Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'неделни беседи'.

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Форуми

  • Петър Дънов - беседи - стар правопис
    • Беседи - стар правопис
    • Томчета с беседи
    • Други книги със стар правопис
    • Молитви
    • Други материялии информация за стария правопис
    • Форум за споделяне на работа.
    • Паневритмия
  • Други книги със стар правопис
    • Други книги със стар правопис

Търси съвпадения в...

Търси резултати които...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последна актуализация

  • Start

    End


Филтриране по брой...

Регистриран

  • Start

    End


Група


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Location


Interests


Отговорете на въпроса

  1. От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ПРѢЗЪ ОНѢЗИ ДНИ „И прѣзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Иорданъ.“ Марка 1:9 Иоанъ се нарича само онзи човѣкъ, който може да изважда разумнитѣ работи, скрити въ природата. Разуменъ човѣкъ пъкъ е онзи, който може да чете, да изнася и добрѣ да разбира смисъла на написанитѣ книги отъ великитѣ души, живѣли прѣди него. Азъ взимамъ думитѣ „велики души“ въ широкъ смисълъ“. Въ свѣта има два процеса. Единиятъ процесъ е процесъ на врѣменно ограничение. Той е общъ за цѣлото животинско царство, като се започне отъ най-низкостоещитѣ и се стигне до най-високостоещитѣ сѫщества, до човѣка. Той е спомагателенъ процесъ. Другиятъ процесъ може да се нарече Божественъ. Специфичното въ него е, че той носи освобождение. Ако човѣкъ разбира този процесъ, ще види, че само той може да го освободи. Веднъжъ дошълъ на земята, цѣльта на човѣка е да придобие свобода. Той иска да се освободи отъ нѣщо, но отъ какво, самъ не знае. Човѣкъ не може да знае това, понеже духътъ му минава прѣзъ четири фази на съзнанието: прѣзъ фазата на подсъзнанието, на съзнанието, на самосъзнанието и на свръхсъзнанието. Той не разбира процеситѣ, които ставатъ въ неговото подсъзнание, понеже то обхваща обширното битие; затова, именно, човѣкъ не помни миналото си. Своето минало той схваща донѣкѫдѣ въ съзнанието си, понеже то е процесъ, който врѣменно се проявява. Това, което схваща въ съзнанието си е, че човѣкъ е сѫщество, което живѣе, което има извѣстни права, извѣстна свобода да се развива правилно. Съзнанието, като процесъ, сѫществува въ всички животни. Самосъзнанието пъкъ отличава човѣка отъ всички животни. Той казва: азъ съмъ човѣкъ! Значи, той се самосъзнава. Най-послѣ иде свръхсъзнанието, за което се знае много малко. То е смисълътъ, цѣльта, къмъ която човѣкъ се стреми. Разбере ли човѣкъ законитѣ, които се криятъ въ неговото свръхсъзнание, той ще бѫде свободенъ. При това, той нѣма да бѫде изложенъ на всички ония промѣни, които ставатъ сега въ свѣта. Съврѣменниятъ човѣкъ, обаче, не е свободенъ. Когато нѣкой казва, че е свободенъ, това подразбира относително свободенъ, врѣменно свободенъ. Свободата на съврѣменнитѣ хора е относителна. Младиятъ е свободенъ отъ старостьта, но врѣменно само. Най-първо младиятъ започва съ своята слабость, съ своята немощь, бори се извѣстно врѣме съ нея, докато заякне и мисли вече, че е побѣдилъ. Като достигне върха на своята побѣда, той постепенно започва да остарява. И на стари години пакъ заприличва на малко дѣте. И ще видите този старъ човѣкъ, този мѫдрецъ, който мислилъ, че разбралъ смисъла на живота, сега има нужда други да го прѣнасятъ отъ едно мѣсто на друго. Старитѣ хора, като малкитѣ дѣца, не могатъ да работятъ. Често хората прибързватъ въ заключенията си и казватъ: този човѣкъ е старъ, онзи е младъ. Обаче, тѣ трѣбва да разбиратъ, какво нѣщо е старъ и какво младъ човѣкъ въ пълния смисълъ на думата. Старость и младость сѫ два важни процеса, двѣ важни състояния въ живота на човѣка. Нѣкой казва: азъ съмъ човѣкъ. — Вие трѣбва да разберете, какво нѣщо е човѣкътъ. — Азъ съмъ българинъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е българинътъ. Послѣ трѣбва да разберете, какво нѣщо е французинътъ, германецътъ и др. — Това е животно. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е животното. — Това е вълкъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е вълкътъ. Изобщо, съврѣменнитѣ хора сѫ дали извѣстни тълкувания на всички тия нѣща, но повечето отъ тѣхъ не сѫ правилни. Какво нѣщо е, напримѣръ, вълкътъ, това трѣбва правилно да се изтълкува. Щомъ природата го е създала, тя имала прѣдъ видъ нѣщо разумно. Въ икономията на природата вълкътъ изпълнява една почтена служба. Тъй щото, не трѣбва да се гледа само неговата външна форма. Ако, като чиновникъ, не изпълнява службата си добрѣ, тогава той ще остане само съ прозвището вълкъ и навсѣкѫдѣ ще го гонятъ. Той е поставенъ за касиеръ въ нѣкоя банка, но бърка въ касата, взима паритѣ и бѣга. Той е като нѣкой голѣмъ воененъ капацитетъ, като нѣкой генералъ, когото пращатъ на бойното поле да се бие, но този генералъ хуква да бѣга, а подиръ него и войницитѣ бѣгатъ. Слѣдъ това търси редъ причини да се извинява. Казвате: защо трѣбва да бѣга? — Не иска да мре човѣкътъ — нищо повече. — Защо не иска да мре? — Когато сме тукъ, лесно се говори, че трѣбва да се мре, но на бойното поле не е лесно да се говори за смърть. Често говорители, оратори излизатъ прѣдъ народа, проповѣдватъ имъ за дългъ, за любовь къмъ отечеството, насърдчаватъ ги да се биятъ, като имъ казватъ: братя, трѣбва да отидете на бойното поле да се биете съ врага си, да се пожертвувате за отечеството си! Трѣбва да сте готови да умрете! Да, тѣзи хора ще се биятъ, ще умиратъ за отечеството си, а вие, които говорите, трѣбва да останете тукъ. Сега, възъ основа на сѫщия моралъ, нѣкой казватъ: християнитѣ трѣбва да водятъ добъръ животъ. — Ако само християнитѣ живѣятъ добрѣ, въпросътъ съ това не се разрѣшава. Вѣрно е, че християнитѣ трѣбва да живѣятъ добрѣ, но и всички останали хора трѣбва да живѣятъ добрѣ. Щомъ живѣемъ, всички трѣбва добрѣ да живѣемъ! Животътъ е създаденъ за разумнитѣ хора. До тази мисъль сѫ се домогнали въ изслѣдванията си всички капацитети на миналото и на настоящето. Може да се наброятъ, колкото капацитети искате, но ако и безъ тѣхъ вѣрвате, по-добрѣ ще бѫде за васъ; ако не вѣрвате, толкова по-злѣ за васъ. Природата има крайно отвръщение къмъ страхливитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ прѣстѫпницитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ глупавитѣ хора, къмъ онѣзи, които одумватъ, които иждивяватъ силитѣ си напразно. Съ една дума, природата има крайно отвръщение къмъ всички прѣстѫпления, които сегашнитѣ хора вършатъ; тя е толкова разгнѣвена спрѣмо тѣхъ, че постоянно мисли, какво наказание да имъ наложи. Тя вече го е намислила и като го наложи, тѣ ще видятъ и патятъ. Казвате: какво мисли природата? Тя мисли, какъ да накаже всички хора, които сѫ прѣстѫпили законитѣ ѝ. Защо и за какво, тя никому отчетъ не дава. И тъй, вие можете да вѣрвате, а можете и да не вѣрвате на думитѣ ми. Вѣрата е разуменъ процесъ, или процесъ на разумностьта. Хората трѣбва да живѣятъ добрѣ! Нѣма смисълъ да се измѫчватъ едни-други. Въ Писанието се казва, че Исусъ отишълъ да се кръсти отъ Иоана. Христосъ, който седи по-високо отъ Иоана, отиде при него да се кръсти, съ което даде на хората добъръ примѣръ на смирение. Той каза на Иоана: „Ти трѣбва да ме кръстишъ съ вода!“ Начинътъ, по който Иоанъ кръсти Христа, прѣдставя единъ символъ. Споредъ този символъ всѣки човѣкъ се е родилъ, за да се кръсти. Казва нѣкой: азъ искамъ да кръщавамъ! — И да не искашъ ти, все трѣбва нѣкой да кръсти човѣка. И да искате, и да не искате, все ще ви кръстятъ, но не само чрѣзъ вода, както вие разбирате. Всѣко страдание е кръщение; всѣко изпитание е кръщение. Слѣдъ като се е кръстилъ въ Иорданъ, Христосъ говори за друго нѣкакво кръщение. Значи, Той още не бѣше се докръстилъ. Първото кръщение, съ вода, става лесно. Ще влѣзе човѣкъ въ водата, ще го измиятъ отгорѣ, и всичко се свършва. Слѣдъ него, обаче, иде онова тежко кръщение, чрѣзъ изпитанията въ живота, когато човѣкъ трѣбва да се освободи отъ ограничителнитѣ условия, да разбере съотношенията, които сѫществуватъ между доброто и злото. Понѣкога хората разглеждатъ злото така, като че то не се отнася до тѣхъ. Въ злото, както и въ доброто, се крие извѣстна философия, която трѣбва да се изучава. Нѣкой казва: какъвъ е смисълътъ на козмоса? Човѣкъ може да разбере смисъла на козмоса дотолкова, доколкото разбира смисъла на своя животъ. Доколкото животътъ на хората има отношение къмъ козмоса, дотолкова и козмосътъ има отношение къмъ тѣхния животъ. Често хората запитватъ: какъвъ е смисълътъ на живота? Не е важно да знаете, какъвъ е смисълътъ на живота споредъ философитѣ, или споредъ богословитѣ, или споредъ вѣрващитѣ, но въ даденъ случай е важенъ смисълътъ на вашия личенъ животъ. Ако азъ разрѣша този въпросъ, другитѣ въпроси сами по себе си се разрѣшаватъ. Между всички живи сѫщества има едно обединително звено, една непрѣривна връзка. Никой не живѣе за себе си. Ако нѣкой мисли, че живѣе за себе си, това е само привидно така. Въ сѫщность никой не живѣе за себе си. Забѣлѣжете, всѣки клонъ отъ едно дърво живѣе за себе си, но сѫщеврѣменно той има отношение и къмъ дървото; той живѣе и за цѣлото, за самото дърво. Докато е свързанъ съ дървото, той расте, развива се, има и свой животъ. Когато помисли, че може да живѣе вънъ отъ дървото, вънъ отъ цѣлото, клонътъ изсъхва. Ако запитате мистика или окултиста за причината, поради която клонетѣ изсъхватъ, тѣ ще извадятъ общо заключение: клонетѣ по дърветата изсъхватъ, когато помислятъ, че могатъ да живѣятъ самостоятелно, независимо отъ живота на цѣлото. Защо се родиха толкова нещастия и страдания въ съврѣменната култура? — Понеже ученитѣ създадоха нѣщо неправилно въ науката. Тѣ прокараха мисъльта, че трѣбва да подчинятъ природата, да станатъ нейни господари. И днесъ между човѣка и природата има голѣма борба. Започнала се е голѣма война, но ще видимъ, като се завърши тази война, въ края на краищата, кой ще плаща обезщетение. Ако човѣкъ побѣди природата, тя ще плаща обезщетение; ако природата побѣди човѣка, той ще плаща. Въ това отношение ученитѣ сѫ раздѣлени на два лагера: едни отъ тѣхъ казватъ, че природата трѣбва да се подчини на човѣка; другитѣ казватъ, че човѣкъ трѣбва да се подчини на природата. Слѣдователно, когато запитватъ, какво нѣщо е злото, казвамъ: когато хората искатъ да подчинятъ природата на себе си, тѣ създаватъ злото. Който иска да побѣди природата, той носи нещастие, той носи зло въ свѣта. Който живѣе въ съгласие съ живата природа, той е въ царството на доброто. — Дѣ е доброто? — Доброто е всѣкога около васъ. Когато слънцето изгрѣва, това е добро; когато звѣздитѣ изгрѣватъ, това е добро; когато вѣтърътъ духа, това е добро; когато водата тече, това е добро; когато земята ражда, това е добро; когато растенията растатъ и се развиватъ, това е добро. Всичко около насъ е добро, а ние питаме, какво нѣщо е доброто. Нима не е добро да седнешъ на трапезата, да си хапнешъ малко и да се почувствувашъ слѣдъ това въ добро разположение на духа? Нима не е добро, слѣдъ като си билъ три деня гладенъ, да дойде нѣкой при тебе и да ти донесе малко хлѣбецъ? Нѣкой казва: ако гладувамъ три деня, това показва, че волята Божия е такава. — Не, ако ти си гладувалъ три деня безъ нѣкаква важна причина и нищо не си придобилъ отъ този постъ, това вече е резултатъ на човѣшката воля, която иска да побѣди природата. Който яде по три пѫти на день, казва: азъ съмъ въ съгласие съ природата. Който не яде, той казва: азъ съмъ въ разрѣзъ съ природата. Сега, между хората се проповѣдва постъ; въ църквитѣ сѫщо се проповѣдва постъ. И въ единия, и въ другия случай този постъ се разбира въ неядене хлѣбъ, въ лишение отъ храна. Споредъ мене, богатитѣ хора трѣбва да постятъ, а бѣднитѣ — да ядатъ. Защо? — Понеже богатитѣ сѫ яли толкова много, че дори сѫ прѣяли, необходимо е малко да попостятъ. Като постятъ, тѣ трѣбва да дадатъ на бѣдни храната, която биха употрѣбили за себе си. Днесъ се проповѣдва постъ, но бѣднитѣ, безъ да искатъ да постятъ, тѣ го изпълняватъ. И затова бѣднитѣ постоянно се оплакватъ, казватъ: дотегна ни този постъ! Нѣма ли да се свършатъ постнитѣ години, че да дойдатъ добри врѣмена? Като се говори за постъ, трѣбва да се разбере неговия дълбокъ смисълъ. Днесъ значението на поста е изопачено. Постътъ подразбира въздържане отъ зло, отъ прѣстѫпване на Божия законъ, а не отъ неядене на хлѣбъ. Когато човѣкъ пости, той трѣбва да има прѣдъ видъ мисъльта да даде прѣзъ този день храната си на нѣкой, който е гладувалъ и е изгубилъ равновѣсието си. Който пости, той трѣбва да подкрѣпва своя гладенъ братъ, защото никой не живѣе за себе си. Слугата, който върши работа на господаря си, непрѣменно трѣбва да бѫде нахраненъ; иначе, той нѣма да бѫде въ състояние да работи. Слѣдователно, единъ отъ важнитѣ въпроси въ живота е този за яденето, за храненето. Икономическиятъ въпросъ е построенъ върху процеса на яденето. И съврѣменнитѣ учени, биолози, финансисти и философи разрѣшаватъ този въпросъ, защото е отъ първостепенно значение за цѣлокупния животъ. Всѣка държава трѣбва да живѣе добрѣ! И всѣки човѣкъ трѣбва да живѣе добрѣ! Всѣки човѣкъ трѣбва да има не само храна, но той трѣбва да има и въздухъ, и вода, и свѣтлина, и жилище. И самата природа е създала човѣка по този начинъ. Човѣкъ има жилище — неговото тѣло; той има два прозореца — двѣтѣ очи, прѣзъ които влиза свѣтлината; една вентилация — носътъ; главенъ входъ — устата, тази икономическа мрѣжа, въ която се поставятъ всички необходими провизии за подкрѣпа на организъма. Човѣкъ има и два телефона, т. е. двѣтѣ уши, чрѣзъ които се съобщава съ външния свѣтъ. Сега, ако разискваме върху въпроса, защо Христосъ отиде при Иоана да се кръсти, какво ще кажете за това? Какво отношение има между Христа и Иоана? Отношението между тѣхъ е такова, каквото между слабия и силния. Силнитѣ трѣбва да отиватъ при слабитѣ, да имъ помагатъ. Значи, Исусъ отиде при Иоана да му помогне — нищо повече! Христосъ каза на Иоана: „Ти проповѣдвашъ едно учение на покаяние, което не се харесва на хората. Богатитѣ не искатъ да се разкайватъ, затова главата ти ще снематъ. Сега, като ме кръстишъ, съ този актъ ще направимъ единъ договоръ, че ти нѣма да бѫдешъ малодушенъ, нѣма да се страхувашъ. И главата ти да снематъ, ти ще докажешъ на хората, че това, което проповѣдвашъ, е вѣрно. При това, ще знаешъ, че не само ти ще пострадашъ, но и азъ ще пострадамъ. На тебе главата ще снематъ, а мене на кръстъ ще приковятъ. Когато ме приковятъ на кръста, ти ще дойдешъ да ми помагашъ. Днесъ мнозина мислятъ, че като умратъ, всичко съ тѣхъ се свършва. Не, като умре човѣкъ, като замине за другия свѣтъ, той оттамъ ще помага на хората. Докато човѣкъ е въ тѣлото си, той е слабъ; излѣзе ли отъ него, той става силенъ, мощенъ, може да помага и на другитѣ. Докато е въ тѣлото си, човѣкъ мяза на длъжникъ, който има да дава най-малко на хиляда души. Щомъ излѣзе отъ дома си, който отъ кредиторитѣ го срѣща, казва му: ти си безчестенъ човѣкъ, не издържашъ на обѣщанията си! Ти си крадецъ, трѣбва да платишъ дълга си! Единъ го срѣща, другъ го срѣща, викатъ му, хулятъ го, и той се вижда въ чудо, не знае, какво да прави. Казвамъ на този човѣкъ: излѣзъ отъ тази държава на полицитѣ, разплати се съ всички кредитори, и ще бѫдешъ свободенъ гражданинъ. Тогава, който отъ твоитѣ кредитори те срещне, ще каже: радвамъ се, че те срѣщамъ. Ти си честенъ, добъръ платецъ. Сега можешъ свободно да се разхождашъ. Такова е състоянието на всѣки, който може свободно да излиза отъ тѣлото си. Съврѣменнитѣ хора иматъ работа само съ полици. Идете въ народното събрание, ще видите, че тамъ се разправятъ само съ полици; идете въ църквитѣ, и тамъ се разправятъ съ полици; идете въ обществената безопасность, и тамъ се разправятъ съ полици. Навсѣкѫдѣ има разправии само съ полици. Често хората сѫдятъ нѣкого, обвиняватъ го, че искалъ да внесе нѣкакъвъ прѣвратъ, да внесе новъ държавенъ строй, вслѣдствие на което объркалъ свѣта. Казвамъ: свѣтътъ е обърканъ отъ осемь хиляди години насамъ. Кой го е объркалъ? Споредъ васъ, еди-кой си човѣкъ обърква сегашния свѣтъ. Ами досега кой е объркалъ свѣта? Казватъ нѣкои, че религиознитѣ, духовнитѣ хора били психопати, умопобъркани, малко ненормални хора. Обаче, отъ направенитѣ досега статистически свѣдения, извѣстно е, че въ България има повече отъ 10,000 души умопобъркани, луди хора. Кой е причина за полудяването на тѣзи хора? Тия хора все духовни ли сѫ? Азъ правя прѣводъ на думата „психопатъ“ и намирамъ, че тя не е лоша дума. Думата „психопатъ“ е образувана отъ думитѣ „психо, психея“ — душа, и „патосъ“ — увлѣчение, разположение. Значи, „психопатъ“ е човѣкъ, който душевно е добрѣ разположенъ. Хората не приематъ това тълкувание, но то си остава за тѣхъ. Психопатъ е човѣкъ, който не тълкува нѣщата, както хората ги разбиратъ, вслѣдствие на което влиза въ извѣстно стълкновение съ тѣхъ. Понѣкога той прѣувеличава нѣщата, понеже нервната система у него се е развила повече, отколкото трѣбва. Той е станалъ чрѣзмѣрно чувствителенъ. Като казвате, че психопатътъ е анормаленъ човѣкъ, питамъ: коя е нормата за нормалния човѣкъ? Анормаленъ е този, на когото нервната система е пропукана, та голѣма часть отъ неговата енергия изтича навънъ. Неврастеникъ пъкъ е този човѣкъ, който по нѣщо се отличава отъ другитѣ, прогресиралъ е въ нѣкоя область. Не е лошо човѣкъ да има развита нервна система, но лошото е, когато ставатъ пропуквания въ нея. Това положение е подобно на прѣкѫсването, което става нѣкѫдѣ въ електрическата инсталация, вслѣдствие на което съобщенията не ставатъ правилно. Думата психопатъ днесъ я взиматъ въ извратенъ смисълъ; подъ психопатъ разбиратъ човѣкъ, на когото умътъ малко не достига. Оттукъ може да се извади слѣдното заключение: ако умътъ на нѣкой човѣкъ стига, за да направи нѣкакво прѣстѫпление, той не е психопатъ; ако умътъ на нѣкого стига, за да изопачи единъ законъ, да го заобиколи и да се оправдае прѣдъ хората, той не е психопатъ. Сега, въпросътъ не е за споръ, да се поставя едно учение прѣдъ друго. Когато става дума, кое учение, или коя религия е права, азъ изхождамъ отъ слѣдното гледище: въ природата има само една свѣтлина. Всички огньове, всички свѣтлини, които сѫществуватъ на земята, сѫ произлѣзли все отъ слънцето. Коя е нормата, която опрѣдѣля силата на разнитѣ свѣтлини? — Слънцето. Ако слънцето би загаснало само за единъ моментъ, вие не бихте могли да запалите нито единъ огънь. Слѣдователно, щомъ вашето кандило гори, щомъ вашата свѣщь гори, щомъ вашиятъ огънь гори, бѫдете увѣрени, че и слънцето е въ нормално състояние. На това основание, когато вие мислите добрѣ, когато сте разположени добрѣ, трѣбва да знаете, че въ дадения случай и много други сѫщества мислятъ като васъ. Не сте само вие, които мислите така. Разумната природа е норма за всички нѣща. Казвамъ: ако прослѣдите живота, ще видите, че между минералитѣ, растенията, животнитѣ, човѣка и сѫществата надъ човѣка има тѣсна, непрѣривна връзка. Споредъ менъ минералитѣ прѣдставятъ зачатъчно състояние на живота. Тѣ сѫ дълбоко заровени въ земята. Онѣзи минерали пъкъ, които сѫ поникнали, които сѫ подали нѣкои отъ своитѣ части надъ повърхностьта на земята, тѣ сѫ растенията. Тъй щото, когато минералътъ разрѣши единъ важенъ въпросъ въ своя животъ, той пониква и минава въ фазата на растение: Долната часть на растенията — коренитѣ, оставатъ въ земята. Растенията не сѫ още напълно свободни. Слѣдъ като хиляди години наредъ сѫ мислили, какъ да освободятъ главитѣ си, коренитѣ, отъ гѫстата материя и да придобиятъ свободата си, тѣ се явили като животни; въ това състояние тѣ разрѣшили онзи въпросъ, който, като растения, не могли да разрѣшатъ. Животнитѣ, обаче, останали за дълго врѣме при лоши, неблагоприятни условия за тѣхното развитие. Трѣбвало най-послѣ да дойде човѣкътъ, дълго врѣме да мисли върху тази задача, докато намѣри начинъ, какъ да се освободи. Въпросътъ, който животнитѣ не могли да разрѣшатъ, човѣкътъ го разрѣшилъ. У животнитѣ, благодарение на тѣхната неразумность, се създадоха редъ страсти, съ които се самоизтрѣбваха едни-други. Прѣстѫпленията, които съврѣменнитѣ хора вършатъ, не сѫ нищо друго, освѣнъ далечно наслѣдство на млѣкопитаещитѣ. Ако хората се върнатъ къмъ миналото, да разгледатъ живота на своитѣ прадѣди, тѣ биха се ужасили прѣдъ вида на онова страшно разрушение, на онѣзи жестоки войни и състезания между хората. Сегашнитѣ войни блѣднѣятъ прѣдъ миналитѣ. Можеби бѫдещитѣ войни, въ които ще пуснатъ въ ходъ задушливитѣ газове, донѣкѫдѣ биха могли да наподобятъ разрушението и жестокостьта на миналитѣ. Страшно разрушение е сѫществувало нѣкога въ свѣта! И най-послѣ, човѣкътъ, съ своята мисъль, се явилъ въ свѣта, да тури край на това разрушение, да тури редъ и порядъкъ на нѣщата. Когато човѣкътъ се е явилъ въ рая, чрѣзъ мисъльта си, той е внесълъ миръ и спокойствие по цѣлата земя. Затова, именно, е дошълъ човѣкъ въ свѣта. Обаче, слѣдъ грѣхопадането, пакъ настава това разрушение между хората, както и между народитѣ. Питамъ: дѣ се крие разрѣшението на положението, въ което се намира сегашното човѣчество? И сега пакъ трѣбва да дойде човѣкътъ, съ своята нова, права мисъль, да разрѣши всички въпроси. Разрѣшението на тия въпроси не е достояние само на единъ човѣкъ, нито пъкъ е достояние само на единъ народъ. Единъ човѣкъ, единъ народъ може да разрѣши само единъ въпросъ, но разрѣшението на всички въпроси прѣдставятъ задача на цѣлокупното човѣчество. То трѣбва да вземе участие въ тази велика задача, която ангажирва всички еднакво. Съврѣменнитѣ държави съзнаватъ това нѣщо и работятъ за реализиране на тази задача. Христосъ дойде на земята съ велика мисия. Той искаше да покаже на съврѣменнитѣ европейски народи, какъ трѣбва да постѫпватъ. Всичко, което проповѣдваше Христосъ на врѣмето си, се отнасяше за сегашнитѣ врѣмена. Той казваше на всички народи: вие ще дойдете до една голѣма криза. Ако искате да се освободите отъ тази криза, единственото разрѣшение седи въ приложението на това, което сега проповѣдвамъ. Ако приложите моето учение, вие ще се избавите отъ голѣма катастрофа; не приложите ли учението ми, катастрофата е неминуема. Единъ отъ старитѣ пророци е казалъ: „Не е далечъ врѣмето, когато тази катастрофа ще дойде“. Какъ ще дойде тази катастрофа? Наближило е врѣме да дойдатъ учени, които съ своето изкуство ще запалятъ въздуха. Прѣдставете си, че въздухътъ около цѣлата земя се запали! Какво ще стане тогава съ съврѣменната култура? Писанието казва, че цѣлата земя ще бѫде обхваната отъ огънь и всичко, което се намира по нея, ще изчезне. Наближило е това врѣме. Ако хората не приложатъ закона на Любовьта, въздухътъ непрѣменно ще се запали, и тогава земята ще прѣчисти добритѣ и лошитѣ. Обаче, добритѣ нѣма да изгорятъ; тѣ ще прѣминатъ прѣзъ огъня, ще се прѣчистятъ, а лошитѣ, които сѫ въ противорѣчие съ природата, ще изгорятъ, ще се стопятъ, както изгарятъ труповетѣ на умрѣлитѣ въ специални пещи, крематории. Казвамъ: само по този начинъ ще изчезнатъ противорѣчията въ свѣта, които сѫ причина за редъ болести. Благодарение на противорѣчията съврѣменнитѣ хора не сѫ разрѣшили въпроса, какво е отношението имъ къмъ природата, и постѫпватъ ли спрѣмо нея право, или не. Тѣ казватъ: условията не ни помагатъ да постѫпваме право спрѣмо природата. Не, условията не оправдаватъ хората. Ако съмъ човѣкъ, ако мисля за своето благо, азъ трѣбва да зная, че имамъ отношения, освѣнъ къмъ частитѣ, още и къмъ цѣлото. Щомъ съзнавамъ това, трѣбва ли да допущамъ нѣкакво нещастие въ своя животъ, което неминуемо ще се отрази и върху живота на другитѣ хора? Щомъ съзнавамъ това, щомъ съмъ разуменъ човѣкъ, азъ ще допусна въ живота си само онова благо, което по сѫщия законъ ще се прѣдаде и върху милиони хора още. Законътъ и за нещастията и за щастията, и за злинитѣ и за добринитѣ, е единъ и сѫщъ. Тѣ еднакво се прѣдаватъ отъ цѣлото къмъ частитѣ, и отъ частитѣ къмъ цѣлото. Сега, хората отъ всички страни започватъ вече да съзнаватъ влиянието на чистата, Божествена мисъль върху човѣка. Всички добри хора трѣбва да се сплотятъ, да насочатъ мисъльта си въ една посока — за прѣустройване на свѣта. Ако всички майки кажатъ: не искаме вече войни! — тѣ биха имали успѣхъ. Ако всички майки кажатъ на дѣцата си, докато сѫ още въ утробата имъ, че не искатъ да воюватъ, не искатъ да вършатъ убийства, тѣзи дѣца, като се родятъ, ще носятъ идеитѣ на своитѣ майки. Тѣ ще станатъ проводници на новитѣ мисли, ще работятъ за оправянето на свѣта. Ако синътъ иска да се жени, бащата трѣбва да му каже: ако се женишъ, за да раждашъ прѣстѫпници, да се убиватъ едни-други, по-добрѣ не се жени. Ако пъкъ се женишъ, за да родишъ добри синове и дъщери, които да помагатъ на своитѣ ближни, тогава можешъ да се женишъ. Сега се търсятъ добри хора въ свѣта! Ако се раждатъ добри хора, женитбата има смисълъ. Добритѣ хора трѣбва да работятъ братски за подигането на свѣта. Добритѣ хора трѣбва да заематъ служби, които живата природа е опрѣдѣлила. „Дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски.“ Назаретъ прѣдставя низкото, бѣдното положение, отъ което ние произлизаме. Въ това отношение Назаретъ е прозвище. Галилей е хубавото, красивото въ живота. Галилей е область, въ която се намира Назаретъ. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да подържатъ въ себе си хубавото, красивото. Тѣ трѣбва да подържатъ великата идея за човѣщина. Тази идея е потрѣбна за разумнитѣ хора толкова, колкото здравето е потрѣбно за болния. Болниятъ не се нуждае отъ богатство, но отъ здраве. Докато е боленъ, най-важното за него е здравето. Има ли здраве, и богатството ще дойде. Кое е най-важното за невѣжия, за малкото дѣте? — Да стане ученъ човѣкъ. Подъ думата „ученость“ азъ разбирамъ това знание, което може да освободи човѣка отъ всички ограничителни условия на живота. Кое е най-важното за човѣка, който е попадналъ въ тъмнина? — Свѣтлината. Той иска да намѣри пѫтя, по който трѣбва да върви. И тъй, при сегашнитѣ условия нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да бѫде човѣкъ разуменъ, да разбира отношенията между хората, да познава законитѣ и да изучава езика на природата. Съврѣменнитѣ хора не разбиратъ природата. Запримѣръ, ученитѣ казватъ, че тѣлата отъ топлината се разширяватъ, а отъ студа се свиватъ. Тѣ не даватъ никакво обяснение, какво отношение има разширението и свиването къмъ човѣка. Хората не сѫ прослѣдили да знаятъ, какви промѣни ставатъ у тѣхъ, когато иматъ нѣкакви приятни, или неприятни чувства. Когато човѣкъ има нѣкакво приятно чувство, нека измѣри рѫката си, или врата си и да види, каква промѣна става въ него. Послѣ, нека измѣри рѫката и врата си при неприятно чувство. Въ първия случай той ще забѣлѣжи едно малко разширение на рѫката и на врата си. Въ втория случай, обаче, той ще забѣлѣжи едно малко свиване. Казвате: човѣкъ е разуменъ, той знае законитѣ, може да се справи съ всички трудности. Вѣрно е, че човѣкъ е разуменъ, но често този разуменъ човѣкъ, като се намѣри въ трудно положение, замисля се за бѫдещето, уплашва се и се самоубива. Въ това отношение заекътъ, който минава за най-страхливото животно, като се уплаши, не се самоубива, но даже запазва присѫтствие и може да мисли. Има примѣри отъ живота на заека, когато въ най-трудното положение на живота си, той мисли като философъ. Запримѣръ, когато го погне нѣкоя хрътка, която бѣга по-бързо отъ него, понеже заекътъ надолу бѣга по-мѫчно, отколкото нагорѣ, щомъ го настигне хрътката, той изведнъжъ се слегне, и хрътката, както се е засилила, прѣскача го. Въ тозъ моментъ заекътъ скача и удря на противоположна страна. Значи, като бѣга отъ хрътката, заекътъ мисли, какъ да се освободи отъ нея. Когато го гони копой, той има другъ начинъ на бѣгане. Тогава заекътъ започва да се върти, като че играе нѣкакво българско хоро; послѣ изведнъжъ подскача на разстояние десеть крачки отъ центъра и избѣгва. По този начинъ заекътъ дава на копоя една геометрическа задача за разрѣшение. И слѣдъ това ще кажете, че заекътъ билъ страхливъ, билъ глупавъ. Заекътъ не е глупавъ, но глупавъ е онзи съ пушката, който го гони. Заекътъ казва на онзи, който го прѣслѣдва: ти си човѣкъ, но докато ме гонишъ съ пушката си, нещастията никога нѣма да избегнатъ отъ твоята глава. Както хръткитѣ и копоитѣ ме гонятъ, така ще те гонятъ твоитѣ лоши мисли, докато поумнѣешъ и видишъ послѣдствията на твоитѣ дѣла. Прѣстани да ме гонишъ! Дългитѣ уши на заека показватъ голѣма интелигентность. И ако хората, съобразно степеньта на своето развитие, бѣха толкова умни, колкото заека, свѣтътъ би се оправилъ досега. Вие, които ме слушате сега, ще кажете: това е много казано! Пророкъ Исайя казва: „Волътъ познава господаря си и се връща въ яслитѣ си. Израиль не познава Бога и не се връща дома си.“ Кой седи по-горѣ? Волътъ познава господаря си, а човѣкъ, на когото Богъ е далъ разумность, той се отрича отъ тази разумность и казва: азъ самъ ще уредя живота си. Хиляди години вече, откакъ човѣкъ урежда живота си, но и досега още не го е уредилъ. Казвамъ: има единъ обикновенъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ. Той е Иоановиятъ, т. е. начинътъ, по който днесъ хората се разплащатъ. Иоанъ бѣше старозавѣтникъ. Той прѣдставяше стария законъ: имашъ да давашъ, ще дадешъ, по задължение. Христосъ, обаче, показа на хората другъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ: ликвидиране по закона на Любовьта — да дадешъ отъ любовь. Христосъ нѣмаше прѣдъ видъ онази любовь, която не носи свобода на човѣка, която не е въ състояние да прѣмахне страха у човѣка, или която не е въ сила да прѣмахне злобата, болеститѣ, страданията и всички лоши условия въ живота. Това не е любовь. Любовьта, за която Христосъ говори, носи красота, радость, щастие. Тази любовь има прѣдъ видъ благото на всички сѫщества. Слѣдователно, ако нѣкои хора казватъ, че сѫ остарѣли, причината на това сѫ тѣхнитѣ стари разбирания. Стариятъ трѣбва да се освободи отъ своитѣ стари разбирания, ако иска да стане младъ. Съврѣменнитѣ хора и досега още носятъ мислитѣ и разбиранията на хиляди поколѣния прѣди тѣхъ. Бащата казва на сина си: ти ще остарѣешъ, трѣбва да си направишъ кѫща, да се осигуришъ. И наистина, съврѣменнитѣ хора всичко знаятъ: и кѫщи могатъ да градятъ, и дрехи знаятъ да шиятъ, и университети свършватъ, и генерали, и министри, и князе, и царе ставатъ, но животътъ е все сѫщиятъ. Царьтъ живѣе като простия, и простиятъ живѣе като царя. Всѣки човѣкъ може да бѫде царь, но споредъ мене царь може да бѫде само онзи човѣкъ, който се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото. Който не се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото, той е робъ на условията. Той може само да носи името царь, безъ да е такъвъ. Единъ мой познатъ, който е слѣдвалъ въ Бостонъ по медицина, ми разправяше слѣдния интересенъ случай за единъ царь. Вървя, казва той, изъ бостонскитѣ улици, и виждамъ срѣщу мене иде единъ високъ човѣкъ, около два метра, съ корона на глава, съ мантия и съ жезълъ въ рѫка. Всички хора минаватъ-заминаватъ покрай него, никой не му обръща внимание. Чудя се, какъ тия американци не му обръщатъ внимание. Мисля си: какъ е дошълъ този европейски царь въ Бостонъ? Като минахъ покрай него, обърнахъ се да го изгледамъ отзадъ, но какво бѣше очудването ми, когато на гърба му видѣхъ залѣпени реклами отъ една фабрика. Казвамъ: всѣки човѣкъ е царь, но ако на гърба му сѫ залѣпени рекламитѣ на всички негови прѣстѫпления, какъвъ царь е той? Като се говори за царь, подразбирамъ истинския човѣкъ. Съврѣменниятъ човѣкъ носи на гърба си написани не едно, но много прѣстѫпления. Питамъ: трѣбва ли да се прѣпорѫчва съ тѣхъ? Днесъ хората гледатъ да се освободятъ отъ външнитѣ прѣстѫпления, а за вѫтрѣшнитѣ не мислятъ. Обаче, и външнитѣ, и вѫтрѣшнитѣ прѣстѫпления се пишатъ не само на книга, както днесъ, но тѣ се пишатъ и върху цѣлото тѣло на човѣка. Единъ день вие ще срещнете сѫщества, по-напреднали отъ васъ. Какъ ще ги погледнете? Единъ день ще срещнете сѫщества, които сѫ очаквали отъ васъ любовь, но вие не сте имъ дали; единъ день ще срещнете ваши братя, които сѫ очаквали помощь отъ васъ, но не сте имъ дали. Какъ ще ги погледнете? Казвате: какъвъ смисълъ имаше въ това, да дойде Христосъ на земята и да пострада? Не можа ли Той да се спаси? — Христосъ разполагаше съ голѣми сили, Той можа да се спаси. Казано е въ Писанието, че Христосъ можа да извика на помощь 12 легиона ангели. Въ всѣки легионъ има по 6,000 ангели. Само единъ отъ тия ангели разполага съ такава мощна сила, че е въ състояние въ една нощь да изтрѣби 150 хилядна армия добрѣ въорѫжена, нито единъ войникъ да не остане отъ нея. Тогава, колко такива ангели сѫ нужни за изтрѣбването на българитѣ отъ лицето на земята? Ако дойдатъ 30 ангели, нито единъ българинъ нѣма да остане на земята. Дойдатъ ли 6,000, тѣ ще унищожатъ цѣлото човѣчество. Обаче, въпросътъ не седи въ това, да се изтрѣби човѣчеството. Важно е, да се подигне човѣчеството чрѣзъ доброто. Доброто се отличава отъ злото по това, че всѣкога съгражда, твори, а злото разрушава. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е любовьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е мѫдростьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е истината. Тѣ сѫ вѣчни процеси. Желанието на всички хора да бѫдатъ свободни се дължи, именно, на любовьта въ тѣхъ, която е въ състояние да ги освободи. Нѣкой казва: това е празна работа, то е само за дѣца! Питамъ: кое е реалното, кое е сѫщественото въ живота? Често ние произнасяме името Божие, но въ това хубаво име се вършатъ днесъ голѣми прѣстѫпления. Какви ли прѣстѫпления не сѫ се вършили и въ миналото все въ това свето име! Христосъ казва: „Иде часъ и сега е, когато всѣки, който ви убие, ще мисли, че служба принася на Бога“. И съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като убиватъ прѣстѫпницитѣ и лошитѣ хора, свѣтътъ ще се оправи. Ако, наистина, свѣтътъ можеше да се оправи чрѣзъ убийства, и безъ това всѣка година се гильотиниратъ около 35 милиона хора, при това свѣтътъ още не е оправенъ. Значи, въпросътъ не може да се разрѣши по този начинъ. Всѣка година се гильотиниратъ 35 милиона хора, а вмѣсто тѣхъ се раждатъ около 40 милиона. Слѣдователно, петь милиона хора идатъ повече отъ тия, които заминаватъ за онзи свѣтъ. Злото избива 35 милиона, а любовьта изпраща 40 милиона. Интересно е да се прослѣди, въ края на краищата, кой ще има надмощие. Най-послѣ рѫцѣтѣ на злото ще отслабнатъ, и то нѣма да може повече да коли. Злото ще рѣже, докато капитулира. Вратоветѣ на хората ще станатъ толкова жилави, че никакъвъ ножъ не ще може да ги лови. Ще дойде врѣме, когато човѣшкитѣ вратове ще иматъ такова свойство, че щомъ се допре ножъ до тѣхъ, той ще отскочи, ще се счупи, но вратоветѣ ще останатъ непокѫтнати; ще дойде врѣме, когато човѣшкитѣ тѣла ще бѫдатъ така устроени, че всѣка граната, хвърлена върху тѣхъ, ще се стопи, безъ да причини нѣкаква поврѣда. Питамъ тогава: какъ ще се убиватъ хората? Ще дойде врѣме, когато лошитѣ хора и прѣстѫпницитѣ нѣма да се убиватъ, но ще ги приспиватъ, да си почиватъ, а добритѣ хора ще си вършатъ работата. Това врѣме иде, не е далечъ; въпросътъ е, сега какво трѣбва да се прави. За далечното бѫдеще е лесно да се постигне всичко, но днесъ още лошитѣ хора не могатъ да се приспиватъ. Запитали едного: какъ вървятъ работитѣ ти? — Въ много трудно положение съмъ. — Ами послѣ какво ще стане? — Най-послѣ ще свикна. Обаче, азъ отивамъ по-далечъ. Въпросътъ не е въ това, да свикне човѣкъ съ злото, но има единъ естественъ начинъ, по който той може да се освободи отъ неговото влияние. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на своитѣ лоши мисли, чувства и дѣйствия. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на всички болести. Това е наука! И въ тази наука се крие смисълътъ на живота. Бѫдещитѣ науки нѣма да се занимаватъ съ паталогическитѣ състояния на хората, но ще изучаватъ тѣхнитѣ здравословни състояния. Да допуснемъ, че нѣкой търговецъ изгубва сто хиляди лева и отстава безъ петь пари въ джоба си, нѣма съ какво да си купи хлѣбъ. Той се чуди, какво да прави. Отива у дома си, гледа жена, дѣца гладни, не може да понесе това положение. Най-послѣ му дохожда мисъльта, да се самоубие. Казвамъ: това е състояние на затѫпяване. Въ свѣта сѫществуватъ много ресурси, чрѣзъ които човѣкъ, и въ най-тежкото си положение, може да бѫде спасенъ. Вие още не сте дошли до тия ресурси. Ако знаете законитѣ на природата, вие ще се домогнете до тѣзи ресурси и ще бѫдете спасени. Ще ви приведа единъ примѣръ за потвърждение на тази мисъль. Той се отнася до единъ казанлъчанинъ, който прѣди войната билъ директоръ на една прогимназия. До това врѣме той билъ голѣмъ безвѣрникъ и често проповѣдвалъ на ученицитѣ си, че Богъ не сѫществува, че човѣкъ самъ урежда живота си, самъ кове сѫдбата си. Въ послѣдната война той взелъ участие въ сраженията съ гърцитѣ и при едно отстѫпление на нашитѣ войски едва успѣлъ да се скрие въ една пещера, дѣто прѣкаралъ цѣли три деня гладенъ, безъ хапка хлѣбъ. Гладътъ започналъ тъй силно да го мѫчи, че въ това врѣме му дошло на умъ да се обърне къмъ Бога. Той казалъ: Господи, баща ми и майка ми сѫ говорили, че Ти сѫществувашъ, но азъ не вѣрвамъ въ това. Какво ме ползува въ този моментъ твоето сѫществуване, когато азъ умирамъ отъ гладъ? Ако можешъ да ме извадишь отъ това трудно положение, ще повѣрвамъ, че сѫществувашъ. Обѣщавамъ, че като се върна въ България, ще събера всички мои ученици, на които съмъ проповѣдвалъ, че нѣма Богъ, и ще ги убѣдя въ противното. Като произнесълъ тази молитва, засмѣлъ се и чистосърдечно си казалъ: като нѣма друга работа, човѣкъ си бръщолеви. Обаче, не се минало и половинъ часъ, той видѣлъ — една костена жаба влѣче половинъ килограмъ хлѣбъ, оставила го прѣдъ пещерата и се върнала назадъ. Той взелъ хлѣба, изялъ го, добилъ сила и продължилъ пътя си. Като се върналъ дома си, той събралъ всички свои ученици и казалъ: дѣца, по-рано азъ ви проповѣдвахъ, че нѣма Богъ, но отъ единъ важенъ фактъ се убѣдихъ напълно въ сѫществуването на Бога. И разказалъ всичко на ученицитѣ. Досега нито Кантъ, нито други нѣкои философи можаха да ме убѣдятъ, че Богъ сѫществува, обаче, костената жаба успѣ да ме убѣди въ това. Този човѣкъ билъ силенъ въ проповѣдьта си, защото разправялъ своя жива питность. Казвамъ: великата Истина трѣбва да се опита, да придобиемъ опитность, върху която да градимъ нашето бъдеще вѣрую. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да иматъ такова вѣрую, въ което абсолютно да не се съмняватъ. Казвамъ: ако сегашнитѣ хора, които вѣрватъ въ нѣкакъвъ Висшъ принципъ, съсрѣдоточатъ мисъльта си къмъ Него, — да помогне Той за оправянето на свѣта, свѣтътъ ще се оправи. Даже само християнитѣ, ако желаятъ, ще могатъ да оправятъ свѣта. Въ петь години отгорѣ свѣтътъ може да се поправи. За това нѣма никакви прѣпятствия. Единственото прѣпятствие е личниятъ интересъ на хората. Двама братя, които били въ голѣма вражда помежду си, случайно попаднали плѣнници на едно и сѫщо мѣсто, и били прѣдадени на единъ войникъ, да ги убие заедно съ другитѣ плѣнници. Като се видѣли, двамата братя се спуснали единъ къмъ другъ, цѣлунали се и казали: отсега нататъкъ нѣма защо да споримъ. И двамата ще отидемъ на онзи свѣтъ. Хайде, поне тукъ да се помиримъ! Войникътъ, който ги придружавалъ, запиталъ, защо се пригръщатъ и цѣлуватъ. Тѣ му казали, че сѫ родни братя и се примиряватъ, защото досега били скарани. Той имъ отговорилъ: щомъ е така, вървете по домоветѣ си, и азъ ви пущамъ на свобода, да живѣете по новия начинъ. Има единъ езикъ въ природата, който е еднакъвъ за всички растения, за всички животни и за всички хора. Ще приведа единъ примѣръ изъ българския животъ, отъ който се вижда, че дѣйствително сѫществува общъ езикъ за всички сѫщества въ природата. Едно малко момиченце изгубило родителитѣ си и се забъркало изъ една гора. То започнало да плаче, да вика, да търси майка си. По едно врѣме то видѣло една мечка въ гората, която веднага се сгушила, да не го изплаши. Момиченцето се приближило до нея и я запитало: кажи ми, дѣ е мама? Мечката се снишила още повече, за да може момиченцето да се качи на гърба ѝ. То се качило на нея, и тя продължила пѫтя си прѣзъ гората, да заведе дѣтето при майка му. Мечката е ясновидка, тя видѣла, че бащата и майката на дѣтето се качили на една канара, понеже се уплашили отъ нея. Като видѣли момиченцето си на гърба на мечката, майката веднага извикала: слѣзъ, мама, отъ гърба на мечката! Тѣ се уплашили отъ нея, а дѣтето свободно седѣло на гърба ѝ. Слѣдъ това мечката пакъ се снишила, момиченцето слѣзло отъ гърба ѝ и радостно отишло при майка си. Мнозина ще кажатъ, че това е отъ приказкитѣ „Хиляда и една нощь.“ За забѣлѣзване е, че днесъ хората сѫ изгубили всѣкаква вѣра. Обезвѣряването е дошло вече до своя краенъ прѣдѣлъ. Тѣ нѣматъ вѣра едни въ други. Мѫжътъ нѣма вѣра въ жена си, и жената нѣма вѣра въ мѫжа си; синътъ нѣма вѣра въ баща си, и бащата нѣма вѣра въ сина си; дъщерята нѣма вѣра въ майка си, и майката нѣма вѣра въ дъщеря си. Навредъ въ свѣта сѫществува крайно обезвѣряване. И всички хора, които сѫ се обезвѣрили, проповѣдватъ нѣкаква свобода. Всички трѣбва да се върнатъ къмъ истинската вѣра и да знаятъ, че ако тѣ не вѣрватъ въ баща си, въ майка си, въ брата си, въ сестра си, въ приятелитѣ си, никакъвъ редъ и порядъкъ не може да се въведе въ свѣта. Какво могатъ да проповѣдватъ тия хора? Ще проповѣдватъ за Христа, че страдалъ, че билъ разпнатъ на кръстъ. И слѣдъ това ще плачатъ за Него. Казвамъ: вие не плачете за брата си, който страда, а за Христа ще плачете. Христосъ, за когото плачете привидно, е въ вашия братъ, който страда и вика за помощь. Сега вие се запитвате: кое учение е право? Право е само онова учение, което носи свобода за всички сѫщества безъ изключение: за всички растения, за всички животни и за всички хора. Отдѣто и да дойде, щомъ носи свобода за всички живи сѫщества, това учение е право. Азъ не говоря за врѣменната свобода. Ако е въпросъ за врѣменна свобода, българитѣ, напримѣръ, придобиха такава свобода: Русия ги освободи, но и до днесъ още тѣ не сѫ свободни. Сега трѣбва да дойде нѣкой другъ, пакъ да ги освобождава. Кой ще ги освободи сега, не зная. Не само българитѣ нѣматъ свобода, но и въ Америка, и въ Англия, и въ Германия, дѣто отидете, навсѣкѫдѣ хората тепърва трѣбва да се освобождаватъ. Ако отидете въ Лондонъ, напримѣръ, тамъ има квартали отъ 45—50 хиляди души жени, дѣца и мѫже; дѣцата отъ тия квартали не знаятъ баща си и майка си. Ако нѣкой чужденецъ попадне въ такъвъ кварталъ, непрѣменно стражарь трѣбва да го придружава. Който мине прѣзъ такъвъ кварталъ, той се излага на нѣкаква опасности. Това не е само въ Лондонъ, но и въ Ню-Йоркъ, и въ Парижъ, и въ Берлинъ — въ всички голѣми градове. Даже и въ малката България има такива квартали, прѣзъ които човѣкъ не може свободно да върви. Щомъ човѣкъ се разгнѣви, той много не му мисли, готовъ е вече куршумъ да тегли. Ако пъкъ не тегли куршумъ, ще каже обидни думи на човѣка, но послѣ ще съжалява: не трѣбваше така да постѫпвамъ. Всѣки човѣкъ има по единъ такъвъ кварталъ задъ ушитѣ си, дѣто е центърътъ на разрушението, съ по 45—50 хиляди жители. Има единъ начинъ за спасение отъ жителитѣ на тия квартали. Има единъ начинъ за придобиване на свобода. Като казвамъ, че има единъ начинъ за придобиване на свобода, азъ не отричамъ и другитѣ начини, не казвамъ, че всички усилия на човѣчеството за свобода не сѫ на мѣстото си; казвамъ, че човѣчеството днесъ се нуждае отъ особена запалка, която да даде потикъ, да даде силенъ тласъкъ напрѣдъ. У всички хора има добро желание да придобиятъ тази запалка, за да разбератъ, че свободата дѣйствува по единъ начинъ и трѣбва да бѫде обща за всички хора. Докато човѣкъ иска свобода само за себе си, той е на кривъ пѫть. Иска ли свобода и за себе си, и за другитѣ, той е на правъ пѫть. Желаешъ ли добро и на себе си, и на другитѣ хора, ти си на правъ пѫть. Сега, като ставате сутринь, запитвайте се, отдѣ сте дошли, какъ сте дошли, какъ сте придобили всичко, което имате въ себе си. Безъ да мислите върху тия въпроси, вие казвате: родилъ съмъ се, но единъ день ще умра, ще свърша живота си. Казвамъ: лесно е да се умре, да се свърши всичко, но тъкмо, когато мислите, че сте свършили, вие ще се намѣрите въ противорѣчие. Вие ще се намѣрите въ положението на оногова, който ималъ да плаща една полица отъ сто хиляди лева, но като нѣмалъ възможность да я плати, рѣшилъ да се самоубие. Качилъ се на една скала и оттамъ се хвърлилъ. Обаче, той не успѣлъ да се самоубие, но счупилъ само двата си крака. Като се видѣлъ въ това положение, той още повече се отчаялъ и казалъ: ако краката ми бѣха останали здрави, щѣхъ да си платя полицата, а сега и краката ми счупени, и полицата неплатена. По сѫщия начинъ мислятъ мнозина. Тѣ се надѣватъ, като умратъ, да изплатятъ полицитѣ си. Не, като умратъ, тѣ нито полицитѣ си изплащатъ, нито животъ иматъ. Ето защо, при сегашното положение, по-изгодно за човѣка е да бѫде съ здрави крака и полека да изплаща полицата си. Задъ всѣки кредиторъ се крие единъ ангелъ, който опитва хората. Когато повѣрвате, че вашиятъ кредиторъ е честенъ човѣкъ и въ него, както въ всички хора, има Божествено начало, той ще ви се усмихне. Ако се влюбите въ вашия кредиторъ, както момъкъ се влюбва въ мома и е готовъ да колѣничи прѣдъ нея, този кожодеръ, както вие наричате кредитора си, ще се усмихне, ще ви потупа по рамото и ще каже: азъ съмъ готовъ не само да ти простя дълга отъ сто хиляди лева, но отгорѣ на това да ти дамъ още сто хиляди. Това сѫ правили хората, и пакъ го правятъ. Само по този начинъ тѣ могатъ да се побратимятъ. Спасението на човѣчеството е въ братството. Това трѣбва да се проповѣдва на хората! Днесъ всички хора спорятъ, коя църква е права, кое учение е право, коя философия е права. Всички църкви трѣбва да проповѣдватъ учението на природата. Всички хора трѣбва да станатъ нейни съработници. Всички трѣбва да се кръщаватъ заедно съ нея! Кѫдѣ? Всички трѣбва да се кръщаватъ въ онази рѣка, отъ която Любовьта изтича. Всички трѣбва да се кръщаватъ въ езерото на Мѫдростьта, въ което Любовьта се влива. И най-послѣ, всички трѣбва да стѫпятъ здраво на онази почва, върху която се излива дъжда на Истината. Тъй щото, навсѣкѫдѣ ще се потопите по три пѫти: ще се потопите три пѫти въ рѣката на Любовьта; послѣ ще се потопите три пѫти въ езерото на Мѫдростьта и най-послѣ ще се изложите три пѫти на душа на Истината. Само по този начинъ може да се влѣзе въ Царството Божие. Който не се е потопилъ по три пѫти въ Любовьта, въ Мѫдростьта и въ Истината, той не може да влѣзе въ Царството Божие, нито може да разрѣши нѣщо въ свѣта. Това не сѫ празни думи, но това е тълкуването на стиха: „И прѣзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Иорданъ“. Сега, като говоря, азъ повишавамъ малко гласа си. Обаче, силата на думитѣ не седи въ високото изговаряне; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ истинни и приложими; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ въ съгласие съ Божественото у човѣка. Казвате; трѣбва да се говори истината! Така е, трѣбва да се говори истината, но има нѣща, които сѫ само външна опаковка. Да се говори истината на човѣка, подразбира да му се каже това, което може да го подмлади. Човѣкъ се подмладява, когато прилага нѣщата. Ако единъ народъ прилага законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, той ще се обнови напълно. Казвате: какво могатъ да направятъ българитѣ? Ако приложатъ Христовото учение, тѣ биха запалили цѣлия свѣтъ и биха го освободили. Мнозина сѫ ме запитвали: каква е мисията на българския народъ? Ако българитѣ сѫ готови да изпълнятъ, каквото имъ казвамъ, ще знаятъ, каква е тѣхната мисия. Не изпълнятъ ли това, което имъ проповѣдвамъ, нѣма да кажа, каква е мисията имъ. Апостолъ Петъръ е казалъ: „Вие сте Синове Божии“. Ако днесъ нѣкой каже, че е Синъ Божи, всички го осѫждатъ, дѣто смѣе да се нарича Синъ Божи. Така е казано въ Писанието не само за едного, но за всички. Въ този смисълъ азъ бихъ желалъ всички да бѫдете Синове Божии, т. е. Синове на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость, на Божията Истина. Азъ бихъ желалъ всички да бѫдете носители на новото учение и, дѣто минете, да изтриете сълзитѣ на хората, да ги освободите отъ всѣкакви болести, отъ сиромашия, отъ недѫзи, отъ страдания. И тъй, бѫдете Синове на Бога, Синове на Любовьта! * 5. Бесѣда отъ Учителя, държана на 25 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ“.
  2. Ани

    1931_11_01 Изново

    От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ИЗНОВО „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види Царството Божие“. Иоана 3: 3. „Изново“. Азъ ще взема думата изново, като скѫпоцѣненъ камъкъ, който е туренъ на пръста на нѣкой човѣкъ. Този човѣкъ може да бѫде нѣкоя млада мома, или нѣкой момъкъ; той може да бѫде нѣкой царь, нѣкой князъ, или най-послѣ и нѣкой обикновенъ човѣкъ. Който погледне този камъкъ, харесва го и си мисли, дали има нѣкакво отношение, нѣкаква връзка между него и човѣка, който го носи. Дали има отношения между скѫпоцѣннитѣ камъни и хората, това е наученъ въпросъ. Това, което се вади и туря на пръститѣ на хората, може да има само врѣменно отношение къмъ тѣхъ. Има мисли у човѣка, подобни на тия пръстени съ скѫпоцѣннитѣ камъни. Човѣкъ туря една такава мисъль въ главата си, и всички я виждатъ. Не се минава много врѣме, и тази мисъль изчезва. Тѣзи мисли могатъ постоянно да се турятъ и вадятъ отъ ума, както пръстенитѣ се турятъ и вадятъ отъ пръститѣ на човѣка. Отъ тия мисли човѣкъ ще разбере прѣходното въ живота, което има врѣменни отношения къмъ него. Това не показва, че тия мисли се губятъ, но тѣ мѣнятъ мѣстата си, както единъ пръстенъ може да върви отъ рѫка на рѫка. Единъ пръстенъ може да промѣни хиляди рѫцѣ, но това не значи, че той се е изгубилъ. Когато този пръстенъ се влюби въ нѣкой човѣкъ, той остава за по-дълго врѣме на пръста му. Дѣто е миналъ този пръстенъ, той носи върху себе си отпечатъци отъ тия хора. Сѫщото става и съ мислитѣ. Всѣка мисъль носи отпечатъкъ отъ характера на човѣка, прѣзъ чийто умъ е минала. Прѣзъ колкото глави е минала, толкова отпечатъци носи тя върху себе си. Върху мислитѣ се отпечатва не само характерътъ на човѣка, но и цѣлиятъ му животъ, учението, което е проповѣдвалъ, добродѣтелитѣ, които ималъ въ себе си и т. н. Слѣдователно, всички мисли и желания, които влизатъ и излизатъ отъ човѣка, се връщатъ назадъ въ невидимия свѣтъ. По тия мисли се опрѣдѣля, както характерътъ и животътъ на хората, прѣзъ който сѫ минали, така и животътъ на цѣла епоха. И сега, като слушате тази бесѣда, въ невидимия свѣтъ вече опрѣдѣлятъ, какъ слушате, какво сте разбрали и какво може да стане отъ васъ. Нѣкой ще каже, че тия работи не го интересуватъ. Казвамъ: само глупавиятъ не се интересува отъ нищо; умниятъ човѣкъ се интересува отъ всичко. Ако глупавиятъ не се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта нѣма да се интересува отъ неговата глупость; ако глупавиятъ се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта ще се интересува отъ неговата глупость. Ако лошиятъ се интересува отъ добродѣтельта, и тя ще се интересува отъ неговата лошавина. Това сѫ отношения, които сѫществуватъ въ живота. Въ този смисълъ Богъ се интересува не само отъ праведнитѣ, но и отъ грѣшнитѣ хора. Отъ кои грѣшни се интересува Богъ? — Отъ ония, които се интересуватъ отъ Божията Любовь. Отива нѣкой при Бога и започва да разправя, че билъ отъ високо произхождение, че майка му и баща му били благородни, знатни хора и т. н. Богъ не се интересува отъ тия нѣща. Той се интересува само отъ това, доколко вашиятъ баща, дѣдо, майка се интересували отъ Него. И дѣйствително, стойностьта, цѣната на човѣка зависи отъ това, доколко той се интересува отъ Първичната Причина на нѣщата и е въ връзка съ нея. Не се ли интересувате отъ Първичната Причина, и тя не иска да знае нищо за вашитѣ бащи и дѣди. Съврѣменнитѣ хора, като четатъ или слушатъ нѣкаква философия, безъ да мислятъ много, казватъ: глупава е тази философия. Защо? Казвамъ: двѣ величини, по отдѣлно равни на трета, сѫ равни и помежду си. Това е една математическа максима, която може да се приложи въ живота. Запримѣръ, двама лоши хора, които обичатъ еднакво единъ добъръ човѣкъ, иматъ извѣстно отношение и помежду си. Когато се казва, че нѣкой човѣкъ е лошъ, той е относително лошъ: въ едно отношение, за едни хора е лошъ, а въ друго отношение, за други хора е добъръ. Лошиятъ човѣкъ издава миризма. Той е като търговецъ, който изнася всичката си стока навънъ. Каквато стока има за проданъ, той я изнася прѣдъ дюкяна си. Кой е лошъ човѣкъ? Лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да печели; лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да живѣе; лошъ човѣкъ е онзи, който изведнъжъ иска да стане богатъ, ученъ, силенъ, да заповѣдва на хората. Тъй щото, лошавината на човѣка седи въ това, че поради неестественитѣ му желания, нѣщо постоянно бушува въ него, както водитѣ въ океана. Лошиятъ човѣкъ казва: другояче азъ не мога да живѣя; какъвто ме виждате, това съмъ, не мога да се измѣня. Лошиятъ човѣкъ бърза, той не мисли много. Сега, прѣдметътъ на моята бесѣда не е лошиятъ човѣкъ, но азъ изяснявамъ извѣстни положения, които се срѣщатъ въ живота. Запримѣръ, мнозина наричатъ лошъ човѣкъ онзи, който е открадналъ нѣщо, или излъгалъ нѣкого. Прѣдставете си, че при единъ лошъ човѣкъ отива единъ господинъ, който е замислилъ да извърши нѣкакво убийство; за тази цѣль той крие въ джоба си единъ първокачественъ кобуръ. Лошиятъ човѣкъ бръква въ джоба на господина, изважда кобура и казва: този кобуръ е за менъ, а не за тебъ. Лошъ човѣкъ ли е той? Не, той е благороденъ човѣкъ; той извърши една благородна постѫпка. Този господинъ е замислилъ нѣкакво прѣстѫпление, но като вижда, че кобурътъ не е въ джоба му, ядосва се, сърди се, и най-послѣ се примирява, отказва се да извърши прѣстѫплението. Отива единъ богатъ при единъ бѣденъ. Джобътъ на богатия е пъленъ съ пари, иска да подкупи бѣдния, да извърши нѣкакво прѣстѫпление. Обаче, единъ апашъ настига богатия, обира го и продължава пѫтя си. Богатиятъ се гнѣви, сърди се, иска да улови апаша, да го прѣдаде на полиция, но като си помисли, какво искалъ да направи съ тѣзи пари, отказва се да прѣслѣдва апаша. Лошъ човѣкъ ли е апашътъ въ този случай? Казвамъ: не е право да се краде, но ако дойде нѣкой да отнеме кобура, или кесията на човѣкъ, който е тръгналъ да върши прѣстѫпление, тази кражба е на мѣстото си. Тя е врѣменна. Утрѣ пакъ ще върнатъ и кобура, и паритѣ на този богатъ човѣкъ, но слѣдъ като съзнае грѣшката си. Тъй щото, докато животътъ е въ сегашната фаза на развитие, между хората ще има врѣменни и постоянни отношения. И сега, ако човѣкъ иска да разгадае тайнитѣ въ своя животъ, той трѣбва да обърне внимание на новата философия на живота. Засега човѣкъ спира погледа си върху ежедневнитѣ работи и не обръща внимание на новото, което иде. И ежедневнитѣ въпроси сѫ важни, но тѣхното разрѣшение трѣбва да остане на послѣденъ планъ. „Изново“. Казвате: тази кѫща трѣбва да се направи изново. Значи, новото не търпи никакъвъ кърпежъ. Новото изключва старото. Нѣкой казва: стара наука, стара религия, стара истина и т. н. Не, наука, която остарява, не е истинска наука, тя е обикновена наука; истина, която остарява, не е абсолютна истина, тя е врѣменна; любовь, която остарява, не е велика любовь, тя е любовь на обикновенитѣ хора; добродѣтель, която остарява, не е трайна, тя е врѣменна, прѣходна добродѣтель; мисъль, чувство, постѫпка, които остаряватъ, принадлежатъ къмъ обикновения редъ на нѣщата. Истинската наука, абсолютната истина, великата любовь, правата мисъль, благороднитѣ чувства, възвишенитѣ постѫпки никога не остаряватъ. Ако думата старъ, старость се употрѣби въ обикновенъ смисълъ, това подразбира крива насока въ живота. Може да се каже, запримѣръ, „стара истина“, но това подразбира истина, която не се измѣня; тя е абсолютна истина, еднакво важна за всички врѣмена и епохи. Ние не се интересуваме отъ слънцето, което е залѣзло вече, но се интересуваме отъ слънцето, което сега ще изгрѣе. И слѣдъ всичко това ще дойдатъ хора да ме убѣждаватъ, че слънцето, което е залѣзло, ще изгрѣе за менъ. Отъ такова слънце азъ не се интересувамъ. Какво ще ме интересуватъ хора, които сѫ задъ гърба ми? Могатъ да ме интересуватъ само ония, които сѫ прѣдъ лицето ми, На сѫщото основание може да ме интересува само тази храна, която е прѣдъ устата ми, но не и онази, която е задъ гърба ми. Защо? — Защото, за да получа онази храна, която е задъ гърба ми, азъ трѣбва да направя единъ ѫгълъ отъ 180°, а съ това да измѣня цѣлия ходъ на своето битие. Поставена задъ гърба ми, тази храна прѣдставя нѣкаква уловка, нѣкаква примка въ моя животъ. Азъ вървя къмъ изтокъ, а нѣкой туря тази храна задъ гърба ми, на западъ. Ако река да се обърна, да приема тази храна, ще изгубя посоката на своето движение. Казвате: какъ ще изгубите посоката на движението си? Прѣдставете си, че вървя въ тъмна, бурна нощь и съмъ насочилъ погледа си на изтокъ. Нѣкой поставилъ задъ гърба ми храна, която азъ трѣбва да взема. Мисля си сега: ако се обърна да взема храната, ще изгубя посоката на движението си. Какво трѣбва да направя тогава? Или да вървя напрѣдъ, безъ да се обръщамъ, или да се обърна, да взема храната, но да чакамъ нѣколко часа, докато слънцето изгрѣе и намѣря правия пѫть на своето движение. Въ такъвъ случай, прѣдпочитамъ храната да ме чака, отколкото азъ да объркамъ пѫтя си. Питамъ: какво приложение има тази философия въ вашия животъ? — Никакво. За да се приложи тази философия, тя трѣбва да стане реална. Ще ви дамъ едно обяснение на тази философия, за да стане тя понятна и приемлива за вашитѣ умове. Прѣдставете си, че единъ човѣкъ пада въ кладенецъ. Нужни ли сѫ на този човѣкъ обѣщания, че ще дойдатъ да го извадятъ отъ кладенеца, когато никой не дохожда? Отъ какво се нуждае този човѣкъ въ случая? — Отъ едно дебело вѫже и отъ човѣкъ съ здрави мускули, който може да го изтегли отъ кладенеца. Всичката философия на това положение се заключава въ дебелото вѫже и въ човѣка съ здрави мускули. Който може да те спусне въ кладенеца и да те извади оттамъ, той е уменъ и добъръ човѣкъ. Който може да те спусне въ кладенеца, а не може да те извади, той е глупавъ и лошъ човѣкъ. Това сѫ максими, върху които трѣбва да се размишлява. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ е лошъ. — На какво основание го наричате лошъ? — Защото пуща хората въ кладенеца, а не може да ги извади. Слѣдователно, когато се казва, че съврѣменниятъ свѣтъ е лошъ, подразбираме, че хората едни-други се пущатъ въ кладенеца, и никой никого не може да извади. И сега, за това, което става днесъ въ живота, често слушате да се говори: хората не се нуждаятъ отъ знания. Отъ какво се нуждаятъ тогава? Отъ невѣжество. Що е невѣжеството?— Спущане въ кладенеца. Други казватъ: не трѣбва да се дава свобода на хората! За тѣхъ трѣбва законъ, ограничения. Що е законътъ? Що е ограничението? — Спущане въ кладенеца. — На хората не трѣбва богатство, но сиромашия! Що е сиромашията? — Спущане въ кладенеца. Могатъ ли хората да се залъгватъ съ тази лъжлива философия? Когато нѣкои казватъ, че Богъ е създалъ и бѣднитѣ, и богатитѣ, тѣ сами се лъжатъ. Защо има и бѣдни, и богати хора, това трѣбва да се изясни научно. Думитѣ „бѣденъ и богатъ“ на български езикъ започватъ съ една и сѫща начална буква — б. Въ еврейски езикъ, обаче, съ тази буква се е създалъ свѣтътъ. Слѣдователно, богатството и сиромашията сѫ два елемента, които взиматъ участие при съграждането на свѣта. Казвамъ: опрѣдѣлете конкретно, кой човѣкъ е богатъ? Може ли да се нарече богата камила онази, която носи на гърба си десеть милиона лева български банкноти? Може ли да се нарече учена камила тази, която носи на гърба си единъ голѣмъ товаръ отъ научни книги? Или най-послѣ, може ли да се нарече религиозна камила онази, която носи на гърба си свещени образи? Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, които, като разполагатъ съ грамадни библиотеки отъ научни книги, минаватъ за учени. Тѣ сѫ толкова учени, колкото и християни само за това, че носятъ на гърдитѣ си Христовия кръстъ. Съврѣменнитѣ хора носятъ на гърдитѣ си кръстове, както камилитѣ носятъ на гърба си злато. Мнозина, като слушатъ тази истина, обиждатъ се и казватъ: ние камили ли сме? Питамъ: когато християнинъ убива брата си, той мяза ли на камила? Въ това отношение, той е нѣщо по-лошо и отъ камила. И слѣдъ това ще видите този християнинъ съ златенъ кръстъ на гърдитѣ си благославя орѫжието. Дѣ е човѣщината на съврѣменнитѣ християни? Досега, въ цѣлата история на развитието на животнитѣ не съмъ срѣщалъ случай вълкъ да удави вълкъ, или овца да удави овца. Случвало се е нѣкой пѫть волъ да промуши другъ волъ въ корема съ рогата си, но да го удави — никога. Обаче, въ историята на човѣшкото развитие има безброй случаи, когато единъ човѣкъ убива другъ. Какъ ще обясните това нѣщо? Христосъ казва: „Иде врѣме и сега е, когато всѣки, който ви убива, ще счита, че служба принася на Бога“. И сега, като убиватъ прѣстѫпницитѣ, лошитѣ хора, мислятъ, че служба принасятъ на Бога. Навсѣкѫдѣ се говори, че да се убиватъ прѣстѫпницитѣ е въ реда на нѣщата. Питамъ: какъ ще се познае прѣстѫпникътъ? Може ли да се нарече прѣстѫпникъ, или лошъ човѣкъ този, който е извършилъ нѣщо, което не е угодно на държавата? Ако убиятъ такъвъ човѣкъ, кой ще бѫде по-лошъ: който убива, или когото убиватъ? Какво благо е донесло на човѣчеството това философско-религиозно разбиране отъ хиляди години насамъ? То не само че не е донесло нѣкакво благо на човѣчеството, но почти всички нещастия въ свѣта се дължатъ, именно, на това криво разбиране въ живота, че лошитѣ хора трѣбва да се убиватъ. „Ако се не родите изново.“ Врѣме е човѣкъ да се роди изново. Какъ? Като се съблѣче отъ старото вѣрую, както змията съблича кожата си. И тя иска да се обнови, затова съблича кожата си, обаче, характерътъ ѝ остава сѫщъ. И вълкътъ смѣня козината си, но характерътъ си не измѣня. Азъ засѣгамъ тѣзи въпроси за ония хора, които искатъ да вървятъ въ новия пѫть, да служатъ на Истината, които искатъ да бѫдатъ граждани на Царството Божие. Първото условие за постигане на тѣзи идеали е човѣкъ да се роди изново. Всички знаете стиха отъ Евангелието, дѣто Христосъ е казалъ: „По-скоро камила може да влѣзе прѣзъ иглени уши, нежели богатъ да влѣзе въ Царството Божие.“ Онѣзи, които не разбиратъ източния езикъ, мислятъ, че тѣзи иглени уши, за които Христосъ говори, сѫ като ушитѣ на иглитѣ, съ които си служатъ съврѣменнитѣ хора. Христосъ ни най-малко не е ималъ прѣдъ видъ. ушитѣ на сегашнитѣ игли на хората. Игленитѣ уши, за които Христосъ говори, прѣдставяли малки входове прѣдъ градскитѣ врати, които били толкова тѣсни, че когато трѣбвало да минатъ прѣзъ тѣхъ натоварени камили, тѣ прѣдварително били разтоваряни, товарътъ оставалъ отвънъ, а камилитѣ колѣничили, и така прѣминавали тѣснитѣ входове. Камилитѣ трѣбвало да минаватъ прѣзъ иглени уши, защото често разбойници ги прѣсрѣщали по пѫтя и убивали заради товара, който прѣнасяли на гърба си. И тъй, за да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той трѣбва да разтовари всичкия си багажъ, да се освободи отъ него. Това значи: да се освободи човѣкъ отъ старитѣ си възгледи, съмнѣния, подозрѣния и прѣстѫпления; изобщо, да се освободи отъ врѣменнитѣ нѣща и да остане само съ сѫщественото, което е вложено първоначално въ неговия духъ, въ неговата душа, въ неговото сърце, въ неговия умъ, въ неговото тѣло. Като остави всичкия си товаръ отвънъ, само по този начинъ човѣкъ може да мине прѣзъ иглени уши и да се почувствува свободенъ. Когато човѣкъ се освободи отъ излишния товаръ, който носи на гърба си, тогава той ще опрѣдѣли, дали постѫпкитѣ му къмъ Първичната Причина, както и къмъ неговия ближенъ, сѫ прави, или не. Докато не дойде до това положение, човѣкъ всѣкога ще прѣцѣнява криво, както своитѣ постѫпки, така и тия на своитѣ ближни. Срѣщате единъ вашъ приятель и казвате: приятельтъ ми не постѫпи съ мене, както трѣбва. Питамъ: като се оплаквашъ отъ своя приятель, ти постѫпвалъ ли си всѣкога съ своитѣ приятели добрѣ? — Да, но той ме спусна въ кладенецъ. — Лошо е постѫпилъ той, но знаешъ ли, че прѣди десеть години и ти постѫпи по сѫщия начинъ съ другъ човѣкъ? Щомъ съзнаешъ това, ще кажешъ: туй, което азъ направихъ прѣди десеть години на единъ свой приятель, днесъ направиха и на менъ, за да разбера, че нито моята, нито неговата постѫпка е права. Само така ще разберешъ, че не е добрѣ да спущашъ човѣка на дъното на кладенеца. Казвамъ: много отъ съврѣменнитѣ хора си служатъ въ живота съ подобна философия, каквато лисицата има. Това не трѣбва да ви обижда, защото, такава е общата философия на свѣта. Единъ лѣтенъ день единъ голѣмъ козелъ се отдѣлилъ отъ стадото, като си казалъ: искамъ да бѫда за малко врѣме поне свободенъ отъ своя господарь. Тръгналъ той да се разхожда, дигналъ глава нагорѣ, нѣма кой да го ограничава. Както се разхождалъ, миналъ покрай единъ дълбокъ трапъ, дѣто видѣлъ една лисица, която разсѫждавала нѣщо и клатѣла главата си на една и на друга страна. Козелътъ я запиталъ: какво правишъ въ този трапъ? — Дойдохъ да правя научни изслѣдвания. — Хубаво ли е тамъ?— Много е хубаво, хладно, приятно за работа. — Мога ли и азъ да влѣза? — Можешъ, добрѣ дошълъ! Трапътъ е широкъ, има мѣсто и за тебъ, и за менъ. Безъ да мисли много, козелътъ скочилъ въ трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излѣзла вънъ, като му казала: сбогомъ! Сега ще те оставя, ти да продължишъ моитѣ научни изслѣдвания. Това се нарича хитрость. Такава е философията на свѣта, съ която си служатъ умнитѣ хора. Казватъ за нѣкого: уменъ е този човѣкъ! Защо? — Защото съ хитрость вкаралъ нѣкого въ трапа. И послѣ, за да излѣзе вънъ отъ трапа, човѣкъ трѣбва да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Така направилъ и козелътъ. До това врѣме той никога не се молилъ, но като поседѣлъ нѣколко деня въ трапа, започналъ да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Той казвалъ: не направихъ добрѣ, дѣто напуснахъ своя пастиръ. Тази лисица ме измами, да скоча въ трапа. Обаче, слѣдъ нѣколко деня ловджии погнали лисицата съ своитѣ копои и одрали кожата ѝ. Ако тя бѣше останала въ трапа, кожата ѝ щѣше да бѫде здрава. Сега, да се върнемъ къмъ стиха: „Ако се не родите изново“. Въ живота има непостижими нѣща, къмъ които, именно, човѣшкиятъ духъ се стреми. Единъ отъ древнитѣ царе ималъ само една дъщеря, която била извънредно красива, вслѣдствие на което имала много кандидати. Обаче, бащата прѣдлагалъ на всички кандидати само едно условие. То било слѣдното: азъ ще дамъ дъщеря си само на онзи момъкъ, който можа да ми донесе една колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Тази колесница трѣбва да се движи съ бързината на свѣтлината. Съ тази колесница царьтъ искалъ да посѣти всички свѣтове извънъ земята и да се срещне съ синоветѣ на свѣтлината. Дошълъ и послѣдниятъ кандидатъ за царската дъщеря — младъ, ученъ човѣкъ, но и на него царьтъ казалъ: ти си ученъ, младъ човѣкъ, харесвамъ те; ще ти дамъ дъщеря си, само ако можешъ да ми донесешъ колесницата на свѣтлината. — Ще отида да си помисля, рекълъ младиятъ момъкъ. Ето, вече шесть хиляди години сѫ се изминали оттогава до днесъ, и младиятъ човѣкъ все още мисли и не е намислилъ, отдѣ да намѣри за царя колесница на свѣтлината. И досега още царската дъщеря не е женена. Казвамъ: още нѣколко пѫти по шесть хиляди години ще минатъ, и въпросътъ все неразрѣшенъ ще остане. Този въпросъ е единъ отъ неразрѣшимитѣ. Всички съврѣменни хора търсятъ колесницата на свѣтлината, за да оженятъ царската дъщеря, но не се е явилъ още онзи кандидатъ, който може да донесе тази колесница. Христосъ казва: „Ако се не родите изново“. Той поставя въпроса ребромъ. Изново трѣбва да се роди човѣкъ! Нови разбирания трѣбва да придобие, ако иска да влѣзе въ Царството Божие. Въ този смисълъ човѣкъ трѣбва да знае, че не може да се спаси отъ това, което влиза въ него; което излиза отъ човѣка, само то може да го спаси; водата, която влиза въ чешмата, не спасява човѣка, но водата, която излиза отъ чешмата, тя го спасява; свѣтлината, която влиза въ човѣка, не го спасява, но свѣтлината, която излиза отъ него, само тя е въ сила да го спаси. Изобщо, всичко, което излиза отъ човѣка, е въ състояние да го спаси. Като се казва, че свѣтлината, която излиза отъ човѣка, може да го спаси, питамъ: що е тъмнина, и що е свѣтлина? Ще дамъ едно ново опрѣдѣление за понятията свѣтлина и тъмнина. Всички тѣла, които изпущатъ свѣтлина, се наричатъ свѣтещи, свѣтли. Всички тѣла пъкъ, които възприематъ свѣтлина, т. е. поглъщатъ свѣтлина въ себе си, се наричатъ тъмни. Слѣдователно, тъмнината произтича отъ всички ония случаи, когато извѣстни тѣла поглъщатъ свѣтлина. Обратно: свѣтлината произтича при всички случаи, когато извѣстни тѣла изпущатъ свѣтлина навънъ. Когато се казва, че нѣкои хора сѫ тъмни личности, това показва, че тѣ поглъщатъ свѣтлина, т. е. тѣ знаятъ само да взиматъ. Свѣтли личности сѫ ония хора, които постоянно изпущатъ свѣтлина, т. е. тѣ непрѣкѫснато даватъ. Този законъ е психологически вѣренъ. Забѣлѣжете, докато човѣкъ подържа въ себе си желанието да прави добро на своитѣ ближни, отъ неговото лице излиза нѣщо живо, свѣтло, което го прави приятенъ, красивъ. Каже ли въ себе си, че нѣма смисълъ да се занимава съ другитѣ хора, и трѣбва да живѣе само за себе си, моментално лицето му потъмнява, погледътъ му става особенъ, устата му се изкривява, ходътъ, движенията му се измѣнятъ — съ една дума, той коренно се измѣня, придобива състояние, което е съвършено различно отъ първото. И тъй, тъмнината и свѣтлината се различаватъ коренно; тѣ сѫ два полюса, двѣ противоположни състояния. Ако наблюдавате, какъ се движи човѣкъ въ тъмнина и какъ въ свѣтлина, ще намѣрите голѣмо различие. Съврѣменнитѣ учени правятъ наблюдения въ тази область, но още не сѫ дали крайнитѣ резултати на своитѣ научни изслѣдвания. Когато се домогнатъ до положителни резултати, тѣ ще приложатъ тия резултати при възпитанието на хората. Щомъ знаятъ законитѣ за проявлението на свѣтлината и на тъмнината, съврѣменнитѣ хора ще иматъ прѣдъ видъ условията, при които човѣкъ може и трѣбва да се роди изново. „Ако се не родите изново.“ Това раждане „изново“ има свое опрѣдѣлено врѣме. Доброто и злото, щастието и нещастието ставатъ въ опрѣдѣлено врѣме, въ опрѣдѣлени числа. Единъ господинъ отива при единъ познатъ кабалистъ, който му разправя за значението на числата въ живота. Кабалистътъ го запитва, кое число обича и счита щастливо за него. Той казва, че обича числото 153. Тогава му дава срокъ, да дойде при него слѣдъ 153 деня, като му казва, че ако може да прѣвърне това число въ врѣме и пространство, въ дни и часове, въ минути и секунди, въ посока на движение, той ще бѫде щастливъ човѣкъ. Ако не разбере това число, той ще изгуби врѣмето си напразно. За да бѫде човѣкъ щастливъ, той трѣбва да разбира науката на числата. Сѫществува наука за числата, върху която е съграденъ цѣлиятъ козмосъ. Цѣлиятъ свѣтъ е основанъ върху науката на числата. Всички прояви, които се забѣлѣзватъ въ свѣтлината и въ тъмнината, се дължатъ на отношението между числата; всички групирания, всички съединения и разединения между народитѣ, се дължатъ на отношенията между числата. И най-послѣ, устройството на мозъка, на дробоветѣ и на стомаха въ човѣка, сѫ резултатъ на различни отношения, на различни съчетания между числата. Слѣдователно, отъ способностьта на числата да се групиратъ по различни начини, създаватъ се хармонични и дисхармонични съчетания. Хармоничнитѣ групировки създаватъ хармонията въ свѣта, а дисхармоничнитѣ създаватъ дисонанса. Хармонията е резултатъ на изпущане или отдѣляне на свѣтлина навънъ, а дисонансътъ е резултатъ на поглъщане на свѣтлина. Дисонанситѣ сѫ толкова нужни въ музиката, колкото и хармоничнитѣ тонове. Обаче, ако дисонанситѣ прѣодоляватъ, това вече не е музика. Въ сегашната хармония сѫществуватъ два дисонанса. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ музиканти искатъ да внесатъ нѣщо ново въ музиката, а именно, да увеличатъ дисонанситѣ. Обаче, такова нововъведение ще прѣдставя не музика вече, а музикаленъ жаргонъ. Ако дисонанситѣ се увеличатъ, въ музиката ще настане нѣкакво слизане. За въ бѫдеще въ музиката трѣбва да остане само единъ дисонансъ, даже два сѫ много. Сега, това сѫ странични въпроси. Обаче, трѣбва да се направи прѣводъ на дисонанситѣ, да се разбере, какво прѣдставятъ тѣ въ живота, както и въ човѣшкия организъмъ. Дисонансътъ трѣбва да сѫществува, защото и човѣшкиятъ мозъкъ е създаденъ по начинъ, по който е създадена музиката. И въ мисъльта има мелодия и хармония, но сѫщеврѣменно има и съединение между мелодията и хармонията. Мелодията създава мекота на тона, а хармонията — разширение. Слѣдователно, иска ли човѣкъ да се разшири, той трѣбва да употрѣби хармонията; иска ли да придобие пластичность, той трѣбва да внесе въ себе си мелодията. Източнитѣ народи обърнаха по-голѣмо внимание на мелодията въ музиката, вслѣдствие на което тѣ развиха силно чувствата си и образуваха около себе си голѣми мочурлуци. Твърдата почва у тѣхъ се прѣвърна въ мочурлуци, въ блата. Съ мелодия се занимаватъ и животнитѣ. Запримѣръ, сегашнитѣ млѣкопитаещи останаха на тази степень на развитие и до днесъ, благодарение на мелодията. Създаването на човѣка, обаче, започна съ хармонията. Разликата между човѣка и животнитѣ се заключава въ това, че въ музиката на животнитѣ има мелодия, а въ тази на човѣка прѣобладава хармония. Попадне ли нѣкое животно на тѣсно, то веднага започва да пѣе мелодично; то знае мелодичнитѣ гами; намѣри ли се на свобода, то веднага се озѫбва. За да може животното да разбере човѣка, първо то трѣбва да научи и приложи въ живота си закона на хармонията. Казвамъ: ако искате да бѫдете щастливи, да живѣете правилно, вие трѣбва да съедините въ себе си хармонията съ мелодията, т. е. да направите връзка между сърцето и ума. Животътъ на сърцето е мелодията, то винаги пѣе мелодично. Нещастията въ свѣта се дължатъ на сърцето, което, като мисли за своята мелодия, отрича хармонията. Вслѣдствие на това, сърцето на съврѣменнитѣ хора е станало на каша. Лошото у хората днесъ седи въ това, че тѣ иматъ човѣшки умъ, а животинско сърце, на което се дължи падането на човѣчеството. Казано е въ Писанието: „Ще имъ отнема каменнитѣ сърца, и ще имъ дамъ нови“. Подъ каменни сърца се разбиратъ животинскитѣ сърца. Подъ думата животинско сърце азъ разбирамъ свещения егоизъмъ у хората. Когато нѣкой човѣкъ иска да го обичатъ, да го почитатъ и уважаватъ, да го считатъ божество, а самъ той нищо не дава отъ себе си, това го опрѣдѣля като човѣкъ, който служи на свещения егоизъмъ. Даде ли двѣ-три хиляди лева, той иска всички вѣстници да пишатъ за него. Ако такъвъ човѣкъ е писатель и напише нѣщо, той носи написаното въ джоба си, да го чете на близкитѣ си, всѣки да знае, какво е създалъ. Сега, между васъ има поети, музиканти, държавници и като говоря за поетитѣ, за музикантитѣ, за държавницитѣ, мнозина се обиждатъ. Азъ не искамъ да обиждамъ никого. Азъ нѣмамъ прѣдъ видъ хорскитѣ работи; на вашъ езикъ казано, азъ съмъ търговецъ на едро, не се занимавамъ съ дребна продажба. Силата на човѣка не седи въ това, което той казва, но въ това, което той върши. И рече Богъ: „Да бѫде видѣлина!“ — и стана видѣлина. Нѣкой човѣкъ иска да бѫде почитанъ и уважаванъ отъ хората. Лесно е да те почитатъ и уважаватъ хората. Какъ? Като влѣзешъ въ домоветѣ имъ и каквото кажешъ, направишъ. Влизашъ въ единъ домъ, дѣто хората нѣматъ нито свѣщь, нито огънь, и ти казвашъ: да бѫде видѣлина! — и става видѣлина. Влизашъ въ другъ домъ, дѣто хората сѫ гладни, голи и боси, и ти казвашъ: да дойде хлѣбъ! И хлѣбътъ пристига. — Да дойдатъ дрехи, обуща! И дрехитѣ, и обущата пристигатъ. Какъ мислите, нѣма ли да ви посрещнатъ съ почитъ и уважение въ този домъ? Ще ви посрещнатъ като ангелъ — хранитель, а отгорѣ на това и цѣлувка ще ви дадатъ. Казвамъ: азъ проповѣдвамъ това, което може да стане. Това, което досега се е проповѣдвало, че трѣбва да се обичаме, е старо учение. Или, нѣкой казватъ: добъръ е Господъ, ще оздравѣя. — И това е стара философия, съ която отдавна трѣбва да сте ликвидирали. Каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, ще му отговоря: не те разбирамъ, какво говоришъ. Срѣщатъ се двама англичани. Единиятъ казва на другия: добъръ день! Обаче, единиятъ отъ тѣхъ е малко боленъ, коремътъ го боли, и затова отговаря: защо ми казвашъ добъръ день? Ако този день, наистина, бѣше добъръ, коремътъ нѣмаше да ме боли. Първиятъ изважда отъ джоба си малка доза захарь и му я подава. Вториятъ взима захарьта, изяжда я, и болката въ корема моментално минава. Вижъ, сега вече разбирамъ, че този день е добъръ. Англичанинътъ каза добъръ день и доказа, че е такъвъ. Тъй щото, каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, той трѣбва да докаже, че думитѣ му сѫ вѣрни. Кажете ли нѣщо, докажете, че е така, както сте казали. Казвате: не ни е дадено да бѫдемъ като Господа. — Да бѫдете като Господа, не вие дадено, а да казвате „добъръ е Господъ“, имате право. Първото положение азъ наричамъ положение на лъжа, а второто — положение на истина. Сега, да се върнемъ къмъ въпроса за свѣтлина и тъмнина, за свѣтли и тъмни тѣла. Казахме, че всички тѣла, които поглъщатъ свѣтлина, сѫ тъмни. Всички тѣла пъкъ, които изпущатъ свѣтлина, сѫ свѣтли. Слѣдователно, когато става поглъщане на свѣтлина, въ резултатъ имаме студъ, изстудяване. Студътъ е процесъ на поглъщане, а топлината е процесъ на отдѣляне на свѣтлина. Разумниятъ човѣкъ знае законитѣ, които регулиратъ отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината. Тѣзи два процеса, поглъщане и отдѣляне, ставатъ едноврѣменно у човѣка. Ако човѣкъ не разбира закона на поглъщането и не знае, какъ да се справи съ него, той ще изживѣе извѣстно недоволство. Това недоволство се прѣдизвиква отъ натрупването въ него на извѣстни мисли и желания, които той не може да реализира. Който не знае причината на това недоволство, той я търси вънъ нѣкѫдѣ. Дѣйствително, причината е външна, но процесътъ на недоволството е вѫтрѣшенъ. За да бѫде човѣкъ недоволенъ, това показва, че той е погълналъ отнѣкѫдѣ повече свѣтлина, отколкото трѣбва. И като не може да обработи, да асимилира тази свѣтлина въ себе си, тя му създава голѣми страдания и нещастия. Когато човѣкъ приеме въ себе си повече любовь, отколкото може да обработи, и тя му създава страдания и нещастия. Всички съврѣменни хора сѫ нещастни. Отъ какво? — Отъ много любовь. Нѣкой казва: нещастенъ човѣкъ съмъ азъ! — Много любовь си приелъ. Какво да правя? — Спри вече да поглъщашъ! Когато човѣкъ ограничи любовьта въ себе си и не ѝ дава възможность да се прояви, той се натъква на редъ страдания и нещастия. Давайте отъ себе си щедро, докато любовьта ви, споредъ закона на Опуленса, започне обратно да се връща къмъ васъ. Това разумно даване на любовьта ще донесе спасението, което очаквате. Давайте и не се страхувайте! Мнозина казватъ: Господъ не мисли за насъ. — Отъ хиляди години насамъ Богъ не е прѣставалъ нито за моментъ да не мисли за хората, но тѣ искатъ да Го заставятъ, да мисли като тѣхъ. Никой не може да застави Господа да мисли като него. Великото въ Бога е това, че при своитѣ голѣми, велики работи. Той отдѣля врѣме и за малкитѣ. Малки работи азъ наричамъ тия, които се отнасятъ до личното съзнание на човѣка. Ако Богъ нѣмаше това качество, да се занимава и съ малкитѣ работи, досега всички хора щѣха да изчезнатъ. Сега, съ единъ примѣръ ще обясня, какво нѣщо е индивидуално, и какво — колективно, или Божествено съзнание. Индивидуалното съзнание прѣдставя ограниченото положение, въ което човѣкъ се намира. Колективното съзнание е свободата, просторътъ, въ който човѣкъ може да се движи. Прѣдставете си, че се намирате на една телеграфна станция, свързанъ, посрѣдствомъ безброй жици, съ цѣлия външенъ свѣтъ. Вашето щастие зависи изключително отъ съобщенията ви съ външния свѣтъ. Докато сте на тази станция, вие имате възможность да приемате мислитѣ на добритѣ, на разумнитѣ хора отъ Англия, Германия, Франция, Русия — изобщо, отъ цѣлия разуменъ свѣтъ. Това значи колективно съзнание — да живѣете въ връзка съ цѣлото, съ общото. Обаче, прѣкѫсне ли се връзката съ външния свѣтъ, съ общото съзнание, вие оставате самъ, малкия, дребнавъ човѣкъ, изолиранъ отъ всѣкаква външна мисъль. Вие започвате да се тревожите, да се безпокоите, че връзката, съобщенията ви съ разумнитѣ хора сѫ прѣкѫснати. Такова е положението на човѣкъ, който живѣе само въ индивидуалното съзнание. И тъй, докато човѣкъ е въ съобщение съ всички добри, разумни хора, съ всички ангели и светии, той е доволенъ, радостенъ, че може да възприема тѣхнитѣ мисли. Започнатъ ли неговитѣ апарати на съобщения да се прѣкѫсватъ единъ слѣдъ другъ, човѣкъ постепенно изпада въ тъмнина, въ мракъ. Прѣкѫсне ли се и послѣдниятъ апаратъ, той казва: тъмно ми е! Казвамъ: въ съзнанието на този човѣкъ е скѫсана и послѣдната жица на съобщение съ разумния свѣтъ. Какво трѣбва да направи този човѣкъ? — Въ неговата станция трѣбва да се направи една корекция. Въ какво седи тази корекция? — Да изправи, да подобри отношенията си къмъ Бога, къмъ Първичната Причина. Щомъ той изправи отношенията си къмъ Първата Причина, веднага ще се измѣнятъ отношенията на външния, на физическия свѣтъ къмъ него. Между микрокозмоса, т. е. човѣшкия свѣтъ и макрокозмоса, т. е. Божествения свѣтъ сѫществуватъ извѣстни отношения, които показватъ, че Богъ мисли за хората, но и тѣ трѣбва да мислятъ за Него. Докато тѣзи отношения сѫ правилни, хората живѣятъ въ свѣтлина. Нарушатъ ли се отношенията, тѣ изпадатъ въ тъмнина. Тъмнината пъкъ произвежда дисонансъ въ живота. Тази е правилната философия. Въпрѣки това, мнозина си задаватъ въпроса, защо Богъ създалъ така свѣта, защо допусналъ страданията и нещастията? Казвамъ: свѣтътъ е създаденъ много добрѣ, но ти, дѣдо ти и баба ти изгорихте свещенитѣ книги, които посочваха правия пѫть на живота. При единъ царь на древностьта отишълъ единъ бѣденъ човѣкъ и се оплакалъ отъ бѣднотията, въ която се намиралъ. Царьтъ му далъ единъ хубавъ златенъ пръстенъ, съ голѣмъ диамантъ. Бѣдниятъ човѣкъ турилъ пръстена на рѫката си и излѣзълъ вънъ. Дѣ кого срѣщалъ изъ пѫтя, той все разказвалъ за пръстена, който царьтъ му далъ. Всички се спирали, поглеждали пръстена му, и той разправялъ цѣлата история: какъ отишълъ при царя, какъ царьтъ го приелъ, какъ му далъ пръстена и т. н. Години наредъ той все за пръстена си разправялъ, и по този начинъ забравилъ бѣднотията си. Другъ бѣденъ отишълъ при царя. Той му далъ едно златно перо. Бѣдниятъ взелъ перото и излѣзълъ вънъ. До това врѣме той не знаелъ да пише, но като получилъ това хубаво, златно перо, научилъ се да пише и писалъ много. Така той станалъ виденъ човѣкъ. Когато срѣщалъ свои познати, разправялъ имъ: откакъ получихъ това перо, човѣкъ станахъ. Трети бѣденъ отишълъ при царя. Царьтъ му далъ една звѣзда. Бѣдниятъ закачилъ звѣздата на гърдитѣ си и излѣзълъ вънъ. Денемъ тази звѣзда му създавала радость и веселие, а нощемъ му освѣтлявала пѫтя. Този човѣкъ постоянно разправялъ за своята звѣзда и за начина, по който я получилъ. Отишълъ и четвърти бѣденъ при царя. Той му далъ една хубава книга да чете. Обаче, бѣдниятъ не знаелъ да чете. Отъ любовь къмъ своята книга, той се научилъ да чете и станалъ ученъ човѣкъ. Когото срѣщалъ, показвалъ му книгата, разправялъ, какъ я получилъ и казвалъ: слѣпъ бѣхъ, но откакъ се научихъ да чета и да разбирамъ тази книга, прогледахъ. Казвамъ: всички, които сте събрани тукъ, сте отъ тия, които сѫ ходили при царя. Едни отъ васъ сте получили златенъ пръстенъ на рѫката, други — златно перо, трети — звѣзда, а четвърти — книгата, която съдържа всички тайни на живота. И сега, този, който има златенъ пръстенъ на рѫката си, ще разправя за себе си, че е талантливъ човѣкъ, надаренъ съ дарби и способности. Който има златното перо, ще разправя, че е виденъ писатель. Който носи звѣздата на гърдитѣ си, ще разправя, че е герой, че е силенъ човѣкъ. Който има книгата въ рѫцѣтѣ си, ще разправя, че е ученъ човѣкъ, ще иска хората да го уважаватъ и почитатъ. Не е достатъчно само да носите въ рѫцѣ тази книга. Вие трѣбва да разбирате нейния дълбокъ смисълъ, защото въ нея сѫ скрити всички тайни на живота; въ нея е написано прѣдназначението на пръстена, на перото, на звѣздата и на самата книга. Тази книга не е нищо друго, освѣнъ коментаръ на цѣлокупния животъ. Сега, вие не трѣбва да се спирате върху противорѣчията, които този пръстенъ причинява; не трѣбва да се спирате и върху противорѣчията, които перото, звѣздата и книгата причиняватъ. Като се жени нѣкоя мома, пръстенъ ѝ даватъ. Цѣлъ животъ тя разправя за своя пръстенъ. Роди дѣте, стане майка, тя тръгва отъ съсѣдка на съсѣдка да показва дѣтето си, т. е. своя пръстенъ. Дѣтето расте, става младъ момъкъ, свършва университетъ, донася дипломъ за завършено образование. Дипломътъ прѣдставя златното перо отъ царя. Този човѣкъ става ученъ, свършва четири факултета. Майката разправя за ученостьта на своя синъ. Най-послѣ той става министъръ-прѣдседатель, взима всичката сила въ рѫцѣтѣ си. Този е човѣкътъ, който носи звѣздата на гърдитѣ си. Той прѣкарва пѫтища, канализира рѣки, освѣтлява градове. Всички хвалятъ този човѣкъ, казватъ: откакъ дойде този министъръ на власть, градоветѣ се освѣтлиха. Да, градоветѣ се освѣтлиха, но съ тази свѣтлина хората се изгубиха. Ако човѣкъ има свѣтлина и съ нея търси да убива всѣки, който е заподозренъ въ нѣщо, което не е въ интересъ на държавата, тази свѣтлина не е на мѣстото си. Истинска свѣтлина е тази, която дава животъ, която носи миръ и радость на хората. Когато прѣслѣдватъ нѣкого въ тъмна нощь, той счита тъмнината за свой спаситель. Този човѣкъ се моли на Бога, дано нощьта продължи повече, да не го видятъ. Яви ли се първиятъ свѣтълъ лѫчъ, сърцето на този човѣкъ трепва; той се ужасява прѣдъ мисъльта, че могатъ да го видятъ и уловятъ. Днесъ всички хора говорятъ за наука, за знания и казватъ, че знанието носи свѣтлина на човѣчеството. Кое знание? Има едно знание, една наука, която, наистина, носи свѣтлина; обаче, има една наука, която носи тъмнина, ограничение на хората. Въ сѫщность, сѫществува една наука, едно знание, но важно е, какъ и дѣ хората използуватъ това знание. Запримѣръ, Ломброзо хвърли свѣтлина върху извѣстни признаци, по които могатъ да се познаятъ прѣстѫпницитѣ. Обаче, тази свѣтлина днесъ не се използува правилно. Въпросътъ не седи въ това, да познаешъ, кой е прѣстѫпникъ и да го накажешъ и убиешъ. Тази наука е необходима на хората, за да познаватъ своитѣ добри и лоши заложби и да се възпитаватъ. Сега, като погледнете черепа, лицето, рѫцѣтѣ на човѣка, казвате: този човѣкъ е анормаленъ типъ, той е прѣстѫпникъ. Като знаете тѣзи признаци, вие трѣбва да знаете и признацитѣ на нормалнитѣ хора. Тази норма ще намѣрите въ живата природа. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.“ За да се роди човѣкъ изново, той трѣбва да прѣтърпи коренно прѣобразование. Като говоря върху новото, което трѣбва да дойде, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ сегашния редъ и порядъкъ на нѣщата. Сегашниятъ порядъкъ прѣдставя изложение на живота отъ хиляди години насамъ. Насилията, прѣстѫпленията въ сегашния свѣтъ водятъ началото си отъ хиляди години насамъ, а сега само се изявяватъ. Насилията сѫ резултатъ на миналото, на неразбирането на живота. Вслѣдствие на това минало, и съврѣменнитѣ хора иматъ криви схващания за живота. И днесъ всички хора търсятъ цѣрь срѣщу тѣзи криви разбирания. Обаче, методитѣ, които тѣ употрѣбяватъ за своето изправяне, не даватъ добри резултати. Въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ тѣзи методи. Запримѣръ, какъ ще се внесе миръ въ свѣта? Кой може да внесе мира? Днесъ никакъвъ законъ не е въ състояние да унищожи войната и да внесе мира. Ако всички учени хора се обединятъ и заработятъ съ науката за унищожение на войната и внасяне на мира, и тѣ нѣма да успѣятъ. Казвамъ: има една единствена сила въ свѣта, която може да унищожи войната и да внесе мира. Коя е тази сила? — Жената. Ако всички жени се сплотятъ и кажатъ: отъ днесъ вече не раждаме прѣстѫпници! — тѣ ще турятъ точка на войната. И ако всѣка майка каже на сина си: убивашъ ли брата си, азъ се отказвамъ отъ тебе, ти не си мой синъ! — войната ще дойде до своя край. Тъй щото, спасението на човѣчеството седи въ съзнателното отказване на жената да ражда прѣстѫпници, както и въ отказване на майката отъ своя синъ убиецъ. За да се постигне това, не само двѣ — три жени трѣбва да съзнаятъ своята задача, но всички жени цѣлокупно трѣбва да се подигнатъ, да заработятъ за спасението на свѣта. Днесъ азъ проповѣдвамъ на женитѣ. Вие, отъ своя страна пъкъ, ще проповѣдвате на останалитѣ жени, защото отсега нататъкъ женитѣ ще се държатъ отговорни за неизпълнение на своята задача. Ако нѣкой момъкъ залюби една мома, но скоро охладнѣе къмъ нея и залюби втора, послѣдната трѣбва да му каже: ти трѣбва да се върнешъ при първата си възлюбена. Азъ не съмъ по-добра отъ нея. Щомъ ти можа да разлюбишъ една, утрѣ и мене ще разлюбишъ. Какъ постѫпватъ, обаче, съврѣменнитѣ моми? Като дойде при една отъ тѣхъ нѣкой момъкъ и изкаже любовьта си къмъ нея, тя не държи смѣтка за това, че вчера той обичалъ друга нѣкоя и днесъ я разлюбилъ, и приема любовьта му; момъкътъ още утрѣ ще напусне и тази мома, а послѣ и трета, и четвърта. Той си играе съ чувствата на момитѣ, а тѣ само го укоряватъ, безъ да прѣдприематъ нѣкаква рѣшителна, съзнателна акция. Не, вие сте майки, той е синъ. Майкитѣ сѫ виновни, отговорни за постѫпкитѣ на синоветѣ си. Затова, именно, отъ хиляди години насамъ женитѣ сѫ бити на общо основание, и сѫ дошли до положение на робини. Тѣ иматъ непоносими страдания. Законътъ, който се прилага къмъ тѣхъ, е неумолимъ. Защо? — Понеже тѣ иматъ сила да разрѣшатъ въпроса за спасението на човѣчеството, но не искатъ да употрѣбятъ своята сила. Женитѣ трѣбва да насочатъ силитѣ си къмъ цѣлия свѣтъ и да кажатъ: долу войната! Долу всички заблуждения! Долу всички езически учения! Сега, щомъ нѣкоя мома стане за женене, тя казва: дано ми даде Господъ добъръ мѫжъ! Господъ ви даде добъръ мѫжъ — Адама. Ева, която излѣзе отъ Адама, първоначално бѣше отлична мома, дѣвица. Обаче, слѣдъ грѣхопадането всички жени, които се родиха отъ нея, извратиха свѣта. Ева роди единъ синъ прѣстѫпникъ, Каинъ. Адамъ не бѣше баща на Каина, но на Авела. Каинъ бѣше роденъ отъ другъ баща. Казано е въ Писанието: „Вие сте чада на дявола.“ Оттукъ, прѣдполага се, че дяволътъ билъ баща на Каина. Невъзможно е овца да роди вълкъ. Ако овца роди вълкъ, причината се крие нѣкѫдѣ дълбоко въ живота. Авелъ стана жертва на Каина, на злото въ свѣта. Възможно ли е двама братя, отъ една майка и отъ единъ баща, да се убиватъ? Слѣдователно, прѣдполага се, че тѣзи братя били отъ двама бащи: единиятъ — носитель на тъмнината, другиятъ — носитель на свѣтлината. Днесъ половината отъ човѣчеството сѫ каиновци, половината — авеловци. Ако хората вървятъ по стария законъ, който дава мѣсто на прѣстѫпницитѣ да се раждатъ, тѣ всѣкога ще убиватъ. Новата жена, новата Ева трѣбва да затвори пѫтя на Каина, да не се ражда. Каиновци нѣматъ право да се раждатъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ прѣстѫпници. Нека дойдатъ авеловци и ситовци! Свѣтътъ се нуждае отъ добри хора. Пуснете ли каиновци въ свѣта, ще ходите да се разправяте съ тѣхъ. Тѣ ще говорятъ за миръ, за това онова, но сѫщеврѣменно ще разбъркватъ свѣта. „Ако се не роди човѣкъ изново, не може да влѣзе въ Царството Божие“. Жена, която ражда добри и разумни дѣца, ражда изново. Само свободната майка може да роди добри и разумни дѣца. Сѫщото се забѣлѣзва и въ растенията. Всѣко дърво, което расте на свобода, при добри, благоприятни условия за него, ражда добри и вкусни плодове. Да родишъ доброто, това подразбира излизане, отдѣляне на свѣтлина; да родишъ злото, това подразбира поглъщане на свѣтлина. Слѣдователно, ново раждане, т. е. да се родишъ изново, подразбира излизане навънъ. Всички добродѣтели се изявяватъ въ раждане изново навънъ, а не въ поглъщане навѫтрѣ. Всички прѣстѫпления се изявяватъ въ поглъщане на свѣтлина. Отъ човѣкъ, който поглъща свѣтлина, нищо не може да се очаква. Мнозина казватъ, че Христосъ дошълъ на земята, за да спаси свѣта. Питамъ: какъ ще се спасятъ съврѣменнитѣ хора? — Като повѣрваме въ Господа Исуса Христа. Не, за да се спаси човѣкъ, не е достатъчно само да повѣрва въ Христа. Както Христосъ излѣзе отъ Бога и дойде на земята да спаси човѣчеството, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да излѣземъ отъ Бога и да работимъ върху себе си и върху своитѣ ближни. Нѣкой казва: да отида веднъжъ на небето, нѣма да помисля за връщане назадъ. Това показва, че този човѣкъ бѣга отъ страдания. Невидимиятъ свѣтъ има особено мнѣние за човѣкъ, който се страхува отъ страдания. Той е далечъ отъ Истината. Който не се страхува отъ страдания, той ще придобие истинското знание и ще бѫде неуловимъ, като свѣтлината. Човѣкътъ на свѣтлината разполага съ властьта, съ богатствата на цѣлия свѣтъ. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да я взема.“ Нѣкой се хвали, че като се помолилъ на Бога, молитвата му била послушана. Това още нищо не значи. Единъ пѫть само молитвата му била приета, и той бърза да се похвали. Днесъ молитвата му се приема, но утрѣ не се приема. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Истински свободенъ човѣкъ е този, който може да се прѣвърне въ свѣтлина. Той ще влиза, дѣто иска, и ще излиза, отдѣто иска, ще бѫде свободенъ при всички условия на живота. Свободниятъ човѣкъ се движи непрѣкѫснато въ свѣтлина; той се разхожда по всички свѣтове безпрѣпятствено. Който не може да се прѣвърне въ свѣтлина, той е робъ на условията. Като казвамъ, че човѣкъ може да се прѣвърне въ свѣтлина, имамъ прѣдъ видъ възприемане на новото, което носи животъ, свѣтлина и свобода. Нѣкой казва: азъ искамъ да вървя въ новия пѫть. — Щомъ желаешъ, можешъ да влѣзешъ въ този пѫть. Давамъ му една запалена свѣщь и казвамъ: вземи тази свѣщь и внимавай да не изгасне. — Ами като изгори? Щомъ питашъ така, ти си човѣкъ отъ старото учение. По зададения въпросъ се познава умътъ на този човѣкъ. Щомъ изгори тази свѣщь, съ нея заедно и ти ще изгоришъ. Като изгори първата свѣщь, ще дойдешъ да ти запаля втора. — Отдѣ ще купя втората? — Ти не си човѣкъ за новото учение. — Докато дойда втори пѫть, години ще минатъ. — Ти си човѣкъ отъ старото учение. — Ти истина ли говоришъ, или се подигравашъ съ мене? Казвамъ: ако си уменъ човѣкъ, не се подигравамъ съ тебъ; ако си глупавъ, подигравамъ се. Ти самъ ще опрѣдѣлишъ, какъвъ си и какъ ти говоря. Ти се чудишъ на моя умъ, азъ пъкъ се чудя на твоя, защо не искашъ да приемешъ учение, което ти носи щастие. Съврѣменнитѣ хора се съмняватъ, дали имъ се говори истината, или не; тѣ се съмняватъ и въ любовьта си едни къмъ други. Казвамъ: всѣки човѣкъ знае, дали му говорятъ истината, или не, дали го обичатъ, или не. Първото впечатление показва това. И въ него почти нѣма изключение. Който ти говори истината, който още въ първия моментъ те обича, той прѣдизвиква въ тебе свещенъ трепетъ. Не изпитвате ли този свещенъ трепетъ, колкото и да ви убѣждава нѣкой, че ви обича, той не говори истината. Колкото и да се изнасилвате да вѣрвате, че ви обича, вие нищо нѣма да придобиете. Който ви обича, той ви носи една запалена свѣщь. Тъй щото, вие ще опрѣдѣлите любовьта на този човѣкъ не по думитѣ, които ви говори, но по свѣтлината на свѣщьта, която той ви дава. Свѣщьта говори повече отъ всичко друго. Нѣкой казва: много те обичамъ. — Дай ми тогава 20,000 лева! — Нѣмамъ. — Значи, ти нѣмашъ любовь къмъ менъ. Ако ти поискашъ 25,000 лева отъ този, който те обича, той ти дава 50,000 лева; ти искашъ 50,000, той дава 100,000 лева; ти искашъ 100,000, той дава 200,000 лева. Колкото повече дава единъ човѣкъ, това показва, че той е човѣкъ на любовьта. Отидешъ ли въ дома на такъвъ човѣкъ, той не се съмнява въ тебе и оставя цѣлата си кѫща на твое разположение. Казвате: идеаленъ човѣкъ е този! Когато другитѣ хора постѫпватъ така, казвате, че сѫ идеални, но когато дойде до васъ, друга мѣрка прилагате. Единъ човѣкъ отишълъ въ една гостилница, дѣто ялъ, пилъ и си казалъ: много хубаво върви всичко. Като дошло врѣме да плаща, нѣмалъ пари, и казалъ: сега вече много лошо върви. Днесъ всички хора се оплакватъ отъ послѣдствията на живота. Какви сѫ послѣдствията на живота? — Неразбиране на самия животъ. Васъ не разбиратъ, и вие не разбирате другитѣ. Запримѣръ, кой отъ васъ досега е разбралъ брата си, сестра си, или приятеля си? Кой човѣкъ днесъ е готовъ да се пожертвува за другитѣ, както за себе си? Апостолъ Павелъ казва: „Едва ли ще се намѣри човѣкъ, който да се пожертвува за приятеля си; обаче, когато бѣхме врагове на Бога, Той се пожертвува за насъ“. „Изново“. Ако се не родите изново, ако не измѣните схващанията и разбиранията си, съ старитѣ разбирания нищо нѣма да постигнете. Стариятъ животъ, който водите, нищо нѣма да ви донесе. Сегашниятъ животъ на хората мяза на опеченъ хлѣбъ, който купуватъ отъ фурня и изяждатъ. Слѣдъ това чакатъ да се омеси и опече другъ хлѣбъ, за да си купятъ. Докато чакатъ да излѣзе прѣсния хлѣбъ отъ фурнята, малко врѣме ще погладуватъ. Бѫдещиятъ животъ мяза на житно зърно, което посаждате въ земята. Посадите ли го веднъжъ, то вече отъ само себе си произвежда. Ако спазвате закона, слѣдъ 12 години това житно зърно ще даде толкова плодъ, че цѣлата земя ще може да се нахрани. Ако му дадете условия да се развива, тогава ще има и за васъ, и за ближнитѣ ви. На сѫщото основание, искате ли да се осигурите, дайте ходъ на великата Истина! Всѣки съдържа зародиша на великата Истина въ себе си, но трѣбва да даде на този зародишъ условия да се развива. Съврѣменнитѣ хора очакватъ да имъ тури нѣкой единъ самунъ въ торбата. Щомъ иматъ единъ самунъ въ торбата си, тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Осигурени сѫ за единъ день, но слѣдниятъ день пакъ сѫ гладни. Казвамъ: гладъ има въ физическия свѣтъ, гладъ има и въ духовния свѣтъ. Срѣщате човѣкъ, който ви обича. Той ви погледне мило, и вие сте доволни. Щомъ си замине, вие сте омѫчнени, търсите този човѣкъ. Значи, вие пакъ сте гладни. Ако искате да намѣрите онзи, който ви обича, идете въ гората. Когато сте тѫжни, идете въ нѣкоя борова, букова или дѫбова гора и се облегнете на едно дърво, да видите, какъвъ резултатъ ще имате. Дърветата сѫ вашитѣ любими. Какво ще кажете на това отгорѣ? Ще кажете, че това сѫ дървета, не сѫ разумни сѫщества. Привидно тѣ сѫ дървета, но задъ тѣхъ се криятъ разумни сѫщества, съ които вие можете да влѣзете въ съобщение. Когато светиитѣ сѫ постили, когато сѫ искали да постигнатъ нѣщо, тѣ сѫ прѣкарвали въ горитѣ, между дърветата по 20—30 години. Тукъ тѣ прѣкарвали въ постъ и молитва, отъ никого несмущавани. Като виждали нѣкой светия между тѣхъ, дърветата казвали: колко добъръ е този човѣкъ! И тѣ се радвали, и светията се радвалъ. Слѣдъ извѣстни постижения светиитѣ отивали между хората. Който иска да живѣе добрѣ, той трѣбва да влѣзе въ свѣта, между хората, които не сѫ нищо друго, освѣнъ дървета въ горитѣ. Когато човѣкъ живѣе между хората въ свѣта, той по-скоро може да стане светия, отколкото, ако живѣе между онѣзи, които го обичатъ. Мѫжъ, който обича жена си, постоянно я слѣди: дѣ ходи, съ кого се разговаря, на кого пише писма и т. н. Единъ американецъ ми разправяше една своя опитность. Той бѣше добъръ, способенъ човѣкъ. По едно врѣме, казва той, обикнахъ една женена жена. Азъ имахъ къмъ нея симпатия, и тя ми отговаряше съ сѫщото. Ние запазихме добри, приятелски отношения съ нея, и отъ врѣме на врѣме си кореспондирахме. Единъ день тя написала двѣ писма: едно до мѫжа си, който билъ нѣкѫдѣ на пѫть, и едно за мене. Обаче, въ бързината си тя направила една грѣшка: моето писмо турила въ плика, адресиранъ до мѫжа ѝ, а неговото писмо — въ моя пликъ. Получавамъ писмото, чета, обръщението е къмъ мѫжа ѝ. Мисля си: да не би тази жена да е рѣшила да напусне мѫжа си? Не знаехъ, какво да мисля. Слѣдъ нѣколко деня, обаче, получавамъ друго писмо отъ нея, въ което ми обяснява станалата грѣшка. Тя се извинява и ме моли да върна писмото назадъ. Съ васъ, казва тя, лесно ще се разправя, ще ми върнете писмото, но съ мѫжа си какъ ще се разправя. Като получи писмото до приятеля на своята жена, мѫжътъ ѝ ще каже: значи, моята жена имала и другъ възлюбенъ, като мене. Това писмо ще внесе едно горчиво чувство въ сърцето му и една крива мисъль въ ума му, които постоянно ще го безпокоятъ. Питамъ: какво прѣстѫпно има въ това, че нѣкой люби двама души? Има нѣщо прѣстѫпно. Кога? Когато човѣкъ поглъща свѣтлината на онзи, когото люби и я задържа за себе си, той върши прѣстѫпление. Обаче, ако той дава отъ своята свѣтлина на онзи, когото люби, той върши добро. Слѣдователно, въ любовьта сѫществува слѣдниятъ законъ: ако възприемашъ любовьта на нѣкого и я задържашъ за себе си, ти вършишъ прѣстѫпление; ако възприемашъ любовьта на нѣкого и давашъ отъ нея и на другитѣ, ти вършишъ добро. Иначе, ако отъ едного само поглъщашъ свѣтлина и нищо не давашъ, а на другъ само давашъ, безъ да получавашъ нѣщо, ти вършишъ прѣстѫпление. Противъ такава любовь и Богъ възстава. Обаче, ако въ единъ и сѫщъ моментъ взимашъ и давашъ къмъ всички хора, това е правилно проявление на любовьта. Така и Богъ дава. Той едноврѣменно е къмъ всички и баща, и майка. Човѣкъ трѣбва да си изработи правилна философия, да разбира, кое е добро, и кое зло, кое е прѣстѫпление, и кое не. Прѣстѫпления се вършатъ тамъ, дѣто отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината не сѫ правилни. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!“ Съ други думи казано: както взимате отъ Бога, така и вие давайте. Вие взимате животъ, свѣтлина, свобода, знание, миръ, радость. Това трѣбва да давате и на другитѣ. Въ човѣка има вѫтрѣшенъ потикъ да дава. Той не трѣбва да подпушва този потикъ. И ако даромъ дава, даромъ ще получи. Въ който моментъ рѣшите да живѣете по този новъ начинъ, вие ще имате помощьта на всички добри, възвишени сѫщества по лицето на земята. Тия възвишени и напреднали сѫщества образуватъ цѣли общества, живѣятъ между хората — на кое мѣсто, не знаете. Тия сѫщества разполагатъ съ голѣми знания. Тѣ чакатъ само момента, когато нѣкой човѣкъ рѣши да живѣе по Бога, и веднага му идватъ на помощь. Тѣ бдятъ надъ него, грижатъ се и му помагатъ. Мнозина ще кажатъ: ние сме стари вече, това не се отнася до насъ. Досега не е станало, че отсега нататъкъ ще стане. И турцитѣ казватъ за сѫщия случай: на 50-тѣ не било, че на 90-тѣ ще бѫде. Казвамъ: за глупавия, за невѣжия това не може да стане, но за гениалния човѣкъ, за светията може да стане. Рѣши ли човѣкъ да живѣе по Бога, ако е билъ поетъ, музикантъ или художникъ, той веднага ще се вдъхнови, и всичко въ него ще потече, като бистъръ, кристаленъ изворъ. „Изново,“ казва Христосъ. За да се доберете до този великъ законъ, всички трѣбва да създадете нови отношения къмъ Първата Причина, къмъ Великото, което носи вашето щастие. Само по този начинъ правилно ще разбирате Божията Любовь. Богъ иска всички хора, безъ изключение, да бѫдатъ щастливи: Той иска всички мѫже и жени майки, бащи и дѣца, приятели, слуги и господари, управляващи и управляеми, да бѫдатъ щастливи. Той желае това не само за хората, но и за животнитѣ, и за растенията. Това желае Богъ навсѣкѫдѣ и за всички. Казвате: може ли да бѫде това? — Може. Тази задача е на бѫдещето. То ще я реализира. За тази цѣль у хората трѣбва да се пробуди висшето, Божественото съзнание. Това нѣма да стане по механически начинъ, но чрѣзъ усилена съзнателна работа. Училищата, майкитѣ, бащитѣ, умоветѣ и сърцата на хората ще помагатъ за реализиране на тази задача. И тъй, много нѣща знаятъ съврѣменнитѣ хора, но има много нѣща, които не знаятъ. Запримѣръ, отдѣ изгрѣва нашето слънце, което изгрѣва и залѣзва, тѣ знаятъ; обаче, отдѣ изгрѣва слънцето на живота, което никога не залѣзва, тѣ не знаятъ. Какъ излизатъ растенията отъ земята, които цъвтятъ и прѣцъвтяватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ, обаче, растенията, които никога не прѣцъвтяватъ, тѣ не знаятъ. Отдѣ идатъ изворитѣ, които текатъ и прѣсъхватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ изворитѣ, които вѣчно текатъ, тѣ не знаятъ; че има добро въ свѣта и това знаятъ, но отдѣ иде доброто, не знаятъ. Тия нѣща не могатъ да дойдатъ отъ хората. Великата мисъль не може да се роди въ главата на човѣка. Тя иде отъ Великото съзнание, което има начало и произходъ въ вѣчностьта. Човѣкъ може само да отразява Божиитѣ мисли, но не и да ги ражда. И колкото по-правилно ги отразява, толкова повече той е носитель на Божественото. Докато човѣкъ приема и прѣдава Божественото, всички го търсятъ. Дойде ли до положение само да приема, и нищо да не дава, той вече скѫсва връзка съ Божественото, и всички го изоставятъ. Сега, азъ желая на всинца ви да имате колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Желая всички да имате по единъ златенъ пръстенъ съ скѫпоцѣненъ камъкъ на рѫката си; желая всички да имате по едно златно перо, по една звѣзда и по една книга, въ която се криятъ разгадкитѣ на живота. Всички тия нѣща сѫ необходими. Има ли човѣкъ тия нѣща, той нѣма да проси отъ царя пари, нѣма да се оплаква, че е бѣденъ. Съврѣменнитѣ хора съзнаватъ, че иматъ умъ и сърце, а отричатъ душата и духа. Това значи, че тѣ признаватъ пръстена и перото, а звѣздата и книгата не признаватъ. Тѣ казватъ: звѣзда не ни трѣбва. Не, всѣки човѣкъ трѣбва да съзнава, че на първо мѣсто той има умъ; на второ мѣсто той има сърце; на трето мѣсто той има воля; на четвърто мѣсто той има душа и на пето мѣсто той има духъ, сѫществени и необходими за него. Всички тия сили човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си за служене на великото и красивото. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще се разбиратъ помежду си, ще живѣятъ въ миръ и съгласие. И тъй, всички трѣбва да изучавате великата книга на живота. Тази книга ще ви даде истински познания за живота. Тя ще ви даде признаци, по които да познавате, кой говори Истината, и кой не говори Истината. Ако при свѣтлината, която имате днесъ, ви дадатъ знания, да познавате, кой ви обича, вие ще дойдете до обратни резултати. Вие нѣма да намѣрите онзи, който ви обича, но ще се натъкнете на онзи, който ви изневѣрва. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате честнитѣ хора, вие ще се доберете до безчестнитѣ. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате умнитѣ хора, вие ще дойдете до глупавитѣ, до безумнитѣ. И най-послѣ, какво ще се ползувате отъ тѣзи знания, ако въ желанието си да намѣрите положителнитѣ качества на хората и на себе си, се домогнете до отрицателнитѣ? Казвамъ: всѣки трѣбва да се стреми къмъ постигане на положителната наука. Дойде ли до тази наука, той ще разбере силитѣ, които дѣйствуватъ вънъ и вѫтрѣ въ него. Всѣки даденъ моментъ човѣкъ е силенъ въ малкото. Силата на човѣка не седи въ неговото величие и голѣмина, да блѣсти като слънце, всички да го виждатъ. Силата на човѣка седи въ това, той да става толкова малъкъ, че никой да го не вижда. Тогава той ще влиза и излиза отъ великия свѣтъ, безъ да го вижда нѣкой. Слѣдователно, първото нѣщо е човѣкъ да се занимава съ най-малкото, което му е необходимо. Той трѣбва да влѣзе въ дълбочинитѣ на своето естество, да познае духа, душата, ума, сърцето и волята си. Сърцето, умътъ, душата и духътъ сѫ извънъ човѣка, а волята му е единствената сила, която прониква въ дълбинитѣ на живота и го изслѣдва. Волята, тази малка величина, прѣдставя човѣка, изявенъ на физическия свѣтъ. Богъ обръща внимание на туй малкото въ човѣка. Човѣкътъ не е още нито духъ, нито душа. Човѣкъ не е още нито умъ, нито сърце. Единственото нѣщо, което прѣдставя човѣка на физическия свѣтъ, това е волята, на която умътъ, сърцето, душата и духътъ съдѣйствуватъ. Докато човѣкъ, т. е. волята въ него, държи връзка съ ума, съ сърцето, съ душата и съ духа, той има свѣтлина въ себе си. Въ който моментъ наруши тази връзка, тия спомагателни фактори въ живота му се оттеглятъ, и човѣкъ остава самъ, като суха кость, безъ никакви органи: безъ рѫцѣ, крака, очи и уши. Той седи на единъ клонъ, като птица, люлѣе се и мисли за своето минало щастие. Сега, азъ не искамъ да оставя у васъ песимистически мисли, но казвамъ, че грѣхътъ, безлюбието станаха причина човѣкъ да извърши най-голѣмата грѣшка — да забрави Източника на своя животъ и да се отдѣли отъ Него. Слѣдъ това дойдоха нещастията въ свѣта. Вслѣдствие на това днесъ човѣчеството върви въ обратенъ пѫть: днесъ всички хора се намиратъ на кръстопѫть и не знаятъ накѫдѣ да вървятъ. Засега всички седатъ на едно мѣсто, но все трѣбва да взематъ една посока. Всѣки се усѣща остарѣлъ, недоволенъ: косата му побѣлѣла, краката му не държатъ, и той само клати главата си и разправя за своето минало. Като дойде до това положение, човѣкъ започва да мечтае за онзи свѣтъ, иска по-скоро да замине. Питамъ: дѣ ще отиде той съ този умъ? Съ такъвъ умъ и съ такова сърце, каквито нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора иматъ, и на онзи свѣтъ не могатъ да отидатъ. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Онзи свѣтъ е Царството Божие. Значи, да се родишъ изново, това е онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е свѣтъ на свобода, на мисъль, на чувства, на свѣтлина, на знание, на безсмъртие. Онзи свѣтъ е свѣтъ на изобилие. Той може да бѫде навсѣкѫдѣ. Какво ще ни залъгватъ съ онзи свѣтъ? Онзи свѣтъ може да бѫде и на земята. „Изново“. Ако се не родите изново, ще бѫдете роби на свѣта. Не бѫдете роби на човѣцитѣ. Бѫдете Синове Божии! Синъ Божи подразбира човѣкъ, който иска да излѣзе вънъ, да помага на човѣчеството. Да бѫдешъ Синъ Божи, това не подразбира, че трѣбва да те славятъ хората, да те гледатъ като писано яйце, но трѣбва да помагашъ на хората, и тѣ да придобиятъ свобода. И тъй, женитѣ трѣбва да пазятъ едно правило: тѣ трѣбва да бѫдатъ тъй свободни, както Богъ първоначално ги е създалъ. Когато Богъ създаде първата жена, Ева, Той приспа Адама, за да не му прѣчи въ работата. Дълго врѣме Адамъ спа, докато Богъ създаде първата жена, която бѣше толкова красива, че Адамъ, като я видѣ, извика: „Тази е кость отъ костьта ми и плъть отъ плътьта ми!“ Съ това той направи първата погрѣшка. Адамъ не каза, че тази жена е духъ отъ духа му, душа отъ душата му, умъ отъ ума му и сърце отъ сърцето му. Адамъ каза, че е Ева кость отъ костьта му и плъть отъ плътьта му. Слѣдъ това, черниятъ адептъ видѣ Ева и внесе поквара въ нейния умъ. Като я погледна и като ѝ проговори, Ева го послуша, яде отъ плода на забраненото дърво, слѣдъ което каза: намѣрихъ по-уменъ отъ Адама. Казвамъ: ако една жена види нѣкой мѫжъ, т. е. своя Адамъ, тя не трѣбва да си задава въпроса, дали е кость отъ костьта и плъть отъ плътьта на този Адамъ. И мѫжътъ, отъ своя страна, не трѣбва да се запитва, дали тази е жената, която е излѣзла отъ него. Ако мислятъ така, и двамата ще сгрѣшатъ. Когато единъ мѫжъ срещне нѣкоя жена, той трѣбва да каже: ти си онази, която си излѣзла отъ моя умъ, отъ моето сърце, отъ моята душа и отъ моя духъ. Когато жена или дѣвица срещне нѣкой мѫжъ, или момъкъ, тя трѣбва да каже: този е излѣзлиятъ отъ Бога. Кажатъ ли и двамата така, тѣ ще се родятъ изново и ще влѣзатъ въ Царството Божие. Тази е новата култура, това е Царството Божие. Ако мѫжетѣ и женитѣ не мислятъ така, друга култура, освѣнъ сегашната, не може да има. И тогава, както и да съединявате хората, тѣ ще бѫдатъ нещастни. Мислятъ ли по новия начинъ, между мѫже и жени всѣкога ще има взаимность. Така трѣбва да се възпитаватъ хората! Така трѣбва да мислятъ! „Изново“. Това подразбира, че мѫжътъ трѣбва да се върне въ положението, както Богъ го е създалъ първоначално. Въ лицето на жената той трѣбва да вижда новата Ева, дѣвата, т. е. възвишеното, красивото, мощното начало на живота, или Първичната Причина, която е създала всичко. Докато мѫжътъ не разбере жената, т. е. сърцето си, той не може да разбере себе си, не може да разбере и своя умъ. Не дойде ли до това положение, той ще бѫде въ разрѣзъ съ Битието. Защо? — Защото жената е послѣдното дѣло на Бога. Слѣдователно, отъ послѣдното дѣло, отъ резултата на нѣщата може да се сѫди за причини и послѣдствия. „Изново“. Това подразбира, че жената трѣбва да се върне въ положението, въ което Богъ първоначално я поставилъ. Въ лицето на мѫжа тя трѣбва да вижда новия Адамъ, както Богъ нѣкога го е създалъ. Той трѣбва да бѫде огледало, въ което тя да вижда образа на Божественото начало. Докато жената не разбере мѫжа, т. е. ума си, тя не може да разбере своето сърце. И тъй, ако сърцето не служи за подкрѣпа на ума, и ако умътъ не служи за рѫководство на сърцето, тѣ не могатъ да иматъ правилни отношения помежду си. Най-послѣ, ако и волята не иде въ услуга на сърцето и ума, за реализиране на тѣхнитѣ копнежи, човѣкъ не би ималъ никакви постижения, и животътъ му би се обезсмислилъ. Умътъ прѣдставя цѣльта въ живота на човѣка; сърцето прѣдставя условията, срѣдствата за постигането на цѣльта, а волята, това сѫ постиженията, т. е. реализиране на цѣльта. Умътъ, както е създаденъ първоначално, прѣдставя високъ планински връхъ, покритъ съ ледове и снѣгове, но винаги огрѣванъ отъ лѫчитѣ на благотворното слънце на живота, което изгрѣва, но никога не залѣзва. Тѣзи лѫчи топятъ снѣговетѣ и ледоветѣ на този връхъ, като образуватъ безброй потоци и извори за напояване и оросяване на живота подъ него. Сърцето, въ своя първиченъ животъ, прѣдставя необятна, красива долина, изобилно напоявана отъ чиститѣ води на планинския връхъ, на която растатъ и се развиватъ благоуханни цвѣтя и вкусни плодове. Сърцето, тази долина на живота, не е нищо друго, освѣнъ раятъ на земята. И днесъ всички търсятъ този изгубенъ рай. Слѣдователно, сърцето е изгубениятъ рай. Подъ думата сърце нѣкои разбиратъ жена, други — майка, трети — дѣва. Тѣзи три понятия прѣдставятъ степени на развитие на сърцето. Най-долното положение на сърцето прѣдставя жената, а най-горното — дѣвата. Дѣвата е цѣльта, майката прѣдставя условията, срѣдствата за постигане на цѣльта, а жената е постижението. Казвамъ: ако жената не разбира мѫжа, ако сестрата не разбира брата и ако сърцето не разбира ума, никакви постижения не може да има. И обратно: ако мѫжътъ не разбира жената, ако братътъ не разбира сестрата, и ако умътъ не разбира сърцето, никакви отношения, никаква взаимность не може да сѫществува между тѣхъ. Разбиратъ ли се, тѣ ще си подадатъ рѫка и ще заработятъ успѣшно за подигане на човѣчеството, за подигане на жената и на мѫжа, за подигане на сърцето и на ума. Само по този начинъ образътъ на идеалния Адамъ ще се възобнови въ новъ Адамъ. И образътъ на идеалната Ева ще се подигне на оня пиедесталъ, дѣто Богъ я поставилъ; тя ще възкръсне въ новата Ева. И тогава, новата епоха ще поздрави двамата богоизбранници, заедно съ тѣхнитѣ чада. „Ако се не родите изново“. Слѣдователно, ако раждането е важенъ процесъ, за който се изискватъ нови, благоприятни условия, не по-малко важни процеси сѫ зачеването и брѣменностьта. Прѣзъ врѣмето на своята брѣменность, жената трѣбва да бѫде поставена при най-благоприятни условия: тя трѣбва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа; при това, никога да не яде прѣди изгрѣвъ, както и слѣдъ залѣзъ слънце. Тя трѣбва да диша дълбоко, да мисли и да чувствува право. Понеже въ това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, съ голѣмо въображение, ближнитѣ ѝ, както и тя сама трѣбва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени. Сутриннитѣ ѝ разходки трѣбва да ставатъ при изгрѣвъ, да наблюдава красивитѣ картини на изгрѣващето слънце; послѣ, да се разхожда въ градини, дѣто цъвтятъ красиви, благоуханни цвѣтя, дѣто се развиватъ хубави плодни дървета. Дѣто животътъ расте и се развива, тамъ е неговиятъ смисълъ. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за брѣменната жена. Дѣ ще намѣри по-голѣма чистота отъ тази въ природата? За тази цѣль тя трѣбва да посѣщава чисти извори и рѣки, водитѣ на които да служатъ като огледало на нейния животъ. Тихитѣ, приятни нощи, съ небе, осѣяно съ безброй трептещи звѣздици, сѫщо прѣдставятъ незамѣними картини за жената, бѫдеща майка. Казвамъ: майката трѣбва да възпитава дѣтето си, докато е още въ утробата ѝ, а не слѣдъ раждането. Тамъ дѣтето има всички условия за възприемане, а слѣдъ раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо, и умствениятъ животъ на брѣменната жена не трѣбва да се прѣнебрѣгва. Най-красивата, изящна литература трѣбва да бѫде нейната умствена храна. Животътъ на светиитѣ, на великитѣ хора трѣбва да бѫдатъ двигатели на нейната мисъль. Красива и възвишена поезия, хубава музика и пѣсни трѣбва да нарушаватъ отъ врѣме на врѣме тишината на нейния животъ. Спокойствие, тишина сѫ нужни за жената-майка, както и за природата, която въ това врѣме върши великъ творчески актъ — създаването на човѣка. Искате ли плода на дървото да бѫде добъръ, създайте му условия и го оставете на природата. Сѫщото се отнася и за създаването на човѣка. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ се зачева и развива при специални условия. За това се изискватъ три важни момента: цѣль, срѣдства и постижения. Всичко това ще се намѣри въ разумната природа. Сама тя е здраве, красота и чистота. Тя изключва всѣкакви болести, всѣкаква грозота и нечистота. И тъй, никой човѣкъ не се ражда произволно. Запримѣръ, прѣдполага се първиятъ човѣкъ да е билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, когато условията сѫ били благоприятни, хармонични. Ето защо, нека всички художници, музиканти, писатели, поети и всички велики учени взиматъ участие при създаването на човѣка. Свѣтътъ се нуждае отъ нови хора, които да работятъ за неговото изправяне и подигане. Това зависи отъ жената. Тя е вѫтрѣшниятъ факторъ, който правилно трѣбва да използува всички външни благоприятни условия. Въ това отношение на жената-майка, на сестрата, на дѣвата трѣбва да се гледа като на деликатенъ, благоуханенъ цвѣтъ, който отъ никаква слана да не се попарва. Казано е, че първиятъ човѣкъ билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, въ деня на любовьта. Тогава той е почувствувалъ въ себе си присѫтствието на Великото, присѫтствието на Божията Любовь. Съ създаването на жената, първиятъ човѣкъ е разбралъ Божия Промисълъ, който работи въ свѣта. Слѣдователно, за да се подигне жената, прѣди всичко тя трѣбва да обикне Бога, своя създатель. Възпита ли се въ тази насока, тя ще помогне за подигането на човѣчеството. Само тя е въ състояние да роди новия Адамъ и новата Ева. * 6. Бесѣда отъ Учителя, държана на 1 ноември, 1931 г. София. „Изгрѣвъ“.
  3. От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ОТНОШЕНИЕ НА ДВА ЗАКОНА. А Исусъ му рече: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего. Да възлюбишъ ближния си“. Матея 22: 37, 38. „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичката си душа и съ всичкия си умъ. Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“ Азъ взимамъ тѣзи двѣ заповѣди, като величини, които иматъ извѣстно отношение помежду си. За втората заповѣдь англичанитѣ иматъ специаленъ изразъ, който не искамъ да прѣведа на български езикъ. Защо? — Когато нѣкои нѣща не се прѣвеждатъ, тѣ се схващатъ по-добрѣ. Запримѣръ, нѣкога врѣмето не изглежда, че ще се развали, но по извѣстни елементи въ него вие схващате това и се нагаждате споредъ врѣмето, което прѣдстои да дойде. Гледате вънъ, топло е, но вие знаете по нѣщо, че врѣмето ще се развали. Слѣдователно, безъ да ви казва врѣмето, че ще се развали, или поправи, вие знаете това. По какво познавате? Все има нѣкакви външни изгледи, по които се ориентирате. Вие познавате това нѣщо по изгрѣва, или по залѣза на слънцето, по вѣтроветѣ, по облацитѣ и т. н. По извѣстни знаци и нѣкои животни познаватъ врѣмето, макаръ по степень на развитие да седатъ по-долу отъ човѣка. Ето защо, казвамъ: човѣкъ не може да каже за себе си, че нищо не знае. Много нѣща знае човѣкъ. Когато казваме, че човѣкъ знае много или малко нѣща, това е по отношение на другитѣ сѫщества. Човѣкъ знае много по отношение на по-долностоещитѣ отъ него; човѣкъ знае малко по отношение на по-горностоещитѣ отъ него. Слѣдователно, ако човѣкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-долу отъ него, той знае много; ако пъкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-горѣ отъ него, той знае малко. Запримѣръ, по отношение на слънцето, земята е по-малка, но по отношение на луната, тя е по-голѣма. Сѫщо така и по отношение на останалитѣ планети, земята е по-малка отъ нѣкои, а по-голѣма отъ други. Мнозина мислятъ, че свѣтътъ е направенъ за тѣхъ и казватъ: земята е създадена за хората, а небето е създадено за други сѫщества. Може да е така, може и да не е така. Дали въ сѫщность е така, този въпросъ е философски и засега още не е разрѣшенъ. Какви аргументи могатъ да се прѣдставятъ за доказателство на първото твърдение? Има и друго твърдение, споредъ което нѣкои казватъ, че и земята, и небето сѫ създадени за хората. И това твърдение се нуждае отъ доказателство. Обаче, каквито доказателства да се дадатъ за двѣтѣ твърдения, тѣ сѫ все човѣшки, а човѣшкитѣ доказателства не сѫ валидни за по-напредналитѣ сѫщества. Тѣ не важатъ даже и за всички хора, а само за извѣстна часть отъ тѣхъ. Казано е въ Писанието: „И създаде Богъ небето и земята.“ За кого? — За хората. Обаче, въ живота ние виждаме, че хората говорятъ и се интересуватъ повече за земята, отколкото за небето. Това показва, че само земята е създадена за тѣхъ. Щомъ се натъкнатъ на нѣкакво голѣмо противорѣчие, тѣ започватъ да мислятъ за небето. Щомъ се намѣри на тѣсно, или въ извѣстно противорѣчие, човѣкъ започва да мисли правилно. Ще приведа сега единъ анекдотъ изъ училищния животъ. Единъ инспекторъ тръгналъ да ревизира учителитѣ въ единъ отъ своитѣ райони въ България. Той отишълъ въ едно основно училище и казалъ на единъ отъ ученицитѣ: Стоянчо, напиши едно двузначно число! Стоянчо помислилъ малко и написалъ числото 75. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ числото 57 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо се зачудилъ, защо инспекторътъ обърналъ числото, какво искалъ да каже съ това. — Хайде, напиши още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ и написалъ числото 73. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ 37 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо гледалъ числата, мислилъ и си казалъ: чудна работа! Този инспекторъ току обръща числата. Какво иска той? — Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ пакъ и написалъ числото 66. Инспекторътъ го погледналъ, засмѣлъ се, но нищо не му казалъ. Въ този случай инспекторътъ и Стоянчо мислятъ еднакво. Както и да се обърне числото 66, все сѫщото остава. Като помислилъ малко, Стоянчо се осмѣлилъ и казалъ на инспектора: господинъ инспекторе, тукъ забѣлѣзахъ единъ законъ. — Какъвъ е този законъ? — Когато числата на края свършватъ съ малки числа, като се обърне реда на цифритѣ имъ, тѣ ставатъ по-малки отъ взетото число. Напримѣръ, числото 75, взето въ обратенъ редъ става 57. Когато пъкъ числата на края иматъ по-голѣмъ брой единици, при обръщането си тѣ ставатъ по-голѣми отъ взетитѣ. Числото 27, напримѣръ, се прѣвръща въ 72. Обаче, има и такива числа, които, както и да се обръщатъ, не се измѣнятъ, тѣ оставатъ едни и сѫщи. Такива сѫ числата 11, 22, 33, 44, 55, 66, 77, 88, 99 и т. н. Отишълъ си Стоянчо на мѣстото, но останалъ доволенъ, че научилъ нѣщо ново. Казвамъ: има случаи въ живота, когато хората мислятъ различно единъ отъ другъ. Обаче, има случаи, когато, каквото и да правятъ, както и да се мѫчатъ да бѫдатъ разнообразни въ мисъльта си, тѣ мислятъ еднакво, по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, при числото 57 хората не могатъ да мислятъ еднакво. Защо? — Защото това число може да се прѣвърне и въ 75. При това, като дойдемъ до практическата страна на въпроса, 75 лева сѫ повече отъ 57, макаръ че двѣтѣ числа сѫ образувани отъ едни и сѫщи цифри. Това различие въ стойностьта на числата създава у хората различие въ мисъльта. Обаче, взематъ ли се числата 11, 22, 33, 44, 55, 66 и т. н., хората вече започватъ да мислятъ еднакво. Както и да се обръщатъ тѣзи числа, тѣ всѣкога оставатъ едни и сѫщи. Слѣдователно, има положения въ живота, които показватъ, че човѣкъ трѣбва да се спре прѣдъ тѣхъ и да си ги изясни. Защо хората мислятъ различно по въпроси, по които трѣбва да сѫществува единство въ мисъльта? Разногласието въ такива случаи показва, че хората се намиратъ въ разрѣзъ съ природата, въ разрѣзъ съ Първичната Причина. Обаче, има положения въ живота, когато хората не могатъ да бѫдатъ въ разрѣзъ съ природата, съ Първичната Причина. Както и да обръщатъ въпроситѣ, всички мислятъ само по единъ начинъ. Казано е въ Евангелието: „Да възлюбишъ врага си!“ Днесъ всички съврѣменни хора се запитватъ: възможно ли е да възлюбишъ врага си, т. е. човѣка, който ти е направилъ редъ пакости, който ти е създалъ редъ страдания? Като се разсѫждава по този начинъ, ние виждаме, какъ хората се убиватъ, крадатъ, изнасилватъ едни-други и се оправдаватъ съ това, че тѣзи хора сѫ тѣхни врагове. И щомъ сѫ врагове помежду си, другояче тѣ не могатъ да постѫпватъ. Казвамъ: прѣдставете си, че вие, и вашиятъ врагъ сте поставени на двата края на една греда, подпрѣна на единъ центъръ, и трѣбва да пазите равновѣсие, защото подъ васъ има голѣма пропасть. Какво ще правите въ този случай? Ако единиятъ отъ васъ каже, че не иска да седи съ врага си на едно мѣсто и скочи отъ гредата, и двамата ще отидатъ въ пропастьта. Какво трѣбва да правятъ тогава? — Да се помирятъ. Щастието, равновѣсието въ живота на единия зависи отъ благоразумието на другия. И двамата трѣбва да седатъ на краищата на гредата и да пазятъ равновѣсие, докато условията на живота се измѣнятъ. Щомъ съзнаятъ, че сѫ необходими единъ за другъ, щомъ се помирятъ и си подадатъ рѫка, условията на живота имъ се подобряватъ, и тѣ прѣставатъ да бѫдатъ врагове. Тази е причината, която заставила Христа да каже: „Любете враговетѣ си!“ Слѣдователно, да възлюбишъ врага си, това е необходимъ законъ, който всѣки абсолютно трѣбва да приложи въ живота си. Ти си на една греда съ твоя противникъ, и отъ него зависи и твоятъ животъ. Отпусне ли се той отъ гредата, и ти отивашъ заедно съ него въ пропастьта. Тогава ще кажешъ: щомъ е тъй, нека той седи на единия край, азъ на другия край на гредата, да прѣкараме добрѣ. Не искамъ нито азъ да се мръдна отъ мѣстото си, нито той, защото кожата ми е скѫпа. Ще кажете: не може ли моятъ противникъ да се замѣсти съ другъ нѣкой? — Не може. Най-малкото помръдване отъ мѣстата ви е сѫдбоносно и за двамата. Положението и на двамата ще се влоши още повече. И тъй, когато имате отношения съ човѣкъ, когото не обичате, вие трѣбва да се замислите, защо Провидѣнието ви е поставило въ връзка съ този човѣкъ. Това нѣщо има своитѣ дълбоки причини. Дали ги знаете, или не, то е другъ въпросъ. Ако си обясните причинитѣ правилно, вие ще се подигнете; не можете ли да ги обясните, положението ви всѣки день ще се усложнява, а съ това ще внасяте по една горчивина въ себе си, която ще трови и разрушава организма ви. Щомъ Провидѣнието ви е поставило въ отношения съ човѣкъ, когото не обичате, то има прѣдъ видъ придобиване на нѣкакво благо за самитѣ васъ. Вие трѣбва да издържите това положение, още повече, като имате прѣдъ видъ, че въ свѣта нищо не е вѣчно. При това, ако единъ човѣкъ е неприятенъ за васъ, за други е приятенъ. Нашата обичь или умраза не е общъ законъ за всички сѫщества. Вие не обичате нѣкого, но Богъ го обича. Какво ще правите тогава? Срѣщате нѣкой човѣкъ, който живѣе чистъ, светъ животъ, моли се по нѣколко пѫти на день, но въпрѣки това страда, боледува, никой нищо не му дава. Виждате нѣкой грѣшникъ, но въ всичко му върви: жената и дѣцата му сѫ здрави; разполага съ пари, има кѫща, ниви, лозя. Привидно, първиятъ като че ли е изоставенъ отъ Провидѣнието, а вториятъ има всичкото негово благоволение. Какво ще кажете на това отгорѣ? Можете да кажете, че това е несправедливо, че нѣма правда въ свѣта и т. н. Каквото и да кажете, това сѫ ваши твърдения, но дали сѫ истинни, тамъ е въпросътъ. Обаче, фактъ е, че грѣшниятъ човѣкъ въ случая се ползува съ всичкото благоволение на сѫдбата. Защо и за какво, не знаете. Дохожда при мене единъ господинъ и ми казва: ти си ученъ човѣкъ, духовно издигнатъ; защо губишъ врѣмето си да проповѣдвашъ на тѣзи хора? Съ това знание, съ тази наука, която имашъ, ти можешъ да бѫдешъ богатъ човѣкъ. Искашъ ли да станешъ богатъ? — Ако богатството ме отдалечи отъ Бога, не искамъ да стана богатъ. — Искашъ ли да станешъ сиромахъ? — Ако сиромашията ме отдалечи отъ Бога, и сиромахъ не искамъ да стана. — Тогава какво искашъ? — Азъ искамъ такова богатство, или такава сиромашия, които да не ме отдалечаватъ отъ Бога, но да ми дадатъ пълна възможность да Му служа. Ако богатството и сиромашията обезсмислятъ живота ми, не ги искамъ. Обаче, ако богатството и сиромашията ме приближаватъ къмъ Бога и осмислятъ живота ми, тогава тѣ сѫ добрѣ дошли. Казвате: ами ние, какъ да разрѣшимъ този въпросъ, богати ли да бѫдемъ, или бѣдни? Казвамъ: едноврѣменно ще бѫдете и богати, и сиромаси. Какъ е възможно това? — Ситъ си, богатъ си; гладенъ си, сиромахъ си. Този е единъ отъ прѣводитѣ на богатството и сиромашията. Значи, сиромахътъ може да стане богатъ, като се нахрани. Богатиятъ пъкъ може да стане сиромахъ, като огладнѣе. Тази смѣна въ състоянията на човѣка е необходима, като процесъ на развитие. Само по този начинъ човѣкъ може да се усъвършенствува. Нѣкой казва: добрѣ е да се живѣе, но да нѣма старость. Старостьта ни плаши. Питамъ: млади, или стари искате да бѫдете? — Млади, разбира се. — Това зависи отъ васъ. Ще ви прѣдставя двѣ положения, които илюстриратъ младия и стария човѣкъ въ живота. Младиятъ човѣкъ не носи нищо на гърба си. Той излиза отъ дома си веселъ, безгриженъ, накриви шапката си, нищо не иска да знае. Стариятъ пъкъ надигналъ цѣлъ пазаръ на гърба си, изморенъ, изпотенъ, прѣгърбенъ, едва носи, но пъшка и мърмори: счупиха се коститѣ ми! Казвамъ: всички съврѣменни хора сѫ преждеврѣменно остарѣли отъ голѣмъ, непосиленъ товаръ, който носятъ на гърба си. Тѣ седятъ и мислятъ, какво ще стане съ тѣхъ, съ дѣцата и женитѣ имъ; какво ще стане съ имотитѣ имъ, какъ ще прѣживѣятъ и т. н. Голѣмъ товаръ е този, тѣ не могатъ да го изнесатъ. Тѣ трѣбва да се разтоварятъ малко, да имъ олекне. Гледате нѣкой старъ човѣкъ, току пипа брадата си, вижда, че е побѣлѣлъ, остарѣлъ, казва: свърши се моята работа! Не зная, какво да правя вече. Казвамъ: хвърли товара отъ гърба си и стани младъ! Да стане човѣкъ младъ, подразбирамъ, да хвърли отъ гърба си всичкия ненуженъ товаръ, да задържи само най-потрѣбното, най-необходимото. Колко е нужно на човѣка? Когато нѣкой дойде при мене, той взима, колкото трѣбва, но иска му се да тури нѣщо и въ торбата си, да има въ запасъ. Не, който дойде при мене, той може да вземе толкова, колкото най-много е въ състояние да изяде, но за торбата му не давамъ. Щомъ се нахранишъ и остане нѣщо, което не можешъ да изядешъ, по-добрѣ го хвърли, но не го туряй въ торбата си, да се товаришъ. Съврѣменнитѣ хора иматъ голѣми изисквания. Тѣ очакватъ отъ природата не само да ги нахрани, да ги нагости добрѣ, но и да напълни хамбаритѣ имъ. Обаче, природата никога не прави това. Въ кой хамбаръ тя ще складира въздуха, свѣтлината и топлината? Тя всичко дава даромъ и казва: вземете си, колкото ви трѣбва. Казвате: ако не складираме благата на природата, всичко ще се развали, ще се разсипе. — Не се безпокойте, нищо нѣма да се разсипе. Природата се грижи за своитѣ богатства. Тя разполага съ хамбари, съ житници, въ които складира излишъцитѣ отъ своитѣ богатства. Който се нуждае отъ нѣщо, той ще отиде при единъ отъ нейнитѣ хамбари и ще си вземе, каквото иска и колкото му е потрѣбно. Природата е разрѣшила въпроса за храната, но хората още не сѫ го разрѣшили. Цѣлиятъ животъ на човѣка, отъ рождението до заминаването му отъ този свѣтъ, се свежда единствено къмъ въпроса за храната, какво ще яде и какъ ще си достави по възможность по-голѣмо количество храна. Този е най-важниятъ икономически въпросъ, поставенъ за разрѣшение и въ камаритѣ, и въ дипломатическитѣ, и въ търговскитѣ крѫгове. Днесъ всѣка държава мисли само за хлѣбъ, т. е. за земята, която ражда хлѣба. Отношения се създаватъ, или развалятъ все за хлѣбъ, за богатства, за материално надмощие. Това се дължи на неразбиране дълбокия смисълъ на живота. Днесъ въ свѣта има толкова много хлѣбъ, че всички хора по земята могатъ цѣли четири-петь години да прѣкаратъ юбилейни години, само да ядатъ и пиятъ, колкото искатъ; да се обличатъ, да се наредятъ добрѣ, безъ да работятъ нѣщо. Като изтекатъ тия години, като започне да се привършва това изобилие, тогава тѣ отново ще започнатъ да работятъ. Невидимиятъ свѣтъ всѣка година опрѣдѣля единъ бюджетъ за хората, както и за всички живи сѫщества на земята. Нѣкой казва: ние подържаме живота си благодарение на земледѣлцитѣ. Другъ казва: благодарение на мене, че разорахъ земята, и вие ще имате хлѣбъ. Казвамъ: нито единиятъ, нито другиятъ говорятъ истината. Вѣрно е, че трѣбва да се благодари на колективния трудъ на хората, но нека не се забравятъ и редъ фактори още, които сѫ взели участие въ тази работа. Благодарете на онѣзи двама приятели, воловетѣ, които взиматъ участие въ тази работа заедно съ човѣка; благодарете за участието на хилядитѣ червейчета, които, заровени въ земята, допринасятъ своя дѣлъ къмъ общото усилие; не забравяйте най-послѣ и въздуха, влагата, свѣтлината и топлината, които сѫ едни отъ главнитѣ фактори за благоденствието на човѣка. Мнозина забравятъ участието на тия сили въ тѣхната работа и казватъ: азъ изработихъ това нѣщо! То е моя частна собственость, мое лично притежание. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ, давайте!“ Въ книгата „Пѫтьтъ на живота“, Толстой е събралъ велики мисли отъ разни автори, и подъ всѣка отъ тѣхъ е написалъ името на автора. Подъ своитѣ мисли пъкъ написалъ своето име. Това показва, че той признава колективния трудъ. Нѣкои автори, обаче, взиматъ чужди мисли и ги прѣдаватъ като свои. Както и да е, важно е хората да се ползуватъ отъ добритѣ мисли и да ги прилагатъ въ живота си. Казвате: това е плагиатство. Казвамъ: ако азъ съмъ богатъ човѣкъ и ме обератъ, като складиратъ моето богатство въ своитѣ хамбари, за себе си, ще кажа: ето хора, които нито право мислятъ, нито право постѫпватъ. Въ природата сѫществува слѣдниятъ законъ: тя позволява да се ползуваме отъ нейнитѣ блага дотолкова, доколкото имаме нужда отъ тѣхъ. Излишъкътъ отъ тѣзи блага трѣбва да минава прѣзъ насъ, като прѣзъ проводници, и да се прѣдава на другитѣ, безъ да се задържа. Постѫпваме ли съобразно този законъ, природата казва: умни сѫ тия мои дѣца! Правиме ли хамбари само за себе си и ги пълнимъ съ благата на природата, тя казва: глупави сѫ тия мои дѣца! И тъй, човѣкъ трѣбва да разрѣши двѣ важни нѣща въ живота си. Тѣ прѣдставятъ начало и край, алфа и омега въ неговия животъ. Първо, човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Първата Причина, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ Второ, той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ ближния, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!“ Тѣзи двѣ заповѣди сѫ началото и краятъ на живота. Отъ спазването и неспазването на тѣзи два закона се явяватъ радоститѣ и скърбитѣ въ живота. Страданията въ живота сѫ необходими, понеже тѣ оросяватъ земята. Всички блага на земята се даватъ по причина на това, че хората страдатъ. Страданията сѫ влагата на земята. Ако нѣмаше страдания, нѣмаше да има влага, а оттамъ и блага нѣмаше да има. Значи, безъ страдания нѣмаше да има влага, нѣмаше да има вода на земята. Колкото страданията сѫ необходими, толкова и радоститѣ сѫ необходими. Ако нѣмаше радости, нѣмаше да има никаква свѣтлина, никаква топлина. Като обяснявамъ смисъла на страданията и радоститѣ въ живота, искамъ да ме разбирате правилно. Това не сѫ мои твърдения, но тѣ прѣдставятъ великъ законъ, който е валиденъ за всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Нѣма сѫщество на земята, колкото малко или голѣмо да е, което да не чувствува радости и скърби. При сегашното развитие на сѫществата този законъ е неизбѣженъ. Казано е въ Писанието, че Богъ е дълготърпеливъ. Вънъ отъ скръбьта, дълготърпѣнието нѣма смисълъ. Въ всѣка душа сѫ вложени богатства, капитали, които тя трѣбва да разработва. При това, на човѣка е дадена свобода, да работи, както разбира. И Богъ има търпѣние, да дочака врѣмето, когато душитѣ, излѣзли отъ Него, се върнатъ съ разработенъ капиталъ, съ развити дарби и способности. Той вижда голѣмитѣ противорѣчия въ живота на хората. Той вижда незачитане и неспазване на великитѣ закони отъ хората, но ги изучава, търси естественъ начинъ, какъ да ги застави да се вразумятъ. Ако е въпросъ съ насилие, Великата природа лесно може да поправи свѣта. Ако слънцето прѣстане да грѣе, температурата на земята ще спадне много низко, до 200—250°, а може и още по-долу да отиде, до абсолютния наученъ студъ; при тѣзи условия ще изчезнатъ всички противорѣчия между хората. При такава температура никаква култура, никакъвъ животъ не може да сѫществува. Кой дѣто е билъ, тамъ ще си остане: съ богатствата, съ имотитѣ, съ кѫщитѣ си. Влѣзете ли въ такъвъ свѣтъ, ще видите, че кой дѣто е билъ, тамъ си останалъ: мѫже, жени, дѣца, всички се вцѣпенили, седатъ на едно мѣсто и размишляватъ, какво иска Богъ да имъ каже. Обаче, подигне ли се малко температурата, стопли ли се врѣмето, всички се раздвижватъ и казватъ: Господъ мисли различно отъ насъ, но и ние се различаваме отъ Него. И слѣдъ това хората започватъ да живѣятъ пакъ по своитѣ разбирания. Това показва, че съ насилие свѣтътъ не може да се оправи. Христосъ проповѣдва, че който има двѣ ризи, едната трѣбва да даде на този, който нѣма. Питамъ: какъвъ процентъ отъ съврѣменнитѣ християни сѫ приложили Христовото учение? Много благотворителни общества се мѫчатъ да приложатъ Христовото учение, но тѣ го прилагатъ по буква, а не по духъ. Запримѣръ, нѣкой чете Евангелието и рѣшава да го приложи. Взима една отъ старитѣ си ризи и я дава на нѣкой бѣденъ. Бѣдниятъ взима ризата, поглежда я, захвърля я, настрана и казва: ако искашъ да изпълнишъ Христовото учение, дай ми една нова риза. Старата ти риза не искамъ; дръжъ я за себе си! — Нѣмамъ друга. — Тогава по-добрѣ не ми давай. Ти знаешъ ли, кой съмъ? Казвате: какъ трѣбва да се постѫпи, когато човѣкъ нѣма и за себе си? Човѣкъ трѣбва да дава излишното. Ако има двѣ нови ризи, едната ще задържи за себе си, а другата ще даде на своя бѣденъ братъ. Излишното е на природата, тя разполага съ него. Или другояче казано: излишното е на Бога. И затова, когато нѣкой иска нѣщо, казва: дай ми за Бога! Слѣдователно, причината за богатството и сиромашията въ живота се дължи на спазване или неспазване закона на даването. Който дава, той става богатъ; който не дава, той става сиромахъ. Редъ статистики, правени отъ учени хора за броя на богатитѣ и сиромаситѣ и за причинитѣ, поради които едни хора сѫ богати, а други сиромаси, потвърждаватъ, именно, горния законъ. Когато човѣкъ отрича закона на даването и никому нищо не дава, всичко се опълчва противъ него. Щомъ човѣкъ нарушава този законъ, всички хора, на които той може да даде, създаватъ срѣщу него едно противоположно течение, което го спъва въ работитѣ, въ прѣдприятията му, и той постепенно осиромашава. Въ Божествения езикъ думитѣ „не мога, не давамъ“ не сѫществуватъ. Тамъ сѫществуватъ само думитѣ „мога, давамъ“. Божественото постоянно дава, а човѣшкото не дава. Въ човѣшкия езикъ ще чуете думитѣ „не мога, не давамъ.“ И тъй, първата заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего. Щомъ изпълнишъ тази заповѣдь, ти ще научишъ началото на нѣщата. Този законъ функционира при създаването на човѣка. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си. Споредъ тѣзи закони, при разпрѣдѣлението на труда мѫжътъ изучава закона на създаването, а жената изучава закона, какъ да запази създаденото. Човѣкъ трѣбва да люби Бога, защото безъ Него не може да научи закона на създаването. Сѫщеврѣменно той трѣбва да люби и ближния си, понеже послѣдниятъ е топлина и свѣтлина за него. Ако направите добро на вашия ближенъ, нѣкога той ще играе въ живота ви роля на свѣтлина или на топлина, безъ които вашето растене е немислимо. Казвате: отдѣ ще знаемъ това? Човѣкъ всичко знае, но не изпълнява това, което знае. Запримѣръ, нѣкой казва: не зная, какъ да постѫпя съ този човѣкъ. Чудно нѣщо! Той не знае, какъ да постѫпи съ нѣкого, а много добрѣ знае, какъ трѣбва да постѫпятъ съ него. Щомъ види, че нѣкой не се отнася къмъ него, както трѣбва, той веднага започва да му чете моралъ. Отношенията на хората сѫ такива, каквито сѫ и отношенията между числата и величинитѣ въ математиката и въ геометрията. Запримѣръ, ако въ дадено отношение единъ членъ е неизвѣстенъ, той ще се намѣри отъ извѣстнитѣ членове. Иначе, извѣстнитѣ членове въ отношението не биха имали никакво значение. Сѫщото нѣщо се отнася и до музиката. Като се говори за музиката, казвамъ: животътъ може да бѫде хармониченъ, музикаленъ, а сѫщеврѣменно може да бѫде и дисхармониченъ, немузикаленъ. Въ това отношение задачата на човѣка е да прѣвърне немузикалния животъ въ музикаленъ. Ще каже нѣкой, че това зависи отъ държавата, отъ църквата, отъ обществото, отъ морала и т. н. Да оставимъ настрана тѣзи нѣща. Държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ условия за човѣка. Човѣкъ е сѫществувалъ и прѣди държавата, и прѣди религията, и прѣди обществото, и прѣди всѣкакъвъ моралъ. Човѣшкото съзнание е сѫществувало прѣди създаването на тия нѣща. Човѣкъ не е създаденъ за тѣхъ, но тѣ сѫ създадени за неговото развитие и усъвършенствуване. Слѣдователно, щомъ държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ създадени като условие за усъвършенствуване на човѣка, той трѣбва да ги пази. Има кой да оправя държавата; има кой да подобрява религията; има кой да възпитава обществото; има кой да обновява морала. Задачата на човѣка е да се грижи за своето усъвършенствуване. Щомъ работи върху себе си, той едноврѣменно работи и за всички останали. Това не подразбира, че човѣкъ трѣбва да бѫде индиферентенъ къмъ всичко около него, но първо той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога и къмъ своя ближенъ. Сега, като говоря за държава, азъ имамъ прѣдъ видъ една държава по-добра, по-организирана отъ всички досега сѫществуващи държави. Тази държава сѫществува само въ живата природа. Всички съврѣменни и бѫдещи държави трѣбва да копиратъ своитѣ закони и наредби отъ тази велика, единствена държава. Тази е истинската правова държава. Който иска да се развива правилно, той трѣбва да подържа въ ума си мисъльта: една правова държава има — държавата на великата разумна природа. Тази мисъль трѣбва да бѫде за него аксиома. Ако човѣкъ върви съобразно законитѣ на тази държава, той ще постигне всички свои желания. Слѣдователно, една държава, една религия, единъ моралъ има въ свѣта, общи за всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Споредъ законитѣ на тази държава животътъ на мравята е тъй цѣненъ, както и животътъ на човѣка. И на нея ще сторите пѫть, както и на човѣка. Стѫпчите ли една мравя, ще дойдатъ по-силни сѫщества, които васъ ще стѫпчатъ. Минавате покрай нѣкое дърво и отчупвате отъ него единъ клонъ. Като отчупите клона, може никой да не ви види, па и самото дърво нѣма да се оплаче, но утрѣ ще дойде нѣкой по-силенъ, който ще отчупи нѣщо отъ васъ. Минавате ли покрай нѣкой изворъ не го размѫтвайте, считайте, че той е живъ. Ще кажете: възможно ли е изворътъ да е живъ? Питамъ: когато влѣзете въ нѣкоя освѣтлена кѫща, и на огнището ѝ гори огънь, на който ври нѣщо въ тенджера, какво показва това? Това показва, че въ тази кѫща има нѣкое живо сѫщество, което е запалило лампитѣ, наклало огъня и изчистило кѫщата. Ако вие загасите лампитѣ и огъня въ тази кѫща и направите още нѣкаква пакость, по този начинъ вие пакостите на разумното сѫщество, което живѣе въ нея. Тъй щото, всички живи сѫщества, които ни обикалятъ, иматъ отношение къмъ великата разумность въ живота. Сѫщеврѣменно тѣ иматъ отношение и къмъ всички хора. Запримѣръ, има редъ статистически данни, отъ които се вижда, че благоденствието на една страна зависи отъ състоянието на горитѣ въ нея. Колкото горитѣ сѫ по-запазени, толкова и благосъстоянието на една страна е по-голѣмо. Слѣдователно, горитѣ, както и плоднитѣ дървета трѣбва да се пазятъ, да не се сѣкатъ. Ако се изсичатъ, това ще се отрази врѣдно и върху хората. По този начинъ човѣкъ ще придобие правилни отношения къмъ всички живи сѫщества: къмъ растенията, къмъ животнитѣ и къмъ хората. Срѣщате единъ човѣкъ, който ви е неприятенъ. При това положение даже, кажете си: и въ този човѣкъ има Божествено дихание. Като срещнете една мечка, вие можете да се разговаряте съ нея, като съ човѣкъ. Това може да ви се вижда смѣшно, обаче, мнозина, които сѫ имали срѣщи съ животни, сѫ дошли до заключение, че и животнитѣ проявяватъ извѣстна интелигентность, извѣстна признателность. Единъ хубавъ примѣръ отъ врѣмето на римската империя още потвърждава факта, че и животнитѣ сѫ признателни. Въ врѣмето на римската империя единъ християнинъ билъ прѣслѣдванъ като християнинъ, вслѣдствие на което избѣгалъ въ Африка, дѣто се скрилъ въ една пещера. Единъ день чува наблизо до пещерата нѣкакъвъ ревъ. Подава главата си навънъ и вижда, единъ лъвъ реве, съ дигната лапа нагорѣ. Християнинътъ погледналъ къмъ лапата и видѣлъ въ нея забоденъ единъ голѣмъ трънъ. Той се приближилъ до лъва и внимателно извадилъ тръна отъ лапата му, която слѣдъ това намазалъ съ нѣкакво масло. Като се свършила тази малка операция, лъвътъ погледналъ християнина и си заминалъ. Слѣдъ врѣме християнинътъ се върналъ въ Римъ, дѣто отново билъ хванатъ и осѫденъ на разкѫсване отъ най-свирепитѣ лъвове. Случило се, че въ сѫщото врѣме билъ хванатъ и занесенъ въ Римъ сѫщиятъ лъвъ, на който християнинътъ извадилъ тръна. Сѫщия день, въ който християнинътъ трѣбвало да бѫде разкѫсанъ отъ лъвоветѣ, на арената билъ изваденъ и лъвътъ. Като видѣлъ своя спаситель, лъвътъ седналъ прѣдъ краката му и започналъ да го лиже по рѫцѣтѣ. Съ това той искалъ да изрази своята признателность къмъ християнина. Всички присѫтствуващи останали зачудени отъ това, което видѣли на арената. Казвамъ: ако въ единъ лъвъ има признателность, колко повече човѣкъ трѣбва да бѫде признателенъ! Нѣкой казва: какво отъ това, че съмъ направилъ едно добро? — Много нѣщо е, когато човѣкъ направи едно добро, както трѣбва. Доброто дѣло е капиталътъ, който човѣкъ влага въ Божествената банка. Богъ помни цѣли 25,000 години доброто, което нѣкой е направилъ. Дѣто срещне този човѣкъ, Богъ казва: добъръ е този човѣкъ; той заслужава да има блага, заслужава работитѣ му да вървятъ добрѣ. Богъ помни злото, което човѣкъ е направилъ, само сто години. Прѣзъ тѣзи сто години този човѣкъ постоянно ще се намира подъ гнета на стореното отъ него зло. Тъй щото, искате ли да имате Божието благословение, правете добро. Може да се съмнявате, дали е така, или не — то е ваша работа. За мене това е аксиома. Ако разполагахъ съ врѣме, азъ бихъ ви доказалъ своето твърдение. Азъ разполагамъ съ такива аргументи, прѣдъ които всички ще отстѫпятъ. Питамъ единъ ученикъ: можешъ ли да дигнешъ единъ килограмъ тежесть отъ земята? — Мога, разбира се. Колко е единъ килограмъ? И дѣцата могатъ да го дигнатъ. — Ами ако този килограмъ е нагорещенъ до 2000°? Около този килограмъ ще се образува единъ радиусъ, една окрѫжность, до която не можете да приближите. Слѣдователно, има мисли въ свѣта, които прѣдставятъ такъвъ нагорещенъ центъръ, до който по никой начинъ не можете да се доближите. Такива мисли иматъ повече разрушително дѣйствие, отколкото благотворно. Ето защо, човѣкъ трѣбва да държи въ ума си мисли, които градятъ. Такива сѫ всички прави мисли. Запримѣръ, права мисъль е, че човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога, а послѣ да опрѣдѣли отношенията си къмъ своя ближенъ. Затова е казано въ Евангелието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ А послѣ е казано: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“ Въ съврѣменната култура тѣзи двѣ заповѣди трѣбва да се обяснятъ научно. Тѣ не трѣбва да се разглеждатъ, както сѫ днесъ въ съзнанието на хората, защото въ съзнанието на съврѣменнитѣ хора има едно вѫтрѣшно помрачаване. Казвате: защо идатъ страданията въ свѣта. За обяснение на този въпросъ, ще приведа слѣдния примѣръ. При единъ светия дошла една бѣла, хубава кокошка, която по нѣкакъвъ начинъ успѣла да избѣга отъ своя господарь, голѣмъ богаташъ. Като я видѣлъ, светията рѣшилъ да я задържи при себе си, понеже не искалъ да я продаде нѣкому, да не я заколи. Обаче, за да не я познаятъ, той я боядисалъ. Щомъ се видѣла боядисана, кокошката започнала да плаче и казала на светията: защо ми нацапа хубавата бѣла дрешка? Светията ѝ отговорилъ: нѣма нищо отъ това. Цвѣтътъ на твоята дрешка има отношение до външната страна на твоя животъ. Азъ по необходимость те боядисахъ, защото иначе, при тази хубава бѣла дрешка, щѣше нѣкой да те хване и заколи. Казвамъ: ако страданията могатъ да ви боядисатъ и по този начинъ да ви освободятъ отъ смъртьта, не сѫ ли тѣ на мѣсто? Щомъ смъртьта замине, вие ще хвърлите боядисанитѣ перца и ще останете пакъ съ бѣлата си дрешка. Днесъ всички хора се оплакватъ, че сѫ се оцапали. Питамъ: кой работникъ не се цапа? Въпросътъ не е въ това, че човѣкъ се оцапалъ, но разумность трѣбва да има въ това цапане. Да се цапа човѣкъ разумно, това е благословение; да се цапа неразумно, това е нещастие. Да се цапа човѣкъ, това е неизбѣженъ законъ. Щомъ знаете това, не търсете такъвъ животъ, какъвто не можете да намѣрите. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. — Можешъ да бѫдешъ богатъ. — Искамъ да бѫда ученъ. — Можешъ да бѫдешъ ученъ.— Искамъ да бѫда здравъ. — Можешъ да бѫдешъ здравъ. — Искамъ да бѫда разуменъ. — Можешъ да бѫдешъ разуменъ. — Отдѣ мога да взема, да придобия тия нѣща? — Тамъ е всичката работа. Всички хора не могатъ да бѫдатъ богати. Всички хора не могатъ да притежаватъ голѣми капитали. Справедливо ли е Провидѣнието да се грижи за уреждането само на твоя бюджетъ? Ако всѣки тегли чергата само къмъ себе си, тогава, каква е задачата на вѣрващитѣ, на религиознитѣ хора? Тѣ проповѣдватъ, че човѣкъ трѣбва да се спаси, за да влѣзе въ Царството Божие. Обаче, спасението на човѣка не е главната цѣль въ живота му. Цѣльта въ живота на човѣка е неговото усъвършенствуване. Когато човѣкъ се усъвършенствува, той става служитель. Колко души има служители въ свѣта? Земята трѣбва да бѫде пълна съ такива хора. Ако въ България имаше 144,000 души, които сѫ завършили своето развитие, тя щѣше да бѫде една отъ първитѣ страни въ свѣта. Днесъ колко такива българи има? И ако има такива българи, какъ ще се познаятъ? Казано е въ Писанието: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете“. Въ България има милионери и то нѣколко само, но милиардери нѣма. Въ Америка, обаче, има милиардери, които могатъ да помагатъ. Щомъ въ България нѣма голѣми капитали, питамъ: дѣ трѣбва да се насочатъ силитѣ ѝ? Казвамъ: когато се говори за богатството на единъ народъ, трѣбва да имаме прѣдъ видъ посоката на силитѣ, които функциониратъ въ него. Ако силитѣ на този народъ сѫ насочени къмъ Божествения организъмъ, този народъ ще бѫде богатъ, ще се развива правилно. Колкото и да е малъкъ единъ народъ, той прѣдставя удъ отъ Божествения организъмъ. Неговото значение зависи отъ функциитѣ, които той изпълнява въ този организъмъ. И тогава, ако единъ народъ изпълнява своята служба правилно, той отъ нищо не трѣбва да се страхува. Ако народитѣ съзнаваха това, тѣ щѣха да работятъ съобразно законитѣ на Битието, а Битието пъкъ щѣше да работи за тѣхъ. Обаче, съврѣменнитѣ народи се отказаха отъ законитѣ на Битието, вслѣдствие на това тѣ изгубиха и неговата помощь. Евреитѣ, запримѣръ, имаха 33,000 обѣщания отъ Бога, но криво ги разбраха. Тѣ искаха да бѫдатъ първи въ свѣта. Тѣ можаха да бѫдатъ първи, но по какво? — Първи по любовь, първи по знание, първи по мѫдрость, първи по истина и първи по свобода. Въ сѫщность, евреитѣ не бѣха такива. Силенъ е само свободниятъ човѣкъ; силенъ е само онзи, който не умира. Умирашъ ли, ти не си силенъ, т. е. твоята сила е относителна. Силенъ човѣкъ е само онзи, който е надвилъ послѣдния си врагъ — смъртьта. Нѣкой казва: нѣма какво да се прави, прѣдъ силата човѣкъ трѣбва да отстѫпва, „Прѣклонената главица сабя не я сѣче“. Въпрѣки това разсѫждение, азъ виждамъ сѫщия този човѣкъ на гробищата съ отсѣчена глава. И слѣдъ това ще дойдатъ да утѣшаватъ този човѣкъ. Това вече е другъ въпросъ. Истинското утѣшение седи въ това — смъртьта да не ме тъпче. Истинското утѣшение е въ това, да съмъ приятель съ живота, да съмъ приятель съ знанието, да съмъ приятель съ истината, да съмъ приятель съ свободата, да съмъ приятель съ всички добродѣтели, да съмъ приятель съ всички добри и разумни хора. Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е извадила мозъка и очитѣ? Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е отсѣкла рѫцѣтѣ и краката? Слѣдъ всичко това ще кажете, че така е наредилъ Богъ, че това е Негова воля и т. н. Не говорете така. Тѣзи работи ние сме ги наредили, а не Богъ. Ако всичко това е Божие дѣло, защо Той е далъ на Мойсея заповѣдьта „не убий!“ Приемницитѣ на Мойсея измѣниха този законъ. Тѣ сѫ наредили да се убива всѣки, който прѣстѫпва закона на сѫботата. Дѣ е единството на закона? Богъ казва не убий, а гражданскиятъ законъ казва, че трѣбва да се убива всѣки, който прѣстѫпва сѫботата. Нѣкой човѣкъ събралъ десетина сухи клечици въ сѫботенъ день, веднага го наказватъ, защото прѣстѫпилъ сѫботата. Това е приложение на закона по буква. По духъ сухитѣ клечици прѣдставятъ друго нѣщо. Тѣ сѫ изразъ на злото въ човѣка. Затова, казано е въ Мойсеевия законъ: не прави зло сѫботенъ день! Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Когато висшето съзнание се пробуди у хората, тѣ ще разбератъ, защо сѫ се убивали и умъртвявали за събиране клечки въ сѫботенъ день. Кога умира човѣкъ? — Човѣкъ умира, когато растенията въ неговия организъмъ изсъхватъ; човѣкъ умира, когато житото въ него изсъхва; човѣкъ умира, когато изворитѣ въ него прѣсъхватъ; човѣкъ умира, когато всичката влага въ него изчезва. Тъй щото, сухитѣ клечки сѫ вѫтрѣ въ човѣка, а не извънъ него. Когато у човѣка изсъхнатъ всички добродѣтели, всички свѣтли мисли, всички свѣтли чувства и всички възвишени постѫпки, той попада подъ закона на кармата, т. е. подъ закона на причини и послѣдствия и отива вече на лобното мѣсто, дѣто го чака разпятие. Тамъ ще бѫде екзекутиранъ, но съвсѣмъ самъ. Той ще се обърне на една и на друга страна, да срещне погледа на ония, които го защищаваха, но нито единъ отъ тѣхъ нѣма да бѫде около него. Защо? — Понеже той се отказа отъ ония, които подържаха живота му. И тогава смъртьта ще се наложи върху него. Това искалъ да каже Мойсей съ думитѣ: „Не събирайте сухи клечки въ сѫботенъ день, когато Богъ почива.“ Знаете ли, какво нѣщо е Божията почивка? Сега хората вѣрватъ повече на лъжата, отколкото на истината. Отъ толкова хиляди години насамъ хората се лъжатъ и все още вѣрватъ въ лъжата. Прѣди години имало единъ българинъ, отъ варненскитѣ села, на име Нойчо, който билъ добъръ човѣкъ, но съ силно въображение; вслѣдствие на това той често събиралъ въ кръчмата хора и имъ говорилъ, какъ могатъ да си купятъ чифлици, лозя, ниви, овци, говеда да разбогатѣятъ като Иова. Единъ недѣленъ день въ кръчмата били събрани много селяни, и той имъ казалъ, че знае, дѣ има заровени голѣми кюпове съ злато, останали още отъ римско врѣме. — Тъй ли? — обадили се селянитѣ. Можешъ ли да ни покажешъ мѣстото? — Мога, разбира се. И той точно имъ описалъ мѣстото, дѣто било заровено златото. Нойчо ги излъгалъ, въ сѫщность той не знаелъ, дѣ има заровено злато, а още повече точно на това мѣсто. Сутриньта всички селяни се надигнали, кой съ мотика, кой съ лопата, кой съ търнокопъ, че и свещеникътъ съ тѣхъ, зеръ хиляда килограма злато ще намѣрятъ! Не е малко нѣщо. Като видѣлъ приготовленията на тази експедиция, Нойчо си казалъ: ами ако, наистина, намѣрятъ тамъ заровено злато? Я чакай и азъ да тръгна съ тѣхъ! И той повѣрвалъ въ лъжата си. Така е; когато се говори на хората за печалби, макаръ и лъжливи, това имъ допада. Ще ви приведа още единъ примѣръ, отъ който ще се види лековѣрието на хората. Дойде единъ човѣкъ при васъ и ви казва: ти вѣрвашъ въ Бога, казвашъ, че Той се грижи, промишлява за хората. Какъ ще се изрази Неговата грижа? Иди да си купишъ единъ лотариенъ билетъ, можешъ да спечелишъ нѣщо. Еди-кой си купилъ единъ билетъ и спечелилъ единъ милионъ марки. — Тъй ли? Тогава и азъ ще си купя единъ билетъ, може да спечеля нѣщо. Единъ милионъ марки, правятъ 30 милиона наши пари. Това не е малка работа. Тукъ работи въображението на човѣка. Обаче, кажете на сѫщия човѣкъ, че може да наслѣди Царството Божие, той ще счита тази работа за непостижима. Като спечели единъ милионъ марки, съ тѣхъ ще купи и хлѣбъ, и дрехи, и обуща — каквото пожелае. Колкото за това, че като вѣрва въ Бога, може да спечели повече, отколкото на всѣка лотария, той счита това невъзможно. И затова мнозина казватъ, че отъ много молитви сѫ оглупѣли. Толкова години вече какъ се молимъ, и въ заключение на това, отъ день на день повече оглупяваме и оголяваме, когато другитѣ хора работятъ и печелятъ, събиратъ богатства. Първиятъ законъ — любовь къмъ Бога — е начало на живота. Човѣкъ трѣбва да започне живота си съ вѫтрѣшни опити. Всѣка нова мисъль той трѣбва да приложи, да я опита и разбере. Казвате: ние знаемъ тази работа. Вие знаете много нѣща, но безсмъртие не сте придобили. Вие се молите, но молитвата ви нѣкога се чува, нѣкога не се чува, докато се погледнете единъ день въ огледалото и видите, че сте остарѣли. Дойде слѣдъ това смъртьта, вземе отъ васъ всичко, каквото имате, и си заминава. Вие оставате само съ едно голо съзнание и съжалявате, че не сте разрѣшили най-важния въпросъ — въпросътъ за безсмъртието. Този въпросъ трѣбва да се разрѣши още докато сте на земята. Казвате: като дойде Христосъ, тогава ще го разрѣшимъ. Христосъ е дошълъ вече и пита: какво мислите още? Казвамъ: вие трѣбва да разрѣшите въпроса, както Христосъ го е разрѣшилъ — нищо повече! Разрѣшението на този въпросъ е въ Евангелието. Христосъ каза на евреитѣ: „Разрушете този храмъ, и азъ въ три деня ще го въздигна!“ Тѣ се хванаха за думитѣ на Христа и казаха: „Соломонъ съгради този храмъ въ толкова много години, а ти ще го съградишъ въ три деня. За какъвъ се мислишъ? Евреитѣ съзнателно изопачиха думитѣ на Христа. Христосъ имъ говорѣше за тѣлото си, като храмъ Божи. Най-послѣ тѣ обвиниха Христа, че се наричалъ Синъ Божи и Го осѫдиха да бѫде разпнатъ. Питамъ: кой е Синъ Божи? Не е Синъ Божи онзи, който иска царь да стане; не е Синъ Божи онзи, който иска пръвъ министъръ да стане. Синътъ Божи не заема никаква служба. Той нѣма да стане нито царь, нито министъръ, нито професоръ, нито учитель, нито майка, или баща. Тогава, какво ще прави Синътъ Божи? Той ще дойде на земята да помага на човѣчеството, да изяви Божията Любовь. Каквото богатство има, Той ще го раздаде на хората и ще се върне тамъ, отдѣто е дошълъ, Христосъ каза на тогавашнитѣ хора да се пазятъ отъ любостяжанието. Сега и азъ се обръщамъ къмъ васъ съ сѫщия съвѣтъ, да се пазите отъ любостяжанието, но и безъ да казвамъ това, вие сами ще го научите. Най-добриятъ методъ, който учителитѣ прилагаха въ старитѣ български училища при възпитанието на дѣцата, бѣше фалагата, бой съ тояга по краката. Обаче, българинътъ е практиченъ. Като видѣ, че този методъ не даде особени резултати, стариятъ български учитель каза: съ фалагата ние по-скоро ща осакатимъ дѣцата, отколкото да ги възпитаме. Той потърси другъ методъ за възпитание. Когато нѣкой ученикъ не учеше, или бѣше немиренъ, тогава се прилагаше слѣдната мѣрка: единъ ученикъ взимаше на гърба си немирния, или мързеливия си другарь, хващаше го за краката, а учительтъ го биеше отзадъ съ тояга. Послѣ учителитѣ се убѣдиха, че и този методъ не е практиченъ. Отъ ударитѣ на тоягата, наказаниятъ ученикъ ставаше неспособенъ да сѣда, но пакъ не се възпита. Слѣдъ този методъ, за възпитание на слабитѣ и немирни ученици, рѣшиха да приложатъ метода на плѣсницитѣ. На немирния или слабия ученикъ удряха по една плѣсница на дѣсната и по една на лѣвата страна на лицето. Обаче, и този методъ не даде резултати. Колкото повече се развиваше обучението, учителитѣ виждаха, че боятъ не може да възпитава, и за това се отказаха отъ него като възпитателно срѣдство. Впослѣдствие, когато нѣкой ученикъ не учеше, или не мируваше, поставяха го да сѣди на колѣнѣ, а подъ колѣнѣтѣ му туряха ситенъ пѣсъкъ, или царевични зрънца. Слѣдъ това учителитѣ се отказаха и отъ този методъ. Най-послѣ тѣ се намѣриха въ чудо, какъ да възпитаватъ младото поколѣние. Докѫдѣ сѫ достигнали съврѣменнитѣ учители при възпитанието на младото поколѣние, не зная. Струва ми се, че най-новата мѣрка, която прилагатъ днесъ въ училищата срѣщу слабитѣ и съ лошо поведение ученици, е изключването имъ отъ училищата. Сега, всички хора търсятъ лесния пѫть въ живота. Обаче, трѣбва да знаемъ, че на всинца прѣдстои изучаване на великата наука на живота, чрѣзъ която можемъ да дойдемъ до причинитѣ на нѣщата. Запримѣръ, ако нѣкой страда отъ болки въ краката, той трѣбва да знае, че причината на тази болка се крие нѣкѫдѣ въ добродѣтелитѣ му, които сѫ въ връзка съ краката. Тъй щото, когато учителитѣ биятъ ученицитѣ по краката, по рѫцѣтѣ, или по странитѣ, тѣ трѣбва да знаятъ, че нито краката, нито рѫцѣтѣ, нито странитѣ имъ сѫ виновни за тѣхнитѣ прѣгрѣшения. Какво сѫ виновни рѫцѣтѣ, краката или странитѣ на ученика, че той не учи, или че е немиренъ? Защо учителитѣ сѫ постѫпвали съ ученицитѣ си по този начинъ?— Така сѫ разбирали. Това сѫ материалистически методи, които почиватъ на безлюбие. Ако учительтъ обикне ученика си, и най-неспособенъ да е той, учительтъ ще може по вѫтрѣшенъ пѫть да събуди въ него импулсъ за работа. Ако учительтъ е индиферентенъ къмъ слабия ученикъ, това негово разположение ще се отрази и върху самия ученикъ. Изобщо, ако учительтъ обича ученицитѣ си, той ще събуди въ тѣхъ импулсъ къмъ работа. Майката се грижи да достави физическа храна на дѣтето, а учительтъ — умствена храна. И тъй, човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Азъ искамъ да снема тѣзи закони отъ небето на земята, за да могатъ да се разбератъ и приложатъ. Всѣки законъ е вѣренъ въ приложението си. Слѣдователно, първиятъ законъ — любовь къмъ Бога, прѣдставя мѫжа; вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, прѣдставя жената. Мѫжътъ трѣбва да се занимава съ първия законъ, а жената — съ втория. Съ двата закона пъкъ трѣбва да се занимава човѣкътъ. Който има форма на мѫжъ, ще употрѣби първия законъ; който има форма на жена, ще употрѣби втория законъ; който има съзнанието на човѣкъ и нито се жени, нито за мѫжъ отива, той ще употрѣби и двата закона едноврѣменно. Дѣ е приложението на тѣзи закони днесъ? Защо мѫжътъ, който се занимава съ първия законъ и мисли, че е всесиленъ и може да оправи свѣта, не го е оправилъ до днесъ? Досега мѫжътъ е употрѣбявалъ силитѣ си само да завлада жената и да я убѣди, че веднъжъ излѣзла отъ него, тя сама не може нищо да направи. Питамъ: успѣ ли мѫжътъ да убѣди жената въ своята мисъль? Сега, като слѣдя историята на човѣшкото развитие, навсѣкѫдѣ виждамъ неспазване на тия два закона. Обаче, сѫществува единъ важенъ законъ, който всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ. Този законъ е слѣдниятъ: когато една жена обича единъ мѫжъ, тя е въ сила да го подигне. Обаче, ако тя намрази единъ мѫжъ, той ще свърши фатално. Редъ статистики въ Америка показватъ, че всички проповѣдници, които иматъ добри жени, сѫ извѣстни като видни проповѣдници. Защо? — Понеже женитѣ имъ ги обичатъ и сподѣлятъ тѣхнитѣ убѣждения. И обратно: всички жени на проповѣдници, които не обичатъ мѫжетѣ си и не сподѣлятъ тѣхнитѣ идеи, сѫ помогнали за падането на мѫжетѣ си. Слѣдователно, жената е въ сила да подигне и да събори мѫжа. Не само това, но вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, съ който жената се занимава, той създава учрежденията, той създава обществения строй. Слѣдователно, съврѣменниятъ строй, както и всичко въ него, се дължи, именно, на тази унижена жена. И тогава, каква трѣбва да бѫде цѣльта на съврѣменното общество, както и на съврѣменнитѣ държави? — Подигане на жената. Подигнете жената на положението, въ което нѣкога се е намирала! Поставете жената на онова стѫпало, на което се е намирала първоначално и ще видите, че въ продължение на 25 години свѣтътъ ще се поправи. Спасението на свѣта е въ подигането на жената. Не подигнете ли жената, и не се ли подигне тя сама, отникѫдѣ другадѣ не може да дойде спасението. И тъй, когато се говори за Любовьта, като велика, мощна сила, ние имаме прѣдъ видъ, че единствена тя е въ състояние да подигне онѣзи унижени и оскърбени, паднали и грѣшни души, които сѫ въ дъното на ада. Адътъ е пъленъ съ жени. Казвате: буквално, или прѣносно да приемемъ тази мисъль? Приемете я, както искате — и въ букваленъ, и въ прѣносенъ смисълъ. Днесъ жената е унижена, потѫпкана. Отъ кого? — Отъ силнитѣ. Какво костува днесъ на самата жена, както и на всички хора да се заематъ за подигането на жената? Не се ли подигне жената, всички срѣдства за изправяне на човѣчеството сѫ палеативни. Запримѣръ, нахранишъ се добрѣ и мислишъ, че повече нѣма да имашъ нужда отъ ядене, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново огладнявашъ. Пиешъ вода и мислишъ, че повече нѣма да ожаднявашъ, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново усѣщашъ жажда. Като говоря за подигането на жената, азъ имамъ прѣдъ видъ тази идея да проникне въ цѣлокупния животъ. Тя трѣбва да проникне не само между хората, но и между животнитѣ, растенията и минералитѣ. Този великъ законъ трѣбва да обхване напълно и човѣшкото сърце. Ако човѣкъ унижи сърцето си, спасението пакъ не може а дойде. Спасението на съврѣменното човѣчество се крие въ подигане на сърцето. Унижишъ ли себе си, унижавашъ сърцето си. Подигнешъ ли себе си, подигашъ сърцето си. Това е едно педагогическо правило за приложение. Ако педагогията не прилага това правило, каква наука е тя? И слѣдъ това ще говорятъ за видни педагози. Съ това не искамъ да кажа, че нѣма знаменити, учени хора. Има учени, които стоятъ много високо, но не е въпросъ да изпѫква ученостьта на хората; на пръвъ планъ трѣбва да се даде ходъ на великата Истина, която носи спасението на цѣлото човѣчество. Азъ говоря за закони, които сѫществуватъ въ природата. Цѣльта на разумната природа е чрѣзъ приложение на своитѣ закони между хората да събуди у тѣхъ висшето съзнание. Не е достатъчно само да се молимъ на светиитѣ, но тѣ трѣбва да слѣзатъ на земята, да работятъ за подигането на жената. Всички ангели, всички светии, всички напреднали сѫщества иматъ за цѣль подигането на жената. Много отъ съврѣменнитѣ хора, като че се противопоставятъ на тази велика цѣль и казватъ: знаете ли, какво нѣщо е жената? Тя е цѣла змия! Който е ялъ попарата ѝ, той само може да говори за нея. Като говорите, че жената е лоша, питамъ: кой не е роденъ отъ жена? Онази, която ви е родила, не бѣше ли жена? Майка ви, която ви е носила въ утробата си, която ви е пригръщала въ обятията си, която ви е носила въ ума и въ сърцето си, не бѣше ли жена? Вие не се спирайте върху това, че тя е унижена. Каквато и да е тази жена днесъ, тя е вашата майка. Ако имате другарка, гледайте на нея, като на ваша майка. На майка си пъкъ гледайте, като че Богъ е въ нея. Човѣчеството трѣбва коренно да измѣни своитѣ възгледи по отношение на жената. Иначе, спасението на свѣта нѣма да дойде. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да дойде до първия законъ — до отношението си къмъ Бога, а послѣ и до втория законъ — до отношението си къмъ своя ближенъ, до отношението си къмъ сърцето. Човѣкъ не трѣбва да товари сърцето си съ излишенъ багажъ, да плаче за нищо и никакво. Добрѣ е човѣкъ нѣкога да поплаче, но на врѣме. Добрѣ е човѣкъ и да се радва, но пакъ на врѣме. И едното, и другото е благословение. Добрѣ е да любишъ на врѣме, да дадешъ знанието си на врѣме и да освободишъ хората на врѣме. Казвамъ: желая, като ви срещна другъ пѫть, коситѣ ви да сѫ почернѣли. Ако сѫ останали бѣли, поне да иматъ чистъ бѣлъ цвѣтъ, и при това да сте пакъ млади. Лицата ви да бѫдатъ като на млади хора, безъ бръчки. Имате ли бръчки, това показва, че сърцето ви е обрѣменено. Бѫдете красиви и млади, съ нови идеи. Всѣка сутринь, като ставате, записвайте въ ума си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Приложението на тѣзи два закона въ вашия животъ, прѣдставятъ разрѣшение на много трудни задачи. Ония отъ Христовитѣ ученици, които сѫ приложили тѣзи закони, тѣ сѫ извършили голѣми чудеса. Който отъ васъ приложи тѣзи закони, той ще види резултатитѣ имъ. Обаче, прѣди да види нѣкакви резултати, той не трѣбва да говори нищо за своята работа. За великото не трѣбва да се говори. Обичате ли Бога, никому не говорете за това, понеже то е велико. Обичате ли ближния си, обичате ли сърцето си, никому не говорете за това, защото то е велико. Соломонъ е казалъ, че сърцето на човѣка е извратено. Той е относително правъ, но не и абсолютно. Сърцето, т. е. жената е извратена, защото е унижена, но това е врѣменно положение. Защо е така, то е другъ въпросъ. Азъ разглеждамъ жената като полюсъ. Първоначално, когато Богъ създалъ жената, тя била съвсѣмъ различна отъ сегашната. На земята има една жена, която не е нито като тази на небето, нито като тази въ рая; тя е само отгласъ, отражение на възвишената, на благородната жена. И въ това отношение любовьта е само външно отражение на тази жена. Обаче, любовьта се проявява само тамъ, дѣто е жената. Отсѫтствува ли жената въ човѣка, отсѫтствува и любовьта. Ако хората знаятъ, какво нѣщо е жената и я поставятъ на мѣстото ѝ, свѣтътъ моментално би се подигналъ. Днесъ гледатъ на жената, като на сѫщество, което има нужда отъ мѫжъ, да я гледа. Казвамъ: това не е жена, това е инвалидъ въ болницата. Споредъ мене, жена е тази, която спасява свѣта; жена е тази, която държи ключоветѣ на живота; жена е тази, чрѣзъ която се проявява великата и мощна сила на любовьта, която носи живота. Слѣдователно, спасението на свѣта ще дойде чрѣзъ жената, а не чрѣзъ мѫжа. Сега, азъ желая на всички да станете жени! Тази мисъль, прѣведена съ други думи означава: азъ желая душитѣ на всички хора да се изпълнятъ съ любовь; азъ желая всички да свѣтятъ, да бѫдатъ запалени свѣщи, да бѫдатъ щастливи и радостни, да сѫ готови на всички услуги. Това значи да бѫде човѣкъ майка. Въ този смисълъ, желая всички да бѫдете майки. Днесъ подъ понятието майка разбиратъ жена, която ражда. Не, майка е само тази, дѣцата на която не умиратъ. Умиратъ ли дѣцата на нѣкоя жена, тя не е майка. Майка е само чистата жена, дѣвата, която, и като роди, пакъ дѣва остава; майка е онази дѣва, на която дѣцата не умиратъ. Слѣдователно, всички хора трѣбва да бѫдатъ дѣви, абсолютно чисти, ако искатъ роденото отъ тѣхъ да не умира. Този е смисълътъ на вѫтрѣшната философия за живота. Разберете ли тази философия, и животътъ ви ще стане приятенъ. И тъй, първата велика заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего съ пълнотата на твоето сърце, на твоя умъ и на твоята сила. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си, т. е. твоята дѣва, твоето сърце, къмъ което трѣбва да си поставишъ великата задача да го подигнешъ. Бѫдете, прочее, работници за подигането на жената, а оттамъ и работници за бѫдещето на цѣлото човѣчество! * 4. Бесѣда отъ Учителя, държана на 18 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ.“
  4. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Дайте ни отъ вашето масло „А безумнитѣ рекоха на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло, защото свѣтилницитѣ наши угаснуватъ.” (Евангелие отъ Матѣя, 25:8) (10 ч. 20 м. Приятно, хубаво време. Слънцето топло грѣе.) „Отче нашъ” „Въ начало бѣ Словото” Ще прочета 25 глава отъ Евангелието на Матѣя. „Имаше человѣкъ, проводенъ отъ Бога” Неразумнитѣ рекоха на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Тѣзи, които изучаватъ древнитѣ книги, които изучаватъ старитѣ писания, все още не могатъ да разбератъ единъ такъвъ преносенъ, фигуративенъ езикъ, какъвто е езикътъ на Природата. Въ нея всичко е само изложение въ картини, всичко е нагледъ разхвърляно. Тъй да се каже, Природата никога не ни говори на нашъ езикъ. Ние сами си тълкуваме, правимъ си нѣкакви преводи отъ онова, което тя прави. Но какъвъ е езикътъ на Природата, никой не знае; какъ точно говори тя, никой не знае. Природниятъ езикъ нѣма никаква граматика. Кои сѫ нейнитѣ сѫществителни, прилагателни имена, мѣстоимения или глаголи, и това никой не знае. И сега ние се спираме върху думитѣ, които Христосъ е изказалъ преди 2000 години. Ако ги разберемъ така, както Христосъ ги е разбиралъ преди 2000 години, значи, че сме останали много назадъ, понеже самъ Христосъ отъ 2000 години насамъ е направилъ голѣмъ прогресъ. Христосъ преди 2000 години не е билъ такъвъ, какъвто е днесь. Днесь Той е съвсѣмъ другъ. Всичко въ свѣта прогресира. Едничкото неизмѣняемо сѫщество, което никога не се мѣни, това е само Богъ. Той не се мѣни по единствената причина, че е вѣченъ, безграниченъ, съвършенъ въ Себе Си, а всичко друго, което се съдържа въ Битието на Бога, търпи измѣнение, постоянно се промѣня. Благото на всички хора - единично, индивидуално, семейно, обществено, общочовѣшко - седи именно въ тѣзи промѣни, които ставатъ. Тѣзи промѣни могатъ да бѫдатъ нормални, могатъ да бѫдатъ и анормални. Напримѣръ разболѣва се човѣкъ - това е анормална промѣна; осиромашава - това е анормална промѣна. Обаче забогатява човѣкъ - това е нормална промѣна. Вземете напримѣръ думата „богатъ”, богатъ човѣкъ - това е дума, която означава нормално състояние. Прибавите ли къмъ тази дума частицата ,,-ашъ” - „богаташъ”, вече се измѣня съдържанието на думата, тя означава вече анормално състояние. Като кажешъ „богатъ човѣкъ” търпи се това, но като кажешъ „богаташъ”, тази дума става вече опашата. Какво й придаватъ тѣзи две букви? Какво означава частицата „ашъ” на края на думата? Частицата „ашъ” на думата „богаташъ” показва, че този човѣкъ така живѣе, че оттукъ-оттамъ зачеква, лъже хората, а иска да имъ покаже, че ужъ по Бога живѣе. Тъй щото въ думата „богатъ” има нѣщо нормално, но като се каже „богаташъ”, въ тази дума има вече нѣщо криво. Или думата „буржоа” – и въ нея има като българското „богаташъ”. Като се каже „аристократъ” или „noble man”, е пакъ сѫщото - българското „богаташъ". Сега, това сѫ идеи, изразени чрезъ извѣстни думи, които азъ не вземамъ въ другъ смисълъ, освѣнъ въ смисълъ на онзи великъ законъ, който регулира нѣщата въ нашето съзнание. Напримѣръ, ако вземемъ едно парче месо, въ първо време то е пресно, има червенъ цвѣтъ, но ако поседи нѣколко дни, то започва да се разваля, да мирише. Природата въ това отношение опредѣля нѣщата. По сѫщия законъ много думи, съ които ние си служимъ, сѫ започнали да се разкапватъ, да се разлагатъ, да миришатъ и затова имъ трѣбва малко соль, за да се спре този процесъ на разлагане. По сѫщия законъ ние не можемъ да живѣемъ стария животъ. Животътъ на миналото е абсолютно невъзможенъ, понеже въ природата два еднакви момента абсолютно не сѫществуватъ. Колко години трѣбва да живѣе цѣлото човѣчество, това е абсолютно опредѣлено. Колко време трѣбва да живѣе човѣкъ, и това е абсолютно опредѣлено. Нѣщата въ природата абсолютно не се повтарятъ. Казвате: защо ни говорите тѣзи нѣща? Ние ги знаемъ, ние сме ги слушали толкова пѫти, знаемъ тѣзи работи. Казвамъ: ако азъ преповтарямъ това, което вие вече знаете, то е безполезна работа, то е губене на време. Нѣма защо да ви преповтарямъ старитѣ истини. Нѣма какво да разправямъ на стария човѣкъ за неговитѣ младини, какво е билъ той на времето си, той знае тѣзи работи по-добре и отъ менъ. Но ако на този старецъ му разправямъ нѣща, които той не знае, съ четири уши ще ме слуша. Ако му казвамъ начини какъ може да се подмлади, той ще ми каже: „Говори ми, азъ ще тѣ слушамъ.” Ако му разправямъ опититѣ, които може да направи, той ще ме слуша. Ако отида при единъ боленъ и започна да му разправямъ за болѣстьта, той нѣма да ме слуша, той я знае по-добре отъ менъ, самъ ще започне да ми описва своето състояние; но ако започна да му разправямъ начинитѣ, които може да приложи за своето излѣкуване, той ще ме слуша. Ако му кажа: нѣма какво, ще трѣбва да търпите, той нѣма да ме слуша. Това и баба знае. Всѣка баба знае да разправя тѣзи нѣща, да дава разни утешения. Болниятъ обаче казва: „Не, цѣръ, цѣръ ми Дайте. Дотегна ми това нѣщо. Не мога повече да търпя.” Ама Господъ ти е изпратилъ тази болѣсть. - „Какъвъ е този Господъ?” Има нѣща въ свѣта, които не сѫ вѣрни. Има нѣща въ свѣта, които сѫ невъзможни, невѣроятни. Да ми каже напримѣръ нѣкой, че ми далъ единъ милиардъ лири стерлинги на заемъ, това е невѣроятно. Невъзможно е да каже нѣкой, че ми е подарилъ цѣлата мѣсечина или да каже нѣкой, че ме е направилъ господарь на цѣлата Вселена, че безъ неговата воля нищо не може да стане. Това е немислимо. Той самъ умира като менъ, самъ е боленъ като менъ, самъ е бѣднякъ като менъ, търси оттукъ-оттамъ да вземе назаемъ стотина лева, а пъкъ ще ми се прави господарь, и то господарь на цѣлата Вселена. Всичко това именно показва, че трѣбва нова мисъль. Ако вие всѣки день или всѣка минута не можете да поставите въ себе си по нѣщо ново, дали азъ ви говоря или вие си говорите, или други ви говорятъ, то е все едно. Ако не можете да внесете въ себе си, въ своя животъ, нѣщо ново, вашиятъ животъ се губи. Това показва, че сте въ единъ нѣгативенъ пѫть и се израждате, не се прераждате, не прогресирате. Защото подъ думата „прераждане”, което мнозина не приематъ, азъ разбирамъ законъ на еволюция, законъ на развитие. Значи, човѣкъ не се преражда, но се развива, расте. Всѣки моментъ, всѣки день той расте и се развива. И действително, всѣки день всѣко нѣщо трѣбва да расте, трѣбва да се развива. Сега ние ще оставимъ настрана тѣзи догматични въпроси. Съ тѣхъ може да се занимава само онзи, който ги е създалъ. Догмитѣ сѫ предметъ на едно догматично учение, тѣ сѫ собственость на извѣстни философи, на извѣстни традиции. Тази тѣхна собственость ние не искаме да я вземемъ, тѣ нека си я пазятъ. Казвамъ: два пѫтя има, които хората трѣбва да разбиратъ. Въ единия пѫть вървятъ онѣзи, които вѣрватъ въ Бога. Тѣ сѫ хората на прогреса, идеалиститѣ, тѣ вѣрватъ въ нѣкакъвъ Богъ и казватъ, че този Богъ живѣе въ сърдцето имъ. Другитѣ пъкъ вѣрватъ въ природата, но тѣ трѣбва да я разбиратъ, да живѣятъ съгласно нейнитѣ закони. Азъ не говоря за онази мъртва природа, която не е отзивчива спрямо насъ; азъ говоря за живата, за отзивчивата Природа. И ако ти знаешъ нейнитѣ закони, тя веднага ще тѣ успокои. Има единъ законъ на Природата, който знаятъ мѫдрецитѣ и свѣтиитѣ. За тѣхъ тя е много отзивчива. Напримѣръ, ако ти си нѣкѫде всредъ природата, но облѣченъ съ тънки дрехи, а вънъ е много студено, около минусъ 30 градуса, и ти ако се обърнешъ къмъ нея съ нейния езикъ, тя веднага ще ти отговори: нѣма да се мине много време и температурата ще се повиши най-малко до минусъ 20 градуса. Ще кажете: какъ може да стане това? То е нейна работа, това е фактъ. Който знае езика на Природата, ще види колко отзивчива е тя. На разумния, който може да й говори на нейния езикъ, и тя веднага може да му отговори; за онзи, който не може да говори на нейния езикъ - ни гласъ, ни услишание. И тъй, безумнитѣ казали на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Вие можете да кажете: „Че нали тѣзи, разумнитѣ, сѫ били милосърдни, защо да не дадатъ отъ своето масло на онѣзи дѣвици?” Маслото въ този случай представя условия за произвеждане на човѣшкитѣ мисли. Човѣшката мисъль не се продава; свѣтлината не се продава. Ти не можешъ да я хванешъ, не можешъ да я впрегнешъ на работа. Ако ти знаешъ законитѣ, можешъ да хванешъ веществото, отъ което свѣтлината се произвежда и да я произведешъ, но самата свѣтлина не можешъ да хванешъ. Тя е свободна, тя си ходи навсѣкѫде. И човѣшката мисъль е напълно свободна. Но първото нѣщо: не трѣбва да вѣрвате въ този законъ, че човѣшката мисъль е абсолютно свободна. И свободенъ човѣкъ е само този, който правилно мисли, а не този, който неправилно мисли. Защото правилната мисъль сама по себе си тъче, праща сили, тя праща мощь, тя е свободна. Тя върви въ възходящъ пѫть. А всѣка мисъль, която не е правилна, тя върви по низходящъ пѫть; тя ще смути сърдцето, ще смути ума, ще внесе всички пертурбации въ човѣка. Следователно, когато казвамъ, че човѣкъ трѣбва да мисли, азъ разбирамъ онази свѣтла мисъль, която върви. Само тази свѣтла мисъль е въ състояние да гради. Ще кажете, че животътъ е лошъ. Не си туряйте въ ума мисъльта, че животътъ е лошъ! Това е нѣщо относително, то е нѣщо само временно. Студено е, но студътъ може да се превърне въ топлина, да се смѣни времето. Ти може да си сиромахъ, но сиромашията може да се смѣни, да се превърне единъ день въ богатство. Всичко зависи отъ вашата разумность, която имате. Ние често се произнасяме за живота, но безъ да размислимъ добре върху нѣщата. Ако единъ човѣкъ, живѣлъ пороченъ животъ, се постави въ положението на единъ безумецъ, който иска пари на заемъ отъ праведния, отъ светията и му казва: „Моля ти се, помоли се за менъ на Господа да ми прости грѣховетѣ, това е нѣщо, което не може да бѫде. Праведниятъ може да се помоли за него, но само ако той обѣщае да работи; безъ да работи, да яде само и да пие, да пиянства, да върши оргии, а другиятъ да се моли за него да му се простятъ грѣховетѣ - такова прощаване, такова правило никѫде въ природата нѣма. И после, нѣкой може да каже: азъ живѣя много добре. Че живѣешъ много добре, така е, но на твоето добро живѣене всѣки день трѣбва да прибавяшъ по нѣщо, понеже животътъ е непреривенъ. Това сѫ две фази на еволюция. Предъ тебъ седи единъ пѫть на вѣчностьта, по който ти трѣбва да минешъ. Всѣки день трѣбва да прибавяшъ нѣщо. Всѣки день си носи нѣщо ново. Въ това отношение вие трѣбва да разглеждате живота като едно дърво, което всѣки день расте. И ако всѣки день или всѣка година не придава по едно малко клонче, то е осѫдено на изсъхване. И ако докато стигне последната възрасть то всѣки день не придава по нѣщо, значи не се е развивало както трѣбва. Развива ли се правилно, всички тия нарастъци показватъ, че дървото е прогресирало. То е мислило, като е расло. Каквото и да мислятъ хората, но азъ казвамъ: всѣко растене има извѣстна мисъль въ себе си. Така и всѣко растение въ процеса на своето развитие има извѣстна мисъль. Нека ви приведа следния примѣръ: представете си, че тренътъ върви, усилва постепенно своето движение, не спира. Питамъ: самиятъ тренъ има ли нѣкакво съзнание за своето движение? Той самъ нѣма никакво съзнание. Пѫтницитѣ, които сѫ въ него, тѣ знаятъ това, но и онзи, който кара трена, самиятъ машинистъ, той знае цѣлата работа, отъ него зависи всичко. Другъ примѣръ: когато на бойното поле предъ тебъ падне една граната и се разпръсне, тя сама съзнава ли това, което върши? Тя сама ли дойде при тебъ или нѣкой другъ я изпрати? Тя не дойде сама, нѣкой я изпрати, и като стигна до тебъ, пръсна се, направи пакость, но тя не съзнава нищо отъ това, което е извършила. Обаче онзи, който я изпрати до тебъ, той знае какво може да извърши и какво е извършила. Казвамъ: има извѣстни човѣшки мисли, които мязатъ на гранати. Тѣ сѫ изпратени отвънъ. Има извѣстни човѣшки мисли, които мязатъ на житнитѣ зрънца. Тѣ сѫ изпратени за съграждане на човѣка. Всѣка мисъль, която може да помогне на човѣшкото съзнание, е изпратена отъ живата Природа. Има нѣща въ свѣта, които никой не може да ни ги даде. Единственото сѫщество, което може да дава, то е само Природата, въ която ние живѣемъ. Само отъ нея можемъ да взимаме нѣщо назаемъ. Но тя всѣкога държи отчетъ за нѣщата. Притчата за талантитѣ показва, че тѣ могатъ да се дадатъ само на тѣзи, които иматъ. Вземете напримѣръ кой носи тежкитѣ работи въ живота? Юнакътъ, здравиятъ човѣкъ носи тежкитѣ работи. На коя кола турятъ повече тежести? На здравата кола. Въпросътъ обаче е другъ: какво е вѫтрешното състояние? Кому даватъ най-голѣмото богатство? На умния човѣкъ. Ние говоримъ за богатството въ правия смисълъ на думата. Човѣкъ може да бѫде не само материално богатъ, той може да бѫде и умствено, и духовно богатъ. Подъ богатъ човѣкъ не разбирамъ онзи, който използва своитѣ братя. Богатъ човѣкъ е онзи, който работи за благото на своитѣ братя. Той е богатъ, защото работи въ полза, за благото на своитѣ братя. Да вземемъ, напримѣръ двама братя, родени отъ единъ и сѫщъ баща; единиятъ отъ тѣхъ става богатъ, а другиятъ остава бѣднякъ. Богатиятъ братъ се заема да повдигне своя бѣденъ братъ, да подобри условията на неговия животъ. Добритѣ хора, богатитѣ хора помагатъ, нѣма защо да питатъ да помагатъ ли или не. Морализирането, правенето на добро на хората не седи само въ даване пари съ лихва. Хубаво е и това, добре е, нѣкога съ това се поощрява труда, но питамъ: този банкеръ, който дава пари на заемъ, какво е изработилъ? Преди всичко той е едностранчивъ въ своята работа. Единъ банкеръ, който е работилъ петь-шесть години въ своята банка, следъ това трѣбва да се откаже отъ тази си работа, да отстѫпи мѣстото си на другъ. Ако човѣкъ стои все на една и сѫща специфична работа, ще се развиятъ само едни центровѣ, а други ще останатъ съвсѣмъ неразвити. Въ сегашно време като наблюдаваме хора въ различнитѣ занаяти, отъ различни съсловия, забелязва се, че при тия хора сѫ развити само извѣстни центровѣ, които сѫ взели голѣмо участие въ работата. Напримѣръ онѣзи, които сѫ ковачи, желѣзари, иматъ силно развита рѫка. Онѣзи, които постоянно бѣгатъ, силно развити сѫ у тѣхъ краката; онѣзи, които постоянно се борятъ, иматъ силно развити рѫце, силно развити мишци; които се готвятъ за балове, иматъ много нѣжна, парфюмирана кожа, безъ никакви мазоли, намазана съ фини масла и кремове. Какви ли масла не употрѣбяватъ тия хора, само и само да иматъ нѣжна кожа. Хубаво е човѣкъ да има такава нѣжна, мека кожа, но какво предназначение има тя? Сега, да ви разправя една история. Когато Богъ създавалъ свѣта, Той създалъ и лисицата, която назначилъ за виденъ професоръ, да преподава своитѣ науки. При този професоръ, назначенъ отъ Бога, дохожда една кокошка, много хубаво облѣчена и му казва: - Искамъ да постѫпя въ твоя университетъ, да ме учишъ. За твоитѣ уроци ще ти дамъ едно перце отъ себе си. - Не, съ перца азъ не се занимавамъ. Ти давашъ ли ми онова, което е подъ твоитѣ перца отдолу? - Какъ ще ти дамъ това, което е подъ перцата ми, не го давамъ. - Тогава и азъ не мога да тѣ приема въ училище. - Щомъ не приемашъ менъ, азъ съмъ млада, имамъ десеть малки деца, тогава приеми поне едно отъ моитѣ деца въ училището, да го изучишъ. - Като е за децата ти, готовъ съмъ, ще ги приема въ училището си и ще имъ дамъ такова едно образование, че да бѫдатъ добре подготвени за обществото. И кокошката започнала едно по едно да ги праща да се учатъ. Отъ време на време тя ходѣла при лисицата да пита какво правятъ децата й, дали добре се учатъ. Лисицата казвала: „Много добре се учатъ, много бързо прогресиратъ, следъ време ще станатъ като менъ професори.” Най-после тази работа дошла до ушитѣ на Господа. Той викналъ лисицата и я запиталъ: „Ти защо лъжешъ? Защо изяде пилцитѣ на тази кокошка? Защо изяде децата на тази жена, че я направи толкова нещастна? Сега ще тѣ изпратя изъ горитѣ, да тѣ гонятъ хръткитѣ и съ хиляди години да не намѣришъ миръ, задето се зае съ възпитанието на тѣзи пилци, а злоупотрѣби съ тѣхъ. А на кокошката казалъ: „Понеже ти бѣше толкова глупава, че изпрати децата си при този професоръ, а не ме пита за това, ще тѣ поставя въ положение само да крѣкашъ и да снасяшъ яйца, които хората да ги взиматъ и да ги ядатъ.” Докога кокошката ще снася яйца и хората ще ги ядатъ? Докато поумнѣе, да не дава децата си на лисицата. И докога лисицата ще бѫде гонена отъ кучетата? Докато тя като професоръ престане да лъже. Тя опапала всичкитѣ пилци на кокошката, а ще я лъже, че ще ги възпитава и професори ще ги прави. Сега вие ще разгледате този въпросъ не външно, но вѫтрѣшно. Ще кажете: „Ние не можемъ да го разберемъ.” Вие трѣбва да схванете дълбокия смисълъ. Може да се разбира едно или друго, но то има и своя страна на приложение. Ако ти, като една кокошка, дадешъ една своя свещена мисъль на такъвъ професоръ като лисицата, да я опапа, нѣма ли да тѣ вика Господъ и да тѣ пита: де изпрати своята свещена мисъль? На кой професоръ изпращашъ своитѣ свещени мисли? И лисицата ще бѫда наказана, но и ти ще бѫдешъ наказанъ. Казвамъ: и отъ едната, и отъ другата страна трѣбва да бѫдемъ разумни въ всички свои постѫпки, понеже предъ насъ седи едно велико бѫдеще. Ако ние най-първо не бѫдемъ полезни на себе си, тогава и на другитѣ не можемъ да бѫдемъ полезни. Ако бѫдемъ полезни на себе си, и на другитѣ ще бѫдемъ полезни. За да бѫдемъ полезни, ние трѣбва първо да опредѣлимъ своитѣ отношения не къмъ хората, но къмъ Първата Причина. Важно е да се знае когато се създаде първиятъ човѣкъ какви бѣха неговитѣ отношения. Вие не разсѫждавайте какви сѫ сегашнитѣ ви отношения, но какви бѣха вашитѣ първи отношения. Трѣбва да се знае какви бѣха първитѣ отношения на първия човѣкъ. Когато бѣше въ Райската градина и когато около него нѣмаше още никакъвъ животъ, неговитѣ първи отношения бѣха къмъ Бога. Богъ посѣщаваше първия човѣкъ всѣка сутринь и му преподаваше уроци при изгрѣва на слънцето по единъ часъ. Той преподаваше уроци на Адама, на първото свое създание, какъ да живѣе, какъ да обработва градината. Единъ день Адамъ свърши това теоретическо училище и влѣзе въ опитното училище на Райската градина, да обработва растенията и да изучава зоологията, за да тури имена на всички животни. Господъ му каза: „Азъ тѣ учихъ, а ти сега трѣбва да туришъ имена на всички тия животни.” Това, което Мойсей каза за Адама, азъ малко ще го коригирамъ, т. е. нѣма да го коригирамъ, но ще кажа какъ седи истината по този въпросъ. Господъ прекара всички животни предъ Адама и го накара той да имъ даде имена. Всѣко животно си има свое значение, въ азбуката на Природата всѣко животно имало свое опредѣлено предназначение. Каквито имена далъ Адамъ, Господъ ги одобрилъ и на гърбоветѣ на тия животни били написани имената имъ. Обаче останалъ единъ въпросъ неразрѣшенъ: Господъ запита човѣка за неговото име, но той не го знаеше. Тогава Господъ го приспа, извади две отъ ребрата му и направи отъ тѣхъ едно сѫщество, за което Адамъ каза: това е плъть отъ плътьта ми и кость отъ костьта ми. Какъ нарече това сѫщество? Вие казвате „Ева”, а той го нарече „Йехова” - сѫщество, направено отъ Бога. Името му е съставено отъ четири букви. Първата буква е „И” - принципътъ, който твори. Втората - „О” - принципътъ, който съхранява; третата изразява принципъ, който държи нѣщата въ равновѣсие и последната буква е пакъ повторение. Евреитѣ произнасятъ това име така: „Иотъ хей ватъ хей”. Човѣкъ трѣбва да научи своето име. Ако отворите Откровението, ще видите, че тамъ се казва: „Ще ви дамъ ново име.” Всѣки човѣкъ трѣбва да знае своето име. Силата на човѣка седи въ неговото име. Като каже човѣкъ името си, въ него се съдържа нѣщо мощно. Подъ думата „животно” се разбира сѫщество, което ходи само по своитѣ желания, безъ да разбира. Не че лошо живѣятъ животнитѣ. Тѣ не разбиратъ какви ще бѫдатъ последствията на нѣщата, последствията на тѣхнитѣ постѫпки. Ти можешъ да желаешъ да ядешъ и пиешъ, но трѣбва да знаешъ последствията на тия свои желания. Тази притча за свѣтилницитѣ Христосъ изнесе повече за своитѣ ученици, за да имъ обърне внимание, че добриятъ животъ - маслото - човѣкъ трѣбва да носи въ себе си. То е вложено вѫтрѣ въ него. Всѣки трѣбва да вѣрва, че се ражда съ всичкитѣ заложби отъ Бога и трѣбва да живѣе споредъ тия свои заложби, а всички други нѣща въ свѣта сѫ само условия за неговото развитие: майка и баща, братъ и сестра, общество, народъ, човѣчество, Небе и Земя, Вселена - всичко това сѫ условия за неговата велика мисъль, а той, въ единение съ Бога, ще размишлява и всичко ще използва. Той нѣма какво да се занимава съ недѫзитѣ на хората; съ бѣднитѣ хора нѣма какво да се занимава, защото всѫщностъ бѣднитѣ хора не сѫ бѣдни. Когато казваме, че нѣкой е бѣденъ, той е бѣденъ само по мисъль, той не знае какъ да мисли. Азъ съмъ привеждалъ много пѫти примѣра за вързания конь и вързаното куче. Направете опитъ да вържете единъ конь, ще видите, че този конь гладенъ ще умре. Свържете обаче кучето съ едно здраво вѫже - то ще прегризе вѫжето и ще избѣга. Коньтъ казва: „Такава е волята Божия, ще се мре”. Кучето казва: „Волята Божия не е такава, да мра, Той ми е далъ зѫби, съ които да се браня - нищо повече.” И следъ това ще питате: има ли право кучето да прегризва вѫжето? Има право, разбира се! Никой не е далъ право на човѣка да връзва което и да е животно. Нито на насъ ни далъ нѣкой право да завързваме животнитѣ. Не е волята Божия ние да умираме; не е и волята Божия ние да страдаме. Страданието е процесъ на възпитание. Ако не ти даватъ три дни да ядешъ, ти трѣбва да разбирашъ смисъла на глада. Ако си боленъ, три дни нѣма да ядешъ, но можешъ да не ядешъ и цель мѣсецъ. Има болѣсти, които не се поддаватъ на никакво лѣкуване, а се лѣкуватъ само съ гладъ. При това, като гладувашъ, не трѣбва да се тревожишъ, да не мислишъ като си гладувалъ 10 дни, че ще умрешъ. Нѣкой казва: цѣли десеть часа не съмъ ялъ, ще умра отъ гладъ. Не ялъ 10 часа само и мисли, че ще умре отъ гладъ! Не само 10 часа, но и 1000 часа можешъ да не ядешъ и пакъ да не умрешъ отъ гладъ. Но ако човѣкъ като не яде се безпокои, отъ страхъ може да му се пръсне сърдцето. Ако разбира закона на неяденето и организмътъ му е пъленъ съ нечистотии, той трѣбва дълго време да не яде, за да премине презъ огънь и да се пречисти тѣлото му. За това нѣщо Природата има редъ начини. Когато организмътъ трѣбва да вземе храна, тогава тя му туря единъ силенъ тласъкъ или подтикъ за ядене. Тя казва: ти ще ядешъ, но нѣма да преяждашъ, ще ядешъ по малко. Често, презъ четири-петь часа, но по малко ще ядешъ, да не преяждашъ. А когато Природата ти казва да не ядешъ, тя ще ти заключи устата и нѣма да можешъ да ядешъ. Ти казвашъ тогава: нѣмамъ апетитъ. И тръгвашъ при единъ, при втори, при трети лѣкарь, които ще ти даватъ разни лѣкарства, да стимулиратъ стомаха ти. Природата ти казва: „Не яжъ!” - и ти не трѣбва да ядешъ. Когато майката не е опекла още питата, тя казва: чакай, питата още не е готова. Когато питата се опече, тя ще каже: ето, яжъ сега, питата вече е готова. Докато тя казва, че питата не е опечена, ти чакай, иди си върши работата. Всички най-добри хора въ свѣта, всички свѣтии, всички тѣ сѫ учени, но сѫ започнали възпитанието си съ този природенъ законъ: да ядатъ, когато Природата казва и да не ядатъ, когато пакъ тя казва. Всѣко нѣщо трѣбва да става на времето си. Казвамъ: този законъ е сѫщиятъ и въ правенето на добро. Мислите ли кога може да се направи едно добро? Идва единъ познатъ, за когото смѣтатъ, че не обичалъ да говори истината, но всѣкога казва малко невѣроятни работи. Единъ неговъ приятель го пита: – Нѣмашъ ли да ми кажешъ една лъжа? Той започва да плаче насрѣща му и отговаря: – Я се остави, азъ отдавна вече се отказахъ да говоря лъжи. Дотегна ми вече. Писаха ми вчера, че баща ми умрелъ, а азъ много обичахъ баща си и сега се чудя какъ да отида на погребението му, какъ да го погреба, като нѣмамъ петь пари въ джоба си! Приятельтъ му веднага бръква въ джоба си и му дава една банкнота. – Много ти благодаря, тази е последната лъжа, която ти казахъ. Това се нарича уменъ човѣкъ. Това на турски се казва „масалъ”. Да ви приведа сега този „масалъ” на турски. Единъ турски султанъ повикалъ единъ дервишъ, единъ ходжа, много уменъ човѣкъ и му казалъ: – Я ми кажи една дубара. – Такъми нѣмамъ. – Какво ти трѣбва за тѣзи такъми? – Трѣбватъ ми 200 турски лири да си купя такъмитѣ, че после ще ти кажа една дубара. Тогава султанътъ изпратилъ съ него заедно своя пръвъ министъръ да го придружи, да купятъ заедно такъмитѣ. Тръгватъ двамата отъ дюкянъ на дюкянъ да търсятъ такъми. Цѣла седмица обикаляли, дервишътъ изхарчилъ паритѣ, но нито такъми намѣрилъ, нито дубарата казалъ. Та сега и васъ питатъ: каква дубара искате да кажете? Но и вие цель животъ преминавате все въ търсене на такъмитѣ - въ какво да вѣрвате и въ какво да не вѣрвате, или какво да ядете и какво да не ядете. Така минава цѣлиятъ ви животъ, докато най-после се намѣрите въ положението на единъ старъ човѣкъ, съ побеляла брада, сгушенъ, който се чуди какво да прави. Но съ това въпросътъ не е рѣшенъ. Ти можешъ да излъжешъ султана само единъ пѫть. Но като остарѣешъ, като не ти държатъ краката, ти вече не можешъ да ходишъ отъ дюкянъ на дюкянъ да търсишъ такъмитѣ си. Следъ като остарѣешъ, ще дойдешъ най-после до положението да тѣ носятъ на тарга. Ние сега трѣбва да изнесемъ нѣщо на свѣта - учението, което трѣбва да имъ проповѣдваме. Подъ думитѣ „да бѫдемъ праведни, да бѫдемъ свети, да бѫдемъ учени, да бѫдемъ благородни, възвишени и интелигентни”, азъ разбирамъ да можемъ да живѣемъ единъ благороденъ животъ, да разбираме законитѣ на Природата, постоянно да се обновяваме. Казано е въ свещенитѣ книги: постоянно се обновявайте въ вашия духъ! Въ какво седи това обновяване? Азъ говоря на онѣзи отъ васъ, които пряко можете да разберете мисъльта ми. Отъ това, което ви говоря, вие можете да направите единъ малъкъ опитъ, не единъ день, а всѣки день да правите опити. Каквото и да ви дойде въ живота, задайте си въпроса: каква е цѣльта на Природата, като ви изпраща това изпитание? Защо изпадате въ едно или въ друго положение или състояние? Да кажемъ, че вие сте нѣщо тѫжни, скръбни. Трѣбва да знаете, че тази скръбь не е ваша. Може да е обща скръбь на всички хора. Вие минавате, напримѣръ, покрай една кѫща и въ това време чувствате една голѣма скръбь, нѣкаква голѣма тѫга. Причината за тази тѫга е, че въ тази кѫща има единъ човѣкъ много боленъ, който е дошълъ до силно отчаяние и вие трѣбва да влѣзете вѫтрѣ и да му помогнете. Но вие си казвате: това не ми трѣбва. Ако влѣзете, тази тѫжна мисъль или това тѫжно състояние веднага ще изчезне. Утре минавате покрай друга кѫща, дето има другъ боленъ и пакъ нѣщо ви казва: влѣзъ да помогнешъ на този човѣкъ. Не влѣзете ли, тѫгата ще продължава. На третия день пакъ не послушате своя гласъ и по този начинъ болѣстьта се умножава. Ако бѣхте влѣзли още веднага въ първата кѫща и бѣхте помогнали на първия човѣкъ, той щѣше да се освободи поне отчасти отъ едно страдание, а на васъ щѣше да олекне. А така, ти не помогна на него, но и ти самъ носишъ редъ страдания, едно отъ друго по-тежки. Не да казвашъ: това не ми влиза въ работата. Не, трѣбва да ти влиза въ работата, понеже свѣтътъ, въ който живѣешъ, не е твой, той е на Бога. Ти си изпратенъ въ този свѣтъ на училище. Владение имашъ, имашъ право да се учишъ, да следвашъ и каквото придобиешъ въ това училище, то ще остане съ тебъ, а всички пособия, всички такъми на училището ще останатъ въ самото училище за други ученици. Като излѣзешъ отъ училището, съ себе си нищо нѣма да вземешъ, освѣнъ своята диплома, съ която да докажешъ, че си свършилъ това училище. Дипломитѣ, които ни даватъ свѣтскитѣ училища, биватъ обикновено написани на книга, а дипломитѣ, които живата Природа дава, биватъ написани на умоветѣ, на сърдцата, на душитѣ ни. „Дайте ни отъ вашето масло!” Така казали неразумнитѣ дѣвици на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Можемъ ли да дадемъ отъ това, което е потрѣбно за насъ? Можемъ ли да дадемъ нашитѣ добродетели въ услуга на другитѣ хора? Добродетелитѣ назаемъ не се даватъ; любовьта назаемъ не се дава; мѫдростьта на заемъ не се дава; истината на заемъ не се дава; знанието назаемъ не се дава. Заемъ въ природата не сѫществува. „Даромъ сте взели, даромъ давайте” е казано, заемъ въ Природата нѣма. Заемътъ е ограничение, заблуждение. Даромъ сте взели, даромъ давайте - това е единъ Божественъ процесъ. Божественитѣ процеси сѫществуватъ въ Божествения свѣтъ, но човѣшки процеси въ Божествения свѣтъ нѣма. Човѣшкитѣ процеси сѫ само временни въ нашия животъ на земята и при завършване на нашата еволюция, като растемъ постепенно, и тѣзи пособия се измѣнятъ. Напада ви една тѫжна мисъль и казвате: азъ съмъ сиромахъ човѣкъ, мѫчно се живѣе така. Хубаво, азъ мога да ви направя богати. Какъ? Ще ви направя богати, но непремѣнно ще изгубите нѣщо. За да ви направя богати, непремѣнно трѣбва да изгубите нѣщо. Въ Америка напримѣръ има единъ голѣмъ милионеръ, който разполага съ 500 милиона долари, но е слѣпъ и съ дветѣ си очи. Този милионеръ дава половината отъ богатството си на онзи, който би се съгласилъ да му даде дветѣ си очи. Ето, дава 250 милиона долара за две очи! Този човѣкъ е готовъ и всичкото си богатство да даде само за две очи. Който се съгласи да му даде дветѣ си очи, ще отиде на неговото мѣсто, а той ще заеме мѣстото на виждащия. Съгласни ли сте нѣкои на такова предложение? Да, но този, който се съгласи да даде дветѣ си очи, той ще трѣбва да се подложи на операция, отъ която ще чувствува такива ужасни болки, че ще види и ще пати. Ще вземе наистина 500 милиона долара, но ще види и ще пати. Та казвамъ: онова положение, въ което сега се намирамъ, съ нищо не го замѣствамъ въ свѣта! И цель свѣтъ да ми дадатъ, не ми трѣбва. Христосъ казва: какво ще спечеля, ако и цѣлия свѣтъ ми дадатъ, но душата ми погубятъ? Онова, което ти дава мисъль, онова, което ти дава чувство, онова, което ти дава щастие, онова, което ти дава сила, което прави човѣка силенъ не само за единъ моментъ, но това, което придружава човѣка презъ цѣлия животъ - то е мощното и силното, което човѣкъ може да постигне. Съ силитѣ си, съ способноститѣ си, които има, той всичко може да постигне! Това сѫ Божествени способности и дарби, вложени отъ Бога въ самия човѣкъ. Ти и здравъ можешъ да бѫдешъ, и ученъ можешъ да бѫдешъ - всичко можешъ да направишъ, това е само въпросъ на време, обаче трѣбва да работишъ. Въ това отношение не трѣбва да се бърза. Въ сегашния животъ всички бързатъ и искатъ въ 5 ÷ 10 години да станатъ свѣтии. Светостьта е възможна за единъ дълъгъ периодъ отъ време. Ти можешъ да бѫдешъ свѣтъ, но само за единъ моментъ, следния моментъ дали ще бѫдешъ свѣтъ, то е другъ въпросъ. Ще ви приведа примѣра за онзи светия, който живѣлъ цѣли 20 години на планината и станалъ толкова свѣтъ, че можелъ да държи въ рѫката си снѣгъ, безъ да се топи. Той рѣшилъ единъ день да слѣзе отъ планината и да вземе въ рѫката си малко отъ този свещенъ снѣгъ, съ което да покаже на братъ си до колко билъ свѣтъ. Братъ му билъ обущарь въ единъ голѣмъ градъ като София, Лондонъ или Парижъ. Слѣзълъ светията при братъ си и отишълъ въ дюкяна му, дето той взималъ порѫчки за направа на разни видове обуща. Обущарь билъ, но единъ отъ виднитѣ, прочути обущари въ града. Братътъ казалъ: „При менъ ще дойде днесь да си порѫча обуща една отъ най-виднитѣ дами, царската дъщеря. Почакай малко, докато дойде тя, може да й кажешъ нѣколко думи.” И той останалъ при брата си. По едно време дошла царската дъщеря и братъ му започналъ да й взема мѣрка. Като държалъ снѣга въ рѫката си, светията се загледалъ нѣщо въ крака й и не забелязалъ какъ снѣгътъ му постепенно почналъ да се топи. Обущарьтъ му казалъ: „Братко, снѣгътъ ти се топи.” Този моментъ на светость не е нѣщо наследствено. Баща ти може да е билъ светия, но само за извѣстни моменти. Светостьта е прогресивна, въ извѣстенъ моментъ ти можешъ да паднешъ и после пакъ можешъ да станешъ. Нищо отъ това, че си падналъ, но трѣбва пакъ да станешъ. И като станешъ, не мисли, че пакъ нѣма да паднешъ. Значи, има възможность и да паднешъ, и пакъ да станешъ. Като паднешъ, кажи на Бога: благодаря, че кракътъ ми не се счупи! Не е голѣмъ грѣхъ и на този светия, че е падналъ. Какво отъ това, че снѣгътъ почналъ да се топи? Сега, отъ извѣстни данни азъ ще си позволя да изтълкувамъ какво си е помислилъ този светия, заради което снѣгътъ му е почналъ да се топи. Той си помислилъ: „Двайсетъ години прекарахъ на планината и какво научихъ тамъ? Само снѣгъ да държа въ рѫката си. Ако бѣхъ прекаралъ живота си въ свѣта, бихъ ималъ възможность да стана може би царски синъ, да имамъ познанство и разговоръ съ тази царска дъщеря. Колко хубаво щѣше да бѫде това!” Тъй щото нищо лошо не е помислилъ този светия. Но тази мисъль нѣма нищо общо съ неговата свѣтость. Въ кой умъ не биха минали такива мисли? Но казвамъ: когато Богъ въ даденъ случай ни тури да живѣемъ въ свѣта, ние трѣбва да знаемъ кое е хубавото и кое е лошото. Преди всичко, този светия не билъ сигуренъ дали, ако той бѣше княжески синъ, би могълъ да се ожени за тази царска дъщеря; това сѫ възможности. А при това постижение, което ималъ въ планината, той трѣбваше, при виждането на царската дъщеря, да си каже: „Азъ се радвамъ, че живѣя на планината, радвамъ се, че и тази царска дъщеря живѣе въ града, радвамъ се, че и братъ ми именно й взима мѣрки за обуща, радвамъ й се, Богъ да й даде животъ и здраве, както на нейния възлюбенъ и на нейнитѣ деца!” Ако той бѣше помислилъ така, снѣгътъ му нѣмаше да се топи. „Всичкитѣ мои благословения да бѫдатъ съ тази мома!” - така трѣбваше да помисли този светия. Но щомъ той е помислилъ нѣщо и за себе си, снѣгътъ му почналъ да се топи. Тази негова мисъль е толкова малка, че само съ теглилкитѣ на небето може да се мѣри. Това обаче е мое предположение. Има единъ законъ на вѣроятноститѣ. Казвамъ сега: маслото - добродетелитѣ - никога на заемъ не могатъ да се дадатъ. Съ резултатитѣ на нашиятъ животъ ние можемъ да услужимъ комуто и да е, но онова, което Богъ е вложилъ у насъ, никога не можемъ на заемъ да го дадемъ. Никога една свѣщъ не трѣбва да напуска свѣтилника. Очитѣ на гости не трѣбва да ходятъ; ухото на гости не трѣбва да ходи; носътъ на гости не трѣбва да ходи; езикътъ на гости не трѣбва да ходи; сърдцето на гости не трѣбва да ходи; краката на гости не трѣбва да ходятъ. Сами тѣ на гости не трѣбва да ходятъ, но съ господаря си могатъ да отиватъ. Има нѣща, които ние сами не можемъ да направимъ въ свѣта. Ако ти самъ си позволишъ да извършишъ нѣщо, безъ позволението на твоя господарь, ще направишъ грѣшка. Ако твоето око излѣзе само, безъ позволение отъ мѣстото си, вие знаете какво го очаква, каква е неговата сѫдба. Има свещени нѣща; има органи, които ако напуснатъ своето мѣсто, ние знаемъ какво ги очаква. И ако вие сами напуснете своето свещено мѣсто, което Богъ ви е далъ, вие сами се излагате на най-голѣмитѣ противоречия въ живота. Това се отнася до вѫтрешния животъ на човѣка. Понеже трѣбва да се живѣе на Земята, този животъ, това училище трѣбва да се завърши. Хората казватъ: какво ни очаква насъ? И богати, и бѣдни, и болни, и здрави, и силни, и слаби, и учени, и прости, насъ всинца ни очаква една много строга участь, очаква ни смъртьта - така, по всичкитѣ правила. Азъ си представямъ какъ ще се яви Смъртьта при бѣднитѣ. Тя ще се начумери малко и ще имъ каже: „Съжалявамъ, че не сте малко по-тлъстички,” На богатитѣ, на тлъститѣ ще каже: „Тъй, хубаво е.” На невежитѣ пакъ ще се начумери малко и ще каже: „Бива, не бива, сиромахъ или богатъ, нѣма какво да се прави. И еднитѣ, и другитѣ ще минатъ!” На нея всички й трѣбватъ. За да взема и богати, и сиромаси, и учени, и прости, Смъртьта си има нѣкаква опредѣлена цель. На общо основание тя взима всички и на богатия казва: „И ти ще свършишъ, както и бѣдниятъ.” - „Поне се понаядохъ.” Ако ти разбра яденето, колкото воденицата разбра брашното, което смля на хората, какво си придобилъ? Ти мислишъ, че си ялъ, и воденицата мисли, че е мляла брашно, но всичко това, което си взелъ, пакъ ще се вземе. Ти мислишъ, че си ялъ, казвашъ: „Поне ядохъ.” Така не мисли здравомислещиятъ човѣкъ. Така може да мисли само единъ анормаленъ човѣкъ, който не разбира закона. Ако за едно малко благо, което си взелъ, трѣбва да платишъ хиляди, каква разумность има въ това? Ако за сто хиляди лева изгубишъ всичко, каквото имашъ, не зная какво предприятие ще е това. Азъ не мога да си представя какво ще спечелишъ, ако за единъ романъ пожертвашъ всичкитѣ твои свещени книги, които имашъ въ библиотеката си. Всѣки мигъ, всѣки моментъ трѣбва да се прилага по нѣщо ново у васъ. Не се спирайте върху това, че сте утвърдени. Мнозина мислятъ, че сѫ утвърдени. Тѣ мязатъ на онзи евангелистъ, за когото единъ американски проповѣдникъ разправя следния случай. Едно малко дете отивало въ тази именно американска църква и било много доволно отъ пѣснитѣ и отъ молитвитѣ, които тамъ се изпълнявали. Баща му обаче не ходѣлъ на църква. Детето, като се връщало, всѣкога разказвало на баща си какво се е пѣло и правело въ църквата. Единъ день то запитало баща си: – Татко, защо ти не ходишъ на църква, нито пѣешъ, нито се молишъ? – Азъ, татковото, съмъ утвърденъ, да се молятъ и да пѣятъ тѣзи, които още не сѫ утвърдени. Детето се радвало, че баща му е утвърденъ. Единъ день то се качва съ баща си на една кола съ единъ конь, но по едно време колата спряла и коньтъ спрялъ - нито напредъ, нито назадъ иска да върви. Детето казало на баща си: – Татко, коньтъ се утвърди. Желая хората да не се утвърдяватъ. По-добре конетѣ да си вървятъ напредъ, безъ да се утвърдяватъ. И желая последователитѣ на едно учение да си вървятъ, безъ да се утвърдяватъ, но да вървятъ все напредъ и напредъ, отъ слава въ слава. И азъ считамъ, че истинскиятъ животъ е животъ на вѣчно подмладѣване. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ”. Тайна молитва. 3-та Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 11 октомври 1931 г., 10 ч. 20 м. ÷ 11 ч. 20 м., София, Изгрѣвъ.
  5. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Да се облѣчете съ новия человѣкъ! „И да се облѣчете съ новия человѣкъ, създадения по образа на Бога въ Правда и въ свѣтость на Истината.(Послание к Ефесѣномъ, 4:21)” „Отче нашъ” „Въ начало бѣ Словото” Ще прочета 4 гл. отъ „Послание к Ефесѣномъ”. „Милосърдието е градина райска” „И да се облѣчете въ новия человѣкъ, създадения по образа на Бога въ Правда и въ свѣтость на Истината.” Апостолитѣ на християнската църква сѫ турили тази идея въ малко по-достѫпна за тогавашнитѣ християни форма, въ образна форма. „Да се облѣчемъ въ новия човѣкъ.” Новиятъ човѣкъ не е една нова дреха, въ която можемъ да се облѣчемъ. Казано е фигуративно: за стария човѣкъ да се съблѣче, а за новия човѣкъ да се облѣче. Природата има единъ образенъ езикъ, който трѣбва да се разбира. Тя никога не си служи съ конкретенъ езикъ, за да каже на човѣка, че това е така или иначе. Ние казваме, че Природата говори, но това е фигуративенъ езикъ. Тя не ни говори както нѣкой човѣкъ би ни говорилъ, тя ни говори по свой особенъ начинъ и ние разбираме, че тя ни казва нѣщо. Христосъ е турилъ тази идея въ друга форма, като казва: „Ако се не родите изново отъ Духъ и вода, не можете да влѣзете въ Царството Божие.” Защо трѣбва да се роди човѣкъ? Защо трѣбва да се облѣче въ новия човѣкъ? За да влѣзе въ Царството Божие. При сегашния животъ, който имаме, насъ ни очаква едно отъ най-голѣмитѣ страдания, каквото даже не сте си въобразявали. Каквото и да си мислите, но трѣбва да знаете, че задъ тѣзи временни наслади, които ви се даватъ, седи такава една примамка на страданието, каквато вие даже и не сте сънували. Тази идея е представена много хубаво въ разказъ отъ единъ виденъ писатель, а много по-рано е представена като митъ въ древната митология. Единъ пѫтникъ, който билъ адептъ, тръгналъ по свѣта да изучава окултнитѣ науки. Той билъ посвѣтенъ, неговиятъ Учитель го изпратилъ въ пустинята да изучава тайнитѣ науки, да изследва тайнитѣ на природата. По едно време въ пустинята започналъ да го преследва единъ червенъ бикъ съ голѣми и силни рога. Като го видѣлъ, човѣкътъ разбралъ, че нѣма да може да се бори съ него, бикътъ ще го смачка и ще остане дѣлото му незавършено. Той хукналъ да бѣга, а бикътъ подирѣ му. Най-после намѣрилъ единъ кладенецъ и видѣлъ, че по стѣнитѣ му израснала една шубрачка. Заловилъ се за тази шубрачка и увисналъ въ кладенеца; турилъ краката си на стѣнитѣ на кладенеца и така останалъ извѣстно време. Бикътъ обаче останалъ отгоре. По едно време човѣкътъ вижда, че по стѣнитѣ на кладенеца пчелитѣ оставили малко медь. И като огладнѣлъ, започналъ да лиже отъ този медь като си казвалъ: „Слава Богу, че има малко медецъ да си хапна.” Следъ това забелязва, че по стѣнитѣ на кладенеца полазватъ две мишки - едната черна, а другата бѣла - и започватъ да прегризватъ дървото, на което се държалъ.. Като погледналъ надолу въ кладенеца, забелязалъ единъ голѣмъ драконъ и разбралъ, че ако падне, той веднага ще го излапа както трѣбва. Като се видѣлъ въ това положение, човѣкътъ си казалъ: „Господи, изпаднахъ въ много тежко положение!” Отгоре седи бикътъ, отдолу драконътъ, змѣятъ, а отстрани мишкитѣ прегризватъ дървото, на което той се е хваналъ. Казвамъ: тази задача седи още неразрѣшена. Васъ ви гони сѫдбата и вие сте се хванали за дървото, което мишкитѣ прегризватъ, а змѣятъ ви чака отдолу, бикътъ пъкъ отгоре. По този начинъ вие ще паднете въ устата на змѣя. Дали сте грѣшници или праведници, вие ще паднете въ устата му. Сега нѣкои ни убѣждаватъ, че онѣзи, които сѫ грѣшни, змѣятъ ще ги сдъвче хубаво и ще ги изхвърли навънъ. А тѣзи, които сѫ праведни, месото имъ е толкова твърдо, като кости, че зѫбитѣ на змѣя ще се счупятъ и той ще ги изплюе навънъ, не ще може да ги изяде. Ще ви приведа единъ другъ митъ, да видите какъ именно праведниятъ ще се спаси. Когато Господъ създавалъ свѣта, създалъ много животни, докато дошълъ най-после и до човѣка. Той създалъ най-първо вълка. Вълкътъ билъ лѣвентъ момъкъ, герой, снаженъ, мускулестъ и много красивъ, при това съ отличенъ умъ. Богъ го създалъ такъвъ, за да може да работи. Сѫщевременно създалъ и овцата, като отлична, красива мома, която да тъче, да изработва разни платове, съ които хората да могатъ да се обличатъ. Вълкътъ, като миналъ покрай нея, харесалъ я и казалъ: „Видѣхъ една много добра другарка, искамъ да се задомя за нея.” Господъ му казалъ: „Много добре, но пази другарката си!” „Ще я пазя като писано яйце.” Той не казалъ истината, защото въ душата му се таила една скрита мисъль. И още първата вечерь на любовната си срѣща той я опапалъ, както се опапва кокошка. Тогава отишълъ при Господа и Му казалъ: „Отиде си възлюбената ми, скри се нѣкѫде, напусна ме.” Господъ не му казалъ, че знае де е неговата възлюбена. Но овцата оживѣла въ него вѫтрѣ и той се видѣлъ въ чудо, хвърлялъ се, ровилъ земята отъ мѫка, докато най-после тя излѣзла отъ устата му пакъ цѣла, неповрѣдена. Той видѣлъ, че не може да изяде това, нѣщо. Тогава пакъ отива при Господа и казва: „Господи, тя се скрила вѫтрѣ въ менъ и докато излѣзе, щѣше да ме умори. Господъ му отговаря: „Дръжъ си устата затворена.” И сега още вълкътъ все говори за това, което Господъ не му казалъ. Наистина, Господъ не му казва: „Ти изяде Овцата”, но му казва една Истина: „Пази я, тя ще се върне, и дръжъ устата си затворена.” Вълкътъ не може да изяде тази овца, тя излиза навънъ отъ неговата уста. И сега, казвамъ, че въ свѣта има промисъль. Въ този Божественъ промисъль едни вѣрватъ, а други не вѣрватъ. На мнозина животътъ се вижда като нѣщо случайно, като че има въ него нѣкакъвъ произволъ. Привидно е така, има нѣкакъвъ произволъ, но за мѫдрия човѣкъ не е така. Той ще види, че въ свѣта има извѣстенъ редъ и порядъкъ. Така е и за всѣки, който разбира - той вижда навсѣкѫде редъ и порядъкъ. И въ Природата сѫществува единъ редъ и порядъкъ, сѫществува едно царство, което не може да се уподоби нито на монархия, нито на теокрация, нито на демокрация, нито пъкъ на република. Нѣкои видни окултисти го кръщаватъ съ името „Синархия”, а въ Евангелието го наричатъ съ името „Царство Божие”. Подъ думата „синархия” ние разбираме най-разумнитѣ хора въ свѣта, които сѫ се докоснали до тайнството на живота, които сѫ минали презъ редъ изпити, завършили сѫ своята еволюция и наистина могатъ да се нарѣкатъ „хора”, а не които нищо не знаятъ. Та казвамъ: понѣкога се повдига въпросътъ какво управление да има човѣкъ. Монархическото управление у човѣка се представя чрезъ главата, теократичното - чрезъ дробоветѣ и дихателната система, а демократичното - чрезъ стомаха. Монархията води своя произходъ отъ бащата, теокрацията води своя произходъ отъ майката, а демокрацията - отъ синоветѣ и дъщеритѣ. Или: бащитѣ създадоха монархията, майкитѣ - теокрацията, а синоветѣ и дъщеритѣ създадоха демокрацията. И понѣкога ме запитватъ кое управление е идеално. Казвамъ: като съединитѣ монархията, теокрацията и демокрацията въ едно, вие приблизително ще имате едно управление, подобно на това въ Природата: това Божествено управление, което наричатъ синархия. При туй не трѣбва напримѣръ да дойде монархическото управление и да изхвърли теократичното или обратно. Всички управления трѣбва да функциониратъ едновременно, така е и въ Природата. Обаче въ обществения животъ не е така, въ индивидуалния животъ на хората не е така. Външностьта представя външния човѣкъ. Това, което става вънъ отъ хората то временно отдалечава умоветѣ. Много пѫти ние се самоизмамваме мислимъ, че като се изправи свѣтътъ, това ще ни помогне нѣщо. Това е едно заблуждение. Като се говори, че свѣтътъ трѣбва да се оправи, това подразбира, че отношенията, които сѫществуватъ между хората и Бога, както и помежду имъ, не сѫ още прави. Това не значи, че и Природата не е права. Нима ако нѣкой баща е оставилъ голѣмо наследство на своя синъ, а той се предава на пиянство и изхарчва всичко, това значи, че бащата го е оставилъ на сина си за тази цель именно? Ни най-малко. И когато Богъ е създалъ свѣта, нима Той го е създалъ съ цель хората да вършатъ редъ престѫпления, както виждаме, че става? И ако хората вършатъ престѫпления, тѣ сѫ извънъ естествения редъ на нѣщата. И всѣкога, щомъ човѣкъ излѣзе отъ този редъ на синархичното, на Божественото управление, започватъ постепенно да го сполетяватъ всички нещастия и страдания. Въ Божественото управление сѫществуватъ само радость и миръ, а извънъ него въ свѣта сѫществуватъ само страдания и мѫчения. Защото всички хора на Земята все иматъ нѣкакво заблуждение: тѣ искатъ да станатъ царе, да станатъ управители на свѣта, да станатъ богати и т. н. Да станешъ царь, това е въ реда на нѣщата; да станешъ богатъ, пакъ е въ реда на нѣщата. Защото всѣки човѣкъ, който е създаденъ отъ Бога, има вече царско произхождение, а Богъ е царь на царетѣ. И затова ние казваме, че всѣки човѣкъ, който е създаденъ отъ Бога, не може да бѫде простъ човѣкъ. Простъ човѣкъ е само онзи, който не е създаденъ отъ Бога. Създадениятъ и родениятъ отъ Бога има всички привилегии, всички права. Така трѣбва да се разбиратъ нѣщата. Казва Давидъ: „Въ грѣхъ ме зачена майка ми.” Щомъ въ грѣхъ тѣ роди майка ти, значи Богъ не тѣ е създалъ, създалъ тѣ е нѣкой човѣкъ - майка ти, баща ти. Следователно твоята участь ще бѫде такава, каквато е участьта на майка ти и на баща ти. Каква е участьта на малкото вълче? Очаква го смърть, нищо повече. За какво е годенъ вълкътъ въ свѣта? Овцата я очаква животъ, понеже отъ нея се интересуватъ хората - отъ нейното млѣко, отъ нейната вълна - има какво да допринесе донѣкѫде на човѣка. И ние виждаме, че овцетѣ се размножаватъ и разплодѣватъ, понеже има какво да допринесатъ за хората, й вълцитѣ се загубватъ постепенно, понеже нищо не допринасятъ на хората. И мисля, че презъ последната година въ Англия сѫ убили вече и последния вълкъ. Въ културно отношение тя е достигнала много нѣщо, понеже е успѣла да изтрѣби вълцитѣ отъ земята си. Тя е изтрѣбила физическитѣ вълци, остава й сега да изтрѣби и астралнитѣ или духовнитѣ вълци, вълцитѣ на заблужденията. И тъй, новиятъ човѣкъ - това е идеалътъ, съ който трѣбва да се облѣчете. Или, това сѫ елементитѣ, които човѣкъ трѣбва да привлѣче въ себе си, за да представи формата на Човѣка. Ето какво азъ подразбирамъ подъ думата „Човѣкъ”: Човѣкъ е само онзи, който може самостоятелно да се освободи отъ всички свои страдания и да превърже срѣдата, въ която живѣе, въ рай. Човѣкъ е само онзи, който може да укроти всички животни, които живѣятъ около него, да ги тури на работа и да ги накара да вървятъ по неговия пѫть. Човѣкъ е само онзи, който може да укроти всички бълхи и въшки, да не живѣятъ въ главата му, въ гърба му и да го глождятъ, но да ги впрегне на работа - да ги изпрати да копаятъ на лозето му и да жънатъ на нивата му. Сега е точно обратното: човѣкътъ се е впрегналъ на работа, копае и жъне, а „въшкитѣ” и „бълхитѣ” оставилъ свободно въ себе си да гуляятъ. И въ войната нѣмаше нито единъ офицѣръ нито единъ полковникъ, който да нѣма на главата или по тѣлото си отъ тѣзи гуляйджии. Сега мимоходомъ само казвамъ каква е задачата на човѣка. Той трѣбва да изучава онзи великъ, разуменъ законъ, който функционира днесь въ живота, и да знае съ каква храна трѣбва да се храни; да знае още какъ да подобри условията, въ които живѣе, да знае какъ да пресъздаде себе си. Както сега сме устроени, ние сме хилави, крѣхки и съ такива тѣла, каквито сѫ нашитѣ, въ много отношения животътъ ни виси на косъмъ. Поглеждате нѣкой човѣкъ, на видъ здравъ, но чувате на другия день, че умрелъ отъ разривъ на сърдцето или отъ задушаване, или отъ падане нѣкѫде, или пъкъ се удавилъ и т. н. Ние виждаме какъ най-малкитѣ причини спъватъ човѣка. Значи тѣлото, въ което живѣемъ, не е така сигурно. Нѣкой приелъ нѣкаква неестествена храна и се разстроилъ стомахътъ му, и умрелъ. Даже и най-силнитѣ, и най-ученитѣ хора често плашатъ съ живота си, като сѫ приели нѣкаква неестествена храна. Новиятъ, разумниятъ човѣкъ трѣбва да подбира своята храна, да поставя всички растения, всички животни на тѣхното мѣсто и, ако направите една аналогия, човѣкъ трѣбва да постави и своитѣ мисли и желания на тѣхното мѣсто. Злото въ свѣта седи въ това, че ние искаме да премахнемъ злото. Това е неразбиране на онази велика идея, която сѫществува въ свѣта. Знаятъ ли хората какво нѣщо е злото? Знаятъ ли хората какво нѣщо е доброто? Нѣкои казватъ, че злото трѣбва да се премахне. Злото по никой начинъ не може да се премахне, но може да се тури на неговото мѣсто. Лошитѣ хора никога не могатъ да се премахнатъ, но тѣ трѣбва да се турятъ на тѣхното мѣсто. Вървите по една отъ софийскитѣ улици и кракътъ ви се блъска въ единъ камъкъ, който излѣзълъ отъ паважа. Казвате: кой тури този камъкъ тука? Минава втори, трети, четвърти и всички ритатъ, блъскатъ камъка и казватъ: голѣмо безобразие е това! Кой е оставилъ този камъкъ всредъ пѫтя, да се блъскатъ хората въ него? Минава единъ разуменъ човѣкъ, поставя камъка на неговото мѣсто въ паважа и никой повече не се блъска въ него. Нѣма нищо лошо въ този камъкъ, но, понеже е излѣзълъ отъ своитѣ естествени отношения, затова е лошъ - всички хора се блъскатъ въ него. Така и всѣки лошъ човѣкъ не е нищо друго освѣнъ камъкъ, излѣзълъ отъ своето мѣсто. Турете този камъкъ на мѣстото му и той ще престане да бѫде лошъ. Вие можете да разбивате този камъкъ съ чукъ, но като не разбирате закона, нѣма да постигнете нищо. Турете този камъкъ на мѣстото му! Или, другояче казано: впрегнете тази енергия на работа. Лошиятъ човѣкъ е производителенъ, той иска да го поставите на нѣкаква работа. Ако не му дадете никаква работа, тогава той се проявява както той разбира. Преди нѣколко години имаше два хубави примѣра въ София: съ единъ гимназистъ и съ единъ студентъ. Първиятъ, гимназистътъ, свършилъ гимназия е много добъръ успѣхъ и поискалъ нѣкаква служба, но не му дали. Като видѣлъ, че не може да се настани, той поискалъ отъ единъ свой приятель сто лева на заемъ и си купилъ съ тѣхъ едно точило, да точи ножоветѣ на хората. Така тръгналъ той изъ софийскитѣ улици да точи ножове. Като го виждали нѣкои, които го познавали, веднага се спирали и се запитвали какъ е възможно този способенъ младъ човѣкъ да се постави на това положение, да точи ножове? Казвамъ: ако той не вземе такава работа, тогава ще трѣбва да върши друго нѣщо, което не е желателно нито за самия него, нито за хората около него. Студентътъ пъкъ ималъ да довърши още нѣколко сѣместъра въ университета, но нѣмалъ отъ никѫде нищо и затова се принудилъ да стане ваксаджия, та по този начинъ да си изкара малко срѣдства да довърши наукитѣ си. Като го видѣли познати въ това положение, съжалили се надъ него и събрали една сума, съ която му помогнали да завърши университета. Казвамъ: има нѣкои, които ваксаджии ще станатъ, други ще взематъ точилото на гърба си и ще точатъ ножоветѣ на хората, но има и нѣкои, които нито ваксаджии ще станатъ, нито точилари ще станатъ, тѣ ще взематъ пушки на рамо и ще отидатъ въ гората, и дѣ кого срѣщнатъ, ще казватъ: „Горе рѫцетѣ!” Та при сегашния строй ние казваме, че сме културни хора, че имаме наука, знания, закони, но ако съвременнитѣ хора искатъ да узнаятъ доколко сѫ истински културни, нека направятъ следния опитъ: нека само за една седмица спратъ функциитѣ на всички закони, на всички учреждения, нека всички стражари се магнатъ отъ своитѣ мѣста и да видятъ при това положение на работитѣ доколко и какъ ще се проявятъ хората, като знаятъ, че ще бѫдатъ свободни отъ всѣкакви закони и отъ всѣкаква власть. Сега тѣзи, които сѫ на власть, ще кажатъ: „Ще станатъ най-голѣмитѣ престѫпления” - Може би - предполагатъ. Онѣзи пъкъ, които не сѫ на власть, ще кажатъ: „Не, нѣма да станатъ никакви престѫпления.” - Може би - предполагатъ. Обаче и едното, и другото сѫ твърдѣния, които трѣбва да се провѣрятъ. Ако не за една седмица, то нека се направи този опитъ поне за единъ день - да не функционира никаква власть; да се види кой какъ ще постѫпи, щомъ се оставя свободно на своята съвѣсть и съзнание. Този опитъ е интересенъ да се види докѫде сѫ дошли хората въ своето разбиране и отъ него ще може да се извлѣче една добра поука. Ще кажете: това ни останало сега, да оставимъ хората да живѣятъ единъ день безъ закони и безъ власть, докато имаме толкова важни икономически въпроси за разрѣшение. Та икономическитѣ работи много лесно могатъ да се разрѣшатъ. Трѣбва да се постави този законъ въ действие: богатството на човѣка да бѫде толкова, колкото той може да носи на гърба си. Това, което той може да носи на гърба си, това ще бѫде неговото богатство. Колко може да носи човѣкъ на гърба си? Сто килограма злато ще може ли да носи? Ако му дадатъ сто килограма злато да ги занесе на сто километра разстояние, азъ вѣрвамъ, че още на петия километъръ, като срѣщне нѣкого, ще му каже: „Много ми е това злато, което нося, искашъ ли да ти дамъ десетина килограма?” Ще му даде десеть килограма и ще остане съ 90. На другитѣ петь километри ще срѣщне другъ човѣкъ, на когото сѫщо ще даде още десеть килограма злато. Така ще постѫпва на. всѣки петь километра пѫть и като дойде на стотния километъръ, той ще носи едва десеть килограма злато, което е истинското негово богатство. И тогава той ще си каже: благодаря и за толкова, другото ми бѣше излишно.” Това е съ паритѣ, които не се ядатъ, но сѫщото нѣщо е и съ това, което се яде. Това не е мое твърдение, но това е единъ великъ законъ, който функционира въ живота. За насъ единственото богатство седи въ това, което човѣкъ днесь може да изяде. Това е богатството, съ което човѣкъ разполага. Това, което днесь изядешъ: хлѣбецътъ, сиренцето, масълцето, кокошчицата, пуйчицата, агънцето - азъ се абстрахирамъ отъ това, дали то е много или малко - но това, което днесь можешъ да изядешъ, то е твоето богатство, което никой не може да ти вземе. Които ядатъ месо, казватъ: нѣма какво да се прави, ядемъ месо, защото друга храна нѣма. Това не е вѣрно. Тѣ иматъ философията на онзи вълкъ, който отъ единия до другия край на живота си лъже, да не казвамъ, че лъже, но не казва истината. Питамъ: кой застави вълка да яде овце? Кой застави овцетѣ да пасатъ трѣва? Ученитѣ хора разсѫждаватъ върху този въпросъ и посочватъ кои сѫ причинитѣ за това; тѣ казватъ, че условията били такива и заставили хората, както и животнитѣ, да се хранятъ съ една или съ друга храна. Хубаво, нѣкога условията сѫ заставили вълка да стане месоядецъ, но днесь овцетѣ и вълцитѣ живѣятъ заедно, защо тогава вълцитѣ ядатъ месо, а овцетѣ пасатъ трѣва? Сѫщото положение срѣщаме и при птицитѣ: нѣкои птици гълтатъ мушици, а нѣкои се хранятъ съ зърнени храни, каквито сѫ напримѣръ гълѫбитѣ и гургулицата - тѣ сѫ вегетарианци. Питамъ: кои сѫ онѣзи условия, които сѫ заставили гълѫба отъ толкова хиляди години насамъ да си остане пъленъ вегетарианецъ? Не само вегетарианецъ, но дори той се храни изключително съ зрънца, най-чистата вегетарианска храна. Ние виждаме при това човѣка, „създаденъ по образъ и подобие Божие” - той нѣма силата и характера на гълѫба да си избере поне съотвѣтна вегетарианска храна. И ние, съвременнитѣ хора, умираме отъ неестествената храна, която употрѣбяваме. Ще видите, че нѣкой човѣкъ яде кокошки птици, прасенца, агънца и тѣмъ подобни и мисли, че съ тази храна ще влѣзе въ Царството Божие. Кракътъ му не може да стѫпи тамъ! Всѣки човѣкъ може да яде каквото иска, но Природата има следния законъ: всѣки, който яде разнообразна, но неестествена храна, кракътъ му нѣма да влѣзе въ Царството Божие и той самъ ще се изложи на смърть. Понеже самъ причинява смърть, и той самиятъ ще бѫде изложенъ на смърть. Ти щомъ колишъ кокошкитѣ, и децата ти нѣкога непремѣнно ще бѫдатъ заклани по сѫщия начинъ. И деньтъ, въ който ти престанешъ да измѫчвашъ другитѣ, и тебъ ще престане Природата да тѣ измѫчва. Законътъ е такъвъ. Вие, не вѣрвате въ това, но източнитѣ народи вѣрватъ. Когато ти заколишъ една овца, която е озвѣрена, тогава тя ще влѣзе въ нѣкой човѣкъ и чрезъ нето ще тѣ измѫчва и преследва. Ти можешъ да убиешъ единъ вълкъ, но той още повече ще тѣ преследва. Ти си могълъ да убиешъ единъ тигъръ или една оса, и тѣ могатъ да влѣзатъ въ нѣкой човѣкъ и чрезъ него ще тѣ измѫчватъ. Ако хората още не сѫ изучили последствията на своитѣ престѫпления и постѫпки, Тѣ нѣма да се освободятъ отъ своитѣ страдания. . Хората вършатъ престѫпления на общо основание. Убиватъ и животни, и хора и казватъ, че всичко това е дадено за човѣка. И следъ всичко това тѣ ще цитиратъ стихове отъ Писанието! Моисей даде много разрешения на евреитѣ, но тѣ притуриха къмъ неговото учение много работи, който той не е казалъ. И ако той дойде единъ день, ще се чуди на гениалностьта, съ която евреитѣ можаха така да изопачатъ неговото учение. И ако Христосъ днесь дойде и види какъ поучаватъ въ съвременнитѣ християнски църкви, и Той ще се чуди на гениалностьта на тия хора, които сѫ могли така да изопачатъ Неговитѣ думи! За кои хора се отнася това? Два вида хора има въ свѣта: еднитѣ азъ наричамъ хора на тъмнината, а другитѣ хора на свѣтлината. Хората на тъмнината иматъ право да ядатъ каквото искатъ, а хората на свѣтлината нѣматъ право да ядатъ каквото искатъ. На тѣхъ е забранено да ядатъ каквото искатъ. Хората на тъмнината иматъ право да се женятъ колкото пѫти искатъ и за колкото жени искатъ: за една, за две, за три, за четири, за петь, ако искатъ и хиляда жени могатъ да иматъ. На хората на свѣтлината не е позволено да се женятъ. На хората на тъмнината е позволено да иматъ деца колкото искатъ, а на хората на свѣтлината се позволява да иматъ само едно дете. Това е единъ фактъ. Ние виждаме, че и Богъ има само единъ синъ. Богъ дъщери нѣма. Никѫде въ Писанието не се казва, че има дъщери. Тамъ се говори за осиновяване. По закона на осиновяването Богъ има хиляди, синове и дъщери, но тѣ сѫ осиновени, а по закона на раждането Той има само единъ синъ: „Единородниятъ Синъ” се казва за Него. Така се нарича Той и въ църквата. Нѣкой твърдятъ, че и други синове ималъ. То е другъ въпросъ. „Да се облѣчемъ въ новия човѣкъ, който е роденъ въ Правда и въ свѣтость на Истината.” Истината въ този смисълъ - това е най-голѣмата свобода, въ която човѣкъ може да живѣе. Човѣкъ постоянно трѣбва да мѣни своитѣ възгледи, и не само веднъжъ. Това е цѣла наука. Цѣлата прочетена глава показва пѫтя, по който трѣбва да вървимъ и да се развиваме. Когато косата ти побѣлява, ти трѣбва да знаешъ защо; когато лицето ти се набръчква, ти трѣбва да знаешъ защо; когато остарявашъ, ти трѣбва да знаешъ защо става така; когато краката ти отслабватъ, ти трѣбва да знаешъ защо. Ти трѣбва да знаешъ причинитѣ за всичко това и да ги премахнешъ. Нѣкой казва: ще се мре. Не е въпросътъ само, че ще се мре, всички боравятъ съ термина „ще се мре”, но човѣкъ трѣбва да знае защо ще се мре. Знаете ли какво нѣщо е умирането? Смъртьта подразбира глупавитѣ условия въ живота. Глупавиятъ човѣкъ е поставенъ въ непоносими условия, въ ада, да страда и да не знае какво нѣщо е свѣтълъ день. Тъмнина, страдание е това. Но животътъ не седя въ страданието. Божествениятъ животъ седи въ радостьта, която трѣбва да се прояви. Скръбь и радость - това азъ не подразбирамъ животъ. Щомъ дадатъ нѣкому скръбь, взематъ” му радостьта; ако пъкъ му дадатъ радость, взематъ му скръбьта. Обаче човѣкъ не е нито въ радостьта, нито въ скръбьта. Скръбьта и радостьта сѫ елементи извънъ човѣка. Който съзнава тѣзи две състояния на скръбь и на радость, които сѫществуватъ въ живота, и ако той може да се справи съ тѣхъ, това е човѣкътъ. Радостьта на човѣка може да се отнеме и той да изпита скръбь, но това още не е човѣкътъ. Или може да се вземе скръбьта и да изпиташъ радость, но и това още не е човѣкътъ. Това не е животътъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде господарь и на скръбьта, и на радостьта въ себе си. Като дойде радостьта при него, той трѣбва да я приеме. И като дойде скръбьта, той пакъ трѣбва да я приеме. Радостьта мяза на една хубава мома която като дойде при тебъ, ти ще я приемешъ, ще й дадешъ една българска кобилица на рамо, два кърчага на кобилицата и ще я изпратишъ за вода. После ще й дадешъ нощвитѣ и брашното и ще я накарашъ да омѣси хлѣбъ; после да го опече и той ще бѫде най-вкусниятъ хлѣбъ. Като дойде скръбьта при тебъ, ти пакъ ще я приемешъ. Тя е сѫщо така мома, както и радостьта, но толкова грозна, че едва ще я издържишъ; но като дойде при тебъ, ти веднага ще й дадешъ мотиката и ще я изпратишъ да ти копае на нивата или на лозето. Ще я впрегнешъ на работа. Като се върне отъ работа, ще я поставишъ въ една стая, въ съсѣдство съ стаята на радостьта, и тамъ ще си приказвате. Радостьта ще бѫде една слугиня, и скръбьта ще бѫде друга слугиня на човѣка. Тѣ ще се разговарятъ презъ преградата, а човѣкътъ ще ги навѣстява отъ време на време. Всѣка сутринь той ще отива при едната и при другата и ще каже на първата: сестра Скръбь, вземи мотиката и иди на нивата да копаешъ. После ще каже на радостьта: сестра Радость, вземи кобилицата и иди за вода, а после размѣси хлѣба въ нощвитѣ я го приготви. Свѣтскитѣ хора поне има съ какво да се залъгватъ. Тѣ отъ единия до другия края на живота си се трудятъ, трудятъ, като казватъ: да си създадемъ една работа, да си направимъ една кѫща, че поне на стари години да има де да живѣемъ. Въ Варненско единъ български адвокатъ се заловилъ за едно предприятие, отъ което спечелилъ 500 000 лева. Той си казалъ: „Поне се осигурихъ вече.” На другия день обаче четатъ некрологъ, че еди-кой си богаташъ умрелъ и оставилъ 500 000 лева на държавата. Въ време на войната единъ български полковникъ, като се страхувалъ да отиде на солунския фронтъ, тамъ да участвува, пожелалъ да остане нѣкѫде въ тила, да запази живота си, и успѣлъ, взелъ нѣкаква служба въ тила. Обаче единъ день, въ време на едно отъ засѣданията, пада една граната и му отрезва единия кракъ. Както виждате, граната и въ тила го намѣрила. Много офицѣри и полковници и на бойното поле оставатъ живи, а много отъ тѣхъ и въ тила измрѣха. Казвамъ: праведниятъ можа да премине презъ купъ гранати и да остане неуврѣденъ. Разправяше единъ офицѣръ случай съ единъ отъ тѣхнитѣ войници. Въ време на сраженията съ сърбитѣ главниятъ офицѣръ изпратилъ този войникъ да занесе нѣкакво извѣстие, но той трѣбвало да мине точно презъ линията, дето ставало най-страшното и ожесточено сражение. Този войникъ минавалъ презъ огънь отъ куршуми, но нищо не го хващало. Той си минавалъ, като че ли нищо не става около него и си мислѣлъ за работата, която непремѣнно трѣбвало да свърши. Той знаелъ, че ако не свърши работата си както трѣбва, ще бѫде застрѣлянъ. Отъ това се страхувалъ, а не отъ този огънь отъ куршуми и гранати, които се сипѣли наоколо му. Вървялъ съсрѣдоточенъ въ мисъльта си да занесе това извѣстие точно навреме. Страхувалъ се отъ своя полковникъ, отъ своето началство, а за куршумитѣ не искалъ даже и да знае. Казвамъ: ако и ние като този български войникъ сме така съсрѣдоточени въ това. което Богъ ни казва, нѣма да ни е страхъ отъ сърбитѣ - нека стрѣлятъ, колкото искатъ. Нека говорятъ хората, каквото искатъ. Ние ще си вървимъ съсрѣдоточени въ себе си, никакъвъ срѫбски куршумъ нѣма да ни засѣгне. Та този офицѣръ разправяше: „Като гледахъ какъ спокойно вървѣше този войникъ всредъ градъ отъ куршуми, менъ ми трепереха гащитѣ (но да си остане между менъ и тебъ). Като върви, онѣзи снаряди - тькъ-тъкъ, но той си върви изправенъ, мисли си за работата.” Казвамъ: отличенъ примѣръ е този. Така е и съ всѣки човѣкъ, който има една Божествена идея въ себе си. Презъ каквито и страдания да минава, той казва: „Каквото Господъ иска отъ менъ, ще го направя!” Нѣкой пита: „Какво трѣбва да се прави?” Ти ще обичашъ Бога и ще знаешъ, че всичко въ свѣта е създадено само за Него, нищо повече. Този Богъ нѣма да го поставитѣ нѣкѫде вънъ отъ себе си - въ Слънчевата система или нѣкѫде въ Вселената, но ще го поставитѣ въ себе си и ще си кажете: „Азъ живѣя за Бога; свѣтътъ е Неговъ н за Неговата слава живѣя. И който се опита да служи на Бога той смърть нѣма да види. Онзи човѣкъ, който служи на Бога въ този смисълъ, той ще постигне всичко, каквото желае. Ти ще живѣешъ само за Бога и тогава ще станешъ ученъ човѣкъ. Дѣ сѫ ученитѣ хора въ свѣта? Дѣ е Сократъ, дѣ е Платонъ, де е Аристотелъ, де е Кантъ, де е Толстой? Коститѣ имъ все сѫ останали нѣкѫде, но де сѫ тѣ самитѣ? Човѣкъ не е въ тази смъртна форма, той е въ словото, той е въ ума, той е въ душата. Това, което остава безсмъртно, е Човѣкътъ. Толстой е този, който живѣе въ сърдцата на хората. Кантъ е този, който живѣе въ умоветѣ на хората. Аристотелъ, Сократъ и досега още живѣятъ. Не е човѣкътъ нѣщо механическо. Не. Думитѣ, които азъ ви говоря, тѣ сѫ моята плъть. Живота е вѫтрѣ въ словото. Та казвамъ: добриятъ човѣкъ е това, въ което той може да живѣе. Вие се плашите и търсите живота извънъ себе си. Искате да се осигурите, но никой досега не се е осигурилъ чрезъ външни условия. Това сѫ условия за единъ преходенъ животъ. Най-първо човѣкъ трѣбва да съдържа въ себе си онѣзи елементъ, които носятъ безсмъртието. Всѣки човѣкъ трѣбва да работи съ закона на Любовьта. Този законъ е мощниятъ законъ на безсмъртието. Този законъ ще ни освободи отъ всички недѫзи, които сѫществуватъ въ свѣта. Човѣкътъ на Любовьта и да умре, пакъ ще оживѣе; човѣкътъ, който люби, и да осиромашѣе, пакъ ще забогатѣе; човѣкътъ на Любовьта и да се разболѣе, пакъ ще оздравѣе. За човѣка на Любовьта, въ когото Богъ живѣе, всичко въ свѣта ще се обърне да работи за негово добро. И следователно тази велика идея у насъ - да бѫдемъ господари на положението си - е обща съ тази идея, че всѣки живѣе за Бога. Не е въпросътъ да рекламирашъ само, че имашъ единъ Господъ. Щомъ рекламирашъ, че имашъ единъ Господъ, ти имашъ вече механически схващания. Ти трѣбва да живѣешъ за Бога и за цѣлото човѣчество. Богъ живѣе едновременни въ цѣлото човѣчество. Има една извѣстна мисъль: гласътъ на народа е гласъ Божий. Това е онази идея, дето ви казвамъ, че ние трѣбва да обичаме всички. Щомъ обичаме всичко въ Бога, тогава ще ни е приятно; погледнемъ къмъ звѣздитѣ - приятно ни е. Понѣкога азъ казвамъ, че се разговарямъ съ звѣздитѣ, а вие смѣтате това за едно заблуждение. За онзи, който не разбира, това е заблуждение, но не е така за този, който разбира. Богъ живѣе навсѣкѫде: и въ звѣздитѣ, и въ растенията, и въ животнитѣ. Въ растенията Богъ се проявява по особенъ начинъ; въ всѣки човѣкъ Богъ се проявява по особенъ начинъ. Но Богъ се проявява въ специфични часове, не всѣкога. Важно е всѣки да държи въ себе си идеята за Бога. Когато тази идея проникне въ човѣка, тя се отличава по своитѣ особени качества: ако ти си закѫсалъ и си дошълъ до отчаяние, но въ ума ти дойде само за еданъ день идеята за Бога и видишъ лицето Му, въ единъ моментъ само ще изчезне сиромашията, ще изчезне отчаянието, болѣстьта. И на смъртно легло да си, достатъчно е само единъ день да си помислишъ за Бога и да видишъ образа Му, за да възкръснешъ моментално. Проявлението на Бога у ще се характеризира съ това, че всички недѫзи се махватъ моментално, но и цѣлата Вселена може да се създаде моментално. Ако това не може да стане, нѣмашъ идея за Бога. Имате ли идеята за Бога въ себе си вие и учени може да станете, и богати, и свѣтии, и гениални хора - всѣкакви можете да станете. Щомъ Богъ се отдалечи отъ васъ, тогава вие ставате най-грозното, най-слабото сѫщество и можете да направите всички престѫпление И всички престѫпления въ света ставатъ по единствената причина, че Богъ отсѫства отъ това мѣсто. А всички добрини ставатъ по единствената причина, че Богъ присѫствува тамъ. Дето Богъ присѫствува, здраве има, сили има, таланти има, дарби има, способности има, богатство, щастие има. Дето Богъ се отдалечава, и животътъ се измѣня. И сега, насъ ни заставятъ да търсимъ Бога да му се молимъ, да Го търсимъ вънъ отъ себе си, като единъ човѣкъ. Богъ не е Човѣкъ. Той не е като насъ. И ако Той е човѣкъ, Той е най-идейниятъ човѣкъ, за когото ние даже нѣмаме понятие. Той е безсмъртенъ, който обхваща всичко въ себе си. Казва се за Бога, че е дълготърпѣливъ, благосклоненъ, милостивъ, чува страданията на всички сѫщества промисля за всички сѫщества въ свѣта. Нѣма сѫщество въ свѣта колкото и да е малко, колкото и да е дребенъ животътъ му, въ което Той да не прониква и да не му помага. Какъ ще схванете този великъ умъ, какъ ще схванете това велико сърдце и тази велика душа, която помага на всички сѫщества? Но сѫщевременно, когато тѣ види, че вършишъ нѣкакво престѫпление, че насилвашъ нѣкого, Той веднага ще изпрати нѣкой по-силенъ отъ тебъ, да постѫпи и съ тебъ по сѫщия начинъ. Следъ това ще изпрати стражарь, който да хване другия, и т. н. Той ще тѣ постави въ сѫщото положение, да видишъ какво вършишъ ти съ другитѣ и да си извадишъ урокъ, Съ това Богъ иска да ти каже, че живѣешъ единъ животъ, който не е съгласенъ съ Него Ти убивашъ, Богъ съживѣва. Ти измѫчвашъ нѣкого, Богъ му помага. Тогава върши доброто! Кое е по-хубаво въ живота: да връзвашъ нѣкого или да го развързвашъ? Да му взимашъ хлѣба или да му го давашъ? Да му взимашъ здравето или да му го давашъ? Да му взимашъ водата или да му я давашъ? Кое е по-хубаво? Да давашъ въ свѣта е по-хубаво отъ всичко друго. Тогава и ние въ всички области на живота така трѣбва да постѫпваме. Така трѣбва да бѫде даже и въ Любовьта. Казвашъ за нѣкого; „Азъ го много обичамъ”. Че като го обичашъ, ти искашъ да продадешъ любовьта си ли? - „Да знаешъ, колко тѣ обичамъ!” - Колко искашъ да ти платя за тази твоя любовь? Че отде знаешъ, че и азъ не тѣ обичамъ? Ти ми направи едни обуща, които ми направиха толкова много мазоли! Ти ми направи едни дрехи, но тѣ сѫ толкова тѣсни, че откакъ ги облѣкохъ, добъръ день не съмъ видѣлъ. Направи ми такива едни дрехи, та като ги облѣка, свѣтълъ день да видя съ тѣхъ. Направи ми такива обуща, че като ги обуя, да ти благодаря. Питамъ: какво искашъ още? Да имамъ единъ братъ, който да мисли, че свѣтътъ е създаденъ само за менъ. И ти да имашъ единъ братъ, за когото да мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ само за него. Но после, да имашъ единъ баща, за когото да мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ само за него. Да имашъ една майка, за която да мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ само за тази майка. Това азъ наричамъ идеаленъ свѣтъ. А не да мислишъ че свѣтътъ е създаденъ само за тебъ. Това не е твоя работа. Нека майка ти, баща ти, сестра ти, братъ ти мислятъ, че свѣтътъ е създаденъ само За тебъ. Нека тѣ мислятъ така а ти за себе си остави, нищо не мисли. Казвамъ: това е новото учение. Ако хората не мислятъ така, свѣтътъ не може да се поправи. Така е и въ Природата. И апостолъ Павелъ казва: „Вече съмъ по-близо до спасението, до Божествения день.” И ако ние така разбираме, въ нашия животъ може да настане една промѣна. Азъ съмъ за онази коренна промѣна, която може да стане у васъ. У мнозина отъ васъ тази коренна промѣна още не е станала. Нѣкои отъ васъ сте като буби, но нѣкои отъ васъ сѫ застанали на вратата вече. Този е спасителниятъ пѫть. Това е пѫтьтъ на самоусъвършенствуване. Вие можете да вѣрвате въ Бога, можете да вѣрвате въ нѣкаква църква, моитѣ похвали за това, но всичко това не може да ви спаси. Може да ви спаси само онзи моментъ, въ който вие възприемете Бога. Кажѣте: „Всичко е създадено отъ Бога и азъ мога да живѣя за Него.” За да се спасите, не е достатъчно само да бѫдете членъ на нѣкаква църква или да сте гениаленъ човѣкъ или светия. Ако се проявите като светия, вие ще имате одобрението на хората и ще пишатъ цѣли трактати за васъ, но това ни най-малко нѣма да ви направи гражданинъ на Царството Божие. Но деньтъ, въ който вие рѣшите да служите на Бога, тогава Богъ ще ви каже въ душата така: „Всичко, каквото виждашъ, е за тебъ.” Ти ще кажешъ въ душата си; „Господи, всичко е за Тебъ.” Но Той ще ти проговори въ душата: „И слънцето, и звѣздитѣ, и луната - всичко, каквото виждашъ, съмъ създалъ заради тебъ.” Когато Богъ ти проговори, ти ще се облѣчешъ въ новия човѣкъ. Тогава ще се родишъ и съ Господа наедно ще тръгнешъ да посѣщавашъ всичкитѣ свѣтове и да ги изучавашъ. Тогава ще разберешъ цѣлия животъ и отношението на всички хора къмъ тебъ. И когато забогатѣешъ, ще имашъ цѣлата Вселена, ще бѫдешъ толкова богатъ, че като дойдешъ въ България като неинъ гражданинъ, въ 24 часа ще уредишъ всичкитѣ си нужди. Всички ще се интересуватъ да знаятъ отде имашъ тѣзи приходи. Я ми кажете сега, кой урежда българския бюджетъ? Благодарение, че има единъ Господъ, който люби българитѣ, та имъ отпуща този бюджетъ. Това, дето казватъ, че министритѣ го уреждали, тѣ го уреждатъ само съ цифри, а сѫщината на този бюджетъ се урежда отъ другаде. България има седемь милиарда бюджетъ, но ако нѣма жито, ако нѣма царевица и ако хората не работятъ, кой ще имъ даде, кой ще имъ отпусне този бюджетъ? Какво биха правили българитѣ тогава? Отде ще дойде този бюджетъ? Има Единъ отгоре, Който люби българитѣ и казва: „Хайде въ тази година да имъ отпуснемъ, да преживѣятъ” - праща имъ Той своето благословение. Казвате: „Ние уредихме българския бюджетъ.” - Уредихте го, но всички се намирате много натѣсно. Не само българитѣ, но всички се намиратъ натѣсно. Питамъ: какъ трѣбва да се проповѣдва на хората? Вие казвате: „Кажѣте ни единъ спасителенъ пѫть!” Казвамъ: обичайте Бога съ всичката си душа, съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ й съ всичката си сила! После, обичайте ближния си като себе си. И най-после, обичайте дърветата, Слънцето, звѣздитѣ, луната, водитѣ, вѣтъра, изворитѣ, въздуха - обичайте всичко въ свѣта! Казвате: „Какъ може това?” - Съ въпроса „какъ” азъ не се занимавамъ. Има други хора, по-учени отъ менъ, които се занимаватъ съ тази терминология. Занимавамъ се съ положителни нѣща, които мога да направя. Съ това, което не мога да направя, не се занимавамъ. Азъ ви говоря една велика Истина, за която ви казвамъ, че е така. Има една велика Истина, въ която сѫ живѣли и живѣятъ възвишени хора, които радватъ днесь свѣта. Тѣзи възвишени хора сѫ по лицето на Земята. Тѣ сѫ, които сѫ постигнали този пѫть и тѣ живѣятъ все по този законъ - Любовь къмъ Бога, Който е нашъ Баща, любовь къмъ ближнитѣ, които сѫ наши братя и сестри и любовь къмъ всичко, което има дихание. Тази е идеята, която Павелъ е ималъ въ ума си, казвайки: „Да се облѣчемъ въ новия човѣкъ”, за да достигнемъ съвършенство и да наследимъ това, което Богъ е създалъ за насъ. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ.” Тайна молитва. 2 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 4 октомври 1931 г., 11 ч. 15 м., София, Изгрѣвъ.
  6. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Душата ми е отегчена отъ живота ми „Душата ми е отегчена отъ животи ми” (Йовъ, 10:1) Добрата молитва „Въ начало бѣ Словото" Ще прочета 10 глава отъ книгата на една отъ най-старитѣ драми - живота на Йова. Ще взема първитѣ думи отъ първия стихъ на 10 глава: „Душата ми е отегчена отъ живота ми”. Едно отъ качествата на живота, което се развива на нашата Земя, е животътъ на противоречията. И всѣки странникъ, който иде въ живота, отдето и да е той, все ще се намѣри въ това противоречие. Противоречията сѫществуватъ навсѣкѫде. За да може човѣкъ да разбира живота, той трѣбва да разбира основнитѣ закони, които работятъ за неговото развитие. За примѣръ хората търсятъ щастието, безъ да подозиратъ, че всѣко щастие носи следъ себе си нещастие. Нещастието - това е една неприятность, едно потъмняване на съзнанието. Има нѣщо материално въ живота. Казватъ ви, че баща ви е умрелъ (а той може да не е умрелъ) и веднага става помрачаване на съзнанието ви и вие започвате да плачете. Както виждате, една дума може да измѣни цѣлото ви съзнание. Или могатъ да ви кажатъ, че свѣтътъ ще се свърши. Но свѣтътъ продължава да сѫществува. Не се свършва свѣтътъ. Сега ние се намираме предъ живота на единъ човѣкъ, който е живѣлъ преди хиляди години и който е единъ отъ най-възвишенитѣ въ човѣшкия родъ. Животътъ му е описанъ въ Стария Завѣтъ. Тогава е написана тази драма, обширна въ своитѣ граници и изяснения на природата на човѣшкия родъ, тъй както е, а не тъй както не е. Днесь напримѣръ [1. Йовъ, 10:1] всички хора се лъжатъ. Всички представятъ живота такъвъ, какъвто не е: проповѣдникътъ представя живота такъвъ, какъвто не е; майката представя на дъщеря си живота такъвъ, какъвто не е; възлюбениятъ представя живота на своята възлюбена такъвъ, какъвто не е; учительтъ представя на ученицитѣ си живота такъвъ, какъвто не е. Въ всички срѣди и области на живота хората представятъ живота такъвъ, какъвто не е. И всѣки казва, че работитѣ ще се уредятъ, а тѣ оставатъ неуредени. Нѣкой казва: не бой се, ти нѣма да умрешъ, а ти умирашъ. Или: здравъ ще бѫдешъ, а ти се разболявашъ; ученъ ще станешъ, а ти невѣжа оставашъ. Ти, казва, ще се издигнешъ въ обществото, а освѣнъ че не се повдигашъ, но ще тѣ затворятъ нѣкѫде въ затворъ. Нѣкой казва: ти ще живѣешъ добре съ мѫжа си, а то, не само че не живѣешъ добре, но се развеждашъ. Ти, казва, деца имашъ - ти ги имашъ, но тѣ всички измиратъ. Обаче при всички противоречия човѣкъ е голѣмъ оптимистъ. По натура той е оптимистъ. При всички тия противоречия, които имаме, ние постоянно ги заглаждаме отгоре. И постоянно живѣемъ съ една надежда, съ една вѣра, че работитѣ ще се оправятъ. Отде произтича това чувство психологически мѫчно може да се обясни. Не е достатъчно само да вѣрвате. Нѣкой казва: „Е, Господъ ще оправи свѣта.” Когато допущаме, че Господъ ще оправи свѣта, това е друго нѣщо, но ние трѣбва да обяснимъ нѣщата конкретно, научно. Защото да кажемъ, че Господъ ще уреди нѣщата, това е механическо разбиране. Всѣки човѣкъ трѣбва да уреди първо своитѣ работи, нищо повече. Въ свѣта нищо нѣма да се уреди, докато всички хора не дойдатъ до това съзнание - всѣки да уреди своитѣ работи и своя животъ, а не да очаква на този, на онзи - това е едно механично разбиране, механично уреждане. Има нѣща, които Богъ ще уреди съобразно своето естество, това е Негова работа. Богъ никога нѣма да се намѣсва да урежда твоя животъ, защото ако Той се намѣси, това вече не е твой животъ, това е Неговъ животъ. Следователно при това положение ти нѣма да сѫществувашъ, а за да сѫществувашъ, ти трѣбва да имашъ битието. Дали ще бѫдешъ щастливъ или не, ти трѣбва да работишъ, самъ да уредишъ живота си. Цѣлата човѣшка история показва, че най-великитѣ Учители въ свѣта сѫ минали презъ най-голѣми противоречия въ това отношение. Христосъ, който проповѣдваше Божията ЛЮБОВЬ, който проповѣдваше, че Богъ е благъ, и Той се натъкна на тѣзи голѣми противоречия. Той се постави на такова противоречие, че на едно мѣсто изживя едно вѫтрѣшно разколебаване въ себе си. Това разколебаване не е показано никѫде; то се изразява въ думитѣ, които Той казва: „Господи, защо си ме оставилъ?4 Да тѣ остави този, който тѣ обича, не е ли едно противоречие въ живота? Да не ти помагатъ тѣзи, който могатъ, не е ли едно противоречие въ живота? Да не тѣ учи този, който знае, не е ли едно противоречие въ живота? Вие казвате, че трѣбва. Оставете вашето „трѣбва"! Отде знаете, че трѣбва? Това не е твърдение, за васъ то е една аксиома. Казвате, че две по две е равно на четири. Отде знаете, че две по две е равно на четири? Това е едно механично твърдение. Две ябълки по две ябълки ставатъ четири, така е. Но нѣкога две по две не е четири. Щомъ посѣете тѣзи две ябълки тѣ вече не сѫ четири, но ставатъ хиляда ябълки. Какво ще кажете на това отгоре? Като казвате, че две по две е равно на четири, това изразява единъ механиченъ процесъ, при който нѣма размножаване; но при единъ живъ процесъ има размножение, това вече не е две по две прави четири. Математически това е така, но то не е една аксиома, както вие казвате, то е едно заблуждение. Математически, въ даденъ моментъ, две по две е четири, но следъ като се измѣни моментътъ, вече две по две не е равно на четири. Ако нѣмаше промѣни въ свѣта, така е, но въ единъ свѣтъ на постоянни промѣни никаква аксиома не е постоянна. Въ свѣта има само три величини, които сѫ постоянни и които постоянно се развиватъ: едната е величината на любовьта, на живота; другата е величината на свѣтлината, на мѫдростьта; а третата е пространството, въ което се проявява човѣшката свобода. Или, казано на другъ езикъ, тѣзи три величини сѫ: Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Тѣ сѫ единственитѣ неразбрани величини. Любовьта никога не може да бѫде разбрана. Нѣма сѫщество въ свѣта, което може да разбере Любовьта. Тя всѣкога ще остане неразбрана величина, понеже съ нея се мѣри, но нея ти не можешъ да мѣришъ. Мѫдростьта е една величина, съ която ти мѣришъ нѣщата; сама по себе си тя е неизмѣрима, ти не можешъ да измѣришъ какво нѣщо е Мѫдростьта. Истината е пакъ мѣрка, ти съ нея мѣришъ нѣщата. Това сѫ отвлѣчени работи, които на насъ не ни трѣбватъ, но и на васъ не ви трѣбватъ. Тѣ не ни трѣбватъ, понеже сѫ единъ излишенъ товаръ. Можете ли да мислите за любовьта изобщо, безъ никакъвъ обектъ? Ти мислишъ за любовьта, но все се свързвашъ съ нѣкой човѣкъ. Помисли за любовьта, но безъ нѣкакъвъ обектъ, абсолютно безъ обектъ. А ти помислишъ ли така, винаги въ ума ти ще израсне нѣкой, който тѣ обича. Кажѣте ми кой ви обича? Че ви обича нѣкой, това е ваше предположение. Има само Единъ, който ви обича въ свѣта. Кой е Той? Ще кажете: Богъ. Че това сте вие самитѣ! Единственото нѣщо, което вие знаете, то е всѫщностъ, че вие самъ се обичате. А идеята, че Богъ, че Стоянъ, че Иванъ ви обича, това сѫ нѣща проблематични; може да е така, азъ не отричамъ тѣзи нѣща. Ти говоришъ за Бога, че сѫществувалъ отвънъ. Това е въпросъ, че сѫществувалъ нѣкакъвъ Богъ отвънъ, това е по отношение на твоето съзнание; и като казвашъ, че Богъ сѫществува, ти предполагашъ, че другъ нѣкой като тебъ сѫществува въ свѣта. Ние сега изопачаваме реда на нѣщата и казваме: Богъ сѫществува и Той ни е създалъ. Азъ намирамъ тази логика много смѣшна. То е все едно гърнето да мисли за своя господарь, който го е създалъ. Но господарьтъ му сѫществува вънъ отъ него. Никога гърнето не може да мисли за своя господарь. И ако ние сме създадени отъ Бога тъй, както хората мислятъ, абсолютно нѣмаше да има никаква мисъль. Това, че мислимъ, показва, че това създаване не е такова, каквото философитѣ смѣтатъ, нито такова, каквото богословите и мистиците предполагатъ. Значи и които ни обичатъ, и които не ни обичатъ, не сѫ прави. Тѣ сѫ прави само въ извѣстно отношение. И материалиститѣ сѫ прави само отъ свое гледище. Тѣ сѫ прави само за даденъ моментъ. Сѫщевременно азъ предполагамъ, че и единъ вѣрващъ е правъ само за единъ даденъ моментъ. Напримѣръ, че даденъ човѣкъ тѣ обича, това е право само за даденъ моментъ, следващия моментъ той вече не тѣ обича. Какъ е възможно сѫщевременно ти да обичашъ и да скърбишъ? Кѫде се е дянала сега любовьта и отде е дошла скръбьта? Следъ това де ще отиде скръбьта и отде ще дойде любовьта? Тѣзи нѣща - любовьта и скръбьта - сѫществуватъ ли въ свѣта? Съ това азъ не искамъ да разклащамъ вашата вѣра, но искамъ да направите малко гимнастика. Вие се намирате въ едно торпедно състояние и мислите, че свѣтътъ ще се оправи самъ по себе си. Това е едно коренно заблуждение. Вие мислите, че нѣкога ще бѫдете щастливи. Ако сега сте щастливи, и за въ бѫдеще ще бѫдете щастливи, нищо повече. Ако сега сте нещастни, и за въ бѫдеще ще бѫдете нещастни. Защото това, което е предполагаемо, което може да бѫде, става, и това, което не е предполагаемо, което не може да бѫде, не става. Щомъ сега сте нещастни, и за въ бѫдеще ще сте нещастни, ако държите сѫщото поведение. Но вие въ момента сте нещастни, а казвате, че можете да бѫдете щастливи - следователно въ момента, въ който казвате, че сте щастливи, въ сѫщия моментъ сте станали щастливи. Казвате, че обичате нѣкого - така е. И веднага положението се измѣня. Сега азъ ви говоря за една философия, която е. Всѣки день вие мислите така. И каквото мислите, това става. И сега, виждаме Йова, който казва: „Душата ми е отегчена отъ живота ми.” Или да преведа: „Душата ми е отегчена отъ неразбирането ми.” Йовъ казва: азъ имамъ една крива философия; така ме е училъ баща ми, майка ми, тѣ сѫ ме учили на този животъ, който сега имамъ. Но този животъ, на който сѫ ме учили, не ми допада. Този животъ, въ който досега съмъ живѣлъ, не е истински, той е фалшивъ животъ, лъжливъ животъ. - Той го разбира, но не го изказва, както и вие не го изказвате. Всѣки човѣкъ не е достатъчно истинолюбивъ, за да изкаже истината, и той не може да я каже; по-добре, че не може. Той не може да каже цѣлата истина и на себе си, и по-добре, че не я казва. Не може да каже истината на никого, даже и на себе си. Допуснете, че се хващате на басъ да прекарате единъ ножъ презъ рѫката си, да мине отъ единия край на рѫката ви до другия. Вие не сте имали тази опитность. Взимате ножа, бутнете го до половината и веднага спирате, не можете да изтърпите докрай. Защо? Казвате: „Азъ не съмъ магъ.” Другъ нѣкой казва: „Азъ съмъ герой, мога да прекарамъ ножа презъ рѫката си.” Питамъ: следъ като прекарашъ ножа отъ единия до другия край на рѫката си, какво си спечелилъ? Ти се хващашъ на баса и го спечелвашъ, следъ което минавашъ за герой предъ хората. Но после три-четири мѣсеца ще носишъ рана и като тѣ питатъ защо ти е превързана рѫката, ще кажешъ: „На басъ се хванахъ.” Защо? „За да покажа геройство, че мога да си пробия рѫката.” Въ тази далечна драма за Йовъ имаше и едно друго заинтересовано лице, подобно на Бога, взело участие въ единъ съвѣтъ, който станалъ нѣкѫде горе. Това сѫщество е Сатана. Богъ му казалъ: „Ти обърналъ ли си внимание на единъ човѣкъ на Земята, подобенъ на когото досега другъ нѣма?” Това сѫщество, подобно на Бога, казало: „Ще ме извинишъ, но азъ имамъ противно мнение за това, което ми говоришъ, че като този човѣкъ подобенъ нѣмало. Ти имашъ добро мнение за него, но ти си му далъ нѣколко хиляди говеда, овце, крави, заобиколенъ е съ синове и дъщери, съ всички богатства, какъ нѣма да тѣ хвали? Но ти трѣбва да се увѣришъ, че имашъ криво мнение за него. Я го опитай, вземи му всичкитѣ богатства и ще видишъ, че всичко това ще изфиряса, и че той не е такъвъ, какъвто ти си го представяшъ. Той говори като мазна Гайа.” Това е преведено на български езикъ. Това сѫщество не е употрѣбило тѣзи думи точно така, както азъ ги превеждамъ. Или споредъ неговитѣ думи, Йовъ е само привидно такъвъ, какъвто се представя, той иска да се докара. Сатана казва на Господа: „Остави го на менъ, азъ да направя единъ опитъ. Дай го на менъ азъ да го посѣтя, че ще го видишъ, ще ти го донеса после и ти самъ ще се слисашъ отъ това, което ще видишъ.”Това е пакъ неточенъ преводъ. Това сѫщество не е употрѣбило тази дума „ще се слисашъ”, то е казало: ти ще се убѣдишъ въ края на краищата, че моето мнение е право. Ще видишъ, че това, което азъ казвамъ, е право. - „Хубаво, позволявамъ ти да направишъ опитъ, да му вземешъ всичкитѣ овце, всичкитѣ камили, говеда, да го опиташъ и после ела при менъ; само живота му нѣма да вземашъ.” Сатаната се запретва (то не е казано точно така, и това е мой преводъ) и - не се знае по какъвъ начинъ - внушава на всички англичани, на всички народи да дойдатъ да обератъ Йова. И дохождатъ всички тия англичани (единъ силенъ народъ, който е живѣлъ между Мъртво и Червено море) и всички останали народи, като разбойници, като банди, обиратъ Йова, взиматъ му говедата, камилитѣ, овцетѣ и го оставятъ съвършено бѣденъ. Единъ следъ другъ идватъ слугитѣ на Йова и му казватъ: – Задигнаха ни всички овце, всички говеда и камили. Йовъ имъ отговаря: – Господъ далъ, Господъ взелъ. – Камилитѣ отидоха. – Господъ далъ, Господъ взелъ. – Всичко отиде! Конетѣ отидоха. – Господъ далъ, Господъ взелъ... Като се свърши първиятъ процесъ, иде пакъ Сатаната и казва на Господа: „Той е хитъръ, той знае да се представя. Малко по-далече го хвани. Да вземешъ имота му, говедата му, това е лесно, но да се дойде до жена му, до децата му, тогава ще се познае какъвъ е.” Започва вториятъ изпитъ за Йова. Явява се нѣкаква силна вихрушка, събаря кѫщата и засипва подъ нея синоветѣ и дъщеритѣ му. Йовъ и въ този случай казва: „Да е благословено Името Божие. Господъ даде, Господъ взе. Господъ взема своето.” Иде Сатаната пакъ при Господа и казва: „Този човѣкъ е краенъ егоистъ, той е затворенъ въ себе си; той жертвува и синоветѣ си, и дъщеритѣ си, само на него да е добре. Опитай се само да му бутнешъ кожата и той ще каже редъ лоши думи за тебъ." Най-после започва третиятъ изпитъ, докосва се до кожата му, явява се една болѣсть, подобна на проказата, кожата му се напуква, голѣми бразди се явяватъ, голѣми и дълбоки по единъ сантиметъръ. (Това е малко хиперболично казано, два сантиметра напукана кожа, то е както когато кажешъ, че яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне. Като казвамъ два сантиметра, това е относителна истина. Ако взема да изчислявамъ точно, ще извадя единицата и ще остане нѣщо като нашенското три милиметра.) И тъй, ние казваме: въ живота на Йова се явява вече едно противоречие. Философията, съ която до това време Йовъ е живѣлъ, той е примирявалъ съ нея всички противоречия, той е мислѣлъ, че Богъ е благъ и така е проповѣдвалъ истината; но като го засегнаха така много, започнаха вече да идватъ неговитѣ приятели при него и да го изкушаватъ, като му казваха: ти трѣбва да имашъ нѣкакъвъ скритъ грѣхъ... Той ималъ не грѣхъ, но нѣкакъвъ голѣмъ недѫгъ, азъ нѣма да ви го изнеса, но вие, като четете, можете и сами да го намѣрите. Ако го намѣрите, вие сами можете да ми го кажете; може да намѣрите и нѣщо друго. Ако не го намѣрите, нищо, азъ го зная за себе си. Неговиятъ недѫгъ се състои въ това, че не е разбиралъ живота; той носѣлъ въ себе си една крива философия: мислѣлъ, че всѣки човѣкъ може да бѫде щастливъ на Земята, че всѣки човѣкъ трѣбва винаги да бѫде благодаренъ на Бога. Това е крива философия. Всѣки може да бѫде благодаренъ на Бога, но когато се отнесе добре съ него; когато не се отнесе добре съ него, всѣки не може да бѫде благодаренъ. Всѣки може да ти благодари, когато му дадешъ нѣщо, но не зная колко хора има, колко може да се намѣрятъ, които, като имъ вземешъ нѣщо, да ти благодарятъ. Да си благодаренъ, когато си здравъ - да, но да си благодаренъ, когато си боленъ, това е малко неестествено. Та въ разбиранията си отпосле Йовъ е съзналъ, че всѣки човѣкъ не може да бѫде щастливъ. Всѣки човѣкъ не може да бѫде благодаренъ, безкористенъ. Не само когато Богъ ти е далъ овце, говеда и камили, тогава да бѫдешъ благодаренъ. Това преди всичко не е благодарность, това е заинтересованость, която всѣки може да прояви. Важно е да имашъ едно опредѣлено понятие за живота, та когато сѫществуватъ и най-голѣмитѣ противоречия, и отъ тѣхъ да извадишъ своето щастие. Това е разбиране на живота или то значи да си силенъ човѣкъ. Силниятъ човѣкъ може да отбива страданията. Внушава ти се една мисъль, че баща ти напримѣръ е умрелъ - това е една мисъль, която трѣбва да отхвърлишъ и да знаешъ, че баща ти не може да умре. Или ако ти кажатъ, че твоето имане е изгубено, да съзнавашъ, че твоето имане не може да се изгуби. Имането на човѣка не може да се изгуби. Или ако ти каже нѣкой, че си боленъ, че очитѣ ти пожълтели, ти да знаешъ, че не можешъ да се разболѣешъ. Или когато нѣкой ти каже, че ти не можешъ добре да свършишъ университетъ, да не вѣрвашъ на това. Когато ти говорятъ съ единъ противоречивъ езикъ, да можешъ да превръщашъ този езикъ въ положителенъ. Отъ неразбиране на живота произтичатъ всички нещастия и страдания. Ние сами сме изковали сегашната си сѫдба. Всички нещастия въ свѣта ние сами сме ги образували. Азъ ще ви обясня отчасти какъ се създаватъ нещастията въ свѣта. Моитѣ обяснения сѫ следнитѣ. Млада мома се жени, иска да стане майка, да има дете. Тя си казва на ума: „Азъ да имамъ едно дете, все тъй на рѫце ще го държа, като писано яйце ще го гледамъ!” Тя вече е създала едно зло понеже това дете, което тя ще роди, все на рѫце не може да го държи. Тя ще го държи на рѫцетѣ си година, две, три, но като израсне, като стане момъкъ или мома на 21 години, когато ще тежи 60 ÷ 70 килограма, какъ ще го държи на рѫцетѣ си? После тя си мисли: „Като писано яйце ще го гледамъ, ще искамъ азъ само да му услужвамъ, то само въ кѫщи при менъ ще си седи .” Че то, като седи постоянно въ кѫщи и го държатъ като писано яйце, ще стане първокласенъ лѣнивецъ, нѣма да работи нищо. Каквото е пожелала и помислила майката, такова става и нейното дете. Като зачене и роди едно дете, то ще стане точно такова: ще иска постоянно да го носятъ на рѫце, да бѫде гледано въ кѫщи като писано яйце. И после майката се чуди защо нейното дете иска само внимание и е толкова докачливо. Тя казва: „Иванъ да ми е, нищо друго не искамъ.” А този Иванъ казва на майка си: „Вода ще ми донесе! Стани да ми направишъ това-онова!” Тя се чуди какъ е могла да създаде такова дете. Че тя сама го е създала. Синътъ й казва: „Харесвашъ ли сега това дете, което ти искаше да гледашъ все като писано яйце и все на рѫце да го държишъ?” После, тя си е мислѣла синътъ и да бѫде така силенъ, че кой каквото му каже, да му се отговори. После е искала той да стане богатъ и ученъ. Но като иска синътъ й да стане богатъ, силенъ, ученъ, тя не знае какъ да внесе тѣзи качества въ него и по този начинъ му предава само лошитѣ страни на тѣзи качества. И той действително става ученъ, става богатъ, но става и крайно користолюбивъ. Кой е изходниятъ пѫть на нѣщата? Ще кажете: азъ искамъ да имамъ едно дете, което да расте, да порастѣ, да стане голѣмъ, ученъ човѣкъ, да бѫде послушенъ, да ми помага, да ходи на нивата, да носи вода. Всичко това майката трѣбва да каже още преди да се е родило детето. И тогава каквото каже ще стане. Каквото пожелае майката, такова ще стане и детето. Не само това, но съвременнитѣ хора си самовнушаватъ за всичко. Всѣки човѣкъ се създава такъвъ, какъвто е. Нѣкой казва за нѣкого: „Азъ ще го убия него” и така става, той си самовнушава. „Азъ ще му изпия кръвчицата.” И така става. И така идватъ престѫпленията. Днесь кажешъ, утре кажешъ, и ако съ тебъ не стане днесь това, въ нѣкое друго поколѣние все ще стане, нѣкое сѫщество ще се роди съ тази мисъль и ще извърши престѫплението. Ножътъ не може да се откаже отъ своето предназначение. Камъкътъ, отъ който е направенъ онзи хребетъ, не може да се откаже отъ своето предназначение. Каквото е казано за всѣки предметъ, такъвъ и става. Та въ днешния свѣтъ малко хора ще намѣришъ такива, каквито Богъ ги е създалъ. Ти трѣбва да ги търсишъ съ свѣщъ и ако ги намѣришъ, да ги пазишъ като писани яйца. Ще дойде нѣкога единъ Учитель или единъ светия между хората - той е вече човѣкътъ, който е дошълъ отъ Бога. А всички обикновени хора сѫ все по този начинъ създадени, както майката имъ е внушила. Днесь казвате, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие. Казвате, че хората сѫ все отъ Бога направени. Ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ нещастни; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ крадци; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ разбойници; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ престѫпници. Това ще бѫде едно крайно противоречие. Този животъ, който ние имаме, не е отъ Бога създаденъ, той е отъ насъ създаденъ. Има нѣщо чуждо въ този животъ. Това е най-голѣмото противоречие. Това насилие, което сѫществува въ свѣта, безразлично отде иде, е отъ хората създадено. Насилие навсѣкѫде сѫществува. Два вида насилие сѫществува въ свѣта: насилие отъ силнитѣ хора и насилие отъ слабитѣ хора. И силниятъ изнасилва, но и слабиятъ изнасилва. Какъ изнасилва слабиятъ? Като се събератъ милиони хора въ едно, тѣ образуватъ едно цѣло и така могатъ да употрѣбятъ насилие върху цель единъ народъ. Това множество го наричатъ демокрация, маса. И така изнасилватъ. Единъ народъ въ своята компактность щомъ поиска, изнасилва. Тогава единъ народъ може като единъ човѣкъ да стане силенъ. При такова разбиране ние не можемъ да бѫдемъ щастливи, нито можемъ да имаме щастливъ животъ. Каквато власть и да дойде, дали крайно либерална или крайно консервативна, всички си служатъ все съ насилието. Покажете ми една държава безъ затвори, безъ бѣсилки, безъ смъртни наказания, безъ казарми! Казвате: това е човѣщина. Ние говоримъ за човѣщина, а насилието се шири. Но това го има и у животнитѣ, и у хората. И въ най-свободнитѣ държави, дето и да сѫ тѣ, свѣтътъ е пъленъ съ затвори, навредъ бѣсятъ и наказватъ. И ако ние говоримъ истината, нѣма да се съгласимъ съ онѣзи, които сѫ на власть и казватъ: не може безъ тѣзи нѣща, другояче не може. Да, съгласенъ съмъ съ това - при тѣзи условия, при които живѣемъ, при тѣзи разбирания, не може. Най-първо трѣбва да се създаде друга една философия, а после да се махнатъ затворитѣ. Ние трѣбва да започнемъ оттамъ, отдето наистина трѣбва да се поправи свѣтътъ. Свѣтътъ ще се поправи, когато всѣки самъ се поправи. Ти си скържавъ, но мислишъ, че като имашъ пари, ще поправишъ живота си. Освѣнъ че паритѣ нѣма да поправятъ живота ти, но и ще го развалятъ повече. Ти мислишъ, че трѣбва да имашъ знания. Освѣнъ че знанието нѣма да ти поправи живота, но и ще го развали. Така ти само ще усилишъ страданието въ живота си. А главната философия седи въ това: по кой начинъ можемъ да отмахнемъ страданието, да имаме едно естествено положение на живота. Азъ не разбирамъ живота така, както го проповѣдватъ философитѣ, материалиститѣ или духовнитѣ хора. Защото еднитѣ проповѣдватъ за свой интересъ, казватъ: всичко е въ онзи свѣтъ. Ами въ този свѣтъ? И другитѣ проповѣдватъ за свой интересъ, като казватъ: ние трѣбва да се уредимъ въ този свѣтъ. Тѣзи, които казватъ, че тукъ трѣбва да се наредятъ, питамъ: какво ще стане съ тѣхъ, когато единъ день нашата Земя се изгуби? Единъ день нашата Земя ще умре. Питамъ: какво ще стане тогава съ онова, което сѫ придобили? Пакъ ще дойдемъ до едно противоречие. Ученитѣ хора казватъ, че Земята единъ день ще остарѣе и ще дойде до едно положение, при което върху нея ще се спре всѣкакъвъ развой. Питамъ тогава: като се спре животътъ, де ще отидемъ ние? Споредъ моитѣ разбирания, въ свѣта има единъ приливъ и единъ отливъ на нѣщата. Това подразбира, че извѣстни музикални сили напримѣръ може да дойдатъ до своята максимална степень на развитие и следъ това въ музиката ще започне единъ обратъ, едно отслабване, единъ отливъ ще дойде. Така е и въ живота. Като казвамъ, че животътъ ще дойде до единъ край въ своето развитие, разбирамъ, че този съвършено неестественъ животъ е почти на границата вече, по-далечъ той не може да отиде и трѣбва да се спре по нѣкакъвъ начинъ. Това нѣма да стане защото такива сѫ предсказанията, но той ще се спре по начинъ, който Природата е предвидила. Още нови и голѣми страдания и нещастия ще дойдатъ за цѣлото човѣчество - не защото азъ ги предсказвамъ, но тѣ си идватъ сами по себе си. Когато казвамъ, че годината ще бѫде плодородна, то е не защото азъ го казвамъ, но защото тя е такава сама по себе си. Казваме, че Пѣтлитѣ пѣятъ на промѣна на времето - да, но и безъ да пѣятъ пѣтлитѣ, времето пакъ ще се смѣни. Когато проповѣдницитѣ проповѣдватъ за Бога, тѣ не го създаватъ, Той и безъ тѣхъ си сѫществува. И когато материалиститѣ отричатъ Бога, тѣ не го отхвърлятъ, тѣ само Го отричатъ. Проповѣдницитѣ проповѣдватъ една идея, която не имъ е ясна. Проповѣдникътъ проповѣдва за единъ Богъ, когото той никога не е виждалъ. Материалистътъ отрича единъ Богъ, за когото той не знае дали наистина сѫществува, или не. Чудни сѫ, и еднитѣ, и другитѣ. Азъ ги намирамъ за крайно невѣжи и казвамъ: еднитѣ проповѣдватъ за Бога, за когото нѣматъ никаква опитность, не сѫ Го опитали; другитѣ пъкъ отричатъ Бога, но и тѣ не сѫ Го опитали. Единъ день, като вземете овцетѣ, говедата и камилитѣ на този вѣрващъ, той ще каже: „Азъ не вѣрвамъ вече въ този Богъ.” Вземете пъкъ единъ материалистъ, който не вѣрва въ Бога, дайте му щастие - той веднага ще повѣрва. Азъ говорихъ единъ день съ единъ материалистъ, който казваше, че нѣма щастие въ свѣта и го питамъ: ако Богъ ти даде най-хубава, най-умна, най-даровита жена, тогава ще повѣрвашъ ли въ Бога? - „Да, тогава ще повѣрвамъ.” То е споредъ турската поговорка, която казва: дай ми пари, че и въ джендема отивамъ. Както виждате, свѣтътъ не е лошъ, той си върви по единъ естественъ пѫть на своето развитие. Злото и доброто се преплитатъ. Отъ злото и доброто произтичатъ радоститѣ и скърбитѣ. Това и нѣкои философи поддържатъ. И прави сѫ донѣкѫде. Въ свѣта сѫществуватъ две воли: едната воля ражда сладоститѣ, а другата воля ражда горчивинитѣ. Мнозина не знаятъ положително дали сѫществува такава воля, но сѫществуватъ такива явления. Горчивината сѫществува въ свѣта, но тя никога не може да произтича отъ единъ сладъкъ принципъ. Сладчината никога не може да произтича отъ единъ горчивъ принципъ. Така е психологически, отъ човѣшко гледище. Сладчината произтича отъ сладко, горчивината произтича отъ горчиво. Тѣ се различаватъ въ своя строежъ, въ своя съставъ. Защото горчивина има само въ едно разумно сѫщество. Колкото едно сѫщество е по-разумно, толкова и горчивината въ него е по-силна. И колкото едно сѫщество е по-силно, толкова и радостьта въ него е по-голѣма. Колкото едно сѫщество е по-развито, щастието за него е по-разбрано, и нещастието за него е по-разбрано. Следователно ние се намираме въ една сфера, въ едно общо поле, дето сами трѣбва да изправимъ своя животъ, сами да станемъ господари на своя животъ. Човѣкъ въ своя индивидуаленъ животъ съставлява единъ елементъ на битието. Или, подъ думата „душа” разбираме това въ свѣта, което не може да се измѣни, което не може да изчезне. То не може да изчезне въ развоя, въ неговото проявление, т. е., въ съединенията, въ които влиза; тѣзи съединения могатъ да изчезнатъ, резултатитѣ на този елементъ могатъ да изчезнатъ - всичко е възможно, но самиятъ елементъ де ще изчезне? Нѣкой казва, че нѣма животъ следъ смъртьта, но въ това нѣма никакво философско разсѫждение. Това, което е, не може да бѫде това, което не е. Ако животътъ сега сѫществува въ менъ, питамъ: това съзнание, което сега сѫществува въ менъ, като се измѣни тѣлото ми кѫде ще.отиде? Можете да ми приведете като примѣръ онази грамофонна плоча, която се върти и говори, но самата тя не съзнава, че говори. Питамъ: когато плочата изчезне, това сѫщество, което я е направило, сѫщо ли изчезва? Неговото съзнание може ли да изчезне? Плочата може да изчезне, но съзнанието не. Този говоръ на плочата може да се развали, но има единъ говоръ, който нито се разваля, нито може да изчезне. Всѣки съзнава това. Има нѣщо у насъ, което може да изчезне, има стремежи, които могатъ да изчезнатъ, но има стремежи, които нищо не е въ състояние да ги обезличи. Това нѣщо и крайниятъ материалистъ съзнава. Напримѣръ материалиститѣ съзнаватъ, че ще живѣемъ въ народа и затова казватъ: да живѣе народътъ! Или, казано на другъ езикъ: въ живота реално е само това, което никога не се измѣня, каквито промѣни и да ставатъ въ свѣта. Реалното никога не може да се измѣни, то винаги остава едно и сѫщо. Азъ, като елементъ, никога не мога да изчезна отъ него. Никой не може да ме лиши отъ този елементъ. Като елементъ, азъ винаги ще имамъ дѣлъ въ реалното. Това е психологическо разбиране, дали хората го приематъ или не, то е другъ въпросъ. Отъ друга страна всички вѣрватъ въ това. Азъ не съмъ за външнитѣ прояви. Нѣкой може да се прояви като вѣрващъ или като безбожникъ - свободенъ е. Свободата въ живота е свобода на възгледи. Противоречивитѣ възгледи - това е законъ на свободата. Ако нѣмаше тѣзи противоречия, ние не щѣхме да бѫдемъ свободни. Ако единъ човѣкъ не може да мисли различно отъ другитѣ, той не е свободенъ. Ако всички ние мислимъ по единъ теркъ, това показва, че не сме свободни. Свободата седи въ това, че можемъ да мислимъ върху две противоречиви нѣща различно. Можемъ и за еднакви нѣща да мислимъ различно. Да оставимъ тази мисъль малко настрана, понеже тя не е въ съгласие съ сегашния преходенъ животъ. Може да сте учени, може да сте богати, но ще станете възрастни, ще остарѣете. А като остарѣете, може да изгубите своето знание, Може да сте най-голѣмиятъ красавецъ, най-силниятъ човѣкъ въ свѣта, но като дойдете до 60, 70, 80, 100, 120 години, вашата сила ще изчезне. А хора, които привидно не се занимаватъ съ философията на живота, казватъ: той не ни интересува, - възможно е. Но умниятъ човѣкъ не трѣбва да се лъже, да вѣрва въ това, което утре ще му взематъ. Азъ не считамъ уменъ човѣкъ онзи, което се е натоварилъ съ 60 ÷ 70 килограма злато на гърба си и му кажатъ: ти ми го пренеси, че после азъ ще ти го дамъ на тебъ; а като го пренесе и като дойде до крайния предѣлъ, нищо не му даватъ. Азъ не искамъ да ми взематъ това злато, което нося на гърба си. Това злато трѣбва да си остане съ менъ. Реално е това, което никой не може да ти вземе. За менъ е реално това, което всѣки моментъ може да ми помага въ всички радости, скърби, страдания, неволи и мѫчения. Това, което може да ми помага вѫтрѣ въ менъ тогава, когато нѣкой не може да ми помогне, само това е реално за менъ. Ако азъ съмъ въ единъ затворъ и знамъ какъ да излѣза, а не излизамъ, който ме гледа нѣма ли да каже: „Колко е хладнокръвенъ този човѣкъ! Може да излѣзе отъ затвора, а седи вѫтрѣ.” - Представете си обаче, че следъ като съмъ въ затвора, дето отвънъ ме пазятъ стражари, тѣ поглеждатъ по едно време вѫтрѣ, не ме намиратъ, търсятъ ме тукъ-тамъ и най-после ме виждатъ вънъ да се разхождамъ свободно. Хванатъ ме полицаитѣ, турятъ ме отново въ затвора, заключатъ здраво килията и казватъ: „Тукъ има редъ и порядъкъ. Тукъ ще стоишъ! Ти, трѣбва да се подчинишъ на законитѣ на държавата”. Следъ малко отново ме виждатъ отвънъ свободно да се разхождамъ. Какво ще кажатъ на това съвременнитѣ хора? Това може ли да стане? Възможно е. Нѣкой ще попита: ти можешъ ли да го направишъ? - За себе си го правя, но за хората никога. Менъ никой не може да ме постави въ затворъ, т. е. никой не може да постави моитѣ мисли, моитѣ чувства въ единъ затворъ. Никой не може да ме накара да мисля другояче, а не както мисля сега. Това е хубостьта, това е красотата на живота. Единственото сѫщество, което може да ви накара да мислите другояче, това сте пакъ самитѣ вие. Нито менъ, нито васъ може нѣкое сѫщество да ни накара да мислимъ другояче. Нѣкой казва: „Азъ ще умра” - и така става, умира. Другъ казва: „Азъ мисля, че не мога да стана ученъ, щастливъ човѣкъ” - и така става. „Азъ мисля, че не мога да свърша училището” – и така става; „Азъ мисля, че жена ми ще ми изневѣри” – и така става. „Азъ мисля, че децата ми ще умратъ” – и така става; „Азъ мисля, че ще ме снематъ отъ управлението” – и така става; „Азъ мисля, че нѣма да бѫда повече министъръ” – и така става. Каквото мисля, това става. Казвате: има ли Господъ, или нѣма? Какво ме ползува Господъ, ако азъ съмъ нещастенъ? Или какво ме ползува, че нѣма Господъ, ако азъ съмъ нещастенъ? Казвамъ на тѣзи философи: ако вашата философия на безбожие може да ме направи щастливъ, добре дошла; ако вашата философия поддържа, че има Богъ и може да ме направи щастливъ, добре дошла. Ако вашата философия, че нѣма Господъ, ме прави нещастенъ, вземете си я; или ако вашата философия, че има Господъ, ме прави пакъ нещастенъ, дръжте си я за себе си. Не ме интересува една философия на живота, която не може да ми уреди живота. Азъ съмъ за онази истина, за реалното, което може да уреди живота ми. Не говоря за бѫдещия, но за настоящия животъ. Азъ не говоря за живота на другитѣ звѣзди, тамъ може да има животъ, но това сѫ Предположения още. Реално е само това, което може да уреди нашия животъ. И това, реалното, е въ насъ вѫтрѣ. Тази теория донѣкѫде е права. Една бѣдна вдовица ми разправяше следната своя опитность. Мѫжътъ и билъ много богатъ човѣкъ, но по едно време умира и тя изпада въ голѣмо отчаяние. „Цѣли осемь години - казва тя - азъ не искахъ да живѣя: искаше ми се да се обеся или да се хвърля отъ нѣкоя канара, или да се удавя въ водата. Не можехъ да се успокоя, цѣли осемь години се мѫчихъ да разрѣша въпроса защо мѫжътъ ми умре. Единъ день като че ме озари една свѣтла мисъль и нѣщо въ менъ ми каза: ти питашъ сега защо мѫжътъ ти умре. Ще дойде день обаче, когато ти ще се запиташъ: защо и азъ трѣбва да умра. А трѣбва да знаешъ, че и ти ще умрешъ по сѫщия начинъ, както и мѫжътъ ти умре. Когато дойде този день, не само за мѫжа си, но и за себе си ще питашъ: защо азъ трѣбва да умра? Остави сега мѫжътъ ти лично да пита за себе си, а ти ще питашъ за себе си, когато му дойде времето.” Азъ й казахъ: ще се оправи работата. И тя си каза: „Наистина, и азъ мисля, че е само едно въображение, че съмъ имала мѫжъ. Ако той бѣше истински мѫжъ, не трѣбваше да умира, а щомъ е умрелъ, азъ повече не го искамъ. Мѫжъ, който умира, не го искамъ. Той трѣбваше да седи при менъ въ тѣзи години, да ми помага. Какво трѣбва да плача за този умрелъ мѫжъ? И нѣма го вече при менъ.” Тя продължи: „Оттамъ насетне станахъ съвършено спокойна, съвзехъ се, ободрихъ се, и слава Богу, работитѣ ми почнаха да се оправятъ.” После нейни познати я запитвали: – Ти искашъ ли пакъ да се оженишъ? Тя отговаряла: – Този, за когото искате да ме женитѣ, ще умира ли? – Ще умира. – Тогава не го искамъ. Азъ искамъ да се оженя за нѣкой, който не умира. Ако ми намѣрите такъвъ, ще го взема, иначе оставете ме, азъ ще си бѫда съ това вѣрую, което имамъ сега. Ще ви преведа факта въ следната форма: защо трѣбва да вѣрвате въ едно вѣрую, или да имате едно вѣрую било въ консервативенъ, или въ либераленъ смисълъ, че има Господъ, когато единъ день този Господъ ще умре за васъ? Или пъкъ защо ви е единъ материализъмъ, който казва, че Богъ не сѫществува, когато единъ день и той ще умре, и вие ще се разочаровате? И въ едното, и въ другото вие ще се разочаровате. Отъ това гледище ти нито можешъ да отричашъ Бога, нито да го доказвашъ. Щомъ кажешъ, че нѣма Господъ, това значи, че ти не сѫществувашъ. И щомъ кажешъ, че има Господъ, това значи, че ти сѫществувашъ. Каква нужда има тогава ти да отричашъ себе си или да твърдишъ, че сѫществувашъ? Въ съзнанието на всѣки трѣбва да има една обща мисъль, че той сѫществува. Това е разрѣшението на въпроса. И по-нататъкъ - дали има задгробенъ животъ или не това е второстепененъ въпросъ: Защото този въпросъ говори, че моятъ животъ може да се измѣни. И тогава казвамъ: за да се измѣни моятъ животъ, това показва, че въ менъ има друго нѣкакво сѫщество, което измѣня живота ми. Значи ако ме сполети едно нещастие, това показва, че въ менъ има друго нѣкакво сѫщество, което може да измѣни живота ми, да ми направи нѣкаква пакость или нѣкаква врѣда. Ако азъ съмъ самъ въ свѣта, кой може да ми направи зло? Да допуснемъ, че цѣлата Земя е ваша, че всичкото богатство на Земята: растенията, животнитѣ, овцетѣ, говедата - всичко това е ваше, и вие сте пакъ нещастни Кой е причината за това ваше нещастие? Говедата никой не ви е взелъ, овцетѣ - сѫщо, богатствата, паритѣ - сѫщо. Тогава кой е причината за вашето нещастие? - Вие сами. Ще кажете: общественитѣ условия. Да! Вѣрно е, че общественитѣ условия сѫ виновни, но доколкото вие имате отношение къмъ обществото, дотолкова и то може да бѫде причина за вашето щастие или нещастие. Щомъ имате отношения къмъ това общество, не може да бѫдете извънъ него. И доколкото то има отношение къмъ васъ, дотолкова и вие държите за него. Обаче има правилни отношения, както и неправилни; има хармонични отношения, има и нехармонични. Азъ не съмъ за това, да опровѣргавамъ този въпросъ. Щомъ въ едно общество или въ едно учение пребѫдва Истината, то е хармонично устроено. Споредъ менъ Истината е само това, което никога не се измѣня. Истината е само това, което всѣкога е живо, което всѣкога пребѫдва въ човѣшкия умъ и сърдце, въ човѣшката душа. Истината е най-мощниятъ елементъ, който върви съ всички души заедно. Истина е това, което никога не прави зло въ свѣта. Или съ други думи казано: Истината е най-разумното въ свѣта, което урежда щастието и радоститѣ на всички хора. Това нѣщо нѣкои хора наричатъ Богъ, но думата „Богъ” е изкривена дума. Какво означава думата „Богъ”? Думата „Богъ” означава, че Той всичко може. Мнозина считатъ, че Богъ е вънъ отъ хората. Питамъ: ако Богъ е всѣсиленъ, а азъ съмъ слабъ човѣкъ, какъ е възможно това нѣщо? Какъ е възможно азъ, който съмъ излѣзълъ отъ Бога, да съмъ инвалидъ, да съмъ слабъ човѣкъ? И най-после, Богъ нѣма да иска да държи на рѫцетѣ си единъ инвалидъ. Не, разумното и силното въ свѣта ражда само разумни и силни работи, Богъ не може да роди едно слабо, едно хилаво сѫщество. Азъ не мога да защитавамъ такава, теория, но правя психологически изводъ. Този Богъ, за когото се проповѣдва въ свѣта, че е силенъ, че е всѣмогѫщъ, Той не може да роди едно слабо, хилаво и неспособно сѫщество. И затова животътъ, въ който живѣемъ, трѣбва да го разрѣшимъ много правилно. Ние участвуваме сега и въ скърбитѣ, и въ радоститѣ на живота. Какъ ще си помогнете тогава? Какъ ще си помогнете, ако въ свѣта дойде едно голѣмо земетресение, или една чума, или единъ голѣмъ циклонъ, или ураганъ? Умниятъ човѣкъ предвижда нѣщата отдалече и затова ги избѣгва. Когато единъ разуменъ човѣкъ пусне единъ корабъ въ морето, той сто на сто ще го осигури, ще предвиди всички възможности за аварии и по този начинъ ще ги избѣгне. При сегашнитѣ условия на живота трѣбва да бѫдете крайно разумни. Сега азъ говоря на онѣзи, отъ васъ, които сѫ силни, които мислятъ. А онѣзи отъ васъ, които сѫ слаби и които не мислятъ, тѣ не обръщатъ внимание на думитѣ ми, тѣ се държатъ за старото. Който е слабъ, да си държи старото. Стариятъ дѣдо да държи патерицата си, да се подпира на нея, а на младия не трѣбва никаква патерица. Остане ли до нѣкаква патерица, той нѣма вече никакъвъ моралъ. Това, на което ние трѣбва да разчитаме, е онзи вѫтрѣшенъ законъ на живота, който наричаме Любовь. Първата подпора, това е Любовьта. Втората подпора, това е знанието, Мѫдростьта; третата подпора, това е свободата, Истината. Това сѫ три подпори въ три свѣта: въ човѣшкия умъ, въ човѣшкото сърдце и въ човѣшката воля. Това сѫ три велики свѣта, които управляватъ човѣка. А човѣкъ е само онзи, който въ волята си има истината, който въ сърдцето си има любовьта и който въ ума си има мѫдростьта; Човѣкъ е само онзи, който използва всички тия закони и живѣе съобразно тѣхъ. Та казвамъ: въ тази стара драма Йовъ се оплаква отъ живота си. Прочетете тази драма, да видитѣ развръзката й. Той придобива едно прозрѣние, влиза въ новия животъ и намира, че стариятъ животъ, въ който дотогава е живѣлъ, е билъ фалшивъ. Той, казва: „Азъ вече се отказвамъ отъ всичко старо и нѣма да мисля по стария начинъ.” И на този Богъ, който му говорилъ отвѫтрѣ, той казва: „Отсега нататъкъ ще Тѣ слушамъ да ми говоришъ истината.” Тъй както ми говоришъ, кажи ми истината, и азъ ще Тѣ слушамъ, ще приложа тази истина въ живота си, за да придобия новия животъ.” Щомъ той приложи тази философия въ живота си, въ него стана едно преобръщане и въ този моментъ всичко му се възвърна: богатството, говедата, камилитѣ, овцетѣ, конетѣ, дъщеритѣ и синоветѣ, и то два пѫти по-хубави и красиви, отколкото бѣха първитѣ. Които четатъ тази история на Йова, ще кажатъ: този човѣкъ е проповѣдвалъ за Господа, така ли трѣбваше да пострада? Значи споредъ тѣхъ той не трѣбваше да премине тѣзи изпитания. Не, единъ човѣкъ като Йова, който проповѣдваше за Бога, трѣбваше да се изпита, следъ което всичкитѣ богатства му се възвърнаха, а синоветѣ и дъщеритѣ му сѫщо се възвърнаха, но два пѫти по-красиви отъ първитѣ. Не може да се приеме новото учение, докато човѣкъ не се изпита въ всѣко отношение. Това, да получи изведнъжъ всички блага, то не е никакво ново учение. А така, да го залъгватъ, че като отиде въ онзи свѣтъ, ще свири на китара и само ще пѣе, това не е истински онзи свѣтъ. Че ние и безъ да сме на онзи свѣтъ, пакъ свиримъ и пѣемъ съ китари. Нѣма какво да ни залъгватъ съ китари. Подъ думата „китара” може да разбираме хармонично свирене, здраво мислене. Иначе, ако се отиде съ тѣзи китари на онзи свѣтъ и се скѫса една отъ струнитѣ имъ, какво ще се прави тогава? Китара, на която струнитѣ се кѫсатъ, това не е китара, това е дъска. Така е и съ всѣка мисъль, която не може да внесе въ човѣшкия умъ онази велика сила. Азъ не казвамъ, че нѣма да се тревожите, но и следъ като се разтревожите и дойдете до крайния предѣлъ, да можете да превърнете тази енергия и да произведете въ себе си онова щастие, като на онази вдовица, да кажете: „Този мѫжъ не трѣбва да умира. Щомъ умира не го искамъ!” Досега колко вдовици сѫ дохождали при менъ да ме питатъ какво правятъ мѫжетѣ имъ въ онзи свѣтъ. На нѣкои отъ тѣхъ казвамъ: – Мѫжътъ ви тамъ е ожененъ. – Че какъ и кога се е оженилъ? – Вѣрвате ли въ този мѫжъ? – Вѣрвамъ, обичамъ го още. – Че какъ може да вѣрвате въ нѣщо, което е умрело вече? И какъ може да обичате това, което е умрело? Невъзможно е човѣкъ да обича това, което е умрело, разбирате ли? Вашиятъ мѫжъ се е измѣнилъ, той сега е у васъ. – Че какъ може да влѣзе въ менъ толкова голѣмъ човѣкъ? Тази жена съ своитѣ материалистически схващания мисли, че мѫжътъ й съ цѣлото, си тѣло е влѣзълъ въ нея, такъвъ голѣмъ, лѣвентъ човѣкъ, юнакъ!... Може нѣкои отъ васъ да ми кажатъ: така не се говори за живота. Не азъ говоря, вие говорите, вие се оплаквате. Толкова години вече съмъ въ България, но никой още не е дошълъ да се похвали съ живота. Кой какъ дойде, все се оплаква: жена отъ мѫжа си, мѫжъ, отъ жена си, братъ отъ брата си, сестра отъ сестра си, приятелка отъ приятелката си, учитель отъ ученици и обратно. Досега не съмъ срѣщалъ нито единъ учитель да каже: доволенъ съмъ отъ ученицитѣ си и отъ работата си. Значи, има нѣщо криво въ живота. Но не сме само ние виновни. Азъ не мога да бѫда отговоренъ за грѣховетѣ на хората. Азъ съмъ отговоренъ само за своята мисъль. Всички противоречия въ живота ние самитѣ сме ги създали колективно и ни трѣбва една правилна философия, за да се освободимъ отъ тѣхъ. Има една Школа за тази цель. Ако се следва тази Школа най-малко 25 години, свѣтътъ ще се поправи. Има начини, има формули за това и така може да се поправи той, че да имаме единъ свѣтъ на свѣтии. Може да се направи единъ опитъ. Двайсетъ и петь години трѣбва да пожертвуватъ съвременнитѣ народи, за да иматъ извѣстни резултати. Следъ 25 години ще се докаже може ли или не може да се оправи свѣтътъ. Като поддържате, че мисъльта е, която създава щастието или нещастието, всѣки отъ васъ, ако е внимателенъ какви мисли влага въ съзнанието си, ще може да оправи своя свѣтъ. Всѣка мисъль, която идва отвънъ, или която произлиза отъ човѣка отвѫтрѣ, той трѣбва да бѫде внимателенъ заради нея, да види реална ли е тя, или не е реална. Следователно човѣкъ не трѣбва да приема нищо отвънъ, което да не е вѣрно. Сѫщо така и нищо не трѣбва да излиза отъ него, което да не е вѣрно. Само така може да се поправи твоятъ свѣтъ и като се поправи той ще се оправи и външниятъ свѣтъ. Твоята свѣщъ ако е запалена и гори, ще може да помага и на другитѣ около тебъ. Но свѣщъ, която не е запалена, не може да помага никому. Въ сегашния си животъ хората още не сѫ запалени свѣщи. Тогава какъ ще си обясните онова положение, когато единъ отъ виднитѣ американски милионери, това било въ миналия вѣкъ, отивалъ съ параходъ за коронацията на единъ отъ тогавашнитѣ английски крале и като се размислилъ изъ пѫтя, че триста и шейсеттѣ милиона лири стерлинги, които ималъ на разположение нѣма да му стигнатъ за този праздникъ, хвърлилъ се въ водата и се удавилъ. Какъ ще си обясните това? Какво ще кажете на това отгоре? Лѣкаритѣ ще кажатъ, че това е едно болѣзнено състояние. Не, това е изразъ на една лъжлива философия, която сѫществува въ свѣта, това е изразъ на една криза. Ние знаемъ причинитѣ на кризитѣ. Въ днешно време Англия въ единъ день е изгубила 600 милиона английски лири стерлинги. Това е една грамадна загуба. Веднага английскиятъ стерлингъ е спадналъ съ 15 на сто. Но тѣзи богати милионери и банкери си иматъ съвсѣмъ особенъ възгледъ за живота. Тѣ влизатъ въ разрѣзъ съ единъ установенъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Въ свѣта има единъ установенъ редъ на нѣщата, съ който като влѣземъ въ стълкновение става така, както ако се блъсне едно шише въ нѣкоя канара. Нали шишето се счупва? И ние сме едни такива шишета, които като се сблъскатъ, остава реалното въ свѣта, а ние ставаме на малки парченца. Това е много естествено. Нѣма какво да се сблъскваме. И съвременнитѣ хора искатъ да измѣнятъ цѣлия редъ и порядъкъ на живота на Земята, но това е невъзможно, Тѣ могатъ да го измѣнятъ външно: могатъ да затварятъ хората, могатъ да биятъ, да бѣсятъ - всичко могатъ да направятъ, но живота не могатъ да измѣнятъ. Тѣ могатъ да внесатъ грѣха, могатъ да внесатъ противоречиви мисли, но да измѣнятъ реда и порядъка на великия Животъ - това е абсолютно невъзможно. Невъзможно е човѣкъ самъ себе си да унищожи. Може да унищожи своитѣ дѣла, може да унищожи една своя мисъль, но самъ себе си да унищожи - това е немислимо. Азъ бихъ желалъ нѣкой да направи това и да докаже, че е успѣлъ. Нѣкой казва: „Азъ ще се самоубия.” Ти можешъ да убиешъ едно свое дѣло, ти може да унищожишъ една своя мисъль, но по никой начинъ не си въ състояние да унищожишъ себе си. Този въпросъ сѫ задавали и най-древнитѣ философи: може ли човѣкъ да унищожи себе си? Азъ отговарямъ положително: това е невъзможно, понеже животътъ е цѣлокупенъ. Като казвамъ, че не мога да унищожа себе си разбирамъ, че азъ съмъ единъ живъ елементъ отъ едно цѣло и по никой начинъ не мога да унищожа този живъ елементъ, този животъ. Това и математически е вѣрно. Единъ човѣкъ не може да унищожи цѣлото, на което е часть. Нито пъкъ цѣлото може да разруши нѣкоя отъ своитѣ части. И дветѣ нѣща сѫ невъзможни. Резултатитѣ на частитѣ могатъ да се разрушатъ; резултатитѣ на цѣлото могатъ да се разрушатъ, но отношението, което сѫществува между частитѣ и цѣлото, не позволява нито едното, нито другото да се разруши. Ако приемемъ че това е възможно, тогава трѣбва да допуснемъ друга една реалность, въ която нѣщата могатъ да се измѣнятъ. Обаче въ абсолютната реалность, въ безграничното, въ вѣчното не могатъ да ставатъ никакви промѣни. Следователно въ едно трѣбва да бѫдете сигурни: че вие никога не можете да унищожите сами себе си. Тъй щото ще мислите положително! Всѣкога ще мислите, но не както досега. Защото подъ думитѣ „всѣкога живѣя” азъ подразбирамъ цѣлокупния животъ въ безконечностьта - да живѣя съобразно съ всички форми, които живѣятъ, да живѣя въ формитѣ на най-висшитѣ сѫщества, както и въ формитѣ на най-нисшитѣ; да става единъ приливъ отъ нисшето къмъ висшето и отъ висшето къмъ нисшето. Всички тѣзи форми сѫ въ съотношение една къмъ друга. Това е нашето разбиране. Вие казвате: „Това е нищо, единъ червей.” Да казвате така, това значи, че не разбирате смисъла на този червей. Или казвате: „Това е една мушица”, но не разбирате смисъла на тази мушица. Тази мушица е важна колкото е важенъ и човѣкътъ. Това значи, че колкото човѣкъ е важенъ на своето мѣсто, толкова и мушицата е важна на своето мѣсто. Та въ най-старата драма на Йова се разглежда онова лъжливо схващане, което хората иматъ, че причината за нашето нещастие е извънъ насъ. Така съмъ говорилъ, казва Йовъ, но вече нѣма да говоря така; мислилъ съмъ, но вече нѣма така да мисля; живѣлъ съмъ, но вече нѣма така да живѣя. Той съзналъ, че вече нѣма да спъне своя животъ. Следователно това, което може да стане съ Йова, може да стане и съ васъ. Това, което може да стане съ единъ човѣкъ, може да. стане и съ единъ домъ, и съ единъ народъ, и съ цѣлото човѣчество. Цѣлото човѣчество прогресира общо. И хората общо прогресиратъ. Ние не сме такива, каквито сме били въ далечнитѣ времена. Богъ казва чрезъ пророка: „Ще обърша сълзитѣ отъ очитѣ имъ и скърби нѣма да иматъ вече.” Кога? Когато всички хора дойдатъ да мислятъ въ единение, както Богъ мисли. Въ този смисълъ, когато ние дойдемъ въ хармония, ще видимъ, че това е мисъльта и на Бога. Тогава нѣма да страдаме, бѣднотия нѣма да има, скръбь нѣма да има, и отъ единия до другия край всички ще бѫдатъ щастливи, всички ще се учатъ и ще прогресиратъ. Децата тогава нѣма да умиратъ, но и по много деца нѣма да иматъ хората. Всѣки ще има само по едно дете. И мѫжътъ жена нѣма да има, той самъ ще бѫде; и жената мѫжъ нѣма да има, тя сама ще бѫде. Христосъ е ималъ предвидъ тази идея, като е казалъ, че за въ бѫдеще хората нито ще се женятъ, нито за мѫжъ ще отиватъ. Това значи: нито жената се жени за мѫжъ, който умира, нито мѫжътъ отива за жена, която умира. Между тѣхъ ще има единение, ще има една велика любовь. Нѣкой ще каже, че това сѫ фантазии. Съгласенъ съмъ съ васъ, но кой отъ васъ, които ме слушате, сега би могълъ да ми покаже една реалность? Отъ толкова години насамъ азъ търся една реалность, бихъ я купилъ още сега, имамъ на разположение десеть милиона. Още сега бихъ далъ единъ чекъ за десеть милиона да ги вземете отъ английската банка. „Душата ми е отегчена отъ живота ми.” Както живѣете сега, все ще имате опитностьта на Йова. Виждамъ хората - днесь сѫ вѣсели, утре сѫ тѫжни. Това е самоизмама въ живота. Азъ бихъ желалъ всѣкога да ви виждамъ вѣсели. Единъ день дойдете вѣсели, на другия день сте отпаднали духомъ. Това е, защото живѣете въ илюзиитѣ на живота. Единъ день ви виждамъ здрави, на другия день имате трѣска - живѣете въ илюзиитѣ на живота. Бихъ желалъ да виждамъ хората около себе си здрави - и по мисъль, и по чувство, и по тѣло. Искамъ да виждамъ хората въ единъ животъ безъ противоречия. Казвате: „Тежъкъ е животътъ ми.” - Както сега живѣете, този животъ е по-добре да го отпишете - по единствената причина, че той е животъ на илюзии и измама. Вие сте като въ положението на Настрадинъ Ходжа. По едно време той осиромашалъ; тръгналъ единъ день по улицата, като се разговарялъ съ единъ турчинъ богаташъ. Настрадинъ Ходжа казалъ: – Сега да намѣря 99 турски лири, нѣма да ги взема, ако не сѫ сто. Турчинътъ рѣшилъ да го изпита. Турилъ на земята една кесия, въ която имало 99 турски лири. Настрадинъ Ходжа като видѣлъ кесията съ паритѣ, я взелъ, турилъ я въ джоба си и продължилъ. Турчинътъ му рѣкълъ: – Ти не знаешъ ли, че въ кесията сѫ 99 лири, а не сто? – Нѣма нищо, който е турилъ 99, той ще тури и още една. И на васъ ви трѣбва сега само още една лира. И вие като Настрадинъ Ходжа взимате кесията, туряте я въ джоба си, като казвате: онзи, който е турилъ 99, той ще тури още една. Казвамъ сега: освободете се отъ вашитѣ стари лъжливи схващания за живота. Най-първо, вие мислите, че сте нещастни - то е илюзия; мислите, че сте щастливи - то е друга илюзия; мислите, че сте болни - то е пакъ илюзия; мислите, че сте здрави - и то е илюзия. Мислите, че вѣрвате - то е една илюзия; после мислите, че не вѣрвате - и то е пакъ илюзия. Мислите, че сте учени - то е една илюзия; после мислите, че сте невѣжи - то е друга илюзия. Коя е реалностьта тогава? Щомъ помисля, че ставамъ ученъ, значи сравнявамъ се съ нѣкого. Азъ не се сравнявамъ съ никого, нито казвамъ, че съмъ ученъ, нито че съмъ невѣжа, нито пъкъ казвамъ, че другитѣ сѫ по-учени отъ менъ. Азъ проповѣдвамъ едно: човѣкъ прогресира въ своето развитие. Че съмъ ученъ, това е относително така. Това знание, което имамъ, то е събрано отъ тукъ - отъ тамъ. Наука е това, следъ като тѣ затворятъ въ затвора, да излѣзешъ отъ него; наука е това, като лежишъ отъ нѣколко епидемични болѣсти, като проказа да кажешъ на болѣстьта: „Махни се отъ менъ, азъ съмъ човѣкъ, съ когото не можешъ да се разправяшъ. Никой нѣма право да ме закача!” - и тя да се махне. Нѣкой казва: учени хора сме. Щомъ сме учени, защо страдаме? Учени хора сме, а погубваме радоститѣ си. Може да е приятно да живѣемъ въ илюзиитѣ на живота, но това нѣма смисълъ. Поне да съзнаваме това положение. И за единъ животъ по-красивъ отъ този, който сега живѣемъ. Както има животъ по-красивъ отъ животинския, така има животъ по-красивъ отъ сегашния човѣшки. Сѫществува на Земята една човѣшка раса, която живѣе нѣкѫде, но още не е извѣстна на хората. Ще дойдатъ наследници на тази раса. Къмъ нея днесь се стреми цѣлото човѣчество. Хората отъ тази раса живѣятъ отличенъ животъ. Е, кажете, кой отъ васъ е ходилъ при тѣхъ? Не съмъ ходилъ, но съмъ приказвалъ съ тѣхъ. Кое е по-вѣрно: да кажа, че съмъ билъ между тѣхъ и съмъ приказвалъ, или че съмъ въ общение съ тѣхъ? Да съмъ въ общение съ тѣхъ е по-реално, отколкото ако съмъ билъ между тѣхъ. Може да си ходилъ въ Франция - това не е реално; може да си ходилъ въ Англия или въ Америка - и то не е реално. Азъ съмъ ходилъ въ Америка, но това е сънь за менъ; това, което е въ човѣшкото съзнание, което никога не се мѣни, то е реалното. Следователно ако твоята душа е изпълнена съ Божията Любовь и ти чувствувашъ импулса и пулса на всичко живо въ свѣта, тогава като дойде Смъртьта при тебъ, ти ще я хванешъ за краката, ще я вдигнешъ въ въздуха и ще й кажешъ: „Хвърли си сега косата! Ти трѣбва да знаешъ, че предъ тебъ седи човѣкъ, който никога не умира!” - И какво ще ти каже смъртьта? Тя ще ти козирува и ще каже: „Слушамъ, Ваше високоблагородие!” - и ще си обърне гърба. Това е щастието на човѣка - да не дойде за него смъртьта. Следъ това ще дойде Сиромашията. Той ще я хване за врата и ще каже: „Знаешъ ли, че азъ никога не осиромашавамъ? Така че, иди си веднага!” Ще кажете: може ли да бѫде така? - Съ простотията си ще си умрете - нищо повече. Може ли да бѫде това? Когато казвамъ на едно малко дете, че то ще расте, ще порасне, ще стане момъкъ или мома и после ще остарѣе, това дете ме пита: може ли да бѫде това? Това ще бѫде не защото азъ го казвамъ, но защото и безъ това то ще стане така - това е вложено въ самото дете вѫтрѣ. Следователно ние всички трѣбва да вѣрваме въ онова, което Богъ е вложилъ въ насъ - то е Божественото, абсолютното, за което всички трѣбва да държите. Ако нѣкой пѫть се обезсърдчите, влѣзте по-дълбоко и по-дълбоко въ себе си, докато дойдете въ вашия свѣтъ на щастие, на радость и на веселие. И ще кажете тогава: „Сега разбирамъ Истината.” Ще ви приведа единъ примѣръ. Представете си, че сте въ единъ затворъ, дето постепенно прокопавате, прокопавате и дойдете до едно положение отъ малката дупчица, която сте прокопали, да може малко свѣтлина да влѣзе. Всѣка сутринь слънчевата свѣтлина ще прониква презъ тази малка дупчица. Колкото нѣщата ставатъ по-тънки, толкова и Свѣтлината повече прониква презъ тѣхъ. Като се пробие дупка, и свѣтлината ще дойде. Докато въ Съзнанието сѫществува този пластъ отъ заблуждения, мисли, идеи, философствувания, че този философъ така казалъ, онзи така казалъ и вѣрваме на това, което философитѣ сѫ казали, свѣтлината отвънъ не може да проникне въ съзнанието ни. Това е вѣрно, а още повече то е вѣрно за онѣзи времена, когато тия философи сѫ живѣли; но не е вѣрно за всички времена. Всички философи, всички богослови, каквото сѫ казали, то е вѣрно само за времето си. Христосъ, единъ отъ великитѣ Учители, каза на еврейския народъ: „Много нѣщо имамъ да ви кажа, но то не се отнася до васъ, не е още за васъ. А за въ бѫдеще много нѣща има да ви се кажатъ.” - Какво можемъ да кажемъ за неизказанитѣ нѣща? Защото малкитѣ работи, които Христосъ каза, не сѫ приложени, а какво остава за голѣмитѣ? Ако бѣхме приложили малкото, което Христосъ каза, ние щѣхме да имаме съвсѣмъ друга култура, съвсѣмъ другъ строй, съвсѣмъ друго благо. Но такова разбиране, каквото и да е, и то е добро. Бѫдещето насъ не ни засѣга толкова. Питате какъвъ ще бѫде бѫдещиятъ строй. Той ще бѫде точно такъвъ, каквито сѫ хората. Отъ толкова хиляди години хората сѫ създали този строй, но и той не е лошъ. Той съотвѣтствува точно на вѣрванията имъ. Азъ не го считамъ лошъ, но го разглеждамъ въ широкъ смисълъ: като имамъ предвидъ и вѣрващи, и безвѣрници, той съотвѣтствува точно на тѣхнитѣ вѣрвания, на тѣхнитѣ копнежи. Азъ не правя разлика между народитѣ. Този строй, този животъ, какъвто и да е, той повдига цѣлото човѣчество. И той е добъръ, но още не е идеаленъ. Следователно има още единъ по-възвишенъ животъ, къмъ който човѣчеството се стреми. Както нашата слънчева система се стреми къмъ своя центъръ, така и нашиятъ животъ се стреми къмъ единъ центъръ - къмъ великото благо на Живота, къмъ радостьта, къмъ Любовьта, къмъ Мѫдростьта, къмъ Истината и къмъ Свободата. И тогава ще кажемъ като Йова: нѣма да мислимъ по старому, нѣма да живѣемъ по старому, нѣма да чувствуваме по старому, нѣма да постѫпваме по старому! Тѣзи мисли може да ги поставитѣ за основа. Ако живѣете така нѣколко години, вие ще създадете отъ себе си такива хора, каквито искате да бѫдете създадени. Казваме тогава: блажени вѣрващитѣ въ новото схващане на Любовьта; блажени вѣрващитѣ въ Мѫдростьта; блажени вѣрващитѣ въ Истината и Свободата! Нещастни онѣзи, които вѣрватъ въ сегашното и мислятъ по сегашному, и чувствуватъ и постѫпватъ по сегашному. Дръжте положителната мисъль: вѣрвайте въ новото. Азъ вѣрвамъ, че днешнитѣ хора не сѫ всички безвѣрници. Споредъ менъ доброто въ хората е следното: въпреки всички най-голѣми противоречия, които сега сѫществуватъ въ свѣта, у тѣхъ има една непреодолима вѣра, че свѣтътъ ще се подобри. Всѣки казва: „Каквото и да е, но на менъ ми се струва, че животътъ ще се подобри.” Менъ това поне ме радва, че въпреки всички противоречия хората пакъ не сѫ изгубили вѣрата си въ абсолютното. Тѣ казватъ: „Макаръ че сега е лошо, но свѣтътъ все пакъ ще се оправи.” Тази мисъль е вѣрна! И тогава нѣма да казваме, както Йовъ нѣкога е казалъ, но ще кажемъ: блажени онѣзи, които идатъ съ новата вѣра. Блажени онѣзи, които идатъ съ новата любовь. Блажени онѣзи, които идатъ съ новата свобода. Блажени онѣзи, които идатъ съ новото знание. Казвамъ: блажени сѫ, защото тѣ ще се нарѣкатъ Синове Божии. 1 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 27 септември (Кръстовденъ) 1931 г., София, Изгрѣвъ.
  7. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Дигнете камъка! „Казва Исусъ: „Дигнете камъка!”” Йоана 11:39 Това е единъ великъ процесъ, който става въ човѣшката душа. Това е велико изкуство, което човѣкъ трѣбва да научи. Докато не се справи съ методитѣ, по които става този великъ процесъ, човѣкъ всекога ще се натъква на разочарования въ своитѣ мисли, чувства и дѣйствия. За да се съгради човѣшкиятъ животъ, нужна е здрава основа. Ако съградишъ личния си животъ на такава основа, ти ще бѫдешъ щастливъ; ако съградишъ сѣмейството си на такава основа, цѣлиятъ ти домъ ще бѫде щастливъ; ако на сѫщата основа съградите държавата, и тя ще бѫде щастлива; ако съградите дома на цѣлото човѣчество, на цѣлото небе, и то ще бѫде щастливо. Това е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Следователно, всички елементи, които взиматъ участие въ този процесъ, трѣбва да бѫдатъ разумни, отзивчиви. Човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се справи съ тѣхъ. Съ камъка мѫчно можешъ да се справишъ, защото е твърдъ. Има начини, по които можешъ да се справишъ съ него. Ако го пущашъ отъ върха на планината, той ще тѣ слуша, ще се търкаля надолу. Но ако го карашъ да върви нагоре, той нѣма да тѣ слуша. Камъкътъ може да върви надолу, но не и нагоре. Подъ „камъкъ” разбирамъ онѣзи навици у хората, придобити отъ памти-вѣка. Това сѫ наследствени черти, по които вървятъ всички хора. Обаче, камъкътъ не е разуменъ. Има нѣщо разумно въ него, но само въ една посока. Като знаете това, работете върху себе си, да премахнете мѫчнотиитѣ въ живота си. За да прояви доброто, човѣкъ трѣбва да премахне мѫчнотиитѣ въ живота си. Ако въ личния си животъ имашъ една мѫчнотия, трѣбва първо да я премахнешъ и после да проявишъ доброто. Ако въ дома си имашъ мѫчнотии, трѣбва да знаешъ, какъ да премахнешъ и тѣхъ. Напримѣръ, какъ ще се справишъ съ единъ камъкъ, поставенъ на пѫтя ти? Като го дигнешъ, ще го премахнешъ. Допусни, че камъкътъ е много тежъкъ, напримѣръ, до 100 или 500 кг. Какво ще направишъ? Ще повикашъ нѣколко души да ти помогнатъ. „Дигнете камъка!” Питамъ: Кой тури камъка върху гроба на Лазара? Той не бѣше, самъ по себе си, тамъ. Така и хората ще ти турятъ единъ камъкъ отгоре, и после, викай, колкото искашъ. Като тѣ заровятъ, и да викашъ, никой нѣма да тѣ чуе. Докато хората се убѣдятъ, че си живъ, и тѣ разровятъ, ти ще умрешъ отново. Съвременнитѣ хора си служатъ съ философията на крайнитѣ отрицания. Тѣ отричатъ сѫществуването на Бога. Тѣ казватъ: Дали сѫществува Богъ, или не, не знаемъ. Всеки човѣкъ си има по единъ Богъ. Въ всеки домъ има по единъ Богъ. Нѣкой пѫть мѫжътъ е божество, нѣкога – жената; нѣкога синътъ е божество, а нѣкога – дъщерята. Всекога силниятъ става божество, и той заповѣдва. Хората страдатъ подъ тежестьта на единъ такъвъ камъкъ, туренъ на пѫтя върху умоветѣ и сърдцата имъ, и всички казватъ: Ако дойде днесь единъ спаситѣль, той ще каже: Вдигнете този камъкъ и излѣзте вънъ! Тогава всички хора ще се изправятъ. Но трѣбва да дойде нѣкой да вдигне този камъкъ. Важно е, тѣзи камъни отъ тамъ да се махнатъ. – Защо? – Защото, ако Лазаръ иска да излѣзе, този камъкъ ще му препятства. Азъ правя аналогия между камъка върху гроба на човѣка и камъка върху ума и сърдцето. Вдигането на камъка е вѫтрѣшенъ процесъ. Да вдигнешъ камъка, това значи, да знаешъ, какъ да се справишъ съ силитѣ въ своя организъмъ. Ти си гладенъ – трѣбва да знаешъ, какъ да се справишъ съ своя гладъ. – Имамъ вѣра. – Имашъ вѣра, но трѣбва да знаешъ, какъ да се справишъ съ своята вѣра. Има случаи, когато съ тази вѣра можешъ да отидешъ далечъ, дето не трѣбва. Нѣкога вѣрата може да тѣ заведе въ правата посока, а нѣкога може да тѣ заведе толкова далечъ, че да тѣ направи нещастенъ. Бѣденъ си, но срѣщнешъ царската дъщеря, влюбишъ се въ нея и започвашъ да мечтаешъ, че можешъ да се оженишъ за нея. Вѣрвашъ, че ще се оженишъ за царската дъщеря. Вѣра ли е това? Не, то е суевѣрие. Вѣра е само това, което моментално се реализира, а не следъ години. Това, въ което вѣрвате, се отнася за днешния день. Щомъ остане за другия день, то е суевѣрие. Казвашъ: Азъ вѣрвамъ. – Сега вѣрвашъ ли? – Мѫча се да вѣрвамъ. – Щомъ се мѫчишъ, това е вѣрване. – Утре ще се реализира. – Щомъ остане за утре, то е суевѣрие. – Ще се увѣря, но като прочета, какво сѫ казали философитѣ. – Остане ли философитѣ да тѣ увѣряватъ, това е суевѣрие. Че философитѣ още не сѫ видѣли Господа, не сѫ се разговаряли съ Него. Тѣ си правятъ предположения. Ще направя беседата си по-конкретна. Вие вѣрвате въ Бога и казвате: Доста вече ни се проповѣдва за Господа, станало е банално. Азъ не казвамъ, че трѣбва да вѣрвате въ Бога, но вие имате единъ капиталъ, който постоянно трѣбва да се увеличава. Тамъ е хубавото въ живота ви. Ако капиталътъ ви, като на търговеца, не се увеличава; ако вашитѣ чувства не се подобряватъ, и ако вашиятъ организъмъ не расте и не укрѣпва, вие нѣмате никакво вѣрую. Вѣрата е вѫтрѣшенъ процесъ, който внася подобрение въ човѣка. Всеки день трѣбва да придобивате по една нова идея за Бога. Вие имате отношение къмъ Бога, но днешното ви отношение не е като вчерашното. Отношението на детето къмъ бащата не е едно и сѫщо отъ ранната му възрасть до края на живота. Когато детето се роди, майката го носи на рѫце: милва го, гали го, по три пѫти на день го кѫпе: сутринь, на обѣдъ и вечерь. Като започне детето да расте, майката намалява кѫпането: отъ три пѫти на день – на два, на единъ пѫть; после, по единъ пѫть въ седмицата, а нѣкога и по единъ пѫть на две седмици. Колкото по-голѣмо става детето, толкова повече майката го изоставя. Тя измѣня отношенията си къмъ него. Ако детето схване тази промѣна, то ще се запита: Защо ли майка ми се измѣни къмъ мене? Защо вече не ме милва и цѣлува, както по-рано? Защо сега прѫчката играе по гърба ми? – Много просто, майката е капелмайсторътъ, а детето – музикантътъ. Тя дирижира, а то свири. Майката тактува, а детето изпълнява. Въпреки това, детето не може да си обясни, защо майката си служи толкова често съ прѫчицата. Какво ще отговори майката на детето си? Като порасне и почне да разбира, тя ще му каже: Слушай, синко, преди да бѣше дошълъ при мене, ти живя между растенията, като дърво, на което главата бѣше заровена въ земята. Клонетѣ ти се издигаха нагоре, къмъ слънцето. Сега, като напусна сѣмейството на растенията и дойде при мене, пакъ ще се стремишъ къмъ слънцето, но нагоре съ главата. Ще се движишъ перпендикулярно, между центъра на слънцето и центъра на земята. Казвамъ: Всеки човѣкъ, който се грижи само за земния си животъ, заравя главата си въ земята. И обратно: който мисли за Божествения свѣтъ, държи главата си изправена, къмъ центъра на слънцето. Той е свободенъ човѣкъ. Той носи щастието въ себе си. Като знаете това, не питайте, защо единъ човѣкъ е ограниченъ, а другъ – свободенъ. Ако сте въ ограничителнитѣ условия на живота, стремете се да се освободите отъ тѣхъ. – Какъ да се освободимъ? – Като напуснете живота на растенията и животнитѣ. Ние не можемъ да живѣемъ нито като растенията, нито като животнитѣ, нито като хората, живѣли преди хиляди години. Ние сме дошли до единъ развой, дето трѣбва да ликвидираме съ всички стари смѣтки и дългове, съ всички вземания-давания и да влѣземъ въ новата епоха на живота. Въ новата епоха не ще има болѣсти и дългове, кражби и лъжи, безвѣрие и заблуждения. Иде вече новата епоха на земята. – По какво ще я познаемъ? – По живота и отношенията на хората. Тѣ ще живѣятъ като Синове Божии, слѣзли преди хиляди години на земята. Сегашнитѣ хора сѫ жито, което вече е ожънато, овършано и отвѣяно. Остава само да се прибере въ хамбара. Казватъ за насъ, че сме извѣяли хора. – Нѣма по-добро нѣщо отъ това, да бѫдешъ извѣянъ. Значи, житото е отдѣлено отъ сламата. Горко на неизвѣянитѣ! Като дойдатъ извѣянитѣ философи, учени, писатели и поети, сѫдии, свещеници, майки и бащи, братя и сестри, ще покажатъ на хората, че нѣматъ вече слама въ себе си, че сѫ чисто жито. Ето защо, ако нѣкой тѣ нарече извѣянъ, кажи му: Благодаря ти, братко, че ме наричашъ така. Както съмъ изчистенъ, нищо друго не остава, освѣнъ да ме посѣятъ на Божията нива и отново да започна работата си. Значи, добритѣ, честнитѣ и разумнитѣ хора сѫ извѣяни, а онѣзи, които обичатъ да се осигуряватъ, да лъжатъ и крадатъ, не сѫ извѣяни. Извѣяниятъ не прави никакви престѫпления. Христосъ казва: „Дигнете камъка!” Камъкътъ е спънката въ свѣта. Ние искаме да живѣемъ, да бѫдемъ щастливи. Това е наше право, дадено ни отъ Бога. Ние трѣбва да пазимъ живота, който ни е далъ Богъ, защото Той самъ е въ живота. Безъ Бога и безъ любовьта, животътъ не е животъ. Любовьта е мѣрка за живота, а животътъ е мѣрка за любовьта. Ако не разбирате любовьта, като мѣрка за живота, и живота, като мѣрка за любовьта, вие не можете да мислите право. Свѣтлина, която нѣма съзнание, не е свѣтлина. Мѫдрость, която нѣма свѣтлина, не е мѫдрость. Истина, която нѣма свобода, не е истина. Това сѫ положения, съ които всеки день трѣбва да измѣрвате живота си. Имате ли любовьта, като мѣрка за живота, мѫдростьта, като мѣрка за свѣтлината и истината, като мѣрка за свободата, ще познавате положителната и отрицателната страна на живота. Ако напишешъ едно стихотворение, ще го премѣришъ съ тѣзи шесть мѣрки. И като го изнесешъ предъ свѣта, всички камъни ще бѫдатъ дигнати отъ гробоветѣ. – Какъ може да бѫде това? – Много естествено. Шесттѣ мѣрки сѫ шесть принципи, съ които си служи природата. Впрегни тѣзи принципи на работа и, каквото пожелаешъ, ще постигнешъ. Така работятъ всички изобретатели. Какъ се движи аеропланътъ? Достатъчно е да се завърти витлото, и той тръгва. Щомъ спре витлото, и той спира. Механикътъ, т. е. разумната природа, която създала човѣшкия организъмъ, е изчислила, колко и какви сили сѫ вложени въ нашия умъ, сърдце и воля. Въ това отношение, тя разполага съ редъ математически и геометрически формули. Ако не разбираме формулитѣ и пѫтищата, съ които тя си служи, не може да бѫдемъ щастливи. Нещастията въ нашия животъ се дължатъ на нашата немарливость. На всичко това отгоре, казваме: Господъ ще оправи свѣта. Обаче, техникътъ, който разбира законитѣ, казва : Еди-коя си часть е поврѣдена, поправете я. Сега, да дойдемъ до религията. Нали всички хора сѫ вѣрващи, иматъ правилно схващане за Бога. Щомъ е така, поне принципно хората трѣбваше да се обичатъ, да иматъ съгласие помежду си. Съберѣте всички православни, католици, протестанти и вижте, каква е тѣхната любовь. Презъ време на свѣтовната война, единъ православенъ свещеникъ и единъ равинъ пожелали да намѣрятъ истината. Равинътъ казалъ на свещеника: Макаръ, че азъ служа на Моисея, а ти на Христа, хайде да допремъ гърбоветѣ си единъ до другъ и, ако моето учение е по-право, азъ ще ти въздѣйствамъ, да станешъ евреинъ; ако пъкъ твоето учение е по-право, ти ще ми въздѣйствашъ да стана християнинъ. Тѣ направили този опитъ, съ цель, да познаятъ истината. Не зная, дали сѫ намѣрили истината, но и до днесь хората, като търсятъ истината, допиратъ гърбоветѣ си единъ до другъ. И така, ако искате да познаете, дали единъ човѣкъ стои по-високо отъ васъ, допретѣ гърба си до неговия. Сѫщо така, за да познаете, дали единъ човѣкъ е по-здравъ отъ васъ, допрете гърба си до неговия. Ако той е по-здравъ отъ васъ, ще усѣтите добро разположение на духа; ако не е по-здравъ отъ васъ, ще усѣтите отмаляване, отпадане на духа. Гърбътъ представя материалнитѣ блага, съ които опитватъ морала на хората. Като дойде въ дома ти единъ бѣденъ човѣкъ, той опитва гърба ти. И това не е лошо, но има и другъ начинъ: не само да опитва гърба ти, но този човѣкъ трѣбва да излѣзе предъ лицето ти и да ти поиска нѣщо разумно. Ние, съвременнитѣ хора, опитваме религията само съ гърбоветѣ си. Докато материалнитѣ ни работи вървятъ добре, докато сме здрави, докато имаме богатства, казваме, че Богъ е много добъръ, че свѣтътъ е добъръ. Щомъ настане нѣкаква авария въ нашия животъ и започнемъ да губимъ, казваме, че Богъ не е добъръ, че свѣтътъ е разваленъ. Това сѫ наши субективни схващания. „Дигнете камъка!” Подъ „дигането на камъка” се разбира нѣщо разумно, разуменъ процесъ, на който трѣбва да знаешъ законитѣ. Каква полза щѣхъ да имамъ азъ, ако камъкътъ бѣше скѫпоцѣненъ? Ако ви се каже да дигнѣте този скѫпоцѣненъ камъкъ, кой отъ васъ не би го дигналъ? Ако не можете цель да го дигнѣте, ще отчупите отъ него парче, тежко половинъ или единъ килограмъ, ще го занесете у дома си, да бѫдете осигурени презъ цѣлия си животъ. Казвамъ: Когато Христосъ дигна камъка отъ гроба на Лазара, тогава Той прояви своята сила. Той отправи мисъльта си нагоре и каза: „Господи, благодаря ти, че ме послуша; азъ знаѣхъ, че винаги ме слушашъ, не искахъ това за себе си, а за народа, да повѣрватъ, че Ти си ме проводилъ.” Това може да стане, когато хората бѫдатъ готови да дигнатъ камъка. Не само това, но онзи, който ще възкръсне, трѣбва да има две сестри: Едната да е изтрила краката на своя Учитель съ сълзитѣ и съ коситѣ си, а другата да е толкова спретната, че да е посрѣщала и приемала своя Учитель. Лазаръ имаше такива две сестри. Съ това Христосъ искаше да каже: Ако ти нѣмашъ свѣтълъ умъ, като Марта, и благородно сърдце, като Мария, братъ ти ще лежи въ гроба, а ти ще страдашъ. Значи, твоятъ умъ и твоето сърдце ще кажатъ на Учителя, т. е. на Духа, Който ще дойде: Учителю, братъ ни умрѣ. И онзи, който ще възкръсне отъ гроба, това е твоята душа. Безъ тѣзи условия, тя не може да възкръсне. Единственото мощно нѣщо въ човѣка е неговата душа – безсмъртниятъ принципъ въ живота. Умътъ и сърдцето му сѫ нейни служители. Душата наричатъ съ много имена, но азъ я наричамъ „разумниятъ принципъ”. Когато душата възкръсне, умътъ и сърдцето заематъ своето опредѣлено мѣсто; ако тя не възкръсне, умътъ и сърдцето пропадатъ. Дето нѣма умъ и сърдце, тамъ нѣма и душа. Когато душата присѫства въ човѣка, умътъ му е свѣтълъ и благороденъ, а сърдцето - добро и благо. Следователно, ние говоримъ за душата, само ако умътъ на човѣка е свѣтълъ, а сърдцето – благородно. Казвашъ: И азъ искамъ, като Христа, да възкресявамъ мъртвитѣ. – Защо искашъ това, за да печелишъ пари ли? Ако ти, обикновениятъ човѣкъ, възкресишъ нѣкого, нѣма да го оставишъ на спокойствие – постоянно ще искашъ отъ него или отъ сестритѣ му, да ти платятъ. Заслужава да си дадешъ всичкото богатство, за да излѣзешъ отъ гроба, но доброволно, а не чрезъ насилие. Не е лесно да останешъ въ гроба. Който е миналъ презъ гроба, той знае, какво нѣщо е гробътъ. Той е готовъ да даде всичко, каквото има, само да се намѣри човѣкъ да дигне камъка отъ гроба му и да го възкреси. Животътъ, който имамъ, струва хиляди и милиони пѫти повече отъ богатството, съ което разполагамъ. Животътъ е надъ всичкото богатство въ свѣта. Питамъ: Какво сме направили ние заради Бога, Който ни е възкресилъ? Ще кажете, че майка ви и баща ви сѫ направили много нѣщо. – Това не е важно; важно е, какво ние сме направили. Какво особено сѫ направили нашитѣ родители отъ осемь хиляди години заради Господа? Ще кажете, че тѣ сѫ направили държави, общества. – На кого служатъ вашитѣ държави и общества? Коя отъ великитѣ държави на миналото сѫществува и досега? Много държави сѫ изчезнали вече. Ако и сегашнитѣ държави вървятъ по пѫтя на тѣзи държави, и тѣхъ ги очаква сѫщата участь. Не е важно, че хората се проявяватъ, че градятъ, но важно е, на каква основа градятъ. Христосъ казва: „Всеки домъ, построенъ на пѣсъкъ, ще се разруши. И всеки домъ, всеки животъ, съграденъ на камъкъ, ще оцѣлѣе.” И тъй, за да разберете Христовото учение, трѣбва да Го приложите. То има лично приложение. Като Го прилагате, всеки отъ васъ трѣбва да увеличава своя капиталъ. Всеки день трѣбва да имате по едно ново схващане за Божественото начало. Ето какво разбирамъ азъ подъ думата „Божествено начало.” Ако ти си малъкъ изворъ, който има малко вода, едва тече, втория день водата ти трѣбва да се увеличи; третия день да се увеличи още повече, докато станешъ голѣмъ изворъ. Всеки день трѣбва да имашъ по единъ малъкъ придатъкъ, докато станешъ виденъ човѣкъ. Това значи проява на Божественото начало. При това положение, какво може да тѣ смущава? Ако си изворъ, отъ какво ще се страхувашъ? Докато се страхувате, вие сте въ положението на престѫпника. Само той се страхува. Кога излѣзе първиятъ човѣкъ отъ рая? – Когато сгрѣши. Казвате за нѣкого, че открадналъ нѣщо. – Сигурни ли сте въ това, или се съмнявате? – Отде дойде тази мисъль, че той краде? – Защото и ти си кралъ. Иначе, не би могълъ да знаешъ, че хората крадатъ. Човѣкъ не може да знае нищо за грѣха и престѫпленията, както и за доброто, ако не ги е вършилъ нѣкога. Казвате за нѣкого, че е добъръ човѣкъ. – Защо е добъръ? – Защото и ти си като него. Добриятъ доброто познава. За този случай, българитѣ си служатъ съ поговорката: „Краставитѣ магарета презъ девѣть баира се помирисватъ.” Азъ пъкъ казвамъ: Здравитѣ магарета и презъ сто баира се помирисватъ. Кои магарета сѫ по-хубави: които се помирисватъ презъ девѣть баира, или презъ сто? Азъ бихъ предпочелъ тѣзи магарета, които се помирисватъ презъ сто баира, отколкото единъ съвремененъ културенъ човѣкъ. Въ нѣкои случаи азъ не бихъ се срамувалъ да произнеса името на едно магаре, понеже досега магарето не е направило нито едно престѫпление. Единствената му погрѣшка е, че често реве. Единъ културенъ човѣкъ убива десеть души и минава за герой. Кой стои по-високо: той, или магарето? Ще кажете, че човѣкътъ е по-горе. – Това е въпросъ. Какво представятъ животнитѣ? – Тѣ сѫ символи. Тѣ сѫ букви отъ азбуката на Свещената книга. Магарето е една страница отъ тази Божествена книга. Волътъ, коньтъ, вълкътъ, мухата, паякътъ сѫ все страници отъ Божествената книга. Четешъ нѣщо отъ магарето. То казва: Ти трѣбва да живѣешъ като истински човѣкъ. Ако имашъ убѣждение, трѣбва да го изповѣдашъ свободно, да покажешъ, че си човѣкъ. Когато Христосъ яздилъ на магарето, съ това искалъ да каже: Всички, които ме проповѣдватъ, трѣбва да бѫдатъ като магарето – да проповѣдватъ, безъ да се страхуватъ. Въ древностьта на магаре се качвалъ само онзи, който е трѣбвало да мине презъ четвъртото посвѣщение. Ще кажете, че това е приказка. – Възможно е, но питамъ: Цѣлиятъ животъ не е ли мечтата на една мома, която иска да се ожени, да се облѣче хубаво, да тури лачени обувки и да се вози съ своя възлюбенъ на файтонъ. Единъ день, като се види стара и набръчкана, ще каже: Нѣма го онова хубавото въ живота. Цѣлиятъ ви животъ не е ли една фантазия, не е ли илюзия? Какво е спечелила старата баба отъ своитѣ фантазии? И Соломонъ е казалъ: „Суета на суетитѣ, всичко е суета”. Сега, азъ не ви говоря, за да се обезсърдчавате. Само глупавитѣ се обезсърдчаватъ, а умнитѣ се насърдчаватъ. Като видя старъ човѣкъ, азъ се усмихвамъ. На детето казвамъ: Добъръ животъ ти е далъ Господъ, върви напредъ, на добъръ часъ! На стария казвамъ: Много знания си придобилъ, ще бѫдешъ полезенъ на хората. Ни най-малко азъ не се спирамъ върху стария, че нѣма сили, че мускулитѣ му отслабнали. Това не ме интересува. На детето казвамъ: Има много да ядешъ и пиешъ, но има много и да плащашъ. На дѣдото казвамъ: Дѣдо, ти си ялъ и пилъ много. Това сѫ вмѣтнати думи, които вие сами трѣбва да си обясните. Азъ не поддържамъ онази крива философия, че трѣбва да бѫдешъ пустинникъ, или да прекарвашъ постоянно въ църквата. За мене, слънцето, звѣздитѣ, мѣсецътъ – всичко живо е църква. Всеки човѣкъ, когото срѣщна и видя, че мисли и чувства, той е запалено кандило. Казвамъ: Слава Богу, че срѣщнахъ едно запалено кандило. Всеки човѣкъ, който помага на бѣднитѣ и страдащитѣ, за мене той е единъ добъръ свещеникъ и владика. Азъ не търся свещеницитѣ и владицитѣ въ църквитѣ, а вънъ, въ свѣта. Тѣзи въ църквата сѫ порѫчани. Сѫщо така, порѫчани актьори сѫ тѣзи въ театритѣ, а истинскитѣ сѫ вънъ, въ свѣта. Казватъ за нѣкого: Великъ актьоръ е той. Азъ да ви покажа, какви актьори има въ свѣта. По-велики отъ тѣхъ нѣма. Не казвамъ, че тѣзи въ театритѣ сѫ лоши – не споря даже по това. И азъ, като ви проповѣдвамъ тукъ, съмъ отъ порѫчанитѣ. – Защо? – Защото мнозина ще кажатъ, че ми плащатъ, затова проповѣдвамъ. Ще кажатъ, че азъ не проповѣдвамъ безъ пари. – Възможно е, човѣщина е, но казвамъ: Ако има нѣкой, който да знае истината, това съмъ азъ. Азъ зная, дали ми плащатъ, или не. – Какъвъ човѣкъ е той? – Вие може да ме считате за много добъръ – това е безразлично за мене. Онова, което азъ зная за себе си, то е мѣродавно. И онова, което вие знаете за себе си, то е мѣродавно. Днесь всеки може да се спре предъ единъ гробъ и да каже, както Христосъ на Лазара: „Лазаре, излѣзъ!” Отъ две хиляди години се намѣри само единъ човѣкъ, който имаше смѣлостьта да каже: „Лазаре, излѣзъ вънъ!” – Кой бѣше Христосъ? – Синъ Божи. Всеки другъ на Негово мѣсто ще каже: Да не би да се изложа? Всеки не може да направи това. И Христосъ не можѣше да възкресява всички. Тукъ бѣха изключителни условия. Ако нѣмате тѣзи условия, ще лежите въ гроба. – Какви бѣха тѣзи условия? – Непремѣнно да имате две сестри, да имате единъ братъ и най-после, да имате единъ Учитель, Когото обичате, и Той да ви обича. Исусъ обичаше Марта, обичаше Мария, обичаше и Лазара. И тримата Го обичаха. Тѣ поставиха любовьта, като основа на живота си, като необходимъ елементъ. Ако не поставите въ душата си любовьта, като необходимъ елементъ, никаква наука не можете да имате. И тогава, въ живота на хората не може да се проповѣдва никакво съгласие. Това не подразбира, че между хората нѣма съгласие. Има съгласие, но то не е Божествено, не носи непреривно щастие. Засега, колкото щастие, толкова и нещастие има въ живота. Ние сме дошли до такива разочарования, че казваме: Не струва да се живѣе. – Това е криво разбиране. Мнозина мислятъ, че като повѣрватъ въ Бога, богатство ги очаква. Това е крива мисъль. По-голѣмо богатство отъ любовьта нѣма. По-голѣмо богатство отъ силата нѣма. По-голѣмо богатство отъ мѫдростьта нѣма. По-голѣмо богатство отъ истината и свободата нѣма. Какво друго богатство може да очакватѣ въ живота? Всички други богатства се основаватъ на това, върху което е съграденъ животътъ. Казвате : Кажи дума, и тя ще бѫде чута. Питамъ: Колко пари ви трѣбватъ? Голѣмата френска банка „Банкъ дѣ Франсъе разполага съ 420 милиона английски лири, заровени на дълбочина 25 м. въ земята, и оттамъ се вадятъ съ електричество. – Защо сѣди това злато тамъ? Казвамъ: Франция е богата, именно, заради това злато, дълбоко заровено въ земята. Ако това злато изчезне, ще я сполетятъ най-голѣми нещастия. Това е не само за Франция, но и за всека друга държава. Златото представя коренитѣ на нейния животъ. По аналогия на това казвамъ: Ако вашата симпатична нервна система нѣма капиталъ въ себе си, тя ще се разруши и изчезне. А симпатичната нервна система на човѣка се занимава съ стомаха и съ цѣлата храносмилателна система. Ако вашата стомашна система нѣма извѣстни капитали, вие, като държава, не можете да сѫществувате и ще изчезнете. Човѣкъ трѣбва да има отлична нервна система и симпатична нервна система, съ капиталъ най-малко 500 милиона английски лири. И природата е вложила своя капиталъ въ нашата симпатична нервна система, въ нашия умъ и сърдце. Ако една държава пропада, това се дължи на нейната бѣдность. Ако и човѣкъ фалира, това се дължи на факта, че изчезва капиталътъ на неговия животъ. Азъ не поддържамъ сиромашията и безпаричието. На какво се дължи безпаричието? Който нѣма умъ и сърдце, всекога живѣе въ безпаричие. То води къмъ смъртьта. За да забогатѣете, вие трѣбва да поставите въ ума си най-богатитѣ мисли и въ сърдцето си – най-богатитѣ чувства, като капиталъ на вашата симпатична нервна система. Достатъчно е да си вземете малко отъ това богатство, за да се отворятъ предъ васъ всички врати. Сега, азъ не искамъ да ви залъгвамъ, но казвамъ: На земята има много богатства, изостанали отъ първата раса. Такива богатства има, каквито човѣкъ никога не е сънувалъ. Ако нѣкой отъ васъ намѣри това богатство, какво ще прави съ него? Богатството трѣбва да се впрегне на работа, за да направи хората по-добри. Ако богатството на хората не служи за придобиване на добродетели, то е за тѣхно нещастие и наказание. Богатството трѣбва да служи на хората за повдигане на тѣхната култура. Обаче, ако ги ожесточава, то не е на мѣстото си. „Дигнете камъка!” Възкресението е процесъ, който всеки очаква. Християнството се опредѣля съ възкресението. Докато не възкръсне, човѣкъ не може да се нарече истински християнинъ. Когато Христосъ възкръсна, тогава стана Христосъ. До това време Той бѣше Исусъ. Като възкръсна, Той каза: Сега съмъ християнинъ. Нѣкой казва: Азъ съмъ християнинъ. – Възкръсна ли? – Не съмъ възкръсналъ. - Тогава още си исусянинъ. Ти си човѣкъ, кандидатъ за смъртьта и страданията. Що е християнинъ, въ пълния смисълъ на думата? – Той е човѣкъ, кандидатъ за всички Божии блага въ свѣта. Той е Синъ Божи. Синътъ Божи непремѣнно трѣбва да възкръсне. И апостолъ Павелъ казва: „Сега не живѣя азъ, но Христосъ живѣе въ мене.” Значи, той е възкръсналъ. Тогава казватъ, че Савелъ го нѣма вече. Мнозина питатъ: Де отиде Савелъ? Казвамъ: Когато житното зърно падне на земята и израсне, де отива то? Значи, житното зърно се явява въ поникналото сѣме. Само възкръсналиятъ човѣкъ дава възможность да се разбере вѫтрѣшно съвършения животъ, както и смисъла на живота. Само така можемъ да се освободимъ отъ съвременното робство. Ние сме поставени на едно вѫтрѣшно робство, т. е. на постоянно безпокойство. Ето защо, човѣкъ трѣбва да дойде до възкресението, за да почувства, че той е господарь на възкресението, да разбере, че той има съчувствието и защитата на всички хора, които го окрѫжаватъ. Били ли сте въ нѣкое общество, да почувствате, че всички хора тамъ ви обичатъ? Почувствали ли сте, че всички хора, между които се движите, ви мислятъ доброто? Нѣма по-голѣмо щастие отъ това. Нѣма и по-голѣмо нещастие отъ това, да се движите между тѣзи хора и да чувствате, че сте чужди за тѣхъ. – Защо страдатъ добритѣ хора? - Понеже се чувстватъ чужди въ свѣта. Тѣхъ наричатъ извѣяни. Така е било и съ християнитѣ следъ Христа. Какви ли нечувани работи не сѫ имъ приписвали! Обвинявали ги въ устройване на разни оргии, че се кланятъ на магарешки глави и др. Достатъчно е да прочетете „Камо грядеши”, за да видите, на какви изпитания сѫ били подлагани. Въ времето на Нерона била издадена отъ него заповѣдь, да се съблѣкатъ голи десеть хиляди дѣвици – християнки и да се разхождатъ предъ него. Това говори за морала на тогавашната Римска империя. Разбира се, това представя една фаза отъ живота. Такава преходна фаза азъ наричамъ смъртьта. Когато човѣкъ умре, той започва да се вмирисва, защото живота го нѣма тамъ. Щомъ животътъ не е тамъ, нѣма защо да се занимаваме съ него. Следователно, когато човѣкъ влѣзе въ отрицателната страна на живота, живота го нѣма вече тамъ. Азъ не съмъ за отрицателната страна на живота, за западналата страна. Животъ безъ любовь, животъ безъ свѣтлина и животъ безъ свобода е смърть. Защото, който умира, той губи свободата си. Да умирашъ, това значи, да чувствашъ въ съзнанието си, че си изгубилъ най-цѣнното въ живота си. При това, съзнанието ти не е изгубено. Като влѣзешъ въ гроба, ти съзнавашъ това и цѣли 30 ÷ 40 години страдашъ, че си изгубилъ нѣщо. Казвашъ: Изгубихъ нѣщо цѣнно, умрѣхъ. Срѣщамъ този човѣкъ десеть години следъ смъртьта му, и той плаче за тѣлото си. Той казва: Нѣма какво да правя въ този свѣтъ. Ние разбираме само едната страна на живота, не разбираме цѣлокупния животъ. Всичко, което човѣкъ преживява, е написано. И когато нѣкой не върви въ правия пѫть, той самъ се излага на изпитания. Следъ всичко това казватъ, че е писано на човѣка, какво ще мине. Сѫщо така се казва и за Христа. Писано е, че Синъ Человѣчески ще умре. - Отде знаятъ това? Христосъ отваряше очи на слѣпи, възкресяваше мъртви, и при това трѣбваше да бѫде разпнатъ. На какво основание стана това? Христосъ казваше: Този народъ, между който дойдохъ да проповѣдвамъ, ще ме умори съ своето безлюбие. Въ дадения случай, евреитѣ излѣзоха по-силни отъ мене. Азъ трѣбва да умра. Като умра, азъ ще имъ покажа, че имамъ сила да възвърна живота си. Но следъ това не ще имамъ никаква връзка съ тѣхъ. Христосъ трѣбваше да умре, за да се освободи отъ влиянието на евреитѣ. Всеки отъ васъ трѣбва да умре, ако иска да се освободи отъ връзката си съ свѣта. – Защо трѣбва да умираме? – За да се освободимъ отъ сегашния свѣтъ на безлюбието. И като умремъ, ще кажемъ: Ние нѣмаме нищо общо съ васъ, сами носете своя товаръ. Тъй щото, ако трѣбва да умремъ, то е, за да се освободимъ отъ ограничителнитѣ условия на живота. И ако трѣбва да възкръснемъ, то е, за да покажемъ на свѣта, че има само единъ Богъ на Любовьта, Спаситель на човѣчеството, чрезъ Когото всичко можемъ да направимъ и всичко може да стане. Той ще ни спаси. Казвамъ на онѣзи отъ васъ, които сте възкръснали: Азъ ви поздравявамъ. – Кой е възкръсналъ? – Това не се казва. Който е възкръсналъ, възкръсналъ е. Азъ нѣма да гадая. На онѣзи, които не сѫ възкръснали, азъ казвамъ: Вие трѣбва да умрѣте. – Защо? – За да се освободите. Но като умирате, гледайте да имате две сестри; гледайте Учительтъ ви да е близо нѣкѫде до васъ. И като Го извикате, да се изправи предъ вашия гробъ и да каже: Излѣзъ вънъ! Това трѣбва да стане съзнателно, а не отъ страхъ. Ще кажете на сестритѣ си: Азъ сега си заминавамъ, но вие ще повикате Учителя да ме върне назадъ. Нѣма да се страхувате. Трѣбва да напуснете еврейския страхъ. Ние трѣбва да умремъ, за да се освободимъ. Като умираме, ние не искаме никакви колесници, никакви пѣсни, никакви свещеници. Въ нашия умъ стои само една мисъль: Да дойде Учительтъ при насъ. И нашитѣ сестри да сѫ близо до насъ и да кажатъ на Учителя: Братъ ни умрѣ. Това значи да очаквате интензивно Този, Който ви обича, и Когото обичате. И когато Той дойде и прострѣ рѫката си, ти ще излѣзешъ вънъ отъ гроба и ще се освободишъ. Гробътъ, това сѫ всички онѣзи връзки, които сѫ свързали душата ви, които сѫ ви оковали. Апостолъ Павелъ казва: „Цѣлото Битие, цѣлото създание, заедно съ Бога, въздиша.” Ето защо, по който и да е начинъ, трѣбва да се освободимъ. Ние не избѣгваме смъртьта, но приемаме тази смърть, която носи възкресението. Това е индивидуално за всеки единъ. Засега много отъ васъ сте още здрави, но като се разболѣете, тогава ще дойде Учительтъ ви. Това ще стане. – За насъ ли се отнася това? – Ще дойде Учительтъ ви, и мнозина ще повѣрватъ, че сѫ възкръснали. Единъ день ще станете и ще кажете: „Вече азъ не живѣя, но Христосъ живѣе въ мене.” Всичко, каквото имамъ, отсега нататъкъ принадлежи на всички. Така ще стане тази промѣна. Такива герои се изискватъ сега въ свѣта. Да знаемъ, че въ насъ ще стане вѫтрѣшна промѣна. Не е въпросъ да намразимъ живота си, но да възкръснемъ. Сега вие повдигате въпроса, кого обичате и какъ го обичате. Нали ние проповѣдваме любовьта? Но ако бащата рече да проповѣдва любовьта спорѣдъ изискванията на Евангелието, веднага синоветѣ и дъщеритѣ му ще кажатъ: А, не може така! И ние сме въ състояние да опетнимъ, да изопачимъ всички прояви на любовьта, даже и най-малкото добро, останало въ насъ. Питамъ: Ако човѣкъ грѣши, какво печели съ това? Той всекога губи, а не печели. Когато страда, човѣкъ казва: Много страдамъ. – Радвамъ се, че страдашъ. Страданието говори въ твоя полза. То е процесъ, който показва, че Божествената рѫка намѣства всички счупени части на твоята душа. Радвай се, че Богъ ги намѣства. Ако не страдашъ, ти си изоставенъ, ти си неизлечимъ инвалидъ. Ако не дойде една рѫка да тѣ изправи чрезъ страданието, ти си изгубенъ човѣкъ. Единственото нѣщо, което ви препорѫчвамъ сега, това сѫ страданията. Дойде ли страданието, радвай се. Ако си богатъ, и дойде страданието, отвори кесията си; ако си бѣденъ, стани и иди да помагашъ на близкитѣ си. Какъвто и да си, щомъ дойде страданието, приеми го като добъръ признакъ. Казва Писанието: „Блаженъ е онзи, който страда.” И Христосъ казва: „Блажени страдащитѣ.” Азъ разбирамъ страданието като вѫтрѣшенъ процесъ на Божествената Любовь. Когато връщате удавения къмъ животъ, той прави голѣми конвулсии: гърчи се, мѫчи се, усѣща болки навсекѫде. Това показва, че животътъ въ него се възвръща. Ако не усѣща болки, животътъ му е вече изгубенъ. Значи, страданието е правилниятъ пѫть. Христосъ казва: „Смъртьта на Лазара е за слава Божия, за да познаятъ хората, че има Единъ, Който може да възкресява.” Това не се отнася лично нито за Ивана, нито за Драгана. Всеки трѣбва за себе си да умре и да възкръсне, но затова е нужно да имате две сестри, т. е. единъ отличенъ умъ, едно отлично сърдце и единъ Учитель, Който ще дойде при вашия гробъ и ще каже: Хвърлете тѣзи обвивки, и той да си върви. – Накѫде? – Само Учительтъ знае, накѫде да го отправи да върви. – Кѫде? - При Бога. Лазаръ трѣбваше да отиде при Бога, да изкаже благодарностьта си, че животътъ му е възвърнатъ. Само който е възкръсналъ, той може да отиде на църква - при Бога. Който не е възкръсналъ, не може да отиде на църква. Чудни сѫ хората, като казватъ, че трѣбва да отидатъ на църква. Богъ е Духъ и само въ Духъ и Истина трѣбва да Му се кланятъ. Който не е възкръсналъ, не вѣрва. Ще дойде нѣкой да тѣ пита, възкръсналъ ли си. Не е важно това. Ако си възкръсналъ, това ще знаешъ само ти, никой другъ; ако си възкръсналъ, ти ще отидешъ въ другия свѣтъ. Щомъ тѣ нѣма на земята, хората ще знаятъ, че си възкръсналъ. Да възкръснешъ, това значи, да имашъ правилна връзка съ Бога. – Ама азъ водя добъръ животъ. – Имашъ ли връзка съ Бога? – Нѣмамъ още. – Щомъ нѣмашъ, ти не си възкръсналъ. Всеки е свободенъ да живѣе, както разбира, но той самъ ще носи последствията на своя животъ. По какво се познава възкръсналиятъ? – Той е свободенъ човѣкъ, той разбира дълбокия смисълъ на живота. Той има свѣтълъ умъ и благородно сърдце. Всички добри и разумни хора сѫ негови приятели, негови братя и сестри. Единъ день, когато умре, не само две сестри ще се молятъ за него, но много повече. Когато хората станатъ истински братя и сестри помежду си, ако умре единъ отъ тѣхъ, всички ще се помолятъ, ще извикатъ Учителя си, и Той ще застане предъ гроба му и ще го възкреси. Това може да стане и въ църквитѣ, но ако свещеницитѣ и владицитѣ сѫ истински служители. Какъвъ служитель е този, който мисли само за себе си, и гледа на всички хора като на по-долностоящи отъ него? Всеки царь мисли само за своята държава; всека майка мисли само за своето дете. Всеки, който мисли само за себе си, за своитѣ деца и за своя домъ, е краенъ индивидуалистъ, човѣкъ на крайния егоизъмъ. Това не е смисълътъ на човѣчеството. Ние трѣбва да реализираме задачитѣ на своя животъ, а не да се отричаме отъ себе си. Животътъ не е въ индивидуалностьта и личностьта, но въ единението ни съ Първата Причина. Животътъ е въ обединението на всички добри и разумни хора. Когато азъ обичамъ хората, и тѣ ще ме обичатъ. Това е животътъ. И когато всички ние обичаме онова Начало, отъ което сме излѣзли, това е вѣчниятъ животъ. Щомъ придобиемъ това ново разбиране за живота, ще се създаде новата култура. Тогава нѣма да става такава криза, като сегашната. Днесь всички търсятъ причината на тази криза. Съвременнитѣ народи създадоха една каша. – Какъ дойде кризата? – По причина на това, че европейскитѣ стоки въ Китай и Индия не се приеха, и пазарътъ се затвори. Примирете Китай, убѣдете китайцитѣ да не се биятъ, дайте свобода на индуситѣ, тѣ ще приематъ вашитѣ стоки, и кризата ще изчезне. Обаче, тъй както вървятъ работитѣ, кризата още повече ще се усили. Сега има повече злато, отколкото всеки другъ пѫть. Както виждамъ, и хамбаритѣ сѫ пълни съ жито. Жито има повече, отколкото всеки другъ пѫть. При това, хората страдатъ. Всичко има въ изобилие, но нѣма правилно разпредѣляне. Да оставимъ социалнитѣ въпроси настрана. Тѣ ще се разрѣшатъ, но има нѣща, които ние трѣбва да разрѣшимъ. И въ нашия животъ – въ нашия Китай и въ нашата Индия – има вълнение, нѣма кѫде да пласираме стоката си. Естествено е, че ще има криза. Помнете: „Дигнете камъка отъ гроба!” Така казва Учительтъ. И заповѣда Учительтъ, всеки да дигне камъка отъ гроба си и да чуе гласа на своя Учитель: Излѣзъ вънъ! Всеки самъ да дигне камъка си, да излѣзе вънъ и да благодари на Бога. 14. Беседа отъ Учителя, държана на 30 ноември, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  8. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Двама или трима „Двама отъ васъ, ако се съгласятъ на земята.” Матѣя, 18:19. Съгласие или акордъ може да има между два тона или между две разумни сѫщества. Дето нѣма съгласие, това показва, че тамъ нѣма акордъ, нѣма разумность. Колкото по-голѣмо е несъгласието, толкова и неразумностьта е по-голѣма. Не, че хората сѫ невѣжи, но между крайно амбициознитѣ сѫществува несъгласие. Човѣшката гордость и честолюбие сѫ майката и бащата на несъгласието. Честолюбието е майката, а гордостьта – бащата. Като се съединятъ, тѣ раждатъ несъгласието – тѣхното дете, на което чувате само гласа, като дава своитѣ разпореждания. Съвременнитѣ хора мислятъ за себе си, че сѫ много умни. Като изучавамъ хората, животнитѣ и растенията, намирамъ, че всички сѫ крайни философи. Досега не съмъ срѣщналъ нито едно животно, което да не се мисли за философъ. Като се натъкватъ на лошитѣ условия, животнитѣ считатъ, че хората сѫ виновни за това. Хората пъкъ считатъ Бога виновенъ за лошитѣ условия и намиратъ, че Той не е създалъ свѣта, както трѣбва. И най-проститѣ хора – мѫже и жени, всички мислятъ така. Само че, едни сѫ смѣли да изкажатъ мнѣнието си, а други не смѣятъ, не се изказватъ отъ благоприличие. Обаче, въ дъното на душата си, и тѣ иматъ сѫщото мнѣние. Положението на сегашнитѣ хора се дължи на факта, че тѣ се мислятъ по-умни, отколкото сѫ въ дѣйствителность. Като се вглеждате въ живота, чудите се, какъ е възможно, хората да сѫ толкова умни, а въпрѣки това, злото сѫществува въ свѣта. И тъй, като разсѫждаваме, казвамъ: знанието има своя тежесть, своя интензивность и свое вѫтрѣшно напрежение. Многото знание на човѣка го прави подобенъ на котелъ, който се намира подъ голѣмото напрежение на воднитѣ пари. Както котелътъ може да се пръсне подъ голѣмото напрежение на воднитѣ пари, така и човѣкъ може да се пръсне. Ако презъ нервната система се прекара повече енергия и по-голѣмо напрежение, отколкото тя може да издържи, веднага въ човѣка се явява неврастения. Мнозина мислятъ, че нервната система на човѣка може да издържи повече енергия. Всѫщностъ, не е така. Онзи, Който е създалъ твоята нервна система, знае, колко енергия най-много може тя да издържи. Той е предвидилъ крайното напрежение, което можешъ да издържишъ. Той знае, съ каква интелигентность разполагашъ. Умниятъ човѣкъ трѣбва да знае, че животътъ е ограниченъ и не може да се краде. Той трѣбва да съзнава, че знанието, въ своитѣ широки, грандиозни размѣри, е непостижимо. Той трѣбва да съзнава, че човѣшката душа не се продава. И най-после, той трѣбва да съзнава, че човѣшкиятъ духъ не може да се заробва. Това сѫ общи положения. Всички други положения, които вие можете да приведете, оставатъ настрана. Сега азъ говоря за обективната наука, която и вие можете да създадете. Напримѣръ, вие говорите за деня, като проява на природата. Деньтъ е основа, мѣрка на нѣщата. Той сѫществува въ природата, като естествена проява. Отъ сутринь до залѣзъ, това е все день. Който иска да разбере вѫтрешния смисълъ на живота, или началото на живота, трѣбва да знае, какво нѣщо е деньтъ. Който не разбира, защо слънцето изгрѣва и залѣзва, не може да разбере, какво е деньтъ, отде иде слънцето и кѫде отива. Когато нѣкой ме пита, откѫде е дошълъ, казвамъ: Питай слънцето. – Де отивамъ? – Питай слънцето. Слънцето изгрѣва и залѣзва за обикновенитѣ хора, но за гениитѣ и свѣтиитѣ никога не залѣзва. Питате: Какъ може слънцето да не залѣзва? Ще ви обясня. Вие разглеждате нѣщата, както ги виждате. Това показва, че вие говорите за обективния животъ на земята, а не за отвлечения свѣтъ. Подъ „отвлѣчени работи” разбирате неразбрани, а разбранитѣ наричате разумни. И тъй, ако отидете на сѣверния полюсъ, ще видите, че тамъ има шесть мѣсеца день и шесть мѣсеца нощь. Ако се мѣстите отъ сѣверния къмъ южния полюсъ и обратно, ще имате постоянно день. Ако не разбиратезаконитѣ, ще останете на сѣверния полюсъ, дето ще носите последствията на дългата нощь. Тьй щото, когато се казва, че трѣбва да бѫдешъ добъръ, това показва, че трѣбва да се пренесешъ отъ сѣверния полюсъ къмъ южния. Ако ти кажа, че трѣбва да бѫдешъ истинолюбивъ, това показва, че трѣбва да се пренесешъ отъ южния полюсъ въ сѣверния. – Бѫди добъръ! Това значи, да отидешъ на югъ. – Бѫди истинолюбивъ! – Това значи, да отидешъ на сѣверъ. Който не разбира тѣзи закони, ще иска да отиде на сѣверъ, за да стане добъръ, но тамъ ще замръзне. Да мислишъ, че на сѣверния полюсъ можешъ да станешъ светия, това значи, да замръзнешъ тамъ. Не се лъжи! На сѣверния полюсъ не се става светия. Докато Богъ е създалъ толкова красота въ свѣта, ти ще се откажешъ отъ нея и ще отидешъ на сѣверния полюсъ да се посвѣтишъ ! Хората ще тѣ посѣщаватъ, ще тѣ молятъ да имъ помагашъ, но ти нищо нѣма да направишъ. Тѣ пъкъ, като живѣятъ при добритѣ условия на живота, ще използватъ благата. Този на сѣверния полюсъ се отказва отъ благата на живота, съ цѣлъ да стане светия, другитѣ използватъ благата и очакватъ на свѣтиитѣ да имъ помагатъ. И еднитѣ, и другитѣ се заблуждаватъ. Въ това отношение, свѣтътъ е хотелъ, дето всѣки трѣбва да плаща. Колкото време е живѣлъ въ този хотелъ, за толкова време ще плаща. Като му дотегне да плаща, повече нѣма да помисли за него. Хората искатъ да взематъ тапия за живота и питатъ, какво ще имъ се случи следната година. Тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Като първокласенъ гадатель, азъ му отговарямъ: Ти живѣешъ въ единъ хотелъ, чийто хотелджия е голѣмъ скѫперникъ. Следъ една година срѣдствата ти ще се намалятъ, и хотелджията ще тѣ изпѫди. Тогава всички, отъ които имашъ нужда – гостилничари, дрехари, обущари, ще се откажатъ да ти доставятъ нужното, и ти ще ходишъ гладенъ, голъ и босъ. Ще кажете, че хората живѣятъ, както разбиратъ, но важно е да бѫдатъ добри. – Такъвъ законъ не сѫществува. Законъ е, всѣки човѣкъ, самъ за себе си, да бѫде добъръ. Следователно, да бѫдешъ добъръ, това е личенъ законъ, който се отнася главно до човѣшката душа. Тя разбира доброто. Който разбира този основенъ законъ – да бѫде добъръ, той се отличава отъ всички други сѫщества. Единствената привилегия за човѣка е да бѫде добъръ. Това го опредѣля като човѣкъ. Единственото нѣщо, което може да направи човѣка силенъ и мощенъ, като божество, е законътъ за доброто. Като говоря за доброто, азъ разбирамъ онази основа на живота, върху която може да се гради. Има редъ други сили, които влизатъ въ човѣка и работятъ заедно съ доброто. Нѣма друга основа, вънъ отъ доброто, която може да направи човѣка силенъ и мощенъ. Не казвамъ да стане голѣмъ като предпотопнитѣ животни – тѣ не разрѣшиха въпроса. Преди предпотопнитѣ животни имаше растения, високи 600 ÷ 700 м, но и тѣ не разрѣшиха въпроса. Ще кажете, че съвременната наука не допуща това. Обаче, това поддържатъ нѣкои окултисти. Дали всѫщностъ е било така, това може да се провѣри. Има архиви, въ които се пазятъ отпечатъци и снимки на тѣзи дървета. Ако искате да провѣрите това, могатъ да ви изпратятъ тамъ, дето се пазятъ отпечатъцитѣ. Всичко, което е станало на земята, е хроникирано, отбелязано и запазено. Гениалниятъ и светията отиватъ направо въ тѣзи архиви и се справятъ съ всички данни, останали отъ миналото. Обикновениятъ и талантливиятъ не могатъ да провѣрятъ направо, но четатъ книгитѣ, какво е писано въ тѣхъ, и оттамъ се учатъ. Всѣки може да стане талантливъ. – Какъ? – Като чете писаното въ книгитѣ. Обикновениятъ, обаче, оре, копае и съгражда, т. е. твори. Ще кажешъ, че градежътъ е проста работа. Азъ казвамъ: Неразбрана работа е да орешъ, безъ да знаешъ да орешъ; да копаешъ, безъ да знаешъ да копаешъ; да четешъ вѣстници и да градишъ, безъ да знаешъ нито едното, нито другото. Който оре земята, трѣбва да знае причинитѣ, които го заставятъ да прави това. Това е наука, която тепърва трѣбва да се изучава. Тази наука бѣше предадена на Адама, когото Богъ въведе въ рая. Обаче, Адамъ не бѣше отъ праведнитѣ. Той бѣше направенъ отъ каль. Богъ го постави на изпитъ, но Адамъ не можа да го издържи. Първиятъ човѣкъ, когото Богъ направи, носѣше и жената въ себе си. Двамата заедно съставяха единъ човѣкъ. Адамъ, като не можа да живѣе съ Ева въ себе си, обърна се къмъ Господа съ думитѣ: Господи, не мога да живѣя съ Ева вѫтрѣ въ мене. Извади я вънъ отъ мене, така ще живѣемъ по-добре. И въ Писанието се казва, че Богъ извади отъ Адама две ребра. Адамъ искаше, Богъ да го освободи отъ Ева. Както желаеше, така стана. Създаде Богъ Адамъ и Ева и ги постави въ рая, тамъ да живѣятъ. Ще ви приведа единъ анекдотъ. Единъ съвремененъ адвокатъ попадналъ по нѣкакъвъ начинъ на небето. Апостолъ Петъръ билъ недоволенъ, че адвокатътъ дошълъ на небето и му казалъ, че ще остане тамъ, съ условие, да не прави никакви адвокатски възражения. Адвокатътъ обѣщалъ, че ще мълчи, но не издържалъ. Единъ день той се увлѣкълъ въ разговоръ съ единъ отъ жителитѣ на небето и започналъ да спори, какъ, на какво основание, възъ основа на кой членъ станало това. Като искали да се освободятъ отъ него, използвали неговото голѣмо гешефтарство. Подшушнали му, че вънъ се готви нѣкакво предприятие. Като чулъ това, той излѣзълъ вънъ, но повече не се върналъ. Вратата била затворена за него. По сѫщия начинъ, Богъ казалъ на жената, че ако излѣзе отъ мѫжа, ще стане царица. Като видѣла вратата на рая отворена, тя излѣзла вънъ отъ него, но положението на Адама не се подобрило. Адамъ не могълъ да се освободи отъ нея, понеже, като я видѣлъ вънъ отъ себе си, много му се харесала и си казалъ: Тя не била толкова лоша, както си я представяхъ. Като ви говоря, азъ искамъ да ме разбирате правилно. Азъ изнасямъ нѣщата въ тѣхната чистота. За мене сѫществува единъ моралъ въ живота, който хората не познаватъ. На земята нѣма сѫщество, по-възвишено отъ жената и отъ мѫжа. – Щомъ е така, отде дойде грѣхътъ? – Законъ е: Само възвишенитѣ сѫщества грѣшатъ. Тѣ минаватъ за божества, затова иматъ възможность да грѣшатъ. Грѣхътъ се ражда отъ сѫщества, които иматъ сила, знание и власть, а не отъ безсилнитѣ, невежитѣ сѫщества. Затова, именно, съвременната наука и богословие сѫ въ противорѣчие помежду си. Науката не признава никакво грѣхопадане, никакъвъ грѣхъ. Тя гледа на грѣха като на необходимость. Природата използва грѣшкитѣ като условие за човѣшкото развитие. Богословитѣ пъкъ търсятъ причината за грѣха въ падането на ангелитѣ. Грѣхопадението, спорѣдъ тѣхъ, е станало на земята, поради което тя е минала презъ нѣколко катастрофи и крушения. Следъ голѣмото грѣхопадение на човѣчеството, станало нужда земята отново да се пресъздаде. Въ Битието е казано: „Вначало Богъ създаде небето и земята. И земята бѣше неустроена и пуста.” Който е писалъ историята на земята, не е искалъ да каже цѣлата истина и премълчалъ. Земята е устроена спорѣдъ насъ: каквито сме ние, такава е и тя. Да оставимъ тѣзи въпроси настрана. Тѣ се отнасятъ до хора съ високо съзнание, съ широкъ умъ, които разбиратъ дълбокия имъ смисълъ. Ще ме запитате: Ние какви сме? Често азъ правя сравнения, съ които обяснявамъ причинитѣ за противорѣчията, нещастията и скърбитѣ въ свѣта. Като страдатъ, хората се питатъ, защо е създаденъ свѣтътъ. Както и да си отговорите, свѣтътъ е създаденъ като вѫтрѣшна необходимость. Може да кажете, че външнитѣ, икономическитѣ, общественитѣ условия не сѫ добри. Обаче, науката казва, че всичко се дължи на извѣстни закони. Ако сѫществува сиромашията, тя се дължи на извѣстни закони. Богатството сѫщо се дължи на извѣстни закони. Но ние трѣбва да знаемъ, какъ да съпоставяме нѣщата и да ги обясняваме. Питамъ: Какво е отношението между богатството и сиромашията, между здравето и болѣстьта? Трѣбва да се направи преводъ. Само гладниятъ може да яде, ситиятъ никога не яде; само сиромахътъ може да работи, богатиятъ никога не работи. Какъ ще разберете това? Вие трѣбва да имате ясна представа за тѣхъ, да знаете, що е богатството, и що е сиромашията. Ако мислишъ, че си дошълъ докрая на своето умствено развитие, ако мислишъ, че си дошълъ докрая на своитѣ сили и имашъ всичко, може ли да се яви въ тебе желание да работишъ? Ако мислишъ, че имашъ всичко, че нищо не тѣ интересува, ти си вече въ положението на едно божество, което отъ нищо не се нуждае. Ако пъкъ мислишъ, че нищо нѣмашъ, ти ще бѫдешъ готовъ да работишъ, ще събирашъ хората, да имъ проповѣдвашъ, както азъ правя сега. – Защо ви говоря азъ? – За да изкарамъ нѣщо отвънъ. Азъ изказвамъ една мисъль, да покажа, какво вие мислите за мене. Какво мислите за мене, това не ме интересува. Обаче, азъ правя сондажъ, да видите, до каква степень вие ставате проводници на извѣстенъ родъ сили въ природата. Отъ научно гледище, азъ искамъ да зная, наближило ли е времето да се оправите. Както работя съ васъ, така работя и съ цѣлия свѣтъ. Като виждамъ грѣшкитѣ на хората, азъ търся причинитѣ, които ги заставятъ да грѣшатъ. Законътъ е единъ и сѫщъ и за малкото, и за голѣмото. Срѣщамъ единъ младежъ, съ книга въ рѫка, който размишлява върху нѣщо. Той си казва: Разбрахъ вече този въпросъ. Цели десеть години се занимавамъ съ въпроса, защо ябълката пада отъ дървото. Ябълката пада по причина, че числото 9 е степенувано въ осма степень, че числото 8 е степенувано въ седма степень. Значи, 9 е излѣзло отъ 8, а 8 – отъ 7. Кой отъ васъ би повѣрвалъ въ това? Младежътъ разсѫждава правилно. Той е математикъ и философъ. Той разбралъ, че ябълката пада не само по закона на земното притегляне, но и по другъ законъ. Знание е нужно на човѣка. Ако вие не знаете, защо слънцето изгрѣва и залѣзва, защо ви е този день? Спазвайте правилото: Никога не канете слънцето да ви дойде на гости. Това значи: Никога не канете великитѣ хора да ви дойдатъ на гости. Днесь всички хора искатъ да станатъ велики. Въ това се крие тѣхното нещастие. Величието на човѣка е резултатъ на неговата вѫтрѣшна разумна дѣйность, на неговото добро. Всѣки човѣкъ може да бѫде добъръ. Следователно, ако ти искашъ да станешъ добъръ, това е въпросъ на времето. Затова не бързай, нека всѣко нѣщо дойде на своето време. Нѣкои нѣща могатъ да дойдатъ следъ година, други следъ сто, хиляда или повече години – нищо отъ това, не бързай. Само глупавиятъ бърза, умниятъ никога не бърза. Въ Бога има едно качество – Той никога не бърза. Като се молите на Бога, казвате: Господи, не виждашъ ли, какво става въ свѣта? – Нѣма нищо, всичко ще се оправи. – Какъ ще се оправи? Не виждашъ ли, какво става? – Ще се оправи. Сега, ще се отклоня отъ мисъльта си. Ще спра вниманието ви върху рѫката. Кои сѫ причинитѣ, дето рѫката на единъ човѣкъ се различава по форма отъ рѫката на другъ? Веднъжъ, като изследвахъ рѫката на единъ български поетъ, казахъ му, че първиятъ пръстъ на рѫката му е дълъгъ 9,5 смъ; срѣдниятъ му пръстъ е дълъгъ 10,5 смъ; четвъртиятъ пръстъ – 10 смъ, а най-малкиятъ –7 смъ. Питамъ го: Какво ще ми кажешъ за твоята рѫка? – Нищо не зная. – Азъ пъкъ се интересувамъ, кога е създаденъ моделътъ на твоята рѫка. Като направя изчисление, мога да си отговоря на този въпросъ. – Какви изчисления ще правишъ? – За да се създаде твоята рѫка, нуждни сѫ били четири милиарда години. – Какво отношение има между времето, дължината и формата на рѫката? – Има отношение. Въ това, именно, се крие загадката на въпроса. Следъ този разговоръ, азъ започнахъ да гадая. Казвамъ му: Ти си поетъ, обичашъ природата, но пишешъ вѣрни и невѣрни нѣща. Справедливъ си само по отношение къмъ себе си. Щомъ се отнася до другитѣ, ти огъвашъ истината. Музикаленъ си, обичашъ музиката, но съ нея използвашъ хората. Обичашъ свѣта, но пакъ го използвашъ за себе си. Като поетъ, ти никога до сега не си мислилъ за своята душа. За тебе нѣма божество, на което да се кланяшъ. Единственото божество, на което се кланяшъ, това си ти самъ. – Отде извади всичко написано? – Отъ твоята рѫка, направена отпреди четири милиарда години. Това е написано на дѣсната ти рѫка. Като вземешъ лѣвата рѫка, тамъ пъкъ е написано, какво трѣбва да правишъ. При измѣрване на лѣвата рѫка, намирамъ слѣднитѣ числа: единиятъ пръстъ е дълъгъ 9,6 смъ, вториятъ пръстъ – 10,6 смъ, третиятъ пръстъ – 10,1 смъ, и четвъртиятъ – 7,1 смъ. Казвамъ: Ти трѣбва да се държишъ за единицата, защото не знаешъ, какво означава тя. Ти не разбирашъ мѣстото на единицата въ живота. Като казвашъ, че имашъ една глава, какъ ще я кръстишъ? Ако искашъ да освѣтишъ една идея и кажешъ, че като нея нѣма друга, какъ ще я кръстишъ? Само единицата опредѣля нѣщата. Следователно, само когато поставишъ единицата въ ума си, тогава ще създадешъ единство въ себе си. И ако не разбирашъ живия законъ, който контролира живитѣ числа, никога не можешъ да си служишъ съ тѣхъ. Ще кажешъ: Не ми трѣбва единицата. Професоръ скѫсва ученика си и му казва: Ти нѣмашъ единицата въ себе си, следователно, нѣмашъ идея. Докато не разберешъ единицата, нищо не можешъ да постигнешъ. Когато при мене дойде човѣкъ безъ единица въ себе си, азъ се смѣя. Той казва: Тебе ти е широко въ живота, но знаешъ ли, какво е моето положение? Скѫсаха ме по еди-кой си предмѣтъ, писаха ми единица. – За колко продавашъ тази единица? Тази единица, поставена отъ професора ти, е най-хубавото нѣщо. Ако знаешъ, какво представя единицата, ти щѣше да бѫдешъ щастливъ. – И ти се смѣешъ на моето нещастие? Да бѣше на моето положение, нѣмаше да се смѣешъ. – Знаешъ ли, какво направихъ едно време, когато професорътъ ми писа единица? Азъ го цѣлунахъ и му благодарихъ. После, той тури единъ крѫгъ подъ единицата и я превърна въ шесторка. Ако ти имашъ страдание, предизвикано отъ единицата, поставена отъ твоя професоръ, какъ ще разрешишъ този въпросъ? Кой отъ двамата е на правата страна: професорътъ, или ти? Професорътъ е на правата страна, защото той знае, че единицата е основа на нѣщата. Въ дадения случай, азъ говоря за онзи професоръ, който разбира добре своята работа. Коя е причината, че той ти турилъ единица? Тя може лесно да се превърне на шесторка. – Какъ? – Достатъчно е да възлюбишъ професора си и го цѣлунешъ. Ако го цѣлунешъ, и кривата линия не дойде, какво ще стане тогава? Ще ти турятъ още една единица. Щомъ получишъ две единици, какво показва това? Ще се сърдишъ ли на професора си? Нѣма да му се сърдишъ. Въ този случай се получава числото 11. Споредъ твоето разбиране, професорътъ ти е турилъ петь единици повече отъ това, което заслужавашъ. Когато две единици сѫ на едно мѣсто, тѣ показватъ великия, свѣтлия пѫть, който трѣбва да слѣдвашъ. Човѣкъ може да върви правилно само между две единици. И тъй, когато произнесете и дветѣ имена на Бога – Господи, Боже нашъ, вие сте въ правия пѫть на живота. Този пѫть се означава само съ две имена. Кой е правиятъ пѫть, по който човѣкъ може да влѣзе въ Царството Божие? Отговарямъ: Господи, Боже нашъ! Ето правиятъ пѫть. Господъ, това е необятната Любовь, граница на твоя животъ. Когато призовавашъ името на Бога, това е другата граница – на безпредѣлната Мѫдрость. Само така, ти ще вървишъ задъ Любовьта и Мѫдростьта. Само тогава ти ще бѫдешъ изразъ на Великия Животъ. Само съ силата на този Животъ ще влѣзешъ въ Царството Божие. То не е извънъ земята. – Може ли Царството Божие да е извънъ земята? Ако е така, защо е земята? И въ Писанието е казано, че Богъ твори ново небе и нова земя. Следователно, Царството Божие не сѫществува извънъ небето и земята. То е отношение между небето и земята. Вие трѣбва да знаете, какво означава земята, сама по себе си, и какво – небето. Когато се казва, че земята е грѣшна, разбираме човѣшкия животъ, той е неразуменъ. Следователно, каквото търсимъ отъ земята, това ни дава тя. Ако сѣемъ рѫжъ, рѫжъ ни дава; ако сѣемъ жито, жито ни дава; ако сѣемъ тръне, тръне ни дава. „Каквото сѣешъ, това ще пожънешъ.” И ако сѫществуватъ нещастия на земята, ние сами сме ги посадили. Богъ не насажда нещастията, но глупавитѣ, неразумнитѣ хора ги насаждатъ. Това става по закона на своеволието. Когато човѣкъ преяжда, въ него се събужда чувството на втръсване. Нѣма по-страшно нѣщо отъ втръсването. Чрезъ него човѣкъ може да си причини голѣмо нещастие. Той ялъ толкова много, че дошълъ до втръсване. Той може да учи толкова много, че да му се втръсне и учението. Той може да се проявява толкова много въ обществения животъ, че да му се втръсне и животътъ. Той може да дружи толкова много съ жени, че и тѣ да му се втръснатъ. Най-после, може да изпита чувство на втръсване и къмъ баща си и майка си, къмъ брата си и сестра си, къмъ приятелитѣ си — всичко да му се втръсне. Основата на грѣха въ човѣшкия животъ се крие въ втръсването. То става отъ пресищане на благата, които животътъ носи. Това трѣбва да се избѣгва. Само така ще разрѣшите правилно въпроситѣ на живота. Затова, именно, казвамъ: Ако много сте яли, започнете да постите. Сѫществуватъ два вида постъ: физически и духовенъ. Ако ядешъ много, ще дойде единъ видъ втръсване; ако постишъ много, ще дойде друго втръсване, по-лошо отъ първото. Следователно, ще постишъ толкова, колкото да дойде гладътъ, чрезъ който да събудишъ апетита си. Всѣки трѣбва да пости. – Защо? – За да продължи живота си. – Защо не трѣбва да яде много? – За да не скѫси живота си. – Какво става съ воденицата, която много мѣли? – Камънитѣ й се изтриватъ. Тъй щото, ако ядешъ много, и твоята воденица ще се изтрие. Тогава ще изгубишъ смисъла на живота. Днесь азъ говоря на ученитѣ хора, ще ме слушате. Онѣзи отъ васъ, които сте учени, ще оставите своитѣ възгледи настрана. – Ние имаме свои възгледи, вѣрваме въ тѣхъ. – Оставете вашитѣ вѣрвания настрана. И азъ имамъ свои вѣрвания, но и моитѣ вѣрвания, и вашитѣ, ще ги оставимъ настрана. Сега вие имате едни вѣрвания, но следъ десеть години ще имате други вѣрвания. Трѣбва да разберете, какво представятъ вѣрата, надеждата и любовьта въ живота. Вѣра могатъ да иматъ само хората. Въ природата, обаче, вѣрата сѫществува като вѫтрѣшна връзка. Единственото нѣщо, съ което ние постоянно свързваме фактитѣ, дѣлата си и внасяме малъкъ тласъкъ въ живота си, това е вѣрата. Казвашъ: Азъ вѣрвамъ, че ще стана ученъ. – Това е връзка. Следователно, ние опредѣляме нашитѣ отношения, нашитѣ връзки чрезъ вѣрата. Засега вѣрата е само методъ, който не разрѣшава въпроситѣ. Любовьта, обаче, е велика, мощна сила, съ която Богъ работи, за да ни извади отъ торпедното състояние, да внесе въ насъ животъ. Любовьта задоволява само живота. Надеждата пъкъ е градината, въ която зрѣятъ плодоветѣ. Надеждата, това сѫ ангелитѣ, които идатъ да разбератъ, до кѫде сме достигнали въ нашето развитие. Любовьта е силата, която дава животъ и ни избавя отъ смъртьта. Вѣрата е връзка, а надеждата – качество на ангелитѣ, съ което тѣ опитватъ нашитѣ плодове. Ние предаваме тѣзи плодове на другитѣ сѫщества. Така ли схващатъ съвременнитѣ хора нѣщата? Като видятъ нѣкого, тѣ първо го питатъ: Ти българинъ ли си? – Какво разбиратъ подъ „българинъ”? Въ природата нѣма националность, нѣма нация. То е фиктивно име. Българинъ, французинъ, американецъ не сѫществуватъ. Като българинъ, ти сѫществувашъ дотолкова, доколкото си роденъ българинъ. Веднъжъ си се родилъ, даватъ ти нѣкакво име – Иванъ, Петко, Драганъ. Важно е, преди да си роденъ, какво име си носилъ. Споредъ вѣрванията на индуситѣ, ти може да си билъ нѣкога царь въ Египетъ, Вавилония, Сирия и да си обходилъ цѣлия свѣтъ. Какво отъ това? Ще кажете, че не вѣрвате въ прераждането. Това не ме интересува. То е все едно, да дойде слѣпиятъ при мене и да ме пита, сѫществува ли слънцето, или не. За мене слънцето сѫществува, а за слѣпия не сѫществува. Слѣпиятъ не вѣрва въ прераждането. Който вижда, вѣрва въ прераждането. За него този въпросъ сѫществува. Който не е слѣпъ, вѣрва въ прераждането. Какво ще придобиете, ако вѣрвате, или не вѣрвате въ него? – Ама то не е въ съгласие съ Христовото учение. – Ти бѣше ли въ времето на Христа? Знаешъ ли, въ какво е вѣрвалъ Христосъ? Той вѣрваше въ прераждането. Защо трѣбваше Той да се въплъти, да дойде втори пѫть на земята, когато можѣше, като Синъ Божи, да си остане на небето? Казватъ за Христа, че е вториятъ Адамъ. Значи, Той е дохождалъ единъ пѫть на земята, дойде втори пѫть, ще дойде и трети пѫть. Азъ разглеждамъ въпроситѣ отъ научно гледище. Вѣрата, като външна проява, е едно; като принципъ, тя е друго нѣщо. Тя е вѫжето, съ което се връзва кофата за вадене на вода отъ кладенеца. – Въ какво вѣрвашъ? – Като пусна кофата въ кладенеца, да извадя вода и я опитамъ, тогава ще ти кажа, въ какво вѣрвамъ. Само така ще ти докажа, въ какво вѣрвамъ. Следователно, знанието, което имамъ, ще опредѣли качествата на моитѣ вѣрвания, а не вѣрата. Ако вѣрата определяше всичко, защо ни сѫ нуждни знанията? Че кой не вѣрва? Нѣкоя мома, напримѣръ, вѣрва, че ще се ожени за князъ. Тя вѣрва, но, всѫщностъ, ще се ожени ли за княза? Единъ българинъ – шопъ, билъ на служба въ Цариградъ при единъ турски бей. Като работилъ извѣстно време, той си взелъ отпускъ 40 деня, да отидѣ въ родното си село, да се види съ близкитѣ си. Беятъ му казалъ: Внимавай, да се върнешъ навреме. Ако закѫснѣешъ само съ единъ день, ще тѣ обѣся. Българинътъ си отишълъ въ селото, видѣлъ се съ близкитѣ си, съ които ударилъ на ядене и пиене. Като дошло време да си замине, видѣлъ, че закѫснѣлъ малко и почналъ да се безпокои. Стигналъ до Пловдивъ. Изъ пѫтя той се молѣлъ: Господи, помогни ми да намѣря единъ конь, да стигна по-скоро въ Цариградъ, защото ако закѫснѣя, беятъ ще ме обѣси. Като вървѣлъ, стигналъ го единъ бей на конь, съ малко конче. Българинътъ се зарадвалъ, помислилъ си, че молитвата му е чута: Богъ му изпратилъ конче. Обаче, останалъ излъганъ. Беятъ му казалъ: Хей, гяуръ, вдигни кончето на гърба си, да го носишъ до Цариградъ; малко е, не може да върви. Като се видѣлъ въ това положение, българинътъ си рѣкълъ: Господи, азъ ли се молихъ криво, или Ти ме разбра криво? Такива сѫ и нашитѣ вѣрвания. Ние се молимъ на Бога да се качимъ на конче, да си починемъ, а Той ни заставя, ние да носимъ кончето на гърба си. И тогава казваме: Животътъ нѣма смисълъ. Не че животътъ нѣма смисълъ, но той трѣбваше да тръгне по-рано, да не закѫснѣва. Това е слѣпата вѣра. Такива сѫ нейнитѣ резултати. Не е въпросъ за слѣпа вѣра, но това, което ви говоря, трѣбва да се опита. Може да направите малъкъ опитъ, но никога не говорѣте за нѣща, които не знаете, които не сте опитали и провѣрили. Да допуснемъ, че вѣрвате въ нѣщо, но не го разбирате. Има нѣща, за които не може да се говори. – Защо? – Забранено е да се говори за тѣхъ. Ако се говори, ще се натъкнете на голѣми нещастия. Преди нѣколко деня една сестра доведе при мене единъ младъ българинъ и ми каза: Учителю, този човѣкъ е открилъ до една канара голѣмо богатство, за което притежава особени книжа. Азъ се усмихнахъ, нищо не й казахъ. Тя продължи да говори: Той ще изплати дълговетѣ на България къмъ съглашенцитѣ и часть отъ това богатство ще даде на братството. – Добре, щомъ има тѣзи книжа, които му даватъ право да търси богатството, нека копае, но азъ не се нуждая отъ неговитѣ пари. Като го наблюдавамъ, виждамъ, че му липсва нѣщо сѫществено. Единъ топълъ, лѣтенъ день азъ пѫтувахъ отъ Провадия за едно близко село. Минахъ край нивата на единъ селянинъ. Като ме видя, той напусна работата си, дойде при мене и ми каза: Господине, струва ми се, че си малджия. – Да, малджия съмъ. – Слушай тогава: азъ зная, че тукъ, наблизо, има едно богатство. Открилъ съмъ вече девѣть знака, остава ми да намѣря още единъ. Ако ми го кажешъ, ще дѣлимъ заедно богатството. – Добре, като се върна втори пѫть, ще ти го кажа. Навѣрно този селянинъ и до днесь ме очаква. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ съгласие.” Подъ „двама или трима, събрани въ съгласие” трѣбва да разбираме разумния смисълъ на живота. Да разглеждаме живота като българи, това значи частично разглеждане. Да го разглеждаме като англичани, това е пакъ частично разглеждане. Да го разглеждаме отъ становището на мѫжа или жената, и това е частично разглеждане. Ние трѣбва да разглеждаме живота като разумни сѫщества, които всѣки моментъ разбиратъ волята Божия. За изяснение на мисъльта си ще си послужа съ два примѣра, но преди това, азъ искамъ отъ васъ, които ме слушате, да измѣните възгледа си за Бога. Жената, като види единъ мѫжъ, казва: Азъ зная този мѫжъ. – Нищо не знаешъ. – Той е грубиянъ. – Това не е мѫжъ. И мѫжътъ, като види една жена, казва: Азъ познавамъ тази жена, тя е разпусната. – Това не е жена. Единственото красиво нѣщо, което Богъ е създалъ, това сѫ мѫжътъ и жената. Като прослѣдите всички видове и родове животни и растения, единственото най-красиво сѫщество между тѣхъ е човѣкътъ – мѫжътъ и жената. Всички останали сѫщества иматъ нѣщо подобно на мѫжа и на жената. Всичко живо въ свѣта се опредѣля отъ мѫжа и жената. Съ една дума, мѫжътъ и жената сѫ онѣзи типове, спорѣдъ които е създаденъ цѣлиятъ свѣтъ. Ако искате да разберете живота, както и цѣлата природа, съ всички нейни творения, първо трѣбва да разберете, какво е мѫжътъ и какво – жената. Не разберете ли това, не можете да разберете нито вашия умъ и сърдце, нито вашата душа и духъ. Ако не можешъ да разберешъ жената, която е предъ тебе, и ако не разберешъ мѫжа, който е предъ тебе, какъ ще разберешъ отвлѣченитѣ работи? Ако попитате жената, по какво се отличава отъ мѫжа, какво ще отговори тя? Ще ви приведа единъ примѣръ, който вие сами ще изтълкувате. Една княжеска дъщеря, съ нови възгледи, се влюбила въ единъ младъ момъкъ, отъ срѣдната класа. Единъ день тя се облѣкла съ бѣла рокля, сложила си всичкитѣ украшения и излѣзла въ града, съ желание да го срѣщне, да му се усмихне, да му покаже, че го обича. Обаче, предишната вечерь нейниятъ възлюбенъ билъ заведенъ отъ приятеля си въ една кръчма. Приятельтъ му казалъ: Ако ме обичашъ, ще изпиешъ едно кило вино за мое здраве. – Азъ никога не съмъ пилъ, и сега не мога да пия. – Не, ще пиешъ и съ това ще ми докажешъ, че ме обичашъ. Така, той се принудилъ да изпие едно кило вино. По този случай, той изпусналъ срѣщата съ своята любима. Рано сутриньта, като излизалъ отъ кръчмата, той срѣщналъ любимата си. Хвърлилъ се въ прегръдките й, доволенъ, че я вижда, но отъ безсънието и отъ виното, той повърналъ и, безъ да иска, оцапалъ бѣлата рокля на своята любима. Тя била принудена да се върне вкѫщи, облѣна въ сълзи. Ето едно противорѣчие за нея. Кажѣте ми, отъ какво произтичатъ противорѣчията въ живота? Не сме ли ние, които цапаме бѣлата дреха на любовьта? Този момъкъ не се ли оцапа за любовьта? И младата мома не се ли оцапа за любовьта? Питамъ: Кой роди грѣха? Приятельтъ на младия момъкъ искаше само да повѣрва, че го обича, безъ да мисли за последствията. Но и младиятъ момъкъ не искаше да изцапа роклята на своята любима. И той не е мислилъ за последствията. Той не се въздържалъ, не стоялъ далечъ отъ своята възлюбена, да не я оцапа. Той считалъ, че е въ реда на нѣщата, като срѣщне любимата си, да я прегърне. Сега, какви отношения ще има тя къмъ него? Този фактъ показва, докѫде сѫ достигнали хората на съвременната цивилизация и култура. Какво разрѣшение ще дадете сега на въпроситѣ? Азъ давамъ следното правило: Не изпитвай любовьта на приятеля си съ вино. Не обличай бѣлитѣ си дрехи, да посрѣщашъ пияния. Отъ тѣзи правила вие можете да извадите своитѣ научни преводи. По-нататъкъ сами ще разсѫждавате. Първо ще сдъвчете тази храна. Само така ще стане единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Всички хора мислятъ, не само ние. Има около два милиарда хора на земята, които мислятъ. Не само хората мислятъ. И животнитѣ, и растенията, даже и кристалитѣ – всички мислятъ и чувстватъ. И водата, и въздухътъ, и свѣтлината мислятъ. Има още сѫщества, по всички слънчеви системи, които сѫщо така мислятъ. Какво мислятъ, какво разрѣшаватъ тѣ? Всички разрѣшаватъ велики въпроси. Въ всички слънчеви системи сѫществуватъ въпроси, които предстоятъ за разрѣшение. Тѣ разрѣшаватъ слѣднитѣ положения: какви трѣбва да бѫдатъ отношенията на любовьта къмъ живота, както и отношенията на живота къмъ любовьта. Това е велика задача. Питате: Що е любовьта? – Като любишъ нѣкого, ще го нахранишъ. – Ще го нахранишъ, но и ще го уморишъ. – Като го обичашъ, ще го изучавашъ. – Ще го изучишъ, но ще го направишъ гордѣливъ. – Ще му дамъ богатство. – Съ това ще го извратишъ. – Ще му дамъ тѣло. – Това вече е собственость, съ което ще го убѣдишъ въ частната собственость. Както владѣешъ тѣлото, така и свѣта ще искашъ да владѣешъ. – Това сѫ положения, които развращаватъ живота. – Кое е това, което дава любовьта? Още отъ древностьта, разумнитѣ хора сѫ разглеждали любовьта като съзнателна, разумна връзка въ природата. Тази връзка представя единъ отъ вѫзлитѣ на любовьта. Ако взема единъ конецъ и направя вѫзелъ, въ който вложа една мисъль, като се докосне нѣкой до този вѫзелъ, мисъльта ще произведе извѣстна промѣна въ него. Ако мисъльта, вложена въ вѫзела, е права, който се докосне до него, ако е билъ боленъ, ще оздравѣе; ако е билъ глупавъ, ще поумнѣе. Който и да се докосне до този вѫзелъ, мисъльта, вложена въ него, ще предизвика чудеса. – Какъ може да бѫде това? – Той е като кранъ, презъ който тече водата. Значи, всѣко разумно нѣщо е проводникъ на Божественитѣ сили. Следователно, всѣки човѣкъ може да развърти крана и да потече отъ него вода. Ще кажетѣ: Ами ти защо не го развъртишъ? – Азъ съмъ го развъртѣлъ вече. – Не ви карамъ да вѣрвате въ това. Какъ съмъ го развъртѣлъ, то е специфично за мене. Никой не може да развърти моя кранъ, освѣнъ азъ. Всѣки отъ васъ ще развърти своя кранъ по специфиченъ начинъ за себе си, и по това ще се отличава като човѣкъ. Ще кажете, че това развъртане нѣма да допринесе нищо. – Азъ зная, какво може да допринесе онова, за което говоря, нѣма защо да ме разубѣждавате. Когато пия вода, азъ зная нейната стойность; когато ямъ хлѣбъ, азъ зная неговата стойность. Единъ младъ момъкъ, който обичалъ науката, често ходѣлъ на планината, да чете една свещена книга. Тя била подвързана съ хубава подвързия. Като челъ книгата, забелязалъ, че цвѣтътъ на книгата и буквитѣ постоянно се промѣняли: ставали ту сини, ту червени, ту виолѣтови, ту смѣсени. Той се чудѣлъ, защо ставала тази промѣна съ книгата. После забелязалъ, че каквито промѣни ставали вѫтрѣ въ него, така се промѣняла и книгата. Когато се влюбвалъ, книгата ставала червена. Когато се индивидуализиралъ и мислѣлъ, че всичко може да направи, книгата ставала портокалена. Когато се проявявалъ като материалистъ, книгата ставала зелена. Когато мислѣлъ, че е най-умниятъ човѣкъ въ свѣта, книгата ставала жълта, като лимонъ. Когато мислѣлъ, че нѣма друга вѣра, като неговата, книгата ставала синя. Когато мислѣлъ, че той ще оправи свѣта, книгата ставала виолѣтова. Питамъ: Следъ като книгата промѣняла цвѣта си, какво придобивалъ той? Книгата се промѣня, но ако външнитѣ условия не се промѣнятъ, какво си придобилъ? Напримѣръ, книгата става червена. Ти трѣбва да отворишъ ума си, да разберешъ, при какви условия можешъ да употрѣбишъ този цвѣтъ. Мнозина използватъ цвѣтоветѣ въ магията, и така постигатъ, каквото желаятъ. Напримѣръ, тѣ си служатъ съ червения цвѣтъ, когато искатъ да накаратъ двама млади да се влюбятъ. Това не е голѣмо изкуство. Достатъчно е да се вземе една десета часть отъ милиграма червена боя и всѣки день да се дава на младитѣ на върха на ножа отъ нея. Обаче, това влюбване има лоши последствия. Така, както хората си служатъ съ магията, тя не е на мѣсто. Обичашъ нѣкого и започвашъ да го канишъ на гости: сготвишъ му печена кокошка, зеле на фурна, баница и др. Щомъ почнешъ да му готвишъ много, той е на опасенъ пѫть. Видишъ ли, че единъ момъкъ и една мома започнатъ да ядатъ много, за да напълнѣятъ и да се харесатъ на хората, тѣ сѫ на опасенъ пѫть. Това е натрупване, наслояване на излишни мазнини. Човѣкъ може да се хареса на другитѣ съ своитѣ вѫтрешни качества, които никога не се мѣнятъ. Не можешъ да обичашъ човѣка, докато не си готовъ да му служишъ и да го поставишъ на сѫщото мѣсто, на което си и ти. Ако му станешъ господарь, ти нѣмашъ любовь къмъ него. Любовьта се проявява чрезъ служене. Ще станешъ слуга на своя възлюбенъ, и той, ако е уменъ, ще разбере, че си по-уменъ отъ него и ще ти даде съотвѣтното мѣсто. Това е любовь. Значи, само умниятъ може да служи. Глупавиятъ никога не може да служи. Питате: Защо сме дошли на земята? – Да служите, да научите закона на любовьта. – Дотегна ни да служимъ. – Какъ ви дотегна? Вие още не сте служили. Ще се научите да служите, както Богъ ни служи. Азъ съмъ виждалъ, какъ служатъ възвишенитѣ сѫщества. Тѣ сѫ най-добритѣ слуги въ свѣта. – Мога да служа на другитѣ, но какъ да си помогна самъ на себе си? – Вземи магическата прѫчица и махни съ нея. Всѣко отчаяние и неразположение ще изчезне. Богъ работи чрезъ магическата прѫчица. Той ти е помогналъ. Той е магътъ, който може да завърти колелото на всѣка машина и да я спре, или да я докара въ движение. Колкото повече обичашъ единъ човѣкъ, толкова по-внимателенъ си къмъ него, къмъ неговитѣ нужди. Започне ли любовьта ти да намалява, съ това заедно намалява и вниманието ти къмъ него. Единъ богаташъ пазарилъ работникъ, да изоре и посѣе нивата му. Още преди да започне работата, той му казалъ: Слушай, ако свършишъ добре работата, като се върнешъ, ще ти сложа печена гѫска, да се нахранишъ добре. Работникътъ отишълъ на нивата, но презъ всичкото време мислилъ само за печената гѫска, и работата му не излѣзла добре. Питамъ: Може ли учительтъ или професорътъ да работятъ добре, ако мислятъ само за пари? Може ли писательтъ да пише добре, ако мисли само за слава и почести? Тѣ ще се намѣрятъ въ положението на работника, който целъ день мислилъ само за печената гѫска. Сегашнитѣ хора искатъ да разрѣшатъ въпроситѣ си наготово, по лесенъ начинъ. Това е невъзможно, работа се иска отъ всички. Не мислете, че трѣбва да постѫпвате като турския бей, който заставилъ българина да носи кончето му на гърба си. За бея е добре, но не и за българина. Единъ отъ старитѣ гръцки попове вървѣлъ предъ умрѣлия, когото опѣвалъ, и си пѣелъ: и - и - и... На турски това „и - и – и” означавало „добре.” Като го слушалъ, турчинътъ му казалъ: Попъ ефенди, за тебе е добре, но я питай умрѣлия, добре ли е за него? – Какво е положението на умрелитѣ? – Споредъ мене, нѣма умрѣли. Следователно, важно е, живитѣ хора да разрѣшатъ въпроситѣ си на земята правилно. – Какъ ще стане това? – Стихътъ дава отговоръ на този въпросъ: „Ако двама души сѫ въ съгласие, каквото попросятъ въ мое име, ще имъ се даде.” Ще завърша беседата си съ единъ малъкъ, наученъ опитъ. Който направи опита съ вѣра, ще има успѣхъ; който не вѣрва, свободенъ е, но той ще се намѣри въ положението на бея или на гръцкия попъ. Опитътъ, който трѣбва да направите, е слѣдниятъ: въ продължение на десеть деня, качвайте се на високо планинско мѣсто, дето има изворъ съ чиста, хубава вода. Бѫдете на това мѣсто преди изгрѣвъ. Носете съ себе си едно чисто шише, съ вмѣстимость единъ литъръ, и една чиста, стъклена чаша. Щомъ изгрѣе слънцето, напълнете шишето отъ извора и налѣйте отъ него въ чашата. Следъ това, съ една чаена лъжичка вземете вода отъ чашата, изпийте я и си кажете: Каквото носи слънчевата свѣтлина въ себе си, това да се влѣе и въ мене, чрезъ тази вода. – Какво да правимъ, ако десеть деня наредъ нѣма изгрѣвъ? Може да е облачно или дъждовно. – Важно е да изберете хубави, слънчеви дни, да имате хубавъ изгрѣвъ. Що се отнася за времето, може десеттѣ деня да бѫдатъ съ промеждутъци, т. е. съ прекѫсвания. Опитътъ трѣбва да се прави непремѣнно при изгрѣвъ на слънцето. Ще кажете, че това е суевѣрие. – Може да е суевѣрие. Питамъ: Когато отивате на театъръ, на кино, или на друга забава, това не е ли суевѣрие? Важна е идѣята! „Дето сѫ двама или трима въ съгласие, каквото попросятъ въ мое име, ще имъ бѫде.” Който критикува опита, по-добре да не го прави, защото ще има неуспѣхъ. Който е готовъ да направи опита безъ критика, азъ го съвѣтвамъ да го направи, непремѣнно ще има малка придобивка. – Каква ще бѫде придобивката? – Единицата ще се превърне на шесторка. Ако опитътъ излѣзе несполучливъ, ще ви пишатъ две единици, т. е. числото 11, законъ на ограничение. Това значи, да повторитѣ опита. Христосъ казва: „Дето сѫ двама или трима въ съгласие, каквото попросятъ въ мое име, ще имъ се даде.” Съ други думи казано: Всѣко нѣщо, което се върши на земята съ безкористна любовь, съ мѫдрость и свѣтлина, ражда съгласие. Тамъ, дето има съгласие, всичко се постига. 13. Беседа отъ Учителя, държана на 23 ноември, 1930 г. София – Изгрѣвъ.
  9. Ани

    1930_11_16 Ще ме видите

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Ще ме видите „Още малко и нѣма да ме виждате; и пакъ малко и ще ме видите.” (Йоана 16:16.) „Ще ме видите.” На български езикъ, въ езиково отношение, това изрѣчение има двояко значение. Азъ го взимамъ въ букваленъ смисълъ. За онзи, който разбира български езикъ, важенъ е глаголътъ „виждамъ”. Да разбирашъ нѣщо, значи, да го познавашъ, да го знаешъ. Глаголътъ „виждамъ” има отношение къмъ разумния свѣтъ, къмъ разумния животъ. Този животъ е пѣсень за онзи, който може да я пѣе. Животътъ е една отъ най-хубавитѣ пѣсни, отлично композирана. Чудно е, какъ и досега още хората не сѫ научили тази хубава пѣсень. Когато нѣкой слуша, какъ други пѣятъ тази пѣсень, тя не му се харесва. Какви ли не трактати, какви ли критики не сѫществуватъ за нея. Мнозина казватъ, че тази пѣсень не струва. Не че пѣсеньта не струва, но пѣвцитѣ не могатъ да я пѣятъ добре. Само талантливиятъ и гениалниятъ могатъ да пѣятъ тази пѣсень. Пѣенето е спомагателно срѣдство къмъ културата. Който не пѣе, не може да мисли право, нито може да се развива правилно. Който мисли право, той всѣкога пѣе. Споредъ нѣкои, пѣенето е празна работа, губене на времето. Не е така, пѣенето е работа. Ако отидете въ възвишенитѣ свѣтове, като екскурзианти, ще се учудите на музиката, която сѫществува тамъ. Въ свѣтоветѣ, вънъ отъ слънчевата система, сѫществува голѣма музикалность. Ученитѣ и философитѣ, като се спиратъ върху грѣха, казватъ, че той е общо явление, не само за хората на земята, но за всички сѫщества въ вселената. Не, грѣхътъ е изключително явление, достояние само на хората на земята. Въ другитѣ слънчеви системи нѣма помѣнъ отъ грѣха. Сега азъ нѣма да се спирамъ да ви доказвамъ нѣщата философски. Едно ще знаете: хората сѫ причина за падане на ангелитѣ; тѣ сѫ дали пѫть на духоветѣ въ себе си. Че имало паднали ангели, това е човѣшка измислица. Че имало въ свѣта дяволъ, който се бори съ Господа, и това е човѣшка измислица. На земята сѫществуватъ само изостанали въ развитието си човѣшки души. Тѣ сѫ създали ада. Тѣхъ наричатъ дяволи. Други души, които се развиватъ правилно, наричатъ ангели. Тѣ сѫ създали рая. Изостаналитѣ човѣшки души не сѫ нищо друго, освѣнъ паднали ангели и архангели, които си пакостятъ едни на други. Който ме слуша да говоря така, ще каже, че това е еретическо учение. Правовѣрно учение ли е, ако вѣрвате, че има паднали ангели? Споредъ мене, има напреднали ангели, служители на Бога. Подъ „ангелъ” на гръцки се разбира служитель. Който не гледа на ангела като на служитель, казва, че той е нѣщо особено, високостоящо, напреднало сѫщество. Ако е така, какъ е възможно, това сѫщество да пожелае да слѣзе на земята и да падне? Какъ е възможно, ангелътъ да падне и да се отдалечи отъ Бога? Докато е при Бога, ангелътъ не познава страданието. Щомъ се отклони отъ Него, той започва да страда. Ще кажете, че страданието е резултатъ на отклоняването на човѣка отъ правия пѫть. Споредъ мене, страданието е необходимъ пѫть за развитието на човѣка. Ще дойде день, когато страданията и препятствията въ човѣшкия животъ ще изчезнатъ. Засега, тѣ сѫ необходими за земята, но не и за слънчевата система. Казвате: Какво ни интересуватъ условията на земята? – Не могатъ да не ви интересуватъ. Тѣ сѫ толкова важни за васъ, колкото е важно да знаете, дали кѫщата, въ която живѣете, е хигиенична, или не. Хигиеничната кѫща има отношение къмъ васъ. Не е достатъчно кѫщата да бѫде нова. Тя трѣбва да има голѣми прозорци, да влиза въ нея повече свѣтлина и въздухъ. Хората се нуждаятъ отъ изобилна храна, отъ изобилна вода, въздухъ и свѣтлина. Това сѫ четиритѣ необходими елемента за физическия животъ. Безъ тѣзи елементи нѣма животъ. Така и пѣвецътъ не може да пѣе, ако не спазва правилата на пѣенето. Какъ ще го посрѣщне публиката, ако той не знае да пѣе? – Ама гласъ има. – Това не е достатъчно. Колкото по-културна е публиката, толкова по-взискателна е тя. – И безъ публика може. – Не е така. Пѣвецътъ се нуждае отъ публика. Казано е, че човѣкъ не живѣе за себе си. Слѣдователно, и пѣвецътъ не пѣе за себе си. Краката не живѣятъ за себе си; рѫцетѣ не живѣятъ за себе си; очитѣ – сѫщо не живѣятъ за себе си. Стомахътъ, дробоветѣ, мозъкътъ не живѣятъ за себе си. Всички органи на човѣшкото тѣло сѫ свързани помежду си. Тѣ сѫ въ извѣстна зависимость единъ отъ другъ. Тѣ сѫ въ зависимость отъ извѣстни сили, които не служатъ на себе си, но сѫ въ служба на една велика, вѫтрѣшна разумность. Който не разбира законитѣ на живота, казва, че веднъжъ Богъ създалъ свѣта, ние нѣма какво повече да разискваме по него. – Не е така. Трѣбва да знаете, какъ Богъ е създалъ свѣта. Трѣбва ли да приписвате на Бога нѣща, които Той не е създалъ? Защо ще Му приписвате нѣща, които нѣматъ нищо общо съ Него? Ще кажете, че вашето вѣрую е такова. – Какво е вашето вѣрую? Можете ли да го сравните съ вѣруюто на единъ светия? Другъ е въпросътъ, ако говорите за вѣруюто на бѫдещето човѣчество. Като дете, човѣкъ ималъ детинско схващане за Бога. Детето си представя Бога като баща си, който постоянно наказва. Той държи тояжка въ рѫката си и като види, че детето сгрѣши, веднага слага тояжката на гърба му. Когато то порасне и стане възрастенъ човѣкъ, тояжката изчезва отъ ума му. Между бащата и сина се създаватъ любовни отношения. Съвременнитѣ хора иматъ повърхностни понятия за баща и майка, за братъ и сестра, за господарь и слуга, за държава и законъ. Разбиранията на повечето хора сѫ като на първобитния човѣкъ, или като на падналитѣ хора. Сегашната раса е образувана повече отъ паднали хора. Като четете свещенитѣ книги, ще разберете, какъ се е създала тази раса. Въ началото, при създаването на свѣта, сѫществувала една раса, нарѣчена раса на Синоветѣ Божии. Едновременно съ нея сѫществувала и животинската раса. Впоследствие, дветѣ раси се смѣсили и се създала сегашната раса – на падналото човѣчество. Когато Божественото Начало се свърже съ животинското, явяватъ се редъ препятствия, които причиняватъ извѣстно падение. Стремежътъ на Божественото се отличава отъ този на човѣшкото; стремежътъ на човѣшкото сѫщо се отличава отъ този на животинското. Колкото и да говоришъ на човѣка за Бога, той нищо не разбира. Той казва: Защо да не живѣя, както искамъ? – Да знаешъ, какъ да живѣешъ, това е изкуство. – Ама трѣбва да ямъ. – Да знаешъ, какъ да ядешъ, това е изкуство. – Искамъ да пия. – Да знаешъ, какъ да пиешъ, и това е изкуство. – Искамъ да мисля, да чувствамъ и обичамъ, да дѣйствамъ. – Да мислишъ, да чувствашъ и да постѫпвашъ правилно, това е изкуство. – Да имамъ вѣра. – Каква трѣбва да бѫде твоята вѣра? Ти вѣрвашъ въ духовното, безъ да знаешъ неговия произходъ. Вѣрвашъ, че човѣкъ е създаденъ отъ Бога, безъ да си Го видѣлъ и позналъ. Какво ще кажете, ако ви питатъ, видѣли ли сте Бога? Ще кажете, че не сте Го виждали, но сте слушали за Него отъ майка си и баща си, отъ дѣдо си и баба си. Срѣщали ли сте Бога на земята? Срѣщали ли сте Христа? Ще кажете, че Христосъ е билъ на земята преди две хиляди години. – Де е Христосъ днесь? – На небето. – Де е небето? Запитали единъ свещеникъ, де е небето, и той се видѣлъ въ чудо – не знаелъ, какво да отговори. Ще кажете, че небето е горе. – Възможно е. Единъ английски проповѣдникъ държалъ на слушателитѣ си хубава проповѣдъ за онзи свѣтъ. Той имъ разказвалъ за заминалитѣ, какъ отиватъ при Бога, колко сѫ щастливи. Единъ отъ присѫстващитѣ се обърналъ къмъ проповѣдника съ молба, да му каже, де е неговата дъщеря, която отъ единъ мѣсецъ заминала за другия свѣтъ. – Тя е добре, при Бога е, щастлива е въ новото си положение. Въ този моментъ, другъ единъ отъ присѫстващитѣ казалъ: Позволете ми, азъ да ви кажа, де е вашата дъщеря. Азъ я виждамъ тукъ, въ църквата, при баща си. И той започналъ да я описва, какъвъ ръстъ има, каква е косата й, съ каква рокля е облѣчена. Тя иска нѣщо отъ баща си. Значи, този човѣкъ е ясновидецъ; той вижда това, което проповѣдникътъ не вижда. Това, което проповѣдникътъ разказва, е недостѫпно за слушателитѣ. И това, което ясновидецътъ описва, сѫщо е недостѫпно. И дветѣ нѣща трѣбва да се приематъ на довѣрие. Обаче, бащата веднага ще повѣрва, защото описанието на ясновидеца отговаря на истината. И двамата говорятъ за Бога, но кой отъ тѣхъ е на правата страна? Какво се разбира подъ понятието Богъ? Той е най-съвършеното сѫщество, въ Него нѣма никаква дисхармония. Той изключва смъртьта, грѣха вънъ отъ себе си. Той е идеалътъ на човѣка. Къмъ Него се стремятъ всички хора. Като говоримъ за небето, ние разбираме Божествения свѣтъ, т. е. мѣстото, дето Богъ живѣе. Колкото и да се говори за Бога, не може да се опредѣлятъ Неговитѣ качества. Изучавайтѣ Го, за да разберете стиха, въ който е казано за човѣка, че е създаденъ по образъ и подобие на Бога. Ако можете да обхванете въ съзнанието си цѣлото човѣчество, съ всички хора, съ всички Учители, които сѫ слизали на земята, съ всички живи сѫщества, едва ли ще си съставите пълно понятие за Бога, Който е създалъ всичко. Мѫчно е, сегашнитѣ хора да си съставятъ понятие за Бога. Много естествено. Тѣ не сѫ отъ онѣзи, които Богъ създалъ по свой образъ и подобие. Тѣ сѫ паднала раса и трѣбва да се върнатъ назадъ, отдето се отклонили. Тѣ трѣбва да се повдигнатъ надъ животинското и да тръгнатъ напредъ. Подъ „животинско състояние" разбирамъ неразумното начало въ човѣка. Ако това начало не рѫководи хората, не бихме могли да си обяснимъ, какъ е възможно, съвременнитѣ културни хора, последователи на Христа, да отворятъ война въ 1914 г. и да застанатъ едни срѣщу други. Де остана Христовата любовь, за която тѣ говорѣха и за която проповѣдваха? Това не бѣха езически народи, но християнски, културни народи, които се биха цѣли четири години. Войната бѣше така жестока, че не можеха да прибератъ умрелитѣ си по бойнитѣ полета. На тази война бѣха убити шесть милиона хора, а 25 милиона постепенно измрѣха отъ ранитѣ си и отъ различни болѣсти. Какъ ще си обясните, защо е допусната тази война? Ще кажете, че такава е била волята на Бога. – Не, Богъ не съизволява въ войната. Божията воля се изявява по два начина: въ ограничаване на човѣка да върши престѫпления и въ даване на свобода да върши добро. Слѣдователно, човѣкъ се намира или подъ изключителната воля на Бога, която го ограничава да прави зло, или подъ Неговата изключителна воля, която го насърдчава да върши добро. Човѣкъ трѣбва да знае, подъ коя воля се намира: ако Богъ го ограничава и контролира, той е на пѫть на израждане. Ако го насърдчава, той е на пѫть къмъ усъвършенстване. Азъ се чудя на съвременнитѣ хора, които предпочитатъ лъжата предъ истината. Мнозина тѣ гледатъ право въ очитѣ и тѣ лъжатъ. Нѣкой лъже и самъ си вѣрва. – Защо? – Защото основата на лъжата е въ истината. Ако не носи истината въ себе си, човѣкъ не може да лъже. Който опиталъ и позналъ истината, само той лъже. Само богатиятъ може да осиромашѣе. Само живиятъ може да умре. Това е философия, която може да се провѣри. Казватъ за нѣкого, че е бѣденъ. – Бѣденъ е, но нѣкога е билъ богатъ. – Еди-кой си умрѣлъ. – Сега е мъртъвъ, но нѣкога е билъ живъ. Умрелиятъ не може да умре. Глупавиятъ не може да стане уменъ, но умниятъ може да стане глупавъ. Когато интелигентностьта се намалява, човѣкъ постепенно започва да пада и да влиза въ неблагоприятнитѣ условия на живота. Питашъ: Какво трѣбва да се прави? – Обърни се къмъ Бога. – Какъ да се обърна? – Започни да се хранишъ. Това е нѣщо елементарно, което всѣки знае. И най-малкото животно, и най-малката птичка знае да се храни. И животното може да ти даде единъ урокъ за хранене. Значи, болниятъ се нуждае отъ храна. Законъ е: Когато се хранишъ, не допущай нито една отрицателна мисъль въ ума си. Между тебе и храната трѣбва да има общение, връзка. Яжъ храна, която обичашъ, и се разговаряй съ нея. Това значи, да употрѣбявашъ жива, а не мъртва храна. Мъртвата храна не допринася никаква полза. Казватъ, че нѣкѫде въ Германия имало обичай да държатъ месото по нѣколко дни, да се разложи, и тогава го готвѣли. Такова месо било по-вкусно. Може да е по-вкусно, но не е хигиенично. Изобщо, азъ не препорѫчвамъ месото да се консервира. Азъ съмъ даже и противъ консервиране на плодове. Консервирането на хранитѣ говори за израждане на човѣчеството. Докато хранитѣ се консервиратъ, всѣкога ще сѫществуватъ болѣсти. И тъй, ако и човѣшкитѣ мисли и чувства започнатъ да се консервиратъ, ще се явятъ различни болѣсти. Много религиозни разбирания, много човѣшки мисли и чувства сѫ консервирани, запазени въ тенекия, та когато потрѣбватъ на хората, да ги сготвятъ. И това не е лошо, но консервираната храна пречи на правилното развитие на човѣка. Който се храни съ консерви, не може да отидѣ при Бога. Това не е било, и нѣма да бѫде. Ако ангелътъ се храни съ човѣшка храна, ще стане човѣкъ, ще изгуби качествата на ангела. Когато Моисей изведе евреитѣ отъ Египетъ, той ги прекара презъ пустинята, дето цѣли 40 години се хранѣха съ манна, да станатъ човѣци. Въ Египетъ евреитѣ прекараха 400 годишно робство. Тѣ бѣха толкова наплашени отъ господаритѣ си, че трѣбваше да минатъ години, докато се освободятъ отъ страха. И досега още евреитѣ не могатъ да се освободятъ отъ този вѫтрѣшенъ страхъ. Колко пѫти тѣ казваха на Моисея: Докога ще ни хранишъ съ тази сладка манна? Въ Египетъ бѣхме роби, но ядѣхме месо, кисели краставици и др. Тази сладка храна ни дотегна, ще ни изморишъ тукъ. И до днесь още, като слушате нѣкой да ви проповѣдва, казвате: Докога ще ни хранишъ съ тази сладка манна? Искаме нѣщо киселичко, да отговаря на вкуса ни. Казвамъ: Всѣко учение, което храни слушателитѣ си съ сладка храна, има отношение къмъ напредналитѣ души. Слѣдователно, отъ гледище на храната, която употрѣбяватъ, хората се дѣлятъ на четири категории: първата категория хора живѣятъ въ своето подсъзнание; втората категория живѣятъ въ своето съзнание; третата категория – въ своето самосъзнание и четвъртата категория – въ свърхсъзнанието си. Подсъзнанието и свърхсъзнанието означаватъ два Божествени полюса. Единиятъ полюсъ означава човѣшката душа, а другиятъ – човѣшкия духъ. Съзнанието и самосъзнанието представятъ други два полюса. Единиятъ означава човѣшкото сърдце, а другиятъ – човѣшкия умъ. Съзнанието има отношение къмъ животинското царство, а самосъзнанието – къмъ човѣшкия животъ. Не можете да живѣете добре съ хората, ако не познавате животнитѣ, ако нѣмате правилно отношение къмъ тѣхъ. Много човѣшки чувства сѫ взети отъ животнитѣ. Тѣ не ги създадоха, но първи минаватъ презъ тѣхъ. Ако познавате тѣзи чувства въ животнитѣ, ще знаете, какъ да се справитѣ съ тѣхъ. Щомъ минатъ презъ васъ, ще имъ дадете нужното мѣсто. Въ живота сѫществуватъ две схващания: първото схващане е материалистично. Споредъ него, човѣкъ върви по еволюционенъ пѫть – отъ нисшето къмъ висшето. Другото схващане е на богословитѣ и на нѣкои философи. Споредъ тѣхъ, човѣкъ върви по инволюционенъ пѫть – отъ висшето къмъ нисшето. Въ първия случай, той възлиза, а въ втория – слиза. Тѣзи две теории сѫ непримирими, затова трѣбва да дойде трета теория, спорѣдъ която развитието на човѣка не е еднократенъ процесъ: той не върви нито само по еволюционенъ, нито само по инволюционенъ пѫть. На сѫщото основание, и създаването на свѣта не е еднократенъ процесъ, а многократенъ, т. е. непреривенъ. Качването и слизането, т. е. еволюцията и инволюцията сѫщо сѫ многократни, непреривни процеси, въ които взиматъ участие възвишени, разумни сили. Само разумниятъ може да се качва и слиза. Въ математиката, напримѣръ, се говори за числата отъ 1 ÷ 10, като се разглеждатъ по форма и значение или стойность. Обаче, сѫщитѣ числа иматъ извѣстенъ вѫтрѣшенъ смисълъ. Значи, тѣ иматъ двояко значение. – Какъвъ смисълъ могатъ да иматъ числата? – Много просто. Ако говорите предъ простия човѣкъ за седемтѣ основни музикални тона, той ще ги свърже само съ числата отъ 1 ÷ 7. Ако говорите на музиканта, той ще ги свърже съ тѣхнитѣ звукове, по които се отличаватъ единъ отъ другъ. Значи, всѣко число съдържа въ себе си извѣстенъ тонъ, извѣстна сила, извѣстенъ цвѣтъ. Достатъчно е да разбирате смисъла на числото две, за да се справитѣ съ всичкитѣ си мѫчнотии, които произтичатъ отъ него. Всѣко число носи извѣстна мѫчнотия. Сѫщо така, числата носятъ извѣстно благо за човѣка. Който не разбира вѫтрешния смисълъ на числата, не може да разбере нито благата, нито мѫчнотиитѣ, които сѫ свързани съ тѣхъ. Всѣко число е свързано съ единъ разуменъ центъръ. Отъ най-дълбоката древность, великитѣ Учители сѫ свързали единицата съ съзнанието на Бога. Тѣ сѫ свързали числото две – съ съзнанието на боговетѣ, числото три – съ съзнанието на ангелитѣ, числото четири – съ съзнанието на хората, числото петь – съ съзнанието на животнитѣ. Ако влѣзете вьвъ връзка съ съзнанието и на най-свирепото животно, ще видите, че като родъ, като индивидъ, то има опредѣленъ характеръ, а като влѣзете въ връзка съ първичното му съзнание, ще видите нѣщо благородно въ него. Даже и змията, колкото и жестока да е, като се свържете съ нея, ще видите, колко е привързана тя. И тя може да услужи на онзи, който я обича. Казвате: Змия е това. – Змия е, но и въ нея има нѣщо хубаво. По какво се отличава змията? Нима съвременнитѣ хора не проявяватъ нѣкога своето животинско естество? Нѣкога братъ на брата може да строши коститѣ. Тогава, каква е разликата между човѣка и змията? Значи, животинското се крие въ изопаченото човѣшко естество. Слѣдователно, ако човѣкъ знае законитѣ, които управляватъ живота, той може да предизвика онова истинско знание, дълбоко скрито въ него. Ако не знае законитѣ, той може да предизвика най-голѣмото зло въ себе си. Ти можешъ да предизвикашъ най-лошитѣ чувства въ себе си, както и най-добритѣ. Новата наука се стреми, именно, къмъ това, въ всѣки даденъ случай, човѣкъ да предизвика доброто въ себе си. За да се предизвика доброто, човѣкъ трѣбва да знае езика на природата. Езикътъ на природата е общъ за всички сѫщества. Той е подобенъ на есперанто. На него говорятъ всички ангели и богове. Който иска да разбере смисъла на живота, непремѣнно трѣбва да знае този езикъ. Не го ли разбира, той не може да се домогне до великото въ живота. Каквито други постижения да имате, тѣ сѫ временни. Въ тѣхъ е разочарованието. Като говоримъ за временното, подразбираме, че ще дойдемъ до онзи моментъ, когато ще се прекѫсне връзката между временното и вѣчното. – Защо? – Защото временното е часть отъ вѣчното, а постижимото – часть отъ непостижимото. Благото въ свѣта е въ непостижимото. Непостижимитѣ нѣща сѫ за онѣзи, които не разбиратъ законитѣ. А постижимитѣ нѣща сѫ вѣчни. Тѣ сѫ постижими за онѣзи, които разбиратъ законитѣ. Това не означава еднократно постижение. Не мислете, че вие разбирате и можете да разберете цѣлокупния животъ, да кажете, че нѣма какво да учитѣ. Това никога нѣма да се случи. Никога две сѫщества не могатъ да дойдатъ до еднаква степень на разбиране. Ето защо, когато дойдешъ до границата на своя Учитель, ти ще бѫдешъ на такова разстояние отъ него, на каквото си билъ и по-рано. Това разстояние сѫществува между две души. Никога двама души не могатъ да се приближатъ по-близо единъ до другъ, отколкото сѫ били поставени. Нещастието на хората се заключава въ това, че тѣ искатъ да бѫдатъ по-близо или по-далечъ, отколкото трѣбва. Като обичашъ нѣкого, ти искашъ да го поставишъ по-близо до себе си. Какво ще стане съ земята, ако пожелае да измѣни пѫтя на слънцето: вмѣсто тя да се върти около него, то да се върти около нея. Това е невъзможно. Земята всѣкога ще се върти около слънцето – нищо повече. Докато спазва това отношение, тя всѣкога ще приема нужното количество топлина и свѣтлина отъ слънцето. Слѣдователно, всички сѫщества на земята се намиратъ въ хармонично отношение. Ако земята мине извѣстна криза, това показва, че отношението й къмъ слънцето не е правилно. Оттукъ тѣзи сѫщества ще иматъ дисхармонично отношение и къмъ космоса. Повечето хора не разбиратъ, защо сѫ създадени земята, луната, звѣздитѣ. Тѣ даже не разбиратъ смисъла и на своя животъ. Тѣ си създаватъ специфична философия, съ която искатъ да си пробиятъ пѫть. Тѣхнитѣ философски и религиозни вѣрвания, както и политическиятъ животъ, сѫ построени на своеобразни теории. Азъ разглеждамъ политическия, обществения и религиозния животъ въ състава на цѣлокупния животъ. Единъ е животътъ, нѣма разлика между религиозния, обществения и политическия животъ. Като се говори за религиозния животъ, това е само на думи. „Ще ме видите.” Виждането подразбира правилно схващане на проявитѣ за всѣки моментъ. Разбирането не се отнася за бѫдещето, но за което ви говоря сега. Важно е това, което въ даденъ моментъ може да разберете и възприемете, да остане въ съзнанието ви. Мога да ви говоря съ часове, но важно е това, което въ даденъ моментъ може да ви ползва. Ако не го разберете, вие сте въ положението на онзи младежъ отъ древностьта, който изучавалъ окултнитѣ науки, безъ да може да ги използва. Единъ день, като пѫтувалъ, усѣтилъ голѣма жажда. Това било изпитъ за него. Отдалечъ още, той забелязалъ една хубава, мраморна чешма и се упѫтилъ къмъ нея да пие. Едва се приближилъ до нея и турилъ устата си да пие, той останалъ учуденъ – не потекла нито капка вода отъ чешмата. Той започналъ да си търка очитѣ и си казалъ: Дали право виждахъ, че чешмата течеше, или се излъгахъ? Може да съмъ се излъгалъ, или е станало нѣщо съ чешмата. Обаче, тя била така направена, че който стѫпвалъ на една отъ нейнитѣ пружини, спиралъ водата й. По невнимание, ученикътъ стѫпилъ на една отъ пружинитѣ й, и тя престанала да тече. Като се отдалечилъ отъ нея, той настѫпилъ нѣкакъвъ кранъ, и въ този моментъ чешмата започнала да тече буйно, при което се обърнала нѣколко пѫти и съвсѣмъ го измокрила. Той си помислилъ, че става нѣщо неестествено. Не, така е направена чешмата. Не е трѣбвало ученикътъ да бърза толкова, да пие вода. Трѣбвало е да прочете правилата, какъ и кѫде да стѫпи и тогава да започне да пие. Това показва, че съвременнитѣ хора, като този ученикъ, бутатъ пружинитѣ не навреме. Поради това, нѣкои чешми пресъхватъ, а други текатъ повече, отколкото трѣбва. И въ двата случая не могатъ да се използватъ правилно. Тъкмо си наредишъ работитѣ, спечелишъ нѣколко милиона, и ето, дойде нѣкаква тежка болѣсть и паритѣ ти отиватъ, дето не трѣбва, или оставатъ неизползвани. Болѣстьта може да тѣ завлѣче на онзи свѣтъ. А ти живѣешъ съ идѣята, че като забогатѣешъ и спечелишъ много, тогава, именно, ще станешъ човѣкъ. Кой е направилъ паритѣ? Човѣкъ ги е направилъ. Човѣкъ създаде културата, цивилизацията, а не обратно. Човѣкъ създаде държавитѣ, всички философски и религиозни системи, тѣ не го създадоха. Има нѣща, които сме създали – тѣхъ ние трѣбва да подчинимъ на себе си. Всичко останало, което ние не сме създали, трѣбва да го изучаваме и да му се подчиняваме. Напримѣръ, мозъкътъ, стомахътъ, дробоветѣ не сте ги създали вие, слѣдователно, трѣбва да ги изучавате. Страхътъ сѫщо не зависи отъ васъ, въпреки това, трѣбва да служите на Бога. Казано е, обаче: „Страхливиятъ не може да угоди на Бога.” Утрѣ, като хванатъ страхливия, ще му кажатъ да се отрѣче отъ своитѣ убѣждения. Ако се откажешъ, ще се намѣришъ въ положението на апостолъ Петъръ, който, преди да пропѣе пѣтелътъ, три пѫти се отказа отъ Христа. Като го запитаха, да не е ученикъ на Христа, той отговори: Не съмъ и не Го познавамъ. – Защо се отказа отъ Христа? – Защото настѫпи една пружина въ главата си и каза: Тази работа не е за мене. Въ този моментъ, Петъръ приличаше на боленъ човѣкъ, който не мисли право. Той си казваше: Ако Христосъ бѣше силенъ човѣкъ, както си мислѣхъ, нѣмаше да остави да се гаврятъ съ Него. Той никога не би изложилъ нито себе си, нито своето вѣрую на поругание. Щомъ Петъръ се отрѣче отъ Христа, пѣтелътъ пропя. Тогава той осъзна грѣшката си и се разкая. Благороденъ човѣкъ бѣше той. Грѣшката на Петра не се заключава толкова въ отричането му отъ Христа, колкото въ това, че излъга. Като го попитаха, познава ли Христа, той каза, че не Го познава. Христосъ го погледна само, безъ да му каже нѣщо. Този погледъ го изобличи, и той се разкая и горко плака. Често цитирате стихове отъ Евангелието, като тѣзи за отричането на Петра отъ Христа. Мнозина питатъ: Какъвъ смисълъ има за насъ отричането на Петра? Наистина, кой не се е отричалъ? Като се намѣри въ трудно положение, човѣкъ се отрича отъ убѣждението си. Молишъ се на Бога, но като не получишъ отговоръ на молитвата си, казвашъ: И безъ Бога може. И азъ ще живѣя, като всички хора. – Знаете ли, какъ живѣятъ всички хора? Ако искате да живѣете като хората, вземете всички онѣзи, които съставятъ цѣлия космосъ, а не само хората на земята. Тѣ съставятъ микроскопическа часть отъ космоса. Ходили ли сте по всички слънчеви системи, да видите, колко хора живѣятъ тамъ; да видите, какъ живѣятъ? Ще ме питате, дали съмъ ходилъ азъ. – Ходилъ съмъ, обиколилъ съмъ всички слънчеви системи. Какво се ползвате отъ това, че азъ съмъ ходилъ? Вие се ползвате дотолкова, доколкото можете да получитѣ нѣкакво благо. Какво отъ това, че нѣкой ходилъ на Божи гробъ? Другъ е въпросътъ, ако той ви донесе нѣкакъвъ подаръкъ оттамъ. Тогава и вие ще се радвате съ него заедно. Ако нищо не получите, никаква полза нѣмате отъ неговото отиване. Доколкото сте свързани съ извѣстно вѣрую, дотолкова се ползвате отъ него. Щомъ сте свързани съ това вѣрую, вие ще провѣрите, доколко то има отношение къмъ истината. Като говоря за истината, като Божественъ принципъ, азъ разбирамъ онѣзи условия, при които човѣкъ може да се повдигне и да се освободи отъ болѣзненитѣ състояния на своя животъ. Болниятъ, докато е въ болницата, очаква всичко наготово. Такова е разбирането на повечето хора. Тѣ искатъ да бѫдатъ богати, безъ да работятъ. Тѣ очакватъ другитѣ да имъ слугуватъ. Около болния се въртятъ по две-три милосърдни сестри: една го обръща въ леглото, друга го храни; лекарьтъ, отъ своя страна, го преглежда, прави му превръзки. Това се продължава, докато оздравѣе. Щомъ оздравѣе, напуща болницата и го оставятъ самъ да се грижи за себе си. Той не се нуждае вече нито отъ лѣкари, нито отъ милосърдни братя и сестри. Естествено е да слугуватъ на болния, но не и на здравия. Днесь всички хора говорятъ за осигуряване. Щомъ си здравъ, ти си осигуренъ. Каква по-голѣма осигуровка ще търсишъ отъ здравето си? Каква по-голѣма осигуровка очаквашъ отъ живота, щомъ имашъ душа и духъ, умъ и сърдце? Нѣкой разчита на своето вѣрую или на своето убѣждение. Въ края на краищата, неговото вѣрую или убѣждение го завежда на гробищата. Какво показва катастрофата въ Лионъ? – Една сутринь хората ставатъ и виждатъ, че цѣли кѫщи съ хората заедно, потънали въ земята, на 280 м дълбочина. Кѫде е сигурностьта, че единъ день нѣма да стане сѫщото и съ София, или съ цѣлата земя? На какво може да разчита човѣкъ на земята? – Защо стана тази катастрофа въ Франция? – Има причина за това. – Направила е нѣщо несправедливо. Това е едно предупреждение. Невидимиятъ разуменъ свѣтъ й обръща внимание да изправи грѣшкитѣ си. Ако човѣкъ не измѣни пѫтя на своето движение и не се подчини на Божествения законъ, ще потъне въ земята, заедно съ кѫщата си, на 280 метра дълбочина. Така сѫ потънали цѣли континенти. Въпреки това, хората отново се готвятъ за война. Тѣ не знаятъ, че има единъ Великъ Законъ, който регулира отношенията между хората и народитѣ. Въ Стария Завѣтъ е казано, че Богъ допуща войнитѣ и Богъ ги забранява. Слѣдователно, безъ волята на Бога нищо не може да се направи. Сега, като говоря така, искамъ да ме разбирате правилно. Знайте, че нещастията въ живота ви се дължатъ на факта, че между Първата Причина и васъ сѫществува извѣстна дисхармония. Богъ ти казва: Направи това, откажи се отъ несправедливия договоръ, който си написалъ. Ти, като французина, казвашъ: Не, този договоръ трѣбва да си остане, отъ него зависи щастието на Франция. Другъ се извинява съ думитѣ: Човѣщина е това, слабости имамъ. – Нѣмашъ право да говоришъ за слабоститѣ си и да се извинявашъ съ тѣхъ. – Роденъ съмъ съ слабости. – Това сѫ празни думи. – Условията сѫ тежки. – И това сѫ празни думи. – Майка ми ме родила съ слабости, условията ме създадоха такъвъ. – Нито едното е вѣрно, нито другото. Ти самъ се създаде такъвъ. Ти самъ създаде своята сѫдба. Нѣкого обѣсватъ, а нѣкой самъ се обѣсва. Първото намира обяснението си лесно, понеже причината е външна. Какъ ще си обясните самообѣсването? То е резултатъ на дълъгъ вѫтрѣшенъ процесъ въ човѣка. Той мислилъ дълго време, докато най-после сѫдътъ въ него се произнесълъ, че трѣбва да се обѣси. Когато други бѣсятъ човѣка, процесътъ е външенъ и по-бързъ. Гърцитѣ осѫдиха Сократа на смърть чрѣзъ отравѣне. Трѣбваше ли той да изпие отровата? Ако Сократъ живѣеше въ наше време, щѣше ли да изпие отровата? – Нѣмаше да я изпие. Споредъ мене, Сократъ не трѣбваше да изпие отровата. Съ това той извърши престѫпление къмъ себе си. Човѣкъ нѣма право да жертва живота си за нѣщо, което не допринася никакво благо за него, нито за окрѫжаващитѣ. Той трѣбва да жертва своя животъ само за онова, което допринася полза за Божествения свѣтъ, за цѣлото човѣчество или за неговата душа. Съ една дума, можемъ да жертваме живота си за онова, което ни повдига, да можемъ да прогресираме. Христосъ казва: „Ще ме видите.” – Въ какво? – Ще видимъ Бога въ Любовьта, въ Мѫдростьта и Истината. Ще видимъ Бога въ доброто и въ правото. Отъ мое гледище, ето какъ азъ бихъ желалъ да видя Бога, какъ бихъ се молилъ: Господи, дай ми знание и мѫдрость на ума; нека Твоята Любовь и Твоятъ животъ да се всѣлятъ въ сърдцето ми, а свободата и истината – въ моята душа. Силата и доброто да пребѫдватъ въ душата ми, а вѣчното право и благото на живота да пребѫдватъ въ моята воля. И наистина, щомъ имашъ знание и мѫдрость, ти ще знаешъ, какъ да постѫпвашъ; щомъ имашъ топлина въ сърдцето си, ще знаешъ, какъ да постѫпвашъ; щомъ доброто е въ тебе, ще знаешъ, какъ да постѫпвашъ; щомъ истината е въ тебе, ще знаешъ, какъ да проповѣдвашъ. Съвременнитѣ хора не прилагатъ тѣзи добродетели. Азъ се чудя на българскитѣ вѣстникари. Колкото сѫ дохождали при мене, нито единъ отъ тѣхъ не е изнесълъ истината, както я сподѣлялъ съ мене. Тѣ изнасятъ работитѣ, не както сѫ въ дѣйствителность. Досега, нито единъ български вѣстникаръ не е изнесълъ вѣрно нѣщата. – Защо? – Ще ви обясня това въ алегорична форма. Нѣкой си много говорѣлъ противъ дявола. Единъ день дяволътъ му казалъ: Бѫди внимателенъ, не си позволявай да говоришъ противъ мене. Азъ лесно ще се справя съ тебе. Знай, че нѣма да ти простя. Ще ти дамъ единъ добъръ урокъ. – Никакъвъ урокъ нѣма да ми дадешъ. Никакъвъ съвѣтъ не искамъ отъ тебе. Единъ день той видѣлъ, единъ човѣкъ продава магаре. Дощяло му се да си купи това магаре. Той попиталъ господаря му за цѣната и останалъ учуденъ, че било много евтино. Купилъ го, потупалъ го по гърба и го закаралъ у дома си. На другия день, той отишълъ съ магарето да събира дърва въ гората и останалъ доволенъ отъ него – добре работѣло. Следъ това той отишълъ да го напои на близката чешма. Изведнъжъ магарето се скрило въ курната, отдето махало съ дългитѣ си уши – само тѣхъ виждалъ. Въ това време дошли хора да пиятъ вода. Той имъ казалъ: Моля ви се, помогнете ми да извадя магарето отъ курната. Тѣ погледнали въ курната и, понеже нищо не видѣли, казали си: Този човѣкъ трѣбва да е смахнатъ. Я да го набиемъ, да му дойде ума въ главата! Така се изредили много хора, и на всички той разказвалъ за магарето си, скрито въ курната. Следъ като всички го били, той пакъ виждалъ магарето да му маха съ ушитѣ си, но повече не посмѣлъ на никого да говори за магарето си. Тогава той се обърналъ къмъ магарето съ думитѣ: Виждамъ тѣ, но не искамъ вече да се занимавамъ съ тебе, защото много ме биха, напатихъ се. Ето защо, и българскитѣ вѣстникари виждатъ истината, но не смѣятъ да я кажатъ, защото много пѫти сѫ бити за нея. И тъй, отъ васъ се иска нова философия. Хората трѣбва да живѣятъ спорѣдъ истината. Тя е най-красивото състояние, което човѣкъ може да преживѣе. Насъ не могатъ да ни заставятъ да търгуваме съ истината. Да говоримъ истината, това не е унижение. Тя не опорочава идеитѣ. Важно е, какъ човѣкъ изпълнява длъжностьта си. Каквато служба да изпълнявашъ, ще говоришъ истината. Човѣкъ трѣбва да има една основна идея. Тя е зародишътъ на живота. Кое е най-важното въ зародиша? – Ядката. Всѣко сѣме, всѣко яйце има единъ вѫтрѣшенъ зародишъ, който се превръща въ това, което е сѣмето. Каквото е сѣмето, такъвъ е резултатътъ. Слѣдователно, идеитѣ опредѣлятъ хората. Основната идея въ човѣка дава тонъ и направление на неговия животъ, както и на неговата мисъль. Всички останали идеи се групиратъ около основната идея. Тя трѣбва да бѫде непоколѣбима, при всички условия да бѫде една и сѫща. „Ще ме видите.” Ние трѣбва да любимъ Бога, Когото не виждаме. То е идеалътъ на нашата душа. Щомъ обичашъ това, което виждашъ, то е материалната страна на любовьта. Много примѣри потвърждаватъ тази мисъль. Едно дете живѣло далечъ отъ майка си цѣли 16 години. Презъ това време то заболѣло сериозно. Лѣкаритѣ видѣли, че положението му е безнадежно и рѣшили да пишатъ на майка му, да дойде да го види, преди да умре. Детето имало силна температура, постоянно бълнувало и нищо не виждало предъ себе си. Като пристигнала майката, тя поставила рѫката си на неговото чело. Макаръ въ безсъзнание, детето я познало и извикало: Мамо! Това дете видѣло ли майка си? – Не я видѣло. Значи, има друго познаване и виждане – вѫтрѣшно. За такова виждане говори Христосъ. Ако ние виждаме само съ външнитѣ си очи и разбираме само съ конкретния си умъ, въ такъвъ случай, ние недовиждаме и не разбираме нѣщата. Други очи ни сѫ нуждни. Съ тѣхъ ще разбираме основно работитѣ. Въ това вѫтрѣшно виждане нѣма изключения. Ако азъ вѣрвамъ въ Божественото, т. е. въ Разумното начало, всички противорѣчия ще изчезнатъ. Такъвъ примѣръ имаме съ живота на Христа. Какво по-голѣмо противорѣчие отъ Неговия животъ! Той мина презъ разпятие. Но Богъ, въ Когото Той вѣрваше и отъ Когото излѣзе, Го освободи отъ смъртьта. Имаме примѣра и съ тримата младежи въ огнената пещь. Тѣ не се поколебаха въ вѣрата си, не се поклониха на идола, поставенъ отъ вавилонския даръ. Той ги хвърли въ пещьта, но тѣ не изгореха. Има много подобни примѣри. Всѣки, който вѣрва, ще излѣзе на добъръ край. Питамъ: Какво ще бѫде вашето положение, ако поставятъ вѣрата ви на изпитъ? Трѣбва ли да се поколебаетѣ? Ще ви турятъ въ огнената пещь, да се опита вашата вѣра. Човѣкъ самъ трѣбва да знае, докѫде е стигналъ. И любовьта ви ще се изпита. Азъ съмъ привеждалъ примѣра за онази млада мома – Драганка, на която възлюбениятъ често й казвалъ: Не се страхувай, Драганке. Докато си съ мене, нищо нѣма да ти се случи. Единъ день, като вървѣли презъ гората, насрѣща имъ излѣзла една мечка. Момъкътъ веднага се качилъ на една круша, а Драганка останала подъ крушата. Като се видѣлъ вънъ отъ опасностьта, той извикалъ: Не бой се, Драганке, азъ оттукъ ще стрѣлямъ. Ние, съвременнитѣ хора, само цъкаме съ пушката си и обѣщаваме на хората това, което не можемъ да имъ дадемъ. Христосъ казва: „Ще ме видите.” – Кога? – Въ време на вашитѣ мѫчнотии, на вашитѣ скърби, на вашитѣ несполуки; въ време на вашата любовь, на вашата мѫдрость, на вашата истина. Това е новото вѣрую, което може да спаси съвременния човѣкъ. Така трѣбва да мислятъ всички хора. Като дойде Христосъ, всички хора, безъ разлика, ще повѣрватъ въ това. Каквато религия или вѣрую иматъ хората, то е религия на миналото. Това се отнася и до най-напредналитѣ. Нова вѣра е нужна сега иа хората. Думата „нова” не е на мѣсто употрѣбена. Нужна е Божествена религия, която азъ наричамъ „религия на Божията Любовь”, която да запали хората отъ единия до другия край на свѣта: всички да горятъ, безъ да изгарятъ и да станатъ щастливи. Нужна е такава любовь, която да премахне злото въ свѣта; да премахне всички болѣсти, всички несгоди; да премахне сиромашията, завистьта, омразата, съмнѣнията и раздоритѣ. Ние се нуждаемъ отъ такава любовь, която може да приравни всички хора, но не както става съ изсичането на горитѣ. Въ съзнанието на хората трѣбва да се роди желание да пожертватъ всичко и да тръгнатъ въ правия пѫть, отдето сѫ излѣзли нѣкога. Сега и на васъ ви предстои излизане отъ Египетъ, отъ робството и да влѣзете въ райската градина, тамъ да работите съ онѣзи дървета, които сѫ изостанали отъ хиляди години. Трѣбва да се върнемъ въ рая. Изискватъ се хора, които да образуватъ колонии. Трѣбва да се върнемъ не назадъ, но напредъ – връщане напредъ. Да се обърнемъ и да вървимъ къмъ великия законъ на Любовьта. Това, което сега ви говоря, не е ново. Вие сами ще го разберете, то е вложено въ васъ. Трѣбва да си спомнитѣ вашето минало. Азъ не говоря за онѣзи, които нѣматъ минало. Азъ не говоря и за онѣзи, които мислятъ, че за пръвъ пѫть сѫ дошли на земята. Азъ говоря за тѣзи, които много пѫти сѫ дохождали и живѣли въ райската градина. Тѣ сѫ отъ рода на хора отпреди хиляди години, които търсятъ въ себе си Божественото начало. Често Павелъ казва: „Искамъ да направя добро, но нѣщо противодѣйства въ мене.” – Има само едно разрѣшение на този въпросъ: то е разрѣшението на любовьта. Въ свѣта сѫществува една любовь, която нѣма нищо общо съ любовьта на сегашнитѣ хора. Тя не взима никакво участие въ грѣха. Щомъ дойдешъ до нея, всѣкакво желание въ тебе за грѣхъ изчезва. Сѫщественото въ човѣка убива всѣкакво желание за грѣхъ. При сегашната любовь, обаче, вие всѣкога сте готови да грѣшите. Щомъ влѣзете въ Божествената любовь, вие се чувстватѣ толкова богати, че въ васъ нѣма никакво желание да крадете. Ако цѣлата Витоша се състоеше отъ печени хлѣбове, щѣше ли у васъ да се яви желание да крадете? Ако цѣла Витоша бѣше отъ злато, щѣше ли да се яви у васъ желание да крадете? Желанието за кражба се явява само при извѣстни случаи. То се е родило нѣкога, а сега става кражбата. Съвременнитѣ хора иматъ неправилни, атавистични схващания, които трѣбва да се изправятъ. Първо, да изправимъ отношенията си къмъ Първата Причина. После, да изправимъ отношенията си къмъ другитѣ. И най-после, сами къмъ себе си. Нѣкога ние сме жестоки и къмъ себе си. Ние рушимъ своя умъ, своето сърдце и тѣлото си. Следъ това, предаваме това разрушение и навънъ и казваме: Свѣтътъ ще се оправи. – По този начинъ, свѣтътъ никога не може да се оправи. Свѣтътъ се нуждае отъ чистъ въздухъ, т. е. мисъль му трѣбва. Въздухътъ е мисъльта. На свѣта е нужна свѣтлина, но не тази, която изгаря и отъ която хората получаватъ слънчевъ ударъ. Азъ говоря за свѣтлина, която носи животъ. Казвашъ: Азъ съмъ човѣкъ, роденъ да живѣя правилно. Нужна ви е чиста вода, която носи хубавъ, чистъ животъ. И най-после, нужна ви е твърда почва. Нужно ли е още да говоря, какво ви е необходимо? Трѣбва ви една канара на убѣждението, която нито буритѣ, нито дъждоветѣ да разклатятъ. Нашето убѣждение, това е твърдата почва, която не може да се разклати. Тази вода, която не може да се опорочи, това е твоятъ чистъ животъ. Ти не можешъ да опорочишъ цѣлия океанъ; не можешъ да покваришъ цѣлия въздухъ; не можешъ да покваришъ и мисъльта. Слѣдователно, на насъ е нужна Божествената мисъль на съзнанието; нуженъ ни е Божествениятъ животъ; най-после, трѣбва ни онова, мощното, силното, за което да разгънемъ сегашния си животъ. Христосъ казва: „Ще ме видите.” – Въ какво? – Въ онова, което изпълнявате. 12. Беседа отъ Учителя, държана на 16 ноември, 1930 г. София – Изгрѣвъ.
  10. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Него видя Исусъ „Него видя Исусъ, че лежи.” (Йоана 5:6) Виждането и съзнаването сѫ два процеса на човѣшкия духъ, съ които се започва всѣка добра работа. Само умниятъ и добриятъ човѣкъ вижда и съзнава нѣщата. Дето нѣма разумность и доброта, тамъ не може да се очаква никакво съзнание. Тамъ може да има само интелектъ, но не и съзнание. Подъ „съзнание” азъ разбирамъ вѫтрѣшна закономѣрность, която осмисля живота. Отъ това гледище, работата се отнася за великитѣ хора, трудътъ – за обикновенитѣ хора, а мѫчението – за грѣшнитѣ. Грѣшниятъ трѣбва да се мѫчи. Той не иска да работи и да се труди; и да иска, не може. Обикновениятъ човѣкъ може само да се труди, не може да работи. Великиятъ човѣкъ работи. Грѣшникътъ пита: Докога ще се мѫча? – Ако искашъ да не се мѫчишъ, стани обикновенъ човѣкъ. Тогава ще се трудишъ. Обикновениятъ пита: Докога ще се трудя? – Ако искашъ да не се трудишъ, стани великъ. Тогава само ще работишъ. Грѣшниятъ не иска да се мѫчи, а, въпрѣки това, не прави усилия да се освободи отъ грѣха. При това положение, той мечтае да заема високо положение, да има добри условия. – Това е невъзможно. „Него видя Исусъ.” – Това е една тема, която трѣбва да се развие. Това е една неразрѣшена задача, която трѣбва да се рѣши. Геологътъ, като разглежда пречупенитѣ и размѣстени пластове, взима ги като тема за изучаване и после обяснява, на какво се дължи това. Отъ начупенитѣ и размѣстени пластове, геологътъ съставя цѣла научна история. Като чете тази история, обикновениятъ човѣкъ се чуди, отгде учениятъ е взелъ толкова данни, какъ ги е съпоставилъ, за да напише толкова голѣма история. Нѣкои хора се чудятъ, че сѫществуватъ ясновидци. Азъ пъкъ питамъ, какъ тѣзи хора не се чудятъ на ученитѣ, които могатъ да напишатъ историята на земята отпреди милиони години? Споредъ мене, тѣзи учени сѫ били ясновидци. Когато учениятъ работи 10 ÷ 15 години върху даденъ въпросъ, най-после той дохожда до извѣстно прозрѣние и започва да вижда картини, които впоследствие описва. Обикновенитѣ хора, като не разбиратъ, казватъ, че ученитѣ обясняватъ много въпроси, но какъ става това, тѣ не знаятъ. Значи, ученитѣ хора сѫ ясновидци, нищо повече. За обикновенитѣ хора или има ясновидци, или нѣма. За грѣшнитѣ никакво ясновидство не сѫществува. Обаче, за разумнитѣ хора сѫществуватъ ясновидци. Какво невъзможно има въ това, че нѣкой човѣкъ вижда ясно? Че си ясновидецъ, това показва, че виждашъ ясно. Виждашъ единъ предмѣтъ на десеть километра разстояние и го описвашъ, какъвъ е, безъ никакво спомагателно срѣдство за очитѣ. Отъ това гледище, нищо въ природата не се губи, само че остава далечъ или близо до човѣшкитѣ очи. За слѣпия всичко е далечъ. За онзи, който не вижда, всичко е далечъ, за онзи, който вижда, всичко е близо. За онзи, който се движи съ бързината на свѣтлината, никаква мѫчнотия не сѫществува. За него всичко е близо, всичко е леснопостижимо. За него не представя никаква мѫчнотия, да отидѣ до слънцето и вечерьта, като се върне, да разкаже на близкитѣ си, какво има тамъ, какво представя слънцето. Въ продължение на осемь минути, азъ мога да придобия толкова знания за слънцето, колкото учениятъ ще придобие за хиляди години. Че съмъ ходилъ на слънцето, нѣма да говоря за това, но ще насоча телескопа си срѣщу него и ще започна да говоря, какво виждамъ, какво има, какъ е устроено и т. н. Който ме слуша, нѣма да разбере, по какъвъ начинъ съмъ дошълъ до тѣзи знания. Нѣкой казва, че видѣлъ нѣщо. Питамъ: Какъ става виждането – съ очитѣ, или съ ума? Съ очитѣ нищо не се постига, но съ ума. Умътъ се разхожда, той ходи на слънцето и се връща. – Ходихъ на слънцето. – Значи, ти си го посѣтилъ съ ума си. За ума може да се каже: „Дето не го сѣешъ, тамъ никне”. Наистина, човѣшкиятъ умъ ходи тамъ, дето не може да се помисли. Сѣенето е процесъ на ограничение. Ако кажешъ на човѣка, че е посѣтъ, той ще изпадне въ такова противорѣчие, както, ако би му казалъ, че следъ смъртьта си отново ще се въплъти на земята. Ако говоришъ на простия за еволюция, той ще тѣ пита, какво нѣщо е еволюцията. Това, което осмисля живота, е еволюция. Еволюция, превъплъщение, страдание, това сѫ синоними, въ които се крие една и сѫща идея. Ето защо, науката се стреми да схване съотношенията между всички явления, да намѣри тѣхния произходъ и да ги обясни. За явления може да се говори само въ разумния животъ. Сѫщото се отнася и до живота. Животъ сѫществува само въ разумностьта. Дето нѣма разумность, тамъ нѣма и животъ. Щомъ се намали разумностьта, намалява се и животътъ. Достатъчно е да влѣзете въ дома на нѣкого, за да се произнесете за неговата интелигентность. Устройството на кѫщата му и наредбата въ нея говорятъ за интелигентностьта на човѣка. Оттукъ вадя слѣдното заключение: достатъчно е да погледнешъ очитѣ, носа, устата и ушитѣ на човѣка, за да познаешъ, какъвъ е той, доколко е уменъ и интелигентенъ. Казватъ: Какъвто е умътъ на човѣка, такъвъ е и домътъ му. И обратно: Какъвто е домътъ му, такъвъ е и неговиятъ умъ. Какъвто е говорътъ на човѣка, такъвъ е и неговиятъ умъ. Както виждате, между всички явления има извѣстно съотношение. Значи, всичко въ живота и въ природата е смислено. Това, което е безсмислено въ едно отношение, е смислено въ друго отношение. Или, безсмисленото въ единъ свѣтъ е смислено въ другъ свѣтъ. Убиватъ нѣкого, и всички скърбятъ за него. Обаче, единъ се радва. – Защо? – Врагъ му билъ. Той казва: Добрѣ, че го убиха. Най-после се освободихъ отъ него. За него, това убийство е смислено. За онзи, който го убилъ, е безсмислено. Питатъ го: Защо уби този човѣкъ? – И азъ не зная, убихъ го, нищо повече. Жената ражда едно дете. Питатъ я: Защо роди това дете? – И азъ не зная. – И тя не знае, защо го родила, и близкитѣ й не знаятъ, но всички казватъ: Детето трѣбва да се роди. Значи, раждането на детето има смисълъ само въ даденъ случай. „Него видя Исусъ.” – Кого видя? Това не бѣше нѣкой виденъ философъ или ученъ, нито нѣкой князъ. Това бѣше единъ обикновенъ човѣкъ, боледувалъ 38 години. Споредъ мене, този човѣкъ не бѣше простъ; той бѣше свършилъ шесть факултета, но нѣмаше дипломъ за живота. Христосъ му даде този дипломъ, като му каза: „Вдигни одъра си и тръгни!” Това бѣше последниятъ му урокъ, презъ който трѣбваше да мине. Той вдигна одъра си и напусна кѫпалнята. Колко отъ съврѣменнитѣ хора и до днесь още сѣдятъ въ тази кѫпалня и чакатъ редъ! Всѣки е седялъ въ тази кѫпалня цѣли 38 години и излѣзълъ навънъ, но съ неразрѣшена задача. – Защо? – Защото е очаквалъ наготово да слѣзе ангелътъ отъ небето и да размѫти водата. Нѣкой сиромахъ, боленъ, иска да си направи една кѫщичка, но чака въ болницата, дано дойде помощьта отвънъ. Единъ очаква помощь отъ другитѣ, да му направятъ кѫщичка; другъ уповава на близкитѣ си, тѣ да му помогнатъ да свърши университетъ; трети очаква да види, какво ще напишатъ ученитѣ и тогава да състави своята теория. Значи, всѣки очаква да слѣзе ангелъ отъ небето, да размѫти водата и да му каже: „Вдигни одъра си и тръгни!" Ако дойде при тебе единъ философъ, който иска да пише нѣщо, какво ще му кажешъ? Ще му кажа: Пиши! – Какво ще кажешъ на младия момъкъ, който иска да се ожени? Ще му кажа: Ожени се! – Какво ще кажешъ на майката, която иска да си има детенце? Ще й кажа: Роди! Ако при свещеника дойде човѣкъ, който иска да служи на Бога, какво ще му каже той? – Служи! Ако при сѫдията дойде човѣкъ, който търси своето право, какво ще му каже той? – Търси правото си! Ако отидѣ при слугата, той ще му каже: Служи! Ученикътъ ще му каже да учи. Учительтъ ще му каже да преподава на ученицитѣ. Ще кажете, че това сѫ обикновени работи. – Не сѫ обикновени. За онзи, който си въобразява, че всичко разбира, сѫ обикновени. Обаче, за онзи, който гледа сериозно на живота, не сѫ обикновени. Днесь азъ говоря върху единъ въпросъ, който нито подмладява, нито остарѣва. За младитѣ не говоря, защото следъ 20 години, напримѣръ, тѣ ще бѫдатъ на друго мѣсто. Ако ме питате, де отидѣ младиятъ, ще кажа, че той остаря. – Де отидѣ стариятъ? – Той замина за странство, нѣма да го намѣрите. Младиятъ напуща младостьта си, за да придобие знание. Значи, младиятъ има сила. Щомъ иска да придобие знание, трѣбва да стане старъ. Ако стане старъ и не придобие знание, той казва: Отиде младостьта ми, безъ да придобия знание. Стариятъ, като изгуби старостьта си, отново придобива животъ. Ако човѣкъ остарѣе и влѣзе въ смъртьта, безъ да придобие животъ, той нищо не е постигналъ. Правило е: като изгубишъ едно нѣщо, да придобиешъ друго. Чудни сѫ хората, като мислятъ, че като изгубятъ живота си, ще отидатъ при Бога! Като умрешъ, да намѣришъ живота. Всѣко нѣщо се намира на своето мѣсто. Съврѣменнитѣ хора се нуждаятъ отъ трѣзва мисъль. Само така тѣ ще придобиятъ истинския животъ, еднакво необходимъ и за младия, и за стария. Животътъ носи нѣщо, което нито се измѣня, нито се промѣня. Дето е животътъ, тамъ има вѣчно растене и развитие. Тамъ нѣма старость. Превъплъщението на човѣка е новъ животъ, който му дава възможность да расте и да се справя съ всички противорѣчия на Битието. Превъплъщението е законъ не само за земята, но за цѣлия космосъ. Изобщо, духоветѣ се превъплъщаватъ. Това е необходимость за всички живи сѫщества. И Христосъ се превъплъти. Каква нужда имаше, и Той да мине по този законъ? И Той трѣбваше да научи нѣщо на земята. Като говоря за превъплъщението, азъ нѣмамъ предвидъ да защитавамъ тази теория. Това е реалность, а не само теория. Нѣкои християни казватъ: Ако не сѫществува превъплъщение, напразно е дошълъ Христосъ. – Не е въпросътъ тамъ. Христосъ не е престаналъ да се превъплъщава. Освѣнъ това, Христосъ търси начинъ да се въплътява у всички хора. Питате: Какво значи въплъщение? – Това всѣки ще научи, когато съзнанието му се пробуди. То се отнася и до религиознитѣ, и до безвѣрницитѣ. Споредъ мене, истинската религия е въ любовьта, мѫдростьта и истината. Който носи тази религия въ себе си, той говори направо съ Бога. За него се казва, че има общение съ Бога. Първитѣ човѣци имаха това общение, затова Богъ ги посѣщаваше всѣки день въ райската градина. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ „1001 нощь”. Каквото и да казвате, това е истина. Невидимиятъ свѣтъ е видимъ за мене, той може да бѫде видимъ и за васъ. Важно е, че той е по-реаленъ отъ видимия. Той е разуменъ, възвишенъ свѣтъ. Въ него живѣятъ разумни, възвишени сѫщества. Ако си гладувалъ нѣколко дни и ме срѣщнешъ, кое е реалното за тебе? Само да ме видишъ ли? Важно за тебе, въ дадения моментъ, е да опиташъ моята разумность. Като зная, че си гладувалъ нѣколко дни, азъ ще тѣ нахраня и ще ти кажа: Приятелю, приятно ми е да ти услужа, а после ти ще ми разкажешъ твоитѣ опитности. По този начинъ се създава вѫтрѣшна връзка. Слѣдователно, законътъ за прераждането изправя всички мѫчнотии. Единъ човѣкъ може да бѫде убитъ десеть пѫти на земята, т. е. въ продължение на десеть прераждания, но Господъ ще го изпраща пакъ на земята и ще му даде всички условия да се развива. Ако той е убитъ като просякъ, въ слѣдното прераждане Богъ ще му даде голѣми възможности: ще го направи талантливъ, после гениаленъ, следъ това светия и най-после ще го направи царь. И следъ това ще ви наложи да го слушатѣ и да му вѣрвате, както Той иска. Питатѣ: Защо ставатъ убийствата? – Като тѣ убиятъ десеть пѫти, царь ще станешъ. Ще се преродишъ отново на земята. Кой отъ васъ би повѣрвалъ това? Азъ не искамъ да вѣрвате, но, като повѣрвате въ истината, тя ще ви направи свободни. Азъ не искамъ да вѣрвате въ противорѣчието, че, като убиятъ човѣка, съ него всичко е свършено. Ние не съжаляваме, че едно време сѫ мѫчили Христа. Гърбътъ на Христа бѣше толкова силенъ, че можа да издържи всички удари, но Римската империя не можа да ги издържи. И после стана обратното: Римската империя залѣзе, а Христосъ изгря въ цѣлия свѣтъ. Ако това е вѣрно за Христа, вѣрно е и за насъ. Всички хора се плашатъ отъ нещастията. Ако нещастията и грѣхътъ могатъ да ви сломятъ, вие не знаете, какво представятъ тѣ въ живота на човѣка. Само Богъ знае, какво е грѣхътъ. Той е резултатъ на неразбрания животъ. Ако смъртьта може да ви сломи, вие не разбиратѣ живота: ако страданията могатъ да ви сломятъ, вие не разбиратѣ живота. Защо да не се радваме, като страдаме? Не казвамъ, че е лесно да страдатѣ, но, въ даденъ случай, вие се възхищаватѣ, че сте герои. Трѣбва ли да подозиратѣ Бога, че ви дава страдания? Вие сами се излагатѣ на страдания. Защо трѣбва да подозиратѣ Бога въ Неговата обхода къмъ васъ? Кое е по-хубаво: да ви даде Той страдания, или щастие? Щастието иде по пѫтя на нещастието. Не може да бѫдете щастливи, докато не сте били нещастни. Щастието не може да дойде на земята, ако въ нещастието не сте си направили дреха за него. Какъ ще разберете щастието? Съвременнитѣ хора мислятъ, че щастието е въ богатството, въ паритѣ, въ кѫщитѣ. Не, паритѣ сѫ само условие; задъ паритѣ стоятъ разумни сѫщества. Ако задъ паритѣ, задъ кѫщитѣ, задъ плодоветѣ нѣма разумни сѫщества, защо ви сѫ тѣ? Ако задъ децата нѣма бащи и майки, като разумни сѫщества, какво ще правятъ тия деца сами? Ние, хората, не сме благодарни на това, което имаме. Ако водата, свѣтлината, въздухътъ се откажатъ отъ насъ, въ какво положение ще се намѣримъ? Често вие казвате: Азъ съмъ самъ въ свѣта. – Чудни сте вие! Ако останете съвсѣмъ сами въ свѣта – безъ хора, безъ животни, въ пълна тъмнина, тогава ще разберете, какво значи самотия. Това сѫ неразрѣшени за васъ въпроси, това сѫ противорѣчия. „Него видя Христосъ”. Исусъ видя този човѣкъ, за да го извади отъ едно голѣмо противорѣчие. Той каза на Христа: Вече 38 години сѣдя предъ тази кѫпалня; толкова години наредъ слиза ангелъ отъ небето да размѫти водата и не се намѣри никой да ме спусне въ водата, да почерпя и азъ нѣщо. Това е догматично вѣрване. Всички мислѣха, че като слѣзе ангелъ да размѫти водата, само тогава болниятъ ще оздравѣе. Вънъ отъ тази вода, никой не може да оздравѣе. Христосъ попита болния: Вѣрвашъ ли, че и безъ да влѣзешъ въ водата, можешъ да оздравѣешъ? И почна Христосъ да му проповѣдва учение, че човѣкъ може да оздравѣе и безъ да влѣзе въ водата. Трѣбваше да го разубѣди Той въ старото учение. И затова Христосъ му каза: „Стани, дигни одъра си и ходи!” Какво значатъ тѣзи думи? Сега ще ви приведа за примѣръ единъ разказъ изъ живота на една царска дъщеря. Тя се казвала Задаберъ, дъщеря на царь Абрихо. Случило се, че тя се влюбила, но не могла да намѣри своя възлюбенъ. Тя връщала всички кандидати, които дохождали за нея, не имъ обръщала никакво внимание. Единъ день тя рѣшила да напусне бащиния си домъ и да избѣга. Тя си казала: Азъ не мога да се примиря съ стария редъ на нѣщата. Ще тръгна да търся онзи, когото обичамъ и за него ще се оженя. Не го ли намѣря, нѣма да се женя. Като пѫтувала дълго време, тя се изморила и не могла да върви по-нататъкъ. Лѣгнала на едно мѣсто и си казала: Не можахъ да разбера живота, нито да намѣря своя възлюбенъ. Така унесена въ мислитѣ си, тя заспала, цѣлата истинала, краката й замръзнали. По едно време, тя се събудила и видѣла, че гори огънь, краката й стоплени, но никого не видѣла предъ себе си. Затоплена и подкрѣпена, тя станала и продължила пѫтуването си. Сега тя изпитала гладъ и жажда. Видѣла наблизо една чешма, но като се приближила до нея, тя била пресъхнала. По едно време видѣла единъ бѣденъ, окѫсанъ човѣкъ тича къмъ чешмата. Тя се почудила, че той тича къмъ пресъхналата чешма. Обаче, едва се приближилъ той до чешмата, и тя потекла. Отишла да се напие съ вода и Задаберъ. Но човѣка го нѣмало вече. Задоволила жаждата си и се поразходила малко. Но гладътъ започналъ да я мѫчи. Ето че и хлѣбътъ дошълъ. И тамъ не се спиратъ нуждитѣ на човѣка. Потрѣбитѣ на човѣшкия духъ сѫ много. Най-после, когато намѣри реалното въ свѣта, той се задоволява. А ще намѣришъ реалното, когато обикнешъ нѣкого, когото не си виждалъ. Не само да не си го виждалъ никога, но и да не си го сънувалъ. При това, сърдцето ти да гори за него и да си готовъ да направишъ всички жертви за него. Това наричамъ азъ идеална любовь. Казвате: Той нѣма да гони Михала! Та, именно, съвременнитѣ хора гонятъ Михала. Цѣлата сегашна култура сѫ все Михаловци, и всички сѫ на Орландовци. Кой отъ васъ е постигналъ онова, което е гонилъ въ живота си? И вие казвате за нѣкого: Постигналъ нѣщо. Какво разбирате подъ думитѣ „гони Михала”? Това значи, че човѣкъ гони непостижимото, невъзможното. Като видишъ, че нѣкой върви въ пѫтя неувѣрено, ако можешъ, освѣтли го, упѫти го. Нѣма защо да му се смѣешъ. Ако той е готовъ да измѣни своето вѣрую, трѣбва да му дадешъ нѣщо по-високо, по-добро отъ неговото. Той казва: Ако мога да намѣря по-добъръ пѫть въ живота си, азъ съмъ готовъ да напусна стария пѫть. Вие не сте дошли още до последната стадия и да твърдите, че познавате самата истина. Досега сте били като деца, вѣрвали сте въ дѣтински работи, но като влѣзете въ зрѣла възрасть, вашитѣ понятия, вашитѣ отношения ще се измѣнятъ съвършено. Споредъ мене, когато намѣрите истинското знание, то ще бѫде въ сила да подмлади човѣка; когато поиска, той ще дохожда на земята; ще си заминава по свое желание, ще живѣе, колкото иска – всичко ще бѫде въ негова власть. Кой не иска това? То е много съблазнително. – Възможно ли е това? – За разумнитѣ хора е възможно; за обиковенитѣ хора е проблематично, а за грѣшнитѣ – съвършено невъзможно. Тѣ казватъ: Ние даже не можемъ да мислимъ за това. Съвременнитѣ хора се страхуватъ отъ живота, безъ да подозиратъ, че криятъ въ себе си грамадно богатство. И най-бѣдниятъ, съ това богатство, може да се справи съ бѣднотията си. Съ това богатство и най-нещастниятъ може да се справи съ своето нещастие. Въ единъ моментъ, бѣдниятъ ще се справи съ бѣдностьта си, и нещастниятъ – съ нещастието си. Като ви наблюдавамъ, азъ се чудя, какъ не сте могли досега да използвате това грамадно богатство, което Богъ е вложилъ въ васъ. Азъ се чудя, какъ, съвременнитѣ хора, много отъ които минаватъ за гениални, не сѫ проявили своята гениалность. Какъ такива богати хора не сѫ отворили каситѣ си, да покажатъ съ какво богатство разполагатъ. Ще кажете, че ви подигравамъ. – Може да ви подигравамъ, а може и да изнасямъ истината, както е въ дѣйствителность. Ако съмъ на вашето мѣсто, и азъ бихъ мислилъ по сѫщия начинъ. Но защо, при даденитѣ условия, вие нѣмате онази вѣра, която възкресява? Защо вие се задоволявате съ вашата толкова слаба вѣра? Друга е вѣрата на децата, вѣрата на бѫдещето. На децата се даватъ много обѣщания, и тѣ вѣрватъ въ тѣхъ. Чрезъ обѣщанията децата се насърдчаватъ. Да насърдчавашъ децата, да утѣшавашъ старитѣ, въ това има смисълъ. Обаче, да насърдчавашъ възрастнитѣ, въ това нѣма никакъвъ смисълъ. Нашата задача не е нито въ насърдчаването на децата, нито въ утешаването на старитѣ. Това не е смисълътъ на нашия животъ. Когато Христосъ влѣзе въ кѫпалнята, започна ли Той да утѣшава болния? Казваше ли му, че както и да постѫпва, животътъ му ще се улесни? Христосъ го запитваше за старитѣ учения, и той му разказа историята на своя животъ, че е живѣлъ анормално, водилъ пороченъ животъ. Че болниятъ разправялъ живота си на Христа, се вижда отъ слѣдния фактъ: Христосъ го видя въ храма и му каза да си отиде, но втори пѫть да не съгрѣшава. Сега азъ тѣ кредитирамъ, но ако съгрѣшишъ, ще ти стане по-зле. „Вдигни одъра си и ходи!” Помнете: Болниятъ не може да се лѣкува, докато не изповѣда грѣховетѣ си. Ако искашъ да станешъ ученъ, ще изповѣдашъ своето невѣжество. Единъ младъ студентъ, художникъ, се отправилъ къмъ дома на единъ великъ художникъ, да види неговитѣ картини. Влѣзълъ въ двора и, за да не безпокои художника, погледналъ презъ прозореца на ателието му, дето видѣлъ една хубава картина. Понеже ималъ нужда отъ пари, той поискалъ да прекопира картината и да я продаде. За тази цѣлъ, той застаналъ близо до прозореца и започналъ да рисува, но не му се отдавало. Той си казалъ: Не се рисува лесно отвънъ. Великиятъ художникъ нарисувалъ добрѣ картината си, защото ималъ всичко на разположение. Като видѣлъ, какъ студентътъ се мѫчи да рисува отвънъ, художникътъ му казалъ: Влѣзъ вѫтрѣ, ще ти дамъ всички условия, да нарисувашъ картината. Той си помислилъ: Има даровити хора въ свѣта. И тъй, за да развие своята дарба, човѣкъ трѣбва да има непреодолимо желание да работи за нейното усъвършенстване. На сѫщото основание, за да намѣри истината и мѫдростьта, човѣкъ трѣбва да има въ себе си непреодолимо желание, което никога да не остарѣва. Непреодолимо желание въ човѣка е това, което отъ детинство до старость не се измѣня. Това значи желание, което никога не остарѣва. Това се отнася до мислитѣ и чувствата на човѣка. Слѣдователно, това, което никога не се измѣня и не остарѣва, е реално. Вѣра, която никога не отслабва, е реална. Тя не се мѣни. Стане ли нѣкаква промѣна нѣкѫде, това става по причина на усложненията въ живота. Когато въ ума на човѣка не се явяватъ никакви противорѣчиви мисли по отношение на Първата Причина, това показва, че мисъльта му никога не остарѣва. Ако вие се усъмнитѣ въ любовьта на вашия приятель, на майка си и баща си, на брата си и сестра си, какъвъ смисълъ има вашиятъ животъ? Споредъ мене, вие не трѣбва да се съмнявате въ любовьта на майка си. Тази любовь дава идея за истинската любовь. Любовьта къмъ баща ви дава сила, мощь на живота ви. Любовьта къмъ брата и сестрата, къмъ приятеля и държавата внася подтикъ въ живота ви. Вие не трѣбва да се съмняватѣ и въ вашия животъ. Обаче, вие казвате: Азъ ще умра, и съ това всичко ще се свърши. Човѣкъ първо бѣше безсмъртенъ и още въ райската градина му се каза: Въ който день ядешъ отъ забраненото дърво, ще умрешъ. Обаче, ако ядешъ отъ дървото на живота, ще живѣешъ. Като не изпълните заповѣдьта на Бога, казвате, че ще умрѣте. Казвате, че Адамъ ялъ отъ забраненото дърво. – Всѣки яде отъ забранения плодъ. Първо женитѣ ядатъ, а после – мѫжетѣ. Значи, първо ядатъ сестритѣ, а после – братята. Първо ядатъ слугитѣ, а после – господаритѣ. Значи, слугитѣ развалятъ господаритѣ. Ако господарьтъ се опита да изнуди слугата си, той извращава съвѣстьта си. Днесь вземе отъ единъ слуга единъ левъ, утрѣ отъ другъ – единъ левъ, и неусѣтно се изопачава. Господарьтъ нѣма право да изнудва слугитѣ си. Какво ще спечели, ако вземе отъ всѣки слуга по единъ левъ? Защо у господаря не се яви желание да даде на всѣки слуга по единъ левъ, а взима отъ тѣхъ? Питамъ: Кое развращава хората? Има една развращаваща сила въ свѣта, на която нѣма да кажа името. Сѣдишъ нѣкога, и въ ума ти дойде една отрицателна мисъль. Намѣри майката и бащата на тази мисъль и я хвърли настрана. Попита ли, кой я роди? Знаешъ ли името на майка й и баща й, на брата и сестра й? Това трѣбва да знаете. То е цѣла философия. Ако нищо не знаете, само констатирате, че ви е посѣтила една отрицателна мисъль и свършвате съ това. Трѣбва да знаете, че нищо не се явява безъ причина. Слѣдователно, нищо не остава безъ последствие. Като влѣзе въ кѫпалнята, Христосъ направи това по единствената причина, да даде на всички хора, последователи на новото, подтикъ да излѣзатъ отъ кѫпалнята на живота. Всѣки човѣкъ, който се намира въ нѣкакво противорѣчие въ живота, отъ какъвто характеръ и да е то, материаленъ или духовенъ, има начинъ за разрѣшение. Ние трѣбва да се откажемъ отъ старитѣ си възгледи за живота. Какви сѫ възгледитѣ на бѣдния за бѣдностьта? Колкото и да му се говори, че той може да подобри живота си, той ще си остане съ своята бѣдность. Другъ е въпросътъ, ако може да развие магическата сила на рѫцетѣ си. Той ще стане богатъ човѣкъ. Ако развие силата на своя умъ, той може да стане богатъ. По този начинъ той ще намѣри богатството, заровено въ неговия умъ. Бѣдниятъ, за да не се отчае отъ бѣдностьта си, трѣбва да използва силата на своята магическа прѫчица. Той ще вземе тази прѫчица и съ нея ще намѣри заровеното богатство въ земята. Ще мисли ли повече за бѣдностьта си? Много богатства сѫ скрити въ земята. Човѣкъ трѣбва да ги открива и да се ползва отъ тѣхъ. Боленъ си. Не търси обикновенитѣ начини за лѣкуване, но обърни се къмъ богатствата въ земята. Има извѣстни области на земята, които лѣкуватъ сами по себе си. Като дойде болниятъ на това мѣсто, ще извади магическата си прѫчица и веднага ще се излѣкува. Отъ каквато болѣсть и да страда, той моментално ще се излѣкува. Кой ще повѣрва въ това? Мнозина ще кажатъ: Я има такива мѣста, я нѣма. Който знае, де сѫ тѣзи мѣста, той разбира, че тамъ, именно, стѫпватъ само ангели и свѣтии, които направо се връщатъ на небето. Тѣзи мѣста сѫ лековити. Когато Яковъ напущаше отечеството си, кѫде отиде? Като пѫтуваше, той заспа на пѫтя и видя сънь: една стълба, единиятъ край на която опираше на земята, а другиятъ стигаше до небето. Ангели слизаха и възлизаха по нея. Яковъ разбра, че това е свѣто, Божие мѣсто и обѣща, че ако Богъ му даде това, което иска, ще посвѣти живота си на Него, да Му служи. И наистина, той спечели това, което искаше: отиде при вуйчо си Лавана, на когото слугува 14 години за две жени. Защо трѣбваше да слугува за тѣзи две жени? – Защото изигра брата си, като го подкупи съ една чиния леща. Така той успя да вземе първородството отъ брата си. Тукъ се прояви практичностьта на Якова. Презъ цѣлия си животъ той имаше изпитания за тѣзи две жени. Не само това, но и между дветѣ жени се явяваше споръ. Втората жена доведе още една жена на Якова. Отъ тѣзи жени се родиха 12 синове. Отъ гледище на съвременния моралъ, човѣкъ съ три жени може да се тури въ затворъ, а Яковъ съ три жени минаваше за патриархъ. Обаче, въ тогавашния моралъ имаше нѣщо неестествено. Сега нѣма да се спирамъ върху морала, но казвамъ: Дисхармонията въ живота създава дисхармонични състояния. Ако искашъ да се повдигнешъ, трѣбва да измѣнишъ живота си. Не сѫди другитѣ, но оправяй своя животъ. Не сѫди Бога, не питай, защо свѣтътъ е създаденъ така, а не иначе. Изучавайтѣ небето и звѣздитѣ. Много хора сѫ станали учени, видни астрономи, защото сѫ изучавали звѣздитѣ и пѫтя на тѣхното движение. Много учени знаятъ, какъ сѫ устроени мозъкътъ и сърдцето на човѣка. Много хора сѫ станали учени, защото сѫ изучавали водитѣ, въздуха, свѣтлината, земнитѣ пластове, както и елементитѣ, отъ които се състои вселената. Това знание може да се изрази въ поетична форма. Нѣкои хора сѫ станали видни философи, като изслѣдвали причинитѣ и последствията на нѣщата. Ако нищо не знаешъ, а искашъ да станешъ ученъ, започни да работишъ въ нѣкой специаленъ клонъ на науката, напримѣръ, върху причинитѣ за нещастията на хората. Ето една научна тема. Този въпросъ може да се предаде въ строга, научна форма, като се дадатъ и методи за освобождаване отъ нещастията. И който прочете тази теория, да каже: Макаръ, че съмъ нещастенъ, но този, който е създалъ теорията, е правъ и е далъ добри методи за излизане отъ нещастията. Ще приложа неговитѣ методи. Като приложитѣ тѣзи методи, единъ день вие ще бѫдете щастливи като ангелитѣ. Дали вѣрвате въ това, не е важно. Азъ вѣрвамъ и се радвамъ на своята вѣра. Въ бѫдеще, вие ще иматѣ добритѣ условия на ангелитѣ. Подъ „ангелъ” разбирамъ разумно сѫщество, близко до човѣка, което се грижи за него, носи го въ чувствата и въ мислитѣ си. Ангелитѣ сѫ предцитѣ на сегашната раса. Тѣ сѫ по-старитѣ братя на човѣчеството, които сѫ живѣли преди него, въ една стара култура. Между ангелитѣ се явила борба за надмощие. Едни отъ тѣхъ излѣзоха благополучно отъ тази борба и създадоха слънчевата система, цѣлия външенъ свѣтъ, външната природа. Други ангели дойдоха на земята, оплѣтоха се съ хората, изпожениха се и забравиха своя произходъ. И досега още тѣ сѫ между хората. Трета категория ангели, безъ да забравятъ своя произходъ, пожертваха се за човѣчеството, за да го спасятъ. Повече отъ милионъ ангели влѣзоха между хората, въ човѣшката култура. Ако тѣ не бѣха се пожертвали, въпросътъ съ човѣчеството щѣше да бѫде рѣшенъ. Тѣ дойдоха доброволно да спасятъ човѣчеството. Съ тѣхъ заедно дойде и Христосъ да помогне на хората. Който не разбира законитѣ, ще каже: Такава била волята на Бога. Вие още не знаете, каква е Божията воля. Споредъ една научна теория на Битието, казано е, че само чистата велика Божия воля, може да спаси човѣка. Като не знаятъ това, хората, съ своитѣ плачовѣ, приличатъ на малки деца, които се чувстватъ изоставени. Богъ иска да ни направи щастливи, като ни прекара презъ всички фази на нещастието. Засега щастието е невъзможно. – Защо? – Защото то представя бѣла, ненаписана хартия. Коя хартия има по-голѣма цѣна: написаната, макаръ съ черни редове, или чистата, върху която нищо не е писано? Написаната хартия е за предпочитане. Колкото и да е нацапана, все ще се намѣри върху нея нѣкоя хубава, свѣтла мисъль, оставена отъ нѣкой философъ или ученъ. Слѣдователно, колкото и да е неприятно страданието и нещастието, все ще напечата върху съзнанието на човѣка една свѣтла, възвишена мисъль. Грѣшникътъ, на чието лице е писано много, струва повече отъ праведния или ангела, върху когото нищо не е писано. – Защо да съмъ грѣшенъ? – Не съжалявай, че си грѣшилъ. Ти си написана книга, отъ която ще четешъ и ще се учишъ. Който влѣзе въ съприкосновение съ тебе, сѫщо ще чете и ще се учи отъ написаното. Ако само четешъ и въздишашъ, нищо нѣма да научишъ. Ще четешъ и ще се учишъ отъ това, което си писалъ презъ вѣковетѣ. Ако книгата ти е чиста и ненаписана, можешъ да се радвашъ на нея, но ще останешъ невѣжа. Ако се радвашъ на хлѣба, нарисуванъ на картина, ти си невѣжа. Обаче, радвашъ ли се на топлия хлѣбъ, донесенъ отъ фурната, ти си уменъ. Грѣхътъ не е въ това, че искашъ да направишъ нѣщо и не можешъ да го постигнешъ. Грѣхъ е, обаче, да се отказвашъ да работишъ за Бога. Грѣхъ е, когато упорствашъ, своеволничишъ и се отказвашъ да вървишъ въ правия пѫть. Искашъ да станешъ светия. Какъ ще станешъ такъвъ? За да станешъ светия, трѣбва да оставишъ всички да минатъ презъ тебе, да видишъ, какво правятъ тѣ. Затова се казва за Христа, че понесълъ грѣховетѣ на цѣлото човѣчество. Мнозина искатъ да станатъ като Христа. За да станатъ като Него, трѣбва да направятъ връзка съ 500 милиона хора, да се свържатъ съ тѣхнитѣ грѣхове, които ще минатъ презъ ума, сърдцето, душата и духа имъ. Само така тѣ могатъ да спасятъ всички грѣшници по лицето на земята. Мислите ли, че службата на Христа е лесна? – Не, тя е една отъ най-мѫчнитѣ. Не мислете, че лесно ще възкръснете и ще отидете на небето. За да бѫдете като Христа, трѣбва да минете презъ Неговото положение. Христосъ иска да внесе свѣтлина въ умоветѣ и сърдцата на хората и разумность въ душитѣ имъ. Само така ще се подобрятъ отношенията между приятели, между господари и слуги, между родители и деца. Ако това не стане, Христовото учение има отношение само къмъ външния животъ. Какво ни интересува, че имаме училища и църкви, щомъ затворитѣ сѫ пълни съ затворници? Какво ни интересува, че хората се женятъ, щомъ наши братя и сестри пълнятъ публичнитѣ домове? Какво ни интересува това, че държавитѣ воюватъ, а навсѣкѫде има противорѣчия и неуспѣхи? Христосъ се интересува отъ идѣята за братството между хората. Тази идея трѣбва да господства въ свѣта. Когато казвамъ, че Христосъ иде въ свѣта, нѣкои обръщатъ внимание на външната страна на въпроса. Не, Христосъ иде въ свѣта, за да влѣзе въ кѫпалнята и да ви запита: Отъ колко време сѣдите въ тази кѫпалня? Вдигнетѣ одъра и си вървѣтѣ! Това значи: Вдигнете вашитѣ стари вѣрвания. Който не разбира, ще каже: Да вдигна своитѣ стари вѣрвания! – Да, ще ги вдигнете, нищо отъ това. Ако ви донесатъ нови дрехи, хвърлете старитѣ дрехи навънъ. Хвърлете стария, мухлясалъ хлѣбъ навънъ. Изхвърлете старата, вмирисала се вода навънъ! Нужни ви сѫ два пресни хлѣба. Впрегнете се на работа и тръгнете напредъ. Това има смисълъ. Всички сте кандидати и очаквате наготово, да дойде колесницата на св. Илия и да ви вдигне на небето. Вие сте видни хора, искате да минете безъ мѫчнотии и страдания. Илия бѣше смѣлъ човѣкъ, но се уплаши отъ една жена. – Кога? – Когато се прероди като Йоанъ Кръстителъ. Богъ му каза: Ти изби толкова пророци, но ще снематъ главата ти. Иродъ сне главата му, по желанието на Иродиада. Като му снеха главата, той разбра, може ли пакъ да стане пророкъ. Смѣлъ бѣше Илия. Той си каза: Единъ пѫть бѣгамъ само отъ жена – никога повече. Илия се върна на земята, като Йоанъ Кръстителъ, да изкупи грѣшката си по отношение на пророцитѣ. – Що е жената? – Човѣкъ, който иска да се удоволствува. – Много хора искатъ да се удоволстватъ. – Това е все жената. Ако разбирате жената като майка, сестра, като добродетель или като свѣтло сѫщество, тя е на мѣстото си. Обаче, ако разбирате жената като удоволствие, като изкушение, това не е истинската жена. Всѣко изкуство, всѣка висока длъжность, всѣка похвала е жената, която изкушава. Нѣкой ти казва: Ти си голѣмъ ораторъ, краснорѣчивъ, целъ светия, думитѣ ти се лѣятъ отъ устата. – Това е жената. Понеже зная закона, тѣзи думи означаватъ ласкателство. – Ама ти си изворъ, отъ който водата тече изобилно. Тя се изтича презъ тебе, като презъ проводникъ. – Да, но щомъ водата престане, и камъкътъ губи значението си. Въ дадения случай, че водата изтича презъ моята уста, това е похвално, но разумното иде отъ Самото слово. Моятъ умъ е само проводникъ на великото, грандиозното, което иде отгорѣ. Само азъ не мисля така. Словото, което ви говоря, не е мое. То е мисъльта на разумнитѣ сѫщества, които стоятъ задъ мене. Тѣ не сѫ едно-две. Тѣ сѫ хиляди и милиони. Това сѫ идеитѣ на Бога, на Вѣчния Духъ. Тѣ минаватъ презъ цѣлата вѣчность. Когато ние искаме да прекараме една Божествена идея отъ наше име, непремѣнно ще се натъкнемъ на голѣми нещастия. Когато казватъ за мене, че заблуждавамъ хората, отговарямъ: Възможно е. – Ама той лъже хората. – И това е възможно. Да ви кажа истината: Дяволътъ не обича да го лъжатъ. Той самъ лъже, но не обича да го лъжатъ. Единъ голѣмъ дяволъ, тарторътъ, изпратилъ едно малко дяволче въ свѣта, да изучи лъжата. Като се върнало при тартора, то казало: Объркахъ цѣлия свѣтъ. – Кажи ми истината. – Научихъ хората да правятъ зло. – Слушай, лъжата е за мене, азъ си служа съ нея, а ти ще ми говоришъ истината. Казвамъ: Когато човѣкъ задържа лъжата за себе си, а иска другитѣ да му говорятъ истината, това показва, че дяволчето живѣе въ него. Когато човѣкъ допуща да го лъжатъ, а той говори истината, това показва, че Богъ живѣе въ него. Тъй щото, когато нѣкой проповѣдва и говори истината, азъ съмъ готовъ да го слушамъ. Когато едно дете ми донесе хлѣбъ и каже, че преди половинъ часъ е изваденъ отъ фурната, азъ искамъ да бѫде така. Ако момченцето ми носи твърдъ, мухлясалъ хлѣбъ, а го препорѫчва за пресенъ, топълъ, то говори лъжа. Дали е дете, или възрастенъ, е все едно, това е лъжа. Сега искамъ, въ душата на всички да се роди желание нито да лъжете, нито да ви лъжатъ. Отъ всички хора се изисква голѣма самоотвѣрженость, да живѣятъ за Бога, но не на гърба на другитѣ. Не е въпросъ хората да подобрятъ живота си отчасти, но напълно. У всички да живѣятъ възвишени идеи. Всички да приематъ любовьта, като законъ. Нека отъ свѣта излѣзатъ най-добритѣ хора, да намѣрятъ истината. Всѣки човѣкъ да знае мѣстото си и стѫпалото, до което е стигналъ въ своето развитие, за да има условия да се развива по-нататъкъ. Въ очитѣ на всѣки човѣкъ да виждашъ братски погледъ и, каквото направишъ, да не тѣ критикува, а като великия художникъ, да вземе четката вмѣсто тебе, да ти помогне и да каже: Добъръ си, добъръ е пѫтьтъ, по който вървишъ. Отивашъ въ едно село да проповѣдвашъ. Свещеникътъ тѣ пита: Кой тѣ изпрати тукъ? Кой ти даде право да проповѣдвашъ? Питамъ: Едно време, кой пращаше пророцитѣ да проповѣдватъ – църквата, или Богъ? Който отива да проповѣдва, трѣбва да е роденъ за проповѣдникъ, да съзнава, че е отъ Бога опредѣленъ. Като влѣзе между хората, той трѣбва да се радва, че Богъ му дава възможность да проповѣдва Словото, а не да мисли само за хлѣба си. Споредъ мене, морално е да постѫпишъ като турския дервишъ, който взелъ отъ кесията на бея само десеть стотинки. Той срѣщналъ на пѫтя си единъ турски бей и му поискалъ една малка помощь. Споредъ обичая, беятъ веднага му предложилъ кесията си, въ която, между другитѣ монети, имало и златни пари. Дервишътъ разгледалъ внимателно паритѣ въ кесията и си взелъ само десеть стотинки. – Защо не вземешъ повече? – попиталъ беятъ. – Толкова ми трѣбватъ. Питамъ: Колко е нужно на човѣка, за да живѣе? Съвременнитѣ хора искатъ да се осигурятъ. Така, както мислите, съвмѣстими ли сѫ вашитѣ идеи съ това, което Богъ е опредѣлилъ за васъ? Ако е право да се осигуряваме, тогава всички народи искатъ да се осигурятъ. Всички живи сѫщества на земята искатъ да се осигурятъ. Пъкъ и за въ бѫдеще трѣбва да се осигурятъ. Така, както вие мислите, колко хора могатъ да се осигурятъ? Като дойде Христосъ втори пѫть на земята, Той ще научи хората, кое е онова, което може да ги осигури. Христосъ ще дойде пакъ на земята, ще влѣзе въ кѫпалнята и ще каже на болния, лежалъ 38 години: „Стани, вдигни одъра си и си върви! Тамъ, на дѣсната страна на одъра си имашъ една закована прѫчка. Откови я, тури я подъ рѫкава си и тръгни съ нея по свѣта, да хлопашъ и да проповѣдвашъ.” И на васъ казвамъ: Ако искате да се освободите отъ старитѣ си възгледи, вдигнете одъра си, отковѣте отъ дѣсната страна онази прѫчка и тръгнете по свѣта, да проповѣдвате. Ще кажете: Какъ ще ни приематъ хората? Ще станемъ за смѣхъ! – Кога човѣкъ се смѣе? – При два случая. Въ първия случай, когато нѣкой иска да ме излъже. Азъ се усмихвамъ и казвамъ: Тази работа не става съ лъжа. Хвани тояжката на твоя умъ, на твоето сърдце, на твоята воля и се свържи съ Онзи, Който ти е далъ животъ, Който ти е далъ умъ и сърдце и вложилъ всички богатства въ тебе. Вѣрвай въ Неговото име. Срамъ е за днешнитѣ хора да очакватъ наготово! Днесь азъ проповѣдвамъ не само за васъ, но за всички, които ме слушатъ. Като казвамъ, че и други ме слушатъ, азъ разбирамъ слѣдното: Вие сте антени и, ако погледнете съ окото на ясновидеца, ще видите, че сте свързани съ много сѫщества отъ невидимия свѣтъ, които ме слушатъ чрезъ васъ. Ако вие не ме разберете, тѣ ще ме разбератъ. И ако говоря истината, като ме слушатъ, тѣ казватъ: Така е! Ако не говоря истината, като ме слушатъ, тѣ казватъ: Не е така! Тогава азъ вземамъ мѣрки да се коригирамъ. Казвамъ: Милиони сѫщества ме слушатъ. Дали вѣрвате въ това, или не, то е другъ въпросъ. Азъ слушамъ отвсякѫде: и отъ Франция, и отъ Русия, и отъ Англия. Тѣ слушатъ чрезъ антени, както вие слушате радиото. И Христосъ слуша, дали това, което говоря, е истина. Времето на лъжата е минало. Азъ искамъ да прокарамъ истината. „Него видя Исусъ.” Това бѣше единъ благороденъ човѣкъ, който лежеше боленъ цѣли 38 години. Той се намираше въ крайно противорѣчие. На този човѣкъ Христосъ каза: „Вдигни одъра си и тръгни. Следъ това не съгрѣшавай повече, да не ти стане по-зле.” Ако и вашиятъ животъ става по-лошъ, казвамъ ви: Не съгрѣшавайте! Ако не ви върви, казвамъ: Не съгрѣшавайте! – Ние не грѣшимъ. – Азъ нѣмамъ предвидъ вашитѣ грѣхове. Азъ не се интересувамъ отъ вашитѣ грѣхове и съмнѣния. Че се съмнявате въ Бога и въ себе си, това не ме интересува. Вие не вѣрвате въ чистотата; не вѣрвате въ това, което Богъ е вложилъ въ васъ. Невъзможно е да живѣешъ на земята и да не се оцапашъ. Оцапването е външенъ процесъ, който се отнася до съзнанието. Затова, каквато грѣшка и да направишъ, хвани я и я изправи. Нека умоветѣ ви бѫдатъ свободни, сърдцата ви отворени; всѣки моментъ да сте готови да служите на човѣчеството, на своитѣ слаби и по-малки братя. Сега всички се смущаватѣ за бѫдещето си. – Бѫдещето ви е отлично. Единъ день вие ще бѫдете щастливи, като ангелитѣ. Единъ габровски търговецъ далъ една голѣма сума на едно дружество да завърши работата си. Въ знакъ на благодарность, дружеството турило бюста на своя благодетель на почетно мѣсто. Колкото пѫти минавалъ край своя бюстъ, търговецътъ се спиралъ предъ него и си казвалъ: Колко бобъ изяде, докато дойдешъ на това мѣсто! Единъ день, като ви видя между ангелитѣ, и азъ ще кажа: Колко страдания минахте, докато дойдете на това мѣсто! Пѫтьтъ на великитѣ хора е пѫть на страдания. Пѫтьтъ на героитѣ е пѫть на страдания. Пѫтьтъ на цѣлото човѣчество е пѫть на страдания. Не, че ние искаме да страдаме и да страдате, но такъвъ е пѫтьтъ на развитието. Затова, кажете си: Всичко, което се случва на онѣзи, които иматъ въ себе си закона на любовьта, мѫдростьта и истината, ще се превърне на добро. Вдигнете одъра си! На дѣсната страна на одъра е магическата ви тояжка. Вземете я и тръгнете съ нея въ пѫтя, да работитѣ. 11. Беседа отъ Учителя, държана на 9 ноември 1930 г., София – Изгрѣвъ.
  11. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Да се благовествува „И отговори Исусъ и рече имъ: „Идете, извѣстѣте Йоану, което видѣхте и чухте, че слѣпи проглеждатъ, хроми ходятъ, прокажени се очистватъ, глухи прочуватъ, мъртви възкръсватъ и на сиромаситѣ се благовествува”.” (Лука, 7:22) За да се разгледа единъ въпросъ, има много гледища: философско, научно или поетическо гледище. При това, може да се опише само външната му страна, т. е. материалистично, прозаично. Могатъ да се изложатъ само извѣстни факти около въпроса. Обаче, въ природата сѫществува законъ, който включва вѫтрешната цѣлокупность. Когато се изнася една идея, всѣки чувства, дали това изложение е пълно, или не. Има ли нѣкаква красота въ описанието, което анатомътъ дава, напримѣръ, само за костната система на човѣка, или само за нервната система? Да описвашъ само една система на човѣка, безъ съчетанието й съ другитѣ системи, това е восъчна картина. Какъвъ смисълъ има една система безъ живота въ нея? Животъ безъ смисълъ, или мисъль безъ доброта, нищо не струватъ. И доброта безъ разумность нищо не струва. Разумность безъ любовь сѫщо нищо не струва. И най-после, какъвъ смисълъ има любовьта безъ истината? Това е скица. Ето защо, който говори, трѣбва да се съобразява съ правилата на говора и езика. Безъ любовь нищо не се постига. Ще говоришъ и описвашъ всичко съ любовь и истина. Истината е най-последната проява на живота. Тя синтѣзира всичко. „А на сиромаситѣ се благовествува.” — Какво се благовества? — Че слѣпи проглеждатъ. — Кой е слѣпъ човѣкъ? — Когото другитѣ водятъ. — Като прогледне, той е свободенъ. И хромиятъ, като проходи, е свободенъ. И прокажениятъ, като се очисти отъ проказата, влиза между хората и става свободенъ. И мъртвиятъ, заровенъ въ земята, се освобождава. „И на сиромаситѣ се благовествува.” — Какво имъ се благовества? — Че ще имъ се даде хлѣбъ и ще ги пуснатъ отъ затвора. Това е важното за тѣхъ. — Що е слѣпотата? — Да изгуби човѣкъ зрѣнието си, да не вижда, да не може да мисли и да не разбира истината. — Кой е хромъ? — Който нѣма добродѣтели. — Кой е прокаженъ? — Който има омраза въ душата си. — Кой е мъртъвъ? — Който е лишенъ отъ свобода, отъ истина. Като разберемъ тѣзи нѣща, тогава знаемъ, какво да проповѣдваме на хората. Нѣкой се стреми къмъ красивъ, спокоенъ животъ, безъ страдания и мѫчнотии. Значи, той има извѣстенъ идеалъ. Правъ е този идеалъ. Човѣкъ схваща правилно, какъ трѣбва да се живѣе, но не може да си създаде условия за постигане на този идеалъ. И обикновениятъ човѣкъ разбира, въ какво се крие щастието; и гениалниятъ разбира, де е щастието; и светията разбира това. Но обикновениятъ човѣкъ не знае, какъ да създаде условията и какъ да ги използва. Гениалниятъ човѣкъ се отличава по това, че знае, какъ да създаде условията и какъ да ги използва. Вие знаете, че трѣбва да се живѣе, но какъ да се живѣе, не знаете. Разбирането на живота не е нѣщо установено, то е прогресивенъ актъ. Вчерашното ви щастие не може да бѫде днешно; и днешното ви щастие не може утре да ви ползва. Вчерашното ядене днесь не може да ви ползва. То може само да ви подкрѣпи. Настоящето изисква нови условия. Всѣки день, всѣка минута трѣбва да се прилага нѣщо ново въ живота. Ако не се прилага нищо ново, и това, което имате, ще изгубите. Въ природата, когато не се прилагатъ нѣщата, всѣкога се явява загуба. Ако порочниятъ човѣкъ всѣки день по малко чисти грѣховетѣ си, той има условия да стане добродѣтѣленъ. На мѣстото на грѣховетѣ си, той поставя по една добродетель. Какво е положението на праведния, който, като се мисли за праведенъ, постепенно се занемарява и не придава нищо ново? Въ края на краищата, и двамата ще се намѣрятъ въ едно и сѫщо положение, макаръ че се движатъ въ обратна посока. Единъ день грѣшникътъ ще се намѣри на мѣстото на праведния, а праведниятъ — на мѣстото на грѣшния. Ако грѣшникътъ и праведниятъ не работятъ върху себе си, и двамата ще си останатъ на сѫщото мѣсто. И тъй, човѣкъ се повдига или пада въ живота, спорѣдъ своето вѫтрѣшно схващане. То подразбира вѫтрешния Божественъ идеалъ въ човѣка. Значи, Богъ изисква отъ насъ да използваме условията, които Той ни е далъ. Той не ни принуждава въ това, защото принуждението е робство. Да тѣ принуждава нѣкой отвънъ, да бѫдешъ добъръ, е сѫщото робство, както, ако тѣ принуждава да бѫдешъ лошъ. Насилственото добро не е добро, и насилственото зло не е зло. Тогава, какво сѫ тѣ? Това сѫ две величини, за които математицитѣ иматъ думата. И въ двата случая не се постига това, което се желае. Съ насилственото добро не можешъ да разберешъ смисъла на живота и щастието; и съ насилственото зло сѫщо не можешъ да разберешъ смисъла на живота и нещастието. И въ единия, и въ другия случай има нѣщо пресилено. Напримѣръ, искашъ да станешъ добъръ, за да постигнешъ щастието, или да станешъ лошъ, пакъ да постигнешъ нѣщо. Често добриятъ казва: Не струва човѣкъ да бѫде толкова добъръ. Лошиятъ казва: Не струва човѣкъ да бѫде толкова лошъ. Обаче, има единъ положителенъ методъ, чрезъ който може да се постигне щастието. — Кога става това? — Когато слѣпиятъ прогледа, хромиятъ проходи, прокажениятъ се очисти, и мъртвиятъ възкръсне. Единъ отъ важнитѣ въпроси е да изучавате свѣта. Ако не го изучавате по истинския начинъ, нищо не можете да постигнете. Може да кажете, че човѣчеството трѣбва да прогресира. Обаче, прогресътъ на човѣчеството е прогресъ на всѣка душа. Между всички нѣща има извѣстно отношение, както между безкрайно малкото и безкрайно голѣмото въ математиката. Съ безкрайно малкото измѣрватъ малкитѣ величини, а съ безкрайно голѣмото — голѣмитѣ величини. Въ какво се заключаватъ тѣзи величини? Може ли безкрайно малкото да бѫде мѣрка и за най-малкитѣ величини? Може ли безкрайно голѣмото да бѫде мѣрка и за най-голѣмитѣ величини? Въ вашия умъ безкрайно голѣмото се представя като величина безъ граници. Тази величина има свойството да се увеличава, да става все по-голѣма, каквато и голѣма величина да мѣрите съ нея. Сѫщото се отнася и до безкрайно малката величина. Колкото малка да си я представяте, тя има свойството да се смалява, да става даже по-малка отъ тази, която измѣрвате. Това е философско разбиране на въпроса. Слѣдователно, безкрайно малко е това, което постоянно се намалява; безкрайно голѣмо е това, което постоянно се увеличава. Това сѫ две единици мѣрки или величини, съ които ние опознаваме живота въ една или въ друга посока. Има извѣстни страдания въ живота, които можешъ да лѣкувашъ или само съ смаляване, или само съ увеличаване. Бѣденъ си, боленъ си, недоволенъ си нѣщо отъ живота, искашъ да станешъ богатъ. Какво трѣбва да направишъ? — Да се увеличишъ. Богатъ си, но пакъ си недоволенъ. Казвашъ: Дотегна ми вече животътъ. Какво ще направишъ? — Ще вземешъ друга посока — ще се смалишъ. Въ тебе се явява желание да се освободишъ отъ богатството си, отъ всички нѣща, които тѣ обрѣмѣняватъ. Азъ имамъ предвидъ онѣзи положения, които обрѣмѣняватъ съзнанието на човѣка при сегашния му животъ. Азъ не говоря за съзнанието на миналото, нито за съзнанието на бѫдещето. Вие носите миналото въ себе си, а бѫдещето стои въ ума ви, като проектъ. Азъ говоря за настоящето, за това, което сега занимава вашия умъ. „И на сиромаситѣ се благовествува.” Какво се благовества? — Свободата. Вие се стремите къмъ щастливъ животъ. Какъвъ по-щастливъ животъ искате отъ този на житното зърно въ хамбара? Всѫщностъ, щастливо ли е то? Ако житното зърно стои отъ хиляди години въ хамбара, натиснато отъ милиарди зрънца, щастливо ли е то? При това положение, може ли зрънцето да очаква нѣкакво щастие? Доброволно ли сѫ влѣзли житнитѣ зрънца въ хамбара? Слѣдователно, знайте, че и при най-щастливия животъ има страдания. Никой не подозира, каква тѫга криятъ тѣ дълбоко въ себе си. Единствениятъ, Който чува, възприема и разбира страданията на тѣзи сѫщества, е Богъ. Ето защо, Той дава нареждане, да се посѣятъ тѣ въ земята и да имъ се дадатъ условия за развитие. Докато сѫ въ хамбара, тѣ сѫ богати, но не могатъ да оцѣнятъ богатството си и казватъ: Дотегна ни вече, да се освободимъ по нѣкакъвъ начинъ! Следъ това ги пращатъ на нивата. Какъвъ процесъ започва сега за тѣхъ? — Велико страдание. Тѣ влизатъ въ земята, за да служатъ на хората. И, като минаватъ отъ едно състояние въ друго, тѣ се учатъ. Досега тѣ сѫ обиколили цѣлата природа и най-после сѫ достигнали до царството на човѣка. Единъ день ще стигнатъ до царството на ангелитѣ и оттамъ ще отидатъ до Бога. Тѣ вървятъ стѫпка по стѫпка къмъ Бога и се радватъ. Нѣкой казва: Докажи ни това! — Мога да го докажа. Сѣди млада мома до единъ мѫдрецъ и между тѣхъ се започва разговоръ. Момата казва: Както тѣ виждамъ, ти си голѣмъ мѫдрецъ, но да си кажа впечатлението, което ми правишъ: много ти играятъ очитѣ. — Право казвашъ, играятъ ми очитѣ; азъ щѣхъ да съжалявамъ, ако очитѣ ми не играеха. Откѫдето мина, каквото погледна, очитѣ ми все играятъ. Така е, това е вѫтрѣшенъ изразъ на разумния животъ. — После, като гледашъ младитѣ моми, сърдцето ти затупва. — Да, сърдцето ми затупва, но не само при вида на младитѣ моми. Каквото видя, сърдцето ми трепва. Азъ бихъ съжалявалъ, ако сърдцето ми не туптеше. И продължаватъ тѣ по-нататъкъ своя разговоръ. Мѫдрецътъ пита: Знаешъ ли, защо ми говоришъ така? — Искамъ да ти кажа, че ти липсва нѣщо. — Съгласенъ съмъ, липсва ми нѣщо. Ако не ми липсваше, нѣмаше да бѫда мѫдрецъ. Дошълъ съмъ въ свѣта да търся това, което ми липсва. — Виждамъ, че имашъ много проницателенъ умъ. — Ако ти кажа една истина, би ли ми повѣрвала? — Ще ти повѣрвамъ, ако моятъ умъ схване това, което ми кажешъ. Ти можешъ да ми кажешъ много вѣрни нѣща, безъ да си мѫдрецъ. — Права си. И започва той да й разказва: Преди две хиляди години ти бѣше царица, заробена отъ неприятеля и осѫдена на смърть. По щастливо стечение на обстоятелствата, срѣщна тѣ единъ човѣкъ и тѣ освободи. Знаешъ ли, кой бѣше този човѣкъ? — Нищо не зная и нищо не помня. Какво доказателство има за това? — Знаешъ ли, че преди още хиляда години ти бѣше единъ мѫдрецъ, който написа една книга. За тази книга, именно, тѣ осѫдиха на изгаряне. Когато бѣше на кладата, дойде при тебе единъ човѣкъ, който тѣ освободи. — И това не помня. Той изреждаше редъ доказателства и факти, но тя не можѣше да се убѣди въ тѣхъ. Ще приведа още единъ случай отъ живота ти, за който твоето съзнание е будно. Помнишъ ли една вечерь, преди две години, ти присѫстваше на едно увеселение и, като се връщаше у дома си, единъ стражарь тѣ хвана за рѫката, искаше да тѣ заведе въ участъка. — Това помня. — Изведнъжъ се яви единъ офицѣръ, бутна стражаря, освободи тѣ и тѣ придружи до вкѫщи. Знаешъ ли, кой бѣше този офицѣръ? Той бѣше сѫщиятъ, който тѣ спасяваше и по-рано. — Вѣрно ли е това? — Вѣрно е. Човѣкъ приема за вѣрни само ония нѣща, за които съзнанието му е будно. Всички нѣща, за които съзнанието му не е будно, и да се доказватъ, не може да ги приеме. Какъ ще се убѣди момата, че онзи, който я спасявалъ презъ всички животи, е мѫдрецътъ, съ когото се разговаря? Питамъ: Кои сѫ съображенията, спорѣдъ които мѫдрецътъ постѫпи по този начинъ? — Мѫдрецътъ знае, защо постѫпва така. Обаче, обикновениятъ човѣкъ не знае, защо постѫпва по единъ или другъ начинъ. Има много хора, които вѣрватъ въ Бога, а не знаятъ, защо вѣрватъ; има сѫщо много хора, които не вѣрватъ въ Бога и не знаятъ, защо не вѣрватъ. Важно е да знаешъ, защо вѣрвашъ, или не вѣрвашъ. Мѫдрецътъ знае, защо вѣрва и защо не вѣрва. Той си служи еднакво и съ положителнитѣ, и съ отрицателнитѣ величини. Казвамъ: Щастието на човѣка се заключава въ това, което днесь преживява. То се крие въ неговитѣ вѫтрешни разбирания. Щастието не е само въ това, което сте разбрали, нито въ това, което ще разберете, но въ това, което сега разбирате. Важно е новото, което сега разбирате и което можете да обработите и приложите въ сегашния си животъ. Това, което сега разбирате, то носи благото за васъ. Всѣки човѣкъ разполага съ извѣстно благо, дадено му отъ идейния животъ. На всѣко сѫщество се дава всѣки день по нѣщо, но то трѣбва да знае, какъ да го приеме. Нѣкои знаятъ и разбиратъ, какъ да го приематъ, а други не знаятъ. Приемашъ своето благо, но не си доволенъ отъ него. Другъ пъкъ е приелъ благото си и е доволенъ отъ него. Сѫщо е и въ разбирането. Напримѣръ, напишешъ писмо на едного, но той не разбира смисъла му. На другъ напишешъ само нѣколко думи, а той разбира много нѣщо. Каква е разликата между тѣхъ? Всѣка разбрана дума е посѣта на нивата, а неразбраната дума е още въ хамбара. Разбранитѣ думи сѫ посѣтите зрънца на нивата, които почватъ да растатъ. Азъ си служа съ този образъ, достѫпенъ за вашия умъ. Ако нашитѣ идеи не сѫ посѣти на нивата, нѣма да имаме никакъвъ резултатъ. Напримѣръ, единъ параходъ пѫтува въ морето, но претърпѣва катастрофа, отъ която се спасява благополучно. Спасенъ е параходътъ, но не е постигналъ цельта си; пѫтуването му нѣма резултатъ, нѣма плодъ. Плодътъ, изобщо, служи за подкрѣпа на човѣшкия животъ. Резултатътъ е въ богатата жетва, но ако тази жетва нѣма никакво отношение къмъ нашия животъ, какво ни ползва тя? Ако химикътъ или учениятъ иматъ отлични резултати, какво ще ни ползватъ резултатитѣ отъ тѣхнитѣ опити, ако тѣ нѣматъ нищо общо съ насъ? Всички резултати на науката трѣбва да допринасятъ нѣщо за благото на човѣшката душа. Всѣка душа поотдѣлно трѣбва да се развива, защото това развитие има отношение къмъ съзнанието на цѣлото човѣчество. Човѣкъ се отличава отъ другитѣ сѫщества, именно, въ придобиване на добродетели, които могатъ да се посѣватъ на нивата. Каква добродетель е тази, която остава затворена въ хамбара? Слѣдователно, като човѣкъ, ще взимашъ участие въ общия животъ. Ако вървишъ по брѣга на морето и видишъ, че се дави човѣкъ, трѣбва ли да отминешъ, безъ да му се притечешъ на помощь? Де е геройството на човѣка: въ помощьта, която може да даде на своя ближенъ, или въ безучастието къмъ него? Който може да помогне на една страдаща душа, която се дави нѣкѫде накрая на свѣта, той може да се нарече герой. Може никой да не знае, че си придобилъ нѣкаква добродетель, или че си спасилъ нѣкого, но ти си герой. Трѣбва ли да търсишъ геройството въ това, хората да обезсмъртятъ твоето име? Човѣкъ трѣбва да бѫде герой въ себе си, да е доволенъ, че е помогналъ на нѣкой страдащъ, колкото и да е малка помощьта му. Трѣбва да се знае, че никой герой не може да мине безъ страдания. Забелязано е, че повечето хора искатъ да минатъ за герои безъ страдания. Това е лесно. И младата мома, премѣнена и накичена, отива на хорото, иска да мине живота си безъ страдания. И младиятъ момъкъ, съ накривенъ калпакъ, отива на хорото, иска да мине за герой безъ страдания. Това не е геройство, това е резултатъ. Какъвъ герой е този момъкъ, който живѣе на гърба на баща си? По цѣли дни той яде и пие съ другари и нищо не работи. Каква героиня е тази мома, която мисли само за хорото и какъ по-добре да се облѣче и накичи? Тя живѣе на гърба на майка си, за смѣтка на нейната красота. Майката е красива, затова и дъщерята е красива. Свѣтътъ се нуждае отъ истински герои. Нѣма по-голѣмо нещастие за свѣта, ако изчезнатъ героитѣ. Казва се, че великитѣ и ученитѣ хора ще обърнатъ свѣта съ главата надолу. Слѣдователно, нѣма нужда отъ тѣхъ. И религията поддържа сѫщата мисъль. Споредъ религиознитѣ, нѣма нужда отъ учени, отъ велики хора и герои. — Защо? — Защото Богъ е създалъ вече, каквото трѣбва, нѣма защо да очакваме на хората. Каквото Богъ е направилъ, това е последната дума на творението. — Ето едно криво заключение. Богъ постоянно работи. Христосъ казва: „Отецъ ми постоянно работи, и азъ ще работя.” Слѣдователно, щомъ Богъ работи, и ние трѣбва да работимъ. Богъ не е престаналъ да мисли, значи, не може да престане да твори и работи. Ако Той престане да работи, свѣтътъ е осѫденъ на смърть. „И на сиромаситѣ се благовествува.” — Какво имъ се благовества? — Че не трѣбва да падатъ духомъ. Споредъ мене, бѣднитѣ хора сѫ изложени на най-голѣма опасность, а именно: тѣ изпадатъ въ заблуждението да мислятъ, че щастието се заключава въ добритѣ дѣла. Щомъ е така, ще правишъ добрини или доброволно, или съ насилие. И двата метода сѫ приложени, знаемъ тѣхнитѣ резултати. Земята е опитала човѣшкото щастие. Казвамъ: Истинското щастие се заключава въ разумностьта, въ мѫдрото разбиране на живота, да знаешъ, какъ трѣбва да живѣешъ. За да се домогне до това разбиране, човѣкъ трѣбва да използва условията и заложбитѣ, които му сѫ дадени. — Отъ кого? — Отъ Бога, отъ природата. Като говоря за Бога, азъ не искамъ да Го приемете въ този ограниченъ смисълъ, както съвременнитѣ хора Го разбиратъ. Азъ искамъ да приемете Бога въ този смисълъ, както е въ природата. Подъ понятията „майка” и „баща” азъ не разбирамъ мащѣха и пастрокъ, които не сѫ ви родили. Майка е онази, която ви е родила и ви е дала най-хубавото отъ себе си. Баща е онзи, който способствалъ за вашето раждане и ви е далъ най-хубавото отъ себе си. Ако къмъ майката и къмъ бащата имаме почитание и любовь, колко повече дължимъ на Онзи, Който е създалъ всички хора, всички живи сѫщества. Когато се говори за Божествения Духъ, разбираме Божествената Майка. Духътъ работи въ свѣта. Той ни е далъ най-хубавото отъ себе си. Чудни сѫ онѣзи хора, които не вѣрватъ въ Бога, като на свой Баща. Значи, тѣ сѫ сирачета и казватъ: Я имаме баща, я нѣмаме. Тѣ не вѣрватъ нито въ Бога, нито въ Божия Духъ, нито въ майка си и баща си, нито въ себе си. Тѣ искатъ да ни убѣдятъ, че щомъ се разложи тѣлото на човѣка, съ него всичко се свършва. Значи, тѣлото е подобно на леда, който се стопѣва, превръща се въ пари, и паритѣ отиватъ въ пространството. Съ тѣлото е така, но не и съ душата. Знайте, че съ свършването на земния животъ започва истинскиятъ духовенъ животъ. Земниятъ животъ трѣбва да се свърши, за да започне духовниятъ. Съ други думи казано: Сегашното разбиране за живота непремѣнно трѣбва да се свърши. Това разбиране е покрило цѣлата земя съ гробища и надписи. Идете въ Египетъ, напримѣръ, да видите, какъ сѫ погребвали мъртвитѣ — знатнитѣ и царетѣ — въ величествени пирамиди. Идете въ Индия, тамъ, въ разкопките ще видите, какви паметници сѫ правѣли на тѣхнитѣ умрѣли, главно на богатитѣ. И ние, съвременнитѣ хора, се залъгваме, че много нѣщо можемъ да направимъ, и въ резултатъ на всичко виждаме паметници и надписи по тѣхъ. По този начинъ ние преповтаряме живота на миналитѣ култури. Какво сѫ постигнали досегашнитѣ култури? Единственото нѣщо, което съвременнитѣ хора трѣбва да постигнатъ, е братството — побратимяването на разумнитѣ хора. Подъ „братство” азъ разбирамъ, да се дадатъ на човѣка всички права и условия да се развива въ него това, което Богъ е вложилъ, за да не се спъва неговиятъ прогресъ. Прогресътъ на едного е прогресъ на цѣлото човѣчество. Като си помагаме единъ на другъ, съ това помагаме и на цѣлото човѣчество. Като изучавашъ единъ човѣкъ, ти изучавашъ всички. Щомъ дойдемъ до общия синтѣзъ на живота, ще се осигури благото на всички хора. Той ще донесе благоприятни условия за всички. Ако не стигнемъ до този синтѣзъ, ние всѣкога ще бѫдемъ изложени на нещастия и страдания. Съвременнитѣ хора сѫ изложени на голѣми вѫтрешни страдания. — Защо? — Защото всѣки търси своето лично благо. Това създава борба между всички народи. Напримѣръ, всички учени, философи, общественици мислятъ добре, но като започнатъ да дѣйстватъ, резултатитѣ имъ не сѫ добри. Като дойдатъ до прилагането, тѣ иматъ резултати на старото. За миръ говорятъ, а се въорѫжаватъ, пълнятъ складоветѣ съ взривни вещества и отровни газове. Това е новата наука. Сѫщото е и въ религиозния животъ на хората. И тамъ се приготвятъ религиозни бомби, които турятъ въ избитѣ си. И ако нѣкой се осмѣли да не мисли като тѣхъ, или да върви по другъ пѫть, веднага го изключватъ отъ своята срѣда, като еретикъ. Питамъ: Кой е истинскиятъ правовѣренъ човѣкъ? Свѣтътъ е пъленъ съ еретици: политически, религиозни, обществени, учени, сѣмейни и други. Дето да се обърнешъ, ще се натъкнешъ на еретикъ. Има ли нѣщо лошо въ това? Ако убиете или обѣсите единъ еретикъ, за да се освободите отъ него, той ще отиде въ другия свѣтъ. Оттамъ ще ви питатъ: Ако вие не можете да го търпите, защо го изпращате на насъ? Най-доброто и за насъ, и за васъ е да го задържите при васъ, така да се възпита, че да се обърне къмъ Бога. Ако му отнемете живота насилствено и го пратите преждевременно въ другия свѣтъ, съ това ще затрудните и неговия животъ, и живота на небето. Оттамъ той ще върши по-голѣми пакости. Тъй щото, да убиешъ неприятеля си, това не значи, че си се освободилъ отъ него. Хората искатъ лесно да се освободятъ отъ неприятеля си. Като го убиятъ, тѣ мислятъ, че сѫ разрѣшили въпроса. Де е разумностьта въ това? Азъ наблюдавамъ живота на българина, добре го познавамъ. Българитѣ иматъ обичай, като строятъ кѫщитѣ си, да си направятъ вѣранда предъ кѫщата, главно на югъ. Като чисти и мие кѫщата, домакинята хвърля нечистата вода вънъ отъ вѣрандата: днесь на едно мѣсто, утре на друго. Гледашъ, не се минава много време, нѣкой заболѣлъ: мѫжътъ, жената или едно отъ децата. Казватъ: Не знаемъ, каква е тази кѫща. Откакъ влѣзохме въ нея, често боледуваме. Причината за това е изхвърлянето на нечистата вода, която носи заразата. По сѫщия начинъ, и вие изхвърляте нечистата вода презъ вѣрандата. Не се минава много време, вашиятъ животъ се разваля. Срѣщашъ единъ човѣкъ и казвашъ: Този човѣкъ не ми се вижда добъръ. Очитѣ му сѫ криви, не мисли като мене. Питамъ: Срѣщали ли сте идеаленъ човѣкъ? Какъвъ трѣбва да бѫде той? Какви трѣбва да бѫдатъ очитѣ му? Очитѣ на човѣка сѫ красиви въ това отношение, че изразяватъ стремежа на неговата душа. Каквито и да сѫ очитѣ, и въ най-лошия човѣкъ, тѣ сѫ най-красивото нѣщо. Нѣма по-лоши очи отъ змийскитѣ. Обаче, змията е най-здрава отъ всички животни. Старитѣ алхимици сѫ взимали малко отъ кръвьта на змията и съ нея сѫ инжектирали хората, за да продължатъ живота имъ. Каквито и да сѫ очитѣ на змията, ако знаете, че нѣколко капки отъ нейната кръвь могатъ да лѣкуватъ туберкулоза или ракъ, веднага ще се подложите на инжекция отъ тази кръвь и ще забравите очитѣ й. Откѫде дойде тази цѣлебность въ змията? Жестока е змията, но тя лѣкува човѣка. Ако приемешъ качествата на змията, ще бѫдешъ най-голѣмиятъ нещастникъ въ свѣта. Змията не е готова още да мине въ по-високо състояние. Нейната интелигентность е много слаба. Ако погледнете на всички живи сѫщества на земята съ окото на ясновидеца, нѣма да видите никакви форми. Тѣ се изявяватъ въ видъ на малки пламѫчета, които блѣщукатъ и свѣтятъ съ по-малка, или по-голѣма свѣтлина. Даже и човѣка нѣма да видите въ неговата форма, но като всички останали сѫщества, въ видъ на свѣтлина, която блѣщука като малки фойервѣрки. Задъ тѣзи форми е скрита сѫщината на нѣщата. Като казваме, че очитѣ на човѣка блѣщукатъ, това е повече отколкото трѣбва. Ако огъньтъ започне да загасва, ние казваме, че той трѣбва да се усили. Щомъ се усили много, казваме: Огъньтъ трѣбва да се намали малко. Сегашната инсталация на нервната система у хората не е въ състояние да издържа интензивната енергия. Затова казваме на нѣкого: Изгаси или намали малко интензивностьта на енергията, която минава презъ организма ти. Въ заключение на това, има два резултата: усилване и отслабване на енергията. Дохождатъ при мене двама души — единиятъ мѫжъ, другиятъ — жена. Казвамъ на мѫжа: Ти имашъ отъ баща си доста изостанали, необработени ниви; ралата сѫ рѫждясали. Ти не обичашъ земедѣлието, но трѣбва да обработишъ тѣзи ниви. На жената казвамъ: Ти имашъ много вълна, останала отъ майка ти и баща ти. Трѣбва да вземешъ вретеното и да я изпредешъ, да не се ленишъ. И двамата ме питатъ: Какво искашъ да кажешъ съ това? — Сами трѣбва да ме разберете. Единиятъ живѣе на физическия свѣтъ, дето е нужно да работи, да обработи нивитѣ си. Другиятъ живѣе въ свѣта на чувствата — вълната си трѣбва да изпреде. Вълната сѫ чувствата въ човѣка. Ако ви кажа конкретната идея, вие ще се отчаете. За да не ви кажа самата истина, давамъ ви тѣзи примѣри. Ето защо, на единия казвамъ: Обработи земята и ще бѫдешъ богатъ човѣкъ. Нѣма да ходишъ отъ едно мѣсто на друго, да търсишъ пари. Иде при мене единъ малджия (иманярь), почтенъ човѣкъ, и ми казва: Отъ 30 години се занимавамъ съ малджийство, станалъ съмъ повече отъ професоръ, зная де има закопани пари въ България, зная всички данни по този въпросъ, но досега не съмъ намѣрилъ нито едно съкровище. Презъ времето на дълго търсене изкопахъ окопъ, около единъ километъръ дълъгъ, около единъ метъръ дълбокъ. — Какво намѣри тамъ? — Намѣрихъ две хиляди рубли. — Ако бѣше употрѣбилъ тази енергия за обработването на 10 ÷ 20 декара земя, днесь ти щѣше да бѫдешъ голѣмъ богаташъ, щѣше да разполагашъ съ милиони. Какво представятъ две хиляди рубли, спечелени за 30 години, съ толкова трудъ и усилия? — Нищо не представятъ. Така и съвременнитѣ хора, следъ като изразходватъ много енергия и време, едва ще намѣрятъ две хиляди рубли, които не оправдаватъ нито изгубеното време, нито усилията. Сѫщото нѣщо е и въ научно, религиозно и политическо отношение. Днесь всички говорятъ за самовъзпитание. Нѣма по-трудна наука отъ самовъзпитанието, когато не знаешъ, какъ да постѫпвашъ; нѣма и по-лесна наука отъ самовъзпитанието, когато имашъ вѫтрѣшно разбиране и методъ. Да вѣрвашъ въ Бога, когато нѣмашъ вѫтрѣшенъ подтикъ, е мѫчно; лесно е, обаче, когато имашъ вѫтрѣшенъ подтикъ. Въпросътъ не се отнася до външната вѣра, но до вѫтрешната. Казано е въ закона: „Не спомѣнавай името Божие напразно.” Обаче, днесь, въпреки закона, името Божие се спомѣнава свободно. Всѫщностъ, истинското име на Бога е скрито. Ако то се произнесе, както е, би настаналъ цѣлъ катаклизъмъ въ живота на хората. Сегашното име на Бога е псевдонимъ. Даже името Йехова, както Го наричали евреитѣ, и то е псевдонимъ. Молишъ се по два-три пѫти на день, произнасяшъ името Божие, но не получавашъ отговоръ на молитвата. — Защо? — Защото Богъ отговаря само единъ пѫть. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да тѣ слуша Богъ. Сѫщото се отнася и до слънцето. Ако разбирашъ езика му и влѣзешъ въ връзка съ него, ти ще получишъ животъ отъ него. Ако не го разбирашъ и не си въ връзка съ него, то причинява разстройство. При неразбиране на слънцето, ние усѣщаме топлината му, която не дѣйства добре върху насъ. Когато го разбираме, отношенията ни къмъ него сѫ съвсѣмъ други. Срѣщашъ единъ човѣкъ, вижда ти се добъръ; срѣщашъ другъ, казвашъ, че е лошъ. — Коя е причината за това? — Въ единия случай, ти разбирашъ този човѣкъ, а въ втория случай, не го разбирашъ. Злото и доброто сѫ възможности въ живота. Всѣки човѣкъ, при най-голѣмитѣ несрети, има възможность да провѣри, докѫде е достигналъ. Като заболѣе, човѣкъ постепенно губи вѣрата си. Значи, болѣстьта става причина да провѣри, каква е вѣрата му. Питамъ го: Вѣрвашъ ли въ Бога? — Вѣрвахъ, но изгубихъ вѣрата си. — Ако тѣ излѣкувамъ, ще вѣрвашъ ли? — Ще вѣрвамъ. — Ако по този начинъ печелимъ съмишленици, азъ наричамъ това „остенъ”. Питамъ го: Ако тѣ излѣкувамъ, готовъ ли си да изправишъ грѣшкитѣ си? — Какви грѣшки? — Преди две години ти направи едно престѫпление. Преди три години направи друго престѫпление. Признавашъ ли? — Признавамъ. — Ще отидешъ да изправишъ грѣшкитѣ си. Иначе, колкото и да се молишъ, молитвата ти нѣма да се чуе. Първо ще се изповѣдашъ предъ Бога, после ще изправишъ грѣшкитѣ си, ще платишъ всичко заедно съ лихвитѣ. Съвременнитѣ хора трѣбва да изправятъ грѣшкитѣ си, ако искатъ да се освободятъ отъ страданията. Има нѣща, които сме забравили, но трѣбва да се пробуди съзнанието ни, за да ги разберемъ и изправимъ. Само така ще се намѣри причината на злото и на страданията. Ако не намѣримъ причината на злото и не я отстранимъ, то ще се отрази или върху ума, или върху сърдцето, или върху волята ни. Хората не търсятъ причинитѣ на нѣщата, не търсятъ погрѣшкитѣ си, за да ги изправятъ, но искатъ да се спасятъ по лесенъ пѫть. Като имъ се проповѣдва новото учение, тѣ гледатъ, дали то може да ги спаси по лесенъ начинъ, безъ трудъ и усилие. — Хората могатъ да се спасятъ, не е нужно да страдатъ, но тѣ трѣбва да бѫдатъ умни, да избѣгватъ ненуждни страдания. Азъ съмъ за разумнитѣ страдания, които облагородѣватъ човѣка. Дошло е време да се освободимъ отъ ненужднитѣ страдания, единично и колективно. Нека останатъ само онѣзи страдания, които иматъ основание да сѫществуватъ. „Да се благовествува на сиромаситѣ.” Въ този смисълъ, всички хора трѣбва да прогледатъ, да придобиятъ това вѫтрѣшно прозрѣние. Само тѣ могатъ да благовестватъ. Питате: Какъвъ смисълъ има това, което ни се проповѣдва? — За да промѣните живота си и външно, и вѫтрѣшно. Ако го промѣните само външно, нищо не се постига. Тогава и крила на ангели да ви дадатъ, пакъ нищо нѣма да постигнете. Азъ казвамъ, че трѣбва да промѣните живота си вѫтрѣшно. Какво ще ви ползватъ крилата на ангелитѣ, съ които можете да отидете въ единъ свѣтъ, чуждъ на вашитѣ разбирания. Сѫществува единъ свѣтъ, дето има университетъ само за гениални и велики хора. Въ този университетъ преподаватъ отлични професори, които се отличаватъ отъ тѣзи на земята. Тѣ не пишатъ бележкитѣ си въ тефтерчета. Съ своитѣ малки перца леко написватъ бележкитѣ на студентитѣ си на гърба, на рѫката, на челото имъ. Само тѣ знаятъ, какви бележки сѫ турили. Така студентътъ всѣкога носи своитѣ бележки съ себе си. Който разбира, може да чете по тѣхъ. Не можешъ да се сърдишъ на професора за бележкитѣ, които ти е писалъ. Мнозина отъ васъ иматъ такива бележки, но не ги знаятъ. Тѣ сѫ слѣдвали въ този университетъ и сѫ излѣзли отъ него, но нищо не помнятъ. — Защо сѫ напуснали този университетъ? — Много просто. Колко ученици и студенти, като се влюбятъ, напущатъ училището. Тѣ казватъ: Не ни трѣбва вече учение. Рѣшилъ съмъ да се оженя. — Така е, но като се ожени, тръгва по пѫтя на обикновенитѣ хора. Питатъ ме, защо не е свършилъ гимназия? — Заради красивата мома. Срѣщатъ го следъ десеть години. Той разказва, че жена му го напуснала и се омѫжила за другъ. Той остава и безъ образование, и безъ красивата жена. Съвременнитѣ хора сѫщо сѫ развенчани. И сега тѣ нѣматъ нито образование, нито вѣрую. Нѣкой казва: Едно време имахъ идеалъ. — Да, това бѣше на млади години. Де е сега този идеалъ? — Напусна ме жена ми, изчезна и идеалътъ ми. — Не е изчезнала жена ти; азъ я срѣщнахъ онзи день съ другъ подъ рѫка. Сега ще направя единъ паралелъ. Да изгубишъ сърдцето си, да изгубишъ идеала си, това е равносилно на вѫтрѣшна смърть. Христосъ казва: „Идете и кажете на Йоана.” — Йоанъ представя онѣзи хора, които сѫ затворени отъ Ирода. „Питайте го: Този ли е, Когото очакваме, или ще дойде другъ нѣкой?” Казвамъ: Идете и кажете на Йоана, когото смѣтате за най-великъ човѣкъ, че и най-малкиятъ въ Царството Божие е по-голѣмъ отъ него. Сега, азъ желая да бѫдете по-голѣми отъ Йоана. 10. Беседа отъ Учителя, държана на 2 ноември, 1930 г. София — Изгрѣвъ.
  12. Ани

    1930_10_26 Живиятъ хлѣбъ

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Живиятъ хлѣбъ „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето. Ако яде нѣкой отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” (Йоанъ 6:35) Ще взема само нѣколко думи отъ този стихъ: „Ако яде нѣкой отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” Важнитѣ думи тукъ сѫ „животъ и хлѣбъ.” Хлѣбътъ е математическо отношение на необикновената математика. Значи, има отношение на математиката и мѣтаматематиката, на геометрията и мѣтагеометрията. Какво означава частицата „мѣта”? Казвате: Трѣбва да се яде хлѣбъ. – Докато човѣкъ не намѣри отношението между живота и хлѣба, нищо не е намѣрилъ. Хлѣбътъ има отношение, първо, къмъ физическия, къмъ обикновения животъ; той има отношение и къмъ духовния животъ; най-послѣ, той има отношение и къмъ разумния животъ. Така и животътъ има отношение къмъ материалното, къмъ духовното и къмъ разумностьта. Хлѣбътъ е видимото, физическото, осѣзаемото. Между хлѣба и живота има отношения и, ако не разбирашъ тѣзи отношения, ти не можешъ да използвашъ нито хлѣба, нито живота. Колкото по-малко хлѣбъ ядешъ, толкова по-малко животъ имашъ; колкото повече хлѣбъ ядешъ, толкова повече животъ ще имашъ. Ако мислите, че това твърдение не е вѣрно, може да го провѣрите. Откажете се отъ хлѣба, и ще видите, че животътъ ви ще се намали. Тъй щото, онѣзи, които искатъ да разбератъ отношенията между хлѣба и живота, трѣбва да разбиратъ отношенията въ самата математика. Хлѣбътъ е потрѣбенъ, за да се прояви самиятъ животъ. Безъ хлѣбъ и безъ животъ човѣшката мисъль не може да се прояви. За правата мисъль на човѣка се сѫди при възлизането отъ видимия къмъ невидимия свѣтъ, т. е. отъ материалния къмъ духовния. Нѣкои разсѫждаватъ по обратенъ пѫть, т. е. отъ невидимото къмъ видимото. Ако всички хора сѫ толкова напреднали, да виждатъ невидимото, то е другъ въпросъ. Обаче, невидимиятъ свѣтъ е крайно отдалеченъ отъ човѣка. Подъ „далечъ” разбирамъ, че човѣкъ нѣма още на разположение онѣзи органи, съ които да вижда невидимото. Затова съвременнитѣ хора си служатъ съ увеличителни стъкла, да виждатъ крайно малкитѣ, микроскопически нѣща на физическия свѣтъ. Ако направо съ очитѣ си човѣкъ не вижда това, което нѣкои индуси виждатъ, по-добрѣ да си служи съ микроскопъ и увеличителни стъкла. Така поне ще бѫде полезенъ на човѣчеството – по-лесно ще прави изслѣдванията си. Казва се, че съвременната култура е напреднала. – Ако е така, каква нужда има отъ култура, изобщо? Ако старитѣ вѣрвания бѣха толкова правдоподобни, истинни, защо ни е християнството? Тогава можѣше да се върнемъ къмъ Мойсѣевото учение. И ако то съдържаше абсолютната истина, безпредмѣтно бѣше отиването ни къмъ Христа. И ако старитѣ принципи въ науката бѣха толкова съвършени, нѣмаше нужда отъ съвременната наука. Щомъ се говори за съвременната наука, виждаме, че тя е допринесла нѣщо за човѣчеството. Ето защо, да не изпадаме въ друга крайность и да казваме, че послѣдната дума на науката е въ бѫдещето. Не, както миналата наука е допринесла нѣщо за настоящата, така и настоящата ще допринесе нѣщо за бѫдещата. И тъй, за да се разбератъ нѣщата, човѣкъ трѣбва да знае своето специфично отношение къмъ живата природа. И природата, отъ своя страна, има специфично отношение къмъ всѣко живо сѫщество. Възъ основа на това, човѣкъ трѣбва да има специфично отношение и къмъ ближния си и да съзнава това отношение. Сѫщо така, той има отношение и къмъ по-далечнитѣ, а най-послѣ, и къмъ всички живи сѫщества. Това сѫ твърдѣния, които напредналитѣ сѫщества знаятъ, а обикновенитѣ хора искатъ да имъ се докажатъ. Щомъ се убѣдятъ въ истинностьта на тѣзи твърдѣния, тѣ постепенно се измѣнятъ. Който разбира отношението си къмъ природата, той е въ положението на побѣдитель. Той придобива нѣщо отъ разумната природа и се радва. Който не разбира отношението си къмъ разумната природа, той се намира въ положението на побѣденъ. Той нищо не придобива отъ природата и скърби. Въ природата сѫществува единъ законъ, който регулира отношенията. Споредъ този законъ, всѣка радость, придобита за смѣтка на скръбьта на другитѣ, е временна. И скръбьта, причинена на радостьта на другитѣ, сѫщо така е временна. Слѣдователно, между скръбьта и радостьта има извѣстно отношение. Въ математиката има отношения, чрезъ които може да се опредѣли, следъ колко време една скръбь може да се превърне въ радость, или една радость да се превърне въ скръбь. Това може точно да се изчисли, не само съ обикновената математика, но и съ мѣтаматематиката. Съ обикновената математика можемъ да изчисляваме само обикновенитѣ прояви на физическия свѣтъ. Щомъ дойдемъ до силовитѣ линии, до силитѣ на духовния свѣтъ, тамъ обикновената математика спира. Съ обикновенитѣ методи на математиката можемъ приблизително, да изчислимъ и дълбочината на океана, но съ сѫщитѣ методи, приложени въ духовния свѣтъ, можемъ да пропаднемъ. Казвамъ: Ако съ нашитѣ обикновени отношения искаме да разрѣшимъ великитѣ проблеми на вселената, ние можемъ да потънемъ. Обаче, качимъ ли се на параходъ съ всички възможности, ние можемъ свободно да преминемъ своя пѫть. Това се постига чрезъ методитѣ на истината, които всѣки день изучаваме. Не мислете, че това, което сте научили досега, е всичко, което предстои да изучавате. Не мислете, че този животъ, презъ който минавате, е единствениятъ. Сегашното ви знание и сегашниятъ ви животъ сѫ капка въ море, въ сравнение съ това, което предстои да постигнете. Това, което бѫдещето ви носи, не може да се сравни съ сегашното. Колкото микробата може да говори за човѣка, толкова и сегашниятъ човѣкъ може да се произнася за бѫдещето. Какво може да каже микробата отъ своето положение за абсолютната истина? Какъ може да си представи тя човѣка да свири на пиано или на цигулка, или като астрономъ да наблюдава небето? Какъ може микробата да си представи небето съ безброй звѣзди, слънца и планети? За нея небето е бѣла, затворена книга. Ако нѣкой започне да й говори за небе, за звѣзди и слънца, тя ще се види въ чудо. Въ края на краищата, тя ще каже: Това сѫ илюзии, непостижими нѣща. Христосъ казва: „Който яде отъ този хлѣбъ, той ще живѣе въ вѣки.” Христосъ поставя този въпросъ на висша математическа основа, или на Божествена основа, т. е. на разумна основа. – Какъ да разберемъ този въпросъ? – Докато още питате, никога нѣма да го разрѣшите. То е все едно да питате, що е Богъ. Това е философски въпросъ. Такъвъ въпросъ не сѫществува. Не може да се задава въпросътъ, какво представя Богъ и сѫществува ли Той. Философитѣ, отъ една страна, си задаватъ този въпросъ, отъ друга страна го отричатъ. За насъ този въпросъ е ясенъ, и ние не се занимаваме съ него. Обикновениятъ човѣкъ непрекѫснато си задава въпроситѣ: що е животътъ и що – смъртьта, що е истината и лъжата, що е пълно и празно пространство и т. н. Както и да си отговорите на зададенитѣ въпроси, тѣ нищо не допринасятъ. Когато не можете да дойдете до правилни заключения, вие трѣбва да се запитате: Вървите ли въ правия пѫть, или не. Коя е диагнозата, по която човѣкъ познава, дали върви въ правия пѫть. За да се изясни извѣстенъ въпросъ, все трѣбва да стане извѣстно отклонение въ мисъльта. Сега ще си послужа съ единъ примѣръ отъ физиката. Всички знаете, че когато свѣтлината минава отъ по-рѣдка въ по-гѫста срѣда, както и отъ по-гѫста въ по-рѣдка, тя претърпѣва извѣстно пречупване. Слѣдователно, ако гледаме единъ предмѣтъ презъ гѫста срѣда, нѣма да го видимъ тамъ, дето е въ дѣйствителность. Ако геометрикътъ иска да знае точно мѣстото на даденъ предмѣтъ, той си служи съ извѣстни формули, за да премахне отклонението на предмѣта. И мисъльта претърпѣва извѣстно пречупване, когато минава отъ по-рѣдка въ по-гѫста срѣда. Тогава човѣкъ се чуди, защо по-рано е мислилъ по единъ начинъ, а послѣ – по другъ. Въ колкото по-гѫста срѣда навлиза човѣкъ, толкова по-голѣмо е отклонението на мисъльта отъ правия пѫть. Най-послѣ, човѣкъ заспива. Това показва, че той се отклонилъ отъ истината, отъ истинския животъ. Какво става съ човѣка, ако попадне въ пещера, пълна съ вѫгледвуокисъ? – Той се задушава. – Ето защо, щомъ усѣти подобно задушаване, той трѣбва да излѣзе отъ пещерата и да върви напредъ. Съ други думи казано: За да не се задуши, човѣкъ трѣбва да се откаже отъ много свои стари разбирания. Старото представя пещера, пълна съ вѫгледвуокисъ. Докато е въ тази пещера, човѣкъ постоянно губи благородното и възвишеното въ себе си, което го отклонява отъ правия пѫть. Благодарение на нечистия и задушливъ въздухъ, кръвообращението въ човѣка не става правилно. Слѣдователно, когато се говори за подобрение на обществото, на сѣмейството и на отдѣлния човѣкъ, азъ разбирамъ първо, да се внесе подобрение въ кръвообращението, да се регулира ритъма на сърдцето. Ритъмътъ на човѣшкото сърдце е неправиленъ, поради което неговата нервна система се разстройва. Колко години можешъ да живѣешъ съ разстроена нервна система? Ако поживѣешъ 40 ÷ 50 години, ще благодаришъ и на това. Разстрои ли се нервната система на човѣка, колкото и да философства, всичко отива напразно. Отъ една страна се пълни, отъ друга – изтича. – Какво трѣбва да се прави тогава? – Ще търсишъ начинъ да не се разстройва нервната ти система. Ще живѣешъ по новъ начинъ. Ако пъкъ си я разстроилъ вече, ще живѣешъ по новъ начинъ, да я изправишъ. Религиознитѣ хора казватъ: Ние намѣрихме правия пѫть. – Вие намѣрихте правия пѫть, но още не живѣете правилно, затова и вашата нервна система се разстройва. Христосъ казва: „Който яде отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” Колко ще живѣе? – Вѣчно. Значи, въ думитѣ, които Христосъ е казалъ, има извѣстно отношение. Много нѣща е казалъ Христосъ по въпроса за хлѣба, но само една часть отъ него се запази, т. е. напечата. За да не се опорочи казаното отъ Христа, невидимиятъ свѣтъ го скри, задържа го за други времена. И досега още ученитѣ спорятъ за времето, презъ което Христосъ се родилъ. Споредъ нѣкои, има една разлика отъ сто години. Изобщо, ученитѣ религиозни искатъ да знаятъ точно времето на раждането на Христа. Нѣкои казватъ, че разликата не е повече отъ 30 ÷ 40 години. Други казватъ, че и 3 ÷ 4 години да е, пакъ е много. Отъ астрологическо гледище, като се говори за точность на датата, не се допуща разлика нито отъ единъ день, отъ единъ часъ или даже отъ една минута. Знаете ли, какво разстояние ще измине свѣтлината за четири години? Презъ това време, тя ще отидѣ задъ Алфа Центаурусъ, най-близката звѣзда до слънчевата система. А колко време е нужно на човѣка, за да стигне до тази звѣзда? Който не работи съ тѣзи величини, казва: Какво представя разликата отъ единъ день? – Много нѣщо е единъ день, зависи, съ каква мѣрка мѣришъ. Въ обикновения животъ, въ обикновената наука се допущатъ изключения. – Защо? – Пѫтьтъ е такъвъ. Обаче, дойдете ли до абсолютния, реалния, Божествения свѣтъ, тамъ никакви изключения не се допущатъ. Тамъ всѣко изключение причинява прекѫсване на мисъльта. И тъй, щомъ влѣзете въ духовния или въ Божествения свѣтъ и почувствате извѣстно прекѫсване, вие ставате скръбни. Защо сте скръбни, не знаете. Ако не спазвате правилата и законитѣ на Божествения свѣтъ, изключенията ще дойдатъ, а оттамъ и страданията. Всѣко изключение е прекѫсване на мисъльта, а прекѫсването на мисъльта води къмъ страдание. – Що е страданието? – Признакъ, че си влѣзълъ въ гѫста срѣда. Споредъ мене, страданието на човѣка се дължи на факта, че той не е могълъ да реализира едно свое голѣмо желание. Напримѣръ, искашъ да станешъ предсѣдатель на нѣкоя република. Ако постигнешъ желанието си, ще се радвашъ. Ако не го постигнешъ, ще скърбишъ. За да реализирашъ желанието си, ти трѣбва да бѫдешъ много способенъ човѣкъ, да се боришъ съ 10 ÷ 15 души кандидати за сѫщото мѣсто. Не е лошо желанието на човѣка да стане предсѣдатель на република, но той трѣбва да бѫде много уменъ, много способенъ. Ако не успѣе, причината е въ неговия умъ, сърдце или воля. Значи, умътъ, сърдцето или волята ти се движатъ въ посока, обратна на истината. Разумниятъ свѣтъ не тѣ намира още годенъ за предсѣдатель. Тѣ казватъ: Следъ четири години пакъ ще се опиташъ отново, ще си дадешъ кандидатурата. Презъ това време ще се готвишъ за пресѣдателъ. Какъ ще успѣешъ, това е въпросъ на умѣние и на способность. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ живота. Единъ младъ момъкъ вървѣлъ по улицата съ своята възлюбена. По едно време, до младия човѣкъ се приближилъ единъ голѣмъ борецъ и му ударилъ една плѣсница. Младиятъ се търколилъ на земята и бързо станалъ. Той започналъ да мисли, защо му ударилъ плѣсница. Борецътъ искалъ да му каже: Докато си губишъ времето съ момитѣ, отъ тебе нищо нѣма да излѣзе. Младиятъ човѣкъ си помислилъ: Здравъ, мускулестъ съмъ; ако рѣка да отговоря на този борецъ, може да ми удари още една плѣсница. По-добрѣ ще изслѣдвамъ живота му, да видя, какъ е развилъ силата си. Той разбралъ, какъ е работилъ борецътъ, колко време и, като научилъ всичко, започналъ да се упражнява. Следъ десетгодишна усилена работа и упражнения, той развилъ такава сила въ себе си, че дошълъ до положение, съ една рѫка да вдига голѣмъ конь съ кончето. Като се увѣрилъ, че придобилъ нужната сила, той отишълъ въ дома на бореца и му казалъ: Познавашъ ли ме? Знаешъ ли, кой съмъ азъ? – Не тѣ познавамъ. – Азъ съмъ този, на когото преди десеть години удари една плѣсница. За да ти докажа, че и азъ мога да стана като тебе, работихъ десеть години по твоитѣ методи и мога да ти покажа, какво съмъ постигналъ. Въ този моментъ, съ едната си рѫка, той хваналъ бореца за краката и го вдигналъ въ въздуха. Борецътъ казалъ : Признавамъ тѣ за мой учитель. Ти ми внушавашъ голѣмо довѣрие и отсега нататъкъ, дето тѣ срѣщна, ще ти правя пѫть. И тъй, всѣки човѣкъ, който върви въ правия пѫть, по пѫтя на Божествената наука, всѣкога ще има постижения. Който живѣе съ религиозни разбирания, казва: Сѫдбата е такава. – Сѫдбата е едно, а работата – друго. Каквато и да е сѫдбата ти, ще работишъ. Ако не работишъ, страданията ще тѣ слѣдватъ. За да бѫдешъ щастливъ, трѣбва да спазвашъ Божественитѣ условия. И като страдашъ, това се дължи на неспазване на Божественитѣ условия. Скръбьта, страданието не иде отвънъ, или отгорѣ нѣкѫде. Знайте, че когато страдате, другадѣ нѣкой се радва. Преди години посѣщавахъ едно сѣмейство – мѫжъ, жена, четири дъщери и единъ синъ. Бащата бѣше добъръ, трѣзвъ човѣкъ, майката – разумна, спретната жена. Така се случваше въ това сѣмейство, че по цѣла седмица единъ отъ членоветѣ бѣше дежуренъ, въ смисълъ на постъ. Презъ това време, той носѣше скръбьта и мѫчнотиитѣ на цѣлото сѣмейство. Той изпълняваше специална програма. Дойдеше ли понедѣлникъ, дежурството се смѣняше. Другъ членъ отъ сѣмейството ставаше дежуренъ. Останалитѣ започваха да му се смѣятъ. Понеже бѣха свободни отъ мѫчнотиитѣ и страданията, тѣ се радваха. Така се смѣняха единъ следъ другъ. Ще кажете, че това се дължи на наслѣдственитѣ черти. – Може да е така, но тукъ причината бѣше друга, а не наслѣдственостьта. Това е математически, органически или психологически законъ, който дѣйства въ живота. Той показва, че при извѣстни условия, при извѣстно съчетание на сили, човѣкъ е осѫденъ на страдания. Дали това е заслужено, то е другъ въпросъ. Като преживѣешъ тѣзи страдания, ще се радвашъ. Представете си, че два тима се състезаватъ. Единиятъ е побѣдитель, а другиятъ – побѣденъ. Хората отъ пъраия тимъ се радватъ, а останалитѣ – страдатъ. Казватъ, напримѣръ, че тимътъ на Лѣвски е битъ, а другиятъ е побѣдилъ. Въ какво се заключава побѣдата? Въ една малка разлика, съ четири-петь единици. Важна е мисъльта, че единиятъ побѣдилъ. Който не разбира тѣзи отношения, ще каже, че това е празна работа. Не, не е така, побѣдата се дължи на извѣстни закони. Побѣдителитѣ сѫ се упражнявали, затова иматъ резултатъ. Слѣдователно, страданията и радоститѣ сѫ подобни на тимове. Тукъ хората или пропадатъ, или се повдигатъ. Това показва, че тѣ трѣбва да живѣятъ съзнателно, да научатъ живота. Който разбира законитѣ, ще се насърдчи; който не ги разбира, ще се обезсърдчи. Ако тѣ сполети нещастие, не се обезсърдчавай, но стани, изтърси дрехитѣ си отъ праха, заведи своята възлюбена, съ която си тръгналъ, и започни да изучавашъ силата, която тѣ ударила и свалила на земята. Следъ нѣколкогодишна работа и усилия, хвани тази сила за краката, вдигни я въ въздуха, да покажешъ, че си господарь на своята сѫдба. Само разумниятъ може да бѫде господарь на сѫдбата си. – Защо? – Защото той познава законитѣ на живота и природата. Тѣзи закони не сѫ механически. Законътъ подразбира нѣщо разумно. И затова, като се говори за Мойсѣевитѣ закони, разбираме физическитѣ закони, които постоянно се смѣнятъ. Има закони въ свѣта, които никога не се смѣнятъ. Павелъ казва: „Който има законитѣ на небето, нѣма дѣлъ между законитѣ на земята.” Земнитѣ закони сѫ несполучливъ преводъ на небеснитѣ. Слѣдователно, ако азъ спазвамъ разумнитѣ възвишени закони на небето, нѣма защо да спазвамъ законитѣ на земята. Азъ спазвамъ законитѣ на земята, защото въ тѣхъ чета онѣзи възвишени и разумни закони на небето, въ които нѣма никакво изключение. Въ земнитѣ, т. е. въ човѣшкитѣ закони има почти толкова изключения, колкото сѫ и правилата. Да дойдемъ до вѫтрешния, истински смисълъ на живота. Това, което ви говоря, не искамъ да влѣзе въ стълкновение съ вашитѣ вѣрвания и разбирания. Каквито вѣрвания имате, дръжте си ги. Ще ви кажа, защо трѣбва да ги държите. Напримѣръ, вѣрвате, че имате да дължитѣ на нѣкого. Азъ не искамъ да ви накарамъ да мислите, че не дължите на никого. Не, вие ще държите вашитѣ вѣрвания дотогава, докато изплатите дълговетѣ си. Какво ще правите, като изплатите дълговетѣ си? Какво ще стане съ васъ? Ще станетѣ безвѣрници. Казвате: Азъ не вѣрвамъ вече, че имамъ да давамъ на нѣкого. Ако имашъ да давашъ и се откажешъ отъ дълга си, подъ предлогъ, че не вѣрвашъ въ дълговетѣ, ти си престѫпникъ. Какво ще кажатъ хората за тебе, като изплатишъ дълговетѣ си и се отказвашъ да вѣрвашъ въ тѣхъ? Тѣ ще кажатъ, че си човѣкъ на свободата. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да търсишъ свободата. Подъ „свобода” разбирамъ освобождаване отъ дълговетѣ, които сте направили още въ миналото. Азъ оставямъ настрана причинитѣ за дълговетѣ отъ далечното минало. Оставямъ настрана всички научни и религиозни теории и обяснения. Щомъ дойдемъ до теориитѣ, натъкваме се на различни обяснения: египтянитѣ даватъ едни обяснения, индуситѣ даватъ други обяснения, а съвременнитѣ хора – трети обяснения. Споредъ условията и времето, всички обяснения сѫ правилни: и египетскитѣ, и индускитѣ, както и тѣзи на съвременнитѣ хора. Въ тѣхъ нѣма никакви противорѣчия. Обаче, днесь египетскитѣ вѣрвания се нуждаятъ отъ вѫтрѣшно разбиране. Тѣ казваха, че страданията сѫ необходими за душата. За обяснение на това твърдение, тѣ допуснаха теорията за странстването на душата. – Кѫде странства душата? – Следъ египтянитѣ дойдоха индуситѣ и развиха нова теория – за прераждането на душата. – Какво се разбира подъ „прераждане на душата”? Защо трѣбва да се преражда? Съвременнитѣ хора донесоха теорията за наслѣдственостьта. Тѣ казватъ, че качествата на родителитѣ се предаватъ на дѣцата. Обаче, и този въпросъ още не е изясненъ. Има нѣщо въ математиката, което дообяснява нѣщата. Азъ разглеждамъ математиката като свръхнаука, която обяснява това, което е необяснено. Останалитѣ науки служатъ за допълнение на математиката. Съвременнитѣ математици, които се борятъ помежду си, сѫ дали първенство на математиката. Обаче, отъ наше гледище, азъ казвамъ: Има една Божествена наука, която стои надъ всички останали науки. Какъ се казва тя, не смѣя да кажа името й. Въ бѫдеще, когато хората достигнатъ високо развитие, тѣ сами ще я кръстятъ, сами ще й дадатъ име, ще го направятъ извѣстно на всички. Казано е въ Писанието, че имало едно камъче, на което никой не знаелъ името. Никой човѣкъ не знае, какво име ще носи той въ бѫдеще. Не е въпросъ за името въ слѣдното прераждане, защото много имена сѫ псевдоними. Азъ говоря за името, което човѣкъ ще носи на небето. То ще бѫде въ времето, когато той завърши своето развитие. За него е важно името, което ще носи въ бѫдеще, когато ще стане съвършенъ човѣкъ. Да станешъ съвършенъ, това значи, да бѫдешъ господарь на цѣлата слънчева система. Тя ще се управлява отъ неговия умъ, отъ неговитѣ разпореждания. Да управлявашъ слънчевата система, това значи, да си божество. Да си божество, това значи, да разбирашъ отношенията не само на хората къмъ Бога, но и на планетитѣ въ слънчевата система помежду имъ. Не само това, но той трѣбва да разбира отношенията на всички живи сѫщества помежду имъ, както и отношенията на всички елементи, които живѣятъ подъ благоприятното влияние на неговия умъ. Това правятъ нѣкои отъ съвременнитѣ учени въ Индия. Съ това се занимаватъ учителитѣ, адептитѣ въ Индия. Това е предмѣтъ на Теософията, нарѣчена още „Логосъ”. Подъ „Логосъ”, Евангелието разбира Словото, изразено чрезъ стиха „Вначало бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога.” „Вначало Богъ създаде небето и земята, и земята бѣ неустроена и пуста”. Съ това Слово, т. е. съ Логоса, който се носѣлъ надъ повърхностьта, земята започнала да се устройва. Съ думитѣ „да бѫде свѣтлина”, Богъ създаде свѣта, като отдѣли свѣтлината отъ тъмнината, твърдта отъ водата. И най-послѣ създаде човѣка, по образъ и подобие свое. Така се започна вѫтрешното устройване на свѣта. Питамъ: Кой отъ съвременнитѣ учени може да каже, какви сѫ били процеситѣ на вѫтрешния строежъ на вселената. Като оставимъ настрана механичния процесъ на това устройване, ще дойдемъ до онова велико, вѫтрѣшно устройване на свѣта, което и досега още продължава. Всѣки день човѣкъ минава презъ радостьта и скръбьта, което говори за процеса на вѫтрешното строителство. Когато се завърши приблизително главниятъ физически строежъ на физическата еволюция, ще стане въпросъ за духовното развитие на човѣка, нарѣчено, спорѣдъ окултиститѣ, „развитие на неговия астраленъ животъ”, който сега се организира. Азъ наричамъ този процесъ „развитие на човѣшкото сърдце.” Думитѣ, изказани въ Писанието, че Богъ ще даде новъ животъ, подразбиратъ нови сърдца. Сърцето означава единъ свѣтъ, много по-обширенъ отъ физическия. Нова вселена се строи, много по-обширна отъ сегашната. Слѣдователно, нашитѣ радости и страдания ставатъ за смѣтка на това преустройване, на новото строителство. Нова вселена се създава. Като се казва, че се строи новъ свѣтъ, разумниятъ ще си го представи. Който не разбира вѫтрешния смисълъ на този новъ свѣтъ, ще се обърка. И тъй, мисъльта, която искамъ да остане у васъ, е слѣдната: Сѫществува наука на човѣшкия духъ. Всички разклонения на тази наука наричаме пакъ наука. Всичко това е резултатъ на колективната дѣйность на човѣшкия духъ, т. е. резултатъ на общитѣ усилия на човѣшкия умъ. Този резултатъ показва, докѫде е достигнало човѣчеството. Има нѣща въ тази наука, които сѫ разгадани вече; има други, които още сѫ затворени и минаватъ за илюзорни. Тѣ още не сѫ разгадани. Тѣхното разкриване е въ бѫдещето. Когато потрѣбва, тѣ ще се разгадаятъ. Божествената наука разполага съ методи за превръщане на скръбьта въ радость. Тогава скръбьта не е нищо друго, освѣнъ торъ. Въ това отношение, Писанието казва: „Всичко, което се случва на онзи, който люби Бога, ще се превърне на добро.” И писателитѣ на сегашното време, както и апостолитѣ въ миналото, сѫ поддържали сѫщата мисъль. Лесно се казва това, но мѫчно се съзнава. Единъ нашъ приятель често цитираше този стихъ, но като дойдоха страданията до главата му, казваше: Много страдамъ. Какво ще стане съ мене? – Ще свикнешъ съ страданията. Обаче, не е въпросъ да свикнешъ. Азъ правя преводъ на тѣзи думи. Да свикнешъ, това значи, да разберешъ законитѣ, защо нѣщата се случватъ така, а не иначе. Като разберешъ законитѣ, ще си обяснишъ, защо идатъ тѣ и какво носятъ за човѣчеството. Не е въпросъ да свикнете, като животни, но да си обяснитѣ нѣщата. Вземете напримѣръ, страданията на Христа, когато бѣше на кръста. Защо страдаше, това не бѣше ясно на Христа. Но послѣ, когато се спасиха 500 милиона хора, не заслужаваше ли Христосъ да понесе тѣзи страдания? Днесь, когато тѣзи хора се радватъ, страданията на Христа се осмислиха. И сега мнозина искатъ да бѫдатъ като Христа. Това е криво разбиране. Тѣ искатъ да бѫдатъ сѫдружници на Христа. Това не може да бѫде. Ние трѣбва да разберемъ въпроса правилно. Ще приведа единъ примѣръ отъ живота, да видите, какво значи да направишъ сѫдружие съ нѣкого. Единъ младъ момъкъ минавалъ край кафеджийницата на единъ турчинъ, който чукалъ кафе. Момъкътъ се спрелъ при турчина, да гледа, какъ чука кафето. Забелязалъ, че при всѣко вдигане и слагане на чука, кафеджията издавалъ звука „ха-ха.” Момъкътъ му казалъ: Искашъ ли да станемъ ортаци въ тази работа? Както виждамъ, ти вършишъ две работи едновременно: вдигашъ и слагашъ чука и казвашъ „ха-ха.” Остави за мене послѣдната работа, да викамъ „ха-ха”, а ти вдигай чука. – Добре, да бѫде спорѣдъ желанието ти. Турчинътъ продължавалъ да чука кафето, а младиятъ момъкъ, като знаелъ, кога ще каже „ха”, предварялъ го и изпълнявалъ своята работа. Така работили двамата, докато счукали кафето. Турчинътъ започналъ да прави кафета на клиентитѣ си и турялъ паритѣ въ една тенекиена кутия. Младиятъ момъкъ поглеждалъ къмъ кутията и казалъ на турчина: Слушай, приятелю, ти забрави, че сме ортаци. Трѣбва да ми платишъ. Турчинътъ мълчалъ, нищо не отговарялъ. Момъкътъ се принудилъ да го даде подъ сѫдъ. Като разгледалъ дѣлото, сѫдията казалъ: Турчинътъ ще събира паритѣ въ тенекиената кутия за себе си, а звукътъ „тинъ-тинъ”, който се чува при падане на паритѣ въ кутията, ще бѫде за младия човѣкъ. Нѣкога и ние ставаме ортаци съ природата, както турчинътъ и младиятъ човѣкъ. Обаче, това не е нищо друго, освѣнъ „ха” и „тинъ”. Това е безпаричие, оглупѣване, мѫчение, страдание и безвѣрие. Още много имена можемъ да дадемъ на това сѫдружие. Ще кажете, че това не ви е ясно. – Намѣрете нѣкой човѣкъ да ви обясни. Все ще намѣрите единъ уменъ човѣкъ да ви обясни нѣщата. Да остане въ ума ви слѣдната мисъль: Всѣка идея, всѣко вѣрую, които минаватъ презъ гѫста психична срѣда, непремѣнно ще претърпятъ извѣстно отклонение. И тогава ти ставашъ и православенъ, и католикъ, и евангелистъ, и ученъ, и талантливъ и като отидешъ при Бога, виждашъ, че нищо не излѣзло отъ тебе. Всичко ставашъ, но нищо не си. Ученъ ставашъ, безъ да си ученъ. Подъ „наука” ние разбираме сериозна работа. Да се занимавашъ само съ хлѣба, това е наука; да се занимавашъ само съ живота, и това е наука. Като знаешъ науката за живота и за хлѣба, ще знаешъ и другитѣ науки. Ако не знаешъ науката за живота и не разбирашъ науката за хлѣба, ти никога нѣма да разберешъ законитѣ и на твоя умъ. Мислишъ ли, че логическата мисъль е права? Въ обикновената логика, спорѣдъ насъ, не може да се говори за права мисъль. Има логически нѣща, които не сѫ вѣрни. Напримѣръ, като се каже думата „дължина”, удължава ли се? Казвашъ: Много дълга дума е тази. – Колко е дълга? Колко сантиметра дължина има тя? Тази дума едва ли има дължина нѣколко сантиметра. Не зная, дали въ българския езикъ има дума, дълга 10 смъ. Значи, има дълги думи, които не ставатъ дълги. Има кѫси думи, които не ставатъ кѫси. Какво се разбира подъ „дълга” идея? – Коя идея е дълга? – Време е нужно, докато научишъ тази идея. Нѣкои употрѣбяватъ думитѣ извънъ времето и простанството. – Какво се разбира подъ понятието „извънъ времето и пространството”? Времето специално сѫществува и въ физическия, и въ духовния свѣтъ. И пространството сѫществува и въ духовния свѣтъ. Обаче, въ духовния свѣтъ не се говори за такова време и пространство, както на физическия свѣтъ. Всѣко състояние се опредѣля отъ времето. Слѣдователно, човѣкъ може да опредѣли, колко време е страдалъ и колко време се е радвалъ. Казвашъ: Имахъ болка, страдахъ. – Де е тази болка или това страдание, не можешъ да го локализирашъ. Въпреки това, страданието заема извѣстно пространство. Единъ евангелистъ, който е вече въ другия свѣтъ, ми разправяше една своя опитность. Като младъ, още нежененъ, той не познавалъ Христовото учение и се проявявалъ спорѣдъ характера и темперамента си – нервенъ, строгъ. Той не търпѣлъ никакво възражение. Като се оженилъ, и къмъ жена си се проявявалъ по сѫщия начинъ: не позволявалъ да му възрази нѣщо. Ако тя се осмелявала да направи нѣщо противъ волята му, веднага вдигалъ рѫка върху нея. Единъ день му попаднало Евангелието въ рѫцетѣ, и той започналъ да чете. Харесало му Словото на Христа и си казалъ: Ще чета Евангелието, ще Го прилагамъ, ще стана истински християнинъ. И наистина, той започналъ да прилага учението на Христа. Единъ день между жена му и него произлѣзълъ нѣкакъвъ споръ. Той избухналъ, и по старъ обичай, ударилъ жена си. Тя не казала нищо, и тъкмо това нейно поведение го разтърсило. Казалъ си: Какъвъ християнинъ съмъ, щомъ не мога да се въздържамъ? Отишълъ на нивата, но цѣлъ день не могълъ да си намѣри мѣсто. Искалъ да оре, не може. Искалъ да копае, да свърши нѣкаква работа – не може. Той не могълъ да си прости, защо вдигналъ рѫка върху жена си. Най-послѣ, той се върналъ вкѫщи, извикалъ жена си и казалъ: Моля ти се, извини ме, задето тѣ ударихъ. Въ Евангелието е казано, залѣзването на слънцето да не тѣ завари непримиренъ съ брата си. По старъ навикъ, азъ допуснахъ да се прояви въ мене стария човѣкъ – стариятъ Спасъ. За да се спася, ти трѣбва да ме простишъ. Ето, колѣнича предъ тебе, моля тѣ да ме извинишъ. Жена му се трогнала и го простила. На другия день той отишълъ на нивата, и работата му вървѣла добре. Казвате: Унизително е за мѫжа да колѣничи предъ жената и да иска извинение. – Не е ли унизително за жената да я биятъ? Ако е унизително да искашъ извинение, по-унизително е да биешъ, да вдигашъ рѫка върху своя ближенъ. Благородно е човѣкъ да иска извинение, да изправи грѣшката си. Жената, която ударишъ, заслужава да колѣничишъ предъ нея. По-благородно ли е да колѣничишъ предъ една банкерска каса? За предпочитане е да колѣничишъ предъ жена си, отколкото предъ касата съ пари, съ желание да забогатѣешъ. „Който яде отъ този хлѣбъ, той ще живѣе въ вѣки.” – За кой хлѣбъ говори Христосъ? – За хлѣба на новата свѣтлина и новото разбиране, новата мисъль. Ние трѣбва да приемемъ новата мисъль, както я прие евангелистътъ Спасъ. Той си казваше: Не трѣбваше да постѫпя съ жена си грубо. Тя не е приела още моето вѣрую, не ме разбира. Слѣдователно, азъ трѣбва да постѫпвамъ съ нея добре. Ако и тя изповѣдваше сѫщото вѣрую, тѣ щѣха да се разбиратъ. Тогава неговата рѫка нѣмаше да се вдига върху жена му. Той щѣше да работи спокойно на нивата си. Обаче, следъ боя, жена му се обърна къмъ Бога. Тя видя една похвална черта въ мѫжа си и каза: Заслужава човѣкъ да има такава религия. Разбрахъ, че мѫжътъ ми е добъръ човѣкъ. Неговото вѣрую е добро, и азъ мога да го слѣдвамъ. Разбиране е нужно между хората. Когато се приложи извѣстенъ принципъ, това подразбира редъ и законность. Казвашъ: Азъ не колѣнича предъ никого. – Да, но като отидешъ на бойното поле и тѣ ранятъ, ще колѣничишъ, ще викашъ майка си, ще плачешъ, ще се обръщашъ на една и на друга страна. Значи, да отидешъ при майка си, да колѣничишъ и плачешъ предъ нея, било унижение; да колѣничишъ на бойното поле, не е унижение. Слѣдователно, съвременнитѣ хора страдатъ, безъ да знаятъ защо. Сѫщо така тѣ се радватъ, безъ да знаятъ защо. Изобщо, човѣкъ трѣбва да знае, защо се радва и защо скърби. Страдашъ, защото нѣмашъ хлѣбъ; радвашъ се, защото имашъ хлѣбъ. Страдашъ, защото нѣмашъ животъ; радвашъ се, защото имашъ животъ. Щомъ имашъ животъ и хлѣбъ, всичко ще имашъ; щомъ нѣмашъ хлѣбъ, нѣмашъ условия за животъ. Щомъ не можешъ да намѣришъ хлѣбъ, не можешъ да проявишъ ума си. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде здравъ. Щомъ заболѣе, ще дойде лѣкарь да го лѣкува. Защо ще го лѣкува? Той нищо не може да направи. Провидението го турило на легло – нека лежи. Ако е въ затворъ, нека стои тамъ, да научи нѣщо. Ще дойде лѣкарь да го лѣкува, за да прави пакости. Има смисълъ да лѣкувате благородния човѣкъ, който следъ оздравяването си е готовъ да прави добро. – Защо трѣбва да лѣкуваме хората? – Защото сѫ добри, защото сѫ излѣзли отъ Бога. Човѣкъ не е излѣзълъ само веднъжъ отъ Бога. Той трѣбва да излиза отъ Бога всѣка минута, всѣка секунда. Не е достатъчно само да кажешъ, че си роденъ отъ баща си и да вършишъ престѫпления. Трѣбва да бѫдешъ като него. Както баща ти е станалъ ученъ съ работа и усилия, така и ти трѣбва да учишъ, да работишъ непрекѫснато. Като учишъ постоянно, докато стигнешъ развитието на баща си, той е отишълъ далечъ отъ тебе. Въ продължение на 30 години, човѣчеството е отишло напредъ. Ти не можешъ да се хвалишъ съ знанието на баща си. Науката всѣки день се развива. Ако нѣкога синътъ стане като баща си, тѣ се сливатъ въ едно. Тогава синътъ не сѫществува самостоятелно, но и бащата не сѫществува самостоятелно. Тогава нѣма нито синъ, нито баща. Какво сѫществува? – Само абсолютната реалность. При тази реалность, всички отношения между формитѣ се изгубватъ. Майката, бащата, синътъ се сливатъ въ една единствена форма. Това сѫ отношения на формитѣ къмъ човѣшкия духъ. Така, именно, формитѣ се развиватъ правилно. „Ако яде нѣкой отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” Който не разбира отношението си къмъ хлѣба, не може да разбере другитѣ отношения. Животътъ започва съ хлѣба. Социалистътъ казва: Хлѣбъ дайтѣ на човѣка! – И азъ съмъ съгласенъ съ това, но не както вие търситѣ хлѣба. Има начинъ, по който можете да го намѣрите. Хлѣбътъ, който търсите, ще намѣрите при онзи орачъ, който е завършилъ своето развитие на земята. Той е съвършенъ орачъ. Ако има само четирима такива орачи между българитѣ, тѣ ще бѫдатъ великъ народъ. Ако има само четирима такива фурнаджии, които да пекатъ хлѣба, и четирима, които да го продаватъ, българитѣ щѣха да бѫдатъ великъ народъ. Ако има само четирима съвършени българи, които да покажатъ на другитѣ, какъ да ядатъ хлѣба, велико бѫдеще ги очаква. Значи, 4 X 4 = 16. Окултиститѣ събиратъ числата 1 + 6 = 7. Това число показва, че дяволътъ е хванатъ. Той е причина за всички злини въ свѣта. Нѣкои хора служатъ на седмия день. Какво показва този день? – Човѣкъ, който е освободенъ отъ всички свои заблуждения; който е влѣзълъ въ истината, съ цѣлъ да служи на новия животъ. Казвашъ на нѣкого: Трѣбва да си свършилъ всички науки, да си миналъ презъ всички опитности и тогава да влѣзешъ въ Божествената наука. Само тогава ще разберешъ значението на думата хлѣбъ. „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, и който ме яде, ще има животъ въ вѣки.” Това е Божия мисъль, дълбоко скрита въ тѣзи думи. Като разберешъ, какво нѣщо сѫ хлѣбътъ, животътъ, мисъльта и чувствата, ще разберешъ отношенията въ цѣлокупния животъ. Щомъ разберешъ тѣзи отношения, ти ще си съставишъ правиленъ методъ за възпитание. Майката ще знае, какво нѣщо е възпитанието и какво представятъ човѣшкитѣ отношения. Тя ще знае, какъ да оре, какъ да пресѣва брашното и какъ да пече хлѣба. Не е достатъчно само да ядешъ хлѣбъ, но да бѫде той доброкачественъ. Ако хлѣбътъ не е доброкачественъ, не можешъ да станешъ светия. Питате: Какъ ще се оправи свѣтътъ? – Като дойде живиятъ хлѣбъ между хората. Тогава ще дойдатъ възвишенитѣ сѫщества на земята, но тѣ трѣбва да знаятъ, какъ да дойдатъ. Достатъчно е само четирима да дойдатъ, но обикновено тѣ не дохождатъ. Нѣкога тѣ идатъ съ колесница – своето тѣло. Ще дойдатъ съ тази колесница и пакъ ще се върнатъ на небето. И Христосъ дойде съ своята колесница, но се върна. Следъ 2000 години Той пакъ ще дойде. Казвате: Какво е училъ Христосъ? – Велики работи е проповѣдвалъ Той, но хората не Го разбраха. И следъ 2000 години още нѣма да Го разбератъ. Какво разбраха хората отъ жертвата на Христа? Ето, самитѣ християни проявиха своята ревность къмъ Христа. Азъ нѣмамъ нищо противъ тѣхната ревность. Тѣ искаха да защитаватъ религията и хората отъ външни нападки. Глава на тази религия е Христосъ. Човѣка почитатъ за неговата глава. И тогава, за да бѫде човѣкъ почтенъ, трѣбва главата, лицето, тѣлото му да бѫдатъ почтени. Каквато е главата, такова ще бѫде и тѣлото му – всичко зависи отъ главата. Какъвто е умътъ, такава ще бѫде и силата. Каквато е силата на човѣка, такова ще бѫде и служенето му. Това сѫ все отношения. Сега, които ме слушатъ, ще кажатъ: Какво искате да кажете съ думитѣ хлѣбъ, животъ, сила, мисъль и свобода? Отъ какво трѣбва да се освободи човѣкъ? – Отъ всички сѫществуващи заблуждения въ свѣта. Тогава той ще влѣзе въ пълна свѣтлина и ще бѫде въ връзка съ всички добри хора, които сѫ разбрали Божия законъ. 9. Беседа отъ Учителя, държана на 26 октомври 1930 г., София – Изгрѣвъ.
  13. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Условия за растене „И когато се свечери, слѣзоха ученицитѣ Му на морето.” [ Йоана 6:16] Ще преведа този стихъ на класически езикъ. Той е езикътъ на най-ученитѣ хора. Само ученитѣ могатъ да разбератъ, защо ученицитѣ на Христа слѣзоха на морето. На наученъ езикъ слизането означава растене. Какво отношение има между слизането на ученицитѣ на морето и растенето? Значи, има нѣщо, заради което и Христосъ слѣзе отъ невидимия свѣтъ на земята. Той миналъ пространството, отъ невидимия свѣтъ до морето, и отъ морето до сушата, съ цѣлъ да се учи. Нищо въ природата не става случайно, нито безразборно. Нѣщата не ставатъ механически. Всичко въ природата е разумно. Земята има своето велико предназначение въ космоса, затова и сѫществата, които сѫ слѣзли на нея, иматъ опредѣлена цель. Ако цельта имъ е опредѣлена за самитѣ тѣхъ, колко по-опредѣлена е за онѣзи, които сѫ създали земята. Цельта имъ е толкова ясна, колкото е ясно и на професоритѣ, защо сѫ създали университета. Обаче, студентитѣ, които слѣдватъ университета, едва сега изучаватъ неговата програма. Ученикътъ се чуди на ума на тѣзи, които сѫ създали училището. Студентътъ отъ университета или отъ академията на изкуството се чуди на създателитѣ на тѣзи учебни заведения. Много просто, нѣма какво да се чудитѣ. Това сѫ опитни хора, като астрономитѣ, които насочватъ своитѣ трѫби къмъ звѣздното небе и слѣдятъ пѫтя на всѣка звѣзда. Следъ това правятъ точни изчисления за разстоянието й отъ земята, както и за пѫтя, който тя изминава. Ама чудни били тѣхнитѣ инструменти. Чудни сѫ, разбира се, това сѫ учени хора. За невѣжия всичко е чудно. Той гледа и се чуди на голѣмата трѫба, съ която астрономътъ наблюдава небето. Съвременнитѣ хора приличатъ на онѣзи учени, на онѣзи астрономи, които боравятъ съ законитѣ, безъ да разбиратъ тѣхния вѫтрѣшенъ смисълъ и взаимно, отношение помежду имъ. Като четешъ Библията, ти казвашъ: Това е книга на неизчерпаемо богатство. Така е, Библията е складъ на неизчерпаемо богатство. Тя е живъ свѣтъ. И ако четешъ Библията, безъ да се свържешъ съ този живъ свѣтъ, тя остава безъ значение. Сѫщото може да се каже за числата и формулитѣ въ математиката. Ако ги изучавате само, безъ да се свържете съ тѣхъ, като съ живи свѣтове, за васъ математиката е наука безъ значение и смисълъ. Всѣка сила, разумно използвана, регулира нѣщата. Тя се използва разумно, ако се знаятъ числото и формулата, които я представятъ. Напримѣръ, и любовьта, като сила, има свое число, своя формула. Ако искашъ да я придобиешъ, трѣбва да знаешъ нейното число и формула. Като сила въ органическия свѣтъ, любовьта има своя обективна страна. Щомъ знаешъ това, можешъ да се ползвашъ отъ нея. Всѣки иска да осмисли живота си, но не знае по какъвъ начинъ. Ще го осмислишъ, когато познаешъ неговата сѫщина. Ако разглеждашъ живота само отвънъ, нищо не разбирашъ. То е все едно, да видишъ единъ човѣкъ отвънъ и да кажешъ: Този човѣкъ е религиозенъ. По какво познавашъ, че е религиозенъ? За другъ казвашъ, че е свѣтски; за трети, че е ученъ и т. н. Това сѫ фази въ човѣшкия животъ. Ако подъ „религиозенъ” разбирашъ честенъ и добъръ човѣкъ, правъ си; ако подъ „ученъ” разбирашъ просвѣтенъ човѣкъ, който носи свѣтлина на хората, правъ си; ако подъ „културенъ” разбирашъ благороденъ човѣкъ, съ добра обхода, пакъ си правъ. Обаче, ако подъ „културенъ” човѣкъ разбирашъ външната обстановка на неговата кѫща, външния му животъ, ти не си правъ. То е все едно, да се занимавашъ съ скѫпоцѣнноститѣ на умрѣлия. Каквито скѫпоцѣнности да има, той е умрѣлъ. Пръвъ той не може да се радва на тѣхъ. Какво значение иматъ за васъ скѫпоцѣнноститѣ на умрѣлия? Какво значение иматъ за васъ надгробнитѣ речи, които сѫ му държали? Какво значение има това, че на погребението му присѫствали видни хора? Какво отъ това? Важно е, дошли ли сѫ на погребението му хора, на които той е направилъ поне едно добро. Споредъ мене, на погребение могатъ да ходятъ само онѣзи, на които покойниятъ е направилъ добро. Може да е много казано, но така е. Че сега не става така, то е другъ въпросъ. Днесь придружаватъ умрѣлия онѣзи, които иматъ да му даватъ. Като го изпращатъ, тѣ казватъ: Хайде, добъръ пѫть, но молимъ ти се, да не подадешъ нѣкакъвъ протестъ срѣщу насъ и въ другия свѣтъ, че и оттамъ да ни мѫчатъ. Тамъ пари не ти сѫ нуждни. Като дойдешъ отново на земята, бѫди по-добъръ къмъ насъ. Затова, именно, длъжницитѣ държатъ надгробни речи на своя кредиторъ. Да се върнемъ къмъ основната мисъль. Ние не се интересуваме отъ въпроса, какъ умиратъ хората, какъ ги погребватъ, какъ се мѫчатъ въ другия свѣтъ, или на земята. Това сѫ странични въпроси. Ние се интересуваме отъ въпроситѣ: какъ се раждатъ хората, какъ растатъ и се развиватъ, какъ учатъ. Че хората вършатъ престѫпления, това не ни интересува. Това сѫ болѣзнени въпроси, съ които се занимава патологичната и криминалната психология. Съ това се занимаватъ само съвършенитѣ хора. Ако несъвършениятъ се занимава съ такива болни въпроси, безъ да иска, ще си напакости. Затова се казва: „Съ какъвто дружишъ, такъвъ ставашъ.” Онѣзи учени, които посвѣтили цѣлия си животъ за изучаване на мравкитѣ, въ края на краищата, сѫ придобили нѣщо отъ тѣхнитѣ качества. Който изучава гущеритѣ, придобива разположение да се грѣе на слънцето. Истинскиятъ ученъ е всѣкога младъ, никога не остарѣва. Стариятъ никога не може да стане ученъ. Като казвамъ, че стариятъ не може да стане ученъ, имамъ предвидъ отрицателната страна на старостьта. Тази старость води къмъ смъртьта. Старостьта има и положителна страна. Отъ Божествено гледище, старостьта е патологично явление въ живота. Въ процеса на растенето, старостьта се превръща въ младость. Значи, въ растенето се криятъ условия за превръщане на енергиитѣ. Така, природата иска да внесе въ живота на човѣка този стремежъ, който нѣкога ималъ. Всички сѫщества отъ слънчевата система се стремятъ да възстановятъ първичния си стремежъ, първичното равновѣсие, които животътъ нѣкога ималъ и впослѣдствие изгубилъ. Тѣ работятъ за създаването на новия животъ. Като изслѣдваме нѣщата, ние виждаме, че природата е дошла до положение, да тури равновѣсие въ законитѣ на свѣта, да изключи смъртьта отъ живота. Това значи, който умира, да не минава презъ такива голѣми мѫчения, както сега. Беседата, която днесь говоря, бихъ озаглавилъ съ думата „растене”. Растенето е разуменъ процесъ, който става съ всички живи сѫщества – работници въ човѣшкото битие, или работници въ човѣшкия духъ, въ човѣшката душа, въ човѣшкия умъ, сърдце и воля. Може да наречете тѣзи човѣшки прояви съ различни имена, но резултатитѣ имъ сѫ едни и сѫщи. – Защо иматъ едни и сѫщи резултати? – Защото при разумнитѣ процеси не е важно, кой дѣйства – умътъ, сърдцето, волята, душата или духътъ. Важно е, че крайнитѣ имъ резултати сѫ едни и сѫщи. Значи, макаръ че волята и духътъ, напримѣръ, си служатъ съ различни методи, но крайнитѣ резултати сѫ еднакви. И тъй, като изучаваме живота отъ новото гледище, ние трѣбва да се рѫководимъ отъ обективната наука, т. е. науката на формитѣ. Тази наука се е организирала вече. Ние я наричаме наука на рационалнитѣ числа, защото борави съ тѣхъ. Отъ физическо гледище, ние можемъ да опредѣлимъ всѣко явление, защото силитѣ, които дѣйстватъ въ него, сѫ точно опредѣлени. Обаче, въ духовния свѣтъ е мѫчно да опредѣлишъ едно явление. Напримѣръ, лесно е да се опредѣли, какви качества ще има новороденото дете: дали ще прилича на баща си, или на майка си. Това може да се опредѣли точно 99 %. Когато се ражда детето, това не е произволенъ процесъ; то се ражда при строго опредѣлени условия. Който не знае законитѣ, мисли, че човѣкъ се ражда произволно. Не е така. Когато зародишътъ се посажда въ материята, за да излѣзе отъ него човѣкъ, разумнитѣ сѫщества слѣдятъ, при какви условия, кога и какъ трѣбва да се роди. Тѣ се интересуватъ отъ неговото бѫдеще, Отъ цѣлия му животъ. Тѣ искатъ да знаятъ, какъ расте той и какъ се развива. При растенето, като процесъ, разумнитѣ сѫщества изчисляватъ, какви сили сѫ изразходвани и какви сѫ придобити. Колкото неуловима да е за човѣка душата, тя има свой външенъ изразъ. Сърцето, умътъ, духътъ сѫщо иматъ външенъ изразъ. Изобщо, всички нѣща въ природата иматъ свой външенъ изразъ, своя форма. Всѣки човѣкъ има специфиченъ изразъ, специфична форма, по която опредѣляме неговото развитие. Единъ човѣкъ има малки очи, другъ – голѣми, изпѫкнали. Единъ човѣкъ е нисъкъ, а другъ – високъ, снаженъ. Има причини, които обясняватъ тѣзи нѣща. Който не може да обясни причинитѣ за ръста на човѣка, не може да си обясни вѫтрешното му развитие. Казватъ за нѣкого, че е интелигентенъ. Коя е причината за неговата интелигентность? Тя е скрита вѫтрѣ въ него. Интелигентностьта се изразява въ неговата похватность. Виждатѣ интелигентенъ човѣкъ, който се проявява като добъръ техникъ. Той прави точни изчисления, прави планове и виждате, единъ день, по неговъ планъ, построили голѣмъ параходъ. Въ изчисленията си, той предвижда, каква тежесть издържа този параходъ. По сѫщия начинъ, може да се предсказва и за човѣка: какви сили и възможности се криятъ въ него. Разумнитѣ сѫщества, които сѫ построили човѣшкото тѣло, сѫ имали предвидъ възможноститѣ на всѣки човѣкъ поотдѣлно и така сѫ създали неговото тѣло. На сѫщото основание, по плана на парахода, даденъ отъ нѣкой инженеръ, сѫдимъ за неговата интелигентность. Ако не познаваме законитѣ и тѣхното прилагане, не бихме имали никаква база за наука. Ето защо, изучавайтѣ щателно законитѣ на природата. Напримѣръ, правили ли сте обективенъ анализъ, да изслѣдвате топлината на човѣшкото тѣло, при различни случаи на неговия животъ? Съвременнитѣ лѣкари измѣрватъ топлината само на болнитѣ. Напримѣръ, забелязано е, че температурата на болнитѣ се повишава отъ 36° ÷ 41°, но това не е естествена температура. Съ обикновения термометъръ се измѣрва топлината на човѣшкото тѣло. Но има психически термометъръ, съ който се измѣрва, дали даденъ човѣкъ е добъръ, или лошъ. Ако топлината се увеличава, и добродѣтѣльта му се увеличава; ако топлината му се намалява, и добродѣтѣльта му се намалява. Въ физическия свѣтъ е точно обратно: повишаването на температурата влошава състоянието на болния; намаляването на температурата подобрява състоянието му, и той постепенно оздравѣва. Повишаването на топлината въ духовния свѣтъ е признакъ, че животътъ се увеличава. Колкото повече топлината се намалява, толкова повече и животътъ се намалява. Време е да се хвърли мостъ между физическия и духовния свѣтъ, да се види, че тѣ сѫ аналогични. Обаче, отношението между законитѣ на двата свѣта е обратно пропорционално. Това, което въ духовния свѣтъ е реално, разумно и вѣрно, въ физическия свѣтъ, въ дадения моментъ не е вѣрно. Напримѣръ, инженеръ - строитель дава планъ за построяване на единъ параходъ. Гледате плана и се чудитѣ, какъвъ параходъ ще излѣзе отъ него. Нѣма защо да се чудите, ще увеличите мѣркитѣ, дадени въ плана, и ще имате представа за голѣмината на парахода. Планътъ е намаленъ 10, 100, 1000 или 10 000 пѫти отъ естествената му голѣмина. Като го увеличитѣ толкова пѫти, ще имате представа за истинския му видъ. Такъвъ е законътъ. Не можешъ да сложишъ на хартия истинския образъ на тѣлата. И въ фотографията, първиятъ образъ на предмѣта е обратенъ, т. е. нѣгативенъ. Като мине презъ нѣколко процеса, ще получитѣ истинския му образъ. Въ който свѣтъ да влѣзешъ, навсѣкѫде сѫществува голѣмо разнообразие: нѣкѫде разнообразието е отвънъ, нѣкѫде – отвѫтрѣ. Искашъ да възпиташъ двама души. Каквото да правишъ, колкото и да желаешъ да бѫдешъ справедливъ, ти ще си послужишъ съ два различни метода. Невъзможно е да възпитавашъ двама души по единъ и сѫщъ начинъ. Колкото хора има на земята, толкова различни методи има за възпитание. Единъ принципъ може да се приложи при възпитанието, но никога единъ и сѫщъ методъ. Неуспехътъ на съвременната култура се дължи на това, че възпитателитѣ си служатъ съ единъ и сѫщъ методъ на възпитание. Това е механическо разбиране. Прослѣдете движението на земята и ще видите, че то не е едно и сѫщо: всѣки моментъ ту се ускорява, ту се намалява. И земната механика е подъ закона на вѣчното разнообразие. И земята не се движи механически. Въ движението й има извѣстна разумность. Когато движението на земята се ускорява, тя се намира подъ влиянието на единъ родъ разумни сили; когато движението й се намалява, тя се намира подъ влиянието на другъ родъ разумни сили. Който иска да си състави понятие за времето, трѣбва да вземе предвидъ ускорителното и закѫснително движение на земята. Каквото знаете за движението на земята, сѫщото се отнася и до човѣка. И въ него ставатъ ускорителни и закѫснителни процеси. Казвашъ: Не зная, защо престанахъ да раста. Питамъ: Презъ зимата цвѣтята растатъ ли? Въ тропическия поясъ растенето не престава, но въ умѣрения поясъ, презъ зимата настава почивка. Презъ време на почивката, растенията събиратъ енергия, за да могатъ, въ време на ускорителнитѣ процеси, да обработятъ събранитѣ материали. За да реализирашъ една мисъль, едно чувство и да дадешъ ходъ на своя вѫтрѣшенъ подтикъ, трѣбва дълго време да събирашъ материалъ за съграждане на това, което желаешъ. Трѣбва да знаешъ още, отде да черпишъ енергия и материалъ за работа. Човѣкъ черпи жизненитѣ сили отъ нѣколко източника – отъ храната, отъ въздуха, водата и свѣтлината. Той черпи енергия още и отъ мисъльта, чувствата и постѫпкитѣ си. Всѣки употрѣбява такава храна, която отговаря на развитието му. Обикновенитѣ хора се хранятъ по обикновенъ начинъ: приематъ храната и я дъвчатъ. Адептитѣ се хранятъ само съ въздухъ. При това, нѣкои отъ тѣхъ приематъ въздухъ само единъ пѫть въ мѣсеца, други – единъ пѫть въ годината, а най-напредналитѣ – единъ пѫть презъ цѣлия си животъ. Тѣ се отличаватъ отъ обикновенитѣ хора по това,че дълго време обработватъ храната си. Има адепти, които се хранятъ само съ свѣтлината. Азъ изнасямъ тѣзи факти като недоказани научно. Може да вѣрвате, може и да не вѣрвате въ тѣхъ – свободни сте. Азъ нѣмамъ време да доказвамъ тѣзи факти, но и да ги докажа, вие нѣма да се ползватѣ отъ тѣхъ. Каква полза ще ви допринесе факта, че нѣкои адепти се хранели съ свѣтлина, а други – съ въздухъ? Отъ научно гледище, задачата на човѣка е да се научи правилно да се храни, да пие вода, да диша; сѫщо така, той трѣбва да мисли, да чувства и да дѣйства правилно. Това сѫ живи, разумни процеси, свързани съ живитѣ сили на природата. Тѣзи процеси опредѣлятъ развитието на човѣка. Отъ тѣхъ зависи неговото бѫдеще. Ако човѣкъ иска да нагласи мисъльта и чувстването си спорѣдъ гамата на природата, съ която иска да работи, всѣкога ще има успѣхъ. Ако не може да се нагласи спорѣдъ гамата, която природата е опредѣлила, той нѣма да има успѣхъ. Много естествено. Какъ ще разберешъ учения, ако не знаешъ неговия езикъ? И природата, когато ни дава на разположение своитѣ сили, тя разбира нашия езикъ. Иначе, и тя не би могла да ни помогне. Не мислете, че съ вашия езикъ можете да отидете далечъ. Слѣдователно, когато природата съ своитѣ сили слиза при насъ, тя си служи съ нашия езикъ. Когато ние отиваме при нея, трѣбва да знаемъ нейния езикъ. Въ този случай, тя е крайно взискателна, Ако не знаемъ езика й, тя не ни приема. Махне съ рѫка и ни отминава. Въ това отношение, англичанинътъ постѫпва като нея. Ако ти проговори, и ти не го разберешъ, той маха съ рѫка и заминава. Съ това той иска да каже: За мене времето е пари, не мога да го губя. Той не говори надълго и широко, като българина. Ако го разберешъ, добрѣ; ако не го разберешъ, ще махне съ рѫка и ще ти каже: Върви следъ мене! Ще ти даде картичката си и ще тѣ изпрати при нѣкой свой приятель, той да ти услужи. Англичанитѣ не сѫ хора на чувствата. Външно тѣ сѫ студени, хладни, но сѫ добри психолози. Като хвърли погледъ върху тебе, англичанинътъ веднага има представа, какъвъ човѣкъ си. И тѣ изучаватъ окултизма, иматъ свои методи за прилагане па окултнитѣ науки. Дали методитѣ имъ сѫ прави, бѫдещето ще покаже. Сѫщото може да се каже и за нашитѣ методи. И за тѣхъ бѫдещето ще говори. Времето и резултатитѣ ще покажатъ, кои методи сѫ по-добри. Не се произнасяйте преждевременно за нѣщата. Че управлението на даденъ народъ било лошо – не се произнасяйте. На другъ народъ управлението било добро – и за това не се произнасяйте. Времето ще разрѣши въпроситѣ. Азъ се спирамъ на факта: не можешъ да приложишъ единъ и сѫщъ методъ при възпитанието на двама души. Нѣщо повече: И върху себе си не можешъ да приложишъ единъ и сѫщъ методъ при два различни случая. Единъ день ще употрѣбишъ единъ методъ, на другия день – другъ методъ. Методътъ, който си употрѣбилъ на младини, е различенъ отъ онзи, който употрѣбявашъ на старини. Природата се отличава съ крайно разнообразие. Красотата на природата се заключава въ крайното разнообразие. Онѣзи, които не разбиратъ закона на разнообразието, се стремятъ къмъ еднообразие. Тѣ не знаятъ, че единството въ живота се крие въ разнообразието. Поради еднообразието, въ което живѣе, човѣкъ е навлѣзълъ въ областьта на страданията. Като не разбира причината на страданията си, той се стреми къмъ разнообразие, дето не трѣбва, и казва: Азъ имамъ много идеи. – Не, ти трѣбва да имашъ само една идея, единъ принципъ, а много методи за прилагане на принципа или на идѣята. Не мислете, че щастието е въ разнообразието на принципитѣ. Сѫществуватъ три главни принципа: принципътъ на любовьта, на мѫдростьта и на истината. И до днесь още тѣ не сѫ разбрани, затова често смѣсватъ любовьта съ чувствата. Любовьта ражда живота, а проява на живота е движението. Животътъ организира формитѣ. Значи, и формитѣ сѫ подъ закона на любовьта. Който разбере любовьта, като принципъ, ще разбере и нейнитѣ видоизмѣнения. Щомъ разбере любовьта, той ще приложи методитѣ на живота, изявенъ въ движението. Ако не може да приложи тѣзи методи въ движението, той не може да ги приложи и въ външнитѣ форми, произлѣзли отъ движението. Вториятъ принципъ – на мѫдростьта, има отношение къмъ свѣтлината и знанието, както и къмъ човѣшкия умъ. Който вѣрва въ ума, ще се ползва отъ знанието, което придобива чрезъ него. Сѫщото може да се каже и за сърдцето, за душата и за духа. Който вѣрва въ сърдцето, ще се ползва отъ науката за сърдцето; който вѣрва въ душата, ще се ползва отъ науката за душата; който вѣрва въ духа, ще се ползва отъ науката за духа. Ще кажете, че сѫществуването на душата не е доказано научно. Че сѫществува душата, това е фактъ; въпросъ е да се докаже научно. Досега никой не е доказалъ сѫществуването на душата. И сѫществуването на ума не е доказано. Обаче, лесно се познава умниятъ човѣкъ. Дето ходи, той свети. Това се вижда особено вечерь. Какъ ще познаете сърдечния човѣкъ? – По това, че и въ най-студения зименъ день той излѫчва топлина. Само той може да бѫде по риза, безъ да усѣща студъ. Той прилича на вѣчна пролѣть, въ която всичко цъфти. Слѣдователно, разуменъ човѣкъ е онзи, който излѫчва свѣтлина. Сърдеченъ е онзи, въ душата на когото цари вѣчна пролѣть. Това сѫ факти, които не се нуждаятъ отъ научни доказателства. Както по кривата линия на барометъра и по вдигането и спадането на живака сѫдимъ за външната температура и налѣгане, така и по интензивностьта на свѣтлината и топлината сѫдимъ за разумностьта и сърдечностьта на човѣка. Дължината на линията опредѣля интензивностьта на свѣтлината и топлината. Сѫщо така, и дължината на носа опредѣля интелигентностьта на човѣка. Значи, колкото по-интензивна е свѣтлината, толкова по-дълги сѫ нейнитѣ линии. Оттукъ вадимъ заключението, че носътъ на човѣка се удължава по причина на свѣтлината, която прониква въ неговия умъ. Ухото пъкъ се удължава по причина на топлината. Голѣмитѣ уши показватъ добрѣ развити чувства. Ако ушитѣ сѫ малки, чувствата сѫ слабо развити. Човѣкъ съ малки уши е скържавъ, не обича да дава. Когато измѣрвате дължината на носа и на ушитѣ, ще видите, че тази мѣрка не е достатъчна. Ще измѣрвате и тѣхната широчина. Отъ значение сѫ и гънкитѣ по тѣхъ. Гънкитѣ на носа показватъ сѫщо степеньта на развитието на мозъка. Ако носътъ растѣше непрекѫснато на дължина, щѣше да достигне неимовѣрни размѣри. Сѫщото можемъ да кажемъ и за мозъка, който расте на дължина и на широчина. Това растене се ограничава отъ черепа, въ който е затворенъ. Като нѣма възможность да расте на дължина и широчина, той започва да се нагъва. Въ тѣзи гънки се развиватъ различнитѣ мозъчни центровѣ, т. е, фабрикитѣ и заводитѣ на човѣка. Нѣма по-голѣмъ заводъ отъ човѣшкия мозъкъ. Никой заводъ въ свѣта не може да се сравни съ него. Въ него работятъ три билиона и 600 милиона клѣтки – работници. Нѣкои отъ тѣзи клѣтки сѫ толкова учени, че нито единъ отъ съвременнитѣ капацитети не може да се сравни съ тѣхъ. И тъй, ако търсите истински учени химици, физици, математици, биолози, ясновидци, ще ги намѣрите въ мозъка. Отъ тѣхъ се учатъ всички хора. Нѣкой събере знанието на тѣзи учени клѣтки и казва: Азъ мисля така. – Ти нищо не мислишъ. Ученитѣ клѣтки сѫ мислили преди тебе, а ти възпроизвеждашъ това, което тѣ знаятъ. Като ме слушате, ще дойдете до едно противорѣчие и ще се запитатѣ: Тогава, де остава човѣкътъ? Външниятъ човѣкъ е временна проява на вѫтрешното единство въ човѣка, изразено чрезъ неговия умъ, сърдце и воли – отъ една страна, и чрезъ неговата душа и духъ – отъ друга страна. Той е свързанъ посрѣдствомъ една нищка съ вѫтрешния човѣкъ, т. е. съ вѫтрешното единство въ него. Всѣка клѣтка има свой специфиченъ методъ на работа. Значи, мозъкътъ разполага съ три билиона и 600 милиона методи. Какво разнообразие на дѣйность се крие въ него! – Вѣрно ли е това? – Нѣма да се минатъ 100 ÷ 200 години и ще видите, че това, което сега ви говоря, ще стане наука. Ще кажете, че това сѫ илюзии. Не, илюзии сѫ само онѣзи нѣща, които не сѫществуватъ въ природата. Обаче, това, което сѫществува въ природата, е реалность. Всѣко нѣщо, което, въ даденъ моментъ, човѣкъ съзнава и вижда, е реално. Питатъ ме, вѣрвамъ ли въ Бога. – Когато виждамъ Бога и Го съзнавамъ, вѣрвамъ въ Него. Той е реалность за мене. Обаче, като не Го виждамъ и не Го съзнавамъ, не вѣрвамъ въ Него. – Защо не вѣрвашъ? – Нѣмамъ никаква връзка съ Него. Азъ се свързвамъ само съ, онѣзи нѣща, които, въ даденъ моментъ, виждамъ и съзнавамъ. Имате две житни зърна. Едното посѣвате въ земята, а другото оставятѣ въ хамбара. Следъ време, посѣтото зърно покълва и започва да расте нагорѣ. Ако го питате, познава ли слънцето, то казва: Познавамъ слънцето, защото ме е грѣло и продължава да ме грѣе. Задавате сѫщия въпросъ и на другото зърно, и то казва: Не познавамъ слънцето, не съмъ го виждало. То не е проникнало въ хамбара, не ме е огрѣвало. И това житно зърно има възможность да види слънцето. – Кога? – Когато го посѣятъ въ земята. Слѣдователно, когато нѣкой каже, че не вѣрва въ Бога, отговарямъ: Не вѣрвашъ, защото си още въ хамбара. Когато тѣ посѣятъ въ земята и видишъ слънцето, ще повѣрвашъ и въ Бога. – Не си правъ. – Не съмъ правъ по отношение на тебе, който си затворенъ въ хамбара. Обаче, азъ съмъ посѣтъ на нивата, раста нависоко, виждамъ слънцето. Между мене и тебе има голѣма разлика. Ние се различаваме и по форма, и по съдържание, и по смисълъ, но тази разлика не може да ни спъва. И ти можешъ да дойдешъ на моето мѣсто и да видишъ, че това, което говоря, е вѣрно. Сѫщо и азъ мога да дойда на твоето мѣсто. И мене, като ме ожънатъ и овършѣятъ, ще ме турятъ въ хамбара. Тогава и азъ ще кажа, че не сѫществува Богъ. Какво означаватъ думитѣ: Нѣма Богъ. Това означава, че страданията на човѣка сѫ свършени, т. е. той е въ хамбара. Кажешъ ли, че има Богъ, ти имашъ господарь. Щомъ имашъ господарь, нѣма да бѫдешъ гледанъ като писано яйце. Той ще ти каже: Хайде на нивата – да орешъ, да сѣешъ, да жънешъ. Като орешъ и сѣешъ на нивата на господаря си, безъ да ти плаща нѣщо, ти казвашъ: Азъ съмъ свободенъ вече отъ своя господарь. Това е разбиране! Мнозина иматъ такова разбиране. Тѣ казватъ: Ние не вѣрваме въ Бога. Това е привидно положение. Ще знаете, че заблужденията, противорѣчията и страданията въ вашия животъ не произтичатъ отъ Бога. Да мислишъ обратното, това е заблуждение. Какъ ще говоришъ за Бога, безъ да си го видѣлъ, безъ да си говорилъ съ Него? Щомъ е така, какъ можешъ да мислишъ, че страданията идатъ отъ Бога? Ако отидете при добритѣ майки и бащи, при добритѣ учители и свещеници, при добритѣ държавници, при напредналитѣ адепти, какво ще ви кажатъ тѣ за Бога? Тѣ ще ви кажатъ, че Богъ е любовь; че страданията и нещастията въ вашия животъ се дължатъ на неразбиране на великитѣ принципи и закони, съ които природата си служи. Ако човѣкъ си служи съ законитѣ на природата, пакъ ще има страдания, но по-малки. Тогава, при сто случая въ живота си, само въ единъ отъ тѣхъ ще има страдание или неуспѣхъ. Да имашъ единъ неуспѣхъ или едно страдание въ живота си, това е на мѣсто. Като сте дошли на земята, вие трѣбва да се справите съ мѫчението. Щомъ се натъкнете на едно мѫчение или страдание, потърсете причината за това. То може да се дължи на разстройство на черния дробь, на дишането, на сърдцето или на нѣкое разстройство въ мозъка. Неправилниятъ животъ причинява разстройство на цѣлия организъмъ. Важно е да се намѣри причината на това разстройство и да се отстрани. Неправилното кръвообращение се дължи на неправилната мисъль. Нѣкой не ходи правилно, клати се на една, на друга страна. Това се дължи на нѣкакво разстройство на малкия мозъкъ. Въ този човѣкъ е нарушено равновѣсието. Ето защо, първа задача на човѣка е да концентрира своята мисъль. Мислитѣ трѣбва да се нареждатъ хармонично. И въ чувствата трѣбва да има хармония. Школата, която слѣдвате, разполага съ правила, закони и методи. Ако ги прилагате правилно, вие ще преобразите лицето си. Ако днесь хората не успѣватъ, то се дължи на факта, че очакватъ всичко наготово. Значи, искатъ други да работятъ за тѣхъ. Тѣ казватъ: Ние ще повѣрваме въ Бога, ако Той ни даде, каквото пожелаемъ. Тѣ не знаятъ, какво представя вѣрата. Да вѣрвашъ въ учения човѣкъ, това значи, да постѫпващъ спорѣдъ законитѣ, съ които той работи. Да вѣрвашъ въ художника, това значи, да постѫпвашъ спорѣдъ неговитѣ принципи. Сѫщото се отнася и до музиканта. Колкото да е великъ, той не може да предаде своето изкуство. Ти ще вѣрвашъ въ неговитѣ принципи, ще ги прилагашъ и тогава ще придобиешъ изкуството му. Безъ учене и работа, нищо не се постига. Като учишъ и работишъ, ще възприемешъ методитѣ и законитѣ на великия музикантъ и ще придобиешъ неговото изкуство. И природата, въпреки своята добра воля, ако не учимъ, не може да ни предаде своето знание. Като знаете това, не питайте, защо страдате. Страдате, защото не учите. Казва се, че науката не може да обясни всичко. – Не, науката е въ състояние да обясни всички факти и явления, но трѣбва да се знаятъ нейнитѣ принципи и закони. Нѣкой страда отъ изобилие, отъ много знания, а другъ – отъ недоимѫкъ, отъ малко знания, Нѣкой страда отъ много любовь, а другъ – отъ малко любовь или отъ безлюбие. – Какъ е възможно, човѣкъ да страда отъ много любовь? Много просто. Сто души обичатъ едновременно единъ човѣкъ. Всѣки иска да го цѣлуне и прегърне. Какво ще бѫде неговото положение? Ако си богатъ, и сто души тѣ спиратъ на пѫтя, всѣки да си каже молбата и да си опише положението, какъ ще се чувствашъ ти? Това не е ли страдание? Ако десетки хора посѣщаватъ учения всѣки день, да се разговарятъ върху неговитѣ научни изслѣдвания, какво ще чувства той? Ако съмъ на мѣстото на учения, за да не ме безпокоятъ хората, ще отворя едно училище, въ което ще назнача нѣколко професори, да имъ даватъ свѣдения за това, което ги интересува, както и да имъ преподаватъ нужднитѣ знания. Съвременниятъ свѣтъ се нуждае отъ работници, а не отъ философи. Свѣтътъ трѣбва да се спаси. Мнозина казватъ, че трѣбва да се ходи на училище, да се работи, да се домогнатъ до извѣстно знание, до методитѣ и правилата на науката. Единъ ученъ френологъ, докторъ Галъ, като изучавалъ мозъчнитѣ центровѣ на човѣшката глава, влѣзълъ въ връзка съ единъ простъ човѣкъ, отъ когото научилъ нѣщо ново. Простиятъ човѣкъ отглеждалъ кокошки и пѣтли и, като наблюдавалъ, кои пѣтли сѫ добри борци, открилъ причината за това. Отъ тѣзи наблюдения, докторъ Галъ направилъ едно ново откритие, а именно: той намѣрилъ центъра на смѣлостьта въ човѣка. Дето е мѣстото на този центъръ въ смѣлия пѣтелъ, тамъ е и у човѣка. Макаръ че главата на пѣтела е по-малка отъ човѣшката, съ извѣстни изчисления може да се намѣри точно мѣстото на този центъръ у човѣка. Смелиятъ пѣтелъ е готовъ да се бори до смърть. Той вади ножа си и умира, но не отстѫпва. Ако и смѣлиятъ човѣкъ е готовъ да вади ножъ и да коли, какъвъ смисълъ има това чувство? Като наблюдавамъ хората, виждамъ, че всички се тревожатъ. Нѣма човѣкъ, който да не е подъ постоянни тревоги. Това се дължи на крайно възбуденото въ тѣхъ чувство на предпазливость. Всѣки се безпокои, тревожи се, какво ще стане съ него. Всички се питатъ: Какво ще стане съ насъ? Най-малката промѣна въ личния или общественъ животъ на хората ги стрѣска. Тѣ губятъ разположението си, безъ да могатъ да си помогнатъ. Има чувствителни инструменти, съ които може да се намѣри причината на това неразположение. Като поставите този инструментъ на челото си, ще опредѣлите точно мѣстото на възбудения мозъченъ центъръ. Той е причина за неразположението въ човѣка. Колкото повече се увеличава топлината на организма, толкова по-болѣзнени състояния го нападатъ. Топлината на мозъка трѣбва да бѫде постоянна. Нѣма по-опасно нѣщо отъ това, да се повишава топлината на човѣшкия мозъкъ. Може да се повишава дѣйностьта на мозъка, както и неговото напрежение, но никога неговата топлина. Щомъ се повиши топлината му, явяватъ се различни болѣзнени състояния, които медицината нарича съ общо име „мозъчни разстройства.” Най-малкото повишение на тази топлина се отразява болѣзнено върху стомаха, дробоветѣ, жлѣзитѣ и други органи. Това се отразява врѣдно върху цѣлия организъмъ, върху нервната система. Тази е причината за неврастенията. – Какъ може да се справи човѣкъ съ повишената топлина на мозъка? – Чрезъ мисъльта. Като мисли право, той постепенно понижава температурата на мозъка си и така я нормализира. Когато въ мозъка става извѣстно триене, тогава топлината се повишава. Триенето се дължи на несбѫднати желания. Колкото повече настоява човѣкъ да реализира извѣстно желание, толкова по-голѣмо триене става между мозъчнитѣ частици. Оставете това желание да се реализира следъ нѣколко години. До това време, реализирайтѣ друго желание. Колко нови мисли и желания ще дойдатъ въ ума ви! Има какво да реализира човѣкъ. „И когато се свечери, слѣзоха ученицитѣ Му на морето.” Морето представя живота съ неговитѣ закони и методи, които се прилагатъ вечерь. Подъ „вечерь” се разбиратъ условията, при които външниятъ свѣтъ не може да стимулира човѣка. Понеже той нѣма условия въ себе си, връща се вечерь у дома си и, ако е жененъ, казва на жена си: Този си направилъ кѫща, онзи си направилъ кѫща, а ние нѣмаме никаква възможность. Отъ насъ нищо нѣма да излѣзе. Следъ това и мѫжътъ, и жената не могатъ да спятъ спокойно. Гледашъ къмъ този, къмъ онзи, всички заематъ високи служби, и свѣтлината на деня, вмѣсто да внесе успокоение въ тебе, повече тѣ тревожи и безпокои. Нѣкога е нужно да дойде вечерь, да изглади всички тежки впечатлѣния и преживявания на деня. Ако е за кѫщи, има кой да гради. Достатъчно е да има инструменти и материалъ, за да се съгради една кѫща. Може да съградишъ единъ палатъ и следъ време да го разрушишъ. Сѫщото прави и природата. Тя, която е създала най-висшия заводъ – човѣшката глава, въ единъ моментъ може да я разруши, за да внесе въ нея извѣстно подобрение. Въ процеса на развитието, каквито възгледи да имате за живота, тѣ сѫ дотолкова валидни, доколкото разбирате великитѣ закони и принципи, съ които можете да си служите. Отъ васъ зависи да поставите живота си на устойчива или неустойчива основа. Ако въ усилията на вашия животъ видите, че имате нѣщо непостигнато, изменете методитѣ си. Ако не можешъ да постигнешъ нѣщо по единъ начинъ, промѣни метода си. Ако и чрезъ него не можешъ да постигнешъ резултати, промѣни го. Може да промѣнишъ много методи, но никога не стой на едно мѣсто. Не постѫпвай като мухитѣ. Виждалъ съмъ, какъ мухи влизатъ въ стаята ми и започватъ да се блъскатъ въ единъ, въ другъ прозорецъ. Азъ имъ отварямъ прозорцитѣ, вратитѣ, да излѣзатъ, но като не разбиратъ това, тѣ се блъскатъ отъ едно мѣсто на друго. Като се блъскатъ по прозорцитѣ, тѣ казватъ: Оттукъ искаме да излѣземъ. – Мухата има право да се блъска въ прозореца, но човѣкъ не трѣбва да се блъска като нея. Щомъ се блъснешъ веднъжъ, втория пѫть ще кажешъ: Не е това мѣстото, дето отивамъ. – Ти гледай да излѣзешъ отъ вратата, която господарьтъ ти отворилъ. Дето върви той, и ти върви следъ него. Гледай, какво правятъ умнитѣ хора. Господаритѣ сѫ умнитѣ хора въ свѣта. Наблюдавай, презъ кои пѫтища и презъ коя врата минаватъ тѣ. Презъ която врата минава разумниятъ човѣкъ, презъ нея ще минешъ и ти. Тя ще тѣ изведе на спасителния брѣгъ. Който може да се домогне до учения човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата, той е придобилъ нѣщо. Учениятъ никога нѣма да ти каже, че не разбиращъ живота. Той казва: Всичко, каквото говоришъ, е вѣрно, но за реализирането му сѫ нуждни условия, време и стремежъ. Вече 20 ÷ 30 години, какъ се занимавамъ съ извѣстенъ въпросъ; имамъ малки постижения. Ти, който ме слѣдвашъ, ще имашъ по-малки постижения отъ моитѣ. И да слѣдвашъ пѫтя на учения, не може да имашъ неговитѣ постижения. Сега Божественото работи въ свѣта. Великиятъ Учитель, Който работи за човѣчеството, има за цель да измѣни съзнанието на хората, да придобиятъ новъ начинъ на възпитание и разбиране. Старитѣ форми на човѣшкитѣ вѣрвания ще се замѣстятъ съ нѣщо ново. Оставете старитѣ си дрехи навънъ, и облѣчете новитѣ. Не мислете повече за старитѣ си дрехи. Изучавайте себе си; изучавайте сърдцето и ума си; изучавайте душата и духа си. Изучавайте онѣзи методи, които можете да занесете на онзи свѣтъ. Това значи, да се използува разумно съвременната наука. Ще кажете: Да сме сега при своя Учитель! Да сме на мѣстото па Христовитѣ ученици! Желая ви сега, да слѣзете съ Христовитѣ ученици на морето. Вечерьта е почивка. Така ще си дадете отчетъ за живота. Ще започнете съ новия животъ, съ новитѣ разбирания. Не се занимавайте повече съ старото. Не оплаквайте вашето минало, не мислете, какво сте били нѣкога. Забравете старото, и вървѣте напредъ. Никакви сълзи, никакви скърби, никакви страдания. Който е плакалъ, да не плаче повече; който е скърбѣлъ, да не скърби; който се обезсърдчавалъ, да не се обезсърдчава; който, се гнѣвилъ, да не се гнѣви. Започнете съ обратното. Който не е обичалъ, да обича; който не е чувствалъ, да чувства; който не е мислилъ, да мисли; който не е дѣйствалъ, да дѣйства. Всѣки да придобие кротость, въздържание и смирение. Само силниятъ човѣкъ е смиренъ; слабиятъ не може да бѫде смиренъ. Само богатиятъ може да бѫде щедъръ. И добриятъ може да бѫде щедъръ. „Слѣзоха ученицитѣ Му на морето.” Слѣзте и вие при онова море въ природата, за да придобиете нейнитѣ методи. Вслушвайте се въ нейнитѣ закони и отъ резултатитѣ, които придобивате, градете вашето бѫдеще. Това изисква сегашниятъ животъ. Да растемъ спорѣдъ образа на идеалния и съвършения човѣкъ, който бѫдещето може да създаде. 1. Беседа отъ Учителя, държана на 31 августъ, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  14. Ани

    1930_09_07 Имамъ ястие

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Имамъ ястие „А Той имъ рѣче : „Азъ имамъ ястие да ямъ, което вие не знаете”.” (Йоанъ 4:32) Човѣкъ е свикналъ на опредѣленитѣ величини, на знайното. И като се опредѣля за нѣщо, той казва: Това зная. Това трѣбва да зная! Подъ „знание” той разбира нѣщо, което е предъ неговитѣ очи, въ негови рѫце и подъ негова власть. Всѣко нѣщо, което човѣкъ може да направи, то му се подчинява. Ето защо, хората вѣрватъ само въ това, което могатъ да направятъ. Малко хора ще срѣщнете днесь, които вѣрватъ въ това, което не могатъ да направятъ. Вѣрата имъ въ Бога е нѣщо неопредѣлено въ тѣхния умъ. Разположението имъ къмъ своя народъ е тѣсно свързано съ тѣхнитѣ интереси. Тѣ обичатъ народа си дотолкова, доколкото могатъ да го използуватъ. Да вѣрвашъ въ Бога, за да Го използвашъ, това не е вѣра. Да обичашъ народа си, за да го използвашъ, това не е обичь. Да любишъ ближния си, защото интереситѣ ти диктуватъ така, и това не е любовь. Днесь го обичашъ, а на другия день пренасяшъ любовьта си на друго мѣсто. Ти си генералъ, който пренася дѣйствията си отъ едно мѣсто на друго. Такава любовь е бойно поле. Двама души се обичатъ, но се сражаватъ на бойното поле. Когато се говори за половата любовь, азъ имамъ предъ видъ мѫже и жени, които се сражаватъ. Нѣкога жената побѣждава, нѣкога мѫжътъ. Нѣкога мѫжътъ робува, нѣкога – жената. Когато мѫжътъ побѣждава, свѣтътъ е много красивъ за него; когато жената побѣждава, свѣтътъ е много красивъ за нея. Ако и двамата губятъ, свѣтътъ е много лошъ. Така е било въ миналото, така е сега, и така ще бѫде. Като изучавамъ хората, виждамъ, че тѣ сѫ недоволни не само отъ външния животъ, но и отъ себе си. Смѣшно е, когато човѣкъ е недоволенъ отъ себе си! Той намира, че не е достатъчно силенъ, не е достатъчно богатъ или ученъ и е недоволенъ отъ себе си. Кой отъ кого е доволенъ? Какъ си обясняватѣ психологически недоволството? Какъ може да бѫде човѣкъ недоволенъ отъ себе си? Недоволенъ си отъ себе си, но не можешъ да се накажешъ, както наказвашъ другитѣ. Носишъ едно хубаво гърне въ рѫцетѣ си, но го изпуснешъ, и то пада на земята, дето се счупва. Недоволенъ си отъ себе си, сърдишъ се, но не можешъ да се набиешъ. – Защо не може човѣкъ самъ да се накаже? – Защото виновникътъ е толкова тѣсно свързанъ съ тебе, че като накажешъ него, и ти усѣщашъ сѫщата болка, каквато и той усѣща. И за да се примиришъ съ виновника, ти казвашъ: По-добре да живѣемъ съ тебе въ миръ и съгласие, отколкото да се сърдимъ единъ на другъ. Христосъ казва: „Азъ имамъ ястие да ямъ, което вие не знаете.” Подъ „ястие” Той разбиралъ знание. Силата на човѣка се заключава въ това, което той не знае, както и въ това, което хората не знаятъ. Питатъ: Кажи ми какво е твоето вѣрую. – И азъ не зная какво е моето вѣрую. – Въ кой Господъ вѣрвашъ? – Вѣрвамъ въ единъ Господъ, Когото и азъ още не познавамъ. Нѣкой казва, че познава Господа. – Смѣшно е да се мисли, че познавашъ Господа. Не може да кажешъ, че познавашъ нѣкой човѣкъ, а още повече да говоришъ за познаване на Господа. Да познавашъ Господа, това значи Той да тѣ слуша въ всичко и да изпълнява всичкитѣ ти желания. Казвашъ, че познавашъ царя. Готовъ ли е той да си даде подписа за всички твои желания? Ако е готовъ, познавашъ го, и той тѣ познава. Ако не е готовъ, за никакво познаване не говори. – Ама азъ видѣхъ царя отъ прозореца и отъ балкона. – Това не е познаване. Ако твоята вѣра е толкова, колкото познаването на царя, когото си видѣлъ отъ прозореца или отъ балкона, това не е никакво познанство, никаква вѣра. – Ама азъ имамъ пълна представа за Бога. – Досега азъ не съмъ срѣщналъ човѣкъ на земята съ пълна представа и познаване на Бога. Изобщо, хората още нѣматъ истинско понятие за Бога. – Какъ така? Нали човѣкъ е направенъ по образъ и подобие на Бога? – Човѣкъ е направенъ отъ пръстъ и получилъ дихание на животъ. Обаче, той още не е направенъ по образъ и подобие на Бога. Онзи човѣкъ, за когото се казва, че е направенъ по образъ и подобие на Бога, е Божествениятъ човѣкъ, който живѣе на небето. Въ него живѣятъ едновременно и мѫжътъ, и жената въ пълна хармония и единство. Той не е нито само мѫжъ, нито само жена. Божествениятъ човѣкъ слиза на земята само единъ пѫть презъ 1500 ÷ 2000 години, като Учитель. Въ този смисълъ, само Учительтъ е направенъ по образъ и подобие на Бога. – Какъ е възможно това? Ние мислимъ, че човѣкътъ, изобщо, е направенъ по образъ и подобие на Създателя си. – Какво мислитѣ вие, това е другъ въпросъ. То не отговаря на реалностьта. Това, което човѣкъ предполага, е едно; това, което е сѫщностьта, т. е. реалностьта, е друго. „Азъ имамъ ястие.” Христосъ опредѣля, въ какво се заключава яденето, а именно, да вършимъ волята на Онзи, Който ни е пратилъ на земята. – Какъ можемъ да изпълнимъ волята Божия? – Щомъ питашъ, ти самъ показвашъ, че още не си направенъ по образъ и подобие на Бога. Направениятъ по образа на Бога, знае каква е волята на неговия Създатель и точно я изпълнява. Неговата мисъль е насочена къмъ това: всѣки моментъ да изпълнява волята на своя Отецъ. – Кое е незнайното въ моя животъ? – Това, което тѣ смущава. Ти се смущавашъ какъ ще свършишъ живота си. – Ще свършишъ живота си както си го започналъ. Ако си роденъ зле, зле ще свършишъ; ако си роденъ добре, добре ще свършишъ. Ако си роденъ по Божественъ начинъ, Божественъ човѣкъ ще бѫдешъ; ако си роденъ по човѣшки, като човѣкъ ще живѣешъ и като човѣкъ ще свършишъ. Не мисли, че ако си роденъ по човѣшки, можешъ да станешъ Божественъ човѣкъ. Това е невъзможно! Ако никога не си училъ, не можешъ да станешъ ученъ или философъ. – Азъ съмъ роденъ ученъ. – Ако нѣкога си училъ, можешъ да се родишъ ученъ. Но ако никога не си училъ, ще се родишъ простъ. Ученето е процесъ, който предшествува раждането. „Азъ имамъ ястие.” Приготвянето на ястието е процесъ на развитие, при който се доставятъ онѣзи елементи, нуждни за храна на организма. Въ широкъ смисълъ на думата „хранене”, казваме, че силата на човѣка зависи, именно, отъ храната, която той приема, като органическа, психическа или умствена. Приемането на физическата храна е аналогично съ приемането на умствената храна. Значи, между храненето и ученето има нѣщо общо. Знанието на ученика зависи отъ материала, който учительтъ му преподава. Ако учительтъ не предаде знанието си ясно и пълно, ученикътъ нищо не придобива. „Имамъ ястие.” Може ли всѣки да каже така? Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да знае онѣзи точки на своя животъ, отдето може да излезе. Тѣ сѫ изходни точки на неговия животъ. За да намѣри тѣзи точки, той трѣбва да знае методитѣ за проявяването на живота. Първиятъ пропѣе, съ който детето започва своя животъ, е дишането. Преди да поеме първата вдишка, то е било въ утробата на майка си. Тамъ то се е хранило, безъ да диша. Майката е дишала, а то – яло. Майката вършила едновременно нѣколко процеса: работила, яла и дишала, а детето само се хранело. Има хора на земята, които въ духовно отношение още не сѫ родени. Тѣ само ядатъ, безъ да дишатъ. Значи, тѣ сѫ още въ утробата на майка си. Докато не дишашъ, ти си само ембрио, още си въ утробата на майка си, дето ядешъ, безъ да дишашъ и мислишъ. – Колко време може човѣкъ да не диша? – Девѣть мѣсеца. Ако на девѣтия мѣсецъ гърдитѣ му не се отворятъ и не поеме първата вдишка, той е осѫденъ на смърть. Ако той пожелае да излезе малко по-рано или да остане малко по-кѫсно въ утробата на майка си, смъртьта му е неизбѣжна. До девѣть мѣсеца човѣкъ може само да яде и спи, безъ да диша и мисли. Презъ това време, майката ще мисли за него. Обаче, дойде ли девѣтиятъ мѣсецъ, той е заставенъ самъ да рѣши задачата си. Ако дойде при мене човѣкъ, още нероденъ, и ме пита, какво нѣщо е Господъ, ще му кажа: Ти нѣмашъ право да задавашъ такъвъ въпросъ. Нѣмашъ право да мислишъ за Бога. Азъ ще мисля, ти ще ядешъ. Азъ ще вѣрвамъ, ти ще живѣешъ. – Ами, ако азъ искамъ да зная нѣщо за Бога? – Тогава ще излезешъ отъ утробата на майка си. Ако си влѣзълъ въ девѣтия мѣсецъ, можешъ да излезешъ навънъ. Колко мѣсеченъ си? – На четири мѣсеца. – Тогава ще сѣдишъ още въ утробата на майка си и ще мълчишъ. „Азъ имамъ ястие да ямъ, което вие не знаете.” Тази мисъль нѣма почти никакво отношение къмъ вашия животъ. Нѣкои хора иматъ дѣтински вѣрвания и стремежи. Този стихъ крие нѣщо философско въ себе си. Какъ ще го разрѣшите, ако стремежитѣ и разбиранията ви сѫ дѣтински? Следъ всичко това, слушате една бесѣда като моята. Какъ ще я разберете? Ще кажете: Искаме да чуемъ нѣщо реално. – За нероденото още дете е реално да сѣди до девѣтия мѣсецъ въ утробата на майка си, да не вдига шумъ. Ако преждевременно напусне кѫщичката си, то трѣбва да има срѣдства да плаща наемъ за друга кѫща. Ако напуснешъ една кѫща, трѣбва да намѣришъ друга, тамъ да се премѣстишъ. Докато си билъ въ майчината кѫща, тя е дишала за тебе. Сега трѣбва да дишашъ самъ, по специфиченъ начинъ. Докато е въ кѫщата на майка си, детето е философъ, само размишлява. Щомъ излезе вънъ отъ тази кѫща, то заплаква и се пита, какво да прави. Майката и близкитѣ около нея, като чуятъ този плачъ, веднага се разтичватъ, да помогнатъ на новия наематель. Не само майката се грижи за детето си, но всички очакватъ на тѣзи малки плачльовци, дано тѣ спасятъ свѣта. Може ли майката да очаква спасението си отъ своя синъ? Това е все едно, тя да стои съ вързани крака цѣли 30 години и да очаква да роди синъ, да порасне, да се изучи и тогава да дойде да й развърже краката. Презъ тѣзи 30 години тя сама е могла сто пѫти да развърже кракати си и да се спаси. Синътъ не се ражда, за да спасява майка си. Ако е въпросъ за спасение, нѣма защо да се очаква на хората, тѣ да спасятъ свѣта. Само Онзи има право да спасява свѣта, Който го е създалъ. Понеже Богъ е създалъ свѣта, само Той може да го спаси. Хората, родени на земята, могатъ само да участвуватъ въ спасението на свѣта, като съработници на Бога. Който се нагърби самъ съ тази работа, той поема товаръ вънъ отъ неговитѣ сили. И да иска, той не може да свърши тази работа. Христосъ казва: „Азъ имамъ ястие.” Това е Божествената храна, която Христосъ донесе на земята. Ако човѣкъ не намѣри тази храна, той не може да придобие вѫтрѣшно просвѣтление, къмъ което се стреми неговата душа. Каквато храна ядешъ, такъвъ ще станешъ. Този законъ е вѣренъ и на физическия, и въ духовния свѣтъ. Наблюдавайте животнитѣ, да видите, каква голѣма разлика има между трѣвопаснитѣ и месояднитѣ. Трѣвопаснитѣ сѫ по-меки по характеръ отъ месояднитѣ. Нѣкога и тѣ сѫ малко груби, но това се дължи на животинската кръвь, съ която е напоена земята. Като пасатъ трѣвата, съ нея заедно тѣ всмукватъ тази кръвь и ставатъ груби. Кръвьта се отразява не само на трѣвопаснитѣ животни, но и на хората. Ако на нѣкоя нива е убито животно или човѣкъ, кръвьта прониква въ житото. И като ядатъ отъ това жито, дѣцата на земедѣлеца, като по-нѣжни, заболѣватъ. Не може животинската или човѣшката кръвь, пролѣта насилствено, да не донесе лоши послѣдствия за човѣка. Това е строгъ, неумолимъ законъ на природата. „Имамъ ястие, което вие не знаете.” То е онази абсолютно чиста храна, свободна отъ всѣкакви примѣси. Това е онази храна, която не съдържа нито капка кръвь, не само отъ животни и хора, но даже и отъ най-малкитѣ животинки и насѣкоми. Чиста нива е тази, на която не е паднала нито капка кръвь. Жито, расло на такава нива, носи своето благословение. Не само това, но тази нива трѣбва да бѫде орана съ волове, къмъ които господарьтъ се отнасялъ добре, като къмъ свои по-малки братя. Тѣзи волове трѣбва да работятъ по 3 ÷ 4 часа на день, а не както сега, по цѣли дни. Човѣкъ трѣбва да внася своитѣ чисти мисли въ производството на храната, както и въ цѣлото производство, изобщо. Каква мисъль внасятъ съвременнитѣ хора въ производството и въ индустрията? Тѣ иматъ единственото желание да забогатѣятъ, да придобиятъ, колкото може повече печалби. Днесь, въ основата на производството лежи човѣшката лакомия. Какво ще кажете за обувкитѣ, които носитѣ на краката си? Тѣ сѫ направени отъ кожата на животни, чийто животъ е отнетъ насилствено. Какво е вложило животното въ момента, когато сѫ отнемали живота му? Какво е внесълъ онзи, който одиралъ кожитѣ на животнитѣ, както и онзи, който щавилъ кожитѣ? Какво сѫ внесли фабрикантитѣ и работницитѣ, които сѫ обработвали кожата? Какво е внесълъ обущарьтъ като шилъ обувкитѣ? Всички сѫ внесли своето недоволство, че трудътъ имъ се използува и не се плаща добре. Всички сѫ вложили още и желанието си за забогатѣване. Какво ще ти допринесатъ следъ това лъскавитѣ лачени обувки? Нищо друго, освѣнъ това, което е вложено въ тѣхъ – лошитѣ мисли и чувства на работницитѣ. Нѣма да се мине много време, и тѣзи обувки ще причинятъ нѣкакво нещастие на онзи, който ги носи. Лъскави сѫ обувкитѣ, но тѣ носятъ нещастие за човѣка. Освободете се отъ обувки или отъ дрехи, изработени отъ недоволството на човѣка. Ще кажете, че това е суевѣрие. – Предпочитамъ да живѣя въ суевѣрие, отколкото въ невѣжество, което носи нещастие на хората. Не, въ всичко, което изработва, човѣкъ трѣбва да влага своитѣ чисти мисли и чувства, своитѣ безкористни желания. Съвременниятъ животъ трѣбва да се постави на идеална основа. Само така човѣкъ ще се домогне до абсолютната истина въ живота. Ще кажете, че вие живѣете въ истината. Ако истината е въ васъ, отде идатъ нещастията и страданията въ живота ви? Страданията на хората се дължатъ на недоволството, вложено въ обувкитѣ, въ дрехитѣ, които тѣ носятъ. Какво ще допринесе онзи ножъ, въ който е вложена мисъль за убийство? Който хване този ножъ, непремѣнно ще изпита желание за убийство. Нѣма да се мине много време, съ този ножъ той ще убие себе си, или другъ нѣкой. Виждалъ съмъ какъ дѣца, недоволни и сърдити, взематъ ножъ и рѣжатъ обувкитѣ си. Тѣ чувствуватъ лошата мисъль, вложена въ ножа, и я прилагатъ къмъ обувкитѣ си. Който работи ножове, трѣбва да влага въ тѣхъ своитѣ добри, чисти мисли. Като вземешъ такъвъ ножъ въ рѫката си, да не изпиташъ нито едно лошо чувство или желание. Ножъ, който върши престѫпления, е осѫденъ на страдания. Докато не се освободи отъ престѫпната мисъль, да коли и убива, той ще минава презъ страдания и огънь. На рало ще го превърнатъ, на мотика, на чукъ, ще мине презъ страдания. Само така, той ще се изчисти и освободи отъ престѫпната мисъль, вложена въ него. Дали вѣрвате въ това, което ви говоря, не зная. Азъ не говоря, за да ви убѣждавамъ, но изнасямъ факти и закони, които сѫ неумолими. Това сѫ закони на разумната природа и колкото да ги отричатѣ, тѣ указватъ своето въздѣйствие върху хората. Слѣдователно, ще знаете, че както престѫпникътъ носи наказание за извършеното престѫпление, така и ножътъ му носи извѣстно наказание. – Ама ножътъ е несъзнателенъ. – Все има нѣкакво съзнание. Дали съзнанието е вънъ отъ него, или вѫтрѣ, не е важно. Казватъ, че камънитѣ нѣматъ съзнание. Споредъ мене, тѣ сѫ въ положението на спящи сѫщества, нѣкога работили, а сега спятъ дълбокъ сънь. – Кога е било това? – Преди милиарди години. Може да вѣрвате въ това, а може и да не вѣрвате – свободни сте. Вѣрно е, че сега камънитѣ нѣматъ съзнание. Тѣ не сѫ адепти, но сѫ спящи, разумни сѫщества. Де е съзнанието на спящия човѣкъ? Въ него присѫства само нисшето, животинско съзнание. Де е онова съзнание, което мисли и чувствува? Тѣлото виждаме, но де е разумниятъ човѣкъ, де е висшето му съзнание? Като стане отъ сънь, човѣкъ е вече съзнателенъ, започва да мисли и чувства. На сѫщото основание, казвамъ, че днесь камънитѣ спятъ, за да се събудятъ нѣкога, въ далечното бѫдеще. Понеже това време е далечно, ние имаме право да ги чупимъ, да си градимъ кѫщи съ тѣхъ. Какво ще стане съ вашитѣ кѫщи, ако единъ день камънитѣ поискатъ тѣлата си назадъ? Тогава вие ще останете на въздуха, както ледътъ, който се разтопява и водата, която се изпарява и превръща въ пара. Всѣко сѫщество, на което сте отнели тѣлото, нѣкога ще си го иска назадъ. Може да вѣрвате въ това, може и да не вѣрвате. Ако се ползуватѣ отъ тази мисъль, приемете я. Едно трѣбва да знаете: Не взимайте чуждото. Ако ви се налага да го вземете, върнете го назадъ, преди още господарьтъ да си го е поискалъ. Като се върне той, да намѣри тѣлото си, или вещитѣ си на мѣсто. Не използувайте нѣщата безъ позволение. „Имамъ ястие да ямъ, което вие не знаете.” Яденето е съзнателенъ процесъ. Ще ядешъ съзнателно, за да се ползувашъ отъ това, което си приелъ вѫтрѣшно. Само тогава имашъ право да ядешъ отъ тѣлото на едно сѫщество, когато неговото съзнание работи въ по-високъ свѣтъ. Единъ день, когато това сѫщество се върне въ този свѣтъ, то ще възстанови тѣлото си. Тогава и тѣзи, които сѫ го използували, ще бѫдатъ на по-висока степень на развитие. Единъ день вълкътъ и мечката ще се откажатъ да ядатъ месо. Ще дойде день, когато птицитѣ, овцетѣ, прасетата ще се повдигнатъ на по-високо стѫпало. Тогава никой не ще може да ги коли и убива, никой нѣма да ги яде. Законъ е: Който страда, той има условия да се развива. Ако не страдашъ, дълго време ще тѫпчешъ на едно мѣсто. Добритѣ хора прогресиратъ, а лошитѣ оставатъ на едно мѣсто. Вълкътъ всѣкога ще си остане вълкъ, а овцата има условия да се развива. Грѣшниятъ всѣкога ще си остане грѣшенъ, а праведниятъ ще се развива, ще върви отъ слава въ слава. Грѣшния го очакватъ страдание и смърть, а праведния – радость и веселие. Грѣшниятъ губи и това, което има, а праведниятъ постоянно придобива. Това е неумолимъ законъ. Ако не знаешъ какъ да ядешъ и се задоволявашъ съ храна, каквато ти попадне, смърть тѣ очаква. Азъ съмъ за Божествената храна. Ти ядешъ нечиста храна и послѣ казвашъ: Имамъ голѣми знания. – Какво знаешъ? Да съберешъ двама млади, да образуватъ сѣмейство. Тѣ ще живѣятъ по човѣшки, както ти си живѣлъ. Послѣ какво ще стане съ тѣхъ? И двамата ще умратъ. Другъ е въпросътъ, ако двама души се събератъ да живѣятъ по Божественъ начинъ. Тогава и двамата ще бѫдатъ здрави и ще живѣятъ щастливо. „Имамъ ястие.” – Какво ястие? – Божествено. Докато се хранишъ съ Божествено ястие, ти си безсмъртенъ. Щомъ престанешъ да се хранишъ съ такова ястие, ти влизашъ въ смъртьта. Съвременнитѣ хора се стремятъ къмъ изобилна храна; тѣ мислятъ, че всичко се заключава въ изобилието, въ многото ядене. Отъ много ядене и пресищане, човѣкъ затлъстява. Кой човѣкъ, като се хранилъ много, е продължилъ живота си и придобилъ безсмъртие? Ще кажете, че на великитѣ хора правятъ паметници и така обезсмъртяватъ името имъ. Питайте, какво ще кажатъ великитѣ хора за своитѣ паметници. Като дойдатъ отново на земята, тѣ ще кажатъ: Махнете паметницитѣ! Ето, ние сме предъ васъ, живи паметници. Четете по насъ. Хората четатъ по каменнитѣ паметници, оттамъ искатъ да получатъ знания. Питамъ: Кой паметникъ е по-важенъ – живиятъ, или мъртвиятъ? За предпочитане е да четете по живия паметникъ и отъ него да се учите. Ако днесь дойде Христосъ, веднага ще Го питатъ: Кой си ти? – Азъ съмъ Христосъ. – Не тѣ познаваме. Ние знаемъ, че Христосъ живя преди две хиляди години и Го разпнаха. Ти си самозванецъ, не тѣ познаваме. Религиознитѣ познаватъ онзи Христосъ, Който живѣлъ преди две хиляди години, а не познаватъ този Христосъ, Който иде вече въ свѣта, да работи между тѣхъ. Ще приведа слѣдния разказъ. На единъ царски синъ предложили три моми, да си избере отъ тѣхъ за жена, която му хареса. Едната била овчарка, най-красивата мома, която той срѣщналъ въ живота си. Втората била най-богата въ царството. Третата била много грозна, но отъ царски произходъ. На първата мома било предсказано, че който се ожени за нея, ще го обѣсятъ. На втората било предсказано, че който се ожени за нея, ще бѫде щастливъ. Стои момъкътъ, поглежда ту къмъ богатата, ту къмъ красивата и си казва: Обичамъ красивата, но бѣсилка ме чака. Не мога да се оженя за нея. За богатата си мисли: Богата е, всичко има, но за нея не мога да се оженя. Поглежда къмъ грозната и си мисли: Грозна е, но съ нея ще имамъ най-добъръ животъ. Ще се оженя за нея. Вие всички сте оженени за грозната царска дъщеря. Азъ разглеждамъ женитбата въ широкъ смисълъ, като връзка между души. Всички знаете, кое е хубаво и красиво, но смърть ви чака тамъ. Всички знаете, що е богатството, но робство има тамъ. Всички бѣгате отъ грозотата, но си казвате: Нѣма какво да се прави, съ нея ще се свържа. – Какво ще правите, сами сте разрѣшили този въпросъ. Ще приведа още единъ разказъ. Говори се за далечното минало. Единъ царски синъ, на име Ацекъ, ходѣлъ често на ловъ, дето срѣщналъ една млада, красива овчарка и останалъ при нея, заедно да пасатъ овцетѣ. Така прекаралъ той три-четири години. Единъ день царьтъ изпратилъ свои довѣрени хора при него, съ слѣдното предложение: Ако останешъ при овчарката, ще тѣ лиша отъ всички права и условия да се развивашъ. Така ще си останешъ завинаги овчарь. Ако се върнешъ при мене, ще тѣ оженя за царска дъщеря, ще станешъ царь и ще се ползувашъ съ всички права и привилегии. Избери едно отъ дветѣ и отговори, кое предпочиташъ. Той извикалъ овчарката при себе си и казалъ: Дойдоха хора отъ страна на баща ми, да ми предложатъ две нѣща: или да се върна при баща си, или да остана при тебе. Ако се върна при баща си, царь ще стана; ако остана при тебе, овчарь ще бѫда. Оставамъ на тебе да разрешишъ този въпросъ. Каквото кажешъ, така ще направя. Тя го погледнала въ очитѣ и му казала: На полето нѣма нужда отъ двама овчари. Единъ е достатъченъ. Двама овчари не могатъ да пасатъ овцетѣ. Върни се при баща си. Между царь и овчарь могатъ да сѫществуватъ само приятелски отношения. Както виждате, овчарката разрѣшила правилно въпроса. Значи, двама овчари не могатъ да работятъ при едни и сѫщи условия. Пренесете този примѣръ и въ вашия личенъ животъ. Всѣко нѣщо се осмисля, когато се пренесе въ вѫтрешния животъ на човѣка. Нѣкой може да ми възрази съ думитѣ, че съ единъ волъ не се оре. Не, съ единъ волъ и съ единъ конь може да се оре. Съ колко волове, или съ колко коня се впрега тракторътъ? Нѣкѫде въ сѣверна България впрегатъ не само два, но три-четири вола, и така оратъ. Както виждате, днесь традициитѣ падатъ. Не само по единъ начинъ се разрѣшаватъ труднитѣ въпроси. Ето, и млѣкопитаещитѣ, които сѫ близко до човѣка, и тѣ не можаха да разрѣшатъ своитѣ задачи. Даже и хората не могатъ да разрѣшатъ задачитѣ си. Хората говорятъ за свобода, а се ограничаватъ едни други, и животнитѣ ограничаватъ. Когато се говори за свобода на човѣка, имамъ предвидъ онѣзи ограничителни условия, въ които той самъ попада. Ето защо, трѣбва да дойдатъ разумни сѫщества, по-напреднали отъ човѣка, да разрѣшатъ труднитѣ му задачи. Учительтъ рѣшава труднитѣ задачи на ученика. Ако не е Учительтъ, самъ ученикътъ нищо не може да направи. Заблуждение е да се мисли, че може безъ Учитель. Като възприема и прилага даденото отъ Учителя, ученикътъ може да го стигне. Но безъ Учитель нищо не може да постигне. Да мислите, че безъ Бога и безъ вѣра въ Него може да постигнете нѣщо, вие сте на кривъ пѫть. Да мислите, че безъ любовь може да имате животъ, вие сте на кривъ пѫть. Животътъ безъ любовь не се постига. Знание безъ свѣтлина не се постига. Свѣтлината е необходима разумна сила, безъ която нищо не може да се постигне. Нѣкой казва: Азъ нѣма да стана светия? – Какво означаватъ тѣзи думи? Кога нѣма да станешъ светия? Има условия, при които, искашъ - не искашъ, ще станешъ светия. Ти се намирашъ тогава въ положението на онзи селянинъ отъ варненскитѣ села, който билъ опопенъ отъ жена си. Това било въ турско време. Мѫжътъ билъ работенъ човѣкъ, но не му вървѣло. Тя постоянно го карала да се заеме ту за една, ту за друга работа. Но той не се съгласявалъ, като казвалъ, че тази работа не била за него. Единъ день жена му рѣшила да го опопи. Облѣкла го съ едно женско джубе, дала му китка босилѣкъ, въ едната рѫка, и котле съ вода, въ другата, и му казала: Слушай, азъ намѣрихъ единъ лесенъ занаятъ за тебе. Ще тръгнешъ изъ селото и когото срѣщнешъ, ще ръсишъ съ китката - все ще ти турятъ нѣщо въ котлѣто. Така станало. Да, но това може да стане съ двама-трима души. Ако всички хора тръгнатъ съ китка въ рѫка да ръсятъ, кой на кого ще дава? Това е частично схващане. Съвременнитѣ хора не могатъ да постѫпватъ така. Сега азъ правя слѣдното заключение. Само разумната жена може да постѫпва така, и то само за даденъ случай. Много отъ човѣшкитѣ вѣрвания, мѣроприятия, закони, проекти, приличатъ на разбиранията на тази попадия. Тя казала, че този занаятъ е лесенъ, но това може да става само до извѣстно време. Послѣ законътъ вече не работи. „Азъ имамъ ястие.” – За какво ястие се говори? – За Божественото. Значи, потрѣбна е онази, истинска Божествена храна, която внася новъ импулсъ въ човѣшкия животъ. Само така, той може да мине отъ потенциално състояние въ кинетическо. Потенциалното състояние въ живота представя спящото състояние на сѫществата, а кинетическото състояние е дѣйствието, т. е. дѣйностьта на тѣзи сѫщества. Въ човѣка има потенциално и кинетическо съзнание. Ако въ неговото съзнание, въ даденъ моментъ, нѣма никакъвъ импулсъ, който да превърне потенциалната енергия въ кинетическа, човѣкъ остава въ положението на спящо сѫщество. – Защо е така? – Защото силата на човѣка се крие въ правата мисъль. Правата мисъль е кинетическа енергия. Тази мисъль не е само за единъ произволенъ моментъ, но и когато се касае за разрешаване на извѣстенъ въпросъ. Казвашъ: Много време мислихъ – Мисленето не е дълъгъ процесъ, то става моментално. Мисленето е кратъкъ моментъ, а разработването на мисъльта е продължителенъ процесъ. Разработването, като процесъ, наричатъ мисъль. Мисленето, обаче, става моментално. Като мисли дълго време и не може да разрѣши задачата си, човѣкъ отправя мисъльта си въ подсъзнанието, дето се разрѣшава. Разказватъ слѣдния случай за единъ ученъ. Цѣли две седмици той рѣшавалъ единъ въпросъ, мислѣлъ день и нощь върху него, но не могълъ да го рѣши. Най-послѣ, той престаналъ да мисли върху задачата си. Една сутринь станалъ отъ сънь и учуденъ, видѣлъ, че задачата му била рѣшена. Който не знае, какъ работи подсъзнанието, ще каже, че нѣкой духъ рѣшилъ задачата вмѣсто него. Не е така. Като препратилъ мисъльта въ подсъзнанието си – складъ на човѣшкитѣ опитности и знания – той станалъ отъ сънь съ готова вече задача, която самъ написалъ въ тетрадката си. Единъ обущарь отъ Софийско разправялъ една подобна опитность. Всѣка сутринь, като влизалъ въ работилницата си, намиралъ по единъ чифтъ нови обувки, закачени на стѣната. Той се чудѣлъ, кой изработва обувкитѣ. Много просто – самъ той. Презъ нощьта, когато всички спали, той отивалъ въ работилницата си, ушивалъ единъ чифтъ нови обувки и се връщалъ отново вкѫщи, дето продължавалъ съня си. Това показва, че въ човѣка се криятъ мощни, незнайни сили. Незнайното въ човѣка работи постоянно въ неговото съзнание. Хората проявяватъ своитѣ обикновени сили, понеже не вървятъ въ Божествения пѫть, дето работятъ живитѣ, мощни сили. Свържете се съ незнайното, което се проявява чрезъ подсъзнанието. Единъ офицѣръ ми разправяше една своя опитность, презъ време на общоевропейската война. Като билъ съ войницитѣ си на бойното поле, единъ вѫтрѣшенъ гласъ му прошепналъ: Слушай, въ единъ часъ най-много, трѣбва да се оттеглишъ отъ това мѣсто. Изчисти добре мѣстото и отстѫпи назадъ. Той послушалъ гласа и се оттеглилъ далечъ отъ опредѣленото мѣсто. Какво се случило? Неприятельтъ започналъ да бие точно тамъ, дето стоялъ офицѣрътъ съ войницитѣ си. Ако не бѣше се оттеглилъ, нѣмаше да остане живъ нито единъ войникъ. Значи, вѫтрешното съзнание въ човѣка, т. е. подсъзнанието му, рѣшава и най-мѫчнитѣ задачи. Офицѣрътъ не могълъ самъ да рѣши, да остане ли на бойното поле, или да отстѫпи. Ще кажете, че това е халюцинация. Не, халюцинацията не рѣшава въпроситѣ. Има нѣщо разумно въ човѣка, което рѣшава и най-труднитѣ задачи. То е Божественото начало въ него. Който слуша гласа на това начало, всѣкога успѣва. Божественото говори абсолютната истина, безъ никакво изключение. Дали си простъ, или ученъ, земедѣлецъ, или учитель, незнайното се проявява у всички по единъ и сѫщъ начинъ. Уханието на Божественото се предава еднакво на всички хора. Христосъ казва: „Азъ имамъ ястие.” Тази е храната, която носи живота. Тя създава правата, истинска мисъль. Като ми говори нѣкой, азъ наблюдавамъ, истината ли говори, или празни думи, да се намира на работа. Той казва: Както мисля, така говоря. – Може да говори, както иска, но мисъльта му е обикновена. Истината не се доказва. Тя не търпи никакви доказателства. Напримѣръ, срѣщашъ ме въ тъмна нощь и казвашъ, че не ме познавашъ; важно е, че си изгубилъ пѫтя – тамъ е истината. Азъ нося една тайна въ себе си, съ която мога да спася положението. Достатъчно е да драсна една клѣчка кибритъ, за да освѣтя пѫтя ти. Значи, истината е въ свѣтлината. Съ едно цъкане на клѣчката запалвамъ свѣщьта и казвамъ: Върви сега предъ мене, предъ свѣтлината; азъ ще вървя следъ тебе. Понеже азъ вървя по пѫтя на свѣтлината, и ти ще вървишъ съ мене. Свѣщьта е само за тъмнината, презъ тъмната нощь. Щомъ изгрѣе слънцето, и свѣтлината озари всичко около себе си, свѣщьта не е нужна. При слънцето, при този голѣмъ светия, ние, обикновенитѣ хора, събличаме дрехитѣ си и вървимъ по освѣтения пѫть. Когато казвашъ, че не искашъ да станешъ светия, разбирамъ, че си вънъ отъ свѣтлината. Казвашъ, че едно време и ти си билъ светия. Питамъ: Защо едно време си билъ светия, а сега не си? Това значи, че, като светия, ти си носѣлъ нѣщо въ рѫката си, което може да изгори окрѫжаващитѣ. Въ такъвъ случай, по-добре да не си светия, да бѫдешъ свободенъ, свободно да махашъ рѫцетѣ си. По-незавидно положение отъ това на светията нѣма. Кой какъ дойде при него, все иска нѣщо: това дай, онова дай; това кажи, онова кажи. Помоли се за този-за онзи. Цѣль животъ светията трѣбва да колѣничи, да се моли за този - за онзи. Като се скѫсатъ панталонитѣ му, и колѣнѣтѣ му се оголятъ, всички казватъ: Нищо отъ това, Богъ го слуша и съ окѫсани дрехи. Нека се моли! Азъ изнасямъ фактитѣ, както сѫ. Не е лесно положението на светията. Нѣкои сѫ тръгнали по пѫтя на свѣтиитѣ. Нека ходятъ следъ тѣхъ, не е лошо, но е трудно. То не е все едно, да тѣ закачатъ на стѣната, като икона въ черквата. Истинскиятъ светия трѣбва да колѣничи, да напише имената на тѣзи, които искатъ да имъ помогне. Ако не държи този помѣникъ предъ себе си и не се моли за тѣхъ, ще го държатъ отговоренъ. И светията носи отговорность, ще го мъмрятъ отгорѣ. Да се върнемъ къмъ думитѣ на Христа: „Азъ имамъ храна, която вие не знаетѣ.” Тази храна е разумното Слово Божие, което като влѣзе въ човѣка, внася разширение, свѣтлина, сила, благородство и всички добри подтици. Дойдете ли до закона на храненето, ще намѣрите истинската храна, и ще разрѣшите единъ отъ важнитѣ въпроси. Ето защо, търсетѣ незнайното въ свѣта. Докато търсите само знайното, обикновеното, почеститѣ, уважението на хората, това нищо не допринася за вашето развитие. Напротивъ, всичко това ви спъва. Нѣкога и любовьта на хората може да ви спъне. Възлюбениятъ ти казва: Сега имамъ работа, иди си, не стой при мене да ми пречишъ. Всѣка любовь, която ограничава човѣшката дѣйность, не е любовь. Може ли да ограничишъ човѣка да не яде? Въ Божествения свѣтъ нѣма постъ. На физическия свѣтъ, обаче, постъ сѫществува. Ако постишъ на земята, светия ще станешъ; ако постишъ на небето, грѣшникъ ще станешъ. Значи, на небето законътъ е обратенъ. Докато си на небето, ще ядешъ; ако си на земята, ще постишъ, светия ще станешъ. Ако живѣешъ по Божественъ начинъ, нѣма да постишъ; щомъ живѣешъ по човѣшки, ще постишъ. Богъ ще тѣ повика на небето и ще каже: Сега и двамата ще ядете. Ако кажешъ, че не искашъ да говоришъ за Господа, това показва, че си въ постъ. Ти си отворилъ книгата за слизане отгорѣ и четешъ по нея. Време е да отворишъ Божествената книга и да започнешъ да ядешъ. Животътъ на земята и на небето сѫ диаметрално противоположни. Ако на земята постишъ, това е благословение; ако на небето постишъ, това е престѫпление. Докато си на земята, ще събирашъ; щомъ влѣзешъ въ небето, ще раздавашъ. И едното, и другото е благословение. Ако събирашъ, на земята си – забогатявашъ; и обратно, ако давашъ, на небето си – забогатявашъ. Който дава на небето, забогатѣва; който събира, обѣднява. На земята е обратно: който дава, осиромашава; който събира, забогатѣва. Казвамъ: За да се разбере животътъ, нуждни сѫ две противоположни гледища. Безъ тѣзи разбирания, развитието на човѣка остава необяснено. Не питайте, защо е така, а не иначе. Това е неразрѣшенъ въпросъ. Твоя задача е да изпълнишъ още днесь Божията воля, а защо тя е такава, не питай. Това ще разберешъ следъ години. Ако искашъ да разберешъ този въпросъ още сега, ни гласъ, ни услишание. – Защо страдамъ? – Това може да разберешъ едва въ бѫдеще. Сега, каквито обяснения и да ти се дадатъ за страданията, пакъ ще страдашъ. Единъ день ще разберешъ, защо страдашъ и може ли безъ страдания. „Азъ имамъ ястие да ямъ.” Желая и вие да имате такова ястие, да изпълнявате волята Божия. Отсега нататъкъ ви предстои да изучавате положителното знание. И сегашното знание е добро, но трѣбва да бѫдете въ положението на ученикъ, който минава отъ едно отдѣление въ друго, отъ единъ класъ въ другъ; отъ настоящето къмъ бѫдещето, дето има една велика наука, великъ животъ. Досега нищо не съмъ ви говорилъ за тази наука, защото не искамъ да се опорочава. Тази наука е за любещитѣ души. Търсете красивото, което Богъ е вложилъ въ душата на човѣка, а не погрѣшкитѣ му. Погрѣшкитѣ сѫ дѣло на самия човѣкъ. Достатъчно е да погледнетѣ лицето на човѣка, за да видитѣ погрѣшкитѣ, който направилъ той. Лицето на човѣка е хронологическа книга, тѣлото – сѫщо. На тѣзи книги сѫ написани всички аномалии въ човѣка, отъ памтивѣка досега. Сѫщо така е написано, какъ е създадена една човѣшка душа, какъ се е развивала, какви перипетии е минала презъ хилядитѣ и милиони години на своето сѫществуване. Тѣзи книги сѫ архивата на човѣшкия животъ. Апостолъ Павелъ казва: „Ако се разруши този домъ, ще се направи нерѫкотворенъ. Засега тѣзи книги сѫ необходими. Но единъ день, когато минете презъ новата область, не ще бѫде нужно да знаете, какъ сте грѣшили, какъ сте падали и ставали. Тогава ще знаете причинитѣ на тѣзи явления. Сега вие се страхувате само отъ послѣдствията. Който грѣши, не знае, какъ да се пази. Той всѣкога ще грѣши и ще минава отъ една форма въ друга. Знаете ли, на какво прилича неговото положение? Единъ евреинъ отъ варненско пѫтувалъ презъ една гора. Той носѣлъ съ себе си торба, пълна съ злато. Страхувалъ се да не го нападне нѣкой разбойникъ и да го обере. По едно време, той видѣлъ въ гората единъ турчинъ, който се молѣлъ на Бога. Евреинътъ помислилъ: Ето единъ човѣкъ, който ще ме запази – мога да разчитамъ на него. Той се приближилъ при турчина и му казалъ: Виждамъ, че си набоженъ човѣкъ. Искамъ да ми направишъ една услуга. Моля тѣ, да ми поносишъ малко торбата, пълна съ злато, защото ме е страхъ да не ме обератъ крадци. Разчитамъ на тебе. Турчинътъ взелъ торбата съ паритѣ и тръгнали заедно. Като дошли до едно мѣсто, дето гората се сгѫстявала, турчинътъ вдигналъ пушката си, насочилъ я къмъ евреина, и му казалъ: Хайде, часъ по-скоро да си вървишъ! – Какво е това? – запиталъ евреинътъ уплашенъ? Азъ разчитахъ на тебе, като набоженъ човѣкъ, а ти излезе разбойникъ и крадецъ. – Върви и не питай! Да се моля на Бога, това е моя длъжность, а да обирамъ хората, това е мой занаятъ. Положението на сегашнитѣ хора е подобно на това на евреина, който далъ паритѣ си на други, да му ги пазятъ. Но тѣ изчезватъ заедно съ паритѣ. Вѣрващиятъ, който се моли на Бога, пръвъ той ще ви обере. Той ще вземе торбата съ паритѣ и ще ви накара да си вървите, отдето сте дошли. Ако очаквате на турчина да запази паритѣ ви, вие сте на кривъ пѫть. По-добре, служете си съ сегашнитѣ методи. Вложете паритѣ си въ нѣкоя банка, срѣщу извѣстна лихва. Банката за тебе е спасителка. Това се отнася до онѣзи, които разбиратъ живота. Онѣзи, които не го разбиратъ, за тѣхъ е нужно знание. Изкуство е да живѣешъ. Не може да се каже, че не сте дошли до това изкуство, но животътъ трѣбва още да се изучава. Азъ наричамъ изкуство да живѣешъ, като влѣзешъ въ нѣкой градъ, да не чуешъ нито едно мърморене, да не видишъ нито една сълза. Дето минавашъ, да срѣщашъ само доволни и щастливи хора. Можете ли да намѣрите такива хора изъ цѣлия свѣтъ? Съ това ние не можемъ да се похвалимъ. Навсѣкѫде по свѣта има страдания, сълзи и нещастия. Сега, на всички предстои сериозна и мѫчна работа – не само учене, но и служене. Ще кажешъ, че искашъ да служишъ на Господа. Той ти казва: Вземи мотиката и иди да копаешъ. – Никога не съмъ копалъ. – Ще вземешъ мотиката и ще отидешъ да копаешъ! Ще копаешъ царевица. – Ще се изприщятъ рѫцетѣ ми. – По-добре да служишъ и копаешъ, отколкото да не копаешъ. Въ касата си имашъ пари, ще вземешъ хиляда лева и ще отидешъ въ крайния кварталъ, дето има една бѣдна вдовица, която отъ десеть години работи за Бога и се моли. Ще й дадешъ тѣзи пари и ще кажешъ, че Богъ чулъ молитвата й. Ако се откажешъ да изпълнишъ волята на Бога, Той ще ти вземе паритѣ и ще ги даде по нѣкакъвъ начинъ на бѣдната вдовица, но ще тѣ лиши отъ своето благословение. И царь да си, ако се откажешъ да изпълнишъ волята на Бога, Той ще тѣ свали отъ престола и ще тѣ постави на мѣстото на бѣдната вдовица, а нея – на твоето мѣсто. Дали вѣрвате въ това, или не, то е другъ въпросъ. – Ама какъ мога да зная, каква е Божията воля? Най-напредъ ще се учите да знаете, а послѣ ще изпълнявате Божията воля. Не казвамъ да изпълните волята на Бога, когато не сте увѣрени въ това, но когато се убѣдите. Въ такъвъ случай, вие ще бѫдете като търговецъ, който е направилъ една сдѣлка правилно и знае, че отъ нея ще спечели нѣколко милиона. Слѣдователно, който е изпълнилъ Божията воля, знае, че печели. Ако не печели, той не е изпълнилъ волята на Бога. Ако чувствувате въ себе си, че сте придобили нѣщо, вие сте изпълнили волята Божия. Ако вѫтрѣшно си спечелилъ, операцията или сдѣлката е правилна; ако външно си изгубилъ, сдѣлката ти е Божествена. На физическия свѣтъ е обратно: ако печелишъ външно, сдѣлката ти е правилна; ако печелишъ вѫтрѣшно, сдѣлката ти въ Божествения свѣтъ е правилна. Щомъ губишъ вѫтрѣшно, ти си на физическия свѣтъ. Въ материално отношение, сдѣлката ти е правилна, защото външно печелишъ. „Имамъ ястие, което вие не знаете.” – По какво ще позная, че съмъ ялъ отъ Божественото ястие? – Ще имашъ толкова съзнателна вѫтрѣшна придобивка, че нѣма да се нуждаешъ абсолютно отъ никакви доказателства. 2. Беседа отъ Учителя, държана на 7 септември, 1930 г. София – Изгрѣвъ.
  15. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Просѣте, търсете и хлопайте! „Просѣте и ще ви се даде; търсете и ще намѣрите; хлопайте и ще ви се отвори!” (Матей 7:7) „Просѣте, търсете и хлопайте!” Ето единъ неразбранъ езикъ за обикновенитѣ хора. Кой не хлопа въ живота? Най-много хлопатъ децата. Обаче, хлопането не представя нѣкаква наука. Въ случая, както е употрѣбена тази дума, може да хлопа само онзи, който не разбира нѣщата; който разбира, никога не хлопа. То се отнася до обикновения човѣкъ. Когато дойдемъ до талантливия човѣкъ, тамъ има едно малко видоизмѣнение. При гениалния, видоизменението е по-голѣмо, а при светията и Учителя, още по-голѣмо. „Просѣте и ще ви се даде.” Който проси, трѣбва да бѫде схватливъ, да има отличенъ умъ; да разбира законитѣ, които дѣйстватъ въ живота. Щомъ ги разбира, той се съобразява съ тѣхъ. Така, той ще разбере, че работа, която не се отнася до физическия свѣтъ, се отнася до идейния. Когато хората срѣщатъ несполуки въ живота си, то се дължи на обстоятелството, че тѣ се занимаватъ само съ физическия, т. е. съ видимия свѣтъ. Видимото е резултатъ на нѣщо. Едно дете вижда въ рѫцетѣ на двама юнаци ябълки и круши. То мисли, че като посѣгне къмъ плодоветѣ, ще ги вземе. Детето не подозира, че задъ тѣзи двама юнака се крие извѣстна сила, съ която то не може да се справи. То трѣбва да разбира характера на тѣзи хора. За да получи единъ отъ тѣзи плодове, то трѣбва да се моли. Физическиятъ свѣтъ е пъленъ съ ябълки и круши, които отвличатъ вниманието на хората. Всѣки мисли, че като посѣгне къмъ плода, ще го вземе. Не, задъ тѣзи плодове се криятъ извѣстни сили, които сѫ работили за тѣхното създаване. Значи, задъ видимото стои невидимото. Ако посѣтишъ една отъ библиотекитѣ на голѣмитѣ европейски градове, Лондонъ или Парижъ, мислишъ ли, че можешъ самъ да си вземешъ книга за четене? За да се ползвашъ отъ книгата, първо трѣбва да намѣришъ библиотекаря, който раздава книгитѣ. Той ще впише заглавието, автора, номера на книгата, и най-послѣ ще се подпишешъ. Както виждате, въ всѣка библиотека сѫществува извѣстенъ редъ, задъ който се криятъ разумни сѫщества. Не мислете, че можете да правите, каквото искате. – Не сме ли свободни да се проявимъ, както разбираме? – Въ едно отношение сте свободни, но влѣзете ли въ библиотеката, длъжни сте да спазвате реда. Ако искате тамъ да четете, ще сѣднете на единъ столъ и тихо ще четете. Ако се въодушевите и хлопнете на масата, веднага ще ви направятъ бележка, да пазитѣ тишина. Христосъ говорилъ на ученицитѣ си на езикъ, за разбирането на който се искало просвѣтенъ умъ. Но и просвѣтенъ умъ да имашъ, това не значи, че можешъ да постигнешъ всичко. На земята можешъ да постигнешъ нѣщо, но не и въ Божествения свѣтъ. Законитѣ на физическия свѣтъ дѣйстватъ по единъ начинъ, а тѣзи на духовния свѣтъ – по другъ начинъ. Затова, ако вървишъ само по пѫтя на физическия свѣтъ, ти ще се отдалечавашъ отъ Бога. Напримѣръ, искашъ да станешъ богатъ, да си направишъ кѫща, да си купишъ ниви, лозя. Казвашъ: Като съмъ богатъ, ще правя добрини на хората. Обаче, богатството ще тѣ отдалечи отъ Бога. Смисълътъ на живота, не е въ правене на добро. Такова добро е безсмислено. Онѣзи сѫщества, които искаха да отклонятъ човѣка отъ правилния пѫть, дадоха му възможность да прави добро. Ще излѣзе, че свѣтътъ, самъ по себе си, не е добъръ, но като правимъ добрини, ще го измѣнимъ. Това сѫ залъгалки. Всички искатъ да оправятъ свѣта, но не го оправиха. Отъ хиляди години все едно се чува: Да оправимъ свѣта! И наистина, направиха се училища за образование, но и до днесь хората останаха невъзпитани. Можешъ ли да възпиташъ рибата? Какъ ще накарашъ рибата да говори? Единственото нѣщо, което може да се направи при даденитѣ условия, е да се събуди съзнанието. Като говоря за рибата, разбирамъ всѣко живо сѫщество. Какво изкуство владѣе рибата? Единственото изкуство на рибата е да плува. И въ умствения свѣтъ тя е достигнала до това изкуство. Рибата знае и други нѣща, но тѣ сѫ на втори планъ. Важно е плуването. Ако иска да прогресира, рибата трѣбва да напусне гѫстата срѣда – водата – и да стане птица. За да хвърчи, тя трѣбва да си направи крилца и да напусне плуването. Като птица, тя ще изучава законитѣ на въздуха. Ще се учи да хвърчи, да се движи въ по-рѣдка срѣда отъ водата. Може да се запитате, каква е била цѣльта на природата, като е създала рибитѣ и птицитѣ, преди човѣка. Защо първо не създаде човѣка? Който не разбира законитѣ на природата, не разбира и нейнитѣ замисли. Отъ Божествено гледище, рибата е толкова важна за природата, колкото и човѣкътъ. Когато се казва, че Богъ е направилъ човѣка по образъ и подобие свое, разбираме, че Той го направилъ подобенъ на себе си. – Какъ е направена рибата? – Тя е направена съ Словото Божие. Поглеждате къмъ рибата и казвате: Риба е това. – Не, рибата е символъ. Тя иска да ти покаже, че като попаднешъ въ гѫста срѣда, ще плувашъ. Въ тази срѣда не можешъ да мислишъ, но поне ще плувашъ. Има хора на земята, които и досега сѫ още риби. Тѣ прекарватъ живота си какъ да е. Това е плуване. Рибата казва: Да прекарамъ живота си, като плувамъ въ водата. Какво постига рибата съ плуването? Понеже въ Писанието е казано, че всичко е направено за човѣка, ние трѣбва да изучаваме рибитѣ; тѣ доставятъ материалъ, който е необходимъ за растенето на човѣка. Всички предшестващи форми, около сто хиляди, както и разнитѣ видове животни, сѫ работници, които доставятъ материалъ за осѫществяване на бѫдещитѣ планове на човѣка. Свѣтлината, топлината, електричеството, магнетизмътъ, всичко е впрегнато, да приготвятъ материалъ за новата вселена, която сега се твори. Тепърва се създава свѣтътъ. Ще кажете, че Богъ е направилъ свѣта. Сегашниятъ свѣтъ, въ сравнение съ бѫдещия, ще бѫде такъвъ, както казва Писанието: „Въ начало Богъ създаде небето и земята; и земята бѣше неустроена и пуста.” Хората мислятъ, че земята е устроена, че човѣшкиятъ животъ е устроенъ. Всѫщностъ, не е така. Отворете, която и да е история; влѣзте въ което и да е училище; влѣзте въ който и да е домъ и ще видите, че хората не живѣятъ добрѣ. Не, че тѣ нѣматъ желание да живѣятъ добрѣ, но условия нѣматъ. Ако една риба би пожелала да се облѣче като една модерна мома, може ли тя да постигне това? Колкото да желае, за нея това ще бѫде непостижимъ идеалъ. Човѣкъ, въ сравнение съ рибата, е ангелъ. Нѣкои искатъ да знаятъ, защо не виждатъ ангелитѣ. Нима вие не виждатѣ ангелитѣ? Нима рибитѣ не виждатъ хората? Когато рибата види човѣкъ, тя се скрива. Слѣдователно, когато у човѣка се зароди неестественъ страхъ, това показва, че той е видѣлъ сѫщество, по-напреднало отъ него, и затова се страхува. Значи, видѣлъ си нѣщо по-високо отъ тебе. Човѣкъ никога не се страхува отъ сѫщества, по-слаби отъ него. Колкото да е голѣмъ човѣкъ, винаги има нѣщо по-високо отъ него, което го плаши. Христосъ казва: „Просѣте!” Кой може да проси? Всѣки човѣкъ не може да проси. Само детето може да проси отъ майка си, която го е родила. Ако вие не знаете, какъ да давате на вашитѣ синове и дъщери, не виждате ли, какъ Богъ, Когото считате вашъ баща, винаги дава? Най-първо, вие трѣбва да се убѣдите, че Богъ е вашъ баща. Слѣдователно, не всѣки може да ви бѫде баща. Напримѣръ, еданъ царь не може да ви бѫде баща. За да бѫдете синъ на единъ царь, трѣбва да докажете, че произлизате отъ тази фамилия. Казвате: Ние сме родени отъ Бога. – Този фактъ трѣбва да се докаже. Ако сте чада на Бога, защо сте се обезвѣрили? Ако сте чада Божии, защо не изпълнявате волята Божия? Ако сте чада Божии, защо не признавате Баща си? Защо трѣбва да ви се доказва, има ли, или нѣма Богъ? Даже най-силнитѣ понѣкога се съмнѣватъ. Онѣзи, които не разбиратъ, ще кажатъ, че това е естествено. Естествено е да се съмнѣвашъ въ мащѣха си или въ пастрока си. Но никога не може да се съмнѣвашъ въ Бога, Който тѣ е родилъ. Това е законъ. Казвамъ: Никой не може да се съмнѣва въ себе си. Щомъ се съзнавашъ като човѣкъ, у когото се е пробудилъ умътъ, да разбира нѣщата, той не само не критикува, но не може да се съмнѣва въ себе си. Критикуването не е знание. Най-напредъ, човѣкъ трѣбва да познае извѣстенъ родъ сили и да се научи, какъ да оперира съ тѣхъ. Напримѣръ, мнозина не знаятъ, какъ да работятъ съ кѫситѣ вълни на свѣтлината; други не знаятъ да работятъ съ дългитѣ вълни на топлината. Вслѣдствие на това, тѣ измѣнятъ методитѣ и употрѣбяватъ дългитѣ вълни на топлината, вмѣсто кѫситѣ вълни на свѣтлината. Тѣ искатъ резултати отъ свѣтлината. Други пъкъ употрѣбяватъ кѫситѣ вълни на свѣтлината, вмѣсто дългитѣ вълни на топлината – искатъ резултати отъ топлината. Какво разбирате, като ви говоря за кѫси и дълги вълни? Може да имашъ ясна мисъль, ясна представа само при правилно схващане на кѫситѣ и дълги вълни. Напримѣръ, извѣстно време мислишъ върху единъ предмѣтъ, но въ съзнанието ти е тъмно, защото опериратъ дългитѣ вълни. Ти работишъ въ по-гѫста материя, а свѣтлина ти трѣбва. Значи, трѣбва да знаешъ методитѣ на кѫситѣ вълни. Съвременнитѣ хора гледатъ много повърхностно на тѣзи въпроси. Гледате простата жена, когато тъче, и тя има извѣстно знание. Тъкането не става произволно. И тамъ има правила, които трѣбва да се спазватъ. Мнозина се стремятъ къмъ чистъ и свѣтъ животъ. Щомъ се стремятъ искрено къмъ чистъ животъ, Господъ изпраща единъ ангелъ, адептъ или светия, който да имъ помага. Въ добрия животъ ние се учимъ на изкуството да си тъчемъ дрехи, които ще ни служатъ въ бѫдеще. Дрехитѣ, които носимъ сега, сѫ изпокѫсани. Често казватъ, че безъ грѣхъ не може. Това се дължи на лошото възпитание, че безъ грѣхъ не може. Азъ поддържамъ, че може да се живѣе безъ грѣхъ. Ти се самозаблуждавашъ като мишката, предъ която е поставенъ капанъ съ парченце пастърма. Скрита въ дупката, подъ грижитѣ и възпитанието на майка си, мишката излиза оттамъ и като вижда пастърмата, започва да си мисли, какъ да я извади отъ капана. Желанието й е добро, но като влѣзе въ капана, тя вижда, че смѣтката й не излѣзла добра. Хората иматъ много несполуки въ живота, защото постѫпватъ неразумно като мишката. Следъ това, тѣ се запитватъ: Защо Богъ създаде така свѣта? – Свѣтътъ крие въ себе си всички възможности за хората. Тѣ сѫ дошли на земята да учатъ и да постигнатъ нѣщо. Всѣки човѣкъ има условия да постигне нѣщо, ако може да мисли право. Това подразбиратъ думитѣ на Христа: „Просѣте и ще ви се даде.” Разумниятъ човѣкъ проси, защото знае, какъ да проси. Само съ езика ли човѣкъ проси? Нѣкой тѣ погледне мило, проси нѣщо отъ тебе. Другъ ходи, иска нѣщо, но не му даватъ. На милия погледъ всѣки дава. Една млада американка отишла при единъ голѣмъ банкеръ, скѫперникъ, да иска нѣкаква помощь. Тя погледнала мило къмъ него, и той веднага й предложилъ 1,000 долара, като казалъ: Госпожице, на ваше разположение съмъ. Приятно ми е, че ми се отдава случай да ви услужа. Много комисии сѫ отивали при него: едни въ името на Господа, на св. Богородица. Той казвалъ: Не давамъ нито за Господа, нито за св. Богородица. Ще кажете, че момата била красива, затова банкерътъ отворилъ сърдцето си за нея. Не, момата е дѣйствала по кѫситѣ вълни на свѣтлината и така внесла нѣщо възвишено въ сърдцето на банкера. Той билъ парализиранъ, но като го погледнала тя мило, веднага скочилъ на краката си и казалъ: Много ви благодаря, вие ме излѣкувахте. Любовьта лѣкува лесно. Ще приведа единъ примѣръ. Нѣкѫде въ Америка една боа се промѫкнала до едно градче да види, какъ живѣятъ културнитѣ хора. Боата била дълга 7 ÷ 8 метра. Като минавала покрай стражаритѣ, тѣ се уплашили и рѣшили да я убиятъ. И боата се уплашила и избѣгала. Като видѣла, че хората не сѫ готови да я приематъ, тя напуснала града, При излизане оттамъ, тя влѣзла въ една болница и се скрила въ стаята на двама паралитици. Тѣ били осѫдени отъ лѣкаритѣ на бавна смърть. Като я видѣли, тѣ скочили ужасени отъ леглото и хукнали да бѣгатъ. Щомъ се видѣли вънъ, тѣ разбрали, че сѫ вече здрави. Значи, страхътъ отъ боата измѣства страха отъ болѣстьта. Съ външния си страшенъ видъ, боата направила това, което лѣкаритѣ не могли да направятъ. Тя ги излѣкувала. Болнитѣ си казвали: Отъ 20 години лѣкаритѣ влизаха и излизаха отъ насъ, говорѣха ни сладки думи, но не можаха да ни излѣкуватъ. А тази боа съ влизането си ни уплаши, и ние веднага оздравяхме. И тъй, когато сте парализирани, молѣте се, Провидението да ви изпрати една боа, да ви изплаши и така да се излѣкувате. Така Провидението иска да произведе у васъ извѣстна реакция, да измѣни начина на вашето мислене. Хората искатъ да бѫдатъ щастливи, но щастието се постига по извѣстни закони. Ангелитѣ и свѣтиитѣ сѫ щастливи, защото изпълняватъ Божиитѣ закони и вървятъ въ Божествения пѫть. Който се отклонява отъ Божественитѣ закони, губи щастието си. Тази е причината, дето човѣкъ ту става щастливъ, ту губи щастието си. Христосъ казва: „Търсете и ще намѣрите.” – Всѣки търси нѣщо, но малцина намиратъ това, което търсятъ. Въ търсенето има нѣщо разумно. Въ него трѣбва да взима участие и сърдцето. Това, което търсишъ, трѣбва да бѫде и разумно, и възможно. Ако търсишъ непостижимото и неразумното, това показва, че сърдцето и умътъ ти не сѫ работили въ хармония. „Хлопайте и ще ви се отвори!” Хлопането е проява на човѣшкия духъ, т. е. на човѣшката сила. Ако човѣшкиятъ духъ не е въ състояние да приложи проявената мисъль и желания на човѣка, не може да се говори за реализиране. Когато се казва, че човѣкъ трѣбва да има просвѣтенъ умъ, добро сърдце и възпитана воля, това значи, че той има майка и баща, братя и сестри, т. е. той е висококултуренъ. Само такъвъ човѣкъ може да реализира своитѣ мисли и желания. Думитѣ „баща и майка, братъ и сестра” означаватъ възможноститѣ въ човѣка. Ангелитѣ, като крайно интелигентни, разполагатъ съ голѣми възможности. Тѣ живѣятъ въ свѣта на хармонията. Има извѣстни йерархии между ангелитѣ, които сѫ образъ на красиви отношения и любовь, която почива на разумностьта. Който нѣма свѣтълъ умъ, не може да бѫде проводникъ на любовьта. – Защо не може да бѫде проводникъ? – Защото любовьта е проява само на съзнателнитѣ сѫщества. Сега любовьта се проявява между всички хора. Тя произвежда едновременно радость и скръбь. Въ майката любовьта се проявява като желание да има дете. Понеже детето не е направено, както трѣбва, върху него дѣйстватъ сили, които разрушаватъ неговата форма. Това причинява страдания на майката. Отрицателнитѣ сили въ свѣта развалятъ това, което Богъ създава. Направишъ една кѫща на слаба, неустойчива почва. Това е детето на майката. Идатъ други сили отвънъ, които събарятъ кѫщата. Кой е виновенъ за това: природата или човѣкътъ? Който не разбира Божественитѣ закони, изпада въ противорѣчие. Той не познава Бога и намира, че нѣма какво да учи. Така не се мисли. Като намѣришъ Бога, тогава, именно, започва истинското знание и пѫтя на правата мисъль и разсѫждение. Когато изгрѣе слънцето, тогава, именно, ти ще използвашъ неговата свѣтлина, да разгледашъ свѣта и да видишъ, какво Богъ е създалъ. Ако следъ изгрѣването на слънцето, ти сѣдишъ цѣлъ день на едно мѣсто, нищо нѣма да научишъ. Нима кормчията на парахода, като държи кормилото, нищо не прави? Привидно, той стои на едно мѣсто, но мисъльта му е насочена къмъ това, да изведе пѫтницитѣ на опредѣленото пристанище. Нима шофьорътъ, който сѣди съ часове въ автомобила си, нищо не прави? И той работи съ мисъльта си, да изкара пѫтницитѣ на опредѣленото мѣсто. Той е доволенъ, че е завелъ пѫтницитѣ, дето трѣбва, но и тѣ сѫ доволни отъ него. Питамъ: Нашето тѣло не е ли такъвъ автомобилъ? Ако мислитѣ и чувствата ни сѫ временни, съ какво ще отидемъ на небето? Само за ядене и пиене ли ще мислимъ? Христосъ казва, че трѣбва да пренесемъ всичкото си богатство на небето. Затова е казано : „Събирайтѣ богатства и съкровища за небето.” Нѣкой яде и пие, безъ да събира съкровища за небето и казва: Небето е милостиво. – Милостиво е небето, но може да тѣ приеме като гостъ, само за нѣколко деня. Послѣ, то ще ти подпише паспорта и ще тѣ изпрати отново на земята. На небето гоститѣ стоятъ само три деня, т. е. три хиляди години. Тѣ лесно минаватъ. Следъ това, като слѣзешъ на земята, пакъ ще бѫдешъ нещастенъ. Съ това въпросътъ не се разрѣшава, пакъ ще плащашъ дълговетѣ си. – Поне ще ги отложа. – Отлагането на дълговетѣ не означава разрешаване на задачата. Първото нѣщо, което се изисква отъ човѣка, който върви въ Божествения пѫть е, да има такива мисли, чувства и постѫпки, каквито не сте изпитвали. Мнозина мислятъ, че религиозниятъ човѣкъ може да има какъвъ да е умъ, т. е. обикновенъ умъ. Не, той трѣбва да има просвѣтенъ умъ, първокласенъ умъ, като ума на талантливия, гениалния и светията. Такъвъ трѣбва да бѫде стремежътъ на религиозния и духовния човѣкъ. Той трѣбва да мине отъ обикновеното схващане на живота къмъ възвишеното схващане. При обикновено схващане, човѣкъ реализира само обикновени работи. Обикновениятъ човѣкъ всѣки го тѫпче. Обикновенитѣ хора се тѫпчатъ едни други. Мѫчнотиитѣ на живота се криятъ, именно, въ обикновенитѣ схващания и разбирания. Искашъ да разберешъ истината въ обикновенитѣ й прояви, за което нѣмашъ нужднитѣ разбирания. Мислишъ ли, че като се молишъ на Бога, всичко си извършилъ? Ти си свършилъ работата си само за единъ день, а не за 365 дни. Ако работата, която си свършилъ презъ деня е равна на това, което си свършилъ въ време на ядене, какво си направилъ? Ако ядешъ по единъ пѫть на день, за всѣко ядене по единъ часъ, значи, годишно ти си работилъ 365 часа. Обаче, ако ядешъ по три пѫти на день, по единъ часъ, ти си работилъ приблизително 1,100 часа. Това е работа, която трѣбва да свършишъ. Съвременнитѣ хора не сѫ дошли на земята да се спасяватъ, но да работятъ. Бащата е родилъ синове, не да бѫдатъ негови слуги, но негови съработници. И ако ние сме дошли на земята, задачата ни не е да бѫдемъ нито слуги, нито господари. Дошли сме на земята да бѫдемъ съработници на Бога; да работимъ за онази велика идея, за която Богъ ни е призовалъ. Стремежътъ ти е хубавъ, желанията – сѫщо, но не се стреми да постигнешъ всичко изведнъжъ. Стреми се да постигнешъ онзи възвишенъ копнежъ въ душата си. Има само единъ начинъ за постигане на възвишеното въ себе си – по пѫтя на любовьта. Не можешъ да постигнешъ своя възвишенъ копнежъ безъ Божията Любовь. Не можешъ да постигнешъ нито единъ свой копнежъ безъ свѣтлина, която излиза отъ Божията Мѫдрость. Не можешъ да постигнешъ нито единъ свой копнежъ безъ свобода, която изтича отъ Божия Духъ. Слѣдователно, за да постигнешъ каквото и да е свое желание, ти трѣбва да бѫдешъ въ връзка съ Бога. И тъй, ако не можешъ да различишъ вълнитѣ, които идатъ къмъ тебе, дали сѫ дълги, или кѫси, т. е. ако не можешъ да разберешъ вълнитѣ на любовьта, не можешъ да познаешъ, любовьта ли тѣ е посѣтила, или друго нѣщо. Ако не можешъ да разберешъ, коя е свѣтлината, която тѣ е озарила, какви сѫ нейнитѣ вълни, нищо не знаешъ. Не можешъ да имашъ никакви постижения. Не всѣка свѣтлина е полезна. Има една свѣтлина, отъ която хората умиратъ. Отъ човѣшкитѣ очи излизатъ особени свѣтли лѫчи, които дѣйстватъ убийствено. Човѣкъ съ такива очи, като влѣзе между хората, носи нещастие. Тѣзи лѫчи сѫ цѣла проказа. Като си отидѣ този човѣкъ, хората, които сѫ приели неговитѣ лѫчи, се разболяватъ. Има хора съ такива очи, които носятъ благословение за окрѫжаващитѣ: болнитѣ оздравяватъ, угнетенитѣ се повдигатъ. За ония, съ лошитѣ очи казваме, че тѣ зле използватъ свѣтлината. За ония, съ добритѣ очи казваме, че добре използватъ свѣтлината. Питамъ: Кое е по-добро: да правишъ зло, или добро? Ще ви запитамъ другояче: Кое е по-добро – да тѣ обичатъ, или да обичашъ? Единственото право, което никой не може да ти отнеме, е ти да обичашъ! Никой не може да ти отнеме тази любовь. И като казваме, че Богъ е Любовь, разбираме, че нѣма по-голѣма сила отъ Бога, Който единственъ може да отнеме любовьта ти, или да я измѣни. Единственото нѣщо, което никой не може да ти отнеме, е това, което самъ проявявашъ. Затова ние трѣбва да обичаме. Въпреки това, човѣкъ дохожда до обратно заключение и казва: Трѣбва да ни обичатъ. Тогава законътъ е слѣдниятъ: Стой далечъ отъ онзи свѣтъ, дето нѣщата се взиматъ и даватъ. Дето има взимане и даване, ти си въ свѣта на страданията, писани въ книгата на живота. И, ако днесь хората страдатъ, причината за това е, че тѣ не обичатъ. Така е поставенъ въпросътъ за страданията въ живота. Казва се, че човѣкъ трѣбва да има воля, за да се справи съ страданията. Силна воля е онази, която е заквасена съ любовьта и свѣтлината на Бога. Безъ мощната и реална любовь на Бога, нищо не се постига. – Азъ не вѣрвамъ въ Бога. – Това е другъ въпросъ. Ние не говоримъ за вѣрата. Тя е резултатъ на мисъльта. Ти имашъ пари, затова вѣрвашъ. Ако нѣмаше пари, и вѣра нѣмаше да имашъ. Въ какво щѣше да вѣрвашъ тогава? – Въ знанието. – Ами ако нѣмаше знание? Значи, ти вѣрвашъ, защото имашъ нѣщо на разположение. Това, което имашъ, ти дава подтикъ да вѣрвашъ. Не можешъ да вѣрвашъ, ако умътъ, сърдцето и волята ти не работятъ. Значи, вѣра безъ умъ, безъ сърдце и безъ воля не сѫществува. Това е законъ. Ходенето на черква, или посѣщаването на духовни сказки и бесѣди, това сѫ методи за развиване на ума и сърдцето на човѣка. Така човѣкъ се учи да мисли и чувства правилно. – Не искамъ да уча, не искамъ да ходя на училище. – Не може безъ училище, то е необходимо. Ще ходишъ на училище, но нѣма да прекарвашъ по цѣли дни тамъ. Безъ да искашъ, ти си въ училище. Въздухътъ, водата, свѣтлината, топлината и студътъ въ природата сѫ пособия на великото училище, въ което си поставенъ. Тѣ сѫ временни пособия. Надъ тѣхъ стои Божествениятъ Духъ, Който рѫководи човѣка въ неговото развитие. „Просѣте, търсете и хлопайте!” Казвате: Много сме просили, но Богъ не ни е послушалъ. Търсили сме, нищо не сме намѣрили. Хлопали сме, никой не ни е отворилъ. – Ти не си получилъ нищо, защото досега си просилъ съ чуждъ умъ, търсилъ си съ чуждо сърдце и си хлопалъ съ чужда воля. Вие знаети пословицата: „Чуждото и на Великденъ се взима.” Който работи съ чуждъ умъ, съ чуждо сърдце и съ чужда воля, все дългове плаща. Той казва: Сѫдбата ме преслѣдва. – Не го преслѣдва сѫдбата, но чуждото, съ което работилъ. Който работи съ свой капиталъ, всѣкога печели. Той е човѣкъ на истината и свободата. Ако си свободенъ, ще знаешъ, че работишъ съ собствената си воля. Ако не си свободенъ, ти работишъ съ чуждъ капиталъ, т. е. съ чуждъ умъ, сърдце и воля. Често се питате, защо идатъ противорѣчията въ свѣта. – Много просто, не можете свободно да работите съ своя автомобилъ, т. е. съ своя умъ, сърдце и воля. Имашъ автомобилъ, подаренъ отъ баща ти, но не можешъ да го управлявашъ. Ако се качишъ на него, самъ ще си причинишъ нещастие. Докато се научишъ да го управлявашъ, ще се возишъ на чужди автомобили. Като се научишъ да работишъ съ своя, тогава ще си служишъ съ него. Като се качишъ на своя автомобилъ, пакъ може да ти се случи нещастие, но то е изключение. Човѣкъ трѣбва да знае още да работи и съ рѫцетѣ си. Гледамъ нѣкой, върви и маха съ рѫцетѣ си налѣво-надѣсно. Азъ зная вече, че този човѣкъ или има да дава, или е пропадналъ на изпитъ, или преживява нѣщо страшно. По махането на рѫцетѣ познавамъ, по колко предмѣта е скѫсанъ студентътъ. Когато нѣкой се влюби, сѫщо се познава. – По какво? – Отъ очитѣ на влюбения излиза особена свѣтлина. Нѣкога влюбениятъ работи съ кѫситѣ вълни на свѣтлината, а нѣкога – съ дългитѣ вълни на топлината. За да се разбиратъ, влюбенитѣ трѣбва да знаятъ, какъ да се справятъ съ вълнитѣ на свѣтлината. Като говоря за свѣтлината на любовьта, нѣкои се срамуватъ отъ нея и казватъ: Не ни говори за любовьта. Да се срамувашъ отъ любовьта, това показва, че криво я разбирашъ. Красивъ е свѣтътъ на любовьта. Нѣма по-чистъ, по-красивъ и по-възвишенъ свѣтъ отъ този на Любовьта. Азъ говоря за Божията Любовь, а не за човѣшката, която уподобявамъ на качамакъ. Любовь, която ту се явява, ту изчезва, не е любовь. Който люби, той всѣкога дава, а не взима. Той казва: Благодаря, че мога да обичамъ. Това ми е достатъчно. Като обичамъ, ще давамъ, безъ да очаквамъ нѣщо. Истински богатитѣ сѫ любвеобилни хора. Чувстванията не сѫ любовь. Да любишъ, това значи, умътъ, сърдцето и волята ти да сѫ въ съгласие и пълна хармония помежду си. Дето влѣзе любещиятъ, всички възприематъ неговото състояние. Той е носитель на великата Божия Любовь и свѣтлина. Хората страдатъ по причина на това, че не искатъ да бѫдатъ носители на Божественото. Въ края на краищата, Божественото ще се наложи. Не може да бѫдешъ човѣкъ, ако не си носитель на любовьта, мѫдростьта и истината. Азъ говоря за онѣзи, които ходятъ въ пѫтя за познаване на Бога. За да успѣвате, трѣбва да работитѣ върху себе си. Само така свѣтлината ви ще се усилва. Колкото по-силна е свѣтлината на човѣка, толкова въ по-високъ свѣтъ влиза той. Отъ физическия свѣтъ той минава въ духовния, а отъ духовния – въ Божествения свѣтъ. Така той ще започне да мисли, чувства и дѣйства като Бога. Това значи познаване на Бога. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Просѣте, търсете и хлопайте!” Просѣте отъ вашия Баща, Който е готовъ да ви даде всичко. Търсете първо Царството Божие и Неговата Правда, и всичко друго ще ви се даде. Хлопайте и ще ви се отвори. Като изпълните това, свѣтлината на ума ви ще се усили, топлината на сърдцето ви сѫщо ще се усили, а волята ви ще укрѣпва все повече и повече. Така ще станете истински човѣкъ. За такъвъ човѣкъ нѣма мѫчнотия, която той да не може да преодолѣе. Вѣра е нужна на човѣка! Христосъ казва: „Ако имате вѣра, колкото синаповото зрънце, планини ще мѣстите.” Такава вѣра е достатъчна. Съ такава вѣра може да се лѣкувате. Имашъ единъ цирей и се оплаквашъ отъ болки. Мажешъ го съ лѣкарства, но не минава. Ако премахнешъ единъ цирей, излиза другъ. Единъ познатъ ми разправяше слѣдната опитность. – Десеть години азъ бѣхъ сърдитъ на майка си и на баща си. Въ това време на врата ми излѣзе единъ цирей, съ който се разправяхъ дълго. Едва мине и се затвори, ето, излѣзе другъ. И така, цѣли десеть години се мѫчихъ съ тѣзи цирей. Като се освободихъ отъ тѣхъ, азъ се помирихъ съ родителитѣ си. – На какво се дължатъ циреитѣ? – Въ случая, омразата се събирала въ материята на цирѣя и излѣзла навънъ. Та като ви излиза цирей, ще знаете, че злото излиза чрезъ него. Всѣка лоша мисъль, всѣко лошо чувство, всѣка лоша постѫпка въ живота ви се проявява въ видъ на ревматизъмъ, на цирей или на друга болѣсть. Задъ всѣка болѣсть стои нѣкоя лоша мисъль. Задъ здравото тѣло стоятъ хубави мисли и желания. Като се говори, че трѣбва да се живѣе чистъ и свѣтъ животъ, разбираме да имашъ чисти, свѣтли мисли. Казвашъ: Имамъ една свѣтла мисъль. – Не само една свѣтла мисъль да имашъ. Който влѣзе въ двора ти, отдалечъ да вижда твоитѣ мисли. Въ турско време, нѣкѫде въ варненско, живѣла една баба, на име Стана, която се отличавала съ своя свѣтълъ умъ. Като дохождали турскитѣ юзбашии въ селото, тя ги посрѣщала много добре: правѣла имъ баница, черпела ги, разговаряла съ тѣхъ и на тръгване се рѫкувала любезно съ всички. Тѣ й благодарили и си отивали доволни. Всѣки отъ тѣхъ познавалъ баба Стана. Които не знаели това изкуство, юзбашиитѣ ги биели. Старитѣ турци изчезнаха, но останаха още юзбашии въ България, въ самитѣ българи. Спасението на свѣта ще дойде по вѫтрѣшенъ пѫть, чрезъ новия животъ. Той е необходимъ за всички. Азъ не засѣгамъ вашия обикновенъ животъ, той е за васъ. Въ какво вѣрвате вие, азъ не се мѣся. Обаче, има едно вѣрую общо за всички. Азъ го наричамъ вѣрую на правата линия. Всичко въ свѣта може да се постигне по правата линия. Това е единствениятъ пѫть. Правитѣ мисли, желания и дѣйствия вървятъ все по тази линия. Кривата линия е пѫтьтъ на кривитѣ мисли и чувства. Правитѣ линии сѫ резултатъ отъ дѣйностьта на разумнитѣ сѫщества. Вие сте изучавали математика и геометрия и знаете законитѣ, съ които тѣ работятъ. По тѣзи закони, именно, трѣбва да се живѣе. Имашъ извѣстна мѫчнотия. Начертай единъ квадратъ и започни да мислишъ. Четиритѣ ъгли на квадрата показватъ начина, по който можешъ да се справишъ съ мѫчнотиитѣ. Ако искашъ да научишъ, какъ трѣбва да живѣешъ съ хората, начертай единъ правоѫгъленъ триѫгълникъ. Правиятъ ѫгълъ показва правилнитѣ отношения между хората. Петоъгълникътъ учи хората, какъ да се справятъ съ външнитѣ и вѫтрешнитѣ мѫчнотии въ живота, както съ доброто и злото. Чрезъ него се изнася закона за превръщане на лошитѣ мисли въ добри. Не можешъ да хванешъ лошата мисъль съ пръститѣ си, както желѣзарьтъ не може да хване нагорѣщеното желѣзо съ рѫката си. Маша е нужно за това. То е добрата мисъль. Не можешъ да се боришъ съ злото. Нѣкои хора се борятъ съ злото, но скѫпо плащатъ. Не се боретѣ съ злото. Ако това се налага, постави доброто срѣщу него. За да се боришъ съ омразата, трѣбва да й противопоставишъ любовьта. На неправдата трѣбва да противопоставишъ правдата. Нѣкои мислятъ, че лесно могатъ да се освободятъ отъ злото. Не е така. Не мислете, че съ единъ замахъ може да изчиститѣ живота си и да се освободитѣ отъ злото. За да придобиемъ изкуството да живѣемъ добрѣ, всѣки день трѣбва да прекарваме въ размишление и работа, да сме готови за всичко, което ни се случва. Който е разбралъ живота, той е готовъ за всѣкаква работа, за всѣкакъвъ трудъ и мѫчение. Той казва: Пратете ме, дето искате, готовъ съмъ на всичко. Той може и слуга да стане, и въ ада да слѣзе, и на небето да отиде – навсѣкѫде може да живѣе. Който не е разбралъ законитѣ, той търси охолния животъ. Той иска да отиде на небето, да живѣе между ангелитѣ и свѣтиитѣ. Като ученици, изпълнявайте добрѣ задачитѣ си. За да се ползва отъ любовьта на учителя си, ученикътъ трѣбва добре да учи уроцитѣ си. На сѫщото основание, питамъ: Какъ ще ни обича Богъ, ако не учимъ уроцитѣ на живота? Мнозина казватъ, че съ своитѣ разбирания, лесно ще разрѣшатъ въпроситѣ на живота. Казвамъ: Твоитѣ възгледи не трѣбва да бѫдатъ като моитѣ, нито моитѣ – като твоитѣ. Обаче, и твоитѣ, и моитѣ възгледи трѣбва да бѫдатъ като тѣзи на природата. Значи, има само единъ начинъ за реализиране на нашитѣ възгледи. Има само една врата, презъ която хората влизатъ. Има само единъ пѫть въ свѣта. Единъ Богъ има! Слѣдователно, има само една любовь. Ще кажете, че има много видове любовь. – Не, има само една любовь, която носи щастие, знание, сила и свобода. Тя носи всичко въ себе си. Това е Божествената Любовь. Ако не е Божествена, то е другъ въпросъ. Тя нѣма тѣзи качества. Ако Христосъ дойде днесь въ свѣта, Той ще внесе въ васъ подтикъ да се молите, да работите, да помагате. Молишъ се на Бога, а вънъ една сестра вика за помощь, кракътъ й се счупилъ. Ти си хирургъ, можешъ да й помогнешъ. Но ти продължавашъ молитвата си и казвашъ: Господи, искамъ да изпълня Твоята воля. Отговаря ти се: Направи крака на онази сестра, която иска помощь. – Искамъ да ти кажа нѣщо, Господи. – Първо, иди да направишъ крака на твоята сестра, а послѣ и двамата заедно ще влѣзете при мене, да видя, че наистина си разбралъ и изпълнилъ моята воля. „Хлопайте и ще ви се отвори.” Днесь всички хлопатъ, искатъ нѣщо. Мѫже и жени, всички хлопатъ. Така не се иска. Ученикътъ, който иска, трѣбва добрѣ да е научилъ преподаденото. Нѣкой иска пари отъ банкера. Той може да иска, ако Баща му е внесълъ нѣщо въ банката. Но да се проси, това е срамно. Слѣдователно, ако си внесълъ нѣщо въ пощата, можешъ да изтеглишъ. Новото учение изисква крайно интелигентни хора, съ гениаленъ, свѣтийски умъ. Ако хората искатъ да постигнатъ желанията си, трѣбва да бѫдатъ гениални. Тѣзи, които още вървятъ по стария пѫть, ще иматъ стари придобивки. Ето какъвъ ще бѫде резултатътъ отъ старитѣ придобивки. Единъ американецъ, голѣмъ богаташъ, правѣлъ много добрини. Строилъ училища, черкви, и за всичко било писано въ вѣстницитѣ. Съ една дума, за всичко му било платено. Единъ день, той умрѣлъ и заминалъ за другия свѣтъ. Отишълъ при свети Петъръ. На въпроса на св. Петъръ, кой е той, американецътъ казалъ: Азъ съмъ единъ отъ голѣмитѣ благодетели на земята. – Е, какъ отговориха за твоитѣ добрини? – За всичко писаха въ вѣстницитѣ, изказаха си благодарностьта. Значи, хората знаятъ за твоитѣ добри дѣла. Много добрѣ, но тукъ не върви това. Спомни си поне едно добро, за което не е писано въ вѣстницитѣ. Замислилъ се американецътъ, и най-послѣ си спомнилъ, че единъ день, като бързалъ по нѣкаква работа, настигнала го една бѣдна вдовица и го помолила за помощь. За да се освободи отъ нея, той й подхвърлилъ единъ доларъ и си заминалъ. – Ще отида при Господа, да Му разкажа за този случай – казалъ св. Петъръ. Като го изслушалъ, Господъ му казалъ: Дайте му два долара и го изпратете пакъ на земята. Съ едно добро светия не се става. Презъ цѣлия си животъ той трѣбваше да дава. Че не ти е платено за едно добро, ти искашъ да останешъ на небето. Това е невъзможно! Ако съвременнитѣ хора вървятъ все по стария пѫть, каквито и да сѫ тѣ, като отидатъ на небето, ще имъ дадатъ по два долара и ще ги върнатъ пакъ на земята. Ако сѫ вървѣли по новия пѫть, Христосъ ще имъ каже: Елате вие, мои благословени деца. – Кои сѫ благословени? – Които иматъ просвѣтенъ умъ, просвѣтено сърдце и силна воля. Тѣ сѫ посвѣтили цѣлия си животъ, да служатъ на Божественото. Тогава ще кажатъ: Елате, мои деца, ще се отвори небето, ще се отворятъ всички свѣтове, да видите онова, което е приготвено за васъ. И тъй, просѣте съ свѣтлия си умъ; търсете съ изобилното си сърдце и хлопайте съ силата на вашата разумна воля. Тамъ е изпълнението и постижението, които очакваме сега въ свѣта. Т. м. 3. Беседа отъ Учителя, държана на 14 септември 1930 г., София – Изгрѣвъ.
  16. Ани

    1930_09_21 Отъ Египетъ

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Отъ Египетъ „Отъ Египетъ повикахъ Сина си.” (Матей 2:15) Мнозина твърдятъ, че Христосъ никѫде не се е училъ. Знае се, обаче, че когато Иродъ търсѣлъ Христа, да Го убие, майка му и баща му заминали нѣкѫде съ Него. — За кѫде заминали? — За Египетъ. И после се казва, че Богъ повикалъ Сина си отъ Египетъ. Да вѣрвашъ е едно, а да знаешъ — друго. Блажени вѣрващитѣ, а още по-блажени, които знаятъ. Блажени, които ги любятъ, а още по-блажени, които любятъ. Блажени сѫ, които се убѣждаватъ въ истината; по-блажени сѫ, които носятъ истината въ себе си. Блажени сѫ, които вѣрватъ въ науката; по-блажени сѫ, които иматъ науката въ себе си. Да оставимъ вашитѣ религиозни вѣрвания настрана, да си починатъ. Естествено е, следъ като човѣкъ дълго време е работилъ и се е молилъ, да си почине. Ти си направилъ 500 поклони до земята и си се уморилъ — трѣбва да си починешъ. Добре е, следъ като си слугувалъ дълго време на господаря си, да отидешъ нѣкѫде на екскурзия, да се освободишъ отъ неговото зорко око. Докато си при него, ти не може да си починешъ. Науката е область, въ която човѣкъ може да си почине. Науката е область за придобиване на здраве и сили, за лѣкуване на човѣшката душа. Съ науката всичко се придобива. Безъ нея, ти ще си останешъ такъвъ, какъвто си билъ нѣкога. Нѣма да изгубишъ това, което носишъ въ себе си, но ще бѫдешъ скѫпоцѣненъ камъкъ, дълбоко заровенъ въ земята. Съ науката ще бѫдешъ сѫщиятъ скѫпоцѣненъ камъкъ, но изровенъ отъ земята и оставенъ на слънце, всѣки да се радва и учудва на твоята свѣтлина. Лошо ли е да бѫдешъ на главата на нѣкой царь или царица, на главата на нѣкой великъ ученъ или адептъ и тамъ да свѣтишъ? Всѣки адептъ си има поне по единъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Ще кажете, че това е слабость на женитѣ. Не е така. Ако това е слабость, такава слабость иматъ и адептитѣ. Всѣки адептъ носи на рѫката си по единъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Значи, не е слабость да носишъ нѣщо скѫпоцѣнно на себе си. Безъ пръстенъ съ скѫпоцѣненъ камъкъ на него, ти не можешъ да бѫдешъ адептъ. Значи, адептътъ се е свързалъ съ нѣщо, сгодилъ се съ за нѣкого. Когато се сгодятъ, младитѣ си турятъ пръстенъ на рѫката. И жененитѣ носятъ пръстени, но тѣхнитѣ пръстени вече нищо не струватъ. Когато младитѣ се оженятъ, стомнитѣ имъ се счупватъ. Всички женени иматъ такива опитности. Докато не сѫ женени, момата е ангелица, а момъкътъ — ангелъ. Щомъ се оженятъ, тя става опашата, а той — рогатъ. Азъ изнасямъ фактитѣ, както сѫ въ живота. Азъ изнасямъ истината, както си е, безъ никакво намаляване или преувеличаване. Животътъ на сегашнитѣ хора не се основава на онази велика наука, къмъ която човѣкъ се стреми. Повечето хора сѫ още въ невѣжество. Дето и да проникнете — въ индивидуалния животъ на човѣка, въ сѣмейния, въ обществения, или въ религиозния животъ, навсѣкѫде се натъквате на невѣжеството на хората. Това всѣки трѣбва да го признае. Вижте, какво може да направи обикновениятъ човѣкъ и какво — гениалниятъ. Обикновениятъ човѣкъ ще нарисува една обикновена картина, която никой нѣма да погледне. Гениалниятъ ще нарисува нѣщо безсмъртно. Обикновениятъ техникъ ще направи една машина или единъ параходъ, отъ които ще пострадатъ стотици хора. После ще кажатъ, че се явила буря въ морето, която предизвикала катастрофата. Гениалниятъ техникъ ще построи такъвъ параходъ, че който пѫтува съ него, да бѫде сигуренъ за живота си. Обикновената медицина лѣкува хората съ лѣкарства, а Божествената медицина казва: За да бѫдешъ здравъ, трѣбва да употрѣбявашъ чиста храна, чиста вода, чистъ въздухъ и свѣтлина. Обикновената медицина казва: Човѣкъ трѣбва да стои повече на сѣнка, да се пази отъ слънцето; малко да работи, повече да си почива. Божествената медицина казва: За да бѫдешъ здравъ, излагай се на слънце. Работи съ любовь, за да бѫде почивката ти приятна. Съвременнитѣ хора работятъ, докато сѫ млади, за да почиватъ на стари години. Нѣкой казва: Веднъжъ да ме пенсиониратъ, азъ зная, какъ да работя. Пенсиониратъ го, но докато се накани да работи, извикватъ го горе, въ другия свѣтъ. За да не ви извикатъ горе преждевременно, не бързайте да си даватѣ оставката. И жената да не напуща мѫжа си преждевременно. Какъвто и да е, той все е добъръ. Единъ день, когато го повикатъ отгоре, тя ще бѫде свободна. Въпросътъ за отношенията между мѫжа и жената не е личенъ; той е принципенъ въпросъ и се отнася до всички мѫже и жени. Както носишъ своитѣ лични страдания, така ще носишъ страданията и на цѣлото човѣчеството. Ще носишъ и ще търпишъ. На всички хора — учени и прости, е дадена по една задача, която трѣбва да рѣшатъ. Това се изисква особено отъ ученитѣ. Тѣ сѫ дошли на земята съ мисията, да помогнатъ на човѣчеството, да го освободятъ отъ всички мѫчнотии и страдания. Има ненуждни страдания, отъ които хората трѣбва да се освободятъ. Достатъчно е да прочетете една медицинска книга, дето болеститѣ сѫ описани съ най-голѣми подробности, за да почнете да търсите симптомитѣ на сѫщитѣ болести у васъ. Това сѫ излишни страдания. И съвременниятъ моралъ се занимава повече съ отрицателната страна на човѣка, съ грѣховетѣ му. Постоянно чувате: Това не прави, онова не прави. Трѣбва да дойдемъ до противоположноститѣ въ живота, да създадемъ истинския моралъ. Казвамъ: Който не говори истината, говори лъжа; който говори лъжа, не говори истината. Който не люби, той мрази; който мрази, той не люби. Въ това нѣма изключение. Срѣдно положение въ живота нѣма. Казвашъ: Азъ не мога да любя. Значи, ти мразишъ. — Ама азъ не мразя. — Тогава любишъ. — Не ми трѣбва наука. — Обичашъ невѣжеството. За мене, любовьта къмъ науката е равносилна на любовь къмъ свѣтлината. Невежеството е равносилно на обичь къмъ тъмнината. Слѣдователно, тъмнината има едно свойство: въ нея нѣщата не растатъ, не се изявяватъ. Ще ми наведете факта, че животнитѣ сѫ нещастни, защото живѣятъ въ тъмнина. Не е така. Животнитѣ, които вие наричате нещастни, сѫ придобили изкуството да виждатъ въ тъмнината, както презъ деня. Вечерь вълкътъ, бухалътъ виждатъ добре, както човѣкъ вижда презъ деня. — Кой ще спаси човѣчеството, както и отдѣлния човѣкъ? — Единственъ Богъ може да ни спаси. Той основалъ свѣта на три велики принципа. Той вложилъ въ човѣка живота, свѣтлината и знанието, и най-после свободата и простора. Върху тѣзи принципи е основанъ човѣшкиятъ животъ. Безъ тѣзи три принципа, животътъ не би могълъ да се прояви. Любовьта, обаче, е тилъ, изворъ на живота. Ние трѣбва да изучаваме любовьта научно, като чувство, като мощна динамична сила, която работи въ свѣта. Ако можете да приложите любовьта, като сила, вие ще имате една философия, съ която ще работите успѣшно. Има думи въ езика, които, произнесени правилно, могатъ да събудятъ извѣстни сили въ човѣка. Ако само съ една дума можете да нарушите равновѣсието на човѣка, защо съ една дума не предизвикате любовьта въ себе си, да се прояви съ всичката си сила и мощь? Методитѣ, съ които работи сегашната наука, сѫ остарѣли, тѣ сѫ отъ памтивѣка. Ние разполагаме съ нови методи. Съ тѣхъ трѣбва да си служитѣ въ областьта на цѣлокупния животъ. Старитѣ и новитѣ методи коренно се различаватъ. Единъ день отидохме съ единъ мой познатъ на Мусала. Като се качихме на върха, видѣхъ на една табѣла означена височината на Мусала. Тамъ пишеше 2,999 м. Казахъ на приятеля си, че изчислението не е вѣрно. Мусала има височина надъ 3,000 м. — Откѫде знаешъ? — Не му казахъ, откѫде зная, но му отговорихъ: Има идеи и чувства, които се проявяватъ само на височина надъ 3,000 м. Други идеи се проявяватъ на височина 3,200 ÷ 3,500 м. Слѣдователно, ако такава идея се роди въ ума на човѣка при дадена височина, значи, тя е отъ 3,000 ÷ 3,500 м. Всѣки отъ васъ може да провѣри този законъ. Ако се качвате на Монтъ Еверестъ до извѣстна височина и презъ ума ви минатъ идеи, за които знаете, че се явяватъ на височина 5,000 м. напримѣръ, ще кажете, че височината, на която сте стѫпили, е 5,000 м. Напримѣръ, единъ месоядецъ се качва на една планина. По едно време въ него се явява мисъльта за вегетарианството. Това показва, че сте стигнали на такава височина, на която се ражда мисъльта за вегетарианство. Тази височина е 8,000 м. Като стигне височина 9,000 м., човѣкъ забравя своята националность. Значи, идѣята за националностьта е по-силна отъ идѣята за вегетарианството. Колкото по-нагоре се качвашъ, толкова по-високи идеи тѣ занимаватъ, докато най-после заспишъ. Като заспишъ, ти се намирашъ вече на границата на земния животъ. На тази граница, именно, вървятъ две успоредни линии: по едната идатъ общитѣ идеи, а по другата — специфичнитѣ. Всички изучаватъ живота, като общъ въпросъ; всички се интересуватъ, обаче, и специално отъ своя животъ. Достатъчно е да погледнете рѫката на човѣка, за да познаете, колко време ще живѣе на земята. Това се опредѣля отъ линиитѣ на рѫката, както и отъ тѣхната дължина и широчина. И по носа познаваме, колко време ще живѣе човѣкъ. Колкото по широкъ е носътъ и ноздритѣ по-отворени, толкова по-дълъгъ е животътъ на човѣка. Той приема повече въздухъ, отколкото, ако носътъ е тѣсенъ и ноздритѣ сплѣснати. Колкото по-малко въздухъ приема човѣкъ, толкова по-слабо се окислява кръвьта, поради което се явяватъ чести заболявания: ту въ мозъка, ту въ дробоветѣ, ту въ стомаха. При това положение, се отдѣля повече вѫглена киселина, повече утайки. Тогава казваме, че кръвьта на човѣка е нечиста. Който има широкъ гръденъ кошъ, съ голѣма дълбочина, той ще живѣе по-дълго на земята. Като изучавате човѣшкото тѣло, виждате, че има извѣстно отношение между широчината и височината. Ако широчината вземе надмощие, явява се извѣстна аномалия, която се отразява и върху характера на човѣка. Сѫщо така и височината не трѣбва да взима надмощие. Като измѣрвате черепа, дохождате до мѣркитѣ на мозъка. Ако широчината на мозъка въ диаметъръ е 19 смъ., а дължината — 17 смъ., имате единъ предприемчивъ човѣкъ, който не издържа въ борбитѣ. Ако мозъкътъ на човѣка има 18 смъ. широчина, а 17 смъ. дължина, той е борчески духъ. Ако главата на човѣка е повече широка, отколкото дълга, той е консерваторъ; ако главата му е дълга, той е либераленъ по характеръ. Изобщо, при изучаване на лицето, на рѫката, дохождате до такива данни, по които опредѣляте характера и способноститѣ на човѣка. За да бѫде лицето широко или дълго, това зависи отъ извѣстни математически данни, които предшестватъ раждането на човѣка. Това не е произволенъ, случаенъ законъ. Прадедитѣ и родителитѣ на детето иматъ влияние върху чертитѣ на лицето, както и върху размѣритѣ на цѣлото тѣло. Съвременнитѣ учени не намиратъ връзка между явленията на физическия и духовния свѣтъ. Тѣ ги разглеждатъ като нѣщо отдѣлно. Окултната наука доказва връзката между всички явления — физически и духовни. Божествената наука отива още по-далечъ. Тя казва, че развалянето и подобряването на времето има връзка съ живота на човѣка. Не говоря само за обикновеното време, но когато се явяватъ бури, циклони, земетресения, тѣ иматъ отношение къмъ вѫтрешния, органически животъ, както и къмъ мисъльта на човѣка. За да се докаже това отношение, официалната наука изисква специални доказателства, които мѫчно могатъ да се дадатъ. Мѫчно можешъ да убѣдишъ човѣка въ истинностьта на тѣзи факти. Човѣкъ самъ трѣбва да се убѣди въ истината. Какъ ще му я доказвашъ? Истината не се нуждае отъ доказателства. Ако разказвамъ на нѣкого за небето, за разумнитѣ сѫщества, ще кажете, че това сѫ празни думи. Нѣма какво да ти разказвамъ за небето, но ще тѣ извикамъ при мене, да си поговоримъ. - Ама азъ не се интересувамъ отъ такива въпроси. — Ела при мене, азъ нѣма да ти говоря за това, което не тѣ интересува. Казвамъ: Ти си младъ човѣкъ, даровитъ си, имашъ дарби и способности, които очакватъ условия за развитие. Утре ще срѣщнешъ единъ богатъ човѣкъ и ще говоришъ съ него. Той ще тѣ хареса и ще ти помогне да продължишъ образованието си. — Възможно ли е това? — Ще провѣришъ и ще повѣрвашъ на думитѣ ми. Не ти казвамъ нѣщо, което ще се случи следъ мѣсецъ или година, още утре ще го провѣришъ. Този човѣкъ ще дойде отъ странство и утре ще се срѣщнете. Като се изпълнятъ думитѣ ми, ще ме потърсишъ да ми кажешъ, вѣрно ли говоря, или не. — Откѫде знаешъ, че ще стане така? — Това сѫ идеи отъ общата, Божествена наука. — Възможно ли е това? — За онзи, който вижда, всичко е възможно. Далекогледиятъ вижда нѣщата отдалечъ, а кѫсогледиятъ — отблизо. Че кѫсогледиятъ не вижда нѣщата отдалечъ, това не показва, че тѣ не сѫществуватъ. — Ама азъ не виждамъ. — Това нищо не значи — кѫсогледъ си. Кѫсогледството и далекогледството не сѫ общи за всички. Който не разбира и не вижда нѣщата отдалечъ, той прибѣгва до специфичната наука. Като слушате да говоря така, нѣкои мислятъ, че ги заблуждавамъ. — Това не е заблуждение, но наука. Има заблуждения и въ науката, но тѣ вървятъ следъ нея, като сѣнки. И лъжата върви следъ ученитѣ, като сѣнка. Като казахъ на младежа, че ще срѣщне човѣкъ, който ще му помогне, той ме запита, откѫде зная това; какъ виждамъ това, което другитѣ не виждатъ? — Какъ ще ви се докаже, че нѣкой вижда? Вижда човѣкътъ, нищо повече. Ще дойде день, когато ясновидството ще се обясни научно. Сега е необходимо да развиете онѣзи органи, чрезъ които се обясняватъ явленията отъ Божествената наука. Съвременната наука нарича вѫтрешното схващане интуиция. Напримѣръ, когато ще ви се случи нѣщо лошо, вие усѣщате едно стѣгане подъ лъжичката. Щомъ стане катастрофата, малка или голѣма, това стѣгане изчезва. Една госпожа, която пѫтувала съ мѫжа си отъ Виена за Берлинъ, разказваше: Щомъ влѣзохме въ трена, мѫжътъ ми стана особено неспокоенъ, никакъ не можа да заспи. Каза ми, че нѣщо го стѣга подъ лъжичката. По едно време, нашиятъ тренъ се сблъска съ единъ вагонъ, откачилъ се отъ другъ тренъ, и стана голѣма суматоха. Куфаритѣ нападаха по главитѣ ни; нѣкои отъ пѫтницитѣ изскочиха навънъ; главитѣ на други се контузиха. Следъ малко пѫтьтъ се разчисти. Тренътъ пое пѫтя си, и стѣгането, което мѫжътъ ми изпитваше, изчезна. Питамъ: Каква връзка сѫществува между едно явление, което предстои да стане, и стѣгането, което човѣкъ усѣща подъ лъжичката? По този въпросъ официалната наука мълчи. Тя е човѣшка наука. Общата наука е Божествена. Сега хората се стремятъ да дойдатъ до Божествената наука, т. е. до новата наука на живота. Тя ще постави живота на научна база. Когато новата наука се приложи, младитѣ, които ще се женятъ, ще бѫдатъ поставени на щателно изслѣдване. Ако нѣматъ достатъчно материалъ за добъръ животъ, ще ги съвѣтватъ да не се женятъ, понеже не си съотвѣтстватъ. Човѣшкиятъ мозъкъ е нагласенъ като една арфа. Тогава, ако мозъкътъ на жената не е нагласенъ въ сѫщата гама, както е нагласенъ мозъкътъ на мѫжа, тѣ може да сѫ добри хора, но като почнатъ да свирятъ, ще се създаде дисхармония — отъ тѣхната музика нищо нѣма да излѣзе. По-точно казано, тѣ нѣма да иматъ допирни точки нито на физическия, нито въ духовния, нито въ Божествения свѣтъ; между тѣхнитѣ мисли чувства и постѫпки ще има пълна дисхармония. На търговски езикъ казано: единиятъ ще взима стока, безъ да плаща. Каква търговия може да става, когато единъ взима безъ да плаща, или когато всички взиматъ, а никой не плаща? Ако при едрия търговецъ идватъ дребни търговци, които взиматъ стока и нищо не плащатъ, колко време ще върви тази търговия? Съвременнитѣ хора казватъ: Безъ лъжа не може. Азъ пъкъ отговарямъ: Безъ истина не може. Лъжата има отношение главно къмъ официалната наука, която азъ наричамъ „специфична наука”. Тя създава нещастия на хората. Истината работи съ общата наука, затова причинява радость на хората. Писанието казва: „Отъ Египетъ повикахъ Сина си.” — Какво правѣше Христосъ въ Египетъ? — Учеше се тамъ. — Какво представя Египетъ? — Школа, която работи едновременно въ тритѣ свѣта — въ физическия, духовния и Божествения. За физическия свѣтъ бѣха опредѣлени специални професори, които ще преподаватъ на земята. Вѫглекопачитѣ бѣха ученици на тѣзи професори. Професоритѣ отъ духовния свѣтъ работятъ на повърхностьта на земята. Най-после, професоритѣ на Божествения сѣятъ работятъ въ въздуха. На земята тѣ минаватъ за авиатори. Едно трѣбва да се знае: Който иска да стане авиаторъ, не трѣбва да пие. Ако нѣкой обичалъ да пие, непремѣнно трѣбва да се откаже отъ пиянството. Ако авиаторътъ е пиянъ, и се качи на аероплана, последниятъ ще се обърне надолу, ще стане катастрофа. Изобщо, авиаторътъ никога не трѣбва да пие. Нѣкои религиозни казватъ, че обичатъ Бога. Въ сравнение съ тѣхъ, авиаторитѣ сѫ по-смѣли. Тия религиозни, при едно изпитание се отказватъ отъ убѣждението си. Авиаторитѣ сѫ смѣли, издържатъ и при най-голѣмитѣ мѫчнотии. Религиозниятъ, който вѣрва въ Бога, като се качи на аеропланъ, гледа по-скоро да слѣзе. После той благодари, че е слѣзълъ вече. Ще кажете, че това не е вѣрно. Преди години отидохъ съ единъ мой познатъ въ Балчикъ. Азъ искахъ да отидемъ пѣшъ, но той настояваше да се качимъ на гемия. Като влѣзохме въ гемията, морето се развълнува много. Яви се толкова голѣма буря, че той се разколеба, да тръгнемъ ли, или не. Тръгнахме, но презъ цѣлото време бурята не утихна. Братътъ, който изобщо е разговорчивъ, изгуби присѫствието на духа и почна да се съмнѣва, дали ще се спасимъ. Като излѣзохме на брѣга, всичко му мина. — Още единъ пѫть — казваше той — на дърво безъ коренъ не се качвамъ. Този човѣкъ, който проповѣдваше упование на Бога, като влѣзе въ гемията, всичко забрави, и Бога, въ Когото вѣрваше, забрави. Питамъ го: Какъ си? — Остави се, закѫсахъ. — Защо е този страхъ у него? — Защото имаше жена и деца. — Ти, казва, си свободенъ. Ако умра азъ, жена ми и децата ми ще останатъ гладни и голи. — Бѫди спокоенъ, мене риби не ме ядатъ. Азъ зная общата наука и спорѣдъ нея казвамъ: Като излѣземъ отъ морето, следъ 20 минути бурята ще престане. Той си извади часовника да гледа и наистина, следъ 20 минути бурята престана. — Знаешъ ли, защо дойде тази буря? — Да изпита твоята вѣра. — Откѫде знаешъ това? — Има единъ законъ, спорѣдъ който провѣрявамъ нѣщата. Това изпитание е за тебе. Често ние уповаваме на извѣстни чувствания, които ни измамватъ. Нѣкога времето е хубаво, а ти чувствашъ въ себе си извѣстна тежесть, като че времето ще се развали. Другъ пѫть времето е облачно, бурно, а ти усѣщашъ нѣкаква лекота. Това е признакъ, че времето ще се поправи. Всѣки отъ васъ може да развие въ себе си това чувство, да стане добъръ метеорологъ, да знае, кога времето ще се подобри, или развали. Всѣки отъ васъ може да познае и своето бѫдеще. Всѣки може да чете въ себе си. Чудно е, да имате такава книга въ себе си и да не можете да я четете! Ако не можете да четете въ вашата книга — по вашата глава, по лицето, по тѣлото, гърдитѣ, краката, рѫцетѣ и гърба си, дѣ е вашето знание? Вие приличатѣ на онѣзи българи, които носятъ Библията съ себе си, но като я отворятъ, не могатъ да четатъ. И вие вѣрвате въ Бога, а като се разболѣете, викатѣ лѣкари да ви правятъ инжекции. Обаче, положението ви се влошава. Ще извикашъ лѣкаря последенъ. Първо ще отворишъ книгата на живота и оттамъ ще четешъ. Ти имашъ въ себе си философъ, който ще ти предскаже, кога ще прекарашъ нѣкаква болесть и при какви условия ще оздравѣешъ. Той ще ти каже, какви лѣкарства да употрѣбишъ. Всичко, което ви говоря, е необходимо за васъ. Казватѣ, че искате да отидетѣ на небето, да намѣрите Христа. Като Го намѣрите, какво ще правитѣ? Първото, което ще ви запита Той е, чели ли сте книгата, която ви е далъ? Ще кажешъ, че си се молилъ на Бога. Това не е достатъчно. И простиятъ, и учениятъ се молятъ. Важно е, като се молитѣ, какво сте направили. Първо ще четешъ и после ще се молишъ; първо ще ядешъ, после ще работишъ. Молитвата е силна, когато си челъ въ Божествената книга. Като четешъ, после ще кажешъ: Господи, дай ми сила и свѣтлина да разбера, какъ да приложа Божественото учение въ живота. Вие мислитѣ, че като отидетѣ на онзи свѣтъ. тамъ ще бѫдатъ снизходителни къмъ васъ. Не е така. Вие приличатѣ на онази 80 годишна баба, която сънувала една вечерь, че отишла на небето. Следъ това тя слушала една моя бесѣда и ми каза: Синко, всичко, което говоришъ, е вѣрно. Ето какъвъ сънь сънувахъ. Виждамъ се, че съмъ на небето, между 24 старци, облечѣни съ бѣли дрехи. Тѣ сѣдятъ предъ една голѣма маса и пишатъ нѣщо. Като ме видѣха, единъ отъ тѣхъ ме запита: Бабо, защо си дошла тукъ? — Дойдохъ да ви видя и да си почина малко отъ трудния животъ на земята. — Знаешъ ли да четешъ? — Не зная. — Щомъ не знаешъ, ще носишъ вода. — Е, синко, азъ гледахъ да се освободя отъ носене на вода на земята, но и тукъ ме чака сѫщото. — Така е. Който не знае да чете, вода ще носи. Всички страдания и мѫчнотии въ живота ви се дължатъ на това, че не знаетѣ да чететѣ. Много нѣща сте чели, но отъ това, което хората сѫ писали. Вие още не сте чели това, което Богъ е написалъ въ васъ. И, ако питатѣ, какъ трѣбва да се живѣе, ще ви кажа, че истинскиятъ животъ е Божествениятъ. Кое е по-добре: да ти наготви единъ готвачъ, безъ разбиране за истинската храна, и отъ неговото ядене да повръщашъ, или да ядешъ ядене отъ готвачъ, който разбира смисъла на храненето? Коя книга е по-хубава: която ще обърка ума ти, или книга, която ще внесе свѣтлина въ съзнанието ти? Разглеждайтѣ религията като наука. Хората сѫ създали различни религии, но тѣ сѫ тълкувания. Има една обща религия, която свързва всички въ едно. Който влѣзе въ тази религия, става ученъ. Азъ говоря за онова положение, къмъ което ние се стремимъ — да станемъ съвършени. Христосъ казва: "Бѫдете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ небесни." Не се обезсърдчавайтѣ, че не сте съвършени. — Трѣбва да отидемъ въ свѣта да се учимъ. Колко пѫти досега човѣкъ е дохождалъ на земята! Мислетѣ върху тази идея. — Какъ е възможно да сме дохождали много пѫти на земята? — Да се задава такъвъ въпросъ, не е логично. Ако ученикътъ отидѣ само единъ день на училище, може ли той да стане професоръ? Най-малко му трѣбватъ 16 години учене, по 365 дена, за да стане ученъ. Това сѫ нѣколко хиляди дни. Чудно нѣщо, какъ съвременнитѣ хора могатъ да вѣрватъ, че само въ единъ день човѣкъ може да придобие толкова качества! За случая ще си послужа съ турската пословица: "И да видишъ, не вѣрвай!" Ако приемемъ, че човѣкъ е излѣзълъ отъ Бога, значи, той е сѫществувалъ и по-рано. Той се е училъ горе, на небето. Щомъ се казва въ Писанието, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие, това подразбира, че първо той се е училъ при ангелитѣ. После, Богъ го поставилъ въ райската градина. Най-после, той живѣлъ между хората. Значи, той е миналъ презъ три фази на живота. Той излѣзълъ отъ Божественото, т.е. отъ висшето като духъ, обиколилъ вселената, следъ което слѣзълъ на земята. Това е инволюционниятъ пѫть. Сега, по пѫтя на еволюцията, той започва по обратенъ пѫть, отъ земята ще се качва въ висшитѣ свѣтове, докато пакъ се върне при Бога. Така, той ще има опитностьта на всички слънчеви системи. Такъвъ човѣкъ може ли да се заблуждава? Каквото му кажетѣ, той всичко знае. Ще ви каже: Азъ бѣхъ и на Слънцето, и на Сириусъ, и на Вега, и на сѣверния полюсъ. Какво ще кажетѣ за този човѣкъ, който е билъ навсѣкѫде? — Това сѫ далечни работи. — Да, далечни сѫ, но красиви. Далечни сѫ за невежитѣ, безвѣрницитѣ, но близки за онѣзи, които знаятъ. Вижтѣ астронома, какво спокойствие изпитва, когато наблюдава звѣздитѣ! Изучавайте лицето си, както и черепа, рѫцетѣ, да дойдете до истинското знание. Оглеждайте се въ огледалото най-малко три пѫти на день, да виждате най-малкитѣ промѣни, които ставатъ у васъ. Приятно е на човѣка да се оглежда. Нѣкой се усмихва, другъ става сериозенъ. Всѣки иска да познае себе си. Добре е човѣкъ да наблюдава всѣка промѣна на лицето, въ очитѣ, вѣждитѣ, устата си. Красиво и интересно е човѣшкото лице. Нѣма по-красивъ обектъ отъ него. Колкото повече изучавашъ лицето си, толкова по-красиво става то. Сѫщото може да се каже и за красивитѣ планински мѣстности. Колкото повече хора ги посѣщаватъ, толкова по-голѣма красота откриватъ въ тѣхъ. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да виждашъ любовьта, изразена на човѣшкото лице. Виждали ли сте любовьта? Азъ съмъ я виждалъ. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да виждашъ мѫдростьта, изразена на човѣшкото лице. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да виждашъ истината, изразена на човѣшкото лице. Казвамъ: Засега ние сме изоставили Божествената книга, отъ която всичко може да се учи. Следъ това сѣдимъ и вѣрваме въ нѣща много неопредѣлени: че единъ день ще умремъ, ще ни заровятъ въ земята и ще отидемъ при ангелитѣ. Какво знаете за ангелитѣ? Преди всичко, трѣбва да сте ги познали на земята, а после на небето. Нѣкои ангели слизатъ на земята и пакъ се връщатъ на небето. Тѣ сѫ пощальони; носятъ писма отъ небето за земята. Кой отъ васъ би повѣрвалъ въ това? Азъ не искамъ да вѣрвате. Считайте ги като приказки отъ „1001 нощь.” Когато срѣщнете единъ човѣкъ, вие се радвате. Коя е причината за това? Сѣдите въ затвора, отникѫде не иде свѣтлина. Нѣкой отваря една малка дупчица, откѫдето блѣсне единъ лѫчъ. Вие веднага се зарадвате — свѣтлина прониква въ затвора. Отивате до дупчицата и наблюдавате. Предъ васъ се открива новъ свѣтъ. Въ този свѣтъ има нѣщо красиво. Всѣки човѣкъ представя единъ красивъ, великъ свѣтъ. Сега азъ говоря за умнитѣ хора, а не за глупавитѣ. Като срѣщнешъ глупавия, той казва: Знаешъ ли, кой съмъ? — Ти си човѣкъ, който изучавашъ специфичната наука. Азъ говоря за общата, Божествената наука. Тя трѣбва да се изучава! Затова, като ставате сутринь, погледнете рѫката си, да видите, какво ще научите. Рѫката на нѣкого е мекушава, на другъ — твърда. Защо е така? Естеството имъ е такова. То си има своитѣ причини. Който е подъ влияние на мѣсечината, има мека рѫка. Той си въобразява, че има на разположение кѫщи, ниви, слуги, които му прислужватъ. Той не обича да работи. Предпочита другитѣ да работятъ за него. Човѣкъ съ груба, твърда рѫка е егоистъ. Каквото направи, постоянно го спомѣнава. Изкуство е да правишъ рѫката си и мека, и твърда, спорѣдъ случая. Рѫката не трѣбва да бѫде нито много мека, нито много твърда — зависи отъ случая. Когато трѣбва да измѫкнешъ нѣкого отъ кръчмата, рѫката ти трѣбва да бѫде твърда, да го разтърсишъ и да му кажешъ: Това мѣсто не е за тебе. Хайде да се върнешъ вкѫщи, т. е. да отидешъ на училище, да помнишъ, кога си билъ въ кръчмата. Любовьта се предава чрезъ мекота, а знанието и мѫдростьта — чрезъ твърдость. Обаче, има извѣстно съчетание между любовьта и чувствата, както и между знанието и мисъльта. Отъ рѫкуването ви зависи, дали ще ви приематъ на работа, или не. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ живота. Единъ богатъ американецъ — банкеръ, далъ обявление въ вѣстницитѣ, че търси секретарь или секретарка за кантората си. Още на другия день, въ кантората се явилъ младъ момъкъ, свършилъ два факултета. Като се рѫкувалъ съ банкера, той му стисналъ силно рѫката. Банкерътъ го погледналъ и му казалъ: Ще ви имамъ предвидъ. Следъ малко, въ кантората влѣзла млада мома, която се поклонила и рѫкувала съ банкера. Той веднага казалъ: Приемамъ ви! за моя секретарка. Ще кажете, че банкерътъ харесалъ момата, затова я назначилъ. Не е въпросътъ въ външното харесване, но въ рѫкуването. Тя носѣла въ себе си мекотата и любовьта. Банкерътъ билъ много доволенъ отъ работата на момата и следъ време се оженилъ за нея. Тя му родила четири деца, отъ които той билъ сѫщо много доволенъ. Винаги си казвалъ: Благословенъ онзи моментъ, въ който срѣщнахъ тази жена! Тя ме направи щастливъ. Рѫката на момата направи банкера щастливъ. Питамъ: Ако и вие не можете да се рѫкувате, както трѣбва, защо ви е дадена рѫката? „Отъ Египетъ повикахъ Сина си.” Ако и вие не можете да повикате сина си отъ Египетъ, да ви донесе истинското знание, защо ви е той? Христосъ дойде отъ Египетъ, за да учи евреитѣ, какъ да живѣятъ. Понеже тѣ вѣрваха въ Мойсѣя и въ своитѣ кабалисти, подобни на нашитѣ учени, тѣ казаха: Тази наука не е за насъ. Тя ще развали свѣта. Тогава започнаха да преслѣдватъ Христа, като приложиха къмъ Него римскитѣ закони. Ако между сегашнитѣ хора се яви нѣкой като Христа, и съ него ще постѫпятъ по сѫщия начинъ, както евреитѣ постѫпиха. Дойде ли нѣкое ново учение, ще кажатъ, че то не е съгласно съ тѣхното вѣрую. Споредъ мене, всѣко вѣрую, всѣко учение трѣбва да се съгласува съ Божиитѣ закони. За да съгласувашъ извѣстно учение съ своитѣ вѣрвания, трѣбва да отидешъ при източника на нѣщата и съ него да го съгласувашъ. Не е важно, какво учи сегашната църква. Важно е, какво е училъ Христосъ. Христосъ проповѣдвалъ две нѣща: Да тѣ обича Богъ, и ти да Го обичашъ. Да тѣ обичатъ ангелитѣ, и ти да ги обичашъ. Да тѣ обичатъ хората, и ти да ги обичашъ. Да тѣ познава Богъ, и ти да Го познавашъ. Да тѣ познаватъ ангелитѣ, и ти да ги познавашъ. Това е учението на Христа, което Той развилъ научно. И тъй, всѣки човѣкъ трѣбва да се върне отъ Египетъ. Знание е нужно на всички. Не говоря за специфичното знание, което сега се прилага, но за общото. Божественото знание, т. е. да се вслушва човѣкъ въ тихия гласъ на душата си. Има едно висше начало въ човѣка — него трѣбва да слуша той. Това начало наричаме „висшето азъ”, „Господъ въ човѣка”, „Божествениятъ гласъ”. Богъ живѣе въ всѣки човѣкъ, който Го нарича „моятъ Богъ”. Човѣкъ е свързанъ съ Единния, Великия, Безграничния. Въ Него се крие истинската, положителната наука, необходима за всички живи сѫщества. Безъ това знание, Любовьта не може да дойде въ човѣка. Безъ това знание, и Мѫдростьта не може да дойде. Ето защо, време е човѣкъ да изучава себе си. Като познае себе си, човѣкъ е въ сила да махне отъ пѫтя си всички мѫчнотии и страдания. Ако единъ човѣкъ не може да махне мѫчнотиитѣ и страданията си, нека се събератъ двама, трима, десеть, сто души. Множеството ще се справи съ мѫчнотиитѣ на всички. Въ Америка има едно общество за взаимопомощь. То брои повече отъ сто хиляди души. Ако единъ отъ членоветѣ на това общество заболѣе, той изпраща писмо до централата на това общество. Тѣ веднага се събиратъ и започватъ да се молятъ за него. Другъ членъ закѫса нѣщо въ службата си. И той пише писмо до централата. Пакъ се събиратъ на обща молитва. Мома или момъкъ иска да се жени, но срѣща мѫчнотия; пише на съмишленицитѣ си, и тѣ имъ помагатъ. Жена иска да има детенце, но страда нѣщо. Тя пише на близкитѣ си, и тѣ веднага отправятъ молитвата си къмъ Бога. На сто отъ тѣхнитѣ молитви 75 % иматъ резултатъ. Общата молитва е пѫтьтъ, по който хората успѣватъ въ живота си. Въ американскитѣ вѣстници постоянно срѣщате благодарность отъ тѣзи, които сѫ получили помощь. Просительтъ изпраща въ писмото си само единъ доларъ. Той дава голѣми резултати. Не е въпросъ въ количеството на паритѣ. Важно е да вложишъ нѣщо. Сега ще направя малка почивка въ мисъльта. Ще взема друга посока. Казвамъ: Напуснете старитѣ си вѣрвания и разбирания. Дръжте се за онова знание, което е вложено въ васъ. То представя велика, мощна сила. И тогава, ако много хора участватъ съ своята колективна мисъль или съ своето колективно знание, тѣ сѫ непобѣдими. Хиляди и милиарди капки, събрани на едно мѣсто, образуватъ голѣмъ порой или изворъ, който върши чудеса. Дето мине, той полива и оросява цвѣтя, градини, полета. Хиляди и милиарди капки, събрани на едно мѣсто, движатъ машини, локомотиви. Хиляди човѣшки мисли и чувства, събрани на едно мѣсто, представятъ мощна, непобѣдима сила. Впрегнете мисъльта си въ обща, благотворна работа, да опитате нейната мощна сила. Първо, религиознитѣ и духовни хора трѣбва да приложатъ не само молитвата, но и мисъльта си въ обща, творческа работа. Казано е въ Писанието: „Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ще бѫдешъ спасенъ ти и дома ти.” Съ други думи казано: Приложи Божия законъ, и ще бѫдешъ спасенъ ти, дома ти и цѣлото човѣчество. Безъ знание не може да се угоди на Бога. Вѣрата се нуждае отъ знание. Значи, ще угодишъ на Бога, като имашъ вѣра и знание. Не отдѣляйте знанието отъ вѣрата. Знание безъ вѣра не е истинско знание. И вѣра безъ знание не е истинска вѣра. — Въ какво да вѣрвамъ? — Ще вѣрвашъ въ силата на малкото, както вѣрвашъ въ голѣмото. Казано е: „Вѣрниятъ въ малкото е вѣренъ и въ голѣмото.” Вѣрвай на онзи, който никога не тѣ е лъгалъ. И въ най-малкото той е билъ вѣренъ. Има хора, които никога не лъжатъ. Има и такива, които всѣкога лъжатъ. — Защо? — Нѣматъ устойчивость въ себе си. Страхътъ взима надмощие у тѣхъ. Тѣ лъжатъ, понеже центърътъ на съвѣстьта у тѣхъ не е развитъ. Тѣ сѫ користолюбиви, тщеславни хора. Ако се освободятъ отъ тѣзи слабости, тѣ преставатъ да лъжатъ. Лицето на онзи, който лъже, има особенъ строежъ, особенъ изразъ. Погледътъ му е насоченъ надолу, къмъ земята. Който говори истината, гледа нагоре. Погледътъ му е чистъ, ясенъ. Единъ день влизамъ въ едно религиозно общество и виждамъ въ една стая, двама души се разговарятъ: единиятъ минава за ученъ окултистъ, а другиятъ — за добъръ медиумъ. Като влѣзохъ въ стаята, медиумътъ ме погледна съ едното си око, съ което искаше да ми каже: Рѣшилъ съмъ да поизлъжа малко този ученъ. Медиумътъ бѣше жена. Тя започна да разказва, че имало една икона, заровена въ земята, която била много интересна. — Колко време е била заровена? — Нѣколко вѣка. — Тукъ ли е иконата? — Тука е. Донасятъ иконата и виждамъ, че тя е нова, рисувана едва преди две-три години и е била плитко заровена въ земята, най-много на три-четири метра. Казвамъ: Това е религиозна лъжа, която не може да мине предъ мене. Съ такива лъжи човѣкъ може самъ да си напакости. Освободете се отъ лъжата и приемете истината. Не преувеличавайте нѣщата. Ако съ Бога не можете да се справите, безъ Него — на никѫде не можете да излѣзете. Религиознитѣ обичатъ да преувеличаватъ нѣщата. Тѣ нѣматъ точна мѣрка, точенъ пергелъ, съ който да ги измѣрватъ. Питатъ нѣкого: Колко голѣмо е това нѣщо? — Много голѣмо. — Колко голѣмо е всѫщностъ? — Не зная точно. — Измѣрвай нѣщата точно, да знаешъ истинската имъ голѣмина. Ако преувеличавашъ, самъ ще си създадешъ неприятности. Не бързайте да се произнасяте за нѣщата. За всѣко нѣщо трѣбва да имате точно опредѣлена мѣрка. Провѣрявайте всичко, та като говорите, да ви вѣрватъ. Казвашъ, че си видѣлъ нѣщо. — Какво видя? — Единъ ангелъ. — То може да е субективно виждане. — Азъ вѣрвамъ въ субективнитѣ нѣща. Тѣ сѫ за разумнитѣ хора. Ето, овчаритѣ видѣха звѣздата при раждането на Христа, но други не я видѣха. Само мѫдрецитѣ, които очакваха идването на Христа цѣли три хиляди години, видѣха тази звѣзда. Иродъ не видя звѣздата. Ако бѣше я видѣлъ, по нея щѣше да намѣри Христа. Ако кажете на нѣкой религиозенъ, че малцина сѫ видѣли тази звѣзда, ще ви нарѣкатъ еретикъ. Тѣ ще ви кажатъ: Какъ се осмѣлявате да говоритѣ така? Споредъ тѣхъ, всички хора по това време сѫ видѣли звѣздата. Споредъ мене, реално е само това, което ти виждашъ. Това, което всички виждатъ, не е реално. Мнозина виждатъ нѣщо едновременно, обаче, всѣки го вижда по своему. Кой е истинскиятъ видъ на това нѣщо? Единъ го преувеличилъ малко, другъ — повече, трети — още повече. Не че хората съзнателно преувеличаватъ, но става една рефлѣксия, едно отражение, което измѣня явленията. Човѣкъ преувеличава, безъ да иска. Това е свойство на ума. Ако не искате да преувеличавате, турете всѣко нѣщо на неговото мѣсто. Това значи: Повдигнете се високо и оттамъ разглеждайте нѣщата. И тъй, когато говоритѣ истината, трѣбва да туряте всѣко нѣщо на неговото мѣсто. Всичко, което Богъ е казалъ, е истинно; всичко, което човѣкъ е казалъ, е преувеличено. Божиитѣ думи турете на пръвъ планъ, а човѣшкитѣ — настрана. Това, което изтича отъ вашия умъ, сърдце и воля съдържа истината въ себе си. Отъ него човѣкъ разбира миналото и сегашното си състояние, а така сѫщо и своето бѫдеще. Ако не можете да разберете миналото, настоящето и бѫдещето си, и при ангелитѣ да отидете, нищо нѣма да научите. Подъ „ангели” разбирамъ най-разумнитѣ и добри сѫщества въ свѣта. Ако отидете при тѣхъ, съ какво ще ги занимавате? Ако тѣ ви говорятъ, а вие не ги слушате, по-добре не отивайте при тѣхъ. Ще имъ разправяте за мѫчнотиитѣ си, но и тѣ нѣма да ви слушатъ. Вие се нуждаете отъ нова наука. Всѣки трѣбва да учи. Простиятъ казва, че ученитѣ хора развалили свѣта. Не е така. Споредъ мене, невежитѣ на общата наука и ученитѣ на специфичната наука развалятъ свѣта. Ученитѣ, които се занимаватъ съ задушливитѣ газове, развалятъ свѣта. Дотукъ е стигнала науката. Ако сега се отвори война и приложатъ задушливитѣ газове, цѣлиятъ свѣтъ ще изчезне. При такава война ще пострадатъ не само тия, които сѫ на фронта, но и тѣзи въ тила, както и мирното население. Защо ни е такава наука, която ще унищожи живота? Това не е наука. Истински ученъ е онзи, който може да възкресява мъртвитѣ. Той ще отидѣ при гроба на умрѣлия и ще му каже: Излѣзъ вънъ! После ще го пита, какъ и защо е влѣзълъ въ гроба. Казвамъ: Този день, когато приложатъ задушливитѣ газове, ще дойдатъ хора отъ Свѣтлото Братство и ще донесатъ новата наука. Тогава ще стане това, което нѣкога е казано: „Който чуе гласа Му, ще възкръсне.” Тогава азъ ще ви запитамъ: На коя наука искате да служите — на егоизма, или на възкресението? Желая на всички да бѫдете хора на възкресението! 4. Беседа отъ Учителя, държана на 21 септември, 1930 г. София — Изгрѣвъ.
  17. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Не могатъ да приематъ „А Той имъ рече: „Не могатъ всички да приематъ тази дума, но на колкото е дадено”.” (Матѣя, 19:11) „Не могатъ всички да приематъ тази дума.” – Това е едно неопредѣлено изречение. – Кои не приематъ? – Назначаватъ нѣкого на служба, но той не я приема, защото счита, че тя не отговаря на знанието, което той има. Пращатъ нѣкого на работа, но той казва: Тази работа не е за мене, Искатъ да го оженятъ, но той казва: Тази работа не е за мене. – Защо? – Защото нѣмамъ достатъчно пари; отъ друга страна, не ми харесва другарката, която ми препорѫчватъ. Викатъ го нѣкѫде да свири, но той и отъ това се отказва, подъ предлогъ, че не може да свири. „Всички не могатъ да приематъ.” – Какво не могатъ да приематъ? – Разумното въ свѣта. Като говоришъ на нѣкого за Разумното начало, той казва: Главата ми не може да побере това. Всѣко нѣщо, което не можешъ да разберешъ, не можешъ и да го приемешъ. Ето защо, човѣкъ приема само това, което може да разбере. Казватъ му: Ако не разберешъ нѣщо, приеми го на вѣра. Мнозина не разбиратъ, какво нѣщо е вѣрата. Не че абсолютно не я разбиратъ, но иматъ елементарни схващания за вѣрата. Тя предшествува знанието. Не можешъ да вѣрвашъ, докато нѣмашъ знание; ти не знаешъ нѣщата, докато нѣмашъ вѣра. Значи, вѣрата предшествува знанието; и знанието предшествува вѣрата. – Защо е така? – Защото вѣрата е процесъ, който има отношение къмъ знанието. Да вѣрвамъ въ нѣкой човѣкъ, въ небето, или въ слънцето, нужно е моето съзнание да участвува въ това, въ което вѣрвамъ. Ще дойде нѣкой предъ васъ да развива теория за слънцето. За да приемете тази теория, съзнанието ви трѣбва да е отворено за нея. Ако не е така, вие ще се натъкнете на заблуждения, каквито имате днесь. Повечето хора разсѫждаватъ като децата. Цъкнатъ една клѣчка кибритъ и мислятъ, че съ нея могатъ да запалятъ огъня. Преди всичко, дърва сѫ нуждни за огъня. Сега ли е произлѣзълъ огъньтъ? Не, той предшествува клѣчката. Ти не можешъ да запалишъ огъня, ако самата клѣчка не гори. Ясновидецътъ, като отива да купи кибритъ, гледа първо, дали клечкитѣ могатъ да горятъ. Ако горятъ, той ще ги запали, а съ тѣхъ ще запали огъня. Ако не горятъ, той ще цъка една следъ друга, безъ да свърши нѣкаква работа. Въ това отношение, и хората приличатъ на кибритени клѣчки. Ако човѣкъ нѣма съзнание, не го бутай. Той е кибритена клѣчка, която нито отвънъ има огънь, нито отвѫтрѣ. Той може да философствува, че вѣрва въ Бога, но това сѫ празни думи. За такъвъ човѣкъ турцитѣ казватъ: „И да е така, пакъ не го вѣрвайте.” Това е все едно, да се намирашъ предъ мъртвецъ или предъ коститѣ на нѣкой умрѣлъ и да казвашъ, че можешъ да го възкресишъ. Да мислишъ, че можешъ да възкресишъ човѣка, е едно; да го възкресишъ въ дѣйствителность, това е друго нѣщо. Още като видя човѣка, азъ зная, гори ли въ него огъня на възкресението. Гледамъ, очитѣ му заспали, а той си въобразява, че ще възкреси човѣка. То е все едно, умрѣлото магаре да помага на друго умрѣло магаре. Само онзи може да възкресява мъртви, който има животъ въ себе си, който самъ е безсмъртенъ. Безсмъртенъ е този, който има въ себе си поне една точка на равновѣсие, отъ която никой не може да го помѣсти. Ако всѣки може да тѣ отклони отъ твоя центъръ и да ти даде друга посока на движение, ти си човѣкъ безъ пѫть и направление. Малката рѣка всѣки може да отбие отъ пѫтя й, но голѣмата рѣка никой не може да отбие. Малкитѣ блата всѣки може да пресуши, но голѣмия океанъ никой не може да пресуши. Съ малката рѣка всѣки може да си играе, всѣки може да я отбие отъ пѫтя й; дойдете ли до голѣмата рѣка, като Мисисипи или Амазонка, никой не може да ги отбие отъ пѫтя имъ. Слѣдователно, когато нѣкои питатъ, могатъ ли да устоятъ на условията на живота, казвамъ: Ако твоето вѣрую е като малка рѣка, всѣки може да тѣ отбие отъ него; ако твоето вѣрую е голѣма рѣка, съ мощна сила, никой не може да тѣ отбие отъ него. „Не могатъ всички да възприематъ тази дума, но на колкото е дадено.” Нѣкои казватъ: Проповѣдвай ни това, което знаемъ. – Нѣма защо да ви проповѣдвамъ това, което знаете. – Посвири ни това, което знаемъ. – Нѣма защо да ви свиря това, което знаете. – Нѣма защо да ви пѣя това, което знаете. Ние ще ви проповѣдваме това, което не знаете; ще ви пѣемъ и свиримъ това, което не знаете. Логически така е поставенъ въпросътъ. Сега азъ искамъ да си починѣте малко отъ вашитѣ стари разбирания. Искамъ да ви обърна внимание на научната страна. Затова, нѣма да ви проповѣдвамъ, като на религиозни хора. Религиозниятъ е човѣкъ на сърдцето. Религиознитѣ се движатъ въ съвършено друга атмосфера отъ тази на свѣтскитѣ. Вие още не сте готови да ви се проповѣдва нова религия. За да ви се проповѣдва новата религия, вие трѣбва да изгубитѣ всичкото си богатство, всичкото си знание и да останете безъ нищо, както сте родени. Така, както днесь живѣете, вие се стремите да бѫдете въ положението на богатия и на учения. Въ това положение, както и да си обяснявате, какво е Богъ, въ края на краищата, ще си живѣете, както знаете, по старъ начинъ. Въ такъвъ случай, и вѣрващиятъ, и безвѣрникътъ живѣятъ по единъ и сѫщъ начинъ. Религиозниятъ, макаръ че проповѣдва на хората да раздадатъ всичкото си имане, той самъ не раздава своето. Колко религиозни днесь сѫ готови да раздадатъ имането си? Колкото и да има, тѣ сѫ изключения. Общо правило е, че и безвѣрникътъ не дава, както и вѣрващиятъ. Нѣкога и безвѣрникътъ дава, колкото набожниятъ. Какво означава думата „безвѣрникъ”? Не се знае точно, кой е безвѣрникъ, кой – вѣрващъ. Отъ чисто научно гледище трѣбва да изслѣдваме хората. Какъвъ е новиятъ методъ за изслѣдване на човѣка? За да познаете човѣка, начертайте две криви линии, съ една допирна точка. Едната отъ тѣхъ е изпѫкнала, а другата – вдлъбната. После, начертайте две прави линии, които да се пресичатъ въ една точка. Това е една формула, която сами ще разгадаете. По изпѫкналата линия ще познает, какво може да направи човѣкъ въ умствения свѣтъ. По вдлъбнатата линия ще познаете, какво може да направи човѣкъ на физическия свѣтъ. По дветѣ прави линии, които се пресичатъ въ една точка, ще познаетѣ чувствата и способноститѣ на човѣка. Какво ще разберете отъ тѣзи линии? Вие сте дошли на земята да се учите. Проповѣдватъ ви: Вѣрвайте въ Бога! Обичайтѣ Бога! – Кое е онова, което дава цена на любовьта? Стойностьта на любовьта се увеличава, както и тази на скѫпоцѣннитѣ камъни. Когато диамантътъ се шлифова, той придобива свойството да пречупва свѣтлината и става по-цененъ, отколкото преди шлифоването. Нарисуваното платно отъ художника е по-цѣнно, отколкото по-рано е било. То се продава по-скѫпо, особено когато върху него е работилъ виденъ художникъ. Тогава, кое дава цена на любовьта? – Мѫдростьта е цената на любовьта. Ако мѫдростьта не влѣзе въ твоя животъ да работи, ти струвашъ, колкото ненарисуваното платно отъ художника. Колкото повече време минава, толкова повече цѣната му се намалява. – Защо? – Колкото повече остарѣватъ нѣщата, толкова повече цената имъ намалява. Сѫщото е и въ живота. Младата мома, която едва излѣзла отъ кросното, струва повече отъ бабата. Младата мома е подобна на копринено платно, което току-що е излѣзло отъ кросното. Всѣки може да го купи. Какво означава това? – Каквото ви казвамъ. Ако ви сложа ядене и почнете да ядете отъ него, трѣбва ли да ме питате, какво съмъ ви сложилъ? – Яжте, нищо повече. Азъ зная, защо съмъ ви сложилъ това ядене. Казвамъ: Онова, което може да повдигне вашия животъ, както и любовьта ви, това е правилното имъ разбиране. Знанието повдига любовьта. То повдига и живота ви. Съ повдигането на любовьта, трѣбва да се повдигне и вѣрата. Щомъ се усилва вѣрата, и знанието се усилва. Нѣма човѣкъ, на когото знанието да се усилва, а вѣрата да не се усилва. Колкото вѣрвашъ въ своето знание, толкова ще вѣрвашъ и въ знанието на хората. – Защо?– Защото и тѣ не сѫ придобили знанието си отъ другаде, освѣнъ отъ хората, живота и природата. Човѣкъ се ражда съ своитѣ способности, но знанието си е придобилъ самъ. За да придобие знание, човѣкъ трѣбва да вѣрва въ онзи, който го учи. Въ това отношение, азъ съмъ правилъ много опити. Срѣщамъ нѣкого, който не знае да чете, и му казвамъ: Ти си способенъ, трѣбва да се учишъ. Следъ нѣколко години пакъ го срѣщамъ, и той ми казва: Благодаря ти, твоитѣ думи излѣзоха вѣрни. Ти вложи вѣрата си въ мене, и азъ се насърдчихъ. Учихъ, свършихъ университетъ и придобихъ знания. – Не само въ мене да вѣрвашъ, не въ самото знание, което си придобилъ, но и въ това знание, което носишъ въ себе си. Има едно непреривно знание въ човѣка. Като се ражда, той носи извѣстно знание въ себе си. Но при слизането си отъ духовния свѣтъ, въ съзнанието му става едно прекѫсване, и той мисли, че нѣма връзка между знанието, което носи въ себе си, и това, което придобива отвънъ. Това е заблуждение, както въ съня става привидно прекѫсване на връзката между физическия и духовния свѣтъ. Като се събудите отъ сънь, пакъ продължавате физическия си животъ. Съзнанието работи непреривно въ всички области, но, като не съзнавате това, казвате: Снощи сънувахъ нѣщо. Това, което ни е ясно, наричаме буденъ животъ; което не ни е ясно, наричаме сънь. Да се върнемъ къмъ формулата, къмъ кривитѣ и правитѣ линии, които ви дадохъ. Трѣбва да знаете, какви сѫ отношенията на дветѣ криви линии, както и на правитѣ помежду имъ. Ако изпѫкналата линия, която означава човѣшката разумность, е по-малка отъ вдлъбнатата, която означава волята, човѣкъ е упоритъ, той е само на опититѣ. Той е въ състояние да счупи 20 рала, да осакати нѣколко коня и волове, но да постигне желанието си. Такъвъ човѣкъ е въ състояние да направи повече пакости, отколкото да принесе нѣкаква полза. Ако изпѫкналата линия е по-голѣма отъ вдлъбнатата, такъвъ човѣкъ е на мѣстото си. Презъ цѣлия си животъ, той може да направи само една погрѣшка. Той е човѣкъ на разума, голѣмъ реалистъ. Той вѣрва само въ това, което вижда. Нима евреитѣ, римлянитѣ, асирийцитѣ, египтянитѣ, не вѣрваха въ това, което виждаха? Защо тѣхното вѣрую да не е право? Ако е въпросъ само на вѣра, каква е разликата между християнството и будизма? Каква е разликата между тѣхното вѣрую и идолопоклонството? И еднитѣ, и другитѣ вѣрватъ. Това, което създава вѣрата, е знанието. Въ живота има творчество, има и опитности. И въ едното, и въ другото има резултати, но различни. Ще приведа единъ примѣръ отъ срѣднитѣ вѣкове. Единъ отъ тогавашнитѣ лѣкари ималъ специаленъ методъ за лѣкуване на болни. Каквато и да била болѣстьта, той пущалъ кръвь на болния и следъ това му давалъ да пие топла вода. Въ края на краищата, всички болни умирали. Често лекарьтъ се запитвалъ: Чудно нѣщо, защо Богъ не ми даде по голѣми способности, да оздравяватъ болнитѣ ми? Най-после, той се примирилъ съ слѣдното заключение: Не съмъ само азъ, чийто болни умиратъ. Като наблюдавамъ, какъ лѣкуватъ другитѣ лѣкари, виждамъ, че и тѣхнитѣ болни умиратъ. – Това не е утѣха. Това не е наука. Каква наука е тази, която изморява хората? Този лѣкарь прилагалъ своя методъ цѣли 20 години, докато най-после рѣшилъ да приложи другъ методъ, да не умиратъ толкова хора. Преди години ме викаха въ едно сѣмейство да прегледамъ една болна, която цели девѣть мѣсеца употрѣбявала все едно и сѫщо лѣкарство. Казвамъ: Това е отравѣне. Като прегледахъ болната, разбрахъ, че тя ще замине за другия свѣтъ най-много следъ две-три седмици. Близкитѣ й ме запитаха : Не може ли по нѣкакъвъ начинъ да се излѣкува, да й се помогне? – Цели девѣть мѣсеца взимала едно и сѫщо лѣкарство! Ето защо, като вземете едно лѣкарство, което въ продължение на три деня не даде резултатъ, изхвърлете го навънъ. Това лѣкарство не може да ви помогне. Ако най-много три пѫти го употрѣбишъ и не ти помогне, не прави опитъ. Може да правишъ, колкото щешъ опити, но ще заминешъ за другия свѣтъ. Ще отидешъ при отцитѣ си. Съ това не упреквамъ медицитѣ, но искамъ да ви освободя отъ заблуждението. Това не е истинска наука, но вѣрую, догматизъмъ, буквоядство. Имашъ едно вѣрую, което не ти помага – тури го настрана. Когато Христосъ говорѣлъ за отношенията къмъ жената, Той не подразбиралъ тогавашния бракъ между евреитѣ. Това не се отнася и до брака на сегашнитѣ хора. Запитали Го: Защо Мойсей каза, че мѫжътъ може да даде разводно писмо на жена си? Христосъ отговорилъ : Отначало не бѣше така. Следъ като изопачихте Божия законъ, тогава Мойсей създаде законъ за развеждане. Вие може да ожените двама души, но ако нѣматъ любовь помежду си, въ края на краищата, тѣ ще се разведатъ или на земята, или на небето. Вие искате да ожените дъщеря си и сина си. Ако момата е благородна и добра, като се ожени за човѣкъ, който не й подхожда, тя ще си замине за другия свѣтъ – развежда се. Сѫщото става и съ мѫжа. Значи, щомъ Божественото напусне човѣка, въ мѫжа и жената ще остане само човѣкътъ – животно, и тѣ ще се каратъ и биятъ. Това не е животъ. Свѣкървата ще бѫде недоволна отъ снахата и ще казва: Нашата снаха не е добра. – Какъ може да бѫде добра и благородна? Божественото я напуснало, отишло е на небето. – Ама много е устата. – Какъ да не е устата? Ако развъртишъ крана на чешмата, нѣма ли да бѫде тя устата? Като развъртишъ крана, може да се пукне нѣкоя трѫба, и водата да потече. Казвашъ: Пукна се трѫбата! Ако поставите човѣка на служба, която не му подхожда, той пакъ ще преживѣе сѫщото. Майката казва на сина си: Синко, стани стражарь, добре ще ти плащатъ. – Не мога, майко, тази работа не ми подхожда. Тогава хвани каква да е работа, само да не губишъ времето си. Ако синътъ се хване за работа, която не му е по сърдце, Божественото го напуща, и той остава на земята човѣкъ - животно, което изпълнява службата си по необходимость. Питамъ: Какъвъ е смисълътъ на военната служба? – Да подготви защитници на народа, както и на отечеството си. – Какъ ще защищавате човѣка: съ изпѫкналата, или вдлъбнатата линия? Велико нѣщо е да защищавашъ народа си, но трѣбва да знаешъ, какъ да го защищавашъ. Да защищаваме дома си! Да го защищаваме, защото трѣбва да внесемъ великитѣ блага на живота, великъ миръ, велика свобода, велико знание и велика любовь. Като говоря за свободата, нѣмамъ предвидъ само външната свобода. Ние трѣбва да бѫдемъ умни! Азъ влизамъ въ положението ви. Вие приличате на човѣкъ съ изкълченъ кракъ, и азъ трѣбва да го намѣстя. Всѣко раздвижване на крака ви причинява болки. Вие започвате да викате. Зная, че ви боли, затова казвамъ: Ако има другъ нѣкой, по-опитенъ отъ мене, нека той намѣсти крака ви. Азъ ще бѫда последенъ. Когато нѣма кой да намѣсти счупения кракъ, тогава ще се явя азъ. Докато кракътъ се намѣства, не може безъ болка. Ако нѣма кой да го намѣсти, хилавъ ще остане. Днесь азъ говоря на онѣзи отъ васъ, на които никой не може да намѣсти крака. Азъ идвамъ последенъ. Който е здравъ, той ще се учи отъ мене. Който е боленъ, ще го туримъ на масата. И за здравия ще дойде день да намѣства крака на другитѣ. Като ви говоря, азъ имамъ за целъ да ви дамъ сѣме, което единъ день вие ще посѣете на нивата си. Всички ще се ползувате отъ това, което ви говоря. Като го посѣете, то ще израстѣ, ще даде плодъ. И като го приберете въ хамбара, ще ядете всички отъ него: и жената ви, и децата ви, и вие. Казвамъ: Цената на любовьта трѣбва да се увеличава. Ако въ човѣка, когото обичате, не можете всѣки день да откривате по една добра черта, вашето приятелство скоро ще се свърши. Така е било преди хиляди години, така е и сега. За да бѫде приятелството непреривно, приятелитѣ трѣбва всѣки день да си откриватъ по една добра черта. Ако това не става, азъ мога да опредѣля, следъ колко години вашето приятелство ще се свърши. Искате да бѫдете щастливи. Казвамъ: Приятелството е пѫть къмъ щастие. Когато се казва въ Писанието, че трѣбва да любишъ ближния си, това не може да стане, ако всѣки день не откривашъ въ него по една добра черта, по една добродетель или по една добра постѫпка. Въ живота е обратно. Всички религиозни и свѣтски хора постоянно търсятъ единъ на другъ отрицателни черти. Тѣ постоянно търсятъ погрѣшкитѣ и недостатъцитѣ си. Като се запознаятъ съ нѣкого, първия день се възхищаватъ отъ него и казватъ: Той е целъ светия. На втория день казватъ, че е талантливъ. Не се минава много, тѣ казватъ: Този човѣкъ не е нито светия, нито гениаленъ, нито талантливъ, но обикновенъ човѣкъ. Нѣкои даже го считатъ за голѣмъ простакъ и казватъ: Много сме се лъгали въ този човѣкъ. Сега ще ви приведа единъ примѣръ. Единъ турски бей – князъ, младъ момъкъ, като се движелъ между хората, добре облѣченъ, съ пъстра, красиво нашарена салтамарка, съ сърма и коприна, всички го харесвали и го наричали „бей на бейовѣтѣ, князъ на князетѣ.” Той си казвалъ: Не съмъ доволенъ отъ положението си, искамъ да намѣря една млада, хубава мома, да се годя за нея, да видя, какво ще кажатъ хората за мене. Той намѣрилъ една хубава мома, за която се годилъ. Всички се произнесли за него: Близо е до хората. После той си казалъ: Чакай да се оженя, да видя, какво ще кажатъ хората за мене. Оженилъ се, и тѣ казали: Сега е заедно съ хората. После, пакъ си казалъ: Не мога да търпя това, да ме наричатъ, че съмъ близо до хората, заедно съ хората. Чакай да напусна жена си да видимъ, какво сега ще кажатъ за мене. Той напусналъ жена си. Чулъ, че хората се произнесли за него: Сега стана маскара на хората. И ние сега започваме като този бей: Най-напредъ си князъ на князетѣ, после – близо до хората, заедно съ хората, и най-после, посмѣшище на хората. Азъ бихъ желалъ да започнемъ съ посмѣшище на хората и да свършимъ съ князъ на князетѣ. Този процесъ е вѣренъ и за самия човѣкъ. На какво ще приличаме, ако ние станемъ посмѣшище на хората? Въ какво ще се превърнемъ, ако станемъ посмѣшище на самитѣ себе си? Защо пропадна турскиятъ бей, т. е. този князъ? – Защото той искаше да знае мнѣнието на хората. Докато му казвали „князъ на князетѣ”, той не билъ доволенъ. Той мислѣлъ, че ще кажатъ нѣщо повече за него. Като самъ, той билъ князъ на князетѣ. Щомъ се свързалъ съ другъ човѣкъ, той станалъ близо до хората. Това, което хората вършеха, и той го вършѣше. Следъ това напусна жена си, като мислѣше, че така ще разрѣши въпроса. Обаче, въпросътъ не се разрѣши така. Той изпадна въ противорѣчие. Казвамъ: Ако ти изгубишъ своя възвишенъ идеалъ, ще се намѣришъ въ положението на турския бей, за когото хората казватъ, че станалъ за посмѣшище. Започвашъ съ своя възвишенъ идеалъ, и после казвашъ: Нѣма да го бѫде, ще отидемъ да живѣемъ въ широкия свѣтъ. Най-после казвашъ: Животътъ нѣма смисълъ. – Не, животътъ има смисълъ, но спорѣдъ степеньта на вашитѣ разбирания. Това не трѣбва да ви засѣга, то е само обяснение. Азъ не вѣрвамъ, че сте на мѣстото на бея. Вие сте само зрители и ще вземете поука отъ неговото положение. Въ даденъ случай, всѣки може да изпадне въ положението на бея. Всѣки трѣбва да разбира това, което е вложено въ него. Когато въ насъ ставатъ рѣзки промѣни, трѣбва да знаемъ, че сѫ външни, а не наши. Това не си ти, но си въ положението на човѣкъ, влѣзълъ въ лодка. Морето постоянно тѣ люлѣе, това не зависи отъ тебе. Когато морето утихне, и ти ще бѫдешъ кротъкъ. Слѣдователно, не се свързвайтѣ съ морето. Като излѣзешъ на сушата, твоитѣ отношения ще бѫдатъ други. Не влизай въ морето, ако не знаешъ да плувашъ. Ако момъкъ се ожени за една мома като морето, какво ще бѫде неговото положение? Първо той ще повръща, после ще се разведатъ. Споредъ кабалиститѣ, никога не трѣбва да се женишъ за мома отъ воденъ произходъ. Никога не се жени за мома, която произхожда отъ въздушнитѣ духове; никога не се жени за мома, която произхожда отъ огненитѣ духове. Огненитѣ духове се наричатъ още саламандри, воднитѣ – ундини, а въздушнитѣ – силфи. Слѣдователно, не се заемай да обработвашъ мочурлива градина. Обработвай мѣсто, дето има вода, дето ти самъ можешъ да бѫдешъ господарь на положението. Слѣдователно, ако, следъ като си се родилъ на земята, не разбирашъ условията, при които живѣешъ, и казвашъ, че сѫ лоши, какъвъ смисълъ има твоето дохождане на земята? Какъ е създадена земята, и кой я създалъ, това не е въпросъ за разискване. Не е нужно и да се вѣрва въ това, което се казва. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на свѣтлината и влиянието й върху тебе. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на въздуха и влиянието му върху тебе. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на водата и влиянието й върху тебе. Трѣбва да разбирашъ законитѣ на храненето и влиянието имъ върху тебе. Трѣбва да разбирашъ и материала, отъ който си съградилъ кѫщата си. Най-после, ти трѣбва да разбирашъ силитѣ, които дѣйствуватъ и противодѣйствуватъ върху тебе. Ти трѣбва да бѫдешъ морякъ, който знае, съ какъвъ параходъ да пѫтува. Ако параходътъ е слабъ, да не влиза въ него. Параходътъ трѣбва да бѫде здравъ. Най-после казвате: Богъ ще оправи свѣта. Какво разбирате подъ думитѣ „Богъ ще оправи свѣта”? Нѣкои отъ васъ разбиратъ значението на тѣзи думи. Други пъкъ, подъ тѣзи думи разбиратъ нѣкой министъръ или високопоставено лице, което може да уреди работитѣ имъ, да имъ помогне. Всѣки трѣбва да има единъ такъвъ Господъ въ себе си или вънъ отъ себе си, който да му помага, да му урежда работитѣ. Добре е да дружишъ съ разумни хора, които да ти помагатъ. Богъ е само между разумнитѣ. Вънъ отъ разумностьта, Богъ не сѫществува. За мене не е важно, каква идея имате за Бога. Важно е, какъ работи тази идея между хората. Не е важно, какво мислишъ за въздуха; важно е, какъ го използувашъ. Не е лесно да възприемешъ правилно идеята за Бога. Тя е отвлѣчена, философска идея. Когато се разисква върху идеята за Бога, едни философи казватъ, че Богъ не сѫществува вънъ отъ насъ; други казватъ, че Богъ сѫществува вънъ отъ насъ. Това сѫ човѣшки разбирания, човѣшки предположения. Това не може да се докаже на опитъ. Какъ ще докажешъ, какво е съдържанието на нѣщо, което не виждашъ? Какъ ще опредѣлишъ нѣщо, което не се опредѣля? Какъ ще опредѣлишъ границитѣ на това, което нѣма граници? Какъ ще опредѣлишъ скоростьта на една величина, която непрекѫснато се движи? Казва се, че Богъ дѣйствува едновременно въ цѣлата вселена. Какъ ще опредѣлимъ Бога? Той дѣйствува едновременно въ всички свои центровѣ. Затова се казва, че Богъ е извънъ времето и пространството. Човѣшкиятъ умъ не е въ състояние да опредѣли, какво нѣщо е Богъ. Всѫщностъ, какво е Богъ, какъ и кѫде се проявява, това е Негова работа. Единъ день, когато Той самъ дойде да проповѣдва, ще ни отговори на всички въпроси, които ни интересуватъ. Съвременнитѣ хора изпадатъ въ положението на онзи астрономъ, който дълго време се молилъ да му се открие, какво нѣщо е славата Божия. Следъ 25 годишно очакване, той сънувалъ интересенъ сънь: Единъ ангелъ дошълъ при него и му казалъ: Молитвата ти е приета. Сѫщевременно, той чулъ гласъ, отправенъ къмъ ангела: Остави тѣлото му на земята, а двойникътъ му вземи съ себе си да го разходишъ изъ пространството. Той усѣтилъ, че станалъ много лѣкъ и се понесълъ нависоко. Така се носѣлъ той отъ една планета въ друга, отъ една слънчева система въ друга и, като видѣлъ, че това нѣма край, казалъ: Искамъ вече да се върна на земята. Уплашихъ се отъ това, което видѣхъ. И сега, когато нѣкой каже, че иска да отидѣ на небето, отговарямъ: Ако отидешъ на небето съ тѣзи разбирания, които имашъ, ще се намѣришъ въ чудо отъ това, което ще видишъ. Мощни, силни сѫ идеитѣ, съ които живѣятъ възвишенитѣ сѫщества. Ако се натъкнете на тѣхъ, не само, че нѣма да ги разберете, но ще се объркате, ще дойдете до полудяване. Какъ ще се справите съ възвишенитѣ сѫщества? За васъ тѣ сѫ подобни на богове. Едни отъ тѣхъ управляватъ Сатурнъ, други – Сириусъ, трети – Венера, четвърти – Земята. Можете ли да разберете тѣхния езикъ? Тѣ ще минатъ и заминатъ край васъ, безъ да ви видятъ. Какъ ще останете между сѫщества, които не ви обръщатъ никакво внимание? Ако тѣзи сѫщества ви отправятъ само единъ погледъ, вие ще се почувствувате щастливи. Така, именно, ще почувствувате Божията милость. Ако искате и вие да разберете милостьта на Бога, трѣбва да живѣете съ мене хиляда години, да ви уча и да ви проповѣдвамъ. Това не е лесна работа. Като Бога другъ нѣма. Другитѣ сѫщества ви гледатъ отвисоко. Ако сте умни, тѣ ще ви обърнатъ внимание. Когато единъ ангелъ отъ слънчевата система дойде при тебе, ти му давашъ отчетъ за живота си. Има ангели, до които не можешъ да се приближишъ. Дълго време ще стоишъ предъ вратата имъ, докато тѣ приематъ. Не постѫпватъ ли така и министритѣ на земята? Колко време трѣбва да чакашъ предъ вратата на нѣкой министъръ, докато тѣ приеме! Това не е майката, която е готова всѣки моментъ да приеме детето си. Сега азъ ви говоря само за външната страна на небесния животъ, а не за неговата вѫтрѣшна страна. Животътъ на ангелитѣ има външна и вѫтрѣшна страна. Ако влѣзешъ въ небето и нѣмашъ отношение къмъ едно отъ възвишенитѣ сѫщества тамъ, по-добре не влизай. Ще се почувствувашъ самотенъ, отъ всички изоставенъ. За да има отношения между две сѫщества, тѣ непремѣнно трѣбва да се обичатъ. За да се изяви любовьта, нужно е знание, въ което дѣйствува законътъ на истината. Ако носишъ въ себе си любовь, знание, мѫдрость и истина, възвишенитѣ сѫщества ще ти обърнатъ внимание. Тѣ виждатъ Бога въ тебе и затова се интересуватъ отъ човѣка. Дето е Богъ, всички спиратъ вниманието си. Щомъ имашъ човѣшко съзнание, въ другия свѣтъ ще намѣришъ само твоята баба и твоя дѣдо. Тѣ ще тѣ нагостятъ добре, ще ти предложатъ сладъкъ сиропъ. Следъ това ще тѣ поставятъ въ чиста, добре наредена стая, да си починешъ. Питате: Душитѣ иматъ ли тѣла? – Иматъ тѣла. Тѣ не се хранятъ като насъ, но това е другъ въпросъ. Важно е да разберемъ, какво трѣбва да правимъ ние. Казвате, че Христосъ проповѣдвалъ извѣстни истини. – Какво е проповѣдвалъ Той? Обаче, Христосъ казва: „Проповѣдвамъ ви това, което ми казва Отецъ, Който ме е пратилъ на земята.” Въ това отношение, Христосъ имаше съзнание. Той знаеше, кой го е пратилъ на земята и вършѣше Неговата воля. Питамъ: Колко хора съзнаватъ, че сѫ изпратени на земята отъ Отца, да вършатъ Неговата воля? Не е достатъчно само да знаятъ, че сѫ учени, но тѣ трѣбва да изявятъ това знание. Това се изисква не само отъ ученитѣ и религиознитѣ, но и духовнитѣ трѣбва да иматъ такова съзнание, да казватъ и на царе, и на просяци: Изпратени сме да проповѣдваме между хората. Това, което проповѣдватъ днесь, е противоположно на Христовото учение. Благородство се иска отъ хората! Единъ турски дервишъ срѣщналъ единъ бей. Дервишътъ му казалъ: Моля ти се, помогни ми, съ каквото можешъ. Беятъ извадилъ кесията си отъ джоба, пълна съ златни, сребърни и медни монети и му казалъ: Вземи си, колкото ти трѣбватъ. Дервишътъ погледналъ къмъ кесията и взелъ една медна монета, десеть стотинки. – Защо взимашъ толкова малко? – Толкова ми трѣбватъ. – Вземи си отъ златнитѣ монети. – Взехъ си толкова, колкото ми трѣбватъ. Питамъ: Колко отъ съвременнитѣ хора, като имъ предложатъ кесия съ различни монети, ще си извадятъ само десеть стотинки? Всѣки ще си вземе златна монета. Какво показва това? – Че всѣки иска да вземе първото мѣсто въ живота. Дервишътъ разбира смисъла на живота. Той взима толкова, колкото му трѣбва. Каква е разликата между постѫпката на бея и тази на дервиша? – И двамата постѫпили добре. Беятъ има пълно довѣрие на дервиша и му казва: Вземи, колкото искашъ. Дервишътъ взелъ толкова, колкото му трѣбва – нито повече, нито по-малко. Такива ли сѫ отношенията на сегашнитѣ хора? – Не сѫ такива. Тѣ не живѣятъ нито като бея, нито като дервиша. Това се дължи на тѣхнитѣ вѫтрешни разбирания. Кой отъ васъ би извадилъ кесията си да я предложи на бѣдния? Всѣки ще се страхува да направи това, защото знае, че бѣдниятъ ще си вземе повече, отколкото му трѣбва. И сегашнитѣ дервиши не сѫ като този въ примѣра. Тѣ цѣлъ день ходятъ да събиратъ пари, защото сѫ търговци. Задачата на дервиша е, като тѣ срѣщне, да ти каже една дума, която целъ день да носи благословение за тебе. И следъ това ще си вземе само десеть стотинки. Знаете ли, какво е казалъ дервишътъ на турския бей? Той му казалъ: Ти имашъ една дъщеря, която много обичашъ. Скоро ще дойде единъ бей да я иска за жена, но ти по никой начинъ не трѣбва да му я дадешъ. Ако му я дадешъ, тя ще бѫде нещастна. Следъ тѣзи думи, дервишътъ продължилъ пѫтя си. Ако беятъ не бѣше извадилъ кесията си и тъй щедро да му предложи, да си вземе, колкото пари иска, той не би му казалъ тѣзи думи. И наистина, думитѣ му се сбѫднали. Следъ години, беятъ срѣщналъ сѫщия дервишъ, който му поискалъ помощь. Беятъ пакъ извадилъ кесията си. Този пѫть дервишътъ взелъ само една златна монета. Беятъ го запиталъ: Защо първия пѫть ти взе само десеть стотинки, а сега взимашъ една златна монета? Дервишътъ му отговорилъ: Първия пѫть взехъ само десеть стотинки, съ което искахъ да ти кажа, че първиятъ зетъ, който дойде за дъщеря ти, ще струва десеть стотинки. Затова не трѣбваше да я дадешъ на него. Вториятъ зетъ, който сега ще дойде – младъ, бѣденъ човѣкъ, струва злато. Ако искашъ ти и дъщеря ти да бѫдете щастливи, ще я дадешъ на него. Ето, това е наука, това е истинско отношение. Има ли смисълъ да ви срѣща този дервишъ? – Има смисълъ, защото той разбира отношенията между нѣщата. Има прости числа, има и скѫпоцѣнни числа; има щастливи и нещастни числа въ живота. Ти се готвишъ да отидешъ на работа, но отвѫтрѣ нѣщо ти казва: Не отивай днесь на работа. – Това е суевѣрие. – Не е суевѣрие. Щомъ нѣщо отвѫтрѣ ти казва да не отивашъ на работа, трѣбва да го послушашъ. Това е вѫтрѣшенъ законъ, на който трѣбва да се подчинявашъ. Човѣкъ е дошълъ на земята, облѣкълъ се въ плъть и се пита, защо е дошълъ. – Той е дошълъ, за да се изучава. Гледа рѫцетѣ си, вижда, че има нѣщо написано на тѣхъ. Какво означаватъ линиитѣ на рѫцетѣ, не знаете. Едни рѫце сѫ пълни, пръститѣ въ основата дебели, а други сѫ слаби, Какво означава това, сѫщо не знаете. Рѫката на нѣкого е мека, а на другъ – твърда. Защо е така, не знаете. Казвате, че Богъ е създалъ една рѫка мека, а друга – твърда. Това не е обяснение. Човѣкъ трѣбва да знае, защо рѫката му е мека или твърда, защо пръститѣ му сѫ остри, възлести или тѫпи. Ако пръститѣ на рѫката въ основата сѫ дебели, такъвъ човѣкъ обича да си хапва повече. Той казва: Добре е да си хапнешъ и пийнешъ. Той има добре развито благоутробие. Докато е младъ, той мисли само за ядене и пиене. Като остарѣе, той казва: Сега ще живѣя за Господа. Единъ младъ момъкъ, съ дебели пръсти въ основата, рѣшилъ единъ день да отиде на черква, да се помоли на Господа. По пѫтя го срѣщналъ дяволътъ и го запиталъ: Синко, де отивашъ? – Отивамъ на черква, да се помоля на Господа. – Защо ще ходишъ на черква, между старитѣ баби и дѣдовци? Нека тѣ се молятъ. Тамъ е за тѣхъ. Ти, като младъ, иди на хорото, да си поиграешъ съ момитѣ, да знаешъ, защо си младъ. Момъкътъ се върналъ отъ пѫтя си и отишълъ на хорото да си поиграе. Така минавали днитѣ, докато остарѣлъ. Сега той взелъ тояжката си и тръгналъ на черква. Пакъ го срѣщналъ дяволътъ. – Де отивашъ, дѣдо? – На черква, да се помоля на Господа. – Я се остави отъ това желание. То не е за тебе. И безъ това, Богъ ще тѣ приеме. Върни се у дома си да си починешъ. И този пѫть дѣдото послушалъ дявола и се върналъ отъ пѫтя си. Това не е наука, не е убѣждение. Така и вие казвате, че ще учите на стари години. – На стари години нищо нѣма да направите. Който не учи на младини, на старини нищо нѣма да постигне. Тогава, какъвто си на младини, такъвъ ще бѫдешъ и на старини. Каквото е качеството на новия платъ, такова ще бѫде и на стария. Какъвто е роденъ човѣкъ, такъвъ ще си остане. Малко може да се измѣни, но при усилена и съзнателна работа върху себе си. Азъ поддържамъ слѣдната мисъль: Вѣрвай, че си изтъканъ добре. Защо трѣбва да мислишъ, че си роденъ хилавъ? Азъ не искамъ да останете съ мисъльта, че сте хилави, но ви казвамъ научно: Ако пръститѣ ви въ основата сѫ дебели, трѣбва да възпитавате стомаха си. Ако сѫ възлести, трѣбва да възпитавате дихателната си система. Ако сѫ заострени, ще възпитавате ума си. Хора съ заострени пръсти иматъ добри черти въ характера си, но иматъ и лоши черти. Една лоша черта у тѣхъ е, че обичатъ да се изхлъзватъ. Тѣ обичатъ да преувеличаватъ нѣщата и да полъгватъ, при което сами си вѣрватъ. Ще ви приведа единъ дѣйствителенъ примѣръ за нѣкой си Нойчо, голѣмъ хитрецъ и лъжецъ, отъ село Чакма. Той поканилъ за кръстникъ единъ младъ попъ. Хвалелъ се на своята възлюбена, че билъ богатъ, ималъ много овце и нѣколко чифта волове. Като се оженили, тя видѣла, че той нѣма нищо, но казвалъ: Нашиятъ кръстникъ е богатъ човѣкъ. Попътъ мълчалъ, усмихвалъ се и нищо не казвалъ. Нойчо минавалъ и за ясновидецъ. Казвалъ на своитѣ съселяни, както и на съсѣдитѣ си отъ село Николаевка, че на еди-кое си мѣсто имало голѣмо богатство, заровено въ земята. Тръгнали отъ селото около 80 души, съ лопати и кирки, да отидатъ на означеното отъ Нойчо мѣсто да копаятъ. Копали три дни, търсили тукъ-тамъ, нищо не намѣрили. Най-после извикали и кмѣта, но Нойчо избѣгалъ. Следъ усилено копане, като не намѣрили нищо, върнали се по домоветѣ. Това не е знание. Когато нѣщата се приематъ съ ума, сърдцето и волята, тѣ се осмислятъ. Но тѣ трѣбва да се реализиратъ. И знанието е на мѣсто само тогава, когато може да измѣни, т. е. да подобри поне една черта на човѣшкия характеръ. За онзи, който има знание, нѣма защо да му се приказва, нѣма защо да се въздържа отъ ядене, или да се пресища. Достатъчно е само да бутне първия си пръстъ, т. е. Божествения пръстъ – палецътъ, и стомахътъ му ще се възпита. Следъ това ще каже на стомаха си, колко трѣбва да яде, и той ще тѣ послуша, Ако тѣ боли коремътъ, хвани първия си пръстъ и отправи ума си къмъ него. Ще кажете, че това е суевѣрие, а не наука. Не казвамъ, че вие можете да направите това, но ако адептъ ви лѣкува, той ще хване първия ви пръстъ и ще ви излѣкува. – Какъ може да стане това? – Въ организма на всѣки човѣкъ сѫ вложени нужднитѣ лѣкарства. Въ него се крие лекарьтъ, аптеката и необходимитѣ лѣкарства. Който дойде да ви лѣкува, той носи въ себе си нужднитѣ лѣкарства. Ако лекарьтъ не носи аптеката въ себе си, външнитѣ лѣкарства нѣматъ никаква сила. Какъ ще си обясните, защо единъ лѣкарь, като препорѫчва извѣстни лѣкарства, нѣма резултати, а другъ, при сѫщитѣ лѣкарства, има резултатъ? Значи, въ организма на втория лѣкарь се съдържатъ тъкмо такива елементи, които сѫ въ сила да помогнатъ на болния. Въ болния всѣкога липсва нѣщо. Щомъ се внесатъ тѣзи елементи въ него, той веднага оздравѣва. Слѣдователно, като внесешъ въ болния необходимитѣ здравословни елементи, той оздравѣва. Така и Христосъ лѣкувалъ. Той предавалъ на болния нѣщо отъ себе си. Когато болната жена отъ кръвотечение се приближила до Христа, Той усѣтилъ, че сила излѣзла отъ Него. Вие искате да лѣкувате, безъ да давате нѣщо отъ себе си. Въ природата такъвъ законъ не сѫществува. Ако искашъ да лѣкувашъ, трѣбва да излѣзе сила отъ тебе. Сѫщиятъ законъ дѣйствува и въ живота. Не можешъ да убѣдишъ хората въ нѣщо, ако ти самъ не вѣрвашъ въ него. Не можешъ да събудишъ доброто въ хората, ако ти самъ нѣмашъ доброто въ себе си. Сѫщото се отнася до знанието и до любовьта. Такъвъ е законътъ. Ние се приближаваме къмъ реалния свѣтъ – въ свѣта на дѣйствията и на числата. Затова ние работимъ съ четири метода. Събираме, напримѣръ, две числа. Можемъ и да извадимъ едно число отъ друго и да получимъ остатъкъ. После имаме произведение на две числа. Значи, умножаваме. Най-после, дѣлимъ две числа и получаваме частно. Питамъ: Ако работите съ числа, които се събиратъ, изваждатъ, умножаватъ или дѣлятъ, ще имате ли единъ и сѫщъ резултатъ? – Нѣма да имате еднакъвъ резултатъ. Така и нѣкои данни въ живота се събиратъ или изваждатъ, други се умножаватъ или дѣлятъ. Така и мѣсецитѣ въ живота се събиратъ, изваждатъ, умножаватъ или дѣлятъ. Сѫщото става и съ годинитѣ. Сѫщото е и въ математиката, специално въ науката и изкуството. Има законъ на съотношения. Ако не разбирате този законъ и не се нагласявате спорѣдъ него, вие ще се объркате. Като търсите процеса на събирането, ще влѣзете въ изваждането. Като търсите умножаването, ще влѣзете въ дѣлението. Каква наука ще имате тогава? Нѣкога се оплаквашъ, че тѣ стѣга нѣщо въ слънчевия вѫзелъ. Усѣщашъ, че нѣщо се вади отъ тебе. Ти си въ процеса на изваждането. Този день трѣбва да се заемешъ само съ изплащане на полици. Ще отворишъ кесията си, ще плащашъ и ще кажешъ: Радвамъ се, че изплащамъ. Другъ пѫть си въ процеса на събирането. Ще се приготвишъ да събирашъ. Човѣкъ трѣбва да знае, презъ какви процеси на ума минава. Четиритѣ аритметични дѣйствия могатъ да се отнесатъ къмъ висшитѣ, разумни свѣтове. Така можете да опредѣлите, дали вашитѣ дѣйствия или състояния се отнасятъ къмъ събирането, изваждането, умножаването и дѣлението. Ако си математикъ, ще изчислишъ, въ какъвъ случай, колко пѫти изпѫкналата линия е по голѣма отъ вдлъбнатата. Сѫщо ще опредѣлишъ дължината на правитѣ линии, тѣхното пресичане и ъглитѣ, които се образуватъ при пресичането имъ. Така ще си съставите едно уравнение. Като го рѣшите правилно, ще дойдете въ състоянието на светия. Това се отнася до онѣзи, които разбиратъ законитѣ. Който не ги разбира, преждевременно ще побѣлѣе. Той ще се намѣри въ положението на онзи пияница, който миналъ голѣмо препятствие. Единъ пияница, като излѣзълъ отъ кръчмата и се връщалъ у дома си, миналъ презъ едно голѣмо препятствие, безъ да го забележи. Сутриньта, като излѣзълъ отъ дома си, миналъ презъ сѫщото мѣсто. Като видѣлъ, какво препятствие миналъ, и какъ могълъ да пострада, главата му побѣлѣла отъ ужасъ. Така, всѣки човѣкъ минава презъ извѣстни преживявания, които впоследствие произвеждатъ нуждния ефектъ и впечатлѣние. Тѣ отпосле се отразяватъ въ съзнанието на човѣка и произвеждатъ извѣстна реакция. Това е научната страна на въпроса. Такива явления, въ даденъ случай, не произвеждатъ нужното впечатлѣние, но отпосле, като ги видимъ, или само си ги представимъ, главата ни побѣлява. Христосъ казва: „Не могатъ всички да приематъ тази дума, но на колкото е дадено.” Искамъ да остане въ ума ви слѣдната мисъль: Богъ създаде изпѫкналитѣ и вдлъбнатитѣ линии, за да бѫдете умни, два пѫти по-умни, а веднъжъ силни. Умътъ трѣбва да бѫде два пѫти по-силенъ отъ волята; волята трѣбва да бѫде два пѫти по-слаба отъ ума. Ако волята е два пѫти по-силна отъ ума, не може да бѫдете истински човѣкъ, ще бѫдете човѣкъ-животно. Всички хора развиватъ волята си. Силата на волята трѣбва да се изрази въ ума, въ разумностьта. Подъ силна воля разбирамъ разумность. Слѣдователно, ако искате да бѫдете разуменъ човѣкъ, умътъ ви трѣбва да бѫде два пѫти по-силенъ отъ волята. Силата на вашето сърдце и силата на вашия умъ трѣбва да бѫдатъ еднакви. И тогава, ако волята се присъедини къмъ ума, той ще слуша сърдцето; ако волята се присъедини къмъ сърдцето, то ще слуша ума. Затова, именно, волята измѣня наклона на ума и на сърдцето. Ако сърдцето ви е два пѫти по-силно отъ ума, вие ще бѫдете нещастни. Ще бѫдете човѣкъ съ чрезмѣрни желания, които не можете да постигнете. Вие трѣбва да имате толкова желания, колкото умътъ може да реализира. Тѣзи мисли, които ви дадохъ днесь, искамъ да останатъ въ ума ви. Отъ цѣлата беседа искамъ да остане въ васъ слѣдната мисъль: Силата на вашето сърдце и на вашия умъ да бѫдатъ еднакви, а силата на вашата воля да бѫде два пѫти по-малка отъ силата на сърдцето и на ума ви. Само така ще придобиете онзи идеаленъ животъ, къмъ който се стремите. 5. Беседа отъ Учителя, държана на 28 септември, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  18. Ани

    1930_10_05 Иде Исусъ

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Иде Исусъ „Като чуха, че иде Исусъ въ Ерусалимъ.” (Йоана 12:12) Ще взема само двe думи отъ прочетения стихъ: „Иде Исусъ.” Всички нѣща идатъ. Глаголътъ „иде” показва, че идатъ извѣстни сили, извѣстни движения, извѣстни мисли, извѣстенъ животъ – нѣщо разумно иде. Това, което иде на земята, има своитѣ положителни и отрицателни страни. Иде богатството, но иде и сиромашията; иде животътъ, но иде и смъртьта; иде здравето, но иде и болѣстьта; иде любовьта, но иде и омразата; иде истината, но иде и лъжата. Това сѫ контрасти. Това сѫ разбиранията на хората. Споредъ съвременната култура, човѣшката философия е поставена на несигурна основа. Въ този смисълъ, азъ не зная, доколко тя може да се нарече философия. Подъ „философия”, ние разбираме онази наука, която дава истинско направление на човѣшкия животъ. И то, не само специфично направление, но въ всички посоки. Тя носи животъ. Сегашната философия е гимнастика на ума. Това сѫ редъ теории, хипотези, догадки, заключения, опровѣржения, поставѣне на една теория срѣщу друга, една система срѣщу друга. Всички хора си служатъ съ философия. Нѣкога и религията се кичи съ тази философия. И тя иска да ни докаже, че има единъ Господъ въ свѣта. Каква нужда има да се доказва това, което сѫществува? Каква нужда има да ми доказватъ това, което азъ виждамъ? Щомъ ми се доказва нѣщо логически, това показва, че нѣщо ми липсва. Но все-таки, трѣбва да докажешъ на слѣпия, че има слънце. На глупавия трѣбва да се доказва, че свѣтътъ е разумно създаденъ. На слабия трѣбва да се доказва, че има нѣкаква сила въ свѣта. На сиромаха трѣбва да се доказва, че има богатство въ свѣта. На болния трѣбва да се доказва, че сѫществува здраве. Това сѫ все доказателства. Ние взимаме единъ фактъ отъ живота на човѣка и казваме, че той се обезвѣрилъ. Да не говоримъ за вѣрата. Само гениалнитѣ хора иматъ вѣра. Талантливитѣ хора иматъ вѣрвания, а обикновенитѣ хора иматъ суевѣрия. Така азъ дѣля хората. Споредъ мене, вѣрата е законъ, който опредѣля степеньта на знанието. Колкото повече се усилва вѣрата, толкова повече се увеличава знанието. И обратно: щомъ се увеличава знанието, и вѣрата се усилва. Между вѣрата и знанието има извѣстно съотношение. Ако вѣрата се усилва, а знанието не се увеличава, това не е истинска вѣра. Това е вѣрване. Когато вѣрата се усилва, а човѣкъ, вмѣсто да придобие знание, губи и това, което има, туй е суевѣрие. И тъй, вѣрата, като вѫтрѣшенъ подтикъ на ума, води човѣка въ областьта на знанието. Каква е тази область, той не знае, но има извѣстна връзка между човѣшкия умъ и Разумностьта. Азъ наричамъ тази Разумность „Богъ”, не въ физически смисълъ, но въ дълбокъ духовенъ смисълъ. Само слабиятъ се домогва до външната, физическата страна на Бога. Той казва, че има Богъ. Силниятъ, обаче, казва: Азъ съмъ самъ Богъ. Другъ Богъ, освѣнъ мене, не сѫществува. Питамъ: Ако силниятъ постѫпва несправедливо къмъ слабия, Богъ ли е той? Никакъвъ Богъ не е, той е глупавъ човѣкъ. Подъ „Богъ” разбирамъ висшето, разумното начало въ човѣка, което го отличава отъ другитѣ сѫщества. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ правилно разбиране на живота, както сега се развива, а не както преди хиляди години; нито, както се е развивалъ у млѣкопитаещитѣ, птицитѣ, рибитѣ; нито както се е развивалъ у растенията. Може би, животътъ въ тази далечна епоха, да е билъ отличенъ и за животнитѣ, и за растенията, но ако и хората слѣдватъ този пѫть, той не имъ отговаря. Мнозина се спиратъ на въпроса, трѣбва ли да се яде. Яденето е чисто животинско дѣйствие. Онова, което задоволява човѣка, не е яденето. Че трѣбва да живѣешъ, за да ядешъ, това е човѣшка мисъль. Човѣкъ трѣбва да знае, защо е нужно да яде. Въ яденето има два момента: усѣщането, че си гладенъ, и усѣщането, че си задоволилъ глада си. Като е гладенъ, човѣкъ трѣбва да знае, какво е гладътъ. И като се нахрани, той усѣща вѫтрѣшно доволство. Тогава той знае, какво е доволството. Често се говори за богатството и сиромашията. Естествени процеси ли сѫ тѣ? Богатството и сиромашията сѫществуватъ и въ природата. Гладенъ си, това е сиромашия; ситъ си, това е богатство. Гладътъ подразбира стремежъ въ човѣка да се нахрани, задоволи или да стане богатъ. – Колко време продължава това богатство?– Четири-петь часа. Следъ това той отново започва да търси нѣщо, да задоволи глада си, да стане богатъ. – Дотегна ми сиромашията. – Въ това е красотата на живота. Ти си бодъръ, енергиченъ, докато си гладенъ. Щомъ се нахранишъ, ти ставашъ доволенъ, насищашъ се и заспивашъ. И животнитѣ, като се нахранятъ, обръщатъ главата си на една, на друга страна и заспиватъ. Като се събудятъ, усѣщатъ гладъ и пакъ започватъ да търсятъ храна. Само богатитѣ и сититѣ хора могатъ на всѣко време да спятъ. За да не се атрофира умътъ имъ, природата е създала глада, който ги заставя да работятъ. Гладътъ изправя единъ голѣмъ недостатъкъ у хората – освобождава ги отъ мързела. Ако гладътъ не сѫществуваше, не зная, какъвъ щѣше да бѫде свѣтътъ. Сега всички искатъ да бѫдатъ богати. Това е невъзможно. Богатството е временно състояние за човѣка – да си почине. Следъ това той трѣбва да работи. Значи, чрезъ сиромашията човѣкъ се изправя. Най-мощното, най-силното въ свѣта е сиромашията. Силни хора сѫ онѣзи, които могатъ да издържатъ сиромашията. Забележете, сиромаситѣ сѫ крайно издържливи. Тѣ иматъ здрави мускули. Богатитѣ сѫ кашкави, тѣ сѫ деликатни и неиздържливи. Никѫде не е казано, че богатитѣ ще наслѣдятъ Царството Божие. Напротивъ, за сиромаситѣ е казано това. Туй се отнася за онѣзи сиромаси, които могатъ да станатъ богати, както и за онѣзи богати, които могатъ да станатъ сиромаси. Ако, при сиромашията, не можешъ да станешъ богатъ, ти не си сиромахъ; и ако, като богатъ, не можешъ да станешъ сиромахъ, ти не си богатъ. Ако не можешъ да смѣняшъ състоянията си, ти не си истински сиромахъ, нито истински богатъ. Сиромахътъ се оплаква: Дотегна ми вече сиромашията! Истинскитѣ нещастия, които прекарваме, идатъ не отъ сиромашията, а отъ богатството. А всички наши прегрѣшения ние изправяме чрезъ сиромашията. Като дойде сиромашията при тебе, ти казвашъ: Едно време бѣхъ жестокъ, но не трѣбва да бѫда такъвъ. Сега си станалъ по-мекъ, по-деликатенъ, по-внимателенъ. Работишъ да изправишъ живота си и да се примиришъ съ бѣднитѣ. Като богатъ, ти затваряшъ касата си, затваряшъ и сърдцето си. Държишъ се важно предъ другитѣ и искашъ да покажешъ, че не си като тѣхъ. По какво се различаватъ двама братя, единиятъ отъ които е богатъ, а другиятъ – сиромахъ? Богатството на човѣка е въ неговата кръвь. Ако кръвьта му е венозна и въ нея има млѣчна киселина, той не е богатъ. И мисъльта му сѫщо не е силна. Необходимо е да имашъ мощна мисъль. Ако мислишъ, че като откачишъ оттукъ-оттамъ, ще осигуришъ живота си, ти се лъжешъ. Бихъ желалъ да видя поне единъ човѣкъ, който е осигурилъ живота си. Досега не съмъ срѣщалъ такъвъ човѣкъ. Желанието на човѣка, да се осигури, е крива философия, която го води въ кривъ пѫть. Казвате: Да бѫдемъ богати! – Съ какво? – Съ мощна мисъль. – Да бѫдемъ богати! – Съ какво? – Съ добродѣтели. Да бѫдемъ богати съ сила, съ добро, съ знание. Като приемемъ знанието, да не го задържаме за себе си, защото природата не обича користолюбието. Природата изкоренява користолюбието, както постѫпва съ растенията. Въ това отношение, и човѣкъ е растение, което се движи. Той е двойно растение. То съдържа двe страни – една животинска и една човѣшка. Ако разгледаме симпатичната нервна система, ще видимъ, че коренитѣ й сѫ въ стомаха, дето има жлѣзи, наречени стомашенъ мозъкъ, чиито клоне отиватъ въ главния мозъкъ, и оттамъ изпращатъ енергиитѣ си надолу. Различаваме два вида плодове: плодове на човѣшкото естество и плодове на животинското естество, на единъ миналъ животъ, който се преповтаря. Плодоветѣ на този животъ сѫ горчиви. Ако симпатичната нервна система не се управляваше отъ главния мозъкъ, човѣкъ би изпадналъ въ животинско състояние, подъ закона на инстинкта за самозапазване. Питамъ: Спасиха ли живота си онѣзи допотопни животни, които бѣха толкова силни? Де сѫ грамаднитѣ мамоти? Отъ голѣмитѣ животни засега е останалъ само слонътъ, който предъ тѣхъ е като едно теле. Единъ день и той ще изчезне. Смисълътъ на живота не е въ натрупването, въ настояването. Да надебелеешъ, да натрупашъ мазнини, това не осмисля твоя животъ. Съвременнитѣ хора считатъ здравъ човѣкъ дебелия, пълния. Ако вратътъ, рѫцетѣ и краката му надебеляватъ, казватъ за него, че е здравъ. Като видятъ дебелъ човѣкъ, всички го облажаватъ. Не, тъкмо тогава го дебнатъ опасности и изненади. Казватъ, че нѣкой ималъ благоутробие, че кръстътъ му билъ широкъ. Споредъ мене, здравъ човѣкъ е онзи, на когото кръстътъ може лесно да се обхване. Когато човѣкъ развие благоутробието си, природата е изпратила червени листове до него. Скоро ще дойде сѫдебниятъ приставъ да събира данъцитѣ. Това сѫ болѣститѣ, които ще го сполетятъ. Който не разбира, какви опасности го очакватъ, казва: Дебеличъкъ е вратътъ ми. Запитали вълка: Защо ти е дебелъ вратътъ? – Защото самъ си върша работата. Всѫщностъ, дебелиятъ вратъ, именно, не върши работа. Какво е направилъ вълкътъ съ дебелия си вратъ отъ хиляди години досега? Какво сѫ направили досега българитѣ съ дебелитѣ си вратове? Дебелиятъ вратъ не мисли. Важна е силната, разумна мисъль, която не е въ човѣка съ дебелия вратъ. Като видите дългата муцуна на вълка и увисналата му опашка, веднага ще почувствувате тѫгата, която той носи въ себе си. Той си мисли: Много овце изядохъ, много грѣхове направихъ. Какъ ще ги изплатя? Вълкътъ се привързва повече отъ кучето, но ако се възпита. Всички хора иматъ лошо мнѣние за вълка. Той обича овцетѣ, прави любовни срѣщи съ тѣхъ, но понеже овчарьтъ не го обича, веднага започва да го гони. Ако овчарьтъ е добъръ, вълкътъ никога не напада стадото му. Нѣкой овчарь казва: Отъ 30 години вече паса овце, но нито една овца не е пострадала отъ вълкъ. – Защо? – Защото води чистъ животъ. Ако овчарьтъ води нечистъ животъ, вълкътъ всѣкога ще напада овцетѣ му. „Иде Исусъ.” Подъ „Исусъ" азъ разбирамъ възвишеното, благородното въ човѣка, а не историческия Исусъ. Какво донесе историческиятъ Исусъ на хората? Ще кажете, че не почитамъ Исуса. Азъ пъкъ питамъ свещеницитѣ и духовенството, които почитатъ Исуса Христа, какъ Го проповѣдватъ? Какъ Го представятъ тѣ на хората? Имаше ли Христосъ корона на главата, като съвременнитѣ владици? Носеше ли мантия като тѣхъ? И ученицитѣ на Христа се обличаха скромно, като Него. А съвременнитѣ служители на църквата носятъ корона на главата си и жезълъ въ рѫка. Азъ не ги сѫдя, но изнасямъ фактитѣ, както сѫ въ дѣйствителность. Каква връзка сѫществува между Христа и Неговитѣ послѣдователи? Днесь какъ Го препорѫчватъ тѣ? Всѫщностъ, патерицитѣ, коронитѣ ще дойдатъ следъ спасението на свѣта. Когато любовьта дойде въ свѣта, тогава духовенството може да си служи и съ десеть патерици. Азъ нѣмамъ нищо противъ тѣхъ, но казвамъ, че тѣ ще бѫдатъ необходими, когато хората се спасятъ. Защо е патерица на болния, когато лежи въ леглото? Като стане отъ леглото, въпросътъ е другъ. Тогава той ще се нуждае отъ патерица. Като ме слушатъ да говоря така, казватъ, че се обявявамъ противъ народната църква. – Коя църква е народна? – Която може да спаси единъ народъ. Свещеницитѣ, проповѣдницитѣ, държавницитѣ въ България, които искатъ да спасятъ всички вѣрващи, защо сѫ създали толкова затвори въ България? Днесь въ страната ни има дванадесетъ голѣми затвора. По волята Божия ли става това? – Това става по човѣшка воля. Въ Англия, въ Америка има много затвори. По волята на Бога ли сѫществуватъ тѣ? – Не, и тѣ сѫ по волята на хората. Казано е: „Богъ не съизволява въ смъртьта на грѣшнитѣ.” Той казва: „Азъ създадохъ хората да живѣятъ братски, разумно.” Вие затварятѣ единъ човѣкъ, осѫждате го на смърть – обѣсвате го или го убивате, а нѣкога го осѫждате на доживотенъ затворъ. Ако това наказание е заслужено, то има смисълъ; ако не е заслужено, какъ ще се оправдавате? Каква бѣше вината на хилядитѣ хора, които Неронъ осѫди на смърть, по законитѣ на Римската империя? И това си има своитѣ дълбоки причини. Неронъ постѫпваше съобразно римскитѣ закони. Той казваше за християнитѣ, че тѣ първи нарушавали законитѣ. Питамъ: По какво се отличаватъ сегашнитѣ хора отъ тѣзи на далечното минало? Сегашнитѣ хора играятъ роля на свободни. Тѣ си мислятъ, че могатъ да правятъ, каквото си искатъ. Не е така. Въ природата сѫществува законъ, който не оставя и най-малкия престѫпникъ да не получи заслужено своето наказание. И съвременнитѣ държави сѫ въ постоянна борба помежду си, както Англия и Германия. Преди войната даже, между тѣзи държави сѫществуваше вѫтрѣшна икономическа борба. Англичанитѣ, като не разбираха вѫтрешния великъ, мощенъ законъ, казваха: По какъвто и да е начинъ, Германия трѣбва да се спре въ индустриално и търговско отношение. Това значи, да се постави на пѫтя й бентъ. Правилно ли е това? Като поставиха този бентъ, англичанитѣ, именно, станаха причина да се отвори войната презъ 1914 година. Наистина, Германия спре развитието си. Като се обяви война на Германия, положението на другитѣ държави стана ли по-добро? Въ Америка повече отъ 6,000,000 хора бѣха безъ работа. Въ Англия повече отъ 3,000,000 хора сѫщо останаха безъ работа. Навсѣкѫде настана голѣма криза. Тѣхната дѣйность се пренесе въ Русия. Значи, положението стана по-лошо. Дойдоха болшевицитѣ, които се заеха да обработятъ повече земя, за да се изкара много жито. Това стана причина за голѣмата криза, която доказа, че борбата бѣше неразумна. Хората се раздѣлиха на двe. Капиталиститѣ бѣха на страната на богатитѣ, а социалиститѣ – на страната на бѣднитѣ. И еднитѣ, и другитѣ не разбиратъ закона. Какво ще придобиятъ народитѣ ако печелятъ по този начинъ? Докато вървятъ въ този пѫть, никой нѣма да спечели. Въ природата не сѫществува никакъвъ излишъкъ. Има ли нѣщо ненормално въ сѫществуването на Съвѣтска Русия? – Не, въ сѫществуването й нѣма никаква анормалность, понеже тя се явява като естествено послѣдствие на анормалния животъ. Докато народитѣ искаха да се спасятъ отъ болшевизма, тѣ попаднаха на него. И сега, англичанитѣ се мѫчатъ да се освободятъ отъ влиянието на Русия и казватъ: Да туримъ по-свободно управление, но въ това „свободно управление” изникнаха пакъ свободнитѣ. Помнете: Каквато борба да се води между народитѣ, ако нѣма разумность, нищо не може да се постигне. Между капитала и труда трѣбва да има разумность. Тази борба е подобна на борбата между гладния и сития. Ако сегашнитѣ богати станатъ бѣдни, а бѣднитѣ станатъ богати, въпросътъ не е разрѣшенъ. Злото не е въ това, че има богати и бѣдни, но въ неразбирането на хората. Ако бѣдниятъ се насити и забрави, че е билъ бѣденъ, и ако богатиятъ обѣднѣе и всѣкога си спомня времето, когато билъ богатъ, това не е разрѣшение на въпроса. Богатиятъ трѣбва да носи сиромашията въ себе си, а сиромахътъ трѣбва да носи богатството въ себе си. Като срѣщнешъ сиромахъ, да виждашъ въ него богатия; като срѣщнешъ богатъ, да виждашъ въ него сиромаха. Това се иска отъ човѣка – да съдържа и богатия, и бѣдния въ себе си. Сѫщото се иска отъ учения и простия, отъ религиозния и свѣтския. Въ всѣки човѣкъ да виждашъ двeтѣ положения. Ако не преобразимъ коренно живота си, съ сегашния моралъ, съ сегашното вѣрую и разбиране нищо не можемъ да създадемъ. Да мислите, че Богъ е само въ църквитѣ, това е криво разбиране. Колко свещеници сѫ готови днесь да пожертвуватъ всичко за Господа? Колко владици сѫ готови днесь да се откажатъ отъ своята корона, отъ своята мантия, отъ жезъла си и да послѣдватъ Христа? Ще кажатъ, че Христосъ е живѣлъ скромно, защото времето е било друго. – Не, за Христа и днесь времето е сѫщото. Щомъ си послѣдователь на Христа, ще живѣешъ като Него. Ако Христосъ дойде сега на земята, бомбе ли ще носи на главата си? Отъ гледището на хигиената, бомбето не се препорѫчва. И калпакътъ на българина не се препорѫчва. – Защо? – Не е хигиениченъ. Хигиената препорѫчвала се носятъ такива шапки и дрехи, които да не прилепватъ напълно до тѣлото, да има празно мѣсто за обмѣна на въздуха. Като се връщате назадъ въ живота, ще се натъкнете на тогавашната мода и ще я сравните съ сегашната. Нѣкога жената носѣше широка рокля, долу съ обрѫчъ, едва влизаше въ стаята. Това показва, че въ бѫдеще жената ще управлява. Послѣ започна да носи корсетъ, да стѣга корема си, което показва, че не трѣбва да развива благоутробието си. Колко трѣбва да бѫде човѣкъ широкъ въ кръста? Като се вземе широчината на врата и се умножи на двe, получава се мѣрката на кръста. А като се вземе широчината на китката и се умножи на двe, това е широчината на врата. Щомъ се нарушатъ тѣзи мѣрки, човѣкъ е нарушилъ разумнитѣ закони на природата. Отъ спазването на тѣзи закони зависи здравето на човѣка. Ако ние, съвременнитѣ хора, спазваме разумнитѣ закони на природата, и тя ще ни слуша. Опитниятъ химикъ изучава законитѣ на природата и ги прилага правилно. Тогава и природата го слуша. Ако и религиозниятъ не изпълнява законитѣ на природата, колкото да се моли, нищо нѣма да постигне. Природата не му съдѣйствува. Има религиозни хора, които и безъ реторти могатъ да произведатъ огънь. – Какъ? – Ако сѫ въ съгласие съ природата. Така постѫпи пророкъ Илия. Знание имаше той. Първо, Илия посъвѣтва езичницитѣ да направятъ този опитъ. Казваше имъ: Викайте къмъ вашия Богъ, да пусне огънь отъ небето. Тѣ викаха, но опитътъ не даде резултатъ. Послѣ Илия направи опита. Той вдигна рѫцетѣ си нагорѣ, произнесе нѣколко магически формули, и падна огънь отъ небето, който запали дървата на неговия жертвеникъ. – Кой е истинскиятъ Богъ? – Истински Богъ е Онзи, Който може да запали огъня на любовьта въ човѣшкитѣ сърдца, за да заживѣятъ хората братски помежду си. Не е истински Богъ Онзи, Който не отговаря на молитвитѣ ви. Казвате: Грѣшни сме, но като умремъ, Богъ ще прости грѣховетѣ ни. – Не, грѣховетѣ ви трѣбва да се простятъ, още докато сте на земята. Следъ смъртьта грѣховетѣ не се прощаватъ. Тогава никакви молитви не могатъ да ви помогнатъ. Ако съвременнитѣ християни приложатъ учението на Христа, кризата, презъ която минаватъ сега, ще се намали най-малко 75 %. Единъ царь ималъ само една дъщеря. Тя пожелала да отидѣ въ свѣта, да се запознае съ хората. Баща й казалъ: Ти си млада, неопитна, ще се натъкнешъ на голѣми страдания. – Хората сѫ добри, ще ми помагатъ – казала царската дъщеря на баща си. – Не сѫ толкова добри, както си ги представяшъ. Ще тѣ пусна, съ условие, да ти туря тази маска на лицето и да не я снемешъ, докато не се върнешъ при мене. Бащата турилъ на лицето й една грозна маска, съ целъ да прикрие красотата й и така да я предпази. Тръгнала царската дъщеря по свѣта и, който я срѣщалъ, се подигравалъ на нейната грозота. Едни се гаврѣли съ нея, други я съжалявали. Питамъ: Какво представя грозната мома, грозната маска? – Болѣстьта, сиромашията, невѣжеството сѫ грознитѣ маски. Ще кажешъ, че имашъ знания, знаешъ да хвърляшъ бомби, да стрѣляшъ съ картечница, съ далнобойни орѫдия. Какво знание е това, което отнема живота на хиляди хора? Какво знание е това, да накарашъ човѣка да грѣши, а послѣ да го осѫдишь на смърть или на доживотенъ затворъ? По-добрѣ да нѣмаше такова знание. Ако трѣбва да сѫдишъ нѣкого, откажи се отъ това – никого не осѫждай. Единъ мой познатъ, мирови сѫдия, ми разправяше една своя опитность: Богатъ човѣкъ сѫди единъ бѣденъ за извѣстна сума. Като разглеждамъ дѣлото, виждамъ, че бѣдниятъ е невиненъ. Богатиятъ го оплелъ така, че той не може да се оправдае. Като слушамъ обвиненията на богатия, иде ми да си дамъ оставката, не ми се ще да се занимавамъ съ такова дѣло. Тогава казвамъ на богатия: Слушай, не мисли, че си неуязвимъ. Азъ виждамъ, че правото е на страната на бѣдния. Рѣшавамъ едно отъ двeтѣ: или да си дамъ оставката, или да платя половината отъ сумата, която му искашъ; другата половина ти ще му простишъ. Ако ме послушашъ, ти ще спечелишъ, ще имашъ моето почитание, ще тѣ давамъ за примѣръ. Какво ще спечелишъ, ако вземешъ пари отъ този бѣденъ човѣкъ, съ жена и четири дѣца? Ако му простишъ, и небето, и Господъ ще тѣ почитатъ. – Има ли Богъ въ свѣта? – Има, разбира се. Ако ме послушашъ, самъ ще се убѣдишъ въ това. Така проповѣдвалъ сѫдията, и проповѣдьта му имала резултатъ. Съвременнитѣ хора проповѣдватъ добре, но не живѣятъ добре. Тѣ казватъ, че ако не живѣемъ добре, единъ день ще ни заровятъ въ земята, и отъ насъ ще остане само едно съзнание. Тѣлото на Човѣка е съставено отъ милиони и милиарди души. Като умре той, тѣзи души го изоставятъ: душитѣ, които съставятъ рѫцетѣ, ще изчезнатъ; тѣзи, които съставятъ краката, ще изчезнатъ; онѣзи, които съставятъ стомаха, дробоветѣ и мозъка, сѫщо ще изчезнатъ; душитѣ, които съставятъ очитѣ, и тѣ ще изчезнатъ. Човѣкъ ще се намѣри въ пъленъ мракъ, съ едно голо съзнание. Това е адътъ. Какво ще бѫде положението на човѣка въ този адъ? Това е истина, която всѣки ще опита. Нѣкои ще я опитатъ следъ 10 години, други – следъ 20 години, трети – следъ 30, 40 и т. н. Обаче, всѣки ще се убѣди, че има другъ свѣтъ. Заминаването на човѣка за другия свѣтъ е неумолимъ законъ, който се отнася до всички положения и възрасти. Той е и законътъ на великата справедливость, която регулира отношенията между хората. Когато съзнанието на човѣка се пробуди, той се убѣждава, че има другъ свѣтъ, и започва да коригира дѣйствията си. Ако е постѫпилъ зле, той казва: Не постѫпихъ правилно. Ще изправя грѣшката си. Важно е човѣкъ да съзнае грѣшкитѣ си и да ги изправи: дали на земята ще ги изправи, или на небето, не е важно. Тѣ трѣбва да се изправятъ. Като съзнае грѣшкитѣ си, ако е въ другия свѣтъ, човѣкъ постепенно започва да се организира. Клеткитѣ му отново се събиратъ около съзнанието му, и той отново дохожда на земята, като малко, немощно дете. – Защо плаче малкото дете? – Съ плача си то иска да каже на майка си: Мамо, като бѣхъ на онзи свѣтъ, видѣхъ грѣшкитѣ си; разбрахъ, че не съмъ живѣлъ добре. Дойдохъ пакъ на земята да изправя живота си. Искамъ да ме научишъ да живѣя добре. Ще плача, докато изправя грѣшкитѣ си. Детето казва на майка си: Майко, искамъ да ме научишъ да живѣя спорѣдъ законитѣ на любовьта. Послѣ казва на баща си: Татко, искамъ да ме научишъ да живѣя спорѣдъ законитѣ на мѫдростьта. „Иде Исусъ.” Религиознитѣ очакватъ да дойде Христосъ отъ небето, придруженъ съ свита отъ ангели. Това е механическо разбиране. Ангелитѣ сѫ сѫщества на разумностьта. Тѣ живѣятъ между хората. А идването на Христа е вѫтрѣшенъ процесъ. Цѣлиятъ свѣтъ е въ обсадно положение. Ангелитѣ сѫ обсадили цѣлото човѣчество и сѫ му дали ултиматумъ: Ако не се подчинятъ на Бога, тѣ ще започнатъ да ги обстрѣлватъ. Тѣ се бунтуватъ, понеже хората не живѣятъ спорѣдъ законитѣ, които Богъ е създалъ. Казвате: Нали сме свободни? – Де е вашата свобода? Може ли да се нарече свободенъ този, който краде и лъже? Само слабиятъ човѣкъ краде и лъже. Той може да е министъръ, но щомъ краде и лъже, той е слабъ човѣкъ. Той може да е проповѣдникъ, но ако работи за пари, сѫщо е слабъ човѣкъ. Той проповѣдва за 140 долара мѣсечно. Обаче, ако го повикатъ да проповѣдва въ друга църква за 500 долара, веднага ще напусне първата църква, подъ предлогъ, че призванието му е такова, да отидѣ въ втората църква. Послѣ го канятъ въ трета църква, съ 2000 долара мѣсечно възнаграждение, и той напуща втората църква, все подъ сѫщия предлогъ, че призванието му налагало това. Азъ познавамъ единъ виденъ проповѣдникъ, на когото плащатъ 10,000 долара, и той казва, че призванието му било, именно, да проповѣдва въ тази църква. Ако при своето призвание, проповѣдникътъ може да придобие нѣщо, да запази своята чистота и да се повдигне, има смисълъ да се мѣсти отъ една църква въ друга. Обаче, ако, вмѣсто придобивка, човѣкъ губи чистотата, вѫтрешното си богатство, той не е изпълнилъ призванието си, както трѣбва. Иде красивиятъ животъ, когато човѣкъ ще впрегне паритѣ на работа и ще придобие това, което душата му желае, Хиляди години сѫ минали, и човѣкъ още не е впрегналъ златото на работа, не е използувалъ разумнитѣ сили, които стоятъ задъ него. Днесь златото е вънъ отъ човѣка и става причина за хиляди престѫпления, които се вършатъ въ свѣта. То трѣбва да се възприеме отъ човѣка, като органическо злато – истинското богатство. Съ това богатство човѣкъ може да върши чудеса. Значи, силата на златото трѣбва да се извади и да се внесе въ живота, като разумна сила. „Иде Исусъ.” Той представя благородното, възвишеното, разумното въ човѣка. Мнозина разбиратъ това, което говоря, но на нѣкои е неприятно. На богатия е неприятно да кажешъ: Дай си паритѣ. На професора е неприятно да му кажешъ: Дай си катедрата. И на свещеника, и на владиката е неприятно да имъ кажешъ: Дай си поста. Обаче, като дойде смъртьта и каже на владиката да си даде поста, не го ли дава? – Дава го, разбира се. Питамъ: Кой проповѣдникъ досега е възнесенъ на небето съ огнена колесница, като свети Илия? Като умре нѣкой човѣкъ, ще му държатъ речи, че направилъ това или онова добро. Умре учитель, и на него ще четатъ хвалебни речи, че това добро направилъ, онова добро направилъ. Казвамъ: На умрѣли хора не дръжте надгробни речи. Да хвалишъ единъ човѣкъ следъ смъртьта му, че направилъ едно добро, че се пожертвувалъ за отечеството си, това е равносилно да хвалишъ предпотопнитѣ животни. Ако Христосъ бѣше умрѣлъ, не би могълъ да направи нѣщо, но понеже възкръсна и живѣе, Той направи много чудеса. Той каза: „Съборете този храмъ, който сте градили 45 години, и азъ ще го съградя въ три дни.” Евреитѣ казаха: „Ние ще поставимъ този самозванецъ предъ римското право и закони и ще видимъ, какво може да направи Той въ три дни!” Тѣ Го разпнаха, но на третия день Христосъ възкръсна. Тогава свещеницитѣ казаха: „Кажѣте на народа, че ученицитѣ на Христа дойдоха и откраднаха тѣлото Му”. – Защо казваха така? Нали тѣ вѣрваха въ Бога? Защо изопачиха фактитѣ? Какъ ще откраднатъ ученицитѣ тѣлото на Христа, когато толкова римски войници пазеха тѣлото Му? Казвамъ: Живиятъ Христосъ, Който тогава възкръсна, е този Христосъ, Който и днесь обикаля цѣла Европа и се явява навсѣкѫде. Хората и досега Го очакватъ да дойде. Днесь Христосъ се явява чрезъ всѣки добъръ човѣкъ, който изпълнява волята Божия. Добриятъ човѣкъ е изразъ на разумната воля на Бога. Всѣки отъ васъ, който иска да изпълни волята Божия, както и волята на Христа, той е неговъ изразитель. Всѣки слънчевъ лѫчъ е изразъ на слънцето. Слѣдователно, отъ резултатитѣ на тѣзи лѫчи се познава, че слънцето е живо. Мойсей, който разбиралъ този законъ, за да не се заблуждаватъ хората, казвалъ: „Не се кланяйте нито на слънцето, нито на луната, нито на звѣздитѣ, защото тѣ сѫ външенъ изразъ на онова, което не виждате. Само на Едного въ свѣта може да се кланяте – на никого другиго! Кланяйте се само на Бога, Когото не виждате, Който нѣма никаква външна форма.- Само на Него трѣбва да се кланяте! На всички сѫщества ние се радваме, а на Бога се кланѣме. Тъй щото, вмѣсто поклонитѣ е внесенъ законътъ на любовьта, мѫдростьта и истината. Когато хората се кланятъ едни на други, любовьта си вдига своитѣ крила. Когато хората се кланятъ едни на други, мѫдростьта си вдига своитѣ крила и ги оставя съ тѣхнитѣ глупости. Азъ оставямъ хората да се кланятъ едни на други, но казвамъ: Господъ иска сърдца, готови за любовьта. – Въ какво се заключава поклонението? – Да вършишъ волята Божия. – Що е поклонението? – Да носишъ свѣтлия умъ на Бога, да носишъ свѣтлитѣ Божии мисли. – Що е поклонението? – Да носишъ великата истина въ себе си. „Иде Христосъ” Двe хиляди години се изминаха, откакъ Христосъ е билъ на земята, а хората все Го очакваха и казватъ, че ще дойде. Обаче, има проповѣдници и хора, които не сѫ готови още за идването на Христа и казватъ: Христосъ нѣма да дойде. – Защо нѣма да дойде? – Защото хората още не сѫ си отживѣли. – Нѣма какво да си отживяватъ. Ако волътъ иска да стане човѣкъ, той не може да постигне желанието си, докато има рога и копита. Слѣдователно, съвременнитѣ хора трѣбва да съблѣкатъ старата си дреха. Всѣки човѣкъ усѣща, че има една черна свѣтлина, която го мѫчи. Той пита: Какво трѣбва да се прави, за да се освободимъ отъ тази свѣтлина? – Съ насилие не може да се освободите. Нѣкой убие човѣка само за хиляда лева и послѣ съжалява. Ако не бѣше го убилъ, той щѣше да му бѫде полезенъ повече, отколкото хилядата лева. Не само това, но хората се настройватъ едни срѣщу други и казватъ за нѣкого: Не вѣрвайте въ този човѣкъ, той е еретикъ. Ако е така, питамъ: Въ кого да вѣрваме? Всѣки си има по единъ Господъ. И англичанитѣ, и французитѣ – всички си иматъ свой Богъ. Де е Онзи Господъ, Който сближава хората? Ако българитѣ вѣрваха въ истинския Богъ, нѣмаше да очакватъ на договора на Уйлсона съ 14-тѣ точки. Ако и Германия вѣрваше въ истинския Богъ, нѣмаше да й наложатъ контрибуция отъ 120 милиарда лева. Ако и англичанитѣ вѣрваха въ сѫщия Богъ, нѣмаше да налагатъ такава контрибуция. Срамъ е за съвременнитѣ народи, следъ като убиха толкова хора, да продаватъ кръвьта имъ! Това не е за осѫждане, то е фактъ. Невидимиятъ, Божествениятъ свѣтъ не търпи това! Това, което става въ свѣта, е натрупване на престѫпления, поради което идатъ страшнитѣ послѣдствия. Народитѣ искатъ икономическо подобрение, но не създаватъ условия за това. Сегашната култура изисква всички народи да работятъ за повдигане на цѣлото човѣчество. Ако е въпросътъ само за единъ народъ, това е лесно. Ако силниятъ иска да управлява, той трѣбва да бѫде разуменъ, да бѫде братъ на любовьта, мѫдростьта и истината. Ако слабиятъ иска да слугува, той трѣбва да бѫде слуга на любовьта, мѫдростьта и истината. Това е новото разбиране. Казвате: Така е, но трѣбва да дойде Христосъ, Той да ни научи. – Щомъ дойде сиромашията, тя ще ви научи. Преди 30 ÷ 40 години, въ едно варненско село, имало една млада, красива българка, на име Менекша. Въ сѫщото село живѣлъ единъ българинъ чорбаджия, който ходилъ въ Цариградъ да работи за освобождаване на българитѣ отъ гръцко иго. Синътъ на този чорбаджия се влюбилъ въ Менекша и се оженилъ за нея. Като се осигурила, Менекша не работела нищо, минавала за болна. По цѣли дни тя сѣдѣла около, огнището, наглеждана отъ двeтѣ си пъргави слугини. Каквото пожелавала, всичко й се доставяло: за ядене, за пиене, за обличане. Понеже минавала за болна, хранела се съ най-чиста и добра храна. Така прекарала тя цѣли десеть години, следъ което нещастията започнали да я преслѣдватъ: умрѣлъ мѫжътъ й, а следъ него и дѣцата й. Тя останала съвсѣмъ сама, безъ никакви срѣдства. Докато по-рано името й се носѣло като прозвище, като символъ на мързелъ, сега тя станала образецъ на работоспособна и спретната жена. Тя започнала да тъче толкова фино, че всички познати я търсѣли, давали й да имъ тъче. Когато сиромашията тропне на вратата на човѣка, скрититѣ дарби и способности въ него започватъ да се проявяватъ. Днесь, когато икономическитѣ мѫчнотии и изпитания започнатъ да хлопатъ на вратата ви, и за васъ, макаръ и Менекши, има възможность да се пробудятъ скрититѣ таланти, да започнете да работите и да мислите разумно. Отъ всички се иска права мисъль. Трѣбва да дадете пѫть на разумното и възвишеното въ себе си. Ние не сме за революцията. Тя нищо не допринася. Революцията е преходенъ процесъ. Споредъ мене, дѣйствието на революцията е като това на рициновото масло. Щомъ вземешъ рициново масло, болкитѣ изчезватъ, и стомахътъ се поправя. Това е временно. Следъ малко, стомахътъ отново не работи. Смисълътъ на живота е въ здравето, а не въ болѣстьта и страданията. Когато е здравъ, човѣкъ работи и разрѣшава правилно въпроситѣ. Смисълътъ на живота не е въ това, колко хора се жертвуватъ за отечеството си, колко паметници на велики хора има, но въ това, колко добри майки и бащи има, колко добри и разумни деца се раждатъ, колко мѫдри управници има, колко справедливи сѫдии и адвокати има и т. н. Бѫдещето на човѣчеството се гради върху разумностьта. Азъ взимамъ разумностьта въ широкъ смисълъ на думата. Да се радваме на разумнитѣ хора, които се раждатъ. Азъ се радвамъ, когато ме посѣти една свѣтла мисъль. Азъ се радвамъ, когато изпитвамъ едно благородно чувство и съмъ готовъ да направя едно добро. Не говоря за еднократното добро, но винаги да съмъ готовъ да правя добро. Сега азъ ви проповѣдвамъ, но не за себе си. Ако имахъ предвидъ своето удоволствие, не бихъ проповѣдвалъ. Както проповѣдвамъ сега, може да дойде нѣкой детективъ, да изопачи думитѣ ми, и послѣ ще ме викатъ въ „Обществената безопасность” да ме морализиратъ, какъ трѣбва да говоря. Какво да се говори? Да не се ли говори истината? Самата „Обществена безопасность” нали е поставена върху закона на истината? Каква е тази „Обществена безопасность”, въ която нѣма любовь, мѫдрость и истина? Какво учреждение е това? Ако е учреждение, то трѣбва да бѫде на мѣстото си. На всички казвамъ: Изправете живота си! Правилъ си грѣхове, но повече не грѣши, не постѫпвай по човѣшки. – Да отидемъ на църква! – Въ коя църква? – Въ свѣтата църква, въ която живѣемъ. – Икони ли ще цѣлувате тамъ? – Азъ съмъ за живитѣ икони. Срѣщнешъ единъ твой братъ, страдалецъ, прегърни го и го цѣлуни. Срѣщнешъ една твоя сестра, страдалецъ, и нея прегърни, измий и очисти. Това сѫ истинскитѣ икони. Казвате: Ако нѣма нужда отъ икони, де ще приложимъ изкуството си? – Ние не се интересуваме отъ изкуство, което развращава хората. Ние се интересуваме отъ това изкуство, което внася нѣщо велико между хората. Ако бащата отхранва сина си и го възпитава добре, той рисува една прекрасна картина. Какво по-хубаво отъ това? Жива картина е неговиятъ синъ. Така и азъ мога да рисувамъ, но не искамъ да засрамя художницитѣ. Нѣкой нарисувалъ една картина и мисли, че направилъ много нѣщо. Другъ написалъ една поезия само за развлѣчение на хората. – Това не е никакво изкуство, никаква поезия. Ще напишешъ: О, моя миличка, моя любезна! Твоята поезия трѣбва да бѫде такава, че като я прочете единъ падналъ, или единъ страдалецъ, да се развѣсели, да забрави мѫкитѣ си. Това значи поетъ! Като се повдигне, кажи му: Ела съ мене, да работимъ за истинската поезия. Съ това не искамъ да кажа, че, което имаме, е лошо. Има нѣщо хубаво и въ него, но то е така преплетено съ старото и отживѣло времето си, че трѣбва да дойде огънь, който да го изгори и да се отдѣли отъ него чистото злато. То е сѫщественото въ живота. Сѫщо така и знанието трѣбва да мине презъ пещьта, да остане сѫщественото отъ него. Азъ наричамъ истинско знание онова, което прилича на хлѣбния квасъ. Като го омѣсишъ съ чистото, бѣло брашно, да получишъ хубавъ, топълъ хлѣбъ. – Какъ ще стане това? – Не питай, самъ ще го провѣришъ. Като ти туря въ торбата едно малко парче отъ този хлѣбъ, тръгни на пѫть. Щомъ минешъ половинъ километъръ, ще намѣришъ единъ голѣмъ, топълъ самунъ. Питай сѫществата отъ невидимия свѣтъ, какъ правятъ самунитѣ. Ако вѣрвашъ на думитѣ ми, непремѣнно ще имашъ единъ топълъ самунъ въ торбата си. Ако не вѣрвашъ, нищо нѣма да влѣзе въ нея. Ще кажете, че това е суевѣрие. – Възможно е. Кой отъ васъ не вѣрва въ суевѣрия? Покажете ми единъ истински вѣрващъ. Покажете ми единъ гениаленъ човѣкъ. Въ гениалния знанието и вѣрата постоянно се увеличаватъ. За гениалния нѣма нищо невъзможно. Достатъчно е да махне съ рѫката си, за да прогони сиромашията отъ себе си. Като махне съ рѫката си, и невѣжеството бѣга далечъ отъ него. Като махне съ рѫката си, богатството иде при него, знанието иде при него. Съ едно махане на рѫката си, той лесно си пробива пѫть. Той самъ чертае новитѣ пѫтища. Ако злото дойде при него, той махне съ рѫката си, и то си отива. Махне съ рѫката си, и доброто иде при него. Гениалниятъ лесно разрѣшава и най-труднитѣ въпроси. Това значи да бѫдешъ гениаленъ. Сега хората искатъ да докажатъ, че гениалниятъ е малко налудничавъ. Не е така. Гениалниятъ е човѣкъ, когото всѣкога може да слѣдвате. Той може да направи всичко, каквото пожелае. Нѣма нѣщо, което той не може да направи, това разбирамъ въ ограниченъ смисълъ на думата. „Иде Исусъ.” Азъ взимамъ думата „Исусъ” въ смисълъ на гениаленъ човѣкъ, който е дошълъ да спаси хората, да имъ покаже пѫтя на истинското знание. Всички гениални хора работятъ цѣлокупно върху цѣлото човѣчество, да го освободятъ отъ робството. За тази цѣлъ е нужна нова философия, нова наука. Другояче трѣбва да говорятъ ученитѣ. Другояче трѣбва да проповѣдватъ свещеницитѣ. Старото вече се свърши! Не да го хвърлимъ, но на старото да присадимъ новото. Да изхвърлимъ нечистия въздухъ отъ кѫщитѣ си! Чистъ въздухъ е нуженъ. Нова свѣтлина, пресна вода, свежъ въздухъ, нови дрехи. Новото ни радва. Когато се говори за новото, вие питате: Нима старото не разрѣшава въпроситѣ? Истината не може да бѫде стара. Тя всѣкога е нова. Любовьта всѣкога е нова. Мѫдростьта всѣкога е нова. Това, което носи животъ, е младото, младенческото. Старото, съ своитѣ преходни, отживѣли форми, е лишено отъ животъ. Време е да се освободите отъ старитѣ си навици, отъ своитѣ стари мисли. Ще кажете, че тази работа е трудна. – За гениалнитѣ хора нѣма нищо трудно. Ако дадете на гениалния единъ голѣмъ товаръ, той ще го раздѣли на нѣколко части и така ще ги пренесе. Той си има машини, нѣма да впрега воловетѣ, но ще работи съ трактори и скоро ще свърши работата си. Той впрега на работа параходитѣ, желѣзницитѣ, аеропланитѣ. Единъ день ще се качи на крилѣтѣ на въздуха и на свѣтлината и съ тѣхъ ще пропѫтува цѣлото пространство. Тогава той ще бѫде свободенъ. „Иде Исусъ.” Иде новъ порядъкъ въ свѣта. Тогава всички коли ще изчезнатъ. Тогава градоветѣ нѣма да бѫдатъ като сегашнитѣ. Следъ нѣколко хиляди години ще дойдете пакъ на земята и това, което ви казвамъ, ще го провѣрите. Кѫщитѣ ви ще бѫдатъ построени на нѣколко километра една отъ друга. Хората ще си ходятъ на гости съ аероплани. Напримѣръ, една жена иска да си донесе вода отъ Рилскитѣ езера. Ще се качи на аеропланъ и пакъ ще се върне съ аеропланъ. За 5 ÷ 10 минути тя ще отиде и ще се върне. Тогава нѣма да има нужда отъ сегашнитѣ съобщения. Тогава трѣвата и животнитѣ ще си починатъ отъ хората. Хората ще се срѣщатъ въ пространството и оттамъ ще се поздравяватъ. Азъ не се спирамъ вече върху талантливитѣ хора. Искамъ всички да бѫдете гениални. Гениалностьта е качество на бѫдещитѣ хора, които ще дойдатъ да работятъ въ свѣта. Гениални трѣбва да бѫдатъ хората! Не само да знаятъ, но каквото пожелаятъ, да го направятъ. Това значи да бѫдешъ служитель на великата истина, служитель на живота, или служитель на Бога. Азъ не схващамъ Бога, както вие Го разбирате. Подъ думата „Богъ” разбирамъ живата любовь, живата мѫдрость, живата истина, които освобождаватъ хората. „Иде Исусъ.” Това е новото, което трѣбва да приемемъ и да проповѣдваме. 6. Беседа отъ Учителя, държана на 5 октомври, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  19. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Разумното Слово „Въ начало бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога.” (Йоанъ 1:1) Всичко, което сѫществува въ природата, е проява на Словото. Стремежътъ на човѣшкия духъ е да изучава природата. Тя се изучава по външенъ пѫть, отъ нейнитѣ прояви. Защо е създадена природата, кои сѫ подбудителнитѣ причини за това, не знаемъ. То ще остане една отъ великитѣ тайни за насъ. Онѣзи, които търсятъ вѫтрешния смисълъ на живота и на природата, приличатъ на домакинята, която отъ люспитѣ на лука иска да разбере неговия вѫтрѣшенъ смисълъ. Какво ще научите отъ люспитѣ на лука? Сѫщо така и ученитѣ, по външнитѣ прояви на живота, искатъ да разбератъ, защо и какъ е създаденъ свѣтътъ. Така разсѫждава и детето. И, като го питатъ, защо майка му сварила сладко, то отговаря: Сладкото е за мене, за моитѣ братчета и сестричета. Има нѣщо вѣрно въ този отговоръ. Ако майката нѣмаше предвидъ първо децата си, само за гости не би варила сладко. Въ случая, децата сѫ подбудителната причина. Варенето на сладкото показва любовьта на майката къмъ децата. Отъ голѣмината на гърнетата съ сладко децата сѫдятъ за любовьта на майка имъ къмъ тѣхъ. Колкото по-голѣми сѫ гърнетата, толкова по-голѣма е любовьта на майка имъ. И вие, като децата, казвате, че свѣтътъ е създаденъ за васъ. Свѣтътъ е голѣмо гърне, пълно съ сладко. Ученитѣ хора бъркатъ въ гърнето съ своитѣ лъжици, да извадятъ нѣщо. Подъ „ученъ” разбирамъ човѣкъ, въ когото работи разумното начало. Той свободно бърка въ гърнето съ сладко, вади си отъ него, опитва го и казва: Хубаво е това сладко. Когато учениятъ ни разказва за свѣта, той прилича на детето, което разправя, какъ майка му е сварила сладкото: колко плодъ турила, колко захарь, колко вода и колко време го е варила. Обаче, ние не се интересуваме отъ тѣзи подробности. Ние се интересуваме само отъ едно – отъ сладкото. „Словото бѣ Богъ. И всичко чрезъ Него стана.” Словото е единствената реалность, съ която ние сме свързани. Отъ Словото, т. е. отъ Разумното Начало е излѣзълъ животътъ. Отъ живота е излѣзла свѣтлината, която озарява всеки човѣкъ. Животътъ съдържа всичко, което ние възприемаме. – Що е животътъ? – Сладкото, което постоянно ядемъ. Природата е турила това сладко въ голѣмо гърне. Всички живи сѫщества – животни и хора – мѫже, жени и деца, учени и прости, велики и обикновени, бъркатъ въ гърнето съ сладкото, и всеки иска да вземе, колкото може повече. Като се наядатъ, оставятъ лъжицитѣ и казватъ: Стига толкова, нахранихме се. Приятно е да ядешъ отъ това сладко. Наистина, като минатъ нѣколко часа, пакъ бръкнешъ съ лъжицата, хапнешъ малко сладко и казвашъ: Ще отида да работя. Днесь ядешъ, утрѣ, други день, но гърнето не се изпразва. То е гърне, което никога не се изпразва. Страшно е, обаче, да преяждашъ, както и да не си дояждашъ, да оставашъ гладенъ. Като слушамъ философскитѣ разсѫждения на ученитѣ, виждамъ, колко тѣ сѫ преходни. Съ такива учени и философи сѫ пълни гробищата. Тамъ е написана историята на философскитѣ разсѫждения. На тѣхъ се дължи унищожението на държавитѣ. – На какво се дължи сѫществуването на гробищата? – На преяждането. Никой човѣкъ, никое сѫщество не е умрѣло отъ гладъ. Обаче, всички хора, всички живи сѫщества умиратъ отъ преяждане. Ако една машина работи непрекѫснато, ще се развали по-скоро, отколкото ако се употрѣбява отъ време-навреме. На сѫщото основание, ако стомахътъ работи повече, отколкото трѣбва, скоро ще заведе човѣка въ гробищата. Ако сте ясновидци, ще видите, че стомахътъ, дробоветѣ и мозъкътъ работятъ непрекѫснато, като воденици. Питате: На какво се дължи съвременната икономическа и психическа криза? – На чрезмѣрното производство. На който пазаръ отидете, ще видите чрѣзмѣрно производство на човѣшки мисли, чувства и желания. Пазаритѣ сѫ пълни съ храни отъ всички свѣтове – отъ физическия, духовния и умствения, но нѣма пласментъ. Майкитѣ раждатъ деца, но нѣма съ какво да ги хранятъ – криза настанала. Бащитѣ раждатъ деца, но нѣма кѫщи, нѣма де да ги подслонятъ – пакъ криза настанала. Сърдцето на момата се запалило, гори отъ четири страни, но не може да намѣри момъкъ да я обича – криза настанала. Момъкъ търси мома да го обича, но и той не може да намѣри – криза настанала. Мѫжътъ на нѣкоя жена умрѣлъ – криза настанала. Жената умрѣла – пакъ криза настанала. Като не разбиратъ законитѣ, хората казватъ: Свѣтътъ е създаденъ така. – Това е неразбиране на живота. Кризата се дължи на счупенитѣ гърнета. Тѣ говорятъ за единъ изопаченъ свѣтъ. Мнозина казватъ, че свѣтътъ е красивъ. – Красивъ е свѣтътъ, но не човѣшкиятъ. Както виждамъ, човѣшкиятъ свѣтъ е пъленъ съ развалини: де покриви счупени, де подове разрушени, де прозорци счупени. Като падали тухли, керемиди, стъкла, трѣвата смачкали, цвѣтята пречупили – навсекѫде развалини. Всички поточета и порои, които се спущатъ отгорѣ, това сѫ развалени канализации. Така гледамъ азъ на човѣшкия свѣтъ. Ученитѣ гледатъ другояче. Азъ виждамъ навсекѫде разрушения и се чудя, защо ставатъ, коя е причината за това. Ученитѣ казватъ, че развалинитѣ и разрушенията въ свѣта се дължатъ на размѣстване на земнитѣ пластове. Тѣ търсятъ причинитѣ на тѣзи размѣствания въ различнитѣ геологически периоди. Така тѣ обясняватъ и набръчкването на земната кора. Това насъ не ни интересува, както не ни интересува и набръчкването на човѣшкото лице. Всеки човѣкъ е изложенъ на външни и вѫтрешни промѣни. И параходътъ, колкото да е здравъ и силенъ, като се намѣри въ океана, вълнитѣ ще го клатушкатъ на една, на друга страна, и той ще се огъва подъ тѣхния напоръ. Той не може да се освободи отъ сътресения. Като говорите за човѣка, казвате, че той трѣбва да бѫде спокоенъ. Питамъ: Какъ може да бѫде спокоенъ човѣкъ въ бурния океанъ? Какъ може да бѫде спокоенъ, като живѣе между хора, които не мислятъ? Какъ може богатиятъ да бѫде спокоенъ, когато стотици и хиляди хора тропатъ на вратата му да искатъ помощь? Какъ ще бѫде спокойна майката, предъ която плачатъ гладнитѣ й деца? Какъ ще бѫде спокоенъ бащата, който не може да отгледа децата си? Какъ могатъ да бѫдатъ спокойни онѣзи вѣрващи, които сѫ изгубили вѣрата си? И между религиознитѣ има криза. Страшно е човѣкъ да изгуби вѣрата и упованието си въ Бога! Той преживява голѣма криза. Свѣтлитѣ му мисли, благороднитѣ и възвишени чувства изчезватъ. Той пита: Де е истината? Само онзи знае, де е истината, който се е свързалъ съ Разумностьта – съ Разумното Слово. Реалниятъ свѣтъ е разуменъ. Той не се промѣня при никакви условия. Ученитѣ иматъ задачата, да покажатъ на хората, въ какво отношение науката и религията могатъ да имъ бѫдатъ полезни. Не е въпросъ да ги забавляватъ. Съвременниятъ човѣкъ не се нуждае вече отъ забави. Той трѣбва да знае истината, каквато е. Ако се мѫчи, да знае, защо се мѫчи; ако се труди, да знае, защо се труди. Ако учи или работи, да знае, защо прави това. И сега, като ме слушате, трѣбва да знаете, защо сте дошли, какво очаквате. Казвате: Искаме да чуемъ, какво ще каже Учительтъ. – Какво ще кажа? Като отидете на концѣртъ да слушатѣ нѣкой виденъ музикантъ, какво ще кажете? Ще слушате да свири нѣщо отъ Бетовенъ, отъ Моцартъ или отъ Бахъ и после ще се произнесете, какъ е свирилъ. Ще кажете, че цигуларьтъ свири много добрѣ. – Така е за онѣзи, които разбиратъ отъ музика. Обаче, има хора, които нищо не разбиратъ и казватъ, че цигуларьтъ свирилъ добрѣ. Кое харесвате на музиканта? Вие се произнасяте за неговото свирене, както се произнасяте за хубавото ядене на добрия гостилничарь. Значи, има извѣстно отношение между добрия гостилничарь и видния цигуларь, както и между онзи, който се нахранилъ добрѣ и който слуша видния цигуларь. И двамата сѫ имали вѫтрѣшенъ гладъ: първиятъ за ядене, а вториятъ – за музика. Приятно е да слушашъ майстори – музиканти. Безъ да знаешъ нотитѣ, ти изпитвашъ приятность отъ хубавата музика. Добриятъ музикантъ владѣе магията на изкуството. Има области въ природата, вратитѣ на които се отварятъ само тогава, когато човѣкъ владѣе магията на музиката. Безъ цигулка или какъвъ да е инструментъ, съ дни и години може да обикаляте тѣзи области, но никоя врата нѣма да се отвори за васъ. Ще носишъ цигулката си, ще свиришъ и, ако тѣ одобрѣтъ като музикантъ, ще тѣ пуснатъ да влѣзешъ поне въ една отъ тѣзи области. Ако не знаете да свирите, идете тамъ съ нѣкой музикантъ. Той ще спаси положението. Като се отворятъ вратитѣ за него, и вие ще надзърнете малко. Въ единъ митъ се разказва за единъ князъ, голѣмъ скѫперникъ, който живѣлъ въ една планинска мѣстность, далечъ отъ хората, и невидимъ за всеки, който минавалъ презъ тази область. Каквото придобивалъ, все за себе си задържалъ. По това време имало добри цигулари по свѣта, които свирѣли отлично, по-добре отъ сегашнитѣ видни цигулари. Цигулкитѣ имъ се отличавали отъ сегашнитѣ по това, че имали петь струни. Веднъжъ единъ отъ тѣзи майстори – цигулари попадналъ въ мѣстностьта, дето живѣелъ князътъ, и започналъ да свири. Князътъ, силно увлѣченъ отъ свиренето на особения цигуларь, рѣшилъ да се яви предъ него, да му благодари за чудната музика. Той го поканилъ да сѣдне при него и му приготвилъ отличенъ обѣдъ. Както виждате, добриятъ цигуларь можа да отвори тази врата, която всекога била затворена. Той билъ първиятъ човѣкъ, предъ когото князътъ се явилъ. – Защо му отворилъ вратата си? – Защото свирѣлъ отлично. Който свири, всекога мисли. Дето е мисъльта, тамъ е Разумното Слово. Само човѣкътъ на Разумното Слово мисли право. Само той може да бѫде музикантъ, да свири добре. – Искамъ да бѫда музикантъ. – За да бѫдешъ музикантъ, трѣбва да носишъ Разумното Слово въ себе си. – Ама искамъ да бѫда музикантъ. – Ако е само да биешъ тѫпана и да стържешъ съ лѫка, това не е никаква музика. Който носи Разумното Слово въ себе си, той има условия да стане гениаленъ. Дето е Разумното Слово, тамъ има творчество. Който не разбира това, казва: Нѣма цигуларь като мене. – Като тебе хиляди цигулари има, но като Разумното Слово нѣма. То е истинскиятъ цигуларь. То е Учительтъ въ свѣта. Питашъ: Знаешъ ли, кой съмъ азъ? – Кой си? Единъ обикновенъ ученикъ на този, който свири. Ти можешъ да бѫдешъ обикновенъ цигуларь, талантливъ и гениаленъ. Азъ разглеждамъ свиренето въ широкъ смисълъ. За да развива речта, т. е. говора си, човѣкъ трѣбва да се учи да свири и пѣе. Докато не свиришъ и пѣешъ, не можешъ да мислишъ право. Разумното Слово се изразява чрезъ музика и пѣсень. Каквото представлява пръстьта за тухлата, такова нѣщо сѫ музиката и пѣсеньта за правата мисъль. За да изрази словото си, човѣкъ се нуждае отъ методи. Безъ музика и пѣсень нищо не се постига. На какъвто инструментъ да свиришъ, знай, че безъ музика никѫде не можешъ да отидешъ. Или ще пѣешъ, или ще свиришъ. Нещастията на човѣка се дължатъ, именно, на това, че той нито пѣе, нито свири. Той очаква наготово, да дойде нѣкой отвънъ, да му свири или пѣе. Като търситѣ музика, обърнете се къмъ първия цигуларь въ природата – Слънцето. Първиятъ слънчевъ лѫчъ сутринь е първата ария. Животътъ, който иде на земята, се излива чрезъ Слънцето. Като не разбирате това, вие стоите предъ Слънцето, но очакватѣ друго нѣщо, другъ цигуларь да ви свири, друга музика, друго слово. Ако наблюдавашъ изгрѣването на Слънцето, безъ да чувствашъ неговата музика и слово, ти си въ положението на онзи финансистъ, който по цѣли дни събира и вади числа, прави изчисления, безъ да придобие нѣщо. Като се върне у дома си, той носи спомѣнъ за милионитѣ, които изчислявалъ, но джобътъ му е празенъ, нищо не е придобилъ. Вечерь, като се прибератъ у дома си, майката, бащата, децата затварятъ тефтеритѣ си, като финансиста, само си спомнятъ, какви загуби и печалби сѫ имали презъ деня. Че слънцето изгрѣва, че свѣтлината му е приятна, това е минало и заминало край тѣхъ, безъ да остави спомѣнъ. Смисълътъ на живота не се заключава въ смѣтането и изчисленията. То иде отпосле. Докато живѣе на физическия свѣтъ, човѣкъ не може безъ смѣтане. Обаче, другитѣ свѣтове изискватъ други нѣща, а именно: ще минешъ презъ свѣта на мислитѣ, презъ свѣта на чувствата и най-после ще дойдешъ въ свѣта на материята, т. е. до физическия свѣтъ, който е свѣтъ на резултатитѣ. Когато се говори за слънцето, за звѣздитѣ, азъ гледамъ на тѣхъ като на резултати отъ дѣйностьта на разумни сѫщества, живѣли преди милиони, милиарди години. Напримѣръ, има сѫщества, които сѫ живѣли преди 25 милиона или 250 милиона години, или 2,500 милиона години. Това е едно и сѫщо число, минало презъ своето развитие. Значи, числата 25, 250, 2,500 и 250,000 милиона години, вървятъ по една и сѫща линия, но съ различни резултати – резултати на разумния животъ. Този животъ е предшествалъ нашето съзнание. Съ нашето ограничено съзнание ние още не разбираме благата на живота, т. е. не можемъ да ги използваме, както трѣбва. Дали човѣкъ съзнава нѣщата, или не, това е другъ въпросъ. Казвашъ: Какво ме интересува другия свѣтъ? – Не може да не тѣ интересува, защото стремежътъ на човѣшката душа се дължи на разумни сѫщества отъ другия свѣтъ, съ по-високо съзнание и култура отъ твоята. Сѫществуватъ две философски твърдѣния: едното поддържа мисъльта, че трѣбва да се създаде нѣщо ново въ свѣта, а другото твърди, че не може да се създаде нищо ново. Който се опиталъ да създаде нѣщо ново, самъ се убѣдилъ въ противното. Човѣкъ може да преобразява нѣщата, но не и да ги създава. Като говоря за творчество, за създаване, разбирамъ разработване на създаденото. Когато посаждашъ крушата, създавашъ ли я? Когато детето се ражда, създавашъ ли го? Детето само се развива въ утробата на майката, но не се създава. Слѣдователно, ние можемъ само да развиваме формитѣ, които Богъ е създалъ. Тази е истината. Затова е казано, че нѣма нищо ново подъ небето. Какъ ще създадешъ религията, какъ ще създадешъ науката? Колкото и да е високо съзнанието на даденъ човѣкъ, то трѣбва да се освободи, да се очисти отъ наслояванията на миналото. И тогава можемъ да говоримъ за чисто съзнание, но не и за ново. Чистото съзнание вижда ясно нѣщата и не пита, има ли, напримѣръ, любовь, или нѣма. Какво разбираме подъ „любовь”? Любовьта е неопредѣлена идея. Тя подразбира Разумното Слово, отъ което сме излѣзли. Разумното Слово е резултатъ на Разумното Начало въ насъ. Подъ „Разумно Начало” разбираме Бога, Когото поставятѣ на едно или на друго мѣсто. Всѫщностъ, на кое мѣсто поставятѣ Бога? Оттамъ се явява и въпросътъ, на кое мѣсто е душата. Всеки човѣкъ може да си отговори на тѣзи въпроси. Затова се казва, че душата може да се постави на всеко мѣсто: въ сърдцето на човѣка, въ мозъка, въ дробоветѣ, въ симпатичната нервна система. Дето и да се постави, тя е временно тамъ, нѣма постоянно жилище. Душата е разумно начало. Тя не може да се утвърди въ временното, преходното човѣшко тѣло. Тя пребивава въ тѣлото само около една стотна часть отъ секундата и следъ това, наново го напуща; после пакъ дохожда, пакъ го напуща. Ще кажете, че това сѫ неразбрани нѣща. – Много естествено. Сама по себе си, душата е неразбрано нѣщо. Какво ще разберете отъ едно число, съставено отъ единица и 15 нули? Можете ли да си представите, какво е това число? Какво ще кажете, обаче, за едно число отъ единица и 39 нули? Ако това е дългъ, кога ще се изплати? Каквото и да прави човѣкъ, такава сума не се изплаща. За да се изплати тази сума, трѣбва всека минута, въ продължение на 2,000 години да се внасятъ въ банката такива голѣми кълба злато, колкото е голѣма земята. Колкото е възможно това, толкова постижими сѫ извѣстни идеи за човѣка. Мнозина се питатъ, какво е предназначението на човѣка. – Предназначението на човѣка е да се свърже съ Разумното Слово. – Кой е пѫтьтъ къмъ щастието? – На този въпросъ лесно мога да отговоря, но общо, за всички. Казвамъ: Правиятъ пѫть води къмъ щастието. Като дойде нѣкой лично при мене и ме пита за пѫтя къмъ щастието, нищо не мога да му кажа. Азъ виждамъ, че той върви въ кривъ пѫть. Първо трѣбва да го убѣдя въ това и после да му кажа, кой е правиятъ пѫть, който води къмъ щастие. Обаче, каквото да му кажа, той нѣма да вѣрва. Ще каже: Какъ така да съмъ въ кривия пѫть! Щомъ не вѣрва, казвамъ му: Върви напредъ, ти си въ правия пѫть. Това не е истината. Ако искамъ да кажа истината на човѣка, трѣбва да бѫда искренъ. Ще му кажа: Приятелю, пѫтьтъ, по който вървишъ, води къмъ гробищата. – Ама азъ зная, че правиятъ пѫть е презъ страданията, презъ Христовия кръстъ. – Това е относителна истина, а не абсолютна. Ако искашъ да вървишъ направо, слѣдвай Разумното Слово. Страданията сѫ законъ за необходимостьта, но не сѫ законъ на свободата. Ако веднъжъ сѫ тѣ разпъвали, трѣбва ли и втори пѫть да тѣ разпъватъ? Каква нужда има да тѣ разпъватъ всеки день? Въ такъвъ случай, по-добре е човѣкъ веднъжъ завинаги да умре и да се свърши съ него, отколкото постоянно да го разпъватъ, да го свалятъ отъ кръста и пакъ да го разпъватъ. Какъвъ смисълъ има въ това? Хората и до днесь още държатъ Христа закованъ на кръста, понеже постоянно се питатъ, наистина ли Той бѣше разпнатъ и наистина ли възкръсна. Престанете вече да задавате този въпросъ. Отъ две хиляди години досега хората още държатъ Христа на кръста и се съмнѣватъ, наистина ли е билъ разпнатъ, защо сѫ Го разпнали и т. н. Ще кажете, че така било писано, да разпнатъ Христа. Такова нѣщо не сѫществува. Ако искате да знаете, какво бѣше писано да стане, казвамъ: Опредѣлено бѣше да дойде Христосъ на земята, да прояви Божията Любовь, хората да я приематъ и да дойде Царството Божие на земята. Че разпнаха Христа, това бѣше човѣшката воля, а не Божията. – Защо идатъ страданията въ свѣта? – Отговорътъ е простъ: Страданията и нещастията въ живота идатъ по причина на това, че хората не приеха Христа. Той дойде между своитѣ си, но тѣ не Го приеха. Човѣкъ не може да се спаси чрезъ вѣрвания и суевѣрия. Той може да се спаси само по пѫтя на Разумното Слово. Като приеме Словото въ себе си, човѣкъ има условия да стане и светия, и адептъ, и гений. Разумното Слово е сила, която върши чудеса. Каквото и да се говори на хората, тѣ казватъ, че било опредѣлено Христосъ да бѫде разпнатъ. – Не, опредѣлено бѣше Христосъ да страда, но не да бѫде разпнатъ на позорния римски кръстъ. Ще кажете, че било опредѣлено Христосъ да умре. – Това е другъ въпросъ. Кога умира човѣкъ? Кога се събаря една кѫща? – Когато не е направена спорѣдъ правилата на природата, както и спорѣдъ изискванията на техниката. При тѣзи условия, тя непремѣнно ще се разруши. Ако детето се зачене при неблагоприятни условия, то не може да живѣе дълго време. Въ това отношение, природата е крайно взискателна. Тя не иска съзнателно да мѫчи хората, но иска тѣ да бѫдатъ разумни. „Въ начало бѣ Словото, и Словото бѣ Богъ.” Този стихъ се отнася до Разумното Слово, до истинската вѣра. – Ние нѣмаме ли вѣра? – Имате, но не абсолютна. Вѣрата е неопредѣлена величина. Казвашъ, че вѣрвашъ въ Бога, въ Христа, а дохождашъ при мене да искашъ хиляда лева на заемъ. Какъ е възможно ти, вѣрващиятъ, да нѣмашъ хиляда лева въ джоба си? Азъ считамъ истинска вѣра тази на Данаила, когото хвърлиха въ рова на лъвоветѣ, и тѣ не го разкѫсаха. Азъ наричамъ истинска вѣра тази на тримата младежи, които хвърлиха въ огнената пещь, и тѣ не изгорѣха. Каква вѣра е тази, при която лъвоветѣ могатъ да тѣ разкѫсатъ, и огъньтъ да тѣ изгори? Апашътъ, който краде, има ли вѣра? Той отива да краде съ вѣра, но като дойдатъ изпитанията, никаква вѣра нѣма. Хвърлили единъ апашъ въ варница съ току-що изгасена варь. – Какво станало съ апаша? – Изгорѣлъ. Като наблюдавали изгарянето му, видѣли, че свѣтлината на варницата се увеличила – станала нѣкаква химическа промѣна. Обаче, вѣрата на апаша не могла да го спаси. Човѣкъ, като гори, издава особена свѣтлина. Дърветата сѫщо издаватъ особена свѣтлина: дѫбътъ, букътъ, чамътъ горятъ по особенъ начинъ. Това сѫ процеси, които заслужаватъ да се изучаватъ. Това е наука. Изучавайтѣ влиянието на различнитѣ храни върху организма, да знаете, каква храна ви подхожда. Ще кажете, че се хранитѣ съ житенъ хлѣбъ, значи, първата ви храна е зърнена. Нѣкои пъкъ се хранятъ повече съ царевица, сѫщо зърна. Обаче, има разлика между житото, царевицата, ечемика, овеса и другитѣ зърнени храни. Не е все едно, дали ще употрѣбявашъ жито, царевица или овесъ. Енергиитѣ на житото се коренно различаватъ отъ енергиитѣ на останалитѣ зърнени храни. Който иска да стане идеалистъ, да се храни съ овесъ. Ако искашъ да бѫдешъ здравъ, да придобиешъ мускули, сила, яжъ жито. Засега най-силната и здравословна храна е житото. Ако земедѣлецътъ знаеше, въ какви дни да разорава нивата си и кога да сѣе житото, щѣше да има такива резултати, каквито не е очаквалъ. Ако хората постѫпваха разумно, тѣ щѣха да използватъ грамадната енергия на земята за добро. Докато се оре земята съ желѣзни плугове, хората ще продължаватъ да се биятъ и самоизтрѣбватъ. Земята не търпи никакво желѣзо. То съдържа груби енергии, които се предаватъ на хлѣба. И човѣкъ, като яде този хлѣбъ, съ него заедно приема енергиитѣ на желѣзото. Докато копаемъ земята съ мотика и бѣлъ, докато се биемъ съ саби и ножове, не можемъ да очакваме по-мека и възвишена култура. Сегашното човѣчество се намира още въ желѣзния вѣкъ на плуга. – Какво трѣбва да се прави, за да се освободимъ отъ желѣзнитѣ рала? – Новата култура, която иде сега, ще освободи хората отъ желѣзото. Знае се, че нѣкога въ Египетъ сѫществувала по-висока култура отъ сегашната. До това време рѣката Нилъ текла въ друга посока, различна отъ тази, въ която тече сега. Значи, хората сѫ й дали ново направление. Тогавашнитѣ културни египтяни напояваха съ рѣката неплодородната Сахара и я направиха по-плодородна. Тѣ обработваха нивитѣ си безъ желѣзни рала, и тѣ донасяха повече плодъ, отколкото сега. Докато египтянитѣ спазваха правилата на тогавашната висока култура, Египетъ цъвтеше. Щомъ потѫпкаха тѣзи правила и наложиха користолюбието, Египетъ изгуби силата си. Съвременнитѣ хора ще се самоунищожатъ отъ вѫтрешната алчность да забогатѣватъ все повече и повече. Центърътъ на алчностьта, т. е. на користолюбието се намира около слѣпитѣ очи. Ако човѣкъ посвѣти цѣлия си животъ на това чувство, да го задоволи, той ще печели милионъ следъ милионъ, но пакъ нѣма да бѫде щастливъ. Каквото да прави човѣкъ, алчностьта всекога остава незадоволена. Единъ голѣмъ милионеръ, англичанинъ, се връщалъ отъ Африка за отечеството си, за да присѫства на коронясването на краля. Още въ парахода той си правѣлъ смѣтка, дали ще може да се справи съ своитѣ 365 милиона английски лири, които ималъ на разположение по случай коронясването. Като направилъ смѣтката си, видѣлъ, че паритѣ нѣма да му стигнатъ. Въ единъ моментъ стойностьта на паритѣ се обезцѣнила въ неговия умъ, и той не могълъ да издържи и се хвърлилъ въ морето. Това показва, че многото, изобилието не може да направи човѣка щастливъ. Който разбира закона на великото малко, той ще се радва на едно житно зрънце толкова, колкото и на пълнитѣ чували съ жито. Това значи гениаленъ човѣкъ. Ако изгубишъ способностьта да се радвашъ на малкото, ти губишъ цената си като човѣкъ. На хората, които не се радватъ на малкото, казвамъ: Вие сте обикновени хора, отъ които не се очаква много. Вие не разбирате закона. Ако е въпросъ за химия, физика, икономика, житното зърно знае повече отъ човѣка. То лесно се справя съ мѫчнотиитѣ. Ако нѣкого отъ васъ поставятъ при условията на житното зърно, нищо нѣма да направите. Като ядешъ житното зърно, кажи: Господи, научи ме, какъ да придобия изкуството на житното зърно. Ако търсите Христа, ще Го намѣрите скритъ въ житното зърно. Затова Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето.” Житнитѣ зрънца сѫ малкитѣ самунчета, слѣзли отъ небето. И следъ всичко това, очаквате да слѣзе Христосъ отъ небето. Той е слѣзълъ, и всека година слиза въ милионитѣ зрънца, които ние ядемъ. Възможно е Христосъ да дойде и по този начинъ, по който хората Го очакватъ. Често хората казватъ: Това жито не струва. Като не го оцѣняватъ, хората започватъ да го мелятъ, да го превръщатъ въ брашно, да хвърлятъ люспитѣ му като нехранителни и т. н. Обаче, нѣкои учени казватъ, че хранителностьта на житото е и въ люспитѣ. Ето защо, като ги хвърлятъ, хората се лишаватъ отъ тѣхната хранителность. Вѫтрешностьта на житото е опредѣлена за по-благородни и добри хора, които могатъ правилно да го използватъ. За да се разбере това, нуждни сѫ учени хора, които да работятъ за благото на човѣчеството. Време е вече да се отдели религиозниятъ животъ отъ обществения. Ще кажете, че религиозниятъ животъ е остарѣлъ вече. Религиозниятъ животъ е старъ въ едно отношение, обществениятъ животъ – въ друго отношение, научниятъ животъ – въ трето отношение. Науката е въ противоречие съ религията. Ако се говори за формитѣ на религията, както и на разумния животъ, тѣ трѣбва да бѫдатъ строго опредѣлени. – Какво означава религиозниятъ животъ? – Служене на Бога. Човѣкъ трѣбва да се подчини на закона на служенето и да работи не само за своето усъвършенстване, но и за усъвършенстване на своитѣ ближни. Общественикътъ ще работи за подобрението живота на своитѣ ближни. Учениятъ ще работи за подобрение на външнитѣ условия на човѣшкия животъ. Азъ мога да докажа на ученитѣ, че Христосъ е скритъ въ житното зърно. – Какъ ще се докаже това? – Ще взема едно житно зърно, ще го поставя на силно увеличение и ще видите, че въ него е скритъ зародишътъ на човѣка. Който знае законитѣ и условията за развитието на човѣка, като постави това зърно при тѣзи условия, отъ него ще излѣзе, какъвто човѣкъ искате – талантливъ, гениаленъ или светия. Знание е нужно за това. Външно погледнато, съ обикновеното човѣшко око, житнитѣ зърна не се различаватъ едно отъ друго. Всеки моментъ човѣкъ може да се ражда и преражда, а не само единъ пѫть. Всека нова фаза въ човѣшкия животъ е новораждане. Човѣкъ живѣе, докато се ражда и новоражда. Щомъ престане да се ражда, той умира вече. – Кога умира човѣкъ? – Когато не може да се ражда. Раждането, като процесъ, не трѣбва да бѫде откѫснато отъ другитѣ явления въ природата. Освѣнъ това, между едно и друго раждане трѣбва да има тѣсна, неразривна връзка. Христосъ казва: „Ако не се родите изново, не можете да влѣзете въ Царството Божие.” Азъ превеждамъ този стихъ въ слѣдния смисълъ: Ако не се раждате всеки день, всеки моментъ отъ вода и духъ, не можете да влѣзете въ Царството Божие. Този стихъ, взетъ въ еднократна форма, се отнася до децата, а не до възрастнитѣ. Ще се раждашъ всеки моментъ. Само така ще разберешъ смисъла на Разумното Слово и ще го приложишъ. Ако днесь си обикновенъ човѣкъ, утрѣ можешъ да станешъ талантливъ; ако днесь си талантливъ, утрѣ можешъ да станешъ гений. Ако нѣмашъ възможность да се новораждашъ, ти завинаги ще останешъ обикновенъ човѣкъ, или невѣжа. Значи, новораждането е многократенъ процесъ. Като се новоражда, човѣкъ може да се развива. Само така, той ще разбере смисъла на стиховетѣ: „Въ началото бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога.” Това сѫ закони и методи, чрезъ които човѣкъ се развива; така, именно, той се освобождава отъ труднитѣ условия на живота, единично и колективно. Ако не разбира тѣзи закони, и цѣлата земя да се обработва, и житото да се подобри, човѣкъ нѣма да се освободи отъ мѫчнотиитѣ. Не е въ многото жито, не е въ изобилието. Важно е да се повдигне съзнанието на човѣка. Какъвъ смисълъ има въ това, земята да се напълни съ жито, а хората да продължаватъ да се каратъ. При сегашното изобилие, нито богатиятъ може да яде, нито бѣдниятъ. Бѣдниятъ не си дояжда, а богатиятъ – преяжда. Въ края на краищата, отъ недояждане бѣдниятъ удължава живота си; отъ преяждане богатиятъ повръща всичко, което е ялъ, и преждевременно умира. Това сѫ мои твърдѣния. Споредъ моитѣ наблюдения, азъ не съмъ срѣщалъ нито единъ бѣденъ, който да е умрѣлъ отъ гладъ. Всички бѣдни сѫ умрѣли, както богатитѣ, отъ преяждане. Сега, като говоря така, азъ не искамъ да приемате нѣщата догматически, нито да вѣрвате, както азъ вѣрвамъ. Това, въ което азъ вѣрвамъ, остава за мене. Обаче, ако и азъ, и вие вѣрваме въ едно и сѫщо нѣщо, ние имаме общи допирни точки. Какво ще излѣзе отъ моята и отъ вашата вѣра, това е другъ въпросъ. Моята вѣра е важна за васъ дотолкова, доколкото може да донесе нѣщо добро, както частно за васъ, така и общо за всички. Ако моята вѣра ви обърка, дръжте се резервирано. Какво ще постигна, като ви кажа да раздадете имането си на бѣднитѣ, и вие първо ме послушате, а после съжалявате? Защо съжалявате? Защото сте раздали богатството си на бѣдни, които не сѫ истински бѣдни. Значи, трѣбва да различавате, кой е истински бѣденъ, и кой – истински богатъ. Има бѣдни, които играятъ ролята на бѣдни; има и богати, които играятъ роля на богати. Събрали се стотина американски милионери и рѣшили да изиграятъ ролята на бѣдни хора, да се представятъ като бѣдни. За тази целъ, тѣ се облѣкли въ скѫсани дрехи, хвърлили шапкитѣ, обувкитѣ си и тръгнали въ такъвъ видъ изъ града, да видятъ, какъ ще се почувстватъ въ положението на бѣдни и просяци. Като се поглеждали едни-други, тѣ се смѣели. Това е животътъ, дето хората играятъ роля на бѣдни и богати. Умрелиятъ не е ли бѣденъ? Той е фалиралъ търговецъ, изгубилъ всичкото си богатство. Като гледатѣ на умрѣлия, като на фалиралъ търговецъ, кой нѣма да му се смѣе, щомъ го види съ окѫсани дрехи, босъ и гологлавъ? Всички умрѣли, които занасятъ на гробищата, сѫ все фалирали търговци. – Тогава да се откажемъ отъ този животъ. – Не е въпросъ да се откажетѣ отъ живота, но умни да бѫдете. Казано е въ Писанието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърдце, съ всичката си душа и съ всичката си сила, и да възлюбишъ ближния си като себе си.” Да бѫдешъ уменъ, значи, да любишъ. Не можешъ да любишъ, ако не носишъ Разумното Слово въ себе си. То дава мощь на човѣка. Безъ Словото любовьта не може да се прояви. Любовьта е мощна сила, чрезъ която всеки моментъ можешъ да работишъ, както учениятъ работи съ своитѣ уреди и инструменти. Любовьта урежда и най-обърканитѣ работи. Любовьта укротява и най-свирепитѣ животни. Казано е: „Богъ е огънь всепояждащъ.” Понеже Богъ е Любовь, значи, Любовьта е огънь всепояждащъ. Тя не изгаря, но смекчава и стопѣва и най-твърдия металъ. Мнозина, въ алчностьта си, приличатъ на онѣзи разбойници, които нападнали единъ ученъ магъ, съ желание да го обератъ. Като разбралъ намѣрението имъ, той ги запиталъ: Какво искате? – Дай ни, кесията си, искаме да ни дадешъ всичкитѣ си пари. – Елате съ мене, азъ ще ви дамъ, колкото злато искате. Азъ имамъ малко пари, тѣ нѣма да ви задоволятъ. Разбойницитѣ тръгнали следъ учения. Той ги завелъ до една пещера, вдигналъ камъка, и предъ тѣхъ се открило голѣмо количество злато. Той имъ казалъ: Вземете си, колкото искате злато. Като го видѣли, разбойницитѣ се спуснали къмъ него и си взели по 20 ÷ 30 кг. злато. Турили го на гърбоветѣ си и тръгнали. Отъ тежестьта на златото, тѣ се уморили, изпотили и започнали да изоставатъ. По едно време тѣ огладнели толкова много, че не могли повече да ходятъ. Спрели да си починатъ, но нѣмали хлѣбъ да задоволятъ глада си и да възстановятъ силитѣ си. Вървели день - два, все гладни и не знаели, отде да намѣрятъ хлѣбъ. Съ тѣхъ заедно билъ и магътъ. Като видѣлъ отчаяното имъ положение, той казалъ: Вървѣтѣ съ мене, азъ ще ви заведа на друго мѣсто. Гладни, изнемощѣли, разбойницитѣ тръгнали следъ него. Той ги завелъ при друга пещера. Тропналъ съ прѫчицата си и предъ тѣхъ се открила богата трапеза съ вкусни ястия. – Сѣднетѣ да се нахранитѣ и после ще продължимъ пѫтя си. Тѣ гледали мага и си казвали: Чудно нѣщо, този човѣкъ не носи нищо на гърба си, а има всичко, каквото пожелае. Магътъ, съ своето знание, доказалъ, че въ живота не сѫ нуждни само пари. Най-после, той казалъ на разбойницитѣ: Оставете паритѣ на мѣстото и си вървѣтѣ. Питатъ: Кое е сѫщественото въ живота? – Разумното Слово. – Кое е сѫщественото още? – Вѣрата. – Обаче, не е важно, въ какво вѣрва човѣкъ; важно е, какво може да направи човѣкъ съ своята вѣра. Казвашъ: Азъ направихъ едно добро. – Не е достатъчно да направишъ само едно добро. Доброто е непреривно. Добритѣ дѣла сѫ свързани едно съ друго, като верига. Всеки день, всеки моментъ трѣбва да правишъ добро. Мислитѣ, чувствата и дѣйствията на човѣка трѣбва да бѫдатъ свързани едно съ друго. Това е неговиятъ идеалъ, неговото щастие. Има начинъ, по който човѣкъ маже да постигне своето щастие. – Какъвъ е този начинъ? – Елате съ мене, азъ ще ви покажа. Азъ ще ви заведа при пещерата, отдето всеки може да си вземе, колкото иска. Разстоянието до тази пещера е 500 километра. То трѣбва да се мине пѣшъ. Всеки трѣбва да си помисли, може ли да извѫрви това разстояние. Дали вѣрвате въ това, или не вѣрвате, то е ваша работа. Ако вѣрвате, ще видите, че е вѣрно; ако не вѣрвате, не е вѣрно. Отъ гледището на природата, това е фактъ, който всеки самъ може да провѣри. Единъ мой познатъ, като билъ въ Англия, се натъкналъ на особенъ случай. Една вечерь той присѫствалъ на интересна сказка, държана отъ единъ виденъ проповѣдникъ – негъръ. Той доказвалъ на англичанитѣ, че на всеки човѣкъ сѫ дадени условия за подобряване на живота. Отъ него се иска само едно: да бѫде разуменъ, да използва даденитѣ условия. Следъ сказката, отъ публиката излиза единъ младъ човѣкъ, който се отправя къмъ проповѣдника съ думитѣ: Ето, азъ имамъ музикални дарби, искамъ да ги развия, но нѣмамъ срѣдства. Какъ ще развия дарбата си? Проповѣдникътъ му отговорилъ: Който тѣ е надарилъ, Той си има грижа за това. Вѣрвай, и ще се убѣдишъ въ моитѣ думи. Въ това време, единъ богатъ англичанинъ се обадилъ: Азъ имамъ възможность да помогна на този младъ човѣкъ. Готовъ съмъ да се грижа за него, като за свое дете. Ще го поддържамъ, докато свърши. Младиятъ човѣкъ благодарилъ на своя благодетель съ думитѣ: Сега вече вѣрвамъ въ силата на този законъ. И на васъ казвамъ: Вѣрвайте въ Онзи, Който ви е далъ дарбитѣ. Той ще ви даде условия за тѣхното развитие. Съвременнитѣ хора живѣятъ въ еднократнитѣ процеси, затова не успѣватъ въ живота си. Срѣщамъ единъ познатъ, който ми казва: Едно време бѣхъ религиозенъ, но нищо не остана отъ моята религиозность. – Щомъ твоето вѣрую може да се явява и изчезва, ти никога не си билъ религиозенъ. Ти нѣмашъ нѣщо постоянно въ себе си. – Ами това, което ти проповѣдвашъ, истина ли е? – Не само, че е истина, но азъ живѣя въ истината, която е вѣчна и неизмѣнна. Ако не живѣя въ истината, нищо нѣма да остане отъ мене; азъ ще се превърна въ прахъ и пепель. Всичко добро и възвишено въ мене се дължи на истината. Азъ живѣя въ тази истина, въ която човѣкъ не може да се съмнѣва. Тя дава мощь и духъ на всеки, който я изповѣдва, безразлично, дали той е простъ или ученъ, богатъ или сиромахъ. Не е важно, какъ е облѣченъ човѣкъ. Важно е съдържанието и смисълътъ, които човѣкъ носи въ себе си. Какво се иска отъ човѣка? – Да даде възможность на своята душа, умъ, сърдце и воля да се проявяватъ. – Има ли човѣкъ душа? – Има, разбира се. Не се съмнѣвай въ себе си. Ще кажете, че сърдцето е органъ, който пулсира. – Вѣрно е, че сърдцето пулсира, че пулсътъ е свързанъ съ дѣйностьта му. Умътъ пъкъ е свързанъ съ дѣйностьта на мозъка. Дойдемъ ли до душата, не можемъ да намѣримъ мѣстото й въ човѣшкия организъмъ. Хиляди години да живѣе човѣкъ на земята, мѫчно може да опредѣли, какво представя душата. Тя е онова мощно, велико, възвишено начало въ човѣка, за което е казано, че око не е видѣло, и ухо не е чуло това, което се крие въ него. Неизброими сѫ възможноститѣ на душата. Въ обикновения животъ се казва, че като умира, човѣкъ предава душата си на архангелъ Михаилъ. Това сѫ поетични приказки за обикновенитѣ хора. Обаче, не е така и за мѫдреца. Той знае, че душата е нѣщо живо, мощно, необятно. Въ нея е човѣкътъ, а не тя въ него. Това, което осмисля човѣшкия животъ, което внася възвишени подтици въ човѣка, е неговата душа. Казвате: Да спасимъ душичкитѣ си. – Щомъ става въпросъ за спасение на душата, това не е душа. Душата не се нуждае отъ спасение. Тѣлото може да се спасява, но не и душата. Тя представя гениалното, свѣтото въ човѣка, което служи на Бога. Като знаешъ това, обърни се къмъ душата си съ слѣднитѣ думи: Понеже ти служишъ на Бога, азъ съмъ готовъ да направя всичко за тебе. Досега азъ съмъ ви говорилъ само за любовьта, но ако река да говоря за душата, само за предисловието върху този въпросъ сѫ нуждни хиляди години. Тя е разумното начало въ човѣка. Казано е: „Въ начало бѣ Словото.” Словото е душата, наречена още ангелска или Божествена душа. Тя представя едната страна на Словото. Душата е разумностьта, която се проявява въ свѣта. Вънъ отъ душата, вънъ отъ Бога никаква разумность, никаква реалность не сѫществува. Доброто е реалность. Злото, обаче, не е никаква реалность. Вънъ отъ доброто, никаква реалность не сѫществува. Щомъ злото произхожда отъ доброто, то е ограничено. Злото е ограничено, а доброто – неограничено, вѣчно. Слѣдователно, само неограниченитѣ нѣща иматъ условия да преживѣятъ времето си. Ограниченитѣ нѣща нѣматъ възможность да преживѣятъ себе си. И тъй, вънъ отъ душата, вънъ отъ Словото нищо друго не сѫществува. Въ душата се криятъ и умътъ, и сърдцето, и волята. Тя се проявява чрезъ тѣхъ. Въ душата се криятъ всички дарби и способности на човѣка. Щомъ тѣ се ограничаватъ, душата се скрива, не изявява своя животъ. „Въ начало бѣ Словото. Всичко чрезъ Него стана.” Чрезъ Словото се проявява и животътъ, и свѣтлината, която освѣтява всички човѣци. 7. Беседа отъ Учителя, държана на 12 октомври, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  20. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Отецъ люби Сина „Отецъ люби Сина, и всичко е далъ въ Неговитѣ рѫце.” (Йоанъ 3:35) Казва му Никодимъ: „Какъ може старъ человѣкъ да се роди? Може ли втори пѫть да влѣзе въ утробата на майка си и да се роди?” (4 ст.) – Никодимъ можѣше самъ да си отговори, но той искаше да знае, какво ще му каже по този въпросъ новиятъ Учитель. Отговори Исусъ: „Истина, истина ти казвамъ, ако се не роди нѣкой отъ вода и Духъ, не може да влѣзе въ Царството Божие.” (5 ст.) Тогавашнитѣ евреи знаеха, че човѣкъ може да се роди отново, но какъ, не разбираха. „Роденото отъ плътьта, плъть е, а роденото отъ Духа, духъ е.” (6 ст.) – Като говорѣше на Никодима, Христосъ забеляза, че той се учудваше. – Защо? – Защото неговитѣ възгледи не се съвпадаха съ тѣзи на Христа. Недѣй се чуди, че ти рѣкохъ: „Трѣбва да се родишъ изново.” (7 ст.). За обяснение на този стихъ, Христосъ казва: „Вѣтърътъ вѣе, дето ще; и гласътъ му чувашъ, но не знаешъ, отде иде и де отива.” (8 ст.) Подъ „вѣтъръ”, Христосъ разбира нѣщо разумно, а не обикновения вѣтъръ, който вѣе, дето си ще, отвява хората и вдига прахъ навсѣкѫде. И разумното иде отнѣкѫде, но не знаешъ, отде иде. Разумната мисъль, разумната дума все ще спре нѣкѫде, но де ще спре, не знаешъ. Отговори Никодимъ и рече Му: „Какъ може да бѫде това?” (9 ст.) Отговори Исусъ и рече му: „Ти си учитель израилѣвъ и не знаешъ ли това? (10 ст.) – Тѣзи стихове изискватъ дълбоко разбиране. Христосъ казва на Никодима: Ти си останалъ назадъ; отдавна трѣбваше да знаешъ тия нѣща. Значи, Никодимъ останалъ назадъ въ културата. Христосъ не е отговорилъ точно така на Никодима, но азъ превеждамъ думитѣ Му. „Истина, истина ви казвамъ, че това, което знаемъ, казваме; и това, което сме видѣли, свидѣтелствуваме, и свидѣтелството ни не приемате.” (11 ст.) – Значи, Христосъ изнася едно обективно знание. Той повѣрилъ на ученицитѣ си това, което виждалъ и съзнавалъ. „Ако земнитѣ работи ви рекохъ и не вѣрвате, какъ щете повѣрва, ако река небеснитѣ?” (12 ст.) – Наистина, което учитѣ на земята, е земно. Ангелитѣ, които сѫ дошли на земята, нѣма защо да се раждатъ и прераждатъ. Само хората се прераждатъ, защото иматъ нужда отъ това. Хората иматъ нужда отъ кѫщи, а не ангелитѣ. Хората създаватъ градове, села, прекарватъ улици, които поливатъ съ вода да не се събира много прахъ. Ангелитѣ нѣматъ нужда отъ тѣзи нѣща. Хората се нуждаятъ отъ стражари, да ги пазятъ. Въ ангелския свѣтъ нѣма нито единъ стражарь. Хората турятъ юзди на конетѣ, което показва, каква култура иматъ. „Който вѣрва въ Него, не ще бѫде осѫденъ, а който не вѣрва, той е вече осѫденъ, защото не е повѣрвалъ въ името на Единороднаго Сина Божия.” (18 ст.) – Който не разбира езика на Писанието, вади много странни заключения. Той се пита, какъ може човѣкъ да бѫде осѫденъ. Колко лесно човѣкъ може да бѫде осѫденъ! Напримѣръ, ако не ядешъ хлѣбъ, ти си вече осѫденъ на смърть. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ. Който не ме яде, нѣма животъ въ себе си.” Значи, ако не вѣрвашъ въ живия хлѣбъ, т. е. ако не ядешъ отъ него, ти нѣмашъ животъ въ себе си. – Що е хлѣбътъ? – Истинското знание. Ако го носишъ въ себе си, ще живѣешъ; ако не го носишъ, ще умрешъ и ще ти направятъ паметникъ съ слѣдния надписъ: Тукъ почива единъ голѣмъ философъ. Така мислѣлъ и той за себе си. И дойдоха при Йоана и рекоха му: „Равви, Онзи, Който бѣше съ тебе отвѫдъ Йорданъ, за Когото ти свидетелствуваше, ето, Той крѫщава и всички отиватъ при Него.” (26 ст.) – Има два вида кръщение: Иоановото кръщение, което се отнася къмъ роденото по плъть, и Христовото кръщение – къмъ роденото по Духъ. Щомъ тѣ потопятъ въ вода, ти си роденъ по плъть. Мислишъ ли, че съ такова кръщение можешъ да влѣзешъ въ Царството Божие? „Той трѣбва да расте, а азъ да се смалявамъ.” (30 ст.) – Много естествено. Духътъ трѣбва да расте, а плътьта – да се смалява. Чудни сѫ хората, когато искатъ да растатъ по плъть. Плодътъ никога не може да бѫде по голѣмъ отъ дървото. Плътьта е малъкъ плодъ отъ дървото на Духа и трѣбва да се смалява. Даже най-голѣмиятъ плодъ не може да стане по-голѣмъ отъ динята. Тя е смѣла и може да на прави плода си голѣмъ, но затова лежи на земята. Не е като другитѣ плодове, да виси на клонетѣ. „Който иде отгоре, надъ всички е отгоре; който е отъ земята, отъ земята е и отъ земята говори. Който иде отъ небето, надъ всичко е отгоре.” (3 ст.) – Думата „отгоре” означава отъ Духа, а „отдолу” – отъ плътьта.” Който иска да бѫде богатъ, да живѣе въ охолство, той е роденъ по плъть, кръстенъ по плъть, живѣлъ по плъть и умира по плъть. „Богъ люби Сина, и всичко е далъ въ „Неговитѣ рѫце.” „Отецъ люби Сина.” – Това е твърдение, а всеко твърдение, трѣбва да се докаже. И въ математиката се изнасятъ много закони, отношения, но тѣ трѣбва да се докажатъ. Това значи разрѣшение на неизвѣстнитѣ. За да се намѣри неизвѣстното, нужно е да има нѣщо дадено. „Отецъ люби”. – Защо, на какво основание люби? Ще кажете, че Отецъ люби, защото Христосъ е Неговъ Синъ. – Какво означава думата синъ? – Тя. трѣбва да се преведе. Ако човѣкътъ е синъ, и малкото пиле може да бѫде синъ на голѣмата птица. Въ такъвъ случай, какво наслѣдство получава пилето отъ баща си? И малкото дръвче, издънката може да бѫде синъ на голѣмото дърво. Какво може да й даде бащата? Ето защо, като се правятъ сравнения, трѣбва да се знае, въ каква категория, въ какво отношение се намиратъ величинитѣ, които се сравняватъ. Кое е това, за което Отецъ люби Сина? Ако ти обичашъ приятеля си, трѣбва да има подбудителна причина за това. То не е само нѣкакво чувство. Чувството е изразитель, проводникъ на разумна сила, която се проектира въ природата. Обаче, приятелството, само по себе си, е разумна връзка. Докато сѫществуватъ разумни отношения, има приятелство. Щомъ се прекратятъ разумнитѣ отношения, приятелството изчезва. Значи, синътъ е синъ дотогава, докато има разумно отношение къмъ баща си. Щомъ разумното отношение изчезне, и синовностьта изчезва. Това е законъ. И тогава, спорѣдъ думитѣ „Отецъ люби Сина”, разбираме разуменъ синъ, който върши волята на баща си въ всеко отношение. Всеки човѣкъ, който върши волята Божия, той може да бѫде Неговъ Синъ. – Тогава да бѫдемъ Синове на Бога. – Да, можете да бѫдете. – Кога? – Въ бѫдеще. Сега още не сте Синове Божии. Когато твърдите, че сте Синове Божии, това е идея на миналото, която сега се реализира. Ако нѣкой твърди, че е Синъ Божи, той трѣбва да притежава качествата на своя Баща. Не е достатъчно само да кажешъ, че еди-кой си ти е баща. Това е само външната страна. Три качества се изискватъ отъ сина: той трѣбва да прилича по тѣло, по умъ и по сърдце на своя баща; той трѣбва да прилича по умъ, по душа и по духъ на своя баща. Приликата по душа и духъ оставямъ настрана, защото тѣ сѫ спорни въпроси. Тѣ ще останатъ за разглеждане въ бѫдещата култура, когато дойдатъ на земята гениитѣ и свѣтиитѣ. Тогава за учители на земята ще бѫдатъ само гении и свѣтии. Засега даже въ университетитѣ преподаватъ обикновени хора, най-много талантливи. Почти въ никой европейски университетъ нѣма нито единъ гений или светия за професоръ. Това твърдение е само за мене, за васъ може да не е валидно. Вие може да твърдите, че въ университетитѣ има гении и свѣтии. Това твърдение е само за васъ, а не и за мене. Споредъ моитѣ изслѣдвания, въ университетитѣ още нѣма нито гении, нито свѣтии. Подъ „гений и светия” ние разбираме друго нѣщо, а не както вие разбирате. Отъ физиологическо гледище, думитѣ „гений и светия” не сѫ строго опредѣлени, спорѣдъ тѣхната сѫщность. Съвременната физиология подъ „гений” разбира човѣкъ, който е до границата на лудия. Нѣкои учени твърдятъ, че лудостьта се дължи на гениалностьта. Споредъ тѣхъ, гениалностьта граничи съ лудостьта, а обикновениятъ, талантливиятъ сѫ далечъ отъ лудостьта. И за Христа казваха: „Лудъ е Той, защо Го слушате?” И за апостолъ Павелъ казваха, че е полудѣлъ отъ много учене. Като говоря за гениитѣ и свѣтиитѣ, азъ искамъ да кажа, че тѣ разбиратъ законитѣ, методитѣ и силитѣ, съ които разумната природа оперира. Гениятъ прилага законитѣ и методитѣ на природата, както за себе си, така и за своитѣ ближни. Сѫщото се отнася и за свѣтиитѣ. Тѣ сѫ надъ гениитѣ и пазятъ равновѣсие между живота и законитѣ. Тѣ сѫ равнодѣйствуващата сила въ свѣта. Тѣ сѫ хора на мѫдростьта. Азъ не говоря за обикновенитѣ свѣтии въ църквитѣ. Тѣ сѫ църковни свѣтии. Тѣзи свѣтии, за които говоря азъ, не сѫ въ църквитѣ, но сѫ между хората. Нѣкога светията е облѣченъ добре, а нѣкога е босъ и гологлавъ, и съ рало въ рѫка оре на нивата. Нѣкога ще го видите съ чукъ въ рѫка; съ четка, като виденъ художникъ, или съ цигулка, като виденъ музикантъ. Ще кажете, че е невъзможно светията да бѫде и прост работникъ, и ученъ човѣкъ, и художникъ. – Светията заема всекакво положение. Ако Христосъ, Синъ Божи, можа да работи съ часове съ ренде въ рѫка въ работилницата на баща си, или да носи вода на майка си, нима светията стои по-високо отъ Христа? При това, Христосъ бѣше и Учитель. Тогава да не ви е чудно, че ще срѣщнете светията на работа въ всички области на живота. Христосъ носѣше сандали на краката си, а не модерни обувки, каквито съвременнитѣ хора носятъ. Обаче, това е външната страна на живота. Днесь познаватъ светията само по външната страна. Светията трѣбва да има слѣднитѣ три нѣща: тѣло, което да не се разрушава при никакви условия; сърдце, което да не се подава на никакви изкушения; умъ, който да не се подава на никакви заблуждения. Светията е изразитель на великата истина. Значи, тѣлото на светията не трѣбва да умира, отъ нищо да не се разрушава; сърдцето му да устоява на всички съблазни, и умътъ му да се справя съ всички противорѣчия. Който може да даде друго опредѣление за светията, азъ съмъ готовъ да го приема. Който не вѣрва на думитѣ ми, нека даде свое опредѣление за светията. Моето опредѣление е за мене, на никого не го налагамъ. Азъ съмъ готовъ да заема мѣстото на светията, за когото давамъ опредѣление; въ никой случай не желая да бѫда на мѣстото на нѣкой светия отъ църквата. Сѫщо така съмъ готовъ да заема мѣстото на гений, който разбира и прилага правилно законитѣ на природата. Обаче, не желая да заема мѣстото на гений, какъвто описватъ физиолозитѣ. За такива гении и досега спорятъ, дали сѫ истински, или не. И самитѣ физиолози, като опредѣлятъ понятието „гений” има още много да учатъ. Тѣ сѫ далечъ отъ истината за органическия свѣтъ. Сега, да дойдемъ до въпроса за храненето. Съ каквото се храни човѣкъ, такъвъ става. – Съ какво трѣбва да се храни човѣкъ? Споредъ физиолозитѣ, опредѣлено е, каква храна да употрѣбява човѣкъ. Напримѣръ, брѣменната жена трѣбва да се храни съ специфична храна. И мѫжътъ, преди да е станалъ баща, сѫщо трѣбва да употрѣбява специфична храна. Гениятъ трѣбва да употрѣбява храна за гении, светията – съотвѣтна храна. И царьтъ трѣбва да приема специфична храна. Това е наука. Какво знаятъ по това съвременнитѣ физиолози? Пчелитѣ, които преди хиляди години сѫ изучавали храненето като наука, и досега прилагатъ наученото по отношение на своята царица, работници и търтеи. И досега прилагатъ тѣ своята теория за храненето въ живота си, а хората още не знаятъ, какъ трѣбва да се хранятъ и каква храна да употрѣбяватъ. Който не разбира законитѣ за храненето, казва: Богъ е наредилъ човѣкъ да се храни съ една или друга храна, по единъ или другъ начинъ. Вѣрно е, че Богъ създаде свѣта и опредѣли на всеко сѫщество съотвѣтна храна, но хората изгубиха правилнитѣ методи и правила за хранене, както и първичната храна, опредѣлена за тѣхъ. Затова днесь болѣститѣ се ширятъ отъ единия до другия край на свѣта. Не е лошо, че има болѣсти, страдания и сиромашия. Азъ не съмъ противъ тѣхъ. Не е лошо да има богатство, знание, азъ не съмъ и противъ тѣхъ. Че сѫществува смърть, и това не е лошо. Че има грѣхове въ свѣта, и това не е лошо. Азъ не съмъ противъ това, което сѫществува въ свѣта, но всеко нѣщо трѣбва да бѫде на своето мѣсто. Грѣхътъ е отрова, която трѣбва да бѫде затворена въ шишета и, когато е нужно, тогава да се употрѣби. – За какво е нужна отровата? – За лѣкарство. Грѣхътъ, сиромашията, болѣстьта сѫщо трѣбва да сѫ затворени въ шишета и въ специфични случаи да се използуватъ за инжекция. Всички отрицателни нѣща се държатъ затворени въ шишета и при специфични случаи само се използуватъ. Едно нѣщо ще знаете: любовнитѣ работи, т. е. всичко, което има отношение къмъ любовьта, трѣбва да бѫдатъ свободни. Азъ мога да бѫда краенъ филантропъ или човѣколюбецъ и да правя всичко съвършено безкористно. Това изисква отъ насъ целокупниятъ животъ. Вънъ отъ този животъ не мога да проявя доброто. При това, което е добро за мене, то е добро за всички. Дето е доброто, тамъ нѣма користолюбие. Въ външното добро, обаче, има користолюбие. Напримѣръ, плащашъ на нѣкого десеть хиляди лева, но искашъ да го използвашъ, да стане твой слуга. Ти величаешъ нѣкого, но съ извѣстна целъ. Ти нѣмашъ любовь къмъ него, но искашъ да го използувашъ. Питамъ: Може ли този слуга да тѣ обича? Може ли човѣкътъ, когото величаешъ, да тѣ обича? Дето нѣма любовь, тамъ користолюбието се шири; тамъ отношенията между хората се развалятъ. Това сѫ временни отношения между хората. И тѣ сѫ добри, но безкористнитѣ сѫ по-добри. Когато се казва, че е добре да бѫде човѣкъ богатъ, разбираме земята, която дава изобилно. Добре е човѣкъ да бѫде светия. Тукъ подъ „светия” разбираме небето. На земята светията е бѣденъ човѣкъ. Той може да съжителствува съ хората дотолкова, доколкото свѣтлината съжителствува съ тѣхъ. Свѣтлината, която излиза отъ разумния центъръ – Слънцето, се движи съ бързина 300,000 км. въ секунда. Като минаватъ презъ земята, слънчевитѣ лѫчи се движатъ съ голѣма бързина, за да не се опетнятъ. Ето защо, всеки свѣтлиненъ лѫчъ остава на земята само една триста-хилядна часть отъ секундата, следъ което отива въ пространството. Понеже всеки лѫчъ носи благословение, щомъ го остави на земята, той веднага си заминава. Въ това отношение, хората сѫ затворници, които очакватъ нѣщо отъ слънчевитѣ лѫчи. Тѣ слизатъ за моментъ на земята, оставятъ благото, което носятъ, като храна за човѣцитѣ, и се връщатъ назадъ. Нѣкой казва: Азъ се разговарямъ съ свѣтлината. – Да мислишъ, че се разговаряшъ съ свѣтлината, това е едно; всѫщност, да се разговаряшъ, това е друго. Казвашъ, че се разговаряшъ съ Господа. – Като казвашъ така, ти трѣбва да имашъ ясна представа, какво значи, да говоришъ съ Господа. Ако самъ нѣмашъ представа, първо ти ще изпаднешъ въ лъжливо положение, а послѣ и твоитѣ близки. Като слушашъ нѣкой да говори по радио, това подразбира ли, че се разговаряшъ съ него, когато той е на 8,000 км. разстояние отъ тебе? Да се разговаряшъ съ човѣка, това значи да си близо до него, да го виждашъ, и той да тѣ вижда. Като казвашъ, че се разговаряшъ съ Бога, трѣбва да обяснишъ какъ става това, да не мислятъ, че по форма си се разговарялъ. Съвременнитѣ хора си представятъ човѣка по форма, но това не е истинскиятъ човѣкъ. Тѣлото е жилище, въ което душата временно пребивава. „Отецъ люби Сина.” За да има правилни отношения между бащата и сина, нужно е знание. Бащата всекога обича своя разуменъ синъ. Той най-много обича своя добъръ, уменъ и любещъ синъ, затова всичко оставя въ негови рѫце. Бащата знае, че разумниятъ синъ никога нѣма да онеправдае другитѣ. Законъ е: Всеко сѫщество, което се опитва да онеправдае другитѣ, изгубва своята интелигентность. Като направи най-малкия грѣхъ, той постепенно губи своитѣ дарби и способности. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ представя единица съ 14 нули. Ако направи най-малкия грѣхъ, единицата изчезва и оставатъ 14 нули. Какво представятъ нулитѣ безъ единицата? – Нищо не струватъ. Обаче, като направи добро, единицата дохожда на мѣстото си, взима мѣстото предъ нулитѣ, и тѣ се осмислятъ. „Отецъ люби Сина.” – Защо бащата люби сина си? – Защото той има правилно отношение къмъ него. Правилнитѣ отношения сѫ отъ голѣмо значение за онѣзи, които разбиратъ живота. Обаче, повечето хора не разбиратъ живота, както трѣбва. Тѣ не сѫ достигнали до това развитие. Ето защо, най-голѣмо право да живѣе има онзи, който разбира живота. – Ама условията на живота сѫ лоши. Вие сте създали тѣзи условия. Стремежитѣ и вѫждѣленията на миналия човѣшки животъ се реализиратъ въ сегашния, а сегашнитѣ стремежи на човѣка ще се реализиратъ въ бѫдеще. Каквото мислите и чувствувате днесь, не може да се реализира въ този животъ. Сегашниятъ животъ е проявление на миналия. Като изживѣете миналото си, тогава ще живѣете настоящето. „Отецъ люби Сина.” – Отецъ, това е Разумното Начало въ човѣка. Велико нѣщо е да имашъ баща. Докато ражда, бащата е богатъ. Щомъ престане да ражда, той обѣднява. Щомъ обѣднѣе, той не е баща. Сѫщото се отнася и до майката. Бѣдната майка не ражда. Бѣдниятъ не може да стане учитель. Щомъ е бѣденъ, той е още ученикъ. Подъ „богатство” азъ не разбирамъ само външно трупане на пари. Ако е така, какво ще кажете за светията? Той може външно да не е богатъ, а да е светия. Азъ говоря за вѫтрешното богатство на човѣка. Това значи истински богатъ. Само такъвъ човѣкъ разбира, какво нѣщо сѫ отношенията между хората. Днесь, въ която църква, въ което общество, въ която партия или държава влѣзете, всички искатъ да имъ се подчинявате, да се съобразявате съ тѣхнитѣ закони. Не е лошо това, но като се подчинявате, ако усѣтите, че ви ограничаватъ, отнематъ свободата ви, какво сте придобили? Църквата, обществото, партиитѣ даватъ голѣми обѣщания. Изпълниха ли обѣщанията си? И човѣкъ, като слизалъ отъ небето, далъ обѣщание, че ще се отнася съ животнитѣ като съ свои по-малки братя. Изпълни ли това обѣщание? Едва сега нѣкои хора почватъ да съзнаватъ какви отношения трѣбва да иматъ къмъ животнитѣ, и се стараятъ да ги облекчаватъ, да не ги товарятъ много. Въ бѫдеще хората ще оратъ съ трактори, а не съ рала, както сега оратъ. Животнитѣ ще се повдигнатъ и ще минатъ въ по-висока фаза на живота. Сегашнитѣ млѣкопитаещи сѫ кандидати за човѣци. – Може ли да стане това? Въ една легенда се разказва, какъ единъ отъ вавилонскитѣ царе станалъ животно. Той направилъ едно голѣмо престѫпление, за което Богъ го наказалъ, превърналъ го въ животно. Много години прекаралъ като животно, докато най-послѣ се разкаялъ и отново приелъ човѣшка форма. Това е легенда, а въ индускитѣ книги се говори като фактъ за преминаването на човѣка въ животно, и на животното въ човѣшка форма. Това се изучава даже въ училищата. То не е мое вѣрване, но индуско. Въ миналото и въ Египетъ сѫ изучавали този въпросъ. Ще кажете, че това не е вѣрно. – Възможно е. Сѫществуватъ нѣколко закони: за наслѣдственостьта, за странствуването на душата и за прераждането. Значи, една и сѫща реалность се изразява по три различни начина. Странствуването на душата е велика реалность, спорѣдъ която душата излиза отъ Бога, слиза въ материята да се учи и отново се връща при Бога. Законътъ за прераждането подразбира слизане на душата въ материалния свѣтъ, докато се усъвършенствува. Законътъ за наслѣдственостьта подразбира предаване на извѣстни черти, стремежи и качества отъ бащата на сина. „Отецъ люби сина си.” – Защо? – Защото Синътъ носи качествата на Отца си. Когато дойде на земята, Христосъ искаше да намѣри готови хора, да имъ предаде учението, което носѣше отъ небето. Той искаше да се отвори пѫть къмъ небето, да отидатъ нѣкои души отъ земята, да слѣдвате небесния университетъ. Между кои вѣрваща можа Христосъ да намѣри такива души? Тѣ нѣмаше да умратъ, но щѣха да отидатъ на небето да изучаватъ по-висока наука отъ земната и като се върнатъ на земята, да разказватъ какво сѫ видѣли и научили. Има ли такива хора между васъ, които сѫ слѣдвали университета на небето, да разкажатъ какво има тамъ? Всеки, който е дошълъ съ дипломъ отъ небето, веднага сѫ го изпѫждали отъ земята. Кой би повѣрвалъ на такъвъ човѣкъ? Колкото и да ви убѣждава, че е свършилъ университета на небето, нѣма да му вѣрвате. По-скоро бихте повѣрвали въ приказкитѣ „1001 нощь” отколкото въ това, че нѣкой ходилъ на небето да се учи и се върналъ оттамъ на земята. Съвременнитѣ хора иматъ изопачено понятие за небето. Великъ е животътъ на небето. Представете си, че въ клеткитѣ на човѣшкия организъмъ живѣятъ микроби, които се хранятъ и развиватъ самостоятелно, безъ да подозиратъ, че сѫ въ човѣка. Ако между тѣзи микроби се яви единъ ученъ философъ, пакъ микробъ, и започне да имъ разправя за човѣка, за неговото царство, ще повѣрватъ ли тѣ на думитѣ му? Ще кажатъ, че той е заблуденъ. Сѫщо така, и хората, като микроби, живѣятъ въ клеткитѣ на разумнитѣ сѫщества, безъ да съзнаватъ това. Обаче, грамадна е разликата между микробитѣ и човѣка. По-скоро човѣкътъ ще проникне въ небето, между разумнитѣ сѫщества, отколкото микроба въ човѣшкия свѣтъ. Има сѫщества на земята, които виждатъ подъ пъленъ ѫгълъ, т. е. подъ ѫгълъ отъ 360°. Тѣ виждатъ навсекѫде. – Докажи това! – Лесно може да се докаже, но трѣбва да заемемъ положение отъ знанието къмъ незнанието. Какъ ще докажете, че едно вещество е сладко? Като го вкусите, сами ще се убѣдите, че е сладко. Колкото да е изопаченъ вкусътъ ви, все ще познаете, че е сладко. Моятъ и вашиятъ вкусъ не сѫ еднакви, но поне приблизително ще имате впечатлѣние, подобно на моето. Можете ли да отречете, че това вещество е сладко? Слѣдователно, когато казваме, че даденъ човѣкъ говори истината, ние подразбираме, че въ него сѫ вложени качества на истината. Този човѣкъ е изключилъ абсолютно лъжата отъ себе си. Дето и да го поставите, той всекога ще заеме едно и сѫщо положение къмъ истината. Сладчината си е всекога сладчина. Ако едно сладко вещество е примѣсѣно съ горчиво, езикътъ ще схване това. То не значи, да отречешъ сладкото за смѣтка на горчивото. Сѫщо така, и човѣшкото сърдце има способностьта да различава доброто отъ злото, да различава тѣхната сладчина и горчивина. Човѣкъ, на когото имашъ пълно довѣрие, носи истината въ себе си. Най-силнитѣ храни сѫ сладкитѣ, но трѣбва да знаетѣ, какъ да преработитѣ тази сладчина. Ако организмътъ не може да я обработи, тя ще причини въ него захарна болѣсть – диабетъ. Следъ сладкитѣ храни идатъ киселитѣ. Тѣ сѫ причина за буйния, сприхавъ характеръ на човѣка. Въ каквото общество попадне такъвъ човѣкъ, въ края на краищата, той ще избухне и ще разруши нѣщо. Той разяжда материята, както киселинитѣ. Който употрѣбява водни храни, лесно затлъстява. За да дойде въ нормалното си състояние, той трѣбва да яде повече кисели храни, послѣ сладки и следъ това да употрѣбява въ малко количество вода, главно водни храни. Казано е: „Блага дума отваря желѣзни врата”. Слѣдователно, кажи на човѣка една блага дума, да го повдигнешъ и успокоишъ. Острата, груба дума възбужда, дразни човѣка. Благата дума е естествена храна за човѣка. Дай му сладка храна, ако искашъ да ти благодари. Казано е въ Писанието: „Истината ще ви направи свободни.” Всеки се стреми да извоюва своята свобода. За да я извоюва, той трѣбва да изучава формитѣ, законитѣ на истината, както и отношенията между живитѣ сѫщества. После, той трѣбва да изучава съдържанието и вѫтрешния смисълъ на тѣзи форми. Безъ това знание, човѣкъ не може да познае своето собствено съдържание. Значи, той трѣбва да изучава законитѣ на своето тѣло, на своя умъ и на своето сърдце. Лесно се казва, какво трѣбва да се учи, но какъ ще се изучи? Вземете, напримѣръ, възпитанието на децата. Лесно ли се постига това? Ако азъ възпитавамъ деца, ще постѫпя по съвсемъ другъ начинъ отъ този, който сега се прилага. Посѣщавалъ съмъ училищата цели 11 години и видѣхъ, какъ постѫпватъ съвременнитѣ учители. Азъ познавамъ сегашнитѣ методи на възпитание не само въ България, но въ целия свѣтъ. Навсекѫде си служатъ съ примитивни методи. Повечето учители не знаятъ елементарнитѣ правила за възпитание на детето. За да въздѣйствувашъ върху нѣкое дете, трѣбва да го пипнешъ на специално мѣсто на брадата. Но нужно е да се знае точно мѣстото, и какъ да пипнешъ. Пипнешъ ли това мѣсто както трѣбва, ти произвеждашъ магическо дѣйствие върху неговата воля. Кое е това мѣсто, не казвамъ, защото не сте готови и бихте злоупотрѣбили. Ако бащата пипне детето си на това мѣсто, той може да направи отъ него, каквото си поиска. Това за мене е фактъ, опитанъ и провѣренъ, а вие можете да го приемете на довѣрие, а можете и да го отречете. Ще кажете, че това е само теория. Азъ никога не градя знанието си на теории. За да изнеса единъ фактъ, азъ съмъ го провѣрилъ най-малко десеть пѫти. Слѣдователно, за да подтикнешъ волята на човѣка къмъ дѣйность, намѣри специфичното мѣсто на брадата му и тамъ го пипни. Кѫде трѣбва да пипнешъ човѣка, ако той има мѫчнотия въ сърдечния свѣтъ? Ще кажете, че трѣбва да се засѣгне сърдцето му. Не, не бутайте сърдцето му. Има специфично мѣсто за трансформиране енергиитѣ на сърдцето. Това мѣсто е отбелязано на лицето, но нѣма да го кажа. Ако хората имаха правилно отношение къмъ Бога, можехъ да ви посоча това мѣсто, но засега се въздържамъ. Ако дадатъ обѣщание предъ Бога, че нѣма да злоупотрѣбяватъ съ истината, само тогава мога да имъ покажа тѣзи мѣста. Въ това отношение, законътъ е много строгъ. Ако не опази закона на истината, човѣкъ губи всичко, което му е дадено. Ако знаешъ истината и злоупотрѣбявашъ съ нея, законътъ веднага ще тѣ хване. Ако пипнешъ нѣкой човѣкъ на тѣзи мѣста, трѣбва да пристѫпишъ съ всичкото си почитание и всичката чистота и светость. Затова Богъ каза на Моисея: „Изуй обувкитѣ си, защото мѣстото, на което стоишъ, е свето.” Когато човѣкъ се намира въ умствено затруднение, може да му се помогне по сѫщия начинъ: да се намѣри специфичното мѣсто, което произвежда добъръ резултатъ. Кое е това мѣсто, не мога да ви кажа. Казвате: Трѣбва да вѣрваме въ сѫществуването на Бога. Само така ще ви се даде това, което желаете. – Важно е какъ да вѣрваме. – Ще вѣрвашъ, че имашъ единъ баща, който всекога се грижи за тебе. Бащата казва: Синко, вѣрвай, че азъ съмъ при тебе. Обаче, вѣрата изисква правилни отношения между бащата и сина. Като синъ, когато съмъ при баща си и когато не съмъ при него, азъ пазя свещено неговия образъ. Азъ се чувствувамъ свободенъ предъ него. Азъ храня синовни отношения предъ баща си, а не господарски, нито робски. Нѣкога бащата иска да застане на мѣстото си, като господарь. Не, бащата може да се държи господарски, безъ да е баща; може да се държи приятелски и да е, всѫщност, баща. Бащата не може да бѫде едновременно и баща, и господарь. И синътъ не може да бѫде едновременно и синъ, и робъ. Азъ нѣмамъ нищо противъ това, че бащата е господарь, а синътъ – робъ. Казвамъ: Въ природата сѫществува законъ, спорѣдъ който едновременно не можешъ да вършишъ две нѣща. Ако баща ми се отнася къмъ мене господарски, азъ ще бѫда робъ, слуга. Но ако постѫпва къмъ мене приятелски, като баща, тогава азъ ще му бѫда синъ. Значи, не мога да бѫда въ едно и сѫщо време и робъ, и синъ. Казвате: Ние считаме Бога за баща, а всѫщност, Той е господарь. – Ако мислите така, каква идея имате за Бога? Ако познавате Бога като вашъ баща, това е едно нѣщо; ако Го познавате като господарь, това е друго нѣщо. Ако познавате Бога като вашъ Учитель, това е едно; ако Го познавате като вашъ спаситѣль, това е друго нѣщо. Това сѫ опредѣлени идеи. Щомъ смѣсвате тѣзи идеи, вие създавате цела каша. Нужно е дълбоко, вѫтрѣшно разбиране. Който не разбира законитѣ на живота, ще се намѣри въ голѣмо противорѣчие. Казвашъ: Отъ толкова години слѣдвамъ пѫтя къмъ Бога, но нищо не съмъ направилъ. Ние трѣбва да поддържаме отношенията си къмъ Бога и своитѣ ближни въ изправность, понеже силитѣ, вложени въ насъ, трѣбва да се разработватъ. – Кога ще се постигне това? – Има време. Споредъ индуското учение, деньтъ на Брама е равенъ на число, състоящо се отъ единица съ 14 нули следъ нея. Опредѣлѣте, на колко билиона или трилиона е равно това число. Всеки, който е излѣзълъ отъ Бога, разполага съ голѣми дарби и способности за реализиране на единъ Божественъ день, равенъ на число, образувано отъ единица съ 14 нули. Като живо сѫщество, ти не трѣбва да се задоволишъ да останешъ въ формата на риба, птица или млѣкопитаещо, нито въ формата на нѣкое предпотопно животно, нито въ формата на човѣкъ, но да вървишъ нагоре, по възходящата стлба, докато стигнешъ до първичния човѣкъ, т. е. до космическия човѣкъ, или въ формата на библейския човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие на Бога. Затова е нуженъ единъ периодъ отъ 15 цифрено число, съставено отъ единица съ 14 нули. Толкова време е нужно, докато се качишъ на високия връхъ, отдето ще виждашъ всички разумни сѫщества и отношенията имъ къмъ тебе, както и твоитѣ отношения къмъ Бога. И тогава, за да се слѣешъ съ Бога, нужно е още толкова време равно на число, съставено отъ единица и 14 нули. Следъ като живѣешъ на всички слънца и планети и прекратишъ този животъ, ще отидешъ при Бога, ще влѣзешъ въ Него – тамъ ще опиташъ дълбочината на Божественото. Тогава ще влѣзешъ въ друга епоха, дето ще живѣешъ толкова години, колкото представя едно число отъ 39 цифри. Какво ще кажете на всичко това? Индуситѣ не пишеха тѣзи числа. Тѣ казватъ, че въ нощьта всичко заспива. Значи, докато спи човѣкъ, времето минава лесно. – Така е, за глупавия всичко спи, а за разумния всичко живѣе. За онзи, който разбира тѣзи нѣща, има животъ. Питате: Какъвъ е смисълътъ на сегашния животъ? – Смисълътъ на този животъ е въ придобиване на знания. Следъ като се прераждашъ на земята 777 пѫти, ти минавашъ по пѫтя на слизането и възлизането – спорѣдъ законитѣ на еволюцията и инволюцията. Това е египетското учение. Като излизашъ отъ Бога, Той ще тѣ изпрати съ слѣднитѣ думи: Синко, знаешъ ли кога ще се върнешъ при Мене? Това ще бѫде, следъ като вселената се създаде още 14 пѫти и пакъ изчезне. Подъ „изчезване на вселената” ние не разбираме изчезването като процесъ, познатъ на насъ, но си представяме събличане и обличане на земята 14 пѫти. Когато вселената преживѣе такива 14 дни, Богъ е преживѣлъ само половинъ день. Азъ привеждамъ тѣзи факти само като забавление, като куриози. Съ това не искамъ да обезсмисля вашия животъ. Напротивъ, животътъ има велико бѫдеще. Всички страдания, които преживявате, ще се използуватъ. Отъ това гледище, и смъртьта е необходимость. Тя е наша сестра. Като дойде тя, ти ще се предадешъ въ нейнитѣ обятия и ще кажешъ: Прави съ мене, каквото искашъ. Тя ще тѣ обере по всички правила, следъ което ще дойде другата ти сестра – любовьта. Тя ще тѣ облѣче съ най-хубави дрехи. Ако не дойде смъртьта да тѣ обере и съблѣче, любовьта никога нѣма да тѣ облѣче. Смъртьта казва: Ще тѣ съблека. – Какво да правя? – Ще чакашъ да дойде любовьта, да тѣ облѣче въ най-хубави дрехи, каквито никога не си виждалъ. Като се облѣчешъ въ хубави дрехи, ще благодаришъ на смъртьта, че тѣ е съблѣкла. Тя не обича да й благодаришъ, нито да плачешъ предъ нея. И да искашъ да плачешъ, не можешъ, нѣмашъ сълзи; ти нѣмашъ и мускули, съ които да й се противопоставишъ. Ти само вѫтрѣшно ще почувствувашъ смъртьта. Тя тѣ лишава отъ всички външни сѣтива. Като видишъ страшния образъ на смъртьта, тя ще ти се усмихне и ще каже: Колко си глупавъ! Ти не разбирашъ онѣзи, които тѣ любятъ. Като тѣ заровятъ въ земята, иде любовьта и започва да ги прислужва. Казвате, че любовьта облича човѣка. – Да, смъртьта го съблича, а любовьта го облича. Кой досега е казалъ тази истина? – Нито църквата, нито богословитѣ. Като казвамъ, че смъртьта съблича човѣка, това показва, че тя е силна. Нѣма по-красивъ ангелъ отъ смъртьта. Въпреки това, като я видите, космитѣ ви настръхватъ. Следъ тази опитность, ако тѣ питатъ, защо се пазишъ отъ грѣха, казвашъ: Ти виждалъ ли си смъртьта? – Не съмъ я виждалъ. – Азъ я видѣхъ само веднъжъ, втори пѫть не искамъ да я видя. „Отецъ люби Сина.” Синъ е онзи, който възприема съ открито, любещо сърдце всичко, което става въ вселената. Като влѣзе въ нея, предъ каквото и да се намѣри – богатство или бѣднотия, слава или безславие, грѣхъ или правда, да е готовъ да каже: Така е опредѣлено отъ Бога. Като натовариха Христа съ грѣховетѣ, не ги ли понесе Той? Въ това отношение, Той е най-голѣмиятъ работникъ въ свѣта. Христа натовариха съ вѣковнитѣ грѣхове, Той да ги изплати. Никой, освѣнъ Христосъ, не се нае да понесе грѣховетѣ на хората. Цели 33 години Той носѣше грѣховетѣ имъ, следъ което Го разпнаха. Има едно предание, въ което се казва, че когато Христосъ билъ на кръста, една жена се приближила до Него и Му казала: Господи, ти още не си поелъ моя товаръ, т. е. моя сметь. Той помолилъ да отковатъ рѫката Му, да изпълни последното си задължение. Следъ като поелъ и нейния товаръ, Той казалъ: Сега можете отново да заковѣте рѫката ми. Днесь Христосъ не може да бѫде прикованъ на кръста. Всеки, който веднъжъ е билъ закованъ на кръста, втори пѫть не могатъ да го заковатъ. Сега, всички вие сте заковани. Азъ виждамъ майки и бащи, братя и сестри, деца – всички сѫ заковани. Други носятъ кръста си къмъ Голгота – мѫже и жени, всички отиватъ тамъ. Следъ това казватъ, че иматъ култура. – Каква е тази култура? – Велика култура е тя. Въ нея е смисълътъ на живота. Ще кажете, че и азъ плача като васъ. – Азъ не плача, не съмъ отъ тѣзи, които плачатъ. Мина времето на моя плачъ. – Не тѫжишъ ли? – Мина времето и на тѫгата. – Не мислишъ ли за подобрението на човѣчеството? – Всички хора страдатъ отъ изобилие – резултатъ на което е болѣстьта диабетъ. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ сладка храна. Тя е словото на живота. Словото трѣбва да се дава на хората. Нѣкои казватъ за мене, че искамъ да заповѣдвамъ. – Азъ съмъ преживѣлъ и това време. Сега на никого не заповѣдвамъ. Казвате, че минавамъ за владика. – И това съмъ преживѣлъ. И положението на царь преживѣхъ. Азъ не искамъ да бѫда нито владика, нито царь, нито майка, нито баща. Това оставихъ на хората. – Какъвъ искашъ да бѫдешъ сега? – Азъ искамъ да бѫда служитель на Бога. Останалитѣ хора ще бѫдатъ и царе, и владици, и майки, и бащи. Тази е моята философия. Казвате за мене: Този човѣкъ иска да ни устрои нѣкаква засада, нѣкаква примка. – Нѣкога азъ съмъ правилъ тѣзи примки, но като видѣхъ тѣхнитѣ резултати, отказахъ се отъ всичко. Едно време бѣхъ господарь, видѣхъ резултата на господарството и се отказахъ отъ него. Едно време бѣхъ свещеникъ, но като го опитахъ, отказахъ се и отъ него. Азъ говоря за себе си, нѣмате право да ме обвинявате, че говоря за свещеницитѣ. Ако и другитѣ свещеници мислятъ като мене, и тѣ ще се откажатъ отъ своето положение. Едно време бѣхъ майка, но като опитахъ нейното положение, и отъ това се отказахъ. Бѣхъ баща, и отъ това положение се отказахъ. Всичко видѣхъ и опитахъ, и отъ всичко се отказахъ. Като опитахъ всичко въ живота, отказахъ се отъ него, защото разбрахъ, че има нѣщо по-хубаво отъ преживѣното и сега остава само едно: да служа на Бога. И като се върна при Него, отново да слѣза на земята. Тогава пакъ ще искамъ да стана и царь, и владика, и майка, и баща, но вече съ ново разбиране и съ нова свѣтлина да изпълня задължението си както трѣбва. И сега, всичко, каквото имамъ, оставямъ на васъ. И вие като мене, ще минете презъ сѫщитѣ положения, за да се откажете отъ всичко. Христосъ казва: „Който мине презъ всички изпитания и всички положения, той разбира великата истина. Всеки трѣбва да приеме доброволно нѣщата, безъ да убѣждава другитѣ. Азъ не искамъ да ви убѣждавамъ въ това, което говоря. То е въпросъ на времето. Казвашъ: Азъ искамъ да живѣя за Бога. – Да искашъ, и да живѣешъ за Бога, това сѫ две противоположни нѣща. – Азъ искамъ да помогна на хората. – Да искашъ, и да можешъ да помагашъ, това сѫ две различни нѣща. Трѣбва да знаешъ какъ да помагашъ, безъ да унижавашъ човѣка. Дойде нѣкой при мене, иска да му дамъ пари на заемъ. – Ако азъ му дамъ пари, ще унижа неговото достойнство, затова трѣбва да избера такъвъ начинъ, та като му дамъ паритѣ, да не го унижа. Азъ зная само единъ начинъ за правене на добро. Напримѣръ, искашъ вода отъ мене. Казвамъ: Приятелю, радвамъ се, че си дошълъ при мене. И азъ съмъ жаденъ, и ти си жаденъ. Слушай, наблизо, нѣколко километра оттукъ, има единъ изворъ. Хайде да отидемъ заедно. Тръгваме и двамата. Казвамъ му: Тури си рѫката, отдето извира водата, и пий. Споредъ мене, това е най-голѣмото добро, което мога да направя. Вмѣсто да налѣя една чаша вода отъ стомната, азъ го завеждамъ на извора. Казва се въ Писанието, че който даде на жадния една чаша вода, той е направилъ голѣмо добро. Това не се разбира буквално. Добре е да дадешъ на човѣка чаша вода, но трѣбва да знаешъ, какъ да давашъ. Щомъ дойдемъ до извора, сѣдаме да си починемъ и пиемъ отъ водата му. – Какъ ти се вижда водата? – Отлична. Този примѣръ е за разсѫждение, да се научите какъ да правите добро, безъ да накърнявате достойнството на човѣка. Единъ день, следъ беседа, излизамъ отъ салона. Иде при мене единъ отъ правовѣрнитѣ християни, голѣмъ критикъ и ми казва: Вие не проповѣдвате Христа. – Азъ се отказахъ да Го проповѣдвамъ като васъ. Видѣхъ резултата отъ вашитѣ проповѣди и се отказахъ отъ тѣхъ. – Какъ проповѣдвате днесь Христа? – На първо мѣсто е парата. Ако отидете въ Америка, ще видите, че най-краснорѣчивитѣ проповѣдници си иматъ вили, живѣятъ като царе, съ всички удобства. Следъ всичко това ще проповѣдватъ, че Христосъ умрѣлъ на кръста. И това не е лошо. По-добре е да проповѣдватъ Христа по този начинъ, отколкото да вършатъ грѣхове и престѫпления. Споредъ мене, сегашното проповѣдване на Христа, въ сравнение съ истинското проповѣдване, е особенъ родъ разбойничество. И азъ като проповѣдвамъ се запитвамъ: Какъ проповѣдвамъ истината – като честенъ човѣкъ, или като престѫпникъ и разбойникъ, който лъже и обира хората? Подъ „разбойникъ” разбирамъ, човѣкъ, който иска да вкара хората въ кривъ пѫть. И съвременнитѣ вѣрващи трѣбва да се запитатъ, какъ проповѣдватъ Христа. Много пѫти азъ съмъ се занимавалъ съ тежката задача, какъ да науча хората да познаятъ Бога. Дошълъ съмъ до заключението: Богъ се проявява нѣкога такъвъ, какъвто е, а нѣкога, такъвъ, какъвто не е. Така се е проявявалъ Той къмъ мене. И азъ се проявявамъ къмъ Него такъвъ, какъвто съмъ и такъвъ, какъвто не съмъ. Питамъ: Де е кривото? – Нѣма нищо криво въ свѣта. Законъ е: Богъ може да ми се изяви такъвъ, какъвто е; може да се прояви и такъвъ, какъвто не е. – Тогава, де е истината? – Азъ разглеждамъ въпроса философски. Ако Богъ се прояви къмъ мене такъвъ, какъвто не е, азъ трѣбва да се проявя къмъ Него такъвъ, какъвто съмъ. Ако Богъ се прояви къмъ мене такъвъ, какъвто е, азъ имамъ възможность да се проявя къмъ Него такъвъ, какъвто не съмъ. Това е философска мисъль, върху която трѣбва да разсѫждавате. Щомъ дойде нещастието въ свѣта, Богъ се проявява такъвъ, какъвто не е. Вие ще се проявите къмъ Него такива, каквито сте. Какво даватъ две отрицателни величини? Това е единъ отъ Христовитѣ закони, който дава разрѣшение на единъ социаленъ въпросъ: „Не противи се на злото.” Това значи: Не, увеличавай злото, но не увеличавай и доброто. Ако увеличишъ доброто, ти ще направишъ престѫпление. Който се е опиталъ да умножи доброто, той е вече сгрѣшилъ. И всеки, който се опиталъ да увеличи злото, и той е сгрѣшилъ. Ще проявявашъ доброто въ свѣта, като мѣрка, безъ да го увеличавашъ. Щомъ го увеличишъ, ти си вънъ отъ законитѣ на разумната природа, извънъ Божиитѣ закони. Ако увеличавашъ доброто въ физическия свѣтъ, ти си на кривъ пѫть. Ти можешъ да увеличишъ доброто само въ себе си, но не и вънъ отъ себе си. Доброто е сѫщината на Бога. Той е, самъ по себе си, добро. Слѣдователно, съ твоето добро ти не можешъ да направишъ свѣта по-добъръ, отколкото е всѫщност. И съ твоето зло не можешъ да причинишъ на свѣта по-голѣмо зло. И тъй, Богъ се проявява къмъ насъ такъвъ, какъвто е, и такъвъ, какъвто не е. Това не е нищо друго, освѣнъ проява на доброто и злото. Обаче, ние въ всички случаи трѣбва да се проявяваме къмъ Бога такива, каквито сме. Това е правилното отношение. То показва нашата готовность да служимъ на Бога. Ако се проявяваме къмъ Бога такива, каквито не сме, това показва нашето грѣховно състояние. Ако една жена дойде при мене да я лѣкувамъ и се прояви такава, каквато не е, азъ ще й препорѫчамъ единъ мѫжъ, който да се прояви къмъ нея такъвъ, какъвто е. Щомъ се ожени за него, тя ще се излѣкува. Това е поляризиране. Добритѣ хора изправятъ лошитѣ. Тѣ ги лѣкуватъ. Ако Богъ се проявява къмъ тебе такъвъ, какъвто е, ти ще се радвашъ и веселишъ и ще се проявишъ къмъ Него такъвъ, какъвто си. Щомъ Богъ се прояви такъвъ, какъвто не е, ти пакъ трѣбва да се проявишъ такъвъ, какъвто си, и ще се учишъ. Ако не се учишъ, никога нѣма да станешъ мѫдъръ, никога нѣма да придобиешъ знание. Като знаете това, използувайте моментитѣ въ живота. Радвайте се, обичайте всички хора, всички живи сѫщества, когато Богъ се проявява къмъ васъ такъвъ, какъвто е. Щомъ се покаже такъвъ, какъвто не е, ще учите – нищо повече. Ще вземете мотиката и ще работите, докато придобиете мѫдрость и знание. Това е философията на живота. „Отецъ люби Сина.” – Защо Христосъ е Синъ Божи? – Защото показа синовни отношения къмъ Бога. Той понесе всички страдания, хули и подигравки съ любовь и се прояви къмъ Бога такъвъ, какъвто е. Така Христосъ показа на хората, какви трѣбва да бѫдатъ. Той каза: Азъ минахъ презъ страданията. Ако и вие искате да бѫдете Синове Божии, трѣбва да минете презъ сѫщитѣ страдания. Казвашъ: Искамъ да бѫда Синъ Божи. – И това може, но ще се готвишъ да минешъ презъ голѣми страдания. Не мислете, че вие ще избѣгнете ангела на смъртьта? Вие не можете да избѣгнете смъртьта, колкото и да се криете отъ нея. Една 80-годишна негърка, обременена отъ живота, постоянно се молѣла на архангелъ Михаилъ да й вземе душата. Нѣколко студенти, нейни съсѣди, чули молитвата й. Единъ день рѣшили да се пошегуватъ съ нея. За тази целъ, единъ отъ тѣхъ се преоблѣкълъ въ особени дрехи, като архангелъ Михаилъ, а другъ – като обикновенъ ангелъ и похлопали на вратата й. – Кой е тамъ? – запитала негърката. – Архангелъ Михаилъ съ свой другарь. – Защо идете? – Идемъ да вземемъ душата ти. – Кажѣте имъ, че тя не е тукъ. Помнете: Има много начини за разрешаване на задачитѣ въ живота. Обаче, истинскиятъ начинъ е единъ. – Какъвъ е този начинъ? – Да проявите синовно отношение къмъ Бога и да Го познавате, независимо това, какъ се проявява Той къмъ васъ: дали ще се прояви такъвъ, какъвто е, или такъвъ, какъвто не е. И въ двата случая, вие ще познаете Бога като Любовь и като Мѫдрость. Който се домогне до философията на живота, никога нѣма да изпада въ противорѣчия. Стремете се винаги да проявявате синовни отношения къмъ Бога. Това значи, да дадете пѫть на Христа въ себе си. Запитайте се, далъ ли е Христосъ всичко на ваше разположение. Ако още не ви е далъ, не се отказвайте, но вървѣте напредъ. Днесь всички хора вървятъ къмъ осиновяване. Каквото и да правятъ хората, не могатъ да избѣгнатъ това. То е единъ отъ начинитѣ за разрешаване на въпроситѣ. И края на краищата, всеки ще стане Синъ Божи. Този е начинътъ за разрешаване на задачитѣ. Казвамъ: Каквото става въ държавата, въ църквата, въ народа, то става за самитѣ тѣхъ. Обаче, каквото става въ твоята душа, то става за самия тебе. Отъ това зависи твоятъ бѫдещъ животъ, твоята свобода. Но ти не можешъ да отречешъ нито народа, нито държавата, нито църквата. Всичко, което става въ свѣта, е резултатъ на целокупната дѣйность на живота. Всички души работятъ за общото, за целокупната проява на живота. Развитието, до което е дошло човѣчеството, е резултатъ на целокупната дѣйность на всички души. Ние не можемъ да измѣнимъ този резултатъ, но можемъ да внесемъ нѣщо ново въ нашитѣ души. Азъ не проповѣдвамъ индивидуализъмъ, защото той е външно учение. Мнозина мислятъ, че силата на човѣка е въ външнитѣ удобства. Това е така за обикновенитѣ хора, но не за гениитѣ. Гениятъ носи силата въ себе си. Дето отидѣ, дето бутне, силитѣ на природата му се отзоваватъ. Въ това отношение, азъ мога да ви наведа редъ доказателства, които ще ви съблазнятъ. Напримѣръ, какво ще кажете, ако трѣбва да печелите съ знанието си, като виденъ гадатель, който чете по чертитѣ на лицето и рѫцетѣ? Ето една съблазънь. Изкуство е да не злоупотрѣбявашъ съ това знание. Срѣщашъ единъ богатъ човѣкъ и виждашъ, че дъщеря му ще заболѣе отъ тежка болѣсть и ще умре. Понеже владѣешъ изкуството да лѣкувашъ, можешъ да й помогнешъ, срѣщу което ще бѫдешъ добре възнаграденъ. Трѣбва ли да приложишъ изкуството си за печалба? Ако бащата доброволно тѣ възнагради, това е другъ въпросъ. Но ти не трѣбва да носишъ въ съзнанието си мисъльта за печалба. Слѣдователно, бѫди готовъ да помагашъ, безъ да очаквашъ възнаграждение. Ако Христосъ проповѣдвалъ спасение, важно е, въ какво се заключавало то. Да се спасишъ, това значи, да се освободишъ отъ грѣховетѣ си, както и отъ страданията, и отъ сиромашията. Ако не можешъ да се спасишъ въ името на Христа, де е твоята вѣра? Ако самъ не можешъ да си помогнешъ, съберѣте се десеть, сто души или целъ народъ, помолете се заедно, и въ скоро време ще имате резултатъ. Казвамъ: Всички имате дарби и способности, които трѣбва да развивате. Нѣкои отъ васъ иматъ голѣми дарби, но работа се иска, да ги развиете. Вие сте готови, работили сте въ миналото, и сега не трѣбва да чакате на станцията. Влакътъ е готовъ, и вие трѣбва да тръгвате вече. Първиятъ влакъ, експресътъ ви чака, гледайте да не го пропуснете. Този влакъ не е за онзи свѣтъ. Той ви носи сполука и щастие. Азъ не говоря за сполуката на онзи търновски адвокатъ, който носилъ въ джоба си два револвера и 600 лева. По пѫтя го нападнали разбойници, съ целъ да го обератъ. Като претърсили джобоветѣ му и намѣрили само 600 лв., тѣ го набили добре и му казали: Като адвокатъ, ти трѣбва да носишъ повече пари съ себе си, а не само 600 лв. После го запитали: Защо носишъ два револвера? – За зоръ заманъ. – Какъвъ по-голѣмъ зоръ отъ този? Ако адвокатътъ бѣше предвидливъ, нѣмаше да мине презъ тази гора, дето има разбойници. Най-малко, той трѣбваше да знае, де има заровени пари въ земята, и да каже на разбойницитѣ. Така, той щѣше да се освободи отъ боя. Като намѣрятъ паритѣ, разбойницитѣ ще го пуснатъ на свобода. За това е нужно знание. Днесь всички проповѣдватъ нѣща, които не прилагатъ. Въ това отношение, българинътъ е голѣмъ майсторъ. Като впрега воловетѣ си, той ги милва, говори имъ гальовно: Хайде, чоджумъ, хайде на нивата, да оремъ. Като се върнемъ, ще ви нахраня добре. Щомъ се върнатъ, той имъ дава малко сламица, и съ това свършва. Хората и досега още се хранятъ съ слама. Дето и да се обърнатъ, навсекѫде слама: въ религията, въ науката, въ поезията, въ философията. Това се отнася до всички хора, а не само до васъ. Споредъ мене, истинска поезия е онази, която произвежда превратъ въ човѣшката душа. Идея има въ тази поезия. Колко пѫти сѫ ми казвали, че беседата ми е отлична. Щомъ е отлична, питамъ: Какво мислишъ да правишъ? – Нищо не съмъ рѣшилъ. Въ такъвъ случай, беседата ми не е толкова отлична. Другъ дойде при мене и ми казва: Отлично е твоето учение. Ако свѣтътъ го приеме, знаешъ ли каква промѣна ще стане съ него? После ми казва: Можешъ ли да ми дадешъ 200 лв. на заемъ? Азъ го слушамъ и си мисля: Какъ ще му дамъ 200 лева, безъ да засѣгна достойнството му? Казвамъ му: Хайде да отидемъ на близкия изворъ, да пиемъ чиста изворна вода. Като отидемъ на извора, тамъ ще му дамъ, каквото иска. Като ви говоря така, азъ не искамъ нито да ви морализирамъ, нито да ви налагамъ своитѣ убѣждения, но казвамъ, че не е лесно да станетѣ поети, учени и философи, каквито трѣбва да бѫдете. За мене, всека минута отъ времето е цела епоха. Слѣдователно, ако отъ сутриньта до вечерьта вие не ползувате времето, да станете каквито трѣбва, всичко е изгубено. Азъ говоря за минутата, като за вѣчность. Въ една минута човѣкъ може да стане, каквото иска: и музикантъ, и поетъ, и ученъ, и философъ. Въ една минута въ човѣка може да стане вѫтрѣшенъ превратъ, да се повдигне. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да видишъ, какъ расте човѣкъ и се развива, какъ се повдига той въ умствено и сърдечно отношение. Радвай се на всека душа, която се развива. Въ това се крие смисълътъ на живота. Христосъ ималъ дълбоко разбиране за живота, затова дошълъ на земята, да учи хората, какъ да живѣятъ. Днесь трѣбва да дойде единъ гений или светия, чрезъ когото Христосъ да каже, доволенъ ли е отъ своитѣ последователи, отъ проповѣдницитѣ и пастиритѣ. Въ какво се заключава доволството на тази велика душа? Христосъ не плаче за свѣта, но казва: „Даде ми се всека власть на небето и на земята. Идете и проповѣдвайте въ мое име.” Казвате: Защо Този, Който има всичката власть на земята, не дойде да оправи свѣта? – Това е механично разбиране. Христосъ сега оправя свѣта. Онѣзи, които сѫ минали тази опитность, знаятъ това. Съвременнитѣ хора сѫ поставени на единъ дармонъ, да се пресѣватъ. Това става, както сортиратъ плодоветѣ. За тази целъ си служатъ съ дъски, поставени наклонено, съ различни по голѣмина дупки. Като падатъ по дъскитѣ, плодоветѣ се сортиратъ. Презъ голѣмитѣ дупки падатъ голѣмитѣ плодове, а презъ малкитѣ дупки – малкитѣ плодове. Нѣкога и васъ ще прекарватъ презъ такива дупки, ще ви турятъ въ кошове, вече сортирани. Въ свѣта става голѣмо преобразование. Какво представя сегашното сътресение на хората? Има разтърсване на идеитѣ, на чувствата и желанията на хората – на всичко, сѫществуващо досега. Това разтърсване ще стане съ всички – царе, духовници, учени и прости, богати и бѣдни, всеки ще падне въ нѣкой кошъ. Кога и какъ ще стане това, азъ не говоря за него, оставямъ го настрана. Азъ искамъ да разбирате Бога такъвъ, какъвто е, и такъвъ, какъвто не е. Искамъ и вие да се познавате такива, каквито сте, и такива, каквито не сте. И въ двата случая трѣбва да имате правилно разбиране за отношенията ви къмъ Бога. Трѣбва да имате правилно разбиране за тази вѫтрѣшна идея – да познавате Бога такъвъ, какъвто е, и такъвъ, какъвто не е. Искате ли да ви дамъ единъ ключъ за живота? Ето, този е ключътъ, имате го вече. Но за да го разберете и да го използувате разумно, нужно ви е толкова време, колкото е числото, съставено отъ единица съ 14 нули. 8. Беседа отъ Учителя, държана на 19 октомври, 1930 г. София – Изгрѣвъ.
  21. Ани

    1927_06_05 Двѣ думи

    "Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Двѣ думи Въ начало бѣ Словото; и Словото бѣ у Бога; и Словото бѣ Богъ.“1) Ще взема само първитѣ думи отъ първия стихъ: „Въ начало бѣ Словото“. Да се произнесатъ и да се напишатъ двѣ думи, това е най-лесната работа, но трудно е да се изтълкуватъ и осмислятъ тия думи. Още по-трудно е пъкъ да се реализиратъ тия думи. Реаленъ, дѣйствителенъ свѣтъ, или свѣтъ на щастие и блаженство е този, който има начало, а нѣма край. Който търси края на нѣщата, той живѣе въ материалния свѣтъ. Обаче, въ материалния свѣтъ нѣма слово. Той е безсловесенъ свѣтъ. Както виждате, има извѣстни идеи, които непрѣменно трѣбва да се изяснятъ, да се прѣдставятъ въ простъ видъ. Запримѣръ, ако вие сте пѫтували три деня прѣзъ нѣкоя пустиня и сте ожаднѣли, първата капка вода, която ви даде нѣкой, ще бѫде най-цѣнна за васъ. Послѣ могатъ да ви дадатъ още много капки вода, но веднъжъ сте задоволили жаждата си, вие не искате повече вода. Казвате: тази вода вече не ми е нужна. Значи, първата капка вода е най-цѣнна за васъ; послѣдната капка вода нѣма вече такава цѣна. Сѫщото нѣщо се отнася и до разбиранията на хората за душата. Тѣ казватъ: душата е малко нѣщо, тя прѣдставя малка часть отъ цѣлото. Прѣдставете си, че всѣка такава часть събира по единъ килограмъ вода. Като се събератъ 100 части по единъ килограмъ, тѣ ще напълнятъ цѣло буре. Това показва, че хората на физическия свѣтъ оцѣняватъ голѣмитѣ, великитѣ работи, когато Божествениятъ свѣтъ се занимава съ безконечно малкитѣ величини. Красивитѣ нѣща въ свѣта сѫ малкитѣ, а не голѣмитѣ величини. Сега вие разсѫждавате и казвате: философъ е само онзи, който разбира живота, който нито плаче, нито скърби, нито съжалява. Който плаче, скърби и съжалява, той не разбира живота, той не е философъ. И наистина, кой плаче най-много? — Дѣцата плачатъ най-много. Защо? — Защото нѣматъ никаква философия и се намиратъ, като загубени, като захвърлени въ този свѣтъ; тѣ плачатъ, за да ги намѣри майка имъ, да ги отгледа и отхрани. Като ги намѣри майка имъ, тѣ прѣставатъ да плачатъ. Майката е рибарката, която хвърля мрѣжата въ водата и улавя дѣцата въ мрѣжата си. „Въ начало бѣ Словото.“ Всички нѣща въ свѣта сѫ създадени само за словото. Онова, което осмисля живота, това е словото. Правишъ кѫща. Защо? — Да влѣзе нѣкой да ти проговори. Правишъ училище. Защо? — Да дойдатъ дѣца да се учатъ. Правишъ църква. Защо? — Да дойдатъ богомолци да се молятъ. Правишъ си нови дрехи. Защо? — За своя възлюбенъ, или за своята възлюбена. Ако вашата възлюбена е нѣма, безсловесна, т. е. не може да говори, тогава и новитѣ ви дрехи ставатъ безсмислени. Слѣдователно, всички нѣща въ свѣта иматъ смисълъ само въ словото. Като се цитира стихътъ „въ начало бѣ Словото“, питамъ: кое е това начало? Това начало азъ наричамъ моментъ на пробуждане съзнанието у човѣка. Въ този моментъ човѣкъ започва да мисли за първия лѫчъ на Божествената Любовь. Тогава човѣкъ се пробужда. Започне ли да мисли за края на нѣщата, той моментално умира. Нѣкой пита: какъвъ ще бѫде краятъ на Вѣчния Животъ? Който пита за края на Вѣчния Животъ, това показва, че неговиятъ край е свършенъ вече; той е свършилъ своя животъ. Какъвъ ще бѫде краятъ на праведния? Когато праведниятъ започне да мисли за края на своя животъ, той ще изпадне въ положението на грѣшника. Когато пъкъ грѣшникътъ започне да мисли за началото на нѣщата, животътъ му ще протече като свѣтлина. Слѣдователно, когато праведниятъ започне да мисли за края на своя животъ, той става грѣшникъ; когато грѣшникътъ започне да мисли за началото на своя животъ, той става праведенъ. Какъ ще разберете тѣзи нѣща? Може ли грѣшникътъ, като помисли само за началото на нѣщата, да стане праведенъ? Може. Защо? — Защото само онзи човѣкъ мисли за начало на нѣщата, у когото живѣе Божественото Слово. Тъй щото, мислещъ човѣкъ е само онзи, у когото е Божественото Слово. Може да мисли само онзи, който обича, който люби. И забѣлѣжете, човѣкъ може да мисли само за този, когото обича. Тъй седи истината. Всѣка друга философия, всѣка друга мисъль, въ която нѣма любовь, азъ наричамъ афектация, а не любовь. Такава любовь сѫществува и въ растенията, и въ животнитѣ. Казвате: еди-кой си плаче отъ любовь. Ако е въпросъ за плачъ, и растенията плачатъ, и животнитѣ плачатъ. Какъвъ е смисълътъ на плача? — Еди-кой си скърби. — Ако е въпросъ за скръбь, и растенията, и животнитѣ скърбятъ. Какъвъ е смисълътъ на скръбьта? Скръбьта, страданията сѫ отрицателни прояви, по които може да се намѣри истинскиятъ животъ. Ако човѣкъ скърби и не може да намѣри противоположното нѣщо на скръбьта, тази скръбь нѣма смисълъ; ако човѣкъ се радва и не може да намѣри противоположното на радостьта, тази радость нѣма смисълъ. Радостьта е началото, а скръбьта е краятъ на единъ животъ. Грѣхътъ е краятъ, а правдата е началото на единъ животъ. Слѣдователно, всички отрицателни прояви, въ които човѣкъ може да изпадне въ живота си, това сѫ зачевания, въ които той е търсилъ само края на нѣщата. Обаче, казано е въ Писанието: „Богъ е безначаленъ и безконеченъ.“ Любовьта, която Богъ изявява къмъ хората, нѣма начало, нѣма и край. Искате ли да видите края на живота, както и края на любовьта, посѣтете хората и вижте, какъ тѣ свършватъ живота си. Искате ли да намѣрите началото на словото, идете при хората, да видите, какъ се раждатъ. Азъ не подразбирамъ само раждането на съврѣменнитѣ хора, но имамъ прѣдъ видъ процеса на раждането и въ миналото, въ най-отдалеченитѣ врѣмена отъ днесъ, когато вселената едва се е пробуждала, когато ангелитѣ се пробуждали отъ своя дълбокъ сънъ. Това означава начало на словото. Казвате: какво може да стане отъ единъ ангелъ? Питамъ: какво може да стане отъ единъ човѣкъ, който едва сега започва живота си? Единъ знаменитъ проповѣдникъ държалъ нѣколко бесѣди на една конференция. Като свършилъ бесѣдитѣ си, запиталъ: какво мога още да направя? Единъ неговъ приятель му отговорилъ: да си отидешъ въ кѫщи. Сѫщото може да се каже и за нѣкой писатель, който написалъ много книги. Този писатель казва: написахъ много книги за бѫдещето поколѣние. Какво още трѣбва да направя? — Да си отидешъ въ кѫщи. Съврѣменнитѣ хора, които не знаятъ, какво да правятъ, умиратъ. Които умиратъ, търсятъ края на нѣщата. Какво означава краятъ на нѣщата? — Смърть. И дѣйствително, човѣкъ трѣбва да умре, за да дойде до началото на живота. Който иска да намѣри края на нѣщата, той трѣбва да слѣзе въ ада, дѣто ще намѣри края на всички противорѣчия. Който търси началото на нѣщата, той ще отиде въ рая. Значи, краятъ на всички нѣща се намиратъ въ ада, а началото имъ — въ рая. Иоанъ, който билъ запознатъ съ науката на Божията Любовь, казва: безъ любовь не може да сѫществува никаква положителна наука; безъ любовь не можемъ да изговоримъ нито една дума; безъ любовь не можемъ да проучаваме човѣшката душа. Изобщо, безъ любовь не можемъ да направимъ нищо. Любовьта е единствената свѣтлина, съ която разполагаме, за да познаемъ живитѣ сѫщества, съ които сме заобиколени. Да познавашъ една душа, това значи да придобиешъ новъ смисълъ въ живота. Какво би било тогава, ако всички хора въ свѣта отворятъ душитѣ си едни за други? При това, около единъ и половина милиардъ хора днесъ иматъ отношения къмъ васъ. Не само хората, но и млѣкопитаещитѣ, птицитѣ, рибитѣ, насѣкомитѣ, всички живи сѫщества иматъ отношение къмъ васъ. Това е велико благо за човѣка! Всѣко живо сѫщество все допринася нѣщо за щастието на всѣки човѣкъ. Сега, азъ разглеждамъ този въпросъ, защото той е въ връзка съ закона на кармата. Споредъ обясненията на нѣкои учени, кармата не е нищо друго, освѣнъ странствуване на човѣшката душа изъ козмоса. Слѣдъ като направи обиколка изъ цѣлия козмосъ, слѣдъ като завърши екскурзиитѣ си, тя се връща при Баща си, отдѣто е излѣзла, но вече обогатена, пълна съ опитности и знания. Душата, дошла при своя Баща, не седи безъ работа; тя веднага започва да прилага знанията си: тя работи, създава нови системи. Колкото една душа е по-напреднала, толкова и вселената, която тя създава, е по-голѣма. Казвате: какво може да се работи въ онзи свѣтъ? Ако отидете въ онзи свѣтъ, ще видите, че ангелитѣ работятъ усилено, цѣли слънчеви системи творятъ. „Въ начало бѣ Словото“. Нѣкой казва: какво ще стане съ мене, като умра? Като умрешъ, ти ще се разпръснешъ навредъ изъ пространството на безброй малки частици, и тогава отъ тебе нищо нѣма да остане. По този начинъ ти ще научишъ закона на абсолютно малкитѣ величини, и ще се смалишъ. Сега, хората на щастието и нещастието учатъ закона на абсолютно малкитѣ величини, чрѣзъ страданията и смъртьта. Само по този начинъ се лѣкуватъ негативнитѣ страни на живота. Напримѣръ, вие сте недоволни. Казвамъ: има едно изкуство, което може да ви направи доволни. Кое е това изкуство? — Ще взематъ всичко, каквото имате и ще ви оставятъ безъ никаква собственость. Нѣма да ви дадатъ даже и едно стѫпало, да си турите крака. Тогава у васъ ще се зароди желание, да имате едно малко мѣстенце, съ каквото разполага микробата, та да осмислите поне малко живота си. Казвамъ: днесъ вие сте на земята, дѣто се сипятъ най-голѣмитѣ богатства, и пакъ сте недоволни. Богъ ви е далъ здраво, силно тѣло, но вие не сте доволни и казвате: защо ни е това тѣло? Храните се, не знаете, защо се храните; спите, не знаете, защо спите; обличате се, не знаете, защо се обличате; дишате, не знаете, защо дишате. Човѣкъ трѣбва да знае защо се храни, защо диша, защо спи, защо се облича и т. н. Човѣкъ яде, а мисли, че яденето е безсмисленъ процесъ. Не, по-смисленъ процесъ отъ яденето нѣма. Безсмисленъ е само, когато човѣкъ прѣяжда. Въ яденето е вложено началото на словото. Нѣкой казва: азъ се уча да постя. — Колко врѣме можешъ да постишъ? Най-много 40 — 50 деня. Единъ Ирландецъ постилъ 80 деня, и слѣдъ това умрѣлъ — повече не могълъ да издържи. Има напрѣднали сѫщества, които могатъ да постятъ хиляда години и на края на поста тѣ закусватъ. Съ какво нетърпѣние, съ каква радость очакватъ тѣ тази закуска! Слѣдъ нея тѣ се разцъвтяватъ, като цвѣтъ. Съврѣменнитѣ хора ядатъ на всѣки два-три часа, вслѣдствие на което сѫ обезсмислили процеса на яденето и казватъ: какво прѣдставя яденето? Трѣбва да се знае, че Божествениятъ животъ се влива въ човѣшкия чрѣзъ яденето. Богъ е направилъ устата и езика, за възприемане на този животъ. Когато Христосъ е изказалъ стиха: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“, Той е вложилъ дълбокъ смисълъ въ него. Духовното е скрито въ физическото. Духовниятъ свѣтъ става понятенъ само чрѣзъ физическия. Душата е достѫпна за насъ само чрѣзъ тѣлото. Ако човѣкъ не познава тѣлото си, какъ ще познава душата си? И ако не познава сърцето си, какъ ще познава ума си? Съврѣменнитѣ физиолози, напримѣръ, иматъ особено понятие за сърцето. Тѣ го считатъ нѣщо като помпа, отъ свиването и разпущането на която кръвьта се докарва въ движение изъ цѣлото тѣло. Това е отчасти вѣрно, но въ сѫщность сърцето само не докарва кръвьта, въ движение. За докарване на кръвьта въ движение е причина особена жива сила, която иде като течение въ организма и кара клѣткитѣ на сърцето да пулсиратъ. Тази сила има свой регулаторъ въ мозъка. Слѣдователно, клѣткитѣ на сърцето сѫ разумни сѫщества съ голѣма интелигентность. Слѣдъ клѣткитѣ на мозъка по интелигентность идатъ клѣткитѣ на сърцето. Оттукъ се вади заключението: каквото е сърцето на човѣка, такъвъ е и самиятъ човѣкъ. Затова, именно, идейно човѣкъ трѣбва да държи живитѣ сѫщества близо до сърцето си, а далечъ отъ ума си. Защо? Причината за това е слѣдната: когато нѣкои сѫщества сѫ близо до неговото сърце, тѣ идватъ на гости у него, и по този начинъ му носятъ своето благословение. На онѣзи пъкъ, които сѫ далечъ отъ него, той ще отива на гости и ще имъ занася своето благословение. Правило е: на едни сѫщества вие да ходите на гости, а на васъ други да дохождатъ. Слѣдователно, въ умствено отношение вие ще отивате при Бога, а по отношение на сърцето Богъ ще дохожда у васъ, чрѣзъ Духа си. И когато ние казваме, че Господъ трѣбва да ни научи, ще знаемъ, че Той не може да дойде въ ума ни. Дойдемъ ли до живота на ума, ние трѣбва да отидемъ при Бога; за тази цѣль трѣбва да водимъ чистъ и светъ животъ, за да олекнемъ. Сѫщото нѣщо е и въ училищата: ученикътъ отива при учителитѣ си, а не учителитѣ при ученика. Такъвъ е законътъ. Нѣма изключение отъ този законъ. Не е извѣстенъ случай, когато учитель да е отишълъ при ученика си. Ученикътъ отива при учителя си. Въ Писанието е казано: „Които ме намѣрятъ, само тѣ ще придобиятъ животъ. Щомъ човѣкъ се допитва до Бога, той ще се освободи отъ злото, което сѫществува въ свѣта. Богъ напѫтва хората къмъ положително знание. Съврѣменнитѣ хора и досега още спорятъ, сѫществува ли Богъ, сѫществува ли Учитель въ свѣта и най послѣ казватъ: какъвъ е смисълътъ на живота? Чудно е, когато единъ ученикъ се запише въ първо отдѣление, научи се да брои до десеть и послѣ казва: какъвъ е смисълътъ на това смѣтане? Той още не знае началото на математиката, а иска да знае, какъвъ е краятъ на тази наука. Питамъ: какво е началото на математиката? Когато единицата се завърти четири пѫти около себе си, тя образува двойката. Какво ще разберете отъ това? Ще разберете, че се образува едно количество. Когато двойката се завърти четири пѫти около себе си, тя образува тройка и т. н. Такъвъ е законътъ. Или, друго положение: нѣщата ставатъ ясни, осѣзаеми, видими, реални, само когато се сгѫстяватъ. Това сѫ отвлѣчени работи, които иматъ смисълъ къмъ сегашния животъ на хората. Това, което осмисля земния животъ, не е нито богатството, нито знанието, нито тѣлото. Богатството, знанието, тѣлото сѫ само срѣдства, условия, дадени на човѣка, за да се домогне той до великата Истина, която може да му даде свобода. Подъ думата свобода се разбира работа. Свободата може да се постигне само чрѣзъ усилена работа. Засега хората не сѫ свободни, но има хора, които и слѣдъ сто хиляди години нѣма да се освободятъ. Казвате: Христосъ ни е освободилъ. — Това още не е свобода. Най-голѣма свобода, човѣкъ може да постигне, когато спазва стиха: „Ако устоите въ моята дума, наистина сте мои ученици; ще познаете Истината, която ще ви направи свободни“. Слѣдователно, само онзи човѣкъ е абсолютно свободенъ, който живѣе въ закона на Любовьта. Такива трѣбва да бѫдатъ отношенията на ученика къмъ учителя. Който се домогне до великата Божествена наука, той ще придобие голѣми опитности. Само тази наука е въ сила да обърне човѣка къмъ Бога. Когато казватъ че сте обърнали нѣкого къмъ Бога, вие се самоизлъгвате. Никой никого не може да обърне къмъ Бога. Да посочите на нѣкой човѣкъ пѫтя къмъ Бога, това е възможно; обаче, да го обърнете къмъ Него, това е абсолютно невъзможно! Мойсей на врѣмето си казваше: „До този день още не мога да обърна еврейския народъ къмъ Бога. При това, Мойсей бѣше голѣмъ адептъ и като такъвъ, пакъ не можа да обърне еврейския народъ къмъ Ннго. И днесъ още евреитѣ не вършатъ това, което Мойсей имъ казвалъ. Днесъ и християнитѣ още не вършатъ това, което Христосъ имъ проповѣдвалъ. Това показва, че у човѣка сѫществува вѫтрѣшенъ законъ на свобода. Законътъ на свободата, законътъ на великата Истина изисква човѣкъ самъ да се обърне къмъ Бога. Той самъ трѣбва да Го потърси. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да разбере, какво нѣщо е сърцето. Той трѣбва да намѣри сърцето си и да го изучи. Слѣдователно, най-важното нѣщо за човѣка е свободата. Всѣки иска да бѫде свободенъ. Всѣко живо сѫщество иска да го обича нѣкой. Този е основниятъ камъкъ на живота. Когато човѣкъ се убѣди, че има нѣкое сѫщество, което го обича, животътъ му се осмисля. Щомъ се поколебае въ тази основна идея, животътъ му отново се обезсмисля. Обаче, пробуди ли се съзнанието на човѣка, той вече разбира, че първото сѫщество, което го обича, това е той самъ. Щомъ човѣкъ обикне себе си, той се свързва съ Бога. Иначе, той не може да намѣри истината. Казвате: да обичашъ себе си, това е егоизъмъ. Ако човѣкъ въ любовьта къмъ себе си не може да види онзи, който го обича и внася въ него истината, тази негова любовь нѣма смисълъ, т. е. любовьта му не е на мѣсто. Иоанъ казва: „Въ начало бѣ Словото“. Той говори за разумното Слово, което иде въ свѣта, да обясни нѣщата и да се всели въ всѣко живо сѫщество. Запримѣръ, вие още не сте си обяснили, какво нѣщо е любовьта. Често хората наричатъ любовь онѣзи повърхностни отношения, когато едни-други се ревнуватъ, дразнятъ, обиждатъ и т. н. Това не е никаква любовъ. Това сѫ само изпитания. По този начинъ Богъ изпитва хората, да види, каква е тѣхната любовь. Нѣкой господарь има слуга или слугиня: господарьтъ изпитва слугата, а слугата — господаря си; свещеникътъ се учи отъ своитѣ пасоми, а пасомитѣ се учатъ отъ свещеника; овчарьтъ учи овцитѣ, и овцитѣ учатъ овчаря. Всѣка проява, всѣко отношение на хората едни къмъ други не е нищо друго, освѣнъ изплащане на стари дългове. Това показва, че хората иматъ много дългове. По този начинъ тѣ учатъ закона на златото; тѣ изучаватъ алхимическия законъ, да могатъ отъ малко злато да създадатъ повече, да го увеличатъ. Вие трѣбва да дойдете до знанието, съ което разполага адептътъ, който, ако има въ джоба си една златна монета, съ нея ще може да прѣкара цѣлъ животъ. Като я тури веднъжъ въ джоба си, прѣзъ цѣлия си животъ ще дава отъ нея, и тя нѣма да се свърши. Както водата тече и не се свършва, така и златото на адепта всѣки день приижда и не се свършва. Ученитѣ казватъ, че златото е твърдо тѣло. Сѫщо така и водата при студъ може да се втвърди. Обаче, адептитѣ, като привличатъ златото отъ пространството, тѣ го докарватъ въ особено състояние, въ най-високото му състояние. Щомъ обикнете златото, вие ще се домогнете до неговия възвишенъ животъ, до неговото най-високо състояние. Това пъкъ ще ви даде голѣми знания. Учени, които се занимаватъ съ астрология, уподобяватъ златото на слънце. Тѣ го взиматъ като емблема. И дѣйствително, животъ безъ злато не може. Мнозина запитватъ: какво нѣщо е животътъ? Казвамъ: животътъ, който ние имаме, е злато. Отъ този животъ и вие можете да изкарате, колкото искате злато. Колко злато трѣбва на човѣка за единъ день? Малко злато му трѣбва. Обаче, ако познавате свойствата на златото, което имате въ себе си, съ него вие ще можете да прѣвръщате неблагороднитѣ метали въ злато. Сега, у васъ може да се яви желание, часъ по скоро да придобиете това знание. Казвамъ: вие трѣбва да придобиете живота, който носи знанието, а не самото знание. Въ какво седи този животъ? — Въ словото. Тогава, за да придобиете това слово, този животъ, какво се изисква отъ васъ? — Положителна вѣра. Божественото учение, Божественото Слово не допуща абсолютно никакво съмнѣние. Съмнѣнието е признакъ на невѣжество. Дѣто има невѣжество, тамъ Словото не може да се прояви, не може да работи. Нѣкои казватъ, че за да се намѣри Истината, човѣкъ трѣбва да се съмнява, Истината се намира само чрѣзъ положителни качества, но не и чрѣзъ съмнѣние. „Въ начало бѣ Словото“. Ние казваме, че Иоанъ е проповѣдвалъ за Христа, а Христосъ прѣди двѣ хиляди години още е проповѣдвалъ на хората, но какво отъ всичко това? Какво сѫ направили хората прѣзъ тѣзи двѣ хиляди години, слѣдъ като имъ е било говорено словото? Вие трѣбва да знаете, че това начало, за което Иоанъ е говорилъ, днесъ е по-реално, отколкото въ неговото врѣме. Какво сѫ реализирали хората отъ това слово? Какво сѫ изработили досега? Словото прѣдставя Божествения планъ, който постепенно ще се реализира. Дѣ е словото у насъ? Велика наука е да знаете, какъ дѣйствува словото въ човѣка. Доколко словото е въ човѣка, се познава отъ това, какво той е изработилъ, какво е придобилъ въ себе си. Има хора, у които словото отсѫтствува. Когато словото работи въ нѣкой човѣкъ, вие ще познаете това по степеньта на неговата разумность. Разумниятъ човѣкъ има специфична свѣтлина на съзнанието си. Този човѣкъ е направенъ отъ разумни линии, които сѫ въ постоянно движение. Ако погледнете на разумния човѣкъ съ окото на ясновидеца, вие ще видите въ него друго сѫщество, което постоянно свѣти. Сега, мнозина отъ васъ се вглеждате повече въ отрицателнитѣ прояви на живота и казвате: ние знаемъ всичко това, което ни се говори. Какво знаете? — Знаемъ стиха „въ начало бѣ Словото“. Много пѫти сме слушали това нѣщо. — Нищо не сте слушали. Опитвали ли сте онази любовь, при която да сте готови всичко да извършите заради Бога? Можете ли въ тази любовь да изпълните волята Божия? Казвате: ние сме опитвали тази любовь, но вече сме я изгубили. Казвамъ: ако разсѫждавате така, вие сте на крива посока. Това, което се губи, не е реално. Ако веднъжъ само сте се докоснали до любовьта, вие не можете да я изгубите. Тя е реалность, а реалностьта не се губи. Законъ е това! Пръстътъ, който е свързанъ съ рѫката ми, той не може да се отдѣли по своя воля. За този пръстъ смисълътъ е само рѫката. Отдѣли ли се отъ рѫката, той е осѫденъ на смърть. Слѣдователно, когато човѣкъ познае Бога, той става вече удъ на Божествения организъмъ. Само тогава той има тежесть и сигурность въ живота. Той има вече тилъ задъ себе си. Нѣкой бѣденъ човѣкъ ме пита: дѣ е Господъ? Казвамъ: ела съ мене, азъ ще ти покажа, дѣ е Господъ. Започвамъ да му проповѣдвамъ „въ начало бѣ Словото“. Той казва: тѣзи нѣща сега не ми трѣбватъ, азъ съмъ бѣденъ човѣкъ, жена ми е болна, дѣцата ми сѫ гладни, а самъ съмъ голъ и босъ, дрехитѣ и обущата ми сѫ окѫсани. — Почакай малко, азъ сега ще ти покажа, дѣ е Господъ. Завеждамъ го при единъ дрехарь и казвамъ: услужете на този човѣкъ! Бѣдниятъ човѣкъ веднага сваля старитѣ и окѫсанитѣ си дрехи и облича нови. Казвамъ: познавашъ ли този човѣкъ? — Не го познавамъ. — Какъ не го познавашъ? Той те облѣче. Слѣдъ това го завеждамъ при единъ обущарь и казвамъ: услужете на този човѣкъ? Бѣдниятъ събува старитѣ обуща и веднага обува нови. Питамъ го пакъ: познавашъ ли този човѣкъ? — Не го познавамъ. — Какъ не го познавашъ! Той те обу. Послѣ този бѣденъ човѣкъ казва: азъ ти благодаря; облѣкохъ се, обухъ се, но гладенъ съмъ. Завеждамъ го въ една гостилница да се нахрани добрѣ. — Ами сега нѣмамъ петь пари въ джоба си. Отивамъ съ него при единъ банкеръ и го питамъ: познавашъ ли този човѣкъ? — Не го познавамъ. — Той те познава и сега ще ти услужа съ една сума. Казвамъ: виждашъ ли сега? Този, който те облѣче, обу, нахрани и напълни кесията ти съ пари, той е Господъ. Иди сега и разкажи на другитѣ, какво направи Господъ заради тебе. Казвамъ: има една велика, Божествена наука, която показва на човѣка начини и методи, съ които да си послужи при случай на обезсърдчение. Когато се обезсърдчите, спрете се въ себе си и кажете: защо трѣбва да се обезсърдчавамъ, когато имамъ глава, рѫцѣ, крака, съ които мога да прѣодолѣя всички трудности? Значи, Богъ ми даде всички възможности да прѣодолявамъ мѫчнотиитѣ въ живота. Едно врѣме нѣмахъ глава, нѣмахъ нито рѫцѣ, нито крака. Ако влѣзете въ пространството, като духъ, вие нѣма да имате никакви удове. Духътъ е само мислещъ центъръ. Той има съзнание за себе си, че може да направи много работи, но глава нѣма. Иска да направи нѣщо съ рѫцѣтѣ си, но рѫцѣ нѣма. Такова е състоянието на обезплътенитѣ човѣшки духове. И най-послѣ, той трѣбва да ходи отъ човѣкъ на човѣкъ, да се моли да му услужатъ въ нѣщо. Духътъ е въ положението на майсторъ, който може да направи много нѣщо, но нѣма инструменти, съ които да си послужи. Като му дадатъ тесла и чукъ, майсторътъ вече е въ ролята си. Тъй щото, докато ние сме на земята, имаме отношения и съ Божия Духъ, имаме отношения и съ духоветѣ у насъ. Тъй както Богъ е създалъ хората, тѣ прѣдставятъ складове за разумнитѣ души. И затова, всѣка душа, като се въплоти на земята, тя трѣбва да има на разположение всички инструменти, съ които Духътъ може да си послужи. Само по този начинъ Духътъ може да работи. Затова и Писанието казва: „Сине мой, дай ми сърцето си!“ Значи, когато Духътъ влѣзе въ сърцето на човѣка, той почва да работи. Ако не разбирате тѣзи закони вие си създавате голѣми мѫчнотии. Мѫчнотиитѣ се криятъ въ вѫтрѣшното неразбиране на живота. Вземете, напримѣръ, единъ день човѣкъ е щастливъ, а на втория день изгубва щастието си, изгубва смисъла на живота. Да изгубите смисъла на живота, това показва, че не сте били въ реалностьта на нѣщата. Нѣкой казва: еди-кой си човѣкъ ме обича. Кои сѫ признацитѣ на истинската обичь? Не се минаватъ двѣ години, и сѫщиятъ човѣкъ казва: този, който ме обичаше, вече не ме обича. Питамъ: каква е тази любовь, която слѣдъ двѣ години изчезва? Каква е тази любовь, когато нѣкой ти даде една дреха, а на другия день си я взима? Какво добро е това, което на другия день ще го разказвате налѣво-надѣсно, ще проглушите ушитѣ на хората съ него? Богъ, който е направилъ толкова добрини на хората, не е казалъ дума по това. Той никому не се е хвалилъ, че е направилъ добро на този — на онзи, или че обича хората. Богъ ви прави добро, а вие, като не съзнавате това, всѣки день вършите грѣхове и прѣстѫпления. Той само погледне къмъ васъ, усмихне се и мълчи — нищо не казва. И добро да вършите, и зло да вършите, Богъ ви оставя свободни, сами да се учите отъ това, което правите. И когато скърбите, и когато се радвате, Господъ знае, че ще придобиете нѣщо хубаво. Отъ Божествено гледище, между скръбьта и радостьта нѣма разлика. Слѣдователно, ако не искате да скърбите, трѣбва да приложите Божиятъ Любовь въ живота си, да бѫдете подобни на Него. Като направите нѣкому добро, не го споменавайте, но радвайте се за самото добро. Направите ли нѣкому добро, не му го натрапвайте, не казвайте, че вие сте го направили. Оставете човѣка свободенъ, той самъ да съзнае доброто, което Богъ му е направилъ чрѣзъ васъ. Много християни изпадатъ, именно, въ тази грѣшка. Направятъ едно добро, и послѣ цѣлъ животъ го споменаватъ. Нѣма по-лошо нѣщо отъ това, да ограничишъ съзнанието на човѣка. Слѣдователно, правилниятъ начинъ за развитие е пѫтьтъ на Любовьта и Мѫдростьта. Въ Божествения свѣтъ нѣщата се даватъ даромъ. Каквото добро направишъ, ще го забравятъ. Този пъкъ, на когото си направилъ добро, той самъ трѣбва да изрази любовьта си спрѣмо тебе. Ако дамъ нѣкому сѣменца отъ хубави плодни дървета, трѣбва да забравя това. Обаче, нѣма да мине много врѣме, и азъ ще получа плодове отъ тѣзи развити вече плодни дървета. Значи, ако обичате нѣкой човѣкъ и му правите добро, то е все едно, че насаждате сѣменца отъ най-хубави плодни дървета въ неговата градина. Вие ще видите, че слѣдъ извѣстно врѣме всички тия сѣмена ще дадатъ плодове, на които и той ще се радва, и вие ще се радвате. По сѫщия начинъ и ние трѣбва да разработваме всичко онова, което Богъ ни е далъ, за да можемъ слѣдъ врѣме да принесемъ отъ тѣзи плодове прѣдъ олтаря на Божията Любовь. Като помагаме на другитѣ хора, сѫщеврѣменно помагаме и на себе си. Всѣки човѣкъ трѣбва да вложи въ ума си мисъльта да помага, да дава и на другитѣ. Дали ще можете да помагате, или не, то е другъ въпросъ, но никога не трѣбва да се съмняватъ въ това. Каже ли нѣкой, че не може да помага на другитѣ, той е слабъ човѣкъ. Погрѣшката седи въ съмнѣнието. Който иска да служи на Бога, той може да реализира всички желания и копнежи на своята душа. Всѣко добро желание може да се реализира още сега, а не слѣдъ хиляди години. „Въ начало бѣ Словото“. Това начало разполага съ цѣлата вѣчность. Щомъ е така, нѣма защо да се бърза. Законътъ е слѣдниятъ: всѣки день вие виждате слънцето да изгрѣва и да залѣзва. Какво означава изгрѣвътъ на слънцето? — Начало на деня и край на нощьта. Какво означава залѣзътъ на слънцето? — Край на деня и начало на нощьта. Началото на деня е край на нощьта, а краятъ на деня е начало на нощьта. Значи, имаме два живота едноврѣменно. Какъвъ е краятъ на радостьта? — Скръбьта. Какъвъ е краятъ на скръбьта? — Радостьта. Какъвъ е краятъ на знанието? — Невѣжеството. Какъвъ е краятъ на невѣжеството? — Знанието. Слѣдователно, щомъ дойдете до нѣкакво противорѣчие въ живота, ще знаете, че слѣдниятъ моментъ минавате въ възходещо състояние, т. е. вие сте въ началото на нѣщо, отъ което сте се отклонили. Какъвъ е краятъ на безвѣрието? — Вѣрата. Какъвъ е краятъ на вѣрата? — Безвѣрието. Какво е началото на вѣрата? — Безвѣрието. Какъвъ е краятъ на безвѣрието? — Вѣрата. Вѣрата, сама по себе си, има начало, а нѣма край. По сѫщия начинъ ние не можемъ да говоримъ и за края на нашия животъ, понеже още не сме завършили нито една стомилионна часть отъ това, което за въ бѫдеще ни прѣдстои да извършимъ. Прѣди всичко, съврѣменнитѣ хора още не сѫ развили своитѣ тѣла, както трѣбва. Тѣ така трѣбва да усъвършенствуватъ тѣлата си, че никога да не боледуватъ. Тѣ така трѣбва да изправятъ живота си, че дѣто отидатъ, всѣки да е готовъ да имъ услужи. Адептътъ на доброто само като се усмихне, всички врати прѣдъ него се отварятъ. Достатъчно е той да спре прѣдъ едно плодно дърво, и то вече навежда клонетѣ си прѣдъ него, да си откѫсне, който плодъ пожелае. Хиляди примѣри изъ живота ни говорятъ за знанието, което съврѣменнитѣ хора трѣбва да придобиятъ, както и за знанието, до което сега сѫ дошли. Днесъ знанието на хората е дошло до своя краенъ прѣдѣлъ. Краятъ на живота, споредъ сегашното разбиране на хората, ще бѫде смъртьта. Днесъ нищо друго не ги очаква, освѣнъ смърть. За да излѣзатъ отъ смъртьта, тѣ трѣбва да измѣнятъ своитѣ стари възгледи. Както живѣятъ, както мислятъ и както чувствуватъ хората днесъ, всичко това не носи нищо друго, освѣнъ скръбь, нещастие слѣдъ нещастие и смърть. Съврѣменнитѣ хора трѣбва коренно да измѣнятъ живота си. Това не значи, че сегашниятъ животъ нѣма смисълъ, но всички търсятъ днесъ само края на нѣщата, края на живота. Срѣщате единъ младъ момъкъ, едва 21 годишенъ, и той вече мисли за края на живота, иска да се осигури, да тури стотина хиляди лева въ нѣкоя банка за черни дни. Той ще се осигури толкова, колкото се е осигурилъ единъ господинъ отъ Варна, който въ врѣме на войната спечелилъ сто хиляди лева. Турилъ паритѣ си въ една банка и казалъ: сега вече се осигурихъ най-малко за 20 години. Войната може да продължи, колкото иска, не ме е страхъ вече. Обаче, слѣдъ 24 часа той умира. Ето какъ се осигурилъ. Това е крива философия. Въ природата не сѫществува никаква философия на осигуряването. Този човѣкъ се осигурилъ само за 24 часа. Казвате: ние трѣбва да бѫдемъ силни, ако искаме да постигнемъ своитѣ желания. Азъ считамъ силенъ човѣкъ само онзи, който безъ петь пари въ джоба може да прѣкара, цѣлъ животъ. Не е въпросътъ да тръгнете отъ кѫща на кѫща да просите. Както вървите изъ улицата, срѣщате единъ каруцарь и го поглеждате. Той веднага ви прѣдлага да се качите на колата му, да ви заведе дома си. Послѣ, както вървите по улицитѣ на нѣкой градъ, минавате покрай нѣкоя кѫща, виждате единъ човѣкъ отвънъ и му се усмихвате. Той веднага ви поканва дома си, да ви нагости. При това, като влѣзете вѫтрѣ, вие нѣма да разправяте, че имате жена, дѣца, че сте човѣкъ безъ срѣдства, но ще мълчите. Малко ще приказвате, повече ще мислите. А какво правите вие? Отивате въ нѣкоя кѫща, отваряте Библията и като започнете отъ Битието, свършвате съ Откровението — приказкитѣ ви нѣматъ край. Вие искате изведнъжъ да научите хората. Понеже и вие едва сега започвате, то и на хората ще давате малко. Ако отивахъ въ свѣта, ето какво бихъ направилъ азъ. Ще влѣза въ единъ домъ и ще забѣлѣжа, че единъ отъ домашнитѣ страда отъ цирей. Ще взема малко вода, ще го измия, ще го прѣвържа и ще кажа: Циреятъ ще мине, въ скоро врѣме ще се освободите отъ всѣкаква болка. Както казвамъ, така става. Това е проявление на Божията Любовь. Щомъ излѣкувамъ този човѣкъ, той никога вече нѣма да ме забрави, никога нѣма да излѣза отъ ума му. Циреятъ ще бѫде връзка между мене и него. И послѣ, азъ нѣма да кажа на този човѣкъ, че съмъ го излѣкувалъ, но той самъ ще си помисли: какъвъ бѣше този човѣкъ, който така скоро можа да ме излѣкува? Какъ е името ми, какъвъ е баща ми и каква е майка ми, отдѣ съмъ роденъ, това не е важно за него; за него е важно, че го излѣкувахъ. И най-послѣ, ако той пожелае да ме познава, азъ пъкъ ще се заинтересувамъ отъ това, дали той ме обича и дали азъ го обичамъ. Тъй щото, когато искамъ да се запозная съ нѣкой човѣкъ, мене не ме интересува нито името, нито произхождението му, нито какво е свършилъ, но азъ искамъ да зная само едно — мога ли да го обичамъ, и той може ли да ме обича, за да съмъ готовъ при всички условия на живота на всѣкакви услуги и жертви за него, както Богъ е готовъ на всички жертви за насъ. Азъ искамъ да зная, мога ли да постѫпвамъ съ този човѣкъ така, както Богъ постѫпва съ мене. Като ни е пратилъ на земята, Богъ никога нѣма да ни остави да пропаднемъ. Той ще ни постави въ положение да скѫсаме хиляди костюми, за да Го познаемъ. Тѣзи костюми не сѫ нищо друго, освѣнъ разнитѣ форми на раждане и прѣраждане. Запримѣръ, много ангели, много адепти, облѣчени въ костюми на обикновенитѣ хора се срѣщатъ навсѣкѫдѣ по земята, въ голѣмитѣ градове, като въ Лондонъ, въ Парижъ, въ Берлинъ, въ София и другадѣ. Нѣкой казва: какви ли сѫ ангелитѣ? На видъ тѣ сѫ обикновени хора, но даватъ насока на всички сѫщества въ живота. Тѣ сѫ капацитети по разни въпроси и прѣдставятъ нѣщо подобно на стрѣлкитѣ въ часовника, които опрѣдѣлятъ врѣмето и даватъ посока на движението. Тѣ сѫ постоянни по характеръ и прояви и всѣкога вѣрни на обѣщанието си: каквото казватъ, изпълняватъ. Сълзи на очитѣ имъ нѣма да видите, скърби — сѫщо нѣматъ, обаче, носятъ скърбитѣ на хората. Богати не сѫ, но дѣто отидатъ, въ който домъ влѣзатъ, внасятъ богатство и щастие. Казвамъ: такова трѣбва да бѫде новото положение, къмъ което всички хора се стремятъ. Всѣки има нѣкакъвъ идеалъ, но питамъ: какъвъ е този идеалъ, когато всички хора едни-други се ограничаватъ? Днесъ хората се групиратъ и казватъ: има обществено мнѣние! Утрѣ това обществено мнѣние се измѣня. Не, трѣбва да има само едно мнѣние, което прѣзъ всички врѣмена да бѫде едно и сѫщо. Днесъ хората едни-други се ограничаватъ и казватъ: какво ще каже общественото мнѣние за това? Какво прѣдставя днесъ общественото мнѣние? Често то прѣдставя сборъ отъ най-некултурни хора, отъ хора на модата, облѣчени съ свѣтли, или съ черни дрехи. Какъвъ трѣбва да бѫде истинскиятъ цвѣтъ на дрехитѣ? Всѣки човѣкъ има свой любимъ цвѣтъ, който отговаря на него. Всички хора не трѣбва да носятъ еднакви цвѣтове. Всѣки човѣкъ има право самъ да си избира цвѣтъ и моделъ на дрехитѣ, каквито той желае. Въ природата сѫществува вѣчно разнообразие. Такова трѣбва да сѫществува и въ живота. Обаче, ние казваме: това не трѣбва да носишъ, или онова не трѣбва да носишъ! Човѣкъ може да носи, коквото желае, стига то да не бѫде спънка въ живота му. Слѣдъ първия костюмъ ще дойде втори, послѣ трети, четвърти, които ще се смѣнятъ единъ подиръ другъ. Всѣка дреха, всѣки костюмъ трѣбва да съотвѣтствува на знанието, което сърцето на човѣка има. Ако човѣкъ е хубаво облѣченъ, това съотвѣтствува на неговия умъ и на неговото сърце едноврѣменно. И тъй, при тази наука всѣки трѣбва да прѣдвижда своето бѫдеще, да знае, какво го очаква. Това интересува човѣка. При това, той иска да знае, богатъ ли ще бѫде или сиромахъ, ученъ ли ще бѫде или простъ и т. н. Има моменти въ живота на човѣка, които опрѣдѣлятъ неговото положение. Ако разумниятъ човѣкъ иска да подобри сѫдбата си, и той, като земледѣлецътъ, трѣбва да спазва годишнитѣ врѣмена. Всѣко нѣщо трѣбва да се постави на врѣме и на мѣсто. Ако го постави на врѣме, и работата му ще излѣзе успѣшна; ако не го постави на врѣме, и работата му нѣма да бѫде сполучлива. Ако човѣкъ възприеме истината не на врѣме, той непрѣменно ще я пометне. Казвате: не е мѫчно да се възприеме истината. Обаче, трѣбва да се знае, че всѣки човѣкъ не може да възприеме истината, както и всѣки не може да я прѣдаде. За да прѣдадете истината въ душата на другитѣ хора, вие сами трѣбва да бѫдете чисти и съвършени. Всѣки може да проповѣдва, но истината може да внесе само онзи, който е чистъ и съвършенъ. И само онзи може да обърне човѣка къмъ Бога, който има чистота и съвършенство. Тъй щото, опасностьта въ прѣдаване на истината седи въ това, че едноврѣменно съ придаване на положителнитѣ качества, вие придавате на хората и своитѣ отрицателни качества и недѫзи. Това е опитано. Има хора, които могатъ да лѣкуватъ по магнетиченъ начинъ, но въ това лѣкуване има опасность, да не би самиятъ магнетизаторъ, съ внасяне на положителното въ своя пациентъ, да внесе и своя нѣкаква болесть. Тъй щото, той ще го излѣкува отъ една болесть, но ще му внесе друга. Запримѣръ, единъ човѣкъ има нѣкаква физическа болесть, но при лѣкуването си по магнетиченъ начинъ, той изгубва тази болесть, а придобива нѣкакво отрицателно качество, става съмнителенъ, изгубва вѣрата си въ Бога, която по-рано ималъ. По-добрѣ е човѣкъ да има нѣкаква външна болесть, отколкото да изгуби вѣрата и любовьта си къмъ Бога. Тъй щото, истината не може да се проповѣдва на всички хора. Който проповѣдва истината, той трѣбва да внесе любовь въ душитѣ на хората. Който проповѣдва истината, той трѣбва малко да говори и да не прѣувеличава нѣщата. Той не трѣбва да изпада въ положението на онзи свещеникъ, който, за да убѣди слушателитѣ си, че наистина Христосъ нахранилъ петхиляденъ народъ съ петь хлѣба и двѣ риби, той казалъ, че тѣзи хлѣбове били голѣми като могили. По този начинъ ние искаме да докажемъ, че и невъзможнитѣ нѣща сѫ възможни. Не е така. Ние трѣбва да знаемъ, че малкитѣ нѣща могатъ да се разрастватъ. Вземете, напримѣръ, ако всѣки житенъ класъ дава по 30 зрънца, въ продължение на 15 — 20 години, той може да се развие толкова, че да покрие цѣлата земя. Кога? Ако се дадатъ благоприятни условия на това житно зърно, то ще бѫде въ сила да изхрани цѣлата земя. Тази възможность е вложена въ самото житно зърно. Слѣдователно, ако човѣкъ има въ себе си такава малка сила, каквато има въ житното зърно, слѣдъ 5—10 години тя ще се развие въ такава грамадна енергия, че той ще може да разполага съ голѣми богатства, каквито земята има. Може ли да се нарече сиромахъ онзи, който има богатствата на цѣлата земя? Днесъ свѣтътъ се нуждае, именно, отъ такива хора, които могатъ да вѣрватъ и да помагатъ на цѣлото човѣчество. Такъвъ човѣкъ бѣше Христосъ. Казвате: какъ ще се прѣобрази свѣтътъ? Свѣтътъ вече е прѣобразенъ. Казано е: „Въ началото бѣ Словото“. Сега вече ще се даде начало на новата култура, на новото сѣене. Всички досегашни култури сѫ били приготовителни условия за идването на новата, на бѫдещата култура. Врѣме е вече да се посѣе началото на Словото. Това начало не бѣше нито въ врѣмето на Адама, нито въ врѣмето на Мойсея, нито пъкъ въ врѣмето на Христа. Всички тия врѣмена бѣха приготвителни епохи. Сега е врѣме вече за разумното начало, за пробуждане на съзнанието. Христосъ казва: „Когато Синъ Человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра между человѣцитѣ? Това означава: когато Любовьта дойде въ свѣта, ще бѫдатъ ли хората готови да възприематъ тѣзи благоприятни условия на живота, да подематъ тази велика работа? Казвате: какво трѣбва да правимъ? Сега е началото на великата култура, на великата епоха на Любовьта. — Ама знание нѣмаме. — Не се лъжете. Извадете торбитѣ си и ще видите тукъ-тамѣ скрито богатство, знание. Извадете златото отъ торбитѣ си и го стопете. Всичко трѣбва да пожертвувате за Царството Божие. Какво костува на европейскитѣ народи на мѣсто да даватъ срѣдствата си? Съврѣменнитѣ народи влагатъ своитѣ срѣдства за направа на топове, орѫдия, задушливи газове, но ако тѣ разбираха нѣщата правилно, биха могли да вложатъ тия срѣдства, тия богатства на друго мѣсто. Казахъ ви, че въ свѣта идатъ вече осемь хиляди адепти. Тѣ сѫ носители на бѫдещето, и това бѫдеще ще се наложи на човѣчеството. Бѫдещата култура ще се наложи на хората, както спятъ още. Както спятъ хората, сутриньта ще се събудятъ прѣобразени отъ гѫсеници въ пеперуди. Много хора сѫ въ положението на коприненитѣ буби, въртятъ си главитѣ на една, или на друга страна. Казвате: какво мисли тази буба? — Тя размишлява, прави си нѣкакви планове, ходи, снове, създава нѣкаква своя архитектура. Нѣкои казватъ: много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ извѣтрѣли, извѣяни сѫ станали. Не, тѣ не сѫ извѣяни, но размишлватъ, защото иде новото въ свѣта. Тѣ сѫ разумнитѣ хора въ свѣта, които се приготовляватъ за новитѣ условия на живота. Азъ наричамъ извѣтрѣли или извѣяни хора само тия, които не правятъ нищо. Сега е начало на нѣщата. Мислете за това начало, а не за края. Не мислете, че началото е било въ миналото. Не, началото е сега, а краятъ, именно, е билъ въ миналото. И въ Писанието е казано, че нощьта вече е прѣминала. Значи, краятъ е това, което наричатъ тъменъ вѣкъ, нощь. Сега иде пробуждането на онзи свѣтълъ, вѣченъ Божественъ день, въ които Богъ слиза и казва: „Ще залича всичкитѣ имъ грѣхове и нѣма вече да ги поменавамъ. И тогава, отъ мало до голѣмо, всички ще ме познаватъ.“ Нѣма да има нужда вече да се проповѣдва на хората: познай Господа! Сега ще ви приведа единъ примѣръ за единъ адептъ отъ древностьта. Единъ отъ великитѣ адепти — Анмру-Мура, като завършилъ развитието си, трѣбвало да принесе жертва на свещения огънь на Любовьта. Този безсмъртенъ огънь се палилъ съ особена запалка. 3апалката носилъ единъ отъ ученицитѣ на адепта. Каква била изненадата на адепта, когато видѣлъ, че ученикътъ му забравилъ кутията съ запалката. Жертвеникътъ билъ вече приготвенъ, обаче, нѣмало кутията съ запалката. Ще кажете: защо ученикътъ не се затичалъ да я донесе? Този свещенъ огънь, трѣбвало да се запали при първия лѫчъ на слънцето, а кутията този моментъ, именно, я нѣмало тамъ. Казвамъ: вие всѣкога трѣбва да носите съ себе си кутията съ запалката, за да може великиятъ адептъ на Любовьта да принесе своята жертва на врѣме. Питамъ: вие носите ли съ себе си огъня на безсмъртието? Това не е за обезсърдчение, но за поощрение. Азъ не разглеждамъ въпроса, както вие досега сте го разглеждали. Какво е досегашното ви положение, не ме интересува; какво е новото ви положение, това е важно и за васъ, и за мене. Казано е: всички ще минемъ отъ смърть къмъ животъ. Смъртьта, това е тъмниятъ вѣкъ — вѣкъ на умраза, на убийства и т. н. Цѣлата земя е покрита съ кости на смъртьта. Всички тия кости трѣбва да оживѣятъ. Това значи: всички души, които сѫ заспали, трѣбва вече да се пробудятъ. Когато Божественото дойде въ човѣка, всички отрицателни състояния и прояви ще изчезнатъ. Безъ него все ще има нѣщо, което да го измѫчва. Вие сте недоволни, страдате отъ съмнѣние. Оглеждате се наоколо, нѣма кой да ви обича. И дѣйствително, малко любовь има днесъ на земята. Ако бащата не праща пари на сина си въ странство, синътъ веднага се съмнява въ него и казва: не ми трѣбва такъвъ баща! Сега хората сѫ толкова материалисти, че ако синътъ не дава нищо на бащата, послѣдниятъ казва: не ми трѣбва такъвъ синъ! Съврѣменнитѣ хора сѫ крайни материалисти. Докато мѫжътъ принася въ кѫщи, той е добъръ мѫжъ; докато жената работи въ кѫщи, тя е добра жена; докато синътъ помага на родителитѣ си, той е добъръ синъ; докато дъщерята помага, и тя е добра дъщеря. Прѣстане ли всѣки да изпълнява своитѣ задължения къмъ дома си, той вече не е добъръ, не е човѣкъ на мѣстото си. Тъй щото, докато се плаща на хората, тѣ сѫ добри. Днесъ на всички хора се плаща за извършената работа. Азъ разглеждамъ този въпросъ отъ добрата му страна. Не е лошо, че се плаща нѣкому. Че хората работятъ съ пари, въ това нѣма никаква съблазънь. Златото е животъ. Обаче, тъй както се разбира животътъ, ако на единъ професоръ не се плаща, той ще прѣстане да работи. Слѣдователно, ако човѣкъ работи въ тѣлото си, той има животъ; прѣстане ли да работи, всѣкакъвъ животъ изчезва. Значи, отъ всички се изисква работа. И тъй, истинското благословение, което иде въ свѣта, това е новиятъ животъ, който трѣбва да се вложи въ душитѣ на хората. Съ стария животъ, който сега иматъ, тѣ по никой начинъ не могатъ да влѣзатъ въ невидимия свѣтъ. Стариятъ животъ може да се уподоби на книжнитѣ пари, съ който си служатъ съврѣменнитѣ държави. Тѣ не прѣдставятъ нѣкакъвъ ефективъ. Колко струватъ, напримѣръ, българскитѣ книжни пари? Тѣхната цѣна единъ день ще се изгуби, както се изгуби цѣната на германскитѣ книжни пари. Тѣ се обезцѣниха толкова много, че съ 45 милиарда марки човѣкъ не можеше да си достави единъ добъръ обѣдъ. Това положение мяза на приказкитѣ отъ хиляда и една нощь. Сегашниятъ животъ се е обезличилъ като германскитѣ марки. Човѣкъ, слѣдъ като живѣе сто години на земята, той не може да си изкара даже и за единъ обѣдъ. Като отиде на онзи свѣтъ, и тамъ не може да се нахрани. И въ този, и въ онзи свѣтъ, за да се нахраните, трѣбва да плащате. И затова Христосъ е казалъ: „Събирайте съкровища за онзи свѣтъ, които никой не може да ви отнеме!“ Кои сѫ тѣзи съкровища, които трѣбва да събирате за онзи свѣтъ? Тѣ прѣдставятъ великото добро, което човѣкъ може да извърши на земята. Питамъ: можете ли да направите такова добро, което да ви радва прѣзъ цѣлия животъ? Човѣкътъ, на когото сте направили такова добро, може да не съзнава това, но вие да го чувствувате и нито за моментъ да не го помрачите съ нѣщо. Това наричамъ азъ добро на Любовьта. То създава голѣма радость за човѣшкия духъ. Ако цѣлиятъ животъ на човѣка е пъленъ само съ такива добрини, той би изпитвалъ неописуема радость. Този е идеалниятъ животъ, който човѣкъ може да прѣкара. Живѣе ли по този начинъ, тогава лъжа нѣма да има, и кражба нѣма да има, и сиромашия нѣма да има — всѣки ще бѫде доволенъ отъ положението си. Като видишъ, че нѣкой човѣкъ се готви да краде, ти ще се приближишъ до него и тихичко ще му кажешъ: ти имашъ нужда отъ пари. Колко ти трѣбватъ? Ще му напълнишъ кесията и ще се оттеглишъ. Обаче, при Божиитѣ благословения, които ни сѫ дадени днесъ ние сами отваряме вратата на злото. Новата култура изисква работници за Бога! Тѣзи работници трѣбва да работятъ отъ любовь, да не мислятъ за пари. Обаче, засега златото е велико благо на човѣчеството, и всички хора казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ богати! Често азъ съмъ казвалъ, че зная мѣстата, дѣто има заровено злато въ земята. По този случай българитѣ ми казватъ: като знаешъ, дѣ има злато, защо не ни кажешъ, да отидемъ и да го разровимъ, да си платимъ дълговетѣ? Това, че българитѣ иматъ много дългове, се дължи на неизпълнение задълженията си къмъ Бога. Ако тѣ изпълнятъ задълженията си къмъ Бога, азъ ще имъ кажа, дѣ има заровено злато. Ще кажете: ти ни покажи, дѣ е златото, ние обѣщаваме, че ще изпълнимъ задълженията си къмъ Бога. Тѣхното положение мяза на онова, въ което се намѣрилъ единъ циганинъ, който искалъ да прѣгази една рѣка, но не се рѣшавалъ, та се обърналъ съ молитва къмъ свети Никола и му обѣщалъ нѣщо. Той му казалъ: моля ти се, свети Никола, помогни ми да прѣгазя рѣката, безъ да се удавя. Ако ми помогнешъ, ще ти запаля една голѣма свѣщь. Слѣдъ молитвата, той се опиталъ да прѣгази рѣката, и я прѣминалъ благополучно. Като се видѣлъ вече на другия брѣгъ на рѣката, той се обърналъ пакъ къмъ свети Никола съ думитѣ: свети Никола, ти си богатъ човѣкъ, азъ съмъ бѣденъ, откажи се отъ свѣщьта, която обѣщахъ да ти запаля. При това, както виждашъ, цѣлъ се измокрихъ. И съврѣменнитѣ хора, какво ли не обѣщаватъ на Бога? Обаче, дойде ли да изпълнятъ обѣщанието си, отказватъ се и намиратъ редъ причини за оправдание. Богъ не се нуждае отъ нищо друго, освѣнъ отъ нашитѣ сърца. И въ новата култура всѣки трѣббва да посвети сърцето си за служене на Любовьта. Това не подразбира, че трѣбва да напуснете живота си, да станете отшелници. Вие трѣбва да се стремите къмъ красивия, къмъ великия животъ. Не мислете, че като станете отшелници, ще бѫдете добри. Добротата на човѣка седи въ сърцето, което той е посветилъ на Любовьта. Въ това сърце блика свѣтлина; въ това сърце блика животъ. Човѣкъ съ такова сърце знае, кой отъ какво се нуждае и може да му помогне. Отдѣто мине, той знае вече, какво трѣбва да прави. Цѣлия день, отъ сутринь до вечерь, той е заетъ да помага. Азъ разглеждамъ въпроса отъ мое гледище. Ако река да ви сѫдя, че не сте направили това или онова, не съмъ на правата страна. Важно е, какво азъ мога да направя, затова разглеждамъ въпроса за себе си, като казвамъ: това, което е вѣрно за мене, е вѣрно и за васъ. Нѣкой казва; азъ съмъ боленъ. — Слѣдвайте моя пѫтъ, и всѣкаква болесть отъ васъ ще изчезне. — Ама не съмъ ученъ. — Слѣдвайте моя пѫть, и наука ще придобиете. — Какъ да го слѣдвамъ? — Изучавайте ме. Елате при мене, и както постѫпвамъ азъ, така постѫпвайте и вие. Азъ съмъ търсилъ редъ методи, пѫтища, и видѣхъ, че другъ пѫть, освѣнъ този на Любовьта, нѣма. Като влѣзете въ Божия пѫть, всички болести, всички страдания ще изчезнатъ. Щомъ дойдете до този пѫтъ, ще постигнете всичко, каквото душата ви желае. „Въ начало бѣ Словото“. Ние трѣбва да приемемъ това слово съ отворени сърца и души. Това слово трѣбва да светне въ училищата, въ домоветѣ, въ църквитѣ, и като се срещнатъ хората, всички да прѣдставятъ запалени свѣщи. Тогава всѣки ще се радва на присѫтствието на своя братъ. Това наричамъ азъ хора на новата култура. Днесъ, обаче, хората не се срѣщатъ по този начинъ. Тѣ сѫ чужди едни на други. Когато хората станатъ запалени свѣщи, тѣ ще се разбиратъ, ще могатъ да работятъ солидарно, ще правятъ опити отъ различенъ характеръ. Ако сега, напримѣръ, ви кажа, че човѣкъ може да отиде до слънцето, вие ще кажете, че това може да говори само умопобърканъ човѣкъ. Питамъ: прѣди 400 години, когато хората казваха, че може да се лети съ нѣкакви машини изъ въздуха, бѣха ли умопобъркани? И тогава може да сѫ ги считали за умопобъркани, но днесъ вече не сѫ такива. Днесъ хората летятъ изъ пространството съ аероплани. Това хвърчене на хората изъ въздуха днесъ още повече осмисля живота имъ. Ако човѣкъ за половинъ часъ може да отиде до слънцето, да види, какъ живѣятъ сѫществата тамъ, той нѣма да бѫде тъй старъ, както го виждаме днесъ. Ако нѣкой отиде до слънцето и се върне, той ще каже: виждамъ вече, какъ може да се живѣе. Можете ли да отидете поне до луната, като до по-близка станция? Ученитѣ днесъ казватъ, че на луната нѣмало никакъвъ животъ, никаква култура. Така е за човѣкъ, който не е ходилъ тамъ, но за онзи, който е ходилъ и се върналъ отъ луната, не е така. Като слуша твърденията на съврѣменнитѣ учени, той казва: това е само едната страна на въпроса, но азъ зная и другата страна. Който знае, какво има на луната, той нѣма да разправя, да убѣждава хората, да го вѣрватъ, но ще имъ каже: ето единъ билетъ за луната! Идете и вие тамъ и сами вижте, какво има. — Какво има на слънцето? — Заповѣдайте единъ билетъ! — Ама азъ не мога да отида. — Щомъ не можешъ да отидешъ, тази наука не е за тебе. Тази наука е само за онзи, който може да отиде до слънцето, до луната и да се върне обратно на земята. Въпросътъ може да се постави ребромъ: или ще отидешъ самъ да провѣришъ, или ще вѣрвашъ на тѣзи, които сѫ ходили. За насъ е важно новото, великото, реалното, което можемъ да приложимъ въ живота си. Христосъ, великиятъ братъ на човѣчеството, днесъ хлопа прѣдъ вратата на всѣко сърце. Не само Христосъ хлопа, но заедно съ Него хлопатъ и всичка ония, които сѫ избрани като прѣдвѣстници на новото. И за това ние се радваме на всички нови хора, на всички нови течения въ свѣта. Всичко ново работи за доброто. Нѣма крайни течения въ свѣта. Отъ Божествено гледище всички крайни течения работятъ днесъ за реализиране на Божествения планъ, който сега ще се приложи. Знанието, което новата култура носи, е за онѣзи, които го възприематъ. Това знание ще бѫде като лѣкъ за всички рани, които старата култура е създала. Имате ли нѣкаква рана, ще вземете отъ това лѣкарство, и раната веднага ще прѣмине. Нѣкой има слаба паметь. И за това има лѣкарство. Другъ има слаби разсѫдителни способности. И за това има лѣкарство. Новиятъ животъ, новата култура носи хиляди начини и методи, чрѣзъ които може да се подобри живота на съврѣменното човѣчество. „Въ начало бѣ Словото“. Казвате: започнало ли е това начало? Започнала ли е новата култура? Като дойде новата култура, човѣкъ ще има велики стремежи. Тогава духътъ му нѣма да отпада, ще бѫде винаги бодъръ и крѣпъкъ. Само чрѣзъ тѣзи велики стремежи, той ще се добере до великата Истина, да стане гражданинъ на Царството Божие. Само по този начинъ човѣкъ ще може да разполага съ всички срѣдства и възможности на своята душа. И по този начинъ само той ще може да възлюби Бога съ всичката си душа, съ всичката си сила и съ всичкия си умъ. Такъвъ човѣкъ, и като става, и като лѣга, ще бѫде изпълненъ съ трепетъ къмъ Бога. Тогава ще настане онова врѣме, за което се казва въ Писанието: „Земята ще бѫде изпълнена съ знание за Бога“. Виждали ли сте лицето на Бога, или поне лицето на нѣкой ангелъ? Вие се давите въ нѣкоя рѣка, запримѣръ, и ангелътъ ви хваща за рѫката, извежда ви вънъ отъ водата и казва: идете си сега дома! Казвате: кой бѣше този, който ме спаси? — Това бѣше ангелътъ на вашия животъ. Нѣкой човѣкъ е бѣденъ, поставенъ на голѣми изпитания, рискува да изгуби живота си. Веднага се явява неговиятъ ангелъ, подава му рѣката си, усмихва му се, извлича го отъ това бѣдствие и му казва: иди си дома! Този човѣкъ се чуди, кой е този, който, въ такъвъ тежъкъ моментъ на живота му, иде съ своята помощь при него. Кой отъ васъ не е миналъ прѣзъ такава опитность? Вие се запитвате: кой бѣше този, който ми помогна? Казвамъ: не е важно, кой бѣше той; важно е, че въ него бѣше скритъ Богъ. Богъ се крие и се изявява чрѣзъ хиляди образи. Той се крие въ всички форми на битието, и въ малки, и въ голѣми. Този, който иде да ви помогне, ще ви подаде рѣката си и слѣдъ това ще изчезне. Докато се обърнете, той вече не е при васъ. Когато учительтъ влиза въ класъ, и той се усмихва на ученицитѣ си. Този моментъ е кратъкъ, но въ него се крие цѣлата работа на учителя. И деньтъ има своя усмивка. Този моментъ, тази усмивка крие всичкото благо за свѣта. Може да има редъ още промѣни прѣзъ деня, но всичко се крие въ тази усмивка. Тя е най-важното нѣщо въ живота. Нѣкой казва: защо не ми се усмихнешъ? — Нѣма условия. Както виждашъ, тъмно е сега, вечерь е, нѣма да видишъ усмивката ми. И за усмивката се изискватъ условия. Въ това отношение и духовниятъ свѣтъ се изразява съ усмивка. Ти си боленъ, гладенъ, бѣденъ, искашъ усмивка. Какъ ще ти се усмихна? Азъ мога да се усмихна, само слѣдъ като ти донеса дрехи да се облѣчешъ, или слѣдъ като ти дамъ да се нахранишъ, или слѣдъ като те излѣкувамъ. Тогава вече мога свободно да си излѣза, да ти се усмихна и да кажа, че и втори пѫть пакъ ще дойда. Ако пъкъ дойда при васъ, които сте гладни, боси, болни и нищо не ви дамъ, нищо не направя за васъ, а само ви се усмихна, вие ще кажете: защо този човѣкъ дойде и ни остави скръбни? Само онзи може да се усмихне, който е дошълъ отъ Бога и ви е донесълъ всичкото Негово благословение. Носителитѣ на новата култура ще бѫдатъ богати, ще разполагатъ съ всички срѣдства, ще бѫдатъ силни и мощни. Тѣ ще бѫдатъ извори, които непрѣстанно бликатъ. Врѣме е вече да се ликвидира съ старото и да се постави въ живота началото на словото, за което се казва: „Въ начало бѣ Словото“. Който приема този день, той е за него. Който не го приема, за него ще дойде другъ день. Приемете ли този день, тогава ще дойдете до велики открития. Тогава ще разберете отношението на слънцето къмъ човѣка, както и отношението на свѣтлината къмъ човѣка. Свѣтлината има седемь цвѣта, и всѣки цвѣтъ е носитель на нѣщо. Питамъ тогава: на какво сѫ носители човѣшкитѣ мисли? На какво сѫ носители човѣшкитѣ чувства? Ние говоримъ за човѣшкитѣ чувства, но тѣ трѣбва да се разбиратъ конкретно, като плодъ. Ние говоримъ и за човѣшкитѣ мисли, които сѫщо така трѣбва да се разбиратъ конкретно, като плодъ. Истинско знание е само това, което вие разбирате конкретно, като плодъ. И тогава, отъ всѣка ваша мисъль, отъ всѣко ваше чувство или отъ всѣко ваше знание вие ще можете да извлѣчете сладостьта, както я извличате отъ зрѣлия плодъ. Човѣшката мисъль или човѣшкото чувство расте въ Божествения свѣтъ, като плодъ. Обаче, съ своето съмнѣние, съ своето невѣрие, съ своята малка любовь хората проглушиха свѣта и се лишиха отъ благоприятнитѣ условия за развитие. Нѣкой казва: знаете ли, колко много съмъ далъ за Господа! — Колко си далъ? — Цѣли десеть хиляди лева. Другъ казва: азъ цѣлъ мѣсецъ съмъ слугувалъ на Господа! Какво прѣдставя единъ мѣсецъ работа за Господа въ сравнение съ дългия животъ, който Богъ ви е далъ? Човѣкъ трѣбва да работи най-малко единъ животъ за Господа. Цѣлиятъ животъ на човѣка трѣбва да бѫде работа за Господа! Въ новата култура Божиитѣ служители нѣма да се рѫкополагатъ, както сега. Тѣ ще бѫдатъ рѫкоположени отгорѣ, чрѣзъ духъ и огънь. Днесъ казватъ за нѣкого, че Духътъ го рѫкоположилъ, а въ сѫщность този човѣкъ живѣе и свършва по старому. Той започва добрѣ, а свършва злѣ. Новата култура изисква хора абсолютно безкористни, които нито да сѫдятъ, нито да се самоосѫждатъ. Новата култура не се занимава съ недѫзитѣ на хората. Разправяше ми единъ познатъ, виденъ евангелистъ, какъ е постѫпилъ при едно оплакване отъ страна на единъ свой другарь. Другарьтъ дохожда при него и започва да му разправя, колко много му дължалъ еди-кой си, пакъ евангелистъ. Като го изслушахъ, казва моятъ познатъ, веднага добавихъ: знаешъ ли какво? Грѣшката тукъ е моя Този човѣкъ отдавна ме бѣше задължилъ да му платя дълга, който ималъ къмъ тебъ, но азъ забравихъ. Прѣдъ видъ на това, вземи тази сума и считай, че въпросътъ съ него е уреденъ. Това изисква новото учение — да платишъ за брата си, който се е затруднилъ въ живота си, и ти да минешъ за виновенъ. Ще платишъ за брата си, нищо повече. Това е любовь! Сега хората знаятъ само да се оплакватъ и да казватъ: Господи, не виждашъ ли, колко страдамъ, какви голѣми изпитания имамъ? Не, вие не трѣбва да призовавате Бога, да вижда вашитѣ страдания, но трѣбва да Го призовете да види, какво сте посѣли, да види, какво добро сте направили. Като посѣешъ нѣщо, кажи: Господи, ела да видишъ, какво съмъ направилъ! Ако пъкъ нищо не си посѣлъ, ще се обърнешъ къмъ Господа съ думитѣ: Господи, досега нищо още не съмъ посѣлъ, но почакай малко, ще изпълня, каквото трѣбва. Тъй щото, докато нищо не сте посѣли, не викайте Господа да вижда вашитѣ страдания и неправди. Богъ често влиза въ онзи, който ви измѫчва, и пита: познавашъ ли, кой съмъ? Сега ще ви прѣдамъ единъ случай, станалъ нѣкѫдѣ въ България. Единъ ловецъ отишълъ въ гората, да лови мечки. По едно врѣме видѣлъ една мечка и насочилъ пушката си къмъ нея. Обаче, пушката била пълна съ съчми, вслѣдствие на което той могълъ само да рани мечката, но не и да я убие. Мечката се разярила, хвърлила се върху ловеца и започнала да го натиска, да го души. Като се видѣлъ на тѣсно, ловецътъ веднага се обърналъ къмъ Бога съ молитва: Господи, моля ти се, избави ме отъ тази мечка! Отсега нататъкъ обѣщавамъ, че ще хвърля пушката, нѣма повече да убивамъ мечки. Щомъ се помолилъ така, мечката го отпуснала и продължила пѫтя си въ гората. Слѣдъ това Господъ му казалъ: Какъ нѣма да те натиска тази мечка, щомъ искашъ да я убиешъ? Тази работа не става лесно. Питамъ: кого не е натискала мечка? Човѣкъ трѣбва да обѣщае прѣдъ Бога, че нѣма да убива мечки, ако иска да се освободи отъ тѣхнитѣ лапи. Великата наука на Любовьта е новиятъ пѫть, по който всички хора трѣбва да вървятъ. Казвамъ: великата наука на Любовьта включва въ себе си всички други науки. Който има любовьта въ себе си, той познава хората, разбира ги и може да се справя при всички положения въ живота. Вземете, въ Америка, напримѣръ, тази културна страна, има редъ бюра отъ опитни физиогномисти, астролози и хиромантици, които услужватъ на хората, когато нѣкой иска да се жени, или когато нѣкое сѣмейство иска да си избере съотвѣтни за тѣхъ слуга или слугиня. По чъртитѣ на лицето, по устройството на главата и по линиитѣ на рѫцѣтѣ, тѣ познаватъ, кои хора си подхождатъ, било когато ще влизатъ въ бракъ, или когато ще взиматъ лица за прислуга въ домоветѣ си. Това сѫ редъ науки, които влизатъ и въ науката на Любовьта. Понѣкога тѣзи учени се подкупватъ, но влѣзатъ ли паритѣ въ тѣзи науки, тѣ вече нѣматъ успѣхъ и попадатъ въ грѣшки. Когато нѣкой човѣкъ дойде при мене, азъ мога да му покажа харктернитѣ чърти на лицето, или на главата му. Ако той има нѣкаква лоша чърта, която е въ зародишъ, тя е поставена само като малка точица. Обаче, развие ли се тази чърта, тогава вече тя се изразява въ линия, или въ другъ нѣкакъвъ знакъ. Щомъ линиитѣ се оформятъ въ човѣка, той може да види въ себе си правата линия на любовьта, правата линия на мѫдростьта, правата линия на истината, правата линия на правдата, правата линия на добродѣтельта и т. н. Петь главни линии има на човѣшкото лице, както и на главата му. Който ги знае, той ще ги види разположени въ видъ на пентограмъ на лицето на човѣка. Това не съ измислици, но дѣйствителни положения. Всѣки човѣкъ има тия петь линии. Запримѣръ, ти виждашъ единъ човѣкъ, обиквашъ го, харесвашъ го и си готовъ, въ случай на нужда, да му дадешъ пари, безъ никакво съмнѣние. И този човѣкъ е готовъ също така да ви услужи. Кое ви дава право да повѣрвате въ този човѣкъ и да го обикнете? Вие виждате въ него линията на любовьта. Така и свѣтскитѣ хора се познаватъ. Усъмните ли се, обаче, веднага и злото се явява. Всички трѣбва да познавате тѣзи петь основни линии по лицето на човѣка. Щомъ научите тѣзи петь линии, ще се заемете съ изучването и на останалитѣ линии по човѣшкото лице. Ако познавате линиитѣ по лицето на човѣка, вие нѣма да си правите илюзии, нѣма да се заблуждавате едни въ други, но ще се разбирате и познавате. По този начинъ хората ще могатъ лесно да се сприятеляватъ. Има хора, които по никой начинъ не могатъ да живѣятъ заедно. Защо? — Понеже тѣхнитѣ знаменатели не могатъ да се подведатъ подъ общъ знаменатель. За да живѣятъ заедно, между тѣхъ трѣбва да дойдатъ други нѣкои. Това не показва, че тѣ сѫ лоши, но не могатъ да се уравновѣсятъ. Провидението не ги е създало едни за други. Запримѣръ, между краката и рѫцѣтѣ има извѣстно подобие. Въ нѣкой случай краката могатъ да помогнатъ на рѫцѣтѣ, и рѫцѣтѣ могатъ да помогнатъ на краката, но тѣ извършватъ двѣ противоположни служби. Слѣдователно, рѫцѣтѣ и краката не могатъ да се събератъ на едно мѣсто и да си приказватъ. Ако тѣ спратъ своята служба, всичко въ свѣта ще се свърши. Нѣкои мислятъ, че всички хора трѣбва да се събератъ на едно мѣсто. Нѣма защо хората да се събиратъ на едно мѣсто. Едно е важно: всички хора да мислятъ еднакво за любовьта. Еднаквото разбиране не е законъ на еднообразие, но е законъ на велико разнообразие. Въ това разнообразие се крие Божественото. Божествено е, когато човѣкъ е доволенъ отъ себе си, че никога не е изневѣрилъ на своя моралъ, на своето вътрѣшно разбиране. Доволенъ ли е човѣкъ отъ себе си, всички хора ще бѫдатъ доволни отъ него; ако човѣкъ не е доволенъ отъ себе си, никой не може да бѫде доволенъ отъ него. Ако човѣкъ е доволенъ отъ Божествената свѣтлина, той ще може да изпълни волята Божия. Отъ това гледище, ако човѣкъ върши всичко въ името Божие, тогава най-малката работа ще бѫде благословена, ще бѫде написана съ златни букви. Често хората казватъ, че сѫ отдалечени отъ нѣкого, напримѣръ, че се чувствували отдалечени отъ Бога. Какво разбирате подъ думата отдалечени? Ще приведа единъ примѣръ, за да изясня значението на тази дума. Напримѣръ, единъ писатель иска да напише една голѣма книга. За тази цѣль той взима нѣколко топа хартия и започва да пише: написва първата страница, послѣ втората, третата, четвъртата, и така продължава, докато изпише първото топче хартия. Слѣдъ това оставя първото топче настрана и започва да пише второто топче. Като изпише него, взима третото, послѣ четвъртото и т. н. Така продължава да пише, докато свърши замислената книга. Трѣбва ли сега първото топче хартия, което писательтъ отдалечава и туря настрана отъ себе си, да мисли, че той го е изоставилъ? Трѣбва ли слѣдъ това и второто топче да мисли по сѫщия начинъ? Или, трѣбва ли първитѣ страници, които вече сѫ изписани и оставени настрана, да мислятъ, че писательтъ ги е изоставилъ? Не, този писатель пише, сравнява, връща се отново къмъ първитѣ страници, докато свърши цѣлата работа. Най-послѣ той написва заглавието на книгата върху първото томче и съ това счита, че дѣлото му е завършено. Тази е великата философия на живота, която всѣки трѣбва да разбира. Въ този смисълъ всѣки човѣкъ е листъ отъ великата Божествена книга, която самъ Богъ пише. Всѣки човѣкъ има свое опрѣдѣлено име и мѣсто въ тази книга. Богъ държи всички тия листа въ ума си и каквото ново напише, сравнява съ написаното дотогава. Тъй щото, който мисли, че е изоставенъ отъ Бога, той е още ненаписанъ листъ, къмъ който Богъ току-що се отправя. И ако иска да бѫде близо до Бога, той трѣбва да се задоволи съ положението на бѣлъ, ненаписанъ още листъ. Желая на всички да бѫдете по умъ далечъ, а по сърце близо до Бога! Слѣдователно, по сърце всички сте ненаписани още книги, въ които Богъ всѣки день пише по нѣщо ново. „Въ начало бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога!“ Това слово трѣбва вече да се прояви! 33. Бесѣда отъ Учителя, държана на 5 Юний 1927 г. въ г. София. _______________________ 1) Иоана 1:1
  22. "Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Дойде на себе си И като дойде на себе си, рече: „На колко наемници бащини ми изостава хлѣбъ, а пъкъ азъ мра отъ гладъ“.*) „Дойде на себе си“. Ако свѣтътъ се разглежда отъ физическо гледище, всѣки може да го обясни. Ако изговорите думитѣ бѣлъ цвѣтъ, червенъ цвѣтъ, сини очи, черни очи, голѣма кѫща, малка кѫща, голѣмо дърво, малко дърво, всички тия думи сѫ разбрани. Или, ако изговорите думитѣ гладенъ съмъ, жаденъ съмъ, спи ми се, уморенъ съмъ — и тия думи сѫ разбрани. Тѣ не се нуждаятъ отъ обяснение. Обаче, въ цитирания стихъ думитѣ „като дойде на себе си“, тѣ се нуждаятъ отъ обяснение. Тѣзи думи означаватъ пробуждане на човѣшкото съзнание, Пробуждането на съзнанието е непрѣкѫснатъ процесъ. Мнозина иматъ повърхностно понятие за този процесъ, както и за процеса зазоряване. Тѣ гледатъ на зазоряването като на врѣмененъ, еднократенъ процесъ и затова казватъ: съмна се вече! Въ сѫщность зазоряването е вѣченъ процесъ. Когато на земята има нѣкакъвъ зоръ, всѣкога се зазорява. Зорътъ на земята никога не прѣстава, вслѣдствие на което зазоряването е вѣченъ, а не врѣмененъ процесъ. Откакъ слънцето е изгрѣло, то никога не е залѣзвало; то постоянно грѣе. Слѣдователно, зазоряване има всѣкога. Нѣкой казва: моето съзнание се пробуди. Да, твоето съзнание се пробуди, но има и смѣни въ състоянията, има денъ и нощь въ съзнанието на човѣка. Това показва, че въ физическия свѣтъ човѣкъ не седи на едно мѣсто, той постоянно се движи. Вслѣдствие на това и явленията въ природата изглеждатъ прѣкѫснати, независими едни отъ други. Най-напрѣдъ се явява зората, изгрѣвътъ на слънцето, което постепенно се изкачва до най-голѣмата си височина, до своя зенитъ. Слѣдъ това слънцето започва да слиза, докато съвършено залѣзе. Слѣдователно, отъ зазоряването, отъ изгрѣва на слънцето до залѣза се извършватъ редъ непрѣривни процеси. Отъ научно гледище, ако човѣкъ живѣе само на физическия свѣтъ, знанията му ще бѫдатъ подобни на състоянията, прѣзъ които минава слънцето. Запримѣръ, въ първо врѣме човѣкъ има малко знания, които постепенно се увеличаватъ, дохождатъ до своя зенитъ и послѣ започватъ да отпадатъ, да губятъ своята сила, и той казва: защо ми трѣбва това знание? И безъ знание може да се живѣе. Послѣдната фаза е залѣзъ, нощь на човѣшкитѣ знания. Каже ли човѣкъ така, това показва, че той се изявява само като физическо сѫщество, което минава животъ, подобенъ на дървото. Това подразбира човѣкъ да се роди, да расте, да се развива до извѣстно положение и послѣ да умре. Казвамъ: този въпросъ е поставенъ другояче. Въ живота си човѣкъ може да заеме три различни положения по отношение на слънцето: той може да пѫтува заедно съ слънцето, може да пѫтува прѣдъ слънцето, а може да пѫтува и слѣдъ слънцето. Ако пѫтува заедно съ слънцето, той ще се намира на зенита на своя животъ, на пълния, на съвършения день; ако пѫтува прѣдъ слънцето, той ще има вѣченъ изгрѣвъ въ живота си; ако пѫтува слѣдъ слънцето, той ще има вѣченъ залѣзъ въ живота си. Обаче, явява се въпросъ: какво да бѫде отношението на човѣка къмъ слънцето? Съ гърба си, или съ лицето си трѣбва да бѫде обърнатъ къмъ слънцето? Щомъ задавате този въпросъ, това показва, че вие разсѫждавате като сѫщества, които живѣятъ само на физическия свѣтъ. Сѫществата отъ духовния свѣтъ иматъ три лица: надѣто се обърнатъ, все слънцето гледатъ. Като казвамъ, че сѫществата отъ духовния свѣтъ иматъ три лица, това не трѣбва да се разбира буквално. Числото три означава законъ на вѣчна хармония, на вѣчно движение. Не само въ триѫгълника има три страни, три плоскости, но сѫщо така и въ свѣта на вѣчното движение има три плоскости. Тъй щото, който има три лица, той е хармониченъ човѣкъ, съ него не може да се води никакъвъ споръ. „Дойде на себе си“. Този синъ дойде на себе си, т. е. съзнанието му се пробуди, и той каза: „На толкова наемници бащини ми остава хлѣбъ, пъкъ азъ мра отъ гладъ“. Блудниятъ синъ е поводъ само за изяснение на вѫтрѣшнитѣ състояния, които ставатъ въ човѣка. Често нѣкои ваши мисли, чувства и постѫпки не могатъ да се реализиратъ. Защо? — Понеже се намирате въ положението на блудния синъ: искате да воювате, пари нѣмате; искате да поканите нѣкого на гости, кѫща нѣмате; искате да купите нѣкому дрехи, пари нѣмате; питамъ: може ли да се нарече праведенъ човѣкъ онзи, който не може да подари нѣкому едни нови дрехи? Може ли да бѫде извѣстна на хората една чешма, която тече капка по капка? Само онази чешма е извѣстна на хората, която тече изобилно. Сега ние имаме нови обяснения за нѣщата. Запримѣръ, азъ мога да съмъ далечъ отъ нѣкоя чешма и да се произнеса, изобилно ли тече, или слабо? По какво ще позная? По разположението на хората. Ако тѣ се трупатъ около нея и се каратъ помежду си, значи водата на тази чешма тече слабо. Ако пъкъ хората отиватъ и се връщатъ бързо отъ чешмата, радостни и весели, казвамъ: тази чешма тече изобилно, затова и между хората нѣма разправии и караници. Когато обичатъ нѣкой човѣкъ, това показва, че той е чешма съ изобилна вода. Когато мразятъ нѣкой човѣкъ и се каратъ около него, той е чешма, която едва тече. Ако синоветѣ слушатъ и почитатъ баща си, той е чешма съ много вода; ако не го обичатъ и не го слушатъ, той е чешма съ малко вода. Ако слугата не слуша господаря си, послѣдниятъ е чешма съ малко вода. Това сѫ духовни състояния извънъ врѣмето и пространството на сегашния животъ. Така трѣбва да разглеждате въпроситѣ въ живота. Вие не ги разглеждате дълбоко, и казвате: защо хората не ме обичатъ? Трѣбва да знаете, че ако отношенията ви къмъ невидимия свѣтъ сѫ прави, тогава и отношенията на хората къмъ васъ ще бѫдатъ прави. Ако вие се колебаете за нѣщо, тия колебания ще прѣминатъ и въ другитѣ хора. Казвамъ: при пробуждане на човѣшкото съзнание се забѣлѣзватъ четири важни фази или състояния: пробуждане на самосъзнанието, на съзнанието, на подсъзнанието и на свръхсъзнанието. Отъ фазитѣ, до които е стигнало пробуждането на съзнанието, зависи и човѣшката интелигентность. Ако човѣкъ не разбира закона на вѣчното движение, той не би могълъ да си обясни промѣнитѣ, които ставатъ въ съзнанието му. Запримѣръ, понѣкога съзнанието на човѣка се помрачава толкова, че той изгубва всѣкаква свѣтлина. Това се дължи на факта, че съзнанието на човѣка не е будно. Или, прѣведено на Божественъ езикъ: отношенията на човѣка къмъ Първичната Причина не сѫ хармонични. Сѫщо така и мисъльта му по отношение на законитѣ на мѫдростьта не е хармонична. И най-послѣ, когато отношенията на човѣка къмъ законитѣ на истината не сѫ хармонични, пакъ се явява тъмнина въ съзнанието. Промѣнитѣ, които ставатъ въ съзнанието на човѣка сѫ подобни на музикални тонове, които не траятъ дълго врѣме. Тѣ бързо се смѣнятъ и отъ бързината на траенето имъ зависи и състоянието на човѣка. Промѣнитѣ въ състоянията на човѣка, между скръбь и радость, се дължатъ, именно, на неразбиране законитѣ на вѫтрѣшнитѣ процеси. Гладниятъ скърби, защото има нѣкаква липса. Жадниятъ скърби, защото има нѣкаква липса. Обаче, задоволятъ ли се нуждитѣ на човѣка, той прѣстава да скърби и въ него се явява вѫтрѣшно доволство. Доволството показва, че вѫтрѣшнитѣ нужди на човѣка сѫ задоволени. „На колко наемници бащини ми изостава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Съ кого говори блудниятъ синъ? — Съ себе си. По сѫщия начинъ и вие нѣкога говорите съ себе си. Може ли човѣкъ да говори съ себе си и на себе си? Ако нѣкой човѣкъ се разговаря съ себе си, всички наоколо го считатъ смахнатъ. Не, този човѣкъ не е смахнатъ, той се разговаря съ себе си. По естество човѣкъ е двоенъ: въ него има едно разумно сѫщество, което не взима участие въ личния, въ обикновения му животъ. Това сѫщество повече мълчи; докато не го запитатъ нѣщо, не говори. То вижда страданията на човѣка, но нищо не казва, никакъвъ съвѣтъ не дава. То гледа спокойно страданията, сълзитѣ на човѣка, но щомъ той се обърне къмъ него за нѣкакъвъ съвѣтъ, веднага му дава. Щомъ това разумно сѫщество даде съвѣта си, веднага се отдалечава. То никога не се интересува отъ послѣдствията на нашитѣ постѫпки. Обаче, хората, като своенравни сѫщества, искатъ да заставятъ това сѫщество да се интересува отъ дреболиитѣ на тѣхния животъ и казватъ: не виждашь ли, че ние страдаме? Каквото и да казватъ, това сѫщество всѣкога е тихо и спокойно, то разбира езика на страданията. Тъй щото, когато страданията дойдатъ до най-високата си точка, ние можемъ най добрѣ да се разговаряме съ тѣхъ. Човѣкъ, на когото всички клѣтки не сѫ се разнищили, не сѫ се разбили отъ страдания, той още не е дошълъ до тѣхъ и не знае, какво нѣщо сѫ страданията. Страданието е духовенъ въпросъ. То прѣдставя най-великото нѣщо въ живота. Страданието прѣдизвиква най-голѣмо раздвижване на силитѣ въ човѣшкия организъмъ, докато тѣ се уравновѣсятъ. Често хората изпитватъ голѣми вѫтрѣшни мѫчнотии, които се дължатъ на подпушвания на поритѣ въ организма имъ. Трѣбва да дойде нѣкакво голѣмо страдание, за да прѣдизвика отпушване на тия пори. Казвате: нали хората се миятъ съ сапунъ, съ вода, не може ли по този начинъ поритѣ имъ да се отпушатъ? При такова миене поритѣ се измиватъ само отвънъ, а дупчицитѣ имъ отвѫтрѣ пакъ оставатъ запушени. Въ тѣлото на човѣка има около седемь милиона пори. Въ това отношение, тѣ прѣдставятъ прозорци, главни отдушници на човѣшкия организъмъ. Когато всички пори съ отворени, човѣкъ е напълно здравъ. Тъй щото, отварянето, отпушването на поритѣ у човѣка става чрѣзъ вътрѣшно миене, което наричаме изпотяване. Съврѣменнитѣ хора се миятъ външно, но не и вътрѣшно, вслѣдствие на което се явяватъ редъ болезнени състояния. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора иматъ една особена философия, съ която тѣ подържатъ, че човѣкъ не трѣбва много да работи, не трѣбва много да се движи, не трѣбва много да яде и т. н. При това, когато видятъ, че нѣкой човѣкъ слабѣе, тѣ казватъ, че работата му е опасна. Дѣйствително, опасна е сухотата, но и затлъстяването е опасно. Сухотата и затлъстяването съ двѣ състояния у човѣка, подобни на богатството и сиромашията. Ако човѣкъ иска да урегулира енергиитѣ въ организма си, той трѣбва да подържа въ себе си мисъльта, че и като богатъ, и като сиромахъ, трѣбва да дава. Ако човѣкъ не дава, ще дойде затлъстяването, скѫперничеството, понеже той е спрѣлъ пътя на Божествената енергия въ себе си. Който не се подчинява на Божествената енергия, която тече въ организма му, той самъ се осѫжда на разрушение. По който и да е начинъ, човѣкъ трѣбва да отвори пѫть на тази енергия. Това е вѣрно и по отношение на нашитѣ мисли, чувства и желания. Всѣка права мисълъ, колкото малка и да е тя, търси пѫть да се прояви, да се реализира, понеже има Божественъ произходъ. Въ този смисълъ ние сме дошли на земята, като съработници съ Бога, да реализираме всички Негови мисли, които се носятъ въ пространството. И доколкото човѣкъ реализира Божественитѣ мисли, дотолкова той расте и се развива. Отъ това гледище, човѣкъ трѣбва да знае, че развитието и растенето му не зависятъ отъ самия него. Клончето само не може да се развива, но енергията, необходима за развитието му, иде отъ цѣлото дърво. Развитието на дървото пъкъ става въ двѣ посоки: къмъ коренитѣ и къмъ клонетѣ. Обаче, има едно вѫтрѣшно, централно движение, което иде отъ центъра на живота и изпраща енергии, както къмъ коренитѣ, така и къмъ клонетѣ на дървото. Слѣдователно, всѣко клонче отъ дървото трѣбва да съзнава, че е часть отъ великия организъмъ и ще се подчинява на неговитѣ закони. Каже ли клончето, че може самостоятелно да живѣе и се отдѣля отъ общия организъмъ, то се осѫжда на смърть. И човѣкъ може да играе въ живота си роля на клонче, но щомъ съзнава, че е часть отъ цѣлото и не се отдѣля отъ него, той ще се развива правилно. Казвамъ: съзнанието на хората трѣбва да де будно първо за физическия свѣтъ, за да реализиратъ най-близкитѣ си идеи. Хората още не живѣятъ правилно даже и физическия си животъ. Никой човѣкъ още не живѣе безъ злоба, безъ съмнѣния, безъ терзания. Съмнѣнието, злобата, умразата прѣдставятъ каль, тиня въ живота на човѣка. Тѣ сѫ остатъци отъ животинското царство, отъ царството на дявола. Когато дяволътъ яде и пие, той измива чиниитѣ си и нечистата вода отъ тѣхъ изпраща къмъ хората. И затова, когато двама души се каратъ, щомъ съзнаятъ грѣшката си, тѣ казватъ: дяволска работа бѣше тази разправия! Апостолъ Павелъ казва: „Има разни съсѫди — едни за почитъ, други за безчестие“, Ще кажете, че Богъ е наредилъ нѣщата така. Не, ако хората не се подчинятъ на великия законъ на Любовьта, и съзнанието имъ не се пробуди тѣ ще станатъ съсѫди на безчестие. Това подразбира: по-низкостоещитѣ сѫщества отъ васъ, които не вървятъ по Божия пѫть, ще ви направятъ орѫдия за постигане на своитѣ цѣли. Когато нѣкой господарь праща слугата си да краде и му дава за това голѣма сума, въ сѫщность какво печели слугата? Тази кражба може ли да подобри живота на слугата? Този слуга печели толкова, колкото печели човѣкъ, когато механически възприема една теория или едно учение. Запримѣръ, какво ще ме ползува знанието, че земята се върти около слънцето? Казвамъ: между явленията въ природата и въ живота има извѣстни съотношения. Ето защо, необходимо е човѣкъ да знае и да разбира смисъла на природнитѣ явления и закони. Запримѣръ, когато разглеждамъ въртенето на земята около слънцето, казвамъ: както земята се върти около слънцето, така и азъ ще се въртя около моето слънце. Слѣдователно, щомъ азъ се въртя правилно около моето слънце, тогава и земята се върти правилно около слънцето, като дава възможность на всички други сѫщества да се въртятъ около нея, да растатъ и да се развиватъ. Земята, сама по себе си, е авторитетъ; тя не вѣрва въ никакъвъ другъ авторитетъ, освѣнъ въ Бога. Въ Битието е казано, че въ начало Богъ създаде небето и земята. Първо сѫ били създадени небето и земята, а послѣ се говори за създаването на слънцето. Подъ думитѣ „небе и земя“ се разбира сѫщината на нашия животъ. Подъ думата „земя“ разбираме цѣлия човѣшки родъ. Като се казва, че земята е била неустроена и пуста. Богъ се заелъ първо нея да устрои. Това значи, че Богъ се е заелъ да реформира, да устройва самитѣ насъ. Мнозина казватъ: ние сме направени отъ земя и въ земя ще се прѣвърнемъ. Питамъ: какво ще придобиете, ако ви разправятъ, какъ е направена земята? При това, самиятъ прѣводъ на Свещеното Писание не е правиленъ. Много думи не сѫ прѣдадени въ точния имъ смисълъ. Казано е тамъ: „И направи Богъ небето и земята“. Думата „направи“ се отнася до видимия човѣкъ, до проявения човѣкъ. Послѣ се казва, че земята била неустроена и пуста. Какъ се разбира тогава, че земята била направена, когато въ сѫщность тя била неустроена и пуста, безъ редъ и порядъкъ? Нѣкой казва: Богъ ме е направилъ. — Да, направенъ си, но не си устроенъ. При такова направяне на човѣка въ него има още каль на умраза, на злоба, на съмнѣние. Покажете единъ ученъ човѣкъ, или философъ, който е свободенъ отъ съмнѣнието? Въ живота има доста примѣри на търпѣние, но много малко примѣри за отсѫтствие на съмнѣние. Разправятъ за Епиктета, единъ отъ гръцкитѣ философи, единъ случай отъ живота му, дѣто той проявилъ велико търпѣние. Епиктетъ билъ робъ на единъ римски патриций, извѣстенъ на всички съ своята голѣма жестокость. Той ималъ много роби, които изтезавалъ безмилостно. Така се отнасялъ и съ Епиктета, обаче, послѣдниятъ при всички случай оставалъ спокоенъ, невъзмутимъ. Когато господарьтъ го биелъ, Епиктетъ го поглеждалъ усмихнато, съ спокойно лице, безъ да капне сълза отъ очитѣ му. Той даже не се молилъ на господаря си да прѣстане да го бие, но казвалъ въ себе си: нека ме бие, колкото иска, щомъ това му прави удоволствие. Това негово поведение особено дразнило господаря му, и единъ день той го повалилъ на земята, натисналъ го и започналъ силно да го удря по краката. Епиктетъ понесълъ и този бой съ търпѣние, но казалъ на господаря си само слѣднитѣ думи: господарю, прави съ мене, каквото искашъ, но внимавай да не счупишъ крака ми; счупишъ ли го, не ще мога да ти работя, както досега съмъ правилъ. Наистина, господарьтъ счупилъ крака му. Обаче, този билъ послѣдниятъ изпитъ на Епиктета по търпѣние, който той издържалъ отлично. Съ този изпитъ господарьтъ му билъ побѣденъ, а Епиктетъ освободенъ отъ робство. Отъ това врѣме Епиктетъ прѣкаралъ до края на живота си въ Гърция, дѣто се проявилъ като философъ и написалъ отлични работи. Казвамъ: Епиктетъ не вѣрвалъ въ Христа, нѣмалъ нѣкакво вѣрую, отъ което да черпи сила, но далъ примѣръ на човѣчеството за велико търпѣние. Отдѣ черпилъ тази сила? Мнозина твърдятъ, че той ималъ връзки съ апостолъ Павелъ. Слѣдователно, този езичникъ все пакъ ималъ нѣкаква велика идея въ себе си. Ако Епиктетъ е могълъ да побѣди своя външенъ господарь, това показва, че всѣки човѣкъ има възможность да направи сѫщото. Най-важното за Епиктета е, че той ималъ будно съзнание. Той писалъ като правовѣренъ християнинъ. Въ книгитѣ му нѣма нищо излишно. Каквото е писалъ, се дължи на положителни знания, извлѣчени отъ житейската му опитность. Съчиненията му сѫ много насърдчителни. И като дойде на себе си, той каза: „На колко наемници бащини ми остава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Този е само единъ стихъ отъ една дълга Христова бесѣда, която е прѣдадена на съврѣменнитѣ хора отчасти само. Ако имахме на лице цѣлата бесѣда, тя щѣше да ни даде много обяснения на редъ въпроси. Обаче, при това положение, нашата задача е да работимъ за пробуждане на своето подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Щомъ постигнемъ това, ние ще дойдемъ до положението, отъ единъ стихъ само да възстановимъ цѣла бесѣда на Христа. Това е възможно, понеже всѣко произнесено слово сѫществува въ пространството. По този начинъ ще възстановимъ всички хубави, велики нѣща въ живота, които привидно сѫ изчезнали. Нѣкой казва: какъ можемъ да четемъ Евангелието? Правилното четене се състои въ това, като прочете човѣкъ единъ стихъ, да възстанови всичко, което е казано около него. Човѣкъ може да възстанови всички бесѣди, които Христосъ е държалъ на ученицитѣ си, както и всичко, което е говорилъ отъ двѣ хиляди години насамъ. Казвате: колко е говорилъ Христосъ въ три години? Питамъ: какво прави Христосъ отъ двѣ хиляди години насамъ? Той никога не е мълчалъ, както и сега не мълчи. Христосъ постоянно говори и продължава да говори. Ако съврѣменнитѣ хора могатъ да възстановятъ знанието, което Христосъ е проповѣдвалъ на ученицитѣ си въ продължение на три години, и това, което е говорилъ отъ двѣ хиляди години насамъ, тѣ щѣха да придобиятъ цѣнна наука. Съврѣменнитѣ християни живѣятъ отъ това, което Христосъ е говорилъ прѣди двѣ хиляди години. Малко християни живѣятъ съ това, което Христосъ говори въ послѣднитѣ врѣмена. Христосъ днесъ е прогресиралъ много. Едно врѣме Той е билъ по-слабъ, отколкото е днесъ. На врѣмето мнозина мислили, че Той е слабъ, че не може да се бори, и затова могли да Го разпнатъ. Казвамъ: причината да бѫде разпнатъ Христосъ не е Неговата слабость, друга е причината; обаче, днесъ силата Му е толкова голѣма, че нѣма дърво въ свѣта, на което могатъ да Го разпнатъ. При това, Христосъ не би дошълъ вече на земята. Казвате: нали се говори, че Христосъ и днесъ е на земята? Питамъ: ако слънчевитѣ лѫчи влизатъ въ кѫщата ви, можете ли да кажете, че слънцето ви е посѣтило? Ако слънчевата топлина сгрѣе тѣлото ви, това показва ли, че слънцето е влѣзло у васъ? Ако мислите, че слънцето може да влѣзе въ кѫщата ви, или въ тѣлото ви, вие се самоизлъгвате. Слѣдователно, когато казвате, че Богъ е вѫтрѣ у васъ, това показва, че не разбирате правилно тази идея. Никога Богъ не може да бѫде въ човѣка вѫтрѣ. Духътъ на Бога може да бѫде въ човѣка, но Богъ — никога! Въ човѣкъ, който има дяволска кожа, Богъ никога не може да живѣе. Да се мисли, че Богъ може да живѣе въ физическото тѣло на човѣка, това значи да се дава голѣмо значение и цѣна на физическия свѣтъ. Физическиятъ свѣтъ не сѫществува извънъ духовния и Божествения. Физическиятъ свѣтъ, безъ другитѣ два свѣта, е нищо друго, освѣнъ илюзия. Казвамъ: безъ духовния и Божествения свѣтъ, физическиятъ прѣдставя сапунени мѣхури, които всѣки моментъ могатъ да изчезнатъ. Колко може да се разчита на такива сапунени мѣхури? Какво може да се направи съ тѣхъ? Нѣкои съврѣменни ' хора се домогватъ до идеи, подобни на сапуненитѣ мѣхури, и казватъ: ще реализираме тѣзи идеи! Обаче, ципицитѣ на тѣзи идеи се пръскатъ и нищо не остава отъ тѣхъ. Слѣдователно, физическиятъ свѣтъ, самъ за себе си, безъ другитѣ свѣтове, не е реаленъ. Само въ този свѣтъ не може да се живѣе. Въпрѣки това, хората се стремятъ да станатъ богати, щастливи, да живѣятъ добрѣ, именно, на земята. Право е тѣхното желание. И Христосъ дойде на земята, именно, за това, да подобри живота на хората, да ги научи правилно да живѣятъ, за да може Богъ да се всели между тѣхъ. Христосъ искаше да направи връзка между физическия и Божествения свѣтъ. За тази цѣль човѣкъ трѣбва да обърне погледа си навѫтрѣ, да подобри първо своя организъмъ, а съ това заедно да подобри и живота си. Нека всѣки прави опити въ това отношение, да изпита силата си. Днесъ много хора мислятъ, че сѫ силни, безъ да сѫ провѣрили силата си. Кой отъ васъ, като минава за силенъ, може съ молитвата си само да спре нѣколко хилядна армия въ пѫтя ѝ, да я порази и по този начинъ да я обезорѫжи, както това направи пророкъ Елисей? Щомъ единъ човѣкъ е направилъ този опитъ, и всички останали могатъ да го направятъ. Истинското знание седи въ това, човѣкъ да прави опити въ съзнанието си, което прѣдставя велика лаборатория на живота. Чрѣзъ редъ упражнения и опити, човѣкъ може да дойде до възможноститѣ, които се криятъ въ единъ магъ. Има маги, които съ мисъльта си само могатъ да дигнатъ човѣка въ въздуха. Ще кажете, че това е невъзможно. Питамъ: какъ е възможно да се качите на десетия етажъ на нѣкое здание съ помощьта на асансьоръ? Когато единъ магъ може да дигне човѣка въ въздуха, това показва, че той познава и владѣе законитѣ на мисъльта. „Дойде на себе си“. Блудниятъ синъ дойде на себе си, когато започна да мисли право. Слѣдователно, чрѣзъ страданията и изпитанията, невидимиятъ свѣтъ или разумната природа желае да насочи мисъльта на хората въ права насока. Започнатъ ли право да мислятъ, тѣ ще могатъ лесно да разрѣшатъ и задачитѣ въ живота. Отъ хиляди години насамъ хората все рѣшаватъ задачитѣ си, но още не сѫ ги рѣшили правилно. Въ камаритѣ, въ църквитѣ, въ училищата, въ сѣмействата, навсѣкѫдѣ хората замѣстватъ стари закони и правила съ нови, стари вѣрвания съ нови, дано свѣтътъ нѣкакъ се оправи, но и досега още не е изправенъ. Защо? Желанието на хората да оправятъ свѣта е добро, но методътъ, по който искатъ да постигнатъ това, не е правъ. Приложатъ ли единъ методъ, тамъ спиратъ. То е все едно да кажатъ: зазори се! Слѣдъ малко казватъ: зората се изгуби. Не, зазоряването е непрѣривенъ процесъ. Така и методитѣ за изправяне на човѣчеството сѫ непрѣривни. Човѣкъ постоянно се чисти, постоянно се изправя. Това съ духовни процеси, които нѣматъ начало и край. Каже ли нѣкой, че съ смъртьта всичко свършва, той е физическо сѫщество само; въ него нѣма нищо духовно. Каже ли нѣкой, че като остарѣе, животътъ изгубва смисъла си, и той е физическо сѫщество. Казано е въ Писанието: „Които уповаватъ на Господа, тѣ ще възобновятъ силата си“. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще могатъ да се разбиратъ помежду си. Който върви въ новия пѫть, той ще разбере смисъла на този стихъ. За тази цѣль съзнанието на хората трѣбва да бѫде въ движение; никакво прѣкъсване на съзнанието не трѣбва да става. Дойдатъ ли страдания или радости, изпитания, богатство или сиромашия, за всичко трѣбва да се благодари. За човѣкъ съ будно съзнание, всичко това е привилегия. Тия нѣща прѣдставятъ условия за работа. Дойде ли у васъ невѣжеството, сиромашията, заблуждението, или нѣкакво незаконно желание, ще ги хванете внимателно, ще ги занесете у дома си, ще имъ дадете по една лопата и количка и ще ги впрегнете на работа, като имъ кажете: въ моя домъ има мѣсто за всѣкакъвъ видъ работници. Съврѣменнитѣ хора страдатъ по причина на това, че съ години носятъ въ себе си извѣстни желания и заминаватъ за онзи свѣтъ, безъ да ги реализиратъ. Тѣ мязатъ на онзи българинъ, който казвалъ, че ще замине за другия свѣтъ съ отворени очи, понеже не могълъ да си хапне баница, полѣта съ прѣсно млѣко и каймакъ. Когато го запитвали, доволенъ ли е отъ това, което е прѣживѣлъ до днесъ, той отговарялъ: всичко, каквото пожелахъ въ живота си, опитахъ, но не можахъ да опитамъ само баница, полѣта съ прѣсно млѣко и каймакъ. Всѣки човѣкъ има по едно нереализирано желание въ живота си. Въ сѫщото положение се намиралъ и този българинъ съ желанието си да яде млѣчна баница. Тази баница се срѣща и въ живота. Който намѣри млѣчната баница и яде отъ нея, той веднага оживява; който не може да я намѣри и да си хапне отъ нея, той умира. „На колко наемници бащини ми остава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Питамъ: коя е причината, че много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ болни и сиромаси? Нима у Бога нѣма достатъчно сила да излѣкува болнитѣ хора? Нима на земята нѣма достатъчно богатства, за да задоволятъ нуждитѣ на всички хора? Богъ е въ състояние и болнитѣ да излѣкува, и на сиромаситѣ да даде всичко въ изобилие, но Той седи тихъ и спокоенъ, наблюдава какво ще направятъ хората при тѣзи анормални прояви въ живота. Казвате: защо Богъ е далъ на еди-кого си толкова богатства? Щомъ Богъ е далъ на едного, Той ще даде и на васъ, но трѣбва да имате търпѣние, да дочакате благата, които сѫ опрѣдѣлени за васъ. При каквото положение и да изпаднете, не се смущавайте. Щомъ се смущавате, това показва, че приписвате на Бога пристрастие. Богатиятъ човѣкъ е ходилъ по-често при Бога, хлопалъ е, искалъ да му даде богатство, и Богъ му е далъ. Сиромахътъ не е ходилъ да тропа на вратата на Господа, и затова е останалъ сиромахъ. Учениятъ е хлопалъ на вратата на Господа, затова има знания. Невѣжиятъ не е хлопалъ на вратата на Господа, затова останалъ простъ. Красивиятъ ходилъ при Господа, хлопалъ на вратата Му, затова станалъ красивъ. Грозниятъ, обаче, не е хлопалъ на вратата на Господа, и нищо не е придобилъ. Тъй щото, искате ли богатства, знания, красота, ще ходите да хлопате на вратата на Господа, и каквото желаете, ще получите. Единъ вѣрващъ, като челъ въ Евангелието стиха „Хлопайте, и ще ви се отвори; искайте и ще ви се даде“, той отишълъ да хлопа на вратата на владиката, като му казалъ: моля ти се, кажи на Бога, че съмъ бѣденъ, да ми помогне по нѣкакъвъ начинъ. Обаче, работитѣ му не се оправили. Срѣща го другъ бѣденъ и му казва: слушай, остави владиката на спокойствие, нѣма защо да го безпокоишъ. Едно врѣме и азъ, като тебе, хлопахъ на владишката врата, но работитѣ ми не се оправиха. Обърнахъ се слѣдъ това къмъ Господа, похлопахъ на Неговата врата, и Той ми помогна. Иди сега и ти при Господа, похлопай, и Той ще ти отговори. Питамъ: кой е владиката? Владиката прѣдставя богатия, учения, силния човѣкъ въ свѣта. Казвамъ: прѣстанете да хлопате на владишката врата! Прѣстанете да хлопате на вратата на богатия, на учения, на силния човѣкъ! Прѣстанете да хлопате на вратата на красивата мома, или на вратата на красивия момъкъ! Сега, азъ говоря за онѣзи хора, които искатъ да придобиятъ истински, дълбоки разбирания за нѣщата, а не механически. Въпроситѣ на живота не се разрѣшаватъ по механически начинъ. При механическото разрѣшение на въпроситѣ, човѣкъ може да стане богатъ и скоро слѣдъ това да осиромашее. Той може да стане ученъ и да изгуби ученостьта си. При това положение на нѣщата, човѣкъ се намира въ състоянието на машинистъ, който е изхвърленъ вънъ отъ прозорцитѣ на трена. Той казва: едно врѣме бѣхъ ученъ човѣкъ, но слѣдъ като изхврѫкнахъ вънъ отъ трена, изгубихъ всичкитѣ си способности. Съзнанието на съврѣменнитѣ хора трѣбва да се пробуди. Тѣ трѣбва да си създадатъ съвършено нова идея за Бога, като за сѫщество, което обича хората и се грижи, интересува се за тѣхъ, безъ да се тревожи и безпокои. Той има великото търпѣние да дочака врѣмето, когато хората ще се обърнатъ къмъ Него. Той ги оставя да придобиятъ опитности, макаръ да изпиятъ и горчивинитѣ на живота. Той знае, че нѣкога тѣ ще се обърнатъ къмъ Него, и тогава ще имъ помогне. Докато човѣкъ не е научилъ уроцитѣ на живота, той нѣма желание да се обърне къмъ бога. Придобие ли опитности, той се приближава вече къмъ вратата на Бога, съ всичкото смирение на душата си и Го призовава на помощь. Приближи ли се човѣкъ къмъ Бога, той трѣбва да се изпълни съ смирение, съ вѣра и съ любовь и да каже само нѣколко думи, но тъй интенсивни, че да спечели Божието благоволение. Похлопате ли веднъжъ на вратата на Господа и получите отговоръ, повече не се безпокойте. Ще кажете: ами, ако Господъ ни забрави? Похлопате ли веднъжъ, ще чакате, докато Господъ изпрати благословението си. Ако се забави малко, причината за това е, че Той иска да изпита, да провѣри стремежа, усърдието ви, и тогава да ви отговори. Ако сте готови за това благословение, Богъ нѣма да чака даже да хлопате, но прѣди още да сте пристигнали до вратата Му, Той ще каже на слугитѣ си да ви дадатъ изобилно това, отъ което се нуждаете. Тази е новата философия, която съврѣменнитѣ хора трѣбва да изучаватъ постоянно. Тя не може да се изучи нито за година, нито за десеть, за сто или повече години. Ако хората не можаха за двѣ хиляди години да я изучатъ, и за десеть хиляди години нѣма да я изучатъ. Приготовленията за новата философия продължаватъ хиляди години, а приложението ѝ става моментално. „Дойде на себе си“. Добрата чърта въ блудния синъ бѣше готовностьта му да се върне при баща си, да се разкае и да иска да му работи, като другитѣ слуги. Като го видѣ, баща му излѣзе насрѣща, пригърна го, цѣлуна го и каза на слугитѣ си: заколете най-тлъстото теле и го опечете, да ядемъ и да се веселимъ, че живъ се е върналъ. Самъ той му даде пръстенъ. Другиятъ синъ, като се върна отъ нивата и видѣ угощението, което бащата прави за блудния синъ, разсърди се и не искаше да се яви. Баща му каза: не се сърди! Каквото имамъ, всичко е твое. Обаче, той бѣше скрилъ нѣщо отъ богатството си и за блудния синъ, което другиятъ братъ не знаеше. Добриятъ синъ прѣдставя външната страна на живота. Външниятъ, видимиятъ свѣтъ е създаденъ за всички добри братя, които работятъ на нивата при баща си. Вѣрващитѣ, правовѣрнитѣ пъкъ сѫ блуднитѣ синове, които сѫ ходили въ странство, дѣто изяли и изпили всичкото си богатство, и най-послѣ се връщатъ при баща си разкаени и готови на всѣкаква работа. Нѣкои религиозни мислятъ, че свѣтскитѣ хора, богатитѣ хора сѫ грѣшни. Не е така. Прѣди всичко, трѣбва да се знае историята на богатия човѣкъ, какъ е започнало неговото разбогатяване. Богатството му не е само физическо, но то се крие въ неговото сърце и въ неговия умъ. Истински богатиятъ трѣбва да има добро сърце и добъръ умъ. Само материалното богатство е безпрѣдметно за насъ. Първото нѣщо, което се иска отъ човѣка, е той да дойде до пробуждане на висшето съзнание въ себе си, за да възстанови отношенията си къмъ Първата Причина. Пробуди ли се това съзнание въ него, той ще придобие въ себе си новата радость, каквато никога не е чувствувалъ. Понѣкога, за кратко врѣме само, човѣкъ изпитва такава радость, но щомъ се натъкне на нѣкакво изпитание, той изгубва радостьта си. Това се дължи на прѣкъсване връзката си съ Първата Причина. Христосъ никога не скъса тази връзка. Въ най-тежкия моментъ на живота си, Той запази будно съзнание, запази връзката си съ Бога и каза: „Господи, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си“. Кръвь течеше отъ поритѣ на Христа, но Той издържа, не скъса връзката си съ Бога. Докато кръвьта не започна да изтича отъ поритѣ навънъ, прозорцитѣ и вратитѣ на Божествения свѣтъ бѣха затворени за Христа. Обаче, започна ли да излиза кръвьта отъ поритѣ Му, всички врати и прозорци на Божествения свѣтъ се отвориха за Христа, и Той бѣше приетъ отъ Бога. Ако и вашата кръвь по същия начинъ не се пожертвува, никаква възвишена идея не може да се осѫществи. Културата, знанието на съврѣменнитѣ хора се дължи на мѫченицитѣ за Христовото учение. Каквото тѣ посадиха на врѣмето си, то и до днесъ продължава да расте и да се развива. Сегашнитѣ хора само поливатъ. Които не сѫ проливали кръвьта си за Христовото учение, тѣ днесъ я проливатъ за отечеството си. Все трѣбва да пролѣе човѣкъ кръвьта си за нѣщо. Жалко е, ако той не може да пролѣе поне капка кръвь за нѣщо възвишено и благородно. „На колко наемници бащини ми остава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Блудниятъ синъ съзна грѣшката си и се върна при баща си разкаенъ, съ будно съзнание. И съврѣменнитѣ хора трѣбва да постѫпятъ по същия начинъ. Щомъ се пробуди сѫзнанието имъ, тѣ трѣбва да кажатъ: на колко хора Богъ отваря сърцата, а ние се обезсърдчаваме, отчайваме и хлопаме на вратитѣ на този-наонзи лѣкарь, или на този-на онзи светия, но отнийдѣ не се чува ни гласъ, ни услишание. Обърнатъ ли се къмъ своя Баща, Той веднага ще ги приеме и ще имъ се изяви. Гордостьта въ човѣка трѣбва да отстѫпи на смирението, и така да се яви прѣдъ Бога. Смири ли се човѣкъ, тогава всички добри, благородни хора ще му се притекатъ на помощь. Дойдатъ ли всички хора до това положение, тѣ ще заживѣятъ въ закона на вѣчното зазоряване. За всѣки човѣкъ любовьта трѣбва да бѫде въ зазоряването си. Нѣкой чака да дойде любовьта до своя зенитъ, че тогава да я прояви. Любовьта нѣма никакъвъ зенитъ, никакво залѣзване; тя има постоянно зазоряване. Сѫщото се отнася и за мѫдростьта, и за истината. Слѣдователно, Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина иматъ само зазоряване. По същия законъ и въ всѣка наука трѣбва да има само зазоряване. Ако съврѣменнитѣ хора възприематъ и приложатъ тази мисъль въ себе си, тѣ ще придобиятъ голѣми богатства. Хората иматъ заровени богатства въ себе си, които не знаятъ, какъ да използуватъ. Запримѣръ, на лицето, на главата, на рѫцѣтѣ имъ е написанъ живота на тѣхнитѣ дѣди и прадѣди, и ако тѣ знаеха да четатъ по тѣхъ, щѣха да разбератъ себе си, щѣха да избегнатъ много отъ нещастията въ своя животъ. Всѣки самъ трѣбва да чете по рѣката си. Не е позволено другъ да чете и да му разказва, какво е написано тамъ. Изучите ли науката хиромантия, вие ще придобиете голѣми богатства. Който познава хиромантията, ще знае, защо срѣдниятъ пръстъ на рѫката е най-дълъгъ, и защо малкиятъ е най-кѫсъ. Ще кажете, че Господъ ги е създалъ така. При това, забѣлѣзвате, че пръститѣ на нѣкои хора въ основата си сѫ по-дебели, а на други — по-тънки. У нѣкои хора пръститѣ горѣ сѫ заострени, а у други — широки. Всичкитѣ органи у човѣка сѫ създадени съобразно неговия характеръ, съобразно неговата душа. Каквато е душата на човѣка, такова е и цѣлото му тѣло; какъвто е умътъ, такива сѫ и очитѣ му; каквото е сърцето, такава е и устата му; какъвто е носътъ, такава е и интелигентностьта му; каквито сѫ краката, такива сѫ и добродѣтелитѣ му; каквито сѫ рѫцѣтѣ, такава е и неговата правда. Очитѣ на нѣкои хора сѫ примрѣжени, дяволътъ имъ турилъ черни очила, вслѣдствие на което тѣ виждатъ всичко черно. Казвамъ: хвърлете чернитѣ очила отъ очитѣ си! Между Бога и васъ не трѣбва да има никаква прѣграда. Човѣкъ трѣбва да гледа направо прѣзъ очитѣ си, безъ никакви прѣгради. Очитѣ трѣбва да сѫ отворени, да виждатъ ясно. Душата на човѣка трѣбва да е така отворена и свободна, че на всичко да се радва. Срѣщате ученъ или простъ, богатъ или сиромахъ, радвайте се; срѣщате нѣкой бѣденъ, падналъ отъ гладъ на пѫтя, радвайте се, защото имате възможность да се прояви Божията Любовь. Радвате ли се на всичко, вие сте разбрали Божиитѣ пѫтища. Между падналия човѣкъ и васъ се създава връзка, отношение, понеже вие се спирате да помогнете на бѣдния човѣкъ. Ако се образува любовна връзка между двама души, не струва ли единиятъ отъ тѣхъ да падне на улицата и да си навехне крака или рѫката? Нѣкой казва: счупено ми е сърцето. Не, сърцето може само да се нарани, но не и да се счупи. Има случаи, когато трѣбва да се нарани сърцето на човѣка. И Христа боднаха въ сърцето. Питамъ: кой ще запуши тази дупка на Христа? Тя и до днесъ още е отворена. Запитали единъ евреинъ: каква е вашата мисия на земята? Той отговорилъ: нашата мисия е, слѣдъ като се усъвършенствуваме, да запушимъ дупката, която направихме въ сърцето на Христа. Ние трѣбва да възстановимъ изгубената вѣра, Ако ви запитатъ, каква е вашата мисия на земята, и вие трѣбва да отговорите: нашата мисия е да запушимъ, да заздравимъ раната въ сърцето на Христа. Сега, азъ искамъ да ви наведа на мисъльта, да работите за образуване вѫтрѣшна връзка съ Първичната Причина, да си създадете положителна философия на мисъльта. Само по този начинъ ще имате въ душата си вѣчно зазоряване. Отъ ума ви зависи да изпѫдите всички облаци и мъгли отъ вашия хоризонтъ. Не мислите ли право, винаги облаци и мъгли ще се движатъ по вашия хоризонтъ. Усъмните ли се, дойдатъ мъгли и облаци, дойде дъждъ, градъ, и вие започвате да страдате. Изведнъжъ човѣкъ не може да придобие свобода. За да придобие свободата си, той трѣбва усилено да работи. Отъ двѣ хиляди години насамъ хората сѫ изоставили много отъ работата си за Господа недовършена. Нѣкой казва: азъ всѣки день чета молитви, всѣки день върша работата си за Бога. Не, работата за Бога не се заключава само въ четене на молитви. Истинската работа за Бога седи въ това: каквото вършите, да е отъ любовь. Молитва безъ любовь не се приема. Да се мисли, че молитва безъ любовь е приета, това е криво схващане. И дѣтето се моли когато иска хлѣбъ отъ майка си, но то се моли съ любовь и изпитва любовьта на майка си. Ако дѣтето не се молѣше съ любовь, тогава нѣмаше да има никаква разлика между неговата молитва и молитвата на просячето, което иска хлѣбъ отъ тази жена. И дѣтето се моли, и просячето се моли, само че дѣтето се моли на майка си за хлѣбъ съ любовь, а просячето се моли безъ любовь. И затова дѣтето, което иска хлѣбъ отъ майка си съ любовь, седи въ кѫщи, а просячето, което иска хлѣбъ безъ любовь, седи отвънъ. Сѫщиятъ законъ има приложение и въ отношенията между Бога и хората. Докато съврѣменнитѣ хора отправятъ молитвитѣ си къмъ Бога безъ любовь, тѣ ще седятъ отвънъ; щомъ започнатъ да отправятъ молитвитѣ си къмъ Бога съ любовь, тѣ ще бѫдатъ приети вѫтрѣ. Тъй щото, будно съзнание се изисква отъ хората, за да могатъ тѣ да запазятъ правилни отношения къмъ Бога. Ако тѣ спазватъ тѣзи отношения, и Богъ ще ги спазва. Колко пѫти хората сѫ нарушавали отношенията си къмъ Бога! Въпрѣки това Той никога не е казвалъ да постѫпватъ по единъ, или по другъ начинъ. Той всѣкога ги е оставялъ свободни. На ония, които сѫ искали да вършатъ Неговата воля, Той мислено имъ е подсказвалъ, какво трѣбва да направятъ, но никога не имъ се е налагалъ. Такъвъ примѣръ имаме въ Новия Завѣтъ съ Захари, на когото се яви ангелъ Господенъ и каза, че волята Божия е жена му да роди синъ. Обаче, Захари се усъмни, за което онѣмѣ до деня, въ който трѣбваше да му се роди синъ. Значи, могатъ да се съмняватъ даже и ония хора, къмъ които Богъ се обръща. Това показва, че на хората е дадена свобода да мислятъ, чувствуватъ и дѣйствуватъ свободно, независимо това, което отвънъ имъ се казва. Който се съмнява, той е Несъвършенъ човѣкъ; който не се съмнява, той е съвършенъ. Онѣзи пъкъ, които сѫ будни въ съзнанието, въ самосъзнанието, въ подсъзнанието и въ свръхсъзнанието си, тѣ сѫ новитѣ хора, които идатъ сега. Слѣдователно, ако искате да продължите живота си, да бѫдете носители на новата култура, да бѫдете хора на шестата раса, вие трѣбва да започнете съзнателна работа още днесъ, още тази сутринь. Нѣкой ще каже: нека започнемъ работата си отъ утрѣ, съ изгрѣването на слънцето. Не, не трѣбва да чакате изгрѣването на слънцето. Който иска да види изгрѣването на слънцето, той трѣбва да се качи въ Божествения свѣтъ, дѣто има вѣчно зазоряване, вѣченъ изгрѣвъ и вѣченъ зенитъ, отъ който слънцето никога не се мърда. Това е вѣчно изгрѣващето слънце, което не се мърда отъ своя зенитъ, но обикаля само около единъ центъръ. Отношенията на това слънце къмъ всички сѫщества сѫ едни и сѫщи. Това слънце едни наричатъ Богъ, други — духовна сила, трети — вѣченъ животъ и т. н. Тъй щото, първо трѣбва да се започне съ зазоряването, а послѣ съ изгрѣването на слънцето. Слѣдъ това ще се дойде до вѣчния день, до вѣчния зенитъ. Единъ день, когато отидете при ангелитѣ, дѣто ще изучавате тѣхната наука съ хиляди години, ще разберете най послѣ, каква е великата идея за Бога, скрита въ козмическия свѣтъ. И тъй, първото нѣщо, което се изисква отъ всички, е да започнете съ изучването на тѣлото — това е зазоряването; послѣ, изучавайте сърцето си — това е изгрѣвътъ на слънцето. Най-послѣ трѣбва да дойдете до разбиране на душата си, която прѣдставя пълния день, вѣчния зенитъ, чиято свѣтлина огрѣва всичко наоколо си. Който разсѫждава по човѣшки, ще каже: какво ще правимъ слѣдъ това? Щомъ искате и това да знаете, ще се намѣрите въ залѣзъ на слънцето, въ нощь. На другия день ще имате нова зора, новъ изгрѣвъ, новъ зенитъ. Дръжте въ ума си мисъльта, да имате правилни, хармонични отношения къмъ Първата Причина, къмъ Разумното начало въ живота. Докато не създадете въ себе си тѣзи правилни отношения, никаква наука не можете да придобиете. Само по този начинъ ще разберете, че всичко, което става въ живота, е на мѣстото си. Ако човѣкъ не разбира нѣщата така, той ще спори, ще отрича или подържа нѣщата, но това е човѣшката страна, а не Божествената. Отъ Божествено гледище, причината, която потиква всичко къмъ Бога, е на мѣстото си. Въ това отношение идеитѣ на хората сѫ прави; причинитѣ, които ги потикватъ нагорѣ, сѫ прави, но тѣ не сѫ намѣрили правъ пѫть; тѣ не сѫ намѣрили правиленъ методъ, чрѣзъ който да дадатъ изразъ на своя животъ. Вслѣдствие на това, често въ живота на хората има малки или голѣми отклонения отъ правия пѫть. Тѣзи отклонения сѫ потици, които даватъ възможность на човѣка да се прояви. Не може ли да се противопостави на дадено отклонение, това показва, че волята му е още слаба. Запримѣръ, колко отъ съврѣменнитѣ хора могатъ да издържатъ като Епиктета? Епиктетъ ималъ тренирано тѣло, устойчиво сърце, което могло да издържа не само външно, но и вѫтрѣшно. Като наблюдавате човѣка, колкото и да е сърдитъ, гнѣвенъ, на лицето му ще забѣлѣжите една чърта, която остава неизмѣнна и придава на лицето малко усмихнатъ видъ. Ако този човѣкъ е светия, ще видите, че той се кара на нѣкого, но щомъ дойде при него нѣкой боленъ, той веднага ще го излѣкува; ако дойде нѣкой бѣденъ, и на него ще помогне. Слѣдъ това пакъ ще продължи да се кара на онзи, на когото главата е дебела. Казвате: защо светията се кара на този човѣкъ? Той не се кара, но чука, изтънява главата му, да я направи, каквато трѣбва. Слѣдъ това ще му каже: сега си свободенъ, върви въ свѣта, да работишъ за другитѣ. „Дойде на себе си“. Пожелавамъ и на васъ такова пробуждане, зазоряване на съзнанието, да дойдете на себе си. Пожелавамъ на всички да се свържете съ Първичната Причина, която ще внесе въ васъ новата култура. Тя всѣки день ще разкрива богатства, скрити, дълбоко заложени въ душитѣ ви. Казвате: ние остарѣхме, никой не ни обича. — Отсега нататъкъ всички ще ви обичатъ. — Знание нѣмаме. — Отсега нататъкъ ще придобивате знание. — Сила нѣмаме. — Отсега нататъкъ, отъ днесъ ще придобиете и сила, и здраве, и богатство — всичко, каквото желаете. Каквото досега сте имали, то е било само прѣдисловие на живота. Козмосътъ едва сега е започналъ своето развитие. Въ начало Богъ създаде небето и земята, и земята бѣше неустроена и пуста. Слѣдователно, Богъ сега устройва земята и човѣка върху нея. Казвате: казано е, че Богъ е направилъ, създалъ човѣка. Той е създалъ човѣка, но не го е устроилъ. Единъ день, когато станемъ съвършенни, когато сърцата и умоветѣ ни придобиятъ свѣтлината на ангелитѣ, тогава ще се разберемъ, познаемъ и придобиемъ Божията Любовь. Тази любовь не е въ врѣме и пространство; тя е извънъ врѣмето и пространството; тя е любовьта на вѣчния животъ. Сега, пожелавамъ на всички пробуждане на Божественото начало въ съзнанието, въ самосъзнанието, въ подсъзнанието и въ свръхсъзнанието. Забравете външнитѣ си прояви и вървете напрѣдъ. Нѣкои отъ васъ сѫ щестлавни, говорятъ много; други сѫ горделиви, говорятъ малко. Едни сѫ страхливи, други — много смѣли. Човѣкъ трѣбва да бѫде прѣдпазливъ, но не и страхливъ. Той трѣбва да има любовь къмъ Бога, но да не бѫде фанатикъ. Той трѣбва да бѫде фанатикъ, да разсѫждава, но да не рови. Казвамъ: всички трѣбва да живѣете въ поезия. Ако дойде прозата, оженете я за поезията. Едни отъ дѣцата ще бѫдатъ поетични, други — прозаични, но ще живѣятъ въ миръ и съгласие. Само по този начинъ свѣтътъ ще се оправи. Като говоря така, азъ не казвамъ, че трѣбва да се върнете при баща си, защото вие сте на пѫть вече, но мислите, какъ ще ви посрещне баща ви, съ тояга или съ любовь. Вие не трѣбва да изпадате въ положението на онзи свещеникъ, който казвалъ на слугата си: синко, не зная, какво ще правя на онзи свѣтъ. Ще има голѣмо скърцане съ зѫби. — Дѣдо попе, поне ти нѣма защо да се тревожишъ. Твоитѣ зѫби отдавна сѫ изпадали, нѣма съ какво да скърцашъ. Не е въпросътъ тамъ, да разчитаме на нѣкакво щастливо съвпадение. Ние не трѣбва да се правимъ, че не разбираме нѣщата. Единъ свещеникъ изпраща съ слугата си петь хубави риби на архимандрита и пише на една бѣлѣжка: тукъ има петь риби. По пѫтя слугата ги изялъ и занесълъ на архимандрита празна кошничка. Архимандритътъ му казалъ: Стояне, тукъ имало петь риби. — Така ли, отче, азъ пъкъ се безпокоехъ да не сѫ изгубени нѣкѫдѣ? — Не, по този начинъ свѣтътъ не може да се оправи. Сега, като отивате при своя небесенъ Баща, вие трѣбва да оставите настрана цѣлата човѣшка философия, всички насмѣшки, подигравки, недоразумения и т. н. Всичко това ще се използува като торъ, като прѣдисловие на свободния, на новия животъ, който е животъ на радость и веселие, на вѣчно зазоряване и на вѣченъ изгрѣвъ. Нѣма по-красивъ животъ отъ този, въ който сѫществува вѣчно зазоряване на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость и на Божията Истина. Който има зората на новия животъ въ себе си, той всичко е придобилъ; който има изгрѣва на новия животъ въ себе си, той всичко е разработилъ; който има зенита на новия животъ въ себе си, той всичко е осмислилъ. 34. Бесѣда отъ Учителя, държана на 12 юний 1927 г. въ г. София. ---------------------------------- *) Лука 15:17
  23. Ани

    1927_06_19 Ще оздравѣе

    "Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Ще оздравѣе Рекоха ученицитѣ Му: „Господи, ако е заспалъ, ще оздравѣе“.*) „Ще оздравѣе“. Само здравиятъ човѣкъ е способенъ за работа. Ако е боленъ, той ще бѫде на легло; ако е умрѣлъ, той ще бѫде въ гроба. При истинското здраве става правилна обмѣна между всички удове на организма. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да разбиратъ правилно философията на здравето. Тѣ иматъ много атавистически възгледи върху живота, вслѣдствие на което търсятъ щастието тамъ, дѣто го нѣма. Нѣкой момъкъ се влюби въ една болна мома и очаква да бѫде щастливъ съ нея. Болната мома не може да го направи щастливъ. Изобщо, тя никому не може да донесе щастие. Грѣшниятъ, сиромахътъ, глупавиятъ сѫщо така не могатъ да донесатъ щастие на никого. Питамъ: какво носи умрѣлиятъ? Умрѣлиятъ носи само миризма. — Ами заспалиятъ? — Заспалиятъ носи безгрижие. Казвамъ: много момци се влюбватъ не само въ болни моми, но тѣ се влюбватъ и въ паритѣ. Обаче, паритѣ сѫ мъртви сѫщества, мъртви моми, умрѣли отъ прѣди милиони години насамъ, и сега трѣбва да дойде нѣкой, да ги възкреси. Нѣкои отъ сегашнитѣ хора сѫ заспали, а други — умрѣли, и за тѣхъ трѣбва да дойде нѣкой, да ги събуди, да ги възкреси. Тѣ сѫ подобни на змийскитѣ яйца. Трѣбва да възкръснатъ нѣкои мъртви или заспали нѣща, но човѣкъ трѣбва да знае кои нѣща да възкресява. Паритѣ трѣбва ли да възкръсватъ? Покажете единъ човѣкъ въ цѣлата история на живота, който, като е възкресилъ паритѣ, той самъ да не е умрѣлъ! Който е възкресилъ паритѣ, той, рано или късно, е билъ убитъ отъ нѣкого. Сега, като говоря по този начинъ, азъ имамъ прѣдъ видъ съврѣменната култура и цивилизация, на които съврѣменнитѣ хора сѫ пълно отражение. Тѣ нѣматъ нѣщо свое изработено, но живѣятъ съ възгледи и разбирания отъ минали култури и цивилизации и затова ще ги чуете и днесъ още да казватъ: безъ пари, безъ злато не може да се живѣе. Ако това твърдение е право, дайте на хората нѣколко тона злато, отнемете всичкото жито отъ хамбаритѣ имъ и вижте, какви ще бѫдатъ резултатитѣ. Като съпоставите нѣщата правилно, ще видите, че златото служи само за обмѣна, но не и като цѣль въ живота. Само по този начинъ човѣкъ ще се увѣри, че въ живота има извѣстни идеи, които сѫ така необходими, както и житното зърно; обаче, има и такива идеи, които служатъ само за обмѣна, като златото. Тѣ сѫ мъртви идеи, т. е. идеи безъ животъ. Питамъ: какво се разбира подъ думата „смърть“? Подъ думата смърть се разбира недиференцирано състояние на материята. Ако човѣкъ приеме храна, която не е диференцирана, т. е. въ която не е вложенъ животъ, тя ще му причини смърть. Дървото за познаване доброто и злото, за което се говори въ Битието, било недиференцирано, вслѣдствие на което плодоветѣ му носѣли смърть. По тази причина, именно, Богъ забранилъ на първитѣ хора да ядатъ отъ плодоветѣ на това дърво. Има отрови, отъ които само една капка е въ състояние да прѣдизвика моментална смърть за човѣка. Запримѣръ, достатъчно е да дойде нѣкой при единъ религиозенъ човѣкъ, вѣрващъ въ Бога и да го отклони отъ този пѫть, за да внесе въ него най силната отрова. Той може да му каже: слушай, никакъвъ Богъ не сѫществува. Яжъ и пий, за нищо не се безпокой. Удари нашироко, да знаешъ поне, защо си живѣлъ. Нѣма по-силна отрова, по страшна смърть за човѣка, ако успѣе нѣкой да го отклони отъ Бога! Такъвъ човѣкъ изпада вече въ хипнотично състояние: дѣто отиде, той все паритѣ държи въ ума си и за нищо повече не мисли. Питамъ: кой създаде паритѣ? — Човѣкътъ. Започне ли човѣкъ да живѣе само за паритѣ, за богатството, той търси вече лесния пѫть. Който иска да живѣе правилно, той не трѣбва да става робъ на паритѣ, но да стане тѣхенъ господарь. Такъвъ човѣкъ може да бѫде богатъ, да разполага съ пари, когато пожелае. Какъ ще стане богатъ? — Като развие своята чувствителность, своята нервна система. Той ще вземе прѫчицата си и съ нея ще открие, дѣ има заровени пари: ще ги разрови и ще разбогатѣе. Има ли смисълъ такъвъ човѣкъ да се моли на този или на онзи банкеръ за пари? Трѣбва ли такъвъ човѣкъ да се моли на светиитѣ да му помогнатъ да разбогатѣе? Едно трѣбва да се знае: светиитѣ пари не даватъ. Тѣ сами нѣматъ пари. Когато дойдоха при Христа да искатъ отъ Него данъкъ, какво направи Той? Петъръ, безъ да мисли много, каза, че Христосъ ще плати данъка, защото и Той се подчинява на общия редъ. Обаче, Христосъ го запита: Петре, въ Царството Божие кой плаща данъкъ — синоветѣ, или поданицитѣ? — Поданицитѣ. Значи, синоветѣ сѫ свободни. За да не ги съблазнимъ, обаче, вземи мрѣжата си и я хвърли въ водата. Първата риба, която хванешъ, извади я отъ мрѣжата, отвори устата ѝ и ще намѣришъ вѫтрѣ единъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Продай този камъкъ и съ полученитѣ пари плати данъка! И тъй, въ новата култура, въ новитѣ разбирания хората трѣбва да държатъ пѫтя на ученитѣ. Тѣ трѣбва да се свържатъ съ хората на експерименталната наука, а не само съ тия на теорията. Учениятъ трѣбва да прави редъ опити и изслѣдвания, докато се добере до извѣстни закони и правила. Истински учениятъ не очаква на никого, той не се моли на светиитѣ да му помогнатъ, но работи усилено, прави свои изслѣдвания, търси закони, общи изводи и казва: Богъ е поставилъ извѣстни закони въ живота, които азъ непрѣменно трѣбва да изслѣдвамъ и проуча. И той се моли, но неговата молитва прѣдставя само допитване. Когато нѣкой човѣкъ не може да разрѣши единъ въпросъ, той се допитва до нѣкого, какъ трѣбва да разрѣши този въпросъ. Способниятъ човѣкъ се задоволява само съ едно малко загатване — по-нататъкъ той самъ работи. Сега, напримѣръ, като сте събрани тукъ, мнозина могатъ да ви запитатъ: защо се интересувате отъ новото учение? Наистина, всички заемате извѣстно обществено положение, повечето отъ васъ сѫ женени, имате жена, дѣца, наредени сте, осигурени сте материално, защо ви е тогава ново учение? Вие имате старо учение; защо ви е ново? Когато хората се държатъ за старото, тѣ се намиратъ въ положение подобно на това, въ което се намиратъ съврѣменнитѣ родители и дѣца. Нѣкой баща има дъщеря, която много обича. Той е толкова привързанъ къмъ нея, че по никой начинъ не желае тя да се ожени. Ако не бѣше нейнъ баща, той би се оженилъ за нея. Той я обича тайно въ душата си. Майка, която има синъ, по сѫщия начинъ обича сина си и за нищо не би се съгласила да го ожени за нѣкоя мома. Ако не бѣше негова майка, тя би се оженила за него. Майката казва на сина си: синко, пази се отъ момитѣ! Нали виждашъ, и азъ се оженихъ, но нищо не придобихъ отъ женитбата. И бащата казва на дъщеря си: дъще, не се жени, не ти трѣбва беля на главата! Тукъ имашъ и ядене, и пиене, каквото ти е нужно; защо трѣбва да напущашъ нашия домъ? Това сѫ факти, които се срѣщатъ въ живота. Обаче, това може да се продължава до извѣстно врѣме. Докато бащата и майката сѫ здрави, тѣ не искатъ да женятъ дѣцата си, но като остарѣятъ, като почнатъ рѫцѣтѣ и краката имъ да не държатъ, бащата казва вече на дъщеря си: нѣма какво, ти трѣбва да си намѣришъ нѣкой момъкъ, да го обикнешъ, да помислишъ и за себе си. Богъ е наредилъ така. Майката, отъ своя страна, казва на сине си: врѣме е вече, синко, и ти да се задомишъ. Намѣри нѣкоя добра мома, която да обикнешъ и се оженете. Така е наредилъ Господъ. Питамъ: какво се постига съ такива женитби? Сѫщиятъ законъ се отнася и до вѣрванията на хората. Съврѣменнитѣ хора иматъ нѣкои свещени вѣрвания, отъ които не искатъ да се откажатъ по никой начинъ. Обаче, понѣкога условията така се измѣнятъ, че и тѣ сами се чудятъ, какво стана, че приеха новитѣ възгледи, за които никога даже не сѫ помисляли. Запримѣръ, нѣкой не обича даденъ човѣкъ и казва: кракътъ ми нѣма да стѫпи въ дома на този човѣкъ! Обаче, не се минава много врѣме, нѣкаква нужда отъ пари заставя този човѣкъ да отстѫпи отъ първото си рѣшение и да отиде въ дома на онзи, когото не искалъ да види. Нѣкой синъ се сърди на баща си и казва; не искамъ да ямъ! Докога нѣма да яде? — Докато огладнѣе. Гладътъ е такава сила, че е въ състояние да измѣни възгледитѣ на хората. Сега, да се върнемъ къмъ сѫществената мисъль отъ прочетения стихъ; „Ако е заспалъ, ще оздравѣе“. Изобщо, спещитѣ хора се разглеждатъ като такива, на които мислитѣ и чувствата сѫ разсѣяни. Тѣ водятъ почти обикновенъ животъ и живѣятъ само днесъ за днесъ, безъ да свързватъ миналото съ настоящето, и настоящето съ бѫдещето. Здрави хора пъкъ се наричатъ тѣзи, които живѣятъ въ настоящето, използуватъ миналото, а иматъ прѣдъ видъ и бѫдещето. Спещитѣ хора сѫщеврѣменно сѫ и болни хора, защото сънътъ е болезнено състояние за човѣка. Сънътъ не е естествено състояние. Ангелитѣ, напримѣръ, не спятъ; светиитѣ не спятъ. Обаче, хората, като болни, спятъ. И затова тѣ казватъ: не може безъ сънъ. Да, докато човѣкъ е боленъ, той ще спи. Малкитѣ дѣца спятъ по 10 —15 часа на день, обаче, колкото повече растатъ, часоветѣ на съня въ тѣхъ намаляватъ. Старитѣ хора спятъ малко, въ изключителни случаи само спятъ много. Казвамъ: нѣкои хора се интересуватъ само отъ физическата страна на живота и признаватъ за работа само физическата. Духовниятъ животъ не ги интересува. Тѣ се интересуватъ главно отъ обикновения животъ, който носи най-голѣмитѣ изпитания, страдания и мѫчения. Питамъ: защо трѣбва да си създава човѣкъ ненужни страдания? Запримѣръ, нѣкой не вѣрва въ Бога, не вѣрва въ разумнитѣ сѫщества, въ напредналитѣ братя, които работятъ върху него и по тѣхенъ адресъ говори лоши думи. По този начинъ той си създава ненужни страдания. Казвамъ: всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ, че разумнитѣ, възвишенитѣ сѫщества сѫ добри, но когато хората се опълчаватъ срѣщу Истината, тогава и тѣ сѫ безпощадни, никому не прощаватъ. Нѣкой казва: съсѣдътъ ми е сърдитъ. Питамъ: кой е виновенъ за това? Ако твоята дъщеря слънчаса, слънцето ли е виновно за това? Често хората се страхуватъ отъ слънчевитѣ лѫчи, да не почернѣятъ. Какво лошо има въ почерняването? Който чернѣе отъ слънцето, трѣбва даже да се радва, защото това показва, че той е здравъ човѣкъ. Ако човѣкъ не изгаря, не почернява отъ слънцето, това показва, че той не е здравъ, и затова слънцето не може да му въздѣйствува, не може да го лѣкува. Слѣдователно, ако човѣкъ изгаря отъ слънцето, той трѣбва да се радва, защото слънцето може да го лѣкува. Има хора, които слънцето не може да лѣкува. Между слънцето и човѣка трѣбва да става правилна обмѣна. Чернота, прѣдизвикана отъ слънчевитѣ лѫчи, показва, че слънцето е извлѣкло отъ организма на човѣка всички утайки, нечистотии, всичката гѫста материя. Ако човѣкъ не почернява, тази гѫста материя остава въ организма му и впослѣдствие създава редъ болезнени състояния. Въ духовния човѣкъ тази гѫста материя излиза на повърхнината, и той се чисти, а въ обикновения човѣкъ тя остава вѫтрѣ. Обикновенитѣ хора вѫтрѣ сѫ жестоки, а отвънъ — меки, добри. Често хората си служатъ съ израза: „Крокодилски сълзи“. Какво подразбира този изразъ? Въ единъ анекдотъ се разправя, че когато крокодилътъ иска да глътне жертвата си, той плаче върху нея, да я намокри, за да я глътне по-лесно. По сѫщия начинъ постѫпватъ и нѣкои хора. Тѣ плачатъ за нѣкого не защото този човѣкъ е умрѣлъ, нито защото го обичатъ, но понеже искатъ да го изядатъ. Тѣ плачатъ, за да могатъ по-лесно да го глътнатъ, Казвате: това е жестоко. Питамъ: когато заколите едно агне и го сготвите, нали го намазвате отгорѣ съ масло? Защо го намазвате? — Да го глътнете по лесно. Послѣ, туряте отгорѣ малко лукъ, магданозъ, това-онова, да стане по-вкусно. Казвамъ: злото не седи въ това, че човѣкъ изялъ една овца или кокошка. Това не е нито грѣхъ, нито прѣстѫпление, но то трѣбва да стане по любовъ. Ако една овца се влюби въ човѣка, той непрѣменно трѣбва да я изяде. Защо? — Защото животътъ не е нѣщо обективно. Човѣкъ не може да даде живота си другиму, ако не влѣзе да живѣе въ него. И Богъ даде Сина си жертва заради насъ. Казано е: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Значи, ако обичаме Бога, ние трѣбва да ядемъ плътьта му и да пиемъ кръвьта му. Това значи: ако обичаме Бога, непрѣменно трѣбва да абсорбираме Словото Му, което е Неговата плъть, и тогава ще имаме животъ въ себе си. Обаче, мнозина разбиратъ този стихъ буквално, и казватъ, че не трѣбва да ядемъ месо. Да не ядемъ месо, това подразбира да не се удоволствуваме. Да се удоволствуваме, това подразбира да вършимъ грѣхъ, т. е. да ядемъ храна, за която организъмътъ не е готовъ. Ядемъ ли такава храна, тя служи като отрова. Това пъкъ е най-голѣмото зло, което можемъ да извършимъ съ себе си. Месната храна съдържа най-силната отрова за човѣшкия организъмъ. Тя символизира „дървото за познаване доброто и злото“. Ева внесе първото животно въ райската градина и го закла. Богъ каза на Адама: „Отъ всички животни и птици, които оставямъ въ рая на твое разположение, нито едно нѣма да заколите. Ще кѫсате само отъ плодоветѣ на дърветата и съ тѣхъ ще се храните“. Обаче, единъ отъ чернитѣ адепти влѣзе въ рая и каза на Ева; ако ядете плътьта на животното и пиете кръвьта му, вие ще придобиете вѣченъ животъ. Възъ основа на това, Христосъ казва, че човѣкъ е станалъ человѣкоубиецъ, т. е. той пръвъ е внесълъ въ живота убийството. Слѣдователно, жената първа внесе месоядството въ свѣта. И сега, за да изкупи този грѣхъ, тя е опрѣдѣлена да ражда дѣцата си съ мѫка и да ги кърми съ собственото си млѣко. Всички дѣца, които сега се раждатъ, прѣдставятъ ония избити, заклани души въ миналото. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че Господъ е наредилъ, женитѣ да раждатъ, но защо и за какво, не знаете. Не е така. Както днесъ раждатъ и кърмятъ съврѣменнитѣ жени, това е за изкупване на тѣхнитѣ грѣхове. Вижте, напримѣръ, какъ се развиватъ растенията и дърветата. Вземете една сѣмка, боднете я въ земята, и слѣдъ врѣме тя израства и започва самостоятелно да се развива. За нея майка не се грижи: нито я кърми, нито въ пелени я повива, нито въ корито я кѫпе. Тя само израства нагорѣ и дава плодъ. Сега, като се говори така на съврѣменнитѣ хора, нѣкои отъ тѣхъ минаватъ за учени и казватъ; и така може, но и по другъ начинъ може. И Ева разсѫждаваше така. Тя казваше: не мога ли да постѫпя и по другъ начинъ? Не съмъ ли господарка на себе си? Не мога ли да заколя това животно? Да, тя може да направи, каквото пожелае, но въ едно отъ своитѣ прѣраждания тя пакъ ще се роди жена, ще се ожени, ще роди единъ нехранимайко, когото ще кърми съ собственото си млѣко. Нейниятъ синъ е животното, което тя е заклала въ едно отъ своитѣ прѣраждания, и сега е длъжна да му даде животъ, да работи за неговото подигане. Тѣзи нѣща не съ ясни за васъ, но ако бѣхте ясновидци, щѣхте да видите, каква верига отъ минали проявления слѣдва настоящия ви животъ. Сега, като не виждате това, нищо не знаете. Запримѣръ, вие не знаете, защо сте събрани тукъ, дѣ сте били въ миналото, дѣ сте се срѣщали, какви отношения сте имали и т. н. Казвате: сега сме братя и сестри, навѣрно и въ миналото сме имали добри отношения. Какво сте били въ миналото, не се знае. Теоретически е така, но трѣбва да сте ясновидци, да видите и разберете всичко. За тази цѣль вие трѣбва да бѫдете свободни, да разбирете отношенията между хората и правилно да ги използувате. Най-първо човѣкъ трѣбва да подбира своята храна, тъй щото при процеса на храненето да създаде въ себе си здрави и положителни възгледи за живота, Моята задача досега е била да внеса въ умоветѣ на хората поне единъ правиленъ възгледъ за любовьта, въ нейнитѣ основни, нови форми. Ако съврѣменнитѣ хора бѣха разбрали любовьта, прѣстѫпностьта между тѣхъ щѣше да се намали, умътъ имъ щѣше да се просвѣти, а сърцето имъ — да се облагороди. Прѣди всичко, човѣкъ трѣбва де знае, че нѣма здрава, положителна наука безъ любовь; нѣма домъ, нѣма общество безъ любовь. Любовьта е вѫтрѣшна връзка въ живота. Нѣма ли любовь, вѫтрѣшната връзка ще почива върху свещения егоизъмъ. Обаче, тамъ, дѣто егоизъмътъ цари, всѣкаква връзка се разкѫсва. Ето защо, само Любовьта е въ сила да създаде връзки. Мѫдростьта затѣга тѣзи връзки, а Истината имъ дава свобода и ги реализира. Прѣзъ цѣлата вѣчность любовьта е била и е единствената връзка, която се хвърля въ морето, въ свѣта, да лови риби. Какво ще прави съ тѣзи риби? Вие какво правите съ рибитѣ? — Печете ги. Обаче, трѣбва да знаете, какъ да печете. Ако пъкъ имате едно сѣме, трѣбва да знаете, какъ да го посадите. Послѣ ще дойде мѫдростьта, да ви покаже, въ каква почва да го посадите. Най-послѣ ще дойде истината, да обере плодоветѣ. Слѣдователно, чрѣзъ любовьта, мъдростьта и истината ще се дойде до вѫтрѣшния смисълъ на живота. Забѣлѣжете, понѣкога у човѣка се явяватъ прояви, каквито у месояднитѣ животни. Ако обидите нѣкой човѣкъ, той е готовъ веднага да се нахвърли върху васъ съ ножъ. Така постъпваха и английскитѣ жени. суфражисткитѣ, когато воюваха за правата си. Тѣ носѣха на шапкитѣ си голѣми игли, и който се приближаваше до тѣхъ, тѣ го бодѣха. Това принуди английскитѣ държавници да забранятъ на женитѣ да носятъ такива игли на главитѣ си. Тѣ не искаха да имъ дадатъ права, но съ това още повече ожесточиха женитѣ и ги заставиха да си послужатъ съ разни срѣдства въ борба за свободата. Питамъ: отдѣ се яви това желание у човѣка, да мушка своя неприятель съ ножъ, или съ друго нѣкакво орѫдие? Не е ли по-добрѣ, щомъ нѣкой иска да се побори съ неприятеля си, да се упражнява извѣстно врѣме, да развие силата си и да излѣзе срѣщу него на борба? Така поне физически ще се развие. Трѣбва ли братъ брата да убива за нищо и никакво? Мушкането съ ножъ е изкуство, което мѫжетѣ прилагатъ. Женитѣ пъкъ си служатъ съ вързване съ вѫже. Какво прави жената, когато иска да постигне нѣщо, за което мѫжътъ не е съгласенъ? Тя ще приготви хубава баница, ще купи винце и ще го покани да яде и да пие. Той ще си хапне добрѣ, ще си пийне и отъ дѣйствието на виното ще заспи. Като заспи, тя ще го завърже съ едно здраво вѫже за краката и за рѫцѣтѣ и като се събуди, ще му се засмѣе и ще каже: сега, ще се съгласишъ ли да изпълнишъ това, което искамъ? Ако не се съгласи, тя ще започне да го налага по всички правила. Тогава, ще не ще, той ще се съгласи да направи това, което тя иска. Казвате: никакъвъ моралъ не е това, Питамъ: какъвъ моралъ е този, когато една майка цѣли 20 години е възпитавала сина си въ религиозенъ духъ, карала го е да ходи на черква, учила го е да вѣрва въ Бога, да бѫде честенъ и добъръ, но единъ день той се влюбва въ една мома и заради нея зарѣзва всичко. Той не се интересува вече отъ майка си, отъ баща си, на черква не ходи, къмъ хората е невнимателенъ и т. н. Това отъ убѣждение ли е? Не, той прави това отъ страхъ, гледа да угоди на момата, да не я изгуби. Когато затворятъ нѣкого въ участъка и го биятъ, за да се откаже отъ своитѣ убѣждения, питамъ: коя е причината, дѣто той се отказва отъ своитѣ убѣждения? Убѣди ли се въ друго нѣщо, или се отказва отъ страхъ? Той се отказва отъ страхъ, да го не биятъ повече. Често хората се отказваватъ отъ своитѣ свещени убѣждения отъ страхъ, да не страдатъ. Сегашниятъ животъ, съ своитѣ мѫчнотии и насилия, е въ състояние да разруши хубавото и красивото у човѣка. Съ това азъ не искамъ да изнасямъ противорѣчията, които сѫществуватъ въ живота, но говоря за атавистическитѣ мисли и чувства, събрани отъ хиляди години насамъ въ живота на човѣка. При дадени условия тѣзи мисли и чувства се проявяватъ, развиватъ се, и по този начинъ разрушаватъ хубавото и възвишеното въ човѣка. Запримѣръ, казватъ за нѣкого, че откакъ се влюбилъ, разбилъ живота си. Какво лошо има въ това, че се е влюбилъ? Любовьта трѣбва да бѫде чиста и света. Истинска любовь азъ наричамъ тази, при която момъкътъ, който се е влюбилъ въ момата, даде пълна свобода на чувствата, на вѣрванията ѝ и каже: Господъ, въ Когото ти вѣрвашъ, е свещенъ, както за тебе, така и за мене. И ако ти се откажешъ отъ Него заради мене, тогава и азъ ще се откажа отъ тебе. Момата пъкъ трѣбва да каже на своя възлюбенъ: заради мене ти не трѣбва да се откажешъ отъ майка си и отъ баща си. Тази е идеалната любовь между двама млади. Майката и бащата отъ своя страна, трѣбва да кажатъ на двамата млади, че прѣди всичко, тѣ трѣбва да останатъ вѣрни на идеала, който Богъ е вложилъ въ душитѣ имъ. Не кажатъ ли така, нѣма идеализъмъ въ живота. Ето защо, въ живота се изисква вѫтрѣшна идейность, а не да се налагатъ хората единъ на другъ, споредъ обстоятелствата. Само по този начинъ човѣкъ може да бѫде здравъ. Само по този начинъ ще има пълно разбиране между всички хора. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да бѫдатъ много внимателни въ думитѣ, въ езика си. Говори ли човѣкъ, особено прѣдъ общество, той трѣбва да изпитва, да провѣрява думитѣ си, да слѣди, каква сила и значение влага въ тѣхъ. Защо? — Защото всѣка дума може да се тълкува двояко. Говори ли човѣкъ лично, той трѣбва малко да говори. Всѣка дума, която изговаря, прѣдварително той трѣбва да я прѣцѣди прѣзъ деветь решета и тогава да я пусне въ обръщение. Забѣлѣзано е, запримѣръ, когато човѣкъ иска да каже нѣщо идейно, той тогава, именно, мълчи; когато говори лично за себе си, много нѣща разправя. Когато човѣкъ изнася нѣща отъ своя личенъ животъ, той може да създаде цѣлъ романъ. Другъ пъкъ, като разправя за себе си, увлича се и най-послѣ казва, че всичко това видѣлъ на сънъ. Казвамъ: това не е нито сънъ, нито ясновидство, но въображението му рисува тѣзи картини. Той иска още да убѣди хората, че отгорѣ му диктували тѣзи нѣща. Който разбира законитѣ, той знае, отдѣ идатъ тѣзи истории. Ще дойде нѣкой да ми разправя, че донесълъ тази вода отъ еди-кой си изворъ. Казвамъ: азъ съмъ открилъ тази вода и съмъ я опитвалъ много пѫти. Трѣбва ли да ми разправяте това, което азъ зная? Казвамъ; любовьта образува първата връзка. Тя дава топлина, начало на живота. Дойде ли любовьта въ човѣка, въ него се явява мощь, сила и той казва: сега вече азъ мога всичко да направя. Човѣкътъ на любовьта е богатъ, той не се нуждае отъ нищо. Какво е умора, упадъкъ, той не знае. Любовьта никога не отпада. Това е едно отъ нейнитѣ свещени качества. Колкото повече врѣме минава, любовьта все повече и повече се усилва. За любовьта прѣпятствие нѣма. Явятъ ли се нѣкакви прѣпятствия, тя ги прѣодолява. Любовь, въ която ставатъ промѣни, показва, че почвата, теренътъ, върху който животътъ се гради, е слабъ. И тогава нищо друго не остава, освѣнъ да се изучатъ свойствата на твърдата материя. Азъ съмъ изнесълъ прѣдъ васъ много нѣща, но има много още, които нѣма да изнеса, защото тѣ сѫ твърда храна. Днесъ всички знаятъ, че твърдата храна не е за дѣцата. Тя е само за възмѫжалитѣ. Често се говори, че човѣкъ не трѣбва да се жени. Тази е една твърда мисъль, която не е за дѣца. Тя се отнася само за съвършенитѣ. За несъвършенитѣ казвамъ: човѣкъ трѣбва да се жени, колкото пѫти иска. — Колко пѫти трѣбва да се женя? — Жени се 90 пѫти по деветь. Дойде другъ, пита; колко пѫти трѣбва да се женя? — Ти ще се женишъ още 85 пѫти. На трети казвамъ: ти ще се женишъ още 80 пѫти. Най-послѣ, на четвърти казвамъ: ти ще се женишъ още веднъжъ. Слѣдователно, който се жени, той се учи отъ жена си. За да дойде човѣкъ до закона на съвършенството, той трѣбва да е миналъ прѣзъ 99 професори. Жената не дохожда на земята да готви на мѫжа си, но тя се явява като негова професорка, да му държи лекции. Когато жената — професоръ иска отъ мѫжа си да ѝ купи нѣщо, съ това тя иска да му каже: ако ти не си способенъ да платишъ за уроцитѣ си, азъ нѣма да те уча. Може ли той да намаже колата съ малко масло, всичко тръгва добрѣ. Така е поставенъ днесъ въпросътъ за женитбата не само за българитѣ, но за всички хора на земята. Разбере ли човѣкъ физическия животъ, той ще разбере и духовния. Сѫщото се отнася и до идеитѣ. Човѣкъ трѣбва да има такава идея въ живота си, която за нищо да не отстѫпва отъ него. Запримѣръ, най-първо той трѣбва да обича Бога и да знае, какъ да Го обича. Нѣкой казва: азъ никога не съмъ виждалъ Бога; тогава, какъ мога да Го обичамъ? Питамъ: съ виждане ли се проявява любовьта? Чудно нѣщо! Ако трѣбва да виждате Бога, за да Го обичате, какво ще кажете тогава за слѣпитѣ хора? Въ сѫщность, има слѣпи, които любятъ Бога повече отъ онѣзи, които виждатъ. Въ историята на човѣчеството има случаи, когато слѣпъ човѣкъ люби повече отъ този, който вижда. Нѣкои слѣпи познаватъ любещитѣ хора само съ докосване до тѣхъ. Като се докосвате до хората на любовьта, тѣ излѫчватъ особена топлина, особени трептения, които човѣкъ никога не забравя. Между хората на любовьта се създава вѫтрѣшна връзка. Въ душата на човѣка, любовьта прѣдставя готова клада за запалване. Тя е огнище, на което сѫ поставени дърва или вѫглища. Достатъчно е само да се докоснете до него съ запалена клечка, и огъньтъ се запалва. При това, колкото врѣмето минава, толкова повече огъньтъ, любовьта се разраства. И тъй, при сегашнитѣ условия на живота, всички хора се нуждаятъ отъ здрави възгледи, съ които да надраснатъ възгледитѣ на съврѣменното общество. Младиятъ трѣбва да люби и да знае, защо люби. Който се жени, той пъкъ трѣбва да знае, защо се жени и да люби като жененъ човѣкъ, т. е. като човѣкъ, който се е свързалъ вече въ името на любовьта. Който умира, трѣбва да знае защо умира; той трѣбва да люби като умрѣлъ. Който заспива, и той трѣбва да има любовь. Будниятъ пъкъ, който седи около заспалия, когото обича, трѣбва да знае, кога да го събуди. Така направи и Христосъ, като събуди Лазаря. Казва се въ Писанието за Христа, че Той обичалъ Марта, обичалъ сестра ѝ, обичалъ и Лазаря. Ако не го обичаше, щѣше ли да го възкръси? Следователно, първото нѣщо, необходимо за всички е вие да обичате Бога, и Той да ви обича. Богъ обичаше Мария, Марта и брата имъ, Лазаря, защото и тѣ Го обичаха. Вие казвате, че ще възкръснете, а сѫщеврѣменно питате: обича ли ни Господъ? Какъ ще ви възкръси, ако не ви обича? Да се задава такъвъ въпросъ, то е все едно да сте въ положението на мома, която женятъ. Тя се запитва: обича ли ме този човѣкъ? Казвамъ: пипни рѣката му и ще разберешъ! Ако отъ неговата топлина се запалятъ дърветата на твоята клада, той те обича. Не те ли обича, ти, ще умрешъ отъ студъ; твоятъ огънъ нѣма да се запали. Значи, вие трѣбва да имате нови, свѣжи, правилни възгледи за любовьта. Любовьта носи физически, духовенъ и умственъ животъ. Изопачи ли се любовьта, въ човѣка се явяватъ редъ отрицателни състояния. Тъй щото, упадъкътъ на човѣка се дължи на изопачаването на любовьта. Затова, именно, въ новата култура, въ новитѣ вѣрвания любовьта трѣбва да се внесе като нова фаза на живота. Това може да се постигне при условие, да има човѣкъ пълно довѣрие къмъ всеобемащата любовь, къмъ Бога. Обаче, животътъ на съврѣменнитѣ хора е пъленъ съ подозрѣния. Защо трѣбва да подозира човѣкъ? Нека стане ясновидецъ, да провѣрява всичко. Човѣкъ трѣбва да вѣрва само въ онова, което вижда. Подава ли се човѣкъ само на онова, което чува, което му нашепватъ отвънъ, той ще има постоянни смущения въ ума и въ сърцето си. Защо трѣбва човѣкъ да се смущава? На онзи, който се смущава, казвамъ: спри се, концентрирай ума си и провѣри всичко, което виждашъ и възприемашъ! Само по този вътрѣшенъ начинъ човѣкъ може да се домогне до Истината. Що се отнася до думитѣ на този — на онзи, това нищо не значи. Питамъ: ти самъ видѣ ли това нѣщо? — Видѣхъ. — Съ кои очи: съ физическитѣ или съ духовнитѣ? Да виждашъ нѣщата съ физическитѣ си очи, това не е истинско виждане. Нѣкой хваналъ рѣката на нѣкого, другъ цѣлуналъ нѣкого, това още нищо не значи. Никой не знае вѫтрѣшнитѣ потици или намѣрения въ душата на човѣка. Вие не знаете още, когато момъкъ цѣлуне нѣкоя мома, какво може да направи той съ нея слѣдъ 10—15 години. Вие трѣбва да бѫдете физиономисти, или френолози, за да познавате човѣка. Единъ богатъ американецъ изпраща портрета на единъ младъ момъкъ до единъ знаменитъ американски физиономистъ съ слѣдната молба: моята дъщеря се е влюбила въ този момъкъ. Искамъ да ми кажете, слѣдъ като видите и нейния, и неговия портретъ, ще могатъ ли тия двама души да водятъ единъ хармониченъ животъ, да се разбиратъ помежду си. Физиономистътъ отговаря категорично: по никой начинъ вашата дъщеря не трѣбва да се ожени за този човѣкъ. Ако тѣ се оженятъ, слѣдъ двѣ години той ще я убие. Той е прѣстѫпенъ типъ. Дъщерята отказва на този момъкъ. Той се оженва за друга мома. Слѣдъ двѣ години, обаче, той убива жена си. Сега, и вие трѣбва да учите, да придобиете тази положителна наука: като вѣрвате, да знаете, защо вѣрвате; като обичате, да знаете, защо обичате. Освѣнъ това, каквото човѣкъ има, той трѣбва да го цѣни. Само по този начинъ между хората могатъ да се създадатъ правилни отношения. Ако и ние имаме сѫщитѣ отношения помежду си, каквито свѣтътъ има, по какво се различаваме отъ тѣхъ? Въ сѫщность, само онзи, който живѣе въ любовьта и я прилага, той има единъ плюсъ въ себе си. Човѣкъ може да не съзнава, въ какво седи този плюсъ, но той трѣбва да влѣзе дълбоко въ живота, да проникне дълбоко въ себе си, да оцѣни всичко, каквото има. Човѣкъ трѣбва да се постави на голѣми противорѣчия, за да оцѣни онова, което му е дадено. Понѣкога човѣкъ трѣбва всичко да изгуби, за да го оцѣни. Запримеръ, нѣкой казва: бѣденъ съмъ, нищо нѣмамъ. Защо ми е това голо здраве? Въ варненско нѣкѫде имало единъ младъ, здравъ момъкъ, който се наричалъ Стоянъ. Той често казвалъ на майка си: мамо, здраве, сила имамъ, но бѣденъ съмъ! Защо ми е това здраве? Случило се, че Стоянъ тежко заболѣлъ, три години боледувалъ. При това положение, той казвалъ на майка си: мамо, нищо не искамъ, освѣнъ здраве. Ако ми помогне Господъ да оздравѣя, ще цѣня само здравето си. И съ камъни да ме товари, ще се радвамъ на здравето си и доволенъ ще бѫда. За този Стоянъ се говори въ българскитѣ народни пѣсни. Казвамъ: като знаемъ цѣната на здравето, и ние трѣбва да искаме отъ Бога главно здраве, животъ, пъленъ съ свѣтли мисли и чувства. Имаме ли това, и съ камъни да ни товари, ние ще бѫдемъ радостни и доволни. Вземете, запримѣръ, живота на първитѣ християни. Тѣ бѣха подлагани на мѫки, на изтезания, но всичко прѣтърпѣха, всичко понесоха съ радость за своя идеалъ — Христа. Съ това, обаче, тѣ спасиха живота на хиляди хора, като ги обърнаха къмъ Бога. Така е било, и така ще бѫде всѣкога за човѣкъ, който живѣе по Бога. Пѫтьтъ на този човѣкъ е винаги отворенъ. Мнозина се оплакватъ, че нѣматъ пари. Единъ попъ ми казваше: ти проповѣдвашъ хубаво, но пари нѣмашъ. Освѣнъ това, и одежди нѣмашъ. Като чета нѣкоя молитва, азъ веднага си турямъ епитрахилъ. Безъ епитрахилъ работата не върви. И ти трѣбва да четешъ съ епитрахилъ. Казвамъ: дѣдо попе, и азъ имамъ епитрахилъ. Изваждамъ отъ джоба си едно малко шишенце, пълно съ една особена течность и казвамъ: този е моятъ епитрахилъ. Достатъчно е, като отида нѣкѫдѣ, да сипя само три капки отъ тази течность, и всички изпитватъ нейното благотворно дѣйствие. Отъ тази течность болни оздравяватъ; страдащи се просвѣтяватъ; недоволни се задоволяватъ. При това, никакво възнаграждение не искамъ отъ никого. Обаче, млѣчната баница ме чака. Свещеникътъ ме запитва: можешъ ли да ми кажешъ, каква е тази течность? Казвамъ: нѣма защо да я знаешъ. Ти имашъ епитрахилъ, съ който си служишъ. Ако искашъ да придобиешъ тази течность, ела съ мене, да ме придружавашъ. Сега, да се върнемъ къмъ основната мисъль. Отъ всички се изискватъ трезви идеи. Ние не сме за аскетизма, но за правилнитѣ идеи. Ние не сме за вѫтрѣшнитѣ ограничения, за изтезанията, но за правилнитѣ, за идеалнитѣ отношения между хората. И ако човѣкъ търпи, ако люби, ако търси истината и славата Божия, единъ день той ще има свещенъ дѣлъ въ всичко това. Ако е заспалъ, той ще се пробуди. Въ този смисълъ, първото нѣщо, което ви пожелавамъ, е да бѫдете здрави, въ широкъ смисълъ на думата. Само по този начинъ могатъ да се възстановятъ между хората правилни отношения. Безъ здраве нищо не се постига. Слѣдователно, за да се постигне това, което душата желае, изисква се усилена работа. Вземете, напримѣръ, за да посветимъ двѣ минути отъ врѣмето си за работа за Господа, за възстановяване мира между всички хора, между всички общества и народи, трѣбваше редъ приготовления. За приготовлението отиде повече врѣме, отколкото за работата, която свършихме. Всѣки трѣбва да знае, че красотата и смисълътъ на постиженията седи повече въ приготовленията за тѣхъ, отколкото въ самитѣ постижения. Двѣтѣ минути, които посветихме въ работата за Бога, прѣдставятъ идейното, което твори и създава. Приготовлението прѣдставя обработване на идейното. То може да се обработва прѣзъ цѣлия день. Разберете ли така живота, той ще стане лекъ и приятенъ. Ако опрѣдѣлятъ цѣлъ часъ за молитва, всички ще се уплашатъ. Опрѣдѣлятъ ли само двѣ минути за молитва, както бѣше днесъ, тѣ сѫ като въздухъ, като хубавата вода и като твърдата почва, на която седимъ. 35. Бесѣда отъ Учителя, държана на 19 юний, 1927 г. София. --------------- *) Иоана 11:12
  24. Ани

    1927_05_22 Що искате?

    "Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Що искате? Що искате: „Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“*) „Що искате: съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Този стихъ е изказанъ отъ апостолъ Павелъ, който е билъ ученъ човѣкъ. Той е говорилъ на хората и съ тоягата си. Ако тълкуваме думата тояга въ букваленъ смисълъ, ще дойдемъ до положение на смърть. Съ тояги хората се убиватъ; съ тояги хората се наказватъ. Въ другъ стихъ отъ Евангелието Христосъ казва: „Когато тръгвате на пѫть, не взимайте нито тържикъ, нито дреха, нито обуща, нито тояга.“ Това е казано пакъ на наученъ езикъ. Какво нѣщо е тоягата? Какво нѣщо е дрехата? Какво нѣщо сѫ обущата? Човѣкъ трѣбва да разбира нѣщата въ тѣхния дълбокъ смисълъ, както трѣбва да разбира и своето естество, а именно, какво прѣдставя той като личность, като индивидъ и като душа. Това сѫ три различни положения, които трѣбва добрѣ да се разбиратъ. Като личность човѣкъ се прѣдставя въ физическия свѣтъ. Като индивидъ — въ духовния свѣтъ и като душа — въ Божествения свѣтъ. Щомъ се говори за живота на личностьта, подразбира се материалниятъ животъ. Божествениятъ свѣтъ пъкъ прѣдставя главата, мозъка на човѣка, който е най-важното нѣщо въ организма. Когато казваме, че нѣкой човѣкъ живѣе материаленъ животъ, ние имаме прѣдъ видъ неговата стомашна система, която е тъй необходима, както и мозъчната. Въ Битието се казва: „Първоначално Богъ създаде небето и земята. А земята бѣше неустроена и пуста“. Земята прѣдставя материалния свѣтъ на човѣка, неговия стомахъ. Ето защо, слѣдъ създаването на земята е трѣбвало да минатъ шесть дни, цѣли шесть периода, за да се създаде връзка между духовния и материалния свѣтъ, т. е. между стомаха и дробоветѣ на човѣка. И тъй, подъ думата тояга се разбира нѣкаква външна сила въ човѣка. Който уповава на тоягата, той е слабъ човѣкъ. Тоягата е прѣходна сила, съ която днесъ ти можешъ да налагашъ другитѣ хора, но утрѣ тебе ще налагатъ. Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че който има тояга въ рѫцѣтѣ си, той е силенъ човѣкъ. „Нито дреха“. И дрехата е прѣходна сила. Който има топла дреха, и тѣлото му е топло. Обаче, утрѣ врѣмето се стопли, и тази дреха вече не е необходима. Тоягата прѣдставя кармата на хората, за която индуситѣ говорятъ. Тя изразява закона, съ който искатъ да покажатъ, че ще накажатъ нѣкого. Като влѣзете въ нѣкоя българска кѫща, дѣто има дѣца, непрѣменно ще видите на стѣната закачена тояга — законътъ на този домъ. Щомъ дѣтето погледне къмъ тоягата, веднага му казватъ: ако направишъ нѣкаква погрѣшка, ето, виждашъ ли тази тояга? Това подразбира, че който сгрѣши въ нѣщо, той трѣбва да изпѣе една миньорна пѣсень. Бащата, като налага дѣтето съ тоягата си, ще види, дали то знае да пѣе хубаво, или не знае. Когато дѣтето пѣе, бащата, като капелмайсторъ, се произнася за пѣсеньта, дали е хубаво изпълнена, или не. Когато дѣтето грѣши и пѣе, прѣдизвикано отъ тоягата, това показва, че то не се е научило хубаво да пѣе и затова трѣбва да се упражнява. Пѣнието е наука, и който не знае да пѣе, ще остане голѣмъ простакъ. Нѣкой казва: азъ не искамъ да пѣя. — Тогава ще останешъ простакъ. — Ама азъ не искамъ да се храня. — И при това положение пакъ ще останешъ простакъ. — Азъ не искамъ да се занимавамъ съ тѣзи или съ онѣзи работи. — Не, ще се занимавашъ съ хубавитѣ работи въ живота; иначе, ще останешъ простакъ. — Азъ съмъ се отрекълъ отъ много нѣща. — Ти можешъ да се отречешъ отъ всички твои глупости, но не можешъ да се отречешъ отъ любовьта, отъ мѫдростьта, отъ истината, отъ кротостьта, отъ въздържанието и отъ редъ още добродѣтели — съ тѣхъ ще богатѣешъ. Когато казвате, че не искате нѣкои нѣща, казвамъ: не трѣбва да искате стари нѣща, които сѫ отживѣли врѣмето си. Не трѣбва да искате стари дългове, стари полици, съ тѣхъ да се разправяте. Не искайте комаритѣ да ви посрѣщатъ. Нѣкой казва: знаете ли, какъ ме посрещнаха комаритѣ! И до днесъ още имамъ възпоменание отъ тѣхнитѣ медали. „Що искате: Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Питамъ: по какво конкретно се отличава Божествениятъ животъ, по какво — ангелскиятъ и по какво — земниятъ животъ? Въ човѣшкия животъ има два полюса: полюсъ на доброто и полюсъ на злото. Когато злото е отвѫтрѣ и прѣодолява, а доброто е отвънъ, тогава има зло на земята. Значи, адътъ господствува на земята. Когато пъкъ доброто прѣодолява и е отвѫтрѣ, а злото отвънъ, тогава небето управлява. Тъй щото, на земята постоянно се смѣнятъ двѣ камари — камарата на небето и камарата на земята, т. е. камарата на ада. Ту едната камара се разтуря, ту другата. Днесъ земята се управлява отъ камарата на ада, но хората вече се приготовляватъ за нови избори; врѣме е да дойде на власть камарата на небето. Камарата на ада се отличава отъ камарата на небето по слѣдното: въ камарата на ада злото е и вѫтрѣ, и вънъ, а въ камарата на небето доброто е и вѫтрѣ, и вънъ. Какво нѣщо е адътъ? — Мѣсто, дѣто и вѫтрѣ е зло, и вънъ е зло. Какво нѣщо е небето? — Мѣсто, дѣто и вѫтрѣ е добро, и вънъ е добро. Какво нѣщо е човѣшкиятъ животъ? — Мѣсто, дѣто понѣкога отвѫтрѣ е добро, а отвънъ зло, а понѣкога отвѫтрѣ е зло, а отвънъ добро. Това показва, че въ човѣшкия животъ има два полюса. Слѣдователно, ако злото прѣодолява у хората, тѣ ще иматъ една мѣрка, едно разбиране и за живота, и за науката. Всичко ще бѫде съобразно разбирането на злото. Въ сѫщность злото не е нѣкаква глупава проява и разбиране. То е проява на висша интелигентность, която дава правилни разбирания на Божиитѣ закони. Ако пъкъ доброто прѣодолява, тогава хората ще иматъ други разбирания, друга мѣрка за нѣщата. Въ такъвъ случай всѣки човѣкъ, споредъ живота, който води, спада или въ единия, или въ другия полюсъ. Какво се забѣлѣзва въ човѣка, въ сърцето на когото е злото? Такъвъ човѣкъ живѣе въ голѣмо безпокойствие. Отвънъ той може да разполага съ голѣми богатства, да има почитанието на хората, но отвѫтрѣ той е неспокоенъ, не може да спи, има лоши пѣрдчувствия и смущения, започва да губи здравето си: краката му отслабватъ, очитѣ му потъмняватъ и т. н. Това показва, че злото е вѫтрѣ въ този човѣкъ. Когато пъкъ доброто е въ сърцето на човѣка, той може да нѣма петь пари въ джоба си, но е радостенъ и веселъ. Значи, условията сѫ лоши отвънъ, но добри отвѫтрѣ. Този човѣкъ има нѣщо мощно въ себе си, заради което всички хора го обичатъ. Апостолъ Павелъ казва: „Що искате? Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Той още не засѣга ада, но само запитва: „По човѣшки ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Азъ отнасямъ тѣзи думи къмъ стиха, който Христосъ е казалъ на ученицитѣ си: „Когато тръгвате на пѫть, не взимайте съ себе си нито тържикъ, нито тояга, нито обуща“. Съ тѣзи думи Христосъ искалъ да каже: не угаждайте на стомаха си — на тържика си; не угаждайте на своенравието си — на своята тояга. Дѣто има тояга, тамъ има и своенравие.“ „Не взимай съ себе си нито обуща, нито двѣ дрехи“. Това подразбира: ако имашъ два чифта обуща, или двѣ дрехи, все ще се намѣри нѣкой да брѫкне въ торбата ти и да вземе единия чифтъ. Вземе ли нѣщо отъ тебе, тогава ще има споръ. Който носи тояга, пакъ се прѣдвижда споръ, борба. Дълбокиятъ смисълъ, който Христосъ вложилъ въ този стихъ, е слѣдниятъ: който иска да се справи съ себе си, той трѣбва да се освободи отъ закона на противорѣчията. Като се казва „съ тояга ли да дойда при васъ“, не се подразбира физическа тояга, каквато хората познаватъ. Тази тояга, за която апостолъ Павелъ е говорилъ, тя се намира въ Божествения свѣтъ. Тя прѣдставя ума на човѣка въ по-високъ свѣтъ отъ физическия. Тъй щото, когато човѣкъ иска да се опре на нѣщо, нека се опре на своя Божественъ умъ. На физическия свѣтъ хората се разправятъ съ физическа тояга. И тъй, стремежи има въ всѣка личность, въ всѣки индивидъ и въ всѣка душа, но тѣзи стремежи се различаватъ. Личностьта е създала стомаха; индивидътъ е създалъ дробоветѣ, а душата е създала мозъка. Значи, дробоветѣ сѫ съединителната връзка между стомаха и главата. Главата и стомахътъ сѫ двата противоположни полюса въ организма на човѣка. Когато говоря за стомаха, азъ не го разбирамъ, както хората го схващатъ, но подразбирамъ една сложна система въ живота на човѣка. Между стомаха и главата на човѣка има тѣсна връзка, затова, като се разстрои стомахътъ, разстройва се и главата. На сѫщото основание има тѣсна връзка и между Божествения и материалния животъ. Земниятъ животъ прѣдставя велика лаборатория, въ която трѣбва да се изучава великиятъ животъ въ своята цѣлокупность. И Божествениятъ животъ е велика лаборатория, въ която не се правятъ опити, но се провѣряватъ опититѣ, правени на земята. Който иска да се учи, той непременно трѣбва да слѣзе на земята. Даже и напрѣдналитѣ сѫщества има какво да учатъ на земята, затова и тѣ търсятъ начинъ, да слѣзатъ въ материалния, въ земния животъ, да продължатъ своето учение. Нѣкои слизатъ доброволно, по закона на жертвата; други слизатъ по убѣждение, а трети — чрѣзъ насилие. Нѣкой казва: веднъжъ да отида на небето, не слизамъ втори пѫть на земята. Не, доброволно, или не, човѣкъ все ще слѣзе на земята. По-добрѣ е той да слѣзе доброволно, по свое желание, да се жертвува, да помага на другитѣ, отколкото да го заставятъ на сила. Който не иска да слѣзе доброволно, това подразбира, че той не иска да се подчини на волята Божия. Има една философия за човѣшкия организъмъ, която непрѣменно трѣбва да се проучи. Напримѣръ, трѣбва да се изучи устройството на главата, защото тя е едно отъ условията за проявленията на Божествения животъ. Главата е причина за живота на човѣка. Каквато е главата на човѣка, такъвъ е и неговиятъ основенъ капиталъ. Лицето на човѣка прѣдставя капитала, туренъ въ обръщение. То показва, какъвъ капиталъ е изработилъ човѣкъ. Рѫцѣтѣ пъкъ показватъ, не само, какъвъ е капиталътъ, туренъ въ обръщение, но още печалбитѣ и загубитѣ, които тѣ допринасятъ. Тѣлото показва изработеното и придобитото прѣзъ хилядитѣ и милионитѣ години, които сѫ минали прѣди насъ, както и онова, което сме спечелили и изгубили. Тѣлото говори не само за видимитѣ, но и за невидимитѣ придобивки и загуби, вслѣдствие на това и слѣдъ заминаването си отъ този свѣтъ, пакъ ще бѫдемъ свързани съ хората. Казвате: слѣдъ смъртьта тѣлото се стопява, изгнива и изчезва. Не, има нѣщо, което и слѣдъ смъртьта на човѣка, не изчезва отъ тѣлото. Напротивъ, слѣдъ като умре човѣкъ, тогава, именно, той даже по-силно чувствува, че е свързанъ съ хиляди и милиони още сѫщества. Значи, съ каквито хора сте били свързани прѣди смъртьта си, тази връзка ще чувствувате най-силно. Ако сте били свързани съ хора на стомаха, напримѣръ, тази връзка ще чувствувате най-много. Ако сте били свързани съ хора на дробоветѣ, съ тѣхъ ще чувствувате найсилна връзка. Тъй щото, не мислете, че като отидете на онзи свѣтъ, ще бѫдете свободни. Ако на земята сте били свързани съ хора, които живѣятъ само за стомаха си, и на другия свѣтъ ще бѫдете свързани съ тѣхнитѣ желания, които непрѣкѫснато ще ви пекатъ. Да се измѫчвате отъ тѣзи желания, това е равносилно на положението, въ което може да изпадне човѣкъ съ изтънченъ, развитъ слухъ, когато се намѣри между хора, които постоянно се каратъ помежду си. Или ще мязате на човѣкъ съ силно развитъ литературенъ вкусъ, съ вкусъ къмъ поезията, а при това сте принудени да четете нѣкакъвъ романъ, или друга нѣкаква книга, безъ идея и съдържание. Такъвъ човѣкъ, безъ да иска, ще набръчка лицето си, челото си, ще свие вѣждитѣ си. Защо? — По този начинъ той изказва своето недоволство. Има начинъ, когато човѣкъ може да чете нѣкоя книга, която не задоволява вкуса му, безъ да набръчква лицето си и безъ да свива вѣждитѣ си. Какво отъ това, че нѣкой авторъ употрѣбилъ по-рано глагола, а послѣ мѣстоимението? Въ български езикъ поне много нѣща се търпятъ въ граматическо отношение, когато, особено въ нѣкои езици това не е така. Изобщо, всѣки езикъ има свои особености. Запримѣръ, англичанинътъ не може да каже двѣ думи, безъ да употрѣби личното мѣстоимение „азъ“. Въ него личностьта е силно развита. Той казва: азъ съмъ англичанинъ! Законътъ на Англия е законъ на природата. Каквито сѫ законитѣ на Англия такива сѫ законитѣ и на природата. Англичанитѣ иматъ високо мнѣние за себе си, тѣ сѫ подобни на старитѣ римляни. Отдѣто мине англичанинъ, той все ще фотографира. Англичанинътъ е практиченъ човѣкъ. Въ Европа има главно четири типа народи, съ четири различни характеристики. Тѣ сѫ: славяни, англосаксонци, латини и тевтони. Ще приведа единъ примѣръ за характернитѣ прояви на нѣкои отъ тия народи. Прѣдъ една маса, подъ открито небе седатъ и се разговарятъ англичанинъ, французинъ, германецъ и славянинъ. По едно врѣме и четирмата виждатъ на небето нѣщо като птици, но не могатъ отдалечъ добрѣ да различатъ, какво е. Англичанинътъ веднага взима чантата, тръгва къмъ мѣстото, изважда бинокла си и започва да изслѣдва какво е това, което хвърчи. Французинътъ веднага отива въ най-близката редакция, да види, дали нѣма нѣщо писано въ вѣстницитѣ по появяването на тѣзи птици. Германецътъ се запѫтва къмъ нѣкоя библиотека, да прочете, дали нѣкой ученъ не е писалъ нѣщо въ миналото по този въпросъ. Славянинътъ, обаче, полегналъ на гърба си върху росната зелена трѣва, погледналъ къмъ небето и спокойно казалъ: орли сѫ това! Той провѣрилъ този фактъ чрѣзъ своята интуиция. Тамъ е философията, да може човѣкъ направо, безъ ничия помощь да провѣри истината. Това не е подигравка, но казвамъ, че всѣки народъ има специфиченъ начинъ за изразяване на своитѣ психологически стремежи и състояния. Англичанинътъ отъ памти-вѣка още е образувалъ тѣзи качества въ себе си. Всѣки човѣкъ има качества, които самъ е изработилъ въ себе си, отъ далечното минало още, и днесъ ги носи, готови въ себе си. Тъй щото, всѣки човѣкъ може да изслѣдва нѣщата, или като англичанина, или като французина, или като германеца, или като славянина. Важниятъ въпросъ е човѣкъ да се добере до Истината, а по кой начинъ ще се домогне до нея, това е второстепенна работа. И като англичанинъ да се добере, не е лошо; и като германецъ да намѣри истината, не е лошо; и като французинъ да намѣри истината, не е лошо; и като славянинъ да намѣри истината, не е лошо. Французинътъ бърза да прочете вѣстницитѣ, да види, какво тѣ пишатъ за истината; Германецътъ отива да провѣри въ библиотекитѣ, да види, какво е писано отъ ученитѣ върху истината; англичанинътъ гледа съ бинокла си на небето, да види, дали този фактъ нѣма да го доведе до нѣкаква търговия. Забѣлѣзано е, когато англичанитѣ откриятъ нѣкакъвъ островъ, тѣ веднага турятъ на това мѣсто знамето си и казватъ: този островъ е нашъ! Славянитѣ пъкъ, понеже иматъ много земя, тѣ казватъ: не ни трѣбва повече отъ това, което имаме. Туй, което виждаме на небето, сѫ птици; нека си хвъркатъ, както знаятъ и дѣто искатъ. Нека бѫдатъ свободни! „Що искате: Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Отъ този стихъ се вижда, че истинскиятъ животъ може да се развива само при извѣстни условия. Можете да кажете, че така е писано и въ Евангелието. Да, на думи много нѣща сѫ писани, но въ Писанието едноврѣменно има и закони за разбиране на всичко писано въ него. Запримѣръ, вие можете да четете кой и да е поетъ, можете да изучавате кое и да е изкуство, отъ какво и да е гледище, но при това се изисква и дълбоко разбиране на нѣщата. Сега, запримѣръ, мнозина изучаватъ гръцкото изкуство. Питамъ: защо изучаватъ, именно, гръцкото изкуство? На този въпросъ се даватъ разни отговори. Нѣкои пъкъ изучаватъ египетската архитектура. Изобщо, всѣки човѣкъ си има извѣстенъ планъ, извѣстна цѣль, защо изучава тази или онази область отъ изкуствата, или отъ науката. Египтянитѣ прѣдставятъ физическия, човѣшкия животъ. Ако е имало държава въ миналото, въ която хората да сѫ живѣли идеално, това е египетската държава. Нѣкои даватъ за примѣръ индуситѣ, но тѣ не могатъ да се сравняватъ съ египтянитѣ. Ако е въпросъ за истинска култура, такава сѫ имали само египтянитѣ въ миналото. Ако биха могли на врѣмето си да се запазятъ отъ чужди влияния, тѣ и до днесъ щѣха да задържатъ своята държава. Докато бѣха запазени отъ чуждо влияние, тѣ имаха държава, на която поданицитѣ живѣха въ миръ и съгласие цѣли 5—6000 години. Влѣзе ли чуждото влияние между тѣхъ, тѣ се развалиха. Сѫщиятъ законъ се отнася и до личния животъ на човѣка. Докато човѣкъ се подчинява на закона на Любовьта, той може да запази своя вѫтрѣшенъ миръ и съгласие; щомъ прѣстане да се подчинява на този законъ, той изгубва всичко. Мнозина схващатъ Бога като личность, искатъ Богъ лично да имъ говори. Не, Богъ не е нито личность, нито индивидъ. Като личность, Той се прѣдставя между хората; като индивидъ — между ангелитѣ. Какъ ще си прѣдставите Бога като душа? Да си прѣдставите душата, това е невъзможно. Всѣко нѣщо, което можете да си прѣдставите, има форма, а щомъ има форма, то не е Божествено. Божественитѣ нѣща нѣматъ никаква форма; тѣ иматъ само съдържание. Ако се говори за форми въ Божествения свѣтъ, тамъ формитѣ се отличаватъ по това, че иматъ свѣтлина, т. е. тѣ сѫ само свѣтлина. Влѣзете ли въ Божествения свѣтъ, вие ще се намѣрите изключително въ свѣтлината, която може да изпълни изцѣло и сърцето, и ума, и душата ви. Отъ тази свѣтлина вече вие можете да си създадете, колкото форми искате. Обаче, тѣзи форми ще бѫдатъ пакъ ваши, а не Божествени. По сѫщия начинъ и ние въ живота си създаваме нашъ свѣтъ. Съврѣменнитѣ хора, напримѣръ, мислятъ, че все има нѣщо на небето, но кой отъ тѣхъ има ясна прѣдстава за небето? Прѣди всичко хората не помнятъ прѣди колко хиляди години сѫ излѣзли отъ небето. Тѣ отдавна сѫ излѣзли отъ небето, и ако днесъ се върнатъ назадъ, ще намѣрятъ голѣми реформи. Не мислете, че въ Божествения свѣтъ не ставатъ промѣни. Напротивъ, тамъ ставатъ даже по-голѣми реформи и прѣобразования, отколкото на земята. Въ Божествения свѣтъ ставатъ промѣни, но така хармонично, че не се раждатъ никакви лоши послѣдствия, никакво зло. Сега, азъ не искамъ да отвлѣка вниманието ви въ форми, които сѫ непонятни за васъ, но казвамъ, че тѣзи форми сѫ свързани и съ физическия свѣтъ, вслѣдствие на което Божествениятъ животъ се влива въ физическия. Всички това трѣбва да знаятъ, за да могатъ да си помагатъ. Три източника има, чрѣзъ които Божествениятъ свѣтъ ни влияе: чрѣзъ храната, която иде отъ растителното царство; чрѣзъ въздуха, въ който влизатъ свѣтлината, топлината, магнетизмътъ и електричеството и чрѣзъ мисъльта и чувствата. Слѣдователно, тѣзи сѫ тритѣ най-важни притоци, които постоянно идатъ отъ Божествения свѣтъ. Ако затворите кой и да е отъ тѣзи притоци, вие ще се намѣрите въ голѣмо противорѣчие. Значи, човѣкъ може да възприема Божественото чрѣзъ храната, чрѣзъ свѣтлината, топлината, електричеството и магнетизма и най-послѣ и чрѣзъ всички останали сили, които дѣйствуватъ въ природата. Човѣкъ може да възприема Божественото и чрѣзъ най-възвишената и чиста мисъль. Божественото се възприема и прѣдава специално чрѣзъ най-чистата и възвишена мисъль, защото и въ мислитѣ има различни категории. Запримѣръ, често хората смѣсватъ едно състояние на приятность съ вѣрата. Не, приятното състояние, прѣдизвикано отъ хубави и приятни чувства, още не е вѣра. То е само едно приятно състояние на добри чувства и на чисти мисли, когато истинската вѣра е принципъ на ума, нѣщо съвършено отдѣлно отъ чувствуванията. Нѣкога човѣкъ може да има добро разположение на духа, но духътъ, самъ по себе си, не може да бѫде добрѣ, или лошо разположенъ. Дали сте добрѣ, или лошо разположени духомъ, това е по отношение на вашитѣ чувства. Когато Духътъ дойде между хората, той има двѣ намѣрения: ако ги намѣри злѣ разположени, той ще употрѣби единъ методъ за въздѣйствие; ако ги намѣри добрѣ разположени, той ще употрѣби другъ методъ на въздѣйствие. Споредъ състоянията на хората, той гледа да намѣри съотвѣтенъ методъ, да имъ въздѣйствува. Той може да имъ въздѣйствува или чрѣзъ храната, или чрѣзъ топлината, свѣтлината, електричеството и магнетизма, или найпослѣ чрѣзъ мисъльта и чувствата. Съврѣменнитѣ хора често си задаватъ въпроса: по кой начинъ може да се поправи свѣтътъ? — Свѣтътъ може да се поправи по три начина. Ако е разстроена стомашната система на човѣка, ще се лѣкува чрѣзъ храната. Ако е разстроена дихателната му система, ще се лѣкува чрѣзъ свѣтлината, топлината, електричеството и магнетизма; и най-послѣ, ако е разстроена мозъчната му система, той ще се лѣкува чрѣзъ мисъльта и чувствата. Искате ли да лѣкувате мозъка си, вие не трѣбва, да допущате въ себе си никаква отрицателна мисъль, като се основавате на закона, че Богъ е абсолютна Любовь, абсолютна хармония. Отхвърлите ли всички отрицателни мисли отъ ума си, веднага ще възстановите въ себе си всичката си сила и мощь. Паметьта ви ще се усили, и вие ще почнете да изучавате музика, поезия, изкуство, наука — всичко това ще започне у васъ да цъвти, да се развива. Само при Божествения животъ човѣкъ мисли и чувствува правилно. Изгуби ли човѣкъ Божествения животъ, въ него остава само животинското. Това е необходимо да се знае, защото въ повечето съврѣменни хора нѣма чувства, въ пълния смисълъ на думата. У тѣхъ има само елементарни желания, които сѫ така разпокѫсани, че не носятъ нищо полезно за човѣка. За себе си тѣ носятъ нѣщо, но за самия човѣкъ не носятъ нищо хубаво. Божествениятъ животъ е необходимъ за всички хора. Той носи здраве за клѣткитѣ, за мислитѣ и за чувствата на човѣка. Както храната може да разстрои стомашната система на човѣка, така и желанията на човѣка понѣкога сѫ въ състояние да развратятъ неговитѣ клѣтки, неговитѣ мисли и чувства. Ние трѣбва да знаемъ, че и клѣткитѣ сѫ живи сѫщества; и въ тѣхъ има личности, индивиди и души. Слѣдователно, щастието на човѣка зависи отъ това голѣмо, безбройно количество малки души, групирани въ едно цѣло. Не мислетѣ че вие можете да живѣете само за себе си. Никой не може да живѣе за себе си, нито да мисли само за себе си. Ако мислите, че човѣкъ може и трѣбва да живѣе и да мисли само за себе си, вие ще се натъкнете на философия, която носи нещастие. Всички живѣемъ за Бога, за Божията Любовь; умираме за Бога и възкръсваме за Бога. Да любишъ, това е великиятъ смисълъ на живота. Азъ не говоря за обикновената, за човѣшката любовь, но говоря за възвишената, за Божията Любовь, която носи новия животъ и лѣкува хората отъ всичкитѣ имъ рани. Докато човѣкъ има рани, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ има язви въ мозъка си, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ има язви въ стомаха си, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ се безпокои, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ завижда, любовьта му не е съвършена. Казвамъ: Божественото учение иска да обърне хората въ правия пѫть, който Богъ е опрѣдѣлилъ отъ памти-вѣка. Нѣкои хора сѫ разбрали Бога, нѣкои не сѫ Го разбрали, а нѣкои тепърва ще Го разбератъ. Нѣкой пита: какво нѣщо е Любовьта? — Богъ е Любовь. — Ама какъ ще Го разберемъ? Какъ ще Го познаемъ? — Съ стомаха си. Щомъ разберемъ и познаемъ Бога съ стомаха си, тогава сладко ще ядемъ, сладко ще пиемъ, сладко ще спимъ, ще разбираме езика на всички плодове и растения — на царевицата, на житото, на ориза, на ябълкитѣ, на крушитѣ, а сѫщо така ще разбираме езика и на всички животни и птици. Казвате: всичко, каквото Богъ е създалъ, може да се яде. — Да, съгласенъ съмъ съ това, но ако се рѫководите отъ закона на любовьта. Ако ти изядешъ едно агне по закона на любовьта, то ще оживѣе въ тебе; ако не го изядешъ по закона на любовьта, то ще умре въ тебе. Тъй щото, можемъ да ядемъ и птици, и агнета, но само по закона на любовьта. Можете ли, слѣдъ като изядете една птица, да я направите безсмъртна? Ако можете да я направите безсмъртна, тя сама ще се съгласи да стане жертва. Апостолъ Павелъ казва: „Съ що искате да дойда при васъ — съ тояга ли, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Тоягата подразбира старото учение. Значи, да се яви споръ, кой е правиятъ пѫть; има ли вѣченъ животъ, или не; коя църква е по-права; мѫжътъ или жената има повече права; кой домъ е на правата страна? Това сѫ все елементарни въпроси, стари работи. Истински вѣрващиятъ, истински религиозниятъ, истински духовниятъ човѣкъ е разрѣшилъ тѣзи въпроси. Обаче, който е влѣзълъ въ новия пѫть, той трѣбва да знае тѣзи нѣща; нѣма защо да се смущава той отъ старото и да запитва, какво е Господъ, сѫществува ли Той и т. н. Ако ти познавашъ Бога съ своята дихателна система, ще имашъ отлични дробове, ще бѫдешъ отличенъ пѣвецъ. Само ония пѣятъ хубаво, които иматъ добрѣ устроена дихателна система. Само ония могатъ да мислятъ и да чувствуватъ правилно, който иматъ добрѣ устроенъ мозъкъ. Задната часть на мозъка се занимава съ обикновенитѣ чувства; горната часть на мозъка се занимава съ възвишенитѣ чувства, а прѣдната часть на мозъка се занимава съ мисъльта. Да любишъ Бога, това не е способность, това е изкуство, това е чувство. Да философствувашъ, това вече е способность. Музиката е способность, тя не спада къмъ областьта на сърцето. Казватъ нѣкому: ще пѣешъ отъ сърце! Не, съ сърце не се пѣе, съ мозъкъ се пѣе. Долната область на мозъка се занимава съ стомаха, т. е. съ грубата енергия. Слѣдователно, въ мозъка има три важни области. Ако главата на нѣкой човѣкъ е продълговата и се развива главно задната ѝ часть, такъвъ човѣкъ е силно чувственъ. У нѣкои хора прѣдната часть на главата, челото е силно развито; тѣ сѫ умствени хора. У нѣкои хора главата е широка. Значи, у тѣхъ е развита стомашната система. Тъй щото, като погледнете главата на човѣка, ще познаете, коя система прѣобладава въ него. Като знаете това, нѣма да изпадате въ грѣшки и ще можете правилно да градите и работите върху себе си. Всѣки човѣкъ има недовършена работа, за което се изискватъ хиляди години, докато я завърши. Задъ всѣки човѣкъ седи усилена работа за съграждане на новото. Нѣкои очакватъ да отидатъ на небето, да взематъ участие въ тържествата, които се готвятъ тамъ. Тѣ могатъ да взематъ участие въ тѣзи тържества, но прѣди всичко отъ тѣхъ се изисква велика работа за Бога. Съврѣменнитѣ хора още не сѫ работили за Бога, тѣ само сѫ се мѫчили и трудили и отсега нататъкъ тѣ ще работятъ за съграждане, за устройване на новото. Какъ ще се работи за съграждане на новото? Нѣма да се започне съ тояга, но ще се започне съ закона на Любовьта, съ кротъкъ духъ. Само по този начинъ човѣкъ може да се абстрахира отъ старото и да живѣе съ новото въ себе си. Казвамъ: за да постигне това, човѣкъ трѣбва да е готовъ да се откаже отъ старитѣ обичаи, да прѣстане да се занимава съ хората. Ако вие се интересувате отъ това, какво прави този, какво прави онзи, ще можете ли да прѣминете Ниагарския водопадъ само по едно вѫже и съ една върлина въ рѫка? Искате ли по този начинъ да прѣминете водопада, вие трѣбва да се концентрирате, да забравите рѫкоплѣскането, да не виждате, кой какъ ви гледа, или какво говорятъ за васъ. Вие трѣбва да вървите напрѣдъ, защото отъ концентрирането на вашата мисъль ще зависи благополучното прѣминаване на водопада. Ако гледате на всички страни и се интересувате отъ хората, вие ще паднете долу, отдѣто никой не може да ви избави. Докато сте на вѫжето, ще мислите само за себе си. Щомъ прѣминете водопада, свободни сте да гледате накѫдѣто искате. Слѣдователно, и съврѣменнитѣ хора днесъ сѫ поставени на такова тънко вѫже и ако се интересуватъ отъ това, какво правятъ другитѣ около тѣхъ, тѣ ще паднатъ долу, и никой не ще може да ги извади. Ето защо, тѣ трѣбва да бѫдатъ внимателни. Нѣкой се занимава съ музика, а другитѣ му казватъ: защо се кривишъ така? Той трѣбва да имъ отговори: елате на моето мѣсто, опитайте, какво е, и ако можете, свирете по-добрѣ отъ мене. Ако е въпросъ за смѣлость, мога да ви приведа примѣръ за двамата американци, които прѣминали Ниагарския водопадъ по вѫже; единиятъ отъ тѣхъ съ върлина въ рѫка, но самъ, а вториятъ съ другаря си на гръбъ. Питамъ: кой отъ двамата е посмѣлъ: който е на гърба на другаря си, или този, който го прѣнася по вѫжето? По-смѣлъ е този, който е на гърба на другаря си, защото той трѣбва да има голѣма вѣра въ него. Слѣдователно, ние трѣбва да имаме такова присѫтствие на духа, че безъ страхъ да прѣминемъ прѣзъ всичкитѣ мѫчнотии. Казвате: знаете ли, какви мѫчнотии имамъ? Казвамъ: каквито мѫчнотии да имате, колкото и да се клатушкате на една, или на друга страна, никой нѣма да ви сѫди, никой нѣма да ви намира погрѣшки, самъ вървете напрѣдъ. Въ продължителното пѫтуване все ще направите нѣкакво отклонение, но това да не ви спира въ пѫтя. Казвамъ: не се смущавайте отъ отклоненията, които ставатъ въ пѫтя ви. Казвате: между насъ нѣма любовь. — Да, това е едно малко отклонение. — Ама ние не се обичаме. — Това е друго отклонение. Тѣзи отклонения сѫ въ реда на нѣщата, затова не трѣбва да говорите за тѣхъ. Ще бѫде чудно, ако пуснете единъ параходъ въ океана, и той да не се клати. И параходътъ ще се клати, и пѫтницитѣ ще се клатятъ, ще помнятъ кога сѫ минавали съ параходъ прѣзъ океана. И нашиятъ организъмъ е параходъ, съ който ние пѫтуваме. Земята е бурно море или океанъ, прѣзъ който минаваме. Казвамъ: здравъ е параходътъ ви, ще издържи на буритѣ и вълнитѣ. Не може да потъне параходъ, който Богъ е направилъ. Това всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ и да се не смущава. Възможностьта за потъване на такъвъ параходъ е изключена не сто на сто, а сто и едно на сто. Нѣкой казва: единъ день азъ ще умра. — Това сѫ твои заключения. Ако не грѣшишъ, нѣма да умрешъ; ако грѣшишъ, ще умрешъ. — Ама мога ли да свърша училището? — Ако учишъ, ще свършишъ училището; ако не учишъ, простакъ ще умрешъ. — Дали ще придобия съвършенство? — Ако живѣешъ добрѣ, ще придобиешъ съвършенство; ако не живѣешъ добрѣ, нѣма да придобиешъ съвършенство. Това зависи отъ тритѣ системи на човѣка, отъ вѫтрѣшното разположение на неговия мозъкъ, на неговитѣ дробове и на неговия стомахъ. Това зависи отъ тѣзи три главни връзки въ човѣка: отъ дѣятелностьта на неговата глава, на неговитѣ дробове и на неговия стомахъ. Другояче казано: ако поставимъ Бога за глава на нашия животъ, всичко можемъ да постигнемъ. Нѣкой казва: да вѣрвамъ въ Господа, това е глупава работа. Питамъ: приятелю, глупаво ли е да живѣешъ съ глава? Глупаво е да живѣешъ безъ глава, но не е глупаво да живѣешъ съ глава. Казвате: може ли да се вѣрва въ духоветѣ, които живѣятъ въ задгробния животъ? Питамъ: можете ли да живѣете безъ дробове? Казвамъ: да вѣрвате въ ангелитѣ, това е възвишенъ животъ; то значи да дишашъ. Да вѣрвашъ въ другитѣ хора, това подразбира низшъ животъ: това е животъ на минералитѣ, на растенията и на животнитѣ. Това е животъ още и на стомаха. Обаче, всичко това е необходимость. Човѣкъ трѣбва да вѣрва въ Бога, защото Той е неговата мозъчна система. Той е главата на неговия животъ. Човѣкъ трѣбва да вѣрва въ ангелитѣ, защото тѣ сѫ дробоветѣ на неговия животъ. Човѣкъ трѣбва да вѣрва и въ хората, защото тѣ сѫ неговата стомашна система. При това положение всичко придобива смисълъ. То ще послужи за основа на бѫдещата философия, която ще се развие въ всичката си красота и ще донесе новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Бѫдещитѣ хора ще се радватъ въ тази нова философия, ще се възпитаватъ отъ нея и ще заминаватъ за другия свѣтъ пакъ съ нея. Тогава нѣма да има смърть, но ще има само идване и заминаване отъ единия въ другия свѣтъ. Казвате: какъ да приемемъ това нѣщо? То е прѣвръщане на енергията отъ едно състояние въ друго. За такова прѣвръщане на енергията говорятъ и съврѣменнитѣ учени. Запримѣръ, когато вѫглищата горятъ, тѣ се прѣвръщатъ въ топлинна енергия. Отъ тази топлинна енергия водата се прѣвръща въ пара, а отъ водата можете да получите електрическа енергия. Отъ прѣвръщането на енергията отъ едно състояние въ друго и ние се ползуваме, като трансформираме енергиитѣ въ нашия организъмъ. Когато не знаемъ, какъ да ги трансформираме, въ насъ се зараждатъ редъ болезнени състояния. Значи, много отъ болеститѣ на съврѣменнитѣ хора се дължатъ на незнание, вслѣдствие на което се подпушватъ енергиитѣ въ организма. Днесъ най-даровититѣ, най-великитѣ хора, както и обикновенитѣ хора, сѫ изложени на голѣми страдания. Въпрѣки това, много хора казватъ: и азъ ли трѣбва да страдамъ като другитѣ? — Ако не страдашъ, ти си по-долу отъ обикновенъ човѣкъ. Нѣкои казватъ: хората отъ новото учение сѫ голѣми мистици, много замислени хора. Чудно! Нима само новитѣ хора сѫ мистици? Нима само новитѣ хора сѫ замислени? Всѣки търговецъ е замисленъ. Срѣщашъ единъ търговецъ, нищо не разбира отъ мистицизъмъ, но замисленъ е човѣкътъ. Нѣкой чиновникъ, уволненъ отъ служба, и той мисли, и той става мистикъ. Нѣкой ученикъ не си знае урока, и той мисли, и той става мистикъ. Всички съврѣменни хора сѫ все мистици. Хора, които нѣматъ полици, сѫ реалисти. Тази реалность, обаче, не е истинска. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какъ нѣкои хора гледатъ на духовнитѣ. Офицеръ и войникъ вървятъ по пѫтя и се разговарятъ. Срѣщатъ нѣкои хора отъ религиозно, отъ духовно общество, и войникътъ запитва офицера: тѣзи хора отъ кои сѫ? — Тѣзи хора сѫ отъ изгубенитѣ. — Кои сѫ изгубени хора? — Слѣдъ врѣме ще разберешъ това. Азъ прибавямъ: дѣйствително, много право казва офицерътъ, че тѣзи хора сѫ отъ изгубенитѣ. Всички хора, които сѫ излѣзли отъ рая, сѫ все отъ изгубенитѣ, но отпослѣ намѣрени. Едно врѣме тѣ бѣха изгубени въ грѣхъ, но сега сѫ намѣрени. Блудниятъ синъ не бѣше ли изгубенъ? — Изгубенъ бѣше, но се намѣри. Мнозина се докачатъ отъ това положение и казватъ: какъ, нима ние бѣхме изгубени? Да, изгубени бѣхте, но трѣбва да се радвате, че сега сте намѣрени. Радвайте се, че намѣрихте правия пѫть. Тъй щото, питатъ ли ви, отъ кои сте, ще кажете: отъ изгубенитѣ нѣкога, а сега намѣрени. Тази е правата философия. Нима откриването на тайни въ природата не говори за изгубени нѣща? Сега всички хора се стремятъ къмъ безсмъртието, да придобиятъ новия животъ. Павелъ казва: „Що искате? Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Азъ казвамъ: съ любовь. И невидимиятъ свѣтъ, и Богъ идатъ при хората все по закона на Любовьта. Въ Бога нѣма абсолютно никаква тояга, и поменъ не сѫществува отъ нея. Въ небето тоягата сѫществува, но само като приятенъ споменъ. Нѣкой ангелъ, като види тояга на небето, цѣлува я и казва: много нѣщо ме научи тази тояга! Ако не бѣще тя, не бихъ научилъ Божията Любовь. А ние какво правимъ съ тоягата? — Начупваме я на нѣколко парчета, хвърляме я въ огъня и я изгаряме. Ангелътъ върши обратното: взима тоягата съ себе си; тя му служи въ живота като магически жезълъ. Добрѣ е всички да имате тази тояга, но вѫтрѣ въ себе си, а не отвънъ. И тъй, всички трѣбва да изучавате системата на вашата глава, системата на вашитѣ дробове и системата на вашия стомахъ. Всички трѣбва да изучавате влиянието на разнитѣ храни, влиянието на въздуха, влиянието на мислитѣ и чувствата и да видите, каква мощна сила упражняватъ тѣ върху кръвьта на човѣка. Тѣ съставляватъ три велики фактора, които, ако не приложите въ живота си, нищо не можете да научите. Това се отнася и до всички велики хора. И тѣ трѣбва да вървятъ по тѣзи три пѫтища. Само по този начинъ може да се очаква идването на новата култура. И тритѣ метода сѫ добри и за личностьта, и за индивида, и за душата. Тѣ ще ви свържатъ съ миналото, съ настоящето и съ бѫдещето. 31 недѣлна бесѣда отъ Учителя държана на 22 май, 1927 г. г. София ____________________________________ *) І Послание къмъ Коринтянитѣ 4:21
  25. Ани

    1927_05_29 Благо и леко

    "Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Благо и леко „Защото моето иго е благо, и моето брѣме е леко.“* „Защото моето иго е благо, и моето брѣме е леко.“ Ако всѣко живо сѫщество, което е дошло на земята, мисли, че може да прѣкара живота си въ щастие, безъ мѫчнотии и страдания, то живѣе въ илюзии, въ самоизмама. Всѣко живо сѫщество, веднъжъ дошло на земята, трѣбва да знае, че най-важното нѣщо за него е да разбере сѫщината на живота. Животътъ на земята не може да бѫде нито безъ иго, нито безъ брѣме. Който търси лесния пѫть, той очаква на другитѣ хора, тѣ да свършатъ неговата работа. Съврѣменнитѣ хора, напримѣръ, не сѫ си задавали въпроса, даромъ ли идатъ слънчевитѣ лѫчи на земята, или трѣбва да плащатъ и за тѣхъ. Мнозина дори и не подозиратъ, колко усилие, колко трудъ се полага за образуване на свѣтлината, отъ която ние се ползуваме днесъ. Мислите ли, че свѣтътъ, който е тъй разумно създаденъ, трѣбва даромъ да се ползува отъ слънчевата свѣтлина? За всѣко нѣщо въ живота трѣбва да се плаща — нищо не се дава даромъ. Природата е прѣдвидила единъ грамаденъ бюджетъ за разходи, но сѫщеврѣменно тя е прѣдвидила единъ бюджетъ и за приходи, който трѣбва да събере отукъ-оттамъ въ видъ на данъци или доброволни пожертвувания. Нѣкои разумни сѫщества иматъ строго опрѣдѣлена задача да събиратъ данъцитѣ отъ всички ония, които се ползуватъ отъ благата на природата. Тѣ събиратъ данъцитѣ въ опрѣдѣлено врѣме. Мнозина мислятъ, че свѣтлината, топлината и животътъ се даватъ даромъ на хората, затова нито животътъ си пазятъ, както трѣбва, нито свѣтлината цѣнятъ и използуватъ правилно. За всичко, което природата тъй изобилно дава, трѣбва да се плаща: за живота, за свѣтлината и топлината, за въздуха, за водата и т. н. Животътъ е сила, вложена още отъ памти-вѣка въ човѣшката душа. Отъ осемь хиляди години насамъ сѫществуватъ редъ лъжливи теории, отъ които се вижда, че животътъ се дава даромъ, вслѣдствие на което всѣки може да живѣе, както той разбира. Тѣзи теории сѫ създадени отъ сѫщества, които сѫ останали назадъ въ своето развитие. Днесъ тѣзи сѫщества се намиратъ въ мракъ и тъмнина, тъй че въ тѣхенъ интересъ е да държатъ и другитѣ хора при сѫщитѣ условия. Много отъ съврѣменнитѣ научни теории, както и нѣкои религиозни системи, сѫ създадени все отъ тия сѫщества. И ако днесъ почти цѣлата земя е покрита съ кости отъ умрѣли хора, това пакъ се дължи на тия сѫщества. Голѣма часть отъ катастрофитѣ по земята, които ставатъ отъ осемь хиляди години насамъ, се дължатъ пакъ на тѣхъ. Сега, като говоря за „осемь хиляди години“, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ наши официални години, но говоря за научни години. Всѣка научна година се състои отъ 25,000 официални години. Вие сами можете да изчислите, на колко се равняватъ тия осемь хиляди научни години. Може да се яви споръ, какви сѫ тѣзи научни години, но това не е важно. Цѣльта на разумната природа е да разшири крѫгозора на съврѣменния човѣкъ. Едни могатъ да взематъ тѣзи осемь хиляди години въ букваленъ смисълъ; други — въ прѣносенъ смисълъ, но и при първия, и при втория случай Истината остава една и сѫща. Единъ американски професоръ, д-ръ Стронгъ, ималъ смѣлостьта да разглежда въпроса за създаването на свѣта въ букваленъ смисълъ. Той казвалъ, че Богъ, наистина, е създалъ свѣта въ шесть дни, както се казва въ Битието. Обаче, той заминалъ за онзи свѣтъ, безъ да докаже на хората истинностьта на своето твърдение. Той нѣмалъ достасъчно данни за доказване на своята теория. Другъ американски професоръ, прѣдседатель на Бостонския университетъ, твърдѣлъ, че първиятъ човѣкъ не се явилъ въ Мала-Азия, но нѣкѫдѣ на сѣверния полюсъ, дѣто билъ раятъ. Обаче, и той не могълъ да докаже своето твърдение, защото нѣмалъ положителни данни. Казвамъ: и при едното, и при другото твърдение, Истината по тѣзи въпроси остава незасегната. Единъ день хората ще се добератъ до нея, но сега само я напипватъ. И тъй, много нѣща могатъ да се твърдятъ, но не могатъ да се докажатъ. Слѣдователно, и Христовитѣ думи „Моето иго е благо, и моето брѣме е леко“, могатъ само да се твърдятъ, но не и да се докажатъ. Тѣ трѣбва да се прѣживѣятъ. Забѣлѣжете, напримѣръ, никой не иска да носи иго, нито брѣме, а при това хората иматъ иго, иматъ и брѣме. Кой човѣкъ днесъ не е брѣмененъ? Кой човѣкъ днесъ нѣма иго? Ако нѣкой има 100—200,000 лева дългъ, това не е ли иго, не е ли брѣме? Който има такъвъ дългъ, той вече се е ограничилъ, навелъ се е подъ неговата тежесть. Дължишъ нѣкому една голѣма сума. Той те дава подъ сѫдъ, осѫждатъ те да изплатишъ дълга си, и ти губишъ своето достоинство. Това не е ли брѣме? Ти свършвашъ университетъ, но още нѣмашъ служба. Бѣденъ човѣкъ си, обръщашъ се за подкрѣпа тукъ — тамъ, но единъ твой познатъ те нагрубява, обижда те, казва ти нѣкои горчиви думи, и ти не можешъ да възстановишъ честьта си. Защо? — Защото нѣмашъ срѣдства да го дадешъ подъ сѫдъ. Това не е ли брѣме? Обаче, това сѫ странични въпроси, само за изяснение. За човѣка е важно да разбира истинския смисълъ на живота. За да го разбере, той трѣбва конкретно да разбере своитѣ първични желания, които играятъ важна роль въ живота му. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ има едно конкретно желание да учи, обаче, ако той е гладувалъ нѣколко дни, не може учи. Иска да се яви на изпитъ, не може, краката му не го държатъ, свѣтъ му се вие, губи съзнание. Слѣдователно, първо човѣкъ трѣбва да задоволи нуждитѣ на своя организъмъ, да се нахрани, а слѣдъ това да задоволи своитѣ второстепенни желания. Сѫщо така едно отъ първичнитѣ желания у човѣка е нуждата да диша. Ако не може да диша правилно, той всѣки моментъ рискува да се задуши. Друга първична нужда у човѣка е стремежътъ му да мисли, и то правилно да мисли. Много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ изоставили своитѣ първични желания и нужди и мислятъ за голѣми, за велики работи. Тѣ не се занимаватъ съ всѣкидневнитѣ си идеи и желания, но говорятъ за блага, за щастие, за велики идеи, които не могатъ да се реализиратъ дори слѣдъ хиляди години. Прѣди всичко трѣбва да се знае, че Онзи, Който е поставилъ конкретнитѣ желания и нужди въ човѣка, Той ги е прѣцѣнилъ като важни и необходими. Запримѣръ, какъ може човѣкъ да мисли за велики идеи, ако той е гладенъ, и ако не може правилно да диша и да мисли? Ето защо, първо той трѣбва да изучи естеството на глада. Гладътъ е най-добриятъ учитель и съвѣтникъ на човѣка. По-добъръ съвѣтникъ за човѣка отъ глада нѣма. По-добъръ професоръ за човѣка отъ чистия въздухъ нѣма. И най-послѣ, нѣма по-добъръ професоръ за човѣка отъ свѣтлината. Само свѣтлината може да научи човѣка да мисли правилно. Сега, като говоря за свѣтлината, азъ не разбирамъ отражението на свѣтлината въ очитѣ. Когато човѣкъ казва, че вижда нѣщата, това не е нищо друго, освѣнъ възприемане отражението на свѣтлината. Въ този смисълъ човѣкъ вижда много малко. Той възприема само нѣколко слънчеви лѫчи, които влизатъ направо въ очитѣ му, получава нѣколко външни впечатления и казва, че вижда свѣта. Това още не е истинско виждане. Запримѣръ, ако азъ кажа, че ви виждамъ, и вие казвате, че ме виждате, това могатъ да бѫдатъ само прѣдположения. Или ако азъ кажа, че ви чувамъ, и вие казвате, че ме чувате, и това могатъ да бѫдатъ само прѣдположения. Защо? Прѣдставете си, че прѣдъ васъ е поставенъ грамофонъ, на който се свири или говори нѣщо. Вие можете ли да кажете, че виждате и чувате еди-кой си пѣвѣцъ или говоритель? Не, гласътъ, който слушате да пѣе или да говори, е само отражение отъ гласа на еди-кого си. Нима този човѣкъ е влѣзълъ въ грамофона? Питамъ: ако е вѣрна теорията, че човѣкъ живѣе въ тѣлото си, защо той постоянно се мѣни? Значи, у човѣка, както и на грамофона, плочитѣ всѣки день се мѣнятъ, вслѣдствие на което и той се мѣни. Днесъ туришъ една плоча, мислишъ по единъ начинъ; утрѣ туришъ друга плоча, мислишъ по другъ начинъ. Днесъ свири плочата на баба ти, утрѣ свири плочата на дѣдо ти, и ти започвашъ да мислишъ като тѣхъ. Около мозъка на човѣка има една игличка, като тази на грамофона, която, като започне да се върти, докарва въ движение цѣлата мозъчна система, и той мисли вече споредъ плочата, която е поставена въ неговия мозъкъ. Когато тази игличка спира движението си, въ мозъка се забѣлѣзва едно спиралообразно движение, вслѣдствие на което и мисъльта моментално спира. Тогава човѣкъ усѣща виене на свѣтъ, губене на съзнание, и той пада на земята. Щомъ движението на игличката се възстанови, и човѣкъ дохожда отново въ съзнание. Казвате: докажете това! Това не може да се доказва, то е твърдение. За въ бѫдеще може да се докаже, но засега не е възможно. Прѣди години вървя съ единъ приятель изъ града и се разговаряме. Азъ му казвамъ: споредъ моитѣ изчисления Мусала е най-високиятъ планински върхъ на Балканския полуостровъ. Той е по-високъ даже и отъ Олимпъ. Той се засмѣ и ми отговори: има изчисления отъ ученитѣ, споредъ които се знае, че Мусала не е най-високиятъ върхъ, както ти казвашъ. — Изчисленията на тѣзи учени не сѫ вѣрни. Ще се увѣришъ нѣкога, че съмъ правъ. Обаче, не се мина много врѣме, и нѣкои германски учени направиха свои изчисления и доказаха, че Мусала е съ 33 м. по-високъ отъ Олимпъ. Прѣди години единъ виденъ български геологъ минавалъ покрай Провадия и забѣлѣзалъ, че на нѣкои мѣста отъ земята излизала солена вода. Запитали го, дали близо до това мѣсто има соль? Той казалъ, че имало само солена вода, но не и соль. Азъ казахъ на тия хора, че на това мѣсто, именно, има толкова много соль, че всички българи могатъ да се осолятъ съ нея. И наистина, слѣдъ врѣме учени доказаха, че на това мѣсто има голѣма площь отъ соль, съ около 30 м. дълбочина. Значи, всѣко нѣщо, което се твърди съ положителность, може да се докаже, макаръ и слѣдъ врѣме. Това, което ние знаемъ, нѣма защо да го доказваме. Дѣ се намира соль, или дѣ се намира злато — това нѣщо ще дойде на своето врѣме. Има хора, опрѣдѣлени специално за тази работа, да покажатъ, дѣ се намира соль, злато или други природни богатства. Това не е работа на ученитѣ хора. На единъ светия, на единъ благочестивъ човѣкъ не е опрѣдѣлено да управлява, или да урежда социалния строй на държавитѣ. Това не е тѣхна работа. Трѣбва ли да се доказва на единъ човѣкъ, който цѣлъ животъ ялъ, пилъ и заборчлѣлъ, че не е на правъ пѫть? Слѣдъ като цѣлъ животъ е ялъ и пилъ, той вече е достатъчно опитенъ самъ да оправи работитѣ си. Той знае вече, кой е правиятъ пѫть. Трѣбва ли другъ нѣкой да оправя работитѣ му? Който знае да яде и да пие, той знае и да плаща. Често съвременнитѣ хора не успѣватъ въ своитѣ работи, защото се мѣсятъ въ нѣща, които се явяватъ ни въ клинъ, ни въ рѫкавъ въ живота имъ. Запримѣръ, тѣ искатъ да докажатъ, дали човѣкъ е праведенъ и доколко е такъвъ. Този въпросъ е неразрѣшимъ. Прѣди всичко човѣкъ при разбиранията, които има днесъ, не може да бѫде праведенъ на земята. Въ свѣта има само Единъ праведенъ — Той е Богъ. Въ свѣта има само Единъ ученъ — Той е Богъ. Всички други сѫ ученици, които се учатъ сега. Въ свѣта нѣма и гениални хора. Да се казва, че еди-кой си е гениаленъ, това е човѣшко прѣдположение. По какво се отличава гениалниятъ човѣкъ? Гениалниятъ човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата, трѣбва да познава своитѣ сили и способности, да разбира устройството на организма си, да е пъленъ господарь на своята сѫдба. Истински гениалниятъ човѣкъ, като създаде нѣкаква научна теория, той трѣбва да я обясни и докаже на хората, да я направи приложима въ живота. Да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ, това подразбира да започнешъ нѣщата отново. Има гениални хора въ свѣта, но тѣ идватъ и си заминаватъ, безъ да оставятъ гробове и паметници на земята. Гениалниятъ човѣкъ нѣма гробъ. Ако хората му направятъ гробъ, ако тѣ му издигнатъ паметникъ, това е другъ въпросъ. Обаче, той самъ нито гробъ, нито паметникъ оставя. Христосъ казва: „Вземете моето иго, защото е благо, и моето брѣме, защото е леко.“ Съврѣменнитѣ хора търсятъ животъ безъ иго, безъ брѣме. Игото прѣдставя ограниченията въ живота. Мислите ли, че ако нѣмате никакво иго, никакво брѣме, животътъ ви ще бѫде по щастливъ отъ сегашния? Игото, което съврѣменнитѣ хора иматъ, съотвѣтствува на напрѣжението на силитѣ, които дѣйствуватъ въ тѣхния организъмъ. То е съобразно съ идеитѣ, които тѣ иматъ. Колкото идеитѣ сѫ по-силни, толкова и тѣхното иго е по-силно. Игото сѫщеврѣменно съотвѣтствува и на чувствата у човѣка. Вслѣдствие на това, който има по-силни мисли и чувства, той изпитва и по-голѣми противодѣйствия. Всѣко тѣло, което се движи съ по-голѣма бързина, изпитва и по-голѣмо съпротивление. Щомъ е така, схващанията ви за живота трѣбва да бѫдатъ поставени на съвсѣмъ друга основа отъ тази, на която сега живѣете. Сега, ние нѣма да се спираме върху посрѣдственитѣ схващания за живота. Защо? — Защото съ тѣхъ нищо не може да се постигне. Има хора, които постоянно се безпокоятъ, тревожатъ, че могатъ да изгубятъ живота, щастието, благото си. Майката се безпокои да не изгуби дѣтето си; банкерътъ се безпокои да не изгуби капиталитѣ си; момъкътъ се безпокои да не изгуби своята възлюбена; учительтъ се безпокои да не изгуби ученицитѣ си; ученикътъ се безпокои да не изгуби своето учение; богатиятъ се безпокои за своето богатство; здравиятъ се безпокои за своето здраве и т. н. Нѣма човѣкъ на земята, който да не се безпокои за нѣщо. Обаче, тѣзи тревоги, тѣзи безпокойствия не сѫ реални. Защо? — Понеже въ живота, както и въ природата нищо не се губи, нищо не се придобива. Като казваме, че нищо не може да се придобие, разбираме, че нищо не може да се създаде. И дѣйствително, засега нови нѣща не могатъ да се създадатъ. Защо и за какво, нѣма да обяснявамъ. Едно е важно да знаете, че свѣтътъ е вече на ликвидиране. Той почти е изминалъ крѫга на своето развитие. Иде вече нова епоха, въ която нови нѣща ще се създадатъ. За да може човѣкъ да създаде нѣщо ново, той трѣбва да бѫде въ хармония съ цѣлия козмосъ, съ всички първични сили, които работятъ въ свѣта. Човѣкъ трѣбва да има правилни схващания за Бога, да разбере Неговата сѫщина. Не е въпросътъ да се опрѣдѣли, какво нѣщо е Богъ, но Той трѣбва да се разбере. Нѣкой пита: какво нѣщо е вѣчностьта? Вѣчностьта не може да се опрѣдѣли. Ако става въпросъ за проявената, за опрѣдѣлената вѣчность, може да се каже много нѣщо, понеже тя се е самоопрѣдѣлила. За непроявения животъ нищо не може да се каже. но за проявения животъ много нѣщо може да се каже. Обаче, ако сега се кажатъ много нѣща, тѣ могатъ криво да се разбератъ. Запримѣръ, ако опрѣдѣля характера на човѣка по неговия носъ, по неговитѣ очи, уши, той ще каже: отдѣ знаете това нѣщо? Какво отношение има носа къмъ моя характеръ? Носътъ има отношение къмъ характера на човѣка: дали той е широкъ или тѣсенъ, завитъ надолу, като кука, или гърбавъ, той има, ако не абсолютно, то поне относително отношение. Отъ носа се опрѣдѣля и състоянието на дихателната система. И обратно: когато дихателната система на човѣка е добрѣ развита, и носътъ е добрѣ развитъ. Запримѣръ, когато дихателната система у човѣка е добрѣ развита, той диша правилно, вслѣдствие на което мускулитѣ на носа се упражняватъ повече, ноздритѣ се отварятъ широко и, въ края на краищата, носътъ се развива правилно. Когато пъкъ дихателната система у човѣка е слаба, дишането става по-бавно, вслѣдствие на което носътъ се сплесва, ноздритѣ се свиватъ. Ако нѣкой човѣкъ има повече желания, тѣ се отразяватъ върху лицето, главно върху устнитѣ му. Вслѣдствие на многото желания, кръвьта приижда къмъ устнитѣ, и тѣ надебеляватъ. Споредъ астрологията, хора, съ дебели устни и широки ноздри сѫ извѣстни като венерини типове. Като говоря за венерини типове, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ онази венера, която се движи на небето, между звѣздитѣ, но имамъ прѣдъ видъ друга венера, която е на земята. Тази венера, която е на земята, е разумна; тя създава дебелитѣ устни и широкитѣ носове у хората. Тя създава желанията у хората, вслѣдствие на което въ устнитѣ имъ приижда по-голѣмо количество кръвь, Послѣ тя взима четка, като художничка, и размазва равномѣрно червената боя по устнитѣ и по странитѣ. Ще кажете: какво отношение има между червенитѣ устни, червенитѣ страни и желанията на човѣка? Тази червенина е резултатъ на вѫтрѣшенъ процесъ, който става у човѣка. Казвамъ: често хората изпадатъ въ заблуждения. Като видятъ нѣкоя мома съ червени устни и страни, тѣ мислятъ, че този цвѣтъ е естественъ и си правятъ редъ заключения. Въ сѫщность, тѣзи моми сами сѫ се червисали. Като виждатъ, че венера не дохожда съ четката си да ги поначерви, тѣ купуватъ червена боя и сами правятъ устнитѣ и странитѣ си, колкото желаятъ червени. Венера ги е научила на това изкуство. Нѣкои хора пъкъ обичатъ кѫдрави коси, и ако богинята естествено не ги е накѫдрила, тѣ купуватъ специални за тази цѣль машинки и сами кѫдрятъ коситѣ си. Тѣ турятъ тия машинки вечерь, та като станатъ сутринь, коситѣ имъ да сѫ накѫдрени. Които иматъ естествено кѫдрави коси, тѣхната работа е лесна. Питамъ: какво се крие задъ червенитѣ устни и страни? Какво се крие задъ кѫдравитѣ коси? Обаче, човѣкъ трѣбва да различава краскитѣ. Има една естествена, приятна червенина на лицето и устнитѣ на човѣка, която изразява неговото здравословно състояние. Такъвъ човѣкъ по характеръ е слънчевъ типъ, той е изразъ на живота. Тоноветѣ на краскитѣ въ слънчевитѣ типове сѫ приятни, чисти. Видите ли такива краски по лицето, или по устнитѣ на нѣкой човѣкъ, ще знаете, че слънцето има правилно, хармонично влияние върху него. Тогава и отношенията на този човѣкъ къмъ слънцето сѫ правилни. Такъвъ човѣкъ прѣдставя здрава основа, върху която може да се работи. И затова, който иска да бѫде гениаленъ, той трѣбва да има правилни отношения къмъ слънцето. Щомъ има правилни отношения къмъ слънцето, и слънцето ще му въздѣйствува. Слънцето има свой прѣдставитель на земята. Колко пѫти вие сте срѣщали този прѣдставитель, разговаряли сте се съ него, разправяли сте му за слънцето, за астрологията, а той само се поусмихва. Вие даже не подозирате, че този, съ когото говорите, е прѣдставительтъ на слънцето, който урежда всички работи на земята. Сега, ако нѣкой ученъ човѣкъ чуе да се говорятъ тѣзи нѣща, ще каже, че това сѫ заблуждения. Нима между всички теории, които се прѣподаватъ въ университета, нѣма заблуждения? Всѣка теория съдържа въ себе си извѣстна истина, но сѫщо така съдържа извѣстна доза лъжа. Отъ мое гледище, въ живота има голѣмо прѣувеличаване на нѣщата. Ако турите подъ микроскопъ едно малко сѫщество и го увеличите 2,000 пѫти, нима това не е заблуждение? Нима това не е прѣувеличение? Като извадите това малко сѫщество отъ микроскопа, вие го виждате вече другояче. По сѫщия начинъ хората говорятъ за нѣща, които не сѫ виждали. Тѣ говорятъ за любовьта, но питамъ: кой е виждалъ любовьта? Ще кажете: любовьта не се вижда, но се чувствува. Не, любовьта не може да се чувствува. Това, което хората чувствуватъ, не е любовь. Любовьта може да се схване само съ човѣшкия духъ. Когато човѣкъ долови само единъ лѫчъ отъ любовьта, въ него настава такъвъ миръ, такова разширение, че той веднага разбира отношенията си къмъ хората, и става герой, не се страхува отъ нищо. Обаче, това състояние е моментно. Изгуби ли този лѫчъ, той пакъ дохожда въ своето първоначално състояние, става малодушенъ, плаши се, тревожи се, намира се вече въ едно болезнено състояние. И тъй, първото нѣщо, което се изисква отъ всички хора, е да уредятъ отношенията си съ онзи, който ги обича. Засега всички искатъ все отвънъ да се прославятъ. Не уреждайте въпроса съ хора, които не ви обичатъ, които не ви познаватъ. Уреждайте отношенията си само съ онзи, който ви обича. Кой е той? — Слънцето. Тъй щото, първата задача на всѣки е да уреди отношенията си съ слънцето. Щомъ уреди отношенията си съ слънцето, съ останалитѣ планети — юпитеръ, нептунъ, марсъ, сатурнъ — лесно ще се уредятъ. Не може ли човѣкъ да уреди отношенията си съ слънцето, съ никоя друга планета не може да ги уреди. Слѣдователно, всички криви схващания на хората, били религиозни или научни, се дължатъ все на тѣхнитѣ криви отношения къмъ слънцето. И обратно: правитѣ, хармоничнитѣ схващания на хората се дължатъ на правилнитѣ имъ отношения къмъ слънцето. Сега ние не говоримъ за физическото слънце, но за онова слънце, което е проява на цѣлокупния животъ. Върху него е построенъ разумния, идеалния животъ. Само по този начинъ и вие можете да съградите вашия животъ, вашето щастие. Това може да се докаже съ редъ примѣри отъ живота и развитието на растенията. Хора, които се занимаватъ съ земледѣлие, съ градинарство, сѫ забѣлѣзали, че растения, или плодни дървета, посадени на богата, хубава почва, винаги сѫ давали най-добри резултати. Ако пъкъ сѫщитѣ тия растения или дървета ги садятъ въ бѣдна, хилава почва, тѣ сѫ изсъхвали, или сѫ се развивали много слабо. Такива почви трѣбва непрѣменно да се наторяватъ, за да дадатъ добри плодове. Нѣкой казва: азъ мисля правилно. Питамъ: твоитѣ отношения къмъ слънцето правилни ли сѫ? — Не сѫ правилни, но това не е важно. Не, докато отношенията ти къмъ слънцето не сѫ правилни, ти не можешъ право да мислишъ. Какво разбирате подъ правилни отношения къмъ слънцето? Ако имате правилни отношения къмъ слънцето, първото нѣщо, което ще констатирате въ себе си, е слѣдното: вие ще прѣстанете да се борите съ себе си, ще се примирите напълно, ще имате правилни схващания за своитѣ мисли и чувства, ще разбирате вашето минало и настояще и ще проникнете въ вашето бѫдеще. Това не показва, че човѣкъ ще живѣе въ своето минало. Не, човѣкъ не живѣе нито въ миналото, нито въ настоящето, нито въ бѫдещето си, но за всѣки даденъ моментъ той трѣбва да разбира условията, въ които е поставенъ неговиятъ духъ. Тѣзи условия съставятъ за човѣка брѣме, което той неизбѣжнотрѣбва да носи. Ти си гладувалъ два-три деня, нѣмашъ петь пари въ джоба си, но очаквашъ единъ твой приятель да дойде при тебъ, да ти помогне. Минаватъ часъ, два, три отъ обѣщаното врѣме, но той не дохожда, отишълъ нѣкѫдѣ, забравилъ, че ти имашъ нужда отъ него. Това не е ли иго? Това не е ли брѣме? И тъй, Христосъ, Който добрѣ разбиралъ човѣшкия животъ, понеже иде отъ областьта на разумния животъ, казва: „Вземете върху себе си моето иго и моето брѣме и се учете отъ мене, защото съмъ кротъкъ и смиренъ по духъ“. Това подразбира: азъ имамъ долини, имамъ и високи върхове; върху мене всичко расте: и грозде, и сливи и круши, и ябълки, и царевица, и жито — всичко, каквото потърсите за ядене, имамъ. Ако искате да знаете, върху мене растатъ и всички научни теории. И наистина, всѣка научна теория се развива по сѫщия законъ, както се развива краставицата, тиквата и т. н. Тя е посѣта върху човѣка, като сѣменце, и трѣбва да минатъ година, двѣ, три, докато израсте и узрѣе това сѣменце, да стане голѣмъ плодъ. Напримѣръ, нѣкое сѣменце отъ тиква попадне на добра почва, и тази тиква се развива добрѣ, узрѣва скоро и хората казватъ: сладка е тази тиква? И теориитѣ, като тиквитѣ, или сѫ сладки, или не. Има теории за самоотричането, подъ влиянието на които много хора се самоотричатъ, но нѣкои отъ тѣхъ впослѣдствие съжаляватъ за своето самоотричане. Запримѣръ, много отъ българскитѣ опълченци казватъ: какво направихме ние? Ходихме да гонимъ Михала. Защо мислите, че сте ходили да гоните Михала? — Защото, каквото направихме, не го признаватъ. Ние сме отхвърлени, прѣнебрегнати отъ младото поколѣние. Значи тѣ сѫ очаквали да получатъ нѣщо за своята работа, да влѣзатъ въ Царството Божие. Така е, прави сѫ тѣ, но и Русия като дойде, положението не бѣше по-добро; пакъ не дойде Царството Божие на земята. Впрочемъ, положението бѣше малко по-добро, отколкото въ турско врѣме, но и тогава, па и сега пакъ има бой. Въ турско врѣме, като влѣзеше турскиятъ ага въ нѣкоя българска кѫща, и не му сложатъ кокошка на масата, имаше бой. Питамъ: сега не е ли сѫщото? Сега нѣма ли бой? Едно врѣме българитѣ казваха: да ни избави Господъ отъ турцитѣ! Сега нѣма ли пакъ бой? Влѣзете въ нѣкое християнско общество, дѣто очаквате другъ животъ, други отношения и постѫпки, но и тамъ има бой. Слѣдователно, и въ турско врѣме, и въ поновитѣ врѣмена на християнството, все има бой. И тогава, хората се обезсърдчаватъ и казватъ: какъ може да се образува истинско религиозно общество? Истинско религиозно общество се образува само тогава, когато хората опрѣдѣлятъ отношенията на сърцето си. Сега, можете да запитате: когато майката бие дѣтето си, права ли е? — Нѣкога е права, нѣкога не е права. Когато дѣтето иска да сучи, а майката го бие, права ли е тя? — Въ нѣкои отношения е права, въ нѣкои — не е права. Какъвъ е законътъ на природата въ такъвъ случай? Природата точно е опрѣдѣлила, по колко пѫти на день майката трѣбва да кърми дѣтето си. Обаче, дѣтето, като не разбира този законъ, почти всѣки часъ иска да сучи. Понѣкога майката излиза отъ търпѣние и набива дѣтето си. Права ли е тогава? — Права е. Тя може да му даде по два-три пѫти на день да сучи, и то да се задоволи. Има майки много усърдни въ това отношение: щомъ дѣтето заплаче, и тѣ веднага го кърмятъ. Понѣкога дѣтето може да има нѣкаква болка, но майката пакъ гледа по-скоро да го накърми, като казва: хайде, яжъ и мълчи! Това дѣте не е кѫпано нѣколко деня, усѣща се неразположено, плаче, но майката, за да се освободи отъ повѣче работа, казва: яжъ, но само млъкни! Съ плача си дѣтето казва: майко, окѫпи ме! Не искамъ да ямъ. Майката му отговаря: по-лесно ми е да те нахраня, отколкото да те окѫпя. Казвамъ: отъ всички се изисква дълбоко разбиране, дълбоко проникване въ нѣщата. Всѣки човѣкъ има свое брѣме, както и свое иго. И на всѣки игото и брѣмето сѫ тежки. Има моменти въ живота на човѣка, когато той усѣща игото и брѣмето си леки. Има моменти пъкъ, когато ги усѣща много тежки. Това сѫ относителни нѣща. Разумниятъ човѣкъ постепенно се освобождава отъ своето брѣме и отъ своето иго, безъ, обаче, да ги стоварва на гърба на другитѣ. Въ единъ отъ романитѣ на Жюлъ — Верна се разказва за единъ човѣкъ, който изпадналъ въ единъ съвършено усамотенъ островъ, самъ, безъ никакъвъ човѣкъ около себе си. Той си направилъ медено вино, което поставилъ въ нѣколко картунки, и отъ врѣме на врѣме се разхлаждалъ съ него. Единъ день, като минавалъ покрай една рѣка, видѣлъ единъ старецъ, който седѣлъ на отвѫдния брѣгъ на рѣката. Той се зарадвалъ, че най-послѣ вижда човѣкъ прѣдъ себе си и прѣдложилъ на стареца да го прѣнесе на гърба си, на другия брѣгъ на рѣката. Обаче, като се качилъ на гърба му, старецътъ вече не пожелалъ да слѣзе. Той го носилъ така день, два, три и вечерь, като си лѣгалъ, все на гърба му лежалъ; сутринь, като ставалъ, пакъ на гърба му седѣлъ. Най-послѣ този човѣкъ се видѣлъ въ чудо, какъ да се освободи отъ стареца. Казалъ си: не стига, че попаднахъ въ този самотенъ островъ, но отгорѣ на това ми дойде и това изпитание, да нося толкова тежко брѣме. Единъ день, като обикалялъ острова, дошло му на умъ, че има хубаво медено вино въ картункитѣ си и пийналъ малко. Понеже виното било силно, той скоро се опилъ. Въ това врѣме старецътъ го хваналъ за гушата и казалъ: дай и на мене отъ виното! Той му далъ картунката да пие. Старецътъ пилъ отъ виното, докато се опилъ. Слѣдъ това отпусналъ рѫцѣтѣ си отъ врата на своя другарь и започналъ да играе. Послѣдниятъ се възползувалъ отъ това положение и веднага свалилъ стареца на земята, като си казалъ: втори пѫть не прѣнасямъ никакъвъ старецъ отъ единия брѣгъ на рѣката на другия. Не ми трѣбва такъвъ другарь! Питамъ: какво е отношението, каква е връзката между тѣзи двама души и васъ? Дойде нѣкой при васъ и ви казва: моля, подпишете за мене една полица, станете ми порѫчитель за хиляда лева. Бѫдете спокойни, ако ми станете порѫчитель, азъ ще бѫда внимателенъ къмъ васъ и въ най-скоро врѣме ще изплатя дълга си. Обаче, минаватъ година, двѣ, три, и този човѣкъ не мисли да плаща. Вие плащате за него, но си казвате: втори пѫть не нося старецъ на гърба си! Подпишете ли нѣкаква полица, и вашиятъ животъ става нещастенъ, но и животътъ на стареца става нещастенъ. Азъ съмъ противъ даването пари на заемъ. Ако мислите, че съ 100—200,000 лева можете да подобрите живота си, вие сте на кривъ пѫть. Паритѣ не оправятъ живота на хората. Съврѣменнитѣ държави все взиматъ пари на заемъ, но по този начинъ и до днесъ никоя държава не е могла да оправи работитѣ си. Коя е причината на това? Причината на това седи въ обстоятелството, че отношенията на хората спрѣмо Вѣчния принципъ не сѫ прави. Вслѣдствие на това, днесъ бѣдни и богати, прости и учени не разбиратъ живота. И ако днешнитѣ сиромаси се поставятъ на мѣстото на богатитѣ, и тѣ ще живѣятъ като тѣхъ. Или, ако богатитѣ заематъ мѣстото на сиромаситѣ, и тѣ ще станатъ като тѣхъ идеалисти. Обаче, това не е идея. Какво виждаме днесъ въ живота? Всѣки човѣкъ, като осиромашее, отива при Бога; обаче, разбогатѣе ли, той се отдалечава отъ Бога. Тъй щото, искате ли да отдалечите единъ обикновенъ човѣкъ отъ Бога, направете го богатъ. Въ притчитѣ е казано: „Не ми давай голѣмо богатство да не би да Те забравя. Не ми давай голѣма сиромашия, да не Те излъжа. Казвамъ: голѣмата сиромашия и голѣмото богатство сѫ двѣ крайности, двѣ ограничения. Щомъ човѣкъ дойде до голѣмата сиромашия, трѣбва да му се помогне; щомъ дойде до голѣмото богатство, пакъ трѣбва да му се помогне. Прѣди 20 години американското правителство издаде единъ законопроектъ, споредъ който да се опрѣдѣли точно границата, до която най-много може да се простира богатството на единъ човѣкъ. Ако богатството му надмине тази граница, държавата има право да тури рѫка на излишното богатство. Прѣведено на религиозенъ езикъ, този социаленъ американски проектъ се основавалъ, именно, на закона, че голѣмото богатство отдалечава човѣка отъ Бога. Тъй щото, излишното богатство трѣбва да се раздаде за Бога. Държавата не трѣбва да взима тѣзи пари въ джоба си, но да ги раздава на сиромаси, дошли до голѣма бѣднотия, която ги заставя да лъжатъ. Питамъ: отъ това гледище, какво трѣбва да правимъ съ живота, който ни е даденъ? Съ въздишки животътъ не може да се оправи; съ кършене на рѫцѣ, съ убийства, съ затвори и съ тѣмъ подобни, животътъ пакъ не може да се оправи. Животътъ може да се оправи, само като уредимъ отношенията къмъ сърцѣто си. За да се уредятъ тѣзи отношения, отъ хората се изисква изобилие. Въ мислитѣ и въ чувствата на съврѣменнитѣ хора има извѣстни подпушвания, които се изразяватъ по разни начини. До извѣстна възрасть човѣкъ има силна паметь, чете, работи, занимава се; слѣдъ нѣкоя и друга година той забѣлѣзва, че паметьта му отслабва, и вече прѣстава да се интересува отъ науката. Въ такъвъ смисълъ, какво прѣдставя учениятъ човѣкъ? Той прѣдставя натоварено животно. Ако се снеме товара на такъвъ ученъ, той прѣстава да бѫде ученъ, става обикновенъ човѣкъ. Тъй щото, ако човѣкъ е ученъ, само докато има силна паметь, той не е истински ученъ. Докато има силна паметь, той може да се ползува отъ всички научни теории; изгуби ли паметьта си, той губи и знанието си. Обаче, знание, което се губи, не е истинско знание, не е истинска храна. Всѣко знание трѣбва да се приложи! Често вие говорите за планетитѣ и за влиянието, което тѣ указватъ върху човѣка. Като говорите за марсъ, за венера или за друга нѣкоя, планета, питамъ: имате ли връзка съ тѣхъ? Нѣщата важатъ за насъ дотолкова, доколкото сме свързани съ тѣхъ. На сѫщото основание, като се говори за пробудени души, ние пакъ разбираме тѣзи, къмъ които имаме извѣстни отношения, извѣстни връзки. Казано на обикновенъ, или на религиозенъ езикъ, ние разбираме слѣдното: щомъ опрѣдѣлимъ отношенията си къмъ Бога, или къмъ, Вѣчната Любовь, ние се интересуваме вече и отъ всичко онова, което Богъ е създалъ. Ако обичаме нѣкого, ние се интересуваме отъ всѣка негова проява; каквото той направи, ние се радваме. Ако той е поетъ, ние се възхищаваме отъ неговитѣ произведения; ако е художникъ, ние пакъ се възхищаваме отъ неговитѣ произведения, отъ неговитѣ картини; ако е цигуларь, ние се интересуваме отъ неговата музика; ако е облѣкълъ нова дреха, ние пакъ се възхищаваме отъ нея. Ние харесваме всичко, каквото той направи. Само по този начинъ ние можемъ да се изучаваме. Защо? — Понеже любовьта внася у насъ новъ идеалъ, новъ погледъ за нѣщата, благодарение на който намираме, че въ любимия ни човѣкъ и най-малкитѣ работи сѫ красиви. Когато обичаме Бога, ние едноврѣменно обичаме и всичко онова, което Той е създалъ и казваме: добъръ е Богъ! Ако не обичаме Бога, и отношенията ни спрѣмо Неговитѣ създания не сѫ прави. Тогава казваме, че хората сѫ лицемѣри, лоши и т. н. При това положение ние отричаме красотата, изобщо, или красотата на отдѣлнитѣ части, Казвамъ: красиво нѣщо сѫ човѣшкитѣ очи! Въ сѫщность, кое е хубавото въ човѣшкитѣ очи? Хубавото въ човѣшкитѣ очи е онзи лѫчъ, който излиза отъ сърцето и минава прѣзъ очитѣ, Този лѫчъ се срѣща у малко хора. Той обикновено се проявява, когато човѣкъ е въ напълно нормално състояние. Ако схванете този лѫчъ, той ще произведе у васъ радость, надежда, разширение, свобода. Човѣкътъ, у когото сте съзрѣли този лѫчъ, може да не е ученъ, но той е въ сила да събуди добритѣ състояния у хората. Когато този лѫчъ излиза отъ очитѣ на нѣкой човѣкъ, тогава и хора, и животни иматъ пълно довѣрие въ него; нѣма ли този лѫчъ, и хората, и животнитѣ бѣгатъ отъ човѣка. Казвате: еди-кой си е ученъ. Питамъ: има ли този лѫчъ въ очитѣ си?— Нѣма. — Тогава той не е ученъ човѣкъ. Може да има знания, може да е натоваренъ съ много багажъ, но той не е истински ученъ. Сега, подъ думата „очи“, азъ разбирамъ прозорци на човѣшкия духъ. Най-цѣнното нѣщо, което човѣкъ има, това сѫ неговитѣ очи. Като говоря за лѫча, който излиза отъ очитѣ на хората, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ неговия низшъ умъ, който прѣдставя най-долното състояние на човѣка; азъ нѣмамъ прѣдъ видъ даже и разумностьта, която е срѣдното състояние на човѣка, но подразбирамъ висшата Божествена Мѫдрость, която произтича отъ Духа. Слѣдователно, азъ имамъ прѣдъ видъ висшия умъ на човѣка, който крие въ себе си всички дарби и способности. Думата „умъ“ или „омъ“ е санскритска и означава висшето начало у човѣка. Въ този смисълъ умъ и духъ сѫ едно и сѫщо нѣщо. Казвамъ: въ това отношение, ако иска да бѫде щастливъ, човѣкъ трѣбва да се заеме съ изучаване устройството на своя организъмъ. Истински духовнитѣ и религиозни хора знаятъ това нѣщо, и тѣ сѫ се заели съ разрѣшението на проблемата за щастието, т. е. съ изучаване на очитѣ. Тѣ гледатъ на очитѣ, като изразъ на любовьта, която се крие въ човѣка. Тѣ разглеждатъ любовьта като особенъ свѣтъ, свързанъ съ най-възвишенитѣ сѫщества, които живѣятъ на небето. На земята, обаче, любовьта заема най-долно положение. Втората стѫпка слѣдъ Любовьта, това е Мѫдростьта. Обаче, вие не можете да се занимавате съ самата Мѫдрость, но се занимавате съ знанието. Запримѣръ, вие трѣбва да се занимавате съ живота на растенията. Защо? — Понеже много растения, както и много плодове ни служатъ за храна. Слѣдователно, вие трѣбва да знаете, какво влияние указватъ тѣ върху вашия организъмъ. Ако ядете череши, напримѣръ, тѣ указватъ едно влияние; ако ядете ябълки, или круши, тѣ указватъ друго влияние; ако ядете тикви, тѣ указватъ трето влияние и т. н. Изобщо, всѣки плодъ служи за проява на една или на друга добродѣтель въ човѣка. Разнообразието на добродѣтелитѣ зависи отъ употрѣбата като храна на различнитѣ растения и плодове. Човѣкъ самъ по себе си не може да бѫде добродѣтеленъ. Той може да възприеме добродѣтелитѣ само отъ растителната храна. И за въ бѫдеще, когато хората се научатъ да се хранятъ правилно, тѣ нѣма да употрѣбяватъ само една храна, напримѣръ, само сливи, или само ябълки, но ще употрѣбяватъ разнообразна храна. Христосъ е казалъ: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Обаче, каквато храна и да употрѣбява човѣкъ, той трѣбва да се храни така, че тази храна да даде плодъ въ него, да се конкретизира. На сѫщото основание всѣко човѣшко желание и всѣка човѣшка мисъль трѣбва да се конкретизиратъ. Ако се конкретизиратъ, тѣ ще внесатъ нова насока въ живота на човѣка, а впослѣдствие тѣ ще дадатъ и новъ плодъ. И всѣки човѣкъ отвънъ, който може да внесе у васъ една нова мисъль, която да се конкретизира, той непрѣменно трѣбва да ви обича. Не можете да внесете въ човѣка нѣкаква нова мисъль, ако не го обичате. Христосъ казва: „Вземѣте моето иго и моето брѣме!“ Слѣдователно, игото и брѣмето сѫ необходими, за да се конкретизира любовьта. Щомъ човѣкъ приеме закона на любовьта, той непрѣменно ще се ограничи. Първото ограничение въ свѣта е внесено чрѣзъ любовьта. Когато любовьта дойде, тя казва: който иска да бѫде мой ученикъ, той непрѣменно трѣбва да се ограничи. Нѣкой казва на приятеля си: азъ те обичамъ. — Щомъ ме обичашъ, ще се ограничишъ. И въ Писанието е казано: „Надпрѣварвайте се да си отдавате почитъ и уважение! Покорявайте се единъ на другъ!“ Ама нѣкой билъ ученъ — и той ще спазва сѫщия законъ. Какво може да се очаква отъ едно религиозно общество, ако членоветѣ му не се покоряватъ единъ на другъ? Това покоряване не трѣбва да става по законъ, но по съзнание, по свобода. Ако хората се покоряватъ по закона на любовьта, питамъ: ще има ли тогава нѣкакво ограничение? Ако хората започнатъ да си налагатъ покорство единъ на другъ по силата на нѣкакви установени правила, това е вече механически законъ. Отъ осемь хиляди години насамъ хората все проповѣдватъ, че свѣтътъ трѣбва да се управлява съ тояга. Казвамъ: направете единъ съзнателенъ опитъ въ това отношение и ще видите, че тоягата има само разрушително влияние. Ако прѣкарате въ нѣкоя гора цѣли 20 години и водите чистъ и светъ животъ, а слѣдъ това излѣзете отъ гората и набиете единъ грѣшникъ съ тояга, той ще спечели нѣщо, ще се поправи, но вие ще изгубите, ще деградирате. Вие ще плащате неговитѣ дългове, а той ще използува вашето богатство. Между тоягата и васъ ще настане обмѣна: вашата енергия чрѣзъ тоягата ще прѣмине въ грѣшника. И тъй, когато се казва, че не трѣбва да се свързвате съ свѣта, това подразбира, че не трѣбва да се прави връзка между богати и бѣдни. Разбирайте мисъльта ми право. Прѣди всичко, въ отношенията на богати и бѣдни трѣбва да се създаде не външна, привидна връзка, но трѣбва да се създаде истинска вѫтрѣшна връзка, тѣ да се считатъ равни помежду си, като души, излѣзли отъ Бога. Че богатитѣ имали пари, а бѣднитѣ нѣмали пари, това е другъ въпросъ. Паритѣ не могатъ и не трѣбва да опрѣдѣлятъ отношенията на хората. Ако богатитѣ и бѣднитѣ сѫ свързани помежду си чрѣзъ любовьта, това вече е достатъчно; тѣ ще разрѣшатъ въпроса. Богатиятъ, като има пари, той всѣкога ще може да нагости бѣдния; бѣдниятъ, отъ своя страна, не трѣбва да изисква отъ богатия повече, отколкото му е необходимо. Щомъ богатиятъ нагости бѣдния, това е достатъчно, Бѣдниятъ не трѣбва да пита: ами за утрѣ? Любовьта не мисли за утрѣшния день. Днешниятъ день е въ закона на любовьта; Утрѣшниятъ день е извънъ любовьта. Това, което сега прѣживяваме, то е въ закона на любовьта. Въ Писанието е казано: „Ние живѣемъ и се движимъ въ Бога“. Тогава, азъ поставямъ на разглеждане слѣдния въпросъ: щомъ Богъ е Любовь, и ние живѣемъ и се движимъ въ Него, щомъ Богъ е свѣтлина и Истина, какъ е възможно тогава Той да ни остави на произвола на сѫдбата? Това е абсолютно невъзможно! Ако нѣкой ученъ е мислилъ дълго врѣме върху създаването на слънцето и на звѣздитѣ, както и върху създаването на свѣта, изобщо, и създалъ своя теория, най-послѣ той трѣбва да отиде при Господа и да каже: Господи, азъ имамъ своя теория за създаването на свѣта, но Ти, Който си го създалъ, моля Те, корегирай моята теория и ми покажи, до колко тя е съгласна съ Истината. Слѣдъ това този ученъ трѣбва да остави тетрадката си на Господа и да си замине. Казвате: какъ ще го корегира Господъ? Питамъ; вие оставали ли сте тетрадката си на Господа да ви корегира? Сега, ще ви разкажа единъ случай, да видите, какъ Господъ може косвено да корегира хората. Двама англичани, млади хора, слѣдвали оксфордския университетъ. Тѣ често се разговаряли върху задгробния животъ, като разсѫждавали, дали има другъ свѣтъ, или не; единъ день тѣ се уговорили: ако, наистина, има другъ свѣтъ, тогава, този отъ тѣхъ, който по-рано замине, ще даде по нѣкакъвъ начинъ доказателство на приятеля си, че има другъ свѣтъ. Слѣдъ извѣстно врѣме единъ отъ двамата студенти заминалъ за онзи свѣтъ, а на земята останалъ да живѣе Морицъ, тъй се казвалъ другаря на заминалия. Морицъ очаквалъ вече отъ другаря си нѣкакво съобщение отъ онзи свѣтъ. За тази цѣль той правилъ разни сеанси, по единъ, или по другъ начинъ, но нито единъ отъ сеанситѣ не му вдъхвалъ довѣрие. Най-послѣ той прибегналъ до слѣдния случай: взелъ едно малко моливче и единъ бѣлъ, чистъ листъ и ги поставилъ между двѣ плочи. На сутриньта отишълъ да види, дали нѣма нѣщо написано на листчето и останалъ силно изненаданъ, когато видѣлъ написано мотото, което само тѣ помежду си знаели. Тѣ прѣдварително рѣшили, това мото да напише онзи отъ тѣхъ, който по-рано замине за другия свѣтъ. Сѫщеврѣменно другарьтъ на Морица написалъ въ това листче и слѣдното: азъ съмъ много добрѣ, но още не ми е дадена работа. Питамъ: кой другъ може да напише това нѣщо? Мнозина ще кажатъ, че това го е писалъ другъ нѣкой човѣкъ. И така може да се мисли, но важното е, че на плочата било написано мотото, което знаели само Морицъ и другаря му. Съврѣменнитѣ хора се отличаватъ съ крайно отричане на реалностьта. Впрочемъ, азъ не отказвамъ правото на хората да се съмняватъ, да се отнасятъ критически къмъ нѣща, въ които тѣ не сѫ увѣрени, но казвамъ: има една вѣра, която води хората къмъ великата Истина. Тъй щото, тѣ трѣбва да се прѣдпазватъ отъ лековѣрие, но да се стремятъ къмъ абсолютната, къмъ положителната вѣра. Дойдатъ ли до тази вѣра, тя ще отнеме тѣхното иго и тѣхното брѣме. Забѣлѣзано е, че и богати, и бѣдни, все се измѫчватъ. Хората изобщо се чувствуватъ изоставени: тѣ ту се залюбватъ, ту се разлюбватъ. Нѣкой казва: влюбихъ се въ еди-коя си мома. Казвамъ: скоро ще бѫдешъ разлюбенъ. — Какъ тъй! Тя е благородна мома. — Ще видишъ, тя скоро ще си намѣри другъ. — Защо? — Законътъ между хората е такъвъ. Ако единъ ангелъ дойде на земята, той ще възлюби всички хора — дѣто мине, все ще направи връзка. Казвате: това е неморално! Моралътъ на земята е безморалие на небето. Като слѣзе на земята, Ангелътъ, ще се влюби въ всички хора, безъ да счита това за грѣхъ. Тогава и за хората казвамъ: не е лошо, не е прѣстѫпно това, че тѣ се влюбватъ, но лошото е тамъ, че искатъ да се обсебватъ, да се ограничаватъ. Да се влюбишъ въ нѣкого, това показва, че имашъ сърце. Обаче, искашъ ли да туришъ гемъ върху сърцето на своя възлюбенъ, това вече е грѣхъ. Значи, опасностьта въ любовьта се явява тогава, когато човѣкъ иска да ограничи своя възлюбенъ, да го задържи за себе си. Богъ, Който е висшъ принципъ, проява на Любовьта, Той ни показва безграничната си любовь къмъ насъ, като ни оставя напълно свободни. И въ тази свобода ние, или вършимъ волята Му, или грѣшимъ. Той казва: постѫпвайте, както мислите, но единъ день, когато дойдете при мене, тогава азъ ще ви дамъ съвѣтъ, какъ трѣбва да се постѫпва. Нѣкой се чувствува изоставенъ, измѫченъ и казва: защо Господъ се отдалечава отъ менъ? Защо не ми даде нѣкакъвъ съвѣтъ? Казвамъ: прѣди още да се обърнешъ къмъ Бога, Той, като те види, че правишъ нѣщо, което не е добро, казва: споредъ моята любовь, не прави това, което си започналъ! Обаче, ако имашъ силно желание, направи го. Богъ никога и никому не желае злото. Той винаги има прѣдъ видъ доброто, но оставя всѣко сѫщество да се проявява свободно. Богъ никого не ограничава и никому не се налага. Съврѣменнитѣ хора често разискватъ върху грѣха. Казвамъ: грѣхътъ може да бѫде неразбранъ, а може да бѫде и разбранъ. Ако грѣхътъ се разбере, като вѫтрѣшна свобода, въ която човѣкъ се проявява правилно и неправилно, тогава той ще помогне за изправянето на много погрѣшки между хората. Само въ свободата може да се грѣши. Прѣдставете си единъ човѣкъ, на когото езикътъ или рѫцѣтѣ сѫ парализирани. Може ли този човѣкъ да грѣши? Външно той не може да грѣши, защото съ парализиранъ езикъ не може да се говори, и съ парализирани рѫцѣ не може да се бие. Такъвъ човѣкъ ще мине прѣдъ хората за светия. Азъ бихъ желалъ да мине за светия само онзи човѣкъ, на когото езикътъ и рѫцѣтѣ сѫ здрави. Слѣдователно, ако нѣкой може да контролира своитѣ удове така, че да не върши никакво прѣстѫпление при здравъ езикъ и при здрави рѫцѣ, той е истински човѣкъ. Прѣдставете си, че азъ искамъ да ви заставя да вѣрвате въ нѣщо, като мене, и по този начинъ ви заблуждавамъ; какво печелите отъ това? Ни най-малко не искамъ да ви заставямъ да вѣрвате въ нѣщата, както азъ вѣрвамъ. Онова, което ме е заставило да вѣрвамъ въ нѣщо, то е специфично за мене; онова пъкъ, което ви е заставило да вѣрвате въ нѣщо, то е специфично за васъ. Нѣма двама души въ свѣта, които да вѣрватъ еднакво, или които да любятъ еднакво. Нѣкой казва: моето сърце гори отъ любовь. Другъ казва: и моето сърце гори отъ любовь. Обаче, едното горение се различава отъ другото. Като измѣрвате температурата на любовьта, ще видите, че единъ човѣкъ има 10,000° топлина, другъ има 20,000°, трети 50,000°, четвърти 100,000°, пети — единъ милионъ градуса и т. н. Слѣдователно, температурата на любовьта може да достигне до два, три, четири, петь, десеть и повече милиона градуси. Като отидете при единъ ангелъ, или при нѣкое възвишено сѫщество, на което вибрациитѣ сѫ много силни, неговата любовь ще има още по-висока температура. Обаче, любовьта на едно възвишено сѫщество е безлюбие за човѣка. За човѣка любовь е това, което той конкретно може да почувствува. Колкото повече се развива човѣкъ, толкова и неговата любовь се разширява, а сѫщеврѣменно и температурата ѝ се увеличава. Ако нѣкой желае повече, отколкото може да възприеме, това е лакомство. Сега ще обясня другъ законъ. Взимате шише отъ единъ килограмъ съдържание и отивате при една чешма, или при единъ изворъ да го напълните. Колко струва това шише съ вода, напълнено отъ самия изворъ? Тази вода, налѣта отъ самия изворъ, докато е на мѣстото си, нѣма никаква цѣна. Кой какъ дойде при този изворъ, ще си напълни шишето даромъ, никому нищо нѣма да плати. Обаче, колкото повече се отдалечавате отъ извора, водата въ шишето става все по-цѣнна, понеже наблизо нѣма подобенъ изворъ, отъ който да си налѣете вода. Слѣдователно, цѣната на водата въ това шише се увеличава пропорционално съ отдалечаването отъ този изворъ. Азъ разглеждамъ въпроса математически и казвамъ: а, а2, а3, а4, а5, — а10. Значи, величинитѣ а, а2, а3, а4, а5, — а10 прѣдставятъ различни положения или състояния, които непрѣкѫснато се мѣнятъ. И найпослѣ, когато водата стане много скъпа, казваме, че изворътъ е много далечъ. Ако водата е евтина, казваме, че изворътъ е близо. И когато срещна единъ човѣкъ, чиято любовь е много скъпа, казвамъ: този човѣкъ е много далечъ отъ Бога. Или, когато срещна човѣкъ, който цѣни много своето знание, казвамъ: този човѣкъ е много далечъ отъ мѫдростьта. По сѫщия начинъ човѣкъ може да бѫде далечъ отъ правдата, отъ истината, отъ добродѣтельта и т. н. Такъвъ е законътъ. Това сѫ положения, твърдения, които по единъ, или по другъ начинъ изясняватъ истината. И колкото повече се отдалечаваме отъ Бога, толкова повече придобиваме критически умъ. Това е правило, което показва посока на движение. Разумниятъ, учениятъ човѣкъ трѣбва да каже: азъ ще се върна къмъ първия изворъ, къмъ източника на нѣщата. Тамъ е крайниятъ прѣдѣлъ. Земята, напримѣръ, може да се отдалечи отъ слънцето толкова много, че животътъ ни да не бѫде такъвъ, какъвто е сегашниятъ. Ако земята се отдалечи отъ слънцето повече отъ сегашното си разстояние, тя нѣма да бѫде земя, и всѣкакъвъ животъ върху нея ще прѣстане. Тя е земя само при положението, въ което сега се намира. И затова, именно вашитѣ личности, вашитѣ индивиди, вашитѣ души могатъ да живѣятъ и да се развиватъ. Доколкото вие спазвате тази орбита, въ която сега се движите, дотолкова имате условия за развитие. Туй е една широка, научна область, за изучаването на която се изискватъ специфични условия. Сега, като се говори много, азъ уподобявамъ многото говорене и резултатитѣ отъ него на положението на бѣдни хора, които сѫ гладували тричетири деня и очакватъ отнѣкѫдѣ да имъ се даде обѣдъ, да задоволятъ глада си. Колкото повече врѣме минава, толкова и гладътъ имъ ще се усилва. Въ Америка има църкви, които даватъ обѣдъ на бѣдни, гладни хора, обаче, условието да получатъ храна било слѣдното: позволено е да се нахрани само този, който е слушалъ проповѣдьта на пастора. Влизатъ тия гладни хора въ църквата и прѣзъ всичкото врѣме, докато продължава проповѣдьта, тѣ само за яденето мислятъ и си казватъ: стига вече толкова проповѣдь, ние знаемъ всичко това! Като ни говоришъ за Божията Любовь, ние искаме да я опитаме реално. И, наистина, по-добрѣ би било първо тѣзи бѣдни и гладни хора да се нахранятъ, а послѣ да имъ се говори за Божията Любовь. Така постѫпва и Богъ: Той първо ни нахранва, а послѣ ни говори. Христосъ казва: „Вземете моето иго и моето брѣме!“ Какъ да се взематъ игото и брѣмето на Христа? — Доброволно трѣбва да се понесатъ. Тѣ не могатъ да се налагатъ. И въ дѣйствителность е така. Ако човѣкъ иска да бѫде свободенъ, ако иска да се подигне, ако иска да бѫде щастливъ, той непрѣменно трѣбва да приеме това иго върху себе си. Ако пъкъ търси животъ безъ иго и безъ ограничения, той ще намѣри своето нещастие. Ограниченията не се налагатъ отвънъ. Това е аксиома. Прѣди всичко, ние сами налагаме ограниченията върху себе си. Богъ не налага ограниченията. Въ невидимия свѣтъ ние сме били свободни, но желанието ни да дойдемъ на земята да се учимъ, ни налага вече извѣстни ограничения. И слѣдъ това да мислимъ, че Богъ ни ограничава, измѫчва, или че Той е опрѣдѣлилъ нѣщата така или иначе, това говори за кривитѣ схващания на хората за живота. Богъ е опрѣдѣлилъ едно нѣщо, а ние сме опрѣдѣлили друго. И сега ние опитваме това, което нѣкога сами сме си опрѣдѣлили. Това, което Богъ е опрѣдѣлилъ, ние още не сме опитали. Има едно управление, което Богъ е опрѣдѣлилъ, но до него още не се е дошло. Когато хората приложатъ това управление, тѣ трѣбва да иматъ възвишено съзнание, да управляватъ безъ писани закони. Всички закони трѣбва да бѫдатъ написани въ човѣшкото сърце. Дали нѣкой ще има свободна професия, или ще бѫде назначенъ отъ държавата, той трѣбва да знае законитѣ, които Богъ е написалъ въ сърцето му; той трѣбва да знае и своето прѣдназначение. Тогава службитѣ нѣма да се даватъ съ указъ отъ държавата, но всѣки ще заеме доброволно службата си. Какъ ще разберете това нѣщо? Обаче, при сегашнитѣ разбирания на хората, това управление не може да се приложи. Запримѣръ, ако се каже, че сѫдиитѣ трѣбва да дойдатъ доброволно, тогава всички ще се явятъ за сѫдии, всички ще искатъ да управляватъ. Ако е въпросъ за свещенници, всички ще искатъ да проповѣдватъ, да говорятъ на хората, да ги убѣждаватъ, И най-послѣ, ако дойде въпросъ за министри въ България, и тукъ ще се явятъ много кандидати. Слѣдователно, при сегашното разбиране на хората, при съврѣменния строй, сегашниятъ редъ на нѣщата е естественъ, но не е идеаленъ. Ако бѣше идеаленъ, ние трѣбваше да бѫдемъ щастливи, а въ сѫщностъ не е така. Ако този строй бѣше идеаленъ, всички хора щѣха да иматъ правото да пѫтуватъ по желѣзницитѣ. Така ли е сега? Днесъ, който има пари, само той има право да пѫтува; който нѣма пари, нѣма право да пѫтува. При това, такситѣ по желѣзницитѣ отъ день на день се увеличаватъ. И ако съврѣменнитѣ хора чакатъ първо държавата да се оправи, а послѣ тѣ да се оправятъ, какво ще бѫде тѣхното положение? Обратното е вѣрно: първо трѣбва да се оправятъ гражданитѣ, а послѣ държавата. Държавата може да се оправи, когато между гражданитѣ ѝ има поне нѣколко напълно съзнателни държавници, или министри, които абсолютно да сѫ убѣдени въ своитѣ идеи. Ако имаше поне нѣколко такива държавници, или министри, тѣ щѣха да образуватъ една верига, едно ядро, около което щѣха да се събератъ още много съзнателни граждани, да формиратъ новитѣ идеи. И затова, именно, разумниятъ, възвишениятъ свѣтъ, въ който хората не вѣрватъ, е рѣшилъ да създаде такова ядро и да започне своята съзнателна работа. Прѣдполага се, че до края на този вѣкъ ще дойдатъ осемь хиляди адепти, които ще се въплотятъ по всички краища на земята и ще дадатъ нова насока на обществения, на религиозния, на семѣйния животъ, както и на цѣлата култура. Всичко до сега сѫществуваще ще се измѣни и ще се създаде новъ, правиленъ животъ, какъвто тѣ разбиратъ и познаватъ. Тѣ сѫ взели прѣдъ видъ всички мѣрки за тази реформа, съ която ще изненадатъ свѣта. Така тѣ ще създадатъ новото човѣчество, каквото никой не е очаквалъ. Само по този начинъ свѣтътъ може да се оправи. Какъ ще разберете това? Дотогава, обаче, всички трѣба да бѫдете готови, да приемете игото на тѣзи осемь хиляди адепти. Това иго ще ви се наложи. Като ималъ прѣдъ видъ това положение, Христосъ казалъ на ученицитѣ си: „Вземете моего иго и моето брѣме!“ Азъ не говоря за това иго, което е било прѣди двѣ хиляди години, но говоря за игото, което сега ще дойде. Питамъ: вие готови ли сте да приемете това иго? Искате, или не, то ще ви се наложи. Нѣкои отъ васъ ще го приематъ по закона на любовьта, а на други, които не сѫ готови да го приематъ по този законъ, ще имъ се наложи. Въ съединенитѣ щати, когато двама видни кандидати спорятъ, кой отъ тѣхъ да бѫде избранъ за прѣдседатель на републиката, слѣдъ като единиятъ отъ тѣхъ се избере, другиятъ му изпраща поздравителна телеграма, че много се радва за неговия успѣхъ. Доколко въ сѫщность се радва, това е въпросъ, но важното е, че той спазва извѣстни правила на учтивость. Послѣдниятъ знае, че слѣдъ четири години и той ще има надежда да се кандидатира и да бѫде избранъ за прѣдседатель. Мнозина запитватъ: кога ще се оправи свѣтътъ? — Свѣтътъ ще се оправи, когато дойдатъ тѣзи осемь хиляди адепти. Това не подразбира, че трѣбва да напуснете живота си, домоветѣ си, мѫжетѣ си. Нѣкоя жена казва: ако напусна мѫжа си, азъ ще бѫда съвършено свободна. Мѫжътъ пъкъ казва: ако напусна жена си, азъ ще бѫда съвършено свободенъ. Като се напуснатъ, мѫжътъ и жената, тѣ ще бѫдатъ толкова свободни, колкото е свободенъ волътъ, като напусне дама си, или колкото е свободна кокошката, като напусне. курника си. Нѣкоя жена напусне мѫжа си, но утрѣ я виждате съ другъ мѫжъ; нѣкой мѫжъ напусне жена си, но утрѣ го виждате съ друга жена. Нѣкой казва: азъ искамъ да служа на Бога. Той иска да служи на Бога, напуща службата си, но утрѣ търси друга служба. Днесъ напусне градинарството, утрѣ търси друга служба. Питамъ: какво е това напущане? Само разумниятъ, само високо мѫдриятъ човѣкъ, който е изпълненъ съ любовь, мѫдрость, истина, правда, добродѣтель, може да бѫде напълно свободенъ човѣкъ. Той трѣбва да постави добродѣтельта за основа въ живота си, т. е. той трѣбва да постави слънчевата енергия за основа на живота си, за да бѫде здравъ въ всѣко отношение. Това, което съврѣменнитѣ хора наричатъ неврастения, неразположение на духа, не е нищо друго, освѣнъ състояния, които показватъ, че е дошло врѣме за ликвидиране, за разплащане съ грѣховетѣ, съ дълговетѣ. Здравето на човѣка не трѣбва да е като на съврѣменнитѣ хора, но всѣка клѣтка отъ неговия организъмъ трѣбва да е изтъкана отъ най-чиста, прѣфинена материя, да не се разваля при никакви условия. Като погледнете очитѣ на такъвъ човѣкъ, тѣ не трѣбва да свѣтятъ, но да бѫдатъ като бисери, като скѫпоцѣнни камъни. Въ очитѣ на човѣка трѣбва да се чете неговата интелигентность, да се вижда, че Богъ говори чрѣзъ него. Като погледнете вѣждитѣ на човѣка, трѣбва да съзнавате, че тѣ прѣдставятъ граница между Божествения и човѣшкия животъ. Който има хубави вѣжди, това показва, че този човѣкъ има правилни, красиви отношения къмъ Бога. Който нѣма хубави вѣжди, значи отношенията между Бога и него не сѫ правилни, Ако окапятъ вѣждитѣ на човѣка, това показва, че неговата работа е свършена. Тъй щото, вѣждитѣ сѫ отъ голѣмо значение за човѣка; тѣ показватъ отношението, което сѫществува между видимия и невидимия свѣтъ. Всѣка сутринь, като ставате, вие трѣбва да поглеждате, нормални ли сѫ вѣждитѣ ви, или не. Ако не сѫ нормални, ще молите Бога да възстанови тази граница, т. е. вѣждитѣ ви да бѫдатъ правилни. Ако река да си послужа съ тази азбука, каквато прѣдставятъ вѣждитѣ, ще се разкриятъ много нѣща. Въ вѣждитѣ се крие цѣла наука, но сега за нея нѣма да се говори. Достатъчно е само да се погледнатъ вѣждитѣ на човѣка, за да се познае, какъвъ е той. Казвате: по какво се познава? — По броя на космитѣ на вѣждитѣ, по формата и дължината, както и по основата имъ. Значи, вѣждитѣ показватъ, какъвъ е проявениятъ животъ на човѣка. И тъй, всичко, каквото човѣкъ прѣдставя отвънъ, то е изразъ на много нѣща, но това могатъ да четатъ само разумнитѣ, добритѣ хора. И затова е казалъ Христосъ: „Нѣма нищо скрито-покрито!“ Всичко е изразено навънъ. Затова, именно, човѣкъ трѣбва да бѫде абсолютно чистъ. Днесъ нищо не може да се крие. Природата е толкова разумна, че е могла да напише всичко върху тѣлото на човѣка: тя е писала върху лицето, върху главата, върху рѫцѣтѣ, върху краката и най-послѣ върху самото тѣло. Казвате: какъ ще дойде Богъ въ свѣта? — Той ще дойде чрѣзъ космитѣ на човѣка, чрѣзъ рѫцѣтѣ, чрѣзъ краката, чрѣзъ очитѣ, ушитѣ, носа и т. н. Ако нѣкой иска да ме сѫди, ще му каже: по моето лице можете да четете; въ него ще прочетете моето минало, както и моето настояще, а ако сте по-опитенъ, можете да прочетете и моето бѫдеще. Щомъ прочетете всичко, вие ще имате цѣлата истина. Нѣма какво повече да се говори — всѣка дума понататъкъ е излишна. Истината е написана върху моето тѣло. Ако искате още да знаете, тогава ще ви разправя моитѣ сполучливи и несполучливи опити. Всички нѣща въ живота трѣбва да съдържатъ въ себе си абсолютната истина. Обаче, това не трѣбва да се разправя на мъртви хора. Ако човѣкъ се изповѣдва, той трѣбва да се изповѣда прѣдъ онѣзи, които разбиратъ живота, които сѫ минали прѣзъ сѫщитѣ мѫчнотии. И Писанието казва: „Изповѣдваме се!“ Прѣдъ кого? — Прѣдъ напредналитѣ братя. Съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ единъ голѣмъ недостатъкъ, че криятъ своитѣ погрѣшки, но въ края на краищата тѣзи погрѣшки излизатъ на лице. Срѣщашъ нѣкой човѣкъ, тѣлото му мирише; на другъ — устата мирише, на трети — носътъ мирише и т. н. И слѣдъ всичко това тѣ казватъ: така сме родени. Всѣки самъ може да изправи погрѣшкитѣ си. Какъ? — Като понесе Христовото брѣме и Христовото иго. Кое е първото иго въ свѣта? — Любовьта. Кое е първото брѣме? — Мѫдростьта. Сега, азъ желая да се справите съ това иго и съ това брѣме, както разбирате. Справите ли се съ тѣхъ, ще имате Божието благословение. И за въ бѫдеще, когато дойде послѣдниятъ вѣкъ отъ идването на осемьтѣ хиляди адепти, вие ще бѫдете първитѣ, които ще посрещнете вашитѣ разумни и напреднали братя. За сега отъ всички се изисква да работятъ за спасението на човѣчеството. Христосъ казва: „Моето иго е благо — моята Любовь е блага, и моето брѣме е леко — моята Мѫдрость е лека.“ 32 Бесѣда отъ Учителя, държана на 29 май, 1927 г. г. София _____________________________ *) Матея 11:30
×
×
  • Създай нов...