Търсене във форума

От томчето "Ни мъж, ни жена" Сила и живот, X серия, т.2,(1927-1928), Издание 1933 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Ни мѫжъ, ни жена. „Ни мѫжъ, обаче, безъ жена; нито жена безъ мѫжъ, бива въ господа.“ I посл. къмъ коринтянитѣ 11: 11. Въ прочетената глава апостолъ Павелъ подбужда тогавашнитѣ християни да бѫдатъ негови подражатели, както и той е подражатель на Христа. Тукъ се разглеждатъ редъ въпроси, които и до днесъ още оставатъ неизяснени. Това показва, че въ успѣха на хората, отъ преди две хиляди години насамъ, се забелѣзва малъкъ напредъкъ, много малъкъ прогресъ. Прогресътъ на съвременния свѣтъ се измѣрва съ хилядни отъ милиметъра. Запримѣръ, ако въ единъ квадратенъ сантиметъръ се събератъ сто милиона вълни отъ червената свѣтлина, вие ще можете да изчислите, колко такива вълни ще се помѣстятъ въ единъ милиметъръ отъ цѣлия квадратенъ сантиметъръ. При това, между тия вълни има празни пространства. Питамъ: можете ли да измѣрите, колко голѣмо е разстоянието отъ едната до другата вълна? Като наблюдаваме свѣтлиннитѣ вълни, тѣ ни се виждатъ въ видъ на прави линии, а въ сѫщность сѫ криви, вълнообразни. Причината затова е, че нашето око не е въ състояние да схване и най-слабото извиване на свѣтлиннитѣ лѫчи, вследствие на което ни се виждатъ прави. На сѫщото основание, много нѣща въ живота ни се виждатъ прави, а въ сѫщность тѣ сѫ криви. И обратно: много нѣща ни се виждатъ криви, а тѣ сѫ прави. Обаче, сѫществува една максима, която опредѣля истинското положение на проявитѣ въ живота. Въ широкъ смисълъ на думата, правата мисъль представя най-кѫсото разстояние между две разумни сѫщества. Съ други думи казано: права линия е тази, на двата края на която седятъ две разумни сѫщества. Много отъ съвременнитѣ хора говорятъ за науката, разискватъ върху известни научни теории, като за нѣщо установено. Едно трѣбва да се има предъ видъ: знанието е нѣщо относително, а не абсолютно. Това, което ученитѣ знаятъ днесъ по даденъ въпросъ, утре тѣхнитѣ знания по сѫщия въпросъ ще се различаватъ отъ вчерашнитѣ. Науката всѣки день се обогатява съ нови и нови факти, по-близо до истината. Или, ако науката не е познавала днесъ едно явление, утре ще го познава. Запримѣръ, въ миналия вѣкъ планетата Уранъ не била позната на ученитѣ, обаче, съвременнитѣ астрономи знаятъ вече за нея. Тѣ знаятъ, на какво разстояние се намира тя отъ слънцето, отъ земята и т. н. Тѣ знаятъ още, че тази планета принадлежи къмъ слънчевата система, но какво е нейното вѫтрешно състояние, не знаятъ. Това още не е абсолютно знание. Може ли да се каже, че познавате човѣка, ако само чуете нѣщо за него? Запримѣръ, четете въ вестницитѣ, че въ София е дошълъ нѣкой германски или френски дипломатически консулъ, но какъвъ е този човѣкъ, какъвъ е неговиятъ характеръ, не знаете. Значи, вашето знание е относително. Ако отидемъ още по-дълбоко, ще дойдемъ до въпроса за душата, върху който и досега хората спорятъ, сѫществува ли душа, или не. Онѣзи, които отричатъ сѫществуването на душата, съ въ положението на ученитѣ астрономи, които наблюдаватъ презъ своитѣ телескопи, но не съ могли още да видятъ душата въ полето на своитѣ трѫби, докато не я видятъ, тѣ ще я отричатъ. Обаче, единъ день, когато тя попадне въ полето на тѣхното зрение, тѣ ще подържатъ сѫществуването на душата, както всички астрономи днесъ говорятъ за сѫществуването на планетата Уранъ. Ще дойде день, когато сѫществуването на душата ще бѫде свършенъ фактъ за всички хора. Но всички души не съ на земята. Тѣ се движатъ изъ пространството, обикалятъ изъ слънчевата система, а нѣкои отъ тѣхъ обикалятъ и другитѣ системи, и периодически слизатъ на земята. Като слѣзатъ на земята, тѣ посещаватъ хората, влизатъ въ тѣлата имъ, оставятъ имъ своитѣ благословения и отново отиватъ въ безпредѣлнитѣ пространства. Какво е движението на душитѣ? Тѣ се движатъ въ видъ на крѫгъ, но спиралообразно. Какъ ви се вижда, приемлива ли е тази теория? И вие, като турцитѣ, ще кажете: „Ола-билиръ!“ И така е, за всѣко нѣщо, което не може да се докаже, казваме „ола-билиръ“ — възможно е. Защо? Защото не можемъ да го докажемъ, но не можемъ и да го отречемъ. Да кажемъ за нѣщо, че е възможно, или абсолютно да приемемъ неговата възможность, това сѫ две различни нѣща. Това, което казвамъ за душата, е вѣрно, то не подлежи на съмнение. Сама за себе си, душата представя малка вселена, която се движи изъ голѣмата вселена, изъ безграничното пространство. Когато се говори за време и пространство въ духовния свѣтъ, тия две понятия се коренно различаватъ отъ понятията за време и пространство въ физическия свѣтъ. Следователно, понятията за време и пространство въ духовния свѣтъ могатъ да послужатъ само като въпроси за размишление, и за тѣхъ можете да кажете „ола-билиръ.“ Ако влѣзете въ духовния свѣтъ съ съзнанието, което сте имали на земята, както и съ земнитѣ си познания за слънцето, за звездитѣ, за разнитѣ планети, вие ще се намѣрите въ голѣмо противоречие. Запримѣръ, въ духовния свѣтъ слънцето изгрѣва нѣкога отъ изтокъ, нѣкога отъ западъ, нѣкога отъ северъ, а нѣкога и отъ югъ, то мѣни посоката на изгрѣването си. И ако не сте запознати съ истинското движение на земята, вие съвършено ще се объркате, ще се намѣрите въ чудо. За онзи, който разбира духовния свѣтъ, никакви противоречия не сѫществуватъ. Въ аналитѣ на окултната наука сѫ запазени бележки, въ които се споменава, че преди хиляди години слънцето е изгрѣвало отъ западъ. Сега азъ нѣма да се спирамъ върху този дълъгъ процесъ, защо и за какво става това, но който иска да знае самата истина по този въпросъ, нека отиде на северния полюсъ и види, какъ се движи слънцето, въ видъ на спирала, и какъ слиза надолу. Като наблюдаваме слънцето отъ земята, на насъ се вижда, че то изгрѣва отъ изтокъ и залѣзва на западъ, като обикаля северния полюсъ. Северниятъ полюсъ е мѣсто на истината. Тамъ деньтъ и нощьта продължаватъ по шесть месеца, когато на другитѣ мѣста деньтъ и нощьта сѫ обикновено по 12 часа. Въ умѣрения поясъ, обаче, деньтъ и нощьта понѣкога сѫ повече или по-малко отъ 12 часа. Привидно, това сѫ известенъ родъ противоречия, които се явяватъ и въ човѣшкия животъ. Тия противоречия не сѫ нищо друго, освенъ новитѣ положения въ живота, на които човѣкъ се натъква, и които не е готовъ още да си изясни. Въ този смисълъ, казвамъ: ако мѫжътъ е начало на правата линия, крайниятъ предѣлъ на тази права непременно ще бѫде жената. Следователно, споредъ тази максима, правата линия винаги се опредѣля отъ единъ мѫжъ и отъ една жена, но никога отъ двама мѫже, или отъ две жени. Тъй щото, правата линия, като проекция на известна природна сила, винаги е по-активна въ началото си, отколкото въ края. Въ началото се проявява мѫжкиятъ битъ, или мѫжката, положителната сила, която въ края, поради съпротивлението, което среща на пѫтя си, постепенно намалява и се превръща въ негативна сила, т. е. въ женски принципъ. Сѫщитѣ промѣни ставатъ и съ слънчевия лѫчъ. Въ началото слънчевиятъ лѫчъ е положителенъ, активенъ, но понеже минава презъ много малки междини, той постепенно губи отъ своята енергия, намалява силата си и става негативенъ. Като знаемъ законитѣ за движението на свѣтлината, както и пътя, който минава, докато дойде до земята, ние можемъ да изчислимъ, следъ колко време тя ще достигне до нашитѣ очи. Въ трептенията на свѣтлината се забелѣзва по едно качване и слизане. Всѣко качване и слизане съставятъ пъкъ едно цѣло завъртване на свѣтлинния лѫчъ, което съ състои отъ 800 билиона трептения, по 400 билиона трептения на едно слизане и на едно качване. Може би следъ хиляди години ученитѣ ще виждатъ движенията на свѣтлината и ще се увѣрятъ, че тя се движи въ кръгове, но спиралообразно. Свѣтлината е проводникъ на енергия, но сѫщевременно и всѣки свѣтлиненъ лѫчъ е проводникъ на другъ родъ енергия. Въ това отношение, слънчевиятъ лѫчъ е толкова материаленъ, колкото е материална трѫбата, презъ която тече вода, или жицата, презъ която тече електрическа енергия. Ще кажете: дали всичко това, което се говори, е вѣрно? Умниятъ никога не пита, дали дадено нѣщо е вѣрно, или не. Защо? Защото той познава тоноветѣ на цигулката и разбира, дали единъ тонъ е правилно взетъ, или не. Когато чуе тона do на цигулката, той го познава. Ако тонътъ do се повиши съ половинъ тонъ, за да не се изгуби хармонията на цѣлото, и другитѣ тонове трѣбва да се повишатъ съ половинъ тонъ. Обаче, има случаи, когато само тонътъ do се повишава съ половинъ тонъ, а другитѣ тонове оставатъ сѫщи, безъ да настане дисхармония въ цѣлото. Тогава човѣкъ се намира предъ друго положение, което сѫщо, като първото, може да даде своитѣ добри резултати. Отъ човѣка зависи, за какво и какъ може да употрѣби разнитѣ гами въ живота си. Има хора, които не могатъ да търпятъ високитѣ тонове. Тѣхното ухо не е свикнало къмъ вибрациитѣ, къмъ енергиитѣ на високитѣ тонове. Въ това отношение, всѣки музикаленъ тонъ представя цевь, трѫба, презъ която минава неговата енергия. Това показва, че всѣки тонъ има известно съдържание. Ако цигуларьтъ свири, безъ да знае, какво съдържание да влѣе въ всѣки тонъ, неговото свирене представя удряне върху кюнцитѣ на празна канализация. Никой не обича такова свирене. Този цигуларь свири безъ вдъхновение. Това е мъртво свирене. Значи, има мъртва, има и жива музика. Жива музика е тази, на която тоноветѣ сѫ пълни съ съответно за тѣхъ съдържание. На сѫщото основание, можемъ да кажемъ, че имаме мъртва и жива свѣтлина, мъртва и жива мисъль. Въ духовно отношение, всѣка мисъль е носителка на нѣщо по-велико отъ това, което представя външната ѝ форма, но ние не сме дошли още до положението да различаваме мислитѣ по тѣхното съдържание. Ние казваме, че мисъльта твори. Мисъльта, наистина, твори, защото носи сила, енергия въ себе си. За да може да използува творческата сила на мисъльта, човѣкъ трѣбва да разбира нейнитѣ закони, да знае да я разтваря, да види, какво е вложено въ нея. Щомъ разберете съдържанието, което Първата Причина е вложила въ всѣка мисъль, вие ще можете да отдадете слава на тази Първа Причина, на Господа. Какво значи да отдадете слава на Господа? Когато познавате добре приятеля си, вие го възлюбвате и сте готови да направите заради него всичко, каквото той пожелае. Това значи да отдадете слава на господа. Слава безъ любовь не сѫществува. Този законъ е познатъ на всички хора. Забележете, даже и онѣзи, които не вѣрватъ въ Бога, и тѣ сѫ готови да си отдаватъ единъ на другъ слава. Като говоря за вѣрата, азъ не разбирамъ официалната вѣра, съ която е трѣбвало отдавна да се простите. Съвременниятъ културенъ човѣкъ трѣбва да има нова, вѫтрешна вѣра, безъ да счита, че трѣбва да се отрече отъ старата вѣра, както младиятъ не трѣбва да се отрече отъ стария. Новото, само по себе си, ще измѣсти старото. Стариятъ и младиятъ сѫществуватъ въ свѣта, като два противоположни полюса, както на земята, така и въ Божествения свѣтъ, но се различаватъ само въ отношенията си. Тъй щото, когато се говори за нова и стара вѣра, за млади и стари хора, тѣзи въпроси не трѣбва да се разглеждатъ само въ тѣхния букваленъ смисълъ, но и вѫтрешно. Ако разглеждатъ нѣщата само въ тѣхния букваленъ смисълъ, хората могатъ да дойдатъ до редъ заблуждения. Запримѣръ, казано е въ писанието: „Ни мѫжъ безъ жена, нито жена безъ мѫжъ, бива въ Господа.“ Този стихъ представя само външната страна на въпроса. Който го разглежда буквално, той ще дойде само до неговата външна страна. Но разгледанъ и въ неговата вѫтрешна страна, мѫжътъ и жената представятъ два принципа, две части на едно цѣло. Кое е цѣлото? Самиятъ човѣкъ. Двата полюса, дветѣ части, това сѫ неговиятъ духъ и неговата душа. Душата може да живѣе отдѣлно, самостоятелно отъ духа, както жената може да живѣе отдѣлно отъ мѫжа, всѣки за себе си, въ своя физическа форма. Значи, душата може да живѣе отдѣлно, както жената, въ своя специфична форма. И духътъ може да живѣе отдѣлно, както мѫжътъ, сѫщо тъй въ своя специфична форма. Ето защо, много хора носятъ въ себе си само мѫжкия принципъ, само духа. За такива хора се казва, че иматъ духъ въ себе си, но нѣматъ душа. Други пъкъ носятъ въ себе си само женския принципъ, душата. За такива хора се казва, че нѣматъ духъ въ себе си, но иматъ душа. Има ли нѣкакво противоречие въ това? За насъ е важно човѣкъ да има или душа, или духъ. Дали тия души или духове сѫ отъ този, или отъ онзи свѣтъ, това не е важно. За насъ е важно, обаче, и еднитѣ, и другитѣ да вървятъ въ Божествения пѫть, да се рѫководятъ отъ Божественитѣ закони, за да изгладятъ противоречията, които сѫществуватъ между тѣхъ. Само при това положение вие ще можете да разрешите мѫчнотиитѣ въ вашия животъ. Запримѣръ, ставате сутринь, чувствувате, че нѣщо ви липсва. Какво ви липсва? Душата. Де е отишла тя? Душата е напуснала тѣлото ви, защото се е обидила нѣщо отъ духа, и въ васъ е останалъ само духътъ. Нѣкой пѫть се случва обратното: духътъ напусне тѣлото ви, и въ васъ остава само душата. Има случаи, обаче, когато и душата, и духътъ напущатъ тѣлото, и то остава само съ своето сърце и съ своя умъ, и човѣкъ се намира въ голѣмо смущение. Защо се смущава тогава човѣкъ? Той се смущава, защото сърцето и умътъ му, неговитѣ деца, сѫ напуснати отъ душата и духа, т. е. отъ майката и отъ бащата. Децата се уплашватъ и казватъ: де е майка ни, кой ще ни готви сега? Де е баща ни, кой ще ни купува дрехи? Децата сѫ напълно зависими отъ своитѣ родители. Питамъ: какъ се създаде въ умоветѣ на хората идеята, че трѣбва да се женятъ? Тѣ искаха да създадатъ и на земята такъвъ институтъ, какъвто сѫществуваше и на небето, но като не разбираха законитѣ, на които той почиваше, тѣ го изопачиха. И действително, отношенията между съвременнитѣ мѫже и жени сѫ толкова изопачени, че не е останало сѣнка, нито най-малко подобие отъ това, което сѫществува на небето. Като казвамъ, че душата е напуснала тѣлото на нѣкой човѣкъ, понеже се обидила отъ неговия духъ, това е на човѣшки езикъ казано. Въ сѫщность, понеже душата и духътъ се стремятъ къмъ абсолютна свобода, духътъ е далъ свобода на душата, да отиде нѣкѫде да се разходи, да посети нѣкои мѣста и, като свърши работата си, да се върне обратно. Сѫщото прави и духътъ. Каквото душата и духътъ правятъ, никога не го съобщаватъ на своитѣ деца, на ума и на сърцето. Обаче, каквото правятъ майката и бащата на земята, всичко съобщаватъ на своитѣ деца. Понеже душата и духътъ не съобщаватъ на децата си, какво вършатъ, умътъ и сърцето на човѣка сѫ въ постоянно смущение. Подъ думата „деца“ ние разбираме хората на ума и на сърцето. Когато питамъ нѣкого, има ли душа, това значи, има ли майка. Много нѣщо е да има човѣкъ майка! Който има майка въ себе си, той е истински човѣкъ. Когато питамъ нѣкого, има ли духъ, това значи, има ли баща. Много нѣщо е човѣкъ да има баща! Нѣкой казва: Моятъ баща умрѣ. Не, истинскиятъ баща никога не умира. Значи, думитѣ душа и духъ трѣбва да се разбиратъ въ тѣхния вѫтрешенъ смисълъ, споредъ както е казано въ Писанието. Напримѣръ, тамъ е казано, че първиятъ Адамъ стана душа жива, т. е. стана жена. Последниятъ Адамъ пъкъ е билъ животворещъ духъ, т. е. мѫжъ. Обаче, нито първиятъ Адамъ е билъ истинска жена, нито последниятъ е билъ истински мѫжъ. Това показва, че иде новъ периодъ въ свѣта, когато тази история трѣбва да се преповтори, да се създаде онзи човѣкъ, въ когото и жената, и мѫжътъ да бѫдатъ хармонично съчетани. Значи, когато душата се проявява, въ живота става повторение на събитията, но въ съвършено нова форма и по съвсемъ новъ начинъ. Когато пъкъ любовьта се проявява, тогава и животътъ иде. Животътъ не е нищо друго, освенъ прииждане на енергия. Въ прочетената глава Апостолъ Павелъ говори на тогавашнитѣ християни, че мѫжътъ е глава на дома, че първо той е билъ създаденъ, а после жената. Като казва, че пръвъ е билъ създаденъ мѫжътъ, той подразбира създаването на първия човѣкъ. Има редъ теории за създаването на свѣта, на Адама, отъ които сѫ взети само нѣколко куплета и сѫ поставени въ сегашната Библия. Всички теории сѫ събрани въ една голяма книга, която можете да четете и на небето, и на земята. Дълго време трѣбва да четете тази книга, за да я разберете. Мнозина ще пожелаятъ да намѣрятъ тази книга, да я преведатъ. Обаче, никой езикъ не е въ състояние да я преведе. Такъвъ родъ книги не могатъ да се превеждатъ. Защо? Защото умоветѣ на съвременнитѣ хора не сѫ достатъчно чисти, за да могатъ да приематъ всички образи въ тѣхната първична чистота. Запримѣръ, като се говори на съвременнитѣ хора за мѫжа и за жената, тѣ разбиратъ съвсемъ други нѣща, а не това, което е истински мѫжъ, или истинска жена. Подъ думата „мѫжъ“, въ правъ смисълъ, се разбира онова възвишено и благородно начало, което се отличава съ чистота и светость. Това начало изключва всички криви разбирания, всѣкакви престѫпления отъ себе си. И подъ думата „жена“, въ правъ смисълъ, се разбира чистата дева, свободна отъ всѣкакви криви, изопачени образи въ ума си. Тя е независима, не се влюбва въ никого, не минава за героиня предъ хората. Изобщо, всѣка душа и всѣки духъ любятъ само Бога. Духоветѣ и душитѣ се влюбватъ само въ Бога, като Първоизточникъ на нѣщата. Следователно, духътъ първо люби Бога, а после жената, т. е. душата. И душата първо люби Бога, а после мѫжа, т. е. духа. Обаче, хората на земята искатъ да създадатъ нови връзки. Тѣ напущатъ първоначалната си връзка съ Бога, а създаватъ нови връзки, между мѫже и жени, които не сѫ трайни. Тѣзи нови връзки не сѫ трайни, защото не сѫ естествени и не почиватъ на основния законъ на любовьта. Момъкъ среща една млада, красива мома, влюбва се въ нея и започва да ѝ говори: Ела да живѣешъ при мене. Азъ ще те гледамъ, като писано яйце, на рѫце ще те нося. Гледамъ, баща ти, майка ти не се отнасятъ добре съ тебе. Баща ти, особено, е много грубъ. Ако дойдешъ при мене, новъ свѣтъ ще се разкрие предъ очитѣ ти. Момата го поглежда, слуша, като че нѣкакво откровение се отваря предъ нея. И следъ всичко това тя се решава да напусне бащиния си домъ, за да разбере на другия день още, че всичко това е било измама. Така може да се излъже момата, така може да се излъже и момъкътъ. Казвамъ: тия нѣща сѫ познати на всички, затова нѣма да ги доказвамъ, нито пъкъ вие ще ги отречете. Дъщерята, както и синътъ трѣбва да благодарятъ на родителитѣ си, че тѣ сѫ станали причина да дойдатъ на земята, да учатъ, да се развиватъ, да познаятъ Бога. Дъщеря или синъ, които казватъ, че родителитѣ имъ не сѫ добри хора, не разбиратъ законитѣ на живота. Всѣки човѣкъ трѣбва да запази въ душата си свещенъ образъ за своята майка и за своя баща. И тъй, като говоримъ за душата, ние разбираме, че тя е първото необходимо условие за проявяване на любовьта. Безъ душа любовьта не може да се прояви. Първичната душа, за която всѣки копнѣе, е най-великото, най-съвършеното сѫщество. Всѣки човѣкъ иска да обича нѣкого. Кого, именно, иска да обича? Той иска да обича тази първична душа. Щомъ търсите любовьта, това показва, че вие търсите душата. Щомъ търсите знанието и мѫдростьта, вие търсите духа. Умътъ не може да даде знание на човѣка, нито сърцето може да му даде любовь. Има нѣщо въ сърцето, което хората наричатъ любовь, но тази любовь мяза на временния магнетизъмъ, който лесно се придобива и лесно се губи. Ако намагнитизирате парче желѣзо, то временно само ще привлича желѣзнитѣ стърготини къмъ себе си. Утре това парче желѣзо ще изгуби магнитното си свойство и трѣбва отново да се намагнитизира. Сѫщото може да се каже и за сърцето. Колкото и да го магнитизирвате, следъ нѣколко деня то ще изгуби свойството си да привлича. Ако пъкъ вземете парче черно желѣзо и го нагорещите до зачервяване, то започва да свѣти. Оставите ли го въ това положение два-три часа, то ще изгуби червения си цвѣтъ, ще изгуби свѣтлината си и отново ще стане черно. Сѫщото става и съ ума. Кой човѣшки умъ не е свѣтвалъ за нѣколко часа и следъ това не е потъмнѣвалъ? Когато казваме, че нѣкой човѣкъ има свѣтълъ умъ, подразбираме, че духътъ присѫтствува въ този човѣкъ. Присѫтствието на духа създава непреривна свѣтлинна енергия въ човѣшкия умъ. Следователно, душата и духътъ сѫ два велики принципа въ живота. Съ влизането си въ живота, материализъмътъ е направилъ отклонение въ неговото правилно развитие. Какъ е създалъ това отклонение въ живота? Като внесълъ въ свѣта идеята, че душа не сѫществува, а всичко е материя. Що се отнася до сѫществуването на духа, материализъмътъ не е могълъ да го отрече, защото той самъ го е идентифициралъ съ ума на човѣка. Тъй щото, когато кажатъ за нѣкой човѣкъ, че има мощенъ духъ, материалиститѣ подразбиратъ силенъ, свѣтълъ умъ. Обаче, тѣ напълно отричатъ сѫществуването на душата, а едновременно съ нея отричатъ и сѫществуването на Любовьта, като Великъ принципъ. Не само материалиститѣ отхвърлятъ този принципъ, но още първитѣ хора въ райската градина отхвърлиха любовьта. Казвате: Какъ отхвърлиха Любовьта? — като изказаха непослушание къмъ нея. Законътъ на Любовьта е свързанъ съ послушанието. Сѫщиятъ законъ, обаче, дава истински знания на човѣка. Който нѣма любовь въ себе си, той не може да учи, не може да придобива знания. Истинското знание може да се придобие само чрезъ Любовьта. Това всички хора трѣбва да знаятъ. Който изгубва любовьта си, той губи и знанието си. Щомъ изгуби знанието си, той ще изгуби и смисъла на живота. Човѣкъ не трѣбва да се спира върху знанието, него да търси, но трѣбва да се стреми къмъ Първичната Причина, въ която всички действия сѫ непреривни. Иначе, човѣкъ може да изпадне въ сѫщото положение, въ което се намѣрилъ ангелъ Зерфилъ. Още въ древностьта, ангелъ Зерфилъ билъ изпратенъ на земята, съ цель да посети египетския фараонъ Амонъ-Ра. Като отишълъ при царя, той видѣлъ неговата дъщеря, която била толкова красива, че веднага се влюбилъ въ нея и пожелалъ да я повдигне, да я запознае съ ангелския свѣтъ и да я занесе тамъ, да покаже на всички сѫщества една душа, която се е заинтересувала отъ небето и пожелала да го посети. И царската дъщеря се влюбила въ ангела. Тя много се радвала на красивитѣ му крилца, и единъ день пожелала да ѝ ги даде той, да направи съ тѣхъ една разходка, както хората хвърчатъ днесъ съ аероплани изъ въздуха. Той казалъ: Страхувамъ се да не паднешъ нѣкѫде, защото не знаешъ да хвърчишъ. — Не, азъ ще хвърча лесно, искамъ да се разходя малко съ твоитѣ крилца. Ангелътъ не могълъ да откаже на молбата ѝ и се заелъ да я упражнява въ хвъркане. Тази работа му отнела доста време: давалъ ѝ редъ напѫтвания, какъ да манипулира съ крилата, докато най-после тя се научила свободно да хвърчи. Единъ день взела крилцата на ангела и вече самостоятелно хвръкнала съ тѣхъ. Първата ѝ разходка съ крилцата била до нейния възлюбенъ. Като се върнала отъ разходката си, ангелътъ я запиталъ: Де ходи днесъ съ крилцата? — Ходихъ при единъ свой приятель. Като се научила свободно да хвърчи съ крилцата на ангела, красивата царска дъщеря започнала често да излиза на разходка съ тѣхъ, да прави посещения, и ангелътъ билъ принуденъ да я чака, докато се върне. По тази причина той се, забавилъ дълго време на земята. За да освободи този ангелъ отъ връзката му съ царската дъщеря, невидимиятъ свѣтъ билъ принуденъ да унищожи цѣлия Египетъ, да тури край на фараоновата династия. Като се върналъ на небето, всички запитвали ангела, какво е научилъ на земята, като прекаралъ толкова време тамъ. Той отговарялъ: Едно нѣщо научихъ. — Какво? — Никому да не давашъ крилцата си на заемъ. Казвамъ: не давайте никому любовьта си на заемъ! Човѣкъ трѣбва да знае, за какво да употрѣбява любовьта — най-великото, най-светото нѣщо въ живота. Не е лошо, че ангелътъ далъ крилцата си на заемъ на красивата царска дъщеря, но това говори за нестабилность въ характера. Питамъ: за какво употрѣбявате вие любовьта си? Азъ не искамъ да ви упрѣквамъ, но нека всѣки си отговори, защо търси любовьта и за какво мисли да я употрѣби, следъ като я намѣри. Любовьта носи животъ, а животътъ осмисля всичко. Безъ животъ човѣкъ е подобенъ на сухи кости. Мѫдростьта пъкъ носи знанието, а знанието дава изразъ, красота, образъ и подобие на нѣщата. Следователно, правилни, разумни отношения между хората могатъ да настанатъ само тогава, когато земниятъ животъ се изрази въ образъ и подобие на небесния, на Божествения. Това подразбира, че човѣкъ трѣбва да се прояви въ две форми: една рационална и една — ирационална, т. е. въ едно измѣримо и въ едно неизмѣримо число. Това нѣма защо да се доказва. Математицитѣ лесно ще разбератъ тази работа. Неизмѣримитѣ числа не се подаватъ на нашитѣ мѣрки. Запримѣръ, едни учени казватъ, че разстоянието отъ земята до слънцето е равно на 92 милиона мили, а други казватъ, че е 93 милиона мили. Обаче, и дветѣ изчисления сѫ вѣрни. Тѣзи изчисления сѫ вѣрни по закона на вѣроятноститѣ. Едното изчисление е правено на физическия свѣтъ, а другото — въ духовния свѣтъ. Всѣки ученъ, който работи на земята, непрекѫснато се корегира, защото едновременно съ него работи и другъ ученъ отъ небето. Тъй щото, съ всѣки математикъ отъ земята работи и другъ отъ духовния свѣтъ. А съ този, който работи на земята, едновременно работи и още единъ, пакъ на земята. Значи, всѣки въпросъ се решава едновременно отъ трима души: единиятъ работи съ рационалнитѣ числа, другиятъ — съ ирационалнитѣ, а третиятъ поправя погрѣшкитѣ и на първия, и на втория. Когато математикътъ се домогне до две различни мѣрки или числа за едно и сѫщо нѣщо, той се намира въ противоречие и търси начинъ да изправи тия числа, т. е. да излѣзе отъ това противоречие. Следователно, ако не можемъ да примиримъ нѣкоя мисъль съ една мѣрка въ живота си, ще я примиримъ съ друга. Запримѣръ, нѣкои хора търсятъ спасението си въ Евангелската църква. Като не намѣрятъ тамъ спасение, отиватъ въ Православната. Ако и тамъ не го намѣрятъ, отиватъ въ Мохамеданската и т. н. Значи, главниятъ въпросъ се отнася до спасението, а де ще се намѣри спасението, това зависи отъ мѣрката, съ която човѣкъ ще си послужи. Когато нѣкои казватъ, че човѣкъ може да се спаси само въ Православната църква, това е споредъ закона на вѣроятноститѣ, това е само една вѣроятность. Когато други казватъ, че човѣкъ може да се спаси само въ Евангелската църква, това е друга вѣроятность. Казвамъ: човѣкъ може да се спаси навсѣкѫдѣ — и въ религията, и въ науката, и въ поезията, и въ изкуството, и въ музиката. Мнозина твърдятъ, че човѣкъ може да се спаси само чрезъ Христа. — Това е буквоядство. Какво представя Христосъ? Христосъ е символъ на Божията Любовь. Следователно, щомъ вѣрвате въ Любовьта и живѣете споредъ нейнитѣ изисквания, вие можете да се спасите. Всичко добро въ свѣта е плодъ на тази любовь. Така трѣбва всѣка душа да разбира любовьта. Любовьта изключва всички догми. Казвамъ: съ догми човѣкъ се спасява само на едно мѣсто. Безъ догми той се спасява навсѣкѫде. Безъ любовьта човѣкъ се спасява само на едно мѣсто. Съ любовьта той се спасява навсѣкѫде. Кое е това едно мѣсто? — Адътъ. Безъ любовь човѣкъ се спасява само чрезъ мѫчнотиитѣ, и то въ ада. Ако нѣкои ми каже, че има само единъ пѫть за спасение, азъ зная вече, че този пѫть е адътъ. Когато казвамъ, че съ любовьта човѣкъ може да се спаси „навсѣкѫде,“ азъ разбирамъ Първичния животъ, Първичния езикъ, Първичната Любовь на голѣмото разнообразие, въ която и невежиятъ може да се спаси. Много философи, както и много обикновени хора въ свѣта, се спасяватъ все чрезъ любовьта. Какви бѣха Христовитѣ ученици, които проповѣдваха на свѣта Неговото учение? Повечето ученици на Христа бѣха рибари, но показаха на хората, какъ могатъ да се спасятъ. Много съвременни учени, както и тия на миналото, сѫ вѣрвали въ Апостолъ Петра, други — въ Апостолъ Павла. Петъръ държеше за старото, Павелъ бѣше човѣкъ на ума, а Яковъ бѣше човѣкъ на волята, той препорѫчваше тоягата. Иоанъ пъкъ проповѣдваше Любовьта Христова. За да избави първото християнство отъ тази голѣма опасность, на която се намираше, благодарение на вѣрата имъ въ Павла, въ Петра, въ Йоана или въ Якова, Божиятъ Духъ подложи Апостолитѣ и тогавашнитѣ християни на голѣми гонения. По този начинъ той ги избави отъ заблужденията, въ които бѣха изпаднали. Ако не бѣше това гонение, мнозина отъ християнитѣ щѣха и до днесъ още да се придържатъ въ Стария Заветъ. Казвамъ: и сега има такава опасность за съвременнитѣ учени, които вѣрватъ, че науката ще спаси свѣта. За да се говори, че науката ще спаси свѣта, преди всичко хората трѣбва да бѫдатъ спасени. Съвременната наука е наука на болни хора. Щомъ хората се спасятъ, тѣ ще се домогнатъ до здравата, до положителната наука. Тогава вече може да се говори, че и науката, и философията могатъ да спасятъ свѣта, но ще разбираме здравата наука, здравата философия. Много отъ съвременнитѣ хора се подаватъ на чувството на национализъмъ, което се отразява болезнено върху тѣхъ. Срещате нѣкой голѣмъ националистъ, който подържа своя народъ, милѣе за него, и отъ голѣма ревность го тикне въ нѣкаква война. Въ края на краищата, войната излиза несполучлива, хиляди хора се избиватъ и заробватъ, а народътъ се съсипва, омаломощава. Какво е допринесла любовьта на този човѣкъ къмъ народа? За спасението на всѣки народъ, или на всѣки човѣкъ има единъ Божественъ начинъ, при който никой не може да пострада. Всѣки народъ сѫществува като отдѣлна единица, и той може да бѫде или рационална, или ирационална величина. Въ този смисълъ, за да изпълни своето предназначение, всѣки народъ трѣбва да се възпитава споредъ Божиитѣ закони. Ако духовенството, управляващитѣ, учителитѣ и родителитѣ живѣятъ за Бога, тѣ ще могатъ да създадатъ помежду си такъвъ здравъ народъ, който, отъ своя страна, ще представя нѣщо подобно на Божествения организъмъ. И наистина, въ духовния свѣтъ всѣки народъ поотдѣлно представя едно плодно дърво отъ общата Божествена градина. Въ това отношение, българскиятъ народъ представя плодно дърво, плодоветѣ на което сѫ доста киселички. Който е вкусилъ отъ плодоветѣ на това дърво, той има вече голѣма опитность, знае, какво значи кисело. Затова, именно, и българитѣ обичатъ да ядатъ кисело: чушки, зеле, краставици и др. Причината, задето българитѣ ядатъ повече кисело е, че тѣ живѣятъ въ гѫста материя, за разработването на която сѫ необходими киселини. И наистина, всѣки българинъ казва: много работа имамъ за въ бѫдеще. Всичкитѣ ми работи сѫ все недовършени. За да станатъ плодоветѣ на българитѣ сладки, тѣ трѣбва добре да се наторяватъ. Въ духовенъ смисълъ, подъ наторяване се разбира възпитание. Съвременнитѣ педагози говорятъ за индивидуалното възпитание, обаче, споредъ мене, не сѫществува индивидуално възпитание, но колективно. Запримѣръ, достатъчно е човѣкъ да полѣе едно растение, или едно плодно дърво и да го остави само на себе си: то знае, какъ да възпита всички свои клетки, отъ които да изникнатъ корени, листа, стъбло, клончета, да цъвнатъ цвѣтове, а най-после и да узрѣятъ плодове. Неуспѣхътъ въ съвременния свѣтъ се дължи на това, че всѣки иска да се възпитава индивидуално. За тази цель, човѣкъ трѣбва да се познава добре, да разбира своето естество, да разбира своя народъ и присѫщитѣ на него качества. Въ този смисълъ, всѣки ще може да се опредѣли, дали е българинъ, запримѣръ, или не. Не всѣки, който е роденъ въ България и отъ българско семейство, е българинъ. Днесъ народноститѣ сѫ размѣсени, както сѫ размѣсени разнитѣ плодове чрезъ присаждане. Често ще срещнете круша или праскова, присадена на слива. На едно английско дърво можете да намѣрите французка присадка. Англичанинъ ли е този човѣкъ? Не, той си остава французинъ, а дървото — английско. На сѫщото английско дърво може да е присаденъ единъ български клонъ и т. н. Външно този българинъ минава за англичанинъ, но когато България се намѣри въ нѣкакво политическо затруднение, този българинъ, израсълъ на английско дърво, пръвъ ще се отзове на нуждитѣ на България. Той ще каже: Българитѣ иматъ право, трѣбва да се задоволятъ исканията имъ. Българитѣ казватъ: този англичанинъ е високо хуманенъ човѣкъ. Той е готовъ да се жертвува за българия. Не, този англичанинъ е българинъ, той милѣе за България, боли го, защото българска кръвь тече въ него. Сѫщото става и въ България. На българско дърво е присадено едно английско клонче, и този човѣкъ, при всички условия на своя животъ, все англичанинъ си остава. Щомъ чуе нѣщо за Англия, той веднага дава ухо, готовъ е да ѝ се притече въ помощь. Които не разбиратъ тия нѣща, тѣ се чудятъ, какви велики хора има въ свѣта, които сѫ готови да се жертвуватъ за други народи, но ние знаемъ истината по този въпросъ и казваме: Хората сѫ присадени на разни дървета, вследствие на което днесъ има голѣмо смѣшение на народитѣ. Следователно, като се погледне на живота отъ това гледище, между всички хора трѣбва да сѫществува любовь. Въ това отношение, цѣлото човѣчество представя великъ Божественъ организъмъ, върху който всѣки народъ, всѣко общество и всѣки човѣкъ расте, развива се, цъвти и дава свой плодъ. Богъ прониква въ този организъмъ и държи въ съзнанието си всѣка душа поотдѣлно. Той държи въ ума и въ сърцето си най-хубави мисли и чувства за насъ. Ето защо, когато се намирате предъ нѣкоя трудна задача въ живота си, оставете настрана всички заблуждения, всички криви разбирания и понятия за Бога, и като деца, свободни отъ външни влияния, обърнете се съ молба къмъ него, да ви помогне въ този труденъ часъ. Имайте готовностьта да изпълните всичко, каквото ви се каже. Нѣма да мине много време, вие ще чуете въ себе си тихия гласъ на Любовьта. Не само ще чуете гласа на Бога, но ще можете и да Го видите. Много примѣри изъ живота потвърждаватъ тази истина. Въ време на голѣмия гладъ, когато Толстой обикалялъ Русия, да помага на гладни, на страдащи хора, той се натъкналъ на много интересни случки изъ живота на хората, дето Богъ се е проявявалъ. Той разправя следния интересенъ случай. Въ едно руско село гладътъ билъ много голѣмъ: хлѣбъ не дохождалъ отникѫде. Стотици хора отъ това село измрѣли отъ гладъ. Едно семейство отъ сѫщото село било осѫдено вече на смърть, три деня гладували, а при това нѣмало изгледъ да дойде отнѣкѫде хлѣбъ. Най-малкото дете въ това семейство, което било най-духовно, казвало на родителитѣ си: Не се безпокойте, ние ще бѫдемъ спасени. — Какъ ще бѫдемъ спасени, когато отникѫде нѣма възможность да се донесе хлѣбъ? — Ще видите. Какво се случило на другия день? Нѣкакъвъ богаташъ тръгналъ да разнася хлѣбъ по селата, но се явила голѣма виелица, снѣгъ, и той изгубилъ пѫтя. Като се луталъ доста време, далечъ нѣкѫде съзрѣлъ малка свѣтлинка и се отправилъ къмъ нея. Като наближилъ, видѣлъ, че тази свѣтлинка излизала отъ една малка колибка. Потропалъ да му отворятъ. Влѣзалъ вѫтре, постоплилъ се и веднага извадилъ отъ торбата си хлѣбъ да нахрани своитѣ спасители, които едва се държали на краката си отъ гладъ. Това било сѫщото семейство, чието дете предсказало на родителитѣ си, че ще бѫдатъ спасени. Всички се подкрепили съ хлѣба, но детето отказало да яде и заминало за онзи свѣтъ. И съвременнитѣ хора се безпокоятъ по сѫщия начинъ, какъ ще прекаратъ живота си, но човѣкъ трѣбва да знае, за какво е дошълъ на земята, и какъ трѣбва да работи. После, той трѣбва да си зададе въпроса, какъ трѣбва да мисли, да чувствува, да постѫпва и най-после, какъ трѣбва да изпълнява волята Божия. Щомъ разреши тѣзи въпроси, всички други нѣща, сами по себе си, ще се наредятъ. Вечерь, преди да си лѣгате, вие трѣбва да си дадете отчетъ, какво сте свършили презъ деня. Като заспите, ще отидете дома си, въ невидимия свѣтъ, и тамъ вашитѣ бащи и майки ще ви питатъ, какво сте научили, като сте били въ странство. И Христосъ казва на своитѣ ученици да събиратъ богатства, които да занесатъ на небето, защото тамъ никой не може да отиде съ празни рѫце. Мнозина казватъ, че човѣкъ се спасява даромъ. Вѣрно е, че спасението става даромъ, но даромъ не можете да отидете на небето. Питамъ: може ли човѣкъ да каже за себе си, че е беденъ, че е грѣшенъ, следъ като Богъ го е изпратилъ на земята съ толкова способности, съ редъ дарби и вѫтрешни заложби? Че е грѣшенъ човѣкъ, вѣрно е това; че не е работилъ, както трѣбва, и това е вѣрно, но Богъ казва: „Ти имашъ възможность да изправишъ грѣшкитѣ си, да работишъ, да разбогатѣешъ.“ — Тежъкъ е грѣхътъ ми. — Ти можешъ да го раздѣлишъ на 15 — 20 купчинки, и така да го пренесешъ, — Нѣмамъ много време на разположение. — Ако е до времето само, азъ мога да ти дамъ време, колкото искашъ, стига да работишъ. — Нищо нѣма да излѣзе отъ мене. — Да, днесъ не може да излѣзе нищо, но следъ десеть, или най-много следъ сто години, ще излѣзе нѣщо отъ тебе. — Кой ще чака толкова години?— Щомъ не искашъ да чакашъ, ще те пратя на топло мѣсто, тамъ да научишъ урока си. Нѣкои казватъ, че човѣкъ трѣбва да има топли чувства. — Друго нѣщо се изисква отъ човѣка: топлина въ живота, а не топлина въ чувствата. Азъ не говоря за онази топлина, която гори, която разрушава, но за топлината, която възраства. Като говоря за топлина въ живота, подразбирамъ онази топлина, която не иде отъ човѣшката, но отъ Божията Любовь, която преобразява човѣка и му дава условия да познае себе си. Любовьта на съвременнитѣ хора мяза на сладкото вино, което упива, довежда хората до положение да не се познаватъ. Като не познава себе си, човѣкъ е готовъ да се унижи, да се постави въ положението на слуга, безъ да съзнава, какво богатство, какви дарби и способности крие въ себе си. Азъ пъкъ казвамъ: човѣкъ може да бѫде слуга, но сѫщевременно той може да бѫде философъ, и музикантъ, и писатель. Външно човѣкъ може да заема най-долно мѣсто въ свѣта, но по умъ, по сърце, по душа и по духъ, той може да заема първо мѣсто. Ето, Христосъ, Синъ Божи, бѣше дърводѣлецъ. Дълго време Христосъ изучаваше при баща си дърводѣлство, но той изучаваше и вѫтрешното дърводѣлство. Мнозина знаятъ външното дърводѣлство, но вѫтрешното не познаватъ. Мнозина знаятъ външното писателство, но вѫтрешното не познаватъ. Мнозина знаятъ външната граматика, но вѫтрешната не познаватъ. Вѫтрешната граматика почива върху принципитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Значи, всѣка наука се крепи върху известни принципи, които сѫ общи за всички науки. Като спазвате тия принципи, вие ще дойдете до общата наука, до науката на живота. Казвате: Като придобиемъ тази наука, какво ще правимъ? — Ще влѣзете въ лабораторията на живота, и тамъ ще работите. Въ тази жива лаборатория ще прилагате знанията си и ще ги корегирате. За тази опитна наука, човѣкъ трѣбва да има душа и духъ. Който има душа и духъ, той не се нуждае отъ доказателствата на философитѣ и на ученитѣ за сѫществуването на Бога, на душата. За него този въпросъ е решенъ, той не се нуждае отъ никакви доказателства. Когато нѣкой казва, че можемъ и безъ Бога, той е правъ. Защо? Това значи, че можемъ и безъ хлѣбъ. Вѣрно е, че можемъ и безъ хлѣбъ, но кога? — Само когато сме се нахранили. Когато нѣкой казва, че не можемъ безъ Бога, и той е правъ. Това твърдение подразбира, че не можемъ безъ хлѣбъ. Вѣрно е, че не можемъ безъ хлѣбъ, но кога? — Когато не сме се нахранили, т. е. когато сме гладни. — И безъ вода можемъ. — Кога? — Когато сме се напили, когато сме уталожили жаждата си. — Безъ вода не можемъ. — Кога? — Когато сме жадни. Които не вѣрватъ въ Бога, тѣ сѫ богати хора, пълни кесии. Кои хора сѫ вѣрващи? — Беднитѣ. Кога човѣкъ обеднява? — Когато изгуби майка си, баща си, децата си, приятелитѣ си, богатството си. Красиво е да срещнете въ живота си богатъ, ученъ човѣкъ, който да прилага своитѣ богатства и знания въ живота, а при това да има абсолютна вѣра въ Бога. Този човѣкъ не говори на хората за Бога, не ги убеждава да вѣрватъ, но като срещне нѣкой безвѣрникъ, той го поканва на гости у дома си, и презъ всичкото време се грижи за него да го нахрани, да го нагости, както трѣбва. Той дава свобода на госта да говори, да изкаже своитѣ убеждения. Като поседи известно време при този ученъ, гостътъ казва: Не зная защо, но азъ започнахъ нѣкакъ да се разколебавамъ въ своитѣ убеждения. Защо стана така, не разбирамъ. Казвамъ: причината за положението, въ което гостътъ изпада, се дължи на обстоятелството, че неговата наука, неговитѣ убеждения сѫ външни, безъ коренъ, и щомъ ги изнесе на слънце, тѣ изсъхватъ. Щомъ убежденията му пресъхватъ, той изпитва жажда, гладъ, и търси нѣкой да го нахрани. Тъй щото, който търси Бога и започва да вѣрва въ него, той е гладенъ човѣкъ. Щомъ се нахрани, той започва да отрича Бога. Който отрича сѫществуването на духа, това показва, че той иска да заеме мѣстото на баща си. Който отрича сѫществуването на душата, това показва, че той иска да заеме мѣстото на майка си. Помнете: никой въ свѣта, билъ той човѣкъ, или ангелъ, не може да заеме мѣстото на душата, нито да я обсеби. Душата има Божественъ произходъ и принадлежи само на Бога. Когато една душа слѣзе на земята, всички възвишени сѫщества, които разбиратъ законитѣ, започватъ да творятъ цѣла система отъ свѣтове, защото тѣ знаятъ, че всѣка душа носи нѣщо ново въ себе си. Значи, идването на една душа въ свѣта символизира създаването на нѣщо ново, велико, красиво. Като не разбирате, какво представя душата, вие често казвате: Смущава се душата ми. И Давидъ е казалъ на много мѣста: Смутена е душата ми! Душата не може да се смущава. Това е Давидово разбиране. Смущавало се е нѣщо въ Давида, но не душата му. Имало е защо да се смущава Давидъ. На времето си той е извършилъ много грѣшки, за които е трѣбвало да се смущава. Ако дойде днесъ на земята, той ще разбере, де е грѣшилъ, ще се изповѣда и ще каже предъ всички, че е билъ на кривъ пѫть. И Господъ му каза: „Докато не се пречистишъ отъ грѣховетѣ си, ти не можешъ да ми съградишъ новъ храмъ. Твоятъ синъ ще съгради новиятъ храмъ“. Следъ Давида трѣбваше да дойде другъ нѣкой, съ чисто сърце, съ светъ и възвишенъ животъ, който да изправи погрѣшкитѣ му. И наистина, Христосъ излѣзе отъ Давидовото колѣно, за да изправи погрѣшкитѣ на цѣлия Давидовъ родъ. За Христа се казва, че е синъ Давидовъ. Сега, онѣзи отъ васъ, които искатъ да придобиятъ истинското знание, трѣбва да възстановятъ връзката си съ Бога, да имъ се откриятъ дълбоки, вѫтрешни познания за нѣщата. Това знание, което сѫществува днесъ, е само въведение въ истинското знание. Дълбоки знания има, които не могатъ още да се даватъ на хората. Тѣ не сѫ готови за тия знания. Защо? Тѣзи знания могатъ да възгордѣятъ, или да обезсърдчатъ човѣка, ако той не е готовъ за тѣхъ. Ето защо, съвременнитѣ хора знаятъ само отчасти нѣщата. Това не трѣбва да ги обижда, нито обезсърдчава. Човѣкъ не може да знае всичко. Красотата на живота седи въ това, да знаете само нѣкои нѣща; нѣкои нѣща да не знаете, а други пъкъ съвсемъ да забравите, запримѣръ, споредъ индуската теория за прераждането, вие сте минали презъ формата на вълкъ, на мечка и като такива, сте вършили редъ престѫпления. Трѣбва ли да помните тѣзи престѫпления? Ако ви каже нѣкой, че като вълкъ сте правили много престѫпления, вие ще кажете, че не е вѣрно това, че нѣмате нищо общо съ вълка и т. н. Значи, има положения въ живота на човѣка, които непременно трѣбва да се забравятъ. Злото трѣбва да се забрави, а доброто трѣбва да се помни. Въ това отношение, злото е рационално число, а доброто — ирационално. И ако всички числа, съ които работите днесъ, съ рационални, вие непременно ще направите редъ погрѣшки въ живота си. Сѫщото нѣщо важи и при гадането. Ако нѣкой гадатель работи само съ рационални числа, той непременно ще направи погрѣшки въ гадането и нѣма да каже истината. Напримѣръ, нѣкои баби, които гледатъ на бобъ, си служатъ и съ четно, и съ нечетно число бобови зрънца и сами казватъ, че всичко зависи отъ броя на зрънцата и отъ начина на нареждането имъ. Много баби, обаче, умѣятъ да хвърлятъ добре зрънцата и казватъ истината. Други пъкъ си служатъ съ разтопенъ восъкъ и по него гадаятъ. Които умѣятъ да гадаятъ вѣрно, тѣ си служатъ повече съ ирационални числа. Нѣкои гледатъ съ презрение на бабитѣ, които гадаятъ, било на бобъ, било на восъкъ. Казвамъ: ако е въпросъ да ви се каже истината, вие трѣбва да я приемете и отъ баби, и отъ деца, и отъ възрастни, и отъ прости, и отъ учени — безразлично отъ кого. Нѣкой казва: Какъ, отъ дете да слушамъ истината! Чудно нѣщо! Ако си жаденъ и видишъ на пътя си едно малко чучурче, отъ което тече вода, нѣма ли да колѣничишъ и да пиешъ отъ тази вода? Ще пиешъ, разбира се. Следъ това нѣма ли да благодаришъ на Бога за тази чиста, хубава вода, макаръ че тече отъ малко чучурче? Като намѣришъ по-голѣмъ изворъ, ще пиешъ и отъ него, но докато го намѣришъ, благодари за малкия. Бъди доволенъ на малкото! Човѣкъ може да придобива знания отвсѣкѫде. Тъй щото, който говори истината, той трѣбва да бѫде приетъ отъ всички. Въ дадения случай, този човѣкъ може да ви даде добъръ съветъ. Всѣки добъръ съветъ е скѫпоценность за човѣка. Който е готовъ да приеме истината отъ всѣки човѣкъ, той има въ себе си душа и духъ. И тъй, желая на всички да служите на душата и на духа въ себе си! Този е пѫтьтъ, по който можете да намѣрите Първичния Принципъ въ живота и да се свържете съ него. При това положение, вие ще бѫдете носители на новата култура въ свѣта. Казвате: Можемъ ли да участвуваме въ тази култура? — Можете, разбира се. Нѣма по-великъ моментъ за човѣка отъ този, да бѫде носитель на тази велика култура, която иде сега въ свѣта! Преди хиляди години още Псалмопѣвецътъ е казалъ: „Отъ всичко въ свѣта най-много предпочитамъ да съмъ предъ вратата на Божия шатъръ.“ Сега и азъ казвамъ: за предпочитане е да си разсиленъ предъ вратата на божия шатъръ, отколкото да бѫдешъ пръвъ министъръ въ Англия, или въ Франция. За предпочитане е да бѫдешъ разсиленъ въ новата култура, отколкото — пръвъ министъръ въ старата култура, въ старата цивилизация. И тъй, желая всички да бѫдете разсилни въ новата култура! 11. Беседа отъ учителя, държана на 20 ноември, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Моитѣ овце слушатъ моя гласъ. „Моитѣ овце слушатъ моя гласъ, и азъ ги познавамъ, и тѣ идватъ следъ мене“. Иоана 10:27. „Моитѣ овце слушатъ моя гласъ“. Какво искалъ да каже Христосъ съ тѣзи думи? Какво могатъ да придобиятъ овцетѣ, които слушатъ гласа на своя пастирь? Чрезъ този стихъ се изнася единъ обикновенъ фактъ въ живота, а именно, че овцетѣ слушатъ гласа на своитѣ пастири. Интимната страна на тѣхното послушание се заключава въ обстоятелството, че пастирьтъ ще покаже на овцетѣ, кѫде има хубави пасбища, кѫде има чиста вода. Какво заключение може да се извади отъ факта, че овцетѣ слушатъ гласа на своя пастирь. Отъ този стихъ може да се извади заключението, че нѣкои хора разбиратъ живота така просто, така елементарно, както овцетѣ разбиратъ своя пастирь и слушатъ неговия гласъ. Следователно, обикновенитѣ хора иматъ обикновено разбиране за живота, както овцетѣ разбиратъ своя пастирь. Обаче, когато хората излѣзатъ надъ обикновенитѣ разбирания, когато се издигнатъ надъ обикновената мисъль, разбиранията имъ за живота сѫ вече по-високи, необикновени. Такъвъ човѣкъ е излѣзълъ отъ своето животинско състояние. Нѣкога, въ далечното минало, човѣкъ е билъ въ положението на овца, съ руно на гърба си. Нѣкои отричатъ този фактъ, а други го подържатъ, но и еднитѣ, и другитѣ иматъ причини да твърдятъ, или да го отричатъ. За човѣка е важно, че отъ опитностьта си, която е придобилъ, когато е билъ въ положението на овца и слушалъ гласа на своя пастирь, той е извлѣкълъ ценни придобивки, отъ които се ползува днесъ като човѣкъ. Нѣкои отричатъ придобивкитѣ отъ положението си като овца, но фактътъ е на лице. Всички ценности, които човѣкъ носи съ себе си, се дължатъ на миналитѣ опитности, на миналитѣ състояния, презъ които той нѣкога е минавалъ. Какво е придобила почвата, върху която въ продължение на хиляди години сѫ падали листа отъ дърветата? Много нѣщо е придобила. Ако листата не бѣха падали върху почвата, последната не би се наторила, не би разбогатѣла. Почвата дава добри условия за растене и развиване върху нея на всички растения и плодове, отъ които цѣлото човѣчество се ползува като отъ блага на природата. „Моитѣ овце слушатъ моя гласъ“. Тукъ Христосъ прави сравнение между човѣшката душа и овцата. Значи, както овцата слуша гласа на своя пастирь, така и човѣшката душа слуша гласа на Бога, познава Го и тръгва следъ Него. Друго качество на овцетѣ е това, че тѣ живѣятъ въ стадно състояние, т. е. групово, което показва, че между тѣхъ сѫществува нѣкаква връзка. Ще кажете, че това е обикновено стадно състояние. — Не, това говори за разбирателство между души, които сѫ взели форма на овца, съ цель да си починатъ. Нѣкога тѣ сѫ били сѫщества отъ високо произхождение, съ висока култура, но за да могатъ добре да си починатъ, тѣ доброволно сѫ взели форма на овца. Изобщо, всѣка по-низка форма, въ която животътъ може да се прояви, представя почивка за възвишенитѣ сѫщества. На мнозина тази идея може да се види малко противоречива, но това още нищо не значи. Много идеи изглеждатъ противоречиви, недостѫпни за хората, и то по единствената причина, че тѣ не разполагатъ съ възможности въ себе си за тѣхното възприемане. Тѣ се намиратъ въ положението на онзи човѣкъ, който видѣлъ на пазаря хубави риби и пожелалъ да си купи една-две отъ тѣхъ, но като се приближилъ къмъ рибаря и го запиталъ за цената имъ, веднага се отдалечилъ и казалъ: Тази риба не струва. — Защо не струва рибата? — Защото билъ беденъ, нѣмалъ пари. Следъ малко другъ човѣкъ миналъ покрай рибаря, и веднага си купилъ отъ сѫщата риба, като казалъ: Отлична е тази риба. — Защо е отлична? — Защото ималъ пари въ джоба си и могълъ да купи, колкото иска. Първиятъ казва, че рибата не струва; вториятъ казва, че рибата е отлична. Кой отъ двамата е правъ? — И двамата сѫ прави. Следователно, когато хората дойдатъ до новитѣ разбирания въ живота, ония отъ тѣхъ, които нѣматъ пари, т. е. на които сърдцето и умътъ не сѫ добре развити, казватъ: Рибата не струва. Ония пъкъ, които иматъ пари, т. е. на които сърдцето и умътъ сѫ добре развити, казватъ: Рибата е отлична. Тѣ си купуватъ отъ нея, колкото искатъ, и се ползуватъ разумно. За всѣко нѣщо трѣбва да се плаща. Нѣкои казватъ, че и безъ пари може да се живѣе. — Може да се живѣе безъ пари, но безъ плащане не може. Не е било време, когато да не се плаща за всѣко нѣщо. Когато вълкътъ хване овцата, одере кожата ѝ, той изяжда месото ѝ и казва: Месото е за мене, като заплата, задето одрахъ кожата на овцата. Кожата може да вземе господарьтъ. Нѣкога вълкътъ е билъ слуга при човѣка, а сега, за да оправдае лошата си постѫпка по отношение на овцата, той казва: Азъ одирамъ кожата на овцата заради своя господарь, но като възнаграждение за тази услуга, месото задържамъ за себе си. Обаче, положението, при което вълкътъ днесъ живѣе, ни най-малко не оправдава лошото му поведение къмъ овцата. Той не може да се извини съ това, че господарьтъ му го заставя да дере кожата на овцата. Ако вълкътъ може да одере кожата на овцата така, че да остави животътъ ѝ ненарушенъ, разбирамъ. Ще даде кожата на господаря си, а съдържанието, т. е. животътъ на овцата ще остане незасегнатъ. Понеже това е невъзможно, вълкътъ не може да се оправдае съ нищо за своята постѫпка. Какво струва кожата на едно животно, когато се разваля вѫтрешното съдържание на живота? Нѣкои казватъ, че и кожата само имъ е достатъчно. — Не е така. Това се отнася само до ония, които иматъ интересъ отъ кожата, но не и до ония, които ценятъ вѫтрешното съдържание. Какво ни интересува празното шише? Едно шише е ценно повече или по-малко споредъ съдържанието, което е въ него. И шишето е ценно, но то става още по-ценно, когато е налѣто нѣщо въ него. И тъй, всѣка форма е необходима на своето мѣсто и на своето време. Въ духовния свѣтъ формата никога не може да се отдѣли отъ своето съдържание, и съдържанието никога не може да се отдѣли отъ своя смисълъ. На физическия свѣтъ, обаче, формата може да се отдѣля отъ съдържанието, и отъ съдържанието смисъла. Това често става съ човѣка. Срѣщате единъ религиозенъ, вѣрващъ човѣкъ, който се моли на Бога по три пѫти на день. Следъ година той се записва въ университетъ, да следва висша наука. Щомъ свърши университета, той се отказва отъ своитѣ религиозни възгледи, намира ги за празна работа той намира че съ тѣхъ губи времето си и започва да ги изхвърля вънъ отъ себе си. На това, което по-рано му е причинявало радость, сега той гледа съ презрение. Кое заставя този човѣкъ да изхвърли това свое съдържание навънъ? Причината за това е неговата форма. Формата му е малка, вследствие на което той не може да налѣе ново съдържание. Който отива на училище да се учи, той трѣбва да има ново шише за новото знание. Той не трѣбва да мисли, че въ старо шише може да натъпче ново знание. Тази идея Христосъ е изказалъ въ стиха: „Новото вино изисква нови мѣхове.“ Следователно, каквито и да сѫ вашитѣ религиозни вѣрвания, оставете ги да стоятъ въ тѣхната форма, не ги изливайте навънъ. Излѣете ли ги, ще се намѣрите предъ известно противоречие. Що се отнася пъкъ до новитѣ разбирания, до новитѣ идеи, за тѣхъ ще се намѣрятъ нови форми. Какво печели човѣкъ, ако днесъ служи на единъ господарь, а утре го отхвърли? Съвременнитѣ хора, като не разбиратъ дълбокия смисълъ на слугуването, казватъ: Дотегна ни да слугуваме на хората. Прави сѫ тѣ. Да бѫдешъ слуга на хората, това значи да те изтощатъ, да одератъ кожата ти, да пропаднешъ. Има смисълъ да слугува човѣкъ на хората, но заради Бога, а не за себе си. Днесъ всѣки човѣкъ служи на другитѣ заради себе си и, като се измори, казва: Азъ искамъ да бѫда господарь. — Господарь може да бѫде само онзи, който никога не осиромашава, нито умира. Какъвъ господарь е този, който днесъ е богатъ, а утре осиромашава? Истински господарь е онзи, който владѣе живота си; истински господарь е онзи, който владѣе своята мисъль. Той е господарь на себе си не само за день, два, за месецъ, два или за година, но за вѣчни времена. Цѣлъ свѣтъ, цѣлъ адъ да го нападнатъ, нищо не могатъ да му отнематъ. Хиляди и милиони комари да обявятъ война на слона, тѣ не биха могли да извадятъ нито една кость отъ него. Такова нѣщо представя силниятъ човѣкъ. Такова нѣщо представя онзи човѣкъ, който е господарь на себе си. Сега азъ правя известна аналогия между слона и човѣка и казвамъ, че каквото слонътъ представя въ животинското царство, такова нѣщо е човѣкътъ — господарь на себе си, предъ обикновенитѣ хора. Между животнитѣ слонътъ е най-уменъ, но колкото и да е уменъ и интелигентенъ, той не може да се сравни съ човѣка. Мозъкътъ на слона по тегло достига до деветь килограма, а на човѣка — единъ и половина килограмъ, но въпрѣки това, по интелигентность, по разумность човѣкъ надминава слона. По отношение голѣмината на слона мозъкътъ му е даже малъкъ. Ученитѣ казватъ, че гръбначниятъ мозъкъ на човѣка, въ сравнение съ този на слона, е по-тежъкъ. Слонътъ има едно качество, по което може да се мѣри съ човѣка. Това е неговата интелигентность. Дългиятъ му носъ показва голѣма интелигентность. Слонътъ е пропадалъ само отъ много умъ. И тъй, не само слонътъ, но и човѣкъ пропада отъ много умъ. Срѣщате единъ младъ момъкъ, около 30 годишенъ, който е свършилъ два факултета съ отличие. Всички професори сѫ доволни отъ него и му съдействуватъ да вземе докторатъ. Той учи още година — две, докато получи докторатъ, докато стане докторъ. Следъ това го назначаватъ на висока служба. Единъ день той се запознава съ една професорка, по-млада и по-учена отъ него. Той се заинтересува отъ нейната наука и желае да я научи. Тази наука ние наричаме „наука на влюбването.“ По тази наука, именно, той трѣбва да държи последния си изпитъ. Тази професорка се държи предъ него така високо, че той не знае, какво да прави. На другитѣ хора заповѣдва, но като се намѣри предъ нея, седи съ скръстени рѫце, не знае, какво да ѝ направи; чуди се, кое ѝ е приятно и кое не. Тази млада професорка току се облича съ нови дрехи: днесъ съ едни, утре — съ други. И цѣлото си имане да изхарчи за дрехи, мисли ли тя, че съ външностьта си само ще може да привлѣче този или онзи? Съ този методъ временно само може да успѣе да привлѣче човѣка, но не и за постоянно. Като четете арабскитѣ приказки отъ 1001 нощь, виждате, че женското сърдце има много желания, на които мѫчно се угажда. Тамъ се разправя за любовьта на арапъ къмъ нѣкоя царска дъщеря. Каквито и да сѫ тия приказки, любовьта на обикновенитѣ хора е много материалистична. Че е така, кажете, коя обикновена мома би се оженила за светия? Тя казва: Светия кѫща не храни. Вижте, колко е хилавъ, какви хлътнали очи има — цѣлъ постникъ. Азъ не мога да издържа на неговия режимъ: да постя, да не ямъ месо. Този режимъ на хранене съвсемъ ще ме съсипе. Хората въ свѣта се дѣлятъ на духовни и свѣтски. Свѣтскитѣ сѫ ученитѣ хора, които се произнасятъ за духовнитѣ: Ние не се интересуваме отъ идеитѣ на духовнитѣ, които не могатъ да се реализиратъ; какъвъ е онзи свѣтъ, за който ни говорятъ, не ни интересува. За насъ е важенъ този животъ, да си хапнемъ, да си пийнемъ, да се разговоримъ съ хората, да се повеселишъ малко — въ това седи смисълътъ на живота. А тъй, че сѫществували ангели, че сѫществували светии, напреднали души, това не ни интересува. Това сѫ въображаеми нѣща. — Кои нѣща въ свѣта не сѫ въображаеми? Питамъ: кое е онова, което привлича човѣшкото сърдце? Човѣшкото сърдце не се привлича отъ външната форма на нѣщата. Външната форма е само условие. Когато нѣкой ви върже съ вѫже и ви тегли, вѫжето ли е причина за това? — Не, задъ вѫжето се крие силата, която ви тегли. Всѣки може да види тази сила. Вие хващате вѫжето и се мѫчите да се освободите. Ако вашата сила е по-голѣма отъ тази, която е задъ вѫжето, вие лесно ще се освободите. Вѫжето е една форма, но трѣбва да знаете, че всѣка форма съдържа известна сила. Следователно, когато една форма омотае човѣка, той се намира подъ влиянието на силата, която се съдържа въ дадената форма. На това основание се казва, че каквато форма си създаде човѣкъ, такъвъ ще бѫде и животътъ му. Лошиятъ животъ на хората създава лоши форми; добриятъ животъ създава добри форми. Всѣка красива форма измѣня състоянието на човѣка. Човѣкъ не може да бѫде тѫженъ предъ красивия изгрѣвъ; човѣкъ не може да бѫде тѫженъ предъ касата на богатия; човѣкъ не може да бѫде тѫженъ предъ вида на диамантъ, голѣмъ като лешникъ, като орѣхъ, или като кокоше яйце; човѣкъ не може да бѫде тѫженъ предъ красивитѣ дрехи на своя ближенъ. Сега азъ говоря за онѣзи, които разбиратъ. Нѣкой казва, че не му трѣбватъ дрехи. Какъ да не му трѣбватъ дрехи? Тѣлото, което човѣкъ има, не е нищо друго, освенъ дреха. Другъ казва, че кѫща не му трѣбва. Този човѣкъ не знае, какво нѣщо е кѫщата. Тѣлото, въ което живѣе, е кѫща, която има два прозорци, две входни врати, два вентилатора, две телефонни слушалки. Господарьтъ на тази кѫща има десеть слуги на разположение — десеттѣ пръста. Когото отъ тѣхъ бутнешъ, всѣки е готовъ да служи на господаря си. „Моитѣ овце слушатъ моя гласъ.“ За да разбере този стихъ, човѣкъ трѣбва да схване отношението, което сѫществува между овчаря и овцетѣ, които той пасе. Питате: кое е заставило овчаря да пасе овцетѣ? Ако проследитѣ човѣшката история и отидете въ далечното минало, ще разберете, защо човѣкъ е напусналъ свѣта и станалъ овчарь. Да питате, защо човѣкъ е станалъ овчарь, то е все едно да питате младия момъкъ, защо е напусналъ красивия животъ и се е оженилъ, да се мѫчи и да храни деца. Щомъ се е оженилъ, той е станалъ вече овчарь. Жената е овца, а мѫжътъ — овчарь. Женитѣ ще се обидятъ отъ това сравнение, но щомъ се обиждатъ, туй показва, че тѣ не разбиратъ дълбокия смисълъ на тази идея. Каквото е отношението между овчаря и овцата, такова е отношението между мѫжа и жената. Азъ взимамъ овцата и овчаря въ тѣхното първоначално положение, а не каквито сѫ днесъ. Когато запалите огънь въ огнището, между огъня и васъ пакъ има известно отношение. Кой е по-силенъ въ дадения случай: огъньтъ, който гори, или човѣкътъ, който пали огъня? Кой е по силенъ: овцата или овчарьтъ? Овчарьтъ е по-силенъ. Но това, което въ едно отношение е по-слабо, въ друго отношение е по-силно. Следователно, въ известни случаи огъньтъ е по-силенъ отъ онзи, който го пали, и овцата — по-силна отъ овчаря. Въ известни случаи овчарьтъ не може безъ овцата: той взима вълната, млѣкото ѝ, за да подържа живота си. Затова, именно, овчарьтъ пази овцетѣ. И онзи, който пали огъня, не може безъ него. Какво ще прави човѣкъ зимно време безъ огънь? Който е опиталъ, какво нѣщо е огъньтъ, особено зимно време, той знае, защо трѣбва да се кладе огънь. „Моитѣ овце слушатъ моя гласъ.“ За да могатъ овцетѣ да слушатъ гласа на своя пастирь, това показва, че между пастиря и овцетѣ сѫществува известно разумно отношение. Обаче, отношението, което днесъ сѫществува между овчаря и овцетѣ, не е още истинското отношение, което трѣбва да сѫществува между хората. Следователно, за да има правилни отношения между овчаря и овцетѣ, последнитѣ трѣбва да слушатъ гласа на своя господарь и да го разбиратъ. Сега ще дамъ едно малко разяснение. Представете си, че ви трѣбва едно дебело вѫже. Търсите тукъ-тамъ по бакалитѣ да купите едно дебело вѫже. Най-после отивате при единъ бакалинъ и намирате точно такова вѫже, каквото търсите. Всички питатъ, защо ви е това дебело вѫже. Вие отговаряте, че ви е нужно за спущане съ него на една кофа въ кладенеца. Какво заключение може да се извади отъ това? Всички ще кажатъ, че дебелото вѫже ви е нужно за вадене на вода отъ кладенеца. — Защо трѣбва да се копаятъ дълбоки кладенци? — Защото водата е дълбоко потънала въ земята. Има мѣста, въ които кладенци не сѫ нужни, но има мѣста, дето непременно трѣбва да се копаятъ кладенци. Щомъ се изкопае единъ кладенецъ, въ който се спуща кофа за вадене на вода непременно трѣбва да се знае, какво е вѫжето. Съ тънко вѫже не може да се спуща кофа въ кладенецъ, нито вода може да се вади. Следователно, когато Христосъ говори за слушането, Той има предъ видъ онова духовно сцепление между мислитѣ и чувствата на човѣка, между отдѣлнитѣ му удове, посрѣдствомъ което той може да извърши известна работа. За да сѫществува нѣкакво отношение между овцата и овчаря, за да върви следъ него, това показва, че тя има известна задача. Когато ученикътъ върви следъ учителя си, това показва, че той има нѣкаква цель, нѣкаква задача. Каква е цельта на ученика, който върви следъ учителя си? — Да научи нѣщо. Ако ученикътъ върви десетки години следъ учителя си и нищо не е научилъ, какъвъ е този учитель? И ако нѣкой вѣрващъ съ години изповѣдва едно вѣрую и нищо не е научилъ, какво е било това вѣрую? Ако ти вѣрвашъ, че въ едно шише има нѣкакво съдържание, безъ да си го опитвалъ и позналъ, какво си спечелилъ? Ако вѣрвашъ, че въ касата на единъ богатъ човѣкъ има милиони левове, какво си спечелилъ? Ако вѣрвашъ, че слънцето е милиони пѫти по-голѣмо отъ земята, какво се ползувашъ? Ползата седи въ това, човѣкъ да възприема слънчевата енергия, и тя да допринася нѣщо за неговото растене и развитие. И тъй, човѣкъ трѣбва да превърне всички вѫглени въ живота си, които му служатъ като спирачки, да се освободи отъ тѣхъ. Вѫгленитѣ представятъ стари форми, които сѫ изиграли своята роль. Това, което се говори въ свещенитѣ книги за самоотричането, не е нищо друго, освенъ освобождаване на човѣка отъ стари форми на миналото, отъ старитѣ възгледи, които днесъ могатъ да служатъ само за спънка. Следователно, да се самоотрече човѣкъ отъ себе си, това значи да изхвърли старитѣ форми вънъ отъ себе си и да постави на тѣхно мѣсто нови форми, чрезъ които да подобри живота си. „Моитѣ овце познаватъ моя гласъ.“ Значи, само онази овца може да се ползува отъ своя пастирь, която слуша неговия гласъ. Само онзи ученикъ може да се ползува отъ своя учитель, който слуша неговия гласъ. Ако едно учение, или една наука не може да създаде такива условия, които да се използуватъ разумно и да подобрятъ живота на ученика, какво учение, каква наука е тази? Човѣкъ нищо не се ползува отъ тази наука. Ако слушането не може да даде истинско разбиране на живота, какво слушане е това? Запримѣръ, нѣкой заболѣе отъ ревматизъмъ, отъ коремоболие, или отъ друга нѣкаква болесть и казва: Такава била волята Божия. — Не, Богъ не се занимава съ никакви болести. Причинитѣ на болеститѣ се дължатъ на нѣкакво отклоняване или престѫпване отъ Божиитѣ закони. Затова, именно, Богъ казва на човѣка: Внимавай да изпълнишъ закона. Ако не го изпълнишъ, ще страдашъ. Тъй щото, всѣка болесть се дължи на известно нарушаване на Божиитѣ закони. Главоболието, запримѣръ, се дължи на нарушаване законитѣ на правата мисъль. За да се освободи отъ главоболието си, човѣкъ трѣбва да изправи мисъльта си, т. е. да приложи въ живота си законитѣ на правата мисъль. Какво правятъ хората, като ги заболи глава? Тѣ търсятъ лѣкари да имъ помагатъ. Отъ хиляди години насамъ лѣкаритѣ лѣкуватъ и коремоболие, и главоболие, но въпрѣки това болеститѣ още сѫществуватъ. За да не сѫществуватъ, хората трѣбва да изправятъ законитѣ, които сѫ нарушили. Съвременнитѣ хора водятъ единъ неестественъ животъ. Даже и най-светитѣ и чисти хора на земята, които минаватъ за праведни, се молятъ на Господа да ги спаси. Има светии на земята, които, като заминатъ за другия свѣтъ, стоятъ вънъ отъ рая. Тѣ не могатъ да достигнатъ даже и предъ вратата на рая. Докато тѣзи светии сѫ на земята, хората очакватъ помощь отъ тѣхъ. Тѣ не могатъ на себе си да помогнатъ, че на хората ще помагатъ. Руснацитѣ имаха единъ такъвъ светия — свети Николай чудотворецъ, който не можа да ги спаси отъ рѫцетѣ на болшевицитѣ. Много риби изядоха тѣ въ негово име, но той не можа да ги спаси. Ако бѣше силенъ, като божество, той трѣбваше да освободи Русия. Въпрѣки това слушате мнозина да казватъ: Свещенитѣ традиции не трѣбва да се нарушаватъ. Значи, ако мостътъ, по който хората минаватъ, е слабъ, и тѣ рискуватъ да потънатъ, той не трѣбва да се премахне, да се разруши. — Не, гредитѣ на този мостъ сѫ изгнили, и той трѣбва да се премахне. Който е светия, той трѣбва да покаже своето светийство; който е божество, той трѣбва да покаже своята божественость. Лесно е да се каже, че този или онзи е светия. Много отъ съвременнитѣ хора сѫ все светии и божества, които нито на другитѣ могатъ да помогнатъ, нито на себе си. Време е вече човѣкъ да направи коренно преобразование въ своитѣ възгледи, да се освободи отъ заблужденията си, защото тѣ сѫ причина за нещастията му. Всѣко красиво чувство въ душата на човѣка, всѣки възвишенъ поривъ на любовьта, който днесъ се заражда въ човѣка, утре може да бѫде смачканъ отъ собственитѣ му заблуждения. Единственото реално нѣщо въ свѣта, това е животътъ. Ако сегашниятъ животъ е безсмиленъ, кой другъ животъ ще има смисълъ? Ама не трѣбвало да се живѣе физически, трѣбвало да се води само духовенъ и Божественъ животъ. Каква е разликата между тѣзи три вида животъ? Физическиятъ животъ представя камънитѣ, тухлитѣ — изобщо, материалътъ за съграждане на една кѫща. Духовниятъ животъ представя мазилката на кѫщата. Божествениятъ животъ пъкъ представя завършена кѫща, въ която човѣкъ влиза да живѣе и спокойно отваря и затваря вратата, влиза и излиза отъ кѫщата, когато пожелае, и води разуменъ животъ. Следователно, ако всѣки день чука камъни, човѣкъ води физически животъ само; ако всѣки день маже кѫщата си, той води духовенъ животъ; ако всѣки день влиза и излиза отъ кѫщата си и живѣе разумно, човѣкъ е влѣзълъ вече въ Божествения свѣтъ. За да покаже на хората, че се е отвратилъ отъ физическия животъ, нѣкой казва: Не искамъ повече да готвя. — Не искашъ да готвишъ, но искашъ да ти готвятъ. Другъ казва: Не искамъ да слугувамъ. — Не искашъ да слугувашъ, но искашъ да ти слугуватъ. Каква философия е тази? Ако слугуването е лошо нѣщо, то трѣбва да се отхвърли за всички. Който не иска да слугува, това показва, че той иска да господарува. Това е невъзможно. Който не иска да слугува, той не може и да господарува. Единъ царь извикалъ единъ младъ момъкъ при себе си и му казалъ: Давамъ ти дъщеря си да живѣешъ съ нея. Момъкътъ се стресналъ отъ това предложение. Царьтъ, обаче, продължилъ: Съ две условия само — и слуга да ѝ бѫдешъ, и господарь да ѝ бѫдешъ. Момъкътъ отговорилъ на царя: Досега съмъ училъ само изкуството да слугувамъ, но не и да господарувамъ. Единъ день, когато науча и последното изкуство, ще дамъ кандидатурата си за твоята красива дъщеря. Днесъ всѣки човѣкъ си е подалъ кандидатурата за царски зетъ, но още на другия день го свалятъ отъ трона. Защо? — Защото не знае нито да слугува, както трѣбва, нито да господарува. Въ една отъ приказкитѣ на 1001 нощь се разправя за единъ слуга, който се оженилъ за царска дъщеря. Тя имала голѣмо отвръщение отъ чесъна. Обаче, мѫжътъ ѝ обичалъ да яде чесънъ, особено вечерь, за да заспива добре. Недоволна отъ този навикъ на мѫжа си, тя издала заповѣдь да му ударятъ 25 тояги. Отъ този моментъ той престаналъ да яде чесънъ, защото съ него си създалъ голѣмо нещастие. Като го запитвали, иска ли чесънъ да яде, той казвалъ, че не иска да го види, нито помирише. Наистина, понѣкога и най-малкото парченце чесънъ разваля всички добри работи. Чесънътъ, въ случая, представя грѣха, за който човѣкъ получава по 25 тояги на гърба си. И светия да е човѣкъ, щомъ сгрѣши, веднага ще получи 25 тояги. Като грѣши, и за светия да минава на земята, щомъ отиде на онзи свѣтъ, нѣма да го пуснатъ даже предъ вратата на рая. Отъ осемь хиляди години насамъ Адамъ е вънъ отъ рая. Той плака предъ вратата на рая, но не го приеха. И досега още той не може да влѣзе въ рая. Нѣкои проповѣдватъ, че Адамъ е извънъ рая, но синоветѣ му сѫ въ рая. Това е невъзможно. Невъзможно е бащата да е въ ада, а синоветѣ му — въ рая. Дето е бащата, тамъ сѫ и синоветѣ; дето сѫ синоветѣ, тамъ е и бащата. Бащата още не е въ рая. Той сега прави опитъ да влѣзе въ рая, но както тържествено изпѫдиха него, жена му и децата му, така тържествено единъ день цѣлото му домочадие ще се събере на едно мѣсто и ще влѣзе въ рая. Затова, именно, казватъ, че какъвто е бащата, такива сѫ и синоветѣ. Когато излѣзе отъ рая, Адамъ се обърна къмъ Господа и каза: Искамъ да направя единъ опитъ, да поживѣя свободно. Щомъ се отдѣли отъ Бога, Адамъ се натъкна на голѣми противоречия, които и до днесъ сѫществуватъ въ свѣта. Тази е причината, задето сегашниятъ животъ на хората не представя нищо друго, освенъ противоречия. Сега, не смѣсвайте понятието за Христа съ понятието за Адама. Апостолъ Павелъ нарича Христа вторъ Адамъ, но като Адамъ, Христосъ никога не е вървѣлъ по пѫтя на човѣшката еволюция, което значи, че Той никога не е грѣшилъ. Христосъ е слѣзълъ отъ другъ свѣтъ, за да опита живота на хората, но Той самъ не е отъ човѣшка еволюция. Въ Писанието е казано, че Христосъ не е дошълъ да помага на ангелитѣ, но е дошълъ да помага на хората. Той дойде въ свѣта да послужи като съединителна нишка между еволюцията на ангелитѣ и еволюцията на хората и да покаже на последнитѣ, по кой пѫть могатъ да придобиятъ Божествения животъ. Вѣрващитѣ мислятъ, че лесно могатъ да придобиятъ този животъ. Тѣ казватъ, че съ вѣра всичко се придобива. Обаче, между вѣра и вѣрване има голѣма разлика. Вѣрата е вѫтрешна връзка, която се образува между човѣшката душа и Бога, т. е. любовьта. Който е успѣлъ да направи тази връзка, той е придобилъ истинския животъ и го е разбралъ. Вие изпитвали ли сте тази връзка? Познали ли сте силата ѝ? Това не трѣбва да ви плаши, но трѣбва да знаете, че тази връзка постепенно се създава. Когато ученикътъ свърши прогимназия, той е запознатъ съ цѣлата аритметика, но не е дошълъ още до алгебрата. Като влѣзе въ гимназията, тамъ ще започне да изучава алгебра, да се запознава съ нейнитѣ правила и закони. Въ дадения случай алгебрата представя новитѣ форми на живота, които човѣкъ постепенно изучава. Тъй щото, когато се говори за Бога като висше понятие, ние нѣмаме предъ видъ нито аритметическитѣ, нито алгебрическитѣ действия. Ние имаме предъ видъ онази висша Божествена математика, която разрешава всички нѣща, всички процеси, които ставатъ и предстоятъ да станатъ. Сега, като става въпросъ за Божествената, за възвишената математика, мнозина запитватъ, съ какви задачи се занимава тя. Висшитѣ математици, които се занимаватъ съ тази математика, иматъ предъ видъ живота на всѣка душа на земята. Тѣ правятъ изчисления, кога ще дойде една душа на земята, при какви условия, колко ще живѣе и т. н. Това сѫ тънки, подробни изчисления. Това, което хората наричатъ възприемане на нѣщата по интуиция, не е нищо друго, освенъ свързване на човѣка съ тия възвишени, напреднали сѫщества, които правятъ изчисления изъ областьта на висшата математика. Ако направите правилна връзка съ нѣкое отъ тия сѫщества, вие можете да го запитате, запримѣръ, кой билетъ печели отъ дадена лотария и него да вземете. Ако ви се каже, че еди-кой си номеръ печели, вие ще вземете този номеръ и ще видите, че наистина той печели. Нѣкой ще се запита, възможно ли е висшитѣ сѫщества да се занимаватъ съ такива дребни работи. — Ами когато нѣкой мѫжъ бие жена си, и тя се обръща за помощь къмъ Бога, тази жена не се ли запитва, дали Богъ ще се занимава съ такава дребна работа? Не е въпросъ, дали Богъ се занимава съ човѣшкитѣ недоразумения, но важно е, защо мѫжътъ и жената не могатъ да се споразумѣятъ помежду си, а трѣбва да викатъ къмъ Господа за помощ. Ето какъвъ съветъ бихъ далъ на жена, която мѫжътъ ѝ я бие. Тя трѣбва да се обърне къмъ Господа съ молба да ѝ даде начинъ да придобие сила, че каквото хване, да съответствува силата ѝ. Ако хване парче желѣзо въ рѫка и го стисне, да издрънка. Ако хване стъблото на едно дърво, съ коренъ да го изтегли отъ земята. И ако мѫжътъ има жена, която разполага съ магическата прѫчица, се опита да я бие, тя ще му даде такъвъ урокъ, който за винаги да му остане паметенъ. Достатъчно е само да вдигне тази прѫчица изъ въздуха и да заповѣда нѣщо, за да започне той веднага да ѝ се подчинява. Ще го питатъ следъ това, какъ може да се подчинява на една жена. — Много естествено. Дето магическата прѫчица владѣе, тамъ всички се подчиняватъ. Слабиятъ трѣбва да се подчинява на силния; глупавиятъ — на учения. Съвременнитѣ хора искатъ да се освободятъ отъ лошитѣ условия на живота, но за това се иска работа, усилия, готовность за новъ животъ. Че хората не сѫ влѣзли още въ новото учение, това нищо не значи. Ето, и ученитѣ хора още не сѫ придобили новата наука. Ще каже нѣкой, че днесъ е много радостенъ. Питамъ: този човѣкъ може ли да задържи днешната си радость за дълго време? Каква радость е тази, която утре още може да я изгуби? Или, каква сила е тази, която човѣкъ днесъ я има, а утре я нѣма? Когато се казва, че овцата слуша гласа на своя пастирь, това показва единство, единение между овцата и нейния пастирь. Следователно, човѣкъ може да бѫде силенъ, само когато има единство между човѣшката душа и Бога. И ако овцата винаги слуша гласа на своя пастирь, никога вълкъ не би я нападалъ. Като я срещне, той ще я поздрави само и ще замине. Когато овцата не слуша гласа на своя пастирь, вълкътъ я срѣща и одира кожата ѝ. Тъй щото, когато човѣкъ заболѣе отъ нѣкаква болесть, той трѣбва да се запита отъ кои вѣрващи е. Не е въпросъ да се обезсърдчава човѣкъ, но той трѣбва да търси причинитѣ на своето заболяване. Ако нѣкой заболѣе отъ ревматизъмъ, той трѣбва да хване ревматизъма, да го разтърси малко и да започне да му говори, че е забъркалъ пѫтя си и трѣбва да напусне организъма му. Ако ревматизъмътъ се е загнѣздилъ нѣкѫде въ плешката или въ рамото, човѣкъ трѣбва постепенно да го насочва къмъ лакета си, после къмъ пръститѣ на рѫката си докато го изкара навънъ. Следъ като се разговаря съ него ден, два, три, седмица, най-после ревматизъмътъ излиза вън отъ човѣка и го освобождава. Ще кажете, че болестите се лѣкуватъ само съ лѣкарства. — Не, болеститѣ се лекуватъ и съ мисъль. Мисъльта може да изпѫди всѣка болесть отъ човѣшкия организъмъ. Че мисъльта е главният лѣкар ще познаете по това, че 20 — 30 сантиграма хининъ сѫ достатъчни да излѣкуватъ болния. Като вземе една доза хининъ, той казва: Проработи този хининъ, излѣкува ме Въ сѫщность хининътъ не го е излѣкувалъ, но мисъльта, вѣрата му въ хинина сѫ го излѣкували. Мощна е силата на мисъльта. Единъ отъ чиновницитѣ въ едно учреждение, като отивалъ на работа, още на първия етажъ го срещналъ единъ отъ другаритѣ му съ следнитѣ думи: Какъ си, приятелю? — Добре съмъ. — Не ми се виждашъ добре. Той продължилъ да се качва нагоре, но на втория етажъ го посрещналъ вториятъ му другарь и казалъ: Какъ си? Виждашъ ми се малко пожълтѣлъ. — Добре съмъ, нищо не ми е. На третия етажъ го посрещналъ третиятъ другарь и го запиталъ: Да не си боленъ? Виждашъ ми се слабъ, измѫченъ. — Нищо не ми е. Той казалъ на другаритѣ си, че е здравъ, но тѣхната мисъль започнала да работи въ него. Докато се качвалъ на четвъртия етажъ, той взелъ вече да се чувствува слабъ, немощенъ. И на този етажъ го посрещналъ четвъртиятъ му другарь, който далъ видъ, че се очудва на неговата слабость. Това било достатъчно вече да се убеди, че наистина е боленъ. Като влѣзълъ въ стаята си, той решилъ да отиде при началника и да го помоли за десетдневенъ отпускъ по болесть. Началникътъ му далъ отпускъ, но всичката негова работа възложилъ на четирмата му другари, за тѣхната необмислена шега. Съвременнитѣ хора често си служатъ съ този методъ. Нѣкой тръгне въ правия пѫть, но кой какъ го срещне, все му казва, че нищо нѣма да придобие въ този пѫть. — Не, този методъ не е правъ. Щомъ нѣкой човѣкъ предприеме нѣщо добро, кажете му, че ще успѣе. Щомъ го насърдчите, работитѣ му ще тръгнатъ напредъ. Каквото човѣкъ каже, това става. Следователно, хората сами могатъ да си внушаватъ и доброто, и злото. Тѣ сами могатъ да се вдъхновяватъ, да се поощряватъ къмъ добро. Човѣкъ не може да намѣри истината изведнъжъ, но като вложи въ себе си мисъльта, че ще я постигне, единъ день все ще я намѣри. И тъй, мисъльта е мощна сила, но за да се проектира, човѣкъ не трѣбва да допуща никакво съмнение. Каже ли, че нѣщо може да стане, той трѣбва да остави мисъльта да работи. Който оставя мисъльта си да работи, той е онзи, който слуша гласа на своя пастирь. Не е човѣкътъ, който слуша своя пастирь, но мисъльта му; не е почвата, която е създала дървото. Дървото има съвършено другъ произходъ. Не е човѣкътъ, който е създалъ мисъльта. Всѣка мисъль има Божественъ произходъ. Гледате, че нѣкой поетъ пише хубави работи. Обаче, поетътъ не пише по своя инициатива — нѣкой му диктува, а той пише. Тази е причината, задето поетътъ пише при особени условия, а не всѣкога и на всѣко време. Истинскиятъ поетъ пише всѣкога по вдъхновение, което иде отъ висшитѣ свѣтове. Душата на човѣка е потопена въ тия свѣтове и оттамъ черпи своя животъ. Човѣкъ е потопенъ въ свѣта на храната, на въздуха и на свѣтлината. Засега ученитѣ изучаватъ свѣтлината въ нейнитѣ най-прости прояви. Тѣ не подозиратъ даже, че свѣтлината носи известни мисли съ себе си. Всѣки цвѣтъ отдѣлно сѫщо носи нѣщо специфично въ себе си. Запримѣръ, ако внесете червения цвѣтъ въ организъма на нѣкой анемиченъ човѣкъ, веднага червенитѣ кръвни тѣлца въ кръвьта му ще започнатъ да се увеличаватъ, и животътъ въ него ще се засили. Ако внесете портокаловия цвѣтъ въ организъма на човѣка, той става самостоятеленъ, започва да мисли свободно. Ако внесете заления цвѣтъ въ човѣшкия организъмъ, човѣкъ започва да гради, да създава. Това е само пасивната страна на всѣки цвѣтъ, но тѣ иматъ и своя активна страна, което показва, че въ всѣки цвѣтъ природата е скрила известенъ родъ сили. Като знае това, чрезъ всѣки цвѣтъ разумниятъ човѣкъ може да придобие това, което му липсва. Чрезъ възприемане на червенитѣ цвѣтове на свѣтлината, човѣкъ може да си създаде здраво, хубаво лице. Каква по-добра козметика отъ действието на червения цвѣтъ върху човѣшкия организъмъ? Нѣкой червисва, пудри, маже лицето си съ разни червила и помади. — Не, нѣма по-лесенъ, по-естественъ начинъ за подобряване здравословното състояние на човѣка и придобиване на жизнерадостность отъ възприемане на червения цвѣтъ. Червилата, пудритѣ, помадитѣ сѫ причина за запушване на поритѣ, както и за атрофиране клеткитѣ на човѣшкия организъмъ, вследствие на което тѣ се осакатяватъ. Ако е въпросъ за пудрене, само болнитѣ иматъ право да се пудрятъ. Когато нѣкой човѣкъ има рана, или когато нѣкое дете се изприщи, веднага имъ се притичатъ на помощь съ пудра. Но здравиятъ човѣкъ да маже лицето си съ пудра, това нѣма смисълъ. Това значи преждевременно човѣкъ да запуши поритѣ си. Когато хората миятъ лицето си, когато се кѫпятъ, тѣ иматъ предъ видъ да отворятъ поритѣ на тѣлото си, правилно да възприематъ и даватъ. Каквото е лицето на човѣка, такъвъ е и неговиятъ животъ. Ако дойдете до лицето, до неговитѣ чърти, до формата му, това представя цѣла наука. Успѣхътъ на човѣка въ живота му зависи отъ неговото лице. Лицето на човѣка трѣбва да бѫде красиво, пластично. Мускулитѣ на лицето трѣбва да бѫдатъ възприемчиви къмъ всичко, което ги заобикаля. И тъй, когато се казва, че трѣбва да слушаме вѫтрешния си гласъ, ние подразбираме изучаването на законитѣ отъ духовния и Божествения свѣтъ. Съвременнитѣ хора казватъ, че изучаватъ само това, което виждатъ. Обаче, това, което тѣ виждатъ, едва съставя микроскопическа часть отъ цѣлата вселена. Тѣ виждатъ ли цѣлата земя? Чудни сѫ хората, като казватъ, че реални нѣща сѫ само тия, които се виждатъ. — Не, реални нѣща сѫ и тия, които се виждатъ, както и тия, които не се виждатъ. Що се отнася до ония нѣща, които се виждатъ, това показва, че хората сѫ дошли до прѣмо съприкосновение съ тѣхъ. Следователно, за да види цѣлата земя, човѣкъ трѣбва да разшири своя крѫгозоръ, да разшири своето зрение, за да види земята съ всичкитѣ ѝ части, съ всички гори, морета, хора, животни и растения по нея, да има представа за цѣлия ѝ външенъ и вѫтрешенъ съставъ, видъ и форма. Първокласниятъ адептъ има свойството, да вижда всичко. Съ своето зрение той може да обхване цѣлата земя, съ всичкитѣ ѝ части: Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия. Той може да вижда, какво правятъ хората изъ цѣлия свѣтъ и какво говорятъ помежду си. Това, което днесъ е достѫпно за адептитѣ, единъ день ще бѫде достѫпно за малкитѣ деца. Тѣ ще бѫдатъ съ такива дарби и способности, съ каквито днесъ се раждатъ даровититѣ деца. Това, което единъ съвремененъ 25 годишенъ музикантъ свири, въ далечното бѫдеще ще го свирятъ малкитѣ деца. Това зависи отъ зрението, отъ полета на човѣшката мисъль. Следователно, когато говоримъ за духовния свѣтъ, ние подразбираме онѣзи условия, при които човѣкъ може да се развива. Подъ думата духовенъ свѣтъ азъ разбирамъ свѣтъ на радостьта. Когато нѣкой говори за ангелския свѣтъ, азъ пакъ разбирамъ свѣта на радостьта, на благата въ живота. Дето има блага, само тамъ има растене. Човѣшкиятъ свѣтъ, който е лишенъ отъ Божествени блага, е свѣтъ на скърби, на отрицания. Какво добро можете да видите между хората? Ако не нахраните три деня възлюбената, на която се радвате, тя ще започне да ви гледа на криво. Ако бащата и майката не гледатъ детето си, то ще започне да протестира, какъвъ баща и каква майка сѫ, че тъй сѫ го изоставили. И тъй, любовьта и радостьта въ човѣшкия животъ сѫ временни. Запримѣръ, докато майката и бащата хранятъ и отглеждатъ детето си, то ги обича. Щомъ престанатъ да го хранятъ, то веднага се отказва отъ тѣхъ. Следователно, когато се говори за невидимия свѣтъ, подразбиратъ се всички блага, които подържатъ живота. Който се ползува отъ услугитѣ на хората, той е пакъ въ духовния свѣтъ. Материалниятъ свѣтъ е свѣтъ на скърби. Когато духовнитѣ радости и блага се проявяватъ въ този свѣтъ, тѣ го организирватъ, както влагата, свѣтлината и въздухътъ преработватъ почвата. Който се радва, той може и да търпи, но търпението още не е радость. И сърдцето на човѣка може да мръдне, да трепне, но това още не е радость. Никой не може да отнеме истинската радость на човѣка. Има сѫщества, които вървятъ изключително по пѫтя на радостьта. Ангелътъ, запримѣръ, никога не може да бѫде тѫженъ. Той не знае, какво нѣщо е тѫга. Когато радостьта посети единъ домъ, това показва, че нѣкой ангелъ внася радостьта въ този домъ. Да мислите, че човѣкъ създава радостьта, това е заблуждение. Никой човѣкъ въ свѣта не може да създаде радость на своя ближенъ. Радостьта не е произведение на земята. Тя е последствие на възвишения животъ, който работи за издигане на хората. Затова Христосъ казва на ученицитѣ си: „Сега сте скръбни, но когато ви се явя, вие ще се зарадвате. И радостьта ви никой нѣма да отнеме.“ Апостолъ Павелъ казва: „Никой не може да отнеме радостьта ми.“ Скръбьта се дължи на падналитѣ ангели. Ония ангели, които създаватъ радость на хората, иматъ желание да се приближатъ къмъ тѣхъ, да имъ слугуватъ. „Моитѣ овце слушатъ моя гласъ.“ Сега и на васъ желая да слушате гласа на своя пастирь. Не е въпросъ до механическо слушане, но до вѫтрешно слушане, въ което се крие силата, мощьта на човѣшката душа. Да слуша човѣкъ вѫтрешно, това е условие на човѣшката душа да се развива, да придобива онѣзи необходими качества, потрѣбни за обширния животъ, който ѝ предстои въ бѫдеще. Безъ ново разбиране за слушането, вие ще се намѣрите въ положението на екскурзианти, които отиватъ на онзи свѣтъ само за нѣколко деня или седмица и после се връщатъ назадъ. Вие не можете да останете на онзи свѣтъ за дълго време. Какво ще правите тамъ? Ако ви оставятъ да свирите въ единъ първокласенъ оркестъръ, какво ще бѫде положението ви? Вие не знаете да свирите на никакъвъ инструментъ. Ако ви поставятъ между най-виднитѣ художници да рисувате, какво ще правите? Вие не разбирате нищо отъ рисуване. Ако ви поставятъ между небеснитѣ шивачи, какво ще правите. Вие не разбирате нищо отъ шиене. Представете си, че искатъ отъ васъ да ушиете една дреха, която да носите най-малко хиляда години. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ „1001 нощь“. Ами когато носите скѫсани дрехи, това не сѫ ли приказки отъ „1001 нощь“? Благодарение на това, че вие кѫсате дрехитѣ и обущата си, шивачитѣ и обущаритѣ подържатъ своя животъ. Обаче, когато Божествениятъ животъ дойде у васъ, вие ще поставите живота си на нови начала. „Моитѣ овце слушатъ моя гласъ.“ Следователно, ако и вие слушате този гласъ, ще се подмладите, ще придобиете знание, което ви е потрѣбно за сегашния и за бѫдещия животъ. Който не слуша своя пастирь, той не може да се моли. Слушането е свързано съ вѣрата. Ако отивашъ при единъ свой приятель и не вѣрвашъ, че ще те приеме, той ще излѣзе 20 минути по-рано отъ опредѣленото за излизането му време и нѣма да го заваришъ дома му. Обаче, ако вѣрвашъ, че ще те приеме, ще го задържишъ въ дома му, и той ще те приеме. Ако отивашъ при единъ банкеръ съ вѣра, съ любовь къмъ него, той ще извади отъ касата си пари и ще ти услужи. — Ама азъ искамъ да видя това. — Нѣма какво да го виждате. Ако правите това, което азъ правя, и ако постѫпвате така, както азъ постѫпвамъ, сами ще го видите. Да искате да виждате нѣщата, безъ да сте направили какво и да е отъ ваша страна, това е развлѣчение. Въ духовния свѣтъ развлѣчения не се допущатъ. Когато нѣкой човѣкъ иска да живѣе въ радостьта, пращатъ го при ангелитѣ. Когато нѣкой ангелъ иска да изпита скръбьта, пращатъ го на земята. Когато Христосъ говори за овцетѣ, които слушатъ гласа на своя пастирь, Той има предъ видъ онѣзи души, които вървятъ въ пѫтя на радостьта, въ пѫтя на разумностьта. 25. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 11 августъ, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Който слуша моитѣ думи. „Всѣки, който слуша тѣзи мои думи и ги прави, ще го уподобя на човѣкъ разуменъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ.“*) *) Матея: 7:15. „Който слуша моитѣ думи.“ Слушането представя едно отъ голѣмитѣ изкуства въ живота. Правилното слушане се опредѣля отъ това, какъ човѣкъ поставя ухото си. Умниятъ човѣкъ поставя ухото си за слушане по единъ начинъ; глупавиятъ — по другъ начинъ. Когато наблюдавате човѣка, веднага можете да познаете, правилно ли слуша той, или не. По линиитѣ, по формитѣ на човѣшкитѣ постѫпки можете да познаете, какъвъ е човѣкътъ. Сѫщото може да се каже и за слушането. По слушането на човѣка, по ѫглитѣ, образувани отъ поставяне на ухото, можете да познаете, какъвъ е даденъ човѣкъ. Външната страна на човѣка опредѣля неговата вѫтрешность. Това показва, че между външния и вѫтрешния свѣтъ има известно съотношение. Обаче, кой свѣтъ е външенъ и кой вѫтрешенъ, това не е точно опредѣлено. — Защо? — Защото свѣтътъ, който ние наричаме външенъ, за едни сѫщества е вѫтрешенъ, а вѫтрешниятъ — външенъ. Това зависи отъ степеньта на човѣшкото съзнание, или отъ степеньта на Божественото съзнание въ човѣка. Що се отнася до човѣка, за него е необходимо понѣкога да се движи и въ двата свѣта — и въ външния, и въ вѫтрешния, т. е. въ свѣта на формитѣ и въ свѣта на съдържанието. „Който слуша моитѣ думи.“ Всички хора слушатъ, но всички еднакво не разбиратъ. Двама души слушатъ едно и сѫщо нѣщо: единиятъ разбира едно, другиятъ — друго. Това зависи отъ чувствата и способноститѣ на човѣка. Кой каквото си мисли, това слуша. Единъ селянинъ срѣща съседа си, който се връща отъ града, и го пита: Кѫде си ходилъ, дѣдо? — Купихъ си калпакъ. — Кѫде си ходилъ? — Добъръ или лошъ, купихъ го вече. Единиятъ пита едно, другиятъ отговаря друго. Разбраха ли се тѣзи хора? — Горе-долу се разбраха. Единиятъ иска да му се отговори направо, категорично, а другиятъ му отговаря така, че изключва въпроса на първия. За първия е важно да знае, кѫде е ходилъ съседътъ му. За втория е важно, че си е купилъ калпакъ. Срѣщате нѣкого и го питате, кѫде е ходилъ. Той ви отговаря, че е ходилъ на черква. Кое е по-важно: ходенето на черква, или слушане на това, което се говори въ черква. Когато нѣкой казва, че е ходилъ на черква, това е все едно, когато нѣкой казва, че трѣбва да си поживѣе малко. Обаче, има обикновено живѣене, има и дълбокъ, вѫтрешенъ животъ. Да разбере човѣкъ вѫтрешния смисълъ на живота, това значи да съпоставя нѣщата правилно. Следователно, онзи, който слуша Христовитѣ думи и ги прави, само той може да се уподоби на човѣкъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ. Въ Писанието е казано още: „Съзиждайте се като тѣла духовни, като живи камъни.“ Ученитѣ разглеждатъ камънитѣ въ природата като мъртви тѣла, а Писанието ги счита за живи тѣла. Значи, има мъртви камъни, но има и живи камъни. Писанието си служи съ всичко, което сѫществува въ природата, като условия за уподобяване, съ цель духовнитѣ нѣща да станатъ понятни за човѣшкия умъ. „Който слуша моитѣ думи.“ Отъ слушането зависи развитието на човѣшкия умъ; отъ слушането зависи успѣха или неуспѣха въ живота на човѣка. Отъ вѫтрешното слушане зависятъ много работи. Следъ като се домогне до това слушане, човѣкъ пристѫпва къмъ третата фаза на слушането, да приложи това, което е слушалъ. Ако ученикътъ по цигулка слуша, какъ учительтъ му свири, а самъ не се упражнява и не прилага, той нищо нѣма да постигне. Да слушашъ само, безъ да прилагашъ, каквото си слушалъ, това е първата фаза на слушането. Ученикътъ трѣбва да слуша, какъ учительтъ му свири и веднага да приложи това, което е научилъ. Този е правиятъ пѫть за създаване на връзка между ученика и учителя. Този е пѫтьтъ, по който ученикътъ може да дойде до положението на истински музикантъ. Успѣхътъ на ученика зависи отъ начина, по който слуша. Има ученици, които още при първото отиване при учителя по музика, започватъ да си въобразяватъ, че ще станатъ велики музиканти, че хората ще се стичатъ да ги слушатъ. Такива ученици мѫчно прогресиратъ. Всѣки ученикъ, който въ началото още започва да фантазира, на края загазва. Статистиката показва, че който въ начало върви добре, на края не успѣва. Неестествено е за малкото дете да фантазира. Това е тъй наречената мегаломания. Сѫщото може да се каже и за всѣки човѣкъ, който влиза въ духовния свѣтъ и си представя, че ще постигне голѣми, велики работи. Той ще постигне толкова, колкото може да постигне всѣки мегаломанъ. Нѣкой казва, че ималъ голѣми откровения. — Какви сѫ неговитѣ откровения? — Детински. Наистина, ще забележите, че детето мисли едно, възрастниятъ — друго, а стариятъ — трето. Всѣко откровение е на мѣсто за съответната възрасть, но за човѣка е важно да дойде до Божественото откровение на нѣщата. Дойде ли до това откровение, животътъ му коренно ще се измѣни. Ако нѣкой казва, че се е домогналъ до Божественото откровение, а животътъ му не се е измѣнилъ, той е на кривъ пѫть, не е дошълъ още до това велико откровение. Ако нѣкой казва, че се храни добре, а нѣма никакви резултати отъ това хранене, той е на лъжливъ пѫть. Чистата храна всѣкога произвежда добри резултати. Чистиятъ въздухъ всѣкога произвежда добри резултати. Свѣтлината всѣкога произвежда добри резултати. Доброто ражда добро, лошото ражда лошо. Като се проследятъ миналитѣ епохи, презъ които човѣчеството е вървѣло, както и сегашната епоха, презъ която минава, виждаме, че много повърхностни идеи сѫ занимавали хората. Запримѣръ, една повърхностна, предвзета идея е тази, когато човѣкъ мисли, че е постигналъ много нѣщо и нѣма какво повече да постига. Друга предвзета идея е тази, когато човѣкъ мисли, че нищо не е постигналъ и не може да постигне. Едната идея е положителна, другата — отрицателна. Дветѣ идеи сѫ равносилни, но нищо не даватъ. Който мисли, че много нѣщо е постигналъ, той нищо не дава; и който мисли, че нищо не е постигналъ, и той нищо не дава. Сега вие ще се запитате, какво отношение иматъ тѣзи два минуса къмъ васъ. Щомъ се стремите къмъ Божествения животъ, тѣ не могатъ да сѫществуватъ въ вашия животъ. Въпрѣки всичко, обаче, вие се натъквaте на тия минуси и по този начинъ се заблуждавате. За да не се самоизлъгва, човѣкъ трѣбва да има такава мѣрка, съ която точно да мѣри нѣщата, да знае истинското имъ тегло. Учениятъ трѣбва да си служи съ толкова чувствителни везни, съ които да измѣрва теглото на най-малкитѣ величини. Сѫщиятъ законъ има отношение не само къмъ психическия, но и къмъ физическия животъ на човѣка. Запримѣръ, на трескавия даватъ известна доза хининъ. Обаче, ако по невнимание му се даде по голѣма доза, животътъ му се излага на опасность. Ето защо, когато се даватъ отровни лѣкарства на болнитѣ, дозата на тия лѣкарства трѣбва да бѫде точно измѣрена, съ най-чувствителни везни. Да си служимъ съ такива везни и въ психическия животъ, това значи, всѣки моментъ да имаме будно съзнание къмъ своитѣ мисли и чувства, да ги различаваме като вредни и безвредни и съ огледъ на това да ги допущаме да минаватъ презъ съзнанието ни само въ точно опредѣлено тегловно отношение. Има мисли и чувства толкова отровни, че въ единъ моментъ могатъ да отровятъ човѣка. Като сѫ знаели това, отъ най-стари времена даже, въ окултнитѣ школи не се е позволявало да влизатъ неподготвени ученици. Преди да постѫпи въ окултна школа, ученикътъ трѣбвало да различава отровнитѣ мисли и чувства отъ безвреднитѣ, отъ възвишенитѣ и да знае, кои въ каква доза да употрѣбява. Които не разбиратъ този законъ, тѣ мислятъ, че човѣкъ е свободенъ да мисли, да чувствува и да действува, както намѣри за добре. Не е така, Човѣкъ не е свободенъ да върши, каквото иска. Нѣкой дигне камъкъ и пукне главата на приятеля си. Свобода ли е това? Свободенъ човѣкъ е онзи, който може да се освобождава отъ ограничителнитѣ условия, при които се намира. Съвременнитѣ хора подържатъ мисъльта, че човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ, трѣбва да бѫде съвършенъ. Като проследимъ историята на човѣчеството досега, ние не сме срещнали другъ човѣкъ по-съвършенъ и по-свободенъ отъ Христа. Въпрѣки това, Христосъ бѣше поставенъ при най-ограничителнитѣ условия. И ние виждаме този свободенъ, съвършенъ човѣкъ да плаче. Защо плака Христосъ? Той плака заради глупоститѣ и непослушанието на хората. Съ плача си Той искаше да имъ каже: Азъ направихъ всичко възможно, за да ви освободя отъ страданията ви, но вие не ме послушахте, не изпълнихте това, което ви проповѣдвахъ. И затова, както азъ плача днесъ, така и вие ще плачете на вѣковетѣ. Щомъ Христосъ е плакалъ, и хората ще плачатъ. Плачътъ на детето се опредѣля отъ плача на майката: ако майката е плакала много, и детето ще плаче много; ако майката е плакала малко, и детето ще плаче малко; ако майката никакъ не е плакала, и детето нѣма да плаче. Тъй щото, за да избѣгне отъ страданията, за да може лесно да ги понася, човѣкъ трѣбва да има правилни разбирания за нѣщата. Какво представя разбирането? Какво се иска отъ човѣка, за да има правилни разбирания? Правилни разбирания има само онзи човѣкъ, който слуша Словото и Го прилага. Обаче, има нѣща, които могатъ да се извършатъ или да се приложатъ само при известни условия. Запримѣръ, взимате една снѣжна топка, тежка единъ килограмъ и я излагате на температура 10°. Поглеждате топката, но не забелязвате никаква промѣна. Увеличавате температурата до 20º и следите, какво става съ топката. Пакъ не забелязвате никаква промѣна. Постепенно увеличавате температурата до 30°, 40°, 50°, 60º, 70° — все не се забелязва чувствителна промѣна. Като повдигнете температурата до 75°, 80°, 85°, 90° виждате, че снѣжната топка постепенно омеква и започва да се топи. Като увеличите температурата до 90°—100°, забелязвате, че снѣжната топка съвършено се стопява и се превръща на вода. Следователно, топлината отъ 90° — 100° е крайниятъ предѣлъ, при който снѣжната топка може да издържа. Надъ 90° топлина снѣгътъ не може повече да издържа. Дойде ли до тази топлина, той непременно се стопява и превръща на вода. Така е съ водата само, но не и съ всички тѣла. Ако вземете парче желѣзо и го нагрѣете до 10°, то нѣма да се измѣни. Ако продължавате да увеличавате градуситѣ вече не съ десетки, но съ стотици, ще забележите, че едва къмъ 600° — 700° желѣзото започва да омеква, докато дойде до 900° — 1000° — 1200°. Щомъ дойде до най-високата температура, а именно, около 1200°, желѣзото се стопява напълно и превръща въ течность. Сега, като имате предъ видъ температурата, при която снѣгътъ се топи, както и тази, при която желѣзото се топи, кѫде можете да приложите тѣзи примѣри въ живота си? Каква аналогия можете да направите между тѣзи явления и нѣкои явления въ живота ви? При какви случаи въ живота си ще приложите примѣра за стопяването на леда и при какви — примѣра за стопяването на желѣзото? Всички свойства на водата, на желѣзото, както и на останалитѣ елементи, иматъ приложение въ много области на живота. Запримѣръ, съвременната медицина си служи вече и съ лѣкуване съ вода по новъ начинъ, нареченъ магнетически начинъ на лѣкуване. Тази наука, този начинъ на лѣкуване не е познатъ още на всички лѣкари. Той едва сега се оформява. Забелязано е, че известни болести се дължатъ на излишно количество вода въ човѣшкия организъмъ. За да се освободи организъмътъ отъ излишната вода, лѣкаритѣ практикуватъ първия методъ: тѣ поставятъ човѣка при такива условия, при такава топлина, при която излишната вода да се изпари. Ако пъкъ количеството на желѣзото въ човѣшкия организъмъ е въ излишъкъ, зараждатъ се другъ родъ болести. За да освободятъ човѣка отъ излишното желѣзо въ неговия организъмъ, необходимо е да бѫде той поставенъ при такива психически условия, при които желѣзото се топи и изпарява. Следователно, когато въ човѣшкия организъмъ има излишъкъ отъ кой и да е елементъ, този излишъкъ е причина за явяване на нѣкаква болесть. За да се излѣкува отъ известна болесть, човѣшкиятъ организъмъ трѣбва да се постави на голѣмо напрежение, на голѣмъ огънь, който да премахне излишъка отъ ония елементи, които препятствуватъ на правилното развитие на човѣка. И тъй, всѣка болесть се дължи на нѣкакъвъ недоимъкъ въ човѣшкия организъмъ. Когато лѣкаритѣ кажатъ за нѣкой човѣкъ, че е анемиченъ, това показва, че му липсва нѣщо. Лѣкаритѣ дѣлятъ болеститѣ на активни и пасивни, на положителни и отрицателни. Изобщо, каквато е болестьта на човѣка, такава е и неговата мисъль. Каквато болесть и да се яви въ човѣшкия организъмъ, тя се дължи на мисъльта на човѣка. Всѣка отрицателна мисъль въ човѣка ражда и съответни състояния. Когато човѣкъ се занимава изключително съ погрѣшкитѣ на хората, той дохожда до състояние да привлича къмъ себе си астрални бактерии, които разстройватъ неговия организъмъ. Да се занимава човѣкъ съ погрѣшкитѣ на хората, това значи да се свързва съ тѣхъ и да носи лошитѣ влияния на тия погрѣшки. Всѣка лоша мисъль, всѣко лошо чувство привлича съответни низши сѫщества. Затова и Христосъ е казалъ: „Дето е мършата, тамъ сѫ орлитѣ.“ Лошитѣ мисли и чувства у човѣка представятъ мърша, около която се събиратъ орли да се хранятъ. Ето защо, всички религиозни общества, пъкъ и самото християнство, отъ най-стари времена още, е препорѫчвало на хората чистъ животъ. И досега навсѣкѫде се говори за хигиена на ума, на сърдцето и на душата. Христосъ казва: „Пази окото си чисто, за да бѫде чисто цѣлото ти тѣло.“ Чистотата, това е хигиена на душата. Светостьта, това е хигиена на душата. Чистотата, светостьта е най-голѣмата хигиена, до която християнството е могло да достигне. Днесъ пъкъ, когато говоря за любовьта, азъ имамъ предъ видъ най-съвършената хигиена, която може да се препорѫча на съвременния свѣтъ. Любовьта, това е хигиена, това е високъ идеалъ, къмъ който човѣшката душа се стреми. Приложението на любовьта въ живота представя онова здравословно състояние на човѣшкия организъмъ, при което човѣкъ може да изпълни своето предназначение. Не прилага ли любовьта въ живота си, човѣкъ не може да изпълни предназначението си, за което е дошълъ на земята. За изявяването на една добра мисъль се изисква съответенъ материалъ. Безъ материалъ никаква форма не може да се създаде. Този материалъ се взима отъ любовьта. Всѣка мисъль представя сѫщество, което слиза отъ невидимия свѣтъ. За да се изяви това сѫщество, т. е. за да се материализира на физическия свѣтъ, то се нуждае отъ съответенъ материалъ. Като се облѣче въ съответна за него материя, мисъльта придобива форма и става годна за животъ. Тази форма на мисъльта се нуждае още и отъ съдържание. Така изявена, тя се възприема отъ ума на хората, които я прилагатъ въ живота си. Като знаятъ това, хората трѣбва да създаватъ красиви форми на мисъльта, които да се пълнятъ съ красиво съдържание. Това може да се постигне само съ възвишената любовь, която дава устойчивость на човѣшкия характеръ. Всѣка мисъль, всѣка идея живѣе толкова повече на земята, колкото е по-устойчива. Ако материята, отъ която е съставена идеята, не е устойчива, идеята не може да живѣе дълго време на земята. Ние виждаме, че отъ хиляди години насамъ свѣтътъ се пълни съ идеи, едни изчезватъ, други се раждатъ, но малко сѫ идеитѣ, които сѫществуватъ отъ създаването на свѣта досега. Истинска идея е тази, която преживява своя създатель. Това сѫ тъй нареченитѣ безсмъртни идеи. Къмъ такива идеи човѣкъ трѣбва да се стреми. Съвременнитѣ религиозни хора подържатъ въ себе си една преходна, неустойчива идея, вследствие на което не успѣватъ. Тѣ казватъ, че Богъ ще спаси хората, ще уреди работитѣ имъ и чакатъ да дойде това време. Това е механическо разбиране за Бога. Тѣзи хора се намиратъ въ положението на сина, който казва, че баща му ще му купи обуща, дрехи, шапка, книги и ще го прати на училище. Дотукъ идеята е права. Бащата може да купи на сина си всичко, което е необходимо, за да го прати на училище, но влѣзе ли въ училището, синътъ самъ трѣбва да учи. Бащата не може да учи за сина си, той не може да го спаси. Ако бащата живѣе добре, неговиятъ животъ не може напълно да се предаде на сина. До известна степень синътъ може да се влияе отъ добрия животъ на баща си, но вънъ отъ това влияние той трѣбва да приложи и своето собствено добро. Много християни живѣятъ съ заблуждението, че щомъ Христосъ е живѣлъ добре, щомъ ималъ знания, Той ще остави това богатство въ наследство на хората. Това е механическо разбиране на Христа. Че Христосъ живѣлъ добре, че ималъ знания, че билъ светъ човѣкъ, това не подразбира, че и хората следъ Него ще бѫдатъ такива. Такава е съвременната християнска философия, въ резултатъ на която виждаме, че свѣтътъ цъвти, но не вързва. — Не, когато единъ се мѫчи, това не показва, че и другитѣ трѣбва да се мѫчатъ. Когато единъ живѣе добре, това не показва, че и другитѣ хора ще живѣятъ добре. Когато единъ се мѫчи, другитѣ трѣбва да търсятъ причинитѣ за това мѫчение и да го избѣгватъ. Когато единъ живѣе добрѣ, другитѣ трѣбва да прилагатъ неговитѣ методи въ живота си и да го подражаватъ. Нищо не се дава на готово. Работа, приложение се иска отъ всички хора. Едно трѣбва да се има предъ видъ, а именно: въ всички времена и епохи е имало напреднали души, които сѫ образували ядрото на истинскитѣ учени, на високо духовнитѣ хора въ свѣта. Тѣзи напреднали души съставятъ тъй наречения народъ на Бога, молитвата на които всѣкога е била чувана. Богъ всѣкога се е проявявалъ чрѣзъ тѣзи души. Известно е, че за да се прояви на земята, човѣкъ се нуждае отъ форма. Безъ форма той не може да се прояви. И наистина, ние виждаме човѣка да се проявява чрезъ рѫцетѣ, чрезъ краката, чрезъ очитѣ, чрезъ ушитѣ си и т. н. Значи, всѣка форма, малка или голѣма, се нуждае отъ известни органи, които да изпълняватъ съответни за тѣхъ функции. На сѫщото основание, и Богъ се проявява чрезъ различни форми, които Му служатъ като органи за изпълнение на нѣкои функции. Следователно, всички напреднали души представятъ форми, чрезъ които Богъ се изявява на физическия свѣтъ. Тѣ сѫ носители на Божественитѣ идеи. Едни отъ тѣхъ представятъ рѫцетѣ на Бога; други — Неговитѣ крака; трети — очитѣ, ушитѣ, устата на Бога и т. н. Като не разбиратъ тия нѣща, хората сѫ започнали да обожаватъ тия рѫце, крака, очи, уши и сѫ ги превърнали въ идоли. Ето защо, когато Мойсей извелъ еврейския народъ отъ Египетъ, той имъ далъ десеть заповѣди. Въ една отъ заповѣдитѣ е казано: „Не се кланяйте на никакви богове, освенъ на Единния, истинския Богъ.“ Всички божества не сѫ нищо друго, освенъ напреднали души, носители на Божествени идеи. Отъ всички се иска прилагане на тѣзи идеи. Евреитѣ сѫ разбирали добре тази заповѣдь и затова имъ е казано, че човѣкъ първо трѣбва да възлюби Господа съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила, а после да възлюби и ближния си, като себе си. Обаче, въ времето на Мойсея не е имало условия да се изпълни тази велика заповѣдь. Следъ Мойсея идватъ по-добри условия, които разшириха сърдцата на хората, и Христосъ даде заповѣдьта: „Почитай баща си и майка си, ако искашъ да ти е добре.“ Отъ десеттѣ заповѣди на Мойсея евреитѣ, както и християнитѣ, сѫ изпълнявали и до днесъ изпълняватъ само осемь. Но съ числото осемь нищо не може да се постигне. Тази е причината за неуспѣха на всички християнски народи до днесъ. Когато Христосъ дойде на земята, Той остави настрана осемтѣ заповѣди, а се спрѣ главно върху две отъ тѣхъ, именно върху следнитѣ: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила.“ По-нататъкъ Той казва: „Върху тѣзи две заповѣди лежи цѣлия законъ.“ Който изпълни тѣзи две заповѣди, останалитѣ осемь лесно се изпълняватъ. Числото едно и две представятъ майката и бащата на нѣщата, затова тѣзи две заповѣди сѫ най-важни. Обаче, малцина могатъ да забележатъ разликата между горнитѣ две заповѣди и останалитѣ осемь. Числото осемь представя число на раздробяване. Кой човѣкъ е най-важенъ: който знае да дроби хлѣбъ, който знае само да го мѣси, а не мѣси, или който знае да мѣси и омѣсва хубавъ хлѣбъ? Най-важенъ човѣкъ е онзи, който омѣсва хубавъ хлѣбъ и нахранва съ него гладнитѣ. Кой е по-ученъ човѣкъ: който може да намалява погрѣшкитѣ на хората, или който може да имъ помогне да се развие хубавото, красивото у тѣхъ? Що е красотата? Често казвате, че нѣкой човѣкъ е красивъ. Кои сѫ отличителнитѣ белези на красотата? Лесно е да се каже, че нѣкой човѣкъ е красивъ, но трѣбва да се отбележатъ чъртитѣ на красивия човѣкъ, всѣки да познава красотата. Като се казва, че нѣкой човѣкъ е красивъ, вие трѣбва точно да опредѣлите формата на очитѣ, на носа, на устата му. Не е достатъчно само да кажете, че нѣкой човѣкъ има красиви очи, но трѣбва да знаете, какви сѫ красивитѣ очи. Като сѫ изучавали човѣка отъ естетична гледна точка, ученитѣ сѫ се спирали най-много върху очитѣ и носа, а най-малко върху ушитѣ. Наистина, засега човѣшкото ухо е въ елементарно състояние; то въ бѫдеще ще се развива. Като го разглеждате съ окото на естетика, ухото седи нѣкакъ особено прилепено отстрана на главата, има нѣщо неправилно. Ще кажете, може би, че ухото не е важенъ удъ, че е малко, дребно, поставено отстрана на главата, почти не се забелязва. Да, но правилно развитото ухо опредѣля човѣшката разумность. Неразвитото ухо пъкъ опредѣля човѣшкитѣ заблуждения. Има учени, художници, които изучаватъ изключително човѣшкия носъ и сѫ дошли до заключение, че носътъ е донѣкѫде изработенъ. Въ това направление човѣкъ е постигналъ нѣщо повече, но все още има да работи, не е напълно усъвършенствуванъ. Ако носътъ у човѣка е малко закривенъ надолу, въ видъ на кука, това показва, че песимизъмътъ взима надмощие предъ оптимизъма. За да се освободи отъ песимизъма си, човѣкъ трѣбва да измѣни формата на носа си. У хора, които сѫ много любопитни, носътъ е вирнатъ нагоре. Тѣ искатъ всичко да знаятъ, всичко да видятъ и разбератъ. Любопитството е вѫтрешно чувство, слабость, отъ която човѣкъ трѣбва да се освободи. Ако любопитството е нормално развито, то служи като потикъ на човѣка да расте и да се развива. Сега, като говоря за развитието на човѣшкитѣ удове, имамъ предъ видъ съвършения човѣкъ. Човѣкъ трѣбва да работи върху себе си, да придобие възвишения, идейния животъ. Съвременнитѣ хора искатъ да бѫдатъ уважавани и почитани, но за да бѫдатъ уважавани и почитани, тѣ трѣбва да иматъ знание, любовь; тѣ трѣбва да бѫдатъ силни, здрави. Може ли слабиятъ, хилавиятъ човѣкъ да не почита единъ герой като гръцкия Херкулесъ, или като българския Крали Марко, или като израилския Самсонъ? Такива герои не могатъ да не се почитатъ и уважаватъ. Тѣ сѫ образци и принадлежатъ на цѣлото човѣчество. Всички хора трѣбва да вървятъ по пѫтя на тия герои. Тѣ не сѫ само физически силни хора, тѣ притежаватъ и умствена, и духовна сила. Това показва, че човѣшкиятъ духъ трѣбва да се движи едновременно въ три посоки: той трѣбва да развива въ себе си физическа, умствена и духовна сила. Който се развива едновременно въ тѣзи три посоки, той отива къмъ съвършенство. Христосъ казва: „Който има уши да слуша, нека слуша.“ Това значи: Само разумниятъ човѣкъ, само героятъ може да слуша добре. Който не е разуменъ, той не може добре да слуша. Слабитѣ натури се занимаватъ съ дребнавости, съ удоволствия въ живота. Тѣ търсятъ нѣщо, безъ да знаятъ, какво е това, което търсятъ. Слабиятъ човѣкъ иска да бѫде здравъ, красивъ, ученъ, но какво нѣщо е красотата, ученостьта и здравето и какъ ще го постигнатъ, не знаятъ. Тѣ търсятъ лесния пѫть. Тѣ мязатъ на единъ младежъ американецъ, който свършилъ гимназия въ Америка, но пожелалъ да следва въ Германия по философия. За тази цель той отишълъ при единъ виденъ германски професоръ по философия и му казалъ: Господинъ професоре, понеже нѣмамъ много време за следване, искамъ въ най-скоро време да свърша курса по философия. Професорътъ го изслушалъ и му казалъ: Вижъ, младо момче, ще ти дамъ два метода, да видишъ, какъ природата постѫпва. Ти ще изберешъ единъ отъ двата метода. Тѣ сѫ следнитѣ: когато природата иска да създаде дѫбъ, тя употрѣбява сто години; когато иска да създаде тиква, тя употрѣбява само шесть месеца. Тъй щото, ако искашъ въ нѣколко месеца само да свършишъ курса по философия, и това може да стане, но и резултатитѣ ще бѫдатъ съответни. Съвременнитѣ хора не успѣватъ по единствената причина, че бързатъ. Тѣ искатъ въ малко време да иматъ голѣми постижения. Децата искатъ преждевременно да станатъ възрастни; възрастнитѣ искатъ преждевременно да станатъ стари, защото мислятъ, че по този начинъ ще придобиятъ мѫдрость и знание. Единъ възрастенъ господинъ, чужденецъ въ Франция, вижда, че едно малко дете пуши тютюнъ. Той спира детето и му казва на французки езикъ: Слушай, дете, не е хубаво толкова рано, на такава възрасть да пушишъ тютюнъ. Детето се обръща къмъ чужденеца съ думитѣ: Господине, не знаешъ ли, че въ Франция нѣма деца? Нѣкои ще кажатъ, че това е уменъ отговоръ. — Не, по-глупавъ отговоръ отъ този нѣма. Величието на една държава се заключава въ това, да има деца, но разумни, а не да нѣма деца. Като наблюдавамъ живота на съвременнитѣ хора, виждамъ, че кой какъ се натъкне на нѣкаква мѫчнотия, казва: Лесно ще се справя съ тази мѫчнотия. Не съмъ дете я! — Дали се справя лесно или мѫчно, това е другъ въпросъ; важно е, че той не иска да признае своята слабость. Тъй щото, когато човѣкъ пуши тютюнъ, билъ младъ или старъ, дете или възрастенъ, той наистина е дете. Пушенето на тютюнъ показва една слабость у човѣка, отъ която той не може лесно да се освободи. Когато порасне, той ще се откаже отъ тази слабость. Сѫщото може да се каже и за пеленачето. Докато е въ пелени, детето не може да не се цапа. Можете ли да наречете това дете герой? Можете ли да му дадете кръстъ за храбрость? Никакъвъ герой не е това дете. Никакъвъ кръстъ за храбрость не заслужава още това дете. Единъ день, когато порасне, когато излѣзе отъ живота на пеленитѣ, тогава можете да разчитате на неговата сила. Тогава може да се говори за него, че е герой. Ако нѣкое отъ сѫществата на невидимия свѣтъ, у което всички сѣтива сѫ развити въ съвършенство, погледне къмъ васъ, ще си състави понятие като за малки деца, които едва излизатъ отъ своето детинство. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на онѣзи професори по музика, които преподаватъ на ученицитѣ си по свой специфиченъ методъ. Ученикъ следвалъ десеть години музика при единъ отъ тия професори, който го училъ да свири съ цѣлата си рѫка, т. е. движението на рѫката да става отъ рамото надолу. Ако стане нужда да отиде при другъ професоръ, той му препорѫчвалъ другъ методъ: движението на рѫката да става само въ китката. И ученикътъ започва да прилага този методъ. Той свири по новия методъ още десеть години. Рече ли да промѣни и този професоръ, ще попадне на другъ, който ще иска да приложи своя методъ: движение на рѫката отъ рамото надолу. Какво е научилъ този ученикъ въ продължение на 20 годишно свирене? — Нищо особено. Презъ всичкото време той е изучавалъ само това, какъ да движи рѫката си. Обаче, има и трети, срѣденъ методъ въ музиката: движение на рѫката отъ лакета надолу. Едно е важно за ученика: да напредва. По кой методъ ще върви, не е толкова важно. И тритѣ метода иматъ свои добри и лоши страни. Като свири прилежно, ученикътъ ще изработи свой, специфиченъ методъ. Всички хора се мислятъ за многознаещи, за учени, но кой е истински ученъ човѣкъ? Истински ученъ е онзи, който знае да превежда явленията въ природата. Той трѣбва да познава езика на природата и да си служи съ него. Запримѣръ, споредъ езика на природата, движението на цѣлата рѫка означава едно нѣщо; движението на китката само — друго нѣщо, а движението ѝ отъ лакета надолу — трето нѣщо. Движението на цѣлата рѫка означава материалистическо състояние. Това показва, че материализъмътъ взима надмощие у човѣка. Движението на китката показва надмощие на умствения свѣтъ. Движението на рѫката отъ лакета надолу показва надмощие на духовния животъ. Значи, движението отъ лакета надолу представя връзка между материалистическия и умствения животъ. Духовниятъ животъ на човѣка уравновесява неговия умственъ и физически или материаленъ животъ. Ако човѣкъ отъ сутринь до вечерь работи физически, за да изкара прехраната си, той е голѣмъ материалистъ. Или, ако отъ сутринь до вечерь само пише, за да изкара прехраната си, той пакъ е голѣмъ материалистъ. Следователно, има разлика, дали човѣкъ свири съ цѣлата си рѫка, съ китката си само или отъ китката надолу. Който свири съ китката си само, той развива своя мозъкъ; който свири съ цѣлата си рѫка, той развива главно стомаха си, но ако равновесието между стомаха и мозъка се наруши, човѣкъ започва да страда отъ главоболие. Човѣкъ е двояко сѫщество: отъ пѫпа надолу той е физически човѣкъ, а оттамъ нагоре той е умственъ човѣкъ. Докато дветѣ естества на човѣка сѫ въ равновесие, той е напълно нормаленъ. Щомъ се наруши това равновесие, въ него настава вече една аномалия, вследствие на което се явява главоболие, коремоболие и т. н. Когато нѣкой страда отъ коремоболие и отъ главоболие, това показва, че е нарушилъ равновесието между умственитѣ и физическитѣ енергии на своя организъмъ. Този човѣкъ не се развива правилно. За да започне правилно да се развива, той трѣбва да престане да свири съ цѣлата си рѫка, както и съ китката си, а да свири така, че да движи рѫката си отъ лакета надолу. Какъ може човѣкъ да се освободи отъ едното и отъ другото свирене? — Като живѣе правилно. Правилниятъ животъ представя истинско свирене. Въ този смисълъ, истински музикантъ, истински ораторъ или говоритель е този, който не губи своята музика. Предъ каквато публика и да свири, той нищо не губи. Ако музикантътъ губи своето изкуство и всѣки день отпада, като се оправдава съ немузикалностьта на публиката, той не е истински музикантъ. И тъй, истинскиятъ човѣкъ трѣбва да се развива правилно, да бѫде доволенъ отъ своето развитие. Той е намѣрилъ пѫтя на своето развитие и никога не влиза въ стълкновение съ своитѣ чувства. Той никога не влиза въ стълкновение съ своя вѫтрешенъ свѣтъ. Докато влиза въ стълкновение съ своя вѫтрешенъ свѣтъ, човѣкъ не може да върви правилно въ живота си. Той още не е намѣрилъ правия пѫть на своето движение. Външнитѣ стълкновения не могатъ да се избегнатъ, но вѫтрешнитѣ — могатъ. Който не може да се справи съ своитѣ вѫтрешни стълкновения и не може да ги избегне, той е осѫденъ на разрушаване. Не само той, но и цѣлиятъ му домъ ще изчезнатъ. Споредъ закона на наследственостьта, всички народи, всички общества, всички семейства, всички индивиди, които не могатъ да се справятъ съ своя вѫтрешенъ животъ и влизатъ въ постоянно стълкновение съ него, сѫ осѫдени на постепенно израждане, на постепенно изчезване. Христосъ казва: Нѣкой съградилъ кѫщата си на камъкъ; и нападнаха върху нея редъ изпитания, но тя устоя. Другъ пъкъ съградилъ кѫщата си на пѣсъкъ, но тя не устоя.“ Пѣсъкътъ представя външнитѣ условия на живота, къмъ които всички се стремятъ. Всички хора се стремятъ къмъ външенъ, охоленъ животъ, но не може да се разчита на този животъ. Следователно, онѣзи хора, които градятъ живота си на външни условия, ще иматъ съвършено различни резултати и последствия отъ тѣзи, които градятъ живота си на вѫтрешни условия. Всѣки, който гради живота си на вѫтрешни условия, той е въ съгласие съ цѣлото Битие. Който разбира този законъ, той е въ съгласие и съ Мойсея, и съ Христа. Той не може да бѫде въ противоречие съ Мойсея. Мнозина не могатъ да се докоснатъ даже до малкия пръстъ на Мойсея. Казва се за него, че той е билъ най-кроткиятъ човѣкъ на своето време. За Мойсея е казано, че Богъ ще въздигне между евреитѣ голѣмъ пророкъ. Гражданскитѣ закони, които Мойсей създаде, говорятъ за това, че той билъ уменъ човѣкъ. И всѣки, който не се е подчинявалъ на тѣзи закони, той трѣбвало да носи последствията на своето непослушание. Мнозина казватъ, че Мойсеевиятъ законъ ималъ значение за децата само. — Не, моралнитѣ закони на Мойсея и досега още не сѫ изгубили своето значение. Следователно, ние трѣбва да бѫдемъ въ съгласие съ всички хора на миналитѣ вѣкове, които сѫ имали сѫщитѣ стремежи, каквито имаме и ние днесъ. Докато не гледатъ на нѣщата по този начинъ, хората никога нѣма да дойдатъ до вѫтрешно разбирателство, никога нѣма да придобиятъ своето вѫтрешно равновесие. Нѣкои ще кажатъ: Толкова години вече, какъ се молимъ. Нима още не сме придобили това вѫтрешно равновесие? До днесъ на всички хора е платено за всѣка молитва, за всѣка работа, която сѫ свършили. Ако и въ бѫдеще, както и днесъ, за всѣка молитва, за всѣка работа ви се плаща, вие не ще придобиете нищо ново. До днесъ вашата мисъль е била валидна, но ако и въ бѫдеще разчитате на сѫщата мисъль, вие сте на кривъ пѫть. — Ама ние сме водили чистъ и светъ животъ. — Така е било въ миналото, но така трѣбва да бѫде и за напредъ. Речете ли, че достатъчно сте водили чистъ и светъ животъ, вие се връщате назадъ и губите всичко, каквото сте постигнали. Речете ли пъкъ да се пресилите, да водите единъ неестественъ животъ на чистота и светость, ще минете за прекаленъ светецъ. Вие знаете пословицата за прекаления светецъ: „Прекалениятъ светецъ и на Бога не е драгъ.“ Единъ начинъ има, по който може да се води чистъ и светъ животъ. Срѣщате единъ музикантъ, който ви казва: Азъ зная да свиря по два начина — съ китката и съ цѣлата рѫка. Какъ искате да ви свиря? — Не, човѣкъ не може да свири едновременно по два начина. Природата признава само единъ начинъ за правилно свирене. Всички останали начини сѫ човѣшки. Природниятъ начинъ на свирене се характеризира съ това, че цѣлиятъ животъ взима участие въ тази музика. Музикалниятъ човѣкъ се познава по музикалното чувство. Колкото по-добре е развито това чувство, толкова по-музикаленъ е човѣкъ. Математикътъ, художникътъ, религиозниятъ човѣкъ сѫщо така се отличаватъ съ специфично чувство, или съ специфиченъ центъръ. Външно наблюдавани, тѣзи центрове сѫ на голѣмина като малки лешници. Като знаете това, вие не можете да опредѣлите, кой седи по-горе — математикътъ, поетътъ, художникътъ, или учениятъ. Математицитѣ не сѫ най-ученитѣ хора на свѣта, нито най-умнитѣ. Обаче, ако съберете на едно мѣсто и математикътъ, и философътъ, и религиозниятъ, и поетътъ, и художникътъ, и музикантътъ, вие ще имате цѣлокупния човѣкъ, който съдържа всички способности едновременно. Това значи съвършенъ човѣкъ. Съвършениятъ човѣкъ свири по-добре отъ специалиста музикантъ; съвършениятъ човѣкъ рисува по-добре отъ специалиста художникъ; съвършениятъ човѣкъ размишлява по-добре отъ специалиста философъ. А по-съвършенъ отъ Бога има ли? Щомъ Богъ е най-съвършеното сѫщество въ свѣта, тогава ние ли разбираме свѣта по-добре, или Богъ, Който го създаде? Съвременнитѣ хора често се запитватъ: Защо Богъ създаде свѣта по този начинъ, защо хората умиратъ, защо боледуватъ? Да се задаватъ такива въпроси, това значи, да критикувате Бога. Сега, да се върнемъ къмъ сѫщественото у човѣка. Казвате, че човѣкъ трѣбва да дойде до известно мѣсто въ този животъ, да постигне нѣщо. Въпрѣки това повечето хора умиратъ, безъ да сѫ достигнали до мѣстото, което имъ е било опредѣлено да стигнатъ. Много хора не сѫ придобили даже половината отъ това, което имъ предстои, което Богъ изисква отъ тѣхъ. Никѫде нѣма да срещнете човѣкъ, който да е постигналъ това, което му е било опредѣлено, билъ той поетъ, музикантъ, художникъ или философъ. И като не постигнатъ онова, което трѣбва, невидимиятъ свѣтъ ни най-малко не ги държи отговорни за това, но имъ казва: Не се безпокойте, бѫдещето е предъ васъ. Обаче, докато не завършите програмата, която ви е дадена, нищо ново не можете да очаквате. Христосъ казва: „Който слуша моитѣ думи и ги прилага, ще го уподобя на човѣкъ разуменъ, който е съградилъ кѫщата си на камъкъ.“ Азъ засѣгамъ този въпросъ, понеже цѣлото човѣчество е човѣчество на нещастия. Бѣлата раса е раса на нещастия. — Защо? — Защото не може да използува възможноститѣ, които се криятъ въ нея. Всѣки високо — организиранъ човѣкъ, който не може да използува възможноститѣ, които се криятъ въ него, е нещастенъ. Всѣки мѫжъ, който по три пѫти на день бие своята добра, разумна жена, е нещастенъ. Всѣки религиозенъ човѣкъ, който се явява предъ известно общество да проповѣдва, и нито хората го разбиратъ, нито той ги разбира, е нещастенъ. Питамъ: Бѣлата раса разбра ли Христовото учение, приложи ли Го? — Нито Го разбра, нито Го приложи. Онѣзи, които сега слушатъ Христовото учение, приложиха ли Го? Сега отъ всички се иска приложение на Христовото, на Божественото учение. Да приложи човѣкъ Божественото учение, и Богъ да бѫде доволенъ отъ него, е едно нѣщо, а да не бѫде доволенъ отъ него е друго нѣщо. Отъ гледището на съвременната наука свѣтътъ представя голѣма болница. Всички се оплакватъ отъ страданията си, отъ болеститѣ си и съжаляватъ, че благодарение на това не сѫ изпълнили задачата си, не сѫ изпълнили волята Божия. — И за това има изходенъ пѫть: ако досега не сѫ я изпълнили, сега могатъ да я изпълнятъ, и въ бѫдеще могатъ да я изпълнятъ. За изпълнение на волята Божия не се изисква време и пространство. За всѣко друго нѣщо се изисква време, но за изпълнение волята Божия не се изисква време. Запримѣръ, за развиване на търпението се иска време. Виждате, че за да придобие търпение, болниятъ, за когото се говори въ Евангелието, е трѣбвало да чака цѣли 38 години около кѫпалнята, за да влѣзе въ водата и да се излѣкува. Обаче, когато Христосъ дойде предъ тази кѫпалня, Той моментално изпълни волята Божия. Той каза на болния: „Стани, дигни одъра си и ходи!“ И до днесъ още всички хора седатъ около сѫщата кѫпалня, чакатъ да слѣзе ангелъ Господенъ отъ небето, да размѫти водата и, който отъ тѣхъ пръвъ се хвърли въ водата ще бѫде излѣкуванъ. Ето, две хиляди години вече сѫ се изминали следъ Христа, и всѣки чака да дойде неговия редъ, да се потопи въ кѫпалнята, за да се излѣкува. Кѫпалнята, това е свѣтътъ, болницата, въ която съвременнитѣ хора прекарватъ по-голѣма часть отъ живота си и чакатъ своето изцѣление. Колкото и да чакатъ, обаче, тѣ нѣма да иматъ никакви придобивки. И днесъ Христосъ казва на всѣки човѣкъ поотдѣлно: „Стани, дигни одъра си и ходи!“ Сега и азъ ви казвамъ: Напуснете кѫпалнята! Ето, всѣки отъ васъ седи по 38 години предъ тази кѫпалня и чака, но никакво спасение не иде. Всѣки се оплаква, че нѣма кой да го тури въ кѫпалнята. Докато чакате ангелъ Господенъ да слѣзе отъ небето, да размѫти водата въ кѫпалнята и да се намѣри нѣкой да ви пусне въ водата, все ще ви изпреварятъ. Обърнете се къмъ Христа, Той да дойде при васъ и да ви каже: „Стани, дигни одъра си и върви!“ И тъй, като слушате да ви се говори по този начинъ, казвате: Това е непостижимо. Да служи човѣкъ на Бога, да изпълнява волята Му, е нѣщо неразбрано. — Не, не е неразбрано това нѣщо. Хората се оправдаватъ съ неразбиране на волята Божия, но въ сѫщность много добре я разбиратъ. Младъ момъкъ се годява за благородна, добра мома. Той я пита: Какво е мнението ти за мене? — Ти си цѣлъ ангелъ. По-добъръ човѣкъ отъ тебе не съмъ срѣщала. — Не виждашъ ли нѣкакъвъ недостатъкъ въ мене? — Никакъвъ недостатъкъ не виждамъ. Като се оженятъ, по невнимание той ѝ казва една обидна дума, и тя веднага се нахвърля върху него съ думитѣ: Ти си голѣмъ грубиянъ, невежа, човѣкъ безъ култура. — Отде извади тѣзи качества? Защо по-рано ми казваше, че нѣмамъ никакви недостатъци? — Защото искахъ да се оженя за тебе. И тогава виждахъ всичкитѣ ти недостатъци, но искахъ да постигна цельта си. Щомъ постигнахъ цельта си, свободно мога да ти кажа, какво мисля за тебе. — Тогава и азъ ще ти кажа, че си лицемѣрка, фалшива жена. Както виждашъ, какъвто съмъ азъ, такава си и ти. И двамата сме едно и сѫщо нѣщо. Щомъ е така, нека се раздѣлимъ, да бѫдемъ свободни, да не се измѫчваме. — Това сѫ несѫществени нѣща въ живота, предъ които ние не трѣбва да се спираме. Дефектитѣ, недостатъцитѣ не сѫ присѫщи на нашето естество, вследствие на което ние можемъ да се освободимъ отъ тѣхъ. Следователно, за да се освободи отъ всички свои дефекти и недостатъци, човѣкъ трѣбва да се свърже въ съзнанието си съ всички напреднали души, които сѫ завършили развитието си. Който не е запознатъ поне съ една отъ тия души, той не може да се освободи отъ своитѣ слабости и недѫзи. Тъй щото, който иска да бѫде ученикъ, той трѣбва да бѫде въ връзка съ три сѫщества: съ Бога, съ единъ отъ ангелитѣ въ невидимия свѣтъ и съ човѣка, представитель на човѣчеството на земята. Който не познава тѣзи три сѫщества, каквото и да се опитва да говори, всичко е празна работа. Мнозина казватъ: Ние познаваме само единъ, който е на физическото поле. За него знаемъ, че сѫществува, но дали останалитѣ двама, сѫществуватъ, за тѣхъ нищо не знаемъ. — Щомъ единиятъ сѫществува, и останалитѣ двама сѫществуватъ. Като не могатъ да намѣрятъ двамата, хората казватъ: Първиятъ е Богъ, Който е горе нѣкѫде. Вториятъ е ангелътъ, който е въ невидимия свѣтъ нѣкѫде, между ангелитѣ, а третиятъ е човѣкътъ, който е въ човѣчеството. Сега, като се казва, че нѣкой има възвишени идеи, уподобяватъ този човѣкъ на ангелъ, като казватъ, че е ангелска, чиста, възвишена душа. Когато дойдатъ до човѣкъ, който има високи идеи, за него казватъ, че е Божествена душа. Следователно, човѣкъ трѣбва да бѫде запознатъ съ Бога, съ ангелитѣ и съ цѣлото човѣчество. Който има тѣзи три познанства, той е поставилъ живота си на такава основа, върху която може да гради. Като влѣзе въ училището, този човѣкъ ще бѫде доволенъ, че може да учи и да се развива. Каквато работа започне, той ще изпитва вѫтрешно въодушевение и голѣмо благословение. На каквито мѫчнотии и да се натъкне, той ще се справя лесно. Това е идейното въ живота. Ако всички, които ме слушате сега, имате това познанство, салонътъ, въ който сте днесъ, моментално ще свѣтне. Щомъ това не става, можемъ да заключимъ, че инсталацията на тази свѣтлина не е здрава, има нѣкаква повреда въ нея. Като видите, че инсталацията ви е повредена, казвате: Свършена е вече нашата работа. — Не, не е свършена вашата работа. Има начини, чрезъ които инсталацията може да се поправи. „Ако слушате моитѣ думи“. Така е казалъ Христосъ преди две хиляди години. Той развилъ тази мисъль въ следнитѣ думи: „Който слуша моитѣ думи и ги прави, ще го уподобя на человѣкъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ“. Сѫщото мога да ви кажа и азъ: Ако слушате моитѣ думи и ги приложите, ще бѫдете подобни на человѣкъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ. Ако сте герои, подобни на Самсона, на Крали Марко, на Херкулеса, вие ще приложите това учение. Ако не сте отъ героитѣ, вие ще приложите старото учение, но ще имате и съответни резултати. Който иска да приложи учението на любовьта, т. е. великия законъ на любовьта, споредъ който е съграденъ сегашния животъ, той трѣбва да изучава себе си. Съвременнитѣ хора сѫ дошли въ развитието си до едно положение, по-горе отъ което не могатъ да се повдигнатъ. — Защо? — Защото, като имъ се изнесатъ нѣкои истини, тѣ започватъ едни на други да се подиграватъ. Тази чърта се забелязва особено у българитѣ, които не оценяватъ нѣщата, и сѫ готови да се подиграватъ, да се подсмиватъ. Това се дължи на факта, че религиозното чувство у тѣхъ е слабо развито. Българинътъ е материалистъ. Като придобие знание, той накриви шапката си и за нищо не иска да знае. Знанието е свещено нѣщо и отъ него зависи повдигането на човѣка. Знанието иде отъ Бога. Следователно, знайте, че всѣки човѣкъ, отъ когото иде знанието, е посрѣдникъ между Бога и васъ. Затова вие трѣбва да имате къмъ него всичкото уважение и почитание. Ако за знанието, което ви преподава, иска да му се плаща, той е на кривъ пѫть. Ако пъкъ не уважавате този, който ви дава знание, и вие сте на кривъ пѫть. Истинското знание, истинската свѣтлина иде отъ Бога. Чрезъ когото и да дойде, той е носитель на Божественото. И тъй, за да даде пѫть на Божественото въ себе си, човѣкъ трѣбва да бѫде смѣлъ, да воюва съ злото въ себе си. Ще кажете, че това или онова е непостижимо, че хората сѫ лоши, че условията сѫ тежки и т. н. — Не, героятъ не разсѫждава така. Героятъ знае, че той трѣбва да уреди своя вѫтрешенъ животъ, да дойде въ съгласие съ всички велики и мощни души, които сѫ живѣли преди него. Тѣ му казватъ: Понеже ти си герой, като насъ, ние сме готови да те подкрепимъ. И въ Писанието е казано: „Страхливитѣ нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие“. Значи, само смѣлитѣ, решителнитѣ въ всѣко отношение могатъ да влѣзатъ въ Царството Божие. Въ този смисълъ, всѣки човѣкъ, който е приложилъ Христовото учение, той е съградилъ кѫщата си на камъкъ. Този човѣкъ може да издържи на всички изпитания и изкушения. 24. Беседа отъ Учителя, държана на 4 августъ, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Що трѣбва да речете. „Духътъ ще ви научи въ истия часъ, що трѣбва да речете.“ *) *) Лука 12:12. „Ще ви научи“ — това е едно безлично изречение. — Защо? — Защото не се казва, кой ще ви научи. Значи, за да бѫде едно изречение пълно, то трѣбва да има подлогъ и сказуемо, да се знае, кой върши действието. Съ други думи казано: за да бѫде едно изречение пълно, между подлога и сказуемото трѣбва да сѫществува известно отношение, известно съпоставяне. Съпоставяне трѣбва да сѫществува не само между думитѣ въ изреченията и тѣхнитѣ служби, но и между всички нѣща. Съ този законъ, именно, се отличава разумниятъ свѣтъ. Следователно, трѣбва да се съпоставятъ всички думи въ изреченията, всички числа въ математиката, всички мисли, чувства и действия въ живота на човѣка, всички идеи и т. н. Законътъ за съпоставяне на нѣщата не е произволенъ. Той е строго опредѣленъ. Който разбира този законъ, той съзнава, че неговитѣ мисли, чувства и действия сѫ резултатъ на мислитѣ, чувствата и действията на възвишенитѣ сѫщества. Тѣ не сѫ негови собствени. Този човѣкъ никога не може да каже за себе си, че така или иначе е помислилъ, или че това и онова е направилъ. Той знае, че пръвъ Богъ е започналъ да мисли, а после човѣкъ. Първо Богъ е създавалъ, а после човѣкъ. Ако Богъ не бѣше мислилъ, човѣкъ никога не би могълъ да мисли. Обаче, не може да се каже обратното, т. е. че когато човѣкъ мисли, и Богъ мисли. Майката влага своитѣ качества въ детето си, но не и обратното. Детето не може да вложи своитѣ качества въ майката. Само майката или бащата могатъ да кажатъ, че сѫ вложили известна дарба, способность, или известенъ талантъ въ детето си, но детето не може да каже, че е вложило нѣщо въ родителитѣ си. Че това е така, може да се провѣри, да се подложи на опитъ. „Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете.“ Какъ ще ви научи Духътъ? Представете си, че презъ малъкъ, тѣсенъ отворъ пущамъ само единъ свѣтълъ лѫчъ и ви давамъ книга да четете. Вие взимате книгата, взирате се въ нея, но не можете да четете, нищо не виждате. Следъ това презъ този отворъ пущамъ още единъ лѫчъ. Взимате книгата въ рѫка да четете. Сега виждате по-добре, но още не можете да четете. Пущамъ още единъ лѫчъ. Вие виждате вече по-добре, но едва можете да четете. Постепенно усилвамъ свѣтлината, като вкарвамъ презъ отвора три, четири, петь, шесть лѫча. Вие започвате да четете по-свободно. Колкото повече свѣтлината се увеличава, толкова по-добре виждате, толкова по-свободно четете. Кой ви даде възможность да виждате и да четете книгата: азъ или свѣтлината? За да виждате добре, за да разбирате книгата, която четете, три фактора взиматъ участие: първо — свѣтлината, която разкрива нѣщата; второ — азъ, който пущамъ свѣтлината презъ отвора на вашата тъмна стаичка, като постепенно давамъ възможность на по-голѣмъ брой слънчеви лѫчи да минаватъ презъ този отворъ; трето — разумното начало у васъ, което прави известни съотношения или съпоставяния на нѣщата. Когато съпоставя явленията въ природата или въ живота, човѣкъ трѣбва да се рѫководи отъ своята разумность, да не прави криви изводи или заключения. Запримѣръ, нѣкой казва, че еди-кой си го обичалъ. — Какъ познава това? — По погледа. Този човѣкъ го гледалъ нѣкакъ особено мило. Той вижда този милъ погледъ, а другитѣ не го виждатъ. — Защо? — Защото той иска да вземе нѣщо отъ него. И вълкътъ поглежда мило къмъ овцата, но не и къмъ човѣка. Отъ човѣка той се страхува, а отъ овцата не се страхува, лесно може да я задуши. Следователно, милъ погледъ е онзи, който виждатъ всички хора и въ който нѣма никакво користолюбие. Като правятъ известни съпоставяния между явленията въ живота, мнозина ги намиратъ за обикновени работи и се отнасятъ съ пренебрежение къмъ тѣхъ. Щомъ дойдатъ до нѣкои малки работи, тѣ казватъ, че сѫ обикновени нѣща, че не трѣбва да се занимаватъ съ тѣхъ. Въ сѫщность малкитѣ работи сѫ най-важни. Малкитѣ нѣща спъватъ човѣка. Отъ тѣхъ зависи щастието на човѣка. Който може да решава малки задачи, той ще решава и голѣми. Като не разбиратъ смисъла на малкитѣ величини въ живота, хората се стремятъ къмъ велики идеи, къмъ голѣми постижения, вследствие на което всѣки день преживяватъ все по-голѣми и по-голѣми разочарования. Като дойде при тѣхъ нѣкой тѫженъ, скърбенъ човѣкъ, тѣ казватъ, че не могатъ да го приематъ, защото сѫ заети съ велики работи, отъ които зависи щастието на цѣлото човѣчество. Занимавайте се съ велики работи, но не пренебрегвайте малкитѣ. Скръбниятъ човѣкъ не иска много; той се нуждае само отъ една-две утешителни думи. Ако стремежитѣ и импулситѣ на всички хора сѫ правилни, човѣчеството трѣбваше да бѫде спасено досега. Всички хора, всички народи искатъ да спасятъ свѣта, да спасятъ човѣчеството. Тъй както хората искатъ да спасятъ свѣта, той отдавна е спасенъ, но тѣ трѣбва да се научатъ правилно да живѣятъ, да ценятъ своето спасение. Запримѣръ, лѣкарьтъ спасява болния, излѣкува го, но ако не се пази, той отново заболява. Той започва да пие, да се удоволствува, да ходи по цѣли нощи, докато съвършено изгуби здравето си. Той иска да покаже предъ хората, че е герой, че отъ нищо не се страхува. Какво го очаква най-после? — Болесть, безсилие, слабость, даже и смърть. „Що трѣбва да речете.“ За да знаете що да речете, трѣбва да съпоставяте нѣщата правилно. При всѣко съпоставяне на нѣщата се забелязватъ главно три момента: двата сѫ обикновени, а единиятъ е необикновенъ — отъ него зависи правилното разглеждане, правилното решение или заключение. Този моментъ зависи отъ разумностьта на човѣка. Докато не дойде до този моментъ, човѣкъ живѣе като всички хора. Той води обикновенъ животъ. Виждате този човѣкъ, че яде, пие, ходи по кръчми и кафенета, за нищо не мисли. Обаче, като разглежда и съпоставя нѣщата, най-после той дохожда до разумното начало въ себе си, и отъ този моментъ решава да живѣе добре. Следователно, философията на живота се заключава, именно, въ това, да дойде човѣкъ до необикновения моментъ въ живота, до разумното начало въ себе си, до познаване на сѫщественото. Щомъ дойде до този моментъ, човѣкъ вече познава не само себе си, но и хората около себе си. „Духътъ ще ви научи.“ Где е Духътъ? Духътъ не е нито вънъ отъ човѣка, нито вѫтре въ него, а при това Той е въ състояние да научи човѣка. Когато се казва, че Духътъ не е нито вънъ отъ човѣка, нито вѫтре въ него, това подразбира, че Духътъ не се намира въ човѣшкия свѣтъ. Той не може да се ограничи съ човѣшкитѣ разбирания за живота и природата. Човѣшкиятъ свѣтъ съставя малка область отъ обширния свѣтъ, въ който Духътъ живѣе. Физическиятъ свѣтъ, въ който човѣкъ живѣе, съставя малка часть отъ духовния свѣтъ, а още по-малка отъ Божествения, вследствие на което не може да се каже, че Богъ живѣе вѫтре или вънъ отъ човѣка. Никой не може да опредѣли мѣстото на Бога въ природата. Като разглеждате единъ часовникъ, вие не можете да кажете, че майсторътъ, който го е направилъ, е въ самия часовникъ. Както и да наблюдавате часовника, вие не можете да кажете, кѫде, именно, сѫ скрити интелигентностьта, мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на майстора, който го е направилъ. Въпрѣки това, по устройството на часовника можете да кажете, каква интелигентность, каква мисъль, какви чувства и постѫпки е ималъ майсторътъ, който е направилъ часовника. Това може да разбере само онзи, който познава законитѣ. Съвременнитѣ хора иматъ известни разбирания за нѣщата, които се отнасятъ за дадено време и за даденъ случай. Запримѣръ, официалната геометрия опредѣля понятието за правата линия въ смисълъ на най-кѫсото разстояние между две точки. Значи, между две точки може да се прекара само една права линия. Дветѣ точки представятъ граници на правата линия. Това опредѣление за правата линия се отнася само за даденъ случай. Съ други думи казано: между два брѣга може да тече само една рѣка. Въ геометрията е известно, че сама по себе си точката е несъизмѣрима. Обаче, щомъ се измѣрва правата линия, съ нея заедно се измѣрва и точката. Следователно, може да се каже, че правата линия е измѣрение на точката. Колкото по-дълга е правата линия, толкова по-голѣма е силата, която я образувала, и толкова по-дълъгъ е нейниятъ пѫть. Колкото по-кѫса е дадена линия, толкова по-малка е силата, която я образувала, и толкова по-кѫсъ е нейниятъ пѫть. Сѫщото можемъ да кажемъ и за човѣка. Колкото повече е живѣлъ човѣкъ на земята, толкова по-голѣма е била неговата сила. Колкото повече разумни работи върши единъ човѣкъ, толкова по-голѣма е неговата интелигентность. Колкото повече материалъ гори въ огнището, толкова по-силенъ е огъньтъ. Това, което казвамъ за правата линия, за огъня, за водата, сѫ обикновени работи, които не ви интересуватъ. Отъ какви работи се интересуватъ съвременнитѣ хора? Тѣ се интересуватъ отъ велики изобретения. Трима души седатъ единъ до другъ и размишляватъ върху нѣкакви въпроси. Тѣ се запитватъ помежду си, какви въпроси ги занимаватъ. Първиятъ казва: Четохъ въ единъ вестникъ, че въ моретата и океанитѣ имало четири милиона тона злато, и сега мисля да направя едно колело, съ което да извлѣка всичката вода, за да извадя златото, което се съдържа въ нея. Вториятъ казва: Азъ мисля върху това, какво колело да направя, посрѣдствомъ което да използувамъ грамадната водна енергия за освѣтяване на градоветѣ съ електричество. Третиятъ казва: Мисля да направя такова колело, посрѣдствомъ което да извадя всички риби отъ морето, и да ги използувамъ за храна на цѣлото човѣчество. Кое отъ тритѣ изобретения е най-важно? И тритѣ изобретения сѫ фантазии. Какъ е възможно човѣкъ да извади всичкото злато отъ океана, или да впрегне всичката водна енергия на океанитѣ и моретата, или да извади всичката риба отъ водитѣ за прехрана на цѣлия свѣтъ? Така си мечтае и младата мома. Тя седи у дома си, облѣчена, причесана добре и си представя, какъ царскиятъ синъ ще дойде при нея да я вземе за своя жена. Тя се усмихва самодоволно, представя си, че цѣлиятъ свѣтъ е нейнъ, че има на разположение хубави дворци, автомобили, файтони, слуги и т. н. Като види, че седи безъ работа, майка ѝ я побутне оттукъ-оттамъ, пита я, какво се е захласнала, че никого не вижда наоколо си. — Дойде ми една свѣтла мисъль въ главата, и седнахъ да си помисля, какъ мога да я реализирамъ. Другаде виждате втора мома, която си мечтае, че се е оженила вече за царския синъ, родила е синъ и дъщеря, които изгледала, възпитала и изучила добре. Трета мома пъкъ си мечтае, че се е оженила за царския синъ, отгледала децата си и сега вече може спокойно да си живѣе, защото има кой да я гледа, да се грижи за нея. Тритѣ моми седатъ, мечтаятъ си, въртятъ колелетата, но въпрѣки тѣхнитѣ изобретения, животътъ не върви въ естествения си пѫть. Първото колело се върти отъ осемь хиляди години насамъ и е могло да изкара отъ водитѣ едва около сто милиарди злато. Това е всичкото богатство, съ което свѣтътъ разполага. Второто колело е успѣло да впрегне часть отъ енергията на водитѣ, съ които движи параходи, автомобили и др. Третото колело създало хамбари за жито, складове за риби, съ цель да се изхрани цѣлото човѣчество. Тия колела не сѫ илюзии, тѣ непрекѫснато работятъ за да подобрятъ условията на живота. Съвременнитѣ хора иматъ на разположение и свѣтлина, и топлина, и жито, и храна — едно не имъ достига: щастието не е между тѣхъ. Сегашнитѣ хора отричатъ щастието, наричатъ го илюзия. — Не, щастието е идеалъ, къмъ който цѣлото човѣчество се стреми. Ако човѣкъ не може да постигне щастието, той самъ е виновенъ за това. Кой е виновенъ, че пѣвецътъ не взима правилно тоноветѣ? Всѣки тонъ може да се изпѣе правилно, но ларинксътъ на пѣвеца трѣбва да бѫде нагласенъ по всички правила на музиката. Когато музикантътъ не пѣе, както трѣбва, това показва, че той не е много отзивчивъ по отношение на тоноветѣ, не знае правилно да ги възприема и прилага, нито знае законитѣ на музиката. Днесъ всички хора говорятъ за идеаленъ животъ, но въ края на краищата казватъ, че този животъ е непоносимъ. Ние пъкъ подържаме, че идеалниятъ животъ е постижимъ. Изобщо, всички идеални нѣща сѫ постижими. Мнозина казватъ, че идеалнитѣ нѣща въ живота сѫ илюзии, фантазии, предъ които човѣкъ не трѣбва да се спира. Каква по-голѣма илюзия отъ смъртьта? Срѣщате единъ тѫженъ, скърбенъ човѣкъ. Защо е тѫженъ? — Защото баща му умрѣлъ. На другия день го срѣщате веселъ, разположенъ. Защо? — Защото му съобщили, че баща му не е умрѣлъ. Каква радость, какво щастие е това, което ту се явява, ту изчезва? Само положителното, само реалното носи щастие. Щастието се заключава въ малкитѣ работи. Щастието се опредѣля отъ разумното съпоставяне на нѣщата. Какво щастие можете да изпитате, ако при влизането си въ родния си градъ срещнете човѣкъ, който ви показва пѫтя за влизането ви въ този градъ? Никакво щастие нѣма да изпитате. — Защо? — Защото вие познавате всички кѫтчета на този градъ. Обаче, ако сте се изгубили въ една гѫста гора и срѣщате човѣкъ, който ви показва пѫтя да излѣзете отъ гората, вие ще изпитате голѣма радость, ще се почувствувате единъ отъ най-щастливитѣ хора въ свѣта. Докато се стремите къмъ Божествения свѣтъ, трѣбва да знаете, че всичко, каквото срѣщате на пѫтя си, има отношение къмъ вашия животъ. Дали съзнавате това, или не го съзнавате, не е важно. Ако го съзнавате, ще се ползувате отъ всичко; ако не го съзнавате, ще търсите щастието, спасението извънъ васъ. Следователно, търсете спасението си въ Бога. Кѫде е Богъ? — Бога ще намѣрите въ Божественото начало у всѣки човѣкъ, а Божественото начало, това е благородното, възвишеното у човѣка. Има моменти, когато Божественото се проявява и у животнитѣ. Единъ човѣкъ минава презъ една гора. Дигналъ глава нагоре, едва пристѫпва, съзнава достоинството си като човѣкъ. Въ това време една мечка се изпрѣчва на пѫтя му. Той се уплашва и отъ страхъ не знае, какво да прави, накѫде да бѣга. Като го видѣла, мечката започнала да го плюе, но не го нападнала. Защо го плюла мечката? Тя искала да подчъртае неговата неразумность. Ако бѣше разуменъ човѣкъ, той нѣмаше да ходи тъй захласнатъ изъ гората, но отдалечъ още щѣше да се отбие отъ пѫтя си и да остави мечката съ мечетата свободно да минатъ. Ще кажете, че мечката е постѫпила много жестоко, по животински, като си е позволила да плюе човѣка. Кой е постѫпилъ по-неправилно, това е въпросъ. Какъвъ човѣкъ е този, който насочва пушката си срещу мечката и я убива? Каква култура е тази, която си служи съ убийство? Разумниятъ човѣкъ се учи отъ всичко. Като види, че нѣкой убива животно или човѣкъ, той веднага изважда нѣкаква поука за себе си. Като се учи отъ постѫпкитѣ на хората, разумниятъ събира редъ опитности въ живота, които осигуряватъ щастието му. Ако човѣкъ не се учи отъ постѫпкитѣ на другитѣ хора, той самъ създава нещастието си. И тъй, колкото по-будно е съзнанието на човѣка, толкова по-голѣми сѫ възможноститѣ да бѫде щастливъ. Ученикътъ трѣбва да бѫде всѣкога буденъ. Единъ човѣкъ седи въ стаята си и чете. Въ това време една муха бръмчи около него и го безпокои. Той не се запитва, защо мухата бръмчи. Следъ малко повдига главата си нагоре и вижда, че мухата се оплела въ паяжината на единъ паякъ, който се готви да я изяде. Човѣкътъ поглежда къмъ мухата, после къмъ паяка и си казва: Нека я изяде паякътъ. Това е негова работа. За това, именно, той е направилъ паяжината си, да лови мухи и да се храни съ тѣхъ. Богъ го е създалъ, и Той ще го сѫди. Не е моя работа да му прѣча да лови мухи и да се храни съ тѣхъ. Споредъ мене, тази философия не е на мѣсто. Това говори за човѣшкото нехайство. Човѣкъ, който има будно съзнание, не трѣбва да позволява на паяка да върши престѫпления въ неговата стая. Съ мисъльта си той трѣбва да въздействува на паяка да не върши престѫпления. Паякътъ е така нагоденъ, че дълго време може да прекара безъ храна. Ако паякътъ не го послуша, той има право да развали паяжината му и да го изхвърли вънъ. Когато паякътъ е вънъ, далечъ отъ окото на човѣка, той е свободенъ да прави, каквото иска. Той самъ ще носи отговорность за своитѣ постѫпки. Остане ли равнодушенъ къмъ постѫпкитѣ на паяка, човѣкъ ще носи отговорность за своето нехайство. Отъ неговото нехайство ще пострадатъ хиляди хора. Единъ день той ще плаща за страданията на своитѣ братя. Които не разбиратъ този законъ, тѣ лесно ще се оправдаятъ, като кажатъ, че паякътъ прави паяжината си, за да лови мухи и да се храни съ тѣхъ. — Не, първоначално паяжината имала съвсемъ друга цель. Отъ паяжината на паяка хората изучавали, какъ е билъ създаденъ свѣтътъ. Първоначално е сѫществувалъ само единъ центъръ, и постепенно сѫ се създавали различнитѣ свѣтове, които сѫ се движили около този центъръ. Ученитѣ, които разбирали това нѣщо, използували паяжината на паяка за разни изчисления около създаването на свѣта. Обаче, сегашнитѣ учени изгубили това знание, вследствие на което паяжината нѣма вече онова значение, което нѣкога е имала. Като нѣма онова велико предназначение, каквото е имала въ миналото, днесъ паяжината служи на паяка изключително за ловене на мухи. Като хване нѣкоя муха въ паяжината си, паякътъ ѝ казва: Ела при мене да ти предамъ една лекция за създаване на свѣта. Щомъ започне да предава лекцията, той изпраща мухата на онзи свѣтъ, да провѣри всичко онова, което ѝ говорилъ. Сега, като слушате тия работи, ще кажете, че не сѫ вѣрни. Ще ви се види чудно, какъ е възможно, между паяжината на паяка и създаването на свѣта да сѫществува известно отношение. Често, между нѣкои явления въ живота или въ природата, съвършено случайни и независими едни отъ други, сѫществува известно съотношение. Запримѣръ, двама студенти, добри приятели, следвали едновременно въ единъ университетъ. Като наближило време за изпитъ, тѣ се уговорили да си подсказватъ, но мълчаливо, само съ известни знаци. Единъ отъ професоритѣ, при когото трѣбвало да се явятъ на изпитъ, билъ много строгъ. Много отъ студентитѣ, които се явили при него преди двамата приятели, пропаднали на изпита. Когато единъ отъ приятелитѣ се явилъ на изпитъ, другиятъ влѣзълъ въ аудиторията да слуша, какъ професорътъ изпитва. Когато приятельтъ му започналъ да отговаря на зададения отъ професора въпросъ, вториятъ, който слушалъ, започналъ да се почесва по главата, споредъ предварително условенитѣ между тѣхъ знаци. Професорътъ забелязалъ, че когато студентътъ, който седѣлъ на чина и слушалъ, какъ другарьтъ му отговаря, се почесвалъ, последниятъ давалъ добри отговори. Защо става това, той не знаелъ, но забелязалъ известно съотношение между отговоритѣ на изпитвания студентъ и почесването на другия по главата. Съ почесването по главата си, което единиятъ отъ приятелитѣ правилъ, умътъ на втория се прояснявалъ, и той отговарялъ добре на зададенитѣ въпроси. Двамата студенти си послужили съ нѣкои условни знаци, и по този начинъ взаимно си помогнали. Които не разбиратъ значението на условнитѣ знаци, тѣ ще кажатъ, че това е нѣкакво съвпадение. Това, което за нѣкои хора представя съвпадение, за двамата студенти представяло условни знаци. Следователно, това, което хората наричатъ съвпадения, не е нищо друго, освенъ условни знаци, съ които нѣкои сѫщества си служатъ. Когато нѣкой се почеше отгоре по главата, това напомня за сѫществуването на Великия Божи законъ, който не трѣбва да се престѫпва. Престѫпи ли човѣкъ този законъ, нещастията ще го следватъ. Ако човѣкъ се почеше отзадъ по главата, това показва, че не трѣбва да мисли много. Както и да се почеше човѣкъ, ако разбира тия движения, той ще намѣри въ тѣхъ известенъ смисълъ. Съвременнитѣ хора сѫ изгубили смисъла на движенията, вследствие на което не могатъ правилно да ги използуватъ. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който, като се е почесалъ по тила, да не е обезсмислилъ живота си. За да разберете смисъла на движенията и да се ползувате отъ тѣхъ, правете наблюдения, какъ се отразяватъ различнитѣ движения върху психиката ви, или върху състоянията ви. Значението на движенията може да се забележи главно при случаи, когато човѣкъ е въ лошо разположение на духа. Вземете една тетрадка и като направите едно или друго движение или почесване по главата или тѣлото си, записвайте, какъ се отразява това движение върху разположението ви. Ако разположението ви се измѣни и се почувствувате добре, ще знаете, че еди-кое си движение или почесване е правилно. Въ всѣко правилно движение действуватъ разумни сили. Мнозина разглеждатъ движенията като несѫществени процеси въ живота на хората, вследствие на което не имъ отдаватъ нужното внимание. Тѣ не сѫ прави. Движенията иматъ свой дълбокъ, вѫтрешенъ смисълъ, заради което трѣбва съзнателно да се изучаватъ, Следователно, ние различаваме два вида процеси: механически или несъзнателни и съзнателни. Като наблюдавате хората, ще видите, че мнозина отъ тѣхъ нѣматъ установенъ погледъ. Като ви погледне нѣкой, виждате, че погледътъ му блуждае. По погледа ще познаете, дали даденъ човѣкъ мисли, или не. Ако мисли правилно, той е човѣкъ; ако не мисли, а чувствува само, това показва, че въ този човѣкъ преобладава животинското. Обаче, можете да срещнете човѣкъ, у когото погледътъ е отправенъ нагоре, къмъ великото и възвишеното въ свѣта. Този човѣкъ, е развилъ въ себе си Божественото. Следователно, по погледа можете да познаете, кое въ човѣка преодолява: животинското, човѣшкото или Божественото. Ако въ него се изявява Божественото начало, този човѣкъ може да се нарече Синъ Божий. Що е животно? — Животно е това, което не разсѫждава, но върви по пѫтя на своитѣ чувства. Що е човѣкътъ? — Човѣкъ е този, който мисли, който върви по пѫтя на мисъльта. Що е ангелътъ? — Ангелътъ върви по пѫтя на вѣчната свѣтлина. Какво представя Синътъ Божий? — Синътъ Божий върви по пѫтя на необятната Божия Любовь. „Духътъ ще ви научи“. Когато ви поставятъ на известни изпитания, изкушения или лишения, Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете, за да издържите изпита си. Мома обича единъ момъкъ. Това е изпитъ за момата. Въ сѫщото време друга мома се влюбва въ този момъкъ. Първата мома се нахвърля върху втората, започва да ѝ се сърди, какъ смѣе тя да обича нейния възлюбенъ. Тя счита момъка за нейна собственость. Това е ревность, която разваля отношенията между младитѣ. Какъ трѣбва да постѫпи младата мома и какво трѣбва да рече на другарката си, която обича нейния възлюбенъ? Тя трѣбва да ѝ каже: Ако моятъ възлюбенъ те обича, азъ го отстѫпвамъ и съмъ готова да гласувамъ за тебе. И другата мома трѣбва да каже сѫщото. Каже ли и тя сѫщото, въпросътъ е решенъ. Защо трѣбва тѣзи моми да се каратъ, да дѣлятъ момъка помежду си? Хората казватъ, че момъкътъ трѣбвало да избира момата. Не, никой никого не може да избере. Когато два вола се впрегнатъ на работа, кой ги избира? Когато две струни се поставятъ на цигулката, кой ги обтяга? Когато срещнете дама облѣчена съ хубава, модерна рокля, кой я облича? Ще кажете, че тя сама се е облѣкла. — Не, модата е заставила тази дама да се облѣче така. И следъ всичко това ще се говори за свобода на волята. Какво нѣщо е свобода на волята? Само онзи човѣкъ има свободна воля, който носи любовьта въ себе си. Който нѣма любовь въ себе си, той не може да бѫде свободенъ. Ние съпоставяме свободата съ любовьта. Значи, свободата седи въ любовьта. Свобода безъ любовь не сѫществува. Любовьта трае само единъ кратъкъ моментъ, а не часове или дни, както нѣкои мислятъ. Въ този моментъ, именно, човѣкъ се запалва и започва да свѣти. — Кой го запалва? — Запалва го едно сѫщество, но кое е то, никой не го вижда. Щомъ запали човѣка, това сѫщество веднага се скрива нѣкѫде и започва отдалечъ да измѣрва, каква е температурата на неговата любовь. Като започне да гори, човѣкъ казва: Не зная, какво стана съ мене, но сърдцето ми гори. Влюбилъ съмъ се нѣкѫде. — Когато сърдцето на момъка гори, това не показва още, че той люби. Момата, която е предметъ на неговата любовь, първоначално е мълчалива, скромна, нищо не иска. Обаче, ако той за моментъ само забрави за нея, тя веднага започва да му изрежда, какво иска да ѝ купи. Той се чувствува щастливъ, че тя иска нѣщо отъ него, и веднага изпълнява желанията ѝ. Отначало тя иска дребни, малки работи отъ него, после — все по-голѣми, докато единъ день иска той да пожертвува живота си заради нея. Колкото повече желанията на неговата възлюбена се увеличаватъ, толкова повече и огъньтъ му се увеличава. Не се ли увеличава огъньтъ, любовьта е слаба. Докато огъньтъ между две любещи сѫщества се увеличава, тѣ сѫ подложени на наблюдение, на измѣрване температурата на тѣхния огънь. Отъ този огънь, именно, може да се заключи, какво горение става, пълно или непълно, сѫществено или несѫществено. Какво нѣщо е любовьта? Любовьта носи безсмъртие, здраве, щастие; любовьта носи богатство, слава и почести; любовьта включва въ себе си интелигентность, разумность, мекота. Изобщо, каквото човѣкъ пожелае, ще го намѣри въ любовьта. Любовьта включва въ себе си всичко красиво и възвишено. Въпрѣки това всѣки се оплаква отъ любовьта. Всѣки казва, че сърдцето му изгорѣло отъ любовь. Единъ дѣдо се разговарялъ съ единъ момъкъ: Синко, любилъ ли си? Ако не си любилъ, пази се отъ любовьта. Опасно нѣщо е тя. Досега три пѫти съмъ любилъ, но сърдцето ми е вече изгорѣло. — Не е достатъчно човѣкъ само да гори, да се превърне на вѫгленъ, но той трѣбва съвършено да изгори. Който е горѣлъ отъ любовь, но не е доизгорѣлъ, той трѣбва отново да се запали, да изгори напълно. Тъй щото, и за дѣдото има възможность да гори и четвърти пѫть, докато напълно изгори. Колкото и да се оплаква отъ любовьта, щомъ му кажете, че може да залюби нѣкоя млада мома, той веднага се изправя, усмихва се и казва: Божия работа е това. — Наистина, и това е Божия работа. Щомъ дѣдото е готовъ и четвърти пѫть да люби, това показва, че не е разбралъ любовьта, както трѣбва. Дѣдото продължава да разправя, че когато се влюбилъ за пръвъ пѫть, билъ много неопитенъ. После поумнѣлъ малко, но все още не е достатъчно уменъ. Много още има да учи отъ любовьта. Съвременнитѣ хора говорятъ за любовьта, но внасятъ въ нея качества, каквито тя не съдържа. Когато любовьта посети човѣка, тя внася въ него мекота, разширение и свѣтлина. Това осмисля живота на човѣка, и той се ободрява, става смѣлъ и решителенъ и започва да се проявява, да вижда, че и отъ него може да излѣзе нѣщо. Въ любовьта има само една опасность, да не се привърже човѣкъ къмъ една форма и съ това да изопачи чувствата си. Щомъ чувствата на човѣка се изопачаватъ, той се подава на низши влияния, вследствие на което любовьта го напуща. За да не дойде до това положение, човѣкъ предварително трѣбва да се пречисти, да освободи ума, сърдцето и душата си отъ наслояванията на своето минало. Истинскиятъ човѣкъ е извънъ ума и сърдцето си. Той живѣе въ душата си, която има правилни разбирания за любовьта. Който живѣе въ душата си, при пръвъ погледъ още, той може да познае, у кого преобладава животинското, у кого — човѣшкото, у кого — ангелското и кой човѣкъ е истински човѣкъ, т. е. Синъ Божий. Когато животинското въ човѣка има предимство, той трѣбва да мисли, за да мине въ човѣшкото. Ако иска да се качи на по-високо стѫпало, въ положението на ангелъ, човѣкъ трѣбва да ходи въ пѫтя на свѣтлината. Ако иска да се качи на още по-високо стѫпало, да стане Синъ Божий, човѣкъ трѣбва да следва пѫтя на любовьта. Любовьта е основа на Божествения свѣтъ, но безъ нея не може нито човѣшкиятъ, нито ангелскиятъ свѣтъ. Дръжте тази идея въ ума си, ако искате да се повдигнете. Днесъ всички хора търсятъ любовьта въ разни форми. Тѣ сѫ я търсили въ миналото, но ще я търсятъ и въ бѫдеще. Въ миналото старитѣ алхимици сѫ я търсили подъ названието „жизненъ елексиръ“ — носитель на Вѣчния Животъ. Това не е нищо друго, освенъ Божията Любовь. Следователно, всѣки, който търси Божията Любовь, той е алхимикъ. Щомъ се домогне до тази любовь, той става безсмъртенъ. Да вѣрва човѣкъ въ Бога и да Го люби, това не е обикновена любовь. Това е една отъ задачитѣ на Вѣчния Животъ. И тъй, когато се говори за любовьта, за Бога, това подразбира възвишенъ, а не обикновенъ животъ. Който не е намѣрилъ Бога и не е разбралъ любовьта, той не може да разбере и живота. Въ такъвъ случай, той е осѫденъ на раждания и прераждания, докато единъ день дойде до положение да разбере любовьта и познае Бога. Който познава Бога и разбира любовьта, той разбира не само физическия свѣтъ, но и всички останали свѣтове, които може да посещава, както прави посещенията си на хората на земята. Той лесно излиза отъ тѣлото си, прави обиколкитѣ си и, когато пожелае, отново се връща на земята. Той може да се разговаря и съ човѣцитѣ, и съ ангелитѣ, и съ Синоветѣ Божии, защото знае тѣхнитѣ езици. Днесъ всички хора се стремятъ къмъ небето, но не знаятъ небесния езикъ. Ако мислятъ, че могатъ да говорятъ на български, на френски, на нѣмски, на английски или не другъ нѣкакъвъ езикъ и да ги разбератъ, тѣ се лъжатъ. Който отива на небето, той трѣбва да знае небесния езикъ. Затова, именно, апостолъ Павелъ казва: „Ако говоря на человѣчески и на ангелски езици, а любовь нѣмамъ, т. е. не зная Божия езикъ, нищо не съмъ. Или, ако зная всички тайни подъ небето, а нѣмамъ любовь, нищо не съмъ.“ Задъ всички тайни седи Божественото начало. „Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете.“ Слизането на Духа върху човѣка е само моментъ. Духътъ слиза върху човѣка, когато се намира въ най-голѣма скръбь, страдание или мѫчнотия. Щомъ Духътъ го озари, въ съзнанието му проблѣсва свѣтлина, и той вижда нѣщата ясно. Духътъ, който посещава човѣка отъ време на време, е подобенъ на искра, която подържа свещения огънь на човѣшката душа. Безъ тази искра този огънь е осѫденъ на изгасване. Когато се казва, че трѣбва да любимъ Бога, ние имаме предъ видъ силата на любовьта. Дето е любовьта, тамъ смъртьта отстѫпва. Дето е любовьта, тамъ всичко отрицателно изчезва. Любовьта не знае, какво нѣщо е страдание, сиромашия, болести, грѣхъ, невежество, безсилие. Обаче, безлюбието познава тия нѣща. Следователно, когато Духътъ или любовьта посети човѣка, той минава отъ смърть въ животъ, отъ човѣшкото въ Божественото. Като се движи между тѣзи два полюса, той ще намѣри истината. Истината е граница между смъртьта и живота, между човѣшкото и Божественото. Моментътъ, въ който човѣкъ минава отъ човѣшкия въ Божествения свѣтъ, не се забелязва. Който живѣе въ безсмъртието, той минава между хората незабелязано, като обикновенъ човѣкъ. Обаче, тъкмо се разговаряте съ него, той изведнъжъ изчезва предъ очитѣ ви. Кѫде е отишълъ, не знаете. Въ това отношение той минава между хората за привидение. Като не могатъ да си обяснятъ това явление, хората казватъ, че Божествениятъ свѣтъ представя нѣкаква илюзия или фантазия. Въ сѫщность, хората на земята живѣятъ съ фантазии, съ илюзии, а Божествениятъ свѣтъ представя нѣщо сѫществено, реално. Като умре нѣкой отъ вашитѣ ближни, вие казвате, че той отишълъ на онзи свѣтъ, при Бога. Кѫде е онзи свѣтъ, не знаете. Кѫде е Богъ, не знаете. Какъ можете да говорите за нѣща, които не знаете? Какви по-голѣми илюзии може да има отъ тѣзи? Когато говоримъ за Бога, ние разбираме онази малка, но постоянна свѣтлинка въ съзнанието ни, която никога не загасва. Тя постоянно свѣти. Дали човѣкъ преживява съмнения, колебания, отчаяния, тази малка свѣтлинка въ съзнанието му постоянно свѣти и го напѫтва, корегира действията му. Тази свѣтлина представя Божественото начало у човѣка. Когато не е въ съгласие съ Божественото въ себе си, човѣкъ изпада въ голѣми противоречия и страдания. Щомъ е въ съгласие съ Божественото начало въ себе си, животътъ на човѣка е въ пълна хармония. Трѣбва ли човѣкъ да възстава срещу Бога? Трѣбва ли той да корегира Неговитѣ действия? Дойде ли до Божиитѣ работи, човѣкъ трѣбва да знае, че Богъ е промислилъ за всичко и е наредилъ нѣщата правилно и хармонично. Следователно, на човѣка не остава нищо друго, освенъ да изпълнява волята Божия и да следва пѫтя, който Богъ отначало още му е начърталъ. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ постоянни противоречия, благодарение на разочарованията, които срѣщатъ въ своя пѫть. Противоречия сѫществуватъ и въ домоветѣ, и въ училищата, и въ науката, и въ религията. Кога хората ще се освободятъ отъ противоречията? — Когато намѣрятъ истината. Влизате въ едно семейство, но чувате, че мѫжътъ и жената се каратъ. — Защо се каратъ? — Защото мѫжътъ билъ милосърденъ, обичалъ да дава на бедни повече, отколкото трѣбва. Като не може жена му да го убеди въ това, че не трѣбва да разпилява толкова много пари, синътъ и дъщерята започватъ да му правятъ бележки, да не дава голѣми помощи на сиромаси, за да не лиши тѣхъ отъ срѣдства за живѣене. Ако не вземе тия думи въ внимание, най-после идатъ роднинитѣ да го съветватъ, първо да мисли за семейството си, а следъ това за ближнитѣ си. Ближнитѣ му намиратъ, че е тръгналъ въ кривъ пѫть. — Какво криво има въ човѣка, когато върши волята Божия? Каква вина има рѣката, която излиза отъ голѣмъ изворъ и криволичи на много страни? Изворътъ ли съдържа рѣката, или рѣката — извора? Щомъ изворътъ включва въ себе си рѣката, той има право да раздава отъ изобилието си на всички. Рѣката пъкъ трѣбва да се влѣе въ океана. Следователно, задачата на всички хора е да се слѣятъ съ Бога. Какво разбирате подъ думитѣ „сливане на човѣка съ Бога“? Да се слѣе човѣкъ съ Бога, това значи да придобие той реалностьта. Съвременнитѣ хора живѣятъ въ нереалностьта, вследствие на което сѫ изложени на страдания, на сиромашия и болести. Понеже не сѫ доволни отъ живота си, тѣ искатъ да напуснатъ земята и да отидатъ на небето, тамъ да намѣрятъ щастие. Това е неразбиране на живота. Хората търсятъ щастието на онзи свѣтъ, безъ да знаятъ, че тамъ има ангели, които сѫ нещастни. Тѣ не смѣятъ да се оплачатъ, не смѣятъ да кажатъ, че сѫ нещастни. — Защо? — Защото тамъ цари вѣчна хармония. Тѣ сѫ нещастни, защото искатъ нѣщо, което на небето не могатъ да намѣрятъ. Като гледатъ живота на хората, тия ангели пожелаватъ да бѫдатъ на тѣхно мѣсто. Обаче, щомъ слѣзатъ на земята, тѣ започватъ да страдатъ, че сѫ напуснали своя широкъ свѣтъ и сѫ дошли въ свѣта на ограниченията. Тѣ отново започватъ да мислятъ за онзи свѣтъ. Ограничението на земята се дължи на безлюбието на хората. Свободата въ онзи свѣтъ се дължи на любовьта, която сѫществува тамъ. Всѣко живо сѫщество първо трѣбва да опита ограничението, за да разбере свободата. Всѣко живо сѫщество трѣбва да мине презъ противоречията. Противоречията сѫ задачи, които трѣбва да се разрешатъ. Нѣма по-голѣмо благо за човѣка отъ това, правилно да разрешава задачитѣ на своя животъ. Сиромахъ си — това е задача; грѣшенъ си — това е задача; праведенъ си — това е задача. Когато грѣши, човѣкъ губи капитала си; когато става праведенъ, той намира изгубения си капиталъ и започва да мисли, кѫде да го вложи. Мнозина казватъ, че грѣхъ не сѫществува въ свѣта. — Не, грѣхътъ сѫществува, но хората трѣбва да бѫдатъ разумни, да не правятъ грѣхове. Много кладенци сѫществуватъ въ свѣта, но човѣкъ трѣбва да ги запушва, никой да не пада въ тѣхъ. Всѣка грѣшка, която човѣкъ прави, представя изкопаване на новъ кладенецъ. Всѣко изправяне на погрѣшката е запушване на единъ кладенецъ. Оттукъ вадимъ заключение, че всѣко нѣщо, което Богъ е създалъ, има свои далечни причини. Защо сѫществуватъ долинитѣ и планинитѣ, това и ученитѣ хора даже не знаятъ. Тѣ знаятъ само, какъ и кога приблизително сѫ били формирани, но не знаятъ причинитѣ за създаването имъ. Защо е създаденъ човѣкътъ, и това не знаятъ. Ако човѣкъ разбираше естеството си, ако знаеше, защо е създаденъ, ако знаеше мѣркитѣ, по които е създаденъ, той би могълъ самъ да си предскаже, какво му предстои да мине въ живота. Мѣркитѣ, по които е създаденъ човѣкъ, показватъ, какво може да постигне той въ сегашния си животъ. Едни отъ тия мѣрки сѫ ирационални числа, а други — рационални. Че наистина мѣркитѣ опредѣлятъ характера на човѣка, виждаме по езика, съ който хората си служатъ. Запримѣръ, често се казва: Дълга е рѫката на този човѣкъ. Това показва, че този човѣкъ обича да краде. За другъ казватъ, че има малка глава. Малката глава има отношение къмъ тѣлото, или къмъ мозъка на човѣка. Когато кажатъ за нѣкого, че има лукова глава, това подразбира човѣкъ съ малка интелигентность, съ слаба умствена деятелность. Изобщо, като погледнете човѣшкото тѣло и удоветѣ му, смѣло можете да кажете, че нѣма нищо скрито-покрито въ природата. Безъ да разбира, какви трѣбва да бѫдатъ мѣркитѣ на нормалния човѣкъ, нѣкой погледне очитѣ, ушитѣ, носа, устата си и намира, че не сѫ хубави, не е доволенъ отъ себе си. Той погледне ушитѣ си, вижда, че сѫ малки и казва, че не е доволенъ отъ тѣхъ. По ушитѣ на човѣка може да се опредѣли, колко години ще живѣе, каква е неговата интелигентность, каква е неговата честность. Всичко това се опредѣля по извивкитѣ на ухото. Всѣки човѣкъ има специфично ухо. Не само отдѣлниятъ човѣкъ, но и всѣки народъ има специфично ухо. Като разгледате ушитѣ на всички народи, ще имате представа за цѣлото човѣчество. Когато ухото на човѣка е нормално, и чувствата, и мислитѣ му сѫ нормални; ако ухото му не е нормално, чувствата и мислитѣ му сѫ ненормални. Ухото представя плоскость, върху която свѣтлината пада подъ различни ѫгли; тя се отразява, пречупва по различни начини, отъ което зависятъ възприятията на човѣка. И тъй, отъ ѫглитѣ, подъ които падатъ слънчевитѣ лѫчи върху човѣшкото ухо, както и върху цѣлия човѣшки организъмъ, зависи използуването на тия лѫчи. Когато иска правилно да използува слънчевитѣ лѫчи, човѣкъ трѣбва да изложи гърба си подъ известенъ наклонъ. Измѣни ли този наклонъ, той нѣма да се ползува отъ разумнитѣ лѫчи на слънцето. Той ще се пече, ще чернѣе на слънцето, но нѣма да се свърже съ неговитѣ разумни, интелигентни сили. Като говоримъ за слънцето, ние нѣмаме предъ видъ само физическото слънце, но и духовното слънце, като проява на интелигентни, разумни сили, като проява на сѫщества, носители на любовь и мѫдрость. Когато казваме, че слънцето е носитель на живота, ние имаме предъ видъ духовното слънце. Въ бѫдеще, когато хората съзнаятъ това, ще се лѣкуватъ само съ слънчевитѣ лѫчи. Тѣ ще знаятъ, кои лѫчи срещу какви болести и недѫзи могатъ да се използуватъ. Бѫдещитѣ майки ще лѣкуватъ и ще възпитаватъ децата си изключително съ слънчевитѣ лѫчи. Днесъ майкитѣ лесно се оправдаватъ за лошитѣ постѫпки на децата си. Като проявяватъ известни слабости, тѣ казватъ: Деца сѫ, глупави сѫ още. Често тѣхнитѣ деца влизатъ въ чужди бостани и кѫсатъ зелени дини, пѫпеши. Като ги разрѣжатъ, виждатъ, че сѫ зелени и ги хвърлятъ настрана. Сърдятъ се на децата, че правятъ пакости, като кѫсатъ преждевременно плодоветѣ, а тѣ сами правятъ сѫщитѣ погрѣшки: тѣ преждевременно откѫсватъ своитѣ хубави желания и ги захвърлятъ настрана. По този начинъ тѣ спиратъ развитието си. Като срещнатъ известни спънки при реализиране на своитѣ желания, тѣ казватъ, че желанията имъ сѫ непостижими, че идеитѣ имъ не могатъ да се реализиратъ и т. н. — Не, за разумния човѣкъ всичко е постижимо. Той живѣе въ Божествения свѣтъ и прилага Божественитѣ закони. Въ този свѣтъ всичко е постижимо. Когато иска да влѣзе въ Божествения свѣтъ, той трѣбва да постави дѣсния си кракъ напредъ. Влѣзе ли съ лѣвия кракъ напредъ, ще го спратъ още предъ прага. Който влиза съ лѣвия кракъ въ Царството Божие, той нищо не може да постигне. Влѣзе ли съ дѣсния кракъ въ Царството Божие, всичкитѣ му работи ще вървятъ добре. Оттукъ можемъ да извадимъ следното заключение: всѣка мисъль, всѣко чувство, всѣко действие, които нѣматъ за основа любовьта, се считатъ за престѫпления. Ето защо, каквото мисли, чувствува и върши човѣкъ, всѣкога трѣбва да е подтикнато отъ любовь. Всичко, което любовьта прави, е добро; всѣко нѣщо, което не е направено съ любовь, не е добро. Затова апостолъ Павелъ казва: „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, нищо не съмъ.“ Въ свѣта сѫществуватъ два вида хора: едни, които служатъ на Бога съ любовь и други, които служатъ на Бога безъ любовь. Първитѣ работятъ по закона на любовьта, а вторитѣ — по закона на страха. Дето е страхътъ, тамъ е безлюбието. Щомъ страхътъ изчезне, веднага любовьта дохожда. Христосъ казва: „Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете“. — Кога идва Духътъ? — Духътъ може да дойде всѣки моментъ у човѣка, безъ той да го очаква. Първото условие за идване на Духа у човѣка е той да се е освободилъ отъ страха. Когато Духътъ дойде, човѣкъ трѣбва да има готовность да направи всичко, каквото Той му рече. Духътъ влиза въ хора съ чисти умове и сърдца, които могатъ да отправятъ къмъ човѣка чистъ, безкористенъ погледъ. Казвате за нѣкой човѣкъ, че има игриви очи, а за другъ — че има примреженъ погледъ. И двата погледа не сѫ добри. Пепелянката има примреженъ погледъ, като че не вижда, но тя може крадливо да издебне човѣка и да го клъвне. „Духътъ ще ви научи, що трѣбва да речете.“ За да може Духътъ да дойде у човѣка, той трѣбва да има будно съзнание. Будно е съзнанието на човѣка, когато не грѣши. Грѣхътъ прекѫсва съзнанието на човѣка и по този начинъ внася мракъ въ него. Щомъ доброто влѣзе у човѣка, съзнанието му отново свѣтва, и връзката на човѣка съ Бога се възстановява. Усъмни ли се човѣкъ въ Бога или въ пѫтя, по който върви, съзнанието му отново се прекѫсва. При най-малкия неуспѣхъ въ работитѣ си, човѣкъ започва да се съмнява, дали е въ правия пѫть, или не. Щомъ се усъмни въ пѫтя, по който върви, това показва, че той е изгубилъ истината въ живота, а съ нея заедно е изгубилъ и свободата си. — Покажи ми правия пѫть и ме убеди, че като вървя въ него, ще бѫда добре. — Нѣма какво да те убеждавамъ, нито доказвамъ. Предлагамъ ти една чаша вода отъ тази, която пия и казвамъ: заповѣдай, пий отъ тази вода и после се произнеси. — Какво е твоето мнение за тази вода? — Каквото и да е мнението ми, то се отнася до мене. Що се отнася до тебе, като пиешъ отъ тази вода и я опиташъ, тогава ще имашъ думата. Като опиташъ водата и придобиешъ здраве, и двамата ще се разберемъ. Когато двама души едновременно разбератъ Божия законъ, тѣ не се питатъ, какъ сѫ го разбрали, но започватъ да го прилагатъ въ правене на добро. Какво значи двама души едновременно да правятъ добро? Това подразбира, и двамата да се превърнатъ въ котли, въ сѫдове за носене на чиста, хубава вода. Следъ това ще дойде красивата мома, ще тури котлитѣ на кобилицата си и ще отиде съ тѣхъ до извора, да начерпи отъ него чиста, кристална вода. Момата, която е турила на рамото си кобилицата съ двата адепти, превърнати въ котли, има високъ идеалъ въ себе си. Адептитѣ сѫ се превърнали въ котли съ единственото желание да изпълнятъ волята Божия. — Кога се превръщатъ на котли? — Когато свършатъ мисията си, за която сѫ слѣзли на земята. Кой какъ види красивата мома съ тия котли, спира се да я гледа, да се радва на хубавитѣ ѝ котли. Заедно съ водата тя носи щастие на хората. Който нѣма такива котли, той е за съжаление. Всѣки домъ, всѣки човѣкъ трѣбва да носи въ себе си такива котли, чрѣзъ които да раздава животъ, щастие на своитѣ ближни. „Духътъ ще ви научи.“ — На какво? — На онази дълбока мисъль, че всичко, което Богъ е опредѣлилъ да стане, е добро. Като мислите така, вие ще приемете нѣщата съ отворени сърдца, ще примирявате противоречията въ живота си и на всичко ще се радвате. Разумниятъ осмисля и любовьта, и умразата, и грѣха. Той никого не мрази; той грѣхъ не прави, но отъ всичко се учи и помага на ближнитѣ си. Мнозина искатъ да знаятъ, какво ще стане съ тѣхъ, следъ като придобиятъ съвършенство. — Много просто, котли ще станатъ. За обикновения човѣкъ думата котелъ е обикновено нѣщо, но за адепта тази дума съдържа нѣщо велико. За българина думата „лъвъ“ е нѣщо физическо, животното лъвъ; за англичанина, обаче, сѫщата дума предизвиква трепване. Той разбира, че се говори за нѣщо възвишено, велико. На английски думата „лъвъ“ означава любовь. Англичанинътъ разбира тази дума по-добре отъ българина. Българинътъ я туря като символъ за сила на знамето си, а англичанинътъ — въ сърдцето си. Следователно, разбирайте любовьта по английски, а не по български, т. е. дръжте любовьта въ сърдцето си, а не на знамето си, всички да я виждатъ. 23. Беседа отъ Учителя, държана на 28 юлий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Илия вече дойде „Илия вече дойде.“ Матея 17:12. Съзнателниятъ животъ на човѣка се отличава съ три положения: възприемане, разбиране и прилагане. Това, което човѣкъ не може да възприеме, не може и да го разбере; това, което не може да разбере, той не може и да го приложи. Следователно, за да се осѫществи разумниятъ животъ, за да стане достѫпенъ за всички хора, човѣкъ трѣбва да мине презъ тѣзи три положения. Мнозина казватъ, че разбиратъ живота. Тѣ разбиратъ живота, а сѫщевременно страдатъ. Какво разбиране е това? Има нѣщо, което липсва въ разбиранията на хората. Тѣ казватъ, че причината за тази липса се дължи на устройството на държавитѣ, на обществата, на домоветѣ. Дето и да търсятъ причината за страданията на хората, важното е, че нѣщо сѫществено не имъ достига. Запримѣръ, купувате единъ килограмъ хлѣбъ отъ нѣкоя фурна и намирате, че брашното е прѣсно, хлѣбътъ е добре опеченъ, но сольта не е достатъчна. Купувате хлѣбъ отъ друга фурна и намирате, че сольта му е достатъчна, добре е опеченъ, но малко горчи, брашното не е било прѣсно. И въ първия, и въ втория случай хлѣбоветѣ иматъ нѣкакъвъ сѫщественъ недостатъкъ. Много нѣща има въ живота, които горчатъ като старото брашно. Какво показва тази горчивина? Горчатъ само ония нѣща, които сѫ остарѣли, които сѫ изгубили своята хранителность. „Илия вече дойде.“ Какво означава този стихъ? — Този стихъ означава уравнение, съставено отъ нѣколко числа. За да се реши това уравнение, първо трѣбва да се разбира смисъла на числата, които го съставятъ. Значи, числата трѣбва да се разбиратъ и прилагатъ. Запримѣръ, изброяваме нѣколко числа: десеть, сто, хиляда, десеть хиляди и т. н. Какво разбирате отъ тия числа? — Нищо особено. Вие чувате само числа отъ различни голѣмини. Обаче, ако кажа на нѣкого, че му давамъ петь хиляди английски лири, това число веднага ще придобие смисълъ. Следователно, всѣко число се осмисля и разбира, само когато има отношение къмъ човѣка. Нѣма ли никакво отношение къмъ човѣка, то остава неразбрано. Щомъ чуете, че нѣкой човѣкъ ви дава петь хиляди английски лири, това число става интересно за васъ. Вие вече го осмисляте, разбирате и можете да го приложите въ живота си. Това число е интересно за васъ, но не и за другитѣ. Тѣ казватъ: Щомъ ние нѣмаме петь хиляди английски лири, това число не ни интересува. Сѫщото нѣщо се отнася до идеитѣ и мислитѣ на човѣка. Всѣка идея има смисълъ за човѣка дотолкова, доколкото има отношение къмъ него. Щомъ една идея нѣма никакво отношение къмъ даденъ човѣкъ, тя остава безпредметна, тя не занимава неговия умъ. Христосъ казва: „Илия вече дойде.“ Илия представя законностьта въ свѣта. Илия представя физическия животъ, въ който човѣкъ трѣбва да се прояви. Илия представя формата, начина, по който може да се прояви грубото човѣшко съзнание. Той представя грубото човѣшко разбиране на живота. Всѣки човѣкъ, който иска да си направи кѫща, да има жена, деца, той е Илия. Илия дойде на земята, направи си кѫща, ожени се, родиха му се деца, които той изучи, станаха учени, но следъ време той остарѣ, погребаха го въ гроба, опѣха го, и всички негови ближни се провикнаха: Отиде Илия! Илия заминава за онзи свѣтъ, но остава кѫщата си на своитѣ наследници, да се сѫдятъ помежду си, кой взелъ повече, или кой кого изигралъ. Следъ наследницитѣ идатъ кредиторитѣ, които разкарватъ жена му по сѫдилища, докато взематъ това, което имъ се пада. Децата оставатъ на произвола на сѫдбата, и страданията едно следъ друго започватъ да ги следватъ. Какво трѣбваше да направи Илия, за да не се опропасти неговия домъ, да не пострада Синъ Человѣчески? Когато дойде на земята, Илия трѣбваше първо да уреди работитѣ си, за да не пострада Синъ Человѣчески. Той дойде на земята, но не можа да уреди работитѣ си, заради което Синъ Человѣчески пострада. Ако въ държавитѣ нѣма законность, нѣма миръ, и между гражданитѣ не може да сѫществува добъръ, правиленъ животъ. При това положение и царе, и министри ще треперятъ — външно и вѫтрешно. Каквито сѫ отношенията на хората къмъ външния свѣтъ, такива ще бѫдатъ отношенията и помежду имъ. Каквито сѫ отношенията на държавитѣ къмъ външния свѣтъ, такива ще бѫдатъ отношенията имъ една къмъ друга. Малкитѣ държави се страхуватъ отъ голѣмитѣ, но и голѣмитѣ се страхуватъ отъ нѣщо. Има една по голѣма Държава и отъ най-голѣмата държава на земята. И тъй, за да не се заблуждава отъ външния свѣтъ, човѣкъ първо трѣбва да изучи сѫщината на своя животъ, отношението му къмъ разумната природа, къмъ реалностьта, която го обикаля. За човѣка не е важно, какъвъ е той по народность, българинъ, англичанинъ или французинъ. За него е важно, какви сѫ отношенията му къмъ разумната природа. Че нѣкой билъ българинъ, англичанинъ или французинъ, това нищо не допринася за неговото щастие. Името не прави човѣка щастливъ, нито може да го спаси. Името може да спаси човѣка само тогава, когато въ него има редъ и законность. Истински човѣкъ е този, който има правилни отношения къмъ природата. За такъвъ човѣкъ не важи, дали е българинъ, англичанинъ, французинъ или какъвъ и да е. Който нѣма правилни отношения къмъ природата, той не е осигуренъ въ живота. Хората се осигуряватъ по различни начини, но все неосигурени оставатъ. — Защо? — Защото иматъ единъ неприятель, отъ когото не могатъ да се освободятъ. — Кой е този неприятель? — Смъртьта. Никой не може да избегне отъ смъртьта. Беденъ или богатъ, ученъ или простъ, добъръ или лошъ, всички хора ще влѣзатъ въ обятията на смъртьта. Тѣ се стремятъ къмъ безсмъртието, но още не сѫ го постигнали. Като умре човѣкъ, дойдатъ свещеници да го опѣватъ, да му четатъ молитви, но нищо не помага. Умрѣлиятъ иска да се молятъ за него, да му освѣтятъ пѫтя, но никой не може да му помогне. — Защо? — Защото съвременнитѣ хора нѣматъ отношения къмъ живата природа, къмъ Първичната Причина на нѣщата, къмъ Първичното Начало, отъ което сѫ излѣзли. Съвременнитѣ хора нѣматъ представа за Бога. Тѣ Го опредѣлятъ по нѣкакъвъ начинъ, но това опредѣляне е подобно на описанието, което даватъ, запримѣръ, за българина. Тѣ казватъ: Българинътъ е човѣкъ, който има височина еди-колко си сантиметра, съ черни или кафяви очи, съ мургаво лице и т. н. Това е донѣкѫде само външно описание на българина, което ни най-малко не характеризира сѫщината на българина. Българинъ е онзи, който има абсолютно здраво тѣло, свѣтълъ умъ, благородно сърдце, силна воля, възвишена душа и мощенъ духъ. Българинътъ трѣбва да има здраво тѣло, което да благоухае, навсѣкѫде да разнася своя ароматъ; умътъ му трѣбва надалечъ да свѣти; той трѣбва да има такова сърдце, което всички да сгрѣва; той трѣбва да има такава воля, че, дето, мине всичко да изправя; който нѣма тия качества, той не може да се нарече българинъ. Това, което се казва за българина, сѫщевременно се отнася до всички народности. Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Както и да го разглеждате, вие не можете да намѣрите дълбокитѣ причини на нѣщата. Ако речете да търсите причинитѣ, защо човѣкъ не е такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде, вие ще се натъкнете на едно кардинално противоречие. Философитѣ на миналото, както и тия на настоящето, правятъ опити да обяснятъ причинитѣ за човѣшкия неуспѣхъ, но тия обяснения не сѫ допринесли нищо за човѣчеството. Така и лѣкаритѣ обясняватъ причинитѣ за заболяването, но болестьта не се премахва. Тѣ опредѣлятъ диагнозата на болестьта, но съ това болестьта не изчезва. Отъ лѣкаря се иска да излѣкува болния. Щомъ го излѣкува, тогава има право да опредѣля причинитѣ на заболяването. Всички хора страдатъ отъ една болесть. Тя е наречена безлюбие. Най-опасната болѣсть въ свѣта е безлюбието. Който иска да се излѣкува отъ тази болесть, той трѣбва да приложи въ живота си закона на любовьта. Любовьта, това е сѫщината на живота. Ние проповѣдваме на хората учението на любовьта. И Христосъ е проповѣдвалъ на хората учението на любовьта. Който не разбира това учение, той нищо не може да разбере. Човѣкъ трѣбва да разбере, какви отношения има къмъ любовьта и, като я разбере, да ги приложи въ живота си. Щомъ разбере отношенията си къмъ любовьта, човѣкъ ще разбере сѫщината на живота. За да запази равновесие и хармония въ живота си, човѣкъ никога не трѣбва да се отдѣля отъ любовьта. Ако нѣкой помилва рѫката ви, и вие тръгнете следъ него, добре ли сте постѫпили? Мислите ли, че този човѣкъ ви обича повече отъ онзи, отъ когото черпи сокове за своя животъ? Чудни сѫ хората, когато тръгватъ следъ всѣки, който помилва рѫката имъ. Рѫка, която се отдѣля отъ тѣлото и тръгва следъ всѣки, който я помилва, кучета ще я глождатъ. Когато рѫката на човѣка не се мръдва отъ мѣстото си, това показва, че истината е въ него. Следователно, за да разбере истината и любовьта, човѣкъ трѣбва да съзнава положението си като удъ на Божественото тѣло и никога да не напуща мѣстото си. Какво ще придобиятъ очитѣ на човѣка, ако тръгнатъ следъ онзи, който ги похвали, че сѫ хубави, че иматъ хубавъ цвѣтъ? — Нищо нѣма да придобиятъ. Очитѣ на човѣка ще придобиятъ нѣщо само тогава, когато стоятъ на мѣстото си. Всѣки удъ на човѣшкото тѣло може правилно да изпълнява своята функция, докато стои на мѣстото си. Съвременнитѣ хора се занимаватъ съ въпроси, които не могатъ да разрешатъ. Запримѣръ, тѣ се запитватъ, какво представя Богъ, какъвъ е другиятъ свѣтъ, защо идватъ страданията и нещастията въ свѣта и т. н. Споредъ мене, човѣкъ първо трѣбва да се занимава съ въпроса за любовьта, да я възприеме, да я разбере и да я приложи. Щомъ разбере и приложи любовьта, той може да се занимава съ всички останали въпроси. Ще кажете, че не можете да възприемете любовьта. Ако не можете доброволно да я възприемете, тя сама ще ви се наложи. — Какъ? — Ще дойде стражарьтъ и ще ви се наложи. Възприемането е съзнателенъ, а не механически процесъ. Само глупавиятъ човѣкъ не може да възприема. Когато свѣтлината влѣзе въ очитѣ ви, вие трѣбва да я възприемете — нищо повече. Човѣкъ първо трѣбва да възприеме любовьта; после — да я разбере и най-после —да я приложи. Щомъ я приложи, започва истинскиятъ животъ. Въ какво седи възприемането, разбирането и прилагането на житното зърно? Като вземете житното зърно въ рѫката си, това е равносилно на възприемането. Вие го приемате въ рѫката си и го предавате отъ рѫка на рѫка. Обаче, житното зърно е живо, има стремежъ въ себе си, иска да се прояви. Вие разбирате, че то се нуждае отъ почва, отъ свѣтлина и влага и го поставяте при тѣзи условия. Посаждате го и следите, какъ става развитието му. Като израсте, житното зърно завързва плодъ, който следъ време узрѣва. Щомъ зърното узрѣе, вие сте въ процеса на приложението, на ползуването. Вашиятъ животъ зависи отъ плода на житното зърно. И тъй, всѣка идея, която можемъ да възприемемъ, разберемъ и приложимъ, дава плодъ, който осмисля живота. Съ други думи казано: Когато човѣкъ има правилни отношения къмъ любовьта, къмъ Първата Причина на нѣщата, той става удъ на Божествения организъмъ, отъ соковетѣ на Който черпи и се развива. И въ Писанието е казано, че трѣбва да бѫдемъ удове на Божественото тѣло. Когато нѣкой пита, какво нѣщо е Богъ, това показва, че той отдавна се е отдѣлилъ отъ Него, вследствие на което Го е забравилъ. Щомъ е дошълъ до това положение, той е осѫденъ да го глождатъ кучета. Какво трѣбва да прави този човѣкъ? Той трѣбва да се обърне къмъ Онзи, Който единственъ може отново да го постави на мѣстото му. Докато човѣкъ е удъ, отдѣленъ отъ Цѣлото, нищо не може да възприеме и разбере. Щомъ се върне на мѣстото си и започне да функционира правилно, той може вече да възприеме, разбере и приложи любовьта. — Може ли умрѣлъ човѣкъ да живѣе? Преди хиляди години още Господъ е запиталъ Иезекиила, единъ отъ еврейскитѣ пророци: „Тѣзи кости могатъ ли да оживѣятъ?“ Пророкътъ отговорилъ: „Господи, Ти знаешъ“. — Ти кажи на тѣзи кости, че могатъ да оживѣятъ. Щомъ казалъ така, коститѣ започнали да се събиратъ на едно мѣсто и да оживяватъ. — Тѣзи кости могатъ ли да се облѣкатъ въ плъть? — Господи, Ти знаешъ. — Кажи на тѣзи кости, че могатъ да се облѣкатъ. После ще дойде Духътъ, Който ще одухотвори тия кости. Това е алегория, която има дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Велика наука, велико изкуство е човѣкъ да може правилно да възприема, да разбира и да прилага нѣщата. Мнозина казватъ, че трѣбва да се молятъ на Господа, да имъ даде нѣщо. — Отъ какво се нуждаятъ хората? Всѣки човѣкъ се нуждае отъ хлѣбъ. Синътъ седи и се моли на баща си да му даде хлѣбъ. Бащата е донесълъ цѣла кошница хлѣбъ, а синътъ се моли, иска отъ баща си обяснение, какво нѣщо е хлѣбътъ. Защо трѣбва да се моли, когато хлѣбътъ е предъ него? Той трѣбва да възприеме, т. е. да вземе хлѣба въ рѫката си, да го разчупи, да тури едно парче въ устата си и безъ да мисли много, ще разбере, какво нѣщо е хлѣбътъ. Щомъ го опита, той ще възприеме силата му и ще го приложи. А тъй, да седи предъ хлѣба, да го остави да мухляса и да се вайка, че баща му не е донесълъ туй, отъ което се нуждае, това говори за неразбиране на живота. Какво щастие можете да очаквате при такова разбиране на живота? Нѣкои казватъ, че като умре човѣкъ, тогава ще бѫде щастливъ. — Не, човѣкъ може да бѫде щастливъ, само когато оживѣе. Други казватъ, че като се разболѣе, човѣкъ поумнява. — Не, човѣкъ поумнява, когато оздравѣе. Въ смъртьта, въ болестьта нѣма никаква философия. Философията на живота седи въ любовьта. Който нѣма любовь въ себе си, той е мъртавъ. Любовьта носи животъ, а безлюбието — смърть. Който люби и умира, той не се обезличава, той продължава да живѣе и следъ смъртьта. Като умре, той може да каже: Всичко е свършено вече. Това значи: азъ изплатихъ дълговетѣ си и съмъ свободенъ вече отъ моитѣ кредитори. Който е живѣлъ въ безлюбие, следъ смъртьта си, той напълно се обезличава. Той не може да каже, че всичко е свършено съ него, защото кредиторитѣ му го следватъ и на онзи свѣтъ. Той не е свободенъ отъ своитѣ дългове, и отново трѣбва да дойде на земята да се разплаща. Когато изплати дълговетѣ си, човѣкъ може вече да възприеме живота, да го разбере и приложи. Да възприеме, разбере и приложи човѣкъ живота, това значи да се свърже съ любовьта. Сега ние говоримъ за съзнателния животъ, който всички хора трѣбва да придобиятъ. Съ стария животъ нищо не може да се постигне. Какво може да направи човѣкъ днесъ съ една банкнота отъ петь лева? Освенъ едно кило хлѣбъ, съ една банкнота отъ петь лева, човѣкъ нищо друго не може да купи. Следователно, животътъ на съвременнитѣ хора не е нищо друго, освенъ една банкнота отъ петь лева. Дето отидете съ този животъ, нищо не можете да придобиете. Казвате: Ето, и азъ имамъ животъ. — Колко струва този животъ? — Петь лева. — Не, съ този животъ нищо не може да се постигне. Човѣкъ може да постигне желанията на своята душа само тогава, когато разполага съ животъ, който струва стотици хиляди и милиони златни левове. Такъвъ животъ могатъ да иматъ само онѣзи души, на които съзнанието е пробудено и които мислятъ сериозно. За всички останали души, съ низко съзнание, дребниятъ, обикновениятъ животъ е достатъченъ. Той може да ги задоволи. Тѣ сѫ още деца, тѣ не разбиратъ живота на възрастнитѣ и на старитѣ. Това, което децата разбиратъ, възрастнитѣ не разбиратъ; това, което възрастнитѣ разбиратъ, старитѣ не разбиратъ. И обратното е вѣрно: това, което старитѣ разбиратъ, възрастнитѣ не разбиратъ; това, което възрастнитѣ разбиратъ, децата не разбиратъ. Тъй щото, когато нѣкой казва, че не разбира нѣщо, това показва, че е или дете, или възрастенъ, но не е дошълъ още до положението на стария, на мѫдрия човѣкъ въ живота. Съвременнитѣ хора говорятъ за човѣщина, за разумни, правилни отношения, но какъ трѣбва да бѫдатъ изразени тѣзи отношения, и тѣ не знаятъ. Ще ви представя алегорично, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между разумнитѣ сѫщества отъ една страна и между разумнитѣ сѫщества и природата — отъ друга страна. Единъ господинъ си направилъ хубава, голѣма градина, въ която насадилъ множество ароматни цвѣтя, които разнасяли благоуханието си далечъ нѣкѫде, вследствие на което привличали къмъ себе си работнитѣ пчелички. Една отъ пчелитѣ започнала да хвърчи отъ цвѣтъ на цвѣтъ и весело бръмчала. Следъ това тя влѣзла въ единъ цвѣтъ, скрила се дълбоко въ него и казала: Бѫтъ! — Какво правишъ тамъ? — запиталъ я господинътъ. — Почивамъ си. Хвъркахъ отъ цвѣтъ на цвѣтъ, пѣхъ имъ свои пѣсни, а сега влѣзохъ да си почина. Обаче, пчеличката използувала разумно своята почивка. Тя се възползувала отъ гостоприемството на цвѣта, взела си нѣщо сладко и отново литнала на разходка по благоуханнитѣ цвѣтове. Тукъ кацне — бръмъ, тамъ кацне — бръмъ, пѣе имъ своята пѣсень. Отново влѣзе въ нѣкой цвѣтъ и каже: Бѫтъ! — остане известно време на почивка. И най-после, като събере достатъчно нектаръ отъ цвѣтоветѣ, заминава за кошера си, да сподѣли придобивката си съ своитѣ ближни. Като я питатъ, кѫде е била и какво е правила, тя отговаря: Посетихъ градината на единъ господинъ, попѣхъ му малко, и той щедро възнагради моята пѣсень. Пчелата остава спечеленото въ кошера и не се връща вече въ градината на познатия господинъ. — Защо? — Зима е вече. Тя остава на топло въ кошера и чака да дойде нова пролѣть, да посети градината, да попѣе на познатия господинъ и да се разговори съ него. Тя си философствува по единъ начинъ, той — по другъ начинъ. Но и при това положение тѣ се разбиратъ и взаимно си помагатъ. Такива трѣбва да бѫдатъ отношенията на разумнитѣ сѫщества помежду имъ; такива трѣбва да бѫдатъ отношенията на разумнитѣ сѫщества къмъ природата. Пчелитѣ представятъ хората, а господинътъ — човѣкътъ представя природата, отъ която хората черпятъ. Хората сѫ пѣвцитѣ, които посещаватъ природата заради благоуханнитѣ ѝ цвѣтя, пѣятъ ѝ пѣсни, разхождатъ се, кацатъ отъ цвѣтъ на цвѣтъ, докато се скриятъ нѣкѫде да си починатъ, а сѫщевременно да вкусятъ и да взематъ нѣщо отъ сладкия нектаръ на цвѣта. Каквото взематъ отъ цвѣтоветѣ, тѣ го занасятъ въ кошеритѣ си, дето оставатъ на топло до следната пролѣть. Какъ ще разберете тази алегория? За да я разберете, отъ васъ се иска сериозна работа, съсрѣдоточена, концентрирана мисъль. Срѣщамъ единъ господинъ, здраво обвързанъ съ едно дебело вѫже. Той едва — едва се движи, пъшка, плаче и се моли: Дай ми нѣкакъвъ съветъ да развържа това вѫже, да се освободя отъ него. — Късно си се сѣтилъ. Ти трѣбваше да дойдешъ при мене за съветъ още въ началото, когато си билъ вързанъ само съ единъ конецъ. Ти постепенно си се обвързвалъ, конецъ следъ конецъ, докато днесъ се намирашъ въ невъзможность да се освободишъ. Обаче, и отъ това положение има изходъ. Както си се насновавалъ конецъ следъ конецъ, така можешъ да кѫсашъ конецъ следъ конецъ, докато скѫсашъ и последния и спокойно въздъхнешъ. Който самъ се е обвързалъ, той самъ трѣбва да се развърже. За това се иска отъ човѣка сериозна работа и здрава, положителна мисъль. Съвременнитѣ хора мислятъ, че могатъ да постѫпватъ свободно, както намиратъ за добре, безъ да носятъ нѣкаква отговорность. Тѣ сами се заблуждаватъ. Невъзможно е човѣкъ да мисли, да чувствува и да постѫпва по нѣкакъвъ начинъ, безъ да изпита отношението на своитѣ мисли, чувства и действия къмъ самия него. Като знае това, щомъ възприеме една идея, човѣкъ трѣбва да я разбира и прилага въ живота си. Всѣка идея, правилно възприета, разбрана и приложена, ще бѫде сѫдбоносна за човѣка, но въ добъръ смисълъ. Не е ли добре разбрана и приложена, тя пакъ ще бѫде сѫдбоносна, но въ лошъ смисълъ. Тъй щото, страданията и нещастията, които сполетяватъ човѣка, се дължатъ на неправилно възприемане, разбиране и прилагане на идеитѣ. По отношение на идеитѣ и мислитѣ, които ви посещаватъ, вие често проявявате известно нехайство. Запримѣръ, дойде ви нѣкоя свѣтла идея на ума, но вие отлагате реализирането ѝ за по-благоприятни условия, съ което я изгубвате. Тази идея втори пѫть нѣма да ви посети. Благоприятни условия сѫ сегашнитѣ, а не бѫдещитѣ. Щомъ една идея ви е посетила днесъ, това е най-благоприятното време, най-благоприятното условие за нейното възприемане. Не изпущайте този моментъ. Едно отъ заблужденията на съвременнитѣ хора, което ги спъва въ живота, е мисъльта, че сѫ млади или стари и не могатъ да вършатъ една или друга работа. Младиятъ казва, че е младъ и не може да върши работата на възрастнитѣ и на старитѣ. Щомъ е младъ, нека върши работата на младитѣ. Възрастниятъ трѣбва да върши работата на възрастнитѣ. Стариятъ трѣбва да върши работата, която старитѣ вършатъ. Изобщо, въ работата си всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде на своето мѣсто и време. Стариятъ мисли, че трѣбва само да седи, да почива, а младитѣ да му прислужватъ. И ако не става така, той страда, счита се нещастенъ. — Не, това не е старъ човѣкъ, това е инвалидъ. Да бѫдешъ старъ е едно нѣщо, да бѫдешъ инвалидъ е друго нѣщо. Не смѣсвайте тѣзи две понятия въ себе си. Природата не признава никакви инвалиди. И младиятъ, и възрастниятъ, и стариятъ сѫ въ природата. Тя не изключва човѣка отъ себе си, на каквато възрасть и да е той. Обаче, грѣхътъ, злото, нещастията сѫ последствия на неправилния, на неразумния човѣшки животъ. Тѣзи нѣща сѫ извънъ Божествения животъ, извънъ природата. Следователно, всичко нечисто, всичко глупаво и неразумно е извънъ Бога, извънъ живата природа. Така е за всѣки, който разбира нѣщата правилно; който не ги разбира, той ще живѣе въ заблуждения, докато нѣкога ги разбере. Грѣхътъ носи смърть. Следователно, всѣко нѣщо, което носи смърть, е извънъ Бога. Всѣко нѣщо, което носи безсмъртие, живѣе въ Бога. Единственото реално нѣщо въ живота е любовьта. Всѣко нѣщо извънъ любовьта не може да живѣе въ Бога. Отнемете любовьта отъ кое и да е живо сѫщество, то веднага ще престане да живѣе. То веднага ще изчезне, ще се разруши, ще се разпадне. И тъй, ако човѣкъ може да разбере сѫщината на новитѣ идеи и ги приложи въ живота си, въ него ще настане голѣмъ превратъ, коренна промѣна. Той ще се намѣри въ положението на човѣкъ, лежалъ отъ тежка болесть, но изведнъжъ оздравѣлъ. Докато изворитѣ на неговия животъ сѫ били прекѫснати, той е билъ боленъ. Щомъ изворитѣ на живота му отново бликнатъ, той вече е здравъ човѣкъ. Ако не дойде нѣкой човѣкъ отвънъ, да свърже болния съ изворитѣ на живота, съ изворитѣ на любовьта, той не може да оздравѣе. Какъвъ трѣбва да бѫде този човѣкъ? Той трѣбва да бѫде свързанъ съ любовьта, съ живота. Никой другъ не може да помогне на болния. Ако болниятъ не може да възстанови връзката си съ любовьта, съ живота, неговата пѣсень е вече изпѣта. Той трѣбва да замине за другия свѣтъ, т. е. да напусне земята. Следъ всичко това ще разправятъ, че еди-кой си човѣкъ умрѣлъ, отишълъ при Бога. Ние казваме, че той е отишълъ нѣкѫде, но въпросъ е, дали е отишълъ при Бога. Може ли празната каса да отиде при господаря си? Касата отива при господаря си, само когато е пълна. Само онзи човѣкъ може да отиде при Бога, който се е отказалъ отъ всички свои слабости и грѣхове, който се е свързалъ съ разумната природа, който е възстановилъ течението на изворитѣ на любовьта въ себе си. За този човѣкъ казваме, че заминава, че се освобождава, а не умира. Всѣки другъ, който се отдѣля отъ тѣлото си и носи съ себе си своитѣ грѣхове и престѫпления, той не се освобождава, но умира. Той се освобождава само отъ болкитѣ на физическото тѣло, но не и отъ своитѣ грѣхове, отъ своитѣ отрицателни мисли и чувства. Невъзможно е този човѣкъ да отиде при Бога. Той може да отиде при Бога дотолкова, доколкото нечестниятъ човѣкъ може да върне паритѣ, които е взелъ отъ приятеля си на заемъ. Единъ день, когато Божественото съзнание въ този човѣкъ се пробуди, той ще изправи погрѣшкитѣ си, ще се свърже съ любовьта и ще отиде при Бога. Това значи пълно оздравяване. Въ първо време този човѣкъ е билъ въ положението на боленъ: органитѣ му били разстроени, животътъ му обезсмисленъ, близкитѣ му — чужди за него. Изобщо, той се е намиралъ въ положението на листъ, преждевременно откѫснатъ отъ дървото и оставенъ на произвола на вѣтъра. Щомъ болниятъ възстанови връзката си съ любовьта, животътъ въ него започва да тече: органитѣ му правилно функциониратъ, животътъ му се осмисля, всичко около него събужда интереса му, и той става отъ леглото си моментално, съвършено здравъ и бодъръ. Следователно, всѣки трѣбва да работи съзнателно върху себе си, да използува всички условия, благоприятни и неблагоприятни, за да се пробуди въ него висшето, Божественото съзнание. Щомъ висшето съзнание въ човѣка се пробуди, той се освобождава отъ вѫтрешния си страхъ. Той става смѣлъ и решителенъ, готовъ да служи на Бога. Той се свързва съ Него и Го разбира не външно, а вѫтрешно. Мнозина схващатъ процеса за пробуждане на висшето съзнание като външенъ, механически процесъ. Въ сѫщность, той е дълбокъ, вѫтрешенъ процесъ. Които го разглеждатъ като механически процесъ, тѣ се молятъ на Бога и очакватъ Божието благословение да дойде отвънъ нѣкѫде. — Не, Божието благословение иде отвѫтре. И звѣрътъ, и разбойникътъ отстѫпватъ предъ всѣки човѣкъ, у когото Божественото съзнание е пробудено. Това значи проява на великото Божие благословение. Какво по-голѣмо благо можете да очаквате отъ това, да срещнете звѣръ въ гората, и той да ви стори пѫть, или да срещнете разбойникъ на пѫтя си, и той да сложи орѫжието си предъ васъ и да ви покани да сподѣлите съ него придобитото богатство? Разбойникътъ ще отвори торбата съ паритѣ си предъ васъ и ще каже: Братко, заповѣдай, седни при мене да сподѣлимъ благото, което придобихъ. Ще те помоля да ме посъветвашъ, какъ да употрѣбя спечеленото богатство. Вие ще тръгнете съ него и отъ кѫща на кѫща ще обиколите всички сиромаси, всички ония, които разбойникътъ нѣкога е ощетилъ. По този начинъ ще го освободите отъ товара му, отъ тежкото бреме на живота му, отъ неговата карма. Следъ това този човѣкъ ще ви благодари, че сте му дали възможность да прави добро. Пъкъ и вие ще разберете, че и въ разбойника има нѣщо добро, и въ него Божественото се проявява. Обаче, трѣбва да знаете, какъ и кѫде да го пипнете. Когато Божественото въ човѣка проговори, той е готовъ да изправи погрѣшкитѣ си. Докато Божественото въ него не е проговорило, той е въ положението на разбойникъ, който граби, обира и убива хората. Съвременнитѣ хора се натъкватъ на противоречия, на нещастия въ живота си и постоянно се питатъ, защо сѫществуватъ тия нѣща, кой ги е допусналъ въ свѣта. Има нѣща въ живота, за които човѣкъ никога не трѣбва да пита и не трѣбва да му се отговаря. Запримѣръ, никога не питай защо трѣбва да ядешъ. Яжъ и не питай. Речешъ ли да питашъ, защо трѣбва да ядешъ, ще те сполетятъ най-голѣми нещастия. Никога не питай, защо трѣбва да живѣешъ. Ако река да ви отговарямъ на тия въпроси, ще ви заведа въ една специфична область на ума, отдето нѣма излизане. Не питайте за нѣща, на които не може да се отговаря. Нѣкой се дави въ морето. Отивамъ да го спася, но виждамъ, че на гърба му виси торба съ 50 кгр. злато. Бързо откачвамъ торбата отъ гърба му и я хвърлямъ въ морето. — Стой, не хвърляй златото въ водата! — Не може. Или тебе само мога да спася, или златото. Едно отъ дветѣ ще изберешъ. — И дветѣ нѣща искамъ. — Не може. Щомъ искашъ и тебе да спася, и златото ти, ще видишъ дъното на морето. — Защо? — Сега не е време за питане и за отговаряне. Има случаи въ живота, когато човѣкъ трѣбва да се откаже отъ всичко, каквото има: отъ богатството си, отъ кѫщата си, отъ нивитѣ и лозята си. Като се откаже отъ всичко това, ще се намѣри въ още по-трудно положение: жена му и децата му ще го напуснатъ. Той ще се огледа съвсемъ самъ въ свѣта, безъ петь пари въ джоба си. — Възможно ли е това? — Както е възможно да се отнеме торбата съ златото отъ гърба на давещия и тогава да се спаси, така трѣбва човѣкъ да се освободи отъ всички връзки на земята, отъ всичкия товаръ на гърба, ако иска да спаси душата си. Който нѣма никакъвъ товаръ на гърба си, той лесно ще се спаси. Обаче, който има товаръ на гърба си, той ще мине презъ голѣми страдания, докато се освободи отъ връзкитѣ, отъ ремъцитѣ на своя товаръ. За да се освободи отъ тия връзки, човѣкъ ще мине презъ редъ опитности. Само така той ще разбере реалностьта на живота. Като казваме, че човѣкъ трѣбва да се откаже отъ нѣщо, трѣбва да знаемъ, отъ какво именно да се откаже. Ако се откаже отъ животинския животъ, за да приеме човѣшкия, това е въ реда на нѣщата. Да се откаже отъ човѣшкия животъ и приеме ангелския, това е въ реда на нѣщата. Да се откаже отъ ангелския животъ, за да приеме Божествения, това е въ реда на нѣщата, това е въ съгласие съ законитѣ на природата. Обаче, да се откаже отъ човѣшкия животъ за смѣтка на животинския, или отъ ангелския за смѣтка на човѣшкия или отъ Божествения за смѣтка на ангелския, това е извънъ реда на нѣщата, извънъ законитѣ на разумната природа. Не може да се жертвува висшето заради низшето. Божественото съдържа всичко въ себе си: въ него влиза и ангелското, и човѣшкото, и животинското; въ ангелското влиза само човѣшкото и животинското; въ човѣшкото пъкъ влиза само животинското. Следователно, когато нѣкой казва за себе си, че е човѣкъ, това подразбира две естества: човѣшко и животинско. Ангелското естество е изключено отъ него. Той нѣма такава висока интелигентность, каквато ангелътъ има. Той се ражда, живѣе, безъ да знае, какво го очаква утрешниятъ день. Умниятъ човѣкъ трѣбва да знае, отде е дошълъ, кѫде отива и какво го очаква. Срѣщамъ единъ човѣкъ, и той започва да се хвали, че билъ високо интелигентенъ, че написалъ нѣкакво философско съчинение и т. н. Питамъ го, отде е дошълъ — не знае. Кои сѫ били първитѣ му родители, пакъ не знае. Кѫде ще отиде, не знае. Той предполага, че ще отиде на онзи свѣтъ, но какво нѣщо е онзи свѣтъ, не знае. Предполага, че онзи свѣтъ е нѣкакво състояние, че не заемалъ никакво време и пространство. Въ сѫщность, какво представя онзи свѣтъ, и той не знае. Той говори само думи, смисълътъ на които и за него оставатъ непонятни. Онзи свѣтъ заема и мѣсто, и време; въ него сѫществуватъ идеи, чувства, мисли. Духовниятъ свѣтъ е нѣщо велико. Който влѣзе въ този свѣтъ, той самъ не се познава. Ако на земята е хранилъ умраза, зависть, неразположение къмъ нѣкого, въ духовния свѣтъ всичко това изчезва. Въ духовния свѣтъ извира само чиста, кристална вода. Тамъ всички се обичатъ. Ако нѣкой влѣзе въ духовния свѣтъ съ най-малка умраза къмъ кого и да е, той веднага ще се види изоставенъ отъ всички и ще разбере, че всички хора сѫ едно нераздѣлно цѣло. Щомъ изхвърли умразата отъ сърдцето си, всички хора ще излѣзатъ вънъ отъ него, ще го заобиколятъ и ще му се радватъ. Въ духовния свѣтъ нѣма условия за умраза, нѣма условия за нищо отрицателно. Следователно, когато люби всички хора, човѣкъ се намира въ духовния свѣтъ. Когато мрази, той е на физическия свѣтъ. Обаче, животътъ не седи въ умразата, но въ любовьта. „Илия вече дойде“. Докато не може да уреди материалнитѣ, физическитѣ си работи, човѣкъ не може да уреди и духовнитѣ си работи. Въ този случай духовнитѣ му работи ще бѫдатъ толкова объркани, колкото и физическитѣ. Когато материалнитѣ работи на човѣка не сѫ уредени, той започва да си служи съ хитрини, дано нѣкакъ ги нареди. Не успѣе ли и при това положение, той се отчайва отъ живота и търси причинитѣ за неуспѣха си въ обществения строй, въ условията. Той изважда заключение, че за да нареди работитѣ си на физическия свѣтъ, човѣкъ трѣбва да се огъва предъ този, предъ онзи. — Не, въ огъването нѣма никаква философия, никаква наука. Не е мѫчно човѣкъ да се огъне. Всѣки, който харчи повече, отколкото силитѣ му позволяватъ, той се огъва; който яде повече, отколкото трѣбва, той се разболява; който се хвърля отвисоко въ водата, той непременно умира. Ще кажете, че рибата не умира. Отъ каквато височина и да хвърлите риба въ водата, тя нѣма да умре, защото знае да плава. Ето защо човѣкъ първо трѣбва да научи изкуството да плава и тогава да влиза въ водата. Човѣкъ трѣбва първо да научи изкуството да хвърчи, и тогава да прави опити да хвърчи изъ въздуха. Съвременниятъ човѣкъ хвърчи изъ въздуха, но не тъй изкусно, както птицитѣ. Птицата никога не може да падне тъй главоломно, както човѣкъ пада отъ аеропланъ. Никога досега не се е чуло да стане нѣкаква катастрофа съ нѣкоя птица при летенето ѝ изъ въздуха, а при летенето на човѣка, съ аеропланъ, ставатъ много катастрофи. Това показва, че въ хвърченето на човѣка изъ въздуха липсва нѣщо. Това изкуство не е дошло още до своето съвършенство. Човѣкъ иска да завладѣе въздуха по механически начинъ. Съвременната наука не е дошла още до положение толкова да намали теглото на човѣка, че, като падне отъ аеропланъ, да не се повреди. Възможно ли е това нѣщо? — За онзи, който разбира законитѣ на смаляването, това е възможно. За онзи, който не ги разбира, това е невъзможно. Той ще се качи на аеропланъ и при нѣкаква повреда ще падне на земята и ще счупи главата си. Следъ това ще дойдатъ свещеници да го погребватъ, да държатъ речи, че еди-кой си великъ авиаторъ падналъ на земята и пострадалъ. Не е положителна, абсолютна наука тази, чиито изобретения убиватъ своитѣ изобретатели. Съвременнитѣ учени и духовни хора знаятъ много нѣща, проповѣдватъ на хората, но като се намѣрятъ въ трудно положение, и тѣ не могатъ да се справятъ. Много вѣрващи, много духовни хора, като се намѣрятъ предъ последния часъ на живота си, и тѣ се разколебаватъ. И Толстой, съ своята велика философия, на смъртното си легло се разколебалъ за моментъ, не могълъ да си отговори, какво ще стане съ него. Следъ смъртьта си, обаче, веднага се почувствувалъ доволенъ, че се освободилъ. Като се срещналъ съ единъ познатъ въ невидимия свѣтъ, казалъ му, че искрено желае хората да поумнѣятъ по-скоро, да престанатъ войнитѣ и изтребленията между тѣхъ. Значи, желанието на Толстоя било да поумнѣятъ хората. Сега, като говоря за невидимия, за духовния свѣтъ, за мнозина това е terra incognita, нѣкаква чужда, непонятна область, или отвлѣчена философия. — Не, това не е отвлѣчена философия, но въпросъ на опитъ, въпросъ на възприемане, разбиране и прилагане. Нѣкои искатъ да знаятъ, какъ трѣбва да се отнасятъ съ своитѣ заминали за онзи свѣтъ. — Много просто. И съ заминалитѣ си ще се отнасяте, както съ хората на земята, които вие наричате живи. Когато искате да се срещнете съ нѣкое видно лице въ държавата, въ която живѣете, или въ друга нѣкоя държава, вие отивате на самото мѣсто, давате картичката си да ви приематъ и следъ като ви приематъ, започвате да се разговаряте. Сѫщата процедура се извършва, когато искате да влѣзете въ съобщение съ сѫщества отъ невидимия свѣтъ. Ако пожелаете, можете да се срещнете и съ Толстоя, да се разговорите върху известни въпроси. И въ невидимия свѣтъ Толстой е видно лице. Той и въ невидимия свѣтъ ратува за благото на хората, както е ратувалъ на земята. Когато волътъ умре, въ невидимия свѣтъ той ще бѫде безъ рога, безъ копита, въ съвършено друга форма, но пакъ ще има добро, търпеливо сърдце, каквото е ималъ на земята. Той тамъ ще се застѫпва за животнитѣ, да не ги измѫчватъ. По това, именно, ще познаете, че на земята е билъ волъ. Следователно, благородното, което Толстой е проявилъ на земята, ще го занесе съ себе си и на онзи свѣтъ. Сѫщото може да се каже за всички заминали души. И тъй, най-главното, което се изисква отъ човѣка, е да има вѫтрешна връзка съ Бога. Тази връзка не се прави само веднъжъ. Човѣкъ трѣбва да прави връзка съ Бога всѣки день. Щомъ стане отъ леглото си, първата работа, която му предстои, е да направи тази връзка. Тя трае отъ изгрѣването до залѣзването на слънцето, но при будно съзнание отъ страна на човѣка, за да не се прекѫсне презъ деня. На другата сутринь той пакъ трѣбва да направи връзката си. Само по този начинъ човѣкъ ще придобие всичко, каквото любовьта може да му даде. Освенъ външно знание, човѣкъ придобива и вѫтрешно знание. Той придобива външното знание по външенъ пѫть, а вѫтрешното — по вѫтрешенъ пѫть. Вѫтрешното знание внася въ човѣка сила, радость, миръ, но външно не може да се предава. Какъ ще говорите на хората за любовьта, ако тѣ я нѣматъ въ себе си? Както водата не се задържа въ счупена стомна, така и любовьта не седи въ пробито сърдце. Ако любовьта влѣзе въ пробито сърдце, тя веднага ще изтече навънъ. Любовьта търси здрави сърдца. Когато нѣкой се оплаква, че не го обичатъ, това показва, че той налива любовьта си въ пукнати сърдца, вследствие на което тя веднага изтича навънъ. Хората се страхуватъ отъ любовьта; тѣ казватъ, че сѫ наплашени отъ нея. Защо се страхуватъ отъ любовьта? Любовьта се отличава главно съ две качества: тя всѣкога дава. Тя е изворъ, който непрекѫснато блика, тече, на всички дава. Любовьта дава много, взима малко. Второто качество на любовьта е, че дето влѣзе, тя разширява. Който не разбира това качество на любовьта, той започва да се плаши и бѣга далечъ отъ нея. Като дойде любовьта въ човѣка, той трѣбва правилно да я възприеме, разбере и приложи, за да не се роди въ него желание да вземе повече, отколкото може да обработи. Всѣки трѣбва да взима отъ любовьта само толкова, колкото му е необходимо за дадения моментъ. Вземе ли повече, отколкото му трѣбва, той всичко ще изгуби. Когато другъ нѣкой взима повече отъ тебе, не внасяй въ себе си мисъльта, че на тебе се дава по-малко, защото си неспособенъ. На всѣко живо, на всѣко разумно сѫщество се дава толкова любовь, колкото може да възприеме и обработи. Усъмните ли се въ този законъ, вие сами се натъквате на страдания. Започне ли човѣкъ да се оплаква отъ живота си, това показва, че той е получилъ повече, отколкото може да обработи. Следователно, за да не се страхува отъ любовьта, човѣкъ трѣбва да измѣни своето разбиране за нея, за Божественото начало въ човѣка. Човѣкъ трѣбва да възприема, да разбира и прилага нѣщата правилно. Не възприема ли и не разбира ли нѣщата правилно, той неизбѣжно ще страда. Затова е казано въ Писанието: „Илия вече дойде, и не го познаха, но сториха съ него, каквото щѣха. Така и Синъ Человѣчески ще пострада отъ тѣхъ.“ Сѫщото става и въ домоветѣ. Когато бащата дойде въ дома си и не го познаятъ, и той ще пострада, и окрѫжаващитѣ ще пострадатъ. Тъй щото, ако човѣкъ нареди вѫтрешнитѣ си работи, той ще нареди и външнитѣ. Обаче, за да дойде до това положение, човѣкъ трѣбва да има духовно разбиране за живота. Безъ духовно разбиране на живота, той ще се натъква на голѣми противоречия. Не разбира ли нѣщата по духовенъ начинъ, никакви проповѣди, никакви философии не могатъ да му помогнатъ. За да дойдете до духовното разбиране на нѣщата, вие трѣбва всѣки день да правите връзка съ Бога. Мнозина слушатъ, какво говоря, но малцина разбиратъ. Всичко това имъ се вижда невъзможно. Тогава азъ се намирамъ въ положението на човѣкъ, който ви предлага да си купите лотарийни билети, които сѫ скѫпи наистина, но обещаватъ голѣми печалби. Най-малката печалба е отъ 800,000 лева; по-голѣмитѣ печалби сѫ отъ единъ милионъ нагоре, до петь милиона. Въ тази лотария има много билети, които нищо не печелятъ. Значи, паритѣ на много хора ще пропаднатъ. Едно трѣбва да знаете: азъ говоря истината. Предварително ви казвамъ, че има билети, които печелятъ, и други, които не печелятъ. Всѣки билетъ, който се възприема, разбира и прилага, той непременно печели; всѣки билетъ, който не се възприема, разбира и прилага, той не печели. Най-малката печалба е отъ сто английски лири — сума, която донѣкѫде може да осигури живота на човѣка. „Илия вече дойде“. Илия е дошълъ въ миналото нѣкога, но не го познали. Сега въпросътъ се поставя другояче: Когато Синъ человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра между хората? Хората се спиратъ предъ този стихъ и се питатъ, какво искалъ да каже Христосъ съ тия думи? Тѣ се оправдаватъ съ обществения строй, съ църквата, съ училищата, съ семейния животъ и казватъ, че не могатъ да излѣзатъ вънъ отъ условията на този животъ. Тѣ сѫ прави, старото ще си върви по старому: стариятъ общественъ и държавенъ строй така ще си отиде. Волътъ ще умре като волъ; човѣкъ — като човѣкъ. Старото не трѣбва да се стълкновява съ новото. Новото ще се посади на ново мѣсто, при съвършено нови условия. Когато слѣзе на земята човѣкъ не влѣзе въ стълкновение съ животнитѣ. Той имаше свое опредѣлено мѣсто за живѣене. По сѫщия начинъ, когато новото дойде въ свѣта, нѣма да влѣзе въ противоречие съ старото. Когато Богъ създаде Адама, Той го постави на специално мѣсто — въ райската градина. Новиятъ човѣкъ, който ще дойде на земята, сѫщо така ще бѫде поставенъ на специално мѣсто. Той нѣма да влѣзе въ стълкновение съ стария. Може ли малкото дете да влѣзе въ стълкновение съ стария човѣкъ? Детето излиза на двора, пѣе, играе, скача, а дѣдото седи вѫтре и почива. Като се наиграе, влѣзе вѫтре, запитва дѣдото, какво прави, иска ли нѣщо да му донесе и пакъ излиза на двора. Дѣдото седи и си казва: Дано пакъ дойде детето, да ми донесе една-две крушки, да наквася устата си. Детето е вънъ, дѣдото е вѫтре. Кой отъ двамата е по-свободенъ? — Детето е по-свободно отъ дѣдото. Дѣдото чете една книга и се възхищава отъ нея, отъ автора ѝ, че много нѣщо знаелъ. Детето влиза въ стаята при дѣдо си и казва: Дѣдо, излѣзъ вънъ! Много е хубаво на двора: птичкитѣ пѣятъ, цвѣтята благоухаятъ. — Така е, дѣдовото. И азъ едно време, като дете, играхъ и скачахъ, но сега съмъ старъ, краката ми не държатъ. Кой е дѣдото въ живота и кое — детето? Дѣдото представя Илия, който нѣкога е слѣзълъ на земята. Сега той разгръща книги, чете и казва, че животътъ е тежъкъ. Детето представя Синъ Человѣчески. Когато Синъ Человѣчески дойде на земята, всички хора ще бѫдатъ млади, въ положението на деца, които ще излѣзатъ вънъ да пѣятъ, да скачатъ, да играятъ — да славятъ Бога. 22. Беседа отъ Учителя, държана на 21 юлий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Разумнитѣ кротки. „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наследятъ земята.“ Матея 5:5 „Блажени кроткитѣ.“ Кой човѣкъ е кротъкъ? Мѫчно може да се опредѣли, кой човѣкъ е кротъкъ. Мѫчно може да се каже, какво нѣщо е кротостьта. Нѣкои взиматъ овцата като образецъ на кротость. Какво ще кажатъ тѣ, ако видятъ, какъ се биятъ овцетѣ? Други взиматъ гълѫба като образецъ на кротость. И гълѫбътъ не е кротъкъ. Виждали ли сте, какъ гълѫбицата, която минава за кротка, хваща едно отъ малкитѣ си за врата и го изхвърля вънъ отъ гнездото си? Защо постѫпва така? — Тя не го иска при себе си, не го обича. Отъ хиляди години насамъ все се говори за кротостьта, но и досега още тази дума е останала неразбрана. Известно е, че всѣко нѣщо, което не се разбира, не може да се приложи. Тази е причината, поради която кротостьта и до днесъ още не е приложена въ живота. Досега не е намѣренъ нито единъ човѣкъ на земята, който да изразява кротостьта. Който иска да намѣри единъ кротъкъ човѣкъ, той трѣбва да обиколи всичкитѣ планети, да отиде на слънцето, тамъ все ще намѣри кротъкъ човѣкъ. Досега въ историята на човѣчеството се е намѣрилъ само единъ човѣкъ, който смѣло може да каже за себе си: „Азъ съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце.“ Този човѣкъ е билъ, именно, Христосъ. Въ какво седи кротостьта на Христа? Христосъ бѣше въ сила да вдигне земята на рѫката си. Той бѣше въ състояние да спаси човѣчеството, да даде нова култура, новъ моралъ, да направи хората богати и щастливи. — Защо не направи всичко това? —Той го направи, но хората го развалиха. Майката е въ състояние да изчисти стаята десеть пѫти, но следъ всѣко нейно излизане вънъ отъ стаята, децата разбъркватъ и изцапватъ всичко. За да не се развалятъ нѣщата, хората трѣбва да бѫдатъ кротки. „Блажени кроткитѣ.“ Думата „кротъкъ“, преведена въ най-далеченъ смисълъ отъ истинското ѝ значение, подразбира бѣлъ, свѣтълъ човѣкъ, който има свойството да привлича свѣтлината. Следователно, силата на кроткия човѣкъ се заключава въ това, че може да привлича Божествената свѣтлина въ себе си и да я отразява навънъ. Кроткиятъ е свѣтещъ човѣкъ, затова е опредѣлено той да наследи земята. Кроткиятъ човѣкъ има високо съзнание, затова може да привлича свѣтлината. Свѣтлината се привлича отъ тѣла или отъ съзнания, които сѫ високо организирани. Свѣтлината на съзнанието прави човѣка живъ. Безъ тази свѣтлина човѣкъ е мъртавъ. Казано е въ Евангелието: „Вие сте виделина на свѣта.“ Кой човѣкъ може да представя виделина на свѣта? Само за кроткия може да се каже, че е виделина и свѣтлина. Следователно, само кроткитѣ могатъ да наследятъ земята, защото носятъ свѣтлина, съ която земята се обработва. Христосъ казва: „Блажени кроткитѣ.“ Това е едно отъ деветтѣ блаженства, въ които Христосъ изложи тайнитѣ на своето учение. Чрезъ кротостьта всѣки християнинъ трѣбва да придобие свѣтлина въ себе си, че като излиза вечерь, да не търси кибритъ, нито електрическа лампа, съ която да освѣтява пѫтя си. Достатъчно е само да помисли за свѣтлината, която носи въ себе си, за да освѣти своя пѫть. Мощно нѣщо е Христовото учение. Който живѣе въ това учение и го прилага, той ще бѫде въ състояние съ мисъльта си само болни да лѣкува, гладни да нахранва, скръбни да утешава. Това значи, да бѫде човѣкъ истински християнинъ. Това значи, да бѫде човѣкъ кротъкъ. Велика сила е кротостьта. Защо? — Богъ се проявява чрезъ кроткия. Кроткиятъ е вѣрващъ човѣкъ. Той вѣрва въ това, което нито се отрича, нито се твърди. Абсолютнитѣ, реалнитѣ нѣща нито се отричатъ, нито се твърдятъ. Кой може да отрича сѫществуването на слънцето? Или, кой може да го доказва? Слънцето е огъньтъ на живота. Ако нѣкой си позволява да отрича слънцето, ще го турятъ въ огъня да провѣри, има ли огънь въ свѣта, или нѣма. Ако нѣкой отрича сѫществуването на въздуха, ще му отнематъ въздуха и ще го питатъ, има ли въздухъ, или нѣма. Още първата секунда той ще познае, сѫществува ли въздухъ, или не. За съвременнитѣ хора въздухътъ е нѣщо неразбрано. Защо? — Защото тѣ го разглеждатъ само като физическо, материално вещество, съставено отъ кислородъ и азотъ. Това показва, че тѣ живѣятъ само съ пипане, като въ тъмнина, а не съ виждане. Срѣщате единъ човѣкъ и виждате, че плаче, скърби за баща си. — Кѫде е баща ти? — Умрѣ, заровиха го въ земята. Този човѣкъ не подозира даже, че баща му е заровенъ въ земята като семка, и следъ нѣколко години тази семка ще израсте, ще цъвне и плодъ ще върже. Всѣко нѣщо, което е посадено въ земята, ще израсте, ще цъвне и плодъ ще даде. Да се върнемъ пакъ къмъ думата „кротъкъ“. Кротостьта не подразбира овчедушие, мекушавость. Въ кротостьта се включва като важенъ елементъ разумностьта. Значи, кротостьта е вѫтре въ човѣка, а не извънъ него. Христосъ казва за себе си: „Азъ съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце.“ Кроткиятъ човѣкъ е носитель на свѣтлина, той е свѣтещъ човѣкъ. Бѫдещитѣ хора, тия на шестата раса, ще бѫдатъ свѣтещи, кротки хора, носители на свѣтлина. Отдето минаватъ, тѣ ще свѣтятъ. Лампитѣ имъ нѣма да се палятъ нито съ кибритъ, нито съ ключове, като електрическитѣ. Всѣка тѣхна мисъль е свѣтлина. Тѣ ще свѣтятъ така, както на северния полюсъ се забелязватъ особени свѣтли сияния, на чиято свѣтлина хората четатъ свободно. Тѣзи свѣтли сияния сѫ едни отъ най-красивитѣ явления на северния полюсъ. Следователно, ако ви запитатъ, кое вѣрую е най-право, кажете: Истинско вѣрую е това, което прави хората свѣтещи. Тѣ сами свѣтятъ, сами освѣтяватъ пѫтя си, не се нуждаятъ отъ никакви свѣщи, отъ никакви електрически лампи. Кой е истинскиятъ свещеникъ? — Истински свещеникъ е този, който носи свѣтлина навредъ. Не е нужно той да отваря Библията и Евангелието, да търси, какво Мойсей е казалъ и какво — Христосъ. Той трѣбва да носи свѣтлината на Христовото учение въ себе си. На времето си Христосъ е говорилъ много, и всичко, каквото е говорилъ, е записано. Обаче, Христосъ и днесъ продължава да говори. Той никога не е преставалъ да говори. Носете въ себе си Словото на Христа, говорено отъ преди две хиляди години насамъ. Носете въ себе си Словото на Христа, което и днесъ се говори. Усилвайте свѣтлината си, за да разкривате и най-затънтенитѣ кѫтчета на своята душа. Днесъ отваряме Евангелието и четемъ: „Блажени кроткитѣ“. Който не разбира дълбокия смисълъ на тази дума, той се възмущава отъ този стихъ и казва: Овце ли трѣбва да станемъ? — Не трѣбва да станете овце, защото овцата нѣма тази разумность, която е присѫща на кроткия човѣкъ. Разумно кроткиятъ човѣкъ е огънь и свѣтлина. Нѣма сила въ свѣта, която може да го победи. Затова е казано, че кроткиятъ ще наследи земята. Предъ него всичко отстѫпва. Всички прегради и препятствия отстѫпватъ предъ неговата свѣтлина. Който може съ свѣтлината си да пробие една стена, той е кротъкъ човѣкъ. А тъй, да мислите, че сте кротки, безъ да можете една стена да пробиете съ свѣтлината си, това не е никаква кротость. Тъй щото, не бързайте да се радвате на вашата кротость. Каква радость е тази, която ту се явява, ту изчезва? Ако радостьта трае само единъ день, тя е радость на мухитѣ; ако трае два деня, тя е радость на овцетѣ; ако трае три деня, тя е радость на воловетѣ; ако трае четири деня, тя е радость на конетѣ и т. н. Истинска радость е тази, която никой не може да отнеме. Каква радость е тази, която се смѣня съ скръбь? Ученитѣ ще кажатъ, че споредъ закона на смѣнитѣ, радостьта трѣбва да се смѣня съ скръбь, а скръбьта — съ радость. Какво ще кажете тогава, ако по десеть пѫти на день човѣкъ мѣни състоянието си? Законътъ ли действува тукъ? Ако по десеть пѫти на день бодете нѣкой човѣкъ съ игла, по силата на нѣкакъвъ законъ ли правите това? — Не, тукъ никакъвъ законъ не действува. Това става по ваше лично желание и разбиране. Когато англичанкитѣ воюваха за правата си, да бѫдатъ избирани за министри, тѣ влизаха въ камарата, налагаха се и, ако ставаше нужда да се защищаватъ, вадѣха иглитѣ отъ шапкитѣ си и съ тѣхъ бодѣха. За да не се повтаря това нѣщо, държавата издаде законъ, съ който забрани на женитѣ да носятъ голѣми игли на шапкитѣ си. Англичанката казваше, че когато воюва за свободата си, човѣкъ не трѣбва да се спира предъ нищо. Съвременнитѣ хора казватъ, че човѣкъ не трѣбва да се противи на злото, но трѣбва да се съобразява съ условията на живота, като уреди първо своитѣ работи, а после вече мисли за Бога, за възвишени работи. — Какъ ще уреди човѣкъ работитѣ си и може ли, въобще, да уреди работитѣ си? Покажете единъ човѣкъ, който, откакъ свѣтътъ сѫществува, да е уредилъ работитѣ си. Досега такъвъ човѣкъ не се е намѣрилъ. Никой царь, никой ученъ, никой философъ не е могълъ да уреди работитѣ си на земята. Мислите ли тогава, че вие ще можете да ги уредите? Ако при сегашнитѣ условия на живота, човѣкъ не внесе кротостьта въ всички свои действия, той ще се натъкне на сѫщитѣ разочарования, каквито хората сѫ преживѣли до днесъ. Само онзи може да се справи съ всички трудни положения въ живота, за когото може да се приложи стиха: „Блажени нищитѣ духомъ“. Подъ думата „нищъ“ не се разбира човѣкъ беденъ, нещастенъ, но се разбира човѣкъ съ силна вѣра, съ силна любовь, който дава ходъ на Божественото въ себе си, на безграничното, на вѣчното. Въ правия смисълъ на думата, нищиятъ не знае, какво нѣщо е ограничение, сиромашия, болести, нужди. Нищиятъ духомъ не е лишенъ отъ нищо. Какво прави обикновениятъ човѣкъ? Като се намѣри въ известно затруднение, той иска да се облѣче въ вретище, да посипе главата си съ пепель и следъ това да каже: Господи, не виждашъ ли моитѣ страдания? Не виждашъ ли, колко сълзи пролѣхъ? Чудно нѣщо! Този човѣкъ казва, че е роденъ отъ Бога, че иска да работи заради Него, а въпрѣки това плаче, роптае противъ страданията си. Какво трѣбва да прави този човѣкъ? Той трѣбва да вземе мотика въ рѫка и да се впрегне на работа. Срѣщалъ съмъ религиозни, набожни хора, които не работятъ нищо. Тѣ отиватъ отъ време на време да гледатъ, какъ работятъ селянитѣ по нивитѣ, по лозята. Като гледатъ, какъ садятъ царевици, запримѣръ, вижда имъ се, че се занимаватъ съ проста работа и си казватъ: Царевици сѫ това! Тѣзи хора не се спиратъ да помислятъ, какво представя царевицата. Въ нѣкои отношения царевицата седи по-високо отъ човѣка, който не работи. Като се мръкне, този човѣкъ мисли само за спане, да си легне на мекото легло, а царевицата и вечерь работи. Тя мисли, какво да направи, да образува по-добъръ, по-голѣмъ кочанъ. Царевицата приготвя храна за човѣка, когато той спи и почива. Казвате: Какъ може да се говори лошо за човѣка, щомъ е създаденъ по образъ и подобие Божие? — Преди всичко, вие трѣбва да знаете, кой е човѣкъ създаденъ по образъ и подобие Божие. Споредъ мене, само кроткиятъ, нищиятъ, нажалениятъ човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие. Кротъкъ, нажаленъ и нищъ сѫ мощни думи. Какво разбиратъ хората подъ думитѣ кротъкъ, нажаленъ и нищъ? Споредъ васъ, нищъ е онзи, който е изгубилъ баща си. майка си, жена си, децата си или нѣкой отъ приятелитѣ си. Нажаленъ е онзи, който е изгубилъ своята възлюбена, или своето богатство. Този човѣкъ казва: Натѫжено е сърдцето ми, счупено е сърдцето ми. — Защо е счупено сърдцето му? — Защото не е кротъкъ. Сърдцето на кроткия е огъваемо, еластично, никога не се троши. Кроткиятъ се движи между болни, между страдащи, на всички помага. Стъклото се троши, както се трошатъ сърдцата на обикновенитѣ хора, понеже е лошъ проводникъ на топлината. Затова пъкъ то е добъръ проводникъ на свѣтлината. Съ своята прозрачность, прогледность, стъклото обръща внимание на хората да се освободятъ отъ своя егоизъмъ, да прогледатъ, да видятъ красотата на Божествения свѣтъ. Ако хората днесъ не виждатъ тази красота, това се дължи на тѣхната непрогледность. Тѣ не пропущатъ презъ себе си свѣтлината на Божия свѣтъ, вследствие на което сѫ тъмни. „Блажени кроткитѣ“. Блажени разумнитѣ кротки, защото тѣ ще наследятъ земята. Магическа сила крие въ себе си думата „кротъкъ“. Човѣкъ трѣбва да внесе елемента на кротостьта въ мозъка, въ дробоветѣ, въ сърдцето си, въ кръвьта, въ цѣлото си тѣло, за да може презъ него да мине Божествената свѣтлина, да го направи мощенъ, великъ. И най-великиятъ гений не може да се нарече абсолютно кротъкъ човѣкъ. Истински кроткиятъ представя великъ океанъ отъ жива вода, която постоянно се втича и изтича. Великиятъ англичанинъ Нютонъ е казалъ за себе си: „Азъ съмъ малко дете, което играе по вълнитѣ на Великия океанъ на природата, съ цель да изследва нѣщата, но вижда, че много нѣща сѫ скрити за човѣшкия духъ“. Природата е скрила велики блага въ себе си, които единъ день ще открие на човѣчеството, но не изведнъжъ, а постепенно. Следователно, докато човѣкъ не придобие образъ и подобие Божие, той не може да се добере до гънкитѣ на природата, въ които се криятъ нейнитѣ велики тайни. Това може да стане, само следъ като човѣкъ придобие вѫтрешна виделина на съзнанието си, докато стане кротъкъ, докато придобие образъ и подобие Божие. Кротостьта е първото условие за развиване на човѣшкото съзнание, за придобиване на повече свѣтлина за ума. Човѣкъ трѣбва да има повече свѣтлина, въ себе си, като основа за проява на Божествената мѫдрость. Съ свѣтлината заедно върви и топлината, въ която се образуватъ елементитѣ на любовьта. Той щото, като има любовь и мѫдрость въ себе си, човѣкъ има условия вече за придобиване на безсмъртието. Кротостьта пъкъ развива сила, мощь въ човѣка. Който иска да придобие кротостьта, той трѣбва да следва пѫтя на Христа. Христосъ самъ казва за себе си: „Защото съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце“. Кроткиятъ е винаги буденъ. Той никога не спи. Той е отворена врата за разумнитѣ сѫщества. Само грѣшниятъ човѣкъ спи. Хората на шестата раса ще бѫдатъ съ отворени очи, винаги съ будно съзнание. Сегашнитѣ хора спятъ, понеже живѣятъ още въ грѣха. Когато единъ спи, другъ е буденъ, работи върху съзнанието на спещия. Детето спи, а майката работи върху него. Следователно, когато искате да работите върху себе си, вие трѣбва да станете като деца, да приспите въ себе си онзи елементъ, който ви противодействува. Това значи, да стане човѣкъ кротъкъ, да премине отъ една епоха въ друга, да преобрази съзнанието си. Ще дойде време, когато всички хора на земята ще преобразятъ съзнанието си. Това ще се наложи, защото ще станатъ такива промѣни съ нашата атмосфера, че нито единъ човѣкъ не би могълъ да остане при новитѣ условия. Новитѣ условия изискватъ нови съзнания. Атмосферата на земята ще стане много по-рѣдка, отколкото е сега, а сѫщевременно ще се намали и количеството на кислорода, както и самото атмосферно налѣгане. За да живѣе при тия условия, човѣкъ трѣбва да се нагоди и физически, и духовно. Изобщо, всѣка планета има специфични условия за животъ. Представете си, че нѣкой човѣкъ се пренесе да живѣе на една отъ малкитѣ планети, на тъй нареченитѣ астероиди, които се движатъ между орбититѣ на Марсъ и Юпитеръ. Знаете ли, какво ще бѫде състоянието на този човѣкъ? Ако отиде на единъ отъ тия астероиди — лилипути, чийто диаметъръ достига едва десетина километра, теглото му ще се намали извънредно много, и той ще да скача на височина 70 — 80 клм.. Следователно, ако на земята е тежалъ 70 — 80 кгр., на тази малка планета ще тежи само единъ грамъ. Предполага се още, че температурата на тази малка планета достига до -273°. Обаче, известно ни е, че при такава низка температура всички тѣла се разрушаватъ. Има състояния въ природата, при които силитѣ ѝ действуватъ равномѣрно, безъ никакви препятствия, безъ никакви съпротивления. Наистина, ако човѣкъ се намѣри при условия, дето температурата е низка, при -273°, той ще бѫде свободенъ отъ всѣкакви изкушения, отъ всѣкакви неприятели или врагове. Кой може да нападне човѣкъ, поставенъ при -273° студъ? Такъвъ човѣкъ може да се пипа само съ щипци. Доближите ли се до него, той веднага ще се разруши. Когато кроткиятъ човѣкъ иска да бѫде свободенъ отъ хората, никой да го не смущава, той изпуща свѣтлината си, а задържа топлината си, вследствие на което понижава околната температура и не позволява на хората да се приближаватъ къмъ него. Когато работи за добритѣ хора, кроткиятъ човѣкъ повишава топлината си, вследствие на което отваря вратата си и ги привлича къмъ себе си. Не само хората, но всички живи сѫщества се привличатъ отъ него. „Разумнитѣ кротки ще наследятъ земята“. Не казвамъ обикновенитѣ кротки, но разумнитѣ кротки ще наследятъ земята, т. е. ония разумни хора, които иматъ нови разбирания за свѣтлината и топлината. Само тѣзи хора могатъ да бѫдатъ носители на новия животъ. Великитѣ хора сѫ минали презъ голѣми изпитания и страдания, докато придобиятъ кротостьта. При сегашнитѣ условия на живота почти нѣма кротки хора. Когато нѣкой каже за себе си, че е кротъкъ, ще го пратя на планината въ бурна, тъмна нощь, самъ да намѣри пѫтя си. Ако е кротъкъ, той ще си послужи съ своята свѣтлина: ще отиде и ще се върне безпрепятствено. Кроткиятъ носи свѣтлина въ себе си. Той не се нуждае отъ външна свѣтлина. Казано е за хората: „Вие сте виделина на свѣта“. Значи, за съвременнитѣ хора може да се каже най-много, че сѫ виделина, но не и свѣтлина. Кроткиятъ човѣкъ е бѣлъ. Той е направенъ отъ такава материя, която привлича свѣтлината отъ пространството, затова свѣти. Страданията, нещастията на хората се дължатъ, именно, на недоимъкъ на вѫтрешна свѣтлина у тѣхъ. Външната свѣтлина, отъ която се ползуватъ всички хора, всички живи сѫщества, предизвиква дразнене на всички сѣтива, вследствие на което тя носи и животъ, и смърть. Свѣтлината, за която Христосъ говори, носи само животъ. Затова, именно, е казано, че само кроткиятъ ще наследи земята. Само кроткиятъ, който носи свѣтлината на живота, ще наследи земята. Той ще бѫде господарь, вѣчно ще живѣе на земята. Онѣзи хора, които нѣматъ свѣтлина въ себе си, които не сѫ кротки, тѣ ще се намиратъ подъ закона на прераждането, ще идватъ на земята, ще заминаватъ отъ земята, отново ще се връщатъ и т. н. Сега, като слушате да се говори за кроткитѣ, ще кажете, че разбирате тия нѣща, защото сте чели Евангелието, чели сте Деянията на апостолитѣ, познавате донѣкѫде Христовото учение. Обаче, и това не е достатъчно. Не е достатъчно само човѣкъ да има опитностьта на апостолитѣ, или да е видѣлъ Христа, както апостолъ Павелъ го е видѣлъ. Като падна отъ коня си, Павелъ запита: „Кой си Ти, Господи?“ — Азъ съмъ Този, Когото ти гонишъ. Павелъ видѣ Христа, но това не бѣше достатъчно. Той трѣбваше да учи, да бѫде подложенъ на изпитания, за да познае Христа. И следъ това Павелъ казва: „Всичко считамъ за изметъ, за да позная Христа.“ Христосъ казва за себе си, че е кротъкъ и смиренъ по сърдце. Следователно, думитѣ на Павла могатъ да се преведатъ въ следния смисълъ: „Всичко считамъ за изметъ, за да позная кротостьта“. Който е придобилъ кротостьта, той разполага съ магическата прѫчица. Безъ кротостьта човѣкъ нищо не може да постигне. Мнозина търсятъ живота, но тѣ трѣбва да знаятъ, че извънъ кротостьта животътъ не може да се прояви. Всички хора иматъ животъ, но въпрѣки това умиратъ. — Защо? — Защото нѣматъ кротостьта, не сѫ кротки. Безъ кротостьта животътъ не може да се подържа. Христосъ казва: „Това е животъ вѣченъ да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога.“ Да познаете Бога, да познаете Христа, това значи да познаете любовьта. Христа наричатъ още Синъ Божий, но това е титла. Че е Синъ Божий, ще познаете по това, дали носи въ себе си любовьта. Нѣкой човѣкъ е генералъ, не защото носи военни дрехи, но защото е силенъ. Ако носи сила въ себе си, и безъ генералски дрехи той може да бѫде генералъ. Не е достатъчно да кажете за нѣкого, че е вашъ възлюбенъ, или ваша възлюбена, но той трѣбва да отговаря на това име. Ако е въпросъ за обикновенъ възлюбенъ или възлюбена, такива възлюбени има много по свѣта. И Ксантипа бѣше възлюбена на Сократа, но понѣкога го заливаше съ вода. Единъ день Сократъ се разговарялъ съ ученицитѣ си, и въ това време жена му влѣзла въ стаята и го заляла съ вода. Невъзмутенъ, Сократъ се обърналъ къмъ ученицитѣ си съ думитѣ: Моята жена иска да покаже, че когато се посѣе нѣщо, следъ това трѣбва да се полѣе съ вода, да израсте, да даде плодъ. Сократъ казвалъ, че благодарение на жена си е станалъ философъ. Ще кажете, че Ксантипа била лоша жена. Коя жена не е заливала мѫжа си съ вода? Коя жена не е ставала причина мѫжа ѝ да пролива сълзи? Какво лошо има въ плача? Изкуство е да заставите човѣка да плаче. Важно е, какъ ще го заставите. Не е въпросъ да мушнете човѣка съ ножъ, за да го накарате да плаче. Това вече не е изкуство, нито е наука. Като говоря по този начинъ, вие трѣбва да мислите, да разбирате добре. Азъ говоря, безъ да имамъ предъ видъ вашитѣ личности. Цельта ми е да ви изнеса истината тъй, както е, безъ никакво снизхождение. Че нѣкой билъ голѣмо величие. Какво отъ това? Днесъ е величие, утре не е никакво величие. Нѣкой минава предъ хората за светия. Днесъ е светия, утре не е никакъвъ светия. Смъртьта дойде при него, хване го за гушата и го души тъй, както задушава и обикновенитѣ хора. Когато истинскиятъ светия умира, той извиква своитѣ приятели и се сбогува съ тѣхъ. Той имъ казва, че е решилъ вече да си замине и за наследникъ оставя еди-кого си. Това значи кротъкъ човѣкъ. Който не може да предупреди своитѣ ближни, че заминава за онзи свѣтъ, и не може да се сбогува съ тѣхъ, той не е кротъкъ човѣкъ. Който страда и се измѫчва, той не е кротъкъ; който вика лѣкари да го лѣкуватъ, той не е отъ кроткитѣ; който вика свещеници и проповѣдници да го изповѣдватъ, той не е отъ кроткитѣ. Кроткиятъ заминава съзнателно и съ радость за онзи свѣтъ, като дава банкетъ на своитѣ приятели и имъ казва опредѣлено, че отива въ дома на Онзи, Когото познава. Кроткиятъ човѣкъ носи великъ моралъ въ себе си. Обикновениятъ моралъ, обикновеното благочестие сѫ обикновени работи за него. Нѣкой иска да се представи предъ хората за светъ, за благочестивъ човѣкъ и, за да подържа това заблуждение у тѣхъ, той ходи босъ, окѫсанъ. — Не, това е измама. Светиятъ, истински благочестивиятъ човѣкъ е добре облѣченъ, винаги чистъ и спретнатъ. Той живѣе едновременно и въ външна, и въ вѫтрешна чистота. Единъ отъ ученицитѣ на Сократа отишълъ единъ день при учителя си съ скѫсани панталони, съ цель да покаже своето благочестие и смирение. Като го видѣлъ въ този видъ, Сократъ му казалъ: „Твоята гордость се вижда и презъ скѫсанитѣ ти панталони“. Гордостьта на човѣка се вижда и презъ скѫсанитѣ, и презъ здравитѣ дрехи. Кроткиятъ човѣкъ изпуща свѣтлина отъ себе си. Каква по-хубава дреха отъ дрехата на свѣтлината? Който е облѣченъ съ дрехата на свѣтлината, той привлича къмъ себе си любовьта. Щомъ придобие любовьта, той никога гладенъ не умира. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето“. Това подразбира, че само кроткиятъ човѣкъ знае тайнитѣ, които се съдържатъ въ хлѣба; само кроткиятъ човѣкъ знае изкуството да придобива хлѣбъ, когато пожелае. Когато сатаната изкушаваше Христа въ пустинята и му предлагаше да превърне камънитѣ въ хлѣбъ, той знаеше, че Христосъ владѣе изкуството да превръща материята. Хората на новата наука, хората на шестата раса ще познаватъ тази наука и ще я прилагатъ. Хората на шестата раса сѫ хора на кротостьта, хора на свѣтлината. Съвременната наука е повече въ услуга на разрушението, на изтреблението. Следователно, тя е временна, преходна наука. Тя открива задушливитѣ газове, отровитѣ, избухливитѣ вещества. Какъвъ смисълъ има въ тия открития? Само онова откритие има смисълъ, съ помощьта на което мъртвитѣ могатъ да възкръсватъ. Но и при това положение има известна опасность. Опасностьта отъ откритията, които съвременната наука би могла да направи, седи въ това, че всѣко откритие ще се патентова и ще се използува само отъ богатитѣ хора. Запримѣръ, открие се серумъ противъ нѣкаква опасна и мѫчно лѣчима болесть, но струва скѫпо. Богатитѣ ще могатъ да си го доставятъ и да се лѣкуватъ, а сиромаситѣ, по нѣмане на пари, ще умиратъ. Тогава животътъ ще се продава. А Христосъ казва: „Блажени кроткитѣ, защото ще наследятъ земята.“ Наистина, кроткитѣ ще разполагатъ съ новото знание, което носи свѣтлина и животъ. Тъй щото, свѣтлината и животътъ не се продаватъ, но се придобиватъ. Достатъчно е човѣкъ да стане кротъкъ, за да провѣри това. Кроткиятъ знае, че сѫществуватъ два свѣта: физически и духовенъ, земенъ и небесенъ. — Възможно ли е това? — Възможно е, разбира се. — Ама ние не виждаме онзи свѣтъ. — Това нищо не значи. Ако въ единъ салонъ затворятъ стотици хора и имъ кажатъ, че вънъ отъ него не сѫществува нищо друго, тия хора ще повѣрватъ ли въ това? — Нѣма да повѣрватъ. — Защо? — Защото сѫ видѣли свѣта извънъ салона. Следователно, човѣкъ вѣрва въ сѫществуването на това, което е видѣлъ, а не вѣрва въ сѫществуването на онова, което не е видѣлъ. Единъ день, когато види онзи свѣтъ, той ще повѣрва и въ него. Той ще види, че духовниятъ свѣтъ е много по-красивъ и по-великъ отъ този, който вижда и въ който живѣе. Отношението между физическия и духовния свѣтъ е такова, каквото е отношението между растенията и животнитѣ отъ една страна и животнитѣ и човѣка — отъ друга страна. Каквито условия да иматъ растенията и животнитѣ, тѣ сѫ лишени отъ тѣзи връзки, отъ тѣзи отношения, каквито могатъ да сѫществуватъ между хората. Преди всичко животнитѣ и растенията сѫ лишени отъ елементи, необходими за създаване на връзки, на отношения. При това, не всички хора, но само нѣкои отъ тѣхъ сѫ въ състояние да станатъ кротки, да привлѣкатъ къмъ себе си онази свѣтлина, която е носителка на бѫдещата култура. Докато хората не станатъ кротки, нѣма да дойде безсмъртието, т. е. възкресението въ свѣта. Щомъ станатъ кротки, Христосъ ще влѣзе въ сърдцата имъ, защото Той казва за себе си: „Азъ съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце.“ Докато сърдцата на хората сѫ смутени, пълни съ роптания и протести, тѣ никога нѣма да видятъ и познаятъ Христа. Сегашнитѣ хора мислятъ, че Христосъ ще слѣзе нѣкѫде отъ небето, облѣченъ въ слава и великолепие, и се готвятъ да Го посрещнатъ, да седнатъ едни отлѣво, а други — отдѣсно. Въ времето на Христа, майката Заведеева искаше единъ отъ синоветѣ ѝ да седне отдѣсно на Христа, а другъ — отлѣво, но Христосъ ѝ каза, че не е въ негова власть да опредѣля мѣстата на хората. Питамъ: колко души могатъ да седнатъ отдѣсно и отлѣво на Христа? — Двама души само. Въпрѣки това, всѣки иска да седне или отлѣво, или отдѣсно на Христа. — Не, когато Христосъ дойде втори пѫть на земята, Той нѣма да поставя хората едни отлѣво, а други — отдѣсно, но ще ги тури въ една чутура, дето ще започне такова грухане, каквото свѣтътъ никога не е мислилъ. Отъ всичкото жито ще остане само една чиния чисто, хубаво жито. И тогава, който е гладенъ, той ще отиде да си хапне отъ това жито и ще каже: Господъ да прости човѣчеството! Значи, отъ цѣлото човѣчество ще остане една чиния грухано жито, полѣто съ сока на кротостьта. Който вкуси отъ това жито, той ще придобие елемента на кротостьта въ себе си. Той ще стане кротъкъ, но самъ ще си знае, какво е преживѣлъ, докато стане такъвъ. Когато нѣкой иска да знае, какво иде за човѣчеството, казвамъ: Голѣмо грухане иде! Безъ грухане нѣма спасение. Докато черупката на орѣха не падне, той не може да изникне. Докато не изгуби богатството си, богатиятъ не може да намѣри Бога. Докато не изгуби детето си, майката не може да го познае, нито може да го залюби. Докато водата не започне да се разлива, не може да полива цвѣтята. Това сѫ контрасти, които сѫ въ реда на нѣщата. Религиознитѣ хора подържатъ идеята, че човѣкъ трѣбва да се моли поне по три пѫти на день. Добро нѣщо е молитвата, но когато се прави по задължение, тя представя външно пособие. То е все едно нѣкой да напише на дъската три-четири уравнения, и да ги реши. Какво е разрешилъ съ тѣзи уравнения? Нищо не е разрешилъ. Казватъ за нѣкого, че е отличенъ законоведецъ. Какво отъ това? Законитѣ, които този човѣкъ пише, еднакви ли сѫ съ законитѣ на природата? Единъ законъ е цененъ, когато е извлѣченъ отъ природата. Единъ виденъ англичанинъ казалъ: „Законитѣ на Англия сѫ закони на природата“. Той искалъ да каже, че законитѣ на природата сѫ закони на Англия, т. е. Англия черпи своитѣ закони отъ природата. Значи, общественитѣ закони трѣбва да изхождатъ отъ природата. Всѣко общество, което се подчинява на такива закони, ще се развива правилно. Хората на това общество взаимно ще се почитатъ и уважаватъ. Всѣки членъ на това общество ще заема точно това мѣсто, което му се пада. Той ще бѫде точно на това мѣсто и ще изпълнява точно такава служба въ обществото, каквато изпълнява всѣки удъ отъ човѣшкото тѣло, който е поставенъ на мѣстото си. Ако нѣкой членъ отъ обществото е на мѣстото на първия пръстъ на човѣшката рѫка, ще му се отдаде съответното уважение. Само благородниятъ човѣкъ може да отдаде на всѣкиго заслуженото внимание и уважение. Само кроткиятъ човѣкъ е истински благороденъ. Вънъ отъ кротостьта никакво благородство не сѫществува. Който не е кротъкъ, той може да бѫде привидно благороденъ, но неговото благородство лесно се губи. Кой човѣкъ не е губилъ своето благородство? Кой не е губилъ щастието си? Кой не е падалъ духомъ? Кой не е лъгалъ? Кой не е кралъ? Това сѫ отрицателни прояви на човѣка, които трѣбва да се извадятъ въ външното му естество, да остане душата му чиста, свободна отъ тѣхъ. Когато се казва, че човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие, това се отнася до неговата душа. Тя трѣбва да се прояви, да види Божието лице. Само душата може да види лицето на Бога. Затова е казано, че никой не е видѣлъ лицето на Бога. Обаче, когато човѣкъ придобие кротостьта, когато даде възможность на душата си да се прояви въ него, тогава той ще види лицето на Бога. Който не е придобилъ кротостьта, той не може да види Божието лице. Затова е казано въ Писанието, че който види Божието лице, той не може да остане живъ. И на Мойсея бѣше казано, че не може да види лицето на Бога. Мойсей не бѣше кротъкъ човѣкъ. Той рѣжеше съ ножъ, но времето налагаше това. „Само чиститѣ по сърдце ще видятъ Бога.“ Срѣщате нѣкой обикновенъ човѣкъ, който не е кротъкъ, не носи свѣтлина въ себе си, но очаква да види Божието лице. Това е невъзможно! Мойсей казваше на евреитѣ, че измежду тѣхъ ще излѣзе пророкъ, който ще носи кротостьта въ себе си, който ще наследи земята, затова тѣ трѣбва да Го слушатъ. Който слуша този Великъ Пророкъ, той може да наследи земята. „Блажени разумнитѣ кротки“. Сега, ако ви кажа да станете кротки, това е механическо казване, което нищо нѣма да ви помогне. Обаче, казвамъ: Проявете кротостьта си! — Можемъ ли да проявимъ своята кротость? — Можете. Повикайте Христа на помощь, защото Той е казалъ за себе си, че е кротъкъ и смиренъ по сърдце. Едно трѣбва да имате предъ видъ: само онзи има право да повика Христа, който е готовъ да приеме кротостьта въ себе си. Който не е готовъ още, да не прави този опитъ, защото той самъ ще се изложи на голѣми изпитания, които не може да издържи. Той ще изгори, ще изчезне отъ свѣта. Стане ли въпросъ за кротостьта, Христосъ на никого не прощава. Щомъ нѣкой се почувствува готовъ да възприеме кротостьта, той трѣбва да се обърне къмъ Христа съ думитѣ: Господи, искамъ да придобия кротостьта, да я приложа въ живота си. Ще следвамъ Твоя пѫть неотклонно и безъ никакво колебание и съмнение. „Кроткитѣ ще наследятъ земята.“ Които не разбиратъ кротостьта, тѣ казватъ, че ако станатъ кротки, ще изгубятъ живота си, и всѣки ще ги тъпче. — Не, кроткиятъ е силенъ човѣкъ, никой не може да го тъпче. Кроткиятъ разбира живота въ неговата пълнота и смисълъ. Дето минава кроткиятъ, всички му правятъ пѫть: рѣкитѣ отбиватъ течението си, правятъ му пѫть да мине; растенията и животнитѣ му се кланятъ; хората го поздравяватъ. Кроткиятъ и по земята стѫпва, и въ водата плува и въ въздуха се носи. Той е господарь на земята, напълно я владѣе. Съвременнитѣ хора летятъ изъ въздуха съ аероплани, но често падатъ отъ тѣхъ. Христосъ ходѣше по водата, защото бѣше кротъкъ и смиренъ по сърдце. Когато хората станатъ кротки, и тѣ ще ходятъ по водата, както Христосъ е ходилъ нѣкога. „Блажени разумнитѣ кротки“. Проявете кротостьта си, ако искате да наследите земята, да я владѣете, както Христосъ е билъ господарь на земята. Щомъ Христосъ е ходилъ по водата, и вие можете да ходите. Това е възможность не само за единъ човѣкъ, но за всички хора, на които съзнанието е пробудено. Кротостьта е достояние на всички хора. Да придобиятъ кротостьта, това е велика задача, която предстои на всички хора. Кроткиятъ човѣкъ е бѣлъ. Една негърка казала на единъ бѣлъ: Азъ съмъ черна на лице, но бѣла по сърдце. Ти си бѣлъ на лице, а черенъ по сърдце. Нѣкои хора сѫ външно бѣли, а вѫтрешно черни. Други пъкъ сѫ отвънъ черни, а отвѫтре бѣли. Сѫщото може да се каже и по отношение на кротостьта. Нѣкои сѫ външно кротки, а вѫтрешно не сѫ; други пъкъ сѫ вѫтрешно кротки, а външно не сѫ. Кротостьта е вѫтрешно, а не външно качество. Кроткиятъ човѣкъ е носитель на Божията свѣтлина и се радва, че всички хора могатъ да се ползуватъ отъ това благо. „Кроткитѣ ще наследятъ земята“. Вложете въ себе си идеята за кротостьта и работете за нейното придобиване. И на васъ желая да наследите земята като кротки! 21. Беседа отъ Учителя, държана на 23 юний, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Да изпълня. „Не дойдохъ да разруша, но да изпълня.“ Матея 5:17. Въ природата сѫществуватъ два органически процеса, съ които съвременнитѣ хора сѫ запознати. Единиятъ процесъ е процесъ на разрушаване, а другиятъ — процесъ на съграждане, на изпълнение. Кой изпълнява? — Съзнателнитѣ, разумнитѣ хора, а не децата. Малкитѣ деца ни най-малко не мислятъ за грижитѣ на майка си и баща си. Тѣ нищо не разбиратъ отъ тѣхния животъ, отъ тѣхната философия. Тѣ знаятъ само да искатъ и да заповѣдватъ, и то на време и безъ време. Наистина, децата си служатъ съ военна дисциплина, споредъ която искатъ, заповѣдватъ и на всички налагатъ мълчание. Каквото пожелаятъ, всичко трѣбва да се изпълни. Това е едно отъ положенията на съвършения животъ, въ който, каквото човѣкъ пожелае, може да стане. За съвършения животъ всичко е възможно, а сѫщевременно всичко е невъзможно. Това зависи отъ стремежитѣ, отъ копнежитѣ на човѣка. Има стремежи, има желания, въ съвършения животъ, които лесно се постигатъ. Има желания, които и тамъ лесно не се постигатъ. Защо? — Защото тия желания не сѫ нужни на човѣка, нищо не го ползуватъ. Запримѣръ, какво ще се ползува човѣкъ отъ желанието си да се облѣче съ нови, добре скроени и ушити дрехи и да се покаже съ тѣхъ на приятелитѣ си? Той ще получи само една похвала, че дрехитѣ му сѫ хубави, а нѣкои пъкъ могатъ да кажатъ, че дрехитѣ му не сѫ хубави. И тогава той, или ще се очарова, или ще се разочарова. Всѣки човѣкъ иска да сподѣля съ приятелитѣ си, било своитѣ преживявания, било впечатленията си отъ прочитането на нѣкоя хубава книга. Защо човѣкъ обича да сподѣля своитѣ преживявания и опитности съ ближнитѣ си? Въ това отношение човѣкъ мяза на изворъ, или на чешма, които разправятъ на всички, минаващи покрай тѣхъ, какво сѫ имъ направили, какъ сѫ имъ услужили. Кой какъ мине покрай тѣхъ, тѣ ще го спрать, ще му предложатъ отъ водата си и ще му разправятъ историята си. Сега, онѣзи, които разглеждатъ живота отблизо, казватъ, че не се интересуватъ отъ далечното, но се интересуватъ отъ сегашното, отъ реалното. Подъ думата „реално“, разбираме онова, което се проявява въ всѣки даденъ моментъ, и което е свързано съ нашето съзнание. Безполезно е да живѣе човѣкъ въ свѣтъ, дето съзнанията на всички хора сѫ заспали и единственъ той се движи натукъ-натамъ, отъ никого неразбранъ, безъ да срещне човѣкъ, подобенъ на себе си. Ако това е възможно, представете си, какво ще бѫде положението на онзи, чието съзнание е пробудено. Той ще бѫде въ положението на живъ човѣкъ между мъртвитѣ. Това сѫ само предположения. Щомъ има закони, има и отношения между разумни сѫщества. Когато законитѣ не се изпълняватъ, това показва, че тѣзи сѫщества не сѫ високо развити; когато законитѣ се изпълняватъ, това показва, че тѣзи сѫщества сѫ високо организирани. Запримѣръ, каквото музикално парче дадете на способния, на даровития музикантъ, той всичко може да изпълни. Дайте сѫщитѣ парчета на слабо даровития музикантъ, който е свирилъ години наредъ, той пакъ не може да изпълни всичко. Следователно, когато казваме, че човѣкъ може да направи всичко, ние подразбираме всички хора заедно, цѣлокупно. Обаче, единично човѣкъ може да направи само едно нѣщо. Нѣма човѣкъ въ свѣта, колкото и да е гениаленъ, който може да се прояви въ всички области на науката, на изкуствата и да може всичко да направи. Колкото и да е всесиленъ, човѣкъ все пакъ не може всичко да направи. Това, което сега ви говоря, е потрѣбно, за да можете въ всѣки даденъ моментъ да схващате, какви постижения имате и какви можете да имате. За тази цель човѣкъ трѣбва да изучава тѣлото си, мозъка, сърдцето си. Съ една дума, човѣкъ трѣбва да изучава всички свои органи, заедно съ функциитѣ, които тѣ изпълняватъ. Човѣкъ трѣбва да изучава себе си, както земедѣлецътъ изучава земята, която обработва. Когато земедѣлецътъ погледне земята, той знае вече, какво може да роди тя: жито, царевица, ечемикъ, ръжь, бобъ или друго нѣщо. И вие знаете, какво може да излѣзе отъ васъ, но всѣкога не излиза споредъ това, което знаете. Какво се изисква отъ дадена почва, за да роди тя бобъ или други растения? — За да роди бобъ, почвата се нуждае отъ известни елементи. Сѫщото може да се каже и за човѣка: за да излѣзе отъ него това, което се очаква, той трѣбва да съдържа въ себе си съответни елементи. Ако нѣма тѣзи елементи въ себе си, желаннитѣ плодове не могатъ да се родятъ. Ето защо, ако човѣчеството иска да постигне своитѣ идеали, то трѣбва най-малко хиляда години да прекара въ покой, въ пасивно състояние, безъ стремежи, за да складира въ себе си нужната за това енергия и после да започне работата си. По-голѣма часть отъ човѣчеството представя инертни, недеятелни хора, които седатъ и само искатъ, желаятъ да имъ се дава на готово. Другата часть отъ човѣчеството работи, проявява усилена деятелность, изкарва много, безъ да мисли, какъ ще пласира стоката си. Ако хората произвеждатъ много стока, а нѣма пазаръ, на който да я пласиратъ, каква полза иматъ отъ своята работа? Ако цѣли 20 години наредъ само мислите, и по този начинъ приготвите голѣмо количество умствена енергия, кѫде ще я пласирате? Вие ще се видите въ чудо, кѫде и по какъвъ начинъ ще пласирате тази умствена енергия, която сте събирали цѣли 20 години. Да допуснемъ, че следъ 20 години хората ще се разбиратъ и нѣма да иматъ нужда отъ закони. Можете ли да предскажете, какъ ще се уреди животътъ? И тъй, като говоримъ за разумния животъ, ние имаме предъ видъ Божественото начало, което работи у всички хора. Това начало се проявява дотолкова, доколкото хората сѫ разумни. Когато хората сѫ опърничави, своенравни, другъ законъ действува между тѣхъ. Какъвъ е този законъ? Който не е изпълнилъ великия Божи законъ, той е разбралъ обратния законъ — законътъ на свѣта. Една майка накарала детето си да чете „Отче нашъ“. — Не искамъ да чета „Отче нашъ“. — Чети молитвата! — Не, по никой начинъ нѣма да чета „Отче нашъ“. — Тъй ли? Майката излѣзла отъ търпение, вдигнала детето си въ въздуха и после го хвърлила на земята. — Олеле, майчице, ще чета „Отче нашъ.“ Защо детето не искало да чете „Отче нашъ“, когато майка му го молила, а щомъ го вдигнала високо въ въздуха и го ударила въ земята, веднага се съгласило да чете молитвата? По сѫщия начинъ и природата постѫпва съ хората. Като види, че нѣкой човѣкъ не иска доброволно да изпълни Божия законъ, тя го хваща, вдига го на високо и после го тръшка на земята. До това време той не е билъ готовъ да изпълни Божия законъ, но щомъ се види въ рѫцетѣ на природата, веднага се съгласява да изпълни всичко, каквото тя му заповѣдва. Следъ това започва да чете „Отче нашъ.“ „Не дойдохъ да разруша, но да изпълня“. Кое е по-важно за човѣка: да разрушава или да изпълнява? Истински майсторъ е онзи, който едновременно съгражда и разгражда, руши и създава. Разрушаването е времененъ процесъ въ живота на човѣка, за да се прояви възвишеното и благородното въ него. Съ думитѣ „не дойдохъ да разруша, но да изпълня“, Христосъ иска да предпази слушателитѣ си отъ заблуждения, затова имъ казва, че не е дошълъ да разрушава, но да изпълни закона, да внесе ново разбиране при изпълнение на законитѣ. Понеже въ времето на Христа е имало нарушаване на законитѣ, Той искалъ да покаже на хората, че не е достатъчно само да сѫществува закона, но този законъ трѣбва да се изпълнява разумно. Като разбере това нѣщо за външнитѣ закони, човѣкъ ще дойде до положение да разбере сѫщото и за онѣзи закони, които се отнасятъ до човѣшката душа и ще знае, че трѣбва да ги изпълнява, а не да ги разрушава. И тъй, Божественото начало въ човѣка иде всѣкога не да разруши, но да изпълни. Като се вглежда въ ежедневния си животъ, човѣкъ най-после дохожда до убеждение, че той самъ е станалъ причина да изгуби сѫщественото, да се отстрани отъ истинския пѫть на живота. Тази е причината, задето въ старинитѣ си човѣкъ изкупва грѣховетѣ на своето минало чрезъ страдания, болести, сиромашия и мѫчения. Презъ цѣлия му животъ Божественото начало въ него му казва, че той трѣбва да се съобразява съ законитѣ на природата. Ако е уменъ, той ще схване този гласъ, и всѣки день ще прави по едно малко видоизмѣнение въ своя животъ, да го постави на начала и принципи, каквито природата е поставила. Ако не може да направи това, той всѣки день ще допринася нѣщо за разрушаване на Божественитѣ принципи и закони. Обаче, отъ момента, въ който човѣкъ наруши единъ отъ тѣзи закони, страданията започватъ да го следватъ непрекѫснато. И, ако, вмѣсто да тичатъ по Европа да търсятъ лѣкари за своитѣ болести, хората биха се събрали заедно и биха започнали да търсятъ причинитѣ на своитѣ болести и страдания, тѣ щѣха да дойдатъ до правия пѫть на живота. И тогава, положението имъ щѣше да бѫде десеть пѫти по-добро, отколкото това, въ което днесъ се намиратъ. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ заболява отъ ракъ. Той не търси причината на това заболяване нѣкѫде въ себе си, но веднага прибѣгва до помощьта на лѣкаря. Лѣкарьтъ изрѣзва мѣстото, дето е ракътъ, и болниятъ се успокоява, мисли, че болестьта му е изчезнала. Не се минава много време, болестьта отново се явява: ако е била въ дѣсната страна на тѣлото, сега излиза въ лѣвата страна. Лѣкарьтъ изрѣзва и лѣвата страна. Следъ време ракътъ се явява на гърба. И така, лѣкарьтъ рѣже съ ножъ ту това, ту онова мѣсто, докато има месо по тѣлото. Единъ день той дига рѫце и казва, че положението се е усложнило. Какво се постига съ тѣзи операции? — Нищо не се постига. Вмѣсто печалби, човѣкъ има загуби. Това е криво разбиране на проявитѣ въ живота. Съвременнитѣ хора разбиратъ живота криво, вследствие на което изпадатъ въ голѣми противоречия. Тѣ четатъ стиха отъ Евангелието, въ който се казва: „Ако дѣсното око те съблазни, извади го. Ако дѣсната рѫка те съблазни, отсѣчи я“. Ако тия стихове се разбиратъ криво, ще излѣзе, че при всѣка съблазънь човѣкъ трѣбва да си извади дѣсното око, или да си отсѣче дѣсната рѫка. Това е буквално разбиране. Какъвъ смисълъ има за разумния човѣкъ да вади окото си, или да сѣче рѫката си? Това сѫ закони, методи на природата, които хората трѣбва да изучаватъ и правилно да прилагатъ въ живота си. Човѣкъ не може да разчита на щастливъ или на разуменъ животъ, ако не разбира и изпълнява законитѣ на природата. Засега хората едва сѫ дошли до положение да изучаватъ законитѣ на обществото, както и законитѣ, на които се гради семейството, но тѣ сѫ далечъ още отъ мисъльта да се занимаватъ съ законитѣ, които опериратъ въ тѣхнитѣ умове, въ тѣхнитѣ сърдца и въ тѣхнитѣ тѣла. Никой не може да се извини съ незнание на тѣзи закони. Следователно, бѫдещето на всѣки човѣкъ зависи отъ изпълняването на тѣзи велики закони. Въ тѣзи закони сѫ предвидени нуждитѣ, които човѣшкиятъ организъмъ има. Въ тѣзи закони сѫ предвидени силитѣ, съ които човѣшкиятъ организъмъ трѣбва да разполага. Който изпълнява тѣзи закони, той може да се справи съ всички мѫчнотии, съ всички страдания и изненади въ живота. Представете си, че срѣщате човѣкъ съ орѫжие въ рѫка, който се готви, заради паритѣ ви, да стреля срещу васъ. Какво трѣбва да правите? Понеже сте човѣкъ, който разполага съ сили и знание, вие веднага изваждате една спринцовка отъ джоба си и нацърквате срещу него една течность, която предизвиква кихане. Отъ силната течность, очитѣ на този човѣкъ започватъ да сълзятъ. Той киха, кашли и, безъ да иска, изпуща орѫжието отъ рѫката си. По този начинъ вие се освобождавате. Или, минавате презъ една гѫста гора. На пѫтя ви се изпрѣчва една голѣма мечка. Веднага вадите отъ джоба си единъ особенъ прахъ, който сѫщо така предизвиква сълзене на очитѣ и кихане, и мечката отстѫпва, отказва се да ви напада. Съвременнитѣ хора говорятъ за войни, за убийства. Какъвъ смисълъ има въ войнитѣ? Ако е въпросъ да победите неприятеля си, това е лесна работа. Ще извадите спринцовката съ особената течность отъ джоба си и ще пръснете отъ нея въ лицето на този или онзи офицеръ или войникъ. И той, иска не иска, ще отстѫпи, ще се върне дома си като герой. Какво по-хубаво отъ това? Има ли смисълъ да ходятъ хората на война, да се осакатяватъ, да отсичатъ рѫцетѣ или краката си, и въ края на краищата да останатъ инвалиди за цѣлъ животъ? Това не е никакво геройство. Следъ всичко това тѣзи хора ще се хвалятъ, че туй направили, онуй направили. — Не, нищо не сѫ направили, но сѫ се осакатили. Чудно нѣщо! Сѫщитѣ тия хора се молятъ на Господа, искатъ да имъ каже, какво да правятъ. Когато Този великъ Баща имъ нашепва, какво да правятъ, тѣ Го молятъ да благослови орѫжието имъ. Много хора се хвалятъ, че лесно могатъ да се справятъ съ врага си. Достатъчно е да насочатъ револверъ къмъ него и да го убиятъ. Това не е голѣмо геройство. Мечката отдавна знае това изкуство, да напада хората и да ги умъртвява. — Ама азъ ще те задуша. — Паякътъ отдавна знае това изкуство. Отъ хиляди години насамъ той тъче паяжината си и изсмуква кръвьта на своитѣ жертви. — Азъ ще го глътна цѣлъ. — И това изкуство не е на човѣка. Рибитѣ отдавна се гълтатъ цѣли. Значи, нѣма изкуство, което човѣкъ да е създалъ. Каквото каже човѣкъ, всички го знаятъ. Каквото се опита човѣкъ да направи, много сѫщества преди него сѫ го направили вече. Изкуство е човѣкъ да направи нѣщо, или да каже нѣщо, което никой другъ преди него не е знаелъ. Сега, ще се изправи нѣкой предъ Господа и ще иска отъ Него да прости грѣховетѣ му. Питамъ: какви сѫ грѣховетѣ му? Може ли този човѣкъ да каже единъ такъвъ грѣхъ, който никой другъ да не е направилъ? Преди всичко той трѣбва да знае, че всички грѣхове не могатъ изведнъжъ да се простятъ. Лесно е да се каже, че Господъ прощава грѣховетѣ на хората, но за да ги прости, изисква се нѣщо отъ тѣхъ. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ има едно петно на дрехата си. Какво трѣбва да направи, за да махне това петно? Той трѣбва да изпере дрехата си нѣколко пѫти, за да се махне окончателно това петно. Само съ едно изпиране на дрехата, петното не може да се махне. Нѣкой човѣкъ е мислилъ цѣли 20 години, докато извърши едно престѫпление, а иска съ една молитва да се заличи престѫплението му. Такъвъ законъ не сѫществува. Следователно, когато човѣкъ престѫпва Божественитѣ закони, той трѣбва да знае, че последствията на тѣзи престѫпления сѫ голѣми. Като става въпросъ за грѣховетѣ на хората, ние се натъкваме на въпроса за прераждането. Нѣкои хора вѣрватъ въ прераждането, а други не вѣрватъ. Когато хората се запитватъ, защо страдатъ, ние имъ отговаряме по два начина. На онѣзи, които вѣрватъ въ прераждането, казваме, че страданията имъ не сѫ нищо друго, освенъ последствия на онѣзи грѣхове и престѫпления, които сѫ вършили въ миналото. На онѣзи, които не вѣрватъ въ прераждането, казваме, че страданията имъ сѫ последствия отъ грѣховетѣ на тѣхнитѣ дѣди и прадѣди. Както внуцитѣ и правнуцитѣ наследяватъ богатствата на своитѣ дѣди и прадѣди, така сѫщо, безъ да желаятъ, тѣ наследяватъ и тѣхнитѣ загуби — последствията отъ тѣхнитѣ грѣхове и престѫпления. Питате: Защо едни хора вѣрватъ въ прераждането, а други не вѣрватъ? Да се задава такъвъ въпросъ, то е все едно да се пита: Защо слънчевата свѣтлина минава презъ нѣкои вещества лесно, а презъ други не минава? Много просто: свойствата на нѣкои вещества сѫ такива, че могатъ да пропущатъ презъ себе си слънчевитѣ лъчи, а нѣкои вещества не могатъ да ги пропущатъ. На сѫщото основание, онѣзи сѫщества, които сѫ завършили еволюцията си, знаятъ своитѣ прераждания, четатъ ги като на книга. Тия пъкъ, които не сѫ завършили еволюцията си, нищо не знаятъ за своитѣ прераждания. Въ това отношение тѣ сѫ слѣпци. Следователно, предъ тѣхъ стои велика наука — да изучаватъ живота си. Тѣ трѣбва да изучаватъ живота си, да знаятъ, отде сѫ дошли и кѫде отиватъ. Ако ги питате, отде сѫ дошли и кѫде отиватъ, тѣ нищо не могатъ да отговорятъ. Казано е въ Писанието, че човѣкъ трѣбва да почита майка си и баща си. Вие добавяте, че човѣкъ трѣбва да обича майка си и баща си. За изяснение на тази идея, нѣкой казва, че Господъ е неговъ Баща. Щомъ е така, може да се зададе въпроса: кой човѣкъ е получилъ писмо отъ своя Баща? Не е достатъчно само да се говори, но каквото човѣкъ говори, всичко трѣбва да бѫде обосновано. Иначе, всѣки може да каже, че е царски синъ, но царски синъ ли е въ сѫщность? Който казва, че Богъ е неговъ Баща, той трѣбва да заеме въ свѣта последно мѣсто. Ако наистина Богъ е неговъ Баща, той ще има такъвъ миръ въ душата си, че нищо не би било въ състояние да го смути. Той ще гледа на всички нѣща философски. За него е безразлично, дали ще говори съ нѣкой виденъ философъ, или съ единъ отъ най-малкитѣ бръмбари. — Възможно ли е това? — Възможно е. Бръмбарътъ е сѫщество, което говори съ Бога отдалечъ, затова не му се чува гласа. Философътъ говори съ Бога отблизо, затова се чува гласътъ му. Въ природата има бръмбари, които сѫ цѣли философи. Тѣ разрешаватъ нѣкои отъ най-труднитѣ въпроси. Като разрешаватъ известни въпроси, тѣ извършватъ такива работи, каквито и човѣкъ понѣкога не може да извърши. За да разбере, какви възможности се криятъ въ тѣзи бръмбари, човѣкъ трѣбва да ги постави на щателни научни изследвания. Обаче, тѣзи изследвания сѫ предметъ на бѫдещи изучавания. Забелязано е, че при нѣкои специални случаи интелигентностьта на известенъ родъ бръмбари се пробужда и после пакъ изчезва. Когато поставите на пѫтя на нѣкой бръмбаръ едно препятствие, въ него се събужда онзи запасъ отъ енергия, която при благоприятни условия на живота му е въ пасивно състояние. Тъй щото, както е възможно да се събуди енергията на единъ бръмбаръ, така е възможно да се събуди и неговата интелигентность. Такива опити сѫ правени и съ мравкитѣ. Ако предъ единъ мравунякъ поставите чиния съ сладко, въ скоро време тѣ ще го премѣстятъ, ще го пренесатъ въ жилището си. Ако пъкъ предъ мравуняка поставите нѣколко дребни сламки, мравкитѣ ще ги използуватъ за постройка на мостъ. Следователно, ако за постигане на нѣкой свои желания, или за преодоляване на известни мѫчнотии мравкитѣ иматъ свои методи, на които уповаватъ, колко повече човѣкъ трѣбва да разполага съ свои опитани и провѣрени методи за постигане на желанията си, както и за разрешаване на нѣкои свои мѫчнотии. Както мравкитѣ строятъ мостове за постигане на своитѣ цели, така и хората трѣбва да прокарватъ пѫтища за постигане на свои цели и желания. Главниятъ методъ, съ който хората трѣбва да си служатъ, за постигане на своитѣ цели, е законътъ на любовьта. Какво представя любовьта? Любовьта е динамическа сила, която може да извърши всичко. Тя не се употрѣбява за завладане на нѣщата, но се прилага като сила, чрезъ която човѣкъ може да постигне всички свои желания. Чрезъ любовьта човѣкъ постига онѣзи свои желания, които могатъ да му донесатъ всички блага на живота. Това сѫ желанията на човѣшката душа. Чрезъ любовьта човѣкъ може да се домогне до известни условия, които внасятъ разширяване въ живота. Това зависи отъ разширяването на човѣшкото съзнание. Съ една дума, любовьта носи животъ. А това, което съвременнитѣ хора наричатъ смърть, не е нищо друго, освенъ прегради на проявения животъ. Когато съзнанието на човѣка минава отъ едно състояние въ друго, това наричатъ смърть. Когато нѣкой философъ умира, той знае, че смъртьта премахва една преграда въ съзнанието му, вследствие на което за въ бѫдеще ще се яви съ по-широко съзнание. Следователно, който може да разшири съзнанието си, той дохожда до положение да гледа на смъртьта спокойно, безъ никакъвъ страхъ, вследствие на което и смъртьта нищо не може да му причини. Има хора, които, при заминаване за онзи свѣтъ, сѫ така спокойни, като че заминаватъ за Берлинъ, за Лондонъ или за Парижъ. Нѣкои вѣрватъ въ сѫществуването на другъ свѣтъ, а други не вѣрватъ или се съмняватъ. Какво постигатъ съ съмнението си? Съмнението може да изпъкне на всѣка крачка. Запримѣръ, срѣщате единъ младъ, жизнерадостенъ, способенъ човѣкъ и слушате да ви разправя, какво може да постигне, какви стремежи и идеали има той за въ бѫдеще. Обаче, като дойде до 40, 50, или 60 годишната си възрасть, той вижда, че не е постигналъ желанията си и казва: Нищо не излѣзе отъ мене. Колкото по-старъ става, толкова повече се обезсърдчава и започва да се съмнява. Ако нѣкой доживѣе до дълбока старость, 100 — 120 години, той вижда, че нищо не е направилъ, т. е. не е постигналъ своя идеалъ. Какво е необходимо на човѣка, за да може донѣкѫде поне да реализира своя идеалъ? На вашъ езикъ казано: човѣкъ трѣбва да има срѣдства, земя, чрезъ която да придобива онова, което желае. Богатствата, срѣдствата, паритѣ сѫ условия за проява на човѣшкия духъ. Паритѣ сѫ ценни за човѣка, защото всички хора имъ турятъ една и сѫща цена. Каква услуга могатъ да допринесать паритѣ на човѣка, ако нѣма кой да извърши известна работа срещу тѣхъ? Иначе, сами за себе си паритѣ нищо не струватъ. За да се намѣрятъ хора за различни услуги, тѣ сами сѫ изработили единъ установенъ редъ и порядъкъ на нѣщата въ живота. Тѣ сами сѫ дали такава цена на паритѣ, чрезъ която да се оправдае до известна степень поне извършената работа или услуга. Тъй щото, паритѣ се осмислятъ само тогава, когато въ употрѣбата имъ хората влагатъ известна идея. „Не дойдохъ да разруша, но да изпълня“. Значи, Христосъ е дошълъ въ свѣта не да разруши, но да изпълни закона, да покаже на хората начинъ за тѣхното изправяне. За да изпълни закона, човѣкъ трѣбва да повдигне съзнанието си на по-висока степень, да подобри своето положение. Който вѣрва въ Бога, той може да изпълни закона. Като употрѣбявамъ думата „Богъ“, виждамъ, че тя нѣма никаква сила. Днесъ тази дума е почти безсъдържателна за васъ. Подъ думата „Богъ“ нѣкои отъ съвременнитѣ хора разбиратъ сѫщество, което се проявява по нѣкакъвъ механически, несъзнателенъ начинъ. Подъ понятието „Богъ“ ние разбираме Божественото съзнание, въ което живѣемъ и се движимъ. Ако не живѣете въ хармония съ Него, изворитѣ на благата му ще бѫдатъ затворени, и вие нищо нѣма да постигнете. Обаче, ако сте въ хармония съ това съзнание, всички извори на Неговитѣ блага ще бѫдатъ отворени за васъ, и вие ще постигнете много нѣща. Като не разбирате великитѣ закони, съ своя животъ вие затваряте пѫтищата за съобщение съ онзи възвишенъ свѣтъ, отдето идатъ великитѣ благословения. Тази е причината за слизането на Христа отъ онзи свѣтъ. Той слѣзе на земята да научи хората, какъ да изпълнятъ Великия Божи законъ. Това е важно за всички хора, а не да имъ се проповѣдва учение за щастливъ животъ на онзи свѣтъ. Докато живѣемъ на земята, ние трѣбва да изпълняваме Божия законъ. Тъй щото, ние трѣбва да бѫдемъ щастливи и на земята, и на небето. Единъ философъ е казалъ, че следъ смъртьта си човѣкъ не може да бѫде щастливъ. Ако е въпросъ за щастие, човѣкъ трѣбва да бѫде щастливъ и на земята, и на небето. Обаче, щастието седи въ безсмъртието. Какво щастие, какво съвършенство може да има въ смъртьта? Сегашниятъ животъ е проява на вѫтрешенъ животъ, на вѫтрешно разбиране. Той е начало на бѫдещия животъ. Щастието седи въ вѫтрешното разбиране на живота. Ако човѣкъ не познава силата си, какъ ще я използува? Ако човѣкъ не знае своята красота, какъ ще я използува? Ако човѣкъ не разбира и не прилага своитѣ дарби, какъ ще ги използува? Човѣкъ трѣбва да търси дарбитѣ въ себе си така, както рудокопачътъ търси въ земята скѫпоценни камъни и руди и, като ги намѣри, ги обработва. Съвременната наука иде въ помощь на тия рудокопачи, Тя иде въ помощь и на човѣка, да му покаже начинъ, какъ да обработва своитѣ дарби и какъ да ги използува. Майката трѣбва да разбира тази наука дотолкова, че като погледне детето си, да знае, каква насока може да му даде. Сѫщевременно тя трѣбва да знае, какво могатъ да ѝ дадатъ нейния синъ и нейната дъщеря. Интересни сѫ при това положение хората, че като не могатъ да постигнатъ туй, което искатъ, започватъ да търсятъ онова, което не може да имъ се даде. Запримѣръ, нѣкой иска да стане царь, да управлява народъ, да има поданици. Това не може да му се даде. Обаче, той може да стане царь въ дома си, писатель — въ дома си, поетъ — въ дома си. Всички хора иматъ високи стремежи, но въ края на краищата тѣ дохождатъ до най-малкото, което сами могатъ да извършатъ. Всѣки човѣкъ има известни задачи, за разрешаването на които той работи по специфиченъ начинъ. Всѣки човѣкъ работи за една идея въ свѣта, която е толкова възвишена, че едва ли другитѣ хора, които сѫ вънъ отъ тази идея, могатъ да я разбератъ. Онзи, който не се интересува отъ никаква идея, иска да си поживѣе малко, че следъ него да става, каквото ще. Разбира се, това се отнася до обикновенитѣ хора на земята, които разсѫждаватъ така. Когато нѣкой казва, че не се интересува, какво ще стане съ него, той иска да каже, че не се интересува, какво ще стане следъ смъртьта му. Въпрѣки това той остава пари за паметникъ. Ако е увѣренъ, че изчезва, защо му е паметникъ? Обаче, той иска да напомни на близкитѣ си, да не забравятъ, че остава наследство на земята. Значи, човѣкъ говори едно, а вѣрва въ друго. Въ дъното на душата си всѣки човѣкъ вѣрва, че ще живѣе и следъ смъртьта си. Досега въ всичкитѣ си наблюдения и изучавания на хората не съмъ срещналъ нито единъ човѣкъ, който да не вѣрва въ нѣкакво специфично бѫдеще сѫществуване. Единъ материалистъ казваше, че следъ като напусне земята, ще влиза между цвѣтята, въ изворитѣ, въ дърветата — навсѣкѫде ще обикаля. Като влѣзе въ нѣкой цвѣтъ, който мирише хубаво, всички ще го милватъ, ще го миришатъ, ще му се радватъ. Следователно, и най-лошиятъ човѣкъ, като стане цвѣтъ, който хубаво мирише, всички ще му се радватъ. Ще кажете, че това не е правилно вѣрване. Кое вѣрване е правилно? Когато нѣкое цвѣте мирише, това показва, че то има развито съзнание. Цвѣтето цъвти, защото иска да се хареса. Птичката шари, пъстри перцата си, защото иска да се хареса. Това показва известна степень съзнание. Значи, дето има животъ, тамъ се проявява известна степень съзнание, и то споредъ развитието на даденото сѫщество. Съвременнитѣ хора не могатъ да се разбиратъ и се чудятъ, коя е причината за това. Събератъ се двама-трима души на едно мѣсто — не се разбиратъ. Събератъ се десетина души, още повече не се разбиратъ. Колкото повече се събиратъ, толкова по-малко се разбиратъ. Защо? — Защото съзнанието имъ не е еднакво нагласено. Събератъ се единъ англичанинъ и единъ българинъ, пакъ не се разбиратъ. Ще кажете, може би, че тѣ не се разбиратъ поради езика, не говорятъ на единъ и сѫщъ езикъ. — Не, причината за неразбирането на хората седи изключително въ разногласието между съзнанията имъ. Обаче, ще дойде день, когато нивото на тѣхното съзнание ще се регулира, ще дойде въ съгласие, и тѣ ще разбератъ, че между англичанина и българина има допирни точки. Сѫщото ще стане и съ езицитѣ. Ако дойде единъ гениаленъ българинъ, той ще преведе всичко на английски; и ако дойде единъ гениаленъ англичанинъ, той ще преведе всичко на български. Вземете, запримѣръ, думата любовь на български, на английски и на нѣмски езикъ. Тя има единъ и сѫщъ коренъ въ различнитѣ езици, но се различава само въ произношението си, което се дължи на по-малкото или по-голѣмото количество вибрации въ думитѣ. Следователно, ако човѣкъ дойде до своето първично състояние, той ще започне да произнася думитѣ така, както нѣкога ги е произнасялъ. Днесъ хората не говорятъ правилно. Езикътъ имъ е изопаченъ. Съвременнитѣ народи трѣбва да се заематъ да изправятъ езика си. Има думи въ човѣшкия езикъ, които иматъ двояко значение. Какъ ще се справите съ една дума, която има две-три значения? Всѣка дума трѣбва да има само едно значение. При това, трѣбва да имаме такава наука, която да не извъртва нѣщата логически, да вадимъ криви заключения. Защото истината не зависи отъ заключенията, които правимъ, но заключенията трѣбва да излизатъ отъ истината. Нашата мисъль трѣбва да бѫде така построена, както истината изисква. Казано е, че Богъ създаде свѣта. За кого е създаденъ свѣтътъ: за насъ или за Бога? Ние ли да живѣемъ, или Богъ да живѣе? Помнете следното: Свѣтътъ не е създаденъ за хората. Ако свѣтътъ, наистина, бѣше създаденъ за хората, тѣ щѣха да живѣятъ, нѣмаше да умиратъ. Щомъ умиратъ, това показва, че свѣтътъ не е създаденъ за тѣхъ. Следъ всичко това ще дойдатъ нѣкои да убеждаватъ хората, че свѣтътъ е създаденъ за тѣхъ, тѣ да живѣятъ. — Не, свѣтътъ е създаденъ за съвършенитѣ сѫщества, които изпълняватъ Божия законъ. Всички останали сѫщества, които не изпълняватъ Божия законъ, живѣятъ по благодать, отъ трошицитѣ на съвършенитѣ сѫщества. Сега, мисъльта ми се свежда къмъ следното: всѣки човѣкъ трѣбва да се прецени точно колко струва, нито да се подценява, нито да се надценява. Нѣкои хора се надценяватъ; други се подценяватъ. Природата не търпи хора, които се надценяватъ; тя не търпи и такива, които се подценяватъ. Запримѣръ, когато се измѣрва диаметъра на земята, трѣбва да се знае точно, колко е голѣмъ, ни повече, ни по-малко, а не да се измѣрва приблизително. Въ това отношение и човѣшкото съзнание представя едно малко звено въ общото, колективно съзнание. Всѣки човѣкъ трѣбва да знае голѣмината на своето съзнание. Ако не се съзнава като едно малко звено въ общото съзнание, той не би могълъ да се кооперира съ него, не би могълъ да се нарече човѣкъ. Въпрѣки това днесъ се проповѣдва учението, че човѣкъ представя съвършено отдѣлно, самостоятелно сѫщество, независимо съзнание, равно на божество. Не е така. И животнитѣ живѣятъ отдѣлно. Има животни, които живѣятъ въ стадно състояние. Обаче, смисълътъ на живота не е и въ стадното състояние. Въпросътъ седи въ това, човѣкъ да се кооперира съ своята разумность за постигане на известни идеи. Философията на живота се заключава въ следното: всички съзнания да се коопериратъ чрезъ своята разумность за придобиване на висшето Божествено съзнание. Въ това постижение, именно, сѫ вложени всички възможности за вашето растене и повдигане. Сега предъ васъ се разкрива нова работа, за която Христосъ дълго време е мислилъ. Той я разглеждалъ по единъ, по другъ начинъ, докато най-после дошълъ до единъ положителенъ начинъ за изправяне на човѣчеството. Той казва, че човѣкъ трѣбва изведнъжъ да ликвидира съ старото. Не е въпросъ да напусне старото по нѣкакъвъ неразуменъ начинъ, но правилно да се освободи отъ него. Той трѣбва да знае, по какъвъ начинъ да съгради отъ старото новъ законъ, въ който, като внесе хубавото, възвишеното, самъ да бѫде доволенъ. Когато двама души се разговарятъ за великата истина, тѣ трѣбва да я разбиратъ. И когато се говори за законитѣ на природата, човѣкъ трѣбва да има възможность да разбере тѣзи закони и да ги приложи. Когато се говори за слънцето, за звездитѣ, човѣкъ трѣбва да има възможность да ги посети. Повечето отъ съвременнитѣ хора сѫ вплетени въ обикновения животъ, вследствие на което не могатъ да иматъ голѣми постижения. Тѣ учатъ, придобиватъ знания, но приложението имъ е малко. Постиженията на човѣка се заключаватъ въ броя на неговитѣ разумни приятели. Колкото повече приятели има човѣкъ, толкова по-голѣми сѫ неговитѣ възможности за повдигане. Ако единъ българинъ отиде въ странство и се запознае съ единъ отъ виднитѣ европейски професори, следъ като се върне въ България, той смѣло може да каже, че е придобилъ нѣщо. Ако не може да се запознае съ единъ отъ виднитѣ професори, той ще се върне въ дома си безъ никакви придобивки. Следователно, всѣки човѣкъ трѣбва да се запознае поне съ единъ отъ виднитѣ професори на природата, който да му помогне въ труднитѣ моменти на неговия животъ. Отъ познанството ви съ професоритѣ на природата зависи вашето повдигане. Като се ползуватъ отъ тѣхното познанство, мнозина изпадатъ въ заблуждение и казватъ, че имали нѣкакво откровение. — Не, школата на природата, съ нейнитѣ видни професори, е научна школа, основана на трезва, съзнателна работа, а не на сънища и откровения. Сънищата на пророка се различаватъ отъ тия на обикновения човѣкъ. Виденията на пророка се различаватъ отъ тия на обикновения човѣкъ. Има разлика между сънищата и между илюзиитѣ, изобщо. Нѣкой сънува, че му казватъ на сънь, че точно следъ единъ часъ приятельтъ му ще дойде и ще му донесе една кошница ябълки. И така става. Точно следъ единъ часъ нѣкой звъни на вратата. Става отъ леглото си, отваря вратата и вижда приятеля си, съ една кошница ябълки. Другъ нѣкой сънува, че еди-кой си день, еди-кой си часъ ще му донесатъ една кошница грозде. Наистина, на този день, въ точно опредѣления часъ пристигна въ дома му човѣкъ, който носи една кошница грозде. Ще кажете, че това сѫ съвпадения. Може да сѫ съвпадения, но вѣрни съвпадения, а не илюзии. Ще дойде нѣкой при васъ, да ви гледа на кафе и ще каже, че следъ единъ день ще получите отнѣкѫде много пари. Вие повѣрвате и започвате да чакате. Минава день, минаватъ два, три, десеть и повече дни, но никакви пари не се получаватъ. Ще дойде другъ нѣкой да ви гадае на бобъ. Каквото ви каже, обаче, нѣма да се сбѫдне. Така всѣки може да гадае и на кафе, и на бобъ, и на карти. Всѣки може да каже нѣщо, което да не се изпълни. Живата наука почива върху истински, положителни знания и закони, опитани и провѣрени, а не на гадания. Съвременнитѣ християни сѫ забравили живата наука и си служатъ съ предположения, съ хипотези. Тѣ казватъ: Когато отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще научимъ Божествената наука. — Не, ако въ този свѣтъ не научите тази наука, въ онзи свѣтъ никога нѣма да я научите. Ако днесъ учите, и утре ще учите; ако днесъ не учите, и утре нѣма да учите. Ако здравето ти днесъ се подобри, и утре ще има условия да се подобри; ако днесъ не се подобри, и утре не ще има условия за подобряване. Следователно, за да има постоянно повдигане въ живота, постояненъ прогресъ, хората трѣбва да измѣнятъ методитѣ на възпитанието, да се възпитаватъ по новъ начинъ. Засега тѣ си служатъ повече съ отрицателни методи. Слушате нѣкой да казва, че въ свѣта има много лъжи, много невѣрни работи. — Да, въ свѣта има много лъжи, но има и много истини; въ свѣта има много невѣрни работи, но има и много вѣрни работи. Ние сме за вѣрнитѣ нѣща, за истинитѣ. Ние сме за онова, което може да внесе мощь въ човѣшкия духъ. Свѣтътъ се нуждае отъ силни хора, отъ работници. Всички хора желаятъ изправянето на свѣта, но свѣтътъ, самъ по себе си, не може да се поправи. Когато нѣкоя държава иска да отвори война, тя се нуждае отъ редъ материални срѣдства: пари, пушки, топове, картечници — различни орѫжия, различни снаряди. Сѫщо така и за разумния животъ се изискватъ различни снаряди, като органи, съ които той ще си служи. Това нѣма да стане въ единъ день, но дълго време трѣбва да се работи въ това направление, да се добиятъ нужнитѣ срѣдства. Ама докато се дойде до разумния животъ, трѣбвало да се мине презъ голѣми страдания — това е другъ въпросъ. Безъ страдания нѣма никакво растене, никакво развиване. Затова, именно, е казано въ Писанието: „Призовете ме въ день скърбенъ, и азъ ще ви се изявя, ще ви помогна.“ Значи, отъ една страна се даватъ страдания на хората, а отъ друга — помощь. Въпрѣки това, хората често изпадатъ въ особено противоречиви положения: молятъ се на Бога, но ни гласъ, ни услишание на тѣхнитѣ молитви. Да допуснемъ, че споредъ закона на необходимостьта нѣкой човѣкъ е хванатъ и туренъ въ затворъ. Той подава заявления ту до единъ, ту до другъ министъръ, моли се да го амнистиратъ. Защо този човѣкъ не се помоли на Бога, на Първата Причина въ свѣта и отъ нея да иска освобождаване? Духовенството казва, че вѣрва въ Бога. Защо тогава тѣ не се молятъ на Бога за освобождаването на този или онзи човѣкъ, а трѣбва да се молятъ на министри, на държавници? Молете се на Бога, Той ще ви помогне. Такъвъ примѣръ имаме съ апостолъ Петъръ, който билъ освободенъ по единъ чуденъ начинъ. Когато апостолъ Петъръ билъ затворенъ, стотина братя и сестри се молили усърдно на Бога за него да бѫде освободенъ. Като отговоръ на тѣхната молитва, отъ невидимия свѣтъ билъ изпратенъ ангелъ, който влѣзълъ въ затвора, бутналъ оковитѣ на Петра и казалъ: Скоро, излѣзъ вънъ! Когато една държава създава много закони и съгражда много затвори, това показва, че тя не е високо културна. Колкото по-малко закони и затвори има една държава, и колкото по-добре се разбиратъ гражданитѣ ѝ помежду си, толкова по-културна е тази държава. Сѫщото може да се каже и за вѣруюто, за убежденията на хората. Когато едно вѣрую, или едно убеждение се приема отъ хората безъ законъ, то е толкова по-трайно. Нѣкои казватъ, че за приемане на нѣкаква религия, трѣбвало да сѫществува законъ. — Не, религията трѣбва да бѫде написана въ душата на човѣка. Престѫпление е да се пишатъ закони за подкрепа на религията. Писано е въ закона: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила.“ Какъвъ другъ законъ, освенъ този, може да се напише? Ще кажете, че трѣбва да се създаде законъ за подържане на религията. Ако човѣкъ не люби Бога, какво може да направи и да изпълни? Който люби Бога, той всичко може да направи; който не люби Бога, той нищо не може да направи, нищо не може да изпълни. Вънъ отъ любовьта къмъ Бога нищо друго не сѫществува. Вънъ отъ Бога не сѫществуватъ нито черкова, нито служители Божии. Това се отнася не само за служителитѣ на Бога, но за всички хора. И тъй, първиятъ важенъ законъ е любовь къмъ Бога. Казвате, че нѣкога все ще възлюбите Бога. Кажете ли така, това значи, че никога нѣма да Го възлюбите. Нѣкога, това подразбира сега. Да се отлагатъ нѣщата за нѣкакво бѫдеще, това не е никаква наука, никаква философия. Когато нѣкои хора казватъ, че не вѣрватъ въ Бога, тѣ сами се лъжатъ. Съзнателно или несъзнателно, всички хора вѣрватъ въ Бога, вѣрватъ въ живота. Щомъ живѣятъ, това показва, че тѣ вѣрватъ въ Бога. Страданията на хората, изпитанията на държавитѣ, сиромашията, болеститѣ, земетресенията, наводненията, всичко това говори за разумно, вѫтрешно отклоняване отъ първичния законъ — отъ любовьта. Днесъ майкитѣ и бащитѣ не сѫ здрави, вследствие на което и децата не могатъ да бѫдатъ здрави. Нито външнитѣ, нито вѫтрешнитѣ условия сѫ благоприятни за раждане на здрави, силни деца. Въпрѣки това хората казватъ, че родътъ трѣбва да се подържа. Родътъ трѣбва да се подържа, но правилно. Когато птичката иска да мѫти яйцата си, тя предварително си прави гнѣздо. А съвременниятъ културенъ човѣкъ решава да се жени, безъ да си е направилъ гнездо, безъ да си е съградилъ нѣкаква кѫща. Бѫдещата държава трѣбва да поеме грижата за младитѣ върху себе си. Щомъ двама млади решатъ да се женятъ, тя трѣбва да имъ направи две стаи и кухня. Иначе, какво ще правятъ безъ кѫща, да ходятъ отъ едно мѣсто на друго, да ги пѫдятъ хората? Днесъ, и да иска държавата да вземе участие въ живота на младитѣ, тя нѣма никаква възможность: нѣма пари, нѣма материални срѣдства, които да остави на разположение на младитѣ. Ако България рече да задоволи нуждитѣ на младитѣ хора, трѣбватъ ѝ стотици милиона лева. Но това не е сѫщественото за живота. Има нѣщо по-важно въ човѣшкия животъ отъ направата на една кѫща. Най-важното за човѣка, и за младия и за стария, е придобиване на любовьта. И тъй, следъ като говоримъ за новото разбиране на Бога, вие пакъ се връщате къмъ старото. Следъ като знаете, че Богъ се е явявалъ на пророцитѣ преди две, или три хиляди години, дохождате до днешнитѣ времена и казвате: Днесъ Господъ не говори на хората. Казвамъ: Ако е вѣрно, че Господъ сега не говори на хората, и въ миналото не е говорилъ. И ако сега не говори на хората, и въ бѫдеще нѣма да имъ говори. Обаче, ако Господъ въ миналото е говорилъ на хората, и днесъ имъ говори, и въ бѫдеще ще имъ говори. Ако сега имъ говори, и въ миналото имъ е говорилъ, и въ бѫдеще ще имъ говори. Така седи въпросътъ. Всѣки човѣкъ може да провѣри тази истина. Щомъ я провѣри, той ще разбере, говори ли Господъ на хората, или не. За кой Господъ говоримъ ние? Не за Господа на заблужденията и на лъжитѣ, но за онзи Господъ, Който отваря сърдцата на богатитѣ къмъ сиромаситѣ, за Единния Господъ, Който смекчава сърдцата на хората, кара ги да се вглеждатъ въ страданията на своитѣ братя, да се примиряватъ помежду си. Единственото нѣщо, което примирява хората помежду имъ, това е Божественото начало у тѣхъ. „Не дойдохъ да разруша, но да изпълня великия Божи законъ.“ Сега и азъ ви казвамъ, че нѣма да се минатъ десеть години, и всички разумни хора отъ цѣлия свѣтъ, на които съзнанието е пробудено, ще си подадатъ взаимно рѫка за обща работа. Всички добри хора отъ Америка, отъ Англия, отъ Германия, отъ Франция, отъ Испания, отъ Италия, отъ Китай, отъ Япония, изобщо, отъ всички краища на свѣта сѫ решили въ продължение на десеть години да направятъ единъ опитъ. Какъвъ ще бѫде този опитъ? Той представя нова програма за свѣта. Когато всички добри, съзнателни хора си подадатъ рѫка за обща, велика работа, заедно съ тѣхъ и вие трѣбва да вземете участие, да се присъедините къмъ общото, както малкитѣ притоци се втичатъ въ голѣмата рѣка, или въ морето. — Ами какво ще стане съ насъ? — Не гледайте тъй дребнаво на въпроса. Това, което добритѣ хора вършатъ въ свѣта, то е за благото на цѣлото човѣчество. Този е начинътъ, по който човѣчеството може да се избави отъ голѣмата катастрофа, която виси надъ главата му, както и надъ цѣлата земя. Знаете ли, каква катастрофа виси надъ цѣлата земя? Ако опитътъ излѣзе сполучливъ, катастрофата ще се размине; ако опитътъ не излѣзе сполучливъ, тогава ще имате най-хубавото забавление, каквото свѣтътъ нѣкога е виждалъ. У онѣзи, които разбиратъ законитѣ, веднага ще се яви желание да работятъ; онѣзи, които не разбиратъ закона, ще кажатъ, че тази работа е страшна. — Не, не е страшна тази работа. Христосъ дойде на земята преди две хиляди години, съ цель да спаси свѣта отъ катастрофата, която се готвѣше на времето. Той успѣ да го спаси, вследствие на което катастрофата се отложи. Днесъ разумнитѣ, добритѣ хора въ свѣта правятъ опитъ да отложатъ предстоящата катастрофа. По който и да е начинъ, свѣтътъ трѣбва да се оправи. По стария начинъ не може вече да се живѣе. За въ бѫдеще трѣбва да се живѣе споредъ закона на Божията Любовь. Животътъ трѣбва да се поправи въ всички свои области. И тогава, като срещнете човѣкъ, който върши нѣкакво престѫпление, смѣло можете да му кажете: Не прави това нѣщо! Не е позволено на човѣкъ съ четири факултета да върши престѫпления. Ако срещнете нѣкой виденъ музикантъ, който свири въ единъ локалъ за нѣколко хиляди лева, можете да му кажете: Приятелю, не продавай изкуството си толкова евтино. Иди на друго мѣсто да свиришъ. Срѣщате нѣкоя мома, която търси нѣкой младъ момъкъ, да се ожени за него. Или, срѣщате младъ момъкъ, който търси нѣкоя мома, да се ожени за нея. Това сѫ банални работи. Нека младата мома намѣри единъ момъкъ, който е отчаянъ отъ живота, и го спаси. А сега, момата се облѣкла хубаво, момъкътъ се облѣкълъ хубаво, тръгнали да се харесватъ. Това е атавизъмъ. Ще видите, че два-три месеца следъ женитбата имъ, той седналъ на една страна, тя — на друга страна — сърдити. При това положение ще родятъ синове и дъщери, че ще процъвтятъ. Не е този пѫтьтъ, по който хората трѣбва да вървятъ. Любовьта изисква, като обичашъ нѣкого, презъ цѣлия си животъ да не му кажешъ една горчива или неискрена дума, и никога лицето ти да не се навѫси срещу него. Ще кажете, че сте готови да се жертвувате за любовьта. Който е готовъ да се жертвува, той прави всичко това заради любовьта, заради Бога. Той знае, че Богъ живѣе у него. Ние трѣбва да вземемъ за основа на живота си следния принципъ: ако се стремимъ да любимъ Бога, въпроситѣ на нашия животъ сѫ разрешени; ако се стремимъ себе си да любимъ, или другитѣ да ни любятъ, въпроситѣ на живота ни ще останатъ всѣкога неразрешени. Единственото разрешаване на въпроситѣ се заключава въ това — да любимъ Бога, да любимъ Божественото въ себе си. Само по този начинъ ще дойдемъ до истинското, до правилното разрешаване на въпроситѣ. Тогава ще се създадатъ нови държави, нови майки и бащи, нови братя и сестри, нови управници и свещеници. „Не дойдохъ да разруша закона, но да изпълня“. Единственото нѣщо, съ което можете да занимавате умоветѣ си, когато останете свободни, е да си кажете: „Не дойдохъ да разруша, но да изпълня Божия законъ“. Изпълнението на този законъ е въ състояние да ви повдигне като хора. Не се спирайте върху това, кой какъ изпълнява, но всѣки да каже въ себе си: Азъ дойдохъ въ България да изпълня Божия законъ. И ако всѣки за себе си каже така, великиятъ опитъ ще даде такива добри резултати, каквито очакваме. Въ този опитъ седи спасението на човѣчеството. 20. Беседа отъ Учителя, държана на 16 юний, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Достоенъ „Господи, не съмъ достоенъ да влѣзешъ подъ стрехата ми. Матея. 8:8 Въ живота на човѣка има три важни момента: да говори право, да постѫпва добре и всѣка добра постѫпка да има резултатъ. Съ други думи казано: почвата, въ която човѣкъ сѣе, трѣбва да е добра, да е добре наторена, добре напоена и освѣтена; после, семето, което се посажда, трѣбва да е добро и най-после, посѣтото въ почвата да даде добри резултати. Много отъ съвременнитѣ хора мязатъ на нѣкои абонати на гостилници, които мислятъ само за ядене, за това, което гостилничарьтъ е сготвилъ и за това, което ще сготви. Обаче, това не е никаква наука. Това е удоволствие. Ако синътъ се ражда, само за да очаква на своя богатъ баща, да мисли, по какъвъ начинъ да вземе отъ него пари, за да се облича добре, да се представя предъ хората като богатски синъ, това не сѫ синовни отношения. Ако ученикътъ влиза въ гимназията или въ университета, съ цель да се представи предъ хората, че е ученикъ или студентъ, това не е никакво ученичество. Ако набожниятъ ходи на черкова, пали свѣщи, за да покаже предъ хората, че е религиозенъ човѣкъ, това не е никаква религиозность. Ако младиятъ момъкъ ходи на хорото да играе, а оттамъ отива съ другари да пие, да се весели и съ това иска да покаже на хората, че е младъ, че е свободенъ, отъ никого независимъ, това не е никаква младость. Като разглеждаме живота, ние виждаме едно вѫтрешно безсмислие, и търсимъ причината на това безсмислие. Има вѣрващи, които дълго време сѫ били християни, и по едно време става нѣкакъвъ обратъ въ живота имъ, вследствие на което изгубватъ вѣрата си и казватъ: Какво постигнахме досега? Напразно следвахме този пѫть. Трѣбваше да си поживѣемъ въ свѣта. — Това е анормално явление въ живота. Други хора пъкъ, които сѫ живѣли дълго време въ свѣта, по нѣкакъвъ случай влизатъ въ духовния пѫть и започватъ да съжаляватъ, че сѫ изгубили времето си въ свѣта. Тѣ съжаляватъ, че на време не сѫ влѣзли въ духовния пѫть. Значи, едни излизатъ, други влизатъ. Има учени, които посветяватъ десетки години на нѣкакъвъ наученъ въпросъ, на нѣкакво научно изследване, а после съжаляватъ, че сѫ се занимавали съ толкова маловажни работи. Единъ английски ученъ посветилъ цѣли 20 години за изучаване тритѣ члена въ гръцки езикъ, но после съжалявалъ за изгубеното време. Той се специализиралъ по въпроса за членоветѣ въ гръцки езикъ, но после съжалявалъ за погълнатото време. Такива специализации, за изучаване тритѣ члена въ гръцки езикъ, има навсѣкѫде. Значи, следъ като иждивилъ цѣли 20 години за изучаване на тритѣ члена въ гръцки езикъ, този ученъ заявява, че не трѣбвало да се занимава само съ тритѣ члена въ гръцки езикъ, но трѣбвало да се занимава и съ нѣщо по-сериозно. Кой човѣкъ не е иждивилъ по 20 години отъ живота си за изучаване на нѣщо обикновено, дребно, което не заслужава голѣмо внимание? Коя домакиня не е иждивила поне 20 години отъ живота си за изучаване начина на готвене, на правени баници и т. н.? Днесъ виждате, какъ домакинята прави свои научни изследвания върху качеството на брашното, върху направата и опитването на баницата и т. н. И, следъ като 20 години наредъ изучава правене на баници, следъ като ги яде, най-после казва: Животътъ не се оправя само съ правене и ядене на баници. Съ баници работитѣ не се уреждатъ. Тѣ се уреждатъ, съ правилно разбиране на живота. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ крайни противоречия. Учени и невежи, богати и бедни, вѣрващи и невѣрващи, любещи и които живѣятъ въ безлюбие — всички се намиратъ въ голѣми противоречия. Едни влизатъ въ противоречията, а други излизатъ; едни влизатъ въ живота, а други излизатъ. Ако запитате нѣкого да ви обясни научно, защо влиза, и той не знае. Запитвате другиго, защо излиза, и той не знае. Често съмъ правилъ наблюдения върху пчелитѣ, да видя, какъ живѣятъ. Виждамъ една пчела влѣзе въ нѣкой цвѣтъ, и дълго време седи тамъ. Влѣзе въ цвѣта и се чува „бътъ.“ Излѣзе отъ цвѣта, пакъ се чува „бътъ.“ Азъ зная, защо пчелата седи дълго време въ цвѣта. Нѣкои ще кажатъ, че човѣкъ не трѣбва да се занимава съ такива работи, колко време седѣла пчелата въ цвѣта, защо седѣла и т. н. Защо да не се занимава човѣкъ съ пчелитѣ? Какво, въ сѫщность, представя човѣкъ? За напредналитѣ сѫщества, човѣкъ представя сѫщо така малка мушица, малка пчелица. Тѣ се занимаватъ съ него, намиратъ нѣщо интересно въ неговия животъ. Всѣко желание на човѣка представя единъ малъкъ цвѣтъ, въ който истинскиятъ човѣкъ влиза и седи повече или по-малко време, споредъ това, какво може да получи. Ако въ своето желание човѣкъ намѣри това, което търси, той се задържа въ него по-дълго време. Ако другъ нѣкой е обралъ отъ неговото желание това, което е търсилъ, той кацва на ново нѣкакво желание въ себе си и тамъ започва да вади онова, което му е нужно. Сегашнитѣ хора се намиратъ въ срѣда, въ почва, на която всичкиятъ медъ е обранъ. Като ходятъ отъ цвѣтъ на цвѣтъ да събиратъ медъ, и виждатъ, че тукъ нѣма, тамъ нѣма, тѣ казватъ: Толкова време вече, какъ се лутаме, и нищо не можемъ да намѣримъ. — Какъ нѣма да се лутатъ? Ще се лутатъ, разбира се, медъ нѣма по цвѣтята. Въ това отношение хората мязатъ на Исава, синътъ на Исака. Той бѣше по-голѣмъ отъ брата си Якова, но Яковъ бѣше по-уменъ. Яковъ бѣше наследилъ характера на майка си; той съумѣ да използува всички добри условия. Исавъ мязаше на баща си. Той бѣше косматъ и се занимаваше съ ловъ. Единъ день Яковъ намисли да обере баща си незаконно, затова, като видѣ, че баща му бѣше цъвналъ, влѣзе при него и обра всичкия медъ. Следъ Якова влѣзе Исавъ при баща си, да получи неговото благословение, т. е. да получи отъ неговия медъ. Като го видѣ баща му, рече: Синко, другъ дойде преди тебе и обра всичкия медъ. — За мене нищо ли не остана? Сега азъ привеждамъ този примѣръ, за да обърна вниманието ви на това, че когато медътъ отъ цвѣтята е обранъ, нѣма защо да влизате въ празнитѣ цвѣтове да губите времето си. Медътъ тамъ е обранъ вече. Вие трѣбваше да изберете ново поле, дето медътъ по цвѣтята още не е обранъ. Тъй щото, когато говоримъ за идването на новата култура, ние имаме предъ видъ влизането на човѣчеството въ ново поле, дето медътъ на цвѣтята още не е обранъ. Условията, при които миналото поколѣние сѫ живѣли, не сѫ подходещи за сегашното поколѣние. Ако новото, младото поколѣние би живѣло при сѫщитѣ условия, при които миналото поколѣние е живѣло, съ него всичко е свършено. Нови условия се искатъ за младото поколѣние! Това е единъ отъ великитѣ закони на природата. Природата не търпи нищо старо. Въ нея е всичко младо, ново. Когато нѣкои хора препорѫчватъ стари методи и се държатъ за тѣхъ, сѫ прави само въ нѣкои отношения, но тѣ не разбиратъ единъ отъ законитѣ на природата, споредъ който всичко е подложено на постоянно обновяване. Природата носи новъ животъ за хората. Всички болести, нещастия, страдания, смърть въ свѣта се дължатъ на стария животъ. Всичко, каквото хората преживяватъ, не е нищо друго, освенъ последствие на стария животъ. Ако се върнете въ миналото, вие ще разберете, защо животътъ днесъ носи страдания за хората. Мнозина казватъ, че условията сѫ причина за лошитѣ прояви на хората; тѣ подържатъ, че условията развалятъ хората, развалятъ и самия животъ. — Не, сегашниятъ животъ е отдавна разваленъ, нѣма какво повече да се разваля, нѣма защо да се обвиняватъ условията за неговата развала. Сегашнитѣ хора се намиратъ въ положението на единъ турски кадия, който се подкупилъ съ едно гърне масло. Той билъ мирови сѫдия. Единъ день при него дошълъ единъ турчинъ, съ молба да отсѫди дѣлото му въ негова полза. Той му казалъ: Господинъ сѫдия, ако отсѫдишъ дѣлото въ моя полза, ще ти донеса едно гърне съ прѣсно кравешко масло. Турчинътъ знаелъ, че сѫдията обичалъ прѣсно кравешко масло, затова предложилъ да му донесе едно голѣмо гърне, пълно съ прѣсно масло. Сѫдията решилъ дѣлото въ полза на турчина. Обаче, турчинътъ билъ голѣмъ скѫперникъ. Като дошло време да носи гърне съ масло на сѫдията, досвидѣло му да го напълни, затова турилъ пръсть въ гърнето и като останало четири-петь пръста празно, допълнилъ го съ прѣсно кравешко масло, споредъ даденото обещание на сѫдията. Като получилъ гърнето съ масло, сѫдията си казалъ: Нека да опитамъ, какво е маслото до дъното. Бръкналъ навѫтре, но каква била изненадата му, когато напипалъ пръсть и разбралъ, че малка часть отъ гърнето била пълна съ масло. Питамъ: Заслужава ли човѣкъ да се продава за едно гърне масло? Ще кажете, че този кадия не е билъ уменъ човѣкъ. Колко хора днесъ се продаватъ като този кадия за такива гърнета съ масло! Да е за чисто масло поне, а то малко масло въ гърнето, останалото — пръсть. Азъ взимамъ този примѣръ въ преносенъ смисълъ. Нѣкой казва, че има отлични идеи: вѣрва въ Бога, принадлежи къмъ известна църква, счита се гражданинъ на една държава, числи се къмъ единъ народъ. Ако този човѣкъ принадлежи къмъ една църква, има едно вѣрую, а не обича Бога и ближнитѣ си, какво вѣрую е това? Ако този човѣкъ принадлежи къмъ единъ народъ, и нито народътъ е далъ нѣщо за него, нито той — за народа, каква връзка е тази? Ако този човѣкъ следва университетъ, но този университетъ не е далъ нищо за неговото облагородяване, каква връзка може да има той съ университета? Много младежи влизатъ въ университета като здрави грънци, а излизатъ напукани грънци. И обратното е вѣрно: много младежи влизатъ въ университета като неопечени грънци, а излизатъ хубаво опечени грънци. Онѣзи, които излизатъ отъ университета като хубаво опечени грънци, тѣ иматъ високи идеали, тѣ разбиратъ смисъла на живота. Човѣкъ трѣбва да разбира живота; той трѣбва да знае, че веднъжъ дошълъ на земята, дадена му е задача, която трѣбва правилно да реши. Задачата на човѣка не седи само въ това, да яде, да се облича, да учи, да се моли, да играе, да се смѣе. — Не, човѣкъ трѣбва да работи. Азъ взимамъ думата „работа“ като най-възвишеното нѣщо въ свѣта. Ако не знае, какъ да работи, човѣкъ трѣбва да се труди. Ако не знае да се труди, той трѣбва да се мѫчи. Ако не знае да се мѫчи, той ще бѫде осѫденъ на смърть. Ако не знае, какъ да умира, най-после той ще изчезне. Най-страшното нѣщо за човѣка е изчезването му отъ свѣта. Да умре човѣкъ не е толкова страшно, колкото да изчезне. Мнозина мислятъ, че като умре човѣкъ, всичко е свършено съ него. — Не, съ смъртьта на човѣка не се свършва всичко. Когато търговецъ фалира, намира се въ състояние на смърть: капитали нѣма, стоката му разграбватъ и разпродаватъ, него изпѫждатъ навънъ, голъ и босъ, измѫчватъ го, затварятъ магазина му, унищожаватъ името, фирмата му, но той все още остава да се мѫчи, да изживява своята неразумность, своето неправилно разбиране и използуване на живота. Това състояние на човѣка, когато душата му се намира при оскѫдни срѣдства за сѫществуване, когато изгубва всичко, и отъ него остава само едно голо съзнание, само едни сухи кости, азъ наричамъ смърть. Съвременнитѣ хора търсятъ нѣщо, но не знаятъ, какво. Тѣ трѣбва да знаятъ, каква задача имъ предстои да решаватъ. Нѣкои проповѣдватъ, че трѣбва да се вѣрва въ Бога. Това е много общо казано. Кой трѣбва да вѣрва? — Ученикътъ. Той не може да свърши училище, ако не вѣрва. Ученикътъ трѣбва да вѣрва, че ще свърши гимназия, университетъ. Но само съ вѣра въпросътъ не се решава. Той трѣбва да учи, за да придобие нужното знание. Като придобие това знание, той трѣбва да го приложи въ живота. Всички проповѣдници говорятъ за вѣрата, но какви условия сѫ необходими, за да има човѣкъ вѣра въ себе си? И ученицитѣ Христови казвали на Христа: „Учителю, придай ни вѣра!“ Какво нѣщо е вѣрата? Вѣрата е подобна на семенца и, следователно, като тѣхъ може да расте и да се развива. Вѣрата се нуждае отъ специфична почва въ човѣка, върху която може да расте. За да учи, за да стане ученъ, човѣкъ се нуждае отъ специфична материя, отъ специални условия, въ които да се развива. По причина на това, че тѣзи условия сѫ различни за различнитѣ хора, всички не могатъ да се учатъ еднакво добре. Сѫщото нѣщо може да се каже и за добродетелитѣ. За развиването на всѣка добродетель се изисква специална материя. Ако човѣкъ има тази материя въ себе си, той може да прояви съответна добродетель; ако нѣма тази материя въ себе си, той не може да прояви никаква добродетель. Чудни сѫ хората понѣкога, когато мислятъ, че могатъ да бѫдатъ добри. Човѣкъ може да бѫде добъръ дотолкова, доколкото има въ себе си специфичната материя на доброто. Когато е билъ на земята, между ученицитѣ си, Христосъ имъ е преподавалъ науката за живота като сила, чрезъ която може да се добие сѫщественото, да се създаде една форма удобна за живѣене. Сегашнитѣ учени и философи говорятъ за съдържание на разума. Щомъ се говори за съдържание на разума, това показва, че разумътъ е форма, въ която се налива нѣкакво съдържание. Какъ трѣбва да се нарече съдържанието на разума? Ние го наричаме разуменъ животъ. Откакъ се е появило на земята, съвременното човѣчество е достигнало до съдържанието, т. е. до живота. Следователно, ако разумътъ нѣма никакво отношение къмъ своето съдържание, той нищо не струва. Като форма, разумътъ сѫществува за живота. Ценното за човѣка, за всички живи сѫщества е животътъ. Щомъ изгуби живота, всичко е изгубено. Докато живѣе, човѣкъ има много идеи: да бѫде здравъ, щастливъ, богатъ, да има знания. За да постигне нѣщо, за да реализира своитѣ идеи, необходимъ е животътъ. Вънъ отъ живота човѣкъ нищо не може да постигне. За да разполага съ живота, човѣкъ трѣбва да знае елементитѣ, съ които той оперира. Единъ отъ елементитѣ на живота е вѣрата. Направете следния опитъ: накарайте двама души да излѣзатъ вънъ, да изложатъ гърбоветѣ си на слънце и вижте следъ това, какви резултати ще иматъ. Единиятъ ще пече гърба си на слънце, съзнателно ще използува лѣчебнитѣ слънчеви лѫчи и ще вѣрва въ тѣхъ. Другиятъ ще седи, ще става, ще се движи недоволенъ, пакъ ще сѣда и нѣма да вѣрва въ силата на слънчевитѣ лѫчи. Той по-скоро ще вѣрва въ нѣкаква течность, предписана отъ лѣкаря, отколкото въ лѣчебнитѣ слънчеви лѫчи. Въ края на краищата, първиятъ ще се почувствува обновенъ и ще се върне дома си радостенъ, а вториятъ ще сѫжалява, че е изгубилъ времето си и ще търси лѣкарь да му даде нѣкакви наставления, да му предпише нѣкакво лѣкарство. Какво показва това? Това показва, че първиятъ човѣкъ е уменъ, разбира елементитѣ на живота. Вториятъ е глупавъ, не разбира живота. Умниятъ човѣкъ ще се ползува отъ слънчевитѣ лѫчи, а глупавиятъ ще се съмнява въ лѣчебното свойство на слънчевитѣ лѫчи, ще боледува и ще казва, че волята Божия е такава. Умниятъ човѣкъ, като вижда, че организъмътъ му е лишенъ отъ известна енергия, той я събира отъ слънцето. Той знае, че слънцето може да набави всѣкакъвъ недоимъкъ отъ енергия въ човѣшкия организъмъ. Когато се парализира известенъ органъ на човѣка, кракъ или рѫка, или когато отслабватъ очитѣ или паметьта му, това се дължи на недоимъкъ отъ известна енергия въ организъма. Слабостьта на кой и да е органъ или мускулъ въ организъма говори за недостатъчно прииждане на храна въ него. Ето защо, за да функциониратъ правилно органитѣ на човѣшкото тѣло, тѣ трѣбва добре да се хранятъ. И тъй, за да придобиятъ живота, хората трѣбва да иматъ стимулъ. Това, което стимулира човѣка да намѣри смисъла на живота, е любовьта. Оттукъ казваме: Разумътъ, това е форма; животътъ, това е съдържание, а любовьта, това е смисълътъ. И ако човѣкъ не е придобилъ този вѫтрешенъ смисълъ, т. е. любовьта, той не може да извади необходимитѣ елементи отъ живота и да ги тури на работа. Който не може да впрегне елементитѣ на живота на работа, той ще бѫде нещастенъ човѣкъ, и всѣкога ще се утешава съ думитѣ: Такава е волята Божия, така е опредѣлено, такава е кармата ми, това съмъ наследилъ отъ дѣдо си и отъ баба си и т. н. Той ще наследи много работи, но въ низходеща степень и всѣкога ще отрича всичко положително. Той ще отрича сѫществуването на Бога, ще казва, че животътъ нѣма смисълъ, че не струва да се живѣе, че вселената не е добре устроена, че хората сѫ глупави, лоши и т. н. Това сѫ все философски работи, които не допринасятъ нищо въ живота. Обаче, ако човѣкъ намѣри разума, ако придобие живота и ако се стимулира отъ любовьта, той ще подържа положителната философия. Ако неговиятъ разумъ е на мѣсто, ако е разбралъ живота и ако е приелъ любовьта, за него свѣтътъ ще има съвсемъ другъ изгледъ. Тъй както хората живѣятъ, мнозина отъ тѣхъ влизатъ въ политическия животъ неподготвени. Що е политическиятъ животъ? — Той представя формата на нѣщата, т. е. разума на хората. Политическиятъ животъ е една отъ формитѣ, въ която животътъ се излива. Когато се говори за живота, изобщо, разбираме съдържанието, което се излива въ различни форми: политически, общественъ, семѣенъ животъ и т. н. И най-после, когато се казва, че животътъ трѣбва да се осмисли, разбираме любовьта. Само любовьта е въ състояние да осмисли живота. Политиката не подразбира самоуправление. Да бѫдешъ министъръ, това не значи да се качишъ на файтонъ, да вземешъ камшикъ въ рѫка и да шибашъ конетѣ въ галопъ. Това всѣки може да направи. Да живѣешъ, това не значи да взимашъ вода отъ една стомна и да я преливашъ въ друга. Това и глупавитѣ хора могатъ да направятъ. Съвременнитѣ хора сѫ изложени на голѣма опасность. Тѣ разбъркватъ мѣстата на нѣщата, или ги пренасятъ отъ едно мѣсто на друго, безъ да придобиватъ сѫщественото. Така постѫпватъ ония, за които се казва, че дъската имъ е мръднала. Влизате въ една болница, дето има много такива хора, и виждате единъ философъ, който дълго време се е занимавалъ съ отвлѣчени въпроси. Като не могълъ да ги разреши, най-после дъската му мръднала и започналъ да се занимава съ събиране на сламки. Като събере достатъчно сламки, нареди ги на купчина. На другия день пакъ започва да ги брои, да прави друга купчина. Така мѣсти той сламкитѣ отъ едно мѣсто на друго, брои ги, разрешава нѣщо. День следъ день купчинкитѣ се увеличаватъ, ставатъ 20 купчинки. Този философъ започва отново да ги брои и намира, че въ една отъ купчинкитѣ има една сламка повече, отколкото въ другитѣ. Започва отново да ги изравнява. Какво придобива този философъ при събиране на тия сламки? По-добре щѣше да бѫде, ако той бѣше събиралъ тѣзи сламки въ свѣта на добродетелитѣ. Днесъ той събира сламки и прави отъ тѣхъ купчинки, защото на времето не е събиралъ това, което е трѣбвало. Следователно, когато човѣкъ на време не взима това, което природата му дава, той е осѫденъ да събира сламки отъ земята и да ги нарежда на купчинки. Като говоря по този начинъ, мнозина казватъ: Ние искаме да живѣемъ добре. Кажете ни нѣщо хубаво. Кажете ни нѣщо, което ще стане. — Това, което сега ви казвамъ, е най-хубавото. Какво по-хубаво отъ това, човѣкъ да бѫде разуменъ? Какво по-хубаво отъ това, да има съдържание въ този разумъ? Какво по-хубаво отъ това, туй съдържание да има смисълъ? Сегашнитѣ хора сѫ оставили хубавото, което имъ е дадено — разумътъ, съдържанието на този разумъ и смисълътъ на това съдържание. Тѣ сѫ отрекли разума, отрекли сѫ съдържанието на живота, отрекли сѫ и смисъла на живота — любовьта и търсятъ онова, което не познаватъ. Тази е причината, задето тѣ не разбиратъ закона на любовьта. Единствениятъ законъ, който действува въ свѣта, това е законътъ на любовьта. Едновременно съ него действува и противоположниятъ законъ — законътъ на умразата. Докато люби и мрази, човѣкъ живѣе и се развива правилно. Като престане да люби, върху него действува само закона на умразата, и той започва да се втвърдява. Ние превеждаме думата „умраза“ съ думата „студъ.“ Щомъ нѣкоя планета започне да истива, нейната пѣсень е изпѣта вече. Докато младата мома играе на хорото и въ сърдцето си има любовь, тя живѣе. Щомъ престане да люби, животътъ ѝ се свършва. Ако се ожени и престане да люби, между нея и възлюбения ѝ наставатъ крамоли, недоразумения. Днесъ се каратъ, утре се каратъ, докато единъ день кѫщата имъ запустѣе. Какъ ще запустѣе? — Като заминатъ всички за онзи свѣтъ. И жената, и мѫжътъ, и децата заминаватъ за онзи свѣтъ, кѫщата имъ се изпразва и поменъ не остава отъ тѣхъ. Въ който домъ влѣзе умразата, тя всичко ще помете. Единственитѣ хора, отъ които не остава никакъвъ поменъ, това сѫ хората на умразата. Нѣкой казва, че мрази. Съ това той иска да каже, че е свободенъ да се проявява, както желае. Ако иска, той може да изпита умразата на хората, но самъ не трѣбва да мрази. Като обича, човѣкъ все ще изпита умразата на хората, но самъ не трѣбва да мрази. Да мразишъ, значи да изневѣришъ на себе си, да изневѣришъ на цѣлото човѣчество. Колцина отъ васъ сте свободни отъ умразата? Кой човѣкъ може, като кажатъ нѣщо лошо за него, или за вѣруюто му, да не се обиди, да не прояви умразата си? Има такива Хора, но тѣ сѫ малко. Повечето хора, като ги обидятъ, веднага се нахвърлятъ върху тия, които сѫ ги обидили, и търсятъ начинъ, какъ да имъ отмъстятъ. И следъ това ще се молятъ на Бога да махне този изедникъ отъ земята, да се освободятъ отъ него. Защо да не се помолятъ за този човѣкъ да му помогне Богъ да познае любовьта, да преобрази живота му? Трѣбва ли да искатъ отъ Бога да отнеме разума за този човѣкъ, да излѣе съдържанието му, да обезсмисли живота му? Какво ще стане съ тѣхъ, ако другъ нѣкой се помоли и на тѣхъ да се даде сѫщото нѣщо? Нѣкои християни се хвалятъ съ това, че Господъ ги слушалъ всѣкога. За каквото се помолятъ, веднага имъ се давало. Когато казвате, че всичко, за което сте се молили, ви е дадено, то е, защото Богъ ви е далъ всичко това още като сте се родили. И сега като се молите, всичко си иде само по себе си. Веднъжъ обещалъ, Господъ не измѣня на обещанията си. Ако нѣкой мисли, че е получилъ нѣщо, защото се е молилъ, той се лъже. Казва нѣкой: Помолихъ се и ми се даде. Обаче, следъ два-три деня пакъ се моли, но ни гласъ, ни услишание на молитвата му. Другъ казва: Помолихъ се за единъ боленъ, и той оздравѣ. — Добре, помоли се сега за другъ боленъ. — Молихъ се, но не оздравѣ. Не зная, какъ да се моля за него. — Значи, още не е дошло времето за този боленъ да му се помогне. Съ празни думи работитѣ не се уреждатъ. Мнозина казватъ, че всичко, каквото сѫ помислили, е станало. Има учени, които твърдятъ сѫщото. Тѣ казватъ: Каквото човѣкъ помисли, всичко става. — Това е криво тълкуване на закона. Този законъ трѣбва да се изрази въ следната формула: Доброто, което човѣкъ помисли и пожелае, да стане. Тукъ законътъ е предаденъ въ положителенъ смисълъ. Двама стари светии спорили върху въпроса, дали наистина, каквото човѣкъ помисли, може да стане. Единиятъ отъ тѣхъ настоявалъ, че каквото човѣкъ помисли, става. Другиятъ отричалъ тази теория. Единъ день първиятъ светия излѣзълъ изъ града да свърши нѣкаква работа. Вториятъ останалъ у дома и решилъ да наготви бобъ. Той сварилъ боба, но съзнателно не турилъ въ него соль, съ което искалъ да докаже на приятеля си, че нѣщата не ставатъ само съ мисъль. Като се върналъ светията отъ града, седналъ съ приятеля си на обѣдъ и започналъ да яде. — Защо бобътъ е безсоленъ? — Нищо отъ това. Помисли само, и бобътъ ще се осоли. Често нѣкои религиозни хора подържатъ идеята, че и безъ пари може да се живѣе. — Не е всѣкога така. Животътъ се нуждае отъ осоляване. Осоляването не е нищо друго, освенъ опаричване. При сегашнитѣ условия хората се нуждаятъ отъ пари, като срѣдства за живѣене. Паритѣ осоляватъ живота. Ако посолите боба толкова, колкото е нужно, той става приятенъ, вкусенъ за ядене; ако не го осолите, той не може да се яде. Животътъ представя гърне, въ което се вари бобъ. На боба, който се вари въ гърнето, т. е. въ живота, ще турите толкова соль, толкова пари, колкото да стане по-приятенъ. Какво ще стане съ васъ, ако турите въ гърнето на живота повече соль, т. е. повече пари, отколкото трѣбва? Ако вие станете милионери, и всѣки се стреми да ви ограби, кѫде е щастието ви тогава? Паритѣ сѫ необходими като елементъ въ живота, да внесатъ известенъ потикъ въ човѣка. Когато говоримъ за богатство, за пари, ние подразбираме онази чиста материя, която е необходима за функциониране на идеалния животъ на хората. Всички хора говорятъ за подобряване на живота. Когато казваме, че животътъ трѣбва да се подобри, ние разбираме, че въ него трѣбва да влѣзе чиста материя, чиста мисъль. Когато нѣкой стане министъръ и поеме властьта, той трѣбва да се проникне отъ чиста, безкористна мисъль, да вѣрва, че животътъ може да се подобри. Какъ може да внесе какво и да е подобряване въ живота, ако той не вѣрва въ нѣщо? Ако министърътъ е човѣкъ съ разумъ, съ вѫтрешно съдържание на своя разумъ и съ любовь, той ще може да привлѣче къмъ себе си, къмъ своя народъ мощнитѣ сили на природата, чрезъ които да подобри живота на своитѣ съотечественици. Когато бащата е разуменъ, той ще изложи на слънце своя гръбъ, както и гърбоветѣ на своитѣ деца, да се лѣкуватъ. Като придобие това разположение къмъ слънцето, той ще използува неговитѣ мощни сили за лѣкуване. Следователно, когато човѣкъ се лѣкува на слънце, той трѣбва да държи въ ума си свѣтли, чисти мисли. Той трѣбва да държи въ ума си мисъльта, че първоначално човѣкъ е билъ здравъ. Болеститѣ сѫ дошли отпосле. Безъ да се тревожи, човѣкъ трѣбва да изучи, какви сѫ били първитѣ условия, когато хората сѫ били здрави. Кой човѣкъ е здравъ? За да познаете, дали сте здрави, направете следния опитъ: изнесете една маса предъ прозорцитѣ на кѫщата си и турете на нея сто лева. Оставете масата съ паритѣ вънъ и влѣзте въ кѫщата си спокойно, безъ да мислите, какво ще стане съ паритѣ ви. Вечерьта ще отидете да видите, какво е станало съ тѣхъ. Виждате, че паритѣ ги нѣма, задигналъ ги е нѣкой. Казвате си: Нѣма нищо, спечелихъ единъ приятель. Следъ това повторете опита и следете, какво ще изпитате. Като направите опита петь пѫти, и тия 500 лева изчезнатъ, ако сте здравъ, окото ви нѣма да трепне. Ще бѫдете доволни, че сте придобили петь нови приятели. Който не е здравъ, който нѣма вѣра, той ще съжалява за паритѣ си. Колцина отъ васъ могатъ да направятъ този опитъ, безъ да мръдне сърдцето имъ, безъ да съжалявате за изгубенитѣ пари? Здравиятъ може да направи този опитъ, за себе си поне, да се увѣри, че е здравъ. Нѣкой казва, че обича Господа, че иска да Му служи. Казано е въ Писанието: „Безъ вѣра никой не може да угоди на Господа“. Ако Господъ ви каже да изнесете масата си на пѫтя, да турите върху нея пари и да не мислите, какво ще стане съ тѣхъ, ще Го послушате ли? Вие ще започнете да философствувате: Господъ ли казва да направимъ това, или нѣкаква случайна мисъль е дошла въ ума ни? — Не, направете опита и не мислете повече. Ако се вкисвате, не сте здрави; ако не се вкисвате, здрави сте. Следъ това направете вторъ опитъ. Вземете въ джоба си нѣколко златни монети и излѣзте на улицата да ги раздавате. Срѣщате единъ човѣкъ, давате му една златна монета. Срѣщате вторъ, давате му две златни монети. Срѣщате трети, давате му три златни монети и т. н. Тия, на които сте дали по-малко, веднага ще се нахвърлятъ върху васъ съ обидни думи, съ упрекъ, че не сте справедливъ човѣкъ. Ако всичко това изслушате спокойно, безъ никакво смущение и горчивина, вие сте здравъ човѣкъ. Обаче, ако се върнете у дома си неразположенъ, вкиснатъ, съ решение въ себе си никога да не давате пари на бедни, вие не сте здравъ човѣкъ. Сега ние отиваме още по-нататъкъ. Срѣщате единъ младъ човѣкъ, който има на разположение всичко. Баща му, майка му го обичатъ; има срѣдства да учи, да се развива, но той е недоволенъ, липсва му нѣщо. Той казва: Човѣкъ не може да живѣе самъ. Едно време Богъ създаде човѣка самъ, но после видѣ, че самъ не може да живѣе и му даде другарка. Човѣкъ трѣбва да прогресира, трѣбва да има нѣщо, което да го вдъхновява. — Правъ е този младъ човѣкъ. За да прогресира, за да се развива човѣкъ, нужни му сѫ две, три, четири и повече съзнания. Като се убеди въ това, той започва да си избира едно съзнание. Като го избере, той му казва: Ти си моятъ ангелъ, моятъ животъ, не мога безъ тебе. Задигне това съзнание у дома си, накичи го съ цвѣтя, облѣче го съ бѣла рокля, съ панделки. После взима музика и започватъ тържества, веселия. Следъ това дветѣ съзнания започватъ да функциониратъ. На другия день още виждате на бѣлата рокля едно черно петно. Следъ единъ месецъ виждате две черни петна на бѣлата рокля. День следъ день, месецъ следъ месецъ бѣлата рокля се пъстри, нова тъкань се тъче. Следъ една година гледате, че роклята съвсемъ се напъстрила, и бѣлиятъ ѝ цвѣтъ съвършено изчезналъ. Тогава първото съзнание, което казваше, че човѣкъ самъ не може да живѣе, започва да се оплаква: Чудно нѣщо! Едно време второто съзнание бѣше цѣлъ ангелъ, а сега нищо не остана отъ този ангелъ. Какъ ще се върна при това съзнание? Не ми се влиза у дома. Не ми се живѣе вече. Сега азъ правя преводъ на неговитѣ думи и казвамъ: Отлична е твоята жена, ти не я разбирашъ. Тя е наклала огънь и пече кебапъ за обѣдъ. — Остави се! Тя ще опече кебапа, но и мене ще опече. Питамъ: какво ще кажете за единъ човѣкъ, който е взелъ едно съзнание у дома си и, като не може да го оцени, постоянно се оплаква отъ него? Споредъ мене този човѣкъ е боленъ. Ако жената се оплаква отъ мѫжа си, и като види, че той се връща дома си, тя се стрѣска отъ него, това е болна жена. Ако мѫжътъ, който иде отвънъ, влиза съ затворено сърдце у дома си, и той е боленъ. И ако сърдцето на жената се свива, като види, че мѫжътъ ѝ се връща отъ работа, и тя е болна. Могатъ ли да сѫществуватъ правилни отношения между болни хора? Ще кажете, че това сѫ наследени чърти у хората, останали отъ дѣди и баби. — Нито сѫ наследени чърти, нито е опредѣлено така да бѫде. Хората сами създаватъ нещастията си. Когато ви даватъ чаша вода, не я приемайте на довѣрие за чиста. Вземете чашата съ вода, опитайте я и тогава пийте. Въ това отношение вие трѣбва да се учите отъ магарето. Магарето е специалистъ въ познаване на водата. Ако господарьтъ му го заведе на каква и да е чешма и го застави да пие вода, то нѣма да пие, докато не се увѣри, че водата е чиста. Ако се укаже, че водата не е чиста, то ще отиде на нѣколко чешми, ще обиколи нѣколко извора, докато намѣри съвършено чиста вода. Следователно, стане ли въпросъ за чиста вода, пийте отъ извори, отъ които магарето пие. Ще кажете, че това е магарешка работа. — Не, тази е една отъ най-добритѣ чърти на магарето, на която хората трѣбва да подражаватъ. То знае, кѫде има най-хубава вода и отъ нея пие. По отношение на храната, магарето е много скромно, но по отношение на водата е много взискателно. При това, отдето мине магарето, всички го чуватъ. То обича да се покаже предъ хората. Като реве, магарето иска да каже на хората: Вие ме осѫждате, смѣете се на голѣмитѣ ми уши, но знаете ли, какво означаватъ голѣмитѣ уши? Тѣ сѫ признакъ на щедрость. Магарето казва: Отъ много години насамъ хората ме хулятъ, гонятъ, усмиватъ, но характерътъ си не изопачихъ. Пакъ пия само най-чиста вода и все още продължавамъ да издавамъ гласа си. Наистина, и до днесъ още магарето върви напредъ и води камилитѣ, конетѣ, овцетѣ. Умъ има магарето. И рече стотникътъ: „Господи, кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе“. Стотникътъ ималъ вѣра въ онзи, отъ когото трѣбвало да черпи знания. Значи, човѣкъ трѣбва да черпи знания. Човѣкъ трѣбва да вѣрва въ този, който заслужава неговата вѣра. Той трѣбва да обича този, който заслужава неговата обичь. Ти не можешъ да вѣрвашъ въ онзи, който не заслужава твоята вѣра; не можешъ да обичашъ онзи, който не заслужава твоята обичь. Следователно, ние трѣбва да вѣрваме въ Бога и да Го обичаме, понеже Той заслужава това. Богъ, който е създалъ цѣлата вселена, далъ всичко въ изобилие, предвидѣлъ нуждитѣ на всички хора, здрави и болни, заслужава нашата вѣра, заслужава да Го обичаме. Нѣкои искатъ да убедятъ хората, че Богъ сѫществува въ свѣта. Не е въпросъ да се убеждаватъ хората механически, че единъ Богъ има въ свѣта, или че едно вѣрую сѫществува. Важно е всѣки човѣкъ да схване Бога като вѫтрешна първична причина на нѣщата, която може да внесе въ него здраве, животъ, сила да понесе всички мѫчнотии и правилно да ги разреши. Това разбиране на човѣка за Бога внася въ него сила, мощь. Съвременниятъ животъ, съвременната наука се крепятъ на тази вѫтрешна потаена сила. Какъ се нарича тази сила, не е важно. Различни имена можете да ѝ дадете. За човѣка е важно, че той може да се подчини на три нѣща въ себе си: на своята разумность, на своя животъ и на своята любовь. Съ своята разумность той трѣбва да схваща външната страна на нѣщата. Съ своя животъ той трѣбва да схваща съдържанието на тази сила. Съ своята любовь той трѣбва да осмисли всичко онова, което иска. Следователно, всѣки, който иска да се повдигне въ свѣта, непременно трѣбва да бѫде разуменъ. Той не трѣбва да се запитва, разуменъ ли е, или не, но да приеме това като математическа аксиома. Защо? — Защото формата може да прояви силата си, когато има смисълъ. Що се отнася до живота ви, сѫщо нѣма да питате, имате ли животъ, или нѣмате, но всѣки ще си каже: Животътъ ми е влѣзълъ вече въ моята разумность и се е осмислилъ. Когато съзнаете, че имате разумность, животъ и осмисляте всичко, тогава само ще започнете да работите. Като говоря по този начинъ, виждамъ, какви мисли минаватъ презъ главитѣ ви. Тия мисли, тия възгледи сѫ чужди, наследени отъ вашитѣ дѣди и прадѣди. Досега не съмъ срещналъ нито единъ човѣкъ, който да има свои, самостоятелни възгледи. Всички ваши възгледи сѫ отражение на вашето минало. Тѣ сѫ наследени отъ нѣколко поколѣния насамъ. Вие отсега нататъкъ ще изработвате свои собствени възгледи. Ако нѣкой се осмѣли да каже, че има свои възгледи, ще го питамъ: Здравъ ли си? Доволенъ ли си отъ живота си? Знаешъ ли, кѫде ще отидешъ, следъ като напуснешъ земята? Здравъ човѣкъ е онзи, който притежава качествата, елементитѣ на здравето. Абсолютно здравъ човѣкъ е онзи, въ организъма на когото нѣма никакви утайки. Здравъ е онзи човѣкъ, въ организъма на когото не става абсолютно никакво гниене, никакво разлагане. Здравето подразбира свѣтъ, въ който живѣятъ ангелитѣ. Въ кръвьта на ангелитѣ нѣма никакви условия за развиване на бактерии. Кръвьта на ангелитѣ е въ сила да преобрази всѣка микроба, която би попаднала тамъ. Всѣки човѣкъ може да бѫде здравъ. Въ единъ часъ, въ една минута, въ една секунда човѣкъ може да придобие здравето си. — Какъ? — Като се постави на влиянието на специални токове. Такива токове сѫществуватъ въ природата. Въ самото слънце сѫществуватъ особени лѫчи, особени токове, които могатъ да възкръсятъ човѣка. Човѣкъ трѣбва да има знания, да знае, какъ и кога да възприеме тѣзи лѫчи, за да се ползува отъ тѣхъ. Ако турите умрѣлъ човѣкъ на действието на тѣзи лѫчи, той веднага ще се съживи. Казва се въ Евангелието, че Христосъ се приближилъ до гроба на Лазара и казалъ: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Какъ стана това? Христосъ свързалъ Лазара съ такива токове въ природата, които могатъ да възкръсятъ мъртвия. По този начинъ Той го възкръсилъ. Тѣзи токове се наричатъ „лѫчи на живота“. Които не разбиратъ законитѣ и силитѣ, съ които Христосъ работилъ, тѣ мислятъ, че това става по механически начинъ. — Не, този процесъ не е механически. Той е съзнателенъ процесъ, но на такъвъ процесъ може да се постави само онзи, който го заслужава. Защо? — Защото, като придобие живота, той ще го оцени. Какъ ще се ползува отъ живота онзи, който, като го е придобилъ, не може да го оцени? „Речи само речь, и момчето ми ще оздравѣе“. Почуди се Христосъ на тази вѣра. Продължаваше стотникътъ: „Ето, и азъ имамъ слуги, на които заповѣдвамъ. Каквото имъ заповѣдамъ, всичко изпълняватъ“. Питамъ: кое е онова, на което човѣкъ може да заповѣда? Ако не можешъ да заповѣдашъ на своя разумъ, на своя животъ и на своята любовь, какъвъ човѣкъ си тогава? Това трѣбва да се разбере точно обратно. Когато казвамъ, че човѣкъ трѣбва да заповѣдва на своя разумъ, на своя животъ и на своята любовь, имамъ предъ видъ закона за съзнателното подчиняване. Човѣкъ трѣбва да заповѣдва на своя разумъ, разбирамъ, че той трѣбва да знае, какъ да се подчинява на своя разумъ. Човѣкъ трѣбва да заповѣдва на своя животъ, разбирамъ, че той трѣбва да знае, какъ да се подчинява на своя животъ. И най-после, да заповѣдва човѣкъ на своята любовь, това значи, да знае, какъ да ѝ се подчинява. Когато нѣкой каже, че трѣбва да заповѣдва на разума си, питамъ: кое е онова въ човѣка, което може да заповѣдва на разума? Ти, който заповѣдвашъ на разума, самъ имашъ нужда отъ него, да извърши нѣкаква работа, която самъ не си способенъ да извършишъ. Ако ти заповѣдвашъ на живота, а не си въ състояние да извършишъ това, което той върши и което той дава, твоята заповѣдь не е на мѣсто. Какъвъ смисълъ има да заповѣдвашъ на живота, а не можешъ да извършишъ това, което той върши? Или, какъ можешъ да заповѣдвашъ на любовьта, ако не можешъ да направишъ нищо отъ това, което тя прави? Следователно, ако човѣкъ не може да даде на разума, на живота и на любовьта това, което тѣ даватъ, какъ може да имъ заповѣдва? Кой не заповѣдва днесъ? Обаче, заповѣдьта на хората е фиктивна. Тя е подобна на заповѣдьта, която единъ руски войникъ давалъ на своитѣ офицери, само затова, защото временно го облѣкли въ генералски дрехи. Въ единъ анекдотъ се разправя, какъ нѣколко апаши успѣли да облѣкатъ единъ войникъ въ генералски дрехи и да го използуватъ за свои специални цели. Тѣ видѣли единъ пиянъ войникъ, заспалъ на земята, и решили да се възползуватъ отъ него. Както спѣлъ, тѣ го облѣкли въ генералски мундиръ и го чакали да се събуди. По едно време войникътъ се събудилъ и започналъ да се оглежда налѣво — надѣсно, да се чуди, какво е станало съ него, че е облѣченъ въ такива дрехи. Той се запиталъ: Кѫде съмъ азъ? — Въ онзи свѣтъ. — Кой, какъвъ съмъ сега? — Генералъ. Апашитѣ използували вѣрването на проститѣ хора, споредъ което, щомъ нѣкой умре като войникъ на земята, въ онзи свѣтъ ставалъ генералъ. Тъй щото, когато казали на войника, че е въ онзи свѣтъ, и затуй е въ генералски дрехи, той се убедилъ въ това. Апашитѣ го държали при себе си 40 деня, и каквото имъ заповѣдвалъ, всичко изпълнявали. Тѣ играли роля на офицери, на войници, за да подържатъ въ него мисъльта, че наистина е на онзи свѣтъ. Като искалъ ракия, казвали му, че на този свѣтъ има всичко, но ракия само нѣма. Щомъ го убедили, че е умрѣлъ, че се намира на онзи свѣтъ, и затова е генералъ, казали му, че ще го оженятъ. За тази цель тѣ му намѣрили една красива мома. Единъ день апашитѣ отишли при него и му казали: Сега ще отидемъ въ единъ отъ голѣмитѣ градове на този свѣтъ, да купимъ всичко, каквото е необходимо за тебе и за твоята избраница. Пазарили една хубава каляска и всички заедно, на чело съ генерала, отишли въ Петроградъ, въ единъ отъ най-богатитѣ манифактурни магазини, и започнали да избиратъ най-скѫпи платове, накити, скѫпоценности и др. Като накупили всичко, каквото имъ било нужно, търговецътъ направилъ смѣтка и я представилъ на господата — апашитѣ. Тѣ дали една малка сума на търговеца и се извинили, че не имъ достига да платятъ останалата сума. Единъ отъ тѣхъ казалъ на търговеца: Ние веднага ще се върнемъ у дома да вземемъ останалитѣ пари, презъ което време господинъ генералътъ ще ни почака при васъ. Апашитѣ излѣзли отъ магазина, като оставили генерала да ги чака. Генералътъ седѣлъ, ставалъ, разхождалъ се часъ, два, три, апашитѣ никакви не се виждали. Генералътъ излизалъ на улицата, пакъ влизалъ въ магазина, но другаритѣ му все още не дохождали. По едно време той видѣлъ нѣколко офицери, които минавали покрай него, безъ да го поздравятъ. Той ги извикалъ и ги набилъ. Като се вгледали въ него, тѣ забелязали, че този генералъ прилича на единъ отъ тѣхнитѣ войници и се чудили, какъ е станалъ генералъ. Като изследвали случката, разбрали, че тукъ има нѣкаква фалшификация. Често нѣкои хора изпадатъ въ положението на пияния войникъ, който мисли, че е генералъ. Въ положението си на фиктивенъ генералъ, тѣ си представятъ, че могатъ да се разхождатъ съ най-хубави каляски изъ града, че могатъ да правятъ всичко, каквото желаятъ, докато свѣтътъ ги използува напълно, вземе имъ всичко, каквото иматъ, подиграе се съ тѣхнитѣ вѣрвания и убеждения и най-после ги захвърли. Разочаровани отъ всичко въ свѣта, тѣ казватъ: Изстискаха ни като лимонъ, изпиха соковетѣ на живота ни и ни захвърлиха като непотрѣбна вещь. Сега азъ питамъ разумнитѣ хора: Кой може да ни изстиска? — Само неразумното въ човѣка е въ състояние да го изстиска. Ако човѣкъ играе ролята на пиянъ войникъ, това е неразумното въ него, което не разсѫждава, което не разбира Божиитѣ закони. То трѣбва да се възпитава, да се учи на трезвъ животъ, да не се стреми къмъ излишъци, но да се задоволява съ необходимото. Само трезвото, разумното начало може да направи човѣка щастливъ. Само то може да придаде нѣщо на разума, на живота и на любовьта въ човѣка. И тъй, да се върнемъ сега къмъ една отъ основнитѣ мисли. Тя е мисъльта за вѣрата и за обичьта. Когато вѣрвате въ нѣкой човѣкъ, той заслужава тази вѣра. Когато го обичате, той заслужава тази обичь. Защо? — Защото Богъ живѣе въ него, и той — въ Бога. Тъй щото, вѣрата, обичьта на човѣка се отнасятъ до Бога, до Първичната Причина, до Любовьта. Любовьта е великъ факторъ въ живота. Тя се проявява непреривно, като спазва законитѣ на своето движение: приливи и отливи на любовьта. Докато любовьта не посети човѣка, той е подобенъ на малко дете, което всичко очаква отъ майка си, тя да го учи и възпитава. Щомъ стане голѣмъ, и любовьта го посети, той стѫпва вече на краката си и започва самостоятелно да учи, да работи. Съ помощьта на любовьта човѣкъ създава въ себе си условия за развиване на своето сърдце и на своя умъ. Само при тѣзи условия любовьта може да се задържи въ човѣка. Иначе, безъ развитъ умъ и безъ обработено сърдце любовьта не може да остане въ човѣка. Когато хората казватъ, че трѣбва да се обичатъ, тѣ иматъ предъ видъ това, именно — да задържатъ любовьта въ себе си. Това е идеалното състояние за човѣка. Когато обичате нѣкого, вие се свързвате съ него, и той става отзивчивъ къмъ всичко онова, което ви занимава и вълнува. По този начинъ вие взаимно си помагате. Ако мразите нѣкого, вие пакъ се свързвате съ него, но при този случай става взаимно отблъскване помежду ви, вследствие на което не можете да си помагате. Когато обичате нѣкого, той трѣбва да ви се отплати съ вѣра, да вѣрва въ васъ. Когато нѣкой иска да го обичате, кажете му: Щомъ искашъ любовьта ми, готовъ ли си да вѣрвашъ въ мене? Ако може да вѣрва въ васъ, вие ще го обичате. Между вѣрата и любовьта има известно отношение. Вѣрата представя противоположния полюсъ на любовьта. Когато нѣкой мѫжъ иска да усили вѣрата си, той трѣбва да се ожени за жена, която има много любовь въ себе си, която е любвеобилна. Когато нѣкоя жена иска да усили любовьта си, тя трѣбва да се ожени за мѫжъ, у когото вѣрата е силна, който не се разколебава и при най-тежкитѣ условия на живота. Нѣма случай въ живота, когато нѣкой човѣкъ има абсолютна вѣра въ васъ, а вие да не го обичате. Това е невъзможно. Вие непременно ще обичате този човѣкъ. Идейниятъ животъ, който създава гениитѣ, светиитѣ, великитѣ хора въ свѣта, се крепи на двата велики закона: абсолютна вѣра и пълна, съвършена любовь. Тѣзи закони управляватъ свѣта. Дето има абсолютна вѣра и пълна любовь, тамъ сѫществува разумътъ, като форма на нѣщата; тамъ сѫществува великата любовь, която всичко осмисля. Това сѫ прилагали въ живота си светиитѣ, гениитѣ, адептитѣ, великитѣ хора, които сѫ завършили развитието си. Това трѣбва да прилагате и вие. — Ама ние сме дребни сѫщества. — Който нѣма никаква идея въ себе си, той е дребнавъ човѣкъ. Външно може да е голѣмъ, едъръ, но вѫтрешно е дребнавъ, нѣма идея въ себе си. Който нѣма идея, който не обича, който нѣма вѣра, той е дребнавъ човѣкъ. Въ него всичко е надуто, като сапуненъ мехуръ, и лесно може да се пукне. Щомъ има идея въ себе си, колкото малъкъ да е, той мяза на скѫпоцененъ камъкъ, съ скрита вѫтрешна сила и красота. Всѣки трѣбва да има велика идея въ себе си, съ помощьта на която да открие онѣзи богатства, които сѫ вложени дълбоко въ неговата душа. Както въ земята има скрити богатства, съкровища, скѫпоценни камъни, така и въ човѣшката душа Богъ е вложилъ голѣми богатства. Човѣкъ се ражда на земята, за да придобие наследството, което му е дадено. Човѣкъ живѣе на земята около 50 — 60 години и, като наближи деня на заминаването му, казва: Изпълнихъ волята Божия. Сега мога свободно да си замина. Въ какво седи волята Божия? — Да правимъ добро, да мислимъ добре за хората. Питамъ: правили ли сте такова добро, което да се отнася едновременно до всички хора? Мислили ли сте добре за всички хора едновременно? Вие правите добро, но нито другитѣ сѫ доволни отъ вашето добро, нито вие сте доволни. Защо? — Защото въ това добро има примѣсени човѣшки работи. Човѣшкитѣ работи създаватъ нещастията въ свѣта. Водата на вашия животъ е нечиста, мѫтна. Тя трѣбва да се пречисти по единъ отъ познатитѣ на васъ начини: чрезъ утаяване, чрезъ прецеждане или чрезъ дестилация. Водата може да се пречисти още и като се пусне презъ нея силна струя чиста вода. Това течение ще отнесе мѫтилката, нечистотиитѣ и ще остане само бистра, чиста вода. Следователно, за да изчистите живота си, пуснете презъ него силна струя вода, да го избистри. Тази силна вода, това силно течение е Божията Любовь. Пуснете тази Любовь да тече презъ васъ, да ви окѫпе, да ви изчисти и приготви за новия животъ. Любовьта е силна струя, силно течение, което трѣбва да пуснете презъ васъ да тече, да отнесе всички мѫтилки и нечистотии на миналото. Ще каже нѣкой, че не вижда това течение. Нѣма защо да го вижда. Той трѣбва да започне първо съ пипане, а после съ виждане. И съ пипане само може да се познае характера на човѣка. Достатъчно е да се докоснете съ пръсти до кожата на човѣка, за да се познае, грубъ или мекъ е характерътъ му. Колкото по-нѣжна, по-фина е кожата на човѣка, толкова по-благородни сѫ чувствата му. Лицето на такъвъ човѣкъ е свѣтло, приятно; усмивката му е красива, отворена, внася довѣрие въ човѣка. Благородниятъ човѣкъ е вѫтрешно красивъ. Той е готовъ всѣкога да заеме последно мѣсто. Той знае, че по отношение на великото е невежа, затова не се представя за знаещъ. Ще приведа единъ примѣръ за единъ многознаещъ ангелъ. Този ангелъ се наричалъ Афоелъ. Единъ день, като погледналъ къмъ земята, той видѣлъ голѣми противоречия, и се произнесълъ, че свѣтътъ не е добре създаденъ. Той искалъ да разбере причинитѣ на противоречията, искалъ да разбере, защо хората не живѣятъ добре. За да си обясни причинитѣ за противоречията, Господъ изпратилъ този ангелъ на земята съ единъ голѣмъ тевтеръ и му казалъ: Въ този тевтеръ ще записвашъ всичко онова, което хората искатъ. Всѣко тѣхно желание, всѣко тѣхно мнение ще се пише въ тевтера. Този тевтеръ ще остане на земята въ продължение на десеть години, презъ което време нѣма да се реализира нищо отъ написаното въ тевтера. Следъ изтичането на десеттѣ години, ангелъ Афоелъ занесълъ книгата на небето. Отъ това време насамъ започнали да се изпълняватъ всички желания на хората, които тѣ сами поискали да се напишатъ въ голѣмия тевтеръ, който ангелъ Афоелъ донесълъ на земята. Тъй щото, ако хората намиратъ нѣкакви противоречия въ живота си, тѣ трѣбва да знаятъ, че сами сѫ причина за това. Днесъ ангелъ Афоелъ пакъ слиза на земята съ една голѣма книга, въ която хората сами ще пишатъ всичко онова, което считатъ за необходимо за изправяне на своя животъ. Това, което хората писаха въ миналото, днесъ го живѣятъ. А това, което днесъ ще напишатъ, въ бѫдеще ще го живѣятъ. Като знаете това, вие трѣбва да бѫдете разумни, да искате отъ Бога разумность, животъ и любовь. Всичко друго отпосле ще ви се придаде. Второстепеннитѣ и третостепеннитѣ работи сами по себе си ще дойдатъ. Искайте разумность, животъ и любовь, за да бѫдете здрави, да не се вкисвате и да имате всичко въ изобилие, както любовьта дава. Искайте отъ Бога любовь въ изобилие, да носите всички мѫчнотии безъ затруднения; предъ обидитѣ да не се спирате, а лошото да трансформирате въ добро. Ако синътъ или дъщерята ви сѫ непослушни, лоши, ще ги турите въ кюпа, който ангелъ Афоелъ носи съ себе си и, като ги извадите оттамъ, тѣ ще станатъ чисти, свѣтли, съ нови премѣни. Ангелъ Афоелъ ще се яви предъ всѣки човѣкъ, съ кюпъ въ едната рѫка и съ книга въ другата и ще ви слуша, какво ще кажете. Ако се оплачете отъ нѣщо, веднага ще ви потопи въ кюпа, отдето ще ви извади преобразенъ. Следъ това ще ви накара да запишете въ книгата всичко, което желаете за въ бѫдеще. Казвамъ: следъ десеть години ще настане новъ животъ на земята, въ който ще опитате всичко онова, което сте желали. Въ тѣзи десеть години съ васъ ще станатъ голѣми вѫтрешни промѣни, при които ще ви се придаде нѣщо ново къмъ вашата разумность, къмъ вашия животъ и къмъ любовьта ви. Новитѣ хора — хората на бѫдещето, ще се освободятъ отъ всѣкакво недоволство, отъ всички противоречия на живота. „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе“. И вие, като този стотникъ, обърнете се къмъ Христа съ думитѣ: „Господи, кажи само речь, и момчето ми ще бѫде здраво“. Това значи: Господи, кажи само една дума за моята разумность, за моя животъ и за моята любовь. Това трѣбва да искатъ днесъ всички хора отъ Господа. Отъ това се нуждаятъ всички съвременни хора. Разумность, животъ и любовь — това сѫ тритѣ елемента, безъ които животътъ нѣма смисълъ. 19. Беседа отъ Учителя, държана на 9 юний, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Огънь да запаля „Огънь дойдохъ да туря на земята.“ Лука 12:49. „Огънь дойдохъ да туря на земята.“ Нѣкога още Христосъ е изказалъ това изречение, но то е познато на всички хора, особено на домакинитѣ. Мѫжътъ казва на жена си: Студено е вънъ. Моля ти се, запали огъня! Колкото по-скоро го запалишъ, толкова по-добре. Хората философствуватъ върху огъня, какво нѣщо представя той, какъ е произлѣзълъ, но философията не разрешава живота. Философията е особенъ родъ забава въ живота. Когато иска да се забавлява, човѣкъ трѣбва да стане философъ. Ако човѣкъ не философствува, главата му ще пати. Това не значи още, че като стане философъ, човѣкъ много ще придобие, но поне ще се забавлява, както се забавляватъ хората, когато отиватъ на театъръ, на концертъ и т. н. Следователно, когато казватъ за нѣкого, че е философъ, намирамъ, че той е избралъ най-хубавото забавление въ живота. Когато казватъ за нѣкого, че е ученъ човѣкъ, намирамъ, че той е избралъ най-хубавото занятие въ живота. Когато нѣкой каже, че иска да намѣри нѣкакво занятие, казвамъ му да започне да учи. Значи, науката може да се разглежда като занятие. Днесъ ученитѣ даватъ едно обяснение за науката, философитѣ — друго, религиознитѣ — трето и т. н. Каквито обяснения да даватъ за науката, тѣ сѫ все едностранчиви. Вие четете обясненията на философитѣ за времето и пространството, за абсолютното въ живота, но нищо не научавате. За изяснение на труднитѣ въпроси на живота, философитѣ привеждатъ редъ доказателства, но тѣхнитѣ доказателства не внасятъ нищо ново въ умоветѣ на хората. Нѣкой философъ ще каже, че внесълъ нова идея въ умоветѣ на хората. Това е толкова вѣрно, колкото е вѣренъ фактътъ, че еди-коя си жена е запалила огъня! Нима други жени не сѫ палили огъня преди нея? Ще се хвали нѣкоя жена, че докато мѫжътъ ѝ спалъ подъ юргана, тя запалила огъня. Ще кажете: Какъ е възможно мѫжътъ да спи подъ юргана, а жената да пали огъня. Какво лошо има въ това, че мѫжътъ спи подъ юргана? Нека жената се радва, че мѫжътъ ѝ спи подъ юргана. Щомъ престане да спи, работата става опасна. Докато човѣкъ спи подъ юргана, това значи, че е облѣченъ, завитъ съ нѣщо. Щомъ излѣзе вънъ отъ юргана, той оголява. Като оголѣе, работата му става опасна. Това сѫ символи, отношения въ природата, отъ които хората трѣбва да се учатъ. Ако не разбиратъ тѣзи символи и отношения, тѣ ще се натъкватъ на редъ страдания и противоречия, на болести и смущения. Като не разбиратъ законитѣ на природата, хората се натъкватъ на болести, на страдания, викатъ единъ, втори лѣкарь и казватъ: Този човѣкъ е отличенъ медикъ. Той е свършилъ медицина съ отличие. Каква наука е медицината? Тя е наука за болнитѣ хора и се занимава съ паталогическитѣ състояния на човѣка. Споредъ мене, истински лѣкарь е онзи, който разбира причината на всѣка болесть и помага на хората. Той е асистентъ на природата, работи съобразно нейнитѣ закони. Обаче, ако лѣкарьтъ гледа на работата си като срѣдство за прехрана, като професия, той по нищо не се отличава отъ копача, който копае, отъ ковача, който чука, отъ писаря, който пише и преписва. Споредъ разбиранията на съвременнитѣ хора, лѣкарьтъ става добъръ, опитенъ само следъ дълга практика. Лѣкарьтъ трѣбва да практикува, но въ практиката си той трѣбва да има предъ видъ всичко онова, което е въ полза на болния. За тази цель той първо трѣбва да се допитва до разумната природа, до нейнитѣ велики закони, да не ставатъ усложнения въ организъма. Отъ наше гледище, всѣко усложнение въ организъма се дължи на предизвикана усилена деятелность въ самия организъмъ. Когато организъмътъ не може да издържи на такава усилена деятелность, въ него се явява известно усложнение. Сѫщото нѣщо става и съ машинитѣ. Ако машинистътъ усили или ускори деятелностьта на парната машина, движението на цѣлия тренъ се ускорява, и, ако тя не може да издържи това напрежение, вагонитѣ на трена изкачатъ отъ релситѣ. Тогава всички казватъ, че се е явило нѣкакво усложнение, нѣщо непредвидено въ локомотива, въ парния казанъ, или въ пѫтя. Всичко е възможно, но главната причина седи въ бързината на движението. Всѣки човѣкъ е докторъ на себе си. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не разбира отъ медицина, само че нѣкои сѫ специалисти лѣкари, а други — любители. Щомъ познава една своя погрѣшка, човѣкъ е вече лѣкарь. Колкото повече свои погрѣшки познава, толкова по-добъръ специалистъ става. Всѣки день човѣкъ открива по една своя погрѣшка и започва да говори за нея. Който го слуша, казва, че и той има сѫщата погрѣшка. И следъ това започватъ единъ на другъ да си препорѫчватъ различни рецепти. И двамата сѫ доктори, но не забелязватъ, какъ се явява нѣкакво усложнение. Какво усложнение може да се яви? Запримѣръ, срѣщатъ се двама приятели. Единиятъ, въ качеството на докторъ, казва на другия: Ти не обичашъ да плащашъ дълговетѣ си. Той мълчи, гледа само. После докторътъ продължава: Освенъ това, ти обичашъ да крадешъ по малко. Той го погледне пакъ, но вече обиденъ, силно засегнатъ. За да се успокои, той дава подъ сѫдъ доктора, да докаже, че наистина обича да краде, т. е. че е боленъ. Ако фактически се докаже, че е боленъ, т. е. че обича да краде, сѫдията ще оправдае доктора. Иначе, ще го осѫди, че е изкаралъ приятеля си боленъ. Наистина, каква по-голѣма болесть може да сѫществува въ свѣта отъ кражбата, отъ лъжата? Това сѫ болезнени състояния, отъ които човѣкъ трѣбва да се пази. Като посочватъ, че еди-кой си краде, казвате: Беденъ е човѣкътъ, сиромашията го заставя да краде. Ще излѣзе, че сиромашията оправдава кражбата. Какво ще кажете тогава за богатия, за набожния, който краде? И богати хора крадатъ, и набожни крадатъ. Възможно ли е това? Възможно е разбира се, кражбата е болесть. Ще приведа единъ анекдотъ, да видите, какъ набоженъ човѣкъ краде. Единъ богатъ евреинъ минавалъ презъ една гора и носилъ съ себе си чанта, пълна съ злато. Щомъ дошълъ до едно мѣсто, започналъ да се страхува, да не би нѣкой да го нападне, да го обере. Като се озърталъ надѣсно-налѣво, видѣлъ единъ турчинъ, който се молѣлъ, правѣлъ поклони. Евреинътъ рекълъ: Ето добъръ случай. Ще помоля този турчинъ да ме придружи донѣкѫде, да не съмъ самъ. Затова евреинътъ почакалъ малко, докато турчинътъ свърши молитвата си. Той се приближилъ до него и му казалъ: Братко, виждамъ, че си набоженъ човѣкъ, вдъхвашъ ми довѣрие. Моля те да ме придружишъ да минемъ заедно гората, защото имамъ пари въ чантата си, страхъ ме е да не ме обератъ. Турчинътъ се съгласилъ. Като навлѣзли вѫтре въ гората, турчинътъ извадилъ пушката си, насочилъ я срещу евреина и му казалъ: Скоро давай чантата съ паритѣ! Отъ толкова време се моля на Бога да ми изпрати по нѣкакъвъ начинъ пари, имамъ нужда отъ тѣхъ. Ето, паритѣ идатъ предъ краката ми, нѣма да изпусна случая да не ги взема. — Слушай, ти си набоженъ човѣкъ, можешъ ли да обирашъ хората? Турчинътъ отговорилъ: Да се моля на Бога, това е мой дългъ; да обирамъ хората, това е мой занаятъ. Както виждате, евреинътъ има една философия, турчинътъ — друга философия, и всѣки постѫпва споредъ своята философия. Който не разбира тия нѣща, той ще се чуди, какъ е възможно човѣкъ да лъже, да краде. Ако разглеждате тия нѣща като болезнени състояния въ човѣка, възможни сѫ и кражбата, и лъжата. Има случаи въ живота, когато жени на богати мѫже крадатъ. Отива въ нѣкой магазинъ да купи нѣщо и, докато търговецътъ донесе това, което иска, жената е откраднала вече нѣколко предмета. Като знае тази слабость на жена си, мѫжътъ предупреждава търговеца, че жена му страда отъ тази болесть, затова нека представи смѣтка на откраднатитѣ вещи, да ги заплати. Тази болесть у хората се нарича „клептомания.“ Тази слабость се обяснява съ любовь къмъ събиране на различни вещи, стари или нови — безразлично. Много хора обичатъ старитѣ вещи, старинитѣ. Тѣ не крадатъ, но ги купуватъ евтино, а ги продаватъ скѫпо. Христосъ казва: „Огънь дойдохъ да запаля.“ Тѣзи Христови думи сѫ претърпѣли различни тълкувания. И до днесъ още хората ги тълкуватъ. Нѣкои тълкуватъ тия думи съ това, че Христосъ дошълъ на земята съ цель да направи нѣкаква революция. — Не, революцията не е естествено явление въ живота. Тя е болезнено състояние. Чрезъ революция свѣтътъ не може да се оправи. Следователно, Христосъ не може да си служи съ болезнени състояния, като срѣдства за помагане на човѣчеството. Често и въ човѣшкия организъмъ ставатъ революции, но тѣ сѫ резултатъ на нѣкаква аномалия въ организъма. Запримѣръ, нѣкой страда отъ констипация. За да си помогне, той взима известна доза рициново масло, и въ стомаха му настава революция. Следъ революцията настава миръ, и стомахътъ започва своята естествена, нормална работа. Другъ страда отъ главоболие. За тази цель той взима единъ прахъ аспиринъ, и болката на главата му скоро минава. И аспиринътъ е предизвикалъ въ главата такава революция, каквато рициновото масло въ стомаха. И рициновото масло помага, и аспиринътъ помага, но временно. Ако стомахътъ не възстанови своята нормална служба, рициновото масло вече не помага. Ако главата не дойде въ своя нормаленъ ходъ, никакъвъ аспиринъ вече не помага. Днесъ ще употрѣбите аспиринъ, утре ще употрѣбите аспиринъ, докато единъ день аспиринътъ се превърне въ испиринъ. Щомъ аспиринътъ стане испиринъ, човѣкъ заминава за онзи свѣтъ. Какво ще стане съ свѣщьта като се запали? — Ще гори. — Докога? — Докато изгори. — Не може ли да се подклажда? — Не може. Щомъ веществото, отъ което свѣщьта е направена, се свърши, и горенето на свѣщьта престава. Обаче, огъньтъ може непрекѫснато да се подклажда. Ако има материалъ за горене, огъньтъ постоянно ще гори. Въ обикновения животъ огъньтъ е необходимость. Въпрѣки това, хората не подържатъ вѣченъ огънь. Защо? — Защото материалитѣ за горене сѫ скѫпи. Тази е причината, поради която хората палятъ огънь, загасватъ го временно и отново го палятъ. „Огънь дойдохъ да запаля.“ Кѫде? — Въ цѣлата природа, въ всички живи сѫщества и въ човѣка. Жената, майката дохожда въ свѣта и на ранина още, докато всички спятъ, тя запалва огъня. Този моментъ съвпада съ раждането на детето. Значи, огъньтъ въ човѣка гори отъ момента на раждането му до момента на заминаването му за онзи свѣтъ. Като изгасне огъня на човѣка, казватъ, че той заминалъ за онзи свѣтъ. По какво се познава, че е заминалъ? — Сърдцето му е престанало да тупа, мозъкътъ е престаналъ да мисли, стомахътъ е престаналъ да смила храната и т. н. Щомъ сѫдебниятъ следователь, лѣкарьтъ, констатира това, свещеникътъ влиза въ ролята си. Той написва една резолюция, че този човѣкъ не може вече да остане между живитѣ, но трѣбва да се опѣе и погребе. Ако свещеникътъ не дойде да опѣе мъртвеца, хората считатъ, че този човѣкъ неправилно е заминалъ отъ земята. Въ какво седи неправилностьта на неговото заминаване? — Паспортъ не му е даденъ отъ земята за свободно минаване на границата. Значи, опѣването на мъртвеца не е нищо друго, освенъ издаване на паспортъ за свободно излизане отъ границитѣ на своето отечество. Сѫщото става и на земята, когато нѣкой човѣкъ иска да замине отъ една държава въ друга. Запримѣръ, нѣкой отива въ Америка. Първата работа е да прегледатъ паспорта му на границата. Ако се укаже, че този човѣкъ не отговаря на белезитѣ, означени въ паспорта, веднага го връщатъ назадъ. Щомъ забележатъ, че единъ отъ пръститѣ му е отрѣзанъ, а това не е означено въ паспорта, веднага го връщатъ назадъ. Представете си, че този човѣкъ умре. Свещеникътъ го опѣе, значи, даватъ му паспортъ. Като отиде на онзи свѣтъ, обаче, намиратъ, че пръстътъ му е отрѣзанъ и го връщатъ назадъ. Какво трѣбва да прави той? На земята не го искатъ, а на небето не го приематъ. Не остава нищо друго за този човѣкъ, освенъ да увисне въ въздуха. Не е лесно неговото положение. Ще кажете, че като умре човѣкъ, съ него всичко се свършва. — Не, така не може да се мисли. Въ това отношение българинътъ мяза на турчина, който, като се намѣри въ трудно положение, не иска да мисли и казва: Азъ зная, че има седемь ката нагоре и седемь ката надолу. Повече отъ това е Божия работа. — Така се говори само, но другояче се постѫпва. Съвременнитѣ религиозни и свѣтски хора, като се намѣрятъ предъ нѣкаква мѫчнотия, веднага я възлагатъ на Бога, Той да я оправи. Иначе, докато сѫ добре, не мислятъ за Него. Единъ турски дервишъ отишълъ на баня да се окѫпе. На излизане баняджията го спрѣлъ и му казалъ: Плати за банята! — Нѣмамъ пари. — Като нѣмашъ пари, защо си дошълъ да се кѫпешъ? — Господъ ме изпрати. Той видѣ, че съмъ нечистъ и ме изпрати да се окѫпя. — Ако, наистина, Богъ те бѣше изпратилъ, Той е богатъ, щѣше да плати за тебе. — Той иска да те изпита, да види, ще Му повѣрвашъ ли, като говори чрезъ мене. — Не мога да вѣрвамъ, ти можешъ да ме лъжешъ. Така се разправяли двамата мукалити. Така се разправятъ и сегашнитѣ хора помежду си, били тѣ вѣрващи или невѣрващи. Тѣ говорятъ за любовь, за жертва, за братство, но ако нѣкой си позволи да влѣзе въ банята имъ безъ пари, веднага го спиратъ, заставятъ го да плати. Значи, въ свѣта се повтаря една и сѫща история. Това се дължи на неразбирания, на наслоявания, на придобити наследствени навици. Запримѣръ, говорите съ нѣкого, или четете нѣщо, но веднага съмнението изпъква предъ васъ: Вѣрно ли е това, или не е вѣрно? Не само свѣтскитѣ, но и духовнитѣ хора се съмняватъ. Защо? — Защото не разбиратъ живота въ неговата цѣлокупность. Други пъкъ се безпокоятъ, какъ ще прекаратъ живота си. Колкото да се безпокоите отъ мисъльта, какъ ще прекарате живота си, това не зависи отъ васъ. Вие сте се качили на трена, нѣма защо да се безпокоите, какъ ще върви този тренъ, ще има ли достатъчно вѫглища, на колко мѣста ще спира и т. н. Тренътъ ще спира на толкова мѣста, колкото сѫ опредѣлени. Вие трѣбва да се интересувате само отъ това, въ колко часа ще стигнете на опредѣленото мѣсто. А това, по колко минути е спиралъ тренътъ на една или на друга гара, не трѣбва да ви интересува. Ама щѣлъ да се случи нѣкакъвъ инцидентъ въ трена, или нѣкаква катастрофа щѣла да стане, това може да интересува машиниста, но не и васъ. Вие можете само да констатирате нѣщата. Всички странични работи, които ставатъ вънъ отъ васъ, не трѣбва да ви занимаватъ. Вие не сте пратени на земята да изследвате машиниста, какъ работи, доколко съвестно изпълнява службата си. Онзи, който го е назначилъ на служба, Той е опредѣлилъ специална комисия, която да го следи, да се произнесе за неговата работоспособность. Веднъжъ дошълъ човѣкъ на земята, има кой да се грижи за него, дали грѣши, или върви въ правия пѫть. Вие не трѣбва да се занимавате съ този въпросъ. Който се занимава съ работитѣ на хората, той повече ще изгуби, отколкото ще спечели. Като говорите за праведни и за грѣшни хора, задавали ли сте си въпроса, по какво се отличава праведниятъ отъ грѣшния? Праведниятъ всѣкога върши волята Божия, а грѣшникътъ върши своята воля. Умниятъ мисли и действува споредъ законитѣ на разумната природа, а глупавиятъ мисли и действува по своя логика. Значи, има две логики въ свѣта: човѣшка и Божествена. Сѫщо така има и две религии, две науки: човѣшка и Божествена. Човѣшката религия и наука сѫ причина за нещастията и страданията на хората. Който влѣзе въ тѣхъ, той изпада въ хипнотическо състояние и не знае, защо хората умиратъ и защо се раждатъ. Тукъ всички говорятъ за Бога, но какво нѣщо е Богъ, не знаятъ. Божествената религия и наука е вѫтре въ човѣка. Всѣки носи тази религия и тази наука въ себе си, безъ другитѣ да подозиратъ това. Следователно, религията е вѫтрешенъ, а не външенъ процесъ. Който обича всички хора, всички живи сѫщества, той обича Бога, обича своя ближенъ. Той има правилно отношение къмъ цѣлото битие. За да обича всички хора, човѣкъ първо трѣбва да обича едного. Щомъ обича правилно едного, той ще бѫде въ състояние да обича всички. Не може ли човѣкъ едного да обича, не може да обича всички хора. Истинската религия започва отъ единицата, отъ числото едно. Въ единицата се включва всичко. Първитѣ хора, които дойдоха на земята, бѣха само двама. Значи, ако имъ се говорѣше за любовь, не можеше да имъ се каже, че трѣбва да обичатъ всички хора; на тѣхъ трѣбваше да имъ се проповѣдва само за любовь къмъ ближния. — Ами като се размножиха хората, каква любовь трѣбваше да сѫществува между тѣхъ? — Пакъ сѫщата любовь — любовь къмъ ближния. Тази любовь може да се прояви еднакво и къмъ единицата, и къмъ множеството. Когато първитѣ хора нарушили отношенията си къмъ Бога, къмъ ближния, съ това заедно тѣ изгубили възможностьта да обичатъ всички хора. Не е лесно да обичате. Това е цѣла наука. Това е велико изкуство. Да обичате човѣка, това значи, да намѣрите въ него една добра чърта, която да спира вашето внимание. Не можете ли да намѣрите една добра чърта въ човѣка, вие не можете да го обичате. Между васъ и него ще сѫществува механическа връзка, но не любовь. За да се обичатъ двама души, непременно и двамата трѣбва да намѣрятъ въ характера си по една добра чърта, заради която да се обичатъ. Ако единиятъ само е намѣрилъ една добра чърта въ другия, това още не е любовь. Докато само единиятъ обича, а другиятъ не обича, това не е любовь. Законъ е: който обича, и той трѣбва да бѫде обичанъ. Защо понѣкога се случава обратното? Нѣкой обича, а него не обичатъ. Той прави добро, а на него не правятъ. За да се образуватъ правилни отношения между двама души, и любовьта да действува между тѣхъ, необходимо е следното нѣщо: когато единиятъ отъ двамата намѣри една добра чърта въ другия, той трѣбва да събуди въ него желание сѫщо така и вториятъ да намѣри поне една добра чърта въ първия. Следователно, когато казваме, че Богъ люби всички хора, имаме предъ видъ, че Той е намѣрилъ по една добра чърта въ всѣки човѣкъ, заради което го обича. Хората не устояватъ въ любовьта си къмъ Бога по единствената причина, че не могатъ да намѣрятъ въ Него такава чърта, на която всѣкога да уповаватъ. Понеже тѣ се мѣнятъ, колебаятъ се, затова и отношението имъ къмъ Бога постоянно се мѣни. Нѣкой казва, че има любовь къмъ Бога, а не е готовъ на никаква жертва заради тази любовь. Който има любовь къмъ Бога, той ще има любовь къмъ всички. Това е противоречие за хората. Невъзможно е, наистина, човѣкъ да обича всички хора. Кога? — Когато тѣ сѫ пръснати на различни мѣста. Обаче, човѣкъ може да обича всички хора. Кога? — Когато сѫ събрани на едно мѣсто. Значи, възможно е човѣкъ да обича всички хора, но когато тѣ сѫ събрани въ Едного, въ единицата. Ще кажете, че и рибата обича по този начинъ. Тя снася по 300 — 400 хиляди яйца на едно мѣсто и ги обича като свои дѣца. Но има грамадна разлика между любовьта на рибата къмъ нейнитѣ деца и любовьта на човѣка къмъ неговитѣ ближни. При това, рибата нѣма съзнание за имената на нейнитѣ деца. И човѣкъ не може да знае имената на всички хора, но неговата любовь къмъ хората е съзнателна. Сега, вие не се интересувате отъ въпроса, дали рибата обича своитѣ яйца, или не. И да отговорите на този въпросъ, той нѣма да ви ползува. Обаче, има една риба въ свѣта, която знае имената на всичкитѣ си деца. Това е философско твърдение, което служи само за развлѣчение на хората. Какво ще кажете на това? Тази риба е най-голѣма отъ всички риби. Тя може да се вземе за глава на всички риби. Сѫщото твърдение се отнася и до всички животни, до всички хора. Значи, има единъ човѣкъ въ свѣта, който обича всички хора безъ разлика и знае имената имъ. Ако сте потомци на този човѣкъ, т. е. ако сте излѣзли отъ него, вие непременно ще имате неговитѣ качества. Щомъ нѣмате тѣзи качества, вие не сте излѣзли отъ него, не вървите по една линия съ него, нѣмате нищо общо съ него. Тъй щото, противоречията въ свѣта се дължатъ на факта, че съвременнитѣ хора не сѫ произлѣзли отъ първия човѣкъ, не вървятъ по мѫжка линия. Тѣ сѫ излѣзли отъ жената и по закона на наследственостьта вървятъ по женска линия. Съ влизането си въ свѣта, женскиятъ елементъ е създалъ редъ пертурбации. Казватъ, че жената е виновна за всичко. Не е виновна жената за дисхармонията въ свѣта, но когато единъ мѫжъ рѫководи десеть жени, непременно ще се явятъ голѣми противоречия въ жената. Запримѣръ, Соломонъ ималъ 300 жени и 900 наложници. Каква любовь е тази? Каква ще бѫде любовьта между роденитѣ деца отъ тия 300 жени? За да седатъ тия жени около Соломона, все-таки нѣкаква любовь ги е свързвала. Ще кажете, че това не отговаря на никакъвъ моралъ. Не е лесно, докато съзнанието на човѣка се пробуди, да възприеме новитѣ идеи. Идеята за еднобрачието е сравнително нова. Еднобрачието е било идеалъ на човѣчеството. И днесъ още хората подържатъ многоженството. Азъ взимамъ еднобрачието въ най-широкъ смисълъ. Многоженството подразбира човѣкъ съ много идеи. Еднобрачието — една свещена идея само. Който има много идеи, той върви по женска линия. Обаче, единъ день той ще се натъкне на противоречия, които ще го заставятъ да задържи само една идея отъ всичкитѣ, а останалитѣ да остави за благоприятни условия. Еднобрачието трѣбва да започне отъ ума и сърдцето на човѣка. Той трѣбва да има само единъ умъ и едно сърдце. Затова е казано и въ Писанието: „Двоеумниятъ е непостояненъ въ своитѣ пѫтища.“ Следователно, човѣкъ трѣбва да носи само една свещена идея въ ума си и съ нея да разрешава всички важни въпроси по естественъ пѫть. Само така той може да бѫде доволенъ отъ живота си. При сегашната култура много въпроси не сѫ разрешени: нито индивидуалнитѣ, нито семейнитѣ, нито общественитѣ, нито религиознитѣ, нито икономическитѣ — навсѣкѫде ще срещнете амалгама отъ идеи и противоречия. Хората вѣрватъ въ Бога, но вѣрата имъ ще се изпита. Малцина ще издържатъ този изпитъ. Защо? — Защото не сѫ правовѣрни. Въ Бога вѣрватъ, въ Христа вѣрватъ, но още не сѫ правовѣрни. Евангелистътъ вѣрва въ Христа, но още не е правовѣренъ. И баптистътъ вѣрва въ Христа, но не е правовѣренъ. Всички вѣрватъ въ Христа, но ако речете да минете отъ едно вѣрую въ друго, наново ще ви кръщаватъ. Ако си православенъ, но искашъ да минешъ въ баптизъма, ще те кръстятъ. Ако си баптистъ, но искашъ да станешъ сѫботянинъ, ще те кръстятъ и ще те накаратъ да зачиташъ сѫботата. Ако си сѫботянинъ и минешъ въ православие, пакъ ще те кръстятъ, ще те накаратъ да се кръстишъ, да палишъ свѣщи и кандила, да цѣлувашъ икони и да празнувашъ недѣлята. Ако не вършишъ това, не си православенъ. Нима православието се заключава въ външнитѣ форми? Нима въ кръщаването на единъ или другъ вѣрващъ е правовѣрностьта? Казано е въ Писанието: Човѣкъ не е създаденъ за сѫботата, но сѫботата е създадена за човѣка. Сѫботянинътъ е повдигналъ сѫботата въ култъ и казва, че който не зачита сѫботата, той не е правовѣренъ. Така гледатъ на нѣщата религиознитѣ хора. Ученитѣ хора не държатъ толкова за вѣрата, за религията, но държатъ за науката, за културата. Тѣ казватъ, че човѣкъ трѣбва да бѫде ученъ, културенъ. Ученостьта, културата, цивилизацията, както и религията не разрешаватъ още въпроситѣ на живота. Окултиститѣ пъкъ ще кажатъ, че трѣбва да се изучаватъ окултнитѣ науки. И окултнитѣ науки не разрешаватъ въпроситѣ на живота. Какво отъ това, че можете да гадаете, или че знаете нѣщо за кармата? И това не разрешава въпроситѣ. Че си предсказалъ нѣкому нѣщо, това още не измѣня неговата сѫдба. Каквото да предсказвате на хората, предсказанията ви не могатъ да ги направятъ по-добри, отколкото сѫ въ действителность. И безъ вашитѣ предсказания всѣки ще се прояви такъвъ, какъвто природата го е създала. Кой е предсказалъ, че ще се роди еди-кой си гениаленъ човѣкъ? Гениалнитѣ хора се раждатъ и безъ предсказания, но трѣбва да има майки, които да ги родятъ и отгледатъ. Днесъ не може да се роди дете безъ майка. За да се излупе пиленце, трѣбва три седмици да го мѫти майка му. Като се излупи, то стѫпва вече на крачката си и следъ две — три седмици най-много тръгва само да търси прехраната си. Бързо се измѫтва, бързо става годно за самостоятеленъ животъ. За да се роди човѣкъ, условията сѫ по-тежки: цѣли деветь месеца майката трѣбва да носи детето въ утробата си, докато се развие напълно. Докато птиченцата сѫ малки, майката се грижи за тѣхъ и имъ казва: Ще правите, каквото ви казвамъ. Щомъ пораснете, ще ви пусна въ свѣта, въ великия университетъ, тамъ да учите, при други професори — птицитѣ. Обаче, влѣзете ли въ човѣшкия животъ, работитѣ се усложняватъ. Тамъ не могатъ да се приложатъ условията на птицитѣ. Хората се грижатъ, трудятъ, измѫчватъ повече, отколкото трѣбва. Затова Христосъ е казалъ: „Вижте криноветѣ на полето, какъ сѫ облѣчени. Тѣ нито жънатъ, нито предатъ.“ „Огънь дойдохъ да запаля.“ Огъньтъ представя разумното въ свѣта. Огъньтъ подразбира още животъ. Значи, като човѣкъ, ти трѣбва разумно да живѣешъ. Огъньтъ ще изгори всичко непотрѣбно, а ще остане само потрѣбното, разумното, което ще гори безъ да изгаря и ще се усъвършенствува. При правилното горене взиматъ участие вѫглеродътъ, въздухътъ и водата. Това значи: елементътъ, който гори, е вѫглеродътъ; елементътъ, който подържа горенето, е кислородътъ; полученитѣ продукти при горенето сѫ главно вода и вѫглероденъ двуокисъ. И водата сама може да образува горене. Ако залѣете парче негасена варь съ вода, гасенето на варьта става толкова силно, че се развива голѣма топлина, отъ която водата възвира. Следователно, като се пече варовникътъ, първо се превръща въ негасена варь, която при заливане съ вода, се превръща въ каша, наречена гасена варь. И тъй, когато варовникътъ, който е твърдъ като камъкъ, се влюбва въ водата, той омеква, разкашва се, става на варь, съ която женитѣ мажатъ, бѣлосватъ кѫщитѣ си. Домакинята взима часть отъ тази каша и измазва съ нея стенитѣ на кѫщата си. По този начинъ тя изнася предъ хората любовьта на двамата млади — водата и варьта. Бѣлиятъ цвѣтъ се образува, само когато две сѫщества се влюбятъ. Дето има бѣлъ цвѣтъ, тамъ има любовь. Дето нѣма бѣлъ цвѣтъ, тамъ любовьта още не се е проявила. Ако цвѣтътъ е червеникавъ, жълтъ, зеленъ или другъ нѣкакъвъ, това показва, че любовьта е още въ началото си. Различнитѣ цвѣтове показватъ различни степени на любовьта. Дойде ли любовьта въ своята пълнота, всички цвѣтове трѣбва да се съединятъ въ едно — да образуватъ бѣлия цвѣтъ, да образуватъ твърдото вещество. За да се прояви любовьта на земята, бѣлиятъ цвѣтъ трѣбва да се трансформира въ бѣло, твърдо вещество, да влѣзе въ работа. Щомъ види тази бѣла маса, разумната домакиня веднага се зарадва, вземе я, залѣе я съ вода и я оставя да поседи малко, да утихне огъньтъ, т. е. двамата влюбени да се опознаятъ. Следъ това тя започва да маже. Кой какъ види измазанитѣ бѣли стени, изпитва голѣма приятность. Сега всички се запитватъ, има ли любовь въ свѣта, или нѣма. Това знае варджията, който превръща варовника въ варь. Той взима варовника, нарежда го въ пещи, запалва отдолу огънь и го остава при тѣзи условия четири — петь деня, като отъ време на време го запитва: Готовъ ли си да любишъ? — Не съмъ готовъ, не искамъ да любя. Варджията вземе лопатата, разбърка го малко и пакъ го пита: Готовъ ли си да любишъ? — Не съмъ готовъ. Най-после варовникътъ се понапуква тукъ-тамъ, започва силно да побѣлява и, безъ да го питатъ, казва: Искамъ да любя. Варджията погледне въ пещьта и вижда, че варовникътъ се е превърналъ вече въ варь, готовъ да люби. Той се радва, че може да го продаде, да го тури на работа. Който люби, той е готовъ за работа. Варджията е сватъ, който изнася варьта за продань, търси възлюбената ѝ — водата. И природата си служи съ сѫщия процесъ, какъвто варджията извършва съ варовника. Когато намѣри нѣщо твърдо въ човѣка, природата го поставя на огънь, да го опече. Щомъ го пече известно време, твърдиятъ елементъ въ човѣка постепенно омеква. Когато човѣкъ изгуби мекотата си, природата го поставя въ пещьта си, наклажда огънь отдолу и го пита: Ще любишъ ли? — Не искамъ. Тя усилва огъня. Ще любишъ ли? — Не искамъ. Още повече усилва огъня. Сега, безъ да пита, човѣкъ самъ казва: Ще любя! Той е омекналъ вече, превърналъ е твърдиятъ елементъ, камъкътъ, въ варь, по-мекъ елементъ, податливъ на действието на водата, т. е. на живота. Като види това, природата налѣе върху човѣка малко вода, и той се възпламени, побѣлява, още повече омеква и казва: Слава Богу, освободихъ се отъ тежкитѣ условия на своя животъ! Съвременнитѣ хора се запитватъ, защо идатъ тия голѣми страдания, отъ които главитѣ имъ побѣляватъ. Питайте варджията. Той е виновенъ. Той ви е турилъ въ пещьта си подъ силенъ огънь и казва: Ще любите! — нищо повече. Като ви превърне въ варь, като ви избѣли, туря ви въ варницата, залива ви съ вода, докато съвършено омекнете. Следъ това вие започвате да любите, да се радвате на живота. Варджията представя природата, която туря упорититѣ хора въ пещьта си и насила ги заставя да любятъ. — Ама азъ съмъ старъ човѣкъ, любовьта не е за мене. Младитѣ нека любятъ. Природата не чува, тя не прави разлика между млади и стари. Тури те въ пещьта си и гледа, кога ще се опечешъ, кога ще се научишъ да любишъ. Старитѣ хора сѫ актьори въ живота. Гледашъ дѣдото седи, въздъхва, сѫди младитѣ. Той играе ролята на мѫдрецъ, който е надрасълъ нѣщата. Вѫтре въ себе си той казва: Ехъ, сега да съмъ младъ, зная, какъ да живѣя. Бабата седи въ другъ ѫгълъ и въздиша. Тя поглежда завистливо къмъ младитѣ и си казва: Луди-млади! — не знаятъ, какъ да живѣятъ. Въ себе си казва: Едно време и ние живѣхме като тѣхъ. Бабата е недоволна отъ живота на младитѣ, но кажи ѝ само, че може да се подмлади, тя веднага ще се развесели, ще пожелае да стане млада. Преди години, когато правихъ изследванията си, дойде при мене една баба, 80 годишна, и ми казва: Синко, голѣми страдания имамъ. Виждамъ, че си ученъ човѣкъ, четешъ и тълкувашъ книгата на живота, но за младитѣ. Азъ съмъ стара жена, какво можешъ да ми кажешъ? Да ми кажешъ, че ще се оженя, това е невъзможно. Кой би хукналъ подиръ мене, 80 годишна баба, като подиръ млада мома? Пъкъ азъ мога ли да услужвамъ на мѫжъ? Едва себе си гледамъ. Наистина, поглеждамъ къмъ нея, нѣма съ какво да я утешишъ, нѣма какъ да я лѣкувашъ — цѣлата е разнебитена. Тогава се обърнахъ къмъ нея съ думитѣ: Бабо, въ моята книга има единъ параграфъ, който може да те обнадежди. — Кой е този параграфъ? Какво гласи? Да не би да ми препорѫчвашъ да ходя на черкова. Ако е това, краката ми не държатъ. — Не, бабо, черковата е за младитѣ. Въ този параграфъ се казва, че и старитѣ хора могатъ да се подмладяватъ. — Така ли? Вижъ, това е интересна работа. Веднага тази баба скочи, засмѣ се, развесели се, забрави старостьта си, забрави ревматизъма си, иска да ѝ кажа начинъ за подмладяване. Дадохъ ѝ известни наставления и ѝ казахъ: Ако изпълнишъ тѣзи наставления, ще се подмладишъ най-малко съ 20 години. Тя се позамисли отъ предадения урокъ. Азъ ѝ предадохъ единъ алхимически урокъ. Бабата тръгна да си отива, разбра, че има нѣкаква дълбока, велика наука въ живота и ме запита: Синко, не можешъ ли ти да направишъ това нѣщо вмѣсто мене? — Не, бабо, първо ти трѣбва да направишъ поне малко усилие, а после и азъ ще ти помогна. — Ехъ, синко, защо не дойде по-рано? — Ако бѣхъ дошълъ по-рано, когато бѣше по-млада, нѣмаше да те намѣря. Сега дойдохъ точно на време. — Много уменъ си, синко. Ученъ човѣкъ си, както те виждамъ. — И ти си умна, бабо, защото си остарѣла и защото можешъ да ме слушашъ. Иди си сега весела, приложи съветитѣ ми и като имашъ резултатъ, пиши ми. Тя си отиде весела, облекчена. Но и досега още не съмъ получилъ писмо отъ нея. И сегашнитѣ стари се оплакватъ, че на времето имъ нѣмало, кой да имъ каже, какъ да живѣятъ, да запазятъ силитѣ си, да запазятъ своята младость. Така говорятъ старитѣ, но ето, на младитѣ се говори вече, изпълняватъ ли това, което имъ се говори? Тогава казвамъ: Днесъ и на млади, и на стари се говори, но който отъ тѣхъ приложи, той ще разбере смисъла на това, което имъ се проповѣдва. И тъй, за да подобри условията на сегашния си животъ, човѣкъ трѣбва да обърне погледа си навѫтре, да се вдълбочи, за да намѣри онази свещена идея, която ще му служи като алхимически елементъ въ живота. Съ тази свещена идея той ще превръща нѣщата, отъ неблагородни въ благородни, отъ низши въ висши. Каква е тази свещена идея, тя остава тайна и за самия човѣкъ. Тя съ пари не се купува и за пари не се продава. Който се е опиталъ да я продаде за пари, той си е навлѣкалъ всички страдания. Всѣки самъ ще намѣри тази идея въ себе си. Да възкръсне човѣкъ, това значи да намѣри тази свещена идея въ себе си. Когато намѣри тази идея, когато прочете всичко, каквото е написано въ нея и когато приложи написаното, той е възкръсналъ вече. Тази свещена идея съдържа въ себе си опитноститѣ на миналитѣ поколѣния. Тѣ сѫ написани въ нея като на книга. „Огънь дойдохъ да запаля.“ Защо трѣбва да се запали този огънь? — За да внесе свѣтлина и топлина въ домоветѣ, Щомъ се запали огънь въ единъ домъ, мракътъ и студътъ въ него изчезватъ. Когато този огънь се запали и въ човѣка, той е готовъ на всичко. Топлината го предразполага да работи, а свѣтлината — да мисли. Изгуби ли нормалната топлина и свѣтлина въ себе си, човѣкъ се натъква на противоречия, които създаватъ редъ пертурбации въ него. Това всѣки е опиталъ. Кой не познава благоприятното въздействие на топлината върху себе си? Зимно време, като влѣзе въ една стая, човѣкъ първо търси печката. Ако я намѣри запалена, той се приближава, взима столъ и сѣда близо до нея. Следъ това поставя рѫцетѣ си на известно разстояние отъ нея, да се стопли. Ако рѫцетѣ му сѫ далечъ отъ печката, той постепенно ги приближава, докато ги постави на такова разстояние, да изпитва най-голѣма приятность отъ топлината. Тази приятна топлинка го предразполага къмъ дрѣмка. Той дремне 15—20 м. и, като се събуди, усѣща се отморенъ и бодъръ, готовъ на всѣкаква работа. Значи, има една зона, отъ която излиза най-мека топлина и енергия за работа. Въ този случай рѫцетѣ сѫ добъръ възприематель на тази енергия. Нѣкои хора искатъ изведнъжъ да се приближатъ до огъня, да приематъ всичката енергия, но вмѣсто да придобиятъ нѣщо повече, тѣ изведнъжъ отскачатъ надалечъ, безъ да се ползуватъ отъ нея. Други пъкъ седатъ далечъ отъ огъня и считатъ, че каквото е тѣхно, ще имъ се даде. И при това положение обаче, тѣ нищо не придобиватъ. Има едно разстояние, точно опредѣлено, на което, застане ли човѣкъ, ще придобие хубавото, приятното, което огъньтъ съдържа. Мнозина мислятъ, че като иматъ печки въ стаитѣ си, лесно ще приематъ отъ огъня това, което имъ е нужно. Да, но сегашнитѣ печки не сѫ хигиенични. Тѣ по-скоро причиняватъ болести на хората, отколкото да имъ носятъ здраве. Печкитѣ трѣбва да бѫдатъ така направени, че да се вижда, какъ става горенето. При това, лѫчистата топлина трѣбва да излиза отвсѣкѫде, а не само отъ една страна на печката. Лѫчистата топлина отъ огъня трѣбва да излиза отъ всички страни и да се разпространява навсѣкѫде безпрепятствено. Сѫщиятъ законъ трѣбва да се приложи и по отношение на обичьта, на любовьта. Не туряйте любовьта на човѣка въ нѣкоя печка, наблизо, само да топли, но турете я въ огнището, да пръска своята свѣтлина и топлина надалечъ, всички да се ползуватъ. Само тогава вие ще имате такива резултати отъ любовьта, каквито желаете. Следователно, който люби, той ще бѫде поставенъ въ огнището да гори, а любенитѣ отъ него ще се топлятъ и освѣтяватъ. Щомъ изгори той, вие ще заемете неговото мѣсто въ огнището. Тогава той ще се топли, а вие ще горите. Така ролитѣ ще се смѣнятъ, и всички ще се ползуватъ отъ любовьта. Когато единъ люби, той е въ огнището, гори, а другитѣ се топлятъ. После любениятъ влиза въ огнището, а първиятъ, който е любилъ, той ще се топли. Като не разбиратъ този законъ, хората очакватъ да бѫдатъ обичани. Такова нѣщо не сѫществува. Ще обичашъ и ще те обичатъ — смѣна ще има въ живота. Който обича, той е въ огнището и гори; когото обичатъ, той се топли. После настѫпва обратниятъ процесъ: когото сѫ обичали, той влиза въ огнището; който е обичалъ, той се топли. — Какъ ще разберемъ този законъ? — Теоретически този законъ не може да се обясни, той се опитва само въ лабораторията на природата и на живота. Който го е опиталъ веднъжъ, той не говори за него. Той не говори и за старость. Който казва, че е старъ, той не разбира този законъ, той никога не е любилъ. Сѫщевременно той не може да се ползува отъ любовьта. Който казва пъкъ, че е младъ, и той не разбира закона. Той мяза на онѣзи малки момченца и момиченца, които за пръвъ пѫть сѫ почувствували въ себе си любовьта и започватъ да се срамуватъ. Това е криво разбиране на любовьта. Днесъ и млади, и стари криво разбиратъ любовьта. Който право разбира любовьта, той не може да бѫде нито старъ, нито младъ. Той знае, че животътъ едва сега започва да тече въ него. Той знае, че любовьта едва сега се проявява въ него. Това значи ново раждане. Това значи възкресение. Ще каже нѣкой, че е 24 годишенъ. Какво представятъ вашитѣ 24 години за Юпитеръ, за Сатурнъ или за другитѣ планети? Това сѫ две юпитеровски години. Нашитѣ 32 години пъкъ съставятъ една сатурнова година. Материята на различнитѣ планети коренно се различава отъ тази на земята. Влиянието на планетитѣ върху земята се дължи на тѣхната особена материя и на тѣхнитѣ особени сили. Когато силитѣ, енергиитѣ на Юпитеръ влияятъ върху нѣкой човѣкъ на земята, тѣ му придаватъ особенъ изразъ, особена стойка и положение на тѣлото, които говорятъ за благородство, за достойнство, за религиозность. Такъвъ човѣкъ обича редъ и порядъкъ, обича да заповѣдва. Защо? — Юпитеръ е въ него. Когато земята действува върху човѣка, той е подобенъ на вѫгленъ. Когато се говори за материализъма на земята, ние разбираме живота на вѫглена, който нѣма никакъвъ смисълъ. Какъвъ смисълъ може да има въ единъ вѫгленъ, който гори и изгаря и се превръща въ пепель? Като дойдатъ до вѫглена, всички го подритватъ. Защо? — Животъ нѣма въ него. Когато добрата домакиня вземе вѫглена, тя го туря въ огнището си и го запалва. По този начинъ тя го осмисля. Едва сега вѫгленътъ познава, че има нѣщо въ него — може да гори, да отдѣля свѣтлина и топлина. Вѫгленътъ е единъ отъ елементитѣ на природата, който трѣбва да се изучи, да се познаятъ неговитѣ свойства. И тъй, природата представя сборъ отъ елементи и сили, които трѣбва да се изучаватъ. За да се ползува отъ тия елементи и сили, човѣкъ трѣбва да бѫде въ съгласие съ природата. Нѣкои отъ елементитѣ на природата носятъ безсмъртието, което се дава на хората периодически. Жизнениятъ елексиръ, който алхимицитѣ изучавали, иде отдалечъ нѣкѫде, минава презъ слънцето и слиза на земята. На всѣки две хиляди години слиза на земята по една вълна на безсмъртието. Тази вълна носи новъ животъ, нова култура, нова епоха за човѣчеството. Ние се намираме въ началото на нова епоха, когато иде една вълна на безсмъртието. Тази идея Христосъ е изразилъ въ стиха: „Както Отецъ ми има животъ въ себе си и го дава на когото иска, така е далъ това право и на Синъ Человѣчески.“ Подъ думата Синъ не трѣбва да се разбира индивидуално човѣкътъ, какъвто е билъ Христосъ на земята — човѣкъ, облѣченъ въ плъть. Защото, ако така разбираме Сина, Христосъ бѣше Синъ Божий и трѣбваше да дава животъ на хората. Значи, думата Синъ не трѣбва да се разбира въ нейния външенъ образъ, а вѫтрешно, като принципъ, за който и апостолъ Павелъ говори. Той казва: „Ние не познаваме вече Христа като човѣкъ на земята, но като Духъ.“ Докато бѣше на земята, Христосъ не даде на хората това, което очакваха. Като възкръсна, обаче, Той каза: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята.“ Когато бѣше на земята, Христосъ казваше, че само да пожелае, 12 легиона ангели ще му дойдатъ на помощь, но за да се сбѫдне Писанието, Той не иска тѣхната помощь. И царь да го направятъ, щомъ заминатъ ангелитѣ на небето, Христосъ пакъ ще бѫде детрониранъ. Казано е, че една рѣзка нѣма да се измѣни отъ Писанието. Като мина презъ голѣми страдания и възкръсна, Христосъ каза на ученицитѣ си: „Даде ми се всѣка власть на небето и земята. Идете и проповѣдвайте, азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка.“ Христосъ казва: „Огънь дойдохъ да запаля.“ Подъ думата „огънь,“ Христосъ разбиралъ огъня на безсмъртието, който трѣбва да се запали въ всѣка душа. Който не разбира смисъла на този огънь, той ще се уплаши. Въ огъня на безсмъртието нечистото изгаря, а чистото остава. Въ първо време този огънь ще създаде голѣми пертурбации въ свѣта, но постепенно ще пречиства атмосферата, докато малки и голѣми разбератъ и почувствуватъ благото, което той носи въ свѣта. Това и невежитѣ днесъ съзнаватъ и казватъ: Свѣтътъ може да се оправи само чрезъ огънь. Докато всичко не се запали и изгори, свѣтътъ нѣма да се оправи. Подъ думата огънь тѣ разбиратъ вѫтрешния огънь въ човѣка. Ще кажете: Щомъ е така, не е нужна религия, вѣра, проповѣди, наука на хората. Като дойде огъньтъ, той всичко ще пречисти. — И безъ това може, само че хората ще минатъ презъ по-голѣми страдания. И безъ да се изправя счупения кракъ на нѣкой боленъ, счупеното мѣсто ще оздравѣе, но кракътъ ще остане хилавъ. Обаче, разумниятъ хирургъ ще постави всѣка счупена кость на мѣстото ѝ, и кракътъ ще оздравѣе безъ никакъвъ дефектъ. Значи, знанието е отъ голѣма полза за човѣка. Ако не дойде Учитель въ свѣта, който да изправи нашитѣ удове — умове и сърдца, и да ги постави на мѣстата имъ, тѣ пакъ ще оздравѣятъ, но хилави ще останатъ. За да се изправи криво зарасналия кракъ на човѣчеството, ще дойде лѣкарьтъ въ свѣта, отново ще счупи този кракъ и внимателно ще постави всѣка кость на нейното мѣсто. Природата не търпи никакви дефекти. Човѣчеството се нуждае отъ великъ Учитель, който да изправи неговитѣ изкривени удове. Човѣчеството се нуждае отъ великъ лѣкарь-хирургъ, който да изправи кривозарасналитѣ му крака. „Огънь дойдохъ да запаля.“ За какъвъ огънь говори Христосъ? Той не говори за обикновения огънь, който хората познаватъ, но за огъня като наука, като възможность, съ която могатъ да излѣзатъ отъ обикновения животъ и да направятъ връзка съ великия алхимикъ, съ разумното начало въ природата. Това значи да разбиратъ езика на великата природа. Природата има свой езикъ, съ който хората могатъ да се разбиратъ. Който знае нейния езикъ и говори на него, тя ще му даде всичко, каквото желае. Който говори съ природата на чуждъ неѝ езикъ, тя ще му даде това, което той не желае. Щомъ говоришъ съ природата на чуждъ за нея езикъ, ти ще изпаднешъ въ положението на онзи българинъ, който се хвалилъ предъ съселянитѣ си, че знае много добре турски езикъ. Единъ день въ селото имъ дошълъ единъ турски бей. За да му услужатъ въ всичко, селянитѣ извикали този свой братъ, да служи като преводчикъ на бея. Селянинътъ влѣзълъ при бея, който започналъ да му говори на турски. Той разбралъ, че беятъ иска нѣщо. Излѣзълъ вънъ и казалъ на селянитѣ, че беятъ иска единъ скѫсанъ сакъ, съ който да лови риба. Като занесълъ сака на бея, последниятъ се ядосалъ, че не го разбрали, набилъ добре селянина и го изпѫдилъ вънъ. Другитѣ селяни го запитали: Защо те би беятъ? — Защото го наддумахъ. — Не, беятъ билъ селянина, защото не го разбралъ. Всички хора сѫ опитали боя на този бей, и то главно за тѣхното невежество. Като невежи, тѣ се представятъ за знаещи. Единъ нашъ познатъ, добъръ, но скържавъ човѣкъ, често казваше: Даването не седи въ многото. Човѣкъ трѣбва да дава малко, но отъ сърдце. — Не, законътъ на даването не е такъвъ. Знаете ли, колко трѣбва да дадете на човѣка? Дали много, или малко ще дадете на човѣка, не е важно; за васъ е важно да знаете, че пари не трѣбва да давате. Природата не работи съ пари. Паритѣ сѫ човѣшко изобретение. Когато нѣкой дойде при васъ да иска нѣщо, дайте му отъ това, което природата произвежда: жито, картофи, плодове. Пари, обаче, не му давайте. Злато може да му дадете, защото златото се срѣща въ природата. Какво злато можете да му дадете? Дайте му злато въ естественъ видъ, а не златни монети, съ каквито хората боравятъ. Колко злато трѣбва да му дадете? Дайте му въ изобилие, както природата дава. Природата не обича скържавитѣ хора. Тя казва: Когато давашъ, съ крина давай. Цѣли хамбари злато има въ природата, но тѣ се намиратъ на голѣма дълбочина. Засега хората не могатъ да проникнатъ въ богатствата на природата. Ако знаеха кѫде е скрито златото въ природата, българитѣ отдавна щѣха да платятъ дълговетѣ си. Ако дадете единъ шиникъ злато на нѣкой човѣкъ, преди всичко той не би могълъ да го носи. Златото е тежъкъ металъ. Въпрѣки това, той ще се полакоми за него, ще се нагърби да го носи. Лакомство е това. Съвременнитѣ хора сѫ доста лакоми. Като срещнатъ нѣкой великъ ученъ, тѣ веднага искатъ да имъ каже той нѣщо особено, нѣкои велики идеи. Тѣ не подозиратъ даже, че такива идеи сѫ много тежки, по-тежки отъ златото, и не могатъ лесно да се носятъ. Запримѣръ, нѣкои искатъ да разрешатъ въпроситѣ, какво е Богъ, откѫде е дошълъ, какво представятъ вѣчностьта, времето и пространството, но не знаятъ, че не могатъ да си отговорятъ на тия въпроси. Това сѫ отвлѣчени въпроси, тъй щото, каквито обяснения да имъ се даватъ, пакъ ще останатъ неразбрани. Какво нѣщо е времето? Времето е дълъгъ конецъ, започнатъ отъ една красива жена още преди милиони години. Който иска да разбере този въпросъ още по-добре, той трѣбва да се върне милиони години назадъ, да намѣри началото на времето, когато красивата жена е прела съ хурката си. Кога ще дойде краятъ на времето, не зная. Зная нѣщо само за началото на времето. Красивата жена искала да изпреде конецъ за дреха, затова започнала първия конецъ, съ който турила начало на времето. Кога ще свърши преждата за своята дреха и кога ще я изтъче, не зная. Ученитѣ могатъ да говорятъ за времето, каквото искатъ — тѣхна работа е това. Тѣ казватъ, че времето е величина безъ начало и безъ край. Споредъ мене, конецътъ има начало, има и край — това е времето. Този конецъ, обаче, може да стане дълъгъ, колкото искате — това представя вѣчностьта. Въ сѫщность, времето и вѣчностьта сѫ процеси, които се извършватъ въ мисъльта, но сѫществуватъ и въ самата природа. Какво е мислилъ Богъ, като е създавалъ вселената, не знаемъ. Обаче, какви ще бѫдатъ крайнитѣ резултати отъ създаването на вселената, това е важно за насъ. Впрочемъ, и това не е толкова важно. За мене е важенъ моментътъ, когато се пробужда съзнанието на човѣка за Господа. Тогава човѣкъ трѣбва да се обърне къмъ Господа съ думитѣ: Господи, ето, милиони години вече, какъ създаде разумно, безпогрѣшно цѣлата вселена, съставена отъ малки и голѣми свѣтове. Най-после Ти създаде и моя малъкъ свѣтъ. Всички съзнателни сѫщества Те славятъ и Ти благодарятъ. Научи ме, какъ да устроя моя свѣтъ, какъ да живѣя правилно и да Те славословя. Щомъ Богъ ми отговори на молитвата, азъ ще започна да изучавамъ небето и земята, да ги търся въ себе си. И тогава, колкото разбера външния свѣтъ, толкова ще разбера и моя вѫтрешенъ свѣтъ. Действително, доколкото разбираме Бога, дотолкова ще разбираме и себе си. Каквото Богъ ви каже, приемете го напълно, безъ никакво съмнение и критика. Вѣра въ Бога, това е свещена идея, която всѣки трѣбва да намѣри въ себе си. На мнозина съмъ казвалъ, че за всичко мога да разсѫждавамъ, но щомъ дойда до живота, който изтича отъ Първата Причина, спирамъ. Този животъ е свещена идея за мене, която не подлежи на никаква критика, на никакви разисквания. Имамъ съ какво да се занимавамъ: работата и науката като занятия, а философията като развлѣчение. Всички науки ме интересуватъ, всички изкуства сѫщо ме интересуватъ: художество, скулптура, музика и т. н. Понѣкога се занимавамъ и съ медицина, макаръ че я считамъ наука за болни, а не за здрави хора. Щомъ се докосна до медицината, веднага се обличамъ съ бѣли дрехи. Бѣлитѣ дрехи не ги хващатъ болести. Като знаятъ това, лѣкаритѣ носятъ бѣли престилки, които употрѣбяватъ като дезинфекционно срѣдство. Истинскиятъ лѣкарь трѣбва да познава добре физиология, анатомия, психология, биология, физиогномия и редъ още науки. Безъ тѣзи науки, медицината е наука за паталогичното състояние на човѣка. Който изучава паталогията, той трѣбва да се облича съ бѣли дрехи и тогава да започне смѣло да издирва причинитѣ на болеститѣ. Който изучава психология, той трѣбва да изследва не само причинитѣ на вѫтрешнитѣ болести въ човѣка, но и причинитѣ за неговото умствено и сърдечно разстройство. Най-малкиятъ елементъ отвънъ е въ състояние да внесе известна дисхармония въ чувствата и въ мислитѣ на човѣка. Една обидна дума е инжекция, която разстройва чувствата на човѣка и го наскърбява. Една насърдчителна, похвална дума повдига духа му и го развеселява. Кое е естественото състояние на човѣка: радостьта или скръбьта? — Най-естественото състояние на човѣка е това, което има при изгрѣвъ на слънцето. Той трѣбва да задържи това състояние презъ целия день. Обаче, като не знае законитѣ, съ които да запази доброто си състояние, следъ изгрѣването на слънцето, той вече започва да губи това състояние. „Огънь дойдохъ да запаля.“ Този огънь, за който Христосъ говори, е огъньтъ на човѣшкото сърдце. Различенъ е огъньтъ на човѣшкото сърдце: нѣкѫде огъньтъ е отъ запалени вѫглища, а нѣкѫде — отъ електрическа енергия. При горението на вѫглищата се отдѣля повече димъ, повече сажди, отколкото при електричеството. При електричеството горенето привидно е пълно, но все се отдѣля нѣщо, което се отразява върху очитѣ. Отъ електрическата свѣтлина очитѣ отслабватъ. Въ нѣкои моменти слънчевата свѣтлина се отразява благоприятно върху очитѣ — усилва ги. Мнозина се оплакватъ отъ силното слънце, казватъ, че действувало зле върху организъма имъ. Причината за това не е въ слънцето но въ мислитѣ и чувствата на хората. Лошитѣ мисли и чувства образуватъ единъ тъменъ поясъ около слънцето, който така пречупва слънчевитѣ лѫчи, че задържа голѣма часть отъ тъй наречената черна свѣтлина на слънцето. Тия черни лѫчи сѫ причина за много болести, както и за почерняването на хората. Оттукъ може да се извади заключение, че началото на всички болести се крие на особено вѫтрешно пречупване на слънчевата свѣтлина. Свѣтлина, която се пречупва въ низходеща степень, всѣкога произвежда болезнени състояния въ човѣшкия организъмъ. Чернитѣ лѫчи на свѣтлината се отразяватъ зле и върху човѣшкитѣ мисли и чувства. Защо? — Защото въ тази свѣтлина мислитѣ и чувствата не могатъ да се проявяватъ. Щомъ не могатъ да се проявятъ, тѣ не могатъ да създадатъ свои форми и се подпушватъ. Човѣкъ е творецъ на своитѣ мисли и чувства. Той самъ работи въ своята лаборатория и въ форми излива чувствата и мислитѣ си. Когато обичате нѣкого, вие сте грънчарь, който прави гърнета, т. е. излива различни форми. Колкото чувствата сѫ по-добри и по-възвишени, толкова и формитѣ имъ сѫ по-правилни, по-стабилни. Ако формитѣ на висшитѣ чувства и мисли, като грънчарскитѣ гърнета, при всѣко падане или счупване, се трошатъ, какви чувства и мисли сѫ тѣ? Чувствата и мислитѣ могатъ да се ваятъ. Казвате, че чувствата ви се разбили, че мислитѣ ви се осуетили. За да се разбиватъ чувствата ви и да се осуетяватъ мислитѣ ви, това показва, че формитѣ имъ не сѫ здрави. Изкуство е човѣкъ да знае, какъ да вае формитѣ на своитѣ мисли и чувства, да бѫдатъ здрави, да издържатъ на голѣмо напрежение. Щомъ тия форми сѫ хубави, сѫществата отъ невидимия свѣтъ ще пожелаятъ да си купятъ отъ тѣхъ. Тѣ ще ги купуватъ съ пари, защото струва да се плати за тѣхъ. Ако вашитѣ гърнета не сѫ добре направени, ще дойде нѣкой, ще ги погледне и ще каже: Кой направи това гърне? Слабо е, не може да издържа голѣми напрежения. Вижда се, че нѣкой простакъ го е правилъ. — Ама грѣшенъ човѣкъ съмъ. — Това не те оправдава. Веднъжъ си влѣзълъ въ Божественото училище, ти трѣбва да бѫдешъ майсторъ, да знаешъ добре да изливашъ формитѣ на своитѣ мисли и чувства. Ако не знаете да изливате хубави и здрави форми, ще отидете при единъ отъ великитѣ майстори — грънчари на Божествената Школа, ще седнете близо до него и ще гледате, какъ той върти колелото. Ще му кажете, какво искате: стомничка, саксийка или вазичка — каквото искате, ще ви се направи. Той ще върти колелото, а вие ще гледате. Като прекарате петь — шесть деня при него, ще си вземете предмета, който сте порѫчали. Ще платите, ще благодарите и ще си отидете. Формата, която този грънчарь ви дава, представя едно хубаво чувство, или една свѣтла мисъль. По този начинъ и вие се научавате да изливате формитѣ на вашитѣ мисли и чувства. „Огънь дойдохъ да запаля.“ Христосъ дойде въ свѣта да запали свещения огънь, отъ който всички хора да се ползуватъ, да пекатъ на него формитѣ на своитѣ мисли и чувства. Безъ този огънь хората ще си останатъ само съ своитѣ добри желания. Лѣкарьтъ ще отиде при болния съ всичкото си добро желание да го излѣкува, но нѣма да успѣе. Защо? — Защото болниятъ, отъ своя страна, трѣбва да направи нѣкакво усилие. Проповѣдникътъ има добро желание да проповѣдва на хората, да имъ помогне въ живота, но не успѣва. Защо? — Въ него може да има нѣкаква погрѣшка. Той може да знае, какъ да предаде Божествената мисъль, но и въ слушателитѣ му има нѣкаква погрѣшка. Тъй щото, за да имате известни постижения, наистина зависи и отъ външнитѣ условия, но главниятъ факторъ за това сте вие. Кѫдето и да отидете, когото и да слушате, нищо нѣма да ви се даде на готово. Вие трѣбва да учите. Вие трѣбва да изберете науката като занятие, а философията като развлѣчение. Работете, учете, безъ отлагане. Нѣкои казватъ, че тукъ трѣбва да си поживѣятъ, а като отидатъ на онзи свѣтъ, тогава ще работятъ. — Не, ако тукъ не научите нѣщо, и тамъ нѣма да научите. Ако нѣкое дете е било способно и прилежно въ основното училище, то ще бѫде прилежно и въ прогимназията, и въ гимназията. Ако е било мързеливо въ основното училище, ще бѫде мързеливо и въ по-горнитѣ училища. Изобщо, какъвто е билъ ученикътъ въ долния курсъ на училището, такъвъ ще бѫде и въ горнитѣ курсове. Има изключения отъ това правило, но тѣ рѣдко се случаватъ. Чудни сѫ хората, които мислятъ, че каквито и да сѫ на земята, глупави или прости, на небето ще бѫдатъ умни, учени. — Не, такъвъ законъ не сѫществува. Какъвто е билъ човѣкъ на земята, такъвъ ще бѫде и на небето. И обратно: какъвто е билъ на небето, такъвъ ще бѫде и на земята. — Ама мога да бѫда по-добъръ. — Отъ тебе зависи. Каквото си мислилъ на небето, това ще правишъ и на земята. За каквото и както си работилъ на земята, това ще постигнешъ и на небето. Никой не може да измѣни твоята сѫдба, освенъ ти самъ. Човѣкъ е творецъ на сѫдбата си. И най-добритѣ предсказвачи и астролози да се събератъ около тебе, никой не може да измѣни сѫдбата ти: каквото самъ си написалъ горе, това ще бѫде и долу. — Искамъ да измѣня сѫдбата си. — Щомъ искашъ да измѣнишъ сѫдбата си, ще започнешъ отъ земята. Каквото направишъ тукъ, това ще ти се приложи горе. Казано е въ Евангелието: „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде на небето; каквото развържете на земята, развързано ще бѫде на небето.“ Нѣкои не разбиратъ този законъ и се плашатъ отъ мисъльта, че ще умратъ и пакъ ще се родятъ. Това имъ се вижда страшно. Нищо страшно нѣма въ раждането и въ умирането. Не само веднъжъ ще се роди и ще умре човѣкъ; много пѫти ще се ражда и умира. На день човѣкъ най-малко десеть пѫти ще умира и десеть пѫти ще се ражда. Докато не умира и не се ражда, човѣкъ не може да стане ученъ. Когато нѣкои религиозни казватъ „веднъжъ животъ, веднъжъ смърть,“ това се отнася за глупавитѣ хора. Само глупавиятъ може да мисли така и да желае да бѫде така. Ученолюбивиятъ иска да живѣе дълго време на земята, за да учи, да се домогва до тайнитѣ на Битието. Човѣкъ ще се ражда и умира, докато влѣзе въ областьта на великата наука на живота, докато придобие съвършенство, т. е. живота на безсмъртието. Щомъ придобие тази наука, той нѣма да се ражда и умира, но ще се вселява. Въ единъ отъ Псалмитѣ Давидъ казва: „Да се всели Духътъ Ти въ мене.“ Христосъ казва: „Ще изпратя Духа си.“ „Огънь дойдохъ да запаля.“ Какъвъ и кой огънь дойде Христосъ да запали? Свещениятъ огънь. Кѫде ще се запали този огънь? — Въ сърдцата и въ душитѣ на всички хора. Въ това отношение, задачата на всички хора се заключава въ това, да пазятъ този огънь да не загасне. За да държите този огънь вѣчно горящъ, намѣрете си една наука като занятие, създайте си една философия като развлѣчение. Кой каквото ви казва, изслушвайте го спокойно. Нѣкой казва, че има Господъ. Кажете: Възможно е. — Нѣма Господъ въ свѣта. — Възможно е. — Има щастие. — Възможно е. — Нѣма щастие. — Възможно е. — Нещастенъ човѣкъ съмъ. — Възможно е. Като свърши да говори, кажете му, че е отличенъ философъ, защото едновременно подържа, че има Господъ и нѣма Господъ. Този Господъ те е създалъ и богатъ, и беденъ. Тъй щото, каквото и да ви говори този философъ, слушайте го, но по неговия умъ не ходете. Слушайте, какво хората говорятъ, но по ума имъ не ходете. Ходете по вашия умъ, който природата ви е дала. Ако не вѣрвате въ вашия духъ, въ вашата душа, въ вашия умъ и въ вашето сърдце, работата ви нѣма да върви напредъ. Въ какво тогава ще вѣрвате? Когато нѣкой философъ казва, че Богъ не сѫществува, съ това той ви изпитва. Той е професоръ. Като ученикъ, вие ще му докажете, че Богъ сѫществува. За да има връзка между професора и ученика, двамата трѣбва да иматъ противоположни възгледи. И професорътъ е правъ, и ученикътъ е правъ. Когато професорътъ казва, че Господъ сѫществува и не сѫществува, ето какъ можете да разберете тази мисъль. Това значи: има слънце и нѣма слънце. Когато си огрѣнъ отъ слънчевитѣ лѫчи, има слънце. Когато не си огрѣнъ, вечерь е, слънцето е залѣзло. Следователно, като съберете възгледа на вѣрващия и възгледа на невѣрващия, ще образувате цѣла сфера. Който вѣрва, той представя едната половина на сферата; който не вѣрва, той представя другата половина. Който вѣрва, той е обърнатъ къмъ освѣтената страна на земята; който не вѣрва, той е обърнатъ къмъ тъмната страна на земята. Значи, като се движи около слънцето, земята създава вѣрата и безвѣрието, тя прави хората вѣрващи и безвѣрници. Който разбира закона за движението на земята, той ще докаже на хората, че Богъ сѫществува. И когато изгрѣва слънцето, и когато залѣзва, Господъ сѫществува. Това може да се докаже и на най-голѣмия безвѣрникъ. Какъ? — Запалвамъ свѣщьта и му казвамъ, че енергията, която излиза отъ свѣщьта, е взета отъ слънцето. Ако слънцето не сѫществуваше, свѣщьта не би могла да гори. Веднъжъ свѣщьта гори, това показва, че въ този моментъ слънцето грѣе нѣкѫде. Запалената свѣщь представя човѣшкия умъ. Можете ли да докажете, че свѣщьта не гори? — Не можете. Следователно, щомъ свѣщьта гори, т. е. щомъ моятъ умъ е свѣтлина, той прониква презъ тъмнитѣ мѣста и вижда, че нѣкѫде слънце грѣе, че Богъ сѫществува и тамъ, дето не виждате и не подозирате. Наистина, следъ 12 часа, когато свѣщьта изгори, слънцето се показва на хоризонта. — Това е случайность. — Никаква случайность не е. Че не е случайность, ще ви докажа съ това, че сѫщото явление може да се повтори много пѫти по единъ и сѫщъ начинъ. Следъ 12 часа слънцето ще залѣзе, свѣщьта пакъ ще се запали и ще гори 12 часа. Като изгасне свѣщьта, слънцето отново ще изгрѣе. Като се повтори този опитъ нѣколко пѫти, най-после безвѣрникътъ казва: Убедихъ се вече, че има слънце — има Богъ въ свѣта. „Огънь дойдохъ да запаля.“ Какво ще научите отъ този огънь? Свещениятъ огънь, който Христосъ дойде да запали на земята, ще научи хората да гледатъ толкова широко на нѣщата, че никой да не е въ състояние да смути, да размѫти сърдцата имъ. Палете свѣщьта си и на всички доказвайте, че следъ нѣколко часа слънцето ще изгрѣе. Понеже вие имате знанието и опитностьта на миналитѣ вѣкове, лесно е да приемете това още сега, отколкото днесъ да ви го доказватъ. Много пѫти хората сѫ придобивали това знание и много пѫти сѫ го изгубвали. И днесъ пакъ го търсятъ, но като го намѣрятъ, трѣбва да внимаватъ да не го изгубятъ. Че сѫ го изгубили, виждаме по това, че ако днесъ сѫ радостни, утре ще бѫдатъ скръбни. Защо? — Знанието имъ не е постоянно. Днесъ вѣрватъ, утре не вѣрватъ. И вѣрата имъ не е постоянна. Хората трѣбва да учатъ дотогава, докато дойдатъ до постояннитѣ величини въ живота, които никога не се мѣнятъ. Хората иматъ знание, иматъ и вѣра, но съ това знание и съ тази вѣра тѣ не могатъ да се спасятъ. Тѣхната вѣра е обикновена и измѣнчива. Ако вѣрата ви всѣки день не расте поне съ единъ милиметъръ, тя не е никаква вѣра. Вѣрата е сила, която постоянно расте и се увеличава — превръща се въ знание. Вѣрата има отношение къмъ теорията на живота, а знанието — къмъ практическия животъ. Дето има само вѣра, тамъ има теория, но не и приложение. Приложението подразбира знание, опитъ, а не вѣра. Съ вѣра само кѫща се не гради, но съ знание, съ прилагане камъкъ върху камъкъ. Човѣкъ се нуждае отъ вѣра и отъ знание. Вѣрата помага на знанието. Безъ вѣра знание не се придобива. Който има вѣра, той възприема топлината на слънчевитѣ лѫчи, т. е. жизнената енергия на слънцето. Съ вѣра човѣкъ може да се лѣкува отъ всѣкакви болести. Направете опитъ, да видите, каква лѣчебна сила е вѣрата. Нѣкой казва, че има вѣра, а сѫщевременно страда отъ ставенъ ревматизъмъ. Дойде при мене този човѣкъ и се оплаква, че не може да ходи. Той казва: На мога да ходя. — Щомъ не можешъ да ходишъ, това показва, че ти имашъ задача, която не можешъ да решишъ. Тази задача е математическа, и ти трѣбва да я решишъ. Казвашъ, че си излѣзълъ отъ Бога, а не можешъ да решишъ една проста задача, не можешъ да повдигнешъ числото две въ десета степень. Какво можешъ да направишъ тогава? Ти не знаешъ математика, не знаешъ геометрия, а Богъ работи, именно, съ математика и геометрия. Човѣкъ казва, че е излѣзълъ отъ Бога, а не разбира математика и геометрия. Малкото пиленце, малката рибка носятъ въ себе си знанието на майка си, а човѣкъ не знае да реши задачитѣ, дадени му отъ небето. И като не може да реши тия задачи, човѣкъ изпада въ голѣми противоречия. „Огънь дойдохъ да запаля!“ Мнозина се запитватъ, сѫществува ли такъвъ огънь въ човѣшкитѣ сърдца. Опитайте и ще се увѣрите. Турете рѫцетѣ си срещу лѫчитѣ на този огънь и ще познаете, запаленъ ли е този огънь въ васъ или не. Свещениятъ огънь е запаленъ въ всѣко сърдце, но човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се грѣе на неговитѣ лѫчи. Този огънь е лѣкарьтъ въ човѣка. Значи, всѣки човѣкъ има лѣкарь въ себе си, въпрѣки това не знае, какъ да се лѣкува. Който може да се ползува отъ знанието на този лѣкарь, на всѣка стѫпка той ще бѫде придружаванъ отъ свѣтли и разумни сѫщества, отъ ангели. Ангелитѣ придружаватъ само умнитѣ хора, които сѫ готови да прилагатъ тѣхната наука. Голѣмо послушание се иска отъ човѣка. Представете си, че краката на нѣкого се схванатъ отъ ревматизъмъ и не може да върви. Той се моли, обръща се къмъ своя вѫтрешенъ учитель за помощь. По едно време единъ ангелъ дойде при него и му подшушне следното: Вземи седемь глави червенъ лукъ, нарѣжи ги и ги счукай ситно. Тури въ тѣхъ 25 гр. соль. Тури този лукъ на стѫпалата на краката си и го дръжъ 10— 12 часа. Презъ това време ще усѣтишъ малко сърбежъ на краката. Сутриньта ще махнешъ лука и ще усѣтишъ микроскопическо подобрение на краката си. Следъ това ще направишъ още два такива компреса и ще можешъ вече да се движишъ. Като започнете да се движете, ангелътъ ще ви накара да отидете на нѣкой близъкъ изворъ да измиете краката си съ чиста вода. Ако точно изпълните неговитѣ думи, вие съвършено ще се излѣкувате. Не изпълните ли неговия съветъ, дълго време още ще лежите на леглото си, докато гърбътъ ви се протрие и коситѣ ви побѣлѣятъ. Христосъ казва на съвременнитѣ хора: Гърбоветѣ ви сѫ протрити и коситѣ побѣлѣли поради това, че не слушате своя ангелъ. И днесъ Христосъ казва на хората да счукатъ на ситно седемь глави лукъ и да ги турятъ на стѫпалата си. Стѫпалата представятъ физическия животъ. Компресътъ отъ седемь глави лукъ представя полица отъ седемь хиляди лева златни, която човѣкъ непременно трѣбва да плати. Ако на краката на нѣкой боленъ, или ако на краката на нѣкой човѣкъ, който дължи хиляди левове, турите единъ компресъ отъ седемь хиляди лева златни, нѣма ли той да скочи отъ леглото? Този човѣкъ непременно ще оздравѣе. Скѫпо струватъ тия компреси! Въ това отношение лукътъ представя седемтѣ хиляди златни лева, които могатъ да лѣкуватъ. И тъй, всѣко лѣкарство има сила, когато се преведе когато се осмисли. Щомъ повѣрвате въ лука, като лѣкарство, той ще свърши своята работа. Вие ще се излѣкувате и ще благодарите на здравето, на новитѣ условия. Ако съвременнитѣ хора повѣрватъ въ Бога, въ онова, което Той е вложилъ у тѣхъ, животътъ имъ коренно ще се измѣни. Ние не сме за суевѣрието, но за онази вѣра, която служи като акумулаторъ на енергиитѣ въ човѣка, която може да го направи свободенъ и способенъ за всѣка работа. Ние сме за онази наука, която може да бѫде постоянно занятие въ живота ви; ние сме за онази философия, която може да бѫде за развлѣчение. Щомъ науката стане занятие за васъ, а философията — развлѣчение, вие сте вече кандидатъ за шестата раса, кандидатъ за Царството Божие. „Огънь дойдохъ да запаля.“ 18. Беседа отъ Учителя, държана на 2 юний, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Другата сѫбота „И пакъ въ другата сѫбота влѣзе въ съборището и поучаваше.“ Лука 6:6. „Другата сѫбота“. Мнозина ще запитатъ, какво означаватъ думитѣ „другата сѫбота“? Хората питатъ за много нѣща, не само за думитѣ „другата сѫбота“. Нѣкои питатъ, какво означаватъ думитѣ свѣтлина, топлина, въздухъ, вода, огънь, земя и т. н. Който разбира, отъ една дума само ще разбере много нѣщо; който не разбира, и хиляди думи да му се кажатъ, пакъ нищо нѣма да разбере. Сѫботата представя завършена епоха, когато хората сѫ готови да слушатъ, да възприематъ, да прилагатъ великитѣ истини, които Първата Причина, или природата имъ разкрива. Две сѫботи сѫществуватъ: лоша сѫбота, лошъ аспектъ или лоша сѫдба на човѣка и добра сѫбота или добра сѫдба. Често слушате да казватъ за нѣкого, че е лошъ или сѫботенъ човѣкъ. Отъ астрологическо гледище това значи, че за този човѣкъ аспектитѣ на различнитѣ планети сѫ въ неблагоприятно съчетание. Когато се казва, че нѣкой човѣкъ е добъръ, това подразбира добри, благоприятни съчетания на планетитѣ, които влияятъ върху него. Значи, има добра, има и лоша сѫбота за човѣка. „И пакъ въ друга сѫбота влѣзе въ съборището и поучаваше.“ Значи, Христосъ е проповѣдвалъ и поучавалъ въ добритѣ сѫботи. Сѫботата е Божественъ день. Кога? — Когато човѣкъ прави добро. Сѫботата е день на доброто. Единственото нѣщо, съ което човѣкъ се отличава отъ другитѣ живи сѫщества, е че му е позволено да прави добро сѫботенъ день. Оттукъ вадимъ заключение, че първиятъ день на живота е сѫботата. Като говоря за сѫботата, пазете се да не я разберете като тѣсногърдитѣ хора, нито както евреитѣ сѫ я разбирали, нито както нѣкои религиозни хора. Сѫботата трѣбва да се разбира въ широкъ смисълъ. Христосъ казва, че човѣкътъ не е създаденъ за сѫботата, но сѫботата е създадена за човѣка. Въ сѫбота Богъ си е починалъ отъ физическия трудъ. Той е работилъ хиляди и милиони години, докато е започналъ да учи човѣка, какъ да се ползува отъ всичко, което е създалъ. Съвременнитѣ хора се намиратъ вече въ единъ устроенъ свѣтъ и трѣбва да знаятъ, какъ да живѣятъ. Тѣ искатъ да бѫдатъ умни, здрави, силни, щастливи. Обаче, хората трѣбва да знаятъ, че при сегашното положение на развитието си, тѣ включватъ въ себе си придобивкитѣ на петтѣ раси, които сѫ живѣли досега. Отъ това гледище никой не е господарь на положението си. Всѣки носи и добри, и лоши чърти отъ своето минало; съ лошитѣ трѣбва да се справи, а върху добритѣ трѣбва да работи, да ги развива и усъвършенствува. Следователно, всичко, което петтѣ раси съдържатъ въ себе си, е вложено и въ отдѣлния човѣкъ. Като знаете това, ще разберете, съ каква велика наука разполагате. Който не знае това, той гледа на раситѣ като на нѣщо минало, което днесъ нѣма никакво значение. Първата раса, това сѫ великитѣ гении на човѣчеството, които сѫ създали свѣта. Тѣ сѫ разполагали съ голѣми знания, съ голѣма свѣтлина, съ силенъ интелектъ. Тѣ сѫ оставили на земята знанието си и сѫ се оттеглили на работа въ висшитѣ свѣтове. Който не знае за сѫществуването на тѣзи висши свѣтове, той подразбира нѣкакви материални свѣтове, подобни на физическия. Обаче, той не разбира и физическия свѣтъ. Само формата на материалнитѣ свѣтове е постоянна, неизмѣнчива. Съдържанието имъ е субстанциално. Какво означава думата „субстанция“? Субстанция означава материя, която постоянно се мѣни. При това, материята нѣма устой, а субстанцията има. До известна степень въ субстанцията сѫществува вѫтрешно разграничаване. Съвременната наука е дала известни обяснения върху разграниченията на материята по съставъ и по обемъ. Запримѣръ, земята е съставена отъ милиарди частици, които иматъ опредѣлена форма и обемъ. Слънцето, звездитѣ сѫщо така сѫ съставени отъ безгранично число малки частици, съ опредѣлена форма и опредѣленъ обемъ. Съвременнитѣ учени сѫ обяснили донѣкѫде, какво значи безгранично, вѣчно, безкрайно. Субстанцията взима участие въ съставянето на великитѣ, на грандиознитѣ работи. Съ други думи казано: разумното има по-голѣмъ устой въ субстанцията, отколкото въ материята, която се дроби. Въ този смисълъ вѣчностьта има начало, има и край, т. е. има глава, има и опашка, които никога не могатъ да се обяснятъ. Единственото нѣщо, което човѣкъ може да направи, е да съедини главата съ опашката, да образува колело, съ което да се движи, колкото иска и когато иска. Такова колело представя животътъ. Когато искате да спрете живота, т. е. да си починете, трѣбва да разтворите колелото и да образувате отъ него права линия. Които разбиратъ живота, тѣ сѫ образували едно колело отъ началото и отъ края; които не разбиратъ живота, тѣ сѫ разтворили това колело, образували сѫ права линия, вследствие на което постоянно търсятъ своето право. Който търси своето право, той често получава бой. Когато ученикътъ търси своето право отъ учителя си, последниятъ взима една прѫчица и казва на ученика си: Дай дѣсната си рѫка! Ученикътъ дава дѣсната си рѫка, а учительтъ започва да пише съ прѫчицата по нея: той пише едно, две, три. После взима лѣвата рѫка на ученика и пише върху нея: едно, две, три. Следъ това взима дѣсната рѫка и продължава да пише съ прѫчицата си върху нея: четири, петь. Сѫщото написва и върху лѣвата рѫка. Като дойде до десеть, учительтъ престава да пише върху рѫката на ученика си. Така той изрежда единъ следъ другъ всички ученици, които търсятъ своето право. Като видятъ, че учительтъ знае хубаво да пише върху рѫцетѣ, ученицитѣ преставатъ да търсятъ правата си. Сега е забранено писането съ прѫчица върху рѫцетѣ на ученицитѣ; намиратъ, че не било практично. Споредъ мене, не само че е практично, но даже икономично: не се хаби нито хартия, нито мастило. Отъ това време насамъ започнаха да употрѣбяватъ плочи, тетрадки, върху които пишатъ съ калемъ, съ мастило и т. н. Представете си сега, че сте взели единъ кубически сантиметъръ отъ нѣкакво въздухообразно тѣло, запримѣръ, отъ водорода, и го прекарате презъ микроскопическо отвърстие на единъ напръстникъ. Знаете ли, колко време ще се употрѣби, докато всичкиятъ водородъ мине презъ това тѣсно отвърстие? Това не е една молекула водородъ, но тукъ имате грамадно количество молекули, за минаването на които се изисква много време. Ако речете да отдѣляте молекулитѣ на водорода една отъ друга по физически начинъ, за това би трѣбвало още повече време. Що сѫ молекулитѣ? Молекулитѣ сѫ най-малкитѣ частици отъ материята, които се получаватъ по физически или по механически начинъ. Ако искате по-нататъкъ да дѣлите молекулитѣ, вие ще навлѣзете вече въ химията, дето молекулитѣ могатъ да се дѣлятъ на по-дребни частици, но по химически начинъ. Тѣзи частици се наричатъ атоми. Съвременнитѣ учени говорятъ вече и за дѣлението на атомитѣ на още по-малки частици отъ тѣхъ. Тия учени правятъ опити да теглятъ молекулитѣ на тѣлата и намиратъ, че нѣкои молекули тежатъ по единъ квадралионъ отъ милиграма. Други молекули сѫ още по-леки. Всички молекули се движатъ: ту се съединяватъ въ по-голѣми частици, ту се разединяватъ. Така тѣ проявяватъ свой животъ. Като знаете това, представете си, какво грамадно количество молекули влизатъ въ състава на вашето тѣло! Всички ваши органи: мозъкъ, сърдце, дробове, стомахъ сѫ съставени отъ безброй молекули, които се подчиняватъ на известни сили, на известни закони. Въпрѣки това вие искате самостоятелно да уреждате живота си. Това е невъзможно! Мнозина се оплакватъ, че работитѣ имъ не вървятъ добре, че животътъ имъ не е добъръ. Тѣ сѫ прави. Работитѣ имъ не вървятъ добре, защото и животътъ на молекулитѣ имъ не върви добре. Може да върви добре животътъ само на онзи човѣкъ, който има нѣщо гениално въ себе си. Гениалностьта се проявява само тогава, когато човѣкъ съдържа огънь въ себе си. Огъньтъ ражда гениалностьта. Когато иска да стане уменъ, човѣкъ трѣбва да има въздухообразни елементи въ себе си, да разбира законитѣ за въздухообразнитѣ тѣла. Когато иска да стане благороденъ, да развие по-чувствително, по-отзивчиво сърдце, човѣкъ трѣбва да изучава законитѣ на водата. Когато иска да стане по-практиченъ, да си пробива по-лесно пѫть въ живота, човѣкъ трѣбва да изучава вѫглерода. Вие трѣбва да познавате вѫглерода, вѫглищата, съ които постоянно боравите. Нашата земя е богата съ вѫглеродъ, съ вѫглища, които представятъ остатъци отъ сѫщества, живѣли преди хиляди години. На времето си тия сѫщества сѫ били гениални, но днесъ сѫ оставили само споменъ отъ своето сѫществуване. Днесъ тѣзи сѫщества прекарватъ дълбокъ сънь. Ето защо, когато стѫпвате върху тѣхъ, трѣбва да бѫдете внимателни, да не ги събудите преждевременно. Сбѫдничави хора сѫ тѣзи, които съзнателно или несъзнателно събуждатъ тия сѫщества — гении на човѣчеството. Българитѣ иматъ следната поговорка: „Да спи зло подъ камъкъ“. Съ това тѣ искатъ да кажатъ: Докато спи злото, т. е. дяволътъ, не трѣбва да го събуждатъ. „И пакъ въ друга сѫбота влѣзе въ съборището и поучаваше“. Значи, Христосъ влѣзълъ въ съборището въ една отъ добритѣ сѫботи, когато човѣкъ може да намѣри смисъла на живота. За да разбере смисъла на живота, човѣкъ трѣбва да влѣзе поне въ една отъ добритѣ сѫботи въ съборището си и да се поучава. Иначе, работитѣ нѣма да се наредятъ добре. Ние не сме дошли на земята по своя воля. Човѣкъ се ражда и умира, но нито раждането, нито умирането зависятъ отъ него. Той е дошълъ на земята като чиновникъ, назначенъ съ указъ. Както е назначенъ, така единъ день ще го уволнятъ пакъ съ указъ. Ние наричаме назначаването на служба — раждане; уволняването пъкъ наричаме смърть. Когато умре нѣкой, близкитѣ му плачатъ; когато се роди дете, всички се радватъ. Въ нѣкои народи е точно обратно: когато нѣкой умре, тамъ се радватъ; когато нѣкой се роди, плачатъ. Споредъ насъ, правилно е и когато умира човѣкъ, и когато се ражда, да се радваме. Раждането е начало на живота, когато човѣкъ слиза на земята да изправи погрѣшкитѣ си. Смъртьта е краятъ на живота, когато човѣкъ ликвидира съ погрѣшкитѣ си. Тъй щото, дойде ли въпросъ до смъртьта, трѣбва да гледате на нея като на ликвидация съ грѣховетѣ, съ престѫпленията. Не е важно, дали грѣховетѣ сѫ голѣми или малки. Важно е, че трѣбва да се ликвидира съ тѣхъ по най-разуменъ начинъ. Човѣкъ трѣбва да се ражда всѣки день и да умира всѣки день. — По колко пѫти на день? — Безброй пѫти. Колкото по-скоро и повече пѫти човѣкъ се ражда и умира, толкова по-добре за него. Когато нѣкой заболѣе, близкитѣ му веднага викатъ лѣкарь да го лѣкува, да може още да поживѣе. Има смисълъ да живѣе човѣкъ на земята, но при условие да изплаща дълговетѣ си. Не изплаща ли дълговетѣ си, не изправя ли погрѣшкитѣ си, животътъ за човѣка нѣма смисълъ. Ако въ единъ животъ човѣкъ не може да изплати всичкитѣ си полици, желателно е да изплати поне часть отъ всѣка полица. Другояче животътъ на земята не може да се оправдае. „Добрата сѫбота“. Въ Божествения свѣтъ сѫботата се явява като велико начало на нѣщата. Щомъ се яви това разумно начало въ човѣка, редъ други сили, които не сѫ добре разположени къмъ него, започватъ да му противодействуватъ. Това показва, че всѣки човѣкъ има свои невидими врагове. Каквото добро намисли да направи, веднага тия сѫщества, негови неприятели, се опълчаватъ противъ него. Ако нѣкой момъкъ хареса една мома и реши да се ожени за нея, веднага тия неприятели, отъ негова и отъ нейна страна, започватъ да имъ прѣчатъ. Тѣ настройватъ всички тѣхни съседи, познати, роднини даже, които започватъ да ги укоряватъ, да развалятъ добритѣ имъ намѣрения. Защо трѣбва да имъ прѣчатъ? Какво имъ влиза въ работа, дали тѣзи млади хора ще се оженятъ, или не? Защо укоряватъ младия момъкъ и младата мома? — Много просто. И децата разбиратъ тази работа, както знаятъ, че 1+2 е равно на 3. Съ единъ примѣръ ще изясня мисъльта си. Представете си, че имате да давате нѣкому хиляда лева и сте приготвили тия пари да се издължите. Въ това време дохожда при васъ единъ познатъ и ви моли да му услужите съ хиляда лева само за нѣколко деня. Вие отказвате да му услужите, като му обяснявате, че имате хиляда лева, но сте ги приготвили за изплащане на часть отъ една ваша полица. — Моля ти се, услужи ми. Докато дойде срокътъ за твоята полица, азъ ще върна паритѣ. Най-после вие се съгласявате да му услужитѣ, давате му хиляда лева. Обаче, какво става следъ това? Минаватъ день, два, три, недѣля, месеци, този човѣкъ не връща паритѣ. Съ това положението се влошава: нито вие можете да платите дълга си, нито той е използувалъ паритѣ разумно. Така става, когато човѣкъ намисли да направи едно добро. Дяволътъ дебне, търси начинъ да разваля добритѣ работи. Често хората говорятъ за дявола, безъ да разбиратъ, какво нѣщо е той. Дяволътъ не е нищо друго, освенъ разумно сѫщество, което живѣе изключително за себе си. Следователно, всѣки, който живѣе изключително за себе си, има тази чърта на дявола. Който не живѣе само за себе си, той се е справилъ съ тази чърта. Обаче, никой не обича човѣка, който мисли и живѣе изключително за себе си. Не може да се ползува съ любовьта на хората онзи, който живѣе само за себе си. Казватъ нѣкои, че човѣкъ трѣбва да живѣе само за себе си, но тѣхната философия е крива, не търпи критика. Паразититѣ живѣятъ само за себе си, но кой ги обича? Като намѣрите нѣкоя дървеница, веднага я хващате и убивате. Кой човѣкъ е направилъ дървеницата наследница на своя животъ? За паразититѣ нѣма законъ. Щомъ ги хванатъ, веднага имъ подписватъ смъртната присѫда. Казвате: Какво да правимъ съ своитѣ недѫзи? Турете ги между двата нокъта, както българитѣ постѫпватъ съ нѣкои отъ паразититѣ, и ги чукнете. — Ще успѣемъ ли? — Направете опитъ и ще видите. Ако първиятъ пѫть не успѣете, опитайте се втори, трети пѫть — все ще успѣете. Когато хване нѣкой паразитъ, българинътъ го туря между двата си нокъта и го чуква. Случва се, този паразитъ се изплъзне между ноктитѣ му. Той го хване, тури го още единъ пѫть между ноктитѣ си и го смаже. Докато не го убие, той не се успокоява. Ще кажете, че човѣкъ трѣбва да бѫде миролюбивъ, да не убива. Човѣкъ трѣбва да бѫде миролюбивъ, но по отношение на доброто, а не по отношение на злото. Съ злото той никога не може да бѫде въ миръ. Миръ може да сѫществува само въ доброто. Който не върви въ съгласие, въ миръ съ това, което природата е създала, той не може да има въ себе си миръ. Често ученитѣ не правятъ разлика между това, което Богъ е създалъ и това, което хората сѫ създали, вследствие на което изпадатъ въ противоречия. Тѣ наричатъ човѣшкитѣ работи Божии. Трѣбва да се различаватъ човѣшкитѣ отъ Божиитѣ работи. Всѣка работа, която се окислява е човѣшка. Човѣшкитѣ работи сѫ подобни на металитѣ желѣзо, мѣдь, калай, олово, които лесно се окисляватъ. Всѣка работа, коя то не се окислява, е Божествена. Тя е подобна на благороднитѣ метали злато и платина, които не се окисляватъ и запазватъ своя първоначаленъ блѣсъкъ. Ако по нѣкакъвъ начинъ можете да получите желѣзо въ своя първиченъ видъ, и то нѣма да се окислява лесно. Важно е всѣко нѣщо да придобие своята първична чистота. Щомъ придобиятъ своята чистота, всички тѣла ще станатъ устойчиви по отношение на въздуха. Това, именно, алхимицитѣ сѫ търсили. Когато казваме, че характерътъ на нѣкой човѣкъ се е измѣнилъ, ние имаме предъ видъ промѣната, която е станала съ неговата първична материя. Той самъ е станалъ причина за тази промѣна. Въ неговото тѣло, въ неговия мозъкъ, въ неговото сърдце и въ неговата кръвъ е влѣзълъ нѣкакъвъ страниченъ елементъ, който е нарушилъ чистотата на първичната материя. Чувствата и мислитѣ на човѣка иматъ свой опредѣленъ съставъ, къмъ който не трѣбва да се прибавятъ никакви примѣси, които биха нарушили тѣхната чистота. Единъ день химицитѣ ще могатъ да изследватъ този съставъ. Какво нѣщо представя мисъльта? — Мисъльта е разуменъ процесъ, който се извършва въ човѣшкия мозъкъ, както химическитѣ реакции се извършватъ въ лабораториитѣ. Правата мисъль е подобна на нѣкоя гениална музикална пиеса; кривата мисъль е подобна на дисхармонични, фалшиви тонове. Днесъ всички религиозни и духовни хора говорятъ върху учението на Христа, върху това, което Той е проповѣдвалъ. Какво е проповѣдвалъ Христосъ? Христосъ е проповѣдвалъ велико учение, което може да се приложи и въ физическия, и въ духовния, и въ Божествения свѣтъ. Христосъ е засегналъ живота всестранно, но понеже тогавашнитѣ хора не сѫ били готови да разбератъ Неговитѣ велики принципи, Той имъ говорилъ съ символи, съ притчи. Въпрѣки това, много нѣща сѫ останали неясни, неразбрани за тѣхъ. Той имъ казвалъ: Вие не сте готови сега да ви се разкриятъ всички тайни, но единъ день, когато бѫдете готови, завесата ще падне предъ очитѣ ви и всичко ще виждате. Наистина, ние виждаме, че съвременната наука е започнала вече да разкрива нѣкои отъ тайнитѣ на природата, но още не сѫ дошли онѣзи гении, които ще разкриятъ голѣмитѣ тайни. Запримѣръ, какво крие ботаниката въ себе си? Ботаниката е обширна наука, която изследва различни растения, съ различни характери и сили въ себе си. Нѣкои растения съдържатъ елементитѣ на безсмъртието, а нѣкои — елементитѣ на смъртьта. Значи, смъртьта е влѣзла въ живота чрезъ растенията. Наистина, откакъ първиятъ човѣкъ яде отъ забранения плодъ, смъртьта влѣзе въ свѣта. И досега още хората продължаватъ да ядатъ такава храна, която носи смърть въ себе си. Ако изследвате хранитѣ и лѣкарствата, които химицитѣ и медицитѣ препорѫчватъ на хората, ще видите, че повечето отъ тѣхъ съдържатъ елементи на разрушаване, елементи на смъртьта. И на болни, и на здрави днесъ препорѫчватъ повече месо, но въ края на краищата тѣ сами ще видятъ, че месото по-скоро ще съкрати живота имъ, отколкото ще го продължи. Българинътъ ще каже, че трѣбва да се яде малко месо, а повече бобъ. Другъ ще каже, че трѣбва да се яде повече грахъ. — Не, ако човѣкъ не знае, какъ да употрѣбява граха, боба, и тѣ могатъ да го уморятъ. Даже и житото не може много да ползува човѣка, ако той не знае, какъ да го посади, какъ да го ожъне и какъ да го запази. Който знае, какъ да посѣе, да ожъне и да запази житото, той ще използува най-рационално всички елементи, които се съдържатъ въ него. Всѣко растение, всѣки плодъ съдържа покрай безсмъртнитѣ елементи въ себе си, още и разрушителнитѣ елементи, т. е. елементитѣ на смъртьта. Тъй щото, единъ день, когато нашето жито се освободи отъ смъртнитѣ елементи въ себе си, то ще наедрѣе и ще се подобри по качество: първо ще стане голѣмо като бобъ, после — като орѣхъ и най-после — като кокоше яйце. Какво ще кажете за това? Ще кажете, може би, че това е нѣкаква утопия. Нима идеята, която българитѣ подържатъ за велика България, не е утопия? Ако българитѣ, запримѣръ, искатъ да завладѣятъ цѣлия свѣтъ, това е утопия. Всѣки народъ, който се е опиталъ да завладѣе земята, е свършилъ съ смърть, съ загазване. Всѣки човѣкъ, който се е опиталъ да завладѣе другитѣ хора, и той е изчезналъ отъ земята. Въ свѣта сѫществува една сила, която има право да разполага съ всичко и съ всички. При това положение и смъртьта, и грѣхътъ сѫ възможности, които произтичатъ отъ частитѣ на това цѣло, на тази единствена сила въ свѣта, която разполага съ всичко. Всѣка часть, която се отдѣля отъ Цѣлото по какъвъ и да е начинъ, съдържа вече въ себе си условия за смърть, за грѣхъ и за страдания. Колкото по-голѣмъ е грѣхътъ, толкова по-голѣми сѫ страданията, толкова повече човѣкъ се е отдалечилъ отъ Разумното Начало, отъ Цѣлото. Какъвъ е цѣрътъ срещу грѣха? — Да се върне човѣкъ къмъ Цѣлото, къмъ Бога. Това значи да придобие човѣкъ щастие, да стане щастливъ. Мнозина запитватъ, сѫществува ли другъ животъ следъ смъртьта. Споредъ мене, въ философски смисълъ, този въпросъ не е поставенъ правилно. И следъ смъртьта човѣкъ пакъ ще живѣе, даже по-добре, отколкото е живѣлъ на земята. — Докога човѣкъ ще идва на земята и ще се връща? — Докато изплати дълговетѣ си. Щомъ изплати дълговетѣ си, дали ще бѫде на земята, или въ другия свѣтъ, човѣкъ ще живѣе по-добре, отколкото е живѣлъ съ дълговетѣ си. — Кога живѣе човѣкъ по-добре: когато има знания, или когато нѣма знания? — Човѣкъ живѣе по-добре, когато има знания. Следователно, трѣбва да знаете, че човѣкъ живѣе, именно, следъ смъртьта. Това не е само теория, но и наука. Този и онзи свѣтъ сѫ едно и сѫщо нѣщо. Различието седи само въ съзнанието на човѣка. Който има пробудено съзнание, той живѣе едновременно въ двата свѣта. Понеже свѣтлината на съзнанието на този човѣкъ е по-голѣма, като се качи въ онзи свѣтъ, той гледа нѣщата отъ високо, затова ги вижда като мравуняци. И въ мравешкия животъ има закони, войни, както въ човѣшкия. Като гледа на човѣшкия свѣтъ отъ високо, той казва: Това е мравунякъ. Достатъчно е господарьтъ на свѣта да впрегне ралото да разоре земята и да посади своето жито, за да се превърне цѣлиятъ животъ на тия мрави въ каша. За тѣхъ това е цѣла катастрофа. По сѫщия начинъ и великитѣ учени сѫ впрегнали своитѣ плугове да разораватъ цѣлата земя, която преживява вече началото на страшна катастрофа. Това разораване на земята хората наричатъ земетресение. Да, ставатъ и ще ставатъ земетресения, ще се разтърсва земята, докато всички хора разбератъ, че не тѣ, а други я управляватъ. Разтърси ли се земята веднъжъ само, както трѣбва, моментално ще престанатъ войнитѣ, моментално ще спратъ изтребленията на хората. Земетресението не е само механически процесъ. То е процесъ, отъ който се разтърсватъ умоветѣ и сърдцата на хората, за да се освободятъ отъ заблужденията си и всѣки да заеме своето мѣсто. Докато трае земетресението, човѣкъ е готовъ да дѣли богатството си съ брата си, готовъ е на всѣкакви жертви. Щомъ земетресението спре, той започва да говори пакъ за частна собственость. Въ свѣта има само Единъ собственикъ, само една частна собственость. Умътъ, сърдцето, волята, които сѫ дадени на човѣка, не сѫ негови. Тѣ му сѫ дадени като пособия, временно да си служи съ тѣхъ. Единъ день ще му се отнематъ. Богъ само изпитва, да види, какво ще прави човѣкъ съ тѣхъ. Когато види, че той разумно ги управлява, разумно се справя съ тѣхъ, Той ще му даде и други нѣща отвънъ, като награда за неговия разуменъ животъ. Който не разбира това, той се стреми къмъ охоленъ животъ, иска да придобие много земя, да я завладѣе. Той не мисли, че утре може да умре. Казано е, че лѣнивитѣ, крадцитѣ, лъжцитѣ, лицемѣритѣ, престѫпницитѣ сѫ осѫдени на голѣми страдания. Изобщо, всѣки, който престѫпва Божия законъ, той е осѫденъ на голѣми страдания. Божието благословение пъкъ ще дойде върху всѣки, който е готовъ да направи най-малкото добро. Като българи, вие се интересувате за България, искате да знаете, кога ще се оправи тя, дали ще получи Божието благословение. Доколкото зная, България е оправена, нѣма какво да се оправя. Азъ познавамъ единъ родъ българи, които живѣятъ въ онзи свѣтъ, и намирамъ, че тѣ сѫ отлични хора. Често съмъ ги запитвалъ, защо тѣхнитѣ деца се изопачили толкова, че днесъ иматъ нужда отъ изправяне? — Защото се отдалечиха отъ насъ. Щомъ се отдалечиха, и главитѣ имъ започнаха да задебеляватъ. Наистина, когато престане да мисли, да чувствува, да прави добро, главата на човѣка започва да задебелява, черепътъ му става грубъ, дебелъ. Като последствие на това задебеляване се явяватъ редъ болести. Каквото е станало и става съ българитѣ, сѫщото става и съ цѣлата бѣла раса. Както бѣлата раса върви, тя се намира въ низходеща степень на развитие, което води къмъ израждане. Израждането на петата, на бѣлата раса е признакъ за идването на друга раса, която ще използува условията, които петата раса не можа да използува. Тя ще спаси петата раса, но ще вземе всичко въ рѫцетѣ си. Тогава бѣлата раса ще се намѣри въ особено положение. Въ какво ще се заключава това особено положение? — Всички членове на бѣлата раса ще станатъ слуги. Тѣ ще се намѣрятъ въ положението на руския народъ въ времето на царизъма, когато всѣки трѣбваше да се подчинява на закона „молчать не разсуждать.“ Вѣрно е това, но все трѣбва да има поне единъ, който да разсѫждава, и то умно да разсѫждава. Който проповѣдва, и който управлява другитѣ хора, той непременно трѣбва умно да разсѫждава и да мисли за последствията, защото надъ всѣкиго стои по единъ господарь, по-голѣмъ отъ самия него. Много господари има въ свѣта, но разумнитѣ сѫ свързани помежду си и се подчиняватъ на Единния. Като влѣзе въ съборището да проповѣдва, Христосъ каза на човѣка съ сухата рѫка: „Стани, та се изправи насрѣдъ!“ Тогазъ ги запита: „Що трѣбва да прави нѣкой въ сѫбота — добро или зло? Да погуби душа или да спаси?“ И рече на човѣка: „Простри рѫката си!“ И той стори така, и рѫката му стана здрава, както другата. И ако днесъ, две хиляди години следъ Христа, запитате нѣкой християнинъ, трѣбва ли да се прави добро въ сѫбота, той ще отговори по буквата на Стария Заветъ, че не трѣбва да се прави добро на никого. Следъ това ще започне да цитира стихове отъ апостолъ Павла, който казва, че не трѣбва да се прави добро на човѣкъ отъ чуждо вѣрую, или по-добре е да се прави добро на ближнитѣ, отколкото на хора чужденци, дошли отъ далеченъ край, отъ чужда земя. Като говорилъ за правене на добро, апостолъ Павелъ искалъ да обърне внимание на хората разумно да правятъ добро. Отъ Божествено гледище, доброто трѣбва да се прави на всѣко време, но въ тайно, никой да не види и да не знае. Ще дадете на нѣкого единъ хлѣбъ, че всички да ви видятъ. Въ такъвъ случай вие приличате на единъ български чорбаджия, който купилъ едно парче шкембе и го далъ на единъ беденъ човѣкъ, да свари чорба на децата си. Като носилъ шкембето, който го срѣщалъ изъ пѫтя, питалъ го: Кѫде отивашъ, бай Пенчо? — Купихъ това шкембе за моя беденъ съседъ, да свари чорба на децата си. Бедниятъ, като чулъ, че съседътъ му разправя налѣво и надѣсно, че носи шкембе за него, взелъ шкембето отъ рѫката му, хвърлилъ го срещу него и казалъ: Не искамъ нито шкембето, нито друго нѣщо отъ тебе. Безъ да иска, чорбаджията изкаралъ отъ търпение бедния си съседъ. И съвременнитѣ хора правятъ добро като този чорбаджия, но така не се прави добро. Това вършатъ и обикновенитѣ хора, но то не е никакво добро. Кой вълкъ досега е направилъ добро на нѣкоя овца? Само въ едно отношение вълкътъ постѫпва кавалерски. Кога? — Когато срещне нѣкоя слаба, болна овца. Като я помирише оттукъ-оттамъ, бутне я настрана и казва: Хайде, отъ мене да мине. Обаче, като влѣзе въ стадото, веднага напипва най-изхранената, най-тлъстата овца и казва: Сега ти ще се пожертвувашъ заради мене. Азъ направихъ добро на една твоя сестра, пощадихъ живота ѝ, но ти нѣма да избѣгнешъ отъ мене. Благородство има и вълкътъ, но само къмъ слабитѣ, болнитѣ овце. Като срещне нѣкоя болна овца, той казва: Хайде, азъ ще ти направя добро, ще пощадя живота ти. Пожелавамъ ти да се гледашъ добре, да се изхранишъ, да възстановишъ здравето си. Често и хората постѫпватъ като вълка. Щомъ и тѣ постѫпватъ като вълка кѫде е човѣщината въ тѣхъ? При тѣзи разбирания, както и при морала на съвременнитѣ хора, на какво основание тѣ могатъ да говорятъ за законность, за редъ и порядъкъ въ свѣта? На какво основание тѣ се наематъ съ разрешаването на социалнитѣ и икономически въпроси? За да оправдаятъ своята политика, и религиознитѣ, и свѣтскитѣ хора цитиратъ стиха отъ Евангелието, че всѣка власть е отъ Бога дадена. Вѣрно е това, но кѫде е манифестътъ за всѣки народъ, съ който се обявява, че властьта му е дадена отъ Бога? Всѣка година отъ небето трѣбва да се издава манифестъ къмъ българския народъ, чрезъ който известна партия се поканва да вземе властьта въ рѫцетѣ си. Отъ този манифестъ трѣбва да се види, че наистина, българитѣ говорятъ съ Бога. Самитѣ българи трѣбва да иматъ такава опитность. За всѣко нѣщо, което говори, човѣкъ трѣбва да има нѣкаква опитность. Казвате, че преди две хиляди години Христосъ слѣзълъ на земята. Бѣхте ли вие на земята преди две хиляди години, та да знаете това? — Ние не помнимъ, но хората казватъ, пъкъ и писано е за това въ книгитѣ. — Съ казване само работитѣ не ставатъ. — Ние вѣрваме въ думитѣ на ученитѣ, въ тѣхнитѣ книги. — И съ вѣра само работитѣ не се уреждатъ. — Ние вѣрваме въ Бога, въ Христа. — Вие вѣрвате, че Христосъ е дошълъ да спаси свѣта. Не, Христосъ дойде на земята да научи хората да живѣятъ правилно. Ако не живѣятъ добре, тѣ сами се осѫждатъ на смърть. Той казва: „Не дойдохъ да изпълня своята воля, но волята на Онзи, Който ме е проводилъ.“ Въ Евангелието е казано, какво се изисква отъ човѣка, за да изпълни волята Божия. Първото условие за изпълнение волята Божия е да бѫде човѣкъ въ връзка съ Бога, съ възвишения, разуменъ свѣтъ. Защо е нужна тази връзка? — Защото животътъ изтича отъ Бога, отъ Любовьта. Щомъ има тази връзка, човѣкъ знае, че всички хора живѣятъ въ Бога. Щомъ живѣятъ въ Него, тѣ изпълняватъ волята Му. Следователно, всички хора, които изпълняватъ волята Божия, сѫ братя и сестри помежду си. Значи, братство и сестринство сѫществува само между хора, които изпълняватъ волята Божия. Това е вложено въ кръвьта на децата. Обаче, случва се, че нѣкое дете не обича баща си. Защо? — Защото не е отъ неговата кръвь. Споредъ закона за наследственостьта, за да мине кръвьта отъ бащата въ детето, изискватъ се специфични условия. Дете, родено при тѣзи условия, ще има връзка съ баща си, ще го обича, ще наследи неговитѣ качества. Едно отъ тѣзи специфични условия е детето да е родено презъ нѣкой слънчевъ день. Има голѣми и малки слънчеви дни: единъ слънчевъ день отъ секундата, единъ слънчевъ день отъ минутата, единъ слънчевъ день отъ часа, единъ слънчевъ день отъ 24-тѣ часа, единъ слънчевъ день отъ седмицата, отъ месеца, отъ годината и т. н. Най-малкиятъ слънчевъ день е отъ секундата. Значи, за да предаде своитѣ добри качества на детето си, бащата трѣбва да е избралъ хубавъ слънчевъ день за неговото зачеване. За да предаде своитѣ добри качества на детето си, майката трѣбва да е избрала хубавъ луненъ день за неговото зачеване. Каквото се каза за слънцето, сѫщото се отнася и до луната: има луненъ день отъ една секунда, отъ една минута, отъ единъ, отъ два, отъ три, отъ петь, отъ десеть и отъ 24 часа; има лунни дни отъ седмица и най-после отъ 28 деня. Когато майката и бащата не могатъ да избератъ хубавъ день за зачеване и раждане на своето дете, ражда се дете, което не мяза нито на бащата, нито на майката, но мяза на баба си или на дѣдо си. Кой е нашиятъ баща и коя е нашата майка? Нашиятъ баща е билъ Адамъ, а нашата майка — Ева. Какво дете ще бѫде това, което мяза на Адама и на Ева? Ако детето мяза на Адама и на Ева, още сега може да му се напише хороскопъ: то ще се роди и ще умре; ще има слава и ще я изгуби; ще има знание и ще го изгуби, и най-после ще умре въ безчестие. Това значи да мяза човѣкъ на своя прабаща и на своята прамайка. Това значи да се роди човѣкъ, въ когото бушуватъ неговиятъ прабаща и неговата прамайка, т. е. неговиятъ дѣдо и неговата баба. Сега ние не искаме да обиждаме хората, но казваме, какъ трѣбва да се разбиратъ законитѣ. Вие трѣбва правилно да разбирате законитѣ, ако искате да се освободите отъ наслояванията на стария животъ и да влѣзете въ новия, въ Божествения животъ. Тази е тайната страна на Христовото учение. Като слушате да се говори така, казвате: Ние научихме сѫщественото въ живота, нѣма какво повече да ни се говори. Научили сте сѫщественото, но умирате. Докато не научите законитѣ на живота, на безсмъртието, вие нищо още не знаете. Истинската наука е наука на безсмъртието. Има наука и на смъртьта, отъ която всички хора умиратъ. Ти може да си физикъ, но ще умрешъ; може да си химикъ, но ще умрешъ; може да си философъ, свещеникъ, но въ края на краищата ще умрешъ. Научно, логически мога да ви докажа, че ще умрете: днесъ сте млади, следъ 50 години ще остарѣете; днесъ сте здрави, утре ще се разболѣете и ще умрете. — Защо ще умремъ? — Защото сте родени отъ Адама, който яде отъ дървото за познаване на доброто и злото, а съ това заедно внесе зараза въ кръвьта ви. Следователно, докато вървите по закона на наследственостьта, по линията на смъртьта, сѫщата участь ви очаква. Като се говори за смърть, за болести, турцитѣ иматъ обичай веднага да запитватъ: Какъвъ е цѣрътъ срещу това? Сега и вие ще запитате, какъвъ е цѣрътъ срещу смъртьта? — Цѣрътъ срещу смъртьта е да напуснете пѫтищата на вашия дѣдо и на вашата баба. Първиятъ опитъ, който човѣкъ трѣбва да направи е да се освободи отъ лъжата и непослушанието и да приеме истината въ себе си. „И пакъ въ друга сѫбота влѣзе въ съборището и поучаваше.“ На какво ги поучавалъ Христосъ? Христосъ училъ хората да не лъжатъ себе си. Като направи нѣкаква погрѣшка, човѣкъ започва веднага да се оправдава, да се залъгва, че това било така или иначе. — Не, дълбоко въ себе си, той трѣбва да съзнае грѣшката си и да си каже, че като човѣкъ, това не му подобава. Човѣкъ трѣбва да съзнае своята погрѣшка, а коя е причината да грѣши, въ дадения случай това не е негова работа. Ама нѣкой му внушилъ да сгрѣши — това не е негова работа. Негова работа е да съзнае погрѣшката си и да я изправи. Нищо лошо нѣма въ това, че нѣкой ви внушилъ да направите нѣщо. Законътъ на внушението работи за добро и за зло. Ученикътъ внушава на учителя си да не го изпитва днесъ, или да бѫде внимателенъ къмъ него, или да не му поставя слаба бележка. Какво лошо има въ това внушение? Програмата въ днешнитѣ училища е много претоварена, вследствие на което ученицитѣ не могатъ да усвояватъ уроцитѣ си. Програмата на българскитѣ училища върви по програмата на германскитѣ, но въ последно време и тѣ получаватъ обратни резултати. Значи, не е въ многото знание, но то трѣбва да се асимилира добре, да внесе свѣтлина въ ума. Има едно знание, подобно на есенции отъ плодове, отъ цвѣтя и др. Кое е за предпочитане: да носите на гърба си единъ килограмъ захаринъ, или хиляда килограма захарь? Единъ килограмъ захаринъ се равнява по сладость на хиляда килограма захарь. Обаче, въ захарина липсва нѣщо, което го прави вреденъ за здравия организъмъ. Есенцията на обикновената захарь се заключава въ нейната сладость. Ако ученитѣ биха могли да извадятъ тази сладчина направо отъ природата, щѣха да я използуватъ като лѣчебно срѣдство. Тази сладчина действува не само върху физическото тѣло на човѣка, но и върху психиката му. Достатъчно е да дадете само една чайна лъжичка отъ тази есенция на нѣкой неразположенъ човѣкъ, за да стане веднага веселъ, доволенъ. Сладчината смекчава човѣшкия характеръ. Ето защо, съвременнитѣ хора трѣбва да ядатъ сладки нѣща, не сладки физически, но психически сладки. Бѫдещитѣ учени ще знаятъ, какъ и на какви мѣста да садятъ плодоветѣ, за да се развиватъ въ тѣхъ ония елементи, именно, които действуватъ лѣчебно и въ физическо, и въ психическо отношение. Различнитѣ плодове се садятъ презъ различни дни и месеци на годината. Всѣко дърво се сади по специфиченъ начинъ. Деньтъ за посаждане на всѣко дърво е въ зависимость отъ времето, презъ което се развиватъ известни сили въ природата. Всѣко дърво, посадено въ опредѣления за него день, съдържа въ себе си соковетѣ на живота. Понеже това време не може още да се спази, затова дърветата, както и цвѣтята, не съдържатъ тия лѣчебни и жизнени сокове, каквито би трѣбвало да съдържатъ. Сѫщото се забелязва въ всички нѣща, вследствие на което навсѣкѫде сѫществува вѫтрешна дисхармония. Днесъ въ цѣлия свѣтъ се проповѣдва Христовото учение, но сѫщевременно се казва, че не е дошло още времето да се приеме и приложи това учение. Хората изучаватъ богословие, говорятъ за вѣра въ Бога, но като дойде до приложение, виждатъ, че тѣхната вѣра не може да ги спаси. Нѣкой казва, че вѣрва въ Бога, но като направи едно престѫпление, законитѣ на държавата го хващатъ, сѫдятъ го и го турятъ въ затворъ. — Ама азъ вѣрвамъ въ царя, въ държавата. — Вѣрата е едно нѣщо, а спасението — друго. Да вѣрвашъ, това е твоя длъжность. Да се спасишъ, това значи, да знаешъ законитѣ на държавата и да ги изпълнявашъ. Като вѣрвашъ въ Бога и Го обичашъ, ти ще изпълнявашъ Неговитѣ закони и ще бѫдешъ спасенъ. Вѣрване, което е наложено чрезъ законъ, чрезъ указъ, е суевѣрие, което не принася никаква полза. Суевѣрието не спасява, но и вѣрата сама не спасява. Вѣра безъ любовь нищо не е. Затова ние казваме: Люби Бога! —Може ли да любимъ Бога? — Може. Единствената привилегия на човѣка предъ другитѣ животни седи въ това, че му е дадена възможность да люби Бога и да изпълнява волята Му. Който спазва тия нѣща, той не може да върши престѫпления. Кой царь иска поданицитѣ му да вършатъ престѫпления? Всѣки царь се радва на ония свои поданици, които отъ любовь къмъ него изпълняватъ законитѣ на държавата. Всѣки гражданинъ, който отъ любовь къмъ своя царь изпълнява законитѣ на неговата държава, той ще бѫде готовъ да изпълнява и волята Божия. Сегашнитѣ хора не изпълняватъ нито законитѣ на държавата, нито Божественитѣ. Тѣ сѫ готови само да се бунтуватъ, да бушуватъ въ себе си противъ природата, противъ живота, противъ свѣта, че не билъ създаденъ, както трѣбва. Казвамъ: Когато се натъкнешъ на злото въ себе си, воювай! Когато дойдешъ до добритѣ сили въ себе си, работи! Въ това седи геройството, юначеството на човѣка. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Като се натъкнатъ на злото вънъ или вѫтре въ себе си, тѣ се готвятъ да се хвърлятъ отъ канари, да се убиватъ или да се давятъ. Вмѣсто да мислятъ, какъ да се убиватъ, по-добре нека отидатъ на нивата да копаятъ, да изработятъ нѣщо. Разумниятъ човѣкъ ще отиде на нивата, ще копае и ще си каже: Свѣтътъ е Божий. Азъ ще работя, ще живѣя и ще благодаря за това, което Богъ ми е далъ. Като изгуби вѣрата си, като изгуби смисъла на живота, човѣкъ казва: „Човѣкъ за човѣка е вълкъ.“ Тази пословица не е права. Първоначално човѣкъ за човѣка е билъ братъ, но отпосле, когато е изгубилъ любовьта и вѣрата си къмъ Бога, той е казалъ, че човѣкъ за човѣка е вълкъ. „И пакъ въ друга сѫбота влѣзе въ съборището и поучаваше.“ Христосъ поучаваше хората, защото имаше за задача да образува едно ядро отъ хора съ високо съзнание, които да бѫдатъ носители на Божественото учение. Той казвалъ на ученицитѣ си да работятъ за това, въ което Богъ е благоволилъ. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Нѣма човѣкъ на земята, който да остави баща си и майка си заради мене и да не получи стократно въ този и въ онзи свѣтъ.“ Който не разбира тѣзи думи, казва, че въ този животъ човѣкъ трѣбва да си поживѣе, да се забавлява. Да, ако си глупавъ, ще се забавлявашъ; ако си уменъ, ще учишъ. Тъй щото, за онѣзи хора, на които съзнанието е будно, Евангелието ще се проповѣдва по новъ, вѫтрешенъ пѫть, а не външно, както до сега се проповѣдвало. Отвънъ всички сѫ изучавали и продължаватъ да изучаватъ Евангелието, но сега трѣбва вѫтрешно да се изучава. Следователно, днесъ хората се нуждаятъ отъ нови разбирания, нови възгледи за нѣщата, нова вѣра. И вѣрата има степени: лековѣрие, суевѣрие, вѣрване и вѣра. Вѣрата минава най-после въ знание. Знанието, обаче, не предвижда натрупване. Да трупашъ знание, това не подразбира още приложение. То е излишенъ баластъ, отъ който човѣкъ трѣбва да се освободи. Истинско знание е това, което има приложение. Запримѣръ, казватъ за нѣкого, че умрѣлъ. Тѣ знаятъ, че е умрѣлъ, а не знаятъ, какво може да стане по-нататъкъ съ него. Това не е знание. Който знае нѣщата, той веднага ще разбере, дали този човѣкъ спи, или, наистина, е умрѣлъ, дали ще възкръсне, или не. Всички хора не могатъ да бѫдатъ живи, но всички хора могатъ да възкръснатъ. Това е законъ. Христосъ пъкъ никога не е умиралъ. Следователно, може да се помогне само на онзи, който разбира закона за възкресението и вѣрва въ него. Защото, казано е, че безъ вѣра никой не може да угоди на Бога, или безъ вѣра никой не може да бѫде щастливъ. Какво щастие може да очаквате, ако изгубите вѣра въ баща си, въ майка си, въ брата и сестра си, въ приятели и познати? Щомъ изгубите вѣра въ своитѣ ближни, вие ще изпаднете въ положение да мислите, че всички хора ви преследватъ. — Ами какъ ще познаемъ, кой човѣкъ какъвъ е? — Който има вѣра, той вижда нѣщата отдалечъ. Като минава презъ нѣкоя гора, той ще види, че разбойници го причакватъ, ще знае тѣхното скривалище и ще ги заобиколи. Ако иска да се срещне се тѣхъ, ще вземе торба съ злато въ рѫцетѣ си, ще се приближи къмъ тѣхъ и ще каже: вѣрвамъ, че вие сте добри хора, искате да живѣете щастливо, но трѣбва да се пазите, да не паднете въ изкушение. Ето, вземете тази торба, идете дома си, яжте и пийте. Питамъ: Кой богатъ човѣкъ е взелъ торбата си съ пари и ги е раздалъ на разбойници? Ако богатиятъ човѣкъ постѫпи по този начинъ съ разбойницитѣ, мислите ли, че тѣ ще насочатъ пушката си срещу него? И Богъ постѫпва така съ лошитѣ хора. Понѣкога той дава на лошитѣ хора повече, отколкото на добритѣ. Запримѣръ, единъ лошъ човѣкъ мисли да обере нѣкой добъръ, богатъ човѣкъ и после да го убие. За да го избави отъ това престѫпление и да спаси живота на добрия, Богъ дава пари, богатство на лошия човѣкъ, да има съ какво да се занимава. Следователно, за лошия човѣкъ е по-добре да бѫде богатъ, отколкото сиромахъ. И за добрия е по-добре да бѫде сиромахъ, отколкото богатъ. Това не сѫ абсолютни закони, но правила, които трѣбва да се разбиратъ. Обаче, външната сиромашия не прави човѣка сиромахъ. Никога не допущайте въ себе си мисъльта, че сте сиромаси. Ако имате сърдце, което черпи своитѣ сокове отъ водата, т. е. отъ великия животъ, вие сте най-богатиятъ човѣкъ въ свѣта. Наблюдавайте влюбения момъкъ или влюбената мома. Като се влюбятъ, тѣ считатъ себе си за най-богати хора. Защо? — Защото тѣ любятъ, тѣ притежаватъ сърдцето на своя възлюбенъ или на възлюбената си. Момъкътъ казва на момата: Ти си моятъ ангелъ, моето щастие. Готовъ съмъ живота си да пожертвувамъ заради тебе, само не ме напущай. Външно тази мома може да е бедна, но тя е богата вѫтрешно, по сърдце. На какво отгоре момъкътъ е готовъ на всички жертви? — За любовьта. Всѣки се стреми къмъ любовьта, иска да я придобие. Защо хората не могатъ да я придобиятъ? — Защото се занимаватъ съ чуждитѣ работи. Колкото вѣрващи, колкото религиозни хора съмъ срѣщалъ досега, всички се занимаватъ съ погрѣшкитѣ на другитѣ хора. Не е лошо човѣкъ да говори за погрѣшкитѣ на хората, но той трѣбва да е готовъ да плати за тѣхъ. Да плащате за погрѣшкитѣ на хората, подразбира да имате готовность да помагате. Когато говорите за болнитѣ, трѣбва да ги лѣкувате. Следователно, ако не сте готови да помогнете на болния, по-добре не говорете за болестьта му. Щомъ говорите за болестьта му, вие трѣбва да вземете участие, да го излѣкувате. Сѫщиятъ законъ се отнася и за злото, и за доброто въ свѣта. Ако си добъръ човѣкъ и говоришъ за злото, гледай да премахнешъ това зло; ако си добъръ човѣкъ и говоришъ за доброто, гледай да усилишъ това добро. Религиознитѣ, вѣрващитѣ хора, казватъ: Ние сме грѣшни хора, но понеже вѣрваме въ Христа, Той ще ни спаси, ще се простятъ грѣховетѣ ни. — Има нѣща, които се прощаватъ на всички хора, но на ония, които се стремятъ къмъ съвършенство, нищо не се прощава. Единственото нѣщо, което може да ги спаси, да заличи грѣховетѣ имъ, това е желанието имъ да не правятъ повече грѣхове. Щомъ престанатъ да грѣшатъ, едновременно съ това и грѣховетѣ имъ се заличаватъ. Щомъ ликвидиратъ съ злото, доброто ще започне да тече презъ тѣхъ и само по себе си ще ги изчисти. Не е въпросъ само да прави добро, но първо човѣкъ трѣбва да обича. Нека прави добро, нека обича, нека има много приятели, но тѣзи приятели да бѫдатъ по сѫщество такива, а не само по форма. Това значи: между онзи, който обича и когото обичатъ, трѣбва да сѫществува вѫтрешна хармония. Тази хармония ще внесе радость и веселие въ тѣхнитѣ души. Тази хармония ще внесе свѣтлина въ умоветѣ имъ, правилно да разбиратъ и прилагатъ нѣщата. Съвременнитѣ хора страдатъ по причина на тѣхнитѣ криви разбирания, поради отсѫтствие на свѣтлина въ тѣхнитѣ умове. Запримѣръ, мнозина отъ съвременнитѣ хора мислятъ, че като любятъ Бога и вѣрватъ въ Него, ще заприличатъ на калугери, облечени въ черни, отшелнически дрехи, отказали се отъ свѣта, турили предъ очитѣ си завеса, да не погледнатъ жена, нито мѫжъ, да не пожелаятъ нищо, освенъ каквото хората имъ дадатъ. — Не, това е криво разбиране. Да любишъ Бога, да вѣрвашъ въ Него, това значи да бѫдешъ истински свободенъ човѣкъ: да гледашъ съ широта на всичко около себе си, да гледашъ свободно и мѫже, и жени, навсѣкѫде да виждашъ чистото и доброто и да му се радвашъ. Ти ще обичашъ всички хора, всички живи сѫщества. Да обичашъ човѣка съ великата любовь, това значи, при най-малкото докосване до него да предадешъ нѣщо. Ще кажете: Тази любовь допуща ли цѣлувки? — Само на природата е позволено да цѣлува. Цѣлуне ли веднъжъ човѣка, тя внася въ него нѣщо особено. Той помни тази цѣлувка за вѣчни времена. Нищо лошо нѣма въ цѣлувката, лошото е въ желанието, което е вложено въ нея. Нѣкой казва: Обичамъ те, искамъ да те цѣлуна. — Ще ме цѣлунешъ, но после ще ме окачишъ на дървото. И Юда цѣлуна Христа така. Другъ казва: Да му кажа една сладка дума, че после ще го зарежа, ще го напусна. — Ти ще напуснешъ, но и тебе ще напуснатъ. Ти залъгвашъ, но и тебе ще залъгватъ. Приятно е залъгването, но въ залъгването не трѣбва да има лъжа. Когато пожелаешъ да цѣлунешъ нѣкого, ще му кажешъ: Слушай, братко, искамъ да те цѣлуна по актьорски, като на сцената, а не по сѫщество. После да не ми искашъ смѣтка, да правишъ въпросъ отъ тази цѣлувка. Докато играешъ на сцената, въ нѣкоя драма, трагедия или комедия, ти ще правишъ това, което не ти е приятно, но щешъ не щешъ, ще играешъ. Ще се приближи нѣкой актьоръ при тебе, ще те цѣлуне и ще каже: Цѣлувамъ те по актьорски, не по сѫщество. Да не правишъ после въпросъ отъ тази цѣлувка. Като слушате да се говори за цѣлувката, ще намѣрите, че този разговоръ не е Божественъ. Значи, разговорътъ за цѣлувката не е Божественъ, а вашиятъ животъ е Божественъ. Ако животътъ ви бѣше Божественъ, и цѣлувката ви щѣше да бѫде такава. Ако животътъ на хората бѣше Божественъ, той щѣше да ги изведе на добъръ край. Тогава тѣ нѣмаше да говорятъ за спасението, защото само по себе си то щѣше да дойде. Спасението не е механически процесъ, но дълбокъ вѫтрешенъ процесъ, който е свързанъ съ процеса на чистенето. Когато Божествената Любовь влѣзе въ човѣка, Тя ще го очисти. Само изворътъ е въ сила да очисти човѣка. Всѣки, който се е докосналъ до извора на любовьта, все е получилъ нѣщо отъ него. Изворътъ е взелъ нѣщо отъ човѣка, като сѫщевременно му е далъ нѣщо отъ себе си — станала е правилна обмѣна. При това взимане и даване, човѣкъ трѣбва да направи балансъ, една равносмѣтка, и да благодари за това, отъ което се е освободилъ и за това, което е получилъ. Когато хората не разбиратъ отношенията, които трѣбва да сѫществуватъ между Бога и тѣхъ, тѣ се натъкватъ на противоречия, които не могатъ да разрешатъ, вследствие на което страдатъ, мѫчатъ се, плачатъ. Сегашнитѣ хора се намиратъ надъ 13-та сфера, но тѣхниятъ свѣтъ не е лошъ. Тѣ не разбиратъ условията на своя животъ, затова страдатъ. За да се справятъ съ тия условия, тѣ трѣбва да изучаватъ своитѣ мисли и чувства, да проследятъ, въ коя секунда, въ коя минута или въ кой часъ презъ деня сѫ дошли въ тѣхъ една или друга мисъль, колко време ще трае и т. н. Дръжте си дневникъ за характера на всѣка мисъль, за времето, презъ което е дошла тази мисъль и за трайностьта ѝ. Вие не се сѣщате да правите такива изследвания. Момъкътъ казва: Днесъ ми дойде една хубава мисъль на ума, но въ този моментъ срещнахъ една красива мома, и сърдцето ми трепна. Щомъ сърдцето ми трепна, хубавата мисъль отлетѣ. Отъ този моментъ момъкътъ не може да се избави отъ красивата мома. Щомъ сърдцето му трепне по красивата мома, неговата работа е свършена вече. Ако мисли, че може да се освободи отъ нея, той се лъже. Презъ цѣлия му животъ тя ще му се явява въ различни костюми, а въ сѫщность тя е една и сѫща — първата мома, която нѣкога е видѣлъ. И когато момата срещне момъкъ, за когото сърдцето ѝ трепне, и тя не може да се освободи отъ него презъ цѣлия си животъ. Нѣкои ще кажатъ, че искатъ да чуятъ нѣщо хубаво. Какво по-хубаво искате отъ любовьта? Да се обичатъ душитѣ, да се любятъ — това е най-хубавото, най-великото нѣщо въ свѣта. Азъ бихъ предпочелъ да говоря за любовьта на двама млади, отколкото за това, че нѣкой свършилъ единъ, два или повече факултета. Когато се обичатъ, хората придобиватъ истинско знание. Не само това, но любовьта усилва паметьта. Малцина сѫ ония, които разполагатъ съ силна паметь. Казва се за Омира, че разполагалъ съ голѣма паметь. Човѣкъ трѣбва да работи върху себе си, да развива своята паметь. Съвременната култура е дошла до единъ кръстопѫть, до едно преходно положение, откѫдето трѣбва да поеме пѫтя къмъ истинското знание. Които не разбиратъ това, казватъ, че трѣбва да скѫсатъ съ миналото. — Не, не трѣбва да скѫсате съ миналото, но трѣбва правилно да разрешите въпроситѣ на миналото. Не сте вие, които трѣбва да кѫсате съ вашето минало. Вашиятъ учитель трѣбва да дойде съ ножицитѣ си и внимателно да скѫса връзкитѣ съ миналото ви, както бабата идва при новороденото дете, отрѣзва пѫпа му и после го завързва. Следъ това бабата предава детето въ рѫцетѣ на майката. То мисли, че се е освободило вече отъ майка си, но скоро ще се види пакъ въ нейнитѣ рѫце. Тя сега го кърми, отхранва и отглежда. Детето продължава да живѣе при майка си, но вече при други условия — вънъ отъ нея. Сѫщо така и природата е постоянно около васъ, но при различни аспекти. И вие, като детето, искате да се освободите отъ тежкитѣ условия, отъ утробата на майката, да излѣзете на бѣлъ свѣтъ и казвате: Да се освободимъ отъ лошитѣ условия, отъ лошитѣ хора, да отидемъ на онзи свѣтъ при добритѣ хора. Въ това отношение вие мязате на онзи интелигентенъ вълкъ, който срещналъ една овца и ѝ казалъ: Азъ свършихъ четири факултета; дотегна ми вече да живѣя между глупавитѣ, между лошитѣ хора. Искамъ да поживѣя малко между добритѣ, между благороднитѣ хора. Като чула това лисицата, която сѫщо така свършила четири факултета, запитала вълка: Следъ като си свършилъ толкова науки, зѫбитѣ ти поне отѫпиха ли се малко? — Не, тѣ станаха по-остри, по-яки. — Щомъ е така, ще знаешъ, че кѫдето и да отидешъ, все сѫщитѣ отношения ще създадешъ. Значи, въпросътъ не се отнася до външната промѣна. Човѣкъ трѣбва вѫтрешно да се измѣни — по сърдце и по умъ. Сега, като говоря по този начинъ, виждамъ, че безъ да искамъ, натискамъ ранитѣ ви и причинявамъ болка. Понѣкога това е неизбѣжно. Както и да пипамъ ранитѣ ви, съ каквото и да ги мажа, все ще усѣтите болка. Азъ мисля, че вие сте герои, ще издържите на тия болки. Които сѫ слаби, да не дохождатъ да ме слушатъ. Които пъкъ искатъ да ме слушатъ, но не могатъ да издържатъ, нека стоятъ надалечъ, оттамъ да ме слушатъ. Онѣзи пъкъ, които искатъ да се излѣкуватъ, нека бѫдатъ герои да ме слушатъ. Азъ ще имъ дамъ начинъ, коренно да се излѣкуватъ. Азъ искамъ да ви помогна, нѣмамъ намѣрение да ви забавлявамъ. Казвате: Като отидемъ на онзи свѣтъ, ще ни посрещнатъ тържествено. Лъжете се. Ако живѣете по Божественъ начинъ и създадете правилна връзка съ Бога, ще ви приематъ тържествено. Иначе, никѫде нѣма да ви посрещнатъ добре. Невидимиятъ свѣтъ се радва на всѣка душа, която учи, която работи отъ сърдце. Когато грѣшникътъ се разкайва за грѣховетѣ си и измѣни своя животъ, всички се радватъ за неговото повдигане. Кой нѣма да се радва, когато чуе, че единъ сѫдия, който е онеправдалъ стотици хора, съзнае погрѣшкитѣ си, разкае се за тѣхъ и отиде при всѣкиго да се извини? Този сѫдия съзнава погрѣшкитѣ си и решава да служи на правдата и на истината. Ако е онеправдалъ десеть души и ги осѫдилъ да платятъ по десеть хиляди лева, които впоследствие той задържалъ за себе си, трѣбва да направи следното: Да отиде при първия човѣкъ, когото онеправдалъ и да му разправи всичко неправедно, което е извършилъ къмъ него. Следъ това да му каже: Ето, вземи тѣзи десеть хиляди лева назадъ. После да отиде при втория, при третия, до десетия. Като даде на всички по десеть хиляди лева и имъ се извини, ще олекне на съвестьта му и ще заживѣе новъ, чистъ животъ. Това значи да си създаде човѣкъ приятели отъ неправдата. Какво става въ съвременното сѫдопроизводство? Запримѣръ, двама души се сѫдятъ: онзи, който е на правата страна, нѣма сѫществени доказателства за това; който е на кривата страна, има сѫществени доказателства, които го изкарватъ правъ. Сѫдията разбира това, но се основава на законитѣ, на защитата на адвокатитѣ и осѫжда първия да плати десеть хиляди лева. Ако сѫдията е решилъ да служи на истината, ще се обърне къмъ втория съ думитѣ: Колко ти дължи обвиняемиятъ? — Десеть хиляди лева. — Понеже искамъ да бѫда справедливъ ето, вземи тѣзи десеть хиляди лева отъ мене. Колко такива сѫдии има въ свѣта? Ще кажете, че сегашното право не позволява да се решаватъ въпроситѣ по този начинъ. Сегашното право не позволява, но бѫдещето право ще позволява. Сегашното възпитание не позволява, но бѫдещето ще позволява. Ако въ България се яви единъ такъвъ сѫдия, веднага ще го уволнятъ и ще кажатъ, че дъската му е мръднала. Защо? — Защото той нѣма право да измѣня законитѣ. Той трѣбва да сѫди споредъ законитѣ. Обаче, онзи, който получи права сѫдба, ще каже, че нѣма другъ сѫдия като този. Той отсѫжда дѣлата право. Хората ще бѫдатъ доволни отъ него, но другитѣ сѫдии ще възстанатъ противъ него и ще му забранятъ да постѫпва така. Следователно, при сегашнитѣ условия на живота, ние виждаме, че хората си препятствуватъ едни на други. Ако нѣкой иска да приложи Божественото учение, веднага ще излѣзатъ срещу него и ще му кажатъ, че не е време за това. Веднага църквитѣ, обществото, философскитѣ системи ще се противопоставятъ на това учение подъ предлогъ, че щѣло да развали нравитѣ, щѣло да разруши обществения строй и т. н. Кое трѣбва да сѫществува преди всичко: черковата или Божиитѣ закони? Тѣлото ли трѣбва да сѫществува на първо мѣсто или душата? Божиитѣ закони сѫ сѫществували преди всички черкови. Душата е сѫществувала преди тѣлото. Душитѣ създаватъ тѣлата, но тѣлата не могатъ да създаватъ души. Божиятъ законъ трѣбва да се приложи на първо мѣсто и споредъ него да се преобразятъ всички научни и философски системи, споредъ него да се преустроятъ всички държави. Ако държави се преустройватъ, колко повече трѣбва да преустроимъ нашия животъ, да имаме реална опитность въ живота, да познаемъ Първата Причина, Която урежда всички нѣща! Съвременниятъ свѣтъ се нуждае отъ работници, на които може да разчита. Разумнитѣ, добритѣ хора ще оправятъ свѣта, а не паритѣ. Хората на Божественото учение ще оправятъ свѣта. За тази цель трѣбва да се приложи това учение. За да приложите това учение, преди всичко, вие трѣбва да вѣрвате на Божественото начало въ себе си. Безъ тази вѣра никакъвъ успѣхъ не можете да имате. Днесъ хората не успѣватъ, понеже иматъ много човѣшки желания. Човѣшкитѣ желания сѫ преходни, вследствие на което хората се намиратъ предъ голѣми разочарования. Тѣ търсятъ приятели, но и въ тѣхъ се разочароватъ. Мѫжътъ търси жена, която да му е вѣрна, но като я намѣри, скоро се разочарова. Жената търси мѫжъ, на когото да уповава въ живота, но като намѣри такъвъ, и въ него се разочарова. Който иска да не преживѣва никакви разочарования, той трѣбва да приеме Божественото учение въ себе си. Тогава той ще намѣри вѣрни приятели, ще намѣри мѫжъ или жена, на които всѣкога да разчита, ще намѣри такъвъ баща, който доброволно, отъ съзнание ще бѫде готовъ на всѣкакви жертви за него. Въ бѫдещия животъ всѣки ще работи, ще разчита на себе си, нѣма да очаква само на родителитѣ си. Въ семействата всѣки ще работи за всички и взаимно ще си помагатъ. Само при такива условия може да се очаква нѣкакво щастие. Обаче, тъй както хората живѣятъ днесъ, никакво щастие не може да се очаква. Тѣ раждатъ деца, отглеждатъ ги, изучаватъ ги, но въ края на краищата тѣхнитѣ деца ги оставатъ безъ никакво уважение и почитание. Единъ день споменътъ за тия хора ще се заличи, отъ тѣхъ нищо нѣма да остане. Като не вѣрватъ въ бѫдещъ животъ, хората турятъ паметници, кръстове върху гробоветѣ на своитѣ близки, съ което искатъ да увѣковѣчатъ името имъ. Чудно нѣщо! Тѣ не вѣрватъ въ другъ животъ, а говорятъ, че трѣбва да оставятъ паметници следъ смъртьта си. Защо имъ сѫ паметници, щомъ мислятъ, че съ смъртьта всичко се свършва? Ако пъкъ вѣрватъ, че и следъ смъртьта си ще живѣятъ, тогава да си направятъ по единъ паметникъ като Айфеловата кула. „И пакъ въ друга сѫбота влѣзе въ съборището и поучаваше.“ На какво поучаваше Христосъ хората? — Той ги учеше, какъ да живѣятъ споредъ Божията Любовь. Когато влѣзе въ живота на човѣка, тази любовь непременно ще му придаде нѣщо. Тя ще увеличи малкитѣ работи. Тази любовь ще подхрани и най-малкитѣ добродетели въ човѣка. Силата на човѣка седи въ малкитѣ добродетели. Една малка добродетель, като се увеличи, става грамадно нѣщо. Следователно, не се отчайвайте отъ малкитѣ добродетели. Малкитѣ добродетели сѫ като малки израстъци, които показватъ, че грамадни сили действуватъ въ васъ за повдигането ви. Ето защо, работете върху малкитѣ добродетели въ себе си, за да ги превърнете въ голѣми. Благодарете на малкия животъ въ себе си, за да придобиете голѣмия, вѣчния животъ. Това проповѣдвалъ Христосъ въ сѫботния день. Христосъ поучавалъ хората по два начина: на външнитѣ хора говорилъ съ притчи, а на ученицитѣ си давалъ опити и знания. Той правилъ чудеса, възкръсвалъ мъртви, но никому не казвалъ, какъ прави това. На ученицитѣ си, обаче, казвалъ, че следъ възкресението Му тѣ ще правятъ по-голѣми чудеса отъ Неговитѣ. Той ги запознавалъ съ идеята за братството. Говорилъ имъ за богатството, което се крие въ ума и въ сърцето на човѣка. Давалъ имъ методи да отварятъ сърдцата на богатитѣ хора. За всѣко човѣшко сърдце и за всѣки човѣшки умъ има специаленъ ключъ, съ който се отварятъ. Който намѣри ключа на едно сърдце, той не трѣбва да го задържа за себе си, но да го даде на притежателя му. Много богати хора сѫ загубили ключа на своето сърце. Въ това седи злото на свѣта. Като намѣрите ключа отъ сърдцето на нѣкой човѣкъ, ще му го дадете и ще кажете: Заповѣдай, вземи ключа отъ сърдцето си! Той ще вземе ключа и ще ви благодари, защото до този моментъ богатството му е било заключено. Какво нѣщо представя ключътъ на човѣшкото сърдце? Ключътъ на сърдцето е любовьта. Само любовьта отваря човѣшкото сърдце. Докато нѣма любовьта въ себе си, човѣкъ нищо не знае. Който е придобилъ любовьта, той е миналъ отъ смърть въ животъ. Който се съмнява, който се колебае, той не е опиталъ още, какво нѣщо е любовьта. Щомъ познаешъ любовьта, ти ще напишешъ съ рѫката си: Първиятъ моментъ на любовьта подразбира първа стѫпка къмъ Вѣчния Животъ и къмъ абсолютната вѣра. Следъ това ще кажешъ: Азъ зная вече, че всички хора сѫ братя помежду си. Да съзнаешъ това, значи да видишъ лицето на Бога. Който веднъжъ само е видѣлъ това лице, той люби всички живи сѫщества. Докато тази любовь не влѣзе въ сърдцата ви и не минете отъ смърть въ животъ, вие нищо не сте придобили. Щомъ придобиете любовьта, тогава ще разберете, че животътъ не е нито въ богатството, нито въ силата, нито въ славата и величието. Смисълътъ на живота е въ любовьта. Азъ не говоря за обикновената любовь и за обикновенитѣ чувства. Тѣ сѫ предговоръ само къмъ Божествената любовь. Можете ли да придобиете тази любовь? Ако не днесъ, поне въ бѫдеще, всички хора могатъ и трѣбва да придобиятъ любовьта. — Ама ние вѣрваме въ Бога! — Не е въпросъ за вѣра, но за любовьта. Вѣрващи хора има навсѣкѫде, но сега се изискватъ хора на любовьта. Въ правъ смисълъ на думата безвѣрници не сѫществуватъ. Всѣки човѣкъ вѣрва въ нѣщо; всѣки има нѣкакъвъ идеалъ. Срѣщате единъ младъ момъкъ, който казва, че не вѣрва въ Бога. Той не вѣрва въ Бога, но вѣрва въ своята възлюбена. За него тя е Богъ. Всички хора, богати и бедни, учени и прости, силни и слаби иматъ по единъ свой Богъ. Споредъ мене, въ свѣта има малко силни хора. Защо? — Защото нѣматъ любовь въ себе си. Силни хора сѫ само тия на любовьта. Който люби, който не умира, само той е силенъ човѣкъ. Силниятъ може да каже: „Ние нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ“. Да се измѣнимъ само, значи да запазимъ съзнанието си. Въ този смисълъ смъртьта подразбира събличане отъ една дреха и обличане въ друга по-хубава, по-съвършена. Така и змията съблича кожата си, но не умира. Въ сѫщность човѣкъ живѣе въ съзнанието си, а не въ тѣлото си. Нима банкерътъ не живѣе, следъ като изгуби паритѣ си? Нима учениятъ не живѣе, когато изгуби знанието си? Обаче, има разлика между първия животъ на банкера, на учения и втория имъ животъ, когато сѫ изгубили богатството си, било въ пари, било въ знание. За да се справятъ съ второто положение, съ загубитѣ си, тѣ трѣбва да иматъ свѣтълъ умъ, да разбератъ, че смисълътъ на живота не е въ паритѣ, нито въ знанието, но въ любовьта. Сега желая на всички да слушате Христа въ една отъ тия сѫботи. Съжалявамъ, че днесъ поне не е сѫбота, но недѣля — първиятъ день на седмицата. Закъснѣли сте по буква на нѣщата, но не и по духъ. По духъ днесъ е сѫбота. Защо? — Защото слушате Словото Божие. Привидно вие сте направили недѣлята сѫбота. Така единъ българинъ привидно замѣстилъ дървеното масло съ свинска мась. Той билъ боленъ и отишълъ при единъ лѣкарь да се прегледа. Лѣкарьтъ му казалъ, че за да оздравѣе, трѣбва да яде дървено масло. Този българинъ билъ беденъ човѣкъ, нѣмалъ пари за дървено масло. Върналъ се у дома си и започналъ да мисли, какъ да изпълни предписаното отъ лѣкаря. Дошло му на умъ, че ималъ свинска мась и си рекълъ: Ще опитамъ да прекарамъ свинската мась презъ малка дупчица, да тече като дървено масло. Намислилъ и приложилъ това. Скоро следъ туй оздравѣлъ. Доволенъ, че е здравъ вече, той отишълъ при лѣкаря да му благодари. — Хубаво ли бѣше дървеното масло? — Хубаво бѣше, помогна ми. Значи, той трансформиралъ свинската мась въ дървено масло и се излѣкувалъ. Следователно, по този начинъ всѣки човѣкъ може да трансформира нѣщата, отъ лоши да ги превръща въ добри. Не е въпросътъ въ буквата на нѣщата. Въ изключителни случаи свинската мась може да замѣсти дървеното масло. Обаче, има свине, на които масьта по никой начинъ не може да се употрѣбява. И тъй, турете въ ума си мисъльта да работите съ Божията Любовь. Тя ще ви научи на много нѣща. Не е достатъчно само да вѣрвате въ любовьта, но трѣбва да работите съ нея. Досега е било само съ вѣра, но отсега нататъкъ се иска работа, приложение. Нѣкои търговци поставятъ въ търговията си следното правило: Днесъ съ пари, утре безъ пари. — Не, вѣрата е едно, а знанието друго, тѣ не могатъ да се замѣстватъ. Вѣрата донася едно нѣщо, знанието донася друго — и дветѣ сѫ необходими. Истинско знание е онова, което има приложение въ цѣлокупния животъ, а не специално въ нашия личенъ животъ. Защо ми е знание, ако то не може да ми помогне при всички трудни условия на живота, или ако не може да обясни причинитѣ на всѣко нѣщо? Знанието на химията, на физиката, на астрономията, на астрологията и на всички останали науки иматъ смисълъ, когато могатъ да се приложатъ въ живота, да измѣнятъ лошитѣ аспекти на човѣшкия животъ въ добри. Гнѣвенъ си, воювашъ, ще знаешъ, че имашъ работа съ Марсъ, затова разумно ще се разговаряшъ съ него, да го заставишъ да обърне добрата си страна къмъ тебе. Подозрителенъ, критиченъ си, ще знаешъ, че имашъ работа съ Сатурнъ. Поговори съ него, кажи му, че познавашъ, че те изпитва. Нека обърне другата, свѣтлата си страна къмъ тебе. Поговори му малко за Венера. Щомъ чуе името ѝ, той веднага ще се усмихне, ще се разположи. Като дойде Венера и започне да те изпитва, да играе срещу тебе, кажи ѝ: Слушай, познавамъ те, не мисли, че ще ме залъжешъ. Покажи ми другата страна на твоето естество. Разкажи ми, какъ и защо хората те обичатъ. Ако ми обяснишъ този въпросъ, ще те запозная съ единъ сериозенъ господинъ. Тя погледне, види Сатурна и веднага отваря торбата си съ добритѣ аспекти. И тъй, всѣки човѣкъ трѣбва да приложи своята вѫтрешна наука, своето вѫтрешно знание въ живота си, за да се сприятели съ лошото въ себе си, както и съ всички лоши работи въ свѣта. Всѣки човѣкъ, билъ той добъръ или лошъ, има две торби. Въ едната торба държи лошитѣ си работи, а въ другата — добритѣ. Когато предизвикате добрия човѣкъ, той изважда на лице торбата съ лошитѣ си работи. Когато се отнесете добре съ лошия човѣкъ, той изнася на лице торбата съ добритѣ си работи. Като знаете това, трѣбва да бѫдете внимателни къмъ хората. Който разбира великитѣ закони, той знае, че Богъ работи и съ доброто, и съ злото. Като гледате по този начинъ на нѣщата, вие ще знаете, защо доброто и злото сѫществуватъ едновременно въ живота и въ природата. Вие едва сега започвате да изучавате злото. Ще кажете, че въ свѣта не сѫществува нито зло, нито добро. Това сѫ философски разбирания. Не е достатъчно само на теория да се говори това, но следъ като приложи тази теория въ живота си, човѣкъ трѣбва да има нѣкакъвъ резултатъ. За себе си само човѣкъ може да казва, че нѣма добро и зло въ свѣта. Защо? — Защото той е разбралъ, какво нѣщо представятъ злото и доброто. Само при това положение човѣкъ работи съзнателно и съ доброто, и съ злото: злото въ себе си ограничава, а на доброто дава свобода да се прояви. Забелязано е, че когато хората вървятъ по пѫтя на злото, всѣкога биватъ ограничени; когато вървятъ по пѫтя на доброто, всѣкога биватъ свободни. Тази е една отъ великитѣ истини въ живота. Всѣкога вършете доброто — това е пѫтьтъ на любовьта. 17. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 26 май, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Голѣмото благо", Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929). Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Голѣмото благо. „За то е дозволено да прави нѣкой добро сѫботенъ день.“ Матея 12:12. На кого е дозволено да прави добро? — На човѣка е позволено да прави добро, а не на животнитѣ. Да прави добро — това е привилегия, дадена само на човѣка. На кого е дозволено да учи? — На човѣка. — На кого е дозволено да изучава небето? — На учения, на вещия астрономъ, който разполага съ редъ пособия и инструменти. Всички пособия, всички инструменти, които правятъ хората учени, сѫ механически. Въ това отношение, съвременната техника, съвременната наука и култура сѫ резултатъ на човѣшкия духъ. Когато изучавате природата, ще забележите два вида потици: вѫтрешенъ, абсолютенъ потикъ, който се изявява въ всички органически сѫщества безъ изключение. Вториятъ видъ потикъ е нареченъ относителенъ. Той е различенъ въ различнитѣ сѫщества. Съвременната култура и наука сѫ резултатъ на относителни потици. Затова казваме, че съвременната наука е относителна, а не абсолютна. Абсолютната наука разполага съ съвършено различни пособия отъ тия на относителната наука. Човѣкътъ на абсолютната наука има съвършено различни разбирания отъ този на относителната наука. Какво нѣщо е абсолютната истина? Какво представя абсолютниятъ моралъ? Досега, нито въ миналата култура, нито въ настоящата се е намѣрилъ ученъ, който да опредѣли, какво нѣщо е абсолютната истина. Когато дойде въпросъ до вселената, нѣкои учени се произнасятъ, че вселената е безпредѣлна, безгранична. Какъ сѫ дошли до това заключение? Коя е мѣрката, съ която сравняватъ вселената? Ако нѣматъ никаква мѣрка, съ която да сравняватъ вселената, тѣхнитѣ твърдения за нея сѫ празни думи. Това показва, че ученитѣ често си служатъ съ относителни истини, като съ абсолютни и съ това прѣчатъ за разбиране на истината. Въ сѫщность, когато истината се предаде въ проста форма, тя става достѫпна за всички. Затова, когато се говори за вѣченъ, за абсолютенъ животъ или за абсолютна истина, всѣкога се разбира онзи животъ или онази истина, която е еднакво достѫпна за всички хора, безразлично дали сѫ учени или прости. Въ абсолютния животъ всички живи сѫщества, безъ изключение, сѫ културни. Въ този животъ и коньтъ, и човѣкътъ еднакво разбиратъ нѣщата. Ако би могълъ да говори, коньтъ би предалъ нѣщата по сѫщия начинъ, както и човѣкътъ. Разликата щѣше да бѫде само въ това, че човѣкътъ щѣше да живѣе като човѣкъ, а коньтъ — като конъ, но тѣ щѣха напълно да се разбиратъ, защото иматъ нужда единъ отъ другъ. Една относителна истина е следната: човѣкъ може да бѫде независимъ, да не се влияе отъ никого. Това е вѣрно само за онзи, който не разбира отношенията между живитѣ сѫщества. Който подържа тази истина, той е способенъ да пѣе само на три тона. Има пѣвци, които пѣятъ и на четири, и на петь, и на осемь тона, но тѣ сѫ все още обикновени пѣвци. Човѣкъ може да пѣе и въ четири и половина октави. Обаче, досега никой не е достигналъ такъвъ регистъръ на гласа си. Най-голѣмъ регистъръ на гласа е достигнала досега само Аделина Пати. Нейниятъ гласъ се е движелъ въ единъ регистъръ отъ три и половина октави. Тя е взимала три тона по-високо отъ цигулката. Човѣшкиятъ гласъ нѣма да спре само до четири и половина октави. Новитѣ научни изследвания сѫ доказали, че въ мозъка на човѣка има единъ центъръ на музиката, който разполага съ 35 хиляди тона, подобни на клавишитѣ въ пианото. Нѣкои пиана иматъ повече клавиши, а други — по-малко. Това зависи отъ системата и качеството на пианото. Сѫщото може да се каже и за човѣка. Нѣкои духови инструменти, нѣкои органи разполагатъ съ регистъръ отъ четири октави. Обаче, има органи, наречени отъ англичанитѣ „бебе-органъ,“ който може да се тури въ сандъкъ и да го пренасяте, кѫдето искате. „Дозволено е на човѣка да прави добро.“ Единственото нѣщо, което опредѣля човѣка като свободно сѫщество, е позволението да прави той добро. — Съвременнитѣ хора постоянно говорятъ, че не трѣбва да се прави добро. Кога сѫ правили хората добро, че трѣбва да се въздържатъ да правятъ добро? Могатъ да се приведатъ редъ доказателства, чрезъ които да се убедятъ хората, че правенето на добро е отъ най-скорошенъ произходъ. Като проследите времето отъ създаването на свѣта до днесъ, ще видите, че навсѣкѫде е сѫществувалъ и сѫществува паразитизъма: едни сѫщества живѣятъ за смѣтка на други. Никое сѫщество не е свободно. Добро може да се прави само при свобода. Само свободниятъ човѣкъ може да прави добро. Едно време, когато земята, слънцето и другитѣ небесни свѣтила се създавали, огъньтъ използувалъ всичкитѣ материали за себе си. Когато огъньтъ спрѣлъ своята деятелность, образувала се е земната кора, върху която се наплодили безброй органически сѫщества. Тѣзи сѫщества били родени отъ огъня, вследствие на което приличали на него. Ако огъньтъ днесъ престане да сѫществува, съ него заедно ще изчезнатъ всички органически сѫщества. Това е много естествено. Огъньтъ е тѣхенъ баща. Щомъ бащата изчезне, и децата изчезватъ. Значи, дето има животъ, тамъ има огънь, носитель на топлина и свѣтлина. „За то е дозволено нѣкой да прави добро сѫботенъ день.“ Да бѫде човѣкъ добъръ, да прави добро, това значи, да проявява своята разумность, да живѣе разумно. Доброто въ широкъ смисълъ подразбира изявление на разумния животъ. За да дойдатъ хората до доброто, до разумния животъ, въ помощь имъ иде злото. Въ това отношение злото не е нищо друго, освенъ ограничения, закони, които съзнателно работятъ върху човѣшкото съзнание, да го пробудятъ, да му покажатъ, че е въ кривъ пѫть. Съзнае ли това, човѣкъ лесно може да се върне въ правия пѫть, да прояви своята разумность. Докато е въ кривия пѫть, той всѣкога ще мисли, че може да живѣе, както иска и както разбира. — Не, човѣкъ не може да живѣе, както иска. Впрочемъ, човѣкъ може да живѣе, както иска, но той неизбѣжно ще носи последствията на своя животъ. Всѣки може да си хапне прасенце, но въ това прасенце се криятъ такива елементи, такива вещества, които единъ день ще се отразятъ вредно върху човѣшкия организъмъ. Каква полза имате отъ това прасе? Следователно, всѣки може да яде и кокошка, и агънце, и прасенце, но единъ день ще изпита последствията на онѣзи вредни елементи, които се криятъ въ месото на тия животни. Следователно, човѣкъ не може да яде безразборно всѣкаква храна, нито може да яде храна, приготвена отъ кого и да е. Поставяйте на опитъ всѣко ядене, сготвено отъ гостилничарь, или отъ кого и да е. Яжте само това, което вие сами сте сготвили. Първо опитайте, а после яжте. Който иска да бѫде здравъ, той трѣбва да прави изборъ на хранитѣ. Който иска да бѫде здравъ, той трѣбва да изпитва гостилничаритѣ, той трѣбва да изпитва характера на хората, които му даватъ да яде. Много гостилничари сѫ подобни на модернитѣ дами. Отивате въ дома на нѣкоя съвременна дама, гледате я черничка на лице, естествена. Щомъ я видите на улицата, не я познавате: лицето ѝ набѣлено, червисано. Да, но това бѣлило и червило разяждатъ кожата. Такова нѣщо сѫ и нѣкои отъ гостилничаритѣ. Днесъ ви сложатъ прѣсно, чисто ядене. На другия день яденето е смѣсено съ вчерашното. Като остане ядене отъ вчерашния день, тѣ го смѣсватъ съ прѣсното, турятъ му приправки, придаватъ му хубавъ видъ и вкусъ, и вие не можете да познаете, че не е прѣсно. Докато го ядете, приятно ви е, но щомъ минатъ единъ-два часа, стомахътъ ви започва да протестира, не е доволенъ отъ яденето. Ще кажете, че интереситѣ на гостилничаритѣ сѫ такива, че ги заставятъ да използуватъ всички материали. Каквито интереси да иматъ, по никой начинъ тѣ не могатъ да се оправдаятъ съ това, което правятъ. Тѣ нѣматъ право да смѣсватъ вчерашното ядене съ днешното и да го продаватъ за прѣсно. Вчерашното ядене ще стои настрана, и който иска отъ него, ще знае, какво взима и ще плати по-евтино. Истинскиятъ интересъ на гостилничаря е да готви добре, да дава на клиентитѣ си всѣкога здрава и чиста храна. Излъже ли два пѫти, на третия тѣ ще го изоставятъ. Колко пѫти може да бѫде лъганъ човѣкъ? — Най-много деветь пѫти. Числото деветь е краенъ математически предѣлъ, до който лъжата може да стигне. Щомъ дойде до числото десеть, лъжата спира. Ако могатъ да излъжатъ нѣкого десеть пѫти, това показва, че той е глупавъ човѣкъ, безъ никаква култура, безъ никакви знания. Ако нѣкой може да ви излъже деветь пѫти, това показва, че имате работа съ ученъ човѣкъ, професоръ, на когото непременно трѣбва да платите. Щомъ се опита десети пѫть да ви лъже, вие ще му покажете, че е глупавъ човѣкъ, ще му кажете, че разбирате лъжитѣ му. При това положение той трѣбва да ви плати. „Дозволено е човѣкъ да прави добро.“ Кога? — На всѣко време. Като знаете това, оставете настрана условията, при които сегашниятъ животъ се развива. Какъ се е развивалъ животътъ на миналото, какъ се развива сега въ зависимость отъ вашитѣ мисли, не е важно. Развитието на цѣлокупния животъ не зависи отъ човѣшкитѣ мисли и чувства, нито отъ неговото съзнание. Развитието на цѣлокупния животъ се обуславя отъ множество разнообразни тѣла, елементи, отъ безброй механически, умствени и психически сили отъ висшъ характеръ. Безъ да мислятъ, хората казватъ: Животътъ е билъ всѣкога такъвъ, какъвто днесъ го виждаме. — Това е общо казано. Какъвъ е животътъ? Ако запитате богатия, на когото касата е пълна съ пари, той ще ви каже, че по-добъръ животъ отъ сегашния никога не е имало. Ако зададете сѫщия въпросъ на бедния, той ще каже, че по-лошъ животъ отъ сегашния никога не е имало. Защо? — Защото три деня нищо не е ялъ, стомахътъ му е празенъ. Здравиятъ ще каже, че животътъ е отличенъ. Болниятъ ще каже, че животътъ е лошъ. Изобщо, за онзи, на когото работитѣ сѫ наредени, животътъ е добъръ. За онзи, на когото работитѣ не сѫ наредени, животътъ е лошъ. Кого ще слушате? Богатитѣ хора сѫ учени, професори, назначени на служба съ голѣма заплата. Каквото пожелаятъ, могатъ да си доставятъ, пари иматъ на разположение. Беднитѣ сѫ пакъ учени хора, кандидати за професори, но още не сѫ назначени на тази служба, вследствие на което нѣматъ пари. Тѣ ходятъ отъ врата на врата и търсятъ работа. На този гостилничарь иматъ да даватъ, на онзи иматъ да даватъ, не могатъ да платятъ дълговетѣ си. Тѣ иматъ знания, иматъ желание да работятъ, но пари нѣматъ. Нѣкой казва: Да имамъ хлѣбецъ, нищо друго не ми трѣбва. Така се говори само. Като има хлѣбецъ, вижда, че и друго му трѣбва. Той започва да мисли още за много нѣща: за кокошки, за агънца, за винце. Човѣкъ не подозира даже, че много отъ болеститѣ се дължатъ на яденето. Нѣкои отъ съвременнитѣ хора казватъ, че болеститѣ се дължатъ на много мисъль, на много учене и препорѫчватъ да не се мисли, да не се учи много. Въпросъ е, какво мисли човѣкъ. Всѣка безспокойна, всѣка отрицателна и нечиста мисъль трови човѣка, а възвишената мисълъ го повдига и освежава. И апашътъ мисли, какъ да обере нѣкого, но това не е права мисъль. И престѫпникътъ мисли, какъ да убие нѣкого, но това не е истинска мисъль. Апашътъ, престѫпникътъ си служатъ съ насилие; тѣ употрѣбяватъ револверъ, отрова, ножъ; тѣ не излизатъ направо, гърди съ гърди срещу онзи, когото искатъ да нападнатъ. Днесъ материалиститѣ подържатъ възгледа, че паритѣ сѫ главниятъ факторъ въ живота. Вѣрно е, че паритѣ играятъ важна роля въ съвременния животъ, но сѫщевременно тѣ развращаватъ хората. Паритѣ трѣбва да се впрегнатъ на работа. За тази цель човѣкъ трѣбва да работи върху себе си, да пречисти своитѣ мисли и чувства. Той трѣбва да подложи всичко въ себе си на щателна дезинфекция. И тогава ще може разумно да се ползува и отъ паритѣ, и отъ яденето. Казвате: Ама нали трѣбва да си поживѣемъ? — И безъ да казвате това, вие пакъ живѣете. Щомъ е дошълъ на земята, човѣкъ неизбѣжно ще живѣе. Този въпросъ е абсолютенъ, нѣма какво да се разисква върху него, трѣбва ли човѣкъ да живѣе, или не. Първото нѣщо, дадено на човѣка, е животътъ. Следователно, да живѣе или да умре, това не зависи отъ човѣка. Човѣкъ се ражда и умира, когато не иска. Единствената свобода на човѣка се заключава въ правото му да живѣе. Човѣкъ е свободенъ да живѣе. Смъртьта пъкъ зависи отъ нѣкакви външни, или вѫтрешни причини въ човѣка, които и той самъ не подозира. Срѣщате единъ търговецъ-милионеръ, радвате се, че работитѣ му вървятъ добре. Чувате единъ день, че той фалиралъ: работитѣ му се объркали, не можалъ да изплати дълговетѣ си и понеже не билъ въ сила да понесе това положение, той се самоубилъ. Защо се самоубилъ този човѣкъ? — Защото не разбиралъ отношенията въ живота, не разбиралъ самия животъ. Той е билъ робъ на външнитѣ условия. Мнозина мислятъ, че могатъ да измѣнятъ живота си. — Не, животътъ не може да се измѣни. Външнитѣ условия на живота могатъ да се измѣнятъ, но за да се измѣни самиятъ животъ, изисква се абсолютна разумность. Човѣкъ още не разбира живота. Щомъ не го разбира, той не може и да го измѣни. Човѣкъ не разбира още себе си, той не познава функциитѣ на своя организъмъ; той не познава своя психически животъ. Ето защо, човѣкъ трѣбва да се изучава, да изучава функциитѣ на своя мозъкъ, на своитѣ дробове, на своето сърдце, на своя стомахъ и т. н. Той не познава, какво представя мисъльта, какво представя съньтъ. Говорите, че еди-кой си философъ казалъ нѣщо за мисъльта, за съня, но дали неговата философия е права, не знаете. Обаче, ако влѣзете въ нѣкоя гостилница да се нахраните, следъ половинъ или единъ часъ най-много, вие ще усѣтите, дали яденето е чисто, добре приготвено, или не. Стомахътъ е компетентенъ къмъ хранитѣ. Той разбира качеството на материалитѣ, които гостилничарьтъ е употрѣбилъ. Гостилничарьтъ пъкъ има условия да прави добро на своитѣ клиенти. Ако гостилничарьтъ е добросъвестенъ, той ще задоволи своитѣ посетители. Следъ като се храни при него известно време, всѣки ще каже: Откакъ отидохъ при този гостилничарь, почувствувахъ се по-добре, умътъ ми се избистри, здравето ми се подобри. Какъвъ е този гостилничарь, отъ яденето на когото всички посетители се разболяватъ? Ще дойде нѣкой, ще плати 700 — 800 лв. за ядене, а на лѣкарь ще плати две хиляди лева. Този гостилничарь не прави добро на своитѣ посетители. Казано е, обаче: „Дозволено е на човѣка да прави добро.“ И тъй, всички хора, млади и стари, учени и прости, се нуждаятъ отъ трезва мисъль, която да ги убеди, че е дадена свобода на всѣки човѣкъ да живѣе. Не може да живѣе човѣкъ, ако не прави добро. Докато прави добро, човѣкъ живѣе. Щомъ престане да прави добро, престава и да живѣе. И да живѣе по-нататъкъ, той не е господарь вече на своя животъ. Може ли животътъ на вълка, на овцата, на кокошката да се нарече животъ? Днесъ се роди едно агънце, утре го изяждатъ. Днесъ снесе кокошката едно яйце, утре хората го изяждатъ. Въ това отношение животнитѣ сѫ роби на човѣка. Човѣкъ разполага съ тѣхния животъ, както намира за добре. Единственото сѫщество, което може свободно да живѣе, това е човѣкътъ. Сѫщевременно той носи отговорность за живота на всички други сѫщества. Хората трѣбва да бѫдатъ разумни, за да изправятъ отношенията помежду си. Тѣ съставятъ удове на единъ общъ организъмъ. Щомъ е така, тѣ трѣбва да съзнаватъ, че единъ и сѫщъ законъ ги управлява. Когато дойдатъ до това съзнание, хората ще разбератъ, че никой човѣкъ, никое общество, никой народъ нѣма право да се издигне на гърба на другъ човѣкъ, на друго общество или на другъ народъ. Всѣки, който се опита да пренебрегне правата на кого и да е, дадени отъ природата, той самъ ще се лиши отъ условията за животъ, или най-малко ще се натъкне на такива нещастия, които ще разрушатъ всичко, каквото е придобилъ. Покажете ми единъ човѣкъ, който, откакъ свѣтътъ сѫществува досега, да е запазилъ онова, което е придобилъ. И царе, и учени, и философи, и прости, бедни и богати — всички сѫ изгубили и почести, и слава, и знание, и богатство, а въ края на краищата и живота си. Какво остава отъ човѣка? — Добриятъ животъ. Доброто, истината, любовьта, мѫдростьта, съ които човѣкъ е живѣлъ, оставатъ следъ него, като образци за подражаване. Когато философътъ живѣе споредъ своята философия, тя остава безсмъртна. Когато поезията на поета е въ съгласие съ неговия животъ, тя е безсмъртна. Онази религия само е останала безсмъртна, чиито принципи сѫ съгласни съ самия животъ. Всичко друго, което писательтъ, поетътъ, философътъ и учениятъ пишатъ, безъ да е съгласно съ живота и не може да се приложи, представя изсъхнали листа, капнали вече отъ дървото. Тѣзи листа неизбѣжно ще изгниятъ. На тѣхъ не може да се разчита. Като не могатъ да се справятъ съ мѫчнотиитѣ въ живота, съвременнитѣ хора пожелаватъ да се върнатъ въ миналия животъ, понеже намиратъ, че билъ по-лекъ, съ по-лесни задачи. Лесно се говори за връщане къмъ миналото, но запитвали ли сте се, възможно ли е подобно връщане? Възможно ли е водата, която тече по трѫбитѣ на канализацията, да се върне назадъ? — Невъзможно е да се върне тя назадъ. Следователно, невъзможно е животътъ да се върне назадъ. Животътъ върви само напредъ. Едно може да иска човѣкъ: по-скоро да излѣзе отъ трѫбитѣ. Колкото по-скоро излѣзете отъ трѫбитѣ навънъ, толкова по-скоро ще придобиете свободата си. Докато сте въ трѫбитѣ, не можете да бѫдете свободни. Когато казвате, че сте организирани, това подразбира, че сте влѣзли вече въ трѫбитѣ на канализацията. Какво ви очаква следъ това? — Да излѣзете вънъ отъ тия трѫби, да се новородите, да видите Божия свѣтъ — изгрѣлото слънце на деня, свѣтлитѣ звезди вечерь, ароматнитѣ цвѣтя, сладкопойнитѣ птици и хората, които живѣятъ братски помежду си. Излѣзте отъ хипнотическото състояние, въ което сте попаднали. Вие седите въ трѫбитѣ на канализацията и все за миналото мислите. Животътъ въ трѫбитѣ е животъ на миналото. Сегашниятъ животъ е вънъ отъ трѫбитѣ. Като излѣзете вънъ и видите изгрѣлото слънце, чуете говора на хората и пѣнието на птицитѣ, ще благодарите, че сте свободни. „Дозволено е на човѣка да прави добро.“ Единственото нѣщо, въ което човѣкъ има свобода, това е правото му да живѣе. Въпрѣки това, съвременнитѣ хора отричатъ това велико благо на човѣка — животътъ. Тѣ казватъ, че човѣкъ се ражда, умира и всичко съ него се свършва. Споредъ тѣхъ, влизането въ трѫбитѣ, въ кюнцитѣ на канализацията е животъ, а излизането отъ трѫбитѣ — смърть. Да, излизането отъ трѫбитѣ може да се нарече смърть, но смърть на временното, въ което човѣкъ е живѣлъ на земята. При това положение, не е ли по-добре за престѫпника, за разбойника, за лъжливия философъ, поетъ и ученъ да умратъ? И тѣ ще се освободятъ отъ възможностьта да грѣшатъ, и хората ще се освободятъ отъ тѣхнитѣ заблуждения. Като излѣзатъ отъ трѫбитѣ, поетътъ, философътъ, учениятъ, които сѫ заблуждавали хората, ще хвърлятъ своитѣ пера на заблуждения и отново ще започнатъ да пишатъ. Тѣхнитѣ пера ще пишатъ за истината, за мѫдростьта и за любовьта. Като излѣзе отъ трѫбитѣ, и владиката ще захвърли своята корона и ще заговори на хората за истинската религия, за религията на любовьта. Господъ не търпи лъжитѣ и заблужденията. Когато е създавалъ човѣка, когато е създавалъ народитѣ, Богъ ималъ предъ видъ съвсемъ друго нѣщо. Той не ги е създалъ да се стремятъ къмъ величие. Въ икономиката на Бога човѣкъ има съвсемъ друго предназначение отъ това, което той самъ си е опредѣлилъ. Всѣки народъ иска да стане великъ. Богъ ни най-малко не ги е създалъ да ставатъ велики. Той ги е създалъ съ единствената цель да живѣятъ и да учатъ. Като живѣятъ и учатъ добре, Богъ ще имъ даде условия да станатъ велики, но това ще дойде впоследствие, а не като първа цель. Запримѣръ, Богъ може да изпрати българитѣ на луната, тамъ да образуватъ свое племе, отъ никого несмущавани. Тамъ нѣма да ги безпокоятъ нито сърби, нито гърци, нито ромѫни. Тѣ ще бѫдатъ свободни, да правятъ, каквото искатъ и да се развиватъ, както разбиратъ. Въ Божествения свѣтъ за всѣки народъ сѫ предвидени голѣми възможности. Едно се иска отъ човѣка: Да живѣе добре. Нѣма по-красивъ стремежъ за човѣка отъ този — да живѣе добре, разумно и да се развива правилно. Само така човѣкъ може да намѣри онѣзи пѫтища и съобщения, които да го свържатъ съ великия свѣтъ. Иначе, колкото и каквито философи да чете, той всѣкога ще се намира въ свѣта на доброто и на злото. Пазете се отъ злото въ ума си и въ сърдцето си, а не отъ външното зло. Никой не може да избегне външното зло. Каквото и да прави, той все ще се натъкне на него. Кой не е пипалъ крадени пари? Кой не се е обличалъ съ крадени дрехи? Вие плащате за дрехи, които търговецътъ е кралъ. Той, безъ позволение, е взелъ кожата на животнитѣ, или вълната на овцетѣ, обработвалъ ги е и печелилъ съ тѣхъ. Съвременниятъ свѣтъ лежи върху лъжа и престѫпления. Цѣлата земя е пропита съ кръвьта на хиляди и милиони хора и животни. Земята е пълна съ престѫпления. Колкото и да работятъ, растенията се хранятъ отъ соковетѣ и елементитѣ на земята, която и до днесъ още не се е пречистила отъ кръвьта на миналитѣ поколѣния. Следователно, ние и досега още се хранимъ отъ престѫпленията на миналитѣ поколѣния. Кръвьта на миналитѣ престѫпления и до днесъ още не се е измила отъ земята. Бацилитѣ на миналитѣ грѣхове сѫ още на земята. Това е фактъ. Ако не бѣше така, досега вие щѣхте да станете светии. Казвате, че Господъ ще ви спаси. Какъ ще ви спаси Господъ, когато вие не искате да живѣете? Какъ ще ви спаси Господъ, когато вие продавате живота си? Ако не искате да живѣете, не мислете, че смъртьта туря граници на живота. Преди всичко, вие не знаете, какво нѣщо е смърть. Всѣки трѣбва да има опитность да познава смъртьта. Красивъ процесъ е смъртьта за онзи, който знае, какъ да умре. Страшенъ процесъ е смъртьта за онзи, който не знае, какъ да умре. Докато не знаеше, какъ да умре, и за Христа бѣше страшна смъртьта на кръста, но като намѣри изходния пѫть, смъртьта стана за Него красива, лека. Тогава Христосъ каза: „Господи, въ Твоитѣ рѫце предавамъ духа си“ — и издъхна. Защо трѣбваше да умре Христосъ — за свои грѣхове ли? — Не, Христосъ трѣбваше да намѣри изходния пѫть, да излѣзе отъ трѫбитѣ на еврейската канализация. И като излѣзе отъ тѣзи трѫби, той стана свободенъ. Нѣкои казватъ, че сѫ свободни. — Не, преди смъртьта си никой не е свободенъ. Така е казалъ Солонъ, гръцки философъ, на единъ отъ древнитѣ царе. „Дозволено е на човѣка да прави добро“, Ако не прави добро и не живѣе, човѣкъ не може и да умре. Който може да прави добро и да живѣе, той може и да умре. Ако егоизъмътъ въ човѣка не може да умре и следъ това да стане човѣкъ, способенъ за доброто, той не би могълъ да живѣе. Следователно, смъртьта подразбира преминаване отъ едно състояние въ друго: егоизъмътъ да се смѣни съ алтруизъмъ, отрицателната мисъль съ положителна, низшето чувство съ висше, умразата съ любовь. Ако тази смѣна не може да стане, и доброто не може да влѣзе въ човѣка. Доброто е условие, при което животътъ може да се прояви. Любовьта пъкъ е онази вѫтрешна, мощна сила, която дава условия за проява на доброто, което води човѣка въ новия животъ. Любовьта действува навсѣкѫде въ природата и създава условия за новъ животъ, за нови организми. Сега се създаватъ нови типове. Като започнете отъ човѣка и свършите съ най-малкитѣ сѫщества, всички претърпяватъ видоизмѣнения. Старитѣ типове ще се запазятъ, но тѣ ще останатъ като спомени на миналото, каквото днесъ представятъ вълцитѣ, мечкитѣ, тигритѣ, кобритѣ, акулитѣ и т. н. Природата работи днесъ усилено, тя изгражда новитѣ форми, новитѣ типове. Всѣки, който разбира законитѣ, съ които природата работи, ще влѣзе въ новитѣ типове. Който не разбира законитѣ на природата, той ще остане въ старитѣ типове. За да се утешатъ хората, индуситѣ казватъ, че ще се преродятъ. Да, ще се преродятъ, но пакъ въ старитѣ форми. Докато не изплатятъ кармата си, тѣ нѣма да влѣзатъ въ новитѣ форми. Ние казваме на тия хора: Намѣсто да минавате отъ трѫба въ трѫба, влѣзте въ новитѣ форми, въ новия животъ. Това е новораждането, за което Христосъ говори. Христосъ казва: „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.“ Новораждането подразбира раждане на човѣка отъ Бога. Докато майки и бащи ви раждатъ, вие всѣкога ще грѣшите. Защо? — Защото и майката, и бащата грѣшатъ. Всѣка майка се е оженила за любовьта на сина си. Всѣки баща се е оженилъ за любовьта на дъщеря си. Въ това седи престѫплението на свѣта. Защо бащата и майката не любятъ своитѣ дъщери и синове безъ да ги виждатъ? Да любите само онова, което виждате, това не е любовь. Сѫщо така не може да се нарече добро онова дѣло, за което ви е платено да го направите. Съ пари всѣки може да прави добро. Така и коньтъ може да извърши едно добро дѣло. Ако дадете десеть хиляди лева на единъ човѣкъ да пренесе сто килограма злато отъ едно мѣсто на друго, това и коньтъ може да направи. Въ случая коньтъ е по-добъръ отъ човѣка. Той ще пренесе златото съ много по-малко разноски отъ човѣка. Въ икономическо отношение услугата на коня е за предпочитане предъ тази на човѣка. Това сѫ редъ разсѫждения за умнитѣ хора, да мислятъ. Мнозина искатъ да напуснатъ стария животъ и да влѣзатъ въ новия. За да напуснатъ стария животъ, тѣ трѣбва да сѫ влѣзли вече въ новия и да живѣятъ споредъ неговитѣ изисквания. Новиятъ животъ е животъ на реалностьта. Не е достатъчно само да се говори, че трѣбва да се откажете отъ стария животъ, но опити се изискватъ. Нѣкои мислятъ, че новиятъ животъ е животътъ на онзи свѣтъ. — Не, тѣ се заблуждаватъ. Онзи и този свѣтъ сѫ едно и сѫщо нѣщо, т. е. на едно и сѫщо мѣсто. Както рибитѣ и хората живѣятъ на земята, така и хората живѣятъ на едно и сѫщо мѣсто съ сѫществата отъ онзи свѣтъ, но различието между рибитѣ, хората и сѫществата отъ онзи свѣтъ се заключава въ съзнанието имъ. Рибитѣ живѣятъ въ най-гѫстата материя, вследствие на което иматъ съвсемъ различни разбирания отъ тия на хората. Сѫществата отъ оня свѣтъ живѣятъ въ още по-рѣдка, по-фина срѣда отъ тази, въ която хората живѣятъ, вследствие на което тѣ се намиратъ на висока степень на развитие. Степеньта на съзнанието на различнитѣ сѫщества опредѣля тѣхнитѣ възгледи и разбирания за нѣщата. Запримѣръ, учениятъ човѣкъ казва, че диаметърътъ на земята е 12,000 километра. Учената мравка ще даде друга мѣрка за диаметъра на земята. Ученитѣ сѫщества отъ онзи свѣтъ пъкъ ще дадатъ съвършено друга мѣрка за диаметъра на земята. Сѫщо така ученитѣ твърдятъ, че слънцето е по-голѣмо отъ земята. Коя е причината за това? Голѣмината на слънцето се обяснява съ разумнитѣ, съ интелигентнитѣ сѫщества, които живѣятъ тамъ. Колкото по-малка е формата на едно тѣло, толкова по-неорганизирана е тя; колкото по-неорганизирана е материята на едно тѣло, толкова по-неинтелигентна е тя. Една надута гайда, пълна съ въздухъ, не говори още за нѣкаква интелигентность. Интелигентностьта се опредѣля отъ съдържанието и отъ смисъла на нѣщата. Следователно, голѣмината на тѣлата се опредѣля отъ тѣхната вѫтрешна разумность. Нѣкои отъ съвременнитѣ учени мислятъ, че само на земята има животъ. Значи, цѣлата вселена е създадена само за земята. Да се мисли така, това значи да живѣятъ хората въ илюзии. Ще излѣзе тогава, че слънцето свѣти и отоплява земята, за да могатъ хората да се мѫчатъ, да се избиватъ помежду си. Възможно ли е това? — Не, по-скоро може да се предположи, че земята е сцена, на която се представя всичко онова, което хората могатъ да направятъ. Отъ всичко, което хората вършатъ, разумнитѣ сѫщества могатъ да вадятъ заключение за тѣхното развитие. Тѣ разполагатъ съ знание, чрезъ което могатъ да ограничатъ злото. Злото лесно може да се ограничи чрезъ закона за сгѫстяване на материята. Колкото по-гѫста става материята, толкова по-мѫчно се проявява злото. Когато материята се сгѫстява, злиятъ човѣкъ постепенно става по-тежъкъ, вследствие на което не може да се мърда. Представете си, че срѣщате въ гората единъ старъ вълкъ. Какво е положението на този вълкъ? Той е подобенъ на злия човѣкъ: едва се движи, уморява се, пъшка; спира се, не вижда нищо. Минава покрай едно стадо овце, минава покрай друго, не ги вижда. Тури очила, пакъ не вижда, не може да хване нито една овца. Върви, въздиша си и казва: Да бѣхъ младъ, нѣмаше да бѫде така. Единъ день лошитѣ хора ще остарѣятъ, ще станатъ стари вълци. Това значи възмездие. Въ това отношение природата е безпощадна. Тя прощава всичко, но сгрѣши ли човѣкъ веднъжъ противъ живота, който му е дала, той не може вече да избегне отъ нея. Навсѣкѫде той ще срѣща нейното навѫсено, сърдито лице. Всѣки, който се опита да ограничи живота на природата, ще стане на прахъ. Човѣкъ е свободенъ да върши всичко: да мисли, да чувствува, да действува, да се ражда и умира, да се жени и т. н. Дойде ли, обаче, до живота, който тупти въ цѣлата природа, той нѣма право да се опълчи срещу него. При най-малкото противодействие на този животъ, той ще срещне самата природа. Това значи абсолютна, Божествена правда. Само тази правда дава свобода на човѣка да живѣе. Дали човѣкъ е поетъ, писатель, художникъ, богатъ или беденъ, простъ или ученъ, за него е важенъ животътъ. Най-важниятъ елементъ въ цѣлата природа е животътъ. Щомъ имашъ живота, всичко друго ти е позволено: позволено ти е да правишъ добро, позволено ти е да учишъ, да работишъ, да се развивашъ. Какъвъ човѣкъ ще бѫдешъ, ако, следъ като си слѣзълъ на земята, следъ като ти е дадена свобода да живѣешъ, ти се отказвашъ отъ живота? Който иска да живѣе, той трѣбва да бѫде готовъ да прави добро. Да прави човѣкъ добро, това е базата, върху която могатъ да се разбератъ мѫже и жени, братя и сестри. „Дозволено е на човѣка да прави добро“. Не е достатъчно само да прави добро, но човѣкъ трѣбва да знае какво нѣщо е доброто. Христосъ е казалъ това нѣщо на своитѣ ученици, а не на обикновенитѣ хора, които не искатъ да слушатъ и да разбиратъ. Това се отнася и до всички ония, на които съзнанието е пробудено. Следователно, добро могатъ да правятъ само ония, които живѣятъ. Тѣ сѫ добритѣ хора въ свѣта. Които не живѣятъ, тѣ не правятъ добро, тѣ сѫ лошитѣ хора въ свѣта. Добриятъ човѣкъ може да заема и високо, и низко положение въ живота, но навсѣкѫде работи, върши нѣщо. Вие ще го видите като поетъ съ перо въ рѫка, като ученъ на професорска катедра, като докторъ въ лаборатория, а сѫщевременно ще го видите и като орачъ на нивата, като работникъ на лозето. И при едното, и при другото положение той се радва на слънцето, на звездитѣ, на вѣтроветѣ, доволенъ е, че е изкаралъ единъ хлѣбъ за деня. Лошиятъ човѣкъ гледа само да се осигури. Той се страхува, че ще остарѣе, че нѣма кой да го гледа на старини. Знае ли той, какво нѣщо е остаряването? Човѣкъ остарява, само когато се откаже да живѣе. Като говоря по този въпросъ, азъ имамъ предъ видъ да разширя вашитѣ разбирания за живота, за Бога, за Христа. Мнозина отъ васъ иматъ механически разбирания за Христа. Нѣкой разправя, че видѣлъ Христа, видѣлъ Бога и Го позналъ. Чудно нѣщо! Видѣлъ Христа, но не живѣе като Него. Позналъ Бога, а себе си не позналъ. Другъ нѣкой говори за добро, за свобода, а не прави добро, нито самъ е свободенъ. Ще излѣзе нѣкой патриотъ на трибуната да говори за народа, да плаче за неговитѣ беди. Говори и плаче за народа, а не живѣе като него. Доста сте плакали. Народътъ не иска да плачатъ за него. Той иска да го разбиратъ, да влизатъ въ положението му. Когато крокодилътъ иска по-лесно да глътне жертвата си, той я облива съ сълзи, да се намокри, та по-лесно да се хлъзга въ устата. Обаче, крокодилскитѣ сълзи не повдигатъ човѣка. Въ природата плачътъ има такъвъ смисълъ, какъвто дъждътъ — за растенията. Плачътъ е на мѣсто само тогава, когато искате да помогнете на нѣкого. Щомъ плачете, за да изядете човѣка, сълзитѣ не сѫ на мѣсто. Ще кажете, може би, че вие познавате Христа, че следвате Неговия пѫть. Ако не можете да се справите съ мѫчнотиитѣ въ живота си, ако не искате да живѣете, вие не сте познали Христа. Христосъ казва: „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единнаго Истиннаго Бога.“ Това е животъ вѣченъ да познавамъ Бога, Първото начало на живота, да познавамъ любовьта, която създава всички условия за растене и развиване. Христосъ казва: „Ако думитѣ ми пребѫдватъ въ васъ, и вие пребѫдвате въ мене, имате животъ въ себе си.“ Това значи: Ако думитѣ ми живѣятъ въ васъ, и вие живѣете въ мене, между мене и васъ ще става правилна обмѣна, и азъ ще ви се изявя. Ако съвременнитѣ християни се подложатъ на опитъ, много отъ тѣхнитѣ възгледи, отъ тѣхнитѣ идеи не биха издържали. За да издържатъ въ идеитѣ си, тѣ трѣбва да бѫдатъ изпитани и провѣрени. Като обърка работитѣ си, духовенството счита, че другитѣ хора сѫ виновни за неуспѣхитѣ му. Тѣ търсятъ вината за своитѣ неуспѣхи, за неуспѣхитѣ на цѣлъ народъ ту въ една, ту въ друга религиозна секта и започватъ гонение противъ тѣхъ. И безъ секти, и съ секти, хората си оставатъ едни и сѫщи. Коя е причината за неуспѣхитѣ на българитѣ? Сектитѣ ли съсипватъ България? — Не, никога религиознитѣ секти не сѫ провалили единъ народъ. Ако българитѣ не успѣватъ, причината за това е тѣхната щедрость. Въ какво отношение сѫ проявили тѣ своята щедрость? — Въ принасяне въ жертва своитѣ велики хора. Великитѣ хора на единъ народъ представятъ неговитѣ скѫпоценности. Тѣ представятъ неговото богатство. Кога богатиятъ човѣкъ принася въ жертва своитѣ скѫпоценности? — Когато закѫса въ работитѣ си. Следователно, когато единъ народъ закѫса материално и морално, той принася въ жертва своитѣ велики хора. Нѣма народъ въ свѣта, който, като е пожертвувалъ своитѣ велики хора, да е придобилъ нѣкакво благо. Когато Гърция пожертвува своитѣ велики хора, нищо не остана отъ нея. И до днесъ още Гърция живѣе съ своето велико минало. Тя и до днесъ живѣе съ своитѣ велики хора: Сократъ, Платонъ, Аристотель и други. Тѣхъ цѣлъ свѣтъ знае и почита. Какво създаде Гърция днесъ? Какво създаде България днесъ? Въ развитието си всѣки народъ трѣбва да върви по пѫтя на дървото. Той трѣбва да израсте, да цъвне, да върже, и плодътъ му да узрѣе. По плода ще го познаете. Христосъ е казалъ: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете.“ Великитѣ хора на единъ народъ представятъ плодоветѣ му, по които ще познаете, какъвъ е този народъ — нищо или нѣщо, беденъ или богатъ. Ако плодоветѣ на даденъ народъ сѫ добри, сладки, и самиятъ народъ е добъръ. Ако плодоветѣ му не сѫ добри, и народътъ не е добъръ. Когато Христосъ се приближи при смокинята да види, има ли плодове, като не намѣри такива, Той каза: Отсега нататъкъ нѣма да раждашъ! „Дозволено е човѣкъ да прави добро.“ Кога? — Всѣкога: и въ миналото, и днесъ, и въ бѫдеще. Какво е било миналото на човѣка, това не трѣбва да го спъва. Миналото трѣбва да му служи за поука, вѣрата — за подкрепа въ слабостьта му, знанието и мѫдростьта — при работата му. Наистина, слабиятъ се нуждае отъ вѣра, работещиятъ — отъ знание и мѫдрость. Българинътъ често употрѣбява поговорката: Днесъ съ пари, утре на вѣра. Това подразбира: днесъ съ знание и мѫдрость, утре съ вѣрвания. Споредъ мене, тази поговорка е на мѣсто. При започване на нѣкаква работа, всѣки трѣбва да си каже: Днесъ съ пари. — Може и безъ пари. — Не, безъ пари не може. При сегашнитѣ условия на живота човѣкъ нищо не може да предприеме безъ пари: на тренъ не може да се качи безъ пари; въ хотелъ не може да влѣзе безъ пари; хлѣбъ не може да вземе безъ пари. Дето отидете, навсѣкѫде искатъ пари. Онѣзи, които казватъ, че и безъ пари може, тѣ първи се натъкватъ на противоречие съ своитѣ думи. Много американци подържатъ възгледа, че и безъ пари може, а сами тръгватъ да търсятъ пари. Много калугери отричатъ паритѣ, а сами ходятъ да събиратъ пари за разни благотворителни цели. Единъ българинъ отъ Търново дошълъ до убеждението, че трѣбва да служи на Бога, да живѣе чистъ животъ, да не цапа рѫцетѣ си съ пари. Той взелъ кадилница и тръгналъ отъ село въ село, отъ градъ въ градъ да кади, да накара хората да вѣрватъ въ Бога. Като обикалялъ България, хората му давали пари. Този човѣкъ е билъ на кривъ пѫть. Преди всичко, съ кадене работа не става. Димътъ отъ неговата кадилница не може да обърне хората къмъ Бога. Пъкъ и паритѣ не сѫ най-страшното нѣщо въ свѣта. Паритѣ трѣбва да се впрегнатъ на работа, да станатъ слуги на човѣка, а не господари. Съ паритѣ си богатиятъ трѣбва да създава работа на сиромаситѣ, а не да ги използува за обогатяването си. Като има слуга или слугиня, богатиятъ има право да се ползува отъ труда имъ два часа сутринь, два часа следъ обѣдъ и два часа вечерь. Презъ останалитѣ часове той трѣбва да ги освободи, да разполагатъ съ времето си, както тѣ разбиратъ. Колцина могатъ да постѫпятъ така? И това сѫ християни, които вѣрватъ въ любовьта. Сега, като не разбиратъ законитѣ, хората се осѫждатъ едни-други, че не живѣли добре. Не е въпросъ, кой какъ живѣе. Всички хора живѣятъ при едни и сѫщи условия; важно е, кой какъ използува условията. Запримѣръ, какво ще разберете отъ уравнението А:¼ = В:¾ . За да разберете тази пропорция, първо трѣбва да разберете отдѣлнитѣ отношения. Буквата А въ първото отношение представя бащата, ¼ представя сина. Буквата В представя майката, а ¾ — дъщерята. Цѣлиятъ домъ представя единицата, т. е. 4/4. Значи, въ този домъ има единъ синъ и три дъщери. Оттукъ можемъ да съставимъ друга пропорция: 1:3 = А:В. Въ този домъ бащата ще умре по-скоро отъ майката, защото синътъ е единъ, а дъщеритѣ — три. Съ други думи казано: бащата има хиляда лева, а майката — три хиляди лева. Ако и двамата харчатъ еднакво, кой отъ тѣхъ ще осиромашее по-скоро? Когато въ единъ домъ момичетата сѫ повече, майката има условия за по-дълъгъ животъ. Ако момчетата сѫ повече, бащата има условия за по-дълъгъ животъ. Затова, когато бащата види, че момиче се ражда, не е доволенъ, животътъ му се скѫсява. Той казва: Да бѣше момченце! Ако детето е момче, майката казва: Да бѣше момиченце! Тѣ познаватъ този законъ. Ако мѫжътъ и жената живѣеха правилно, хармонично, въ всѣки домъ щѣха да се раждатъ само по едно момче и едно момиче. Който разбира законитѣ на живата природа и живѣе съобразно тѣхъ, той коренно се отличава отъ другитѣ хора. Той има нови възгледи за живота, които сѫ проникнати отъ истината, отъ свободата. Затова човѣкъ трѣбва да мисли, да чувствува и да постѫпва като Бога. Това значи да придобие човѣкъ живота, който прониква цѣлата вселена. Това значи да придобие човѣкъ силитѣ, които протичатъ въ природата. За да се прояви животътъ, човѣкъ трѣбва да стане господарь на силитѣ въ природата: на водата, на въздуха, на огъня и на твърдата материя. Тогава човѣкъ ще придобие щастието, което търси. Всѣки търси щастието, защото чрезъ него той ще придобие елементитѣ на безсмъртието. Докато умира, човѣкъ не може да бѫде щастливъ. Щомъ престане да умира, той е щастливъ. За да бѫде щастливъ, човѣкъ трѣбва да знае, че нѣма да умира, но само ще се видоизмѣня и отъ младъ ще става възрастенъ, и отъ възрастенъ — пакъ младъ. Като научи законитѣ на безсмъртието, човѣкъ може да се подмладява, когато пожелае. Това сѫ подържали старитѣ алхимици. Това сѫ подържали ученитѣ въ миналото, това подържатъ и съвременнитѣ учени. Единъ отъ новитѣ алхимици пожелалъ да се подмлади. За тази цель той приготвилъ единъ голѣмъ сѫдъ, който да се затваря херметически. После поставилъ въ сѫда всички ония течности, необходими за подмладяването, и извикалъ единъ отъ ученицитѣ си, на когото казалъ: Ето, азъ влизамъ въ тази малка стаичка, дето ще се затворя херметически и ще прекарамъ известно време вѫтре. Ти вземи ключа, пази го добре и въ опредѣления часъ ще отключишъ. Ще бѫдешъ внимателенъ, защото отъ тебе зависи да се подмладя, или да излѣза такъвъ, какъвто влѣзохъ. Ученикътъ взелъ ключа и далъ обещание, че ще изпълни всичко, каквото учительтъ му заповѣдалъ. Презъ това време, обаче, ученикътъ се влюбилъ въ една красива мома, и когато дошълъ часътъ да отключи учителя си, не могълъ да изпълни задължението си. По тази причина учительтъ му не могълъ да се подмлади. Това се случва съ всѣки човѣкъ. Когато въ ума на човѣка дойде нѣкоя свѣтла идея, въ това време той се влюбва нѣкѫде и забравя да отключи стаичката на своя Учитель, да излѣзе вънъ. Какво може да се постигне при това положение? Съ години наредъ човѣкъ пада, става, взима решения за нѣщо, започва, отлага работитѣ, изповѣдва се, докато го извикатъ отъ другия свѣтъ, и той неизповѣданъ отива. Цѣлъ животъ говори за спасение, и пакъ неспасенъ заминава за другия свѣтъ. Виждалъ съмъ хора, които, при заминаването си за другия свѣтъ, казватъ: Ехъ, да бихъ могълъ още малко да поживѣя! — Че и тамъ ще живѣешъ. Ако пъкъ искашъ да живѣешъ на земята, това отъ тебе зависи. Ще приведа единъ примѣръ за една смѣла майка, която имала само едно дете. Тази майка обичала много детето си. Единъ день детето ѝ се разболѣло. Тя викала лѣкари, баби, но всички се произнесли, че детето ще умре, нѣма да издържи болестьта. Тогава майката се обърнала къмъ Бога съ думитѣ: Господи, моля Те, подари живота на детето ми! Ти ми го даде да живѣемъ заедно. Нито азъ искамъ да умра, нито детето давамъ. Азъ ще го отгледамъ, ще го възпитамъ и ще го науча да Те познава. То е родено да живѣе, затова Те моля да му помогнешъ. За очудване и на лѣкари, и на баби детето оздравѣло. Това значи смѣла, любеща майка. Тя е познавала живота. Животътъ е законъ, който не се измѣня. Майката искала да живѣе детето ѝ, и Господъ отговорилъ на молбата ѝ. Той ѝ доказалъ, че това, което не е възможно за бабитѣ, нито за лѣкаритѣ, е възможно за Него. Питамъ сега и васъ: Ще бѫдете ли по-малодушни, по-малко смѣли отъ тази българка? При това тя не е учена жена, нѣма знания, нѣма никаква философия. Тя казва, че се е борила съ Господа и се страхува, какво ще отговаря като отиде на онзи свѣтъ. Казахъ ѝ, че Господъ ще я похвали, задето познала Неговия законъ. Той ѝ далъ това дете да живѣе, да изучава Божиитѣ пѫтища, а не да умира. То има право да живѣе, да се учи, да изпълнява волята Божия. „Дозволено е на човѣка да прави добро“. Това значи: дозволено е на човѣка да живѣе съзнателно, а не да носи неволята, да бѫде товарно животно. Който живѣе, той е свободенъ. Свободниятъ човѣкъ мисли, разрешава задачитѣ на своя животъ, съ което изработва своето щастие. Човѣкъ е дошълъ на земята, за да разбере, защо живѣе. Като разреши този въпросъ, тогава ще разбере, че Единствениятъ, Който мисли, е Богъ. Богъ мисли, а човѣкъ живѣе. Животътъ е свещено нѣщо, въ което Богъ мисли, а човѣкъ живѣе. Като мисли Богъ, чрезъ Него и хората мислятъ. Обаче, първата задача на хората е да живѣятъ. Като живѣятъ, тѣ ще работятъ. Отъ работата, която върши, човѣкъ се учи да мисли. Наистина, отъ опитноститѣ си човѣкъ се учи да мисли. Значи, човѣкъ първо ще работи, а после ще мисли. Като работи, той ще се прости съ всички свои вѣрвания. Вѣра е нужна на човѣка, а не вѣрвания. И тъй, всички хора трѣбва да живѣятъ. Какъ ще живѣятъ? Тѣ не трѣбва да живѣятъ като бабитѣ и лѣкаритѣ, но като смѣлата българка, която извоювала отъ Господа живота на своето дете. Всички трѣбва да живѣятъ по новия начинъ. Новиятъ начинъ е въ самия животъ. Като живѣете, ще го намѣрите. Когато отива на училище, детето не носи никакви пособия. То намира необходимитѣ пособия въ училището. Като влѣзе въ новия животъ, сѫществата отъ разумния свѣтъ ще го научатъ, какъ да живѣе. Тѣ ще му доставятъ необходимитѣ за това условия. Който живѣе разумно, той ще разбере вѫтрешния смисълъ на нѣщата. Разумниятъ животъ е начало на нова епоха, на нови форми, които сега се създаватъ. Това нарича Христосъ възкресение. Това очакватъ и религиозни, и свѣтски хора. Свѣтскитѣ го наричатъ освобождаване. Който е готовъ, той ще възкръсне въ животъ вѣченъ. Който не е готовъ, той ще остане въ своето безчестие. Вълкътъ ще се роди пакъ вълкъ, мечката — мечка, рибата — риба, човѣкътъ пакъ човѣкъ. Това наричатъ прераждане. Човѣкътъ на бѫдещето, обаче, е човѣкъ на възкресението, човѣкъ на свещения животъ. Когато този животъ дойде на земята, дошло е вече Царството Божие между хората. 16. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 19 май, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

Голѣмото благо "Голѣмото благо", Сила и живот, дванадесета серия, т.3 (1929). Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 19.05.1929 г. до 11.08.1929 г. Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Голѣмото благо, 19 май 1929 г. Другата сѫбота, 26 май 1929 г. Огънь да запаля, 2 юни 1929 г. Достоенъ, 9 юни 1929 г. Да изпълня, 16 юни 1929 г. Разумнитѣ кротки, 23 юни 1929 г. Илия вече дойде, 21 юли 1929 г. Що трѣбва да речете, 28 юли 1929 г. Който слуша моитѣ думи, 4 август 1929 г. Моитѣ овце слушатъ моя гласъ, 11 август 1929 г.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Ще ти въздаде. И Отецъ ти, който види въ тайно, ще ти въздаде на яве. *) Матея 6:6. „Отецъ ти ще ти въздаде.“ Думата „Отецъ“ включва цѣлокупния животъ. Животътъ пъкъ започва съ една, или съ нѣколко възможности. Възможноститѣ представятъ условия за постигане на човѣшкитѣ стремежи. Една възможность въ свѣта е човѣкъ да живѣе. Следователно, който мисли, той трѣбва да разбира тази възможность. Не разберете ли тази възможность, пѫтьтъ, който трѣбва да извървите, ще бѫде безъ съдържание, безъ смисълъ. Казвате, че имате умъ, че имате сърце. Какво представятъ умътъ и сърцето? — Тѣ сѫ възможности за човѣка да се прояви. Умътъ дава възможность на човѣка да мисли; сърцето дава възможность на човѣка да чувствува. Всѣки иска да живѣе. Защо? — Защото животътъ дава възможность на човѣка да придобие своето щастие. Разбере ли тази възможность, едновременно съ това човѣкъ ще придобие щастието си. Не разбере ли тази възможность, той ще изгуби живота си. Щомъ изгуби живота си, той нищо не е придобилъ. Българитѣ често употрѣбяватъ пословицата: „Празна Мара тѫпанъ била.“ Такова е положението на онзи, който е изгубилъ живота си и нищо не е придобилъ. Да се бие тѫпанъ на хоро, на сватба, разбирамъ, но да се бие тѫпанъ въ гората, това е празна работа. Такъвъ тѫпанъ биятъ днесъ много проповѣдници, писатели, поети, учени и философи. Днесъ навсѣкѫде бучи този тѫпанъ. Единъ познатъ ходилъ въ царибродско нѣкѫде по работа и на два километра далечъ чулъ, че нѣкой бие тѫпанъ. По едно време видѣлъ че двама души носятъ тѫпанъ, а трети бие тѫпана. Възможноститѣ за тия двама души се криятъ въ тѫпанджията. Какви възможности ги очаквали? Да спечелятъ нѣщо. И двамата били пияни, едва се клатили по улицата. Споредъ мене, тѣзи двама души трѣбваше да бѫдатъ трезви. Да бѫде човѣкъ трезвъ, това значи да бѫде способенъ да мисли. Съ други думи казано: когато влиза въ живота, човѣкъ непременно трѣбва да бѫде трезвъ, да бѫде способенъ да мисли право. Тъй както сега се развиватъ нѣщата, човѣкъ трѣбва да има ясна представа за всичко. Той трѣбва да знае, какво нѣщо е животътъ, какво нѣщо е науката, какво нѣщо е философия, какво представятъ обществата, народитѣ и т. н. Съвременнитѣ хора говорятъ, че човѣкъ трѣбва да бѫде великъ, че народитѣ трѣбва да бѫдатъ велики. Да се говори така, това значи „празна Мара тѫпанъ била.“ Права е идеята, че народитѣ трѣбва да бѫдатъ велики, но какъ? За да бѫде единъ народъ великъ, изискватъ се редъ възможности, редъ условия. И човѣкъ може да бѫде великъ, но какъ? Първата възможность за човѣка е, че той се ражда, даватъ му се условия да живѣе. Следъ това му се даватъ редъ още условия, които, обаче, той не може правилно да използува, вследствие на което взима крива насока въ живота. Тази е причината, задето, при възможность да живѣятъ, хората не могатъ да бѫдатъ щастливи. И като не могатъ да бѫдатъ щастливи, тѣ се оправдаватъ съ условията на живота, съ държавния и обществения строй, съ икономическитѣ условия и т. н. „Празна Мара тѫпанъ била.“ Ако човѣкъ не може да диша правилно, нито икономическитѣ условия, нито държавния строй сѫ виновни за това. Въ дадения случай икономическитѣ условия, които опредѣлятъ дишането на човѣка, сѫ въздухътъ и умението му да диша правилно. Да приемашъ въздуха презъ носа, презъ дробоветѣ си като презъ хуния, това не е дишане. Да приемашъ въздуха въ дробоветѣ си и да пъхтишъ като ковачески мѣхъ, това не е дишане. Правилното дишане е свързано съ процеса на мисъльта. Който не мисли право, той не може правилно да диша. Който не яде правилно, той не може и правилно да диша. Не е ядене това да се натъпче човѣкъ като воденица. Човѣкъ може да диша, а при това да страда отъ туберкулоза. Това не е дишане, това е насилие върху дробоветѣ. Човѣкъ може да яде, а при това да страда отъ стомашно разстройство. Това не е хранене, това е насилие върху пищеварителната система. Болниятъ диша, храни се, но умира. Здравиятъ диша, храни се, но живѣе. На онѣзи отъ васъ, които сѫ здрави, казвамъ: Всѣки денъ носи по една възможность. Използувайте тази възможность! — Ама ние сме намѣрили пѫтя. — Щомъ сте намѣрили пѫтя, използувайте разумно възможноститѣ, които ви се представятъ въ този пѫть. Ще кажете, че като сте намѣрили пѫтя, можете да вървите вече съ затворени очи. — Не, очитѣ ви трѣбва да бѫдатъ отворени, за да можете да използувате възможноститѣ на деня. Щомъ използувате една възможность, „Отецъ ти, който види въ тайно, ще ти въздаде на яве.“ — Кога ще въздаде? — Когато разберете възможноститѣ, които Той ви е далъ. За тази цель вие трѣбва да имате една опредѣлена, сѫществена идея, да знаете, какво търсите. Който нѣма такава идея, той запитва: Защо е създаденъ свѣтътъ, кой го е създалъ, какъ е създаденъ? Свѣтътъ, цѣлиятъ козмосъ е създаденъ, за да се прояви животътъ. — Има ли животъ въ другитѣ свѣтове, въ другитѣ планети? — Въ всички свѣтове има животъ. Животътъ на земята не е отъ най-високитѣ, но има животъ, който седи и по-долу отъ земния. Ние сме едва въ предградието на Великия животъ. Жителитѣ на земята, сравнени съ тѣзи на „млѣчния пѫть,“ сѫ подобни на колибаритѣ. Тия на млѣчния пѫть представятъ гражданитѣ, а ние на земята — колибаритѣ, които отъ време на време отиваме въ града. Като дойдатъ до нѣкои научни въпроси, нашитѣ учени разсѫждаватъ много повърхностно. Тѣ говорятъ за състава на слънцето. Казватъ, че на слънцето има водородъ, кислородъ и редъ още елементи. Тѣ се произнасятъ за температурата на слънцето, на различнитѣ звезди. Споредъ нѣкои учени има звезди, температурата на които достига до 20,000º. Какъ сѫ дошли до това твърдение? Като ги изучаватъ отъ земята, вѣрно е, че температурата на тия звезди е 20,000º, но ако се отиде до тѣхъ, температурата имъ ще бѫде около 35,000,000º. Като слушате да се говори за ученитѣ така, ще кажете, че съ това се подбива тѣхниятъ авторитетъ. Авторитетътъ на ученитѣ не може да се подбие. Истински учениятъ има всѣкога авторитетъ, а обикновениятъ ученъ не трѣбва да си прави илюзии, че всичко знае. Той трѣбва да се радва, че нѣщата постепенно се откриватъ за него, докато дойде до тѣхното истинско положение. По-рано ученитѣ казваха, че на луната нѣмало никакъвъ животъ, а сегашнитѣ учени подържатъ, че на едната страна на луната се забелязвалъ нѣкакъвъ животъ. Значи, ученитѣ постепенно се приближаватъ къмъ истината. Забелязано е, че подъ влиянието на луната водитѣ въ моретата и океанитѣ се повдигатъ и снишаватъ, явяватъ се приливи и отливи. Какво показва това? Това показва, че на луната живѣятъ интелигентни, разумни сѫщества, които съ мисъльта си влияятъ, както върху хората, така и върху цѣлия животъ на земята. Когато нѣкой човѣкъ повдигне съ рѫката си предметъ тежъкъ 60 кгр., това показва, че въ него има животъ, сила. На това основание вадимъ заключение, че и луната е жива, защото повдига водата на десетки метри височина. Ако луната бѣше мъртва, тя не би могла да повдига водата. Въ природата мъртви тѣла не сѫществуватъ. Че луната е жива, за това говори факта, че тя е изпратила всички хора на земята. Нѣкога, въ далечното минало, хората сѫ живѣли на луната, и оттамъ сѫ се преселили на земята. Най-ученитѣ, най-добритѣ хора сѫ останали да живѣятъ на луната, откѫдето и до днесъ рѫководятъ културата на земята. Сега ще се спра върху единъ въпросъ, съ който геометрията се занимава. Въ геометрията подъ права линия се разбира най-кѫсото разстояние между две точки. Това опредѣление за правата линия е относително вѣрно. Ние казваме, че правата линия има три точки. Третата точка подразбира възможностьта на правата линия да се огъне, да се превърне въ крива. Ако правата линия не можеше да се огъва, крива линия нѣмаше да сѫществува. Значи, кривата линия се образува при огъване на правата. Отношението между двама души е права линия. Всѣка отъ точкитѣ на правата представя идеалъ, къмъ който човѣкъ се стреми. Когато двама души не могатъ правилно да разрешатъ въпроситѣ на своя животъ, правата линия се огъва. Всѣко огъване представя разрешаване на въпросъ, който не е могълъ да върви по пѫтя на правата линия. Следователно, всѣки въпросъ, който не може да се разреши по пѫтя на правата линия, се разрешава по пѫтя на кривата. Защо? — Защото електричеството се движи по права линия. Забелязано е при това, че всички хора, които се движатъ по права линия, по пѫтя на електричеството, сѫ груби, жестоки по характеръ. Щомъ правата линия у тѣхъ се огъне, тѣ ставатъ меки, нѣжни, говорятъ сладко. Една опасность има за тия хора: тѣ много обещаватъ, малко изпълняватъ. Понеже кривата линия продължава до безконечность, като ви обещаятъ нѣщо тѣзи хора, вие трѣбва да разполагате съ много време, съ дълъгъ животъ, докато дочакате изпълнение на обещанията имъ. Хората на правата линия обещаватъ и веднага изпълняватъ; тѣ не протакатъ работитѣ. Ако вървите по кривата линия, трѣбва да се въорѫжите съ търпение. Понеже кривата линия опредѣля възможноститѣ на правата, затова, като влѣзете въ общество, въ което хората вървятъ по крива линия, вие ще намѣрите възможноститѣ за разрешаване на мѫчнотиитѣ въ вашия животъ. Математикътъ може да изчисли, съ какви възможности разполага човѣкъ при разрешаване на своитѣ мѫчнотии. Като говоря за права и за крива линия, ни най-малко не разбирамъ, че който върви по права линия, той е лошъ човѣкъ, а който върви по крива линия, той е добъръ. Нѣма лоши хора въ свѣта. Хората сами се дѣлятъ на добри и на лоши, но въ сѫщность за Бога лоши хора не сѫществуватъ. Който не е приятенъ за насъ, той не е неприятенъ и за Бога. Лошитѣ хора на земята сѫ добри на небето. Запримѣръ, като дойде единъ светия между хората, всички се нахвърлятъ върху него, считатъ го лошъ, смахнатъ човѣкъ. Смахнатъ е светията, но като се моли, Богъ го слуша. Другъ нѣкой не е смахнатъ, моли се, на Богъ не го слуша. Смахнатъ е онзи, който нѣма възможноститѣ на правата линия, който не може да се огъва. Той казва: Азъ имамъ едно вѣрую, и по никой начинъ не мога да се огъна, да го измѣня. — Ако ти дадатъ хиляда английски, ще го измѣнишъ ли? — Нѣма да го измѣня. — Ако ти дадатъ две, три, четири хиляди? — Вижъ, тогава мога да помисля малко; този въпросъ ме интересува. За него съмъ готовъ да измѣня своето вѣрую. Значи, предъ празната торба не се огъва, но като види пълна торба, готовъ е да се огъне. Това не е никакво вѣрую, никакво убеждение. Покажете ми единъ човѣкъ, който да не се е огъналъ предъ паритѣ. Не е въпросъ, че хората трѣбва да работятъ безъ пари. Като работи, човѣкъ има право да получи известно възнаграждение за своя трудъ. Паритѣ, това сѫ заплата на хората за тѣхния трудъ, която тѣ заслужаватъ. Следователно, смахнатъ е онзи човѣкъ, който се огъва предъ паритѣ, а не се огъва предъ истината. Който иска човѣкъ да бѫде, той трѣбва да се огъва предъ любовьта, предъ мѫдростьта, предъ истината, предъ правдата и предъ добродетельта. Той трѣбва да се огъва предъ Божественото, предъ доброто въ свѣта. Да се огънешъ предъ доброто, това значи да отстѫпишъ предъ него. Казватъ за нѣкого, че е неотстѫпчивъ човѣкъ. Да, но като остарѣе, той отстѫпва предъ всички. И тъй, правата линия представя отношения между две разумни сѫщества. Правата линия се ограничава отъ две точки, т. е. отъ две разумни сѫщества. Тия две сѫщества иматъ една възможность въ себе си, а именно, да бѫдатъ правдиви, любещи, истинолюбиви. Освенъ за прави и криви линии, въ геометрията се говори за плоскости, за тѣла. Всѣка плоскость е ограничена съ четири прави линии. Плоскостьта се образува при пресичането на две успоредни линии съ други две успоредни. Тѣлото е ограничено съ плоскости. Въ тѣлото присѫтствуватъ нѣколко разумни сѫщества, въ плоскостьта — четири, въ правата линия — две, а въ точката — едно. Що е единица? Единицата е разумность, която се проявява като първопричина на всички последствия. Въ това отношение всички хора произлизатъ отъ тази Първа Причина, отъ тази разумна сила, наречена Единица. Тази Единица наричаме Богъ. Казано е, че човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие. Има нѣщо подобно между Бога и насъ, но Богъ не прилича на насъ. Подобни сме на Бога въ това, че можемъ да мислимъ, да чувствуваме, да обичаме като Него. Ние можемъ да бѫдемъ правдиви, истинолюбиви, като Него. Въ това седи подобието ни съ Бога, а не въ нашия външенъ образъ: лице, очи, уши, уста. Лицето на човѣка е неговиятъ капиталъ въ обръщение. Лицето показва, какво може човѣкъ да извърши на физическия свѣтъ, доколко може да издържи въ чувствения свѣтъ. Главата, мозъкътъ показва, какво може човѣкъ да извърши съ мисъльта си въ умствения свѣтъ. Велика наука се крие въ човѣшкото лице и човѣшката глава. Разумни сили, разумни закони сѫ участвували при създаване на това лице и на тази глава. Тепърва трѣбва да изучаваме тази наука. Тя ще ни даде онѣзи блага, които сѫ необходими за нашето развитие. Човѣкъ иска да бѫде здравъ, но здравето е въ връзка съ тѣлото. Какъ можешъ да бѫдешъ здравъ, ако не знаешъ законитѣ, по които тѣлото е създадено? Искашъ да бѫдешъ щастливъ. Щастието е въ връзка съ чувствата, съ сърцето на човѣка. Какъ ще бѫдешъ щастливъ, ако не знаешъ законитѣ, които управляватъ твоето сърце? Човѣкъ иска да бѫде силенъ. Силата е въ зависимость отъ човѣшкия умъ. Какъ ще бѫдешъ силенъ, ако не знаешъ условията, при които умътъ се проявява? Дето има сила, тамъ има умъ; дето нѣма сила, тамъ умътъ отсѫтствува. Умниятъ човѣкъ е силенъ. Силата на ума не подразбира грубата, физическа сила. Може ли да се нарече силенъ камъкътъ, който се търкаля по наклонъ и удря, де кого срещне на пѫтя? Това не е съзнателна проява на нѣкаква сила. Задъ камъка се крие нѣкаква причина, която го е заставила да се търкаля. Този камъкъ е откъртенъ отъ нѣкоя канара чрезъ динамитъ, и подъ влиянието на тази сила той ще се търкаля надолу, докато срещне нѣкакво препятствие. Отъ резултатитѣ на проявенитѣ сили ние сѫдимъ за интелигентностьта на причинитѣ, които сѫ ги предизвикали. Отъ търкалянето на камънитѣ по наклона, учениятъ вижда, че и тѣ не се движатъ произволно. Всѣки камъкъ изминава известенъ пѫть и взима известно направление споредъ тласъка, който му е даденъ. Движението на камъка е несъзнателно, но онзи, който му е далъ посоката, е съзнателно, разумно сѫщество. Като наблюдаватъ природата, хората намиратъ, че камънитѣ сѫ разхвърляни, и казватъ, че въ нея сѫществува известенъ безпорядъкъ. Донѣкѫде това е вѣрно, обаче, още по-вѣрно е, че такъвъ безпорядъкъ, такава разхвърляность сѫществува и въ човѣшкия животъ. Като ставате сутринь, казвате: Какво ще правя днесъ? Чудите се, какво да правите, а не знаете, че точно опредѣлено е, каква работа трѣбва да свършите презъ деня. Точно опредѣлено е, каква посока на движение трѣбва да предприемете този день. Спите, ставате, безъ да знаете, каква работа трѣбва да свършите въ време на сънь, и каква — презъ деня. Вечерь, като спите, вие отивате на ауденция при разумнитѣ сѫщества въ невидимия свѣтъ, да дадете отчетъ, какво сте свършили презъ деня, и да ви дадатъ оттамъ програма за работата, която трѣбва да свършите на другия день. Обаче, ставате сутринь и не помните, каква работа ви е дадена. Защо не помните? Като се връщате отъ онзи свѣтъ, по пѫтя виждате тукъ-тамъ кръчми, отбивате се ту въ една, ту въ друга, пийнете си по една-две чашки винце, и като станете сутриньта, нищо не помните. Казвате, че сте сънували нѣщо, но всичко сте забравили. Защо? — Понеже не сте изтрезнѣли, както трѣбва. Направили сте нѣкаква погрѣшка нѣкѫде и ви пукнали главата. Не е позволено на ученика да пие, да губи своята трезвость. Трезви трѣбва да бѫдете! Следователно, като се връщате отъ онзи свѣтъ, не трѣбва да се отбивате никѫде. Ще се върнете право въ дома си и ще започнете работата, която ви е опредѣлена. Щомъ сте трезви, вие ще помните, каква е програмата ви за деня. Казано е: „Достатъчно е злото на деня.“ Наистина, ако вечерь не отивате въ духовния свѣтъ да получите директива за работата ви презъ деня, да приемете добритѣ съвети на вашитѣ по-голѣми братя, вие не бихте могли единъ день да прекарате на земята. Следователно, красивото въ съня се заключава въ посещението, което правимъ вечерь на своя домъ и връщането ни сутринь на земята въ пансиона, въ който сме изпратени да учимъ и да прилагаме знанието си. Всѣка вечерь човѣкъ отива въ онзи свѣтъ, сутринь се връща оттамъ, и въпрѣки това отрича неговото сѫществуване. Защо го отрича? „Отецъ ти, Който види въ тайно, ще ти въздаде на яве.“ Значи, всѣки трѣбва да отиде при Отца си, Който вижда въ тайно. И като изпълни Неговата воля на земята, Той ще му въздаде на яве. Въ какво седи Неговото въздаване? Който върши волята Божия, той ще бѫде здравъ, умътъ му ще бѫде на мѣсто, хората ще го обичатъ. Не върши ли волята Божия, ще дойдатъ за него кармически, икономически, лоши условия и т. н. Като не знаятъ причината за всичко това, хората се оправдаватъ съ лошитѣ условия на живота, съ лошо наследство и т. н. Всичко лошо може да се измѣни, при условие човѣкъ да върши волята на Отца си и да Го слуша. Ако слушате Отца си, Който вижда въ тайно и въздава на яве, всичко ще се превърне за добро. Съвременнитѣ религиозни вѣрватъ, че като умратъ, тогава ще отидатъ на онзи свѣтъ да видятъ, какво става тамъ. Чудна философия! Да чакатъ да умратъ, да ги погребватъ, да ги опѣватъ, да имъ носятъ жито на гробищата, и следъ това да се надѣватъ да отидатъ въ онзи свѣтъ да провѣрятъ истината. Тежко на онзи, на когото жито трѣбва да носятъ на гроба! Остане ли да очаквате на хората, вашата работа е свършена. Вие ще гладувате тамъ, ще страдате, главата ви ще види и ще пати. Ще кажете, че искате да знаете истината. Коя истина искате да знаете? Има два вида истина: истина на лъжата и абсолютна истина. Понѣкога и като лъже, човѣкъ пакъ говори истината. Въ времето на единъ отъ турскитѣ султани живѣлъ единъ прочутъ мукалитинъ, който могълъ да стъкмява различни лъжи, но така майсторски, че всѣки вѣрвалъ въ лъжитѣ му. Единъ день султанътъ го извикалъ при себе си и му казалъ: Кажи една лъжа! — Не мога, зарекълъ съмъ се вече никога да не говоря лъжи. Като се разговаряли върху различни въпроси, мукалитинътъ се обърналъ къмъ султана съ думитѣ: Султанъ ефенди, имамъ една голѣма молба къмъ Васъ. Вчера баща ми се помина, трѣбватъ ми 500 лири за погребение. — Ще ги върнешъ ли? — Непременно ще ги върна. Сега нѣмамъ петь пари въ джоба си да изпълня последния дългъ къмъ баща си. Султанътъ го съжалилъ и заповѣдалъ на секретаря си да му даде 500 лири. Като взелъ паритѣ, мукалитинътъ казалъ на султана: Много благодаря за паритѣ, които ми дадохте, но не се надѣвайте да ги получите назадъ. Тѣ сѫ възнаграждение за последната лъжа, която Ви казахъ. Вие искахте да Ви кажа една лъжа. Азъ Ви казахъ вече, а сега Ви казвамъ истината, че излъгахъ. Баща ми не е умрѣлъ. Така постѫпватъ много отъ съвременнитѣ хора. Тѣ говорятъ лъжи, вършатъ престѫпления и после завеждатъ дѣла едни противъ други да се докаже истината. Какво се ползувате, ако въ сѫдилището се докаже, че нѣкой извършилъ престѫпление? Като разглеждаме живота отъ тази страна, намираме, че той не представя нищо друго, освенъ забавления. Приятни сѫ забавленията, но какво допринасятъ тѣ въ свѣта? Актьоръ играе на сцената, представя чужда роля. Какво допринася на хората играта на този актьоръ? Приятно е да отидешъ на театъръ, но въ живота има нѣщо по-важно отъ игритѣ на актьоритѣ. Животътъ не е представление, не е театъръ. При това, представленията се даватъ обикновено вечерь, а човѣкъ трѣбва да разбира възможноститѣ на деня. Всѣки день предвижда известни възможности. Щомъ намѣри възможноститѣ на единъ день само, човѣкъ започва да мисли и чувствува така, както никога не е мислилъ и чувствувалъ. Само при това положение той може да си каже: „Отецъ ти, Който види въ тайно, ще ти въздаде на яве.“ Като се намѣрятъ въ затруднение, хората търсятъ помощь отвънъ, очакватъ отвънъ да дойде нѣкой да имъ помогне. Кой може да помага повече отъ Онзи, Който е създалъ свѣта? За да получите Неговата помощь, вие трѣбва да влѣзете въ връзка съ Него. За да създадете тази връзка, трѣбва да изучавате себе си, да изучавате всичко, каквото ви е дадено. Преди всичко на човѣка е дадено тѣло, което той трѣбва да изучава. Ако имате нѣкакъвъ физически дефектъ, болятъ ви, запримѣръ, глава, гърди, стомахъ, кракъ, вие трѣбва да изучавате причинитѣ на своя дефектъ, болката, която изпитвате. Ако стомахътъ, или коремътъ ви боли, това показва, че въ вашия физически животъ има нѣщо дисхармонично. Ако главата ви боли, въ умствения ви свѣтъ е настѫпила нѣкаква дисхармония, вследствие на което не можете правилно да мислите. Какво трѣбва да направите тогава? Вие трѣбва да възстановите отношенията си между физическия и умствения си животъ. Трѣбва да знаете, какъ да избирате храната си, какъ да се обхождате съ хората. Главоболието се предизвиква отъ две противоречиви мисли въ човѣка, а коремоболието — отъ две противоречиви чувства. Туберкулозата се предизвиква отъ сблъскване на противоположни мисли и чувства въ човѣка. Всѣки може да заболѣе отъ туберкулоза, особено младиятъ човѣкъ. Младъ момъкъ обича една мома, въздиша по нея. Тя му казва, че не го обича, не иска да го види. Той се отчае, започва да линѣе, да чезне, докато единъ день заболѣе. Щомъ тя му каже, че не го обича, и той да ѝ каже: И азъ не те обичамъ. Когато момата не обича младия момъкъ, тя не върви съ него по права линия, но въ движението си описва крива линия, окрѫжность. За да не изпадне въ отчаяние и да заболѣе, момъкътъ трѣбва да потърси своя полюсъ въ тази крива линия и да се поляризира, т. е. да трансформира състоянието си. Какво правятъ младитѣ моми и момци, когато възлюбениятъ, или възлюбената не отговарятъ съ своята любовь? Тѣ веднага се отчайватъ и сѫ готови да се самоубиятъ. Защо момата и момъкътъ решаватъ въпроса съ самоубийство? Когато момъкъ откаже на нѣкоя мома, тя иска да се самоубие, за да може после, когато сѫщиятъ момъкъ се ожени за друга, тя да се прероди въ тѣхното семейство, като негово дете. Сѫщата причина може да застави момъка да се самоубие. Обаче, това е едно обяснение само. Има редъ причини още за самоубийството на млади моми и момци. Ако е уменъ, момъкътъ никога нѣма да стане причина за самоубийството на нѣкоя мома. Той знае, че споредъ закона за ликвидиране на кармата, следъ убийството си, момата може да се роди като негово дете. Не е желателенъ този начинъ за ликвидиране на кармически отношения. Научни ли сѫ тѣзи нѣща? Това сѫ научни твърдения, аксиоми. Това може да се провѣри навсѣкѫде въ живота. Чувате, че еди-кой си вашъ познатъ заминалъ за онзи свѣтъ. Следъ известно време нѣкѫде се ражда дете, съ сѫщия характеръ, съ сѫщитѣ качества и прояви, съ сѫщитѣ чърти, каквито ималъ вашиятъ познатъ, който заминалъ преди години за онзи свѣтъ. Една госпожа, наша позната, имаше малко момиченце, на шесть години, което заболѣ и умрѣ. Майката плака дълго време за него, но нѣколко години следъ смъртьта му се роди друго момиченце. Като виждало майка си да плаче, момиченцето ѝ казвало: Мамо, не плачи за моята сестричка. Азъ съмъ сѫщата, която по-рано заминахъ и сега пакъ се преродихъ между васъ. Второто момиченце порасна, свърши гимназия, стана мома. Вие ще се усъмните, ще питате, дали това момиченце говори истината. Ако ви кажа, че говори, или не говори истината, вие какъ ще я провѣрите? — Може ли човѣкъ съ ума си да приеме тѣзи нѣща? Не сѫ ли това нѣкакви въображаеми теории? — Отъ човѣка зависи да приеме, или да отрече истината. Разумниятъ разбира законитѣ и вѣрва въ тѣхъ. Не е въпросъ само да кажете на човѣка, че е смахнатъ, че не разбира нѣщата. Умниятъ трѣбва да вземе положението на учитель и да учи глупавия. Той трѣбва да му покаже пѫтя, по който да върви, а не само да казва, че е на кривъ пѫть. Лесно е да се каже нѣщо, но то трѣбва да бѫде обосновано. Казвате, че носътъ на еди-кого си е дълъгъ. Какво показва дългиятъ носъ? Ще кажете, че дългиятъ носъ опредѣля интелигентностьта на човѣка. По носа се познава, дали нѣкой човѣкъ е уменъ, или не. Не, умътъ не се опредѣля само отъ дължината на носа. Носътъ има известни възвишения, известна широчина и дебелина, които сѫщо трѣбва да се взематъ предъ видъ, когато се опредѣля интелигентностьта на човѣка. Изобщо, интелигентностьта на човѣка е написана на много мѣста по неговото лице, но трѣбва да разбирате написаното. Като погледнете лицето на гениалния писатель, поетъ, музикантъ, вие веднага можете да кажете, каква ще бѫде неговата музика, каква ще бѫде неговата поезия. Това може да познае само онзи, който разбира писаното върху човѣшкото лице. Сократъ, запримѣръ, нѣмаше красивъ, правиленъ носъ. Съ този носъ той създаде философия, но не можа да стане поетъ и музикантъ. Въ него нѣмаше музика и поезия. Обаче, Сократъ имаше единъ ученикъ, Платонъ, който бѣше музикаленъ. Следъ отравянето на Сократа, Платонъ продължи неговата работа. Въ Платона живѣеше Сократъ, и по този начинъ взаимно се допълваха, образуваха нѣщо хармонично. Въ едно тѣло живѣеха и двамата, но Сократъ бѣше невидимъ. Тѣ заедно създадоха философията на Платона. Такова общение между душитѣ имаме и следъ възкресението на Христа. Често Христовиятъ Духъ влизаше въ Павла, и тогава Павелъ пишеше посланията. Платонъ никѫде не е казалъ, че Сократъ живѣе въ него, но Павелъ казваше: „Не живѣя сега азъ, но Христосъ живѣе въ мене.“ На това, именно, се дължи силата на Павла. Ще кажете, че Христосъ не е билъ ученъ. Четете посланията на Павла, да видите, какво дълбоко разбиране ималъ той за живота. Съвременнитѣ материалисти не приематъ съжителството на душитѣ, защото тѣ признаватъ сѫществуването само на ума, на сърцето, донѣкѫде и на духа, а душата съвършено отричатъ. Въ ума се включватъ редъ способности, които, ако сѫ добре развити, опредѣлятъ, дали даденъ човѣкъ е уменъ. Човѣкъ може да има умъ, безъ да е музикаленъ, безъ да е поетъ, безъ да е философъ. Уменъ човѣкъ е този, въ когото сѫ развити ония умствени способности, необходими за неговото сегашно развитие. При това, въ човѣшкия мозъкъ сѫществуватъ много центрове, свързани съ проявата на известни чувства. Запримѣръ, моралнитѣ чувства на човѣка се намиратъ на горната часть на главата. Тѣ се огрѣватъ отъ лѫчитѣ на Божествената свѣтлина. Съ изправянето си, съ стоенето правъ на краката си, човѣкъ приема повече свѣтлинна енергия, която отправя къмъ моралнитѣ си чувства, и по този начинъ се отдалечава отъ животинското си състояние. Въ животнитѣ, обаче, свѣтлината пада повече върху онѣзи части на тѣлото имъ, дето се намиратъ тѣхнитѣ инстинкти, вследствие на което тѣ се развиватъ повече за смѣтка на моралнитѣ имъ чувства. Наистина, животнитѣ нѣматъ моралъ. Следователно, увлѣченията не сѫ присѫщи на човѣка, но на животинското въ него. Колкото по-добре сѫ развити моралнитѣ чувства въ човѣка, толкова по-добре се развива неговиятъ умъ. Колкото по-слабо развити сѫ моралнитѣ чувства въ човѣка, толкова по-малки сѫ възможноститѣ за развитието на неговия умъ. Моралнитѣ чувства придаватъ устойчивость на човѣшкия характеръ. Понѣкога човѣкъ мисли морално, а не чувствува и не постѫпва морално. Двама светии живѣли 20 години въ пустинята, дето прекарвали въ постъ и молитва, въ работа върху себе си. Тѣ мислили, че придобили вече голѣма чистота и светость и решили да слѣзатъ заедно въ града, да изпитатъ силата си, да видятъ, докѫде сѫ стигнали. Като пробенъ камъкъ за своята чистота и светость, тѣ взели въ рѫцетѣ си по една малка топка снѣгъ и си казали: Ако топката снѣгъ се стопи въ рѫката ни, или при нѣкакъвъ случай я изгубимъ, това значи, че не сме постигнали много нѣщо. Като вървѣли изъ града, тѣ срещнали нѣколко млади, красиви моми. Първиятъ светия веднага изпусналъ снѣжната топка отъ рѫката си, но се навелъ да я вземе. Вториятъ светия се захласналъ въ една отъ красивитѣ моми и изпусналъ снѣжната топка отъ рѫката си. Той забравилъ даже, че носилъ снѣгъ въ рѫката си. Когато се сѣтилъ да погледне къмъ снѣга въ рѫката си, било късно вече. Рѫката му била празна. Върналъ се да го търси, но не могълъ да го намѣри. Де е лошото сега? Де е грѣхътъ? Грѣхътъ не седи въ поглеждането на красивата мома, но въ това, че снѣжната топка паднала отъ рѫката на светията. Топката снѣгъ представя идеала на светията. Какъвъ светия, какъвъ човѣкъ, билъ той мѫжъ или жена, е този, който изгубва своята топка снѣгъ? Каква жена е тази, която се захласва въ единъ мѫжъ? Какъвъ мѫжъ е този, който се захласва въ една жена? Мѫжътъ има право да гледа жената, но той трѣбва да държи снѣжната топка въ рѫката си. И жената има право да гледа мѫжа, но да държи снѣжната топка въ рѫката си. Нѣкой се хвали, че е чистъ. Нека при слизането си отъ планината вземе топка снѣгъ въ рѫката си и да слѣзе съ нея въ града, за да опита своята чистота. Ако снѣгътъ не падне отъ рѫката му и не се изгуби, нито стопи, той е чистъ. Гледай красивата мома, но здраво дръжъ снѣжната топка въ рѫката си. Тази е мѣрката за чистотата. Когато видите, че нѣкой човѣкъ изпуща топката снѣгъ отъ рѫката си, вие знаете вече, какво може да стане отъ него. И тъй, ще знаете, че при слизането на човѣка отъ невидимия свѣтъ, дадена му е въ рѫката снѣжна топка, съ която трѣбва да работи презъ цѣлия си животъ. Като се върне въ невидимия свѣтъ, веднага ще погледнатъ, държи ли топката въ рѫката си, или я изгубилъ. Ако я изгубилъ, или стопилъ, той ще почне да се извинява, че условията на неговия животъ били тежки, че нещастия го сполетѣли, че се захласналъ нѣкѫде и т. н. Колкото и както да се оправдава, всичко е напразно. Следъ като те изслушатъ внимателно, ще ти кажатъ: Сега пакъ ще се върнешъ въ пустинята, дето отново ще прекарашъ 20 години въ постъ и молитва, — на покаяние. Следъ това ще вземешъ една снѣжна топка въ рѫката си и ще слѣзешъ въ града да видишъ, какво си придобилъ. Но тогава ще държишъ топката съ дветѣ си рѫце. Като срещнете нѣкоя красива мома, вие ще се усмихнете само и ще си заминете. Ако момата ви запита, защо се смѣете, ще ѝ кажете: Едно време ти ме излъга. Азъ се захласнахъ подиръ тебе и изгубихъ снѣжната си топка. Днесъ имамъ опитность, не се лъжа вече. Мога да те погледна, но снѣжната топка ще държа здраво въ рѫката си. Като слушате тѣзи нѣща, ще кажете, че искате да ви се говорятъ сериозни работи. Кои нѣща сѫ сериозни? Сериозни сѫ тия нѣща, които сѫ свързани съ вѫтрешната чистота на човѣка, Вѫтрешно чистъ е онзи, който знае, какво върши. И всѣко нѣщо, което върши, е съзнателенъ процесъ за него. Като се смѣе, той знае, защо се смѣе; като яде, знае, защо яде; като се моли, знае, защо се моли; като чете, знае, защо чете. Чистиятъ знае, защо има глава, защо има гърди, защо има рѫце, крака и т. н. Той знае, че има глава, за да мисли право; има гърди, за да бѫде смѣлъ, решителенъ; има рѫце, за да работи съ тѣхъ, да свърши нѣкаква работа. И като свърши нѣщо, да мълчи. Въ това отношение птицитѣ сѫ научили закона на мълчанието. Мълчанието освобождава човѣшкитѣ добродетели отъ изкушение. Разумниятъ човѣкъ никога не се поставя на изкушение. Защо? — Защото той мисли, той е смѣлъ, той знае да мълчи. Който е научилъ закона на мълчанието, той разбира живота. Той знае, че въ свѣта сѫществува разумность, която превръща всичко на добро. Каквото и да изгуби, мълчаливиятъ е доволенъ. Когато учительтъ преподава, ученицитѣ трѣбва да слушатъ и да мълчатъ. Докато учительтъ преподава, ученицитѣ мислятъ. Щомъ преподаването се свърши, ученицитѣ иматъ право да разискватъ. Значи, опредѣлено е, кога човѣкъ трѣбва да говори и кога трѣбва да мълчи. Когато мълчи, той слуша. Мълчанието е свързано съ слушането. Христосъ казва: „И Отецъ ти, Който види въ тайно, ще ти въздаде на яве.“ Всѣки трѣбва да знае, че колкото и да е малко онова, което е вложено въ него, то е истинско, то е неизмѣнно. Това трѣбва да бѫде за васъ аксиома. Защо трѣбва да ви се доказва, че имате умъ, сърце, душа и духъ? Въ тѣзи нѣща вие не трѣбва да се разколебавате нито за моментъ. Човѣкъ не трѣбва да се разколебава въ убежденията си. Какво виждаме въ живота? Като остарѣятъ, нѣкои хора започватъ да се разколебаватъ въ убежденията си. Тѣ съжаляватъ, че сѫ изгубили младинитѣ си, че не сѫ живѣли, както трѣбва. Ако стариятъ на старини се разколебава въ убежденията си, той не е ималъ никакви убеждения. Какво излиза тогава? Младиятъ иска да живѣе като стария. Стариятъ пъкъ съжалява, че не е живѣлъ като младия, иска да живѣе като него. Споредъ мене, младиятъ трѣбва да живѣе като младъ, и стариятъ трѣбва да живѣе като старъ. Младитѣ хора не трѣбва преждевременно да остаряватъ; старитѣ хора не трѣбва да съжаляватъ, че не сѫ млади. Щомъ остарѣе, човѣкъ трѣбва да разреши въпроситѣ на живота по другъ начинъ — чрезъ закона на мѫдростьта. Стариятъ може да се подмлади по закона на мѫдростьта, а не по закона на любовьта. Да се намѣри срѣдство за подмладяване, това значи да се намѣри елексирътъ на живота, който сѫ търсили ученитѣ още въ древностьта, който търсятъ и днесъ. Достатъчно е стариятъ човѣкъ да вземе една капка отъ елексира на живота, за да стане моментално младъ: брадата му ще падне, бръчкитѣ на лицето му ще изчезнатъ, тѣлото му ще се изправи. Като видятъ този младъ човѣкъ, на 21 година, всички ще се чудятъ, кѫде отиде стариятъ. Стариятъ се е подмладилъ по закона на мѫдростьта. Подмладяване може да става и по закона на любовьта, но той е другъ пѫть, другъ начинъ. Ако си остарѣлъ по причина на това, че си иждивилъ любовьта си, ти не можешъ да се подмладишъ по закона на любовьта. Ти ще проявишъ своята мѫдрость и ще се подмладишъ по закона на мѫдростьта. Ако си остарѣлъ по причина на това, че си живѣлъ съ истината, по сѫщия законъ ще се подмладишъ. Следователно, всѣки човѣкъ ще намѣри възможноститѣ за своето подмладяване въ пѫтя, по който е миналъ. Сега азъ говоря за възможности, които още днесъ ви се откриватъ, а не въ бѫдеще. Нѣкой се оплаква, че остарѣлъ, че главата му побѣлѣла отъ учение. Този човѣкъ не подозира даже, че има възможность за подмладяване. Отъ него се изисква да работи, да види, по кой законъ може да се подмлади. — Кога ще стане това? — Ще почакашъ малко. — Глухъ съмъ, отвори ушитѣ ми. — Ще почакашъ малко. — Слѣпъ съмъ, отвори очитѣ ми. — Ще почакашъ малко. Сърцето ми е закоравѣло, смекчи го малко. — Ще почакашъ. Върви смѣло въ правия пѫть и ще намѣришъ разрешение на въпроситѣ, които те интересуватъ. Въ този пѫть ще намѣрите законитѣ, съ които ще можете да отворите ушитѣ си, очитѣ си, да смекчите сърцето си. Това може да стане въ единъ моментъ, може да стане и следъ години. Всичко е възможно за онзи, който знае законитѣ. Христосъ взе малко каль, направи кашичка съ слюнката си, намаза съ нея очитѣ на слѣпия, и той прогледа. Христосъ не отвори очитѣ на всички слѣпи, а само на едного. Защо? — Причини има за това. Цѣла история се разправя за слѣпия, на когото Христосъ отворилъ очитѣ. Христосъ излѣкува жената, която боледувала 12 години. Той излѣкува момчето на стотника, а Лазара възкръси. Които разбиратъ законитѣ, тѣ знаятъ, че всички чудеса, които Христосъ извърши, не сѫ произволни. Тѣ почиватъ на разумни закони. Има дълбоки вѫтрешни причини, заради които Христосъ е помогналъ на нѣколцина, а не на всички страдащи. Христосъ казва за себе си: „Както ме е научилъ Отецъ, така правя.“ Въ днешната беседа ви се даватъ условия, които трѣбва да използувате разумно. Когато отивате на екскурзия, даватъ ви се условия да дишате чистъ, свежъ въздухъ. Ако можете да използувате тия условия разумно, вие ще се радвате цѣлъ животъ отъ това, което сте придобили. Единъ день разумно използуванъ носи благоприятни условия за цѣлъ животъ. Единъ день неразумно използуванъ, разваля добритѣ условия на цѣлъ животъ. Представете си, че слизате отъ единъ високъ планински връхъ, но бързате, искате въ нѣколко минути да слѣзете въ подножието на планината. Обаче, дрехата ви се закачва на единъ камъкъ, вие падате и счупвате крака си така, че на цѣлъ животъ оставате инвалидъ. Ето, какъ съ една неразумна постѫпка вие се осакатявате на цѣлъ животъ. Не можете ли да слизате спокойно, бавно? Повече време щѣхте да употрѣбите, докато слѣзете долу, но поне здравъ щѣхте да останете. Съвременнитѣ хора търсятъ правия пѫть, за да стигнатъ по-скоро на опредѣлената цель. Тѣ не знаятъ, че правиятъ пѫть не е всѣкога най-добъръ. Пъкъ и силитѣ въ природата не вървятъ всѣкога по прави линии. Електричеството, запримѣръ, върви по прави линии. Често линиитѣ, които електричеството образува, сѫ много своеобразни. Енергиитѣ на електричеството и магнетизъма се направляватъ отъ разумни сѫщества, които иматъ предъ видъ благото на цѣлото човѣчество, както и на цѣлия органически свѣтъ. Обаче, тия два вида енергии, на електричеството и на магнетизъма, се различаватъ едни отъ други. Енергиитѣ на магнетизъма вървятъ по криви линии, които се извиватъ спиралообразно и развиватъ топлина. До голѣма степень нашето здраве се дължи на магнетичнитѣ енергии, които текатъ въ организъма. Електрическитѣ енергии вървятъ повече по прави линии. Изсушаването на организъма се дължи на електричеството, което се събира понѣкога въ голѣмо количество. Човѣкъ трѣбва да разбира законитѣ, за да може да се справи съ излишното количество отъ електричество и магнетизъмъ въ тѣлото си. Електричеството и магнетизъмътъ сѫ сили, които действуватъ въ вѫтрешностьта на организъма. Свѣтлината и топлината действуватъ отвънъ. Тѣзи сили се взаимно поляризиратъ, но човѣкъ трѣбва да познава законитѣ, по които тѣ се движатъ, за да може съзнателно да ги трансформира. Всѣки християнинъ, или ученикъ на Христовото учение, трѣбва да разбира своя организъмъ, да знае, какви сили действуватъ въ него. Сѫщевременно той трѣбва да знае законитѣ и методитѣ, чрезъ които да трансформира състоянията си. За тази цель той се нуждае отъ положителна наука. Всѣка вечерь, преди да си легне, той трѣбва да прегледа състоянието на своитѣ мисли и чувства, и ако намѣри нѣкаква неизправность въ тѣхъ, да приложи известенъ методъ, чрезъ който да ги хармонизира. Ако чувствата и желанията на човѣка не се задоволятъ, той става неврастеникъ. Като направите опитъ въ това направление, ще се увѣрите въ казаното. Поставете нѣкакво препятствие при реализиране на нѣкои стремежи и желания на човѣка, и ще видите, че въ скоро време той ще стане неврастеникъ. Махнете препятствието въ неговия пѫть, и неврастенията ще изчезне. Ако пъкъ оставите човѣка да се пресити въ своитѣ чувства и желания, въ него ще се явятъ особени отрицателни състояния. Следователно, както въ незадоволяването на чувствата, така и въ пресищането имъ, човѣкъ е изложенъ на опасности. За да не изпадне въ това положение, той трѣбва да намѣри онова естествено отношение между сърцето и ума, което да хармонизира неговитѣ състояния. Това значи да дойде човѣкъ до Божественото начало въ себе си. За да дойде до това начало, отъ него се иска не само да вѣрва въ Първата Причина, но да има готовность въ себе си всѣки моментъ да върши нѣщо заради Нея. Великиятъ не иска отъ насъ нищо, но щомъ живѣе въ насъ, Той има желание да ни събуди, да ни направи съработници съ Него въ великото дѣло, което сега се твори. Ако не вземемъ участие въ това велико дѣло, отъ насъ нищо не може да излѣзе. Следователно, да работимъ за себе си, да работимъ и за Великия, Който вижда въ тайно и ще ни въздаде на яве. Това е велика истина, която всѣки моментъ можете да провѣрите. Вѣрвайте въ Божественото, начало въ себе си безъ никакво съмнение, и каквото търсите, ще постигнете. Дразните се нѣщо. Кажете: Заради Онзи, Който живѣе въ мене, ще се въздържамъ. Не ви се учи. Кажете: Заради Онзи, Който живѣе въ мене, ще уча. Имате да взимате отъ нѣкого пари. Кажете: Заради Онзи, Който живѣе въ мене, ще простя дълга на своя ближенъ. Ако можете да простите дълга на ближния си заради любовьта си къмъ Онзи, Който живѣе въ васъ, Той ще ви посочи да отидете на нѣкѫде, дето дѣдо ви е заровилъ гърне съ злато. Ще намѣрите паритѣ, ще ги вземете, и по този начинъ ще бѫдете задоволени отъ две страни: отъ една страна ще запазите добритѣ отношения съ брата си, а отъ друга страна ще ви се въздаде десетократно. Какво ще спечелите, ако дадете подъ сѫдъ своя ближенъ? Ще го осѫдите да лежи въ затворъ нѣколко години. Какво ще спечелите съ това? Нищо нѣма да спечелите. А тъй, като намѣрите гърнето съ паритѣ, които дѣдо ви е заровилъ въ земята, ще бѫдете доволни, и въ благодарность на това ще дадете угощение, на което ще поканите и своя длъжникъ. Ако сте месоядецъ, угощението ще бѫде отъ месна храна; ако сте вегетарианецъ, угощението ще бѫде изключително отъ вегетариански храни. Споредъ мене, истински вегетарианецъ е онзи, който никога не се съблазнява отъ месото, въ широкъ смисълъ на думата. Нѣкой е вегетарианецъ, но рибата го привлича. Защо? — Защото рибата има особена магнетична сила, отъ която човѣшкиятъ организъмъ се нуждае. Сѫщата магнетична сила се намира и въ растенията, даже въ по-голѣмо количество, отколкото въ рибитѣ. При изключителни случаи човѣкъ може да яде риба — нѣма нищо престѫпно въ това. За предпочитане е рибата да живѣе въ човѣка, отколкото човѣкъ въ рибата. Какъ може човѣкъ да живѣе въ рибата? Представете си, че нѣкой се отчае отъ живота и се хвърли въ морето, дето го изяждатъ голѣмитѣ риби. Не живѣе ли той въ рибата? Всичко, което Богъ е създалъ, е чисто. „Отецъ ти, Който вижда въ тайно, ще ти въздаде на яве.“ „Ще ти въздаде.“ Кога? Когато вършишъ всичко заради Него. Този е пѫтьтъ, по който трѣбва да вървите. Този пѫть е здравословенъ. Той е пѫть на любовьта, пѫть на свѣтлината, пѫть на истината. Този пѫть ще освободи хората отъ всички мѫчнотии, въ които сега живѣятъ. Мѫчнотиитѣ ще се разрешатъ сами по себе си, и тогава всички хора ще се убедятъ, че нѣма невъзможни нѣща въ свѣта. Кога нѣма невъзможни нѣща? Когато хората вървятъ въ пѫтя на любовьта. Казва пророкътъ: „И заключи Богъ небето; три години не падна дъждъ въ Израиль.“ Това показва, че Богъ управлява свѣта. Всички закони, всички войни, гладъ, сиромашия, плодородие, земетресения се дължатъ на великата разумность въ свѣта. Тази разумность работи и управлява цѣлия свѣтъ. Ако хората работятъ въ хармония съ тази разумность, и животътъ имъ ще се оправи. Сега ние не искаме да се наложимъ на хората да вѣрватъ въ това, което казваме. Тѣ сами ще провѣрятъ думитѣ ми. Ние не сме за онѣзи вѣрвания, които се налагатъ на хората. Ние не сме за онзи редъ и порядъкъ, който се налага на хората. Всичко, което се налага, не е Божествено. Божествениятъ редъ и порядъкъ е общъ за всички. Човѣшкитѣ блага засѣгатъ само часть отъ хората. Божественитѣ блага засѣгатъ всички хора, всички живи сѫщества. Когато пали огънь, човѣкъ го запалва само за себе си. Богъ запалва огъня за всички. Човѣшкото дава потикъ само на едно нѣщо. Божественото дава потикъ на всичко. То едновременно дава потикъ и на ума, и на сърцето, и на волята въ човѣка. „Отецъ ти, Който види въ тайно, ще ти въздаде на яве.“ Нека тази мисъль остане въ съзнанието ви. Вечерь, когато лягате да спите, вие отивате въ невидимия свѣтъ да учите. Тамъ ви преподаватъ уроци, казватъ ви много нѣща, които трѣбва да помните. Като ставате сутринь, направете малко усилие, да си спомните, какво ви е казано. Ако не можете да си спомните, това показва, че или съзнанието ви не е било будно, или паметьта ви е отслабнала. Щомъ паметьта ви е отслабнала, работете върху нея, да я засилите. Колкото по-малко се безпокоите, толкова по-голѣмо самообладание ще имате. Самообладанието е въ връзка съ вѣрата. Като говоримъ за Бога, ние имаме предъ видъ Живия Богъ, Който живѣе въ насъ. Ние трѣбва да ходимъ въ Неговия пѫть, по Неговия умъ и вършимъ всичко заради Него. Само по този начинъ ще се освободимъ отъ противоречията на живота. Съвременнитѣ хора се натъкватъ на противоречия, защото иматъ много богове. Тия богове внасятъ раздвояване въ умоветѣ имъ, вследствие на което тѣ се измѫчватъ едни други. Интереситѣ на тия хора се сблъскватъ, и тѣ се отнасятъ помежду си като врагове. Когато нѣкой беденъ дойде при васъ и ви каже искрено, че е гладенъ, че се нуждае отъ нѣщо, приемете го като братъ. Когато хората дойдатъ до съзнание да виждатъ въ лицето на човѣка свой братъ, всички мѫчнотии въ живота ще изчезнатъ. Ако хората не дойдатъ до това съзнание, насилието все още ще продължава да се прилага. Обаче, насилието не разрешава въпроситѣ. Само любовьта, мѫдростьта и истината сѫ въ състояние да оправятъ свѣта. Тѣ представятъ пѫть, по който хората трѣбва да вървятъ. „Отецъ ти, Който види въ тайно, ще ти въздаде на яве“ Вървете въ пѫтя на любовьта, на мѫдростьта, на истината, за да може вашиятъ Отецъ да ви въздаде на яве. Да ви въздаде на яве, това значи да бѫдете здрави, умни, любещи, доволни. Каквото пожелаете, ще имате. Щомъ имате всичко, ще любите всичко. „Отецъ ти, Който види въ тайно, ще ти въздаде на яве“. 15. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 12 май, 1929 София. — Изгрѣвъ.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Ела следъ мене! И рече му: „Дойди следъ мене!“ И той стана и отиде следъ Него. *) Матея 9:9. „Дойди следъ мене!“ — Нѣма по-силно изречение, посилна идея въ живота отъ тази, да отидешъ следъ нѣкого. Нѣма по-голѣмо щастие за човѣка отъ това, да разбере смисъла, скритъ въ идеята „ела, или дойди следъ мене!“ Думитѣ „ела, дойди“ иматъ дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Тѣ представятъ ключа на живота. Когато земедѣлецътъ каже на житото: Ела, или дойди следъ мене! — отъ този моментъ започва животътъ на житото. Когато слънцето каже на лозата: Ела, или дойди следъ мене! — отъ този моментъ започва животътъ на лозата. Когато духътъ каже на поета: Ела, или дойди следъ мене! — отъ този моментъ започва поезията на поета. Тази дума се отнася до живитѣ хора, които разбиратъ нѣщата, а не до мъртвитѣ. Има два вида хора въ свѣта: мъртви и живи. Мъртвитѣ не се нуждаятъ отъ нищо. Тѣ казватъ: Ние не се нуждаемъ отъ ядене и пиене, отъ дрехи и кѫщи, отъ музика, поезия, наука и изкуства; ние се нуждаемъ само отъ гробове, отъ голѣми паметници и кръстове, чрезъ които да засвидетелствуваме своето минало сѫществуване. Живитѣ хора казватъ: Ние се нуждаемъ отъ ядене и пиене, отъ дрехи и кѫщи за живѣене, отъ поезия, наука, музика и изкуства. Блажени мъртвитѣ, които сѫ си изработили своя философия и не се нуждаятъ отъ нищо. Да, блажени сѫ мъртвитѣ, но временно само. Щомъ влѣзатъ въ своя свѣтъ, тѣ веднага започватъ да изпращатъ депутации отъ свои хора да молятъ живитѣ да ги приематъ отново въ тѣхния свѣтъ. Щомъ се видятъ въ своя свѣтъ, мъртвитѣ започватъ да хлопатъ отъ кѫща на кѫща на живитѣ и казватъ: Моля ви се приемете ни въ вашия свѣтъ! Гладни сме, измѫчваме се отъ гладъ. Тукъ има страшенъ гладъ и страшна жажда. Че наистина въ свѣта на мъртвитѣ сѫществува голѣмъ гладъ, виждаме по това, че отъ време на време живитѣ имъ изпращатъ по малко варено житце, поливатъ гробоветѣ имъ съ винце, съ масло и т. н. Ако въ тѣхния свѣтъ имаше жито, щѣше ли да имъ се изпраща оттукъ? Съвременнитѣ хора говорятъ за онзи свѣтъ. Какъвъ е този свѣтъ, за който хората говорятъ? Този свѣтъ е пъленъ съ разбити надежди и мечти, съ неосѫществени идеали. Този свѣтъ представя пустиня. Дето погледнешъ, ще видишъ само развалини, само сухи кости. Дето стѫпишъ — навсѣкъде кости. Когато нѣкой казва, че нищо не сѫществува въ свѣта, това показва, че този човѣкъ е погледналъ въ свѣта на мъртвитѣ, дето всичко е разрушено, дето всичко е илюзия. Този свѣтъ съ нищо не привлича окото на човѣка. Само археолозитѣ могатъ да се интересуватъ, отъ този свѣтъ, защото ще намѣрятъ тамъ остатъци отъ най-стари култури, отъ различни религии и науки. Съществува другъ свѣтъ, освенъ този на мъртвитѣ, нареченъ свѣтъ на живитѣ, на безсмъртнитѣ — Божественъ свѣтъ. Христосъ казва: „Дойди следъ мене!“ — Де да отиде? — Въ Божествения свѣтъ. Азъ замѣствамъ думата „дойди“ съ „ела,“ като по-опредѣлена, като по-силна дума. Когато кажете нѣкому „дойди“ —това значи, че този човѣкъ може самъ да дойде. Когато му кажете „ела,“ това подразбира че вие се наемате да водите този човѣкъ. Когато се говори за езицитѣ на народитѣ, вие ги считате собственость на даденъ народъ. Запримѣръ, български езикъ се счита собственость на българитѣ; турски езикъ — собственость на турцитѣ; гръцки езикъ — на гърцитѣ и т. н. Обаче, има единъ езикъ, който не принадлежи на никой народъ. Той е Божествениятъ езикъ. Всѣка дума въ Божествения езикъ има свой специфиченъ, строго опредѣленъ смисълъ. „Ела следъ мене!“ Думата „ела“ съдържа въ себе си голѣмо изобилие. Добре е филолозитѣ да се позанимаятъ съ тази дума, да намѣрятъ нейния произходъ, да намѣрятъ корена на тази дума. Както филолозитѣ търсятъ произхода на думитѣ, така философитѣ търсятъ смисъла на живота. Смисълътъ на живота се заключава въ безсмъртието. Нѣкои опредѣлятъ безсмъртието като вѣченъ животъ, като условие за осѫществяване на всички идеали, вложени въ човѣшката душа. Безъ вѣчния животъ тѣзи идеали сѫ неприложими. Безсмъртието нѣма никакви граници. То изключва всѣкаква смърть отъ себе си. Въ безсмъртието човѣкъ запазва всичко, каквото има. Когато се насити на живота, безсмъртниятъ може да замине за онзи свѣтъ — отъ него зависи да живѣе, или да не живѣе. Безсмъртниятъ е свободенъ човѣкъ, той може да живѣе и въ смъртьта, и въ безсмъртието. На несвободния се дава и живота, и смъртьта — отъ него нищо не зависи. Той не разполага съ нищо. Пиленцето не иска да излѣзе отъ черупката на своето яйце, но никой го не пита, иска, или не иска. Турятъ го подъ квачката да го измѫти. Следъ 20 деня отъ яйцето се излюпва пиленце. То расте, пораства, става голѣма кокошка. Единъ день господарьтъ ѝ я хваща за врата и казва, че е дошло време да му отиде на гости. Тя не иска да влѣзе въ него: крѣка, противи се, иска да живѣе. Казватъ ѝ: Ние се нуждаемъ отъ твоето месо, и ти трѣбва да умрешъ — нищо повече! Следователно, този свѣтъ, въ който вие живѣете, е свѣтъ на противоречия, свѣтъ на смъртьта. Този свѣтъ сѫществува въ всички хора. Който е недоволенъ, той се намира въ свѣта на мъртвитѣ, въ свѣта на душитѣ, които се нуждаятъ отъ подаяние. Недоволниятъ ходи отъ кѫща на кѫща да разправя тѫгитѣ си на хората, дано се намѣри нѣкой да го утеши. Този го утешава, онзи го утешава, но той все неутешенъ остава. Защо? — Защото всички хора сѫ сиромаси, никому не дохожда на умъ, че този човѣкъ се нуждае отъ хлѣбъ. Недоволниятъ ходи отъ кѫща на кѫща, разправя положението си, оплаква се, но навсѣкѫде му казватъ: Добъръ е Господъ, Той ще ти помогне. Прочети „Отче нашъ,“ помоли се, и помощьта ще дойде. Чете този човѣкъ една, втора молитва, надѣва се на този, на онзи, но помощьта все още не дохожда. Най-после той потропа на вратата на Онзи, Който му казва: „Ела следъ мене!“ Той влиза въ кѫщата Му, дето намира сложена трапеза за ядене и започва да яде. Не е въпросътъ въ яденето, но въ готовностьта, въ онова чувство, съ което го приема въ дома си и се отзовава на неговитѣ нужди. При това положение, какъвъ по-голѣмъ смисълъ могатъ да иматъ думитѣ „ела следъ мене“? Като казвамъ, че трѣбва да се задоволятъ нуждитѣ на човѣка, не разбирамъ само неговитѣ нужди въ ядене и пиене. Не е гладътъ, който мѫчи човѣка. Не е жаждата, която мѫчи човѣка. Има нѣщо въ глада и въ жаждата, което мѫчи човѣка, но то не е нито гладътъ, нито жаждата. Ние търсимъ знанието, но не самото знание. Друго нѣщо има въ знанието, което търсимъ. Ние се стремимъ къмъ живота, но не къмъ самия животъ, а къмъ онова, което е скрито въ него. Има нѣщо по-дълбоко, по-велико отъ самия животъ. Къмъ него, именно, се стреми човѣкъ. Христосъ казва: „Който се отрече отъ майка си и отъ баща си, както и отъ себе си, отъ своя животъ, той ще придобие Вѣчния Животъ.“ Да се отречешъ отъ своя животъ, значи да се отречешъ отъ временния, отъ преходния животъ. Който не разбира това, той ще се натъкне на известно противоречие и ще каже: Какъ е възможно човѣкъ да се отрече отъ живота си? Да се отрече отъ живота си, значи да стане безсмъртенъ и да носи смъртьта на гърба си. Като я поноси известно време, той ще се изпоти, ще я тури настрана и ще отиде на планината да се разходи. Опасно е човѣкъ да носи смъртьта на гърба си, ако нѣма де да отиде да се разходи. Щомъ има де да отиде, ще свали смъртьта отъ гърба си, ще я остави у дома си да почива известно време и следъ това пакъ ще я тури на гърба си. Смъртьта е ангелъ, съ който трѣбва да знаете, какъ да постѫпвате. Щомъ я оставите у дома си да почива, не я карайте да яде, нито я канете на гости. Оставете я да почива, а вие си гледайте работата. — Ама какво ще прави сама? — Не се интересувайте отъ това. Тя е шише, което трѣбва да стои затворено. — Какво има въ това шише? — Не е ваша работа. Шишето трѣбва да бѫде затворено. Въ царството на Соломонъ-Ра, отъ най-древни времена още, женитѣ започнали да работятъ за права, искали и тѣ да управляватъ. Отъ тогава още билъ повдигнатъ въпросътъ за правата на женитѣ. Тѣ подали петиция до царя да разгледа тѣхната молба. Царьтъ имъ отговорилъ: Азъ намирамъ за справедливо да ви се дадатъ права, но преди това трѣбва да издържите единъ малъкъ изпитъ. Тѣ се съгласили. Тогава той имъ далъ една хубава златна кутия и казалъ: Ще държите тази кутия една седмица при васъ, презъ което време никой нѣма да я отваря, да не изгубите съдържанието въ нея. Следъ изтичане на този малъкъ срокъ ще ми я донесете назадъ. Като взели кутията, женитѣ се събрали да разискватъ върху въпроса, какво да правятъ съ нея. Всички поотдѣлно се произнесли по въпроса. Едни казвали да не се пипа кутията, други настоявали да се отвори. Надделяло мнението на последнитѣ. Тѣ отворили кутията да видятъ, какво е скрилъ царьтъ въ нея. Щомъ отворили кутията, нѣщо изхвръкнало навънъ. Затворили я внимателно и всички единодушно решили да я върнатъ въ опредѣления день на царя, безъ да казватъ, че сѫ я отворили. Царьтъ отворилъ кутията предъ делегацията и запиталъ: Де е онова, което бѣхъ поставилъ въ кутията? — Нѣма го, ние нищо не знаемъ. — Щомъ е така, намѣрете това, което бѣхъ турилъ въ кутията и ще получите права да управлявате. И тъй, въ желанието си да придобие нѣщо повече отъ това, което му е дадено, човѣкъ изгубва и онова, което първоначално още Богъ му е далъ. Въ това отношение той мяза на тия жени, които се борятъ за права. Като придобие нѣщо, праведниятъ се радва. Като го изгуби, и той, като обикновенитѣ хора, започва да плаче. По-праведенъ човѣкъ отъ Христа никога не е имало, но и Той плака. Когато влѣзе въ Иерусалимъ, Христосъ се просълзи. Защо? — Защото виждаше страданията, презъ които този градъ щѣше да мине. Той казваше на ученицитѣ си: „Виждате ли този храмъ? Следъ три деня камъкъ на камъкъ нѣма да остане отъ него.“ Но въпрѣки това, евреитѣ не искали да приематъ Христовото учение. Тѣ не търсили спасението си, тѣ искали да бѫдатъ свободни, напълно независими. Време се е изисквало, докато евреитѣ обмислятъ въпроса добре, да решатъ, трѣбва ли да приематъ Христа, или да Го отхвърлятъ отъ себе си. Има моменти, обаче, когато човѣкъ не може да мисли логически. Единъ български свещеникъ, отъ Варна, разправяше следния случай, на който той самъ билъ свидетель. Когато руситѣ обстрелвали града, той видѣлъ, какъ единъ богаташъ бѣгалъ, искалъ да се скрие нѣкѫде, да избѣга отъ гранатитѣ, които се пръскали всрѣдъ града. Като бѣгалъ, богаташътъ искалъ да вземе нѣщо ценно отъ дома си, но въ страха си, самъ не забелязалъ, какъ взелъ една тиква и хукналъ да бѣга съ нея. Щомъ излѣзълъ вънъ отъ града, той се успокоилъ малко и погледналъ въ рѫцетѣ си, да види, какво носи. Голѣма била изненадата му, като видѣлъ, че държи въ рѫката си тиква, вмѣсто ценни книжа. Казвамъ: Много хора иматъ високи идеали, но като се намѣрятъ предъ страха, забравятъ всичко, гледатъ да се осигурятъ, и въ края на краищата, виждатъ, че вмѣсто ценни книжа, тѣ държатъ тиква въ рѫцетѣ си. По-нататъкъ свещеникътъ разправяше: Преди обстрелването на Варна, както и презъ времето на обстрелването, около две седмици азъ бѣхъ боленъ, на легло. Но като чухъ онѣзи далнобойнитѣ, не зная, какъ станахъ отъ леглото и се намѣрихъ вънъ. Какво не прави страхътъ за живота! Обаче, страхътъ за живота не води къмъ безсмъртие. Мощенъ и страшенъ е звукътъ на гранатата, но по-мощни сѫ думитѣ: „Ела следъ мене!“ „Ела следъ мене!“ — Това е зовътъ на Единния, Който е създалъ всичко въ свѣта. Този зовъ е въ самитѣ васъ, но въпрѣки това вие постоянно се съмнявате. Единниятъ говори на всички езици и на всички живи сѫщества. Нѣма моментъ въ живота на човѣка, когато Той да не е говорилъ и да не говори, но често въ съзнанието на човѣка ставатъ наслоявания, вследствие на което той изгубва красивитѣ образи. Наслояванията отговарятъ на тъмнитѣ мѣста въ фотографията, а мѣстата, свободни отъ наслоявания, отговарятъ на свѣтлитѣ мѣста. Наистина, когато изложите свѣточувствителната плоча на фотографията предъ нѣкои предметъ, само ония части отъ предмета се изобразяватъ ярко върху плочата, отъ който излиза свѣтлина. Другитѣ части на предмета, които не сѫ освѣтени, не се отразяватъ върху плочата. Следователно, една Божествена идея може да се отрази върху съзнанието на човѣка само тогава, когато намѣри свободно мѣсто, върху което да се проектира. За тази цель въ съзнанието на човѣка сѫ прокарани специални пѫтища, презъ които Божественитѣ идеи могатъ да минатъ, за да се отпечататъ. Тия идеи не могатъ всѣкога да се отпечатватъ. Има специални периоди отъ времето, когато отпечатването на тия идеи става лесно. Тѣзи периоди сѫ известни подъ името „пробуждане на човѣшкото съзнание.“ Пробуждането на съзнанието води къмъ безсмъртие. Само безсмъртниятъ разбира Божествения езикъ на нѣщата. Въ какво седи силата на този езикъ: въ книгата, върху която е написанъ, или въ съдържанието и смисъла му? И на халваджийска книга да пише царьтъ, силата е въ написаното отъ него, а не въ книгата, на която е писалъ. Като се подпише отдолу, подписътъ му е въ състояние да свали отъ вѫжето и най голѣмия престѫпникъ. Ако подписътъ нѣма сила въ себе си, и на най-хубавата книга да е сложенъ, той нищо не струва. Цѣлата земя е изпъстрена съ подписа на Господа, но човѣкъ трѣбва да знае, де сѫ тѣзи мѣста и да чете по тѣхъ. Съвременната наука не е изчислила, колко пѫти досега Господъ е посетилъ земята. Дето е миналъ, Той е оставилъ подписа си: по канаритѣ, по водитѣ, по цвѣтята, по дърветата. Всички негови подписи ние наричаме „Стѫпкитѣ на Свещенния.“ Който веднъжъ само се е докосналъ до една отъ тѣзи стѫпки, той и поетъ е станалъ, и ученъ е станалъ, и музикантъ е станалъ, и философъ е станалъ. Казвате: Възможно ли е това? — Възможно е, разбира се. Ако жадниятъ не се докосне до водата на извора, отъ него нищо не може да стане. Каква поезия може да напише поетътъ, който е жадувалъ цѣли десеть деня? Каква картина ще нарисува художникътъ, който е гладувалъ цѣли десеть деня? Поетътъ може да пише, художникътъ може да рисува, но ако сѫ могли да се докоснатъ до стѫпкитѣ на извора. Тамъ, дето веднъжъ само е стѫпилъ Свещенниятъ кракъ на Единния, всѣка Негова стѫпка се е превърнала на изворъ. Тия извори никога не преставатъ. Тѣ вѣчно текатъ, вѣчно пръскатъ водитѣ си. Знаете ли такъвъ изворъ нѣкѫде въ България, който две-три хиляди години наредъ да е текълъ? Вие не знаете това. Значи, има много въпроси, които трѣбва да се изучаватъ. Има много тайни, скрити въ природата, които трѣбва да се разгадаятъ. И тъй, благата на живота сѫ дълбоко скрити въ природата, и човѣкъ трѣбва съзнателно да работи, за да ги открие. Когато нѣкой рови дълго време въ земята, най-после намира злато, скѫпоценни камъни, и по този начинъ забогатява. Когато учениятъ дълго време рови изъ библиотекитѣ на природата, най-после той открива нѣщо ценно, и става великъ изобретатель, или гений въ дадена область. Голѣми богатства се криятъ въ природата, голѣми богатства се криятъ и въ човѣшката душа. Срѣщате нѣкого, казвате: Срещнахъ единъ човѣкъ! — Така е, човѣкъ сте срещнали, но какво нѣщо е човѣкътъ, какво нѣщо е човѣшката душа, не знаете. Човѣшката душа е великъ, необятенъ свѣтъ. Достатъчно е за моментъ само да влѣзете въ този свѣтъ, за да откриете голѣми богатства и за себе си, и за самата душа. Съвременнитѣ проповѣдници, пъкъ и тия на миналото, сѫ говорили и говорятъ за спасението на човѣшката душа. Какъ се спасява душата? За да се спаси човѣкъ, не е достатъчно да му говорите за Бога и да го убедите да вѣрва въ Него. Човѣкъ може да се спаси само по начинъ, по който Богъ спасява. Какъ спасява Богъ? За да разберете, какъ Богъ спасява душитѣ, вижте, какво прави слънцето. Отъ сутрини до вечерь слънцето огрѣва земята, и тя непрестанно се намира подъ неговитѣ благотворни лѫчи, отъ които животътъ иде. Сѫщото прави и Божественото слънце въ човѣшката душа. Изгрѣе ли веднъжъ това слънце въ човѣшката душа, то непрестанно изпраща лѫчитѣ си, върху физическия, умствения и сърдечния животъ на човѣка и му дава условия да расте и да се развива. Щомъ расте и се развива правилно, едновременно съ това човѣкъ се спасява. Това значи да се движи човѣкъ около себе си, да се движи и около слънцето. Така се движи и нашата земя. Съ нея заедно се движи и луната. Когато земята се движи около слънцето, и луната се движи около слънцето. Ако земята не се движеше около слънцето, и луната нѣмаше да се движи. Значи, луната е по-ограничена въ движенията си, отколкото земята. Въ това отношение нѣкои хора приличатъ на луната. Тѣхното движение около слънцето е въ зависимость отъ това на земята. И тѣзи хора следъ време ще кажатъ, че сѫ на особено мнение по дадени въпроси. — Какво особено мнение може да има човѣкъ, когато е зависимъ отъ много нѣща? За да има особено мнение върху важни въпроси, преди всичко човѣкъ трѣбва да бѫде независимъ. Той трѣбва да излѣзе отъ зависимостьта, въ която се намира, както луната, и да стане свободна планета, която да се движи самостоятелно около слънцето. Отъ хиляди години насамъ луната слугува на земята, освѣтява я, съ цель да се освободи единъ день отъ нейното влияние, да стане свободна планета. За да дойде до това положение, луната трѣбва да бѫде умна. Възъ основа на това, и човѣкъ се стреми да придобие свободата си. Свободата се придобива чрезъ намиране на Божественото Начало. Щомъ намѣри Божественото Начало въ себе си, човѣкъ става свободенъ. Даде ли пѫть на Божественото, той може да каже, че е чулъ Божия гласъ въ себе си и да цитира стиха отъ Евангелието: „Които чуятъ гласа на Господа въ себе си, ще оживѣятъ.“ Пакъ въ Евангелието е казано: „И ще вложа Духа си въ тѣхъ.“ — Въ кои тѣхъ? — Въ ония, които сѫ чули гласа на Бога. Това е реалното въ живота, но докато се дойде до него, трѣбва да се минатъ редъ последователни стѫпки. Едно се изисква отъ човѣка: докато Божественото Начало влѣзе и се засели да живѣе въ него, той да не се натъква на противоречия, или ако се натъква, да ги разрешава правилно, съ огледъ на дадената му свѣтлина. Ако наблюдавате живота на духовнитѣ и на свѣтскитѣ хора, ще намѣрите голѣма разлика: духовнитѣ хора постоянно се молятъ. Дето отидатъ, въ пустинята, или на нивата, тѣ все се молятъ. Свѣтскитѣ хора пъкъ постоянно ровятъ земята. Ще ги видите съ мотика, съ търнокопъ и съ рало да оратъ земята. Тѣ казватъ: „Нивата не ще молитва, но — мотика.“ Чудни сѫ хората, когато дѣлятъ работата си. Споредъ мене, които се молятъ, тѣ трѣбва и да работятъ, да оратъ, да копаятъ, да учатъ. Които копаятъ и оратъ, и тѣ трѣбва да се молятъ. Човѣкъ трѣбва едновременно и да работи, и да се моли. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на онзи българинъ, който станалъ ортакъ съ единъ турчинъ кафеджия. Турчинътъ излизалъ предъ кафенето си да чука кафе въ една голѣма кремъчна чутура. Като вдигалъ и слагалъ чука въ чутурата, той изпъшквалъ и казвалъ: хѫ хѫ — тежка била работата му. Въ това време българинътъ минавалъ покрай кафенето и казалъ на турчина: Слушай, приятелю, тази работа, която вършишъ, е тежка за тебе. Ти едновременно чукашъ и викашъ „хѫ.“ Хайде да раздѣлимъ работата помежду си: ти вдигай и слагай чука, а азъ ще казвамъ „хѫ.“ — Добре, съгласенъ съмъ. Турчинътъ чукалъ кафето, а българинътъ казвалъ „хѫ.“ Като счукалъ, кафето турчинътъ започналъ да го продава, да прави кафета на клиентитѣ си. Българинътъ го запиталъ: Защо не дадешъ и на мене нѣщо отъ печалбата? Нали сме ортаци въ тази работа! Турчинътъ мълчалъ, нищо не отговарялъ. Тогава българинътъ завелъ дѣло противъ ортака си. Кадията билъ уменъ човѣкъ. Той разгледалъ дѣлото, проучилъ го и казалъ: Ще направите една тенекиена кутия, въ която ще туряте паритѣ, спечелини отъ кафето. Като туряте паритѣ въ тенекията, ще чувате единъ звукъ „тинъ-тинъ.“ Паритѣ ще вземе онзи отъ васъ, който е вдигалъ и слагалъ чука въ чутурата, а това „тинъ“ ще се даде на ортака, който казвалъ „хѫ.“ Следователно, който иска да се ползува отъ благата на дадена работа, той трѣбва едновременно да работи и да се моли. И който се моли, и той е правъ; и който оре, и той е правъ, но казвамъ: Ти, който се молишъ, започни да орешъ; ти, който орешъ, започни да се молишъ. Такъвъ е Божествениятъ законъ. — Ние не познаваме още този законъ. — Ще го научите. Срѣщамъ онзи, който се моли, и му казвамъ: Ти сега ще се научишъ да орешъ. — Не зная, какъ се оре. — Вземи мотиката, вземи ралото и ела следъ мене, азъ ще те науча. Срѣщамъ другия, който оре, и му казвамъ: Ти сега ще започнешъ да се молишъ. — Не зная, какъ да се моля, накѫде да се обърна, на изтокъ, или на западъ. — Когато те биятъ, какъ се молишъ? Накѫде се обръщашъ тогава? Имашъ ли време да търсишъ изтокъ и тогава да се молишъ да не те биятъ? Щомъ започнатъ да те налагатъ, на която посока си обърнатъ, веднага започвашъ да се молишъ и казвашъ: Моля, не ме бийте! Кажете, какво искате отъ мене? Що е молитва? — Молитвата е общение съ стѫпкитѣ, съ мислитѣ и съ чувствата на Единния, на Свещения. Мнозина иматъ крива представа за Бога. Тѣ Го считатъ за нѣщо страшно, което наказва, изпраща страдания на хората. — Не е така. По-милостивъ, по-благъ отъ Бога нѣма. Неговото лице е толкова красиво, толкова благо. По-красиво лице отъ Божието не сѫществува. Богъ крие лицето си отъ хората, защото, които Го видятъ, ще напуснатъ домъ, ще напуснатъ училище, ще напуснатъ ниви и ще тръгнатъ следъ Него. За да не се наруши реда и порядъка въ свѣта, Богъ крие лицето си отъ хората. Никой още не е готовъ да види това Свещено лице. Псалмопѣвецътъ казва: „Когато видя красотата на Твоето лице, душата ми ще се изпълни съ радость.“ Казвате: Страшно нѣщо е да видите лицето на Бога! — Не е страшно да видишъ това лице, но не си готовъ още да Го видишъ. Който веднъжъ само е зърналъ лицето на Бога, той е придобилъ безсмъртието, той е разбралъ смисъла на живота. Само този човѣкъ може да каже: Слѣпъ бѣхъ, но сега виждамъ. За този човѣкъ животътъ е отворена книга, отъ която той чете и всичко разбира. За този човѣкъ всички пѫтища сѫ отворени, и той може свободно да ходи навсѣкѫде. Който види лицето на Бога и продължава да се съмнява, той нищо не е видѣлъ. Ученицитѣ Христови казваха: Покажи ни лицето Си, и доста ни е това. Тѣ искаха да видятъ лицето на Бога, но не бѣха готови. Затова Христосъ имъ казваше: „Който е видѣлъ мене, той е видѣлъ и Отца.“ Мислите ли, че ако Христосъ дойде днесъ на земята, хората ще Го познаятъ? И днесъ ще се повтори сѫщата история, пакъ нѣма да Го познаятъ. Ако Христосъ дойде днесъ на земята, Той ще лѫчеизпуска отъ себе си свѣтлина и топлина, не по-низка отъ десеть хиляди градуса. Кой ще може тогава да се приближи при Него? Ако е обикновенъ човѣкъ съ температура 37°, всѣки може да се приближи при Него и да каже: И Той е като насъ. И Той като насъ обича да хапне, да пийне, да поспи. Въ какво ще вѣрваме тогава? Да се мисли така, това е заблуждение. Докато е на земята, човѣкъ ще яде, ще пие, ще спи, но има разлика въ това, което обикновениятъ човѣкъ яде и пие и това, което светията, праведниятъ яде и пие. И Мойсей се натъкналъ на едно противоречие въ живота си, но като не могълъ да го разреши, направилъ една погрѣшка. Като билъ на Синайската гора, той срещналъ единъ овчарь, който правилъ нѣкакви голѣми приготовления. — Какво правишъ, приятелю? — Заклахъ една отъ най-тлъститѣ си овце и сега ще я опека на огъня, защото Господъ ще ми дойде на гости. — Колко си глупавъ! Господъ не яде овце и не ходи. — Така ли? — рекълъ чистосърдечниятъ овчарь — и се обезсърдчилъ. Духътъ му отпадналъ, радостьта му изчезнала, и той спрѣлъ приготовленията, които правилъ за Господа. Мойсей продължилъ пѫтя си, но почувствувалъ, че Богъ не е доволенъ отъ него и чулъ тихъ гласъ да му говори отвѫтре: Защо наскърби най-добрия ми рабъ? Трѣбваше ли да се месишъ въ чуждитѣ работи? Върни се отъ пѫтя си и кажи на раба ми, че ще го посетя. Мойсей се върналъ при овчаря и му казалъ: Прости ме, азъ сгрѣшихъ къмъ тебе. Продължи приготовленията си, Господъ ще те посети. Овчарьтъ се зарадвалъ и продължилъ работата си. Понеже Мойсей нѣмалъ опитность да знае, какъ Господъ посещава хората отъ земята, затова се скрилъ да види, какво ще стане. Като приготвилъ всичко, каквото било нужно за Великия гостъ, овчарьтъ легналъ малко да си почине и заспалъ. Въ това време огънь слѣзълъ отъ небето и изгорилъ овцата, която овчарьтъ приготвилъ за Господа. Като се събудилъ и видѣлъ, че овцата я нѣма, овчарьтъ се зарадвалъ и благодарилъ на Господа за посещението. Това посещение не е нищо друго, освенъ присѫтствие на Божественото въ човѣка. Това е идеалътъ на душата, къмъ който всѣки се стреми. Единъ съвремененъ астрономъ ималъ желание отблизо да види слънцето, звездитѣ, различнитѣ планети, да разбере, какъ сѫ устроени, какъвъ животъ има тамъ и т. н. Дълго време се молилъ на Бога да му даде възможность да задоволи своята любознателность, да проникне въ живота на небето. Най-после молитвата му била чута. Господъ изпратилъ специаленъ ангелъ отъ небето да го разведе изъ всички слънца и планети. Това зарадвало твърде много астронома, че ще има възможность да се освѣтли по въпроса за създаването на вселената и ще може да даде на човѣчеството вѣрни сведения за живота на небето. За тази цель ангелътъ оставилъ тѣлото на астронома на земята, а взелъ съ себе си само ума и сърцето му и се понесли изъ пространството: започнали да обикалятъ всички звезди, всички малки и голѣми планети и слънца, всички свѣтове. По едно време астрономътъ запиталъ ангела: Нѣма ли край тази работа? До кога ще ме водишъ изъ пространството? — Ние сме едва въ началото на нашето пѫтешествие. — Тогава, моля ти се, върни ме назадъ. Не съмъ готовъ още да изследвамъ небето по този начинъ. Уморихъ се вече. Казвамъ: Има нѣща, които при сегашнитѣ условия на живота не сѫ достѫпни още за човѣшкия умъ и за човѣшкото сърце. Щомъ е така, нѣма защо преждевременно да се доказватъ тия нѣща. Да изследвате небето, това значи да четете Свещената книга на живота, да вървите по свещенитѣ стѫпки на Твореца. Небето, това е съвокупность отъ живи свѣтове, въ които Божественото се проявява. Небето, това е надеждата на свѣта. Който се е обезнадеждилъ, той трѣбва да излиза всѣка вечерь вънъ, да гледа небето. Като наблюдава звездитѣ, да се радва на тѣхния животъ. Звездитѣ пъкъ сѫ писмото, което Свещената книга съдържа. Всѣка душа има възможность да чете и да разбира това писмо, да възприема радостьта, която сѫществува въ тия свѣтове. Всѣка звезда говори на хората на специаленъ езикъ. Говорътъ ѝ се разбира отъ влиянието, което тя указва върху човѣка. Запримѣръ, всички благородни хора, съ свѣтли умове и чисти сърца, се намиратъ подъ влиянието на Сириуса. По култура Сириусъ е близо до Слънцето. Сѫществата, които живѣятъ на Слънцето и тѣзи на Сириуса, се съобщаватъ помежду си. По какъвъ начинъ се съобщаватъ? Науката признава ли това съобщаване? Какви доказателства има за това? Официалната наука нѣма никакви доказателства, затова не признава тѣзи твърдения. Обаче, Божествената наука признава тия факти и може да ги докаже. За Сириуса се казва, че се намира по-далечъ отъ земята, отколкото Алфа Центориусъ. Това се доказва по времето, необходимо за пристигане на неговата свѣтлина на земята. Три години сѫ нужни, докато свѣтлината на Алфа Центориусъ стигне до земята, а за свѣтлината на Сириуса е потрѣбно повече време. Нашитѣ понятия за бързина на движението сѫ относителни. Ние нѣмаме абсолютна мѣрка, споредъ която да изчисляваме бързината на движението. Като относителна мѣрка за бързината на движението, взимаме бързината на свѣтлината. Всѣка друга мѣрка, по-голѣма отъ тази на свѣтлината, става вече непонятна за насъ. Каква друга мѣрка можете да вземете? Ще кажете, може би, че като мѣрка за измѣрване бързината на движението може да се вземе бързината на мисъльта. Каква е бързината на мисъльта — никой не знае. Ще кажете, че съ бързината на мисъльта за единъ моментъ само можете да отидете на слънцето. Възможно е това, но образитѣ, които ще възприемете съ мисъльта си отъ слънцето, не можете да ги пренесете въ вашия мозъкъ. Какво има на слънцето, мисъльта знае, но ти, като човѣкъ, съ своя физически мозъкъ, не можешъ да възприемешъ. Защо? — Защото между мисъльта, като висше съзнание, и физическото съзнание нѣма вѫтрешна връзка. Ако тази връзка въ човѣка се възстанови, всички образи, възприети отъ слънцето, ще изпѫкнатъ въ съзнанието му. Докато тази връзка не се възстанови, въ човѣшкото съзнание винаги ще сѫществува известна тъмнина, която ще спъва хората. Казвате: Да живѣемъ, че каквото ще да става! — Така е, но живѣенето се отнася само за безсмъртнитѣ. Истински живѣе само безсмъртниятъ. Христосъ каза на Матея: „Ела следъ мене!“ Матей стана и отиде следъ Христа. Ако Христосъ каже днесъ на нѣкого сѫщитѣ думи, той ще го запита: Де отивашъ? Той ще иска да знае, де отива Христосъ, за да си помисли, може ли да Го последва. Когато Христосъ ви покани следъ себе си, вие не трѣбва да срещнете нито единъ човѣкъ на пѫтя си, който да ви запита, де отивате. Всички хора отъ миналото трѣбва да останатъ задъ васъ, а предъ васъ да стоятъ само праведни. И които вие настигнете, сѫщо нѣма да ги питате, кѫде отиватъ. Нито васъ ще питатъ, кѫде отивате, нито вие ще питате. Когото настигнете, той самъ ще ви каже: Азъ зная, че вие отивате тамъ, дето и азъ отивамъ. Това ще бѫде насърдчение и за двамата. Щомъ сте тръгнали въ този пѫть, вървете напредъ! Връщане да нѣма! Преди години въ полуостровъ Аляска, въ Азия, бѣха открили нѣкакво голѣмо богатство, голѣмо съкровище. Мнозина отиваха съ шейни, да взематъ нѣщо. Нѣкои отъ тѣхъ се връщаха съ много пари, забогатѣха; други се връщаха сиромаси, а трети — съвсемъ не се върнаха. „Ела следъ мене!“ Новиятъ, свѣтлиятъ пѫть изисква смѣли хора. Като чуете този вѫтрешенъ зовъ, вие ще помислите, че трѣбва да напуснете живота си. — Не, вие трѣбва да напуснете само онѣзи мъртви, изостанали отъ вѣковетѣ, архаически нѣща и да се запознаете съ сѫщинския животъ. Това значи: „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Всѣки день провѣрявайте, обичате ли хората като себе си. Който не обича хората заради Бога, той е мъртавъ човѣкъ; който ламти само за пари, той е мъртавъ; който иска ученъ да стане, той е мъртавъ; който иска виденъ да бѫде, той е мъртавъ. Това сѫ остатъци на миналото. Човѣшката душа носи всичко въ себе си. Въ нея е вложено и знание, и богатство, и сила — нѣма защо сега да го придобива. Сега сѫ нужни само условия за развиване на това, което е вложено въ човѣка. Казвате: Азъ искамъ да се обърна къмъ Бога, да стана праведенъ. Ако отсега нататъкъ искашъ да се обърнешъ къмъ Бога, да станешъ праведенъ човѣкъ, ти много си закъснѣлъ. Досега е трѣбвало да направишъ хиляди опити въ това направление, че да си съвършено готовъ, като петьтѣ разумни деви, да влѣзешъ направо въ Царството Божие. Остане ли сега да купувашъ масло и да пълнишъ кадилницата си, твоята работа е свършена. Вратата на Царството Божие ще се затвори предъ тебе, и ти ще останешъ вънъ. Който е готовъ, той ще чака съ кадилницата си предъ вратата на Царството Божие да влѣзе вѫтре. Който не е готовъ, той трѣбва по-рано да стане, да купи масло и да се нареди съ другитѣ заедно да чака, докато чуе името си. Всичко се заключава въ приложението. Не е достатъчно да се каже, че трѣбва да бѫдемъ религиозни, или трѣбва да бѫдемъ добри, любещи, но доброто, любовьта трѣбва да се проявятъ. Не да бѫде човѣкъ религиозенъ, но съ религията той трѣбва да разреши нѣщо. Какво трѣбва да разреши? — Вѫтрешния смисълъ на живота. Религията трѣбва да създаде вѫтрешна връзка между хората, да събуди въ тѣхъ съзнанието, че всички иматъ общъ произходъ. Следователно, всички сѫщества, отъ най-малки до най-голѣми — ангели, човѣци, животни, растения — иматъ опредѣлено мѣсто и опредѣлена работа. Това опредѣля значението на всѣко живо сѫщество въ общия животъ. Ще кажете, че не разбирате това нѣщо. Щомъ не разбирате, това показва, че не сте готови още за висшата математика. Когато професорътъ отвори една отъ тия книги, веднага разбира смисъла и съдържанието имъ. Каквато формула види, той я разбира. Отивате на планината, гледате разхвърляни камъни, но нищо не разбирате. Щомъ дойде минералогътъ, веднага започва да чете по тѣхъ. Виждате различни растения, животни, насѣкоми, но нищо не разбирате. Щомъ дойде нѣкой зоологъ, или ботаникъ, веднага ще ви каже, какво растение, или животно е това, какво име носи, какъ и при какви условия расте и се развива. Срѣщате нѣкой психологъ, казвате: Ученъ човѣкъ е този, той се занимава съ човѣшката душа. Какво представя душата? — Душата е центъръ, въ който се събиратъ всички красиви заложби и възможности за човѣка. Щомъ загуби този центъръ, човѣкъ загубва всички възможности и условия въ себе си да се прояви. Безъ душа човѣкъ не може да се прояви. За да се развива правилно, той трѣбва да проявява четири нѣща въ себе си: умъ, сърце, душа и духъ. Това сѫ четири необходими елемента за развитието на човѣка. Съвременнитѣ хора признаватъ ума, сърцето, донѣкѫде и духа. Дойде ли до душата, тѣ я отричатъ, не признаватъ нейното сѫществуване. Безсмъртието на човѣка седи въ съзнанието, че има душа. Като намѣри душата си, човѣкъ става безсмъртенъ. Щомъ изгуби душата си, той влиза въ областьта на смъртьта. Значи, душата носи безсмъртие. Казано е въ Писанието: „И вдъхна му Богъ дихание, и той стана жива душа.“ Като не изпълни закона на послушанието, първиятъ човѣкъ изгуби душата си, още докато бѣше въ рая. Казватъ, че жената била врата, която не могла да издържи на напора, който упражнилъ върху нея Луциферъ, адепта на черното братство. Какво се иска днесъ отъ жената? Да усили, да закрепи тази врата, че никой да не я отваря, освенъ Богъ. Що е жената? — Жената, въ пъленъ смисълъ на думата, подразбира врата, която се отваря само съ ключа на Бога. Всѣка друга врата, която се отваря съ ключоветѣ на обикновенитѣ хора, не е жена. Това е новото опредѣление за жената. Че жената била красива, че представяла мекия елементъ — това е другъ въпросъ. Красота, мекота, богатство, знание, сила — всичко се съдържа въ душата. Душата никога не може да бѫде изоставена, пренебрегната. Когато човѣкъ пренебрегне своята душа, Богъ предварително я взима. Небето е много взискателно и строго къмъ своето. То не позволява да се злоупотрѣбява съ Божественото. Срѣщамъ едного. Той ме поглежда отгоре до долу, измѣрва ме. Питамъ: Имашъ ли точни везни, съ които да ме претеглишъ? Азъ самъ ще ти кажа какво имамъ. Имамъ глава, която право мисли; имамъ отворени, очи, които никога не дремятъ. Безсмъртието изключва дремката. Имамъ крака, които здраво държатъ тѣлото ми. Краката представятъ човѣшкитѣ добродетели. Имамъ рѫце. които добре работятъ. Рѫцетѣ представятъ правдата. Щомъ имамъ всичко това, душата ми е на мѣсто. Следователно, не може да стане престѫпление въ свѣта, което Богъ да не види. Ако Богъ спѣше, както хората спятъ, нищо не би останало отъ свѣта. Единъ день, когато придобиятъ безсмъртие, и хората ще бѫдатъ подобни на Бога. Христосъ казва: „Гледайте сърцата ви да не натегнатъ въ ядене и пиене, да не заспите.“ Като говоря по този начинъ, азъ не искамъ да ви наплаша, да мислите, какъ ще се спасите тогава. Въпросътъ не е за спасение, но за безсмъртие. Спасението е приготовление за безсмъртието. Покаяние, спасение сѫ приготовителни процеси. Днесъ човѣчеството се стреми къмъ по-високи идеали — къмъ братство и сестринство, къмъ безсмъртие. Само въ безсмъртието може да се реализира истинско братство и сестринство. Да чувствувашъ човѣка като свой братъ и своя сестра, това значи да ги държишъ въ ума, въ сърцето и въ съзнанието си толкова високо, колкото себе си държишъ; и той да те държи въ съзнанието си така високо, както държи себе си. Днесъ никой за никого нѣма добро мнение. Съвременниятъ човѣкъ нѣма добро мнение и за себе си даже. Идеята за братството изисква отъ всѣки човѣкъ да носи въ душата си свещенъ образъ за своя братъ и за своята сестра. Че нѣкой направилъ една погрѣшка — това нищо не значи. Тази погрѣшка не принадлежи на неговата душа. Достатъчно е да погледнете на брата си съ любовь, и грѣшката му моментално ще се изправи. Любовьта изключва всѣкакви погрѣшки, всѣкакви престѫпления. Който има любовь, той не може да прави погрѣшки и престѫпления. — Защо? — Защото той живѣе въ Бога, а предъ Неговото лице никакво престѫпление не може да се извърши. Двама души пѫтували заедно: единиятъ билъ по-богатъ, носилъ съ себе си единъ чувалъ отъ 50 — 60 кгр. злато. Другиятъ билъ по-беденъ, носилъ съ себе си едва два-три килограма злато. По едно време първиятъ пѫтникъ заспалъ. Въ това време вториятъ започналъ да мисли, какъ да вземе малко злато отъ чувала на другаря си. Той мислилъ, борилъ се съ изкушението, да вземе ли злато, или да не вземе. Ако този пѫтникъ се стремѣше къмъ съвършенство, къмъ реализиране идеята за братство, той по-скоро трѣбваше да извади отъ своя чувалъ малко злато и да го тури въ чувала на другаря си, отколкото да открадне. Постѫпи ли по този начинъ, той ще се справи съ изкушението, и втори пѫть нѣма да пожелае да краде. Не е лесно човѣкъ да се справя съ изкушенията. Който не е преживѣлъ тѣзи борби, той лесно се произнася, че този, че онзи били нечестни хора. Отде знае, че еди-кой си не е честенъ човѣкъ? Или, отде знае, че еди-кой си е безъ сърце, безъ душа? Ти, който казвашъ, че еди-кой си нѣма душа, какъ позна това? Де е твоята душа тогава? Казвамъ: Докато е на земята, човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ все по-високъ идеалъ, къмъ самоусъвършенствуване. Процесътъ на самоусъвършенствуването е вѣченъ, той е безъ начало и безъ край. И Христосъ, като Синъ Божий, дойде на земята да придобие нѣщо, да придаде нѣщо къмъ своето съвършенство. Ще кажете, че Той не е билъ абсолютенъ Богъ, затова е трѣбвало да се усъвършенствува. Това сѫ човѣшки приказки и разбирания. Вие трѣбва да разбирате думитѣ, които Христосъ е казалъ: „Отецъ ми е по-голѣмъ отъ мене. Не дойдохъ да изпълня своята воля, но волята на Отца, Който ме е проводилъ.“ Христосъ дойде да изпълни волята Божия, а съ това заедно и да се самоусъвършенствува. Въ изпълнение волята Божия седи усъвършенствуването на човѣка. Следователно, сѫщото се отнася и до васъ. Като не можете да изпълните тази Свещена воля, вие често изпадате въ малодушие, измѫчвате се, страдате. Това, че имате малки, или голѣми страдания, е въ реда на нѣщата. Кой не е страдалъ въ свѣта? Покажете ми единъ Учитель, единъ адептъ, единъ великъ човѣкъ, който да не е страдалъ. И боговетѣ сѫ страдали. Само Вѣчниятъ, Абсолютниятъ, Свещениятъ не е страдалъ и не страда. Всички сѫщества следъ Него сѫ подложени на страдания, мѫчнотии и несполуки, докато достигнатъ съвършенство. Вие, малкитѣ сѫщества, които сега изниквате отъ земята като нѣжни, слаби фиданки, на васъ отсега нататъкъ предстои да растете и да се развивате. Христосъ уподобява хората на фиданки и казва: „Азъ съмъ лозата, вие — прѫчкитѣ.“ Както виждате, една лоза отъ Божествения свѣтъ говори. Това сравнение, което Христосъ прави, е въ преносенъ смисълъ. „Ела следъ мене!“ Когато чуете този зовъ, всѣко съмнение, всѣка съблазънь трѣбва да изчезнатъ отъ васъ. Тогава вие ще разберете, че една Истина сѫществува въ свѣта, на която всѣкога можете да разчитате. Който е дошълъ до тази Истина, той навсѣкѫде носи радость и веселие. Дето и да се намира, каквото положение да заема, този човѣкъ е добре дошълъ навсѣкѫде. Ако е слуга, господарьтъ му ще го гледа като писано яйце. Ако е баща, майка, синъ, дъщеря, учитель — всички ще го обичатъ, ще го уважаватъ и почитатъ. Този човѣкъ е повече отъ скѫпоцененъ камъкъ. Веднъжъ намѣрили този скѫпоцененъ камъкъ, вие за нищо не го давате нѣкому. Такова нѣщо представя добриятъ човѣкъ. И затова казвамъ: Колкото повече добри хора познавате, толкова по-добре за васъ. Кой е добъръ човѣкъ? Добъръ човѣкъ е този, който може да носи страдания, изпитания, изкушения, безъ да роптае, безъ да протестира. Когато изкушението дойде при него, той не бърка въ чувала на своя ближенъ да вземе оттамъ нѣщо, но дава отъ себе си. Добриятъ човѣкъ никого не ощетява. Той е братъ, той е сестра. Сестра наричаме онази душа, която се отключва само съ ключа на Божията Любовь. Единъ ключъ има въ свѣта — той е ключътъ на Божията Любовь. Който чуе гласа на тази Любовь, той не може вече да се съблазнява, той обича всички хора. Изкушава се само онзи, който обича единъ човѣкъ само. Обаче, който обича всички, той не може да се изкушава. Въ любовьта изкушения на сѫществуватъ. Тя е толкова голѣма, толкова велика и мощна, че всичко отстѫпва предъ нея. И най-лошитѣ сѫщества отстѫпватъ предъ лицето на любовьта. Любовьта превръща и най-дебелитѣ ледове въ пара; и най-лошитѣ духове тя обръща къмъ Бога; и вѫгленътъ отъ топлината на любовьта се превръща въ диамантъ. Тази любовь, обаче, не е за хората отъ свѣта. Тя е само за онѣзи, които се стремятъ къмъ новия животъ. Съвременнитѣ хора говорятъ за устройство на обществото, за изправяне на свѣта, и търсятъ нови методи за това, но не се спиратъ върху въпроса за любовьта, като велика, мощна сила, която може да преустрои цѣлия свѣтъ. Свѣтътъ е устроенъ вече, нѣма защо хората да го преустройватъ. На хората предстои да изучаватъ растенията и животнитѣ, които сѫ създадени отъ милиони години насамъ. Сѫществата, които посѣха семената на растенията и на плоднитѣ дървета, имаха грижа за това. Тѣ пренесоха тия семена отъ други мѣста и ги посадиха на земята. Милиони работници извършиха тази работа. Тѣ пренесоха и рибитѣ, и птицитѣ отъ специални мѣста. Така пренесоха и животнитѣ, а най-после и човѣка. Мойсей предава историята за създаването на свѣта много просто. Когато дохожда въпросъ за създаването на човѣка, той казва, че Богъ взелъ пръсть, направилъ отъ нея човѣкъ, въ когото вдъхналъ дихание, и станалъ жива душа. — Не, човѣкъ не е билъ направенъ по този начинъ, Той е билъ сваленъ на земята отъ високъ свѣтъ. Тържествена е историята за създаването на човѣка, но Мойсей я предава въ проста форма, да бѫде отъ една страна понятна за всички, а отъ друга страна скрита за обикновенитѣ хора. „Ела следъ мене!“ Така и майката вика детето си. Ако не познава този гласъ, детето не познава тогава своята майка. Въ този човѣкъ има вѫтрешно чувство, по което той познава всички ония, съ които е свързанъ. Единъ младъ американецъ се отдѣлилъ въ раннитѣ си години още отъ майка си и живѣлъ десеть години далечъ отъ нея. По едно време той заболѣлъ отъ петнистъ тифъ, вследствие на което изгубилъ съзнание. Лѣкаритѣ дохождали, туряли рѫката си на главата му, но той никого не позналъ. Когато се научила за тежкото положение на сина си, майката дошла отъ Америка да го види. Тя турила рѫката си върху главата на сина си, и той, макаръ и въ безсъзнание, казалъ: Мамо! Значи, има една свещена рѫка, която ние познаваме по вѫтрешенъ пѫть. Всѣки познава, чувствува свещената рѫка, която го е донесла въ свѣта. Христосъ казва: „Ела следъ мене.“ Това значи: ела следъ мене да ти покажа стѫпкитѣ на Свещения. По-нататъкъ Христосъ казва: „Който е видѣлъ мене, видѣлъ е и Отца ми. Словото, което ви казвамъ, не говоря отъ себе си, но говоря това, което съмъ чулъ отъ Отца си.“ Съ Словото си, Христосъ искаше да покаже на хората стѫпкитѣ на Свещения, да имъ покаже начинъ да корегиратъ живота си. Както човѣкъ се нуждае отъ чистъ въздухъ, свѣтлина и топлина на физическия свѣтъ, така се нуждае и отъ Словото за духовния свѣтъ. Нѣкой казва, че едно време сърцето му е горѣло отъ любовь, но сега вече не гори. — Този човѣкъ е изгубилъ много. Сърцето на човѣка постоянно трѣбва да гори отъ любовь — да гори, безъ да изгаря. Единствената работа, съ която човѣкъ трѣбва да се занимава, това е любовьта. Защо? — Защото любовьта осмисля живота, любовьта осмисля науката, поезията, изкуството. Любовьта осмисля всичко. Божията Любовь осмисля цѣлия животъ. Всѣка любовь, която не осмисля живота, не е Божествена. Когато види Бога, т. е. Любовьта, човѣкъ всичко забравя: недоразумения, скърби, страдания, противоречия. Питамъ: може ли да се нарече престѫпникъ онзи, който съ чаша гребе вода отъ голѣмъ, дълбокъ изворъ? Може ли да се нарече крадецъ онзи, който отъ една златна планина, голѣма като Витоша, взима нѣколко килограма злато? И 50 килограма злато да вземе, планината нѣма да усѣти даже, че сѫ взели нѣщо отъ нея. Богатиятъ човѣкъ никога не счита хората за престѫпници. Богатиятъ никого не одумва, не критикува. Сиромахътъ счита, че хората правятъ престѫпления, затова ги одумва и критикува. Колкото много злато да вземете отъ планината, пакъ не можете да го сравните съ житото, което Свещениятъ е далъ на човѣчеството. Българитѣ трѣбва да се радватъ на житото, което имъ е дадено. Благословено да е житото, да ражда, да дава своя плодъ! Да оживѣе житото въ насъ! Съвременнитѣ хора трѣбва да се учатъ на щедрость отъ житото. Тѣ сѫ станали много скържави. Човѣкъ трѣбва да мяза на изворъ, който постоянно дава. Който иска да пие вода, той свободно може да отиде при нѣкой изворъ и да си начерпи, колкото желае. Той ще приеме водата направо отъ извора. Азъ не препорѫчвамъ вода, която минава презъ кюнци. Направо приемайте водата отъ извора! Нека всѣки човѣкъ пие отъ водата на вашия изворъ. Давайте съ радость отъ своя изворъ на всѣка жадна, на всѣка утрудена душа. Помагайте си въ всички направления! Бѫдете щедри въ всички случаи на живота си. Щедростьта не се добива лесно. Всѣки трѣбва да носи въ ума си идеята да бѫде щедъръ. Това не значи, че трѣбва да изисквате отъ хората да бѫдатъ щедри. Ако изисквате отъ хората да бѫдатъ щедри, а сами не сте такива, това показва вашето користолюбие. Всѣки трѣбва да дава на другитѣ заради Господа. Носете Божественото въ свѣта и давайте отъ изобилието, което имате. Днесъ Христосъ отправя къмъ всички своя зовъ: „Ела следъ мене!“ Отъ този день у васъ ще потече новъ животъ, нови разбирания. Които разбератъ тѣзи думи, тѣ ще се зарадватъ; които не ги разбератъ, тѣ ще се уплашатъ и ще изпаднатъ въ положението на онзи ученикъ отъ времето на Христа, който казалъ: Учителю, позволи ми да отида да погреба баща си. Христосъ му отговорилъ: „Остави мъртвитѣ да погребватъ умрѣлитѣ си. Ти ела следъ мене!“ Това е проповѣдвалъ Христосъ. Който разбере учението му, той ще придобие Вѣчния животъ. Всички религиозни плачатъ за Христа, и говорятъ за Неговитѣ страдания. Въпрѣки това, свѣтътъ и до днесъ още е пъленъ съ затвори, съ просеци, съ сакати, хроми, клосни. Днесъ навсѣкѫде се говори за убийства, за престѫпления, че този ще обесятъ, онзи ще обесятъ. Какво показва това? Това показва, че Христосъ и до днесъ още не е свободенъ. Всичко това се върши отъ християни, отъ последователи на Христа. Въ Негово име днесъ се вършатъ най-голѣмитѣ престѫпления. Всички сѫ християни и като се срещнатъ, запитватъ се едни други: Ти вѣрвашъ ли въ Бога? Вѣрвашъ ли въ Христа? Питамъ: трѣбва ли да питате детето, вѣрва ли въ майка си? Разумното дете всѣкога вѣрва въ майка си. Сега азъ не искамъ да засѣгамъ вашето вѣрую. Който се засѣга, той е отъ старото вѣрую. Човѣкътъ на новото вѣрую разбира Христа, разбира думитѣ му „ела следъ мене“ — и тръгва подиръ Него. Сега мислете върху думитѣ: „Ела следъ мене!“ Нека днешниятъ день създаде у васъ нова епоха, животъ на ново вѫтрешно разбиране. Нека този день събуди у васъ всички благородни потици, благородни и красиви стремежи. Съвременната наука разполага съ обикновени начини за възпитание на човѣка, но тия методи не даватъ много. Запримѣръ, хората се възползуваха отъ теорията на Ломброзо за познаване на престѫпницитѣ, но какво придобиха отъ тѣзи научни данни? Не е въпросъ да познавате престѫпностьта въ човѣка, както и неговитѣ отклонения отъ правия пѫть. Важно е да познавате добродетелитѣ въ човѣка. Доброто е въ сила да възпита хората, а не злото. Френологията, астрологията, хиромантията иматъ за цель да покажатъ, какво е вложено въ човѣка, и какъ може този капиталъ да се пусне въ обръщение. Нѣма нищо скрито-покрито въ човѣка. На рѫката, на лицето, на главата на човѣка е написано всичко онова, което той е наследилъ отъ своитѣ дѣди и прадѣди, добро или лошо. На човѣка не остава нищо друго, освенъ да изправи кривото и да развие доброто, което е вложено въ него. „Ела следъ мене!“ До кого е отправилъ Христосъ този зовъ? Христосъ е отправилъ този зовъ до всички ония, на които сѫ размѣстени главитѣ, очитѣ, рѫцетѣ, краката. Той отправилъ този зовъ до всички ония, които иматъ нѣщо изкълчено въ себе си. Ако срещне нѣкой човѣкъ, на когото кракътъ е измѣстенъ, Христосъ ще му каже: „Ела следъ мене!“ — Защо? — Да изправя крака ти. — Че какъ ще го изправишъ? Отъ редъ поколѣния нѣкои отъ нашия родъ обичаха да понакуцватъ. — Ела следъ мене! Куциятъ тръгва следъ Христа и не забелязва, какъ кракътъ му се изправя. Следователно, който тръгне следъ Христа, той ще изправи, ще намѣсти своитѣ външни и вѫтрешни удове, които отъ вѣкове още сѫ размѣстени. Какво по-красиво, по-велико отъ това за човѣка? И тъй, за да дойде до красивото въ живота, човѣкъ трѣбва да има една мѣрка за нѣщата. Тя е абсолютна мѣрка, съ която той ще създаде своето бѫдеще. Тази мѣрка се крие въ Христовото учение, въ Неговитѣ велики принципи, както и въ думитѣ „ела следъ мене!“ Изучавашъ ли нѣкаква наука, спомни си думитѣ: „Ела следъ мене!“ Изучавашъ ли философия, музика, поезия, изкуство, спомни си думитѣ: „Ела следъ мене!“ Любишъ ли, спомни си думитѣ: „Ела следъ мене!“ Човѣшкиятъ животъ трѣбва да върви по стѫпкитѣ на Божественото, за да може животътъ да се осмисли. Човѣкъ може да осмисли живота си, когато дойде до положение да цени душата. Въ всѣки човѣкъ той трѣбва да вижда първо душата, а после неговитѣ прояви. Нѣма по-велико нѣщо отъ човѣшката душа. Мнозина се оплакватъ, че сърцето имъ изгорѣло, че умътъ имъ билъ обърканъ. Това сѫ състояния, които се дължатъ на факта, че сърцето и умътъ на човѣка редъ години сѫ яли и пили, безъ да мислятъ, че работа се иска отъ тѣхъ. Задачата на душата е да изправи обърканитѣ работи на ума и на сърцето. Свѣтътъ се нуждае отъ души. Много хора вече живѣятъ съ своитѣ души и работятъ за повдигане на човѣчеството. За тѣзи хора е казано въ Писанието: „Ще се всели Божиятъ Духъ.“ Когато Духътъ се всели въ човѣшката душа, тогава безсмъртието ще дойде въ свѣта. Когато безсмъртието дойде, нѣма да има вече сухи извори, изсъхнали дървета и сухи кости по гробищата. Безсмъртниятъ е живъ паметникъ, на който всѣки се кланя. Въ човѣшкия свѣтъ не сѫществуватъ живи паметници. Тѣ сѫществуватъ само въ Божествения свѣтъ. Желая на всички да станете живи паметници, да влѣзете въ Божествения свѣтъ! Сега, желая на всички душата ви да похлопа на вашата врата и да каже: „Ела следъ мене!“ Казвате: Какво ще стане съ насъ, ако отидемъ следъ нея, и тя ни върне пакъ назадъ? Не мислете за това. Не се съмнявайте въ душата си. Покани ли ви, идете следъ нея, и не се смущавайте. Смисълътъ на живота е при нея, а не при сърцето и ума ви, които сѫ изложени на постоянни промѣни. Когато кажатъ на растението „ела следъ мене,“ това значи да влѣзе въ почвата, да расте и да се развива. Когато кажатъ на рибата „ела следъ мене,“ това значи да влѣзе въ водата, дето сѫ условията на нейния животъ. Когато кажатъ на птицата „ела следъ мене,“ това значи да я пуснатъ въ въздуха, свободно да хвърчи. Когато кажатъ на човѣка „ела следъ мене,“ това значи да го поставятъ въ свѣта на неговата душа, дето той може правилно да мисли и да чувствува. Който живѣе въ душата си, само той може да мисли. Безъ душа човѣкъ живѣе въ свѣтъ на илюзии, на заблуждения. Съ душа човѣкъ живѣе въ действителностьта, въ пълнотата на живота. Всѣки може да провѣри тази истина. За това, обаче, се изисква абсолютна вѣра въ Единния, въ Свещения. Съ тази вѣра корабътъ ви спокойно ще преплава бурното море, безъ да потъне. Мѫчнотиитѣ и страданията ще минатъ и заминатъ, безъ да ви причинятъ нѣкакви повреди. Каквито мѫчнотии и страдания да преживявате, всичко ще се превърне на добро. Велики сѫ принципитѣ на новото учение! Тѣ правятъ хората братя и сестри помежду си. Тѣ превръщатъ злото въ добро. И тогава, като се каже за нѣкоя жена, че е сестра, подразбираме такава душа, която може да се отваря само съ ключа на Божествената Любовь. Днесъ жената носи ключа на спасението. Ако тя може да употрѣби този ключъ на мѣсто, свѣтътъ моментално ще се изправи, моментално ще се спаси. Едно мога да препорѫчамъ на българитѣ: да се освободятъ отъ своето любопитство. Де кого срещне, българинътъ ще му зададе редъ въпроси: Кѫде отивашъ? Какво правишъ? Жененъ ли си? Какво работишъ? Колко ти плащатъ? — Не се интересувайте отъ чуждитѣ работи! Вземете примѣръ въ това отношение отъ англичанитѣ. Англичанинъ седи въ едно купе на трена, пѫтува за нѣкѫде. Срещу него седи непознатъ пѫтникъ и пуши цигара. По едно време непознатиятъ пѫтникъ задрѣмалъ. Искри отъ цигарата паднали върху дрехата му, която следъ малко почнала да дими. Англичанинътъ забелязалъ това нѣщо, но понеже не познавалъ съпѫтника си, не посмѣлъ да го събуди и да обърне вниманието му, че дрехата му се запалила. Той потърсилъ съ погледа си човѣкъ, който да познава задрѣмалия пѫтникъ и, като намѣрилъ такъвъ, обърналъ се учтиво къмъ него съ думитѣ: Моля, запознайте ме съ този господинъ. Следъ като го запознали, той казалъ на въпросния пѫтникъ: Господине, дрехата ви се е запалила. Въ това отношение, англичанинътъ има добра чърта — той запазва присѫтствие на духа си. Ако българинъ бѣше на мѣстото на англичанина, веднага щѣше да събуди пѫтника, ще го стресне и ще му каже, че дрехата му се е запалила. „Ела следъ мене!“ Кой може да тръгне следъ Христа? Следъ Христа може да тръгне само онзи, който е разбралъ думитѣ Му. Може да разбере думитѣ на Христа само онзи, на когото умътъ е на мѣсто. Умътъ пъкъ е на мѣсто само на онзи, на когото душата е дошла въ него. Този човѣкъ разбира дълбокия смисълъ на думитѣ „ела следъ мене!“ Иначе, човѣкъ безъ душа ще разбере тия думи буквално и ще изпадне въ заблуждение. Като изтрезнѣе, ще каже: Слѣпъ бѣхъ, но сега виждамъ. Който е разбралъ думитѣ на Христа, той е щастливъ човѣкъ, той е намѣрилъ истината. Сега, нѣма да ви поздравя съ думитѣ „Христосъ възкресе,“ защото, ако за едни е възкръсналъ, за други още не е възкръсналъ. Ако нѣкой ми каже „Христосъ възкресе,“ ще го питамъ: Ходи ли въ болницитѣ да посетишъ нѣкои болни? Между болнитѣ ще намѣришъ Христа. Ходи ли да посетишъ онази вдовица, останала съ четири-петь сирачета? Даде ли парче хлѣбъ на гладния? Щомъ казвашъ, че Христосъ е възкръсналъ, подразбирамъ, че си ходилъ между вдовицитѣ, сирачетата и гладнитѣ, защото тамъ е Христосъ. Нѣкой казва: Христосъ възкресе, парици донесе. — Не, Христосъ възкресе, истината донесе. Истината пъкъ носи свобода и любовь за човѣшката душа. Любовьта върви по стѫпкитѣ на истината. Пѫтьтъ на любовьта е пѫть на истината. Следователно, който не разбира истината, той не може да възприеме любовьта въ себе си. Щомъ любовьта не дойде въ човѣка, и душата му не присѫтствува въ него. Когато любовьта дойде въ човѣка, той е въ състояние вече да намѣри онова, което е изгубилъ. Какво е изгубилъ? Той е изгубилъ душата си. Когато намѣри душата си, той може вече да се нарече човѣкъ. Най-хубавото име, което можете да дадете на нѣкое живо сѫщество, това е името човѣкъ. По-красиво име отъ името „човѣкъ“ нѣма. Да нарекатъ нѣкого царь, князъ, това е нищо въ сравнение съ името човѣкъ. Много отъ ангелитѣ, които живѣятъ на небето, биха дали всичко, само да бѫдатъ човѣци. По този въпросъ нѣма да давамъ никакви обяснения. Защо и за какво ангелитѣ биха желали да бѫдатъ човѣци, не е нужно да знаете. Ако знаете това, ще опетните ума си. Вие ще се съблазните така, както ще се съблазните, ако извадя предъ васъ една торба съ златни английски лири. Който я види, той веднага ще пожелае за себе си поне една отъ тия златни монети. Ако туря въ торбата хубавъ, прѣсенъ хлѣбъ вмѣсто злато, пакъ ще се съблазните. Всѣки ще иска поне по едно парче хлѣбъ. Ако нѣкой вземе повече златни монети, или повече хлѣбъ, между васъ ще се яви споръ, защо еди-кой си взелъ повече отъ другитѣ. Какво трѣбва да направя, за да не се съблазнявате? Трѣбва да нося едно кило жито отъ най-хубавото и на всѣки човѣкъ да дамъ по две-три зрънца да си посади. Колкото останатъ, ще ги туря въ хамбара да чакатъ редъ, докато дойдатъ други хора, и на тѣхъ да се даде. Който посади тия зрънца, той ще бѫде богатъ, щастливъ човѣкъ. „Ела следъ мене!“ Този е зовътъ на Единния, на Свещения, Който минава презъ земята. Тръгнете следъ Неговитѣ стѫпки! Вървете по пѫтя, по който Той върви, ако искате да станете хора на новия животъ, на новата култура, която сега иде въ свѣта. 14. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 5 май, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Момчето ми. „Кажи само речь, и ще оздравѣе момчето ми.“ *) Матея 8:8. Най-важното нѣщо въ живота е първата стѫпка. Защо? — Защото, каквато е първата стѫпка, такива ще бѫдатъ и последващитѣ. Това е неизбѣженъ законъ въ природата и въ живота. Първата стѫпка, първата мисъль, първото чувство, първото желание опредѣлятъ посоката на човѣшкия животъ. Обаче, докато съзнанието на човѣка не е пробудено, не може да се говори за първа стѫпка, за първа мисъль. Щомъ съзнанието на човѣка се пробуди, може вече да се говори за първа мисъль, за първа стѫпка. Първата мисъль, първата стѫпка, която иде следъ пробуждането на съзнанието, опредѣля посоката на живота на даденъ човѣкъ. Следователно, първиятъ потикъ, който стимулира човѣка къмъ работа, е опредѣлящиятъ. Отъ първия потикъ може да се познае, дали човѣкъ ще сполучи въ една работа, или нѣма да сполучи. Отъ първия потикъ въ човѣка положително се знае, какво може да стане отъ него. Но всѣки не може да знае това. То е достояние само на мѫдреца, а не на невежия. Каква е разликата между учения, т. е. между мѫдреца и невежия човѣкъ? — Мѫдрецътъ знае, какво може да стане отъ всѣко нѣщо, а глупецътъ не знае това. Значи, глупецъ е онзи човѣкъ, у когото съзнанието не е пробудено, и той се заблуждава само отъ външностьта на временния, на непробудения животъ. Въ този случай може да се приложи българската пословица: „Едно живо куче е за предпочитане предъ сто умрѣли лъва.“ Азъ взимамъ тази пословица въ другъ смисълъ: Единъ беденъ човѣкъ е за предпочитане предъ сто фалирали търговци. Единъ беденъ човѣкъ, но приятель, е за предпочитане предъ сто фалирали търговци, но неприятели. И тъй, първиятъ потикъ, първата стѫпка опредѣля посоката на живота, а отъ посоката зависи, каква основа ще постави човѣкъ. Ето защо, всѣка сутринь, като става, човѣкъ трѣбва да постави основа въ живота си. Не мислете, че само веднъжъ се поставя основа въ живота. Мнозина мислятъ, че като поставятъ веднъжъ основа въ живота си, всичко се свършва. Така е само за онзи, който не мисли. Животътъ не е нѣщо механическо; животътъ е вѣченъ. Щомъ животътъ е вѣченъ, и основата, която човѣкъ поставя е сѫщо така вѣчна. Понеже основата въ живота е жива, тя е подложена на постоянни промѣни. Основитѣ на земния животъ не претърпяватъ никакви промѣни. За да станатъ нѣкакви промѣни, трѣбва да настѫпятъ известни катаклизми въ този животъ. Вследствие на това, кѫщитѣ ви ще се съборятъ и трѣбва да се поставятъ нови основи. Въпрѣки това нѣкой ще дойде при васъ да се хвали, че турилъ основа на кѫщата си. Питамъ: твоитѣ работи наредени ли сѫ? — Не сѫ наредени. — Щомъ работитѣ не сѫ наредени, ти нѣмашъ никаква основа въ живота си. — Ама азъ съмъ турилъ основа на своето образование, разрешилъ съмъ задачитѣ си. — Решилъ ли си задачитѣ на своя животъ? — Не съмъ ги решилъ. — Щомъ не си решилъ задачитѣ на своя животъ, нѣмашъ никаква основа. Положението на съвременнитѣ хора е подобно на онова, въ което се намиралъ единъ слуга, който билъ сакатъ съ едната си рѫка и съ единия кракъ. Обаче, въ ума на този слуга се загнѣздила мисъльта, че той билъ даровитъ художникъ. Той започналъ да рисува въ въображението си отлични картини, да ги излага предъ свѣта. Представялъ си, какъ дохождали хора да ги гледатъ; какъ вестницитѣ писали за неговитѣ картини, хвалили го, и той се прочулъ предъ цѣлия свѣтъ за много даровитъ художникъ. Като се огледалъ натукъ-натамъ, пакъ се видѣлъ въ първото си положение, като беденъ слуга, сакатъ съ една рѫка и съ единъ кракъ. Въ въображението му имало безброй картини, а отвънъ, въ действителность — нито една. Съвременниятъ свѣтъ е пъленъ съ такива художници. Когото срещнешъ, виждашъ, че е съ високо мнение за себе си. Не е лоша тази чърта, но за да оправдае своето високо мнение за себе си, преди всичко човѣкъ трѣбва да се освободи отъ ограничителнитѣ условия на своя животъ. За да стане слугата даровитъ художникъ, първото нѣщо, което се иска отъ него е да развърже рѫката си и крака си, да ги освободи отъ връзкитѣ. Ако може самъ да направи това, добре; ако не може самъ да го направи, трѣбва да потърси нѣкой да му помогне. „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Често хората се обръщатъ къмъ силния на деня и казватъ: Кажи само речь, и тази работа ще стане! Съвременнитѣ хора не успѣватъ въ живота си поради тѣхнитѣ понятия, поради тѣхнитѣ схващания за нѣщата. Въпрѣки всичко това хората на 20 в. мислятъ, че иматъ правилни схващания за живота. Действително, нѣкои отъ тѣхнитѣ схващания сѫ по-правилни отъ тия на миналитѣ поколѣния, но тѣзи схващания не могатъ да се сравнятъ съ схващанията на поколѣнията, които ще дойдатъ следъ хиляда години. Знаете ли, какво ще представяте, ако следъ хиляда години се явите въ свѣта съ вашитѣ възгледи за живота? Сега ще приведа единъ разказъ за живота и обичаитѣ на хората отъ царството на Соломонъ-Ра. Въ това царство хората имали обичай да се поздравяватъ съ езика си, като го изплезвали навънъ, а не както сега — съ рѫцетѣ си. Значи, за да се поздравятъ, трѣбвало всѣки да изплези езика си навънъ. Така трѣбвало ученицитѣ да поздравяватъ учителитѣ си; така трѣбвало пасомитѣ да поздравяватъ своитѣ пастори, духовнитѣ си рѫководители; така трѣбвало, обикновенитѣ хора да поздравяватъ ученитѣ и философитѣ. Единъ отъ най-виднитѣ философи по това време билъ нѣкой си Хамиба, тъй азъ го наричамъ. Който иска да знае, какво е било сѫщинското му име, нека се порови въ аналитѣ на миналото, и като го намѣри, да го преведе на български. Споредъ мене, името Хамиба се дава на човѣкъ, който мисли, че е философъ, но още не е завършилъ своята философия. Единъ день, като се разхождалъ изъ града, той срещналъ една отъ най-красивитѣ моми на царството, каквато никога до това време не е виждалъ. Тази мома минала покрай него и не изплезила езика си да го поздрави, както билъ обичаятъ. За да се спазва този обичай, билъ издаденъ законъ, споредъ който, всѣки, неизпълняващъ обичая, се наказвалъ съ десетгодишенъ строгъ затворъ. Като видѣлъ, че красивата мома не го поздравила, философътъ се намѣрилъ въ чудо, какво да прави. Ако не се оплаче отъ нея, достоинството му, като виденъ философъ, се накърнявало. Най-после той подалъ оплакване до царя, въ което съобщавалъ, че най-красивата мома въ царството му не изпълнила обичая, не го поздравила съ езика си. Царьтъ издалъ заповѣдь да се тури тази мома въ затворъ за десеть години, но запиталъ философа да обясни, коя е причината, задето момата не се подчинила на този обичай. Философътъ не могълъ да каже, коя е причината за непослушанието, което красивата мома проявила. Понеже, той не могълъ да даде обяснение за причината на този фактъ, царьтъ осѫдилъ и него на десетгодишенъ затворъ. Въ това време единъ простъ, но разуменъ човѣкъ се явилъ предъ царя и казалъ: Азъ зная причината, задето красивата мома не поздравила философа съ езика си. Отъ рождение още тя има единъ недостатъкъ на езика си. Езикътъ ѝ е недоразвитъ, кѫсъ, вследствие на което не може да го изплези навънъ. Той рѣзналъ малко езика ѝ, освободилъ го и наскоро езикътъ израсналъ. Тогава момата казала: Азъ ще изправя погрѣшката си. Срещнала философа, изплезила езика си и го поздравила. Съ това сѫдътъ отмѣнилъ решението си: Нито момата останала въ затвора, нито философътъ. На много отъ съвременнитѣ хора езицитѣ сѫ недоразвити, недорасли. Мислите ли, че има езикъ онзи, който обича да хули, да злослови по адресъ на хората? Споредъ мене, само онзи човѣкъ има езикъ, който може да говори сладко. Онзи човѣкъ, който е започналъ да си служи съ лоши думи, следъ време неговиятъ езикъ непременно ще се парализира. Езицитѣ на всички хора, които пишатъ и говорятъ лошо, въ бѫдеще ще се парализиратъ, ще се намѣрятъ въ положението на красивата мома. Които не вѣрватъ, следъ 10— 15 години тѣ ще провѣрятъ тази истина. Тѣ ще срещнатъ хора безъ езици, които ще мязатъ на риби; най-малкото, което ще ги сполети, е че като заминатъ за другия, за астралния свѣтъ, тѣзи хора ще се превърнатъ на риби. Тамъ ще ги пекатъ, ще ги ядатъ, безъ да могатъ да си изкажатъ мѫкитѣ и страданията. Ще кажете, че като заплашваме хората, по този начинъ искаме да ограничимъ злото. — Не, ни най-малко не искаме да ограничимъ злото. Ние насърдчаваме доброто, а не ограничаваме злото. Отъ злото ние не се интересуваме. Когато нѣкой върши престѫпление, това ни най-малко не ни интересува. Когато нѣкой върши добро, това ни интересува. Ние се интересуваме отъ учения човѣкъ, а не отъ невежия. Сѫщиятъ законъ срещаме и въ природата, както и въ отношенията на Бога къмъ хората. Богъ абсолютно не се интересува отъ глупавитѣ и отъ лошитѣ хора. Какво пишатъ вестницитѣ, това ни най-малко не интересува Бога. Не само Той, но и напредналитѣ сѫщества даже не се интересуватъ отъ вестникарскитѣ дисертации. Вие можете да ги считате за учени работи, но тѣ гледатъ на тѣхъ като на обикновени съобщения, безъ нѣкаква научна дълбочина и достовѣрность. Каква наука е тази, която не просвѣщава умоветѣ на хората? Или каква религия е тази, която не внася любовь между хората и не ги обръща къмъ Бога? Това сѫ човѣшки измислици, човѣшки изобретения, които заблуждаватъ хората. Подъ думата наука ние разбираме съвокупность отъ идеи, които сѫ излѣзли отъ Великото Начало на живота. Лъжата пъкъ е каль, която е излѣзла отъ обущата на хората. Човѣшкитѣ обуща създадоха лъжата въ свѣта. За да познаете, какъвъ е нѣкой човѣкъ, вижте, като влиза въ кѫщи, дали си изчиства обущата, или не. По това ще познаете, дали този човѣкъ е готовъ да говори истината, или не. Ако изчисти обущата си и така влѣзе въ кѫщи, той ще говори истината; ако не ги изчисти, той носи лъжата въ себе си. Много хора носятъ нечисти обуща по наследство, по предание. Ако присадите едно дърво съ дивачка, следъ време това дърво ще даде плодове на дивачката. Кой е причина за това? — Причината за това е самата дивачка. Счупете присадката и веднага ще видите истинското дърво. Счупете дивитѣ присадки на дървото, и веднага ще видите истинския човѣкъ. Всичко въ свѣта трѣбва да се постави на изпитъ. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ епоха, презъ която нищо нѣма да остане неизпитано, непровѣрено. Животътъ на хората, външно и вѫтрешно, ще бѫде подложенъ на такива разтърсвания, каквито ставатъ въ домоветѣ по Великъ день. Цѣлата кѫща по Великъ-день се пречиства. Защо умиратъ хората и какво става съ тѣхъ следъ смъртьта имъ? Нѣкои учени твърдятъ, че мозъкътъ на умрѣлия не остава въ пръстьта, но напреднали, учени сѫщества го взиматъ, анализиратъ го, да видятъ, какви благородни мисли и чувства сѫ занимавали този човѣкъ. Въ Божествената лаборатория има списъци, въ които вписватъ всичко, което се отнася до мозъка на дадени лица. Въ тия списъци четете: мозъкътъ на еди-кой си свещеникъ, владика; мозъкътъ на еди-кой си ученъ човѣкъ; мозъкътъ на еди-кой си князъ, или царь; мозъкътъ на еди-коя си слугиня и т. н. И срещу всѣко име следватъ резултати отъ направената анализа. Отъ тѣзи анализи се вижда, какво липсва на всѣки човѣкъ. Значи, има съ какво да се занимава човѣкъ. Сега ни учатъ, че като умре човѣкъ, ангели дохождатъ, взиматъ го и на рѫце го занасятъ на небето. — Ние имаме само единъ такъвъ случай — съ бедния Лазаръ. Три пѫти анализираха мозъка на Лазара и следъ това го занесоха въ лоното на Аврама. Обаче, когато умрѣ богатиятъ, който цѣлъ животъ яде и пи, не го занесоха въ лоното Аврамово, но го изпратиха въ мѣстото на мѫчението. — Какво ще стане съ нашитѣ богаташи? Азъ не говоря за богаташи, които не вършатъ волята Божия; азъ не говоря за сиромаси, които крадятъ и лъжатъ. Азъ имамъ предъ видъ онѣзи сиромаси, въ ума на които не минава мисъль за кражба и лъжа. Тѣзи сиромаси сѫ голѣми простаци, защото не знаятъ да лъжатъ, нито да крадятъ. Такъвъ човѣкъ азъ наричамъ беденъ, сиромахъ, и нищъ духомъ. Всѣки човѣкъ, на когото езикътъ е дълъгъ и рѣже надѣсно — налѣво, той не е беденъ, не е нищъ духомъ. Той е първокласенъ богаташъ, т. е. човѣкъ, богатъ съ грѣхове. Този богатъ човѣкъ ще отиде при онзи, за когото Христосъ е казалъ, че ще бѫде изпратенъ въ мѣстото на мѫчението. Като говоря за мѫчението, мнозина запитватъ, има ли такова мѫчение, или нѣма. Азъ не говоря за физическо мѫчение, което всички хора сѫ опитали и познаватъ, но говоря за вѫтрешното мѫчение, което малцина сѫ опитали. Ще кажете, че такъвъ огънь, за който се говори въ Писанието, не сѫществува. — Този огънь, за който се говори въ Писанието, не е физически, защото човѣкъ изгаря на физически огънь. Огъньтъ, на който богатиятъ горѣлъ хиляди години и не изгорѣлъ, е отъ съвсемъ друго естество. Този огънъ коренно се различава отъ физическия. Защо е трѣбвало богатиятъ да гори на този огънь? Защо той не каза на Аврама: Отче Авраме, покажи ми начинъ, какъ да изправя грѣховетѣ си! Защо не се разкая и не потърси начинъ да изправи грѣховетѣ си, а пожела да изпратятъ Лазара при него да му облекчи положението? И въ мѣстото на мѫчението богатиятъ прояви своето старо аристократство и каза на Аврама: Нека бедниятъ Лазаръ дойде при мене. Той ми дължи нѣщо, за което трѣбва да ми бѫде признателенъ. Какъвъ по-голѣмъ срамъ за мене отъ този, той да седи въ мѣстото на блаженството, а азъ — при тѣзи лоши, тежки условия! — Тѣзи сѫ вѫтрешнитѣ причини, заради които богатиятъ искалъ да доведатъ Лазара при него. Аврамъ му отговори: Лазаръ не може да дойде при тебе. Има нѣща, които ви дѣлятъ. — Състоянието на богатия не може да се смѣни съ състоянието на бедния; състоянието на грѣшния не може да се смѣни съ състоянието на праведния. Това не е бояджилъкъ. Господъ не е бояджия. Той е разумно сѫщество. Казвате, че Богъ е добъръ, милостивъ, може да ви направи добро. Ако хората можаха да се боядисватъ тъй лесно, пръвъ азъ щѣхъ да ги боядисамъ. Нѣмаше да оставя човѣкъ въ свѣта да грѣши. Но невъзможно е човѣкъ да се боядисва, както и когато пожелае. Сега, като говоря за богатъ и за беденъ човѣкъ, азъ разбирамъ друго нѣщо. Подъ думата „богатъ“ разбирамъ разуменъ човѣкъ. И подъ думата „беденъ, сиромахъ“ пакъ разбирамъ разуменъ човѣкъ. И двамата сѫ разумни, но на различни длъжности. Каквато длъжность да се даде на разумния човѣкъ, тя е почетна длъжность. И царь да е, и последенъ слуга да е, за него това е едно и сѫщо нѣщо. Предъ Бога, предъ възвишения моралъ нѣма абсолютно никаква разлика между царь и слуга. Докато сте на земята, вие ще се лъжете отъ различнитѣ служби на хората. Ако царьтъ изпълнява честно службата си на земята, той е почитанъ и уважаванъ отъ всички; ако слугата изпълнява службата си честно и почтено, той е уважаванъ и почитанъ отъ всички. Въ този случай и двамата сѫ на почетни служби, безъ абсолютно никаква разлика. Царьтъ е почетенъ като царь, а слугата — като слуга. Ако царьтъ не изпълнява честно своята длъжности като цари, той ще стане слуга. Ако слугата изпълнява честно своята служба като слуга, той ще стане царь. Следователно, всички сегашни слуги сѫ кандидати за царе, но при условие да изпълняватъ службата си честно и почтено. Като предвижда това, Писанието казва, че ние сме свещени царе за Бога. Нѣкой казва: Азъ не мога да бѫда царь. — Какво представя царьтъ? Какъвъ е произходътъ на думата „царь“? Всѣки може да стане царь, но не въ нѣкоя голѣма държава. Всички можете да станете царе, но въ малки държави. Запримѣръ, всѣки шопъ въ България има своя държава. Шопътъ нарича колибата си своя държава. Нѣкой има една стая на разположение — той е царь на тази стая. Вървишъ по пѫтя и около тебе нѣма нито единъ човѣкъ — ти си царь, ти си господарь на този пѫть. Лесно е да бѫдешъ царь, щомъ твоята мисъль въ даденъ случай е права. Като мисли само, че е царь, всѣки може да бѫде единъ честенъ, разуменъ царь. Щомъ всички хора сѫ излѣзли отъ Бога, не сѫ ли тѣ царски синове? Вие мислите и вѣрвате, че сте Синове Божии, но ако ви кажатъ, че като царе можете да бѫдете Синове Божии, вие се съмнявате. Мислите, че сте създадени по Бога, но ако ви се каже, че като Синове Божии сте царе, вие пакъ се съмнявате. Споредъ мене, ако при сегашнитѣ условия не можете да станете царе, това значи да се огрѣшите. При сегашнитѣ условия нѣма служба на земята, отъ която човѣкъ да не се огрѣши. Които заематъ служби при сегашнитѣ условия, тѣ трѣбва да бѫдатъ разумни хора, съ здравъ, силенъ гръбнакъ и съ убеждения. „Кажи само речь, и момчето ми ще бѫде здраво!“ Съвременното човѣчество се намира въ болезнено състояние. Почти всички хора боледуватъ, почти всички хора сѫ нервни и казватъ: Това е неврастения. Всѣки се оплаква, че е нервенъ, че не може да издържа. Ако подложите нѣкой човѣкъ на гладъ, да не яде два-три деня, той веднага започва да се оплаква: Гладенъ съмъ, не мога да издържамъ, ще умра отъ гладъ. Защо ме измѫчвате толкова? — Чудно нѣщо! Има паяци, които по шесть месеца седатъ гладни и не се оплакватъ. Мечкитѣ цѣла зима прекарватъ безъ храна и не се оплакватъ, а като погладува два-три деня, човѣкъ веднага започва да се оплаква, че ще го уморятъ отъ гладъ. Кой ще го умори? Това, което уморява човѣка, е въ самия него, а не въ хората. Хората сѫ само външни фактори, външни условия. Каквото човѣкъ мисли, това става. Ако мисли, че гладенъ ще умре, така ще стане. Всички хора на 20 в. все отъ гладъ умиратъ. Покажете ми единъ боленъ, който да не е умрѣлъ отъ гладъ. И царь, и владика — всички умиратъ отъ гладъ. Като заболѣятъ, хората казватъ: Не можемъ вече да ядемъ. — Коя е причината за това? — Нѣма какво да ядатъ. Докато сѫ въ това положение, за тѣхъ нѣма ядене. Тѣ не могатъ да възприематъ Божествения нектаръ, съ който възвишенитѣ сѫщества се хранятъ, вследствие на което нишкитѣ на тѣхния животъ се скѫсватъ, и тѣ умиратъ гладни. Хлѣбътъ седи предъ болния, но той нѣма импулсъ въ себе си да посегне къмъ него; той нѣма сила да отвори устата си, а стомахътъ му нѣма разположение да работи. Божественото начало заставя човѣка да яде и сладко да яде. Ето защо, като яде, човѣкъ трѣбва да благодари на Бога. Какво правятъ съвременнитѣ хора? — Наредятъ се предъ трапезата и започватъ да ядатъ: едно, второ, трето, четвърто ядене. Слугитѣ слагатъ и вдигатъ едно ядене следъ друго, но господаритѣ пакъ оставатъ недоволни. Това недоволство произвежда цѣли скандали и крамоли между хората. Въ какво седи вашата философия за яденето? Ще кажете, че яденето е единъ отъ най-постояннитѣ процеси въ природата, вложенъ отъ самата нея, отъ най-древни времена. Този процесъ сѫществува въ природата още съ проявяването на живота. Когато хората скѫсали връзката си съ този процесъ, смъртьта започнала да действува върху тѣхъ по правиленъ начинъ. Човѣкъ постепенно е изгубвалъ своята мисъль, своята сила, докато най-после се намѣрилъ или въ положението на Лазара, или въ положението на богатия. Стотникътъ, който разбиралъ закона, се обърналъ къмъ Христа съ думитѣ: „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Този човѣкъ не бѣше нито правовѣренъ, нито израилтянинъ. Той бѣше езичникъ. Обаче, този езичникъ се обърна къмъ Христа съ думитѣ: „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Съ други думи, той каза на Христа: И азъ имамъ власть да заповѣдвамъ на слугитѣ си. На едного казвамъ: Дойди! — и той дохожда; на другиго казвамъ: Иди! — и той отива. Каквото заповѣдвамъ, това става. Следователно, ако и Ти кажешъ само речь, момчето ми ще оздравѣе. Питамъ: отде знаеше този човѣкъ, че Христосъ има такава сила въ себе си, че каквото каже да стане? Ако въ сегашнитѣ времена излѣкувате нѣкого, ще кажатъ, че тукъ е употрѣбена нѣкаква магия, или нѣкаква лъжа. Въ днешния материалистически вѣкъ, каквото направишъ, все ще го обяснятъ съ нѣкаква лъжа, съ нѣкаква хитрина. Въ днешния критически вѣкъ не може да се допусне никакво чудо. Едно време, когато спиритизъмътъ се яви на сцената, правѣха различни фотографии и обясняваха явяването на духоветѣ като етерни излѫчвания на човѣшкитѣ мисли, които се изразяватъ въ полуматериални форми. По този поводъ ученитѣ създадоха различни теории. Нѣкои казваха, че единственото нѣщо, което сѫществува въ свѣта, е човѣкътъ. — Какъ се създаде тази теория? Нека тѣзи учени обяснятъ, какъ се създаде тѣлото на човѣка, какъ се създаде неговия мозъкъ, неговата нервна система. Всичко въ човѣка е разумно направено. Какъ се създаде човѣшката форма? Кое застави Бога да създаде човѣка? — Има редъ причини, редъ теории за създаването на човѣка, но ние не подържаме онази механическа теория за създаването на човѣка отъ пръсть. Богъ взелъ пръсть, направилъ отъ нея човѣкъ, вдъхналъ въ ноздритѣ му, и той станалъ жива душа. Тази теория е за децата, а не за възрастнитѣ. Ще приведа единъ примѣръ отъ съвременната аритметика. Казвате, че 5х5=25. Значи, взимате две числа, умножавате ги едно на друго и получавате трето число: 5х5=25. Какъ получихте числото 25? Ще кажете, че работата е много проста. Отде дойде двойката? Като умножавате 5х5, сигурни ли сте, че тѣзи числа сѫ еднакви? Представете си, че едната петорка означава петь философа, всѣки отъ които е родилъ по петь деца. Ще кажете, че философитѣ не раждатъ деца. Споредъ мене философитѣ раждатъ. Всѣки трактатъ по известенъ въпросъ, всѣко съчинение, което е написалъ философътъ, не е нищо друго, освенъ негово дете. Петь философа по петь деца, правятъ 25 деца. При това, знае се отъ аритметиката, че могатъ да се събиратъ само еднородни числа. Право ли е това? Всички тия 25 деца еднакво даровити ли сѫ? И самитѣ философи еднакво даровити ли сѫ? Голѣма разлика има между петьтѣ философа, както и между тѣхнитѣ деца. Защо ги умножаваме тогава? Въ аритметиката е лесно: 5х5=25. Двойката въ числото 25 показва, че на това число не достига нѣщо. Ако 25 души образуватъ едно дружество, въ скоро време между тѣхъ ще се създадатъ раздори, недоразумения. Само числото 2 е въ състояние да изглади тѣхнитѣ недоразумения. Какво представя двойката? — Двойката означава женския принципъ. Двойката показва, че въ търговията, въ банкерството е нуженъ кредитъ. Ако нужниятъ кредитъ не сѫществува, банката ще фалира. Следователно, който знае този законъ, той никога нѣма да вложи паритѣ си въ банка, или въ кредитно дружество, основано отъ 25 члена. Числото 25 казва на човѣка: Не влагай паритѣ си въ банка, съставена отъ 25 члена, защото, въ края на краищата, ще получишъ само 25% отъ вложената сума, а останалитѣ 75% ще хвръкнатъ. Този законъ сѫществува и въ човѣшкитѣ мисли и чувства. Дойде ти нѣкаква идея на ума, и ти започвашъ една работа, безъ да знаешъ ще успѣешъ ли въ тази работа, или нѣма да успѣешъ. Ако разбирашъ законитѣ, ще знаешъ, какви ще бѫдатъ резултатитѣ на започнатата отъ тебе работа. Който не разбира законитѣ, той изпада въ суевѣрие. Суевѣрието произтича отъ факта, че когато се натъкнешъ на нѣкаква Божествена идея, вие не я прилагате на време, вследствие на което, вмѣсто добро, излиза зло. Следователно, всѣкога, когато правимъ добро не на време, ражда се зло; когато правимъ зло на време, ражда се добро. Когато правимъ зло не на време, винаги остава зло. Има другъ законъ въ свѣта, споредъ който две злини винаги раждатъ едно добро. Този законъ се провѣрява навсѣкѫде въ живота. Вземете следния примѣръ: на едного казали една обидна дума. Тази дума го засегнала толкова много, че той се върналъ у дома си, взелъ револвера си и тръгналъ да отмъщава. Като вървѣлъ изъ пѫтя, спъналъ се, падналъ на земята и счупилъ крака си. Занесли го въ дома му, извикали лѣкарь да му превърже крака. Дълго време лежалъ на легло и прекаралъ голѣми мѫчнотии. За да прекара по-леко мѫкитѣ и болкитѣ на счупения кракъ, близкитѣ му донасяли да чете Евангелие и различни философски книги. По този начинъ той се обърналъ къмъ Бога. Като оздравѣлъ, той си казалъ: Благодаря на Бога, че счупихъ крака си. Ако не бѣха ме обидили, азъ нѣмаше да счупя крака си и нѣмаше да се обърна къмъ Бога. А сега, макаръ че счупихъ крака си, обърнахъ се къмъ Бога. —Тукъ имаме примѣръ, въ който две злини раждатъ едно добро. Това не е абсолютно правило, нито абсолютенъ законъ. Че злото въ свѣта работи за доброто, това е изключителенъ законъ. Значи, отъ всички страдания, отъ всички препятствия, които се случаватъ въ живота ви, крайната цель на Битието е да произведе добро. Така е за умния, за добрия човѣкъ, но за глупавия, за лошия не е така. Оттукъ можемъ да извадимъ следното заключение: всѣки човѣкъ, който е склоненъ къмъ доброто, той непременно е заболѣлъ. Този човѣкъ е падналъ на пѫтя, счупилъ крака си и лежи на легло. Страданията, които прекарва на леглото, сѫ причина да се обърне къмъ Бога. „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе“. — Като оздравѣе, то ще стане човѣкъ, способенъ да помага на хората. Като четатъ този стихъ, съвременнитѣ хора го тълкуватъ, че Христосъ излѣкувалъ това момче физически, т. е. излѣкувалъ тѣлото му. — И сегашнитѣ лѣкари лѣкуватъ тѣлото на човѣка. Тогава, какво повече е направилъ Христосъ? И сегашнитѣ лѣкари лѣкуватъ презъ пространството, както Христосъ е направилъ. Болниятъ е на километри далечъ отъ лѣкаря си, но той го лѣкува. Какво повече е направилъ Христосъ? Въ странство има цѣли общества, които лѣкуватъ презъ пространството. Има заведени дѣла противъ онѣзи, които лѣкуватъ по този начинъ, но понеже нѣма законъ, който да ги сѫди, тѣ се освобождаватъ. Сѫдията казва: Този човѣкъ не е виновенъ, и го освобождава. И Христосъ е лѣкувалъ по този начинъ, затова стотникътъ се обърналъ къмъ Него съ думитѣ: „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе. И азъ имамъ власть да заповѣдвамъ. Казвамъ на едного отъ слугитѣ си: Иди! — и отива. На другиго: Дойди! — и дохожда. И ти можешъ да направишъ сѫщото. Кажи само речь, и азъ ще ти бѫда благодаренъ“. И зачуди се Христосъ на неговата вѣра. Този човѣкъ бѣше езичникъ. „Кажи само речь, и момчето ми въ бѫдеще ще се измѣни“. Ако нѣкой съвремененъ християнинъ отиде при Христа да се помоли за болното си момче, какво ще каже? Той ще каже: Господи, кажи само речь да се излѣкува момчето ми, да поживѣе малко на земята. Питамъ: ако животътъ на това момче се продължи, за да натрупа повече грѣхове, защо му е този животъ? Да се излѣкува момчето, разбирамъ да се внесе равновесие въ неговия умъ, благородство въ неговото сърце, сила и подемъ въ неговата душа и въ неговия духъ. Съвременнитѣ религиозни наричатъ това състояние покаяние. Хората се покайватъ и въ сѫдилищата, помиряватъ се, но това не е покаяние. Така се покаялъ единъ циганинъ, който се давилъ въ рѣката. Като се намѣрилъ въ трудно положение, той се обърналъ къмъ свети Никола съ думитѣ: Моля ти се, свети Никола, помогни ми да се избавя. Имамъ малки циганчета, нѣма кой да ги гледа. Ако ми помогнешъ да излѣза на брѣга, ще ти запаля една голѣма свѣщь, човѣшки бой. Въ това време покрай рѣката минавалъ единъ човѣкъ, видѣлъ, че нѣкой се дави и се моли за помощь. Той влѣзълъ въ рѣката и спасилъ циганина отъ удавяне. Като се видѣлъ на другия брѣгъ на рѣката, циганинътъ казалъ: Свети Никола, ти си богатъ и светъ човѣкъ; защо ти е моята свѣщь? Ето, дрехитѣ ми се измокриха. Отде ще взема толкова пари за свѣщь? Халалъ да ти е, че ме избави! Съвременнитѣ хора се смѣятъ на този циганинъ, но тѣхниятъ животъ, отъ единия до другия край, не е ли подобенъ на този на циганина? Не се ли намиратъ и тѣ въ сѫщото положение? Кой отъ васъ не е обещавалъ, че това ще направи, онова ще направи, но като излѣзе на сухо, вънъ отъ рѣката, казва: Свети Никола, азъ имамъ малки циганчета, пари нѣмамъ за свѣщь. Защо ти е тази свѣщь? Небето и безъ моята свѣщь ти свѣти. Азъ се намирахъ въ голѣмо затруднение, когато ти обещахъ, но виждамъ, че не мога да изпълня обещанието си, пари нѣмамъ. И сега хората обещаватъ, но не изпълняватъ. Отъ всички се изисква здрава, положителна мисъль, а не обезсърдчение. Сега, като говоря така, не искамъ да кажа, че не сте добри, но въ работата, която човѣкъ върши на земята, все ще направи нѣкаква погрѣшка. Ако не внимава, ако съзнанието му не е будно, и светията може да направи погрѣшка. Най-малко съ очитѣ си човѣкъ може да сгрѣши. При това, този грѣхъ е толкова малъкъ, че никой не би го подозрѣлъ. Ако минете покрай кѫщата на нѣкой богатъ човѣкъ и му завидите, или пожелаете кѫщата му, като отидете на онзи свѣтъ, само за тази мисъль, за това пожелание, вие ще бѫдете на мѣстото на богатия. За да не сгрѣшите, като минете покрай кѫщата на богатия, кажете: Господи, дай здраве и сила на този човѣкъ, да поживѣе повече, да се порадва на богатството си и да помага на бедни и страдащи. Така трѣбва да каже разумниятъ, а неразумниятъ ще въздъхне и ще пожелае за себе си кѫщата на богатия. Ето, две хиляди години се минаха отъ времето на Христа, и всички минавате за вѣрващи, за посветени, но като се натъкнете на нѣкакво изкушение, въздъхвате. Нѣкога сте силни, минавате покрай изкушението, но не се подавате. Нѣкога, обаче, сте слаби, подавате се на изкушение и не сте готови да признаете погрѣшката си. — Не, ще се върнете при богатия и ще кажете: Тукъ, на това мѣсто, предъ твоята кѫща сгрѣшихъ. Пожелахъ твоята кѫща, завидѣхъ ти, но се разкаяхъ. Не искамъ кѫщата ти, тя е твоя. Нека Богъ те благослови, да живѣешъ и да се радвашъ, да помагашъ на беднитѣ. Втори пѫть нѣма да пожелавамъ чуждото. — Това е малъкъ, почти незабелязанъ грѣхъ, но следъ време той ще произведе обратни резултати, съ което ще спъне еволюцията на душата ви. Като грѣшите, това показва, че Богъ никога не реагира на вашата воля. Когато грѣши, човѣкъ проявява своята неразумна воля, на която не реагира, но впоследствие изпитва лошитѣ резултати на тази воля. Тогава той казва: Мѫчно ми е, че сгрѣшихъ. Не зная, какво да правя. Господъ ще ти каже: Върни се да изправишъ погрѣшката си. Богъ никога не реагира срещу насъ. Той ни поощрява въ доброто, но не ни заставя насила да го правимъ, нито пъкъ ни прѣчи въ злото. И въ доброто, и въ злото ние сме абсолютно свободни да правимъ едното, или другото. Това е красивото въ живота. Като грѣшимъ, или като правимъ добро, ние сами носимъ последствията, отговорноститѣ за нашитѣ дѣла. Сѫщевременно ние носимъ въ себе си възможности за изправяне на своитѣ погрѣшки, когато пожелаемъ, и когато Богъ ни подбуди къмъ това. Щомъ почувствуваме този потикъ въ себе си, ние трѣбва да се свържемъ съ желанието на Бога и да го приемемъ като наше, защото Той не е всѣкога близо до насъ. Казано е въ Писанието: „Търсете ме, докато съмъ близо до васъ!“ „Кажи само речь, и момчето ми ще бѫде здраво.“ Този стотникъ разбиралъ своето момче, разбиралъ това, което е родилъ. На сѫщото основание, когато единъ философъ, или писатель напише една книга, той трѣбва да се обърне къмъ Бога съ думитѣ: „Господи, кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Така трѣбва да каже учениятъ въ себе си, защото все има нѣкои нечисти мѣста, нѣкакви недѫзи въ книгата му, които трѣбва да се изчистятъ. Книгата му ще се чете отъ много хора, затова трѣбва да бѫде чиста, да носи въ себе си красота и благословение за свѣта. Когато художникътъ рисува картини, и неговитѣ картини трѣбва да носятъ благословение за хората. И той трѣбва да се обърне къмъ Бога съ думитѣ: „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Преди години гледахъ една картина на единъ художникъ, която представяше образа на Христа. Този художникъ нѣмаше понятие за формитѣ, за пропорциитѣ. Ако тази картина бѣше живъ човѣкъ, той щѣше да бѫде осѫденъ на 10— 15 години затворъ, като престѫпникъ. Лицето на този образъ бѣше широко, челото — низко, едва три-четири сантиметра височина, брадата — широка, очитѣ — много голѣми. Този художникъ искалъ да даде единъ представителенъ образъ на Христа, да респектира хората, а той нарисувалъ такъвъ образъ, който може да ги изплаши. Следователно, ако искате да нарисувате нѣкой човѣкъ, трѣбва да представите такъвъ образъ, по който да се четатъ добродетелитѣ му. Лицето, челото, очитѣ, брадата трѣбва да изразяватъ неговитѣ добродетели. Нѣкой пита: Азъ честенъ човѣкъ ли съмъ? — Погледни ме само веднъжъ въ очитѣ и ще ти кажа, дали си честенъ. Азъ имамъ моментална фотография, ще цъкна веднъжъ само, и веднага ще имамъ портрета ти. Ще погледна очитѣ ти и ще кажа, дали си честенъ, или не. Дойде нѣкой при мене, иска пари на заемъ. Погледна лицето му, фотографирамъ го и веднага разбирамъ, може ли да се дадатъ пари на този човѣкъ, или не може. Човѣкъ носи свидетелството си на своето лице. Това свидетелство всѣки день се мѣни. Ти можешъ да бѫдешъ днесъ въ добро разположение на духа, но утре можешъ да изгубишъ това разположение. Тѣзи постоянни смѣни не сѫ нищо друго, освенъ обновяване на духа. На физическия свѣтъ, разположението и неразположението представятъ законъ на обнова. За да стане вѫтрешна обнова въ човѣка, той трѣбва да бѫде поставенъ на две противоположни състояния. Който изучава окултната наука, той трѣбва да знае този законъ. Всѣки день човѣкъ трѣбва да съ опрѣснява, да се обновява. Ако не се обновява, той преждевременно ще остарѣе. Казвате за нѣкого, че е остарѣлъ. — Ела утре, ще ме видишъ. Преброй колко бръчки имамъ на лицето си. Отивашъ на другия день и виждашъ, че бръчкитѣ сѫ се намалили съ две по-малко. Значи, този човѣкъ се е подмладилъ съ десеть градуса. Отивашъ на другия день, броишъ още две бръчки сѫ изгубени. На шестия день още две бръчки се загубватъ, на десетия —още две. Следъ десеть години виждашъ на лицето на този човѣкъ само две бръчки. Като работи повече време, върху себе си, всички бръчки на лицето му ще се изгубятъ, и той ще стане съвършено младъ. Не е мѫчно да се подмлади човѣкъ. За подмладяването се изисква само едно „ху.“ Ще приведа примѣра за единъ младъ момъкъ грънчарь. Този младъ момъкъ търсилъ нѣкакъвъ лесенъ занаятъ, да може въ скоро време да го изучи. Като търсилъ известно време такъвъ занаятъ, най-после се установилъ върху грънчарството. Отишълъ при единъ добъръ грънчарь и останалъ да работи при него три години. Единъ день казалъ на господаря си: Азъ работихъ три години, научихъ занаята, искамъ да стана вече майсторъ. — Добре, свободенъ си. Слугата напусналъ господаря си и започналъ самостоятелна работа. Какво било очудването му, когато видѣлъ, че всичкитѣ му грънци се пукали. Върналъ се пакъ при господаря си и го запиталъ, защо грънцитѣ му се пукатъ. — Трѣбва да учишъ още три години да придобиешъ изкуството да не се пукатъ грънцитѣ. Младиятъ грънчарь останалъ да работи при господаря си още три години и забелязалъ, че когато сѫдътъ билъ съвършено готовъ, господарьтъ му го изваждалъ отъ пещьта, духвалъ вѫтре, и той не се пукалъ. Тогава слугата си казалъ: Чудно нѣщо! За едно духане само, за едно „ху,“ азъ трѣбваше да чиракувамъ още три години. Значи, докато грънцитѣ сѫ горещи, ще духнешъ въ тѣхъ, за да не се пукатъ. Истинатъ ли веднъжъ, и сто пѫти да духашъ, тѣ все ще се пукатъ. На време ще туряшъ грънцитѣ въ пещьта, на време ще ги вадишъ, на време ще духашъ. Това „ху,“ което грънчарьтъ правилъ въ грънцитѣ, е думата, която стотникътъ искалъ отъ Христа. „Кажи само речь, и отъ тази дума, която сега кажешъ, хората ще извадятъ поука. Всички ще говорятъ за тази дума“ — казалъ стотникътъ. „Кажи само речь, и момчето ми ще бѫде здраво.“ Съвременнитѣ хора се намиратъ въ процесъ на самоусъвършенствуване. Както виждамъ, вие всички сте богаташи, между васъ нѣма нито единъ сиромахъ. Това лесно мога да докажа. Ако се оплаквате отъ сиромашия, азъ мога да купя сиромашията ви, но нѣма, какво да ми продадете — всички сте богати. Вие се стремите къмъ самоусъвършенствуване, но за това се изисква положителна наука. Запримѣръ, имате нѣкакво неразположение въ себе си. Направете опитъ да го смѣните на добро. Какъвъ опитъ ще направите? Казвате, че обичате приятеля си. Вижте сега, може ли любовьта къмъ приятеля ви да измѣни вашето състояние. Помислете за приятеля си, и ако състоянието ви се измѣни, вие наистина го обичате. Ако състоянието ви не се измѣни, не обичате приятеля си, както трѣбва. Нѣкой день се разгнѣвите, търсите нѣкого да излѣете гнѣва си върху него. Външно изглеждате тихъ, спокоенъ, като светия, но отвѫтре се вълнувате като вулканъ. Помислете този моментъ за приятеля си, когото обичате. Ако състоянието ви не се измѣни, любовьта ви не е силна. Казвате, че вѣрвате въ Христа. Кажете тогава: Нека вѣрата ми въ Христа измѣни моето състояние. Казвате това, но състоянието ви пакъ не се измѣня. Вѣрвате въ Бога. Апелирайте къмъ тази вѣра да измѣни състоянието ви. И тази вѣра не ви помага. Какво показва това? — Че нито любовьта къмъ приятеля ви е силна, нито вѣрата ви въ Христа и въ Бога е силна. Какво трѣбва да направите, за да измѣните състоянието си? Застанете предъ Бога като дете и кажете: Господи, имамъ нѣщо криво въ себе си, нѣкаква погрѣшка, която не мога да изправя. Тя ми прѣчи, не мога да измѣня състоянието си. Нито любовьта къмъ приятеля ми, нито вѣрата ми къмъ Тебе сѫ въ сила да ми помогнатъ. Покажи ми пѫть, по който да тръгна, да измѣня състоянието си. Като кажете това, оставете да се изпълни волята Божия. Кажете ли така, състоянието ви веднага ще се измѣни. Това значи „кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Казвамъ: никога не оставайте едно ваше състояние само да се измѣни. Състояние, което само се измѣня, не е въ ваша полза. Когато взимате участие въ известно ваше състояние и успѣете да го измѣните, вие се ползувате. Ученикътъ се ползува, когато взима участие въ задачата си и самъ я решава. Ученикътъ се ползува, когато и други взиматъ участие въ решаване на неговата задача, но по-добре е самъ да реши задачата си. Ученитѣ хора, които съ вѣкове сѫ работили и работятъ, помагатъ и на насъ, но и ние трѣбва да работимъ като тѣхъ. Добритѣ хора сѫ работили, и ние ще работимъ. Следователно, когато духовнитѣ хора искатъ да измѣнятъ нѣкое свое състояние, достатъчно е да се обърнатъ къмъ Бога съ думитѣ: „Господи, кажи само речь!“ Ако при тѣзи думи състоянието имъ се измѣни, за този день тѣ иматъ нѣщо положително въ себе си, на което могатъ да разчитатъ. Представете си, че сте затворени въ „Обществената безопасность,“ или сте осѫдени на десетгодишенъ затворъ. Какво трѣбва да направите? — Поставете на изпитъ вѣрата си. Кажете: Искамъ сега да провѣря има ли Господъ въ свѣта, и кой въ сѫщность управлява свѣта — Господъ, или хората? После кажете въ себе си: Господи, готовъ съмъ отсега нататъкъ да посветя живота си за Тебе, безъ да нарушавамъ Твоя законъ. Избави ме отъ този затворъ, по който начинъ искашъ. — Какъ ще излѣзете отъ затвора? — Най-простиятъ начинъ е чрезъ амнистия. Ако амнистията не дойде, ангелъ ще слѣзе отъ небето, ще отвори вратата на затвора, ще свали оковитѣ отъ краката ви и ще каже: Излѣзте вънъ на свобода! Дали сте въ България, или другаде, ангелътъ ще каже: Излѣзте отъ затвора! Важно е, че молбата ви е послушана, и вие се убеждавате въ сѫществуването на единъ великъ законъ, на който всѣкога можете да разчитате. Този законъ не е човѣшки. Докато нѣмате нѣколко опита, които да ви увѣрятъ въ сѫществуването на този законъ, вие никога не бихте разчитали на него. Тогава вие ще разчитате на този законъ така, както днесъ разчитате на своитѣ пари. Като извадите златната монета, дето отидете, все ще бѫдете добре дошли. Дето да покажете златната монета, тя навсѣкѫде ще има стойность „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе!“ — Тази е мисъльта, на която ви навеждамъ. Ако сте свързани съ Христа, вие можете да се обърните къмъ Него съ думитѣ: „Кажи само речь.“ Щомъ имате тази връзка, достатъчно е само да кажете думитѣ „Кажи само речь,“ за да можете правилно да разрешите трудноститѣ въ своя животъ. При това положение нѣма да има никакъвъ споръ между хората. Ние трѣбва да бѫдемъ силни, да бѫдемъ свързани съ Бога. Ако сме свързани съ Бога, социалнитѣ въпроси лесно ще се разрешатъ, трудноститѣ въ живота лесно ще се преодолѣятъ. Ако можете да повишите температурата на тѣлото си до 4000 градуса, кои ще ви държи въ затвора съ такава висока температура? Като ви поставятъ въ затвора, всичко около васъ ще се разтопи. Нѣкои мислятъ, че само ангелитѣ могатъ да произведатъ такава температура. Не, всѣки човѣкъ може да произведе съ мисъльта си такава топлина, че да разтопи и вратитѣ и прозорцитѣ на затвора и да покаже на хората, че той не може да лежи въ затворъ. И ако праведниятъ трѣбва да бѫде затворенъ, това е само да покаже примѣръ на хората, че онзи, който е завършилъ развитието си, не само че въ затворъ не може да лежи, но и въ гроба не може да остане. И Христа разпнаха, заровиха Го, три деня лежа въ гроба, но на третия день този затворъ се отвори, и Христосъ излѣзе вънъ отъ него. Тогавашнитѣ вѣрващи казаха: Кажете, че ученицитѣ Христови задигнаха тѣлото Му. — Това не е никаква наука. Така не се разрешаватъ въпроситѣ. Отъ всички се изисква положителна вѣра, вѣра на развитие, на постояненъ процесъ, на постоянна връзка въ човѣка. Съвременитѣ хора искатъ съ малко трудъ да постигнатъ много работи. Който иска да се самоусъвършенствува, той трѣбва да постави всичкото свое усилие за превъзмогване на мѫчнотиитѣ си, отъ какъвто характеръ да сѫ тѣ, физически, умственъ или сърдеченъ. „Кажи само речь и всичко ще бѫде!“ Днесъ ви оставамъ да мислите върху темата: „Кажи речь“. Тъй ще кажете въ себе си: „Кажи само речь, и моето момче ще бѫде здраво!“ Това момче, този момъкъ представя въ човѣка онова, което мисли. Човѣкъ трѣбва да има здрава мисъль, здраво сърце. Кажи речь, Господи, да оздравѣе нашиятъ умъ, нашето сърце! Кажи речь, Господи, да просвѣтне ума ни, да оздравѣе сърцето ни и да се всели Твоята Любовь въ насъ, да вършимъ Твоята воля! 13. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 28 априлъ, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Наклали огънь. „И стоеха рабитѣ и слугитѣ, които бѣха наклали огънь, защото бѣше студено, и се грѣеха: съ тѣхъ стоеше и Петъръ и се грѣеше.“ Иоана 18:18. „Наклали огънь.“ Ще кажете, че има празни хора въ свѣта, безъ работа, които кладятъ огънь, седатъ около него и се грѣятъ. Като се каже „наклали огънь,“ веднага изпѫква образъ, действие, познато на всички. За да разбере човѣкъ онова, което Богъ или природата сѫ създали, потрѣбно е знание. И учениятъ, и религиозниятъ говорятъ за създаването на свѣта, но разбиранията на единия и на другия коренно се различаватъ. Религиозниятъ разглежда създаването на свѣта като механически процесъ, а учениятъ — като еволюционенъ процесъ. Религиозниятъ казва, че Богъ създалъ свѣта въ шесть деня като тия на земята, а въ седмия день си починалъ. Съ тази теория свършва създаването на свѣта. Когато разглежда теорията за създаването на свѣта, учениятъ разтегля тия шесть деня и казва, че всѣки Божественъ день се равнява на хиляди и милиони дни като нашитѣ, и въ всѣки такъвъ дълъгъ день Богъ е създалъ нѣщо специално. Значи, мѣрката, съ която религиозниятъ мѣри нѣщата се различава отъ тази, съ която учениятъ си служи. Обаче, лесно може да се възрази и на единия, и на другия. Ако мравитѣ разсѫждаваха за създаването на свѣта и изчисляваха, за колко деня е създаденъ, тѣ щѣха да иматъ съвършено различна мѣрка отъ тази, която ние имаме. И най-виднитѣ мравешки философи да правятъ изчисления, тѣхната година коренно ще се различава отъ нашата. Това показва, че въ съзнанието си ние трѣбва да имаме точно опредѣлена мѣрка за нѣщата, която да бѫде абсолютна и неизмѣнна. Онзи, който иска да знае, какъ е създаденъ свѣтътъ, той трѣбва да има въ съзнанието си абсолютна мѣрка за изчисление. Който нѣма пробудено съзнание, той не може да знае, какъ е създаденъ свѣтътъ, нито може да разсѫждава по този въпросъ. Свѣтътъ е създаденъ по нѣкакъвъ начинъ, но какъ е станало това създаване, всѣки не може да знае. Въ съзнанието на човѣка е отпечатанъ образа за създаването на свѣта. Ония, които иматъ пробудено съзнание, само тѣ могатъ по тия отпечатъци да възстановятъ цѣлата история за създаването на свѣта. Само тѣ могатъ да кажатъ, преди колко хиляди години и въ колко хиляди Божествени години е създаденъ свѣтътъ. Действително, свѣтътъ е създаденъ въ шесть деня, но Божествени дни. Всѣки такъвъ день се равнява на число, съставено отъ единица и 15 нули. Какво представя седмиятъ день? Сега, като говоримъ за създаването на свѣта, това не значи, че трѣбва да приемете всичко казано за абсолютна истина. Това е въпросъ, който се отнася до съзнанието на човѣка. Съвременнитѣ хора се страхуватъ отъ истината. Тѣ се боятъ, да не би по нѣкакъвъ начинъ да се разклати, или подрони тѣхния авторитетъ — Библията. Библията е авторитетъ, създаденъ отъ хора, които принадлежали къмъ единъ народъ, а всички знаятъ, че Богъ създаде свѣта, Той създаде и народитѣ, а не човѣкъ. Следователно, щомъ Богъ създаде свѣта, Той го създаде споредъ свои шесть деня, а не споредъ човѣшкото разбиране за шесть деня. Каквото мнение, каквото тълкувание да се даде за тѣзи шесть деня, то е все човѣшко. „Наклали огънь.“ — Защо наклали огънь? Какво е било времето, когато наклали огъня? Може ли лѣтно време, по обѣдъ, да се накладе огънь, и човѣкъ да се грѣе на него? Като прочете този стихъ, учениятъ ще каже, че щомъ сѫ наклали огънь, трѣбва да е било зименъ студенъ день. И Петъръ, както всички останали, се приближилъ до огъня и се грѣялъ. При това, дето има горение, тамъ непременно става нѣкаква химическа промѣна: дървата изгарятъ и отъ тѣхъ остава пепель. По сѫщия начинъ хората постѫпватъ и съ нѣкои свои възвишени идеи. Тѣ взиматъ една отъ възвишенитѣ идеи и я подхвърлятъ на горене, т. е. на разпъване. Съвременнитѣ хора се чудятъ на неразумностьта на евреитѣ, които преди две хиляди години разпънали Христа. Тѣ се чудятъ на неразумностьта на евреитѣ, а сами днесъ вършатъ сѫщото: взиматъ една своя възвишена идея, изпращатъ следъ нея цѣлъ полкъ римски войници, както е било съ Христа, и я разпъватъ на кръстъ, като казватъ: По-добре да умрешъ ти, отколкото азъ. Ако още продължавамъ да държа тази идея въ себе си, отъ мене човѣкъ нѣма да стане. Така казваше и еврейскиятъ народъ за Христа. Ако продължаваме да държимъ този човѣкъ между насъ, никакъвъ народъ нѣма да излѣзе отъ насъ. Ако искаме да станемъ народъ, ние трѣбва да се освободимъ отъ Него. — Сега виждате, че както еврейскиятъ народъ е постѫпилъ съ Христа, така всѣки отдѣленъ човѣкъ постѫпва съ своитѣ възвишени идеи. Всички хора хулятъ Юда Искариотски, безъ да си даватъ отчетъ, че свѣтътъ е пъленъ съ Юда Искариотовци — мѫже, жени и деца. Днесъ чувате мнозина да отричатъ идеята за задгробния животъ, като непотрѣбна. Тѣ казватъ, че животътъ се заключава въ ядене и пиене — друго не е нужно. — Вѣрно е, че яденето е необходимо въ живота, но ако човѣкъ не познава науката за яденето, какъ трѣбва да яде и какво да яде, самото ядене нѣма да го ползува много. Има два начина за ядене: като боленъ и като здравъ. Болниятъ яде ли? — Не яде. Ако яде, неговото ядене е специфично и въ строго опредѣлено количество. Здравиятъ човѣкъ яде умѣрено и по правилата на науката за храненето. Ще кажете, че не трѣбва да се яде много. — Много или малко, но ще ядете. Яденето изключва думитѣ „много и малко.“ Ядене ще има, но нито ще е много, нито ще е малко. — Колко трѣбва да ядемъ? — Това всѣки самъ ще си опредѣли. Като разсѫждавате по този начинъ, ще видите, че Евангелието има смисълъ за васъ дотолкова, доколкото вие се прониквате въ съзнанието си отъ желанието да си отговорите на въпроситѣ, защо сте дошли на земята и каква е цельта на вашия животъ. — Дошли сме на земята да бѫдемъ щастливи. — Това е идейна работа. Ако нѣкой може да бѫде щастливъ на земята, той заслужава похвала. — Азъ искамъ да стана богатъ човѣкъ. — Ако успѣешъ да станешъ богатъ човѣкъ, ти можешъ да се наречешъ гениаленъ. — Азъ искамъ да свърша наукитѣ си въ най-скоро време. — Ако успѣешъ въ това, ти ще имашъ уважението на всички добри хора. Мнозина искатъ да бѫдатъ богати, учени хора. Питамъ: колко души има, които отъ създаването на свѣта досега съ запазили своето богатство и своята ученость? И богатството, и ученостьта сѫ временни нѣща. Следователно, да желае човѣкъ временни нѣща, това показва, че въ него има нѣщо недозрѣло. Ако на такъвъ човѣкъ говоришъ за задгробния, за вѣчния животъ, той ще се уплаши и нѣма да слуша, какво му се говори. Действително, съвременнитѣ хора се страхуватъ отъ задгробния животъ. Тѣ се държатъ здраво за живота на земята, и по никой начинъ не искатъ да го напуснатъ. Какво хубаво има въ тѣхния животъ? Животътъ на съвременнитѣ хора е затворъ, карцеръ, дето се налагатъ и наказания. Кой човѣкъ на земята е свободенъ? Достатъчно е да го хване една болесть, и той веднага влиза въ затворъ. Закони има въ тия затвори. За да смирятъ затворницитѣ, пазителитѣ на затворитѣ взиматъ отъ време на време камшикъ и имъ казватъ: Какво сте надигнали главитѣ си? Съвременнитѣ хора не мислятъ за Бога, тѣ мислятъ само за болеститѣ си. Де кого срещнатъ, ще му говорятъ за господинъ „ревматичко.“ Съ масълце го мажатъ, бани и масажи му правятъ, но този господинъ не си отива. Той използува условията на живота и казва на домакина, когото е посетилъ: Сега ти ще работишъ, а азъ ще живѣя. Седи господинътъ на готово, и само тегли пари отъ банката. Кредитъ има човѣкътъ. Тъй щото, това, което наричате болесть, не е нищо друго, освенъ теглене пари отъ банката. Болеститѣ представятъ труднитѣ условия, въ които човѣкъ изпада. Ученитѣ казватъ, че болеститѣ се дължатъ на разни микроби, на разни утайки въ организъма на човѣка. — И това е вѣрно: и микроби има, и утайки има, но голѣмото зло седи въ неразбиране на живота. Ще приведа два примѣра отъ живота, които се случили въ времето на царь Соломонъ-Ра. Първиятъ примѣръ се отнася до единъ отъ виднитѣ философи по това време, който щѣлъ да загуби живота си за своята идея. Той ималъ идеята да разбере, кога и преди колко милиона години се е явило Божественото съзнание въ свѣта. За тази цель всѣка сутринь, преди изгрѣвъ слънце, той излизалъ вънъ отъ града на чистъ въздухъ, избиралъ хубаво мѣсто всрѣдъ природата, сѣдалъ нѣкѫде и съ часове размишлявалъ върху въпроса, който го интересувалъ. По това време зефирътъ се любувалъ съ една отъ своитѣ ученички, едно малко, нѣжно цвѣтенце. Увлѣченъ въ размишленията си, философътъ не виждалъ нищо предъ себе си. Единъ день, като се разхождалъ, стѫпкалъ това нѣжно цвѣтенце. Като видѣлъ възлюбената си стѫпкана, зефирътъ се разгнѣвилъ и казалъ: Азъ ще дамъ единъ добъръ урокъ на философа да помни, какъ се тъпчатъ малкитѣ цвѣтенца. Втори пѫть, когато дойде да размишлява, ще знае вече, какъ да се движи, какво да прави. Зефирътъ се разфучалъ, започналъ да шиба по лицето философа, но последниятъ се усмихвалъ доволно и си казвалъ: Чуденъ день е днесъ! Никога не съмъ изпитвалъ такава приятность. Този лекъ зефиръ ме гали нѣжно по лицето, разхлажда ме и ми дава възможность по-добре да размишлявамъ. На другата сутринь философътъ миналъ по сѫщия пѫть, и като погледналъ къмъ земята, видѣлъ малкото стѫпкано отъ него цвѣтенце. Той се навелъ, изправилъ го и продължилъ пѫтя си, като казалъ: Чудно, какъ не съмъ видѣлъ това цвѣтенце още вчера, че да го изправя! Тогава бѣхъ заетъ съ много работа, нищо не виждахъ. Като видѣлъ това, зефирътъ казалъ: Ето, дойде умътъ въ главата на този философъ, и затова изправи погрѣшката си. Философътъ направилъ една погрѣшка въ своя трактатъ, а именно: написалъ името на Бога съ проста буква. За изправянето на тази погрѣшка му помогнали зефирътъ и неговата възлюбена, като го навели на мисъльта за Божественото съзнание. Вториятъ примѣръ се отнасялъ до единъ отъ виднитѣ поети, който живѣлъ сѫщо така въ времето на царь Соломонъ-Ра. Този поетъ се вдъхновилъ отъ идеята да възпѣе красотата на вселената, на слънцето. За тази цель той се качилъ единъ день на една планина, застаналъ между две канари и оттамъ решилъ да възпѣе красотата, да я излѣе въ стройна, хубава поезия. Въ това време дветѣ канари се любили помежду си. Като видѣли поета между тѣхъ, дветѣ канари пожелали да го помилватъ, да го погалятъ, да му се порадватъ малко. Тъкмо извадилъ перо и книга да пише, дветѣ канари се приближили една до друга, притиснали го и се отдалечили. Добро било за канаритѣ, че могли да изкажатъ любовьта си, но поетътъ дълго време помнилъ тази любовь. Отъ любовьта на канаритѣ четири ребра на поета били счупени. Следъ това той отишълъ въ една гостилница да яде, но понеже усѣщалъ силна болка отъ счупенитѣ ребра, не могълъ нищо да хапне. Не му стигало това, но противъ него било заведено дѣло, че си позволилъ да наруши спокойствието на дветѣ канари, които се любили. И тъй, когато нѣкой страда, трѣбва да знае, че той, като поета, е развалилъ мира на нѣкои, които се любятъ. Поетътъ седналъ между дветѣ канари да пише своята поезия. Тѣ искали да го помилватъ, да му се порадватъ, да му напомнятъ за себе си. Какво лошо има въ тѣхното милване? Отъ гледището на невидимия, на духовния животъ, четиритѣ ребра на поета не били счупени, но влѣзли въ разговоръ съ него. Когато влѣзълъ въ гостилницата, тѣ започнали да му говорятъ, вследствие на което той трѣбвало да слуша, какво му говорятъ, и не могълъ нищо да хапне. Сега на васъ оставамъ да преведете даденитѣ образи: философътъ, зефирътъ и неговата възлюбена. После преведете, кой е поетътъ у васъ, канаритѣ, както и разговорътъ, който се е водилъ между поета и четиритѣ ребра. Въ тѣзи два примѣра изпѫкватъ нѣколко противоречия. За да се справите съ противоречията, трѣбва да знаете, че тѣ се дължатъ на особеното съчетание на нѣщата. Понѣкога човѣкъ се намира въ съчетанието на зефира и цвѣтето, а понѣкога — въ съчетание съ твърдата материя, съ която не може да се справи. Понѣкога идеитѣ на човѣка сѫ толкова твърди, че той не може да ги асимилира, а нѣкога сѫ толкова възвишени, че той не е готовъ да ги приложи, вследствие на което тѣ произвеждатъ върху него обратни резултати. „Наклали огънь.“ Всѣки човѣкъ трѣбва да има въ себе си накладенъ огънь. Накладениятъ огънь представя възвишенитѣ чувства въ човѣка, т. е. проявитѣ на любовьта. Любовьта може да произведе въ човѣка два различни резултата: отъ една страна, тя може да събуди съзнанието на философа, да разбере красотата и величието на Божественото въ свѣта; отъ друга страна, тя може да събуди съзнанието на поета, който иска да възпѣе красотата въ природата, застаналъ между канаритѣ, и по този начинъ да го доведе до състояние да не яде. Защо поетътъ не може да яде? — Защото отъ любовь канаритѣ му счупили четири ребра. Оттукъ вадимъ следното заключение: всички хора, които не могатъ да ядатъ, сѫ ходили да възпѣватъ красотата между канаритѣ, вследствие на което четири ребра имъ сѫ счупени. Значи, всички хора, които страдатъ, сѫ първокласни поети, пишатъ отлични поезии. — Каква полза отъ тѣзи поезии, когато имаме четири счупени ребра? — Не сѫ счупени ребрата ви, но сѫ проговорили. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това ребрата на човѣка да проговорятъ. Ако настоявате на това, че ребрата ви сѫ счупени, туй показва, че не разбирате алхимическитѣ закони. Които разбиратъ тия закони, тѣ никога не могатъ да чупятъ ребрата си. Кой може да чупи ребрата на водата? Кой може да разклаща нервната система на въздуха? Или кой може да чупи краката на свѣтлината? — Никой не може да направи тия нѣща. Ще кажете, че свѣтътъ е лошъ. — Това е ваша концепция, ваше специфично разбиране. — Дали свѣтътъ е лошъ или грѣшенъ, това е по отношение на васъ, но не и по отношение на Бога. Когато създавалъ свѣта, Богъ ималъ велика идея. Дали човѣкъ се ражда или умира, това сѫ два еднакво важни процеса. За Бога умирането на човѣка е нѣщо подобно на изливането на вода отъ стомната. За насъ е неприятно изливането на водата, защото стомната остава празна, но за Бога не е така. — Защо умираме? — Защо изпразвате стомната? Хората искатъ да се месятъ въ работитѣ на Бога, но тѣ нѣматъ право да вършатъ това. Какво Богъ върши, това не е наша работа. Какъ е създалъ свѣтътъ, това никой досега не е узналъ и нѣма да узнае. Не само досега, но и следъ милиарди години този въпросъ ще остане неразрешенъ и за най-виднитѣ философи. — Защо не може този въпросъ да се разреши? — Понеже той представя опредѣлена величина, която се намира въ постоянно движение. Ако измѣрвате една величина, която е въ покой, вие ще намѣрите нейнитѣ по-важни точки. Обаче, ако тази величина е въ движение, по никой начинъ не можете да намѣрите нейнитѣ главни точки. Такава величина представя въпросътъ за създаването на свѣта. Не мислете, че Богъ седи на едно мѣсто. Като не знаете, какъ Богъ работи, вие искате да фотографирате тази абсолютна величина, да разберете Божиитѣ планове н намѣрения. Съвременнитѣ хора искатъ да знаятъ, каква е била идеята на Бога за създаването на свѣта. — Идеята за създаването на свѣта, това си ти самиятъ. — Какво нѣщо е доброто? — Доброто, това си ти. — Какво нѣщо е злото? — Злото, това си ти. Злото и доброто, това е самиятъ човѣкъ. Ако злото не сѫществуваше, човѣкъ никога не би могълъ да разбере доброто. Човѣкъ познава доброто отъ злото. Следователно, злото е подбудителна причина за проява на доброто. Това се потвърждава отъ стиха въ Писанието: „Всичко, каквото се случава на онѣзи, които любятъ Бога, се обръща на добро.“ Това се отнася за онѣзи, които любятъ Господа. За Господа е казано: „Ще се весели Господъ въ дѣлата си.“ Това значи: когато човѣкъ стане уменъ и благодаренъ, Господъ ще се весели, че човѣкъ, малкото сѫщество, което Той е създалъ, разбира Божиитѣ закони и ги изпълнява. Съвременнитѣ хора — хората на 20 в., не трѣбва да живѣятъ като ония на миналитѣ вѣкове. Хората на миналитѣ вѣкове живѣха, както разбираха. Хората на 20 в. иматъ по-правилни разбирания и трѣбва да живѣятъ споредъ тѣхъ. Обаче, сегашнитѣ хора не живѣятъ споредъ своитѣ разбирания, но споредъ разбиранията, които сѫ имали въ миналото си. Че е така, вслушайте се, какво говорятъ младитѣ. Срѣщате нѣкой младъ, който казва: Баба ми и дѣдо ми живѣха по този начинъ, и азъ ще живѣя като тѣхъ. И азъ ще остарѣя като тѣхъ. Значи, този човѣкъ туря старостьта въ своето бѫдеще. Той туря дѣдо си отпредъ, а бѫдещето си отзадъ. Този младъ човѣкъ мисли да се осигурява за черни дни: да събира пари, да си направи кѫща, да се ожени, да има деца, да има кой да го гледа на старини. — Какъвъ е този идеалъ? И учениятъ говори по сѫщия начинъ. Той наблюдава Слънцето, Венера, Юпитеръ, и като престане да наблюдава, започва да пише теории за тѣхъ, да изкара бѣли пари за черни дни. И поети пишатъ, и философи пишатъ, съ намѣрение да спечелятъ нѣщо, да изкаратъ бѣли пари за черни дни. Нѣкой пише любовно писмо на единъ банкеръ, че жена му е болна, че децата сѫ малки още, нѣма кой да ги гледа, нѣматъ хлѣбъ за ядене и т. н. Банкерътъ отговаря на това любовно писмо съ сто лева помощь. После пише на вторъ банкеръ, описва положението си още по-плачевно. Банкерътъ му изпраща двеста лева помощь. Колко такива любовни писма трѣбва да напише този човѣкъ, за да осигури живота си? Следъ всичко това този човѣкъ ще каже, че е свободенъ. — Споредъ мене, свободенъ човѣкъ е само онзи, който работи. Докато работи, човѣкъ е свободенъ. Щомъ престане да работи, той изгубва свободата си. Съвременнитѣ хора мислятъ точно обратно: тѣ считатъ, че докато работятъ, сѫ заробени; щомъ престанатъ да работятъ, тѣ ставатъ свободни. Кой може да се нарече свободенъ: умрѣлиятъ лъвъ, или живото куче? — Живото куче е за предпочитане предъ умрѣлия лъвъ. Следователно, колкото да е малъкъ нѣкой човѣкъ, щомъ работи, щомъ мисли и чувствува, щомъ има стремежъ къмъ нѣщо велико, той има цена, каквато и най-видниятъ философъ въ свѣта. Хората се хвалятъ съ съчиненията на нѣкои поети, писатели, философи или учени. Де седи цената на тѣзи хора? Ако Библията има цена и до днесъ, това не се дължи на пророцитѣ, които сѫ я писали, но на онзи великъ Духъ, който ги е подтиквалъ да пишатъ и имъ е диктувалъ, какво да пишатъ. Много пророци сѫ писали тази книга, а въ сѫщность единъ е Духътъ, Който имъ диктувалъ да пишатъ. Питамъ: възможно ли е човѣкъ да напише една книга съ единъ пръстъ и съ една рѫка? Тъй щото, и Свещената Книга не може да бѫде написана съ единъ пръстъ и съ една рѫка. Тя е писана съ всичкитѣ пръсти на рѫцетѣ и на краката. Тя е писана съ очитѣ, съ ушитѣ, съ устата, съ космитѣ на главата — всичко е взело участие въ написването ѝ. Това значи, че Библията е писана отъ единъ Духъ, Който е диктувалъ на мнозина да пишатъ. Каквото Първичниятъ човѣкъ е казвалъ на Иезекиила, това и той е писалъ. Има единъ човѣкъ въ свѣта, който никога не е съгрѣшавалъ и не съгрѣшава. Той е Първичниятъ човѣкъ. Първичниятъ човѣкъ е Христосъ, Който казваше на Петра: „Скрий ножа въ ножницата си! Задачата, която Богъ ми е далъ, азъ ще я разреша.“ „Тури ножа въ ножницата си!“ — това значи: впрегни ума си на работа и мисли! „Наклали огънь.“ — Кога наклали този огънь? — Когато сѫдили Христа. Следователно, когато страда човѣкъ, огъньтъ му е запаленъ и гори. Щомъ огъньтъ на човѣка гори, отъ него може да излѣзе нѣщо. Ако огъньтъ на човѣка не гори, той нѣма никакви страдания. Мнозина се оплакватъ отъ огънь, а не знаятъ, че докато иматъ огънь, тѣ сѫ човѣци. Днесъ всички хора си мѣрятъ температурата, и ако забележатъ, че тя се увеличава съ единъ, или съ два градуса отъ нормалната, започватъ да се страхуватъ, мислятъ, че сѫ болни. Човѣкъ може да живѣе и съ температура 40° и надъ 40°, но само ако не се страхува. При сегашнитѣ условия хората сѫ стигнали само до 37° температура. Качи ли се температурата имъ надъ 37°, тѣ вече губятъ присѫтствие на духа си. Какви хора сѫ тия, които живѣятъ при толкова низка температура? Какво би било положението на хората, ако тѣ биха могли да живѣятъ при 4000° температура? Щастие е за човѣка да разполага съ такава висока температура! Ако на краката и на рѫцетѣ на такъвъ човѣкъ турятъ желѣзни букаи и срещу него изпратятъ цѣлъ полкъ войници, какво ще стане съ тѣхъ? Всички войници ще избѣгатъ, и ще остане той самъ, свободенъ отъ букаи, отъ всѣкакви ограничения. Не е лесно да излѣзете срещу такъвъ голѣмъ огънь. — Може ли да се живѣе при температура отъ 4000°? — И при сто хиляди градуса може да се живѣе. И при 35 милиона градуса може да се живѣе. Понеже съвременнитѣ хора живѣятъ при 37° температура, това показва, че тѣ сѫ още бебета. Ще каже нѣкой, че е голѣмъ философъ. — Да, ти си философъ на 37 градуса. — Азъ съмъ голѣмъ математикъ. — Ти си голѣмъ математикъ на 37 градуса. — Голѣмъ проповѣдникъ съмъ. — Ти си проповѣдникъ на 37 градуса. — Азъ съмъ баща. — Баща си ти, но на 37 градуса. Какво може да се направи при тази температура? — Нищо особено не може да се направи. Наистина, и при тази температура е направено много нѣщо, но въ сравнение съ високата температура, за която говоря, вие минавате за малки деца. Човѣкъ постепенно трѣбва да привиква къмъ все по-висока и по-висока температура, защото ще дойде день, когато той ще живѣе въ огъня, въ температурата на свѣтлината. Тогава той ще диша свѣтлината така, както днесъ диша въздуха. Днесъ всички говорятъ за страданията, които Христосъ е преживѣлъ. Христосъ страда, наистина, но чрезъ страданията Той победи вѫтрешния страхъ въ себе си и стана герой. Всѣки човѣкъ трѣбва да страда, да мине презъ голѣми изпитания, да победи вѫтрешния страхъ въ себе си. Само по този начинъ той може да стане герой. Докато не победи вѫтрешния страхъ, човѣкъ не може да стане никакъвъ герой, никаква дълбочина не може да развие въ себе си. Нѣкой казва, че има силна вѣра, но щомъ температурата му се повдигне надъ 37°, той започва вече да се плаши. Каква вѣра е тази, която не може да издържи надъ 40°? Ако искате да познаете Бога, да опитате силата Му, това може да стане, когато температурата ви се повдигне надъ 40°. „Наклали огънь.“ — Когато се намираше въ трудни положения, Христосъ се уединяваше на специално мѣсто и тамъ се молѣше. Обаче, противницитѣ Му и тамъ не Го оставяха самъ. Тѣ дохождаха при Него да Го изкушаватъ, да внесатъ смутъ, съмнение въ душата Му — по този начинъ да разслабятъ Неговия тилъ. Тѣ Му казваха: Празна работа е Твоята, нищо нѣма да излѣзе отъ нея. Много реформатори се явиха като Тебе, но нищо не направиха. Казвамъ: И вие ще бѫдете изложени на сѫщитѣ изпитания, но ще видите, че въпроситѣ на живота не се разрешаватъ така. Подъ влиянието на тѣзи изкушения вие ще се усъмните въ Бога, ще се разколебаете въ Него и ще започнете да питате, сѫществува ли, наистина, Богъ, или не сѫществува. Ние можемъ да поставимъ въпроситѣ на живота на вѫтрешенъ опитъ, на провѣрка. Като се убеди въ законитѣ, които управляватъ живота, човѣкъ ще види, че всичко, каквото желае, е постижимо: каквито болести да го нападнатъ, той моментално може да се излѣкува. Дали сиромашия ще го налегне, дали нѣкакви мѫчнотии ще го сполетятъ, той ще бѫде въ състояние да ги преодолѣе. Ако човѣкъ може да се излѣкува въ единъ моментъ, това говори за неговото будно съзнание. Колкото по-мѫчно може да се излѣкува човѣкъ, толкова по-слабо развито е неговото съзнание. Всичко зависи отъ степеньта на развитието на човѣшкото съзнание. Сѫщиятъ законъ се отнася и до възкресението на човѣка. Мнозина очакватъ възкресение и мислятъ, че то ще дойде по нѣкакъвъ външенъ начинъ, само по себе си. — Добре е, ако така дойде възкресението, но фактитѣ говорятъ друго нѣщо. Единъ виденъ англичанинъ отишълъ въ Индия между бѣлитѣ йоги, които вървятъ по Христовото учение, да се учи между тѣхъ. Тѣзи йоги, тѣзи Бѣли Братя въ Индия разполагатъ съ истинско, положително знание, което, обаче, пазятъ свещено, не го даватъ на кого да е. Този англичанинъ придобилъ изкуството да става неуловимъ, лесно да се освобождава отъ затворъ, отъ всѣкакви ограничения. Като го проследило английското правителство помислили, че е нѣкакъвъ шпионъ и го затворили. Какво било очудването имъ, когато още на другия день видѣли, че стаята, въ която го затворили, била празна. Хванали го отново и пакъ го турили въ затворъ, но сега поставили десеть души стражари, добре въорѫжени, да пазятъ. Сутриньта още влизатъ въ стаята, но стаята пакъ празна. Като видѣли това, решили да го закаратъ въ Англия, тамъ да го затворятъ. Но и въ Англия се случило сѫщото. Той оставилъ едно писмо до английското правителство съ следното съдържание: Не правете повече опити въ това направление. Колкото да ме затваряте, не можете да ме задържите въ затвора. Азъ имамъ работа, която непременно трѣбва да свърша. Оставете ме свободно да завърша мисията си. Питамъ: ако затворятъ нѣкого отъ васъ, какъ ще излѣзе отъ затвора? Той ще пише писма до министритѣ, до царя, да моли за освобождение. Обаче, човѣкътъ на положителната вѣра самъ излиза отъ затвора. Той не очаква да дойде нѣкой отвънъ да го освободи. Нѣкой казва, че е православенъ. — Щомъ си православенъ, можешъ ли самъ да излѣзешъ отъ затвора? — Не мога. — Щомъ не можешъ, ти си отъ тѣзи православни, които очакватъ помощь отвънъ. Трѣбва да дойде нѣкой отвънъ да те извади отъ затвора. Другъ казва, че е евангелистъ. — Щомъ си евангелистъ, можешъ ли самъ да излѣзешъ отъ затвора? — Не мога. — Ти си евангелистъ, който не можешъ самъ да излѣзешъ отъ затвора. Срѣщамъ едного, който казва, че е отъ новото учение. — Можешъ ли самъ да излѣзешъ отъ затвора? — Не мога. — Щомъ не можешъ самъ да се освободишъ, ти не си ученикъ на новото учение. Ученицитѣ на новото учение сами могатъ да излизатъ отъ затворъ, сами се освобождаватъ. Онзи, на Когото служите, може да ви извади отъ затвора, и споредъ случая, да ставате видими, или невидими. Всѣки трѣбва да се стреми къмъ това — да служи на Бога, и Богъ да го освобождава отъ труднитѣ положения въ живота му. Това значи, че всѣки самъ трѣбва да излѣзе отъ затвора. Туй е най-лесното нѣщо въ свѣта. На небето и малкитѣ деца могатъ да излизатъ сами отъ затвора. Малкитѣ деца на небето отъ две годишна възрасть започватъ да пишатъ поезия. На земята пъкъ възрастнитѣ хора разглеждатъ въпроситѣ, защо трѣбвало Христосъ да пострада, какъ щѣлъ да спаси свѣта и т. н. — Спасението не е механически процесъ. Той е вѫтрешенъ процесъ, свързанъ съ невидимия свѣтъ. За да се спаси, всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде въ връзка съ Христа, съ Първия човѣкъ, за Когото се казва, че е Баща на човѣчеството. Свещено е името на Христа, на Първия човѣкъ. Не е така съ съвременния човѣкъ. Той е изгубилъ светостьта на своето име, защото е предпочелъ живота на смъртьта предъ този на възкресението. Съвременнитѣ хора сѫ отдѣлили физическия отъ духовния животъ въ себе си, вследствие на което сѫ изгубили връзката си съ Първата Причина. Единъ день, когато предъ тѣхъ се разкриятъ и двата свѣта, тѣ ще видятъ връзката между тѣхъ и ще разбератъ, че може да се живѣе едновременно и въ физическия, и въ духовния свѣтъ. Казва се за единъ отъ съвременнитѣ английски писатели, че следъ смъртьта на своя единственъ и любимъ синъ, той се отказалъ отъ писателството си и се предалъ на разговоръ съ своя синъ отъ невидимия свѣтъ. Той могълъ по нѣкакъвъ начинъ да фотографира сина си отъ невидимия свѣтъ и казалъ за себе си, че се намира подъ рѫководството на своя синъ. Докато синътъ билъ на земята, бащата го рѫководилъ и възпитавалъ; щомъ заминалъ за онзи свѣтъ, синътъ вече рѫководилъ баща си и го възпитавалъ въ духовно отношение. Споредъ схващанията на съвременнитѣ хора, когато близкитѣ имъ заминаватъ за онзи свѣтъ, връзката между тѣхъ се прекѫсва. Напротивъ, когато хората заминаватъ за онзи свѣтъ, връзкитѣ имъ съ тѣхнитѣ близки ставатъ по-тѣсни, отколкото, когато сѫ били на земята. Човѣкъ по-лесно може да се разбере съ заминалитѣ за онзи свѣтъ, отколкото съ тия на земята. Ще кажете, че това сѫ вѣрвания. — Така е за васъ. Ние не сме за вѣрванията на хората; ние държимъ за положителната наука, за положителнитѣ знания. Споредъ тази наука вие можете да се съобщавате писменно или устно съ вашитѣ близки, които сѫ заминали за онзи свѣтъ, както се съобщавате днесъ съ ваши близки и познати, които сѫ заминали временно за Америка, Германия или Франция. Затова, именно, Христосъ казва на ученицитѣ си: „Отивамъ да ви приготвя жилище.“ Значи, на онзи свѣтъ ще се съградятъ жилища, че като отидатъ хората тамъ, да има де да живѣятъ. Красивъ е онзи свѣтъ! Който влѣзе въ онзи свѣтъ, той не желае да се върне отново на земята. Когато светията види красотата на онзи свѣтъ, отъ любовь къмъ хората той пожелава пакъ да слѣзе на земята, да имъ покаже, какъ да живѣятъ, за да намѣрятъ и тѣ пѫтя къмъ онзи свѣтъ, да влѣзатъ тамъ и да се радватъ на неговата красота и величие. Докато всички хора не отидатъ на онзи свѣтъ, нищо не може да се очаква отъ тѣхъ. Докато живѣе въ нечистъ въздухъ, болниятъ никога нѣма да оздравѣе. — Какво трѣбва да направи, за да оздравѣе? — Да влѣзе въ чистия въздухъ на онзи свѣтъ. Когато струи отъ този чистъ въздухъ влѣзатъ въ дробоветѣ на човѣка, той ще придобие въ себе си една Божествена идея, която ще го обнови и повдигне. Ако очитѣ на нѣкого се отворятъ за невидимия свѣтъ да види красотата, която сѫществува тамъ, какво ще направи той? — Ще тръгне отъ кѫща на кѫща да разправя какво е видѣлъ. Какво ще кажатъ хората за него? Ще кажатъ, че този човѣкъ е малко смахнатъ, или че нервната му система е разстроена. Питамъ: ако този човѣкъ самъ може да излѣзе отъ затворъ, смахнатъ ли е? Ако той свободно седи въ пещь, нагрѣта до 4000°, смахнатъ ли е? Нека онѣзи, които не минаватъ за смахнати, излѣзатъ сами отъ затвора, или нека влѣзатъ въ пещь, нагорещена до 4000° и излѣзатъ отъ нея неповредени. Така се изпитватъ нѣщата, а не на думи само. Историята ни дава редъ примѣри за хора, които сами сѫ излизали отъ затворъ, които сѫ влизали въ огнена пещь и сѫ излизали отъ нея неповредени. Съвременнитѣ хора се гордѣятъ съ своята култура, съ своята философия и наука, като считатъ, че тѣ сѫ дошли до върха на своето развитие. — Не, тѣ се самоизлъгватъ. Съвременната култура още не е онази, която предстои да дойде. Съвременната наука и философия сѫ за децата. Хората не подозиратъ даже, каква наука, каква философия сѫществува. Тѣ ще дойдатъ въ бѫдеще. Който иска да се домогне до тази велика наука, до това велико вѣрую, той трѣбва да влѣзе въ Божествения свѣтъ, да разбере смисъла на живота. Въ този свѣтъ човѣкъ може да намѣри Великото Начало на живота, да чуе Неговия гласъ, да Го извика и да му се отговори, както майката се отзовава на вика на детето си. Нѣма по-велика радость отъ тази, детето да извика майка си, и тя да му отговори. Нѣма по-велика радость за човѣка отъ тази, да се обърне къмъ своя Великъ Баща, и Той да му отговори. Можете ли следъ това да наречете този човѣкъ захласнатъ? — Въ захласването, именно, седи щастието на човѣка. Бедниятъ се радва, когато се захласне въ паритѣ. Голиятъ се радва, когато се захласне предъ витрината на нѣкой магазинъ съ дрехи. Гладниятъ е щастливъ, когато се захласне предъ трапезата, на която е сложено ядене. Ученикътъ е доволенъ, когато се захласне въ нѣкоя книга. Безъ захласвания животътъ нѣма смисълъ. — Ама моятъ животъ е строго опредѣленъ. — Споредъ мене, по-строго опредѣлени величини отъ коститѣ на умрѣлитѣ нѣма. Животътъ е неопредѣлена величина. Съзнанието е неопредѣлена величина. Умътъ, сърцето сѫ сѫщо така неопредѣлени величини. Въ неопредѣленитѣ величини промѣнитѣ ставатъ бързо, но тия промѣни се хармониратъ една съ друга. Като говоря за духовния, за Божествения животъ, съ това не отричамъ земния, но казвамъ, че земниятъ животъ, съ своитѣ противоречия и страдания, може да се осмисли отъ Божествения. При свѣтлината на слънцето всичко се вижда ясно; при лунната свѣтлина нѣщата не се виждатъ ясно. Ето защо, когато влѣзете въ гостилница съ единъ сребъренъ левъ, Божественото у васъ ще го превърне въ златенъ и ще се нахраните добре. Какво можете да направите днесъ съ нѣколко книжни, или сребърни лева? — Нищо не можете да направите. Обаче, Божественото въ човѣка е въ сила да превръща нѣщата — отъ неблагородни да ги превръща въ благородни, проститѣ метали да превръща въ злато. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ „Хиляда и една нощь“ и не искате да се занимавате съ тѣхъ. — Не, това сѫ реални нѣща. Човѣкъ може да преброди цѣлата земя безъ петь пари. — Какъ? — Самата земя е пълна съ злато, съ скѫпоценни камъни. Може ли при това положение, при такова богатство човѣкъ да умре гладенъ? — Какъ ще намѣримъ това богатство? — Тамъ е изкуството. Който има любовь къмъ Бога, той разполага съ Божествената наука, съ изкуството да намира злато въ природата. Щомъ го намѣри, то е за него. Този човѣкъ разполага не само съ богатствата на природата, но и съ богатствата на всички добри хора на земята. Съвременнитѣ хора търсятъ причинитѣ и последствията на нѣщата, за да издигнатъ страданията. — Не, задачата на човѣка не е тази. Задачата на съвременния човѣкъ е да влѣзе въ вѫтрешна връзка съ цѣлото човѣчество. При най-голѣмитѣ страдания и изпитания човѣкъ трѣбва да знае, че не е пигмей да се огъва, да скърби, да плаче, но трѣбва да се радва, че му се даватъ условия да разреши известна задача. Не е лошо да плаче, да скърби и да пъшка човѣкъ, но това трѣбва да става музикално. Само хората не страдатъ. И животнитѣ страдатъ и пъшкатъ като човѣка, като благороднитѣ дами, госпожи и госпожици. Обаче, свѣтътъ не се нуждае отъ госпожици и госпожи, свѣтътъ се нуждае отъ деви. Подъ думата „деви“ се разбира онази степенъ на развитие на човѣшкото съзнание, когато човѣкъ при никакви условия на живота не може да се опетни, не може да се подкупи, нито изкуси. Каквито богатства да му предлагате, той по никой начинъ не се изкушава. Всички сѫщества, които сѫ дошли до тази степенъ на развитие въ съзнанието си, се наричатъ „деви“. Оттамъ ние употрѣбяваме изразитѣ „девственъ човѣкъ, девствени гори“. Често употрѣбяваме думитѣ „чистъ и светъ“. Думата „светъ“ се подава на окисляване, когато думата „дева“ не се подава на никаква промѣна. Дева подразбира съзнателна връзка съ Първичната Причина. Въ български езикъ думата „Богъ“ има двояко значение. Когато кажете, че вѣрвате въ Бога, хората мислятъ, че сѫ вързани, че умътъ имъ не е свободенъ, че сѫ ограничени хора, затова, именно, ученитѣ замѣстватъ тази дума съ думата природа, която е въ възходещо състояние. Ето защо, днесъ трѣбва да се намѣри ново име за Бога. Това име сѫществува, но хората трѣбва да го намѣрятъ. Това име е свещено и не може да се произнася. Само онзи може да го произнесе, който има непреривна връзка съ Бога. Привилегия е за човѣка да има име. Когато извиквате нѣкой вашъ приятель, или приятелка на име, тѣ веднага се обръщатъ къмъ васъ и сѫ готови на всѣкаква услуга. Всички, които иматъ имена, сѫ записани въ регистритѣ на хората. Всѣки трѣбва да носи такова име, което да не се повтаря. Нѣкой казва, че се нарича Петъръ, Драганъ или Здравко. — Кой не е Петъръ въ България? Дето се обърнете, на Петъръ ще попаднете. Единъ ли е Драганъ, единъ ли е Здравко въ България? Човѣкъ трѣбва да носи такова име, което никой другъ да нѣма. Запримѣръ, кой може да носи името на свѣтлината, освенъ тя сама? Кой може да носи името на въздуха, освенъ той самъ? Кой може да носи името на водата, освенъ тя сама? Като кажете вода, вие разбирате само онова вещество, което утолява жаждата и носи животъ въ себе си. Като кажете въздухъ, разбирате това вещество, което освобождава. Като кажете свѣтлина, разбирате особенъ родъ енергия, която дава просторъ. Като кажете земя, вода, въздухъ и свѣтлина, разбирате особенъ родъ качества, които сѫ вложени въ тѣзи четири елемента. Тѣхнитѣ специфични качества представятъ основа, върху която всѣки отдѣленъ елементъ се крие. Следователно, всѣки човѣкъ трѣбва да има една свещена дума, на която да разчита. Съ тази дума човѣкъ не може да разреши социалнитѣ въпроси, защото въ Божествения свѣтъ такива въпроси не сѫществуватъ. На земята сѫществуватъ социални въпроси, защото хората сѫ неразумни още. Обаче, сѫществата въ Божествения свѣтъ сѫ разумни, тѣ иматъ правилни отношения помежду си. За тѣхъ не сѫществуватъ никакви социални въпроси. Когато нѣкой каже, че е гладенъ, всички хора го разбиратъ, защото се намиратъ почти на еднаква степень на развитие. Каже ли се, обаче, нѣщо отъ Божествения свѣтъ, хората не го разбиратъ. Колкото да се стремятъ къмъ разрешаване на социалнитѣ въпроси, хората трѣбва да разбератъ, че тѣзи въпроси по никой начинъ не могатъ да се разрешатъ външно. Тѣ се разрешаватъ въ съзнанието, по вѫтрешенъ пѫть. Богатиятъ трѣбва да има високо съзнание, да е готовъ по любовь да разреши икономическия въпросъ, да знае, че благата въ свѣта сѫ общи, и всѣки има право да участвува въ тѣхъ. И сиромахътъ трѣбва да има високо съзнание, да не прави разлика между богати и сиромаси. Въ Божествения свѣтъ не сѫществуватъ богати и сиромаси, учени и прости. Тамъ сѫществуватъ само мѫдреци. И тамъ има разлика между сѫществата, но само когато се отнася до работата, която тѣ извършватъ. Когато нѣкое отъ сѫществата въ Божествения свѣтъ свърши една маловажна, дребна работа, тѣ го считатъ за великъ, ученъ духъ, защото тази малка работа въ голѣмото, въ великото дѣло е толкова важна, колкото и голѣмитѣ работи. Това сѫщество е въ състояние вече да създаде, цѣла вселена. Каквато работа да свършите въ Божествения свѣтъ, тя се цени еднакво, защото усилията сѫ еднакви. Обаче, на земята не е така, понеже тукъ се работи съ различни величини и съ различни мѣрки. „Наклали огънь“. — Знаете ли, какво ще стане съ васъ, ако не можете да накладете въ сърцата си огъня на любовьта? Достатъчно е да излѣзете презъ нѣкой студенъ зименъ день вънъ, за да замръзнатъ краката и рѫцетѣ ви. Де ще намѣрите този огънь? — Този огънь се крие въ вашитѣ възвишени мисли, чувства и постѫпки. Тѣзи мисли, чувства и постѫпки сѫ огъньтъ, който ще ви помогне да се справите съ мѫчнотиитѣ, съ неблагоприятнитѣ условия на живота. Ще кажете, че това е вѣрно за вѣрващитѣ, но не и за безвѣрницитѣ. Питамъ: човѣкъ безвѣрникъ ли се е родилъ? — Не. — Вѣрващъ ли се е родилъ? — Не. — Човѣкъ се е родилъ съ вѣра въ положителното въ живота. Веднъжъ дошълъ на земята, човѣкъ вѣрва, че ще живѣе; той вѣрва, че ще стане ученъ; той вѣрва, че ще стане богатъ. Значи, човѣкъ се е родилъ съ естественъ стремежъ къмъ постигане на известни нѣща. Обществениятъ животъ представя импулси за човѣка, да има къмъ какво да се стреми. Семейство, общество, народъ, цѣлото човѣчество, както и козмосътъ сѫ материални, външни обекти, създадени за възпитание на човѣка. Запримѣръ, четете по книгитѣ, какво се говори за луната, за слънцето, за разнитѣ планети. Нѣкой учени казватъ, че на луната има животъ, а други отричатъ това. И еднитѣ, и другитѣ не могатъ съ положителность да докажатъ своето твърдение. И Фламарионъ, който бѣше напредналъ духъ, казваше, че на луната има животъ, но и той се страхуваше да твърди съ положителность това, което знаеше. Животътъ на луната е сѫществувалъ преди този на земята. Сѫществата тамъ сѫ по-учени, по-културни отъ хората на земята. Хората на земята сѫ деца по отношение на сѫществата, които живѣятъ на луната. Нѣкой ще кажатъ, че или има животъ на луната, или нѣма. Обаче, има единъ законъ който гласи: Природата не търпи празни пространства. Оттукъ вадимъ заключение, че всички мѣста въ природата сѫ населени. Значи, навсѣкѫде, на всички планети живѣятъ сѫщества, които се различаватъ едни отъ други по устройство на организъма си. Това е много естествено. Различнитѣ климатически условия създаватъ различни форми, различни организми. Понеже слънчевата система се намира още при неблагоприятни условия, затова и сѫществата, които живѣятъ на луната, се намиратъ подъ кората ѝ, а не на нейната повърхность. Когато слънчевата система влѣзе въ благоприятни условия, жителитѣ на луната ще излѣзатъ на повърхностьта ѝ, и тамъ ще продължатъ своя животъ. Тѣ ще започнатъ да даватъ сили на хората отъ земята и ще влѣзатъ по нѣкакъвъ начинъ въ общение. „Наклали огънь“. — Въ прочетената глава се говори за страданията на Христа, за Неговото сѫдене. И днесъ още хората говорятъ за страданията на Христа, но нѣма защо да говорятъ по този въпросъ. Днесъ Христосъ не страда, хората страдатъ, хората се разпъватъ едни други. Като не разбиратъ Христа, хората страдатъ, а съ тѣхъ заедно страда и Христосъ отъ съчувствие. Преди две хиляди години още Той показа на хората, какъ трѣбва да живѣятъ, но тѣ не Го разбраха. Христосъ каза на ученицитѣ си: „Чашата, която Отецъ ми дава, да я не пия ли?“ Чашата, това е задачата, която Христосъ трѣбваше да реши. Той я прие, не се отказа отъ нея и правилно я реши. Следъ това Христосъ каза на ученицитѣ си: „Идете да проповѣдвате, и азъ ще бѫда съ васъ до окончанието на вѣка.“ Днесъ и учени, и религиозни хора пишатъ за Христа и казватъ, че Той е възкръсналъ и седи отдѣсно на Отца. И до днесъ сѫществува споръ между религиознитѣ, дали Христосъ е на земята, между хората, или на небето, между ангелитѣ. Църквата подържа, че Христосъ е отдѣсно на Отца. Самъ Христосъ е казалъ за себе си: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята.“ Оттукъ се вижда, че Той слиза на земята, между хората. Кое отъ дветѣ е вѣрно, оставамъ всѣки самъ да си отговори. Сега, на васъ оставямъ да преведете тѣзи въпроси отъ гледището на духовния животъ. Що се отнася до мнението на църквата по този въпросъ, това не трѣбва да ви интересува. Вие се интересувате отъ въпроситѣ за душата, за съзнанието. Когато разрешите тѣзи въпроси правилно, сами по себе си ще се разрешатъ и социалнитѣ въпроси. Ще дойде нѣкой да пита, до кога ще боледува, кога ще се освободи отъ сиромашията и т. н. Лесно може да се отговори на тѣзи въпроси. Докато престѫпвате Божиитѣ закони, вие всѣкога ще боледувате, всѣкога сиромашията ще ви гази. —Кога ще се оправятъ работитѣ ни? — Когато поумнѣете. — Нѣма ли край това тежко положение? — Никакъвъ край нѣма. — Ами тогава, какво трѣбва да правимъ? — Ще учите — нищо повече. — Животътъ ни е много кѫсъ. — Вие сами го скѫсихте. Богъ ви бѣше далъ дълъгъ животъ, и днесъ отъ васъ зависи да продължите живота си. Сега като слушате да ви се говори по такъвъ начинъ, казвате: Вѣрно ли е всичко, което ни се говори, или не е вѣрно? — Лесно можете да провѣрите истинностьта на моитѣ думи. Турете ги въ вода, разтворете ги и вижте, дали сѫ сладки, или горчиви. Ако сѫ истинни, тѣ ще бѫдатъ сладки. Имате пелинова вода и захаренъ разтворъ. Трѣбва ли да спорите за вкуса на тия два разтвора? Нѣма защо да спорите. Опитайте ги и се произнесете, кой отъ двата разтвора е захарниятъ. Има нѣща, които сѫ абсолютно вѣрни. Като ви говоря за тѣхъ, тѣ даватъ добри резултати. Въ тѣхъ се крие истината, а истината освобождава човѣка. Казано е въ Писанието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърце и съ всичката си сила.“ — Ако толкова възлюбите Бога, вие чудеса бихте правили. Защо хората днесъ не успѣватъ? — Защото любовьта имъ къмъ Бога е микроскопическа. Преди години се срещнахъ съ единъ български пчеларь, който отглеждаше пчели. Като ме видѣ, той се оплака, че работата му не върви добре. Цѣли 20 години вече, какъ се занимава съ пчелитѣ, но нищо не е спечелилъ. Сега търси нѣкакъвъ новъ начинъ за отглеждане на пчелитѣ; ако и този пѫть не спечели, ще ги напусне. Азъ му казахъ, че мога да му помогна въ тази работа, но съ условие да опредѣли една часть отъ кошеритѣ си за Бога. Каза ми, че ималъ 200 кошери. Въ такъвъ случай, 20 кошери ще опредѣлишъ за Бога. — Чудно нѣщо! Каква нужда има Богъ отъ тия кошери? Щомъ се очуди на това, азъ му казахъ: Твоята работа е свършена вече. Какво стана после? — Сѫщата година измрѣха всичкитѣ му кошери. Следователно, когато иска да успѣе въ нѣкаква своя идея, или въ нѣкоя работа, човѣкъ непременно трѣбва да пожертвува нѣщо за Бога. Който не е готовъ да пожертвува нѣщо за Бога, той не може да очаква никакъвъ резултатъ. Ако лозето не се обрѣже, може ли да даде добри плодове? Ако нивата не се разоре и посѣе, може ли да очаквате отъ нея жито? Следъ всичко това хората очакватъ резултати, надѣватъ се на успѣхъ. Да се вѣрва въ добрия успѣхъ, безъ да се е употрѣбило трудъ, работа, това не е вѣра, но суевѣрие. Всички хора говорятъ за любовьта, и азъ говоря за любовьта. Обаче, когато говоря за любовьта, азъ имамъ предъ видъ проявата на любовьта само въ даденъ моментъ. Любовьта трае само една секунда. И секунда да трае любовьта, тя е велика, мощна сила, но хората сѫ я изопачили така, че днесъ едни други не си вѣрватъ. Дойде нѣкой външенъ човѣкъ при мене, завари ме на обѣдъ, когато се храня. Иска да се срещне, да поговори съ мене, и азъ го поканвамъ да седне. Той седне на столъ близо до мене и ме пита: Това ли само ядешъ? — Това. — Ами много проста храна е тази. Защо не си опражишъ нѣколко яйца, или не си сваришъ малко млѣко? Навѣрно предъ хората ядешъ тази проста храна, а като останешъ самъ, ще си опражишъ яйца, или ще си сготвишъ нѣщо по-мазничко. — Точно така. Както мислишъ, така постѫпвамъ. — Хайде, остани тукъ на обѣдъ, ще ти приготвимъ, каквото искашъ: пражени яйца, пражени картофи — съ една дума ще те нагостимъ добре. Като дойда у васъ на гости, ще искамъ да ми приготвите печена пуйка, пълнена съ оризъ, шестгодишно вино и т. н. Той ме поглежда, не знае, да вѣрва ли, или да не вѣрва. — Не, свѣтътъ по този начинъ не може да се оправи. Хората трѣбва да иматъ довѣрие помежду си, да се разбиратъ. Тѣ трѣбва да се обичатъ, да вѣрватъ едни на други. Като говоря за яденето на хората, не ги сѫдя, но казвамъ, че колкото кокошки, или пуйки е изялъ човѣкъ въ живота си, на толкова кокошки и пуйки ще служи. Колкото агнета е изялъ въ живота си, на толкова агнета ще служи. Такъвъ е законътъ въ природата. Нарушеното равновесие трѣбва да се възстанови. Следователно, вие сте свободни да ядете, каквато храна искате, но ще знаете, че за всичко това ще плащате съ слугуване. — Дотегна ни да слугуваме. — Който се е отегчилъ отъ слугуването, той не може да бѫде ученикъ на любовьта, ученикъ на Божественото учение. Божественото учение е сѫщината на нѣщата. Вие трѣбва да се запознаете съ Божията Любовь въ правия ѝ смисълъ, тъй щото да дойдете до положение въ всѣки човѣкъ да виждате Бога, т. е. да виждате доброто. Човѣкъ има две страни: външна, физическа страна и вѫтрешна — духовна, съ която, именно, можете да се разбирате. Външниятъ човѣкъ, това е неговата крива, изопачена страна, а вѫтрешниятъ, това е красивата страна на човѣка. „Наклали огънь.“ — Когато всѣки човѣкъ накладе своя огънь, тогава животътъ му ще се осмисли. Тази мисъль искамъ да оставя у васъ. Ще кажете, че Христосъ е страдалъ. — Христосъ е страдалъ, за да ви покаже своята любовь, своитѣ знания, да ви даде идея, какъ можете да се свържете съ Бога, да започнете новия животъ, въ който да реализирате своитѣ добри желания. Всѣки човѣкъ има желания, копнежи, които иска да реализира. Каквито да сѫ тѣзи желания, само Божественото въ човѣка може да му даде сила да ги реализира. Никому не казвайте желанията си, докато не ги реализирате. Докато не излѣзете отъ затвора, никому не казвайте, че можете да направите това. Христосъ никому не каза, че ще възкръсне, но като възкръсна, цѣли 40 деня говори на ученицитѣ си. Отъ две хиляди години насамъ Христосъ не е престаналъ да говори на човѣчеството. Нѣкои вѣрващи казватъ, че сѫ видѣли Христа. Единъ день отидохъ въ дома на единъ български свещеникъ. Въ това време на вратата похлопа единъ калугеръ, който обикалялъ цѣла България, и помоли свещеника да му даде петь лева, защото изпадналъ, нѣмалъ петь пари въ джоба си. Свещеникътъ го покани въ дома си, нагости го добре, но пари не му даде, каза, че нѣмалъ пари. Калугерътъ благодари на свещеника и си замина. Следъ това азъ казахъ на свещеника: Знаешъ ли, кой бѣше този калугеръ? — Не зная. — Той бѣше Христосъ, дегизиранъ. Той дойде да види, какъ работишъ, но ти не Го позна. — Какъ не знаехъ това нѣщо? Ако знаехъ, че Христосъ ме е посетилъ чрезъ този калугеръ, не петь лева, но хиляда лева щѣхъ да му дамъ. И тъй, докато човѣкъ не срещне Христа и не Го познае, отъ него нищо не може да излѣзе. Щомъ срещне Христа и Го познае, той коренно се измѣня: мощна сила прониква въ душата му, здравето му се подобрява, чувствата и мислитѣ се повдигатъ въ по-високъ свѣтъ. Това е отъ една страна. Отъ друга страна, въ живота на човѣка настава известно влошаване, което, въ края на краищата, ще го изведе на добъръ пѫть. Тъй щото, когато Христосъ дойде на земята, Той ще донесе най-голѣмото нещастие, но и най-голѣмото благо. Той ще донесе страдания, но ще донесе и радости. Той ще донесе смърть, но ще донесе и животъ. Здравето е за разумнитѣ хора, а болеститѣ — за неразумнитѣ; сиромашията е за разумнитѣ хора, а богатството — за неразумнитѣ. Който има богатство и не знае, какъ да го употрѣбява, той е товарно животно. Богатството, което е дадено на човѣка, представя задача, която той правилно трѣбва да реши. На всѣки човѣкъ въ свѣта сѫ дадени блага, които на мѣсто трѣбва да използува. Ако ги използува на мѣсто, той се благославя, „Наклали огънь.“ — Желая и вие да накладете огънь, да срещнете Христа и да Го познаете. Идването на Христа не е физически, външенъ процесъ. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да имате единъ приятель, въ лицето на когото да виждате Христа. Това значи, винаги да разчитате на този приятель. Този приятель ще внесе въ съзнанието ви свѣтлина. Това е състоянието, което ученитѣ, както и религиознитѣ наричатъ „просвѣтление на съзнанието, или свѣтлина на съзнанието.“ Благословение за човѣка е да срещне поне веднъжъ въ живота си Христа и да Го познае. Ако нѣколко пѫти Го срещне, толкова по-добре за него. Една среща, единъ разговоръ съ Христа, внася голѣма свѣтлина въ ума и съзнанието на човѣка. Съвременнитѣ хора се оплакватъ отъ недоимъкъ въ пари, въ здраве, въ знания. — И Христосъ не бѣше богатъ. Ще кажете, че Той поне въ духовно отношение бѣше богатъ. Като слѣзе на земята, Христосъ остави паритѣ на банкеритѣ, тѣ да се разправятъ съ тѣхъ, а за себе си задържа сърцата на хората. Христосъ абсолютно не се занимава съ банкерство, обаче, държи точна смѣтка за сърцата на хората. Каквито сѫ сърцата на хората, такива сѫ и банкеритѣ. Но Христосъ познава методитѣ и законитѣ, чрезъ които може да отваря каситѣ на банкеритѣ. Има редъ примѣри въ живота, отъ които се вижда, какъ американци, англичани, германци и други народи сѫ започнали вече да отварятъ каситѣ си. И българитѣ сѫ започнали вече да отварятъ каситѣ си, макаръ че не сѫ много щедри. Милосърдието въ тѣхъ още не е добре развито. Ако отидете на гости въ дома на нѣкой българинъ, всички около него ще казватъ, че е много щедъръ, но ако ви даде пари на заемъ, съ години ще разправя, че ви услужилъ. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да се освободи отъ тази слабость. „Наклали огънь“ — Христовото учение носи този огънь — огъньтъ на любовьта. Това учение носи вѫтрешна свобода, къмъ която всѣки се стреми. Това учение иска отъ всички народи да направи единъ народъ, какъвто въ сѫщность сѫществува. Единъ народъ сѫществува въ свѣта, а не много народи. Той е Божиятъ народъ, съставенъ отъ хора съ високо, Божествено съзнание. Когато всички съзнания въ свѣта се сплотятъ около хора съ Божествено съзнание, тогава свѣтътъ ще се оправи. Свѣтътъ се нуждае отъ умни, отъ добри хора. Тѣзи хора нѣма да убиватъ, да затварятъ своитѣ управници, своитѣ министри. Всѣки министъръ ще носи въ себе си Божествено съзнание и ще бѫде проникнатъ да служи на народа си отъ любовь, а не на себе си. Въ съвременнитѣ държави, като дойдатъ нѣкакви катастрофи, на първо мѣсто считатъ министритѣ и управницитѣ за главни виновници. — Ако е въпросъ за злото, всички хора сѫ виновни; и за доброто всички сѫ виновни. Когато нѣкой грѣши, нека нѣколко души съсрѣдоточатъ доброто си желание къмъ него да му помогнатъ. Щомъ възприеме тѣхното добро желание, той ще се почувствува подкрепенъ и нѣма повече да грѣши. Направете следния опитъ. Когато нѣкой студентъ отива на изпитъ, нека близкитѣ му съсрѣдоточатъ къмъ него своето добро желание да издържи изпита си. Студентътъ ще се почувствува подкрепенъ и ще издържи изпита си. Обаче, ако нѣма никаква подкрепа, той може да пропадне. Майка, която иска да роди добро, разумно и здраво дете, тя непреривно трѣбва да държи тази идея въ ума си. Каквото дете желае майката, такова ще роди. Отъ майката зависи, какви да бѫдатъ децата ѝ. Религиознитѣ казватъ, че за да успѣва, човѣкъ трѣбва да вѣрва въ Бога. — Не е достатъчно само това. Мина време вече на това суевѣрие. Лесно е да каже човѣкъ, че вѣрва въ Бога. Сега хората не се нуждаятъ отъ суевѣрие, но отъ онази положителна вѣра въ живота, свързанъ съ Първата Причина. Само тази вѣра, само този животъ може да уреди работитѣ на хората въ всѣко отношение. Нѣкои казватъ, че не вѣрватъ въ нищо. — Азъ зная, кои сѫ причинитѣ, дето казватъ, че нѣматъ вѣра въ нищо. Като се натъкнатъ на страдания и противоречия, отъ които не могатъ да излѣзатъ, тѣ изгубватъ вѣрата си. Щомъ излѣзатъ отъ тия противоречия, вѣрата имъ се възстановява. Азъ зная, какъвъ е цѣрътъ на хората. При това, този цѣръ струва пари, но отъ хората се изисква добро желание да го приложатъ. Съвременнитѣ камари изработватъ редъ закони, единъ отъ другъ по-добри, но положението на народитѣ пакъ не се подобрява. — Защо? — Високо съзнание се изисква отъ всички. Ако всички хора работѣха безкористно и отъ любовь, тѣ щѣха лесно да изправятъ своя народъ. Обаче, днесъ всѣки гласува за себе си, всѣки иска своитѣ работи да изправи, да получи добра служба. Питамъ: какъ е възможно всѣки човѣкъ да заеме добра и високо платена служба? — Въ единъ народъ това е невъзможно. Въпрѣки това, всѣки човѣкъ е назначенъ на нѣкаква служба: единъ е орачъ, другъ — копачъ, трети — каменарь и т. н. Нѣма нито едно органическо сѫщество въ свѣта безъ служба. Всѣки човѣкъ на земята носи нѣкакъвъ чинъ на службата, която изпълнява. При това всѣки е добре платенъ. И най-малкитѣ чиновници, каквито сѫ бръмбарчетата, сѫ добре платени — на всѣко бръмбарче се плаща 25 милиона английски лири годишно. Животътъ, енергията, която се дава за сърцето и за ума на човѣка, както и за неговата физическа сила, струва милиони и милиарди лева. Като не знае и не може да прецени богатствата, които му сѫ дадени, човѣкъ не може правилно да ги използува. Ако хората имаха съзнание за количеството енергия, която е вложена и въ най-малкия бръмбаръ, тѣ биха вършили съ нея чудеса. Съвременнитѣ хора не подозиратъ даже, какви чудеса върши природата. Тѣ мислятъ, че нѣкога, въ миналото само, сѫ ставали чудеса. — Не, и сега ставатъ чудеса. Между всички народи има учени, които правятъ голѣми чудеса. Въ книгата на Седира се говори за единъ отъ великитѣ адепти, който въ разстояние на половинъ часъ могълъ да спаси отъ смърть една туберкулозна, която била въ третия периодъ на болестьта си. Не само това, но и по-голѣми чудеса се вършатъ днесъ: умрѣли възкръсватъ, болни отъ неизлѣчими болести оздравяватъ и т. н. — Какво се изисква за това? — Хората трѣбва да се повдигнатъ, да се проникнатъ отъ положителната, отъ научната вѣра, за да се освободятъ отъ терзанията въ живота. —Каква идея има майката, когато ражда? — Единствената идея, която има майката, когато ражда, е да роди живо и здраво дете. — После? — Да бѫде това дете щастливо. Следователно, сѫщата идея имаме и ние въ живота си: да живѣемъ, да бѫдемъ здрави и щастливи. Това значи: да придобиемъ Божията Любовь, да имаме вѣра въ Великото и да си помагаме взаимно, за да не бѫдемъ въ тежесть едни на други. Както човѣкъ живѣе за себе си, така трѣбва да живѣе и за другитѣ. Въ това седи свободата на живота. Тѣзи дни едно обикновено селско куче се приближи къмъ мене и ме погледна право въ очитѣ. Донесохъ парче хлѣбъ и му го подадохъ. Макаръ и гладно, то ме погледна изпитателно, като че искаше да разбере, за него ли е този хлѣбъ, да не би да има нѣкаква грѣшка. Тази постѫпка на кучето говори за благородство на характера му. Тази чърта ще му помогне да се издигне по-скоро. Други кучета като взематъ парче хлѣбъ, бѣгатъ по-скоро да се скриятъ нѣкѫде, да не имъ вземе нѣкой хлѣба. Питамъ: сегашнитѣ хора нѣматъ ли поне толкова вѣра и благородство, като това куче, да се освободятъ отъ своитѣ смущения и съмнения и да се увѣрятъ въ сѫществуването на Бога? Да се съмнява човѣкъ въ сѫществуването на Великото Начало на живота, да живѣе съ слѣпа вѣра, това значи да е прекѫсналъ връзката си съ великата Любовь. Какво ще дойде за този човѣкъ? — Наистина, нѣма по-голѣмо нещастие за майката отъ това, да изгуби любовьта на сина си. Отъ това гледище, ако хората изгубятъ своята вѣра и любовь къмъ Първата Причина, къмъ Бога, и Той съжалява. Като вижда безвѣрието и безлюбието на хората, Той не съжалява, защото знае, че ще бѫдатъ изложени на голѣми страдания. Въ който день се върнатъ къмъ Бога, всички кардинални въпроси ще се разрешатъ изведнъжъ. Това не значи, че нѣма да иматъ страдания — ще иматъ страдания, но тѣ ще бѫдатъ сладки, приятни страдания. Такива страдания лесно се носятъ. Сторете крачка напредъ! Ще кажете, че вие знаете тѣзи нѣща, вѣрвате въ Бога, любите Го и т. н. — Щомъ кажете това, веднага ще ви сполетятъ различни болести, изпитания и страдания за да ви изпитатъ. Ако имате вѣра и любовь, лесно ще разрешите тѣзи въпроси. Ще хванете болестьта и ще ѝ кажете: Знаешъ ли, кой съмъ азъ? Знаешъ ли, кой е моятъ Богъ? Болестьта ще каже, че твоятъ Богъ е и нейнъ. Онзи, въ Когото ти вѣрвашъ, и тя вѣрва. Следъ това ще започнете да се разговаряте съ болестьта приятелски, докато ви напусне. Всѣка болесть не е нищо друго, освенъ единъ ангелъ, дошълъ при васъ съ цель да обърне вниманието ви съ нѣкое отъ своитѣ добри качества. Щомъ го видите, всичко забравяте, но докато не сте го видѣли още, вие го наричате съ нѣкакво специфично име, споредъ научната медицина. — Това е алегория, на която трѣбва да разберете вѫтрешния смисълъ. Сега да оставимъ алегориитѣ настрана и да се спремъ върху любовьта, която разрешава всички мѫчнотии въ живота. Въ който моментъ човѣкъ почувствува най-малката любовь въ себе си, всички връзки, които до това време сѫ го ограничавали, се разкѫсватъ, и животътъ му започва да се подобрява. Щомъ е така, всѣки день увеличавайте любовьта си, да можете да кѫсате връзкитѣ, които ви ограничаватъ. Докато живѣете на земята, все ще има нѣщо, което да ви ограничава: и като спите, и като ставате и лѣгате, и като ядете, и като се обличате. Това показва, че въ свѣта сѫществуватъ сили, които противодействуватъ на човѣшкото щастие. Нѣкои наричатъ това противодействие „стариятъ човѣкъ“. Други го наричатъ „тъмни сили, черенъ вѣкъ, черна магия“ и т. н. Когато съзнанието на човѣка не е будно, тѣзи сили го свързватъ и му противодействуватъ. За тѣзи сили е писано и въ Свещенитѣ книги. Казва се за Буда: Когато помислилъ, че е разрешилъ въпроситѣ на живота и изпадналъ въ блаженство, Буда веднага се намѣрилъ въ обятията на астралната змия, която го стѣгнала така здраво, че едва не счупела ребрата му. Скоро той се окопитилъ, дошълъ въ съзнание и се смалилъ толкова много, че лесно се изтръгналъ отъ обятията на тази змия. Само смирението било въ състояние да избави Буда отъ нещастието, въ което изпадналъ. Сега желая на всички, които днесъ ме слушате, да разрешите задачата си така, както Христосъ на времето си реши своята. 12. Беседа отъ Учителя, държана на 21 априлъ, 1929. София. — Изгрѣвъ.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание И огорчи се въ сърцето си. „И разкая се Господъ, защото направи человѣка на земята, и огорчи се въ сърцето си.“ Битие 6:6. Ще прочета две глави отъ Писанието: една отъ Стария, а друга отъ Новия Завѣтъ. Отъ Стария Завѣтъ ще взема 6 гл., 6 ст. отъ Битие: „И разкая се Господъ, защото направи человѣка на земята, и огорчи се въ сърцето си.“ Отъ Новия Завѣтъ ще взема 6 гл., 6 ст. отъ Посланието къмъ Ефесянитѣ: „Не предъ очи само да работите като человѣкоугодници, но като раби Христови изпълнявайте отъ душа волята Божия.“ Между всички явления въ свѣта, както и въ природата, сѫществува известенъ паралелъ, известно съотношение. Дали хората забѣлязватъ това съотношение, то е другъ въпросъ, но сѫществува такова съотношение. Въ зависимость отъ това съотношение, сегашниятъ животъ на хората е резултатъ на тѣхното минало, а бѫдещиятъ животъ ще се яви като резултатъ на настоящия. Предъ очитѣ на светията, който е завършилъ своето развитие, всички страдания, мѫчнотии и противоречия, които преживяватъ хората днесъ, сѫ ясни, както казватъ, като бѣлъ день. За онзи, който има очи и вижда ясно, тѣ сѫ като бѣлъ день; за онзи, който нѣма очи, тѣ сѫ като черенъ, тъменъ день. Светията, просвѣтениятъ живѣе едновременно и въ миналото, и въ настоящето, и въ бѫдещето. Той вижда и разбира връзката между всички явления. Нѣкои отъ явленията сѫ важни, като вѣрую, общо за всички живи сѫщества. Значи, има едно вѣрую, което е общо и за хората, и за животнитѣ, и за птицитѣ, и за рибитѣ, и за растенията, и за минералитѣ. Но има едно вѣрую, въ което и хората, и животнитѣ се различаватъ. Общото вѣрую за всички е, че и хората, и животнитѣ, и растенията се хранятъ, пиятъ вода и дишатъ. Чрезъ храната, чрезъ водата и чрезъ въздуха се втича животътъ въ всички сѫщества по лицето на земята. Въ общото вѣрую за всички живи сѫщества влиза топлината и свѣтлината, въ малъкъ или въ голѣмъ размѣръ. Сѫщо така всички живи сѫщества усѣщатъ болка, страдание и радость. Всички живи сѫщества страдатъ и се радватъ. Въ общото вѣрую, което изпълняватъ, всички сѫщества си приличатъ. Различието между тѣхъ се заключава въ степеньта на тѣхното развитие, на усъвършенствуването имъ. Въ радостьта сѫществата се различаватъ, ставатъ разнообразни. Въ скръбьта сѫществата си приличатъ, ставатъ еднообразни. Въ еднообразието хората погрозняватъ, въ разнообразието красиви ставатъ. И тъй, разнообразието, различието създава основа за красотата. Ако не обича разнообразието и не се стреми къмъ него, човѣкъ не може да бѫде красивъ. Колкото по разнообразенъ е вѫтре въ себе си, толкова по-красивъ става. Въ ума и въ сърцето на човѣка трѣбва да има разнообразие, но не дяволии, както българинътъ се изразява. Дяволиитѣ показватъ, че умътъ или сърцето на човѣка сѫ обсебени. Той е вързанъ, впрегнатъ като волъ, и на главата си има юларъ. Колкото е по-голѣмо разнообразието, въ което човѣкъ живѣе, толкова по-широкъ и свободенъ е неговиятъ духъ. Човѣкъ се стреми къмъ свободата, за да придобие радостьта; щомъ придобие радостьта, той ще придобие щастието. „И огорчи се въ сърцето си.“ Господъ се огорчи, и хората се огорчаватъ. Значи, огорчаването не е нѣщо ново. „Изпълнявайте отъ душа волята Божия.“ И Господъ изпълнява една воля, и хората изпълняватъ една воля. Значи, изпълняване волята на нѣкого не е нѣщо ново. Всѣки моментъ Господъ изпълнява една воля, която се отнася къмъ хората. Той мисли, грижи се за тѣхъ, всѣки моментъ имъ прави добро. Богъ не мисли за себе си, а хората мислятъ главно за себе си. Следователно, Богъ живѣе въ разнообразието, а хората — въ еднообразието. Докато живѣятъ въ еднообразието, хората не могатъ да се обновятъ, нито да се подмладятъ. Еднообразието не носи нищо ново. Обаче, тѣ трѣбва да изучаватъ еднакво и еднообразието, и разнообразието. Колкото да се възмущава отъ скърбитѣ и страданията, колкото и да протестира, човѣкъ не може да се освободи отъ тѣхъ. И колкото да се стреми къмъ радоститѣ и да ги очаква, той трѣбва да знае, че тѣ не идватъ преждевременно. Човѣкъ може да бѫде винаги здравъ, веселъ и радостенъ, но само следъ като разбере и изучи законитѣ на еднообразието и разнообразието. Радоститѣ не сѫ нѣщо произволно. — Нали Господъ дава радоститѣ? — Господъ дава радоститѣ, но на кого? Кои деца обличатъ майкитѣ съ нови дрехи? — Майкитѣ обличатъ съ нови дрехи само онѣзи деца, които се пазятъ чисто, които не се цапатъ. Онѣзи деца, които не се пазятъ чисто, винаги сѫ облѣчени съ стари, вехти дрехи. Старитѣ дрехи представятъ скърбитѣ въ свѣта, а новитѣ дрехи — радоститѣ. Ако майкитѣ сѫ умни и знаятъ, какъ да постѫпватъ съ своитѣ палави, непослушни деца, Господъ ли нѣма да знае, какъ да постѫпва съ хората? „И разкая се Господъ, защото направи человѣка на земята.“ — Защо се разкая Господъ, нѣма да изнасямъ причинитѣ. Мнозина питатъ, защо Господъ се е разкаялъ. — Да се задава такъвъ въпросъ, то е все едно да се пита, защо човѣкъ се храни, защо диша, защо спи, защо мисли, чувствува, действува и т. н. Много въпроси още могатъ да се задаватъ, но както и да се отговори на въпроситѣ, съ това свѣтътъ нито ще се изправи, нито ще се пресъздаде, нито ще се разруши. Сѫщото ще бѫде, ако се отговори на въпроса, защо Господъ се разкаялъ. Има обяснения, които или повдигатъ, или понижаватъ човѣка. Ако отговорите добре, правилно, на въпроса, защо Господъ се е разкаялъ, вие ще се повдигнете; ако отговорите неправилно, ще се понижите. Нѣкой пита, защо трѣбва да живѣе добре. — Ще живѣешъ добре, за да си изяснишъ нѣкои въпроси. Щомъ си изяснишъ нѣкои въпроси правилно, ти ще подобришъ живота си въ смисълъ, че ще го измѣнишъ. Когато нѣкой се отегчи отъ радостьта, иска да измѣни живота си. Тогава той кани скръбьта въ дома си съ деветь бъклици. Ако пъкъ се отегчи отъ скръбьта, той кани радостьта пакъ съ деветь бъклици. — Защо съ деветь, а не съ осемь бъклици? — Такава е поговорката. Ако каните радостьта съ осемь бъклици да ви посети, тя ще каже: Този човѣкъ не е достоенъ за мене. Щомъ ѝ изпратите деветь бъклици, тя намира, че той е достоенъ вече да го посети. Ще кажете, че скръбьта и радостьта сѫ сериозни работи, щомъ трѣбва да дойдатъ само при покана съ деветь бъклици. — Да, сериозна работа сѫ тѣ, но въпрѣки това, нѣма сѫщество въ свѣта, което да не ги познава. Впрочемъ, всички сѫщества познаватъ само нѣкои работи въ скръбьта и въ радостьта. Има нѣкои нѣща въ тѣхъ, които още не сѫ разкрити. Това, което е известно за тѣхъ, е даденото знание. Има много знания още, които не сѫ дадени. Тѣ чакатъ времето си, и тогава ще се дадатъ. Сега ще направя малко отклонение отъ главната мисъль, ще ви позанимавамъ малко съ математика. Като броите, вие започвате отъ единицата и продължавате по-нататъкъ: 2, 3, 4, 5, 6, 7. . . Казвате, че всички числа сѫ произлѣзли отъ единицата. Значи, отъ нея е произлѣзло всичко въ свѣта. Споредъ нашитѣ знания, обаче, единицата е дробь отъ едно абсолютно цѣло. Това цѣло не се дѣли, но въ отношенията си къмъ другитѣ, къмъ всички останали нѣща въ свѣта, то създава частитѣ. Следователно, за всички математически единици, или числа, като 1, 2, 3, 4, 5, 6. . ., казваме, че тѣ представятъ части отъ абсолютното цѣло, или отношения къмъ това цѣло. Значи, абсолютното цѣло нито се дѣли, нито се увеличава — то е постоянна величина. Когато се казва, че Богъ е неизмѣненъ, подразбираме Вѣчното Начало въ свѣта. Каквито обяснения да се даватъ за това Вѣчно Начало, Богъ външно остава неразбранъ. Той може вѫтрешно само да се разбере. Никакви обяснения не могатъ да помогнатъ за Неговото разбиране. Какъ ще описвате характера на човѣка? Като ви даде едно богато угощение, това е най-доброто описание на неговия характеръ. Едно трѣбва да имате предъ видъ: всѣко нѣщо има своя опредѣлена цена, свое строго опредѣлено предназначение. Цената на всѣко нѣщо е точно опредѣлена, както тази на монетитѣ. Имате единъ български левъ — знаете цената му. Имате една златна английска монета — и нейната цена знаете. Често златнитѣ пари се изравняватъ съ книжни, но това е само привидно изравняване. Казвате, запримѣръ, че единъ златенъ левъ се равнява на 20 лева книжни, но това е привидно, а не истинско изравняване. На сѫщото основание, всѣка способность, всѣко чувство и желание, всѣка мисъль въ човѣка иматъ своя опредѣлена стойность, своя опредѣлена величина. Какво се изисква отъ васъ? — Да имъ дадете съответна цена. Това е законъ, който трѣбва да се спазва. Този законъ има приложение при самовъзпитанието на човѣка, затова казвамъ: Не надценявайте, нито подценявайте нѣщата! Щомъ знаете този законъ, не казвайте, че отъ васъ човѣкъ нѣма да стане, нито казвайте, че като васъ другъ нѣма. Не говорете нѣща, които не знаете. За да се произнесе нѣкой за себе си, че отъ него нищо не може да излѣзе, той трѣбва да мине презъ всички фази на човѣшкото развитие и тогава да каже последната си дума. Спирамъ се предъ единъ бръмбаръ и виждамъ, какъ се движи, хвърчи нагоре-надолу, изучава нѣщо, работи, намира нѣкакъвъ смисълъ въ живота, а човѣкъ, съ високо съзнание за себе си, седи предъ него съ увиснала глава и намира, че животътъ нѣма смисълъ. Бръмбарътъ казва на човѣка: Единъ отъ нашитѣ учени разправя, че животътъ е красивъ, че има нѣкакво предназначение, затова ние весело и свободно хвърчимъ съ крилата си, радваме се на Божия свѣтъ. Ти какво мислишъ по този въпросъ? — Азъ още нищо положително не съмъ мислилъ, не съмъ си отговорилъ на този въпросъ. Сега съмъ скърбенъ, за нищо не мога да мисля. Ако пресѣете всички съвременни философски системи и теории, въ края на краищата, отъ тѣхъ нѣма да остане нищо установено. Човѣкъ трѣбва да си състави установена философия за живота, да си служи съ установени числа. Въ математиката, покрай цѣлитѣ числа, служатъ си и съ дроби, като съ установени числа. Въ сѫщность дробитѣ сѫ преходни числа, тѣ не разрешаватъ важнитѣ въпроси въ живота. Запримѣръ, въпросътъ за квадратурата на крѫга е ирационална проблема. И до днесъ още математицитѣ не могатъ да изчислятъ квадратурата на крѫга. Обаче, квадратурата на крѫга сѫществува въ свѣта, въ природата, като разрешенъ въпросъ. Ако ти не можешъ да изчислишъ ценностьта на твоята работа, това не значи, че тя не сѫществува и трѣбва да я отхвърлишъ; ако ти не можешъ да изчислишъ ценностьта на твоята скръбь, това не значи, че тя е илюзия. Това сѫ въпроси, които трѣбва да се разрешатъ. Да се казва, че скръбьта е илюзия, това е старческа идея. Когато остарѣе, човѣкъ казва: Колко съмъ билъ глупавъ! Когато бѣхъ младъ, ходихъ да помагамъ на този на онзи, ходихъ да държа речи, да оправямъ свѣта. Какво спечелихъ отъ това? Нищо не спечелихъ. Ходихъ само да губя времето си, да изразходвамъ енергията си. Ако бѣхъ по-уменъ, щѣхъ да мисля повече за себе си, да спечеля повече пари, че на стари години да имамъ съ какво да се гледамъ. А сега, ето, остарѣхъ, оголѣхъ, нѣма кой да ме гледа. Празна работа било всичко, дѣдовото! Докато сте млади още, работете, мислете за себе си, да спечелите повече пари, да осигурите живота си на стари години. — Не, дѣдото не е остарѣлъ и оголѣлъ, защото помагалъ на хората. Другаде се крие причината за неговото остаряване. Да мисли човѣкъ като дѣдото, това е вече една старческа идея. Какви може да сѫ били идеитѣ на този старъ човѣкъ, който ходилъ да проповѣдва, да реформира свѣта, а не е успѣлъ да си създаде връзка съ младото поколѣние? Може ли звонковата монета, която има нѣкой човѣкъ, да изгуби цената си въ зависимость отъ неговата възрасть? Дали е младъ или старъ човѣкъ, звонковата монета не губи своята цена. Другъ е въпросътъ, какъ поглежда гостилничарьтъ на своитѣ посетители. Ако въ гостилницата му влѣзе беденъ, окѫсанъ човѣкъ, гостилничарьтъ нѣма да му даде обѣдъ, независимо това, дали този човѣкъ е младъ, или старъ. Обаче, ако този човѣкъ влѣзе въ гостилницата и извади отъ кесията си нѣколко английски лири, гостилничарьтъ веднага ще опредѣли цената на тѣзи пари и ще каже на посетителя: Моля, господине, заповѣдайте! Следователно, звонковата монета за човѣка седи въ неговото вѫтрешно богатство. Богатъ трѣбва да бѫде човѣкъ въ живота си! Ние не проповѣдваме и не препорѫчваме на хората сиромашия. Сиромашията е старческа идея, която се оправдава само за старитѣ хора. За младитѣ, за хората на новото ние проповѣдваме и препорѫчваме богатството, а за старитѣ хора — мѫдростьта. Стари и млади хора, това сѫ полюси на живота, които трѣбва да се свържатъ. Да мислите, че животътъ е илюзия, това е старческа идея. Животътъ не е илюзия. Въ свѣта, въ живота не сѫществуватъ никакви илюзии. Всичко въ свѣта е реалность. Който не разбира нѣщата, той казва, че животътъ е празна работа, или че въ свѣта сѫществуватъ илюзии. Животътъ е абсолютна истина. Учитель написва на дъската единица съ шесть нули. Ученицитѣ гледатъ спокойно написаното число на дъската, не трепва сърцето имъ. Но ако учительтъ напише въ ученическата книжка на нѣкой отъ ученицитѣ си единица, или нула, ученикътъ веднага започва да плаче, че има единица, или нула по даденъ предметъ. Представете си, че учительтъ даде на нѣкой ученикъ толкова английски лири, колкото е числото единица съ шесть нули. Какъ мислите, този ученикъ ще разбере ли стойностьта на тази единица съ шесть нули на края? Ако шесть ученика се оплакватъ, че учительтъ имъ турилъ нула по нѣкой предметъ, азъ ще искамъ да купя тия нули отъ тѣхъ. Давамъ имъ по единъ левъ за всѣка нула, но тѣ не ги даватъ. Давамъ имъ по два, по три, по четири, по петь лева, все не ги даватъ. Най-после ги даватъ по шесть лева. Шесть нули по шесть лева, правятъ 36 лева. Като туря единица предъ тия нули, имамъ единъ милионъ английски лири. Тѣзи нули сѫ обезсърдчили ученицитѣ, а мене — насърдчаватъ. Значи, когато не разбира нѣщата, човѣкъ се обезсърдчава; когато ги разбира, той се насърдчава. И тъй, нулата е величина, която представя, какъ е създаденъ свѣтътъ. Безъ да знае това нѣщо, учительтъ туря на ученика нула, съ което иска да го застави да изучава теориитѣ за създаване на свѣта. Като не знае, какъ е създаденъ свѣтътъ, учительтъ поставя на ученика нула. Ученикътъ се обезсърдчава. На другия день учительтъ му туря единица. Като му постави единица, учительтъ го пита, каква е стойностьта на единицата, какъвъ е нейниятъ произходъ, но ученикътъ мълчи, нищо не знае. Това още повече го обезсърдчава. После учительтъ туря на ученика двойка, съ което му показва, какъ единицата е еволюирала. Като започне да учи, учительтъ му поставя тройка. Тройката е свързана съ земедѣлието. Тя представя семето, което се разпуква, и отъ него излиза растението. Ученикътъ е доволенъ отъ тройката, защото съ нея може донѣкѫде да върви напредъ. Най-после учительтъ поставя на ученика четворка, петорка, шесторка и го насърдчава да учи. Ученикътъ се радва на шесторката безъ да знае, че тя представя боздуганъ, чукъ, който ще играе на гърба му, ако не я оправдае. Отъ нулата до двойката ученикътъ нищо не разбира, но отъ тройката нагоре той започва да разбира. Сѫщото може да се каже и за съвременнитѣ хора: отъ нулата до двойката тѣ нищо не разбиратъ. Щомъ минатъ отъ тройката нагоре, тѣ започватъ всичко да разбиратъ. Значи, ако човѣкъ не разбере първата половина на живота, отъ тройката надолу, какъ ще разбере втората половина, отъ тройката нагоре, т. е. втората половина на живота? Ако жената сама себе си не разбира, какъ ще разбере мѫжа? Ако мѫжътъ себе си не разбира, какъ ще разбере жената? Ако господарьтъ не разбира себе си, какъ ще разбере слугата? Ако слугата не разбира себе си, какъ ще разбере господаря? При всички тия положения вѣрващиятъ иска да знае, какво Господъ мисли за него. — Не, за него е важно да знае, какво той мисли за Господа. Щомъ научи, какво самъ той мисли за Бога, после ще учи, какво хората мислятъ за него, а най-после — какво Богъ мисли за него. Понѣкога хората искатъ Богъ постоянно да мисли за тѣхъ и каквото пожелаятъ, да получатъ. — И това е възможно, но кога? Когато и тѣ изпълняватъ волята Божия. Когато светията се моли за нѣщо, Богъ всѣкога го задоволява. Когато грѣшникътъ се моли, молитвата му не се приема. — Защо? — Думитѣ му не достигатъ до Бога. Богъ му казва: Викай по-силно, нищо не се чува. Той вика, но пакъ не се чува. — Ела по-близо до мене! — Ще се уморя. — Нѣма нищо, върви напредъ! Ще ходишъ, ще почивашъ, пакъ ще вървишъ, докато стигнешъ. Обикновено грѣшникътъ се качва на високо мѣсто и тамъ се моли, но гласътъ и думитѣ му пакъ не се чуватъ. Молитвата на светията се приема, защото той отива близо до Бога и говори на Неговъ езикъ. Грѣшникътъ седи далечъ отъ Бога, моли се на свой, непознатъ за Бога езикъ. Той нищо не разбира отъ наука, отъ изкуство, отъ музика, и затова думитѣ му не се приематъ. Какво е нула, единица, двойка, той не разбира. Като дойде до тройката, казва: Добъръ е този човѣкъ, даде ми нѣщичко, нахрани ме малко. Като дадете нѣкому малко пари, той казва: Добъръ е този човѣкъ, даде ми нѣщичко. — Той е разбралъ числата отъ три нагоре. „И разкая се Господъ,“ — Защо? — Защото направи человѣка, въ когото се крие вѫтрешно неразбиране на нѣщата, вследствие на което прави редъ злини и пакости. Като се намѣрятъ предъ злото, което сами сѫ създали, хората се нахвърлятъ върху Господа и казватъ: Защо Богъ създаде свѣта такъвъ? Като се нахвърлятъ върху Създателя си, тѣ си причиняватъ ненужни страдания. Като не могатъ да разбератъ, отде и защо идатъ тия страдания, тѣ казватъ най-после, че Богъ е опредѣлилъ така да ставатъ нѣщата. — Въпросъ е, дали Богъ е опредѣлилъ всички нѣща да ставатъ по този начинъ. Единъ голѣмъ пехливанъ върви съ превързана глава изъ варненскитѣ улици. Срѣщатъ го познати и го питатъ: Защо е превързана главата ти? — Кръчмарьтъ ме би и ми пукна главата. — Какъ тъй, такъвъ голѣмъ юнакъ, да се оставишъ на кръчмаря да те бие? — Бѣхъ въ кръчмата, пихъ, опихъ се, не знаехъ, какво да правя. Кръчмарьтъ ми каза да излѣза вънъ, да отида дома си. Азъ му се противопоставихъ, той ме би, и така ме изпѫди вънъ съ пукната глава. Ако не бѣхъ пиянъ, щѣхъ да му покажа, кой съмъ. Ако и вие, като този юнакъ, влѣзете въ кръчмата на дявола, той ще ви напие, ще ви пукне главата и ще ви изпѫди навънъ. Кой ще бѫде виновенъ: вие, или дяволътъ? Че си герой, дяволътъ не иска да знае. — Би ме дяволътъ, наистина, но защото бѣхъ пиянъ. Щомъ дяволътъ ви бие веднъжъ, кажете и вие като пехливана: Втори пѫть не влизамъ въ кръчмата на дявола. Той ме би веднъжъ, но научихъ урока си. Повече не се оставямъ на дявола да ме бие. Наистина, срамъ е за единъ голѣмъ герой да бѫде битъ отъ кръчмаря! Срамъ е и за васъ дяволъ да ви бие! Обаче, има хора въ свѣта, които кръчмарьтъ бие по нѣколко пѫти наредъ, но тѣ не научаватъ урока си. Съ този примѣръ ви обръщамъ внимание на малкитѣ погрѣшки въ живота. Че си се напилъ веднъжъ, това е малка погрѣшка. Има малки погрѣшки, които траятъ само една десета часть отъ секундата, но тѣ произвеждатъ голѣма дисхармония, създаватъ голѣми нещастия въ живота на отдѣлния човѣкъ, а често и въ общия животъ на хората. Всѣки човѣкъ грѣши. И светията прави грѣшки, но веднага ги изправя. Въ беседитѣ си често взимамъ за примѣри красивата мома и красивиятъ момъкъ. Красивата мома не подразбира млада мома. И красивиятъ момъкъ не подразбира младъ момъкъ. Има разлика между красива и млада мома. Красивата мома никога не се жени, а младата мома се жени. Ако красивата мома се ожени, ще изгуби красотата си. Въ това отношение красивата мома представя неопредѣлена величина. Богъ е далъ голѣмо богатство на красивата мома и на красивия момъкъ, заради което тѣ не трѣбва да се женятъ, нито служба да търсятъ. Тѣ трѣбва да ходятъ между хората, да ги учатъ, какъ да живѣятъ. Турцитѣ казватъ: Благословение е да гледашъ красивъ човѣкъ. Когато види красивъ човѣкъ, болниятъ трѣбва да стане отъ леглото си и да излѣзе вънъ, но вече здравъ, ободренъ, съ нови сили за животъ. Когато отива на черкова, красивиятъ човѣкъ трѣбва само да се моли и да благодари на Бога за богатството, което му е далъ. Привилегия е за човѣка да бѫде красивъ. Подъ думитѣ „красива мома и красивъ момъкъ“ разбирамъ всички дарби, вложени въ човѣка, които той трѣбва да разработва. Красивиятъ човѣкъ не трѣбва да ходи при единъ, или при другъ да иска нѣщо. Търси, иска нѣщо само онзи, който се жени. Който е надаренъ, той трѣбва само да работи, да развива своитѣ дарби. Въ единъ отъ примѣритѣ си говорихъ за свещеника, за младата мома и за старата баба. Свещеникътъ, младата мома и старата баба сѫ три величини, три символа, които трѣбва да се разбиратъ. Да бѫдешъ свещеникъ, това значи да орешъ, да сѣешъ и да жънешъ, т. е. да обработвашъ това, което е вложено въ тебе. Старата баба не подразбира пригърбената баба, но онази 80-годишна баба, която ходи изправена, стройна и готова на всѣкиго съветъ да даде. Тя носи въ себе си мѫдростьта. Изобщо, старъ човѣкъ е този, който е събралъ вече въ хамбара си това, което е посѣлъ и ожъналъ и се радва на плодоветѣ си. И сега на всички казвамъ: Бѫдете красиви като младата мома! Бѫдете просвѣтени като свещеника! Бѫдете мѫдри като старата баба! Ако между младата мома и старата баба възниква споръ, нито младата мома е красива, нито старата баба е мѫдра. Ако свещеникътъ не оре, не сѣе и не жъне, и той не е просвѣтенъ човѣкъ. Когато влѣзе въ църква и започне да се моли, свещеникътъ забравя всичко около себе си, забравя свѣта. Когато влѣзе въ църква, младата мома се очиства и почива. Понеже по цѣли дни ходи между хората да ги учи да живѣятъ правилно, тя понася тѣхнитѣ грѣхове и нечистотии, вследствие на което влизането ѝ въ църква е почивка, чистене. Когато влѣзе въ църква, старата баба благодари на Бога за всичко, което ѝ е дадено. Следователно, дръжте въ ума си тѣзи три величини и кажете: Искамъ да бѫда красивъ като младата мома, която помага на хората безъ да мисли за женитба. Искамъ да бѫда просвѣтенъ като свещеника, който знае да оре, да сѣе, да жъне, т. е. да обработва своя капиталъ. Искамъ да бѫда като старата баба, която се радва на плодоветѣ си, и предъ която млади и стари отстѫпватъ. Щомъ имате тѣзи величини въ себе си, вие ще можете да работите правилно и ще имате добри резултати. Съвременнитѣ хора живѣятъ въ голѣми недоразумения и неразбирания помежду си. Защо? — Защото нѣматъ тѣзи три величини въ себе си. Всѣки иска другитѣ хора да мислятъ като него, да иматъ еднакви разбирания. — Това не е необходимо. Ако свѣтътъ може да се поправи по този начинъ, именно, като се заставятъ всички хора да мислятъ еднакво, пръвъ Богъ може да направи това. Не е този начинътъ, по който свѣтътъ може да се поправи. Който е създалъ свѣта, той лесно може да го поправи, но има причини, за които не го поправя. — Защо Богъ е допусналъ злото въ свѣта? — И за това има причини. — Нали се казва, че Богъ е всесиленъ. Защо не оправи свѣта? — Като знаешъ да философствувашъ толкова много, защо ти не оправишъ своя свѣтъ? Ти си недоволенъ отъ положението си, искашъ да живѣешъ богато, да получавашъ голѣма заплата и т. н. — Това е лесна работа, отъ тебе зависи да подобришъ положението си. Който е недоволенъ отъ материалното си положение, нека се опита да яде по малко, да икономиса отъ срѣдствата си. За човѣка е важно да прилага учението първо къмъ себе си, а после къмъ другитѣ. Щомъ е недоволенъ отъ нѣщо, да потърси нѣкакъвъ методъ да превърне недоволството си въ доволство. „И разкая се Господъ. И огорчи се въ сърцето си.“— Този стихъ се отнася до ония хора, които сѫ изчезнали вече. Тази раса днесъ не сѫществува. Господъ вече не се разкайва, не се огорчава, но се радва. Като види, че нѣкой грѣши, или прави престѫпления, Господъ казва: Доведете този човѣкъ при мене да видя, защо грѣши. Приятно е на Бога да види човѣкъ, който грѣши. Щомъ го види, Богъ се заема да му помогне. Богъ не наказва, но помага. Той прилага вече новъ начинъ за възпитанието на човѣка. Пръвъ дяволътъ се е повдигналъ противъ Господа. Той е първиятъ черенъ човѣкъ, който се е възбунтувалъ противъ Господа. Той е първиятъ червенъ човѣкъ, който е се възбунтувалъ противъ Господа. Той е първиятъ жълтъ човѣкъ, който се е възбунтувалъ противъ Господа. Той е първиятъ бѣлъ човѣкъ, който се е възбунтувалъ противъ Господа. Като видѣлъ това, Богъ решилъ да накаже дявола чрезъ огънь — държалъ го хиляда години на огънь. Дяволътъ казалъ: Колкото да ме държите въ огъня, пакъ нѣма да се уплаша. Следъ това Богъ го поставилъ на огънь да прекара тамъ още две-три хиляди години, но дяволътъ пакъ не се уплашилъ отъ огъня. Господъ започналъ да мисли, какво друго наказание да наложи на дявола. Като видѣлъ, че хората ядатъ, Той решилъ да лиши дявола отъ хлѣбъ, затова го държалъ известно време гладенъ. Отъ гладъ дяволътъ толкова изнемощѣлъ, толкова отслабналъ, че едва се държалъ на краката си. Като се видѣлъ на тѣсно, дяволътъ извикалъ: Господи, признавамъ се за победенъ. Отъ огънь не се боя, отъ ножъ не се боя, но безъ хлѣбъ не мога. Само гладътъ е въ състояние да ме победи. Съвременнитѣ хора и до днесъ още продължаватъ да вървятъ по пѫтя на дявола и като него, отъ огънь не се боятъ, отъ ножове, пушки, саби, топове — не се боятъ, но отъ гладъ се боятъ. Тѣ отварятъ войни помежду си, избиватъ се, раняватъ се, но не се страхуватъ. Дойде ли до хлѣба, рече ли нѣкой да го отнеме, тѣ веднага скачатъ на кракъ и казватъ: Безъ хлѣбъ не може да се живѣе! Щомъ е така, Богъ е решилъ да възпита хората чрезъ гладъ. Хлѣбътъ е символъ на човѣшкото вѣрую. Вѣрно е, че безъ хлѣбъ не може, но всѣки трѣбва да яде толкова хлѣбъ, колкото му е нужно за деня. Вѣрно е, че безъ въздухъ и вода не може, но всѣки трѣбва да приеме толкова вода и въздухъ, колкото му е потрѣбно за деня. Вѣрно е, че безъ свѣтлина и топлина не може, но всѣки трѣбва да възприеме въ себе си толкова топлина и свѣтлина, колкото му е потрѣбно за деня. Щомъ приемете тѣзи елементи въ себе си, благодарете за тѣхъ. Преведете тѣзи символи, приложете ги въ живота си и ще придобиете истинското вѣрую, близо до истината. „И огорчи се въ сърцето си.“ — Понеже Богъ се огорчи, и хората се огорчаватъ. Казано е въ Писанието: „Изтреби Господъ грѣшнитѣ по лицето на земята чрезъ потопъ.“ Когато и вие се огорчите въ сърцето си, вземете единъ корабъ, влѣзте въ него, създайте потопъ, чрезъ който да изтребите грѣшнитѣ въ себе си. Следъ потопа Богъ обещалъ на хората, че втори пѫть нѣма да има потопъ и поставилъ дѫгата като заветъ на своитѣ думи. И вие втори пѫть не трѣбва да правите потопъ въ себе си, но ще поставите дѫгата като заветъ на Божиитѣ думи. Когато се говори за потопа, това значи, че Богъ изтребилъ всички лоши, отрицателни качества, всички мѫчнотии въ живота на човѣка. Следъ потопа Богъ далъ разни начини на хората да живѣятъ добре, да се изправятъ. Когато влѣзете въ спасителния корабъ на Ноя, и вие трѣбва да вземете съ себе си животни. Чрезъ чувствата си вие сте свързани съ по-низкостоещитѣ отъ васъ сѫщества — животнитѣ; чрезъ мислитѣ си вие сте свързани съ по-високостоещитѣ отъ васъ сѫщества — ангелитѣ. „Но както раби Христови, изпълнявайте отъ душа волята Божия.“ Когато се освободите отъ грѣховетѣ си, вие нѣма да бѫдете свързани съ първия човѣкъ — съ човѣка на грѣха. Преди две хиляди години още разпнаха първия човѣкъ на кръста. Въ миналата беседа изнесохъ единъ примѣръ за състезанието между двама адепти. Победа издържалъ онзи отъ тѣхъ, който, следъ нѣколко преобразования въ животни, се превърналъ най-после въ човѣкъ и хваналъ другия адептъ, който, въ това време, билъ кокошка. Ако по сѫщия начинъ можете да превърнете лошия човѣкъ въ кокошка и да го хванете, вие сте го разпнали. Ученитѣ казватъ, че грѣхътъ билъ разпнатъ отъ две хиляди години насамъ. Защо трѣбваше грѣхътъ да се разпне на дърво? — Понеже грѣхътъ дойде чрезъ дървото. Грѣхътъ дойде чрезъ дървото, и чрезъ дървото трѣбваше да си отиде. Човѣкъ сгрѣши чрезъ дървото, и спасението му дойде чрезъ дървото. Дървото, презъ което грѣхътъ излѣзе навънъ, бѣше мъртвото дърво, на което разпнаха Христа, Кръстътъ представя дървото за познаване добро и зло, а Христосъ представя живото дърво, на което се развиватъ листа, цвѣтове и плодове. Казватъ, че Христосъ умрѣлъ на кръста. — Не, Христосъ не умрѣ на кръста, но каза: „Отче, въ Твоитѣ рѫце предавамъ духа си, а тѣлото и дървото оставамъ на хората, да се разправятъ съ тѣхъ, както знаятъ. Тѣлото на човѣка и дървото — кръстътъ живѣятъ едно до друго. Като предаде духа си на Бога, ученицитѣ Христови освободиха тѣлото на Христа отъ мъртвото дърво, отъ дървото на грѣха. Тъй щото, Христосъ не умрѣ, но предаде духа си въ Божиитѣ рѫце. За да излѣзе отъ тѣлото си, Христосъ трѣбваше да се освободи отъ мъртвото дърво, на което бѣше прикованъ съ гвоздеи. Това значи: духътъ трѣбва да излѣзе отъ тѣлото си, да се освободи отъ ограничителнитѣ условия на живота. Такова е положението на всѣки праведенъ човѣкъ, когато трѣбва да влѣзе въ Вѣчния Животъ. Сега азъ говоря за онѣзи, които разбиратъ смисъла на живота. Нѣкой мисли, че ако отиде въ пустинята и прекара тамъ известно число години въ постъ и молитва, ще разреши въпроситѣ на живота. — И 20 години да прекарате въ пустинята въ постъ и молитва, пакъ нѣма да разрешите въпроситѣ си. Едни сѫ ходили въ пустинята, други — въ Индия, постили сѫ, молили сѫ се, но въпроситѣ на живота и до днесъ оставатъ неразрешени. Индуситѣ сѫ ги разрешавали, но не сѫ ги разрешили; египтянитѣ сѫ ги разрешавали, и тѣ не сѫ ги разрешили. Отъ преди две хиляди години насамъ и Христосъ постави тѣзи въпроси на разрешение, но още не сѫ разрешени. Защо не могатъ да се разрешатъ? — Приложение се изисква. За да се приложи, Христовото учение трѣбва да се разбира. Много хора се спасиха съ Христовото учение, но само онѣзи, които Го разбираха. Малцина сѫ тѣзи, които разбиратъ Христа. Единствената сила, която може да помогне на хората въ борбитѣ, въ страданията имъ, това е Любовьта. Любовьта надделява на всички страдания. Затова казватъ, че въ любовьта нѣма страдания. Любовьта анестезира всѣка болесть. Любовьта има въ себе си имунитетъ срещу всички болести. Само любовьта може да прави операции безъ да осакатява човѣка. Казвате, че човѣкъ се захласва отъ любовь. — Не, човѣкъ отъ любовь може да се пренася, но не и да се захласва. Човѣкъ се захласва отъ красота, но не и отъ любовь. Като видите богатствата и красотата на нѣкой човѣкъ, вие можете да се захласнете. Въ любовьта, обаче, захласване нѣма. Любовьта е изворъ, отъ който постоянно блика чиста, кристална вода. Когато отидете при този изворъ, вие не се захласвате, но туряте устата си и пиете, безъ да обръщате внимание на това, какво хората ще кажатъ. Да опитате водата на извора, това значи да го цѣлунете по всички правила. Такива трѣбва да бѫдатъ отношенията между всѣки човѣкъ и извора. Изворътъ освежава, а не захласва. Като се освежите, ще благодарите на извора, че сте го намѣрили на време, че сте се влюбили въ него, и той въ васъ. Нѣкой казва, че никога не се е влюбвалъ. — Този човѣкъ не говори истината. Нѣма човѣкъ, който да не се е влюбвалъ. Той може да не знае, че се е влюбилъ; сѫщо така и изворътъ може да не знае, че се е влюбилъ, но който разбира нѣщата, той познава, че и двамата сѫ влюбени. Които знаятъ, че сѫ влюбени, тѣ служатъ съзнателно на Бога. Като се спрете да пиете вода отъ извора съ благодарность и кажете, че подобенъ изворъ не сте срѣщали, и той ще каже: Много хора сѫ минали покрай мене, но като този човѣкъ, тъй да цени водата и да благодари, не съмъ срѣщалъ. Изворътъ говори като човѣка. Вие вѣрвате и знаете, че човѣкъ говори. Но че изворътъ говори, въ това не вѣрвате. Тукъ имате две величини: човѣкътъ и изворътъ. Първата величина е човѣкътъ, който говори за извора: a+b=c. Втората величина е изворътъ, който говори, че не е срѣщалъ подобенъ пѫтникъ: c-b=a Първото равенство е положително, представя действие събиране. Второто равенство е отрицателно, представя изваждане. Отъ тѣзи две равенства трѣбва да намѣрите поне единъ отъ членоветѣ, да видите, на какво е равенъ. Едно трѣбва да знаете, а именно: както да говори изворътъ, нѣма да говори като човѣка. Като говоримъ за изворитѣ, ние подразбираме възвишени, напреднали сѫщества, които сѫ завършили развитието си на земята и се занимаватъ изключително съ водитѣ въ природата. Тѣ седатъ съ години при тѣхъ, направляватъ тѣхнитѣ движения, тѣхния животъ. Изворитѣ преставатъ да сѫществуватъ, щомъ тѣзи сѫщества ги напуснатъ. Сѫщо така и човѣшкото тѣло се намира подъ контрола на нѣщо възвишено, напреднало, каквото е духътъ въ човѣка. Докато духътъ управлява човѣка, неговата душа клокочи, блика като извора и казва: Добъръ е този човѣкъ. Когато духътъ се отдѣли отъ човѣка, съ него заедно изчезва и самиятъ изворъ. Съ всѣки изворъ слиза и нѣкое разумно сѫщество. Като направляватъ и регулиратъ живота на изворитѣ, разумнитѣ сѫщества научаватъ по единъ урокъ. Щомъ научатъ урока си, на земята става нѣкакъвъ катаклизъмъ, отъ който изворитѣ изчезватъ. Щомъ изворитѣ изчезнатъ, и разумнитѣ сѫщества напущатъ земята. Ученитѣ обясняватъ тѣзи катаклизми въ природата съ размѣстването на земнитѣ пластове. Значи, задъ всички явления въ природата се криятъ разумни сѫщества, съ които трѣбва да влѣземъ въ връзка, ако искаме да разберемъ дълбокитѣ причини на тия явления. Казано е, че трѣбва да служимъ на Бога въ духъ и истина. — Този е пѫтьтъ, начинътъ, по който можете да се свържете съ Бога. Ако така служите, тогава въздухътъ, водата, храната, свѣтлината и топлината, които приемате, ще внесатъ нѣщо ново, нѣщо здраво въ васъ. Въздухътъ, водата, храната, свѣтлината и топлината сѫ елементи, чрезъ които новата наука си служи като методи за кардинално разрешаване на въпроситѣ въ живота. Който разбира свойствата и приложението на тѣзи елементи, той може въ петь минути само да стане здравъ. Когато гайдарджията вземе гайдата си, достатъчно е само петь-шесть пѫти да духне въ нея, за да започне да свири. Каже ли гайдата „пиу“ —всички започватъ да се въртятъ и да скачатъ. Гайдарджията духне въ гайдата си, натисне я и започва да свири. После пакъ духне, пакъ я натисне и т. н. Гайдата е неговата любовь. Ако гайдарджията разбира правилата и законитѣ на своята гайда, не трѣбва ли по сѫщия начинъ човѣкъ да разбира законитѣ на своя умъ, на своето сърце, на своята душа и на своя духъ? Казвате: Все ще дойде време Богъ да ни научи на всичко. — Времето отдавна е дошло, вие даже сте закъснѣли. Вие отдавна трѣбваше да се научите, какъ да живѣете, а още сте въ роптанието и недоволството. И който има, и който нѣма, и двамата сѫ недоволни; и болниятъ, и здравиятъ сѫ недоволни. Когато болниятъ е недоволенъ, както да е, но и като боленъ, той трѣбва да съзнае, че болестьта е благословение за него. Ще възразите, може би, че болестьта не е благословение за човѣка. Ще приведа единъ примѣръ отъ времето на царь Соломонъ-Ра, да разберете, въ какъвъ смисълъ болестьта може да бѫде благословение за човѣка. Въ царството на Соломонъ-Ра живѣлъ единъ адептъ, който се наричалъ Баху-Моръ. Той билъ много добъръ, но понѣкога само проявявалъ голѣма сприхавость, и ако нѣмало кой да го въздържа, би правилъ голѣми пакости. Като знаелъ този неговъ недѫгъ, учительтъ му винаги изпращалъ съ него човѣкъ, който да му прислужва; когато виждалъ, че адептътъ проявявалъ сприхавость, слугата трѣбвало да го дръпне за рѫката, за да го предпази отъ пакость или престѫпление. Единъ день адептътъ се разгнѣвилъ толкова много, че щѣлъ да убие единъ човѣкъ. Слугата му веднага го дръпналъ за рѫката, но така силно, че я откѫсналъ отъ рамото му. Като се видѣлъ безъ рѫка, адептътъ започналъ да мисли, де е отишла рѫката му и какъ да я намѣри. Въ това време слугата му се навелъ, взелъ рѫката отъ земята и казалъ: Господарю, ето рѫката ти. Заповѣдай, вземи си я! Адептътъ взелъ рѫката си и я поставилъ на мѣсто. Кое отъ дветѣ е по-добре: да падне рѫката на човѣка отъ мѣстото ѝ, въ момента, когато се готви да извърши съ нея престѫпление, или да остане рѫката на мѣстото си и да извърши съ нея престѫпление? — Първото е за предпочитане. Благословение е да падне рѫката на човѣка отъ рамото му, и по този начинъ да не извърши замисленото престѫпление. Следователно, всѣка болесть, която може да предпази човѣка отъ извършване на известно престѫпление, е благословение. Болестьта трае малко време. Като свърши работата си, тя заминава. Тогава човѣкъ взима рѫката си, туря я на мѣстото ѝ и благодари на болестьта, че го е предпазила отъ престѫпление. Само по този начинъ човѣкъ ще се научи да не прави престѫпление. Красиво е човѣкъ да не върши престѫпления въ живота си! Важно е, обаче, човѣкъ съзнателно да не върши престѫпления, а не механически да го предпазватъ. Единъ младъ момъкъ се сгодилъ за млада, красива мома. Той често се хвалилъ на приятелитѣ си съ своята годеница, че имала голѣмо самообладание, че била добра мома. Единъ день той поканилъ приятеля си да отидатъ заедно на гости при своята годеница и да му я представи. Като отишли, започнали да се разговарятъ, и по едно време годеницата донесла на табла сладко и кафе да почерпи гоститѣ. Годеникътъ намислилъ да подложи на изпитъ самообладанието на годеницата си, и приятельтъ му да се убеди въ неговитѣ думи. Като дошла при него, годеникътъ ѝ нарочно я спъналъ съ крака си, и тя изпуснала таблата на земята. Годеницата не казала нищо но мълчаливо събрала чашитѣ и купата съ сладкото и ги свалила въ кухнята. Като излѣзли отъ дома на годеницата, годеникътъ казалъ на приятеля си: Виждашъ ли, какво самообладание има моята годеница? Наскоро тѣ се оженили. Каква била изненадата на младия човѣкъ, когато работата не излѣзла, както очаквалъ. Жена му съвсемъ не била такава, каквато се представила като годеница. — Де остана самообладанието ти? Де остана твоята кротость? Помнишъ ли, какво самообладание показа, когато те спънахъ и ти събори цѣлата табла съ чашитѣ и сладкото на земята? — Да, това бѣше предъ тебе. Трѣбваше да слѣзешъ долу да видишъ, каква дупка направихъ на масата отъ гнѣвъ. То бѣше дъвкане, чудо! Масата знае само, какво направихъ тогава. Така постѫпватъ много отъ съвременнитѣ хора. Докато сѫ сами, тѣ се сърдятъ, заканватъ се на този на онзи, че ще го убиятъ, ще му отмъстятъ и т. н. Щомъ излѣзатъ предъ хората, представятъ се тихи, кротки, въздържани. — Не, въпроситѣ не се разрешаватъ така. Това е механическо разрешаване. Това значи да седите като рентиери и да очаквате всичко на готово. Животътъ иска работа, а не седене. „Изпълнявайте отъ душа волята Божия!“ „И огорчи се въ сърцето си“. — Когато се огорчилъ, сѫщиятъ день Богъ внесълъ въ живота любовьта, като методъ за разрешаване на всички кардинални въпроси. Който мисли, че въпроситѣ могатъ да се разрешаватъ безъ любовь, той е останалъ нѣколко хиляди години назадъ въ развитието си, вследствие на което дълго време още ще се огорчава въ сърцето си. Докато се огорчавате, вие живѣете още въ своето минало. Щомъ престанете да се огорчавате и служите на Бога отъ душа, вие сте въ епохата на Христа. Това е диагнозата на вашия животъ. Щомъ се огорчавате, живѣете въ миналото си. Щомъ живѣете въ радостьта, вие сте вече въ епохата на Христа. И тогава лесно ще решите социалнитѣ въпроси. Тѣ сѫ временни задачи, които сами не можете да решите. Помощьта ще дойде отвънъ. За разрешаването си, социалнитѣ въпроси очакватъ добри, благородни, разумни хора, които разполагатъ съ голѣми богатства, съ голѣмо изобилие. Хамбаритѣ на тѣзи хора ще бѫдатъ толкова пълни, че всички ще могатъ свободно да ядатъ и да пиятъ. Социалнитѣ въпроси ще се разрешатъ съ изобилие, съ здравъ и нормаленъ животъ. Разрешаването на социалнитѣ въпроси е въ самия човѣкъ. Какво се ползува отъ разрешаването на социалнитѣ въпроси човѣкъ, ако стомахътъ му е разстроенъ, дробоветѣ — повредени, или мозъкътъ въ безпорядъкъ? При това положение разрешаването на тия въпроси е механически процесъ. Обаче, разрешите ли основнитѣ въпроси на живота, съ тѣхъ заедно ще разрешите и социалнитѣ. Добриятъ, богатиятъ човѣкъ лесно разрешава въпроситѣ съ своитѣ ближни. За добрия, за разумния човѣкъ не сѫ нужни закони, които да го заставятъ да дава. Той знае, какъ и по колко да дава. И тъй, ползувайте се отъ дадената диагноза: ако сте недоволни, вие живѣете въ своето минало; ако сте доволни, вие живѣете въ епохата на Христа и следъ Христа — по закона на любовьта. Ако работите за Бога отъ душа, вие сте въ настоящето. Всички трѣбва да работите! Много работа ви чака. Сега желая на всички следното: когато кажете нѣкоя лоша дума, да излѣзе мѣхуръ на езика ви. Защо? — За да се благословите. Всѣка болка е благословение, понеже предпазва човѣка отъ престѫпление. Когато кажете нѣкоя добра дума, медъ и млѣко да потече отъ езика ви. 11. Беседа отъ Учителя, държана на 14 априлъ, 1929. София. — Изгрѣвъ.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Той е речениятъ. „Защото той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ Матея 3:3. „Той е речениятъ.“ — Когато пророкътъ казва нѣкаква истина, тази истина има дълбокъ смисълъ. Пророкътъ не е невежа. Мнозина мислятъ, че пророцитѣ сѫ излѣзли отъ народа и сѫ били прости хора. — Не, пророцитѣ сѫ били най-ученитѣ хора на времето си. Тѣ били посветени въ тайнитѣ на битието. Заблуждение е да се мисли, че простиятъ човѣкъ може да стане пророкъ или светия. Простиятъ човѣкъ не може да стане нито пророкъ, нито светия, нито праведенъ. Тъй щото, за да разбере истината, човѣкъ непременно трѣбва да бѫде праведенъ. Има два вида истини въ свѣта: еднитѣ сѫ човѣшки, т. е. относителни, а другитѣ сѫ Божествени, т. е. абсолютни. Тѣзи истини се различаватъ въ последствията си. Който живѣе въ човѣшкитѣ истини, той започва като царь, свършва като просекъ; започва като младъ, свършва като старъ; започва като ученъ, свършва като последенъ невежа. Който живѣе въ Божественитѣ истини, той започва като простъ, като обикновенъ човѣкъ, свършва като царь; започва като старъ, но въ края се подмладява; започва като невежа, свършва като ученъ. Това сѫ две положения диаметрално противоположни едно на друго. Когато живѣе по човѣшки, огъньтъ на човѣка ту пламва, ту загасва, не е непреривенъ. Когато живѣе по Божествено, огъньтъ на човѣка постоянно се разгорява. Когато говоря за огъня на живота, подразбирамъ свѣтлината на човѣшкото съзнание, или силата на неговата любовь, или възвишеното, красивото, великото, за което човѣшкиятъ духъ копнѣе. Въ Божествения животъ има отношения на братство, на равенство, а въ човѣшкия животъ такива отношения не сѫществуватъ. Когато нѣкой дойде при тебе и пожелае да го поставишъ на стѫпалото, на което ти се намирашъ, този човѣкъ трѣбва да се запита, подобенъ ли е на тебе, за да види, има ли право да изисква това мѣсто. Споредъ Божествения законъ, всѣки ще заеме това стѫпало, което отговаря на неговото развитие. Когато се борятъ за братство и равенство, хората трѣбва да знаятъ, че братството и равенството сѫ величини, които принадлежатъ на Божествения свѣтъ. Неравенство и отсѫтствие на братство срѣщаме само въ човѣшкия животъ. Когато срещнете неравенство между хората, ще знаете, че сте попаднали въ свѣтъ, който борави съ неопредѣлени, съ измѣнчиви величини. Запримѣръ, въ математиката, споредъ правилата за изваждане, ние вадимъ малки числа отъ голѣми, а не обратно. Обаче, има случаи, когато отъ малки числа вадимъ голѣми. Хората знаятъ това нѣщо въ обикновения животъ, додето се простиратъ тѣхнитѣ търговски отношения на взимане и даване. Щомъ дойдатъ до психическия, до идейния животъ, тази математика спира, и тѣ се намиратъ предъ една область, наречена „terra incognita.“ Съвременнитѣ учени и философи се натъкватъ на области изъ науката и живота, които наричатъ „terra incognita,“ и като кажатъ „terra incognita,“ считатъ, че много нѣщо сѫ казали. Има „terra incognita,“ т. е. непозната земя въ свѣта, но тя е само за проститѣ, за невежитѣ хора. Когато запитватъ нѣкого по известенъ въпросъ отъ науката, той казва: Азъ не зная нищо, Господъ знае, какъ е поставенъ този въпросъ. — Така е, но за насъ не е важно само това, което Богъ знае; за насъ не е важно да знаемъ, че Богъ е създалъ свѣта, но да знаемъ, какъ е създаденъ свѣтътъ, върху какви закони е построенъ и какъ да спазваме тѣзи закони. Хората създаватъ свои закони, свои разбирания и теории и се мѫчатъ да подчинятъ природата на своитѣ закони и теории. Отъ хиляди години насамъ човѣчеството се е отклонило, вследствие на което всички хора и до днесъ още продължаватъ да правятъ сѫщитѣ погрѣшки, каквито сѫ правили тѣхнитѣ предшественици, дѣди и прадѣди. — Какво трѣбва да се прави сега? —Всички хора трѣбва да се върнатъ назадъ, да дойдатъ до мѣстото на своето отклонение и да поематъ правия пѫть, отъ който сѫ се отклонили. Съвременнитѣ хора сѫ дошли вече до края на пропастьта, и ако направятъ още една крачка, ще се намѣрятъ въ пропастьта, въ гѫстата материя, отдето мѫчно могатъ да излѣзатъ. Тази пропасть не е нищо друго, освенъ тъй наречената 13 сфера, най-гѫстата материя въ свѣта, въ която попадне ли човѣкъ веднъжъ, мѫчно излиза на бѣлъ свѣтъ. Ето защо, всички разумни сили, които рѫководятъ човѣчеството, спиратъ го тамъ и казватъ, че трѣбва да се покае. Какво нѣщо е покаянието? — Покаянието подразбира човѣкъ да престане да върши онова, което води къмъ пропастьта. Ако не престане да върши това нѣщо, той е осѫденъ да изгуби живота си. Може ли следъ това да се нарече уменъ човѣкъ онзи, който не мисли право и изгубва живота си? „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ — Кой е той? — Две предположения могатъ да се направятъ: или че речениятъ отъ пророка Исаия е Иоанъ Кръститель, или че е Христосъ. Външно погледнато на въпроса, може да се говори, че речениятъ е или Иоанъ Кръститель, или Христосъ, но вѫтрешно погледнато, не може да се говори така. Защо? — Защото учението на Иоанъ Кръстителя и това на Христа коренно се различаватъ едно отъ друго. Методитѣ имъ сѫ съвършено различни. Иоанъ кръщаваше съ вода, а Христосъ — съ огънь. Когато дохождаше нѣкой при Иоана, той му казваше: Понеже не си достатъчно измитъ, т. е. не си кръстенъ, както трѣбва, ще се кръстишъ отъ мене съ вода. Който иде следъ мене, той ще те кръсти съ огънь. Добро нѣщо е да се измие човѣкъ съ вода, но когато болниятъ се измие съ вода, а болестьта му остане въ него, измитъ ли е той, както трѣбва? Когато великиятъ животъ влѣзе въ насъ и внесе въ душитѣ ни радость и веселие, това значи, че сме минали презъ животворната вода, кръстили сме се въ нея и сме оживѣли. Това е новото разбиране, което всѣки човѣкъ трѣбва да има. Който има това разбиране, той е уменъ човѣкъ, той разбира Божиитѣ пѫтища. Не е въпроси, какво човѣчеството знае. Каквото цѣлото човѣчество знае, това и отдѣлниятъ човѣкъ знае. Човѣчеството съдържа всички възможности на отдѣлния човѣкъ, но той трѣбва да работи, да даде възможность на всичко, което е вложено въ него, да се прояви, и тогава да познае себе си, да познае и цѣлото човѣчество. Ябълчната семка прилича ли на ябълката? — Не прилича. Обаче, за да видите, че отъ тази семка, именно, излиза ябълката, трѣбва да посадите семката въ земята, да израсте отъ нея дърво, да даде плодъ. Тогава ще разберете, че ябълката е произлѣзла отъ семката. Семката е съдържала въ себе си всички възможности, за да се развие отъ нея ябълка. Семката съдържа въ себе си онази динамическа сила, отъ която може да произлѣзе ябълката. За да стане това, семката трѣбва да се постави при условия да се прояви скритата динамическа сила. Въ това отношение човѣкъ представя семка, която съдържа въ себе си разумностьта, която чака благоприятни условия да се прояви. Ако не се постави въ благоприятни условия за нейното израстване, ябълчната семка може да запази своята форма съ години. Обаче, постави ли се при благоприятни условия за нейното проявяване, тя изгубва своята първоначална форма. Който иска да запази формата на ябълчната семка, той предварително я осѫдилъ на вѣченъ затворъ. Казвате, че човѣкъ трѣбва да се простира въ известни рамки, да не се проявява напълно. Това значи да остане вѣчно въ положението на ябълчната семка. Обаче, това е човѣшко учение. Наистина, човѣкъ може, и не трѣбва да се проявява, но кога? — Когато не обича. Ако се прояви този човѣкъ, ще ви направи голѣми пакости. Ако ви обича, посадете го въ земята, дайте му условия да се прояви, да израсте и да се развие, да познаете неговата любовь. Съвременнитѣ затвори сѫ пълни съ хора оковани въ вериги. Какво показватъ затворитѣ? — Затворитѣ сѫ каймакътъ на човѣшкото учение, на човѣшката философия. Този каймакъ трѣбва да се махне, за да се яви Божественото учение. Това означава писаното въ Свещената книга, че вратитѣ на затворитѣ ще се отворятъ, и всички затворници ще излѣзатъ навънъ. — Какъ ще се оправи свѣта? — Единъ начинъ има, по който свѣтътъ може да се оправи. Той е Божественъ начинъ, достѫпенъ за всички хора. — Може ли свѣтътъ да се оправи? — Невъзможното за човѣка е възможно за Бога. Това се отнася, обаче, за разумния човѣкъ. Ще приведа единъ митически разказъ отъ времето на царь Соломонъ-Ра, да видите въ какво седи разумностьта. Соломонъ-Ра ималъ една красива дъщеря, наречена Адита, за която се явили кандидати двама царски синове: единиятъ отъ тѣхъ се казвалъ Ариманъ-Дезъ, а другиятъ — Ели-Ра. И двамата били влюбени, трѣбвало да се състезаватъ за нея. Тя имъ казала: Който отъ двамата излѣзе по-ученъ, по-мѫдъръ, той ще бѫде моятъ избранникъ. Тѣ хвърлили жребие, кой отъ двамата да започне пръвъ да се състезава. Жребието паднало на Ели-Ра. Състезанието започнало: Ели-Ра се превърналъ на шаранъ и влѣзълъ въ водата. Ариманъ-Дезъ се превърналъ на акула, влѣзълъ въ водата и започналъ да гони шарана. Като се видѣлъ на тѣсно, шаранътъ излѣзълъ отъ водата и се превърналъ на гълѫбъ. Акулата се преобразила на соколъ, който започналъ да гони гълѫба. Като видѣлъ, че и това положение нѣма да го спаси, гълѫбътъ слѣзълъ на земята и станалъ овца. Соколътъ пъкъ се превърналъ на вълкъ. За да избѣгне това положение, овцата се превърнала въ кокошка, вълкътъ се преобразилъ въ лисица. За да стане невидимъ за неприятеля си, Ели-Ра се превърналъ въ житно зрънце. Ариманъ-Дезъ се превърналъ въ кокошка и се завтекълъ да клъвне зрънцето. Въ този моментъ Ели-Ра се превърналъ въ човѣкъ и хваналъ кокошката за главата. По този начинъ Ели-Ра победилъ Ариманъ-Дезъ. И двамата царски синове били адепти, единиятъ отъ които принадлежалъ къмъ Бѣлото братство, а другиятъ — къмъ черното. Отъ този примѣръ се вижда, какво голѣмо състезание сѫществува въ свѣта. Въ това състезание се подчъртаватъ двата различни метода, съ които си служатъ Бѣлото и черното братства. Ако станешъ шаранъ, акула ще те гони; ако станешъ гълѫбъ, соколъ ще те гони; ако станешъ овца, вълкъ ще те гони; ако станешъ кокошка, лисица ще те гони; ако станешъ зрънце, кокошка ще те гони. И най-после, отъ зрънце ще се превърнешъ на човѣкъ — своята първоначална форма, и ще уловишъ кокошката за главата. Тѣзи форми, презъ които минали двамата царски синове, сѫ символи, които правилно трѣбва да се преведатъ. Като дойдете до житното зрънце, то е последниятъ и спасителниятъ процесъ на самопожертвуване. Когато дойде до самопожертвуване, човѣкъ трѣбва да разбира Божиитѣ закони, за да може да работи съ тѣхъ. Това не значи, че сегашнитѣ хора не разбиратъ Божиитѣ закони, или че не вѣрватъ въ тѣхъ. Тѣ вѣрватъ въ Божиитѣ закони, вѣрватъ въ Бога, но като дойдатъ до приложението, да пожертвуватъ всичко за Бога, тамъ спиратъ. Казвате, че вѣрвате въ църквата, но като ви запитатъ готови ли сте да пожертвувате всичко за църквата, пакъ се спирате. Щомъ дойдете до нѣкакво препятствие, спирате. Такова нѣщо представя човѣшката вѣра. Тя е относителна вѣра. Абсолютната вѣра предъ нищо не спира. Тя води човѣка въ абсолютенъ свѣтъ, дето сѫществува само радость, веселие миръ и любовь. Съвременнитѣ хора се страхуватъ, че ако станатъ вѣрващи, ще изгубятъ живота си. — Това е човѣшко разбиране, човѣшка вѣра. Има човѣшко разбиране за нѣщата, има и Божествено разбиране; има човѣшка религия, има и Божествена религия. Тѣзи нѣща сѫ диаметрално противоположни едни на други. Въ това отношение, сѫществува свѣтски материализъмъ, сѫществува и религиозенъ материализъмъ. Ако се каже на съвременнитѣ проповѣдници да взематъ торбата и тояжката си въ рѫка и да тръгнатъ отъ градъ въ градъ да проповѣдватъ Христовото учение безъ пари, отъ любовь само, колцина отъ тѣхъ биха дигнали знамето за Христа? Тази е причината, поради която християнството днесъ не е въ сила да постигне своята задача. Днесъ християнството, християнската църква и разбиранията на съвременнитѣ хора се поставятъ на изпитъ да видятъ, какъвъ процентъ отъ всичко това ще издържи. Преди две хиляди години евреитѣ се поставиха на изпитъ да се провѣри, доколко тѣ познаватъ Бога, но не издържаха. Тѣ срещнаха Христа на пѫтя си, но Го разпнаха. Презъ времето на общоевропейската война, съвременнитѣ християни се поставиха на изпитъ да се провѣри, доколко Христовото учение бѣше легнало въ основитѣ на тѣхния животъ, но и тѣ не издържаха. Тѣ бѣха въ състояние да предотвратятъ войната. Ако цѣлото духовенство и всички християни бѣха се обърнали къмъ Бога съ обща молитва, войната щѣше да бѫде предотвратена — никаква война нѣмаше да стане. Мнозина подържатъ идеята, че войнитѣ се допущали отъ невидимия свѣтъ съ цель да се изтребятъ грѣшнитѣ хора отъ земята. — Оставете този въпросъ настрана. За васъ е важно да вѣрвате въ Божествената църква. — Де е тази църква? — Тя е въ Божествения свѣтъ, дето живѣятъ всички добри, праведни хора, всички адепти и светии, които сѫ завършили своето развитие на земята. Тази църква се нарича Царство Божие. Казано е: „Дето сѫ двама или трима събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ.“ Никѫде въ Писанието не е казано, че Богъ благоволява въ тази или въ онази църква повече, отколкото въ другитѣ. Който върши волята Божия, той има Божието благоволение. Нима вълкътъ, като напада овцетѣ, върши волята Божия? Нима орелътъ, като напада малкитѣ птици, върши волята Божия? Нѣкои хора могатъ да кажатъ, че като се нападатъ едни-други, животнитѣ вършатъ волята Божия. — Не, това е отклоняване отъ правия пѫть. Това отклоняване се дължи на чрезмѣрното размножаване на всички животни, на всички птици. Месояднитѣ животни се явяватъ, за да спратъ голѣмото размножаване на птицитѣ. Вълцитѣ пъкъ идватъ, за да спратъ голѣмото разплодяване на млѣкопитаещитѣ. Ако въ сегашния свѣтъ имаше разумность, трѣбваше ли да сѫществуватъ вълци, лисици и соколи? Следователно, всички хищни, всички месоядни животни, се явяватъ съ единствената цель да ограничатъ излишното размножаване въ свѣта. Сега, като говоря по този начинъ, мнозина мислятъ, че казаното се отнася специално за нѣкого. Съвременнитѣ хора не сѫ толкова искрени, да разглеждатъ нѣщата обективно, да не се засѣгатъ. Тѣ не се запитватъ, защо сѫ дошли на земята, кой ги е пратилъ, иматъ ли нѣкаква задача и т. н. Тѣ знаятъ, че сѫ се родили, иматъ тѣло, съ което си служатъ, и нищо повече. Кой имъ е далъ това тѣло, кой имъ е далъ сърцето, ума, душата и духа — за това даже и не питатъ, не искатъ да знаятъ. Тѣ работятъ съ чуждъ капиталъ. Вие сте българи, англичани, или германци, но капиталътъ — вашето тѣло, не ви е даденъ нито отъ българитѣ, нито отъ англичанитѣ, нито отъ германцитѣ. Този капиталъ е Божественъ. Вие сте учени, но това знание не го дадоха ученитѣ хора. Ученитѣ хора сѫ само проводници на знанието, а самото знание иде отъ Единствения Източникъ на живота — отъ Бога. Следователно, всички хора иматъ отношение първо къмъ Бога, а после къмъ себе си и къмъ ближния си. Хората не сѫ дошли на земята да оправятъ свѣта, нито да се управляватъ едни-други. Има кой да управлява хората. Има кой да оправя свѣта. Оставите ли Богъ да се прояви чрезъ васъ, Той самъ ще оправи свѣта. Когато влѣзе да живѣе въ човѣка, Богъ ще разгледа първо, какъ е устроенъ неговиятъ животъ. И ако види, че този животъ е устроенъ споредъ Божиитѣ закони, ще каже: Ето една добре, модерно устроена държава! Животътъ на нейнитѣ поданици е съгласенъ съ закона на безсмъртието, или съ Вѣчния животъ. Вѣчниятъ животъ е организиранъ споредъ великитѣ закони на Битието. Когато казваме въ Господнята молитва: „Да бѫде волята Твоя, както на небето, така и на земята“ — ние имаме предъ видъ работата на Божествения Духъ върху човѣка, въ неговия животъ на земята и на небето. И тъй, като разглеждате нѣщата отъ Божествено становище, вие се намирате предъ множество проекти и перспективи. Докато сте въ човѣшкия животъ, вие се движите въ тѣсенъ крѫгъ, грижите се само за личния си животъ. Щомъ влѣзете въ Божествения животъ, вие разширявате крѫга на вашата деятелность и започвате първо да мислите за Божественитѣ работи, а после за вашитѣ. Който се движи само въ рамкитѣ на човѣшкото, въ края на краищата, той ще фалира. И търговецътъ може да фалира. Като се намѣри въ трудно положение, той започва да се оплаква, че изгубилъ паритѣ си, изгубилъ всичкото си богатство. — Отъ човѣшко гледище, човѣкъ може да изгуби паритѣ си, но отъ божествено гледище — никога. Тамъ нѣщата сѫ точно на своето време и мѣсто, и никой не може да ги вземе. Тамъ всичко се явява и скрива точно на време, както слънцето изгрѣва и залѣзва точно на опредѣления моментъ. Казватъ за англичанитѣ, че сѫ точни хора, издържатъ на думата си. — Точни сѫ англичанитѣ, но не като слънцето. По точность англичанитѣ държатъ първо мѣсто предъ всички народи. Въ това отношение българитѣ не могатъ да се похвалятъ. Тѣ не сѫ точни нито като англичанитѣ, нито като славянитѣ даже. Бихъ желалъ и тѣ да придобиятъ тази чърта. Нѣкога и тѣ ще станатъ точни, но работа се изисква отъ тѣхъ. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ — Кой е той? — Христосъ. Следъ това ще започнатъ да разправятъ, че Христосъ е Синъ Божий, излѣзълъ отъ Бога и дошълъ на земята да спаси хората. Каква полза има отъ това, ако поданицитѣ на една държава се хвалятъ отъ своя царь, че билъ мѫдъръ, добъръ, а не изпълняватъ волята му? Каква полза допринася добротата и мѫдростьта на този царь, ако въ държавата му непрекѫснато се вършатъ престѫпления? Колкото добъръ и мѫдъръ е царьтъ, толкова добри и мѫдри трѣбва да бѫдатъ поданицитѣ му. Какъвто е царьтъ, такива трѣбва да бѫдатъ и неговитѣ поданици. Сега вие ще си кажете: Нима ние не сме добри? — Азъ не се спирамъ върху въпроса, дали хората сѫ добри, или лоши. И да отговоря на този въпросъ, другитѣ въпроси ще останатъ неразрешени. Азъ не се интересувамъ отъ злото. Първо доброто е сѫществувало въ свѣта, а после е дошло злото, като присадка на доброто. То е подобно на маслиненото дърво, което лесно се присажда. Злото нѣма условия да се развива самостоятелно. То е дошло въ живота чрезъ насилие, присадено отъ нѣкого. Какво трѣбва да направите, за да се освободите отъ злото? — Счупете присадката, и Божественото веднага ще поникне у васъ. Това значи да се освободи човѣкъ отъ заблужденията, отъ злото въ себе си. Безъ да сте постигнали това, вие искате хората да ви обичатъ. Ако искате хората да ви обичатъ, трѣбва да бѫдете богатъ и младъ. Ако сте богатъ, а не сте младъ, хората ще ви обикалятъ, но все ще ви намѣрятъ нѣкакъвъ недостатъкъ. Обаче, почнете ли да раздавате богатството си, тогава всички ще ви харесватъ, ще намѣрятъ, че сте уменъ, добъръ и т. н. — Това е човѣшката страна на любовьта. Любовь съ пари не се купува. Защо? — Защото, като изчезнатъ паритѣ, ще изчезне любовьта, ще изчезне и почитанието. Единъ американецъ, богаташъ, купилъ на пазара една пуйка и започналъ да се оглежда да намѣри човѣкъ, който да му я занесе до дома. Най-после видѣлъ единъ беденъ човѣкъ и му казалъ: Вземи тази пуйка да я занесешъ у дома. Ще ти дамъ четвъртъ доларъ. — Не, малко е четвъртъ доларъ. За два долара мога да я занеса. — Скѫпо ми се вижда, не мога да дамъ два долара. Въ това време между публиката излѣзълъ единъ добре облѣченъ господинъ и казалъ на богаташа: Моля, азъ мога да ви услужа. Той взелъ пуйката и тръгналъ следъ господина. Като дошълъ до дома му, той снелъ пуйката отъ гърба си, подалъ я на богаташа, свалилъ учтиво шапката си и тръгналъ да си отива. — Моля ви се, чакайте да получите възнаграждението си. Богаташътъ извадилъ единъ доларъ отъ джоба си и го подалъ на човѣка, който му услужилъ. — Благодаря, нѣмамъ нужда. Той веднага извадилъ една своя картичка и я подалъ на богаташа. На картичката било написано името, а подъ него: „Председатель на Съединенитѣ Щати.“ И съвременнитѣ хора постѫпватъ като този богаташъ: купятъ си пуйка, дадатъ я на Христа да я носи, и плащатъ за труда му единъ доларъ. — Това е човѣшко разбиране. Председательтъ на Съединенитѣ Щати искалъ да даде примѣръ на богаташа, съ което да му каже: Ако председательтъ може да носи чужда пуйка, богаташътъ може да носи поне своята пуйка. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ — Кой е той? — Онзи, който върши волята Божия; онзи, въ когото нѣма никаква лъжа. Той е речениятъ, човѣкътъ на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина. Той не може да ни каже всичко, той не може да изяви любовьта си изведнъжъ, но всѣки день ще ни дава по малко, както слънцето всѣки день дава по малко отъ своята свѣтлина и топлина. — Дали мисли слънцето за насъ? — Да, всѣки день мисли. Съ изгрѣването си още то започва да мисли за хората, но понеже бързо се движи въ своя пѫть, то спира вниманието си главно върху онѣзи, които го посрѣщатъ. Поглежда ги за мигъ само и продължава своя пѫть. Като търси нѣкого и не го намѣри, слънцето запитва: Де е еди-кой си човѣкъ? — Умрѣ той, заровиха го въ черната земя. — Нѣма нищо, азъ ще го възкръся. Сега, като говоря за слънцето, подразбирамъ Божественото въ човѣка. Богъ се интересува отъ човѣка и отъ неговия животъ. Той нѣма за цель да наказва хората, но чрезъ страданията Той иска да пробуди съзнанието имъ, да излѣзатъ отъ дребнавоститѣ на живота. — Какво трѣбва да правимъ, за да се освободимъ отъ дребнавоститѣ на живота? — Единъ начинъ има, по който можете да се освободите отъ тия дребнавости. Той е Божествениятъ начинъ. Единъ господинъ пише на приятеля си: Искамъ да те посетя, да се видимъ и приятелски да си поговоримъ. Приятельтъ му отговаря, че ще го чака съ нетърпение. Писмото било писано презъ пролѣтьта, но той могълъ да изпълни обещанието си едва къмъ есеньта. Тръгналъ при приятеля си, но понеже есеньта била дъждовна, той стигналъ до колѣне каленъ и нечистъ. Приятельтъ му излѣзълъ да го посрещне, но и той затъналъ до колѣне въ каль. Второто си посещение той направилъ презъ зимата, когато земята навсѣкѫде била покрита съ дълбокъ снѣгъ. Вънъ било студено и снѣжно. Третото си посещение направилъ презъ лѣтото, когато всичко било потънало въ прахъ. Есеньта, зимата и лѣтото представятъ тритѣ човѣшки начина, по които можете да посетите приятеля си, и той да ви приеме на гости. Невъзможно е да посетите приятеля си презъ есеньта безъ да се окаляте и двамата; невъзможно е да посетите приятеля си презъ зимата безъ да потънете и двамата до колѣне въ снѣгъ; невъзможно е да посетите приятеля си презъ лѣтото безъ да се засипете и двамата съ прахъ. Има само единъ начинъ, по който правилно можете да посетите приятеля си, и той да ви посрещне. Този начинъ е Божествениятъ — да посетите приятеля си презъ пролѣтьта. Преди да го посетите, вие ще направите голѣмо пѫтешествие, и щомъ дойде пролѣтьта, ще го посетите. И наистина, презъ пролѣтьта земята не е кална, не е покрита съ снѣгъ, нито е потънала въ прахъ. Щомъ пролѣтьта дойде, земята се покрива съ зелена, росна трева, съ благоуханни цвѣтя, и нѣма вече каль, нѣма снѣгъ, нѣма прахъ; птички весело прехвръкватъ — навредъ пѣсни и веселби. Когато приятельтъ ви посрещне, ще каже: Сега носишъ нѣщо ново. Следователно, ако посрѣщате приятелитѣ си презъ есеньта, каль ще има; ако ги посрѣщате презъ зимата, снѣгъ ще има; ако ги посрѣщате презъ лѣтото, прахъ ще има. Посрѣщайте ги по Божествения начинъ — презъ пролѣтьта, когато нито каль, нито снѣгъ, нито прахъ има. И тогава двамата заедно ще отидете при Бога. Защото, казано е: „Дето сѫ двама, или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ.“ Сега азъ искамъ да ме разбирате добре. И кальта, и снѣгътъ, и прахътъ сѫ потрѣбни, но на времето си. Българинътъ казва: Богатство безъ каль не може. — Правъ е той, богатство безъ каль не се придобива. Който иска да стане богатъ, той трѣбва каль да гази. Който иска да стане ученъ, той трѣбва прахъ да диша. Който иска да си почине на земята, както трѣбва, той снѣгъ ще гази. Действително, когато се покриятъ съ снѣгъ, растенията почиватъ. Снѣжната зима е почивка за растенията. И за хората е добре зимно време: запалятъ огъня, завиятъ се добре и почиватъ. Дълги сѫ зимнитѣ нощи. Следователно, и кальта е потрѣбна, и снѣгътъ е потрѣбенъ, и прахътъ е потрѣбенъ. Когато се вдигне въ въздуха прахътъ, докарва дъжда. Кальта, снѣгътъ, дъждътъ сѫ изкуствени процеси, които предизвикватъ Божественото въ свѣта. Обаче, има единъ естественъ Божественъ начинъ, който е причина за проява на Божественото въ живота. Този начинъ е любовьта, която вѣчно подмладява човѣка. Любовьта е мѣстото, отдето започва животътъ, знанието и свободата. Този животъ, това знание и тази свобода иматъ начало, нѣматъ край. Въ това седи, именно, великото и красивото въ живота. При това положение, ние не можемъ да разглеждаме физическия животъ отдѣлно отъ общия. Дали ще говоримъ за физически, за сърдеченъ, или за умственъ животъ, това сѫ части на единъ и сѫщъ животъ — на Божествения животъ. Какъ и защо е създаденъ свѣтътъ? — Създаването на свѣта има дълбокъ вѫтрешенъ замисълъ. Богъ знае, защо е създалъ небето, земята, планетитѣ, както и цѣлата вселена. Въ бѫдеще вселената ще служи за развлѣчение на хората. Днесъ тѣ не могатъ да се ползуватъ отъ нея. Единъ день, когато заслужатъ това, Богъ ще ги остави свободно да се разхождатъ изъ вселената, да я изучаватъ. Всички хора иматъ нужда отъ развлѣчения: свѣтски и религиозни, учени и прости, майки и бащи. Обаче, учениятъ ще има едни развлѣчения, простиятъ — други; свѣтскиятъ ще има едни развлѣчения, религиозниятъ — други. Въ края на краищата, всѣки ще научи нѣщо, ще придобие известна опитность. Всички свѣтове, които виждаме, сѫ създадени за развлѣчение на малкитѣ Божии чада. Подъ думата „развлѣчение“ ние разбираме пѫтешествия. Човѣкъ трѣбва да пѫтува по свѣтоветѣ, за да разбере реда и порядъка, който сѫществува въ различнитѣ свѣтове, да разбере вѫтрешното съдържание на живота. Като изучи всички свѣтове, човѣкъ ще познае Божествения свѣтъ — главата на вселената. Нѣма по-красиво, по-велико нѣщо въ свѣта отъ главата. Кое представя Божествениятъ свѣтъ въ човѣка? — Божествениятъ свѣтъ, това е главата на човѣка. Духовниятъ свѣтъ, това сѫ неговитѣ дробове, неговото сърце, което пулсира и движи кръвьта, а физическиятъ, материалниятъ свѣтъ е човѣшкиятъ стомахъ. Човѣкъ трѣбва да яде по три пѫти на день, за да помни, че живѣе въ физическия свѣтъ. Той трѣбва да диша по 20 пѫти на минута, да знае, че живѣе въ духовния свѣтъ. Най-после, той трѣбва да мисли непреривно, да знае, че живѣе въ Божествения свѣтъ. Следователно, човѣкъ трѣбва да знае, че живѣе едновременно въ тритѣ свѣта. „Той е речениятъ.“ — Кой е той? — Или Иоанъ Кръститель, или Исусъ Христосъ. Като се срещнатъ религиозни хора, първо ще се запитатъ единъ-другъ, вѣрватъ ли въ Христа. — Човѣкъ не може да вѣрва въ нѣкого, ако не го обича. — Е, тогава кажи, обичашъ ли Христа? — Не мога да Го любя, ако не е излѣзълъ отъ Бога. Хората се обичатъ, само ако сѫ излѣзли отъ Бога. Щомъ сѫ излѣзли отъ Бога, тѣ иматъ единъ и сѫщъ баща, иматъ нѣщо общо помежду си. За да проникне Божията Любовь между хората, тѣ трѣбва да сѫ свързани съ единъ общъ елементъ — съ Христовия Духъ, съ Христовата кръвь. Казано е въ Писанието: „Който има Духа Христовъ въ себе си, той ще бѫде спасенъ. Който нѣма този Духъ въ себе си, той нѣма да бѫде спасенъ.“ Христосъ каза на ученицитѣ си: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си.“ Като чуха тѣзи думи, ученицитѣ Христови се съблазниха. Тѣ ги приеха буквално. Съ това Христосъ искаше да каже: „Ако не приемете думитѣ ми по духъ, нѣмате животъ въ себе си.“ Съ други думи казано: Ако не дадете мѣсто на Божественото, вие нѣмате животъ въ себе си. Наистина, Божественото осмисля всичко. То е създало нашето тѣло, което отъ день на день става все по-красиво, по-съвършено. Следователно, когато се говори за спасението, трѣбва да знаете, че спасението не е цель въ живота, то е срѣдство. Стремежътъ на човѣка да живѣе е цель. Човѣкъ живѣе, за да постигне щастие. Той ще постигне щастието, само ако придобие Божествения животъ. Веднъжъ придобилъ щастието, човѣкъ трѣбва да постави живота си на здрава основа — на Божията Любовь, на Духа Божий. Като се стреми къмъ щастие, едновременно съ това човѣкъ се стреми и къмъ красота. Той иска да бѫде обичанъ. Колко пѫти се е поглеждалъ въ огледалото, да не би да е изгубилъ красотата си! Ако види, че е красивъ, радва се. Ако намѣри, че е изгубилъ красотата си, скърби и въздиша. Нѣма човѣкъ, който да не е въздишалъ предъ огледалото. Защо? — Иска да бѫде красивъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде красивъ! Преди да дойде красотата, той трѣбва да придобие нѣколко елемента, които съвременнитѣ хора не взиматъ въ внимание. Красотата не принадлежи на физическия свѣтъ. Тя се отнася къмъ метафизическия свѣтъ, т. е. къмъ свѣтъ, който е надъ физическия. Нѣкои подържатъ, че метафизическиятъ свѣтъ не билъ реаленъ. По този въпросъ и до днесъ още сѫществува споръ между философитѣ; въпрѣки всички спорове, този свѣтъ сѫществува. Като дойдатъ до отвлѣченитѣ въпроси, хората започватъ да разискватъ върху въпроса, какво нѣщо е Богъ. Човѣшкиятъ умъ не може да опредѣли, що е Богъ, но той има само едно понятие, едно мнение, една абсолютна мѣрка за Него. Едно е важно: Всичко добро, всичко красиво, всички възвишени потици въ човѣка произтичатъ отъ Бога. Въ каквото положение да се намира човѣкъ, като ученъ или простъ, като беденъ или богатъ, това сѫ задачи, дадени отъ Бога за разрешаване. Тѣзи задачи сѫ временни, но трѣбва да се решатъ. Щомъ ги реши, човѣкъ излиза отъ това положение и минава въ нови условия, да учи, да се възпитава. Една млада булка, македонка, поради тежкитѣ условия на живота, решила да напусне Македония, да дойде въ България. Една вечерь тя избѣгала отъ Македония и тръгнала пешъ за България. Трѣбвало да мине презъ Родопитѣ, но случило се, че нощьта била тъмна, почти непрогледна. Като стигнала до едно мѣсто, чула единъ гласъ, който ѝ казалъ: „Спри!“ Тя послушала гласа и спрѣла. По едно време завалѣлъ силенъ дъждъ, и тя се намѣрила въ още по-трудно положение, не знаела, какво да прави. Обаче, тя решила въ себе си, че докато сѫщиятъ гласъ не ѝ каже, какво да прави, нѣма да мръдне отъ мѣстото си. Дъждътъ валѣлъ-превалѣлъ, тя останала на мѣстото си до сутриньта. Като се съмнало, какво да види? Предъ нея се разкрила голѣма пропасть. Едва сега тя разбрала, кой билъ този гласъ, който ѝ казалъ да не върви по-нататъкъ. Сега разбрала тя, защо трѣбвало да спре и да остане на мѣстото си до сутриньта. Благодарила на Бога за грижитѣ къмъ нея и продължила пѫтуването си. И днесъ Божественото казва на всѣки човѣкъ: Спри! — Предъ какво? — Спри предъ престѫпленията си! Спри предъ безумията си! Спри предъ кривитѣ си постѫпки! И като се съмне, като изгрѣе слънцето, Божественото ще каже: Тръгни! Божественото казва на човѣка да тръгне сутринь, когато слънцето изгрѣва, а не вечерь, въ тъмнината. Докато е нощь, докато е тъмнина, ще седишъ на едно мѣсто и ще чакашъ. Щомъ изгрѣе слънцето, ще тръгнешъ, ще вървишъ напредъ. Напредналитѣ знаятъ това, тѣ разбиратъ езика на Абсолютното. Първото положение, което Абсолютното изисква отъ човѣка, е да разбира неговия езикъ. Второто положение е да извърши поетата отъ него работа. Това задължение се символизира съ вѣнецъ. Такъвъ вѣнецъ поставятъ върху главитѣ на момъка и момата, когато ги вѣнчаватъ. Съ поставянето на този вѣнецъ върху главитѣ имъ, тѣ се задължаватъ да изпълнятъ поетата отъ тѣхъ задача. Който е миналъ презъ вѣнчило, той е опиталъ този вѣнецъ. Когато майкитѣ раждатъ, и на тѣхъ турятъ вѣнци. Хората не държатъ тѣзи вѣнци дълго време на главата си. Който вѣрва въ този вѣнецъ, той е дошълъ до положение да придобие разумностьта, да разбира отношенията между всички живи сѫщества. Това значи да стигне човѣкъ до духовния животъ, дето ангелитѣ живѣятъ. Кабалиститѣ наричатъ това състояние — състояние на мѫдрость. Следъ мѫдростьта иде страхътъ. Мнозина мислятъ, че страхътъ въ човѣка е дошълъ най-после. — Не, страхътъ иде като начало на мѫдростьта. Казано е въ Писанието: „Страхътъ Господенъ е начало на мѫдростьта.“ Когато човѣкъ започне да различава доброто отъ злото, страхътъ иде, като последствие на това различаване. Човѣкъ започва да се страхува, дали е въ правия пѫть, или не. Следъ страха иде милосърдието. Презъ тази фаза минава днесъ свѣтътъ. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ милосърдие. Сега и който проси, и който дава, и двамата се нуждаятъ отъ милосърдие. Който проси, той всѣкога иска много. Който дава, той пъкъ намира, че или много е далъ, или малко е далъ. И двамата си служатъ съ насилие. Просекътъ изнасилва онзи, отъ когото иска. Който дава, той насилва себе си. И въ единия, и въ другия милосърдието отсѫтствува. Желалъ бихъ да срещна просекъ, който да има милосърдие. Обаче, и досега не съмъ срещналъ такъвъ просекъ. Защо? — Невъзможно е милосърдниятъ човѣкъ да проси. Той може да дава, но не и да проси. Който само проси, той си служи съ насилие. — Не трѣбва ли да просимъ отъ Господа? — Не, когато отивате при Господа, не трѣбва да просите, но кажете: Господи, научи ме, какъ да работя, какъ да изпълня Твоята воля. — Ама азъ съмъ беденъ. — Не е въпросъ за беднотията. Дали е беденъ, или богатъ, човѣкъ трѣбва да изпълнява волята Божия. Ако нѣкой отиде при Бога и Го занимава съ своята сиромашия, дълго време Божията врата ще бѫде затворена за него. Хиляди хора има въ свѣта, които изпълняватъ волята Божия. Ако си беденъ, иди при тѣхъ, тѣ ще ти помогнатъ. Богъ е раздалъ богатството си между хората, и отъ тѣхъ трѣбва да просите. Пъкъ ако сте разумни, ако сте мѫдри, ако живѣете споредъ закона на милосърдието, вие ще владѣете магическата прѫчица; тогава нѣма да просите нито отъ хората, нито отъ Бога, но сами ще си доставяте, каквото ви е нужно. Ще вземете една лѣскова прѫчица и съ нея ще откриете, де има въ природата богатство. Като намѣрите това съкровище, ще си вземете, колкото ви трѣбва, а останалото пакъ ще заровите въ земята. Който владѣе магическата прѫчица, той разполага съ знание, нѣма защо да проси отъ хората. Само глупавиятъ човѣкъ проси, учениятъ — никога. Че нѣкой искалъ да ви подари нѣщо — това е другъ въпросъ. Че сте минали покрай нѣкоя градина и сте поискали разрешение да си откѫснете единъ плодъ — това е другъ въпросъ. Единъ царь писалъ на входа на своята градина: Който мине покрай градината ми, има право да си откѫсне отъ единъ до три плода, но по никой начинъ да не хвърля на земята нито плода, нито костилката му. Какво правятъ съвременнитѣ хора? — Тѣ взиматъ Словото Божие и Го хвърлятъ на свинетѣ, като казватъ, че това не е вѣрно, онова не е вѣрно; това нѣма смисълъ, онова нѣма смисъль. — Когато Богъ е съ насъ, всѣко нѣщо има смисълъ. Ако Божественото е съ васъ, всѣка работа има смисълъ, всѣка работа се освѣтява. И слуга да сте, и господарь да сте, щомъ Божественото е съ васъ, нѣма разлика въ работата. При това положение всички работи сѫ почетни. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ — Той е речениятъ, който ще покаже на хората, какъ да живѣятъ. Когато иска да каже нѣщо на хората, Богъ имъ говори отвѫтре, като изпраща затова Духа си. Понѣкога Той имъ говори чрезъ ангелитѣ, чрезъ светиитѣ, чрезъ праведнитѣ, или чрезъ нѣкои тѣхни заминали за онзи свѣтъ. Случава се понѣкога нашата атмосфера да е толкова гѫста, че ангелитѣ не искатъ да слѣзатъ на земята да се цапатъ. Тогава тѣ предаватъ Словото на светиитѣ. Ако и светиитѣ не искатъ да слѣзатъ до хората, тѣ предаватъ Словото на праведнитѣ. Ако и праведнитѣ не искатъ да слѣзатъ между хората, най-после тѣ предаватъ Словото на тѣхнитѣ дѣди и баби, тѣ да имъ кажатъ, какъ да живѣятъ, какъ да се изправятъ. Една госпожа отъ Самоковъ разправя своята опитность. Тази госпожа била богата, но бездетна. Тя имала само една сестра, женена, съ две малки деца. По едно време женената сестра заболѣла сериозно и умрѣла. Богатата сестра взела дветѣ деца, съ намѣрение да ги изгледа, защото нѣмало кой да ги вземе. Следъ известно време покойната се явила на сестра си и казала: Както виждамъ, ти не можешъ да изгледашъ дветѣ деца. Тѣ сѫ много за тебе, затова азъ ще взема едното при себе си, да облекча положението ти. Наистина, скоро следъ това, едното дете заболѣло и умрѣло. Сега и вие се готвите за онзи свѣтъ, но като ви кажатъ, че трѣбва да заминете, веднага се уплашвате и започвате да треперите. Една баба, негърка, която живѣла нѣкѫде въ Америка, често се молила на Бога да я прибере на онзи свѣтъ, защото животътъ на земята ѝ дотегналъ, искала да се освободи отъ неговитѣ мѫки и страдания. Двама американски студенти, които били нейни съседи, често слушали, какъ тя се моли, и решили да ѝ устроятъ една шега. Една вечерь и двамата се преоблѣкли, да не ги познае бабата, и тихо потропали на вратата ѝ. — Кой е тамъ? — Азъ съмъ арахангелъ Михаилъ, дойдохъ да взема душата ти, казалъ единиятъ отъ студентитѣ. — Азъ пъкъ съмъ арахангелъ Гавраилъ. Богъ чу молитвата ти и ме изпрати да взема душата ти, казалъ вториятъ студентъ. — Кажете на Бога, че бабата, която търсите, не е тукъ. — Както виждамъ, и вие, като тази баба, говорите за онзи свѣтъ, оплаквате се отъ този, искате да си заминете, но щомъ дойде въпросъ за заминаване на онзи свѣтъ, вие се разтрепервате, скривате се и казвате: Кажете на Господа, че нѣма ни тукъ, не сме свършили още работата си. Може ли човѣкъ съ такива ограничени разбирания да очаква нѣкакво щастие? Трѣбва ли той да счита, че, като напуща земята, умира и всичко съ него се свършва? Да напуснешъ земята и да отидешъ въ другия свѣтъ, това значи да съблѣчешъ старата си дреха, тѣлото, и да отидешъ нѣкѫде на гости, но облѣченъ въ нова, чиста дреха. Да заминешъ за онзи свѣтъ, това значи да се развържешъ отъ връзкитѣ на тѣлото си и да помолишъ нѣкой свой приятель да пази тѣлото ти, докато се върнешъ. Ще му кажешъ, че ако не се върнешъ въ срокъ отъ десетина деня, или най-много единъ месецъ, той е свободенъ да прави съ тѣлото ти, каквото намира за добре. — Възможно ли е такова нѣщо? — За глупавитѣ не е възможно, за умнитѣ, обаче, е възможно. Да се освободишъ отъ тѣлото си съзнателно, това значи да си придобилъ вѫтрешна свобода на живота. — Какъ се добива тази свобода? — Чрезъ чистъ животъ. Чистиятъ животъ е непреривенъ. Той не се придобива само съ една добра постѫпка. Човѣкъ всѣки моментъ трѣбва да върши добро, но не за да придобие нѣщо, да се възнагради, а за самото добро. Радвай се, че правишъ добро безъ да очаквашъ нѣщо, безъ да държишъ смѣтка за направеното добро. Ако държишъ смѣтка за доброто, което си направилъ, съ това ти пакостишъ на себе си, пакостишъ и на другитѣ. Като правите добро, радвайте се само за това, че сте станали проводникъ на Божественото. Щомъ Божественото се е проявило чрезъ васъ, невъзможно е да не получите благодарность отъ онзи, на когото сте направили доброто. Първото нѣщо, което ви се налага, е да се освободите отъ противоречията, които ви тормозятъ и да придобиете вѫтрешенъ миръ. Това не значи, че съвършено ще се освободите отъ противоречията. Каквото да правите, въ сегашния си животъ вие нѣма да избегнете отъ противоречията. Докато бѣше на земята, и Христосъ не бѣше свободенъ отъ противоречия. Следъ Него вървѣха фарисеи и садукеи, които спорѣха, поставяха Го на редъ противоречия. Като видѣ, че евреи бѣха влѣзли въ храма и продаваха гълѫби, Христосъ взе камшикъ въ рѫката си и ги изпѫди навънъ. Тѣ Го запитаха: Кой ти даде право да ни биешъ? Кой ти даде власть да ни пѫдишъ навънъ? Казвамъ: Когато любовьта дойде въ свѣта, тя знае, по какъвъ начинъ да възстанови нарушенитѣ Божии закони. Защо Христосъ не взе дърво и съ него да изпѫди продавачитѣ на гълѫби отъ храма, а взе вѫжета и направи камшикъ, съ който ги прогони? Мнозина и досега не могатъ да отговорятъ на този въпросъ. При това търговцитѣ не дочакаха даже Христосъ да ги удари съ камшика. Тѣ веднага излѣзоха навънъ. Христосъ се възмути отъ тѣхната търговия, отъ това, че позорятъ свещенитѣ работи, позорятъ и себе си. Съвременнитѣ хора отглеждатъ кокошки, патици, овце, говеда и мислятъ, че иматъ право да се разполагатъ съ тѣхния животъ, както искатъ: да ги колятъ, да ги продаватъ и т. н. — Не забравяйте, обаче, че Христовиятъ камшикъ е за всички. Детето на нѣкой баща заболява, и той започва да се моли на Бога да оздравѣе детето му, да се смили на неговото положение. Въ този моментъ той взима ножъ и коли едно агне. — Мислите ли, че молитвата на този баща ще бѫде чута? — Щомъ агнето стане жертва, и детето на този баща ще стане жертва. Невъзможно е тази молитва да бѫде чута. Въ старо време хората сѫ принасяли въ жертва на Бога разни животни, но Той никога не се е нуждаелъ отъ тѣхнитѣ жертви. Хората се оправдаватъ съ пророцитѣ. Казватъ, че тѣ ги съветвали да принасятъ животни въ жертва на Бога, да Го омилостивятъ, но има нѣщо криво въ жертвоприношението. Жертвоприношението е внесло престѫплението въ свѣта, отъ което и до днесъ още хората не могатъ да се освободятъ. Казано е въ Писанието: „Който дига ножъ, той самъ пада отъ ударитѣ на този ножъ.“ Само при единъ случай може да се позволи колене на животнитѣ. Ще хванете агнето, ще го потупате малко и ще го питате, съгласно ли е да се пожертвува за васъ. Ако започне да блѣе, да ви гледа жално, ще го пуснете на свобода. Следъ това ще хванете второ, трето и тѣхъ ще запитате сѫщото. Ако нито едно отъ агнетата не е готово да се пожертвува за васъ отъ любовь, ще ги пуснете на свобода. Намѣри ли се нѣкое агне, което е готово да се пожертвува за васъ, имате право да го заколите. Ученитѣ ще възразятъ, че поради голѣмото размножаване, ако не се колятъ животнитѣ, има опасность отъ увеличаване броя имъ. — Не се безпокойте за това. Има кой да свърши тази работа. Вълцитѣ ще свършатъ работата, за която вие се наемате. Когато хората зачитатъ живота на агнето, както зачитатъ своя, и му даватъ свобода да живѣе при тѣхъ безъ страхъ, настанало е вече между тѣхъ Царството Божие. Тѣзи хора сѫ влѣзли вече въ закона на любовьта, искатъ да живѣятъ споредъ него. Този законъ изключва всѣкакво насилие. Който живѣе споредъ закона на любовьта, нека се опита да види, може ли да заколи едно агне, или една кокошка. Вие знаете примѣра за персийския царь, който издалъ следния законъ: ако въ царството му се случи да умре нѣкой беденъ човѣкъ отъ гладъ, или отъ студъ, вмѣсто него да се накаже съ смърть единъ богатъ. Той се принудилъ да издаде този законъ, защото много бедни хора умирали въ царството му отъ гладъ и отъ студъ, а богатитѣ не искали да знаятъ за това, не се притичали на помощь. Следъ този законъ числото на беднитѣ, които умирали отъ гладъ и отъ студъ, се намалило. Богатитѣ започнали да правятъ добро на беднитѣ, но отъ страхъ да не попаднатъ подъ този законъ. Тежко на човѣка, ако законъ го заставя да живѣе добре и да прави добро. Изкуство е човѣкъ да живѣе безъ законъ! Всѣки трѣбва да изпълнява волята Божия безъ законъ. За тази цель трѣбва да има образци. Всѣки народъ трѣбва да има помежду си хора, които да представятъ ядра, около които другитѣ да се групиратъ. Всѣко ядро трѣбва да съдържа въ себе си голѣма морална сила. Какво по-хубаво отъ това човѣкъ да има на своя страна разумния свѣтъ и да разполага съ богатствата на природата? Ще кажете, че трѣбва да искате тия богатства отъ Бога. — По въпроса за искането ние имаме особени понятия. Какво трѣбва да искате отъ слънцето? Или по какъвъ начинъ ще искате слънцето да ви даде нѣщо? Излѣзте вънъ, изложете се на слънчевитѣ лѫчи — нищо повече. Щомъ излѣзете вънъ и се изложите на слънчевата свѣтлина и топлина, нищо друго не ви остава, освенъ да благодарите на Бога. Това се изисква отъ всички съвременни хора. Въ свѣта има преизобилно храна. Днесъ житото е толкова много, че всички хора могатъ да се хранятъ добре. Хамбаритѣ на богатитѣ хора сѫ пълни съ жито, което тѣ не продаватъ, защото чакатъ да се повдигне цената му и тогава да го продаватъ. Ако не могатъ да го продадатъ скѫпо, тѣ го хвърлятъ въ морето. Дюкянитѣ на богатитѣ търговци сѫ пълни съ стоки, които чакатъ времето си да се продадатъ скѫпо. Ако не успѣятъ въ това, тѣ хвърлятъ вече тѣзи стоки развалени, за нищо негодни. Ние трѣбва да благодаримъ на Бога за всичко, което всѣки день ни се дава и да се научимъ да преценяваме всичко това. Иначе, съ такива разбирания, каквито свѣтътъ има, нищо не може да се постигне. Поетъ пише на своята възлюбена: О, мила моя, какъвъ бѣше този нещастенъ часъ въ моя животъ да те срещна на пѫтя си, да ми причинишъ толкова страдания! — Не, истинскиятъ поетъ трѣбва да пише на своята възлюбена: Щастливъ съмъ, че те срещнахъ. И въ красотата ти, и въ грозотата ти всѣкога ще бѫдешъ възлюбена за моята душа. И когато ми давашъ, и когато взимашъ отъ мене, ти всѣкога ще бѫдешъ възлюбена за моята душа. — Това значи самоотричане, това значи правилно разрешаване задачитѣ на вашия животъ. Щомъ дойдете до страданията, викате къмъ Господа, искате да види, колко много страдате. Защо и при радоститѣ и при скърбитѣ, при красотата и грозотата въ живота не се обръщате къмъ Бога съ благодарность за всичко, което ви е далъ? Защо не носите и страданията, както носите радоститѣ? Една мома се оплаквала на едного, че много се измѫчвала отъ любовь. — Дай тази любовь на мене, азъ ще се справя съ нея. — А, не я давамъ. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ — Кой е той? — Иоанъ Кръститель. Радостьта и скръбьта, доволството и недоволството, ученостьта и невежеството, това сѫ контраститѣ въ живота, това е Иоанъ Кръститель. Следователно, ако човѣкъ не разбере контраститѣ въ живота, ако не разбере Иоанъ Кръститель, какъ ще разбере Христа? Иоанъ Кръститель казваше: Ще си гледашъ работата, ще си уреждашъ нѣщата, но и на бедни ще давашъ. Христосъ казва: „Продай всичкото си имане, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме последвай!“ Когато втори пѫти дойде на земята, Христосъ нѣма да позволи на поетитѣ и писателитѣ да пишатъ за любовьта съ желѣзно перо. Който пише за любовьта, той трѣбва да има на разположение златно перо. Ако имате диамантено перо, или перо отъ нѣкакъвъ скѫпоцененъ камъкъ, още по-добре. Щомъ пишете за любовьта съ желѣзно перо, написаното лесно ще изчезне. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ Време е вече въ душитѣ на всички да стане превратъ, да просвѣтнатъ лицата ви, да станете едно съ Христа, едно съ Бога. За да се постигне това, необходимо е всѣки за себе си да разреши въпроситѣ на живота. Ако единъ българинъ разреши тѣзи въпроси за себе си, едновременно съ това той ги е разрешилъ и за цѣлия български народъ. Достатъчно е българитѣ да иматъ единъ представитель само въ конгреса на ангелитѣ и светиитѣ, за да бѫде свършена работата на цѣлия български народъ. Жалко е, че засега българитѣ нѣматъ още такъвъ представитель въ невидимия свѣтъ. Кой ще ги защищава тогава? Тамъ не се допущатъ никакви адвокати, всѣки самъ се защищава. Когато се изправите предъ Божия сѫдъ, Христосъ нѣма да ви защищава, нито да ви препорѫчва за праведни, но ще каже: Господи, когато този човѣкъ вършеше престѫпления, и азъ бѣхъ тамъ. Затова, дай само половината отъ наказанието на него, а другата половина дай на мене. Понеже обича Сина си, Богъ поглежда ту къмъ престѫпника, ту къмъ Сина си и казва: Хайде, отъ мене да замине! — и прощава престѫпника. По никой начинъ Христосъ не може да направи грѣшника праведенъ. Той изнася фактитѣ, както сѫ въ действителность. Споредъ Божиитѣ закони, каквото е наказанието на престѫпника, такова наказание се налага и на онзи, който е билъ свидетель на престѫпленията му. Свидетельтъ понася половината отъ наказанието на престѫпника. Казано е въ Писанието за Христа: „И Той понесе грѣховетѣ на хората.“ — Това е награда за Неговото свидетелство. Такова е сѫдопроизводството въ Царството Божие. Процедурата въ сѫдилищата на небето е точно обратна на тази, която се прилага на земята. Сега, да се върнемъ къмъ Божественото, което представя идеалъ въ живота на човѣка. Ако искате да вървите въ правия пѫть, да напредвате, всѣки день трѣбва да придавате по нѣщо ново въ живота си. Както всѣка капка вода се стреми да се върне въ морето, отдето е излѣзла, така и всѣка душа трѣбва да се стреми да се върне къмъ Бога, отдето е излѣзла. Вие нѣмате представа, какво велико бѫдеще ви чака! Въ бѫдеще вие ще разполагате съ билетъ за всички планети, за всички слънца и системи. Но сега, каквото да се говори, съвременнитѣ хора не могатъ да се ползуватъ отъ такива билети. Тѣхнитѣ тѣла не сѫ пригодени за такива пѫтешествия. Не е лесно на съвременния човѣкъ да отиде днесъ до месечината. Казвате, че умрѣлитѣ отивали на небето, при Бога. — Въпросъ е доде може да стигне единъ умрѣлъ. Ясновидци казватъ, че като заминавали за онзи свѣтъ, праведнитѣ хора едва стигали първото поле на невидимия свѣтъ. Въ една евангелска църква въ Англия единъ проповѣдникъ говорилъ на своитѣ слушатели за онзи свѣтъ и казвалъ, че като отиде нѣкой на онзи свѣтъ, той отивалъ направо при Бога. Въ това време единъ отъ слушателитѣ, богатъ англичанинъ, едва дочакалъ да се свърши проповѣдьта, за да се срещне съ пастора и да го запита нѣщо за своята единствена дъщеря, която наскоро заминала за онзи свѣтъ. — Моля ви се, господинъ пасторе, кажете ми, де е сега моята дъщеря, която наскоро замина за онзи свѣтъ? — Съ положителность не мога да ви кажа, но навѣрно и тя е при Бога, дето отиватъ всички заминали. Въ това време, до богатия англичанинъ седѣлъ единъ беденъ, благочестивъ човѣкъ и му казалъ: Господине, вашата дъщеря е около васъ. Тя седи, слуша проповѣдьта и взима участие въ общата молитва. Следъ това той описалъ чъртитѣ на дъщеря му, желанието, което изказала къмъ баща си, отъ което той се увѣрилъ въ думитѣ на своя събеседникъ. — Така е, праведнитѣ отиватъ въ по-високитѣ полета на невидимия свѣтъ, а грѣшнитѣ дълго време обикалятъ земята, плачатъ, смущаватъ се, търсятъ изходенъ пѫть отъ тежкото положение, въ което се намиратъ. Тѣ не сѫ готови още за живота на онзи свѣтъ. Ние оставаме настрана тѣзи противоречия и се спираме върху законитѣ на духовния свѣтъ. Всѣко дете, родено отъ здрава и разумна майка, е сѫщо така здраво и разумно. Ако разбиранията ви сѫ здрави и разумни, и вие ще бѫдете здрави, разумни хора. Това означава стиха: „Който се е родилъ отъ вода и Духъ, само той може да влѣзе въ Царството Божие.“ Както ви е родила майка ви по физически начинъ, така трѣбва да се родите изново отъ вода и Духъ, за да влѣзете въ Царството Божие. Това е проповѣдвалъ Христосъ на избранитѣ, които могатъ да разбиратъ тайнитѣ Божии. Които не ги разбиратъ, тѣ ще останатъ за други времена, за друга епоха. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ — Той е речениятъ, за когото е казано, че ще ни покаже пѫтя, по който хората трѣбва да вървятъ и да се разбиратъ. Казвате, че страшно ще бѫде на онзи свѣтъ. — Въ какво седи страшното? Какво страшно има въ това, че ще отидете при баща си? Какво страшно има въ това, че ще отидете при братята и сестритѣ си? Какво страшно има въ това, че ще отидете при ангелитѣ и светиитѣ? Докато сте на земята, тѣзи сѫщества изглеждатъ страшни, но като отидете на небето, между тѣхъ, тѣ сѫ много любезни и внимателни, говорятъ тихо, кротко, както се говори на души. Щомъ отидете между ангелитѣ, първо ще ви угостятъ, безъ да ви питатъ, отде идете, отъ каква народность сте, какъ е името ви. Тѣзи нѣща не ги интересуватъ. За да отидете на небето, между ангелитѣ, първо трѣбва да се освободите отъ противоречията и да намѣрите пѫтя къмъ Бога. Ще кажете: Къмъ кой Богъ трѣбва да намѣримъ пѫтя? — Много богове сѫ си създали хората, но единъ е истинскиятъ Богъ, отъ Когото животътъ е произлѣзълъ. Всѣка земя, която не се подчинява на Божиитѣ закони, се унищожава. Всѣка култура, която не изпълнява волята Божия, се заличава. Всѣка държава, която не се подчинява на Божиитѣ закони, се унищожава. Всѣка държава, която се подчинява на Божиитѣ закони, се благославя. Така е било, и така ще бѫде. Четете Писанието, ще видите, че думитѣ ми сѫ вѣрни. Ако искате да получите Божието благословение, трѣбва да изпълните волята Му. — Не сме ли изпълнили досега волята Божия? — Това още не е изпълнение на волята Божия. Който изпълнява волята Божия, той владѣе магическата прѫчица. И когато се намѣри предъ прага на сиромашията, той ще тропне съ прѫчицата си, и сиромашията ще изчезне. Ако е обхванатъ отъ невѣрие, ще тропне съ прѫчицата си, и невѣрието ще го напусне. При това положение, и десеть деня гладенъ да ходи, той лесно ще се справи съ глада. — Защо? —Защото владѣе магическата прѫчица. Достатъчно е веднъжъ да тропне съ нея, и хлѣбътъ веднага ще дойде. Щомъ хлѣбътъ не иде, вие вървите въ пѫтя на обикновенитѣ хора, които не изпълняватъ волята Божия. Ще кажете, че сиромашията се дава за изпитание на хората. — И това е вѣрно. Да се справи човѣкъ съ сиромашията, това е единъ отъ тежкитѣ изпити, който се дава само на факири, на адепти. Каквито опитности придобиватъ отъ тежкитѣ изпити, тѣ не ги разправятъ на обикновенитѣ хора. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ — Той е Иоанъ Кръститель, който показваше на хората пѫтя, по който ще намѣрятъ Христа. Всѣки трѣбва да намѣри Христа, защото Той внесе въ живота закона на любовьта, който разрешава всички противоречия. Вие сте търсили щастието въ кальта, въ снѣга и въ праха, но нийде не сте го намѣрили. Сега ви остава едно: да влѣзете въ Божествения пѫть, който е пѫть безъ каль, безъ снѣгъ, безъ прахъ. Влѣзте въ този пѫть безъ прахъ, за да може умътъ ви да се освободи отъ всички смущения. Влѣзте въ този пѫть безъ каль, за да се премахнатъ горчивитѣ чувства отъ сърцето на човѣка. Влѣзте въ този пѫть безъ снѣгъ, за да може грубата, желѣзна воля на човѣка да отстѫпи предъ любовьта. Днесъ желѣзната воля управлява и изтезава хората. Влѣзте въ пѫтя на любовьта, дето нѣма каль, снѣгъ и прахъ; седнете на зелената росна трева, при ароматнитѣ цвѣтя, и се унесете въ гласа на пойнитѣ птички и благословението на ангелитѣ и светиитѣ, които живѣятъ и проповѣдватъ Живия Господъ. Този е пѫтьтъ, по който могатъ да се разрешатъ социалнитѣ въпроси на живота. При това положение никой нѣма да се страхува отъ бѫдещето, отъ това, което го очаква. Всѣки ще бѫде Синъ Божий и каквато работа започне, ще я свърши успѣшно. За праведния не е важно, какъвъ трѣбва да бѫде и съ какво ще се занимава. За него всѣка работа е на мѣстото си. Той всичко може да бѫде, всичко може да прави, и всички мѫдрости сѫ достѫпни за него. Той ще разполага и съ знанието, до което съвременната наука е достигнала. Обаче, има нѣщо, което и съвременната наука не е придобила. Това е благото, което всички хора търсятъ — благото на праведния. „Той е речениятъ отъ пророка Исаия.“ Желая и на васъ да бѫдете пророци. 10. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 7 априлъ 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Вързано и развързано „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето; и каквото развържете на земята, развързано ще бѫде на небето. Матея 18:18. Въ своята първична проява, животътъ е започналъ съ вързване и развързване. Тѣзи процеси се извършватъ и въ природата. Който не разбира вѫтрешния смисълъ на тѣзи процеси, мисли, че като направи нѣкѫде вѫзелъ, като върже нѣкой разбойникъ, или като върже езика на нѣкой човѣкъ, той е наистина въ процеса на вързването. И свѣтскитѣ, и религиознитѣ хора се хвалятъ съ това, че ще вържатъ нѣкой човѣкъ, да го направятъ безопасенъ. Тѣ съ години вързватъ, но въ края на краищата, сами вързани оставатъ. Тѣ научиха процеса на вързването, но не научиха процеса на развързването. Тѣ нѣматъ предъ видъ, че като вързватъ хората, съ тѣхъ заедно вързватъ и себе си. Когато параходътъ влѣзе въ пристанището, вързватъ го; щомъ излѣзе отъ пристанището, веднага го развързватъ. Следователно, не е достатъчно само да те вързватъ, но трѣбва и да те развързватъ. Като влизашъ и излизашъ отъ живота, ти трѣбва да научишъ, какво нѣщо е свободата, какво значи вързване и развързване. Казвате на нѣкого: Ти трѣбва да имашъ установена мисъль! — Това е вързване. Този човѣкъ влиза въ пристанището. — Ти трѣбва да имашъ свободна мисъль, да влѣзешъ въ външния свѣтъ, да напуснешъ пристанището. — Това значи развързване. — Ти не мислишъ право. — Да, азъ съмъ въ морето, не съмъ въ пристанището. Може ли параходътъ да върви въ морето по правъ пѫть? Може ли аеропланътъ да лети въ пространството по права линия? Дали ще бѫдете въ морето, или въ пространството, има точно опредѣленъ пѫть, по който можете да вървите, но това не значи, че този пѫть е непременно права линия. При това, този пѫть е опредѣленъ само за онзи, който знае, който разбира законитѣ на природата. Който иска да намѣри опредѣления, правия пѫть въ морето, или въ пространството, той трѣбва да бѫде ученъ човѣкъ, да познава изкуството на плаване и на летене, да познава звездитѣ и тѣхното движение, да разполага съ нужнитѣ инструменти за изчисления, да знае, какви препятствия може да срещне на пѫтя си и какъ да ги избѣгва. И морякъ да си, не е лесна работа — трѣбва да знаешъ да смѣташъ. И войникъ да си, и тамъ се иска смѣтане, да знаешъ, какъ да се биешъ. Ако не знаешъ да се биешъ, както трѣбва, ще те биятъ. За да не те биятъ, трѣбва да научишъ това изкуство. Съвременнитѣ войни ставатъ по единствената причина да покажатъ народитѣ помежду си, кой е по-силенъ, коя култура е по-висока и т. н. Когато започнаха да ставатъ културни, народитѣ проявиха юмручното право. Обаче, това е проява на физическа култура, а не на духовна. Едно време голѣмитѣ, предисторическитѣ животни, които разполагаха съ грамадна сила, гледаха на хората като на малки, дребни сѫщества; обаче, тия малки, но разумни сѫщества и до днесъ останаха на земята да изучаватъ коститѣ на голѣмитѣ животни и да търсятъ причината за тѣхното изчезване. Желанията у хората за голѣмство, за величие сѫ архаически останки отъ тия голѣми животни и растения, които вече сѫ изчезнали отъ лицето на земята. Чрезъ страданията, природата обръща внимание на съвременнитѣ хора да се освободятъ отъ своитѣ грандиозни желания, и да спратъ вниманието си върху своето духовно развитие. Иначе, тѣ дълго време още ще бѫдатъ вързани въ пристанището. А вие знаете, колко скѫпо плащатъ параходитѣ за престояването си въ пристанището повече време, отколкото е нужно. Ако единъ параходъ прекара въ пристанището половинъ година, половината му стойность ще отиде; ако прекара цѣла година, цѣлиятъ параходъ ще отиде. — Азъ искамъ да седа. — Можешъ да седишъ седмица, две, най-много година, но прекарашъ ли въ седене повече отъ година, цѣлиятъ ти животъ ще отиде. — Азъ искамъ да влѣза въ пристанището. — Всички хора обичатъ тихитѣ, спокойни пристанища, но тѣ не могатъ да останатъ тамъ за дълго време. Колкото да е тихо и спокойно въ душата, дълго време не можете да останете тамъ. Бързо ще разтоварите стоката си и наново ще тръгнете за пѫть. Които не знаятъ законитѣ за движението на параходитѣ, тѣ мислятъ, че като влѣзатъ въ пристанището, тамъ ще останатъ за винаги. Вие трѣбва да знаете, колко време ще пѫтувате, и колко време ще прекарате по пристанищата. „Вързване и развързване.“ — Вързването е процесъ за разумнитѣ сѫщества. Понѣкога и обикновенитѣ хора обичатъ да се вързватъ, но като се вържатъ веднъжъ, не знаятъ после, какъ да се развържатъ. Тѣзи хора мязатъ на немирни, палави деца, които удрятъ кюнцитѣ на нѣкоя чешма съ камъни. Щомъ кюнцитѣ се пукнатъ, водата започва силно да тече, и като не знаятъ, какъ да я запушатъ, тѣ се изплашватъ и бѣгатъ назадъ. По-смѣлитѣ отъ тѣхъ взиматъ каль, пѣсъкъ, искатъ да я запушатъ, но водата изхвърля всичко навънъ. Като видятъ, че не могатъ да спратъ водата, и тѣ казватъ: Бѣжъ да ни нѣма! „Вързано и развързано.“ Какво е това, което се вързва на земята, знаемъ. Но какво е това, което се вързва на небето, не знаемъ. Казано е, обаче, въ Писанието: „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето; каквото развържете на земята, развързано ще бѫде на небето.“ Въ прочетената глава се говори за онзи длъжникъ, който ималъ да дава на господаря си десеть хиляди таланта. Той взималъ отъ господаря си, но нищо не плащалъ, и по този начинъ се вързалъ. Като видѣлъ, че не може да изплати дълга си, той отишълъ при господаря си, падналъ на колѣне предъ него и започналъ да го моли, да остане за известно време при него, докато се напълно изплати. Обаче, господарьтъ му простилъ всичкия дългъ. Като излѣзълъ отъ господаря си, той срещналъ едного, който му дължалъ само сто пенязи и му казалъ: Скоро да плащашъ дълга си! Иначе, ще те дамъ подъ сѫдъ, да те турятъ въ затворъ. Длъжникътъ му падналъ на колѣне предъ него и започналъ да му се моли, но той не искалъ да чуе молбата му. — Ще платишъ! Азъ не освобождавамъ никого отъ задълженията му, никого не развързвамъ. Всѣки самъ трѣбва да се развързва. Като видѣли това, слугитѣ отишли при господаря си и му разправили цѣлата история. — Доведете го при мене! Като дошълъ при господаря си, последниятъ казалъ: Азъ простихъ всичкия ти дългъ, но понеже ти не бѣше готовъ по сѫщия начинъ да постѫпишъ съ своя длъжникъ, и за такава малка сума го тури въ затвора, сега и ти ще отидешъ при него. И двамата били вързани и заведени въ затвора, докато изплатятъ дълговетѣ си. Кой отъ двамата ще излѣзе по-скоро отъ затвора? — Който ималъ да дължи само сто пенязи. Кой може да развързва? — Който прощава. Законътъ е следниятъ: Който прощава, той е въ състояние да развързва. Въ естеството на Бога е да прощава. Достатъчно е да се помоли човѣкъ чистосърдечно, за да му прости Богъ всичкитѣ дългове. Когото Богъ е простилъ веднъжъ, и той трѣбва да прощава. Това значи да вѣрва човѣкъ въ Бога. Всички, които следватъ правия пѫть въ живота, трѣбва да иматъ готовность да изправятъ погрѣшкитѣ си. Това значи: всички трѣбва да бѫдете готови да развържете вѫзела, който сами сте направили. Ако не искате да го развържете, ще се върнете при него. Вѫзлитѣ сѫ последствия на вашето минало. Атавизъмътъ не е нищо друго, освенъ натъкване на тия вѫзли отъ миналото. Като се натъкне на нѣкои отъ тия вѫзли, човѣкъ сѫщевременно се натъква и на редъ противоречия, които го ужасяватъ. Мнозина обясняватъ тия вѫзли съ закона на възмездието, или съ закона на кармата, но каквито обяснения да се даватъ, въ края на краищата, нѣкои отъ вѫзлитѣ оставатъ неразвързани. — Нѣма ли нѣкакъвъ начинъ, по който човѣкъ да се развърже напълно? — Има единъ начинъ — той е законътъ на любовьта. Като живѣете по този законъ, вие ще се развържете напълно. Това значи: вървете въ правата посока на живота, която води къмъ ония вѫзли, които сами нѣкога сте вързали. Щомъ дойдете до тѣхъ, вие ще заплатите на господаря си всичко, каквото му дължите, и той ще ви освободи. Казвате: Нали човѣкъ има свободна воля? Нали е свободенъ да прави, каквото иска? — Свободата на човѣка се заключава въ вързването и развързването. Свободенъ е само онзи, който може съзнателно да се вързва и развързва. Който не знае, какъ да се вързва и развързва, той не е свободенъ. Който знае само да вързва, а не знае да развързва, той е наполовина свободенъ. И който знае само да развързва, а не знае да вързва, и той е наполовина свободенъ. Има семейства, въ които мѫжътъ вързва, а жената развързва. Запримѣръ, за нѣкакъвъ дългъ мѫжътъ става причина да се затвори длъжника му за известно число години въ затворъ. Жената започва да моли мѫжа си да освободи този човѣкъ, да му прости поне половината отъ дълга. Тя бие на чувствата на мѫжа си, като му казва, че и тѣ иматъ деца, не се знае нѣкой день да не се случи и съ тѣхъ нѣщо подобно. Мѫжътъ най-после се съгласява да прости половината отъ дълга на длъжника си. После жената започва да се моли да прости и другата половина отъ дълга. По този начинъ длъжникътъ се освобождава отъ дълга, т. е. развързва се. Въ нѣкои семейства се случава обратното: жената завързва, а мѫжътъ развързва. Ако и мѫжътъ и жената завързватъ, този домъ е осѫденъ на смърть, т. е. на затворъ. Вързването и развързването иматъ дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Да завързвашъ, това значи да завързвашъ връзкитѣ на злото. Да развързвашъ, това значи да развързвашъ връзкитѣ на доброто. При сегашнитѣ условия, отъ всички хора се изисква да потърсятъ въ себе си възможности да проявятъ онзи животъ, който Богъ имъ е далъ. Следъ това само тѣ ще пожънатъ плодоветѣ на този разуменъ животъ. Щастието е плодъ на разумния животъ. Този животъ не почива на закони, каквито съвременнитѣ хора познаватъ. Запримѣръ, за доброто, като законъ, хората иматъ съвсемъ своеобразни разбирания. Казва се въ Писанието, че като ялъ отъ забранения плодъ, Адамъ прозрѣлъ. Който приема тия нѣща буквално, ще излѣзе, че преди да яде отъ забранения плодъ, Адамъ билъ слѣпъ, а после очитѣ му се отворили. Очитѣ на човѣка се отварятъ, само следъ като той започне да разбира отношенията, които сѫществуватъ между доброто и злото. Това може да се постигне чрезъ закона на послушанието. Послушанието е вързване, а непослушанието — развързване. Който е непослушенъ, той ще бѫде развързанъ. Адамъ развърза на земята това, което Богъ бѣше вързалъ на небето. Той развърза Божия законъ, но съ това заедно завърза и жена си. Адамъ бѣше по-ученъ отъ Ева, той не трѣбваше да я оставя сама въ райската градина. Той трѣбваше да я заведе при забраненото дърво и да ѝ каже: „Отъ всички плодове на дърветата можешъ да ядешъ, но не и отъ дървото за познаване на доброто и злото.“ Ева по никой начинъ сама не би яла отъ плодоветѣ на забраненото дърво, но змията дойде при нея и я изкуси. Сега ние нѣма да тълкуваме, какво представя змията, но казвамъ: Всѣки, който се е доближилъ до това дърво, той все е билъ изкушаванъ отъ змията. Повечето отъ сегашнитѣ хора сѫ суевѣрни, лековѣрни; тѣ сѫ готови да повѣрватъ на всѣки, който би имъ казалъ, че ако ядатъ отъ плодоветѣ на забраненото дърво, ще станатъ учени като Бога. Човѣкъ е готовъ да вѣрва на всѣко нѣщо, къмъ което има разположение. Запримѣръ, ако дойде нѣкой при васъ и ви предложи единъ лотариенъ билетъ, който печели 500,000 лева, вие веднага сте готови да заплатите за билета, колкото ви поискатъ. Защо? — Вѣрвате, че можете да спечелите. Като се тегли лотарията, виждате, че билетътъ ви нищо не печели. Вие знаете, че вѣроятностьта да спечелите е много малка, но все пакъ искате да вѣрвате, че можете да спечелите. Обаче, ако дойде нѣкой и ви каже, че разбойници се готвятъ да ви обератъ, ще започнете да разсѫждавате, какъ е възможно това, нали има полиция, нали има обществена охрана и т. н. Ако дойде нѣкой и ви каже, че тази вечерь ще заминете за онзи свѣтъ, пакъ ще разсѫждавате, ще отричате възможностьта за това и т. н. Защо въ последнитѣ два случая не вѣрвате на това, което ви се казва? — Защото не искате да се сбѫдне казаното. Обаче, въ всѣки човѣкъ има известна доза суевѣрие, макаръ и да не го изразява външно. Отива единъ безвѣрникъ по работа, но на пѫтя си срѣща черна котка. Той казва, че не вѣрва въ нищо, но изведнъжъ започва да се озърта налѣво-надѣсно, смущава се, че може да му се случи нѣщо лошо. Селянинъ впрегналъ воловетѣ и отива на нивата си да оре. Срѣща на пѫтя си селския попъ, и веднага се връща дома си: Нѣма да отида днесъ на нивата! — Защо? — Срещнахъ нашия попъ. — Суевѣренъ е този селянинъ. Той мисли, че ще му се случи нѣщо лошо. Щомъ мисли така, наистина ще му се случи нѣщо лошо. Този селянинъ е пропусналъ времето, когато е трѣбвало да отиде на нивата. Трѣбвало е да излѣзе отъ дома си най-малко единъ часъ по-рано, отколкото е излѣзалъ, и тогава никой нѣмаше да го срещне, и нищо лошо нѣмаше да му се случи. Който не иска да срѣща на пѫтя си черна котка, нито попъ, той трѣбва да става рано и да започва работата си, когато всички спятъ. Има единъ часъ, когато всички спятъ: и котката, и вълкътъ, и лисицата. Започнете този часъ работата си. Тогава никой нѣма да ви попрѣчи. Ние привеждаме тия примѣри, за да покажемъ, че въ всѣки човѣкъ има атавистически мисли и чувства, останали отъ миналото още. Запримѣръ, съмнението е атавизъмъ въ човѣка; то не почива на никакви научни данни. И при научни данни, и при доказани факти, човѣкъ пакъ се съмнява. Даватъ му една пѣсень, която той знае добре. Погледне я и казва: Не е тази пѣсеньта, която познавамъ. После пакъ я вземе, погледне внимателно и казва: Тази е пѣсеньта. Въ човѣка има единъ критически умъ, който подлага всичко на провѣрка, но сѫщевременно въ него има съмнение, което не се подава на никакви доказателства. „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето.“ — Какво трѣбва да вържете на земята? — Красивото, великото, Божественото. Щомъ вържете Божественото на земята, ще го вържете и на небето. „Каквото развържете на земята, ще бѫде развързано и на небето.“ Това значи: каквото правите на земята, друго сѫщество, заради васъ, ще прави сѫщото на небето. Както живѣете на земята, така ще живѣе и това сѫщество на небето. Небето и земята, сѫ двата полюса на живота. Ако живѣете лошо на земята, друго сѫщество въ ада ще живѣе по сѫщия начинъ. То ще черпи сила отъ васъ, ще расте, ще стане грамадно сѫщество, и единъ день ще дойде на земята. Ако живѣете добре на земята, друго сѫщество на небето ще живѣе като васъ. Това означаватъ думитѣ: Човѣкъ е творецъ на своята сѫдба. Не мислете, че живѣете за себе си. Човѣкъ живѣе най-малко за още две сѫщества: едното е, въ ада, а другото — на небето. И въ Писанието е казано че никой не живѣе за себе си. Ако правите добро на земята, не само едно сѫщество, но хиляди добри сѫщества на небето ще правятъ сѫщото заради васъ. По този начинъ тѣ ще ви помагатъ. Следователно, каквото правите на земята, това ще правятъ и за васъ на небето. Отъ това гледище, именно, произтича отговорностьта на всѣки човѣкъ за дѣлата му. Като знаете това, ще разберете, че човѣкъ не живѣе за себе си. Въпрѣки това, мнозина мислятъ, че живѣятъ само за себе си и, като придобиятъ знание, богатство, сила, тѣ считатъ, че сѫ осигурени. Учени сѫ, но достатъчно е единъ камъкъ да ги удари по главата, за да изгубятъ знанието си. Силни сѫ, но достатъчно е една тежка болесть да ги нападне, за да изгубятъ силата си. Богати сѫ, но достатъчно е да претърпятъ фалитъ, за да изгубятъ всичкото си богатство. Какъ се познава силниятъ човѣкъ? — Като влѣзе една микроба въ организъма му, той започва да се разговаря съ нея и я отправя вънъ отъ тѣлото си. Такова нѣщо представятъ и лошитѣ, нечиститѣ мисли. Силниятъ човѣкъ може да се разговаря съ тѣхъ, както съ микробитѣ, и да ги изпраща навънъ, като неканени гости. За да придобие силна мисъль, човѣкъ трѣбва усилено да работи върху себе си. Нѣкои искатъ да прекаратъ лекъ животъ, безъ грижи, за нищо да не мислятъ. — Не, лекиятъ животъ нищо не допринася. Такъвъ човѣкъ се намира само предъ едно преповторение на нѣщата. Той е подобенъ на изкуствено цвѣте, което, като цъвне веднъжъ, никога не извѣхва, но никога не завързва. Естественото цвѣте цъвти, извѣхва, но плодъ завързва. Истинскиятъ животъ е животъ на смѣни. Въ смѣната е красотата на живота. Нѣкой иска да бѫде красивъ. Да бѫдешъ красивъ, това значи да цъвнешъ. Цъвтенето трае известно време. Следъ това то трѣбва да се замѣсти съ друго нѣщо, пакъ тъй красиво и желанно. Това е вързването, узрѣването, даване плодъ. Плодътъ, това е доброто въ свѣта. Но и доброто трѣбва да се замѣсти съ друго нѣщо. Всичко въ живота е подложено на постоянни и вѣчни промѣни. Значи, има нѣщо по-велико отъ доброто. Какъ мислите, кое е по-велико отъ доброто? Доброто може да се замѣсти съ друго нѣщо. Какъ се изразява доброто на земята? — Въ нѣкаква услуга, въ нѣкаква помощь. Следъ като направите добро на нѣкого, въ какво трѣбва да се превърне това добро? — Въ благодарность, въ признателность. Признателенъ, благодаренъ може да бѫде само разумниятъ човѣкъ, който разбира причинитѣ и последствията на нѣщата. Който не може да бѫде признателенъ, той не разбира, какво нѣщо е доброто. Той мисли, че хората сѫ длъжни да му правятъ добро. — Не, никой не е длъженъ да прави добро. Човѣкъ трѣбва да прави добро по своя воля, а не по задължение. Онзи, на когото се прави добро, трѣбва да бѫде признателенъ, защото това, което чрезъ доброто се вързва на земята, вързано ще бѫде и на небето. Ако доброто, което правите, не се признава, то остава за смѣтка на онзи, който го прави; а този, на когото е направено, остава вързанъ въ ада, дето той храни друго нѣкое сѫщество. Щомъ е така, всички негови благодетели постепенно се отказватъ да му правятъ добро, и той започва да страда, да се измѫчва. Днесъ адътъ се подържа повече отъ небето. Кой отъ васъ не е изпращалъ баници въ ада? Не само баници, но различни сладкиши, торти се изпращатъ въ ада. Знаете ли, какво ще бѫде положението на съвременнитѣ хора, когато видятъ единъ день тия сладки работи въ ада? Тѣ ще видятъ, че адътъ е свѣтъ, създаденъ отъ самитѣ тѣхъ. Следователно, когато мине въ задгробния свѣтъ, човѣкъ първо ще види онзи свѣтъ, който той самъ е създалъ, и ще прекара въ него известно число години. Следъ това той ще мине въ по-високъ свѣтъ, дето ще се запознае съ духовнитѣ, съ Божественитѣ работи. Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ овчарь, който минавалъ за светия. Той се наричалъ дѣдо Димитъръ, но билъ известенъ на всички подъ името „светиятъ овчарь.“ Той билъ добъръ, благочестивъ човѣкъ. Когато влизалъ въ нѣкое село, ималъ обичай да влиза вечерь, а не сутринь. Като го запитвали, защо пристига вечерь въ селата, той отговарялъ: Страхувамъ се да не ме види змѣятъ. Като правихъ своитѣ обиколки изъ България, срещнахъ този светия овчарь, дѣдо Димитъръ, и се запознахъ съ него. Наистина, той бѣше интересенъ старецъ, отличаваше се съ своята голѣма чистота: самъ си варѣше ядене, ушавъ, бобъ, самъ миеше чиниитѣ, тенджеритѣ си, не даваше на никого да ги пипа. Единъ день ме срещна и започна да ми разправя единъ свой интересенъ сънь. Сънувалъ една вечерь, че билъ на едно високо, красиво мѣсто, дето била сложена богата, голѣма трапеза съ много прибори. Всичко блестѣло отъ чистота. Той разбралъ, че се намира на небето, между свѣтли, възвишени сѫщества. На трапезата имало само едно празно мѣсто, оставено за нѣкой българинъ. Азъ, казва той, мислѣхъ, че съмъ известенъ на небето между свѣтлитѣ сѫщества, но какво бѣше очудването ми, когато всички минаваха-заминаваха покрай мене, като че не ме познаваха. По едно време се даде знакъ, че обѣдътъ ще започне. Изведнъжъ на столоветѣ насѣдаха много поканени гости, всѣки предъ своята чиния. Тръгнахъ и азъ къмъ масата, седнахъ на стола предъ празното мѣсто, безъ чиния, безъ никакви пособия. Погледнахъ къмъ другитѣ и видѣхъ, че пристигатъ готвачи съ сѫдове, пълни съ ядене, и сипватъ всѣкиму въ чинията. Погледнахъ предъ себе си и какво да видя? На масата предъ мене, вмѣсто чиния, седатъ два скѫсани цървула. Не смѣя да кажа нѣщо, не смѣя да ги пипна. Пристигатъ готвачитѣ при мене и се готвятъ да ми сипятъ ядене въ скѫсанитѣ цървули. — Почакайте малко, моля ви се! Нѣмате ли една чиния? — Нѣмаме. Това си изпратилъ отъ земята, въ него ще ти сипемъ да ядешъ. Малко оставаше да ми сипятъ ядене въ скѫсанитѣ цървули, но азъ се стреснахъ и се събудихъ. После ми дойде едно прозрение. Казвамъ му: Дѣдо, ти мислѣше, че си светия, а като отиде горе, видѣ, въ какво положение се намирашъ. — Слушай, синко, да ти разправя историята на скѫсанитѣ цървули. Преди години азъ служехъ въ единъ монастиръ. Бѣхъ беденъ човѣкъ. Единъ день игуменътъ видѣ, че цървулитѣ ми сѫ скѫсани и ми подари нови, хубави цървули. Азъ пъкъ дадохъ своитѣ скѫсани цървули на другъ беденъ калугеръ въ сѫщия монастиръ. Тѣзи бѣха цървулитѣ, въ които искаха да ми сипятъ ядене на небето. Значи, това бѣше единственото добро, което съмъ направилъ на земята. Ако разказвате този сънь на свѣтски хора, тѣ ще кажатъ, че това сѫ халюцинации. — Има сънища, които сѫ халюцинации, но много сънища сѫ истински предсказания, които се сбѫдватъ. Има нѣща, които считате за реални, за истински, а въ сѫщность нищо не излиза отъ тѣхъ. Има нѣща, обаче, които на видъ сѫ въображаеми, нереални, а излизатъ действителни. Тамъ е чудното! Много въображаеми нѣща, много халюцинации, както мнозина ги наричатъ, се сбѫдватъ, а истинскитѣ, действителнитѣ, реалнитѣ нѣща не се сбѫдватъ. Какво показва това? — Това показва, че сѫщностьта, или действителностьта на нѣщата въ живота се заключава въ онѣзи прояви на съзнанието, въ които участвуватъ нашиятъ умъ, нашето сърце, нашата душа и нашиятъ духъ. Въ това се заключава интенсивностьта на нашето съзнание. Интенсивностьта, будностьта на нашето съзнание пъкъ опредѣля реалностьта на нѣщата. Докато човѣкъ яде, облича се, говори или прави добро нѣкому съ съзнание, дотогава той живѣе въ реалностьта. Вънъ отъ съзнанието никаква реалность не сѫществува. Сегашниятъ животъ на хората е поставенъ на кривъ пѫть, на несигурна основа. Тази е причината, задето съвременнитѣ хора живѣятъ повече въ своето минало, отколкото въ настоящето. Тѣ носятъ последствията на онова, което сѫ вършили въ миналото, а едва сега се заражда въ тѣхъ желание да служатъ на Бога. Ще кажете: Нима досега не сме служили на Бога? — Ако служенето на Бога е подобно на служенето на войника за своето отечество, това служене не е доброволно. Войникътъ е заставенъ да служи на отечеството си. Учительтъ доброволно ли е заелъ своята служба? — Той е станалъ учитель, защото му се плаща. Орачътъ отива на нивата, защото е заставенъ по този начинъ да си изкарва прехраната. Всичко, каквото съвременнитѣ хора работятъ и предприематъ, се върши насилствено, а не по добра воля. Нѣкакъвъ другъ, по-силенъ мотивъ ги заставя да вършатъ това или онова. Това е работа, която се върши подъ натиска на остена. Като имъ покажатъ остена, тѣ тръгватъ на работа. Искатъ не искатъ, работятъ. Тѣ се движатъ по закона на необходимостьта, а не по закона на любовьта. Следователно, за да дойде до съзнателния животъ, човѣкъ трѣбва да се освободи отъ закона на необходимостьта. Не е необходимо човѣкъ да оре по цѣли дни на нивата. Ако доброволно отиде да оре, това е другъ въпросъ. При това, не е нужно човѣкъ цѣлъ день да оре. Като оре три-четири часа на день, това е достатъчно. Хората искатъ да живѣятъ добре, но въ какво седи добриятъ животъ, не знаятъ. Тѣ казватъ, че трѣбва да ядатъ, но колко трѣбва да ядатъ, не знаятъ. Тѣ казватъ, че трѣбва да бѫдатъ богати, но колко богати трѣбва да бѫдатъ, не знаятъ. Това показва, че хората нѣматъ опредѣлена мѣрка, нѣматъ опредѣлена норма, съ която да мѣрятъ нѣщата. Желанието на хората да забогатяватъ е неограничено. И милиони, и милиарди да иматъ, тѣ всѣкога ще се стремятъ къмъ все по-голѣми и по-голѣми богатства. Желанието на хората да забогатяватъ никога нѣма да престане. Запитали единъ американски милионеръ, колко милиона има. Той отговорилъ: Колко милиона имамъ, това не ме интересува. Колко и какво се втича всѣки день въ касата, и това не ме интересува. Азъ се интересувамъ отъ малкото, което печеля всѣки день съ труда си. Тритѣ лева, които всѣки день спечелвамъ съ труда си, ми доставятъ по-голѣма радость отъ многото, което всѣки день се втича въ касата ми. Съвременнитѣ учени, икономисти казватъ, че за живота сѫ нужни знания, богатства, сила. — Това сѫ условия въ живота, които могатъ да се използуватъ само отъ разумнитѣ, отъ способнитѣ хора. Какво ще ви ползува знанието, богатството, силата, ако не знаете, какъ да ги употрѣбите? Какво ще ви ползуватъ църквитѣ и училищата, ако не можете да се повдигнете съ тѣхъ? Каква полза, че имате църкви, ако чрезъ тѣхъ се носятъ заблуждения? Каква полза, че имате училища, ако отъ тѣхъ излизатъ зле възпитани деца? Каква полза, че се създаватъ семейства, ако се раждатъ болни, хилави деца? И църкви, и училища сѫ се съграждали, и домове сѫ се създавали, но човѣчеството не е излѣзло отъ своитѣ заблуждения. Време е вече хората да спратъ вниманието си върху сѫщественото въ живота, да обърнатъ новъ листъ отъ книгата на своя животъ. Какво значи да обърнете новъ листъ на своята книга? Днесъ страдате — това е единъ листъ отъ вашата книга. Щомъ прочетете този листъ, не стойте повече предъ него. Веднага обърнете новъ листъ. Новиятъ листъ е листъ на радостьта. Прочетете този листъ, използувайте го и обърнете новъ листъ. Новиятъ листъ ще бѫде пакъ листъ на страданието. Бързо го прочетете и минете напредъ. Обръщайте листъ следъ листъ, изучавайте радостьта и скръбьта като полюси на живота, като пѫтища, които водятъ къмъ Вѣчния Животъ. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Тѣ отворятъ листа на страданието, прочетатъ го, поплачатъ върху него и де кого видятъ, запитватъ: Знаете ли, какво нѣщо е страданието? Чели ли сте, какво пише въ листа на страданието? — Оставете тия въпроси настрана. Всички познаватъ страданието, колкото и вие го познавате. Обърнете новъ листъ и четете за радостьта. Единъ светия посетилъ единъ беденъ човѣкъ съ намѣрение да му направи едно добро. Като влѣзълъ въ колибата му, бедниятъ човѣкъ се зарадвалъ, приелъ го добре, нагостилъ го, съ каквото ималъ, и легнали да спятъ. На сутриньта светията тръгналъ да си отива и като се сбогувалъ съ домакина на колибата, цъкналъ кремъка си, скрилъ се задъ колибата и я запалилъ. Сѫщевременно той оставилъ на бедния човѣкъ една бележка съ следното съдържание: Когато започнешъ да правишъ нова колиба, дигни пода на старата и разрови това мѣсто надълбоко; тамъ ще намѣришъ скрито богатство. Не съжалявай за старата колиба! Обаче, като видѣлъ, че колибата му гори, бедниятъ човѣкъ казалъ: Това значи да направишъ добро! Азъ приехъ въ колибата си този светия, нагостихъ го добре, а въ замѣна на това той запали колибата ми. Както плачелъ за колибата си, настрана отъ нея той намѣрилъ бележката, оставена отъ светията, прочелъ я и започналъ да дига пода на колибата си. Започналъ да копае дълбоко въ земята, дето намѣрилъ голѣмо количество злато. Взелъ златото въ рѫцетѣ си и благодарилъ на светията отдалечъ, че му направилъ такова голѣмо добро. Казвамъ: Копайте дълбоко въ земята! Възможно е и вашитѣ колиби да сѫ запалени вече. Възможно е и вашитѣ фантазии за това за онова да сѫ запалени вече и нищо да не е останало отъ тѣхъ. И така да е, не се обезсърдчавайте. Копайте дълбоко въ земята! Тамъ ще намѣрите заровено голѣмо количество злато. Причината, задето нѣкои ваши желания не се реализиратъ, е тази, че колибата ви е запалена, а съ нея заедно съ изгорѣли и желанията ви. Има желания, които могатъ да се реализиратъ, никакъвъ огънь не може да ги изгори. Като чета обещанията, които младитѣ си даватъ, или като чета мечтитѣ, които подхранватъ помежду си, радвамъ се, че сѫществуватъ такива хубави нѣща. Тѣзи нѣща сѫ записани въ духовния свѣтъ. Това се продължава, докато се оженятъ. Щомъ се оженятъ, всичко се свършва: и мечтитѣ, и приятелскитѣ разговори. И тѣзи млади започватъ да се разговарятъ на особенъ езикъ. Раждатъ имъ се деца, и тѣ се разговарятъ на сѫщия езикъ. Де отидоха мечтитѣ? Де отидоха приятелскитѣ разговори? — Тѣ изгорѣха заедно съ запалената колиба. И най-после тѣзи млади хора казватъ, както е казалъ Иоанъ Веслей, знаменитъ английски реформаторъ, три деня следъ сватбата си: Не струва човѣкъ да се жени! Докато се ожени, той избиралъ тази-онази мома, и най-после се спрѣлъ на една умна англичанка, която на третия день още го хванала за брадата и го развъртѣла изъ стаята. Той казалъ: Колкото да ме въртишъ, азъ нѣма да измѣня нито на йота, отъ своя животъ. Единъ день при Иоанъ Веслей дошълъ единъ младъ момъкъ отъ неговото общество да се посъветва по единъ важенъ въпросъ. Момъкътъ казалъ: Срещнахъ въ нашето общество една млада мома, добра християнка. Влюбихъ се въ нея и сега искамъ да я взема за своя жена. Какъвъ съветъ ще ми дадете? — Не прави сѫщата грѣшка, каквато азъ направихъ. Тази мома може да е много добра християнка; тя може да живѣе добре съ Христа, но не и съ тебе. Ако се оженишъ за нея, ще видишъ, че работата нѣма да излѣзе така, както си очаквалъ. Като говоря така, онѣзи, които не разбиратъ законитѣ, ще помислятъ, че жената е най-страшното, най-лошото сѫщество въ свѣта. — Каквато е жената, такъвъ е и мѫжътъ. Има една поговорка, която изразява тази мисъль съ следнитѣ думи: „Търкулило се гърнето, намѣрило си капака.“ Това значи: каквото е гърнето, такъвъ ще бѫде и капакътъ му. Злото не е нито въ мѫжа, нито въ жената, то е извънъ човѣка. Ако злото бѣше въ човѣка, имаше смисълъ да се разисква върху него. Щомъ е вънъ отъ него, човѣкъ трѣбва да го познава, за да се предпазва отъ него. Често хората се подаватъ на влиянието на чужди мисли и чувства, и дълго време не могатъ да се освободятъ отъ тѣхъ. Особено е опасно, когато тѣзи мисли и чувства сѫ отрицателни. Който разбира закона, той лесно може да се освободи отъ тѣхъ. Ще ви приведа единъ примѣръ, отъ който ще видите, че всички живи сѫщества могатъ да влѣзатъ въ връзка помежду си, да си помагатъ взаимно, да се освобождаватъ отъ труднитѣ условия на живота. Азъ често съмъ говорилъ, че между хората и растенията може да се създаде връзка, да влѣзатъ помежду си въ разговоръ. Единъ нашъ приятель пожелалъ да провѣри това нѣщо. Отишълъ единъ день въ Борисовата градина, приближилъ се до една ябълка, съсрѣдоточилъ се и се обърналъ мислено къмъ нея да каже, каква услуга иска отъ него. Поседѣлъ малко, концентриралъ се и чакалъ да разбере, какво ще му каже ябълката. Той си помислилъ, че ябълката ще пожелае да я полѣе съ една кофа вода. Какво било очудването му, когато възприелъ отъ ябълката следната мисъль: Моля ти се, наведи се долу при коренитѣ ми и ще видишъ, че единъ телъ отъ дълго време ме обвива и притѣснява. Извади този телъ и го хвърли настрана. Той се навелъ и видѣлъ, че наистина единъ телъ обвивалъ ябълката близо до корена ѝ. Развилъ тела и го хвърлилъ настрана. Така той я освободилъ отъ притѣснението, което телътъ ѝ причинявалъ. Както виждате, между ябълката и човѣка се създала връзка, и ябълката проговорила на човѣка, изказала му нуждитѣ си. Както разумното сѫщество, човѣкътъ, можа да освободи ябълката отъ затруднението ѝ, така и за васъ трѣбва да дойде нѣкое разумно сѫщество да ви освободи отъ внушенията, на които се подавате, съзнателно или несъзнателно. Опасно нѣщо е внушението. За да се предпази отъ сѫщества по-низки отъ него, човѣкъ трѣбва да бѫде буденъ, да не спи, или да не е пиянъ. Когато вниманието на човѣка се отклони, или разсѣе, лесно може да му се внушава. Седи нѣкой човѣкъ и си размишлява. Въ това време дохожда при него другъ единъ и му показва едно количество отъ злато, около 50,000 стерлинги. Този човѣкъ веднага отклонява вниманието си и спира погледа си върху паритѣ. Онзи, който му показва паритѣ, използува неговата разсѣяность, за да му внуши, каквато мисъль иска. Значи, когато съзнанието на човѣка не е будно, лесно може да му се внуши нѣкаква мисъль. Така постѫпватъ хората отъ свѣта. Тѣ си внушаватъ единъ на другъ, и по-силниятъ казва: Знаете ли, кой съмъ азъ? Така тѣ се вързватъ, и много време трѣбва да се мине, докато дойде нѣкой да ги развърже. „Вързано и развързано.“ Какво печелятъ хората, като се вързватъ и развързватъ? —Като се вързватъ и развързватъ, между тѣхъ се създаватъ лоши навици. Нѣщата се вързватъ само на земята и въ ада, но не и на небето. „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето. И каквото развържете на земята, развързано ще бѫде и на небето.“ Не се казва обратното, но се казва, че каквото направишъ на земята, това ще получишъ и на небето. Това се отнася за тѣзи, които вѣрватъ въ Бога, които иматъ любовь къмъ Него. Въ природата сѫществува следниятъ законъ: Каквото помислятъ или пожелаятъ хората, животнитѣ и растенията, всичко става. Нѣкога плъховетѣ сѫ пожелали да се размножатъ, и днесъ сѫ се размножили толкова много, че културна Англия не знае, какъ да се освободи отъ тѣхъ. И въ Русия, между болшевицитѣ, плъховетѣ сѫ се размножили, но руснацитѣ сѫ намѣрили начинъ да се освободятъ отъ тѣхъ. Тѣ ги държатъ гладни 10 — 15 деня, следъ което пущатъ при тѣхъ други гладни плъхове, които се нахвърлятъ едни върху други и се самоизяждатъ. По този начинъ тѣ изопачаватъ тѣхното естество. Нѣкога и човѣкъ е представялъ безопасенъ плъхъ, но впоследствие и той е станалъ месоядецъ; има опасность да се нахвърля върху брата си. Дали и за човѣка не е дошло болшевишкото време? Време е вече хората да се върнатъ къмъ миналото, да намѣрятъ причинитѣ и последствията за лошитѣ условия въ живота. Ще кажете, че Господъ е създалъ свѣта такъвъ. — Не, Господъ не е създалъ този свѣтъ. Кой застави плъховетѣ да се самоизяждатъ? — Болшевицитѣ. Едно време термититѣ застрашаваха цѣла Европа, но тя се спаси благодарение на ледения периодъ. Този периодъ дойде на време; иначе, цѣла Европа щѣше да бѫде унищожена. И други условия благоприятствуваха за спасението на Европа, но ледената епоха бѣше едно отъ важнитѣ условия. Затова се казва: „Ела зло, че безъ тебе ще дойде по-голѣмо зло.“ При сегашнитѣ условия на живота, топлината причинява по-голѣми злини, отколкото студътъ. При топлината се вършатъ по-голѣми престѫпления, отколкото при студа. И ако днесъ температурата на земята се измѣня, причината за това е злото, което се върши въ свѣта. Досега невидимиятъ свѣтъ си служеше съ топлината и видѣ, какво направи тя. Въ бѫдеще той ще си послужи съ студа. Епохата, която предстои да дойде, ще си служи съ студъ около 270º. Всичко, каквото днесъ виждате на земята, ще изчезне. Съ своето упорство хората не могатъ да измѣнятъ законитѣ на природата. Земята е създадена отъ Бога, а хората, които сѫ дошли да живѣятъ на нея, сѫ дошли да учатъ. Единъ день, като свършатъ учението си, тѣ ще се върнатъ въ своето отечество, кой отдето е дошълъ. Земята не е наше отечество, нито бащинъ домъ. Земята е времененъ приютъ за хората, а небето е бащинъ домъ за насъ —тамъ трѣбва всѣки да се върне. Казано е, че земята ще бѫде наследена отъ праведнитѣ. Това не подразбира грѣшната земя. Земята, на която сега живѣемъ, ще мине презъ огънь, да се пречисти. Като се пречисти, тя ще се прости съ хората и ще имъ каже: Вие сгрѣшихте, и азъ сгрѣшихъ. Вмѣсто мене ще дойде нова земя, която ще се насели съ праведни хора. „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето.“ Ще кажете, може би, че свѣтътъ трѣбва да знае това нѣщо. Мислите ли, че хората отъ свѣта не знаятъ да вързватъ? Голѣми майстори сѫ тѣ въ вързването! Тѣ отдавна познаватъ закона на внушението и си служатъ съ него. Достатъчно е да вземе нѣкой кобура въ рѫка, за да внуши на човѣка страхъ и трепетъ. Като му каже „горе рѫцетѣ!“ — той е готовъ всичко да даде. Единъ търновски адвокати пѫтувалъ отъ Търново за Севлиево. Той носилъ въ джоба си два кобура. По пѫтя го срещнали разбойници, спрѣли го и започнали да търсятъ въ джобоветѣ му пари. Като напипали кобуритѣ му, запитали го: Защо носишъ тѣзи два кобура? — За зоръ заманъ. — Ами по-голѣмъ зоръ отъ този какъвъ може да бѫде? — Забравихъ да си послужа съ тѣхъ. — Религиознитѣ хора иматъ едно или друго вѣрую, но като се намѣрятъ предъ нѣкакъвъ зоръ заманъ и имъ кажатъ „горе рѫцетѣ!“ — тѣ всичко забравятъ. Каква по-голѣма сила за религиозния отъ вѣрата? Вѣрата е мощна сила, съ която човѣкъ може да се защищава. Като се намѣри предъ нѣкаква опасность, нека извади този кобуръ — вѣрата, и неприятельтъ ще се уплаши и ще избѣга. Ако неприятельтъ е силенъ, той ще цъка, ти ще цъкашъ, той отгоре, ти отдолу, или ти отгоре, той отдолу, докато най-после победишъ. Казвамъ: Лесно е да се справи човѣкъ съ външния неприятель, но често той е изложенъ на вѫтрешни изкушения и мѫчения, при които трѣбва да се бори съ себе си. Той трѣбва да се бори съ друго сѫщество, съ друго съзнание въ себе си, докато победи. Когато се подчини на Божествения принципъ въ себе си, човѣкъ ще победи, ще завърши борбата си съ успѣхъ. И тогава, ако е вързалъ нѣщо на небето, ще дойдатъ сѫщества оттамъ да му помагатъ. И на земята да сте, ще дойдатъ сѫщества отъ небето да ви помагатъ. Вие знаете примѣра за апостолъ Петъръ, който билъ затворенъ въ тъмница. Когато приятелитѣ му се помолили за него, ангелъ Господенъ слѣзълъ отъ небето и го освободилъ. Ще кажете, че това е било едно време. — И едно време е било, и сега става. Каква вѣра имате тогава, ако не можете да измолите единъ ангелъ да слѣзе отъ небето и да ви освободи отъ затвора? Трѣбва ли да живѣете само съ опитностьта на другитѣ хора? Всѣки човѣкъ може и трѣбва да има свои опитности, отъ които да се ползува. Има опитности, които не е нужно да изпитате. Тѣзи опитности не сѫ за васъ. Единъ младъ момъкъ отивалъ въ гората да сѣче дърва. Той срещналъ на пѫтя една баба, която му казала: Синко, спри се малко да ти бая да не те яде мечка. — Не, бабо, по-добре ми бай да не ме срѣща мечка, а не да не ме яде мечка. „Вързано и развързано.“ Вие трѣбва да изучавате вѫтрешния законъ на развързването. Този законъ се отнася до онѣзи, които иматъ вѫтрешно разбиране. Ако остане да се водите по пѫтищата и разбиранията на сегашнитѣ хора, никакъвъ прогресъ не можете да имате. Работете непреривно. Че нѣкои отъ васъ сте на възрасть 50 — 60 години, работете безъ спиране. Сега, именно, човѣкъ трѣбва да бѫде по-деятеленъ. И на смъртно легло да е, той пакъ трѣбва да работи. Тогава ще извика приятелитѣ си, ще ги нагости, ще се прости съ тѣхъ и ще имъ каже: Днесъ заминавамъ, но утре пакъ ще се видимъ. И Христосъ каза на ученицитѣ си: „Азъ отивамъ при Отца си, но пакъ ще ви видя.“ Ето, две хиляди години се изминаха отъ това време, но Христосъ не е престаналъ да се явява на хората. Разправятъ за единъ българинъ отъ Видинъ, ученъ човѣкъ, свършилъ въ странство, следния случай. Той обичалъ да се подиграва съ всички ония, за които чувалъ, че вѣрватъ въ Христа. Една сутринь го видѣли, че плаче. — Защо плачешъ? — Оставете се, снощи сънувахъ, че бѣхъ на черкова. По едно време видѣхъ, че Христосъ излѣзе отнѣкѫде, дойде при мене и ми удари две плесници, но толкова силно, че и досега ушитѣ ме болятъ. — Не се минали две седмици отъ този день, и учениятъ българинъ заминалъ за другия свѣтъ. Както виждате, днесъ Христосъ си служи съ плесници, а едно време си служеше съ камшикъ. Трѣбва да знаете, че всѣко нѣщо си има своитѣ граници. Ако искате да ограничите злото въ свѣта, вие трѣбва да се стремите къмъ възвишенъ и благороденъ животъ. Едно отъ дветѣ се иска отъ хората: или да ограничатъ злото въ себе си, или да се развържатъ отъ него. Какъ ще се развържете отъ злото? — Като прилагате знанието и доброто. — Трѣбва ли да ни се говори това, щомъ ние вѣрваме въ Бога и Го обичаме? — Щомъ вѣрвате въ Бога и Го любите, не остава нищо друго, освенъ да изпълнявате Неговата воля. Какво се иска отъ детето, което обича майка си и баща си? — Нищо друго, освенъ да слуша и да изпълнява тѣхната воля. „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето; и каквото развържете на земята, развързано ще бѫде на небето.“ Това значи: развържете се отъ всички неправилни връзки и предайте свободно сърцето и душата си на Бога. Следъ това направете нови връзки съ добритѣ, съ чистосърдечнитѣ хора. Много има да се развързвате, и много има да се вързвате, но трѣбва да знаете, какъ да се развързвате и какъ да се вързвате. Четете нѣкоя хубава книга — направете връзка съ нея. Четете нѣкоя лоша книга — развържете се отъ нея. По този начинъ човѣкъ ще преобрази живота си. А въ това, именно, се заключава самовъзпитанието. Да развързвашъ и да завързвашъ правилно — ето де седи новата наука, новото възпитание. Когато придобие новата наука, човѣкъ става щастливъ, богатъ. Когато придобие богатството, той не трѣбва да бѫде слѣпъ за него, но да знае, какъ да го употрѣбява; когато придобие свѣтлината, мисъльта, той не трѣбва да бѫде безъ умъ; когато придобие доброто, той не трѣбва да бѫде безъ сърце. Богатството, мисъльта, доброто сѫ въ връзка съ добрия животъ. Тѣзи нѣща излизатъ отъ любовьта, отъ мѫдростьта и отъ истината. Тѣ сѫ главнитѣ източници, отъ които всичко извира. Като знаете това, вие трѣбва да цените всѣки, който черпи отъ тѣзи източници. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не се ползува отъ тѣзи източници. Въ това отношение никой не е оригиналъ. Всѣки копира отнѣкѫде. Оригиналътъ е единъ. „Вързано и развързано.“ Развържете сърцата и умоветѣ си отъ онова, което ги ограничава и заробва. Като се освободите отъ тѣзи връзки, направете нова връзка съ Божията Любовь, съ Божията Мѫдрость и Божията Истина. Каквато връзка направите на земята, такава ще бѫде връзката ви и на небето. Тази е истинската връзка, която прави живота красивъ и щастливъ. Тази връзка дава абсолютна свобода на човѣка. Въ нея нѣма никакво вързване и развързване. 9.Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 31 мартъ, 1929г. София. — Изгрѣвъ.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Самъ Отецъ. „Защото самъ си Отецъ ви люби, понеже мене възлюбихте и повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ.“ Иоана 16:27. „Защото самъ си Отецъ ви люби.“ — Този е единъ отъ мѫчнитѣ въпроси за разбиране и за асимилиране. Нѣма по-лесна работа отъ тази, да разберешъ любовьта, но и нѣма по-мѫчна работа, да възприемешъ любовьта и да повѣрвашъ въ нея. Казвате, запримѣръ, че вѣрвате въ нѣщо. Днесъ вѣрвате, утре не вѣрвате, измѣняте на вашата вѣра. Днесъ вѣрвате въ Бога, утре не вѣрвате. Това показва, че не сте установени въ тази, тъй наречена, Абсолютна реалность. Това се дължи на обстоятелството, че човѣкъ минава презъ три различни състояния: Единъ день той живѣе въ главата си, и тогава е мислещо сѫщество. На другия день слиза въ сърцето си и започва да чувствува. На третия день слиза въ стомаха си, и тогава всичкитѣ му работи се разбъркватъ, всичко става на каша. Той намира, че разбиранията му не сѫ такива, каквито сѫ били вчера; чуди се, защо хората сѫ станали толкова лоши, толкова неразбрани. — Причината за това разбъркано състояние въ него не сѫ хората, но като слѣзалъ въ стомаха, въ кашата на своя животъ, той мисли, че тази каша е вънъ нѣкѫде. Този човѣкъ разсѫждава, спори, сѫди хората и мисли, че има нѣкаква велика философия. — Има той философия, но философия на стомаха. Следователно, има три вида философия: философия на стомаха, философия на сърцето и философия на ума. Учитель по философия преподавалъ на ученицитѣ си урокъ върху принципитѣ на живота. Следъ това запиталъ едного въ какво вѣрва. Ученикътъ отговорилъ: Азъ вѣрвамъ въ човѣкъ, който има една глава и две рѫце. — Че човѣкъ има една глава, това е важното, но че има две рѫце, това не е толкова сѫществено. Учительтъ му казалъ: Азъ пъкъ вѣрвамъ въ човѣкъ, който има една глава и две очи. — Кой отъ двамата е правъ: учительтъ, или ученикътъ? — Учительтъ е на правата страна. Защо? — Защото, като има глава и две очи, човѣкъ ще опредѣли посокитѣ на своята мисъль, на своитѣ чувства и на своитѣ движения. После учительтъ казалъ: Азъ вѣрвамъ въ човѣкъ, който има едно тѣло и две рѫце. Ученикътъ отговорилъ: Азъ пъкъ вѣрвамъ въ човѣкъ, който има едно сърце и два крака. — Едва на края ученикътъ казалъ истината. Защо учительтъ е казалъ едно, а ученикътъ е казалъ друго, това сѫ задачи, върху които трѣбва да мислите. Вие сами трѣбва да разрешите тѣзи задачи, а тѣ не се решаватъ лесно. Когато нѣкой казва, че разбира числата, разбира аритметика, трѣбва да имате предъ видъ, че сѫществуватъ степени въ разбирането. Има числа, които сѫ качествени; има числа, които не сѫ качествени, нѣматъ никакво качество въ себе си. Въпрѣки това, и еднитѣ, и другитѣ сѫ числа. Казвате: Какви сѫ кaчественитѣ числа? Запримѣръ, имате единъ диамантъ и единъ простъ, обикновенъ камъкъ, еднакви по голѣмина. И въ двата случая имате числото едно, но първото число, първата единица е качествено число, а втората — обикновено число, обикновена единица. Съ първата единица можете да обиколите свѣта, да свършите наукитѣ си; съ втората единица и десеть крачки не можете да извървите. Казвате, че имате голѣми познания за свѣта. — Можете ли съ тѣзи знания да обиколите свѣта? — Не можемъ. — Тогава нѣмате никакви знания. Ако имате положителни знания, съ тѣхъ трѣбва да обиколите свѣта. Ако имате знания за небето, съ тѣзи знания трѣбва да отидете на небето и тамъ да продължите учението си. — Ние не знаемъ, преди всичко, има ли небе, или нѣма. — Щомъ не знаете това, вие имате единъ простъ, обикновенъ камъкъ, едно просто число, проста единица, която сто пѫти можете да напишете на дъската, и сто пѫти да я заличите. Нѣкой напише на дъската числото 1566. — Какво означава това число? — Имамъ да взимамъ толкова лева, но съмъ готовъ да ги простя. Другъ пише числото 1755. — Какво означава това число? — Имамъ да давамъ толкова лева, но нѣма да ги дамъ. — Ето, и двамата пишатъ числа, но единиятъ прощава, а другиятъ не е готовъ даже своя дългъ да изплати. Разбирания сѫ това. „Защото самъ си Отецъ ви люби, понеже мене възлюбихте и повѣрвахте.“ — Този стихъ е мѫченъ за разбиране. Защо? — Защото казвате, че любите Бога, а не вѣрвате въ Него. Това е неразбиране. Любовьта не се изявява въ време и пространство. Често казвате: Азъ любихъ единъ човѣкъ цѣла година. — Невъзможно е да любите чoвѣка цѣла година. Вие не можете да го обичате нито цѣлъ месецъ, нито цѣлъ день, нито цѣлъ часъ, нито цѣла минута. Да се говори така, това значи неразбиране на любовьта. Любовьта се изявява извънъ времето и пространството. Това може да е противоречиво на вашитѣ разбирания, но нека сѫществуватъ противоречия. Неизбѣжни сѫ противоречията въ живота. Седите нѣкѫде замисленъ и покрай васъ минава единъ вашъ неприятель — удря ви по крака съ тоягата си и продължава пѫтя си. Неприятельтъ ви само единъ пѫть ви е ударилъ съ тоягата си, но вие дълго време усещате болката. День, два, три, седмица и повече вие се оплаквате отъ болка въ крака. Тъй щото, това, което наричате любовь, е последствие, отражение на онзи ударъ, който любовьта ви е причинила. Тя единъ пѫть само ви е посетила, а вие дълго време помните нейното посещение. Като не разбира любовьта, човѣкъ казва: Изгорѣ ми сърцето отъ любовь! — Каква любовь е тази, която гори сърцата на хората? Ако наистина любовьта гори сърцата на хората, какъ могатъ да любятъ съ изгорѣли сърца? Когато изгори, сърцето не е годно вече за любовь. Другъ се оплаква, че любовьта го уморила. — Каква любовь е тази, която уморява хората? Който умира отъ любовь, той не разбира любовьта. Слушате нѣкой да казва, че като умре, иска неговата възлюбена да дойде на гроба му, да пролѣе две сълзи за него и да му посади поне едно цвѣте, което да разнася своето благоухание. — Това сѫ възгледи на народа за любовьта, отъ които се вижда неговото умствено и духовно разбиране за живота. Какъвъ прогресъ можете да очаквате отъ народъ, отъ общество, или отъ човѣкъ, които иматъ такива разбирания? Следъ всичко това хората ще говорятъ за усилията, които сѫ правили за преодоляване трудноститѣ въ живота. — Никакви усилия не сѫ правили. Тѣхнитѣ усилия съставятъ едва една хилядна часть отъ секундата, т. е. единъ кратъкъ моментъ отъ времето. И това усилие е дало резултати, но хората трѣбва да продължаватъ въ това направление, да не спиратъ. Като правятъ усилия, тѣ ще се домогнатъ до смисъла на живота. Смисълътъ на живота седи въ вѫтрешното разбиране и прилагане на закона на любовьта. Три велики закона управляватъ битието: Законътъ на абсолютната реалность, законътъ на абсолютната разумность и законътъ на абсолютната материя. Какви сѫ съвременнитѣ разбирания за материята, за силата — оставямъ настрана. Не е лошо човѣкъ да има различни философски възгледи за нѣщата, но много отъ тѣхъ сѫ детински възгледи, и тѣ сами ще напуснатъ човѣка. Малкото момиченце играе съ куклички, но трѣбва ли, като порасне, като стане 21 годишна мома, да ѝ казваме да напусне куклитѣ? Тѣ сами ще я напуснатъ. Когато казвамъ, че куклитѣ сами ще ви напуснатъ, разбирамъ, че като се ожени човѣкъ и роди деца, следъ време децата му сами ще го напуснатъ. Децата ти, това сѫ твоитѣ кукли, съ които си игралъ, които си кѫпалъ въ коритото, които си обличалъ и събличалъ, които си идеализиралъ. Като пораснатъ, твоитѣ кукли ще те напуснатъ, ще отидатъ въ странство да учатъ, безъ да помислятъ за тебе. Какво лошо има въ това, че куклитѣ ти те напуснали? Тѣ бѣха писма отъ невидимия свѣтъ, изпратени до тебе да ги четешъ и да се учишъ отъ тѣхъ. Въ тѣзи писма имаше скрито богатство, но ти не се сѣти да ги отворишъ, да прочетешъ онова, което е написано въ тѣхъ. Тѣзи писма останаха затворени книги за тебе, отъ които не можа да се възползувашъ. Всѣки човѣкъ носи въ себе си нѣщо хубаво, дълбоко скрито въ гънкитѣ на неговата душа. Ние виждаме само външния човѣкъ, който постоянно се мѣни. Въ какво седи тази промѣна? — Листата на книгата на неговия животъ постоянно се обръщатъ. Като гледате само външната страна на тѣзи промѣни, вие казвате, че човѣкъ расте, развива се, остарява, докато единъ день умре. Това показва, че листата на неговата книга всѣки день се обръщатъ. Мѫдрецътъ, който чете отъ тази книга, като я свърши, затваря я, взима я съ себе си, а ти плачешъ, страдашъ, че детето ти умрѣло. Казвашъ: Взеха детето ми! — Какъ е възможно да вземе нѣкой твоето дете? Ако е твое, никой не може да го вземе. Щомъ сѫ го взели, това дете не е било твое. То е твое хранениче, изпратено при тебе само да го отгледашъ и изучишъ. Единъ день неговитѣ майка и баща дохождатъ да си го взематъ. — Ама азъ съмъ го отгледалъ, изхранилъ, харчилъ съмъ за него. — Колко ви струва всичко? Детето е живѣло на земята десеть години. Ако всѣка година сте харчили по десеть хиляди лева, изразходвали сте всичко сто хиляди лева. Ето, вземете сто хиляди лева, а ние ще си вземемъ детето. Днесъ всички хора се разочароватъ отъ живота. Защо? — Защото не го разбиратъ. Щомъ се натъкнатъ на страдания, на нещастия, тѣ казватъ: Свѣтътъ не е добре създаденъ. — Дали свѣтътъ не е добре създаденъ, или ти не го разбирашъ, това е въпросъ. Ти мислишъ само, че свѣтътъ не е добре създаденъ. Ако мислишъ, че свѣтътъ не е добре създаденъ, ти си мѫдрецъ; пъкъ ако мислишъ, че великиятъ свѣтъ не е добре създаденъ, ти си глупецъ. Кое отъ дветѣ положения е вѣрно: глупецъ ли си, или мѫдрецъ? На този въпросъ всѣки самъ ще си отговори. „Защото самъ си Отецъ ви люби. — Въ този стихъ Христосъ изнася една истина безъ да я доказва. По-нататъкъ Той продължава: „Понеже мене възлюбихте и повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ.“ — Тази е една реална истина, изказана въ нейнитѣ взаимни отношения. Всѣка майка и всѣки баща биха ви залюбили, ако вие вземете тѣхното изгубено дете и го приютите къмъ себе си, въ своя домъ. Родителитѣ на това дете ще ви благодарятъ, ще залюбятъ не само васъ, но и дома ви. Детето ще ви разправя за своитѣ майка и баща, а вие ще вѣрвате въ това, което ви говори. Има хора, които отъ две хиляди години насамъ не могатъ да повѣрватъ, че Христосъ е излѣзалъ отъ Бога. Тѣ искатъ да имъ се докаже това. Питамъ: ако започна да ви доказвамъ това, на моитѣ думи ли трѣбва повече да вѣрвате, или на Христовитѣ? Ще вземе нѣкой да разпитва, кой съмъ, отде съмъ дошълъ. Моитѣ думи ли ще бѫдатъ по-вѣрни, или Христовитѣ? Ако не вѣрвате въ думитѣ на Христа, цѣлиятъ свѣтъ не би могълъ да ви убеди, че Христосъ е отъ Бога излѣзълъ. Нито пъкъ вие можете да опровергаете, че този, който отъ Бога е излѣзалъ, въ сѫщность не е отъ Бога излѣзалъ. За всѣки даденъ случай нѣщата могатъ да бѫдатъ, или да не бѫдатъ. „Защото самъ си Отецъ ви люби, понеже вие повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ.“ — Този стихъ изразява състояние на чистата душа, която приема нѣщата тъй, както сѫ въ действителность. Обаче, съвременнитѣ учени сѫ голѣми скептици и казватъ, че ако човѣкъ не се съмнява, науката не може да прогресира. Да се твърди това, то е все едно да се доказва, че ябълка безъ червей не може, че домъ безъ димъ, безъ огънь не може, че животъ безъ гладъ не може и т. н. — Това сѫ твърдения, които не могатъ да се доказватъ. Това сѫ твърдения, които не издържатъ критика. Азъ оспорвамъ твърдението, че домъ безъ огънь не може. Човѣшкиятъ домъ не може безъ огънь, защото човѣкъ познава огъня, но какво ще кажете за дома на другитѣ животни? Птицитѣ, рибитѣ, млѣкопитаещитѣ употрѣбяватъ ли огънь? Следователно, нашиятъ огънь е относително нѣщо, той не е абсолютно реаленъ, той не е необходимъ за всички живи сѫщества. Обаче, има единъ огънь, безъ който никой домъ не може. Той е огъньтъ на слънцето, огъньтъ на живота. При този огънь всичко живѣе, всичко сѫществува. Ако този огънь изчезне, съ него заедно изчезва и животътъ. Следователно, ако човѣшкиятъ огънь искате да направите вѣченъ, вие заставате на една фалшива философия, която, сама по себе си, не е вѣчна. Едно отъ свойствата на човѣшкия огънь е, че той постоянно се запалва и загасва. Свойство на Божествения огънь е, че като се запали веднъжъ, никога вече не загасва — той е вѣченъ огънь. Мѣстото около човѣшкия огънь е много малко, тѣсно, вследствие на което се явява споръ между хората, кой да бѫде по-близо до него, кой — отдѣсно на огъня, кой — отлѣво и т. н. Мѣстото около Божествения огънь е неограничено, вследствие на което всѣки може да седне, дето иска. Божествениятъ огънь не създава никакъвъ споръ, никакви недоразумения и противоречия между хората. Сега направете преводъ на огъня, да видите, на какво представя символъ. Съвременнитѣ хора едва сега сѫ започнали да изучаватъ огъня на любовьта. Тѣ още не сѫ стигнали до областьта, въ която функционира огъня на любовьта. Тѣ още не сѫ достигнали до свѣта, отъ който любовьта слиза. Тѣ още не сѫ разбрали и изучили степенитѣ на този огънь на любовьта. Има любовь, на чийто огънь може да се свари яйце; има любовь, на чийто огънь може да се свари бобъ; има любовь, на чийто огънь може да се опече агне; има любовь, на чийто огънь може да се опече цѣлъ човѣкъ; има любовь, на чийто огънь човѣкъ може да се стопи, или да обезумѣе. Обаче, има любовь, на огъня на която човѣкъ може да изживѣе най-голѣмитѣ радости. За да се изпита този огънь, човѣкъ трѣбва да е чистъ. Сегашнитѣ хора сѫ дошли до положение, при което трѣбва да се подложатъ на вѫтрешно чистене. Вѫтрешното чистене означава отваряне поритѣ на душата. За тази цель човѣкъ трѣбва да диша правилно. Докато човѣкъ се сърди, съмнява, завижда, не може да търпи хората, поритѣ на неговата душа всѣкога ще бѫдатъ затворени. При това състояние човѣкъ всѣкога ще бѫде боленъ; щомъ е боленъ, той ще има криво разбиране, крива философия за живота. Докато човѣкъ е боленъ, единъ следъ другъ лѣкаритѣ ще го посещаватъ, ще му правятъ инжекции, ще му даватъ лѣкарства, и той все ще страда, ще се оплаква отъ живота. — Какво трѣбва да направите съ този човѣкъ, за да оздравѣе? — Дайте му условия да се изпоти, да се отворятъ поритѣ на тѣлото му. Той страда отъ подпушване. Такъвъ примѣръ имаме съ единъ младъ селянинъ, синъ на богатъ български чорбаджия отъ Ново-пазарско. Този младъ селянинъ заболѣлъ сериозно и го изпратили на лѣчение въ варненската болница. Лѣкаритѣ го лѣкували седмица-две, събирали се на консултъ, но констатирали, че този човѣкъ нѣма да се излѣкува. Той билъ толкова силно подпушенъ, че нищо не било въ състояние да го спаси. Затова, като дошълъ баща му, единъ отъ лѣкаритѣ го извикалъ настрана и му казалъ: Нѣма защо да криемъ. Положението на сина ти е много сериозно. Вземи го поне въ село, тамъ да умре. Едва ли ще поживѣе още десетина деня. Бащата се натѫжилъ, заплакалъ, но нѣмало какво да прави, взелъ сина си отъ болницата и го завелъ въ селото. Въ Варна го лѣкували мѫже лѣкари, по тѣхната наука и философия, но като го завели въ село, започнали да го лѣкуватъ баби, по тѣхната наука. Събрали се 12 баби на консултъ; гледатъ момъка младъ, хубавъ, искатъ да му помогнатъ. Какви сѫ били имената на 12-тѣ баби, нѣма да казвамъ. Ако започна да ги изреждамъ, беседата ще отиде. Първата баба извадила отъ торбата си бобъ и дала на момъка да вземе само едно зрънце. Той извадилъ едно зрънце и го далъ на бабата. Тя погледнала зрънцето, помислила малко и го турила пакъ въ торбата, при другитѣ зрънца. Следъ това тя започнала да гледа на бобъ. Като свършила гледането, казала: Позволено ми е да лѣкувамъ този момъкъ. Той ще оздравѣе. Втората баба извадила отъ торбата си половинъ килограмъ восъкъ. Стопила го, излѣла го въ студена вода, следъ което започнала да гледа на момъка и казала: Този момъкъ ще оздравѣе, ще се заема да го лѣкувамъ. И останалитѣ десеть баби се произнесли, всѣка по свой начинъ, че момъкътъ нѣма да умре, и започнали да се съветватъ помежду си, какъ да го лѣкуватъ. Тѣ си казали: Знаемъ, че ечемикътъ кара конетѣ да скачатъ. Болестьта на този момъкъ е конска, затова да го лѣкуваме съ ечемикъ. Казано и свършено: тѣ взели единъ голѣмъ котелъ пъленъ съ вода. Турили въ водата ечемикъ, и поставили котела на огъня, докато водата възври. Следъ това излѣли ечемичената вода въ голѣмо корито, и оставили водата малко да истине. Потопили младиятъ момъкъ въ коритото, докато се изобилно изпоти. Повторили и потретили тази баня, и следъ две недѣли болниятъ билъ съвършено здравъ, на крака. И до днесъ този човѣкъ е живъ и здравъ, има си жена, деца, радва се на живота. Както виждате, тѣзи баби, кое съ бобъ, кое съ восъкъ, кое съ ечемикъ опредѣлили диагнозата на болния и го излѣкували. Казвате: наученъ ли е този методъ? — Ако съ даденъ методъ можете да излѣкувате човѣка и да му върнете живота, той е наученъ методъ; ако не можете съ този методъ да го излѣкувате и да му върнете живота, той не е наученъ. Ако съ известенъ методъ можете да просветите човѣка, той е наученъ; ако нищо не можете да постигнете съ него, той не е наученъ методъ. „Защото самъ си Отецъ ви люби.“ — Човѣкъ трѣбва да вѣрва! — Въ какво? Въ любовьта, която носи живота. Ако прочете тѣзи думи и повѣрва въ тѣхъ, и при най-голѣмото си обезсърдчение, човѣкъ може да се насърдчи. Ще кажете, че вѣрвате въ Бога. — Не е достатъчно само да вѣрвате въ Бога, но трѣбва да ви залюби Той, и вие да Го залюбите. Казано е въ Писанието: „Понеже повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ.“ Не е достатъчно да повѣрвате, че човѣкъ има една глава и две очи, но трѣбва да повѣрвате, че той има едно тѣло и две рѫце, а сѫщо така и едно сърце и два крака. Човѣкъ се движи главно въ три свѣта: въ свѣта на своята глава, въ свѣта на своитѣ гърди и въ свѣта на своя стомахъ. Като се заговори за стомаха, мнозина го считатъ доленъ животъ. — Така е, но животътъ започва отъ стомаха. Докато стомахътъ е здравъ, и човѣкъ е здравъ. Щомъ стомахътъ се разстрои, човѣкъ заболява. Нѣкои наричатъ стомаха търбухъ. — Не, стомахътъ не е търбухъ. Стомахътъ не трѣбва да се смѣсва съ търбуха. Търбухътъ представя желанията, апетититѣ на човѣка къмъ външни, временни нѣща. Въ този смисълъ мѣстото на търбуха е съвсемъ другаде, не е въ стомаха. — Не може ли безъ стомахъ? — Докато живѣе на земята, човѣкъ не може безъ стомахъ, но той трѣбва да живѣе и да се храни съобразно законитѣ, които управляватъ стомаха. Когато обработи храната, стомахътъ я изпраща въ по-високитѣ свѣтове. Следователно, той изпълнява една функция на взимания и давания. Тази функция трѣбва да става правилно. Ако не става правилно, стомахътъ заболява. Наистина, ако между функциитѣ на човѣшкия организъмъ и външния свѣтъ не става правилна обмѣна, човѣкъ е осѫденъ на заболяване въ физическия, умствения или духовния свѣтъ. Подъ „външенъ свѣтъ“ разбирамъ съвокрупность отъ разумни, възвишени сѫщества. Когато функционира правилно, стомахътъ изпраща обработенитѣ сокове въ бѣлитѣ дробове, които сѫщо така изучаватъ закона на щедростьта. Оттамъ соковетѣ отиватъ въ мозъка. По такъвъ начинъ се храни цѣлото тѣло. Понѣкога човѣкъ се индивидуализира, иска да живѣе само за себе си и постепенно се изолирва отъ външния свѣтъ. — Това е невъзможно. Човѣкъ не може и не трѣбва да се изолира отъ хората. Други казватъ, че искатъ да създадатъ отношения съ всички хора. — И това е невъзможно. Човѣкъ трѣбва да има правилни отношения съ хората, но това не подразбира, че трѣбва да има отношения съ всички хора. Следователно, човѣкъ самъ не може да живѣе, но и съ всички хора не може да живѣе. „Самъ си Отецъ ви люби.“ — Защо ви люби? — Защото вие повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ. Отецъ е първиятъ, Христосъ е вториятъ, а Богъ, отъ Когото излѣзохъ, е третиятъ. Това сѫ три принципа, които трѣбва да проникнатъ въ ума на човѣка, за да може всѣка негова идея да се реализира, да има успѣхъ въ свѣта. При това положение човѣкъ може да бѫде напълно нормаленъ, външно и вѫтрешно. Не е достатъчно само да познаваме външното устройство на човѣка, да знаемъ, че има глава, рѫце, крака, мозъкъ, дробове, стомахъ и т. н. Ние трѣбва да го познаваме и психически. Защо? —Защото, както познаваме човѣка, ще познаваме и вселената, понеже човѣкъ е създаденъ споредъ законитѣ, по които е създадена великата вселена. Следователно, като изучава себе си, едновременно съ това човѣкъ изучава и вселената. Затова, именно, човѣкъ е нареченъ малка вселена или микрокозмосъ. Когато казвате, че трѣбва да изучавате характера на човѣка, вие имате предъ видъ да изучите законитѣ, по които той е създаденъ, а не характера. Невъзможно е да се изучи характера на човѣка. Да изучите характера на човѣка, това значи да изучите свойствата на водата, която слиза отъ височинитѣ. Презъ време на своето движение, тази вода претърпява редъ промѣни, вследствие на което не можете да кажете, какви сѫ нейнитѣ свойства. Водата може да бѫде ту бистра, ту мѫтна, ту изобилна, ту по-слаба. И вие трѣбва да знаете, защо ставатъ тѣзи промѣни съ водата. Ако е мѫтна или бистра, това се дължи на почвата, презъ която минава. Ако е изобилна, това се дължи на мѣстностьта, отъ която извира. Такива промѣни ставатъ и съ човѣшкия характеръ. Следователно, мѫчно се изучава характера на човѣка. И тъй, промѣнитѣ, които ставатъ въ живота на човѣка, се дължатъ на сѫщитѣ причини, които измѣнятъ водитѣ въ природата. Когато притоцитѣ на човѣшкия животъ се втичатъ въ общия резервуаръ, въ великия океанъ — въ цѣлокупния животъ, човѣкъ е идеалистъ. Щомъ тѣзи притоци се отбиятъ отъ своя пѫть и започнатъ да криволичатъ надѣсно, налѣво, настрани, тѣ изгубватъ своята чистота, и човѣкъ става материалистъ. Достатъчно е единъ нечистъ притокъ да влѣзе въ вашата вода, за да намали нейната чистота. Достатъчно е една странична идея да влѣзе въ вашия умъ, за да измѣни живота ви. — Какво трѣбва да направите? — Да филтрирате идеитѣ си. — Ама безъ пари, безъ хлѣбъ, безъ кѫща не може да се живѣе. — Така могатъ да мислятъ децата само, а не и хората, които следватъ Христа. Не може да се мисли така. Има богати хора, но тѣхно ли е богатството? Има търговци, земедѣлци, на които хамбаритѣ сѫ пълни съ жито, но тѣхно ли е житото? Богатството, житото принадлежатъ на Бога. Житото е слѣзло отъ слънцето. Има учени хора въ свѣта, но знанието не е тѣхно. То е слѣзло отгоре. Днесъ се говори за право, за закони. — И правото е слѣзло отгоре. Има едно право, което се прилага за вѣчни времена. То е Божественото право. Човѣшкото право, обаче, е временно, непостоянно. Запримѣръ, римското право се е прилагало известно време, а днесъ вече е излѣзло отъ употрѣба. Съвременнитѣ хора се хвалятъ съ своитѣ училища. — Че кога не е имало училища? Училищата сѫ сѫществували преди създаването на човѣка. Ще кажете, че това е неразбрано за васъ. — Така е, неразбрано е, защото се говори за нѣща, които вие не знаете. Докато ви се говори на български езикъ, вие разбирате. Щомъ ви заговорятъ на английски, вие преставате да разбирате. Обаче, ако сѫщото нѣщо се говори на англичани, тѣ всичко ще разбератъ. Не е само български езикъ, на който може да се говори. Много езици има, на които хората се разговарятъ и разбиратъ. Тѣ сѫ: английски, нѣмски, френски, италиански и др. Обаче, има единъ езикъ, който всички хора трѣбва да изучаватъ, и на който трѣбва да се разговарятъ. Той е езикътъ на живата природа, той е ангелскиятъ езикъ, той е езикътъ на любовьта. Който не знае този езикъ, той е осѫденъ на голѣми страдания. Като ме слушате да говоря така, ще си помислите, че много сте закѫсали. Другъ ще каже, че работата му е оцапана. Трети ще каже, че съвсемъ объркалъ работитѣ си. Четвърти ще каже, че досега се залъгвалъ само и т. н. — Това сѫ термини, които трѣбва да се преведатъ. Запримѣръ, думата „залъгвамъ“ въ български езикъ е съвсемъ изопачена. Другъ е билъ първоначалниятъ смисълъ на корена на тази дума. Характерътъ на много думи е така изопаченъ, както е изопаченъ характерътъ на нѣкои хора, които сѫ станали престѫпници и разбойници. Така сѫ постѫпвали и съ нѣкои праведни хора, но не сѫ успѣли да изопачатъ характера имъ. Турятъ единъ праведенъ човѣкъ въ затворъ, облѣкатъ го съ халатъ, обковатъ краката и рѫцетѣ му съ вериги и го считатъ вече за престѫпникъ. — Не, не е престѫпникъ. Той е праведенъ, мѫдъръ човѣкъ. Че е въ затворъ, това е изпитъ за него. Той погледне веригитѣ си, усмихне се и казва: Нищо не представятъ тѣзи вериги за мене. Тѣ нищо не могатъ да ми направятъ. Той съзнателно се е ограничилъ, оставилъ се е въ рѫцетѣ на хората, да правятъ съ него, каквото искатъ, да мине за обикновенъ човѣкъ. Въ древностьта нѣкога, единъ мѫдрецъ отишълъ между лилипутитѣ, да види, какъ живѣятъ. Всички лилипути се събрали заедно, да решатъ какъ да победятъ този човѣкъ, понеже чели въ единъ отъ своитѣ вестници, че между тѣхъ се явилъ опасенъ човѣкъ. Тѣ си казали: Ако можемъ да победимъ този човѣкъ, ние ще станемъ великъ народъ. Казано и свършено: всички се събрали на едно мѣсто, хванали опасния за тѣхъ човѣкъ, затворили го, вързали го съ вѫжета и се радвали, че могли да го победятъ. Така го държали цѣлъ месецъ. По едно време забелязали, че концитѣ на вѫжетата, съ които билъ вързанъ този човѣкъ, започнали сами по себе си да се кѫсатъ. Най-слабото помръдване отъ страна на мѫдреца, било въ състояние да скѫса концитѣ. Всички лилипути влѣзли въ затвора при мѫдреца, качили се на гърба му и започнали да играятъ, да скачатъ върху него, съ цель да го омаломощатъ. Той се оставилъ да правятъ съ него, каквото искатъ, за да може следъ това да имъ даде добъръ урокъ. Докато се радвали и веселили, че го победили, той направилъ едно движение, отъ което всички лилипути нападали на земята. После той взелъ една мрежа, събралъ лилипутитѣ и ги турилъ въ мрежата, съ която ги занесълъ на другитѣ мѫдреци, да видятъ, какво нѣщо сѫ тия сѫщества, съ каква мѫдрость и знание разполагатъ. Ще кажете сега, че вие не сте като лилипутитѣ. — Въ своята сѫщина, човѣкъ е подобенъ на Бога. Но дребнавиятъ, малкиятъ човѣкъ, който се е отдѣлилъ отъ Цѣлото, отъ Великото, отъ Красивото, той е подобенъ на лилипутитѣ. Единъ день и той ще претърпи такъвъ крахъ отъ нѣкой мѫдрецъ, какъвто сѫ претърпѣли лилипутитѣ. Най-после този мѫдрецъ събралъ всички лилипути около себе си, държалъ имъ една поучителна речь и ги пусналъ да си отидатъ. Той имъ казалъ: Когато между васъ дойде нѣкой философъ, или великъ мѫдрецъ, не го затваряйте, не го вързвайте съ вѫжета и не скачайте по гърба му, но слушайте го, какво ще ви говори. Вие го затваряте, пренасяте го отъ едно мѣсто на друго, но нещастията неизбѣжно ви следватъ. Следователно, когато единъ народъ се оплаква, че го сполетѣли голѣми нещастия, казвамъ: Причината за нещастията на този народъ се дължатъ на тѣхното неблагоразумие. Единъ мѫдрецъ ги е посетилъ, а тѣ сѫ го вързали и скачатъ на гърба му. Кой народъ досега е билъ свободенъ отъ нещастия? И римлянитѣ, голѣмъ, великъ народъ, имаха свои нещастия. И българитѣ иматъ свои нещастия. Всѣки народъ е осѫденъ на страдания и нещастия поради своето коравосърдечие и неразбиране, какъ да постѫпи съ онзи великъ мѫдрецъ, който е изпратенъ всрѣдъ него да го поучава. „Самъ си Отецъ ви люби.“ — Като не съзнавате това, вашиятъ животъ е пъленъ съ безпокойствия, съ съмнения, съ противоречия, съ редъ отрицателни прояви. Безпокойствието, невѣрието, умразата не разрешаватъ въпроситѣ въ живота. Противоречията сѫщо не разрешаватъ въпроситѣ. Колкото да се оплаквате отъ трудноститѣ въ живота, съ това животътъ не се подобрява. Има единъ методъ, чрезъ който човѣкъ може да подобри своя животъ. Този методъ седи въ това, да изправи човѣкъ отношенията си къмъ Първата Причина, да започне да мисли, да чувствува и да действува като Бога. Дойде ли до това положение, всички противоречия въ неговия животъ ще изчезнатъ. И тогава, каквото Богъ му каже, той ще бѫде готовъ да го направи, безъ никакво колебание. Той първо ще действува, а после ще мисли. Де е погрѣшката на хората? — Погрѣшката имъ седи въ това, че преди още да сѫ разбрали, преди да сѫ свършили училище, тѣ искатъ да бѫдатъ щастливи. — Не, докато учи, човѣкъ не може да бѫде щастливъ. Щастието е резултатъ на нѣщо. Следователно, докато учите, никакво щастие не очаквайте. Щомъ свършите училището, щастието само ще дойде. Когато се ражда, човѣкъ не може да бѫде щастливъ; като умре, тогава може да бѫде щастливъ. Това е противоречие, но въ сѫщность е така. Защо? — Защото следъ смъртьта, човѣкъ се освобождава отъ задълженията си. Щомъ се освободи отъ задълженията си, щастието дохожда при него. — Защо трѣбва да умре човѣкъ? — За да бѫде щастливъ. Като умре, той се освобождава отъ всички полици, отъ всички задължения, отъ всички противоречия, които сѫществували въ ума му. Нѣкой човѣкъ има хиляда полици, но единъ день успѣва да ги изплати. Не е ли мъртавъ този човѣкъ вече? — Мъртавъ е, но за какво? — За полицитѣ, за своитѣ кредитори. Тѣ повече не го търсятъ; този човѣкъ е умрѣлъ за тѣхъ. Така разбираме ние смъртьта, а не въ този смисълъ, както хората я разбиратъ. Казвамъ: Какъвъ умрѣлъ е този, който не е скѫсалъ връзкитѣ съ своитѣ взимания и давания? Той не е умрѣлъ, той е живъ още въ своето нещастие. Много хора сѫ умрѣли за близкитѣ си, а живи за дълговетѣ си. Други пъкъ сѫ умрѣли за дълговетѣ си, а живи за близкитѣ си. Тѣ сѫ щастливитѣ, свободнитѣ хора на земята. Казано е въ Писанието: „Ние нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ.“ Следователно, всички хора се стремятъ да се освободятъ отъ своитѣ задължения. — Това е естествено, вѫтрешно разбиране за живота. Човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ отъ своитѣ дългове, но като се стреми къмъ това освобождаване, да не се натъква на противоречия. Че нѣкой бие нѣкого, или че нѣкой обира нѣкого, какво ви интересува това? Трѣбва ли да плачете за него? Ако вашитѣ сълзи могатъ да му помогнатъ, разбирамъ. Ако вашето знание може да стопи веригитѣ на затворника и да го освободи, това знание има смисълъ. Ако вашето знание може да стопи пушката на стражаря, то има смисълъ. Може ли човѣкъ съ такова знание да бѫде затворенъ? — Не може. Той ще стопи всичко около себе си. Когато нѣкой отиде на онзи свѣтъ, близкитѣ му се запитватъ: Де ли е нашиятъ баща сега, или де ли е нашата майка? — Тамъ е нещастието на покойницитѣ, на заминалитѣ за онзи свѣтъ, че тѣ дълго време още обикалятъ около васъ. Ще ви приведа единъ примѣръ за потвърждение на факта, че вашитѣ близки покойници сѫ всѣкога около васъ. Единъ старъ българинъ, голѣмъ богаташъ, но и голѣмъ скѫперникъ, умрѣлъ отъ нѣкаква сериозна болесть. Като се върнали отъ погребението, дъщеритѣ му казали: Слава Богу, че се освободихме отъ този сатрапъ, отъ този фараонъ, отъ този деспотъ. Сега вече свободно ще ядемъ и ще пиемъ. Тѣ поканили много гости, сложили богата трапеза и започнали да ядатъ и да пиятъ. Гоститѣ насѣдали около трапезата, но останали очудени, когато видѣли, че вилицитѣ, лъжицитѣ, ножоветѣ, чиниитѣ, които били сложени на масата, започнали да се хвърлятъ на една и на друга страна. Всички скочили отъ столоветѣ си уплашени и започнали да се озъртатъ налѣво-надѣсно, да търсятъ причината на това явление. Колкото да разсѫждавали, тѣ не могли нищо положително да кажатъ и се разотишли по домоветѣ си. Следъ нѣколко деня пакъ ги поканили на угощение, но и този пѫть се повторила сѫщата история. Най-после една стара, но умна баба разбрала, коя е била причината за това тайнствено явление и казала на дъщеритѣ на богатия покойникъ: Баща ви е недоволенъ отъ васъ, че като се събирате на угощение, не каните и него. — Какво трѣбва да направимъ, за да го задоволимъ? — Ще сложите на масата единъ приборъ за него и ще кажете: Заповѣдай, татко! Ще видите, че той ще престане да се изявява по такъвъ начинъ. И наистина, като поканили трети пѫть гоститѣ на обѣдъ, дъщеритѣ сложили единъ приборъ и за баща си и, като седнали всички да ядатъ, казали: Заповѣдай, татко, хапни си, каквото искашъ. Отъ този моментъ бащата престаналъ да се проявява по такъвъ начинъ. Така и бащата присѫтствувалъ на угощението. Съвременнитѣ хора казватъ, че тѣзи обяснения не сѫ научни. — Вѣрно е, че не сѫ научни, но какво ще кажете за предположенията на ученитѣ, че между слънчевитѣ петна отъ една страна и между явленията въ живота и природата отъ друга, има нѣкаква зависимость, нѣкаква връзка? Научни ли сѫ тѣзи твърдения? Запримѣръ, тѣ казватъ, че подъ влиянието на слънчевитѣ петна, които се намиратъ на грамадно разстояние отъ земята, сѫ потопени 4520 кораба въ Атлантическия океанъ. Тѣ подържатъ още, че подъ влиянието на тѣзи петна се явявали голѣми бури и урагани. Питамъ: каква връзка има между петната на слънцето и потъването на параходитѣ? Много отъ нещастията на хората се дължатъ на тѣхни неприятели отъ невидимия свѣтъ. Срѣщате нѣкой човѣкъ и намирате, че работитѣ му вървятъ добре; каквото започне, всичко се нарежда добре. По едно време виждате, че работитѣ му постепенно оставатъ назадъ. Чуди се този човѣкъ, коя е причината за неуспѣха му. Той не знае, че въ миналия си животъ още ималъ единъ неприятель, който постоянно му правилъ пакости. Отъ дълго време неприятельтъ му го търсилъ, и най-после, като се научилъ, че е нѣкѫде въ България, проследилъ го и започналъ да му пакости. Отъ този день всичко му тръгнало назадъ: въ търговията му не върви, домашнитѣ му работи се забъркватъ. Жена му, децата му заболѣватъ, умиратъ, и въ скоро време цѣлата му кѫща запустяла. Силенъ е неговиятъ неприятель. Какъ ще си обясните това нѣщо? Страшно е да живѣе човѣкъ безъ любовь! Това сѫ последствия на животъ безъ любовь. Цѣлиятъ свѣтъ страда отъ безлюбие. Безлюбието умъртвява хората. Ние препорѫчваме любовьта като животворещъ огънь. Ние препорѫчваме любовьта като носитель на живота, като носитель на здравето, на щастието, на богатството — на всички блага. Следователно, ако търсятъ благата на живота, хората трѣбва да се обичатъ. Въ каквото общество влѣзе любовьта, между религиозни, или учени — всички трѣбва да я приематъ. Тя произвежда цѣлъ превратъ въ сърцата, въ умоветѣ и въ душитѣ на хората. Дето любовьта влѣзе, тамъ се разкриватъ причинитѣ и последствията на нѣщата. Христосъ казва: „Самъ си Отецъ ви люби.“ Иде часъ, когато всички хора ще минатъ по пѫтя на Христа. Всички хора ще минатъ презъ Неговитѣ страдания и изпитания. Мнозина сѫ говорили и говорятъ за изпитанията и страданията на Христа, но тѣ не знаятъ причинитѣ, поради които Той е билъ подложенъ на тия изпитания. Ако ви обясня причинитѣ за Христовитѣ страдания, съ години не бихте могли да освободите съзнанието си отъ тѣзи страдания. Нѣкой иска да изпита силата на микробитѣ. Ако въ кръвьта на нѣкой юнакъ се пуснатъ нѣколко отъ тия микроби, въ продължение на 24 ч. той ще изпита такива страдания, че никѫде не би могълъ да си намѣри мѣсто. Микробитѣ сѫ въ състояние да обезсилятъ и най-голѣмия юнакъ. Който иска да знае, какво нѣщо е грѣхътъ, той ще се свърже съ него така, че въ продължение на четири поколѣния нѣма да се освободи отъ последствията му. Сила, гръбнакъ трѣбва да има онзи, който иска да изучава грѣха. Не разисквайте върху грѣха. Сгрѣшите ли, кѫсайте връзката съ грѣха — нищо повече! Нѣкой направилъ една погрѣшка, и веднага близкитѣ, приятелитѣ му се отказватъ отъ него, не го обичатъ вече. — Ако не обичатъ брата си, кого ще обичатъ? Ще кажете, че трѣбва да обичате Бога. — Какъ ще обичате Бога? Де ще Го намѣрите? Богъ живѣе въ съзнанието на всички хора. Следователно, като обичате хората, ще обичате и Бога. Когато кажете, че не трѣбва да обичате хората, вие не сте на правата страна. Ами ако кажатъ и за васъ така? Ако всички хора дойдатъ до това съзнание, какво ще придобиятъ? Каквото да говорятъ, както и да философствуватъ, безъ любовь нѣма животъ, и безъ страдание нѣма спасение. Хората очакватъ щастието и спасението по механически начинъ. И да го придобиятъ по такъвъ начинъ, то нѣма да бѫде за дълго време. За да придобие своето щастие, човѣкъ трѣбва да направи вѫтрешна връзка съ любовьта, съ живата природа, въ нейната цѣлокупность. Само по този начинъ човѣкъ ще дойде до вѫтрешно разбиране на противоречията, които сѫществуватъ въ живота и въ природата. Има единъ вѫтрешенъ, разуменъ езикъ, на който трѣбва да говорите, ако искате природата да ви разбере. Щомъ ѝ говорите на този езикъ, тя ще ви разбере и ще ви отговори. Които сѫ изучавали този езикъ, тѣ сѫ дошли до вѫтрешна връзка съ природата. И каквото сѫ поискали отъ нея, тя винаги имъ е отговаряла. „Самъ си Отецъ ви люби.“ — Знаете ли, какво представя любовьта на вашия Отецъ? Най-хубавото, най-великото въ живота ни е, именно, любовьта на нашия Отецъ. Тази любовь е канара на нашия животъ. Тя ни крепи, тя внася дълбочина въ съзнанието ни. Божията Любовь е вѫтрешно течение, което прониква нашето подсъзнание, но не и тѣлото ни. Богъ не може още да се прояви въ тѣлата на съвременнитѣ хора. Защо? — Понеже тѣ съдържатъ много непотрѣбни, излишни елементи. Като погледнете окото на нѣкой човѣкъ, ще видите въ него голѣма сухота. Погледнете окото на другъ човѣкъ — тамъ виждате много влага. Погледнете окото на трети човѣкъ, то е мъгливо, замрежено. Окото на човѣка не трѣбва да бѫде нито сухо, нито влажно, нито замъглено. Окото на човѣка трѣбва да изразява радость, доброта и любовь. Като те погледне такъвъ човѣкъ, той веднага познава отъ какво имашъ нужда и съ какво може да ти бѫде полезенъ. Ако не разбирате тия нѣща, като ученици, какъ ще намѣрите Учителя си? Ако и Учительтъ не разбира тия нѣща, какъ ще познае ученика си? Учительтъ познава ученика си по очитѣ. По какво познавате добрата свѣщь? — По ярката ѝ свѣтлина. Свѣтлината привлича човѣка. Може ли незапалената свѣщь да привлѣче човѣка? Може ли изгасналия огънь да привлѣче човѣка? Често въ свѣтлината на свѣщьта и въ топлината на огъня се крие известна илюзия, която човѣкъ трѣбва да различава. Тази свѣтлина и тази топлина сѫ дали нѣщо на хората, но тѣ сѫ приготовление за нѣщо по-велико. Всички култури на миналото, както и сегашната, сѫ приготовление за бѫдещето. Нѣма да мине много време и отъ сегашната култура нѣма да остане поменъ. Отъ сегашната култура и наука нѣма да остане нито една прашинка. Може ли да остане прахъ върху тѫпана, който барабанчикътъ бие? Когато тѫпанътъ престане да бие, прахътъ отново се наслоява. Когато хората престанатъ да мислятъ, прахътъ се наслоява върху мозъцитѣ имъ. Щомъ започнатъ да мислятъ, прахътъ отлетява. „Самъ си Отецъ ви люби, понеже повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ.“ — Дветѣ важни думи въ този стихъ сѫ: Отецъ и Богъ. Значи, две важни положения има въ този стихъ: Отецъ ви люби; и отъ Бога излѣзохъ. Христосъ е съединителната нишка между тѣзи две положения. Това показва, че всѣки човѣкъ трѣбва да има отношения къмъ Отца, къмъ Христа и къмъ Бога. Като прекарате тѣзи три думи въ ума си, вие ще намѣрите тѣхния дълбокъ смисълъ. Нѣкой казва: Азъ вѣрвамъ въ Бога. — Щомъ каже така, азъ зная вече, че той въ нищо не вѣрва. Защо? — Защото думитѣ „азъ вѣрвамъ въ Бога“ сѫ архаични. Всѣки вѣрва въ нѣщо. Единъ вѣрва въ Бога, другъ — въ Христа, трети — въ Отца. Това не е никаква вѣра. Докато не съедините тритѣ положения — Отецъ, Христосъ и Богъ — въ едно, вашата вѣра не е пълна, не е истинска. Отецъ е началото отдето започва проявата на човѣшкото съзнание. Христосъ е живата природа въ човѣка, която работи за неговото развитие. Богъ е мѣстото, отдето се взиматъ всички материали за съграждане на бѫдещето. Богъ представя складъ на живата, вѣчната природа, отъ който вие черпите, за да съградите своето бѫдеще. Всѣки човѣкъ трѣбва да се ползува съ кредитъ отъ природата. Но кой ще го кредитира? Ще каже, че отъ този — отъ онзи все ще получи нѣщо. — Не, човѣкъ трѣбва положително да знае, кой ще го кредитира. Вие трѣбва да имате разбиранията на Мойсея, когато е минавалъ своето първо посвещение въ Египетъ. Когато го прекарвалъ презъ това посвещение, Учительтъ му, Азраимъ, му казалъ: Ще бѫдешъ смѣлъ и благоразуменъ! Следъ първото си посвещение, Мойсей се наелъ съ задачата да освободи израилския народъ. Скоро на Мойсея се отдалъ случай да покаже своята смѣлость. Той видѣлъ, че единъ египтянинъ бие единъ евреинъ: нахвърлилъ се върху египтянина и го убилъ. Мойсей мислилъ, че никой не видѣлъ престѫплението му. Обаче, единъ день двама евреи се биели. Мойсей се приближилъ къмъ тѣхъ, съ намѣрение да ги освободи, да не се биятъ. Но единъ отъ тѣхъ се обърналъ къмъ него съ думитѣ: Да не мислишъ и мене да убиешъ като египтянина? Тѣзи думи били на Учителя му. Мойсей се уплашилъ и избѣгалъ въ пустинята. Съ убийството на египтянина, Мойсей прояви смѣлость, но не прояви благоразумие, и за това Учительтъ му каза: Сега ще отидешъ въ пустинята да пасешъ овцетѣ. Тукъ ще покажешъ своето благоразумие. Огънь нѣма да палишъ, но ако видишъ запаленъ огънь, нѣма да го гасишъ. Еврейската история разправя, какъ Мойсей пасълъ овце цѣли 40 години въ пустинята, безъ да кладе огънь. Знаете ли, какво нѣщо е да бѫдете овчарь безъ да палите огънь? Защо не трѣбва да кладете огънь? — Да ви не види неприятельтъ. Когато войницитѣ сѫ въ окопитѣ си, тѣ никога не кладятъ огънь. Ако накладятъ огънь, неприятельтъ имъ ще ги види и ще ги нападне. Ако нѣкѫде имало запаленъ огънь, тѣ бързо го изгасвали. Когато неприятельтъ ви преследва, вие трѣбва да загасите огъня, да не ви намѣри. Мойсей прекара цѣли 40 години въ пустинята, за да изкупи своя грѣхъ, и да научи закона на жертвата. Като видѣлъ, че кѫпината гори, той се зарадвалъ, защото 40 години не виждалъ огънь. Когато се отправилъ къмъ мѣстото, дето видѣлъ огъня, единъ тихъ гласъ му казалъ: „Събуй обущата си, защото мѣстото, на което стоишъ, е свето!“ Тогава Богъ му казалъ: „Чухъ плача и страданията на моя народъ. Иди да му помогнешъ!“ Като ималъ предъ видъ своята опитность отъ смѣлостьта си, Мойсей казалъ: Господи, тази работа не е за мене. Не ме връщай въ първото ми положение. Освенъ това, нали знаешъ, че съмъ гъгнивъ? Пъкъ не съмъ и много благоразуменъ. — Наистина, гъгнивиятъ човѣкъ е смѣлъ и решителенъ, но не е отъ много разумнитѣ. Да говори човѣкъ, това значи да знае, да разбира дълбокия смисълъ на нѣщата. Мойсей отказа, да приеме задачата, която му се даде, но Богъ му каза: Ти ще свършишъ тази работа. Ти имашъ достатъчно смѣлость, а благоразумието лесно ще придобиешъ. Азъ ще ти покажа, какъ да приложишъ благоразумието си. Мойсей прие най-после задачата да освободи израилския народъ, и много пѫти показа своето благоразумие. Докато не се освободи отъ своитѣ земни връзки, човѣкъ не може да мине въ по-високъ свѣтъ. Да живѣешъ между хората съ връзки, е едно нѣщо. Да живѣешъ безъ връзки, е друго нѣщо. Докато си свързанъ на земята, ти не можешъ да бѫдешъ разуменъ. Щомъ се освободишъ отъ всички връзки и живѣешъ, между хората, ти вече си разуменъ. И напусна Мойсей пустинята, отиде да изпълни възложената му отъ Бога мисия. Що е огъньтъ? — Огъньтъ е любовьта, която ще запали сърцата на хората. Щомъ сърцето ви пламне отъ огъня на любовьта, бѫдете готови да правите всичко, каквото тя ви казва. — Ами ако любовьта ми каже да цѣлуна нѣкого? — Любовьта не се занимава съ цѣлувки. — Ако ми каже да дамъ нѣкому пари на заемъ? — Любовьта съ пари не се занимава. Тя пари на заемъ не дава. — Ако ми каже да възкръся нѣкого? — Любовьта не възкръсява хората. Понеже любовьта не умъртвява хората, нѣма защо да ги възкръсява. Любовьта носи животъ. Тя носи съзнателния животъ, който се развива правилно. Който чуе разумния гласъ, гласа на любовьта, той ще я последва. Животътъ, който любовьта носи, иде отвѫтре. Животътъ и възкресението сѫ два противоположни процеса. Казано е въ Писанието, че и грѣшнитѣ ще възкръснатъ, само че грѣшнитѣ ще възкръснатъ въ осѫждение, а праведнитѣ — въ животъ. Защо ви е възкресение въ осѫждение? За праведнитѣ е казано: „Тѣ ще чуятъ гласа ми, ще станатъ, ще оживѣятъ и ще възкръснатъ.“ Нѣкои разбиратъ думата „ставане“ по физически начинъ, въ обикновенъ смисълъ. Такова ставане подразбира волята на човѣка. Оживяването подразбира сѫщината на живота. Възкресението подразбира разумностьта въ живота. Животътъ представя главата на човѣка. Ставането и възкресението представятъ очитѣ, рѫцетѣ и краката на човѣка. Когато разберете сѫщината на живота, ще дойдете до положение, всѣка изговорена дума да представя часть отъ васъ, отъ вашето естество. Тогава вие ще използувате правилно и нейната динамическа сила. Когато кажете думата „възкресение,“ вие трѣбва така да я почувствувате, че моментално да оживѣете. Това значи думата да стане часть отъ васъ. Вие говорите за любовьта, за мѫдростьта, за истината, но тѣзи думи не ви трогватъ. Щомъ не ви трогватъ, вие нѣмате още тѣзи добродетели въ себе си. Следователно, който иска да бѫде смѣлъ и благоразуменъ, той не трѣбва да гаси своя огънь, своето щастие. Нѣкой казва: Мина вече моето време! Какъвъ огънь горѣше едно време въ сърцето ми! Никакъвъ огънь не гори вече въ мене! — Коя е причината за това? Този човѣкъ се е отказалъ да отиде въ Египетъ да освободи израилския народъ. Когато приятельтъ ви се разсърди, ще знаете, че причината за сърденето е въ васъ. Ще приведа единъ примѣръ изъ живота, случилъ се нѣкѫде въ Европа. Една богата, капризна мома искала да изпита любовьта на своя възлюбенъ. За тази цель тя му казала: Ако искашъ да се увѣря, че наистина ме обичашъ, ще хвърля рѫкавицата си въ една менажерия, а ти ще влѣзешъ да я извадишъ оттамъ. Тогава ще приема рѫката ти. Съгласенъ ли си на това условие? Той се съгласилъ, приелъ условието. Единъ день, заедно съ възлюбената си отишълъ въ една менажерия, за да изпълни обещанието си. Той далъ известна сума на звѣроукротителя, да му позволи да влѣзе между звѣроветѣ. Тогава тя хвърлила рѫкавицата си въ една отъ клеткитѣ на звѣроветѣ и останала да гледа, какво ще направи възлюбениятъ ѝ. Той влѣзълъ между звѣроветѣ, навелъ се да вземе рѫкавицата и благополучно излѣзълъ навънъ. Следъ това се приближилъ до възлюбената си, поклонилъ се, подалъ ѝ рѫкавицата и казалъ: Ето, рѫкавицата си ще имашъ, но мене нѣма да имашъ. Той не поискалъ вече рѫката ѝ. — Не, любовьта не се изпитва по този начинъ. Защо трѣбваше тази мома да изпитва любовьта на възлюбения си така? Ако искала да разбере сърцето му, не можа ли да го прати между бедни хора, да имъ направи нѣкакво добро, да имъ помогне, а трѣбваше да го праща между звѣроветѣ? Такова нѣщо представя и философията на съвременнитѣ хора. И тѣ изпитватъ Бога по сѫщия начинъ. Хвърлятъ рѫкавицата си въ менажерията и очакватъ Богъ да я извади оттамъ и да имъ я подаде. Това е глупава философия! По-глупаво, по-долно нѣщо отъ това нѣма. Да изпитватъ Бога по този начинъ, това е срамъ, позоръ за хората! Ако е въпросъ да изпитвате Бога, изпитвайте Го съ нѣщо разумно, да научите, да придобиете нѣщо. Ако азъ бихъ решилъ да изпитвамъ Бога, щѣхъ да се обърна къмъ Него съ следнитѣ думи: Господи, азъ искамъ да направя нѣщо за Тебе. Затова, каквато работа имашъ изоставена, дай я на мене. И най-долната да е, готовъ съмъ да я свърша. Споредъ мене, този е най-правилниятъ методъ, съ който можемъ да си послужимъ. Трѣбва ли да опредѣляме, каква работа искаме отъ Бога? Тъй както съвременнитѣ хора постѫпватъ, това е начинътъ, по който младата мома изпита своя възлюбенъ. Тя хвърли рѫкавицата си между звѣроветѣ и прати възлюбения си да ѝ я донесе. Това сѫ противоречия, които сѫществуватъ навсѣкѫде въ живота. Вследствие на тия противоречия, човѣкъ не може да добие абсолютни познания за живота, но придобива само относителни познания. Какъ ще добие вѣчното знание, когато той постоянно се безпокои за себе си? Това безпокойствие хвърля сѣнка върху красивитѣ и правилни форми, и по този начинъ ги изопачава. Добре е човѣкъ да не се съблазнява, но да издържа, да устоява на всичко. Нѣкой ме пита, какво мнение имамъ за него. Казвамъ: азъ имамъ мнение само за себе си, но не и за хората. За хората имамъ само научно мнение, а не свое собствено. Да се интересувамъ отъ хората, това не влиза въ моята специалность. Много хора се интересуватъ отъ личния животъ на другитѣ, а това, което трѣбва прѣмо да ги интересува — тѣхниятъ животъ, тѣ оставятъ настрана, съ него не се занимаватъ. Когато не изучаватъ своя животъ, тѣ се натъкватъ на противоречия между своя животъ и този на напредналитѣ сѫщества. Тѣзи два живота сѫ диаметрално противоположни единъ на другъ. Запримѣръ, на земята децата започватъ отъ първо отдѣление и постепенно вървятъ нагоре, докато свършатъ университетъ. Въ невидимия свѣтъ е точно обратно: тамъ започватъ отъ университетъ и свършватъ съ първо отдѣление. Въ тамошното четвърто отдѣление тѣ изучаватъ отношенията между всички разумни сѫщества; въ трето отдѣление изучаватъ закона на свободата; въ второ — закона на мѫдростьта, а въ първо — закона на любовьта. Въ първо отдѣление на земното училище децата изучаватъ азбуката и взаимно си помагатъ. Колкото по-нагоре отиватъ, тѣ все повече и повече се индивидуализиратъ, докато дойдатъ до университета, дето всѣки мисли за себе си — готви се за живота. Така, именно, хората изгубватъ красивото, дѣтинското въ себе си. Когато слиза отъ невидимия свѣтъ, ученикътъ минава презъ закона на инволюцията, т. е. той инволюира, като навлиза все повече и повече въ гѫстата материя, дето постепенно губи знанието си и става все по-грубъ. Като дойде до отдѣленията, влѣзе въ четвърто отдѣление, той започва да разбира, че животътъ на земята не е такъвъ, какъвто си го е представялъ горе, но има въ него нѣщо, което ограничава всички сѫщества. Какъвто е човѣкъ въ отдѣленията на земята, такъвъ трѣбва да бѫде и въ университета на небето. Въ отдѣленията на небето се учатъ велики работи. Казвате: Отдѣленията сѫ само за децата, тѣ сѫ дребна работа. — Не, отдѣления сѫществуватъ и въ природата. Нашитѣ отдѣления се равняватъ на университетитѣ въ невидимия свѣтъ. „Самъ си Отецъ ви люби.“ — Думитѣ, които Христосъ е вложилъ въ този стихъ, сѫ диаметрално противоположни на нашитѣ разбирания. За да се разбератъ правилно, трѣбва да се направи вѫтрешенъ преводъ. Ако този преводъ е правиленъ, той ще внесе въ умоветѣ ви свѣтлина и свобода, въ сърцата ви оживяване, а за тѣлата ви подмладяване. Англичанитѣ употрѣбяватъ израза „вѣчно възобновяване на живота.“ Това означава „вѣчно производство.“ Ако този процесъ не се разбере, и любовьта нѣма да се разбере. Любовьта не е нѣщо статическо, тя е процесъ на разширяване. Всѣки день, всѣки моментъ любовьта трѣбва да внася нѣщо ново въ душата на човѣка. Който разбере любовьта, той постоянно ще се разширява. Който не я разбере, той нищо нѣма да придобие. Колкото по-голѣмъ брой разумни сѫщества влизатъ въ крѫга на вашата любовь, толкова по-голѣма интелигентность и доброта ще придобиете. Тѣ сѫ притоци на живота. Ако излѣзешъ като рѣка отъ нѣкой голѣмъ източникъ и не придобиешъ изъ пѫтя си никакви притоци, ти скоро ще изсъхнешъ. Ако имашъ притоци, ти постоянно ще се увеличавашъ, докато единъ день пакъ се влѣешъ въ Божественото море, въ източника на своя животъ. Какво представя Божественото учение? — Божественото учение ни учи, какъ е създаденъ козмоса, какъ трѣбва да живѣемъ, какъ трѣбва да се развиваме. — Какво представя любовьта на земята? — Тя опредѣля вѫтрешнитѣ отношения, които сѫществуватъ между хората. Мнозина мислятъ, че иматъ голѣма любовь. — Това сѫ тѣхни разбирания. Преди всичко ние трѣбва да изучаваме огъня на любовьта. Всички религиозни хора на миналото сѫ изучавали този огънь. И вие трѣбва да изучавате свойствата на този огънь. Този огънь има висока температура, но никакво изгаряне не причинява. Който влѣзе въ този огънь, той ще почувствува приятна топлина, около 40° — 50°, и веднага ще се оживи, ще се обнови отъ него. Ако внесете въ този огънь парче отъ злато и платина, които се топятъ при висока температура, тѣ веднага ще се стопятъ и превърнатъ въ течность. На човѣка, обаче, този огънь се отразява като мека, приятна топлина. Той е алхимическиятъ огънь, който ученитѣ сѫ търсили въ древнитѣ времена още. Ако иска да постави за основа на своя животъ философскиятъ камъкъ, който алхимицитѣ сѫ търсили, човѣкъ непременно трѣбва да носи въ себе си огъня на любовьта. Този огънь носи животъ. Свѣтлината на този огънь се коренно различава отъ електрическата свѣтлина. Отъ електрическата свѣтлина очитѣ отслабватъ, а отъ свѣтлината на огъня на любовьта, не само че не отслабватъ, но постепенно се усилватъ. И на стогодишния човѣкъ могатъ да се усилятъ очитѣ, ако той непреривно живѣе въ огъня на любовьта. Дали вѣрвате въ това, или не, то е другъ въпросъ. Съвременнитѣ хора вѣрватъ само въ онова, което може да се докаже. Питамъ: какъ вѣрватъ въ това, което се говори за месечината, за слънцето? Ще възразите, че ученитѣ хора сѫ казали известни истини за слънцето и за месечината, затова може да имъ се вѣрва. — Да, но това, което тѣ твърдятъ, не е доказано на опитъ. Запримѣръ, ученитѣ, мѫдритѣ хора казватъ, че на месечината има вода. При това, по високитѣ мѣста на месечината, водата е замръзнала, достига около стотина метра дебелина. Въ дълбокитѣ мѣста водата е толкова чиста, приятна, напомня нашата вода, която пиемъ. Вѣрвате ли въ това? Вие вѣрвате дотолкова, доколкото вѣрвате въ Христовитѣ думи, изказани въ стиха: „Самъ си Отецъ ви люби, понеже повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ.“ Ученитѣ казватъ, че на месечината нѣмало вода, но била покрита съ снѣгъ. При това, тѣ твърдятъ, че презъ деня температурата се увеличавала, вследствие на което снѣгътъ се топѣлъ. Чудно нѣщо! Какъ е възможно, снѣгътъ да се топи, а вода да нѣма на месечината? Щомъ снѣгътъ се топи, предполага се, че тамъ има хубава, чиста вода. Сега азъ нѣмамъ намѣрение да споря съ ученитѣ, но като отида на месечината, ще пия вода — нищо повече! Месечината е емблемъ на духовнитѣ вѣрвания на хората. Както на високитѣ мѣста на месечината става голѣмъ студъ, поради нейната рѣдка атмосфера, така и въ духовния животъ има голѣмъ студъ. Духовнитѣ хора трѣбва да знаятъ това нѣщо. Тѣ ще станатъ студени като месечината, затова трѣбва да придобиятъ голѣма дълбочина, по-голѣма отъ тази, която сѫществува въ земята. Духовниятъ човѣкъ трѣбва да бѫде дълбокъ, понеже има опасность всичко въ него да замръзне. Когато станатъ религиозни, хората започватъ да се измѣнятъ и се чудятъ, защо едно време сѫ били по-добри, а сега сѫ станали по-лоши. — Това е само илюзия. Въ сѫщность, тѣ не сѫ станали по-лоши, но сѫ станали по-студени. Защо? — Като се намиратъ подъ влиянието на месечината, атмосферата имъ става по-рѣдка, голѣма часть отъ топлината имъ се излѫчва, и тѣ ставатъ по-студени. На месечината има студъ 200° подъ нулата. Студътъ на месечината служи като протекция на адептитѣ, които живѣятъ тамъ, да ги запазва отъ сѫщества, които биха ограбили богатствата имъ. Който отиде на месечината да краде, каквото хване въ рѫцетѣ си, моментално ще го изпусне, ще се скове отъ студъ. Следователно, голѣмиятъ студъ запазва месечината отъ крадци. И слънцето има своя фотосфера, която го предпазва отъ атакитѣ на крадцитѣ. Температурата на слънцето е отъ три милиона градуса нагоре. Никакви войски, никакви адепти не сѫ въ състояние да завладѣятъ слънцето. Въ вѫтрешната страна на слънцето, обаче, живѣятъ възвишени сѫщества, които прекарватъ отличенъ животъ, пъленъ съ красота и величие. Когато нѣкои покойници, влѣзатъ въ слънцето, тогава тѣ ще разбератъ, какво нѣщо е Царството Божие. Тамъ ще разбератъ, какво нѣщо е висока планина. На слънцето има планини, по-високи отъ Хималаитѣ. Казвате: Вѣрно ли е всичко това? — Вѣрно е. Така говорятъ и ученитѣ хора. Тѣ подържатъ, че повърхностьта на слънцето има много висока температура. — Азъ се съгласявамъ съ мнението на ученитѣ, но тѣ не се съгласяватъ съ моето мнение. Азъ подържамъ, че има животъ въ вѫтрешностьта на слънцето, при много по-благоприятни условия отъ тия на земята. Които не вѣрватъ на думитѣ ми, тѣ могатъ да провѣрятъ това. Нѣкои учени подържатъ, че температурата на слънцето е около 35 милиона градуса. Азъ казвамъ, че температурата на слънцето е много по-висока отъ 35 милиона градуса. Чрезъ тази температура, слънцето е запазено отъ всички изненади, които биха могли да го сполетятъ. То не може се да завладѣе. Досега сѫ правени много опити да завладѣятъ слънцето, но всички сѫ излѣзли безрезултатни. Голѣма борба има въ природата за завладяване на слънцето. Въ една легенда се разправя за първия опитъ, който Луциферъ направилъ, за да завладѣе слънцето, но се търкулилъ оттамъ и падналъ на земята, дето и до днесъ се намира. „Защото самъ си Отецъ ви люби, понеже мене възлюбихте и повѣрвахте, че азъ отъ Бога излѣзохъ.“— Нека тѣзи думи, въ всичката имъ пълнота, останатъ въ съзнанието ви. Христосъ казва: „Всичко, каквото Отецъ ми има, мое е.“ Тогава, ако вѣрвате въ Христа, и вие можете да кажете: „Всичко, каквото Христосъ има, наше е.“ Лесно е да се каже, че всичко, каквото Христосъ има, е наше, но който каже това, той трѣбва да е готовъ да изпълни волята на Христа. Христосъ е емблемъ на Великата Любовь въ свѣта. 8. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 24 мартъ, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

Който има невестата "Който има невестата", Сила и живот, дванадесета серия, т.2 (1929), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 17.03.1929 г. до 12.05.1929 г. Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Който има невестата, 17 март 1929 г. Самъ Отецъ, 24 март 1929 г. Вързано и развързано, 31 март 1929 г. Той е речениятъ, 7 април 1929 г. И огорчи се въ сърцето си, 14 април 1929 г. Наклали огънь, 21 април 1929 г. Момчето ми, 28 април 1929 г. Ела следъ мене!, 5 май 1929 г. Ще ти въздаде, 12 май 1929 г.

"Който има невестата", Сила и живот, XII, т.2 (1929), Издание 1935 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Който има невестата. „Който има невестата, женихъ е.“ Иоана 3:29. Въ свѣта, отъ памти вѣка още, сѫществуватъ извести институти, известни учреждения, произходътъ на които е неизвестенъ. Такива институти и учреждения, такива навици и чърти сѫществуватъ и въ живата природа, въ всички живи, разумни сѫщества, а най-много въ разумнитѣ хора. За да разбере известна идея, известенъ институтъ или известно учреждение, човѣкъ първо трѣбва да разбира неговия дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Това разбиране не се постига само съ теоретизиране. Теорията сама не разрешава въпроситѣ. Запримѣръ, въ математиката се казва, че a+b=c. Това равенство още не разрешава задачитѣ. Колкото пѫти и да напишете това равенство, или както и да го замѣствате съ живи числа, или каквито пермутации да правите съ даденитѣ величини, това пакъ нѣма да разреши въпроситѣ. Има само единъ начинъ, по който може да се разреши тази задача. Кой е този начинъ? — Истината. Само истината освобождава човѣка. И действително, който следва истината, той е свободенъ човѣкъ. Това значи a+b=c. Всички съвременни учени следватъ истината, а при това никой отъ тѣхъ не е свободенъ. Казватъ, че който има знания, наука, той е културенъ, свободенъ човѣкъ. Така ли е въ сѫщность? Отъ памти вѣка е имало учени хора, философи, а при все това пакъ не сѫ били свободни. Ще кажете, че за да бѫде свободенъ, човѣкъ първо трѣбва да уреди работитѣ си. Работитѣ на много хора сѫ уредени, но тѣ пакъ не сѫ свободни. Значи, свободата не зависи отъ това, дали работитѣ на човѣка сѫ уредени, или не. Работитѣ на хората могатъ да бѫдатъ уредени, могатъ да бѫдатъ неуредени, а при това тѣ пакъ не сѫ свободни. Значи, за да бѫде свободенъ, човѣкъ трѣбва да е придобилъ истината, да знае нѣщо. Докато е младъ, човѣкъ идеализира нѣщата, представя си ги въ такъвъ видъ, въ какъвто не сѫ. Ако започне да мисли за възлюбената си, той си я представя като божество, пише ѝ прекрасни писма, колѣничи предъ нея, обещава ѝ добъръ животъ, щастие, богатство, само да се съгласи да отиде при него. Той мисли, че съ нея заедно, ще влѣзе въ Царството Божие. Безъ нея животътъ му се обезсмисля. Докато се оженятъ, всичко е добро; щомъ се оженятъ, и двамата започватъ да се чудятъ, защо не идва Царството Божие между тѣхъ. Тѣ започватъ да съжаляватъ, че сѫ се оженили, и казватъ: Не струва човѣкъ да се жени. — Щомъ не струва човѣкъ да се жени, това показва, че тази женитба не е отъ Бога. Защо? — Защото всѣка задача, която не може да осмисли живота, тя не е за живота. Ето защо, човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ онѣзи задачи, които могатъ да му дадатъ начинъ, методъ за разрешаване основнитѣ принципи на живота. Много задачи ще се дадатъ на човѣка, които той правилно трѣбва да разреши. Съвременнитѣ хора трѣбва да знаятъ, че всичко, което става въ живата природа, е разумно. Мнозина мислятъ, че външнитѣ условия сѫ главнитѣ фактори въ живота. Наистина, външнитѣ условия сѫ фактори въ живота, но тѣ не сѫ единствени и най-важни. И човѣкъ е факторъ, макаръ че мнозина мислятъ, какво тѣ не могатъ да направятъ нищо. Ако е вѣрно, че външнитѣ условия сѫ единствени и най-главни фактори въ живота, питамъ: защо е дошълъ човѣкъ на земята? Защо тогава не се примири съ всички външни условия, безъ да разсѫждава, безъ да търси начини и средства за подобряване на тия условия? Ще кажете, че човѣкъ е робъ на условията. Щомъ съзнава това, нека търси начинъ да се освободи. Какъ може човѣкъ да придобие свободата си? — Който иска да придобие свободата си, той трѣбва да следва истината. За тази цель човѣкъ не трѣбва да грѣши. Щомъ не грѣши, той ще се освободи отъ дълговетѣ, които сѫ го заробили. Нѣкой казва: Азъ не трѣбва да правя дългове. — Съ това въпросътъ не се разрешава. Лесно е да се каже така. То е все едно да се затвори човѣкъ нѣкѫде и да каже, че нѣма да прави дългове. Другъ пъкъ казва, че прави много грѣхове. — Той върши грѣхове, защото отъ вѣкове още е складиралъ въ себе си много неестествени желания, които сега се бушуватъ въ него и го каратъ да грѣши. Той ще престане да грѣши, когато съзнае, че неестественитѣ желания въ него сѫ чужди капитали, съ които не трѣбва да работи. Нѣкой се влюбилъ и мисли, че той е родилъ тази любовь. — Любовьта не принадлежи на никого. Виждате, че едно животно се влюбило и постоянно тича подиръ своята възлюбена. И въ любовьта на животнитѣ има етикеции, учтивость. Хората мислятъ, че само тѣ иматъ любовь и подобна на тѣхната нѣма. — Не, всички живи сѫщества, колкото малки да сѫ, иматъ любовь. И растенията, и животнитѣ иматъ любовь. Любовьта на растенията се проявява по различенъ начинъ отъ тази на животнитѣ; любовьта на животнитѣ пъкъ се проявява различно отъ тази на хората. Както да се проявява любовьта на различнитѣ сѫщества, тя все е любовь. Въ този смисълъ, хората трѣбва да обичатъ истината, да разглеждатъ нѣщата обективно, безъ да се заблуждаватъ. Защо ще се заблуждаватъ? Ще каже нѣкой, че всичко може да направи. Щомъ каже това, той трѣбва да се подложи на опитъ. Нека се опита да дигне камъкъ отъ сто килограма тежесть, да види, дали всичко може да направи. Ако не може да дигне този камъкъ, ще разбере, че не може всичко да направи. Единъ отъ европейскитѣ владетели билъ много хваленъ отъ придворнитѣ си, но като разуменъ и мѫдъръ, той не се подавалъ на тѣхнитѣ ласки, и решилъ да имъ докаже своята сила и мощь на опитъ. Тѣ го хвалили, че всичко може да направи, че може да спре духането на вѣтъра и движението на морето. „Твоята дума, господарю, на две не става.“ Той решилъ да ги изобличи, да имъ докаже, че не може всичко да направи, затова ги накаралъ да изнесатъ трона му и да го поставятъ на брѣга на морето, дето ставали най-голѣмитѣ приливи и отливи. Самъ той седналъ на трона си и наблюдавалъ, какъ идвали и се връщали вълнитѣ. Когато започнали силни приливи на вълнитѣ, придворнитѣ му казали: Ваше Величество, приливи идватъ, трѣбва да се отдръпнете! — Не се страхувайте, вие знаете, че азъ мога да заповѣдвамъ на морето. Тѣ пакъ му казали: Ваше Величество, приливи идватъ! — Заповѣдвамъ на морето да се отдръпне! Обаче, морето не се отдръпнало. — Както виждате, морето не ме слуша. Значи, всичко не ми се подчинява. По този начинъ царьтъ поставилъ въпроса ребромъ и доказалъ на своитѣ придворни, че тѣхнитѣ хвалби не почиватъ на действителностьта. Следователно, всѣки човѣкъ трѣбва да постави трона си край морето, да види, подчинява ли му се приливътъ на вълнитѣ, или не. Ако приливътъ не му се подчинява, той трѣбва да постави трона си далечъ отъ морскитѣ вълни. Това показва, че отношенията и възможноститѣ на човѣка въ живота сѫ съвсемъ различни отъ тия, които той може да си въобрази. Животътъ на съвременнитѣ хора не е случаенъ, и трѣбва да се знае, че случайнитѣ нѣща сѫ разумни, а обикновенитѣ — неразумни. Това, което постоянно става, е човѣшко; това, което случайно става, е разумно, следователно — Божествено. Когато изследватъ природнитѣ явления, ученитѣ казватъ за нѣкой фактъ, или за нѣкое явление, че е случайно. Обаче, тѣ трѣбва да знаятъ, че случайнитѣ нѣща, именно, сѫ Божествени. Тъкмо когато човѣкъ мисли, че нѣма изходенъ пѫть въ положението, въ което е попадналъ, вижда, че „случайно“ се намира предъ такъвъ. Викатъ лѣкарь да прегледа нѣкой боленъ. Лѣкарьтъ дохожда при болния, пипа пулса му и констатира, че споредъ правилата на медицината, следъ 24 часа болниятъ ще свърши. Споредъ правилата на медицината е така, този човѣкъ не може да живѣе повече отъ 24 ч., той непременно ще свърши, и никой не може да му помогне. Случава се, обаче, по нѣкакъвъ неочакванъ обратъ въ болестьта, болниятъ се подобрява и оздравява. Много такива примѣри има въ живота. За изяснение на мисъльта си ще приведа следния примѣръ. Единъ американецъ милионеръ ималъ млада, красива жена, която много обичалъ. По едно време жената на милионера заболѣла сериозно. Той извикалъ най-виднитѣ лѣкари, дано ѝ помогнатъ, но всички вдигали рамене, не знаели, какво да правятъ. Тѣ се събрали на консултъ, и всички единодушно решили, че болестьта е неизлѣчима, и младата жена ще замине за другия свѣтъ. Като добросъвестни лѣкари, тѣ решили да предупредятъ мѫжа на болната за удара, който сѫдбата му готви, а сѫщевременно той да съобщи на жена си, че часътъ ѝ е наближилъ и да се приготви да изпие горчивата чаша. Мѫжътъ се наскърбилъ, натѫжилъ, но нѣмало какво да прави; влѣзълъ въ стаята на жена си и внимателно ѝ съобщилъ, какво я чака. Очитѣ на младата жена се напълнили съ сълзи, но следъ единъ моментъ тя се окопитила и казала на мѫжа си: Нѣма какво да правя, освенъ да се подчиня на сѫдбата си. Ще отида на онзи свѣтъ, безъ да зная сѫществува ли такъвъ, или не. Искаше ми се още да поживѣя съ тебе, но не съмъ господарка на сѫдбата си. Понеже много пѫти си ми казвалъ, че ме обичашъ, искамъ да ми обещаешъ нѣщо. Кажи, моля ти се, можешъ ли да ми дадешъ обещание за нѣщо, което да изпълнишъ? — Кажи, какво искашъ? Ако мога, ще изпълня молбата ти, но предварително нищо не обещавамъ. Азъ искамъ да постѫпя като разуменъ, като честенъ човѣкъ предъ тебе, а не като лъжецъ. — Искамъ да ми обещаешъ, че следъ смъртьта ми нѣма да се оженишъ за друга, ще ми останешъ вѣренъ за винаги. — Вижъ, това не мога да обещая. Може да срещна нѣкоя млада, красива жена като тебе, да се влюбя въ нея и да се оженя. Трѣбва ли тогава да излѣза лъжецъ предъ твоята паметь? — Тъй ли? Тогава и азъ нѣма да умра! И наистина, това потенциално желание на тази млада жена да не се раздѣля съ мѫжа си, било въ състояние да я спаси. То предизвикало обратъ въ нейнитѣ сили, и въ продължение на 24 ч. тя се почувствувала по-добре: станала отъ леглото и започнала да се разхожда изъ стаята си. Като дошли при нея, лѣкаритѣ останали изненадани отъ това, което видѣли. Следъ десетина деня младата жена била вече напълно здрава. Казвамъ: едно мощно желание, колкото дълбоко да е скрито въ човѣка, е въ сила да го избави отъ смъртьта; съ него той може да преодолѣе всички препятствия, които се изпрѣчватъ на пѫтя му. Въ тази жена се събудила ревность къмъ мѫжа ѝ! Тя искала отъ него да се не жени за друга, да не обича друга жена. Толкова силно било това чувство въ нея, че тя могла да преодолѣе смъртьта. Но престѫпление е човѣкъ да изисква отъ нѣкого той да не обича другъ, освенъ него. Любовьта е непреривенъ процесъ, тя не може да се прекѫсва. Съвременнитѣ хора търсятъ нѣщо велико въ живота си, искатъ да се домогнатъ до любовьта, да я придобиятъ, но лѣкаритѣ, както и хората на старитѣ разбирания, казватъ, че не струва да се живѣе, че животътъ на човѣка е кратъкъ, въ 24 ч. той може да замине за другия свѣтъ. Въ нѣкои индуски книги се казва, че не струва да се живѣе. — Това е кривъ преводъ. Не струва да се живѣе, само когато човѣкъ се отклонява отъ правия пѫть, отъ пѫтя, въ който има растене и повдигане. Иначе, животътъ е красивъ и къмъ него всички се стремятъ. Мнозина казватъ, че животътъ създава страданията. — И това не е вѣрно. Може да има въ живота нѣкои елементи, които създаватъ страдания, но тия елементи не представятъ живота. Какъ е възможно това, което обичаме, да ни създава страдания? Невъзможно е онзи, който ви обича, да ви създава страдания. Известно е, че любовьта ражда живота. Следователно, ако животътъ създаваше страданията, тогава той не би ималъ никаква основа. Причинитѣ за страданията сѫ въ самия човѣкъ, но не въ живота. Отъ книгата „Бхагаватъ Гита“ е преведено на английски следното изречение: „Free from the bonds of action is that man who by means of Spiritual Knowledge hath attached himself to Wisdom and thus torn asunder the illusion of doudt — he indeed is free.“ Всички хора говорятъ за свободата, казватъ, че всѣки трѣбва да бѫде свободенъ. — Свободенъ човѣкъ е онзи, който не се влияе въ действията си отъ външнитѣ условия. Нѣкой иска да направи едно добро, но се влияе отъ външнитѣ условия. Този човѣкъ е робъ на външнитѣ условия. Той трѣбва да се освободи отъ това робство. Кой може да го освободи. — Знанието. Чрезъ знанието човѣкъ се свързва съ мѫдростьта. Щомъ се свърже съ мѫдростьта, човѣкъ е въ състояние вече да разкѫса връзкитѣ, булото на илюзиитѣ, които го правятъ робъ. Мнозина мислятъ, че могатъ да постигнатъ известни блага безъ любовьта, безъ мѫдростьта въ живота, вследствие на което очакватъ всичко на готово. — Не, всѣки трѣбва да приеме въ себе си основното положение, че безъ любовь животътъ не сѫществува. Любовьта ражда живота. Освенъ това, между любовьта и мѫдростьта има тѣсна връзка. Следователно, докато не постави любовьта и мѫдростьта за основа на своя животъ, човѣкъ всѣкога ще се натъква на противоречия. „Който има невестата, женихъ е.“ — Кой е женихътъ въ природата? — Слънцето. Деньтъ пъкъ е невестата. Ние сме приятелитѣ на слънцето и се радваме, че слънцето се жени за деня. Следователно, ние всѣки день присѫтствуваме на сватба, ядемъ и пиемъ, веселимъ се, защото слънцето се жени. То всѣки день изгрѣва и се жени за деня. Казва нѣкой: И азъ бихъ желалъ да имамъ този женихъ, да бѫда негова невеста. — Лесна работа. Стани день, ще се оженишъ за слънцето. Докато си човѣкъ, ти никога не можешъ да се оженишъ за слънцето. И тъй, като знаете, какво нѣщо е деньтъ, и какво — слънцето, вие имате вече представа, какъвъ процесъ е сватбата. Какво представя сватбата за съвременнитѣ хора? — Срещнатъ се двама души, влюбятъ се, пишатъ си приятни, хубави писма, докато се оженятъ. Щомъ се оженятъ, започватъ да се биятъ и каратъ помежду си. Защо се каратъ? — Мѫжътъ не е доволенъ, че жената не е наготвила добре. Жената не е доволна отъ мѫжа, че не е купилъ, каквото искала. — Тази женитба нѣма смисълъ. Обаче, женитбата на слънцето за деня има смисълъ, защото отъ изгрѣвъ до залѣзъ има ядене и пиене на общо основание. И вечерь, като се върнете отъ сватбата, разправяте на близкитѣ си, че сте били на сватба, че сте яли и пили, че сте се веселили: птичкитѣ весело чуруликали, пѣсни и музики сте слушали — навредъ веселие и радость. Кой не би пѣлъ, когато слънцето се жени? Това значи истинска женитба! Какво би станало, ако слънцето за единъ день само би престанало да грѣе, т. е. да се жени? Когато женихътъ идва, всѣки день носи по едно любовно писмо. Толкова години вече, какъ слънцето и деньтъ се познаватъ! Тѣ всѣки день се срѣщатъ, всѣки день има ядене и пиене, музика и пѣсни, въ честь на тѣхнитѣ срѣщи. „Който има невестата, женихъ е.“ Радвайте се, когато нѣкой се жени. Не чакайте само вие да се жените, че тогава да се радвате. Ако не се радвате на щастието на другитѣ, вие никога не бихте могли да направите връзка съ природата и ще казвате, че женитбата е глупава работа. Едно време хората сѫ се женили, като възрастни, като стари, а сега гледатъ, колкото е възможно по-млади да се женятъ. — Може ли старъ човѣкъ да се жени? — Старитѣ хора, именно, се женятъ, а не младитѣ. — Ами нали млади моми и момци се годяватъ и женятъ? — Не, въ природата не сѫществува такъвъ законъ. Апостолъ Павелъ казва: „Сгодихъ ви за Едного.“ Това показва, че нѣкои християни сѫ сгодени отъ две хиляди години насамъ. Така трѣбва да си обяснявате нѣщата. Ако не ги обяснявате така, вие ще опозорите единъ институтъ, какъвто е връзката ви съ Христа, връзката ви съ разумната природа. Въ човѣшкия умъ, въ човѣшкото сърце, въ човѣшката душа има свещени нѣща, които трѣбва правилно да се изяснятъ, за да порасне човѣкъ въ себе си. Така само човѣкъ може да придобие свободата си, да стане свободенъ, да не грѣши. Всѣки трѣбва да бѫде пионеръ за свободата, да ратува за нея, но не само за себе си, а за всички живи сѫщества. Трѣбва ли въ днешнитѣ времена да се подържа робството? Какво донесе робството за човѣка? — Страдания и нещастия. Нима мѫжетѣ не могатъ да поправятъ своитѣ погрѣшки? Нима женитѣ не могатъ да поправятъ своитѣ погрѣшки? Нима учителитѣ не могатъ да поправятъ своитѣ погрѣшки? Нима свещеницитѣ не могатъ да поправятъ своитѣ погрѣшки? — Всички хора сѫ въ състояние да поправятъ своитѣ погрѣшки. Недоразуменията между хората произтичатъ отъ малки причини. Случвало се е любовьта между двама млади да се развали за малко червенъ пиперъ. — Какъ? — Младата булка турила въ яденето малко повече червенъ пиперъ, отколкото трѣбвало, вследствие на което любовьта между нея и възлюбения се развалила. При другъ случай младата булка турила въ яденето повечко масло, отколкото трѣбвало, и любовта между двамата се развалила. Щомъ любовьта може да се разваля отъ такива дребни, малки поводи, това не е любовь. Това сѫ чувства, настроения, разположения, но не и любовь. Вие трѣбва да си съставите ясна представа за човѣшкитѣ чувства, за човѣшкитѣ мисли и постѫпки; вие трѣбва да разбирате проявата на ума, на сърцето и да ги различавате. Вие трѣбва да разбирате човѣшкитѣ способности, да ги различавате и, като художници, да поставяте всѣка способность на своето мѣсто. Затова, именно, сте изпратени на земята да се учите, да придобиете велика наука. Казвате: До кога ще учимъ? — И на 120 г. да станете, пакъ ще учите и нѣма да се подпирате на тояга. Съвременнитѣ хора взиматъ единъ периодъ отъ 45 — 50 г., и като стигнатъ тази възрасть, казватъ: Остарѣхме вече, главата ни побѣлѣ, не можемъ да учимъ. — Въ кой кодексъ на Свещената книга е писано, че като остарѣе, човѣкъ не може вече да учи? — Никѫде не е писано такова нѣщо. При това, никѫде въ Божествената книга не е писано, че старитѣ, или младитѣ ще наследятъ Царството Божие. Следователно, въ духовенъ смисълъ, подъ думата „дете“ се разбира човѣкъ, който има пластиченъ, подвиженъ умъ и душа, пълна съ стремежъ за придобиване на знания, които да прилага въ живота си, за да го изправя и повдига. Въ това отношение съвременнитѣ хора трѣбва да представятъ изворъ, който постоянно да дава и да възприема. Тѣ не трѣбва да спиратъ теченията на своя животъ, да образуватъ блата. Водата въ тѣхъ трѣбва да има външенъ излазъ, да изтича навънъ и да се втича навѫтре. Това значи придобиване на любовьта навѫтре и предаване на любовьта навънъ. — Де и какъ ще употрѣбимъ любовьта, като я придобиемъ? — Много нещастни хора има въ свѣта, които очакватъ отнѣкѫде да имъ дойде помощь. Ето, срѣщате, запримѣръ, двама влюбени, но Господъ не ги благославя. Защо? — Защото не използуватъ правилно любовьта, която имъ е дадена. Тѣ се чудятъ, какви подаръци да си даватъ единъ на другъ. — Нѣма защо тѣ да се даряватъ помежду си. И безъ това тѣ сѫ дарени, иматъ най-голѣмия даръ — Любовьта. Подаръцитѣ трѣбва да се даватъ на беднитѣ, на сиромаситѣ. Това е Божествена постѫпка. Казвате, че Богъ живѣе въ всички хора, а при това не се обичате. Срещате нѣкого и му казвате, че трѣбва да ви обича. — Щомъ казвате, че Богъ живѣе въ васъ, само по себе си ще се обичате, защото казано е, че Богъ е Любовь. Да изисквате хората да ви обичатъ, това е насилие. — Любовьта не търпи абсолютно никакво насилие. Въ любовьта човѣкъ е абсолютно свободенъ. Следователно, като човѣкъ, дълбоко въ душата си, азъ трѣбва да съзнавамъ любовьта и самъ да я прилагамъ, безъ никакво външно насилие. Всѣки трѣбва да бѫде искренъ въ любовьта си. Не е въпросътъ да обичате хората, но да проявявате любовьта си, и то всѣки по свой специфиченъ начинъ. Тъй щото, хората се различаватъ единъ отъ другъ по своя специфиченъ начинъ на изявяване на любовьта, по своя специфиченъ пѫть на развитие. И затова казвамъ: Дойдете ли въ известни отношения помежду си, не се отклонявайте единъ другъ отъ пѫтя, който Богъ ви е начърталъ, но помагайте си въ този пѫть. Двама души могатъ да се срещнатъ въ единъ общъ центъръ. Какво трѣбва да направятъ? — Ще се спратъ за малко, ще си поговорятъ и ще продължатъ пѫтя си. Пѫтищата имъ се кръстосватъ, безъ да си прѣчатъ единъ на другъ. Следъ време ще се срещнатъ на другъ общъ центъръ: пакъ ще спратъ за моментъ, ще се поздравятъ, ще си поговорятъ малко и ще продължатъ пѫтя си. Не е нужно дълго време да се спиратъ на разговоръ, нито пъкъ да се отклоняватъ отъ пѫтя си: всѣки ще следва точно своя пѫть безъ никакво отклонение. Злото въ свѣта се заключава въ това, че другитѣ хора отвънъ искатъ да опредѣлятъ пѫтя на човѣка, като му казватъ: Така трѣбва да мислишъ, да чувствувашъ и да постѫпвашъ! Кой трѣбва да опредѣля пѫтя на човѣка? — Човѣкъ на човѣка не може да опредѣли пѫтя, защото той не му е далъ нито ума, нито сърцето, нито тѣлото. Тогава, какъ може да си задържа тази привилегия да опредѣля пѫтя на човѣка? Ако човѣкъ има задължения къмъ нѣкого, то е къмъ Първичната Причина, която му е дала всичко, но не и къмъ онзи човѣшки богъ, въ името на когото се вършатъ редъ престѫпления. Всѣки човѣкъ има право да вѣрва въ нѣкакъвъ свой богъ, но въ края на краищата той ще се увѣри, че сѫществува Единъ Богъ, Който е опредѣлилъ сѫдбинитѣ на хората и начърталъ пѫтя на тѣхното движение. Великъ и дълготърпеливъ е Той, оставя всѣки човѣкъ свободно, да върши, каквото иска. Ако човѣкъ върши престѫпления, единъ тихъ гласъ отвѫтре му нашепва; Това, което вършишъ, е престѫпление отъ него нищо нѣма да придобиешъ. — Ама еди-кой си философъ е казалъ другояче. — Щомъ искашъ да постѫпишъ споредъ философията на този ученъ, свободенъ си. Безъ да мисли по-нататъкъ, човѣкъ извършва престѫплението, но после започва да плаче. — Защо плаче? — Скочилъ отъ високо мѣсто и се ударилъ. — Кой го накаралъ да скочи? — Неговата възлюбена. Той се качилъ на високо нѣкѫде, но неговата възлюбена го накарала да скочи, за да ѝ покаже, че я обича, и да отиде при нея. Той скочилъ, доказалъ ѝ, че я обича, но като не знаелъ да скача, счупилъ крака си. Следъ това възлюбената му съзнала, че направила погрѣшка и тръгнала да търси лѣкарь да му поправи крака. Той пъкъ съзналъ своята погрѣшка, че се отклонилъ отъ пѫтя си. Като миналъ тази опитность, той пише на възлюбената си, която го заставя да слѣзе при нея: О, любезна моя! Моятъ пѫть не минава презъ това мѣсто. Азъ съмъ на канарата горе и не мога да слѣза при тебе. Другъ пѫть ще се срещнемъ, и тогава ще си поговоримъ. Съвременнитѣ хора искатъ да имъ се каже нѣщо сериозно, съ което да оправдаятъ свѣта. — Нима досега не сѫ говорени сериозни работи? Нима досега не сѫ държани сериозни, строги проповѣди? Какви ли епитимии не сѫ налагани на хората, какви ли затвори не сѫ сѫществували, колко глави сѫ отнети, но въпрѣки това свѣтътъ още не се е оправилъ. Защо? — Не е този пѫтьтъ, по който свѣтътъ може да се оправи. Не е този пѫтьтъ, по който човѣчеството може да се подобри. Хората се намиратъ предъ голѣми противоречия, безъ да знаятъ, че причината за тѣзи противоречия сѫ тѣ сами. Нѣкой скача, играе, дига прахъ около себе си и мисли, че този прахъ е навсѣкѫде. Чуди се той, кой е дигналъ този прахъ. — Прахътъ е само десетина метра около него, и той самъ го е създалъ. Така мислятъ и пѫтницитѣ, които минаватъ презъ нѣкои прашни мѣста въ пустинята. Тѣ се чудятъ, какъ да се освободятъ отъ този прахъ. — Спрете движението, и прахътъ ще се уталожи. Престани да човъркашъ, да ровишъ нѣщата, и всичко ще се уреди. — Ама какъ ще оздравѣя? Дали ще оздравѣя нѣкога? — Вѣроятностьта, че ще оздравѣешъ, е толкова голѣма, колкото и вѣроятностьта, че нѣма да оздравѣешъ. Сто на сто можешъ да оздравѣешъ, и сто на сто можешъ да не оздравѣешъ. Това сѫ две възможности, две вѣроятности; отъ тебе зависи, коя отъ дветѣ ще приемешъ. Ако приемешъ първата, ще оздравѣешъ; ако приемешъ втората, нѣма да оздравѣешъ. Това е законъ, въ който нѣма никакво изключение. Ако кажешъ, че 90% можешъ да оздравѣешъ, само 10% ще има изключение; ако кажешъ, че 90% нѣма да оздравѣешъ, пакъ 10% ще има изключение. Сѫщото се отнася и до вѣрата. Когато нѣкой казва, че не може да вѣрва въ нищо, това подразбира изобщо, че той не може да не вѣрва, но не вѣрва въ нѣщо специално. Вѣрата подразбира вѣра въ Първичния Божественъ законъ. Човѣкъ вѣрва само въ Божественото, а въ човѣшкото може да има само вѣрвания. Когато вѣрата се отнася до Божественото, тамъ нѣма никакви изключения. Но понеже науката казва, че нѣма правило безъ изключения, тогава изключенията по отношение на Божествения законъ се заключаватъ въ това, че човѣкъ може да умре. Правилото е, че човѣкъ живѣе, а изключението е, че човѣкъ умира. Въ древностьта нѣкога единъ адептъ се влюбилъ въ една царска дъщеря. Името на адепта нѣма да кажа, да не го смущавамъ. Когато съобщаваме имената на духоветѣ, ние ги смущаваме. Ако кажа името му, ще го изложа. Затова, нека той слуша, какво се говори, какво е станало съ нѣкой адептъ, безъ да съобщавамъ името му. Той билъ беденъ, набоженъ човѣкъ и си мислилъ, че като напише едно хубаво писмо, царската дъщеря ще му обърне внимание. Написалъ своето първо любовно писмо, но царската дъщеря го върнала назадъ. Той се обърналъ къмъ Бога съ гореща молитва, Господъ да му покаже начинъ, какъ да обърне внимание на царската дъщеря да го обикне. Следъ дълги и продължителни молитви, учительтъ му най-после дошълъ при него да му покаже начинъ, чрезъ който царската дъщеря да му обърне внимание. Адептътъ си мислилъ, че учительтъ му ще го превърне въ левентъ момъкъ, съ богатство и сила на магъ, който ще може съ магическата си прѫчица да прави, каквото пожелае, та по такъвъ начинъ да застави царската дъщеря да се влюби въ него. Обаче, учительтъ му казалъ: Азъ ще те превърна въ хубавъ скѫпоцененъ камъкъ, въ диамантъ, голѣмъ като орѣхъ, и винаги ще седишъ на врата на своята възлюбена. Освенъ това, презъ цѣлия си животъ ти ще мислишъ само за нея, ще се грижишъ да я освободишъ отъ всички злини, които могатъ да ѝ се случатъ, и ще ѝ съдействувашъ въ всѣко добро, което тя пожелае да постигне. Ако тя обикне нѣкого, и въ това ще ѝ съдействувашъ. Казано и свършено: Адептътъ се превърналъ въ голѣмъ диамантъ и се видѣлъ на врата на царската дъщеря. Отъ очитѣ на адепта се търкулили две сълзи и си казалъ: Дотамъ ли дойдохъ, че трѣбваше да се превърна на камъкъ? Царската дъщеря не знаела, отде е дошълъ този диамантъ, но всѣка вечерь, като го сваляла отъ врата си, тя го милвала, гладила и казвала: Обичамъ те, макаръ да не зная историята ти. Кой знае на каква дълбочина си билъ въ земята! Нищо не зная за тебе, но те обичамъ. Така се разговаряла царската дъщеря всѣка вечерь съ своя диамантъ, а той мълчалъ. Това е изкуство! Да седишъ на врата на царската дъщеря, тя да се разговаря съ тебе, а ти да мълчишъ. Да се качишъ на бунището, като пѣтела, и да изкукуригашъ, да изплѣскашъ съ криле, това още не разрешава въпроса. Пѣтелътъ казва, че безъ него не съмва, но така ли е въ сѫщность? — И безъ пѣтли съмва, но ако има пѣтли и не пѣятъ, земетресения ставатъ. Що е пѣтелътъ? — Пѣтелътъ е умътъ, съ който човѣкъ трѣбва да мисли. Ако въ всѣка работа човѣкъ не вложи ума си, да обмисли добре, какво да прави, пакъ ще съмне, но земетресение ще стане. Що е земетресението? — Фалитъ, фалиментъ. Ученикъ отива на училището, но съ неприготвени уроци. Той прочелъ само една страница отъ зададенитѣ уроци, и предварително отишълъ на черкова, да се помоли, дано му се падне тази страница, която прочелъ. Помолилъ се, но работата не излѣзла, както очаквалъ. Защо? — Невъзможно е да стане това, което той желае. И вие всѣки день вадите страницата, която сте прочели, но работитѣ ви не вървятъ напредъ. Защо? — Животътъ не се състои само въ една страница. Смисълътъ на живота не седи въ разрешеното, но въ неразрешеното. Не сѫ важни радоститѣ въ живота, но важни сѫ мѫчнотиитѣ и страданията, съ които трѣбва да се справяме. Страданията носятъ щастието на човѣка. Като не разбиратъ философията на страданията, хората бѣгатъ отъ тѣхъ, не искатъ да страдатъ. Ако Богъ, Който е великъ, мощенъ, намираше, че може безъ страдания, Той би създалъ единъ свѣтъ безъ страдания. Страданията и мѫченията, които хората преживяватъ, се дължатъ на благата, съ които тѣ разполагатъ. За какво убиватъ богатиятъ? — Заради неговитѣ пари. Имашъ красива жена, за която ти завиждатъ. Ти си сѫдия нѣкѫде, но ако не задоволишъ една отъ странитѣ, могатъ да те убиятъ. Значи, вашитѣ блага сѫ причина за страданията ви. — Това не е животъ, нито разбиране на живота. Трѣбва ли човѣкъ да носи юларъ на главата си и да казва: Нѣма какво да се прави, ще се живѣе. Такъвъ е животътъ, такива сѫ условията. — Не, смисълътъ на живота не е въ юлара. Да се оставишъ съзнателно да ти турятъ юларъ и да мълчишъ, да мислишъ, че това е животъ, не е право. Смисълътъ на живота не е въ това да турятъ юларъ на главата ти и да орешъ като волъ. Ако трѣбва да орешъ, направи това отъ любовь. Нѣмашъ ли любовь, извади рогата си, измъкни главата си отъ юлара и бѣгай въ гората на свобода. Когато господарьтъ ти дойде при тебе и те потупа по гърба, ти ще му работишъ отъ любовь, и то само четири часа. Следъ това ще напустнешъ работата, ще отидешъ въ гората да изпълнешъ нѣкои свои задължения, да присѫтствувашъ на сватба. На другата сутринь пакъ ще посрещнешъ слънцето, ще присѫтствувашъ на неговата сватба и ще продължишъ работата си. Но тъй, да уреждашъ живота си, да очаквашъ хората да те облагодетелствуватъ, за това не мисли. Разуменъ трѣбва да бѫде човѣкъ, да разбира смисъла на живота! Следователно, природата забавлява глупавитѣ хора; умнитѣ хора учи, а на мѫдритѣ открива своитѣ тайни. Който иска да се забавлява, той ще знае, къмъ коя категория спада; който е уменъ, и той ще знае категорията си, а който е мѫдъръ, той ще разбере великитѣ тайни на природата. Така разпредѣлени хората, по категории, никой не може да заеме друго мѣсто, освенъ това, което природата му е опредѣлила. Никакво размѣстване не може да става — всѣки отива въ съответната за него категория. И тъй, всѣки трѣбва да направи вѫтрешенъ подборъ на своитѣ мисли, чувства, постѫпки и да ги постави на съответнитѣ имъ мѣста. Всѣки трѣбва да има ясна представа за пѫтя, по който върви, за капитала, съ който разполага. Съ други думи казано: всѣки трѣбва да има връзка съ Великото, ако иска да бѫде свободенъ. Великото, което свързва човѣка, едновременно му дава свобода, прави го свободенъ. Свободниятъ човѣкъ е постояненъ, устойчивъ. Каквито и да сѫ външнитѣ условия, този човѣкъ остава всѣкога единъ и сѫщъ. Той външно само се измѣня, но вѫтрешно остава неизмѣненъ. Този е Божествениятъ законъ, който всички признаватъ, но малцина изпълняватъ. „Който има невестата, женихъ е.“ Сега ще направите преводъ, кое у васъ отговаря на слънцето и кое — на деня. Животътъ ви, това е вашиятъ день. За слънцето вие сами ще си отговорите. Едно трѣбва да знаете, че на земята само слънцето се жени за деня. Месечината, звездитѣ, хората могатъ само да се радватъ на слънцето, т. е. на жениха и на неговата невеста. Наистина, ние можемъ само да се радваме на тази сватба, на този вѫтрешенъ процесъ, чрезъ който се внася въ свѣта нѣщо велико и радостно. Когато нѣкой се оплаква отъ своитѣ нещастия, причината за това е, че той никога не е присѫтствувалъ на сватбата на слънцето. Ако има нещастни между васъ, азъ ги поканвамъ още утре на сватбата на слънцето. Само по този начинъ тѣ ще се обновятъ, ще намѣрятъ истината, която ще ги направи свободни. Веднъжъ живѣя, мисля и съмъ свободенъ, това е истината за мене. Трѣбва ли сега да ми се доказва, какво нѣщо е истината? — Ама трѣбва да те науча, какъ да живѣешъ. — Ако си майсторъ, готовъ съмъ да те слушамъ. Ако си майсторъ цигуларь, или великъ художникъ, готовъ съмъ да се уча при тебе. Най-добриятъ учитель, обаче, е природата. Тя обновява, тя носи миръ за всички живи сѫщества. Стремете се всѣки день да придобивате по нѣщо, колкото малка да е тази придобивка. Въ нея има растене, подемъ. Учительтъ пита ученика: Колко е 1+2? Ученикътъ отговаря,: 1+2=3. Какво е разрешилъ ученикътъ съ тази задача? — Нищо не е разрешилъ, защото той не знае отношенията между тия числа. Той казва само, че 3-1=2, или 3-2=1. Значи, като се намѣрите въ известно противоречие, ще започнете да вадите, за да изправите погрѣшката си. Мнозина мислятъ, че като отидатъ на небето, между ангелитѣ, между възвишенитѣ сѫщества, ще придобиятъ знания. — За онѣзи, които вѣрватъ въ това, така е, но какво ще кажатъ тия, които не вѣрватъ въ сѫществуването на ангелитѣ? Тѣ поне вѣрватъ, че въ свѣта има мѫдри, учени хора. Мислите ли, обаче, че ако единъ неспособенъ човѣкъ отиде при единъ мѫдъръ, при единъ ученъ, че той ще се занимава съ него? Ще му каже: Моля, освободете ме, заетъ съмъ, имамъ важна работа. Ученитѣ хора сѫ като англичанитѣ, не се извиняватъ много на гоститѣ си. Щомъ отидете на гости въ дома на нѣкой англичанинъ, ако е заетъ, той поглежда часовника си, взима шапката си и казва: Извинете! — и си излиза. Никакви обяснения не дава той, че е заетъ, че обещалъ нѣкому срѣща, и не се интересува, ще останете ли въ дома му, или ще си отидете. Българинътъ постѫпва точно обратно: и да е заетъ нѣщо, и да е обещалъ нѣкаква срѣща, щомъ му дойдатъ гости, готовъ е всичко да отложи. Ако не може да отложи, ще обяснява, ще се извинява. Така постѫпва и младата мома. Тя има нѣкакво вѣрую, вѣрва въ Бога, но щомъ срещне нѣкой младъ момъкъ, влюбва се въ него и се отказва и отъ вѣрата си, и отъ Бога — за нея е важно да живѣе добре съ този момъкъ. И момъкътъ се отказва отъ своето вѣрую заради момата. Но и двамата не успѣватъ въ живота. Нищо не очаквайте отъ човѣкъ, който е готовъ да се откаже отъ своето вѣрую, отъ своето убеждение. Споредъ мене, ето какъ трѣбва да постѫпи момъкътъ, когато види, че заради него момата е готова да се откаже отъ убежденията си. Той трѣбва да ѝ каже: Понеже ти се отказвашъ отъ убежденията си, азъ не мога да се оженя за тебе, защото утре още ти ще се откажешъ и отъ мене. — Ако е въпросъ човѣкъ да се откаже отъ несѫщественото, отъ преходното въ своя животъ — разбирамъ, но да се откаже отъ идеала на своята душа — не разбирамъ. Една мома срещнала единъ момъкъ и му казала: Слушай, азъ имамъ моралъ, отъ който никога не отстѫпвамъ. Той е следниятъ: Главата си никога не мѣня; очитѣ си никога подъ наемъ не давамъ; езикътъ си никога на пазаръ не пращамъ. Ако и ти имашъ сѫщия моралъ, съгласна съмъ да се оженя за тебе; иначе, не се съгласявамъ да живѣя съ тебе. Казвамъ: всичко въ свѣта може да се промѣни, но главата на човѣка — никога. — Ама снели главата на еди-кого си. — Ако нѣкой може да снеме главата ти отъ раменетѣ, ти не си човѣкъ. И сто пѫти да снематъ главата ти, тя пакъ трѣбва да отиде на мѣстото си. Това значи човѣкъ! Разбойници срещнали единъ адептъ и му казали: Дай скоро паритѣ си! — Не мога да ги дамъ. — Главата ти ще снемемъ! — Можете, опитайте се! Единъ отъ разбойницитѣ махналъ съ ножа си и отсѣкълъ главата на адепта. Той се навелъ, взелъ главата си отъ земята и я турилъ на мѣстото ѝ. — Дай скоро паритѣ си! — Не мога, тѣ съ опредѣлени за другъ. Разбойникътъ пакъ махналъ съ ножа, свалилъ главата на адепта. Последниятъ се навелъ, взелъ главата си и я турилъ на мѣстото ѝ. Колкото пѫти разбойникътъ отсичалъ главата на адепта, толкова пѫти той я поставялъ на мѣстото ѝ. Най-после, когато рѫката на разбойника отмалѣла, той се отказалъ да се бори съ адепта. Адептътъ му казалъ: Колкото пѫти да сваляшъ главата ми, ще знаешъ, че паритѣ си никога нѣма да ти дамъ. — Това значи смѣлость! Питамъ; колцина отъ съвременнитѣ хора, като видятъ, че главата имъ ще слѣзе отъ раменетѣ, нѣма да дадатъ съкровището си, което Богъ имъ е далъ? Смѣлость, решителность, безстрашие се изисква отъ васъ. Вие искате сега да ви се говори научно. Питамъ: съ езика на коя наука искате да ви се говори — съ езика на човѣшката, или съ езика на Божествената наука? Каква наука е тази, която внася страхъ и трепетъ въ човѣка и го кара да се бои отъ сѣнката си? Съвременната наука върви по единъ Божественъ пѫть. Отъ невидимия свѣтъ сѫ пратени на земята хиляди и милиони хора да работятъ въ науката, като прилагатъ Божественитѣ принципи. Има учени, които не прилагатъ тия принципи, затова и тѣхнитѣ теории пропадатъ. — Не, човѣкъ трѣбва да работи съ Божественитѣ принципи, да ги прилага въ живота си, да бѫде носитель на истината. „Който има невестата, женихъ е.“ Тази беседа е необходима за васъ, да можете правилно да разрешавате мѫчнотиитѣ си. Не чакайте да остарѣете, че тогава да станете учени. Учете се презъ цѣлата вѣчность. — Трѣбва да се живѣе! — Не мислете за това. Мислете само за днесъ, а не и за утре. Като станете сутринь, пригответе се вѫтрешно, да отидете на сватба. Считайте, че сте сватбарь и се радвайте на жениха, който има невестата. Днесъ слънцето грѣе, и сватбарьтъ, женихътъ е отгоре. Радвайте се! — въ това седи великото учение. Този е пѫтьтъ, по който могатъ да дойдатъ всички блага въ свѣта. Този е пѫтьтъ, по който могатъ да се развиятъ дарбитѣ въ човѣка. Учительтъ по цигулка може дълго време да разправя на ученика си, какъ трѣбва да свири, но това не е достатъчно. Учительтъ трѣбва да вземе цигулката си и да покаже на ученика, какъ да свири. Има нѣща, които не могатъ да се предаватъ устно. Следователно, и въ такава беседа, като днешната, всичко не може да се предаде, но който мисли правилно, той може да се ползува. Ученикъ срѣща на пѫтя учителя си — великъ мѫдрецъ, и вижда, че следъ него вървятъ много ученици: единъ иска едно, другъ — друго. Ученикътъ достига учителя си и му казва: Моля, дайте ми адреса си. Учительтъ му казва само една дума. Ученикътъ разбира смисъла на тази дума, благодари и се отдалечава. Другитѣ ученици продължаватъ да вървятъ следъ учителя си, блъскатъ се единъ другъ, искатъ му нѣщо, но не разбиратъ, какво имъ отговаря. Казвамъ: искате ли нѣщо отъ учителя си, самъ ще отидете при него, ще му кажете само една дума и като ви отговори, ще се отдалечите. Има нѣща, които човѣкъ самъ трѣбва да извърши. Той самъ ще отиде на сватбата, самъ ще яде, самъ ще диша, самъ ще гледа. Ако ти самъ не ядешъ, ако самъ не дишашъ, ако самъ не гледашъ, кой другъ ще извърши тази работа заради тебе? Който диша, който яде, който гледа, той е човѣкътъ. Ако чакате хората да свършатъ вашата работа, де оставате вие? Дето има ядене, дишане, радость и веселие, тамъ е сватбата. Кой може да присѫтствува на сватбата? — Само онзи, който се е приготвилъ за сватба. А приготовленията за сватбата, това сѫ мѫчнотиитѣ и страданията, презъ които човѣкъ неизбѣжно трѣбва да мине. „Който има невестата, женихъ е.“ Една сватба има на свѣта, и малцина сѫ поканени на нея, защото не вѣрватъ. Ще дойде великиятъ день, когато всички хора ще бѫдатъ поканени на голѣмо угощение. За този день Христосъ е казалъ: „Идете, повикайте ги да напълнятъ стаята, да присѫтствуватъ на угощението!“ Тогава майката ще приближи до леглото на детето си и ще каже: Ставай скоро, че слънцето ще изгрѣе! За онѣзи, които мѫчно се събуждатъ, които дълбоко спятъ, има единъ смѣшенъ анекдотъ. Ще ви приведа този анекдотъ да се посмѣете. Единъ американецъ милионеръ обичалъ да си поспива повечко, пъкъ и дълбоко спѣлъ, та често закъснѣвалъ и си създавалъ голѣми неприятности. Като си лѣгалъ вечерь, казвалъ на слугата си да го събуди, да не закъснѣе за работа. Сутриньта слугата влизалъ внимателно въ стаята на господаря си и започвалъ да го събужда. Ядосанъ на слугата си, че го безпокои, той ставалъ набързо отъ леглото си, набивалъ го добре, изпѫждалъ го вънъ и отново лѣгалъ да спи. Такъвъ билъ обичаятъ му, но затова и слугитѣ често се смѣняли. Най-после дошълъ единъ едъръ, снаженъ, смѣлъ слуга, който внушавалъ респектъ дори и на господаря си. Единъ день господарьтъ му казалъ: Слушай, ще ти плащамъ месечно по сто долари, но ако можешъ всѣка сутринь да ме събуждашъ на време, за всѣко събуждане ще ти давамъ още сто долари. Ако не успѣешъ да ме събудишъ, ти ще ми дадешъ тази сума. Приемашъ ли това условие? — Приемамъ. На сутриньта слугата влѣзалъ въ стаята на господаря си и започналъ да го събужда. Господарьтъ скочилъ отъ леглото си, ударилъ една плесница на слугата, и по обичая си, легналъ отново да спи. Обаче, слугата казалъ: Тъй ли, ще ме изнудвашъ мене? Той се хвърлилъ върху господаря си и му ударилъ една плесница. Започнала се една борба подъ юрганя: господарьтъ удря, и слугата удря, докато най-после господарьтъ станалъ, далъ стотѣ долари на слугата си и му благодарилъ, че могълъ да го събуди. Казвамъ: всѣки човѣкъ има такива характерни чърти, като тия у този господарь. Ще станете отъ леглото си, ще ги разтърсите, а отгоре на това ще дадете на слугата си сто долари. И следъ това, щомъ слънцето се покаже, веднага ще бѫдете готови за работа. Има нѣщо въ човѣка, съ което трѣбва да се бори юнашки, но разумно, безъ да се обезсърдчава. Този е пѫтьтъ. Злото въ свѣта е лошиятъ господарь, който има обичай да бие слугитѣ си. И ако вие не знаете, какъ да се справите съ това зло, то ще снеме кожата отъ гърба ви. Ако знаете, какъ да се справите, ще вземете стотѣ долари отъ него. Като види, че имате убеждения, че сте разумни, злото ще каже: Заслужава да се живѣе добре. Толкова кожи досега съмъ снелъ, но отсега нататъкъ вече отстѫпвамъ. И въ злото има жестъ, и то може да възнаграждава. „Който има невестата, женихъ е.“ А приятелитѣ негови се радватъ, че участвуватъ заедно съ жениха на сватбата. 7. Беседа отъ Учителя, държана на 17 мартъ, 1929 год. София. — Изгрѣвъ.

"Делата Божии". Сила и Живот. Тринадесета серия, т.3 (1929–1930). Издание 1940г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Въ дома на Симона „А Исусъ като бѣше въ Витания, въ дома на Симона прокаженаго.“ Матея 26:6. „Въ дома на Симона прокаженаго“. Истината посещава не само праведнитѣ и свети хора, но и грѣшнитѣ. Тя влиза не само въ домоветѣ на богатитѣ, но и въ домоветѣ на сиромаситѣ. Истината се намира навсѣкѫде. Казано е въ стиха, че Христосъ билъ въ дома на Симона прокаженаго. Днесъ считатъ за прокаженъ всѣки човѣкъ, който страда отъ нѣкаква тежка, неизлѣчима болесть. Страшно е да се каже за нѣкого, мѫжъ или жена, че е прокаженъ. Когато Христосъ влѣзълъ въ дома на Симона, последниятъ оздравѣлъ. Значи, Христосъ го излѣкувалъ отъ проказата му. Като се говори за страдания и за болести, за радости и скърби, хората търсятъ смисъла на живота и казватъ, че смисълътъ на нѣщата е въ формитѣ имъ. Въ сѫщность не е така. Говори се за красиви очи, за красивъ носъ, за красива уста, за красиво тѣло, но красотата не е въ самитѣ очи, носъ, уста, тѣло, но въ това, което излиза отъ тѣхъ. Нѣщо невидимо излиза отъ очитѣ на човѣка, което ги прави красиви. На сѫщото основание, казвамъ, че смисълътъ на живота не е въ неговитѣ форми, но въ невидимото, което излиза отъ тѣхъ. Затова, именно, хората се запитватъ, какво въ сѫщность, представя човѣкъ. Досега никой не е далъ точно опредѣление за човѣка. Ако ви запитатъ, какво представятъ мѫжътъ, жената, майката, бащата, детето, по-лесно може да се намѣри нѣкакво специфично качество, съ което да си отговорите на въпроса. За човѣка, обаче, като общо понятие, мѫчно можете да си дадете нѣкакъвъ отговоръ. Ако ви запитатъ, какво нѣщо е рѣка, веднага ще кажете, че тя представя вода, която тече. Ако водата седи на едно мѣсто, не се движи, не тече, тя не може да бѫде рѣка. Какво нѣщо е изворътъ? — Вода, която извира. Ако не извира, не може да се нарече изворъ. „Въ дома на Симона“. Тамъ бѣха се събрали Христосъ, ученицитѣ Му и още, много хора да слушатъ Словото Му. Една жена се приближи при Него и започна да налива на главата Му скѫпо миро. Нѣкои отъ ученицитѣ възнегодуваха, защо се разлива това скѫпо миро, когато може да се продаде, и паритѣ да се раздадатъ на бедни. Нѣкои отъ народа пъкъ търсѣха случай да хванатъ Христа и да Го предадатъ на сѫдъ. Значи, много хора бѣха събрани около Христа, но всѣки имаше различенъ интересъ. Не можете да срещнете двама души, които се интересуватъ отъ едно и сѫщо нѣщо. Нѣкои религиозни дотолкова, се влюбватъ въ Бога че всичко забравятъ. Когото срещнатъ, веднага започватъ да му говорятъ за Бога. Тѣ мислятъ, че всички хора се интересуватъ отъ едно и сѫщо нѣщо. Представете си, че единъ такъвъ религиозенъ срещне на пѫтя си гладенъ, беденъ човѣкъ и започне да му разправя за Господа. Какво ще му каже бедниятъ човѣкъ? Той ще го погледне и ще му каже: Гладенъ съмъ, помогни ми! Може би азъ повече отъ тебе съмъ слушалъ за Бога, но сега искамъ, въ името на твоя Богъ, Който живѣе въ тебе, да ми помогнешъ. Ще кажете, че този човѣкъ мисли само за хлѣбъ. За какво друго ще мисли? Щомъ е гладенъ, първо ще мисли за хлѣбъ. Като задоволи глада си, ще мисли за други нѣща. За какво мисли проповѣдникътъ? И той мисли за хлѣбъ. За да изкара прехраната си, той вади стихове отъ Евангелието, тълкува ги и по единъ или по другъ начинъ, изкарва цѣла беседа. Колкото по-добъръ проповѣдникъ е той, толкова по-скѫпо му плащатъ. Има видни проповѣдници въ Америка, на които плащатъ по 10 — 12 хиляди долара месечно. Това сѫ 50 хиляди лева български пари! Красноречиви сѫ тѣзи проповѣдници, добре говорятъ. Какъ да не проповѣдвашъ за такъвъ Господъ, който плаща толкова много? Докато този Богъ е богатъ, всички, проповѣдватъ за него. Щомъ осиромашее, и проповѣдитѣ преставатъ. Истинскиятъ Богъ не осиромашава, както хората, но Той не се занимава съ материални работи. На избранницитѣ си Той не дава голѣми богатства. Понѣкога прави изключение, но само когато иска да изпита човѣка. Тогава Той му дава голѣми богатства, кѫщи, красива жена, но, въ края на краищата, този човѣкъ се е повече понижилъ, отколкото повдигналъ. Ако жената на нѣкой мѫжъ е красива, той я ревнува и не ѝ дава спокойствие. И той не е спокоенъ, но и тя нѣма спокойствие. Ако жената има красивъ мѫжъ, и тя ревнува. Ако ревнивиятъ мѫжъ е учитель, ще се дразни лесно, ще се кара на ученицитѣ си, нѣма да бѫде доволенъ отъ отговоритѣ имъ, ще пише много двойки. Както постѫпва съ ученицитѣ си, така и природата постѫпва съ него, да му покаже, че и той е невежа като тѣхъ. Той кѫса ученицитѣ си, а природата кѫса него. Тя му изпрати една треска, хвърли го на легло, за да научи урока си добре. Ученикътъ може да е беденъ, но учительтъ му го кѫса. Учительтъ може да е богатъ, но природата не обръща внимание на богатството му, тя му праща нѣкаква болесть, да извлѣче поука. Дали беденъ, или богатъ човѣкъ боледува, за природата е безразлично. Две сестри трески се събрали една вечерь подъ единъ мостъ, да си поприказватъ и да решатъ, какъ да прекаратъ лѣтото. Тѣ се оплаквали отъ хората, че били много затворени, никой не ги приема и сѫ принудени да гладуватъ. Най-после едната треска казала: Азъ решихъ това лѣто да отида на планината, дето единъ овчарь пасе овцетѣ си. Ще влѣза въ млѣкото, което дои вечерь и, като тури първата лъжица млѣко въ устата си, ще се настаня въ него и ще започна да го треса. Той е здравъ, младъ момъкъ, има какво да получа отъ него. Втората треска казала: Азъ пъкъ познавамъ единъ богатъ, тлъстъ кадия, ще влѣза въ него и ще го обера. Овчарьтъ миналъ въ това време по моста и, като чулъ разговора на трескитѣ, спрѣлъ се да послуша, какво се разговарятъ. Той разбиралъ езика имъ и, като чулъ, че треската се готви да го нападне, решилъ да вземе мѣрки, да се запази. Като отишълъ при овцетѣ си, видѣлъ, че една отъ тѣхъ умрѣла. Одралъ кожата ѝ, изчистилъ я, изсушилъ я и направилъ отъ нея мѣхъ, въ който турялъ издоеното млѣко. Треската била вече при него. Като видѣла, че той доилъ млѣкото, тя веднага влѣзла въ мѣха. Овчарьтъ бързо завързалъ мѣха и го оставилъ настрана. Цѣло лѣто треската тресла мѣха, но нищо не могла да извади отъ него. На есеньта овчарьтъ отворилъ мѣха, излѣлъ млѣкото, измилъ го добре и турилъ въ него сирене за зимата. Отслабнала и гладна, треската се върнала пакъ подъ моста, да се срещне съ сестра си. Като я видѣла толкова мършава, сестра ѝ запитала: Сестро, какво ти стана, че си толкова слаба? Тя разказала, какъ прекарала на планината; оплакала се, че овчарьтъ я изигралъ. Втората треска казала: Азъ използувахъ добре кадията. Той бѣше тлъстъ човѣкъ, обичаше да яде богати яденета, имаше какво да взема отъ него. Но не се безпокой, азъ познавамъ още единъ кадия, сѫщо тлъстъ и богатъ. Ще отидемъ дветѣ при него. Единъ день ти ще го разтърсвашъ, на другия день — азъ, докато вземемъ всичкото му богатство. Това е приказка, отъ която човѣкъ може да се поучи. Изобщо, всѣка речь има за цель да застави човѣка да слуша. День следъ день той привиква да слуша. Каква е цельта на дишането? Какво се постига съ една вдишка и издишка? — Нищо особено. Една вдишка и издишка не разрешаватъ въпроситѣ, обаче, непрестанното дишане води човѣка къмъ известна цель. Непреривното мислене, чувствуване, дишане, хранене разрешаватъ задачитѣ, за които човѣкъ е дошълъ на земята. Не е въпросъ да накарате всички хора да вѣрватъ въ Бога. Никой не може да накара ближния си да вѣрва въ Бога и да разбира живота като него. Всѣки човѣкъ разбира живота по своему. Въ това отношение, никой никого не разбира. Видни учени, философи, писатели, реформатори сѫ останали неразбрани отъ близкитѣ си. Мѫжетѣ не разбиратъ женитѣ, но и женитѣ не разбиратъ мѫжетѣ. Съ други думи казано, нито сърдцето разбира ума; нито умътъ разбира сърдцето. На това неразбиране се дължатъ противоречията въ живота. Когато мислитѣ и чувствата, умътъ и сърдцето сѫ въ хармония, човѣкъ е свободенъ отъ противоречия. Това се постига, когато Божественото начало въ човѣка вземе надмощие. Мнозина подържатъ мисъльта, че всичко, което става въ живота, е Божествено. Ако е така, защо хората се оплакватъ едни отъ други? Защо страдатъ? Други пъкъ твърдятъ, че въ живота цари пълно единство. По принципъ тази мисъль е вѣрна, но по проявитѣ на живота, изявенъ въ всички форми, не е така. Животътъ, вложенъ въ форми — растения, риби, птици, млѣкопитаещи, хора, ангели е различенъ. Всички сѫщества правятъ усилия да измѣнятъ своитѣ форми, съ цель да подобрятъ живота си. Въ промѣнитѣ, които ставатъ съ тѣхъ, се заключава тѣхното спасение. При сегашнитѣ човѣшки форми никой не може да бѫде щастливъ. Като изучавате хората, виждате, че въ всѣка човѣшка форма има нѣщо изкривено или недоразвито: нѣкѫде очитѣ сѫ криви, другаде — носа, на трето мѣсто — устата, на четвърто — ушитѣ, рѫцетѣ, краката, тѣлото и т. н. Рѣдко ще срещнете човѣкъ съ нормално развити удове, или напълно хармониченъ — все има нѣщо деформирано въ него. За да се изправятъ, хората трѣбва да възстановятъ връзката си съ Бога, да Го познаятъ. Познаването на Бога внася хармония въ човѣшкитѣ мисли и чувства. Ние знаемъ, че хармонията постепенно изправя нѣщата. Затова, именно, единъ отъ гръцкитѣ философи е казалъ: „Познай себе си! Това значи, познай Божественото въ себе си, познай Бога. Какъ можете да познаете Бога? Питамъ: какъ момъкътъ се запознава съ момата, която харесва? Като я срещне, той тръгва следъ нея, да научи, кѫде живѣе. Следъ това започва да обикаля кѫщата ѝ, да разбере, кѫде ходи, съ какви хора дружи, какъ се облича. Като се домогне до тѣзи данни, той иска да се запознае съ нея, да чуе, какъ говори, какъ мисли, какви възгледи има за живота и т. н. Въ края на краищата, той казва, че я познава. Не трѣбва ли и ние по сѫщия начинъ да проследимъ проявитѣ на Бога чрезъ всички живи сѫщества и да ги изучаваме? Само по този начинъ ще намѣримъ Бога навсѣкѫде въ живота и ще Го познаемъ. Какво, въ сѫщность, представя Богъ? — Любовь, която прониква въ всички форми и осмисля живота имъ. Богъ прониква въ всички красиви и възвишени форми. Дето е Богъ, тамъ е животътъ, тамъ е любовьта. Затова е казано: „Богъ е Богъ на живитѣ, а не на мъртвитѣ“. Дето Богъ присѫтствува, нѣма смърть. Външно формата може да е мъртва, но вѫтрешно е жива. Докато клеткитѣ на предметитѣ и на тѣлата сѫ събрани въ едно цѣло, тѣлото е живо. Щомъ се разпръснатъ, настава смърть. Въ този смисълъ, смъртьта не е нищо друго, освенъ моментъ на нарушаване вѫтрешното равновесие между клеткитѣ. Човѣкъ умира, само когато се скѫса връзката между душата му и Първата Причина, но и тази смърть е частична, а не пълна. Човѣкъ не може да бѫде щастливъ, докато не разбира законитѣ на живота и на смъртьта. Момъкътъ не може да бѫде щастливъ, ако мисли, че, като се облѣче и докара, ще намѣри своята възлюбена. Той може да намѣри нѣкоя мома, но тя не е неговата възлюбена, която го разбира и обича. Това е механическо, външно познаване, но когато дойде до вѫтрешния животъ, момъкътъ ще се натъкне на голѣми мѫчнотии. Който се ожени за мома, която случайно срещналъ на пѫтя си, цѣлъ животъ ще носи последствията на своята погрѣшка. Въ едно отъ преданията за Адама се казва, че първата му жена била нѣкоя си Левита, кабалистическо име, съ която не могълъ да живѣе. На Левита, на нейното поколѣние се отдаватъ всички нещастия въ свѣта. Дали е сѫществувала такава жена, не се знае. Сѫщо не се знае, дали и Ева е била такава, каквато я описватъ въ Библията. Изобщо, много нѣща се пишатъ, но доколко сѫ вѣрни, не се знае. Много нѣща сѫ написани добре, но не се разбиратъ добре. Една задача е написана добре, но важно е, какъ ще се реши. И небето е написано добре, но малцина разбиратъ написаното по него. Отъ хиляди години слънцето грѣе, изпраща свѣтлина и топлина, дава животъ, но какво въ сѫщность представя то, малко хора знаятъ. Луната грѣе, пълни се и се изпразва, но и за нея малко се знае. Даже и за земята, на която живѣемъ, малко знаемъ. Едни казватъ, че вѫтрешностьта на земята е твърда, други — течна, трети — огнена. Отъ тритѣ твърдения кое е вѣрно? Каквото и да се говори за земята, тя е такава, каквато е, ние не можемъ да я измѣнимъ; но другъ е въпросътъ, ако знаемъ истината такава, каквато е въ действителность. Съвременниятъ човѣкъ трѣбва да изучава условията и положението, въ което днесъ се намира, да ги използува разумно, а не да мисли само за бѫдещето. Ако днесъ работи съзнателно и разумно, и въ бѫдеще го чака добро. Ако не може да изиграе добре, днешната си роля човѣкъ изпада въ положението на Донъ Кихота или Санчо Панса: или, като идеалистъ, ще живѣе съ непостижими идеали, или, като материалистъ ще мисли само за осигуряване на живота си. Сегашнитѣ хора сѫ повече материалисти, отколкото идеалисти. Даже и религиознитѣ гледатъ материалистически на живота. Тѣ вѣрватъ въ Бога, но очакватъ отъ Него да ги осигури, да имъ даде богатство, високи служби, да ги направи видни хора. Тѣ вѣрватъ въ Бога, но мислятъ за себе си, да иматъ срѣдства да си поживѣятъ добре, да си хапнатъ и пийнатъ. Въ това отношение тѣ приличатъ на онзи момъкъ и на онази мома, които сѫ решили да се женятъ, но търсятъ добъръ случай да се наредятъ добре и да се осигурятъ. Момата казва: Ще се оженя, но ако намѣря нѣкой богатъ момъкъ, макаръ и глупавичъкъ. И момъкътъ търси богата мома, макаръ и глупавичка. Какво ще постигнатъ само съ богатството? Ще ядатъ и ще пиятъ, ще живѣятъ спокойно, докато дойде една болесть, която ще ги държи четири — петь години на легло и, следъ като вземе всичкия имъ капиталъ, тѣ казватъ: Какво разбрахме отъ живота? Следъ голѣми страдания и мѫчнотии тѣ разбиратъ, че сѫ били на кривъ пѫть и казватъ, че животътъ нѣма смисълъ. Това е криво разбиране. Животътъ има смисълъ, но за онѣзи, които живѣятъ разумно. Ти може да си философъ, но ако не разбирашъ живота, философията не може да ти помогне. Истинска философия е тази, която оправя пѫтя първо на самия философъ. Ако на него помага, ще помогне и на другитѣ. Понеже всички сѫщества взаимно си влияятъ, стремете се да живѣете въ областьта на възвишената и свѣтла мисъль. Съ вашата мисъль вие ще влияете на много сѫщества, ще имъ покажете правия пѫть въ живота. Първата задача на човѣка, е да изучава себе си. Само по този начинъ той може да работи за развиване на онѣзи чувства и способности, които сѫ въ зародишно състояние въ него. Въ българина, напримѣръ, религиозното чувство е слабо развито. Той има вѣра, но религия нѣма, затова горната часть на главата му, дето се намира центърътъ на религията, е сплесната. Отсѫтствието на религиозно чувство му създава голѣми нещастия. Религиозното чувство въ него е свързано съ чувството на благоговение, на почитъ и уважение. Съвѣстьта въ българина е добре развита, но му липсва мекота. За да развие религиозното си чувство, българинътъ трѣбва да намѣри специфиченъ наученъ методъ. И американецътъ не е религиозенъ. Религиозното чувство е развито добре въ германеца, руснака и евреина. Никой народъ не пази така религията си, както еврейскиятъ. Обаче, колкото евреинътъ е религиозенъ, толкова е и материалистъ. Тази е причината за голѣмата вѫтрешна борба, която преживява. Българитѣ сѫ изпратени на Балканския полуостровъ между славянитѣ съ единствената цель, да развиятъ религиозното си чувство и любовь къмъ Бога. Религиозното чувство се нуждае отъ специални условия и специална храна за развиването си. Когато нѣкой момъкъ реши да се жени, добре е да избере мома, въ която религиозното чувство е силно развито, за да се предаде то на бѫдещето поколѣние. Време е вече, хората да излѣзатъ отъ гѫстата срѣда, въ която живѣятъ, и да влѣзатъ въ по-рѣдка. Това значи: да излѣзатъ отъ материалния свѣтъ, и да влѣзатъ въ духовния. За това сѫ нуждни специални органи. Както рибата не може да живѣе въ въздуха, докато не развие специални органи за това, така и човѣкъ не може да влѣзе въ духовния свѣтъ, ако не се пригоди къмъ неговитѣ условия. За тази цель сѫ създадени различни религиозни системи, които учатъ хората, какъ да живѣятъ, за да се повдигнатъ надъ обикновенитѣ условия, да минатъ въ по-рѣдка срѣда. Който не е готовъ за новитѣ условия и преждевременно влѣзе въ тѣхъ, ще се задуши. Той ще се намѣри въ положението на нѣкои европейци, които искатъ да подражаватъ въ дишането на индуситѣ, но не могатъ да издържатъ. Има индуси, които сѫ постигнали голѣми резултати въ дишането. Тѣ могатъ да задържатъ дишането си до единъ часъ. Това говори за голѣма сила, за голѣмо търпение. Нѣкой европейци едва издържатъ до три минути. Минатъ ли три минути, тѣ губятъ съзнание. Нѣкой казва, че е търпеливъ, но не е опиталъ търпението си. Ако иска да знае, колко е търпеливъ, нека се опита, колко време може да задържа дишането си. Ще каже, че задържа дишането си 30 секунди. Това не е търпение, съ него нищо не може да постигне. Търпеливиятъ човѣкъ трѣбва да задържа дишането си поне две минути. Безъ търпение нищо не се постига. „Въ дома на Симона прокаженаго“. Когато Христосъ дойде въ вашия домъ, както въ дома на Симона прокаженаго, не казвайте, че сте грѣшни, че не сте даровити, но говорете истината. Предъ васъ стои една велика задача за разрешаване. За да я решите правилно, приложете вѣрата си като наука, която може да ви помага въ всички трудни моменти на живота. Момъкъ и мома, които се женятъ, трѣбва да иматъ вѣра единъ въ другъ. Само при това положение, тѣ могатъ да се надѣватъ на добъръ животъ. Сега, като ви говоря, нѣкои се отнасятъ съ недовѣрие къмъ всичко. Тѣ слушатъ и се дърпатъ назадъ, страхуватъ се да не изгубятъ това, което иматъ днесъ. Нѣма защо да се страхуватъ. Ще знаете: който се държи за човѣшкото, рано или късно, ще го изгуби; при това, човѣшкото ще му причини такива страдания, за каквито никога не е мислилъ. Човѣшкото е преходното въ живота. Обаче, който приеме Божественото и му даде условия да се прояви, той ще осмисли живота си. Страданията ще бѫдатъ благо за него. Той ще расте и ще се развива, ще се радва на доброто въ свѣта. Следвайте Божествения пѫть, и не се страхувайте. Съ Божественото и на този, и на онзи свѣтъ ви очаква радость. Съ човѣшкото на всѣкѫде ви очакватъ страдания. За да влѣзете въ духовния свѣтъ, между ангелитѣ и възвишенитѣ сѫщества, вие трѣбва да знаете тѣхния езикъ. Нѣкой казва, че знае български езикъ и българската граматика. И това знание е на мѣсто, но то има отношение само къмъ България и българитѣ. Ако отиде въ Германия, въ Франция, въ Англия или въ Русия, за да бѫде разбранъ, трѣбва да знае тѣхния езикъ. Само съ български езикъ нищо не може да постигне. На сѫщото основание, казвамъ: За да се разберете съ светиитѣ, трѣбва да знаете тѣхния езикъ; за да се разберете съ ангелитѣ, трѣбва да знаете ангелския езикъ. Безъ знание никѫде нѣма да ви приематъ. Светията и ангелътъ ще минатъ край васъ, като че не ви виждатъ. Какъ постѫпва философътъ съ мравката? Тя се качва по него, но той нито я вижда, нито я чува, продължава своята научна работа. Мнозина живѣятъ съ илюзията, че представятъ нѣкакво величие. Обаче, като умратъ, тогава виждатъ, какво величие сѫ били. Тѣлото имъ се разпада, мускулитѣ окапватъ и отъ тѣхъ остава едно голо съзнание, че сѫ били нѣщо, но какво, и тѣ не знаятъ. Много философи и учени взиматъ празднитѣ черепи на тия величия и ги изследватъ. Който разбира да чете по-човѣшката глава, той чете по нея, като по книга. Каквото мисли и чувствува човѣкъ и както постѫпва, всичко се пише на главата му. Преди години бѣхъ въ Рилския монастиръ, дето видѣхъ черепи на калугери, живѣли преди много години. Поискахъ да ми дадатъ нѣколко черепа, да прочета нѣщо. Взехъ единъ черепъ, турихъ вѫтре една запалена свѣщь, да го освѣти добре, и започнахъ да чета: Този калугеръ е билъ грубъ, жестокъ човѣкъ, обичалъ да се кара, да се бие съ хората. — По какво познавашъ? — Костьта на центъра около ушитѣ му е много тънка, и свѣтлината прозира ясно. Това показва, че той е изразходвалъ силитѣ на този центъръ поради което костьта на това мѣсто е изтънѣла. Взимамъ другъ черепъ и казвамъ, че този калугеръ ималъ голѣма слабость къмъ женитѣ. — Възможно ли е това? Той е живѣлъ въ монастиръ, служилъ е на Бога. — И въ монастиръ е живѣлъ, и на Бога е служилъ, но не е могълъ да измѣни своя вѫтрешенъ стремежъ. Не се измѣня лесно човѣшкиятъ характеръ. Юда живѣ при Христа, бѣше Неговъ ученикъ, но, въ края на краищата, Го предаде. За да измѣни характера си, човѣкъ трѣбва да работи съзнателно върху себе си. Съзнателната работа подразбира работа съ любовь и знание. Какво представя любовьта? Какъ се изявява тя? Когато двама души се обичатъ, тѣ едновременно трѣбва да се развиватъ въ тѣлесно, и въ сърдечно, и въ умствено отношение. Това значи, да има хармония между тѣхъ. Обаче, ако единиятъ се развива добре, а другиятъ всѣки день слабѣе, между тѣхъ нѣма хармония. И двамата трѣбва да цъвтятъ и да се развиватъ хармонично. Ще кажете, че единиятъ ще помага на другия. Това е невъзможно. Любовьта помага и повдига човѣка. Ако любовьта имъ не може да направи това, сами тѣ нищо не могатъ да направятъ. Майката носи временно детето си на рѫце. Щомъ заякне, тя го оставя да пълзи, да се изправя на краката си, докато пристѫпи. Щомъ пристѫпи и започне само да ходи, тя не го носи вече. Тя се радва, че то постепенно расте, започва да говори, да се разбира съ нея. Детето разбира вече, какво нѣщо е майката, а оттамъ то разбира и Бога. Следователно, любовьта възраства, повдига и укрепява човѣка. Очаквате ли отъ човѣка да направи това, вашата работа е свършена. Нѣкои искатъ да знаятъ, какво е мислилъ Богъ, като създавалъ човѣка. Тѣ искатъ да знаятъ, каква е била цельта Му, за да създаде свѣта и живитѣ сѫщества. Това не ме интересува. Азъ искамъ да зная, защо съмъ дошълъ на земята и какво се иска отъ мене. Щомъ си задамъ този въпросъ, веднага си отговарямъ: Азъ съмъ дошълъ на земята, да възлюбя Онзи, Който ме е създалъ, и да се интересувамъ отъ това, което е направилъ. Той ме обича, и азъ ще Го обичамъ. Той се интересува отъ мене, и азъ се интересувамъ отъ Него. Той е вложилъ въ моя умъ и въ моето сърдце часть отъ своя капиталъ, и азъ трѣбва да благодаря, разумно да го използувамъ. Ако следъ всичко това човѣкъ отрича Бога и мисли, че самъ, безъ Неговата помощь, се е домогналъ до известни знания и опитности, той самъ се поставя на кривъ пѫть, самъ се спъва. Ако ти, родениятъ отъ майка и отъ баща, си позволявашъ да ги отричашъ, да отричашъ капитала, който тѣ сѫ вложили въ тебе, ти самъ се осѫждашъ на смърть. Какво ще стане съ тебе, ако тѣ оттеглятъ капитала си отъ твоя умъ и отъ твоето сърдце? Другъ е въпросътъ, ако ти си роденъ безъ баща и безъ майка. Щомъ си роденъ отъ майка, която е вложила часть отъ капитала си въ твоя умъ, и отъ баща, който ти е предалъ характера си, ти си длъженъ да ги признавашъ. И тъй, вложете новото въ своя животъ, за да се свържете съ разумната природа. Всѣки день природата влага по нѣщо ново, както въ себе си, така и въ всички сѫщества. Всѣка секунда, всѣка минута, всѣки день носи нѣщо ново въ себе си. Отворете сърдцата и умоветѣ си да приемете новото, което иде отгоре, отъ слънцето, отъ великия и възвишенъ свѣтъ. Вие сте потопени въ този свѣтъ. Бѫдете будни да се ползувате отъ благата, които той носи, да не кажете нѣкога: „Вода газя, жаденъ ходя“. Работете съзнателно, вървете напредъ и не се спирайте да разглеждате, кое учение, или коя религия е права. Всѣко учение, всѣка религия носи нѣщо ново, но човѣшкиятъ духъ и човѣшката душа стоятъ надъ всичко. Тѣ създаватъ и науката, и религията, следователно, тѣ сѫ факторитѣ въ живота. — Защо? — Защото чрезъ тѣхъ се проявява Богъ. Следъ духа и душата идатъ ума и сърдцето, сѫщо фактори въ човѣшкия животъ. И чрезъ тѣхъ се проявява Богъ. Затова казваме, че грънчарьтъ е факторъ, а не грънцитѣ. Науката и религията сѫ срѣдства за човѣка, а не цель. Благодарете имъ, безъ да ги боготворите, безъ да имъ се кланяте. Нѣкои турятъ на първо мѣсто въ живота си религията, а други я отричатъ. Първитѣ казватъ, че не може да се живѣе безъ храмове, вторитѣ не ги признаватъ. Питамъ: Ако Богъ живѣе въ тебе, имашъ ли нужда отъ храмове? Направете тѣлото си чисто и свето, да бѫде храмъ, въ който Богъ да живѣе. Който не умира, има ли нужда отъ паметникъ? Тамъ, дето Богъ живѣе, нѣма смърть. Затова Христосъ казва на ученицитѣ си: „Идете и проповѣдвайте въ свѣта, и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка“. Какво показва този стихъ? — Че Христовитѣ ученици и до днесъ живѣятъ и проповѣдватъ Словото Божие по свѣта. И Христосъ не е престаналъ да проповѣдва. И до днесъ още Той проповѣдва и въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, и въ Германия, и въ Русия, и въ Япония, и въ Китай. Словото Му се чува по цѣлия свѣтъ. Има хора, които сѫ виждали и апостолитѣ, и Христа и се разговаряли съ тѣхъ. Христосъ обикаля всички държави, дохождалъ е и въ България и си е заминавалъ. Чудно се вижда това на хората, защото тѣ очакватъ Христа да дойде отгоре, отъ облацитѣ, придруженъ съ ангели. На когото очитѣ сѫ отворени, той вижда нѣщата. Който не вижда, той очаква Христа да слѣзе на земята въ плъть, да се яви между хората и тогава да повѣрватъ. Сега, да оставимъ настрана въпроса, какъ ще дойде Христосъ на земята. Ние не говоримъ за невидимия Христосъ, но за онзи Христосъ, Когото всички могатъ да видятъ. Ние говорими за реалния Христосъ. Ние не се занимаваме съ сънища и съ видения на хората. Какво виждатъ хората, какво сънуватъ, това е тѣхна работа. Важно е, всѣки човѣкъ да познава себе си, своя животъ, да знае въ какъвъ свѣтъ се движи и какво прави. Понеже живѣете въ разумната природа, трѣбва да изхвърлите отъ ума си невежеството и отъ сърдцето си — проказата, да очистите тѣлото си. Следъ всички блага, които ви сѫ дадени, вие се осмѣлявате да питате, обича ли ви Богъ. Това е все едно, да питате, обича ли ви майка ви. Щомъ ви е родила, тя не може да не ви обича. Следователно, ако Богъ не ви обичаше, нѣмаше да ви изпрати на земята да се учите. Нѣкои разбиратъ любовьта на Бога само въ придобиване на блага. Затова чувате нѣкой да казва: Щомъ Богъ ме обича, нека ме направи царь, или поне великъ човѣкъ — философъ, ученъ, поетъ. — Всичко можете да станете, но всѣко нѣщо се обуславя отъ способноститѣ и възможноститѣ, съ които разполагате. Въ този животъ ще искате само това, за което сте способни. Какъ може да станете философъ, ако нѣмате философска глава? Съ тази глава, която имате днесъ, каквито усилия и да правите, никакъвъ философъ не може да станете. Ако сте написали нѣкакъвъ философски трактатъ, това не значи, че сте философъ. Философътъ се ражда такъвъ, поетътъ се ражда поетъ, учительтъ се ражда учитель, майката и бащата се раждатъ такива. Много майки и бащи има въ свѣта, но не всички отговарятъ на понятието майка и баща, не сѫ родени такива. Бащи има и между птицитѣ, и между млѣкопитаещитѣ, но истински баща е онзи, който може да предаде на сина си поне една отъ своитѣ характерни чърти; при това, между сина и бащата трѣбва да сѫществуватъ любовни отношения, тѣ трѣбва да иматъ помежду си взаимни отношения на почитъ и уважение. Ако синътъ и дъщерята не отговарятъ на родителитѣ си съ любовь, тѣ не сѫ тѣхни деца. Не е вашъ синъ онзи, който нѣма нищо общо съ васъ по мисли, чувства и разбирания. Сѫщото се отнася и до дъщерята „Въ дома на Симона прокаженаго“. Въ който домъ влѣзе Христосъ днесъ, пакъ ще говори сѫщото, каквото е говорилъ въ дома на Симона. Какво ще говори Христосъ, знаете, но вие какво ще отговорите? Трѣбва ли да се оплаквате на Христа, че сте бедни, че нѣмате кѫщи, гориво и дрехи за обличане? Трѣбва ли да се оплаквате, че децата ви сѫ голи и боси, че нѣмате добра служба? Това ли е най-важното, което можете да говорите? Защо сте въ лишения? Кѫде останаха материалнитѣ блага, които Богъ ви даде? Кѫде остана богатството ви? Вгледайте се въ себе си и ще видите, че богатството е въ самитѣ васъ. Човѣкъ не може да придобие по-голѣмо богатство отъ това, което носи въ себе си. Не всѣки милионеръ може да стане милиардеръ. Точно опредѣлено е, колко милионери могатъ да станатъ милиардери. Който нѣма достатъчно злато въ кръвьта си, не може да стане богатъ; който нѣма достатъчно философски идеи въ главата си, не може да стане философъ; който не носи поезията въ себе си, не може да бѫде поетъ; който не носи музиката въ себе си, не може да бѫде музикантъ; който нѣма любовь къмъ Бога, не може да бѫде последователь на Христа. Въ какво се заключава учението на Христа, което и до днесъ още се проповѣдва? — Въ добрия животъ. Наистина, да живѣешъ добре, това е велико изкуство. Ако човѣкъ не се научи да живѣе добре, мѫчно ще се домогне до другитѣ изкуства. Който се научи да живѣе добре, всичко може да постигне — и поетъ може да стане, и философъ, и музикантъ, и ученъ, и богатъ, и здравъ, и силенъ. Каквото пожелае, може да го постигне. Който не може да живѣе добре, и да придобие нѣкакво изкуство, лесно ще го изгуби. Тази е причината, поради която религиозни хора губятъ вѣрата си, учени — губятъ знанието си и т. н. Това не е за упрѣкъ, защото хората нито сѫ светии, нито ангели. Отсега нататъкъ тѣ ще придобиятъ това, къмъ което се стремятъ. Всѣки човѣкъ може да постигне толкова, колкото сѫ възможноститѣ и условията му. Ще кажете, че за да успѣва, човѣкъ трѣбва да се моли. Да се моли и да получава отговоръ на молитвитѣ си, това значи, да знае небесния езикъ. Ако отидешъ въ Англия, трѣбва да знаешъ английски езикъ. Иначе, можешъ да умрешъ отъ гладъ. Ако разбирашъ учението на Христа и се свържешъ съ Него, Той ще ти помага. Всѣка искрена, сърдечна молитва се приема. Много примѣри отъ живота ни увѣряватъ въ това. Вѣрата е вдигнала много болни и умиращи отъ леглата имъ. Всѣки самъ може да опита силата на вѣрата, Тя е искра, която може да произведе голѣмъ огънь. Следователно, днесъ отъ всички хора се иска да иматъ само една искра отъ вѣрата, за да запалятъ огъня си и да се стоплятъ. Искрата на вѣрата представя свѣщьта, която гори въ човѣшкия мозъкъ. Колкото по-доброкачествена е материята на вашата свѣщь, толкова по-пълно горение става. Колкото е по-добре устроенъ човѣшкиятъ мозъкъ и колкото по-фина е материята на човѣшкото тѣло, толкова по-пълно и силно е горението на вашата свѣщь. При това, силната свѣтлина се предава на далечни разстояния. И тъй, много нѣща може да постигне човѣкъ, но въ зависимость отъ силата на неговитѣ мисли и желания. Запримѣръ, нѣкой е боленъ, даватъ му се методи за лѣкуване, но той казва: Ако Богъ желае, ще оздравѣя. Не се говори така. Първо ти ще желаешъ, а после Богъ. Ако силно желаешъ да оздравѣешъ, и Богъ ще има силно желание да ти помогне. Обаче, ако оставишъ всичко на Бога, ти си на кривъ пѫть. Какво особено си направилъ за Бога, че очаквашъ Той да се занимава съ тебе? Вложете всичката си вѣра и упование въ Бога, за да постигнете желанията си. При това положение, презъ каквито мѫчнотии, страдания и болести да минавате, всичко ще мине и замине, като че нищо не е било. Който не вѣрва въ Бога, и най-леката болесть може да му отнеме живота. „Въ дома на Симона прокаженаго“. Какво е говорилъ Христосъ въ дома на Симона? — За новото, което иде въ свѣта. Който приеме Христовото учение и го приложи, той се домогва до една съвършена наука. Той се свързва съ съвършеннитѣ сѫщества, които сѫ завършили своята еволюция и помагатъ на човѣчеството. Тѣ искатъ да го освободятъ отъ заблужденията, въ които се намира. Тѣ искатъ да поставятъ всѣки човѣкъ на мѣстото и му да оправятъ обърканитѣ работи на хората. Който е роденъ за проповѣдникъ, да заеме мѣстото си; който е роденъ за ученъ, за професоръ, да заеме мѣстото си. Онѣзи, които сѫ заели мѣста незаслужено, трѣбва да ги отстѫпятъ и да намѣрятъ своитѣ мѣста. Човѣкъ може да бѫде полезенъ на себе си и на ближнитѣ си, когато заеме онова мѣсто, което му е опредѣлено отъ самата природа. Ако днесъ хората страдатъ, това се дължи на обстоятелството, че сѫ объркали мѣстата си. Време е вече да се тури редъ и порядъкъ въ свѣта. Това ще се постигне, когато Божественото Начало вземе надмощие надъ човѣшкото. Тогава човѣкъ самъ ще се изправя. Щомъ направи погрѣшка, той ще знае, че човѣкътъ въ него е сгрѣшилъ. Като изправи погрѣшката си, Божественото въ него се проявява. Когато мрази, човѣкътъ се проявява; когато люби, Божественото се проявява. Турете животинското, човѣшкото и Божественото на мѣстата имъ, за да възприемете новото и да го приложите въ живота си. Едно се иска отъ човѣка: да бѫде искренъ въ своето вѣрую, никога да не му измѣня. За кое вѣрую говоря? — Което има за основа Божията Любовь. Държи ли се за любовьта, човѣкъ ще бѫде вѣренъ и на своя ближенъ. Велико нѣщо е да вѣрвашъ въ доброто, което се крие въ ближния ти. Нѣкой иска да знае, какви слабости се криятъ въ него. Това не е наука. Споредъ мене, наука е да познавашъ доброто, което се крие въ човѣка, а не злото и слабоститѣ. Доброто е вѣчно, а злото — временно. Който иска да знае, какво лошо се крие въ него, да пита окрѫжаващитѣ, тѣ знаятъ по-добре отъ него. Не е тамъ въпросътъ. Човѣкъ не трѣбва да говори нито за злото въ себе си, нито за доброто; той не трѣбва нито да се подценява, нито да се надценява. Има нѣщо добро и красиво, вложено въ човѣшката душа, но, за да се прояви доброто и красивото, умътъ и сърдцето трѣбва да се освободятъ отъ всички препятствия. Смирение се иска отъ човѣка, да не изисква повече отъ това, което може да направи отъ себе си, или отъ своя ближенъ. Ако очаква повече, отколкото може да получи, той се гнѣви, сърди се и на себе си, и на окрѫжаващитѣ. Никой не е виновенъ за вашитѣ неуспѣхи. Затова, ако се разгнѣвите, впрегнете гнѣва на работа. Ако дойдатъ съмнението, подозрението при васъ, и тѣхъ впрегнете на работа. Не се подавайте на отрицателни състояния. Дръжте се за положителнитѣ сили, за обичьта. Нѣма по-лесно нѣщо отъ това, да обичашъ. Не може изведнъжъ да обикнешъ всички хора, но постепенно. Първо ще обикнешъ единъ човѣкъ, после още единъ, следъ това — трети и така ще се разширява крѫгътъ на твоето сърдце, докато единъ день се обединишъ съ всички хора и станешъ едно съ тѣхъ. Сега ще ви представя единъ образъ на любовьта, но не отъ хората, които сѫ я изопачили. Представете си, че имате една свещена книга, която обичате. Всѣки день отваряте по единъ листъ отъ нея и четете. Като прочетете цѣлата книга, вие я затваряте и така чиста, запазена, давате на други да я четатъ. Вие носите въ себе си благодарностьта, че сте имали възможность да научите нѣщо отъ нея. Само като си помислите за книгата, вие се изпълвате съ свещенъ трепетъ и благодарность. Ако всички, които четатъ книгата, постѫпватъ по сѫщия начинъ, това показва, че любовьта имъ е чиста, Божествена. Книгата ще се предава отъ човѣкъ на човѣкъ, безъ да се осмѣли нѣкой да откѫсне единъ листъ отъ нея, или да я изцапа. Не можете ли така да обичате жената или мѫжа? Както книгата не е собственость на едного, така никой човѣкъ не може да бѫде собственость на кого и да е. Човѣкъ принадлежи на Бога. Следователно, всѣки има право да чете отъ книгата на своя ближенъ и да се поучава отъ него, безъ да кѫса листата му, безъ да го цапа. Така трѣбва да разбира новото поколѣние любовьта. Така трѣбва да гледа мѫжа на жената и жената на мѫжа. Срещнете ли единъ мѫжъ въ гората, не се страхувайте отъ него, считайте го за свой братъ. Стремете се да бѫдете братя и сестри единъ за другъ, а не мѫже и жени. Само по този начинъ човѣкъ ще дойде до безсмъртието. Задачата на новото учение се заключава, именно, въ това, да освободи човѣшкия духъ, да направи човѣка безсмъртенъ. Отъ какво трѣбва да се освободи човѣкъ? — Отъ миналото си. Свърже ли се съ спомени отъ своето минало, той се намира подъ тѣхното влияние така, както често изпада подъ влиянието на престѫпници, съ които се е срещналъ, или по чиито стѫпки е попадналъ. Колкото по-чувствителенъ е човѣкъ, толкова повече се влияе отъ чуждитѣ мисли и чувства, но той трѣбва да знае законитѣ да се огражда и да познава, отде идатъ влиянията. Той трѣбва да различава, кое е негово и кое — чуждо. Хората сѫ свързани така, че не могатъ да се освободятъ отъ влияние, но, въпрѣки това, могатъ да не се подаватъ на лошитѣ влияния. Лошитѣ влияния могатъ да бѫдатъ като морскитѣ вълни, които бушуватъ вънъ отъ парахода, безъ да проникнатъ вѫтре. Да се справя човѣкъ съ влиянията, това е велика наука, която Христосъ преподаваше на ученицитѣ си. Следователно, задачата на майката е да пази дъщеря си отъ лошитѣ влияния; задачата на бащата е да пази сина си; духовенството — да пази своето паство; учителитѣ — своитѣ ученици и т. н. Христосъ остави на човѣчеството редъ правила и закони, какъ да живѣятъ правилно. Тѣзи закони и до днесъ още не сѫ приложени. Ще кажете, че Христовото учение е неприложимо. То е приложимо, но се иска жива, разумна вѣра, която да свързва човѣшката душа съ Бога. Само при такава вѣра хората могатъ да се обединятъ въ едно цѣло; да нѣма разлика между общества и народи — всички да станатъ едно общество, единъ народъ. Това е великото, новото, което иде сега въ свѣта. Изведнъжъ то не може да стане, но трѣбва да се работи въ тази насока. Ще минатъ стотици и хиляди години, но човѣчеството ще се обедини. Тогава нѣма да има бедни и грѣшни хора; нѣма да има ваши и наши, всички ще бѫдатъ братя и сестри. Днесъ земята е пълна съ мъртавци, тогава нѣма да има гробища и паметници. Умрѣлитѣ ще изпращатъ на луната, а на земята ще останатъ живитѣ, които могатъ да изпълняватъ Божия законъ и Неговата воля. „Влѣзе Христосъ въ дома на Симона прокаженаго“. Когато Христосъ влѣзе и въ вашия домъ, запитайте Го да ви каже нѣщо ново, съ което да изправите живота си. Той или ще ви говори, или ще изпрати нѣкой да ви поучава, или ще ви покаже, въ коя библиотека да отидете и какви книги да четете. Докато християнскиятъ свѣтъ не намѣри Христа, новата наука нѣма да се приложи. Днесъ милиони хора вѣрватъ въ Христа, но още не сѫ Го намѣрили. Христосъ казва: „Моитѣ овце познаватъ моя гласъ и ме следватъ“. Ако християнскитѣ народи се биятъ едни съ други и не чуватъ Христовия гласъ, следватъ ли Го? Докато християнскитѣ народи се измѫчватъ едни други, вѣрватъ ли въ Христа и въ Бога? И въ това има нѣщо добро — главитѣ на хората ще узрѣятъ. Като минатъ страшната война, повече нѣма да помислятъ за воюване. Пророцитѣ на миналото сѫ предсказали, че въ бѫдеще хората ще употрѣбятъ орѫжията за рала и мотики. „Въ дома на Симона“. Христосъ е решилъ да посети всички Симоновци. И въ България ще дойде. Достатъчно е да посети нѣколко Симоновци, за да повѣрватъ всички въ Него и да кажатъ: Видѣхме Христа! Новото човѣчество, не може да се създаде, ако нито единъ човѣкъ не е видѣлъ Христа. Една свѣщь трѣбва да се запали, за да се запалятъ още много свѣщи. Бихъ желалъ и между васъ да има поне единъ човѣкъ, който да каже на другитѣ: Видѣхъ Христа и се разговаряхъ съ Него. Вие познавате ближния си дотолкова, доколкото сте се разговаряли съ него и сподѣлили своитѣ разбирания. Само така мѫжътъ познава жена си, и жената — своя мѫжъ. Само така учительтъ познава ученицитѣ си, и ученицитѣ — своя учитель. Нѣма ли сподѣляне въ възгледитѣ и разбиранията, нѣма никакво познаване. Следователно, ако човѣкъ не е готовъ да пожертвува живота си за Христа, въ широкъ смисълъ на думата, за да възприеме Неговия животъ, той не Го разбира и познава. Такава готовность трѣбва да има човѣкъ и къмъ всѣки, когото обича. Той трѣбва да отвори сърдцето си за него и да бѫде готовъ на всички жертви. Ако обичашъ Христа, и Той ще те обича. Ако обичашъ слънцето, и то ще те обича. Какво представя любовьта? — Връзка на човѣшката душа съ Бога. Който обича Бога, и хората ще го обичатъ. Ако не обича Бога, а хората обича, никой нѣма да отговаря на любовьта му. Тази е причината, дето нѣкоя жена обича мѫжа си, а мѫжътъ ѝ нито я разбира, нито отговаря на нейната любовь. Сѫщото се случва и съ мѫжа. Той обича жена си, но тя не отговаря на любовьта му. Защо? — Защото той не обича Бога. Възлюбете първо Бога, а после хората. Направите ли това, близкитѣ ви ще ви обикнатъ. Възлюбете Бога, за да станете силни, да издържате на всички условия. Любовьта на човѣка къмъ Бога е тилъ, който го пази отъ всички изпитания и изкушения. Христосъ казва: „Който ме люби, и Отецъ ми ще го възлюби“. „И влѣзе Христосъ въ дома на Симона прокаженаго“. 45. Беседа отъ Учителя, държана на 6 юлий, 1930 г. София. — Изгрѣвъ.

"Делата Божии". Сила и Живот. Тринадесета серия, т.3 (1929–1930). Издание 1940г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Близо е лѣтото „Знаете вече, че е близо лѣтото“ Марка 13:28. „Близо е лѣтото“. Този стихъ е важенъ. Защо? — Защото носи нѣщо за човѣка. Всѣки стихъ, всѣки фактъ, всѣка истина сѫ важни дотолкова, доколкото могатъ да допринесатъ нѣкаква полза, нѣкакво благо за човѣка; тѣ сѫ важни дотолкова, доколкото могатъ да хвърлятъ свѣтлина въ ума на човѣка и да внесатъ миръ и радость въ душата му. „Близо е лѣтото“. Освенъ лѣто, има още три годишни времена: пролѣть, есень и зима. Годишнитѣ времена представятъ четири положения въ живота: пролѣтьта означава начало на живота; лѣтото означава онова положение, когато всичко расте, цъвти, завързва, зрѣе — развива се въ пълнота; презъ есеньта плодоветѣ зрѣятъ, а презъ зимата всичко замръзва, сковава се. Тогава човѣкъ се ползува отъ придобитото богатство на пролѣтьта, лѣтото и есеньта. Зимата е подобна на старостьта въ човѣшкия животъ. Никой не е доволенъ отъ старостьта и постоянно се оплакватъ отъ нея. Като започне да остарява, стариятъ казва: Наближаватъ старини, краката ми не държатъ вече — стари кости! Стариятъ не знае, какъ е остарѣлъ, но не знае и какъ може да се подмлади. Наистина, хората остаряватъ, безъ да знаятъ, какъ остаряватъ; умиратъ, безъ да знаятъ, какъ умиратъ; подмладяватъ се, безъ да знаятъ, какъ се подмладяватъ. Значи, каквото става съ хората, става, безъ да знаятъ, какъ. „Близо е лѣтото“. Кога? Когато всичко започва да зрѣе. Това е външно съпоставяне на фактитѣ, но има и вѫтрешно съпоставяне въ живота: съпоставяне на личния животъ къмъ семейния, на семейния къмъ обществения, на обществения къмъ общочовѣшкия. Щастието на човѣка не зависи отъ неговата личность. Щастието на земята не е въ самата нея, но въ слънцето. Щастието на слънцето не е въ самото него, но въ друго, по-голѣмо слънце. Оттукъ виждаме, че има една обща зависимость. Нѣкой казва, че не се интересува отъ това, какво мислятъ хората за него. Какъ да не се интересувашъ? Ако ти си листъ или клонче отъ голѣмото дърво, какъ да не те интересува, какво мисли то за тебе? Ако ти можешъ да съпоставишъ твоето знание, като листъ на дървото съ знанието на цѣлото дърво, ти се домогвашъ до щастието. Вънъ отъ Цѣлото ти не можешъ да намѣришъ истината. Всички хора минаватъ покрай стари и млади дървета, но ако ви попитатъ, по какво се отличаватъ младитѣ дървета отъ старитѣ, едва ли можете да дадете правиленъ отговоръ. Ако ви запитатъ, по какво се отличаватъ старитѣ скали отъ младитѣ, малцина могатъ да отговорятъ на този въпросъ. Има млади скали, които сега се оформяватъ, но има и стари скали, вече оформени. Върху старитѣ скали сѫ написани много нѣща. Геолозитѣ четатъ по тѣхъ като по книга, изследватъ промѣнитѣ, презъ които земята е минала отъ милиони години насамъ. Въ това отношение, ученитѣ хора сѫ сътрудници или съработници съ живата природа. Като я изучаватъ, тѣ помагатъ за развитието на цѣлото човѣчество. Въ свѣта всички нѣща иматъ, своето предназначение. Всѣки човѣкъ може да бѫде ученъ дотолкова, доколкото е въ състояние да проповѣдва истината. Човѣкъ може да бѫде религиозенъ дотолкова, доколкото носи истината въ себе си и може да я проповѣдва. Човѣкъ живѣе толкова, колкото носи истината въ себе си. Това се отнася не само до хората, но и до животнитѣ и растенията. И растенията даже се дѣлятъ на такива, които носятъ истината въ себе си, и други, които не носятъ истината. Първитѣ даватъ сладки плодове, а вторитѣ — горчиви. Кравитѣ, конетѣ, воловетѣ, които слугуватъ на човѣка, носятъ истината въ себе си. Защо воловетѣ, конетѣ работятъ на човѣка безропотно? — Защото знаятъ, че единъ день ще се повдигнатъ отъ сегашното си положение, пакъ ще дойдатъ на земята, но въ други форми, по-високи отъ сегашнитѣ. — Възможно ли е това? — Както е възможно човѣкъ да се повдига и понижава, така е възможно и за растенията и животнитѣ да минаватъ въ по-високи и по-низки форми. Какъ е възможно единъ човѣкъ отъ високо положение да слѣзе дотамъ, че да го турятъ въ затворъ, съ вериги на рѫцетѣ и на краката? Значи, той самъ се е понижилъ. Човѣкъ самъ се повдига, самъ се понижава. Както живѣе, такъвъ е резултатътъ на неговия животъ. Сегашниятъ животъ на човѣка не е нищо друго, освенъ резултатъ на миналия му животъ. Устройството на главата, на рѫцетѣ, на краката, на пръститѣ му не е нищо друго, освенъ резултатъ на миналитѣ му животи. Какъвто животъ е миналъ, това е писалъ върху себе си. Човѣкъ е написана книга, по която може да се чете не само неговия миналъ животъ, но този и на неговитѣ дѣди и прадѣди. Днесъ той пише своето бѫдеще. Сегашната задача на човѣка е да корегира кривитѣ страници на миналия си животъ. При изправянето на всѣки животъ ще дойде по единъ професоръ, който ще ви покаже, коя страница да изправите и какъ, именно, да я изправите. Като изправя погрѣшкитѣ си, човѣкъ се учи, докато единъ день напише своята теза и се яви предъ комисия отъ професори да я защищава. Когато професоритѣ одобрятъ тезата му, той става докторъ, специалистъ по известна наука. Понеже всички хора работятъ за получаване на докторатъ, тѣ представятъ тезата си и я защищаватъ. Нѣкои ще пропаднатъ на изпита си — това нищо не значи, ще се явятъ втори, трети, десети пѫть, докато най-после получатъ докторатъ. Не се позволява на ученика да не завърши работата си. Съвременнитѣ хора се страхуватъ да не пропаднатъ на изпита си, близкитѣ имъ да се смѣятъ и да имъ се подиграватъ. Нѣма защо да се смущавате отъ това, какво ще кажатъ невежитѣ, нечестнитѣ, лошитѣ хора за васъ. Другъ е въпросътъ, ако трѣбва да чуете мнението на учени, добри и честни хора. Ако ми трѣбва работникъ, азъ се интересувамъ отъ неговитѣ рѫце и крака, да сѫ здрави; интересувамъ се и отъ неговитѣ инструменти. Следователно, отъ всѣки човѣкъ ще се интересувате дотолкова, доколкото можете да влѣзете въ отношение съ него — чрезъ неговата здрава и умна глава, чрезъ неговитѣ здрави рѫце и крака, чрезъ неговото здраво тѣло. Не можете да се интересувате отъ болни, хилави и изнѣжени хора. И Провидението се интересува отъ насъ дотолкова, доколкото сме здрави и разумни, да разбираме Божията воля и да я изпълняваме. Въпрѣки това, повечето хора търсятъ охоленъ, лекъ животъ, да бутнатъ едно копче, и всичко да имъ се нареди, както желаятъ. Къмъ това се стремятъ много жени и мѫже. Кой ще работи тогава? Охолниятъ животъ изнѣжва човѣка, прави го неспособенъ за работа. Трѣбва да се работи разумно, по начинъ, който носи своето благословение. Не е въпросъ да се труди и мѫчи човѣкъ. Трудътъ и мѫчението сѫ резултатъ на човѣшкото невежество, и човѣшкитѣ погрѣшки. Днесъ повечето хора се трудятъ и мѫчатъ — и въ политическия, и въ обществения, и въ религиозния животъ. Какво представя религията? — Наука за добъръ животъ. Религиозниятъ се учи да обича Бога, да Го признае за свой Баща. Да възпитавашъ и да се самовъпитавашъ, това значи, да познаешъ своя Баща. Мнозина съзнаватъ, че има Господъ, но кѫде е, не знаятъ. Между себе си и Бога тѣ поставятъ много светии, като посрѣдници, които да ги препорѫчватъ на тѣхния Баща. Смѣшно е, човѣкътъ, създаденъ отъ Бога, да се нуждае отъ препорѫката и молитвитѣ на светии и праведни хора. Наистина, велико нѣщо е молитвата, но само онзи може да се моли за васъ, който ви обича. Майката се моли за детето си, защото го обича. На сѫщото основание, човѣкъ може да реализира само онѣзи свои желания, които иматъ за основа любовьта, мѫдростьта и истината. Следователно, ако не можете да реализирате едно свое желание, търсете причината въ себе си, а не вънъ отъ васъ. Щомъ не можете да го реализирате, не сте били изправни къмъ единъ отъ великитѣ закони на Битието. Външнитѣ причини сѫ само условия, но човѣшкиятъ животъ не зависи отъ външнитѣ условия. Богати условия сѫ дадени на човѣка: свѣтлина, въздухъ, вода и храна. Човѣкъ, за отличие отъ другитѣ живи сѫщества, разполага съ интуиция, съ която може да предвижда нѣщата. Ако не предвижда, какво го очаква, причината е пакъ въ него. Като работи върху себе си, човѣкъ развива своята интуиция и се ползува отъ нея. Ако малката мушица предвижда, кога ще се развали времето, колко повече може да предвижда човѣкъ, който е разумно сѫщество. Защо трѣбва да се заема той съ работи, които не сѫ по силата му? Следъ това ще дойде нѣкой да се оплаква, че животътъ му е тежъкъ. Много естествено, животътъ ти е тежъкъ, защото си се натоварилъ много. Свали часть отъ товара си, да ти олекне. Като свалишъ часть отъ товара си, казвашъ, че животътъ ти е лекъ. Ако животътъ ти олекне много, тури нѣщо на гърба си, което да ти предаде стабилность. Следователно, когато се говори, че животътъ на нѣкого е тежъкъ, трѣбва да знаете причинитѣ за това. Ще кажете, че никой не ви обича. Какъ ще ви обичатъ, ако не се отворите за хората, да видятъ, че има нѣщо въ васъ за обичь? На какво основание искате хората да ви обичатъ? За мене е важно азъ да обичамъ и да зная, защо обичамъ; що се отнася до обичьта на хората, защо обичатъ, и защо не обичатъ, това е тѣхна работа. Никой никого не може да застави да го обича. Такъвъ законъ не сѫществува. Сѫщо така не можете да покажете, какъ трѣбва да обичате. Законътъ на любовьта е вѫтрешенъ. Ако нѣмате вѫтрешенъ потикъ да проявите любовьта си къмъ нѣкого, никаква външна причина не може да ви застави да направите това. Преди десетина години дойде при мене една стара жена, надъ 80 години, и ми разправи нѣщо, което се случило съ нея. Тя започна: Бѣхъ млада, красива мома, обичахъ единъ добъръ, красивъ момъкъ. Понеже бѣхъ богата, чорбаджийска дъщеря, родителитѣ ми по никой начинъ не ме даваха на моя възлюбенъ. Тѣ ми казваха: По-скоро мъртва да те видимъ, отколкото да те дадемъ на този момъкъ. Азъ не можахъ да пристѫпя волята имъ и се оставихъ на тѣхната воля. Тѣ ме ожениха за добъръ човѣкъ, но азъ не можахъ да го обикна. Искахъ заради родителитѣ си да се разположа къмъ него, но не можахъ, постоянно мислѣхъ за своя възлюбенъ, който, скоро следъ женитбата ми умрѣ отъ скръбь по мене. Отъ мѫжа си имахъ петь деца, но нито тѣхъ обичахъ, нито мѫжа си. Станахъ на 84 години, но все още не можахъ да забравя своя възлюбенъ. Една вечерь сънувамъ, че сме поканени съ възлюбения ми заедно на угощение. Ядохме, пихме, повеселихме се. Като се събудихъ сутриньта и си спомнихъ съня, обзе ме страхъ отъ Господа и срамъ отъ себе си и отидохъ при нашия свещеникъ да се изповѣдамъ. Станахъ 84 годишна жена и още не мога да го забравя. Какъ ще се явя при Бога и какъвъ отговоръ ще давамъ? Това е моралната криза, която преживяватъ всички хора. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не е минавалъ и да не минава презъ такава криза. За да се справятъ съ тази криза, хората трѣбва да бѫдатъ честни, искрени въ всѣко отношение. Никаква лъжа не се позволява въ мислитѣ, въ чувствата и въ постѫпкитѣ на хората. Каквито изпитания и изкушения да дойдатъ отвънъ, човѣкъ не трѣбва да имъ се подава. Отъ неговата устойчивость зависи бѫдещето му развитие и напредъкъ. Никаква лъжа не се позволява въ човѣшкия животъ, защото има единъ Божественъ законъ, който преде тънко и всичко хваща. Нѣма случай въ историята на човѣчеството, когато нѣкой човѣкъ или народъ, като е престѫпилъ този законъ, да не е опиталъ последствията отъ престѫпването. Богъ не иска наказанието и смъртьта на хората, но самиятъ законъ ги преследва. Не може човѣкъ постоянно да си пуща кръвь, безъ да си я набавя, и да не стане малокръвенъ. И, ако продължава още да си пуща кръвь, най-после той ще се изтощи и ще умре. Следователно, който иска да живѣе, нека престане да си пуща кръвь, т. е. да престане да нарушава Божественитѣ закони. Време е вече хората да се откажатъ отъ старитѣ си разбирания, отъ кривитѣ си постѫпки и да приложатъ закона на любовьта. Затова Христосъ казва: „Който има две ризи, да даде едната на своя ближенъ“. Каквито тълкувания и да се даватъ на този стихъ, той е приложимъ само за онзи, който носи любовьта въ себе си. Наистина, когато обича нѣкого, човѣкъ е готовъ да му даде и единствената си риза. Ако не го обича, и десеть ризи да има, пакъ не е готовъ да даде една отъ тѣхъ. Тъй щото, не е достатъчно само да се проповѣдва на хората да даватъ. Даването безъ любовь, мѫдрость и истина нѣма смисълъ. Въ даването трѣбва да взиматъ участие любовьта, за да отвори човѣшкитѣ сърдца; мѫдростьта и истината за да даде просторъ на тѣхната воля, да изпълнятъ доброволно Божията воля. Всички хора искатъ да бѫдатъ щастливи. Право е това желание, но тѣ не подозиратъ, че щастието се постига по пѫтя на любовьта. Лесно се прилага любовьта, защото за нея нѣма законъ на земята. За лъжата, за престѫпленията има законъ, но за доброто, за истината нѣма законъ. Понеже въ Божествения свѣтъ нѣма законъ за лъжата и за престѫпленията, затова, който се провини тамъ, пращатъ го на земята да го сѫдятъ. И обратно, понеже на земята нѣма законъ за доброто, за истината, за любовьта, който прояви една отъ тѣзи добродетели, пращатъ го горе, въ разумния свѣтъ, тамъ да го възнаградятъ. Тази е причината, дето светиитѣ и праведнитѣ хора живѣятъ горе, въ високитѣ свѣтове, а обикновенитѣ — на земята. Когато нѣщата ставатъ, както не очаквате, това се дължи на законитѣ, които не познавате. Христосъ говори за смоковницата като символъ, който има отношение, както въ личния, така и въ обществения животъ. По разлистването на смоковницата, ще познаете, че близо е лѣтото. По отварянето на човѣшкото сърдце къмъ бедни и страдащи се познава, дали нѣкой човѣкъ е влюбенъ, или не. Ако нѣкой каже, че се е влюбилъ, че сърдцето му гори, а не е готовъ да помага на бедни и страдащи, ще знаете, че нѣма любовь въ себе си. Не възразявайте на влюбения, не му говорете нищо за любовьта, но вижте, доколко неговото сърдце се отваря за страданията на ближнитѣ му. Любовьта отваря сърдцата на хората, дава имъ импулсъ, подтиква ги къмъ благородни и възвишени дѣла. Христосъ казва: „Близо е лѣтото“. За кое лѣто говори Христосъ? — За лѣтото на Неговата любовь. Близо е лѣтото, т. е. близо е онова време, когато човѣшкитѣ сърдца и умове ще омекнатъ, ще възприематъ истината и любовьта. Това е тълкуването на лѣтото. Много символи има въ свещенитѣ книги, но всички не сѫ обяснени. Често цитиратъ стиха отъ Писанието, че слънцето ще потъмнѣе, звездитѣ и луната ще паднатъ, но какво означаватъ тѣ, малцина знаятъ. Ще потъмнѣятъ небеснитѣ свѣтила, т. е. славата на великитѣ и учени хора ще загасне. Не е въпросътъ въ тълкуването на нѣщата, но въ поуката, която човѣкъ взима отъ тѣхъ. Много открития, много тълкувания се даватъ днесъ, но всички хора не се ползуватъ еднакво отъ тѣхъ. Казватъ, запримѣръ, че нѣкой лѣкарь открилъ сигурно лѣкарство противъ туберкулозата. Добро е това откритие, но отъ него ще се ползуватъ само болнитѣ. Здравиятъ не се интересува отъ това откритие. Здравитѣ се интересуватъ, какъ да станатъ богати. Могатъ ли, обаче, всички хора да станатъ еднакво богати? Това е невъзможно. Въ свѣта има около 90 милиарда злато, а хора — около два и половина милиарда. Ако всичкото злато се раздѣли между хората справедливо, по колко лева ще се падне на човѣкъ? При това разпредѣление на златото, нѣма да има богати хора въ свѣта. Значи, хората не могатъ да бѫдатъ еднакво богати. Но има едно вѫтрешно богатство, което е достояние на всички. Когато всички хора се обединятъ въ името на любовьта, тѣ ще влѣзатъ въ изобилието на живота. Сега ще приведа единъ мистически разказъ, да видите, какво прави любовьта. Въ древностьта живѣлъ единъ царь, на име Абди Елра, който ималъ единствена дъщеря — Махаради. Нещастенъ се чувствувалъ царьтъ, но още по-нещастна неговата дъщеря, понеже била най-грозната мома въ царството на баща си. Тя се измѫчвала отъ грозотата си толкова много, че постоянно търсила начинъ, какъ да си помогне. Най-после въ нея станалъ голѣмъ превратъ: тя се обърнала къмъ Бога, съ молба да махне по нѣкакъвъ начинъ грозотата ѝ, като обещала да направи всичко, което Богъ иска отъ нея. Молбата ѝ се чула: отъ невидимия свѣтъ дошълъ единъ ангелъ — Азраилъ, да ѝ помогне. Той се явилъ при нея съ следнитѣ думи: Богъ чу молбата ти, ще премахне твоята грозота, но съ условие, отсега нататъкъ да обичашъ най-грознитѣ моми и да се отнасяшъ къмъ тѣхъ внимателно, съ най-красиви чувства. Ако обещаешъ да изпълнишъ това и не изпълнишъ обещанието си, ще те сполети голѣмо зло. Питамъ: Съ какво трѣбва да се занимава човѣшкото сърдце, когато се изпълни съ любовь? Христосъ казва: „Ако любите тѣзи, които ви любятъ, какво повече правите отъ фарисеитѣ?“ Това и животнитѣ правятъ. Ако ти обичашъ баща си, майка си, жена си, децата си и приятелитѣ си, това е въ реда на нѣщата. Опасно е положението на човѣка, когато въ съзнанието си изпадне до стѫпалото на нѣкое животно и оттамъ разглежда живота. Човѣкъ трѣбва да се издигне надъ животинското въ себе си, да се самовъзпитава. Той е дошълъ на земята именно, затова, да се освободи отъ животинското начало. Ако човѣкъ даде предимство на животинското начало въ себе си, на какво ще се превърне той? Вие знаете, какво нѣщо е животното. Въ животинското царство зѫбитѣ играятъ роля. Когато голѣмото куче покаже зѫбитѣ си на малкото, последното подвива опашката си и отстѫпва назадъ. Голѣмото и силно куче казва: Ще знаешъ, че азъ съмъ за тебе и господъ, и сѫдия, и прокуроръ. Ако не ме слушашъ, веднага ще наложа и закона, и правото си, ще разберешъ, кой съмъ. Чувате ли нѣкой да казва, че може да направи всичко, ще знаете, че това е животинското въ човѣка, което е взело връхъ надъ човѣшкото и Божественото. Съзнателниятъ и разуменъ човѣкъ знае, че не може да направи всичко. Ако ти си ябълка или круша въ моята градина, можешъ да направишъ само това, което ябълката или крушата е въ състояние да направи. Докато е въ моята градина, тя зависи напълно отъ мене. Както животътъ на клончето зависи отъ благосъстоянието на цѣлото дърво, така и животътъ на човѣка е въ зависимость отъ благосъстоянието на цѣлото. Ето защо, частьта трѣбва да се подчинява на цѣлото. Ако не се подчинява доброволно, тя сама се излага на смърть. И човѣкъ трѣбва да се подчинява на разумния свѣтъ, защото се намира въ зависимость отъ разумнитѣ, напреднали сѫщества. Сегашнитѣ хора не подозиратъ, че надъ тѣхъ се намира една иерархия отъ възвишени сѫщества. Тѣ сѫ завършили развитието си, поради което днесъ управляватъ слънчевата система. Тѣ сѫ предвидили нуждитѣ на хората, както и условията, при които могатъ да се развиватъ. Тѣ знаятъ, какви желания иматъ хората и ги задоволяватъ по новъ начинъ. Свободата на човѣка се заключава въ доброволното му подчиняване на разумнитѣ сѫщества. Въ това се заключава и неговото бѫдеще развитие. Разумнитѣ сѫщества могатъ въ петь минути да наложатъ волята си на хората, да ги заставятъ да вървятъ по тѣхния пѫть, но това е насилие, съ което тѣ не си служатъ. Мислите ли, че, като набиете човѣка, ще стане по-добъръ? Съ бой човѣкъ не става по-добъръ. Мислите ли, че, като мине презъ воденичния камъкъ, житото става по-добро? Житото си остава такова, каквото си е било. Каквото съдържа въ себе си, това проявява. И човѣкъ си остава такъвъ, какъвто е. Той може да се развива само при три условия: при Божествения животъ, който произтича отъ любовьта; при Божествената свѣтлина, която произтича отъ мѫдростьта; при Божествената свобода, която произтича отъ истината. Само истината носи свобода на човѣшкия умъ, на човѣшкото сърдце, на човѣшката душа и на човѣшкия духъ. Безъ истината нѣма постижения. Истината не е мъртво нѣщо, тя е жива, разумна сила. Следователно, ако човѣкъ обикне истината, както обича майка си, баща си и трепти за тѣхъ, тя ще му даде всичко, което желае; ако човѣкъ обикне истината и никога не лъже, тя ще задоволи копнежитѣ на неговата душа и на небето, и на земята. Който обича истината, той има всичко на разположение: и богатство, и знание, и здраве — отъ нищо не е лишенъ. Който не обича истината, той е нещастенъ човѣкъ. Когато слушате нѣкои да говорятъ за ада, ще знаете, че това сѫ хора, които не обичатъ истината. Който обича истината, и въ ада да влѣзе, веднага ще излѣзе навънъ и ще почне да пъпли нагоре. „Близо е лѣтото“. — За кои? — За онѣзи, които искатъ да бѫдатъ здрави, да се подмладятъ, да придобиятъ щастието, да разбератъ смисъла на живота, да станатъ безсмъртни. Който нѣма стремежъ къмъ новото, може да живѣе по старъ начинъ, може да грѣши, колкото иска. Още осемь хиляди години да грѣши, това е негова работа, никой не може да се противопоставя на желанията му. Всѣки самъ ще носи последствията на своя животъ. Важно е, че иде нова, възходеща вълна въ свѣта, която трѣбва да се използува. Мина времето на лъжата. Който още иска да живѣе въ това време, ще остане за бѫдещата еволюция, когато ще дойде нова вълна да подеме хората. Помнете, че параходътъ, който заминава за новия свѣтъ, иде само единъ пѫть въ годината. Ако тази година го изпуснете, ще чакате идната година, когато пакъ ще дойде. Обаче, този параходъ не взима всички хора, но само онѣзи, които сѫ готови за дългия пѫть. Нѣкои мислятъ, че има време още, нѣма защо да бързатъ. Колко време има, и тѣ не знаятъ. Ще дойде день, когато ще видятъ, че сѫ закъснѣли. Много хора ще ги изпреварятъ, а тѣ ще стоятъ съ години на пристанището и ще очакватъ часа на своето заминаване за новитѣ условия, за новия свѣтъ. Презъ време на войната, 1914 г., единъ български адвокатъ въ Варна спечелилъ една голѣма сума, около сто хиляди лева и казвалъ на приятелитѣ си: Сега съмъ толкова осигуренъ, че войната може да продължи още четири години — нѣмамъ нужда отъ нищо, нѣма за какво да мисля. Но още на другата година умрѣлъ. Другъ нѣкой иска да заеме високо положение, да стане депутатъ, министъръ, владика, да се осигури. Той не знае, че щомъ заеме това положение, на другата година ще умре. Не е позволено на човѣка да заема високо положение, за да се осигури. Другъ е въпросътъ, ако той иска да стане слуга на човѣчеството. И тогава, дали заема високо или низко обществено положение, безразлично е — отъ него се иска служене. Истински служитель е този, въ когото живѣе истината. Той е братъ на човѣчеството. Той трѣбва да бѫде образецъ, достоенъ за подражание. „Близо е лѣтото“. Това значи: Близо е любовьта. Домъ, въ който любовьта не е влѣзла, е пустъ, нѣма гости, никакво угощение не става. Тамъ, дето е любовьта, видни гости идатъ, поканени на угощение. Домакинята, домакинътъ и децата сѫ добре облѣчени, слуги и слугини тичатъ натукъ — натамъ, готвятъ, агнета и кокошки се пекатъ, баници се точатъ. Голѣмо е веселието въ този домъ. Нѣкой питатъ: Какво става въ свѣта? Защо се правятъ тѣзи приготовления? — Видни гости идатъ, голѣмо угощение се дава. Лѣтото е близо. Най-хубавиятъ обѣдъ е този, който става съ любовь. И когато човѣкъ яде хлѣба, сложенъ на тази трапеза, вижда, че е живъ. Какво изисква любовьта? — Жертва. Въ бѫдеще, когато хората достигнатъ до съвършенство, нѣма да говорятъ много за любовьта, но ще се жертвуватъ единъ за другъ. Ако възлюбениятъ пита възлюбената си обича ли го, тя нищо нѣма да му отговори, но веднага ще се превърне въ една хубава круша, ябълка, или въ единъ хубавъ хлѣбъ и ще му каже: Изяжъ ме. Сѫщото ще направи и възлюбениятъ. Сегашнитѣ хора се убеждаватъ едни други, че се обичатъ, но никой не е готовъ да се превърне на круша, на ябълка, на хлѣбъ за възлюбения си. Какъ ще докажатъ тогава, че се обичатъ? Днесъ хората говорятъ за любовьта, но, като видятъ нѣкаква опасность, момъкътъ се качва на дървото, да се спаси отъ мечката, а момата се простира на земята, прави се на мъртва. Мечката дойде, подуши момата оттукъ — оттамъ и се отдалечи. Всички хора се запитватъ, какво е предназначението на човѣшкия животъ. Предназначението на човѣшкия животъ се заключава въ това, да има една добре организирана държава, да има разумни граждани — майки, бащи, проповѣдници, учители, управници и др. Държавата представя формата на живота, разумнитѣ граждани представятъ съдържанието на самата държава, а това, което тѣ носятъ въ ума и въ сърдцето си — смисъла на държавата. Който разбира формата, съдържанието и смисъла на живота, той е разбралъ дълбокия смисълъ на цѣлокупния животъ. Стремете се къмъ истината, която може да ви направи свободни. Още днесъ можете да бѫдете свободни. Когато казвамъ, че можете да придобиете свободата си въ единъ день, азъ разбирамъ единъ Божественъ день, който се равнява на хиляда години. Ако можете да живѣете единъ день, както трѣбва, това сѫ хиляда години добъръ животъ. Ако нѣкой каже, че може да ви обича само единъ день, това сѫ хиляда години. На другия день пакъ ще ви обича и то само за единъ день. Знаете ли, какво нѣщо е да ви обича единъ човѣкъ цѣли хиляда години? Вие ще се отегчите отъ любовьта на този човѣкъ. Красотата на любовьта се заключава въ това, всички сѫщества да ви обичатъ, а не само едно. Щастливъ е човѣкъ, когато обича всичко въ свѣта: въздухътъ, водата, свѣтлината, изворитѣ, растенията, животнитѣ, хората. Дето мине, всички го поздравяватъ, посрѣщатъ го като царь. Такова е отношението на всички живи сѫщества къмъ Бога. Хората, които мислятъ, че стоятъ най-високо въ стълбата на животинското царство, иматъ особена идея за Бога. Тѣ гледатъ на Него като нѣщо далечно, отвлѣчено. Богъ е близо и далечъ — отъ човѣка зависи това. Свещено нѣщо е Богъ. Достатъчно е да помисли човѣкъ за Него, за да трепне душата му съ онова велико, свето благоговение на Сина къмъ своя Баща. Ако човѣкъ изпитва свещенъ трепетъ къмъ слънцето — носитель на енергия, колко повече трѣбва да затрепти цѣлата му душа къмъ Онзи, Който му е далъ животъ. Ще кажете, че само идеалиститѣ иматъ свещенъ трепетъ къмъ Бога. Споредъ мене, и материалиститѣ, и идеалиститѣ иматъ свещенъ трепетъ. Защо? — Казано е, че Богъ е Любовь. Въ този смисълъ, нѣма живо сѫщество въ свѣта, което да не благоговѣе предъ любовьта. Вижте, какъ младиятъ момъкъ материалистъ благоговѣе предъ своята възлюбена. Вижте, какъ богатиятъ търговецъ материалистъ благоговѣе предъ красивитѣ моми. Това е все любовь. Едно трѣбва да знаете: никой не може да бѫде обичанъ, докато не обича Бога. Въ любовьта къмъ Бога е щастието на цѣлото човѣчество. Нѣма ли тази любовь, той е изложенъ на голѣми нещастия. Човѣкъ трѣбва да изправи отношенията си къмъ Бога и, каквото срещне на пѫтя си — човѣкъ, животно, растение, да знае, че Богъ се проявява чрезъ тѣхъ. Както жената изприда вълната, тъкачътъ — изтъкава платното, така и разумнитѣ сѫщества сѫ работили хиляди години съ мисъльта си и сѫ създали свѣтлината, водата, въздуха и т. н. Следователно, споредъ степеньта на свѣтлината ние сѫдимъ за развитието, до което сѫ достигнали разумнитѣ сѫщества. Помнете: никой не е самъ въ живота, никой не е изоставенъ. Разумнитѣ и възвишени сѫщества се грижатъ за насъ съ всичката си любовь и самоотверженость. За да ни услужватъ и помагатъ, тѣ сѫ готови на всѣкакви жертви. Тѣ се притичатъ въ помощь на всѣки беденъ и страдащъ, на всѣки затворникъ. Тѣ се притичатъ въ помощь на всѣко пъшкане на онѣзи, които лежатъ въ гроба. Хората мислятъ, че като погребатъ умрѣлия, всичко се свършва съ него. Много време лежи умрѣлиятъ въ гроба, не може да се отдѣли отъ тѣлото си. Той гледа, какъ частица следъ частица се кѫса отъ тѣлото му, вижда, че близкитѣ му плачатъ, но нищо не може да имъ каже. Страшно е положението на човѣка въ гроба, ако преждевременно не се е справилъ съ желанията си, т. е. ако не е скѫсалъ връзката си съ земята. Който е работилъ съзнателно върху себе си и се е справилъ съ земнитѣ си желания, той лесно се освобождава отъ тѣлото си. Какъ може да се избави човѣкъ отъ страданията? Освенъ любовьта, никаква сила, никакви закони не сѫ въ състояние да спасятъ човѣка отъ страданията. Тя трѣбва да се тури като основа между всички хора на земята и между всички народи. Докато всички хора не се обединятъ въ единъ човѣкъ, докато всички народи не станатъ единъ народъ, страданията нѣма да изчезнатъ отъ земята. Личниятъ животъ трѣбва да отстѫпи на Божествения. Докато всички учени, свещеници, проповѣдници, майки и бащи, слуги и господари не се проникнатъ отъ идеята да служатъ на човѣчеството въ името на любовьта, свѣтътъ нѣма да се оправи. Радвайте се, че свѣтътъ върви вече къмъ изправяне. Има хора въ свѣта, които служатъ на любовьта, на мѫдростьта и на истината. Днесъ тѣзи хора заповѣдватъ и управляватъ. Кѫде сѫ тѣзи хора, познавате ли ги, или не, това не е важно. Тѣ сѫ двигатели на човѣчеството. Кой кара колата: коньтъ, който е впрегнатъ въ нея, или човѣкътъ, който държи юздитѣ на коня? „Близо е лѣтото“. Който се намира предъ лѣтото на живота, да внимава да не изгуби благоприятнитѣ условия, които то носи. Ако сте закъснѣли въ разбиранията и въ постиженията си, бѫдете будни сега, да не пропуснете добритѣ условия, не отъ страхъ, но отъ съзнание. Днесъ много хора изпълняватъ нѣкои нѣща отъ страхъ, но нѣматъ голѣми придобивки. Турете страха настрана и кажете въ себе си: „Близо е лѣтото“. Като се убедите въ наближаването на лѣтото, скочете всички на кракъ и, въ каквото положение да се намирате, започнете съзнателна работа: болниятъ да отхвърли болестьта отъ себе си; слабиятъ въ решаване на задачитѣ си да се впрегне на работа, да реши мѫчнитѣ си задачи; прегърбениятъ да изправи гърбицата си; грозниятъ да стане красивъ; стариятъ да се подмлади. За да се постигне всичко това, хората се нуждаятъ отъ вѣра. Достатъчно е да повѣрватъ въ условията, които лѣтото носи, за да скочатъ на крака и млади, и стари. Само онзи може да скача, който чувствува въ себе си великъ, вѫтрешенъ импулсъ. Разумниятъ човѣкъ скача, за да се освободи отъ нѣщо. Богатиятъ скача, за да се освободи отъ товара, който носи на гърба си. Стариятъ скача, за да усили краката си и да се подмлади. Нечистиятъ скача, защото отива да се измие. Следователно, когато се разтоварите отъ нещастията и страданията си, отъ недѫзитѣ и слабоститѣ си, отъ нечистотата си, скачайте, пѣйте и веселете се. Кога младата мома скача на хорото? — Когато се е измила, облѣкла и нагиздила добре. „Близо е лѣтото“. По какво ще познаемъ, че лѣтото е наближило? — По това, че Божието благословение иде така, както хората го очакватъ. Божието благословение ще дойде върху хората, когато започнатъ да живѣятъ споредъ законитѣ на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина. Това не значи, че тѣ ще изгубятъ своята индивидуалность. Напротивъ, тѣ ще станатъ такива, каквито сѫ — всѣки ще прояви своето естество. Колкото повече се развива човѣкъ, толкова по-богатъ и разнообразенъ е неговиятъ вѫтрешенъ животъ. Колкото по-издигнатъ е човѣкъ, толкова по-снизходителенъ е къмъ погрѣшкитѣ и слабоститѣ на онѣзи, които стоятъ по-долу отъ него. Че нѣкой вълкъ изялъ една овца, или лисицата — една кокошка, той не ги сѫди. Той си казва: Ако човѣкъ яде овце и кокошки, какво остава за вълка и за лисицата? Ще кажете, че човѣкъ има право. — Кой му даде това право? Не можете да сѫдите вълцитѣ, мечкитѣ и лисицитѣ, докато и човѣкъ има сѫщитѣ слабости. Човѣкъ не трѣбва да се самоосѫжда, но да дойде до едно вѫтрешно самовъзпитание, да изправи погрѣшкитѣ си. Сегашнитѣ хора трѣбва да се освободятъ отъ едно вѫтрешно, чуждо влияние, което се дължи на известни органически и полуорганически вещества въ тѣхъ, които не хармониратъ съ трептенията на тѣлата имъ. Тѣ сѫ отрови, отъ които човѣкъ непремѣнно трѣбва да се освободи. Отъ редъ поколѣния насамъ въ човѣшкия умъ има чужди мисли, въ човѣшкото сърдце — чужди чувства и въ човѣшката воля — чужди постѫпки, отъ които човѣкъ трѣбва да се освободи. Подъ думата „чужди вещества, чужди мисли, чувства и постѫпки“ разбираме всичко онова, което не е Божествено, и което носи нещастия за човѣчеството. Свѣтътъ се нуждае отъ нови поети, нови писатели, нови музиканти, нови учени и философия. Поетитѣ трѣбва да възпѣятъ любовьта, но по какъвъ начинъ? Каква любовь е тази, която допуща съмнението и подозрението? Обичашъ нѣкого, а се съмнявашъ въ него — това не е любовь. Любещиятъ се отличава съ устойчивъ характеръ. Той не се подава на никакви съмнения. Характерътъ препорѫчва човѣка. Като има добъръ и устойчивъ характеръ, той може да постигне всичко. Ако е писатель или поетъ и напише нѣщо, отъ което не е доволенъ, ще употрѣби повече усилия и ще напише нѣщо по-хубаво. Ако днесъ направи нѣщо, отъ което не е доволенъ, на другия день ще направи нѣщо, което ще го задоволи. „Близо е лѣтото“. Съ други думи казано: Близо е времето, когато Синъ Человѣчески ще дойде на земята да научи хората, какъ да живѣятъ. Той нѣма да сѫди хората, но ще ги поучава. Въ продължение на хиляда години най-много тѣ трѣбва да приложатъ законитѣ на любовьта, на знанието и на свободата. Нова наука, нови знания предстоятъ на човѣчеството, за да влѣзе въ Божественото лѣто. Три плода трѣбва да уздрѣятъ презъ това лѣто: плодоветѣ на любовьта, на мѫдростьта и знанието на истината и свободата. Блажени сѫ онѣзи, които могатъ да вкусятъ отъ тѣзи плодове. Желая ви въ бѫдеще и вие да вкусите отъ тритѣ плода, които ще узрѣятъ презъ Божественото лѣто. 44. Беседа отъ Учителя, държана на 29 юний, 1930 г. София. — Изгрѣвъ.

"Делата Божии". Сила и Живот. Тринадесета серия, т.3 (1929–1930). Издание 1940г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание За храна „Работете, не за храна, която се разваля, но за храна, която трае въ животъ вѣченъ“. Иоана 6:27. Представете си, че на единъ виденъ цигуларь дадатъ да свири на цигулка Страдивариусъ. Цигуларьтъ е голѣмъ майсторъ, цигулката е много хубава, но струни нѣма. Какво ще прави той? Ще погледне цигулката съ съжаление и ще я тури настрана. Съвременниятъ човѣкъ представя такава цигулка. Майсторътъ, който го е направилъ, е съвършенъ, но, въ продължение на дългия животъ, човѣкъ е изпокѫсалъ струнитѣ си и днесъ, едва ще намѣрите една или две струни на него. Повечето хора сѫ цигулки Страдивариусъ безъ струни. Лесно се турятъ струни на цигулки: ще взематъ червата на нѣкоя овца и ще направятъ струни. Въ последно време употрѣбяватъ струни отъ меко желѣзо. Оттукъ или оттамъ ще се намѣрятъ струни и за човѣшката цигулка, но тѣ не сѫ струнитѣ, които майсторътъ е поставилъ. Днесъ употрѣбяватъ и вълчи струни, но тѣ сѫ по-лоши отъ другитѣ. Ако една отъ струнитѣ е вълча, а тритѣ — овчи, вълчата ще скѫса овчитѣ — и тукъ вълкътъ не може да се примири съ овцата. Какво е положението на цигуларя, който свири на такава цигулка? Той трѣбва да свири и да примирява вълка съ овцата на цигулката си. Мнозина отричатъ сѫществуването на Първата Причина на нѣщата. За да се убедятъ въ сѫществуването ѝ, тѣ искатъ силни доказателства. Че има музика, че има цигулка Страдивариусъ, доказателствата сѫ на лице, но струни трѣбва да има цигулката, за да се свири съ нея. И като слушатъ, че свири на цигулка, нѣкои пакъ не вѣрватъ въ сѫществуването на музиката и на цигулката и казватъ: „Цигуларь кѫща не храни“. Въ което българско село, да идете на хорото, ще видите, нѣкой цигуларь да свири. Ако цигуларьтъ поиска нѣкоя мома, не му я даватъ. — Защо? — Казватъ му, че цигуларь кѫща не храни. Едно време може да е било така, но днесъ добриятъ цигуларь гледа кѫща. Когато цигуларьтъ свири и подържа дома си — майка, жена, деца, не трѣбва ли да вѣрвате въ музиката и въ цигулката? Следователно, когато тѣлото съ четиритѣ струни на него — вашата цигулка, подържа първо вашия животъ, а после живота на близкитѣ ви, не трѣбва ли да вѣрвате въ него, както и въ Онзи, Който го е направилъ? Ние не говоримъ само за външното свирене, за музиката като изкуство, но имаме предъ видъ музиката като елементъ на човѣшката мисъль. Ти не можешъ да мислишъ право, ако музикалното ти чувство не е добре развито; ти не можешъ да бѫдешъ философъ, ако не си музикантъ. Музиката предхожда философията; музиката предхожда поезията, даже и проявената любовь на земята. Само когато запѣе майката, тогава детето ѝ започва да я обича. Ще каже нѣкой, че майката пѣе, защото се е влюбила. Не, майката пѣе, защото сѫ я залюбили. Докато не знае, какво нѣщо е любовьта, тя не пѣе. Щомъ пѣе, тя пѣе за любовьта. Тя пѣе, за да покаже, че се явило нѣщо красиво въ свѣта. Велико нѣщо е музиката! Много отъ сегашнитѣ хора иматъ повръхностни понятия за музиката, за вѣрата, за любовьта. Затова, именно тѣ се запитватъ: Сѫществува ли Богъ въ свѣта? Вѣрвашъ ли въ Бога? — Вѣрвамъ, че има цигулки Страдивариусъ, но нѣматъ струни. Ако казвате, че човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие, а нѣма струни, какъвъ човѣкъ е той. Ако скѫсашъ четиритѣ струни на цигулката си, какъвъ човѣкъ си ти? Първата струна е сърдцето, втората — ума, третата — душата, а четвъртата — духа. Какъвъ човѣкъ е този, който нѣма сърдце, умъ, душа и духъ? Цигулката е на лице, но струни нѣма. Какво представя цигулка безъ струни? Следъ това философитѣ пишатъ трактати върху отвлѣчени въпроси и казватъ, че субстанцията, т. е. цигулката е тамъ, но струнитѣ ги нѣма, Ако се скѫсатъ струнитѣ на цигулката, чрезъ които се проявява музиката, какъвъ смисълъ има самата цигулка, т. е. субстанцията. Ако скѫсашъ струнитѣ, чрезъ които се проявява Битието, какъвъ смисълъ има животътъ? Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на онзи арабски търговецъ, който пѫтувалъ презъ една мѣстность. Той седналъ близо до една чешма, да си почине. Следъ това извадилъ отъ торбата си една дървена кутия съ маслини и хлѣбъ и започналъ да яде. Ялъ маслини една следъ друга и хвърлялъ костилкитѣ имъ на страна. Още не завършилъ закуската си, предъ него се явилъ единъ великанъ който му казалъ строго: Знаешъ ли, че ти наруши едно отъ свещенитѣ правила на тази мѣстность? — Съ какво съмъ нарушилъ? — запиталъ търговецътъ. — Съ костилкитѣ, които хвърляше на различни страни. Тукъ това не е позволено. Съ една отъ костилкитѣ ти удари сина ми въ окото и го ослѣпи. Сега ще бѫдешъ наказанъ: ще извадя дветѣ ти очи и ще бѫдешъ умъртвенъ. — Моля ти се, прости ме, нѣмахъ никакво желание да ослѣпя сина ти, не знаехъ правилата на тази мѣстность. Азъ съмъ човѣкъ, който вѣрвамъ въ Аллаха. — Ако ти, наистина, вѣрвашъ въ Аллаха, нѣмаше да хвърляшъ костилкитѣ на маслинитѣ, а щѣше да ги гълташъ. — Насъ сѫ ни учили другояче: като ядемъ маслинитѣ, костилкитѣ да хвърляме навънъ. — Щомъ си дошълъ въ нашата мѣстность, трѣбваше да знаешъ правилата, които сѫществуватъ тукъ. Ето, ти извади окото на моя синъ. — Слушай, казалъ търговецътъ: Казано е отъ Христа, че ако дѣсното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли навънъ“. Какво да ти кажа, когато моятъ синъ имаше само едно око. Най-после търговецътъ казалъ на гиганта: По всичко се вижда, че моятъ животъ е свършенъ. Дай ми единъ месецъ отпускъ, да се върна у дома да се простя съ жена си и съ децата си, да имъ кажа, какво ме чака. — Ще те пусна, но съ условие, че следъ единъ месецъ ще се върнешъ. Сега всички се интересуватъ, какъвъ е краятъ на тази мистична приказка. Какъвто и да е краятъ, той е добъръ. Три положения има, при които се изявяватъ постѫпкитѣ. Когато краятъ на една постѫпка е лошъ, имаме трагедия; когато краятъ е добъръ, имаме драма, когато краятъ е смѣшенъ, имаме комедия. Значи, всѣка постѫпка, всѣко явление може да се свърши или съ трагедия, или съ драма, или съ комедия. Това зависи отъ авторитѣ, които сѫ писали трагедията, драмата или комедията. Търговецътъ се върналъ при жена си, разправилъ ѝ за бедата, която го сполетѣла и решилъ, че трѣбва да се моли на Аллаха, да му помогне. Нещастието му се заключавало въ това, че той никога не се молилъ, не знаелъ, какъ да пристѫпи къмъ молитва. Той взелъ цигулката си и чрезъ нея искалъ да отправи молитвата си къмъ Аллаха, но останалъ изненаданъ — цигулката нѣмала струни. Търговецътъ извикалъ жена си и я помолилъ да му даде първитѣ правила за молитва, както учительтъ по музика дава първитѣ правила на ученика. Тя му казала, какъ да застане, накѫде да отправи очитѣ си, както ученикътъ се учи да държи цигулка, да управлява лѫка първо по празднитѣ струни, а после по позициитѣ. Като се молили, той трѣбвало да отправя очитѣ си нагоре, но да не бѫдатъ много отворени. Съ това жена му искала да каже, че отворенитѣ очи сѫ причина за нещастието, което го сполетѣло. Ако очитѣ му бѣха затворени, той щѣше да хвърля костилкитѣ около себе си и нѣмаше да извади окото на младия човѣкъ. Значи, докато очитѣ на човѣка сѫ отворени и вижда всичко, все ще го постигне нѣкакво нещастие. Търговецътъ се молилъ толкова сърдечно, че молитвата му отишла до Аллаха, който решилъ да му помогне. Аллахъ изпратилъ единъ адептъ при него, да му каже, по какъвъ начинъ да изправи погрѣшката си. Адептътъ му разправилъ, че жителитѣ въ тази мѣстность имали особени капаци на очитѣ, които се отваряли и затваряли съ помощьта на нѣкаква пружина. Какъ става това, и тѣ не знаели. Тъй щото, окото на младия човѣкъ не е извадено, но затворено съ капачето. Адептътъ разказалъ на търговеца, какъ може да вдигне капачето, и пострадалиятъ да прогледа. Търговецътъ благодарилъ на Аллаха и на адепта и тръгналъ на пѫть, да стигне на опредѣленото време при великана. Като дошълъ, той му казалъ, че иде да изправи погрѣшката си, да върне зрението на сина му. Като чулъ това, бащата останалъ крайно доволенъ и казалъ: Ще ти благодаря, ако можешъ да направишь това. — Ще го направя, азъ съмъ честенъ човѣкъ и разполагамъ съ знания. Той вдигналъ пружината, окото се отворило, и синътъ прогледалъ. Бащата задържалъ търговеца при тѣхъ, да го угостятъ, да изкажатъ своята благодарность, следъ което го изпратили съ голѣми почести и подаръци. Христосъ казва: „Работете не за храна, която се разваля, но за храна, която трае за животъ вѣченъ“. Привеждамъ този стихъ да мислите върху него. Не трѣбва само да мислите, но и да обичате, да любите. Хората сѫ мислили, чувствували, работили, вѣрвали въ Бога, обичали, добрини сѫ правили, но, въпрѣки това, има нѣщо, което не имъ достига. Имало е велики философи, поети, учени въ миналото, има ги и днесъ, но на всички липсва по нѣщо. Чувате нѣкой да казва: Искамъ да разреша въпроситѣ си само за единъ день. Той не знае, че ако ги разреши само за единъ день, разрешилъ ги е завинаги. Величинитѣ, съ които животътъ работи, сѫ постоянни. Следователно, нищо ново не можете да внесете въ вашата душа, не можете да я направите нито по-голѣма, нито по-малка. Сѫщото се отнася и до човѣшкия духъ, до човѣшкия умъ, до човѣшкото сърдце. Какво казватъ философитѣ по този въпросъ, това е друго нѣщо. Важно е, че духътъ, душата, умътъ и сърдцето сѫ постоянни величини, които нито се увеличаватъ, нито се намаляватъ. Много естествено. Ако ви дадатъ единъ килограмъ вълна, колко прежда ще изкарате отъ нея? Пакъ единъ килограмъ. Каквото да правите съ вълната, както и да я предете, повече отъ единъ килограмъ не можете да изкарате. Но ако изчезнатъ нѣколко килограма, веднага ще ви питатъ, кѫде сѫ отишли. Друго нѣщо, обаче можете да направите съ вълната — да я изпредете тънко или дебело. Колкото по-тънко я изпредете, толкова по-добре, толкова по голѣмъ майсторъ сте вие. Можете да изпредете вълната толкова тънко, че да стигнете съ нея до слънцето. Ако нѣкой има такава тънка мисъль, че съ нея може да стигне до Господа, трѣбва ли хората да му доказватъ, сѫществува ли Богъ, или не? Богъ не се нуждае да доказватъ сѫществуването Му. Той има нужда отъ хора, които да тъкатъ тънко и дебело. Той не иска отъ хората нѣщо повече отъ това, което имъ е далъ. Той иска отъ тѣхъ да предатъ, т. е. да мислятъ и да чувствуватъ правилно. Човѣкъ трѣбва да обича. Ако нѣкой се влюби въ една овца, но следъ време я заколи и изяде, какъвъ смисълъ има тази любовь? Ако четешъ една свещена книга и откѫснешъ онѣзи листа, въ които не ти харесва написаното, какво остава отъ тази книга? Така нѣкои материалисти четатъ свещенитѣ книги. Като дойдатъ до мѣста, дето е писано за Бога, тѣ ги кѫсатъ. Защо? — Не имъ харесватъ. Така постѫпватъ и нѣкои религиозни хора съ материалистическитѣ книги. Като четатъ такива книги, дойдатъ до нѣкои мѣста, които не имъ харесватъ тѣ откѫснатъ листата. Какво се постига съ това? — Нищо не се постига. И на еднитѣ, и на другитѣ е дадено по единъ килограмъ вълна, която трѣбва да изпредатъ. Разликата между еднитѣ и другитѣ се заключава само въ това, че еднитѣ предатъ тънко, а другитѣ дебело. Има материалисти, които предатъ тънко, има религиозни, които предатъ дебело. И обратно: нѣкои материалисти предатъ дебело, а нѣкои религиозни предатъ тънко. Отъ всички хора — свещеници, майки, бащи, учители, сѫдии, управници, моми и момци се изисква да предатъ тънко, жичката имъ да отива далечъ и нависоко. Щомъ могатъ да предатъ тънко, тѣ ще предатъ и дебело. Дебелата нишка по-лесно се преде отъ тънката. Който преде тънко, много платъ изкарва и много печели. Когато желѣзото се изтегля на тънки жици, скѫпо се продава. Изкуство е да знае човѣкъ тънко да преде. Мнозина слушатъ Словото, но казватъ, че не сѫ съгласни съ нѣкои мисли. Това нищо не значи. Всѣки е свободенъ да съгласува мисъльта си съ моята, или да не я съгласува. И азъ съмъ свободенъ, да бѫда въ съгласие съ вашата мисъль, или да не бѫда. Азъ поставямъ въпроса другояче. Вие носите цигулка въ рѫката си и минавате за цигуларь. Щомъ е така, искамъ да изсвирите нѣщо. — Разбирашъ ли музиката? — Разбирамъ я, защото музиката представя основния тонъ на моята душа. Докато съмъ здравъ, мисля и чувствувамъ право, свързанъ съмъ съ душата си, разбирамъ музиката и я прилагамъ. Това се отнася до всички хора. Който изгуби музиката въ себе си, т. е. скѫса връзката съ душата си, той полудява, заболява умствено. Това значи, да изгуби човѣкъ основния тонъ на музиката въ себе си. Съвременнитѣ лѣкари разбиратъ този законъ и, когато се натъкватъ на умствено болни, тѣ се стремятъ да имъ възвърнатъ основния тонъ на музиката. Само онзи човѣкъ полудява, който дохожда въ противоречие съ себе си. Ако нѣкой успѣе да разубеди вѣрващия въ сѫществуването на Бога, той може да произведе въ душата му цѣлъ катаклизъмъ. Вѣрващиятъ въ Бога прилича на млада мома, която за пръвъ пѫть се влюбва въ нѣкой момъкъ и му вѣрва напълно. Ако момъкътъ не я обича, ще ѝ каже нѣкоя дума, която ще произведе катастрофа въ душата ѝ. Любовь, която произвежда катастрофи, не е истинска. На нея не може да се разчита. Такава е любовьта на хората и къмъ кокошкитѣ. Нѣкой има сто кокошки въ курника си, иска да хване една, но тя успѣва да избѣга отъ рѫцетѣ му. Той не се отчайва и казва: Нѣма нищо, ако не хвана една, ще хвана втора; ако и нея не хвана, ще хвана трета, четвърта и т. н. Все ще уловя една отъ стотѣ. Този човѣкъ мисли, че това е любовь и говори за моралъ, за благородство, за честность. Въ какво се проявява честностьта? — Въ тънкото предене. Ако си честенъ, ти трѣбва да изпредешъ такава тънка нишка, която да достига до слънцето. Това е моралъ. Ако твоята нишка не може да излѣзе вънъ отъ орбитата на земята, ти нѣмашъ никакъвъ моралъ. Наистина, единствениятъ моралъ, съ който трѣбва да мѣримъ всички нѣща, това е правата, която съединява центъра на земята съ центъра на слънцето. Всѣка планета има свой специфиченъ моралъ. Венера, запримѣръ, има свой моралъ. Казватъ, че тя била обвита съ нѣкаква атмосфера, която я прави невидима. Защо е забулена Венера, има причини за това, нѣма да се спираме на този въпросъ. „Работете за храна, която трае за животъ вѣченъ“. Който разбира живота, знае, какъ да работи и каква храна да приема. Той е подобенъ на музикантъ, който разполага съ инструмента си, знае, при какви условия да свири и какъ да свири. Преди да започне да свири, той дава разпореждане, салонътъ да бѫде чистъ, добре освѣтенъ и отопленъ. Ако температурата е 20° подъ нулата, при тѣзи условия не може да се свири. Рѫцетѣ истиватъ, не могатъ да се огъватъ. Музикантътъ трѣбва да разбира външнитѣ условия, които действуватъ върху струнитѣ, и да се съобразява съ тѣхъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да разбира външнитѣ условия, които влияятъ върху цигулката и струнитѣ, т. е. върху ума, сърдцето, душата и духа му, за да взима чисто и правилно, тоноветѣ на живота, да може да ги съчетава въ хармонични акорди и гами. Сега азъ ви говоря съ символи, за да мислите, и да намѣрите начинъ да ги превърнете въ математически формули; формулитѣ ще превърнете въ плоскости. Щомъ дойдете до геометрията, работитѣ се решаватъ лесно — геометрията има практическо приложение на земята. Който не разбира геометрията, ще се натъква на голѣми нещастия. Има учени хора, добри теоретици, които минаватъ за добри математици и химици, но нито единъ опитъ не могатъ да направятъ. Нѣкой химикъ знае свойствата на елементитѣ, знае законитѣ, на които се подчиняватъ, но не е правилъ опити, нѣма опитность. Нѣкой минава за ученъ, играе си съ думитѣ, но, ако го накарате да тури всѣка дума на мѣстото ѝ, споредъ силата, която съдържа, не може. Думитѣ криятъ въ себе си динамическа сила. Една дума може да произведе цѣла реакция; една дума може да запали единъ килограмъ барутъ; една дума може да превърне известно количество желѣзо въ злато. — Възможно ли е това? — Възможно е. Въ това, именно, се заключава изкуството на човѣка, да работи съ думитѣ, като съ опредѣлени величини и сили. Който знае да работи съ тѣхъ, той лесно превръща, желѣзото въ злато; който не знае, седи, гледа и се оплаква отъ неблагоприятнитѣ условия, отъ противоречията въ живота. Какъ да разрешимъ противоречията на сегашния животъ? Съ война ли? — Ако войнитѣ разрешаваха противоречията, свѣтътъ досега трѣбваше да се оправи. Ето, въ продължение на хиляда години България е водила 150 войни. Какво спечели тя отъ тѣзи войни? Колко разходи е направила презъ това време! Ще кажете, че поне история имаме. Имаме история, но изпадаме въ противоречие съ себе си както изпадатъ въ противоречие хората отъ една секта въ Америка, които приематъ сѫществуването само на духа, а отричатъ материята. Тѣ не признаватъ никакви болести, считатъ ги за илюзии и лѣкуватъ само съ мисъльта, чрезъ внушение. Въ сѫщия градъ, дето е това общество, се случило нещастие съ трена. Единъ отъ пѫтницитѣ счупилъ крака си и повикалъ единъ лѣкарь отъ сектанското общество да му намѣсти крака. Лѣкарьтъ погледналъ крака на болния и му казалъ: Кракътъ ти не е счупенъ, ти си въобразявашъ. Ще изхвърлишъ тази мисъль отъ главата си, и кракътъ ти ще се намѣсти. Лѣкарьтъ трѣбвало да бѫде вѣренъ на убеждението си, че всичко е духъ, затова лѣкувалъ само съ мисъль. Той посещавалъ болния цѣли три месеца, докато кракътъ му зарастналъ. Следъ това казалъ: Както виждашъ, кракътъ ти се намѣсти. Сега трѣбва да ми платишъ. — Много ви, благодаря, отговорилъ пациентътъ, ще ти платя богато. Азъ съмъ щедъръ човѣкъ. Ето, давамъ ти десеть милиона долари. Въобрази си, че паритѣ сѫ предъ тебе и ги взимашъ. Нали твоето правило е, че като си въобразишъ, всичко става. Азъ си въобразявахъ, че кракътъ ми не е счупенъ, и той се намѣсти. Сега и ти си въобрази, че си взелъ паритѣ. Съ въображение всичко става. Значи, болниятъ ималъ по-силна вѣра отъ този, който го лѣкувалъ. Лѣкарьтъ настоявалъ да получи възнаграждението си. Той казалъ: Не съмъ достигналъ още дотамъ, да си въобразя, че имамъ пари, когато нѣмамъ. Азъ не искамъ десеть милиона долари, но поне четири — петь хиляди долари. — Не, считамъ за унижение, да ти дамъ толкова малко пари. Давамъ ти, колкото мога — десеть милиона долари но ще си представишъ, че ги имашъ. Следователно, ако хората на 20 вѣкъ, хората на новата култура продължаватъ още да живѣятъ съ старитѣ идеи, тѣ сѫ осѫдени на страдания. Това не значи, че законитѣ на Битието искатъ хората да страдатъ, да бѫдатъ нещастни. Не, законитѣ на Битието искатъ хората да бѫдатъ щастливи. Затова е създаденъ свѣтътъ. Когато Страдивариусъ правѣлъ своята цигулка, той ималъ предъ видъ даровититѣ хора, тѣ да свирятъ на нея. Въ желанието си да свирятъ, хората колятъ овцетѣ и отъ червата имъ си правятъ струни. Това е неестествено. Тѣ трѣбва да чакатъ, когато овцетѣ естествено събличатъ кожата си. Тѣ знаятъ, че има музиканти въ свѣта, които по естественъ начинъ събличатъ кожитѣ си, да доставятъ материалъ за тѣхнитѣ струни. Като не знаятъ този законъ, търговцитѣ насилствено колятъ овцетѣ, вадятъ червата имъ и правятъ отъ тѣхъ хубави струни. Сегашнитѣ хора иматъ различни вѣрвания, различни убеждения и се дѣлятъ на материалисти, вѣрващи, идеалисти. Въ сѫщность, каква разлика има между вѣрванията и убежденията на хората? — Никаква разлика. Всички ядатъ, пиятъ, обличатъ се, живѣятъ по единъ и сѫщъ начинъ. Отивате при нѣкой вѣрващъ за услуга, и той постѫпва като безвѣрника. Ако дава пари на заемъ, той ще ти вземе 25 — 30% лихва, както и материалистътъ. Следъ всичко това, спорятъ, има ли Господъ, или нѣма. Вѣрващитѣ казватъ, че Богъ сѫществува, но не живѣятъ още по Неговитѣ закони. Единъ търговецъ продавалъ единъ конь. Купувачътъ погледналъ коня, сторило му се, че не вижда. — Слушай, коньтъ, който ми продавашъ, е слѣпъ. — Не е слѣпъ. Вѣрвай Бога, не е слѣпъ. Като чулъ, че въ името Божие го увѣрява, купувачътъ взелъ коня и отишълъ у дома си. На другия день още той се убедилъ, че коньтъ билъ слѣпъ, но не могълъ да намѣри търговеца, да му го върне. Минало известно време, търговецътъ умрѣлъ. Като разбралъ, че е на онзи свѣтъ той се обърналъ къмъ Бога съ думитѣ: Господи, презъ цѣлия си животъ проповѣдвахъ Твоето име. — Да, ти проповѣдваше моето име, но за свой интересъ. Въ мое име ти доказа, че коньтъ не е слѣпъ. И тъй, ако питате вѣрващитѣ, защо вѣрватъ въ Бога, ще кажатъ, че безъ вѣра не може да се живѣе. Съгласенъ съмъ съ това, но вѣрата има приложение. И безъ любовь не може, но любовьта има приложение. И безъ знание не може, но знанието има приложение. И безъ правда не може, но правдата има приложение. И безъ истина не може, но истината има приложение. Казватъ, че трѣбва да има право въ свѣта. Съгласенъ съмъ, правото трѣбва да сѫществува, но то трѣбва да има приложение. Ако нѣма приложение, защо ни е то? И право трѣбва да има, и закони трѣбва да има, но тѣ трѣбва да се прилагатъ. Ще кажете, че нѣкоя книга е свещена. Книгата е свещена, защото онзи, който я писалъ, е свещенъ. Книгата е свещена, докато живѣе той. Щомъ умре книгата престава да е свещена. Защо? — Защото той започва да мирише. Следъ това ще турятъ книгата подъ възглавницата си, като свещена. Не, така не се провѣрява светостьта. Ти първо ще повѣрвашъ въ онзи, който е писалъ книгата, ще го признаешъ за авторитетъ, ще се съединишъ съ неговия духъ и заедно ще я четете. Ти не можешъ да разберешъ, каква и да е свещена или научна книга, ако не се свържешъ съ духа на онзи, който я писалъ. Той е мислилъ съ години върху тази работа. Дали е живъ, или е на онзи свѣтъ, не е важно; ти трѣбва да се свържешъ съ разумния принципъ, съ който той е работилъ. Запримѣръ, мнозина проповѣдватъ за Христа, вѣрватъ въ сѫществуването Му, признаватъ Го за Синъ Божи. Други говорятъ за Него като за историческа личность. Нѣкои пъкъ и досега не могатъ да Го признаятъ за Синъ Божи. Ние не се интересуваме отъ историческия Христосъ. Въпросътъ е, можемъ ли да се свържемъ съ Него като съ нѣщо реално; можемъ ли да се свържемъ съ Неговия умъ, съ Неговото сърдце, съ Неговата душа и съ Неговия Духъ, и тази връзка да произведе въ насъ превратъ, да уредимъ живота си, да се хармонизираме съ всички разумни сѫщества. Ако Христовото учение може да измѣни живота ни, външно, но и вѫтрешно, не изведнъжъ, но постепенно, то има смисълъ, има приложение. Мнозина сѫ ме питали, въ какво се заключава новото учение. Ако имъ кажа, че новото учение се заключава въ любовьта, ще кажатъ, че и тѣ проповѣдватъ любовьта; ако имъ кажа, че е въ мѫдростьта и знанието, ще кажатъ, че и тѣ проповѣдватъ мѫдрость и знание; ако имъ кажа, че е въ истината, ще кажатъ, че и тѣ проповѣдватъ истината; ако кажа, че е въ вѣрата въ Бога, ще кажатъ, че и тѣ вѣрватъ. Тогава, като ме питатъ, въ какво се заключава новото учение, казвамъ: Новото учение е наука, която съдържа всички възможности за реализиране на добродетелитѣ още въ този животъ; новото учение е наука, която носи всички предпазителни мѣрки, да се спратъ злинитѣ, които сега сѫществуватъ; новото учение е наука, която съдържа всички закони, правила и методи за реализиране на доброто, къмъ което се стреми човѣшката душа. Съзнателно или несъзнателно, всички хора, религиозни и свѣтски, търсятъ новото, Божественото учение, за да реализиратъ копнежитѣ на своя умъ, на своето сърдце и на своята душа. Ще кажете, че едни вѣрватъ само въ материята, а други — въ духа. Не е важно, въ какво вѣрватъ хората; важно е, че всички търсятъ изходенъ пѫть отъ положението, въ което се намиратъ. Апостолъ Павелъ казва, че между плътьта и духа сѫществува борба. Между плътьта и духа сѫществува борба дотогава, докато човѣкъ не се научи да свири. Щомъ се научи да свири, всѣкаква борба престава. Следъ всичко това, човѣкъ вади заключение, че въ цѣлия козмосъ сѫществува борба между плътьта и духа. Отде излиза това заключение? Ако една капка вода е кална, трѣбва ли да се предполага, че всичката вода въ морето или въ океана е кална? Отде ще се намѣри толкова каль, която да размѫти цѣлото море или цѣлия океанъ? На сѫщото основание, питамъ: Отде може да се намѣрятъ толкова грѣхове, които да опетнятъ цѣлото небе и цѣлата земя, за да се убедятъ жителитѣ на небето и на земята, че грѣхътъ сѫществува навсѣкѫде? Грѣхътъ сѫществува само като извержение на онѣзи микроби, които влизатъ въ човѣшкото тѣло и намиратъ условия за размножаване. Като грѣшатъ микробитѣ, човѣкъ умира. Значи, човѣкъ умира по единствената причина, че оставя микробитѣ въ организма си да грѣшатъ. Разумностьта на човѣка се заключава, именно, въ това, че знае, какъ да изкара тия микроби вънъ отъ себе си и да ги впрегне на работа. Какъ ще ги впрегнете на работа, като волове, които ще оратъ на нивата ви, или като овце, които ще доите? Ако даватъ млѣкото си, могатъ да останатъ въ васъ; ако нищо не даватъ, ще ги изкарате навънъ. Най-после, можете да ги направите овчарски кучета, да пазятъ стадото ви. Казвате: Какъвъ трѣбва да бѫде човѣкъ? Съ какво трѣбва да се занимава? — Човѣкъ може да бѫде всѣкакъвъ — професоръ, учитель свещеникъ, работникъ, но уменъ трѣбва да бѫде той. Всички занятия, отъ най-високитѣ до най-низкитѣ, сѫ почетни, важно е, какъ се вършатъ. Всички клетки, всички удове въ човѣшкия организъмъ не вършатъ една и сѫща служба. Нѣкои отъ тѣхъ извършватъ непочтена служба, но сѫ толкова важни, колкото и тия, които вършатъ най-почтената служба. Хората не се спиратъ върху службитѣ на своитѣ клетки, да видятъ, каква работа вършатъ, а при това, искатъ всичко да имъ върви безпрепятствено, да минаватъ за царски синове. Тѣ питатъ, защо Богъ е направилъ свѣта така, да страдатъ и да се мѫчатъ. На всѣки, който задава този въпросъ, казвамъ: Твоята цигулка нѣма струни. Тя е лишена отъ струнитѣ на ума, на сърдцето, на душата и на духа. Нови струни трѣбва да си турите. Разбира се, ще платите за тѣхъ — нищо не се дава даромъ. Ще цитирате стиха отъ Евангелието, дето е казано: „Даромъ сте взели, даромъ давайте“. Да мислите, че всичко можете да получите даромъ, това е криво разбиране. Пощаджията, който носи писма, даромъ ли ги раздава? За да напълнятъ чантата му съ писма, платено му е вече. Следъ това той раздава писмата даромъ. Ако предварително не му бѣше платено, той нѣмаше да ги раздава. Добри хора сѫ пощаджиитѣ. Тѣ носятъ писма, чекове, съ които поздравяватъ хората. Като пипне писмото, отвънъ още познава, какво носи. Ако има чекъ вѫтре, казва: Отлично писмо ти нося. Такова писмо ние наричаме любовно. Добре е, когато нѣкой посребри или позлати писмото ти, особено, ако е писалъ въ него за любовьта. Добре е, следъ като ти говори нѣкой за Бога, за вѣрата, за любовьта, да тури въ писмото ти единъ чекъ отъ 20 хиляди златни монети. Получишъ ли такова писмо, ще се зарадвашъ и ще кажешъ: Господъ си спомня за мене. Ако нѣма нищо въ писмото, ще кажешъ: Забравилъ ме е Господъ. Не е въпросъ въ голѣмото богатство нито въ многото знания. Малкото се благославя. Достатъчно е човѣкъ да посѣе едно житно зърно при добри условия и да има търпение, да чака 12 години, за да получи такова изобилие, каквото никога не е очаквалъ. Едно житно зърно ще даде 30, 60 и 100 зърна. При голѣмото богатство, което имъ е дадено, хората се оплакватъ отъ живота си. Тѣ четатъ живота на великитѣ хора, на великитѣ Учители, проповѣдватъ Словото имъ и, въпрѣки това, търсятъ начинъ да подобрятъ живота си. Всѣки великъ Учитель носѣше по едно семе за посѣване. Първиятъ Учитель казваше: Посѣйте това семе въ сърдцата си. Вториятъ казваше: Посѣйте това семе въ умоветѣ си. Третиятъ казваше: Посѣйте това семе въ душитѣ си. Четвъртиятъ казваше: Посѣйте това семе въ вашия духъ. Сѣйте и работете. Обаче, и досега още хората държатъ тия семена въ златни кутии. И досега още тѣ не сѫ ги посѣли. Тази е причината за противоречията, които се явяватъ въ сегашния животъ. Задъ всѣко противоречие се крие нарушение на нѣкакъвъ законъ. Човѣкъ може да е живѣлъ добъръ животъ, но щомъ наруши единъ Божественъ законъ, противоречията и страданията започватъ да го преследватъ. Доброто, което човѣкъ е спечелилъ въ продължение на много години, въ единъ моментъ може да го изгуби. Съ една малка погрѣшка човѣкъ може да наруши равновесието на своя умъ и на своето сърдце и да си причини голѣми пакости. Затова апостолъ Павелъ казва: „Който седи, да гледа да не падне“. Не е въпросъ, въ какво вѣрва човѣкъ, но какво може да направи съ своята вѣра. Не е въпросъ, дали акробатътъ владѣе изкуството си, но може ли да запази равновесие въ момента, когато се качва на вѫжето. При това, той трѣбва да бѫде смѣлъ, да не губи присѫтствие на духа си. Единъ крайно смѣлъ и решителенъ човѣкъ преминалъ Ниагарския водопадъ върху дебело добре обтегнато вѫже. Отдолу водитѣ бучали, шумъ и врѣва се вдигала, а той вървѣлъ отгоре спокойно, съ пълно самообладание. Най-малкото колебание, и той би отишълъ тамъ, дето никой не може да му помогне. Той направилъ опита три пѫти: първия пѫть миналъ по вѫжето, съ върлина въ рѫка; втория пѫть — безъ върлина, а третия пѫть съ единъ човѣкъ на гърба си. Голѣмо равновесие, голѣмо самообладание и смѣлость се иска за този опитъ. Кой отъ двамата е билъ по-смѣлъ: който носѣлъ на гърба си човѣка, или когото носѣли? Питамъ: Какво ще кажете за поета, за учения, за философа, за проповѣдника, за учителя, за сѫдията, ако не могатъ да турятъ на гърба си единъ човѣкъ и съ него да минатъ по вѫже Ниагарския водопадъ? Какво ще кажете за човѣка, ако той не може да пренесе на гърба си своя ближенъ презъ голѣмитѣ мѫчнотии и изпитания? Това е наука, това е изкуство. Който може да мине по вѫже надъ своитѣ мѫчнотии, безъ да го засегнатъ, той е истински герой и заслужава голѣма награда. Първиятъ човѣкъ, който се решилъ да мине Ниагарския водопадъ по вѫже, е билъ крайно беденъ. Следъ сполучливия опитъ той получилъ голѣмо възнаграждение — премия отъ сто хиляди долари и станалъ богатъ. Това е първиятъ подаръкъ, който получилъ за своята смѣлость. Днесъ много вѫжета сѫ опнати въ разумния свѣтъ, за да минаватъ по тѣхъ всички философи, учени, проповѣдници, сѫдии, поети и т. н. Всѣки трѣбва да мине първо самъ, а после съ човѣкъ на гърба си. Минатъ ли благополучно, тѣхното вѣрую, тѣхната философия или тѣхното учение ще се приеме постепенно отъ всички хора. Тѣ първи трѣбва да дадатъ примѣръ, че на тѣхната философия и на тѣхното вѣрую може да се разчита при всички противоречия въ живота. Хората могатъ да минатъ по тѣхъ като по вѫже, обтегнато надъ всички мѫчнотии и противоречия, безъ да паднатъ въ пропастьта. Който реши да се качи на гърба на една философия, на едно вѣрую, или на едно учение, трѣбва да има довѣрие въ тѣхъ, да знае, че почиватъ на здрава основа. Колко души днесъ биха се качили на гърба на онзи, който минава по вѫже Ниагарския водопадъ? Ако е съ пари, ще се намѣрятъ кандидати. Като чуятъ, че се дава премия отъ сто хиляди лева, тѣ ще кажатъ: Или ще умремъ, или ще преминемъ благополучно. Ако минемъ благополучно, поне ще получимъ сто хиляди долара. Но все пакъ този опитъ се основава на довѣрие въ онзи, който ще те носи на гърба си. Всѣко учение има дотолкова смисълъ, доколкото може да се вложи въ човѣшкия умъ, въ човѣшкото сърце, въ човѣшката душа и въ човѣшкия духъ. Умътъ, сърдцето, душата и духътъ сѫ областитѣ, въ които човѣкъ живѣе. Подъ думата „духъ“ разбираме най-възвишеното въ човѣка. Духътъ подразбира още и онова съзнание, съ което човѣкъ възприема сѫществуването на единъ Вѣченъ принципъ, съ Който трѣбва да бѫде въ съгласие. Щомъ признава този принципъ, човѣкъ зачита всички сѫщества, които сѫ създадени отъ Него: растения, животни и хора. Подъ думата „душа“ разбираме онова начало въ човѣка, което влиза въ положението на всѣко живо сѫщество и му помага. Душата влиза въ положението и на мравката и, ако види, че тя се дави, ще се спре, ще ѝ тури сламка да се спаси. Следъ това ще се разговаря съ нея, ще я пита, коя е причината да падне въ водата. Колкото и да е низко съзнанието на мравката, и тя може да внесе новъ елементъ въ човѣка. И между мравкитѣ има философи — мравешки философи. Ако попаднете на такъвъ философъ, ще му благодарите, че сте могли да се разговаряте съ него. И той ще ви благодари, че се е срещналъ съ васъ, като съ свой колега. Казвате: Буквално ли да разберемъ това, или по смисълъ, идейно? Кое разбиране е буквално и кое — идейно? Когато предавамъ нѣщо буквално, това значи, че ви давамъ хиляда лева на ваше разположение; когато ви говоря идейно, само на думи ви давамъ сто хиляди лева. Ще кажете, че това е материалистично схващане. Материалистично схващане е, но ако ви дамъ сто хиляди лева, или ще ги върнете, или нѣма да ги върнете. Търговецътъ, който продава стоката си, е материалистъ. Той купува и продава. Въ идейното разбиране площьта на човѣшката дейность е голѣма, широка. Ти сѣешъ въ земята, но имашъ вѣра, че тя ще даде жито. Плодътъ, който се реализира отъ нивата, подразбира материалистичното схващане. Въ това схващане на нѣщата има известно ограничение. Докато е въ поезията, човѣкъ има идейно разбиране за живота. Щомъ влѣзе въ прозата, той има материалистично разбиране за живота. Нещастията въ живота сѫ въ прозата, въ материалния свѣтъ. Въ този свѣтъ ние дохождаме до резултатитѣ на нѣщата, а въ идейния — до възможноститѣ за тѣхното реализиране. Това сѫ два процеса, които трѣбва да имаме предъ видъ. Следователно, едновременно човѣкъ трѣбва да бѫде материалистъ — въ тѣсенъ смисълъ на думата и идеалистъ — въ широкъ смисълъ. Човѣкъ едновременно може да бѫде и вѣрващъ, и безвѣрникъ. Напримѣръ, когато отричамъ вашитѣ грѣхове, азъ съмъ безвѣрникъ; когато вѣрвамъ, че правите грѣхове, че сте грѣшни хора, азъ съмъ вѣрващъ. Въ сѫщность, по отношение на вашитѣ грѣхове азъ трѣбва да бѫда безвѣрникъ, а по отношение на вашитѣ добродетели трѣбва да бѫда вѣрващъ. Когато нѣкой казва, че е безвѣрникъ по отношение на престѫпленията въ свѣта, казвамъ: Ти си отличенъ човѣкъ! Каже ли, че вѣрва въ доброто, той е вѣрващъ. Приятно е да срещнешъ такъвъ безвѣрникъ и такъвъ вѣрващъ. Христосъ казва: „Работете за храна, която трае за животъ вѣченъ“. Ние трѣбва да работимъ за вѣчния принципъ, да изучаваме неговитѣ прояви. Той не иска отъ насъ вѣра, но приложение. Всѣки день носи своитѣ задачи, за реализирането на които се изисква знание и разумность. Не е достатъчно да имате вѣра, но да познавате Бога. Учени, философи, религиозни, учители, адепти сѫ дали опредѣление за Бога, но като дойдатъ до известна область, всички се отказватъ отъ своето опредѣление. Богъ е величина, която не се подава на опредѣление. Каквото опредѣление да се даде, то е материалистично. Това, върху което почива човѣшкиятъ животъ, човѣшката сила, човѣшкото щастие, то е Богъ. Той се радва на успѣха на хората и при най-малкитѣ погрѣшки имъ се притичва на помощь. Като види, че нѣкой се мѫчи и страда, Той казва: Ще се оправи тази работа. Счупи ли си кракъ или рѫка, Той казва: Ще оздравѣешъ. Какъ? — Не мисли за това, не е твоя работа! Като мине известно време, ти самъ ще провѣришъ. Ако направишъ една погрѣшка, която не можешъ да изправишъ, остави я на Бога, Той ще те освободи отъ нея. Ако всички хора спазватъ великитѣ закони на Битието, щѣха да бѫдатъ свързани съ разумнитѣ сѫщества, като сили, които работятъ въ единство съ Цѣлото. Никой не знае, каква е крайната цель на Битието, но всички разумни сѫщества работятъ за благото на човѣчеството. Тѣ работятъ за щастието на хората. Тѣ работятъ за реализиране на новото учение — учението на любовьта. Какво представя новото учение? То е наука за реализиране на добродетелитѣ между всички хора, животни, растения, даже и между водата, въздуха, свѣтлината. Ще кажете, че водата, въздухътъ и свѣтлината не сѫ живи сѫщества. Тѣхното съзнание е колективно, управлява се отъ възвишени духове. Ето защо, не е позволено да се цапатъ изворитѣ. Седнете ли до нѣкой изворъ да пиете вода, първо ще си измиете рѫцетѣ далечъ отъ него и следъ това ще гребнете съ рѫцетѣ си. Ако искате да измиете краката си, пакъ ще отидете далечъ, ще искате позволение отъ извора и тогава ще пристѫпите къмъ миенето. Ще кажете, че водата е несъзнателно сѫщество. Не е така, тя е книга, написана отъ нѣкое разумно сѫщество. Ако не можете да четете тази книга, нѣмате право да разхвърляте листата ѝ. Какво би било вашето положение, ако напишете една книга и дойдатъ деца да я цапатъ, да разхвърлятъ листата ѝ? Свещено нѣщо сѫ водитѣ, изворитѣ въ природата. Ако човѣкъ не се отнася добре съ изворитѣ, какъ ще разреши мѫчнитѣ задачи въ живота си? Ще каже нѣкой, че е пилъ отъ водата на този или на онзи изворъ, познава я. Водата, която нѣкога е пилъ, днесъ не е сѫщата. Тя всѣки день се мѣни. Нито вашето вчерашно вѣрую прилича на днешното. Всѣки день се влива нѣщо ново въ живота. Това се отнася и до мислитѣ, до чувствата, до постѫпкитѣ на човѣка. Затова казваме, че всѣки день носи своето щастие. Който не разбира това, страда, мѫчи се, че изгубилъ вчерашното си щастие. Обичалъ го нѣкой, но умрѣлъ, и той скърби за изгубената любовь. Любовьта не се губи. На мѣстото на умрѣлия ще дойде другъ, който ще те обича. Любовьта на умрѣлия се оповестява съ раждането на човѣкъ, нѣкѫде се е родило дете — момче или момиче. Който не разбира нѣщата така, гледа съ пренебрежие на всичко и казва: Дете се е родило. Той не знае, че раждането на едно дете е великъ моментъ — отваря се новъ изворъ въ свѣта, отъ който може да се възприеме поне една велика идея. Всѣки, който види едно малко дете, пожелава да го цѣлуне. Това желание означава нѣщо, но хората сѫ изгубили смисъла на цѣлувката. Детето гледа, какъ го цѣлуватъ, но мълчи като философъ. То си казва: Вие ме цѣлувате и мислите, че нищо не зная, но много нѣща нося въ себе си. Време е вече хората да потърсятъ онази наука, която любовьта носи. Старото е отживѣло времето си, нѣма защо да се занимавате съ него. То носи въ себе си известни придобивки. Който живѣе съ старото, той постоянно се натъква на противоречия. Живѣйте съ новото, което носи безсмъртието въ себе си. Новото носи спасението на човѣчеството, а не старото. Мнозина говорятъ за нѣкакви стари истини. Нѣма стари и нови истини. Истината е една. Тя носи свобода за всички живи сѫщества. Тя носи правила и закони, чрезъ които хората могатъ да придобиятъ свободата си. Правилата ѝ се отнасятъ до всички области на живота: до личния, семейния, обществения и общочовѣшкия животъ. Истината дава методи на жената и на мѫжа, какъ да се отнасятъ помежду си. Тя разрешава и най-голѣмитѣ противоречия между тѣхъ. Ако жената говори за истината и не знае, какъ да събуди любовьта въ душата на мѫжа си, тя не е истинска жена. Ако мѫжътъ не може да събуди мѫдростьта въ жена си, той не е истински мѫжъ. При единъ американски милионеръ отиватъ нѣколко комисии отъ благотворителни дружества да искатъ пари въ името на Господа. На едната комисия той далъ 50 долари, на другата — сто и казалъ, че нѣма предвиденъ бюджетъ за тѣхъ. Следъ време при него се явява една млада, красива мома да иска известна сума за сѫщитѣ благотворителни дружества. Като я видѣлъ, банкерътъ веднага станалъ отъ стола си, поканилъ я любезно да седне и веднага извадилъ сто хиляди долара. На излизане отъ стаята той ѝ казалъ: Заповѣдайте и другъ пѫть, на ваше разположение съмъ. Ще кажете, че той се влюбилъ въ нея. — Влюбилъ се, защото въ лицето ѝ видѣлъ истински проповѣдникъ, който могълъ да отвори сърдцето му. Преди нея дохождали много проповѣдници, но съ ръждясали ключове, никой не могълъ да отвори сърдцето му. Красивата мома дошла при него съ намазанъ ключъ: врътнала единъ пѫть и веднага отворила сърдцето му. Той ѝ благодарилъ и казалъ: Моля, заповѣдайте и другъ пѫть. На ваше разположение съмъ. Това значи, да те учи майсторъ. Ако съвременнитѣ хора не могатъ да отварятъ умоветѣ и сърдцата на ближнитѣ си, тѣ сѫ стари, отъ ония проповѣдници, които работятъ за 50 — 100 долара. Можете ли да отваряте умоветѣ и сърдцата на хората, вие сте влѣзли вече въ новото учение. Вие сте още въ началото но важно е, че сте влѣзли. Новото изисква приложение на всичко добро, което човѣкъ носи въ себе си. Какъвъ смисълъ има вѣрата, ако не се прилага? Ако си цигуларь, постоянно ще свиришъ. Казватъ, за нѣкой цигуларь, че дошълъ до върха на своето изкуство. И при това положение той трѣбва да свири. Човѣкъ всѣкога има какво да учи. Миналото трѣбва да служи за насърдчение на новото. Къмъ старата си вѣра, къмъ придобитото знание ще прибавяте всѣки день по нѣщо ново. Този е пѫтьтъ, който води къмъ постижения. Днесъ всѣки човѣкъ търси новото. Ако отиде на училище, или въ черква, дето отъ години, се преподава едно и сѫщо нѣщо, вие казвате: Тѣзи нѣща ги знаемъ, нѣщо ново искаме. Новото трѣбва да се приложи. Хората сѫ слушали много да имъ се проповѣдва, че трѣбва да се обичатъ, да говорятъ истината, да бѫдатъ добри и т. н. Тѣзи нѣща трѣбва да се оставатъ настрана, отново да придобиятъ своята светость. Когато говоримъ за любовьта, за мѫдростьта, за истината, за душата, ние трѣбва да се спремъ, като предъ светилище, и да търсимъ начини за приложението имъ. Ще кажете, че нѣкой човѣкъ страда, трѣбватъ му пари. Не е въпросъ въ паритѣ. Той страда, защото нѣма хлѣбъ и е принуденъ отъ кѫща на кѫща да проси, да опитва любовьта на хората, да види тѣхната щедрость. Като опита щедростьта и любовьта на хората, човѣкъ трѣбва да извади своята магическа тояжка и да тропне съ нея. Ако я владѣе, предъ него веднага ще се сложи трапеза съ топълъ, хубавъ хлѣбъ и съ прѣсно ядене. Ще се нахрани и ще тропне пакъ, да се прибере трапезата. Той прави това така, че никой не го вижда. После пакъ се явява между хората скромно облѣченъ, съ добри отношения, готовъ на всѣкаква работа. Всѣки човѣкъ носи магическата тояжка въ себе си, но само онзи се ползува отъ нея, който е разбралъ възможноститѣ, които се криятъ въ разумната природа. Той живѣе въ съгласие съ нейнитѣ закони, затова не е осѫденъ на страдания. Неговитѣ страдания сѫ привидни. — Защо? — Защото разбира смисъла на живота. Мнозина страдатъ по единствената причина, че живѣятъ, както намиратъ за добре, и не мислятъ за никаква отговорность. Въпрѣки това, тѣ се заблуждаватъ, че на онзи свѣтъ ги очакватъ вѣнци и букети. Ако човѣкъ не спазва законитѣ на този свѣтъ, който Богъ е създалъ, и на другия, свѣтъ ще бѫде сѫщиятъ. Ако тукъ не е готовъ да сподѣли хлѣба си съ своя ближенъ, и на онзи свѣтъ ще постѫпва по сѫщия начинъ. Човѣкъ не се измѣня лесно. Какъвто е въ малкото, такъвъ ще бѫде и въ голѣмото. Ако искате да познаете характера на човѣка, наблюдавайте, какъ чупи хлѣба. Ще видите, че детето чупи хлѣба по единъ начинъ, възрастниятъ — по другъ; момата по единъ начинъ, момъкътъ по другъ; майката по единъ начинъ, бащата по другъ. Всѣки човѣкъ има особенъ начинъ на прояви, отъ които можете да опредѣлите характера му. Моята задача е да събудя въ човѣка онова свещено чувство къмъ живота, къмъ Бога, за да вѣрва въ доброто и възвишеното, което е вложено въ него. Вѣрвайте и своя вѫтрешенъ учитель, който ви учи, какъ да живѣете. Вѣрвайте на всѣки, който може да ви предаде това изкуство. Ако той не може да ви предаде изкуството да живѣете, като човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие на Бога, не му вѣрвайте. Който може да ви покаже правия пѫть, трѣбва да го слушате. Той може да бѫде простъ или ученъ, малъкъ или голѣмъ. Какъ ще погледне учениятъ на малкото овчарче, което му показва правия пѫть? Учениятъ се е объркалъ въ планината и не може да намѣри пѫтя си. Той ще благодари на овчарчето и ще се остави на него съ всичкото си довѣрие. На планината овчарчето е професоръ, ученъ човѣкъ, а въ града то отива при учения, като при свой учитель, да се учи. Желая, всички да си вземете цигулкитѣ, да имъ турите хубави струни и да започнете да свирите. Безъ музика, животътъ нѣма смисълъ. Свѣтътъ се нуждае отъ добри пѣвци и музиканти. Тѣ ще го оправятъ. Който знае добре да пѣе и да свири, той може право да мисли, да чувствува и да постѫпва. Пѣйте и свирете, за да оправите живота си. 43. Беседа отъ Учителя, държана на 22 юний, 1930 г. София. — Изгрѣвъ.