѫцѣтѣ му се поохлузили. Той казва на овчаря: „Ти Господине, не може ли да ми спуснешъ едно по-нѣжно, копринено вѫже, охлузиха ми се рѫцѣтѣ?“ — Е, фабрикитѣ сега сѫ изкарали такива вѫжета, не сѫ изработили още копринени вѫжета. Ако искашъ, ако не — ще седишъ още долу. Изважда го най-послѣ. Като излиза графътъ отъ кладнеца, удря три плѣсници на овчаря. „Ти трѣбва да знаешъ, че си овчарь въ тази мѣстность, трѣбваше да затворишъ тази дупка, да не ми причинявашъ такива страдания.“ Хубаво, скоро ще затворя тази дупка. Графътъ си заминава. Овчарьтъ отива въ града да зарѫча единъ капакъ за кладенеца, но въ това врѣме другъ единъ графъ, Бермуцио, като обикалялъ около тази мѣстность, хопъ! — пада и той въ кладенеца. Дохожда овчарьтъ, затваря дупката, чува единъ гласъ: „Моля ти се, братко, недѣй затваря кладенеца!“ — Какъ, прѣди малко извадихъ другъ единъ. „Не, моля ти се!“— Какъ, двама ли сте? „Извади ме, моля ти се!“ — А, ще те извадя! Прѣди малко извадихъ единъ, и той, като излѣзе, удари ми три плѣсници, че вѫжето било много грубо, та си охлузилъ рѫцѣтѣ. „Не, азъ ще ти бѫда крайно признателенъ, хвърли ми каквото и да е вѫже.“ Овчарьтъ го изважда, и отъ благодарность графътъ го вика на угощение. Питамъ сега: защо тѣзи двама графове иматъ двѣ различни разбирания? Вие ще ми възразите: „Туй е невъзможно, тѣзи нѣща авторътъ ги е направилъ така.“ Но азъ питамъ: защо съврѣменнитѣ христиански църкви, една православна и една евангелска, не се разбиратъ? Защо, като срѣщатъ, си обръщатъ гръбъ? Отъ какво произтича туй неразбиране? И едното, и другото не е ли Христовото учение! Туй Евангелие не е ли туй спуснато вѫже въ единъ кладенецъ! Туй вѫже не е ли едно и сѫщо? — Едно и сѫщо е, но на единия рѫцѣтѣ се охлузватъ, а на другия — не се охлузватъ. Защо? Казвате: това е навикъ, това е възпитание, това е, защото тъй сме родени. Не, това не е разяснение на живота. Не е само да кажемъ, че майка му, баща му така го родили. Да, но дѣдо му, прадѣдо му прѣди 4—5 поколѣния не сѫ били такива пияници, отпослѣ дойде това наслѣдство. Слѣдователно, извѣстни недѫзи, които сѫществуватъ въ свѣта, това не сѫ недѫзи вѫтрѣ въ самия животъ. Сега, да се повърнемъ къмъ сѫщественото въ живота. Павелъ, който е минавалъ за единъ добъръ знатокъ на мистическата наука, говори кои сѫ плодоветѣ на Духа. Нѣкои като чуятъ „окултна наука,“ почватъ да гледатъ съ криво око. Като говоримъ за спиритизъмъ, за духове, почватъ да гледатъ съ криво око. Казватъ: а, духоветѣ, това е лошо нѣщо. Не, духоветѣ, това е единственото разумно нѣщо въ свѣта. Подъ думата „духъ“, разбирамъ онова разумното, най-хубавото нѣщо въ свѣта, което осмисля живота, което изпълва всичко, което носи всичкото благословение и дава онова най-хубавото умствено, сърдечно и волево разположение въ живота. Когато Духътъ говори, въ свѣта нѣма да има никакви противорѣчия. Ако бихме се рѫководили отъ този Духъ, който рѫководи всичко въ живота, ние всѣкога щѣхме да се разбираме. А като говоримъ за духове, въ обикновения смисълъ на думата, това сѫ изостаналитѣ човѣшки души въ пѫтя на своето развитие. По нѣкой пѫть и тѣ говорятъ, ние тѣхъ наричаме духчета. Нѣкои казватъ: Духътъ ми проговори. Какво ти проговори? — Направи това и това. Когато дойде Духътъ, кои сѫ качествата, по които ще Го познаемъ? Нѣма да ви оставямъ вие да го налучквате, ще се докачи вашето честолюбие, че не сте познали, а като кажа азъ, и да направя една грѣшка, ще кажете: е, Учительтъ направи грѣшка. Значи, азъ взимамъ всичката отговорность, ще направя една погрѣшка. И тъй, присѫтствието на Духа всѣкога произвожда топлина на физическия свѣтъ; присѫтствието на Духа всѣкога произвежда движение на физическия свѣтъ; присѫтствието на Духа всѣкога произвежда растене въ живота; присѫтствието на Духа въ физическия свѣтъ всѣкога произвежда цъвтене, завързване плодове. Духътъ носи животъ въ себе си. Слѣдователно, Той разширява съзнанието. Тамъ, дѣто този Духъ дойде, ако Му дадешъ мѣсто, ще видишъ, че Той донася радость въ цѣлата кѫща. Онзи, който има този Божественъ Духъ, отъ него лъха нѣщо обилно, той е като единъ планински изворъ, и всичкитѣ растения наоколо познаватъ този Духъ. Защо? — Той внася животъ. Сега, не си правете никакви други илюзии. Когато Духътъ отсѫтствува, у васъ веднага ще се зароди друго едно състояние: меланхолия, безсмислие въ живота, антипатия, съмнѣния, подозрѣния, глупости, не ти се работи, не обичашъ хората и т. н. Слѣдователно, присѫтствието на Духа има една положителна страна. Тази страна сега Павелъ я застѫпва. Другата страна наричаме тъмни сили на живота. И тѣ сѫ активни. Тъй че, въ свѣта има два вида съзнания: едното съзнание е съзнание на свѣтлината, а другото съзнание е съзнание на тъмнината. Затова има хора, които азъ наричамъ „хора на свѣтлото съзнание“ и „хора на тъмното съзнание“. Дѣто и да срещнете тѣзи хора, въ Англия, въ България, тѣ се отличаватъ. Виждашъ единъ човѣкъ, на когото съзнанието е тъмно. До като не измѣните неговото съзнание, не можете да измѣните и неговия характеръ. Ако майката роди едно дѣте съ тъмно съзнание, каквито професори и да му вземе, то ще стане единъ занаятчия. Нѣма да употрѣбя френската дума „вагабонтъ“. Думата „вагабонтъ” отъ послѣ е взела този смисълъ. И тъй, първото проявление на Духа, първиятъ плодъ, това е Любовьта. Любовьта, това е първиятъ, необоримиятъ потикъ на живота, срѣщу който никоя сила въ свѣта не може да се противопостави. Тя е сила, която руши всичко. Слѣдователно, този първиятъ потикъ въ природата е най-силниятъ. Той е първиятъ потикъ, срѣщу който вие трѣбва да отворите царския пѫть. Ако не го отворите, той самъ ще си го отвори. Любовьта не признава никакви закони. Азъ ви говоря за Любовьта, като сила. Тя идва въ свѣта, и ние я познаваме, ние я виждаме отъ далечъ съ нашитѣ телескопи. Вънка отъ нашата вселена идва една велика вълна и тя върви съ една грамадна бързина. Тя ще залѣе цѣлия свѣтъ и всички онѣзи, които ѝ се противопоставятъ, тя ще ги задигне и завлѣче съ себе си. Кѫдѣ ще ги завлѣче? — Ще ги завлѣче тамъ, кѫдѣто отиватъ и нѣкои работници въ нѣкоя желѣзарска лѣярница. Въ нѣкоя желѣзарска лѣярница, нѣкои отъ невнимателнитѣ работници, като разтопява желѣзото, по невнимание падне въ пещьта, и майсторътъ забѣлѣзва, че температурата ѝ се повишава съ нѣколко градуса. Като изчезне работникътъ отъ физическия свѣтъ, температуратата на пещьта се повишава съ два градуса. Разбирате ли? Тъй и тѣзи работници въ свѣта, които бѫдатъ завлѣчени отъ тази вълна, само ще подигнатъ температурата на Божествената пещь съ нѣколко градуса. И ние само ще хроникираме това. Когато говоримъ за подигане на температурата, то значи, че онѣзи работници тамъ, по невнимание паднаха въ пещьта и подигнаха температурата ѝ. Тѣ влѣзоха вѫтрѣ, за да научатъ законитѣ на Любовьта. Сега, по нѣкой пѫть, ние осѫждаме външния свѣтъ, че турилъ такива закони, че направилъ туй-онуй. Хубаво, ние ще оставимъ външния свѣтъ, но ние какво направихме? Външниятъ свѣтъ е отражение на вѫтрѣшния свѣтъ въ насъ. Външниятъ политически свѣтъ е изразъ на нашия вѫтрѣшенъ животъ. Нѣма какво да се сърдимъ на управницитѣ, на държавата. Тѣ сѫ излѣзли отъ сѫщия животъ, прилагатъ законитѣ и принципитѣ, които сѫ учили въ него. Какво има да имъ се сърдите? Всѣка дума трѣбва да се рѫководи отъ Духа. Присѫтсвието на Духа носи Любовьта. То е единъ вѫтрѣшенъ потикъ, необоримъ потикъ. Когато въ свѣта идва нѣщо велико, единъ отъ признацитѣ е, че всѣкога настава едно затишие, безъ никакво движение. Туй се нарича миръ, Любовь. Мирътъ означава едно вѫтрѣшно затишие въ духа, както когато очаквашъ да стане нѣщо важно. И слѣдъ туй идва радостьта. Радостьта е единъ вѫтрѣшенъ избликъ на Любовьта, която е дошла. Тя се прѣдшествува отъ мира, който носи една вѫтрѣшна тишина. Въ тази тишина всички седятъ въ недоумѣние, очакватъ великото, славното, което идва въ живота. И тогава, веднага виждаме туй разцъвтяване на всѣка душа въ свѣта. Слѣдователно, въ свѣта идва вече тази радость. Радостьта показва, че животътъ започва да цъвти. Не разбирайте, че цъвтенето се отнася само до растенията, че само вънъ става този процесъ. Не, въ съзнанието на човѣка става това цъвтене. То значи, че този човѣкъ до сега е ялъ, пилъ, кралъ, лъгалъ, и дойде единъ красивъ потикъ въ него, и той казва: отъ сега нататъкъ азъ ще бѫда благороденъ човѣкъ, нѣма да си позволявамъ никакво насилие. Има много герои въ свѣта, които мислятъ, че сѫ силни хора. И ако бихъ запиталъ, въ какво седи силата на единъ човѣкъ, какъ бихте отговорили? — Да изяви своята любовь. Но, какъ ще изявишъ любовьта си? Да пригърнешъ нѣкого? — Не. Да цѣлунешъ нѣкого? — Не. Да му съградишъ кѫща? — Не. Да го пратишъ да се учи? — Не. Азъ ще ви кажа най-важното. Прѣдставете си, че вашитѣ рѫцѣ и крака сѫ вързани, цѣлото тѣло ви е свързано. Ако дойда азъ първъ при васъ, кой е онзи актъ, който трѣбва да употрѣбя? Трѣбва ли да пристѫпя и да ви наказвамъ? Трѣбва ли да ви галя, да казвамъ: о, моето пиленце, много си измѫчено! Ако съмъ една майка, трѣбва ли да го цѣлувамъ и да кажа: о, мама, много се измѫчи! Малко чорбица да ти дамъ, малко хлѣбецъ, това-онова. Трѣбва ли на рѫцѣ да го нося, дрешки да му давамъ? Това ли трѣбва да направя? Не, първото нѣщо — мълчание. Послѣ, полека ще взема ножчето и внимателно ще разрѣжа тия вѫжета. Нѣма да говоря. Това е миръ, това е разцъвтяване. Като разрѣжа туй вѫже, тогава ще дойде разцъвтяването. Тогава краката ще се освободятъ, рѫцѣтѣ ще се освободятъ и радостьта ще дойде. Значи, първото нѣщо: Любовьта се изразява чрѣзъ освобождаване на онзи, когото обичашъ. Вие ще ме питате: „Какъ да го освободя?“ Ако твоето сърце е стѣгнато, и ти се тровишъ отвѫтрѣ, ти не можешъ да го освободишъ. Онзи, който те обича, той знае какъ да постѫпи. Ще вземе ножчето си, ще бѫде внимателенъ, нѣма да засѣгне кожата ти никъкъ, ще засѣгне само това вѫже. Той трѣбва да разбира твоето естество, твоята душа, твоя умъ. Този е човѣкътъ, който те обича. Онзи, който разрѣже кожата ти, той не те обича. Нѣкои казватъ, азъ те обичамъ. Ще направимъ опитъ. Теглите ножа си и казвате: ама мене ме е страхъ да не те закача нѣкѫдѣ! Значи, не си отъ онѣзи, които любятъ. Онзи, който люби той е смѣлъ, веднага вади ножа и знае кѫдѣ да го постави. Сега, съврѣменнитѣ реформатори,учители, възпитатели сѫ много смѣли, казватъ: „Да възпитаме дѣцата, да възпитаме съврѣменното общество.“ Отлична идея, но да се приложи. Какъ да възпитаме дѣцата, какъ да възпитаме обществото? Отъ 8,000 години насамъ хората се възпитаватъ, какви ли не методи сѫ употрѣбени, но тѣзи методи нѣматъ резултатъ, т. е. иматъ малки резултати, но онзи истинскиятъ методъ, който Божествената Любовь носи още не е приложенъ. И въ свѣта още работятъ много възвишени сѫщества, много ангели, но ние виждаме, че и въ тѣхнитѣ методи още има единъ недѫгъ, единъ малъкъ недостатъкъ. И забѣлѣжете, всѣки единъ народъ иска да се подигне. Една отлична идея! Всѣки единъ народъ иска да стане великъ, силенъ, мощенъ. Правъ е. Кой е онзи човѣкъ, който не иска да расте и да стане мощенъ? Кой е онзи човѣкъ, който не иска въ неговото сърце да има редъ и порядъкъ? Слѣдователно, хората затова се и организиратъ, искатъ да иматъ редъ и порядъкъ вѫтрѣ въ държавата. Но, кой е начинътъ сега, за да се тури този редъ? Павелъ обяснява кои сѫ плодоветѣ на Духа. И азъ ще се спра отчасти, нѣма да ви обяснявамъ всичко. Да не мислите, че всичкитѣ тайни ще ви разкрия! Въ тази си бесѣда азъ ще ви дамъ само по едно бонбонче и ще ви кажа: като дойдете втори пѫть, ще ви дамъ по още едно бонбонче. Вие, като излѣзете отъ тукъ, ще кажете: защо не ни даде по още едно бонбонче? Много пинтия е този човѣкъ — обѣщава, дава по една хапчица хлѣбъ, покаже хлѣба, скрие го и каже: стига толкова! — като че ли отъ сърцето му ще се откѫсне. — Свещениятъ хлѣбъ всѣкога се дава на много малки трошици. Небето нѣма такива голѣми фурни, както тука. Печенето на хлѣба тамъ не е тъй, както тука, тамъ не се печатъ такива голѣми самуни. Нѣкой казва: дайте единъ голѣмъ самунъ! Небето не знае такива методи — да пече голѣми самуни. Азъ, като взема нѣкой пѫть вашитѣ самуни, че се чудя какъ да ги дигна. Въ небето, въ едно малко пилюлче има толкова голѣма сила, стига да знаешъ какъ да го използувашъ. Който знае, ще го използува, пъкъ който не знае, той ще носи голѣмия товаръ. Често, като минавамъ покрай нѣкое село, гледамъ нѣкои голѣми свини носятъ на врата си такива голѣми триѫгълници, обърнати надолу. Има и адепти, които носятъ такива триѫгълници. Българитѣ, като знаятъ, че тѣхната свиня е много немирна, за да не минава прѣзъ чуждия плетъ, окачватъ ѝ единъ такъвъ триѫгълникъ, и тя, отиде до плета, види, че не може да мине, върне се назадъ. Не може, законъ за равновѣсие е този триѫгълникъ. Българинътъ казва на свинята: „Ще учишъ този триѫгълникъ, той е законъ на равновѣсие, послушание къмъ Бога.“ И свинята, като дойде до плета, погледне насамъ-нататъкъ, върне се назадъ, казва: „Има нѣщо на врата ми.“ И сега, отъ невидимия свѣтъ, Господъ е турилъ на хората такива триѫгълници. Азъ ги срѣщамъ все съ такива триѫгълници по врата. Ние се смѣемъ на тия свини. Казваме: свиня е това! Е хубаво, ако единъ държавникъ идва да подобри положението на единъ народъ, ако идва да създаде такива закони, които да подобрятъ положението му, а създаде цѣла анархия, право ли е това? Ако онзи български генералъ е дошълъ да помогне на народа си, а обяви война, че прѣтърпи нѣкое поражение, та пердесютата на всички останатъ въ хоризонтално положение, не трѣбва ли да търси вината въ себе си? Или, като Пилата, ще си измие рѫцѣтѣ и ще каже: „Грѣхътъ е пакъ вашъ.“ Не е така. Ако генералътъ иска да воюва, трѣбва да знае защо. Ако държавникътъ тури единъ законъ, трѣбва да знае защо. Ако свещеникътъ служи, трѣбва да знае защо. Ако учительтъ прѣподава, трѣбва да знае защо. Ако майката ражда, трѣбва да знае защо. Навсѣкѫдѣ има едно криво разбиране. На младата мома никога не трѣбва да ѝ прѣдставяте кривата страна на живота. Вие ѝ казвате: ти като се оженишъ, ще живѣешъ добрѣ, момъкътъ е богатъ, отъ знатенъ родъ е, образованъ е, ще те гледа като писано яйце. И тя казва: а, тъй ли? — рѣшава да се жени. Една българска свадба, това е знамение на врѣмето! Дойдатъ сватове, девери, кумове, това е цѣла седмица! И момата казва! „Намѣрихъ смисъла въ живота.“ Дойде свещеникътъ, благослови ги, казва: „Живѣйте като Аврама и Якова.“ Да, но не излиза като Аврама и Якова. И послѣ казватъ, че момъкътъ е виноватъ. Ама не е само той виноватъ. Нима, тази, парцаливата мома живѣеше по-добрѣ? Ами че тя и майка си не слушаше! Като че не я зная колко пѫти хвърляше паничката на майка си. „Вземи мама.“ — Хмъ. Не иска да вземе. А сега казватъ: „Горката мома, момъкътъ я направи нещастна!“ Не е всичката вина въ него. Да, има вина въ него, той не трѣбва да бѫде грубъ. Той трѣбва да бѫде справедливъ и благороденъ. Да, но тя не трѣбва ли да бѫде? — И тя трѣбва да бѫде благородна. Отъ мѫжа едно, отъ жената друго се изисква. Законътъ на Любовьта трѣбва да се приложи. Павелъ казва кои сѫ плодоветѣ на Духа. „А плодътъ на Духа е любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость и въздържание“ Мирътъ е едно вѫтрѣшно затишие. Радостьта, това е цъвтене. Благостьта, това е вѫтрѣшенъ ароматъ, туй, което се съдържа вѫтрѣ въ самия животъ, въ самото съзнание. Въ самото съзнание вѫтрѣ трѣбва да има извѣстна благость, т. е. въ съзнанието вѫтрѣ трѣбва да има извѣстна мекота. Милосърдието, това е приложение. Значи, тази благость трѣбва да има отвънъ единъ методъ за приложение. Втората фаза, това е вѣрата. Павелъ се спира вър-ху вѣрата. Вѣрата е качество на ума. Въ нея трѣбва да се прилагатъ умственитѣ добродѣтели. Слѣдъ туй, идватъ кротость и въздържание. На какво може да уподобимъ кротостьта и въздържанието? — Кроткиятъ човѣкъ е силниятъ човѣкъ, а въздържаниятъ човѣкъ е богатиятъ човѣкъ. Въздържанъ човѣкъ е само този, който има богатство въ себе си. Той задържа туй богатство. Тия сѫ плодоветѣ на Духа. Тѣ сѫ сили, които дѣйствуватъ вѫтрѣ въ нашето съзнание. Само когато намѣримъ отношението между любовьта, мира, благостьта, кротостьта, въздържанието, вѣрата и милосърдието, тогава ще разберемъ какво нѣщо е Духътъ. Забѣлѣжете, че тия сили въ всѣки човѣкъ не се явяватъ по единъ и сѫщи редъ. Това зависи отъ степеньта на човѣшкото съзнание. Всѣки човѣкъ иска да има топлина. И дѣйствително, топлината е единъ хубавъ признакъ. Но, ако при тази топлина се усилва горенето, вече се явява едно болезнено състояние. Когато веществата горятъ и не изгарятъ правилно, енергиитѣ не се прѣвръщатъ напълно, остава единъ малъкъ излишъкъ, явява се едно болезнено състояние, а болезненото състояние всѣкога се отразява върху главата. Щомъ главата ви е топла, имате едно болезнено състояние. Въ главата на човѣка не трѣбва да има топлина, трѣбва да има хладина, т. е. въ главата трѣбва да има свѣтлина, а въ стомаха — топлина. Такъвъ е законътъ. Измѣни ли се туй нѣщо, т. е. въ главата да има топлина, а въ стомаха свѣтлина, ние обръщаме свѣта съ главата надолу. Запримѣръ, какъ турятъ майкитѣ свѣтлината въ стомаха на дѣтето си? — Дѣтето е здраво, майката вземе бонбончета, казва: „Вземи, мама!“ Бонбончето е свѣтлина. Мислятъ, че като турятъ туй бонбонче въ стомаха, ще придадатъ нѣщо на дѣтето. Не, само ще го развалятъ. Майката казва: „Хайде мама, още едно!“ Турятъ още едно бонбонче въ стомаха му. Най-послѣ се явява коремоболие. Викатъ лѣкари. Майката казва: „Не зная какво му стана.“ Майката отъ голѣма любовь туря свѣтлината въ стомаха, топлината въ главата, и послѣ не знае какво му стана. И лѣкарьтъ, като не знае какво му е, прѣдписва рициново масло. Защо прѣдписва рициново масло? Като говорятъ нѣкои за рициновото масло, тѣ разбиратъ друго нѣщо. Рициновото масло подразбира, че на този животъ липсва нѣщо. Като влѣзе рициновото масло въ организма, то най-напрѣдъ изхвърля всички нечистотии. Маслото показва, че нищо нечисто въ живота не трѣбва да остане, всичко да се изхвърли навънъ. Стомахътъ ви трѣбва да се освободи. И сега, редъ физиолози спорятъ, колко часа трѣбва да се мине, докато се смѣли храната, какъвъ трѣбва да бѫде процесътъ на храносмилането и т. н. Не, не, хубави храни сѫ тѣзи, които най-лесно се смилатъ, и отъ които храни оставатъ по възможности най-малкитѣ излишъци. Излишъкътъ всѣкога прѣдставлява едно уседѣло състояние. Човѣкъ, който се движи, не може да има излишъци. Онѣзи хора, които почватъ да почиватъ повече, отколкото трѣбва, тѣ затлъстяватъ. Що е затлъстяването? — Затлъстяването е ненужно богатство. Този си оставилъ въ банката своитѣ вносове, втори, трети, четвърти, всички тия си оставили редъ книжа въ складоветѣ. Отъ всички тия складове ние трѣбва да се освободимъ. И тъй, първото нѣщо въ свѣта: Любовьта трѣбва да се разбере, като единъ законъ, въ нейното приложение, да се приложи въ нашия индивидуаленъ животъ. Любовьта има ли приложение въ търговския животъ? — Има. Въ сѣмейния животъ има ли? — Има. Въ войската има ли? — Има. Навсѣкѫдѣ има приложение, и трѣбва да се приложи! Тя има разни приложения. Тя трѣбва навсѣкѫдѣ въ свѣта да носи благото. Защо отиватъ да се биятъ хората? — За да се даде свобода. Защо пишатъ? — За свобода. Слѣдователно, въ основата си, всѣки има за цѣль да направи окрѫжаващитѣ си свободни, но трѣбва да бѫдемъ умни, да знаемъ какъ да приложимъ тази свобода. Ако свободата, дѣйствително, е постигната по единъ разуменъ начинъ, тя съдържа едно качество въ себе си — носи радость. Запримѣръ, този, който, като разрѣзва вѫжето за да ме освободи, ми осакати рѫцѣтѣ, той неправилно ме е освободилъ, и азъ нѣма да съмъ радостенъ. Но, ако ме освободи правилно, първото нѣщо, което ще стане, то е, че ще почувствувамъ радость за свободата, която ми е дадена. Слѣдователно, радостьта всѣкога произтича отъ факта, че сме свободни. Защото, като видимъ онзи, който ни люби, сърцето ни почва да трепти, знаемъ, че той ни носи свобода, т. е. радость носи, а радостьта, мирътъ означаватъ, че всички онѣзи прѣпятствия, които разбъркватъ живота ни, ще се прѣмахнатъ. Сега, нѣкои казватъ тъй: азъ нѣмамъ миръ въ живота си. — Нѣмашъ миръ, понеже не си добилъ любовьта. Любовьта трѣбва да се получи въ нейната сѫщина. Не че вие нѣмате тази любовь, имате я, но въ тази любовь има нѣщо примѣсено, и трѣбва да я прѣчистите. Вие обичате само вашитѣ дѣца, вашата жена, но и тѣхъ обичате при извѣстни условия.. Много мѫже обичатъ жена си, но до кога? — До като е млада, до като е красива. Щомъ почне да остарѣва, щомъ почне да боледува, охладяватъ къмъ нея. Щомъ почнатъ да виждатъ красиви жени отвънъ, сърцето имъ почва да охладява. Питамъ тогава: това любовь ли е? —Любовьта не седи въ външнитѣ форми. Любовьта, това е обръщане на една разумна душа къмъ Бога. Питамъ тогава: що е религия? — Религията, това е втората фаза на живота, обръщане на душата. Много хора влизатъ въ религиозния животъ тъй, както въ свѣтския животъ. Въ религиозния животъ никакви свѣтски отношения нѣма, никакви материални сдѣлки не трѣбва да има. Когато азъ отида на едно мѣсто, не разбирамъ, че трѣбва да ме посрещнатъ свѣтски, не разбирамъ, че трѣбва да ме нагостятъ хубаво, да ми дадатъ хубави дрехи и легло. Това е най-малкото, което може да ми се даде. Онзи, който ме обича, той ще ми даде и повече. Нима, азъ като дамъ на онзи хотелджия 50 — 60 лева, та нѣма да ми даде една хубаво отоплена стая, съ чисто легло и юрганъ? — Ще ми даде такава, но за какво? — Заради паритѣ. Ами, че онази жена, която мѫжътъ ѝ глади и милва, за какво прави това? — Заради паритѣ ѝ. Хората казватъ, че се обичатъ, но за какво? — Все за нѣкакъвъ интересъ. Нѣкой казва: азъ обичамъ жена си. Но защо? — Защото е здрава и хубава. Нека да полежи 7 години, че да раздадешъ всичкото си имане заради нея, и пакъ да ти е приятна, да не ти омръзне, тогава ще те видимъ. А тъй! Той скоро се отегчава отъ нея и казва: нека умре тя, че да си взема нѣкоя по-млада. Не е любовь това. И при това положение, всички вие минавате за културни! Нѣкои казватъ: „Новата култура!“ Новата култура е старата култура. Новитѣ разбирания сѫ старитѣ разбирания. Сега, гледамъ шопитѣ тукъ, въ софийско, отвънъ е европеецъ, отвѫтрѣ — шопъ. Културенъ отвънъ, а отвѫтрѣ — стария животъ. Ние минаваме за христиани отвънъ, а отвѫтрѣ водимъ стария езически животъ. Това е днешното христианство. И казватъ: кажи ни Истината! Хубаво, азъ искамъ да ви кажа Истината. Азъ, като говоря Истината, засѣгамъ и себе си, разбирате ли? Работници излизатъ една вечерь отъ рудницата, и всички сѫ очернени, но никой отъ тѣхъ не вижда това. Между тѣхъ има и жени. Минава нѣкой отъ работницитѣ, другитѣ му казватъ: „Ти трѣбва да си много красивъ.“ — Ама и ти трѣбва да си много красивъ. Всички сѫ работили въ рудницата, тъмно е вънъ, не се вижда. Единъ отъ тѣхъ драсва кибритъ, виждатъ, че всички сѫ черни, не сѫ красиви. Тѣ трѣбва да се върнатъ дома си, да се очистятъ, да се облѣкатъ, че тогава, като излѣзатъ на свѣтлината, ще бѫдатъ красиви. Ние, съврѣменнитѣ хора, излизаме отъ тази рудница, отъ този свѣтъ. Не е злото, че сме дошли на земята и сме почернѣли. Не е злото въ тази чернота, тя не е отвѫтрѣ, навънъ излиза тя. И когато нѣкой каже: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“, грѣхътъ не е отвѫтрѣ, но майка ми, като работѣше въ рудницата, бѣше очернена, та и мене отвънка очерни. Това почерняване е само външно. Азъ по сѫщество, въ душата си, искамъ да любя Господа. И ако по сѫщество се измѣня, това ще бѫде само кога? — Когато изопача Любовьта, а това нѣщо се отнася до възпитанието. Нѣкой казва: „Уменъ трѣбва да бѫдешъ!“ Въ какво седи разумностьта на човѣка? — Разумностьта седи въ това: къмъ всѣки човѣкъ ти трѣбва да бѫдешъ много внимателенъ — спрѣмо неговитѣ мисли, спрѣмо неговитѣ чувства, спрѣмо неговитѣ желания. Азъ не говоря за онѣзи неестествени желания, азъ говоря за онѣзи красиви, хубави чувства у човѣка. Нѣкой си посѣлъ едно дръвче, нѣма да му го осакатишъ. Нѣкой си направилъ една хубава кѫща. Нищо лошо нѣма да говоришъ, заради него. Сега, ще оставя външния свѣтъ, ще говоря за онѣзи, които сѫ вѫтрѣ. Азъ говоря за васъ, а не за онѣзи, които сѫ на небето, тѣ сѫ научили закона. Нѣкои отъ васъ ще отидатъ на небето, ще станатъ граждани на онзи красивия свѣтъ на Любовьта. Като говоря за небето, спомнямъ си, единъ свещеникъ ми казваше: „Да бѣше наредилъ Господъ другъ начинъ за отиване на небето, не чрѣзъ смъртьта, защото ще има скърцане съ зѫби.“ Обръща се къмъ себе си и казва: е, попе, попе, ти опѣвашъ хората, но и тебе ще опѣятъ единъ день. Ти сега ги пращашъ на онзи свѣтъ, но и тебе ще те пратятъ единъ день. И тогава, за успокоение, хората казватъ: „Ще ни упокои Господъ. Ще дойде миръ.“ Да, но онзи миръ, който Любовьта носи, той е уталожване. Мирътъ е едно отъ великитѣ качества на Любовьта. И тогава, като имаме пълна вѣра на онзи, който ни обича, напълно се осланяме нему и можемъ тихо и спокойно да легнемъ да спимъ, както Христосъ заспа. Христосъ заспа единъ пѫть въ лодката, като мислише, че ученицитѣ му сѫ силни, ще Го пазятъ. Но щомъ заспа, лодката се развълнува, и ученицитѣ Му казаха: „Учителю, стани, лодката се развълнува, тази работа е опасна.“ Стана Христосъ, подухна врѣмето и всичко утихна. И казватъ: Христосъ укроти врѣмето. Укроти врѣмето, но не можа да укроти онѣзи римски войници, онѣзи свещенослужители. И знаете ли защо не можа да ги укроти? — Защото врѣмето, прѣзъ което живѣеше Христосъ бѣше такова. Тогава не познаха Христа. Азъ често употрѣбявамъ думата „извънъ врѣмето.“ Когато казвамъ това, то значи, че живѣемъ извънъ врѣмето. Врѣмето не хроникира нашитѣ дѣла. Знаете ли защо не ги хроникира? — Хроникиратъ се само умни работи: еди-кой си поетъ какво написалъ, еди-кой си философъ какво казалъ. Ами глупавитѣ работи хроникиратъ ли се? — Не, тѣ оставатъ извънъ врѣмето.Слѣдователно, хората живѣятъ свободно. Защо? — Защото врѣмето, природата не хроникира тѣхнитѣ дѣла. Тя казва: „Това сѫ още малки дѣца, дѣца на каприциитѣ.“ Само тукъ-тамѣ има нѣща, които могатъ да се хроникиратъ. Даже и съврѣменнитѣ хора, като казватъ много нѣща, всичко това не се хроникира. Нѣкои казватъ: е, Любовьта ние сме я слушали. Любовьта не може да се слуша, тя се прѣдава само чрѣзъ контактъ, когато двѣ души се доближатъ. Знаете ли какво значи доближаване на душитѣ? Когато любовьта се допре, образува се една вѫтрѣшна топлина, а тази топлина дава свободния животъ. Когато се допратъ тия два живота, образува се свѣтлина. И слѣдователно, животътъ има двѣ посоки: едната посока къмъ центъра на земята, а другата — къмъ слънцето нагорѣ, т. е. едната посока къмъ васъ, най-първо ние обичаме себе си, а послѣ искаме да обичаме и другитѣ. Ще ви приведа единъ примѣръ за тази борба, която сѫществува между хората, която е сѫществувала и прѣди хиляди години. Единъ отъ древнитѣ царе, Рама Северанъ, адептъ на Великото Бѣло Братство и Алиманъ Белима, сѫщо царь, управлявали своитѣ царства, но били съ противоположни разбирания. Рама прѣдставлявалъ закона на Любовьта. Той издалъ заповѣдь, споредъ която, спрѣмо всички хора да се отнасятъ по закона на Любовьта и никакво насилие не трѣбва да се прави. Царь Алима подържалъ сегашното учение: картеченъ огънь, бѣсилки, ножове. Той казвалъ, че всичко неприятелско трѣбва да се прѣкара подъ ножъ, навсѣкѫдѣ трѣбва да се внуши страхъ и трепетъ. Само така неприятельтъ ще трепери отъ него. Всички съсѣдни народи, всички градове и селища, дѣто минавалъ Алима, всичко било изгаряно. Всички жители забѣгнали по гори и планини. Когато минавали пѫтници, питали: защо тѣзи села и градове сѫ изгорени? Казвали: „Алима тукъ царува. Неговиятъ законъ е свещенъ, и които не се подчиняватъ, пострадватъ.“ Пращали пратеници до царь Рама съ молба да имъ помогне. Той, като живѣлъ по закона на Любовьта, пращалъ свои хора, които въ едно кратко врѣме всичко възстановявали: селищата, градоветѣ отново заживѣвали, и хората заживѣвали вече по закона на свободата. Ние виждаме тѣзи два закона и въ съврѣменния животъ. Тамъ, дѣто се явяватъ разумни държавници въ една държава, като въ Англия, въ Америка, историята ги отбѣлѣзва, тѣ даватъ насока къмъ нова култура. Обаче, явяватъ се и хора съ противоположни възгледи, и то не само въ държавата, но и въ науката, и въ религията. Това сѫществува въ домоветѣ, и навсѣкѫдѣ. Мѫжъ и жена могатъ да се раздѣлятъ само заради своитѣ убѣждения. Между братя и сестри сѫществуватъ пакъ сѫщитѣ противоположни възгледи въ убѣжденията. Не всички хора иматъ едни и сѫщи възгледи. Сега, вие съврѣменнитѣ хора, искате да живѣете по братски, но не знаете какъ да живѣете. Вие съ своето незнание може да разрушите най-хубавото нѣщо. Ако вие задържите за по-дълго врѣме рѫката на една съврѣменна млада жена, може да развалите най-хубавото ѝ настроение. Ако задържите една минута рѫката ѝ, тя веднага ще си състави добро понятие за васъ. Питамъ: защо трѣбва да задържите за по-дълго врѣме рѫката ѝ? Ще кажете: отъ обичь. Хубаво, защо на старата баба не искате да задържите за по-дълго врѣме рѫката ѝ, а бързате? Не, това не е философия. Когато азъ задържамъ рѫката на една млада жена, това е користолюбие. Когато ме хване единъ апашъ, единъ разбойникъ, и каже „горѣ рѫцѣтѣ!“ — защо прави това? — Бръква въ джоба ми, за да ме обере. Като ме обере, пуща ме. Колко пѫти, дълго врѣме ме задържа, за да вземе всичкото ми съдържание. Щомъ вземе всичкото ми съдържание, казва: „Свободенъ си сега.“ Слѣдователно, питатъ ме нѣкои млади моми: до кога ще ни обичатъ? — Докато ви взематъ всичкото съдържание. До кога ще ме търпятъ въ обществото? — Докато взематъ всичкитѣ ти пари, всичкото ти съдържание. Или, казано на съврѣмененъ езикъ: ще те търпятъ, докато те изтискатъ като лимонъ, и ще те изхвърлятъ навънъ. Това не е култура, това не е човѣчество! „Радость, миръ, дълготърпѣние“. За да се реализира каквато и да е любовь, човѣкъ трѣбва да бѫде дълготърпеливъ. Любовьта трѣбва да изтърпи всички мѫчнотии, които се зараждатъ вѫтрѣ въ нашето съзнание. Не е тъй лесно. Ние завъждаме приятели, и тѣзи приятели ни оставятъ, разваля се туй приятелство. Първото нѣщо е да задържимъ любовьта си за по-дълго врѣме. Сега, азъ бихъ ви задалъ единъ въпросъ, на който и ще ви отговоря. Този, когото обичашъ, колко врѣме трѣбва да го гледашъ въ очитѣ? Този, когото обичашъ, колко врѣме трѣбва да го държишъ за рѫцѣтѣ? И този, когото обичашъ, колко врѣме трѣбва да го държишъ въ пригрѫдкитѣ си? Ние казваме: дълго врѣме. — Не, не трѣбва дълго врѣме. Майката колко врѣме носи дѣтето си на рѫцѣ? Колко години? Нѣкои казватъ: ама азъ изгубихъ любовьта си. Жената се оплаква на мѫжа си: едно врѣме, докато бѣхъ млада, ти ме обикаляше, цѣлуваше ме, а сега не ме поглеждашъ. Ами, че така и дѣтето може да каже: едно врѣме майка ми ме държеше на рѫцѣтѣ си, а сега ме остави на краката си да ходя. Ами че кое е естественото положение? Жената да благодари, че не я цѣлува вече мѫжътъ ѝ; и мѫжътъ да благодари, че не го цѣлува вече жена му. Ами че ако те цѣлува още, той е апашъ. Щомъ те цѣлува, ти ще дадешъ нѣщо. Той те цѣлуне, каже: „Миличка, ти ще идешъ при баща си, той е богатъ, ще му кажешъ, че великъ-день идва, нека си развърже кесията. Колко си хубава, гълѫбче!“ И гълѫбчето отива при баща си, цѣлува го. „Татко!“ — И тя иска нѣщо. Бащата казва: „Колко е добра дъщеря ми!“ Питамъ сега: това любовь ли е? Ние сами себе си лъжемъ. Често азъ разглеждамъ човѣшкия животъ. Срѣщамъ понѣкога мѫжъ и жена се цѣлуватъ на улицата. Казвамъ: защо се цѣлуватъ? При баща ѝ ли я праща? Той иска нѣщо отъ нея. Когато видя, че тази цѣлувка е чиста, мене ми е приятно и казвамъ: ето двама души, които могатъ да живѣятъ по Бога. А като погледна други, казвамъ: далечъ сѫ още тѣ. „А плодоветѣ на Духа сѫ любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость и въздържание.“ Това сѫ плодоветѣ на този Божественъ Духъ, който идва сега въ свѣта. Казвамъ: една нова фаза настава сега въ цѣлия козмосъ. Нашата вселена е достигнала на половина своя пѫть на развитие. Слѣдователно, ние ще имаме единъ обратенъ процесъ на развитие. До сега цѣлото човѣчество, не само тукъ на земята, но въ всички свѣтове, които сѫществуватъ вънъ и вѫтрѣ въ вселената, всички минаватъ въ една нова фаза. Не само на земята, но въ цѣлия козмосъ става едно прѣобразование, макаръ че всички не сѫ на една степень на развитие. Всички сѫщества сѫ дошли на половина въ своето развитие. Новата вълна, която идва, нѣма да ви остави на старото мѣсто. И, ако вие не възприемете новото учение, у васъ ще настане такава голѣма скръбь, която ще произведе у васъ цѣлъ адъ, Адътъ не е нищо друго, освѣнъ въздѣйствието на тази Божествена вълна. За въ бѫдеще тия страдания ще се увеличатъ, и ще знаете, че колкото страданията ви сѫ по-голѣми, толкова е по-голѣмо вашето съпротивление, а дали е съзнателно или несъзнателно, то е другъ въпросъ. Ще знаете, че сте въ противодѣйствие на тази вълна, затова ще се хармонизирате и ще кажете: азъ трѣбва да бѫда въ съгласие съ великата съзнателна Любовь, съ Божествения Духъ и ще дѣйствувамъ тъй разумно, както Той дѣйствува. Искамъ да се освѣтлите върху дѣйстието на Духа. Нѣкои казватъ: Духътъ ми казва това. Духътъ ми казва онова. Когато Духътъ говори, има нѣколко начина, по които Той се изразява. Този Духъ може да ти говори чрѣзъ единъ твой приятель, който ти обичашъ. Той може да е на половина метъръ разстояние отъ прѣдъ очитѣ ти. Разумниятъ човѣкъ на разуменъ говори. Послѣ, нѣкой ще ти говори близо до ухото, ще ти каже: „Господине, нѣщо тайно ще ти кажа, голѣмъ секретъ“. Това сѫ външни начини. Послѣ има и други начини. Нѣкой казва, че нѣкѫдѣ подъ сърцето, подъ лъжичката нѣщо му заговаря или нѣщо на главата му заговаря. На всички все имъ говори нѣщо, но резултатитѣ на туй говорене не сѫ едни и сѫщи. Когато Божественото начало у насъ започне да говори, лицето добива една нѣжность, една малка свѣтлинка, въ очитѣ се чете една разумность, погледътъ е устойчивъ, и такъвъ човѣкъ е готовъ, въ дадения случай, на всички услуги. Каквото му поискашъ, той казва: „Удоволствие ми е да ви услужа. Пакъ заповѣдайте, пакъ елате при мене! Ако вие ми платите за труда, ще ми причините голѣма неприятность“. Имате нѣкаква нужда, той ще се подпише зарадъ васъ. А ние, сега, при тѣзи насилия, при тѣзи изнудвания, минаваме за честни, за разумни хора. Не искамъ да ви подложа на изкушение, но казвамъ: разумниятъ законъ може да се приложи само отъ разумнитѣ хора. И слѣдователно, ние трѣбва първо да проповѣдваме разумния животъ, та като влѣзе разумниятъ животъ въ насъ, по-разумно ще постѫпваме. Азъ казвамъ: всѣка една ваша постѫпка, всѣки единъ вашъ погледъ, всѣка една ваша обхода трѣбва да се изтълкуватъ правилно. Прѣди години азъ пѫтувахъ за Търново, и въ трена, до мене, седи единъ господинъ, намѣтнатъ съ пелерина. Другъ единъ господинъ седи отъ лѣвата му страна. Той се обръща къмъ него: „Господине, не виждате ли, рѫката ме боли, не се доближавайте до мене!“ Колко трѣбва до бѫдемъ внимателни! Ако този господинъ не иска да се доближавамъ до неговата рѫка, азъ трѣбва да зная защо. Трѣбва да разтълкувамъ правилно, защо той се е намѣтналъ съ пелерина. Неговата рѫка не е здрава, затова той се намѣтналъ. Ако нѣкой човѣкъ не иска да ми услужи, то е защото има едно болезнено състояние въ него. Ако не ме люби — сѫщо. Това сѫ все негативни състояния. Първото нѣщо за онѣзи, които тръгватъ за Божест-вения пѫть е да приложатъ великия законъ на Любовьта. Приложатъ ли го, тѣ ще бѫдатъ свободни, и тѣхнитѣ ближни сѫщо ще бѫдатъ свободни. Ученитѣ хора трѣбва да пратятъ тази мисъль по цѣлия свѣтъ. Свѣтътъ само тъй ще се освободи. Ние трѣбва да бѫдемъ носители на тази свобода. Ако вие проектирате една силна мисъль за свобода, къмъ когото и да е, нѣкое нѣжно сърце ще възприеме тази мисъль и ще помогне кѫдѣто трѣбва. Сега ще кажете: ама какво отъ това, че съмъ пожелалъ и изпратилъ една мисъль? Желанията и мислитѣ сѫ, които създаватъ съврѣменния свѣтъ; тѣ сѫ, които ще донесатъ свободата. Ако почнемъ да говоримъ за Любовьта, Любовьта ще дойде. Ако почнемъ да говоримъ за свободата, свободата ще дойде. А ние, хората, казваме, че не му е дошло още врѣмето. Хората казватъ: война ще дойде, убийства ще дойдатъ — и всичко туй идва тъй, както мислятъ. Ние ще бѫдемъ на противното мнѣние. Ще направимъ единъ опитъ, ще призовемъ този живиятъ Господъ, който идва сега въ свѣта. Ще направимъ единъ великъ опитъ, да видимъ, може ли свѣтътъ да се поправи съ Любовь, или не. — Може. Нѣкой ще ни кажатъ, че тази любовь е неразумна. Разумна е Любовьта. Ако нѣкой каже, че Любовьта е неразумна, той не разбира думата Любовь. Най-разумното нѣщо въ свѣта е Любовьта. Всички онѣзи наши изкълчени чувства, които имаме, това сѫ останки на насилия отъ културитѣ на миналитѣ вѣкове. И тъй, първото нѣщо: ние се нуждаемъ отъ жени на своето мѣсто. Понеже женитѣ сѫ магнетичниятъ елементъ, тѣ трѣбва да застѫпятъ своето мѣсто. Тѣ не трѣбва да бѫдатъ мѫже. Послѣ, ние се нуждаемъ отъ млади хора, но не само млади хора по форма, защото азъ срѣщамъ много млади хора, които прѣждеврѣменно сѫ остарѣли. Млади, разбирамъ такива, у които блика животъ. Младъ човѣкъ наричамъ този, на когото вѫжетата сѫ развързани. Стариятъ човѣкъ е завързанъ. Младитѣ хора сѫ носители на новото учение. Старитѣ имъ казватъ тъй: „Вие сега сте млади, но единъ день ще остарѣете като насъ.“ Не, ако вие остарѣете като старитѣ, не ви трѣбва да носите новата култура. Първото нѣщо: трѣбва да туримъ въ ума си мисъльта, че нѣма да остарѣемъ — нищо повече. Ами казватъ, че човѣшкото лице се сбръчквало. Туй, че моето лице се сбръчква, това не съмъ азъ. Ако моята дреха остарѣе, това не съмъ азъ; ако моитѣ чепички остарѣятъ, това не съмъ азъ. Азъ съмъ нѣщо повече отъ своята дреха; азъ съмъ нѣщо повече отъ своитѣ чепички; азъ съмъ нѣщо повече отъ своето лице. Азъ съмъ онази възвишена, благородна мисъль, която никой, съ никакъвъ клинъ не може отъ мене да изхвърли. Едно отъ най-отвратителнитѣ качества, което имаме, то е докачението. Докачилъ се нѣкой, обидилъ се. Да, ти можешъ да се обидишъ, но само за нарушението на единъ Божественъ принципъ. Ако азъ обидя нѣкого, веднага отивамъ да поправя тази грѣшка, която служи за обида. Минавамъ нѣкоя вечерь по улицата и гледамъ, нѣкой изкопалъ една дупка, която прави лошо впечатление, пъкъ и пакость може да причини. Азъ не търся виновника, но взимамъ нѣкоя вечерь една копаня и поправямъ дупката. Втори пѫть нѣма да ми прави лошо впечатление. Сега, азъ ви говоря върху този великъ Божественъ Духъ, но въ умоветѣ на всинца ви може да седи още мисъльта: какво мисли Господъ заради насъ, какъ ще завършимъ нашиятъ животъ, кой ще ни гледа на стари години, ами дѣца имаме и т. н.? Оставете свѣтътъ да мисли за тия работи! Свѣтътъ е намислилъ отлични работи, ние трѣбва да му благодаримъ. Той е построилъ кѫщи, уредилъ е войска, турилъ е стражари, всичко е турилъ въ порядъкъ. А ние ще кажемъ: тѣзъ стражари да ги нѣма по пѫтя! „Не, нека си седятъ тѣзи стражари по пѫтя! Защо азъ като мина по пѫтя да не кажа на единъ стражарь: „Братко, ти извършвашъ една почетна работа, ще бѫдешъ нѣженъ и внимателенъ къмъ окрѫжаващитѣ те“. Нѣкои казватъ: какъ ще може да разрѣшимъ въпроса за мира? Въ какво седи нашиятъ миръ? — Ние трѣбва да бѫдемъ силни. Азъ съмъ силенъ човѣкъ. Минавамъ, двама души се каратъ. Казвамъ: чакайте, приятели, какво има? — Този има да ми дава 1000 лева, и не иска ди ми даде лихвитѣ. Взема, че го наложа. — Чакай, ти не можешъ да ме налагашъ, то не е твоя работа! Тъй ли? Хвана го за краката, дигна го въ въздуха, обърна го съ главата надолу, казвамъ му: ти ще ме слушашъ ли? Ако е за сили, знаешъ ли какво мога да направя съ тебе? Колко ти дължи той? — Толкова. Изваждамъ кесията, дамъ му паритѣ. На, нѣма да изнасилвашъ брата си. А сега, ние казваме: слаби сме. Не, силни хора трѣбва да управляватъ свѣта! Кога можемъ да бѫдемъ силни? — Само Любовьта може да ни направи силни. Безъ Любовь не можемъ да бѫдемъ силни. Страхливитѣ хора сѫ хора безъ любовь. Глупавитѣ хора сѫ хора безъ любовь. Жестокитѣ хора сѫ хора безъ любовь. Прѣстѫпнитѣ хора сѫ хора безъ любовь. И тогава, ще ни говорятъ за любовь къмъ народа! Нека обичатъ тѣ своя народъ, азъ ги похвалявамъ. Всички народи, които и да сѫ, всѣки отъ тѣхъ си има своето прѣдназначение. Всички държавници, каквито и да сѫ тѣ, нека застанатъ на своето мѣсто! Понеже тѣ сѫ най-умнитѣ, нека дадатъ единъ примѣръ на свѣта! Сега, ще дадатъ ли тѣ единъ примѣръ или не, то е другъ въпросъ, но тъй пише горѣ, ние виждаме и знаемъ, че има силни хора на земята, които скоро ще се изявятъ. Като говоря тъй, нѣкои казватъ: „Да не сѫ нѣкои комунисти, да не сѫ нѣкои анархисти.“ Не, не, комуниститѣ, анархиститѣ, това сѫ хората на свѣта. А тия, които ще се изявятъ, тѣ разбиратъ великитѣ закони на природата, тѣ сѫ хора светящи. Тогава ще разберете какво нѣщо е човѣкъ! Като го погледнешъ, ще разберешъ, че прѣдъ себе си имашъ единъ благороденъ човѣкъ, на когото можешъ да разчиташъ. Тѣ ще бѫдатъ въорѫжени отгорѣ до долу. Ще кажете: а, въорѫжени! Да, но съвсѣмъ другояче ще бѫдатъ тѣ въорѫжени. Нѣма да бѫдатъ съ кобури, но ако речешъ да се противишъ, той ще простре рѫката си, и ти ще се намѣришъ на земята долу. Послѣ, пакъ ще те дигне. И като простре три пѫти така рѫката си, всичкитѣ твои идеи, всичкитѣ твои криви разбирания, отъ 8000 години, ще изчезнатъ. Нѣма да можешъ да имъ се противопоставишъ и ще кажешъ: Господи, отъ сега нататъкъ ще Ти служа, нѣма да Ти се противя. Кажешъ ли, че ще се противишъ, на гърба си ще се намѣришъ. Тия, които идватъ сега, ще възстановятъ всички европейски народи, ще турятъ навсѣкѫдѣ редъ и порядъкъ. Тѣ работятъ сега отвѫтрѣ, тѣ работятъ въ България, навсѣкѫдѣ работятъ. Ще кажете: а, работятъ тѣ! Да, работятъ. Единъ день азъ ще повикамъ единъ отъ тѣзи братя, но когато не го очаквате. И знаете ли какво ще стане, когато го видите? Този салонъ ще трѣбва да бѫде по-широкъ, защото ще се намѣрите всѣки съ лицето си на земята. Чистота се изисква, чистота на човѣшката душа! Азъ искамъ, най-възвишеното, най-благородното въ вашата душа, което отъ хиляди години се крие, сега да се покаже. Сега му е врѣмето. Сега, или никога! Това, единъ вѣкъ, хиляда години, милиони години, тѣ могатъ да се събератъ въ една минута. Врѣмето може да се съкрати, може и да се продължи. Този въпросъ е философски. Сега е врѣме да вложите това въ душитѣ си и всички да възприемете Любовьта, т. е. да влѣзете въ нея и да заживѣете въ контактъ съ този Божественъ Духъ. Той сега иска да се прояви. Този Духъ иде, скоро ще се прояви. Той е въ първия лѫчъ. Ако вие се подигнете въ вашето съзнание, вие ще видите неговия лѫчъ отъ изтокъ и ще кажете: сега разбирамъ, какво велико прѣдназначение има човѣшкия животъ; сега разбирамъ, какво нѣщо е човѣшката душа; сега разбирамъ, какво нѣщо е Богъ! Тогава земята ще отвори своитѣ богатства, и ние нѣма да оремъ, както сега. Безъ да оремъ, тя ще дава плодове. Тогава нѣма да има нужда да ядемъ тъй много, както сега. Вашитѣ кухни съвсѣмъ ще се прѣустроятъ, и вие ще кажете: Благословенъ е Господъ, който ни е далъ такива синове и дъщери! Благословенъ е Господъ, който ни е далъ такива приятели! Навсѣкѫдѣ тъй ще бѫде. Всички ще се благославятъ, навсѣкѫдѣ хората ще се познаватъ. Туй, което иде, ще бѫде! Нѣкои казватъ: я бѫде, я не. Ще бѫде! Когато казвамъ, че Христосъ иде, то е най-великото, което може да дойде въ свѣта. Богъ ще се открие въ своята красота, въ своето разнообразие, и ще обърши всѣка сълза отъ човѣшкитѣ очи. Ще прѣмахне всички тѫги и скърби, ще направи всички хора да живѣятъ единъ чистъ и почтенъ животъ, да бѫдатъ всички свободни граждани на земята. И крави, и волове, и мухи, всички ще скачатъ и ще се радватъ. Кравата, като я срещнешъ, ще ти се усмихне, ще те пооближе малко. Всички ще бѫдатъ весели и радостни, не само хората. А сега, нѣкои казватъ, че Христосъ умрѣлъ заради насъ. Не, Христосъ иде! Иде, не за прощение на грѣховетѣ, Христосъ иде да донесе новия животъ за възкръсение на всички онѣзи, които Го очакватъ. Плодоветѣ на Духа сѫ: любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, вѣра, кротость и въздържание. Бесѣда, държана на 3/ІІ, 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Искашъ ли да оздравѣешъ? „Искашъ ли да оздравѣешъ?“ Иоана 5:6. Въ живота има въпроси, които само извѣстни хора могатъ да ги разбератъ. Ако запиташъ болния, искашъ ли да оздравѣешъ, той разбира добрѣ въпроса, и ще ти даде единъ правиленъ отговоръ. За да могатъ всички да разбератъ този въпросъ „искашъ ли да оздравѣешъ“, той може да се зададе въ друго отношение. „Искашъ ли да бѫдешъ богатъ?“ — Искамъ. „Искашъ ли да бѫдещъ ученъ?“ — Искамъ. „Искашъ ли да бѫдешъ честенъ човѣкъ?“ — Искамъ. „Искашъ ли да бѫдешъ добродѣтеленъ?“ — Искамъ. Разбира се, ако азъ задамъ въпроса „искашъ ли да бѫдешъ ученъ човѣкъ“, този въпросъ може да го разбере само онзи, въ душата на когото се крие неутолима жажда за знание. Ако задамъ на единъ човѣкъ въпроса „искашъ ли да бѫдешъ добродѣтеленъ“, това може да го разбере само онзи, въ душата на когото се крие жажда за добро. Онзи, въ душата на когото не се крие тази жажда, не може да го разбере. Ще бѫде смѣшно да питамъ сития човѣкъ: искашъ ли да ядешъ? Той ще каже: „Не се интересувамъ отъ този въпросъ“. Но гладниятъ, жадниятъ, болниятъ ще разбератъ този въпросъ. Ако днесъ би дошълъ Исусъ Христосъ, Той би задалъ много въпроси на съврѣменния културенъ свѣтъ; много въпроси би задалъ на съврѣменнитѣ учени хора; много въпроси би задалъ на съврѣменнитѣ църкви, на държавницитѣ, на управляващитѣ, на всички би задалъ много въпроси. Разбира се, всички биха дали по единъ отговоръ. Таи се нѣщо въ човѣшката душа. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не обича доброто; нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не обича знанието; нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не обича паритѣ. Духовнитѣ хора казватъ, че не обичатъ паритѣ, но това е само привидно. Напримѣръ, споренъ е въпросътъ, дали да има пари или не, но защо спорятъ, дали да има пари или не? Кой създаде паритѣ? — Човѣкътъ. Паритѣ, това е единъ продуктъ, едно изобрѣтение на човѣка. Слѣдователно, докато той е господарь на паритѣ, той ще иска пари. Послѣ, когато казваме, че трѣбва да има редъ и порядъкъ въ свѣта, кой създаде реда и порядъка въ свѣта? — Човѣкътъ. Слѣдователно, до като той казва, че въ свѣта има редъ и порядъкъ, ще има. Нѣкои казватъ, че трѣбва да има анархия въ свѣта, и както казватъ, така излиза. Гледайте историята на всѣки народъ! Пролива се кръвь. Историцитѣ, философитѣ, държавницитѣ, ученитѣ търсятъ причината за това, но всѣко нѣщо има своя истинска, дълбока причина. Когато единъ човѣкъ се разболѣе, коя е причината за разболѣването му? — Този човѣкъ не се е хранилъ естествено. Може да има и други причини. Неговата кѫща може да е нехигиенична; храната, съ която се е хранилъ, може да е нехигиенична и т. н. Важно е, слѣдователно, да се разрѣшатъ тия въпроси, понеже тѣ ще засѣгнатъ нашия животъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора! Азъ ще ви приведа два примѣра отъ френско-пруската война. Намирамъ на бойното поле двама войници, единъ французинъ, другъ германецъ, и двамата спорятъ за своя народъ. Французинътъ иска славата на Франция, германецътъ иска славата на Германия. Хващатъ се, и единиятъ забива ножа въ гърдитѣ на другия, и вториятъ забива ножа въ гърдитѣ на своя противникъ. Намиратъ ги и двамата умрѣли, съ забити ножове. Това е единиятъ примѣръ. Какво спечелватъ двамата на бойното поле? Французинътъ подигна ли Франция? Германецътъ подигна ли Германия? Нека историцитѣ се произнесатъ за това. Другиятъ примѣръ. На едно мѣсто намиратъ единъ французинъ и единъ германецъ, и двамата ранени. Французинътъ прѣвързва раната на германеца, слѣдъ това Германецътъ прѣвързва раната на французина, а послѣ и двамата братски си приказватъ. Питамъ: защо първитѣ двама си забиха ножоветѣ въ гърдитѣ, а при втория случай германецътъ прѣвърза раната на французина, и обратно? Нѣкои ще кажатъ, че културата изисква това.Не. Когато човѣкъ се напие и почне да лудува, това не е свойство на човѣшкия духъ, това е винцето вѫтрѣ въ него. Не у всички хора, обаче, винцето дѣйствува еднакво. Единъ човѣкъ, като се напие, почва да лудува, а другъ, като се напие, отива да спи. Слѣдователно, това зависи отъ моралната стабилность. Има хора, които и като пиятъ сѫ трѣзви, а има хора, които като пиятъ, изисква се най-малкото разклащане, за да се прояви тѣхната морална стабилность. Сега, какъвъ е дълбокиятъ смисълъ на нашия животъ на земята? Хората отъ 8000 години сѫ правили хиляди и хиляди опити, да разбератъ смисъла на живота и да подобрятъ човѣчеството. Това е отлично. Цѣлата история показва тѣзи опити. Има хиляди хора, хиляди лѣкари, които сѫ посвѣтили живота си да лѣкуватъ човѣчеството. Има хиляди хора, които сѫ посвѣтили своя животъ, за да проповѣдватъ моралъ на хората. Никога не е имало толкова училища, толкова университети, тъй добрѣ устроени, както сега. Разбира се, трѣбва ли ние да се спремъ, да кажемъ, че сме достигнали върха на своето развитие? — Не. Ние сме едва въ началото на своето развитие. Значи, у човѣка се крие нѣщо по-възвишено и по-благородно. И коя трѣбва да бѫде онази мѣрка, съ която да се обуславя живота ни? Когато майката започне съ възпитанието на дѣцата си, кой трѣбва да бѫде първиятъ принципъ, който трѣбва да всади въ своето дѣте? Кой въпросъ трѣбва да зададе майката? Вие сега сте майки, и знаете, че вънъ отъ желанието си това дѣте да бѫде здраво, вие искате това дѣте да бѫде умно и силно. Вие искате, щото то да бѫде не само умно, но и, въ широкъ смисъль, добродѣтелно, защото, уменъ човѣкъ може да бѫде само добродѣтелниятъ. Туй трѣбва да се тури като максима. Съ всѣка една култура, като напримѣръ съ идването на христианството, се започва нѣщо ново. Нова култура иде! Религиитѣ всѣкога прѣдшествуватъ културата, за да дадатъ основа на единъ умственъ подемъ на човѣчеството. Така е било въ миналото, така е сега, така ще бѫде и за въ бѫдеще. Трѣбва да се урегулиратъ човѣшкитѣ енергии и чувства, и тогава ще дойдатъ хората, наречени „гении на човѣчеството“, за да подематъ подигането на човѣчеството. Това е грандиозна работа! Подигането на човѣчеството не е работа на единъ човѣкъ. Казваме: е, нѣкой ученъ, нѣкой философъ или нѣкой писатель ще стори това. Не, милиони майки трѣбва да работятъ, милиони бащи трѣбва да работятъ, тѣ сѫ първитѣ работници, а слѣдъ туй ще дойдатъ плеада все благородни хора, за да работятъ за туй подигане. Сега, важниятъ въпросъ, който Христосъ зададе е: „Искашъ ли да бѫдешъ здравъ“? Често, когато хората слушатъ нѣкоя бесѣда, тѣ се впущатъ въ единъ анализисъ, искатъ да знаятъ, каква е цѣльта на оратора, който говори. Това е външната страна на въпроса. Нѣкога и най-лошиятъ човѣкъ може да ви направи добро, и да спаси живота ви. А нѣкой пѫть, и най-добриятъ човѣкъ може да ви направи едно зло несъзнателно. Ако единъ добъръ човѣкъ, който нѣма понятие отъ медицината, иска да ви направи едно добро, да ви изцѣри, то като ви даде нѣкое лѣкарство, отъ което не разбира, той може да ви умори. Ще кажете: такава е била волята Божия. Не е била такава волята Божия. А онзи лошиятъ, но умниятъ човѣкъ, може да ви даде едно лѣкарство отъ природата и да ви помогне. Когато единъ човѣкъ прѣпорѫчва едно лѣкарство, ние имаме прѣдъ видъ, че този човѣкъ трѣбва да има знания. На онѣзи, които искатъ да боравятъ съ човѣшката душа, азъ имъ казвамъ: вие трѣбва да разполагате съ една висока интелигентность и разумность, да разбирате тия вѫтрѣшни процеси, които ставатъ въ човѣка. Срамота е за хората на XX вѣкъ, хората на просвѣтата, да си служатъ съ срѣдствата на миналото човѣчество! Първото нѣщо: хората трѣбва да се отличаватъ съ своята честность. Всѣки трѣбва да бѫде истинолюбивъ — да обича Истината. Не е въпросътъ за нашитѣ погрѣшки. Ние трѣбва да имаме едно непрѣодолимо желание, непрѣодолима жажда за онази Истина, която дава човѣшката свобода. Това не трѣбва да бѫде само за българитѣ, но всички народи трѣбва да иматъ туй желание. Желанието ще даде онзи резултатъ,който всѣки човѣкъ се стреми да придобие. Стремежътъ е важенъ. Всѣки иска да бѫде икономически свободенъ, само че срѣдствата ни сѫ ограничени. Мислите ли, че всички тѣзи французи, англичани, германци, всички видни хора, които управляватъ свѣта днесъ, не искатъ туй? Мислите ли, че въ тѣхъ нѣма този стремежъ къмъ добро? — Иматъ, но тѣ се намиратъ прѣдъ една грандиозна задача. Ние можемъ да ги осѫждаме, но не е тъй лесно съ единъ замахъ да се създаде единъ законъ. Ако е така лесно съ единъ законъ да се подобри човѣчеството, до сега хората биха го направили. Не, отъ друго нѣщо се нуждае човѣчеството. Законътъ, това е едно ограничение, а приложението на закона, приложението на тия сили, които сѫ въ живота, въ разумната природа, тѣ трѣбва да станатъ достѫпни за човѣшкия духъ, за човѣшката душа. Слѣдователно, човѣшкиятъ духъ и човѣшката душа, това сѫ Божествени прояви; умътъ и сърцето сѫ прояви на духа и душата, а тѣлото е само едно слѣдствие. Слѣдователно, ние, хората, посвѣтяваме цѣлия си животъ на тѣлото, на слѣдствията. Тамъ е всичката погрѣшка. Майката посвѣщава на тѣлото на дѣтето си цѣлия си животъ. Тя му милва очичкитѣ, рѫчичкитѣ, носа, но не се стреми да погледне какво има въ душата му, да види туй, което се крие вѫтрѣ въ нея. Тя казва: „А, моето ангелче!“ Но, тя не знае още какво могатъ да направятъ тѣзи рѫцѣ. Това дѣте може да бѫде единъ Наполеонъ, може да бѫде единъ Калигула, може да бѫде единъ Толстой, може да бѫде единъ Христосъ, не този Христосъ, когото очакватъ, но Христосъ, човѣкътъ съ непрѣодолимата Любовъ къмъ цѣлото човѣчество. Като казвамъ Христосъ, разбирамъ човѣкътъ, който има непрѣодолима Любовь къмъ човѣчеството, който е намѣрилъ доброто, благото въ живата природа, и всичко туй иска да го прѣдаде на другитѣ тъй, както го намѣрилъ за себе си. Това е цѣльта на Христа. И слѣдователно, ние, съврѣменнитѣ хора, сме се заблудили, взели сме изопачено Христовото учение, и сме турили вѫтрѣ въ Него нѣща, които не сѫ вѣрни. Запримѣръ, като кажемъ, че трѣбва да имате любовь, вие казвате: да, но съ любовь само не става. Е, щомъ не става съ любовь, съ какво става? — Ама малко и насилие трѣбва! Ами че по-голѣма сила отъ силата на Любовьта има ли? Нѣкои казватъ: азъ употрѣбихъ любовьта, но тя нищо не ми даде. — Не си я употрѣбилъ още както трѣбва. Тази любовь трѣбва да дѣйствува, като едно възпитателно срѣдство, и човѣкъ съ нея трѣбва да бѫде действуващъ, активенъ. Ние трѣбва да се боримъ съ мѫчнотиитѣ въ живота, да ги надделѣемъ, затова трѣбва да се въоръжимъ съ Любовьта. Въ природата, извънъ насъ, сѫществуватъ извѣстни сили, които сѫ неприязнено разположени къмъ човѣшкото развитие. Това е единъ постороненъ въпросъ, който може да оставимъ на страна, но, казвамъ, че човѣкъ трѣбва да знае законитѣ, съ които да може да се справя съ тия сили. Ще ви приведа единъ примѣръ. Единъ индуски факиръ, на име Мали, укротитель на змии, като минавалъ прѣзъ рѣката Гангъ, хваща го единъ крокодилъ. Този факиръ, който знаялъ да укротява всѣкакви змии, кобри, тукъ попада на този крокодилъ, който го завлича къмъ рѣката. Но той билъ смѣлъ, досѣтливъ, забива двата си пръста въ очитѣ на крокодила и се спасява. Това било единственото срѣдство да се избави. Спасява се, но съ мѣсеци носи своята рана. При другъ единъ случай, този факиръ, укротитель на змии, като пѫтува изъ гориститѣ мѣста на Индия, бива поваленъ единъ день на земята отъ единъ тигъръ. Лежи той така на гърба си 5—10—15 минути, гледа, тигърътъ не го дави. Той се чуди, мисли си, защо тигърътъ не му направя нищо, защо не свърши съ него. А какво било? — Въ пазвата на факира имало една кобра, наречена Саприла, която веднага изкочила и фиксира тигъра. Юнакъ билъ този тигъръ, но и той затреперилъ отъ погледа на тази кобра. Фиксира го тази кобра около 10—15—20 минути, и по едно врѣме, въ тигъра се явяватъ особени спазми, и той се търкулва на земята. Тази Саприла дошла въ помощь на своя господарь, клъвва тигъра, и той се търкулва на земята. Човѣшкиятъ умъ трѣбва да се бори съ туй злобното въ себе си. За да се бори и да устоява, човѣкъ трѣбва да има умѣние. Ние огъньтъ нѣма да го угасимъ съ духане, вода ще му полѣемъ отгорѣ. Сега, Христосъ се обръща къмъ болния и го пита: „Искашъ ли да бѫдешъ здравъ“? Азъ казвамъ на съврѣменнитѣ хора: ако би дошълъ сега Христосъ и би ви запиталъ — искате ли да бѫдете щастливи? — всички ще кажете: искаме, Господи! „Искате ли да бѫдете богати?“ — О, какъ не, всички искаме да бѫдемъ богати! „Искате ли да бѫдете умни?“ — Е, Господи, това вече е трудна работа. Съ богатството лесно се разправяме, но колкото за учението, то е трудна работа. Труднитѣ работи, именно, сѫ хубавитѣ работи въ свѣта. Възвишени и благородни работи трѣбватъ днесъ! Всѣко знание, не само съврѣменното, трѣбва да се опита и докаже. Като казвамъ, че трѣбва да се опита, то е защото имаме една страна, която е провѣрена, и друга, която не е провѣрена, а прѣдстои да се провѣри. Какъвъ е смисълътъ на нашия животъ? Често, ние постѫпваме като тия двамата, германецътъ и французинътъ, хванали сме се за гушата и заставяме съ ножъ единъ срѣщу другъ. Какво ще добиемъ?— Нищо. Вториятъ примѣръ, да прѣвържемъ ранитѣ на своя братъ, е за прѣпорѫчване. Единиятъ трѣбва да каже: „Братко, азъ направихъ една погрѣшка, но мога да прѣвържа твоитѣ рани“. И другиятъ да каже: „И азъ мога да прѣвържа твоитѣ рани“. Туй нѣщо сегашнитѣ народи го чувствуватъ. Тия сегашни христиански народи трѣбва да се постараятъ да прѣвържатъ ранитѣ на своя братъ, а не да си забиватъ ножъ единъ въ другъ. Това е, което трѣбва да направятъ всички народи. Великитѣ народи, силнитѣ народи трѣбва да прѣвържатъ ранитѣ на кои? — На онѣзи, които сѫ ранени, които сѫ слаби. Туй е не само за насъ лично, туй е положението, което трѣбва да заематъ всички хора. Христосъ каза на болния: „Искашъ ли да бѫдешъ здравъ?“ — Искамъ, Господи. Тогава Христосъ му каза: „Стани, дигни одъра си и ходи!“ Днесъ въ европейскитѣ народи има едно състезание. Тѣ не знаятъ кого да делигиратъ, а не, че не искатъ доброто. Всѣки иска отъ него да излѣзе инициативата. Ако Франция рече да направи конфедерация, Германия ще се противопостави: „Какъ тъй?“ Ако Германия рече да направи конфедерация, Англия ще каже: „Какъ тъй?“ Всѣки ще иска да излѣзе на сцената. Трѣбва да се споразумѣятъ. Когато ние искрено желаемъ доброто, трѣбва да ни е безразлично отъ кого ще излѣзе. Нека излѣзе най-умниятъ човѣкъ, да изнесе доброто, ние ще го поздравимъ. Това добро е за благото на всички. Казвамъ сега: ако ние сме езичници, въпросътъ щѣше другояче да се уреди. Ако служихме на много богове, въпросътъ щѣше другояче да се уреди, но понеже сме христиански народи, понеже всички служимъ на единъ Учитель, на единъ Христосъ, който е проповѣдвалъ Любовь на хората, то безразлично е за насъ, кой ще изнесе доброто. Когато се проповѣдва Любовьта, това не значи обезличаване. Любовьта е онази велика сила, която ще даде възможность на всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, да се проявятъ. Тя ще даде условия да се прояви живота. И ако ние разбираме туй красивото въ живота, то ще дойде. Защо страдате? — Защото въ вашитѣ сърца нѣма онази искреность. По нѣкой пѫть вие се поставяте благочестиво. Напримѣръ, сега азъ като ви говоря, силата на моята рѣчь зависи отъ онази вѫтрѣшна чистота, отъ разположението на моя умъ, на моето сърце, на моята душа и на моя духъ, въ дадения моментъ, какъвъ смисълъ влагамъ. Туй е, което опрѣдѣля силата на моята рѣчь. Въ свѣта има една велика сила, едно велико сѫщество, прѣдъ което никаква лъжа не може да мине. Тази сила обуславя цѣлия животъ, тази сила сѫди всички. Не мислете, че вие можете да вършите каквото искате. Не, туй сѫщество постоянно праща хората въ гробищата. Всички праща тамъ и юнаци, и слаби. До сега никой не се е избавилъ. И Христосъ когато дойде, и Него пратиха тамъ. И слѣдъ това Той показа своето изкуство — възкръсна. Има единъ стихъ въ псалмитѣ, който казва тъй: „Нѣма да оставя прѣподобнитѣ си да видятъ изтлѣние“. Ако ние имаме тази велика Любовь, ако ние имаме Бога на нашата страна, ние ще опитаме този стихъ. Ние проповѣдваме едно учение, всички да иматъ тази Любовь, но да се приложи безъ насилие. Днесъ всички искатъ любовь, но въ какво седи тази любовь? Всички казватъ: да раздѣлимъ помежду си спечеленото. Ние, хората на Любовьта, не се нуждаемъ отъ събраното богатство на другитѣ. Ние се нуждаемъ отъ това богатство, което ни се дава отгорѣ. Ние се нуждаемъ отъ това богатство, което припечелваме съ трудъ, съ своитѣ рѫцѣ. Нѣкой пѫть казвате: пари, пари! Тѣзи пари сѫ оцапани съ човѣшка кръвь, тѣ сѫ опозорени, тѣ не сѫ заради насъ. Нѣма нито единъ, който, слѣдъ като е турилъ, паритѣ въ джоба си, да е прокопсалъ отъ тѣхъ. Слѣдователно, ние ще оставимъ свѣта, нека той борави съ паритѣ, тѣ не сѫ за насъ, тѣ сѫ едно слѣдствие. Ние, като разрѣшаваме въпроса съ паритѣ, тѣ за насъ не сѫ единъ принципъ, тѣ не прѣдставляватъ нѣкакъвъ споръ. Паритѣ сѫ си пари, златото пакъ ще се върне въ земята. Туй злато и сребро не можемъ да го изнесемъ отъ земята. И свѣтътъ е тъй направенъ, че като дойдемъ до края на живота си, тамъ има митница и митничари, и като дойдемъ при тѣхъ, тѣ ще ни съблѣкатъ по всички правила. Жената на единъ американски консулъ, като минавала прѣзъ Германия, съблѣкли я тамъ на митницата, прѣгледали я най-щателно, дали нѣма въ себе си нѣкакво писмо, каквото германската цензура не позволява. Тя казва: „Това е голѣмо безобразие!“ Възмущава се. Казвамъ: въ врѣме на смъртьта, като дойдатъ тия бирници, така щателно ще прѣгледатъ човѣшкия мозъкъ, човѣшкитѣ кости — навсѣкѫдѣ. Нѣма да го оставятъ да изнесе нѣщо отъ земята. Нѣкой казва: е, азъ забогатѣхъ, азъ съмъ ученъ човѣкъ. Не, азъ намирамъ, че смисълътъ въ живота седи само въ Любовьта къмъ Бога. Той е единственото сѫщество, което не се мѣни. Той е принципъ. Богъ въ себе си е математическо цѣло. Цѣлото не се мѣни, а неговитѣ части прѣтърпяватъ едно вѫтрѣшно измѣнение. Човѣшкитѣ души, ангелитѣ, висшитѣ духове, съ тѣхъ могатъ да ставатъ промѣни. То е въ реда на закона за осъвършенствуването. Ние можемъ да растемъ и да се развиваме. Цѣлото въ себе си може да се проявявя като цѣло, неговата сила нито може да се увеличава, нито да се намалява. Щомъ се увеличава, значи липсва му нѣщо, стреми се да го достигне; щомъ се намалява, излишъкъ има. Слѣдователно, абсолютното цѣло, Богъ, това е една постоянна величина и тази величина ние я наричаме Божественъ Духъ. Първото проявление на туй цѣло е Любовьта, а Любовьта носи живота на човѣка. Въ какво седи любовьта въ свѣта? — Въ физическата любовъ всѣкога има едно желание. Ти имашъ едно желание да цѣлунешъ, да повикашъ на гости и да угостишъ този, когото обичашъ. Туй е първото проявление на любовьта. Когото не обичашъ, ще го държишъ далечъ отъ себе си и нѣма да го нахранишъ. Слѣдователно, имате ли единъ приятель, който ви обича, той ще бѫде готовъ да ви услужи, та кѫдѣто и да сте; не ви ли обича, нѣма да ви услужи. Туй разположение сѫществува и между народитѣ. Нѣкой пѫть народитѣ иматъ извѣстно разположение единъ къмъ другъ, и затуй се проявяватъ благосклонно едни къмъ други. Нѣкой пѫть нѣматъ туй разположение, и тогава се създаватъ всичкитѣ мѫчнотии. Но, ако ние не изпълняваме Божия законъ, да се обичаме, какво печелимъ? Не създаваме ли за себе си една отъ най-голѣмитѣ мѫчнотии? — Създаваме. И днесъ, най-вече отъ кога и да е другъ пѫть, ние се нуждаемъ отъ хора, които да разбиратъ Любовьта въ най-минималната нейна програма. Всички хора, даже и най-напрѣдничавитѣ, казватъ: животътъ не може безъ насилие. Какъ да не може? Любовьта безъ насилие може да дойде въ свѣта. Любовьта трѣбва да влѣзе безъ насилие въ свѣта! Когато свѣтлината влиза въ вашата стая, трѣбва ли да чупи прозорцитѣ, за да влѣзе? Не, тя влиза свободно прѣзъ стъклата. Тази Любовь трѣбва да проникне въ нашитѣ умове, въ нашитѣ сърца и души, и ние трѣбва да бѫдемъ искрени. Сега, държавата казва нѣкой пѫть за насъ: „Тѣзи хора говорятъ въ името на Бога, но тѣ иматъ обратни идеи, тѣ сѫ анархисти, тѣ готвятъ една революция. Хубаво, ако ние въ името Божие готвимъ една революция, ние сме най-позорнитѣ хора. Когато единъ анархистъ проповѣдва насилие, това е въ реда на нѣщата, това сѫ неговитѣ идеи, но когато въ името Божие се криятъ нѣкакви анархистически идеи, това е позоръ, и такъвъ човѣкъ, въ моитѣ очи, не е човѣкъ! Ние, които говоримъ за Любовьта, отричаме всѣко насилие. Любовьта изключва насилието. А държавата нѣма какво да се сърди на анархиститѣ, понеже тѣ сѫ нейни дѣца. Че сѫ нейни дѣца се познава по това, че държавата употрѣбява насилие и тѣ, като нейни дѣца, употрѣбяватъ сѫщитѣ методи. Така е. Синътъ мяза на бащата, и дъщерята мяза на майка си. Бащата сприхавъ, и синътъ сприхавъ. Майката се сърди, и дъщерята се сърди. Не, ние ще употрѣбимъ единъ новъ методъ и казваме: безъ насилие въ свѣта може, но дайте врѣме! Малко врѣме се изисква. Слѣдователно, за да се приложи този великъ законъ на Любовьта, изискватъ се силни хора. Всички съврѣменни писатели, всички служители на Бога се влияятъ отъ срѣдата, отъ мнѣнието на обществото. Дѣто и да отидете въ Америка, нито единъ проповѣдникъ не може да се изкаже свободно; единъ български свещеникъ, и той не може да изкаже своитѣ убѣждения свободно отъ началствата си; единъ воененъ, и той не може да се изкаже свободно; единъ учитель, и той не може да се изкаже свободно, крие се. Е, хубаво, защо ще криемъ своитѣ убѣждения? Кому до сега Любовьта е донесла зло? Всичкото благо въ свѣта се дължи на тази велика Любовь. Свѣтътъ самъ по себе си е любовь. Безлюбието, това е едно малко отклонение. Когато хората казватъ, че безлюбието не е истинското проявление на човѣка, то е защото истинското проявление на човѣка е само въ любовьта. Ние, съврѣменнитѣ хора, още не живѣемъ по любовь. Защо? — Болни сме. Сега, често ми възразяватъ: „Ако ние постѫпваме съ любовъ, сърбитѣ ще дойдатъ въ България и ще ни завладѣятъ. Ако речемъ да не се противимъ на злото, тѣ ще ни поробятъ“. Не е така, приятели, Любовьта не е за слабитѣ хора. Любовьта е само за великитѣ, за силнитѣ души! Тя не е за пигмеи, за дребнави хора, тя е само за силнитѣ хора. Най-великото сѫщество, Богъ, е Любовь. И знаете ли, каква грамадна сила се крие въ онзи човѣкъ на Любовьта? Хората сѫ чудни, като казватъ, че ако българитѣ биха живѣли споредъ закона на Любовьта, то сърбитѣ, като излѣзатъ съ една 500,000-на армия срѣщу насъ, чудо ще направятъ! Не, ако българитѣ постѫпватъ споредъ закона на Любовьта, то само като махнатъ съ рѫката си, и сърбитѣ ще заспятъ. Тогава българитѣ ще имъ взематъ конетѣ, орѫжията, това-онова и ще имъ кажатъ: „Вие сте наши братя. Ние рѣшихме да живѣемъ по Любовь“. Сърбитѣ ще кажатъ: „Ние имаме политика“. Да, но щомъ сѫ безъ орѫжия, ще се върнатъ. Хубаво, ще дойдатъ втори пѫть — пакъ сѫщото. И най-послѣ, като дойдатъ 5-6 пѫти и оставятъ всичкитѣ си коне и орѫдия, ще иматъ ли смѣтка да идватъ пакъ? Не, най-послѣ ще кажатъ: „Да се не занимаваме повече съ тѣхъ“. Човѣкъ трѣбва да направи най-малкия опитъ, че тогава да говори. Нѣкой даде едно шише съ лѣкарство нѣкому. Казвамъ: ти направи ли опитъ съ туй лѣкарство? Не, четохъ въ обявленията, пише, че е добро лѣкарство. Не, не, ти пръвъ ще направишъ опитъ съ това лѣкарство. Когато нѣкои говорятъ за Любовьта, азъ ги питамъ: вие направихте ли опитъ съ нея? Българитѣ казватъ: „Добрѣ, ами слѣдъ като махнемъ така съ рѫцѣтѣ си прѣдъ сърбитѣ или прѣдъ които и да сѫ, и не успѣемъ?— Е, тогава ще започнемъ по старому. И въ такъвъ случай пакъ ще има крака, рѫцѣ, глави счупени. Духовнитѣ хора въ този свѣтъ се дѣлятъ на два лагера, и затова не успѣватъ, а хората отъ свѣта сѫ практични, тѣ си иматъ изработени възгледи и споредъ тѣхъ дѣйствуватъ. Нѣма какво да оспорваме тѣхнитѣ възгледи. Докато нашитѣ възгледи, нашитѣ методи не дадатъ по-добри резултати, нѣма какво да споримъ. Ще направимъ единъ малъкъ опитъ и тогава ще кажемъ: ето нашитѣ методи! Христосъ казва на болния: „Ти искашъ ли да бѫдешъ здравъ?“ — Искамъ, но нѣма кой да ме тури въ кѫпалнята. Казва му Христосъ: „Стани, дигни одъра си и ходи!“ Дигна се тогава споръ: „Кой ти позволи да си дигнешъ одъра? Не знаешъ ли какво писа Мойсей?“ — Не зная, какво писа Мойсей, но Онзи, който ми каза да стана, Той ме оздрави. И послѣ го намѣри Христосъ, и го прѣдупрѣди въ едно нѣщо: „Иди и не съгрѣшавай повече, за да не ти стане по-злѣ“. Слѣдователно, религиознитѣ хора, споредъ мене, безъ разлика на това, дали сѫ христиани, мусулмани, или каквито и да е, трѣбва да бѫдатъ най-умнитѣ и най-добритѣ хора. По това трѣбва да се отличаватъ тѣ. Тъй гласи религията. Ако религията е служене на Бога, религиознитѣ хора трѣбва да бѫдатъ не само истински учени, но тѣ трѣбва да бѫдатъ най-умнитѣ и най-добритѣ хора. Тѣ нѣма да бѫдатъ като ангелитѣ, но въ своя животъ тѣ трѣбва да бѫдатъ образци. И тъй, отъ насъ се изисква единъ малъкъ опитъ. Направете единъ малъкъ опитъ на вашата любовь! Любовьта вие сте я опитали. Тази Божествена Любовь не се прѣдава съ думи. Прѣди всичко, за нея се изисква новъ езикъ, нови думи. Ако човѣкътъ, у когото блика тази Любовь дойде въ вашата кѫща, той безъ да ви каже една дума, ще бѫде за васъ сѫщото нѣщо, каквото е изгрѣващето слънце. Може да дойде другъ нѣкой да ви говори сладки думи, тъй ще бѫде, иначе ще бѫде, но сълзитѣ ви ще текатъ. Дойде ли, обаче, човѣкътъ на Любовьта, сълзитѣ ви ще се прѣсушатъ, скръбьта ви ще изчезне, и вие ще усѣтите нѣщо ново да се влива въ васъ. Въ сърцата на всинца ни трѣбва да блика живота като единъ изворъ, за да се подигнемъ и да покажемъ, че ние сме носители на туй Божественото. Питамъ христианскитѣ народи: днесъ Христосъ интересува ли се отъ църквитѣ? — Интересува се. Той ходи навсѣкѫдѣ, обикаля. До сега Христосъ е обиколилъ цѣла Европа, и се чуди на гениалностьта на Неговитѣ послѣдователи, че вѫтрѣ въ Неговата уста и въ Неговия умъ сѫ турени нѣща, които Той никога не е помислялъ да каже. Тѣзи хора за всичко говорятъ, но за Любовьта не сѫ говорили до сега, и казватъ: „Христовата Любовь е неприложима. Това учение е утопично, изискватъ се още хиляди години, споредъ Дарвиновата теория, докато хората дойдатъ до положение да приложатъ тази велика Любовь“. Българитѣ казватъ: „Зяй, коньо, за зелена трѣва“. Когато Христосъ е проповѣдвалъ своето учение на евреитѣ, Той имъ казвалъ: „Сега е врѣме за васъ да приложите моето учение. Ако не го приложите, въ 2000 години ще опитате послѣдствията на вашето отричане“. И днесъ Христосъ пакъ седи прѣдъ вратата на европейскитѣ народи и казва: „Ако вие приложите моето учение, очаква ви едно велико знание, едно велико благословение, но ако вие отхвърлите Любовьта ми, както прѣди 2000 години, ще опитате най-голѣмитѣ нещастия, ще се възмути не само небето, но и земята.“ Подъ земята се готви нѣщо страшно. Ако тия хора не приематъ Божествената Любовь, земята ще се отвори, и ще ги повикатъ долу. Ще има една революция въ природата, но не такава, каквато вие познавате. Тази революция, която сега става е нищо прѣдъ тази, която природата приготовлява. Ще стане една такава революция, каквато свѣтътъ не помни, каквато никога не е виждалъ. Ще бѫдатъ разпокѫсани и желѣзници, и телеграфи. Отъ този свѣтъ нѣма да остане нищо върху земята. Въ утробата на тази земя ще израстне друга една култура. Кога ще стане това? — Ако не приемете Любовьта. Нѣма да ви давамъ подробности по това, но четете Евангелието, тамъ е писано, че слънцето ще изгасне, че небеснитѣ светила ще потъмнѣятъ. Казватъ: това сѫ заплашвания! Когато стане, ще видимъ, дали това сѫ заплашвания или не. Сега, насъ не ни е страхъ, дали земята ще се отвори, дали ще има землетресения. Тия нѣща за насъ сѫ маловажни. Когато стане землетресение, нашитѣ крака нѣма да се разтърсватъ, ние нѣма да бѫдемъ на земята. Казва Писанието: „Праведнитѣ ще бѫдатъ грабнати и дигнати въ въздуха да видятъ Господа, а земята отдолу ще се тресе“. И грѣшнитѣ ще кажатъ на планинитѣ: „Закрийте ни отъ лицето на Този, който иде.“ Както виждате, Любовьта значи има страшни послѣствия, ще изпѫкнатъ всички прѣстѫпления. Азъ не говоря за политическитѣ прѣстѫпления, говоря за онѣзи най-лоши, срамни, позорни прѣстѫпления на духовнитѣ хора, които въ името на Любовьта сѫ извършили тия прѣстѫпления. Не свѣтътъ ще бѫде сѫденъ, свѣтътъ ще си замине. Ще бѫдатъ сѫдени духовнитѣ хора. Грѣшнитѣ хора на сѫдъ нѣма да бѫдатъ викани. И нѣкои казватъ: е, не е близо това врѣме. Не, прѣдъ вратата е това врѣме. И всички трѣбва да се молятъ да се отстрани този часъ. Божиятъ день е страшенъ! Сегашнитѣ христиански народи седятъ, играятъ си, още продължаватъ да лъжатъ. Не, не, всички трѣбва да слугуватъ на Любовьта! Единственото нѣщо, което може да ни спаси, да ни избави, е да се свържемъ съ Бога на Любовьта. И тогава европейскитѣ народи ще бѫдатъ по-добрѣ, ще иматъ всички по-добри условия. Англия ще бѫде по-велика, Германия, Франция, Америка, Сърбия, България — сѫщо. На всички народи трѣбва да се даде свобода! Туй е христианство! Всѣки единъ народъ, колкото и да е малъкъ, нека му се даде право да живѣе единъ сносенъ животъ. Само така ще се образува едно братство. Какъ ще се образува то? — Ще се намѣри единъ начинъ. За туй религиознитѣ хора трѣбва да се вдъхновятъ и да станатъ носители на тази велика Божествена Любовь! Азъ сега забѣлѣзвамъ, слѣдя, какъвъ ли споръ не се води за маловажни работи, но азъ вѣрвамъ въ едно нѣщо: вѣрвамъ въ човѣшката душа, вѣрвамъ въ човѣшкия духъ. Всѣки единъ човѣкъ е двоякъ, има двояко естество: естество на едно мисляще сѫщество и естество на едно любяще сѫщество. Въ всѣки човѣкъ има една Божествена душа, на която можемъ да говоримъ. Всѣки единъ човѣкъ, каквото мѣсто и да заема, въ него има единъ Божественъ Духъ, и колкото и да е грубъ този човѣкъ, трепне ли у него тази благородна струна на душата му, той се измѣня. Колкото и да е прѣстѫпенъ единъ човѣкъ, при извѣстни случаи ти виждашъ въ него единъ ангелъ, който може да ти подаде рѫка, да ти направи една услуга. И тъй, разумни трѣбва да бѫдемъ, а не да се афектираме, да мислимъ, че като се въодушевимъ, свѣтътъ ще се поправи. Азъ пакъ настоявамъ, че всѣки единъ вѣрующъ трѣбва да има единъ непоколебимъ копнежъ за добиване на тази опитность — да се свърже съ Бога и да опита Любовьта Му тъй, както опитва слънцето. Всѣка душа може да опита тази Любовь. Опита ли я, тя не може да се лъже. Ще я опита тъй, както опитва слънчевата свѣтлина. Ние можемъ да се лъжемъ, но кога? — Само когато е тъмно. Когато вие имате очи, и азъ имамъ очи, тогава лъжа не може да има. Седимъ сега ние да кажемъ въ туй събрание, но хиляди други хора има събрани въ други общества, въ други църкви или джамии. Не мислете, че само това мѣсто е мѣсто на богослужение. Кѫдѣто и да сте, щомъ сте се събрали въ името на Бога, то е мѣсто на благословение. Да не казваме, че тукъ не е мѣсто за служене на Бога. Не, благороднитѣ хора, дѣто и да сѫ събрани, въ какъвто и да е домъ, въ каквато и да е църква или джамия, всѣкога въ тѣхъ ще има единъ вѫтрѣшенъ копнежъ за Божията Любовь. У насъ трѣбва да има едно искрено почитание къмъ Божествената душа и къмъ Божествения Духъ. Ние сме родени съ доброто вѫтрѣ въ себе си. Нѣкой ще каже; „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Да, но прѣди да ме зачне майка ми, азъ бѣхъ въ доброто, а злото, грѣхътъ ме обвиха отпослѣ. Трѣбва да знаемъ, че този великиятъ законъ на Любовьта е по-великъ отъ злото, и като дойде този законъ на Любовьта, всички ще се разберемъ. Всички трѣбва да вѣрваме, че Любовьта е, която ще побѣди свѣта. А сега има единъ споръ. За какво? — Вие се съмнѣвате въ мене, казвате; „Това учение е опасно“. Хубаво, азъ не казвамъ, че трѣбва да го приемете. Опитайте, приложете го, направете най-малкия опитъ съ него. Вашитѣ възражения, вашитѣ стрѣли азъ взимамъ прѣдъ видъ. Но като дойде Христосъ, какво ще каже на хората, я ми кажете? Всички казватъ, че ни трѣбва храна. Билъ ли е свѣтътъ лишенъ отъ храна? Всѣка година въ свѣта е имало прѣизобилна храна. Толкова работници въ Франция, въ Англия, въ България и навсѣкѫдѣ по свѣта работятъ съ ралото си и сѫ изкарали храна повече, отколкото трѣбва. Днесъ въ свѣта има по-вече храна, отколкото консумираме. А при това, житото всѣка година се складирва нѣкѫдѣ и не отива на своето мѣсто. Не че онѣзи, които го складирватъ мислятъ зло, но въ тѣхнитѣ сърца има запичане, тѣ не мислятъ доброто на другитѣ. Ако у единъ милионеръ и милиардеръ, каквито ги има въ Америка, трепнеше сърцето имъ за другитѣ, ако у тѣхъ би се събудила тази благородна струна на съчувствие, биха ли могли да задържатъ толкова милиона тонове жито за себе си, а другитѣ хора да умиратъ? И ние седимъ и казваме: „Богъ ще оправи свѣта“. Не, днесъ е зовътъ къмъ всинца ни. Ние сме чада на Бога. Ние служимъ на Бога на Любовьта, но изпълнихме ли този законъ на Любовьта? — Не сме Го изпълнили още, а си хвърляме вината единъ другиму. Ако запитате нѣкого: ти изпълни ли закона на Любовьта? — ще ви кажатъ, че сте въ заблуждение. Не, не сме въ заблуждение, но никой не е въ състояние да изпълни туй учение тъй, както трѣбва. Защо нѣмаме тази смѣлость? — Понеже Любовьта още не е проработила въ насъ. Когато проработи Любовьта, тя ще внесе въ насъ истинскитѣ методи за приложение на туй учение. Не говоря за любовьта на онази мома, която може да напусне дома на баща си и майка си и да бѣга съ онзи момъкъ. Съ приставането тя не е разрѣшила въпроса. Приставането не подобрява живота. Тази мома, като е избрала единъ момъкъ за себе си, споредъ нашитѣ схващания, трѣбва да го обичатъ и майката, и бащата и братята, и сестритѣ. Това е благословение за дома ѝ. Не го ли обичатъ, избѣгва ли тя съ него, има нѣщо лошо въ него. И за онази мома, която жертвува любовьта на майка си за своя възлюбенъ, казватъ: „Идеалъ има тази мома!“ Идеалъ има! Не, не, въ свѣта има само единъ идеалъ, и той е Богъ. Мома, която напуща майка си, ще напусне и мѫжа си. Коя е сигурностьта, че този, за когото ти жертвувашъ живота си, те обича? „Ами той ми говори сладки думи!“ Не, не, свѣтътъ отъ сладки думи умира. „Ами очитѣ му свѣтятъ. Той ме пригрѫща и цѣлува“. Ами, че кой не пригрѫща и цѣлува? И Христа обичаха, но послѣ Му забиха гвоздеи, разпнаха Го, а слѣдъ туй плачатъ, сълзи проливатъ за Него. Да, плачатъ за гвоздеитѣ на Христа, но като излѣзатъ вънъ на пѫтя и срещнатъ нѣкого съ гвоздеи на рѫцѣтѣ, казватъ; „Е, такава му е сѫдбата“ — и си отминаватъ. Това, което ви говоря е лично за васъ, отнася се до всѣкиго едного. Има единъ личенъ въпросъ, съ който ние трѣбва да се справимъ. Той е най-важниятъ. И най-благороднитѣ, най-възвишенитѣ нѣща въ свѣта не растятъ при споръ. Тамъ, дѣто има споръ, Истината никога не може да излѣзе. Въ миръ и спокойствие расте и се развива Истината. Въ миръ и любовь расте Истината. Щомъ дойде Любовьта, вие ще имате довѣрие въ менъ, и азъ въ васъ, и ние ще можемъ да се разговаряме, да се разбираме. Щомъ влѣзе най-малкото съмнѣние, тѣзи отношения между насъ не могатъ да сѫществуватъ. Нѣма въ свѣта нищо скрито-покрито! Щомъ Христосъ видѣ болниятъ човѣкъ, той му вдъхна довѣрие, погледна го въ очитѣ и го запита: „Искашъ ли да оздравѣешъ?“ — Искамъ, Господи! Като го погледна въ очитѣ, Христосъ си каза: „не съмъ видѣлъ такива очи! Благословение е за насъ да срещнемъ Господа, и да ни проговори, но не външно да Го срещнемъ. Пазете се отъ това заблуждение! Не търсете Господа външно! Пакъ ви казвамъ: Божественото носи свѣтлина за ума и топлина за сърцето; знание за ума и любовь за сърцето. Божественото носи още и свобода, но тази свобода не е обоснована на насилието, тя не е обоснована и на науката, тя е нѣщо идеално. Тази велика Божествена Любовь като дойде, ние нѣма да обръщаме внимание на човѣшкитѣ погрѣшки. Нѣкои ме питатъ: не може ли безъ грѣшки? Чудни сѫ хората! Възможно ли е, когато дойде порой, който влѣче разни клончета и тиня, рѣката да остане чиста отъ този порой? Запитватъ: „Защо тази рѣка е нечиста? — Нѣма защо да сѫдимъ живота. Животътъ е едно велико течение, той, самъ по себе си, е чистъ, обаче носи много утайки, които постепенно ще се утаятъ. И сега Христосъ пита болния: „Искашъ ли да оздравѣешъ?“ Вие казвате: това бѣше прѣди 2000 години. Хубаво, прѣди 2000 години говори Христосъ. Колко хора приеха Неговото учение? Слѣдъ смъртьта Му бѣха всичко 500 братя. И когато се възнесе Христосъ, даже нѣкои отъ тѣзи послѣдователи се осъмниха, дали това е вѣрно, или не. Такъвъ единъ народъ сѫ били евреитѣ. Трѣбва да знаете, че когато ние дойдемъ до положението да носимъ тази Истина, свѣтътъ ще опита туй учение. Любовьта ще внесе здраве, ще внесе свѣтлина, ще внесе разбирателство между хората, между мѫже и жени, между дѣца и родители, между братя и сестри, между господари и слуги, навсѣкѫдѣ. Тя е вѫтрѣшниятъ процесъ, който гради. Тѣзи нѣща, които сега ставатъ, тѣ сѫ вънъ отъ Любовьта. Любовьта е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Тя нѣма нищо общо съ тѣзи работи, които ставатъ въ свѣта. Любовьта носи животъ. Казва Христосъ: „Както Отецъ ми има сила да дава животъ, така и Синътъ има сила да дава животъ на онѣзи, които вѣрватъ въ Него.“ „Искашъ ли,“ казва Христосъ, „да оздравѣешъ?“ Трѣбва да имате смѣлостьта на онзи факиръ, да забиете пръститѣ си въ очитѣ на вашитѣ погрѣшки, на злото въ васъ, че то да ослѣпѣе. Вашата кобра, вашиятъ умъ трѣбва да бѫде тъй силенъ, че като погледне тигъра въ очитѣ, да се стъписа. Ние не трѣбва да бѫдемъ слабохарактерни. Трѣбва да знаете, че у човѣка има нѣщо зло, но то трѣбва да се побѣди. Прѣдставете си, че азъ съмъ бѣденъ човѣкъ, пѫтувалъ съмъ нѣколко дни, гладенъ съмъ. Минавамъ покрай една богата кѫща, влѣза въ стаята на нѣкой милионеръ, виждамъ касата му отворена, гледамъ паритѣ, намирамъ се прѣдъ едно изкушение, прѣдъ единъ изпитъ. Има единъ законъ вѫтрѣ въ мене, който ми говори да не се изкушавамъ. Разбира се, ако има стражари, азъ ще бѫда много изправенъ. Нѣма ли стражари, нѣма законъ. Не, има единъ великъ законъ вѫтрѣ въ свѣта, който регулира нѣщата. Казва Христосъ: „Искашъ ли да бѫдешъ богатъ?“ Сега, Христосъ седи при касата и ви запитва: „Искашъ ли да бѫдешъ богатъ?“ — Искамъ, Господи“. Е, бръкни вѫтрѣ! Мислите ли, че сегашниятъ законъ ще признае туй бръкване? Ако ви хванатъ, ще кажете: Христосъ ми каза да бръкна въ касата. Не, не за такова богатство ви говори Христосъ. Като те запита Христосъ, искашъ ли да бѫдешъ богатъ, Той ще ти каже: „На тази каса не обръщай внимание, ела съ мене!“ Христосъ ще те заведе на нѣкое планинско мѣсто, и като седнешъ тамъ, ще ти каже: „Искашъ ли да бѫдешъ богатъ?“ — Искамъ, Господи! Тогава изъ земята ще излѣзе всичкото богатство, тъй, съ чували, и Христосъ ще ти каже: „Вземи си, колкото искашъ! Това, което излиза отъ земята вѫтрѣ, то е мое, а онова другото е чуждо, то си има свой образъ, то е на Кесаря. Отдайте Кесаревото Кесарю, а Божието — Богу! Туй, което излѣзе отъ земята вѫтрѣ, то е твое, а ако не излѣзе нищо, ще вземешъ ралото и ще орешъ, пакъ ще намѣришъ това богатство“. Искашъ ли да бѫдешъ здравъ, искашъ ли да имашъ знания, това-онова — ето важниятъ въпросъ, който трѣбва да разрѣшимъ. Богъ е Любовь, и вънъ отъ Божията Любовь нѣма другъ животъ! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да сме въ приятелски отношения съ Бога! Какво нѣщо е Богъ? Нѣкой казва, че като отидемъ при Бога, ще оголѣемъ. Не, човѣкъ като отиде при Бога, въ него ще се събудятъ велики мисли! Господъ ще ти покаже, защо е създалъ свѣтоветѣ. Ти сега искашъ една малка кѫщичка. Господъ казва: „Нещастенъ си, като искашъ една малка кѫщичка. Азъ ще ти дамъ една цѣла земя, да отидешъ да се разходишъ, да обиколишъ една цѣла планета“. Богатъ е свѣтътъ; богатъ е за онѣзи, които любятъ Господа. И ако нѣкой пѫть се усѣщате недоволни, то е защото знаете вашето наслѣдство на звѣздитѣ. Тамъ е вашето наслѣдство! „Искашъ ли да бѫдешъ здравъ?“ Христосъ пита: „Искашъ ли да любишъ Господа?“ — Искамъ, Господи! Какъ? Казано е тамъ въ закона: „Да възлюбишъ Господа Бога твоето съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и сила, и ближния си, както себе си“. „Искашъ ли да бѫдешъ здравъ?“ То значи: искашъ ли да любишъ Господа, да се прояви славата Божия въ тебе? Ето смисълътъ на живота, който всѣки иска да разрѣши при сегашния си животъ! Бесѣда, държана на 10. II. 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Царството Божие се благовѣствува „Отъ тогази царството Божие се благовѣствува.“ Лука 16:16. Най-важната дума въ този стихъ е „благовѣствувамъ.“ Да кажешъ на онзи затворникъ, който е осѫденъ на 100 години доживотенъ затворъ, че той е опростенъ, че ще го пуснатъ на другия день, това е благовѣстие! Да кажешъ на онзи, който е на умиране, че той ще живѣе, това е благовѣстие! За него 10 души лѣкари сѫ се произнесли, че е осѫденъ на смърть, че слѣдъ 24 часа ще замине за другия свѣтъ. Да кажешъ на онзи ученикъ, който е скѫсанъ по всички прѣдмети, че той ще се поправи и ще свърши добрѣ, това е благовѣстие! Той се отчаялъ до самоубийство и казва, че отъ него човѣкъ нѣма да станe. Да кажешъ на онази майка, която се е отчаяла за своя изгубенъ синъ, че той утрѣ ще се върне, това е благовѣстие! Туй, което е вѣрно отчасти за индивида, то е вѣрно и за общото. Законътъ е единъ и сѫщъ и навсѣкѫдѣ има приложение. Така, невидимиятъ свѣтъ е пращалъ и праща благовѣстители до всички народи въ свѣта. Явяватъ се тѣ, като велики хора, тъй ги наричамъ азъ „гении, светии, Учители на човѣчеството“ да благовѣствуватъ. По нѣкой пѫть благовѣстието не се харесва на хората. Онѣзи синове, които очакватъ тѣхния 100 годишенъ баща да умре, да се освободятъ отъ него, понеже има 100 милиона наслѣдство, и да дойде нѣкой да имъ благовѣствува, че баща имъ ще живѣе още 25 години, това ще имъ прѣрѣже сърцето. Да благовѣствувашъ на онази младата жена, на която мѫжътъ е отсѫтствувалъ 5 години, че ще си дойде, това ще прѣсѣче сърцето ѝ. Защо? — Защото слѣдъ като мѫжътъ ѝ отсѫтствувалъ толкова врѣме, тя изгубила вѣра, че ще си дойде и се оженва. Това благовѣстие не е приятно. Да кажешъ на онзи, който дължи на своя заемодавецъ, че заемодавецътъ му утрѣ ще се върне, туй благовѣстие ще го прѣрѣже, и той ще си каже: „По-добрѣ да се не върне.“ Тъй щото, по нѣкой пѫть хората казватъ: ако е благовѣстие, отъ което хората нѣма да се радватъ, по-добрѣ да не е. Интереситѣ на хората не се съвпадатъ. Това е единъ законъ. Отъ хиляди години насамъ виждамъ че и за учени хора, и за добри хора, и за църковници, и за набожни хора, тамъ, дѣто благовѣстието не се съвпада съ тѣхнитѣ интереси, то не е хубаво. Има нѣкои изключения, но въ повечето случаи е така. Тъй щото, нѣкой пѫть, като забѣлѣжите едно противорѣчие, трѣбва да си го обясните. Нѣкои казватъ: всичко въ свѣта трѣбва да е открито, нищо да не е въ тайна. Чакайте де, всичко въ свѣта, именно, е въ тайна. Че кое е наявѣ? Знаете ли, утрѣ, като умрете кѫдѣ, ще отидете? Нѣкои казватъ: всичко да бѫде отворено. Хубаво, нека отворимъ бѫдещето! Онѣзи велики процеси, които ставатъ вѫтрѣ въ мозъка, наявѣ ли ставатъ? — Въ тайна. Кръвообръщението наявѣ ли става или въ тайна? — Въ тайна. Процеситѣ ставатъ въ тайна, а плодоветѣ — наявѣ. Азъ ще ви приведа онзи анекдотъ за Настрадинъ-Ходжа, който ходилъ да проси тукъ-тамъ, но никой нищо не му давалъ. Останалъ му само единъ бешликъ въ джоба и съ него отишълъ да си купи една пила. Отива една вечерь съ нея прѣдъ дома на единъ богатъ търговецъ и започва да пили вратата. Като започналъ да пили ключа отвънъ, минава единъ стажарь и го пита: „Какво правишъ тукъ?“ — Е, свиря на цигулка. „Ами защо гласътъ и не се чува?“ — Утрѣ ще го чуешъ. Слѣдователно, всички нѣща иматъ свои плодове. Нищо въ свѣта не остава скрито-покрито. Тъй щото нѣма какво да се безпокоимъ. Законитѣ на вѣликата природа, на живата природа, която е настойница на земята, сѫ така строго опрѣдѣлени, че никое дѣйствие, никое послѣдствие не може да се избѣгне. Вие може да вѣрвате въ каквото искате, може да живѣете, както искате, но резултатитѣ ще бѫдатъ такива, каквито законитѣ ги изискватъ. Казва се въ стиха: „Отъ тогава царството Божие се благовѣствува“ Да благовѣствувашъ, това е възвишенъ процесъ! Кой трѣбва да благовѣствува? Азъ казвамъ: само единъ чистъ, уменъ и благороденъ човѣкъ може да благовѣствува. И въ миналото, когато Богъ е пращалъ нѣкой пророкъ въ свѣта или нѣкой великъ Учитель, дълги години Той е школувалъ, дълги години е билъ подлаганъ на чистене. Всички пророци сѫ били чисти. Нѣкои казватъ: чрѣзъ насъ Господъ ще изпрати своето послание. Не, не е такъвъ законътъ. Трептенията на онова велико послание, което може да се изпрати чрѣзъ Духа, сѫ толкова силни, че една слаба натура не може да издържи на тѣхъ. Такъвъ човѣкъ би се разтопилъ. Това мога да ви го докажа. И тъй, кой може да благовѣствува? — Онзи, на когото душата е пълна съ Любовь; онзи, на когото душата е пълна съ Мѫдрость; онзи, на когото душата е пълна съ Истина. Само такъвъ човѣкъ може да благовѣствува. Ще кажете: ама еди-кой си човѣкъ е свършилъ три факултета, а може би, и четири. Това нищо не значи. Не е въ свършването на факултетитѣ. Нима мислите вие, че днесъ нѣма учени хора? Мислите ли, че въ тѣхнитѣ сърца нѣма стремежъ? Ние не ги осѫждаме, иматъ стремежъ, но всички не сѫ готови да благовѣствуватъ. Съврѣменнитѣ условия сѫ така тежки, че тѣзи велики хора си прѣвиватъ гръбнака, а щомъ се прѣвие гръбнакътъ имъ, прѣвие се и тѣхното перо. Като се прѣвие перото имъ, написаното не става правилно, та не могатъ да благовѣствуватъ тѣ. И послѣ, онзи, който ще благовѣствува, той трѣбва да има запасъ, или казано на съврѣмененъ модеренъ езикъ, джобоветѣ му трѣбва да бѫдатъ пълни съ английски златни звонкови монети. И джобоветѣ му, и касата му трѣбва да бѫдатъ пълни, да пращятъ отъ пълнота. И каквото каже този човѣкъ, неговата рѫка трѣбва да работи, да потвърди казаното. Той, кѫдѣто ходи, не трѣбва да казва: е, ще се уредятъ работитѣ — и да ги отлага. Работитѣ все се уреждатъ, уреждатъ, и все оставатъ неуредени. Жени се млада мома, и нейниятъ възлюбенъ казва: „Сега сме сиромаси, булска копринена рокля не мога да ти направя, но слѣдъ като се оженимъ и разбогатѣемъ, тогава ще направимъ тази хубава рокля.“ Не, не, азъ не бихъ се оженилъ за такъвъ момъкъ, който не иска да направи на своята възлюбена една копринена булска рокля, а отлага за послѣ. На вѣра ще се жени! Не, ако той идва въ името на любовьта, и нѣма пари да направи една булска рокля, а отлага да я направи слѣдъ оженването, цѣлиятъ имъ животъ ще бѫде все такъвъ. Този момъкъ трѣбва да има спестени пари съ потъ на лицето, а не така, останали отъ баща му, или отъ дѣдо му, или пъкъ отъ тукъ-отъ тамъ откраднати. Не, паритѣ трѣбва да сѫ спестени съ трудъ, съ потъ на лицето, и отъ тѣхъ да направи една рокля, да знае, че тѣзи пари сѫ излѣзли отъ неговата плъть. Такава булска рокля трѣбва да направи той! Ще ми възразите: ако е за булска рокля, ние виждаме младитѣ все съ копринени рокли. — Да, но не съ потъ на лицето сѫ направени. Направете една рокля съ пари, спечелени съ трудъ, съ потъ, че да почувствува вашата душа, вашиятъ умъ, вашето сърце радостьта отъ това нѣщо. Азъ констатирамъ нѣщата тъй, както сѫ, а не се спирамъ върху буквата имъ. Когато Богъ праща една душа на земята, какъ я облича Той? Ще каже нѣкой: Богъ пратилъ нѣкоя душа съ прости дрехи. До колкото зная, Богъ никога не облича хората съ прости дрехи. Млѣкопитающитѣ, които носятъ тия тъй прости дрехи, то е защото тѣ сѫ продали своитѣ, а сега, като сѫ дошли на земята, сѫ взели тия дрехи, тази козина. Нѣкой има голѣмъ борчъ, заложи своята кѫща, продаде я, и отъ останалитѣ пари си направи една малка кѫща и казва: „Тази малка кѫщичка остана наслѣдство отъ баща ми.“ Не говоришъ истината. Отъ баща ти остана цѣлъ палатъ, а тази малка кѫщичка, която имашъ, тя се дължи на твоя умъ, на твоето сърце. Въ човѣка трѣбва да има единъ благороденъ поривъ. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ английския животъ. Нѣкой си богатъ англичанинъ, отъ високо произхождение, лордъ, се влюбва въ една мома. Наричалъ се Харитонъ. Но една стара баба, за нещастие, разваля любовьта имъ. Оттамъ насетнѣ той така намразилъ старитѣ баби и жени, че турилъ въ дома си едно правило: за въ бѫдеще стара жена въ кѫщата ми да не стѫпва! И си удържалъ правилото. Оженва се за друга жена, ражда му се синъ. Нарекли го Денисъ. Харитонъ — благороденъ момъкъ, отлично възпитанъ. Една вечерь, слѣдъ като се връщалъ у дома си, срѣща на улицата една 75—80 годишна баба, слѣпа, изоставена. Като я видѣлъ, толкова се трогнало неговото сърце, че поискалъ да ѝ помогне, но като знаялъ характера на баща си, че стари жени не приема въ дома си, взелъ да мисли, какъ да я спаси. Той не знаялъ причината, защо баща му не приема стари жени, но веднага му идва една идея въ ума, какъ да постѫпи. Минава покрай единъ дюкянъ, купува една мантела, облича бабата; купува ѝ единъ вуалъ, туря го на лицето ѝ, хваща я подъ рѫка, завежда я дома си и казва на майка си и на баща си: „Моята бѫдеща съпруга иска по единъ таенъ начинъ да разгледа и се запознае съ всичко, но да я не смущавате.“ Завежда я въ стаята си и я заключва. Майка му си казала: „Какъ тъй инкогнито!“ Нѣма да се интересувате отъ нея, казва синътъ. А всички се интересуватъ: колко ли е красива, отъ какво ли произхождение ще бѫде и т. н. Синътъ, влиза, излиза, все я заключва. Така вървѣло, докато си свършилъ всичката работа. Единъ день го запитватъ: „Кажи нѣщо за нея!“ Не, не мога да кажа нищо. Питамъ сега: това не е ли благовѣстие? При такъвъ единъ мораленъ подвигъ, никаква користолюбива мисъль не можете да турите, не може и да мислите, че тукъ има нѣщо развратително. Той е готовъ да има разривъ съ баща си, но сѫщеврѣменно иска да бѫде вѣренъ на туй Божествено чувство вѫтрѣ въ себе си. Въ свѣта, въ който живѣемъ, има такива традиции, за които нѣкой пѫть ние морално трѣбва да се подигнемъ, за да излѣземъ надъ тѣхъ. И колко мѫчно е по нѣкой пѫть да извършимъ добро! Не е достатъчно само да се извърши туй добро. Да направишъ едно добро нѣкому, да дадешъ 20—50—100,000 лева, и веднага да пишатъ всички вѣстници за това, да те похвалятъ — това е много лесно, но да направишъ едно добро, безъ да знае нѣкой, и при това да се засегне твоята честь, това малцина могатъ го направятъ. Какъ мислите вие? Когато Христосъ рѣши да слѣзе на земята да помага на човѣчеството, какво бѣше Неговото отношение къмъ хората? — Както това на лордовия синъ къмъ тази слѣпа баба. На какво мязаше човѣчеството, когато слѣзе Христосъ? — На една 80 годишна слѣпа баба, натоварена съ грѣхове. Въ врѣмето когато дойде Христосъ, цѣлото човѣчество клонѣше да погине. Всички онѣзи изостанали души бѣдствуваха да останатъ назадъ, да се спре тѣхната еволюция. Много пѫти хората казватъ, че еволюиратъ, но между еволюция и прѣживѣване има много голѣма разлика. Нѣкой пѫть казватъ: да прѣживѣе човѣкъ нѣщо! Има два вида прѣживѣвания. Онова истинското прѣживѣване подразбира въ себе си закона на духовното прѣраждане. Нѣкои хора отказватъ, че човѣкъ може да се прѣроди. Има духовно прѣраждане, гдѣто човѣкъ съзнателно може да мине отъ едно състояние въ друго, при което неговото съзнание се разширява. На такъвъ човѣкъ може да му се благовѣствува. Нѣкои казватъ: ние сме желали да дойде нѣкой да ни благовѣствува. Но какви сѫ качествата на единъ благовѣститель? Българитѣ, англичанитѣ, французитѣ, всички казватъ: ако дойде днесъ нѣкой да ни благовѣствува, ние ще го приемемъ. Питамъ: защо евреитѣ не приеха благовѣстието на Христа? Защо руситѣ не приеха благовѣстието на Толстоя? — Има си причини. Обаче, онѣзи отъ васъ които вървятъ по този пѫть, трѣбва да разбиратъ основния законъ въ природата и да знаятъ, че възможното въ едно отношение е невъзможно въ друго. Математически можемъ да кажемъ тъй: това, което въ даденъ случай е възможно за А, въ сѫщия случай е невъзможно за В. И обратно: това, което въ даденъ случай е възможно за В, е невъзможно въ сѫщия случай за А. По нѣкой пѫть ние казваме така: възможнитѣ нѣща сѫ невъзможни, и невъзможнитѣ нѣща сѫ възможни. Това е едно голѣмо противорѣчие, нали? Сега, да обясня моята мисъль. Ако вие свържете единъ вълкъ съ една верига и го държите нѣколко врѣме гладенъ, но близо до него държите сѣно, той при това сѣно ще умре гладенъ. Нему на умъ не идва, че въ това сѣно се крие извѣстна енергия. Той ще си умре гладенъ, обаче за него е невъзможно да се нахрани съ това сѣно. Ако свържете единъ волъ до това сѣно, волътъ е по-уменъ въ дадения случай, той ще използува сѣното, ще яде отъ него и ще живѣе. Но ако въ дадения случай вие свържете вола при едно печено агне и го оставите 4—5 дни гладенъ, на този волъ нѣма да му дойде на умъ, че въ това агне се крие извѣстна сила, съ която ще може да продължи живота си. Вълкътъ, обаче, ако е при печеното агне, ще каже: „О, отъ кога чакамъ азъ туй печено агне!“ Слѣдователно, нашитѣ умствени способности се ограничаватъ отъ онѣзи вѫтрѣшни възможности. Вълкътъ, въ дадения случай е глупавъ, и волътъ въ дадения случай е глупавъ. Ще кажете: тѣ не знаятъ, какъ да използуватъ условията на живота. Нѣкои пъкъ казватъ, че свѣтскитѣ хора били много умни. Да, свѣтскитѣ хора сѫ умни, като вълка при печеното агне. Казвамъ: свѣтскитѣ хора при сѣното сѫ глупави, при печеното агне — умни. Набожнитѣ хора при печеното агне сѫ глупави, при сѣното сѫ умни. Питамъ сега: ако направимъ едно уравнение, кой печели? Ако вълкътъ изяде печеното агне, продължава живота си; ако волътъ изяде хубавото сѣно, продължава живота си. При тия двѣ величини, кой е спечелилъ повече? — И двамата сѫ спечелили. Сега, може да спорите, кой начинъ е по-добъръ: сѣно ли да ядемъ или печено агне? Е, разбира се, нѣма съмнѣние, че печеното агне е за прѣдпочитане прѣдъ сухото сѣно. Мисля, че всички вие, които ме слушате, сте на мнѣние, че печеното агне е за прѣдпочитане прѣдъ сѣното, обаче воловетѣ, трѣвопаснитѣ сѫ на особено мнѣние. Вольтъ казва: „За мене сѣното е за прѣдпочитане, хубавъ десертъ е то!“ Прѣведете сега тѣзи двѣ величини. Ако прѣвърнете печеното агне въ една духовна сила, ще имате една формула. Ако прѣвърнете сѣното въ друга духовна сила, ще имате друга формула. Агнето и сѣното ще дадатъ два различни резултата. При заколяне на едно агне ще стане извѣстно нарушение вѫтрѣ въ природата, извѣстно спиране, извѣстно подпушване, а при окосяване на трѣвата, ще стане извѣстенъ подемъ вѫтрѣ въ природата. Слѣдователно, първиятъ процесъ е въ разрѣзъ съ природнитѣ закони, а вториятъ процесъ е въ съгласие съ природнитѣ закони. Сега, нѣкои хора казватъ: нѣмаме ли право да колимъ? — Имате право, но ще знаете, че и васъ ще колятъ. „Съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се отмѣри“. Чудни сѫ хората, като мислятъ, че трѣбва да колятъ! Трѣбва да знаете, че като колите, ще ви колятъ. Това е единъ неумолимъ законъ въ природата. Ако любишъ, ще те любятъ. Ако правишъ добро, ще ти правятъ добро. Ако мразишъ, ще те мразятъ. Това е единъ законъ, една максима. Може да се провѣри този законъ. И колко сѣмейства ставатъ нещастни, по единствената причина, че не знаятъ, какъ да благовѣствуватъ! Бащата се оженилъ, иска да има синъ или дъщеря, които на стари години да го гледатъ. Обаче, вѫтрѣ въ бащата се крие юнашко сърце. Той иска да вземе ножа, да убие нѣкого, и си казва: когато Господъ спи. Хората мислятъ, че истинскиятъ Господъ спи. Онзи, истинскиятъ, Господъ никога не спи. Той всѣкога пише всичко, каквото става. Бащата влага всички тѣзи покварени мисли на своето благовѣстие въ своя новороденъ синъ, и единъ день синътъ ще стовари всичко туй върху гърба му, бащата да опита самъ своето учение. Бащата мисли да обере другитѣ, а сега синътъ му ще дойде съ сѫщитѣ тѣзи идеи, да обере баща си. И бащата ще каже: „Господи, защо ми даде този синъ?“ Господъ казва: „Дадохъ ти този синъ, да опиташъ чрѣзъ него своето учение, та, ако ти харесва туй учение, прилагай го и върху другитѣ“. Сега, всички работи вървятъ добрѣ, докато засѣгатъ кожата на другитѣ хора. Трѣбва да знаете, обаче, че всѣки единъ законъ на Божествената справедливость ще засегне и нашата кожа. „И отъ тогазъ царството Божие се благовѣствува.“ Сега, първото нѣщо, въ което съврѣменнитѣ хора си противорѣчатъ, е слѣдующето: тѣ казватъ, че безъ насилие не може. Въпросътъ е поставенъ неправилно. Така, математически, не може да се разрѣши. Безъ насилие може, но безъ разумность не може, безъ Любовь не може, безъ Истина не може. Запримѣръ, гледашъ нѣкой, иска да развърже единъ вѫзелъ, рѫцѣтѣ му постоянно тамъ на вѫзела, но не може. Разгнѣви се, вземе, че скѫса конеца. Защо? — Насилие, значи, употрѣбява. Кой ще си губи врѣмето! А, не, ти, който се учишъ да кѫсашъ тѣзи конци, не си толкова уменъ! Паякътъ никога не кѫса концитѣ си. Той не ги кѫса, а туря нови. Вѫзли не поставя. А ние все сме съ вѫзли. Кога трѣбва да се правятъ новитѣ нѣща? Какво нѣщо е новото? — Новото въ свѣта е това, което носи животъ. Правилното благовѣстие носи животъ въ себе си. Всѣки единъ отъ васъ има синове и дъщери, нали? Като приложите Христовото учение въ сѣмейния животъ, при възпитание на дѣцата си, ще разберете и благовѣстието. Е, защо се родиха вашитѣ синове и дъщери? Ако вашитѣ синове и дъщери ви сѫ само за единъ животъ, то е безполезно. Ако е само, за да ги оставите за слѣдъ смъртьта си, това е безполезно. Не е въпросътъ тамъ. Между синътъ и бащата всѣкога се образува една тѣсна връзка. Между майката и дъщерята всѣкога се образува една тѣсна връзка. Нѣкои ще възразятъ: ами ние, които сме неженени, ами нашитѣ връзки? Ти, слѣдъ като нѣмашъ дѣца, нѣмашъ връзки, ще отидешъ да благовѣствувашъ, ще обърнешъ нѣкого къмъ Бога и ще имашъ единъ синъ или дъщеря, израснали въ единъ день на 21 година. Ще ти каже: „Татко, азъ ти благодаря, че на тѣзи години ми проповѣдвашъ едно учение, благодаря ти, че ми помогна. Сега нѣкои пъшкатъ, казватъ: е, насъ Господъ ни остави да се оженимъ. Не, васъ Господъ ви остави по другъ начинъ да работите. Не на всички хора е сѫдено да се женятъ. Общо правило е да се женятъ хората, но при тази женитба всѣкога има единъ споренъ въпросъ. Споренъ въпросъ въ какво? — Че мѫжътъ и жената, които сѫ се оженили, до сега не сѫ си благовѣствували. Прѣди да се оженятъ си благовѣствуватъ. Той ѝ казва: „Ти, моето, ангелче“. И тя му казва: „О, ти моятъ избавитель, всичко ще направя заради тебе“. Щомъ се оженятъ, той казва: „Не струва да се жени човѣкъ. Азъ не подозирахъ даже, че тя имала такъвъ опърничавъ характеръ“. И тя казва: „Азъ не подозирахъ, че той ималъ такъвъ опърничавъ характеръ“. Има нѣщо, което липсва на хората. Хората не се женятъ по Бога. Тѣ се женятъ по търговски сдѣлки, и слѣдъ туй ще почнатъ да обясняватъ, че такава имъ била сѫдбата. Не, трѣбва да се благовѣствува и отъ едната, и отъ другата страна. Каквото е казалъ единиятъ, да седи на думата си. И сега, всички трѣбва да бѫдемъ тъй благородни, да не казваме: знаешъ ли ти какво каза? Ами ти какво каза? Не, тя трѣбва да каже: „Азъ, каквото казахъ, ще го изпълня“. И той трѣбва да каже: И азъ, каквото казахъ, ще го изпълня“. А той? — Ти изпълни, и азъ ще изпълня. И тя: „Ти изпълни, и азъ ще изпълня“. И започва споръ. — Първото нѣщо: всинца ние сме изпратени на земята да благовѣствуваме. Какво трѣбва да се благовѣствува? — Че животътъ е плодъ на Божествената Любовь. Слѣдователно, този плодъ трѣбва наново да се посѣе при много благоприятни условия и да даде онѣзи отлични резултати. Сега, ако отидете въ Англия, въ Америка, тамъ има цѣли общества, които учатъ какъ да се усилва човѣшката воля, какъ да се контролира човѣшкия умъ и сърце. Това е цѣла дисциплина! Въ училищата ученицитѣ ги учатъ на дисциплина; военнитѣ ги учатъ сѫщо на дисциплина; всички хора се учатъ на дисциплина. Всички методи указватъ извѣстни влияния, но никой до сега не е приложилъ Божественитѣ методи, да има тѣзи Божествени резултати. По какво се отличаватъ тия Божествени резултати? Азъ ще ви приведа единъ примѣръ. Прѣдставете си, че вие сте господарь, оставяте вашия слуга за вашъ замѣстникъ, повѣрявате му паритѣ си и всичко, безъ никакъвъ договоръ, оставяте всичко на неговата честна дума. Той може да ви изиграе, когато иска. И ако, слѣдъ като сте били 10 години въ странство, се върнете и той ви каже: „Господине, заповѣдайте!“ — даде ви точна смѣтка, той е единъ благороденъ човѣкъ, не се е съблазнилъ. Но, ако слѣдъ като се върнете, той не ви признава, задигналъ е всичко, изхарчилъ го, продалъ го, нищо не можете да намѣрите — въ такъвъ случай, вие имате прѣдъ себе си едно фалирало сѫщество. И сега Христосъ, въ тази глава на Писанието, пише какви сѫ послѣдствията на живота въ единия и въ другия случай. Ако азъ бихъ ви задалъ една тема, защо се женятъ хората сега, всички биха отговорили: за да се подържа човѣшкия родъ. Азъ задавамъ сега другъ въпросъ: защо ни трѣбва богатство? Казватъ, че богатството е едно условие за култура. При богатството може да има култура, при сиромашията не може да има никаква култура. Задавамъ другъ единъ въпросъ: защо хората трѣбва да бѫдатъ здрави? — За да могатъ да работятъ. Добрѣ, на първия въпросъ: защо се женятъ хората? Ако жената е излѣзла отъ мѫжа, трѣбва ли сега съ външни свидѣтелства да доказваме, че тази жена принадлежи на този или на онзи мѫжъ? Всѣка една жена, като се жени, знае ли дѣйствително, че е реброто на този мѫжъ, за когото се жени? Казва се въ Писанието, че Господъ взелъ едно ребро отъ Адама, и отъ него направилъ една жена. Адамъ казалъ: „Тази е моята жена, плъть отъ плътьта ми, кръвь отъ кръвьта ми.“ Жената какъ познава, че е ребро отъ своя мѫжъ, а не е нѣкое чуждо ребро? И азъ сега виждамъ, че мѫже и жени си размѣнили ребрата и затова не се погаждатъ. Казватъ: тази мома е точно за него. Ти увѣренъ ли си, че това ребро е точно отъ него, отъ този мѫжъ? Ами ако не се намѣсти, тогава? Казватъ: Господъ е направилъ така свѣта. Господъ е направилъ свѣта много разумно. Ние трѣбва да бѫдемъ разумни, да изпълняваме Неговитѣ закони и надъ насъ, и подъ насъ. Да не мислимъ, че тѣ нищо не правятъ! Не, тѣзи закони, които ние не виждаме, много нѣщо правятъ. И слѣдъ като се ожени жената, хората казватъ: „Слушай, ти не бѣше заради него. Защо влѣзе въ тази кожа?“ Тогава се събератъ бащата и майката и казватъ: ще го търпишъ. Слѣдъ като се оженятъ, търпятъ се година, двѣ, три, и какво става най-послѣ? — Умре единиятъ, умре и другиятъ; свършва се работата. Разрѣши ли се въпросътъ? И казватъ за тѣхъ: е, на другия свѣтъ ще се примирятъ. Ще чакаме ние на онзи свѣтъ да се примиримъ! Лазаръ и богатиятъ можаха ли да се примирятъ? Извика богатиятъ: „Отче Авраме, помилвай ме! Проводѝ Лазаря да накваси езика ми съ вода, защото съмъ на мѫки въ този пламъкъ.“ И прѣдставете си, какъвъ гласовитъ е билъ този богатъ, че Аврамъ го чулъ отъ толкова далечно мѣсто! Нѣкои питатъ: умрѣлитѣ иматъ ли езици? Както виждате, този умрѣлиятъ има гласъ, значи ще има и езикъ. И гърло има, но той е въ огънь тамъ. Азъ взимамъ нѣщата тъй, както сѫ. Да не мислятъ нѣкои, че взимамъ нѣщо отъ себе си. Нѣкои казватъ: може да го изтълкуваме по другъ начинъ. И азъ мога да го изтълкувамъ по другъ начинъ, но казвамъ Истината тъй, както си е, не искамъ да я изнасилвамъ. Този богатиятъ казва: „Отче Авраме, изпрати Лазаря да ми накваси гърлото.“ — Лазаръ не може да ти благовѣствува по този начинъ „Моля ти се, отче, прати го въ бащиния ми домъ, защото имамъ петима братя, и на тѣхъ да засвидѣтелсвува, да не би да дойдатъ и тѣ на това мѫчително мѣсто“. — И тамъ не може да благовѣствува. Е, ако това не може, прати Синътъ да благовѣствува.“ Казва му Аврамъ: „Иматъ Мойсей и пророцитѣ, тѣхъ да слушатъ. “ А той рече: „Не, отче, Авраме, ако дойде нѣкой отъ мъртвитѣ при тѣхъ, тѣ ще се покаятъ.“ Пакъ му рече: „Ако не слушатъ Мойсея и пророцитѣ, не щатъ се увѣри, ако и нѣкой отъ мъртвитѣ възкръсне.“ „И отъ тогазъ царството Божие се благовѣствува. За кои? — Царството Божие се благовѣствува само за онѣзи любящи души, за които слънцето изгрѣва лѣтно врѣме. Царството Божие се благовѣствува за онѣзи души, които сѫ готови да приематъ слънчевата енергия. За кои се благовѣствува царството Божие? — Само за онѣзи пѫпки, които ще се разцъвтятъ, които ще се оплодотворятъ и ще дадатъ плодъ. Слънцето въ съзнателния животъ е само за онѣзи умнитѣ, добритѣ, любящитѣ, истинолюбивитѣ, мѫдритѣ хора. За тѣхъ е направенъ този свѣтъ. Сега, мнозина се спъватъ и казватъ: Христосъ прѣди 2000 години благовѣствуваше“. Христосъ въ врѣме и пространство не е благовѣствувалъ. Той казва: „Духътъ, когато дойде, Той ще ви припомни, Той ще ви научи Истината, Той ще освободи много хора.“ Когато двама души се събиратъ по Духъ, между тѣхъ има разбирателство, между тѣхъ има взаимно помагане. Когато азъ обичамъ нѣкого, азъ съмъ готовъ всѣкога да му направя една услуга. Тогава господарьтъ ще е готовъ да направи една услуга на слугата си. Той нѣма да хване звънеца: „дрнъ. . . Иване ела!“ Когато има любовь, той самъ може да си направи тази услуга, която слугата трѣбва да направи. Може ли въ свѣта безъ дрънкане? — Може, това е свѣтътъ на Любовьта. Въ този свѣтъ има по-хубавъ звънецъ. Когато има любовь, нѣма да чакамъ да дойде господарьтъ и тогава да направя, каквото трѣбва, но три дни по-рано ще свърша всичко. Ако ти слугувашъ по любовь, то и дрехитѣ, и хлѣбътъ, всичко ще бѫде направено на врѣме. Сега, нѣкои казватъ: какво стана съ моята жена, че откакъ ходи на бесѣдата на Учителя съвсѣмъ се напуснала. Жена си обвинява, а той е изправенъ! Ами ти като се жени, пита ли, това ребро твое ли е? Да не би да си взелъ реброто на другъ нѣкой мѫжъ? Какъ смѣешъ да взимашъ чуждо ребро! Ами, ако дойде онзи мѫжъ, чието е реброто? Всички жени и всички мѫже, които се изпращатъ отъ Божествения свѣтъ тукъ на земята, идватъ, не да правятъ каквото си искатъ, но да изпълнятъ волята Божия. Има законъ за това! И всички тия съврѣменни страдания, на които сме изложени, това е само едно възпитание, да дойдемъ до положение да приложимъ разумния животъ, да изпълнимъ волята Божия. А ние сега, като видимъ единъ добъръ човѣкъ, гледаме какъ да го използуваме. Онзи знаменитъ английски реформаторъ, Иоанъ Веслей, намислилъ да остане въ живота си нежененъ, както казватъ англичанитѣ, да си остане старъ ергенъ. Но най-послѣ рѣшилъ да се ожени, та дано му тръгне работата. Обаче, той се оженилъ за такава една англичанка, съ която ималъ изпитания прѣзъ цѣлия си животъ. Знаете ли каква била тази жена? Единъ день тя го хваща за коситѣ, понеже англичанитѣ нѣматъ брада, разхожда го изъ цѣлата стая и му казва: „Слушай, ти съ глупавитѣ си проповѣди нѣма да излизашъ, да събирашъ наоколо си женитѣ“. Той ѝ казва: „Не, нито една стѫпка нѣма да сторя отъ това, което съмъ намислилъ, нѣма да се откажа отъ Христа“. Три дни слѣдъ като се оженилъ, той казва: „Не струва човѣкъ да се жени“. Идва слѣдъ това при него единъ ученикъ и му казва: „Учителю, искамъ да се оженя, намѣрихъ една мома, отлична христианка“. — Да, тя съ Христа може да живѣе, но не и съ хората. Ние мислимъ, че онзи, който може да живѣе съ Бога, може да живѣе и съ хората. Ние съ Бога можемъ да живѣемъ, но не и съ хората. Трудно е да се живѣе съ хората, усилия се иска затова. Нѣкои питатъ, защо не може да се живѣе съ хората? — Защото между тѣхъ не е влѣзълъ още законътъ на Любовьта. Какъвъ е съзнателниятъ животъ на обществото? — Да се обичатъ хората, да не се ражда никаква умраза между тѣхъ, това азъ наричамъ съзнателенъ животъ на обществото. А ти казвашъ: азъ да се издигна, че ще имъ дамъ да ме разбератъ! Често слушамъ нѣкои българи, казватъ: азъ да стана министъръ, ще избѣся всички! Всичко хубаво, но нима свѣтътъ съ бѣсене се поправя? Това сѫ стари методи. Свѣтскитѣ хора иматъ право да се бѣсятъ, но умнитѣ хора, хората, които сѫ тръгнали по стѫпкитѣ на Христа, който проповѣдва Любовь, тия методи не сѫ за тѣхъ. На опитъ можемъ да докажемъ това. Нѣкой пѫть, религиознитѣ хора сѫ фарфарони, лесно е да кажатъ „можемъ“. Нѣщата могатъ да се направятъ, само когато знаемъ, какъ да ги направимъ. Трѣбва да се благовѣствува! Отъ кога да се благовѣствува? — Туй благовѣствуване е днесъ. Сега, вие може да разберете това нѣщо много криво. Днесъ е заради васъ. Когато тази пѫпка се разцъвти, то слънцето, като изгрѣе, изпраща своята свѣтлина върху нея, и тя я възприема. Този е деньтъ на пѫпката за благовѣствуване. Въ деня, когато разберете една велика Истина и поискате да я приложите въ живота си, този е деньтъ на вашето благовѣствуване. Отъ този день вие трѣбва да изпитате въ живота си едно доволство, да бѫдете доволни отъ себе си. Нека хората говорятъ каквото искатъ, ние трѣбва да сме доволни! Като мѣримъ нѣщата съ тѣзи Божествени мѣрки, трѣбва да знаемъ, че всѣка наша мисъль, всѣко наше чувство, всѣко наше дѣйствие е точно опрѣдѣлено. Днесъ се благовѣствува! Великата Любовь, която трѣбва да се приложи въ живота, има два момента. Любовьта, която започва първо съ обѣщания и радости, тя е обикновената любовь, човѣшката любовь. А любовьта, която започва първо съ голѣми страдания, тя е Божествената Любовь. Въ Божествената Любовь всѣкога се иска едно вѫтрѣшно самопожертвуване. Този законъ на самопожертвуване не можете да го приложите безъ туй съзнание на Любовьта. Иначе вие може да си наредите една програма, какъ ще живѣете съ мѫжа си, какъ ще постѫпвате, но не дѣйствувате ли съобразно закона на Любовьта, нищо нѣма да направите. Първо човѣкъ трѣбва да усили въ себе си това непрѣодолимо желание да се свърже вѫтрѣшно съ Бога. До тогава, докато не се свържемъ вѫтрѣшно съ Бога, докато не разрѣшимъ моралнитѣ проблеми на живота, ние съ ближнитѣ си не можемъ да живѣемъ въ хармония. Слѣдователно, щомъ разрѣшимъ този въпросъ, на който, именно, и Христосъ се облѣгалъ, ще разберемъ думитѣ Му: „Ако кажа, че не Го познавамъ и не върша волята Божия, азъ ще бѫда подобенъ на васъ, но азъ изпълнявамъ волята Божия“. Нашето съзнание трѣбва да бѫде будно, и при всички случаи трѣбва да знаемъ, че и ние вършимъ волята Божия. А какво говорятъ хората, това не трѣбва и да го подозираме. Похвалитѣ отъ външния свѣтъ - това сѫ една спънка. Знаете ли на какво можемъ да уподобимъ похвалитѣ? Често, когато растенията цъвтятъ, падатъ изобилни дъждове, които измиватъ тичинкитѣ и оплодяването не става. Този дъждъ не трѣбва да дойде въ врѣме на цъвтене, не трѣбва да дойде и въ врѣме на оплодяването, но — въ врѣмето, когато плодътъ зрѣе. Сѫщото е и когато ти намислишъ да направишъ едно добро. Дойдатъ около тебе, започватъ да те хвалятъ: „Много добъръ човѣкъ си!“ Тия похвали измиватъ всичко около тебе, нищо не ти оставятъ. Ти прѣдставлявашъ единъ незавършенъ животъ. Често, нѣкои братя и сестри, казватъ: мислите ли, че туй, което направихъ, е нѣщо хубаво? Не, не питай, този дъждъ ще измие твоя цвѣтъ! Не мислете, че нѣма да има слава. Единъ день, когато ти завържешъ, т. е. когато ти се прѣвърнешъ на единъ плодъ и отидешъ на небето, тамъ ще има похвали. Казва Писанието: „Не търсете слава на земята, но отъ Бога“. Не чакайте да ви посрещнатъ добрѣ на земята, но като отидете на небето, тамъ да ви посрещнатъ като Лазара. Лазаръ билъ посрещнатъ отъ ангелитѣ, тѣ го занесли горѣ и го прѣдали въ обятията на Аврама. Богатиятъ, като умрѣлъ, кой го занесълъ горѣ, кой го посрещна? — Никой. Нѣкои, като ме слушатъ, ще кажатъ: това сѫ бабини деветини! Да, тѣзи бабини деветини, вие ще ги видите. Азъ не искамъ да плаша хората. Азъ считамъ, че е позорно да плашимъ хората съ нѣща, които не сѫществуватъ. Азъ говоря за оплодяването на нѣщата, казвамъ ви една велика Истина. Тази велика Истина ще отвори сърцата на хората, да се оплодотворятъ. Не трѣбва само да твърдимъ тази Истина, но да се дойде до онази свѣтлина, която ще дѣйствува върху тази пѫпка, ще я разцъвти и оплодотвори. Често, срѣщашъ нѣкой стражарь или войникъ, тебе те е страхъ. Защо? — Защото въ най-малкото нѣщо може да те заподозрятъ. Нѣкой носи дълга коса, брада малко не разчесана, веднага тръгне стражарь подирѣ му, подозира го, че е анархистъ! Събератъ се нѣколко души нѣкѫдѣ. Трѣбва да има нѣкакъвъ заговоръ!— Подозиратъ ги. Защо ставатъ тия нѣща? Срещнешъ ли единъ стражарь, не трѣбва да те е страхъ. Има благородни стражари, има благородни лѣкари, има благородни военни, навсѣкѫдѣ има благородни хора, които изпълняватъ съзнателно своята длъжность. Онзи земледѣлецъ, който оре земята, защо него считатъ благороденъ, а стражарьтъ не? Стражарьтъ правилъ погрѣшки. Ами земледѣлецътъ не прави ли? Чудни сѫ хората, като казватъ, че на земледѣлеца занаятътъ билъ благороденъ, а този на стражара не билъ! Защо стражарьтъ да не е благороденъ? Ама той набилъ този-онзи. Ами че туй става навсѣкѫдѣ! И въ Америка, щомъ не се подчини нѣкой, биятъ го. Ами онзи земледѣлецъ, който оре съ ралото, на колко бубулечки отрѣзва главитѣ! Да, но туй, което той върши минава незабѣлѣзано. Господъ еднакво държи отговорни и земледѣлеца, и стражара. И единиятъ, и другиятъ вършатъ прѣстѫпления, само че на единия се виждатъ, на другия не се виждатъ. Този земледѣлецъ може да бѫде по-внимателенъ. Ако не внимава, може да отрѣже на 100 глистеи главитѣ, а ако внимава, ще отрѣже главитѣ само на десеть. А това е пакъ култура! „Отъ тогава се благовѣствува царството Божие.“ До тогава, докато не схванемъ, че Богъ е една необходимость, до тогава, докато не схванемъ Бога като Любовь, всички сегашни религии, които сѫществуватъ, цѣлиятъ сегашенъ строй на нѣщата, не могатъ да се измѣнятъ, не може да стане никакво подобрѣние. Ще бѫде смѣшно да строимъ една голѣма кѫща съ малки прозорци! Една малка кѫща съ малки прозорци е по-хигиенична, отколкото голѣма кѫща съ малки прозорци. Туй математически мога да ви го докажа. Ако вашата кѫща се увеличава, а прозорцитѣ ѝ оставатъ малки, тази кѫща ще бѫде по-нехигиенична отъ малка кѫща съ малки прозорци. Слѣдователно, човѣчеството като расте, трѣбва да внесе едно подобрѣние. Не казвамъ, че не внася. Внася се извѣстно подобрѣние, но насъ ни е страхъ да дѣйствуваме смѣло. Често, религиознитѣ хора казватъ, че ние не постѫпваме право. Кое е правото? Да се каже само, че туй или онуй не е право, то е много лесно, но трѣбва да се покаже какъ да постѫпваме въ даденъ случай! Виждашъ единъ богатъ човѣкъ, че изнасилва своя длъжникъ. Казвашъ: не постѫпва хубаво! Започвашъ да го молишъ: Господине, прости му! Той не прощава. Ти му казвашъ: защо си толкова неблагороденъ човѣкъ? Той не те слуша, не ти обръща никакво внимание. Ти се възмущавашъ, започвашъ да говоришъ за неговитѣ погрѣшки. Ти, който морализирашъ другитѣ хора, а твоята каса пращи отъ злато, защо не отворишъ касата си да платишъ неговия дългъ? То е лесно така! Ние, хората, виждаме, кое е правото, но оставяме другитѣ да го изпълняватъ. Не, не ако приложимъ единъ законъ, той се отнася еднакво за всички. Този великъ Божественъ законъ е билъ еднакъвъ прѣзъ всичкитѣ врѣмена. Въ миналото е билъ такъвъ, какъвто е сега и до скончанието на вѣка все ще се благовѣствува. Въ Любовьта нѣма нито промѣна, нито измѣна. Онзи, който те люби, който те обича, зло никога не може да ти направи. Той може да ти причини страдание, но то ще бѫде за твое добро. Нима онази майка, която обича своето дѣте, не му причинява страдания? Тури го въ коритото, започва да го мие, то вика, дига олелия до Бога. Слѣдъ това го обвие, затопли го, казва: „О, маминото!“ То погледне весело, казва: „Не мога да те разбера, каква си такава майка“. — Послѣ ще ме разберешъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, искаме всичко да ни е по угодата. Не може така. Нѣщата трѣбва да бѫдатъ благоразумни въ своя произходъ. И тъй, за сега, отъ всички ни се изисква Любовь къмъ Бога! Нѣкои казватъ какво трѣбва да правимъ сега? — Е, какво? Слугувайте на Бога! — Това го знаемъ. Знаете го! Че това е най-голѣмото изкуство! Нѣма по-голѣмо изкуство отъ това, да слугувашъ на Бога. „Ами че ти трѣбва да си свършилъ специално богословско училище, трѣбва да си талантливъ човѣкъ“. Не, не се изискватъ особени способности. Всѣки може да служи на Бога. Не се изисква да си свършилъ нѣкакво училище. Не мислете, че онѣзи, които сѫ свършили тия заведения, че тѣ иматъ нѣкаква тапия за служене на Бога. Единъ английски проповѣдникъ дипломиранъ отъ двѣ богословски училища, слѣдъ като проповѣдвалъ 20 години между дивацитѣ на островъ Цейлонъ, не могълъ да обърне нито единъ дивакъ къмъ христианството. Единъ день, взима той своитѣ дипломи, заравя ги въ земята и си казва: „Не съмъ много ученъ“. Този день събира той проповѣдници, свои приятели, и имъ казва: „Слушайте, приятели, 20 години проповѣдвахъ между дивацитѣ, но нищо не направихъ, не знаяхъ какъ да проповѣдвамъ. Ето въ какво седи Христовото учение: имамъ двѣ ризи, едната я давамъ — дава я на дивацитѣ. Имамъ двѣ дрехи — едната я давамъ. Ето, имамъ повече столове, заповѣдайте и тѣхъ“ — раздава имъ всичко. Тѣ задигатъ всичко, което имъ дава. „Има ли, Господи, още нѣщо, което мога да раздамъ? Чакай, имамъ малко спестени пари. И тѣхъ ще раздамъ“. Раздава ги, по толкова и толкова се падатъ на човѣкъ. Послѣ пакъ пита Господа: „Има ли още нѣщо, което не съмъ раздалъ?“ Раздава всичко и усѣща въ себе си единъ миръ. Казва си: сега съмъ доволенъ! Така приложилъ той Христовото учение. Нѣкои казватъ: като постѫпваме тъй, ще ни обератъ. Не, когато въ човѣшкото сърце се заражда тази Любовь, човѣкъ всичко дава и отъ нищо не се страхува. При туй послѣдното самоотричане, въ този човѣкъ се събужда Божественото, и той казва: „За въ бѫдеще ще зная, какъ трѣбва да проповѣдвамъ на тия диваци, какъ трѣбва да се живѣе споредъ Христовото учение. Цѣли 20 години проповѣдвахъ между тѣхъ, но нищо още не съмъ сторилъ.“ Прѣзъ това врѣме, у тия диваци се събужда човѣшкото, и тѣ казватъ: „Ние обрахме този човѣкъ“ — и започватъ да му връщатъ едно по едно взетитѣ нѣща. Въ сърцата на тия диваци се събужда чувството на любовъ. Докато пазимъ нѣщата съ насилие, хората съ насилие ще ни ги взематъ. Щомъ кажемъ, че искаме да живѣемъ по любовь, да пазимъ всичко съ любовь, и тѣ ще пазятъ всичко наше съ любовь. Туй благовѣстие всѣки единъ отъ васъ ще го провѣри. Когато вие искате да познаете волята Божия, слѣдъ като четете Евангелието, слѣдъ като четете Библията и всички учени хора, ще се вдълбочите въ себе си, ще отхвърлите всички онѣзи прѣпятствия, ще си благовѣствувате и ще кажете: Господи, заради Твоята Любовь азъ съмъ готовъ да извърша всичко, каквото иска сега Христосъ. Ако тази Любовь би дошла сега между васъ, какво можеше да има между млади и стари? А сега, старитѣ гледатъ да натиснатъ младитѣ, младитѣ пъкъ се възбуждатъ, като нѣкоя бомба и казватъ: „Ние не искаме тѣхната власть!“ Въ Любовьта власть нѣма. Въ Любовьта има нѣщо по-велико отъ властьта. Въ Любовьта ти треперишъ за онзи човѣкъ, когото обичашъ, ти прѣдвиждашъ всичко, отъ което той има нужда. Когато ти дойде въ кѫщи и стаичка ще му приготвишъ, и легло ще има, и храничка. Послѣдната си хапка ще раздѣлишъ съ него. Това е законътъ на Любовьта! Ще кажете: ние сме слушали тия работи. Има единъ законъ въ химията, той е слѣдующиятъ: „Всѣко нѣщо си има своята запалка. Барутътъ се запалва чрѣзъ огънь; динамитътъ се запалва сѫщо чрѣзъ огънь, гори като барутъ, но като му турите запалката, той експлодирва. Слѣдователно, има извѣстни сили вѫтрѣ въ човѣка, които си иматъ специални запалки. И Любовьта си има своя запалка. Тя може да се донесе отъ небето. Единъ ангелъ, не човѣкъ, ще я донесе. Богъ ще изпрати специално свой ангелъ да я донесе. И той, като драсне съ своята запалка, цѣлиятъ свѣтъ ще се запали. Слѣдователно, ще бѫдешъ смѣлъ и рѣшителенъ, нѣма да имашъ никакъвъ страхъ. Ще ти кажатъ: да те запалимъ. — Запали ме! Азъ намѣрихъ това, което търсихъ. Сега, вие ще кажете: е, ние ще чакаме когато дойде нашиятъ ангелъ. Ами, ако този ангелъ отъ 10 години хлопа на вашата врата, тогава? Ами, ако днесъ е послѣдниятъ день да хлопа на вашата врата? Ако днесъ е послѣдниятъ день на туй хлопане и се върне, като каже, че никой нѣма тамъ? Той казва: азъ всѣка година по 2—3 пѫти ходя да хлопамъ тамъ, и никой не живѣе въ тази кѫща. Азъ ви казвамъ: за нѣкои е послѣденъ день на хлопането, затуй отворете! Отворите ли, тази запалка на Божествената Любовь ще дойде. Тъй ще бѫде! Казва стихътъ: „Отъ тогазъ царството Божие се благовѣствува “. Като дойде тази запалка, тогава ще се благовѣствува, тогава ще видите, какво нѣщо е Богъ, какво нѣщо е ангелъ, какво нѣщо е светия, какво нѣщо сѫ хората, какво нѣщо е човѣшката душа, какво нѣщо е братство, сестринство. Вашата душа само тогава ще почувствува всичко това. Тази душа ще затрепти. Та, казвамъ: за нѣкои може да дойде вече тази запалка. Онѣзи, за които е дошла близо тази запалка, нека провѣрятъ, вѣрни ли сѫ моитѣ думи. Не казвамъ, че сѫ запалени, но нека провѣряватъ, а онѣзи, които не сѫ запалени, да ставатъ да се приготовляватъ и да се вслушватъ. Ще чуешъ три тихи удара и ще кажешъ: влѣзъ! „И отъ тогазъ се благовѣствува царството Божие“. Когато дойде тази вѫтрѣшна запалка, тогава ще дойде туй вѫтрѣшно просвѣтление на ума и сърцето. Тогава ще се яви възвишеното и благородното въ нашитѣ души. Тогава поетитѣ ще напишатъ най-хубавитѣ си работи; тогава музикантитѣ ще напишатъ най-хубавитѣ си произведения; тогава готвачката ще приготви най-хубавото си ядене, шивачката — най-хубавитѣ си дрехи. Кой каквото е, тогава ще направи най-хубавото. И тогава, кой какъ дойде, ще пита: какъвъ е този човѣкъ? Защо е такъвъ? — Защото запалката на тази велика Любовь е дошла, и това великото благовѣстие на този ангелъ се е докоснало до неговата душа. Бесѣда, държана на 17. II, 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Що е това? Що е това, което ни каза? Иоана 16:17. Всѣка една сила въ свѣта се познава по резултатитѣ ; всѣко едно дърво — по своя плодъ; всѣка една култура — по хората, които живѣятъ въ тази култура; всѣка една религия — по своитѣ богомолци. Лѣкаритѣ, свещеницитѣ, всички професии се познаватъ по нѣщо. Всички хора днесъ казватъ: ние трѣбва да имаме строго опрѣдѣлени възгледи за живота! Въ която църква и да влѣзете, ще кажатъ: трѣбва да бѫдемъ набожни! Но, ако попитате хората, що е набожность, какво ще отговорятъ? Лѣкаритѣ казватъ, че лѣкарьтъ трѣбва да бѫде добъръ. Въ какво седи добрината на единъ лѣкарь? — Добриятъ лѣкарь трѣбва да се моли да нѣма никакви болести въ свѣта. Щомъ се моли да има болести, той не е добъръ лѣкарь. Добриятъ адвокатъ трѣбва да се моли да нѣма дѣла, да не се каратъ хората, да не спорятъ помежду си. Питамъ: ами тогава гдѣ ще остане адвокатството? Прѣдставете си сега вие единъ свѣтъ, дѣто хората нито умиратъ, нито се раждатъ, нито остарѣватъ. Ние казваме, че човѣкъ трѣбва да се роди, трѣбва да расте, да порасне, да умре, и за туй, като наближи краятъ, започва да мисли кой ще го зарови, какъ ще го заровятъ, кѫдѣ ще го заровятъ, съ какви дрехи ще го облѣкатъ, гдѣ ще му бѫде гробътъ, какъвъ надписъ ще има и т. н. Нѣкакво голѣмо величие е той! Е, казватъ, тукъ нѣкакъвъ великанъ поетъ умрѣлъ! Азъ не вѣрвамъ въ поети, които умиратъ. Тукъ казватъ, лежи заровенъ еди-кой си почтенъ човѣкъ, глава на църквата билъ. Азъ не вѣрвамъ въ глава на църквата, който умрѣлъ. Тукъ лежи единъ виденъ лѣкарь, който помагалъ на хората. Помагалъ на хората, но и той умрѣлъ. И послѣ го величаятъ! Казвамъ: не вѣрвамъ въ лѣкари, които умиратъ. Тукъ лежи покойникъ, еди-какъвъ си писатель, цѣли томове написалъ. Цѣли томове написалъ, но и той умрѣлъ. Азъ не вѣрвамъ въ такъвъ писатель. И слѣдователно, всички наши величия, всички наши величини, въ които вѣрваме, сѫ все на гробищата и отъ тѣхъ чакаме вдъхновение! Ще идемъ на гробищата и ще питаме: какво ще ни кажете вие, какъ трѣбва да се живѣе? Единъ отъ израилскитѣ царе, царь Саулъ, слѣдъ като обърка работитѣ си, слѣдъ като изгуби своята сила, отчужди се отъ Бога. Слѣдъ като се отказа отъ Бога, нападнаха го филистимцитѣ. Той бѣше издалъ единъ законъ, че който се занимава съ духове да бѫде убитъ. Обаче, той самъ нарушава своя законъ. Прѣоблича се въ дрехитѣ на гробаритѣ, за да не бѫде познатъ, и извиква една врачка, която имала съобщения съ духоветѣ. Казва ѝ: „Моля ти се, да питашъ нѣкой умрѣлъ, каква сѫдба ме чака, какво ще ме постигне“. Врачката му казва: „Ти искашъ да ме туришъ въ изкушение. Нали знаешъ, че има законъ въ държавата, споредъ който всѣки, който се занимава съ туй учение, главата му пада“. — Не се бой, азъ съмъ онзи, който е издалъ закона. „Е, щомъ си ти, който издавашъ законитѣ, ще извикамъ Самуила“. И какво му казва Самуилъ? — Защо ми досаждашъ, защо ме безпокоишъ и карашъ да излизамъ? „Намирамъ се въ едно тѣсно мѣсто, не мога да разрѣша единъ важенъ въпросъ. Какво ще стане съ мене?“ Казва му Самуилъ: „Ако Господъ те оставя и не ти отговаря, утрѣ и ти ще дойдешъ при мене“. И дѣйствително, всички хора говорятъ все за умрѣлитѣ. Е, знаете ли, моятъ дѣдо какъвъ ученъ човѣкъ бѣше, колко уменъ бѣше, пъкъ какво здраве имаше той, но умрѣ. Пъкъ имахъ другъ единъ дѣдо, той бѣше свещеникъ, какъ хубаво знаеше да пѣе — отлично пѣние бѣше неговото! Отличенъ човѣкъ бѣше той, бѣденъ, но и той умрѣ. Дойде слѣдъ него онзи младиятъ, който казва: е, едно врѣме имахъ азъ една женица, жена и половина бѣше тя, красива, умна, отъ знатенъ родъ, но умрѣ, прѣчупи ми тя сърцето! Счупено му било сърцето! Той не говори истината. Съврѣменнитѣ хора не сѫ се научили да говорятъ Истината. Това не е упрѣкъ. Знаете онази басня за стария ракъ, дѣто синътъ излѣзълъ единъ пѫть прѣдъ него да върви, а баща му като го гледалъ какъ криво върви, му рекълъ: „Слушай, синко, направо ще вървишъ!“ — Татко, излѣзъ прѣдъ мене, че ми покажи какъ се върви направо! Синътъ ходи тъй, както бащата — нищо повече. Този, стариятъ, ракъ до сега не е знаялъ, какъ върви. Всички вие имате извѣстни възгледи. Погрѣшката не е въ това, че вие се различавате въ вашитѣ възгледи, но вие мислите, запримѣръ, че сте завършили своето развитие; мислите, че туй, което сега знаете, нѣма да се измѣни, че туй, което сте постигнали, то е само, другъ животъ нѣма. Не, ако вземемъ ние нѣщата тъй, както сѫ, ще видимъ, че въ природата има редъ сѫщества, на степени сѫ тѣ, споредъ тѣхното съзнание, и всички иматъ различни схващания за живота. Че ние още не сме проучили растителното царство, животинското царство! Ние не сме проучили още законитѣ, които рѫководятъ тѣхния животъ; ние не познаваме още животнитѣ, не знаемъ какви пертурбации ставатъ съ тѣхъ, какви сѫ тѣхнитѣ души, какви сѫ тѣхнитѣ отношения, какво е тѣхното съзнание, какъ се разговарятъ — всичко това е тайна за насъ. Ние казваме: тукъ има единъ волъ, но за насъ този волъ е скритъ. Слѣдъ като го впрегнемъ въ колата да ни свърши работата, ние се качимъ горѣ въ кѫщата си, а него пратимъ долу въ дама. И ако сравнимъ господаря, който лежи въ туй чисто легло, и неговиятъ слуга, който е извършилъ работата, каква грамадна разлика има въ тѣхния животъ, въ тѣхната обстановка! Съврѣменнитѣ хора се нуждаятъ отъ единъ новъ моралъ. Самиятъ животъ го налага. Сегашниятъ животъ е нашъ. Има извѣстни нишки, които проникватъ отъ този животъ вѫтрѣ въ насъ. Напримѣръ, ако запитате всички: искатъ ли да бѫдатъ честни, ще ви отговорятъ, че всички искатъ да бѫдатъ честни. Но въ какво седи честностьта на единъ човѣкъ? Тази честность днесъ е толкова ограничена! Не, ние сме честни само спрѣмо онѣзи, съ които имаме отношения, спрѣмо които имаме взимания и давания. Спрѣмо едни сме честни, спрѣмо други сме нечестни. Въ какво седи моралътъ? Дойде единъ приятель, когото обичамъ, азъ съмъ търговецъ, мораленъ съмъ спрѣмо него, ще му дамъ отъ най-хубавото масло. Въ този случай съмъ мораленъ, честенъ съмъ. Но, ако дойде нѣкой, който не ми е приятель, когото не обичамъ, азъ нѣма да му дамъ отъ онова хубаво масло. Друго масло имамъ за него. Ако запиташъ този търговецъ, защо не дава на всички отъ хубавото масло, той ще каже въ себе си: отъ хубавото масло давамъ на моитѣ приятели, а отъ това — на всички останали. Такъвъ е моралътъ не само на търговцитѣ, такъвъ е моралътъ и на религиознитѣ хора. Въ едно общество, въ една религиозна община, членоветѣ на тази община, каквито и да сѫ тѣ, помежду си иматъ едни отношения, а съ външнитѣ хора иматъ други отношения. Всички говоримъ за Бога, че имаме единъ Богъ, че Той дошълъ на земята, че билъ разпнатъ и т. н. Теоритически туй учение е много добро, отлично е. Днесъ има милиони хора, които говорятъ, проповѣдватъ Христовото учение. И хубаво правятъ. Отлично е! Питатъ нѣкои: защо Христовото учение, като се проповѣдва 2000 години на земята, не е указало никакво влияние на свѣта?— Указало е извѣстно влияние, не че съвсѣмъ не е указало, но Христовото учение на земята не е дало още тия резултати, които се очакватъ. Защо? — Има си философски причини, дълбоки причини има за това. Не мислете, че Богъ сега мисли въ двѣ години да поправи свѣта. Не, правилно трѣбва да разсѫждаваме. Божествениятъ свѣтъ е абсолютно оправенъ, но нашиятъ свѣтъ, свѣтътъ, въ който ние живѣемъ, не е оправенъ. Слѣдователно, този свѣтъ ние трѣбва да оправимъ. Понеже ние сами не искаме да го оправимъ, а чакаме Господъ да слѣзе и да го оправи, Господъ казва: „Азъ ще ви накарамъ вие сами да го оправите.“ Ще бѫде смѣшно, онзи земледѣлецъ да дойде и да чака Господъ да му оправи търговскитѣ работи или да дойде да му разоре нивитѣ. Не, братко, ще вземешъ ралото и мотиката, ще копаешъ, ще разорешъ, ще посѣешъ нивата, и слѣдъ като посѣешъ, ще кажешъ: Господи, азъ свършихъ моята работа, а Ти сега ще благоволишъ да пуснешъ малко дъждъ и свѣтлина, да поръсишъ, да благословишъ моя трудъ. Тогава Господъ ще каже: „Понеже ти свърши своята работа, азъ ще те послушамъ, ще изпратя своето благословение, ще ти изпратя малко дъждецъ.“ Сега, вие не прилагате този законъ, но всѣки отъ васъ мисли, че като него другъ нѣма. Нѣкой казва, че ималъ много низко, много долно мнѣние за себе си. Не съмъ срѣщалъ до сега човѣкъ, който да има много низко мнѣние за себе си. Това е не само за хората, но и за животнитѣ. Срещна нѣкое куче, вирнало си опашката, върви, старъ чорбаджия е то, само го бутни. То казва: „Знаешъ ли кой съмъ? Вижъ какви зѫби имамъ, като те стисна, ще покажа, че имамъ зѫби, че мога да се защищавамъ.“ Ние казваме: е, куче е то. Да, куче е то, ами ние? За насъ е още по-лошо. Ако днесъ ние поставимъ онѣзи вѣзни, съ които прѣтегляме отношенията между хората въ живота, вижте най-първо какви сѫ отношенията на синоветѣ къмъ бащитѣ, и на бащитѣ къмъ синоветѣ. Питамъ единъ баща, който има синъ: този синъ защо ти е? — Е, казва, Господъ ми го даде, та на стари години да ме гледа. Питамъ сина: този баща защо ти е? — Е, казва, Господъ ми го даде, че да ме подкрѣпва да свърша. Е, като свършишъ? — Като свърша, баща ми ще замине, азъ ще остана на неговото мѣсто. И бащата иска да остави сина си на своето мѣсто. Тази идея крие въ себе си друга, която носи разкапване. Отъ единия край на живота до другия ние всаждаме безвѣрие, ние се уповаваме единъ на другъ. Да се върна къмъ стиха, който казва: „Що е това, което ни каза?“ Обикновенитѣ работи всѣки може да ги разбере, но тия обикновенитѣ работи нѣма да оправятъ свѣта. Обикновена работа е да запалишъ една малка свѣщица. Обикновена работа е да запалишъ единъ малъкъ огънь. Питамъ: ако ти окачишъ въ пространството една малка свѣщь, ще освѣтли ли цѣлия свѣтъ? — Нѣма да го освѣтли. Ако запалишъ единъ малъкъ огънь, ще стопли ли цѣлия свѣтъ? Не, нѣма да го стопли. Слѣдователно, когато дойдемъ до Божественитѣ работи, ние трѣбва да боравимъ съ онѣзи голѣмитѣ величини. Ти трѣбва да запалишъ въ себе си най-голѣмата свѣтлина. Ти трѣбва да запалишъ въ себе си най-голѣмата лампа, най-голѣмия огънь. Кой е този огънь? — Който гори и не изгаря. И сега, азъ класифицирамъ хората на праведни и грѣшни. Мнозина казватъ, че само грѣшнитѣ ще горятъ. Не, и праведнитѣ, и грѣшнитѣ ще горятъ — на общо основание ще горятъ. Нѣкои ни проповѣдватъ, че пъкълътъ билъ създаденъ само за грѣшнитѣ хора, а не и за праведнитѣ. Не, не, и еднитѣ, и другитѣ ще горятъ. Праведнитѣ ще горятъ, ще се стопятъ и ще се прѣчистятъ, а грѣшнитѣ ще горятъ, ще изгорятъ и на сгурия ще станатъ. И праведниятъ, и грѣшникътъ еднакво ще страдатъ, само че праведниятъ ще знае защо страда, а грѣшникътъ нѣма да знае защо страда. И единиятъ, и другиятъ ще умратъ. Ние взимаме думата „смърть, умиране“ като едно прѣходно състояние. Да умрешъ, това значи да се лишишъ отъ благата, които имашъ на земята. Смъртьта, това подразбира въ даденъ моментъ, да се ограничишъ. Споредъ това разбиране, „смъртьта“ прѣдставя единъ прѣходенъ периодъ. За да придобиешъ духовния животъ, трѣбва да се откажешъ отъ земния животъ. Ще кажете: какъ да се откажа отъ земния животъ? Земниятъ животъ, това е едно велико благо, това е самиятъ законъ вѫтрѣ въ природата. Онази малка буба, която трѣбва да се развие въ пеперуда, нима не напуща всички блага на това си състояние, нима не напуща своя пръвъ животъ? — Напуща го. Тя се развива въ пеперуда, иначе нѣма да се промѣни. Казвашъ: какъ да се откажа отъ земния животъ? — Ако се откажешъ прѣждеврѣменно, ще умрешъ, но ако се откажешъ на врѣме, ще се подигнешъ, ще придобиешъ крилца, ще добиешъ вѣчния животъ. Нѣкои казватъ: защо трѣбва да се занимаваме съ глупави работи? За насъ е важно да уредимъ земния си животъ. Питамъ: отъ хиляди години насамъ, всички държави не уреждаха ли земния си животъ? Египтянитѣ не уреждаха ли земния си животъ? Тѣ имаха една висока култура. Какво знание имаха египтянитѣ! Вавилонянитѣ и асирийцитѣ не уреждаха ли своитѣ земни работи? — Уреждаха ги. Римлянитѣ не уреждаха ли своитѣ земни работи? — Уреждаха ги, и много добрѣ ги уреждаха. Всички съврѣменни държави все уреждатъ работитѣ си, но все остава нѣщо, което не е уредено. На общо основание сега и ние уреждаме живота си. Заблуждение е това, дѣто ние мислимъ, че като се уреди държавата, ще се уредятъ и нашитѣ отношения. Тази държава е уредена. Въ свѣта сѫществува само една държава. Това е фактъ! Цѣлиятъ козмосъ е една Божествена държава, която е тъй хубаво устроена! Тамъ всички разумни сѫщества живѣятъ споредъ законитѣ на Божествения свѣтъ. Въ духовния свѣтъ нѣма никакви прѣстѫпления, тамъ нѣма никакви затвори, тамъ нѣма и никакви стражари. Въ духовния свѣтъ, най-долната служба, която може да заеме единъ воененъ, не е, както тука, стражарь, но офицеръ. Всѣки единъ такъвъ стражарь е свършилъ 4—5 факултета и е запознатъ съ дълбоки работи. Като дойде единъ стражарь отъ невидимия свѣтъ, тукъ на земята, тукашнитѣ философи не могатъ да обърнатъ и най-малкото му пръстче на рѣката. А тука казватъ: за стражарь бива и простъ човѣкъ. Защо? Че това не е простъ занаятъ! Мислятъ, че стражарьтъ ще носи единъ камшикъ и ще се налага. Не е тъй. Онзи, който става стражарь, трѣбва да е много уменъ. Като хване единъ разбойникъ, да му каже: „Братко, този занаятъ, по който си тръгналъ, не е добъръ“. Той може да го научи, може да му посочи доброто, безъ да го налага. Слѣдователно, за най-важната длъжность ние сме турили най-проститѣ хора. Казватъ: е, стражарь е той! Не, тя е почетна служба. Азъ взимамъ другъ единъ фактъ. Съврѣменнитѣ христиани, съврѣменнитѣ служители на църквата казватъ: ние сме служители на църквата. Добрѣ. Питамъ: единъ университетъ нали си има служители? — Има. Кои сѫ тѣ? — Разсилнитѣ. Тия разсилни държатъ ключоветѣ на университета. Но, когато единъ студентъ постѫпва въ университета, съ кого урежда работитѣ си, съ разсилнитѣ или съ професора? — Разбира се, че съ професора. И сега, свещеницитѣ казватъ: ние сме служителитѣ, ние сме членоветѣ на църквата. Оставете това, вие за насъ сте разсилнитѣ. Членоветѣ на църквата, това сѫ светиитѣ, пророцитѣ, ние съ тѣхъ ще се разправяме. На васъ благодаримъ, вие нѣма да ни показвате пѫтя. Вие ще ни пуснете да влѣземъ тукъ, но ние нѣма да излѣземъ отъ сѫщата врата. „Какъ, нѣма да излѣзете отъ сѫщата врата!“ Чудни сте вие! Сега насъ ни възразяватъ. Но, азъ казвамъ: когато тръгнемъ за Парижъ, ние си взимаме единъ билетъ отъ чиновницитѣ тамъ, по гишетата, разсилни азъ ги наричамъ. Даде ти билетъ и те пита: ти отъ тукъ ще се върнешъ ли? — Нѣма. Че какъ тъй! Азъ си взема билетъ за Парижъ, пѫтувамъ, обикалямъ, и когато се върна, този разсиленъ може да го нѣма на гишето. Всички ние трѣбва да съзнаемъ своето положение, да съзнаемъ кой кѫдѣ е туренъ и какво е неговото звание. Щомъ азъ прѣвиша своята власть, щомъ прѣвиша званието, което имамъ, щомъ прѣвиша съ силата, която имамъ, моето уволнение идва. Строго е това уволнение, безпощадно е! Цѣлата земя днесъ е покрита все съ кости на разсилни, не съ праведници, не съ светии. Гробницитѣ днесъ сѫ пълни съ коститѣ на тѣзи разсилни, съ коститѣ на тѣзи, които на сѫ изпълнили своята длъжность. Сега всѣки трѣбва да се запита: азъ разсиленъ ли съмъ вѫтрѣ въ нѣкой университетъ, или съмъ професоръ въ университета? Казватъ тъй: „Що е това, което ни каза?“ И тъй, въ свѣта непрѣменно трѣбва да сѫществува единъ вѫтрѣшенъ моралъ, който да бѫде еднакъвъ за всички. Човѣкъ трѣбва да бѫде чистосърдеченъ спрѣмо всички хора. Ние имаме отношения не само тука на земята, имаме отношения и слѣдъ гроба. Между коренитѣ и между клонищата сѫществуватъ отношения. Единъ день ние ще се срещнемъ горѣ, прѣдъ лицето на ангелитѣ, и прѣдъ лицето на Бога. Цѣлиятъ нашъ сегашенъ животъ, всички наши досегашни сѫществувания ще изпѫкнатъ, и всички различия, които сега се явяватъ, ще изчезнатъ. Вие казвате: азъ съмъ това. Не, всички различия помежду ви ще изчезнатъ. Като дойдемъ прѣдъ лицето на Бога, прѣдъ насъ ще изпѫкнатъ онѣзи синовни отношения. Всѣки христианинъ трѣбва да работи върху себе си, трѣбва да съзнае, че е дѣте на Бога, а щомъ е дѣте на Бога, като Него трѣбва да живѣе! Щомъ казвамъ, че съмъ дѣте на Бога, то какъ проявява Богъ своя животъ? — Нѣма сѫщество по-благородно, по-свято, по-чисто, по-разумно, по-силно, по-мощно отъ Бога! Отъ кѫдѣ произтичатъ сега тия различия у насъ? Причината на човѣшкото падане, причината на грѣховетѣ се обуславя отъ едно много малко прѣстѫпление. Запримѣръ, забѣлѣжете слѣдующия фактъ: учительтъ извиква единъ ученикъ въ класъ, но ако ученикътъ изведнъжъ се сепне, веднага става едно потъмняване въ съзнанието му, и не може да си каже урока. Учительтъ помага на ученика, това-онова, но като види че не може да отговори, казва му: „Седни си!“ Тъй че, ако единъ ученикъ, който е билъ на небето, при всичкото свое щастие и блаженство, му се даде заповѣдь да слѣзе на земята, да помага на човѣчеството, и той се сепне, въ това си сепване той пропада. И слѣдъ туй, въ всичкитѣ си сѫществувания той ще води единъ пороченъ животъ. Така, нѣкой отъ васъ, тъкмо наредилъ работата си, оженилъ се, дѣца си има, само да си живѣе. Дойде обаче, изведнъжъ една заповѣдь да отиде горѣ на небето. Щомъ се даде една такава заповѣдь да отиде въ духовния свѣтъ, става едно сепване въ него и въ това състояние той отива на небето. Дойде ли една заповѣдъ да слѣзе на земята, веднага идва една радость. Питамъ: колко христиани има, които, като ги повика Господъ, да се зарадватъ? Туй сѫ наблюдения, които трѣбва да правите. Да оставимъ на страна външния свѣтъ! Вие се занимавате съ външния свѣтъ, като че той самъ ще се уреди. Има други сили, които уреждатъ този свѣтъ. Той се управлява отъ други закони. За оправяне работитѣ на този свѣтъ има народно събрание, дѣто се събиратъ 300—400—500 най-умни хора. Тѣ уреждатъ работитѣ на държавата. Тѣ се грижатъ за уреждане на обществения строй. Църквата какво трѣбва да урежда? — Тя трѣбва да урежда своитѣ работи. Питамъ: онзи, който служи на църквата, подчинява ли се на тази горна Камара, на която глава е Христосъ? Онова, което е казалъ Христосъ прѣди 2000 години тя изпълнява ли го? Не е достатъчно само да кажемъ, че не е изпълнено. Може да го изпълнимъ! Най-голѣмото заблуждение е тамъ, дѣто нѣкои мислятъ, че Христосъ е на небето, седи тамъ и чака да дойде второто пришествие, за да дойде да сѫди хората на земята. Христосъ никога не е напущалъ земята. Казва се въ Писанието: „Даде ми се всѣка власть и на небето, и на земята, идете да проповѣдвате!“ Значи, ако му е дадена всѣка власть и на небето, и на земята, той е свързанъ съ земята. Въ другъ стихъ пъкъ се казва, че Христосъ седи отдѣсно на Отца и чака деня на второто пришествие, за да дойде и сѫди хората. Какъ ще примирите това противорѣчие въ тѣзи два стиха? — Всѣки е свободенъ да вѣрва въ каквото иска. Казва се въ стиха: „Що е това, което ни каза?“ Въ живота се явяватъ слѣднитѣ двѣ положения: ако извадите рибата отъ водата и почнете да я галите, вашето галене ще ѝ помогне ли? Любовь ли е това? Ако тази риба е въ вашия шадраванъ, единствената любовъ, която може да проявите къмъ нея е, като промѣняте често водата ѝ. Само така ще изразите вашата любовь. Ако я извадите отъ водата, тя ще умре. Ако пъкъ вземете една птичка и я турите въ водата, какво ще бѫде нейното положение? — Тя ще умре. Въздухътъ е смърть за рибитѣ, водата — смърть за птицитѣ. Това сѫ двѣтѣ положения, въ които ние се намираме. Много религиозни хора искатъ да бѫдатъ богати, но богатството за тѣхъ е смърть. Единъ религиозенъ човѣкъ да стане богатъ, значи да умре — нищо повече! И обратниятъ законъ е вѣренъ. Има извѣстни хора, които, ако осиромашеятъ, ще умратъ. Ще кажете: Господъ е наредилъ така. Богатството и сиромашията трѣбва да ги разбирате въ тѣхното вѫтрѣшно естество. Богатството, това сѫ условия, при които човѣшката душа трѣбва да се прояви. Тя трѣбва да се прояви въ онзи благороденъ избликъ, да изпраща отвѫтрѣ своитѣ блага навсѣкѫдѣ, като единъ изворъ. Въ сиромашията човѣкъ трѣбва да научи едни отъ най-добритѣ качества: смирението и трудолюбието. Само сиромахътъ може да бѫде трудолюбивъ и смиренъ човѣкъ. Какъ ще примирите всички тѣзи противорѣчия, които изказалъ Христосъ? Запримѣръ, Той е казалъ: „Ако дѣсната ти рѫка те съблазни, отсѣчи я! Ако окото ти те съблазни, извади го!“ Ако изтълкувате тѣзи Христови думи буквално, какво ще излѣзе? Не, за да разбираме Христовото учение, трѣбва дълбоко, вѫтрѣшно схващане — по Духъ. Туй различие, което сега сѫществува между религиознитѣ хора, кой го създаде, Христосъ ли? — Не, Христосъ е поставилъ три положения. Той казва: „Да възлюбишъ Господа Бога твоето съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката си сила; да възлюбишъ ближния си, като себе си; да възлюбишъ и врага си“. Да възлюбишъ врага си, това е едно отъ най-тежкитѣ учения, които хората трѣбва да учатъ. Да възлюбишъ Бога, това е най-лесното. Да любишъ ближния си, това е по-трудно. Да любишъ врага си, и въ своя врагъ да не виждашъ никакво зло, това е най-трудното учение. Абсолютно чистъ животъ е да не обръщашъ никакво внимание нито на доброто у човѣка, нито на злото. Защото, ако виждашъ неговата добродѣтель, ти ще я пожелаешъ, а всѣко нѣщо, което пожелаешъ, то е едно прѣстѫпление. Ако виждашъ неговото зло, ти ще го сѫдишъ, а това е другъ грѣхъ, друго прѣстѫпление. Да не виждашъ нито доброто у човѣка, нито злото — това е правото учение! Радвай се на онова Божествено проявление, което виждашъ въ себе си. Ние казваме: този човѣкъ е много добъръ, онзи човѣкъ е много лошъ. Коя е нормата, съ която човѣкъ, може да опрѣдѣли, въ даденъ случай, дали единъ човѣкъ е добъръ или лошъ? Били ли сте въ това Божествено училище, да гледате на нѣщата тъй, както Богъ гледа? Азъ мога да ви приведа много примѣри, отъ които се вижда, че Богъ мисли по-другояче отъ насъ. Туй, Христовото учение, е приготовление за великата Любовь на хората. Въ туй учение има извѣстни изопачения. Ние мислимъ, че ако се приложи Христовото учение, ще се спре еволюцията на хората по земята. Нѣкои казватъ: за да изпълнимъ волята Божия, трѣбва да раздадемъ имането си. Не е въпросътъ въ раздаването, въпросътъ е въ употрѣблението на онѣзи блага, които човѣкъ има. Ти не можешъ да раздавашъ онова, което Богъ ти е далъ. Ами нали Христосъ казва: „Даромъ сте взели, даромъ ще дадете“. Да, което си взелъ даромъ, даромъ ще го раздадешъ, но какви сѫ вашитѣ изисквания? — Вие искате всички богати хора да бѫдатъ щедри. Защо? Вие изисквате това нѣщо не отъ морално гледище, но понеже страдате, сиромаси сте, казвате: богатитѣ трѣбва да раздадатъ имането си. Богатиятъ човѣкъ отъ своя страна казва: „Трѣбва да има редъ и порядъкъ въ свѣта“. Защо? — Защото той е разбогатѣлъ, та иска да запази своето богатство. Тия причини не сѫ морални. Това, което ни заставя да искаме редъ и порядъкъ, не е отъ любовь къмъ реда и порядъка. Ето, и за нашето събрание хората отвънъ казватъ: „Защо този човѣкъ е събралъ тия хора, защо ги развращава? Тѣ вече не сѫ българи, тѣ не могатъ да бѫдатъ полезни за своето отечество“. Питамъ: кога българитѣ сѫ били полезни за своето отечество? Кога българитѣ сѫ били тъй силни, както римлянитѣ или тъй силни, както днешнитѣ англичани? Коя е причината, че не сѫ били тъй силни? Въпросътъ не е да бѫдемъ силни, но ние трѣбва да бѫдемъ умни. Като англичанитѣ не можемъ да бѫдемъ силни, но като тѣхъ можемъ да бѫдемъ умни. Като англичанитѣ не можемъ да имаме снаряжения, нито флота, но можемъ да бѫдемъ тъй честни като тѣхъ. Можемъ да бѫдемъ още справедливи и добри. И тъй, всѣки българинъ може да бѫде честенъ, справедливъ, уменъ и добъръ. Кога? — Още сега. Има нѣща, които още сега може да се приложатъ. Туй, което сега може да се приложи, то е реалното. Ние казваме: е, за бѫдеще! И всички ние живѣемъ съ мисъльта за своето бѫдеще. Послѣ, ние живѣемъ само съ своята история. Въ училищата се прѣподава българска история. Та, кои сѫ похвалнитѣ чърти на българската история? Азъ се чудя, нѣкой пѫть, като казватъ, че трѣбва да прѣподаваме българска история! Извадете, кое е онова похвалното за българския народъ? Това е не само за българския народъ, но и за всички народи. Отъ историята на всѣки народъ трѣбва да се извади онова възвишеното, благородното, и него да учимъ. Не трѣбва да се осѫждаме, да казваме, че българитѣ сѫ лоши, но трѣбва да теглимъ съ онѣзи вѣзни, съ които невидимиятъ свѣтъ ни прѣтегля. Добриятъ човѣкъ си е всѣкога добъръ, и лошиятъ човѣкъ си е всѣкога лошъ. Ще кажете: ето едно противорѣчие! Азъ казвамъ: доброто, то е моментално, т. е. въ момента, въ който правя добро, добъръ човѣкъ съмъ. И погрѣшката, която правя, и тя е за момента. Единъ човѣкъ може да направи или зло, или добро. Въ дадения случай, когато правя доброто, въ всичката своя сѫщина азъ съмъ добъръ; въ дадения моментъ, когато правя зло, азъ съмъ лошъ въ всичката си сѫщина. Подъ думата „лошъ“ разбирамъ лошъ въ своето проявление. Човѣкъ тукъ на земята се оцапва, опетнява се. Нима мислите, че когато човѣкъ ходи натукъ-натамъ и замисля да отмъсти нѣкому, та не се опетнява? Има единъ законъ: добриятъ човѣкъ е всѣкога добъръ, и нищо въ свѣта не може да го опетни. И Божествената свѣтлина никога не може да се загаси. Тя се загасява сама по себе си. Ако остане само човѣшкото, то отъ само себе си ще се запали, ще изгори и ще рухне. Ако е Божественъ огънь, пазете се, този пожаръ всѣкога ще гори. И тъй, всички хора ще горятъ. Запалени ще бѫдатъ и праведници, и грѣшници. Тъй ще е за въ бѫдеще. Ще горятъ! Казва Писанието: „Свѣтътъ чрѣзъ огънъ ще се поправи.“ И защо е туй безпокойствие, което е обхванало днесъ хората? Нѣкои искатъ да турятъ причинитѣ за злото въ свѣта на едно или на друго мѣсто, но причинитѣ се криятъ нѣкѫдѣ дълбоко. Нѣкои казватъ, че причинитѣ сѫ въ православната църква. И тамъ не сѫ. — Въ католическата църква. И тамъ не сѫ. — Въ протестанската църква. И тамъ не сѫ. Злото може да се прояви и въ православната, и въ католическата, и въ протестанската църкви, но не е тамъ. Несъгласие има между самитѣ хора. Злото не се крие даже и въ самитѣ хора. Ние хората само проявяваме злото. По сѫщество ние нито зли можемъ да бѫдемъ, нито добри. Злото и доброто сѫ вънъ отъ насъ. Единственото нѣщо, което е най-възвишено, което опрѣдѣля човѣка като човѣкъ, то е само Любовьта. И Мѫдростьта не е още. Любовьта е турила вече първия си коренъ. Тя е въ човѣшкото сърце и въ човѣшката душа. Единственото най-реално нѣщо, това е Любовьта. И сега, хората колятъ, бѣсятъ, а искатъ да бѫдатъ добри, искатъ да бѫдатъ умни. Започнете съ Божествената Любовь, и тази Любовъ ще привлѣче всички възвишени добродѣтели, тя ще отвори свѣта прѣдъ Бога. Тя има ключоветѣ на всички тайни вѫтрѣ въ живота. Да ви приведа единъ примѣръ отъ съврѣменния животъ. Той не е изъ българския животъ, а изъ живота на западнитѣ народи. Нѣкой си виденъ английски лѣкарь, на име Амзелъ, ималъ единствена дъщеря, на която майката се поминала още въ младини. Той посвѣтява цѣлия си животъ за дъщеря си, дава ѝ отлично образование и възпитание. Между 70-80 годишната си възрасть той започва вече да слабѣе и очаквалъ сега дъщеря му да посвѣти живота си заради него. Обаче, дъщеря му се влюбва въ единъ графъ, и графътъ ѝ казва така: „Азъ искамъ да напуснешъ баща си и да дойдешъ съ мене“. Извѣстно врѣме тя се бори вѫтрѣ въ себе си, но послѣ рѣшава да напусне баща си и изчезва. Очаква я той день, два, три, идва най-послѣ единъ господинъ и му казва: „Дъщеря ти замина съ еди-кой си графъ“. — Какъ, дъщеря ми, за която съмъ посвѣтилъ цѣлия си животъ, да скрие всичко това отъ мене и да не ми каже нито една дума! И започватъ ония сълзи да текатъ. Питамъ защо дъщерята напусна баща си? Това морално ли е? Може ли слѣдъ това тя да се надѣва да живѣе съ своя възлюбенъ единъ животъ съ благословение? — Никога! Дъщеря, която при такива условия напуща баща си, тя не може да има никакво благословение. Тя редъ поколѣния ще има проклятието на сѫдбата. Мислите ли, че онзи възлюбенъ графъ, който отнема дъщерята отъ бащата при такива условия, е благороденъ? — Не е благороденъ. Казвамъ: мислите ли, че ако единъ човѣкъ ви отдѣли отъ Бога, отъ вашия Баща, и вие отидете въ свѣта да благувате съ него, та ще имате Неговото благословение? Не, редъ поколѣния ще имате страдания, ще носите нещастията съ себе си. Ще кажете: нѣма моралъ! Не, въ никакъвъ случай нѣма да жертвувашъ висшитѣ интереси на своята душа за благото на този свѣтъ! „Ако ти дадатъ всички блага на този свѣтъ, и ти пожертвувашъ интереситѣ на душата си за тѣхъ, ти си единъ пигмей“, казва Христосъ. Сега, ние питаме: има ли Господъ въ свѣта? Онази богатата дъщеря казва: „Да не ме е раждала майка ми, да не ме е раждалъ баща ми!“ Даже много синове и дъщери казватъ: е, майка ми и баща ми сѫ имали разположение единъ къмъ другъ, влюбили се, родили ме, това не ме задължава да имамъ разположение къмъ тѣхъ и да ги гледамъ! Това е сегашниятъ моралъ, обикновениятъ моралъ на хората. Питамъ: при тѣзи условия, при тѣзи схващания, какъвъ моралъ може да имате, какъ можете да живѣете? Моралъ може да има само при възвишената Любовь. Въ сегашния моралъ нѣма никакви закони. Законитѣ трѣбва да бѫдатъ написани въ душата. Законъ може да има само при възвишената Любовь. И онзи стражарь, който е свършилъ четири факултета, ще може да изпълни великиятъ законъ на Любовьта. Мнозина ще кажатъ: Това учение е неприложимо въ свѣта. Защо е неприложимо? — Умъ трѣбва! Ако свържете единъ вълкъ съ вѫже, той лесно разрѣшава въпроса: прѣгризва вѫжето, освобождава се и си заминава. Ако свържете коня, той ще каже: „Е, такава е волята Божия, такава е сѫдбата ми“ — и ще си умре гладенъ. Кой е правъ? — Вълкътъ е правъ. Ама лошъ билъ! Хубавъ е методътъ му, прѣгризва вѫжето и се освобождава. Той е свободенъ. И коньтъ трѣбва да се научи отъ вълка да прѣгризва вѫжето, макаръ че господарьтъ му го вързалъ. Има нѣкои коне, които се сѣщатъ да прѣгризватъ вѫжето си, но това го правятъ по други съображения. Понеже вѫжето е направено отъ конопъ, коньтъ си казва: „Може да има малко храница тукъ,“ и затова го дъвче, дъвче, докато прѣяде вѫжето. Послѣ, като прѣяде вѫжето, вижда се свободенъ, и си казва: „Я, та то могло значи да се освободя!“ Що е това, което ни каза? Нѣкой пѫть съврѣменнитѣ хора ме сѫдятъ, казватъ: „Онзи, тамъ, заблуждава хората!“ Доведете при мене единъ човѣкъ отъ цѣлия свѣтъ, който да не заблуждава своитѣ ближни! Искамъ да видя кои сѫ качествата на онзи, който не заблуждава. Азъ искамъ да бѫдемъ справедливи, искрени, да знаемъ кой не е заблуденъ. Не, трѣбва да знаемъ, че има единъ Богъ надъ насъ, който не е само вънъ. Той е и вѫтрѣ въ насъ, и вънъ отъ насъ. Той регулира цѣлия ни животъ. И не само Той е надъ насъ, но ние сме заобиколени отъ множество други разумни сѫщества, които упражняватъ влияние върху насъ. Тогава ние попадаме подъ друго едно заблуждение. Въ една кѫща се навъдили паяци и почнали да пращатъ помежду си депутация, какъ да раздѣлятъ кѫщата, че да не прѣпятствуватъ на мухитѣ да влизатъ въ паяжината имъ. Заели всички кюшета. Обаче, идва единъ день слугинята на кѫщата и съ една метла разваля всичкитѣ паяжини. И ние, като паяцитѣ, наредимъ си законитѣ: тъй и тъй ще бѫде, но, дойде единъ день слугинята съ метлата и казва: „Хайде навънъ!“ И тогава всички казватъ, той умря, Господъ да го прости! Не, приятелю, ти си влѣзалъ въ една чужда кѫща. Тази кѫща не е твоя, на нѣкой другъ е. Тя не е наредена заради тебе, да ловишъ мухитѣ. Иди вънъ, тамъ на нѣкое дърво си направи кѫща, иначе ще дойде слугинята съ метлата. Тя е, която разполага. А господарьтъ, даже и не дига рѫката си, той счита за унижение да се разправя съ паяцитѣ въ своята кѫща. Той казва: „Стоянке, ела съ метлата!“ И ние, умнитѣ хора, които сме свършили университетъ, не сме научили този основенъ законъ, че не сме ние, които рѣшаваме въпроситѣ, а казваме на синоветѣ си и на дъщеритѣ си: ти така ще направишъ, иначе ще направишъ. Защо грѣшатъ майкитѣ? Една майка, която е родила синъ и дъщеря, трѣбва на двѣ нѣща да ги научи — да каже на дъщеря си: „Дъще, азъ се оженихъ за баща ти заради тебе, но ти ще любишъ Бога, нѣма да жертвувашъ живота си за никого другиго, освѣнъ за Бога. Ако не искашъ да постѫпишъ тъй, азъ нѣмамъ нищо общо съ тебе“. Послѣ, ще извика сина си и ще му каже: „Синко, азъ те родихъ, но ти нѣма да бѫдешъ вагабонтъ да се продавашъ. Трѣбва да обичашъ Бога!“ А сега, какъ постѫпватъ? Израсне дъщерята, и майката казва: „Ха, да те нагласимъ добрѣ, да можешъ да се харесашъ, че да те наредимъ добрѣ въ живота!“ И започватъ да канятъ момцитѣ. Дойде единъ, майката казва: „Азъ не харесвамъ този“. Като че тя ще се жени! Момата казва: „Азъ пъкъ искамъ него“. Бащата иска другъ. И най-послѣ, момъкътъ казва: „Тѣ не ме искатъ, но и азъ тѣхъ не искамъ“. Слѣдъ туй майката урежда работата съ сина си. Той дига шумъ, тази иска, онази не иска. Единъ день и снахата казва: „Баща ти, майка ти не ме искаха, но сега пъкъ и азъ не ги искамъ!“ И тъй, уредиха работитѣ. Въ всѣка една кѫща днесъ тъй се уреждатъ работитѣ. И послѣ, хората питатъ: „Защо Господъ е наредилъ така?“ — Е, сѫдба, тъй рѣшилъ Господъ! Не е сѫдба това. Ти трѣбва да се научишъ, като носишъ туй дѣте въ утробата си, да му кажешъ: „На Бога ще служишъ!“ А сега служимъ на кого? — Служимъ на църквата, на държавата, а на когото трѣбва да служимъ, не служимъ. Азъ казвамъ: най-първо трѣбва да служимъ на Бога на Любовьта! Той трѣбва да бѫде нашъ идеалъ. И тогава, като се срещнемъ, ние ще се познаваме. Като срещна единъ стражарь, ще му кажа: братко, ти си свършилъ четири факултета, ти имашъ моитѣ уважения, отлична е твоята служба! А сега, кого търсимъ, на кого служимъ? — На България. Българитѣ, макаръ, че минаватъ за културенъ народъ, не зная, дали иматъ единъ министъръ, който да е свършилъ четири факултета. „Що е това, което ни каза?“ Туй учение и слѣдъ хиляди години ще бѫде пакъ сѫщото. Важниятъ въпросъ въ вашия животъ сега ще се разрѣши. Какъ? — Като приложите Христовото учение. Ти може да си търговецъ, но и да напуснешъ търговията си, работитѣ ти пакъ нѣма да се уредятъ. Ти може да си земледѣлецъ, но и да напуснешъ земледѣлието, работитѣ ти пакъ нѣма да се уредятъ. Ти може да си. стражарь, но и да напуснешъ стражарството, работитѣ ти пакъ нѣма да се уредятъ. Ти може да си какъвто и да е по професия, но и да напуснешъ тази си работа, работитѣ ти пакъ нѣма да се уредятъ. Хората сѫ били и свещеници, и проповѣдници, и професори, и майки, и бащи, но поправили ли сѫ свѣта? — Не сѫ го поправили. Майка и баща, това сѫ високи длъжности! Има само единъ ъ роля на бащи. Има само една Майка въ свѣта, а ние играемъ роля на майки. И за сега, Баща е само Мѫдростьта, Майка е само Любовьта. А тѣхниятъ единственъ, първороденъ синъ, това е Истината. Тъй седи въпросътъ. А ние, простосмъртнитѣ, на земята трѣбва да намѣримъ този Баща. И колко трудъ се изисква! Цѣлиятъ си животъ трѣбва да посветимъ, за да намѣримъ нашия Баща на Мѫдростьта. Христосъ прѣди 2000 години ясно говорѣше: „Понеже не повѣрваха нито въ Мене, нито въ Отца ми, Който ме е проводилъ, ще дойде Духътъ вѫтрѣ въ свѣта, и отъ моитѣ ще вземе“. Отъ кого ще вземе? — Отъ Бащата на Мѫдростьта. Синътъ ще вземе отъ Бащата на Мѫдростьта. Синътъ винаги взима отъ майката и бащата. Ние се стремимъ къмъ Истината, а Истината е Синътъ. Истината е Синътъ, смисълътъ. Истината показва какви трѣбва да бѫдатъ отношенията ни единъ къмъ другъ. Питамъ: гдѣ сѫ онѣзи любовни отношения между хората? Нѣкой пѫть ме питатъ, защо не отида да проповѣдвамъ въ православната църква? Е, хубаво, ако влѣза въ църквата, ще кажатъ: той мисли а вземе нашитѣ овци, да ги смути, да ги заблуждава. Казвамъ ви: азъ съмъ толкова благороденъ, не искамъ да взема вашитѣ овци отъ църквата да ги смущавамъ, да ги заблуждавамъ, тѣ си иматъ редъ и порядъкъ. Азъ не събирамъ вашитѣ здрави хора отъ църквата. Азъ събирамъ болнитѣ хора отвънъ, тѣхъ взимамъ. Ако нѣкоя ваша здрава овца е дошла при мене, елате и си я вземете! Азъ имамъ други схващания, други понятия за човѣка, за човѣшката душа. Човѣшката душа е нѣщо Божествено. Какъ можешъ да вземешъ брата си, да го подчинишъ, да го заробишъ? Азъ гледамъ на всѣки човѣкъ като на свободенъ. Той може да мисли тъй, както и азъ мисля. да чувствува тъй, както и азъ чувствувамъ. Той може да дѣйствува тъй, както и азъ дѣйствувамъ. И въ всѣко едно отношение той има право на тѣзи блага. Наруша ли най-малко туй правило, този основенъ законъ, веднага Божието лице ще потъмнѣе, а тогава и моето лице ще потъмнѣе. Нѣкои запитватъ: „Какво мисли този човѣкъ?“ — Въ даденъ моментъ човѣкъ може да мисли двѣ нѣща: или добро, или зло. Важниятъ въпросъ, обаче, не е този, кой какъ мисли. Важниятъ въпросъ е: поставихте ли Христа на Неговото мѣсто? Азъ не съмъ ви казвалъ мене да поставите на Христовото мѣсто. Христосъ не е нѣщо, което може да се поставя отвънъ, а Христосъ е единъ принципъ! Поставете Христа вѫтрѣ въ вашитѣ сърца! Нека свещеницитѣ, нека църквата първо поставятъ Христа на Неговото мѣсто, че тогава да разрѣшаватъ другитѣ въпроси! Въ живота си ние трѣбва да имаме една мѣрка, съ която да мѣримъ нѣщата, да ги познаваме. Какъ ще познаете, дали азъ ви любя, или не ви любя? Азъ се чудя, когато нѣкой казва: азъ вече въ Учителя не вѣрвамъ. Ами че азъ имамъ ли нужда да вѣрвашъ въ мене? Единственото нѣщо, на което азъ разчитамъ, то е вѣрата, която азъ имамъ. Че ти не вѣрвашъ въ мене, то е за твоя смѣтка. Ти не трѣбва да вѣрвашъ въ мене, ти трѣбва да вѣрвашъ въ този Духъ, въ това Божествено единство, ти трѣбва да вѣрвашъ въ Бога. Тази вѣра трѣбва да бѫде жива, а Божествената Любовь трѣбва да засегне човѣшкото сърце. Ако ти не вѣрвашъ въ Бога, какъ ще вѣрвашъ въ мене? Ако ти не обичашъ Бога, какъ ще обичашъ мене? Да обичашъ мене, да обичашъ ближнитѣ си, това е вториятъ законъ. Ако твоитѣ отношения сѫ прави къмъ Бога, ще бѫдатъ прави и къмъ мене. Ако твоитѣ отношения сѫ прави къмъ Бога, ще изпълнишъ най-трудния законъ, ще бѫдешъ правъ и къмъ твоитѣ врагове. Какъ ставатъ хората врагове? Двама братя враждуватъ помежду си. Кое ги прави да враждуватъ? Враждата се дължи на имането, което бащата е оставилъ. „Що е това, което ни каза?“ Въ какво седи истинскиятъ моралъ? Истинскиятъ моралъ въ свѣта седи въ слѣдующето: да желаешъ да имашъ само това, което Богъ е опрѣдѣлилъ за тебе. Ако азъ, като христианинъ, стана търговецъ, ще направя дюкяна си на такова мѣсто, щото да не уврѣди нито на единъ наоколо. Ще избера такова мѣсто за дюкяна си, че по възможность най-малко мющерии да влизатъ въ него. Ще държа статистика, кой дюкянъ, измежду 200—300, ще има най-малко мющерии, и него ще избера. Почнатъ ли да влизатъ много мющерии, Божествениятъ законъ е вече нарушенъ. Ако се женишъ и изберешъ най-красивата жена, ти не постѫпвашъ по закона. Ти не се женишъ за нея, защото я обичашъ, а за красотата ѝ. Това не е моралъ! Ти ще изберешъ не най-красивата, но най-скромната. Хората въ свѣта не се женятъ както трѣбва. Ако имашъ 100 моми за изборъ, ти ще изберешъ най-скромната, а не най-красивата. Ти си прѣдъ Бога, и твоята женидба прѣдъ Бога е благословена, приета е горѣ на небето. Изберешъ ли най-скромната, най-незавидната, отъ небето казватъ: въ този човѣкъ има моралъ! Ако ти влѣзешъ въ нѣкоя църква, азъ взимамъ църквата въ друго значение, и изберешъ най-видната църква, ти прѣстѫпвашъ закона. Не, ти трѣбва да изберешъ най-скромната църква, дѣто има най-малко хора. Нѣкои казватъ: защо не отивашъ въ църквата свети Кралъ? Ако отида въ свети Кралъ, всичкото ми величие ще изчезне, ще се опетня. Това не е защото хората сѫ лоши, но азъ трѣбва да избера най-малката църква, въ която да има само двама богомолци, и азъ да бѫда трети измежду тѣхъ. Че това е моралъ! Да влѣзешъ въ свети Кралъ, та да обърнешъ внимание на свѣта съ своето влизане, това право ли е? Че да не съмъ нѣкой плугъ, та да обръщамъ хората! Обръщатъ се ниви, но човѣкъ да обърне човѣка къмъ Бога, това обръщане е двусмислено. Вижъ, едно нѣщо, на което мога да науча хората, което имамъ, то е да запаля свѣщьта имъ. Гледамъ, нѣкой носи свѣщьта си, има книга, нѣма кибритъ. Драсна кибритъ, запаля свѣщьта му, отиде вече. Е, питамъ: ако азъ съ своя кибритъ запаля свѣщьта нѣкому, какво прѣстѫпление има въ това? Той ще чете книгата, и ще вижда пѫтя си нощно врѣме. Казватъ за нѣкого: ама той не мисли, както трѣбва! Чудни сѫ хората! Какво отъ това, ако единъ вълкъ не мисли, както ти искашъ? Ако единъ вълкъ стане овца, той не може да мисли като вълцитѣ, но докато е вълкъ, ще мисли като тѣхъ. Оплаквали се единъ день мишкитѣ: „Дойде между насъ една котка, бѣше много мършава, а сега ходи така угоеничка. Много отъ нашитѣ мишки станаха нейни слуги. Дойде, хване една мишка, и тя ѝ стане слуга. И отъ както ние ѝ станахме слуги, тя се подигна.“ Колко мишки има, които слугуватъ на една котка? — Това сѫ философски заблуждения вѫтрѣ въ свѣта! Мишката не може да бѫде слуга на котката. Нѣкой казва: „Стани ортакъ съ дявола, докато минешъ моста.“ Е, приятелю, мислишъ ли, че дяволътъ е толкова серсеминъ? Чудна работа! Той насрѣдъ пѫтя ще те бутне. Знаешъ ли на какво мяза твоето положение? Нѣкои искатъ да надхитрятъ дявола. Знаете ли онзи примѣръ съ магарето, което служило дълго врѣме на господаря си. Единъ день то минавало прѣзъ една рѣка. Натоварено било съ соль и по невнимание се подхлъзнало, паднало въ водата, и сольта се стопила. Подигнало се, усѣща, че товарътъ му олекналъ. Казва си: „Отлична работа! Научихъ туй изкуство, какъ да си облекчавамъ товара. Като дойда до водата, ще клѣкна, и товарътъ ще се намали.“ Втори пѫть господарьтъ натоварва магарето съ вълна. Минава прѣзъ рѣката, клѣква въ водата, иска да се дигне, не може, товарътъ станалъ много тежъкъ. Е, приятелю, единъ пѫть дяволътъ ще те натовари съ соль, другъ пѫть съ вълна. Уменъ човѣкъ е онзи, който има само единъ възвишенъ моралъ и може да го приложи въ всичкитѣ отношения въ живота си. Такъвъ моралъ може още сега да се приложи. Мѫжътъ може да го приложи; жената може да го приложи; синътъ може да го приложи; дъщерята може да го приложи; стражарьтъ може да го приложи; сѫдията може да го приложи. Какво ни прѣчи да приложимъ този законъ на Любовьта? Нима онѣзи сѫдии, които сѫдятъ свѣта сѫ много справедливи? — Обръщатъ законитѣ. Сѫдията има възможность да обърне закона. Нима мислите, че азъ, ако съмъ подсѫдимъ, и дамъ на сѫдията 1000 английски лири, той нѣма да рѣши дѣлото въ моя полза? Той ще каже: „Този човѣкъ е благороденъ, неговото прѣгрѣшение не е толкова голѣмо, и така ще смекчи моитѣ прѣгрѣшения. И днесъ паритѣ смекчаватъ всѣко прѣстѫпление. Но има единъ законъ, който не смекчава. Той еднакво дѣйствува и спрѣмо богати, и спрѣмо бѣдни. Този законъ е абсолютно справедливъ. Слѣдователно, има една Правда надъ насъ, на която можемъ да разчитаме. Когато Христосъ е дошълъ на земята, Той е говорилъ много работи, които не сѫ писани. И ако ние речемъ днесъ да учимъ хората на всичко това, което е училъ Христосъ, ще кажатъ че това е заблуждение. Питамъ: кое не е заблуждение? Когато оженваме една мома за единъ момъкъ, това не е ли заблуждение? Вие имъ казвате: „Ще се ожените, ще бѫдете щастливи“. Хубаво, щастливи ставатъ ли? — Не. Тѣ ще народятъ синове и дъщери, но като не разбиратъ закона, ще народятъ идиоти, прѣстѫпници. Една мома, като се жени, трѣбва да разбира закона, да се жени по закона на Любовьта. Отиватъ ли сватове прѣдъ нея, убѣждаватъ ли я, прѣдъ мене въпроса е прѣдрѣшенъ. Онази мома, която ще се жени, тя трѣбва да познава своя възлюбенъ, да прочете надписа му, и нищо по-вече. Остане ли други да те женятъ, въпросътъ е свършенъ. И тогава, религиознитѣ хора казватъ: трѣбва да се женимъ! Азъ казвамъ: по Бога ще вършите всичко, и свѣтътъ ще се оправи. Тогава отношенията между мѫже и жени ще бѫдатъ прави. Азъ наричамъ жена тази, която, като има единъ мѫжъ, да се не съблазни въ него никога, да не му изневѣри никога. Азъ наричамъ мѫжъ онзи, който никога не изневѣрва на жена си. Като ме слушате, казвате: тъй, тъй е. Да, но като е тъй, сега не може, отначало трѣбва да започнете. Трѣбва да турите Любовьта като основа и да приемете тази великата свѣтлина на Божествената Мѫдрость. Силата на една жена седи въ това, като срещне единъ мѫжъ, да го подигне, а не да го понижи. Една жена понижава ли единъ мѫжъ, зная какъвъ е нейниятъ характеръ. А всѣка жена, която, като срещне единъ мѫжъ и тури въ него единъ благороденъ импулсъ, зная каква е тя. Всѣки мѫжъ, който, като срещне една жена, тури въ нея единъ благороденъ потикъ, този мѫжъ е добъръ. У насъ има грѣхове наслѣдени отъ миналото. Ние трѣбва да се освободимъ отъ тѣзи грѣхове, и можемъ, да се освободимъ. „Що е това, което ни каза?“ Това, което Христосъ е казалъ, е слѣдното: единственото нѣщо, което може да разрѣши всички спорове, единствената сила, която разрѣшава всички индивидуални, сѣмейни, обществени въпроси, въпроситѣ на човѣчеството, това е само тази Любовь, въ която има абсолютенъ моралъ. Сега хората говорятъ заради мене лошо. Да, това азъ даже не трѣбва да го правя въпросъ. Азъ не трѣбва да считамъ за обида това нѣщо. Когато азъ седя като единъ фаръ и показвамъ пѫтя на всички хора, по сухо или по море, моята длъжность е да освѣтлявамъ пѫтя на хората. Азъ трѣбва да бѫда толкова благороденъ, че да я изпълня, и нека се сипятъ върху мене хули. Нека се сипятъ, защо не? Похвалитѣ и хулитѣ иматъ едно и сѫщо значение. Единъ човѣкъ, който може да те похвали, той може и да те укори, да ти каже най-горчивитѣ думи. Има нѣщо по-високо отъ похвалитѣ и по-високо отъ укоритѣ. Това азъ наричамъ законъ на Любовьта. Азъ зная защо ме хвалятъ и защо ме укоряватъ. Въпросътъ заради менъ е рѣшенъ. Ако нѣкои хора ме укоряватъ, казвамъ: възможно е съ моитѣ идеи, съ моето учение да нарушавамъ интереситѣ на тѣзи хора. Иматъ право. Ако нѣкои ме хвалятъ, тѣ сѫ видѣли нѣкое добро отъ мене. И еднитѣ, и другитѣ иматъ нѣкакъвъ интересъ. Азъ бихъ желалъ да намѣря хора незаинтересувани. Ако 10 души ви похвлятъ, други 10 ще ви укорятъ. Има единъ законъ, въ който нѣма нито похвали, нито укори. Тамъ можешъ да бѫдешъ самъ. Но, понеже хората не искатъ да бѫдатъ сами, искатъ да бѫдатъ двама, тѣ напущатъ този законъ и затова се явяватъ всички страдания. Ето защо трѣбва да бѫдемъ доблестни, да изнесемъ безъ страхъ всички страдания. Не се плашете отъ дявола, не се плашете отъ бѣднотията, не се плашете отъ болеститѣ, отъ страданията, отъ това-онова, приемате Любовьта, нека тя царува въ вашитѣ сърца! Нека има страхъ отвънъ — любовь отвѫтрѣ, тъмнина отвънъ - свѣтлина отвѫтрѣ! Нека има свѣтлина въ ума и топлина въ сърцето, за да имаме сила да вършимъ волята Божия! Можемъ ли да вършимъ волята Божия? — Можемъ. Всѣки може да върши доброто въ онази микроскопическа форма. Всѣки може да люби, а всички вие искате да любите. И сега казваме: тъй казалъ Христосъ, тъй направилъ Христосъ. Христосъ казва тъй: „Стани тази вечерь и напусни кѫщата си!“ Какъ, да напусна кѫщата си! Разболява се жената, спъне се. Тя се бори, бори: какво ще каже мѫжътъ, какво ще кажатъ хората? Каже ли така, свършва се въпросътъ. Дойде Христосъ, казва на дъщерята и на сина: „Напуснете дома си!“ Ами какво ще кажатъ майка ми, баща ми? — Свърши се въпросътъ. Е, какво казва майката? — Слушай дъще, ти не трѣбва да бѫдешъ толкова глупава, ти ще трѣбва да се оженишъ за онзи графъ. Той е богатъ, има кѫщи, ти ще живѣешъ като графиня“. Христосъ казва: „Слушай, тукъ има единъ много бѣденъ овчарь, за него ще се оженишъ“. Майката казва: „Ти луда ли си?“ Щомъ се поколебаешъ, въпросътъ се свършва. Христосъ казва: „За този овчарь ще се оженишъ, той е бѣденъ, но много добъръ“. Мнѣнието на Христа и мнѣнието на майката се различаватъ. Христосъ казва: Ако питашъ мене, за бѣдния овчарь ще се оженишъ“. Дойдатъ братята и сестритѣ ѝ и казватъ: “Ти си била много глупава!“ Разказватъ: а, тя нашата сестра, не е съ ума си. Съ ума си ли не е? Ами, ако още тази вечерь Господъ изтегли душитѣ ви, и отидете на небето, какъ мислите, въ вашитѣ стаички ще има ли нѣщо скрито? Тамъ ще се разрѣшава този въпросъ, да се ожените или не, а не тукъ на земята. Не се разрѣшаватъ тукъ нѣщата, но горѣ, горѣ. Ако нѣкой иска да знае, какъ се разрѣшава въпросътъ, казвамъ: нека отидемъ на небето! Още 2000 години да говоримъ тука на земята, нѣма да се разберемъ. Казвамъ: елате да отидемъ на едно мѣсто, и тамъ ще разберемъ ти кой си, и азъ кой съмъ. Нѣкои искатъ да знаятъ кой съмъ. — Елате съ мене да отидемъ горѣ, и тамъ ще разберете кой съмъ. А, за горѣ не е дошло още врѣмето! — Дошло е врѣмето за горѣ. Казва Христосъ: „Когато синъ Человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра въ хората?“ Азъ бихъ желалъ, всички свещеници да говорятъ на стадото си за Христа, за Христовата любовь, но да говорятъ искрено! А тъй, както постѫпватъ, азъ не съмъ отговоренъ за постѫпкитѣ имъ. И нека се яви въ тѣхъ едно искрено желание да живѣятъ за Любовьта Божия, да вършатъ волята Божия. Това желание е въ състояние да изглади всичкитѣ имъ грѣхове за въ бѫдеще, но ако туй желание не дойде, всичкитѣ имъ грѣхове ще останатъ на сѫщото мѣсто. На малкия изворъ азъ желая много вода, за да се очисти тази вода. На бѣдния човѣкъ азъ желая да стане богатъ. Богатъ въ какво? — Такова богатство, което да внесе Любовьта. Ще кажете: а, тази любовь! Любовьта, това е най-хубавото състояние, което човѣкъ може да има тукъ на земята. И когато тази Любовь дойде, тогава човѣкъ става смѣлъ и рѣшителенъ, може да върши всичко, както трѣбва. Той не прави изборъ въ нѣщата. Той може да върши всичко, може да услужи на всички. И ако единъ день тази Любовь влѣзе въ насъ, и ако Господъ влѣе другъ животъ въ насъ, ето каква ще бѫде тази Любовь. Когато ме срещне нѣкой и ме запита, ти праведенъ ли си, азъ ще му кажа, че тукъ не мога да му доказвамъ това нѣщо. „Ами ти праведенъ ли си?“ — Е, азъ принадлежа на нашата църква, праведенъ съмъ. „Хубаво, ти вѣрвашъ ли въ Христа?“ — Вѣрвамъ. Добрѣ, да отидемъ тогава въ Рилската пустиня, тамъ дѣто има мечки“. Ако тази мечка и двамата ни оплюе, тогава и двамата не струваме. Ако тази мечка обърне гърбъ и почне да бѣга, пакъ нищо не струваме, но ако тази мечка дойде срѣщу насъ, и ние я погладимъ, а тя ни се усмихне, ето кѫдѣ е учението, ето кѫдѣ е Любовьта. Които искатъ, нека дойдатъ съ мене да отидемъ въ Рилската пустиня, да срещнемъ мечката, и въпросътъ е свършенъ. Нѣкои искатъ да знаятъ, какво мисля да говоря. Нека почакатъ, до като избера мечката. Тя ще бѫде най-малко 10 — 15 — 20 годишна, и като се зададе, да бѫдемъ спокойни, да видимъ Бога въ очитѣ на тази мечка. Като я срещнемъ, ако има Любовь въ сърцата ни, тя ще ни каже: „Познавамъ ви“. Тъй, ще се поразговоримъ малко съ нея. Тя ще каже: „Дано цѣлиятъ свѣтъ се измѣни така, че кожитѣ ни отиватъ. Наистина, ние сме лоши, и отъ насъ всички треперятъ, но и ние се криемъ отъ хората въ голѣми дупки. И ние треперемъ отъ тѣхъ“. Сега, всички искатъ да разрѣшаватъ нѣщата тъй лесно. Не, Господъ иска да влѣзе въ сърцата ни, и ще влѣзе. Може да влѣзе! „Що е това, което ни каза?“ Христосъ казва: „Ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ, и вие прѣбѫдвате въ мене, каквото просите въ мое име, ще ви бѫде“. Бесѣда, държана на 24. II. 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Родени изново Истина, истина ти казвамъ: „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види царството Божие“. Иоана 3:3. Въ природата сѫществува единъ езикъ, азъ го наричамъ „живиятъ езикъ на Битието“, или живиятъ езикъ на нѣщата. Този езикъ има особена граматика: глаголитѣ му иматъ особенъ строежъ; сѫществителнитѣ, прилагателнитѣ, причастията, съюзитѣ му не слѣдватъ сѫщитѣ закони, каквито сѫ законитѣ на обикновената рѣчь. По своята звучность този езикъ е единъ отъ най-красивитѣ. Той е писменъ езикъ, но не се пише на книги, защото книгитѣ въ природата сѫ живи. Христосъ взима думи отъ този езикъ и казва: „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види царството Божие“. Въ този стихъ не се казва да влѣзе въ царството Божие, но да го види. Всички вие имате най-обикновени понятия за виждането. Искате да видите нѣкой царь или нѣкой вашъ приятель, но кои сѫ условията да виждате? Първото условие: трѣбва да имате очи, трѣбва да имате способность да виждате. Съ виждането заедно се подразбира вашето съзнание да бѫде будно, да имате разбирания върху нѣщата. Човѣкъ и безъ да разбира може да вижда. „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види царството Божие“. Ако Христосъ бѣше въ наше врѣме, бихте Го запитали да обясни този стихъ, както и тогазъ, на врѣмето си Го запита Никодимъ. Той тогава го обяснявалъ, но понеже отъ това врѣме сѫ се изминали 2000 години, то сега този стихъ остава само като единъ малъкъ пасажъ отъ този живъ езикъ на природата. Но въ този малъкъ пасажъ има дълбокъ смисълъ, той отъ врѣме още е изпитанъ. Азъ съмъ ви привеждалъ и пакъ ще ви приведа онзи разказъ, дѣто нѣкой си, слѣдъ като изучавалъ Библията и Евангелието дълги години и не могълъ да намѣри основата на това учение, разсърдилъ се единъ день и си казалъ: „Толкова хора сѫ писали въ Него, Исаия тъй казалъ, Иеремия тъй казалъ, Аврамъ тъй казалъ, пророцитѣ, апостолитѣ тъй казали, но нищо не имъ разбирамъ“ — хвърля книгата въ огъня и я изгаря. Цѣлата книга изгорѣла, но останало отъ нея едно малко парченце. Взелъ го, прочита на него: „Богъ е Любовь“. Той разбралъ туй малко сѣменце и си казалъ: „Значи, Богъ е Любовь. Тъй щото, всички тѣзи пророци, апостоли сѫ писали, защото Богъ е Любовь. И ако съврѣменниятъ свѣтъ сѫществува, сѫществува по причина на това, че Богъ е Любовь. Ако Богъ не бѣше Любовь, ние не бихме сѫществували, т. е. не бихме имали условия да се развиваме, да пишемъ, да учимъ, да водимъ всички тия спорове, които сега сѫществуватъ“. Така разсѫждавалъ той. Сега, нѣкои хора се занимаватъ съ голѣми спорове, но голѣмитѣ спорове сѫ направени отъ малки спорове. Чудни сѫ хората, когато искатъ да унищожатъ голѣмитѣ, дебелитѣ вѫжета, съ които бѣсятъ хората. Тѣзи вѫжета не сѫ виновни. Тѣ сѫ направени отъ хиляди, хиляди нишки, които сѫ заплетени наедно. Слѣдователно, съ заплитането на тия множество нишки може да се обѣси всѣки човѣкъ, а отъ тия малки паяжини никакви бѣсилки не могатъ да се направятъ. Ако въ този свѣтъ не сѫществуваха вѫжетата, ние нѣмаше да имаме бѣсилки; ако пъкъ си служихме само съ паяжини, щѣхме да бѫдемъ много по-културни хора, отколкото сме сега. Дебелитѣ вѫжета показватъ, че сме чрѣзмѣрно материални, имаме такава голѣма тяжесть, че трѣбва съ такива вѫжета да ни държатъ. Сѫщото нѣщо е и по отношение яденето. Всички казватъ, че човѣкъ трѣбва да яде много, за да живѣе. Гдѣ е онази истинска мѣрка на природата, гдѣ е онзи кодексъ на природата, дѣто се казва по колко, и какъ трѣбва да ядемъ? Че трѣбва да ядемъ, съгласенъ съмъ, но гдѣ е онова истинско мѣрило, дѣто се казва по колко трѣбва да ядемъ? Я попитайте паяка, по колко трѣбва да яде? Той въ своя кодексъ казва: „Най-малко по една муха на день трѣбва да изяждамъ.“ Попитайте вълка, по колко трѣбва да яде? Той споредъ своя кодексъ, казва: „Най-малко по една овца на день трѣбва да изяждамъ.“ Попитайте нѣкой отъ съврѣменнитѣ богати хора, по колко пѫти на день трѣбва да яде? Той ще ви каже, че трѣбва най-малко по три пѫти на день да се яде: по една печена кокошка и при това по едно кило винце отгорѣ, защото печената кокошка безъ винце не върви. „Ами че защо Господъ е създалъ винцето“? Туй е заблуждение! Господъ не е създалъ винцето. Гроздето, да, донѣкѫдѣ това е право, Господъ го е създалъ, но винцето — не. И печената кокошка не я пекълъ Господъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ: ние сме културни хора, елате въ нашитѣ домове, да видите какви сѫ, да видите какъ е направенъ нашиятъ кокошарникъ, по най-модеренъ начинъ — кокошкитѣ ни не живѣятъ както едно врѣме. Послѣ, нашитѣ кокошки не снасятъ яйцата си по земята, да ги ядатъ кучетата, както бѣше едно врѣме, а ги снасятъ на много хубави мѣста. Казвамъ: да, много хубави сѫ тия кокошарници, но колко отъ тия кокошки взиматъ яйцата си? Една кокошка, като влѣзе въ този кокошарникъ, повече не излиза отъ него, макаръ че той е направенъ по най-модеренъ начинъ. И сега, всички съврѣменни философи искатъ да ни убѣдятъ, че съврѣменниятъ свѣтъ е културенъ! Съврѣменнитѣ хора искатъ да ни убѣдятъ че еди-кой си е патриотъ. Азъ бихъ се радвалъ, ако той е патриотъ. „Ама еди кой си обича църквата!“ Азъ бихъ се радвалъ, ако той обича църквата, но ясно трѣбва да се опрѣдѣли, въ какво седи любовьта къмъ народа, любовьта къмъ човѣчеството и любовьта къмъ църквата. Има нѣща неизбѣжни въ природата, върху които не може да се спори. Трѣбва да ядемъ! Върху това не може да се спори. Но какво трѣбва да ядемъ? Тукъ може да има вече споръ! Има религиозни хора, които казватъ, че Господъ е създалъ всичко заради насъ. Кое всичко? — Всичко добро. Да, всичко добро Господъ е създалъ заради насъ, но кое е добро? — Това е важниятъ въпросъ за разрѣшение. Ако Богъ е създалъ всичко заради насъ, тогава заколете единъ вълкъ, опечете го и яжте! Защо не ядете мечкитѣ? Защо не ядете паяцитѣ? Ако всичко е създадено за ядене, защо не колите всичко да го ядете? Защо правите разлика, едно нѣщо ядете, друго не ядете? Отворете стария завѣтъ и вижте, какво казва Мойсей на евреитѣ! Давамъ ви единъ кодексъ, споредъ който свинско месо нѣма да ядете. Защо? — Защото копитото на свинята е раздвоено. И заякъ нѣма да ядете. Защо? — Защото и той ималъ нѣщо раздвоено. Всичко това произволно ли е? — Не е произволно. И тъй, като се казва, че всичко Господъ създаде, какво се разбира подъ това „всичко?“ — Всичко, което е добро. Всички тѣзи обяснения, които ви давамъ сѫ посторонни, тѣ нѣматъ нищо общо съ цитирания стихъ: „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види царството Божие“. Тѣзи нѣща, обаче, не може да ни задържатъ отъ да не се родимъ изново. Този, който иска да види царството Божие, неговитѣ очи трѣбва да бѫдатъ чисти. Чиститѣ очи подразбиратъ чисто сърце. Чистото сърце подразбира свѣтълъ умъ. Свѣтлиятъ умъ подразбира една благородна душа, а благородната душа подразбира единъ любящъ духъ, който е излѣзълъ отъ Бога на вѣчностьта. И слѣдъ всичко това, искатъ нѣкои да ни кажатъ въ кой пѫть трѣбва да се върви. За сега азъ зная, че сѫществува само единъ пѫть, по който може да се върви. Да, има и други пѫтища, има още два пѫтя, но за кого сѫ тѣ? — Тѣ сѫ за необикновенитѣ хора. Има само единъ пѫть достѫпенъ за всички, той е пѫтьтъ на Любовьта! Тъй че, когато говоря за Любовьта, азъ разбирамъ пѫтя, който е достѫпенъ за всички, защото има и други пѫтища, които не сѫ достѫпни за всички. Туй трѣбва да се знае! Тогава, да ви приведа една аналогия. Невъзможното за вола е възможно за птицитѣ. Ако прѣзъ една балканска тѣснина прѣкарвате нѣколко хиляди говеда и кажете на вола: „Мини прѣзъ това мѣсто!“ — той ще ви отговори: „Не мога да мина прѣзъ тази тѣснина. Нека всички мои другари излѣзатъ отъ това мѣсто, за да мога да си пробия пѫть.“ Значи, тамъ, дѣто волътъ не може да мине, една птица може да прѣхвръкне. Нѣкои хора казватъ: туй нѣщо е невъзможно. Да, ако си единъ волъ, ако си едно млѣкопитающе, невъзможно е, но ако си една птица — възможно е. Свѣтътъ е толкова широкъ, че ако си една птица, ще можешъ да прѣхвръкнешъ отвсѣкѫдѣ, ще можешъ да постигнешъ цѣльта си. Птицата е онзи умниятъ човѣкъ, който има свѣтълъ умъ. Той ще може да прѣхвръкне отвсѣкѫдѣ и ще може да разрѣши всички въпроси. А онова млѣкопитающе, то е онзи материалистътъ човѣкъ, който е потъналъ дълбоко въ материята, въ ядене и пиене, и казва. „Не може да се разрѣшатъ тия въпроси“. Той никога не мисли. Ние, въ дадения моментъ, не може да го осѫждаме, че той е такъвъ или онакъвъ, че той е четвероного. Въ дадения случай, такива сѫ условията, Но, да оставимъ животнитѣ! Въ дадения моментъ ние се обръщаме къмъ васъ, къмъ разумнитѣ хора. Какви трѣбва да бѫдемъ ние, хората на XX вѣкъ? Прѣди 2000 години Христосъ каза: „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види царството Божие.“ Значи, едно отъ условията да видите царството Божие е, да се родите изново. А днесъ, насъ ни прѣпорѫчватъ единъ много лесенъ пѫть. „Елате“, казватъ, „при насъ и вие ще видите царството Божие.“ Е, това е много по-лесно. Ако е за виждане царството Божие, защо да не отидемъ тамъ? Не, знания трѣбватъ тукъ! За да се роди човѣкъ изново, изискватъ се условия, и трѣбва да се знае какви сѫ тѣзи условия. Подъ думата „условия“ ние разбираме онѣзи живи сили въ природата, които може да измѣнятъ, да трансформиратъ човѣшкото естество. Извѣстни сили може да се трансформиратъ — туй е законъ въ природата. Водата може да се трансформира въ нѣколко състояния. Тя може още и да се разложи на своитѣ съставни елементи, водородъ и кислородъ. Тия елементи може да се разложатъ на извѣстни силови линии. Тия силови линии може да се разложатъ на своитѣ живи елементи. И може още да продължаваме да говоримъ съ този езикъ на живата природа. Какво можемъ да разберемъ подъ думата „силови линии въ природата?“ Всѣко движение въ свѣта става по причина на тѣзи силови линии. Онѣзи англичани, които изслѣдватъ хималайскитѣ планини направиха двѣ експедиции по тѣхъ, и сега се готвятъ за трета експедиция. Тѣ забѣлѣзаха, че като се качватъ на тѣзи голѣми височини отъ 7 - 8000 м., колкото по-горѣ се качватъ, явява се едно странно явление: отъ пѫпа нагорѣ тѣ се изпотяватъ, потъ тече отъ тѣхъ, а отъ пѫпа надолу краката имъ измръзватъ. Тѣ забѣлѣзватъ още, че като дойдатъ до извѣстна височина, забравятъ какви сѫ по народность. Дали сѫ англичани или друга нѣкаква народность, не имъ важи вече. Едноврѣменно съ това у тѣхъ изчезва всѣко желание, всѣкаква амбиция да продължаватъ да се качватъ нагорѣ. Обхваща ги едно особено състояние, и за да се върнатъ въ първото си положение, изисква се дълго врѣме. А сега, вие мислите, че тѣзи състояния, които нмате, сѫ истинскитѣ ви състояния, че тѣ сѫ постоянни. Да, постоянни сѫ, но ако се качите на височина около 7000 м. ще забравите, че сте българи, всичкитѣ ваши идеи ще изчезнатъ, ще се явятъ нови идеи и въ вашитѣ души ще изникне нѣщо ново. Туй се забѣлѣзва и у хора, които дълго врѣме сѫ боледували отъ нѣкоя тежка болесть. Тѣлото на такъвъ човѣкъ така се прѣфинва че той казва: „Азъ не искамъ да живѣя вече, искамъ да си замѣна.“ Ама че билъ жененъ, че ималъ мѫжъ или жена, че ималъ дѣца — за нищо не иска да знае. „Нека се грижатъ сами за себе си. Нищо, нищо не ме интересува!“ Нищо не го вързва за земята. Той вече отъ нищо не се интересува. Какъ ще се разрѣши живота му — не иска да знае. Той казва: „Всички тия нѣща сѫ празна работа. Тѣ ме спъваха до сега. Отъ сега нататъкъ азъ схващамъ нѣщата по-другояче. Виждамъ, че има по-велики нѣща, съ които мога да се занимавамъ.“ И дѣйствително, тия състояния, въ които се намирате сега, сѫ врѣменни, има нѣща по-велики отъ тѣхъ. Разбира се, тия състояния, въ които сега се намирате сѫ необходими, тѣ сѫ Божествени, но не трѣбва да мислите, че само тѣ сѫ, които ще разрѣшатъ най-важнитѣ ви въпроси въ живота. Не, не, ние очакваме нѣкакво друго бѫдеще, въ което ще се подигнете. Азъ ви казвамъ, че слѣдъ 2000 години земята ще бѫде въ друго положение. До сега земята само е слизала. Тя има двѣ движения: едното надолу, другото нагорѣ. Съврѣменната наука по този въпросъ прави своитѣ загадки, и много отъ ученитѣ хора, макаръ и да знаятъ какъ седи този въпросъ, не изказватъ своитѣ дълбоки разбирания. И тѣ твърдятъ, че земята има двѣ движения: едното е спирално, въ което земята постоянно слиза надолу и като дойде до извѣстно мѣсто тя започва обратно движение, обратна посока — почва като единъ винтъ да се качва нагорѣ. Земята вече е слѣзла до дъното, и отъ сега вече започва своето движение нагорѣ. Този винтъ вече се върти въ обратна посока. Питамъ ви тогава: като се качвате нагорѣ, като англичанитѣ, какво ще правите? Ще вземете ли прѣдпазителни мѣрки? Това движение се рѫководи отъ разумни сѫщества, които сѫ много прѣдвидливи. Тѣ сѫ взели всички прѣдпазителни мѣрки. И ние трѣбва да прѣдвидимъ, нѣма да си сложимъ тъй живота. Вие казвате: да си уредимъ работитѣ, че тогава ще мислимъ за това нѣщо. Казвамъ ви: като уреждате врѣменнитѣ си работи, гледайте да уредите само онѣзи отъ тѣхъ, които сѫ отъ по-важенъ характеръ за вашето бѫдеще развитие. Вие още не познавате себе си. Вие до сега още не сте били щастливи, не сте имали още нито единъ моментъ на истинска радость. Цѣлиятъ животъ, който сте живѣли до сега, той е написанъ, прѣдставлява само една драма или една трагедия. Той е животъ само на падания и ставания. И отъ единия край до другия, вашиятъ животъ е изписанъ само отъ скърби и страдания. И нека, като хора, да се попитаме: въ края на крайщата какво остава у насъ отъ живота ни като хора? Кое е онова, което може да ни отличи като души? — Единственото нѣщо, което може да ви остане въ живота въ даденъ случай, това сѫ само вашитѣ разумни отношения къмъ Бога. Отношенията къмъ Бога сѫ отношения къмъ Любовьта; отношенията къмъ Любовьта сѫ отношения къмъ живота; отношенията къмъ живота сѫ отношения къмъ движенията; отношенията къмъ движенията сѫ отношения къмъ растенето, развиването и т. н. Това сѫ скачени живи сили въ природата. Хванете ли едно отъ тѣзи положения, този животъ се нанизва въ правилния пѫть на своето развитие. Често, когато ние взимаме единъ стихъ и го обясняваме, когато развиваме нѣкои теми, има една опасность, че говорительтъ нѣкой пѫть може да направи една хирургическа операция, и тя да излѣзе малко несполучлива. Колкото и да е великъ този хирургъ, рѣдко се случава, като прави той една операция, да не отрѣже и малко здраво месце. Затуй, азъ казвамъ, че единствениятъ най-добъръ хирургъ, когото азъ познавамъ да прави най-сполучливо своитѣ операции, това е природата, това сѫ слънчевитѣ лѫчи. Само тѣ рѣжатъ най-правилно: отрѣзватъ гнилото месо, безъ да закачатъ здравото. Дойде ли до човѣка, трѣбва да знаете, че той като закачи съ своя ножъ, все ще отрѣже малко и отъ здравото месо. Даже и най-добритѣ хора на свѣта, като рѣжатъ, все ще отрѣжатъ нѣщо съ тѣхния езикъ. Тѣхнитѣ думи нѣма да бѫдатъ изпълнени съ любовь. И ако вие вземете човѣшкитѣ думи и ги прѣтеглите, все ще видите по тѣхнитѣ трептения, че нѣкои отъ тѣзи думи, макаръ външно да сѫ сладки, но вѫтрѣ сѫ просмукани съ отрова, съ нечистотии. Христосъ се обръща къмъ страждущитѣ и имъ казва: „Едно нѣщо ви трѣбва: да се родите изново!“ Христосъ е подразбиралъ какъ именно ще се родимъ. На онова дѣте, което трѣбва да се роди, трѣбва майка. На майката трѣбватъ условия. На нея е необходимо здраве, слънчева свѣтлина и топлина, които благоприятствуватъ за този плодъ, за туй, което тя ще роди. Подъ тия думи „раждане“, азъ не разбирамъ раждането на туй тѣло. Не, подъ „раждане“ азъ разбирамъ туй съзнание, което трѣбва да мине отъ майката въ дѣтето. Човѣкъ не е туй, което виждаме външно. Ние се лъжемъ, заблуждаваме се, като търсимъ човѣка въ неговата външна форма. Човѣкъ, самъ по себе си, не е това, което наблюдаваме отвънъ. Хиляди години трѣбва да го проучаваме, за да видимъ, какво нѣщо е човѣшката душа въ своето естество. Има извѣстни моменти въ живота, когато човѣкъ е красивъ. Защо е красивъ? — Ние схващаме неговата духовна интелигентность. Слѣдъ туй той пакъ се отегля вѫтрѣ, и ние го виждаме пакъ грубъ, облѣченъ е въ нѣщо друго. Не е виновенъ за това, но не е и правъ. Казвамъ: този човѣкъ не е лошъ, но не е и добъръ; не е глупавъ, но не е и уменъ. Е, какво подразбираме, като казваме, че не е глупавъ, но не е и уменъ? Ние, съврѣменнитѣ хора, наричаме уменъ човѣкъ онзи, който може да уреди своитѣ лични интереси. А човѣкъ, който не може да уреди своитѣ лични интереси, наричаме го глупавъ, но често глупавитѣ хора, по отношение на бѫдещето, сѫ по-умни. Слѣдователно, сегашнитѣ умни хора за въ бѫдеще ще сѫ глупци, а сегашнитѣ глупци ще сѫ бѫдещитѣ умни хора. Това сѫ само отношения на нѣщата. Казватъ нѣкои: докажи ги! Какъ мога да ги доказвамъ? Врѣмето, съзнанието, съ което ние живѣемъ, тѣ ще докажатъ, дали ние сме живѣли въ правия пѫть или не. Казва Христосъ: „ако се не роди нѣкой изново, не може да види царството Божие.“ За да се роди човѣкъ изново, непрѣменно трѣбва да се свърже съ Божествения Духъ, туй което съврѣменнитѣ хора отказватъ. Да оставимъ сега въпроса за душата, нѣма да говоримъ за нея, хората я отказватъ. Кое сѫществува за тѣхъ? Тѣ казватъ, че човѣкъ има умъ. Какъ ще докажемъ, че човѣкъ има умъ? Умътъ можемъ ли да го пипаме? Ние казваме, че човѣкъ има сърце. Туй сърце можемъ ли да го пипаме? То не е туй сърце, което тупти и разпраща кръвьта по цѣлото тѣло. Казватъ за нѣкого: той има любовь. Тази любовь можемъ ли по нѣкакъвъ външенъ начинъ да я видимъ? Той, казватъ, има свѣтла мисъль. Тази свѣтла мисъль може ли да се пипне или да се види? Не може нито да се пипне, нито да се види. Значи, всички ние боравимъ съ неизвѣстни величини. Писатели, всички казватъ за нѣкого: той е силенъ човѣкъ. Добрѣ, но въ какво седи неговата сила? — Силенъ човѣкъ е, защото могълъ да счупи една тояга. Е, уменъ човѣкъ е той! Защо? — Уменъ човѣкъ билъ, защото могълъ да разрѣши една математическа задача, или защото могълъ да изнамѣри нѣкой наученъ фактъ. Това сѫ само факти, които показватъ, че има извѣстни сили вѫтрѣ въ човѣка, съ които той може да работи. Не сѫ заблуждения тия нѣща! Не сѫ само тия очи, съ които човѣкъ може да вижда. Има и друго зрѣние въ човѣка. Има хора, които едноврѣменно виждатъ отпрѣдъ и отзадъ. Такъвъ човѣкъ вижда какво става прѣдъ него, и задъ него, задъ гърба му. Какъ ще обясните това? — Такива хора иматъ двоенъ фокусъ, двойни центрове на зрѣнието. Такива хора виждатъ чрѣзъ умоветѣ на другитѣ хора. Казвамъ: има още и такива хора, които, като виждатъ чрѣзъ умоветѣ на другитѣ хора тѣхниятъ умъ се помрачава, че нищо не виждатъ. Слѣдователно, вие може да четете книгитѣ на нѣкой писатель и, слѣдъ като ги прочетете, да ви дойде една свѣтла идея, но може да прочетете книгитѣ на нѣкой другъ авторъ и, слѣдъ като ги прочетете, умътъ ви така да се помрачи, че да кажете: всичко е тукъ на земята, нѣма другъ животъ! Въ сѫщность, като говоримъ за земята, като казваме, че всичко е тукъ, какво подразбираме? — Това сѫ само субективни, вѫтрѣшни схващания. Ние още не сме проучили реалния, обективния свѣтъ. За да може човѣкъ да говори за природата, за тѣзи живи сили, той трѣбва да има двѣ качества. Тѣ сѫ слѣдующитѣ: да може да става невидимъ, да изчезва и послѣ пакъ да се явява. За това нѣщо той трѣбва да знае основнитѣ закони за трансформиране на материята отъ едно състояние въ друго. Запримѣръ, прѣдставете си, че азъ седя прѣдъ васъ на амвона, и тъй, както седя, постепенно ставамъ все по-ефиренъ, и гледате по едно врѣме, нѣма ме никакъвъ. Прѣдъ васъ става това. Обикаляте наоколо, нѣма ме, изчезналъ съмъ! Азъ не казвамъ, дали това е вѣрно или не, но казвамъ, че онзи, който иска да се занимава съ велики въпроси, той трѣбва да е разрѣшилъ този въпросъ. Вие сте просто ужасени и си казвате: дали това не е нѣкаква илюзия, дали този човѣкъ не е илюзоренъ? Гледате, слѣдъ малко азъ пакъ започвамъ да се сформирувамъ, и вие отново дойдете въ себе си. Слѣдъ това пакъ се изгубя. Прѣдставете си, че вие сте въ такова едно събрание, и това се случи прѣдъ васъ. И вие, като излѣзете, веднага разправяте на външния свѣтъ за това, което сте видѣли. Тѣ ви казватъ: ти на мене ли ще разправяшъ! Азъ да видя съ очитѣ си това нѣщо, нѣма да повѣрвамъ! Но ако влѣзе единъ отъ тия външнитѣ и види това съ очитѣ си, и слѣдъ това вземе да разправя на другитѣ отвънъ, и тѣ нѣма да му повѣрватъ и ще кажатъ: и ти си като другитѣ, и на тебъ хлопа дъската! Слѣдователно, като дойдемъ да разрѣшаваме единъ важенъ въпросъ, всички хора казватъ, че нѣщо не ни е на мѣсто, липсва ни нѣщо, а другитѣ, които не разрѣшаватъ този важенъ въпросъ, всичко имъ е на мѣсто! Христосъ казва: „Липсва ви едно — трѣбва да се родите изново, за да видите царството Божие, тѣзи нови сили да влѣзатъ въ васъ, да се проявятъ.“ Не е достатъчно само това, да кажете: азъ обичамъ Господа! Този езикъ е неразбранъ. Има единъ положителенъ езикъ. Онзи, който е влѣзълъ въ невидимия свѣтъ или онзи, който се е родилъ изново, той ще види нѣщата тъй, както сѫ. И когато излѣзе отъ тази реалность, той ще има единъ особенъ оттенъкъ въ цѣлото си естество. Той нѣма да ти разправя, че билъ въ царството Божие и какво видѣлъ, но щомъ дойде въ дома ти и види, че има нѣкой боленъ, че ти си изхарчилъ всичкото си имане и си заборчнѣлъ, той ще положи рѫката си върху този боленъ и ще ви избави отъ тия страдания. Може да имате нѣкакво главоболие, нѣкакво вѫтрѣшно неразположение или какво и да е недоразумѣние, но отъ неговото присѫтствие всичко туй ще изчезне. Това може да направи той. Ние, съврѣменнитѣ хора, страдаме отъ недоимъкъ, отъ лишения. Цѣлиятъ свѣтъ, тъй както го виждамъ, е свѣтъ на отрицание. И затова, като ви срещне нѣкой, веднага иска да проникне въ душата ви, да разбере, дали въ васъ има нѣщо честно или искате да вземете нѣщо отъ него. Днесъ въ държавата има отрицание; въ църквата има отрицание; въ училищата има отрицание; въ домоветѣ има отрицание — навсѣкѫдѣ има отрицание. Учительтъ дига ученикътъ на урокъ, той не си знае урока, иска да го излъже, написалъ на рѫкавитѣ нѣкакви формули. Ученикътъ разправя урока си, поглежда къмъ рѫкавитѣ. Учительтъ го хваща, но съ това не се поправя работата. Защо този ученикъ пише формулитѣ на рѫкавитѣ си? Синътъ лъже баща си, дъщерята лъже майка си. Защо? — Има причини за това нѣщо. Когато човѣкъ е сиромахъ, той може да попадне въ слабость да излъже — подава се на лъжата. Слѣдователно, умнитѣ хора въ този случай, не трѣбва да излагатъ единъ сиромахъ на изкушение, да излъже. Възможно е и най-силниятъ човѣкъ въ свѣта да се подхлъзне. Има такива сили въ свѣта, които благоприятствуватъ за подхлъзването на единъ човѣкъ. И затуй азъ казвамъ, че повечето хора въ съврѣменния свѣтъ нѣматъ мораленъ устой. Тѣ може да иматъ мораленъ стремежъ, но мораленъ устой нѣматъ. Този мораленъ устой отъ сега нататъкъ може да се създаде у тѣхъ. Нѣкой човѣкъ мисли, че има сили да устои на всичко, обаче, щомъ влѣзе въ живота, вижда, че нѣма сили, подава се. Питамъ: онзи човѣкъ, който има жена, дѣца, а отгорѣ на това изпратилъ синъ и дъщеря въ странство да се учатъ, и нѣма срѣдства, не ще ли той да се подхлъзне? Той обикаля натукъ-натамъ. Ще може ли да живѣе единъ мораленъ, единъ идеаленъ животъ? — Не може. За сина и за дъщерята сѫ потрѣбни по 5000 лв., значи 10000 лв. За жената и дѣцата 2000 лв., а той, като чиновникъ, едва изкарва 3000 лв. Другитѣ отъ кѫдѣ ще ги изкара? — Той ще ги изкара отъ нѣкоя каса. И сега, ние ще прилагаме единъ старъ обичай, механически, да сѫдимъ хората. Този въпросъ е отъ памтивѣка сѫщиятъ, но разрѣшава ли той спороветѣ, разрѣшава ли въпроситѣ? — Не. Христосъ казва: „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види царството Божие.“ Щомъ се родятъ хората изново, тѣ ще иматъ тази сила да ставатъ голѣми и малки, да изчезватъ и отново да се явяватъ. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който се е новородилъ, той ще може да прѣкарва на день съ единъ грошъ, а по нѣкога и съ 10 стотинки. Този човѣкъ може да живѣе на една плочка, може да живѣе и въ една хралупа, не му трѣбватъ такива голѣми кѫщи, да плаща 3000 лв. мѣсечно. Вечерно врѣме той може да нощува въ една дупчица и на сутриньта да излиза пакъ голѣмъ. Ще бѫде като една птичка. За него жилищна криза нѣма да има, той лесно разрѣшава въпроса. Питатъ го: кѫдѣ живѣешъ? — Не е важно кѫдѣ живѣя. Той може да живѣе и изъ Рилската пустиня въ нѣкоя дупчица, и сутринь пакъ да си излиза. Онзи, който не разбира законитѣ, минава прѣзъ хралупитѣ, прѣзъ храсталацитѣ, гащитѣ му винаги скѫсани. Онзи, който разбира законитѣ, адептътъ, ще бѫде много хубаво облѣченъ. И сега, всички хора казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ просто облѣчени. Не, ние виждаме пеперудитѣ, насѣкомитѣ, които Господъ обича, какъ хубаво сѫ облѣчени! Ако Господъ тѣхъ облича, и хората трѣбва да бѫдатъ много хубаво облѣчени. И ако ние не сме добрѣ облѣчени, причината се крие вѫтрѣ въ насъ. Днесъ, когато нѣкой не постигне цѣльта си, той се обезсърчава и казва: азъ не вѣрвамъ вече въ Господа! Че съврѣменнитѣ хора още не познаватъ Господа! Тѣ до сега само богове сѫ имали. Затова азъ наричамъ съврѣменнитѣ хора многобожници. Човѣкъ, който не е възприелъ Любовьта, който не живѣе съобразно нея, той е многобожникъ. Този човѣкъ не е лошъ, но не е и добъръ. Той казва: азъ не вѣрвамъ въ Господа, азъ съмъ се разочаровалъ. Въ кого се е разочаровалъ? Въ този Господъ, който е създалъ свѣта, можешъ ли да се разочаровашъ? Той ти е далъ толкова сѫществувания! Той ти е далъ хлѣбъ, далъ ти е родители, приятели, сега и въ миналото. Той винаги те е подържалъ. Спрѣлъ ли е Той своето благословение? Ти какъ Му се отплати? Азъ не казвамъ на васъ, казвамъ на себе си: Господъ, който ми е далъ толкова благословения, съ какво трѣбва да Му се отплатя? Сега, ако азъ ви кажа, че идвамъ въ името Божие да проповѣдвамъ, споредъ мене, това е едно щестлавие. Азъ трѣбва да ви проповѣдвамъ така, че да не считате какво съмъ направилъ много нѣщо зарадъ васъ. Да ви проповѣдвамъ, да дойда тукъ при васъ, да ви кажа нѣколко благи думи, това е една приятна работа! Нѣкой казва: трудно е да се държи една бесѣда. Да, трудно е, ако се говори по правилата на новата граматика, по правилата на новитѣ системи, по правилата на науката на послѣдователностьта, както съврѣменнитѣ хора я схващатъ, но да се разговарямъ, да ви говоря Истината, това е много лесно. Казвамъ ви: слушайте, ако се не родите изново, не можете да видите царството Божие. Вие казвате: възможно ли е това? — Възможно е! Единъ отъ древнитѣ царе, нареченъ въ една арабска приказка, Аладинъ-Единъ, излѣзълъ да се разходи единъ день въ гората. Хващатъ го разбойници, и, колкото пари и скѫпоцѣнности ималъ, всичко му взели. Той имъ казва: „Вие сте много добри хора. Азъ ви направихъ днесъ тази услуга и сега нѣмамъ повече, но единъ день, ако се намѣрите въ много трудно положение, въ голѣма бѣда, елате у дома, да ви дамъ още малко. Изпратете ми тази книжка, но гледайте да не я изгубите.“ Той имъ подава една книжка, на която си направилъ нѣкакви знаци. Така правимъ и ние. По нѣкой пѫть срѣщаме този Великъ Духъ или Господа, на когото служимъ, оберемъ Го, а Той напише нѣщо на една книжка, даде ни я и казва: „Единъ день, когато се намѣришъ въ трудно положение, изпрати ми тази книжка или ела при мене азъ ще ти направя една услуга, ще ти кажа какъ трѣбва да живѣешъ.“ И всичкитѣ наши мѫчнотии сѫ все отъ този характеръ. Когато човѣкъ дойде до умиране, кой е онзи, който може да му помогне? Той може да е заобиколенъ съ много приятели, съ свои близки роднини, но само тѣзи живи сили вѫтрѣ въ природата, само тази велика Любовь е, която може да въздигне духа и душата ни, за да разберемъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Сега, при вашитѣ сегашни схващания, туй може да не е въ съгласие съ вашитѣ възгледи за науката и живота, но така е. Самитѣ англичани, които правятъ своитѣ експедиции по Хималаитѣ, описватъ туй странно явление. Тѣ константиратъ, че отъ пѫпа нагорѣ има извѣстни топли течения, вслѣдствие на което тѣ сѫ цѣли въ потъ, а отъ пѫпа надолу има извѣстни електрически течения, които носятъ студъ, затова и тѣ истиватъ. Този законъ дѣйствува и у насъ. Запримѣръ, въ едно отношение ти имашъ най-хубаво настроение, най-хубаво желание да направишъ нѣкакво добро, но въ друго отношение ти имашъ желание да направишъ най-голѣмото прѣстѫпление. Това сѫ сили въ природата, които дѣйствуватъ вѫтрѣ въ човѣка. Въ такъвъ случай, човѣкъ е една неутрална зона, прѣзъ която минаватъ силитѣ на живота. Човѣкъ казва: животътъ ще мине. Да, животътъ ще мине, но всѣки индивидъ трѣбва да научи своя личенъ, индивидуаленъ животъ: животътъ на сърцето и животътъ на ума. Той трѣбва да разрѣши тия важни въпроси и то, по единъ най-правиленъ начинъ. „Ако се не родите изново, нѣма да видите царството Божие.“ Това е бѫдещето на човѣчеството. Ако се не роди човѣкъ изново, той е осѫденъ на смърть. Старитѣ алхимици сѫ изслѣдвали закона за подмладяването. И сегашнитѣ учени изучаватъ туй подмладяване и казватъ: „Човѣкъ може да се роди изново.“ Туй раждане е съзнателно. То не е раждане на забрава. При това раждане човѣкъ съвършенно измѣня своето естество. Той забравя всичко старо, съзнателно минава отъ едно състояние въ друго и започва новия животъ. Тогава той влиза въ връзка съ всички живи сили на природата, и животътъ му вече нѣма да бѫде една тяжесть, но — едно благо. Обаче, докато дойде до това „новораждане,“ той ще мине прѣзъ такива тежки състояния, каквито човѣшкиятъ умъ не може да схване. Прѣдставете си, че вие се намирате въ положението на Христа, закованъ сте на кръста. Какво ще бѫде разрѣшението на вашия въпросъ? Да виждашъ дѣлото, всичко това разрушено, ученицитѣ ви избѣгали, и при васъ идватъ римскитѣ войници и ви заобикалятъ. Ще кажете: всичко е свършено! Не, не, тази възвишена душа знае, че въ свѣта има единъ, живъ законъ, че не е всичко изгубено. И отъ тозъ моментъ започва силата на христианството, но тази сила седѣше въ самия Христосъ, а не въ външнитѣ условия. Всички души трѣбва да иматъ тази мощна сила. И азъ ви казвамъ, че онзи, който трѣбва да се роди изново, не трѣбва да поставя своето упование на една фалшива почва. Сега, ние, съврѣменнитѣ хора, имаме едно схващане за Бога, че съ Него ние не можемъ да се разговаряме. Така е, ние не можемъ да се разговаряме съ Бога при извѣстни условия, но при други условия — можемъ. Още повѣче, че прѣди 3000 години единъ отъ пророцитѣ е казалъ, че Богъ живѣе въ сърцата на смиренитѣ хора. Какъ живѣе? — По единъ особенъ начинъ. Това е една отъ великитѣ тайни. И когато азъ казвамъ, че ние трѣбва да разрѣшимъ великитѣ въпроси на живота, азъ подразбирамъ, че може да ги рѣши само туй сѫщество, въ сърцето на което Богъ е влѣзълъ да живѣе. Когато Богъ влѣзе да живѣе въ нашитѣ сърца, Той разрѣшава тѣзи въпроси. Не е рѫката, която разрѣшава въпроситѣ, но моето тѣло: разрѣшава ги моятъ духъ, моята душа, моятъ умъ, моето сърце и моята воля. Каквото духътъ разрѣшава и душата разрѣшава, каквото умътъ разрѣшава и сърцето разрѣшава, каквото сърцето разрѣшава, туй и човѣшката воля разрѣшава. Слѣдователно, Онзи, който ще разрѣши въ насъ всички въпроси, ще ни научи, какво трѣбва да правимъ. Думитѣ, че ние трѣбва да се осъвършенствуваме, че трѣбва да се посветимъ, всички тия думи, сами по себе си, сѫ празни, ако не бѫдемъ свързани съ живия Господъ на Любовьта. Нека да излѣзе нѣкой да покаже, че съ своитѣ усилия, съ своята мощь той е могълъ да се подигне! Всички велики хора, всички велики Учители на човѣчеството, въ тѣхнитѣ сърца е живѣлъ Богъ, говорилъ имъ е този великъ Божи Духъ. Тамъ, дѣто Господъ не е говорилъ, това слово не е вѣрно. Нѣкой може да философствува, да минава за много ученъ, за адептъ, но не му ли е говорилъ Господъ, това слово не е вѣрно. Тамъ, дѣто Господъ не говори чрѣзъ душитѣ, чрѣзъ умоветѣ, чрѣзъ сърцата на хората, това учение не е вѣрно. Когато Богъ говори за своето учение, Той го оправдава. Той казва и прави. Той не казва, че туй ще стане за въ бѫдеще. Не, казва и става! „Човѣкъ може да се роди изново.“ Той нѣма какво да чака, да се приготовляватъ условия за това. Човѣкъ трѣбва да се роди изново! Кога? — Още днесъ, още сега. Нѣкой може да ми каже: азъ съмъ новороденъ. Радвамъ се, азъ ще дойда при васъ и ще ви питамъ да ми разправите нѣщо отъ вашата опитность за това новораждане. Интересува ме тази ви опитность. Какъ се новородихте? Вие сте били въ Америка, питамъ ви: какъ минахте океана, съ кой параходъ? Ако кажете, че минахте прѣзъ океана, пѫтувахте отъ Америка до България, но не знаете прѣзъ кой пѫть, не знаете какъ минахте, ще ви кажа, че вашето учение не е право, не е този пѫтьтъ, който води къмъ новораждане. Вашето съзнание трѣбва да бѫде будно прѣзъ цѣлия пѫть! Когато човѣкъ се новороди, той се свързва съ всички по-висши свѣтове, подразбирамъ сѫщества отъ по-висши иерархии. На земята ние сме свързани съ по-нисши сѫщества, а надъ насъ има по-висши, разумни сѫщества. Тѣзи висши сѫщества въ нашия животъ взиматъ такова участие, каквото участие взимаме ние въ живота на по-нисшитѣ сѫщества отъ насъ. „Ако се не родите изново,“ казва Христосъ, „не може да видите царството Божие.“ И затова прѣзъ всичкитѣ вѣкове сѫ проповѣдвали, че непрѣменно трѣбва да бѫдемъ свързани съ Бога. Апостолътъ казва: „Който нѣма Духа Христовъ, той не е Неговъ.“ Какво нѣщо е Духътъ Христовъ? — Духътъ Христовъ е избликътъ на Великата Любовь. Тази Любовь не е като обикновената. Тя е Любовьта на ангелския свѣтъ, Любовьта на тѣзи възвишени сѫщества, които регулиратъ живата природа. На тия висши сѫщества Богъ е повѣрилъ разпореждането съ живата природа. Всички тия живи сили, всички тия елементи сѫ подъ тѣхна власть. И колко смѣшни сѫ съврѣменнитѣ учени хора, като искатъ да подчинятъ природата, да я турятъ подъ своя власть! Тѣ трѣбва да знаятъ, че ангелитѣ сѫ настойници на тази жива природа. Отъ какъ съврѣменното човѣчество е рѣшило да подчини природата подъ себе си, да се разправя съ нея, както иска, отъ тамъ насетнѣ го сполетѣха най-голѣмитѣ нещастия. Не е позволено да се подчинява една жива сила и да се злоупотрѣбява съ нея! И всѣки, който се опита да направи това, той ще си счупи главата. Много народи, много религии сѫ пострадали по тази причина — искали сѫ да подчинятъ природата и да вършатъ съ нея, каквото искатъ. Казва Христосъ: „Ако се не родите изново, не можете да видите царството Божие“. Вие нѣмате единъ опрѣдѣленъ възгледъ, какъвъ трѣбва да бѫде животътъ на земята. Азъ още не ви проповѣдвамъ за единъ животъ на небето, то е невъзможно, но казвамъ, че за да бѫде животътъ ви смисленъ, непрѣменно трѣбва да се родите изново. Така ще видите царството Божие. Щомъ се родите изново, ще видите, че тѣзи живи сили ще бѫдатъ на ваше разположение, и ще знаете какъ да подобрите живота си. Казано на другъ езикъ: Богъ е, който ще подобри живота ви. Всичкитѣ ви досегашни страдания ще изчезнатъ и ще настане въ живота ви радость и веселие. Казва се тамъ въ Писанието: „Царството Божие е въ миръ, радость, правда и Духа Светаго“. Значи, царството Божие е не само въ радость, а въ миръ, и въ Правда. А на съврѣменнитѣ хора имъ трѣбва най-вече Правда. Спреведливи трѣбва да бѫдемъ! Ние не страдаме толкова отъ липса на любовь, колкото отъ липса на справедливость. Въ съврѣменния свѣтъ нѣма справедливость. Нѣма ли справедливость, на всѣка стѫпка ще има жестокосърдечие. И тъй, когато Христосъ е произнесълъ великиятъ законъ, че човѣкъ може да се роди изново, Той е скѫсалъ връзкитѣ на робството. Сега хората сѫ роби, и за да се освободятъ отъ това робство, непрѣменно трѣбва да се новородятъ. Новораждането е освобождение, скѫсване на тия връзки, които сега ни спъватъ. И колко спънки срѣща всичко туй хубаво, което можемъ да направимъ! Колко пѫти нѣкой писатель написва хубави работи, но тѣ биватъ подхвърлени отъ съврѣменното човѣчество! То се интересува отъ други работи. Страда сърцето на този поетъ, неоцѣненъ е той! Единъ художникъ нарисува една хубава картина, но не я оцѣняватъ, подхвърлятъ и нея. Единъ музикантъ напише нѣкое хубаво музикално парче, но и той ще бѫде подметнатъ. И еднитѣ, и другитѣ нѣща сѫ изгубили своята цѣна. Защо? — Дошло е врѣме, когато всички хора трѣбва да бѫдатъ новородени, за да видятъ царството Божие, а щомъ Го видятъ, тѣ ще се научатъ какъ трѣбва да живѣятъ. И тъй, новиятъ животъ нѣма да го почерпимъ отъ земята. Нѣма майка въ свѣта, която да е толкова умна, да научи своя синъ и своята дъщеря, какъ трѣбва да живѣятъ. Нѣма държава въ свѣта, толкова правова, която може да научи своитѣ поданици, какъ трѣбва да живѣятъ. Всички трѣбва да се новородимъ, да видимъ царството Божие и да влѣземъ въ Него да живѣемъ. Тамъ е дълбокиятъ смисълъ на живота, тамъ е красивиятъ езикъ, отъ тамъ можемъ да почерпимъ тази нова наука, по която да проучимъ цѣлия животъ, отдолу догорѣ. Я вижте, онзи българинъ, който ходилъ въ странство, въ Америка, въ Англия и се движилъ въ висшето общество, колко се е прѣфинилъ, каква нѣжность, каква учтивость е добилъ! Казватъ: това българинъ ли е! Колко се е промѣнилъ! Почерпилъ е той онзи великъ духъ на американеца, повлиялъ се отъ него и замязалъ на американецъ. И тогава казватъ, че и българинътъ може да живѣе като американецъ. Да, но условия се изискватъ! Слѣдователно, когато видимъ царството Божие, когато придобиемъ тѣзи условия за вѣченъ животъ, и българитѣ ще иматъ тази учтивость, тѣзи добри качества на американеца, и на англичанина. И онзи, който се е родилъ изново и видѣлъ царството Божие, той може да живѣе съобразно законитѣ на това царство. Главниятъ елементъ на царството Божие е свободата, но не тъй, както вие я разбирате. Когато почувствувате свободата, тази тяжесть, която усѣщате въ душата си, ще изчезне. Вие ще почувствувате единъ миръ, едно разширение и съ единъ погледъ ще прониквате въ нѣщата. Онзи мразъ около васъ, и подъ васъ, ще се стопи. Онова тропическо слънце ще пекне, и всички благородни зародиши на вашето естество, които отъ хиляди години чакатъ благоприятни условия, ще израстнатъ. Тогава вие ще кажете: всичко това става у мене, защото Духътъ Божий е работилъ надъ туй слънце отгорѣ. Казвате сега: какво говори Господъ? Не туряйте този Господъ нѣкѫдѣ вънъ! Не си правете кумири, никакви идоли! Не казвайте, че Той е въ тази или онази църква, въ тази или онази държава на настоящето или миналото! Ако искате да имате за Бога едно вѣрно понятие, излизайте вечерно врѣме да гледате небето! Той е една творческа сила. Всички тия планети, които съставляватъ нашата слънчева система влизатъ въ друга система отъ планети. Двѣтѣ заедно влизатъ въ трета система отъ планети и т. н. Всички тия планети, системи, слънца, тъй сгрупирани, съставляватъ цѣлата вселена или тъй нареченъ „градъ Божи“, дѣто Богъ живѣе. Неговиятъ умъ, Неговото съзнание е толкова велико, че Той обхваща най-малкитѣ сѫщества, които се докосватъ до Него и урежда живота имъ. Може ли да схванете, какво нѣщо е Богъ? Всички тия ангели, всички тия сѫщества, които сѫ живѣли милиони години прѣди насъ на земята, знаятъ какво нѣщо е Богъ. Тѣ застанатъ съ единъ свещенъ трепетъ прѣдъ това Велико Сѫщество, отъ сърцето на Което изтича тази велика Любовь, която подържа цѣлия козмосъ. Малко отъ това благословение достига и до нашата земя. Само въ млѣчния пѫть има около 18 милиона слънца. Въ нашата слънчева система има около 100 мил. слънца и т. н. Днесъ ние казваме: прочути сѫ нашитѣ химици! Ами какво щѣхте да кажете, ако бѣхте още въ самото начало, да видите тия химици, които първоначално събираха тия вещества разпръснати изъ цѣлата вселена? Какви бѣха тия техници, които първи създадоха законитѣ за движението на туй множество слънца? Ние казваме: а, слънцето! Да, но вие не знаете колко красивъ и колко великъ е този свѣтъ! Когато вие се новородите и видите царството Божие, когато погледнете къмъ небето нагорѣ, вие ще видите онѣзи свѣтли лица, онѣзи интелигентни сили прѣдъ васъ. Вие ще видите такава култура, каквато не сте помисляли! Тогава вие ще бѫдете въ положението на апостолъ Павла и ще кажете: „Видѣхъ и чухъ нѣща, които не съмъ мислилъ, нито сънувалъ“. Туй е, което Богъ е приготвилъ, и което вие може да видите. Казва Христосъ: „Ако се не родите изново, не може да видите царството Божие.“ „Роденото отъ плътьта плъть е, роденото отъ Духа Духъ е.“ Слѣдователно, отъ единъ човѣкъ роденъ отъ плъть, не може да очакваме плодоветѣ на Духа. И тъй, това, което може да подобри живота ви, то е да изучвате Евангелието. Изучавайте Го дълбоко! Ще отдѣлите особено врѣме за изучаването на Евангелието. Вие ще Го изучавате не когато сте въ най-доброто настроение на духа си, но когато имате най-голѣмото страдание, каквото свѣтътъ не може да си въобрази. Тогава ще прочитате по една глава, и ще видите, какъ добрѣ ще я разбирате. Когато майката роди едно дѣте и е щастлива съ него, ако въ това врѣме чете Евангелието, тя не ще може да Го разбере, но когато майката е изоставена отъ своя съпругъ или когато изгуби своето дѣте и прочете една глава отъ Евангелието, тя ще разбере вѫтрѣшния му смисълъ. Слѣдователно, Евангелието не е наука за щастливитѣ хора, то е наука за нещастнитѣ; то не е наука за умнитѣ, но е наука за глупавитѣ. Азъ не взимамъ думата „глупави“ въ такъвъ смисълъ, че да се хвалимъ съ своитѣ глупости, но взимамъ тази дума по отношение на онази висша интелигентность, по отношение на Великото. Азъ не казвамъ „глупави“ по отношение на съврѣменнитѣ учени хора. Азъ не отричамъ, че има учени хора по извѣстни специалности, но казвамъ, че това учение е алфа и отъ него трѣбва да се започне. Има ли нѣщо по-хубаво въ човѣшкия характеръ отъ това, когато нѣкой ми направи една пакость и поискамъ да отмъстя, и въ момента, когато се готвя да му отмъстя, да кажа: не, нѣма да му отмъстя! Отъ Сенкевичъ има единъ романъ за двама рицари, единиятъ отъ които направилъ голѣма пакость на другия. Лишилъ го отъ дъщеря му, отнелъ имането му и най-послѣ го улавя и ослѣпява. Зетъ му поискалъ да отмъсти вмѣсто него. Успѣлъ да хване този рицарь въ рѫцѣтѣ си, но го погледналъ и казалъ: „Иди си!“ Това е подигане на човѣшкия духъ! Има единъ начинъ за отмъщение: ако искашъ да отмъстишъ на единъ човѣкъ, отмъсти му съ любовь! Нѣма по-голѣмо отмъщение отъ омъщение чрѣзъ закона на Любовьта! Ако на единъ човѣкъ отмъстишъ съ любовь, той ще каже: азъ се страхувамъ да отмъстя на този човѣкъ. Ако ти отмъстилъ на единъ човѣкъ, по който и да е начинъ, и той за въ бѫдеще ще ти отмъсти. И тъй, всички отмъщения ще прѣстанатъ, когато този законъ на Любовьта дойде и подѣйствува въ насъ да се новородимъ и да видимъ царството Божие. Видимъ ли царството Божие, ще видимъ и Лицето на Бога, а видимъ ли това Лице, никога нѣма да Го забравимъ. Този законъ ще напишемъ въ сърцата си и, като видимъ Божието Лице, ще кажемъ: Господи, заради Тебе всичко мога да направя! Това е, което Христосъ, отъ прѣди 2000 години е проповѣдвалъ на човѣчеството. Това е, което Божествениятъ Духъ и днесъ проповѣдва въ човѣшкитѣ сърца и се стреми да убѣди всички хора въ тази велика Истина. Писанието казва: „Когато дойде Синъ Человѣчески на земята, Той пакъ ще проповѣдва на хората туй учение, но тъй ясно, че ще Го разбератъ много повече хора и ще Го приложатъ не само външно, но и вѫтрѣшно“. „Ако се не родите изново, не може да видите царството Божие“. Щомъ видите царството Божие, ще видите Божието Лице, и всички въпроси ще се разрѣшатъ. Бесѣда, държана на 2. III. 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Господи, да прогледамъ! „Господи, да прогледамъ!“ Лука 18:41. „Господи, да прогледамъ!“ — Ето едно добро желание на мѣсто изказано. Хиляди желания могатъ да се зародятъ въ човѣшкия умъ, хиляди желания могатъ да изпъкнатъ въ човѣшкото сърце, но всички желания едноврѣменно не могатъ да се реализиратъ. Законъ въ природата е: Божественото винаги идва въ множеството, а се реализира само въ едно. Въ човѣшкото идва само едно желание, а се реализиратъ много, и вслѣдствие на това, човѣшкиятъ животъ е безсмисленъ, т. е. въ човѣшкия животъ нѣма единство. Въ Божествения животъ има единство, значи, тамъ всичко се хармонизира въ едно. Обаче, за да се разбере тази мисъль се изискватъ редъ разсѫждения. Съврѣменнитѣ хора разсѫждаватъ еднообразно. Азъ слѣдя това нѣщо. Математицитѣ разсѫждаватъ еднообразно, геометрицитѣ разсѫждаватъ еднообразно, геолозитѣ разсѫждаватъ еднообразно, астрономитѣ разсѫждаватъ еднообразно, биолозитѣ, социолозитѣ — всички хора разсѫждаватъ еднообразно, въ мисъльта имъ нѣма разнообразие. Ако попитате единъ социологъ: какво е отношението на твоята наука къмъ цѣлото, той ще каже, че отъ социологията по-хубава наука нѣма, и като се изучи тя, всички въпроси ще се разрѣшатъ. Ако попитате единъ астрономъ, какво отношение има астрономията къмъ цѣлото, той ще каже, че отъ астрономията по-хубава наука нѣма, нея като изучишъ, всичко ще се разрѣши. Изобщо, ако запитате всички учени, тѣ ще ви кажатъ, че отъ тѣхната наука по-хубава нѣма. И въ религията, изобщо, е сѫщото еднообразие. Казватъ: „Отъ нашата религия нѣма нищо по-хубаво“. Всички богослови казватъ, че туй, което е казано въ богословието, то е цѣлата Истина. Хубаво, ако цѣлата Истина е тамъ, тогава да изучимъ богословието, и свѣтътъ ще се оправи. Но фактитѣ друго нѣщо показватъ. Прослѣдете въ свѣта, ще видите, че тамъ, дѣто има богословски училища, освѣнъ че свѣтътъ не е оправенъ, но се разваля. Това не е упрѣкъ, но е фактъ! Това не показва, че трѣбва да затворимъ богословскитѣ училища, но показва, че липсва нѣщо на богословието. Тогава, азъ прѣвеждамъ една аналогия. Ако вие имате единъ платъ, слабо, небрѣжно изтъканъ отъ нѣкоя жена, и го носите подъ мишницата си, този платъ ще се раздере тукъ-тамъ; ако го направите на дреха, той веднага ще покаже своята неустойчивость. До колко е хубаво изтъканъ, ще се покаже отъ дупкитѣ по него. И тогава ще кажете, че този, който го е носилъ не го е пазилъ. Не, той не е виноватъ, но онзи, който го е тъкалъ, у него е вината. Това, че който го носилъ не го пазилъ, това 50 на сто е вѣрно, но 50 на сто е вѣрно и това, че този, който го тъкалъ, небрѣжно го е изтъкалъ. Ако съврѣменнитѣ науки днесъ куцатъ въ нѣщо, то е защото не сѫ хубаво изтъкани, не сѫ добрѣ разбрани, и тѣзи, които сѫ ги приложили, не сѫ ги приложили хубаво. Сега, този слѣпецъ казва: „Господи, да прогледамъ!“ Хубаво, ако вземемъ този въпросъ, въ смисълъ на онова физическо проглеждане, той съставлява само ⅓ отъ самата Истина. Нима животнитѣ не гледатъ? И птицитѣ гледатъ, и пеперудитѣ гледатъ, всички гледатъ, но туй гледане не подобрява живота имъ. Има едно виждане, едно гледане, въ което човѣкъ вижда, защо ставатъ нѣщата, и дѣйствува разумно. Приложение трѣбва сега въ живота! Това е една велика наука въ свѣта! Тази наука още не е кръстена тукъ на земята, и азъ не смѣя да ѝ кажа името, защото то е свещено име, а свещенитѣ имена не се казватъ, понеже се опетняватъ. Щомъ се изучи тази наука, животътъ ще се осмисли. И тъй, този слѣпецъ казва на Христа: „Господи, да прогледамъ!“ „Какво искашъ отъ мене?“ — Да прогледамъ, Господи! — Да бѫде споредъ вѣрата ти! И прогледа той. И какво стана съ него? — Започна да слави Бога. Човѣкъ, който може да слави Бога, той е разбралъ смисъла на живота, той е прогледалъ. Онзи, който не може да слави Бога, той е слѣпъ. „Да бѫде споредъ вѣрата ти“, казва Христосъ. Вѣра и безвѣрие. Азъ ще се спра върху думата „безвѣрие“. Безвѣрие има даже и въ църквата. Тамъ дори има най-голѣмото безвѣрие. Най-голѣмото безвѣрие е между свещеницитѣ, владицитѣ, проповѣдницитѣ — най-голѣмитѣ безвѣрници сѫ тѣ. Фактъ е това! И всички ще бѫдатъ сѫдени съ една Божествена мѣрка, споредъ която нѣма лъжа. Нѣма какво да се осѫждаме. Въ какво седи безвѣрието? — Безвѣрието седи въ това, че всѣки единъ човѣкъ е направилъ себе си божество. Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че Богъ е у тѣхъ, че като тѣхния Господъ, тъй както тѣ Го разбиратъ, другъ Господъ нѣма, че като тѣхната църква, като тѣхната държава друга нѣма, и туй, което е у тѣхъ е съвършенно. Туй е само отчасти вѣрно. Истината въ дадения случай, въ сегашния вѣкъ, е извънъ насъ. Като казвамъ, че Истината е извънъ насъ ще ви приведа едно сравнение да разберете това. Всичкиятъ животъ на едно дърво въ коренитѣ ли е? Проявлението на цѣлокупния животъ не е въ коренитѣ долу, той частично се проявява тамъ. Животътъ въ коренитѣ на дървото е само частиченъ, въ тѣхъ се съдържатъ само ония условия, чрѣзъ които се добиватъ сокове за растенето на това дърво. Въ коренитѣ на дървото не може да става цъвтенето на цвѣтоветѣ. Ако коренитѣ кажатъ, че всичко е въ насъ, това е така само отчасти. Животътъ може да се прояви и надъ коренитѣ отгорѣ. И ние, съврѣменнитѣ хора, сме корени на този животъ. За да разберемъ живота, трѣбва да подигнемъ съзнанието си надъ коренитѣ отгорѣ, надъ материалния животъ. Нѣма какво да споримъ, дали човѣкъ трѣбва да живѣе или не материаленъ животъ. За насъ материалниятъ и духовниятъ животъ сѫ двѣ математически отношения. Сега, каквото и да ви говоря, вие ще си кажете: „Това не се отнася до мене.“ — Всичкитѣ нѣща се отнасятъ до всѣки едного отъ васъ. Всѣки единъ отъ васъ тази сутринь може да се запита: азъ прогледалъ ли съмъ, добилъ ли съмъ онова знание, което внася свѣтлина въ ума? Добилъ ли съмъ онази свобода на моя духъ, онова благородство, онова нѣжно чувство, онова снизхождение, та да имамъ къмъ всички сѫщества наоколо си такива правилни отношения, каквито Богъ има къмъ мене? „Господи, да прогледамъ!“ Туй вѫтрѣшно проглеждане е необходимо, но изисква се човѣкъ да приложи своята воля. Ние, съврѣменнитѣ хора, искаме да оправимъ свѣта по човѣшки, започваме отъ единството и вървимъ къмъ множеството. Ние искаме да оправимъ свѣта, безъ да разбираме законитѣ на туй множество. Напримѣръ, искаме да подобримъ положението на бѣднитѣ. Какъ ще подобримъ тѣхното положение? Щомъ подобримъ положението на бѣднитѣ, влошаваме положението на богатитѣ. Щомъ подобримъ положението на богатитѣ, влошаваме положението на бѣднитѣ. Ако подобримъ положението на лѣкаритѣ, влошаваме положението на здравитѣ. Да кажемъ, че тукъ, въ България може да има 2—3000 души лѣкари. Тия лѣкари се молятъ да има повече болести. Туй е фактъ! Сѫщото е и въ Англия, и въ Америка — навсѣкѫдѣ се молятъ да се увеличатъ болеститѣ. Хората се молятъ да се махнатъ болеститѣ, а лѣкаритѣ се молятъ да се увеличаватъ. Защо? Вижте адвокатитѣ, и тѣ се молятъ да има повече обири, повече кражби. Хората пъкъ се молятъ да не ставатъ обири, да не ги крадятъ. Сѫдиитѣ се молятъ да има повече дѣла, за да имъ се плаща повече. Учителитѣ се молятъ да има повече ученици. Но знаете ли какъ се раждатъ тѣзи ученици? — Съ голѣми мѫки, съ голѣми страдания. И майкитѣ казватъ: „По-добрѣ да нѣмаме дѣца.“ Тѣ се молятъ да нѣматъ дѣца. Защо? — Мѫчно се отглеждатъ. Едва го отгледашъ и послѣ ти го взематъ, не можешъ да му се понарадвашъ. Питамъ: ние, съврѣменнитѣ хора, радваме ли се на плодоветѣ си? Коя майка се радва на своя синъ или на своята дъщеря? Ние седимъ и си задаваме въпроситѣ: спасенъ ли съмъ, коя църква е права, какви може да бѫдатъ моитѣ отношения къмъ нея и т. н.? Това сѫ маловажни въпроси въ свѣта. Въ кой хотелъ ще спра, като отида въ единъ градъ, това зависи отъ моята кесия. Ако имамъ повече пари, ще отида въ единъ по-хубавъ хотелъ, тамъ ще имамъ най-добра прислуга, ще минавамъ за знатенъ, за почтенъ човѣкъ, и каквото поискамъ, ще го имамъ. Ако, обаче, кесията ми е празна, хотелджията ще ми покаже гръбъ и ще каже: „Моля, господине, намѣрете си другъ хотелъ, такъвъ като васъ не го искамъ тука.“ Туй, което става по хотелитѣ, става и навсѣкѫдѣ по свѣта. Щомъ дойде нѣкой да говори Истината, ние мислимъ, че този човѣкъ ни напада. Какво може да ни напада той? Всѣки човѣкъ самъ себе си напада. Азъ, доколкото зная, животътъ е така устроенъ, че нито единъ човѣкъ нѣма да избѣгне послѣдствията на своитѣ дѣла. Като разглеждамъ природата, виждамъ, че тя е пълна съ динамически сили, които се присаждатъ. За въ бѫдеще ученитѣ хора ще изучаватъ закона на присаждането. Една енергия може да се присади въ човѣшкия организъмъ тъй, както може да се присади една череша или една праскова или една слива или каквото и да е друго растение. Тази енергия може да бѫде или добра или лоша, или въ възходяща или въ низходяща степень. Нѣкои отъ васъ имате тази опитность. До извѣстно врѣме вие сте много кротки, смирени, благи, но слѣдъ врѣме вашиятъ характеръ се измѣня, вие ставате нервни, избухливи и се чудите, какво става съ васъ. Питате се: защо се измѣни моятъ характеръ? — Върху тебе е присадена една отрицателна енергия. Тогава казвате: какво да правя? — Ще отчупишъ туй клонче отъ твоя умъ и отъ твоето сърце, за да може Божественото въ тебе свободно да расте. Така сѫщо може да се присаждатъ Божественитѣ енергии върху лошъ човѣкъ. Ако върху единъ лошъ човѣкъ присадишъ едно Божествено клонче, той ще стане добъръ. По присадката върху човѣка вие може да познаете, дали той е добъръ или лошъ. Ако на единъ човѣкъ, на видъ добъръ, отчупите присадката, и той стане лошъ, значи само присадката му била Божествена, а естеството му, подложката — лоша. Ако пъкъ отчупите присадката на нѣкой лошъ човѣкъ и той стане добъръ, значи присадката му била лоша, а подложката — добра. Слѣдователно, два вида подложки има въ хората: едната подложка е добра, другата — лоша. Лошитѣ подложки по нѣкой пѫть може да се присадятъ съ добри присадки, а добритѣ подложки може да се присадятъ съ лоши присадки. Това психологически е вѣрно. Ние можемъ да направимъ опитъ, да видоизмѣнимъ характера на човѣка. Бащитѣ и майкитѣ искатъ да възпитатъ дѣцата си, но незнаятъ какъ, не разбиратъ закона на присаждането. Сега, нѣкои хора ме запитватъ: Учителю, защо не оправишъ тия хора около тебе? Казвамъ: нѣма съ какво да ги присадя, нѣмамъ още отъ тѣзи калемчета, туй е лошото. Зарѫчалъ съмъ отъ тѣхъ. Ще ми дойдатъ съ хиляди. И послѣ, като взема ножчето си, присаждане ще бѫде! Наука е това! Нѣкой иска да го обърна къмъ Господа. Ами, онзи апашъ, като дойде и бръкне въ кесията ми, не я ли обръща? Да, но като я обърне, нищо не остава въ нея. Азъ съмъ противъ тия хора, които обръщатъ. Пазете се отъ тѣхъ! Земледѣлецътъ обръща земята, но послѣ извършва другъ единъ процесъ. Понеже е извършилъ едно прѣстѫпление, той дойде, хвърли житото върху тия празнини, заравя ги и слѣдъ това то израства. Ако той засѣе житото и не го зарови отгорѣ, нищо нѣма да изникне. „Господи, да прогледамъ!“ Въ миналата си бесѣда ви споменахъ за Аладинъ. Единъ, баснословенъ арабски царь, който знаялъ тайнитѣ науки, но забѣлѣжителното въ него било това, че познавалъ хората по очитѣ. Той казвалъ, че злото на хората се крие въ тѣхнитѣ очи. Твърдѣлъ, че очитѣ на хората могатъ да се присаждатъ, и дѣйствително ги присаждалъ. Той по особенъ начинъ изваждалъ очитѣ на хората, като имъ присаждалъ други, и тѣ ставали добри хора. Като виждалъ нѣкой кръвожаденъ, отмъстителенъ човѣкъ, казвалъ, че очитѣ му сѫ вълчи. При него идвали разни хора, отъ високо произхождение, и като ги погледнѣлъ въ очитѣ, казвалъ имъ: „Ти имашъ мечешки очи, ти — лъвски, ти — змийски, ти — котешки, заешки и пр.“ Вечерно врѣме изваждалъ очитѣ, присаждалъ имъ нови и всички ставали добри. Въ сегашно врѣме хората сѫ забравили туй изкуство. Вие ще кажете: това сѫ басни отъ 1001 нощь! Всички теории, съ които съврѣменната наука разполага, не сѫ ли басни отъ 1001 нощь? Всички тия нейни теории, азъ казвамъ, че сѫ едно занимание, едно упражнение на човѣшкия умъ да различава истината отъ лъжата. Всѣка една теория съдържа въ себе си Истината, но учениятъ човѣкъ трѣбва да я вземе, да я прѣтопи и прѣчисти, за да извади тази Истина. Въ всѣка наука има една основна Истина, въ всѣка теория — сѫщо, тя не може да бѫде лъжлива, но трѣбва да имашъ туй рѣшето, чрѣзъ което да я прѣсѣешъ, да отдѣлишъ примѣситѣ. Трѣбва да имашъ още и алхимическиятъ огънь, за да я прѣтопишъ и да остане цѣнното отъ тази Истина, съ което да можешъ да разполагашъ въ всички случаи на живота си. Често, като прослѣдявамъ живота, какво виждамъ? — Нѣкѫдѣ се заредятъ нещастия, нещастия едно слѣдъ друго. Запримѣръ, нѣкой търговецъ натрупа голѣми богатства, но не се минава дълго врѣме, изгубва 10—20 —30,000 лв., послѣ изгубва всичкото, загубва кѫщата, имота и остава бѣденъ, съсипанъ, като праведния Йовъ. Питамъ: кои сѫ причинитѣ за това нѣщо? Въ нѣкое сѣмейство, забѣлѣзвате, умре едното дѣте, послѣ второто, третото, умре и бащата, остане само майката или само синътъ или дъщерята. Казваме: туй сѣмейство го сполетѣ голѣмо нещастие. Защо? Кои сѫ причинитѣ? — Има си причини. Азъ нѣма да обяснявамъ защо ставатъ тия нѣща. Това сѫ частични проявления въ нашия животъ. Сѫщиятъ законъ не се ли забѣлѣзва и въ насъ? Не измиратъ ли много отъ нашитѣ благородни желания? Дойде нѣкой, казва: азъ съмъ въодушевенъ отъ това учение, ще пожертвувамъ живота си за Господа, за Христа, ще раздамъ имането си заради Господа, ще бѫда Неговъ добъръ работникъ. Виждашъ го отначало така въодушевенъ, послѣ почне да отслабва, отслабва и казва: азъ съмъ се заблудилъ. Хубаво, ако сега си заблуденъ, по-рано не бѣше ли заблуденъ? И започва той да пише нѣкакви статии противъ този, противъ онзи. Мисли ли той, че това е добро? Кое е по-добро? Да служимъ на Бога или да не Му служимъ, да Му благодаримъ или да не Му благодаримъ, да Го любимъ или да не Го любимъ? Кои отношения сѫ поправи? Сѫдете по това, колко малко разбираме отъ тази Велика Божествена Любовь, която ни носи сѫщностьта на живота! Има само единъ фактъ, по който може да разберете Божествената Любовь. Какъ? Ако ти си слуга при единъ лошъ господарь, при него може да познаешъ себе си, да разберешъ има ли Божествена Любовь въ тебе или не? Ако ти можешъ да издържишъ на опърничавия характеръ на твоя господарь, ще разберешъ каква е твоята любовь, ще разберешъ, работи ли Господъ въ тебе или не. Когато запитали Сократа, защо се оженилъ за тази опърничава жена, той казалъ: „Ако мога да издържа на опърничавия характеръ на моята жена, всичко друго ще мога да издържа. И правъ билъ Сократъ съ своята философия! Щомъ той можалъ да издържи на характера на тази груба жена, всички други мѫчнотии прѣдъ него сѫ били нищо. „Азъ искамъ да опитамъ своя философски характеръ“, казвалъ той. И правъ е. Не само Сократъ, но всички велики хора сѫ имали по една опърничава жена да ги пърже. Всички велики слуги сѫ имали по единъ опърничавъ господарь да ги пърже. Всички велики господари сѫ имали по единъ опърничавъ слуга да ги пърже. Всички велики Учители сѫ имали по единъ опърничавъ ученикъ да ги пърже. Всички велики ученици сѫ имали по единъ великъ Учитель да ги пърже. Всички велики хора все сѫ имали нѣкой, който да ги пърже. Да издържишъ на това нѣщо — туй е характеръ! И сега, всички хора казватъ: ще дойде нѣкоя партия, тя ще оправи работитѣ, тя ще оправи свѣта. И всички чакатъ да се оправи свѣта! Не, никоя партия не може да оправи свѣта, не че не искатъ, но тия хора нѣматъ това дълбоко знание. Този свѣтъ не сѫ го създали тѣ. И никой не може да го създаде. Ние не сме господари на положението. Този бѣденъ човѣкъ каза на Христа: „Господи, да прогледамъ, да добия онова истинско знание за живота!“ Онѣзи, които изучаватъ Писанието, взиматъ по единъ стихъ и казватъ: „Христосъ туй казалъ, Христосъ онуй казалъ.“ Вие разбрали ли сте живота на Христа тъй, както Той го е прѣживѣлъ? Били ли сте въ Неговото положение да знаете какво е прѣминалъ Той? До врѣмето на Христа не се явилъ другъ човѣкъ да люби тъй, както Христосъ е любилъ. Нѣма другъ такъвъ характеръ като Христа! Да Го качатъ на кръста, да понесе всички страдания и въ туй мѫчение да каже: „Господи, прости имъ!“ Питамъ: сегашнитѣ послѣдователи на Христа иматъ ли такъвъ характеръ, че като ги закачатъ на кръста, да кажатъ: Господи, прости имъ! И при това, минаватъ за христиани! Когато дойде Христосъ, нѣма да имъ даде по единъ златенъ кръстъ, а кръстъ отъ тиква. Ние сме хора на бързитѣ процеси. Отива единъ американецъ въ Германия при единъ виденъ професоръ да се учи и му казва: „Господинъ професоре, моето врѣме е цѣнно, азъ искамъ да се запозная съ философия, но врѣмето ми е цѣнно, затова образувайте за мене единъ 5—6 мѣсеченъ курсъ по философия, та да свърша по-скоро.“ — Да, почтени, господине, прави сте, че врѣмето е пари, но когато Господъ иска да създаде единъ дѫбъ, употрѣбява 100 години, а когато иска да създаде една тиква, употрѣбява шесть мѣсеца, а слѣдъ туй всичко отъ нея изчезва. И тогава, дойдатъ при мене нѣкои и ми казватъ: ама еди-кой си не вѣрва въ тебе. — Азъ го зная отдавна, той никога до сега не е вѣрвалъ. Ама еди-кой си не разбира. — Че той никога не е разбиралъ! Какво общо имаме ние съ тѣзи хора? Ние не искаме да ги убѣждаваме! Чудни сѫ хората по нѣкой пѫть, като казватъ, че сме искали да образуваме нова църква! Смѣшно е, когато хората искатъ да образуватъ църква! Въ свѣта сѫществува само една църква — царството Божие. Единственото реално нѣщо въ свѣта, това е царството Божие! То е единъ вѣченъ порядъкъ, на който ангелитѣ сѫ господари. Отъ това царство Божие хората сѫ извадили своята църква. Въ небето, между ангелитѣ, нѣма никаква църква. Ще кажете: е, какво има тогава? — Има това, за което хората не сѫ и сънували. Въ небето има Любовь, и то такава възвишена Любовь, за която ангелитѣ сѫ готови да жертвуватъ всичкото свое богатство, спечелено въ милиони години. Когато единъ ангелъ види, че у Бога се зароди едно дълбоко вѫтрѣшно желание да прати нѣкого отъ небето да помогне на нѣкоя паднала душа, този великанъ ангелъ жертвува всичкото свое благо за тази душа и слиза да ѝ помогне. Този ангелъ като дойде, нѣма да ти подаде рѫката си да му я цѣлунешъ, но ще се яви като единъ великъ изворъ вѫтрѣ въ живота ти, ще се яви като една велика мисъль, като единъ великъ вѫтрѣшенъ стремежъ, ще подигне душата ти къмъ нѣщо възвишено и благородно. Той ще донесе отгорѣ онова калемче за присаждане и съ своето ножче ще го присади на тебе. Слѣдъ като те присади, ти ще заживѣешъ новия животъ. Този моментъ се нарича „проявление на Великия Божественъ Духъ въ човѣшката душа“. И ти, като погледнешъ прѣзъ това клонче, ще кажешъ: сега разбирамъ, Господи, смисъла на живота, разбирамъ какво искашъ да кажешъ! Ние, съвременнитѣ хора, оставаме държавницитѣ да оправятъ свѣта. Ние, съврѣменното общество, църквата, не можемъ ли да оправимъ свѣта? Не можемъ ли да помогнемъ на бѣднитѣ? — Можемъ. Какъ? — Като имъ създадемъ работа. Но, първо трѣбва да имъ посочимъ истинския пѫть, да ги научимъ на Божественото учение. Когато отворя кесията си прѣдъ единъ бѣденъ да му дамъ пари, и той почне да ми благодари, азъ не считамъ, че е благороденъ човѣкъ, не считамъ, че е бѣденъ. Ако онзи бѣденъ, комуто дамъ пари ми каже: господине, азъ ти благодаря, но едно нѣщо искамъ отъ тебе, създай ми работа! Тежко ми е да получавамъ пари, безъ да работя. Азъ трѣбва да работя! Този бѣденъ човѣкъ е благороденъ. А при това и онзи, богатиятъ човѣкъ, който подаде съ рѫката си помощь на единъ бѣденъ, само за да се оправдае прѣдъ хората, това е позоръ, това е унижение за човѣка въ моитѣ очи! Той трѣбва да каже: братко, тия пари азъ ти ги давамъ, но азъ съмъ единъ пощаджия. Тѣ сѫ едно писмо, и азъ съмъ пратенъ да ти го прѣдамъ, но не зная какво съдържа. Ти ще вземешъ писмото и нѣма да ми се сърдишъ. Азъ само го нося, не го писахъ. Азъ само ти услужвамъ. Но, ако този пощаджия ме срещне и ми каже: знаешъ ли каква услуга ти направихъ азъ? Въ училище те изпратихъ, човѣкъ те направихъ. Не, свѣтътъ днесъ отъ такива благодѣтели страда. И погледнете, днесъ въ Америка, въ Англия, въ България, навсѣкѫдѣ другадѣ сѫ турили паметници, статуи. На кого? — На този, който е подигналъ Англия, Америка, България. Още на кого? — На тия, които сѫ погинали за отечеството си. Това сѫ само лъжи! Онзи, който е подигналъ свѣта, това е само Божествениятъ Духъ на Любовьта. Ние можемъ да туримъ статуята на когото искаме, но това сѫ само идоли! И до колкото зная азъ, когато туримъ статуята на нѣкой умрѣлъ човѣкъ, това е статуя само отъ сълзи. Той постоянно рони сълзи отъ небето. Сѫщото е и съ образа на Христа. На външния образъ на Христа всички се кланятъ, кръстятъ и сълзи ронятъ, но никой не изпълнява Христовото учение. Какво се ползува Христосъ отъ този образъ? Срамота е това! Днесъ Христосъ ще дойде съ множество ангели и ще повика тия, които познаватъ Истината. Още по-голѣмо е осѫждането на хората, които казватъ, че знаятъ Истината, а не я изпълняватъ. Азъ бихъ желалъ, когато човѣкъ има извѣстна дарба, нека прояви тази своя дарба, но той трѣбва да бѫде скроменъ, той трѣбва да бѫде послѣденъ помежду всички. Най-великитѣ художници, най-великитѣ музиканти, най-великитѣ писатели сѫ излизали послѣдни. Тѣ не бързатъ. Като свирятъ другитѣ музиканти, най-великиятъ музикантъ ще излѣзе послѣденъ. Най-първо оставятъ да излѣзе най-слабиятъ. Той свири — всички рѫкоплѣскатъ. Слѣдъ туй излиза вториятъ. Той свири по-хубаво — пакъ рѫкоплѣскатъ. Послѣ излиза третиятъ — всички рѫкоплѣскатъ. Когато излѣзе послѣдниятъ, всички замлъкватъ, никой не рѫкоплѣска. Казватъ: това е музика! И тъй, въ края на тоя вѣкъ ще дойде Христосъ. Какъ ще дойде? — Той ще излѣзе на сцената и ще каже Истината. Не само ще я каже, но което каже, ще направи. Христосъ като дойде, нѣма да ви каже, да вѣрвате, но ще ви покаже Истината. И тия отъ васъ, събралитѣ се тукъ, у които има интенсивно желание да търсятъ Бога, да Го славятъ, тѣ ще разбератъ тази велика Истина. Вие, като онзи блудниятъ синъ, сте забравили Бога. И нѣкой ви погледне малко на криво, казвате: прѣнебрѣгнаха ни, обърнаха ни гръбъ. Питамъ: кой отъ васъ не е обърналъ гръбъ на Истината? Вие, прѣзъ цѣлия си животъ, въ всичкитѣ си постѫпки, били ли сте коректни? Ще кажете: не, азъ направихъ една малка погрѣшка. Какъ? За съвършенния човѣкъ погрѣшкитѣ сѫ изключени! Още като направи погрѣшката, той я изглажда. Кой отъ васъ има доблестьта да излѣзе да изповѣда прѣгрѣшенията си? Азъ познавамъ само двама души въ свѣта, които сѫ направили изповѣдь за своитѣ прѣгрѣшения. Единиятъ е Августинъ, а другиятъ — Толстой. Макаръ че се смѣятъ на Толстоя, но въ него имаше душа! Той излѣзе прѣдъ свѣта и се изповѣда. И слѣдъ това Толстой трѣбваше да работи върху себе си усилено 20 години, за да направи една палма отъ грѣховетѣ си. Не е лесна работа! Не мислете, че е лесно да се жертвува човѣкъ! Не мислете, че царството Божие тъй лесно може да се добие! А, казвате, ще напиша една вдъхновена статия, ще издамъ единъ вѣстникъ. Не, не минава съ това. Не мислете, че тази бесѣда, която ви държа тукъ, е всичко! Не, има по-велики работи, които може да се кажатъ. Тѣзи велики работи изискватъ почва. Мислите ли, ако азъ ви кажа нѣщо, че ще хвърля туй сѣме току тъй? Ще хвърля туй сѣме само въ такъвъ случай, ако почвата е разорана. Прѣди години идва една сестра при менъ, казва ми: Учителю, и азъ искамъ да бѫда като тебе. Послѣ казала: искамъ да намѣря тайната сила на Учителя, че и азъ да върша тия работи като него, да се науча да присаждамъ. Казвамъ: мога да те науча на изкуството да присаждашъ. Но, онзи, който се рѣши да присажда, ангелитѣ го вързватъ съ 100 вѫжета, и ако се опита да изкриви най-малкия Божественъ законъ, главата му хвръква, безъ глава остава. Азъ често ви говоря за Любовьта, но трѣбва да знаете, че има извѣстни сили въ природата, съ които шега не бива. Има единъ грѣхъ въ свѣта, за който не се прощава. И ще внимавате, ще се пазите отъ този грѣхъ. Казва Христосъ: „Нито въ този вѣкъ, нито въ бѫдещия нѣма да се прости на онзи, който въ името Божие поквари Духа на Истината.“ Казва бѣдниятъ човѣкъ: „Господи, да прогледамъ!“ Христосъ му казва: „Да бѫде споредъ вѣрата ти.“ И прогледа той, и почна да слави Бога. Азъ вече отъ 20 години насамъ говоря тукъ между българитѣ и нѣкои ми казватъ: говори ни Истината! Чудно ми е, че слѣдъ това тѣ пакъ се съмнѣватъ. Нѣкои казватъ: знаешъ ли, за тебе това говорятъ, онова говорятъ. Казвамъ: е, това е развлѣчение за мене, една прѣпорѫка е то. Казва се въ Евангелистъ на Матея, глава 5: „Радвай се, ако кажатъ за тебе нѣкоя дума на лъжа!“ Казвамъ: ако е лъжа, то е въ моя полза. Което е истина, казвамъ, това е право. Единъ день ще се срещнемъ съ тия, които сѫ говорили лъжа за мене. Нека не мислятъ, че тъй ще мине. Не, има видовъ день. Казва Христосъ: „Който се отрече отъ мене прѣдъ человѣцитѣ, и азъ ще се отрека отъ него прѣдъ ангелитѣ.“ Единъ день казвамъ: Господи, нека прѣдъ Твоето Лице се изкаже Истината! Нека кажатъ Истината, затова ги благослови. Нѣма да ми мръдне окото. Нека всѣка Истина, всѣка Правда да се изяви прѣдъ свѣта! Нека се знае, че има единъ Великъ Законъ, който е свещенъ за всички хора. Нека кажемъ на всѣки човѣкъ Истината. Ще му кажа: приятелю, туй, което вършишъ не е по Бога, не е право, то спъва твоето развитие. Въпросътъ не се отнася до вашия личенъ животъ, той не ме интересува. Но, ако тѣзи хора, чрѣзъ тия лъжи, искатъ да спънатъ другитѣ и не даватъ възможность на тази Истина да проникне въ сърцата на тия, у които трѣбва да проникне, които я търсятъ, тѣ носятъ отговорностьта за това. Не е въпросътъ нито за моето лично благо, нито за вашето. Когато Христосъ проповѣдваше, Той казваше: „Не дойдохъ да сторя моята воля, но волята на Тогозъ, който ме е проводилъ.“ Единъ отъ еврейскитѣ пророци е казалъ: „Нѣма да се върне Словото Божие назадъ, отъ да не принесе своя плодъ.“ Сега, нѣкои отъ васъ седятъ, оглеждатъ се, мислятъ, че като дойдатъ тукъ, ще трѣбва да вѣрватъ. Казвамъ: азъ проповѣдвамъ една наука която може да се приложи. Тя е извънъ църквата. Вие може да ходите въ каквато църква искате, може да вѣрвате въ каквото искате, може да носите каквато и да е наука, това за менъ е все едно. Колкото сте по-учени, колкото сте по-набожни, толкова по-добрѣ ще възприемете онази велика наука на присаждането, толкова по-лесно ще добиете онѣзи велики добродѣтели. Само така ще може да си създадете характеръ на единъ ангелъ. Знаете ли какъвъ е характерътъ на единъ ангелъ? — По лицето ви, въ очитѣ ви ще се чете една мекота. И тогава, безъ да се познаваме, ние ще разбираме какви сѫ хората въ този свѣтъ. Азъ чета по очитѣ какви сѫ хората. Имамъ единъ простъ начинъ, по който ги познавамъ. Като поканя нѣкого у дома на гости, азъ наклаждамъ огънь и почвамъ да се разговарямъ съ него. Ако той седне и почне да се грѣе, казвамъ: този човѣкъ е уменъ. Но, ако той седне и вземе дилафа да бърка огъня, казвамъ: този човѣкъ нѣма да го бѫде. Него, дѣто и да го турите, той все ще бърка Огъньтъ се е разгорѣлъ, нѣма какво да го бъркашъ, ще се грѣешъ! Божествениятъ огънь, който е запаленъ, нѣма какво да го бъркашъ, отъ бъркане той не се нуждае. Ще се грѣешъ, ще се молишъ и слѣдъ туй ще се разговаряшъ съ домакиня на кѫщата. Нѣма какво да бъркаме въ човѣшкитѣ сърца! „Господи, да прогледамъ!“ И всичкитѣ съврѣменни страдания се дължатъ на това, че ние се оставяме да бѫдемъ присадени съ присадки отъ противоположенъ характеръ. И колко лесно може да се присади човѣкъ! Ако азъ ти дамъ хиляда отъ тия златнитѣ английски монети, и ги туришъ въ кесията си, отъ тамъ насетнѣ твоятъ характеръ се измѣня. До тогава си билъ честенъ, добъръ човѣкъ, а слѣдъ това се промѣняшъ. Защо? — Присаденъ си вече! Кѫдѣто и да ходишъ, тѣзи хиляди дрънкатъ вече въ джоба ти. Когато единъ крадецъ ти даде отъ тѣзи крадени пари, той е вложилъ вече нѣщо въ тѣхъ. Ако съврѣменниятъ свѣтъ разбираше тия окултни закони, колко нещастия щѣха да се избѣгнатъ! Има нѣкои пари, които откакъ вземешъ, всичко ти тръгва назадъ. Има наполеони, които сѫ взети отъ убитъ човѣкъ. За тия пари сѫ го убили. Попаднатъ ли тия пари въ джоба ти, всичко става на пухъ и прахъ! И сега, ние казваме: е, който и да е, каквото ще да става! Не не, за въ бѫдеще ние ще имаме за учители кои? — Само онзи, който люби дѣцата. За сѫдии ще имаме кои? — Само онзи, който люби Правдата. Този сѫдия като сѫди, трѣбва да знае кому да отдаде правото. За адвокати ще бѫдатъ кои? — Само онзи, който разбира сѫдопроизводството, та като вземе едно дѣло, да каже: господине, туй дѣло не мога да го защищавамъ. За лѣкари ще викаме кои? — Само онзи лѣкарь, който, като дойде да лѣкува и види прѣдъ себе си единъ прѣстѫпникъ, да му каже: господине, азъ тебе не мога да те лѣкувамъ. За свещеници ще бѫдатъ кои? — Само онзи, който, като дойде при умирающия да му каже: азъ тебе не мога да те причастя. Защо? — Ти си извършилъ толкова прѣстѫпления въ свѣта! А сега? Умира единъ прѣстѫпникъ, и свещеникътъ туря лъжицата въ устата му, мисли, че Господъ ще го приеме. Не, не, всички такива свещеници ще бѫдатъ отговорни за тия лъжици причастие! Туй тѣло не може да бѫде простено. Онзи прѣстѫпникъ, който не се е разкаялъ, не може да бѫде приетъ въ небето. Не, не, какъвъ редъ и порядъкъ има тамъ! Не е както тукъ на земята. Не е тъй лесно да се приеме човѣкъ на небето. Онзи търговецъ, онзи готвачъ, какви трѣбва да бѫдатъ? Жени и мѫже, всички трѣбва да приложатъ Божественото, защото всички ще бѫдемъ сѫдени, ще туря и себе си. Какъ ще бѫдемъ сѫдени? — Споредъ сѫдбата на Божествената Любовь, Божествената Мѫдрость и Божествената Истина — никому нѣма да се прости. Като казвамъ, че нѣма да се прости, какво разбирамъ? Каквито страдания си причинилъ на другитѣ хора, ще те постави Господъ въ положение да изпиташъ тия страдания въ всичкитѣ имъ потънкости. Ти трѣбва да кажешъ: Господи, наложи ми тия страдания, да видя какъ сѫ страдали моитѣ братя. И като ги получишъ, ще се молишъ Господъ да ти даде сила да ги прѣтърпишъ. Слѣдъ като прѣтърпишъ всички тия страдания, тогава ще дойде деня на твоето спасение. Туй мѣсто е тъй нареченото „чистилище“. „Господи, да прогледамъ!“ Какво приложение има всичко това къмъ нашия животъ? Сега, тукъ има млади и стари. Какъ мислите да уредите живота си? Какъ ще уякчите вашата нервна система? Казватъ, че хората имали слаба нервна система. Нервната система се разклаща отъ противоположнитѣ сили въ природата, които азъ наричамъ „тъмнитѣ сили“. Изобщо, като погледна единъ боленъ човѣкъ, не като ясновидецъ, азъ имамъ особенъ методъ, виждамъ едно тъмно течение, което остава отпечатъкъ и въ самия организъмъ — почва да се образува повече венозна кръвь. Това и лѣкаритѣ виждатъ. Тогава мислитѣ и чувствата въ човѣка се помрачаватъ, и той става като една кордисана пушка. Най-малкото побутване се изисква, и той гръмва. Дойде ли човѣкъ въ това състояние, той трѣбва да се спре, да прѣчупи тази присадка и на мѣстото ѝ веднага ще се яви онова естествено състояние на разбиране. Най-първо вие застанете на почвата, че въ вашата душа Богъ е вложилъ всичкитѣ добродѣтели и вие можете да ги развиете. Счупете всички човѣшки присадки, които ви причиняватъ страдания, и оставете да израстне Божественото. То ще ви донесе миръ. Нѣкои казватъ: ама какъ ще разрушимъ съврѣменния строй? Вие не мислете за това. Болеститѣ не разрушаватъ ли хората? Онази майка, като роди дѣтето, не е ли болестьта, която разрушава организма ѝ? Колко енергия е изхарчила тя! Я вижте, колко затворници има въ затворитѣ! Колко много войска трѣбва да държимъ! Защо? — Да пазимъ редъ и порядъкъ въ държавата. Въ всички държави има това нѣщо. Едно нѣщо трѣбва да знаете, че този свѣтъ самъ по себе си нѣма да се оправи. Трѣбва да се явятъ онѣзи хора, които да присадятъ свѣта по новия начинъ. Е, хубаво, ако се явятъ единъ, двама, трима, сто такива души, трѣбва ли ние да имъ забранимъ да присаждатъ хората по новия начинъ? „Господи, да прогледамъ!“ И сега, ако вашето око е лошо, присадето го! Ако вашето ухо е лошо, присадете го! Ако вашиятъ носъ е лошъ, присадете го! Ако вашиятъ езикъ е лошъ, присадете го! Ако вашата рѫка е лоша, присадете я! И когато Христосъ е казалъ: „Ако дѣсната ти рѫка те събланява, отсѣчи я,“ какво се подразбира? Отрѣжи тази рѫка, казвамъ азъ, и я присади съ Божественото право! Тази рѫка, която е избила толкова хора, отрѣжи я, т. е. присади я съ доброто и повече да не убивашъ, а да правишъ добро. „Ако дѣсното ти око те съблазнява, извади го, казва Христосъ. Какао иска да каже съ това? — Присади го на ново! Не е достатъчно само да го извадишъ, но го присади съ окото на Добродѣтельта! Тогава ще виждашъ работитѣ другояче и ще вършишъ волята Божия. Това сѫ принципи, вложени въ тази велика Божествена наука, за поправяне на нашия животъ. И тѣзи сѫщества, които сѫ живѣли прѣди насъ, които сѫ минали по този пѫть на еволюция, ангелитѣ, тѣ сѫ изучавали дълги години Битието и знаятъ тази наука. Светиитѣ, които идватъ сега сѫ ученици на ангелитѣ, и тѣ завършватъ сега своето развитие. Туй е единъ кратъкъ курсъ отъ Битието на земята. Тѣ сега ще държатъ изпититѣ си, и слѣдъ това Христосъ ще ги доведе на земята да присаждатъ цѣлия свѣтъ: кому кракътъ, кому окото, кому рѫката и т. н. Ще присаждатъ по единъ най-новъ наученъ начинъ. И вие ще отидете въ това училище да учите тази нова наука. Приготовлявайте се! Ще има постоянно отиване и връщане. Изискватъ се повече велики хора, които да знаятъ какъ да присаждатъ. Ще кажете: ама то е за светиитѣ. Слѣдъ като присадятъ васъ, тогава вие ще отидете да се учите въ туй училище, послѣ ще държите изпититѣ си и, като ги издържите, ще ви пратятъ да присаждате. Слѣдъ васъ ще дойдатъ други. Така ще имаме повече велики учени хора, да знаятъ туй велико изкуство, какъ да присаждатъ добродѣтелитѣ на човѣшката душа. И тъй, ако дѣсната рѫка те съблазнява, отсѣчи я, казва Христосъ, и наново я присади! Ако дѣсното ти око те съблазнява, извади го и отново го присади! Ако кракътъ ти те съблазнява, отсѣчи го и на ново го присади! „Господи, да прогледамъ!“ Не е ли хубаво такова проглеждане? Не дава ли то една нова яснота, нова насока? Не е ли това една нова философия? Нѣкои казватъ: това е невъзможно! — Е, това е една тайна наука. Ами научи ни! — Вие ще научите това отъ великитѣ Учители. На земята нѣма такива Учители. Всѣки, който иска да научи това изкуство, ще го задигнатъ на небето, тамъ ще отива, въ това Божествено училище. Сутринь ще ходи, вечерь ще се връща. Хората ща кажатъ: този човѣкъ често отсѫтствува. Въ туй отсѫтствие той ще се учи. Нѣкои ще ми кажатъ: ние това изкуство го имаме. Нито единъ отъ васъ нѣма още това изкуство. Като влѣзешъ въ туй училище ще ти запишатъ името. Първиятъ професоръ, който ще те срещне, ще ти даде името. Нѣкой казва: азъ съмъ въ това училище. Кажи името на професора си! — Не зная. Ами надписа на това училище? — Не зная. Ами кой е номерътъ, по който си записанъ? — Не зная. Тогава? Съ това знание, именно, че всичко знаемъ, докарахме свѣта до това положение. Казвате: като отидемъ въ другия свѣтъ, всичко ще се поправи. Да, въ онзи свѣтъ всичко е оправено. Азъ въ това не се съмнѣвамъ, но този свѣтъ не е оправенъ. Духовниятъ свѣтъ е оправенъ, но тукъ, на земята трѣбва най-първо да прогледаме, да научимъ великия смисълъ на живота. И тогава всичкитѣ науки ще се осмислятъ. Ако единъ поетъ на земята напише едно поетическо творение, и то се прѣведе между ангелитѣ горѣ, ще знаете, че опитътъ му е сполучливъ. Казвате: ама то е прѣведено на английски. Може да е прѣведено и на френски, или нѣмски на всички езици, това не е доказателство. Прѣведе ли се, обаче, между ангелитѣ, това е мѣродавно. Туй творение съ хиляди години ще върви въ свѣта. Въ него има животъ. Ако сте единъ философъ, богословъ или какъвто и да е ученъ човѣкъ, и сте изказали една истина, и тази истина обърне внимание на ангелитѣ, тя ще мине като велика Истина, и тѣ ще кажатъ: „Ние имаме на земята единъ честенъ човѣкъ, който говори Истината.“ И ние се нуждаемъ на земята отъ хора на Истината! Ние се нуждаемъ отъ писатели, безъ да лъжатъ, отъ философи безъ да лъжатъ, отъ свещеници, отъ проповѣдници безъ да лъжатъ, отъ майки и бащи безъ да лъжатъ, отъ братя и сестри безъ да лъжатъ. Абсолютно никаква лъжа! Ако искате, може да лъжете, то е ваша работа. Най първо лъжата трѣбва да се изхвърли отъ вѫтрѣшния животъ. Казватъ: ама малко лъжа не може ли? Никаква лъжа! Туй е законъ! Лъжата отвънъ може да дойде, то е другъ въпросъ, ние не сме отговорни за това, но вѫтрѣ въ себе си ти ще бѫдешъ тъй чистъ, както самата свѣтлина. Ти ще бѫдешъ истинолюбивъ като самата Истина, уменъ като самата Мѫдрость, любящъ като самата Любовь. Туй трѣбва да изпълва твоята душа! Ама какъ трѣбва да бѫда мѫдъръ? — Тъй, както Богъ е мѫдъръ. Ама какъ трѣбва да бѫда любящъ? — Тъй, както Богъ е любящъ. Ама какъ трѣбва да бѫда истинолюбивъ? — Тъй, както Богъ е истинолюбивъ. Ама може ли? — Може. Отношенията на Бога спрѣмо насъ сѫ такива. Синътъ трѣбва да бѫде като баща си. Ученикътъ трѣбва да бѫде като учителя си. И този Богъ, който ни е създалъ по образъ и подобие свое, трѣбва да бѫдемъ подобни Нему и по сърце, и по душа, и по духъ, и тогава ще бѫдемъ благородни и възвишени хора. Ние нѣма да отидемъ въ горитѣ, но ще бѫдемъ въ тѣзи гори между хората, и ще проповѣдваме туй учение не само на думи, но чрѣзъ своя вѫтрѣшенъ животъ. Този бѣдниятъ слѣпецъ се обръща къмъ Христа и казва: „Господи, да прогледамъ!“ Казва му Христосъ: „Вѣрвашъ ли?“ — Вѣрвамъ. „Да бѫде споредъ вѣрата ти!“ И сега, понеже това е и ваше желание, азъ пожелавамъ на всинца ви да прогледате! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да прогледате, да имате тази Божествена виделина! Всички трѣбва да работите, за да се прѣмахне умразата и лъжата отъ свѣта. Първиятъ грѣхъ въ свѣта влѣзе чрѣзъ лъжата. Онази първа жена, като яде отъ плода, излъга. И като прогледа, не каза: „Господи, сгрѣшихъ!“ И Адамъ не каза, че сгрѣшилъ, но каза: „Господи, видѣхъ се голъ, и затуй се скрихъ отъ Тебе. Азъ имахъ много добро желание, но онази красивата жена, която Ти ми даде ме въведе въ грѣхъ, та сега се лишихъ отъ Твоето благословение.“ Господъ хвана жената, но и тя е майсторъ на лъжата! Тя каза: „Господи, азъ видѣхъ змията на дървото горѣ, тя ми показа единъ плодъ. Азъ мислихъ, че този плодъ е нѣщо хубаво и ядохъ отъ него.“ И двамата сгрѣшиха, и двамата послѣ казаха на Господа: „Господи, тази работа Ти можеше да я оправишъ. Не можеше ли по другъ начинъ?“ И повика Господъ единъ ангелъ и рече му: „Извикай тия двамата избраници и ги изпѫди изъ рая съ камшикъ.“ И рече на Адама: „Понеже ти излъга, ще работишъ съ хиляди години тази земя, ще орешъ и ще сѣешъ, а тя ще ражда тръне, докато се научишъ да любишь Истината.“ А на жената рече: „Ти въ мѫки ще раждашъ, докато се научишъ да обичашъ Истината.“ Хвана тогава Адамъ жена си подъ рѫка, потекоха сълзи и на двамата, обърнаха се назадъ, погледнаха къмъ рая и казаха си: „Изгубени сме!“ „Господи, да прогледамъ!“ Най-първото нѣщо: ще любите Истината. Най-хубавото, най-красивото нѣщо е да говоришъ Истината, да нѣма абсолютно никаква лъжа! Азъ ви говоря като на мои братя. Истината ви говоря! Сега, вие сте доволни, но не е само доволството. Туй е едно угощение. Изисква се учение, знание, присаждане, че всички тия добродѣтели да заживѣятъ въ вашитѣ души! Всички тия капризи, честолюбие, недоволство, надъ всичко туй да се подигнемъ. Да се подигнемъ надъ обикновения животъ! Когато сме сиромаси и нѣмаме петаче въ джоба си, да ходимъ съ онова вѫтрѣшно доволство, да знаемъ, че има нѣщо по-високо отъ сиромашията, то е Истината! Да знаемъ, че има нѣщо по високо отъ богатството, то е Истината! Да знаемъ, че има нѣщо по-високо отъ властьта, отъ величието, то е Истината, която трѣбва да живѣе въ насъ. Тази Истина ще ни отвори великия просторъ да прогледаме. Това значи да бѫдемъ свободни, велики хора. Прѣди 2000 години Христосъ е казалъ: „Когато дойде Синъ Человѣчески на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра или още ще се съмнѣватъ?“ Питамъ ви: какво сте придобили тѣзи 2000 години съ безвѣрието си? Какво сте придобили тѣзи 2000 години съ съмнѣнието си? Вие можете да приложите Истината, и приложете я вече! Вие се намирате въ положението на онази мома, която иска да се жени за нѣкой момъкъ, но всѣки день отлага. Дойдатъ хора, искатъ отговора ѝ: чакайте още малко! Не била готова, туй онуй, все отлага. Защо отлага? Тя чака нѣкой другъ, та дано той дойде. Не, не е така, не можете да си играете на вѫже! Момата трѣбва да каже: имамъ единъ избранникъ и него чакамъ. Нѣма какво да отлагате. Врѣме е, обаче, приложете тази велика Истина, за да бѫдете силни и свободни, да почувствуаате вѫтрѣшния Божи гласъ въ душата си, да дойде новия миръ вѫтрѣ въ васъ. Чуете ли Божия гласъ, смирението ще дойде въ васъ и ще бѫдете доволни отъ всичко въ живота си. Тогава ще се разбирате и ще си говорите братски. Азъ ще попѣя, и вие ще попѣете; азъ ще поговоря, и вие ще поговорите; азъ ще посвиря, и вие ще посвирите. Турите ли въ ума си мисъльта, да живѣете безъ лъжа, Любовьта ще потропа на вратата ви, ще чуете онзи тихия Божи гласъ въ сърцето си, ще дойде онази мека свѣтлина въ ума ви, и ще кажѣте: „Това е животъ веченъ, да позная Тебе Единнаго Истиннаго Бога“. Бесѣда, държана на 9. III. 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Оздравѣха „И колкото се допрѣха, оздравѣха.“ Матея 14:35. „И колкото се допрѣха, оздравѣха.“ Реалното въ живота е това, което може да се попипа. Има три вида пипане въ свѣта: едното е пипане на сѣнкитѣ. Запримѣръ, вие може да пипате замръзналата вода и да си съставите понятие за нея, че е твърда, че е студена. Ще имате едно особено понятие за нея и ще кажете: качествата на водата сѫ, че тя е твърда и студена. Обаче, това не е нито едно свойство, нито едно качество на водата, това е едно изключение, това е една случайность. А изключенията и случайноститѣ, това сѫ закони на разумни сѫщества. Всѣко разумно сѫщество, когато иска да се прояви нѣкѫдѣ въ свѣта, ще произведе или една случайность, или едно изключение. Сега, нѣкои отъ васъ могатъ на логически основи да кажатъ: защо трѣбва да бѫде така? — Ако вие не можете да отклоните слънчевия лѫчъ отъ неговия правъ пѫть, вие не можете да го изслѣдвате. Всѣка една сѣнка въ живота, това е едно отклонение отъ неговия правъ лѫчъ. Всѣка мисъль, за да я изслѣдвате, трѣбва да я отклоните. И съ всѣко чувство — сѫщо. Сега, не искамъ да се вплитате въ тия нелогически разбирания, защото не само вие, но цѣлиятъ съврѣмененъ културенъ свѣтъ има особени схващания и казва: „Защо Богъ е направилъ свѣта така?“ Но за да можешъ да критикувашъ единъ уменъ човѣкъ, трѣбва да бѫдешъ по-уменъ отъ него. Да го питашъ, защо е това така, то е едно нѣщо, а да го критикувашъ, то е друго нѣщо. Ако си малко дѣте, и питашъ, защо това е така, то е едно нѣщо, а да критикувашъ, то е друго. Ако питашъ, защо е посадено това цвѣте, то е едно, а да го критикувашъ, то е друго. Всички хора въ съврѣменния свѣтъ сѫ първокласни критици. Всички вие сте като този Джонъ Рѫскинъ, първокласниятъ английски критикъ. Всѣки отъ васъ е недоволенъ. Вие питате: „Защо Господъ създаде моята глава така?“ Седите и Го критикувате, а не Го запитвате. Азъ ви питамъ отъ Негова страна: какво ви е длъженъ Господъ? Вие казвате: ама Той ни създаде. Вие се лъжете. Той не ви е създалъ, отъ само себе си сѫществувате. Вие безъ да Го питате, безъ да ви даде позволение, сте си съградили една кѫща и казвате: защо Господъ ми даде туй мѣсто? Както изслѣдвамъ, аналитѣ на природата, виждамъ, че до сега Богъ никому нищо не е далъ, всичкитѣ хора насила сѫ взели нѣщата. Сега ще възразите: ами защо Господъ, Който е всесиленъ, позволява това нѣщо? Та каква особена мѣрка вие имате за всесилието Божие? Мислите ли, че ако Господъ удари този-онзи по главата, че това е силата Божия? Това го правятъ само безсилнитѣ хора. Да убивашъ хората, да имъ счупишъ краката, да имъ счупишъ главитѣ, да имъ изкълчишъ умоветѣ, това не е сила, нито е наука. И силата Божия не седи въ тия нѣща. Всички съврѣменни хора казватъ, че Господъ създалъ свѣтоветѣ. Азъ бихъ желалъ, всички учени хора да създадатъ една теория, да обяснятъ, какво подразбиратъ подъ „създаване на свѣтове.“ Нека опрѣдѣлятъ, какво означава думата „създаване“. Какво подразбиратъ тѣ подъ тази дума? Дали Богъ създаде свѣта, или ние го създаваме въ своитѣ умове? И нѣкои запитватъ: „Ами Господъ защо Го е създалъ?“ Слѣдователно, въ нашитѣ разсѫждения трѣбва да има една нишка на разумность. Азъ опрѣдѣлямъ четири или петь важни положения въ живота на човѣка. Казвамъ: настроението на човѣка, това е единъ вѣтропоказатель. Когато единъ човѣкъ има настроение, той мисли, че е много нѣщо. Азъ казвамъ: настроение има, а това настроение е само единъ вѣтропоказатель, който се върти, показва отдѣ иде вѣтърътъ. Казва нѣкой: настроение имамъ днесъ, и прави туй-онуй. Е, какво настроение има? — Вѣтропоказатель е той, ту на една, ту на друга страна се върти. И у такива хора има философия на настроението! Като се роди дѣте, майката казва: „Моятъ философъ! Гениално е моето дѣте.“ Казвамъ: твоето дѣте е съ настроение, то е единъ вѣтропоказатель, опрѣдѣля отъ гдѣ идватъ вѣтроветѣ, ту отъ тукъ, ту отъ тамъ. Сега, второто положение. Казва нѣкой: ама азъ имамъ чувство! Чувството, това е единъ кладенецъ. Значи, прѣвърналъ си своята енергия отъ едно движение въ друго, отъ лѣво на дѣсно, прѣвърналъ си я на единъ изворъ, който извира отдолу-нагорѣ. Хубаво, но съ това още нищо не можешъ да вложишъ въ живота на човѣка. Третото положение. „Ама азъ съмъ човѣкъ, който мисля. Разбирашъ ли, мисъль имамъ!“ Мисъльта, това е една рѣка, която тече. Що отъ това? Четвъртото положение. „Ама азъ съмъ разуменъ човѣкъ!“ Казвамъ: разумностьта, това е една градина, насадена съ различни дървета, и за да видя, дали си разуменъ човѣкъ, азъ ще прѣгледамъ дърветата, които си посадилъ, иматъ ли гѫсеници или нѣматъ. Ако иматъ гѫсеници, ти не си единъ отъ най-разумнитѣ хора. Ако влѣза и намѣря всичкитѣ ти дървета чисти, нѣматъ гѫсеници, ще кажа: ти си единъ разуменъ човѣкъ. Петото положение. Нѣкой казва: „У мене има принципи, азъ съмъ човѣкъ на принципитѣ“. Казвамъ: принципътъ, това е школа на живота. Слѣдователно, като съедините вашия вѣтропоказатель, като съедините вашия изворъ, като съедините вашата рѣка, като съедините вашата градина, като съедините и вашата школа, като съедините всички тѣзи методи въ едно, ще се домогнете до ония Божествени начала на нѣщата, до едно по-правилно разбиране. Казва евангелистътъ: „И колкото се допрѣха до Него, оздравѣха“. Нѣкои подразбиратъ туй физическото. Не е туй физическото, което мѫчи хората въ свѣта. Всички физически болести, това сѫ резултатъ на духовнитѣ състояния въ човѣка. Всѣкога боледуватъ не слабитѣ хора, силнитѣ хора боледуватъ. Запримѣръ, нѣкои учени, философи, казватъ: „Ти отъ гладъ ще умрешъ“. Има ли нѣкаква философия въ това, че отъ гладъ ще умрешъ? Това е 50 на сто вѣрно. Азъ ще ви докажа, че повече богати хора умиратъ отъ прѣяждане. А сиромаситѣ, 25 на сто умиратъ отъ гладъ. Кое е по-страшно? — Не е гладътъ страшното нѣщо. Гладътъ въ свѣта, това е единъ великъ принципъ, една велика сила, която подтиква хората къмъ култура. Гладътъ е научилъ хората да мислятъ, а прѣяждането е подтиквало хората къмъ лѣнность. Гладътъ е една велика добродѣтель. Слѣдователно, насъ ни е страхъ отъ гладъ и поглъщаме прасетата. Казвате: а, онова тамъ, приемамъ го тукъ въ коремчето си, да ми е пълничко. Наука било това! Азъ съмъ наблюдавалъ още въ турско врѣме, какво правятъ зимно врѣме съ конетѣ. Ще кажете: е, отъ много далечни врѣмена. Турскитѣ паши имаха хубави коне, хранени съ ечемикъ, атове ги казваха, че като изкарваха единъ такъвъ атъ, като започне той да скача, да играе — обръща вниманието на всички. Отхранени коне бѣха. А гледамъ, нѣкой селянинъ изкаралъ нѣкой мъртавъ конь, едва върви. Казвамъ: този е философъ. Сега, всички онѣзи хора въ живота, които не сѫ отхранени, ние ги наричаме философи. Защо? — Защото той върви, замисленъ е, нѣма ритане, нѣма скачане, нѣма нищо. Той е човѣкъ съ дълбока мисъль. Не, не е тамъ причината. Казватъ: а, дълбока мисъль има въ него. Не, никаква дълбока мисъль, но зобчецъ му липсва, храна нѣма той. А за другия казватъ: младъ е той, пъргавъ, затова скача. Не, зобчица е ялъ цѣлъ мѣсецъ, докато излѣзе навънъ. Питамъ: при такова едно разбиране на живота, до каква истина можемъ да се домогнемъ? — До никаква истина не можемъ да се домогнемъ. За да можемъ да оздравѣемъ, ние трѣбва да се докоснемъ до Истината, до нейната дреха. „И които се допрѣха, оздравѣха“ Отъ какво оздравѣха? — Отъ всичкитѣ свои недѫзи. Нѣкои казватъ: да изнесемъ Истината! Питамъ: въ какво седи Истината? Хубаво, азъ съмъ съгласенъ да изнесемъ Истината. Казва Писанието: „Истината ще ви направи свободни“. Всички вѣстници казватъ: „Да изнесемъ тази Истина“. Ако дѣйствително изнасяме Истината, то споредъ Писанието, тази Истина трѣбва да ни направи свободни. Отъ 50 години насамъ вѣстницитѣ все Истината изнасятъ, но България още не е свободна. Освѣнъ че не е свободна, но още повече се забатачва. Питамъ: какъ мислите, ако сравните положението на България прѣди 50 години и сегашното ѝ положение, кое е по-добро? Едно врѣме българитѣ казваха: „Слушайте, това е турчинъ, не му вѣрвайте, той не е христианинъ, той ще те коли, ще те изтезава“. Значи, въ ума си иматъ една мисъль, че еди-кой си билъ турчинъ, че коли, бѣси, изтезава. На врѣмето си, това било правото учение. Хубаво, дойдоха българитѣ да управляватъ. Оправдаха ли се думитѣ имъ, че турчинътъ изтезава? — Не се оправдаха. Казвамъ: турцитѣ не сѫ излѣзли още отъ България. И въ моитѣ очи, азъ мога да опрѣдѣля защо не сѫ излѣзли. Всичкитѣ измрѣли турци въ България, които не сѫ се прѣродили, навлѣзоха въ българитѣ. Българинътъ отвънъ е българинъ, отвѫтрѣ е турчинъ. Духътъ му е турски. Между турцитѣ имало едно прѣдание, споредъ което правовѣрнитѣ трѣбвало по особенъ начинъ да ги спасяватъ. За тази цѣль имало 70,000 камили опрѣдѣлени да прѣнасятъ умрѣлитѣ отъ христианскитѣ гробища въ турскитѣ и обратно. Понеже въ гробищата имъ били погребвани заедно и невѣрующитѣ и правовѣрнитѣ мохамедани, то вечерно врѣме ангелитѣ съ камилитѣ си ходили да прѣнасятъ невѣрующитѣ мохамедани отъ турскитѣ гробища въ христианскитѣ, и така освобождавали отъ тѣхъ правовѣрнитѣ. Не, на съврѣменнитѣ хора трѣбва една правилна философия, правилни разбирания! Съврѣменниятъ свѣтъ се нуждае отъ едни правилни разбирания за произхода на човѣшката душа, за проявлението на човѣшкия духъ, за човѣшката мисъль, за човѣшкото сърце, за човѣшката воля. Трѣбва ни една наука, до която, като се домогнемъ, да имаме извѣстни резултати. Въ какво седятъ тѣзи резултати? — Когато човѣкъ се докосне до извѣстни живи природни сили, въ него самия, въ каквото и да е направление, става единъ вѫтрѣшенъ прѣвратъ. Вземете, колкото и да е грубъ единъ човѣкъ, щомъ въ сърцето му се яви най-малката любовь, забѣлѣзва се едно малко смекчаване на обходитѣ въ отношенията му. Забѣлѣжете, едно младо момиче обича да отговаря на майка си, ходи рошаво, неомито, майка му му дава уроци, то не я слуша. Но като излѣзе на улицата и види нѣкой младъ момъкъ, влюбва се, и току вижъ, цѣлъ день се оглежда въ огледалото. Започватъ да ѝ се смѣятъ. Не, тя се е докоснала до реалностьта, до нѣщо сѫществено. Слѣдъ като се допре до реалностьта, майка ѝ баща ѝ, започватъ: „Остави ти него, ти съ него нѣма да харосашъ“. Тѣ я отдалечаватъ отъ него. Не я отдалечавайте! И дѣйствително, нѣма човѣкъ, който, като се отдѣли отъ Любовьта, да е прокопсалъ. Докато онзи философъ мисли съ любовь, докато онзи философъ разпространява своето учение съ любовь, до тогава неговото учение е мощно. Докато учениятъ човѣкъ разпространява своето учение съ любовь, то е мощно. Докато онзи воененъ или онзи техникъ разпространява своето учение съ любовь, туй учение е идейно, въ него има смисълъ. Този офицеръ може 20 пѫти да извади своя ножъ, но нѣма да убие никого. Той може да обезорѫжи неприятеля си, но въ послѣдния моментъ ще каже: „Достатъчно е толкова!“ Сега, хората казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ меки, добри хора. Но въ какво седи тази добрина? Срѣщамъ азъ двама ученици на улицата, 14—15 годишни, отъ трети или четвърти класъ, хванали се и се биятъ. Казвамъ имъ: вие сте братчета, не се бийте! Не обръщатъ внимание тѣ. Азъ нѣма да се намѣся да ударя едното или другото. Не, азъ съмъ силенъ човѣкъ, хващамъ двамата за краката, държа ги като свѣщи изправени и казвамъ: ще се примирите или не? — Ще се примиримъ. Казвамъ: слушайте, това е моето учение. Ако е за налагане, мога да ви наложа по-хубаво, отколкото вие си мислите. Сложа ги на земята. Тѣ се гледатъ. Нѣма да се биете, разбирате ли? Вие двамата сте братчета. Хайде да си вървите! Карате се за двѣ ябълки. Едната е по-голѣма, другата е по-малка. Азъ ще ви дамъ начинъ какъ да се справите. Ще разрѣжете тѣзи двѣ ябълки на по двѣ. Единиятъ, който има по-малка ябълка, ще даде едната половина отъ своята на другия; и вториятъ, който има по-голѣмата ябълка, ще я разрѣже на двѣ и ще даде едната половина на братчето си. Така ще се уреди въпросътъ. Не е работата да мине едната ябълка отъ единия на другия. Не, трѣбва да се разрѣже ябълката. Сега, мнозина, като ме слушатъ, ще кажатъ: тази работа е лесна. Не е лесна. Азъ бихъ желалъ това учение да се приложи въ всички-тѣ домове, и да имате едно разположение, като на светия. Ще кажете: а, може ли човѣкъ да бѫде светия? Светията е човѣкъ, който ходи всѣкога съ запалена свѣщь, той не ходи въ тъмнина. Ще ви приведа една аналогия. По-добрѣ е да ходишъ съ вощена свѣщъ вечерно врѣме, отколкото съ една електрическа лампа отъ 1000 свѣщи. Ще кажете: е, сега туй разсѫждение ли е? Ами, ако ти си взелъ тази електрическа лампа само за единъ часъ, а азъ имамъ една своя вощена свѣщь, питамъ: кое е за прѣдпочитане въ дългия пѫть, да имамъ тази лампа за единъ часъ или — моята вощена свѣщь? Електрическата лампа слѣдъ единъ часъ ще ми я взематъ, а моята малка свѣщь ще я имамъ за всѣкога и ще си освѣтлявамъ пѫтя. Сега, мнозина отъ васъ искатъ да иматъ единъ голѣмъ умъ, че да освѣтляватъ свѣта. Такъвъ гениаленъ умъ се взима подъ наемъ само за единъ часъ. Гениятъ не е собственикъ. Той е една лампа, една врѣменна проява. И много хора, които сѫ били гениални въ младостьта си, въ старини нѣматъ никаква гениалность. Силнитѣ хора въ младинитѣ си, въ старинитѣ ставатъ за посмѣшище. Питамъ: гдѣ е силата на този човѣкъ, който по-рано е дигалъ голѣми тяжести, до 200 кгр., а послѣ, на старини едва може 10 кгр. да вдигне? Питамъ: гдѣ е мощната сила на този великанъ? Сега, съврѣменнитѣ хора мислятъ, че това, което иматъ, това, което притежаватъ, е тѣхно за винаги. Колкото единъ богатъ банкеръ може за винаги да притежава своитѣ пари, толкова и единъ гениаленъ или единъ ученъ може да запази своя талантъ или знание, толкова и стариятъ може да запази своята сила. Съотношението е сѫщото. Всичко това е до врѣме само, врѣменно се даватъ тия нѣща. Тѣ не сѫ още наша собственость. Сега, да направя едно малко сравнение. Да допуснемъ, че азъ съ свой печатъ си напечатя 100,000 лв. и ги туря въ касата си. Казвамъ: азъ имамъ 100,000 лева. Питамъ: какво прѣдставляватъ тѣ? Туй число, само по себе си, има ли смисълъ? — То е мъртво число. Колко може да струватъ тия 100,000 лева? Може да ги прѣтеглите. Колко струватъ тѣ? Гдѣ е тѣхната сила? Обаче, азъ мога да увелича тѣхната сила, ако прѣвърна тия книжни пари въ злато или въ сребро. Питамъ: силата на тѣзи книжки и на златото еднаква ли е? Слѣдователно, ние боравимъ нѣкой пѫть съ числа, на които не знаемъ стойностьта. Числото едно, единицата, това е динамическа сила, тъй вѣрватъ кабалиститѣ. Когато единицата има задъ себе си една реалность, не единъ книженъ левъ, а единъ златенъ левъ, съ този златенъ левъ ти можешъ да свършишъ много работа. Това е една сила. Тази сила ние можемъ да я оживимъ. Нѣкой има единъ книженъ левъ въ касата си, другъ има единъ златенъ левъ, а азъ имамъ единъ добъръ приятель. Питамъ тогава: гдѣ е силата? Това сѫ все единици. Може ли да опрѣдѣлите математически, въ какво седи тѣхното съотношение? Питамъ: като ги прѣвръщате, гдѣ е силата, въ книжния левъ, въ златния левъ или въ човѣка? — Въ човѣка. Най-послѣ казваме тъй: да имаме единъ приятель! Хубаво, какво ще е, ако ти имашъ за приятель единъ ангелъ? Нѣкой казва: да имашъ за приятель единъ царь! Другъ казва: азъ имамъ за приятель Арахангелъ Михаилъ. Азъ пъкъ имамъ за приятель Исусъ Христосъ. Трети казва: да имамъ за приятель Бога! Това сѫ все единици, това сѫ все имания. Е, щомъ започнемъ отъ човѣка и дойдемъ до Арахангелъ Михаилъ, до Исуса Христа, до Бога, това сѫ велики сили въ свѣта, съ които ние трѣбва да имаме връзка. Не е достатъчно само да кажешъ: „азъ познавамъ Христа,“ но какъ Го познавашъ. Всички вие имате една вѫтрѣшна опитность, но азъ бихъ желалъ да ми кажете, лично съ Христа разговаряли ли сте се? Може да кажете: на сънь. А, не, не на сънь, това не е разговоръ. Азъ мога да се явя на сънь на когото и да е. И вашитѣ приятели, и тѣ могатъ да ви се явятъ, но това не е една реалность на нѣщата. На сънь, това е едно нѣщо, а реалното, това е друго нѣщо. Колко пѫти прѣзъ живота ви се явилъ Христосъ въ дома ви, и сте се разговаряли съ Него? Не само да се разговаряте, но да разберете дълбокия смисълъ на Неговото учение. Какъ мислите, ако дойде Христосъ, какво ще говори днесъ? Той ще говори за цѣлокупния животъ, ще говори за нашитѣ отношения къмъ Бога, а отношенията къмъ Бога сѫ отношения къмъ цѣлия козмосъ, къмъ всички сѫщества. Това е въпросътъ, който веднага разрѣшава всички отношения. И днесъ, въ сегашното си положение, когато вие искате да се запознаете съ Христа, когато искате да се запознаете съ нѣкой великъ човѣкъ, това не е толкова отъ желание да се домогнете до знанието, което Той има, а отъ това, че въ вашето подсъзнание има едно скрито щестлавие, да кажете: „Азъ се познавамъ съ Христа,“ а хората да кажатъ, че сте нѣщо, да ви отдадатъ едно външно уважение. Това е едно скрито щестлавие, и вие сте на кривия пѫть. Нѣкой казва: „Азъ съмъ православенъ.“ Че какво отъ това? Това е външната страна на вашето щестлавие. „Ама азъ съмъ христианинъ.“ Че какво отъ това? Хубаво, христианинъ си, но проявилъ ли си Христовата Любовь? — Не. Добрѣ, ти си православенъ, но проявилъ ли си своето православие? — Не. „Азъ съмъ човѣкъ.“ Чудни сѫ хората, като си турятъ разни имена! Хубаво, щомъ казвашъ, че си човѣкъ, трѣбва да проявишъ това нѣщо. Знаете ли какво значи човѣщина? Тя включва въ себе си всичкитѣ благородни качества. „И всички, които се докоснаха до Него, оздравѣха. Сега, като ви говоря така, въ васъ вѫтрѣ може да се произведе една реакция, едно търкане. Може да кажете тъй: нима ние сме толкова невѣжи, нима ние сме толкова лоши хора? Е, какъ ще докажемъ ние, че сме добри хора? — Доброто безъ лошото математически не може да се докаже. Злото, това е едно отклонение. Злото въ свѣта е едно отъ най-силнитѣ доказателства, че сѫществува доброто. Това е доказано по законитѣ на висшата математика. И човѣкъ, който никога не е опиталъ злото, той не може да приложи доброто въ свѣта. Доброто, неговата вѫтрѣшна сила може да познаешъ само тогава, когато туй добро има извѣстно отклонение. Сега, запримѣръ, вие заставате и казвате: защо да се измѣни моето настроение? Казвамъ: имаме 4 годишни врѣмена, имаме 4 главни вѣтрове, които духатъ. Тѣзи вѣтрове иматъ ли смисълъ? — Иматъ, разбира се. Като се срѣщнатъ едно топло и едно студено течение, образуватъ се условия за дъждъ. Питамъ: ако тия течения не се срѣщнатъ, ще има ли условия да се образува дъждъ? — Нѣма да има дъждъ. Ако само студени вѣтрове духатъ, дъждъ нѣма да има; ако само топли вѣтрове духатъ, дъждъ нѣма да има. Вие питате: защо животътъ да е само страдания? Той е само сѣверенъ вѣтъръ. Нѣкои казватъ: „Любовьта на момата била толкова силна, че изгорила сърцето на момъка.“ Е, хубаво, трѣбватъ двѣ различни течения, за да се образува дъждъ. А дъждътъ е носитель на новото учение. Той е, който разнася тѣзи сѣменца. Сѫщитѣ такива противорѣчия има и въ свѣтлината. Въ всѣки моментъ на свѣтлината се посрѣщатъ двѣ течения. Така става и при тъмнината. Едно тъмно течение се срѣща съ едно свѣтло течение. Тъмното течение, това е студениятъ вѣтъръ. Като се срѣщнатъ тъмнина съ свѣтлина, дѣто се срѣщнатъ, тамъ започва новиятъ животъ. Слѣдователно, между една голѣма радость и една голѣма скръбь, се заражда единъ великъ Божественъ животъ. Тогава, въ тия промѣни на състоянията има философия. Всичкитѣ христиани въ първитѣ врѣмена сѫ разбирали туй учение. А сега, всички искатъ да бѫдатъ весели, никой не иска да бѫде тъженъ. И прави сѫ. Половината животъ е въ скръбь, половината е въ радость, но тѣ трѣбва да се съединятъ. Ако вие изолирате скръбьта вънъ отъ радостьта, вие ще създадете най-голѣмата отрова. И ако изолирате радостьта вънъ отъ скръбьта, вие ще създадете най-голѣмата безсмислица въ самия животъ. Слѣдователно, радостьта и скръбьта ще съедините заедно. Тъй както се проявяватъ на земята, тѣ сѫ двѣ противоположни течения. Когато дойдемъ въ съприкосновение съ тѣхъ, ние ще се докоснемъ до Онзи, Който може да ни оздрави. Новото, Божественото учение е необходимо за всички съсловия. То е необходимо и за младитѣ, и за старитѣ. Сега хората казватъ, че религията е необходима само за старитѣ, че духовниятъ свѣтъ е необходимъ само за старитѣ, а не и за младитѣ. Азъ правя слѣдующето възражение, казвамъ тъй: свѣтлината за кого е, за младитѣ дървета или за старитѣ? Младитѣ дървета се нуждаятъ отъ по-голѣма свѣтлина, отколкото старитѣ дървета. Слѣдователно, младитѣ хора се нуждаятъ повече отъ духовенъ животъ, отколкото старитѣ хора. Нѣкой казва: азъ съмъ старъ. Старъ и младъ, това е друго заблуждение. Въ какво седи старостьта? — Старостьта, това е едно топло течение. — Младостьта, това е едно студено течение. Стариятъ човѣкъ е разуменъ, той е топълъ; у младиятъ нѣма тази разумность. И всички казватъ, че младитѣ хора сѫ все глупави хора. Казватъ: младъ е, но като остарѣе, ще му дойде ума въ главата. Каква философия има въ това? Менъ ми е чудно! Може ли единъ момъкъ, който не е разуменъ въ младини, да стане разуменъ въ старини? Това е невъзможно! Разумностьта си е всѣкога разумность. И единъ момъкъ трѣбва да бѫде разуменъ въ младини, за да бѫде разуменъ въ старини. А сега, нѣкои подържатъ туй учение: тия хора сега не се обичатъ, но като се оженятъ, ще се обикнатъ, ще дойде Любовьта. Това е една измама. Ти, за да намѣришъ реалностьта, трѣбва да се докоснешъ до нея, да туришъ пръста си въ нея. И когато дойде единъ отъ ученицитѣ на Христа, казва Му: „Азъ не вѣрвамъ“. Казва му Христосъ: „Ела, тури си пръста тукъ, въ тази рана, и опитай тази реалность. Блаженъ, който не види и не опита, но повѣрва“. Днесъ думитѣ Христови сѫ малко изопачени. Нѣкои искатъ да ни убѣдятъ, че и безъ да видимъ Христа, ние пакъ можемъ да бѫдемъ истински христиани. Не, не, това е лъжливо учение. Азъ подържамъ едно учение: човѣкъ, който не може да види Христа, нищо не може да стане отъ него. Нѣкои казватъ: вѣра трѣбва! Не, не, това е глупава вѣра. Човѣкъ трѣбва да види, но не такова виждане, да видишъ отъ любопитство, да видишъ само. Това не е виждане. Виждане азъ подразбирамъ, да видишъ своя приятель! Сърцето ти трѣбва да затрепти, когато видишъ своя приятель. Умътъ ти трѣбва да светне, когато видишъ лицето на своя приятель. И не само да го видишъ, но има редъ въпроси, по които ще се разговаряшъ съ твоя приятель. Обикновенитѣ хора не могатъ да ти бѫдатъ приятели, само умнитѣ хора могатъ да ти бѫдатъ приятели. Само светия съ светия може да бѫдатъ приятели. Приятель може да ти бѫде само разумниятъ човѣкъ! Разумностьта, това е едно качество на единъ светия. А приятелството е качество само на единъ разуменъ човѣкъ! Приятелство ли е това, когато единъ човѣкъ може да ти помогне въ нужда? Азъ считамъ за приятель този, който може да раздѣли своя залъкъ съ тебе. Казватъ нѣкои: ние имаме едно и сѫщо учение. Питамъ: ти можешъ ли да раздѣлишъ своя залъкъ съ мене? Ако азъ дойда въ твоята кѫща, като твой приятель, и те морализирамъ да раздѣлишъ съ мене кѫщата си, това приятелство ли е? Не, азъ ще кажа: радвамъ се за тази кѫща, която имашъ, и въ душата си зная, безъ никакво съмнѣние, че туй, което ти имашъ, си готовъ половината да го раздѣлишъ съ мене. Азъ зная, че туй, което моятъ приятель има, е готовъ половината да го жертвува за мене; и туй, което азъ имамъ, съмъ готовъ половината да го жертвувамъ за него. И сега, вие мислите, че сте млади. Ще ме извините, нѣма да считате това за докачение, но ще ви кажа: вие, старитѣ хора, на топлината, и вие, младитѣ хора, на студа, защо сте пратени въ свѣта? Старитѣ, като задухатъ отъ югъ, и младитѣ, като задухатъ отъ сѣверъ, какво ще направите, като се срѣщнете? — Дъждъ ще дойде. А като дойде този дъждъ, всичко онова отдолу ще поникне. У всички сега има желание да христианизиратъ младо-то поколѣние, да го въведатъ въ църквитѣ. Азъ бихъ желалъ, тия хора да опрѣдѣлятъ най-първо, какво нѣщо е църквата. Всичкитѣ съврѣменни богословски опрѣдѣления за църквата сѫ криви. Въ всичкитѣ църкви опрѣдѣлението за Христа е криво. Вѣрването за Христа е криво. Азъ имъ казвамъ право въ очитѣ. Криво е! Не че нѣма Истина тамъ, има Истина, но казвамъ: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ. Богъ не е Богъ на заблужденията“. И ако днесъ Христосъ съизволява въ църквитѣ, не мислите, че Той седи тамъ заради поповетѣ и владицитѣ. Не, Той седи тамъ заради нѣкои бѣдни, прости, невѣжи. За тѣхъ Той съизволява. Тѣ сѫ прѣдали своето сърце на Господа, и зарадъ тѣхъ Той седи. А свещеницитѣ какво правятъ? „Господи благослови!“ — и подложи рѫката си. И въ Англия, и въ Америка, и въ България, навсѣкѫдѣ е така. Каква е тази религия? Азъ като казвамъ „долу паритѣ“, защо говоря това? То е само за свещеницитѣ. Търговцитѣ иматъ право, на пазара, тамъ има мѣсто за пари, но въ църквитѣ, никакви пари! Казватъ: това е опасно учение. Ето опасенъ човѣкъ! Не, вие извратихте словото Божие, и продавате словото Божие за пари. Не, нѣма да го продавате! Въ църквата никакви пари! И, ако вие сте благородни хора, вие трѣбва да ми благодарите, че азъ ви казвамъ Истината въ очитѣ. Не само, че ви казвамъ тази Истина, но азъ живѣя въ нея. И може да се живѣе съ нея. Нѣкои оспорватъ думитѣ ми, казватъ: този е свещеникъ, дѣца има, жена има, какъ ще може безъ пари? Хубаво, не оспорвамъ това. Нека бѫде тъй! Но владиката, който нѣма нито жена, нито дѣца, защо му сѫ пари? На свещеницитѣ нека имъ даватъ, но на владицитѣ? А, има друго, друго, друго! Друго нѣщо има. Азъ не говоря само за българскитѣ свещеници, азъ говоря за всички. Има друго нѣщо, което е залегнало въ сърцето на хората, и тѣ не искатъ да изкажатъ Истината. Туй, какъ работятъ свещеницитѣ, съ пари или безъ пари, това не ми влиза въ работата. Въ моята работа не влиза, но въ Божията работа влиза. Ако защищавахъ своя интересъ, азъ щѣхъ да говоря по другъ начинъ, но азъ защищавамъ една велика Божествена Истина, затова излагам своята честь. Ще каже нѣкой: той е глупавъ човѣкъ! Не, не съмъ глупавъ човѣкъ. Ще кажете: той се хвали. Онзи, който се хвали, не пали, а азъ паля. Нѣкои още не сѫ виждали, не знаятъ какво мога да произведа съ рѫката си. Нѣкой ще каже: а, какво може да направи? Тази рѫка, като я проточа, та като хвана природата, че като проточа и другата си рѫка — нищо нѣма да остане! Да не мислите, че нищо не мога да направя. Има единъ Господъ, съ Когото ние боравимъ! Ще кажа: Господи, покажи на тия хора, че само Ти Си Господъ сега, покажи, че нѣма друга сила, освѣнъ Твоята. Не, не е сила това да убиваме хората. Не е тази задачата на свѣта. Казвамъ: ако единъ день проточа своята рѫка, то ще бѫде рѫката на Любовьта, която да свърже тия хора. И ще кажа: ето, този е правиятъ пѫть въ вашия животъ, а пѫтьтъ, по който сега вървите, този е кривиятъ пѫть. Сега, най-първо трѣбва да се освободимъ отъ заблужденията, но доброволно. Азъ не мога да увѣрявамъ хората да имъ доказвамъ, кое е право, кое не. Нѣкой пѫть тѣ критикуватъ туй Божественото и казватъ: какво може да направи Той? Това е глупавъ въпросъ. Я ми кажете, кой човѣкъ до сега е направилъ нѣщо въ свѣта? Всички хора не сѫ ли оставили своитѣ кости въ гробищата? И слѣдъ като умре нѣкой, тогава ще го подигнатъ и ще почнатъ да разпространяватъ учението му. Така и сега казватъ: Христосъ умрѣлъ! Азъ въ умрѣли хора не вѣрвамъ; въ умрѣлия Христосъ не вѣрвамъ. Азъ вѣрвамъ въ живитѣ хора. Въ хората на Любовьта вѣрвамъ, но че прѣди 2,000 години нѣкой живѣлъ и умрѣлъ, азъ въ него не вѣрвамъ, въ умрѣлъ човѣкъ не вѣрвамъ. Защо? Азъ ще имъ кажа: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ, и въ Него всички живѣемъ.“ Ще умремъ, казватъ. Не, друго нѣщо се разбира подъ думата смърть. Ще умремъ, защото грѣшимъ, а трѣбва да дойдемъ въ съприкосновение съ онази велика Истина, съ Божията Любовь, за да оживѣемъ. И когато дойде онова истинското оживяване, ние ще се разберемъ. Когато ви срѣщна и погледна въ лицето, ще прочета какъвъ е вашиятъ животъ, не вашитѣ слабости. Моята душа вижда вашитѣ нужди. Ще разбера, че моятъ приятель се нуждае отъ лѣкъ. Ще видя, че животътъ му е малко тежъкъ, че страда и ще му кажа: приятелю, двѣ думи ще ти кажа: Ти ще си вземешъ съ три пръста малко цвѣтъ отъ пелинъ, ще го туришъ въ едно джезве, ще го държишъ петь минути да клокне. Тъй, всѣки день, въ продължение на десеть дни, ще пиешъ по една чашка пелинъ, и положението ти 75% ще се подобри. Нѣма да му казвамъ да изяде слѣдъ това една бучка захарь. Не, захарьта, освѣнъ че нѣма да помогне, ще му влоши положението. Пелинъ, пелинъ ще му дамъ, а ако нѣкой ми дойде на гости, тогава ще му дамъ една лъжичка сладко. И то е пакъ икономическо. Днешнитѣ хора минаватъ икономически. Като намѣрили туй изкуство да черпятъ съ по една малка лъжичка сладко, минаватъ евтино. Почерпятъ го, и хайде да си върви! Единъ американски мисионеръ отишълъ на гости въ едно българско сѣмейство, дѣто му поднесли една фока сладко. Взелъ една лъжичка, момичето седи, а той, лъжица слѣдъ лъжица — изялъ всичката фока сладко. Слѣдъ това казали: „Много яде този американецъ!“ Едно врѣме българитѣ правѣха много добрѣ. Когато имъ дойдеше нѣкой гостъ, тѣ го нагостяваха хубаво, а не, както сега, съ една лъжица сладко. Азъ не съмъ за лъжичката сладко. Нѣкои хора не се задоволяватъ само съ една лъжичка сладко и не ходятъ на гости. Нѣкои се сърдятъ, че не имъ отиватъ на имения день. Ще ви дохождатъ гости, но ще имъ опечете една хубава кокошка или отъ тѣзи хубавитѣ скомбрийки или единъ голѣмъ куркой, напълненъ съ това-онова. Казва: вижъ, такива работи ямъ азъ, другояче не идвамъ. Азъ харесвамъ това, когато ви дойде нѣкой гостъ, да го угостите добрѣ. Слушайте, когато дойде вашъ приятель, не се скѫпете, не минавайте само съ вашето сладко! Сега пъкъ се научили другояче. Казватъ: може и безъ бонбонче — изпрати си картичката и свършена работа! Дойде имениятъ день, прати си картичката, дѣто трѣбва — голѣма честь направилъ! Именъ день съ една картичка! Е, честитъ именъ день! Не, приятелю, не е така. Навсѣкѫдѣ ударихме само съ картички. Отиваме при Христа, пакъ съ картички. Казвамъ: Христосъ, като отворилъ сега по Рождество Христово чувала, чуди се какво да прави съ тѣзи картички. И чудното е, че всички тѣзи хора седятъ на единъ умъ и мислятъ, че сѫ правовѣрни, и че тѣ сѫ хората, които ще внесатъ култура въ свѣта. Казвамъ: ами отъ 2,000 години защо не внесохте тази култура? „Ама Христосъ ще дойде“. Ще дойде Христосъ, но не по този начинъ, както вие Го очаквате. Не смѣя да ви кажа по какъвъ начинъ ще дойде Христосъ. Когато дойде Христосъ въ свѣта, всичкитѣ ледове ще се стопятъ, снѣгъ нѣма да остане, и вода въ рѣкитѣ нѣма да остане, а ще се прѣвърне въ пара. Ще има такава пара, такова горене — всичкитѣ води, всичко ще се прѣвърне въ огънь и всичкитѣ хора ще се стопятъ. Е, като се стопятъ, какво ще остане отъ хората? Сега хората мислятъ, че само при туй състояние може да се живѣе, само съ ледъ може да се живѣе. Тѣ мислятъ, че само ледътъ е нѣщо реално. Ами ледътъ, като се стопи, като изчезне, какво дава? — Прѣвръща се на вода. Ами тя? — Въ пàри. Ами пàрата? — Тя създава едно движение. Слѣдователно, всичкитѣ наши качества, всичкитѣ наши разбирания трѣбва съвършено да се стопятъ. Първото нѣщо, което трѣбва сега на хората, то е общо довѣрие. Че какво липсва на тия свещеници? Чудни сѫ сегашнитѣ хора въ България — страхъ ги е отъ мене! Иматъ право да ги е страхъ. Но азъ казвамъ: васъ трѣбва да ви е страхъ само отъ Бога! Какво има да се плашите отъ мене? Азъ зная защо съмъ опасенъ. Свѣтлината, при извѣстни условия въ живота, е опасна. Тѣ казватъ, че туй новото учение ще намали авторитета на владицитѣ и поповетѣ. Ами когато поповетѣ и владицитѣ се биятъ съ кандилницитѣ, авторитетътъ имъ не се ли намалява? Тѣ имаха едно събрание тукъ, въ София, въ което тѣхниятъ езикъ не бѣше тъй благовиденъ, както подобава за въ народното събрание. Питамъ: кой е кривъ тогава? Единъ свещеникъ съ своя животъ трѣбва да бѫде образецъ! Тѣзи двама или трима свещеници, не могатъ ли да служатъ заедно за Христа? Единъ българинъ ми разказваше слѣдния случай, станалъ въ Добруджа: въ една българска църква, една недѣля служи български попъ, а другата недѣля — ромѫнски, а нѣкой пѫть, въ една и сѫща недѣля, ту на български, ту на ромѫнски се чете. И на български служиха, и на ромѫнски. Казвамъ: много хубаво, и на ромѫнски се служи на Бога, и на български. И хората казватъ: „Аминъ“. „И всички, които се допрѣха до Него, оздравѣха“. На всички съврѣменни хора, на всички съврѣменни философи, на всички учени хора, на всички държавници, владици и попове имъ трѣбва въ най-добрия смисълъ, да се допратъ до Истината! Тѣ сѫ носители на свѣтлината, и Господъ ги чака. Това не значи, че другитѣ сѫ противъ свѣтлината, но единственитѣ хора, които спъватъ за сега културата, това сѫ ученитѣ хора, това сѫ религиознитѣ хора, и то тѣхнитѣ владици. Тѣ сѫ, които спиратъ идването на царството Божие. Господъ пита Христа: „Станаха ли хората?“ Христосъ казва: Не сѫ, Господи, тѣ спятъ още“. И ако дойде сега Христосъ, и повика единъ съврѣмененъ български владика да Му рапортира, какво ще Му рапортира? Христосъ ще го попита: „Какъ отива моето паство?“ Какво ще Му каже той? Помнете, че всички ще бѫдатъ сѫдени, споредъ своитѣ дѣла! И ако азъ замлъкна да говоря, въ свѣта ще дойде нѣщо много страшно. Когато казвамъ „азъ“, подразбирамъ: когато умнитѣ хора млъкнатъ да говорятъ, когато поетитѣ прѣстанатъ да пишатъ своята поезия, когато пѣснопѣйцитѣ прѣстанатъ да пѣятъ, това е единъ отъ най-страшнитѣ моменти, който човѣчеството може да прѣживѣе. Докато умнитѣ хора говорятъ, докато поетитѣ пишатъ, докато пѣснопѣйцитѣ пѣятъ, докато добритѣ хора изказватъ свободно своята мисъль, човѣчеството е на правия пѫть въ развитието на своята мисъль, и тѣ иматъ Божието благоволение. Почнатъ ли тѣ да ограничаватъ човѣшката мисъль, почнатъ ли да ограничаватъ човѣшкитѣ чувства, почнатъ ли да ограничаватъ човѣшкитѣ дѣйствия, въ свѣта идва нѣщо страшно. И хубавото, великото въ Бога е това: нѣма сѫщество въ свѣта, на което Богъ да е казалъ: „Ти направи това“, а на друго да каже — ти не прави това“. Богъ е далъ на хората абсолютна свобода, всѣки да извърши туй, което е вложено въ него, туй, което той вижда за добро. Малкото дѣте Той го оставилъ да постѫпва като малко дѣте, възрастниятъ — да постѫпва като възрастенъ. Това е, което Господъ върши. Сега, нѣкой казва: „Защо моятъ Учитель ми казва така?“ Пъкъ азъ питамъ: ами защо моятъ ученикъ ми казва така?“ Да допуснемъ, че учительтъ не критикува постѫпкитѣ на ученицитѣ си, а ученицитѣ критикуватъ постѫпкитѣ на учителитѣ си, свѣтътъ ще се оправи ли? Нито учителитѣ да критикуватъ постѫпкитѣ на ученицитѣ си, нито ученицитѣ да критикуватъ постѫпкитѣ на учителя си; нито синоветѣ да критикуватъ поведението на баща си, нито бащитѣ да критикуватъ поведението на синоветѣ си; нито дъщеритѣ да критикуватъ своитѣ майки, нито майкитѣ — своитѣ дъщери; нито богомолцитѣ да критикуватъ своитѣ пастири и обратно. Това разбирамъ прави отношения. Азъ задавамъ въпросъ: отъ моето гледище запримѣръ, когато нѣкой пѫть засѣгамъ въпроса за свещенството, това разумно ли е? Не е разумно, защото азъ съ туй нищо не придобивамъ. Защо? — Много пѫти отъ моитѣ фрази, отъ моитѣ идеи, тѣ все ще намѣрятъ нѣщо да го изопачатъ. Ще прѣмѣстватъ прѣдложението на едно или на друго мѣсто и ще кажатъ: „Той това и това каза“. Не, моето желание е хората да се свържатъ съ Бога на Любовьта и да заживѣятъ братски. Ако тѣ иматъ взаимно почитание и уважение помежду си, туй почитание трѣбва да почива на единъ вѫтрѣшенъ законъ. Като те срѣщна, питашъ ме, защо те гледамъ. Азъ не те гледамъ, като нѣкой апашъ, за да те обера, или както гледамъ нѣкое говедо, туря си рѫката отгорѣ, пипамъ го дали е тлъсто. Не, не е тази моята цѣль. Или, ако ми дадатъ единъ конь, моята цѣль не е да му туря юзди и да се кача на него, но азъ казвамъ: този конь се нуждае отъ свобода, той дълго врѣме е оралъ. Азъ не мисля за конетѣ, но сега има много хора, които сѫ станали коне. Нѣкой пѫть казватъ: „Горкиятъ конь“. Не, има хора, които страдатъ хиляди пѫти повече, отколкото тѣзи коне, и казвамъ: кое е това учение, което ще даде почивка на тѣзи хора? Кое е това учение, което ще внесе тази радость, този миръ вѫтрѣ въ живота имъ? — Само онѣзи разумни отношения между хората, само ако между хората дойде Божествената Любовь. Само Божествената Любовь ще внесе мекота и разумность въ живота. Тази Любовь ще внесе знания, повече духовность между хората. И държавитѣ ще се измѣнятъ. Държавницитѣ ще наредятъ разумни закони. Тогава и служащитѣ ще се измѣнятъ. Всичко туй ще се нареди така, че законитѣ нѣма да се налагатъ съ насилие, и хората ще почувствуватъ една вѫтрѣшна свобода. По другъ начинъ ще се прилагатъ тия Божествени закони. Този начинъ идва сега въ природата. „Всички онѣзи,които се докоснаха до Него, оздравѣха“. Азъ бихъ желалъ сега, у васъ да се зароди едно интенсивно желание да се допрете до самата реалность на нѣщата и да почувствувате силата на тази реалность. Вие сте свободни, нали? Обаче, между мѫже и жени, има разногласие. Събиратъ се тѣзи-онѣзи, увѣщаватъ ги, но и между тѣхъ има разногласие, липсва имъ нѣщо. Хора, които не могатъ да живѣятъ добрѣ помежду си, имъ липсва нѣщо. Тази идея, въ моя умъ, прѣдставлява слѣдующата картина. Дѣсниятъ кракъ на мѫжа е счупенъ на 4 —5 мѣста, а на жената лѣвиятъ кракъ е счупенъ на 4 —5 мѣста. Могатъ ли тия двама души да се обичатъ, да си услужватъ единъ на другъ и да живѣятъ разумно? Тя се хванала за лѣвия кракъ: „Олеле-олеле!“ Той се хваналъ за дѣсния кракъ: „Олеле-олеле!“ И при това положение казватъ: „Може да живѣемъ по любовь“. По любовь може да живѣятъ само здравитѣ хора. Любовьта не е за болнитѣ хора. Тя може да услужва на болнитѣ, но е за здравитѣ. Туй трѣбва да го знаете веднъжъ за всѣкога. И най-първо, ние трѣбва да се докоснемъ до Истината, до здравитѣ, да оздравѣемъ и само така ще разберемъ великата Божия Любовъ. Сега, нѣкой казва: азъ искамъ да се изпълни сърцето ми съ Любовъ. Е, хубаво, лѣвиятъ ти кракъ е счупенъ, и като се изпълни сърцето ти съ Любовь, ще те боли повече. Ами да ми направи прѣвръзки! Не, като дойде Любовьта, прѣвръзки нѣма да има. Ще има ядене и пиене. Любовьта седи въ разходки, въ ядене, въ пиене и въ обличане. Туй ще бѫде Любовьта. Да се обличашъ, въ правата смисъль на думата, това е велико нѣщо! Да се наядешъ, да направишъ една разходка въ широкия Божи свѣтъ, въ тази свѣтлина, това е велико нѣщо! И сега казватъ нѣкои: ние не можемъ да разберемъ тази Истина. Нѣма да я разберете, рѫката ви е счупена. Ще намѣрите най-видния хирургъ да я направи, да я заздрави. Имате нѣкоя малка раничка въ стомаха, или кѫдѣто и да е, ще я излѣкувате. Всичкитѣ недѫзи въ васъ трѣбва да изчезнатъ веднъжъ за винаги. А сега, окото ви боли, ухото ви боли. Въ свѣта сега проповѣдватъ едно учение, че човѣкъ като остарѣе, ще оглушѣе, ще ослѣпѣе, ще се парализиратъ способноститѣ му. Това не е учение на духовния свѣтъ. Това учение, което ние проповѣдваме, което Христосъ е проповѣдвалъ, то не е учение на остарѣване, то е учение на вѣчно подмладѣване. Исаия прѣди хиляди години е казалъ: „Онѣзи, които очакватъ Господа, тѣхната сила ще се възобнови.“ И Христосъ на много мѣста е казалъ: „Ако не се родите отново отъ Духъ и вода, нѣма да влѣзете въ Царството Божие. И Той подразбиралъ сѫщия законъ. И всѣки день човѣкъ трѣбва да се възражда въ себе си, не веднъжъ, а постоянно да се възражда. И Павелъ казалъ на едно мѣсто тъй: „Да се обновявате въ ума си“. Като се докоснемъ до тази велика Истина, ние ще приемемъ Любовьта. Не трѣбва да бѫдемъ въ горитѣ, не трѣбва да бѫдемъ и въ църквитѣ. Азъ не говоря противъ горитѣ, не говоря и противъ църквата. Църквата уподобявамъ на една хубава Божествена жена. Църквата, това е общение на живи души, въ които Христосъ живѣе. Тѣ съставляватъ едно цѣло въ себе си. Тази Христова църква не седи въ тия църкви, които ние имаме; тя не седи и въ този салонъ, въ които сме сега, но седи въ душитѣ на живитѣ членове въ тази църква, не само на тази църква тукъ, но и на всичка църкви по цѣлия свѣтъ. Тя свързва всички разумни души, въ които живѣе Христосъ. Тия хора образуватъ едно тѣло, а Христосъ е глава на туй тѣло въ великия Божественъ животъ. И, ако вие сте вѫтрѣ въ туй Христово тѣло, мислите ли, че Христосъ ще ви остави да бѫдете гладни? Ако вие сте въ туй Христово тѣло, мислите ли че Христосъ ще ви остави да бѫдете невѣжи? Ако, вие сте въ туй Христово тѣло, мислите ли, че вие ще бѫдете чужди за другитѣ хора? Казвате: отворихъ сърцето си, но не ме разбиратъ. Не ви разбиратъ, но и вие не разбирате. Ако вие сте въ това Христово тѣло, мислите ли, че вашето сърце ще бѫде празно? — Не. „И всички, които се докоснаха до Него, оздравѣха“. Сега тъй, както ви говоря, азъ забѣлѣзвамъ, че у васъ се явява една малка натегнатость, считате, като че ви морализирамъ. Не, азъ ви казвамъ, че има една вѫтрѣшна наука, която ни посочва правилнитѣ отношения въ живота. Всѣки единъ човѣкъ трѣбва да живѣе, то е важното. Животътъ на всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се изрази въ най-правилната форма, по най-правилния начинъ, да има туй сѫщинското съдържание въ него. Туй е необходимо. И въ църквата трѣбва да се създадатъ тия условия, при които всѣка една душа да се прояви. Азъ желая, като се събирате, да се научите какви трѣбва да бѫдатъ вашитѣ отношения спрѣмо външния свѣтъ, какви трѣбва да бѫдатъ вашитѣ отношения спрѣмо живата природа. Нѣкой пѫть вие се оплаквате, казвате: всички хора отвънъ сѫ лоши. Не, не е право, вие изпадате въ една крайность. Тѣзи хора отвънъ не сѫ по-лоши отъ тия хора вѫтрѣ. Общо взето, принципално, има хора свѣтски, които сѫ въ църквата, но които, сѫщо като васъ, разрѣшаватъ единъ принципаленъ въпросъ. Колко хора има такива! Тѣ макаръ, че не сѫ тукъ между насъ, а въ църквата вѫтрѣ, но като се срѣщнешъ съ тия хора, разбирашъ се. Такъвъ човѣкъ, като го срѣщнешъ, виждашъ, че въ него има нѣщо, което те привлича. Не трѣбва да туряме такива рамки, да мислимъ, че само хората, които сѫ събрани тукъ, въ това общество, сѫ правовѣрни. То е хубаво да сме събрани въ едно общество, но всѣки единъ човѣкъ, дали той е великанъ или слабъ, дали той е англичанинъ, китаецъ или японецъ, всѣки единъ отъ тѣхъ има извѣстни качества, които го свързватъ съ другитѣ хора. Питамъ: колцина отъ васъ бихте издържали, ако Христосъ ви се яви днесъ такъвъ, какъвто е, а не какъвто бѣ прѣди 2000 години? Той сега се е много измѣнилъ. Прѣди 2000 години Христосъ бѣше физически доста слабъ, та като Му натовариха единъ кръстъ, не можа да го изнесе на Голгота, а трѣбваше други да Му помагатъ. Обаче, днесъ Христосъ е толкова силенъ, че и да рекатъ да Го разпнатъ, не ще могатъ. Нѣма да намѣрятъ такова голѣмо дърво, на което да Го разпнатъ, т. е. ако всички хора биха се събрали да Му приготовляватъ кръстъ, трѣбваше да употрѣбятъ грамадни суми, да ангажиратъ работници и да иждивятъ хиляди години врѣме, докато Му изковятъ единъ кръстъ. А до тогава, отъ небето ще дойде сила, която ще помете свѣта. Много силенъ е днесъ Христосъ, та нѣма кой да Го закове. И при това днесъ нѣма такива гвоздеи, съ които да Го приковатъ. Той е придобилъ туй изкуство, че като каже: „пуфъ пуфъ“, тия гвоздеи, съ които сѫ Го заковали, се стопяватъ. И десеть пѫти да Го ковятъ днесъ, той все ще се разковава. И дѣйствително, днесъ Христа не могатъ да Го заковятъ и затова казватъ: „Оставете Го!“ И всички онѣзи отъ васъ, които се допратъ до тази Истина, никой не може да ви закове. Вие сте слаби. Защо? Казвате: „Ами азъ не съмъ ли христианинъ?“ Ако сте христиани, нѣма да мислите, че сте нѣщо отдѣлно отъ Христа. Вие ще мислите тъй, както Христосъ мисли. И Христосъ ще мисли тъй, както вие мислите. Той е много деликатенъ. Въ Христа има една благородна чърта, че Той мисли, както хората мислятъ, но иска и вие да мислите тъй, както Той мисли. Той като срѣщне нѣкого, и най-простия, и най-бѣдния, ще намѣри единъ случай да му услужи, да му каже нѣщо и ще си замине, безъ да каже: „Азъ съмъ Христосъ“. И като Го запиташъ, кой си ти — не казва. Ще каже: „Пѫтникъ“. Една благородна чърта е, че Той никога не рекламира, не казва, че това и това направихъ. „И всички, които се докоснаха до Него, оздравѣха“. Сега, азъ имамъ едно намѣрение, хайде да не го казвамъ, че ще ви изплаши. Азъ съмъ турилъ коритото отдолу, турилъ съмъ и малко житце и държа една малка сиджимка, но вие не ме виждате. Нѣкои отъ васъ отивате къмъ коритото, и щомъ речете да влѣзете, вие сте похлупени отдолу. Най-първо вие се радвате, а азъ си казвамъ: дали ще дойдатъ, дали нѣма да дойдатъ. И като дойдете до дупката, хвана ви съ сиджимката, и ха, въ коритото. Виждате колко съмъ искренъ! Азъ ви плаша сега, казвамъ: не влизайте подъ коритото, ще потегля! Вие казвате: а, ще потеглишъ. — Ще потегля! Само че между моето корито и онова, съ което малкитѣ дѣца ловятъ птичкитѣ, има грамадна разлика. Ако се хванете въ моето корито, ще прѣминете океана; ако се хванете за това на дѣцата, ще опитате горещата тенджера. „И всички, които се докоснаха до Него, оздравѣха“. Великото вѫтрѣ въ живота е да познаемъ Бога, като една разумна Любовь, безъ никакво съмнѣние. Никога да не критикуваме Бога и Неговитѣ постѫпки, защо Господъ е направилъ така свѣта. Трѣбва да изучаваме живота и да знаемъ, че онова, което Богъ е направилъ, въ него нѣма никаква задна цѣль, никаква задна мисъль. Въ Бога има само една цѣль: Той иска всички сѫщества да бѫдатъ щастливи, да знаятъ смисъла и на Любовьта, и на умразата, и на радоститѣ, и на скърбитѣ, и на доброто, и на злото, и като знаятъ всички тѣзи контрасти, да разбератъ, че всичко това е дадено за разумния човѣкъ. Това е съобразно стиха, който казва: „Всичко дѣйствува за добро на онѣзи, които любятъ Господа“. Трѣбва да знаете, че всички сили, които растятъ върху васъ, работятъ за добро. Ако вие имате Божествената Любовь, ще можете да измѣните тѣзи сили да работятъ за вашето подигане. Вие безъ зло не може да се подигнете, безъ умраза не може да се подигнете. Ако не ви мразятъ хората, нищо нѣма да стане отъ васъ, нѣма да се подигнете. Я ми кажетѣ, кой светия въ България не е билъ гоненъ? Я ми кажете, кой праведникъ, появилъ се между нѣкой народъ, не е билъ гоненъ? Какъ ще обясните това гонение, защо е било? И сега, тукъ въ България, искатъ да обявятъ едно гонение противъ насъ, но нѣма смисълъ. Кого ще гонятъ? Това сѫ христиански народи. Тѣ вѣрватъ въ Христа, и ние вѣрваме въ Христа. Да вѣрваме въ различни нѣща, разбирамъ. Лесенъ е въпросътъ. Ще повикаме Христа и ще Го питаме: „Сега Ти кажи, кой отъ насъ е христианинъ“? Нищо повече! И каквото каже Христосъ, азъ съмъ съгласенъ, думата Му на двѣ нѣма да направимъ. Ще повикаме Христа. Ще кажете: ама Той е на небето. Той ще дойде и ще каже: „Миръ!“ Какво спорите? — Кой е правовѣренъ. И казва Христосъ: „Всѣки, който люби Бога съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката си сила, и всѣки, който люби ближния си, както себе си, той е на правата страна“. Казва се: „Който люби Господа съ всичкото си сърце“. Какви сѫ плодоветѣ на сърцето? Какво ще даде този човѣкъ? „Който люби Господа съ всичкия си умъ“. Какви сѫ плодоветѣ на ума? „Който люби Бога съ всичката си душа“. Какви сѫ плодоветѣ на душата? „Който люби Бога съ всичката си сила“. Какви сѫ плодоветѣ на силата? „И най-послѣ, онѣзи, който любятъ ближния си“. Как-ви сѫ плодоветѣ на тази любовь? Всичко туй се опрѣдѣля на думи точно, обаче не трѣбва да се опрѣдѣля само на думи, но и на дѣла. И тъй, казвамъ: ако между мене и васъ се зароди единъ споръ, лесно ще го разрѣшимъ — ще повикаме Христа. „И които се допрѣха до Него, оздравѣха.“ И сега, азъ желая, Вие да имате тази опитность, да се свържите съ тази реалность, да се домогнете до нея. Нѣма по-хубаво, по-красиво нѣщо въ живота отъ онзи великиятъ день, въ който човѣкъ ще почувствува, че той е въ свръзка съ туй Великото, Реалното, което носи живота въ себе си. Единъ день, когато дойдете въ свръзка съ Христа, съ тази велика Любовь, като се домогнете до Него, ще почувствувате туй не само за единъ мигъ. Азъ никога не говоря за изгубената любовь. Това не е любовь. Азъ говоря за Любовь, която никога не се губи. Пакъ ще турите пръста си тамъ. Нѣкой пѫть, нали имашъ случай, търсишъ ключа да запалишъ електричеството. Ходишъ, луташъ се тукъ-тамъ, не можешъ да го намѣришъ. Ключътъ не се изгубилъ. Той не си е промѣнилъ мѣстото, пакъ ще свѣтне. Колкото пѫти и да си туришъ рѫката въ Христовата рана, Той ще ти каже: „Ела и вижъ! Не бѫди невѣренъ, но вѣренъ. Не бѫди, като онзи, който казва: не струва да люби човѣкъ“. Онзи, който люби, не обича да говори за Любовьта. Говоришъ ли за Любовьта, това не е любовь. Тихитѣ води сѫ дълбокитѣ води, шумнитѣ води сѫ плиткитѣ води въ живота. И тъй, оставамъ ви единственото въ свѣта, да се домогнете до Христа, да се докоснете до Христа — и да получите това оздравяване. Това оздравяване, именно, ще ви направи членове на църквата. Бесѣда, държана на 13 януари, 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Едно ти не достига! „Още едно ти не достига!“. Лука 18:22 Имайте прѣдъ видъ, че Христосъ говори на единъ богатъ, и ученъ, и младъ човѣкъ, на единъ красивъ, интелигентенъ, съ обществено положение, знатенъ човѣкъ, който знае, какъ да се разговаря и какъ да задава въпроситѣ, знае какъ да се обхожда. На този богатъ човѣкъ Христосъ каза: „Още едно ти не достига!“ Тъй щото, когато говоря на васъ, азъ подразбирамъ пакъ всички тѣзи, които сѫ богати, учени, интелигентни, а не проститѣ, не невѣжитѣ, за тѣхъ и дума не може да става. Този въпросъ не се отнася до тѣхъ. „Още едно ти недостига!“. Онова гениално дѣте, което се е родило съ музикални таланти, но баща му и майка му сѫ бѣдни, какво му трѣбва? — Цигулка и лѫкъ. Като отиде при учителя си, той му казва: „Едно ти трѣбва още!“ Какво? — Цигулка и лѫкъ. Христосъ е изказалъ една велика Истина, но въ отрицателна смисъль. Той казва: „Все що имашъ, иди, продай го, раздай го на бѣднитѣ и ела, та ме послѣдвай!“ Нѣкои мислятъ, че разбиратъ тѣзи Христови думи. Не, тѣ сѫ една величина съ минусъ. Що отъ това, ако продадешъ всичкото си богатство и го раздадешъ на другитѣ и тръгнешъ слѣдъ Христа? Нима днесъ нѣма мнозина, които разпродаватъ всичко? Азъ зная мѫже, които сѫ продали кѫщата си, за да направятъ дрехи на жена си и на дѣцата си. Зная мѫже и жени, които сѫ разпродали всичко и сѫ осиромашели. „Иди“, казва Христосъ, „продай всичко и го раздай на сиромаситѣ!“ кой днесъ не раздава на сиромаситѣ? — Всички раздаватъ. И тази истина днесъ не е турена на мѣстото си, тя е тъй извратена, тъй изчуфилена. Всичкитѣ наши съврѣменни дисертации, проповѣди, говорения за Истината, сѫ толкова смѣшни, че, ако единъ житель отъ небето би дошълъ да я чуе, той би се хваналъ за корема отъ смѣхъ за тази извратеность, за гениалностьта ни да изопачаваме нѣщата. Той би казалъ: „Гениални сѫ днесъ хората, но гениални въ низходяща степень“. Не че това изопачаване на Истината е умишлено, но често човѣкъ върви по единъ негативенъ пѫть, обаче мисли, че той е на правата страна. На какво мяза това? Прѣдставете си, че единъ човѣкъ излѣзе и по невнимание си облѣче палтото наопаки. Той не се вижда, излиза, върви си свободно, но всички хора му се смѣятъ, а той си мисли, че е голѣмо величие. Всички хора се смѣятъ, че турилъ палтото си наопаки. Какво показва това? — Това показва една небрѣжность отъ негова страна, липсва му нѣщо. Ако е единъ философъ, азъ бихъ го извинилъ. Ако е нѣкой сиромахъ, азъ бихъ го извинилъ, но има хора, които, като облѣкатъ дрехитѣ си наопаки, не могатъ да се извинятъ. Казва Христосъ: „Още едно ти не достига! Иди, продай богатството си, раздай го на сиромаситѣ, купи това, което не ти достига, ела и ме послѣдвай!“ Истината е вложена тукъ вѫтрѣ. Но онѣзи, които не разбиратъ великитѣ закони на Божията книга, не могатъ да намѣрятъ туй едното, което е скрито вѫтрѣ. Само разумниятъ човѣкъ може да намѣри туй скритото. За да намѣримъ туй едното, не трѣбва да мислимъ, че като имаме знания, тѣ сѫ достатъчни. Мнозина мислятъ, че иматъ любовь въ сърцето си; мнозина мислятъ, че иматъ вѣрвания; мнозина мислятъ, че иматъ разбирания; мнозина мислятъ, че иматъ общения съ Бога, съ ангелитѣ, съ светиитѣ, съ великитѣ хора, съ гениалнитѣ, съ ученитѣ хора. Ако е така, то е добрѣ, красиво е. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да бѫдешъ въ общение съ Бога, съ ангелитѣ, съ светиитѣ, съ великитѣ, гениалнитѣ хора, но да бѫдешъ! И не само да бѫдешъ, но това, което Богъ, ангелитѣ, светиитѣ, гениалнитѣ хора говорятъ, да можешъ да го приложишъ въ живота си. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме много добри. Много добри въ какво? Въ едно отношение сме добри, светии сме, въ друго — грѣшници. Идете въ единъ домъ да видите най-грѣшнитѣ хора, какъ развиватъ своитѣ идеи: какъ трѣбва човѣкъ да живѣе, какъ трѣбва да се поправи обществото и т. н. Виждалъ съмъ жени съ леко поведение, описватъ какъвъ трѣбва да бѫде характерътъ на мѫжа, на единъ гениаленъ мѫжъ. Описватъ го много хубаво. И тази жена има единъ идеалъ — идеалниятъ мѫжъ. Тя казва: „За да се домогна до този идеалъ, азъ продадохъ всичко“. Е, като продаде всичко, какво е спечелила, какво направи? — Тя се е оцапала. И хората казватъ: тя морално е паднала. Но, кой е онзи, който, като иска да изрови единъ диамантъ дълбоко заровенъ въ земята, нѣма да се оцапа? Има два вида оцапване въ свѣта: едното е външно оцапване, а другото е вѫтрѣшно. Външното, то е натрупване на материята, азъ за него не говоря. „Още едно ти не достига!“ Туй едното, то е сѫщественото. Кое е то? Може да сме учени, може да сме богати, но всѣкога чувствуваме, че нѣщо ни липсва. Какво? — Не можемъ да опрѣдѣлимъ точно какво е, но вѫтрѣ въ себе си чувствуваме едно недоволство. Ако е нѣкоя млада мома, като се огледа въ огледалото, ще каже: „Намѣрихъ причината на своето недоволство. Ако бѣхъ красива, друго щѣше да бѫде. Туй е, което ми липсва“. Момъкътъ пъкъ казва: „А, азъ съмъ слабъ, хилавъ, ако съмъ нѣкой снаженъ, силенъ, всичко мога да направя“. Нѣкой търговецъ, празна му е касата, недоволенъ е, казва: „Ако касата ми е пълна, щѣхъ да бѫда щастливъ. Туй е, което ми липсва — паритѣ!“ Ако е нѣкой политиканъ, философъ и т. н. всички констатиратъ, че имъ липсва нѣщо и търсятъ туй, което имъ липсва. Казватъ: туй ако е ... Добрѣ, ако всичко това е дѣйствително така, ако това е една велика истина, тогава красивитѣ моми трѣбваше да бѫдатъ доволни. Но, попитайте красивата мома доволна ли е? — Не е доволна. Е, какво ѝ липсва? Слѣдъ като е красива, тя казва: „Азъ искамъ да имамъ единъ мѫжъ, но князъ да е, да е снаженъ, да е красивъ, хубавъ, да има палати, да има слугини“. Хубаво, даваме на тази мома този красивия князъ, но слѣдъ 2-3 години я питаме: доволна ли си? — Е, казва тя, този красивиятъ князъ си има любовници, какъ мога азъ да бѫда доволна? Не е доволна и отъ това. Тогава, онѣзи, които филофствуватъ, казватъ: „По-добрѣ човѣкъ да умре, да не живѣе въ такъвъ свѣтъ!“ Нѣкои мислятъ, че слѣдъ като умратъ, ще могатъ да добиятъ това, което имъ липсва. Да, ако ти умирашъ, както житното зърно, разбирамъ, но ако ти умирашъ, като едно говедо, което се разваля, и го изяждатъ гаргитѣ, питамъ: какво отъ това, че си умрѣлъ? Разрѣши ли съ това въпроса? Азъ, често срѣщамъ нѣкои, които казватъ: да умра! Добрѣ, хубаво е да умрешъ, но разрѣшилъ ли си, какво нѣщо е смъртьта? Смъртьта, това е единъ отъ важнитѣ въпроси. Научно нѣкои разрѣшаватъ, че смъртьта е спиране на сърцето. Не, смъртьта отъ чисто христианско гледище, отъ окултно гледище, има съвсѣмъ другъ смисълъ. И Любовьта, и тя има другъ смисълъ. Любовь, която не може да ти създаде най-голѣмитѣ нещастия и страдания, любовь, която не може да те смъкне въ ада, тя не е любовь. И тогава турямъ другъ единъ контрастъ: злоба, която не може да те дигне горѣ до небето, при Бога, не е злоба. Е, какви сѫ вашитѣ понятия? Сега вие казвате, че мразите нѣкого. Не го мразите вие, обичате го, но вие наричате едната любовь умраза, а другата — наричате любовь. Слѣдователно, въ съврѣменния животъ има редъ явления, които ние трѣбва да обяснимъ. Методитѣ, съ които си служатъ държавницитѣ сѫ изъ областьта, въ която тѣ живѣятъ. Тѣ разрѣшаватъ въпроситѣ, като държавници. Единъ философъ, за да разрѣши единъ въпросъ, ще прѣдстави свои методи. Той не може да го разрѣши съ методитѣ, съ които би го разрѣшилъ единъ държавникъ. Онзи, който се занимава съ чисто социални въпроси, неговото разрѣшение на въпроса ще бѫде съвсѣмъ друго. Бащи и майки, и тѣ разрѣшаватъ единъ общественъ въпросъ, и тѣ разрѣшаватъ единъ духовенъ въпросъ, и тѣ разрѣшаватъ единъ социаленъ въпросъ, но бащитѣ и майкитѣ разрѣшаватъ общественитѣ, духовнитѣ и социалнитѣ въпроси по единъ начинъ, а държавникътъ ги разрѣшава по другъ начинъ. Слѣдователно, всѣка една задача може да се разрѣши или разгледа отъ три становища. Тя може да се разрѣши отъ чисто материално гледище, дѣто влизатъ законитѣ на материалния свѣтъ, съ видимото ще се ползувашъ. Може да се разгледа отъ духовно, може да се разгледа и отъ Божествено гледище. Сега, при днешния студъ, нѣкои ще каже: да се обичаме! Добрѣ, да се обичаме, съгласенъ съмъ. Но, вземете двама, които се много обичатъ, отъ кѫдѣто и да сѫ, отъ Франция, Англия, и ги доведете тукъ, при най-голѣмия студъ, изложете ги да стоятъ вънъ въ продължение на 24 часа, и ще видите, колко ще устоятъ. Да видимъ, колко ще устои тази любовь на студа и колко ще остане отъ нея! Не само да говоримъ за любовьта, но да я опитаме! Любовь, която не може да устои на студа, каква любовь е? Слѣдъ 24 часа ще видите, че и момъкътъ, и момата си изложили гърбоветѣ единъ къмъ другъ, а лицата имъ гледатъ въ двѣ противоположни посоки. Туй прави животътъ съ човѣка! Иматъ право да си турятъ гърбоветѣ единъ къмъ другъ. Ние можемъ да изтълкуваме това така: турятъ си гърбоветѣ единъ къмъ другъ, за да запазятъ най-нѣжнитѣ си мѣста, а понеже гърдитѣ иматъ по-голѣмъ запасъ отъ енергия, тѣхъ излагатъ навънъ, съ тѣхъ посрѣщатъ неприятеля. Момъкътъ и момата посрѣщатъ неприятеля съ картеченъ огънь. Но по нѣкой пѫть запасътъ отъ енергия може да се изтощи, и ще видите на сутриньта и двамата замръзнали, отъ носоветѣ и на двамата потекли чучулки, и двамата съ вѣнци, и казватъ: „Умрѣха и двамата млади и зелени, съ вѣнци на глави, студътъ ги покоси“. Е, питамъ: ако тия двамата можаха всрѣдъ София да замръзнатъ, какво ще кажете за тѣхъ? Азъ ще си извадя едно заключение. Азъ ще имамъ понятие вече за софианци, за всички онѣзи, които живѣятъ въ София, като започна отъ най-високо стоящитѣ, до най-низко стоящитѣ, ще зная, какви хора сѫ и колко се обичатъ. Сега, ние взимаме София като единъ идеаленъ културенъ центъръ. Азъ не говоря за вашата София, но прѣдполагамъ София като единъ високъ културенъ центъръ, дѣто живѣятъ най-възвишенитѣ, най-умнитѣ, най-благороднитѣ хора, дѣто живѣятъ гениитѣ, светиитѣ, за тази София говоря. Да не мислите, че азъ говоря за вашата София! Не, за нея азъ не искамъ да говоря, да си цапамъ устата. Да говоря за днешния свѣтъ, азъ считамъ, че това е цапане на моята уста. Нѣма какво да се занимавамъ съ съврѣменния свѣтъ. Нѣкои може да се обидятъ отъ това. Това не е обида. Чудно нѣщо! Азъ разсѫждавамъ толкава здраво, толкова философски! Ако азъ изказвамъ моята мисъль така, то защо правя това? Искамъ да ви кажа, че азъ ще бѫда първокласенъ глупецъ, ако отида да пия отъ една тинеста вода. Не е виновна водата, азъ ще оставя тази вода да си тече надолу и ще си кажа: слушай, ти ще бѫдешъ човѣкъ, ще търпишъ, ще чакашъ, докато дойдешъ до другъ хубавъ изворъ. Може той да е на 50 — 60 клм. разстояние, ти ще търпишъ. А тази мѫтната, тинестата вода, остави я, не я пий! Тя е текла такава и такава ще тече още хиляди години. Почвата ѝ е такава, не я критикувай! На е ли това философия? Просто констатирамъ факта, казвамъ почвата и е такава. Сега, Христосъ се обръща къмъ васъ и казва: „Още едно ти недостига!“ Азъ вѣрвамъ, че тѣзи отъ васъ които сте богати, още едно не ви достига! Вие ще кажете: любовь ни недостига. Не, любовь имате изобилно, Вие имате толкова любовь, че можете да стоплите цѣлия свѣтъ. Правда тогава? — За правда, вие сте най-праведнитѣ — сѫдите всички. Ако е за истина, вие имате и нея. Сега, азъ говоря за тази истина, за която хората говорятъ. Ако е за доброта, добродѣтелни сте вие. Тогава, какво ви липсва? Въ всинца ви има едно противорѣчие. Ако нѣкой ви каже нѣкоя обидна дума, прикачи ви едно качество, че имате единъ малъкъ недѫгъ, вие ще се докачите и ще кажете: „Какъ така, господине, ти не знаешъ ли, че азъ съмъ благороденъ човѣкъ?“ Е хубаво, азъ съмъ благороденъ човѣкъ, и майка ми, и баща ми, и сестритѣ ми сѫ благородни, а при това си търгаме коситѣ и се биемъ. Е, тогава азъ ще кажа щомъ сме благородни и си търгаме коситѣ, ние заемаме една роль, едно положение като актьори. Това е едно прѣдставление. И вие ще кажете: „Ние сме благородни, но ролитѣ, които взимаме, сѫ такива.“ И ако ви пита нѣкой: „Какво прави баща ви днесъ?“— Ще кажете: той играе една важна роль, прави масажи на майка ми . . . Е, какво прави братъ ви? Той цѣпи дърва. И той тѣзи дърва така ги цѣли, че ги прѣкарва направо прѣзъ прозорцитѣ въ стаята. Но ние не разсѫждаваме така. Ако въ единъ домъ има извѣстни спорове, има нѣщо, което недостига — сѫщественото го нѣма вѫтрѣ. И тогава азъ ще прѣкарамъ тази моя мисъль въ слѣдующата градация. Азъ ще са отклоня малко отъ мисъльта си. Съврѣменнитѣ хора иматъ настроения. Въ настроенията има два противоположни полюса: ще бѫдешъ добрѣ настроенъ, и ще бѫдешъ злѣ настроенъ. Слѣдъ настроението се заражда чувствуване. Слѣдъ всѣко чувствуване се заражда мисъль. Слѣдъ всѣка мисъль се заражда разсѫждение, а слѣдъ всѣко разсѫждение идва принципътъ. И тогава, законътъ е такъвъ: ако ти имашъ едно настроение и искашъ да го видоизмѣнишъ, ще се научишъ на онзи великъ законъ на прѣвръщане на енергиитѣ, настроението да прѣвърнешъ въ чувство. Ако твоето състояние не се измѣни, тогава ще проучишъ закона на чувствата, какъ се измѣня едно чувство въ мисъль. Ако твоето неразположение остане сѫщо, тази твоя мисъль ще я прѣвърнешъ въ разумность. Ако остане още нѣщо въ живота ти, тази разумность ще я прѣвърнешъ въ единъ великъ вѫтрѣшенъ Божественъ принципъ. И ще бѫдете увѣрени, че всичкитѣ противорѣчия, които сѫществуватъ въ живота, като се изкачите на тази висота, всичко ще ви стане ясно, и вие ща се освободите отъ този кошмаръ, който ви измѫчва. Вземете сега единъ такъвъ кошмаръ, който се заражда въ нѣкой домъ. Азъ говора за нѣщата, както се зараждатъ въ съврѣменното общество или въ съврѣменнитѣ индивиди, безъ да имамъ прѣдъ видъ личностьта. Азъ констатирамъ единъ фактъ тъй, както произтича той въ природата. Нека вземемъ двама млади, не говоря за сегашнитѣ млади, но взимамъ младитѣ, които се проявяватъ въ природата, защото и въ природата сѫществуватъ млади — млади на природата. Двама млади се обичатъ, сдружатъ се, нали? Тѣ иматъ цѣла една кореспонденция. И пише той, младиятъ момъкъ: „Мое ангелче, ти си най-красивото сѫщество, азъ като тебе не съмъ видѣлъ никоя друга. Отъ какъ те срѣщнахъ, моето сърце трепна, и въ мене се събудиха нови идеали, моятъ животъ се промѣни. Безъ тебе не мога да живѣя, ти си слънцето на моя животъ, и всѣкога ще ме огрѣвашъ. И ако само дойде единъ облакъ да покрие лицето ти, смъртьта непрѣменно ще ме покоси . . .“ Е, вижте сега, тия млади какъ хубаво си пишатъ. Тя отговаря: „О, мой възлюбени, ти си заради мене Господъ, ти си Богъ мой. Отъ какъ те видѣхъ, моето сърце тупти денемъ и нощемъ, а любовьта ми е толкова голѣма, че азъ съмъ готова да жертвувамъ и баща си, и майка си, и всичко заради тебе. Пъкъ и колкото пари има баща ми, всичко жертвувамъ. Само твоятъ образъ е въ моето сърце, и азъ не виждамъ нищо друго, освѣнъ тебе. Азъ съмъ слѣпа за всичко друго поради тебе, и съмъ готова да извърша всичко заради тебе.“ И двамата така си пишатъ, и най-послѣ се събиратъ. Отлични писма сѫ тѣ! Обаче, слѣдъ като се събератъ, роди се единъ кошмаръ — подозрѣнието се явява. Той, като че е измѣрилъ нейната любовь — има барометъръ, термометъръ, съ който намира, че нейната любовь е намалѣла съ нѣколко градуса и сега не е такава, каквато бѣше едно врѣме. Измѣрва я, и намира, че съ два градуса е намалѣла. Търси причината той, какъ така е станало, че любовьта ѝ спаднала съ два градуса? И тя отъ своя страна вади термометъра и казва: „Има понижение въ неговата любовь съ три градуса.“ Сега седи, размишлява. По-рано бѣше весела, разговорчива, а сега размишлява, научно разрѣшава въпроса. Единъ день и той седи замисленъ. Какво има? И двамата знаятъ, но мълчатъ, не се изказватъ. Сѣдатъ на трапезата. И той мълчи, и тя мълчи. Е, защо мълчатъ? Въ тѣхнитѣ умове е влѣзло прѣзрѣнието. Единиятъ казва, че любовьта на другия е спаднала съ 2 градуса, а другиятъ казва, че любовьта му е спаднала съ 3 градуса. Въ какво седи подозрѣнието? Тя казва: „Друга нѣкоя е завладѣла неговото сърце.“ Той казва: „Другъ нѣкой е завладѣлъ нейното сърце.“ Питамъ сега: какъ изпѫкнаха тѣзи явления, отдѣ се родиха, кое стана причина, че тази любовь се раздвоила? Възможно ли е единъ дълбокъ изворъ да се размѫтва отъ основата си? Не може, то е немислимо. Такива явления въ природата нѣма. Чистиятъ изворъ всѣкога си е чистъ, и нечистиятъ изворъ всѣкога си е нечистъ. Нечистото иде отдолу, а чистото иде отгорѣ. И когато ние говоримъ за чисто и нечисто, подъ думата „чисто” ние разбираме една по-финна материя, рѣдка до своята максимална степень на разредяване. А подъ „нечисто” разбирамъ една гѫста материя, въ която животътъ най мѫчно може да функционира. Питамъ сега: можете ли вие философски да разрѣшите кога се е явило подозрѣнието и ревностьта въ свѣта? Ревностьта вие много пѫти сте я изпитвали. Има ревность по Бога, има ревность, която не остава човѣка ни денемъ, ни нощемъ спокоенъ. Той, и като спи, сънува. Питамъ сега: какъ се е създала тази ревность, туй подозрѣние? Подозрѣние, ревность има не само въ младитѣ, но и въ главитѣ на държавницитѣ, философитѣ. Навсѣкѫдѣ има ревность. И между двама държавници има ревность. Ревностьта е единъ феноменъ вѫтрѣ въ живота. Ревностьта сама по себе си не е лоша, но ако ѝ се даде една динамическа сила въ низходяща степень, тя става най- опасна. Ако вие мислите, че онази млада мома е намѣрила другъ нѣкой момъкъ, когото обича повече отъ своя възлюбенъ, това значи, че този вториятъ момъкъ има нѣкакво качество по-добро, отколкото нейния възлюбенъ. Слѣдъ нѣкое врѣме тя ще намѣри вторъ, трети, четвърти, пети, десети и т. н., постоянно ще се мѣни нейното сърце. И тогава, има съврѣменни философи, които казватъ, че ако единъ ангелъ би слѣзълъ отъ небето, то неговиятъ животъ постоянно би се промѣнялъ, той не би се спрѣлъ да обича единъ човѣкъ, а щѣше да обича всичкитѣ хора. Слѣдователно, той се стреми да обича всичкитѣ хора, защото тѣзи хора не сѫ едно цѣло, тѣ съставляватъ части на една единица. Въ такъвъ случай, какъ ще покажете любовьта си къмъ цѣлото? — Като обичате частитѣ му. Така ще покажете и любовьта си единъ къмъ другъ. А при онази психологическа изопаченость на нашитѣ понятия, ние всѣкога ги туряме въ едно явление. Нѣща, които не сѫществуватъ даже, ние ги туряме въ едно явление. Запримѣръ, нѣкоя жена приписва на мѫжа си нѣкакви подозрителни работи, които не сѫществуватъ въ него, нито като сѣнка. Кѫдѣ остава истината? Напротивъ, той храни най-благородни чувства къмъ нея. Ако единъ мѫжъ приписва на жена си качества, които тя не притежава, питамъ: разсѫждава ли правилно той? — Не разсѫждава правилно. Той не е разрѣшилъ тѣзи явления. Той ревнува. Ревность има въ боговетѣ, ревность има и въ духоветѣ. Ще кажете: какъ, ревность въ боговетѣ! Не мислeте, че ревностьта е качество само на земята. Въ всички сѫщества, и въ най-висшитѣ сѫщества дори, има ревность. Не е злото въ ревностьта. Питамъ сега: ако азъ ревнувамъ, и ако вие ревнувате, защо става това? Какво означава думата „ревность“ въ български езикъ? — Усѣщашъ, че си малко прѣнебрѣгнатъ. Защо се чувствувашъ прѣнебрѣгнатъ? Погрѣшката е тамъ, че ти очаквашъ своето щастие отъ едно сѫщество, което трѣбва да живѣе само за себе си. И всички хора на земята сѫ създадени да живѣятъ най-първо само за себе си, а послѣ за другитѣ. Туй е законъ. Че всички хора живѣятъ само за себе си, ние виждаме отъ това, че се е родилъ човѣшкия индивидуализъмъ, човѣшкия егоизъмъ. Индивидуализъмътъ се е родилъ съ събуждане съзнанието у човѣка, че той е човѣкъ, но този егоизъмъ, тази любовь къмъ себе си той я изопачилъ, прѣвишилъ я. Слѣдователно, когато човѣкъ казва, че трѣбва да живѣе само за себе си, той трѣбва да отдаде туй право и на другитѣ, да живѣятъ само за себе си. Ето гдѣ е законътъ. Той съзнава, че трѣбва да живѣе само за себе си, а не съзнава, че и другитѣ трѣбва да живѣятъ само за себе си. Сега това че е самата истина, туй не е, което ви липсва, което не ви достига. При съврѣменния животъ на хората, липсва имъ единъ законъ за правилно разсѫждение, за правилно разискване върху нѣщата. Съврѣменнитѣ хора не разсѫждаватъ правилно. Ние може да влѣземъ въ една кѫща, и хората да ни посрѣщнатъ малко хладно, ще кажемъ: хладни хора! Добрѣ, но този човѣкъ е боледувалъ, и току-що е дошълъ отвънъ, рѫцѣтѣ му сѫ истинали, иска да се прояви, да бѫде внимателенъ, но не може. Казвашъ: той ме посрѣщна хладно. Казвамъ: той е малко истиналъ. Туй, което чувствувашъ, вѣрно ли е? — Не е вѣрно. Цѣлиятъ нашъ животъ е пъленъ съ невѣрни нѣща. Азъ сега не се чудя толкова на свѣтскитѣ хора, колкото на религиознитѣ, на тѣхнитѣ възгледи. Нѣмамъ нищо противъ тѣхнитѣ хубави възгледи, но казвамъ: дайте право на всѣки човѣкъ да живѣе самъ за себе си! Нѣкой ще каже: ама съ мене сѫ много несправедливи. Като разглеждамъ така въпроса, азъ никога нѣмамъ право да кажа, че съ мене постѫпватъ несправедливо. Азъ казвамъ, че благородниятъ, великиятъ, гениалниятъ, светиятъ човѣкъ никога не се оплаква. По това се отличава той. А онѣзи хора, които се оплакватъ, не спадатъ къмъ тази категория. Азъ питамъ: когато турите въ едно здание една голѣма, дебела греда, тя оплаква ли се? — Тя стои тихо и спокойно. Тя стои 1, 2, 3, 5, 10, 100 години, и не се оплаква. Турите ли една малка, тънка греда, тя веднага ще се оплаче и се счупва. Ще каже: „Търпи ли се туй! Туриха ми най-голѣмата тяжесть“. Казвамъ, ти си взела най-хубавото мѣсто, което не ти подобава. Туй не трѣбваше да бѫде. У тебе има чувство на щестлавие, взела си мѣстото на голѣмата греда, и не съзнавашъ своята погрѣшка. Ти си една малка сламка, трѣбваше да стоишъ на единъ прозорецъ. И послѣ казвашъ: а, окрѫжающата срѣда е ужасно покварена. То е вѣрно. И надъ всички тия разсѫждения, които сега сѫществуватъ, ние искаме да реформираме цѣлия свѣтъ. Цѣлиятъ свѣтъ днесъ не се нуждае отъ реформиране. Свѣтътъ днесъ се нуждае отъ изпразване, то е единъ негативенъ начинъ. И Христосъ е проповѣдвалъ изпразване. Той казва на богатия: „Ти, за да намѣришъ това, което ти липсва, трѣбва да се изпразнишъ“. Туй, което имашъ, то те спъва. Иди, разпродай всичкото си имане, раздай го на бѣднитѣ, ела и ме послѣдвай. Ела при мене и, азъ ще те науча. Защото, ако разпродадешъ имането си и не можешъ да ме послѣдвашъ, по-добрѣ си стой богатъ“. Богатиятъ казва: „Учителю, не мога да те послѣдвамъ. Азъ прѣдпочитамъ да остана да живѣя въ този свѣтъ, но да си имамъ парички, да се оженя, да си имамъ дѣчица, да си живѣя съ богатството“. Христосъ му казва: „Много добрѣ, направи, както искашъ“. И казва на ученицитѣ си: „Колко мѫчно могатъ да влѣзатъ богатитѣ въ царството Божие“. Въ този свѣтъ сѫ влѣзли, но въ онзи не могатъ да влѣзатъ. А сега, нашитѣ съврѣменни богати искатъ да влѣзатъ въ царството Божие, като богати. Не, не, това е невъзможно. Сега, азъ взимамъ думата „богатъ“ въ другъ смисълъ. Мислите ли, че вие можете да влѣзете въ царството Божие съ вашитѣ изопачени възгледи? Почнатъ ли двама души, като си говорятъ, да спорятъ, това е неразбирателство. Азъ считамъ, че двама души, като се срѣщнатъ и си размѣнятъ двѣ думи, трѣбва да се разбератъ. Това сѫ гениални, разбрани хора. А то, единиятъ говори, другиятъ прѣкѫсва — чакай, чакай. Не, той говори часъ, два или повече, азъ ще го изслушамъ. Това е правото, но послѣ и той ще ме изслуша. Ако азъ имамъ търпѣнието да го изслушамъ, и той трѣбва да ме изслуша. Ако той продължи повече, ще му кажа: приятелю, сега азъ ще почна. Трѣбва да има послѣдователность въ нашитѣ постѫпки. Слѣдователно, сега идва изпразването.Азъ забѣлѣзвамъ слѣдующето явление: нѣкой пѫть много хора казватъ: ние сме много грѣшни. Слѣдъ това у тѣхъ настава другъ единъ процесъ и тѣ казватъ: не, ние сме чисти вече, ние сме светии. Е, питамъ: какъ е възможно грѣшниятъ да стане светия? Това е невъзможно, немислимо е. Казватъ, че грѣшниятъ можалъ да стане светия, и светията можалъ да стане грѣшенъ. Това е едно парадоксално твърдение. Въ природата това не може да стане. Свѣтлината тъмнина не може да стане, и тъмнината свѣтлина не може да стане, но свѣтлината може да отстѫпи своето мѣсто на тъмнината, и тъмнината може да отстѫпи мѣстото си на свѣтлината. Това е възможно. Но, да се прѣвърне свѣтлината въ тъмнина, това е немислимо. Никога не е било, и не може да бѫде! Любовьта може да отстѫпи мѣстото си на умразата, и умразата може да отстѫпи мѣстото си на любовьта, но любовьта да се прѣвърне въ умраза, и умразата — въ любовь, това е немислимо. Като казвамъ, че е немислимо, то е, защото тия енергии въ своята сѫщина, въ своята разумность не могатъ да се прѣвърнатъ. Сега, ще ви приведа единъ примѣръ, въ който се вижда, какъ хората не се разбиратъ. Единъ младъ италианецъ, 30—33 годишенъ, на име Бертручио, се влюбва въ една англичанка, наречена Хенриета, мома, на около 22 години. Една вечерь, като се разговаря съ нея, за да ѝ покаже колко е благороденъ, възвишенъ въ своитѣ намѣрения, разказва ѝ едно интимно свое приключение отъ живота си. Вие сега ще кажете: а, едно интимно приключение! И вие си правите своитѣ заключения. Туй интимно приключение е слѣдующето. Той разказва на Хенриета: „Излѣзохъ една зимна вечерь на разходка и на около половинъ километъръ разстояние отъ дома си виждамъ: на пѫтя лежи една много красива мома, около 19 годишна, боса, гологлава, почти вкоченясала. Спрѣхъ се надъ нея, не мога да разрѣша кои сѫ причинитѣ, за дѣто е така изпаднала, но взимамъ я на рѫцѣтѣ си, внасямъ я въ своя дворъ, разтривамъ я, давамъ ѝ първа помощь, и слѣдъ туй момата идва на себе си. Азъ взехъ грижитѣ върху нея. Хенриета запитва: „Красива ли бѣше“? — Много красива, много благородна. Той ѝ разправя, че извършилъ такава благородна постѫпка, а тя се съмнѣва и мисли въ себе си: „Той не говори истината.“ Пакъ пита: „Е, хубава ли бѣше тя?“ — Хубава, красива. — Хмъ . . . Той изнася единъ фактъ тъй чистъ, тъй искренъ, иска да ѝ покаже, какъ се пожертвувалъ, но усѣща едно попарване вѫтрѣ въ нея. „Чакай, и азъ да ти разправя, какво се случи единъ пѫть съ мене. Една зимна вечерь, като бѣхъ въ Англия, излѣзохъ на разходка. Вънъ имаше повече отъ 39 градуса студъ, и за мое очудване, на пѫтя виждамъ едно момче, на около 18 години, красиво, хубаво, но босо, гологлаво, паднало на земята, вкоченясало се. И азъ, като го видѣхъ тъй, стопи се сърцето ми отъ мѫка, обикнахъ го, взехъ го на рѫцѣтѣ си, поразтьркахъ го. „Ама красиво ли бѣше?“ Сега той се забравя. Като разправяше той на Хенриета, не можеше да разбере, защо тя като го слуша, току си каже: „Хмъ“. Но сега, тя като разправя, той се не досѣща и си мисли: „А, значи красиво бѣше“. И двамата сега замълчаватъ. И единиятъ е недоволенъ, и другиятъ. Работата е тамъ, че е направено добро на единъ красивъ и младъ човѣкъ. Злината е тамъ. И какво заключение вадя азъ отъ този примѣръ? — Че на млади хора добро никога не трѣбва да се прави. Защо? — Азъ ще ви докажа сега това философски. Баща ми, много богатъ човѣкъ, умрѣ, и ми оставя едно голѣмо наслѣдство. Азъ отивамъ при единъ банкеръ лихваринъ, който ме посрѣща много учтиво. Питамъ: мога ли да считамъ тия негови аванси за добродѣтели? Не, то е благодарение на моето богатство. Той е благороденъ, вѣжливъ, но само заради моя имотъ. Това не е благодѣяние отъ страна на този банкеръ. Съ тѣзи имоти азъ навсѣкѫдѣ мога да мина. А, казватъ, този банкеръ е много благороденъ човѣкъ! Да, на мене той заема пари, благороденъ е, но азъ имамъ единъ приятель, на когото бащата не е оставилъ нищо, нѣма нито 5 пари въ касата си и го пращамъ при този благородния банкеръ да му поиска малко пари въ заемъ. Моятъ приятель му казва: „ Господине, моля, услужете ми съ 10,000 лева!“ — Не, не мога нищо да ви дамъ, нѣмамъ нищо въ касата си. Отказва. Защо? — Защото баща му нищо не е оставилъ. Питамъ: ако този Бертручио бѣше казалъ, че намѣрилъ на пѫтя една стара жена, Хенриета щѣше да каже: „А, стара ли?“ — Да, стара, 90 годишна, съ набръчкано лице. Тогава тя щѣше да каже: „Колко е благородно това, колко се радвамъ! „Ако той би казалъ, че е направилъ добро на едно малко момиченце, 4—5 годишно, пакъ нищо. Но, щомъ това добро е направено на една млада мома, която взелъ на рѫцѣтѣ си, попипалъ я малко, тогава — хмъ! Тукъ има извѣстенъ моралъ. Питамъ сега: кѫдѣ се крие злото? Ще кажете: това сѫ обикновени работи. Не, тукъ е сѫщностьта на въпроса. Всички съврѣменни разногласия се дължатъ на този фактъ, който не само че не е обясненъ психологически, но и не знаемъ, какъ да се справимъ съ него. Ревностьта се проявява, не е лошо, но защо се проявява? — На слѣдующата вечерь, Бертучио продължава: „Слушай, моя възлюбена, забѣлѣзахъ нѣщо у тебе, като че ли не си доволна отъ нѣщо, но чакай да довърша разговора си. Ще бѫдешъ тъй добра да ме изслушашъ. Тази благородната мома, азъ дѣйствително я обикнахъ, да ти се изповѣдамъ. Първата, която обикнахъ, бѣше тя. „Хмъ!“ — Чакай, чакай, не ми се сърди, понеже ти не бѣше първата, която срѣщнахъ. Казвамъ ти една истина. Но, тази мома бѣше много благородна. Тя ми каза тъй: „Азъ слѣдвамъ въ окултна школа, имамъ единъ даденъ обѣтъ на своя Учитель, но не го изпълнихъ, затуй азъ бѣхъ наказана да остана прѣзъ тази зимна нощь тъй на пѫтя. Азъ за тебе не мога да се оженя по никой начинъ, за мене женитбата е изключена, но слѣдъ мене ще дойде друга една мома, за тебе ми казваше, тя ще те обича, и съ нея ще живѣете отлично. Азъ трѣбва да се върна въ братството.“ А, разбирамъ, това е една благородна, отлична жена. Това не е жена, която развращава.“ Слѣдователно, всѣки единъ, който може привидно да ни вземе онова, което ние считаме сѫществено за нашия животъ, ние считаме нашъ врагъ, а всѣки единъ, който може да ни даде онова, отъ което имаме нужда, ние считаме нашъ приятель. И казва Христосъ: „Още едно ти не достига!“ Сега, азъ нѣма да ви кажа, че любовь нѣмате, че любовь не ви достига, но ще ви кажа, че вашата Хенриета още не е дошла. Вие още се занимавате съ онази жена на пѫтя, която занасяте у дома си. Ако сте мѫжъ или жена, законътъ е все сѫщиятъ: вие се занимавате съ младата мома или съ младия момъкъ на пѫтя. Но и младиятъ момъкъ, и младата мома, тѣ си иматъ единъ обѣтъ — не се женятъ. Азъ ще ви кажа едно нѣщо: човѣкъ, който се жени, не може да намѣри Бога. Той може да покаже пѫтя на другитѣ хора къмъ Бога, може да помага на човѣчеството, но той е далечъ отъ Бога. Азъ ви казвамъ истината. Човѣкъ, който мисли да се жени, той не може да намѣри Бога. Ти първо ще се женишъ, ще раждашъ дѣца, но когато дойдешъ да разрѣшавашъ онзи великиятъ въпросъ, „още едно ти не достига“, тогава нѣма да мислишъ за жена, за майка, за дѣца, за мѫжъ, за свѣта, нѣма да мислишъ за народъ. То е идеалното нѣщо. Нѣма да се отречешъ отъ свѣта, т. е. азъ трѣбва да бѫда положителенъ, ще се откажешъ отъ свѣта, но отъ кой свѣтъ? — Отъ свѣта на заблужденията. Азъ ви казвамъ една истина. Кое е положителното въ този свѣтъ, което може да остане слѣдъ 1,000 години? Я ми кажете, ако вие се върнете слѣдъ 2,000 години на земята, какво ще остане отъ съврѣменната култура? Има едно красиво нѣщо въ съврѣменната култура, то е, че има повишение въ съзнанието, хората сѫ малко по-милостиви, отколкото по-рано. Повече добри хора има сега. Обаче, начинитѣ, методитѣ, формитѣ, законитѣ, чрѣзъ които хората живѣятъ, не сѫ добри, не сѫ такива, каквито трѣбва да бѫдатъ. Тѣ се нуждаятъ отъ много голѣми поправки, но ние ще оставимъ тѣзи работи, тѣ не ни интересуватъ. Всѣки единъ отъ насъ да каже: „Азъ искамъ да намѣря смисъла на живота“. Но сега, да не каже нѣкой на жена си: азъ слушахъ днесъ Учителя, държа една хубава бесѣда, и отъ днесъ вече нѣмамъ нищо общо съ тебе. А, нищо общо нѣмашъ! До сега си ималъ, а отъ сега нѣмашъ нищо общо. Не е така. „Дала баба 5 пари да се хване на хорото, сега дава 10 пари, не я пущатъ“. Който се хване на хорото, трѣбва да се ожени. Защо се създадоха хората? Хората прѣдставятъ нѣщо като ония дервишкитѣ танци, на които се въртятъ, докато паднатъ въ трансъ. Нѣкой пѫть, нѣкой се хване на хорото, и като се върти, върти, върне се дома си, хване се за сърцето и казва на майка си: „Не мога да живѣя.“ — Какво има? „Мѫчно ми е.“ Ако е мома, и тя не може да живѣе, и тя паднала въ трансъ. Тѣзи нѣща сѫ отлични, красиви, азъ не ги осмивамъ, сериозно ви говоря. Всичко туй е красиво, но природата никога не позволява да се правятъ два еднакви опита! Единъ опитъ ще направишъ! Ще кажете: колко пѫти сме се женили! Азъ ще ви приведа другъ единъ примѣръ. Актйоритѣ правятъ една, двѣ, три, четири и повече репитиции за едно прѣдставление, и като направятъ послѣдната, казватъ: „Готови сме!“ — даватъ прѣдставлението. Самото прѣдставление може да се даде само единъ пѫть. Тукъ, въ България, го даватъ и по 20 пѫти, но това е базиргянство. Законътъ е слѣдниятъ: репитиции могатъ да ставатъ много, но самото прѣдставление се дава само единъ пѫть. И тъй, вие сте правили много репитиции до сега въ живота си, но самото прѣдставление още не сте направили. Какво значи това?— Че нѣкои отъ васъ сѫ правили много репитиции за женене, но още не сѫ се оженили. „И тази хубава сега, още не сме се женили!“ — Не сте се женили, ами че какъ! Подъ „женитба“ азъ разбирамъ, прѣзъ цѣлия си животъ да не отправишъ единъ гнѣвенъ погледъ на онзи, за когото се оженишъ. Това е женитба! То е приготовление за самата Истина, за великата Истина. Мѫжъ или жена, единъ и сѫщъ е законътъ и за двамата. А сега, мѫже и жени, се биятъ, послѣ се примиряватъ и казватъ, че били женени. Вие не трѣбва да разбирате така въпроса. Отъ чисто Божествено гледище, женитбата е приготовление за великия животъ. Само въ приготовленията за женитбата, човѣкъ ще се приготви за самото прѣдставление, и въ нея ще намѣри това, което не му достига. „Едно ти не достига“. Нѣкой казва: азъ нѣма да се женя. Не, ще минешъ прѣзъ женитбата, тя е врата за великия животъ. Не само хората се женятъ, но и духоветѣ се женятъ. „И тази хубава!“ Вие имате особени понятия за женитбата. Когато единъ възвишенъ духъ слѣзе на земята и се облѣче въ материя, и той е ожененъ. Той тегли нагорѣ, тя тегли надолу. Има велики духове, които отъ години сѫ ги хванали тѣхнитѣ възлюбени и ги държатъ. И той пъшка, и тя пъшка. „Гдѣ е“, казва той, „онази свобода, по-рано бѣше добрѣ, лесно се движѣхъ, а сега какво ми е, азъ си зная.“ Канятъ го другаритѣ му на разходка. „Не, ще се върна въ кѫщи“. Защо? — Чака ме жена ми. „Е, какво отъ това, че те чака жена ти?“ — Че какво, тази моята жена ме бие, бе! Не е отъ слабитѣ жени тя. „Е, тогава, като те бие, ще се върнешъ“. Сега, ще прѣнеса този фактъ въ обществото. Нѣкой пѫть дойде сиромашията, казвате: азъ съмъ бѣденъ. Започвате да изнемогвате. Това сѫ външни условия, които трѣбва да надделѣете! Нѣма какво, ще се подчините. Силниятъ, идеалниятъ, гениалниятъ човѣкъ нищо не може да го сломи! Каквото и да му казватъ нѣкои, той казва: мене отъ нищо не ме е страхъ. Нѣма сила въ свѣта, която може да ме смаже. Може да ме смѣлите, може да ме турите и прѣкарате 100 пѫти прѣзъ воденицата, нищо не може да ме накара да мисля другояче, азъ ще мисля тъй, както азъ зная! Тъй казватъ гениалнитѣ хора. А сегашнитѣ хора, щомъ ги бутнешъ съ губерка, казватъ: азъ ще се откажа. Такива хора ние ще ги оставимъ на страна. „Още едно ти не достига!“ Съврѣменнитѣ хора иматъ друга една слабость. Когато сѫ слаби вѫтрѣшно, т. е. духовно, тѣ казватъ: да се сдружимъ сега! Смѣшни сѫ тѣ! Мишкитѣ въ единъ хамбаръ се сдружили противъ котката и рѣшили да я атакуватъ. Почватъ да се упражняватъ. Картеченъ огънь ѝ откриватъ. Тичатъ по житото отгорѣ, рѣчи държатъ. А, котката ли, ще я накараме да бѣга. Стотина-двѣста мишки тичатъ по хамбара, цѣла банда сѫ, вървятъ, свирятъ, но като дошла котката — всички въ хамбара! Не сме готови още! И съврѣменнитѣ хора, щомъ дойде едно нещастие, най-първо, като мишкитѣ, отгорѣ се намиратъ, но послѣ казватъ: „А, опасно е, чакай да се поосъвършенствуваме, че тогава ще се проявимъ“. Така и религиознитѣ хора казватъ: „Чакай да се осъвършенствуваме, да разберемъ тази работа, че тогава“. Нѣма какво да разбирашъ. Тази работа сега се разрѣшава, тя е споредъ нашитѣ методи. Ще рѣшишъ, туй е извънъ врѣмето и пространството. Отлагашъ ли, значи не си билъ силенъ. Можешъ да бѫдешъ силенъ, всѣкога, когато искашъ. Тъй рѣшава Господъ. И ние се молимъ, молимъ, казваме: не ни слуша Господъ. Господъ казва: „Азъ ви направихъ силни, като мене, но вие не ме слушахте“. Кога сме силни? — Извънъ врѣмето и пространството можемъ да бѫдемъ силни, като Бога. Когато Богъ ви казва — бѫдете силни, вие питате: „Ама, можемъ ли да бѫдемъ силни?“ Вие веднага взимате обратната страна, казвате: силни да заповѣдваме ли? — Не да заповѣдвате на хората, но да вършите волята Божия. И тъй, нѣма да кажа самата истина, но ще се приближа малко до нея. Единственото нѣщо, което липсва на хората е слѣдующето: тѣ не знаятъ какъ да служатъ на Бога. Туй е всичката работа. Всички страдаме отъ единъ недѫгъ, ние не знаемъ какъ да служимъ на Бога. Опитайте, пишете въ всички вѣстници, въ Англия, въ Америка, да ви пишатъ, какъ трѣбва да се служи на Бога, ще видите, какво ще ви отговорятъ. Може да получите хиляди начини, хиляди мнѣния, но нито единъ нѣма да се докосне до самата истина. Когато дойдемъ до служене на Бога, тамъ нѣма стражари! Богъ никога нѣма да ти каже: „Ти трѣбва да ми служишъ“. У Бога има слѣдното качество: Той никога до сега не е казалъ на нѣкое сѫщество въ вселената, колкото малко и да е то: „Ти ще ми служишъ!“ Той му показва пѫтя, а остава сѫществото само да Му служи или не, както то иска. Богъ не е отъ слабитѣ. Ако ние Му служимъ, ако ние се молимъ, то е зарадъ насъ, не е заради Бога. То е за нашето облагородяване. Обаче, не е безразлично на Бога, дали ще Му служимъ или не, но като служимъ на Бога, само тогава укрѣпватъ въ насъ вѫтрѣ онѣзи скрити сили. Сега, онѣзи отъ васъ, които сѫ богати, рѣшете да служите на Бога! Нѣма да питате какъ. Този въпросъ е рѣшенъ у насъ. Никога не питайте какъ да служите. Казва нѣкой: трѣбва да любишъ! Ама какъ? — Не питайте. Любовьта не позволява да я питашъ. Истината никога не позволява да я питашъ. Ако не знаешъ, ще мълчишъ, докато разрѣшишъ този въпросъ. Всичкиятъ грѣхъ е тамъ, въ питането. „Ама какъ да те любя?“ А, ти не говоришъ истината, лъжешъ себе си, лъжешъ и мене. Нѣкой те ощипе. Започвашъ: „Тъй ли трѣбваше да ме ощипвашъ?“ Вземешъ книгата на живота, отворишъ я и четешъ: „Азъ дойдохъ при тебе, бѣхъ гладенъ, голъ, босъ, трѣбваше да ме нахранишъ, да ми омиешъ краката, да ме облѣчешъ.“ Казвашъ: „Ето, тъй трѣбва да любимъ Бога!“ Да, туй е правилно. Туй, което искашъ за себе си, направи го и на другитѣ. Нито повече, нито по-малко! Ако направишъ съ единъ милиметъръ по-горѣ, ти грѣшишъ; ако направишъ съ единъ милиметъръ по-долу, пакъ грѣшишъ. Ще бѫдешъ тъй точенъ, тъй справедливъ, и спрѣмо себе си, и спрѣмо своитѣ близки. Ние, съврѣменнитѣ хора, се страхуваме отъ Правдата. Щомъ говоришъ за Правдата, тя трѣбва да бѫде абсолютно справедлива и спрѣмо васъ, и спрѣмо мене. Тогава, защо ще се страхуваме? Азъ трѣбва да бѫда абсолютно справедливъ спрѣмо себе си: спрѣмо своитѣ чувства, спрѣмо своитѣ мисли и спрѣмо своитѣ постѫпки. Ако азъ имамъ единъ хлѣбъ, и дойде при мене единъ гладенъ волъ, азъ ще го раздѣля съ него точно тъй, както бихъ го раздѣлилъ съ нѣкой човѣкъ. Азъ постѫпвамъ тъй, както говоря, у мене има единъ моралъ, който вие не знаете какъвъ е. Ще ви го кажа. Вие го знаете, но не го прилагате. Минавамъ прѣзъ гората, виждамъ единъ жаденъ конь, три дни не е пилъ вода. Мога да го оставя и да си замина, но азъ взимамъ една кофа, занеса му вода да пие, дамъ му малко зобецъ, малко ечемикъ. Питамъ сега: кое ме заставя да дамъ на този конь малко вода и ечемичецъ? — Това е моето вѣрую. Азъ служа на Бога, и Той ми казва: „Съ този конь ти ще постѫпишъ тъй, както съ себе си.“ Всички имаме нужда отъ едно нѣщо: отъ храна, отъ въздухъ и отъ свѣтлина. Туй е сѫщественото. То е и за животни, и за хора. То е, което ни свързва. Има нѣкакво различие между насъ, но то е другъ въпросъ. Казвамъ: този е истинскиятъ моралъ! Този конь не може да ми се отплати, но знаете ли какво морално удовлетворение изпитва човѣкъ, когато направи една подобна услуга? Разправяше единъ мой познатъ, отъ ново-загорско, слѣдния случай: „Виждамъ единъ конь на умиране, но жаденъ, цвили. Взимамъ едно бакраче съ вода и занасямъ водата на коня, който бѣше на разстояние около половинъ клм. отъ мене. Коньтъ ме погледна умилно, пи отъ водата, слѣдъ туй затрепери и прѣдаде Богу духъ“. Казвамъ: такъвъ човѣкъ, който може да направи една малка услуга на единъ умирающъ конь, въ него има моралъ, въ него има любовь, въ него има съзнание. Този човѣкъ може да даде помощь на който и да е човѣкъ. А този човѣкъ, който казва: „Това е мравя, това е единъ конь, това е единъ бѣденъ човѣкъ, по-важно е за мене да помогна на своитѣ ближни братя и сестри, отколкото на тия животни“ — отъ него не очаквайте нищо. Гдѣ е доброто? — Доброто трѣбва да бѫде добро за всички сѫщества едноврѣменно, безъ разлика. Отъ туй гледище на съврѣменния животъ, както сега се проявява вѫтрѣ въ природата, азъ говоря за съзнателния животъ, въ всичкитѣ негови форми, а не говоря за степеньта на вашето развитие. Казвамъ: „Още едно ви недостига“. Ако те видя, че минешъ съ бакраче и носишъ вода на умирающия конь, ще кажа: този човѣкъ е особенъ. Но, ако те видя, че заминешъ коня и не му помогнешъ, защото считашъ, че това не е важно, ще кажа: и този човѣкъ е особенъ. Азъ наблюдавамъ нѣкоя майка, радва се на дѣтето си и казва: „А, тази моя Стефанка, тя е едно ангелче. И моятъ Петранчо — сѫщо.“ Но азъ гледамъ, тази Стефанка, и този Петранчо си играятъ, и съ пръчицата обрусватъ главичкитѣ на цвѣтята. Майката казва: „Браво, браво, моитѣ ангелчета.“ А, никаккви ангелчета не сѫ, тѣ сѫ ангели безъ крилѣ и съ опашка. Тѣзи ангелчета, на които се радвашъ днесъ, утрѣ ще те изхвърлятъ на улицата да треперишъ. Този Петранчо по два пѫти на денъ ще бие майка си и баща си и ще каже: „Азъ не ги познавамъ“. Защо? — Майката не е вложила единъ високъ идеалъ въ душата на своето дѣте. Тя трѣбва да каже: „Не, мама, не е хубаво така, не трѣбва да кѫсашъ туй цвѣте, въ него има животъ, Господъ го е направилъ да му се радвашъ, безъ да го кѫсашъ“. Така трѣбва майкитѣ да възпитаватъ дѣцата си за въ бѫдеще, ако искатъ дѣцата имъ да иматъ моралъ. „Още едно ти не достига“. Какво не ни достига? — Да се не кѫсатъ цвѣтята! Умрѣлъ нѣкой, че трѣбвало да му се донесе цвѣтя, то е другъ въпросъ. Имало нѣкакво празненство, че трѣбвало цвѣтя, то е другъ въпросъ. Но, питамъ: кой ни е далъ право да кѫсаме цвѣтята? Не е ли по-хубаво въ една малка саксийка да донеса това цвѣте, отколкото да го откѫсна? Не е ли по-хубаво да имамъ една жива роза, отколкото една увѣхнала? Ами че ако искамъ да имамъ една жабка, защо да не си я донеса жива? Има нѣкои американки, които обичатъ костенитѣ жабки, и докато сѫ малки ги окачватъ на врата си съ едно синджирче. Цѣлъ день се разхождатъ съ тѣхъ изъ града и вечерно врѣме, като се върнатъ, ще ги нахранятъ и ще ги пуснатъ на свобода до сутриньта. Оргинално е такова украшение! Поглеждашъ, жабката отъ врѣме на врѣме си показва главичката. Не е ли по-добрѣ това, отколкото да носишъ само корубата на туй животно? Това е прѣстѫпление! „Още едно ти не достига?“ Азъ зная какво ще бѫде вашето заключение. Азъ виждамъ какво мислите. Вие мислите за този богатия, влизате въ положението му. Вие ще кажете: то така се лесно говори, но още не му е дошло врѣмето. Нека минатъ още 500 — 600 години, та като дойде Христосъ, тогава ние ще Го послѣдваме. Е, прѣди 2,000 години дойде Христосъ, тогава хората послѣдваха ли Го? — Не Го послѣдваха. Ако днесъ дойде Христосъ, мислите ли, че ще Го послѣдватъ. — Пакъ нѣма. Мислите ли, че ако дойде Христосъ сега, днешната култура ще Го приеме? — Не, за Него държавата ще прокара нѣкакъвъ особенъ законъ. Ще Го считатъ, че Той е неканенъ гостъ, че Той е единъ човѣкъ съ особени идеи. Това не е само тукъ въ България, но и въ Англия, и въ Америка, никѫдѣ нѣма свобода. Има нѣкои хора въ Англия, въ Америка, които идеализиратъ нѣщата. Тѣ се различаватъ отъ другитѣ. Азъ казвамъ, че туй идеалното, за което мислите, то не сѫществува днесъ на земята. „Още едно ти не достига!“ Сега, азъ не се занимавамъ само съ този свѣтъ, но съ другъ единъ свѣтъ, който е около насъ, и съ насъ. Има добри хора въ свѣта, които не познаваме. И въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, и въ Германия, и въ Турция, и въ Китай, и въ Япония, навсѣкѫдѣ ги има. Тия добри хора азъ наричамъ „гении на човѣчеството“. Тѣ сѫ светиитѣ, тѣ сѫ необикновенитѣ хора, тѣ сѫ сольта на бѫдещото човѣчество! Само при тѣзи хора вие ще научите Истината. Тѣ нѣма да ви говорятъ, тѣ ще ви кажатъ:,.Ела и вижъ какъ азъ живѣя.“ Тѣ нѣма да философствуватъ. Ти ще седишъ и ще се учишъ отъ тѣхъ. Нима мислите, че сега азъ като ви разправямъ, че много ще научите отъ мене? Азъ казвамъ на мнозина: ако вие искате да научите Истината, елате да видите какъ азъ живѣя, прослѣдете живота ми! Не ме гледайте, както ви говоря сега, азъ тукъ съмъ официално облѣченъ, азъ сега мязамъ на васъ, но ако искате да разберете моя интименъ животъ, като ме прослѣдите вѫтрѣ, ще ме видите. Азъ водя два живота. Питатъ нѣкои, кѫдѣ ми е силата? — Въ моя интименъ животъ. Когато минавамъ прѣзъ гората, покрай бубулечкитѣ, между дърветата, между всички растения и извори, тамъ елате да ме видите, какъ живѣя. Когато прѣгазвамъ рѣкитѣ, азъ никога не минавамъ съ обуща, снимамъ си обущата и така прѣминавамъ. Послѣ, ако краката ми сѫ кални, азъ пазя едно правило: въ чиста вода никога не влизамъ съ нечисти крака, още на брѣга на рѣката ги измивамъ и тъй прѣбродвамъ рѣката. Знаете ли защо правя туй? Азъ нѣма да ви кажа. И послѣ, като отивамъ да пия вода отъ нѣкой изворъ, азъ още отдалечъ си измивамъ устата. Когато отивамъ да седна подъ нѣкое дърво, азъ нѣма да отида изведнъжъ да седна при него, като неканенъ гостъ, но ще се разговоря съ него, ще го запитамъ: ще ми позволишъ ли да седна при тебе да си почина? И на която страна ми каже то, на сѣверъ или на югъ, дѣто ми опрѣдѣли, тамъ ще седна. Послѣ, погледна къмъ плодоветѣ му, тамъ мълча. Такъвъ трѣбва да бѫде интимниятъ животъ на хората! А у васъ какво става? Казвате: е, рѣка е това, дърво е това, животно е това! А, ние, високоученитѣ хора, високообразованитѣ, хората съ двата факултета, математически въпроси разрѣшаваме! Ако е за математика, и азъ зная тази математика. Ако е за геометрия, и азъ зная тази геометрия. Ако е за кобури, и азъ зная тѣзи кобури. Срѣщамъ те: „горѣ рѫцѣтѣ, извади кесията!“ Изпразня му кесията и го изпратя съ празни джобове. Казва: „Слава Богу, че не ме уби.“ Но, ако дойда въ кантората ти безъ револверъ, ще кажешъ: „Господине, сега не съмъ разположенъ, елате другъ пѫть“. А тъй, като кажа „горѣ рѫцетѣ,“ веднага давашъ всичко. Питамъ: какво ни не достига? У насъ страхътъ е въздигнатъ въ култъ, ние не можемъ да вършимъ волята Божия отъ страхъ. Азъ слушамъ, мнозина казватъ, че държавата прокарвала нѣкакви закони. Питамъ: противъ кого прокарва тия закони, противъ кого ги е насочила? Нека държавата си прави закони, това сѫ нейни упражнения. Нека прокарва единъ, втори, трети, това е нейна работа! „Ами ние какво ще правимъ?.“ — Ти ще се научишъ да служишъ на Бога, тия закони не трѣбва да те спиратъ. Ние съ държавата нѣма да се занимаваме. Има единъ въпросъ, който ние трѣбва да разрѣшимъ — да служимъ разумно на Бога! На кой Богъ? — На онази разумната, великата Любовь, която осмисля всички нѣща, която включва всичко въ себе си. А не, като дойда въ дома ви, ако съмъ старъ, да ме приемете. Ама че моралъ! Като отида въ дома на нѣкои хора и ги питамъ, мога ли да остана въ дома имъ, като гостъ, то, ако съмъ младъ и красивъ, а тѣ иматъ млада, хубава жена, ще се намѣрятъ въ чудо и ще почнатъ да се извиняватъ, че нѣматъ мѣсто, че жилищна криза имало и т. н. Не, не е тамъ въпросътъ, но тѣ се боятъ, че ако отида въ дома имъ, мога да завъртя ума на жената. Като излѣза вънка, ще си кажа: слушай, господине, ти си виновенъ, че си красивъ. Не, не, другояче трѣбваше да постѫпишъ. Ти трѣбваше да си кажешъ: азъ много съжалявамъ, че внесохъ едно съмнѣние въ ума на този братъ. До сега той имаше едно довѣрие въ хората, а сега, слѣдъ мене, той се осъмни. Може да дойдатъ и други хора, и у тѣхъ ще се осъмни. Тогава азъ взимамъ мѣрки да оправя своитѣ погрѣшки, та и като младъ, хората да иматъ довѣрие въ мене. Ако съмъ старъ, и дойда въ дома ви, може да ме приемете; ако съмъ малко дѣте — сѫщо, но ако съмъ младъ, не можете да ме приемете. Има случаи, когато вие можете да ме приемете, и ще ме считате за отличенъ гостъ, макаръ и да съмъ младъ, но кога? — Когато вие сте бѣдни, три дни сте гладували, а азъ съмъ аристократъ, богатъ, джобоветѣ ми сѫ пълни. Като ви покажа банкнотитѣ си, вие ще кажете: „Ние благодаримъ на Бога, отъ колко врѣме се молимъ на Господа да ви изпрати“. Да, но заради банкнотитѣ. Казвамъ: онзи не ме приема, защото съмъ младъ — заради жената си, а този ме приема, защото съмъ богатъ — заради паритѣ. При такъвъ случай ще си кажа: Господи, не съмъ уменъ, не съмъ добъръ човѣкъ. Азъ считамъ, че истинскиятъ начинъ за посѣщение е слѣдующиятъ: да отида между хората, нито като снаженъ момъкъ, нито като богатъ, а да отида тамъ, дѣто иматъ нужда отъ мене и да кажа: „Можете ли да ми дадете да свърша нѣкоя работа?“ И като ми дадатъ да свърша нѣкоя работа, като уредя дома имъ, да си отида, безъ да ми платятъ нѣщо. Да не казвамъ: вие знаете ли кой съмъ? — Азъ отъ 2—3 седмици проповѣдвамъ за Христа. Ще проповѣдвамъ и на васъ, но ако ми дадете толкова и толкова. Не, ще се опретна, ще послужа на хората, може би и мѣсецъ и два, ще купя, каквото имъ трѣбва и ще си замина, безъ да ми платятъ. Послѣ ще отида на друго мѣсто. Това е истинското служене! И онѣзи възвишенитѣ, благороднитѣ хора така трѣбва да живѣятъ. А мнозина хора живѣятъ другояче. „Още едно ти не достига!“ Сега, азъ не искамъ да оставя въ умоветѣ ви една негативна мисъль. Всички вие сте дошли на земята да търсите туй „едното“, което ви не достига. Не искамъ, като излѣзете сега, да кажете: ние сме грѣшници, ние сме туй-онуй. Не, но идете да търсите туй „едното“, което ви не достига. Богатството, което имате сега, е за да намѣрите туй „едното“, затова сте и дошли отъ небето на земята. Туй „едното“ е смисълътъ на вашия животъ. То е задача, дадена ви за прѣзъ цѣлия животъ. Азъ не искамъ да ви я разрѣша. Като я рѣшите, ще видите какво е туй „едното“,което ви не достига. Като го намѣрите, ще бѫде радость и веселие не за единъ день, но за вѣковетѣ на вашитѣ крайни сѫществувания. Бесѣда, държана на 6.І. 1924 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Нашитѣ длъжници „И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Матея 6:12. За да се започне една бесѣда, има нѣколко начина. Да се държи една бесѣда, това не е едно изкуство, не е и една професия. Азъ считамъ една бесѣда или една рѣчь, като работа, изразена по най-правиленъ начинъ. Истината може да се познае само когато се приложи. Въ туй има едно противорѣчие. Истината за грѣшнитѣ хора е недостѫпна. Слѣдователно, да говоримъ за Истината на грѣшнитѣ хора, които живѣятъ въ грѣха, то е сѫщото, както единъ математикъ да говори на единъ простъ човѣкъ за онѣзи висши математически проблеми Аn. Какво е това Аn за него? Аn показва всичкитѣ възможности, които сѫществуватъ въ него. „А“ въ даденъ случай не е само единъ символъ, но означава една величина. Аnозначава онзи великъ Божественъ законъ, който дава възможность на А-то да се прояви въ всички свои възможности. Сега, има човѣшки възможности, има и Божествени възможности. Разликата е въ това, че всички човѣшки възможности всѣкога започватъ добрѣ и свършватъ злѣ. Това е като общо правило, И мисля, че всѣкога на 100 случай има само едно изключение. Човѣкъ, като направи 100 погрѣшки, ще направи едно добро, едно изключение има. Въ Божествения свѣтъ всѣко нѣщо започва на врѣме и свършва на врѣме, и краятъ му е великолѣпенъ. Послѣ, нѣкои ще кажатъ: да се изнесе извѣстенъ фактъ! Добрѣ: „Нашата кокошка снесе едно яйце между трънетѣ или на полога“. Изнасямъ единъ фактъ, че кокошката снесла яйце. Ще започнатъ: тъй ли? Що е кокошка? Ами голѣмо ли е яйцето? Голѣмо, разбира се. Хемъ тъй, не е отъ обикновенитѣ ярки, но отъ голѣмитѣ, отъ породиститѣ кокошки. Другъ изнесе другъ нѣкой фактъ: „Нашата крава снощи се отели“. Тъй ли? Ами какво е телето?— Шареничко. Другъ нѣкой фактъ. Малкото дѣте казва: „Баща ми за Коледа ми купи едни нови дрехи, новъ костюмъ“. И тъй се изнасятъ факти слѣдъ факти, Да, но това е само встѫпление, да се научимъ да говоримъ истината. Какво отношение иматъ дрехитѣ къмъ насъ? И дрехитѣ иматъ смисълъ, но до тогава, докато носимъ дрехи, ние се намираме въ едно прѣходно състояние на нашето развитие. Значи, ние сме хора, които грѣшимъ. Дрехитѣ, които се мѣнятъ, показватъ едно грѣшно състояние. Защо ги смѣняваме? Понеже човѣкъ грѣши, то Богъ, като е прѣдвидѣлъ всички тия мѫчнотии, които ще си навлѣче, Той имъ надупчилъ тѣлото като решето. И казватъ онѣзи физиолози: „Тѣзи пори! Чрѣзъ всѣка една пора човѣкъ диша. И всѣка пора има по единъ косъмъ. Колко разумна е човѣшката природа“! Азъ казвамъ: човѣшкото тѣло е направено на дармонъ. Питамъ сега: идеално ли е направено човѣшкото тѣло съ тия пори? Това, което ученитѣ казватъ за човѣшкото тѣло, това е единъ фактъ, а вѣренъ ли е той или не, то е другъ въпросъ. Тѣхното твърдение, че човѣшкото тѣло е идеално, и моето твърдение, че човѣшкото тѣло е на дармонъ, иматъ еднаква стойность, все Аn. Трѣбва да се докаже туй Аn. А за да се докаже Аn, знаете ли колко милиони години трѣбва да работи човѣкъ? Нѣкои казватъ: докажи ми! Тѣ мислятъ, че е тъй лесно да се докаже. Тѣ мислятъ, че тъй, като махнешъ съ камшика, тъй скоро ще се намѣри маймуната отдолу на тоягата чакъ горѣ на върха. Има въ свѣта законъ на мисъльта, има законъ на рѣчьта, има законъ на човѣшката воля. Сега, ще се повърна къмъ стиха: „И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Всички хора, изобщо, които иматъ да даватъ, всѣкога говорятъ за този стихъ: „Да ни се простятъ грѣховетѣ“. Казватъ: знаете ли, какво се говори тамъ въ Отче нашъ? — Трѣбва да се простятъ нашитѣ грѣхове. Но знаете ли защо искатъ да имъ простятъ? Тѣ иматъ да даватъ на този една полица, на онзи друга полица. Които иматъ да даватъ, все за този стихъ говорятъ, а онѣзи, които иматъ право, които иматъ да взиматъ, за тѣхъ този стихъ не сѫществува. Е, питаме сега: когато Христосъ тури този стихъ въ Писанието, кого имаше прѣдъ видъ — праведнитѣ или грѣшнитѣ? Тукъ се излага единъ законъ. „И прости ни дълговетѣ наши, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Защо трѣбва да простимъ? Вънка отъ това, че трѣбва да бѫдемъ милостиви, прощаването си има причини. Човѣкъ, за да бѫде милостивъ, трѣбва да прости. Тъй е казалъ Господъ. Нѣкой пѫть човѣкъ не само на хората трѣбва да прости, но и на себе си. А знаете ли колко е мѫчно? Азъ слушахъ единъ пѫть единъ свещеникъ, който казваше: „Азъ на хората прощавамъ, но на себе си не мога да простя“. Е, какво ще правишъ? — Ще се накажа. Какъ? — Азъ зная какъ. Единъ день, единъ евангелски проповѣдникъ, като се възбудилъ много отъ проповѣдьта си къмъ хората, да си прощаватъ грѣховетѣ, като се върналъ въ кѫщи и минавалъ покрай едно голѣмо огледало въ стаята си, забравилъ, че това е огледало, видѣлъ се въ него и казалъ: „Слушай, ти трѣбва да се покаешъ, не знаешъ ли, че ако не се покаешъ ще погинешъ?“ Ние сега ще се усмихнемъ, ще кажемъ: мръднала му дъската. Не му е мръднала дъската! Той хваналъ себе си и си казва: „Слушай, ти казвашъ на всички, че трѣбва да се покаятъ, и ти трѣбва да направишъ сѫщото!“ „И прости ни дълговетѣ наши, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Всѣка една погрѣшка носи една зараза, едно гниене у насъ. До тогава, докато държимъ една отрицателна мисълъ въ душата си, тя носи гниене. Човѣкъ никога не може да мисли, докато държи въ себе си нѣщо друго. Защо нѣкои хора не могатъ да мислятъ? — Една гниюща мисълъ има у тѣхъ, а тя прѣдизвиква гниене. Докато държимъ тия гниющи факти въ себе си, не можемъ да мислимъ. И тогава ние се спираме върху фактитѣ. Разправятъ за единъ китайски царь, който се занимавалъ съ окултнитѣ науки, че Учительтъ му далъ една задача, да се занимава съ изучаване езика на животнитѣ. Царь билъ той, но трѣбвало да се смири. По нѣкой пѫть инкогнито ходилъ той да изучава езика на животнитѣ. Единъ день минава покрай двѣ мравки. Тѣ си хванали една трошица, и едната тегли, и другата тегли. Той казва: „Какво правите?“ „Туй нѣщо“, казва едната, „падна отъ небето. Азъ го хванахъ, но този мой другарь иска да вземе половината“. — Е, раздѣлете го. Ти работила ли си заради него? — „Не, но азъ го видѣхъ първа!“ А то какво било? Единъ овчарь си пасълъ стадото и си ялъ хлѣба, но паднала една трошица и заради тази трошица сега се каратъ тѣзи двѣ мравки. Той бръква въ джоба си и казва на тия двѣ мравки: „Спрете, сега азъ ще заповѣдамъ на небето да паднатъ по-вече трошици“. Понеже мравкитѣ не могатъ да гледатъ нагорѣ, той имъ казва: „Внимавайте сега, гледайте надолу, да видите какво ще падне!“ Тѣ гледатъ, пада нѣщо, взиматъ си и двѣтѣ и прѣставатъ да се каратъ. Справилъ се той съ мравкитѣ. Тръгналъ по-нататъкъ на пѫть. Вижда двѣ кучета хванали една кость, и едното тегли, и другото тегли. Едното казва: „Остави, тази кость е моя!“ Спира се той: „Какво правите? — Е, какво правимъ! Тази кость я хвърли единъ благородникъ отъ кѫщата си, а този мой ортакъ се прѣкомандирова, и той я иска“. „Е, че не можете да я раздѣлите ли?“ — Какъ, тя е моя? „Спрете се, оставете костьта и гледайте къмъ земята“. Тогава той се обръща къмъ онзи благородникъ и го пита: „ Още кости имате ли?“ — Имаме, снощи имахме угощение, цѣлъ кошъ кости хвърлихме. Хвърлиха имъ кости. Всѣко куче си взе по една кость и спорътъ се свърши. Царьтъ отива по-нататъкъ. Двама души земледѣлци спорятъ за синора на нивата, гдѣ билъ синорътъ. Единиятъ казва: „Не, той бѣше двѣ педи навѫтрѣ“. Другиятъ: „Не, той бѣше двѣ педи навънка“. И двамата спорятъ за двѣтѣ педи. Пита ги той: „Не можете ли да се помирите?“ — Не може, казва единиятъ, баща ми казва, че този синоръ е старъ и не трѣбва да се мѣсти. Той имъ казва: „Готови ли сте да ме повѣрвате?“ — Че кой си ти? „Азъ ще ви дамъ единъ записъ, и на единия и на другия, и утрѣ съ този записъ ще се явите въ еди-кой си домъ, и въпросътъ ще се уреди“. Е, казватъ: „Искашъ да ни залъгвашъ“. — Не, вземете тази книжка, и ако утрѣ не се разрѣши въпросътъ, пакъ се борете. Взима той, туря инициалитѣ си на едната и на другата книжка и имъ ги дава. Тѣ се карали за единъ декарь земя, но и единиятъ, и другият получаватъ по 10 декара, и въпросътъ се разрѣшилъ. И тъй, ние туряме въ душата си единъ малъкъ фактъ, една малка погрѣшка и казваме: този ме обиди кръвно, онзи ме обиди кръвно, не мога да му простя. Не е въпросътъ, дали ти ще можешъ да простишъ или не, но този фактъ вѫтрѣ въ тебе почва да ферментира, образува всичкото туй гниене въ душата ти. То ще спре всѣка твоя мисъль, всѣко твое благородно чувство и ще парализира волята ти. Не е въпросътъ да простимъ на другитѣ. Тѣ печелятъ, ако не имъ простимъ, но трѣбва да простимъ на себе си. Ние спъваме своето развитие и се образува едно гниене въ насъ. Вслѣдствие на това, Христосъ е обяснявалъ дълго тази мисъль. Нѣкои казватъ: „Е, мене ми дотегна вече, прощавай, прощавай, да ме извини този, има 1000 лева да ми дава“. — Не, ще простишъ прѣгрѣшенията на този заради самия себе си, заради своя миръ. Богъ е много послѣдователенъ. И всички сѫщества, колкото и да сѫ малки тѣ въ даденъ моментъ, защото и малкитѣ и голѣмитѣ сѫщества иматъ свободна воля, нѣкой пѫть работятъ споредъ Божия законъ, нѣкой пѫть работятъ противъ Него. Нѣма душа, нѣма сѫщество, което, като е изпълнило съзнателно Божия законъ, да не е получило Божието благословение. Онѣзи, които провѣряватъ този законъ, сѫ видѣли, че е така. Сега, нѣма да се спирате прѣдъ себе си, да се питате: „Защо трѣбва да му прощавамъ грѣховетѣ?“ Не, ще се запитате: какво трѣбва да направя? Ще си отговорите: азъ трѣбва да изхвърля отъ душата си всичкитѣ нечистотии. Иванъ, Драганъ, Петко, това сѫ една мъртва кость, изхвърли парцалитѣ имъ навънъ, нищо повече! Гледамъ, нѣкой взелъ, пази грижливо роклята на баба си, съ която се вѣнчала. Тя, скѫсана, изпояли я молцитѣ, но той взелъ тѣзи малки парченца, пази ги, като богатство. На страна трѣбва да стои туй нѣщо! Вземи, изхвърли всички тия парцали навънъ! Азъ мисля, че ако вие очистите вашитѣ кѫщи, и по буква, и по духъ отъ всичкитѣ тия парцали, вие ще се освободите отъ много нещастия. Азъ зная мнозина хора, които плащатъ надници до около 500 лева за прѣнасянето на тия парцали отъ едно мѣсто на друго, държатъ ги. Нѣкои иматъ много книги, държатъ ги, и най-послѣ на ока ги продаватъ. Туй, което държите толкова години, най-послѣ отива безъ всѣкаква цѣна. И всички ние, съврѣменни хора, имаме единъ общъ навикъ, събираме туй, което е за хвърляне. Тъй както окапватъ листата около дървото, така и ние събираме онѣзи скѫсани парцали, нѣкое елече или друго нѣщо, и казваме: ще ни потрѣбватъ. Ама кога? — Не знаемъ. Видимъ нѣкоя стара рокля, казваме: ще ни потрѣбва. Ама кога? — Не знаемъ. Нѣкоя майка казва: „Дъщеря ми ще се ожени, за дѣцата ѝ ще потрѣбватъ тия нѣща“. Ами че дъщеря ти, я се ожени, я не. Нима ти ще покриешъ туй дѣте съ тѣзи окѫсани парцали? Чудни сѫ тѣзи жени! Мислятъ, че ще направятъ една услуга на дѣтето! Не, като се роди твоето внуче, не трѣбва да го завивашъ въ тази окѫсана рокля, но ще купишъ нѣщо ново. А тя го увие въ старата си рокля и казва: „Бабината рокля!“ Това сѫ сума факти, които азъ съмъ наблюдавалъ! Ами при такава една философия какво очаквате? Но това не е само въ обикновения животъ, това е и въ науката, и въ религията. Извадятъ нѣкоя изтъркана теория, турятъ я като единъ дѣйствителенъ фактъ. Не, не ти трѣбватъ всичкитѣ тѣзи глупости, хвърли ги навънка! Послѣ, има нѣкои поети, писали нѣщо въ дѣтския си животъ, държатъ си го, казватъ: „Е, да се видимъ, какви сме били въ младини“. Хвърлете тѣзи глупости, защото нѣма да направите нищо съ тѣхъ! Забѣлѣзалъ съмъ, другъ нѣкой държи писмата си. Хвърли тѣзи писма! Държи ги, но единъ день се ядосва, хвърля ги въ печката. Като ги хвърли, написва едно хубаво писмо. Ти не разбирашъ Божествения законъ. Тѣзи стари форми не трѣбва да се държатъ. Въ природата има единъ законъ: Всичко старо трѣбва да се прѣработи. Хвърлете всичкитѣ парцали, които имате! Този съгрѣшилъ, онзи съгрѣшилъ. Петко, Стоянъ, Драганъ, съгрѣшили — всичко туй въ пещьта! Послѣ, ще седнешъ съ свободна душа и ще кажешъ: азъ съмъ свободенъ. Всичкитѣ тѣзи дрипели на баба си, на майка си, азъ турямъ въ пещьта и поставямъ слѣдното правило: въ моята стая се окачватъ само нови дрехи, старитѣ дрехи — навънъ! Сега вие, като хора на старата култура, ще кажете: „Тъй, ами все ново отдѣ ще се намѣри?“ Когото срѣщнешъ, казва: „Не може да се живѣе чистъ животъ. Човѣкъ е роденъ въ плъть и кръвь, все ще сгрѣши нѣщо. Послѣ, туй старичкото, на баба, трѣбва!“ Тамъ е всичката ни погрѣшка! Чудни сте вие! Не може безъ грѣхъ. Може, може. Туряте си на ума, че трѣбва да поправяте беневрецитѣ на вашитѣ баби. — Може, може и безъ тѣхъ. Може и безъ да се грѣши. И сега ще взематъ да цитиратъ стиха: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Азъ зная смисъла на Писанието. Когато човѣкъ работи, той не грѣши, но опущения може да направи. Той е като нѣкой математикъ, който смѣталъ много право, но направилъ една грѣшка, пропусналъ нѣколко цифри. Ще дойде нѣкой, ще поправи тѣзи цифри. Сега, ние взимаме тѣзи опущения и ги поправяме. А вие казвате: безъ грѣхъ не може въ свѣта. Човѣкъ не трѣбва да прощава. На този простишъ, на онзи простишъ, но най-послѣ оголѣешъ. Не е въпросътъ въ прощаването. Всѣко нѣщо, което те измѫчва, ще го туришъ на страна! Нѣкои религиозни казватъ: „Мене Господъ ме забрави“. Другъ: „Майка ми ме забрави“. Трети: „Мене баща ми ме забрави, братъ ми ме забрави“. Всѣки константира, че сѫ го забравили. Ще ви запитамъ: ами кога констатира този фактъ, че сѫ те забравили? Какъ констатирахте, че майка ви е забравила? Ако майка ви, дѣйствително, въ пълната смисъль на думата, ви е забравила, тя трѣбва да изчезне съвършено отъ ума ви. Но до тогава, докато тя сѫществува въ вашия умъ, тя не може да ви забрави. Нѣкой казва: „Богъ ме е забравилъ“. Богъ не ви е забравилъ, но по нѣкой пѫть вие прѣставате да мислите за Него правилно. Нѣкой пѫть искате да се приближите до Бога и питате: „Какво нѣщо е Богъ?“ Слушайте, има единъ въпросъ, за който азъ никога не мисля! Това е въпросътъ, какво нѣщо е Богъ. Защо? — Той е безграниченъ, безъ форма. Самъ по себе си, Той е нищо, и туй нищо съдържа всичко въ себе си. Създава, и никога не се изтощава, търпи всички прѣгрѣшения на хората. Богъ е въ състояние, като духне веднъжъ, всичкитѣ ваши грѣхове, страдания, нещастия, въ единъ моментъ да изчезнатъ. Повече отъ 8,000 години вече отъ какъ сѫществува тази култура, толкова учени и философи сѫ написали толкова хиляди томове и трактати — за моралъ, за наука, правила за живота, но отиватъ въ народното събрание, искатъ да ги приложатъ, нищо не излиза. Отиватъ тогава до Господа: „Какво трѣбва да правимъ, много лошо е положението ни?“ Господъ духне, и всичко се оправя. Знаете ли какво нѣщо е духането? Подъ „духане“ азъ разбирамъ онази интенсивна Божествена мисъль, която е въ състояние да разтопи всичко замръзнало, да връзва и развръзва, и да ви направи свободни. Всички ние въ свѣта страдаме отъ бѣднотия. Всички сме крайно егоисти. Вземи, единъ твой приятель носи 5 лева, но ако му кажешъ, дай ми 5 лева, той малко ще се посвие и ще ти каже: „Трѣбватъ ми“. Дай ги, и нищо повече. Остани безъ тѣхъ! Какво отъ това? Фактитѣ трѣбва добрѣ да се изнасятъ. Това малцина го правятъ въ съврѣменното общество. Отъ чисто Божествено гледище, всѣки, който даде една вехта дреха, той се наказва. Такъвъ е законътъ. Когато направимъ една добрина, или когато дадешъ нѣщо въ името Божие, ще дадешъ най-хубавото, каквото имашъ — както за себе си. И когато казвамъ, че обичамъ себе си, ще се облѣка най-хубаво, и така ще отида при Бога. И когато дамъ нѣкому нѣщо, имамъ или нѣмамъ пари, ще направя нѣщо хубаво, нѣщо ново. Ако пъкъ си човѣкъ, тъй нареченъ, поплювко, то е друго нѣщо. Поплювко е човѣкъ, който, като яде риба, запримѣръ, плюе, хичъ и не помисля, че насрѣща му има хора, че ще ги оплюе. Толкова е заетъ той съ себе си, че и не мисли. Ами че погледни, прѣдъ тебе има толкова хора! И чудно е, че този поплювко ще ти говори за философия! Неговата философия ще е като него такава — поплювко. Не е лошъ човѣкътъ. Послѣ, като изяде рибата, ще каже: „Извини, приятелю, азъ не забѣлѣзахъ, пооплюхъ те малко“. Този, който е взималъ рибата, не обърналъ внимание, че тя имала много кости. Е, хубаво, това оплюване какво показва? — Че този човѣкъ иска да свърши работата си бързо. Нѣма търпѣние, бърза да плюе. „И прости ни дълговетѣ наши, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“! Значи, у Бога прощаването е законъ. Богъ всѣкога прощава, Той никога не държи нечисто нѣщо въ себе си. И какво е казалъ Христосъ за Бога? — Че Отецъ никого не сѫди. Можешъ да сѫдишъ нѣкого само тогава, когато го задържишъ у себе си. Богъ никого не задържа, и нѣма защо да го сѫди. Красивото въ Бога е това, че Той помни само доброто, което сме направили, а не помни злото. И като отидешъ при Него, Той нищо не говори за твоитѣ прѣгрѣшения, тѣ за Него не сѫществуватъ. И, ако Богъ имаше тази слабость, да обръща погледа си къмъ една твоя погрѣшка, Той нѣмаше да е Господъ. И сега ние, съврѣменнитѣ хора, не се молимъ на Господа да ни даде изобилна храна, да ни благослови, но всички се оплакваме, казваме: „Господи, този ни убива, онзи ни убива“. Не се обърнемъ къмъ Господа да кажемъ: „Господи, имамъ нужда отъ 10,000 лева, помогни ни“, а се оплакваме, че този ни взелъ обущата, онзи — друго нѣщо. Кажи, че имашъ нужда отъ пари, дрехи или друго нѣщо, и въпросътъ ще се свърши. Отиватъ двама приятели при единъ богаташъ, който минава за голѣмъ скѫперникъ. Скѫперничеството, това е пестеливость, една отъ най-добритѣ чърти, но тази чърта по нѣкой пѫть става наслѣдствена и се изражда. Този богаташъ е единъ голѣмъ изворъ, но така се е затворилъ, че водата едва цицерика отъ него. За такъвъ човѣкъ казватъ: и цѣлъ день да седишъ при него, нищо нѣма да вземешъ. И цѣлъ день да му се молишъ, 5 пари не дава, една капка не дава. Ами разбира се, тази чешма едва капи, трѣбва пакъ цѣлъ день да чакашъ, докато си напълнишъ чашката. Отиватъ тия двамата приятели при него. И двамата иматъ дъщери, женени сѫ. Единиятъ иска да жени дъщеря си, моли го за 100 лева, той не му дава. Моли се день, два, мѣсецъ, едва сполучва да вземе 100 лева. Отива другиятъ при богаташа и му казва: „Ти имашъ пари, богатство, кѫща, но нѣма кой да я управлява. Азъ имамъ една красива дъщеря, да ти я дамъ“. Веднага се отваря касата му, 5—10—15 хиляди лева дава, тевекелъ става човѣкътъ. При богатия човѣкъ, който е пинтия, прати една красива жена. За нея той е въ състояние да даде всичкото си богатство. Казватъ: пинтия е той! Не, той пази тѣзи пари за нея. Че това е фактъ! Въ Америка, при нѣкои богати хора, отиватъ разни комисии чиновници да събиратъ пари за Коледа, за Нова-година. Много малко пари успѣватъ да събератъ. Понѣкога, при такива скѫперници богаташи, отиватъ богати аристократки, американки да събиратъ пари, и току-вижъ, той изважда единъ чекъ отъ 50 — 100 долара и го подписва. Когато излѣзатъ, той си казва: „Е, тѣзи жени, какво ме омагйосаха?“ И тъй, всичкитѣ пороци въ свѣта се зараждатъ само тогава, когато отсѫтствува онзи благородниятъ елементъ на Любовьта. Тогава се зараждатъ всички отрицателни качества. Слѣдователно, внесете туй хубавото, красивото въ живота си. То е истинскиятъ животъ. Сега, ако азъ ви кажа: нека дойдатъ женитѣ — тази дума жена трѣбва да се замѣни съ друга дума. Трѣбва да дойдатъ онѣзи чиститѣ, красивитѣ, неопороченитѣ дѣвици, на които умоветѣ сѫ свѣтли, сърцата — чисти, а волята — силна. Пратете такава една жена и при най-голѣмия скѫперникъ, той веднага ще се отвори. И за него ще кажатъ: ето, този човѣкъ е добъръ! Защо ще се отвори? — Защото тази жена ще намѣри въ характера му една благородна чърта и ще я държи свято въ душата си. „И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ Сега, отъ гдѣ трѣбва да започнемъ своето възпитание? Цѣлиятъ сегашенъ строй, цѣлиятъ сегашенъ животъ е едно училище, тъй казваме ние. Но, ученикътъ трѣбва да знае програмата на това училище. Ако вие седите тамъ, дѣто циркулиратъ автомобилитѣ, мислите ли, че като дигате шумъ и не го чувате, та той трѣбва да се отбие? Не, ти трѣбва да се отбиешъ. Значи, всички наши нещастия произлизатъ отъ факта, че ние седимъ тамъ, дѣто циркулиратъ автомобилитѣ. И днесъ, много хора иматъ много голѣмо понятие за себе си. Въ какво седи високото понятие? Не, високо мнѣние имаме само за този човѣкъ, който знае въ какво седи волята Божия. Азъ мога, въ 5 минути, да разгнѣвя когото и да е отъ васъ, колкото и да сте благородни. Прѣдставете си, че вие седите при печката, рѫцѣтѣ ви сѫ измръзнали, топлите се. Азъ дойда, избутамъ ви и си туря рѫцѣтѣ. Вие веднага кипвате, отстранявате моитѣ. Ту вие отстранявате моитѣ, ту азъ вашитѣ. Вие казвате: „Знаете ли кой съмъ азъ“? — Ама знаете ли кой съмъ азъ? И тогава на какво ще мязаме? Отива единъ запасенъ полковникъ въ една кантора, иска нѣкакви свѣдѣния. Служащиятъ го поглежда, довършва си работата. Полковникътъ, разядосанъ, пита служащия: „Ти знаешъ ли кой съмъ? Азъ съмъ запасниятъ полковникъ еди-кой си“ — Ами ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Азъ съмъ запасенъ ефрейторъ!“ Полковникътъ, като чулъ, почналъ да се смѣе. — Познали се. И ти си запасенъ, и азъ съмъ запасенъ, братски ще се посрѣщнемъ. Нито ти можешъ да ми заповѣдвашъ, нито азъ. Сега можемъ да се разберемъ. „И прости нашитѣ грѣхове, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ И въ домоветѣ се зараждатъ сѫщитѣ спорове. Мѫжътъ е полковникъ, а жената, — ефрейторъ. Мѫжътъ казва: „Хмъ, знаешъ ли кой съмъ?“ Кой? — Полковникътъ. Жената казва: „Хѫмъ, знаешъ ли коя съмъ азъ?“ Коя? — Ефрейторътъ. Да, но и двамата сѫ въ запасъ. Изисква се едно вѫтрѣшно разбиране. Въ дадения моментъ, уменъ е онзи човѣкъ, който схваща условията. Той разбира, кога едно сѫщество се намира въ лоши условия. Бѫдете увѣрени, че ако направишъ едно добро на едно животно, и то може да ти бѫде признателно. Такъвъ примѣръ има въ една легенда, още въ врѣмето на Нерона. Единъ христианинъ избѣгалъ въ Африка и се скрилъ въ една пещеря. По едно врѣме се задава единъ лъвъ, отъ когото той се много изплашилъ, но лъвътъ дошълъ при него и си дигналъ лапата. Този христианинъ разбралъ, че лъвътъ има нѣщо въ лапата си. Хваща му лапата, вижда единъ трънъ въ нея и го изважда. Лъвътъ му пооблизалъ рѫката, погледналъ го и си заминалъ. Слѣдъ години, този христианинъ се връща въ Римъ, но тукъ го хващатъ и го турятъ на арената да бѫде изяденъ отъ лъвоветѣ. Сѫщеврѣменно и този лъвъ билъ хванатъ. Пущатъ и него на арената. Но той, като вижда спасителя си, дохожда до него, спуща се прѣдъ краката му и почва да ближе рѫката му. „Познавамъ те, ти извади моя трънъ“. Сега, каква е лошата страна на непрощаването? Защо трѣбва да си прощаваме? Съ всѣки единъ лошъ фактъ, който задържаме въ себе си, ние създаваме голѣми пакости, не толкова на ближнитѣ си, колкото на онова възвишеното, благородното, Божественото въ насъ. Може да кажемъ, че съ това ние забиваме единъ трънъ вѫтрѣ въ Божествения Духъ, който живѣе въ насъ. И Писанието често казва: „Не огорчавайте Божествения Духъ, съ който сте запечатени“. Не е въпросътъ, че ме е обидилъ нѣкой, но азъ да не обидя онзи великъ, Божественъ Духъ, който събужда въ мене всички благородни мисли, всички благородни чувства, който развива волята ми. Всичко това, което имамъ въ себе си, е благодарение на Него. И какво ще стане съ мене, ако Той ме напусне? Азъ мога да ви покажа какви сѫ всички онѣзи хора, които Духътъ напуща. Разправятъ за вавилонския царь, че когато го напусналъ Духътъ, цѣли 7 години билъ далече отъ мѣстожителството си, и слѣдъ 7 години се връща пакъ, като царь. Сега, като царь, вие можете да имате всичкитѣ философски възгледи, но какво ще ви ползуватъ тѣ ако не знаете какъ да ги приложите? Азъ не казвамъ, че не трѣбва да имате страдания, но всичко, каквото имате, трѣбва да принесе своята полза. Нека нѣмаме нищо излишно, но да нѣмаме и недоимъкъ. Ако вие четете единъ романистъ, красивото не е въ туй, което е написалъ, но въ душата, която е вложилъ авторътъ въ написаното. Като го четешъ, ти ще влѣзешъ въ контактъ съ неговата душа. Четете нѣкой философъ, математикъ, или слушате нѣкой музикантъ, всичко това, което тѣ сѫ написали, то е външната страна, то е единъ малъкъ поводъ, за да се свърже съ тѣхната душа. Живитѣ души, съ който си въ общение, ти прѣдаватъ сила. Писанието, което наричаме Слово Божие е живо. И като Го четемъ, ние сме въ общение съ тия души, които сѫ Го писали. Туй, което е казалъ Христосъ, то е живо. Нѣкои казватъ: какво е казалъ Христосъ? Щомъ изречешъ тѣзи думи, ти влизашъ въ връзка съ Христа. Сега, дойдатъ други тълкуватели, казватъ: ще можемъ ли съ такива чисти души да влѣземъ въ общение? То значи, като дойда до единъ чистъ изворъ, да питамъ: „ще мога ли отъ тебъ да пия вода? Азъ съмъ много грѣшенъ: ще мога ли да се измия отъ твоята вода?“ Този изворъ казва: „Приятелю, пий, колкото искашъ, само че по-малко, защото съмъ студенъ.“ Дойдешъ до рѣката, питашъ: „Мога ли да се измия?“ Рѣката казва: „Влѣзъ, тѣзи твои нечистотии азъ ще ги измия. Не бой се!“ И когато ние дойдемъ до великото, до Божественото, до Господа, казваме: „Азъ съмъ грѣшенъ.“ Въ това има нѣкакво външно благочестие. Азъ бихъ желалъ да видя тѣзи хора, които сѫ толкова благочестиви! Когато взиматъ, тѣ сѫ много благочестиви, а когато плащатъ, тѣ сѫ подли, тогава ги е страхъ! Такива хора сѫ много страхливи. Това е лицемѣрие! До като взиматъ ножа, тѣ сѫ много силни, а послѣ проливатъ сълзи. Не, като отивамъ да убия нѣкой човѣкъ, ще свия ножа си и ще кажа: „Не, азъ съмъ човѣкъ. Азъ, ще считамъ, че това е низость на човѣшката душа!“ Тия хора сѫ благородни! Благородниятъ човѣкъ трѣбва да каже: „Този човѣкъ трѣбва да живѣе тъй, както и азъ живѣя.“ Този човѣкъ, освѣнъ, че нѣма да му направи нѣкакво зло, да му причини нѣкакво нещастие, но ще му направи и нѣкакво добро. Той ще каже: „Азъ ще му простя грѣшката, но заради Бога, ще му дамъ единъ примѣръ.“ „И прости нашитѣ дългове, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Ето една формула, която вие може да приложите, безъ да станете мекушави. Ако вие мислите да прощавате на хората, непрѣменно ще станете меки. Но, ако вие мислите, че Богъ ще трѣбва да живѣе въ душата ви, затова трѣбва да се чистите, прощаването, въ този случай, има смисълъ. Днесъ е нова година. Като се върнете дома си. извадете изъ вашитѣ долапи всички стари дрехи, чепичета, и всичко навънка! Започнете съ новичко! Азъ съмъ за новото въ свѣта, не съмъ за старото. Ако питате мене, когато постѫпвате по човѣшки, старичко можешъ да дадешъ, съдраничко можешъ да дадешъ, но когато постѫпвате по Божественому, по Бога, старо — никога! И ако ние сега се молимъ, и Господъ нѣкой пѫть не отговаря на нашитѣ молитви, то е защото днесъ нѣма условия да използуваме разумно това, което искаме. И за това Той иска да каже: „Азъ сега не мога да ти дамъ това нѣщо, но ще почакашъ, по-послѣ ще ти дамъ нѣщо по-хубаво, отколкото мислишъ“. А ние не можемъ да търпимъ. Нѣкой се моли, моли, и като не получи отговоръ, казва: „Азъ остарѣхъ вече“. Ожени се, и послѣ казва: „Азъ се молихъ, молихъ и Господъ най-послѣ ми даде една такава грозотия жена, че ме измѫчи“. Не, приятелю, ти не позна твоята жена, ти не позна душата ѝ. Нѣкоя жена казва: „Азъ се молихъ на Господа да ми даде нѣкой добъръ мѫжъ, а Той ми даде такъвъ, че ме измѫчи“. Не, ти не позна душата на твоя мѫжъ. Ами че ти всѣки день, слѣдъ като той излѣзе на работа, започвашъ да изреждашъ всичкитѣ му недостатъци. Не, ще забравишъ всичко и ще кажешъ: „Господи, много, много ти благодаря за всичко, което ми даде“. Азъ сега не говоря на едного, говоря на всички ви. Въ дъното на душата си всички имате тази слабость, единъ е недоволенъ отъ едного, другъ — отъ другиго. И какво би било, ако бѣхме всички съвършени въ своитѣ постѫпки? Азъ забѣлѣзвамъ, дойде нѣкой братъ, другитѣ казватъ: „Ето, идва този сприхавиятъ братъ.“ А този, който седи до печката не билъ сприхавъ! Послѣ: „А, идва тази устатата сестра“. Чудни сте! Онзи билъ сприхавъ, онази била устата, а вие не сте! Че кой нѣма уста? Всички сѫ устати. Трѣбва да се радваме, че иматъ уста. Чудни сѫ хората! По-добрѣ да имашъ една жена, която говори, отколкото да не ти говори. Ами че ти трѣбва да запалишъ 100 свѣщи, когато говори жена ти, отколкото да не ти говори. Какво би искалъ? Да имашъ една жена, която да ти наговори, че нѣма нова рокля, туй-онуй за Коледа, отколкото да я видишъ прострѣна и да я погребвашъ? Хемъ пари нѣмашъ рокля да ѝ купишъ, хемъ пари нѣмашъ да я погребвашъ. Ще кажешъ: „Благодаря Богу, нека си живѣе!“ Ами че това е поезия! Всѣкога трѣбва да виждаме поезията въ живота. „И прости нашитѣ грѣхове, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ Каква по-хубава философия отъ тази! Това е вѫтрѣшниятъ смисълъ на живота. Туй е за насъ, за да имаме миръ. Съврѣменниятъ животъ е пъленъ само съ мѫчнотии, съ хиляди спънки и внася такива отрови въ насъ, че изгубваме щастието и смисъла. Ние искаме да умремъ. Не, приятели, никога не искайте да умрете! Искайтѣ отъ Бога да живѣете, а не да умирате. Ако нѣкой отъ васъ иска да умре, нека си зададе за цѣль въ продължение на 40, 50 деня наредъ да ходи на Орландовци, да придружава по нѣкой умрѣлъ до гробищата. Тръгнете слѣдъ свещеницитѣ, отивайте на гробищата и ще видите, че ще научите нѣщо. Ще кажете: „Слава Богу, че живѣя.“ А сега, нѣкой казва! „Дотегна ми животътъ, искамъ да умра.“ Да умрешъ! Нѣма по-голѣмо прѣстѫпление отъ това. „И които чуятъ гласа ми, ще оживеятъ“, казва Христосъ. Сега е врѣме за оживяване, а не за смърть. Тѣзи старитѣ схващания сѫ хубави, но тѣ сѫ за стария завѣтъ на живота. Сега, въ новия животъ, всѣки трѣбва да чувствува хубавото, та, който се приближи при насъ, да усѣти онзи хубавъ мирисъ и да поиска да дойде при насъ. Да бѫдемъ искрени! Нѣкой казва: „Азъ искамъ, като погледна човѣка, да го разгадая.“ —Нѣма да можешъ. Азъ още не съмъ се разгадалъ. Дълбочина има въ човѣшката душа! Човѣшката душа седи извънъ нашия свѣтъ. Нѣкой казва: „Искамъ да разгадая душата ти.“ — Не можешъ да я разгадаешъ. Тъй, както тя се проявява, туй възприеми отъ нея, а не отивай да се занимавашъ съ нѣща, които сѫ непостижими. Това е първото прѣстѫпление! Цвѣтето е цъвнало, кажешъ: „Чакай да го взема за себе си.“ Ти си извършилъ вече първото прѣстѫпление. Не го кѫсай, остави го, ще мине единъ, другъ братъ, или още 10 — 20-100-на, нека и тѣ да го помиришатъ. Господъ казва: „Е, откѫснаха това цвѣте.“ И всички ние разваляме тѣзи работи. Знаете ли защо? — За нищо. Азъ зная, защо. Идва сега нова година и Рождество. Какъ се разваля щастието на хората? Мѫжътъ зарѫчалъ хубави лачени обуща на жена си и се радва. Но жена му обича да го хука. Не всички жени обичатъ да хукатъ, нѣкои само. И той горкиятъ носи ги, но, какъ ги направилъ обущарьтъ, че лѣвиятъ направилъ малко по-тѣсенъ. Жената обува дѣсния, послѣ — лѣвия и казва: „Ти, такива обуща да ми направишъ!“ И взима, че стоварва всичкитѣ грѣшки на обущаря върху мѫжа си. Мѫжътъ се слисва. Не, не по този начинъ. Това не е философия! Ти ще влѣзешъ въ положението на твоя мѫжъ, той съ свещени чувства е направилъ тия обуща! Ти ще му кажешъ: „Нѣма нищо, Драганчо, тъй е името му, обущарьтъ е направилъ едно опущение, една погрѣшка, ще бѫдешъ тъй добъръ да му кажешъ да тури лѣвата обувка на калѫпъ, да се поразпусне малко, нѣма да се докачишъ, нали?“ Тъй трѣбва да бѫде! Така трѣбва всички да разрѣшаватъ въпроситѣ. Всичкитѣ погрѣшки, които правите, не сте отговорни за тѣхъ, тѣ сѫ наслѣдствени чърти, които проявявате. Нѣкой кипналъ малко — нищо. Турете му малко вода отгорѣ. Азъ често правя опити съ единъ мой чайникъ. Кипне малко, водата прѣлива, казвамъ: сега ще изцѣря моя чайникъ. Взема една чаша, налѣя малко вода отъ него въ чашата, сипя и толкова студена вода въ чайника и той си млъкне. Значи, като отлѣя половинъ чаша отъ топлата вода и налѣя половинъ чаша отъ студената, и той си работи, и азъ си работя. Но, ако азъ не отлѣя, а подклаждамъ огъня отдолу, какво ще стане? Вие сега се смѣете. Ами такива чайници не сѫ ли хората? Ние се спираме и казваме: е, чайникъ! Да, такива чайници сме и ние. Нищо лошо! Азъ съмъ виждалъ нѣкои хора толкова се инервиратъ, че взематъ чайника и хайде вънъ отъ прозореца! Изхвърли го. Послѣ, поседи, поседи, мине се половинъ часъ, отиде да го търси, намѣри го, тури чайника отново. Да е слугинята или нѣкой другъ, ще го набие, ще каже: „Слушай, другъ пѫть да не туряшъ чайника тъй пъленъ“. Не, приятелю, този чайникъ показва, че ти, като чайникъ, не си изпълнилъ добрѣ своята длъжность. „И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Ако ние, при тия врѣмена, въ които живѣемъ, при всичкитѣ тия блага, които Богъ отъ толкова хиляди години е внесълъ въ насъ, не внесемъ въ душата си туй свещеното чувство на благодарность, че да настане въ живота ни радость и веселие, ние не сме разбрали нищо. Не е въпросътъ за плачене. И боси, и гологлави, и които нѣматъ дрехи, всички да кажатъ: нѣма нищо, все ще се намѣри нѣкой добъръ човѣкъ да ми помогне. Нѣкому сѫ скѫсани обущата, да каже: „Е, толкова години съмъ ходилъ съ здрави обуща, сега мога и така. Все ще ми дойде отъ нѣкѫдѣ помощь! Ами мечката, какво прави безъ обуща?“ И дѣйствително, не се мине много врѣме, нѣкой похлопа на вратата, дойде, донесе нѣщо. Сега, у васъ има единъ лошъ навикъ да се оплаквате. Нѣкои казватъ: знаете ли, ужасни страдания имамъ! Не, не, ние сме правили, правили тия нѣща, това е театъръ, прѣдставление, ние не чувствуваме изъ дълбоко. И слѣдъ туй, събератъ се 100-на души, разпрѣдѣлятъ се на комисии, за бѣднитѣ ще събиратъ. Събератъ 100,000 лева, дадатъ на бѣднитѣ 50,000 лева, а останалитѣ 50,000 хвръкнали. И слѣдъ всичкитѣ тѣзи благодѣяния казватъ: „И прости нашитѣ грѣхове, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ Нашитѣ грѣхове се прощаватъ, но никѫдѣ не се намиратъ вече паритѣ. Въ Русия, въ врѣме на малоруската война, цѣли тренове съ припаси се загубваха нѣкѫдѣ. „И прости нашитѣ грѣхове, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници!“ Да мисли човѣкъ, туй е великото и благородното, което трѣбва да се зароди дълбоко въ душата ни. Прѣди нѣколко дни дохожда при мене една моя позната, която ми казва: „Много съмъ нещастна. Искамъ да ми дадешъ едно обяснение, защо сѫ тѣзи страдания, които сега прѣкарвамъ? Азъ не искамъ да ми казвашъ, че това било волята Божия. Тъй, едва започна нѣщо, докарамъ го до единъ край и веднага се разваля. Имамъ единъ мѫжъ, не мога да живѣя съ него, употрѣбявамъ всичката си воля и вече съмъ рѣшила да си работя, да си живѣя сама. Всичко внасямъ и пакъ не върви“. Казвамъ ѝ: искамъ да ти кажа, но има нѣщо, което ме спира. Че какво е то? — Има нѣщо, което ме спира. Защо? Гледа ме тя. Хайде, казвамъ, ще направя едно усилие, само единъ фактъ ще ти изнеса, и той е слѣдующиятъ. Прѣди стотина години, то бѣ въ врѣмето на богомилитѣ, ти си била дъщеря на единъ знатенъ български велможа. Баща ти билъ много богатъ и влиятеленъ. Ти си имала единъ братъ, който се запозналъ съ богомилитѣ, и поискалъ за тѣхното учение да пожертвува всичко. Но ти, като влиятелна, чрѣзъ своя любовникъ, си успѣла да го разубѣдишъ. Ти си обичала брата си много и си успѣла да го възвърнешъ отъ неговитѣ свещени идеи и да го убѣдишъ, че туй учение е черно, че то е отъ дявола. Какъ така той може да уронва твоя престижъ! И си го възвърнала въ свѣта. Отъ този день започватъ твоитѣ нещастия. Този твой братъ е днешниятъ ти мѫжъ. Тя казва: „Разбрахъ сега, ще поправя грѣшката си.“ И започва да ми навежда факти, какъ у него се пораждало желание да стане свещеникъ. Тя и сега се противопоставяла и му казвала: „Не, ти всичко ще станешъ, но не и проповѣдникъ“. Сега, като ви разправямъ тия нѣща, вие ще си кажете: това сѫ забавления за хората. Това не е за забавление. Когато азъ говоря, азъ не забавлявамъ. Азъ мога да кажа факти, които сѫществуватъ, и които не сѫществуватъ. Вашето нещастие, както въ миналото, така и сега, се дължи на туй велико престѫпление! Тя спира своя братъ, спира и своята еволюция. Отъ сегашното общество, именно, азъ мога да изнеса факти, да докажа отъ какво произтичатъ противорѣчията въ живота. Въ мнозина отъ обществото има желание да поправятъ българския народъ, но не успѣватъ, за това си има причини. Тѣ кръшнаха нѣкѫдѣ. Туй си има своитѣ дълбоки причини, но за поправянето на това се изисква знание. Не знание на книга, но живото знание, знание на живата природа. Туй знание седи въ това, да намѣримъ онзи начинъ, по който да се свържемъ съ живитѣ души на хората, и тогава да дойдемъ въ връзка съ кого? — Да дойдемъ въ връзка съ Христа, но не Христосъ, като историческа личность, не като единъ евреинъ, който се родилъ нѣкѫдѣ, и живѣлъ прѣди 2000 години. Но не и Христосъ при положението, като Синъ Божий, защото вие още не схващате думата Синъ Божий. Да дойдете въ връзка съ Христа, като принципъ на Любовьта, който не помни прѣгрѣшенията на хората. Разбирате ли? Да се свържете съ Христа, като единъ изворъ, който постоянно блика. А ти, като дойдешъ при Него, питашъ: „Мога ли да се измѣня?“ — Може, може. Азъ наричамъ Божествено туй, което задоволява всички нужди у хората. Нѣма рана, нѣма болка, нѣма друго нѣщо, което Божественото да не го излѣкува. Слѣдователно, ние сме дошли сега до нѣща, които не ни задоволяватъ, а трѣбва да дойдемъ до истинската наука. Запримѣръ, дойде нѣкой много ученъ човѣкъ, много ученъ бактериологъ, но на какво? — На бактериитѣ. Е, въ какво седи тази наука? — Този човѣкъ редъ години подъ микроскопа е наблюдавалъ особенитѣ свойства на бактериитѣ, какъ се размножаватъ, съ каква бързина, и послѣ, какви болести произвеждатъ. И слѣдъ туй, казватъ: този бактериологъ е отличенъ! Да, но съврѣменнитѣ бактериолози не знаятъ, кога се появили бактериитѣ въ свѣта. Когато Богъ създаде свѣта, създаде ли тѣзи бактерии? Отъ какво се появили тѣ? И всѣки единъ човѣкъ, ако не прощава грѣховетѣ на другитѣ, единъ день ще се прѣвърне на една отровна бактерия. Това е то. Киселинитѣ могатъ да се прѣвърнатъ въ основи, и основитѣ — да се прѣвърнатъ въ киселини. Кога? — Когато Божественитѣ енергии се натрупватъ и не се използуватъ, тѣ могатъ да прѣминатъ отъ едно състояние въ друго. И, ако вие за дълго врѣме задържате прѣгрѣшенията, и не прощавате, непрѣменно ще се прѣвърнете на една киселина, ще настѫпятъ у васъ разлагания, и ще почнете да ставате недоволни духомъ. Има хора, които, като влѣзатъ въ дома ти, носятъ проклятие. Тѣ сѫ една бактерия. Е, казвате, какъвъ е цѣрътъ за тази бактерия? „И прости нашитѣ дългове, които ние прощаваме на нашитѣ длъжници!“ — Ще се изчистишъ отъ всички нечистотии. Въ свѣта има единъ великъ Божественъ принципъ. Първоначално той е служилъ да се създаде вселената, и е носилъ въ себе си тѣзи условия за окисление. Той е силенъ принципъ. Тѣзи отровни сѫщества сѫ сѫществували въ цѣлия козмосъ. Щомъ привлѣчемъ този принципъ, той прави хората силни. Но туй, което прави хората силни, то сѫщеврѣменно ги и разрушва. Силнитѣ хора носятъ своето разрушение съ себе си. Богатитѣ хора носятъ своето нещастие съ себе си, защото богатиятъ човѣкъ всѣки може да го отрови. Азъ зная, колко богати бащи сѫ отровени отъ своитѣ синове и дъщери! Колко царе има въ свѣта снети отъ своитѣ синове и дъщери! Какви не заговори е имало противъ тѣхъ! Защо? — Заради положението имъ. Защо? — Защото онзи царь не е внесълъ въ себе си принципа на Любовьта. Ние трѣбва да внесемъ този принципъ въ себе си, а не само да говоримъ за Любовьта. Ние трѣбва да дадемъ единъ образецъ за Любовьта, но още нѣмаме образецъ за Любовьта. Имаме извѣстни факти за проявлението на Любовьта, но образци още нѣмаме. И азъ бихъ желалъ, който отъ васъ е срѣщналъ образци за Любовьта, да ми ги покаже. Отдѣлни факти имаме, напримѣръ, нѣкой човѣкъ направилъ нѣкое добро. Азъ съмъ срѣщналъ до сега само единъ случай отъ любовьта. Той е слѣдующиятъ. Една жена гледала мѫжа си 7 години боленъ и ми казваше: „Като умря мѫжа ми, азъ съжалявахъ за него, макаръ че го гледахъ 7 години боленъ.“ Този фактъ слабо се приближаваше до любовьта, но въ тази жена липсваше нѣщо. Ако тя имаше любовь, въ пълната смисъль на думата, нѣмаше да го остави да лежи толкова врѣме, щѣше да го дигне още на втория день отъ леглото. Образецътъ на съвършената Любовь дига болнитѣ отъ леглото. Само единъ день ще го гледа, на втория день ще бѫде здравъ. Това е образецътъ на Любовьта. Тогава и двамата ще се разбератъ, и двамата ще отидатъ да шетатъ, а послѣ и четиримата. За сега още не сѫществува образецъ на Любовьта. Когато говоримъ за образецъ на Любовьта, казватъ: това е илюзия! Не вѣрватъ, защото боравятъ все съ стари методи. Ние имаме нови методи, това сѫ Божествени методи. Ние сме готови да ги дадемъ комуто и да е, но трѣбва да бѫдете абсолютно чисти и безкористни. У насъ има едно Божествено правило, то е: човѣкъ трѣбва да бѫде абсолютно безкористенъ! „И прости ни дълговетѣ, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ Да, сега трѣбва да имаме онова хубаво разположение на душата. И когато азъ нѣкой пѫть говоря за Любовьта, трѣбва да знаете, че тя се проявява въ много форми, но това още не е Любовь. Нѣкои считатъ, че да цѣлунешъ нѣкого, това е любовь. Не, цѣлувката не е любовь, тя е носителка на любовьта. Искашъ да пригърнешъ нѣкого. Пригрѫдката не е любовь. Тя е носителка, на любовьта. Цвѣте можешъ да му дадешъ, обуща можешъ да му купишъ, можешъ да го нахранишъ, но това не е любовьта, това сѫ връзки на любовьта, съ тѣхъ можешъ само да привлѣчешъ човѣка. Любовьта е нѣщо велико въ свѣта, и туй великото ние трѣбва да разгадаемъ. И седятъ нѣкой пѫть, дъщерята не познава майката, и майката не познава дъщерята. Майката: „Миличката ми дъщеря, колко много ме обича!“ Да, но тя намислила да бѣга. Погледнешъ единъ день, тя намѣрила ключа, взела пари и забѣгнала съ своя възлюбенъ. Майката казва: „Азъ забѣлѣзвахъ една промѣна“. Защо да бѣга, защо да не каже: „Мамо, азъ имамъ единъ възлюбенъ“. Е, питамъ: при такова едно положение на нѣщата, какъ ще устроимъ нашия животъ? Нѣкой пѫть казвате: нашата дъщеря е много добра. Казвамъ не хвалете дъщеря си, не я и корете! Казватъ: отлична е — Като майката. Дъщерята не може да седи на по високъ уровенъ отъ майка си. Дъщерята, която е родена отъ майката, не може да седи по-високо отъ нея. Това е фактъ! Тя не може да седи по-високо нито отъ майка си, нито отъ баща си. Казватъ: майката е проста, и бащата е простъ. Не, не, ако дъщерята е благородна, и у майката има това благородство. Азъ гледамъ, дъщерята е благородна, но и у майката има сѫщото благородство. Отъ нищо нѣщо не се ражда. Затуй дъщеритѣ трѣбва да любятъ своитѣ майки, и майкитѣ да любятъ своитѣ дъщери. Сега, по моитѣ схващания, дъщеритѣ не любятъ своитѣ майки, и майкитѣ не любятъ своитѣ дъщери. Споредъ мене, ако между дъщерята и майката има една истинска любовь, не може да се роди никакъвъ разривъ, никакъвъ споръ. При истинската любовь, майката не може да стои по-долу отъ възлюбения на нейната дъщеря. Дъщерята трѣбва да постави възлюбения си наредъ съ майка си. И той е синъ на нѣкоя майка! Една дъщеря, която поставя своя възлюбенъ по-високо отъ своята майка, той не може да я люби. И ако той поставя нея по-високо отъ своята майка, и тя не може да го люби. Това трѣбва да го знаете! А вие ще ми казвате: той е високо благороденъ човѣкъ. Не, не, той е благороденъ като мене. Азъ се радвамъ, като видя една благородна чърта у нѣкого, защото всѣка благородна чърта е Божествена, не е човѣшка. И при това, всѣка дъщеря не може да седи по-високо отъ майка си, нито да поставя своя възлюбенъ по-високо отъ нея. Ама, казва се въ Писанието, че трѣбва да напуснешъ майка си и баща си. За кого? — За Бога. Баща ти и майка ти не може да седятъ по-високо съ Бога. Дъщерята ще каже на майка си: „Мамо, азъ седѣхъ при васъ 20 години, сега ще отида при Бога, васъ нѣма да ви напусна — напротивъ, ще ви обичамъ повече“. Нѣкои казватъ: като станемъ религиозни, ще забравимъ близкитѣ си. Не, не, освѣнъ че нѣма да ги забравитѣ, но ще се родятъ отлични, прѣкрасни отношения помежду ви. „И прости ни грѣховетѣ, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ Въ дъното на тази прошка знаете ли какво лежи? — Само Любовьта може да прощава, т. е. азъ ще се корегирамъ, Любовьта не прощава, тя забравя. „Тя дълготърпи, благосклонна е, не се прѣвъзнася, не завижда, не мисли зло никому“. Само тази велика Любовь е въ състояние да те изчисти, Сърцето ти ще бѫде чисто, и слѣдъ туй състояние вие ще имате една нова наука за живота. Бесѣда, държана на 30. XII. 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Скръбь и радость „Скръбьта ви ще се промѣни на радость“. Иоана 16:20. Съврѣменната култура ние я опрѣдѣляме „култура на скръбьта“. И това е красивата ѝ страна. Отвънъ виждаме тия прѣкрасни здания, желѣзници, кѫщи, столове, всѣкакви удобства, ядене, пиене, всичко туй, но при всичко това тя е култура на скръбьта. Ще кажете: какъ може да бѫде култура на скръбьта? Нима онази птичка, която е затворена въ онзи златенъ кафезъ, въ туй ограничено положение, мислите, че е щастлива въ този кафезъ? Тя си има храничка и водичка, но нѣма никаква свобода. Има размѣръ на движение само половинъ метъръ, седи тя и си пѣе. Казватъ: колко хубаво пѣе! Да, но тази пѣсень е пѣсень на велика тѫга! Нима мислите, че онази мишка, която се е хванала въ онзи капанъ вѫтрѣ, въ който си има пастармица и обикаля около нея, та е щастлива? Казвате: пастармица си има! Да, но този капанъ е капанъ на скръбьта! И азъ виждамъ онѣзи хора въ хубавитѣ кѫщи и си казвамъ: това сѫ кафези на затворени птички, пѣятъ тамъ вѫтрѣ. Гледашъ, нѣкоя сестра си покаже главата изъ прозореца, погледне като нѣкоя мишка и послѣ пакъ клюхне и си каже: „Ще се живѣе тукъ, нѣма накѫдѣ!“ Интересно е, че всички писатели, поети, философи искатъ да ни убѣдятъ, че по-хубаво нѣщо отъ този кафезъ нѣма. И музиканти, всички ще ни пѣятъ, ще ни казватъ, че да имаме кѫщица, кафезъ, нѣма по-хубаво нѣщо отъ това! Какво показва това? — Че въ външния свѣтъ има студъ. И днесъ не само хората, но и птичкитѣ, и животнитѣ, все тази култура носятъ, все така сѫ убѣдени, все така мислятъ. Културниятъ човѣкъ не се е освободилъ отъ това. Тогава идватъ по-напрѣднали, говорятъ ни за друга култура, говорятъ ни за другъ моралъ, говорятъ ни за нравственость, за щедрость, за това-онова. Можемъ ли да направимъ живота си щастливъ при тѣзи условия? Нѣкои казватъ, че това е неизбѣжно. Въ математиката има единъ законъ на вѣроятноститѣ за разрѣшение, и единъ законъ на вѣроятноститѣ за неразрѣшение — има възможности. Азъ ги наричамъ възможности и разрѣшения на една задача при избиране само на единъ пѫть. При всички възможности само една е идеалната възможность, при която животътъ може да се реализира въ своята пълнота. И сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме оставени да избираме тѣзи възможности на свобода. На човѣка прѣдстои да избира своята възможность. Ние се оплакваме отъ сѫдбата, оплакваме се отъ обществото, оплакваме се отъ Бога, отъ всичко се оплакваме, всѣки индивидъ плаче и пъшка. Питамъ тогава: кой е виновниятъ? Нѣкой пѫть ще посочатъ еди-кой си министъръ. Не е той виноватъ. Чудни сѫ тѣзи хора! Казватъ: еди-кой си сѫдия дошълъ и осѫдилъ нѣкого. Да, но прѣди него, бившиятъ сѫдия сѫщо осѫждалъ. Прѣди този министъръ имаше другъ, прѣди този генералъ имаше другъ, и всички, които сѫ дошли слѣдъ тѣхъ вървятъ по единъ и сѫщъ пѫть. Кой е основниятъ принципъ? Казватъ: бацилъ влѣзълъ, прѣдизвикалъ тази болесть. Не, не, отдѣ дойдоха тѣзи бацили? Какъ се създадоха условия, за да се явятъ тѣзи бацили? Отдѣ сѫ тѣ, какъ се развиха? Ние се спираме и търсимъ близкитѣ причини. Казваме: тия сѫ причинитѣ. Не сѫ тамъ причинитѣ, въ туй близко явление. Хубаво, ако азъ забия единъ желѣзенъ клинъ въ едно дърво, клинътъ ли е виновенъ? Не е той причината. Той е единъ войникъ, който казва: „забиха ме“. Излѣзъ навънъ! — И да искамъ, не мога да излѣза. Който ме забилъ, той ще ме извади. И тъй, всичката хубость на съврѣменната култура седи въ скръбьта, всичкиятъ ѝ капиталъ е само въ скръбьта. Казватъ: какъ, култура е това! Колко удобства, колко учрѣждения, колко банки се създаватъ! А, банки се създаватъ! Ако въ това седи културата! Прѣди 15 години въ Америка имаше едно състезание между двама милиардери. Скарали се, казали си по една обидна дума и започватъ война. И двамата иматъ акции. Започватъ една борсова война. Единиятъ понижава акциитѣ на другия, и всички, които иматъ акции при него, започватъ да ги продаватъ, за да не изгубятъ. И другиятъ прави сѫщото. Играятъ си и двамата. Но въ тази борсова война повече отъ 5000 богаташи измрѣха: едни полудѣха, други се издавиха, убиха. И послѣ, не мина много врѣме, тѣ се помириха. Е, питайте ги, защо се обидиха? — За нѣкаква малка думица, пропаднала честьта имъ. Тѣ не искатъ да знаятъ, че за тѣхъ пропаднаха толкова души. И то не болни хора, но хора съ здрави умове. И на всичко това казваме, че сме осигурени. Питамъ: вашитѣ банки сигурни ли сѫ? Въ Америка има едни спестовни банки, тъй ги наричатъ у насъ, а у тѣхъ сѫ наречени „спасителни банки“, букваленъ прѣводъ. Слѣдъ като си внесешъ паритѣ у тѣзи спасителни банки, погледнешъ, че слѣдъ нѣколко години и банката се спасила и ти си се спасилъ. Дѣйствително, банката остава безъ пари, но и ти се спасявашъ отъ грижи. Една американка, като била единъ день на събрание, чула, че проповѣдникътъ говори за спасението. Тя си казала: „Е, азъ прѣди 10 дни се спасихъ“. Какъ? — Имахъ 15000 долари въ една банка, но тази банка се спаси и азъ се спасихъ. Освободихъ се отъ скърби и неволи. Е, такава е волята Божия“! И безъ пари може. Отиватъ паритѣ, а тя казва: „Спасихъ се“. И дѣйствително, всички велики Учители, които идватъ въ свѣта, проповѣдватъ на хората, че нищо не трѣбва да иматъ, т. е. всички трѣбва да се задоволяватъ само съ насѫщния хлѣбъ за деня, за утрѣ не трѣбва да мислятъ. Туй учатъ тѣ. Но тѣхнитѣ ученици, синове и дъщери на този свѣтъ, бащи и майки, друго учение учатъ. Какъ казватъ тѣ? Всѣка майка казва на дъщеря си: „Ти, дъще, слушай, трѣбва да се осигуришъ!“ Майката дава уроци на дъщеря си. Бащата казва на сина си: „Ти трѣбва да се спасишъ, не трѣбва да бѫдешъ толкова глупавъ човѣкъ“. Дойде великиятъ Учитель, Той другояче обърне. Казвате: какъ! Майка ми и баща ми другояче учатъ. Не, ти не трѣбва да се осигуряватъ! Питамъ тогава: кой е на правата страна? Майката и бащата сѫ прави! Азъ ще ви обясня, че тѣ сѫ прави, тѣ искатъ да забогатѣятъ. Майката казва: „Дъще, нашата култура е култура на скръбьта. Ти ще станешъ богата, ще имашъ кѫща, за да разберешъ скръбьта, за да разберешъ живота. Ще се оженишъ, за да изпиташъ „скръбьта“. Дойде нѣкой великъ Учитель, казва: „Не, нѣма да се женишъ“. Всички велики Учители казватъ, че не трѣбва да се женишъ. И великиятъ Учитель е правъ. Ще ви кажа защо великиятъ Учитель е правъ. Майката казва: „Ти ще се оженишъ, скръбьта ще трѣбва да учишъ“. Ще ти турятъ вѣнецъ на главата. Този вѣнецъ е вѣнецъ на скръбьта! Всѣки единъ цвѣтъ е откѫснатъ цвѣтъ. Казватъ за момата, че ѝ туряли цвѣтя. Откѫснати рози, откѫснати цвѣтя — това сѫ цвѣтя на скръбьта. И при това, майката казва, че добрѣ се е наредила дъщеря ѝ, работата ѝ е уредена. Не, не, не само че не се е уредила, но сега настава часътъ на скръбьта. И какво учатъ майкитѣ дъщеритѣ си? — Много хубаво учение! Нека забогатѣватъ! И азъ казвамъ: нека забогатѣватъ, съ малко не може, съ милионъ, два, три, десеть и повече! Колкото повече забогатѣешъ, толкова по-добрѣ ще научишъ скръбьта — ще имашъ, и ще загубишъ. Лъжливостьта въ това учение е тамъ, дѣто майката мисли, че като има дъщеря ѝ кѫща, като взима единъ красивъ момъкъ, че ще е щастлива. Колкото момъкътъ е по-хубавъ, толкова по-нещастна ще бѫде дъщерята, толкова по-добрѣ ще научи скръбьта. Колкото по-здравъ е, толкова повече жени ще има. Красивиятъ момъкъ съ една жена не се задоволява. Ще ми говорите за моралъ! Азъ ще бѫда смѣлъ и рѣшителенъ. Азъ бихъ желалъ да видя единъ момъкъ или една мома, които да сѫ цѣломѫдрени. Не привидно да сѫ цѣломѫдрени, но принципално, вѫтрѣ, въ душата си. Азъ не говоря за външностьта на нѣщата. Който и да е отъ насъ, въ себе си трѣбва да признае тази велика Истина. Ама ще кажете: толкова низко да съмъ падналъ! Азъ съмъ като другитѣ хора, азъ не виждамъ своята чернота. Да, защото слънцето не е огрѣло. Всички съврѣменни хора се оглеждатъ въ тъмнина. Чернота съ тъмнина си приличатъ, но чакай да изгрѣе слънцето, ще видишъ на какво мязашъ, ще видишъ каква е твоята мутра. Какво подразбирамъ подъ думата „мутра“? Тя малко не е поетическа дума, нали? Но тя е изразителна дума. Въ съврѣменния нашъ езикъ нѣмаме изразителни думи. Езикътъ на поезията, и той не е изразителенъ. Езикъ, който не прѣдава идеитѣ, той не е изразителенъ. Вижъ, грубиятъ езикъ, той е много изразителенъ. Когато нѣкой ти каже нѣкоя обидна дума, ти високо подскочишъ отъ земята, засегне те. Щомъ говоря за любовь, за обичь, казвашъ: съ тѣзи празни, дѣтински работи нѣмамъ нищо общо. Щомъ ти кажа лъжецъ, вагабонтъ, казвашъ: а, защо ме обиждашъ?“ Е, питамъ тогава: гдѣ е смисълътъ на нашия езикъ? Казвамъ: това не е правило за всички хора. Има хора, които правятъ изключение. „И скръбьта ви“, казва Христосъ „ще се прѣвърне на радость.“ Ще примиримъ тѣзи двѣ противорѣчия. Нашата култура е култура на скръбьта. Единъ братъ въ вѣстникъ „Лѫчъ“ се обръща къмъ всички, прави цѣлъ единъ поменникъ, като казва: „Оставете сега вегетарианството, оставете вашитѣ идеи, вижте сега, вашитѣ страждущи братя искатъ помощь. Че това е Христовото учение! Христосъ ще сѫди свѣта. За какво? — Боленъ бѣхъ, не ме посѣтихте; гладенъ бѣхъ, не ме нахранихте; жаденъ бѣхъ, не ме напоихте“. Правъ е този братъ. Защо е правъ? — Защото нашиятъ свѣтъ е свѣтъ на скръбьта. Не е лошо, скръбьта е нѣщо хубаво, приятно. Скръбьта, това е приготовление. Сега, като ви говоря, че скръбьта е приготовление, разбирамъ, че тя е подготовителна страна къмъ истинския животъ, който иде. Е, мислите ли, че за въ бѫдеще, когато ще градимъ кѫщитѣ, ще има нужда да сѣчемъ дърветата? Не, трѣбва да прѣстане сѣченето на дърветата, трѣбва да прѣстане убиването на хората и затварянето имъ въ затвори, трѣбва да прѣстане убиването на животнитѣ! Всичката тази култура съ своитѣ приоми и методи е неприложима за истинския животъ. Методитѣ ѝ сѫ неприспособими. Ние говоримъ за истинския животъ. Вземете съврѣменнитѣ религиозни и не религиозни хора. Еднитѣ говорятъ за Бога, другитѣ Го отказватъ и спорятъ. Какви схващания иматъ тѣ за Бога? Еднитѣ казватъ, че има Господъ, другитѣ казватъ, че нѣма Господъ. Но и еднитѣ и другитѣ, въ своитѣ дѣйствия, иматъ едни и сѫщи методи. Онзи, който проповѣдва за Бога, по сѫщия начинъ ще те заколи, по сѫщия начинъ ще те одере, по сѫщия начинъ ще те изтезава, както и онзи, който не вѣрва въ Бога. Питамъ тогава: въ какво седи разликата на тази култура, въ която едни подържатъ, че има Господъ, а други, че нѣма Господъ. Не е вѣрно, че нѣматъ Господъ. И еднитѣ и другитѣ иматъ Господъ. Еднитѣ иматъ единъ Господъ, когото не виждатъ, а материалиститѣ иматъ единъ Господъ, когото виждатъ. Тѣ казватъ: „Ето нашиятъ Господъ! Върху него ходимъ, ядемъ и пиемъ.“ Като дигне едно шишенце, казва: „Ето нашиятъ Господъ“. Въ дърветата, въ яденето, въ пиенето, въ всичко го виждатъ. Другитѣ казватъ: „Това е пантеизмъ“. „Е, гдѣ е вашиятъ Господъ?“ — Нашиятъ всичко е създалъ, и небето, и земята. Но всичкитѣ иматъ едни и сѫщи методи. Е, казватъ, дайте на бѣднитѣ! Че кога не се е давало на бѣднитѣ? Но свѣтътъ пакъ не се е справилъ. Защо? — Ние още не сме научили онзи дълбокъ смисълъ на скръбьта. Ако ние знаяхме какво нѣщо е скръбьта, ако тази скръбь би оставила всичкитѣ свои отпечатъци въ насъ, друго щѣше да бѫде. Ами че всички ние искаме при сегашнитѣ условия на земята да бѫдемъ щастливи. Най-голѣмото заблуждение, което сега сѫществува е, че при сегашнитѣ, дадени, условия ние искаме да бѫдемъ щастливи — нѣщо, което е абсолютно невъзможно. Всѣки единъ щастливъ моментъ е послѣдванъ отъ една голѣма скръбь. Четете Шопенхауера, вземете Толстоя, всички прокарватъ тази нишка. И онзи философъ, който говори, че на земята има щастие, той не говори истината. Трѣбва да знаете, че слѣдъ всѣки моментъ на щастие идва единъ великъ моментъ на скръбь. Таманъ отгледашъ една красива, хубава мома, 21 годишна, свършила наукитѣ си, вижъ, зародила се отъ нѣкѫдѣ една епидемия на малария или чума, улови дъщеря ти, и гледашъ, въ 5 — 10 дни, очистила и дъщеря ти, и синъ ти, а ти съ такава мѫка си ги отгледалъ. Викашъ лѣкари, консулиуми, и най-послѣ тѣ констатиратъ смъртьта, казватъ, че е станало разривъ на сърцето. Лѣкаритѣ, за утѣшение на майката и бащата, констатиратъ, каква е болестьта. А тѣ оставатъ сами, като кукувица. Днесъ убиятъ нѣкого, ще дойдатъ лѣкаритѣ, ще го разрѣжатъ, ще константиратъ, какъ е станала смъртьта. Е, хубаво, каква философия има въ това? Ще съставятъ единъ актъ, ще го подпишатъ, ще кажатъ: „Намѣрихме какъ стана това“. Стане нѣкое нещастие, война, всички вѣстникари ще дойдатъ, ще констатиратъ какъ стана тази война. А че толкова милиони хора сѫ избити, нищо отъ това! Ние намѣрихме причината. Отвори се друга война, пакъ ще дойдатъ хората, ще констатиратъ, какъ се отворила, кои сѫ причинитѣ. Ще имаме най-послѣ една наука „история“, която показва пѫтя въ развитието на човѣчеството. Пѫтътъ на човѣчеството! Това е смѣшна философия, да мислятъ, че историята показва пѫтя на човѣчеството! Историята показва само безпѫтието на съврѣменното човѣчество. Като вземете всичкитѣ видове идеалисти, всички хубаво разсѫждаватъ, но азъ казвамъ: вие още учите науката на човѣшкото безпѫтие. Ще дойде нѣкой великъ проповѣдникъ, ще се качи тамъ на амвона горѣ, и като дигне рѫката си, като започне да проповѣдва, да описва какъ страдалъ Христосъ, какъ Го заковали, сълзи ще има, всички ще плачатъ. Всички хора отъ 2000 години насамъ все плачатъ, какъ така да разпнатъ този любящия Христосъ, какъ да не Го познаятъ! Толкова жестоки хора! А ние, съврѣменнитѣ хора, светии сме, благородни! У насъ убийства, затвори, разпъвания нѣма. И азъ се чудя на едно нѣщо. Азъ се чудя на това човѣшко коравосърдечие, което сега сѫществува. И седнали нѣкои философи да ми разправятъ за Бога, за това, за онова. Оставете сега своитѣ разсѫждения! Оставете тия заблуждения! — Тогава остави и твоитѣ. Ще оставя не само моитѣ, но и твоитѣ заблуждения. Ама, казва, ти си набоженъ. —Ама ти си отъ мене по-набоженъ! Защо? — Понеже моитѣ вѣрвания, моятъ Богъ нѣматъ никаква тяжесть. А твоятъ е толкова тежъкъ, не можешъ да го дигнешъ. Моятъ Господъ на гости може да ми дойде, може да се смалява и да се разширява. А твоятъ е толкова голѣмъ, че не може да дойде. Това е игра на думи. Ако повикашъ земята на гости, ще ти дойде ли? — Нѣма да ти дойде. Ако повикашъ слънцето на гости, ще ти дойде ли? Нѣма да ти дойде. И тъй, тази култура на скръбьта ние искаме да я направимъ култура на радостьта. Че човѣчеството успѣвало, това-онова, не е важно. Има нѣща, въ които успѣва човѣчеството, но азъ виждамъ този успѣхъ на друго мѣсто. Азъ виждамъ този успѣхъ само въ единици хора, въ благородни хора. Ще ви дамъ единъ примѣръ, да видите, гдѣ седи това благородство. Той е единъ митъ или едно прѣдание, не казвамъ, че е реалность. Говори се за единъ римлянинъ по произхождение, който се наричалъ Сафио Бертручио. Дълга история ималъ той. И сега, тия отъ васъ, които не сѫ запознати съ окултната философия, които вѣрватъ, че човѣкъ за пръвъ пѫть идва на земята, мислятъ, че човѣкъ изведнъжъ, като нѣкоя гѫба е излѣзълъ отъ земята, и всичкитѣ му способности, неговото щастие и нещастие зависятъ само отъ този му животъ. Това е ваше схващане, обаче, фактитѣ не седятъ така. Кѫсогледитѣ хора виждатъ нѣщата отблизо, далекогледитѣ ги виждатъ отдалечъ. Кои сѫ прави? — И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави. Еднитѣ виждатъ туй, което е близо при тѣхъ, а другитѣ виждатъ туй, което е надалечъ. По този начинъ, сегашниятъ нашъ животъ е едно звено отъ редъ други сѫществувания. И сега, азъ нѣма какво да доказвамъ тия сѫществуваня. У насъ законътъ е такъвъ. Казваме: ела и вижъ! Но, за да дойдешъ и видишъ, трѣбва да имашъ очи. Ще ми кажете: ние имаме очи. Е, вика ви единъ съврѣмененъ лѣкарь, единъ бактериологъ и ви казва: „Ела и вижъ!“ Но този бактериологъ има начинъ на гледане. Той тури подъ една леща едно стъкалце и казва: „Тукъ има сѫщества“. — Не виждамъ нищо. Не виждашъ нищо? „Азъ не вѣрвамъ“. Казва му този ученъ лѣкарь - бактериологъ: „Азъ искамъ да те накарамъ да гледашъ по моему, но ще ме слушашъ ли?“ Ще те слушамъ. „Ще гледашъ, както азъ гледамъ. Тури си едното око на лещата, като мене, другото закрий!“ — Ама ти искашъ да се подигравашъ съ мене! „Послѣ говори, сега ще гледашъ, както азъ гледамъ“. — Поглеждамъ, цѣлъ свѣтъ се открива! Поглеждамъ извънъ лещата, нѣма нищо. Ама ти да не ме хипнотизирашъ? Туй да не е магия?“ Простъ човѣкъ е той. Казва му учениятъ: „Това сѫ бацили“. — Ти съ мене искашъ да си играешъ ли? „Азъ искамъ да ти покажа, че това не е игра. Ще взема малко отъ тази капчица, ще нацъркамъ подъ кожата ти, да видишъ, дали има нѣщо въ тази течность. Слѣдъ 24 часа ще видишъ каква температура ще имашъ“. — А, температура! „Е, малко ще цръкна. Готовъ ли си на това?“ Слѣдъ като му цръкна, казва: „Брей, не било илюзия това!“ Опасни нѣща сѫ тия!“ Сега, ще дойде нѣкой отъ този свѣтъ, ще каже: „Слушай, дали е вѣрно това или не е вѣрно?“ Ние имаме много начини за доказване на нѣщата, само че ще имате търпѣние за тия доказателства. За насъ не е въпросъ, дали тия доказателства сѫ вѣрни или не, въпросъ е, че ние имаме другъ методъ, чрѣзъ който тази скръбь може да се прѣвърне на радость. Ще дойда сега до Сафио, за да обясня мисъльта си. Той билъ изпратенъ отъ своя Учитель за 20 години на уединение. Това е било единъ голѣмъ изпитъ, като на ученикъ отъ една мистическа школа. Дали вѣрвате въ мистицизъмъ и окултизъмъ, то е другъ въпросъ. Съврѣменнитѣ хора вѣрватъ въ реалното. Ще се спра на думата „реалность“. Ето какъ я опрѣдѣлямъ. Реално е това, което свързва всички свои части въ едно цѣло. То свързва, прониква всичкитѣ свои части, и никаква друга външна сила не може да измѣни съотношението на тѣзи части. И когато ние говоримъ за Бога, като принципъ, като Любовь, ние подразбираме туй, което свързва всичкитѣ живи души въ едно цѣло, безъ то само да се измѣни и промѣни. Ще кажете: защо да не се промѣня? — Има извѣстни промѣни, които ние не удобряваме. Ако азъ те туря като едно живо дърво въ печката, какво ще кажешъ? Ще кажешъ: искамъ да се промѣня. — Въ горенето промѣни и измѣни може да има, но въ истинския животъ има само растене, само придобиване на добродѣтели. И тогава, азъ опрѣдѣлямъ друга една максима. Съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние искаме да бѫдемъ свободни“. Азъ казвамъ: въ свѣта има само единъ случай, дѣто човѣкъ може да направи нѣщо безъ Бога. — То сѫ прѣстъпленията. Слѣдователно, всичкитѣ наши прѣстѫпления, каквито и да сѫ тѣ, които ние вършимъ на този свѣтъ, ние ги вършимъ безъ Бога, и Богъ не е въ тѣхъ. Богъ не е въ тѣзи прѣстѫпления, но понеже Богъ е Любовь, вѣчность, то въ Неговото разположение Той чака. И единъ день, когато ни прѣкара прѣзъ горивото на тѣзи страдания, до единъ милионъ, два милиона, три милиона, 10 и повече милиона градуса огънь, нашитѣ глави ще узрѣятъ. До това врѣме Той ще ни чака. На нѣкои хора главитѣ ще узрѣятъ въ единъ день, на други въ два, на трети въ година, а за нѣкои трѣбватъ най-малко 10 години, докато имъ узрѣятъ главитѣ. Ще узрѣятъ главитѣ ви! И азъ имамъ едно изражение: въ 10 години главитѣ на хората ще узрѣятъ. Слѣдователно, има едно нѣщо, което човѣкъ може да направи безъ Бога, то е грѣхътъ. И тамъ, дѣто има грѣхъ, дѣто има страдания, скърби, мѫчения, ние мислимъ, че дяволътъ е тамъ. Да оставимъ този дяволъ, но азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ цилиндри, съ фракове; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ щикове, съ пушки; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ отрови, съ всички перифернелии. Ние търсимъ дявола, но кой ще те заколи? — Братъ ти тегли ножъ. За отечеството ще те заколи. Все за отечеството, за народа, за религията. Ама безъ клане не може ли? — Може. Да се върнемъ сега къмъ Сафио. Праща го неговиятъ Учитель 20 години на уединение и му казва: „Ще научишъ единъ великъ законъ, и само тогава ще минешъ къмъ втората стадия на своето посвѣщение, да разберешъ смисъла на истинския животъ, да видишъ какъ ще дойде радостьта на този свѣтъ. Сега ти живѣешъ въ единъ свѣтъ отъ скърби, трѣбва да завършишъ своя изпитъ, да опиташъ най-голѣмитѣ скърби, и ако издържишъ, ще минешъ въ по-горно положение. Като христианинъ, изпраща го въ пустинята, дѣто 20 години отлично се подвизавалъ. Изпокѫсалъ си дрехитѣ, обущата, съвършено оголѣлъ. Той билъ единъ отъ виднитѣ римски патриции, отъ високо произхождение билъ. Единъ день се заражда у него желание да се пооблѣче и си казва: „Е, хубаво е да има човѣкъ едно топло облѣкло, пъкъ и едни здрави обуща, изпоядоха ме тия животни“. Тия животни тамъ, въ пустинята не го считали за постникъ, за светия, използували неговитѣ крака, хапѣли го. „Толкова години вече, дотегна ми тази храна, все круши, ябълки, сливи“. Дошла му тази мисъль въ главата и започва да си разсѫждава: „Имамъ такова желание, намирамъ че е законно, най-послѣ душата ми го иска. Двадесеть години живѣя тукъ, моля се, моля се, никакъвъ гласъ. Нито ангелитѣ, никой не дохожда при мене — всѣки дойде и си замине“. Той ималъ много знания, затова идва единъ день при него единъ отъ виднитѣ римски патриций, чийто синъ билъ на умиране. Идва той при Сафио, като при прочутъ постникъ и му казва: „Дайте помощь на сина ми“! Сафио отива при болния, и съ едно махане на рѫцѣтѣ прѣмахва болестьта. Съ едно махане на рѫцѣтѣ маха болестьта, но своята скръбь не може да прѣмахне. Този патриций останалъ много доволенъ отъ Сафио и като мислилъ, какво да му направи отъ благодарность, направилъ му едни много хубави дрехи, обуща, шапка, приготвилъ му много хубаво ядене, и всичко туй му изпратилъ въ златни и сребърни сервизи. Сафио, като видѣлъ всичко това, казалъ си: „Е, имало добри хора на свѣта“. И тъкмо мислилъ да се облѣче, понахрани и понарадва, ето идва единъ бѣденъ, казва му: „Голъ съмъ, нѣмашъ ли една дрешка?“ Той погледналъ, погледналъ, въздъхналъ си и казалъ: „Нѣма де се носятъ дрехитѣ“. Взима ги и му ги дава. Слѣдъ него идва другъ единъ босъ, казва: „Босъ съмъ, обуща нѣмашъ ли?“ — Е, че отидоха гащитѣ, отидоха; хубавата римска тога и тя отиде, но и обущата ще отидатъ. Дава и тѣхъ, въздъхва си. Не се минава много врѣме, единъ гологлавъ идва, иска шапка. Дава и шапката си. Казва си: „Е, поне яденето ми остава“. Не се минава много, идва една одърпана мома, гладна. Дава ѝ яденето и си въздъхва. Поглежда, едно парченце хлѣбъ му остава. Мисли си: „Поне малко хлѣбецъ ще си хапна“. Оставатъ още и сервизитѣ. Той ги гледа. Минава една римлянка, казва му: „Отче, помогни ми, моятъ възлюбенъ не иска да ме вземе, иска прикя, нѣкакви златни сѫсѫди, нѣкакви чаши“. Въздъхва си Сафио, дава и тѣхъ. Остава само съ малкото парченце хлѣбъ. Но, ето гледа, идватъ отвънка птички, накацватъ около него, започватъ да чуруликатъ, и тѣ искатъ. Отдѣля и за тѣхъ, но остава и за себе си едно малко парченце. Току изведнъжъ, изъ дупката се явява една малка мишка, казва: „За мене нѣма ли?“ Дава и ней, и той остава безъ нищо. Тежъкъ е животътъ! — Не е тежъкъ. Той въздъхва дълбоко, намира се прѣдъ една дилема. Тогава се явява неговиятъ Учитель, Христосъ, но не тъй, както вие си мислите, че ще се яви Христосъ. Явява се Христосъ при него, поглежда го, усмихва му се и казва: „Ти прѣмина добрѣ изпита, азъ съмъ доволенъ отъ тебе“. Знаете ли какво е станало вѫтрѣ въ този Сафио? — Той веднага се намира въ една прѣкрасна вила, въ която всичкитѣ дървета били обкичени съ хубави плодове. Веднага се намира между своитѣ приятели, които го обичатъ. За него била сложена хубава трапеза. Вижда и дрехи, приготвени за него много по-хубави, отколкото онзи римски патриций можеше да му приготви. Има нѣщо тайно въ природата, което ще се разкрие въ свѣта. Казватъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? — Има единъ начинъ, но този начинъ вие го искате още сега. Какъ го искате? — Както съврѣменнитѣ момци искатъ нѣкоя мома. Нѣкой съврѣмененъ момъкъ иска да се жени, но казва на момата: „Азъ ще се оженя за тебе, но ще ми броите тукъ 100,000 лева“. Седятъ майката и бащата, казватъ: „Не може ли по-долу?“ — Не може, 100,000 златни лева искамъ. Той седи, попътъ до него, правятъ договоръ. А отвънка седятъ кръстника и други, чакатъ. Е, нѣма какво, ще се дава. Ще се дава, и оттатъкъ ще минете. Сто хиляди ще броите! Като дадатъ майката и бащата 100,000 лева, казватъ: „Е, толкова взе“. Не само че взе 100,000 лева, но взе и вашата дъщеря, която струва милиарди. И чудното е, какъ тѣзи майки и бащи продаватъ дъщеритѣ си! Не само че даватъ толкова пари, но я даватъ отгорѣ жертва на този момъкъ, да я коли. Ние, съврѣменнитѣ хора, плащаме на този човѣкъ да я вземе, а отгорѣ и да я коли. Той ще вземе паритѣ и ще ходи, ще пие, ще развратничи, и на всичко това отгорѣ родителитѣ казватъ: „Осигурихме я!“ Е, гдѣ сѫ тѣзи осигурени сѣмейства днесъ? Не, не искамъ да кажа нѣщо лошо, може би това да е една крайность, но това е единъ горчивъ фактъ вѫтрѣ въ дълбочинитѣ на самия животъ. При такива условия какъ може да бѫде животътъ щастливъ? Азъ не съмъ противъ мѫже и жени. Законътъ е единъ и сѫщъ. И момъкътъ може да бѫде така продаденъ, както и момата. Продаване е, когато единъ човѣкъ изгуби въ себе си най-възвишеното, най-благородното. Какво остава тогава у човѣка? Нищо не остава въ него. Какво, нима единъ момъкъ, който влиза въ единъ лошъ животъ, не се продава? И за каква цѣна, той си знае! Казвамъ: този момъкъ не само че се продава, но и много евтино се продава. И сега, ние ще седимъ въ народното събрание, по амвонитѣ на църквитѣ, и отъ тамъ ще говоримъ за моралъ, за поправянето на България. И отъ тамъ всички се провикватъ: „Разсипаха нашето отечество!“ Разсипаха нашето отечество! Че вие отечество не сте имали! Азъ наричамъ отечество онзи домъ, дѣто братъ брата не е убилъ, дѣто братя и сестри живѣятъ въ любовъ. Ами че ако вие се намирате въ едно отечество, както въ дома на Давида, дѣто братята постѫпватъ малко подругояче, какъ ще наречемъ този домъ? „И скръбьта ви ще се промѣни на радость“. Кога? — Когато ние, като този Сафио вѫтрѣшно се освободимъ, а не да дойде нѣкой да ни налага нѣщата отвънъ. Всѣки да дѣйствува споредъ Любовьта Христова. Не само това, да се доберешъ до Любовьта Христова, но да можешъ съвършено да се отречешъ отъ себе си, да стане въ ума, въ сърцето и въ душата ти такъвъ единъ прѣвратъ, че да се почувствувашъ напълно свободенъ. Ние можемъ това да го направимъ, ние сме способни да го направимъ. И когато ние казваме, че чрѣзъ Бога всичко можемъ, това значи, че чрѣзъ Любовьта можемъ. А Любовьта, това е единственото наше стяжание, единствениятъ нашъ капиталъ, единственото наше наслѣдство, което можемъ да придобиемъ. Докато не придобиемъ Любовьта въ свѣта, всичкитѣ наши усилия ще бѫдатъ напразни. Нѣкои казватъ, че не познаватъ Любовьта. Човѣкъ, който умира, той не познава Любовьта! Най-първо човѣкъ трѣбва да стане безсмъртенъ. Сега ще ми възразите: „Може ли човѣкъ да не умира?“ Нима, когато ми взематъ кѫщата азъ умирамъ? Мога да си излѣза. Нима, когато ми взематъ дрехитѣ азъ оставамъ голъ? — Не. Нима, когато ми взематъ тѣлото, азъ умирамъ? Съвсѣмъ други понятия имаме ние. Вие виждали ли сте, какво красиво нѣщо е човѣшката душа? Ако е за форма, за красота, формата на една човѣшка душа съ нищо не може да се сравни въ свѣта. Ако мога да изнеса прѣдъ васъ единъ фактъ, той е слѣдующиятъ: когато Богъ погледне върху формата на човѣшката душа, и Той ще се зарадва. Толкова велика е тя! Красота има въ човѣшката душа, каквато въ никое друго сѫщество въ свѣта. Тогава нѣкои питатъ: „Защо Христосъ слѣзе отъ небето?“ — Той не слѣзе за хората. Той слѣзе да помогне на тази велика душа. Заслужава да се види тази душа! И слѣдователно, на насъ проповѣдватъ единъ моралъ: да залюбимъ човѣшката душа! Да, но вие трѣбва да видите колко е красива тази човѣшка душа, колко е велика! Като видишъ у брата си душа страждуща, душа подобна на тебе, само тогава ще може да се проповѣдва милосърдие. А сега, казвашъ: а, той е единъ простакъ! Да, простакъ. При сегашнитѣ условия, при тѣзи разбирания, въ които живѣемъ, заблуждения, и само заблуждения! Сега, ще имъ говоря за какво? — Ще имъ говоря за булскитѣ дрехи. Да, но булскитѣ дрехи, това не е сѫщностьта на нѣщата. И тъй, какъ ще се прѣвърне вашата скръбь въ радость? Ако нѣкой отъ васъ е много нещастенъ, нека направи единъ опитъ. Ако нѣкой отъ васъ постѫпи подобно на Сафио, той ще опита. Не трѣбва да напуснете службата си. Нѣкои мислятъ, че ако напуснатъ службата си, ако се отрекатъ отъ дома си, този е начинътъ за постигане щастието. Ако е въпросъ за отричане, азъ не бихъ проповѣдвалъ въ този домъ. Истинското отричане е човѣкъ да се отрече отъ себе си. Знаете ли какво значи човѣкъ да се отрече отъ себе си? — То значи, човѣкъ да се отрече отъ всички свои лъжливи и покварени мисли, чувства, желания и дѣйствия на миналото, за които той е пожертвувалъ хиляди и хиляди хора. Да се отречешъ отъ стария животъ на прѣстѫпления, това значи да се отречешъ отъ себе си. Да се откажешъ отъ туй низкото себе, себе си на користь, себе си на лъжа, на умраза. Отъ туй да се отречешъ и тогава да познаешъ въ себе си, какво? — Онова възвишеното, благородното, което въздига човѣка. Сега, нѣкои отъ васъ сте облѣчени въ женска форма, нѣкои сте облѣчени въ мѫжка форма. Казватъ: тя е жена. Е, що е женската форма? Гдѣ сѫ онѣзи писатели, които могатъ да опишатъ, какво нѣщо е жената? Казватъ: той е мѫжъ. Е, въ какво седи мѫжеството? Азъ наричамъ мѫжъ онзи, който може да застане на страната на слабитѣ. Азъ наричамъ жена само онази, която може да прѣвързва ранитѣ на страждущитѣ. И тъй, мѫжътъ всѣкога трѣбва да застане на страната на слабия, на онеправдания. Това е мѫжъ! Това е благородство. А всички жени трѣбва да се заематъ да прѣвързватъ на хората не само тѣзи обикновенитѣ рани, но и необикновенитѣ. Послѣ, когато нѣкой ме прѣвързва, да не казвамъ: ти си длъженъ. Не, като ме поглади една такава рѫка, да ѝ благодаря. Сега, този Сафио, слѣдъ като далъ всичко, намѣрилъ се въ една борба, и отъ очитѣ му потичатъ двѣ сълзи. Това сѫ сълзи! И когато ти прѣвързвашъ нѣкого, той трѣбва да почувствува, че има една душа, която му служи, и отъ благодарность да му потекатъ двѣ сълзи. Това е заплатата! Тия двѣ сълзи иматъ смисълъ. И когато онзи силниятъ застане прѣдъ слабия и го защищава, отъ очитѣ на слабия да потекатъ двѣ сълзи и да каже: „Братко, благодаря ти“. Това е човѣчество! Може ли да се установятъ между насъ тѣзи отношения, ще дойде и истинската философия на живота. Красивиятъ животъ ще дойде, само когато ние прѣвърнемъ скръбьта въ радость. Скръбьта и радостьта вървятъ по единъ великъ законъ. Азъ ви казахъ, че въ свѣта има сѫщества, които знаятъ само какво е радость. Тѣ сѫ ангелитѣ. За тѣхъ скръбьта е непонятна. Тѣ знаятъ причинитѣ на човѣшката скръбь. А ние знаемъ една малка радость и една малка скръбь. Междинитѣ на тѣзи двѣ нѣща не ги знаемъ. Ангелитѣ знаятъ една голѣма радость и една малка радость. Междинитѣ не ги знаятъ. Падналитѣ духове, падналитѣ ангели знаятъ една малка скръбь и една голѣма скръбь. А човѣкътъ се отличава и отъ еднитѣ, и отъ другитѣ по това, че у него тия двѣ състояния, радость и скръбь, сѫ прѣплетени. Нѣкой казва: развали се настроението ми. Има единъ музикаленъ законъ, споредъ който между тоноветѣ винаги има една малка междина. Нѣкой пѫть си много щастливъ, имашъ едно малко щастие, но вѫтрѣ въ него виждашъ една малка междина, казвашъ: чакай да слѣза въ това благо, тогава ще се кача въ голѣмата радость. Но знаете ли на какво мязаме тогава? Единъ младъ момъкъ отъ древностьта натоварва своята камила съ много скѫпоцѣнности и отива да посѣти своята възлюбена. Минава прѣзъ пустинята. Вижда по пѫтя една много красива кожа, като тѣзи рускитѣ самурени кожи, и си казва: „Е, и тази кожа ще взема“. Взима я, но не я носи самъ, а я туря на гърба на камилата. Отъ голѣмата тяжесть гърбътъ на камилата се счупва, и този младиятъ момъкъ остава всрѣдъ пѫтя. Ние сме отъ тѣзи хора, за една кожа по пѫтя, готови сме да счупимъ гърба на камилата. Но, между една малка радость и една малка скръбь винаги произтича едно малко нещастие. Между тѣзи двѣ течения веднага се почувствува една скръбь. Сега, други, които сѫ въ скръбьта, виждатъ една малка междина, казватъ: „Толкова съмъ страдалъ, и тукъ беля, и тамъ беля, чакай поне тукъ, въ тази междина да влѣза, по-голѣмо отъ скръбьта не е!“ Турне се тамъ. Слѣдъ малко излѣзе, и той се очуди, че се хваналъ за радостьта. Казва: „Слава Богу, че влѣзохъ“. Тѣзи нѣща постоянно ставатъ, а ти мислишъ, че сѫ случайни. Тръгва единъ младъ момъкъ, обиденъ отъ другаря си, да му отмъсти. Носи револверъ, по-рано носѣха боздуганъ, а сега револверъ, туря го въ джоба си, върви и си мисли: какво ли ме очаква? Онзи, при когото отивамъ, и той си има револверъ, може той да сполучи и да ме убие. Обаче, по пѫтя го срѣща неговата възлюбена, прѣоблѣчена като една бѣдна жена, съ вуалъ на лице, и съ приправенъ гласъ му казва: „За Бога, помогни ми“! Той се спира и си казва: „И тъй - тъй отивамъ на онзи свѣтъ, не зная дали ще се върна живъ, поне да помогна“. Спира се прѣдъ жената. Тя го хваща за рѫка. Нѣщо топло има въ тѣзи рѫцѣ. Поглежда въ очитѣ и, тя снема вуала си. Веднага той изважда револвера, хвърля го на страна и казва: „Отказвамъ се отъ тѣзи прѣстѫпления“. Защо ставатъ прѣстѫпленията въ свѣта? — Вие знаете. Азъ нѣма да обяснявамъ. Всѣки единъ отъ васъ знае. Такова трѣбва да бѫде вашето поведение. И то е буквата на нѣщата. Сега какъ мислите, какъ ще се яви Христосъ днесъ? Тъй, както прѣди 2000 години ли? Азъ ви питамъ: Христосъ, като се яви, мустаци и брада ще има ли? Женитѣ идеализиратъ Христа съ златни коси, съ кѫдри, съ хубава мантия, съ туй-онуй. Мѫжетѣ малко другояче си Го прѣдставляватъ. Кой Христосъ вие очаквате въ свѣта? Христосъ ще те срѣщне на пѫтя съ револверъ въ рѫка, ще те хване за рѫцѣтѣ, ще снеме булото си, ще те погледне въ очитѣ и ще ти каже: „Прѣди толкова хиляди години те срѣщнахъ. Ти прѣди едно сѫществуване бѣше пръвъ министъръ едикѫдѣ си, и знаешъ ли колко прѣстѫпления направи като такъвъ? Дадохме ти условия, това-онова, но ти не ги използува разумно“. Ще ти разправи цѣлата история и ще те пита: „Ти искашъ ли да обърнешъ колата и да вървишъ по правия пѫть, или искашъ да вървишъ още по пѫтя на страданията?“ Ти ще извадишъ своя револверъ и ще го захвърлишъ. Другъ револверъ има въ свѣта! Може да убиешъ човѣка, безъ да го умъртвишъ; може да го завладашъ, безъ да го поробвашъ; може да вземешъ паритѣ на човѣка, безъ да го оберешъ. Нима онзи, който залюби нѣкого не му става робъ? Но не, не е въпросътъ за тази ваша любовь. Момата като залюби нѣкого, прави се, че не го разбира. Той ходи подирѣ ѝ, изъ градината, слѣди я навсѣкѫдѣ, а тя си прави забавления. Слѣдъ туй се обърне малко, поусмихне се, а той продължава да ходи подирѣ ѝ — забавление си правятъ. Нѣкои питатъ: „Какво правятъ младитѣ“? Майката казва: „Играятъ си изъ градината“. Опасна е тази любовь! Това не е възвишената любовь, това е човѣшката любовь. Онзи, който обича, прѣзъ ума му никога не трѣбва да мине една противна мисъль. Образътъ на този, когото обичашъ трѣбва да бѫде тъй свещенъ, както твоятъ образъ и да не внесешъ никакво петно върху него. Това азъ разбирамъ да обичашъ единъ човѣкъ! Това е максима. Който може, комуто е дадено, така трѣбва да обича. Комуто не е дадено, ще седи въ съврѣменния свѣтъ на страдания. И тогава, какво ще стане съ васъ? — Ще орете нивитѣ. Азъ казвамъ, че нѣма млѣкопитающи въ съврѣменния свѣтъ. Какво прѣдставляватъ съврѣменнитѣ млѣкопитающи? — Тѣ сѫ нѣкогашнитѣ видни философи, писатели и поети, които сега оратъ нивитѣ на хората. Знаете ли това? Може да имъ наредите хиляди имена, но това сѫ все философи, писатели, проповѣдници, архимандрити. Отъ хиляди години Господъ ги е турилъ на това положение и имъ казалъ: „Да знаете какъ трѣбва да се проповѣдва въ свѣта!“ Не само тѣхъ, но и сегашнитѣ ще тури на това мѣсто. Ако ме чуятъ, ще кажатъ: какво говори заради насъ! Ние говеда ли сме? Да, азъ бихъ желалъ съврѣменнитѣ хора да сѫ като говедата. Слава Богу, говедата не се избиватъ поне. Ритатъ се, но не се убиватъ. Съврѣменнитѣ говеда не развратничатъ, не блудствуватъ, не пиянствуватъ. Казватъ: говеда сѫ тѣ! Нека видимъ добрата имъ страна. Една кравица спокойно си дава млѣкото и никому зло не върши. Не, днесъ ние трѣбва да се спремъ, защото сме прѣдъ една дилема. Ние сме прѣдъ прага на една велика пропасть. И ако се мръднемъ още една стѫпка, ще бѫдемъ въ тази голѣма пропасть. Ние се намираме прѣдъ крайния прѣдѣлъ на възможности за животъ. И ако, като онзи цигуларь, не вземемъ камертона и нагласимъ цигулката си по тона на онзи основенъ камертонъ, а я опнемъ съ половинъ тонъ нагорѣ, жицата веднага ще се скѫса. Хората днесъ сѫ обтегнали много своитѣ струни. И тази неврастения, това разтройство се дължи на туй, че хората сѫ обтегнали своитѣ струни. Запитватъ: „Какъ ще се излѣкува тази неврастения“? — Ще развъртишъ тази клечка, на която е завита струната. Не е само въ завъртването на клечката, но и въ развъртването. Ще я развъртвашъ, докато дойде до онзи основенъ камертонъ. Ще развъртвашъ, благородно е. Развъртването е въ полза на хората. Тази клечка се е завъртѣла повече, отколкото трѣбва. Ще развъртишъ назадъ до естествения тонъ на камертона. Ще направишъ едно прѣдставление и ще отстѫпишъ. И всички ние не се нуждаемъ отъ настѫпване, ние сме завъртѣли добродѣтелитѣ, а сега се нуждаемъ отъ отстѫпване — ще отвъртваме клечката. Казватъ за нѣкого: отвъртѣла се клечката му. Че кое е по-опасно? Азъ казвамъ: да се развърти клечката е по-добрѣ, отколкото да се завърти. Кое състояние е по-хубаво? — Щомъ отвъртватъ струната, тя е здрава, нѣма да се скѫса, но щомъ я завъртвашъ, тя ще се скѫса. Нѣкому дошло на ума да си раздаде имането. Казватъ: развъртѣла се клечката, мръднала му дъската! А онзи, който задига имането на другитѣ хора, неговата клечка била на мѣсто, завъртѣна била! А, той е благороденъ човѣкъ, казватъ. Едно врѣме бѣше бѣденъ, но сега нѣма като него другъ. Да, нѣма като него другъ! Питамъ: при тѣзи условия, какъ ще се оправи свѣтътъ? Ако рече човѣкъ да говори Истината, дойдатъ при насъ богати, говорятъ ни по единъ начинъ; дойдатъ сиромаси, говорятъ ни по другъ начинъ. Мислите ли, че Истината е при богатитѣ. — Не е. Мислите ли, че Истината е при сиромаситѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е при ученитѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е въ църквата? — Не е. Ще ме извините, това е мое лично мнѣние. Мислите ли, че Истината е при окултиститѣ? — Не е. Никѫдѣ я нѣма Истината днесъ. Защо? — Този свѣтъ е свѣтъ на страдания и смърть, свѣтъ на разлагане. А тамъ Истината не може да дойде. Съврѣменнитѣ хора говорятъ за Истина. Не, ние можемъ само да изнесемъ единъ фактъ като истина, но за Истината, ние смъртнитѣ хора, не можемъ да говоримъ. И седнатъ сега хората отъ разнитѣ школи да ни говорятъ за Истината. Слушайте, приятели, азъ зная тази Истина, зная я и не искамъ нито себе си да лъжа, нито васъ. Вие можете само да изнесете единъ фактъ, но, докато като този Сафио не изпитате дълбочината на всичкитѣ страдания, докато не се откажете отъ всичкитѣ ваши минали животи, докато не се домогнете да възприемете тази висша Любовъ, до тогава не можете да бѫдете свободни. Нѣкой ще каже: има добри хора днесъ. Добритѣ хора, които разбиратъ този законъ, навсѣкѫдѣ могатъ да си пробиятъ пѫть. Ама какъ ще живѣятъ? Има хора, на които, като имъ снемете дрехитѣ и ги оставите безъ петаче, тѣ ще обиколятъ свѣта, и приятели ще си създадатъ. Ще кажете: а, той има приятели отъ другия свѣтъ. Отъ кой свѣтъ? — Отъ свѣта на безсмъртието. Нѣкой пѫть азъ говоря съ живата природа. Казвате: какъ може човѣкъ да говори съ живата природа? Какъ може? Ами азъ, като зная езика на българина, не мога ли да говоря съ него? — Мога, разбира се. Като зная езика на англичанина, не мога ли да се разговарямъ съ него? — Мога. Така сѫщо мога да се разговарямъ съ животнитѣ, така мога да се разговарямъ и съ растенията. Всѣки си има езикъ. Азъ ще се спра при растенията и ще поговоря съ тѣхъ. Тѣхниятъ езикъ не е като нашия. Всички сѫщества си иматъ езикъ, иматъ си начинъ на съобщение. Въ тази жива природа ние сме дошли до една фаза, която трѣбва да прѣминемъ. Сега, споримъ за своитѣ вѣрвания, но има една спънка, която спира умоветѣ на хората, за да дойдатъ до правия пѫть. „Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“. И азъ желая сега, всички вие да направите единъ малъкъ опитъ. Не защото азъ говоря това, го желая, но понеже всички вие сте обѣщали туй. Азъ желая всички вие да сте доблестни и да изпълните вашето обѣщание. Нѣма нито единъ отъ васъ, който да е изпълнилъ своето обѣщание. Казвамъ и на мѫжетѣ, и на женитѣ: вие сте обѣщали! Вие се намирате прѣдъ прага на единъ прѣходенъ животъ. Да не мислите, че отсега нататъкъ ще добиете нѣщо. Нищо нѣма да добиете. Отъ сега нататъкъ клечкитѣ ви ще се развъртватъ. Отъ сега нататъкъ ще дойде нѣщо по-лошо за хората. Понеже до сега е имало изобилие, отъ сега нататъкъ нѣма да има такова изобилие, ще дойде единъ недоимъкъ. Тогава какво ще правите? Ако сега не напълните вашитѣ стомни, като тия, които туриститѣ носятъ, какъ ще минете пустинята? Вие ще минете прѣзъ пустинята, както еврейскиятъ народъ, и ще пѫтувате 40 години. Това е само като единъ символъ. Ще обикаляте изъ пустинята, ще се роди едно недоволство у васъ, ще се яви желание за ядене, за пиене, за това-онова. И сега всички хора сѫ като въ пустинята. Като се срѣщнатъ, все за ядене говорятъ. Обикалятъ, туй-онуй, месцето било скѫпо, хлѣбътъ билъ скѫпъ, дрехитѣ, шапкитѣ, навсѣкѫдѣ скѫпотия. И като седнемъ вечерно врѣме, казваме: какво ще се прави? Ами, ако единъ день българскитѣ пари достигнатъ до положението на германскитѣ марки, питамъ ви тогава: какъвъ ще ви бѫде халътъ? Е, какъ се прѣпитаватъ сега германцитѣ? Какъ се прѣпитаватъ! По-рано работиха и имъ плащаха по 10 лева, а сега работятъ, но имъ плащатъ милиарди. Единственото нѣщо, което носимъ въ себе си, това сѫ чувствата, мислитѣ и способноститѣ и нѣма защо да се боимъ. Ето кѫдѣ е сигурностьта. Докато човѣкъ ги носи съ себе си, нѣма защо да се бои. И азъ казвамъ: докато въ свѣта сѫществуватъ добри и разумни хора, нѣма защо да се боимъ. И като влѣза въ единъ домъ на брата си, азъ трѣбва да се радвамъ, за туй, което има вѫтрѣ. А сега казватъ, да вземемъ богатството на богатитѣ, и да го раздадемъ на сиромаситѣ. Пакъ ще има караница. Не, по братски трѣбва да се споразумѣятъ. Между богати и сиромаси трѣбва да се възстановятъ братски отношения, и богатиятъ да почувствува бѣдния, като свой братъ, и бѣдниятъ да почувствува богатия, като свой братъ. Това е, което трѣбва днесъ да се насажда между хората. Всички други методи сѫ употрѣбявани, употрѣбявани отъ памтивѣка, и всички сѫ дали само единъ резултатъ. Туй е, което трѣбва да се проповѣдва. Само тѣзи разумни отношения на любовь могатъ да ни спасятъ отъ бѫдещата катастрофа. Тя ще дойде. Разумниятъ свѣтъ има една максима. Нѣма да си поплюятъ. Вие още не познавате Бога, познавате Го само като Любовь. Трѣбва да се върнемъ въ онази култура, да питате атланската раса, какъвъ е Богъ. Тѣ Го опитаха. Тѣ сѫ затворени въ дъното на Атлантическия океанъ, и още не сѫ освободени тѣзи души. Разбирате ли? Ще кажете: тъй е. Да, това е моето лично мнѣние. За тѣзи работи сега има спорове. Нѣкои разправятъ за онзи свѣтъ, какво видѣли тамъ. Азъ не говоря какво съмъ видѣлъ. Въ това отношение нищо не съмъ видѣлъ. Има едно виждане, но трѣбва да живѣешъ въ другъ единъ свѣтъ, да имашъ отношения съ тия разумни сѫщества и да постѫпвашъ разумно. „Скърбитѣ ви ще се промѣнятъ на радость“. Сега, азъ ви желая едно: вие, културнитѣ хора на скръбьта, да прѣминете въ културата на радостьта, защото бѫдещата култура е култура на любовь и радость. Слѣдователно, сегашната ви гама е миньорна. Нея вече научихте, специалисти сте, достатъчно е. Сега остава мажорната гама, гамата на Любовьта, но не тази мажорна гама, която употрѣбяватъ музикантитѣ. Тя е едно посмѣшище, нея само въ войнитѣ я употрѣбяватъ. Въ тази мажорна гама на Любовьта, за която ви говоря, нѣма игри, нѣма кълчене, въ нея има дълбочина и височина. И когато вие влѣзете въ тази гама, тогава ще я разберете. А днесъ, който и да е съврѣмененъ поетъ не може да пише за радостьта, не я познава той. Ние трѣбва да влѣземъ въ туй чувство на радостьта, красиво е то! Когато свѣтътъ влѣзе въ радостьта, знаете ли какво ще остане отъ този свѣтъ? Ще ви прѣдставя една картина. Тази обвивка, която ви затваря, ви държи като въ затворъ. Прѣдставете си, че съ хиляди години сте живѣли въ този затворенъ замъкъ. Какво не сѫ правили, за да ви освободятъ! Много сѫ идвали да ви освободятъ, но никой не е могълъ. Идва най-послѣ великиятъ Учитель, който казва: „Радостьта ще ви освободи“. И като турите въ дѣйствие тази радость, този замъкъ постепенно ще почне да се топи, топи, отънява, почватъ да капятъ капки, и всичко това, което е служило като прѣграда между васъ, ще се размахне. И прѣдъ васъ ще се отвори този свѣтъ на радость и веселие. Този свѣтъ се различава отъ свѣта на скръбьта. Свѣтътъ на скръбьта е свѣтъ на изкуство, той е създаденъ отъ човѣка, а свѣтътъ на радостьта е създаденъ отъ Бога. Свѣтътъ на скръбьта го създадоха човѣцитѣ и духоветѣ, а свѣтътъ на радостьта го създаде Богъ. Слѣдователно, въ сегашната епоха ние живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ човѣцитѣ, а въ бѫдещата епоха ще живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ Бога. И казва Христосъ: „Азъ ще ви видя, вие ще се зарадвате, и радостьта ви никой нѣма да я отнеме“. Кой ще ви види? — Ще ви види вашиятъ възлюбенъ или вашата възлюбена. И когато видите вашата възлюбена или вашия възлюбенъ, сърцето ви ще трепне. Азъ взимамъ това въ най-чистия, въ най-красивия смисълъ. Кой ще ви види? — Ще ви срѣщне майка ви, ще ви срѣщне този вашъ приятель, когото не сте виждали отъ хиляди години. И тогава не само вашето, но и неговото сърце ще заиграе. Азъ бихъ желалъ сърцата на всички така да затрептятъ. И това врѣме е сега. „Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“. Ще ми кажете: възможно ли е? — Възможно е. Слѣдъ, колко хиляди години? Никакви хиляди години! Сега, днесъ започва тази радость! Ама не по този начинъ, който вие знаете. Вашата радость е само една сѣнка на тази радость. А сѣнкитѣ показватъ кѫдѣ е тази реалность. И нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ пустинята единъ свой приятель; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ майка си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ баща си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ братъ си, сестра си, възлюбената си, да срѣщнешъ всички онѣзи, които обичашъ и които те обичатъ! Нѣма по-хубаво нѣщо въ свѣта отъ това, да срѣщнешъ своя Учитель! „Скръбьта ви ще се промѣни на радость!“ Всички вие бѫдете носители на културата на радостьта! Бѫдете носители на културата на Любовьта! Бесѣда, държана на 23/ХІІ 1923 г.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Твоето Слово „Освети ги чрѣзъ твоята Истина, твоето Слово е Истина.“ Ев. Йоана – 17:17 Този стихъ е единъ отъ дълбокитѣ, единъ, отъ великитѣ стихове на Евангелието: той съдържа такъва грандиозна истина, която мѫчно може да се опише. Само природата е майсторъ, тя има тая възможность — голѣмитѣ работи да ги прави малки и малкитѣ голѣми. Слѣдователно, за да може човѣкъ да разбере този стихъ, неговата душа, или неговиятъ умъ, или неговиятъ духъ трѣбва да бѫде въ състояние да разбере, какво е искалъ да каже Христосъ: „освети ги чрѣзъ твоята Истина, твоето Слово е Истина.“ Не че думата „истина“ е вамъ непонятна, но дѣ я употрѣбявате? Казвате: „ти говоришъ ли истината?“ „Туй нѣщо, което казвашъ, истина ли е?“ Но когато дойдемъ въ божествената школа, ние не боравимъ така отвлѣчено съ нѣщата, но трѣбва да ги разбираме конкретно, да разбираме тѣхното отношение. За примѣръ, ако вземемъ думата „вода“, ще кажете: кой не знае какво е вода? Но ако вие попитатъ рибитѣ, които живѣятъ въ водата, какво нѣщо е тя, тѣ ще ви кажатъ: „водата е една течность, въ която ние живѣемъ“, и нищо по-вече! За какво може да служи тази вода, тѣ не знаятъ. Рибитѣ не знаятъ нищо за парата — че водата може да се прѣвърне въ пара. Рибитѣ не знаятъ, че тази вода може да разхладява хората и растенията въ тѣхната жажда, това е още непонятно за тѣхъ. Когато нѣкой каже „истина“, ако си риба, разбирашъ истината като риба, и ще кажешъ: ние живѣемъ въ истината. Павелъ казва: „ние живѣемъ и се движимъ въ Бога“. Какъ? Като рибитѣ ли? Едно врѣме хората сѫ живѣли като растения и като риби въ Бога, а сега сме по-умни, живѣемъ и се движимъ въ Бога. А има други, които живѣятъ привидно, като рибитѣ въ водата. Които не разбиратъ тази философия, ще кажатъ: „това е отклонение, това е еретичество“. Тѣ мислятъ, че нѣщата въ свѣта може да се изтълкуватъ само по единъ начинъ. Тамъ е заблуждението. Животътъ има критерий или мѣрка за разбиране. Всички сѫщества, наредени въ тази лѣствица въ низходяща степень, отъ човѣка на долу, всички животни, млѣкопитаещи, риби, мекотѣли, дори до растенията, кристалитѣ и т. н. т. иматъ критерий. И сега мислите, че разбирате живота! Кристалитѣ, казвате, сѫ мъртви. Знаете ли на какво мяза вашето положение? Кристалитѣ сѫ толкова далечъ отъ насъ! Отъ чисто астрономическо гледище, нѣкои звѣзди сѫ толкова далече, че не можемъ да забѣлѣжимъ, че тѣ се движатъ по небето, а онѣзи астрономи, които се занимаватъ съ това, казватъ: тѣ пѫтуватъ съ грамадна бързина, а при това, ние не можемъ да забѣлѣжимъ това движение. И, слѣдователно, отъ наше гледище, казваме : „тѣ сѫ неподвижни“. Прѣдмети, които се движатъ и сѫ близо, движението имъ се забѣлѣзва, а прѣдметъ, който се движи, но е по-далече, неговото движение се забѣлѣзва по-мѫчно и се показва по-мудно. Сега, когато ние питаме: какво нѣщо е истината? Е, истина е това: млѣкото ти чисто ли е? Е хубаво, ако млѣкото ми е чисто, това истина ли е? Казва нѣкой: „кажи ми тази дума истина ли е?“ „Тази дума прѣдставлява ли истината?“ Азъ тълкувамъ, когато нѣкой каже: „ти говоришъ ли ми истината?“ Азъ подразбирамъ слѣдното: ето какво е скрито — когато нѣкой човѣкъ ме пита, този плодъ на слънцето ли е узрѣлъ? Ако плодътъ е узрѣлъ на слънцето, подъ силата на слънцето, какво ще стане? Създаването на този плодъ не може да се обясни само съ свѣтлината, съ силата на слънцето. Е, какво е истината? Узрѣлъ ли е плодътъ въ истината — туй се разбира. Но какво нѣщо е истината? Истината, това е насока, въ която ние се движимъ, пѫтьтъ, по който ние се движимъ— това е истината. Че туй е така, Писанието казва: „глава на твоето Слово е Истината“, а ние знаемъ, че всички движения вървятъ все къмъ главата, и на горѣ, и на долу, ние всѣкога изхождаме отъ главата. Главата ни показва насоката, и когато кажемъ, че нѣкой човѣкъ има глава, разбираме, че той има насока, цѣль, къмъ която се стреми. Нѣкой казва: „ти вѣрвашъ ли въ истината?“ Изисква се нѣщо по-вече, отколкото да имашъ цѣль, но азъ казвамъ: ти движишъ ли се къмъ истината? — „Движа се“. Но какъ, въ крѫгъ ли или въ права линия? Въ градинитѣ има коне, които се движатъ само въ крѫгъ. Казва нѣкой: „азъ се движа въ истината“. Какъ, въ крѫгъ или въ права линия? Коньтъ и той се движи, изважда вода и полива градината. Какво е свършилъ? На другия день пакъ се движи, извършва една сериозна работа. Ако го питаме, какво върти, ще отговори: „едно колело“. Е, туй колело какво отношение има къмъ тебе? — „Азъ не зная, моятъ господарь знае“. И тогава ние, съврѣменнитѣ учени, културни хора, знаете ли на какво мязаме?—на единъ конь, който е служилъ 30 год. въ такъва една градина, бахча я наричатъ, да полива зеле и пиперки и слѣдъ 30 год. господарьтъ му билъ тъй благороденъ, че казалъ: „отъ менъ да замине, хайде на стари години, тамъ на ливадата да пасе и тъй да си умре“. Обаче, коньтъ не билъ доволенъ, слѣдъ като се напасвалъ и дохождало врѣме, той отивалъ пакъ на туй мѣсто и се въртѣлъ, и слѣдъ туй пакъ се връщалъ на ливадата да пасе. Туй доброволно вече вършилъ коньтъ. Та и ние, когато ни освободятъ отъ нашитѣ разбирания, пакъ се въртимъ наоколо и мислимъ, че вършимъ нѣщо. Туй въртене още не е философия. Всичкитѣ нѣща се движатъ въ крѫгъ, въ вселената всички нѣща се движатъ само по една вѣчна линия. Ако земята се движи по единъ крѫгъ около слънцето, а слънцето се движи около другъ крѫгъ, пъкъ той около трети и т. н., значи, движение въ движение имаме, то е насока на една права линия, а правата линия е насока къмъ истината. Значи, всички се движимъ къмъ Бога. И тогава питатъ хората: „що е Богъ“! За Бога ние имаме двѣ понятия: когато излизаме отъ Бога, ние го разбираме като ограниченъ въ себе си, т. е. безграничното, което се ограничава въ себе си, — тогава разбираме Бога като ограниченъ. А като започнемъ живота си и отиваме къмъ истината, т. е. отиваме къмъ безграничното, вѣчното, слѣдователно, къмъ онуй, което е безъ граници, безъ начало и безъ край. Слѣдователно, истината е насока къмъ безграничното и безначалното, което има връзка съ ограниченото. Е, какво разбрахте вие отъ това? „Гранично, безгранично, безначално“, що ни ползува това? Какво е това? И тогава ние се намираме въ положението на онзи козелъ, който се хвърлилъ въ единъ трапъ, подмаменъ отъ една лисица. Лисицата влѣзла въ единъ курникъ, пъкъ като издавила 10-15 кокошки и взела да ги носи, не виждала напрѣдѣ си, та паднала въ една голѣма яма. И като паднала, гледала на вънъ и казала: „тази работа е лоша за менъ“. Седѣла 2—3 деня, най-послѣ минава единъ козелъ. „Какво търсишъ тукъ?“ пита я той. — „Аа, какво, горѣ ми бѣше много топло, пъкъ слѣзнахъ тукъ да се поразхладя, тукъ е отлично мѣсто за живѣене“. — „Може ли да слѣзна и азъ?“—“Какъ не може, може!“ Хопъ, скочилъ козелътъ вѫтрѣ. Той ималъ голѣми рога. Лисицата се покачила на гърба му, послѣ на рогата му и изкочила отъ трапа. Тя се освободила, а козелътъ останалъ дежуренъ на нейното мѣсто. Та сегашнитѣ хора, като ни разправятъ за истината, ние влѣземъ въ трапа като козела, а тѣ се качватъ на нашата глава и излизатъ навънъ. Всѣки говори за истината, докато се освободи. За примѣръ, онзи, който заема пари, казва: „вѣрвай ме, азъ съмъ честенъ човѣкъ, ще ти ги платя на врѣме, ти вѣрвай въ думитѣ ми“. И той му повѣрва и даде паритѣ, но послѣ онзи го нѣма. Сега, когато дойдемъ до другитѣ обществени положения, всички ние обѣщаваме: майкитѣ обѣщаватъ, мѫжетѣ, женитѣ, учителитѣ, все обѣщаватъ. Казвамъ: обѣщаватъ, но никой не изпълнява, а нѣкои забравятъ. А отъ това забравяне въ свѣта произтичатъ нашитѣ страдания. Защо? Понеже всички ние влизаме въ единъ великъ божественъ организъмъ. Всѣка една душа, всѣки единъ индивидъ въ свѣта играе важна роль въ този божественъ организъмъ и само човѣкътъ, който има истината вѫтрѣ въ себе си, знае насоката на своя животъ. А тази насока каква е? Тази насока въ религията наричатъ Богъ. И тогава спорятъ за Него. Въ Писанието се казва: „Бога никой никога не е видѣлъ“. Само единородниятъ синъ, който е излѣзълъ отъ пазвата на Отца, той ни го е открилъ. А този единородниятъ синъ, кой е? Това е Любовьта, която е излѣзла отъ Бога, тя ни го е изявила, и тази Истина, която е излѣзла отъ безграничното, тя е направила нѣщата ограничени. И граничното, тя го е изявила. Слѣдователно, трѣбва да разбираме, защо главата и сърцето иматъ извѣстни съотношения. Ако питате: защо сърцето постоянно се свива, то е, защото то работи за главата, къмъ което праща кръвьта. Защо не главата, а сърцето е мѣстото на любовьта? Любовьта работи за главата, а тя е глава на истината: „глава на твоето Слово е Истината“. Слѣдователно, всички наши мисли и дѣйствия сѫ насочени къмъ това — да познаемъ истината. И тогава Писанието казва: „когато познаемъ истината, ние ще бѫдемъ свободни.“ А въ какво седи свободата? Свободата седи въ това—да живѣемъ въ безграничното! Ако ходишъ по земята, ти можешъ да се спънешъ и да паднешъ, но ако хвръкнешъ като една птичка, дали можешъ да се спънешъ? Прѣдстави си, че може да пѫтувашъ съ крилата на единъ ангелъ въ пространството, или съ мисъльта на единъ ангелъ, въ тази велика вселена, какви ще бѫдатъ вашитѣ понятия за нея? Ние толкова сме издребнѣли, че мислимъ само, за какво? Сутринь „истината“ за насъ седи въ това: какво ще ядемъ, и туй, което ще ядемъ, дали ще ни даде сили да свършимъ работата, и работата дали ще ни даде нѣкакъвъ приходъ, парички ще спечелимъ ли, ще можешъ ли да живѣемъ щастливо? Всички хора все планове кроятъ, щастливо да живѣятъ. Ако ние говорѣхме за истината, тѣ ще кажатъ: „не ни говорете сега за тия отвлѣчени нѣща, а като станемъ богати“. Но тѣ не знаятъ, че цѣлото имъ богатство, тия тѣхни пари, се обусловятъ отъ истината, понеже всѣка една частица отъ нашия организъмъ, колкото и да е малка, има своето движение и своята насока. Сега ще ви дамъ едно малко опрѣдѣление: защо не трѣбва да се яде свинско месо или нѣкои меса - не трѣбва да се ядатъ, говеждо месо или свинско. Азъ ще се спра на свинското, защо не трѣбва да се яде. Психологически ето какъ седи въпросътъ: понеже клѣткитѣ на свинята сѫ крайно индивидуализирани, когато тия клѣтки влѣзатъ въ нашия организъмъ, ние трѣбва да харчимъ два пѫти по-вече енергия, за да ги запазимъ. И който яде свинско месо, лесно заболѣва, понеже тия свински клѣтки по нѣкой пѫть не работятъ, и тогава стомахътъ спира. За туй ние наемаме работници отъ вънъ. Не е ли умно? Ама ако наемешъ стотина работници и нищо не работятъ, струва ли си да ги наемешъ? Защо да ги наемешъ? Ще платишъ, безъ да ти свършатъ работа. Ще кажете: „какво да правимъ тогава?“ Не наемай работници отъ свиня да ти работятъ. Отъ картошкитѣ, отъ житцето, отъ морковитѣ, отъ зелето, отъ пипера, отъ магданоза, отъ гулията, отъ крушитѣ, отъ черешкитѣ, отъ това-онова, ще наемешъ тия прѣкрасни работници, които, безъ да платишъ, работятъ отлично и безъ стражари. Тъй седи великата истина! И затуй Писанието казва: „ние трѣбва да живѣемъ много чистъ и святъ животъ“. Сега работницитѣ, които ние наемаме, 10—20 души работятъ нѣкои, гледамъ, на шосето, ама войници съ байонети седатъ, и тѣ работятъ, но не работятъ отъ любовь, пушка има. И гледамъ нѣкой пѫть стражарьтъ като се захласне нѣкѫдѣ, работникътъ избѣга. И казватъ тогава: „еди-кой-си затворникъ избѣгалъ“. Така е и съ свинскитѣ клѣтки, всѣки день все напущатъ и бѣгатъ и затуй казвамъ: въ нашия организъмъ да нѣма затвори! Въ себе си най-първо вие унищожете затворите, въ своя умъ, стомахъ, и всички клѣтки, които работятъ, понеже сѫ разумни, ще работятъ по закона на истината, защото всички се движатъ къмъ Бога. „Освети ги чрѣзъ твоята Истина“, значи, хвърли свѣтлина въ тѣхнитѣ умове, да мислятъ, за да може да познаятъ истината, и понеже истината е глава на твоето Слово — „твоето Слово е Истина“ — само тогава тѣ ще разбератъ истината. И на друго мѣсто се казва: „ослѣпилъ си ги, за да не се обърнатъ къмъ Тебе и се избавятъ“. Кои хора Господь е ослѣпилъ? Онѣзи, които не разбиратъ Божия законъ. И въ Писанието има единъ стихъ: „и не введи насъ во изкушение“, но тамъ е криво прѣведено, то е: давай ни знания и мѫдрость, да не би съ своитѣ глупости ние да попаднемъ въ изкушение и да страдаме. Тъй е мисъльта: давай ни знания и мѫдрость, да не би съ своитѣ глупости да попаднемъ въ изкушение и да страдаме. И, слѣдователно, ние като грѣшимъ, ще се ослѣпимъ. Сами ще се ослѣпимъ и тогава, когато Богъ ни говори истината, нѣма да го разберемъ. Единъ човѣкъ, за да разбере истината, най-първо неговиятъ умъ трѣбва да бѫде освободенъ отъ всички заблуждения. Тия заблуждения сѫ наши. Когато човѣкъ направи нѣкой грѣхъ и не иска да го поправи, той понѣкога се заблуждава, не вижда своята погрѣшка. Е хубаво, днесъ направишъ едно, заблуждавашъ се, утрѣ направишъ второ, трето, четвърто, но тия заблуждения единъ день ще поврѣдятъ самия твой животъ. Е, да допуснемъ, азъ взема една чашка ромецъ или една чашка ракийка, за да може туй да подѣйствува на моето храносмилане, — тъй съвѣтватъ лѣкаритѣ. Е хубаво, азъ ще видя дали туй мнѣние на лѣкаритѣ съвпада съ мнѣнието на природата. Какво ще каже тя? Като пия винце, стане ми тежко, и казвамъ на лѣкаря. — Слѣдъ врѣме ще стане една промѣна вѫтрѣ. Каква промѣна става? Днесъ една чашка, утрѣ друга и т. н. Мене ми разправяше единъ, че жена му боледувала отъ неврастения. Лѣкари я лѣкували съ пиене, излѣкували я отъ неврастенията, но тя станала пияница. Туй лѣкуване ли е? Питамъ: какво е спечелила тя? Знаете ли на какво мяза това? Азъ ще ви приведа единъ анекдотъ. Единъ турчинъ въ Цариградъ билъ лакомъ за пари, искалъ много пари да спечели. Отива другъ единъ при него и му казва: „що си туряшъ паритѣ въ касата, дай ми 200 лири, азъ ще ти дамъ 100% лихва.“ Турчинътъ му далъ паритѣ и той почналъ да му дава 100%. 6 мѣсеца му давалъ, и послѣ му казалъ: „ти благодаренъ ли си ?“ — Доволенъ съмъ, хиляди пѫти съмъ доволенъ, ами майката на паритѣ кога ще ми дадешъ?“ — „Майката остави я да си върви“. Та мнозина сега казватъ: „слушай, ние ще ти дадемъ 100 %“. Да, 100 ще изядешъ ти, а 100 на мене ще дадешъ. Въ това нѣма никаква философия. И така не се разсѫждава. И въ съврѣменния строй ние постоянно изоставяме майката на страна, не искаме да знаемъ, че вървимъ по крива посока, та търсимъ, че този е виноватъ или онзи. Не, не! Въ всѣко отношение ние трѣбва да знаемъ пѫтя на своето движение. И това движение не трѣбва да го спираме по никой начинъ. Въ истината не се допуша нито за мигъ абсолютно никакво колебание. Всѣко поколебаване е грѣхъ, защото твоето движение е свързано съ друго движение, може да попаднешъ въ нѣкоя катастрофа: прѣсичане има на тия пѫтища въ вселената. И това е великата философия. Божествената наука ще ни научи да живѣемъ, ще ни покаже кое е глава на истината. На този въпросъ само истината може да даде единъ задоволителенъ отговоръ, да ни направи разумни, да знаемъ защо живѣемъ и какъ трѣбва да живѣемъ. Въ Америка имало единъ знаменитъ проповѣдникъ, много ученъ, докторъ Гордонъ. Тамъ има църкви демократически. Къмъ демократическитѣ църкви спадатъ методическата църква, а този д-ръ Гордонъ е спадалъ къмъ аристократическата църква, епископалната. Проповѣдва, събиратъ се, слушатъ го, но животъ нѣма въ тази църква. Въ неговата църква ставали много инциденти съ този д-ръ Гордонъ. Единъ день влиза единъ бѣднякъ, сполучилъ да влѣзне въ църквата му вѫтрѣ — тѣ ги наричатъ: „свободнитѣ хора въ религията“. Тѣ сѫ такива, че петь пари не даватъ за хората, когато си изказватъ мнѣнието. Тѣ мислятъ свободно, на никакви правила не се подчиняватъ, и на всѣка църква тѣ сѫ тръне, и американцитѣ ги наричатъ „крянкс“ — т. е. колелото имъ се върти навсѣкѫдѣ, тѣ влизатъ въ църквата безъ да плащатъ. Тамъ се плаща за всѣко мѣсто по 1500 —2000 долари, столоветѣ сѫ плюшени, и тамъ „се служи на Бога много хубаво!“ Влиза единъ бѣденъ и сѣда на единъ столъ. Стопанинътъ на стола го гледа, иска да го изкара, но не може. Пита го: „ти знаешъ ли на кого е това мѣсто?“ — Не зная. Казва му: „това мѣсто е мое“. —Радвамъ се. „Знаешъ ли колко съмъ платилъ? — 2,000 долара“. — „Струва си паритѣ“. Сега, спира се тамъ. Иде проповѣдникътъ д-ръ Гордонъ и започва да говори, каже нѣкой пасажъ, този се провикне: „аминъ, тъй да бѫде“. Всички се смущаватъ, Този казва: „Господи, помогни му да не се спъва, хубаво говори“. Сега този д-ръ Гордонъ разправя своята опитность въ една книга. Обаче, всички тия инциденти не сѫ могли да му дадатъ опитность да започне единъ новъ животъ. Една вечерь той сънувалъ единъ живъ сънь, че проповѣдва въ църквата прѣдъ грамадно събрание, всички мѣста пълни. Иде единъ човѣкъ, нѣма мѣсто заради него. Той му направилъ силно впечатление. Като свършилъ проповѣдьта, си, казалъ: „искамъ да зная кой е този човѣкъ“ и пита: „кой е този човѣкъ?“ Единъ отъ неговитѣ хора казва: „той бѣше Христосъ“. И се събужда. И казва: „Христосъ дойде въ моята църква и за него мѣсто нѣмаше!“ Питамъ ви: въ всички църкви има ли мѣсто за Христа? Той правъ седи! „Глава на твоето Слово е Истината“. И сега насъ ще ни убѣждаватъ за какво ли не, за всичко друго ще ни убѣждаватъ, обаче, истината, която ще насочи нашия животъ, която ще внесе една нова насока, никой не говори за нея. Всички въпроси, които вълнуватъ обществото, могатъ да се разрѣшаватъ отъ истината. И казва Писанието: „когато ние познаемъ истината, ще бѫдемъ свободни.“ Много естествено е: когато тръгнешъ съ единъ човѣкъ на пѫть, ти ще дѣлишъ съ него всичко, каквото имашъ. Дѣто седнешъ, ще отворишъ торбата си. Българинътъ е много учтивъ: вървишъ съ него, той те храни. Слѣдователно, всички хора, които вървятъ въ истината, въ една и сѫща посока, могатъ да си помагамъ и ще иматъ разположение да ядатъ и пиятъ. Защо не се разбиратъ хората сега? Защото не вървятъ въ Бога. Единъ на лѣво, на изтокъ, другъ на западъ, и търсятъ все идеали. Какви идеали? Никакви идеали нѣма. „Ти да бѫдешъ българинъ!“ Казвамъ: българинътъ остава ли вѣчно да живѣе? Не. „Ама да станешъ професоръ“. Хубаво. Ти като професоръ ще останешъ ли да живѣешъ? „Министъръ да бѫдешъ“. Ще останешъ ли? — Не. Е, тогава? Сѫдбата на всинца ни е да отидемъ въ Орландовци, да влѣземъ въ джоба на попа. Това не е разрѣшение. Никога не влизаш въ попски джобъ! Веднажъ излѣзълъ изъ джоба на попа, втори пѫтъ не влизаш вѫтрѣ Чудна работа! Какво спасение може да има въ единъ попски джобъ? Но това не сѫ разсѫждения, това показва колко леко ние разсѫждаваме. Това сѫ поговорки. Българитѣ казвамъ тъй: „ще влѣзешъ въ попския джобъ“. Защо ще влѣзатъ хората въ този джобъ? Всѣки единъ човѣкъ, който не слѣдва божествената истина, ще влѣзе въ попския джобъ. И този джобъ е много дълбокъ, той е най-дълбокиятъ, най-опасниятъ джобъ. Нѣма по опасенъ джобъ отъ попския джобъ! Този джобъ е гробътъ, тъй го разбирамъ азъ —като те заровятъ, може да плачатъ за тебе, но никой не мисли за тебе. „Иване, защо ме остави?“ Иванъ казва: „защо не ме разровишъ“? Съ години идватъ, плачатъ, но жената казва: „въ попския джобъ си, не те откопавамъ“. Нѣкои казватъ: „като умремъ, ще се свърши всичко.“ Е, питамъ азъ хората: ти умиралъ ли си да знаешъ какво нѣщо е смъртьта? Съврѣменнитѣ хора казватъ: „нито единъ не е провѣрилъ, що е смърть!“ Азъ оспорвамъ смъртьта! Не говорете за нѣща, които не знаете! Умиралъ ли си, за да знаешъ? И сега всички казватъ: „ще умремъ“. Смъртьта подразбира ограничение на живота. Смъртьта — това е най-тежкото ограничение, което животътъ може да прѣдстави, единъ абсолютенъ покой, да нѣмашъ съзнание, да не проявявашъ никаква инициатива. Така опрѣдѣлямъ азъ смъртьта. Като влѣзешъ въ попския джобъ, ти ще влѣзешъ въ най-тежкото робство. И тогава ние казваме: за да се избавимъ отъ смъртьта, трѣбва да се стремимъ къмъ истината, а за да се стремимъ къмъ истината, нашето сърце трѣбва да бѫде пълно съ любовь и да познаемъ Бога като Любовь. И тогава Христосъ казва: „никой не може да дойде при менъ, ако Отецъ ми не го привлѣче.“ Значи, Богъ, като истина, ще ни привлѣче къмъ себе си, а Христосъ ще ни покаже истинския пѫть на туй вѫтрѣшно движение. И каква е емблемата на истината? Въ истината всѣки единъ човѣкъ, какво ще почувствува? Вие когато възприемете истината, нѣма да ви говоря много. Ще ви говоря положително върху истината, толкова, колкото можете да ме разберете. Отчаянъ си, мислишъ да се самоубивашъ. Азъ прѣди нѣколко врѣме привождахъ единъ примѣръ: единъ младъ момъкъ, способенъ, талантливъ музикантъ, се влюбва въ една графиня. Туй го изваждамъ изъ единъ ненаписанъ романъ. Обаче, тя му казва тъй: „условията, при които живѣя, сѫ тъй сложни, баща ми, майка ми по никой начинъ не ми позволяватъ да се оженя, азъ не мога да те взема.“ Той се отчайва. И единъ день той тръгва, свѣтътъ му потъмнѣлъ, загубилъ всѣкаква цѣлъ въ своя животъ и искалъ да се самоубие. По това врѣме, тя, за да го избави, туря си маска на лицето, стига го на пѫтя и му пришъпва нѣщо — авторътъ не дава тия думи: никой не ги е чулъ. Изведнажъ той става бодъръ. Какво му е казала тази маска? Тя е казала една магическа дума, отъ която веднага лицето му свѣтва, той се връща и казва: „отъ сега нататъкъ азъ ще живѣя“. Какво му е казала? — „Азъ те обичамъ и съ тебе ще сподѣля всичкитѣ мѫчнотии въ твоя животъ.“ Слѣдователно, тази графиня — той е Христосъ — когато въ този животъ си се отчаялъ и кажешъ: „азъ свършихъ“, Христосъ, маскиранъ, ще ти пришъпне: „азъ те обичамъ, съ тебе ще сподѣля всичкитѣ мѫчнотии въ живота. Напрѣдъ!“ Тогава ти казвашъ: „има смисълъ“! Защо? Когато е любовьта вѫтрѣ въ насъ, тази вѣчната, безгранична Любовь, ти си позналъ истината. Слѣдователно, слѣдъ като познаемъ истината, ражда се въ насъ една вѫтрѣшна свѣтлина, става ни леко на душата, ние сме като една свободна птица съ крила и тръгваме въ права посока. Първото нѣщо, което трѣбва да намѣримъ, е истината. Питамъ сега: вашата графиня на пѫтя проговорила ли ви е тази истина, тази тайна дума? Туй е едно вѫтрѣшно прѣживѣване, което всички трѣбва да имате. И туй, върху което Господь настоява, е: абсолютно никаква лъжа на ония, които славятъ истината, не се позволява, абсолютно никаква лъжа! Вънка, въ свѣта, можете да лъжете колкото искате. Да лъжете и да ви лъжатъ, но влѣзете ли въ този пѫть, да служите на Бога, абсолютно трѣбва да турите въ ума си истината. А сега какво казватъ българитѣ: „безъ лъжица и безъ лъжа не може“. Лъжица, значи може да се сърба. Лъжа и лъжица нѣкой пѫть както въ английски: „lawer“ и „layer“ сѫ близо. Опасностьта е, съ тази лъжица, ако се засмѣешъ, яденето ще отиде въ кривото гърло и съ тебе ще се свърши. Никаква лъжица! И азъ не зная, който е измислилъ тия лъжици, е билъ много уменъ! И по нѣкой пѫть казваме, че най-силната храна е супата, която хората правятъ, тѣ все супа ядатъ и съ нея започватъ. А природата въ своето меню никѫдѣ не е прѣдвидѣла супа. Супа нѣма тамъ, щомъ идешъ на нейната трапеза, супа нѣма. А ние, първото нѣщо ще изнесатъ супа отъ кокошка, отъ пуйка, пѫдпѫдѫчета, съ малко лимонъ, воденичката изрѣзана вѫтрѣ, и гълтаме ли гълтаме. Гълташъ, ама болести се раждатъ. И сега всичкитѣ духовни, религиозни хора искатъ да се хранятъ съ супа. А Павелъ казва - съ млѣко. И вие, съврѣменнитѣ хора, искате да се храните съ чорба. Казвамъ: въ моето меню супа нѣма. Ябълки има, твърда храна има, а супа? Може да ви кажа дѣ има най-хубава супа. „Глава на твоето Слово е Истината.“ Слѣдователно, тази чорбеста храна, то е като нѣкой романъ. Четемъ романа, какво става? Нѣкоя героиня се ожени за поетъ, родятъ се дѣца, скарватъ се, развеждатъ се и казватъ: „отлична супа е този романъ!“ Да, това е една първокачествена супа. Нѣма ли нѣкой да напише единъ романъ по другъ начинъ, безъ супа? Азъ още не съмъ срѣщалъ никой романъ безъ супа? За примѣръ, да напише, да прѣкара героитѣ си въ другия свѣтъ, безъ да умратъ. А сега ще кажатъ: еди-кой-си е живѣлъ 70—80 год., че почтено го погребали, турили дървета, цвѣтя и написали: „тукъ почиватъ два велики герои на свѣта“. Кои сѫ тия герои на свѣта? — Които обичаха да ядатъ супа съ лъжица. И защо не се оправя свѣта? Докато ядете супа, нѣма да се оправи свѣта. Здрава, твърда храна трѣбва, която да подложимъ на нашитѣ зѫби, да я дъвчемъ. Ние все чакаме по благодать да дойдатъ дарбитѣ. Господь иска отъ всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, работа и работа. И ако ние страдаме, то е защото не сме работили въ миналото. И Господь те наказва заради твоята лѣность. А на този, който е работилъ, Богъ въздава по-вече, понеже въ миналото е билъ трудолюбивъ. Трѣбва да работимъ въ каквото и да сме положение. Туренъ си слуга, извърши своята длъжность. Единъ день твоето слугуване ще ти даде по-голѣми знания. Богъ е прѣдвидѣлъ за тебе нѣщо по-велико, отколкото ти мислишъ. И ако азъ бихъ написалъ какво ви очаква въ бѫдещия животъ, знаете ли какво би станало съ васъ? Вие бихте напуснали всичкитѣ ваши колиби, бихте напуснали всичкитѣ си работи. Но понеже туй врѣме иде, ще напуснете земята. Но за сега има още малко работа, трѣбва да я свършимъ, да приготвимъ почва и условия за бѫдещето поколѣние, което иде на земята. Пъкъ като се освободите отъ всички тия връзки, ще тръгнете къмъ тази посока, къмъ Истината, и тогава ще разберете какво е казалъ Павелъ: „око не е видѣло и ухо не е чуло, и на човѣкъ на сърцето не е дохождало това, което е приготвилъ Богъ за тѣзи, които го любятъ“. Ще кажатъ нѣкой: „какво е това нѣщо?“ Какво ли? Трѣбва да го видишъ, чуешъ и опиташъ, то не може да се опише! Нѣкой религиозни хора казватъ: „всичко въ свѣта върви къмъ една цѣль.“ Но ти пишешъ само за да нахранишъ жена си и дѣцата си. И Толстой разсѫждава тъй: „ти ще ги нахранишъ, но единъ день тѣ ще умратъ, значи да давашъ по-вече материалъ на смъртьта.“ Сега, вие се борите за 1000 метра мѣсто, карате се и се сърдите, а азъ казвамъ: не си трови живота, единъ день Господь ще ти даде цѣла планета като тази да ти бѫде собственость. Цѣла земя като тази те очаква въ пространството. Защо си дошълъ тукъ? Учи се, учи се, велико наслѣдство имашъ горѣ, съ цѣла една планета ще разполагашъ и ще ѝ станешъ господарь. Вие ще кажете: „хмъ, но кога?“ — Сега, сега, въ този животъ. Ще кажете: „да е сега да го опитаме!“ Туй знаете ли на какво мазя? На вола като му разправяшъ за университетъ, за човѣшка култура, той ще каже: „сламица, сламица, трябва да се наямъ.“ Т. е. ние можемъ да минемъ отъ едно състояние на нашето съзнание въ друго. Нашето съзнание не се ограничава отъ нашето тѣло. Нашето съзнание може да мине въ единъ моментъ, да вземе друга посока, и слѣдователно, да минемъ въ съзнанието на ангелите, то е надъ насъ. Като влѣземъ въ туй съзнание, ще се разшири ума ни и ще влѣземъ въ четвъртото измѣрение, което ученитѣ сега оспорватъ. Значи, има мѣста, дѣто духоветѣ живѣятъ—ученитѣ почватъ да признаватъ, че и духоветѣ иматъ мѣсто да живѣятъ. И тъй, истината има отношения къмъ нашата глава. И като влѣзе въ нашето съзнание, ще на прави ума ни свѣтълъ, на сърцето ще даде вѫтрѣшенъ миръ, а на мускулитѣ сила. И герой въ свѣта може да стане само онзи, който има истината. Той може да има другъ умъ — не другъ умъ, погрѣшно е това, — но той може да се жертвува и като се жертвува, ще влѣзе да живѣе въ душата на своя народъ. И онѣзи, праведнитѣ, които заминаватъ, като се жертвуватъ, влизатъ въ душата на своя народъ, и единъ день ние ще обсебимъ свѣта и ще кажемъ: „стига вече тѣзи заблуждения!“ И ще се стремимъ все къмъ великата истина, на която потикъ е любовьта. И всички ваши желания сѫ милиони свѣтове, които се образуватъ и се движатъ, и милиарди системи, които се движатъ къмъ една велика ,цѣль, а тя е истината. „Освети ги чрѣзъ твоята Истина, твоето Слово е Истина“. И сега, пазете се отъ супата, яжте твърда храна. Трѣбва правилно разбиране за Бога, че той е истина и Любовь. Всички други нѣща въ свѣта сѫ второстепенни. Започнете да мислите за истината. Отъ васъ искамъ: спирайте се всѣки день по 5 минути, отправяйте ума си къмъ истината, 5 минути всѣки день, и тогава въ една година отгорѣ вашиятъ умъ ще придобие други трептения. Ние сега потърсимъ истината, усъмнимъ се, потърсимъ я, усъмнимъ се: „нѣма другъ животъ“! Духовнитѣ хора казватъ: „въ този животъ не може, ама, въ слѣдния животъ“. Други казватъ: „на земята не може да се живѣе чистъ и святъ животъ.“ Ако на земята не можешъ да живѣешъ чистъ и святъ животъ, и на небето нѣма да живѣешъ такъвъ животъ. Такъвъ е законътъ! Той тукъ не знае да свири, че на небето ли ще свири? Това мяза на слѣдното: въ Варна една баба сънувала, че отива на другия свѣтъ, била е 60 годишна, гледа тамъ, че има зелени маси, хора съ бѣли дрехи седатъ и пишатъ, рѣшаватъ нѣщо. Питатъ бабата: „защо си дошла тука!“ — „Е, синко, дойдохъ отъ онзи свѣтъ тука да си поживѣя“—“Знаешъ ли да четешъ“? —“Не зная.“ —“Тогава тукъ само вода ще носишъ.“ Ако вие не знаете да четете и да мислите — вода ще носите. А знаете ли какво нѣщо е вода да носите? И сега казвате: „Господь е благъ.“ Благъ е къмъ трудолюбивитѣ, които мислятъ, чувствуватъ и изпълняватъ волята му. Но Богъ е много строгъ къмъ ония мързеливци, които казватъ: „Той е, нашъ Баща, ще бъркаме въ джоба му.“ Никакъвъ джобъ нѣма той! И тъй, азъ ви говоря като на мои братя и сестри. Въ мене нѣма никаква критическа мисъль. Истината и Любовьта — вложете ги въ живота си и положението ви, каквото и да е, ще се измѣни само чрѣзъ тази Истина и чрѣзъ тази Любовь! * Бесѣда, държана на 19. III. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Които васъ приематъ „Който васъ приима, мене приима, и който приима мене, приима Тогозъ, Който ме проводилъ.“[*]) Въ всѣко учение има основни елементи, основни закони, основни принципи и понятия. Това сѫ положения, които не могатъ да се мѣнятъ. Извѣстно е, на колко възлизатъ основнитѣ елементи въ химията, мисля, че сѫ по-вече отъ 70. Нѣкои искатъ да ги сведатъ до по малко. И едното положение е вѣрно, и другото. Значи, хората на свѣта, ученитѣ хора, искатъ всичко да сведатъ: да сведатъ фактитѣ къмъ извѣстни закони, а законитѣ къмъ извѣстни принципи, за да могатъ да обяснятъ проявленията въ природата. Религиознитѣ хора, които считатъ, че положенията на свѣтскитѣ хора сѫ кризи, правятъ едно общо заключение, като мислятъ, че всичко, което свѣтътъ учи, е криво. Не е така. Въ свѣта има много криви учения, но има и много прави. И у религиознитѣ хора има много криви учения. Въ туй отношение ние не си правимъ никакви илюзии, т. е. не искаме да се само заблуждаваме. И знаете ли отъ какво произтича заблуждението у хората? Заблудата това е една негативна страна на човѣшкия умъ, на низшия умъ на човѣка, на неговия животински умъ. Погледнете кое и да е животно, на което опашката седи на долу. Направете опитъ: като погледнете котката или вола, тѣ си подигнатъ опашката. И ние вземаме това за форма и казваме: "подигналъ си е опашката“. Но защо се подига тази опашка? — Погледнали го. А защо го погледнали? - Похвалили го. А защото похвалили, за нѣкакво достойнство ли? Казали му: "ти си отличенъ поетъ, като твоитѣ стихове не сме чели до сега“. — „Аа, така ли?“ И той си подигне опашката на другия день върви, друго яче. Но ти си сѫщиятъ. Онзи, който те е похвалилъ, не е внесълъ нѣщо сѫществено въ твоитѣ стихове. Не трѣбва да се самозаблуждавашъ. Сега, азъ не отричамъ похвалата, и тя е на мѣстото, но не всѣкога: по нѣкой пѫть похвалата заблуждава човѣка. А негативната страна на похвалата е да укоримъ човѣка, за да му отворимъ очитѣ. Нѣкой казва: „защо ме коришъ, защо ме обиждашъ кръвно?“ Ако твоитѣ очи сѫ затворени или иматъ перде, азъ ще направя една операция съ моя ножъ, за да падне пердето отъ очитѣ ти и да виждашъ по-ясно. Казвашъ: „ама азъ виждамъ". Да, виждашъ, но мрачкаво, а като махна пердето, ти ще виждашъ по ясно. Туй учение, което ние проповѣдваме, е основано на единъ вѫтрѣшенъ законъ. Ако азъ направя тази операция и ти казвамъ: ти виждашъ ли по-добрѣ? — „да“. Разбирашъ ли добрѣ? — „да". Тогава моята обида е на мѣсто. Ако, обаче, те обидя, и ти кажа: виждашъ ли по добрѣ? — „не“. Разбирашъ ли по добрѣ?" „не“, тогава обидата ми не е на мѣсто. И тогава ще употрѣбя вториятъ методъ — ще те похваля. Казвамъ тогава: виждашъ ли? — „много добрѣ виждамъ“. Разбирашъ ли? — „разбирамъ“. Значи, похвалата ми е на мѣсто. Тѣзи сѫ общи положения. А когато нѣкой човѣкъ ни похвали или обиди, ние трѣбва да разрѣшаваме въ себе си: ако този човѣкъ, който ме обижда, внася въ менъ една нова идея и изправи една моя погрѣшка, тази обида е на мѣсто; а ако този човѣкъ развали моя миръ и съ години не мога да се примиря, тя не е на мѣсто. Сега, Христосъ казва: „който васъ приема“, т. е. той започва отдолу нагорѣ. Не казва: „който приема Бога, послѣ менъ да приеме и най сетнѣ васъ“, а казва: „който васъ приема, менъ приема, а който менъ приема, приема Тогозъ, който ме е проводилъ". А вие често казвате: „азъ не искамъ да зная за другитѣ хора, азъ искамъ да зная какво Господь е говорилъ“. Е хубаво, ако Господь е говорилъ по-напрѣдъ на единъ твой братъ, на твоитѣ близки, Той два пѫти не говори. То е, ако учительтъ е говорилъ веднажъ, а ти си билъ вънъ, той нѣма да дойде два пѫти да говори на ученика, който е отсѫтствувалъ. Ще идешъ при ученика, който е слушалъ бесѣдата на учителя или лекцията на учителя и той ще ти я разправи. Ама ще кажешъ: „какъ, азъ да слушамъ единъ ученикъ, това не мога да го нося“. Щомъ не можешъ да го носишъ, ти невѣжа ще останешъ. Смирение трѣбва. Всѣки трѣбва да бѫде на своето мѣсто въ класа, да чуе какво ще му каже Господь. Мнозина хора казватъ, че тѣ сѫ слушали Господа. Кой Господь? — „Рече Господь на Господа моего“. Значи, има и единъ малъкъ Господь вѫтрѣ въ насъ, и единъ голѣмъ Господь, който говори на моя малъкъ Господь. Голѣмиятъ Господь ще проговори на този малкия Господь, пъкъ той на тебе ще го каже и ти ще узнаешъ истината. А туй окултната наука го нарича: висшето „азъ" у човѣка, пробуждането на „аза“, а християнитѣ го наричатъ: „ангелъ хранитель“. Окултиститѣ наричатъ „богове“ тия, които ни рѫководятъ. Има едно божествено начало, съ което ние сме свързани. Туй начало ние го наричаме Христосъ, който е вѫтрѣ въ насъ. Той е малкиятъ Господь въ насъ. И нѣкои искатъ да прѣдставятъ, че Христосъ е надъ всичко, все и во все. Не е така. Ако вие искате да узнаете философски, не е така. Христосъ е началото, въ което Богъ се изразява най-добрѣ. Той много добрѣ казва: „никой не може да дойде при менъ, ако Отецъ, Великото Начало, не го привлѣче“. Съ какво? — съ Любовь. Ако въ вашето сърце не затрепери тази Любовь, Той нѣма да ви привлѣче. Азъ искамъ малко да се спрете върху положителната страна на любовьта. Докато вие се съмнѣвате, докато вие се тревожите, докато вашето сърце е алчно, докато търсите вънъ славата, всичко въ свѣта е отрицателно. Вашата любовъ е негативна, отрицателна, слаба е енергията ви. Това не е Божествена Любовь! И цѣлата наша култура се създава на тази отрицателна Любовь. Ще ви приведа единъ окултенъ разказъ, за да знаете каква е тази любовь, негативната. Тя е отлична Любовь, но само за четири деня. Минава единъ младъ вълкъ, който за пръвъ пѫть дошълъ на земята. Понеже, като се родилъ между вълцитѣ, билъ неблагороденъ, той пожелалъ да реформира своя родъ и казалъ: „азъ съмъ изпратенъ отъ невидимия свѣтъ, за да се поправите, защото вашитѣ прѣстѫпления сѫ толкова голѣми, вие толкова много грабите овцетѣ, че е рѣшено да се поправите, трѣбва да се ограничите и азъ ще ви дамъ единъ примѣръ, какво да правите“. Единъ день той срѣща една млада овца, една мома — тъй: овцитѣ не сѫ толкозъ възрастни — и казва: „азъ много те обичамъ, влюбилъ съмъ се въ тебе, искамъ съ тебе да прѣкарамъ цѣлия си животъ“. — „Цѣлиятъ животъ съ менъ да бѫдешъ? Но азъ зная, какво зло, какви пакости сте нанесли на нашия родъ“. — Не, не, азъ ида отъ невидимия свѣтъ, да реформирамъ всичкитѣ вълци, и ти ще видишъ това, на опитъ ще го покажа“. — „Е тогава, готова съмъ“. Залюбватъ се, хващатъ новото учение, тръгватъ по пѫтя да докажатъ, по новото учение, че между вълцитѣ и овцетѣ настава братство и равенство. Но понеже овцетѣ живѣели много далечъ, трѣбвало да пѫтуватъ много врѣме. Овцата пасла трѣва, а вълкътъ постилъ. „За любовь, казва, издържахъ постъ първия день“. Вториятъ день седатъ тя го подканя. — „Не съмъ разположенъ, ти си паси, пъкъ азъ ще походя“. И вториятъ день казва: "издържахъ“. На третия день тя пакъ си пасе и го кани. На четвъртия день той казва: „дѣйствително, азъ много те обичамъ, четири дни съмъ страдалъ за тебе, но ти обичашъ ли ме?" — „Обичамъ те“. — „Готова ли си да се пожертвувашъ заради мене?" „Готова съмъ“. — „Гладенъ съмъ, може ли да те изямъ?“ Това е то съврѣменната наша любовь. Така е съ всички хора, на всички казвамъ това и всички тамъ се спъвате. Четири деня може, върви, но послѣ — „нали ме обичашъ?“ — „Обичамъ те.“ — „Може ли да те изямъ?“ До четири деня всичко добрѣ върви. Божествената Любовь, обаче, е обратна на човѣшката. И какво ще остане отъ тази овца? — Само коститѣ всичкото ѝ месце ще изчезне. Тогава ние ще кажемъ: „този вълкъ колко е билъ жестокъ". Е хубаво, когато вие вземате една жена, която е била чиста и благородна, майка ѝ и баща ѝ и цѣлиятъ родъ сѫ вложили най-хубавото въ нея, обѣщавашъ ѝ златни планини, обаче, като живѣе тя четири години съ тебе, въ нейната глава нищо не остава отъ онова, което е било вложено въ нея. Питамъ: кой е овцата и кой е вълкътъ? Този законъ се прилага между всички: и за мѫже и за жени, и за проповѣдници и за слушатели. Ако азъ само ви проповѣдвамъ четири години и отъ васъ нищо не остане, то значи че учительтъ е вълкътъ, а ученицитѣ — овцитѣ. Безпощаденъ е този принципъ. Азъ го прилагамъ и вие го прилагайте навсѣкѫдѣ. Първото нѣщо: любовьта изисква свобода, свобода, навсѣкѫдѣ пълна свобода. И не само материална свобода. Има друго робство, по-тежко отъ материалното. Единъ човѣкъ може да работи въ една фабрика, но той е свободенъ да мисли и чувствува каквото иска. А има и умствено робство. Еди-кой-си авторъ е казалъ тъй: ти искашъ да се изкажешъ, но не можешъ да изкажешъ мисъльта си. Т. е. ако въ материално отношение слугата не може нищо да каже, а само господарьтъ така и е въ умствено отношение. Хората си иматъ правила. И поетитѣ си иматъ правила, какъ да римуватъ. И всѣки поетъ говори въ рими, но поезията не се сѫди по римата: то е едно отъ условията въ поезията. Поетитѣ трѣбва да разбиратъ що е поезия: тя е като музиката, хармония трѣбва да има, и думитѣ така трѣбва да сѫ наредени, че като прочетешъ едно стихотворение на нѣкой поетъ, да почувствувашъ едно трептение въ сърцето и едно разширение, и да станешъ радостенъ и веселъ. Тъй разбирамъ азъ кой е истинския поетъ: като прочета стиховетѣ му, ако съмъ билъ наскърбенъ, да ми снематъ тѫгата, да се утѣша. А онзи поетъ, който казва: „каква сѫдба настана, да сме роби и двама", такъва поезия въ окултната наука ние не искаме. Богъ е Любовь, а въ свѣта ние създаваме тази „сѫдба“. Това робство, това заблуждение, сѫ чада на нашитѣ изопачени умове, на нашата философия, на нашитѣ управници въ миналото, а не на сегашнитѣ. Отъ хиляди години тѣ създадоха това. Свещеницитѣ, не сегашнитѣ, а на миналото, сѫ внесли всичкитѣ заблуждения, които сега сѫществуватъ. Сегашнитѣ не сѫ виновни, тѣ носятъ грѣховетѣ на миналитѣ. И Христосъ казва: „който васъ приеме.“ Ако ти отъ Любовь не можешъ да приемешъ брата си, не можешъ да приемешъ и Христа. Законътъ е много вѣренъ Ако ти не можешъ да дадешъ на единъ просякъ единъ левъ, какъ ще дадешъ на Христа нѣщо по-вече? Защото Христосъ като дойде, той ще иска по-вече. Ако ти не можешъ да нахранишъ една муха, ако ти е свидно, какъ ще нахранишъ една овца, която ще изяде 1000 обѣда на мухитѣ? Ако ти не приемешъ брата си, какъ ще приемешъ вѣчното — Бога, който ще иска повече? И тъй, Христосъ казва: "най-първо ще приемешъ брата си“, понеже ние сега вървимъ по закона на еволюцията, ние ще приемемъ брата си, слѣдъ него ще дойде Христосъ и слѣдъ Христа — Богъ, т. е. пълнотата на Любовьта ще се появи. Сега ще ви приведа единъ малъкъ разказъ, за двѣ сестри. Едната е била учителка, а другата, по-малката, е служела въ кѫщи. Тази мома, сестра ѝ, събирала пари, за да си накупи книги, да помага на бѣднитѣ. Обаче, сестра ѝ се влюбва въ единъ момъкъ а този момъкъ не билъ хубаво облѣченъ. И какво да направи тя, за да го хареса сестра ѝ — намислила да вземе скритомъ пари отъ сестра си, да се облѣче той хубаво. Дава му паритѣ, направя си той единъ костюмъ хубавъ, взима си бастунъ, цилиндъръ, напарфюмира се, влиза въ кѫщи и тя казва на сестра си: „е, какъ, харесвашъ ли го?“ Много добрѣ, харесвамъ го, но потърсила паритѣ си, нѣма ги. Пита сестра си: „кѫдѣ сѫ паритѣ?“ — „Не зная, трѣбва да ги е открадналъ нѣкой“. Туй става сега съ съврѣменнитѣ хора. Ние вземаме тѣхнитѣ богатства и обличаме ония, недостойнитѣ. На този момъкъ не му трѣбва цилиндъръ, нито бастунъ, нито парфюмъ. На този момъкъ му трѣбва умъ, сърце и воля. Ти като се оженишъ, цилиндърътъ ще се махне. Цилиндъръ и бастунъ кѫща не въртятъ, и парфюмътъ — ни най малко. А при това всички казвате: „вижте какъ е облѣченъ“. Прави сте, но трѣбва да вземете туй обличане вѫтрѣшно: вѫтрѣ той облѣченъ ли е съ едно благородно сърце, съ една силна воля, на която ти всѣкога да можешъ да разчиташъ? Туй е то сѫщинското обличане. А ние сега приемаме културата на този свѣтъ, но не и великото, не вървимъ по Христовия законъ. А въ какво седи съврѣменната култура? Тя почива абсолютно на човѣшкия егоизъмъ, който слѣдъ четири дни ще ви озоби и оголи, и вие ще станете само голи кости. Ако туй не е вѣрно, нека излѣзе нѣкой да каже, че не е тъй. Тогава провѣрете го. И азъ имамъ единъ цѣръ за свѣта — единъ законъ, който моятъ Господь, на когото азъ служа, ми е далъ да го дамъ на свѣта, т. е не на свѣта, а на васъ. Азъ искамъ, като ида въ свѣта, да постѫпя споредъ Христа. Искамъ, най-първо, васъ да приема, своитѣ малки братя, на васъ ще го дамъ. Но вие ще кажете: „ние ли сме най-благороднитѣ?“ Азъ не започвамъ съ най-благороднитѣ, а съ най-калпавитѣ, съ хромитѣ, клоснитѣ, прокаженитѣ, съ всички, които сѫ изхвърлени. Ако азъ не съмъ въ състояние тѣхъ да приема, да имъ дамъ любовьта си, съ менъ въпросътъ е свършенъ. Щомъ приема васъ въ сърцето си и ви дамъ този законъ, тогава ще дойдатъ "по-благороднитѣ“: като свърша съ васъ работата, тогава ме чакатъ другитѣ, „по-благороднитѣ“. Тамъ е Христосъ. И съ благороднитѣ зная какъ да се отнеса. Хвалятъ се ученитѣ хора, че и тѣ имали наука, но ние можемъ да се разговаряме и съ ученитѣ хора, съ професоритѣ и философитѣ — ние и съ тѣхъ имаме начини какъ да постѫпваме: съ доказателства и пр. Послѣ ще дойдатъ управляващитѣ, които иматъ силата. И ние имаме сила, и съ тѣхъ ще бѫдемъ на друга нога, съ другъ езикъ ще говоримъ. Но ако азъ мина и оставя васъ и ида право при тѣхъ, и вашата работа е свършена. И ако тѣ ми кажатъ: „ти защо правишъ това?“ Моятъ Господь ми е казалъ, най-първо, на най-малки тѣ братя да дамъ дѣлътъ, че послѣ на другитѣ. Ще кажатъ: „ама не знаете ли, че ние сме благородни?“ Зная, зная, но ако вие сте благородни ще се радвате на моята постѫпка, и вие ще направите сѫщото, напуснете мѣстата си и елате да помагате. И сега седатъ нѣкои въ църквата и казватъ: „отишълъ да говори на простацитѣ, при насъ да дойде“. — Да, но вие ще ме разберете криво: колкото разбрахте Христа прѣди двѣ хиляди години, толкова и мене ще разберете. Азъ не се лъжа, и ще имъ кажа: когато азъ излѣзохъ отъ небето, Христосъ ми каза: „погледни моитѣ рѫцѣ, онѣзи, „благородницитѣ“, още не сѫ измѣнили характера си, тѣ сѫ все сѫщитѣ". Защо? — "Защото не сѫ приложили още моя законъ на Любовьта“. И ако тѣ биха приложили закона за Любовьта, между всички църкви на християнския свѣтъ трѣбваше да царува миръ и съгласие. Има ли го туй съгласие между всичкитѣ? Нѣма го. Даже между правовѣрнитѣ, дѣто проповѣдватъ едно и сѫщо евангелие, каквито сѫ евангелиститѣ въ Америка, не си ходятъ въ църквитѣ. Единъ проповѣдникъ не може да отиде въ друга църква, защото догмитѣ, възгледитѣ имъ се различаватъ въ нѣкои маловажни точки. Тия хора комарътъ прѣцѣждатъ, а камилата поглъщатъ. И, слѣдователно, на земята ще започнемъ съ малкото и ще свършимъ съ великото. И Библията казва: „най-първо, Богъ направилъ човѣка по свой образъ и подобие“. Азъ нѣма да се спирамъ, да ви обяснявамъ стиха. Той съдържа една велика окултна истина, която не може да се разкрие напълно. И второ, казва, Богъ направи човѣка отъ земя и пръсть и вдъхна му живо дихание. Туй показва неговото произхождение, не на неговия духъ, а произхождението на неговитѣ страсти и желания и на неговия низшъ умъ, на животинското въ него. Значи, хората ще иматъ друга еволюция, ще тръгватъ по реда на минералитѣ и растенията. И, слѣдователю, божественото и животинското сѫ свързани едно съ друго, и едни почватъ съ стария човѣкъ, а други съ новия човѣкъ. И Павелъ казва : „кой ще ме избави отъ този законъ на плътьта?” Кой законъ? — животинскиятъ законъ. И послѣ казва: „благодаря, че добихъ туй знание“. Какъ? Чрѣзъ закона на любовьта. Защото само любовьта може да ви освободи. И само любовьта, като влѣзе като една сила въ васъ, вие нѣма да напускате дома си, но ще бѫдете толкова силни, че всичко подъ тѣзи трепети ще се разтопи: всички тия вѫжета, желѣзни вериги, съ които сте обвързани, подъ отъня на тази Любовь ще се стопи, и вие ще бѫдете свободни. И ако азъ проповѣдвамъ за Любовьта, то е, за да може тази Любовь да стопи вашитѣ вериги. А азъ виждамъ много вериги около васъ. И съмъ правилъ не единъ опитъ, а два, три, четири, петъ, шесть и пр. и всички сѫ вѣрни. Нѣкой казва: „защо съ единъ се отнасяшъ любезно, а съ други не?“ Азъ ще ви кажа защо: съ болнитѣ хора се отнасямъ много любезно, ще погладя такъвъ човѣкъ по лицето, послѣ мекичко ще му поговоря, като на приятель, и ще му кажа: ти ще оздравѣешъ. Прѣдставете си, че азъ съмъ единъ лѣкарь съ видно обществено положение. Влизамъ въ едно сѣмейство, дъщерята красива, съ завършено образование. Какво бихте помислили заради менъ, ако азъ започна да я гладя, милвамъ и цѣлувамъ, нали ще ме считате за умопобърканъ човѣкъ? Но понеже не бихъ желалъ да ме наричатъ човѣкъ безъ характеръ, ще седна 2-3 метра далечъ и ще кажа: „моите почитания“, а вие ще кажете: „колко официално се държи, виждате ли го този лицемѣръ”. Казвамъ, ако вашата дъщеря дойде единъ день на мѣстото на болната, азъ ще постѫпя по сѫщия начинъ, но понеже сега е здрава, азъ не мога да приложа другъ начинъ. Най-първо трѣбва да направя операция. Кога ще дойде операцията? Болниятъ трѣбва да стане. И Писанието казва: „умнитѣ хора трѣбва да оглупѣятъ съвършено, за да намѣрятъ Бога“. Единствениятъ пѫть е и вие да „оглупѣете“, т. е. да повѣрвате въ любовьта. Да не вѣрвате въ сегашната култура, че тя ще може да ви спаси. Нѣкой техникъ ще изработи нѣкоя картечница, която може да изхвърля 25,000 куршумчета въ минутата, и тогава казватъ: „туй е за благото на народа“. Нѣкой химикъ измислилъ нѣкоя отрова, отъ която да умиратъ много хора, и казва: „ще ги накарамъ да треперятъ отъ нашето изобрѣтение“. И всичко туй ние похваляваме! Сега има отрицателна философия колкото искате. Нѣкой адвокатъ, който знае законитѣ, може да направи кривия правъ. Други искатъ да убѣдятъ младото поколѣние да влѣзе въ църквата. Въ коя църква? Въ църквата на лъжитѣ? Но това не е църква! Азъ ви говоря искрено: Христовата църква е църква на любовь, на миръ, на мѫдрость, на истина, дѣто хората сѫ братя и сестри. Това е Христовата църква. Има ли го туй, азъ съмъ първиятъ, който ще влѣза въ тази църква и ще коленича, ще се помоля и надъ всѣкиго ще положа рѫцѣтѣ си. Но само когато влѣза въ тая църква. Сега искатъ нѣкои да ме сѫдятъ. За какво ще ме сѫдятъ? Въ България свещеницитѣ могатъ ли да ме сѫдятъ? За да ме сѫдятъ, трѣбва да бѫдатъ по-чисти отъ менъ и по-умни отъ менъ — не по вашему, казвамъ на тѣхъ, а по Бога, да донесете по-голѣма свѣтлина и въ вашата свѣтлина да видя, че моята свѣтлина не е голѣма. Азъ съмъ готовъ да я приема. Азъ съмъ готовъ да приема всѣко знание, отъ всичко се интересувамъ, азъ не съмъ толкова тѣсногрѫдъ. „Който васъ приеме“. Опитайте туй учение, приложете го. То може да се приложи въ вашитѣ домове. Вие имате дѣца. Учението е за вашитѣ дѣца, за ученицитѣ, за слугитѣ. Приложете го, ако нѣма резултатъ, оставете го на страна. „Като приематъ братята си, мене приематъ“. Какво означава този малъкъ братъ? Връзката е слѣднята: когато азъ рѣша да приема моя братъ, то значи, всичко материално, което имамъ въ този свѣтъ, трѣбва да го дамъ на васъ, моитѣ братя. Азъ като дойда при васъ, нѣма да дойда съ голи рѫцѣ, моята торба ще бѫде пълна, азъ ще ви дамъ материали. Слѣдъ това иде вториятъ процесъ: когато съмъ готовъ туй, материалното да го пожертвувамъ за Бога, тогава ще дойде Христосъ, духовното въ менъ, законътъ на любовьта. А когато приема закона на любовьта, тогава ще се прояви Духътъ — Великиятъ Господь. Това значи, че трѣбва азъ да направя първата жертва въ свѣта. А пъкъ ако държа кѫщата за себе си и всичко държа за себе си, нищо не съмъ готовъ да дамъ и при това проповѣдвамъ за любовь, тогава нищо не може да се постигне. И казвамъ: ако ние не сме готови. Тукъ Христосъ е скрилъ своята мисълъ. Ще ви кажа единъ анекдотъ изъ българския животъ. Минава единъ богаташъ и гледа на пазаря единъ бѣденъ, който си казва: „нѣмамъ нито 5 пари, да имамъ пари да купя тоя дробъ и черва, жена ми ще ги сготви". Минава единъ богаташъ и го пита: „какво гледашъ?“ — „гледамъ този джигеръ и тия черва“. Богатиятъ изважда кесията си, развързва я, изважда една турска монета и казва: „дайте му този джигеръ, дайте му и червата“. По пѫтя питатъ го: „кѫдѣ ходи, дѣдо Стояне?“—„Ходихъ по пазаря, видѣхъ този бѣденъ човѣкъ, направихъ единъ хаиръ: хайде, рекохъ, да му купя този дробъ и червата“. И сега нашитѣ добрини навсѣкѫдѣ мязатъ на добринитѣ на дѣдо Стояна. Като направятъ добро, тръгнатъ съ циганина и червата и казватъ: „ние направихме добро“. Не, не, съ циганина тази работа нѣма да се свърши. Не е това добро, не е това приемане на твоя братъ, а се изисква, най първото нѣщо, ние трѣбва да създадемъ условия, да си създадемъ добри тѣла. Тия наши братя трѣбва да прѣмахнатъ всичкитѣ си физически недѫзи, да поправятъ тия тѣла, които страдатъ, по единъ разуменъ начинъ. И слѣдъ това душитѣ да влѣзатъ да живѣятъ въ тѣла хигиенични. А сега ние казваме: „тъй му било рѣшено, такъва му била кармата, тъй му било писано, тъй е рекълъ Господь, сѫдба“. Не, сѫдбата му не е била такъва, Господь не е рѣшилъ тека, а ние сами пишемъ така. Ние пишемъ и четемъ. Ние сме написали нашитѣ четива и казваме, че Господь така е писалъ. Та трѣбва да вложимъ тази Любовь вѫтрѣ. Азъ като говоря, разберете ме: днесъ нѣмамъ прѣдъ видъ никого отъ васъ, понеже съмъ рѣшилъ да приема всички ви. Да не мислите, че азъ ви критикувамъ. Ни най-малко. Азъ само ви обяснявамъ извѣстни факти, закони и принципи. Тѣ иматъ общо съ васъ, но вие не сте отговорни за тѣхъ. Ако азъ намѣря една въшка на главата ти, ще се погнуся ли отъ тебъ? Ти не си виновенъ, не мисля, че си я създалъ, а пролазила въ главата ти, но като не си билъ толкова чувствителенъ, оставилъ си я. Има цѣръ: ще вземешъ гѫстъ гребенъ, а ако нѣмашъ пари за такъвъ гребенъ, вземи рѣдъкъ, но го стегни съ конци и тъй ще се очистишъ. По-добрѣ да изметешъ въшкитѣ отъ главата си, отколкото да ги оставишъ да мѫтятъ тамъ. И сега има такива философи, които искатъ всичкитѣ злини да останатъ въ насъ. Не, не, всичкитѣ злини да излѣзатъ навънъ, всичкитѣ ти лоши мисли — навънъ: това сѫ гниди, въшки. Азъ не укорявамъ тия въшки, тѣ казватъ: "и ние трѣбва да живѣемъ". Това е тѣхна култура. Ти си единъ голѣмъ човѣкъ, а съ жилото въшката казва: "нали имашъ Любовь, азъ искамъ да взема малко отъ твоята кръвчица, колко ти костува“. Но като влѣзатъ 2000 въшки въ главата ти, тогава? Азъ нѣмамъ нищо противъ, да дамъ малко отъ кръвчицата, но вие съ вашитѣ хоботи ще ми донесете много отрова. Не че не мога да ви търпя, но азъ имамъ градина, ще ви науча хубаво да работите, ще ви дамъ мотичка и ще ви приготвя една хубава супица отъ млѣчице и може да ядете колкото искате, но само на главате ми нѣма да се качвате, понеже тази глава е създадена за друго — да мисли и да живѣе въ мѫдростьта, а не да играете по нея. „А който васъ приеме, мене приема“, казва Христосъ. Ако ние приемемъ този принципъ, какво ще стане? Има извѣстни велики, неизмѣнни закони въ природата, които дѣйствуватъ вѫтрѣ въ битието. Ние не можемъ да примиримъ тия закони. Всѣка една мисъль, всѣко едно желание е свързано съ извѣстни течения вѫтрѣ въ природата. Извѣстни мисли привличатъ атомитѣ на желѣзото. И ако вие живѣете дълго съ тия мисли, вие ще станете нетърпимъ, по-грубъ. Процесътъ става вѫтрѣ. Извѣстни мисли като дѣйствуватъ дълго врѣме въ васъ, ще почнатъ да привличатъ атомитѣ на среброто. И когато туй сребро вземе надмощие у васъ, ще се яви желание да вземете всичкото богатство, и мислите, че като натрупате всичкото богатство, ще направите кой знае какво. Не може е нищо да направите. Ако свѣтътъ можеше да се поправи, съ пари, милиарди има. Най-богатиятъ човѣкъ не е по-добъръ. Американцитѣ създадоха законъ противъ туй натрупване на богатствата. Тия богатства сѫ само голѣми лавини отъ снѣгъ, които слизатъ отъ високитѣ планински мѣста, и горко на ония села, върху които ще слѣзатъ, разрушаватъ ги. Ние искаме богатство не материално, а съ сърдце, съ Любовь, че като влѣзе въ дома ти, да донесе благословение. Съ сила външния свѣтъ нѣма какво да го подобримъ. Днесъ трѣбва да се учимъ какъ да оремъ земята, че да даде по-вече жито. Ние имаме по-вече жито, отколкото ни трѣбва, но туй жито е въ Америка и въ Германия, навсѣкѫдѣ е натрупано въ хамбаритѣ, и всички богаташи чакать да се подигне съ единъ франкъ цѣната му, че тогава да го продадатъ и да спечелятъ, а ако не се подигне, тия малкитѣ братя нека страдатъ. Но туй жито е пратено за хората на земята! И ако ние всички бѣхме умни, то трѣбваше да се раздѣли по равно на всички и да ядемъ и пиемъ и да благодаримъ на Бога. А ако нѣкой бѣденъ човѣкъ си позволи да открадне единъ хлѣбъ, веднага ще намѣри участъка. Азъ не казвамъ, че той трѣбва да краде: този човѣкъ отъ неволя е станалъ слабохарактеренъ, той се е принудилъ да краде, и ние не влизаме въ положението му. Но казвамъ: като прилагате този законъ, прилагайте го еднакво — бѣдниятъ въ затвора, и богатитѣ въ затвора. Ако е законъ, нека бѫде законъ и за малкитѣ и за голѣмитѣ. Но този законъ да бѫде безпощаденъ, да нѣма лицеприятие. А сега постоянно заобикалятъ законитѣ. Единъ богаташъ тукъ, въ България, направилъ едно голѣмо престѫпление и като го сѫдѣли, най послѣ го оправдали, и той казва: „азъ се радвамъ, че ме освободиха, скѫпо ми излѣзе туй освобождение, много ме обраха — единъ милионъ трѣбваше да платя“. А който нѣма милиони, ще седи въ дрангулника. Питамъ: законъ има ли тогава? Туй е външната страна. Ние, които искаме да приемемъ истината въ насъ, и ако ние имаме такива закони, ако азъ поставя нѣкой свой братъ въ това положение, тогава? Трѣбва да бѫдемъ справедливи. Въ моитѣ постѫпки азъ съмъ билъ по нѣкога различенъ: спрямо нѣкои хора съмъ билъ по-любезенъ, и ще ви кажа причинитѣ защо. Тѣзи, които сѫ компрометирани прѣдъ мене, извършили нѣкое прѣстѫпление или сѫ се провинили въ нѣщо, азъ се приближавамъ къмъ тѣхъ. Въ мене има такъвъ стремежъ, да се приближавамъ по вече къмъ слабитѣ, безразлично дали е бѣденъ или богатъ, принципътъ е сѫщиятъ. Азъ всѣкога имамъ съчувствие къмъ слабитѣ хора, искамъ да имъ помогна. А нѣкои хора нѣматъ нужда отъ менъ. Казва се за нѣкого: „той е чистъ, той е святъ“. Но други забѣлѣзватъ: "защо съ насъ не постѫпвашъ тъй?“ — Нѣмате нужда отъ менъ. Тъй е постѫпвалъ и Христосъ. Той не е дошълъ за праведнитѣ, но за страждущитѣ — за болнитѣ, слабитѣ и бѣднитѣ. Единъ день и съ васъ ще се съберемъ. Азъ друго яче зная: при болнитѣ ще ида съ аптеката си, а между васъ ще нося само цигулката на гърба си и като влѣза въ дома ви, ще свиря, и всичкитѣ ви дѣца и вие ще ме слушате и ще кажете: "много хубави нѣща свиришъ, отъ Бетховенъ, отъ Моцартъ, отъ Бахъ, я изсвири още едно парче — тръгналъ да оправя свѣта съ цигулка“. Ако съ цигулка не мога да оправя свѣта, ще взема перото и ще стана поетъ. До тамъ съмъ дошълъ: още веднажъ ако дойда въ свѣта, или музикантъ или поетъ ще стана. Тѣ сѫ двѣтѣ нѣща, които ще оправятъ свѣта, тѣ сѫ останали вече: музиката и поезията. И азъ искамъ, вашия прозаиченъ животъ да изчезне. Двѣ нѣща оставатъ чисти въ свѣта, тѣ сѫ: музиката и поезията, тѣ сѫ неопетнени още, всичко друго е оцапано! И, слѣдователно, всички трѣбва да бѫдемъ музиканти и поети. Започнешъ една работа, направи единъ опитъ: прѣди да идешъ да орешъ на нивата, изпѣй една пѣсень. Отивашъ на нивата, напиши поне единъ куплетъ, и тогава вземи оралото. Сѫдия си нѣкѫдѣ, искашъ да сѫдишъ нѣкого, изпѣй една пѣсень и тогава сѫди, а ако си поетъ, кажи: „чакайте, присѫда нѣма да дамъ“, напиши единъ куплетъ за сѫденето, и тогава приготви присѫдата. Ако си стражарь, седни, тъй и съчинявай стихове. И ако всичкитѣ свещеници, сѫдии, министри, учители, всички ние държимъ тия двѣ правила — да пѣемъ и да съчиняваме поезия, знаете ли тогава каква хармония ще се създаде? Дойда въ кѫщата ви и искамъ да се карамъ, но си попѣя, и слѣдъ това ще кажа: „братко, азъ дойдохъ да се карамъ съ тебе, но като си попѣхъ, моята пѣсень каза, че може и безъ караница, ще ме извинишъ, че имахъ едно лошо желание“. Или дойда като поетъ, искамъ да те обидя, но като напиша една поезия, ще кажа: „братко, мислѣхъ нѣщо да те огорча, но сега туй ще ти дамъ като подаръкъ, и втори пѫть нѣма тъй да мисля“. Азъ самъ прилагамъ това практическо правило: като напиша поезията, горчивото се изоставя. Изведнажъ то неможе да се приложи, но постепенно: веднага светии неможемъ да станемъ. Всѣки день като прилагаме тази Божия Любовь, ние ще можемъ да подобримъ живота си. Този Христосъ, малкиятъ Господь, който живѣе въ насъ, въ всинца ви говори сѫщото. Когато отивате нѣкѫдѣ да направите зло, той казва: "недѣй, потърпи малко". А животинското въ тебе казва: „не, неможе да се търпи, сега направи злото“. Потърпи малко, и ако послушашъ, ще се оправи живота. А ако искашъ да направишъ добро, животинското каже: „не, какво ще стане съ тебе, ако все постѫпвашъ добрѣ“. Слѣдователно, това сѫ тия два принципа: злото е животинското, а доброто е божественото въ насъ, които постоянно дѣйствуватъ и ние трѣбва да ги различаваме строго. Единиятъ принципъ е на тъмнината, а другиятъ на свѣтлината. Ако ние ги различаваме въ всѣки единъ моментъ, каква поезия, какви божествени стихове можемъ да пишемъ! А знаешъ ли хубаво да пишешъ, ще можешъ и да пѣешъ, а щомъ можемъ добрѣ да свиримъ, да пѣемъ и да пишемъ, знаете ли какви хубави мисли, желания и дѣйствия могатъ да дойдатъ у насъ и да се извършатъ отъ насъ? И, слѣдователно, ние трѣбва да приложимъ туй учение, да дадемъ на свѣта единъ образецъ. Всички стремежи на политическитѣ партии сѫ добри, но на тѣхъ имъ липсва едно — любовь, най-важното. Въ всички религии, които сега сѫществуватъ въ свѣта, има отлични нѣща, цѣнни богатства има, но имъ липсва Любовь. Въ всички сѫдилища не липсва дисциплина, редъ и порядъкъ, но имъ липсва любовь. На всѣкѫдѣ липсва любовь! Едно нѣщо: вложете тази Божествена Любовь, която носи музика и поезия! Повѣрвайте вие на този Господь, който ви говори. "А, казвате, не му е дошло врѣмето". Закъснѣли сте, закъснѣли сте, отдавна е изгрѣло слънцето, още много ще закъснѣете! Тия музиканти сѫ като пойнитѣ птички, които, като мине мѣсецъ юли, прѣставатъ да пѣятъ. И ако още закъснѣете, тия божествени пѣвци ще прѣстанатъ да пѣятъ и ще кажатъ: „ние ще идемъ на друго мѣсто“, и ще ни оставятъ. Днесъ азъ искамъ да ви приема, искамъ да ви попѣя и да ви съчиня една поезия. Каква трѣбва да бѫде тази новата пѣсень? Тази новата пѣсенъ за менъ ще бѫде: Господи, благодаря ти, че азъ можахъ днесъ да приема тия мои малки братя, а Ти, Господи, запѣй сега на моята душа твоята пѣсенъ на Любовьта. Слѣдъ туй, и вие и азъ ще запѣемъ на голѣмия Господъ — на Духа. А като приемемъ Христа, всички ще запѣемъ, което значи, да славословимъ Великия Господъ. И казва Христосъ: „който приеме менъ, приема Този, който ме е пратилъ“. Ще дойде въ насъ Духътъ, и щомъ дойде Божествениятъ Духъ, ще бѫдемъ безсмъртни, ще бѫдемъ свободни отъ великото робство на свѣта — смъртьта. И, първото нѣщо: гледай е да освободите вашитѣ умове отъ робство, да освободите вашитѣ сърца отъ робство, да освободите вашата воля отъ робство. И онзи братъ, който ви обича, не трѣбва да ограничава вашия умъ, вашето сърце и вашата воля. Той трѣбва да има вѣра въ васъ. Азъ понѣкой пѫть казвамъ на майкитѣ: имай вѣра, дѣтето ти нѣма да падне, защото, чрѣзъ вѣрата, ти му прѣдавашъ силата си. Тѣ не могатъ да разбератъ, какво може вѣрата да пренася. Ако азъ чрѣзъ моята вѣра мога да ви спася безъ да ви говоря? Азъ, чрѣзъ вѣрата, мога да повдигна вибрациитѣ на вашето съзнание и ако вие политнете да паднете, ще запазя равновѣсието ви, вие веднага ще се изправите безъ да паднете Ако азъ кажа: този братъ, ако така върви по пѫтя, ще падне, но той само е покривналъ изъ пѫтя и ще стане отличенъ братъ. Сега нѣкои братчета има. които едва сѫ израстнали, други сѫ цъвнали и завързали, а има и такива, които сѫ узрѣли, а нѣкои сѫ дали и добъръ плодъ. Всички до единъ ще станатъ такива. Нито единъ отъ васъ нѣма да бѫде изгубенъ, нито единъ отъ васъ нѣма да остане глупавъ или жестокъ, всички ви ще бѫдете братя и сестри на любовьта, мѫдростьта, истината, правдата, добродѣтельта и милосърдието, и всички ние ще славимъ Господа. Тъй ще бѫде. И азъ вѣрвамъ въ васъ. че вие каквито и погрѣшки имате, сами ще ги изправите и отъ менъ по-добри ще станете. Като казвамъ отъ менъ по-добри ще станете, Христосъ казва на едно мѣсто, има единъ стихъ: „ще правите по-голѣми чудеса, отколкото азъ правя“. Вие ще имате въ бѫдеще условия да правите по голѣми чудеса, не че по-добри ще станете, но ще имате условия, вашитѣ добродѣтели да се яватъ по-вече въ свѣта. Азъ сега, не съмъ толкова добъръ: ако нѣкой човѣкъ се облече хубаво, а пъкъ този хвърли отгорѣ му каль, онзи хвѫрли каль, тогава? И азъ трѣбва да се прѣоблѣка. И като мина изъ вашата улица, дѣцата ме нацапатъ и казвате: „този човѣкъ култура нѣма“. Незная, азъ ли нѣмамъ култура или вие? А вие когато дойдете да живѣете пакъ въ свѣта цапане нѣма да има, вие ще бѫдете отлични. И тъй, когато вие приемете любовьта, ще може да ви говоря единъ езикъ разбранъ и много наученъ, да ви науча тия факти, закони и принципи какъ сѫществуватъ и дѣйствуватъ въ свѣта. Много малко се иска да работимъ въ свѣта. И нашитѣ нужди може да се задоволятъ съ много малко. И кѫщитѣ ни малки трѣбва да бѫдатъ, ще ги правимъ по единъ много естественъ начинъ. Но за да придобиемъ всичкото туй знание, трѣбва да дойде Божествената Любовь. Не любовьта на оня вълкъ, но като влѣзешъ въ единъ домъ, да нѣмашъ нито една задня, користолюбива мисъль, чистъ и святъ да бѫдешъ въ себе си, и да вземешъ послѣдното мѣсто, да не изпѫквашъ напредъ. Изпѫквай само тогава, когато твоитѣ братя иматъ нужда, за да се подигнатъ, и нека тѣхната радость да бѫде твоя, нека тѣхната любовь да бѫде твоя любовъ. Тъй трѣбва да живѣете. Сега азъ повишихъ гласа си като нѣкой моралистъ. Азъ не обичамъ това и прѣдпочитамъ да говоря естествено, не искамъ да забивамъ моитѣ мисли. Азъ се пазя да не говоря силно, за да не кажете, че налагамъ мислитѣ си. Не искамъ да налагамъ своето. Азъ искамъ да ви прѣдставя какво е любовьта. Ако приемете тази любовь, тя ще ви принесе миръ и радость въ дома, дѣцата ви ще бѫдатъ здрави, работитѣ ви ще се оправятъ, въ живота ще ви върви добрѣ, ще се спасите, ще намѣрите Царството Божие. Всичко едно подиръ друго ще дойде. А сега хората седатъ и казвамъ: „отъ кѫдѣ ще дойде Христосъ?" Свещеницитѣ казватъ: „той ще дойде чрѣзъ насъ, защото ние сме рѫкоположени“. Да ме извинятъ, но азъ ще имъ кажа, кой е рѫкоположенъ. Рѫкоположенъ е само онзи, на когото Богъ е положилъ рѫцѣтѣ си, Духа си. Рѫкоположение съ човѣшки рѫцѣ не става. Първото рѫкоположение Богъ е направилъ на едно мѣсто — когато е направилъ човѣка по образъ и подобие свое, тогава е турилъ рѫцѣтѣ си върху него. А ако те е направилъ отъ каль, ще ти кажа: братко, ти си още въ животното царство. Има братя, които сѫ още въ положението на животни и чакатъ Господь да дойде, за да се събудятъ. Слѣдователно, рѫкополагането е отъ Бога. Туй трѣбва да знаете: така гласи новото учение. Свобода хората не могатъ да ви дадатъ: свободата иде само отъ Духа, чрѣзъ Бога. Ако ние чакаме този или онзи да ни освободи, това е заблуждение. Свободата всѣкога иде чрѣзъ Бога. И второто нѣщо — знанието — идва не отъ хората, защото тѣ сѫ само негови носители, а отъ Бога. Всички тия велики добродѣтели идатъ отъ Бога. А сега искатъ да ни заблудятъ, че трѣбватъ да чакаме. Азъ не казвамъ, че любовьта иде отъ менъ, азъ ви нося тази любовь, азъ отварямъ душата си да дойде тази любовь. Отъ единъ великъ източникъ, безграниченъ, на вѣчностьта иде всичко, отъ ония велики свѣтове на цѣлата вселена, на тия слънца и свѣтове, отъ туй Божествено Съзнание, което ни обгръща. Този Великия Господь работи, за да създаде тая хармония въ свѣта. И сегашнитѣ наши страдания, и всичко, отъ което сме недоволни, ще изчезне единъ день, когато Господь положи рѫката си върху васъ, и вашитѣ лица ще бѫдатъ красиви като ангелскитѣ. Вие още не знаете какво е красота! Красиви трѣбва да бѫдемъ! Красиви като ангели трѣбва да бѫдете! И сърцата ни да бѫдатъ красиви, и умоветѣ ни красиви, а не черни. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: „красиви сѫ тия работи, но условията?“... Условията ли? Знаете ли каква е вашата работа? Майката на едно дѣте му дала една връвь много дълга, 40—50 метра, то вързало връвьта за едно дърво и около гащитѣ си, и почнало да обикаля, че най-послѣ забравило на коя страна да се развива, седи и плаче, оплело се. Какво да прави? „Кой те върза?" питала го тя. То лъже: "ее, другарчета“. Не, то се е завило само, но не му дошло на ума да се развърже. И майка му казва: "по който начинъ си се увилъ, сега ще се и развиешъ“. Сега и вие сте такива братчета, увили сте се и плачете: „условията такива“. Не сѫ условията такива, я се развий назадъ, като въртелешка! Самъ ще се развържешъ отъ туй вѫже, както си билъ майсторъ да се вържешъ. И азъ вѣрвамъ, че вие ще се развържете. (Една забѣлѣжка: Магдалина — това е пробуждане на човѣшкото съзнание: когато човѣкъ е живѣлъ въ грѣха и се събужда, рѣшава да живѣе по Бога. И всѣки може да бѫде Магдалина. Въ момента, когато ние съзнаемъ, че сме живѣли въ грѣха и се обърнемъ да живѣемъ по Бога — това е Магдалина. Въ всинца ви има една Магдалина, която се пробужда: тя търси, има съзнание за божественото). "Който васъ приема, менъ приема, а който менъ приема, приема този, който ме е проводилъ". И ние носимъ туй учение за всички, безъ разлика. Сега азъ искамъ и вие да възприемете вашитѣ малки братя, и като излѣзете, да кажете: „заради тебъ, Господи, азъ ще приема всичкитѣ тия мои братчета“. И бѫдете вѣрни. Тогава Христосъ ще ви отговори: „понеже тѣхъ сте приели, мене сте приели, а понеже мене приехте, приемате и Този, който ме е пратилъ“. Слѣдователно, Христосъ съединява всички въ тази непрѣривна любовь, въ която трѣбва да живѣемъ като братя и сестри. Ония, които сѫ родени отъ Бог, на които Богъ е положилъ своитѣ рѫцѣ, добили сѫ образи и подобие Негови. Ще бѫдемъ свободни отъ сегашното робство. И материално ще бѫдемъ свободни, и духовно, и умствено. Свобода на всѣкѫдѣ, свобода на Духа! Желая всички да се въодушевите отъ тази Любовь, и като идете въ домовете си, всички да се разцѣлувате, да вземете цигулкитѣ си, да свирите, да пѣете и да кажете: „отъ сега нататъкъ ще пѣемъ и съ поезия ще живѣемъ“. * Бесѣда, държана на 25. III. 1922 год. въ гр. София. ----------------------------------- [*] Ев. Матея — 10;40.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Той ги изпита „А това казваше Той да го изпита защото си знаеше какво щѣше да прави“. Иоана 6:6. Думитѣ, тъй както сѫ поставени, почти нѣматъ никакъвъ смисъль. Тия думи мязатъ на единъ скѫпоцѣненъ камъкъ, който е скритъ въ една обвивка, и всѣки минава и го подритва, като едно малко камъче, което се търкаля по пѫтя. Почти цѣлиятъ човѣшки животъ е така направенъ, отъ такива малки камънчета, които ние подритваме. Срѣщнете кой и да е човѣкъ, като започнете отъ най-обикновенитѣ хора до най-великитѣ гении, всичка се стремятъ къмъ нѣща възвишени, идеални, всички ще ви говорятъ за идеали. Срѣщнете кой и да е говедарь, и той ще ви говори за идеали. Срѣщнете учени и философи, и тѣ ще ви говорятъ за идеали. Срѣщнете адвокати, майки, бащи, свещеници, и тѣ ще ви говорятъ за идеали. Всички ще ви говорятъ за единъ великъ идеалъ, но спрете се, поискайте да ви опрѣдѣлятъ тѣхния идеалъ, ще видите, че идеалътъ въ тѣхния умъ не е строго опрѣдѣленъ. Напримѣръ, нѣкой слушалъ нѣкоя отлична рѣчь или бесѣда на нѣкой виденъ проповѣдникъ и казва: е, хубава, много хубава, отлична бѣше тази бесѣда. Но кажете, гдѣ е хубавото? — Е, хубава бѣше. И тъй ще си остане. Хубава, но тази дума „хубава“ не е нѣщо опрѣдѣлено. Когато ние се срѣщнемъ съ самата дѣйствителность, въ даденъ моментъ, силата на човѣка се опрѣдѣля вънъ отъ врѣмето и пространството. Тя не че не е опрѣдѣлена, но въ нашето развитие, въ нашата еволюция ние не сме въ състояние да опрѣдѣлимъ човѣшката сила. Ние изобщо опрѣдѣляме проявлението на човѣшкия умъ, на човѣшкото сърце въ крайнитѣ резултати, а крайнитѣ прѣдѣли всѣкога показватъ слабость въ човѣка. Когато една вода достигне крайнитѣ прѣдѣли тя е слаба. Силна е само въ самото начало, въ края си е слаба. Слѣдователно, смисълътъ на живота е да опрѣдѣли човѣкъ, въ що стои неговиятъ идеалъ. Идеалъ не може да бѫде вашата кѫща; идеалъ не може да бѫде знанието; идеалъ не може да бѫде свѣтлината; идеалъ не могатъ да бѫдатъ паритѣ; идеалъ не може да бѫде силата; идеалъ не може да бѫде красотата; идеалъ не може да бѫде добротата. Защо? — Всички тия нѣща търпятъ промѣни въ свѣта. Силниятъ е силенъ при извѣстни условия, слабиятъ е слабъ при извѣстни условия; учениятъ е ученъ при извѣстни условия, глупавиятъ е глупавъ при извѣстни условия. Всички нѣща, които се видоизмѣняватъ, не съдържатъ въ себе си идеалъ. Слѣдователно, идеалното е безъ промѣни и безъ измѣни. Но туй е пакъ неопрѣдѣлено. Идеалътъ е сѫщина, която съдържа цѣлокупностьта на цѣлото битие въ себе си. Този идеалъ, тази реалность съдържа всичко въ себе си. И първото проявление на този идеалъ въ свѣта, това наричаме ние обикновената човѣшка любовь, за която всички говорятъ. До извѣстна степень всички търсятъ тази любовь. И дѣйствително, човѣшката любовь азъ я взимамъ като едно качество на човѣка. Докато туй качество сѫществува въ човѣка, човѣшкиятъ животъ, човѣшкитѣ мисли, човѣшкитѣ желания, човѣшкитѣ дѣйствия иматъ смисълъ. До тогава, докато този малъкъ пламъкъ сѫществува у човѣка, неговиятъ животъ има смисълъ. Азъ не говоря за любовьта съ този червения пламъкъ, нито съ портокаления, нито съ зеления, нито съ синия, но за любовьта, която е съ една мека, бѣла свѣтлина. Но не разбирамъ и тази бѣла свѣтлина, която сѫществува въ свѣта. Тази бѣлина, които вие имате на вашитѣ ризи, въ сравнение съ тази бѣлина, за която ви говоря, ще ви се покаже черна. Слѣдователно, до тогава, докато любовьта сѫществува, силата, знанието иматъ смисълъ. Ние искаме да бѫдемъ силни. Защо? — Защото имаме извѣстенъ обектъ, който обичаме, искаме да се покажемъ прѣдь този обектъ. Защо онзи младиятъ момъкъ иска да работи за своя народъ? Този народъ стои като идеалъ прѣдъ него. Той иска да се покаже, че работи за народа си, той иска да се подигне, иска всички сѫщества да го славятъ, той иска да бѫде силенъ. Сега, това сѫ копнежи на човѣшката душа, турени въ една крива посока. Човѣкъ се е отклонилъ отъ своята права посока. Искаме да помагаме на хора, които не се нуждаятъ отъ нашата помощь. Искаме да спасимъ тѣзи, които не се нуждаятъ отъ нашето спасение. Това сѫ глупави нѣща, турени въ една крива посока, на една крива основа. Ако нѣкой се задъне въ една крива улица, трѣбва ли да върви тамъ? Сегашнитѣ хора казватъ: не трѣбва ли никакво стремление? На този, който се е задънилъ, казвамъ: върни се назадъ, не можешъ да излѣзешъ! Нѣкой казва: не трѣбва ли да обичамъ своя народъ? Питамъ: ти разрѣши ли въпроса съ себе си, съ своя умъ, съ своето сърце, съ своята душа, съ своя духъ? — Не. Върни се назадъ! Твоятъ народъ е съставенъ отъ разумни единици, и всѣка единица трѣбва да си търси пѫтя, тя сама е въ състояние да чувствува, да мисли, да дѣйствува тъй, както трѣбва. Ще кажете: ама не трѣбва ли да спасяваме хората? Чудни сте! Ами че спасението, това е едно неестествено състояние на човѣшкия битъ. Ти говоришъ за една случайность въ свѣта, която може да се прояви. Нѣкой падналъ въ рѣката, въ морето, това сѫ случайности. Ние не трѣбва да изучаваме живота отъ случайноститѣ. Случайноститѣ въ живота послѣ ще ги изучаваме. Ние трѣбва да изучимъ живота въ онѣзи истински принципи, онѣзи истински методи, върху които е поставенъ, базиранъ. Кои сѫ истинскитѣ методи, върху които сѫ поставени съврѣменнитѣ народи, за да намѣрятъ своя пѫть? — Съврѣменнитѣ европейски народи се намиратъ сега въ една задънена улица. И всички съврѣменни европейски народи мислятъ, че само чрѣзъ насилие може да се поправи пѫтьтъ имъ. Не, насилието въ свѣта е нѣщо случайно. Любовьта е единъ естественъ актъ, който сѫществува въ всичкото битие, между всички животни, отъ най-малки до най-голѣми. Всички тия народи, които сѫ свързани въ това ядро, иматъ отношение единъ къмъ другъ, свързани сѫ. Това е една философия. Връщали ли сте се назадъ да видите какъ се образували съврѣменнитѣ народи, какъ се образували съврѣменнитѣ общества, какъ се е образувала човѣшката рѣчь, какъ се е образувала човѣшката мисъль? Всички тия нѣща ние ги взимаме на готово, както нѣкой математикъ взима една истина като аксиома. Не, не, вземете за примѣръ човѣшкия езикъ. Съврѣменнитѣ учени хора и поети, азъ поне ги слѣдя, всички тѣ — и англичани, и французи, и американци, и индуси, всички си иматъ правила на своя езикъ, иматъ си граматика, иматъ си глаголи, мѣстоимения, сѫществителни имена, прилагателни, причастия, приставки, но въ този езикъ всѣка една дума съдържа извѣстно качество. Думитѣ сѫ живи сами по себе си. Нѣкои думи вѫтрѣ въ себе си носятъ такава отрова, която е въ състояние въ една минута отгорѣ да сломи човѣка. Ние, запримѣръ, казваме: зло, добро и т. н. Или, казваме думата „лицемѣръ“, но като туря прѣдъ тази дума едно прилагателно или едно сѫществително, което съотвѣтствува на твоето име, или едно мѣстоимение, какъ ще ви се отрази, какъ мислите? — Веднага ще трепнешъ и ще подскочишъ. Или пъкъ, ако туря думитѣ „добро, истина, любовь“, твоето сърце по единъ или другъ начинъ ще мръдне. Сега, като дойдемъ до мисловия свѣтъ, сѫщото е и съ мислитѣ. Формитѣ на всички мисли се отличаватъ една отъ друга. Мислитѣ, сами по себе си, и тѣ си иматъ форми. Запримѣръ, ако азъ, тъй както си седя, прѣдамъ една моя мисълъ, тази мисъль вече е единъ разговоръ. Вие нѣма да възприемете моята мисъль, но едно сѫщество съ по-тънъкъ усѣтъ, или едно сѫщество извънъ материята, би схванало моята мисълъ като единъ звукъ, тя би му проговорила. Като казвамъ извънъ материята, подразбирамъ, извънъ материята, въ която живѣемъ. Ако азъ кажа въ ума си: „Вие сте добри“, вие може да не почувствувате нищо, но ще схванете една промѣна на лицето ми. Но ако ви кажа гласно, че сте добри, вие ще ме погледнете и ще си кажете: сериозно ли говоришъ, че азъ съмъ добъръ, или искашъ да ме изпиташъ? — не вѣрвате. Възприемането на мислитѣ, това е едина актъ вѫтрѣ въ животнитѣ, въ птицитѣ. Щомъ те срещне едно животно, погледне те въ очитѣ. Защо? Иска да узнае какви сѫ твоитѣ намѣрения спрѣмо него за да вземе едно рѣшение. Една птица те срещне, ще те погледне, ще прочете мисъльта ти и ще хвръкне. Казва: „Господине, азъ имамъ особено мнѣние за тебе, не искамъ да се разговарямъ съ тебе, понеже и другъ пѫть съмъ се разговаряла, затова прѣдпочитамъ да съмъ по-далечъ“. Птичкитѣ сѫ много досѣтливи. Нѣкои казватъ, че птичкитѣ не чувствуватъ. Не, тѣ иматъ тънко чувство, тънко ухо. Седятъ гургулички, гугуцатъ си. Приближава се ловецътъ съ пушка, веднага бѣгатъ. Приближавамъ се азъ до тѣхъ, спокойно си седятъ, казватъ: „Господне, добрѣ дошълъ, но онзи тамъ, съ онази култура на своето чифте, ние сме го опитали, опитали сме тази култура и отъ този езикъ искаме да бѫдемъ малко по-далечъ“. И цѣлата наша атмосфера е покварена! Отъ какво? Ако вземете книгитѣ, вѣстницитѣ, тамъ има купъ думи турени, които не сѫ на мѣстото си. Нѣкой авторъ писалъ една книга. Азъ искамъ да зная, като е писалъ тази книга, какво е било неговото намѣрение. Ако единъ проповѣдникъ проповѣдва, трѣбва да знаемъ, какво е неговото намѣрение, като проповѣдва. Ако вие сте се събрали да ме слушате, какви сѫ вашитѣ побуждения? Азъ зная, едни идватъ за едно, други — за друго. Нѣкои идватъ тукъ да ме хванатъ за думитѣ ми. Тѣ сѫ пратени, казватъ: да го уловимъ този сега! И седятъ, бѣлѣжатъ въ книжката си. И казватъ: чакай сега, уловихме го. И почватъ да размѣстватъ думитѣ ми. Ако азъ съмъ казалъ нѣщо размѣстено, то е хроникирано вече на друго мѣсто. Това е единъ великъ законъ. Азъ съмъ хванатъ вече, азъ съмъ отговоренъ прѣдъ себе си, отговоренъ съмъ прѣдъ този великъ законъ. Нима когато кажа нѣщо, което не е вѣрно, азъ не го зная? Азъ го зная прѣди васъ, азъ съмъ хванатъ прѣдъ себе си. И до сега още не е дошълъ нѣкой да ми каже, че това или онова не е вѣрно. Ако азъ съмъ направилъ една погрѣшка, азъ я зная прѣди васъ. Всѣка една погрѣшка п отрова, която влиза въ вашата кръвъ и не е тъй лесно да се измие, да се изхвърли навънъ. Нека тѣзи хора, които знаятъ толкова, взематъ единъ негъръ, да му смъкнатъ тази чернина, да го направятъ бѣлъ. Обясняватъ, че това е пигментъ подъ кожата, тъй го създала природата. Нѣмамъ нищо противъ, може да е така, но вие, като учени хора, снемете отъ него тази черна краска. Съврѣменнитѣ учени хора иматъ начинъ да почернятъ лицето на човѣка, но не и да го направятъ бѣло. Има такива учени американци, има и българи, които знаятъ това изкуство. Американцитѣ не си поплюватъ, тѣ сѫ смѣлъ народъ. Като хванатъ нѣкого, прѣдъ нищо не се спиратъ. Да направятъ човѣка бѣлъ, не могатъ, но да го осакатятъ могатъ, майстори сѫ тѣ. Сега, всички, които ме слушатъ, си казвате: той трѣбва да каже нѣщо, съ което свѣтътъ да се спаси. Е, знаете ли коя е спасителната дума? Азъ мога да ви я кажа, но връзка трѣбва да има между васъ, връзка трѣбва да има между всички нѣща. У васъ трѣбва да има такова непрѣодолимо желание, каквото у онази българка, баба Стана. До колко е вѣренъ този анекдотъ за баба Стана, битъ ли е, не зная, но ще ви приведа този примѣръ. Тази баба Стана, родомъ въ Варненско нѣкѫдѣ, била много любознателна. Макаръ и 80 годишна, отива единъ день при учителя въ селото и му казва: „Слушай, стара съмъ, 80 годишна, но сърцето ми се е запалило, искамъ да уча. Не можешъ ли да ме приемешъ въ първо отдѣление, да се уча съ твоитѣ дѣца? — Не мога, инспекторътъ не позволява. „Но азъ искамъ да се уча!“ Учительтъ билъ досѣтливъ, казва ѝ: „Е, ще те приема като слушателка“. Нали има такива, които идватъ въ училищата да ревизиратъ, слушатъ, за да удобрятъ или не методата на учителя. Казва ѝ той: „Ще те приема като такава, която ще слуша, ще удобрява моя методъ“. Влиза въ училището, слуша тя. Обаче, като излиза баба Стана отъ училището, всички дѣца се нахвърлятъ отгорѣ ѝ. Едно на гърба ѝ, друго я дърпа за рѫцѣтѣ. Казватъ ѝ: „Ти си дошла да се учишъ съ насъ, какъвъ е твоятъ букварь?“ Но, баба Стана е умна, тя помилва едно, помилва друго, и така всичкитѣ дѣца привикватъ съ нея. Започва тя тихо и спокойно да се учи и свършва 4-тѣ отдѣления. Е, питамъ сега: кой отъ васъ, като баба Стана, при такива условия, би ималъ доблестьта да се учи съ малкитѣ дѣца и съ тѣхъ да свърши 4-тѣ отдѣления? Азъ казвамъ: такова непрѣодолимо желание трѣбва да има въ човѣшката душа, да се домогне човѣкъ до великата Истина, която може да реформира живота. Другото положение, което ни спъва, то е, че имаме особени разбирания, които се обуславятъ отъ външнитѣ условия. Ще ви дамъ слѣдующия примѣръ. Той се отнася до англичанина Джонъ Розъ. Държи той своя неиздаденъ дневникъ и пише опитностьта си. Въ какво седи тази опитность? Той е богатъ, заможенъ, човѣкъ. Идва при него една вдовица и казва: „Господине, азъ имамъ три дѣца, умирамъ отъ гладъ, моля, помогнете ми, ще измремъ отъ гладъ!“ Той ѝ помага. Получава отъ нея писмо, пише му тя: „Ти си толкова добъръ човѣкъ, като тебе нѣма другъ въ свѣта, ти си нашъ спаситель“. Възхвалява го до Бога. Има той една графа въ дневника си, въ която пише похвалитѣ. Идва друга една жена при него, проси. На нея той нищо не дава. Получава писмо, пише му: „Господине, макаръ че посѣщавашъ църквата, четешъ Евангелието, но си много коравосърдеченъ човѣкъ“. Пише той това въ друга графа на дневника си. Въ една графа пише: като тебе добъръ човѣкъ нѣма. Въ другата графа пише: като тебе лошъ човѣкъ нѣма. На едната страна: като мене добъръ човѣкъ нѣма. На другата страна; като мене лошъ човѣкъ нѣма. Питамъ сега: на какво се обуславя мнѣнието на тѣзи хора? — Дали имъ далъ или не пари. Да дадешъ пари нѣкому, това добро всѣки може да го направи. Ако азъ ви дамъ 100 — 200 лева, това и всѣки другъ може да го направи. Споредъ менъ добро е това, което азъ мога да направя, и никой другъ да не може да го направи. А туй, което азъ мога да направя, другъ може да го направи, то не е добро. Добро е това, което азъ мога да направя, и никой другъ да не може да го направи. Доброто е това, което вие може да направите и никой другъ да не може да го направи. Тъй седи великиятъ законъ въ свѣта. И по това се различаватъ всички разумни души. Туй добро, което тѣ могатъ да направятъ, никой другъ не може да го направи. Мисъльта, която тѣ проектиратъ въ свѣта, никой другъ не може да я проектира. По туй сѫ тѣ особени. А сега всички казватъ: ние сме едно. Ако нѣмате тази особеность, тогава нѣма защо да говоримъ, че въ свѣта всички сме едно. Едно въ какво? Едно въ Бога, едно въ цѣлото, едно по отношение на безграничното, а не едно въ туй, какъ се проявяваме въ даденъ моментъ. Въ туй седи красотата на свѣта. Нѣкой казва: азъ искамъ да бѫда като тебе. Не, ти като мене не можешъ да бѫдешъ. И 10 милиона царвули да скѫсашъ, ти като мене не можешъ да бѫдешъ. И азъ, да скѫсамъ 10 милиона царвули, като тебе не мога да бѫда. Слѣдователно, не се стреми да бѫдешъ като мене, а се стреми да бѫдешъ като себе си, като тази първоначална форма, която Богъ е турилъ въ тебе. Този законъ се явява навсѣкѫдѣ. Сега, по нѣкой пѫть, ние мислимъ, че можемъ да спасимъ човѣка. Не можемъ. По нѣкой пѫть ние мислимъ, че може да развратимъ човѣка. И това е невъзможно. Всѣки човѣкъ самъ се развращава. И обществото за това не е отговорно. Вие ще ми цитирате, че можете да извратите Словото Божие. Да, азъ мога да извратя Словото Божие въ себе си, но въ васъ не мога. Вие сами можете да го извратите. Вие сте единственитѣ, които можете да покварите вашата мисъль, азъ не мога да я покваря. Тъй седи великиятъ Божественъ законъ. Ако азъ имамъ такава сила, че да мога да извратя вашата мисъль, да ви извадя отъ релситѣ, тогава азъ съмъ всесиленъ да оправя свѣта. И тъй, първото нѣщо, съ което ви заблуждаватъ, е като казватъ: слушайте, този е пѫтьтъ на вашето спасение, този е пѫтьтъ, по който можете да се подигнете. И сега въ Англия, въ Америка, въ Франция, навсѣкѫдѣ има редъ автори, които проповѣдватъ начини за придобиване на богатства. Е, този авторъ, който ти прѣпорѫчва начини, за да се подигнешъ, да забогатѣешъ, може ли да ти гарантира, че туй богатство, което придобиешъ, ще можешъ да го носишъ вѣчно съ себе си? Има единъ начинъ, по който човѣкъ може да задържи своето богатство. Има единъ начинъ, по който човѣкъ може да задържи своята мисъль, свѣжестьта на своитѣ чувства, своята младина, своя миръ, добротата, своето веселие. Има единъ начинъ! И сега, всички съврѣменни хора търсятъ най-лесенъ начинъ. „И това казваше Той да го изпита“. Кой изпитва? — Учительтъ може да изпитва, когато прѣдаде на ученицитѣ си извѣстна материя. Богъ може да изпитва хората. Знанието, силитѣ, които ви е далъ, може да ги изпита, но сѫщеврѣменно Богъ не прави хората нито добри, нито лоши. Азъ слушамъ, седятъ нѣкои сестри, братя или външни хора и казватъ: Богъ всичко може. Е, това философия ли е? Ние знаемъ Господа. Ние, казватъ, вървимъ споредъ волята Божия. Ами знаете ли сигурно, че вървите по волята Божия? По какво познавате? Придобили ли сте вие онзи огънь? Добрѣ, азъ ще туря пръста си на пламъка на вашата свѣщь, и ако пръстътъ ми не изгори, азъ казвамъ: да, вие сте придобили едно изкуство, придобили сте свещения огънь. Ако туря пръста си, и той изгори, казвамъ: този огънь, който сте придобили, е обикновенъ огънь, него и свѣтътъ има. Често правя опити. Като говоря тъй, на онѣзи, които ме слушатъ, казвамъ: опитайте туй учение, послѣ ме слушайте! Отъ никого не искамъ да приемете нѣщата направо. Азъ имамъ нѣкои ученици, които казватъ: тъй казва моятъ Учитель. Считатъ, че това е fait a complit, и не имъ трѣбва друго нѣщо. А, не, не, съ махане на рѫцѣтѣ, и съ клатене на глава, това не е учение. Божественото учение, което ви проповѣдвамъ, е живо учение. Ще поставите вашия пръстъ на моя огънь. Вашиятъ пръстъ е боленъ. Турите го на моя огънь. Той оздравѣе, подмлади се. Казвамъ: благодарни ли сте? — Много съмъ благодаренъ. Лакетътъ ви е боленъ. Турите го на моя огънь и той оздравѣе. Благодарни ли сте? — Много. Може да правите опити. Сто опити може да направите, и ако 99 отъ тѣхъ излѣзатъ сполучливи, този огънь може да лѣкува. „И това казваше Той да го изпита“. Туй е необходимото, до което ние съврѣменнитѣ хора трѣбва да се домогнемъ. Това положение, прѣзъ което сега минава свѣтътъ, е трансформиране отъ едно състояние въ друго. И съврѣменнитѣ учени хора почватъ да го забѣлѣзватъ. Онзи ледъ, по който вие сте играли до сега, почва да се топи и изгубва своята твърдость. Вие забѣлѣзвате, че не може вече съ вашитѣ кънки да си играете по него, и почвате да потъвате. Всичкиятъ ледъ почва постепенно да се топи и остава водата. А въ тази вода още не сте се научили да плавате. Сега, когато говоримъ научно, че за грѣшнитѣ въ този свѣтъ нѣма условия да живѣятъ, защо казваме това? Хората по нѣкой пѫть мислятъ, че трѣбва да имаме нѣкой външенъ заговоръ. Не е така. Въ природата има другъ единъ законъ. Вие въ вашия животъ вече носите отровата, отъ която ще се разложите. Цѣли фамилии, цѣли раси сѫ изчезнали отъ лицето на земята съ своя грѣшенъ животъ. И тъй, ние се приближаваме къмъ онази велика Истина. Казвате: какъ трѣбва да се живѣе? Още не можете да научите какъ трѣбва да се живѣе. Първото нѣщо, което човѣкъ трѣбва да приложи е, да започне съ най-малката величина. Тъй започватъ математицитѣ. Идете въ кое и да е отдѣление, какъ започва учительтъ? Той започва съ единицата, и послѣ съ 2, 3, 4, 5, и така продължава до десеть. По-послѣ, този процесъ постепенно се осложнява, осложнява. Азъ гледамъ, щомъ дойдемъ до моралния свѣтъ, току вижъ, нѣкой простъ човѣкъ изведнъжъ започва съ много сложни процеси, съ хиляди, съ милиони започва. Не, ще започнешъ съ единицата. Тази единица е въ тебе. Но туй едното е едно житно зърно. За него има начини, чрѣзъ които може да се прѣвърне отъ една форма въ друга. И тъй, Христосъ изпиталъ своитѣ ученици. За какво ги е изпиталъ? Мисъльта е скрита вѫтрѣ. Той ималъ съ тѣхъ частни разговори, училъ ги е какъ трѣбва да живѣятъ, какъ да употрѣбяватъ живитѣ сили вѫтрѣ въ природата. За туй нищо не е писано. Сега всички говорятъ за спасение, за любовь, но каква е тази любовь между хората? Тази любовъ е обикновената любовь. Тя не е направена отъ такива форми, които не търпятъ видоизмѣнения. Видоизмѣнятъ се. Когато ние развиваме Истината, нѣкой пѫть тя ни засѣга отблизо, и нѣкои ще кажатъ: тази бесѣда е насочена противъ насъ. Не е въпросътъ, дали е насочена противъ нѣкого. Истината не може да се насочи противъ никого. Ако нѣкой мисли, че тази Истина има него прѣдъ видъ, той си дава много голѣма тяжесть. По нѣкой пѫть азъ казвамъ, че Богъ мисли заради насъ и нѣкои казватъ: е, значи Богъ мисли заради насъ. Нѣкои вѣрватъ, нѣкои не. Богъ за насъ не мисли тъй, както ние мислимъ за себе си. Когато казвамъ, че Богъ мисли за хората, азъ разбирамъ слѣдното: Богъ е далъ на всѣки човѣкъ необходимото за живота, далъ му е разумнитѣ сили, далъ му е чувствуването, далъ му е воля и казва: „Твоето благо сега се намира въ твоитѣ рѫцѣ, ще работишъ споредъ наставленията“. И слѣдъ туй седи. Богъ не се занимава съ насъ ни най-малко, но тѣзи живи сили въ насъ тѣ се занимаватъ съ всѣки едного. Тѣ го подтикватъ, тѣ го почукватъ, казватъ: „Слушай, знаешъ ли какво казва Господъ?“ Нѣкой казва, че туй му казалъ Господъ, онуй му казалъ Духътъ. Нищо не му е казалъ Духътъ, но тѣзи живи сили, които работятъ въ него, тѣ му казватъ, Много голѣмо значение си даватъ хората! Ако Господъ дойде да говори специално на всѣкиго, кѫдѣ ще му излѣзе края! Всички пророци казватъ, че Господъ имъ говорилъ. Право е. Но специалната мисъль, че Господъ имъ говорилъ, то е вече особена привилегия. Има светии, велики Учители, адепти, които съ хиляди години сѫ чакали да имъ проговори Господъ. Не че не се занимава съ тѣхъ, но моментално Той изпраща всичко и казва: „Тѣзи дѣца още не сѫ готови, затова нека се занимаватъ съ онѣзи живи сили, които сѫ у тѣхъ, съ тѣхъ да работятъ. Е, ти си художникъ, имашъ талантъ, казвашъ: „Да дойде Господъ да ми помогне!“ Не, ти имашъ великъ талантъ, самъ можешъ да си помогнешъ, но ти искашъ изведнъжъ. Не, не може изведнъжъ, полека, полека ще започнешъ. Всичкитѣ нѣща се придобиватъ съ много голѣмъ трудъ. Който мисли, че всичко се лесно добива, лъже се. Нѣма нищо по-мѫчно отъ да добиешъ Добродѣтельта, да добиешъ Любовьта, да добиешъ Мѫдростьта, да обичашъ Истината. Ще впрегнешъ всичкитѣ си сили, като баба Стана и на 80 години ще свършишъ 4-тѣ отдѣления. Тия дѣца ще скачатъ по главата ти отгорѣ, но ти ще знаешъ какъ да ги укротявашъ. Дѣцата, това съ твоитѣ мисли. Казвашъ: какво ще правя съ тия мои мисли? „Той го изпита, защото си знаеше, какво щѣше да прави“. И тъй, най-първо трѣбва да се научите да употрѣбявате правилно думитѣ, да научите силата на всѣка дума. Нѣкой пѫть казвашъ нѣкому: ти не си искренъ. Но, тази дума, тази мисъль, която си изказалъ, има обратно дѣйствие. Никой нѣма право да употрѣбява човѣшката мисъль тъй, както той си иска. Има начинъ какъ да се употрѣбява, той е Божествениятъ езикъ. Нѣкой пѫть трѣбва да употрѣбя врѣме да ви разправя, какъ се е образувалъ човѣшкиятъ езикъ, този първичниятъ езикъ, отъ който сѫ се образували всички други езици. Ами, тъй, както човѣкъ се развива сега, мислите ли, че слѣдъ 1000 години човѣшкиятъ езикъ ще бѫде туй, което е сега? Българскиятъ езикъ такъвъ ли ще бѫде? Ами слѣдъ 2000 години, слѣдъ 3000 години, слѣдъ 10,000 години какъвъ ще бѫде езикътъ? Като дойдете тогава на земята, ни поменъ нѣма да има отъ сегашнитѣ езици. Звуковетѣ тъй ще бѫдатъ измѣнени, че този езикъ ще прѣдставлява нѣщо архаистическо, само останки ще има отъ него, ще бѫде нѣщо като стария санскритски езикъ. Тъй ще го изучаватъ. Азъ днесъ не говоря на ученицитѣ, обръщамъ се къмъ външнитѣ хора, тѣ ще ме разбератъ по-добрѣ сега. Ученицитѣ не сѫ въ състояние да ме разбератъ, но външнитѣ, свѣтскитѣ хора, този пѫть тѣ ще ме разбератъ. Азъ на тѣхъ говоря днесъ, а ученицитѣ сѫ слушатели. Всѣка една дума вѫтрѣ въ себе си съдържа една благодатъ или една отрова, съдържа или киселина, или основа. Онѣзи отъ васъ, които изучаватъ химията, знаете, какво става, като се съединятъ една киселина и една основа. Туй, което разяжда живота, това сѫ киселинитѣ. Нѣкой момъкъ се влюбилъ, напримѣръ. Казва: „Охъ, изгори ме“. Излиза, влиза, ходи, тропа изъ кѫщи. Какво има? — Изгори ме тази мома. Ахъ, любовь! То е извѣстна киселина. Скача този младиятъ момъкъ. До сега той се е училъ отлично, пръвъ ученикъ е билъ въ университета, но сега, като седи, нѣма го. Не само съ студентитѣ е това. Разправятъ за единъ германски професоръ, човѣкъ на 80 години, влюбва се въ една отъ своитѣ ученички отъ университета и става разсѣянъ, не може да чете. Гениаленъ човѣкъ билъ, а сега седи, не може да си чете лекциитѣ. И най-послѣ трѣбваше да се откаже да чете лекции. Като чете лекциитѣ си, тя е въ ума му. Разказва, прави движения, но въ лекциитѣ си употрѣбява нейното име. Казватъ за него: „Мръднала му дъската“. Не му е мръднала дъската, но таза красива мома е влѣла въ професора си своята отрова, която хората наричатъ любовъ. Азъ наричамъ това „любовь на отравяне“. Така сѫ заченати и родени много дѣца. И какво става? Това сѫ все прѣстѫпни дѣца, дѣца съ най-лоши наклонности. И всичкитѣ хора говорятъ, че това било наслѣдственость, атавизъмъ. Не, всѣка мисълъ вие ще я спрете прѣдъ вашата врата, ще снемете всичкитѣ ѝ външни дрехи, ще провѣрите надписа ѝ какъвъ е, тъй, както въ лабораторията по надписа опитвате всичкитѣ шишенца, и най-послѣ ще я пуснете да влѣзе вѫтрѣ. Въ духовния свѣтъ всички мисли си иматъ имена, и ще провѣрите, захарь ли съдържатъ основа ли съдържатъ или киселина. Прочетете мисъльта, и тогава употрѣбете тази или онази дума. Сега, често се случва, отива нѣкой при единъ банкеръ, отъ когото иска пари на заемъ. Слѣдъ като си излѣзе, банкеринътъ казва отподирѣ му: „Вагабонтъ“ Е, какво иска да каже? Не се минаватъ 2 — 3 дни, и се чува, че този банкеринъ се поминалъ. Защо се поминалъ? Азъ ще ви кажа. Този човѣкъ, който, искалъ отъ него пари, е отличенъ, добъръ човѣкъ, има жена и три дѣца, дошълъ до отчаяние, отива при банкерина и му казва: „Господине, ще бѫдете тъй добъръ, да ми направите една услуга, ще ми заемете една сума, имамъ жена и три дѣца, азъ съмъ честенъ човѣкъ, ще ви се издължа. Никаква гаранция не мога да ви дамъ, но ви давамъ честната си дума“. Понеже банкеринътъ бърза, скѫпо е врѣмето му, казва: „Господине, моето врѣме е скѫпо, нѣмамъ, не мога да ви услужа“. Този човѣкъ си излиза навънъ, въздъхва си. „А, вагабонтъ“! Слѣдъ три дни банкерътъ умира. Защо? Тази отрова, която изхвърлилъ върху този бѣдния човѣкъ, се връща върху него самия и го отравя. Защо? — Не далъ 1000 лева на този бѣденъ човѣкъ. Отъ невидимия свѣтъ го осѫдили, или, по-право, той самъ се осѫдилъ. Сега, да ви покажа, какъ дѣйствува този законъ. Ще кажете: защо тъй? Добрѣ, допуснете, че имате една верига, която се движи тъй, както асансйоритѣ. Има двѣ колички, едната се качва, другата слиза. Допуснете, че тѣзи двѣ колички дойдатъ успоредно. И едната, и другата не се спущатъ, иматъ да разправятъ свои лични дертове. Какво ще стане? — Скѫсва се веригата, и тогава и двамата се сгромолясватъ надолу. Но допуснете, че едната количка е тъй направена, има си спирачка, и единиятъ остава да виси въ въздуха, а другиятъ се сгромолясва долу и умира. Слѣдователно, всичкитѣ спорове, които сѫществуватъ въ домоветѣ между мѫжетѣ и женитѣ, сѫ все такива. Почнатъ ли да се каратъ мѫжъ и жена, братъ и сестра, напрѣменно единъ отъ тѣхъ ще умре. Каратъ ли се гражданитѣ на единъ народъ, на този народъ нѣма да му върви. Цѣлата история е пълна съ факти, които показватъ, че когато Провидѣнието ни доведе до изпити, въ които не можемъ да спазимъ законитѣ, идватъ нещастията. Казвате: не ни върви. Сега и българскиятъ народъ иска да му върви. Но кой е начинътъ да се помогне на българския народъ? Въ 1000 години българскиятъ народъ е направилъ 150 войни и толкова много убийства! Хубаво, я ми кажете, гдѣ е велика България тогава? Прѣди 500 години, като дойдоха богомилитѣ, всичкитѣ ги разпръснаха, избиха ги. Какво стана съ България? Духовенството имаше много хубаво желание, да спаси народа. Спаси ли го? — Не го спаси. Човѣкъ не се спасява въ своитѣ крайни резултати, той се спасява въ самото начало. Не само съ българитѣ е това. Покажете ми европейскитѣ народи! Спасиха ли се? Спасиха ли се египтянитѣ, вавилонянитѣ, асирийцитѣ? Испания, слѣдъ избиването на мавритѣ, спаси ли се? — Не. Кой народъ се е спасилъ чрѣзъ война? Нито единъ! Войната е нѣщо случайно вѫтрѣ въ живота. Трѣбва да се воюва при извѣстни условия, но при нормалния животъ войната е анахронизъмъ. Казва Моисей: „Не убий!“ И азъ се чудя, като казватъ на извѣстни мѣста, че държавата имала право да издава присѫда за убийство. Като убиете туй сѫщество, разбирате ли какъвъ е законътъ? — Слѣдъ смъртьта си то може да прави много по-голѣми пакости, отколкото по-рано. За прѣдпочитане е да държимъ лошитѣ хора тукъ на земята, отколкото да ги убиваме и да ги пратимъ на по-хубаво мѣсто. Ама чудни сте! Имамъ една запушена стъкленица съ отровенъ газъ. Докато е затворена, вие сте въ безопасность. Но казваме: „Да се освободимъ отъ този газъ!“ Какво ще стане съ васъ, като се пусне този газъ въ стаята, въ която сте вие? Нѣкои ще се спасятъ, а нѣкои ще станатъ жертва. Такова нѣщо е и когато убиемъ единъ човѣкъ. Много такива газове има, отъ които страда съврѣменното човѣчество. Съ тази война се зародиха много болести, въ цѣла Европа настана една анархия. И сега търсятъ, кѫдѣ е причината за това. Нека всички си признаятъ грѣха, който направиха. Вие счупихте тѣзи отровни грънци, и сега цѣлата атмосфера е пропита отъ отровата на тия човѣшки мисли. Яви се испанската болесть, отнесе 6 милиона души; сега идва друга болесть. И послѣ търсятъ другадѣ причинитѣ. Никому не е позволено да убива! Такъвъ е законътъ въ свѣта. Въ кодекса, който ние четемъ, не се позволява убийство. Въ живота се позволява убийство, но въ Божествената книга не се позвоволява! На никой царъ не се позволява убийство. Който убие, ще го убиятъ. Кой каквото е вършилъ, непрѣменно ще му се върне. Туй всички държавници, всички учени, професори трѣбва да го знаятъ, а не да си играятъ съ думитѣ, съ Бога. Защото вие, съ вашитѣ прѣстѫпления, носите едно разрушение за самия народъ. Който изразъ и да е, билъ той английскиятъ, францускиятъ или какъвто и да е, върши ли убийство, той носи разрушение. И тѣ сега ще ни изпитатъ! Е, ще кажатъ: той проповѣдва противъ държавата. Какъ! Азъ ли проповѣдвамъ противъ държавата? Азъ проповѣдвамъ миръ безъ насилие, а не учението на нѣкакви комунисти, не учението на богатитѣ, не учението на професоритѣ, на ученитѣ хора. Не, азъ проповѣдвамъ друго учение, учението на онази велика абсолютна Истина, която засѣга всинца ни еднакво, безъ разлика. Азъ проповѣдвамъ онази Истина, приятели, на чийто пламъкъ турямъ вашия пръстъ. И като го турите, нѣма да изгори. Сега, ще ми кажатъ нѣкои, че сѫ културни хора, че сѫ христиани. Да, мене може да ме изпитате, до колко съмъ културенъ, но и азъ мога да ви изпитамъ. И до колко любите, сѫщо може да се изпита! Невидимиятъ свѣтъ всѣки денъ може да ни изпита, до колко сме честни, до колко можемъ да кажемъ: азъ съмъ благороденъ човѣкъ. Да, смисълътъ на живота е да сме благородни. Всички може да се изпитаме. И какво може да се изисква отъ сегашнитѣ хора? Туй нѣжното чувство, което спасява хората. Единъ моментъ е, когато човѣкъ може да съзнае и да си каже: не, моятъ животъ не е такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде. Не, азъ не съмъ толкова нѣженъ. На говоря за обикновената нѣжность, както я разбиратъ нѣкои. Ето, тукъ имаме една сестра, ще я взема за примѣръ. Азъ я наблюдавамъ, човѣшкото, и Божественото у нея се слѣли, и тя не може да ги различава. Тя иска да взема все първото мѣсто. Дойде на трапезата, иска маслице туй-онуй, иска да се прѣдстави, че е Магдалина. Какво? Ние сме сити на Магдалини. Отъ такива Магдалини, отъ Иоанъ Кръстителовци и тѣмъ подобни, ние не се нуждаемъ. На Иоанъ Кръстителя му отсѣкоха главата. Първото нѣщо, което се проповѣдва, то е, че всѣки единъ трѣбва да бѫде човѣкъ. Много сестри има, които сѫ тръгнали тъй, да се прѣпорѫчватъ за светици. Туй нѣма нищо общо съ моето учение. Ако ти си Магдалина, дръжъ го за себе си вѫтрѣ. Ако ти си Иоанъ Кръститель, мълчи си. Ще тръгнатъ за мене да говорятъ: Христосъ съмъ билъ! Дръжъ го за себе си! Азъ не съмъ далъ право никому да говори за мене. Азъ съмъ това, което съмъ, и ти си това, което си. Тъй седи великата философия. Сега, азъ не говоря на ученицитѣ, азъ говоря на свѣтскитѣ хора. Вие сте хора умни, вие разбирате нѣщата. Вие разбирате колко струва единъ наполеонъ, разбирате колко струва една кѫща, и разбирате, като видите единъ човѣкъ, колко му струва пипката. И като дойде нѣкои религиозенъ човѣкъ, вие казвате: този е единъ религиозенъ човѣкъ. Хайде да не му казвамъ името. И прави сте, много религиозни маниаци има въ свѣта. Азъ не съмъ за тѣхъ. Азъ съмъ за онази велика Божествена мисъль, която внася радость, която внася братство въ свѣта. Не привидното братство, не привидната мисъль, но тъй сърце да тупти вѫтрѣ, а не да питашъ по 400 пѫти, обичашъ ли ме. Когато азъ ви обичамъ, кѫдѣто и да сте въ свѣта, моята обичъ ще я чувствувате, всичко ще ви върви по медъ и масло, ще ви помагамъ въ всичко. Въ Любовьта има култура. 3а нея има само единъ изразъ: тя е всесилна. А отъ нашата любовь хората умиратъ. И тъй, Христосъ ги изпита. И въ Негово врѣме имаше изпити. Азъ нѣмамъ нищо противъ, кой какъ мисли. Всѣки единъ човѣкъ нека си мисли, каквото иска, азъ съмъ за свободата на мисъльта, но оставете мене свободенъ. Азъ не се нуждая отъ реклами и съм въ състояние себе си да рекламирамъ. Ще запаля своята свѣщь и ща кажа: приятелю, на моята свѣщь можешъ ли да четешъ? Ако искамъ, азъ мога и да лѣкувамъ. Ще науча хората на едно изкуство, но трѣбва да разбирате отъ химия, отъ физика. Азъ разбирамъ великото изкуство какъ да се подмладите, какъ да възстановите вашитѣ сили и да знаете какъ да живѣете. Ще ви покажа, приятели, туй малко изкуство, да знаете какъ да живѣете. Азъ съмъ единъ пѫтникъ, посѣтихъ вашата страна, нѣма какво да ви оставя, затова ви оставямъ единъ споменъ. Но да не мислите, че съмъ нѣкакво величие. За туй великитѣ хора сѫ дошли, сега е останала само чорбата. Ученитѣ сѫ дошли, пророцитѣ сѫ дошли, апостолитѣ сѫ дошли, Христосъ е дошълъ, и сега, отъ сегашния свѣтъ е останало само опашката. Азъ се държа за опашката. Казватъ ми: какво правишъ тамъ? — Е, махамъ наоколо. „Ами друга служба нѣма ли?“ — Искамъ и азъ да помогна на този мой приятель. „Ама то е низко положение“. Не, отлично изкуство е да зная какъ да помагамъ, какъ да махамъ опашката. Казватъ: е, то е животно. Знаете ли какво нѣщо е животното? Не, животнитѣ съ всичкитѣ свои движения могатъ да покажатъ своитѣ настроения, и зли и добри, и страхъ и отвръщение. Слѣдователно, ние трѣбва да бѫдемъ много скромни — туй е първото нѣщо. И въ свѣта слуги трѣбва да станемъ! Че слуги трѣбва да станемъ, туй свѣтскитѣ хора добрѣ го знаятъ. Всѣки иска изведнъжъ да стане богатъ. Богатъ става, но и богатъ пада. Сега, тази любовь започва съ едно много нѣжно чувство. Като говоря за тази сестра, азъ нѣмамъ за цѣль да я обиждамъ, ни най-малко, но казвамъ, че тя още не познава себе си. Щомъ не познава коя е, говори, че е Магдалина. Ще ви приведа единъ анекдотъ за единъ дѣйствителенъ случай. Рускиятъ царь, за да излѣкува злоупотрѣбленията въ Русия, писалъ до всички монастири: въ който монастиръ се намира главата на Иоанъ Кръстителя, да ми я донесатъ. Като знаелъ, че ще му донесатъ отъ много мѣста главата на Иоанъ Кръстителя, опрѣдѣлилъ 40 — 50 стаи, въ които да поставятъ по-отдѣлно донесенитѣ глави. Свиква нѣколко старци отъ светия Синодъ и ги запитва: „Колко глави има Иоанъ Кръститель“? — Една глава, ваше царско величие! „А, не, въ моитѣ послѣдни изслѣдвания азъ намѣрихъ 40 глави“. Какъ? — Ще ви докажа. Завежда всички тия старци по всички стаи, и съ документи по дати имъ показва полученитѣ 40 глави. Уменъ човѣкъ билъ царьтъ. И слѣдъ туй имъ казва: „Не говорете лъжата, защото тя не подига никой народъ!“ Е, колко Магдалини има на свѣта? Азъ зная, тукъ въ София, има много Магдалини. За мене важи човѣшката душа, която е излѣзла прѣди милиони години. Този моментъ е важенъ за мене, а не важи тази Магдалина прѣди 2000 години. Тя нѣма никаква историческа стойность. Но онзи моментъ, когато се родила първоначално човѣшката душа, той е великъ моментъ! Писанието го нарича „зазоряване на битието, създаване на единъ козмосъ“. И, ако вие схванете този моментъ, туй е едно възраждане. За всѣка една душа се създава единъ козмосъ. Това е най-важното! Слѣдъ милиони години вие ще разберете великата Истина. А сега, вие мислите, че ще изчезнете. Не, ще се разтворятъ умоветѣ ви, и всѣки ще разбере своята душа. Ще разберете, че въ васъ се крие нѣщо потаено. Въ туй се крие единъ великъ моментъ. Така само ще познаете, че туй, което Богъ е създалъ не може да се изгуби. „Това казваше, защото искаше да ги изпита.“ Като какви? — Изпита ни като богати и сиромаси, изпита ни като учени и прости, изпита ни като силни и слаби, изпита ни като здрави и болни. Въ всички положения ни изпита. И когато единъ човѣкъ се отнесе спрѣмо мене тъй или иначе, азъ се спирамъ и казвамъ: такова е неговото разбиране. И тъй, въ българския езикъ, най-първо ние трѣбва да се научимъ, по възможность, да употрѣбяваме думитѣ на мѣсто. Тъй да употрѣбимъ всѣка дума, че въ нея да се вложи искреность. Азъ не искамъ да ви накарамъ да вѣрвате въ бѫдещия животъ. Не е това задачата ми. Азъ искамъ да се пробуди у васъ съзнанието, да разберете, че тази Божия Любовь е всичко, и че нѣма друга сила, като нея. Това можете да го опитате още сега. Когато това нѣжно чувство се зароди вѫтрѣ въ васъ, ще разберете Любовьта. Азъ съмъ правилъ много пѫти опити. Нѣкой пѫть сте отчаяни, ще се пръснете. Но, има нѣщо, което отвѫтрѣ ви заговаря тайно, и веднага всичката тази тяжесть се смъква, като че се отваря този капакъ, и ти казвашъ: е, слава Богу, има въ живота смисълъ — и започвашъ да мислишъ. Току изведнъжъ, пакъ дойде едно малко изкушение, пакъ дойде капакътъ. Отново заговори това чувство и ти се отворишъ. Тъй се отваряшъ - затваряшъ, отваряшъ - затваряшъ. Знаешъ ли защо се затваряшъ? Вие разбирате туй. Имате въ кѫщи капанъ за мишки, нали? Туряте въ този капанъ малко пастърма. Нѣкоя мишка дойде, погледне, казва си: „Имамъ тукъ нѣкакво благо“. Обикаля около пастърмата, послѣ излѣзе навънка, ходи, обикаля. И въ нея има една стратегия. Направи си стратегията тя и казва: „Тази пастърма може да се вземе“. Измѣрва: толкова и толкова сантиметра. Като отиде близо до дупката, казва: „А мазно е то, имало тукъ пастърмичка. Имало тукъ благо. Е, колко е добъръ Господъ, едно голѣмо благословение е далъ“! Щракъ! — затвори се капанътъ. Седи вѫтрѣ, обикаля, почне тогава да стърже. Ама онѣзи желѣзни пръчки не се прѣгризватъ. Дойде господарьтъ, вземе я, тя трепне. „Мацъ, мацъ!“ Дойде котката, почне да я обикаля. Нѣкой пѫть и мацата не ще да яде мишки. Господарьтъ отвори капана и я пусне. Нѣкой пѫть и между коткитѣ има благородни. Азъ ги наричамъ „коткитѣ на новото учение“. Туй е фактъ! Азъ наблюдавахъ една котка. Хвана една мишка, изнесе я навънка и казва: „Не ти е мѣстото тукъ“ — и я пусна. Другъ единъ фактъ: една котка хвана една мишка отвънка и я донесе вѫтрѣ, като ѝ казва: „Ти си стояла много врѣме вънка, не знаешъ закона, сега ще останешъ вѫтрѣ“. Една хване, друга хване — разправяше се съ мишкитѣ. А, казватъ, тази котка! Хване една мишка отвънъ, внесе я въ кѫщи; хване нѣкоя отъ кѫщи, изнесе я вънъ и почва да мърка на господарката си. Тази котка е много беля, тя отъ вѫтрѣ изнася мишкитѣ вънъ, а отвънъ ги носи вѫтрѣ. Казвамъ: това е една котка, която е разбрала новото учение. Обмѣна прави. „Защото си знаеше, какво щѣше да прави“. И тъй, отъ човѣка се изисква едно нѣщо: да бѫдемъ крайно внимателни къмъ думитѣ, които употрѣбяваме, защото, казва Христосъ: „Отъ думитѣ си ще се оправдаемъ и отъ думитѣ си ще се обвинимъ“. Туй, което ни спъва, то сѫ думитѣ, нашиятъ лошъ езикъ. Това не е само съ българитѣ, азъ съмъ слушалъ и французи, и англичани, и руси, и ромѫнци, и тѣ иматъ лошъ езикъ. Слушалъ съмъ и руситѣ. Ехъ, какъвъ вулгаренъ езикъ иматъ тѣ! Това не е култура. Трѣбва единъ езикъ отличенъ! И сега трѣбва да дойдатъ поети, писатели, философи, да създадатъ този красивиятъ езикъ. Тѣхната поезия трѣбва да диша животъ. Всѣка поезия, като я прочетешъ, всѣка пѣсень, като я изпѣешъ, трѣбва да я почувствувашъ като балсамъ. Азъ бихъ желалъ да срѣщна хора съ мекъ погледъ. Знаете ли какво нѣщо е мекиятъ погледъ? Нѣма нищо по-хубаво отъ мекия погледъ. Като срѣщна единъ човѣкъ, тукъ въ обществото, да ме погледне съ този мекъ погледъ. Нѣкой пѫть азъ говоря на свѣтскитѣ хора, тѣ ме разбиратъ. Прѣдставете си, че вие сте една млада и красива жена. Изкушение сѫ младитѣ жени, нали? Та, като срѣщна една такава млада, красива жена, тъй да я погледна, че да не ѝ трепне сърцето. Иначе, тя може да си помисли: този човѣкъ може да ме изнасили. А като ме срѣщне, да се зарадва, и тази ѝ радость да се оправдае. И този мекъ погледъ да не е само при единъ случай въ живота ни. Туй наричамъ азъ моралъ, това наричамъ азъ възвишена Любовь на човѣшката душа, И знаете ли колко сестри и братя сега въ тѣзи гори сѫ продали своя животъ? Едно врѣме само женитѣ развратничеха, а сега и мѫжетѣ развратничатъ. Едно врѣме само женитѣ продаваха своитѣ души, а сега и мѫжетѣ продаватъ своитѣ души. Едно врѣме само женитѣ продаваха своитѣ сърца, а сега и мѫжетѣ. Азъ взимамъ тия примѣри, ще ме извините, ако съ това оскърбя онова ваше дълбоко чувство на любовьта. Ако го оскърбя, азъ искамъ извинение, но ако моитѣ думи внесатъ едно събуждане, азъ не искамъ никакво извинение отъ васъ. Мѫже и жени, отъ тѣзи двата стълба зависи спасението на свѣта. Тъй трѣбва да се чувствуватъ мѫжетѣ и женитѣ. Мѫжътъ, като се спре, да каже: „Азъ съмъ единъ Божественъ стълбъ“. Какво е прѣдназначението на единъ стълбъ? — Да крѣпи. Не се турятъ сламки на една кѫща, но такива греди, които при всичкитѣ условия могатъ да изнасятъ всичката тяжесть. Такива трѣбва да бѫдатъ мѫжетѣ и женитѣ. И всички вие сте турени въ това Божествено здание, като тѣзи велики стълбове. И какво се изисква сега отъ васъ? — Да бѫдете непоколебими. Азъ съмъ говорилъ толкова пѫти за Любовьта, но Любовьта съ думи не се изказва. Азъ наричамъ говора едно приятно забавление, единъ разказъ. Туй нѣжно чувство на Любовьта азъ го опрѣдѣлямъ така: когато ме види тази красивата жена, сърцето ѝ да не трепне, и азъ да не бѫда тъй намръщенъ, но да ѝ отправя единъ мекъ погледъ, и въ моитѣ очи да види, че прѣдъ себе си има една душа, единъ човѣкъ въ пълната смисъль на думата и да се зарадва. И нейната радость да се оправдае отъ всичкитѣ мои постѫпки. Нѣма нищо по-благородно отъ това на свѣта! Желая ви това да бѫде вашъ идеалъ. Не само да ви бѫде идеалъ, но да го приложите; ако го приложите, вашитѣ домове ще се спасятъ, или по-добрѣ, вие ще подобрите вашето положение. Нищо повече! Туй значи да събудимъ въ себе си Божественото. Когато човѣкъ помисли тъй, той се свързва съ Бога, и Богъ му казва: „Ти оправда моята Любовь“. Само при такива условия единъ човѣкъ може да се спаси. Само при такива условия единъ народъ може да се спаси. Говорятъ въ България за свещеницитѣ, за владицитѣ. Нека излѣзе духовенството да проповѣдва този идеалъ! Има ли такива свещеници въ Англия, въ Франция, или кѫдѣто и да е? Това изисква днесъ съврѣменното човѣчество! То изисква души, отъ които тѣхнитѣ сестри въ гората да се радватъ, а не да плачатъ. То изисква мѫже, които да оправдаятъ, че сѫ мѫже. Мѫжетѣ днесъ оправдаха ли своето положение? Кой разплаква майкитѣ?— Мѫжетѣ ги разплакватъ. А женитѣ насърчаватъ мѫжетѣ въ прѣстѫпления. Когато единъ мѫжъ извърши едно прѣстѫпление, една жена излиза съ единъ букетъ насрѣща му. Не, тя трѣбва да му каже: „Слушай, за грѣха, който си направилъ, ти трѣбва да се разкаешъ и да плачешъ“. Трѣбва да отидешъ въ пустинята, за да изкупишъ своитѣ прѣстѫпления. Така и Мойсей отиде въ пустинята и прѣкара тамъ 40 години, за да изкупи своето прѣстѫпление. Тъй е било въ старо врѣме, но сега тѣзи 40 години могатъ да се съкратятъ. Да оставимъ това на страна! Азъ не искамъ да оставя въ васъ тази послѣдна мисъль, понеже хубавото, което ви говорихъ ще се изгуби. Забравете туй! Нека остане у васъ образътъ на баба Стана, образътъ на Джонъ Розъ, образътъ на този благородния човѣкъ въ гората и красивата жена! Само съ тѣзи образи може да се създаде благото на човѣшката душа, само така може да се създаде безсмъртието. Добие ли се безсмъртието, само тогава ще можемъ да се запознаемъ съ Истината. До тогава, докато умираме, Истината е недостѫпна за насъ. Истината е достѫпна само за безсмъртнитѣ хора! Ако нѣкой, който и да е, ти каже, че Истината може да се добие отъ смъртнитѣ хора, този братъ да ме извини, нека поне прочете книгата на живота. Ще му посоча и други книги, ще му посоча самата природа, да види, че този е единствениятъ пѫть, който може да ни изведе на добъръ край. И тъй, азъ ще ви срѣщна. Знаете ли какъ ще ви срѣщна? — Азъ ще бѫда тази първата красива жена въ гората, каквато не сте виждали, а вие ще бѫдете този мѫжъ. Ще застана прѣдъ васъ, за да ви опитамъ и слѣдъ като ви изпитамъ, ще кажа: азъ съмъ онзи проповѣдникъ, който говори тамъ. Ако вие постѫпите съобразно себе си, азъ ще ви дамъ една цѣлувка и ще ви кажа: радвамъ се, братко! Една свещена цѣлувка ще ви дамъ. Но, ако намѣря, че не постѫпите, както трѣбва, азъ ще се изгубя. Ще си кажете: виждамъ ли или не виждамъ? Така ще бѫде съ васъ. Така ще ви изпитамъ. Сега ви говоря отъ интименъ характеръ и ви казвамъ: така ще ви изпита Господъ! Една ваша приятелка или единъ вашъ приятель, който ви обича, безъ да знаете това вие, ще ви срѣщне въ гората да види дали ги обичате или мислите нѣщо друго. И тъй, Христосъ ще ви изпита. Сега, азъ съмъ напълно увѣренъ въ васъ, нѣма да хвърля съмнѣние, защото нѣмамъ противни доказателства. Зная, че като ме срѣщнете тамъ въ гората, ще постѫпите точно тъй, както баба Стана, точно тъй, както Джонъ Розъ, точно тъй, както непознатия въ гората, възвишенъ въ всичкитѣ свои постѫпки. И тогава ще кажа: ето бѫдещиятъ човѣкъ, ето бѫдещата раса, ето бѫдещата култура! Това е царството Божие. То може да дойде вече на земята. Бесѣда, държана на 16/ХІІ 1923 г.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Слушайте него! „И когато той още говорѣше, ето облакъ свѣтълъ ги засѣни, и ето гласъ изъ облака, който казваше: този е Синъ Мой възлюблени, въ когото благоволихъ: слушайте него!“[*]) Слушането—това е едно отъ качествата на реалния свѣтъ. Да слушаме реалното, разумното. Въ физическия свѣтъ ние забѣлѣзваме три състояния, прѣзъ които човѣкъ минава: едното състояние, чисто механическо, е състояние само на движение; второто е състояние на чувствуване, а третото е състояние на мисъль. Човѣкъ може да си помръдне крака безъ усѣщане, а може да чувствува безъ мисъль. Най-хубавото състояние е, когато всѣко движение е придружено съ чувствуване и мисъль. Въ тия три състояния се заражда разумното и великото въ живота, азъ го наричамъ божественото, туй, което осмисля живота. Когато съврѣменнитѣ хора говорятъ за реалното, вѣрватъ въ едно, а отричатъ друго. Ние отричаме реалностьта всѣкога на ония нѣща, които не съдържатъ въ себе си божественото. Сѣмкитѣ сами себе си отричатъ. Туй, което се проявява и изгубва, е прѣходно, слѣдователно, дали ние го поддържаме или не, то само по себе си се явява и изчезва. Вие не можете да разчитате на една ваша мисъль, която се появява и изчезва; вие не можете да уповавате на едно ваше дѣяние, което е прѣходно. Защото то ще замяза на слѣдното: често американскитѣ милиардери си правятъ за удоволствие палати отъ ледъ, тамъ на сѣверъ въ Америка, съ стотици хиляди долари даватъ за палати отъ ледъ, украсяватъ ги, но щомъ дойде лѣтото, цѣлиятъ този палатъ се стопи, изчезне. Често и ние на земята съграждаме такива ледени палати. Сега има богати хора, учени хора, но зданието имъ е съградено отъ ледъ. Красиво е туй здание, но само зимно врѣме. Дойде ли пролѣтьта, всичко това се стопява. И когато нѣкои питатъ: „това не е ли реално?“ азъ отговорямъ това е реално само зимно врѣме, а лѣтно врѣме не, защото изчезва. И когато ние казваме на богатитѣ хора, че вашето богатство е единъ американски палатъ отъ ледъ, ще кажете: „какъ тъй, реално е“. Зимно врѣме може да разчитате на вашето богатство, но лѣтно врѣме не можешъ да разчиташъ. „Слушайте него!“ Кого? — божественото вѫтрѣ въ васъ. То е, което създава характера. Човѣкъ, въ какъвто и да е смисълъ, който се лишава отъ своето божествено, изгубва смисъла на живота, не може да има никаква философия, не може да разбира смисъла на живота, въ каквото и да е направление. И съврѣменниятъ нашъ животъ се обусловя отъ много малки нѣща, или отъ много малки причини може да се разруши цѣлото ни щастие. Цѣлото наше щастие, цѣлата наша сигурность на земята е окачена на една паяжина, на конеца на една паяжина — толкова е сигурно нашето щастие. И при това ученитѣ, съврѣменнитѣ философи, даже религиознитѣ хора и духовнитѣ хора искатъ да ни увѣрятъ, че животътъ на земята е нѣщо реално. Азъ нѣмамъ нищо противъ, реаленъ е, но зимно врѣме; докато дѣтето живѣе, майката е щастлива, но въ деня, въ който замине едничкото ѝ дѣте, тя става нещастна. Докато касата на богатия е пълна, той е щастливъ, но въ деня, въ който богатството му излѣзе изъ касата навънъ, той е нещастенъ; учениятъ, докато знанието му е въ главата, е щастливъ, но единъ день, когато знанието му си замине, той е нещастенъ; великиятъ ораторъ, докато неговиятъ гласъ работи, и той маха рѫка, но щомъ неговиятъ гласъ прѣстане да работи, той е нещастенъ. За примѣръ, красивата мома, докато лицето ѝ е красиво, тя е щастлива, но щомъ лицето ѝ погрознѣе, тя е нещастна. И на всички хора щастието почива само на една паяжина. И искатъ да ни убѣдятъ, че туй е реалното въ свѣта: да бѫдешъ богатъ, красивъ, ученъ. Питамъ: кой ученъ досега е запазилъ своето знание? Коя майка и до кога е запазила своитѣ дѣца? Кой богатъ човѣкъ е запазилъ своето богатство? Кой царь е запазилъ своята власть? Коя красива мома е запазила своята хубость? Казвате: „съ такива работи не ни занимавайте”. Да, може да не ви занимавамъ, но ние искаме да кажемъ: „слушайте него“. Кое? — божественото. И когато азъ цитирамъ тоя стихъ, нѣкой ще каже: „той има прѣдъ видъ себе си“. Не менъ! Това, божественото, е вѫтрѣ въ васъ, то не е отвънъ; и ако вие мислите, че божественото е отвънъ, вие не разбирате философията на живота. Невидимиятъ свѣтъ е широкиятъ свѣтъ, а този свѣтъ, който вие виждате, е единъ микроскопиченъ свѣтъ. Седѣли ли сте вие да наблюдавате, подъ микроскопа да видите какъвъ животъ има въ една капчица вода, при едно увеличение отъ 2—3 хиляди пѫти, да видите какви малки сѫщества има въ нея, какъ се движатъ, какво развитие има? И тамъ има движение, и тия сѫщества иматъ съзнание. Ако вие ги попитате, ще ви кажатъ, че това е работа на тѣхния свѣтъ. А въ нашитѣ очи тѣхниятъ свѣтъ е смѣшенъ. И когато единъ ангелъ подложи единъ човѣкъ подъ микроскопъ, защото ангелътъ, за да види единъ човѣкъ, той трѣбва да тури микроскопъ — ние сме толкова голѣми, че ангелътъ трѣбва да ни тури подъ своя микроскопъ—и той трѣбва да увеличава не три хиляди пѫти, а нѣколко милиона пѫти, за да бѫдемъ видими отъ него. И тогава хората записватъ, изслѣдватъ, пишатъ съчинения, дисертации за нѣкой философъ въ нѣкоя академия, за нѣкой проповѣдникъ на амвона, за нѣкой тълкуватель на Словото Божие, пишатъ книги, послѣ опрѣдѣлятъ тия качества. И ние, съврѣменнитѣ хора, имаме голѣмо мнѣние за себе си, ние мислимъ, че сме близо до ангелитѣ. Даже като се проповѣдва, всѣкиму се иска да стане ангелъ. Възможно е въ бѫдеще, азъ не отричамъ това, но докато вие станете ангелъ, колко изпити трѣбва да държите! Тогава „слушайте него!“ Този, който се е домогналъ да стане ангелъ, божественото е вѫтрѣ въ него и нѣма раздвояване: дали да постѫпи така или не. Въ ума си той има една мисъль, едно желание, една воля, която да извърши великото, воля, съ която може да свърши всичко. Сега ние, съврѣменнитѣ културни хора, мязаме на ония малки дѣца, които седатъ на брѣга на морето и пишатъ. Азъ често съмъ минавалъ по варненския брѣгъ, и тамъ младежи съ бастунитѣ си пишатъ, и всѣки пише споредъ степеньта на своето развитие. Гледамъ нѣкѫдѣ написано: „аа, сладка е любовьта!“ но послѣ мине нѣкоя вълна, и писаното изчезне. Другъ е писалъ: „парици трѣбватъ въ този свѣтъ“. Казвамъ: този е по-уменъ, но дойде вълната, и то изчезне. Трети писалъ: „законность трѣбва въ този свѣтъ!“ Мине вълната, и това изчезне. И всички все пишатъ край морето, но и отъ млади и отъ стари, кой Каквото е писалъ, нищо не е останало досега. И азъ наричамъ съврѣменния животъ едно бурно море, при което ние пишемъ своето щастие, все любовни писма, обѣщания, туй ще изправимъ, онуй ще направимъ, но досега никой не е направилъ това, което е трѣбвало да направи. Като казвамъ „никой“, подразбирамъ оня, който живѣе при брѣга на морето, а не далечъ отъ него. Тѣ пишатъ цѣлиятъ день и казвамъ: не се задържа туй писмо. Когато загубите вашето божествено, не е ли минала тази вълна, че е заличила вашето любовно писмо? Когато е заминала вашата дъщеря, когато учениятъ е изгубилъ своя умъ, не е ли тази вълна? Навсѣкѫдѣ тази вълна заличава. Защо? Защото ние не слушаме, кого? — Него. Кое? — това, божественото. Сега на всѣки единъ човѣкъ трѣбва да му доказвамъ, дали има туй божественото, или не. Именно туй, божественото, то е стабилното, онази любовь, която има между двама хора, това е божественото у тѣхъ. Докато туй божествено е у тѣхъ, има любовь, има връзка. Но въ деня, когато дойдатъ близо до морето, и тази вълна мине и го заличи, тѣ не се познаватъ. И какъ бихте обяснили, да кажемъ: единъ г-нъ дойде и ти иска пари на заемъ, казва: „слѣдъ 4—5 мѣсеца ще ти ги върна, азъ съмъ честенъ човѣкъ, баща ми е честенъ, майка ми“... Но слѣдъ 6 мѣсеца го нѣма никѫдѣ, търсишъ го, търсишъ го, нѣма го. Питамъ: защо този човѣкъ не устоя на думата си? Казвамъ: тази вълна е минала и заличила неговитѣ задължения. Казва: „нѣма да ти ги дамъ, свършена работа, ако искашъ, дай ме въ сѫдъ“. И сега всички хора се сѫдятъ въ свѣта, натурили сѫ сѫдии, отъ хиляди години се сѫдятъ, и свѣтътъ още не е оправенъ: всички ние седимъ при морския брѣгъ. Сега азъ ви проповѣдвамъ, нали, и вие искате да възприемете божественото, и тъй както ви гледамъ, красиви сѫ лицата ви, азъ ви считамъ като наслѣдници, които очакватъ нѣкой богатъ роднина, като умре, да се отвори завѣщанието. И всѣки отъ васъ е много сериозенъ: „колко ли ми се пада отъ това наслѣдство?“ И седи сериозенъ, и човѣкъ мисли, каква ли философия има въ него? — Мисли, колко ще вземе. Нищо повече! Казватъ: „велики мисли има той“. Нѣкоя мома седи много сериозна, казватъ: „колко е благородна!“ И тя мисли сѫщото: колко струва нейниятъ възлюбленъ. Моралътъ е тамъ: колко струва! Сега, не се обиждайте. Ако ви подложатъ на изпитъ васъ, младитѣ, какъ ще постѫпите? Ето тѣзи, старитѣ, питайте тѣхъ, — да не ме осѫждате, че нѣкой пѫть азъ съмъ пристрастенъ, но ние трѣбва да погледнемъ сериозно на живота, да разрѣшимъ правилно въпроса, споредъ този великъ вѫтрѣшенъ законъ. Затова сме дошли на земята. „Него слушайте“! Когато туй, божественото, дойде у човѣка, то ще разрѣши въпроса. На гладния не се иска голѣма философия да му доказвамъ, има ли гладъ или нѣма. Нѣкой ме пита: „има ли онзи свѣтъ или не“? Тази философия е отрицателна. „Има ли Господь или не?“ По нѣкой пѫть смѣшно е за мене да доказватъ на гладния, че той е гладенъ. Че това той самъ го знае! Единственото нѣщо е: азъ съмъ гладенъ, можешъ ли да ме нахранишъ? Онзи бѣдниятъ, дойде, нѣма пари, важниятъ въпросъ е: „можешъ ли да ми дадешъ пари?“ Дойде онзи, невѣжиятъ, нѣма какао да му доказвамъ, че е невѣжа: „г-не, знание можешъ ли да ми дадешъ, това е важното въ живота“. Има нѣщо, което ни липсва. Всѣки го знае това, и когато му липсва това, сѫщественото, той е недоволенъ, гнѣви се. сърди се, не може да спи, обръща се на лѣвата страна, на дѣсната. недоволенъ е, че не може да спи. Какво има? Липсва му сѫщественото. Гладниятъ, който не може да спи, какво му липсва? Хлѣбъ му трѣбва. Дайте му една печена кокошка, ще спи като агънце. Послѣ, азъ прѣпорѫчвамъ печена кокошка, но и 6 годишно вино. И ние по нѣкой пѫть употрѣбяваме 6 годишно вино. А знаете ли, кое е нашето шесть годишно вино? То е врѣлата вода. И ние имаме „печени кокошки“... „Него слушайте“! Сега, за да поясня моята мисъль, ще ви приведа единъ малъкъ анекдотъ за единъ светия. Нѣкой си отшелникъ, на име Хато, живѣлъ е отдавна, когато свѣтътъ се е намиралъ въ едно по-тежко положение, отколкото днешното. Той е считалъ, че цѣлиятъ свѣтъ отива къмъ погибель и неможалъ да си обясни, какъ е възможно Господь да търпи този грѣшенъ свѣтъ, защо изведнажъ не го заличи, да направи нѣщо по-хубаво. Всѣки день се молилъ, да дойде Господь да прѣмахне всички тѣзи грѣшници и да тури редъ и порядъкъ, да не страдатъ хората. Но колкото повече се молѣлъ, толкова свѣтътъ ставалъ по-лошъ. Единъ день той рѣшилъ да излѣзе изъ града, да вдигне рѫцѣтѣ си къмъ небето и да не ги снеме до тогава, докато Господь не изпълни неговото моление. Вдигналъ си той рѫцѣтѣ, това било въ началото на пролѣтьта. Нѣкои птици, като го видѣли тъй, искали да си направятъ гнѣздо. Почнали да се увиватъ около неговитѣ рѫцѣ, за да видятъ дали могатъ да си направятъ гнѣздо. Обикаляли, обикаляли и почнали да турятъ сламчица по сламчица, и си направили едно гнѣздо. Цѣлиятъ день правѣли гнѣздото си. Той, като светия, забѣлѣзалъ и казалъ: „какво ли иска Господь да ми каже съ тия птички?“ Направили тѣ своето гнѣздо на рѫцѣтѣ му отгорѣ, и почналъ той да ги наблюдава. Тѣ турили перушина, приготвили се за работа. Съсѣднитѣ селяни, като го видѣли въ туй положение, почнали да му правятъ по-голѣмо уважение, за дѣто билъ толкова святъ, че птичкитѣ гнѣздо си свили на рѫцѣтѣ му. А той всѣкога проклиналъ хората. Тѣ идвали, туряли млѣко въ устата му, а той послѣ ги нагрубявалъ: „махнете се, грѣшници, вие само ядете и пиете, свѣтътъ отъ васъ страда“. Птичкитѣ си снесли яйцата и почнали да ги мѫтятъ. А той започналъ да мисли: „не мяза ли земята на туй гнѣздо въ рѫцѣтѣ на Бога?“ Тъй разсѫждавалъ той. Почнало да му идва на умъ по нѣкой пѫть, да снеме рѫцѣтѣ си и да захвърли гнѣздото, но послѣ казвалъ: „не, азъ ще устоя на обѣщанието, ще стоя докато малкитѣ се отхранятъ и имъ изникнатъ крилца и си хвръкнатъ“. И, дѣйствително, отъ тѣхъ той много нѣщо научилъ и разбралъ, защо Господь не поправя свѣта. И единъ день тия пиленца изхвръкнали изъ гнѣздото навънъ и нему му станало жалко за тѣхъ. Сега, нѣкой се притѣснява за оправянето на свѣта, а азъ казвамъ: ти държалъ ли си пиленца въ своитѣ рѫцѣ, за да видишъ защо Господь търпи? Ние нѣкой пѫть казваме, че свѣтътъ мяза на лудница. Това сѫ наши психически схващания. Този свѣтъ не е лудница, нито е единъ отъ лошитѣ свѣтове: и то не е право. Този свѣтъ е едно божествено гнѣздо, дѣто се измѫщатъ тия малки пиленца. А знаете ли, какво правятъ тия малки пиленца? Виждали ли сте вие лястовички: майката често ще тури своята човка и ще вземе извержението на малкитѣ и ще го изхвърли навънка. Какво себеотрицание! А ние, съврѣменнитѣ хора, сме само като онѣзи гаржета. Лястовицата седи на едно по-високо развитие, по чистота тя стои по-горѣ отъ насъ. Чистотата е необходима за нашата мисъль, и желанията ни трѣбва да бѫдатъ чисти, за да не стане нечисто сърцето. Тогава идватъ всички волеви усилия. „Него слушайте!“ Трѣбва да разбирате, защо е създаденъ свѣта. Той е създаденъ заради насъ. Ние въ туй положение, въ което сега се намираме, не можемъ да бѫдемъ щастливи: нашето щастие ще дойде въ бѫдеще, то ще дойде, ако ние вземемъ друга форма. И формитѣ, които сѫществуватъ въ свѣта, сѫ форми, прѣзъ които Божествениятъ Духъ минава. И за всички Божия Промисълъ се грижи. Ако тѣхната кѫща, тѣхнитѣ тѣла се промѣнятъ, това не подразбира промѣна на тѣхния духъ, а то е видоизмѣнение на тѣхнитѣ тѣла. Когато една морска звѣзда е дошла да прави тѣлото си, тя употрѣбява всичкитѣ възможности, които сѫ скрити въ тая форма. Но ако рече да мине въ една по-висока форма, тя ще почне отново да живѣе. Слѣдователно, ако най-учениятъ отъ насъ влѣзе въ ангелския свѣтъ, той ще почне живота на едно бебе и ще бѫде толкова невѣжа тамъ, колкото сѫ невѣжи гаржетата. Слѣдователно, ние трѣбва да имаме търпѣние да се учимъ и да знаемъ въ какво седи истинската наука. Истинската наука се състои само въ това основно начало—да се научимъ да любимъ. Кого? — Оногова, който живѣе въ насъ. Можешъ ли да бѫдешъ всѣкога готовъ, заради Онзи, който живѣе въ тебе, да не кажешъ обидна дума никому? Можешъ ли, заради Този, който живѣе въ тебе, да не убиешъ никого? Можешъ ли, заради Този, който живѣе въ тебе, да не откраднешъ нищо? Можешъ ли, заради Този, който живѣе вѫтрѣ въ тебе, да не обезчестишъ никого? Туй е отрицателната страна. А сега: можешъ ли, заради Този, който живѣе въ тебе, да пожертвувашъ всичко? Но „всичко“ като казвамъ, разбирамъ: да дадешъ всичко излишно. И когато у насъ се родятъ тия желания, тогава ние ще познаемъ Онзи, който живѣе въ насъ. Сега, мнозина посѣщаватъ всичкитѣ църкви: и евангелската, и православната, католишката, мохамеданската църква. Но съврѣменната религия се намира още въ прѣдверието на храма. Ние гледаме само външната страна. Казвате: „той е евангелистъ“. Въ какво седи туй? Вѣрва ли въ евангелието? — „Вѣрва, евангелистъ е“. Но вѣрването въ евангелието не прави човѣка евангелистъ. „Ама той е православенъ, вѣрва въ православието“. Но вѣрването въ православието не прави човѣка православенъ. „Той е мохамеданинъ“, но вѣрването въ Мохамеда не прави човѣка мохамеданинъ. Когато туй, божественото, въ насъ почне да се проявява не само по форма, но и по съдържание и по смисълъ, тогава ние почваме да разбираме какво нѣщо е Божествената Любовь. Когато ние почувствуваме туй състояние, всѣки страхъ ще изчезне у насъ въ този свѣтъ и ще затрептятъ ония вибрации, които досега вие не сте чувствували, и въ васъ ще се създаде най-прозорливиятъ, най-ясниятъ умъ. Сегашнитѣ религиозни хора мислятъ, че за да стане човѣкъ духовенъ, трѣбва да оглупѣе. Кои хора оглупяватъ? Хората на еднообразието. И когато искатъ да хипнотизиратъ единъ човѣкъ, по този начинъ го хипнотизирватъ: взематъ единъ свѣтълъ крѫгъ и го въртятъ дълго врѣме, и той ще се хипнотизира. И азъ казвамъ: съврѣменнитѣ хора сѫ хипнотизирани отъ паритѣ. Паритѣ се въртятъ около тѣхъ. Минава нѣкой банкеръ, ходи, но цѣлъ тевтеръ има около главата му, той си мисли, кой има да му дава. Ходи, върви и все тевтерътъ му е въ главата. Срѣщнешъ нѣкой ученъ и той тевтери носи. Срѣщнешь нѣкой богословъ, писалъ нѣкое съчинение, и той го носи въ главата си. Нѣкой философъ съчинилъ нѣкоя нова теория, проповѣдва, че тя е най-правата, и той си маха главата; другъ направилъ нѣкое ново изобрѣтение и пр. И всички мислятъ, че туй, което тѣ иматъ, като влѣзе въ свѣта, ще се оправи. Но то, като влѣзе, ще развали свѣта. Благодарете, че Господь не е допусналъ да влѣзе вашето изобрѣтение въ свѣта. Вие имате аероплани, цепелини и казвате: „ее, култура е това“. Но като дойдатъ тия неприятели отгорѣ, всички се криете въ земята, казвате: „отъ дѣ дойде това зло!“ Освѣнъ че тѣ не оправиха свѣта, но го развалиха. Друго нѣщо трѣбва да прѣдшествува. „Слушайте него“, разумното, то трѣбва да влѣзе въ васъ и тогава ще ви се дадатъ велики блага. Благата изпраща Господь заради насъ. И Павелъ казва: „това, което не сте сънували и не сте почувствували, това, великото, ви чака“... Кога? Когато тази любовь влѣзе въ васъ, — не да влѣзе, а когато се събуди. И нѣкои ме питатъ, какво нѣщо е любовьта? Ее, какъ да ви я обясня? Едно врѣме една овца се влюбила въ единъ вълкъ. Вълкътъ билъ отличенъ кавалеръ, така, съ мустачки: вълцитѣ иматъ и мустачки. Майката-овца казала на дъщеря си: „до колкото ние знаемъ, тия момци отъ тоя родъ злѣ свършватъ съ своитѣ избраници“ — „Но азъ много го обичамъ“. А като се оженила, всѣки день вълкътъ откѫсвалъ по малко месце отъ нея, докато тя съвсѣмъ се обезобразила, и питала: защо моятъ възлюбленъ е толкова „жестокъ?“ Защото е вълкъ, а щомъ е вълкъ, това е крайниятъ егоизъмъ, въ който ние живѣемъ сега. Нашиятъ вѣкъ е вѣкъ на вълцитѣ. Сега може да ти дадатъ угощение, но цѣлъ единъ капанъ ще ти турятъ и всѣкога съ живота си ще платишъ. Сега азъ говоря за васъ, за вашитѣ домове, ако искате да се реформирате, не трѣбва да си правите илюзии, че ще постигнете това, ако продължавате да живѣете, както сега. Но ще кажете: „ние правимъ усилие“. Не, не, не сте направили още усилие. Ще направите едно велико усилие надъ себе си, ще турите вашата воля въ дѣйствие въ най трудния моментъ. Какъвъ е този моментъ? Единъ американецъ се хваналъ на басъ да пропѫтува около свѣта, но билъ голъ и безъ пари. Хваща се на басъ и го извършва. Приятелитѣ му го събличатъ голъ и той сполучилъ да намѣри дрехи и пари, и тъй, сполучва да пропѫтува цѣлия свѣтъ. Казвамъ: ето единъ човѣкъ, който при най-лошитѣ условия е можалъ да прѣвърне всичко въ една сполука. И, слѣдователно, ние, съврѣменнитѣ хора, не сме герои, ние сме хора безъ воля. Господь казва: „би ли пропѫтувалъ свѣта?“ Има въ човѣка една воля, която може да побѣди всичко, азъ я наричамъ божественото. И азъ казвамъ: вложимъ ли ние божественото въ насъ, всичко можемъ, но въ момента, когато изгубимъ туй, божественото, въ насъ, всичко изгубваме. И ако вие искате една положителна философия, опитайте божественото въ себе си и вижте, може ли божественото да прѣобрази свѣта — да прѣвърне вълка на овца? Може. Туй, божественото, прѣвръща вълка на овца. И Писанието казва: „агнето и вълкътъ заедно ще пасатъ трѣва.“ И когато онзи Арабишапка, русинъ, го извикали рускитѣ князе, дали му този стихъ. Повикали го на угощение и го попитали: „какъ ще обяснишъ този стихъ, може ли вълкътъ и агнето да живѣятъ заедно?“ — „Може, може, вие сте вълцитѣ, азъ съмъ агнето, и братски можемъ да живѣемъ“. И право имъ е казалъ. Когато влѣзе божественото, съ васъ, които сте тъй алчни, можемъ да си подадемъ рѫка, но когато божественото въ насъ изчезне, ние нѣмаме никаква основа и тогава ще се зароди онуй разединение. И тогава бѫдещата култура на шестата раса, ние я обусловяме само отъ този законъ. Като те срѣщна, ще те погледна и попитамъ: имашъ ли въ себе си туй, божественото? Него ние наричаме слънцето на живота. Докато туй, божественото, говори въ насъ, умътъ ни и сърцето ни се намиратъ въ едно прѣкрасно състояние. И, слѣдователно, онѣзи чувства, — въ васъ се зараждатъ нѣкой пѫть прѣкрасни чувства — не ги унищожавайте. Да кажемъ, имате вие единъ бѣденъ човѣкъ, той има отлично мнѣние за васъ, обича ви, не скѫсвайте тази нижка съ него, срѣщнете го, той е любвеобиленъ. Но послѣ казвате: „той е бѣденъ, той е по-малко културенъ“. И онази малка вадичка, която минава прѣзъ нѣкоя градина, дава животъ на растенията. Слѣдователно, любовьта въ каквато и да е форма, — азъ не говоря за любовьта на сѣнкитѣ, да не ме разберете криво, защото има любовь на сѣнкитѣ — истинската любовь мяза на една вадичка, която ще внесе нѣщо ново въ живота ти и умътъ ти ще стане свѣтълъ, душата ти свѣжа, а волята ти ще стане мощна. Кой ви обича? Само онзи човѣкъ, който като се приближи, въ негово присѫтствие вашитѣ морални чувства се усилватъ и вие станете и двама радостни, само той ви обича. А ако усѣщате едно неприятно чувство, той ви е подѣйствувалъ въ отрицателенъ смисълъ. Слѣдователно, той върви въ лѣво, а другиятъ — въ дѣсно. И сега казва Писанието: „него слушайте!“ Отъ 2,000 год., откакъ е слѣзълъ Христосъ на земята, менъ ме очудва не защо свѣтътъ не вѣрва въ Христа, но защо служителитѣ на Христа не проповѣдватъ неговото учение. И днесъ, ако вие влѣзете въ една евангелска църква, ще чуете много по-вече да се говори за разни автори, отколкото за Христа. Христосъ е на трети планъ. А за него тѣ казватъ: „Христосъ е глава на църквата“. Нека имаме една глава, а сега евангелската църква има една глава, православната църква — друга глава, католишката — третя глава. Ее, колко глави трѣбва да има? Една църква съ три глави може ли да успѣва? Не може. И сега казватъ: „църквата трѣбва да има глава“. Но тя има глава, Господь я е създалъ съ глава, не трѣбва да ѝ туряме нова глава. Новитѣ глави, които ние туряме, развалятъ църквитѣ. И азъ настоявамъ, че въ свѣта има само една глава, тя е божественото. Никаква друга глава нѣма. Всички други глави отрѣжете ги отдолу. Нѣкои, които ме слушатъ, казватъ: „какво ще кажешъ заради мене“? Азъ казвамъ, какво ще каже Господь слѣдъ 60 год. заради тебе: „колко глави имаше на земята“? И питамъ: вие колко глави имате? Моето учение е учение на една глава: да направи хората свободни въ всѣко отношение, да разтвори каситѣ на хората, да отвори затворитѣ. Всички хора да живѣятъ като братя. Това не е мое учение, то е, което нашиятъ небесенъ Баща изисква. И сега, като дойдатъ войни, казватъ: „може ли безъ войни?“ Поне ние, които вѣрваме, можемъ безъ войни. Свѣтътъ нека се бие колкото иска. Двама души се каратъ и се биятъ, единиятъ далъ 10,000 лв., другиятъ не му ги връща, биятъ се, викатъ и менъ. Казвамъ, колко ти дължи? — „10,000 лв.“ Изваждамъ 10,000 лв. Казвамъ: „заповѣдай, не бий този братъ, нѣмалъ човѣка.“ А сега какво ще стане? Най-малко азъ ще се приближа, ще го хвана този нехранимайко, да видя, защо не плаща. Това не е философия на живота. Азъ ще се поставя на неговото мѣсто, ще кажа: „братко, заради него азъ плащамъ, не бий този братъ“. А на другия братъ ще кажа: „като се намѣришъ пакъ въ затруднение, ела при менъ“. Питамъ: ако всички тъй поставимъ въпроса, ще кажете: „като станатъ всички здрави, какъ ще се прѣхранватъ докторитѣ, кой ще плаща зарадъ тѣхъ, въ църква кой ще ходи?“ — „Ама хората сега не ходятъ въ църква“. Ще ме извините, азъ съмъ толкова откровенъ, нека ме извинятъ всички — прѣдставление е това, което хората разправятъ прѣдъ Господа, а не любовь. Азъ разбирамъ, човѣкъ да бѫде искренъ, да бѫде искренъ въ душата си, да нѣма задня мисъль, това разбирамъ любовь. Когато се приближа при него, какъвто и да е, мѫжъ или жена, да бѫда толкова чистъ, да имамъ всичкото благопожелание, да постѫпя съ този братъ тъй, както бихъ постѫпилъ съ себе си. И тъй е великиятъ законъ, който гласи: „както искате хората да постѫпватъ съ васъ, тъй постѫпвайте и вие съ тѣхъ“. И нѣкои казватъ: „хубаво е това учение“. Хубаво е, но може ли да го приложимъ? И сега всѣкѫдѣ въ свѣта чакатъ да дойде Христосъ. Въ Америка, Германия, чакатъ да дойде Христосъ, за да оправи свѣта. И тукъ, въ България, почнаха да чакатъ да дойде Христосъ. Христосъ е дошълъ, той хлопа на всички сърца: „любовь!“ Това е Христосъ, — туй съзнание вѫтрѣ. Христосъ е дошълъ, хлопа на вратата и ангелътъ казва: „ти нѣма ли да станешъ?“ — Ще поспя още малко, — „можешъ да поспишъ, но закъснѣлъ си“. Закъснѣли сѫ хората. И тогава ме питатъ, какво нѣщо е любовьта. Любовьта е единъ огънь на 35 милиона градуса. И когато този огънь влѣзе, той внася животъ, а не разрушение на живота, и твоята душа ще трепне тъй, както душата на единъ ангелъ трепти, и всички ще бѫдатъ мощни съ този огънь. Този огънь всичко събаря, и църкви и каси. Този огънь иде въ свѣта! И ако вие не излѣзете, знаете ли какво Господь ще направи съ васъ? Азъ гледамъ нѣкой пѫть нѣкой лалугеръ въ дупката си погледне, скрие се отъ дѣцата, погледне, скрие се. Но нѣкой пѫть тия дѣца се охитряватъ, донасятъ 2-3 кофи вода и я изливатъ въ дупката, и този лалугеръ — прѣзъ водата навънъ. И сега Господь е рѣшилъ да налива вода въ дупкитѣ на дѣцата си. Изъ дупкитѣ ще излѣзете навънъ! Ако дойде пожарь, и тогава ще напуснешъ кѫщата си. Щомъ дойде пожаръ, и мѫже и жени и дѣца, всички бѣгатъ. И тогава ще се намѣрите въ положението на онзи богатъ американецъ: когато е горилъ Чикаго, цѣлиятъ градъ се запалилъ, всички бѣгатъ, единъ богаташъ взелъ, касата си и казалъ на единъ работникъ: „25,000 долара ти давамъ да ми изнесешъ касата“.— „Не ти искамъ паритѣ“. Най-послѣ богаташътъ оставилъ касата си и заминалъ. Ще оставишъ касата си и оттатъкъ ще минешъ, огънь иде отподирѣ! „Него слушайте !“ Туй, Божественото Слово, иде и то ще разтопи и сърцата и умоветѣ на хората и ще внесе новото. И казва Писанието: „ще имъ дамъ ново сърце“. Защо ние да не възприемемъ новото учение? Не само да кажемъ „ново учение“ — мълчишката, а и да пристѫпимъ къмъ прилагането на това учение. Онѣзи земледѣлци, когато искатъ да обработватъ нѣкоя култура, започватъ съ малъкъ опитъ. И азъ казвамъ на всички християни, които сѫ израстнали въ тази страна: тѣ могатъ да си подадатъ рѫка и да влѣзнатъ въ туй божествено учение. „И дошли Мойсей и Илия“, защо дошли? Тѣ сѫ дошли да се учатъ отъ Христа. И Христосъ, казва тамъ Писанието, е говорилъ за страданията, но той прѣдаде на Мойсей и Илия два урока, защо тѣхното учение свѣта не можа да принесе ония резултати, които тѣ очакваха. Защото, зарадъ Илия, на 400 души пророци имъ отрѣзаха главитѣ, а Мойсей тури законодателство и сега то царува въ свѣта. И Христосъ каза на Мойсей и Илия: докато не влѣзе онова велико учение на Великата Божия Любовь, свѣтътъ нѣма да се прѣобрази, и, слѣдователно, той каза: „азъ трѣбва да пострадамъ“, значи, тази Любовь, която е въ мене, азъ трѣбва да я дамъ на свѣта, да влѣзе въ човѣшкитѣ души и да започнатъ хората да живѣятъ съ Божествената Любовь“. Като казалъ Христосъ това на старозавѣтнитѣ пророци, неговото лице станало свѣтло като слънцето. Казвамъ, вие сте Мойсей и Илия, а вие казвате: „да се отстѫпи малко за църквата, трѣбватъ пари“, осигурявате се — значи, при васъ сѫ Илия и Мойсей. Нали вие сте ученъ човѣкъ, вие сте законникъ, какъвто и да сте, поддържате стария завѣтъ на нѣщата, хубаво, Мойсей и Илия сте. Дойде Христосъ и ви казва: „по този начинъ вашиятъ животъ никога нѣма да се оправи“. И ако вие разберете, ще кажете: „както Господь пожертвува живота си заради хората, тъй и азъ заради Господь може да се жертвувамъ“, и тогава вашитѣ лица ще свѣтнатъ като слънцето и дрехитѣ ви ще станатъ бѣли като снѣгъ. Сега ще дойдатъ да тълкуватъ думитѣ ми. Човѣкъ ще живѣе тъй както е, че като умремъ, тогава ще се оправи свѣтътъ. Не когато умрешъ, а докато си живъ, трѣбва да направишъ това. Тази е смѣшна философия, като казвате: „когато умремъ“. Но като изгубя богатството, какво ще помагамъ на бѣдния? Докато съмъ богатъ, мога да помагамъ — здравиятъ може да помага — а като стана хилавъ, какъ ще помогна. Но душата ми трѣбва да бѫде пълна съ любовь и тази любовь трѣбва да я жертвувамъ. Туй е учението, което отъ хиляди години се проповѣдва. Това не е учение на насилие, това е учение на абсолютна свобода. И колко е велико Неговото търпѣние! Той постоянно казва: „тия мои дѣца въ гнѣздото ще поумнѣятъ“. Обръща ги, погалва ги, по нѣкой пѫть му иде на ума да ги захвърли, но казва: „ще поумнѣятъ“. И азъ вѣрвамъ, братя, вие ще поумнѣете, ще станете добри. Азъ вѣрвамъ, че ще израстнатъ вашитѣ крилца и ще хвръкнете изъ туй гнѣздо, всички ще отпѫтувате за Царството Божие, а не за ада. Всинца ви единъ день Господь ще ви изведе изъ ада — земята е адъ — въ Неговото Царство, дѣто Неговата Любовь цари. Вѣрвайте въ тази Любовь и Царството Божие ще дойде! Всички ние трѣбва да бѫдемъ спасени и ще бѫдемъ спасени. Сега може да цитирамъ нѣкои стиха. Но въ Откровението Иоанъ казва тъй: „И чухъ цѣлото създание да хвали Бога“. Ако той е чулъ цѣлото създание да хвали Бога, значи, всички ще бѫдатъ спасени. Но прѣзъ всичкото врѣме ще има страдания, и единъ день всички ние ще излѣземъ изъ този огънь и ще влѣземъ въ Божията Любовь. Нѣкой сте на прага да излѣзете. Излѣзте! „Слушайте него!“ Този, който е сега въ васъ, слушайте него. И като срѣщнешъ нѣкой проповѣдникъ, свещеникъ, кажи му: „братко, ти слушашъ ли него?“ Ще му кажешъ: ние сме горѣ на планината, при насъ е Мойсей и Илия. А сега казватъ: „той е отлѫченъ отъ църквата, той е проклетъ“. А Христосъ казва: „не, любовь за всички“. „Всички вие сте братя“, тъй казва Христосъ: „всички вие сте братя“, никакви еретици нѣма, Илия и Мойсей сѫ пълни само съ любовь, а за Христа има само братя и сестри, макаръ че вие се казвате друго-яче. Единъ день вашето еретичество ще изчезне и ще остане само божественото въ васъ. И защо ние да не заживѣемъ този животъ, този разуменъ животъ, и да изучаваме великата философия на живота — ние ще станемъ тогава хиляди пѫти по-умни, отколкото сме сега. И въ тази земя, ако рекатъ всички българи да слушатъ Него, медъ и масло ще потече. Ако всички се спратъ върху този стихъ и рекатъ да слушатъ Него, медъ и масло ще потече, и всичкитѣ имъ дългове и нещастия ще изчезнатъ. Ето една реална философия. Всѣки народъ, който отъ хиляди години е слушалъ Господа, е билъ благословенъ. Той е Великиятъ Господь на Любовьта, както сѫ го проповѣдвали досега, който спасява, който се жертвува, който всѣки день ни дава храна и утѣха въ всички положения. Той казва: „не бой се, ще се оправи твоята работа“. Изгубилъ си сина си, дъщеря си, Той казва: „не бой се, ще се оправи тази работа!“ „Него слушайте!“ И азъ желая сега вие да се въодушевите от тази мисъль: него да слушате въ себе си. Влѣзе ли Той, въпросътъ е разрѣшенъ, Илия и Мойсей ще ви кажатъ: „нашето учение досега бѣше“, но и тѣ ще добавятъ: „него слушайте“. И гласътъ отгорѣ казва — кой гласъ? — божествениятъ: „него слушайте“. — Туй, което азъ съмъ вложилъ вѫтрѣ въ васъ, него слушайте, този Духъ, него слушайте! Нѣкой казва: „много просто е туй учение“. Приложете го навсѣкѫдѣ, ние нѣма да идемъ да отваряме монастири и църкви. Ние ще образуваме една църква въ сърцето си, единъ олтарь ще има, ние ще вложимъ тази църква въ нашия умъ, и ще ги държимъ чисти, тъй че тѣлата ни ще бѫдатъ храмове на Бога живаго. Другитѣ външни храмове лесно се съзиждатъ. Сега Бога кѫдѣ ще го намѣримъ? Ако вие не сте честни и спрямо оня, който би обича, изневѣрите на неговата любовь, какъ ще се прояви Богъ у васъ? Нали Богъ е, който ви люби? И кого може да обичате? Нали Бога? Слѣдователно, Любовьта, която се проявява по единъ или другъ начинъ. И ще ни питатъ дали това е любовь или не. Любовьта зло никому никога не мисли. Първото нѣщо, Любовьта е абсолютно добро. Азъ я наричамъ абсолютно добро въ свѣта. Богъ се наслаждава като вижда, че всички сѫщества могатъ да живѣятѣ. Азъ минавамъ покрай нѣкоя мравица, правя ѝ пѫть. Може да я стѫпча, не, азъ се радвамъ, и тя има свой животъ. Качва се, слиза. Казвамъ: туй е мое братче, и ако мравята зачитамъ, онзи братъ, голѣмиятъ, по-вече ще го зачитамъ. Вие казвате: „това сѫ мрави“. Майката каже: „моето дѣтенце кѫса главитѣ на мухитѣ“. А послѣ? — и неговата глава отива. „Какво да правимъ, нападатъ кухнята?“ Очистете кухнитѣ, и мухитѣ нѣма да ви нападатъ. Турете една двѣ чинии за тия малки братчета. А сега ще турятъ захарь, а отгорѣ капанъ, и послѣ очистихте мухитѣ Това не е култура! Отъ тамъ започватъ всичкитѣ прѣстѫпления. И тогава ние се чудимъ, защо Господь е направилъ така свѣта. Не, и мухитѣ си иматъ своето прѣдназначение. Мухитѣ, мравитѣ, всички сѫщества извършватъ отлична длъжность въ свѣта. Тия мрави, които си правятъ дупки, вършатъ велика робота. За насъ всѣко нѣщо си има своето прѣдназначение, дали е добро или зло отъ наше гледище, то си има своето прѣдназначение за насъ, „умнитѣ“ хора на земята. И тъй, „него слушайте!“ И тогава прѣдъ Неговото лице ще затрепти сърцето ни, и като срѣщнемъ вълка, ще гледаме на него като на овца, и той ще измѣни характера си. И когато вълкътъ ни срѣщне и види, че въ насъ има „него слушайте“, той ще каже: „понеже ти сега слушашъ него, и азъ ще го слушамъ, и двама можемъ да живѣемъ“. А „вълкъ“, както сега се разбира, е отсѫтствие на божественото у насъ. Нищо повече! То е една отрицателна идея. И казва Матей, който хроникира тази идея: „горѣ, на планината“. Ние сме пакъ горѣ, на планината. Нѣкой казва: „дали съмъ азъ тамъ?“ Днесъ си горѣ, на планината. Казва: „тукъ да направимъ три шатри“. Кои сѫ тия три шатри? Това сѫ тритѣ църкви: едната — евангелската, другата — православната и третята — католишката. Тъй казватъ нѣкой. И всѣки, казватъ, който не е въ една отъ тия шатри, не е християнинъ. И всички казватъ, католицитѣ напр: „въ нашата шатра е спасението!“ Не, никаква шатра! Петъръ казва туй, а Христосъ казва: „Петре, азъ трѣбва да слѣза долу въ свѣта, да се пожертвувамъ и да дамъ живота си за откупъ на свѣта“. Никакви шатри. И, слѣдователно, ако живѣете въ шатри, вие сте въ учението на Мойсея и Илия, а ако живѣете безъ шатра, вие сте въ учението на Христа, дѣто цѣлиятъ свѣтъ е вашъ домъ, и, слѣдователно, учението Христово не е шатра, а е учение на абсолютна свобода. И анархистътъ, който живѣе въ небето, е въ правия пѫть. А когато човѣкъ придобие абсолютна свобода на своята мисъль, не е анархистъ. Трѣбва да се признае тази свобода на всички хора, и тогава всѣки е въ правия пѫть. И ние затова сме дошли, да се научимъ, какви сѫ нашитѣ права, какъ да слушаме и кого да слушаме и само тогава ще се върнемъ на небето и ще бѫдемъ достойни негови граждани. А докато не приемемъ това, дълго врѣме ще живѣемъ въ пансиона и ще приемаме любовни писма! И ще ви се каже: „синко, ти още не си свършилъ, а като свършишъ, върни се, синко, съ дипломата си.“ На всички васъ, които сѫ свършили пансиона, азъ ви пожелавамъ „добъръ пѫть“, да се върнете при Баща си и Майка си и да имате едно отлично угощение. „Слушайте него!“ * Бесѣда, държана на 12. III. 1922 год. въ гр. София. -------------------------------- [*] Ев. Матея — 17; 5.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Въ дома но Отца „Въ дома на Отца вашего много жилища има“.[*]) Има единъ стихъ нѣкѫдѣ изъ Евангелието, ще го намѣрите, азъ само ще го цитирамъ, а вие ще си го намѣрите: „въ дома на Отца вашего много жилища има“. Мисля, това е една интимна бесѣда, която Христосъ е ималъ съ своитѣ ученици. Думата „Домъ“ има нѣколко смисъла: нѣкой пѫть има физически смисълъ, а нѣкой пѫть духовенъ. Подъ думата „домъ“ всѣкога разбираме нѣщо идейно. На земята най-възвишеното, най-идейното, това е домътъ. Слѣдователно, домътъ, туй възвишеното, трѣбва да бѫде съграденъ разумно на земята. Основата на домътъ сѫ майката и бащата, стѣнитѣ на този домъ сѫ дѣцата, а покривътъ, керемидитѣ и другитѣ нѣща сѫ всички ваши приятели, които ви съчувствуватъ. За да се съгради домътъ, човѣкъ най-първо трѣбва да вѣрва въ разумното въ свѣта. Безъ вѣра, интелигентность не може да има. Азъ вземамъ вѣрата не въ смисълъ на вѣрвания: вѣрата, това е основа на интелигентностьта, а интелигентностьта е основа на живота, а животътъ е основа на всички радости, които ние изпитваме. Слѣдователно, ако ние не свържемъ по този законъ нѣщата, ако не съградимъ домътъ така, всѣкога може да изпитваме единъ горчивъ животъ и домътъ постоянно ще се руши. Не е въпросъ само да градимъ и събаряме, но онова, което съградимъ, трѣбва да бѫде здраво. Нѣкой казва: „трѣбва да вѣрвашъ“. Въ какво? Вѣра може да има само въ едно нѣщо; може да вѣрвашъ само въ Любовьта. Нищо по-вече! Тъй е. Вѣрвашъ ли въ Любовьта? Само въ Любовьта може да се вѣрва, а всѣко друго вѣрване е лъжа. Азъ опрѣдѣлямъ така. Но казватъ: „въ какво трѣбва да вѣрваме?“ — Въ Любовьта! И именно тамъ е слабата страна на съврѣменния свѣтъ, на съврѣменното общество, на съврѣменнитѣ религии — слабостьта имъ е, че тѣ не вѣрватъ въ Любовьта. Тѣ въ всичко друго вѣрватъ, но не и въ Любовьта. Любовьта не е обектъ за тѣхъ, тѣ само проповѣдватъ за нея. Христосъ казва на своитѣ ученици: „въ дома на Отца вашего много жилища има“. Христосъ туря единъ специаленъ смисълъ въ думитѣ: „въ дома на Отца вашего много жилища има“. Ако нѣкоя душа дойде на земята и не се облѣче съ такъво тѣло, подобно на вашето, питамъ ви: може ли тя да се прояви? Слѣдователно, тя ще си създаде единъ домъ, съотвѣтствуващъ на нуждитѣ на физическия свѣтъ. Сега онѣзи, които не разбиратъ дълбокия смисълъ, често се оплакватъ отъ своитѣ тѣла, какъ може тѣ да сѫ домове и жилища на тѣхнитѣ души. За примѣръ: ние се оплакваме често, че не можемъ да ядемъ, т. е. не че не можемъ да ядемъ, но че искаме много да ядемъ, а то е грѣшката. Прѣзъ цѣлия си животъ отъ 100 — 120 г., три пѫти като ядешъ на день, полекичка, по малко ще ядешъ и ще опитвашъ, колко ще ядешъ, все ще се наядешъ единъ день. Не се безспокой, ако единъ день не си ялъ сладко, все-таки единъ день ще се наядешъ сладко. А сега всичкиятъ споръ въ свѣта е за яденето, и яденето разваля всичкото щастие. Не че нѣмаме, ние имаме, но въ насъ всѣкога сѫществува едно недоволство, че нашата кѫща не е такъва, каквато трѣбва, нашето ядене не е такъво, каквото искаме. Ние мислимъ, че на другитѣ хора яденето е по-хубаво. Влѣземъ въ една кѫща, тя е много хубаво мобилирана — съ столове, пружини, плюшове, и като погледнемъ, казваме: „живѣе се въ тая кѫща“. Но, споредъ мене, тя не е здравословна: азъ като влѣза въ една кѫща, гледамъ дали има южни прозорци и прозорцитѣ голѣми ли сѫ, ако има такива и влиза изобилна свѣтлина, казвамъ: „тази стая е хубава“, а ако нѣма голѣми прозорци и завѣситѣ сѫ спуснати, казвамъ: „тази кѫща не е хигиенична“. Сега за примѣръ, ние, съврѣменнитѣ хора, така сме мобилирали нашитѣ кѫщи, че много нѣща трѣбва да се изхвърлятъ навънъ. Прозорцитѣ трѣбва да бѫдатъ голѣми, трѣбва да влиза прѣзъ тѣхъ изобилна свѣтлина, тя е необходима за дома. И Христосъ казва: „въ дома на Отца вашего много жилища има“, хигиенично направени, първокласни, но, казва, слѣдъ като живѣете въ тия, сегашнитѣ, кѫщи, ще влѣзете въ онѣзи жилища и тамъ ще разберете хубостьта на живота. Сега ние като кажемъ, че има небесни жилища, казвате: „ще се мре“. Не, то е едно криво схващане. Нѣма никакво умиране! Чудни сѫ хората! Нима, за да минешъ отъ една стая въ друга, трѣбва да умрешъ? Щомъ се говори за небесна кѫща, казватъ: „ще се мре“. То е просто излизане отъ едно нехигиенично жилище въ друго хигиенично, напущане на единъ организъмъ. Когато една душа, която е живѣла въ волска кѫща — азъ пакъ ида до едно изкушение да направя едно сравнение, да кажа тоя примѣръ: когато една душа, която е живѣла въ една волска кѫща — защото всѣка една кѫща си има своя емблема — и е достигнала до едно развитие, нима е нещастие да напусне волската кѫща и да мине въ човѣшка? Нѣкой ще пита, възможно ли е? Възможно е. Нѣкой ще каже: „докажи го“. Мога да го докажа, но сега нѣмамъ врѣме. Въ единъ часъ не се доказватъ тия работи. И сегашнитѣ хора иматъ смѫтно понятие затова, като мислятъ, че въ нѣкой отношения човѣкъ седи по-горѣ отъ вола. Но има много волове, които сѫ по-умни отъ хората. Писанието казва: „волътъ познава господаря си, а Израилъ не познава Бога си“. Питамъ: „онзи волъ, който познава господаря си, и онзи човѣкъ, който не познава Бога си, кой отъ двамата е по-уменъ?— Волътъ е по-уменъ. И, слѣдователно, нашата интелигентность седи само въ това, да познаваме Любовьта като основа на живота, която съзижда вѣрата, а вѣрата дава основа на интелигентностьта, а интелигентностьта туря основа на сегашния животъ, а чрѣзъ този животъ познаваме Бога по единъ обективенъ начинъ. Нѣкои казватъ: „покажи ми Бога“. Не, не, Богъ не е нѣщо материално, не е външно. Той е нѣщо вѫтрѣшно. Тогава ние можемъ да го познаемъ и да го опитаме само чрѣзъ закона на Любовьта. Какъ дѣтето познава майка си? — чрѣзъ Любовьта. Какъ майката познава дѣтето си? — пакъ чрѣзъ Любовьта. И кои дѣца сѫ най-интелигентнитѣ въ дома? Най-интелигентни сѫ ония дѣца, които майката обича най много. Нѣкой пѫть ще каже майката, че обича нѣкои глупави дѣца. Не, туй не е вѣрно. Никога не можете да обичате единъ глупавъ човѣкъ, и когато майката люби своето дѣте, непрѣмѣнно туй дѣте е интелигентно. Сега вие, майкитѣ, ще кажете: „докажи това!“ И на васъ мога да го докажа, но нѣмамъ врѣме. Нѣкои казватъ: „свѣтътъ не ме обича“. Стани интелигентенъ, уменъ и ще те обичатъ. Сега въ какво седи Любовьта? Нѣкои казватъ: „мене ме обичатъ“. Но ако вие на земята имате само единъ човѣкъ да ви обича, то е достатъчно. Да ви обича единъ човѣкъ, това значи съзнателно да ви опитва. И азъ ще ви покажа признацитѣ на тази Любовь. Въ присѫтствието на този, който ви обича по божественъ начинъ, каквато скръбь и разочарование да имате, веднага ще ви олекне, и ще замязате на една птичка въ пролѣтьта, веднага ще изчезне всѣка тъмнина отъ васъ. И затуй благото ни въ Бога е голѣмо, защото Той ни обича. Може грѣховетѣ ни да сѫ тежки, колкото земята. Но щомъ като идемъ при Бога, всичкитѣ ни грѣхове ще се стопятъ въ Неговата Любовь, и ние ще кажемъ: „слава Богу, освободихъ се отъ грѣховетѣ си, олекна ми“. Достатъчно е единъ пѫть да видишъ Бога, ама да Го видишъ! Нѣкой казва: „мѫчно може да се види“. Веднажъ като го видишъ, всички грѣхове ще се заличатъ, но да Го видите. А за да Го видишъ, трѣбва да Го любишъ. И за да те види нѣкой, трѣбва да го любишъ. Нѣкой казва: „азъ много те обичамъ“, а като направя нѣкоя погрѣшка, той не ме обича. Любовьта не вижда никакви погрѣшки, колкото и да ги направишъ. Ще кажете: „хора сме на земята“. Не е въпросътъ за погрѣшкитѣ, но въ благородния човѣкъ, въ любещия човѣкъ има съзнание, той казва: „моята постѫпка е такъва“. Той не чака комисия, не иска адвокати, а веднага казва: „моята постѫпка не е права“, свършена работа. Туря я на божественитѣ вѣзни. Сега и въ много църкви — има евангелски църкви, православни и др. — като влѣзешъ, всички иматъ единъ методъ. Грѣшникътъ ще иде и ще му докажатъ, че е грѣшникъ. По нѣкой пѫть той отрича, докато най-послѣ признае и каже: „съгрѣшихъ“. Туй съгрѣшаване е — въ участъка, тамъ ще те питатъ: открадна ли“?— „Не“. „Открадна ли“? — „Не“. Ще кажатъ: „турете го на земята: 1, 2 — 20“. „Чакайте, ще кажа“, слѣдъ 25 казва: „откраднахъ паритѣ“, казва грѣшката си. Сега ние всѣкога очакваме дърво. И затуй казваме, че дървото излѣзе изъ рая, но туй дърво излѣзе изъ рая, не да бие хората, а за да расте. То е божествената пръчица. Като направишъ една погрѣшка, трѣбва да кажешъ: „туй е погрѣшка, не трѣбва да я правя“. Сега Христосъ казва: „въ дома на небесния Баща много жилища има“, които приготовлява за васъ, и вие като имате тази пръчица, туй съзнание, той ще ви извади изъ сегашната ви форма и ще ви тури въ тия бѫдещи жилища. Нѣкой пита: „далечъ ли сѫ много тѣ“? Не сѫ много далече. Азъ пакъ ще си послужа съ аналогия. Колко е далечъ човѣшката форма отъ мравешката форма, отъ формата на единъ микробъ? Но даже въ една мравка нѣма съзнание, че човѣкъ сѫществува, даже мравитѣ не мислятъ, че хората сѫществуватъ, значи, хората прѣдставятъ за тѣхъ единъ отвлѣченъ свѣтъ. Мравитѣ нѣматъ способность да видятъ тоя свѣтъ. И, слѣдователно, мравята трѣбва да придобие туй съзнание на човѣка, да влѣзе въ неговата форма и като се върне при мравитѣ, да имъ докаже съ формулитѣ имъ, че сѫществува човѣкътъ. Сега ние отъ това високо положение — отъ формитѣ на божествения свѣтъ — трѣбва да се смалимъ, да се смалимъ, за да докажемъ на хората, че има небесни жилища, т. е. красиви форми, дѣто болести не сѫществуватъ и дисхармония нѣма: той е единъ свѣтъ на пълно блаженство. „Ее“, вие ще кажете, „какъ тъй, ние мислимъ, че човѣкъ, за да се зарадва, трѣбва да страда“. Тъй е. Но въ небето е точно обратното. Тамъ, ако страдашъ, не може да се радвашъ никога. И скръбьта, това е единъ резултатъ на изопачения човѣшки умъ. И азъ мога да ви докажа това по слѣдния начинъ: майката вземе едно кило ябълки, изважда двѣ и и дава на двѣтѣ си дѣца по една. Едното получило по голѣма ябълка, а другото, като погледне, почне да плаче, недоволно е. Защо е недоволно? Умътъ на това дѣте е изопаченъ. Майката каже: „моето ангелче“, но туй ангелче не мисли добрѣ: Туй е едно ангелче безъ крила. То казва: „ще ми дадешъ толкова, колкото и на другото, двѣ ябълки ще ми дадешъ“. Питамъ: защо е недоволно? То не е опитало вѫтрѣшното съдържание на ябълкитѣ. Майкитѣ ще кажатъ: „дѣте е, не разбира“. Ами ние, голѣмитѣ дѣца, разбираме ли? Нѣкой си има малка кѫщица, съ 3 — 4 дѣца, живѣе добрѣ, слава Богу, нѣма дългове. Но мине и види нѣкоя по-голѣма кѫща, и въ неговия умъ се заражда мисъльта да вземе пари на заемъ и иска да си направи кѫща като оная на батя си. Заборчлява, дойдатъ страдания, и слѣдъ туй този братъ продаде кѫщата и той остане безъ кѫща. Ее, питамъ, кое съставя щастието на човѣка? Двоетажната кѫща или кѫщата съ единъ етажъ, въ която може да се живѣе, да има достатъчно свѣтлина, да бѫде суха, да нѣма влага? Сега, въ небето, въ небеснитѣ жилища, атмосферата, въ която живѣятъ, е Любовьта, защото тя съставлява въздуха на божествения свѣтъ. Вие като влѣзете въ този божественъ свѣтъ, ще дишате само любовь, отвсѣкѫдѣ ще я възприемате и, слѣдователно, тя ще бѫде необходимость за живота ви. Тя е атмосферата тамъ. Слѣдователно, всички хора еднакво можемъ да се ползуваме отъ въздуха, и богатиятъ има право и бѣдниятъ, тамъ нѣма разлика. Нѣкой казва: „той е богатъ, Господь къмъ него е по-добъръ, благословилъ го е“. И тебе е благословилъ Господь. Ако ти сѫ здрави краката, можешъ да идешъ на Витоша, да дишашъ въздухъ, а братъ ти ще седи въ кафене Панахъ. Кой е по-уменъ? Значи, благото е дадено на всички хора еднакво. И ако вземемъ проста храна, и тя е изобилна за всички, и водата е дадена за всички. И тъй, ние седимъ и казваме: какви ще бѫдатъ икономическитѣ условия на свѣта? Но икономическитѣ условия зависятъ отъ любовьта, която хората иматъ. Колкото любовьта се намалява въ свѣта, толкова и икономическитѣ условия ставатъ по-тежки, хората ставатъ егоисти, и тогава всички почватъ да трупатъ кѫщи и богатства. И най-послѣ като види Господь, че тия доброволци не мислятъ да се изправятъ, казва: „съборете имъ кѫщитѣ, тия дѣца да не си играятъ, на работа всички! Азъ ви пратихъ на училище да се учите на велики добродѣтели, да живѣете разумно“. А не можете да правите кѫщи, можете, но поне едно врѣме хората, като имаха кѫщи, можеха да поканятъ нѣкой човѣкъ, а сега можете да имате кѫща на два-три етажа, но като дойде нѣкой гостъ, ще кажете: „г-не, хотелъ има, съ тази кѫща ние се прѣхранваме“. И сега нашитѣ кѫщи сѫ не да живѣемъ въ тѣхъ, а да се прѣхранваме отъ тѣхъ. Вмѣсто да живѣешъ разумно, ти ще се оплетешъ въ всички грѣхове. „Въ дома на Отца вашего много жилища има“. Не е както сега, съ жилищна комисия, която стѣснява гражданитѣ, и тѣ се оплакватъ, че комисията ги стѣснила. Чудна работа, стѣснила ги е комисията! Щомъ като нѣмашъ дърва въ кѫщи, студътъ ще те стѣсни отвънка, но щомъ имашъ дърва, ще запалишъ собата и ще се разпуснешъ. Въ свѣта сега се иска любовь, любовь, и всѣки единъ отъ васъ може да бѫде проводникъ на Божествената Любовь. Може да бѫде, и сегашнитѣ християни не вѣрватъ, че тѣ могатъ да бѫдатъ проводници на тая Любовь. Ако седимъ съ тоя умъ, и слѣдъ 100 години нѣма да дойде любовьта. Трѣбва Богъ да живѣе вѫтрѣ въ насъ, а не да живѣе въ тѣлата ни. Той трѣбва да живѣе въ нашитѣ души, въ разумния ни животъ. И сега ние вѣрваме по-вече на хората, отколкото на Бога. Ако нѣкои вѣстникъ пише — както прѣди врѣме писаха — че нѣкой марсиянецъ е слѣзълъ въ Русия съ единъ апаратъ, и до мене дойдоха нѣкои вѣрващи да ме питатъ: „възможно ли е жителитѣ на Марсъ да посѣтятъ земята?“ Толкозъ културни ли сѫ станали, та сѫ могли да слѣзатъ тукъ? Казвамъ, марсианцитѣ ако рекатъ да слѣзатъ тъй както нашитѣ вѣстници описватъ, това не е възможно. Не по този начинъ тѣ слизатъ на земята. Ние трѣбва да вѣрваме, въ какво? Да вѣрваме въ това, което е вложено вѫтрѣ въ насъ. Сега всички искатъ да ни убѣдятъ, че ние не можемъ да мислимъ и да разбираме. Туй мислене нѣма да дойде изведнажъ. Въ насъ става единъ другъ процесъ. Ние искаме всички нѣща изведнажъ да станатъ, но то е кривъ методъ. Въ природата нѣма такъва бързина, тамъ има други процеси: всички божествени нѣща започватъ микроскопически. Азъ ще обясня, защо е така: когато единъ прѣдметъ се яви отъ далече, той се вижда много малъкъ, послѣ като се движи къмъ насъ, той се увеличава и става все по-голѣмъ, и обратно, ако вие се приближавате, прѣдметътъ става по-голѣмъ, а ако вие се отдалечавате, прѣдметътъ става по-малъкъ, намалява се. Слѣдователно, увеличение и намаление подразбира, че ние се движимъ въ двѣ противоположни посоки, и тогава ние имаме илюзия, че нѣкои нѣща растатъ, а други се смаляватъ. Ако азъ ви кажа, че нѣма нито растене, нито смаляване, какво ще кажете вие? — „И тазъ хубава. Нашитѣ учени хора го доказватъ“. Азъ ще ви кажа, че много нѣща има доказани отъ науката, които не сѫ вѣрни, и има хиляди нѣща, които не сѫ доказани, а сѫ истински. Като казвамъ: „не растатъ и не се смаляватъ“, въ моя умъ има друга идея. Ние схващаме, че има промѣни въ свѣта, промѣни на съзнанието. Чрѣзъ физически промѣни въ съзнанието ти схващашъ, че единъ прѣдметъ е станалъ по-голѣмъ или по-малъкъ, съобразно съ твоето съзнание. И нѣкой казва: „азъ го опитахъ съ рѫката си“. Ти вѣрвашъ ли на рѫката си? Не всички хора схващатъ голѣмината на единъ прѣдметъ еднакво. Попитай единъ селянинъ дѣ се намира еди-кое си мѣсто, той ще ти каже: „като прѣхвърлишъ отъ тукъ 1/2 ч. ще стигнешъ“. А ти вървишъ 3 ч. и казвашъ: много дълъгъ е този български 1/2 часъ. Другъ пъкъ ти каже: „много е далечъ, 30 клм. има“. А ти тръгнешъ и слѣдъ единъ часъ стигнешъ и казвашъ: много скоро дойдохъ. Това е схващане на нѣщата. Хората нѣматъ опрѣдѣлено схващане. Инженеритѣ иматъ опрѣдѣлени мѣрки, но когато провѣримъ, дали е вѣрно или не, всѣкога има едно малко заблуждение. Сега тия небесни „домове“, които сѫ устроени много хигиенично, иматъ отлични градини — голѣми паркове има всѣки единъ домъ. И въ тия, новитѣ, жилища ще имате всичкитѣ органи, всичкитѣ приспособления, съ които да разбирате великата жива природа, въ която сега живѣете, да разбирате онѣзи процеси, въ които Богъ се проявява. Защото всичко, което живѣе въ свѣта, е едно проявление на Бога. Въ своитѣ мисли и дѣйствия ние можемъ да дойдемъ до много практически схващания. Ще кажете: „ако всичко е Богъ, тогава ние кѫдѣ сме?“ Дѣ е схващането: Богъ се проявява въ всичко. Той не е вѫтрѣ въ проявеното. Когато азъ направя една картина, тѣ мислятъ, че Господь като направи нѣщо, Той е вѫтрѣ. Азъ въ картината ли съмъ? Ако боднете картината, менъ ще ме заболи ли? Азъ мога да имамъ едно морално страдание, но азъ съмъ вънъ отъ картината. Направя нѣкоя кѫща, може да съмъ вънъ отъ кѫщата и може да съмъ вѫтрѣ въ кѫщата. И когато кажемъ: „Богъ е направилъ свѣта“, подразбираме, че Господь е въ всѣко едно камъче. И ако туй камъче се разруши и Богъ се разрушава, то е лъжливо схващане. Богъ по този начинъ не присѫтствува въ нѣщата, Той е извънъ материалния свѣтъ, и ние не можемъ да го засѣгнемъ. Но когато разрушимъ нѣщо хубаво, което Той е направилъ, въ Него се хвърля една сѣнка, и той дойде и те отхвърли съ пръста си, и ти втори пѫть нѣма да помислишъ да разрушишъ едно божествено дѣло. Сега много учени хора има, ще напише нѣкой отъ тѣхъ нѣкоя книга да докаже, че нѣмало Господь, и тогава Господь какво прави? — Почне да го изсушава докато остане само кости и мозъкъ, и тогава го питатъ: „има ли Господь или нѣма?“ Той е недоволенъ, ходи насамъ нататъкъ и като го турятъ на Огънь, пакъ го питатъ: „има ли Господь или нѣма?“ Този Огънь е любовьта. Той скача и казва: „нѣма Господь“. Хубаво, усилва се този огънь, докато се разтопи тази форма въ него и тогава казва: „има Господь“. Разбира любовьта и казва: „въ какво заблуждение съмъ билъ!“ И сега за Толстой казватъ, че оглупѣлъ, едно врѣме билъ много великъ авторъ, писалъ много книги, но като се обърналъ къмъ Бога, оглупѣлъ. Питамъ: въ какво седи гениалностьта на неговитѣ книги, прѣди да се обърне? Нека вземемъ „Война и миръ“. Какво е великото въ тоя романъ? Той е описалъ сѫщностьта на нѣщата, но послѣ като проникналъ по-дълбоко, почналъ да говори за любовьта. И когато ние почнемъ да говоримъ на хората за небето, всѣкога ни правятъ глупави. И сега достатъчно е единъ ученъ човѣкъ да покаже любовь и да го считатъ най-голѣмия глупецъ. И когато младитѣ покажатъ любовьта си, майката казва: „моятъ синъ оглупѣлъ.“ Сега дъщеря ти, която не люби, е дъщеря, а утрѣ като люби, тя не е твоя дъщеря. „Ама той единъ день ще поумнѣе“. — Ти любишъ ли я? — Любя я. Ще кажете: „ама тя за тебе ли е?“ Коя е за тебе? — Тамъ онази, богатата. Кой е богатъ? — Онзи, който има любовь. Който нѣма любовь, той е толкова сиромахъ, като единъ, глистъ. Да, като единъ глистъ е сиромахъ. И тия хора, които сѫ като глисти, пробиватъ тунели. Казватъ: „учени хора сѫ тѣ“. Учени хора на дупкитѣ. Ние искаме отъ ученитѣ хора днесъ да турятъ единъ строгъ законъ, такъво възпитание на младежитѣ, та да ходимъ безъ детективи. Въ врѣме на войната, вървя по улицата и единъ ми пипа брадата, казвамъ: защо ми пипашъ брадата? — „Искамъ да видя дали е естествена“. Казвамъ: „естествена е“. Ее, питамъ, ние минаваме за едно общество, отлично е нашето общество, но трѣбва ли да пипаме брадата, за да познаемъ естествена ли е или не? Не, не, по този начинъ, извинете, г-не, казвамъ, обръщамъ се къмъ него — „ти за любовьта нѣщо училъ ли си?“ — „Аа, да, на младини“. Ами сега? „Сега съмъ единъ детективъ, изкарвамъ прѣхраната си”. Казвамъ: кривъ пѫть си хваналъ, братко, и много злѣ ще свършишъ. Върни се както си билъ на младини. Турете любовьта навсѣкѫдѣ, и въпросътъ ще се разрѣши. И Христосъ казва: „въ дома на Отца вашего много жилища има“ — въ този домъ, въ който атмосферата е Любовь. Слѣдователно, да внесемъ въ нашитѣ домове тази атмосфера, да дишаме любовь. И понѣкога като я опиташъ, мислишъ, че Богъ се е измѣнилъ. Не, той не може да се опетни никога, не може да стане измѣна въ него. Евангелиститѣ казватъ: „повѣрвай въ Исуса Христа и ще се спасишъ“. Азъ казвамъ тъй: влѣзте въ този божественъ домъ и като дишашъ тази любовь, ще бѫдешъ спасенъ и ти и домътъ ти, та нѣма нужда отъ второ спасение. Защото, по нѣкой пѫть, у англичанитѣ го има това, тѣзи, които сѫ спасени и се подхлъзнатъ, тѣ втори пѫть трѣбва да се обръщатъ. Че азъ мога на нѣкой човѣкъ да обърна кисията и да взема паритѣ, това обръщане не е обръщане. Трѣбва да се проповѣдва учението: да живѣемъ въ любовьта, всѣко друго учение при сегашнитѣ условия е неестествено. „Повѣрвай въ Исуса Христа“, това се разбира въ този смисълъ: повѣрвай те, бѫди уменъ, интелигентенъ, изучвай законитѣ на живата природа, живѣй съобразно съ тия закони, съ онова, което Богъ е положилъ, повѣрвай и ще бѫдешъ спасенъ, ти и домътъ ти — това е всичко. А тѣ мислятъ, че като повѣрватъ въ Исуса Христа, че той е дошълъ и пострадалъ на земята, съ това се свършва всичко. Той казва: „думитѣ, които ви азъ говоря, сѫ духъ и животъ“, туй слово като приложите въ живота си, то ще ви спаси. Азъ ще ви приведа сега единъ малъкъ разказъ за нѣкоя си светица. Тя е изъ католишката църква. Екатерина Сиенска, млада мома, която се рѣшила да се не жени и да живѣе святъ животъ, понеже ѝ се явилъ Христосъ, и тя се е залюбила въ него, и казала: „за никого не искамъ да се женя, азъ отсега нататъкъ сгодихъ се за Христа“. И започнала да живѣе единъ чистъ и святъ животъ не само въ килията си, но и на сиромаситѣ говорела за своя годеникъ и имъ разправяла за своята опитность. Сега нѣкой си младъ момъкъ отъ дворянско произхождение — случката е станала въ Италия — посѣтилъ града Сиена. У него се зародила идеята да повдигне селянитѣ. Но гражданитѣ поискали да се освободятъ отъ него, хванали го и рѣшили да му наложатъ смъртно наказание. Той билъ младъ, на 25 год. Отивали католишкитѣ свещеници, говорѣли му за обръщане, но той казалъ: „въ никакъвъ Господь не вѣрвамъ: ако имаше Господь, нѣмаше тъй да ме накаже“. Най-послѣ рѣшили да изпратятъ тази светица при него. Тя като отишла тамъ, казала му: „много съжалявамъ, братко, че ти сѫ дали само слама за постелка, това не е човѣшко“, и се обърнала да го гали. Вие сега ще кажете: „много човѣшки постѫпила“. Но той почувствувалъ, че въ нея имало любовь, т. е. любовьта ѝ къмъ Христа се прѣдала на него и му казала: „колко съжалявамъ, че ти дали само слама“. А той казалъ: „ако азъ бѣхъ видѣлъ по-рано тази млада жена, не бихъ влѣзълъ въ този дрангулникъ“, т. е. би прѣдпочелъ да се ожени за нея. Защото слѣдъ 2 — 3 деня рѣшили да му отсѣкатъ главата. А тя му казала: „седни, братко, тури главата си на колѣното ми“, и почнала да го глади и да му говори. Вие ще кажете: „аа, това е грѣшно, не се допирай, ти си единъ голѣмъ грѣшникъ, затуй си влѣзълъ въ този затворъ“. А тя му казала: „такива сѫ хората, но ако ние обичаме Бога, може да имаме Любовьта му, и понеже ти отивашъ на небето, азъ бихъ желала, ако мога да те замѣстя, да замина по-рано отъ тебе“. И той казалъ: „сега познахъ Бога. Искамъ отъ тебе едно добро да ми направишъ: утрѣ като ми отрѣжатъ главата, да ми я вземешъ и само да ми я похванешъ“. И тя се обѣщала да му вземе главата. И като отишла, прѣди да му я отрѣжатъ, тя му пошушнала: „братко, ти си по-смѣлъ отъ менъ, а азъ съмъ страхлива; ти седишъ по-високо отъ менъ и, като отидешъ на небето, помоли се зарадъ менъ, да се усили моята вѣра“. Тя изпълнила обѣщанието, взела главата му и казала: „сбогомъ, братко!“ А сега колко глави падатъ и ние ги ритаме навсѣкѫдѣ. „Въ дома на Отца вашего много жилища има“. И тия жилища сѫ жилища на Любовь. И сега нашитѣ умове и сърца може ли да станатъ жилища на тази Любовь? Казватъ: „каква е тайната на тия жилища?“ Тайната е: тази велика любовь — да можешъ да приемешъ главата на този момъкъ и да кажешъ: „братко, тази глава пакъ ще се намѣсти“. И за туй има стихъ въ Писанието, който казва: „тия кости и глави могатъ да останатъ на мѣстото, да оживѣятъ“. „Въ дома на Отца вашего много жилища има“. И атмосферата на тия жилища, това е Божествената Любовь. Сега, ние ще кажемъ: когато идемъ на онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е вѫтрѣ въ насъ. Ако слѣдъ 2 хил. години не можемъ да разберемъ този стихъ, ако слѣдъ двѣ хиляди години Христосъ не може да ни говори върху Божествената Любовь въ нашитѣ сърца, ако слѣдъ 2хил. год. не можемъ да жертвуваме всичко за Бога, ние сме закъснѣли, много сме закъснѣли. Не казвамъ само за васъ, всички сѫ закъснѣли, цѣлия свѣтъ е закъснѣлъ. И тогава, Христосъ, който иде — когато казвамъ азъ, че Христосъ иде, тѣ мислятъ, че иде отвънка — всичкитѣ тия затвори, всичкитѣ тия форми лъжливи, всичко туй ще се стопи, тъй както се стопяватъ ледътъ и снѣгътъ, и ще започне новото разбиране, онова, което ще бѫде проникнато отъ тази разумна Божествена Любовь. И казвамъ сега: жената може ли да вземе главата на мѫжа си? Защото всѣки день можете да вземете главата му. Нима когато вашиятъ мѫжъ се е развратилъ, не му ли е отрѣзана главата? Отрѣзана е. Именно тогава ще му вземешъ главата, тогава, тогава, когато твоятъ животъ е вѫтрѣ въ затвора, тогава има условие, тогава ти ще туришъ главата му на коленѣтѣ си, а когато той е богатъ и има всички блага, нѣма нужда отъ тебе. Азъ искамъ тия нѣща да ги разбирате не буквално. Мѫчно може да се служи въ свѣта безъ любовь, невъзможно е. Но влѣзе ли тази Любовь, всичко е възможно, и само тогава ще имаме една велика култура, дълбоки познания за природата, и ще се внесатъ нови методи за възпитание. Всички ще бѫдатъ радостни и весели. И дѣцата ни, и дъщеритѣ, и приятели, и братя — навсѣкѫдѣ ще има радость и веселие. „Въ дома на Отца вашего много жилища има“, казва Христосъ. И сега тия жилища сѫ приготвени за васъ. Готови ли сте сега вие, когато тукъ жилищната комисия ви е стѣснила, че нѣма мѣсто да живѣете, готови ли сте? Тамъ имате жилища. Ще кажете: „да ме пази Господь“. Можете да опитате този великъ законъ. Ако вие вложите любовьта въ сърцата си и въ сърцата на всички, които сѫ стѣснени, ще се намѣри мѣсто въ София да живѣете. Туй е великото учение въ свѣта! Азъ искамъ всички вие да бѫдете герои и да кажете: „ние познаваме любовьта“ и въ името на любовьта, на този живия Господь ще придобиете друга форма, този животъ ще се разшири и тогава всички блаженства, които Господь е опрѣдѣлилъ отъ памти-вѣка, ще влѣзатъ въ насъ и ще бѫдемъ радостни и весели, понеже знаемъ, че това е така, а не друго яче. И ще кажемъ като слѣпия: „едно врѣме бѣхъ слѣпъ, не виждахъ, а сега виждамъ“. А виждането става чрѣзъ човѣшкия умъ. „Въ дома на Отца вашего много жилища има“. И тия жилища ви чакатъ. И тамъ, атмосферата на тия жилища е пълна само съ любовь. Нея ще дишате. Не само любовьта е като атмосфера, но има и живи извори, които постоянно извиратъ. Въ тѣхъ животътъ ще бѫде вѣченъ. Влѣзете ли тамъ, любовьта е като жива вода, която ще разхлажда вашата жажда, и, както казва Христосъ, „тамъ ще имате и живъ хлѣбъ“. „Въ дома на Отца вашего много жилища има“. И сега Христосъ ви поканва слѣдъ 2,000 год., готови ли сте вие? Той казва: „отивамъ да ви приготвя мѣсто, и когато ви приготвя, ще дойда да ви взема“. Ние чакаме тукъ да ни вземе Господь, да ни занесе на небето. Не! Ти ще поканишъ брата си, той пъкъ ще покани другъ, така всички, цѣлиятъ свѣтъ, всинца ще тръгнемъ на горѣ. Всѣки ще иде да покани брата си, вториятъ ще покани третиятъ и т. н., а двадесетиятъ и той ще иде да покани нѣкой. Изведнажъ всички ще тръгнемъ. Нѣкой казва: „азъ да ида, че съ него каквото ще да става.“ Но тебе като повикатъ, ти ще идешъ да поканишъ другъ и тази покана на цѣлия свѣтъ ще се даде, на разумния свѣтъ. И тогава съ пѣсни ще влѣземъ въ новия животъ, за всинца ни е той, тамъ нѣма богати и сиромаси, тамъ всички ще бѫдатъ братя и сестри на Христа, а Христосъ ще бѫде нашия голѣмъ братъ. * Бесѣда, държана на 5. III. 1922 год. въ гр. София. --------------------------------- [*] Ев. Йоана — 14 : 2.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Царството Божие „Но търсете първомъ Царството Божие и правдата Негова и всичко това ще ви се приложи“.[*]) Разумниятъ животъ на земята започва съ единъ външенъ обектъ; или, философски казано, съ една външна цѣль; или, окултно казано, съ една външна основа. Всичко, каквото ние говоримъ, обусловяме го съ единъ великъ вѫтрѣшенъ принципъ на живота. За насъ, въ туй отношение, нѣма разлика между материаленъ животъ, духовенъ животъ и божественъ животъ. Това сѫ три велики фази на цѣлокупния животъ. И онѣзи, които не сѫ запознати съ тоя животъ, казватъ: „само съ вѣра не се живѣе“. Тогава думата „вѣра“ не е разбрана. Ако вѣрата е основа на интелигентностьта, и ако интелигентностьта е основа на материалния животъ, тогава можемъ да кажемъ: за да можешъ да си устроишъ работитѣ на земята добрѣ, трѣбва да бѫдешъ интелигентенъ. Но тази интелигентность пакъ може да се обуслови: можешъ да имашъ интелигентностьта на лисицата, можешъ да имашъ интелигентностьта на вълка, интелигентностьта на овцата, на кравата, на вола, на орела, интелигентностьта на пауна, интелигентностьта на маймуната, докато стигнешъ до интелигентностьта на човѣка въ всичкитѣ нейни проявления. Нѣкога, въ далечното минало, една крава се телила, и понеже вълцитѣ тогава били по-възпитани, два вълка застанали около нея, единъ отъ лѣво, другъ отъ дѣсно, не нападнали кравата, но чакали съ едно скрито намѣрение, тя да се отели и слѣдъ това да взематъ телето. И защо застанали? Понеже не могли да се споразумѣятъ какъ да раздѣлятъ кравата. Двамата били еднакво силни и казали си: „за да не си хабимъ силитѣ напразно, ти стой отъ лѣво, а азъ отъ дѣсно, така по-лесно ще разрѣшимъ въпроса“. Минавалъ единъ овчарь и попиталъ вълцитѣ: „какво правите тукъ?“ — Бабуваме на тази крава, помагаме ѝ да роди.“ Сега, въ съврѣменитѣ хора, като ги попитате за тѣхния идеалъ, мязатъ на тия два вълка, тѣ седатъ при кравата и като ти питатъ: „какво правите?“ Отговарятъ: „бабуваме“, нашата цѣль е благородна“. Но какъ, привидно или по сѫщество? Сега, Христосъ туря единъ обектъ — „търсете“. — не казва: „искайте“ Царството Божие, а търсете. Търсенето е обектъ на сърцето. Какъвъ е обектътъ на майката? — Дѣтето. Какъвъ е обектътъ на учителя? — ученика. Какъвъ е обектътъ на лѣкаря? — болниятъ. По този начинъ азъ мога да ви изреда, че всичкитѣ хора си иматъ по единъ обектъ, т. е. стремежъ, какъвто и да е. Ние не правимъ разлика въ стремежитѣ, но всички стремежи иматъ различни послѣдствия. Не е все едно да се стремишъ въ каквато и да е посока. Нѣкои мислятъ, че свѣтътъ е разуменъ, други мислятъ, че не е разуменъ. Но свѣтътъ е тъй устроенъ, че всѣки обектъ има своитѣ резултати. Тия резултати може да бѫдатъ близки, може да бѫдатъ далечни, може да бѫдатъ индивидуални, може да бѫдатъ сѣмейни, обществени, народни, може да принадлежатъ и на цѣлото човѣчество. Сега мнозина заставатъ и казватъ: „какъ трѣбва да разбираме живота?“ Разбирамъ: живота тъй както той сега се проявява, а не както се е проявявалъ въ миналото и не както ще се прояви въ бъдещото. За туй проявление нѣкой казва: „азъ живѣя“. Живѣешъ, но въ живота има два момента: нѣкои хора живѣятъ съ стария животъ. Вие ще възразите: „какъ е възможно човѣкъ да живѣе въ настоящето своя старъ животъ?“ Ето какъ. Да допуснемъ, че на младини ти си ялъ и пилъ, живѣелъ си разпуснатъ животъ, а на старини постоянно те боли гръбнака, това—онова. Живѣешъ, ама какъ живѣешъ — разпуснатия животъ на своитѣ младини. Слѣдователно, ти не си единъ старецъ, но живѣешъ своя старъ животъ, разпуснатиятъ животъ. А може да си живѣлъ отличенъ, чистъ животъ, и на старини ти си свѣжъ, бодъръ. Ще кажете: „свѣжъ“? — да, той прѣживява живота на своитѣ младини. Друго изяснение да ви дамъ: ти си взелъ пари на заемъ, стотина полици имашъ, ялъ си, пилъ си, и сега се наредятъ тия кредитори, хлопатъ на вратата ти. „Побѣлѣ ми главата“, казвашъ. Кой животъ живѣешъ? Тѣ сѫ приятели на миналото, които те посѣщаватъ. „Тукъ има едно любовно писмо, нѣма ли да устоишъ на твоето обѣщание?“ Полицитѣ, това сѫ любовни писма, това е фактъ. И когато момъкътъ не иска да се ожени за момата, тя изважда писмата му. Това сѫ все полици. Въ сѫда има законъ, съ който може да се застави длъжника да изплати своя дългъ. Сега, духовнитѣ хора като минаватъ отъ физическия животъ къмъ духовния, казватъ, че нашиятъ животъ се различава отъ физическия. Е, по какво се различава? Ще кажете: „животъ духовенъ“. Тогава духовниятъ животъ трѣбва да се различава по стремежитѣ на своитѣ обекти, по стремежитѣ на своитѣ цѣли, по стремежитѣ на принципитѣ, които сѫ вложени. Христосъ казва: „но търсете първомъ Царството Божие и правдата Негова.“ Този стихъ е цитиранъ много пѫти. Царството Божие за насъ е единъ великъ обектъ, и въ туй Царство Божие е вложено разумното, разумниятъ животъ е вложенъ, въ туй Царство Божие сѫ вложени всички ония сили, съ които можемъ да работимъ. То е кредитъ, то е основата, върху която ние можемъ да градимъ. „Търсете, казва Христосъ, Царството Божие, и всичко ще ви се приложи“ т. е. ще дойде само по себе си. Сега, като дойдемъ до науката, и тя си има свой обектъ. Най-първо, животътъ избира една точка, която не може да се измѣни, колкото и малка да е, основа е тя, но тази точица е жива, дѣто всички сили се концентриратъ въ единъ вѫтрѣшенъ вѫзелъ, кръстопѫть, дѣто всички сили се сливатъ. И въ този кръстопѫть на божествени сили — висинето, съзнателното, човѣшкиятъ духъ или умътъ — почва да се съгражда нашето тѣло. Азъ искамъ тази сутринь да хвърля свѣтлина въ ума ви. И когато казвамъ, че този животъ е една илюзия, т. е. не е сѫществено това — онова, казвамъ кое е сѫщественото въ свѣта. Когато азъ говоря за живота, подразбирамъ нашитѣ понятия за него — не божествениятъ животъ, той е реаленъ — но нашитѣ схващания за живота: създадемъ си една голѣма илюзия и тъй се отдалечимъ отъ божествения животъ, отдалечимъ се отъ законитѣ на природата и тогава мязаме на ония цариградски кокони: въ Цариградъ, прѣди 40—50 год. единъ попиталъ тия цариградски кокони, по-модерно, тия дами—които нѣмали понятие какъ се пече хлѣбътъ и казвали: „тия сомуни какви дървета ги раждатъ? Какво ли дърво е родило тия сомуни!“ Сега, съврѣменнитѣ учени хора иматъ такъво понятие, че нѣкои нѣща сѫ родени, когато тѣ не сѫ родени. Т. е. сомунитѣ не се раждатъ по нивитѣ, а се пекатъ въ пещьта. Сега, друго. Казвамъ на хората: трѣбва да се живѣе по Бога, а тѣ казватъ: „по Бога, но човѣкъ трѣбва да живѣе за себе си.“ Ето пакъ една идея не разбрана. Тѣ разбиратъ Бога като единъ съдружникъ отвънъ. Тази идея е лъжлива. Богъ не е нашъ съдружникъ, и всѣки, който мисли така, поддържа една лъжлива философия, върху която сѫ основани нѣкои религии, които считатъ Бога като нашъ съдружникъ и искатъ да го убѣдятъ съ своитѣ молитви, да го склонятъ, да го взематъ на своя страна. Не, не, всичко въ свѣта е Негово, то е тъй хубаво направено! Богъ е тъй хубаво направилъ свѣта, и знае защо го е направилъ. Ние, които не разбираме далечната цѣль на туй сѫщество, казваме: „защо Господь е направилъ тъй свѣта?“ Той много добрѣ го е направилъ, а ние не разбираме живота. Христосъ казва: „за да разберете великия животъ, търсете първомъ Царството Божие и правдата Негова“. Сега ще си послужа съ едно изяснение — единъ примѣръ, взетъ изъ българския животъ: отъ дѣ се раждатъ противорѣчията. Единъ младъ българинъ въ турско врѣме, който свършилъ, приготвилъ се за учитель. Повикали го въ едно богато село за учитель. Той, като разгледалъ селото, видѣлъ, че селянитѣ сѫ богати — „може да се живѣе“ казалъ си, рѣшилъ да имъ стане даскалъ. Но като тръгналъ, билъ малко цигуларь, майка му казала: „синко, вземи си и гѫдулката.“ — „Ее, учитель съмъ, защо ми е гѫдулка“. Майка му му я дала: „вземи я синко, да си посвиришъ“. Той послушалъ майка си, взелъ гѫдулката. Отишълъ въ това село и всички се заинтересували да видятъ какъвъ е той. Тогава прѣцѣнявали учителитѣ по това, какъ пѣятъ въ църквата. Това било на Великъ-день. Влѣзълъ той въ църквата и като запѣлъ ония тропари: „Ангелъ вопияше“, всички останали много доволни, всички му стискатъ рѫката: „даскале, ние сме много доволни отъ тебе“. Единъ му стиска рѫката, другъ му стиска рѫката, всички го стискали и поздравлявали, но никой не го поканилъ на обѣдъ, и той останалъ на Великъ-день безъ да го покани нѣкой. Отишълъ си той въ кѫщи, но гладенъ не се седи, станалъ взелъ си гѫдулката и отишълъ въ кръчмата, тамъ всички яли и пили, и започналъ да свири, „Отъ дѣ е дошълъ този гѫдуларь? Хайде 1/2 к. вино и на този гѫдуларь“, дали му и хлѣбецъ, месце, наялъ се хубаво. Онѣзи, правовѣрнитѣ, като се разчуло за това, казали: „ба, въ църквата тъй да пѣе, пъкъ тука въ кръчмата... какъ да се освободимъ отъ този даскалъ, той ще ни опозори.“ Викатъ го и го питатъ: „защо правишъ това?“ Той имъ казалъ: „азъ ви пѣхъ въ църквата, всички ми стискахте рѫката, но никой не ме покани въ дома си да ме нагости, а тия хора разбраха ми цигулката и ме нагостиха.“ Та свѣтскитѣ хора разбиратъ по-добрѣ цигулката на гѫдуларина, отколкото ние разбираме Словото Божие. Свѣтскитѣ хора ще се събератъ и ще свършатъ извѣстна работа, а религиознитѣ ще се питатъ: „дали е такъва волята Божия?“ И докато ние се намѫдруваме, други се наиграватъ. Слѣдователно, азъ не правя разлика между духовни и свѣтски хора. Всѣки човѣкъ, който живѣе разумно, съобразно съ Божиитѣ закони, азъ го наричамъ уменъ човѣкъ. Ще кажатъ: „какво лошо е направилъ този гѫдуларь?“ Този учитель много хубаво е направилъ. Ние сега, по нѣкой пѫть, мислимъ дали да свиримъ съ цигулката. Щомъ не сѫ те поканили на Великъ-день на обѣдъ, иди въ кръчмата, не бой се. Нѣкой казва: „отъ църквата излѣзналъ и мисли какъ да се оправятъ работитѣ му?“ Гладенъ си, нали? — Иди въ кръчмата. Цигулка имашъ, свири, всички тия приятели ще кажатъ: „дай една чашка на нашия братъ, който е дошълъ“, и веднага работитѣ ще се оправятъ. Всички тия братя ще те познаятъ и ще кажатъ: „идещата седмица пакъ ще те викаме на гости.“ Сега подъ думата „свирене“, разбирамъ всѣкога разумното, проявено въ каквото и да е направление, стига резултатитѣ на проявеното да бѫдатъ цѣлесъобразни. И тъй, Христосъ казва: „търсете първомъ Царството Божие и Неговата правда, и всичко ще ви се приложи.“ Туй Царство Божие трѣбва да го туримъ като основа на сегашния нашъ животъ. Сега се проповѣдватъ двѣ противоположни учения. Има сега майки и бащи, които проповѣдватъ на дъщеритѣ и синоветѣ си, че като млади, трѣбва да живѣятъ по единъ начинъ, а като остарѣятъ, по другъ начинъ. Не, не, младиятъ и стариятъ трѣбва да живѣятъ по единъ и сѫщъ разуменъ начинъ, нищо по-вече! Нѣкои казватъ: „той е младъ, сега позволява му се да прави каквото иска, но като остарѣе, тогава ще стане благочестивъ“. Азъ прѣпорѫчвамъ благочестието на младитѣ, а старитѣ да ядатъ и пиятъ. Младитѣ да се въздържатъ. Старитѣ да бѣгатъ, да имъ се развържатъ краката, а младитѣ никога да не отстѫпватъ. Но кои сѫ стари хора? Онѣзи, на които умоветѣ сѫ ръждясали съ стари идеи и трѣбва да дойде нѣкоя божествена сила да тонира умоветѣ имъ, новитѣ идеи да тониратъ живота имъ. Една госпожа въ Санъ-Франциско, Америка, 17 г. била парализирана. Мѫжътъ ѝ, слѣдъ като опиталъ всичкитѣ лѣкари, убѣдилъ се, че тя е неизлѣчима. Обаче, въ врѣме на землетресението, което станало тамъ, тази жена забравила, че е парализирана, скочила и избѣгала навънъ, и два часа я убѣждавали да влѣзе въ кѫщи. Какъ е станало излѣкуването ѝ? Туй землетресение е внесло единъ новъ потикъ. Хората казвамъ: „защо трѣбва да дойдатъ нещастия?“ Нѣкой пѫтъ сѫ необходими нещастията, за да тониратъ вашия умъ въ нова посока. И ако въ вашия животъ дойде едно землетресение, а вие сте били парализирани, и послѣ се освободятъ краката ви, землетресението е подѣйствувало на ума ви. И тъй, въ общия промисъль или въ законитѣ на природата всичко е прѣдвидѣно. Всичкитѣ тия малки случки въ живота въ едно или друго направление, всѣкога иматъ за цѣль да тониратъ умоветѣ, да тониратъ сърцата ни. Що е човѣкъ вънъ отъ неговия умъ и неговото сърце, я ми кажете? Човѣкъ има умъ, има и сърце, слѣдъ това иде неговата воля, и ако имаме единъ приятель, той трѣбва да има свѣтълъ умъ и сърце възвишено и благородно, това е то. И българитѣ иматъ една поговорка, тѣ казватъ: „по-добрѣ единъ уменъ неприятель, отколкото единъ глупавъ приятель“. Този, умниятъ неприятель ще ти даде единъ добъръ съвѣтъ, а глупавиятъ приятель ще ти създаде нещастие. Слѣдователно, въ живота всички ония, които помагатъ въ нашето развитие въ каквото и да е направление, тѣ сѫ приятели. Христосъ казва: „търсете първомъ Царството Божие и правдата Негова.“ Ние почнемъ да правимъ разграничение: „ако търсимъ Царството Божие, дали туй Царство Божие ще бѫде въ съгласие съ нашитѣ възгледи“. Върху туй Царство Божие почива цѣлия порядъкъ на нѣщата! Не само културата на миналото поколѣние, но върху него ще почиватъ всички култури на бѫдещето врѣме, когато ще съграждаме нашия животъ. И тъй, Христосъ се обръща къмъ насъ, да разберемъ отношението на Царството Божие индивидуално къмъ насъ. Какъ ние трѣбва да го разберемъ? И тогава въ моя умъ се заражда слѣднята мисъль: ако азъ казвамъ на болния: търси първо слънцето, и всичко друго ще ти се приложи, има ли смисълъ? — Има. Всѣкога търси слънцето и всичко ще ти се приложи. Тъй има смисълъ, но ако азъ ви кажа тъй: търси първомъ винената чашка и тогава всичко ще ти се приложи, ще ви се приложи ли? Ще имате два различни опита, слѣдователно, „търсене“ отъ „търсене“ има разлика. Ако приложимъ първия законъ за Царството Божие, ще имаме единъ резултатъ както отъ слънцето; ако ходишъ само по своитѣ желания, ще имашъ резултата на чашката и ще ходишъ босъ и боленъ и всички ще бѫдете болни до четири поколѣния. Понеже когато дойдемъ до Царството Божие, духовнитѣ хора подразбиратъ, че щомъ човѣкъ стане духовенъ, не трѣбва да яде. То е криво схващане. Не, трѣбва да се яде, но какво? Като духовни хора, ние трѣбва да се научимъ, каква храна е най-здравословна за тѣлото. Като духовни хора, трѣбва да знаемъ, какви мисли сѫ най-здрави за ума ни и какви желания — за сърцето ни. Не е въпросътъ да не ядемъ, а каква храна трѣбва да избираме. И, слѣдователно, споредъ тази програма духовниятъ човѣкъ трѣбва да яде най-здравословната храна и никога да не прѣяжда. Това сѫ двѣ правила: да яде най-здравословната храна и никога да не прѣяжда. А най-здравословната храна е най-ефтината храна, особено въ днешно врѣме, и най-хубавата. И туй може на опитъ да се провѣри. Днесъ животътъ е пакъ ефтинъ. Ако пазишъ двѣтѣ правила въ яденето, ще имашъ единъ отличенъ животъ. Ще кажете: „толкова проста храна, не трѣбва ли малко месце, масълце?“ Това сѫ излишества въ живота. Сѫщественото на една дреха, съ която дамата се облича, е платътъ да бѫде здравъ и да прилѣга на тѣлото, а дали има една панделка червена, тукъ или тамъ, тѣ сѫ нѣща второстепенни, може и тѣхъ да турите, колкото искате, послѣ ще ги турите. Най-първо, трѣбва да започнемъ живота съ туй, безъ което не може. Разрѣшимъ ли този въпросъ, тогава ще дойдемъ да разрѣшимъ второстепеннитѣ и третостепеннитѣ нѣща. А ние всички започваме съ послѣдното и вие казвате: „ама ние сега да си уредимъ живота.“ А какъ уреждаме този животъ? —гробищата по свѣта показватъ какъ уреждаме живота: „тукъ почива единъ младъ, който е загиналъ на бойното поле“, „тукъ лежи една млада, покосена отъ инфлуенция“. И ние въздѫхваме: „ахъ, тия болести, дѣто ги е пратилъ Господь“! Тия болести ние ги наредихме, тѣ сѫ все наши дѣца. И сега нашитѣ дѣца ни измѫчватъ. Ами кой уморява майка си? — дъщерята. Кой уморява бащата — синътъ. Учительтъ, кой го уморява? — ученицитѣ. Свещеникътъ, кой го уморява? — богомолцитѣ. Държавниятъ мѫжъ, кой го снема отгорѣ? — подданицитѣ. Началницитѣ кой ги снема? — тѣхнитѣ подчинени. Защо страдатъ все тия хора? Защо става тъй? То е много естествено. Когато тежестьта на единъ стълбъ стане толкова голѣма, че е непоносима за основата, цѣлиятъ стълбъ се срутва. Сега ние казваме: животътъ не е съграденъ разумно, съобразно съ Божиитѣ закони, съ законитѣ, който сега дѣйствуватъ, които и въ бѫдеще ще дѣйствуватъ. И тия закони като ги приложимъ, ще имаме единъ отличенъ резултатъ. Сега може да се опита стиха. Казва Христосъ: „търсете първомъ Царството Божие и Неговата правда и всичко това ще ви се приложи.“ Сега ще ви приведа другъ примѣръ: при единъ мѫдъръ светия се явява да се изповѣда единъ младъ момъкъ и му казва: „свети отче, азъ живѣхъ много чистъ животъ, тъй както може единъ младъ човѣкъ да живѣе, но ако съмъ направилъ нѣкой малъкъ грѣхъ, дойдохъ при тебе, като много святъ, да ми простишъ този малкия грѣхъ.“ Стариятъ светия искалъ да изпита младия момъкъ по слѣдния начинъ — това е една легенда, съчинена въ срѣднитѣ вѣкове, въ врѣмето на рицаритѣ — и казва тъй: на единъ рицарь дъщерята се влюбва въ единъ красивъ момъкъ, но тъй се влюбватъ двамата, че си даватъ дума никога да не си измѣнятъ. Но така се случило, че бащата настоялъ, дъщеря му да се ожени за другъ, и я насилва да се ожени за единъ, когото тя не обича, и тя трѣбва да измѣни на своето обѣщание. Слѣдъ туй казва, че дъщерята дала писмо на баща си, да го прѣдаде на нейния възлюбленъ и въ което тя пише, че държи своето обѣщание, но понеже баща ѝ я насилва, та да не би той да се самоубие — понеже той ѝ е казалъ: „ако ти ми измѣнишъ, ще се самоубия“... Вѣнчава се тя, не изпълнила обѣщанието си, но и бащата не изпълнилъ обѣщанието си — не прѣдалъ писмото. Вѣнчава се тя за другия рицарь. Въ нейното сърце се заражда голѣма тѫга, тя иска да се поправи и казва още вечерьта на възлюбления си: понеже баща ми ме ожени за тебе, азъ искамъ да ми дадешъ позволение да отида при първия си възлюбленъ, да му кажа, защото ще ми остане голѣма тѫга, ако той се самоубие. Още вечерьта му казва тя това. Той поседѣлъ, поседѣлъ: „иди“, казва, позволява ѝ. Всички гости чакатъ, тя отива прѣдъ тѣхъ и казва: „вие, гости, яжте и пийте, азъ имамъ свой възлюбленъ, отивамъ при него да го спася, ще се забавя 3 — 4 часа, но вие повеселете се, азъ ще се върна“. Гоститѣ казали: „ние ще чакаме докато ти се върнешъ“. Срѣща я бащата и казва на дъщеря си: „азъ не дадохъ писмото, ще ми простишъ“. Минава тя въ кухнята, готвачътъ тамъ се занимавалъ съ огъня, развалило му се яденето, пажъть го набилъ като че той е виноватъ. Тя му казва: „не го бий.“ — „Заради тебе ще му простя.“ И тръгва тя въ гората, тамъ я срѣща нѣкой разбойникъ и казва: „тази млада булка, като я обера, ще живѣя“, но като я вижда толкова хубава, дава ѝ пѫть. Дохажда до рѣката, срѣща я нѣкой отшелникъ, който е постилъ 6 деня и въ този день щѣлъ да яде. Взелъ я той на гърба си и я прѣнесълъ оттатъкъ. Отива при своя възлюбленъ, хлопа, хлопа, най-послѣ той ѝ отваря, и тя му разправя своята история. А той ѝ казва: „понеже твоя мѫжъ бѣше доблестенъ и те пусна, азъ не искамъ да останешъ при менъ, ще се върнешъ назадъ.“ Той осѣдлава два коня и я връща при мѫжа ѝ. Сега ще кажатъ всички тия хора: бащата, младоженикътъ, гоститѣ, готвачътъ, разбойникътъ, отшелникътъ и възлюблениятъ и т. н. т. Питамъ: кой отъ тѣхъ извърши най голѣмото самоотричане, най-голѣмата жертва? Младиятъ момъкъ казва: „нѣма съмнѣние, ти ще се върнешъ“ Нейниятъ мѫжъ, който й позволи да излѣзе, гоститѣ, които се отказаха да ядатъ безъ нея, и готвачътъ. А то въ всичкитѣ тия отказвания се крие по единъ грѣхъ. За примѣръ, бащата е символъ на гордость: бащата се гордѣе съ дѣцата си. Иска да ожени дъщеря си за единъ рицарь. Мѫжътъ е символъ на ревнивость, защото само у мѫжа има ревнивость. Готвачътъ е емблема на гнѣва, нали той туря огъня, готви. Разбойникътъ е емблема на жажда, да задигне всичко. А този отшелникъ е емблема на лѣность. Въ този разказъ отшелникътъ, богомолецътъ, означава лѣностьта: само религиознитѣ хора сѫ лѣниви. Тѣ, като служатъ на Бога, забравятъ да работятъ, и тогава тѣ попадатъ отъ този грѣхъ на лѣность въ монастиритѣ и църквитѣ, дѣто казватъ: „подай Господи“. Той е единъ отъ смъртнитѣ грѣхове. Хубаво е да се молимъ, но този грѣхъ трѣбва да се прѣмахне. Добрѣ, а онзи възлюбленъ тамъ, ще кажете: „колко е е благороденъ, че той не се самоубилъ.“ Той е емблема на сладострастие. Когато младитѣ се обичатъ, какво е това „обичането?“—То е сладострастието. Какво вълнува младитѣ? — любовьта имъ. „Любовь“, „сърцето ми трепери" — то е сладострастие. На младата мома тупа сърцето ѝ, отъ какво? Единъ смъртенъ грѣхъ има вѫтрѣ въ душата ти, и ти мислишъ, че този грѣхъ е нѣкое благородно нѣщо. Да бѫдешъ баща, значи да развивашъ гордостьта, да си младоженикъ — да развивашъ ревнивостьта, готвачъ — да се гнѣвишъ, да бѫдешъ разбойникъ, то е жаждата. И най-послѣ казвашъ: „азъ ще стана богомолецъ“. Този светия позна младия човѣкъ какъвъ е. И, слѣдователно, вие разглеждайте въ себе си какво искате да бѫдете, вие ще познаете кѫдѣ ви е слабата страна на живота. Туй значи да гледаме обективно на нѣщата. Защото всѣка една форма може да роди двѣ нѣща едноврѣменно. Ако, този баща нѣма основа въ душата си — Царството Божие— ако той нѣма съзнание, че единъ великъ животъ му е даденъ, а мисли, че е нѣкакъвъ баща — и се възгордѣе, народи дѣца, тогава грѣхътъ въ него се е родилъ. Защото баща въ свѣта е само Богъ. Тъй седи великата идея! Ти далъ ли си на сина си нѣщо? Ще кажешъ на сина си: „азъ съмъ ти далъ живота“. Ако ти си толкова силенъ, то когато синътъ ти умира, защо не го задържишъ? Казвашъ: „азъ ти дадохъ, синко, живота“. — „Тогава азъ ще умра, ако ти можешъ да ме задържишъ, ти си ми баща, но ако не можешъ да ме задържишъ, ще позная, че ти не ми си баща“. И затова умиратъ дѣцата. Сега тия сѫ странични работи. За туй казвамъ: трѣбва да мислимъ здраво върху нашия животъ. Трѣбва да го прѣсѣемъ, за да остане божественото, не да се освободимъ, а да се пазимъ да останатъ въ насъ чиститѣ божествени принципи. Сегашниятъ животъ трѣбва да бѫде резултатъ на ония велики трептения! И тогава лицето ни, очитѣ ни ще иматъ другъ изразъ, а сега ние седимъ и мѫдруваме: „нѣкога ще се освободя отъ този грѣхъ“. Сега можешъ да се освободишъ! Моментално може да се освободишъ, моментално! И мнозина ме питатъ: „какъ“? Ще ви дамъ единъ примѣръ. Нѣкой си богатъ човѣкъ го гонили въ живота разбойници, да му взематъ богатството.—Това е единъ разказъ. — И като насъбралъ всичкото си богатство отъ скѫпоцѣнни камъни, турилъ го въ единъ сандѫкъ. И съ сандѫка се скрилъ въ дъното на океана та разбойницитѣ не могли да го намѣрятъ. Тамъ седѣлъ година, двѣ, но нищо не става: „богатство имамъ, но то не расте“, казалъ си той. „Охъ, казва, да бѣхъ имъ далъ нѣщо.“ Той не може да отвори богатството си да го види, богатството му на гърба седи. Тогава иде единъ отъ великитѣ духове и му казва: „защо седишъ тукъ?“ — Този сандъкъ, какво да правя? „Азъ мога да те освободя, но готовъ ли си да оставишъ този сандѫкъ?“ Мнозина ме питатъ: „защо Христосъ казва да се освободимъ отъ богатството си?“ Ако ти си на дъното на океана, не заслужва ли да оставишъ този сандѫкъ и да излѣзешъ горѣ, на слънцето? Ще имашъ земица, да орешъ. Нѣкой казва: „не е ли по-добрѣ този сандѫкъ да излѣзе горѣ?“ Не, не. И ние сега сме турили тия фалшиви идеи у дѣцата: „трѣбва да имаме пари за черни дни“. Ти вложи въ ума на сина си идеята да бѫде уменъ, смѣлъ, рѣшителенъ, каквото и да се случи, и той е осигуренъ. Не му туряй въ ума, че въ банката си вложилъ 50 — 60 000 лв. Възможно е утрѣ тази банка да фалира, и този синъ може да се самоубие. Ти накарай твоя синъ да уповава на себе си и да вѣрва въ Бога, това е неговиятъ капиталъ! Вие ще кажете: „той, нашиятъ учитель, говори, но не е опиталъ“. Азъ ли не съмъ опиталъ живота? Азъ зная това, което вие не знаете. „Ти дѣца отгледалъ ли си?“ Много дѣца съмъ отгледалъ, и други отглеждамъ. „Ти жененъ билъ ли си!“ Чудна работа! „Ти съ жена живѣлъ ли си?“ Азъ разбирамъ, какво значатъ тия нѣща. Всички ние сме имали тия мѫчнотии: можешъ да прѣживѣешъ мѫчнотиитѣ на другитѣ. Тия мѫчнотии азъ ги прѣживявамъ по другъ начинъ. Може да се свържешъ съ нѣкой човѣкъ и да му вземешъ всички негови мѫчнотии. Може да ви дамъ единъ опитъ, че единъ може да вземе мѫчнотиитѣ на другиго. Може да направите тоя опитъ. Нѣкой човѣкъ е пропадналъ, носи револвера си и казва: „не си струва да се живѣе“. Азъ имамъ 100 хил. лв., питамъ го: „колко борчъ имашъ?“ — 100 хил. лв. подъ лихва. Давамъ му паритѣ, и отгорѣ му дамъ още 10 хил. лв. Ее, питамъ, не вземамъ ли неговитѣ мѫчнотии? Тъй че човѣкъ много лесно може да носи мѫчнотиитѣ на хората. Мѫчнотиитѣ може да минаватъ отъ единъ гърбъ на другъ. Тѣ сѫ общо достояние на всички, тѣ не сѫ специални. И затуй казва Христосъ: за да разрѣшите всичкитѣ мѫчнотии на живота, „търсете първомъ Царството Божие и правдата Негова, и всичко това ще ви се приложи“. Ама пъкъ, не да бѫдете горделиви, не да бѫдете ревниви. Казвате: „той е ревнивъ въ дѣлото Божие“. Често казватъ: „той е горделивъ между народа си“. Но отъ какво страдатъ народитѣ? Друго трѣбва. Намѣсто тази гордость, ако бихме внесли любовь; намѣсто тази ревнивость, ако бихме внесли мѫдростьта; ако намѣсто гнѣва бихме внесли въ живота си истината, и вмѣсто тази жажда за грабежи, бихме внесли правдата, и вмѣсто тази лѣность на онзи светия — отшелникъ, бихме внесли добродѣтельта, какъвъ, мислите, можеше да бѫде вашия животъ? Ако всички хора сѫ чисти, и сега всички отправимъ една колективна, обща молитва? Ама сега ще кажете: „свѣтътъ, общиятъ строй е такъвъ, условията сѫ такива, слѣдователно, ние трѣбва да се подчинимъ, ще дойде врѣме, въ бѫдеще, туй щѣло да стане, еволюцията щѣла да се измѣни“. Коя еволюция? Вие тази еволюция виждали ли сте? „Ама биологията“. — Тази биология виждали ли сте? Еволюцията е въ тебе, биологията е въ тебе. Ти можешъ радикално да разрѣшишъ всички въпроси, и да ги разрѣшишъ не по правилата на гордостьта, не по правилата на гнѣва, лѣностьта, жаждата и сладострастието. Но ще каже нѣкой: „мѫчно е“, послѣ: „ее, то човѣкъ святъ животъ не може да живѣе, но поне да не е голѣмъ грѣшникъ, умѣрено да е всичко, да лъже, то безъ лъжа не може, но който лъже, малко да лъже“. Но който малко лъже и много ще лъже. Никакъ не трѣбва да се лъже! „Ама тогава каква ще бѫде моята работа?“ Азъ не говоря за твоята стара работа. Когато казвамъ: никога да не лъжешъ, казвамъ старата ти кѫща така е направена, че Господь ще я завлѣче, а новата кѫща като направишъ, всичкитѣ камъни, които ще влѣзатъ въ нея, трѣбва да бѫдатъ здрави. За новото говоримъ, ние искаме да прѣобразимъ живота. Сега Христосъ се обръща и казва: „търсете съ сърцето си дълбоко.“ Ние се спираме и казваме: „голѣми грѣшници сме“. То е друго заблуждение. Казвате: „голѣма грѣшница съмъ“. Въ какво си грѣшница? „Ама азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ“. Я ми кажи голѣмитѣ си грѣхове! Тогава мязаме, знаете ли на какво? Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ голѣмъ грѣхъ. Въ Русия отива една бѣдна жена при единъ светия и му казва: „азъ съмъ голѣма грѣшница“. Той си помислилъ и си рекълъ: „кой знае какво е направила, дали е убила нѣкого?“ — Не, по-голѣмъ грѣхъ е. „Да не си откраднала?“ — Не, не, по-голѣмъ е. „Ее, кажи какво си направила?“ Като кърмѣхъ моето дѣте, че падна една капка отъ млѣкото ми на рѫката ми и азъ го облизахъ. Тѣ иматъ такъво суевѣрие. Та ние сега изблизали сме малко млѣко. Това не е философия на живота. Голѣмитѣ ни грѣхове не седатъ въ това, нашето нещастие седи не въ голѣмитѣ грѣхове, а въ малкитѣ ни грѣхове. — Първото отклонение отъ тамъ започва. Азъ на младитѣ нѣма да кажа: да си поживѣятъ малко. Не. — Сега, като млади, ще живѣятъ като хората. Ще кажете: „какъ, като хората?“ Ето кое съсипва човѣка. Богъ е създалъ този свѣтъ, и свѣтътъ има други забавления. Ние можемъ да си създадемъ хиляди забавления още по-благородни. Свѣтътъ е създаденъ, ние не сме използували още природата и онова, което Богъ е вложилъ въ нея; толкова забавления има, а ние още не сме ги изпитали. И сега се проповѣдва, че земята е „юдолъ плачевенъ“. Тази земя е едно велико училище и трѣбва да изучаваме всички блага, които Богъ е внесълъ, и върху тази земя да потърсимъ Неговото Царство. И ако вие можете въ даденъ моментъ да измѣните вашето състояние, въ даденъ моментъ всички, които сте изгубили смисъла на живота — старитѣ да измѣните коренно състоянието си — вие ще извършите корененъ прѣвратъ въ вашата душа. И ония, които сѫ ви били неприятели, ще ви станатъ приятели. А сега имате нужда и казвате: „дай ми 10,000 лв.“ Той казва: „нѣмамъ“. Но ако ти почнешъ да живѣешъ за Господа, той ще каже: „азъ зная защо идвашъ“ и ще ти помогне. Ще се отворятъ сърцата на хората. А сега вратата сѫ заключени, защото ние живѣемъ за себе си. И казвамъ: днешниятъ вѣкъ е вѣкъ на Свещения егоизъмъ, никой не търси Божието Царство. И врѣме е за всинца ни да минемъ отъ свещения егоизъмъ въ Божието Царство, което внася хармония въ всички ни. Азъ не казвамъ лошо за туй, което е въ свѣта: то е много хубаво, може, съ едно малко изключение, всички нѣща да се изправимъ, но трѣбва майсторъ. Когато нѣкому се изкълчи крака, трѣбва ли ние да намѣстимъ този кракъ? Не, майсторътъ трѣбва да дойде да намѣсти крака на мѣстото му. Слѣдователно, на сегашния свѣтъ трѣбва да дойде майстора да намѣсти всичкитѣ му членове, умоветѣ ни да се намѣстятъ, сърцата ни да се намѣстятъ. А ние започваме отъ външното. И тъй, когато ме питатъ нѣкои, азъ казвамъ: ще ядете, кѫщи ще имате, ще се жените, дѣца ще имате, общественъ животъ ще имате. Но разумно ще се жените, мѫже и жени по любовь ще живѣятъ, приятели по любовь ще живѣятъ, по мѫдрость, истина. А сега, жената, като дойде мѫжа, казва: „бива да се поизлъже“. Той я пита: „кѫдѣ ходи?“ Нѣкой пѫть става тъй — не искамъ да казвамъ имена, които ги има тукъ — „кѫдѣ ходи, Вѣнке?“ Онази Невѣнка: „ее, тукъ до една своя приятелка.“ Пъкъ тя не била тамъ. Никѫдѣ ние не говоримъ истината. Като дойде нѣкой да ти каже: „въ какво вѣрвашъ?“ Той ще започне съ заобикалки: „ее...“ Право на истината, ще кажешъ: „азъ вѣрвамъ въ живата любовь, която носи животъ въ свѣта, азъ вѣрвамъ въ мѫдростьта, която оправя хората, азъ вѣрвамъ въ живата истина, която ни показва пѫтя, въ живата правда, която дава правото на всички, вѣрвамъ въ живата добродѣтель, която е основа на всички домове. Има ли смисълъ? — Има. Ще кажете: „азъ вѣрвамъ въ това, въ онова“. Отъ 8 хил. год. вѣрваме, и нашето вѣрване свършва съ невѣрие. И сега има сѫщитѣ спорове. По голѣма смѣлость се иска. Смѣли да бѫдемъ, да служимъ на Бога, да се засрамите, не отъ мене, всички трѣбва да се застрамимъ, че ние сме лъгали нашия Баща. Ще кажемъ: „татко, ние ще служимъ на тази земя, Ти си я направилъ и отъ днесъ ние за Тебе ще живѣемъ“. Туй е то новото учение! Може ли да го кажете, ще дойде избавление. И тогава нѣма да се скриете въ гората. Пролѣть ще има, ще ядатъ и пиятъ хората, но ще ядатъ и пиятъ по Любовь. И тогава всинца може да се разбираме, на този езикъ разбрано може да си говоримъ. И тъй, „търсете първомъ Царството Божие и правдата Негова; и всичко това ще ви се приложи“. Щомъ туримъ тази основа, тогава ще имаме условия да проучаваме дълбочината на битието, дълбочината на небесата, на звѣздитѣ, на далечнитѣ свѣтове, на другитѣ сѫщества, които сѫ минали на горѣ по тази йерархия. Но ние, въ тази забавачница, трѣбва да минемъ курса си, и добрѣ да го минемъ. И сега искамъ да не остава въ душитѣ ви, въ умоветѣ ви, че туй учение не е обосновано. Всичко, което ви говоря, азъ съмъ го провѣрилъ, и дѣто не е вѣрно, постоянно коригирамъ. И съмъ намѣрилъ, че туй, което е вложено въ живата природа, е неизмѣняемо, и ако единъ день хората повѣрватъ, само да повѣрватъ въ тази жива природа, ще се измѣни тѣхния животъ. Българитѣ трѣбва да идатъ въ Англия, да изучатъ вѫтрѣшния, интимния животъ на англичанитѣ, а не какъ се управлява: отъ тамъ може да научимъ нѣщо добро. Какъвъ е интимниятъ животъ на американеца, интимниятъ животъ на германеца, гърка: въ всѣки единъ народъ има добри черти. И ако ние искаме да се ползуваме, трѣбва да влѣземъ не въ външния, а вѫтрѣ, вѫтрѣ, въ интимния животъ, и вие сами запознайте се интимно, и азъ искамъ, и като влѣзешъ въ интимния животъ на единъ човѣкъ, ще влѣзешъ съ изути обуща, и ще чакашъ твоя братъ да те покани съ всичкото си почитание. Той е твой братъ, неговата душа е подобна на твоята. И той плаче, страда, и той има сѫщитѣ слабости. Всинца ти имаме. Ама той билъ голѣмецъ, царь — всички имаме едни и сѫщи нужди, а другитѣ нѣща не сѫ сѫществени. Туй трѣбва да съзнаемъ. Ние имаме нужда въ този свѣтъ, и въ туй свещено здание на нашето битие ние трѣбва да се уважаваме, да знаемъ и прилагаме правилата на Божествената Мѫдрость. И сега всинца, казвамъ, да любимъ. Какъ? Ахъ, ако те обича нѣкой, то е, защото парици имашъ, но като бръкне да ги извади, обичьта прѣстава. Обичьта е външна, но туй божественото, вѫтрѣ въ насъ, ще ни даде всичкитѣ блага и богатства. Има затруднения, които ни очакватъ отъ сега нататъкъ. И сегашния човѣкъ, тъй както азъ го гледамъ, неговото тѣло както е направено, то е и хубаво и лошо направено. И когато ние се приближаваме при хората, при съврѣменнитѣ хора, ако вашето обоняние е развито, какъвъ смрадъ има въ тѣлото имъ! Това нѣщо не е божествено, ние не сме изчистили тѣлата си. Азъ сега се радвамъ, че има бани, но бани да има и вѫтрѣшни, за умоветѣ ни, за сърцата ни. Азъ харесвамъ, когато подъ ноктитѣ нѣма черничко, отлично е това, но вѫтрѣшнитѣ нокти! Гледамъ, космитѣ сѫ много загладени отвънъ, да, харесвамъ, този, външниятъ, човѣкъ, въ когото е Господь. Но и когато започнемъ вѫтрѣ, така трѣбва да правимъ. И право е казалъ апостолътъ: „да обновимъ вѫтрѣшния човѣкъ“. А този човѣкъ само чрѣзъ любовь, мѫдрость, истина и добродѣтель може го създадемъ. И тъй, основната мисъль: търсете Царството Божие! Направете единъ корененъ прѣвратъ въ себе си, да бѫдете готови на смърть и животъ, за Бога. Да кажете: „отъ сега нататъкъ Каквото и да ме сполети, азъ ще живѣя за Бога“. Но не да знае цѣлиятъ свѣтъ! Вие въ душата си да знаете. Вѫтрѣ въ душата ви да стане единъ прѣвратъ. Нѣкой казва: „раздай имането си“, да, но разумно ще раздавашъ. Ап. Павелъ казва: „ако раздамъ всичкото си имане, а любовь нѣмамъ, нищо не съмъ“. Разумно ще даваме, разумно ще мислимъ, разумно ще чувствуваме. Разумность трѣбва навсѣкѫдѣ и въ всичко, което е вложено вѫтрѣ въ това Божествено Царство, което трѣбва да търсите съ сърцето си. Сега не говоря само за младитѣ. Младитѣ сѫ отражение на старитѣ и каквито сѫ сега старитѣ, такива ще бѫдатъ младитѣ. Старитѣ сѫ огледала за васъ, ако се огледате, изтривайте се и считайте старитѣ хора за свещени. Понеже счупи ли се огледалото и вашата работа е свършена. „Търсете първомъ царството Божие и правдата, Негова и всичко това ще ви се приложи“. Това е то разумното! * Бесѣда, държана на 26. II. 1922 год. въ гр. София. ------------------------------- [*] Ев. Матея—6 ; 33.