Търсене във форума

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Двама синове „Нѣкой си человѣкъ имаше двама синове“. Матея 21:28 „Нѣкой си человѣкъ имаше двама синове“. Защо този човѣкъ имаше двама, а не единъ синъ? Изобщо, човѣшкиятъ животъ започва съ принципа на числото двѣ. Двойката прѣдставя човѣка, изразенъ на физическия свѣтъ. Двамата синове прѣдставятъ цѣлото човѣчество. Отъ памти-вѣка тѣ се ширятъ по земята. Единиятъ се обѣщава да изпълни волята на баща си, но не я изпълнява, другиятъ пъкъ отрича да я изпълни, а послѣ се разкайва и я изпълнява. Главното е, че този баща ималъ двама синове. Единиятъ синъ прѣдставя творческия принципъ въ човѣшката душа; този принципъ твори. Другиятъ синъ прѣдставя съграждащия принципъ, т. е. принципътъ, който гради. Слѣдователно, когато животътъ не се развива правилно, когато се явява нѣкакво затягане въ него, това се дължи на факта, че тѣзи два принципа не дѣйствуватъ едноврѣменно. Сега, ако нѣкой отъ съврѣменнитѣ проповѣдници би говорилъ върху този стихъ, той би обърналъ внимание главно върху послушанието. Обаче, когато Христосъ е изказалъ този стихъ, Той е говорилъ още много нѣща, които не сѫ писани въ Евангелието. Проповѣдникътъ ще каже, че единиятъ синъ послушалъ баща си, обѣщалъ да изпълни волята му, но не я изпълнилъ; другиятъ не послушалъ баща си, отрекалъ се да изпълни волята му, но послѣ се разкаялъ и изпълнилъ. Той ще развие тази тема по всичкитѣ правила на хомелетиката, т. е. по всички правила на науката за проповѣдване. Споредъ съврѣменнитѣ проповѣдници, който не е училъ хомелетиката, той нищо не знае. И тъй, тѣзи двѣ положения — на послушание и на непослушание — сѫществуватъ въ човѣка. Тѣ сѫ двѣ мощни разположения, двѣ мощни състояния, присѫщи на човѣшкото съзнание. Въ този смисълъ човѣшкото съзнание често се раздвоява. За такъвъ човѣкъ се говори и въ Писанието: „Двоеумниятъ човѣкъ е непостояненъ въ всичкитѣ си пѫтища“. Значи, подъ думата „двоеуменъ“ се разбира човѣкъ, който е раздвоенъ въ съзнанието си. Какво лошо има въ това, човѣкъ да бѫде раздвоенъ? Да се раздвои човѣкъ въ съзнанието си, това подразбира да разпрѣдѣли работата си. Запримѣръ, ако единъ учитель прѣподава по музика и минава за добъръ музикантъ, той едноврѣменно не може да прѣподава добрѣ и рисувание. Слѣдователно, единъ учитель не може едноврѣменно да прѣподава два прѣдмета по единъ и сѫщъ начинъ. Ако по единия прѣдметъ е специалистъ, другиятъ прѣдметъ ще бѫде по-слабо застѫпенъ. Има прѣдмети, които не си съотвѣтствуватъ. Може ли, напримѣръ, учительтъ по музика да прѣподава еднакво успѣшно и по земледѣлие, или обратно — учительтъ по земледѣлие да прѣподава музика? Може ли той да оре и да свири еднакво добрѣ? Орачътъ не може да бѫде музикантъ. Овчарьтъ, обаче, може да бѫде музикантъ. Той върви цѣлъ день подиръ овцитѣ и свири, и пѣе. Азъ употрѣбявамъ думата „овчарь“ и въ прѣносенъ смисълъ. У човѣка има мисли, които мязатъ на овцитѣ. И ако той знае, какъ да ги пасе, тѣ ще му донесатъ голѣми богатства. Съврѣменнитѣ хора иматъ материалистически разбирания за живота. Тѣ очакватъ всички блага да имъ дойдатъ отвънъ, да капятъ прѣдъ тѣхъ като круши. Обаче, човѣкъ трѣбва да знае, че всички плодове, които капятъ отъ дърветата, не сѫ здрави. Всѣки плодъ, който самъ окапва, той или не е узрѣлъ, или е червивъ. Здравъ плодъ е този, който и вѣтъръ да го брули, пакъ не окапва, но чака да дойде господарьтъ му, и самъ да го откѫсне. Всички други плодове, които окапватъ отъ дървото, прѣди още да е дошълъ господарьтъ, сѫ хилави. На сѫщото основание всѣки човѣкъ, който пада на земята отъ най-малкия вѣтрецъ, и той е хилавъ. Нѣкой казва: азъ имамъ идеалъ, вѣрвамъ въ Бога. — Въ Бога вѣрва, но при най-малката буря на земята се събаря. Питамъ: какъ е възможно, ти, този великъ герой, който едно врѣме седѣше отгорѣ на дървото и разискваше, сега се търкаляшъ на земята? Азъ говоря на наученъ езикъ, не говоря по форма. Разбиране се изисква сега отъ хората. Днесъ едни хора се занимаватъ съ минералогия, други — съ ботаника, трети — съ зоология, четвърти — съ антропология и т. н. Питамъ, обаче: какви сѫ, напримѣръ, дълбокитѣ разбирания на минералога за скѫпоцѣннитѣ камъни? Нѣкой минералогъ ще каже, че забѣлѣжителното у скѫпоцѣннитѣ камъни е това, че тѣ се явяватъ въ хубави кристални форми. Може ли този минералогъ да каже, коя е била интимната замисъль на природата, когато е образувала кристалитѣ? Той ще каже, че природата не е имала никаква интимна мисъль при образуване на кристалитѣ. Тѣ сѫ се образували по силата на нѣкакви външни, механически условия. Не е така. Въ живата разумна природа има не само механически, но и разумни сили. Казвате: въможно ли е минералозитѣ да не знаятъ тѣзи въпроси? Да питате така, то е все едно да мислите, че и свинята, която яде окапалитѣ плодове, знае, кой е създалъ самитѣ плодове. Свинята взима плода отъ земята, изяжда го и нито знае, нито се интересува, кой го е създалъ, какъ го е създалъ и т. н. Свинята казва: който е създалъ плода, той да му мисли. Моята работа е само да ямъ. Питамъ: каква е била интимната мисъль на природата, когато е създавала растенията? Каква е била интимната мисъль на природата, когато е създавала животнитѣ? И най-послѣ, каква е била интимната мисъль на природата, когато е създавала човѣка? Това е задача на философията, отъ която зависи живота на хората. Ако хората бѣха разбрали, какво нѣщо е минералогията, тѣ биха избегнали много нещастия въ своя животъ. Ако тѣ бѣха разбрали, какво нѣщо е ботаниката, зоологията, и редъ още науки, тѣ биха избѣгнали много нещастия въ живота си и много блага биха спечелили. Ако тѣ бѣха разбрали, какво нѣщо е психологията, великата наука за човѣшката душа, тѣ биха избегнали много нещастия въ живота си. Питамъ: защо природата, като е създала скѫпоцѣннитѣ камъни, ги е заровила така дълбоко въ земята, а не ги е турила нѣкѫдѣ на повърхностьта? Ще кажете, че това е нѣкаква случайность. Обаче, случайностьта е законъ на рационалнитѣ числа. Тъй щото, случайностьта е рационално число, което седи извънъ границитѣ на земния животъ. Случайностьта е движение, което не се опрѣдѣля отъ законитѣ на земята. Тя излиза отъ орбитата на земята, а сѫщеврѣменно влиза въ нея, както нѣкоя отсѣчка излиза отъ линията и пакъ влиза въ нея. Отсѣчката излиза отъ орбитата на нѣкоя линия, а вие казвате за нея, че тя случайно е попаднала въ дадената линия. Какъ е възможно да е попаднала случайно? Какъ ще си обясните тогава слѣднитѣ научни положения: има комети, които всѣки день минаватъ прѣзъ слънчевата система; има други категории комети, едни отъ които минаватъ прѣзъ слънчевата система само по единъ пѫть прѣзъ 2,000, или 3,000, или 10,000, или 100,000 години, а нѣкои минаватъ дори само единъ пѫть прѣзъ милионъ години. Какво ще отговорите за тѣзи научни данни? Ще кажете, че тѣ сѫ прѣдположения. Възможно е да сѫ прѣдположения, но и математиката си служи съ прѣдположения, съ допущения. Запримѣръ, нѣкой математикъ иска да докаже, че дадено число е функция на друго число. И той прѣдполага едно, прѣдполага друго, докато най-послѣ докаже това, което го интересува. Така и въ живота прѣдполагатъ, че нѣкой човѣкъ е простъ, или не е простъ, или че нѣкой човѣкъ е уменъ, или не е уменъ и най-послѣ се убѣдятъ въ това, което ги интересува. Сега, въпросътъ не се отнася до познанието. Познанието прѣдставя сѣнки на живота. Хубаво нѣщо сѫ и сѣнкитѣ, но тѣ прѣдставятъ голѣми изненади за влюбенитѣ хора. Каква по-голѣма изненада има за хората отъ тази, когато сънуватъ, че сѫ намѣрили голѣми богатства, съ които могатъ да разполагатъ, както искатъ, а сутриньта, като се събудятъ, виждатъ, че всичкото богатство прѣдъ тѣхъ изчезва? Прѣзъ нощьта тѣ сѫ били радостни, весели, богати, а на сутриньта ставатъ тѫжни, бѣдни. Казвате: кой създаде тази илюзия? Илюзията е законъ на случайностьта, и затова, понеже не спада къмъ земния животъ, тя е реалность на единъ възвишенъ животъ. Ако наричатъ музиката илюзия, тя е такава за рибата, напримѣръ, която не може нито да свири, нито да пѣе. Слѣдователно, невъзможното за рибата е възможно за разумния човѣкъ. Нѣкой мисли, че като стане сутринь и се изправи на краката си, той има право вече да разрѣшава важния въпросъ за сѫществуването на Бога и да се произнася, че Богъ сѫществува, или не сѫществува, или пъкъ, че нѣкои нѣща сѫществуватъ на земята, а други не сѫществуватъ. Възможно е извѣстни идеи да не сѫществуватъ въ границитѣ на човѣшкия животъ, но тѣ сѫществуватъ извънъ границитѣ на човѣшкия животъ. Сега, като се говори за кристалитѣ, да допуснемъ, че всѣки кристалъ прѣдставя великъ законъ за оформяване или проявяване на човѣшкото съзнание на земята. Щомъ е така, трѣбва да приемемъ, че всички закони сѫ нагласени споредъ кристалитѣ; оттукъ ние си обясняваме, защо едни хора обичатъ едни скѫпоцѣнни камъни, други хора обичатъ други и т. н. Отъ обичьта и разположението на човѣка къмъ единъ или другъ отъ скѫпоцѣннитѣ камъни се сѫди за произхода на неговото съзнание, или за степеньта на развитието на неговото съзнание. Чрѣзъ скѫпоцѣннитѣ камъни вие ще намѣрите, кой човѣкъ, нѣкога въ миналото, е билъ бащата на вашето съзнание. Какъ ще докажете, коя е била ваша майка, или кой е билъ вашъ баща? Нѣкой казва: знаете ли, че азъ съмъ наслѣдникъ на еди-кои си родители? — Какъ ще докажешъ това? Ти трѣбва да докажешъ това така, както когато дойде синътъ, наслѣдникъ на нѣкой великъ царь, каже: азъ съмъ синъ на еди-кой си царь, имамъ такива и такива документи, провѣрете това. Често и природата поставя особени бѣлѣзи на човѣка, било задъ ушитѣ, било на рѫцѣтѣ, или другадѣ, когато иска да отбѣлѣжи за нѣкого, чий наслѣдникъ е този човѣкъ. И тогава тя казва: ако у нѣкоя майка, или у нѣкой баща сѫществува сѫщиятъ бѣлѣгъ, както у нѣкое дѣте, това дѣте е тѣхно. Не само по тия бѣлѣзи може да се различаватъ хората, но и по строежа на поритѣ. Какъвто е строежътъ на поритѣ у майката, такъвъ е и у сина. Поритѣ на нѣкои хора иматъ правилни геометрически фигури; освѣнъ това, линиитѣ между една пора и друга иматъ точни математически размѣри. За да се опрѣдѣлятъ и измѣрятъ линиитѣ, както и формата на самитѣ фигури, дали сѫ петоѫгълници, шестоѫгълници или други нѣкакви, за тази цѣль си служатъ съ специални за това инструменти. И тъй, когато се изучаватъ кристалитѣ отъ окултно или отъ Божествено гледище, ние не се интересуваме само за произхода на кристалитѣ, но ги разглеждаме като пергаменти, върху които е написана цѣлата история за развитието на човѣшкото съзнание. Отъ тия пергаменти бѫдещитѣ минералози ще учатъ. Знаете ли, колко ситно сѫ написани тѣзи научни факти! Знаете ли, какви сложни математически и геометрически формули на велики учени се криятъ въ тия кристали! Голѣми съкровища се криятъ въ кристалитѣ. И слѣдъ всичко това нѣкой ще каже: изхвърлете навънъ тия скѫпоцѣнни камъни! Човѣкъ не трѣбва да се украсява съ тѣхъ. Не, ние трѣбва да носимъ скѫпоцѣннитѣ камъни и вѫтрѣ въ себе си, а не само външно, и да разберемъ тѣхното съдържание и тѣхния смисълъ. Сега ще направя едно сравнение. Прѣдставете си, че срѣщате човѣкъ, който се е научилъ да чете и пише, разбира знацитѣ на нѣкоя отъ съврѣменнитѣ азбуки, била тя българска, или латинска, и отъ тия букви може да съставя цѣли думи и изречения и да разбира тѣхния смисълъ. Прѣдставете си, обаче, че срѣщате друго сѫщество, което не познава буквитѣ външно, по тѣхнитѣ знаци, но ги познава само по размѣритѣ имъ и така си съставя понятие за тѣхния смисълъ. Послѣдното сѫщество си служи съ инструменти за измѣрване на буквитѣ. Питамъ: кой начинъ за четене е по-лесенъ — да познаваме буквитѣ по тѣхнитѣ външни бѣлѣзи, или да ги измѣрваме чрѣзъ инструменти? По втория начинъ постѫпватъ и нѣкои отъ съврѣменнитѣ учени. Отъ 8,000 години насамъ тѣ измѣрватъ буквата А, разискватъ върху нея, изучаватъ я. Това значи: съврѣменнитѣ учени знаятъ, че човѣкъ се е изправилъ на два крака и е започналъ да мисли. Въ мисъльта си той се е раздѣлилъ на два лагера: едни хора вѣрватъ, че Богъ е създалъ човѣка и за създаването му има нѣкаква причина; други вѣрватъ, че човѣкъ е създаденъ самъ по себе си. Първиятъ процесъ е механически: Богъ взелъ пръсть, вдъхналъ дихание въ нея и направилъ човѣка. И другиятъ процесъ е механически: човѣкъ самъ се е създалъ. И двѣтѣ теории сѫ правилни. Теорията, че Богъ създалъ човѣка, е обективна. Когато разумнитѣ хора подържатъ теорията, че човѣкъ самъ се е създалъ, тѣ схващатъ великата идея, че Богъ се проявява, именно, чрѣзъ този човѣкъ. И слѣдъ всичко това, ще се намѣри нѣкой да критикува тия хора, които казватъ, че човѣкъ самъ се е създалъ. Той ще каже, че е грѣшно да се мисли така. Питамъ: тогава не е ли грѣшно отъ страна на нѣкой човѣкъ, който подържа теорията, че Богъ го е създалъ, пъкъ той да ходи да краде, да лъже, да създава неправилни закони и т. н.? Дѣ е правилностьта на тази теория? Ако, наистина, азъ съзнавамъ, че Богъ ме е създалъ, трѣбва всичко, което върша, да е по Бога. Всѣки, който вѣрва, че Богъ го е създалъ по механически начинъ, той мяза на нѣкое малко дѣте, на което майката дава ябълки да яде, и като ги изяде, отива само да си вземе още ябълки, да си пооткрадне. Онзи пъкъ, който вѣрва, че човѣкъ самъ се е създалъ, по механически начинъ, мяза на онова малко дѣте, което само си е посадило нѣкои плодни дървета, но слѣдъ това чака наготово да му донесатъ плодове. Да чакате наготово да ви даватъ, това не е никаква наука. Като говоря по този начинъ, вие трѣбва да разглеждате научната страна на въпроса. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ разврати свѣта. Питамъ: кога свѣтътъ не е билъ развратенъ? Казано е въ Писанието: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Значи, всички хора сѫ родени въ грѣхъ, а при това казватъ, че еди-кой си развратилъ младото поколѣние. Ако единъ човѣкъ може да разврати цѣло поколѣние, той трѣбва да е мощенъ човѣкъ, или нѣкакво божество. Не, това е криво разбиране на въпроса. Никой никого не може да разврати. Човѣкъ самъ се развращава. Който допусне въ себе си мисъльта, че нѣкой може да го разврати, той е билъ играчка въ рѫцѣтѣ на този човѣкъ. Ако единъ писатель, или единъ свещеникъ, или една жена могатъ да ви развратятъ, това показва, че вие сте били играчка въ тѣхнитѣ рѫцѣ. Въ нѣкои мѫжки монастири считатъ за срамъ и грѣхъ да държатъ около себе си нѣкое женско животно, било куче, котка или друго. При това, въ този монастиръ сѫществува голѣмъ развратъ. Нѣкой казва: азъ не искамъ да трупамъ пари. Тѣ не съставятъ идеалъ въ моя животъ. Обаче, сѫщиятъ човѣкъ по цѣлъ день мисли, колко повече пари да събере. Лѣга, става, все за пари мисли и единъ день, като види, че наближава краятъ на живота му, той казва: Господи, заминавамъ вече отъ този свѣтъ, но идеитѣ ми не се сбѫднаха. За какви идеи говори този човѣкъ? Той не е ималъ никаква друга идея, освѣнъ паритѣ. Казвамъ: това, което сега говоря, се отнася за ония хора, които живѣятъ въ свѣта на плоскоститѣ. Всѣки, който отъ научно гледище разсѫждава извънъ врѣмето и пространството, той се намира на хлъзгава почва, той нѣма основа подъ краката си. Такъвъ човѣкъ се намира въ свѣта на плоскоститѣ, дѣто има изкушения, дѣто има илюзии. Въ праволинейния свѣтъ нѣма изкушения, нѣма илюзии; тамъ има само отношения между двѣ сѫщества. Значи, праволинейнитѣ хора могатъ да се споразумяватъ по-лесно помежду си. Питамъ: кои сѫщества сѫ праволинейни въ съзнанието си? — Растенията. Съзнанието на растенията се движи само въ права линия, затова между тѣхъ нѣма борба. Тѣ се събиратъ по много на едно мѣсто. Отъ милиони години насамъ растенията изучаватъ науката на събирането, и днесъ тѣ учатъ хората на това учение. Растенията винаги се събиратъ, тѣ никога не се изваждатъ. И затова, когато кажатъ за нѣкого, че не разсѫждава здраво, това показва, че този човѣкъ живѣе въ свѣта на илюзиитѣ. Прѣдставете си сега единъ конусъ, високъ 10 метра, и го поставете въ свѣта на плоскоститѣ, между сѫщества, които иматъ съзнание на двѣтѣ измѣрения; вмѣсто конусъ, въ тѣхния свѣтъ ще се яви единъ малъкъ крѫгъ. Колкото повече прониква конусътъ въ тѣхния свѣтъ, толкова повече се разширява съзнанието на тия сѫщества. Ще кажете, че тѣзи явления нѣматъ нищо общо съ съзнанието на човѣка. Не е така. Ако тия крѫгове се разглеждатъ отъ едно съзнание на тритѣ измѣрения, тѣ ще съставятъ едно цѣло. Ако прѣкарате една цѣвь, която има цилиндрична форма, въ свѣта на двѣтѣ измѣрения, тамъ ще се види само единъ малъкъ крѫгъ, началото на цилиндъра. Краятъ на цилиндъра, обаче, нѣма да се види. Ако нашарите този цилиндъръ съ различни цвѣтове — червени, зелени, сини, виолетови — и го прѣкарате пакъ въ двуизмѣрния свѣтъ, тамъ ще се види въ видъ на крѫгъ, който постоянно промѣня цвѣта си, като става ту червенъ, ту синъ, ту зеленъ и т. н. Сѫществата отъ този свѣтъ ще кажатъ за крѫга: на какво се дължи свойството на този крѫгъ, да промѣня цвѣтоветѣ си? Не, крѫгътъ не се измѣня, това е илюзия на съзнанието. Казвамъ: по сѫщия законъ и хората често изпадатъ въ такива илюзии. Изпаднете ли въ нѣкаква илюзия, ще знаете, че сте въ двуизмѣрния свѣтъ и прѣдъ васъ е миналъ единъ цилиндъръ съ различно боядисани крѫгове. Ставате сутринь, създадете цѣла фантасмагория въ себе си, но не се минаватъ 2 — 3 часа, всичко изчезва. Защо? — Показали сѫ ви единъ нашаренъ цилиндъръ, който послѣ сѫ отстранили отъ съзнанието ви. Слѣдъ 2 — 3 дни поставятъ другъ такъвъ цилиндъръ прѣдъ васъ. Казвате: кои сѫ причинитѣ, заради които природата е поставила този крѫгъ прѣдъ мене? Казвамъ: никакви дълбоки причини нѣма за това, но нѣкое сѫщество отъ триизмѣрния свѣтъ е поискало да ви направи едно прѣдставление, да се пошегува малко съ васъ. Това може да стане съ всички сѫщества, които живѣятъ въ двуизмѣрния свѣтъ. И тъй, растенията живѣятъ въ едноизмѣрния свѣтъ. Каква разлика има между рибата и човѣка? Рибата се движи въ плоскость. Тя има плавателенъ мѣхуръ, съ помощьта на който се регулира движението ѝ нагорѣ и надолу. Въ това отношение човѣкъ е една голѣма риба, която се движи перпендикулярно на плоскостьта на земята. Заднитѣ перки на рибата съотвѣтствуватъ на краката у човѣка, а прѣднитѣ — на рѫцѣтѣ, съ които той плува въ въздуха. Въ това отношение по съзнание човѣкъ е триизмѣрна риба. Коя е причината, задѣто човѣкъ се е изправилъ на два крака, и по този начинъ днесъ се различава толкова много отъ рибата? Това се дължи на неговото триизмѣрно съзнание. Когато е живѣлъ въ първото измѣрение на съзнанието и изучавалъ закона на събирането, съзнанието му е излѣзло вънъ отъ своя творчески центъръ. Тогава той е вървѣлъ само въ дължина. Животнитѣ пъкъ сѫ учили закона на изваждането. Човѣкъ е научилъ този законъ отъ животнитѣ, които се занимавали съ него хиляди години. При събирането съзнанието има двѣ посоки на движение: едната е къмъ центъра на земята, а другата — къмъ центъра на слънцето. И затова, когато човѣкъ постави въ себе си този великъ законъ на движение, едното движение ще бѫде по посока на коренитѣ, т. е. по посока на своето възвишено азъ, на своята възвишена душа. Другото движение ще бѫде по посока на слънцето, т. е. къмъ Бога. Ако човѣкъ се движи правилно въ тѣзи двѣ посоки, той ще води благороденъ, възвишенъ животъ. Въ своето обикновено съзнание хората иматъ само една посока на движение. Тѣ се съобщаватъ направо. Съврѣменниятъ човѣкъ едва сега е започналъ да изучава закона на умножението. Умножението е законъ на човѣшкото съзнание, законъ на триизмѣрния свѣтъ. Въ свѣта на плоскоститѣ нѣма умножение. Умножение може да става само въ триизмѣрния свѣтъ. Нѣкои може да оспорватъ това положение, но то още нищо не значи. Да спори човѣкъ, това значи да мисли. Човѣкъ може да мисли по различни начини. Мнозина твърдятъ, че умножението може да се извършва и въ двуизмѣрния свѣтъ, въ свѣта на илюзиитѣ, на сѣнкитѣ. Запримѣръ, спишъ, сънувашъ нѣщо хубаво, но като станешъ сутриньта, нищо не остава отъ този хубавъ сънъ. Защо? — Защото ти си билъ въ свѣта на животнитѣ. Животнитѣ, като седатъ, мислятъ за хубави, за приятни нѣща: вълкътъ мисли за нѣкоя овца; лисицата — за нѣкоя кокошка. Обаче, това не е дѣйствителность, това е сънъ. Отъ единия до другия край на живота си тѣ само сънуватъ. Азъ не говоря за външния човѣкъ, нито за неговата форма, но имамъ прѣдъ видъ неговото съзнание. Човѣкъ е дотогава човѣкъ, докато съзнанието му е будно за всичко онова, което върши; не е ли будно съзнанието му, и той прѣстава да е човѣкъ. Слѣдователно, докато човѣкъ е въ съзнанието си, той може да се движи по права линия, по плоскость и по перпендикуляра на плоскостьта. Значи, той може да се движи въ три направления. Всички неразрѣшени въпроси се криятъ въ умножението. Растенията дойдоха до заключение, че чрѣзъ събирането не могатъ да разрѣшатъ живота. Тѣ могатъ само да бѫдатъ граници на разумния животъ, но подобрението на живота не може да стане чрѣзъ тази граница. И животнитѣ дойдоха до заключение, че чрѣзъ изваждане, чрѣзъ свѣта на плоскостьта животътъ не може да се разрѣши. Поставите ли плоскостьта за основа, върху която животътъ може да се разрѣши, вие ограничавате живота. Това ограничение е врѣменно. Ето, и Богъ се ограничава, но Той всѣкога може да махне границитѣ на това ограничение. Слѣдователно, разуменъ човѣкъ е онзи, който самъ може да прѣмахне границитѣ на своя животъ. И тъй, когато съврѣменнитѣ хора изработватъ извѣстни закони, тѣ сами себе си ограничаватъ. Защо? — Защото разглеждатъ въпроси на плоскоститѣ. Ако мислятъ, напримѣръ, че всѣки може да има земя, тѣ се лъжатъ; ако мислятъ, че всѣки, който проникне дълбоко въ земята и узнае нейнитѣ тайни, ще бѫде доволенъ, тѣ пакъ се лъжатъ. И всичкитѣ тайни да знае, човѣкъ пакъ ще бѫде недоволенъ. Въ този смисълъ се казва, че знанието не задоволява, защото то е отъ двуизмѣрния свѣтъ; то е сѫщество, което има широчина и дължина, но нѣма дълбочина. По сѫщия начинъ много религиозни хора, които вървятъ въ единъ праволинеенъ свѣтъ, мислятъ, че сѫ създали свѣтъ, който не сѫществува другадѣ, освѣнъ въ тѣхнитѣ умове. Вѣрно е, има идеи, които сѫществуватъ само въ ума на единъ, или на другъ човѣкъ, но има идеи, които сѫ общи за всички хора. И сега, когато се говори за Божествени идеи, за разумни идеи и за разумни хора, ние подразбираме идеи и хора, които живѣятъ въ триизмѣрния свѣтъ. Когато се говори за ангелитѣ, подразбиратъ се сѫщества, които живѣятъ въ четириизмѣрния свѣтъ. Да се говори за триизмѣрно, за четириизмѣрно съзнание, това е много лесно, но да се обяснятъ, да се разбератъ тѣзи понятия и да почне човѣкъ да функционира споредъ тѣхъ, това е особено вѫтрѣшно благо за човѣка. Казвамъ: всички трѣбва да започнете съ изучаване на камънитѣ, на твърдата почва, за да имате поне една твърда, опорна точка. Опорнитѣ точки сѫ центрове, които не се движатъ. Въ свѣта сѫществуватъ много такива опорни центрове. За да може човѣкъ да съгради нѣщо, или да успѣе въ нѣщо, той трѣбва да има най-малко двѣ опорни точки, отъ които нито едно сѫщество да не е въ състояние да го измѣсти. Първата опорна точка ние наричаме Богъ. Евреитѣ сѫ наричали Бога Иох-хей-вай. Втората опорна точка е Духътъ. Едната опорна точка е горѣ въ Козмоса, а другата — въ човѣшкия животъ, въ човѣшката душа. Човѣкъ пъкъ е по срѣдата между тѣзи двѣ точки. Благодарение на тѣзи двѣ основи той мисли. Животнитѣ нѣматъ дълбока мисъль, благодарение на тѣхното двуизмѣрно съзнание. За да може животното да мисли, не е достатъчно само да има съотвѣтни органи, но неговото съзнание трѣбва да се движи въ триизмѣрния свѣтъ. Казватъ за нѣкого: ние не можемъ да разберемъ този човѣкъ. За да го разберете, вие трѣбва да имате триизмѣрно, или четириизмѣрно съзнание. Ако този човѣкъ говори за оране, за садене на лукъ, на чесънъ, всѣки ще го разбере, защото и животнитѣ отдавна знаятъ да оратъ. Напримѣръ, къртътъ отдавна знае да прави тунели въ земята. Защо прави тѣзи тунели? — За прѣхраната си. Защо човѣкъ прави тунели? — За по-удобни съобщения, за по-лесно прѣнасяне на хранитѣ. Съврѣменнитѣ хора сѫ културни, тѣ сѫ хора на яденето и пиенето. Една отъ важнитѣ задачи, която човѣчеството трѣбва да разрѣши по закона на умножението, е въпросътъ за яденето. Когато се ограничаваме, ние влизаме въ четириизмѣрното съзнание, въ свѣта на щастието и благото, въ свѣта на ангелитѣ. Дойде ли човѣкъ до този свѣтъ, той ще знае, какъ да постави законитѣ и въ своя свѣтъ. Всички елементи, които съврѣменната химия познава, сѫ на брой около 80. Обаче, старитѣ алхимици сѫ раздѣлили всички дотогавашни елементи на четири категории: въздухъ, вода, огънь и земя. Тѣзи четири елемента сѫ символи и показватъ различнитѣ видове материя, отъ която човѣкъ е направенъ. Въ тѣзи елементи има съзнание, животъ. Слѣдователно, отъ това гледище, ако човѣкъ привлѣче съ мислитѣ си извѣстенъ родъ материя, той ще придобие и съотвѣтни на материята състояния и настроения. Ако съ мислитѣ си той привлѣче твърда материя, и въ него ще стане извѣстно втвърдяване. Често стари хора се безпокоятъ, какво ще стане съ тѣхъ на стари години, кой ще ги гледа, вслѣдствие на което привличатъ къмъ себе си твърдата материя и започватъ да се втвърдяватъ: артериитѣ имъ се втвърдяватъ и заболѣватъ отъ артериосклероза. Тази болесть се явява отъ безвѣрие. Старитѣ хора сѫ голѣми безвѣрници, а дѣцата иматъ голѣма вѣра. Да обърнешъ старъ човѣкъ къмъ Бога, това значи главата да ти побѣлѣе. Той казва: синко, ти ли ще ме учишъ сега? Азъ съмъ вече 80 годишенъ, голѣма наука имамъ. Казвамъ: никаква наука нѣма този дѣдо. Само онзи дѣдо има опитность, който може още приживѣ да разрѣши въпроса: има ли животъ слѣдъ смъртьта, или нѣма? Нека остави той настрана идеята за Бога, или идеята за душата, но да разрѣши въпроса, може ли човѣкъ слѣдъ смъртьта на земята, да продължава да живѣе. Тъй щото, като казваме, че човѣкъ слѣдъ смъртьта си пакъ живѣе, ние подразбираме, че той може да живѣе при извѣстни условия. Въ това отношение само разумниятъ човѣкъ може да живѣе, а глупавиятъ всѣкога умира. Човѣкъ всѣки день умира. Кога? — Когато изгуби съзнанието си. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, когато казватъ, че като умратъ, всичко се свършва. Не, това още не подразбира смърть. Да умре човѣкъ, това значи да се намѣри при най-неблагоприятни условия за развитие. По-страшна смърть отъ тази нѣма. Това, че ще се прѣкрати съзнанието на човѣка за земния животъ, ние не можемъ още да го наречемъ смърть. Що се отнася до прѣкратяване на съзнанието, това е нѣщо възможно. Кой може да прѣкрати съзнанието на човѣка? — Природата. Ако разумната природа е създала праволинейното съзнание, ако е създала съзнанието на плоскоститѣ, ако е създала триизмѣрното съзнание и най-послѣ, ако е създала съзнанието на тесаракта, т. е. четириизмѣрното съзнание, може ли нѣкой да реагира срѣщу нейнитѣ закони и да се освободи отъ нейнитѣ обятия? — Не може. Всичко можете да направите, но никой не може да се противопостави на нейния замисълъ. Както вашитѣ рѫцѣ, крака, очи или уши не могатъ да се освободятъ отъ васъ, докато вие не ги отрѣжете, или извадите отъ себе си, така и вие сами не можете да се освободите отъ връзкитѣ на природата, ако тя сама не ви откѫсне отъ себе си. И хиляди царвули да скѫсате отъ усилия, вие сами нищо не можете да направите. Сега ще ви приведа единъ анекдотъ за дявола, който скѫсалъ много царвули, докато успѣлъ най-послѣ да изкуси единъ ученъ философъ. Този виденъ философъ билъ изпратенъ отъ невидимия свѣтъ да подобри положението на свѣта чрѣзъ разумность. Идва при него дяволътъ и му казва: ти си най-умниятъ, най-учениятъ човѣкъ, но ако ме послушашъ и станешъ мой асистентъ, ще ти дамъ единъ добъръ съвѣтъ, чрѣзъ който изведнъжъ ще наложишъ волята си, и свѣтътъ моментално ще се подобри. За тази цѣль дяволътъ изнесълъ своята идея прѣдъ философа и започналъ да му я доказва съ редъ математически изчисления на рационалнитѣ числа. Философътъ го изслушалъ, убѣдилъ се, че е така, но въ скоро врѣме разбралъ, че се излъгалъ. Обаче, дяволътъ успѣлъ да го докара до бѣсилката. Въ деня, когато трѣбвало да го бѣсятъ, дяволътъ дошълъ прѣдъ бѣсилката и казалъ на философа: погледни въ пространството и ми кажи, какво виждашъ тамъ? Философътъ погледналъ прѣдъ себе си и видѣлъ три магарета, натоварени съ скѫсани царвули. — Какво виждашъ? — Виждамъ три магарета, натоварени съ скѫсани царвули. — Това сѫ царвулитѣ, които скѫсахъ, докато те доведа на бѣсилката. Когато скѫсамъ още толкова царвули, тогава и ти ще подобришъ положението на свѣта. Слѣдъ това дяволътъ дръпналъ бримката на вѫжето, и философътъ увисналъ на него. Той дошълъ и втори пѫть на земята, но вече не се излъгалъ. И въ съврѣменния животъ често казватъ: много царвули ще скѫса този момъкъ, докато вземе красивата мома. — Да, той ще скѫса много царвули, но послѣ и тя ще кѫса царвули. Съ скѫсани царвули не се придобива красивата мома. Нѣкой казва: колко царвули скѫсахъ, докато завършихъ образованието си! Съ кѫсане на царвули не се свършва гимназия или университетъ. Азъ наричамъ ученъ човѣкъ този, който прѣзъ всичкото врѣме на своето учение не е скѫсалъ нито единъ чифтъ царвули: както е влѣзълъ въ училището, така е излѣзълъ. Птицитѣ разбиратъ този законъ и живѣятъ споредъ него. Макаръ и да живѣятъ въ двуизмѣрния свѣтъ, създадатъ ли си веднъжъ дреха, тѣ си отиватъ съ нея. При това и краскитѣ на дрехитѣ имъ не се мѣнятъ. Кой човѣкъ има такива шарени и такива чисти дрехи като птицитѣ? Въпросътъ не е до външния животъ, но до съзнанието на човѣка. Да имашъ съзнание, значи да имашъ различни цвѣтове, съ които да си служишъ. Цвѣтътъ е пасивна, а не творческа, съграждаща сила. Дойде ли човѣкъ до нѣкакво помрачаване на съзнанието, това показва, че той е попадналъ въ гѫста материя. За да излѣзе отъ това състояние, той трѣбва да внесе въ себе си извѣстни цвѣтове, като мощни сили, съ които да разчисти съзнанието си, да се освободи отъ своитѣ криви разбирания. Не е въпросътъ въ това, да се спира човѣкъ, какво мисли Евангелската, или друга нѣкаква църква, но той трѣбва да разчисти всички облаци отъ съзнанието си и да дойде въ съгласие съ законитѣ на живата природа. Казвамъ: всички живи сѫщества сѫ въ контактъ съ законитѣ на живата природа. Нѣкой казва: азъ се държа здраво за природата, за Бога. Не, не се държите вие, но Богъ ви държи. Запримѣръ, вие обичате нѣкой човѣкъ. Добрѣ е да се обичате, но знаете ли, коя е причината за тази обичь? Да допуснемъ, че вашето съзнание се намира въ свѣта на плоскоститѣ, но имате желание да влѣзете въ триизмѣрния свѣтъ. Търсите нѣкой да ви помогне, не намирате. Най-послѣ срѣщате едно сѫщество, което живѣе въ този по-високъ свѣтъ, и то ви поема. Това сѫщество ви помага, и затуй вие го обиквате. Слѣдователно, Любовьта въ този случай е движение въ обемъ. Вие можете да обичате само това сѫщество, което разширява съзнанието ви. Не разширява ли съзнанието ви, не можете да го обичате. Тъй щото, онзи, когото обичате, той ви въвежда въ единъ новъ свѣтъ. Не ви ли въвежда въ този свѣтъ, никаква любовь не може да се развие помежду ви. Ако съзнанието на нѣкой човѣкъ е достигнало до триизмѣрния свѣтъ, той непрѣменно трѣбва да обикне нѣкое сѫщество съ по-високо съзнание, отъ четириизмѣрния свѣтъ, което да го внесе въ този по-високъ свѣтъ. Нѣкой момъкъ обиква една мома и казва: ангелско сѫщество е тя! Тя ще ме подигне въ по-високъ свѣтъ. И той колѣничи прѣдъ нея. Ако го види нѣкой отвънъ, ще му се смѣе. Не е въпросътъ въ това, че момъкътъ колѣничилъ. Той колѣничи, защото изказва любовьта си, но едно е важно при любовьта: човѣкъ придобива свѣтлина и разширение на съзнанието си, което му дава мощь и сила въ живота. Движенията иматъ смисълъ, когато човѣкъ придобива нѣщо отъ тѣхъ. Запримѣръ, въ Индия има факири, които седатъ неподвижно съ рѫцѣ нагорѣ или надолу, като истукани. Така прѣкарватъ по цѣли дни, по цѣли мѣсеци, безъ да мърдатъ. Покрай тѣхъ минаватъ тигри, лъвове, змии, кобри, но не ги докосватъ. Още отдалечъ, като ги зърнатъ, тѣ обикалятъ, правятъ голѣми крѫгове и ги поглеждатъ съ благоговѣние. Защо? — Тия факири иматъ будно съзнание, тѣ сѫ въ връзка съ Бога. Затова и животнитѣ, които ги обикалятъ, отправятъ молбата си къмъ тѣхъ: молимъ ви да ни изнесете нагорѣ къмъ Бога, защото животътъ ни на земята е много тежъкъ. Питамъ: какво правятъ съврѣменнитѣ хора, като видятъ насрѣща си нѣкое опасно животно? Тѣ веднага вадятъ ножъ или пушка и стрѣлятъ. Казвамъ: ножъ и точило не могатъ да оправятъ свѣта. Тѣ могатъ да оправятъ лозата и дърветата, но свѣта не могатъ да оправятъ. На първо врѣме ножътъ се изостря, а послѣ изхабява; точилото постепенно се смалява. Въ края на краищата и ножътъ си заминава, и точилото си заминава. Казвате: какво да правимъ тогава? Ще бѫдете точило, което трѣбва да се остри отвѫтрѣ навънъ; и ще бѫдете ножъ, който се точи отвѫтрѣ навънъ. Вашиятъ ножъ трѣбва да бѫде изработенъ отъ мислитѣ на вашия умъ, за да може право да рѣже. Вашето точило, което се изглажда отвѫтрѣ навънъ, трѣбва да бѫде смекчаващъ законъ. Слѣдователно, що се отнася до здравето, казвамъ: здравето зависи отъ съзнанието на човѣка. Не търсете здравето въ силата! Силата е резултатъ. Мирътъ, здравето, мощьта, добритѣ чувства и всички сили, изобщо, които сѫществуватъ въ човѣка, произтичатъ отъ неговото съзнание. Не мислете, че илюзиитѣ, които прѣживявате, влизатъ въ областьта на съзнанието. Областьта на съзнанието прѣдставя опрѣдѣленъ свѣтъ, съ опрѣдѣлени, хармонични величини. Който живѣе въ областьта на своето съзнание, и безъ петь пари въ джоба си да е, той е спокоенъ, отъ нищо не се плаши. Той концентрира мисъльта си къмъ възвишения свѣтъ, да му помогнатъ. Не се минава половинъ часъ даже, и помощьта дохожда: хлѣбътъ пристига, колата пристига. Този човѣкъ, обаче, е разуменъ. Той никога не злоупотрѣбява съ силитѣ и способноститѣ, които притежава. Нѣкой казва: да имамъ тѣзи сили, свѣтътъ бихъ оправилъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ оправяне. Ако трѣбва нѣщо да се изправи, това е свѣтътъ на съзнанието. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да знаятъ, какъ да изправятъ съзнанието си; тѣ трѣбва да знаятъ, че всѣки день минаватъ прѣзъ състоянията на кристалитѣ, на растенията и на животнитѣ, затова трѣбва да изучаватъ тѣхния произходъ. Ако погледнете съ силно увеличително стъкло на вашето тѣло, ще видите, че прѣдставяте конгломератъ отъ всички досега сѫществуващи растения и животни. Човѣшкото тѣло е обрасло съ гори отъ различни дървета, прѣдпотопни и сега сѫществуващи; сѫщо така въ човѣка живѣятъ всички животни, голѣми и малки, отъ прѣдпотопни врѣмена до днесъ. Значи, погледнато на човѣка, съ окото на ясновидеца, той прѣдставя съвокупностъ отъ всички минерали, прости и скѫпоцѣнни камъни, отъ всички растения и дървета, отъ всички животни, птици и риби, докато се дойде най-послѣ и до човѣка. Всички тия сѫщества живѣятъ въ съзнанието на човѣка и се стремятъ да развиятъ и своето съзнание. Ето защо, човѣкъ нѣма право да прѣкѫсва стремежа имъ. Който лишава другитѣ отъ животъ, той унищожава своето сѫществуване. Нѣкой казва: да убиемъ тѣзи сѫщества! Убивате ли тѣхъ, вие убивате и себе си. Вие трѣбва да мислите добрѣ за тѣхъ, ако искате да не спрете и своята еволюция. Мислите ли добро, правите ли добро на другитѣ, безъ да ви подозиратъ даже въ това, вие подигате своята еволюция. Ако съ една красива дума можете да спасите нѣкого, защо да не му я кажете? Въ древностьта единъ царь билъ жестоко гоненъ и прѣслѣдванъ отъ неговитѣ неприятели, и той билъ принуденъ да се скрие въ дупката на единъ овчарь. Овчарьтъ го приелъ при себе си и се съгласилъ да му помогне. Кото дошли неприятелитѣ му да търсятъ царя, овчарьтъ казалъ: не видѣхъ такъвъ човѣкъ де е минавалъ оттука. Той трѣбва да е миналъ прѣзъ другъ пѫть. Така той спасилъ царя отъ явна смърть. Обаче, когато царьтъ отново се върналъ на прѣстола си, овчарьтъ билъ единъ отъ облагодѣтелствуванитѣ хора въ царството. Такова щастие носи за човѣка и всѣка велика идея, която е гонена и прѣслѣдвана отъ хората. Запримѣръ, нѣкоя идея иде отъ Божествения свѣтъ, минава прѣзъ много свѣтове, но никой не я приема. Нѣкой я възприеме, държи я извѣстно врѣме въ себе си и послѣ я захвърля. Нѣкой религиозенъ човѣкъ чете Библията, възприеме оттамъ една хубава, висока идея, подържи я малко врѣме въ ума си, докато единъ день каже: що ми трѣбва тази идея? Тя не е за мене, други да я възприематъ и прилагатъ. — Това не е убѣждение. Ако трѣбва да живѣете духовенъ животъ, това е само за васъ, за вашето развитие. Духовниятъ животъ прѣдставя велика наука за изучаване. Който изучава законитѣ на този свѣтъ и ги разбира, той не може да се съмнява. Който се съмнява въ другитѣ хора, ще се осъмни и въ себе си. Нѣкой казва: азъ не се съмнявамъ. Всѣки обикновенъ човѣкъ може да се усъмни. Какъ? Ако той каже, че вѣрва въ себе си, въ своитѣ сили, дайте му да дигне единъ чувалъ съ тежесть отъ 100 клгр. Той започва да го дига оттукъ-оттамъ, пъне се, пъшка и най-послѣ казва: слабъ човѣкъ съмъ билъ, не знаехъ това. Обаче, силниятъ човѣкъ, който разбира законитѣ на съзнанието, може да дигне и 100, и 200, и 300, и 1,000, и 100,000 килограма тежесть. Казвате: възможно ли е това? — Възможно е. По този начинъ се държи и нашата земя въ пространството. Земята се държи отъ мислитѣ на милиони разумни сѫщества. Тѣхнитѣ мисли я заставятъ да върви напрѣдъ. Ако разумнитѣ сѫщества прѣстанатъ да я държатъ съ мислитѣ си, тя ще се спре въ своето движение, ще се разглоби, ще отиде нѣкѫдѣ въ пространството, дѣто ще стане само на прахъ и пепель. Веднъжъ създадена земята и ние върху нея, това показва, че сме обектъ на единъ разуменъ животъ. Тѣзи възвишени сѫщества слѣдятъ живота на хората, виждатъ тѣхнитѣ грѣшки, но прощаватъ, като отъ врѣме на врѣме само ги удрятъ малко по главата. Отъ този ударъ тѣ падатъ на земята, но като станатъ, започватъ да се молятъ на Бога. Съ този ударъ разумнитѣ сѫщества искатъ да кажатъ: слушайте, главитѣ ви трѣбва повечко да мислятъ! Научихте ли събирането, изваждането и умножението? Съврѣменнитѣ хора сѫ въ процесъ на разширение на съзнанието. Тѣ трѣбва да се домогнатъ до всички идеи, който сѫ необходими за съграждане на тѣхния животъ. Едва сега хората започватъ съзнателно да градятъ. Нѣкои казватъ: хайде, да започнемъ градежа! Питамъ: въ кой свѣтъ искате да градите — въ едноизмѣрния, въ двуизмѣрния, или въ триизмѣрния? Ако градите въ свѣта на илюзиитѣ, всичко ще се разпръсне и нѣма да остане слѣда отъ този градежъ. Казва се, че нѣкой баща ималъ двама синове. Кой е този баща? Бащата е разумното начало, което всѣки день иде въ човѣка и го пита: какво правишъ, синко, събирашъ ли, изваждашъ ли, умножавашъ ли? Да умножаваме, това подразбира да прѣдаваме великитѣ идеи, които възприемаме, и на окрѫжаващитѣ. Умножението е процесъ, който става въ единъ възвишенъ свѣтъ. На земята може да се стигне най-много до умножението, по-нагорѣ не може да се отиде. Когато се отдѣлимъ отъ тѣлото си, тогава можемъ да отидемъ въ по-възвишенъ свѣтъ отъ земния. За този възвишенъ свѣтъ, именно, Павелъ говори: „Има домъ нерѫкотворенъ. И ако земнитѣ ни кѫщи се разрушатъ, ще отидемъ въ този нерѫкотворенъ свѣтъ.“ Това е велика наука, която ще се приложи въ бѫдеще. Тя е за хората, които искатъ да работятъ разумно. Сегашнитѣ хора сѫ много промѣнчиви. Виждате, че нѣкой се разгнѣвилъ и не знае, какво говори. Той казва: азъ се заблудихъ. Щомъ си се заблудилъ, ти не си за новото учение. Ние нѣмаме работа съ хора, които се заблуждаватъ, или които не могатъ да мислятъ право. Тѣзи хора сѫ за университетитѣ, за разнитѣ колегии, за гимназиитѣ. Тѣ търсятъ старото. Обаче, ние виждаме, че старото, което досега се проповѣдваше, което досега се пишеше, не можа да спаси свѣта. Въ сѫщность ние не отричаме и успѣхитѣ на досегашнитѣ врѣмена. Тази велика дѣятелность е подготовка за единъ мощенъ животъ, който едва сега започва. Нѣкой казва: защо трѣбва да живѣя? — Ще живѣешъ, за да разширишъ съзнанието си и да научишъ закона на умножението. И за дарбитѣ, които се криятъ въ тебе, както и за благата, които ти се даватъ, ще благодаришъ на Бога, ще благодаришъ на цѣлото човѣчество, че разполагашъ съ условия да разрѣшишъ великата задача на живота. И тогава, като човъкъ, прѣдъ тебе ще се яви великата перспектива, която ще те въведе въ слѣдната стѫпка, въ свѣта на дѣлението. И когато Христосъ казва, че трѣбва да напуснемъ земята, ние разбираме, че трѣбва да прѣминемъ въ по-горенъ свѣтъ — въ свѣта на дѣлението. Дѣлението не сѫществува на земята. Истинското богатство се заключава въ човѣшкитѣ мисли и чувства; истинското богатство се крие въ човѣшката душа и въ човѣшкия духъ. Отъ тѣзи богатства човѣкъ трѣбва да се самоотрече и да ги раздаде на сиромаситѣ. Това богатство е като богатството на земледѣлеца, който раздава всичко и се радва на своитѣ богатства. Нѣкой казва: азъ ще раздамъ всичкото си богатство на сиромаситѣ. Да, но паритѣ умъртвяватъ. Дадешъ ли нѣкому пари, дай ги отъ дълбочината на душата си; дадешъ ли нѣкому една книга, тази книга да не бѫде обикновена, но да е свещена. И тъй, иска ли човѣкъ да върви въ духовния пѫть, той не трѣбва да бърза, отъ нищо не трѣбва да се плаши. Нѣкой се страхува да влѣзе въ нѣкоя отъ съврѣменнитѣ черкви. Не е въпросътъ да се влѣзе въ една каменна черква. Черквата не е въ зданието. Човѣкъ може да влѣзе и въ една, и въ друга черква и пакъ да остане вѣренъ на това, което Богъ е вложилъ въ душата му. Трѣбва ли човѣкъ, като облѣче мантията на царската дъщеря, която е прокажена, да стане и той прокаженъ? Какво се проповѣдва въ съврѣменнитѣ черкви? — Да се вѣрва въ Бога. Това вѣрую поправя ли живота? Днесъ и мѫже, и жени, вѣрватъ въ Бога, но съзнанието имъ е въ едноизмѣрния свѣтъ. Нѣкоя жена мечтае за кристали, иска отъ мѫжа си да ѝ купи пръстенъ съ хубавъ камъкъ. Той нѣма петь пари въ джоба си, а тя иска пръстенъ съ камъкъ. Той нѣма петь пари въ джоба си, а тя иска кѫща. Казвамъ: тази жена е малко дѣте, нека мѫжътъ ѝ купи пръстенъ, макаръ съ стъкленъ камъкъ. Нека ѝ направи кѫща. Кѫщата показва, че тази жена живѣе въ двуизмѣрното съзнание. Кѫщата може да е отъ дъски, а за въ бѫдеще може да се направи и отъ мряморъ. Изобщо, отъ научно гледище не трѣбва да се противодѣйствува на съзнанието. Никой нѣма право да реагира срѣщу Божествения редъ на нѣщата. Казвамъ: всички трѣбва да се насърдчавате въ работата си. Срѣщате единъ човѣкъ, който носи на гърба си чувалъ, 100 килограма тежъкъ. Не го питайте, защо се е нагърбилъ съ такава тежесть, нито го съвѣтвайте да търси чужда помощь, но кажете: щомъ си взелъ този чувалъ на гърба си, ще го прѣнесешъ полека; пъкъ и за другъ пѫть ще можешъ да правишъ подобни опити. Който се обезсърдчава, той е въ двуизмѣренъ свѣтъ. Нѣкой се заеме за нѣкаква велика работа, но скоро се обезсърдчи и казва: сега ще отложа тази работа, но единъ день, като дойде Духътъ, Той ще ме научи, какво да правя. Този човѣкъ има механическо разбиране за Духа. Духътъ е машинистътъ на трена. Щомъ дойде, Той запалва огъня и пуща тренътъ напрѣдъ. Нѣкой седи, чака да дойде Господъ, Той да подкара неговия тренъ. Нѣма какво да очаквашъ на Господа, отвънъ нѣкѫдѣ да дойде. Ти трѣбва да се вдълбочишъ вѫтрѣ въ себе си, дѣто Богъ е вложилъ умъ, сърце, воля, душа и духъ, които всѣкога могатъ да ти помагатъ. Само по този начинъ ти можешъ да се освободишъ отъ всички дисаги на живота. Запримѣръ, ти дължишъ 100,000 лева на 20 души. Тѣзи кредитори дохождатъ въ дома ти, хлопатъ, викатъ, искатъ да имъ изплатишъ дълга си. Трѣбва ли да имъ разправяшъ, че ти нѣмашъ срѣдства, че не спишъ по цѣли нощи, че постоянно страдашъ, че имашъ задължения къмъ майка си и баща си? Не, ти трѣбва да имъ кажешъ: моля ви се, извинете ме, сега не разполагамъ съ срѣдства, почакайте ме още малко, и като се улесня, ще платя на всички ви и то не по 10 на сто, както сме уговорили, но даже и по 20 на сто лихва. Кажешъ ли така, и Господъ ще те чуе, ще ти помогне, защото си готовъ да изплащашъ дълговетѣ си. Това е наука! По тази наука живѣятъ всички разумни хора и я прилагатъ въ живота си. Всѣки човѣкъ може да приложи тази наука. Ще кажете: тя е отвлѣчена наука, не може да се приложи. Има, наистина, отвлѣчени науки, но тази, за която говоря, е една отъ най-лесно приложимитѣ науки въ живота. Запримѣръ, нѣкой има малки познания по математика и казва: съ много смѣтане работа не става. Не е така. Божествената наука изисква хора съ умове, които изведнъжъ да смѣтатъ, да знаятъ, кои нѣща сѫ прави и кои не, кои сѫ добри и кои не. Дойде ли човѣкъ до тази наука, той не се сърди на злото, но го кани дома си, да му гостува. Разумниятъ човѣкъ, още като стане сутринь, удари звънеца, покани доброто и злото, разговори се съ тѣхъ, нахрани ги добрѣ и послѣ ги изпрати да си вървятъ. Злото и доброто сѫ два ангела, хубаво, богато облѣчени и мѫчно могатъ да се различатъ единъ отъ другъ. Разумниятъ човѣкъ, обаче, ги различава по миризмата имъ. Щомъ си отидатъ, той започва работата си. Не приемете ли така учтиво тѣзи два ангела, тѣ цѣлъ день ще ви безпокоятъ. Ангелътъ на злото ще запали кѫщата ви отъ четири страни. Затова е казано и въ Писанието: „Не противи се на злото!“ Тъй щото, поканете тѣзи два принципа на гости въ себе си, нагостете ги и не се мѫчете да ги примирявате. Тѣ сѫ въ отношение, подобно на отношението, което сѫществува между овцата и вълка. Ако сте адептъ, който живѣе въ четириизмѣрното съзнание, принципътъ на злото още отъ далечъ ще ви познае, ще има всичкото почитание и уважение къмъ васъ, като къмъ човѣкъ, който дълбоко мисли и разбира великитѣ закони на живота и природата. „Нѣкой си человѣкъ ималъ двама синове“. Сега, азъ желая, като се върнете дома си, да поканите у васъ на гости двамата синове — онзи, който обѣщалъ, че ще отиде на лозето, и не изпълнилъ обѣщанието си, и онзи, който се отказалъ да отиде, но се разкаялъ и свършилъ работата. Двамата синове прѣдставятъ тия два ангела — на доброто и на злото. Злото всѣкога обѣщава и нищо не върши; доброто никога не обѣщава, а всичко върши. Смѣшно е да отидете при единъ изворъ и да го питате: обѣщаватъ ли да ми дадешъ отъ твоята вода да пия? Той нищо нѣма да ти обѣщае, но ще ти даде. Ти можешъ да си почерпишъ вода отъ него, колкото искашъ. Когато казвамъ, че доброто не обѣщава, азъ уподобявамъ доброто на изворъ, който постоянно тече. Злото пъкъ уподобявамъ на прѣсъхналъ изворъ, който едва прокапва, едва тече. Той помни, че нѣкога е давалъ, но днесъ вече не може да дава нищо, не тече. Хора, които само обѣщаватъ и не изпълняватъ, мязатъ на щерни, пълни съ дъждовна вода; тѣ лесно прѣсъхватъ и казватъ: сухо е това мѣсто, вода нѣма. Дойдете ли до това положение, вие трѣбва да имате магическата прѣчка на Мойсея, и като ударите съ нея по канаритѣ, да протече вода. И тъй, ставате ли сутринь рано, сложете хубавъ обѣдъ на двамата синове. Тогава ще кажете на единия: синко, иди да работишъ на нивата! Той ще обѣщае да отиде, но нѣма да изпълни. Ще кажете на втория: синко, иди да работишъ на нивата! Той ще откаже, но послѣ ще се разкае и ще свърши работата. Вечерьта, като се върне бащата дома си, ще види обратни резултати. Каквито и да бѫдатъ резултатитѣ, не се смущавайте. Пакъ поканете двамата синове, нагостете ги добрѣ и ги накарайте да работятъ. Тази е най-добрата философия, която можете да приложите въ вашия животъ. Ако постѫпвате така въ продължение на една година само, бѫдете увѣрени, че най-малко 50% отъ вашитѣ мѫчнотии и несгоди ще се разрѣшатъ. Да разрѣшите 50% отъ вашитѣ мѫчнотии, това не е малко нѣщо. Само по този начинъ вие можете да бѫдете бодри, свѣжи, радостни и съ свѣтли мисли за живота. 26 бесѣда отъ Учителя, държана на 10 априлъ, 1927 г. въ г. София.

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Ветхото прѣмина „За то, ако е нѣкой въ Христа, той е създание ново; ветхото прѣмина, ето, всичко стана ново“. II Коринтяномъ 5:17 Ветхото и новото по отношение на човѣка прѣдставя обширенъ и дълбокъ въпросъ отъ биологическа важность. Ние употрѣбяваме тукъ думата биология по нѣмане друга по-подходна дума. Биологията, като наука, се занимава съ разрѣшение проблемата за живота, като се започне отъ живота на най-малкитѣ сѫщества, съзнанието на които още не е пробудено, и стигне до човѣка, съзнанието на когото едва е започнало да се пробужда. Въ това отношение човѣкъ може да се разглежда като малка клѣтка, чието съзнание е започнало да се пробужда. Съврѣменниятъ човѣкъ, въ формата, която днесъ виждаме, не е въ състояние да дойде до ясна, абсолютна прѣдстава за живота. Защо? — Защото той е заобиколенъ съ редъ прѣдмети, отъ които придобива най-разнообразни впечатления. Тия многобройни впечатления пъкъ прѣпятствуватъ за неговото право мислене. Даже видни писатели и философи нѣматъ днесъ ясна прѣдстава за живота. Животътъ не е нѣкаква физическа форма, която може да се изрази математически. Да допуснемъ, запримѣръ, че нѣкой човѣкъ изпадне въ особено душевно състояние. Кой съврѣмененъ човѣкъ може да опише и обясни причината на това особено разположение или неразположение на духа и на душата? Гледате нѣкой човѣкъ днесъ е веселъ, засмѣнъ, маха съ рѫцѣ нагорѣ — надолу, като актьоръ, послѣ взима перото, съчинява стихове, проповѣдва на хората, казва имъ: тъй трѣбва да се живѣе! Не се минава дълго врѣме, гледате този човѣкъ изпадналъ въ нѣкакво противорѣчие, намира се прѣдъ едно изпитание и не знае вече, какво да прави, забравя всичката си философия. Какво е станало съ него? Коя е причината за тази промѣна на състоянието му? — Нѣкой писалъ въ вѣстницитѣ нѣщо лошо по неговъ адресъ, което уронва достоинството му, като човѣкъ отъ новото учение. На другия день пакъ пишатъ въ вѣстницитѣ, че писаното не се отнасяло за него, но за другъ нѣкой, съ сѫщото име. Наистина, не сѫ единъ Драгановъ или Ивановъ въ свѣта. И този човѣкъ отново се успокоява. Питамъ: какво лошо има въ това, че нѣкой съ черно мастило написалъ нѣщо по адресъ на твоето име въ вѣстницитѣ? Каква сила се крие въ черното мастило, че може да произведе такава пертурбация въ ума на човѣка? Често съврѣменнитѣ хора се спиратъ върху дреболиитѣ на живота, а пропущатъ важнитѣ моменти, като казватъ: това сѫ малки работи, тѣ не заслужаватъ нашето внимание. Казвамъ: малкитѣ работи, обаче, сѫ докарали живота до едно неестествено положение. Вслѣдствие на тази неестественость отъ хиляди години насамъ хората не могатъ да заживѣятъ нормаленъ животъ. Съврѣменнитѣ хора живѣятъ повече съ старитѣ си разбирания и пъшкатъ подъ тѣхния хомотъ, грижатъ се, какъ ще завършатъ живота си, старинитѣ си. Защо човѣкъ трѣбва да мисли за старинитѣ си? Днесъ никой не мисли за младинитѣ си, но все мислятъ за старинитѣ си, какъ ще ги прѣкаратъ, кой ще ги гледа на старини и т. н. Да мисли човѣкъ за старинитѣ си въ смисълъ, че има нѣкому да дължи и трѣбва да изплати дълга си, разбирамъ; да мисли човѣкъ за старинитѣ си, въ смисълъ, че е грѣшенъ човѣкъ и трѣбва да изправи живота си, разбирамъ. Обаче, да мисли за старинитѣ си, въ смисълъ, че е чиновникъ, работилъ е около 15 — 20 години и скоро ще се пенсионира, ще се осигури, ще води щастливъ животъ, това не разбирамъ. Покажете ми единъ чиновникъ, който слѣдъ пенсионирането си да води щастливъ животъ! Да мисли човѣкъ постоянно за пенсията си, дали ще се увеличи и съ колко ще се увеличи, като работи повече години, то е все едно да извади една скомрия отъ водата и да я тури на скарата, да се пече на огъня. Тя ще цъцри на огъня и все една и сѫща пѣсень ще пѣе. Като наблюдавате живота, ще видите, че днесъ всички хора работятъ, за да се пенсиониратъ: учительтъ иска да се пенсионира, свещеникътъ иска да се пенсионира, писательтъ иска да се пенсионира. Каква идея има въ пенсионирането? Има редъ статистики, отъ които се вижда, че всѣки, който мечтае за пенсия, щомъ постигне това, става вече неспособенъ за живота. Като говоря за пенсионирането, азъ не се спирамъ върху буквата на въпроса, но казвамъ, че тази идея разрушава ума на човѣка. Като говоря за старостьта, не разбирамъ въпроса буквално, но казвамъ: започне ли човѣкъ постоянно да мисли, че ще остарѣе, че трѣбва да се осигури, тази идея вече разрушава неговия умъ. И тъй, не мислете за бѣднотията, защото тази идея е въ сила да ви разруши. Не мислете за богатството, защото и тази идея може да ви разруши. Не мислете нито за сиромашията, нито за богатството! Сиромашията и богатството сѫ двѣ различни състояния: сиромахътъ е разтоварено добиче, а богатиятъ човѣкъ е натоварено добиче. Вземете, напримѣръ, какво може да се случи съ нѣкой знаменитъ милиардеръ, за богатствата на когото всички говорятъ. Нѣкой день можа да го настигне автомобилъ, да го удари въ ребрата и едно отъ тѣхъ да се счупи. Отъ натоварено добиче той може да се прѣвърне въ разтоварено. Тъй щото, когато се говори за величието, за богатството на нѣкой човѣкъ, трѣбва да се разбира неговото сърце, неговия умъ, неговата воля, а не паритѣ, които той има. Единъ човѣкъ е великъ дотолкова, доколкото той е въ връзка съ живитѣ сили на природата и доколкото тѣ могатъ да му бѫдатъ въ услуга. Когато часовникарьтъ направи единъ часовникъ и тури всѣка вилица, всѣко колелце на своето мѣсто, въ какво седи важностьта на часовника: въ неговитѣ части, или въ часовникаря, който го е направилъ? Слѣдователно, всѣки човѣкъ прѣдставя единъ малъкъ винтъ отъ общия великъ организъмъ, и той е почитанъ и уважаванъ, докато е на мѣстото си. Ако е на мѣстото си, цѣлиятъ организъмъ върви правилно, напусне ли мѣстото си, и организмътъ прѣстава да работи, или неправилно работи. Докато човѣкъ мисли, че трѣбва да го пенсиониратъ, че трѣбва другъ да го замѣсти въ работата му, а той да излѣзе и да поживѣе щастливо, животътъ на общия организъмъ ще куца. Вижте какво става съ земледѣлскитѣ рала, които не работятъ. Щомъ не се работи съ тѣхъ, тѣ ръждясватъ. Въ този смисълъ пенсионеритѣ сѫ ръждясали рала. Най-голѣмото нещастие въ свѣта сѫ пенсионеритѣ. Значи, не трѣбва да има пенсионери въ свѣта. Писательтъ трѣбва да умре съ перо въ рѫка; ученикътъ трѣбва да умре съ книга въ рѫка; свещеникътъ трѣбва да умре съ епатрихилъ на врата; орачътъ трѣбва да умре съ рало въ рѫка; майката трѣбва да умре съ дѣтето си въ рѫка, а да не се оставя, дѣцата ѝ да я носятъ. Такива хора изисква бѫдещето! Какво виждаме сега? Бащитѣ гледатъ да се пенсиониратъ, да си изкаратъ една малка пенсия и да легнатъ на гърба на синове и на дъщери, на внучки и внучета. Горко на онзи баща, който очаква на дѣцата си да го гледатъ! Какъвъ е този баща, когото синътъ трѣбва да гледа? Това сѫ болезнени явления въ живота, а дѣто има болести, тамъ не може да има щастие. Това всички трѣбва да знаятъ! Слѣдователно, болеститѣ сѫ само поводъ за вѫтрѣшна връзка между хората, да се примирятъ, да се опознаятъ. Прѣди нѣколко дни дойде една госпожа при мене и се оплаква отъ сиромашията си, отъ тежкото положение, въ което се намира. Разправя, че живѣела въ влажна, тъмна стая, вслѣдствие на което страда отъ ревматизъмъ, и ме запита, какво да прави, за да се излѣкува. Казвамъ ѝ: прѣди всичко, както познавамъ нѣщата, причината за ревматизма не е влажната стая. Ако влагата бѣше причина за тази болесть, тогава, какъ ще си обясните заболѣването на една богата госпожа софиянка, отъ сѫщата болесть, която живѣе въ II етажъ, при комфортна обстановка? И богатата госпожа дойде при мене и ми се оплака отъ своя ревматизъмъ. И тя искаше да ѝ се даде методъ, начинъ да се лѣкува. Истината седи въ това, че и бѣдната, и богатата госпожи не изпълняватъ Божия законъ. Всички болести въ свѣта сѫ резултатъ на неизпълнение Божия законъ. Слѣдователно, и двѣтѣ жени сѫ заболѣли отъ ставенъ ревматизъмъ, вслѣдствие на неизпълнение на Божия законъ. Ако болестьта е прѣдизвикана отъ влагата, тогава бѣдната жена трѣбва да се прѣмѣсти въ суха, здравословна стая; щомъ се прѣмѣсти въ суха стая, ревматизмътъ трѣбва да изчезне. Така ли става въ дѣйствителность? Както виждате, тукъ, при двѣ различни обстановки, при различни материални условия, се явява една и сѫща болесть. Слѣдователно, причината на болестьта не е въ влагата. Сѫщото нѣщо виждаме и на фронта, между войницитѣ: много войници лежатъ въ единъ и сѫщъ окопъ, обаче, едни отъ тѣхъ се простудяватъ, а други не се простудяватъ. Защо едни се простудяватъ, а други не? — Първитѣ иматъ нечиста кръвь, а вторитѣ иматъ чиста кръвь. Едни отъ войницитѣ се заразяватъ отъ холера, а други нищо не ги хваща. Защо? — Защото кръвьта на послѣднитѣ е чиста. Ще кажете, че влагата е причина за простудяването на войници, които сѫ имали по-слабъ организъмъ. Не, грѣховетѣ на хората внасятъ отрова въ кръвьта имъ, и съ това ставатъ причина за простуда, за зараза и т. н. Ето защо, за да се избегнатъ болеститѣ и страданията, трѣбва да се подържа добриятъ животъ. Мнозина мислятъ, че само Богъ живѣе чистъ и светъ животъ, защото е съвършенъ, и затова казватъ: ние сме слаби, не можемъ да живѣемъ като Бога, но Той ще уреди нашия животъ. Казвамъ: както Богъ живѣе, по сѫщия начинъ и ние можемъ да се рѫководимъ отъ Неговитѣ закони и да ги изпълняваме. Богъ не се влияе отъ нашитѣ разбирания, но като гледа на нашитѣ прѣстѫпления и грѣхове, Той казва: не правете тѣзи прѣстѫпления, понеже ще заболѣете отъ ставенъ ревматизъмъ; не правете тѣзи прѣстѫпления, понеже въ стомаха ви ще се яви нѣкакъвъ туморъ; не правете тѣзи прѣстѫпления, понеже ще заболѣете отъ артериосклероза и ще остарѣете преждеврѣменно. Заболѣе ли човѣкъ отъ артериосклероза, той започва да вика лѣкари. Дойде единъ лѣкарь, дойде втори, трети, всички го сѫвѣтватъ, какво трѣбва и какво не трѣбва да яде. Не, първото нѣщо: заболѣе ли човѣкъ отъ артериосклероза, ще яде по възможность малко и проста, чиста храна. Той трѣбва да се храни съ варено жито, съ варенъ оризъ, като истински калугеръ. Въ Нова-Загора единъ старъ човѣкъ, на около 60 години заболѣ, отъ коремъ. Боли го коремътъ, нищо не може да яде. Чуди се, какво да прави. Седи, мисли, говори си: Е, Георги, Георги, цѣлъ животъ яде прасенца, агънца, това-онова, но видѣ ли, до какво положение дойде? Пита ме: какво да правя сега? Казвамъ: ще започнешъ да постишъ, да ядешъ по-малко. Всѣка сутринь ще изпивашъ по една чаша дървено масло и по една чаша гореща вода. Слѣдъ това ще излагашъ корема си на слънце, да се печешъ по 2 — 3 часа на день. Този човѣкъ изпълни, каквото му казахъ, и се подобри. Съврѣменнитѣ хора сами се тровятъ отъ храната, която употрѣбяватъ. Нѣкой казва: азъ живѣя чисть животъ. Питамъ: чиста ли е кръвьта ти? — Не е чиста, но това нѣма нищо общо съ чистия животъ. — Не, чистиятъ животъ подразбира чиста кръвь. Слѣдователно, искашъ ли да живѣешъ чистъ животъ, абсолютно ще прѣчистишъ кръвьта си. Организъмътъ на съврѣменнитѣ хора е заразенъ отъ месо, отъ вино и отъ редъ още храни. Духовното имъ тѣло пъкъ е заразено отъ алчность, злоба, умраза и т. н. Запримѣръ, вие обичате нѣкого, но щомъ ви каже той нѣкоя обидна дума, вие веднага го намразявате. Защо трѣбва да го намразите? Знаете ли, какво внася умразата въ васъ? Тя е цѣла отрова за организма ви. Въ дадения случай вие пакостите на себе си, но не и на него. Други хора пъкъ се тровятъ отъ гордость. Тѣ искатъ да се осигурятъ, да станатъ пансионери, да прѣкаратъ щастливъ животъ. Апостолъ Павелъ, като разглежда старата култура, казва: „Всичко старо, всичко ветхо трѣбва да прѣмине“. И съврѣменнитѣ хора искатъ да живѣятъ споредъ старата култура. Казвамъ: живѣете ли по старата култура, въ каквито кѫщи и да живѣете, както и да спите, както и да се храните, ставниятъ ревматизъмъ неизбѣжно ще дойде. Дойде ли ставниятъ ревматизъмъ, и смъртьта ще дойде, като естествено негово послѣдствие. Казватъ, че нѣкой ученъ открилъ въ киселото млѣко нѣкакъвъ бацилъ, който продължавалъ живота. Азъ пъкъ зная едно особено млѣко, коеето не само че продължава, но увѣковѣчава живота. Въ сѫщность киселото млѣко може да продължи живота съ 10 — 20 — 30 години, не повече. Споредъ статистиката, нѣма човѣкъ въ България, който да е живѣлъ повече отъ 150 години. При това, малко българи сѫ доживѣли до 150 години, макаръ че сѫ се хранили повече съ кисело млѣко. Въ Англия пъкъ имало единъ англичанинъ, който живѣлъ повече отъ 250 години. Питамъ: този човѣкъ съ кисело млѣко ли се е хранилъ? Не, той не е употрѣбявалъ кисело млѣко, но други сѫ причинитѣ, които продължили неговия животъ. Прѣзъ неговия животъ се смѣнили на прѣстола 12 крале. Тъй щото, продължителностьта на живота у българитѣ не се дължи на употрѣбяването на киселото млѣко. То е само едно съвпадение. Ако въпросътъ е за изстудяване на стомаха, когато човѣкъ има нѣкакво възпаление, киселото млѣко може да помогне, но що се отнася за продължение на живота отъ киселото млѣко, това не е още доказано. Отъ чисто биологическо и научно гледище, продължителностьта на живота зависи отъ развитието на една жлѣза, която се намира задъ. ушитѣ въ човѣка. Ако тази жлѣза не е развита, човѣкъ може и 20 години наредъ да се храни съ кисело млѣко, и пакъ нѣма да живѣе дълго врѣме. Тогава и кокошки, и агънца да яде, пакъ нѣма да се продължи живота му. Развита ли е тази жлѣза у него, той може да живѣе повече отъ 100 години. Това сѫ мои наблюдения. По тази жлѣза и по редъ още признаци може да се прѣдскаже на човѣка, колко врѣме ще живѣе. Казвате: какъ се опрѣдѣля това? Когато азъ правихъ своитѣ научни изслѣдвания по френология, срещнахъ единъ познатъ въ Варна и му казахъ: слѣдъ двѣ годидини, еди-кой си мѣсецъ и день, ти ще прѣминешъ едно прѣмеждие: ако съзнанието ти не е будно въ този день, ти ще паднешъ и ще счупишъ лѣвия си кракъ. Той ми каза: ти искашъ да ме плашишъ. Какъ ще стане това? Отдѣ познавашъ? — Ще видишъ. Ти трѣбва да бѫдешъ буденъ, да избегнешъ това прѣмеждие. И наистина, слѣдъ двѣ години стана това, което му бѣхъ прѣдсказалъ. Казвате: какъ може да се гадаятъ тѣзи работи? — Това не е гадание, то е прѣдсказание, което почива на чисто математически изчисления. Какъ се правятъ тѣзи изчисления, сега нѣма да обяснявамъ, но казвамъ: азъ мога да направя точни изчисления, слѣдъ колко врѣме ще се свършатъ вѫглищата въ машината на нѣкой машинистъ и да му кажа, че слѣдъ 150 клм., напримѣръ, машината ще спре. Мога да опрѣдѣля точно и мѣстото, дѣто машината ще спре. Машинистътъ казва: ти гадаешъ по нѣщо. Гадая, разбира се. Азъ взимамъ прѣдъ видъ, колко вѫглища има той на разположение, по колко се изгаря на часъ и колко пѫть му прѣдстои да измине. Като имамъ тѣзи данни на разположение, азъ правя своитѣ изчисления и прѣдсказвамъ, какво може да стане. И тъй, всѣки, който иска да живѣе дълъгъ животъ, той трѣбва да има нѣкакъвъ запасъ. Остане ли да живѣе на нѣкакво подаяние, да се моли на Бога, да се продължи живота му, неговата работа е свършена. Ние трѣбва да се молимъ на Бога не да продължи живота ни, но да ни научи, какъ да спазваме законитѣ, за да разработимъ и увеличимъ онзи капиталъ, който ни е даденъ отъ прѣди хиляди години, отъ памти-вѣка още. Има хора, които въ физическо отношение сѫ много деликатни, нѣжни. Достатъчно е да ги лъхне и най-малкиятъ вѣтрецъ, за да се простудятъ. Ако такъвъ човѣкъ седи при отворенъ прозорецъ, той се страхува отъ течение и казва: ще се простудя. Не се минаватъ 2 — 3 часа, и той, наистина, се простудява. Нѣкои хора съ години живѣятъ при отворени прозорци и не истиватъ. Защо? Тѣ иматъ изобилно животъ въ себе си, тѣ иматъ имунитетъ; тѣ сѫ облѣчени съ магнетическа риза, която не се пропуква. Истиването зависи отъ мисъльта на човѣка. Каквото мисли човѣкъ и въ каквото вѣрва, това става. И тъй, първото нѣщо, което се изисква въ новия животъ, това е новата вѣра. Новата вѣра подразбира, да вѣрва човѣкъ въ Бога, че въ Него е Вѣчниятъ животъ. Който вѣрва въ Вѣчния животъ, той не мисли за смърть, нито за осигуряване, нито за богатство или за сиромашия, нито за наука. Той мисли само за едно, че трѣбва да учи. Който не вѣрва въ Вѣчния животъ, той мисли за смъртьта — какъ ще умре, какъ ще го закопаятъ, какво ще кажатъ хората за него, какъвъ надгробенъ камъкъ ще му турятъ, какъвъ надписъ ще поставятъ и т. н. Какво ще пишатъ хората за такъвъ човѣкъ? Тѣ ще напишатъ: тукъ почива еди-кой си пенсионеръ, който живѣелъ честно и почтено, получавалъ е по 6,000 лв. мѣсечна заплата. Значи, той е костувалъ на държавата 72,000 лв. годишно. Казвамъ: не е въпросътъ за паритѣ, но важно е, какво ще занесе човѣкъ, като отиде на онзи свѣтъ? Господъ ще го пита: какво прави на земята? — Работихъ цѣли 30 години за своето отечество, получавахъ шесть хиляди лева мѣсечна заплата и сега ида тукъ малко на разходка. Не, този човѣкъ е бракуванъ вече на земята; тамъ не допущатъ, че той е живъ, и всички казватъ: Богъ да прости този великъ българинъ! Той пъкъ отъ своя страна вижда, че е живъ, прѣпорѫчва се навсѣкѫдѣ като добъръ, почтенъ човѣкъ, който е живѣлъ на земята цѣли 45 години и работилъ за благото на своя домъ и своето отечество. Значи, тукъ се явяватъ двѣ различни положения: хората мислятъ за него, че е умрѣлъ, а той се вижда живъ. Обаче, отъ небето му казватъ: ние не искаме мъртви хора. Ти ще се върнешъ пакъ въ България, ще убѣдишъ българитѣ, че си живъ, и като дойдешъ повторно тукъ, тогава ще ти дадемъ нужния приемъ. Ние приемаме само живи хора. Живи хора наричаме тѣзи, които и на земята, и на небето сѫ живи. Сега, ще прѣведа тѣзи думи на вашъ езикъ: всѣки човѣкъ, който умира на земята, трѣбва отново да се върне тамъ, да уреди всички недоразумения, които ималъ съ хората. Кому каквото зло е направилъ, ще го изправи. Той трѣбва да се примири съ всички хора, съ всички животни и, като нѣма вече съ кого да се примирява, ще остави всичкото си богатство на земята. Освободенъ отъ всички задължения и връзки на земята, той ще замине за небето, ще влѣзе въ новия животъ, дѣто ще получи лавровъ вѣнецъ за добрѣ изпълнената отъ него работа на земята. Тогава всички ще кажатъ: ето единъ достоенъ гражданинъ на българската държава, когото Богъ може да приеме при себе си! Това е новото, което иде сега въ свѣта. То носи възвишени идеи и казва на хората, че Богъ не е въ старото, не е въ миналото, но Той е въ настоящето. Едва сега човѣкъ ще започне да съзнава, че въ свѣта, въ който живѣе, той прѣдставя богатъ прѣдметъ за проучаване. Вие можете да проучавате и разнитѣ философи, които говорятъ за психологията на човѣка, но нито единъ философъ още не е изучилъ човѣшкия мозъкъ съ всичкитѣ му способности. Тѣ разискватъ върху ума, сърцето и волята на човѣка, но това още не е човѣкътъ; това сѫ само нѣкои отъ проявитѣ на човѣка. Тъй щото, обществото, въ което живѣете, противорѣчията, които срѣщате въ живота си, добритѣ и лошитѣ хора, всичко това трѣбва да бѫде прѣдметъ за изучване не само отъ страна на философитѣ, но и отъ всѣки човѣкъ поотдѣлно. За това се изисква работа, усилия. Вземете, запримѣръ, рудокопачитѣ, които търсятъ съ години скѫпоцѣнни камъни въ земята. Тѣ знаятъ, че ще намѣрятъ нѣкѫдѣ голѣми скѫпоцѣнни камъни, и затова работятъ непрѣстанно, докато най-послѣ развиятъ въ себе си тънко чувство, съ което лесно намиратъ леговището на тѣзи богатства. Така трѣбва да работи всѣки човѣкъ, ако иска въ грубата материя да намѣри скѫпоцѣннитѣ камъни. И наистина, ще срещнете хора на видъ груби, но достатъчно е да ги пипнете на нѣкое чувствително мѣсто и ще видите, че въ тѣхъ се криятъ отлични качества. Въ лицето на такъвъ човѣкъ вие ще имате единъ добъръ, честенъ и почтенъ приятель, на когото напълно можете да разчитате. И обратно, ще срещнете хора културни, съ образование, на които не може да се разчита. Направете опитъ, да видите, на колко отъ софийскитѣ граждани, съ висше образование, ако дадете 100,000 лева на заемъ, ще могатъ да ги върнатъ слѣдъ двѣ години, споредъ както сте уговорили. Единъ богатъ американецъ направилъ такъвъ опитъ и видѣлъ, че паритѣ му пропаднали. Само единъ човѣкъ се намѣрилъ, който призналъ дълга си и върналъ паритѣ на врѣме. Мнозина отъ тѣхъ използували теорията за прѣраждането и казали: ние нѣмаме никакви задължения къмъ този човѣкъ. Той ни дължи отъ миналото и днесъ изплаща дълга си. Казвамъ: този човѣкъ нищо не ви дължи, защото той доброволно ви даде тѣзи пари. Ако той ви дължеше, законътъ щѣше да го хване. Едно трѣбва да се знае: човѣкъ, който живѣе въ духа на новото учение, той нѣма никакви връзки, никакви взимания — давания. Въ този смисълъ подъ „новъ човѣкъ“ разбирамъ онзи, който има само една връзка — съ Първичната Причина. Тази връзка е направена още отъ създаването му. Слѣдователно, когато човѣкъ се освободи отъ сѫдбата, или отъ кармата си, споредъ както индуситѣ я наричатъ, отново ще се възстанови връзката му съ Бога, която сѫществува отъ памти-вѣка, и човѣкъ ще бѫде напълно свободенъ. Съврѣменниятъ човѣкъ не е свободенъ, защото върху тази първа връзка, той е направилъ още редъ връзки, които сѫ го ограничили и заробили. Богъ е направилъ човѣка свободенъ и го е пратилъ на земята да учи. Обаче, вмѣсто да учи, той започва да се удоволствува, да ходи по забавления, да странствува, но като нѣма срѣдства за това, отъ тозъ банкеръ взима 10 — 15 хиляди лева, отъ онзи 10 — 15 хиляди лева, това залага, онова залага, докато най-послѣ съвсѣмъ загази, намѣри се въ трудно положение и казва, че животътъ нѣма смисълъ. Питамъ: кой постави човѣка въ това положение — Богъ, или той самъ, съ своитѣ неестествени желания? Какво придобива човѣкъ отъ такъвъ животъ? Мислите ли, че банкерътъ, който ви дава пари на заемъ, ви прави нѣкаква услуга? Мислите ли, че има нѣкаква придобивка въ залагането на своитѣ цѣнни нѣща? Не, да залагашъ нѣщата, това не е наука. Една млада мома, бѣдна, но много спретната и красива, отива при единъ богатъ графъ съ слѣдната молба: господине, отъ извѣстно врѣме майка ми е болна, азъ искамъ да я лѣкувамъ, но нѣмамъ никакви срѣдства, затова, моля Ви, дайте ми 20,000 лв. на заемъ, срѣщу които мога да заложа нѣкаква скѫпоцѣнна вѣщь, или пъкъ слѣдъ врѣме да ги върна. Той ѝ казалъ: азъ не искамъ нищо да залагашъ, но ще ми позволишъ да те цѣлуна, или пъкъ ти да ме цѣлунешъ. Тъй щото, едно отъ двѣтѣ ще изберешъ: ако ми позволишъ да те цѣлуна, ще ти дамъ 20,000 лева; ако пъкъ ти ме цѣлунешъ, пакъ ще ти дамъ 20,000 лева. Питамъ: ако вие бѣхте на мѣстото на тази мома, какво щѣхте да направите? Тази мома е била чиста; тя до това врѣме нито е цѣлувала нѣкого, нито е била цѣлувана. Тя се спрѣла за моментъ и започнала да размишлява въ себе си, слѣдъ което отговорила: азъ ще ви цѣлуна. Тази мома разрѣшила въпроса правилно. Щомъ се отправила къмъ него да го цѣлуне, графътъ казалъ: не, нѣма нужда да ме цѣлувате! Той разбралъ, че тази мома има идея и е готова по-скоро да даде, отколкото да вземе. Тя си помислила: понеже този графъ ми дава, и азъ трѣбва да съмъ готова да дамъ нѣщо, да го цѣлуна. Графътъ продължилъ: азъ не искамъ да ви поставя на изкушение да ме цѣлунете. Понеже разрѣшихте въпроса правилно, вземете тѣзи 20,000 лева и си услужете. Когато ви се яви нужда, пакъ елате при мене, вие всѣкога ще имате моето съдѣйствие. Това наричамъ азъ човѣкъ на новото учение. Той билъ разуменъ, не искалъ да съблазни тази душа, но пожелалъ да види, какъ ще се прояви възвишеното и благородното въ тази мома. Сѫщиятъ законъ сѫществува и въ свѣта. Силнитѣ хора трѣбва да цѣлуватъ, а слабитѣ трѣбва да бѫдатъ цѣлувани. Грѣшникътъ трѣбва да бѫде цѣлуванъ, а праведниятъ, който е завършилъ развитието си, трѣбва да цѣлува. Въ този смисълъ свѣтлината не е нищо друго, освѣнъ енергия на възвишени, велики сѫщества, която минава покрай хората, цѣлува ги и си заминава съ свѣткавична бързина. Значи, ние, хората, сме израсли само отъ цѣлувки. Нѣкой казва: азъ цѣлунахъ и се изцапахъ. Казвамъ: щомъ си се изцапалъ, ти не си свѣтлина. Свѣтлината, която се движи съ бързина 300,000 клм. въ секунда, минава покрай всички живи сѫщества, цѣлува ги и си заминава, пакъ тъй чиста, непокварена, каквато е дошла. Когато нѣкой пита, да цѣлуне ли, или да се остави да го цѣлунатъ, казвамъ: ако си праведенъ човѣкъ, ти трѣбва да цѣлунешъ; ако си грѣшенъ, тебе ще цѣлунатъ. Обаче, този законъ има обратно разбиране и тълкуване въ свѣта. Защо? — Защото го разглеждатъ само външно. Азъ не говоря за външнитѣ му прояви, но за вѫтрѣшнитѣ, като великъ вѫтрѣшенъ законъ, който дѣйствува въ душитѣ на хората и ги подига. И тъй, всички дарби и способности у човѣка могатъ да се развиятъ само при красиви мисли и чувства. Редъ статистики ни показватъ, че единъ поетъ, художникъ, проповѣдникъ, учитель, майка или баща може да стане великъ, виденъ въ свѣта, само ако има поне една душа, която да го обича, да милѣе за неговия успѣхъ, като за свой. Не може човѣкъ да се подигне, ако нѣма поне една близка душа до себе си, която да разбира нѣщата правилно. Съмнявате ли се въ вашия приятель, нито вие сте неговъ приятель, нито пъкъ той може да ви бѫде приятель. Мислите ли за приятеля си лошо, никаква връзка не може да сѫществува между васъ. Нови хора могатъ да се нарекатъ тѣзи, въ душата на които не може да се зароди никакво съмнѣние. Двама души могатъ да бѫдатъ приятели само тогава, когато тѣ не се използуватъ. Тѣ сѫ свързани помежду си съ взаимно почитание и любовь и сѫ готови да жертвуватъ живота си за великата идея, за благото на човѣчеството. Човѣчеството, това сѫ свободнитѣ души. Тѣзи приятели иматъ взаимна обичь помежду си. Нѣкой казва: хората на земята криятъ своята любовь. Така е на земята, но казвамъ: скрититѣ нѣща на земята сѫ открити на небето. Когато единъ актъ се извършва на земята тайно отъ очитѣ на хората, на небето той е прѣдставенъ ясно, като на сцена, дѣто ангелитѣ го наблюдаватъ и слѣдятъ, дали дѣйствуващитѣ лица играятъ ролитѣ си правилно, или не. Днесъ всички съврѣменни хора говорятъ за Любовьта Христова, както и за своята любовь къмъ Христа. И апостолъ Павелъ казва, че всички сме свързани съ съзнанието на Христа. Питамъ: ако, наистина, ние обичаме Христа и сме свързани съ Него, не държимъ ли смѣтка, какъ се отразяватъ върху Него всички наши недоразумения, отмъщения, умраза, гнѣвъ, зависть и редъ още анормалности? Както мравитѣ, комаритѣ хапятъ нашитѣ тѣла и прѣдизвикватъ малки ранички, сѫщо така и нашитѣ отрицателни прояви прѣдизвикватъ безброй такива ранички върху тѣлото на Христа. Въ този смисълъ Христосъ и досега още не е свободенъ отъ страдания. Всѣки моментъ Той трѣбва да прави грамадни усилия и да се лѣкува, и то отъ близкитѣ Си. Когато се казва, че Христосъ дойде между своитѣ, и тѣ не Го приеха, не се подразбира свѣтътъ, но се подразбиратъ вѣрващитѣ, които Го очакваха и казваха: Господи, като дойдешъ между насъ, ние всичко ще направимъ заради Тебе. Обаче, дойде Христосъ между тѣхъ, и тѣ взеха отъ Него всичко, съ каквото Той разполагаше, разпнаха Го и казаха: ние не можемъ така лесно да се подобримъ; по еволюционенъ пѫть ще подобримъ живота си. Подъ думата „еволюция“ азъ разбирамъ развитие, което продължава цѣлъ животъ. Истинското развитие подразбира разумно качване и слизане безъ падане. Прѣдставете си, днесъ вие имате добро разположение на духа, но дойде нѣкой, вземе отъ васъ 20,000 лева на заемъ и не ги върне. Вие веднага се сърдите, дигате цѣль скандалъ, отказвате се отъ Христа, отъ Бога, че нѣкой ви излъгалъ. Какво е виновенъ тукъ Христосъ? Съ този скандалъ вие си причинявате по-голѣма пакость, отколкото съ загубата на тѣзи 20,000 лева. Не можете ли и вие, като Йова, да кажете: Богъ далъ, Богъ взелъ. Ето защо, като хора, вие трѣбва да обърнете внимание върху малкитѣ си погрѣшки, върху малкитѣ противорѣчия въ вашия животъ, които другитѣ хора не виждатъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ въ постоянно смущение, въ постоянни тревоги. Защо? — Защото между Бога и тѣхъ нѣма хармония. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ се моли, но молитвата му не е приета. Защо? Той се гнѣви на хората, сърди се, мисли, че тѣ сѫ причина за неговитѣ неуспѣхи. Не, причината е въ самия него. Той трѣбва да възстанови връзката си съ Първичната Причина. Ама този човѣкъ искалъ да уреди живота си. Уреждането на живота е послѣдна работа. По този начинъ, съ пари, съ богатства, животътъ не се урежда. Нека той се помоли на Бога по слѣдния начинъ. Нека се обърне къмъ Бога и каже: Господи, досега живѣхъ нередовенъ, неправиленъ животъ, никога не съмъ говорилъ Истината, баща си и майка си не почитахъ, съ брата си и съ сестра си постоянно се карахъ, приятелитѣ си изнудвахъ и каквито обѣщания Ти давахъ, нищо не изпълнихъ. Помогни ми да изправя живота си, да вървя напрѣдъ. Не дойде ли човѣкъ до това самопризнание въ себе си, между Бога и него не може да има никаква връзка, той не може да се надѣва на Божието благословение. Така трѣбва да постѫпи всѣки, който иска да бѫде новъ човѣкъ и който иска да се освободи отъ ограниченията на живота. Ще вземе нѣкой да се хвали, че нѣкога билъ голѣмъ герой. Чудни сѫ тѣзи едноврѣмешни герои! Дѣдо Първанъ се хвалилъ, че нѣкога, на млади години, билъ голѣмъ герой, прѣскачалъ трапове, 10 м. широки. Казватъ му: щомъ си билъ нѣкога герой, и сега трѣбва да си такъвъ. Хайде, прѣскочи този трапъ! Засилва се той, и хопъ въ трапа долу. Да, на млади години не бѣша така, но ето, какво прави старостьта. Като се пооглежда насамъ-натамъ и вижда, че никой нѣма около него, той си казва тихичко: какъвто съмъ днесъ, такъвъ бѣхъ и на младини. Законъ е: щедриятъ човѣкъ и на младини, и на старини е щедъръ. Запримѣръ, какъ можете да познаете, кое дете е щедро? Когато нѣкоя майка даде на дѣтето си една ябълка и то веднага я сподѣли съ свое братче, или съ свое другарче, това дѣте е щедро. Не е ли готово да раздѣли ябълката си съ нѣкое близко нему дѣте, то не е щедро. Такова дѣте не само че не е щедро, но често обича и да пооткрадва по малко. Причината за това се дължи на едно чувство, силно развито у човѣка, чувството на любостяжение. Центърътъ на това чувство се намира задъ ушитѣ. Новото учение е потрѣбно днесъ за всички хора, за да се създадатъ благоприятни условия, при които мозъчнитѣ центрове да се развиватъ нормално. За тази цѣль тѣ трѣбва да приложатъ въ живота си закона на Любовьта. Дойде ли Любовьта въ човѣка, най-първо той трѣбва да си създаде идеалъ, образъ, къмъ който да се стреми. Послѣ, той трѣбва да развие здраво физическо тѣло и най-послѣ да създаде отъ себе си мораленъ типъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да има прѣдъ себе си тѣзи нѣколко картини, които трѣбва да нарисува въ своя животъ. Сега какво правятъ хората? Тѣ поставятъ въ църквитѣ образа на свети Никола и на други нѣкои светии, на които се кланятъ. Каква светость има въ тѣзи образи? Отъ френологическо гледище художникътъ не е прѣдставилъ нѣкаква светость въ тѣзи образи. Щомъ тѣ не прѣдставятъ тѣзи възвишени образи, какъвъ смисълъ иматъ тогава? Ако бѣха идеални светии, свѣтътъ поне на половина трѣбваше да се подобри. Старитѣ гърци създадоха красиви форми, но тѣзи образи бѣха лишени отъ мораленъ устой. И парижанитѣ създадоха красива мода въ облѣклата, но тази мода бѣше лишена отъ истинската хигиена. Запримѣръ, колко трѣбва да бѫде откритъ грѫдния кошъ на жената? Послѣ, колко дълги трѣбва да бѫдатъ рѫкавитѣ на роклитѣ? Истинска красота въ модитѣ е тази, която има прѣдъ видъ естетиката и хигиената, която природата налага. Кръстътъ на човѣка, както и гърдитѣ му, трѣбва да бѫдатъ добрѣ запазени. Съврѣменнитѣ хора излагатъ, именно, тѣзи части най-много. Срѣщате екскурзианти, на които колѣнѣтѣ сѫ съвършено открити. И тукъ има неправилность. Тѣ излагатъ на рѣзки атмосферни промѣни тъкмо тия части, които най-лесно се простудяватъ. И това сѫ все културни хора, които говорятъ за наука, за хигиена. И слѣдъ това сѫщитѣ тия хора казватъ: какъвъ смисълъ има физическиятъ животъ, или какъвъ смисълъ има духовниятъ животъ? Топлината указва влияние върху доброто разположение на човѣка. Човѣкъ не може да пише хубаво, нито да размишлява правилно, ако не му е топло. Движенията на тѣлото трѣбва да бѫдатъ така свободни, че всички органи въ него да функциониратъ правилно. За да се реформира днесъ българинътъ, той трѣбва да се откаже отъ овчитѣ шапки. Едно врѣме българинътъ е билъ много упоритъ, затова е трѣбвало да носи калпаци отъ овча кожа, да стане по-мекъ. Такава е била неговата философия, но понеже врѣмената сега сѫ други, той трѣбва да замѣсти калпака отъ овча кожа съ шапка отъ памукъ или отъ мека вълна, малко по-рѣдко изтъкана, за да може въздухътъ да прониква прѣзъ косата му. Освѣнъ това, българинътъ употрѣбява навои на краката си. И тѣхъ трѣбва да намали малко, да не увива толкова много краката си, за да могатъ поритѣ на краката му свободно да приематъ въздухъ отвънъ. Ако отидете на нѣкоя нива, дѣто българинъ оре, ще видите, че като дойде врѣме за почивка, той не лѣга на браздата, която оралъ, но ще отиде подъ нѣкоя круша и подъ сѣнката ѝ ще заспи. Послѣ казва, че го хванало уроки. Казвамъ: ако не искашъ да те хване уроки, почини си на браздата, която си оралъ, а не подъ сѣнката на крушата. Ако пъкъ ожаднѣешъ, не пий студена вода, но пий отъ стомна, която е седѣла нѣколко часа на слънце. Пиете ли студена вода, съзнанието ви трѣбва да бѫде будно. Много болести се раждатъ отъ бързото пиене на студена вода. Когато човѣкъ пие студена вода, той трѣбва да мисли, съзнанието му трѣбва да вземе пълно участие въ сладчината на водата и въ нейната температура. Бързате ли, когато пиете вода, вие ще изгубите послѣ повече врѣме, докато се излѣкувате отъ послѣдствията на водата, отколкото, ако бѣхте употрѣбили една-двѣ минути, докато изпиете водата. Съврѣменнитѣ хора ядатъ, безъ да мислятъ; пиятъ вода, безъ да мислятъ; лѣгатъ, ставатъ, безъ да мислятъ. Ставатъ пенсионери, безъ да мислятъ; учени хора ставатъ, безъ да мислятъ; богати хора ставатъ, безъ да мислятъ. И ще видите, нѣкой свършилъ гимназия и не знае, какво да прави. Прѣди години единъ младежъ свършва гимназия и започва да търси служба. Отива въ едно, второ, въ трето министерство, никѫдѣ не намира служба. Най-послѣ се отчайва, дохожда му мисъльта да се самоубие, но си казва: защо трѣбва да се самоубивамъ? Това е безчестие отъ моя страна! Тогава той отива при единъ свой приятель и му казва: моля ти се, дай ми 200 лева на заемъ! Приятельтъ му дава 200 лева, и той си купува едно точило, на което въ рамка туря диплома си отъ гимназията и тръгва да точи ножове. Слѣдъ единъ мѣсецъ той спечелва малко пари и изплаща дълга си за точилото. Срѣщатъ го по улицитѣ нѣкои отъ началницитѣ въ министерствата, дѣто ходилъ да търси служба, и казватъ: какъ не го е срамъ, този младъ, ученъ човѣкъ да точи ножове! Не, герой е този човѣкъ! Той точи ножове, но не се самоубива. Това е човѣкъ отъ новото учение, който не се спъва отъ мѫчнотиитѣ на живота. Като дойде нѣкоя мѫчнотия, тя натиска човѣка, души го. Мѫчнотията не е мъртва, тя е живо нѣщо. Днесъ всички християни казватъ: прѣди 2000 години Христосъ дойде да спаси свѣта, но Го разпнаха, затова втори пѫть трѣбва да дойде на земята, да оправи свѣта. И сега всички очакватъ Христа, да слѣзе отъ небето. Що е небето? — Небето прѣдставя разумния животъ, разумнитѣ закони, които трѣбва да се знаятъ. Разбира се, тѣзи закони не могатъ всички да ги знаятъ, както не могатъ всички еднакво да разбиратъ това, което сега ви говоря. Пъкъ и азъ не искамъ всички да ме разбиратъ еднакво. Това, което ви говоря, мога да изнеса въ строго научна форма, въ научни формули, но тѣ ще бѫдатъ още по-трудни за разбиране. Отъ всичко говорено има общи въпроси, които сѫ еднакво понятни и полезни за всички. Запримѣръ, между единъ професоръ и едно малко дѣте може да се образува връзка. Ще кажете: възможно ли е това? Ако между една високопоставена дама, която гледа съ прѣзрѣние на низкостоещитѣ около нея хора, и нейното малко кученце може да се образува връзка, колко повече може да сѫществува връзка между професора и дѣтето. Богатитѣ американки, особено, си водятъ по едно малко кученце, вързано съ синджиръ. Това е похвално, това е права постѫпка. Питамъ: ако между една богата дама и едно малко кученце може да има такава връзка, че тази дама сама да кѫпе това кученце, да го храни, да го разхожда, защо тогава между богатитѣ и сиромаситѣ да не могатъ да се създадатъ отношения, да се обичатъ? Единъ день Господъ ще извика богатитѣ хора и ще ги пита: какъ можахте вие, богатитѣ, да направите толкова нѣщо за вашитѣ кученца, а нищо не можахте да направите за вашитѣ бѣдни братя? На сѫщото основание вие можете да се грижитѣ и за вашитѣ бѣдни братя и сестри. Кога? Нѣкой ще каже, че тази богата дама не се грижи за всички кученца, но само за това, което тя обича. Да, мода е това. Въ Америка, по едно врѣме, имаше и друга мода: дамитѣ носѣха на синджирче закачено живо жабче, като игла. Гледашъ, нѣщо живо мърда по нея, току протака и свива крачката си. Вечерь дамата сваля жабчето, туря го въ чинийка съ вода, дава му храна, а сутринь, като излиза изъ града, пакъ го закачва на врата си. Казвамъ: това е отлична постѫпка, която показва, че сѫ възможни любовни отношения между всички живи сѫщества. Тази дама, като погледне къмъ жабчето, казва му: ти при мене ще се учишъ на нова култура, на новъ животъ. Сега, прѣнесете тѣзи велики идеи въ вашия умъ. Дръжте въ ума си на почетно мѣсто бѣднитѣ, страдащитѣ хора, туряйте ги на врата си, вмѣсто иглички, а вечерь ги туряйте въ паница съ вода и хлѣбъ, да се нахранятъ. На другия день пакъ ги закачете на врата си. Ще видите, че нѣма да мине дълго врѣме, и бѣднитѣ ще станатъ културни, като васъ. Слѣдователно, още при сегашнитѣ условия на живота всички можемъ да направимъ една малка жертва, безъ да измѣнимъ хода на общия животъ. Всѣки човѣкъ си има една велика идея, отъ която той не трѣбва да се отклонява. Обаче, има и една обща велика идея въ живота, отъ която никой не може да се отклони. Вървите ли по този пѫть, вие ще дойдете до положението на новия човѣкъ. Обаче, не е достатъчно само да се създаде новъ човѣкъ, но той трѣбва да расте и да се развива. Не е достатъчно само да имашъ едно плодно дърво, но то трѣбва да бѫде доброкачествено; послѣ, ти трѣбва да знаешъ, какъ да го гледашъ, за да може правилно да расте и да се развива: трѣбва да се натори, да се полива наврѣме, да се гледа и пази, както казватъ българитѣ — като зеницата на очитѣ. Като наблюдавамъ, какъ хората сѫ невнимателни къмъ растенията и дърветата, виждамъ, че тѣ сѫ сѫщо така невнимателни и къмъ себе си. Тѣ обичатъ своята личность, както и личностьта на другитѣ хора, но не обичатъ своята душа, нито душата на своитѣ близки. Обаче, личностьта не е човѣкътъ; личностьта, това е тѣлото на човѣка, т. е. физическиятъ човѣкъ. Първото нѣщо, което се изисква отъ човѣка, е да обича душата си. Тъй щото, когато човѣкъ обикне себе си, т. е. своята душа, той ще може да образува правилна връзка и съ всички хора. Само по този начинъ, въ всички свои близки човѣкъ ще види души, които страдатъ като него, и ще може да имъ помага. Значи, между личностьта и душата на човѣка има голѣма разлика. Личностьта се занимава съ дребнави работи, а душата се занимава съ възвишени работи. Разумниятъ, Божествениятъ животъ е животъ на душата, дѣто всѣко нѣщо се извършва на своето врѣме. Затова, именно, и Соломонъ е казалъ: „За всѣко нѣщо има опрѣдѣлено врѣме“. Има опрѣдѣлено врѣме за раждане, има опрѣдѣлено врѣме за умиране. Човѣкъ може да се роди само на врѣмето, което Богъ му е опрѣдѣлилъ. По сѫщия законъ човѣкъ умира, само когато му е опрѣдѣлено. Ако знаеше законитѣ, той би прѣскочилъ врѣмето, което му е опрѣдѣлено да умре. Случва се човѣкъ да дойде до една точка на замръзване въ своя животъ, дѣто непрѣменно трѣбва да умре. И въ природата има извѣстни мѣста, дѣто силитѣ сѫ въ равновѣсие, въ абсолютенъ покой. Ако човѣкъ попадне въ едно отъ тия мѣста, неговиятъ пулсъ непрѣменно ще спре. Разправяше единъ учитель отъ варненско подобна своя опитность: както вървѣлъ, попадналъ въ едно отъ тия мѣста на абсолютенъ покой и забѣлѣзалъ, че пулсътъ му започналъ да спира. Единъ свещеникъ и други нѣкои хора ръзбрали, че съ този човѣкъ става нѣщо, и започнали да го разтъркватъ, да прѣдизвикватъ изкуствено дишане, отъ което той се съживилъ. Ако тѣзи хора не бѣха му се притекли на помощь, той щѣлъ да умре. Той е попадналъ въ мъртва зона. Така сѫщо и въ всѣки градъ и село има улици, прѣзъ които мнозина не обичатъ да минаватъ. Нѣкой ще каже, че това е нѣкакво самовнушение или суевѣрие отъ страна на тѣзи хора. Това се дължи на трептенията на почвата въ тия мѣста. Трептенията не сѫ хармонични, не съотвѣтствуватъ на трептенията на минувачитѣ. Щомъ забѣлѣжите такова нѣщо, не минавайте прѣзъ улици, трептенията на които не сѫ хармонични съ вашитѣ. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и при яденето, и при спането. Има хора, които едни храни обичатъ, други не обичатъ. Послѣ, нѣкои хора обичатъ да спятъ въ една стая, а не обичатъ да спятъ въ друга. Всичко това има свои дълбоки причини, затова не бързайте, добрѣ обмисляйте нѣщата. Яжте храна, която обичате! Спете въ стая, която обичате! Това сѫ идеи, които трѣбва дълбоко да залегнатъ въ ума ви. Като знаете това, не трѣбва да се плашите, но у васъ трѣбва да се зароди силно желание да изпълните великата воля Божия и да знаете, че свѣтътъ е разумно създаденъ. Често съмъ обръщалъ внимание на това, какъ трѣбва да ставате сутринь. Повечето хора скачатъ веднага отъ леглото си, безъ да размислятъ, дали слизатъ отъ лѣвата или отъ дѣсната страна на леглото си. Ако нѣкой стане сутринь отъ лѣвата страна на леглото си, прѣзъ цѣлия день той ще има несполуки. Човѣкъ трѣбва да знае сутринь отъ лѣвата или отъ дѣсната страна на леглото си да слиза. Нѣкога той може да слѣзе отъ лѣвата страна, а нѣкога отъ дѣсната, затова не трѣбва да бърза. Мнозина, като не разбиратъ този законъ, казватъ: защо е необходимо да се спазватъ тия правила при ставане сутринь? Ако човѣкъ не спазва тия правила, съ това той нарушава равновѣсието въ природата. Сѫщо така има правила и при спането. Важно е, дали човѣкъ спи на дѣсната си страна, или на лѣвата, дали на гърба, или на корема си. Много майки не знаятъ на коя страна да поставятъ дѣцата си да спятъ. Ако биха знаели, какъ да поставятъ дѣцата си да спятъ, тѣ биха могли донѣкѫдѣ да урегулиратъ тѣхния животъ. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да обърне внимание и на своитѣ мисли, чувства и желания. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ иска да обича, но той трѣбва да знае, че за да обича, желанията му трѣбва да бѫдатъ чисти, кристални, като диамантъ. Защо? — Понеже има желания, които, слѣдъ като се изпълнятъ, умиратъ и оставятъ у човѣка извѣстенъ родъ утайки, наслоявания, които прѣдизвикватъ гниене. Въ този смисълъ кѫщитѣ на съврѣменнитѣ хора сѫ пълни съ такива мъртви мисли и желания. Човѣкъ желае едно, друго, трето, но като постигне тѣзи желания, тѣ умиратъ, и най-послѣ той казва: свърши се всичко! Не мога повече да живѣя, остарѣхъ. Не, човѣкъ всѣкога може да бѫде младъ, всѣкога може да живѣе, всѣкога може да люби. Прѣди всичко, вие още не сте любили, както трѣбва. Апостолъ Павелъ казва: „Обезумѣхме отъ любовьта Христова“. Да, човѣкъ като се влюби, безуменъ става. Разправятъ за Мохамедъ II, че когато минавалъ прѣзъ Балканския полуостровъ, той се влюбилъ въ една гъркиня толкова много, че забравилъ задълженията си къмъ войниците, вслѣдствие на което тѣ започнали да се бунтуватъ срѣщу него и го наричали обезумѣлъ. И днесъ още, когато срѣщаме човѣкъ, който люби, ние го наричаме безуменъ. Ако сѫщиятъ човѣкъ убие десетина души, считатъ го герой. Когато нѣкой троши камъни, наричатъ го герой; когато сѫщия човѣкъ направи нѣщо хубаво, тогава не е герой. Каква е тази логика? Истинскиятъ животъ се заключава въ творчеството. Това, което Богъ е вложилъ въ човѣка, трѣбва да се развива. Човѣкъ никога не трѣбва да се обезсърдчава. Нѣкой се обезсърдчи, казва: едно врѣме знаехъ повече, имахъ повече вѣра, повече любовь. Да се говори за едно врѣме, това е старото врѣме. Сега е новото врѣме, за него говорете. Сега ще обичате, както свѣтлината обича; ще се движите съ нейната бързина: ще минете, ще заминете, безъ да кажете нѣкому, че обичате. Който иска да знае нѣщо за Любовьта, той трѣбва да се движи съ бързината на свѣтлината. Ето какъ азъ бихъ прѣпорѫчалъ на хората да се обичатъ. Млади, момъкъ и мома, се обичатъ, но родителитѣ имъ не се съгласяватъ да се оженятъ, и тѣ рѣшаватъ да забѣгнатъ въ Америка. Не трѣбва да бѣгатъ въ Америка, но азъ ги съвѣтвамъ да се повдигнатъ къмъ слънцето, да се отдалечатъ съ милиони километри отъ земята. Нѣкой мѫжъ взима жената на своя приятель и отива въ нѣкой хотелъ. И тѣхъ съвѣтвамъ да се повдигнатъ къмъ слънцето, а не да се криятъ по хотелитѣ. Ако влѣзете въ Божествения свѣтъ, тамъ сѫществува слѣдния законъ: на земята човѣкъ може да обича само едного; обича ли повече, той върши прѣстѫпление. На небето пъкъ законътъ е обратенъ: тамъ човѣкъ трѣбва да обича всички; обича ли само едного, той върши прѣстѫпление. Било е врѣме, когато на земята единъ мѫжъ е ималъ много жени, или една жена е имала по нѣколко мѫже. Това сѫ били култури, които днесъ вече сѫ залѣзли. Това сѫ били неестествени положения, вслѣдствие на което и тѣзи култури сѫ изчезнали. Законътъ на земята въ това отношение е слѣдниятъ: на единъ мѫжъ една жена. Обаче, и това положение е прѣходно, врѣменно. Сѫществата, които живѣятъ на небето, нѣматъ такива нужди, каквито иматъ хората на земята, затова законитѣ тамъ сѫ различни отъ тѣзи на земята. Апостолъ Павелъ казва: „На небето нито мѫжъ за жена отива, нито жена за мѫжъ“. Сега, истинскиятъ животъ се заключава въ това, да се образуватъ правилни отношения между братя и сестри, между господари и слуги, между мѫже и жени, между приятели, между вѣрващи, и всички хора да се научатъ да говорятъ Истината. Въ погледа на онзи, който носи великата Истина въ себе си, нѣма абсолютно никаква лъжа, Когато се рѫкувашъ съ нѣкого, или когато цѣлунешъ нѣкого, или когато кажешъ нѣщо нѣкому, въ всичко това да нѣма абсолютно никаква лъжа. Докато човѣкъ живѣе въ старото, ще обича само едного; щомъ влѣзе въ новия животъ, той ще обича всички, понеже тѣ съставляватъ едно тѣло. Дойдете ли до тази любовь, всички ще бѫдете свободни и щастливи. При сегашнитѣ условия, както живѣе човѣкъ, на земята всѣкога ще има скърби и страдания: единъ заминалъ, другъ се осакатилъ, трети се разболѣлъ и т. н. Пари можете да имате, но щастие не очаквайте. Искате ли да бѫдете щастливи, стремете се да приложите въ живота си Христовото учение, да се свържете съ Бога, Той да живѣе у васъ, че дѣто и да се намирате, всѣкога да чувате Неговия тихъ гласъ, да ви говори и напѫтва. Работишъ нѣкѫдѣ по осемь часа на день, но удари часовникътъ, и Богъ отвѫтрѣ ти казва: спри! Чуешъ ли гласа Му, веднага спри, не завършвай работата си. Проповѣдвашъ нѣкѫдѣ, но чуешъ гласа Му, който казва: спри! Послушай гласа Му и спри, безъ да довършишъ изречението си. Шиешъ нѣкаква дреха, но чуешъ ли гласа Му, спри, не довършвай работата си. Правишъ кѫща, чувашъ гласа на Бога, пакъ спри. Нека останатъ нѣкои работи недовършени. Ще приведа единъ примѣръ за потвърждение на послѣдната мисъль. Прѣди повече отъ 20 години при Варненската мѫжка гимназия имаше единъ учитель, гръкъ, който строеше по това врѣме втори етажъ на кѫщата си. Една вечерь сънува, че нѣкой му казва да не довършва кѫщата си, защото ще умре. Той повѣрва на съня си и издигна нагорѣ една постройка, която приспособи за гълѫбарникъ, а самъ той остана да живѣе въ първия етажъ на кѫщата си. Другаритѣ му се смѣеха, наричаха го суевѣренъ, и най-послѣ, слѣдъ 12 години, той се убѣди да изпѫди гълѫбитѣ отъ кѫщата и издигна втори етажъ. Щомъ свърши етажа, той умрѣ. Казвамъ: ако той искаше да бѫде живъ, не трѣбваше да изгонва гълѫбитѣ отъ кѫщата си. Имате ли една свещена идея въ ума си, не я изгонвайте навънъ. Искате, напримѣръ, да учите. Не изпѫждайте тази свещена идея отъ ума си, ако искате да живѣете. Или, искате да работите за своето здраве. Не казвайте, че това не може да се постигне и да отложите тази идея за друго врѣме. Не отлагайте реализирането на вашитѣ свещени идеи, нито ги изгонвайте вънъ отъ своя умъ. Тѣ прѣдставятъ гълѫбитѣ, които трѣбва да живѣятъ въ вашата кѫща. И тѣ могатъ да живѣятъ въ вашата кѫща, и вие можете да си живѣете. Това е новото учение. Ако оставитѣ гълѫбитѣ да живѣятъ въ вашата кѫща, Господъ на друго мѣсто ще съгради кѫща за васъ. Днесъ отъ всички съврѣменни хора се изисква разумно сърце, свѣтълъ умъ и силна воля, за да могатъ да се насърдчаватъ. Само така човѣкъ може да се освободи отъ личния елементъ въ себе си. Запримѣръ, като ви говоря, вие често мислите, че имамъ нѣкого прѣдъ видъ. Да се мисли така, това е проява на личностьта. Ние не се интересуваме отъ грѣшкитѣ и прѣстѫпленията на хората; ние имаме прѣдъ видъ винаги доброто у човѣка. Като срещна нѣкой човѣкъ, колкото и лошъ да минава за другитѣ, азъ гледамъ да намѣря въ него една добра чърта. Намѣря ли такава, радвамъ се, защото тази чърта единъ день ще се развие и ще побѣди лошото въ него. Научете човѣка да се храни добрѣ, и той ще стане здравъ; научете го да мисли добрѣ, и той ще стане уменъ; научете го да прави добро, и той ще стане добъръ. Видите ли, че нѣкой човѣкъ направи най-малкото добро, насърдчете го, дайте му възможность да се проявява въ правене на добро. Не убивайте идеитѣ въ себе си! Колкото и да сѫ малки днесъ, тѣ единъ день ще се развиятъ. Насърдчавайте, както въ себе си, така и въ другитѣ, и най-малкитѣ добри прояви. Богъ е въ малкото, въ незабѣлѣзаното, въ невъзможното. Нѣкой казва: отъ мене човѣкъ нѣма да стане. — Именно въ тази невъзможностъ Богъ ще се прояви. — Азъ съмъ слабъ, хилавъ човѣкъ. — Именно въ тази слабость Богъ ще се прояви. Ако искате да знаете, въ силата седи нещастието на човѣка. Едно врѣме вие бѣхте малки бръмбарчета, плачехте и се молихте да станете голѣми сили. Ангелитѣ ви казваха, че ще дойде врѣме да станете голѣми, силни, да ви облѣкатъ въ хубави дрехи. И наистина, дойде това врѣме. Вие станахте голѣми, силни сѫщества, но пакъ сте недоволни, пакъ сте въ положението на малки бръмбарчета. Ангелитѣ по сѫщия начинъ ви утѣшаватъ, че ще ви извадятъ отъ тѣзи условия и ще ви поставятъ въ по-добри; ще ви извадятъ, като риба, отъ нѣкоя малка локва, и ще ви турятъ въ нѣкое чисто, кристално езеро, или ще ви турятъ, като птици, въ нѣкоя райска градина, или най-послѣ, като човѣкъ, ще ви поставятъ въ нѣкоя хубава кѫща, да се учите да свирите, да пѣете или да рисувате. Всѣкиму ще дадатъ това, което желае. Така постѫпва разумната природа. Нѣма да остане едно красиво желание въ човѣшката душа, което Богъ да не задоволи. Тогава всички хора ще бѫдатъ радостни и весели. Сега, благодарете, че сте дошли до това положение. Старото прѣминава, и новото иде. Всички ще бѫдатъ млади, ще се движатъ съ бързината на свѣтлината. Дрехитѣ ви ще бѫдатъ отъ бѣла коприна, а лицата ви свѣжи, безъ бръчки; очитѣ и ушитѣ ви ще бѫдатъ отворени, да можете съ очитѣ да възприемате свѣтлината, а съ ушитѣ — да слушате правилно. Езикътъ ви ще бѫде развързанъ, да прѣдава разумното Слово Божие. Казвамъ: всичко това иде вече. Старото, ветхото прѣминава, новото иде. Щомъ дойде новото, земята ще се освободи отъ своя товаръ и отвсѣкѫдѣ ще се чуватъ най-хубавитѣ пѣсни. Концертитѣ, театритѣ нѣма да бѫдатъ като сегашнитѣ. Актйоритѣ ще играятъ на сцената по съвсѣмъ новъ начинъ. Съврѣменнитѣ актйори не прѣдставятъ още послѣдната дума на изкуството. Днесъ, въ стария животъ, всѣки може да стане актйоръ. Въ новия животъ, напротивъ, само възвишенитѣ хора ще даватъ прѣдставления. Живи прѣдставления ще бѫдатъ тѣ. И въ тѣхъ ще се проявява Великиятъ Законъ на Любовьта. 25 недѣлна бесѣда, държана отъ Учителя на 3 априлъ, 1927 г. въ г. София.

Вехтото премина "Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: 01. Ветхото прѣмина, 03.04.1927 02. Двама синове, 10.04.1927 03. Рабъ и синъ, 17.04.1927 04. Изостаналитѣ укрухи, 24.04.1927 05. Сто пенязи, 08.05.1927 06. Ще ви се даде, 15.05.1927 07. Що искате?, 22.05.1927 08. Благо и леко, 29.05.1927 09. Двѣ думи, 05.06.1927 10. Дойде на себе си, 12.06.1927 11. Ще оздравѣе, 16.06.1927

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Лозенитѣ прѫчки. „Азъ съмъ лозата, вие прѫчкитѣ; който прѣбѫдва въ мене, и азъ въ него, той принася плодъ много, защото безъ мене не можете нищо да сторите“. Иоана 15:5. Въ този стихъ Христосъ изнася единъ отъ великитѣ закони на органическия свѣтъ, или единъ отъ законитѣ на развитието, или единъ отъ законитѣ на разумнитѣ прояви въ свѣта. Проявитѣ на разумния животъ се заключаватъ въ това, че ние твѣбва да живѣемъ разумно. Истинскиятъ животъ се състои въ разумностьта. Ако е въпросътъ за нѣкакво просто сѫществуване, така живѣятъ и малкитѣ пѣсъчинки, така живѣятъ и малкитѣ капчици, така живѣятъ и цвѣтята, така живѣятъ и дърветата, така живѣятъ и животнитѣ и т. н. Обаче, животъ отъ животъ се различава. Копнежитѣ на човѣшкото сърдце ние наричаме копнежи на душата. Никой човѣкъ още не може да опрѣдѣли, какво иска, какво той желае. Въ това отношение човѣкъ може да има днесъ едно желание, утрѣ друго, но въ сѫщность, кой е истинскиятъ копнежъ на неговата душа? Днесъ може да се занимава съ една наука, утрѣ съ друга; днесъ може да е електротехникъ, утрѣ биологъ, химикъ, дрѣхарь и т. н. Питамъ: какви резултати има отъ тази човѣшка дѣятелность? Да допуснемъ, че вие знаете всичко за малкитѣ бубулечици, за растенията, за животнитѣ, за минералитѣ, питамъ: какво ще ви ползува това знание? Прѣдставѣте си, че ви оставятъ съвършено самъ на една планета, като нашата зема, и вие имате всички богатства, разполагате съ голѣми знания, питамъ: какво ще ви ползува всичко това? Обаче, това сѫ само прѣдположения. Човѣкъ никога не може да бѫде самъ. Немислимо е човѣкъ да бѫде самъ въ свѣта! Това сѫ само хипотези, прѣдположения. Човѣкъ има хиляди клѣтки въ себе си, хиляди желания, вслѣдствие на което той никога не може да бѫде самъ. Че не може да бѫде самъ, се вижда по това, какво въ извѣстни случаи той е недоволенъ. Значи, ако бѣще самъ, той трѣбваше да бѫде доволенъ. Щомъ не е доволенъ, това показва, че въ него има другъ нѣкой, който е недоволенъ. Христосъ изнася единъ законъ, който изразява съ думитѣ: „Азъ съмъ лозата, вие прѫчкитѣ.“ Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да се постави въ живота си въ положението на прѫчка върху тази лоза и да знае нейнитѣ закони. Народитѣ на изтокъ си служатъ съ съкратена, съ образна рѣчь. Лозата, въ този случай, е образъ. Ако разбирате отношенията на нѣщата, вие ще видите, че лозената прѫчка сѫдържа въ себе си повече нѣща отъ самото грозде. Било е врѣме, когато гроздовиятъ сокъ не е ферментиралъ. Било е врѣме, когато крушитѣ не сѫ гниели и бубулечици не сѫ ги наяждали, както днесъ. Било е врѣме, когато зимѣ водата не е замръзвала. Откакъ водата започнала да замръзва, и животътъ се е измѣнилъ. Казвате: водата замръзва при 0°. Ученитѣ хора не сѫ разрѣшили напѫлно този въпросъ. Тѣ казватъ, че водата замръзва, когато се намали топлината ѝ. Значи, на леда липсва топлина. Отъ цитирания стихъ се вижда, че всѣка лозена прѫчка има отношение къмъ самата лоза. Ако тази прѫчка прѣбѫдва на лозата, тя ще бѫде почитана, ще дава плодъ и отъ този плодъ ще се оцѣнява. Слѣдователно, по отношение на цѣлокупния животъ, човѣкъ прѣдставя малка лозена прѫчица. Докато прѣбѫдва на великия организъмъ, той ще има миръ въ себе си, отъ нищо нѣма да се безпокои. Когато казваме, че човѣкъ не трѣбва да се безпокои, ние подразбираме, че той е клонъ или прѫчка отъ нѣкоя лоза. Щомъ е така, той нѣма защо да се безпокои, какво ще стане съ него. Каквото стане съ лозата, това ще стане и съ прѫчкитѣ. Нѣкой казва: какво ще стане съ мене? Питамъ: ти прѫчка ли си, клонче ли си, или листъ отъ нѣкое дърво? Ти кракъ ли си, или рѫка отъ нѣкое животно? Ако си нѣщо подобно, работата ти е осигурена. Ако пъкъ си специфично лозова прѫчка, работата ти пакъ е осигурена. Съврѣменнитѣ лозари, които изучаватъ модерното лозарство, рѣжатъ прѫчкитѣ на лозитѣ на общо основанъ. Тѣ казватъ: тази прѣчка трѣбва да се отрѣже. Тѣ рѣжатъ по своему, като оставятъ по едно, по двѣ, най-много по три очи на лоза. Обаче, това не е правилно. Сега, като говоримъ за лозената прѫчка, ние разбираме единството, което сѫществува въ вѫтрѣшния свѣтъ. Ако се зададе въпросътъ, каква нужда има човѣкъ отъ дѣсната, или отъ лѣвата си рѫка, какво може да се отговори? Човѣкъ никога не е билъ и не може да бѫде съ една рѫка по слѣднитѣ съображения: има служба, която дѣсната рѫка по никой начинъ сама не може да извърши. Запримѣръ, ако горната частъ на дѣсната рѫка е нечиста, тя сама не може да се измие, затова лѣвата рѫка трѣбва да ѝ дойде на помощь. Това пъкъ, което дѣсната рѫка сама може да направи, лѣвата рѫка, и да ѝ дойде на помощь, нищо нѣма да я ползува. Сѫщото може да се каже и за лѣвата рѫка. Обаче, работятъ ли и двѣтѣ рѫцѣ заедно, тѣ усилватъ своята дѣятелность. Слѣдователно, има една специфична работа, която всѣки човѣкъ самъ може да извърши. Никой другъ не е въ състояние да го замѣсти. Това е правило. Голѣмо разнообразие има въ природата! И когато казваме, че всѣки човѣкъ е на мѣстото си, подразбираме, че той извършва една специфична служба; измѣсти ли го нѣкой отъ мѣстото му, голѣма дисхармония ще настане въ природата. Христосъ казва: „Сухитѣ прѫчки, които не даватъ плодъ, се отрѣзватъ, и на тѣхно мѣсто се посаждатъ други“. Слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора казватъ, че иматъ извѣстни вѣрвания, че вѣрватъ въ Бога. Казвамъ: сѫщината на вѣрата не се заключава въ външнитѣ вѣрвания. Ако човѣкъ произнася думата любовь сто пѫти на день, безъ да има любовь въ себе си, какво го ползува тази дума? Ако той цѣлъ день говори за богатства, за правене на кѫщи, за обработване на ниви, а нѣма петь пари въ джоба си, какво го ползуватъ тѣзи прѣдприятия? При такива случаи хората се утѣшаватъ, като казватъ: еволюция е това! Тежки сѫ условията на живота, но все пакъ надѣваме се на бѫдащето: ако не въ този, въ другъ животъ поне ще успѣемъ. Обаче, ние казваме, че животътъ е единъ. Като казваме, че има само единъ животъ, ние подразбираме, че има само едно дърво, а другитѣ дървета сѫ негови части. Има само единъ животъ, и върху този животъ се нареждатъ всички останали животи. Всичко, което ние виждаме на земята, прѣдставя човѣка, разложенъ на своитѣ части. Минералитѣ, растенията, животнитѣ, това е човѣкътъ, разложенъ на своитѣ части. Слѣдователно, когато изучаваме животнитѣ, ние изучаваме човѣка; когато изучаваме растенията, ние изучаваме човѣка. По тази причина, именно, влѣзете ли въ една страна, по растенията, по животнитѣ, които сѫществуватъ въ нея, вие можете да познаете окрѫжаващитѣ хора и тѣхната култура. Ако влѣзете въ една градина, въ която има само бобъ, какво заключение ще извадите? Ако влѣзете въ една градина, въ която има само царевица, какво заключение ще извадите? Все ще извадите нѣкакво заключение, по-близо или по-далечъ отъ истината. Прѣди повече отъ 25 години въ варненско, въ село Николаевка, тамошнитѣ земледѣлци имаха обичай да сѣятъ само зимница. Тѣ минаваха за аристократи и казваха: царевицата е само за свинетѣ, не е за насъ. Ние не се нуждаемъ отъ царевица. Тѣ даже и лѣтница не сѣеха. Близо до това село имаше една малка паланка, която наричаха Везиръ-Козлуджа. Населението на тази паланка бѣше гагаузко. Прѣдъ очитѣ на своитѣ съсѣди тѣ минаваха за прости хора, защото сѣеха повече царевица. Обаче, една година житото на старитѣ аристократи отъ Николаевка не стана, и тѣ започнаха да се молятъ за царевица, за която по-рано се произнасѣха, че е достояние само на свинетѣ. Оттамъ насетнѣ всѣки земледѣлецъ започна да сѣе по десетина декара царевица. Гладната година ги накара да сѣятъ царевица. Значи, и царевицата е на мѣсто, и тя е необходима за сѫграждане на човѣшкия организъмъ. Енергията на много растения взима участие при създаване на човѣшкия организъмъ, а отчасти и при създаване на човѣшкия мозъкъ. Слѣдователно, при щателното изучване на растенията, ще видите, че и тѣ се различаватъ едни отъ други по своята интелигентность. Вземѣте, запримѣръ, бора. Той е духовно растение, което расте нагорѣ конусообразно; подъ него нищо не може да расте. Значи, той не търпи подъ себе си нищо материално. Борътъ казва: който иска да расте, да върви нагорѣ! Нѣма защо подъ мене да растятъ дребосъци и да чуруликатъ птиченца. На наученъ езикъ казано, това означава слѣдното: обикновено висшитѣ духовни енергии използуватъ низшитѣ. Първитѣ изискватъ повече сокове. Ето защо, малкитѣ растения не могатъ да вирѣятъ подъ бора. Слѣдователно, ако бороветѣ въ една страна се изсѣкатъ, това е лошъ признакъ; ако ябълкитѣ въ една страна изчѣзнатъ, и това е лошъ признакъ. Прѣди години въ цѣла Европа се яви филоксера по лозята. Тя дойде отъ Америка и помете всичко по пѫтя си. Слѣдъ това се обяви всеобщата война. Значи, ако лозата не бѣше заболѣла отъ филоксера, и всеобщата война нѣмаше да дойде. Това показва, че между явленията въ цѣлокупния животъ и природата има тѣсна връзка. Освободѣте лозата отъ филоксерата, ще видите, че и войнитѣ ще прѣстанатъ. Очистѣте плоднитѣ дървета отъ гѫсеницитѣ, отъ всички мушици и микроби, които влизатъ подъ кората имъ, ще видите, че страданията въ свѣта ще изчѣзнатъ. Освободите ли се отъ всички нечистотии въ живота, и работитѣ ви ще тръгнатъ напрѣдъ. Може ли да бѫде здравъ онзи човѣкъ, който никога не мие краката, рѫцѣтѣ, лицето, както и тѣлото си? Не може да бѫде здравъ човѣкъ този, който никога не се мие, не се чисти. Поритѣ на човѣшкото тѣло всѣкога трѣбва да бѫдатъ отворени, тѣ никога не трѣбва да се запушватъ! Поритѣ иматъ една магнетическа обвивка, която трѣбва да се пази. Единъ день, когато хората развиятъ шестото чувство въ себе си, тѣ ще видятъ, че около тѣлото на човѣка има една обвивка. Докато тази обвивка сѫществува, и човѣкъ е здравъ, защото тя регулира топлината на неговия организъмъ Нѣкога, подъ влиянието на лошия животъ, тази магнетична обвивка около тѣлото на човѣка се разкѫсва, и външнитѣ влияния проникватъ въ него, като създаватъ редъ болести. Тази магнетическа дрѣха обвива стомаха, дробоветѣ, всички вѫтрѣшни органи въ тѣлото на човѣка, а специално и клѣткитѣ му. И тъй, когато казваме, че трѣбва да бѫдемъ религиозни, духовни, това нѣщо е имало смисълъ нѣкога, въ миналата епоха, за да може по този начинъ да се подържатъ обвивкитѣ на организма винаги здрави. Когато говоримъ за добъръ животъ, ние подразбираме живота на растенията. Човѣкъ не може да бѫде добъръ, ако той не разбира законитѣ за развитието на растенията. Само растенията сѫ добри. Когато говоримъ за твърдость, за устойчивость, ние трѣбва да разбираме качествата на минералитѣ, изобщо, били тѣ обикновени или скѫпоцѣнни. Защо? — Защото тѣ играятъ важна роля въ природата. Съврѣменнитѣ хора, запримѣръ, разбиратъ и цѣнятъ качеството на златото и на другитѣ благородни метали главно външно. Ако вмѣсто нѣкакъвъ златенъ сѫдъ, или нѣколко златни монети въ кесията си, вие имате извѣстно количество злато въ кръвьта си, то ще създаде голѣма устойчивость на характера ви. Такъвъ човѣкъ никога нѣма да се окислява, той винаги ще бѫде здравъ и веселъ. Всички весели хора сѫ здрави и богати, понеже иматъ извѣстно количество злато въ кръвьта си; всички песимисти сѫ бѣдняци, тѣ нѣматъ злато въ кръвьта си. Турѣте малко злато въ кесията, т. е. въ кръвьта на единъ песимистъ човѣкъ, и той ще стане веселъ. Нѣкой казва: ние не се нуждаемъ отъ злато. Христосъ казва: „Събирайте съкровища за небето!“ Значи, богатството е нуждно за човѣка. Небето прѣдставя разумния животъ, дѣто всичко е въ пѫленъ редъ и порядъкъ, въ пѫлна активность. Ако златото въ касата на богатия човѣкъ не се използува, то не е богатство. Туряйте златото въ дѣйствие! Докато златото въ касата на банкера е въ бездѣйствие, то не допринася никаква полза. Тури ли се златото въ дѣйствие, то вече придобива смисълъ. На сѫщото основание, ако и ние не туриме нашитѣ идеи въ дѣйствие, тѣ нѣматъ смисълъ. Казвамъ: онѣзи, които мислятъ, че могатъ лесно да намѣрятъ пѫтя на Истината, тѣ изпадатъ въ заблуждение. Тѣ казватъ: азъ се родихъ отново, азъ познавамъ вече БОГА. — Щомъ познавашъ БОГА, ще почнешъ да учишъ. Това е едно отъ качествата на новородения човѣкъ. Който не учи, той още не е позналъ БОГА. Познава ли БОГА, у него се ражда любовь; роди ли се любовь, той ще почне да учи. Почне ли да учи, въ душата му се заражда радость и веселие, и той става щедъръ и богатъ. И тогава, като дойде при него нѣкой нуждаещъ се, бѣденъ човѣкъ, той не се запитва, колко трѣбва да му даде, но му прѣдлага кесията си, самъ да вземе, колкото иска. Сега при съврѣменнитѣ норми и правила на живота, хората казватъ: защо не можемъ да обичаме? — Защото отношенията между хората не сѫ правилни. Ако двама приятели отидатъ въ кръчмата да пиятъ, кой печели? — Кръчмарьтъ. Слѣдъ като се напиятъ, тѣ ще се скаратъ, ще се сбиятъ, и ако нѣматъ повече пари, да пиятъ, кръчмарьтъ ще ги изпѫди навънъ. Значи, въ случая кръчмарьтъ печели, а приятелитѣ губятъ. Сега, ще прѣдставя друго положение, да видите, въ какво се заключава истинското приятелство, истинската обичь. Ако вашиятъ приятель намѣри на нѣкоя планина хубавъ, чистъ изворъ и ви покани да отидете заедно съ него на извора, да се напиете тамъ съ чиста вода, какво ще направите? Вие ще отидете заедно съ приятеля си при извора, ще си начерпите малко отъ тази балканска вода и ще се върнете дома си доволни и разположени. Въ този случай кръчмарьтъ нищо не печели, а приятелитѣ печелятъ. Въ това се заключава идейното приятелство, въ това се заключава истинската обичь. Кръчмарь, който нищо не взима, той е безопасенъ; кръчмарь, който въ първо врѣме е любезенъ, и дава много, но послѣ иска да му се плати, той е най-опасниятъ човѣкъ въ свѣта. Питамъ тогава: ако има такива опасни хора, какъ могатъ тѣ да мислятъ, че съ родени отъ БОГА? Знаемъ, че родениятъ отъ БОГА грѣхъ не прави. Слѣдователно, всѣки човѣкъ съзнателно трѣбва да се запита, роденъ ли е отъ БОГА, или не. Той трѣбва въ себе си искрено да си дава отчетъ за всичко, което върши. Колкото и да е способенъ ученикътъ, ако той не учи, знанието нѣма да му се даде наготово. Нѣкои казватъ, че човѣкъ се ражда ученъ. Не, човѣкъ не се ражда ученъ, но той придобива знанието съ голѣми усилия. Всички съврѣменни учени хора съ работили въ миналото, тѣ работятъ и сега, и по този начинъ сѫ придобили и придобиватъ плодоветѣ на своитѣ усилия. Днесъ невидимиятъ свѣтъ работи върху тѣхъ, съ единствената цѣль да събуди съзнанието имъ. Всѣки ученъ човѣкъ въ миналото си още е вложилъ богатства въ нѣкоя банка и днесъ, когато съзнанието му се пробужда, той знае вече, какъ да използува своитѣ сили и способности, съ които Богъ го е надарилъ. Той знае, какъ да разполага съ своитѣ богатства. Казвамъ: единствениятъ сигуренъ капиталъ, единственото устойчиво нѣщо у човѣка, това е неговиятъ мозъкъ. Тъй както е създаденъ сега човѣкъ въ физическия свѣтъ, развитието му зависи напълно отъ устройството на неговия мозъкъ. Отъ всичко най-малко се измѣня мозъкътъ на човѣка. Ако нѣкой човѣкъ тежи сто килограма и заболѣе отъ нѣкаква болесть, слѣдъ болестьта си той може да изгуби повече или по-малко отъ теглото на тѣлото си, обаче, мозъкътъ му едва ли ще прѣтърпи най-малката промѣна. Защо? — Защото той е направенъ отъ фина материя, която малко, или незабѣлѣзано, се подава на промѣна. Това показва, че въ тази фина материя циркулиратъ висши енергии, които сѫ причина за проява на човѣшкитѣ мисли. Питамъ: въ такъвъ случай, дѣ се намира човѣшкото съзнание, или както нѣкои го наричатъ човѣшката душа? Христосъ дава отговоръ на този въпросъ чрѣзъ стиха: „Отецъ ми е земледѣлецъ“. Значи, земледѣлецътъ е Духътъ, който работи извънъ живота и създава благоприятни условия за лозата. Въ дадения случай Христосъ прѣдставя духовния принципъ у човѣка, т. е. неговата душа. Прѫчкитѣ пъкъ сѫ физическиятъ свѣтъ. Затова Христосъ казва: „Всички прѫчки, т. е. всички части вънъ отъ общия организъмъ, умиратъ“. Докато прѫчкитѣ сѫ на мѣстото си, т. е. на лозата, тѣ иматъ цѣна. Докато окото е на мѣстото си, то има цѣна. Докато косъмътъ е на мѣстото си, той е независимъ; единъ день, когато косъмътъ каже, че е свободенъ, че може да живѣе самъ, той вече изгубва своята независимость. Значи, въ свѣта има два вида свободни хора: еднитѣ иматъ свободата на коловетѣ, а другитѣ — свободата на растенията. Колътъ е свободенъ, той нѣма никакви страдания, но сѫщеврѣменно той изгнива, въ него нѣма никакъвъ животъ, никакво растене. Нѣкой казва: не може ли безъ страдания въ този животъ ?— И безъ страдания може, но тогава човѣкъ трѣбва да бѫде въ положението на колъ. Обаче, животътъ на растенията е съзнателенъ; въ тѣхъ има страдания, но има и растене. Нѣкой казва: дотегнаха ми страданията. Питамъ: кой животъ искашъ тогава? Ако искашъ живота на кола, ще сѣдишъ въ земята безъ да се помръдвашъ. При това ти ще бѫдешъ хубаво боядисанъ, но нито ще давашъ нѣщо отъ себе си, нито ще получавашъ нѣщо отвънъ, докато най-послѣ изгниешъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, когато искатъ животъ безъ страдания! Има животъ безъ страдания, но той е животъ на смъртьта. Органическиятъ животъ, въ който има страдания, е животъ на растене. Въ растенето вече има прояви на висша любовь, чрѣзъ която хората се опознаватъ. Ние сме дошли на земята да се срѣщнемъ, да се опознаемъ съ своитѣ приятели. При сегашното развитие на човѣчеството, хората не могатъ да се срѣщатъ и опознаватъ на небето, затова дохождатъ на земята, да се създаватъ връзки между душитѣ. Като се срѣщнете и си поговорите приятелски и любовно, като създадете правилни връзки помежду си, вие можете вече да отидете на небето, а можете, ако искате, и за въ бѫдаще да останете на земята да си поживѣете още малко. Ако не искате повече да останете на земята, ще ви изпратятъ въ другъ, нѣкой свѣтъ, тамъ да търсите други свои приятели. Казвате: ние трѣбва да любимъ БОГА! — Какъ ще Го любите? Вие трѣбва да знаете, че БОГЪ се проявява въ цѣлокупния животъ, въ всички живи сѫщества. Затова, срѣщнете ли нѣкой вашъ приятель, вие трѣбва да намѣрите въ него поне една хубава, красива чърта, която прѣдставя Божесвеното въ него. За да познаете БОГА въ всички Негови прояви, вие трѣбва да обходите цѣлия Козмосъ, цѣлата Вселена. Казвате: колко врѣме ще трае тази обиколка изъ Вселената? — Вѣчностьта е прѣдъ васъ, нѣма защо да се безпокоите, дали ще имате врѣме, или не. Вие ще минавате прѣзъ всички форми на минералното, на расителното, на животинското царства, докато дойдете до положението на човѣкъ. Отъ това послѣдно положение вие ще минете и прѣзъ по-високи фази, ще минете прѣзъ всички по високи форми на Битието. Наука е това! Нѣкой ще каже: нима и прѣзъ формата на свинята ще минемъ? — Какво отъ това, ако трѣбва да минете и прѣзъ формата на свинята? — Тя е отвратително, нечисто животно! Питамъ: ако намирате, че свинята е толкова нечисто животно, защо я ядете? Ако нѣкому кажатъ, че е свиня, той се обижда. Защо? Ако понятието свиня е толкова обидно, какво търси свинята между васъ? Защо ходите по три пѫти на день въ кочината да я храните? Щомъ става въпросъ да отглеждате свинята и да се ползувате отъ месото ѝ, вие се радвате, казвате: прасенцето ми! Когато нарекатъ нѣкого свиня, съ това искатъ да му кажатъ, да не бѫде толкова глупавъ и нечистъ като свинята; когато нарекатъ нѣкого волъ, съ това искатъ да кажатъ, че този човѣкъ има рога, съ които си служи; когато нарекатъ нѣкого конь, това показва, че този човѣкъ има копита, съ които рита. Какво правятъ съ вола, който боде и съ коня, който рита? — Впрѣгатъ ги и ги пращатъ на работа. Станатъ ли коньтъ и волътъ разумни, даватъ имъ свобода. Тъй щото, говорите ли за човѣка, въ пѫлния смисълъ на думата, той не трѣбва да бѫде нито свиня, която по цѣлъ день да рови, нито волъ, който да боде, нито конь, който да рита. Човѣкъ трѣбва да бѫде разумно сѫщество! Съврѣменнитѣ хора, обаче, като се натъкватъ на положения, да разрѣшаватъ въпроситѣ за другитѣ сѫщества, тѣ казватъ: волъ е това, той трѣбва да се впрѣга на работа! Конь е това, той трѣбва да се езди, да се впрѣга въ кола, да работи на господаря си! Казвамъ: така е, волътъ и коньтъ трѣбва да се впрѣгатъ на работа; ами човѣкъ какво трѣбва да прави? Споредъ васъ, хората трѣбва да се занимаватъ съ разрѣшението на сериозни въпроси. И наистина, хората засѣдаватъ въ камаритѣ, разрѣшаватъ различни въпроси, но въпрѣки това тѣ страдатъ повече и отъ животнитѣ. Ученитѣ хора, философитѣ, напримѣръ, искатъ да изправятъ, както своя животъ, така и живота на другитѣ хора, но не могатъ да намѣрятъ естественъ начинъ за това изправяне. Днесъ хората се биятъ на бойното поле, чупятъ краката и рѫцѣтѣ си, а на другия день пращатъ своитѣ ранени по болницитѣ, дѣто имъ правятъ изкуствени рѫцѣ и крака — лѣкуватъ ги. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора се хвалятъ съ своята наука и казватъ: много е напрѣднала науката днесъ! Тя ни дава начини, да правимъ гумени крака и рѫцѣ на пострадалитѣ отъ войната, и то такива крака, които не могатъ да се различатъ отъ естественитѣ. Ние благодаримъ за тия гумени рѫцѣ и крака. Истински ученъ е този, който може да вземе краката на нѣкой осѫденъ на обѣсване и ги присади върху тѣлото на човѣкъ безъ крака. Инвалидътъ, на когото липсватъ два крака, ще каже на разбойника, когото осѫждатъ на смърть: приятелю, ако искашъ, услужи ми съ твоитѣ крака слѣдъ обѣсването ти. Твоитѣ крака и така ще бѫдатъ осѫдени на изгниване, дай ми възможность да си послужа съ тѣхъ! По този начинъ и ти ще имашъ дѣлъ въ моя животъ. Казвате: това е жестоко нѣщо! Значи, да обѣсите единъ човѣкъ и да му се отнеме цѣлия животъ, това не било жестоко, а да му отнемете двата крака слѣдъ неговото обѣсване, това било жестоко, Ако прѣстѫпникътъ даде двата си крака на единъ праведенъ човѣкъ, ще изгуби ли нѣщо? — Нищо нѣма да изгуби. Праведниятъ врѣменно само ще си услужи съ двата крака на прѣстѫпника, и послѣ ще му ги върне. При това, прѣстѫпникътъ ще се ползува отъ живота на праведния. Христосъ казва, че пръчкитѣ съ излѣзли отъ лозата. Слѣдователно, лозата е дала животъ на пръчкитѣ. Значи, когато хората дойдатъ до вѫтрѣшно разбиране на великата духовна наука, т. е. до науката на великата разумна природа, или до Божествената наука, тѣ ще разбератъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Подъ думата БОГЪ съврѣменнитѣ хора не изразяватъ нѣкаква дѫлбока идея. Тази дума днесъ е изгубила своя вѫтрѣшенъ смисълъ. Прѣди всичко тѣ търсятъ БОГА вънъ отъ себе си, когато БОГЪ вънъ отъ човѣка не сѫществува. Вънъ отъ човѣка БОГЪ нищо не прѣдставлява. Каже ли нѣкой, че разбира БОГА вънъ отъ себе си, това показва, че той самъ е вънъ отъ БОГА. Нѣкой казва: азъ изпѫдихъ БОГА отъ себе си. Това показва, че той самъ е изпѫденъ отъ БОГА, а мисли, че е изпѫдилъ БОГА отъ себе си. БОГЪ сѫществува и вънъ отъ насъ. Кога? — Когато човѣкъ познае БОГА въ себе си, той ще Го познае и вънъ отъ себе си. Тогава вече има смисълъ да казва той, че БОГЪ е навсѣкѫдѣ, т. е. и вънъ, и вѫтрѣ въ човѣка. Тъй щото, ние трѣбва да имаме правилна идея за БОГА. Ние живѣемъ въ Него, и Той живѣе въ насъ. Това значи: животътъ на всички сѫщества се опрѣдѣля отъ БОГА. Слѣдователно, когато хората казватъ, че ние сме вънъ отъ БОГА, и Той е вънъ отъ насъ, това сѫ идеи, които могатъ само да заблудятъ човѣка, но не и да го просвѣтятъ. И затова съврѣменнитѣ хора съ придали на БОГА качества, каквито тѣ познаватъ въ себе си, но този образъ за БОГА е тѣхенъ личенъ образъ. Този не е истинскиятъ БОГЪ, Който непрѣстанно работи въ тѣхъ. Божествениятъ животъ въ човѣка постепенно руши всички криви идеи, всички неправилни връзки, а създава прави идеи, прави, хармонични връзки, които го довеждатъ до правилно разрѣшение на важнитѣ проблеми въ живота. Христосъ казва: „Всѣка прѫчка, която не дава плодъ, Отець ми я отрѣзва; и всѣко дърво, което Отець ми не е насадилъ, ще се изкорени“. Това значи: всѣка идея, всѣка връзка, всѣко желание, които не сѫ въ съгласие съ БОГА, ще се разрушатъ, ще изчезнатъ. Отъ тѣхъ ще останатъ само нѣкои нѣща, които ще говорятъ за нѣкогашното тѣхно величие. Тѣ ще прѣдставятъ нѣщо подобно на разкопкитѣ, които и до днесъ продължаватъ да правятъ въ Египетъ, въ Америка, въ Африка и другадѣ. Тѣзи разкопки говорятъ за сѫществуването на нѣкаква велика култура, отъ която днесъ намираме само останки. Тази велика култура на миналото днесъ лѣжи дѫлбоко заровена въ недрата на земята. И други култури има заровени въ Великия Тихи океанъ, както и въ Атлантическия океанъ, и отъ тѣхъ намираме отъ врѣме на врѣме само извѣстни останки. Кои сѫ причинитѣ за пропадането на тия култури? Невидимиятъ свѣтъ е рѣшилъ днесъ да възстанови тѣзи култури, понеже тѣ сѫ изкупили вече своитѣ грѣхове. Тѣзи култури отново ще придобиятъ своята свобода, както едно врѣме руситѣ дойдоха да освободятъ българитѣ отъ турското робство. Казвате: кое може да възстанови свободата на хората? Науката, религията сѫ въ сила да възстановятъ свободата на всѣки, който искрено я търси. Обаче, ние говоримъ за Божествената наука и за онази религия, която не почива на никакви догми и правила, но която се диктува отвѫтрѣ, отъ онѣзи закони, които БОГЪ е написалъ въ душата на човѣка още въ врѣмето на неговото сѫздаване. Казвате: като умремъ, тогава ще бѫдемъ свободни. Това не е свобода. Ние не говоримъ за свобода и за религия, които могатъ да дойдатъ, слѣдъ като човѣкъ умре. Не, човѣкъ трѣбва да се освободи, докато е живъ, а не слѣдъ смъртьта си. Живиятъ човѣкъ е свободенъ, а мъртвиятъ нѣма никаква свобода. Може ли да се нарече свобода положението, когато смъртьта дойде, вѫрже човѣка и го носи, дѣто тя намира за добрѣ? Ако хората се надѣватъ да бѫдатъ свободни слѣдъ смъртьта си, тогава тѣ иматъ голѣма вѣра въ нея. Наистина, съврѣменнитѣ хора иматъ голѣма вѣра въ смъртьта. Като дойде при нѣкой боленъ, тя го вѫрзва добрѣ, хваща го въ рѫцѣтѣ си и го занася въ ада, дѣто прави съ него, каквото иска. Тя направи сѫщото и съ Христа: хвана Го, завърза рѫцѣтѣ Му, заведе Го въ ада и Го прѣдаде въ рѫцѣтѣ на дявола. Тамъ Го посрѣщнаха съ викове, съ любопитство, всички искаха да видятъ, кой е този, който се заема съ реформирането на свѣта. Още съ влизането на Христа въ ада, бомби започнаха да пукатъ, разтвориха се вратитѣ, и въ скоро врѣме адътъ се изпраздни. Това значи пробуждане на Божественото съзнание у човѣка. Има моменти, когато у човѣка се пробужда мощното, великото, Божественото, и той знае, че е по-силенъ отъ окрѫжаващитѣ. И тогава силата на човѣка не се заключава нито въ богатството, нито въ знанието му, но той поставя своята сила въ упованието си на БОГА, въ връзката си съ Него. Това значи: когато съзнанието на човѣка стане едно съ съзнанието на БОГА, той е силенъ; когато животътъ на човѣка стане едно съ живота на БОГА, той е силенъ и когато тѣлото на човѣка стане едно съ тѣлото на БОГА, той е здравъ. И слѣдъ всичко това хората ще търсятъ БОГА на небето. Кой човѣкъ е виждалъ небето? Кой знае, какво прѣдставлява небето? Прѣди всичко, това, което хората наричатъ небе, не е никакво небе. И човѣкътъ, когото виждате отвънъ, не е никакъвъ човѣкъ. Това е само сѣнката на човѣка. Питамъ: кои сѫ отличителнитѣ чърти на човѣка? Допуснѣте, че имате двама приятели: единиятъ красивъ, добрѣ облѣченъ, богатъ, а другиятъ — грозенъ, бѣденъ, простичко облѣченъ. Вие отивате на гости при своя богатъ приятель, и той като ви види, веднага ви запитва: кога дойде, приятелю, и кога ще си отивашъ? Ако забѣлѣжи, че вие имате намѣрение да останете нѣколко дни на гости при него, той започва да се извинява, че жена му не е разположена, че дѣцата му не сѫ здрави, и затова не ще може да ви задържи у дома си. Вие казвате: правъ е човѣкътъ, азъ не съмъ дошълъ на добро врѣме. Другъ пѫть ще го посѣтя. Отивате слѣдъ това при бѣдния си приятель. Той ви приема любезно, разположено, поканва ви да си хапнете, каквото БОГЪ далъ, и слѣдъ това, макаръ, че нѣма библиотека на разположение, но изважда една отъ своитѣ, ограничени на брой, книжки и започва по нея да ви разправя, какво е челъ, какви въпроси го интересуватъ въ живота и т. н. Както виждате, единиятъ приятель се отличава отъ другия главно по ума си, по доброто си сърдце. Тѣзи сѫ отличителнитѣ качества на човѣка. Умниятъ човѣкъ никога не търси погрѣшкитѣ на хората; той търси само тѣхнитѣ добродѣтели. Слѣдователно, два начина има, по които хората могатъ да постѫпватъ. Който е колъ, той ще търси погрѣшкитѣ на хората; който е растение, той ще търси добродѣтелитѣ на хората. Нѣкой казва: нима не трѣбва да се вглеждаме въ погрѣшкитѣ на хората? Питамъ: какво спечелихте, слѣдъ като цѣли 8,000 години се вглеждахте въ погрѣшкитѣ на хората? Търсѣте добродѣтели у хората, както търсите скѫпоцѣннитѣ камъни въ земята! Колкото по-голѣми добродѣтели намирате, толкова и вие ставате по-богати. Намѣрите ли малки люспици отъ добродѣтелитѣ, радвайте се и на тѣхъ, но търсѣте голѣми добродѣтели. Казвамъ: въ всички съврѣменни хора има единъ вѫтрѣшенъ стремежъ къмъ търсене лесния пѫть. Наистина, животътъ на кола е по-лесенъ, отколкото живота на растението, но въ кола нѣма прогресъ, нѣма развитие. Колътъ иска само да се одѣла, да се боядиса, да се забие въ земята и съ това работата около него се свършва. Обаче, не е така и съ растението, Растението трѣбва да се посади, да се прѣкопае, полива, обработва, да се пази отъ паразити и т. н. Сѫщото може да се каже и за добродѣтелитѣ: за развитието на една добродѣтель се изисква работа, грижи, вѫтрѣшни усилия. Христосъ слѣзе на земята отъ невидимия свѣтъ, да направи едно добро на човѣчеството, но трѣбваше поть отъ кръвь да потече отъ лицето му, докато го направи. И при това казватъ, че Христосъ билъ великъ, всесиленъ човѣкъ. Да, великиятъ, мощниятъ Христосъ трѣбваше дѫлго врѣме да се моли, докато успѣе въ работата си. Казвате: защо трѣбваше да се моли Христосъ? Не бѣше ли достатъчно да каже само една дума, и всичко, каквото желаеше, да стане? Думата „молитва“ подразбира разговоръ. Чрѣзъ молитвата Христосъ влизаше въ великъ разговоръ съ невидимия свѣтъ, съ всички висши иерархии въ него и съ БОГА. Чрѣзъ молитвата прѣдадоха на Христе единъ великъ урокъ, който трѣбваше да научи още на Земята. Всичко, каквото Той прѣживѣ на земята, бѣше прѣдметно обучение за Него. Просвѣтенъ умъ имаше Христосъ, но при все това поть отъ кръвь трѣбваше да потече отъ лицето Му, докато научи този великъ урокъ, докато се роди въ Него една велика идея. Мнозина мислятъ, че Христосъ трѣбваше да моли Бога за отмѣнение на своята сѫдба. Не, Той трѣбваше да рѣши задачата си, да намѣри най-правилния методъ за нейното рѣшение. И наистина, Христосъ разбра, че единствениятъ пѫть, чрѣзъ който човѣчеството може да се спаси, е законътъ на Любовьта. Вложи ли се Любовьта въ цѣлокупния животъ, като сила, която е въ състояние да помага при развитието на всички способности и дарби въ човѣка, работитѣ му ще се уредятъ. Ако ученикътъ, търговецътъ, свещеникътъ, земледѣлецътъ, професорътъ вложатъ Любовьта, като начало на своя животъ, всичкитѣ имъ работи ще се развиватъ съ успѣхъ. И тогава търговецътъ нѣма да бѫде най-богатъ човѣкъ въ свѣта, но ще бѫде щастливъ; ученикътъ нѣма да свърши съ отличие, но ще бѫде добъръ и примѣренъ; професорътъ нѣма да бѫде най-ученъ човѣкъ, но каквото научи, ще го помни, ще го прилага въ живота си. Влѣзе ли Любовьта въ живота на хората, тѣ ще вървятъ отъ сила въ сила, отъ слава въ слава, и дѣятелностьта имъ ще се увеличава. Сега, ние не проповѣдваме любовь, която се топи и изчезва. Любовь, която се топи и изчезва, ние наричаме захарна. Такава любовь мухитѣ я изяждатъ и водата я разтопява. Тъй щото, ако се оплаквате, че сте изгубили любовьта си, вие трѣбва да отидете въ нѣкой кошеръ, тамъ да я търсите. И пчелитѣ обичатъ вашата любовь. Обаче, тази Любовь, за която ние говоримъ, нито пчели я ядатъ, нито вода я разтопява. Гвоздеитѣ, отъ които е скованъ съврѣменниятъ свѣтъ, сѫ направени отъ захарна любовь. И затова, когато кажемъ, че съврѣменниятъ свѣтъ ще се измѣни, ние подразбираме, че тѣзи гвоздеи ще се измѣнятъ. Пчелитѣ ще изядатъ тѣзи гвоздеи, съврѣмениятъ свѣтъ ще се разложи, и отъ него нищо нѣма да остане. По сѫщия начинъ, когато заровятъ човѣка въ гроба, той не изгнива, не се стопява, но червеитѣ го изяждатъ. Вие казвате, че човѣкъ се стопява въ гроба. Не, само захарьта се топи. Тогава, какъ е възможно едно организовано сѫщество, съставено отъ множество органически вещества, каквото прѣдставя човѣкътъ, да се стопи? Идеитѣ на съврѣменния свѣтъ не трѣбва да бѫдатъ повърхностни, защото, каквото човѣкъ мисли, такъвъ става. Мнозина казватъ: нашата работа се свърши вече. Щомъ мислите така, дѣйствително и вашата работа ще се свърши. Като се говори, че човѣкъ изчезва, че се стопява, това се отнася само до формата. Наистина, щомъ човѣкъ свърши капитала си, като търговецъ, работата му се свършва, и ако не може да се продължи повече, той трѣбва да стане слуга на нѣкой богатъ търговецъ. Това се отнася и до учения човѣкъ. Щомъ неговата наука повече не го задоволява, той трѣбва да отиде при нѣкой виденъ професоръ, като слуга, и отъ него да се учи. Имате ли новия животъ въ себе си, вие можете да станете ученикъ на великия професоръ въ живота. И тъй, щомъ разберете смисъла на стиха: „Азъ съмъ лозата, вие прѫчкитѣ“, ще видите, че той се отнася до напрѣдналитѣ ученици. Азъ разглеждамъ думата душа въ широкъ смисълъ. Напрѣднала душа е тази, съзнанието на която е пробудено. Човѣкъ съ пробудено съзнание е готовъ на всички жертви, на всички разумни опити. Когато се прави нѣкакъвъ духовенъ опитъ, отъ него може да има само печалба, а никаква загуба. Печалбата въ живота се заключава въ придобиване на души. Спечелите ли единъ или двама приятели, вие сте най-богатиятъ човѣкъ въ свѣта; нѣмате ли приятели, вие сте най-бѣдниятъ човѣкъ. Ако нѣмате приятели, какво ще кажете на Господа, когато отидете единъ день при Него? Ще кажете: азъ се оженихъ, имахъ три-четири дѣца, които изучихъ. На какво ги научи? — Учихъ ги въ училищата, свършиха университетъ, оставихъ имъ наслѣдство, и сега живѣятъ като културни хора. Мислите ли, че затова ще получите похвала отъ Господа? Другъ може да каже: баща ми и майка ми минаваха за религиозни, вѣрваха въ БОГА, въ духовния свѣтъ, но научно не разбираха живота. Добрѣ, че ми оставиха богатство, да поживѣя охолно, както азъ разбирамъ, а тѣхъ — БОГЪ да ги прости! Мислите ли, че този човѣкъ е разбралъ нѣщо отъ живота? Значи, този синъ е доволенъ отъ баща си и майка си само заради това, че му оставили наслѣдство и слѣдъ това казва: БОГЪ да ги прости! БОГЪ да ги прости, но кога? Ако сѫ те научили да познавашъ БОГА, да живѣешъ въ свѣтлина. Иначе, тѣ не сѫ изпълнили своята задача. Прѣдставѣте си, че вие имате двама добри приятели. Единиятъ отъ тѣхъ ви купува билетъ отъ сто лева и ви завежда на театъръ, да гледате нѣкаква нова пиеса. Вториятъ пъкъ ви завежда въ една добра гостилница, дѣто ви угощава. Вие се нахранвате хубаво и излизате доволенъ. Кой отъ двамата приятели е постѫпилъ по-разумно? Или, ако единиятъ приятелъ ви купува лотариенъ билетъ отъ 500 лева, за най-голѣмата печалба, отъ 100,000 лв. Вие сѣдите и очаквате деня, когато ще се тегли лотарията и си казвате: дано спечеля! „Трай коньо, за зелена трѣва“! Вториятъ приятель пъкъ изважда една сума отъ касата си и ви завежда на пазаря, да ви купи дрѣхи и обуща. Кой отъ двамата е постѫпилъ по-разумно? — Вториятъ. Съврѣменнитѣ хора постѫпватъ като първия приятель, подаряватъ си лотарийни билети и очакватъ щастието да дойде. Професорътъ купува лотариенъ билетъ, очаква единъ день да стане виденъ, да се прослави въ цѣла Европа. Поетътъ сѫщо купува лотариенъ билетъ, издава съчиненията си и очаква удобрение отъ хората, тѣ да го признаятъ за великъ поетъ. Изобрѣтательтъ открива нѣщо, т. е. и той си купува лотариенъ билетъ, очаква вѣстницитѣ да се произнесатъ за неговото изобрѣтение. Ученикътъ отива въ училище, и той носи лотариенъ билетъ, очаква да се изучи, дано науката спаси човѣчеството и внесе редъ и порядъкъ въ него. Питамъ: какво сѫ придобили съврѣменнитѣ хора отъ лотарийнитѣ билети? За човѣка е важно това, което въ даденъ моментъ той знае и може да приложи, да види, какви резултати то може да му донесе. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ е слабъ, има условия да заболѣе отъ нѣкаква опасна болесть. Всички го съвѣтватъ да се лѣкува, да се покаже на добри лѣкари, но той нѣма срѣдства. Какво трѣбва да прави? Дохожда при него единъ ученъ човѣкъ и му казва: азъ имамъ една рецепта, която, ако приемешъ съ вѣра, тя ще те освободи отъ болестьта. Каква е тази рецепта? — Всѣка сутринь, прѣди ядене, ще изпивашъ по три глътки вода. Какъ? — Ще постѫпишъ по слѣдния начинъ: ще потопишъ тритѣ си пръста въ чашата съ вода, ще я поразбъркашъ малко и ще глътнешъ три пѫти. Този човѣкъ гледа, съмнява се и си казва: каква ли ще е тази рецепта? Каквато и да е рецептата, изпѫлни я. Щомъ почувствувашъ подобрение, направи опита нѣколко пѫти и ще видишъ, че тази вода дѣйствува. Тритѣ пръста, поставени въ водата, прѣдставятъ три извора. Какво ще кажете, ако този човѣкъ слѣдъ една година се поправи, започне да мисли правилно, дробоветѣ му се възстановяватъ и отъ посрѣдственъ човѣкъ, той става здравомислещъ, солиденъ човѣкъ? Тази рецепта реална ли е или прѣдставлява нѣкаква измама? Питамъ: като ходите да проповѣдвате на хората, носите ли тия чашки съ себе си? Вие казвате: Повѣрвай въ Господа Исуса Христа и ще бѫдешъ спасенъ! Не, така не се проповѣдва. Нѣма какво да говорите на хората да вѣрватъ въ Господа, но турете тритѣ си пръста въ чашата съ вода и дайте имъ да пиятъ. Тѣ ще пиятъ, вие ще поставяте тритѣ си пръста, докато най-послѣ хората напѫлно оздравѣятъ. Който е опиталъ тази вода, само той може да каже, че има Господь и вѣрва въ Него. Казвате: такъвъ човѣкъ омагйосва. Кой отъ васъ не е омагйосанъ? Като спите вечерь, не сте ли омагйосани? Кога ставатъ магиитѣ? — Вечерь, като спите. Магиитѣ ставатъ вечерь, кражбитѣ ставатъ вечерь, прѣстѫпленията ставатъ вечерь. Питамъ: ангелитѣ спятъ ли тогава? — Ангелитѣ никога не спятъ, но хората спятъ. Защо хората спятъ? — Защото служатъ на себе си. Тѣ служатъ на старата философия, споредъ която считатъ, че първо трѣбва да помогнатъ на себе си, да задоволятъ всички свои желания, и ако имъ остане врѣме, тогава ще помогнатъ на другитѣ хора. Тази философия се проповѣдва и подържа отъ хиляди години насамъ. Донѣкѫдѣ тя е права, но понеже БОГЪ царува на небето и на земята, прѫчката нѣма защо да се грижи за своя животъ. Ако тази философия не търпи нѣкаква промѣна, тогава направѣте опита да отрѣжете една прѫчка отъ лозата и вижте, може ли тя сама да оправи работитѣ си. Слѣдъ всичко това ще дойдатъ философитѣ и ще започнатъ да убѣждаватъ хората, че ако се насади тази прѫчка въ земята, тя отново ще може да поникне. Така е, може да поникне, но ако тя се посажда десеть пѫти и отново пониква, най-послѣ, тя ще се изроди. Слѣдъ десеть посаждания прѫчката вече се прѣвръща въ колъ. Този е неестественъ пѫть на присаждане. Единствениятъ естественъ пѫть на присаждане е чрѣзъ сѣмка. Стане ли присаждането съ калемъ, съ присадка, въ края на краищата, се дохожда до израждане. При сегашнитѣ условия присаждането е необходимо, но когато се дойде до истинския животъ, човѣкъ трѣбва самъ да излѣзе отъ Божествената сѣмка. Божественото запазва своитѣ качества и въ корена, и въ стъблото, и въ клонетѣ. Когато присаждатъ съ калемъ, присадката е Божествена, а въ останалитѣ части на дървото има и човѣшко, и животинско. Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие — прѫчкитѣ“. Той подразбира великия Божественъ животъ въ насъ. Когато става въпросъ за организация, това подразбира Божествения животъ. Само той е организиранъ. Животинскиятъ, както и човѣшкиятъ животъ още не сѫ организирани. Нѣкога човѣкъ е готовъ да се бори, да се състезава. Това е животинското въ него. Нѣкога пъкъ е крайно инертенъ. Това съ двѣ крайности, два полюса въ него, които показватъ, че той се движи въ двѣ противоположни посоки: къмъ небето и къмъ земята. Такъвъ е животътъ на растенията. Истинскиятъ животъ е Божествениятъ, който трѣбва да организира въ себе си човѣшкия, животинския, както и този на растенията и да използува тѣхната сила. Това подразбира Христосъ подъ думитѣ: „Безъ мене нищо не можете да направите“. Може ли дѣтето безъ майка си? — Безъ майка дѣтето не може да расте. Това, което днесъ дѣтето взима отъ майка си, отникѫдѣ другадѣ не може да го придобие. Това, което дѣтето взима отъ баща си, отникѫдѣ другадѣ не може да го придобие. Тъй щото, качествата, които сега имаме, ние сме ги придобили отнѣкѫдѣ. Човѣкъ все трѣбва да има майка и баща, независимо отъ това, дали тѣ сѫ видими, или невидими. Човѣкъ все трѣбва да има единъ изворъ, отъ който да черпи. Майката, бащата трѣбва да бѫдатъ свещени за насъ. Този е смисълътъ на Христовитѣ думи: „Който се откаже отъ мене и не иска да приложи моето учение, той ще се отрече отъ лозата, и смъртьта неизбежно ще дойде.“ Казвате: религия, наука е необходима за хората. Подъ думата „религия“ ние разбираме миръ, къмъ който всѣка душа се стреми. Придобие ли този миръ, душата се освобождава и се връща при своитѣ. Ние наричаме съврѣменнитѣ хора затворници. Какво очакватъ затворницитѣ? — Да се освободятъ отъ затвора, да се освободятъ отъ букаитѣ, да се освободятъ отъ пазачитѣ, да излѣзатъ вънъ, да придобиятъ свобода и просторъ. Съврѣменнитѣ хора живѣятъ подъ вѣченъ страхъ. Дойде ли нѣкоя болесть, всички се плашатъ да не умратъ. Защо се плашатъ? — Защото ще отидатъ на по-лошо мѣсто. Казано е въ Писанието: Богъ не съизволява въ смъртьта на грѣшницитѣ.“ Значи, човѣкъ не трѣбва да умира, а трѣбва да прѣминава отъ единъ животъ въ другъ, т. е. да прѣминава отъ смърть къмъ животъ. Мнозина казватъ: като напуснемъ земята, всичко се свършва. Подъ думата „земя“ ние разбираме човѣшкия организъмъ. Иска ли човѣкъ да живѣе дѫлго врѣме на земята, той трѣбва да познава добрѣ законитѣ и силитѣ, които управляватъ неговия организъмъ, Щомъ ги познава, той ще може да влада материята; щомъ влада материята, той ще влада и себе си; щомъ влада себе си, той ще влада и надъ всички болести, ще може да прѣодолява всички мѫчнотии, ще може да се справя съ всички противорѣчия въ живота. Днесъ хората страдатъ отъ различни болести, и като не знаятъ причинитѣ за тѣхното появяване, не могатъ да се лѣкуватъ. Причинитѣ на болеститѣ сѫ психически. Запримѣръ, причината на тумора се крие въ извратяване проявитѣ на Любовьта. Яви ли се у човѣка алчность, това показва, че извѣстенъ брой клѣтки отъ организма се диференциратъ, искатъ да живѣятъ самостоятелно, да не се подчиняватъ на общия редъ въ организма. По този начинъ тѣ създаватъ свое собствено жилище, като образуватъ нова държава, съ свободно управление. Така работятъ тѣ дни, мѣсеци, години, докато лѣкарьтъ съ своята артилерия дойде срѣщу тия непокорни поданици и започва да ги бомбардира. Нѣкога той успѣва да ги изпѫди навънъ, а нѣкога се явява усложнение, което отправя човѣка на другия свѣтъ. Обаче, има и другъ начинъ на лѣкуване — чрѣзъ присаждане. Както става присаждане въ плоднитѣ дървета, така може да става присаждане и въ организма на човѣка, да се заставятъ соковетѣ да вървятъ нагорѣ. Когато енергиитѣ въ живия организъмъ спиратъ, на мѣстото, дѣто става спиране, се явява извѣстна подутина, която лѣкаритѣ наричатъ туморъ. Значи, който разбира законитѣ на присаждането, той ще може по единъ или по другъ начинъ да насочи енергиитѣ въ организма да потекатъ и прѣзъ подутината. Щомъ потекатъ и прѣзъ нея, тя напѫлно изчезва. Тъй щото, ако новитѣ клѣтки успѣятъ да взематъ соковетѣ на клѣткитѣ, които образуватъ тумора, той нѣма да има условия за развитие, и напълно ще изчезне. Като говоримъ за растенията и за животнитѣ, ние не сме за тѣхното изтрѣбление, нито за тѣхното чрѣзмѣрно размножение, Тѣ сѫ необходими въ икономията на природата, обаче, тѣхниятъ брой е точно опрѣдѣленъ и не трѣбва нито да се увеличава, нито да се намалява, Сѫществува висша, Божествена математика, която точно опрѣдѣля количеството на растенията и на животнитѣ въ природата. Щомъ е така, тѣ не трѣбва безразборно и безразсѫдно да се унищожаватъ. Днесъ хората колятъ животни, убиватъ ги, кѫсатъ цвѣтя, изсичатъ дървета безразборно, но затова носятъ послѣдствията отъ своитѣ необмислени постѫпки. Запримѣръ, виждате, че нѣкой човѣкъ изсѣкълъ една череша, но не се минава много врѣме, той се спъва, пада на земята и си счупва крака. Той казва: не зная, какво стана, случи ми се голѣмо нещастие. Казвамъ: причината на това нещастие се дължи на отрѣзването на черешата, Позволено е на човѣка да яде череши, тѣ подобряватъ неговото храносмилане, но не е позволено да рѣже самото дърво на черешата. Сега ще ви задамъ слѣдния въпросъ: ако Христосъ е истинската лоза, а хората — пръчкитѣ, защо сѫ толкова хилави, при все, че отъ толкова хиляди години ядатъ грозде отъ тази лоза? Значи, съврѣменнитѣ хора ядатъ отъ плодоветѣ на тази лоза, но се съмнѣватъ, измѫчватъ се, изпадатъ въ безвѣрие и казватъ най-послѣ: нищо не сѫществува въ свѣта! Животътъ е илюзия, той нѣма никакъвъ смисълъ. Не, въ живота сѫществува нѣщо велико, съзнателно. Вземете, запримѣръ, държавата. Истинската държава прѣдставлява сборъ отъ велики, разумни души, които водятъ съзнателенъ, разуменъ животъ. Членоветѣ на държавата сѫ свързани въ общъ организъмъ, както всички души сѫ свързани съ общия Божественъ организъмъ. Когато се говори за държави, за хора, за животни и за растения, които сѫ изчезнали, ние знаемъ, че сѫ изчезнали само ония отъ тѣхъ, които не сѫ спазили великитѣ Божии закони. Тия пъкъ, които сѫ спазили великитѣ Божии закони, тѣ живѣятъ вѣчно. Затова и Писанието казва: „Грѣшнитѣ ще изчезнатъ отъ лицето на земята“. Това подразбира, че развитието на тия сѫщества ще се прѣкрати, Това не е заплашване. Ние не казвамъ че който не влѣзе въ тази, или въ онази църква, ще изгуби живота си. Само една църква сѫществува въ свѣта, на която всички други сѫщества се подчиняватъ доброволно, безъ насилие. Чрѣзъ насилие никоя черкова, никакво учение не могатъ да спасятъ свѣта. Ако е въпросъ за насилие, и Христосъ можа да спаси свѣта съ насилие. Той не можа ли да дойде съ 12,000 ангели отъ небето и да спаси свѣта? Само единъ ангелъ е въ сила да се справи съ една 20 хилядна армия и да не остави нищо отъ нея. Значи, ако въ единъ легионъ ангели има по шесть хиляди, тогава въ 12 хиляденъ легионъ ангели, ще има всичко 72,000 ангели. При това, ако всѣки ангелъ е въ състояние да се справи съ 150 хиляди души, можете да си прѣдставите, каква сила ще бѫдатъ всички заедно! Обаче, чрѣзъ насилие свѣтътъ не може да се поправи. И затова Христосъ казва: „Чашата, която Отецъ ми даде, да я не пия ли?“ Слѣдователно, първо трѣбва да се даде жертва, а послѣ ангелитѣ да дойдатъ на помощь. Ангелитѣ идатъ съ своята любовь въ помощь на силата. Послѣ ще дойде богатството, вѣрата, честьта. Първиятъ принципъ, който трѣбва да се постави за основа въ живота, е Любовьта. Тя има два израза: висшъ, духовенъ и низшъ, физически. Ако въ духовния свѣтъ човѣкъ не обича всички, Любовьта изчезва. И обратно: ако въ физическия свѣтъ човѣкъ обича всички, Любовьта пакъ изчезва. Значи, въ физическия свѣтъ ще обичате само Едного. Като се говори за висшъ свѣтъ, подразбираме небето, дѣто живѣятъ възвишени и благородни сѫщества. Тѣ сѫ силни, мощни, само съ една рѫка могатъ да дигнатъ земята. Казвате: тия сѫщества иматъ ли опорна точка нѣкѫдѣ? — Иматъ, разбира се. И тѣ се хлъзгатъ по нѣкаква плоскость, както и земята се хлъзга по едно платно. Това, което съврѣменнитѣ учени наричатъ етеръ, е платното, по което земята се хлъзга. Това платно е недѣлимо, нищо не е въ състояние да го скѫса. Тъй щото, колкото и да е тежка земята, това платно никога не може да се скѫса, То не е гладко, не е право обтегнато, но е набраздено, вълнообразно, и по тия вълни, именно, земята се хлъзга. Съ това се обяснява образуването на свѣтлиннитѣ вълни. Когато свѣтлината минава по тѣзи бразди, тя прѣтърпява извѣстно триене, вслѣдствие на което се образуватъ свѣтлиннитѣ вълни. Адептитѣ на науката знаятъ тѣзи нѣща. Тѣ знаятъ, защо платното не се кѫса; тѣ знаятъ, какъ земята е стѫпила върху него и т. н. Единъ день, когато и вие стѫпите върху това платно, ще почувствувате подъ краката си здрава почва, отъ която никой не може да ви помѣсти. Нѣкои учени наричатъ тази почва канара. Какъ се хлъзга земята по това платно, какъвъ е съставътъ на платното, това сѫ отвлѣчени въпроси, които днесъ не могатъ да се разбератъ. „Азъ съмъ истинската лоза“. Христосъ е самата лоза, а всѣка прѫчка отъ нея прѣдставлява живота на единъ човѣкъ. Когато всички тия прѫчки дойдатъ въ съгласие съ общия животъ на лозата, тѣ ще могатъ да разбератъ живота и на самата лоза. На това основание всѣки отъ васъ ще може да познае и да разбере Бога; той ще може да познае и да разбере Христа. Познаете ли Бога, ще познаете и Любовьта, която нѣма начало, нѣма и край. Казва се, че Богъ е Любовь. Речете ли да опрѣдѣлите, какво нѣщо е Любовьта, вие ще се забъркате. Щомъ знаете това, не говорете за Любовьта. Никой нѣма право да пита приятеля си, или кого и да е, обича ли го. Зададете ли такъвъ въпросъ на приятеля си, и любовьта между васъ ще изчезне. Обичате ли нѣкого, и той ще ви обича, нѣма защо да го питате. Мислите ли, че който казва, че ви обича, изказва цѣлата Истина? Какво ви ползува любовьта на нѣкой бѣденъ човѣкъ, който нѣма нито дрехи, нито обуща, а нѣма и пари да се нахрани, както трѣбва? Ако и вие сте бѣденъ, като него, кой кому може да даде нѣщо? Прѣдставете си, че вие лежите въ нѣкоя болница, Азъ идвамъ при васъ да ви помогна. Като ме видите, вие първо ме запитвате, обичамъ ли ви. Азъ не ви отговарямъ нищо, но ви поглеждамъ само. Не се минава много врѣме, и вие ставате отъ леглото си здравъ, разположенъ. Пакъ питате: обичашъ ли ме? Азъ нищо не ви отговарямъ, но пакъ ви поглеждамъ, и вие се виждате облѣченъ вече съ нови дрехи, освободенъ отъ болничния халатъ. Излизате на двора и пакъ ме питате: обичашъ ли ме? И този пѫть не ви отговарямъ, но вие се намирате прѣдъ богата трапеза, съ хубави ястия.—Обичашъ ли ме? Пакъ мълча. Обаче, вие веднага заспивате и на другия день, като се събудите, виждате, че сте въ дома си, здравъ, веселъ, напълно доволенъ и щастливъ. Казвате: какво стана съ мене? Вчера бѣхъ въ болницата, днесъ съмъ дома си. Сънъ ли бѣше това, което видѣхъ снощи? Дойде при мене единъ човѣкъ, който ми помогна да оздравѣя, Дѣ отиде той? — Този човѣкъ е заминалъ за небето. Той дойде да ви помогне само и си замина. Казвате: това сѫ илюзии, нѣщо подобно на приказкитѣ отъ „Хиляда и една нощь“. Питамъ: кой отъ васъ не е билъ въ болница? Кой отъ васъ не е билъ въ кальта? Съврѣменнитѣ хора бѣха едно врѣме въ водата, въ видъ на малки или голѣми риби, но днесъ не сѫ вече тамъ. Кой ги извади отъ водата? Едно врѣме съврѣменнитѣ хора бѣха изъ въздуха, летѣха като птици. Кой ги извади отъ тази срѣда? Това може да направи само Онзи, който има магическата прѫчица и може да я управлява. Този Единниятъ и до днесъ маха съ рѫка изъ въздуха, докато извади всички живи сѫщества отъ неблагоприятната за тѣхното развитие срѣда и ги постави въ по-благоприятна. И днесъ всички хора могатъ да кажатъ: не сме вече нито растения, нито риби, нито птици, нито животни, но сме човѣци. Това илюзия ли е? Казвате: можемъ да умремъ. Питамъ: кой ви внуши тази мисъль? Който люби, той вѣчно живѣе. Има Единъ, Който всѣка сутринь простира рѫцѣтѣ си върху васъ. Ставате ли сутринь, помолете се: „Господи, простри и днесъ рѫката си върху менъ!“ Мнозина се молятъ на Бога да имъ даде богатство, сила, власть и т. н. Не заповѣдвайте, на Бога, но кажете: „Господи, простри рѫката си върху менъ, да придобия малко отъ Твоего знание! Когато бѣхъ въ кальта, Ти ми служеше съ Любовь. По сѫщия начинъ и азъ днесъ ще Ти служа съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила. Отъ Тебе научихъ великия примѣръ въ живота. Сега разбрахъ смисъла на изречението: „Ти си лозата, азъ — прѫчката“. Отъ днесъ вече тази прѫчка ще дава своя плодъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 27 мартъ, 1927 г. Въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Кроткитѣ „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята.*) *) Матея 5:5 Думитѣ, които се употрѣбяватъ въ рѣчьта, едноврѣменно иматъ външенъ изразъ, както и вѫтрѣшно съдържание и смисълъ. Стремежътъ на човѣшкия духъ се заключава въ това, да разбере съдържанието и смисъла на думитѣ, които съставляватъ неговата рѣчь. Думитѣ приличатъ на скѫпоцѣнни камъни, които могатъ да се оцѣнятъ само отъ разумнитѣ хора. Глупавитѣ хора не могатъ да оцѣняватъ скѫпоцѣннитѣ камъни. Това виждаме въ баснята „пѣтелъ и алмазъ“. Единъ пѣтелъ, като ровилъ бунището, намѣрилъ въ него единъ алмазъ, голѣмъ като кокошо яйце. Като видѣлъ този лъскавъ камъкъ прѣдъ себе си, той го ритналъ и казалъ: „Какъ не можахъ да изровя едно житно зрънце вмѣсто този камъкъ?“ Обаче, пѣтелътъ не знае, че ако алмазътъ се продаде, съ полученитѣ пари ще може да купи жито, съ което да нахранятъ хиляди пѣтли като него. Казвате: това се отнася за пѣтлитѣ. То се отнася за пѣтлитѣ, но сѫщеврѣменно се отнася и за онѣзи хора, които обичатъ да ровятъ въ бунището. Христосъ казва: „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Какво се разбира подъ думитѣ „кротъкъ, кротость“? Кротостьта е качество на сърцето, а не на ума. Слѣдователно, когато чувствата на човѣка се намиратъ подъ влиянието на разумното сърце, този човѣкъ е кротъкъ. Кроткиятъ човѣкъ никога не бърза. Като се казва, че кроткитѣ ще наслѣдятъ земята, това подразбира, че тѣ ще живѣятъ на земята, колкото искатъ. Животътъ на съврѣменнитѣ хора не зависи отъ тѣхъ, вслѣдствие на което ние казваме, че тѣ не живѣятъ на земята, т. е. тѣ сѫ нейни врѣменни жители. Хората приличатъ на мухи, които влизатъ въ кѫщата на нѣкой богатъ човѣкъ, защото искатъ да се обогатятъ. Тѣ намиратъ въ кѫщата нѣщо сладко, кацватъ на него и си казватъ: хубава е тази книга, има какво да се чете! И въ кратко врѣме виждате тази книга покрита съ студенти и съ професори, като въ нѣкакъвъ съврѣмененъ университетъ. Дойде ли господарьтъ на тази кѫща и види тѣзи неканени гости върху книгата, той ги улавя една по една и ги изхвърля вънъ. Питамъ: тия мухи успѣха ли да завладатъ кѫщата на богаташа? Щомъ богаташътъ влѣзе въ кѫщата си, веднага ги изхвърля навънъ. Тия гости, като излѣзатъ вънъ, отново започватъ да разискватъ, по кой начинъ да завладѣятъ кѫщитѣ на хората. По сѫщия начинъ и хората кацватъ на земята, но не се минава много врѣме, и смъртьта иде съ своитѣ намазани съ сладко книги, които поставя прѣдъ хората. Тѣ веднага се налѣпватъ на тия книги, и смъртьта ги изхвърля навънъ. Казватъ: на едикого си се роди дѣте. Казвамъ: хората още не се раждатъ. Днесъ тѣ се намиратъ въ положението на мухитѣ, които още не живѣятъ съзнателенъ животъ. Тѣ се качватъ на мухоловкитѣ, дѣто намиратъ своята смърть. Тъй щото, съврѣменната култура свършва живота си на мухоловкитѣ. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора страдатъ, мѫчатъ се, защото си поставятъ великата задача да завладатъ земята. Тѣ трѣбва да се откажатъ отъ този стремежъ. По какъвъ начинъ? — Като се домогнатъ до висшия разуменъ животъ. Тѣ трѣбва да изучатъ законитѣ на разумния животъ и споредъ тѣхъ да живѣятъ. Значи, задачата на съврѣменнитѣ хора не се заключава въ това, да завладатъ земята, но да изучатъ законитѣ на разумния животъ, за да живѣятъ правилно на земята. Ако сте каменарь, които чука камъни, вие се нуждаете отъ голѣмъ чукъ, който, като дигате и слагате върху камънитѣ, да ги троши на по-малки парчета. Колкото и да е голѣмъ този чукъ, той е на мѣстото си. Философия има въ него. И каменарьтъ е на мѣстото си, защото знае, какъ да чупи камънитѣ. Обаче, ако сте философъ и вземете единъ голѣмъ чукъ, съ който да удряте върху нѣкоя книга, този чукъ на мѣстото си ли е? Философътъ на мѣстото си ли е? Нито чукътъ е на мѣстото си, нито философътъ. За да се напише нѣкаква философска мисъль, не се изисква чукъ, но едно малко, леко перце. Съ това перце могатъ да се пишатъ нѣжни, утѣшителни думи за сърцата. Питамъ: когато хората разрѣшаватъ важни въпроси, съ пера ли ги разрѣшаватъ, или съ чукове? Когато въ нѣкой домъ има споръ за нѣщо, перото ли разрѣшава спора, или чука? Когато между ученици и учители има споръ, недоразумения, перото ли разрѣшава тия въпроси, или чука? Когато между военнитѣ има споръ, несъгласия, перото ли разрѣшава спора и несъгласията, или чука? Когато между свещеници, проповѣдници и владици има разногласие, перото ли разрѣшава разногласията, или чука? На тѣзи въпроси вие сами ще отговорите. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята.“ Ако искате да разберете дълбокия смисълъ на думитѣ, които Христосъ е вложилъ въ този стихъ, вие трѣбва да оставите настрана вашитѣ схващания и знания за живота; сѫщеврѣменно трѣбва да се откажете отъ мисъльта, че сте достигнали върха на знанието и нѣма какво повече да достигате. Който мисли, че е достигналъ върха на знанието и нѣма повече какво да учи, той самъ си приготовлява нещастието. Сега, като максими въ живота, поставямъ слѣднитѣ положения: начало на Божествения животъ е духовниятъ; начало на духовния животъ е религиозниятъ; начало на религиозния животъ е материализмътъ; начало на материализма е смъртьта. Ако разгледаме тия положения въ обратенъ редъ, ще имаме слѣдното: начало на смъртьта е материализмътъ; начало на материализма е религията. Значи, материалиститѣ сѫ, най-религиознитѣ хора. По религиозни хора отъ материалиститѣ нѣма. Тѣ се държатъ здраво за своитѣ убѣждения, готови сѫ да умратъ за тѣхъ, но не отстѫпватъ. Кой богаташъ не умира за своята каса? Кой чиновникъ отъ пощата, като носи въ чантата си два-три милиона лева, не е готовъ да го прѣбиятъ на пѫтя съ камъни, но да не даде паритѣ? Той казва: само ако ме убиете, можете да вземете паритѣ. Какво показва това? Това е религиозно убѣждение, за което той умира. Казвамъ: краятъ на духовния животъ е религиозниятъ. Значи, ако мислите, че сте много религиозенъ, вие сте въ края на вашия духовенъ животъ, т. е. намирате се въ низходеща степень на вашето развитие. Тогава вие ставате религиозенъ човѣкъ. Що е религия? Религията е мъртва черупка, въ която влизатъ само тия хора, които нѣматъ какво да правятъ. Тѣ вѣрватъ въ формитѣ на нѣщата. Казвате: защо хората бѣгатъ отъ черковитѣ? Не вѣрватъ ли въ Бога? Питамъ: нима хората непрѣменно трѣбва да седятъ въ черковитѣ? Прѣди всичко черковата не е създадена за душата. Тя не може да служи на душата. Ако, наистина, черковата е необходимость за душата, питамъ: коя бѣше първата черкова, въ която се молѣше Адамъ? Можете ли да кажете, дали тя бѣше православна, евантелска, католическа, теософска или друга нѣкаква? Имаше ли черкова по това врѣме? Дѣ се молѣше Адамъ? Имаше ли икони и кандила? Адамъ признаваше само Единъ Живъ образъ, на който се кланяше. Всѣка сутринь Богъ посѣщаваше Адама и го извикваше: „Адаме, тукъ ли си?“ Той излизаше прѣдъ Бога и Му се покланяше. Обаче, когато Адамъ сгрѣши, Богъ го извика за послѣденъ пѫть, но той се скри отъ Лицето Му, не смѣеше да се покаже. Слѣдователно, когато нѣкой каже, че е религиозенъ човѣкъ, питамъ го: ти чувашъ ли всѣка сутринь гласа на Бога въ твоята райска градина? Ако имашъ райска градина, въ която да чувашъ гласа на Бога, ти имашъ и религия; нѣмашъ ли такава райска градина, нѣмашъ и религия. Когато хората изгубиха рая, тѣ си направиха черкова, да се забавляватъ; подъ думата „църква“ се разбира общение на душата съ Бога. Съврѣменнитѣ хора изпадатъ въ комично положение. Когато нѣкой изгуби баща си, той туря портрета му на първо мѣсто и започва да се кляня на умрѣлия си баща, като казва: благороденъ човѣкъ бѣше моятъ баща! Питамъ: дѣ се крие благородството на твоя умрѣлъ баща? Или, изобщо, въ какво се заключава благородството на умрѣлитѣ хора, или на хората, които умиратъ? Казвате: справедливъ човѣкъ бѣше моятъ баща, пъленъ съ добродѣтели. Дѣ отидоха тия добродѣтели? Ако добродѣтелитѣ могатъ да се стопятъ като ледъ, да се прѣвърнатъ въ вода и да отидатъ въ черната земя, какви добродѣтели сѫ тѣ? — Моятъ баща бѣше духовенъ човѣкъ. — Да, твоятъ баща бѣше на края на своя духовенъ животъ, на края на своя религиозенъ животъ, на края на своя материалистиченъ животъ, вслѣдствие на което той умрѣ. Ако човѣкъ се ражда като ангелъ, той трѣбва да запази това свое състояние прѣзъ цѣлия си животъ. Какъ може да запази своето състояние? — Чрѣзъ волята си, чрѣзъ своето сърце и чрѣзъ своя умъ. Защо сѫ волята, сърцето и умътъ на човѣка, ако чрѣзъ тѣхъ той не може да запази състоянието си, съ което се е родилъ, както и благата, които Богъ му е далъ въ началото на неговия животъ? Мнозина ще запитатъ: какъ е създаденъ свѣта? Какъ е създаденъ човѣкъ? — Не е въпросъ, какъ е създаденъ човѣкъ, нито е въпросъ, какъ е създаденъ свѣта, но за насъ е важно, че свѣтътъ сѫществува. Какъ е създаденъ свѣтътъ, това не знаятъ всички, но всички знаятъ, че свѣтътъ сѫществува. Защо? Защото, когато Богъ създаваше свѣта, ние не бѣхме при Него. Сѫществуватъ редъ теории на учени хора върху създаването на свѣта, но нека дойде единъ отъ тия учени да ни покаже едно клише, останало отъ създаването на свѣта. Въ първа глава на Битието се казва, че Богъ направи небето и земята. Значи, Той ги направи, но не ги създаде. Това подразбира, че Богъ ги направи видими. Въ този смисълъ земята не е мъртво тѣло. Тя е живо тѣло, върху кората на което живѣемъ. Ако бихте погледнали земята съ очитѣ на ясновидеца, вие бихте я видѣли като красива жена, наша майка, въ която живѣемъ ние, хората, и които тя често потупва, понеже не изпълняватъ службата си, както трѣбва. По отношение величината на земята хората прѣдставляватъ малки бубулечици. Когато нѣкоя отъ тия бубулечици не слуша майката — земя, тя я чукне съ единия си пръстъ, и бубулечицата отхвръква далечъ нѣкѫдѣ въ пространството. Слѣдъ това останалитѣ бубулечици казватъ: едикоя си бубулечица умрѣла. Защо умрѣла тази бубулечица — човѣкъ? Понеже билъ недоволенъ, че нѣмалъ знания, нѣмалъ богатства и т. н. Земята казва: слушай, синко, понеже си дошълъ при мене да се учишъ, ще живѣешъ тукъ, докато израснешъ, и слѣдъ това ще те изпратя на слънцето да се учишъ. Слънцето е грамадно тѣло, милионъ и половина пѫти по-голѣмо отъ нашата майка — земя. Нѣкой казва: голѣмо нещастие ме сполетѣ, но нѣма какво да се прави, тъй е писалъ Господъ. Не, Господъ никога не се занимава съ нещастията на хората. Веднъжъ човѣкъ е дошълъ на земята, той трѣбва да знае, че тя е негова възпитателка. Тя казва: каквото ти е нужно въ живота, отъ мене искай. Азъ ще ти дамъ и жито, и царевица, и ябълки, и круши, и бонбони, но отъ тебе искамъ да учишъ и да слушашъ. Не учишъ ли и не слушашъ ли, моятъ пръстъ ще те чукне, и ти ще умрешъ. Сега всички учени, философи, проповѣдници, свещеници, владици умиратъ, а хората казватъ, че сѫ отишли на онзи свѣтъ. Чудни сѫ хората, които безъ да сѫ ясновидци, казватъ, че тѣхнитѣ близки отишли на онзи свѣтъ. Да подържатъ това твърдение, то е все едно слѣпиятъ да казва, че видѣлъ нѣкой неговъ познатъ да отива къмъ Витоша. Слѣпиятъ, който не вижда нѣщата, трѣбва да каже: казаха ми, че моятъ познатъ отиде на Витоша. Който вижда, само той може да каже: видѣхъ своятъ познатъ да отива къмъ Витоша. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Нѣкой казва: азъ отъ кроткитѣ ли съмъ? — Ако бѣше отъ кроткитѣ, земята щѣше да бѫде твое наслѣдство. Пари имашъ ли, касата ти пълна ли е? — Не е пълна.— Тогава не си отъ кроткитѣ. Разумность имашъ ли? — Нѣмамъ. — Пакъ не си отъ кроткитѣ. Кроткиятъ човѣкъ има всичко. Неговата градина е пълна съ ябълки, съ круши, съ портокали, съ лимони, съ праскови и т. н. Земята е негово наслѣдство, и той разполага съ нейнитѣ богатства. Нѣкой казва: азъ не се занимавамъ съ земни работи, азъ се занимавамъ съ поезия, стихове пиша. Казвамъ: съврѣменниятъ поетъ първо съчинява, послѣ пише въ ума си и най послѣ прѣвежда на книга. И наистина, виждаме нѣкой поетъ седналъ нѣкѫдѣ, мѫчи се, търси рими, съчинява и най-послѣ прѣведе намисленото на книга. Значи, той прѣвежда на книга, а не пише никаква поезия. Истинскиятъ поетъ е вѫтрѣ въ него. Казвате: еди-кой си музикантъ създалъ нѣщо, написалъ нѣкакво велико произведение. — Не, и този музикантъ не създава самъ, но той само прѣвежда. Истинскиятъ музикантъ е въ него вѫтрѣ: той диктува, а другиятъ отвънъ прѣвежда. Казвате: този човѣкъ е много религиозенъ. Защо? — По цѣлъ день се моли на Бога, поклони прави, чете псалмитѣ на Давида. Питамъ: колко свои псалми той прочете и написа? Това, което той прави, е пакъ прѣвеждане. Това сѫ псалми на Давида, а не негови. Всѣка сутринь вие трѣбва да съчините по единъ псаломъ отъ себе си. Който не знае да съчинява псалми, той не знае да се моли. Първата работа, като станете сутринь, е да съчините по единъ малъкъ псаломъ и да видите, дали Богъ ще го удобри. Ако Богъ го удобри, ще го оставите въ първоначалния си видъ; не го ли удобри, ще оставите Той да го поправи и ще го запазите въ този корегиранъ видъ. Колко псалми съчинихте досега? Ако всѣка сутринь е трѣбвало да съчинявате по една пѣсень и да нарисувате по една картина, колко пѣсни и колко картини трѣбваше да имате досега? Великата Божествена наука опрѣдѣля точно чъртитѣ на истинския поетъ, художникъ или музикантъ. Ако се вгледате въ лицето или въ челото на такъвъ поетъ, ще видите, че отъ лицето, или отъ главата му излиза силна свѣтлина, и той започва да съчинява нѣкое свое произведение. Казвамъ: велико нѣщо е човѣшката душа! И слѣдъ това хората още продължаватъ да се запитватъ, сѫществува ли душа, или не. Който пита, сѫществува ли душа, или не, това показва, че неговата душа е по-малка отъ самия него. Този човѣкъ трѣбва да остави този въпросъ настрана и да не разисква върху него. Душата освѣтлява човѣка. Всичкото знание, което той носи въ себе си отъ памти-вѣка, както и Любовьта, Мѫдростьта и Истината, тритѣ начала на живота — се криятъ, именно, въ неговата душа. Тя е складъ, хранилище на всички негови богатства. Всички трудни въпроси, които изникватъ прѣдъ човѣка, се рѣшаватъ пакъ отъ душата. Трѣбва ли тогава да запитвате, сѫществува ли душа, или не? Който не вѣрва въ сѫществуването на душата, той се намира въ края на материализма, и смъртьта е неговъ дѣлъ. Какво става съ този, който умира? Той изгубва всичко. И слѣдъ това хората започватъ да се успокояватъ съ думитѣ: ако има бѫдещъ животъ и сме живѣли добрѣ, ние печелимъ; ако пъкъ нѣма бѫдещъ животъ, нищо не губимъ. Казвамъ: ако има бѫдещъ животъ и не си живѣлъ, както трѣбва, ти губишъ, понеже влизашъ въ живота на страданията. Въ този животъ ти ще бѫдешъ глухъ, слѣпъ, сакатъ, нѣмъ и ще се намирашъ въ вѣчна тъмнина и постоянно мѫчение. Ако влѣзешъ въ духовния свѣтъ глухъ, слѣпъ, нѣмъ, сакатъ и не можешъ да продължишъ своето развитие, защо трѣбва да се излагашъ на такова мѫчение? Казвате: Богъ не сѫществува. Това показва, че вие не вѣрвате въ този богъ, когото сами сте създали. Началото, отъ което сме излѣзли, е Богъ. Той ни дава потикъ къмъ великото и красивото, вслѣдствие на което ние се стремимъ да бѫдемъ разумни, свободни, учени, щастливи, т. е. хора съ широки сърца и свѣтли умове. Питамъ: отдѣ и какъ се създаватъ тия потици у човѣка? Гледате човѣка, като заспи, нищо нѣма въ него, не се забѣлѣзва никакъвъ потикъ. Когато спи, той нищо не разбира. Дѣ е тогава истинскиятъ човѣкъ? Истинскиятъ човѣкъ никога не спи. Сънътъ прѣдставлява раздвояване на човѣшкото съзнание. Това показва, че между физическото и духовното съзнание на човѣка нѣма връзка. Слѣдователно, явленията отъ духовния свѣтъ не могатъ да се реализиратъ на земята, и обратно: явленията отъ земята не могатъ да се реализиратъ въ духовния свѣтъ. И затова, ако човѣкъ влѣзе неприготвенъ въ духовния свѣтъ, той ще усѣти, като че пада отнѣкѫдѣ. Такова е положението на земния човѣкъ, който мисли за себе си, че всичко знае. Питатъ го: отдѣ идешъ? — Не зная. Кой е твоятъ дѣдо, или твоята баба отъ прѣди четири поколѣния? — И това не зная. И колко нѣщо още не знае, а се заема съ разискване върху въпроса, сѫществува ли Господъ, или не. При всичкитѣ ваши знания, щомъ ви сполети най малкото нещастие, веднага казвате: нѣма Правда въ свѣта. Казвамъ: тъкмо това нещастие показва, че има Правда въ свѣта. Не мислете, че това, което ви говоря, има нѣщо общо съ вашия личенъ животъ. Азъ изнасямъ старитѣ схващания на хората отъ хиляди години насамъ. Има едно ново схващане, което трѣбва да приемете, ако искате да се освободите отъ страданията въ свѣта. Освободите ли се отъ страданията и нещастията, вие едноврѣменно съ това ще се освободите и отъ много други нѣща, които спъватъ вашето развитие. Прѣдставете си, че вие сте бѣденъ човѣкъ и се нуждаете отъ пари. Казвате: безъ пари не може да се живѣе, безъ пари не може и да се работи. Така е, безъ пари не може въ този свѣтъ, обаче, има единъ господарь, на когото всички служатъ безъ пари и то доброволно. Кой е този господарь? — Това сте самитѣ вие. Когато човѣкъ работи на себе си, иска ли за това пари? — Не иска. Каквото ви накара този господарь, вие съ готовность работите: копаете, орете, жънете, учите — всичко това правите доброволно и гледате, да не ви изпѫди само. Каквото ви накара и каквото ви даде този господарь, отъ всичко сте доволни. Слѣдователно, единъ день, когото вашето съзнание се обедини съ общото съзнание на всички хора, и когато всѣки човѣкъ започне да работи и за другитѣ, както за себе си, ще има ли тогава бѣдни хора въ свѣта? — Нѣма да има. И ако у всѣки сиромахъ има това благородство, че той никога да не помисли за касата на нѣкой богаташъ, нѣма ли да има разбиране и съгласие между хората? Всѣки ще прѣдпочита да води идеенъ животъ и да работи добросъвѣстно, отколкото да обира чуждитѣ каси. Идейниятъ човѣкъ е взискателенъ къмъ всичко. Той може да е бѣденъ, да нѣма обуща и шапка на главата си, но отвънъ още ще познаете, че той е човѣкъ съ идея. Ако пъкъ е богатъ, той ще се облѣче съ най-хубави дрехи, съ най-хубава шапка, всичко въ него ще бѫде изискано. Неговото облѣкло ще прѣдставлява контрастъ на модата, но ще бѫде изискано. Това, именно, показва, че той е идеенъ. Идейниятъ човѣкъ не си позволява да ходи съ скѫсани дрехи, или съ скѫсани обуща. Дрехитѣ му могатъ да бѫдатъ стари, но нѣма да иматъ дупки. Яви ли се нѣкаква дупка на дрехитѣ му, той веднага взима мѣрки да я закърпи. Ако този човѣкъ нѣма шапка, той ще ходи гологлавъ, но никога съ скѫсана шапка. Сега, като вървите отъ видимото къмъ невидимото, питамъ: какви трѣбва да бѫдете въ вашия вѫтрѣшенъ животъ? Често вие не обичате хората да ви безпокоятъ. Тъкмо затова ще дойде прѣдъ кѫщата ви нѣкой просекъ, ще похлопа на вратата ви, и като му отворите, той ще ви говори около половинъ часъ, като че ви проповѣдва. За да се освободите отъ него, вие ще му дадете нѣщо и ще си кажете: отдѣ се намѣри сега този просекъ, да ми отнеме толкова врѣме? Питамъ: и вие, като този просекъ, не заставате ли съ часове прѣдъ Господа да Му разправяте за жена си, за дѣцата си, за това-онова? Ако пъкъ сте ученъ, който е написалъ нѣкакво научно съчинение, което хората не прѣцѣняватъ, както трѣбва, вие веднага отивате при Господа и започвате да Му се оплакватъ че хората не ви разбиратъ, не могатъ да ви оцѣнятъ и т. н. Затова, именно, Христосъ казва: „Кроткитѣ, разумнитѣ ще наслѣдятъ земята“. Това не значи, че не трѣбва да пишете, да работите, но хубаво трѣбва да пишете. На поета трѣбва хубаво перце, а не чукъ, На шивача трѣбва хубава игла, а не чукъ. На музиканта трѣбва хубавъ инструментъ, а не чукъ. За деликатнитѣ работи се изискватъ деликатни инструменти, а не чукове. Всѣки човѣкъ ще оправи работата си съ инструментъ, който отговаря на неговитѣ знания и способности. Шивачътъ ще оправи работитѣ си съ иглата. Поетътъ ще оправи работитѣ си съ перото. Музикантътъ ще оправи работата си съ лѫка и цигулката. Земледѣлецътъ ще оправи работитѣ си съ ралото и мотиката. Умнитѣ хора съ какво ще опраятъ работитѣ си: съ иглата, съ перото, съ лѫка и цигулката, съ ралото и мотиката, или съ друго нѣщо? Всѣки човѣкъ има нѣщо специфично за себе си, съ което може да оправи работитѣ си, но той трѣбва да знае, какъ да управлява това нѣщо. Той трѣбва да управлява своя инструментъ така, както вѣщиятъ капелмайсторъ управлява съ прѫчицата си своитѣ музиканти. Слѣдъ освобождението на България, единъ българинъ тръгналъ да търси служба, но каквато намиралъ, все му се виждала трудна. Единъ день, като минавалъ покрай градската градина, видѣлъ единъ господинъ, съ прѫчица въ рѫка, маха изъ въздуха, управлява нѣколко музиканти. Като видѣлъ това нѣщо, той си казалъ: ето, намѣрихъ една лесна работа за менъ. Като махамъ съ тази прѫчица, ще мога лесно да си изкарамъ прѣхраната. Този човѣкъ не знае, че голѣмо изкуство има въ махането на прѫчицата. Ако той маха, а музикантитѣ не го разбиратъ, нищо нѣма да излѣзе. Всѣки може да вземе прѫчицата и да я маха изъ въздуха, но той трѣбва да знае, какъ да я маха. Всѣки може да вземе перото въ рѫка и да пише, но ако не знае, какъ да пише, нищо нѣма да излѣзе. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Това значи: земята ще бѫде достояние главно на кроткитѣ. Защо? — Защото кроткиятъ човѣкъ знае законитѣ, чрѣзъ които може да придобие Вѣчния Животъ. Затова хората трѣбва да изучаватъ малкитѣ мистерии. Една отъ задачитѣ на ученицитѣ е да изучаватъ малкитѣ и голѣмитѣ мистерии въ живота. Всѣки човѣкъ е ученикъ, дошълъ на земята да учи. Всѣки отъ васъ има майка и баща въ невидимия свѣтъ, които сѫ ви изпратили на земята да учите. Вие сте забравили вашитѣ родители отъ невидимия свѣтъ, но като свършите земното училище, пакъ ще се върнете при тѣхъ. Тамъ вие ще имъ разправяте, какво сте научили на земята, а тѣ отново ще ви изпратятъ тукъ, да учите. Значи, ще има постоянно качване и слизане. Въ това отношение духовниятъ свѣтъ е за напрѣдналитѣ души. Царството Божие е за възрастьнитѣ, за разумнитѣ хора, а земята е забавачница за дѣцата. Всички съврѣменни учени работятъ въ тая забавачница, за да има съ какво да се занимаватъ. Отлична забавачница е земята! Какво се учи и върху какво се говори въ духовния и въ Божествения свѣтъ, вие можете да сѫдите отъ живота на земята. Ако на земята се разисква върху толкова важни въпроси, какво остава тогава за духовния и за Божествения свѣтъ? Въ една отъ миналитѣ бесѣди говорихъ, че на земята отъ врѣме на врѣме идватъ ангели, които правятъ изчисления върху разни въпроси. Напримѣръ, тѣ правятъ изчисление върху въпроситѣ: колко милиона години сѫ необходими, докато нашата вселена дойде до своето пълно развитие? Колко милиона разумни сѫщества трѣбва да работятъ прѣзъ това врѣме въ вселената? Нашата вселена крие въ себе си възможности за развитието на разумнитѣ сѫщества. Единъ день, когато тѣ завършатъ своето развитие, ще се създаде нова вселена. На сѫщото основание, когато и нашата земя завърши своето развитие, тя, заедно съ разумнитѣ сѫщества, които живѣятъ на нея, ще дойде до Божественото пристанище, и тамъ ще спре. Тукъ тя ще се отърси отъ всичкия си багажъ, отъ всички свои дѣца, и първо тя, а слѣдъ нея разумнитѣ сѫщества, ще се явятъ прѣдъ Бога, да дадатъ отчетъ за извършената отъ тѣхъ работа. Слѣдъ това тѣ ще получатъ нова работа. Питамъ: дѣ ще бѫде тогава земята? Какво ще бѫде вашето състояние? Казвате: какво ще бѫде състоянието ни тогава, не знаемъ; какви ще бѫдемъ, пакъ не знаемъ, но знаемъ; че досега сме стѫпвали на земята съ краката си, и отсега нататъкъ ще стѫпваме по сѫщия начинъ. Че трѣбва да стѫпвате на земята съ краката си, това е ваше специално схващане, но питамъ: птицитѣ, рибитѣ, микробитѣ и редъ още живи сѫщества, които живѣятъ по лицето на земята, все съ крака ли стѫпватъ? Кой е истинскиятъ начинъ за ходене: съ крака, или безъ крака? Ние трѣбва да дойдемъ до положението да ходимъ така, че краката ни едва да се докосватъ до земята. Сега земята се е прѣвърнала на пустиня: дѣто стѫпи човѣшки кракъ, всичко подъ него изсъхва. Въ нѣколко годишния ни животъ на земята, всичко подъ насъ е изсъхнало. Всички улици, всички шосета сѫ покрити съ прахъ. Шосетата на съврѣменнитѣ културни хора сѫ покрити съ толкова много прахъ, че тѣхнитѣ учени умиратъ отъ този прахъ. И слѣдъ всичко това казватъ: отлични шосета имаме! Благодарение на автомобилитѣ пъкъ, хората се задушаватъ отъ тѣхнитѣ газове. Американцитѣ, напримѣръ, се видѣли въ чудо, какво да правятъ съ тъй много наплодилитѣ се автомобили въ Чикаго. Прѣдставете си една улица дълга 10 километра, по дължината на която сѫ наредени автомобили единъ до другъ! Тѣ сѫ се наплодили като рибитѣ въ водата. Какво ще правятъ по-нататъкъ? Тогава ще се усъвършенствува аеропланното изкуство, и хората ще летятъ съ аероплани изъ въздуха. Значи, и въ техническия животъ всѣко старо изобретение се замѣства съ ново. Въпрѣки това, ние слушаме хората да казватъ, че старитѣ вѣрвания трѣбва да се запазятъ, че старата религия трѣбва да се възстанови и т. н. Ако това трѣбва да бѫде така, тогава нека възстановимъ първия день отъ създаването на земята. Нека възстановимъ първоначалното състояние на земята. Слѣдователно, да искате възстановяване на старитѣ нѣща, това е неразбиране на живота. Въ свѣта сѫществува само единъ животъ — Божествениятъ, а всички стари религии не сѫ нищо друго, освѣнъ листа на този животъ. Утрѣ листата ще окапятъ и ще остане само дървото на живота. И духовниятъ животъ е врѣмененъ. Утрѣ и той ще отлети. Само Божествениятъ животъ е вѣченъ. Значи, кротостьта у човѣка прѣдставлява Божественото, което ще наслѣди земята. Слѣдователно, кротостьта, тази велика Божествена проява живѣе у всѣки човѣкъ. Както кротостьта остава вѣчно на земята, така и човѣкъ не трѣбва да бѫде листъ на дървото, макаръ че това влиза въ реда на еволюцията. И тъй, кроткиятъ човѣкъ трѣбва да води самостоятеленъ животъ. Самостоятеленъ животъ има само въ узрѣлия плодъ, който съдържа въ себе си всички възможности за развитие. Въ това отношение той се явява като символъ въ живота. Дървото пъкъ има способность да се индивидуализира. То символизира душата. Само тя има възможность да се прояви въ своята абсолютна свобода. Казвате: защо човѣкъ трѣбва да бѫде кротъкъ? Ако човѣкъ не е кротъкъ, той не може да постигне нищо. Азъ не говоря за кротостьта на овцата. Споредъ мене овцата не е кротка. Мислите ли, че парализираниятъ човѣкъ, който не прави никакви пакости, е кротъкъ? Мислите ли, че змийскитѣ яйца, който още не сѫ излюпени, сѫ кротки? Излюпете ги и ще видите тѣхната кротость. Сѫщото може да се каже и за човѣка. Излюпете човѣка, и ще видите, че той не е кротъкъ. Има нѣщо лошо въ човѣка. Животътъ трѣбва да излюпи хората, да ги разтърси, за да имъ покаже, какви сѫ. Казвате: условията на живота сѫ лоши. Условията на живота не сѫ лоши, но съврѣменнитѣ хора сѫ подобни на скѫпоцѣннитѣ камъни, затова, каквото и да правите съ скѫпоцѣннитѣ камъни, тѣ пакъ камъни си оставатъ, макаръ и скѫпоцѣнни. Казвате: какъ ще познаемъ кроткиятъ човѣкъ? Ще ви дамъ единъ начинъ, по който можете да познавате кроткия човѣкъ. Той е слѣдниятъ. Ако лишите кроткия човѣкъ отъ условията на неговото развитие, отъ неговитѣ права и го изпратите нѣкѫдѣ изъ пространството, той ще се прѣвърне въ вода, която е въ състояние да ви разруши. Водата руши даже и най-твърдитѣ скали и канари. Ако и втори пѫть го спънете, той ще се прѣвърне въ електричество, въ динамически сили, които ще разрушатъ живота ви. Ако му попречите и трети пѫть, той ще се прѣвърне въ огънь и ще запали кѫщата ви. Сега, хората като не разбиратъ този законъ, щомъ видятъ, че нѣкой човѣкъ се провини въ нѣщо, тѣ веднага рѣшаватъ: хайде да обѣсимъ този човѣкъ, или да го убиемъ, да го изпратимъ по нѣкакъвъ начинъ на онзи свѣтъ. Казвамъ: хората не се поправятъ нито съ убийства, нито съ обѣсване. Ние не можемъ да измѣнимъ великия Божи законъ, който казва: „Не убий!“ Вие имате право да убиете човѣка само тогава, когато, като го извадите отъ неговата стара, нехигиенична кѫща, го поставите въ нова, по-хигиенична кѫща отъ старата. Поставите ли го въ нова кѫща, запалете старата! Така Богъ прави съ грѣшния човѣкъ. Той го изважда отъ неговото грѣшно състояние и го поставя въ друго, по-благоприятно за неговото развитие. Слѣдователно, и вие трѣбва да приложите въ своитѣ мисли и желания закона за смена на състоянията, съ които си служи Богъ. Вие не можете изведнъжъ да прѣмахнете едно лошо чувство, което се е породило въ сърцето ви, или една лоша мисъль, която се е породила въ ума ви, безъ да обмислите начина и врѣмето за тѣхното прѣмахване. Вие трѣбва да работите разумно, да рѣшите, трѣбва ли да ги прѣмахнете, и ако трѣбва, по какъвъ начинъ да направите това. Въ Божествения свѣтъ сѫществува законъ, който точно опрѣдѣля врѣмето за реализиране на всѣка мисъль, на всѣко чувство и на всѣко желание. Не спазите ли врѣмето, което този законъ е опрѣдѣлилъ, вие ще чакате друго врѣме. Първото врѣме е вече пропуснато. Божествениятъ свѣтъ е свѣтъ на пъленъ редъ и порядъкъ. Като естествено послѣдствие на този животъ, и разумнитѣ хора живѣятъ въ пъленъ редъ и порядъкъ. Питамъ: каква е задачата ви за днесъ? Задачата на днешния день е да оживѣете, да възкръснете, да намѣрите смисъла на истинския животъ, да се освободите отъ задълженията си, да обикнете ближнитѣ си, да се помирите и простите съ неприятелитѣ си и да се заемете съ правене добро. Днешниятъ день не е опрѣдѣленъ за сказки, за концерти, за забавления. Нѣкой казва: тази вечерь съмъ опрѣдѣлилъ да отида на концертъ, дошълъ е единъ виденъ музикантъ. Азъ наричамъ първокласенъ, виденъ музикантъ или пѣвецъ този, който е готовъ да отиде въ дома на нѣкоя бѣдна вдовица, да събере дѣцата ѝ наоколо си, да извика слѣдъ това още нѣколко бѣдни сѣмейства и да започне да имъ свири или пѣе най-хубавитѣ си номера. Сега какво правятъ виднитѣ музиканти? Тѣ опрѣдѣлятъ нѣкой день, или нѣкоя вечерь за концертъ, събиратъ хора отъ висшето общество, които ще имъ платятъ добрѣ, и започватъ да свирятъ. Слѣдъ свършване на концерта, публиката ще имъ поднесе нѣколко хубави букети, и съ това всичко се свършва. Тия музиканти си въобразяватъ, че публиката е разбрала и оцѣнила тѣхното свирене. Истински музикаленъ човѣкъ е този, комуто сърцето трепва при слушане на музика, или на пѣние. Ако търсите истинския музикантъ, или пѣвецъ, вие ще го намѣрите въ кроткия човѣкъ. Каквото изкуство и да има, той ще го посвети за благото на своитѣ ближни. Ако кроткиятъ човѣкъ е музикантъ, той ще вземе цигулката си недѣленъ день и ще отиде поне при двѣ-три бѣдни вдовици, да имъ посвири малко. Ако е поетъ, той ще вземе своитѣ най-хубави произведения и ще имъ прочете нѣщо отъ тѣхъ. Ако е ученъ човѣкъ, той ще отиде да имъ поговори нѣщо по науката, което тѣ не знаятъ и отъ което се интересуватъ. Кроткиятъ човѣкъ поне единъ день отъ седмицата ще посвети за благото на своитѣ ближни. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Щомъ дойде недѣля или нѣкакъвъ празникъ, тѣ излизатъ на разходка, по-близо или по-далечъ отъ града, и се разговарятъ, спорятъ, критикуватъ ту държавата, ту свѣта, че не билъ направенъ, както трѣбва и т. н. Какво направиха европейцитѣ съ Китай? Успѣха ли да го изправятъ? Напротивъ, китайцитѣ се пробудиха и казаха: не искаме насилие надъ насъ! Колкото и да сме миролюбивъ народъ, не искаме европейцитѣ да ни заповѣдватъ! Япония се освободи, Турция се освободи, и ние искаме да се освободимъ! Единъ народъ отъ 400 милиона души не може да се подчини на европейцитѣ. Никакво насилие не търпимъ вече! Има редъ постѫпки на европейцитѣ, които не ги прѣпорѫчватъ. Азъ не искамъ да изнасямъ тѣхнитѣ постѫпки, но казвамъ: това, съ което европейцитѣ се хвалятъ, не е никаква култура. Може ли да се оправи свѣта съ такава култура? Знаете ли, че единъ день сѫзнанието у бѣднитѣ, у сиромаситѣ ще се пробуди? Божественото съзнание и у тѣхъ ще се пробуди и ще заговори. Врѣме е вече да се живѣе разумно! Не се ли приеме разумниятъ животъ, катастрофитѣ неизбѣжно ще дойдатъ. Разумното, Божественото ще се наложи въ свѣта. Това ще стане не чрѣзъ разрушение, но чрѣзъ разумность и любовь. Разумнитѣ сѫщества идатъ вече въ свѣта и насаждатъ новитѣ идеи. Азъ бихъ желалъ всички млади, всички учени и философи да дадатъ ходъ на новитѣ идеи въ свѣта и да ги приложатъ поне въ минимална степень. Това не може да стане изведнъжъ, но постепенно: лѫчъ слѣдъ лѫчъ ще иде, докато свѣтлината на изгрѣващето слънце се усили и освѣтли всичко около себе си. Вѣрвайте въ това и ще успѣете. Казвамъ: прѣди двѣ хиляди години дойде въ свѣта единъ великъ Учитель, когото хората приеха за Богъ. Тѣ направиха милиони църкви въ Негово име, и продължаватъ да Му служатъ и до днесъ. Питамъ: колко свещеници и владици отъ тѣзи, които служатъ на Христа, могатъ да умратъ за Него? Ще кажете, че въ Русия умрѣха много свещеници и владици за Христа. Тѣ умрѣха насила, не по своя воля. Нима разбойницитѣ и прѣстѫпницитѣ въ затвора умиратъ за идея? Нима войницитѣ на бойното поле умиратъ за идея? Всички умиратъ насила. Въпросътъ е, колко свещеници и владици доброволно биха умрѣли за Христа. Или, колко свещеници и владици биха прочели нѣколко молитви на бѣдни хора безъ пари? Сега, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ нито свещеницитѣ, нито владицитѣ, но казвамъ, че сѫботата и недѣлята сѫ опрѣдѣлени дни за правене добро. Ако Богъ ни хване въ неизпълнение на Неговия законъ, нѣма да остане косъмъ на главата ни, нито парче отъ дрехата ни. Всѣки, който не изпълнява Божия законъ, ще влѣзе въ затвора, и тамъ ще се разправятъ съ него по всичкитѣ правила на изкуството. И ако ме питатъ, защо този ученъ, този музикантъ, този поетъ, този художникъ, или този свещеникъ страда толкова много, ще отговоря: той страда, защото не е кротъкъ и недѣленъ день не прави добро. Колцина отъ васъ сте готови да правите добро? Ще кажете: не знаемъ, какъ да правимъ добро. — Който има желание да прави добро, той всѣкога ще намѣри начинъ, какъ да го направи. Една мома казвала на другаркитѣ си, че не знае да играе хоро. Другаркитѣ не и вѣрвали и единъ день се наговорили да се пошегуватъ съ нея, да видятъ, може ли да играе и да тропа на хорото, или не. Тѣ взели една нагорещена тенекия и я турили подъ краката ѝ. Като стѫпила на тенекията, младата мома започнала да скача, да тропа, да играе. Като я видѣли другаркитѣ ѝ въ това положение, тѣ започнали да ѝ се смѣятъ и казали: както виждашъ сама, ти знаешъ да играешъ. Кога знае да играе тази мома? — Когато тенекията се нагорещи силно, и тя трѣбва да стѫпи на нея. Що е тропането? Какво прѣдставляватъ игритѣ? Игритѣ, съ които хората се забавляватъ, сѫ дошли случайно въ свѣта. Въ първо врѣме хората не сѫ знаели да играятъ, нито да тропатъ на хоро. Послѣ, при различни случаи въ живота, тѣ сѫ започнали да прилагатъ игритѣ. Въ българскитѣ хора, напримѣръ, въртенето става ту налѣво, ту надѣсно. Въртенето при хората се основава на особенъ магнетически законъ. Когато хорото се върти налѣво, напримѣръ, отъ момитѣ излизатъ особени магнетични струи; слѣдъ това, когато хорото се обърне надѣсно, тѣзи магнетични струи засѣгатъ момцитѣ и указватъ извѣстно влияние върху тѣхъ. Сѫщото става и съ момитѣ. Когато хорото се върти надѣсно, отъ момцитѣ излизатъ особени струи; послѣ, когато хорото се обърне налѣво, тѣзи струи засѣгатъ момитѣ. Ако погледнете хорото съ окото на ясновидеца, вие ще видите, че тѣзи струи се отдѣлятъ въ видъ на свѣтлина. Когато свѣтлитѣ струи отъ момцитѣ засѣгатъ момитѣ, сърцата имъ трепватъ; когато свѣтлитѣ струи отъ момитѣ засѣгатъ момцитѣ, и тѣхнитѣ сърца трепватъ. Въ този случай хорото има смисълъ и за момитѣ, и за момцитѣ. Ако отъ еднитѣ и отъ другитѣ не излизаха никакви свѣтли струи, тропането нѣмаше да има никакъвъ смисълъ. Тѣзи свѣтли струи сѫ приятни, и затова хорото се върти. Питатъ: защо хорото се върти ту налѣво, ту надѣсно?— За да излѣзатъ свѣтлитѣ струи отъ момитѣ и да ги възприематъ момцитѣ; послѣ пъкъ да излѣзатъ свѣтлитѣ струи отъ момцитѣ и да ги възприематъ момитѣ. Безъ тѣзи струи хорото не би се въртѣло. Що е животътъ? — Хоро. Нѣкой казва: чудно нѣщо, видѣхъ на едно мѣсто попъ да играе хоро! Какво отъ това? То е обикновено нѣщо. Нима при вѣнчаването на хората свещеникътъ не играе хоро съ младоженцитѣ? Той ги хваща за рѫка и обикаля съ тѣхъ, хоро играе. Казвамъ: лошото не е въ това, че младоженцитѣ играятъ хоро, но защо прѣставатъ да играятъ слѣдъ като се оженятъ? Тамъ е лошото. Какво по-хубаво отъ това, когато мѫжътъ, жената или дѣцата въ единъ домъ се разгнѣвятъ нѣщо и се хванатъ на хоро да играятъ? Ако синътъ или дъщерята знае да свири на нѣщо, нека свири, а всички останали да се наловятъ на хоро и да играятъ. Нѣма по-добро нѣщо отъ това, да се върти хорото по домоветѣ. Ще кажете, че това е срамно. Когато хората се каратъ, или биятъ, не било срамно, а да играятъ хоро било срамно. Нѣма по-голѣма философия отъ тази, да се играе хоро, но тази философия трѣбва да се прилага въ живота. Тя дава начинъ и методи, какъ да се постѫпва при единъ, или при другъ случай въ живота. Обаче, всички хора не могатъ да постѫпватъ по единъ и сѫщъ начинъ. Хиляди и милиони начини има, по които хората постѫпватъ. Всѣки трѣбва да се рѫководи отъ своя вѫтрѣшенъ стремежъ на душата, който, именно, ще му опрѣдѣли и начинъ за постѫпване. Този начинъ ще отговаря на неговото развитие. „Кроткиятъ ще наслѣди земята“. Ако вие наслѣдите земята, ще бѫдете богати съ сила, съзнание, съ животъ, съ пари, ще разполагате съ аероплани, съ автомобили — дѣто искате, ще можете да отивате безпрѣпятствено. Кроткиятъ може да постигне всички желания на своята душа, но не изведнъжъ, а постепенно. И безъ това той ще живѣе вѣчно на земята; слѣдователно, въ продължение на своя дълъгъ животъ, ще има възможность да постигне всичко. Питамъ: знаете ли, какво ще стане съ васъ, ако приложите вѣруюто, което имате? Запримѣръ, каква мисъль ви дойде тази сутринь въ главата? Едно трѣбва да помните: каквато мисъль и да ви дойде на ума, тя крие въ себе си нѣщо хубаво. Нѣкои мисли сѫ лоши по причина на това, че сѫ окаляни, дълъгъ пѫть сѫ минали; изчистите ли ги, въ всѣка отъ тия мисли ще намѣрите по единъ скѫпоцѣненъ камъкъ, дълбоко нѣкѫдѣ скритъ. На това основание вие трѣбва да изчистите всѣка нечиста мисъль, която минава прѣзъ ума ви. Смисълътъ на живота не се заключава въ това, да избѣгвате лошитѣ мисли, чувства и желания и да се стремите да се освободите отъ тѣхъ, но трѣбва грижливо да ги чистите, както майката чисти малкото си дѣте. Кроткиятъ човѣкъ е силенъ, защото постѫпва така. И тъй, какво ималъ прѣдъ видъ Христосъ прѣди двѣ хиляди години, когато говорилъ на хората за блаженствата? Деветьтѣ блаженства, които Той е далъ, прѣдставляватъ деветь метода за работа. Тѣзи методи се отнасятъ само за ученицитѣ, и то за онѣзи отъ тѣхъ, които искатъ да се запознаятъ съ мистериитѣ на свѣта. Само тия ученици, именно, трѣбва да изучаватъ блаженствата. При това, тѣ трѣбва да се научатъ да изговарятъ правилно думитѣ въ тия блаженства. Всѣка дума, произнесена правилно, произвежда извѣстенъ ефектъ. Напримѣръ, ако произнесете думата „кротъкъ“, както трѣбва, колкото и да сте тѫженъ, тя ще бѫде въ сила да измѣни вашето състояние. Съврѣменнитѣ хора говорятъ, правятъ добрини, но всичко това нѣма резултатъ. Защо? — Защото тѣ говорятъ безъ любовь, правятъ добро безъ любовь и т. н. Добринитѣ, които правимъ съ любовь, прѣдставляватъ едни отъ хилядитѣ начини, чрѣзъ които се проявява Божията Любовь. За да се направи нѣкое добро съ любовь, човѣкъ трѣбва да има вѣра. Вѣрата е вѫтрѣшна връзка, която човѣкъ трѣбва да има, ако иска Любовьта да му даде начини и методи, чрѣзъ които той да дѣйствува. Когато поетътъ или писательтъ напище нѣщо, той трѣбва да е увѣренъ напълно въ това, което е писалъ. При това, той самъ трѣбва да е доволенъ отъ своята работа. Кое у човѣка се задоволява лесно? — Божественото. Затова, живѣете ли по новия начинъ, вие ще усѣтите въ себе си присѫтствието на Божественото, вслѣдствие на което ще изпитате вѫтрѣшна радость. Тази радость показва, че и Богъ е доволенъ отъ васъ. Станете ли сутринь недоволни, това показва, че имате нѣкакъвъ недостатъкъ въ себе си. Ако нѣкой отъ васъ, като вегетарианецъ, сънува, напримѣръ, че убива нѣкого съ ножъ, това показва, че нѣкаква нечиста мисъль го е вълнувала. Щомъ стане сутриньта, той трѣбва да се освободи отъ тази мисъль. Другъ сънува, че отива нѣкѫдѣ да краде пари и разбива нѣкаква каса. Такъвъ родъ сънища оставятъ у човѣка извѣстно недоволство, което показва, че той не е отъ кроткитѣ хора. Добрѣ е човѣкъ да бѫде силенъ, но да не убива. Той не трѣбва да убива даже и на сънъ. Сега ще ви приведа единъ примѣръ за геройство. Въ една отъ миналитѣ войни се срѣщатъ двама офицери отъ неприятелски лагери — единиятъ французинъ, а другиятъ — англичанинъ. Единиятъ отъ тѣхъ изважда револвера си срѣщу неприятеля и иска да го застрѣля. Вториятъ взима револвера отъ рѫката му и го захвърля настрана. Първиятъ изважда сабята си, иска съ нея да го заколи. Вториятъ и този пѫть успѣва да вземе сабята отъ рѫката му, строшава я и я хвърля настрана. Слѣдъ това вториятъ офицеръ изважда своя револверъ и го подава въ рѫката на неприятеля си, като му казва: ето, сега можешъ да ме убиешъ. Първиятъ офицеръ седи неподвиженъ на мѣстото си и не взима револвера. Вториятъ изважда сабята си и му казва: ето и сабята ми! Сега можешъ да изберешъ едно отъ двѣтѣ орѫжия, да ме убиешъ, съ което искашъ. Първиятъ офицеръ и въ този случай седи неподвиженъ на мѣстото си: поглежда къмъ револвера, поглежда къмъ сабята и ги захвърля настрана. Това е единъ похваленъ примѣръ на геройство. Питамъ: имате ли вие тази смѣлость, като дойде неприятельтъ ви, да вземете неговия револверъ и неговата сабя, да ги захвърлите настрана, а послѣ да му прѣдложите своитѣ, съ които да ви убие? По този начинъ, именно, вториятъ офицеръ побѣдилъ своя неприятель. Отъ този моментъ двамата офицери станали най-добри приятели. Вие знаете, че единиятъ отъ тѣхъ е билъ французинъ, а другиятъ англичанинъ, но нѣма да ви кажа, кой отъ тѣхъ, какъ е постѫпилъ. Желателно е да имаме такива офицери и войници, които по този начинъ да обезорѫжаватъ своитѣ неприятелъ. Съврѣменнитѣ хора, обаче, се насърдчаватъ въ убийства, кой повече хора да убие. Това се отнася и до религиознитѣ хора. Обаче, нека оставимъ всѣки да си върви по своя пѫть. Казвамъ: ако схващате нѣщата по стария начинъ, вие можете цѣлъ животъ да се молите, обаче, нещастията ще слѣдватъ едно слѣдъ друго. Искате ли да се освободите отъ страданията и нещастията въ свѣта, станете кротки. Като станете кротки, вие ще хванете рѣката на неприятеля си и ще захвърлите настрана неговия револверъ и неговата сабя. Слѣдъ това ще му дадете вашия револверъ и вашата сабя, за да ви убие. Вашиятъ револверъ и вашата сабя прѣдставляватъ Словото. Законъ е: дадете ли вашето орѫжие на противника си, той никога нѣма да ви убие. Никога противникътъ ви не може да ви убие съ вашето собствено орѫжие. Въ това седи силата на човѣка. Така направи и Христосъ. Той взе револвера на смъртьта, послѣ взе и сабята на смъртьта и ги захвърли настрана. Христосъ не бѣше отъ слабитѣ хора. Като дойде до едно мѣсто, Той захвърли кръста и каза: „Повече не нося този кръстъ! Вие го носете!“ Слѣдъ това се изправи и каза: „Сега вече можете да ме заковете“. Но и на кръста Той не остана за дълго врѣме. Скоро и оттамъ се освободи. Запечатаха гроба Му, но и оттамъ излѣзе. Ангелътъ, който причини смъртьта на Христа, взе душата Му и я занесе въ ада. И въ ада Христосъ не остана за дълго. Съ влизането си още Той размърда жителитѣ на ада и имъ каза: „Хайде, братя, излѣзте сега навънъ! Той тръгна напрѣдъ, и въ скоро врѣме адътъ се изпразни. За да излѣзатъ по-скоро оттамъ, жителитѣ на ада изпочупиха вратитѣ, прозорцитѣ, да не би нѣкой да ги върне назадъ. Отъ това врѣме досега адътъ отново се е напълнилъ. И трѣбва отново да дойде Христосъ или другъ, подобенъ на Него, да отвори вратитѣ на ада и да пусне жителитѣ му вънъ. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. За да дойдете до това положение от всички се изискватъ убѣждения и устойчивость въ убѣжденията. Казвате: лесно се говори, но мѫчно се изпълнява. Не, азъ говоря нѣща, които могатъ да се приложатъ въ живота. Всичко благородно и възвишено, което правите, ще осмисли вашия животъ. Осмисли ли се живота ви, тогава и болеститѣ, и сиромашията, и страданията ви ще изчезнатъ — всичко ще се уреди. Казвате: може ли да се постигне това нѣщо въ кратко врѣме? Ако вие живѣете правилно и разумно, това може да се постигне наймалко въ продължение на десеть години. Найдългиятъ срокъ, който ви давамъ, е 30 години. Ако нѣкой отъ васъ живѣе чистъ и светъ животъ и въ продължение на 30 години не реализира своитѣ завѣтни цѣли, нека дойде при менъ, азъ съмъ готовъ да му заплатя всички разноски, които е направилъ прѣзъ това врѣме. По-рано отъ този срокъ никого нѣма да приема. Въ Америка има правило по движението на трамваитѣ, което гласи: ако нѣкоя отъ трамвайнитѣ коли закъснѣе съ единъ часъ отъ опрѣдѣленото врѣме, на всѣки пѫтникъ, който по това врѣме се намира въ трамвая, се плаща по единъ доларъ. Американцитѣ изпълняватъ съвѣстно това правило, защото цѣнятъ врѣмето. Затова азъ казвамъ: ако вие работите съзнателно върху себе си, и въ продължение на 30 години не придобиете това, което е нужно за душата ви, азъ съмъ готовъ да ви платя разноскитѣ за това врѣме заедно съ лихвитѣ. Обаче, ако и вие не изпълните това, което се изисква отъ васъ, тогава вие ще платите разноскитѣ, заедно съ лихвитѣ имъ. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Сега азъ желая на всички да наслѣдите земята. Желая още вашитѣ добри мисли, чувства и желания да се реализиратъ въ най-скоро врѣме. Бесѣда отъ Учителя, държана на 20 мартъ, 1927 г. въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Нѣма тайно. „Защото нѣма нищо покрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.“ *) *) Матея 10:26. Науката прѣдставлява поле за работа на човѣшкия духъ. Азъ не разглеждамъ науката въ този смисълъ, както днесъ се разбира. Подъ думата „наука“ днесъ разбиратъ натрупване на знания. Ако въ срѣдата на нѣкоя рѣка се натрупа пѣсъкъ въ видъ на островъ, този новообразуванъ островъ придава ли нѣкаква особеность на самата рѣка? Става ли тя по-солидна? Напротивъ, този островъ отбива рѣката отъ нейния пѫть. Натрупването на знания прѣдставлява натрупанитѣ богатства на търговци, които тичатъ съ своитѣ полици натукъ — натамъ, да търсятъ длъжницитѣ си, Или пъкъ да издаватъ реклами за своитѣ стоки. Обаче, не се минаватъ и десеть години, и вие четете въ вѣстницитѣ, че еди-кой си търговецъ фалиралъ, еди-коя си фирма фалирала. Слѣдъ това хората се запитватъ: какво стана съ тѣзи видни търговци, че фалираха? Дѣ останаха тѣхнитѣ милиони? Навѣрно нѣкаква криза е настанала въ търговския свѣтъ, — Дѣ нѣма криза въ свѣта? Цѣлиятъ органически свѣтъ прѣтърпява голѣма криза. Отивашъ въ нѣкоя гора и виждашъ едно голѣмо дърво съвършено изсъхнало. Казвашъ: фалиралъ е този търговецъ. По-нататъкъ виждашъ, че клонетѣ на нѣкое дърво започватъ да изсъхватъ. Казвашъ: този търговецъ е близо до фалиментъ. Вървишъ по улицата и срѣщашъ нѣкой виденъ професоръ или лѣкарь, който се подпира на тояжката си, едва върви. Казвашъ: криза е това! И този търговецъ е прѣдъ фалиментъ. Дѣ остава науката на този професоръ, или на този лѣкарь? Това, което може да фалира, да изчезне, не е наука. Казвате: въ какво се заключава кризата? — Какво е криза, нѣма да обясня, защото нѣщата се обясняватъ само, когато станатъ явни. Значи, тайнитѣ нѣща трѣбва да станатъ явни, за да се обяснятъ. Като говоря, че тайнитѣ нѣща трѣбва да станатъ явни, азъ не подразбирамъ, че тайнитѣ нѣща трѣбва да се знаятъ. Да знаешъ, дѣ е скрито съкровището на нѣкой човѣкъ, това още не значи, че си разкрилъ нѣкаква тайна. Защо трѣбва да се интересувате отъ богатството на нѣкой човѣкъ? Да знаешъ тайнитѣ побуждения на човѣка, дали той те обича, или не, това е знание. Знанието не се заключава само въ прѣдположенията за нѣщата. Често въ науката си служатъ съ изразитѣ: прѣдполагаме, допущаме, по всѣка вѣроятность и т. н. Какво показватъ прѣдположенията, допущанията или вѣроятноститѣ? Прѣдположенията сѫ възможности, които сѫществуватъ въ умствения свѣтъ; допущанията сѫ възможности, които сѫществуватъ въ чувствения свѣтъ. Тъй щото когато се говори за истинско знание, нѣщата трѣбва да се знаятъ положително. Когато нѣкой казва, че знае много нѣща, питамъ: знаешъ ли, колко години ще живѣешъ на земята? Знаешъ ли господарь ли си на своето положение? Знаешъ ли, съ какъвъ капиталъ разполагашъ въ животъ си? Не знаешъ ли тия нѣща, ти не си ученъ човѣкъ. Запримѣръ, нѣкое дѣте се ражда съ малъкъ капиталъ, и слѣдъ седемь години неговата банка фалира. То прѣдставлява банкеръ, който може лесно да фалира. Слѣдъ това бащата и майката казватъ: отлично дѣте имахме, но замина. Казвамъ: този търговецъ бѣше отличенъ, но капиталитѣ на неговата банка скоро се изчерпаха, и той лесно фалира. Всички се питатъ: дѣ замина това дѣте? — Никѫдѣ не е заминало. Какво става съ рѣката, когато изчезне отъ лицето на земята? — Тя не е изчезнала, но е отишла въ океана. Истинскиятъ океанъ не е на земята. На земята сѫществува единъ общъ резервуаръ, дѣто отиватъ всички умрѣли хора. Приближите ли се къмъ този резервуаръ, вие ще видите, че душитѣ на умрѣлитѣ плуватъ тамъ, като риби. На гърбоветѣ на тия риби е написано: тази риба е Иванъ, тази е Стоянъ, а тази е Джонъ, отъ Англия. Голѣмо е движението между рибитѣ на този резурвуаръ. Ще кажете: истина ли е всичко това? Туй е толкова истинно и вѣрно, колкото е вѣрно твърдението ви, че нѣкой човѣкъ е черноокъ, или синьоокъ, защото ималъ черни или сини очи. Казватъ, че очитѣ правятъ човѣка, Напримѣръ, еди-кой си човѣкъ билъ сприхавъ, защото ималъ сини очи. Не, очитѣ не правятъ човѣка. Когато се говори за цвѣтоветѣ, за краскитѣ, ние се убѣждаваме, че отъ тѣхъ зависи и степеньта на развитието на даденъ човѣкъ. Ние живѣемъ въ органическия свѣтъ, дѣто краскитѣ, цвѣтоветѣ играятъ голѣма роль въ развитието на човѣка. По цвѣта на очитѣ, на хранитѣ, на устнитѣ на човѣка може да се познае, слѣдъ колко врѣме, напримѣръ, нѣкой човѣкъ може да свърши училището, или да го напусне; сѫщо така може да се познае, дали нѣкой човѣкъ е добъръ музикантъ, или само дрънка на инструментитѣ; още можете да познаете, дали даденъ човѣкъ има силна вѣра, или не. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ има силна вѣра. Като погледна цвѣта на неговитѣ очи и страни, виждамъ, че вѣрата на този човѣкъ е толкова голѣма, че отъ най-малкото шумолене въ гората, палтото му ще дойде въ хоризонтално положение. Достатъчно е да кажете на такъвъ вѣрващъ човѣкъ, че има да плаща полица отъ 10,000 лева, за да изгуби всичкото присѫтствие на духа си. Той веднага се хваща за главата, отчаянъ и убитъ, и казва на жена си: не зная, какво да правя! Казвамъ: разбирамъ да се тревожи този човѣкъ, ако паритѣ сѫ нѣщо живо. Въ сѫщность паритѣ сѫ мъртво нѣщо, написано на хартия. Трѣбва ли този човѣкъ, който минава за ученъ, за философъ и мисли да напише нѣкаква научна книга, да се безпокои за нищо и никакво? Чудни сѫ съврѣменнитѣ учени, когато искатъ, да придобиятъ знания, да пишатъ научни книги съ единствената цѣль да печелятъ! Питамъ: нима Господъ създаде земята, за да я изучаватъ ученитѣ, и по този начинъ да печелятъ съ нея? Нима Господъ създаде земята, за да могатъ свещеницитѣ, владицитѣ, проповѣдницитѣ, майкитѣ, бащитѣ и управницитѣ да печелятъ съ нея? Нима Господъ създаде земята, за да ходятъ пѣвцитѣ натукъ-натамъ, да пѣятъ, и по този начинъ да печелятъ? Прѣди всичко, човѣкъ трѣбва да знае, защо пѣе и какъвъ е смисълътъ на пѣнието. Голѣма философия се крие въ пѣнието! Ако болниятъ иска да оздравѣе, той непрѣменно трѣбва да пѣе; отъ неговото пѣние зависи, дали той ще оздравѣе, или не. Който не обича да пѣе, отъ него човѣкъ не може да стане. Ако дѣтето никога не пѣе, отъ него човѣкъ не може да стане. Ако нѣкой свещеникъ не пѣе въ църква, отъ него човѣкъ не може да стане. И най-послѣ, ако и професорътъ не пѣе, отъ него човѣкъ не може да стане. „Нѣма нѣщо тайно, което да не се яви“. Да не се яви, това подразбира да не се обясни. Слѣдователно, за да се обясни извѣстенъ фактъ, както трѣбва, прѣди всичко човѣкъ трѣбва да има въ ума си извѣстна свѣтлина и въ сърцето си извѣстна топлина. Въ това отношение умътъ и сърцето на човѣка трѣбва да прѣдставляватъ запалени свѣщи, съ помощьта на които да се разбере реда и порядъка, който сѫществува въ природата. Не може ли човѣкъ да си обясни правилно реда и порядъка въ природата, той ще си състави изкуствено понятие за нея. Има ли изкуствено понятие за природата, тогава и музиката, и науката, и религията за него ще бѫдатъ изкуствени. Пѣе ли нѣкой съ трепетливъ, или съ прѣкалено силенъ гласъ, това говори за извѣстни дисхармонични състояния въ неговия организъмъ. Това не е пѣние. Музикалнитѣ тонове сѫ свързани съ човѣшкия организъмъ. Мозъкътъ има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; сърцѣто има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; стомахътъ има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; черниятъ дробъ има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; мускулитѣ, коститѣ на човѣка сѫщо така иматъ свои опрѣдѣлени тонове и вибрации. Тъй щото, за въ бѫдеще музиката ще служи като срѣдство за лѣкуване. Болниятъ прѣзъ цѣлия день трѣбва да пѣе, да взима разни тонове, които се отразяватъ лѣчебно върху неговия организъмъ. Здравиятъ пъкъ, ако иска да запази здравето си, сѫщо така трѣбва да пѣе. Запримѣръ, колкото по-правилно човѣкъ взима тона „ре“, толкова и състоянието на неговитѣ дробове се подобрява. Ако искате да познаете, дали сте взели правилно този тонъ, трѣбва да се справите съ тона на цигулката. Ако вашиятъ тонъ и този на цигулката звучатъ еднакво, вие сте взели правилно тона. Мнозина казватъ: съ нетърпѣние ние очакваме да отидемъ на небето. Питамъ: защо тѣзи хора искатъ да отидатъ на небето? Какво очакватъ тѣ отъ небесния животъ? Други пъкъ казватъ: нека поживѣемъ повече на земята. Питамъ: какво очакватъ тѣзи хора отъ земния животъ? Земниятъ животъ прѣдставлява дѣйность на волята. Въ това отношение човѣкъ не трѣбва да се труди и мѫчи, но той трѣбва да работи. Какво виждаме ние? Нѣкой човѣкъ излиза сутринь рано отъ дома си, отива на работа, но прѣзъ цѣлия день той носи въ ума си тревогитѣ на своя домъ: мисли за жена си, за дѣцата си, какъ ще ги отхрани, какъ ще ги възпита и т. н. Казвамъ: върне ли се човѣкъ отъ работа, той трѣбва да сложи своитѣ грижи и товаръ на пода, както коньтъ слага своята раница въ дама и остава свободенъ. Ще ви приведа единъ примѣръ за арахангелъ Михаилъ, когото Богъ поставилъ на служба да взима душитѣ на хората. Единъ день той се обърналъ къмъ Бога съ слѣдната молба: „Господи не ме поставяй на тази служба, защото, като тръгна да взимамъ душитѣ на хората, тѣ ще ме намразятъ. Дай ми по-трудна длъжность, но моля Те, не ме оставяй на тази!“ Богъ му казалъ: „Ти ще отивашъ само тамъ, дѣто азъ те пращамъ, и ще видишъ, че никой нѣма да те намрази“. Като отишълъ при първия човѣкъ, при когото Богъ го изпратилъ, арахангелъ Михаилъ чулъ хората наоколо да се запитватъ: отъ що умрѣ този човѣкъ? — Конь го ритна. — Добрѣ, че азъ не съмъ виновенъ, да съмъ свободенъ отъ мнѣнието и чувствата на хората. Втори пѫть Господъ го изпратилъ да вземе душата на една бѣдна вдовица, която умирала отъ злокачествена треска. Като влѣзълъ въ дома на вдовицата, той си помислилъ: какво да правя сега тукъ, нито конь, нито волъ е ритналъ тази жена. Значи, азъ трѣбва да взема душата ѝ. Като се обърналъ настрана, той видѣлъ двѣ малки дѣчица, които плачели за майка си. Арахангелъ Михаилъ се съжалилъ за бѣдната вдовица и не се рѣшилъ да вземе душата ѝ. Господъ го попиталъ: „Защо не взе душата на тази вдовица?“ — Какво да правя, Господи? Като видѣхъ двѣ малки дѣчица около нея, съжалихъ се за тѣхъ и не се рѣшихъ да взема душата ѝ. Тогава Господъ го изпратилъ на дъното на океана, като му казалъ: „Извади оттамъ единъ камъкъ и го разчупи!“ Архангелъ Михаилъ слѣзълъ на дъното на океана, извадилъ единъ камъкъ, разчупилъ го и въ него намѣрилъ единъ червей. Богъ го запиталъ: „Кой се грижи за този червей на дъното на океана?“ И тъй, съврѣменната статистика показва, че отъ ония дѣца, за които родителитѣ полагатъ много грижи и усилия, хора не ставатъ. И обратно: родители, които уповаватъ на Бога, и разчитатъ на Него, въ всички случаи на живота си, дѣцата имъ сѫ станали добри и разумни хора. Нѣкои родители се плашатъ отъ живота и казватъ: дано нашитѣ дѣца не се развалятъ! Това не е правъ начинъ на разсѫждение. Когато нѣкоя майка роди дѣте, тя трѣбва да се обърне къмъ Бога съ молитвата: Господи, благослови моето дѣте! Запази го отъ всички злини и помогни да се развиятъ и разработятъ всички дарби и способности, които Ти си вложилъ въ неговата душа! Родителитѣ не трѣбва да правятъ усилия, да отклоняватъ своитѣ дѣца отъ правия пѫть, който Богъ имъ е прѣдначърталъ, или отъ тѣхното органическо развитие. Можете ли да считате, че вашата дъщеря е на правъ пѫть, ако, напримѣръ, цѣлъ день седи прѣдъ огледалото да си прави прически и да си черви устнитѣ? Добрѣ е устнитѣ на човѣка да бѫдатъ червени, но тѣ трѣбва да бѫдатъ естествено червени. Срѣщате ли мома съ червени устни, или момци съ засукани нагорѣ мустаци, това показва, че тѣ искатъ да развиятъ нѣщо хубаво въ себе си, но като незнаятъ пѫтя, по който могатъ да постигнатъ тѣзи добродѣтели, тѣ тръгватъ по най-лесния пѫть, а съ това изопачаватъ своята природа. Ако момъкътъ иска да има мустаци нагорѣ завити, той трѣбва да вложи въ себе си повече жизнена енергия. По този начинъ той ще постигне своето желание по естественъ пѫть. Вие ще кажете: защо трѣбва да се засѣгатъ тия въпроси, именно, сега? Казвамъ: тѣзи прояви иматъ и външенъ изразъ у човѣка. Щомъ иматъ и външенъ изразъ, тѣ прѣдставляватъ една отъ странитѣ на живота, която заслужава вниманието на съврѣменнитѣ хора. Запримѣръ, когато видите нѣкой младъ момъкъ съ засукани нагорѣ мустаци, това показва, че неговиятъ духъ е бодъръ. Видите ли нѣкой мѫжъ съ увиснали надолу мустаци, това показва, че неговиятъ духъ е отпадналъ. Докато опашката на кучето е вирната нагорѣ, то е здраво и върши работа. Увисне ли опашката му надолу, то е болно. Затова, като срещнете момъкъ, който изкуствено е засукалъ мустацитѣ си нагорѣ, той иска да покаже прѣдъ хората и прѣдъ младитѣ моми, че е здравъ, левентъ момъкъ. Ожени ли се, не се минава много врѣме, и той заболѣва. Тогава жена му се чуди, какъ е възможно този здравъ, силенъ мѫжъ въ двѣ-три години да се разболѣе. Казвамъ: този момъкъ бѣшъ здравъ и силенъ, докато имаше машинка, съ която си засукваше мустацитѣ. Прѣстана ли да си служи съ машинката, и здравето му се изгуби. Затова, именно, и Христосъ казва: „Нѣма тайна, която да не се разкрие.“ Слѣдователно, ние трѣбва да се стремимъ, къмъ онова знание, къмъ онази наука, които могатъ да служатъ за опитно поле на нашия духъ, понеже само тѣ сѫ въ сила да улеснятъ и осмислятъ живота ни. Какъ ще се доберете до тази наука? — Като изучавате минералитѣ, изворитѣ, рѣкитѣ, вѣтроветѣ, растенията, животнитѣ и най-послѣ дойдете до човѣка. Въ това се заключава цѣлиятъ животъ, така се постига връзка съ живата природа. Запримѣръ, отъ външния видъ на растенията и на дърветата, вие можете съ точность да опрѣдѣлите, какви сѫ били условията въ природата и живота прѣди много вѣкове. По крѫговетѣ на нѣкое старо дърво, вие ще можете да опрѣдѣлите, какъвъ е билъ животътъ въ врѣмето, когато това дърво се е развивало, отъ какви болести е страдало самото дърво, какви сѫ били хората по това врѣме, какъвъ е билъ тѣхниятъ моралъ, какви животни сѫ живѣли по това врѣме и т. н. Ще кажете: вѣрно ли е това? Какъ можемъ да провѣримъ истинностьта на тѣзи думи? Ако не вѣрвате, азъ ще ви кажа, какъ да провѣрите тѣзи факти. Единъ ходжа билъ заставенъ отъ султана да измѣри разстоянието отъ небето до земята. Ходжата донесълъ прѣдъ султана едно голѣмо кѫлбо и му казалъ: разстоянието отъ земята до небето е толкова, колкото е дълъгъ този конецъ, навитъ на кѫлбото. Ако не вѣрвашъ, ето, азъ ще държа единия край на конеца, а ти вземи другия и се качвай съ него нагорѣ. И азъ ще ви кажа по сѫщия начинъ: азъ ще държа единия край на конеца, а вие вземете другия и се качвайте нагорѣ! Конецътъ прѣдставлява мисъльта. Въ този смисълъ всички нѣща могатъ да се провѣрятъ, обаче, не буквално. И въ съврѣменната математика много истини сѫ прѣдадени въ прѣносенъ смисълъ. Христосъ казва: „Нѣма скрити нѣща въ свѣта, които не могатъ да се изяснятъ.“ Въ това отношение, първото важно нѣщо за човѣка е да знае, че Богъ е вложилъ въ него способности и дарби, които той трѣбва да разработва, за да си служи съ тѣхъ, да проучава тайнитѣ, които се криятъ въ живата разумна природа. Първо човѣкъ трѣбва да разбира математиката, съ помощьта на която отъ една страна той ще може да въдвори редъ и порядъкъ въ своитѣ мисли, а отъ друга страна ще се ползува отъ реда и порядъка и на самата природа. Послѣ той трѣбва да има тонъ, музика и пѣсень въ себе си. За да придобие всичко това, човѣкъ трѣбва да бѫде здравъ. На физическия свѣтъ музиката прѣдставлява правилно съчетание между тоноветѣ. И наистина, ако човѣкъ не е здравъ, той не може да извърши никаква работа. Музиката, въ това отношение, е съединителна връзка между физическия и духовния свѣтъ. Здравъ човѣкъ наричаме този, у когото всѣки органъ има свой опрѣдѣленъ тонъ и свои опрѣдѣлени вибрации. Щомъ всички органи у човѣка дѣйствуватъ правилно, отъ тѣхната дѣятелность се произвеждатъ приятни и хармонични тонове. Значи, ако дѣятелностьта на човѣшкитѣ органи е правилна и създава музика, човѣкъ може да се нарече напълно здравъ. При това, всѣки музикаленъ тонъ има и свой опрѣдѣленъ цвѣтъ. Запримѣръ, ако устнитѣ на нѣкое дѣте почерняватъ, това показва, че черниятъ му дробъ е въ безпорядъкъ. Забѣлѣжатъ ли родителитѣ натова дѣте, че устнитѣ му почерняватъ, тѣ трѣбва веднага да взематъ мѣрки за неговото лѣкуване. Какъ трѣбва да се лѣкуватъ хората? За въ бѫдеще лѣкаритѣ трѣбва да бѫдатъ добри пѣвци и музиканти, за да могатъ чрѣзъ музиката да лѣкуватъ своитѣ болни. Който не знае хубаво да пѣе и да свири, той не може да бѫде лѣкарь. Съврѣменнитѣ хора толкова сѫ се отдалечили отъ правилния начинъ на живѣене, че сѫ създали изкуственъ животъ. Тѣ трѣбва да знаятъ, че способноститѣ и дарбитѣ, които имъ сѫ дадени, сѫ свързани едни съ други. У човѣка има кардинални способности и чувства, съ които той нѣма право да злоупотрѣбява за свои лични, материални изгоди. Напримѣръ, едно отъ кардиналнитѣ чувства у човѣка е музиката. Щомъ е така, той не трѣбва да продава своята музика, а трѣбва да я употрѣбява изключително било за своето здраве, било за това на своитѣ ближни. Казвате: кой ще ни учи на тази музика. — Нѣма защо хората да ви учатъ. Музиката, като чувство, е вложена въ човѣка, и затова той трѣбва самъ да упражнява тази своя способность, а отвънъ ще потърси нѣкой учитель, който отъ врѣме на врѣме само да го напѫтва. Чрѣзъ музиката могатъ да се прѣмахнатъ всички лични, сѣмейни и обществени противорѣчия. Щомъ въ дома на нѣкое сѣмейство възникне извѣстно противорѣчие, мѫжътъ трѣбва да пѣе съ гласния звукъ и-и-и; жената — съ звука а-а-а, а дѣтето — съ звука у-у-у. Запѣятъ ли и тримата въ единъ гласъ, всѣкакво противрѣчие отъ този домъ ще изчезне. Чрѣзъ звука „и“ мѫжътъ ще подържа нормалното състояние на ума си; чрѣзъ звука „а“ жената ще подържа нормалното състояние на дихателната система, или на сърцето си, а чрѣзъ звука „у“ дѣтето ще подържа нормалното състояние на своята воля. Дѣтето прѣдставлява волевия принципъ въ свѣта. Мнозина казватъ, че майката и бащата прѣдставляватъ волята въ сѣмейството. Не, дѣцата сѫ волевия принципъ, както въ домоветѣ, така и въ свѣта, изобщо. Вземете, запримѣръ, нѣкой генералъ, който е строгъ, недостѫпенъ, дойде ли, обаче, дѣтето му при него и го помилва, този генералъ вече е готовъ на всѣкакви отстѫпки, той е готовъ да даде всичко, каквото му поискатъ. Слѣдователно, ако е въпросъ за волеви хора въ свѣта, това не сѫ нито майкитѣ, нито бащитѣ, но дѣцата. Обаче, слабата страна у дѣцата седи въ това, че всичко, което тѣ вършатъ и изискватъ, е само за тѣхъ. Въ свѣта дѣцата сѫ всесилни. Когато дѣтето иска да постигне нѣщо, то ще преслѣдва майка си, ще постоянствува въ исканего си, докато успѣе. Не успѣе ли, то ще изкриви устата и лицето си по особенъ начинъ и ще започне да пѣе нѣкаква особена музика, на необикновена гама. Въ плача на дѣтето има особена интонация. Плачътъ дѣйствува магнетически върху майката, и тя, като не може да издържи това състояние, започва постепенно да капитулира и казва: най-послѣ ще дамъ на дѣтето, каквото иска, да прѣстане да плаче. Значи, и дѣцата си служатъ съ магия, съ внушение. Тѣ знаятъ, какъ да дѣйствуватъ, когато искатъ да постигнатъ нѣкое свое желание. Щомъ иска нѣщо, дѣтето започва да пригръща майка си, пипа я отзадъ по главата, дѣто се намиратъ двата жизнени тока и съ любезенъ, милъ гласъ казва на майка си: мамичко, много те обичамъ! Като направи тази операция, то пристѫпва внимателно къмъ майка си и казва: маминко, ще ми дадешъ ли нѣколко орѣха? Майката веднага отваря торбата съ орѣхи и му дава, колкото то иска. Докато младата жена не е имала дѣца, тя възпитавала своитѣ близки, да не бѫдатъ слаби, да не се подаватъ на волята на дѣцата си. Дойде ли врѣме тя да се прояви прѣдъ своитѣ дѣца, веднага отстѫпва и казва: какво да се прави? Дѣца сѫ, още не разбиратъ. Волята имъ е слаба, не могатъ да се въздържатъ. Казвамъ: лошото не е въ това, че майката дава орѣхи на дѣтето си, но тя трѣбва да знае законитѣ на математиката и да я прилага въ живота си. Когато дава на дѣтето си орѣхи или ябълки, тя трѣбва да знае точно, колко да му даде. Много дѣца умиратъ по единствената причина, че имъ се даватъ орѣхи или ябълки безъ опрѣдѣленъ брой. Природата дава на своитѣ дѣца всѣко нѣщо съ брой. Като не знае тѣзи закони, майката казва: ще дамъ на дѣтето си два орѣха. Питамъ: защо, именно, два орѣха? — Тогава ще му дамъ три. — Защо, именно, три? — Въ такъвъ случай ще му дамъ четири, петь, шесть или повече. Защо, именно, толкова орѣхи ще му дадешъ? За всѣки даденъ случай майката трѣбва да знае, колко орѣха да даде на дѣтето си. Напримѣръ, когато нѣкое дѣте е своенравно, упорито, майката трѣбва да му даде два орѣха. Числото двѣ, т. е. двѣтѣ единици сѫ положителни числа. Като се събератъ, тѣ образуватъ числото двѣ, което прѣдставлява магнетически методъ, смекчаване на енергията. Числото двѣ показва, че единицата, т. е. диаметърътъ въ крѫга се е завъртѣлъ два пѫти около себе си. Крѫгътъ пъкъ прѣдставлява възможноститѣ, при които разумниятъ животъ може да се развива. Отъ друга страна, казвамъ, че диаметърътъ при двойката е извършилъ двѣ трети отъ своята работа, защото при единицата диаметърътъ извършва ⅓ отъ цѣлата работа, а при двойката — ⅔ отъ цѣлата работа. Като се говори за възможности, подразбирамъ квадратъ, плоскости, въ които животътъ може да се проектира, и отъ които вие единъ день ще излѣзете. Ако по характеръ дѣтето не е уравновѣсено, а вие искате да го възпитавате въ духа на новото учение, дайте му тогава три орѣха, или три ябълки. Числото три е законъ на равновѣсие. Ще кажете: това вече не е нищо друго, освѣнъ суевѣрие. Споредъ васъ, какъ трѣбва да се възпитаватъ дѣцата: да се задоволяватъ тѣхнитѣ желания, или не? Възпитателитѣ трѣбва да знаятъ значението на числата, защото всѣко число прѣдставлява живи единици, които могатъ да помагатъ, а понѣкога могатъ и да противодѣйствуватъ при възпитанието. Ако нѣкое дѣте изяде повече орѣхи, отколкото сѫ нужни за неговия организъмъ, тѣ могатъ да укажатъ противодѣйствуваще влияние върху него. Понѣкога орѣхитѣ могатъ да се отразятъ врѣдно върху организма на човѣка, понеже съдържатъ голѣмо количество йодъ. Значи, и орѣхътъ е въ състояние да отрови човѣка. Тъй щото, ако искате да развиете у дѣтето чувство на справедливость, давайте му по четири орѣха; ако искате да развиете чувствата, изобщо, давайте му по петь орѣха; ако искате да развиете религиознитѣ чувства, давайте му по седемь орѣха; ако искате да развиете разсѫдъка, да стане философъ, да придобие критически умъ, давайте му по осемь орѣха; ако искате да стане благородно, съ възвишени мисли и чувства, давайте му по деветь орѣха. Дойдете ли до числото деветь, спрете. Не давайте на дѣцата си повече отъ деветь орѣха! Казвамъ: вие трѣбва да прилагате този законъ не само върху вашитѣ дѣца, но и върху себе си, защото човѣкъ има нужда и отъ самовъзпитание. Ако нѣкой день се почувствувате нервенъ, много активенъ, изяжте двѣ ябълки или круши. Нѣкой може да намѣри, че ябълкитѣ, които изялъ, сѫ били малки, та трѣбва да си вземе още една. Малки или голѣми, законътъ дѣйствува еднакво. Въ случая, силата не седи въ голѣмината, но въ количеството, въ числото двѣ, като принципъ, който дѣйствува. Ако нѣкой изяде една круша тежка единъ килограмъ, а другъ изяде двѣ круши, които тежатъ четвъртъ килограмъ, послѣдниятъ може да извади отъ двѣтѣ круши толкова енергия, колкото първиятъ отъ едната круша. Споредъ устройството на човѣшкия организъмъ, съврѣменниятъ човѣкъ не е въ състояние да извади повече енергия отъ месото, отколкото отъ другитѣ храни, които минаватъ за слаби. Защо е така? — Защото съврѣменнитѣ хора сѫ много лакоми и мислятъ, че силата на храната седи въ количеството, или въ качеството, а не въ начина на употрѣблението ѝ. Въ магията има единъ законъ на равновѣсие, споредъ който, ако вие разполагате съ десеть златни монети, напримѣръ, и спазвате този законъ, тѣхното число никога нѣма да се намали, нито увеличи. Колкото и да се ползувате отъ тия монети, тѣ винаги ще се набавятъ до десеть: нито по малко ще ставатъ, нито повече. Питамъ: вие вѣрвате ли въ този законъ?“ Дали вѣрвате, или не, за мене това е безразлично. Азъ не ви казвамъ да вѣрвате въ това, защото то подлежи на опитъ, но за да имате резултатъ въ този опитъ, трѣбва да постоянствувате съ години. Казвате: Богъ знае, доколко тия нѣща сѫ вѣрни. Да, Богъ всичко може и знае, но въпросътъ се отнася до васъ, вие да ходите въ Божиитѣ пѫтища. Богъ знае всичко, но вие трѣбва да изправите работитѣ си съобразно това, което Той знае. Богъ е вложилъ въ васъ красиви потици, способности и дарби, които вие трѣбва да развивате. Срѣщамъ единъ младъ човѣкъ, който иска; да стане музикантъ, но близкитѣ му го съвѣтватъ да стане държавникъ, да осигури положението си. Казвамъ: по-добрѣ нека този младъ човѣкъ стане музикантъ, да развеселява хората, отколкото, като държавникъ да издава неправилни присѫди и да ожесточава хората противъ себе си. Истински държавникъ е този, който знае, какъ да се отнася съ своитѣ граждани; ако ги бие, или наказва, да прави това по всички правила на Любовьта. И въ боя се крие нѣщо добро, но човѣкъ трѣбва да знае, какъ да бие. Въ такъвъ бой има музика и изкуство. Ако стражарьтъ бие хората безъ любовь, единъ день тѣзи удари ще се върнатъ върху жена му, върху дѣцата му, както и върху самия него. Ще кажете: стражарьтъ не бие хората по собствено желание, така му заповѣдватъ. Това е така, но когато стражарьтъ изпълнява своята длъжность, той трѣбва да се допита до своя вѫтрѣшенъ гласъ, да изпълни ли тази заповѣдь буквално, или да намѣри нѣкакъвъ другъ начинъ, по който да я приложи. Вѫтрѣшниятъ гласъ въ него ще му каже, да удари ли нѣкой човѣкъ, и ако трѣбва да го удари, колко удара сѫ нужни. Ако му заповѣда началството да удари 25 тояги, вѫтрѣшниятъ му гласъ може да каже, че за този човѣкъ сѫ достатъчни само двѣ тояги. Нека той послуша своя вѫтрѣшенъ гласъ, чрѣзъ който именно Богъ, му говори. Двата удара ще донесатъ благословение, както на провинилия се, така и на самия стражарь. Трѣбва ли слѣдъ всичко това този стражарь да се безпокои, че не е изпълнилъ заповѣдьта, както трѣбва? Прѣдставете си, че нѣкой човѣкъ тръгне отъ градъ на градъ да проповѣдва Словото Божие, но хванатъ го нѣкѫдѣ стражари и го заведатъ въ участъка. Приставътъ издава заповѣдь да набиятъ този проповѣдникъ добрѣ и тогава да го пуснатъ. Обаче, единъ отъ стражаритѣ въ участъка разбира положението на този човѣкъ и му казва: нѣма какво да те бия, върви си, свободенъ си! Приставътъ не знае, какво ще прави стражарьтъ, но въ този моментъ съзнанието му се пробужда, и той извиква стражара и му казва: пусни онзи човѣкъ тамъ! Нищо опасно нѣма въ неговата работа. Казвамъ: свѣтътъ, въ който живѣете, не е свѣтъ на произволи. Той е разуменъ свѣтъ, и ние сме заобиколени съ множество разумни сѫщества. Не мислете, че като ходите тукъ-тамъ, вие сте свободни да вършите, каквото искате. Трѣбва да знаете, че каквото вършите и дѣто ходите, вие не сте сами. За всѣка ваша работа сѫ опрѣдѣлени множество свидѣтели, които слѣдятъ, какъ и при какви условия вършите зададената работа. Опрѣдѣлено количество отъ тия разумни сѫщества взиматъ участие заедно съ васъ въ вашата работа. Тѣ могатъ да бѫдатъ единъ, двама, трима или повече, но ако имате деветь помощници, вие ще бѫдете гениаленъ човѣкъ и ще можете да работите въ всички изкуства. Затова, именно, първата ви задача е да спечелите благоволението на тия сѫщества. Ученикътъ трѣбва да бѫде разуменъ, да спечели любовьта на своя учитель, за да може той да му разкрие тайнитѣ на природата. Като се говори за учитель, азъ подразбирамъ учителитѣ по музика, по изкуствата и по разнитѣ отрасли на науката. Не мислете, че е лесно да придобиете знания по извѣстенъ отрасълъ на науката, или на изкуствата. Запримѣръ, нѣкой ученикъ може да е способенъ по музика, по литература или поезия, но ако не дойде нѣкой учитель по съотвѣтния прѣдметъ да запали свѣщьта на това чувство, или на тази способность, ученикътъ така ще си остане. Тъй щото, каквато способность и да има ученикътъ въ себе си, било по науката, или въ духовно отношение, ако той не намѣри своя учитель по този прѣдметъ, който да запали свѣщьта на неговото съзнание, той ще си остане обикновенъ ученикъ. И когато ученикътъ се приготви и изучи прѣдаденитѣ уроци отъ своя учитель, той се подлага на изпитъ. Сѫщото нѣщо бѣше и съ Христа. Той получи много уроци отъ невидимия свѣтъ чрѣзъ хората, и докато ги учеше, ангелитѣ бѣха далечъ отъ Него. Щомъ научи уроцитѣ си и издържа изпитъ по тѣхъ, ангелитѣ дойдоха да Му служатъ. И тъй, първото нѣщо, което трѣбва да знаете, е слѣдното: докато сте въ страдания и изпитания, вие се намирате въ пустинята. Три изпита ще ви се дадатъ въ пустинята. Първо ще се постави на изпитъ вашата вѫтрѣшна гордость, като ви заставятъ да прѣвърнете камънитѣ на хлѣбъ. Вториятъ изпитъ ще бѫде по отношение на вашето щестлавие. Ще ви поставятъ горѣ на храма и оттамъ ще ви накаратъ да се хвърлите, безъ да пострадате, за да покажете на хората, че сте праведенъ човѣкъ. При третия изпитъ ще ви поставятъ на планината, отдѣто ще ви покажатъ всички царства и ще ви кажатъ, че ако се поклоните на сатаната, ще придобиете всички тия царства. Обаче, истинскиятъ ученикъ, който е научилъ уроцитѣ си, знае, че при обикновени условия камънитѣ на хлѣбъ не ставатъ; отъ храма не може да се хвърли на земята неповрѣденъ и отъ планината царства не се прѣвзиматъ. Великиятъ Учитель на човѣчеството, Христосъ, когото невидимиятъ свѣтъ постави на тѣзи изпити, отговори: „Не само съ хлѣбъ може да се живѣе, но и съ всѣко разумно слово, което излиза отъ устата на Отца.“ Когато сатаната му каза, че, ако му се поклони, ще притежава всички земни царства, Той му отговори: „Махни се отъ мене, сатана, защото всички царства горѣ на небето, както и долу на земята, сѫ Божии, и само Той разполага съ тѣхъ.“ Сега и вие седите на планината, искате да станете пръвъ министъръ въ България. Намѣрите ли се въ това положение, трѣбва да знаете, че сатаната е прѣдъ васъ, иска да му се поклоните, за да ви даде министерско кресло. Така могатъ да мислятъ само профанитѣ, които не разбиратъ великитѣ закони на живота. Човѣкътъ на новитѣ идеи е разуменъ, безстрашенъ. Той знае, че това, което ние, като хора, прѣдполагаме и очакваме, не става всѣкога. Въ живота има закони, споредъ които става точно това, което е опрѣдѣлено, а не това, което ние мислимъ. Туй, което вие никога не сте мислили, става; туй, което сте мислили, не става. Когато се казва, че нѣщата ставатъ така, както сѫ опрѣдѣлени, вие мислите, че тѣ ставатъ, споредъ както ги очаквате. Не, нѣщата не ставатъ, както вие мислите. Могатъ да се наведатъ редъ факти и данни отъ обществения, отъ политическия и отъ духовния животъ на хората отъ миналото, както и отъ новитѣ врѣмена, отъ които се вижда, че ония, които сѫ мислили, че отъ тѣхъ нищо нѣма да стане, сѫ ставали видни хора: държавници, учени, философи; тия пъкъ, които сѫ очаквали отъ себе си много, нищо не сѫ направили. Единъ отъ виднитѣ английски писатели Карлайлъ, слѣдъ като изпадналъ въ голѣмо отчаяние отъ себе си, прѣкаралъ три дни въ мѫки и рѣшилъ най-послѣ да се самоубие. Въ това врѣме, обаче, му дохожда мисъльта да се обърне къмъ Бога, да поиска отъ Него просвѣтление и помощь. Като отговоръ на тази молитва, той дохожда въ просвѣтление и написва едно отъ най-хубавитѣ си произведения. Обаче, трѣбвало е този писатель да мине прѣзъ това изпитание, прѣзъ този вѫтрѣшенъ огънь, за да се пробуди неговото съзнание. И затова, ако питате, защо сѫ страданията въ свѣта, казвамъ: страданията иматъ велико прѣдназначение. Чрѣзъ тѣхъ хората се домогватъ до великата философия на живота, Който не страда, отъ него човѣкъ не става. Това не подразбира, че хората трѣбва изкуствено да си прѣдизвикватъ страдания, но има разумни страдания, които трѣбва да се приематъ по сѫщия начинъ, както се приематъ и радоститѣ. За насъ страданията и радоститѣ трѣбва да бѫдатъ еднакво приети. Дойде ли една радость, благодарете на Бога. Дойде ли едно страдание, пакъ благодарете на Бога. Правите ли разлика между радоститѣ и страданията, като приемате първитѣ съ благодарность, а вторитѣ съ недоволство, това показва, че вие не разбирате великия Божи Законъ. Разумнитѣ страдания идатъ отъ Господа. Трѣбва ли тогава да се оплаквате, че Господъ ви изпраща страдания? Ако се оплаквате, вие сте въ положението на тиганя, който циганинътъ калайдисва. Прѣдставете си, че нѣкой тиганъ има съзнание, и вие го дадете въ рѫцѣтѣ на единъ циганинъ да го калайдиса. Циганинътъ най-първо го изчиства съ пѣсъкъ и парцалъ, да прѣмахне всички мазнини и нечистотии. Послѣ го поставя на огъня, като сипва въ него малко нишадъръ. И най-послѣ туря отгорѣ калай, да го калайдиса. Какво трѣбва да каже този тиганъ, слѣдъ, като прѣтърпи толкова търкания, толкова нагорещявания на огъня? Той казва: какво иска този циганинъ отъ мене, като ме поставя на толкова страдания и изпитания? Циганинътъ казва: азъ искамъ да бѫдешъ чистъ, почтенъ, да бѫдешъ годенъ за работа на своя господарь. И тъй, страдате ли, ще знаете, че сте въ рѫцѣтѣ на циганина, който ви чисти и калайдисва отгорѣ. Сега азъ не говоря за величието на вашата душа, но за човѣка, който днесъ се срѣща на земята. Азъ говоря външно за човѣка, който трѣбва да прѣмине прѣзъ редъ страдания, за да може низшето въ него да се подчини на висшето. Отъ всички съврѣменни хора днесъ се изисква положителна философия, положителна логика. Това се придобива съ врѣме, когато човѣкъ се добере до истинската, до Божествената наука. Запримѣръ, като се разгледа рѣката на нѣкой човѣкъ, отъ формата, отъ нейния строежъ, както и отъ дължината на пръститѣ ѝ, може да се сѫди за живота на неговитѣ дѣди и прадѣди. Запримѣръ, на нѣкои хора трѣбва да се продължаватъ показалцитѣ, на други третитѣ пръсти, на четвърти — безименнитѣ и т. н. За това, обаче, се изискватъ голѣми усилия. Забѣлѣзано е, напримѣръ, че рѫцѣтѣ на крадцитѣ сѫ дълги, а на убийцитѣ — кѫси. Не правете общи заключения, че който има дълги рѫцѣ, той е крадецъ, или който има кѫси рѫцѣ, е убиецъ. Азъ само изяснявамъ закона. Ако признакътъ, че нѣкой човѣкъ е крадецъ, сѫществува, не само на рѫцѣтѣ, но още и на главата, и на лицето му, тогава само може да се каже съ положителность, че той е крадецъ. Причината за продължение рѫцѣтѣ на крадеца се дължи на факта, че той дълго врѣме е проектиралъ своята мисъль къмъ рѫцѣтѣ си, вслѣдствие на което въ тази часть, именно, е прииждала повече кръвь. Ако крадецътъ, безъ да знае законитѣ, е могълъ несъзнателно да продължи своитѣ рѫцѣ, защо гениалниятъ човѣкъ, съ своето знание и усилие на волята, да не може да продължи единъ отъ своитѣ пръсти? Искате ли да продължите нѣкой отъ своитѣ пръсти, измѣрете прѣдварително дължината на всѣка негова фаланга и, слѣдъ извѣстно усилие и работа върху себе си, измѣрете, съ колко е станало продължението. Ако въ кратко врѣме успѣете да продължите пръста си съ единъ или два милиметра, вие сте талантливъ човѣкъ. Обаче, ако слѣдъ десетгодишна продължителна работа не успѣете да продължите пръста си нито съ половинъ милиметъръ, вие сте човѣкъ безъ воля, безъ чувства и безъ мисъль. Въ такъвъ случай не се самозаблуждавайте въ себе си. Нѣкой казва: не зная, защо ноктитѣ ми много растатъ. Щомъ не знаешъ, защо ноктитѣ ти растатъ, това е механически процесъ. Ние не говоримъ за механическитѣ процеси. Запримѣръ, сглобяването на нѣколко дъски въ видъ на каца и опасването имъ съ нѣколко обрѫчи е механически процесъ. Самата каца нѣма съзнание. Смисълътъ на живота не седи въ механическото нареждане на дъскитѣ. Въ органическия свѣтъ нѣма механически процеси. Тамъ всѣка клѣтка, всѣки атомъ, всѣки йонъ трѣбва да бѫдатъ въ хармония съ другитѣ клѣтки, атоми и йони. Запримѣръ, ако единъ атомъ желѣзо и единъ атомъ, злато влѣзатъ въ организма на нѣкой човѣкъ, тѣ трѣбва още съ влизането си да бѫдатъ въ хармония съ всички останали атоми отъ елементитѣ, които съставляватъ организма. Въ органическото царство всички атоми на единъ и сѫщи елементъ се различаватъ. Напримѣръ, единъ атомъ желѣзо се различава отъ другъ атомъ желѣзо, ако първиятъ е миналъ само прѣзъ минералното царство, а вториятъ е миналъ, освѣнъ прѣзъ минералното, още и прѣзъ растителното царство. Ония пъкъ атоми желѣзо които сѫ минали и прѣзъ минералното, и прѣзъ растителното, и прѣзъ животинското царства, се отличаватъ въ културно отношение отъ първитѣ два. Сѫщото се отнася и за храната, която приемаме. Запримѣръ, ако вие приемете храна, атомитѣ на която сѫ минали само прѣзъ минералното царство, значи, тѣзи атоми нѣматъ нужната култура и развитие, тази храна ще се отрази врѣдно върху вашия организъмъ. За сега минералитѣ изпълняватъ велика служба въ живота; тѣ служатъ като орѫдия на природата, тѣ кристализиратъ материята и сѫ центъръ на извѣстенъ родъ сили. Слѣдъ тѣхъ идатъ растенията, които отъ своя страна приготвя живата материя въ природата. Послѣ идатъ животнитѣ, които обработватъ специфиченъ родъ материя, докато най-послѣ се дойде и до човѣка. Човѣкъ пъкъ приготвя материята на мислитѣ и чувствата, отъ които ще се ползуватъ възвишенитѣ сѫщества. Въ това отношение хората се намиратъ въ една фабрика за чорапи, дѣто приготвятъ материали за обличането и обуването на разумното бѫдеще поколѣние. Значи, съврѣменната култура и съврѣменнитѣ хора приготвятъ онази материя, отъ която за въ бѫдеще напрѣдналитѣ души ще приготвятъ своитѣ тѣла. Казвамъ: като знаете тѣзи нѣща, вие ще можете съзнателно да продължите вашитѣ пръсти. Запримѣръ, ако вашиятъ показалецъ е дълъгъ 7 см. и вие искате да слѣдвате математика, не ще можете. Защо? Човѣкъ съ показалецъ дълъгъ 7 см., не може да слѣдва математика. Всичко друго може да слѣдва, но не и математика. Значи, за всѣка наука има опрѣдѣлени данни, специфични бѣлѣзи, които благоприятствуватъ за нейното развитие. Пръститѣ на разнитѣ учени хори, както и на художницитѣ и артиститѣ, сѫ различно устроени. Ще видите, че у виднитѣ музиканти пръститѣ сѫ развити точно толкова, колкото е мѣрката, дадена отъ природата. Всѣко външно развитие на даденъ органъ отговаря и на вѫтрѣшнитѣ качества и способности у човѣка. Ако външниятъ свѣтъ не може да реагира върху нѣкой човѣкъ, той не може да има нито силно развитъ умъ, нито силно развито сърце, нито силно развита воля. Като се говори за воля, не се разбира своеволие, но самообладание. Който се самовлада, той трѣбва да прощава грѣшкитѣ на хората, а главно да се учи отъ тѣхъ. Такъвъ човѣкъ никого не сѫди. Затова е казано: „Не сѫдете, за да не бѫдете сѫдени!“ Свѣтътъ, въ който живѣемъ, е добрѣ устроенъ; той е хармониченъ свѣтъ. По-хубавъ свѣтъ отъ него нѣма. Когато казваме, че въ свѣта сѫществува дисхармония, тя е внесена отъ хората. Значи, дисхармонията се дължи на самитѣ насъ. Страдания и скърби, които не сѫ отъ Бога, се дължатъ пакъ на насъ. Тъй щото, когато се говори за мирова скръбь, въ сѫщность такава скръбъ не сѫществува. Мировата скръбь е резултатъ на това, че хората не сѫ изпълнили волята Божия. Казвате: навредъ ли сѫществуватъ страданията? Дѣто, хората не изпълняватъ волята Божия, страданията се явяватъ като естествени послѣдствия на това неизпълнение. Що е грѣхътъ? — Резултатъ отъ неизпълнение волята Божия. Грѣхътъ сѫществува само на земята, но не и на другитѣ планети на слънчевата система, понеже тамъ сѫществата сѫ високо устроени. Ако на крадеца се прѣдложи цѣла планина, пълна съ злато ще се яви ли желание въ него да краде? Той вече нѣма поводъ да краде. Желанието му за пари, за злато е напълно задоволено. Ако прѣдъ алчностьта на нѣкой човѣкъ се сложи цѣлата земя, като владение, той веднага ще започне да мисли, какъвъ постъ да заеме въ свѣта, какъ да разработи тази земя и т. н. Той ще намѣри хиляди работници, които да обработватъ тази земя. Значи, човѣкъ върши прѣстѫпления само тогава, когато му липсва нѣщо. Задоволятъ ли се неговитѣ желания, той се отказва отъ всѣкакви прѣстѫпления. Прѣстѫпницитѣ сѫ най-дребнавитѣ хора, бубулечици, които нѣматъ никаква идея. Който мисли, че не може безъ пари, безъ удоволствия въ живота, той е бубулечица. Човѣкъ може да живѣе и безъ пари, и безъ удоволствия и пакъ да бѫде ученъ и богатъ. Нѣма по-голѣмо богатство за човѣка отъ неговия животъ, Животътъ на човѣка и съ милиони не може да се откупи. Съврѣменнитѣ учени, философи и писатели учатъ хората, какъ по-лесно да прѣкаратъ живота си, какъ да придобиятъ по-голѣми богатства. Споредъ менъ задачата на ученитѣ и на философитѣ е да покажатъ на хората начинъ, какъ да живѣятъ правилно. Цѣльта на човѣшкия животъ не се заключава въ придобиване на богатства, защото богатството, паритѣ хората сами ги създадоха. Днесъ въ свѣта има около сто милиарда злато; ако речемъ да го раздѣлимъ на единъ милиардъ хора, на всѣки човѣкъ ще се падне по сто лева. Значи, всѣки човѣкъ има право само на сто лева, които сѫ резултатъ на труда на хората отъ миналитѣ поколѣния. Дойде нѣкой при мене, иска ми 2,000 лева на заемъ. Казвамъ: ти имашъ право само на сто лева, не повече. Отдѣ ще се взематъ останалитѣ пари, които ти искашъ? Ето защо, всички хора трѣбва да се впрегнатъ на работа, разумно да използуватъ живота и силитѣ, които Богъ имъ е далъ, за да иматъ придобивки, били тѣ материални или духовни. Казвате: нали оремъ, копаемъ, защо не сме богати? Казвамъ: не е достатъчно човѣкъ само да оре и да копае. Истински работникъ е този, които освѣнъ, че оре и копае, работи още и за напрѣдъка на цѣлото човѣчество. Благодарение на усилията и работата на духовнитѣ хора, отъ невидимия свѣтъ пристигатъ къмъ земята висши енергии и сили, които подържатъ цѣлия земенъ животъ. Когато майката се грижи и моли за дѣцата си, по този начинъ тя сваля отъ разумния и възвишенъ свѣтъ съотвѣтни енергии за своитѣ дѣца. Въ това отношение родителитѣ не трѣбва да се тревожатъ, какъ ще прѣкаратъ дѣцата имъ, но трѣбва да се молятъ, да мислятъ и да работятъ усилено за тѣхъ. Молитвитѣ на хората сѫ необходими за сваляне висши енергии отъ невидимия свѣтъ. Тѣзи енергии се използуватъ за развитието на цѣлото човѣчество. И ако съврѣменнитѣ хора страдатъ, причината за това е, че имъ липсва нѣщо, че не сѫ заели мѣстата, които Богъ имъ е опрѣдѣлилъ. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ е станалъ учитель, безъ да е опрѣдѣленъ за тази работа. Другъ е станалъ свещеникъ, безъ да е опрѣдѣленъ за тази работа. Трети е станалъ търговецъ, безъ да разбира нѣщо отъ търговията и т. н. Христосъ казва: „Нѣма тайна, която да не се открие“. Казвате: какво ще стане съ насъ? Не е въпросъ, какво ще стане съ васъ, но какво трѣбва да се прави за въ бѫдеще. Съврѣменнитѣ хора съ дошли до безизходно положение, благодарение на своето голѣмо незадоволство. И който има, е недоволенъ, и който нѣма, е сѫщо недоволенъ. Всѣки умира недоволенъ отъ живота и казва: като отидемъ на онзи свѣтъ, тамъ може да ни е подобрѣ. За кой свѣтъ разбиратъ тѣ? Да се говори за блаженство на онзи свѣтъ, безъ да сте придобили това блаженство тукъ, това е една вътрѣшна самоизмама. Когато човѣкъ умира, той трѣбва да знае, защо умира и дѣ ще отиде слѣдъ смъртьта си. И ако има извѣстно вѣрую, той трѣбва да знае, какво съдържа това вѣрую въ себе си. И ако има нѣкакво изкуство, той трѣбва да знае, какво съдържа то въ себе си. Ние трѣбва да имаме положителна наука. За да напрѣдва човѣкъ, той трѣбва да слѣдва идеала на своята душа. Докато българката сама тъчеше платната си, въ нея имаше идеалъ; откакъ прѣстана сама да тъче платната си и започна да носи черни дрехи и нейниятъ идеалъ изчезна. Като наблюдавамъ дрехитѣ и цвѣтоветѣ на дрехитѣ, съ които съврѣменнитѣ хора се обличатъ, намирамъ, че тѣ не допринасятъ нищо хубаво. На нѣкои хора, напримѣръ, не е позволено да носятъ черни дрехи. На други не е позволено да носятъ червени дрехи. Всѣки трѣбва да знае, какви дрехи може да носи. Казвате, че има мода на дрехитѣ, възприета отъ Парижъ, и вие ще се обличате споредъ тази мода. Обаче, парижкатата мода не е мѣродавна и за природата. При сегашното развитие на човѣчеството, най-добрѣ е хората да се обличатъ съ дрехи, които иматъ меки, приятни цвѣтове, за да се смекчаватъ чувствата имъ. Цвѣтоветѣ на дрехитѣ трѣбва да бѫдатъ такива, че да задоволяватъ и самия човѣкъ. Мнозина носятъ връзки или дрехи съ ярки, неподходещи за тѣхъ цвѣтове, които се отразяватъ врѣдно върху тѣхната нервна система. Носятъ ли дрехи съ такива цвѣтове, отъ тѣзи хора не могатъ да излѣзатъ нито художници, нито музиканти, нито учени. Религиознитѣ хора се обличатъ съ черни дрехи, но работитѣ имъ не вървятъ добрѣ. Всѣки цвѣтъ има свое прѣдназначение, което ученитѣ хора знаятъ. Напримѣръ, зелениятъ цвѣтъ е материалистически; червениятъ цвѣтъ е активенъ, той е цвѣтъ повече на животнитѣ; портокалениятъ цвѣтъ е на крайния индивидуализъмъ. Единственитѣ цвѣтове, които съотвѣтствуватъ на сегашното развитие на хората сѫ ясно-синия и ясно-жълтия. И затова, когато човѣкъ се чувствува недоволенъ, нека обърне погледа си нагорѣ, къмъ небето. Синиятъ цвѣтъ на небето дѣйствува успокоително. Възприеме ли този цвѣтъ въ себе си, той ще се домогне до онѣзи вибрации, които носятъ въ себе си животъ. Тъй щото, азъ говоря за цвѣтоветѣ не само като носители на извѣстни вибрации, но и като носители на животъ. Синиятъ цвѣтъ внася въ човѣка Истината. Тя пъкъ тонира умоветѣ на хората и ги прави свободни. Законътъ на свободата отваря сърцата на хората, разширява ги и дава просторъ на човѣшката воля. Истината дава тонъ на живота, Значи, между всички явления въ живота има неразривна връзка. Казвамъ: вие трѣбва да изучавате всички съврѣменни науки, но трѣбва да знаете ролята на всѣка една отъ тѣхъ. Изпѣете ли една пѣсень, кажете ли една дума, правете всичко това съзнателно! Това подразбира да знаете ролята на тоноветѣ и думитѣ, съ които си служите. Често хората казватъ за нѣщо: възможно е, допустимо е, мога да го направя и т. н. Изговаряте ли тѣзи думи въ тѣхния общъ смисълъ, нищо нѣма да постигнете. Искате ли, напримѣръ, да направите думата „мога“ мощна, прѣдъ нея трѣбва да поставите личното мѣстоимение „азъ“; иначе, буквата „м“ въ думата мога означава смърть. Това значи, че всичко можете да направите, но слѣдъ като умрете. Казвамъ: ако като поетъ, като художникъ или като музикантъ, вие не сте могли да направите нѣщо, докато сте живѣли на земята, та като умрете ли ще направите? Не се лъжете въ това! Умрете ли, ще ви направятъ единъ паметникъ и нищо повече. Обаче, кажете ли „азъ мога“, вие ще опитате плодоветѣ на вашия трудъ. Вие не трѣбва да умирате, че тогава да дойдатъ хората и да кажатъ; Богъ да прости този човѣкъ. Поне едно благо ни остави! Ние благодаримъ за такива пожелания — Богъ да ни прости! Чуете ли да казватъ хората за васъ така, станете отъ гроба и кажете: не желая да ми пожелавате това нѣщо, но елате да седнемъ всички заедно, да си поговоримъ, да ви дамъ едно угощение, и Богъ да ни благослови всички! Получите ли Божието благословение, вие всички ще си попѣете и поговорите музикално. И тъй, първото нѣщо, което трѣбва да имате прѣдъ видъ въ български езикъ, е да знаете значението на буквитѣ. Напримѣръ, буквата „и“ е свързана съ ума; буквата „а“— съ сърцето, а буквата „е“— съ волята. Ако си служите съ тия три звука при пѣнието, вие ще можете да се лѣкувате съ тѣхъ. Служете си съ буквата „и“, но не я поставяйте въ междуметието „ихъ“. Когато имате голѣмо неразположение, и дойде нѣкой при васъ, изпѣйте звука „и“, а слѣдъ това изговорете думата Истина. Значи, всѣка буква съдържа нѣщо тайно въ себе си. Това показва, че тайнитѣ работи въ нашия животъ трѣбва да се проучаватъ. Всички хора искатъ да бѫдатъ талантливи, гениални, но талантитѣ, гениалностьта се обуславятъ отъ много нѣща. Ако човѣкъ има недѫзи и недостатъци, той не може да бѫде талантливъ, а още помалко гениаленъ. Талантливитѣ, както и гениалнитѣ хора нѣматъ никакви недостатъци, никакви недѫзи. Споредъ васъ, и талантливитѣ, и гениалнитѣ хора иматъ недостатъци и слабости. Не, талантливиятъ и гениалниятъ човѣкъ не трѣбва да иматъ никакви слабости. Талантливиятъ и гениалниятъ човѣкъ, за да бѫдатъ такива, всичкитѣ имъ органи и чувства трѣбва да сѫ добрѣ развити. Казвате за нѣкого, че е талантливъ човѣкъ, но има извѣстни слабости. Ако, наистина, този човѣкъ е талантливъ това разбира, че поне областьта, въ която той е развилъ своя талантъ, е свободна отъ всѣкакви слабости и недѫзи. „Нѣма тайна, която да не се разкрие“. За изяснение на тази мисъль, ще приведа нѣщо отъ живота на Мойсея. Мойсей бѣше ученъ човѣкъ; той разполагаше съ всичката тогавашна мѫдрость, но си позволи да убие единъ египтянинъ, за да има доброто мнѣние на народа си. Обаче, слѣдъ това той трѣбваше дълго врѣме да изкупва своя грѣхъ. Той мислѣше, че неговото прѣстѫпление е скрито, но не излѣзе така. Единъ день, когато двама евреи се биеха, Мойсей отиде да ги примири, но единъ отъ тѣхъ се обърна къмъ него съ думитѣ: „Какво мислишъ да правишъ, и насъ ли искашъ да убиешъ, като онзи египтянинъ?“ Тогава Мойсей избѣга и отиде въ пустинята, дѣто прѣкара цѣли 40 години между овцитѣ, отъ които се учеше. Слѣдъ 40 години ангелъ Господенъ дойде при него и му каза: „Чухъ скърбитѣ и страданията на твоя народъ, затова ти ще отидешъ да ги освободишъ“. Мойсей бѣше смиренъ човѣкъ, затова каза на ангела: „Пратете нѣкой другъ вмѣсто менъ. Азъ съмъ негоденъ за тази работа“. — Не, ти ще отидешъ. Питамъ: вие пасли ли сте като Мойсея 40 години овцитѣ? Мойсей, такъвъ голѣмъ държавникъ, трѣбваше 40 години да прѣкара въ пустинята, да пасе овцитѣ. Едно липсваше на Мойсея, и той го научи отъ овцитѣ. Овцитѣ, които той пасе цѣли 40 години, прѣдставя израилския народъ. Чрѣзъ тѣхъ той опитваше душитѣ на всички евреи, които умираха въ Египетъ, защото се вселяваха въ овцитѣ. Казвате: възможно ли е човѣкъ да влѣзе въ една овца! Питамъ: ако нѣкой човѣкъ влѣзе въ касата на единъ богаташъ да го обере, това не е ли по-срамно, отколкото душата на нѣкой човѣкъ да влѣзе въ една овца? Човѣкъ може да влѣзе въ овцата, а може и да излѣзе; като душа, той е свобвденъ да постѫпва, както иска. Това не значи, че той остава завинаги свързанъ съ овцата. При това не мислете, че овцата и въ невидимия свѣтъ прѣдставя това, каквото и въ физическия. Въ невидимия свѣтъ овцитѣ живѣятъ колективно, и тамъ тѣ иматъ своя специална философия. Казвате: овцитѣ сѫ създадени, за да услужватъ на човѣка, като му даватъ вълна, месо и млѣко. Наистина, овцитѣ даватъ много нѣщо на човѣка, но за всичко това се държи точна смѣтка. Когато овцата срещне онзи, комуто е давала своята вълна, своето млѣко и месо, тя казва: Иване, врѣме е вече ти да ми върнешъ това, което едно врѣме ти дадохъ! Ако Иванъ не иска доброволно да върне това, което е взелъ отъ овцата, въ другъ животъ тѣ ще смѣнятъ мѣстата си: овцата ще дойде на неговото мѣсто, а той ще заеме мѣстото на овцата. — Възможно ли е да стане това? Питамъ: ако това ви се вижда невъзможно, какъ можа човѣкътъ, създаденъ по образъ и подобие Божие, да стане прѣстѫпникъ? Какъ може ангелътъ, който живѣе на небето чистъ и светъ животъ, като слѣзе на земята, да стане змия и да изкуси първата жена въ рая? Ако единъ ангелъ може да стане змия, защо човѣкъ да на стане овца? По-низкитѣ форми въ живота показватъ, че нѣкога е станало деградиране съ нѣкои отъ възвишенитѣ сѫщества. Въ това отношение трѣбва да знаете, че ако човѣкъ не живѣе по законитѣ на Бога, той може да се деградира. Това не трѣбва да ви плаши, но трѣбва да знаете, че единствениятъ вѣченъ и вѣренъ законъ седи въ изпълнение волята Божия. Изпълнява ли човѣкъ волята Божия, той вижда, че всичко въ свѣта е красиво. Защо? — Защото свѣтътъ е създаденъ отъ Бога. Азъ бихъ прѣдпочелъ да живѣя въ кѫщата на една овца, отколкото въ кѫщата на единъ богатъ, но прѣстѫпенъ човѣкъ. Азъ съмъ живѣлъ между овцитѣ и зная, какво има въ тѣхъ. Тѣ иматъ отлично сърце. Тамъ, дѣто има добро сърце, не липсва и култура. Азъ бихъ желалъ хората да иматъ благородни сърца като овцитѣ. Що се отнася до ума имъ, казвамъ: по умъ човѣкъ седи по-горѣ отъ овцата, но по сърце овцата седи по горѣ отъ човѣка. Затова, именно, Христосъ казва: „Моитѣ овци“ Значи, на съврѣменнитѣ хора липсва едно отъ качествата на овцитѣ, заради което тѣ трѣбва да живѣятъ между тѣхъ, да придобиятъ това качество. И тъй, великата задача на живота седи въ разбиране великия Божественъ законъ. Разберете ли този законъ, вие ще се доберете до тази велика наука да познавате себе си, да знаете значението на вашитѣ външни и вѫтрѣшни органи, Знаете ли значението на вашитѣ органи, вие ще можете чрѣзъ тази наука да ги поставите въ пълна взаимна хармония. Знайте, че всички органи, които съставятъ нашето тѣло, отъ най-голѣми до най-малки, иматъ велико прѣдназначение. Отъ тѣзи органи зависи нашето бѫдеще. Когато човѣкъ се обърне къмъ Бога, той трѣбва да измѣни състоянието на своитѣ вѫтрѣшни и външни органи, да внесе въ тѣхъ извѣстно подобрение; сѫщо така и въ своитѣ възгледи той трѣбва да внесе реформа, да стане съвършено новъ човѣкъ. Това значи да бѫде човѣкъ разуменъ. Велика е природата, и ние отвсѣкѫдѣ можемъ да черпимъ знания. Запримѣръ, Библията, като книга е важна въ това отношение, че въ нея сѫ събрани опитноститѣ и знанията на хората отъ редъ поколѣния насамъ. Въ тази книга е изложенъ животъ и учението на Христа, макаръ и въ съкратена форма, но който има просвѣтенъ умъ и чисто сърце, той може да се учи отъ всичко, което е изнесено тамъ. Просвѣтениятъ човѣкъ се учи отъ всичко; въ всички явления той намира непрѣривна връзка. По тази връзка той сѫди за онази цѣлокупность на живота, която се изразява въ цѣлата природа, въ цѣлия, козмосъ. Христосъ казва: „Нѣма тайна, която да не се разкрие.“ Това е само за разумния човѣкъ. Обаче, когато човѣкъ изгуби своето съзнание, както и пѫтя къмъ Бога, той ще се намѣри въ тайнитѣ на живота. Тайнитѣ нѣща сѫ само за глупавитѣ, а явнитѣ — за разумнитѣ хора. Тъй щото, искате ли да ви се разкриятъ тайнитѣ на живота, да придобиете стабилность, вие трѣбва да бѫдете ученици. Не се грижете да си осигурите мѣста за онзи свѣтъ. Мнозина казватъ: да се осигуримъ, да си купимъ мѣста, дѣто ще ни закопаятъ. Не се грижете за това. — Ама искаме да бѫдемъ близко до нашитѣ майки и бащи. Казвамъ: ако търсите вашитѣ майки и бащи, вашитѣ баби и дѣди по гробищата, вие се самоизлъгвате. Душитѣ на хората не оставатъ на земята. Арахангелъ Михаилъ има грижа за това; той ще опрѣдѣли мѣстото на всѣка душа. На васъ прѣдстои да се приготвите за този день, когато Арахангелъ Михаилъ ще дойде, ще похлопа на вратата ви и ще каже: излѣзте вие, културнитѣ хора, отъ своитѣ стари кѫщи! Сега доброто сѣме, за което говори Христосъ въ прочетената глава, прѣдставя разумнитѣ хора, които разбиратъ Божия Законъ. Които не разбиратъ Божия Законъ, тѣ прѣдставятъ сѣмената, които сѫ паднали на пѫтя, на пѣсъчливата почва и между трънетѣ. Като знаете това, не се лъжете, че имате Божия Духъ въ себе си. Идването на Духа Божий въ човѣка прѣдставя продължителенъ процесъ на разширение и на придобиване на свѣтлина. Постоянна свѣтлина трѣбва да има човѣкъ! Той трѣбва да расте отъ слава въ слава, отъ свѣтлина въ свѣтлина и отъ доброта въ доброта. Нѣкой казва: азъ имамъ Божията Любовь. Въ тази любовь има градация. Започне ли човѣкъ да придобива Божията Любовь, той постепенно се разширява, докато събере всички хора въ себе си. Засега въ сърцата на хората нѣма мѣсто за всички. Не е достатъчно човѣкъ само да обича хората, но той трѣбва да бѫде въ връзка съ тѣхъ, както и съ ангелитѣ, да почувствува и тѣхната любовь и култура. Казвате: еди-кои си хора сѫ заблудени. Какво значи заблуденъ човѣкъ? Заблудениятъ човѣкъ има на лицето си було. Обаче, хората, които наричатъ заблудени, нѣматъ никакво було. Тогава нека хората, които не минаватъ за заблудени, да кажатъ, отдѣ сѫ дошли на земята? Тѣ ще отговорятъ, че не знаятъ. Какъ да не знаятъ? Нали не сѫ заблудени? Слѣдователно, когато казвате, че нѣкои хора сѫ заблудени и се занимаватъ съ глупости, вие трѣбва точно да опрѣдѣлите, въ какво седи тѣхното заблуждение и какви сѫ глупоститѣ, съ които тѣ се занимаватъ. И тъй, ако всичко, което ви говоря, разглеждате въ букваленъ смисълъ, вие ще извадите отъ думитѣ ми нѣкаква крива философия; обаче, ако въ тѣхъ разберете законитѣ, които дѣйствуватъ въ разумната природа, тогава ще разберете и смисъла на цѣлокупния животъ. Човѣкъ трѣбва да учи! Дойдете ли до науката, знайте, че тамъ нищо даромъ не се дава. За да придобиете Божествената наука, отъ васъ се изискватъ голѣми и постоянни усилия. Сега, впрегнете на работа вашия умъ, вашето сърце и вашата воля, ако искате да се домогнете до тайнитѣ, които Богъ е вложилъ въ самата природа. Днесъ тайнитѣ на Царството Божие сѫ скрити отъ хората, но въ Божия планъ е прѣдвидено да се разкриятъ само за готовитѣ души. Бесѣда отъ Учителя, държана на 17 мартъ, 1927 г. въ г. София

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Иди повикай мѫжа си! Казва ѝ Исусъ: „Иди повикай мѫжа си и ела тукъ“. Иоана 4:16 Прочетената глава отъ евангелието на Иоана е една отъ важнитѣ глави. Въ нея Христосъ засѣга важни положения отъ живота. Ние виждаме, какъ Христосъ, като дошълъ до този кладенецъ, пожелалъ да пие вода, но не могълъ да си извади, понеже нѣмалъ вѫже. Затова, като видѣлъ, че жена самарянка идѣла да си налѣе вода, Той се обърналъ къмъ нея съ думитѣ: „Ще те помоля да ми направишъ една услуга, да ми дадешъ малко вода“. По този начинъ Христосъ влѣзълъ въ разговоръ съ тази жена. Той говорилъ за съврѣменнитѣ традиции, които сѫществували по това врѣме въ свѣта. Жената се зачудила, какъ така единъ евреинъ, единъ израилтянинъ се осмѣлява, споредъ тогавашнитѣ традиции, да говори съ жена и да иска отъ нея вода. Това положение е подобно на едно отъ положенията въ турския законъ, споредъ което се забранявало на всѣки турчинъ да иска и да пие вода отъ ханъмка. Осмѣли ли се нѣкой турчинъ да прѣстѫпи този законъ, съ това той може да създаде източенъ въпросъ. Традиции сѫ това! Днесъ никой човѣкъ не е свободенъ отъ традиции. По цѣлия свѣтъ, между всички народи сѫществуватъ редъ традиции. Всички стремежи на съврѣменното човѣчество се свеждатъ къмъ желанието имъ да се освободятъ отъ тия традиции и да постигнатъ съвършенство на своята душа. Връзкитѣ, които сѫществуватъ между съврѣменнитѣ хора, отъ които тѣ и до днесъ носятъ лоши послѣдствия, азъ наричамъ неразумни връзки. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ много обича да играе на игрището прѣдъ хората, да се показва за голѣмъ юнакъ, но случайно единъ день той пада, счупва крака си и дълго врѣме слѣдъ това носи лошитѣ послѣдствия на своето неразумно желание. И когато хората го питатъ, защо куца, той трѣбва да кажа: азъ куцамъ поради своитѣ стари традиции и желания, да се покажа прѣдъ свѣта голѣмъ юнакъ и добъръ борецъ. Най напрѣдъ Христосъ засѣга въпроса за личнитѣ отношения между мѫже и жени. Даже и ученицитѣ на Христа, като видѣли Учителя си да се разговаря съ жена — самарянка, казали въ себе си: какъ е възможно нашиятъ Учитель да се разговаря съ жена и да излѣза отъ рамкитѣ на старитѣ традиции? Христосъ каза на тази жена: „Ако ми дадешъ да пия отъ водата на този изворъ, единъ день азъ ще ти дамъ отъ моята вода, отъ която, като пиешъ веднъжъ, никога нѣма да ожаднявашъ. Тази вода носи въ себе си Вѣчния Животъ“. Самарянката, като чула думитѣ на Христа, казала: „Дай ми тогава отъ тази вода, за да не ожаднявамъ никога и да не става нужда да дохождамъ повече на този изворъ“, Тя прибързала да поиска отъ тази вода, както всички хора бързатъ, когато искатъ материални блага. Запримѣръ, съврѣменнитѣ хора искатъ веднага да се въдвори Царството Божие на земята и за това се запитватъ: кой е причината, че Царството Божие не може още днесъ да се въдвори? Питамъ: какъ може да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ хора? Какъ е възможно да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ мѫже и жени при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между братя и сестри при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между учители и ученици при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ свещеници, проповѣдници, владици и тѣхнитѣ пасоми при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ управници и управляеми при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Традиции сѫ това! Всѣка държава има свои традиции. Отъ тия традиции много държави сѫ загинали. Традициитѣ прѣдставляватъ вѫтрѣшния консерватизъмъ на хората, който често ги спъва. Нѣкой казва: какъ е възможно азъ да взема мотика и да отида да копая нѣкое лозе, или да взема цигулка и да отида да свиря прѣдъ хората, да ги забавлявамъ, когато съмъ роденъ отъ родители съ високо произхождение? При това високо произхождение, азъ трѣбва да стана рентиеръ, да получавамъ пари, съ които често да ходя въ странство, да се разхождамъ съ автомобили, да посѣщавамъ театри, концерти и т. н. Споредъ мене, съврѣменнитѣ хора, намѣсто да се разхождатъ съ автомобили, тѣ разхождатъ автомобилитѣ си. Нѣкой казва: азъ се разхождамъ съ автомобилъ. Не, въ сѫщность ти разхождашъ автомобила, а не той тебе. Тъй щото, първо Христосъ засѣга материалнитѣ въпроси, личнитѣ отношения. Послѣ Той засѣга общественитѣ отношения и най-послѣ засѣга въпроса за вѫтрѣшнитѣ отношения и за вѫтрѣшнитѣ вѣрвания на хората. Казва Му самарянката: „Господине, гледамъ, че си пророкъ и всичко знаешъ. Бащитѣ ни въ тази гора се покланяха, а вие казвате, че Ерусалимъ е мѣстото, дѣто трѣбва да се кланяме“. Казва ѝ Исусъ: „Жено, хвани ми вѣра, че иде часъ, когато нито въ тази гора, нито въ Ерусалимъ ще се поклоните на Отца“. Тукъ думата „гора, планина“ е употрѣбена въ символистически смисълъ. Подъ думата планина не се е разбирало това, което ние днесъ схващаме. Хората на миналото не сѫ били толкова глупави, да се кланятъ на планина. Подъ думата планина тѣ сѫ разбирали умнитѣ хора, а за умни хора тѣ сѫ считали своитѣ дѣди и прадѣди, на които сѫ се кланяли. Планината прѣдставлява материалната страна на въпроса. Ерусалимъ пъкъ прѣдставя мѣстото, отдѣто се разнася културата. Значи, тогавашнитѣ хора се кланяли на културата. И съврѣменнитѣ хора казватъ: ние, културнитѣ хора, трѣбва да признаваме науката, изкуствата, музиката и на тѣхъ да се покланяме. Христосъ казва на жената: „Споредъ вашитѣ вѣрвания, дѣйствително, вие трѣбва да се кланяли и на тази планина, както и въ Ерусалимъ, но иде врѣме и сега е, когато истинскитѣ покойници ще се поклонятъ Отцу съ Духъ и Истина“. Споредъ гръцката митология, старитѣ гърци се кланяли на планината, съ което тѣ символизирали юначеството, героизма. Ако съврѣменнитѣ хора разбираха дълбокия смисълъ на тази митология, тѣ биха разбрали, защо, именно, старитѣ гърци се кланяли на планината. Питамъ: нима апашътъ, който отива да обере касата на нѣкой банкеръ, не се моли прѣдъ нея? Той сѣда на колѣнѣ прѣдъ касата и започва да я човърка, да ѝ чете една, двѣ, три молитви, докато най-послѣ касата каже: хайде, като имашъ голѣмо постоянство, вземи си нѣщо отъ мене! Обаче, притежательтъ на касата не признава молитвитѣ на този апашъ и търси случай, да го улови и накаже. Христосъ казва на самарянката: „Бѫдещитѣ поклонници, които ще иматъ живата вѣра въ себе си, нѣма да се кланятъ нито на тази планина, нито въ Ерусалимъ, но ще се кланятъ на Отца съ Духъ и Истина“. Да се поклони човѣкъ съ Духъ и Истина, той трѣбва да знае, какво нѣщо прѣдставлява душата му. Това не значи, че като душа, той е нѣщо особено отъ другитѣ. Не, той трѣбва да познава душата си — нищо повече! Той трѣбва да знае и разбира въпроса за душата само за себе си, а не съ цѣль да доказва на хората, какво нѣщо въ сѫщность е душата. Какво нѣщо прѣдставлява той като душа, отъ това хората не се интересуватъ. Този въпросъ интересува самия него. Не е въпросътъ за душата вънъ отъ човѣка, но важенъ е въпросътъ, какво прѣдставлява човѣкъ въ свѣта, като проявяваща се душа. Освѣнъ това, човѣкъ трѣбва да знае за себе си, какво прѣдставлява той като духъ, и най-послѣ той трѣбва да знае, какво нѣщо е Богъ, безъ да се стреми да докаже това и на другитѣ хора. Знае ли човѣкъ тия три въпроса за себе си, той се намира вече въ правия пѫть. Познаванато на тия три важни въпроси съставлява великата бѫдеща култура, която може да съгражда, да поставя здрави основи въ живота на човѣка. Нѣкой ще каже: докажете ни, че има душа и духъ. Азъ мога въ петь минути да ви докажа, сѫществуватъ ли душата и духътъ, или не, безъ да ви аргументирамъ или доказвамъ този въпросъ теоретически, както правятъ нѣкои отъ философитѣ, като Кантъ, Шопенхауеръ и т. н, Какъ ще направя това? — Ще извадя душата отъ тѣлото на нѣкого, и той веднага ще падне на земята. Слѣдъ това пакъ ще я върна назадъ. Послѣ ще го питамъ: какво видя? — Видѣхъ, че на земята лежеше човѣкъ, който напълно приличаше на мене. Какво ще кажешъ сега, сѫществува ли душа, или не? Отъ сѫщия човѣкъ азъ мога да извадя още двама и ще го питамъ: кой е този, който лежи на земята и не говори? Кой е този, който мисли, разсѫждава и говори и най-послѣ, кой е този, който свързва и двамата? Този, който лежи на земята и не може да говори, това е облѣклото, материята, въ която душата е облѣчена. Този, който мисли, разсѫждава и говори, това е самата душа, а този, който свързва и двамата, това е духътъ на човѣка. Ще кажете: щомъ е така, направете този опитъ, да го провѣримъ. Ако е въпросъ за фокуси, азъ мога да направя този опитъ въ петь минути, но не е работата тамъ. Ние не защищаваме никаква клауза, но разглеждаме въпроса по сѫщество. Всѣка душа трѣбва да се развива въ своята сѫщина, но това не значи, че тя трѣбва да придобива нѣща, които не сѫ вложени въ нея. Въ свѣта има погрѣшни схващания по много въпроси, но ученитѣ знаятъ, какъвъ е пѫтьтъ на човѣчеството. Тѣ знаятъ, че човѣкъ не може да придобие нищо ново, но трѣбва да развива вложеното въ своята душа и въ своя духъ. Човѣкъ нищо не придобива на земята, но развива вложеното въ него. Че е така, питамъ: може ли човѣкъ да занесе съ себе си спечеленото богатство въ онзи свѣтъ? Нѣкой човѣкъ може да е свършилъ и четири факултета, да е придобилъ много знания въ главата си, обаче, единъ день, когато тръгне за онзи свѣтъ, той нѣма да занесе съ себе си нищо отъ това знание. Ето защо, съврѣменнитѣ хора казватъ: когато човѣкъ умре, всичко се свършва съ него. Тѣ сѫ прави само въ това отношение, когато не признаватъ сѫществуването на душата. Българитѣ, като не могатъ да разрѣшатъ нѣкой въпросъ, употрѣбяватъ поговорката: „Чуждото нѣщо на връхъ Великъ-день се взима“. Да, взима се само това, което е взето на заемъ. Всѣко нѣщо, което сте взели на заемъ, е чуждо. Сѫщото нѣщо може да се каже и за религията. Нѣкой казва: моитѣ баща и майка, моитѣ дѣдо и прадѣдо сѫ вѣрвали въ това и това, тѣ сѫ се кланяли на планината, затова и азъ ще вървя по тѣхния пѫть. Това значи да взимашъ вѣрвания на заемъ. Значи, щомъ неговитѣ отци се кланяли на тази гора, и той ще се кланя на нея. На този човѣкъ казвамъ: ти си самарянинъ. Другъ казва: азъ ще се кланямъ на тази църква. — Ти си евреинъ. Христосъ казва: „Който е дошълъ до новитѣ разбирания на живота, той нито на тази гора ще се кланя, т. е. нито на своитѣ отци, нито въ Ерусалимъ, т. е. нито на старитѣ религии и култури, но ще се кланя на Отца съ Духъ и Истина“. Дойде ли човѣкъ до послѣдното положение, да се кланя на Отца съ Духъ и Истина, споредъ Христа, той е човѣкъ съ пробудено съзнание, самосъзнание, подсъзнание и свърхсъзнание. Пробудятъ ли се тия нѣща въ човѣка, той вече може да влиза въ връзка съ живата природа, т. е. съ външната страна на Бога. По този начинъ Духътъ, който живѣе въ него, ще принесе своето поклонение и служене на Бога. Подъ думата поклонение съврѣменнитѣ хора разбиратъ колѣничене на земята. Това не е поклонение. Много хора, като отиватъ на църква, кланятъ се, колѣничатъ на земята, съ което искатъ да прѣдставятъ, че сѫ истински християни и служатъ на Бога. Обаче, сѫщитѣ тия хора обиратъ бѣднитѣ вдовици, продаватъ и послѣдната имъ вещь. Като се върнатъ дома си, пакъ колѣничатъ прѣдъ Бога. Отидете ли при тѣхъ за нѣкаква услуга, още при първата дума ще ви продадатъ. Това не е никакво служене на Бога. Христосъ каза на самарянката; „Иди и повикай мѫжа си!“ Защо ѝ каза така? Това показва, че мѫжътъ играе важна роль въ живота. Отговори жената и рече: „Нѣмамъ мѫжъ“. Каза ѝ Исусъ: „Право си казала, че нѣмашъ мѫжъ, защото петима мѫже си водила, и този, когото сега имашъ, не ти е мѫжъ.“ Петьтѣ мѫже показватъ, че тази жена е служила на своитѣ чувства. Прѣдъ хората и прѣдъ Бога тя не е имала единъ законенъ мѫжъ. Христосъ ѝ каза: „Това си право рекла“. Значи, Той намѣри въ тази жена една благородна чърта, че не лъже, но винаги говори Истината. Ако днесъ дойде Христосъ и се спре прѣдъ нѣкой изворъ, какво ще кажатъ хората, които посѣщаватъ този изворъ? Азъ зная, какво мислятъ религиознитѣ хора по този въпросъ. Тѣ мислятъ, че като дойде Христосъ на земята, най-първо трѣбва да излѣзатъ свещеницитѣ съ своитѣ корони и хоругви, съ пѣсни и музика, а послѣ останалитѣ хора. Слѣзе ли Христосъ на земята, кракътъ Му нѣма да стѫпи въ никой европейски градъ. Той ще срещне всички богати, всички поети, художници, музиканти, учени и ще ги попита, на кого сѫ служили досега. Слѣдъ това ще отиде при майкитѣ и при бащитѣ и ще ги попита, на кого сѫ служили досега. И тогава Христосъ ще каже: „Идете сега и повикайте вашитѣ мѫже, своитѣ възлюбени, на които сте дали сърцето си, тѣ да ви прѣпорѫчатъ. Отъ тѣхъ ще заключа, какви сте били въ живота си. Защо трѣбваше да дойде мѫжътъ на тази жена? — За да се произнесе за нея. Никой другъ, освѣнъ мѫжътъ, не може да познае жената. Нѣкой казва: дълбоко е женското сърце! Дѣйствително, дълбоко е женското сърце! Никой не може да го познае и измѣри, защото е голѣма неговата мѣрка. Само една мѣрка може да опрѣдѣли голѣмината на женското сърце. Коя е тази мѣрка? — Мѫжкото сърце. Само мѫжкото сърце може да прѣплава океана на женското сърце. Никакъвъ другъ корабъ не е въ състояние да прѣплава този океанъ. Само мѫжкото сърце е издържало на буритѣ и на вълнитѣ на този океанъ. Колкото бури и вълни да има въ този океанъ, мѫжкото сърце е въ състояние да го прѣплава, и то благодарение на женското сърце, което го пази. Слѣдователно, мѫжкото сърце е мѣрка за дълбочината на женското сърце. Чрѣзъ мѫжа се опрѣдѣля характера на женското сърце. Ако жената е сухичка, тя ще си избере малко пълничъкъ мѫжъ. Ако тя е пълничка, ще си избере малко деликатенъ, височъкъ мѫжъ. Ако чувствата на нѣкоя жена сѫ силно развити, тя трѣбва да си избере мѫжъ съ силно развитъ умъ. Законътъ за контраститѣ се проявява навсѣкѫдѣ въ живота. Като говоря за отношенията между мѫже и жени, азъ разглеждамъ вѫтрѣшния смисълъ на тия отношения, а не повърхностнитѣ отношения. Нѣма смисълъ да се говори за повърхностни отношения, понеже тѣ не прѣдставляватъ здрави връзки. Природата признава само Божествени връзки, само Божествени отношения между мѫже и жени. Мѫжътъ и жената прѣдставляватъ души, които сѫ излѣзли отъ Бога. Освободете мѫжа отъ неговата форма, както и жената отъ нейната форма и наблюдавайте, какъ тѣ ще се обичатъ, като души. Слѣдователно, отъ гледището на висшата математика, като съберете тия двѣ души и ги слѣете въ една, тѣхната свѣтлина ще се увеличи два пѫти повече. Сѫщеврѣменно и топлината на тия души ще се увеличи два пѫти. При това, ние не говоримъ за топлина, която изгаря, но за топлина, която носи животъ въ себе си. Щомъ топлината и свѣтлината на тия души се увеличи два пѫти, едноврѣменно съ това ще се увеличи и тѣхната интелигентность, както и всички останали способности. Докато между душитѣ не става такова съчетание, бѫдещата култура нѣма да се създаде. За въ бѫдеще мѫжетѣ и женитѣ нѣма да се женятъ, но ще се съчетаватъ като души, ако искатъ да създадатъ ново поколѣние, което да бѫде носитель на нови идеали, на новъ животъ. Бѫдещитѣ хора трѣбва да станатъ носители на възвишенъ, Божественъ идеалъ. Любовьта не се изразява само въ близость между хората, нито само въ хващане на рѫцѣ, или само въ гледане въ очитѣ. Да гледашъ човѣка право въ очитѣ, това подразбира да гледашъ прѣзъ прозорцитѣ въ неговата освѣтлена стая. Христосъ казва: „Иди и повикай мѫжа си и ела тукъ“. Питамъ: какъ ще познаете мѫжетѣ? Едно врѣме, когато Богъ създаде Адама, той имаще мѫжка форма. Богъ бѣше Учитель на Адама и му прѣподаваше уроци по всички прѣдмети. Адамъ бѣше отличенъ геологъ. И до сега има запазени цѣли глави написани отъ него по геология. Адамъ бѣше отличенъ астрономъ и отличенъ естественикъ, отъ него има написани по нѣколко глави върху тия прѣдмети. Адамъ бѣше и добъръ градинарь. Съврѣменнитѣ градинари би трѣбвало да се поклонятъ на Адама за неговитѣ знания и опитности по градинарство. Сѫщеврѣменно Адамъ бѣше и отличенъ астрологъ. Той знаеше влиянието на слънцето и на планетитѣ върху човѣка, както и отношенията, които сѫществуватъ между тѣхъ. Питамъ: знаятъ ли съврѣменнитѣ астрономъ и астролози причинитѣ за поставянето на планетитѣ въ извѣстни съотношения и дистанции една къмъ друга? Запримѣръ, защо, когато Сатурнъ и Марсъ дойдатъ въ извѣстно съотношение съ земята, всѣкога на земята наставатъ голѣми пертурбации? Мнозина считатъ тия нѣща за суевѣрия, но казвамъ: нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не вѣрва въ суевѣрията. Не мислете, че суевѣрията почиватъ на нѣкакви илюзии. Не, въ суевѣрията има извѣстна доза истина. Мнозина се смѣятъ на хората, които вѣрватъ въ урокитѣ и ги отричатъ. Казвамъ: има уроки въ свѣта. На какво се дължатъ тѣ? Азъ ще ви обясня, на какво се дължатъ урокитѣ. Запримѣръ, като ви погледне нѣкой човѣкъ, вие започвате да се чувствувате неразположенъ, заболява ви глава. Мнозина казватъ, че това се дължи на уроки. Има хора, които, като погледнатъ нѣкой биволъ, или нѣкоя крава, тѣ веднага заболяватъ и умиратъ. Причината на това се дължи на силния погледъ, който този човѣкъ е отправилъ къмъ васъ, или къмъ даденото животно. Силниятъ погледъ пъкъ се дължи на електричеството, което излиза отъ лицето. или отъ очитѣ на този човѣкъ. Това електричество се отправя къмъ васъ, и ако не можете да го асимилирате, то ще произведе у васъ извѣстна дисхармония, която ще се отрази върху организма ви. Има баби, които знаятъ да лѣкуватъ урочасали хора по много простъ начинъ. Тѣ взиматъ едно здраво яйце, чукнатъ го въ челото на бивола, или на урочасалия човѣкъ, и той въ скоро врѣме се окопитва. Яйцето лѣкува, като поглъща излишната енергия, която се е натрупала въ организма на човѣка, и по този начинъ той се освобождава отъ своето болезнено състояние. Нѣкой казва: щомъ е така, и азъ мога да лѣкувамъ урочасали хора. Не, всѣка баба не може да лѣкува; само тази баба лѣкува, която е добъръ проводникъ на това електричество. Значи, нейниятъ организъмъ трѣбва да издържа на влиянията, които се отдѣлятъ отъ болния. Сѫщото може да се каже и за лѣкаритѣ. Много лѣкари лѣкуватъ болни, но малцина иматъ добри резултати при лѣкуването. Малко хора сѫ родени за лѣкари. Истинскиятъ лѣкарь трѣбва да прѣдставлява срѣда, прѣзъ която болестьта може да излѣзе навънъ. Лѣкарьтъ трѣбва да вземе нѣщо отъ болния. Сѫщеврѣменно той трѣбва да даде нѣщо на болния. Една болна жена пристѫпи до Христа и си казваше: „Ако се допра само до дрехата Му, ще оздравѣя“. Защо оздравѣ тази жена? — Защото отъ дрехата на Христа излѣзе сила, която я излѣкува. Много отъ съврѣменнитѣ лѣкари не могатъ да иматъ резултатъ понеже не даватъ нищо отъ себе си. Въ всѣка работа човѣкъ трѣбва да вземе нѣщо и да даде нѣщо. Питамъ: на какво се дължатъ неуспѣхитѣ на съврѣменнитѣ хора?—На тѣхната немарливость въ изпълнение на своитѣ обязаности и задължения къмъ Първата Причина. Въ това отношение и Адамъ бѣше немарливъ. Той се прѣдставяше прѣдъ Бога коректенъ, изпълнителенъ, но въ сѫщность не гледаше добрѣ работитѣ си, бѣше малко мързеливъ, нехаенъ. Той криеше отъ Бога нѣщо. Като отиде Богъ при Адама и видѣ, че работитѣ му не вървятъ добрѣ, Адамъ каза: Господи, самъ не мога да върша добрѣ работитѣ си. Да бѣхъ ималъ поне една другарка, съ нея заедно бихме могли добрѣ да уредимъ живота си. Господъ му отговори: щомъ е въпросътъ за другарка, която да ти помага, това е лесна работа. Тогава Богъ го приспа и отъ реброто му извади жената, която бѣше скрита въ него. Адамъ, като видѣ жена си, своята другарка, веднага се засмѣ и зарадва, както момъкътъ се радва, като види нѣкоя красива мома. Азъ често съмъ наблюдавалъ, какъвъ ефектъ произвежда момата, или жената върху мѫжетѣ. Срѣщамъ единъ момъкъ, който нѣма петь пари въ джоба си и го наблюдавамъ, какъ, като види нѣкоя мома, веднага се засмива, зарадва се, като че е получилъ нѣкакво богатство. И наистина, богатство е момата. Момъкътъ казва: докато имамъ тази мома, всичко мога да направя въ свѣта. Така мислѣше и Адамъ, но не издържа изпита си. Въ райската градина той бѣше поставенъ на изпитъ. Богъ му бѣше казалъ: другарката, която ти давамъ, пази като зеницата на очитѣ си! Никога не я оставяй сама, защото изгубишъ ли я отъ очитѣ си, повече не можешъ да я върнешъ. Обаче, този день, именно, когато Ева бѣше излъгана отъ змията, Адамъ се занимаваше съ своитѣ материални работи и не можа да придружи Ева, да се разходи заедно съ нея. Ева излѣзе сама на разходка, добрѣ облѣчена, съ бѣла рокля, прѣпасана съ хубавъ коланъ, добрѣ вчесана, съ прѣдадена коса, съ червени устнички, подобно на съврѣменнитѣ модерни жени. Въ Библията се казва, че Ева била гола. Друго нѣщо се разбира подъ думата голъ човѣкъ. Въ сѫщность и Адамъ, и Ева сѫ били хубаво облечѣни. Красавица била Ева! Въ това врѣме Адамъ, който билъ заетъ съ своитѣ материални работи, си казвалъ: Какво страшно може да има въ райската градина, та да не може Ева да остане сама? Може ли тукъ да дойде нѣкакъвъ дяволъ, да я изкуси? Щомъ е въ рая, тя е въ безопасно мѣсто. Обаче, тъкмо този день дошли единъ духъ отъ Сатурна и единъ отъ Марса, заедно съ които влѣзълъ и дяволътъ. Лошото съчетание, което имало между Сатурнъ и Марсъ били причина да изгуби Адамъ своята другарка, която и до днесъ още не може да намѣри. И до сега още хората се питатъ, иматъ ли душа, или нѣматъ. Казвамъ: благодарете, че Ева бѣше сърцето, а не душата на Адама. Богъ направи Ева отъ сърцето на Адама, а не отъ неговата душа. Казва ѝ Исусъ: „Иди повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Този стихъ се отнася до единъ вѫтрѣшенъ принципъ въ живота. Дойде ли човѣкъ до положението на истински религиозенъ той ще се обърне къмъ благородното, къмъ възвишеното и мощното въ себе си, което опрѣдѣля неговия характеръ. Когато човѣкъ иска да намѣри Истината, той трѣбва да се обърне къмъ душата си, Това не подразбира, че душата е нѣщо материално, но човѣкъ трѣбва да се обърне къмъ нея за да събуди дѣятелностьта на своя организъмъ. За да стане това, човѣкъ трѣбва да има въ себе си единъ вѫтрѣшенъ материаленъ обектъ. Какъвъ може бѫде обектътъ, който събужда дѣятелностьта на човѣка? Науката, изкуствата, музиката не могатъ да бѫдатъ този обектъ, тѣ сѫ само врѣменни занятия за човѣка. Питамъ тогава: коя е единствената сериозна работа въ свѣта? Единствената сериозна работа въ свѣта е Любовьта, да люби човѣкъ. Любовьта е първата и найсериозна работа за човѣка. Както съврѣменнитѣ хора любятъ, това ние наричаме занятие. Рече ли човѣкъ да заработи съ Любовьта, като велика, мощна сила, неговата душа и духъ се събуждатъ, и той влиза вече въ връзка и съ физическия, и съ духовния, и съ Божествения свѣтъ. Само по този начинъ човѣкъ може да разбере отношенията, които сѫществуватъ между тия свѣтове, както и смисъла на цѣлокупния животъ. Обаче, за да се домогне той до тѣзи работи, отъ него се изисква да направи връзка съ Бога. Има ли тази връзка, той ще може вече да люби правилно и да намѣри красивитѣ съчетания въ цѣлокупния животъ. Въ живота на всеки човѣкъ има само десеть възможности, да започне той съ Любовьта. Всѣка година има само една възможность да работи съ Любовьта. И на всѣки десеть години има пакъ само по една възможность да работи съ Любовьта. Всичкото останало врѣме на човѣка е опрѣдѣлено само за занимание. Нѣкой казва: какво нѣщо е Любовьта? Започнете ли да любите, очитѣ ви се отварятъ, и вие виждате, какво нѣщо е животътъ и неговата красота. Човѣкътъ на Любовьта не може да се смущава отъ разни ДУМИ, отъ казано-речено. Човѣкътъ на Любовьта минава за най-богатъ, за най-силенъ прѣдъ всички хора. Той не е богатъ като ония милионери които въ нѣколко години могатъ да разпилѣятъ своето богатство. Човѣкътъ на Любовьта е отъ онѣзи богати, които разполагатъ съ своята магическа прѫчица навсѣкѫдѣ. Съврѣменната наука дава възможность на човѣка да си служи съ магическата прѫчица. Тя признава това изкуство. Казвамъ: магията е достояние само на любещия човѣкъ. Нѣкои раздѣлятъ магията на черна и на бѣла. Споредъ мене и едната, и другата магия сѫ полезни, но и двѣтѣ трѣбва да се употрѣбяватъ съ любовь. Не се ли употрѣбяватъ съ любовь, тѣ нѣматъ добри резултати. Всѣка магия, която е употрѣбена безъ любовь, въ края на краищата е свършвала съ фалиментъ; при това тя е разрушавала живота не само на единъ човѣкъ, но и живота на цѣлъ народъ. Ако нѣкой магъ става причина за разрушението на цѣли общества и народи, неговата магия, въ заключение, се напълно провалява, Когато резултатитѣ на магията сѫ врѣдни, това показва, че тя си служи съ разрушителнитѣ сили на природата. Казвамъ: не мислете, че свѣтътъ, въ който живѣемъ, е безопасенъ. Въ природата има извѣстно количество недиференцирана материя и сили, които трѣбва да се трансформиратъ, да се облагородятъ и така да се впрегнатъ въ работа. Много учени, като не подозиратъ това нѣщо, бутатъ съ прѫчицата си, дѣто трѣбва и не трѣбва, и въ резултатъ на това ставатъ експлозии въ ретортитѣ имъ; вслѣдствие на тѣзи експлозии и тѣ, и ретортитѣ имъ, и цѣлата наука хвръкватъ въ въздуха. Казвате за нѣкои: учени хора сѫ тия! Прѣди всичко бѫдещитѣ учени хора трѣбва да работятъ съ Любовьта. Нѣкой казва: сърцето ми гори отъ любовь. Въ любовьта на човѣка трѣбва да взиматъ участие и съзнанието, и самосъзнанието, и подсъзнанието, и свръхсъзнанието, както и неговитѣ умъ и сърце, а сѫщо така и неговитѣ душа и духъ. Взиматъ ли тия нѣща участие въ любовьта му, вие имате прѣдъ себе си истински човѣкъ. Слѣдователно, ако писательтъ е проникнатъ отъ тази любовь, като топне перото си въ мастилото, той ще напише нѣщо велико и красиво. Казва ѝ Исусъ: „Иди и повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Апостолъ Павелъ казва: „Азъ ви сгодихъ за единъ мѫжъ.“ За кого говори той? — За Христа. Ако подъ думата мѫжъ разбирате Христа, тогава какъ ще разберете тази мисъль въ нейната дълбочина? Вие трѣбва да разбирате възвишеното и благородното, което апостолъ Павелъ е внесълъ въ тѣзи думи. Разбирате ли смисъла на тия думи, тѣ сѫ въ сила да повдигнатъ душата на човѣка. Кой човѣкъ не е пѫдѣлъ Христа, когато Той е дохождалъ при него? Щомъ дойде Христосъ при васъ, вие веднага започвате да Му разправяте своитѣ дертове и недобори: дъщеря ви или синъ ви били невнимателни къмъ васъ, или жена ви била лоша, или че нѣмате кѫща, нѣмате нови обуща, нѣмате срѣдства да се прѣпитавате и редъ подобни въпроси. Въ резултатъ на тия оплаквания, Христосъ ще ви погледне, ще ви изслуша внимателно и ще отиде на друго мѣсто, да види, тамъ какъ ще Го посрещнатъ. Тогава вие оставате сами, недоволни отъ себе си, и тръгвате да търсите Христа. Тукъ Го търсите, тамъ Го търсите, но никѫдѣ не Го намирате. Днесъ всички хора търсятъ Христа, искатъ Той да имъ се яви. Всѣки е подалъ своето заявление до Него: единъ иска пари, другъ иска хлѣбъ, трети иска кѫща, всички чакатъ отговоръ на своитѣ заявления. Какъ мислите, толко години сѫ необходими, за да разгледа Христосъ заявленията на всички хора? Хиляди и милиони заявления сѫ подадени до Него. Нѣкой поетъ казва: азъ подадохъ заявление до Христа, искамъ да ми се отговори. Казвамъ: не единъ, но хиляди поети сѫ подали заявления до Христа. Хиляди поети, музиканти и художници сѫ подали заявление до Христа, искатъ нѣщо отъ Него и чакатъ да имъ се отговори. До сега най-малко милиардъ и половина хора сѫ подали заявления до Христа, и всѣко заявление тежи половинъ грамъ. Питамъ: колко вагона сѫ необходими, за да се натоварятъ всички тия заявления? Колко ученици на Христа сѫ необходими, за да прѣгледатъ тия заявления? И най-послѣ, колко врѣме е необходимо на Христа, за да тури резолюция на тия заявления? Обаче, този въпросъ не може да се разрѣши по механически начинъ. Ако се разрѣши механически, това е частично разрѣшение. Благото, на което се радва човѣкъ, сѫщеврѣменно е благо и за цѣлия му организъмъ, както и за всѣка отдѣлна клѣтка отъ общия организъмъ. На това основание въ свѣта сѫществува една велика Божествена душа, въ която се съдържатъ всички останали души. Ние сме свързани съ тая душа, и нашего благо зависи отъ нейното благо. И тъй, отъ всички хора се изискватъ поне малки усилия, за да направятъ микроскопически опити въ това направление, чрѣзъ които да провѣрятъ всичко, което имъ се говори. Знанията не могатъ да се доказватъ само съ думи, но за това се изискватъ и опити. При това, за да се направи единъ сполучливъ опитъ, изискватъ се наймалко десеть години. Нѣкой казва: можемъ и за малко врѣме да направимъ нѣкой опитъ. Казвамъ: искате ли набързо да правите опити, ще знаете, че резултатитѣ на тия опити ще бѫдатъ посрѣдствени. Речете ли да направите единъ сѫщественъ опитъ, да се разговаряте, напримѣръ, съ единъ житель отъ невидимия свѣтъ, вие трѣбва да употрѣбите най-малко десеть години, както и Христосъ употрѣби извѣстно врѣме, докато извика своитѣ ученици, да се разговаря съ тѣхъ разумно. Искате ли да влѣзете въ връзка съ вашитѣ заминали майка или баща, вие можете да направите слѣдния опитъ. Влѣзте въ стаята си, затворете добрѣ прозорцитѣ, за да не влиза отвънъ вѣтъръ, или нѣкакъвъ шумъ, който да прѣчи на опита, и концентрирайте силно мисъльта си къмъ майка си, напримѣръ, като си прѣдставите една отъ нейнитѣ добри чърти и така почакайте около 15 — 20 минути. Като мине това врѣме, вие ще усѣтите една лека, приятна хладина около васъ, която се приближава къмъ лицето ви и ви милва. Това е майка ви, която не е въ сила да ви проговори, но може само да ви помилва. По този начинъ тя ви запитва: синко, защо ме викашъ? „Повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Кой е този мѫжъ, за когото Христосъ каза на жената да го повика? Единъ обикновенъ мѫжъ ли бѣше той? Съ тѣзи думи Христосъ искаше да обърне внимание на самарянката въ това, че тя трѣбва да повика само онзи, който я обича. По този начинъ Христосъ обръща внимание и на хората да не се самозаблуждаватъ, да мислятъ, че единъ обикновенъ човѣкъ може да ги обича. Мислятъ ли хората така, тѣ пропадатъ въ изпититѣ си. Който изгуби добритѣ условия въ живота, той пропада. Днесъ и поети, и художници, и музиканти, и учени, и свещенници, и проповѣдници, всички пропадатъ. Защо? — Защото тѣ не апелиратъ къмъ Онзи, Който истински ги обича. Всѣки човѣкъ трѣбва да има една душа, която да го обича съ цѣлото си естество, т. е. съ своето съзнание, съ своето самосъзнание, съ своето подсъзнание, съ своето свръхсъзнание. Има ли човѣкъ такава душа, всички Божествени блага ще дойдатъ чрѣзъ нея. Тази душа, именно, прѣдставлява канала, чрѣзъ който се прѣнасятъ благата отъ невидимия свѣтъ за душата, която живѣе на земята. Човѣкъ не може да възприеме Божията Любовь и Божиитѣ блага отдѣто и да е. Тази душа, която ни обича, тя ще ни покаже начинъ, какъ да постѫпваме съ всички останали души. Не е лесно да обичате човѣка. Онзи, когото обичате, той трѣбва да има нужда отъ васъ, а вие трѣбва въ подробности да разбирате неговата душа, както и всички нейни нужди. Този човѣкъ може да страда отъ нѣкаква болесть, или да го мѫчи нѣкакво съмнѣние, но щомъ вие го обичате, ще извадите тѣзи тръне отъ плътьта му, и слѣдъ това ще му покажете пѫтя, по който трѣбва да върви, за да се подигне. Всичко това трѣбва да направите по такъвъ начинъ, че той да вижда въ вашето лице истински приятель, който желае неговото добро и повдигане. Често вие имате добри желания, хубави и вдъхновени мисли и чувства, но ги отхвърляте отъ себе си и казвате: това сѫ празни работи, илюзии на живота. Казвамъ: има, наистина, илюзии въ живота, но тѣзи илюзии нѣкога почиватъ на здрава основа. Запримѣръ, извѣстна илюзия може да се основава на закони на тѣлото, които вие трѣбва да знаете. За сега тѣлото е необходимость за насъ, но за въ бѫдеще може да не прѣдставлява такава необходимость и да можемъ и безъ тѣло. Или пъкъ най-малкото за въ бѫдеще нашето тѣло може да прѣмине прѣзъ голѣмо развитие. Запримѣръ, въ миналото си човѣкъ е прѣминавалъ прѣзъ разни форми, но когато е научилъ и придобилъ това, което всѣка форма съдържа въ себе си, той ги е напущалъ една слѣдъ друга, докато най-послѣ се явилъ въ формата, въ която днесъ го виждаме. Той е миналъ прѣзъ формата на паякъ, и като е научилъ изкуството да преде, напусналъ и тази форма. Послѣ е миналъ прѣзъ формата на риба, и като научилъ изкуството да плава, напусналъ и тази форма. Слѣдъ това е миналъ прѣзъ формата на птица, и като научилъ изкуството да хвърка, напусналъ и тази форма. И най-послѣ той е миналъ прѣзъ формата на млѣкопитаеще, но като видѣлъ, че и тази форма не отговаря напълно на неговото умствено развитие, напусналъ и нея, явилъ се въ формата на човѣкъ. Коя е сѫществената причина, поради която човѣкъ се е изправилъ на два крака? Центърътъ на тежестьта въ животнитѣ е отзадъ на главата, вслѣдствие на което тѣ ходятъ на четири крака, а гръбнакътъ имъ заема успоредно положение съ диаметъра на земята. Обаче, у човѣка центърътъ на тежестьта е въ прѣдната часть на главата, вслѣдствие на което той ходи изправенъ, на два крака. Изправянето на човѣка е въ връзка съ перпендикулярното движение на ония сили, които идатъ отъ центъра на земята къмъ центъра на слънцето. Щомъ човѣкъ е влѣзълъ въ хармония съ тия сили, той се е изправилъ на два крака. Животнитѣ пъкъ, които не сѫ могли да дойдатъ въ хармония съ тия сили на природата, и до днесъ сѫ останали въ положението, въ което ги намираме, да ходятъ на четири крака. Когато се говори за духовния свѣтъ, той прѣдставлява нѣщо подобно на физическия. И духовниятъ свѣтъ е материаленъ, както и физическиятъ. Както въ физическия свѣтъ се борави съ математика и съ геометрия, по сѫщия начинъ и въ духовния свѣтъ се борави съ духовна математика и съ духовна геометрия. Слѣдователно, една физическа линия може да прѣсича една духовна, и една духовна линия може да прѣсича една физическа. Една духовна плоскость може да направи разрѣзъ на една физическа и обратно: една физическа плоскость може да направи разрѣзъ на една духовна. Едно духовно тѣло може да прѣсича едно физическо и обратно: едно физическо тѣло може да прѣсича едно духовно. Питамъ: какъ ще разберете тия нѣща? Тѣ сѫ отвлѣчени въпроси. За да разберете тѣзи въпроси, вие трѣбва да вземете въ съображение всички духовни плоскости, както и всички физически плоскости. Казвамъ: всички тия нѣща показватъ, че има връзка между материалнитѣ и духовнитѣ явления въ живота. Запримѣръ, всички звѣзди не само че свѣтятъ, но тѣ иматъ още и извѣстно духовно влияние върху човѣка. Ако погледнете земята съ окото на ясновидеца, вие ще видите, че тя е свързана съ безброй нишки, като балонъ. Чрѣзъ тѣзи конци тя е свързана съ цѣлата вселена. По тия конци, именно, идватъ къмъ замята грамадни енергии. Нѣкой казва: не зная защо, но еди-коя си планета силно ми влияе. — Разбира се, че ще ти влияе, ти си се закачилъ за нея, като съ конецъ. Кой човѣкъ, ако би се закачилъ на електрическата жица, по която тече токъ, не би изпиталъ неговото влияние? Казвате: какво отъ това, че нѣкой човѣкъ се е закачилъ на такава жица? Нѣма нищо отъ това, че сте се закачили на тази жица, но започне ли по нея да прѣминава електрическата енергия, тя ще ви жегне силно. Тогава ще видите, какво става съ васъ. Ако се закачите на единъ отъ концитѣ на Марса, вие веднага ще станете войнствени и ще кажете: днесъ ще воювамъ! Дѣ и съ кого ще воювате? Най-напрѣдъ ще покажете силата и юначеството си у дома си, а послѣ и вънъ отъ дома си. Цѣла година наредъ вие ще бѫдете все войнствени. Ако се закачите на единъ отъ концитѣ на Сатурна, вие ще кажете: отъ сега нататъкъ не вѣрвамъ въ нищо! Човѣкъ не трѣбва да бѫде толкова глупавъ, да вѣрва на хората. Казвамъ: ти си се закачилъ на една отъ нишкитѣ на Сатурна, затова вече не вѣрвашъ въ нищо. Отдѣ дойде у тебе това недовѣрие? Досега вѣрваше на всички хора, считаше ги ангели, а изведнъжъ се разочарова въ тѣхъ. Ако вие бѣхте знаели, по какъвъ начинъ да бутнете нишкитѣ на Сатурна, щѣхте да произведете въ себе си велика хармония, като че излиза отъ струнитѣ на нѣкоя арфа. Понеже не сте знаели, вие създадохте голѣмъ дисонансъ въ своя животъ. Това не е наука. Който иска де слѣдва духовната наука, той трѣбва съзнателно да работи. Мнозина се произнасятъ за нѣкои хора, че сѫ като стари баби, които само се лутатъ натукъ — натамъ. Не, тѣзи хора не могатъ да се считатъ за стари баби. Стари хора сѫ само ония, които занасятъ на гробищата. Или пъкъ ще кажатъ за нѣкои, че сѫ голѣми философи. Ние виждаме тия голѣми философи по гробищата, дѣто черепитѣ имъ празни, изкуфѣли се търкалятъ съ години. За трети пъкъ ще кажатъ, че сѫ много вѣрващи хора. И на тия хора черепитѣ имъ се търкалятъ по гробищата. Щомъ България има толкова философи, толкова религиозни и свети хора, защо не извика отъ невидимия свѣтъ нѣкой отъ своитѣ светии, да ѝ дадатъ съвѣтъ, какво да прави въ тия трудни условия, въ които е попаднала? Ще кажете, че светиитѣ не трѣбва да се занимаватъ съ вашитѣ работи. Питамъ: защо светиитѣ не трѣбва да се занимаватъ съ тия работи? Светиитѣ, именно, трѣбва да се занимаватъ съ работитѣ на хората, но хората не искатъ да мислятъ по тѣзи въпроси и казватъ: дълго врѣме ще мине, докато разумниятъ животъ дойде на земята. Не, дошло е вече врѣме за разуменъ животъ, за пълно разбиране на Божиитѣ закони, за да се избави човѣчеството отъ страданията, които напълно го разяждатъ. Страданията на сегашното човѣчество мязатъ на живеница, която разяжда, както тѣлото, така и душата на човѣка. Всички съврѣменни хора се намиратъ на кръстопѫть, отъ който трѣбва да се избавятъ. Токущо започнете да четете нѣкоя книга, и при васъ дойде единъ критикъ, който ви казва: какво сте се зачели? Хвърлете тази книга настрана, тя нищо не струва! Едва сте се запознали съ извѣстно вѣрую, намѣрили сте по нѣкакъвъ начинъ Бога, при васъ дойде нѣкой ученъ, който ви казва: напусни това вѣрую! Смисълътъ на живота не се крие въ него. Влѣзете въ православна църква, и веднага идватъ да ви кажатъ: вие трѣбва да се прѣкръстите, да се помолите на Бога, за да се считате членъ на тази църква. Отидете послѣ въ протестантската църква, и веднага ви казватъ: вие трѣбва да прочетете Евангелието, да научите нѣколко стиха, да научите нѣколко пѣсни и тогава да се запишете за членъ на тази църква. Добрѣ е всичко това, но питамъ: какво означаватъ тритѣ пръста, които взиматъ участие въ кръстенето? Палецътъ показва, че разумното начало въ човѣка трѣбва да вземе участие въ служене на Бога. Впрегнете ли палеца на работа, разумното въ човѣка човѣка се събужда. Съ втория пръстъ се събужда сърцето на човѣка, а съ третия пръстъ се събужда Божественото, което трѣбва да се постави за основа на цѣлия животъ. Разбере ли човѣкъ кръстенето по този начинъ, само тогава то има смисълъ; иначе, колкото и да се кръсти човѣкъ, нищо не се постига. Не е въпросътъ да се кръсти човѣкъ вечерь при освѣтление, той трѣбва да се кръсти на тъмно и отъ тритѣ му пръста да излиза пламъкъ, свѣтлина. Ако отъ палеца на човѣка излиза бѣла свѣтлина, отъ показалеца — жълта и отъ срѣдния пръстъ — розова, това кръстене има смисълъ. Вие кръстили ли сте се по този начинъ? Виждали ли сте отъ пръститѣ ви да излизатъ тѣзи три вида свѣтлина? Нѣкой казва: ти не се кръстишъ. Казвамъ: дали се кръстя, или не, ела да провѣришъ. Взимамъ този човѣкъ съ себе си въ една бурна, тъмна нощь и го водя на планината. Като се качимъ на нѣкое високо мѣсто, азъ поставямъ тритѣ си пръста на челото, прѣкръствамъ се, и той вижда отъ пръститѣ ми да излиза хубава, ясна свѣтлина. Излиза ли свѣтлина отъ пръститѣ ми, азъ се кръстя; не излиза ли свѣтлина отъ пръститѣ ми, азъ не се кръстя. Излиза ли свѣтлина отъ пръститѣ ми, тогава и азъ се кръстя, и сърцето ми се кръсти, и умътъ ми се кръсти, и душата ми се кръсти, а най-послѣ и духътъ ми се кръсти. Щомъ всичко въ менъ се кръсти, и хората наоколо ми започватъ да се кръстятъ. Тогава и цѣлата ми кѫща ще бѫде отворена: всички хора, които влизатъ вѫтрѣ, ще се кръстятъ и ще излизатъ съ разположение. И ако такъвъ човѣкъ отиде при касата на нѣкой праведенъ, отъ касата му ще започнатъ да излизатъ свѣтлини, и тя ще каже: хайде, и азъ ще се прѣкръстя заедно съ тебе. Нѣкой казва: да брѫкна ли въ касата ти? Ако отъ твоитѣ пръсти излизатъ три вида свѣтлина, брѫкни тогава; не излиза ли отъ пръститѣ ти тази свѣтлина, не бъркай. Ако отъ твоитѣ пръсти излиза тази свѣтлина, тогава можешъ да влѣзешъ въ кѫщата ми и да си вземешъ, каквото ти трѣбва. Не излиза ли тази свѣтлина, нищо не взимай. Тази е положителната философия на живота. „Иди повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Кой е този мѫжъ? — Той е Божествениятъ човѣкъ, първиятъ човѣкъ, когото Богъ създаде. За всѣки човѣкъ трѣбва да дойде единъ мѫжъ. Въ съврѣменната религия наричатъ това състояние раждане отъ Духа. Нѣма по-велико, по-красиво състояние отъ него. Докато Божествената душа и Божествениятъ духъ не дойдатъ у човѣка, той се намира въ положението на животно, въ мракъ и тъмнина. Каквото започне този човѣкъ, въ нищо не успѣва. Дойдатъ ли Божествениятъ духъ и Божествената душа въ човѣка, той се намира въ вѣчна свѣтлина, и каквато работа започне, всичко му върви напрѣдъ. Като разгледате прочетената глава отъ Евангелието на Иоана, ще видите, че въ единъ отъ стиховетѣ се казва: „Иде часъ и скоро е, когато истинскитѣ поклонници ще се кланятъ въ Духъ и Истина“. Тукъ се говори за духъ и за душа. Казвамъ: имате ли душа и духъ, вие не трѣбва да търсите никакви външни доказателства за духа и за душата си, Христосъ е доказалъ това нѣщо, но хората не вѣрватъ. Днесъ тѣ вѣрватъ повече на другитѣ, отколкото на своя умъ, на своето сърце, на своята душа или на своя духъ. Трѣбва ли да подържаме нѣща, които въ дѣйствителность не сѫществуватъ, когато Богъ е вложилъ Истината въ самия човѣкъ? Ние не говоримъ за нереални нѣща, понеже тѣ, сами по себе си, сѫ изключени отъ живота. Всѣко нѣщо, за което говоримъ, е реално. Слѣдователно, душата и духътъ, за които говоримъ, сѫ реални величини. Домогне ли се човѣкъ до реалностьта на нѣщата, той става мощенъ, великъ, щастливъ човѣкъ, и каквото започне, всичко се нарежда добрѣ. И когато душата на човѣка проникне въ нѣкого, той го познава вече. Нѣкой казва: азъ познавамъ хората по очитѣ. Какъ познавате хората по очитѣ? Въ сѫщностъ хората се познаватъ по добродѣтелитѣ си. Всѣка добродѣтель има свой опрѣдѣленъ цвѣтъ, както и свой опрѣдѣленъ тонъ. Когато минавамъ покрай нѣкой добъръ човѣкъ, отъ него излиза приятна, хармонична музика. Една вечерь минавахъ съ единъ свой приятель покрай едно село и всрѣдъ селото, надъ една отъ кѫщитѣ, видѣхъ приятна, мека, синя свѣтлина, която се издигаше горѣ къмъ небето. Обръщамъ внимание на приятеля си къмъ тази свѣтлина и го питамъ: знаешъ ли, каква е тази свѣтлина? Тя показва, че въ този домъ, надъ който се намира свѣтлината, живѣе единъ добъръ човѣкъ, който въ това врѣме се моли на Бога, и молитвата му се приема. Приятельтъ ми поглежда къмъ небето, и той вижда тази свѣтлина. Никѫдѣ другадѣ по небето не се виждаше такава свѣтлина. Обаче, не всѣки човѣкъ вижда тази свѣтлина. Слѣдователно, всѣка добродѣтель има свой специфиченъ тонъ и цвѣтъ. Отъ добрия човѣкъ излиза приятна музика, хубава пѣсень, която напомня звуци отъ нѣкаква нѣжна арфа. Цѣла симфония се чува отъ добритѣ хора. Добриятъ човѣкъ мяза на арфа, струнитѣ на която сѫ нагласени по такъвъ начинъ, щото само отъ докосването на въздуха до тѣхъ, се чуватъ нѣжни, приятни звуци. Добритѣ хора се наричатъ свирещи арфи, отъ които, при най-малкото докосване, чувате да се разнася Божествено дихание. При това, отъ добритѣ хора се отдѣля особенъ ароматъ, отдалечъ още се усѣща нѣкакво благоухание. Има добри хора по свѣта, които наричатъ светии. И слѣдъ всичко това, ще дойде нѣкой и ще каже: докажи, че има душа! Да доказвамъ този въпросъ, това е дѣтински методъ. Ние доказвахме нѣщата по самарянски, доказвахме ги по еврейски, а сега ще ги доказваме споредъ новото учение, въ Духъ и Истина. Дойде ли нѣкой да му доказвамъ, дали сѫществува душа, или не, ще му кажа: братко, ела при менъ, азъ веднага ще ти докажа този въпросъ. Какъ? Ще извадя душата ти, а ще оставя духовното ти тѣло въ срѣдата, да се разговаряте. Ще повѣрвашъ ли, ако видишъ това? — Ще повѣрвамъ. Щомъ се върнешъ отново въ тѣлото си, ти ще мязатъ на новородено дѣте, освободено отъ всички болки и страдания, отъ всички противорѣчия и недоразумения, и отъ тебе ще излиза благоухание, като отъ светия. Обаче, за да дойде човѣкъ до това състояние, изисква се най-малко десетгодишенъ усиленъ трудъ, единъ животъ чистъ и светъ, свободенъ, пъленъ съ непрѣстанна молитва. Десеть години непрѣривно човѣкъ трѣбва да се моли, и като си ляга, и като става, и като работи, и като почива, за да създаде връзка съ Бога и започне да работи споредъ законитѣ на Любовьта. Това азъ наричамъ здрава, положителна наука — наука на опититѣ. Азъ не ви залъгвамъ, но ви говоря за наука, която днесъ вече започва да се открива, и на млади, и на стари. Придобиете ли тази наука, животътъ вече има смисълъ и въ най-малкитѣ си прояви. Като ви говоря тия нѣща, мнозина мислятъ, че тѣ сѫ невъзможни, като приказкитѣ отъ 1001 нощь. Запримѣръ, азъ често се разговарямъ съ мухитѣ, и ако ви разкажа, какво говоря съ тѣхъ, и това ще ви се види отъ приказкитѣ на 1001 нощь. Нѣкоя муха кацне на рѣката ми, напримѣръ, и започва да се докарва, като нѣкоя мома, която очаква своя любимъ. Азъ я погледна и намирамъ, че е облѣчена, като модерна дама. Ако нѣма нѣкакъвъ интересъ, тя започва да хапе. Има ли интересъ, тя започва да се глади съ хобота си и да се докарва. Питамъ я: какво правишъ? — Стѫпихъ на едно хубаво мѣсто и сега искамъ да се порадвамъ на Божия свѣтъ. Като ви казвамъ, че азъ се разговарямъ съ мухитѣ, това ви се вижда чудно, но ако ви кажа, че мухата може да се влюби въ нѣкой слонъ, ще ме повѣрвате ли? Защо да не вѣрвате? Когато нѣкоя муха кацне на гърба на единъ слонъ, и той я разнася цѣлия день отъ едно мѣсто на друго, това не прѣдставлява ли истински приятелски отношения? Слонътъ ѝ казва: ти можешъ да седишъ на гърба ми, колкото искашъ, а пъкъ азъ мога да нося не само тебе, но и цѣлия ти родъ. Както виждате, слонътъ обича тази муха. По-нататъкъ азъ продължавамъ разговора си съ мухата. Питамъ я: искашъ ли нѣщо? Тя пъкъ се докарва. Взимамъ тогава на една прѫчица малко медъ и го давамъ на мухата. Тя се зарадва, хапне си малко и се усмихне. Като си хапне добрѣ, казвамъ ѝ: хайде, сега, иди си дома и носи много здраве отъ онзи, който ти даде угощение. Тя си поправи тоалета, докара се отново и си хвръкне. Какъ мислите, това илюзия ли е или дѣйствителенъ фактъ? Азъ съмъ правилъ редъ опити съ мухитѣ и съмъ дошълъ до постижения, успѣвалъ съмъ да събудя съзнанието на нѣкоя отъ тѣхъ и да влѣза въ разговоръ съ нея. Наистина, мухата не може да бѫде тъй умна и съзнателна, като човѣка, но споредъ степеньта на нейното развитие, споредъ малката ѝ главица, и тя може да се пробуди и да влѣзе въ връзка съ по-възвишени отъ нея сѫщества. Слѣдъ това азъ започвамъ да я милвамъ леко по крилцата, и тя се оставя, не бѣга. Съзнае ли, обаче, какво мисля да правя съ нея, тя е готова да бѣга. Въ сѫщото положение може да изпадне и човѣкъ по отношение на нѣкое висше, напреднало въ развитието си сѫщество. Кацнете ли на рѫката на нѣкое възвишено, разумно и по-напреднало отъ васъ сѫщество, по сѫщия начинъ и то ще ви помилва, ще ви даде малко медецъ, и между васъ ще се създаде връзка, ще се завърже приятелство. Слѣдъ това туй сѫщество ще ви каже: хайде, носете си сега много здраве! Може ли да се обиждате отъ това? Всѣки день се правятъ такива опити. Като наблюдавамъ малката мушица, намирамъ, че нейната любовь е безкористна. Тя не вижда моя образъ, но се разхожда по кожата ми, слѣди, какво излиза оттамъ, прави си тоалета и най-послѣ хвръква доволна и разположена. Това, именно, е красивото и приятното въ живота. И тъй, всѣки отъ васъ трѣбва да пази хубавото и красивото въ своята душа, защото само чрѣзъ нея той има възможность да се развива. Само по този начинъ вие ще можете да използувате благата, които Богъ ви е далъ. Като се говори за новото, не е въпросъ хората да се критикуватъ, да отхвърлятъ една или друга философска и религиозна системи. Нека всичко старо остане, но нека се приеме и новото, което сега иде въ свѣта. Ако е въпросъ за критики, хората и до днесъ страдатъ отъ тѣхъ. Добрѣ е човѣкъ да критикува, но на сто погрѣшки той трѣбва да вижда само една. На сто погрѣшки трѣбва да се чуватъ хиляда добри думи. Въ Писанието се казва, че Любовьта не вижда погрѣшкитѣ. Който обича, той не вижда погрѣшкитѣ. Богъ, въ своята безпрѣдѣлна Любовь, не вижда погрѣшкитѣ на хората. Той вижда само добритѣ имъ страни и всѣкога ги подтиква напрѣдъ и само напрѣдъ. Да върви напрѣдъ, това е вѫтрѣшниятъ копнежъ на човѣшката душа. Сега на всички, които присѫтствувате тукъ, казвамъ: идете да повикате вашия мѫжъ и за слѣдния пѫть дойдете тукъ ! Бесѣда отъ Учителя, държана на 6 мартъ, 1927 г. въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Слънцето не ще зайде. „Слънцето не ще зайде вечъ“.*) *) Исаия 60:20. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Този стихъ подразбира, че слънцето нѣма да залѣзва вече. Тѣзи думи иматъ двояко значение. Ако разглеждаме свѣта като механическо проявление, а себе си считаме божества, ние ще имаме единъ погледъ върху външната природа. Ако пъкъ разглеждаме свѣта като съзнателно, разумно проявление, а себе си считаме като части на едно велико цѣло, ние ще имаме другъ погледъ върху външната природа. Отъ всички небесни тѣла най-познато ни е слънцето. Колкото малко и да мислимъ за слънцето, обаче, прѣзъ цѣлия день, ако не прмяо, поне косвено мислимъ само за него. Събудимъ ли се сутринь, първата ни работа е да погледнемъ, свѣтло ли е вънъ, или не, т. е. изгрѣло ли е слънцето, или още не е изгрѣло. Тръгваме на пѫть, пакъ поглеждаме навънъ, дали слънцето е изгрѣло, или още не е изгрѣло. Въ Писанието се казва, че въ началото Богъ създаде небето и земята, а послѣ луната и слънцето. Слънцето е необходимо, защото то опрѣдѣля врѣмената и годинитѣ, т. е. то опрѣдѣля съзнателния човѣшки животъ, като животъ на еволюция. Слънцето хроникира всичко, което става подъ небето. То отбѣлѣзва всичко въ великата книга на живота. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Питамъ: възможенъ ли е свѣтъ, въ който слънцето да не залѣзва? Въ умѣренитѣ и въ топлитѣ страни на земята слънцето всѣки день изгрѣва и залѣзва, обаче, на полюситѣ слънцето изгрѣва и залѣзва само единъ пѫть прѣзъ годината. Ученитѣ хора, астрономитѣ, напримѣръ, разбиратъ, какво значи изгрѣвъ и залѣзъ, на слънцето. Тѣ приематъ, че има привидно изгрѣване и залѣзване на слънцето, но въ сѫщность слънцето нито изгрѣва, нито залѣзва. Изгрѣване и залѣзване на слънцето сѫществува само за проститѣ, за неученитѣ хора, които знаятъ нѣщата по това, както ги виждатъ; обаче, истински учениятъ знае и разбира нѣщата, както сѫ въ дѣйствителность. Ако простиятъ човѣкъ попадне на полюситѣ и види, че слънцето изгрѣва и залѣзва само веднъжъ прѣзъ годината, какъ ще си обясни това явление? Какво става съ слънцето, какво става съ луната, това интересува живо, както обикновенитѣ, така и ученитѣ хора. Защо? — Понеже всички прояви, всички явления въ природата сѫ тѣсно свързани съ тѣхния животъ. Дѣйностьта на слънцето, на луната, на звѣздитѣ, както и на всички небесни свѣтила упражняватъ грамадно влияние върху душевния животъ на човѣка, независимо това, дали той го съзнава, или не. Отъ това гледище всички небесни тѣла съставляватъ великъ Божественъ свѣтъ. Всички заедно прѣдставляватъ разумни свѣтове. Ние виждаме само външната имъ страна, но не и вѫтрѣшната, въ която се крие всичкото величие. Всѣка слънчева система прѣдставлява извѣстна степень на интелигентность. Всички слънчеви системи, както и нашата, прѣдставляватъ отъ своя страна група отъ системи. Тѣзи идеи сѫ отвлѣчени и непонятни за обикновенитѣ човѣшки умове, както е непонятенъ за мравята живота на човѣка. Отъ този животъ тя може да разбере толкова, колкото нейното съзнание е развито. Какво може да разбере една мравя за човѣка? Прѣди всичко мравята нѣма такива очи, съ които би могла да схване цѣлия човѣшки образъ. Речете ли да ѝ разправяте нѣщо за религията на човѣка, тя още повече ще се обърка. Казвамъ: съврѣменнитѣ религии иматъ отношение до възпитанието на човѣшкото сърце. Нѣкои хора казватъ, че между религията и науката нѣма никаква връзка, тѣ сѫ въ постояненъ разрѣзъ. Това твърдение говори за неразбирането, което сѫществува между обикновенитѣ хора, между ученитѣ, между мѫдрецитѣ и между поетитѣ, въ сѫщность между религията и науката нѣма никакво противорѣчие, никакво несъгласие. Религията винаги има прѣдъ видъ човѣшкото сърце, когато науката има прѣдъ видъ човѣшкия умъ. Слѣдователно, въ всѣка наука има религия, и въ всѣка религия има и наука. Ние не говоримъ за външната страна на религията, нито за нейнитѣ обреди. Религията не се заключава въ външната форма, въ облѣклото, въ обредитѣ и т. н. Ако е въпросъ за външна страна, и науката има външна страна; и тя има свое външно облѣкло, но въ сѫщность то не прѣдставлява никаква наука. И тъй, когато казваме, че слънцето не ще зайде, ние разбираме възвишения Божественъ свѣтъ, дѣто слънцето дѣйствително не залѣзва. Слънцето, което не залѣзва, принадлежи на човѣшката душа. Значи, душата има свое слънце. Ние разглеждаме душата въ смисълъ на истинския човѣкъ. Тъй щото, иска ли нѣкой да знае, какво въ сѫщность прѣдставя човѣкъ, нека той има прѣдъ видъ душата. Външниятъ човѣкъ, когото виждаме, не е „азъ-тъ“; той е слуга на сѫщинския човѣкъ, на душата. Нѣкога човѣкъ казва: азъ съмъ. Ако това „азъ“ е сѫщинскиятъ човѣкъ, тогава защо често той търси помощьта на другитѣ хора? Ако ти си „азъ-тъ“, т. е. великото и славното у човѣка, защо търсишъ помощьта на баща си и на майка си, както и помощьта на своитѣ приятели и близки? Щомъ казвашъ „азъ съмъ“, направи нѣщо подобно на земята, или на нѣкоя слънчева система! Ти казвашъ азъ съмъ, и нищо не можешъ да направишъ. Нѣкой казва: знаете ли, кой съмъ азъ и какво мога да направя? Ти си едно азъ, което нищо не може да направи. Това не трѣбва да ви обезсърдчава. Човѣкъ трѣбва да започне съ негативната страна на живота, за да разбере великитѣ закони, които се съдържатъ въ него. Единъ день, когато човѣкъ се съедини съ своята душа и каже „азъ“, той ще може да създава цѣли системи. И тогава човѣкъ нѣма да създава своитѣ системи между готовитѣ вече, да нарушава законностьта и реда въ тѣхъ, но ще го поставятъ въ нѣкое празно пространство, тамъ да създава и твори, както иска и както разбира. Въ вселената има още много празни, ненаселени пространства, които единъ день трѣбва да се изпълнятъ и населятъ. Дойде ли човѣкъ до това положение, да се слѣе съ своята душа, ще му дадатъ възможность да създава, да твори. Ще му кажатъ: Хайде сега, направи единъ свѣтъ, какъвто ти искашъ, дѣто слънцето да залѣзва и да изгрѣва, или да изгрѣва, безъ да залѣзва. Ще кажете: възможно ли е Богъ да прѣдостави на човѣка сила и власть, да създава свѣтове и системи? — Възможно е, защото и безъ това свѣтътъ, въ който сега живѣемъ, е създаденъ отъ ангели, вслѣдствие на което и въ него виждаме извѣстни дефекти. Тия ангели, макаръ и да сѫ работили по всички правила на висшата мамематика, все пакъ сѫ допуснали извѣстни погрѣшки, които и до днесъ изправятъ. Наистина, тѣ сѫ работили съ милиони години върху създаването на този свѣтъ, тъй щото грѣшкитѣ, които сѫ допусналъ сѫ съвсѣмъ малки, Запримѣръ, когато слънцето се завърти сто милиона пѫти около себе си, забѣлѣзва се само едно изключение. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и въ движението на земята, както и въ движението на човѣка: когато земята, както и човѣкътъ се завъртятъ сто милиона пѫти около себе си, забѣлѣзва се едно изключение отъ правилния ходъ на тѣхното движение. Великото и красивото се заключава, именно, въ това изключение, понеже въ него едноврѣменно става повдигането и падането на човѣка. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Докато слънцето изгрѣва и залѣзва, дотогава всѣкога ще сѫществуватъ двѣ възможности за ума: да се развива, да придобива извѣстна интелигентность, слѣдъ врѣме да я загуби. Вземете, напримѣръ, какъ човѣкъ постепенно се развива отъ дѣте до зрѣла възрасть: въ най-ранната си възрасть дѣтето се развива по малко, послѣ, колкото расте, то се развива все повече и повече, и като дойде въ срѣдната си възрасть, човѣкъ достига най-високата точка на своето развитие; и най-послѣ, колкото повече прѣминава тази възрасть и отива къмъ старость, неговата интелигентность като че се губи нѣкѫдѣ. И тогава, за такъвъ човѣкъ всички казватъ, че е оглупѣлъ нѣщо. Този старъ човѣкъ не е оглупѣлъ, но енергията, която е причина за неговата интелигентность, се оттегля нѣкѫдѣ. Сега, всички вие се нуждаете отъ велика наука за разбиране на живота и на великитѣ Божии закони, които царуватъ въ този животъ. Азъ не говоря за законитѣ, които хората сѫ поставили, нито за религията, съ която хората сѫ установили извѣстни обреди, форми, символи и т. н. Азъ говоря за законитѣ, които Богъ е написалъ въ сърцето на човѣка. Животътъ на сърцето прѣдставлява вѫтрѣшенъ животъ, който иде отъ Бога. Животътъ на сърцето ние наричаме „животъ на Любовьта“, който животъ има прѣма връзка, прѣмо отношение съ сърцето и съ душата на човѣка. Освѣнъ живота на сърцето има и другъ животъ, който е въ прѣмо отношение съ човѣшкия умъ и съ човѣшкия духъ. Животътъ на ума и на сърцето, т. е. на духа и на душата прѣдставляватъ единъ и сѫщъ животъ, който, обаче, се поляризира въ двѣ различни направления. Такова е свойството и на самата материя. Щомъ духътъ отъ невидимия свѣтъ слѣзе на земята, материята веднага се поляризира въ двѣ противоположни направления, въ двѣ полушария: едното полушарие е животътъ на сърцето, а другото полушарие е животътъ на ума. За сега, както се проявява животътъ на земята, поголѣмата дѣятелность се намира въ сѣверното полушарие, а за въ бѫдеще тя ще се прѣмѣсти въ южното полушарие. Сѣверното полушарие има връзка повече съ човѣшкия умъ, а южното полушарие има връзка повече съ човѣшкото сърце. И тъй, когато се говори за великия океанъ на живота, разбиратъ се всички дѣвствени сили, събрани въ човѣшкото сърце. Тѣ образуватъ разумния свѣтъ на чувствата, на любовьта. Нѣкои ще кажатъ: достатъчно ни е да знаемъ, че слънцето изгрѣва и залѣзва. Ако можете да схванете въ пълнота идѣята, какво нѣщо е изгрѣвъ и залѣзъ въ живота, както и въ природата, вие бихте разрѣшили много отъ противорѣчията, които сѫществуватъ въ вашия животъ; и ако проучите земята въ нейнитѣ специални движения, както и колебанията и промѣнитѣ, които ставатъ въ сѣверния полюсъ, вие бихте разрѣшили една важна задача и въ своя животъ, а именно: вие ще разберете, че такива колебания и промѣни ставатъ и въ вашия умъ, и щѣхте да видите, че полюсътъ ви постоянно се мѣни. Запримѣръ, какъ ще си обясните обстоятелството, че нѣкога сте обичали нѣкои хора, а сега не ги обичате? Това е много естествено. Този фактъ се обяснява по слѣдния начинъ: едно врѣме вие сте били богатъ човѣкъ, хамбаритѣ ви сѫ били пълни съ жито, и сте имали възможность да посрещнете и нагостите всички хора, които сѫ ви посѣщавали. Обаче, слѣдъ години хамбарътъ ви се изпразва, и вие вече нѣмате възможность да посрѣщате и угощавате гоститѣ си. Сега, понеже честолюбието ви е голѣмо, вие не искате да се излагате прѣдъ тѣхъ и казвате: азъ не приемамъ гости. Ако пъкъ имате смирение въ душата си, вие ще кажете: понеже хамбарътъ ми се изпразни, азъ нѣмамъ съ какво да угостя гоститѣ си, затова не приемамъ никого. Обаче, при сегашното състояние на развитие, въ което се намирате, изгрѣвътъ на нашето слънце, както и неговитѣ ранни часове се отнасятъ до човѣшкия животъ. Деньтъ е създаденъ за хората, а не за Бога. Деньтъ е създаденъ за човѣшкия духъ, и за това на първо мѣсто трѣбва да се възпитава човѣшкия умъ. Задачата на съврѣменния човѣкъ е да възпита първо своя умъ и своитѣ мисли, а послѣ своето сърце и своитѣ чувства. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Този стихъ се отнася до Божествения свѣтъ. Когато човѣкъ се свърже напълно съ Бога, когато той повѣрва, че, наистина е душа, която може да излиза и да влиза въ тѣлото си, когато пожелае, а сѫщо така и когато той повѣрва, че може да разглобява и да сглобява тѣлото си, да го прави видимо и невидимо, както и Христосъ правѣше това, той може вече да каже за себе си: моето слънце не ще зайде вечъ. Когато поставиха тѣлото на Христа въ гроба. Той го разглоби, и когато отидоха да Го търсятъ, не Го намѣриха на мѣстото Му, и казаха: Христосъ е възкръсналъ! Човѣкъ, като Христа, не може да лежи въ гроба. По какво се отличавалъ Христосъ? Той се отличавалъ по абсолютната любовь, която ималъ къмъ Бога. Той всѣкога е билъ готовъ да прѣнесе всички поругания и хули за Бога, макаръ че е знаелъ високото произхождение, което ималъ, както и науката, съ която разполагалъ. Нѣкои казватъ, че Христосъ се е училъ нѣкѫдѣ на земята. Не, Христосъ ималъ пробудено съзнание, и затова Той е могълъ да се учи направо отъ невидимия свѣтъ, както и отъ връзката си съ Бога. Слѣдователно, първото нѣщо, което човѣкъ трѣбва да направи на земята, е да възстанови връзката си съ Бога. Като направи връзка съ Бога, той не трѣбва тукъ да спре, но слѣдъ това, именно, му прѣдстои работа — да учи. Нѣкои религиозни хора казватъ: щомъ човѣкъ е роденъ отъ Бога, той е ученъ вече, нѣма какво повече да учи. Казвамъ: щомъ човѣкъ е роденъ отъ Бога, той трѣбва да учи повече, отколкото прѣди да е билъ роденъ отъ Бога. Затова, именно, Богъ е създалъ свѣта, да се учатъ хората. Много религиозни хора казватъ: ние не се нуждаемъ отъ умъ, достатъчно е да имаме чисто сърце. Тѣ мислятъ, че всичката наука излиза само отъ сърцето. Тѣ мислятъ още, че цѣлиятъ животъ се заключава само въ живота на сърцето. И тогава тѣ цитиратъ, стиха: „Многото знание възгордява“. Съ това тѣ искатъ да кажатъ, че знанието възгордява човѣка, понеже излиза отъ ума. Слѣдователно, щомъ многото знание възгордява човѣка, той не трѣбва да учи. Питамъ: кое знание възгордява човѣка? Знание безъ любовь възгордява, а знание съ любовь прави човѣка цѣломѫдренъ. Знание безъ любовь произвежда зло, знание съ любовь произвежда добро. Днесъ човѣкъ се нуждае отъ знание повече отъ колкото всѣки другъ пѫть, за да разбере връзката, която сѫществува между хората, както и връзката имъ съ Бога. Нѣкой ще каже: Любовьта свързва хората. Не, днесъ доброто е единствената материална връзка, която свързва хората. Тъй щото, рече ли човѣкъ да прояви своята любовь, прѣди всичко той трѣбва да признае доброто въ себе си и въ всички хора. Доброто е първата връзка между хората. Богъ е поставилъ доброто, като основа на живота. Щомъ е така, човѣкъ никога не трѣбва да казва за себе си, че не е добъръ. Каже ли, че не е добъръ, той отрича първата връзка въ живота. Доброто е първата връзка между душитѣ на всички хора, безъ разлика на това, дали тѣ сѫ на земята, или на небето. Съзнае ли човѣкъ своята първа връзка, той може да извика отъ другия свѣтъ, когото пожелае и да влѣзе въ общение съ него. По сѫщия начинъ и него могатъ да повикатъ отъ невидимия свѣтъ за разговоръ и послѣ пакъ да го върнатъ на земята. Имате ли връзка съ доброто и съзнавате ли тази връзка, вие можете да се разговаряте и съ баща си, и съ майка си, които сѫ заминали за другия свѣтъ. Страхувате ли се отъ това, не се занимавайте съ него! Разправятъ за Елифасъ Леви, добъръ, виденъ писатель, който се занимавалъ съ висшитѣ духовни науки, че единъ день пожелалъ да извика нѣкой отъ древнитѣ Учители на Мѫдростьта, да му обясни едно кабалистическо изречение, което той не разбиралъ. За да се удостои за това посѣщение, той се приготовлявалъ цѣли 40 дни по разни кабалистически начини, съ огънь, съ кадене и съ вода, и най-послѣ, когато билъ готовъ, явява му се единъ отъ тия Учители, който го запиталъ: „Какво искашъ отъ мене?“ Елифасъ Леви, като го видѣлъ, падналъ на земята въ безсъзнание. Като се събудилъ отъ това състояние, той си казалъ: втори пѫть не ще посмѣя да извикамъ единъ такъвъ Учитель. Той дойде при мене, искаше да ми каже нѣщо, но азъ не го разбрахъ, понеже заспахъ. И сега, когато между съврѣменнитѣ хора се засѣгатъ такива въпроси, тѣ казватъ: отдалечени, отвлѣчени сѫ тия въпроси, тѣ не сѫ за насъ. Хората искатъ да се разглеждатъ въпроси, близки до тѣхния животъ и до тѣхното разбиране. Казвамъ: материалнитѣ блага, които сѫществуватъ на земята, сѫ отражение на духовния свѣтъ, или сѫ резултатъ на любовьта на нѣкои близки намъ души. Ако нѣкой човѣкъ е щастливъ на земята, то е защото той има близки приятели повече въ невидимия свѣтъ, отколкото на земята. Запримѣръ: когато нѣкой виденъ цигуларъ свири на сцената, около него има десетина музи отъ невидимия свѣтъ, които му помагатъ. Публиката, която го слуша да свири така хубаво, казва: отлично свири този музикантъ, съ голѣмо вдъхновение? Да, отлично свири той, защото музи го вдъхновяватъ. Махнете тия музи отъ него, и той ще се прояви, като обикновенъ цигуларь. Има ли нѣщо чудно въ това? Когато вие нагорещите парче желѣзо отъ единъ килограмъ, отъ 1 — 1000° ще можете ли лесно да го дигнете? Вие не можете да го дигнете, докато не прѣмахнете тази нова сила, вложена въ него. Прѣмахнете ли я, и дѣцата могатъ да дигатъ това парче желѣзо и да си играятъ съ него. Слѣдователно. колкото повече приятели отъ невиднмия свѣтъ сѫ заинтересувани отъ нашия животъ, толкова по-голѣма ще бѫде и нашата интелигентность. Тѣ сѫ притоци къмъ нашия животъ, които влагатъ любовьта си у насъ. Тѣ сѫ звѣздитѣ на нашето небе. Както голѣмината на рѣката зависи отъ притоцитѣ, които се вливатъ въ нея, така и нашата интелигентность зависи отъ любовьта, която висшитѣ сѫщества вливатъ въ нашия животъ. Рѫководещата душа пъкъ, въ която се вливатъ тия притоци отъ животъ и отъ любовь, тя е изгрѣващето слънце, което ни показва пѫтя къмъ Бога. Въ душата на човѣка се включватъ и луната, и звѣздитѣ, и всички небесни свѣтила, които ние виждаме по небето. Въ това отношение човѣкъ прѣдставлява въ миниатюръ единъ великъ, свѣтъ. За този свѣтъ, именно, говори и Исайя. И тъй, ако схващате живота по този начинъ, у васъ ще се зароди силно желание да свържете вашия животъ съ живата природа, и по този начинъ да разрѣшите правилно мѫчнотиитѣ, които срѣщате на пѫтя си. Ако разберете истинската Божествена наука, вие ще имате храна, каквато искате; ще имате правилно развитъ умъ, какъвто искате и най-послѣ ще имате правилно развито сърце, каквото желаете. Отъ васъ зависи всичко. Сега хората се молятъ на този — на онзи. Защо се молятъ едни на други? — Защото не се молятъ на Бога. Тѣ считатъ за срамъ да се молятъ на Бога, а когато се молятъ едни на други, това не е срамъ. Никога въ свѣта не сѫ се отправяли толкова много молби, както сега: моля ви се найучтиво, господинъ Министре! Или: моля ви се найучтиво, господинъ Директоре! Навсѣкѫдѣ се отправятъ заявления и просби. Всички съврѣменни хора, и бѣдни и богати, и учени и прости, сѫ просеци. Синътъ и дъщерята отиватъ въ странство да учатъ, и единъ мѣсецъ слѣдъ заминаването си пишатъ на родителитѣ си: моля ви се, мамо и тате, изпратете ни толкова и толкова пари! Защо синътъ пише на баща си „моля ти се, татко“ а да не пише: обични ми, татко, толкова пѫти си ми услужвалъ, винаги си билъ готовъ да ми помогнешъ, помогни ми и въ този случай, имамъ нужда отъ малко пари. Нима синътъ, като е отишълъ въ странство да учи, трѣбва да пише на баща си толкова сухо? Той иска да покаже, че научилъ смѣтане, аритметика, всѣкакъвъ родъ уравнения и уравновѣсяване на смѣткитѣ, та и въ този случай гледа да се изрази по търговски начинъ. И като се върне отъ странство, синътъ поема смѣткитѣ на баща си, но работитѣ не вървятъ, както трѣбва. Тогава бащата казва: синъ ми ходи въ странство, учи разни науки, но смѣткитѣ не вървятъ, работитѣ повече се забъркватъ. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Питамъ: коя е причината, че вашето слънце постоянно изгрѣва и залѣзва? Щомъ вашето слънце постоянно изгрѣва и залѣзва, това показва, че вие сте на физическия свѣтъ, дѣто има пролѣть, лѣто, есень и зима, дѣто температурата постоянно се смѣня. Щомъ знаете, че става смѣна въ температурата, вие трѣбва да вземете всички мѣрки, да се приготвите за студена, мразовита зима, когато температурата може да спадне и до 25 — 30° подъ нулата. Въ такъвъ случай вие трѣбва да имате дърва и вѫглища, трѣбва да имате дебели дрехи, за да издържате на външнитѣ условия. Ако пъкъ вашето слънце изгрѣва и залѣзва само веднъжъ въ живота ви, вие живѣете въ полюситѣ, т. е. въ духовния свѣтъ, дѣто се изискватъ много знания. Ако нѣмате тия знания, вие ще се намѣрите въ още по-голѣми затруднения, отколкото въ физическия свѣтъ. Въ духовния свѣтъ има по-голѣмъ студъ, отколкото въ физическия. Въ това отношение студътъ прѣдставлява противодѣйствие срѣщу лошитѣ хора и лошитѣ духове въ духовния свѣтъ. И тъй, що е студътъ? — Енергия, която противодѣйствува на лошитѣ хора въ свѣта. Ще е топлината? — Енергия, която дава животъ на всички добри хора, за да работятъ. Значи, студътъ и топлината сѫ двѣ сили въ природата, които сѫ разпрѣдѣлили службитѣ си между хората на земята, както и между духоветѣ въ духовния свѣтъ. Има ли голѣмъ студъ въ свѣта, това показва, че лошитѣ хора сѫ взели надмощие въ живота. Има ли повече топлина, това показва, че добритѣ хора сѫ взели надмощие въ живота. Такова съвпадение се констатира и въ всеобщата война: когато германцитѣ бѣха съюзници съ българитѣ и съ турцитѣ и взимаха надмощие въ войната, врѣмето всѣкога бѣше студено; когато съглашението взимаше надмощие, врѣмето всѣкога ставаше топло. Тѣзи и редъ други прчини могатъ да повлияятъ на врѣмето, да стане по-топло или по-студено. Когато съюзътъ взимаше надмощие, тогава се проявяваше електричество, което дѣйствува по права линия; когато съглашението взимаше надмощие, проявяваше се магнетизъмъ, който дѣйствува по криви линии. Въ електричеството, както и въ магнетизма дѣйствуватъ двѣ състояния: възходещо и низходещо. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Това подразбира чисто Божествения свѣтъ. Когато човѣкъ има просвѣтенъ умъ и чисто, благородно сърце, тогава той ще има не едно слънце, но двѣ слънца и една луна. Единъ день, когато нашата луна се запали и гори, както слънцето, което гори безъ да изгаря, ние ще имаме постоянна вѫтрѣшна свѣтлина. Когато човѣшкиятъ умъ и човѣшкото сърце дойдатъ до абсолютно вѫтрѣшно съгласие, вѫтрѣшна хармония и се слѣятъ въ единъ животъ, тогава въ живота на човѣка ще настане такова положение, което се изразява съ стиха: „Слънцето не ще зайде вечъ“. Велика задача прѣдстои на човѣка, да изчисти ума си отъ всички странични мисли и сърцето си отъ всички странични чувства. Мнозина се запитватъ: каква е нашата задача на земята? Сега вече може да имъ се отговори: нашата задача е да възпитаме и очистимъ ума си и да облагородимъ сърцето си. Това не може да се постигне въ единъ, въ два, въ три, въ петь или въ десеть дни и мѣсеци, но се изискватъ години усилена работа. Нѣкои окултисти твърдятъ, че за да се постигне това нѣщо, изискватъ се поне 777 животи и то епохални, прѣзъ които човѣкъ да е игралъ нѣкаква велика роль. Покрай тѣзи животи има още много незабѣлѣзани. Ако нѣкои религиозни хора слушатъ тия нѣща, ще кажатъ: това учение е еретическо, не е по Бога. Чудно нѣщо! Да се казва на хората, че тѣ се раждатъ и прѣраждатъ, не било по Бога, а да отиватъ на бойното поле да се биятъ и убиватъ, това е по Бога. При това, нѣкои религиозни твърдятъ, че никѫдѣ въ Писанието не се говори за прѣраждането. Казвамъ: на всѣка страница въ Писанието се говори за прѣраждането, но то се отнася само за онѣзи, които иматъ очи и могатъ да виждатъ и за онѣзи, които иматъ уши и могатъ да чуватъ. Прѣди всичко прѣраждането не е законъ на материята. Да се облича човѣкъ, това е законъ на материята, а да се прѣражда, това е законъ на човѣшкия духъ. Когато се казва, че човѣкъ единъ пѫть само се ражда, това се отнася до Божествения свѣтъ, дѣто има само единъ дълъгъ день, а когато казватъ, че човѣкъ се прѣражда много пѫти, ние разбираме материалния свѣтъ, дѣто могатъ да се реализиратъ идеитѣ, които Богъ е вложилъ въ човѣка. Питамъ: защо трѣбва да има противорѣчия въ живота? Нали Господъ царува навсѣкѫдѣ? Какво лошо има въ това, че човѣкъ живѣе единъ дълъгъ день, или 10,000 деня? Защо хората се плашатъ отъ прѣраждането? Защо този въпросъ ги поставя въ противорѣчия? Какъвъ смисълъ има живота, които трае само единъ день? Това е животъ на еднодневката. При това, често ние срѣщаме случаи, когато нѣкой човѣкъ се роди сутриньта, живѣе до вечерьта и умира. Каква култура може да има въ такъвъ животъ? Коя майка би желала да роди дѣте и слѣдъ единъ день то да умре? Кое е по-хубаво: дѣтето да живѣе единъ день или да живѣе 10,000 деня? Красиво е човѣкъ да живѣе 10,000 деня. Красотата на живота седи въ дългия разуменъ животъ. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора считатъ красивитѣ, хубавитѣ нѣща за лоши. И слѣдъ това, като заключение на своитѣ разбирания, тѣзи хора считатъ прѣраждането за нѣщо страшно въ тѣхния животъ. Прѣраждането е страшно, но за грѣшнитѣ хора, а за праведнитѣ то е благословение. Прѣраждането е икономия въ природата. Защо нѣкои хора не приематъ прѣраждането? — Защото тѣ не искатъ да изплащатъ дълговетѣ си, или най-малко не искатъ да ги признаятъ. Когато човѣкъ дойде на земята и признае прѣраждането, той трѣбва да се наеме съ изплащане на всичкитѣ си дългове, които е направилъ въ миналото. Като се роди, ще го кръстятъ съ нѣкакво име и ще му кажатъ: слушай, ти си Иванъ еди-кой си, който имашъ отъ миналото дългове, дѣто си ялъ и пилъ. Сега трѣбва да ги изплатишъ. Днесъ много хора идватъ на земята инкогнито и казватъ: азъ не съмъ онзи Иванъ, на когото приписватъ тѣзи дългове. — Да, ти не си стариятъ Иванъ, съ старитѣ дрехи, но си сѫщиятъ онзи Иванъ съ старитѣ дѣла, съ сѫщия умъ, съ сѫщото сърце и съ сѫщата воля. Азъ пъкъ въ твоето лице познавамъ, именно, онзи Иванъ, който обичаше да си похапва и попийва. Ти обичашъ ли да си похапвашъ и попийвашъ? — Обичамъ. — Значи, ти си сѫщиятъ Иванъ, когото азъ познавамъ. Днесъ си се прѣродилъ на земята, да си изплатишъ старитѣ дългове и да се научишъ да живѣешъ правилно — нови дългове да не правишъ. Слѣдователно, когато човѣкъ не приема прѣраждането, той прави това, защото интереситѣ му го диктуватъ. И тъй, когато се казва, че слънцето нѣма да зайде вечъ, ние подразбираме човѣшкия умъ. Слънцето на човѣшкия животъ е неговиятъ умъ, който постоянно трѣбва да свѣти. Ние не говоримъ за онзи илюзоренъ умъ на луната, която постоянно се пълни и изпразва. Човѣкъ има два ума: умътъ на луната и умътъ на слънцето. Умътъ на луната постоянно се пълни и изпразва и нищо не донася на човѣка. Понѣкога луната е толкова красива, че хората се страхуватъ отъ нея. Когато българитѣ сѣятъ дини, напримѣръ, тѣ винаги се съобразяватъ съ състоянието, въ което се намира луната. Тѣ не обичатъ да сѣятъ динитѣ, когато луната е съвсѣмъ пълна, защото сѫ забѣлѣзали, че тогава тѣ не узрѣватъ добрѣ. Добрѣ е да се сѣятъ динитѣ, когато луната е малко празна. Слънцето означава висшия човѣшки умъ. Когато се казва, че слънцено не ще зайде, това подразбира висшиятъ умъ, който никога не залѣзва, той постоянно свѣти. Умътъ на слънцето подразбира култура, която никога не залѣзва и не изгрѣва, а постоянно свѣти и грѣе. Луната пъкъ постоянно се празни и пълни. Ученитѣ астрономи знаятъ причинитѣ за изпразването и пълненето на луната. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че водата замръзвала при 0°. Какво става обикновено, когато тѣлата замръзватъ? Всички тѣла при замръзване се свиватъ, т. е. намаляватъ обема си. Обаче, водата прави изключение отъ това правило, а именно, водата при замръзване се разширява, като увеличава обема си. Това разширение ученитѣ обясняватъ съ увеличение на междумолекулнитѣ ѝ пространства. Питамъ: какъ става това разширение на водата при замръзване, когато въ науката е извѣстно, че тѣлата се разширяватъ само отъ топлина. Тогава защо водата се разширява, именно, при замръзване? Въ такъвъ случай, азъ казвамъ: въ свѣта не става никакво замръзване. Ще кежете: какъ е възможно да не става никакво замръзване? Кажете ми тогава, въ коя епоха на човѣшкия животъ водата е замръзнала и до послѣдната си капка? Това наричамъ азъ истинско замръзване. Знае се положително, обаче, че и при най-голѣмия студъ водата е замръзвала най-много до дълбочина десеть метра, но никога не е замръзвала изцѣло, до дъно. Щомъ е така, това не може да се нарѣче замръзване, въ пъленъ смисълъ на думата. Подъ думата „замръзване“ ние разбираме смърть. Когато едно тѣло замръзва, ние разбираме, че то изгубва своя животъ. Щомъ човѣкъ замръзне, той умира. Съврѣменнитѣ хора считатъ, че съ смъртьта на човѣка за него всичко е свършено. Не, когато човѣкъ умира, свършватъ се само неговитѣ безпокойствия, илюзии и тогава, освободенъ отъ всички ограничения, той се намира прѣдъ реалностьта на живота и казва: едно врѣме, когато живѣхъ на земята, азъ бѣхъ малко дѣте, което се смущаваше и безпокоеше отъ дреболиитѣ на живота, но сега виждамъ, че за всичко това не заслужава човѣкъ да се спира въ своя пѫть. Докато човѣкъ живѣе съ илюзиитѣ на живота, той мяза на пѫтникъ, който се е нагърбилъ съ голѣма, тежка раница, защото мисли, че дѣто отиде, нѣма да намѣри храна. Обаче, като пѫтува, той срѣща по пѫтя си редъ ханчета, дѣто спира и намира всичко, което му е било нужно. Тогава той разбира, че не е трѣбвало да пълни раницата си съ толкова много провизии. Ако продължава да носи тази тежка раница на гърба си, въ заключение, гърбътъ му ще се охлузи, и той нищо нѣма да спечели. Казвате: не трѣбва ли човѣкъ да мисли за утрѣшния день? Та сега, именно, хората не мислятъ. Тѣ мислятъ само върху това, какъ повече да напълнятъ раницитѣ си, а въ сѫщность трѣбва да се справятъ съ въпроса, има ли ханчета по пѫтя, прѣзъ който ще пѫтуватъ, и ако има такива, да не носятъ тежка раница. Ако има спирки по пѫтя имъ, тѣ трѣбва да взематъ раница съ най-насѫщнитѣ си потрѣби и припаси, за да пѫтуватъ леко, спокойно, доволни отъ живота си. Сега, грѣшкитѣ, които съврѣменнитѣ хора правятъ, произтичатъ отъ факта, че тѣхното слънце постоянно изгрѣва и залѣзва. И тъй, кога залѣзва слънцето? — При въртенето на земята около слънцето. Когато земята се върти около осьта си, настава свѣтлина и тъмнина, които хората наричатъ день и нощь. Като настане тъмнина, тѣ правятъ своитѣ изчисления. Питамъ: могатъ ли да бѫдатъ вѣрни изчисленията, правени въ тъмнина? Може ли да бѫде права постѫпката на човѣкъ, когато той е билъ въ тъмнина? Запримѣръ, нѣкой учитель поставя на единъ отъ своитѣ ученици двойка по прѣдмета, който прѣподава, и този ученикъ, като не може да понесе това положение, отчайва се и си тегли куршумъ. Той изпада въ тъмнина на съзнанието си, и рѣшава въпросътъ криво. Такава постѫпка е направена въ тъмнина. Щомъ е така, тя не може да се разглежда, като права постѫпка. Ако учительтъ постави шесторка на този ученикъ, той ще се радва. Обаче, въ дѣйствителния животъ двойката твори. Когато професоръ или учитель постави на своя ученикъ двойка, съ това той иска да му каже: ти не учишъ, но си единъ отъ способнитѣ ученици, който може да работи. На неспособния си ученикъ учительтъ поставя шесторка, като число на илюзии, съ което иска да каже: турямъ ти шесторка, за да не се обезсърдчишъ. И ученикътъ се радва. Когато разумниятъ учитель оцѣнява ученицитѣ си, той знае, какво прави: на способния си ученикъ поставя двойка, защото иска да го изправи, да му посочи грѣшкитѣ и да го застави да учи, да работи; на неспособния си ученикъ поставя шесторка, да го насърдчи да работи. Влѣзатъ ли и двамата ученици въ живота, онзи, който въ училището е получавалъ шесторки, той се отчайва и самоубива, защото не е разбралъ дълбокия смисълъ, който учительтъ е вложилъ въ шесторкитѣ; онзи, който е получавалъ двойки, той се засилва и започва самостоятелно да работи, да рѣшава труднитѣ житейски задачи. Нѣкой ученикъ се оплаква: учительтъ ми не ме прѣцѣни, както трѣбва, той несправедливо ми тури двойка. Казвамъ: по-хубаво число отъ двойката нѣма. Свѣтътъ се създаде отъ двойката. Всичко зависи отъ двойката. Има ли двойка въ живота, всичко има; нѣма ли двойка въ животъ, нищо нѣма. Безъ двойка нищо не може да се направи. Селянинътъ впрѣга два вола, заедно да оратъ. Единъ умъ и едно сърце, правятъ двѣ; единъ духъ и една душа, правятъ двѣ. Умъ, сърце, духъ и душа, събрани заедно правятъ четири. Това сѫ два свѣта, събрани на едно мѣсто. Често хората се натъкватъ на редъ противорѣчия. Нѣкой казва: защо страданията идватъ все до моята глава? Въ този смисълъ страданието е голѣма двойка. Изобщо, двойката е число на противорѣчия. Съ страданията Господъ казва на човѣка: ти си способенъ да разрѣшишъ труднитѣ задачи въ своя животъ. Човѣкъ може да разрѣши правилно своитѣ задачи, когато слънцето на неговия животъ никога не залѣзва. Залѣзва ли неговото слънце, той непрѣменно ще направи поне една малка погрѣшка. Казвамъ: при сегашната култура всѣки трѣбва да самовъзпитава своя умъ. Какъ може да се постигне това? Като се занимава човѣкъ съ всичко, което той обича. Като изучавате митологията на старитѣ гръцки богове, вие виждате, че хората сѫ олицетворявали въ тѣхъ разни човѣшки образи, съ свойствени тѣмъ качества и достоинства. Евреитѣ, напримѣръ, сѫ приемали, че сѫществуватъ 22 богове, както сѫ имали и 22 букви въ своята азбука. Отъ тѣхъ 12 съставляватъ прѣдвѣрието на небето, а останалитѣ богове и богини, значи, между тѣхъ имало и жени, живѣятъ на земята, като хора, раждатъ се и прѣраждатъ се, иматъ синове и дъщери, спорятъ помежду си, при които спорове по-силнитѣ взиматъ надмощие надъ по-слабитѣ и т. н. Такива сѫ били понятията на старитѣ хора за боговетѣ, но това сѫ дѣтински схващания. Тѣ показватъ, че човѣкъ, въ своето първобитно развитие, е подигналъ своя близъкъ въ божество. Обаче, това сѫ човѣшки божества. Подъ думата Богъ ние разбираме разумното върховно начало, отъ което произтичатъ всички души и богове, и на което не знаемъ сѫщинското име. По естество и по строежъ всички хора мязатъ на Бога. И когато хората се освободятъ отъ материята, съ която днесъ сѫ прѣплетени, ще видятъ, че въ всѣки човѣкъ има стремежъ къмъ добро, а сѫщеврѣменно и условия за постигане на доброто. Нѣкой казва: нѣмамъ условия. Защо нѣмашъ условия? Защото не впрегнешъ ума си на работа. Ти си способенъ за работа, но твоето честолюбие, твоята гордость не ти позволяватъ да работишъ, и ти казвашъ: какъ ще отида да работя? Питамъ: кой трѣбва да работи? Умниятъ човѣкъ, именно, трѣбва да работи, а глупавиятъ трѣбва да легне подъ сѣнката на нѣкоя круша, да почива. Само глупавитѣ хора трѣбва да бѫдатъ богати, а умнитѣ хора трѣбва да бѫдатъ сиромаси. Въ дѣйствителность е така. Сиромаситѣ не носятъ раници на гърба си, а богатитѣ носятъ. Какво разбирамъ подъ думата „сиромахъ“ човѣкъ? Подъ думата сиромахъ човѣкъ азъ не разбирамъ сиромахъ по сърце и по умъ. Питамъ: способниятъ лѣкарь има ли нужда отъ пари? Способниятъ музикантъ има ли нужда отъ пари? Способниятъ скулпторъ има ли нужда отъ пари? Способниятъ земледѣлецъ има ли нужда отъ пари? Да мисли човѣкъ, че паритѣ му сѫ необходимость въ живота, това показва, че неговото слънце още изгрѣва и залѣзва. Когато казвамъ, че човѣкъ не се нуждае отъ пари, разбирамъ, че той е господарь на паритѣ, а не обратно. Паритѣ не сѫ господари на човѣка. Веднъжъ човѣкъ е създалъ паритѣ, той не трѣбва да се безпокои за тѣхъ, дали има пари, или нѣма. Всѣки човѣкъ може да провѣри въ себе си, доколко мисъльта за паритѣ го е хипнотизирала. Вървишъ изъ пѫтя спокоенъ, безгриженъ, но потрѣбватъ ти за нѣщо пари: брѫкнешъ въ джоба си и нищо не намирашъ. Веднага ти се смутишъ, изгубишъ присѫтствието на духа и се сгушишъ. Намѣришъ ли пари въ джоба си, една книжна монета отъ сто лева, веднага ти се ободрявашъ, разполагашъ се, почувствувашъ се силенъ и започвашъ смѣло да крачишъ по пѫтя си. Ако влѣзешъ въ нѣкоя гостилница безъ петь пари въ джоба си, гледашъ по-скоро да излѣзешъ навънъ. При това положение и гостилничарьтъ не те вѣрва. Имашъ ли въ джоба си тази книжка отъ сто лева, ти си смѣлъ, гордъ; сѫщеврѣменно и гостилничарьтъ има вѣра въ тебе. Изкуство е човѣкъ да взѣзе въ гостилницата безъ петь пари, да се обърне свободно къмъ гостилничаря и да му каже: погледни ме въ лицето и ми кажи, за колко можешъ да ми кредитирашъ! Англичанинъ отива въ една гостилница безъ петь пари въ кесията си и казва на гостилничаря: сѫръ, за колко лева можешъ да ми кредитирашъ? Той го погледналъ въ лицето, намѣрилъ, че е честенъ човѣкъ и му казалъ: отпущамъ ви кредитъ за шесть хиляди шелинга. Англичанинътъ започналъ да се храни на кредитъ, въ гостилницата цѣлъ мѣсецъ и слѣдъ изтичането на този срокъ, той му заплатилъ опрѣдѣлената, сума. За толкова врѣме му било дадено довѣрие. Има хора, на които веднага можешъ да отпуснешъ кредитъ до 20,000 лева, а има такива, на които никакво довѣрие не можешъ да дадешъ. Защо? — Понеже тѣзи хора вѫтрѣшно не внушаватъ никакво довѣрие, а външно си турятъ маска на благочестиви хора. Когато отивате при нѣкого за нѣкаква услуга, казвамъ: хвърлете маската си и го попитайте, за колко ви оцѣнява и какво довѣрие ви опрѣдѣля. Нѣкой казва: ние не трѣбва да се отваряме много прѣдъ хората. До сега азъ несъмъ срѣщалъ нито единъ отворенъ човѣкъ. Имали ли сте случай въ живота си, да разтворите душата си прѣдъ нѣкой човѣкъ, и той да ви отговори съ сѫщото? Спомняте ли си случай въ живота си, когато сте се разтваряли прѣдъ нѣкой свой приятель и сте се разговаряли отъ душа, безъ да съжалявате за това, но да го считате за привилегия и благословение отъ Бога? Усѣщали ли сте благоуханието, което излиза отъ отворенитѣ души? Да се отвори една душа, подразбира се, сѫщеврѣменно и умътъ, и сърцето ѝ да сѫ отворени. Отвори ли човѣкъ душата си, неговото слънце само изгрѣва и никога не залѣзва. Сега, като наблюдавамъ съврѣменнитѣ хора, намирамъ, че повечето отъ тѣхъ изпадатъ въ голѣми дребнавости. Тѣ сѫ готови за нищо и никакво да развалятъ красивото и благородното въ душата си. По този начинъ тѣ изгубватъ Божественото въ себе си. Най-малкото противорѣчие ги изкарва отъ релситѣ на тѣхния животъ. Въ сѫщность противорѣчията сѫ дадени на хората, като задачи за разрѣшение. Понѣкога поставятъ човѣка на противорѣчие, на изпитъ, съ който искатъ да помогне той на нѣкои души отъ задгробния животъ. Значи, понѣкога страданията ни се даватъ съ цѣль да помогнемъ на нѣкои заминали души. Запримѣръ, дохождатъ при тебе нѣкои твои близки и те молятъ да кредитирашъ една сума отъ 20,000 лева за едно лице, което въ дадения моментъ е силно притѣснено. Ти правишъ тази услуга не отъ доброто желание да услужишъ на този нуждаещъ се, но само да не откажешъ на своитѣ близки, които ходатайствуватъ за него. Обаче, слѣдъ врѣме срокътъ за изплащане на полицата изтича, и този бѣденъ човѣкъ не може да я изплати. Тогава тебе теглятъ подъ отговорность за това лице. Въ дадения случай ти носишъ страданията, отговорностьта за тази душа, която сама не може да си изплати дълга. По сѫщия начинъ всѣки день и васъ ви заобикалятъ сѫщества, които ви убѣждаватъ да вършите волята на Петко, на Стояна, на Драгана, но не и волята Божия. Вие се подписвате на една, на друга полица, за които слѣдъ врѣме ще плащате. За това казвамъ: първо трѣбва да придобиете свѣтълъ умъ и чисто, благородно сърце и като придобиете това богатство, да го употрѣбите за благото на своитѣ ближни. И тъй, всички трѣбва да прочетете цѣлата 60 глава отъ книгата на пророкъ Исайя, за да разберете, какво точно е искалъ да каже той съ изречението: „Слънцето не ще зайде вечъ“. Дойде ли човѣкъ до това положение, той вече е намѣрилъ идеалния животъ, за който неговата душа е копнѣла. Въ този смисълъ всѣки трѣбва да се стреми къмъ знание, къмъ добродѣтели, на които слънцето никога не ще зайде. Тѣ носятъ миръ и радость за човѣка. И тогава, като срещнете човѣкъ, когото считате за приятель, ще си зададете въпроса: този човѣкъ, този приятель, който влиза въ моята система, ще помрачи ли моето слънце, или нѣма да го помрачи? Ако помрачи вашето слънце, дръжте го на страна; ако не го помрачи, приемете го за приятель. Като се жените, пакъ си задайте въпроса: жената, която избирамъ за другарка въ живота си, ще помрачи ли моето слънце, или нѣма да го помрачи? Ако го помрачи, дръжте я настрана; ако не го помрачи, оженете се за нея. Ако искате да вземете пари на заемъ отъ нѣкой банкеръ, пакъ се запитайте: паритѣ, които ще взема отъ този банкеръ, ще помрачатъ ли моето слънце, или нѣма да го помрачатъ? Ако не го помрачатъ, вземете паритѣ; ако го помрачатъ, и даромъ да ви даватъ, не ги взимайте. Влизате ли въ нѣкое религиозно общество, пакъ се запитайте: ако влѣза въ това общество, то ще помрачи ли моето слънце, или нѣма да го помрачи? Ако го помрачи, не влизайте въ него; ако не го помрачи, влѣзте. Ако искате да изучавате нѣкаква наука, пакъ се запитайте: тази наука ще помрачи, или нѣма да помрачи моето слънце? Ако го помрачи, не я изучавайте; не го ли помрачи, изучавайте я. Казвамъ: за въ бѫдеще ние ще изучаваме всички науки отъ ново гледище, отъ нова свѣтлина. Тъй както изнасямъ фактитѣ, мнозина мислятъ, че азъ не цѣня науката. Азъ цѣня науката, но я разглеждамъ отъ друго становище. Напримѣръ, за мене понятието биологъ е съвсѣмъ друго отъ това, което ученитѣ разбиратъ. Споредъ мене биологътъ трѣбва да разглежда, какъ се е сформирувалъ живота на земята, а не само, какъ се е образувалъ животътъ на клѣткитѣ. Прѣди да се заеме съ изучаване живота и произхода на клѣткитѣ, той трѣбва да е изучилъ всички разумни сили, които сѫ създали малкитѣ центрове въ живота. Когато нѣкой изучава картинитѣ на единъ великъ художникъ, прѣди всичко той трѣбва да се запознае съ самия художникъ, а слѣдъ това и съ неговитѣ картини. Той не може да има ясна прѣдстава за картинитѣ, ако не познава самия художникъ. Художникътъ струва много повече отъ своитѣ картини. Той не се е вложилъ цѣлъ въ картинитѣ. Тъй щото, когато изучаваме картинитѣ на нѣкой художникъ, ние изучаваме само часть, т. е. една фаза отъ живота на самия художникъ. Всички останали чърти и качества отъ характера на художника оставатъ скрити за насъ. Когато изучаваме нѣкоя картина, ние можемъ да схванемъ на лицето ѝ или само благородство, или само любовъ, или само смирение, а всички останали добродѣтели ще липсватъ. Въ единъ и сѫщъ моментъ на едно лице ние не можемъ да намѣримъ изразени всички добродѣтели. Всѣка картина прѣдставлява само единъ моментъ отъ човѣка, а ние знаемъ, че човѣкъ се мѣни всѣки моментъ. Добродѣтелитѣ, които се криятъ въ нашия умъ и въ нашето сърце, се изразяватъ всѣки новъ день на лицето ни, вслѣдствие на което човѣкъ прѣдставлява една интересна, но винаги незавършена книга. Човѣшкото лице е кинематографъ, върху платното на който всѣки моментъ се пише нѣщо ново. Въ очитѣ, въ устата, на странитѣ, навсѣкѫдѣ по човѣшкото лице се пишатъ все нови и нови добродѣтели. Понѣкога устнитѣ на човѣка сѫ червени нѣкога жълти, нѣкога блѣди, нѣкога зелени и т. н. Какво показватъ тия промѣни на цвѣтоветѣ? Ония физиогномисти, които разбиратъ, дълбокитѣ причини на тия промѣни, които разбиратъ слънцето, луната и звѣздитѣ, знаятъ, защо напримѣръ, цвѣтътъ на лицето у нѣкой човѣкъ е жълтъ, на другъ — червенъ и т. н. Има единъ жълтъ цвѣтъ на лицето, подобенъ на този у светиитѣ, но има единъ жълтъ цвѣтъ, който се дължи на разстройство на черния дробъ у човѣка. Хора, които страдатъ отъ разстройство на черния дробъ, отъ жълтеница, иматъ жълтъ цвѣтъ, но нито сѫ мѫдреци, нито светии. Обаче, приближите ли се къмъ нѣкой светия, отъ него излиза необикновено благоухание. Ако нашето слънце не залѣзва, това показва, че ние сме при такива условия, отдѣто можемъ да черпимъ великата мѫдрость на живота. Можемъ ли да кажемъ, че нашето слънце не залѣзва, ние сме вече господари на своята сѫдба. Какво се разбира подъ думата „сѫдба“? На латински езикъ сѫдба значи fortuna. Въ латински езикъ тази дума е въ низходеща степень. Обаче, когато говоримъ за Божествената Правда, ние разбираме всички блага, които Богъ е опрѣдѣлилъ за душата. И когато цитираме стиха, че слънцето не ще зайде вечъ, ние разбираме, именно, тия блага, които Богъ е опрѣдѣлилъ за душата. За душитѣ Богъ е приготвилъ такива блага, каквито ние и не подозираме. Всичко това ще постигнемъ постепенно, а не изведнъжъ. Човѣкъ не може изведнъжъ да се пробуди, изведнъжъ да развие голѣма вѣра въ себе си, че да прави чудеса прѣдъ хората. Малки постижения сѫ необходими, но въ малкото се криятъ голѣми сили и възможности. Христосъ е казалъ: „Ако имате вѣра, колкото синапово зрънце, вие бихте могли гори и планини да прѣмѣствате“. За голѣмитѣ дѣла се изисква голѣма вѣра; за малкитѣ дѣла се изисква малка вѣра. Слѣдователно, и вѣрата е на степени. Тя е свързана съ човѣшката еволюция. Когато Христосъ казва, че съ вѣра могатъ и планини да се прѣмѣстватъ, Той ималъ прѣдъ видъ малки планини. И тъй, въ живота на човѣка сѫ необходими два полюса: на единия полюсъ е поставенъ човѣшкиятъ умъ, а на другия — човѣшкото сърце. Ако вие не можете да разберете вашия умъ и вашето сърце, които сѫ толкова близо до васъ, какъ ще разберете вашия духъ и вашата душа, които отстоятъ далечъ отъ васъ? Който изучава сърцето и ума си, той ще може да изучи и онѣзи велики, мощни сили, които се криятъ въ съзнанието му. Чрѣзъ съзнанието ние дохождаме до положение да разберемъ, какво въ сѫщность прѣдставляваме. Казвамъ: при всѣко положение на живота се запитвайте, дали вашето слънце е залѣзло? Нѣкои казватъ: едно врѣме имахъ голѣма любовь, но отиде вече, изгубихъ я. Мислите ли така, това показва, че вие се намирате въ материалния свѣтъ, дѣто земята ви се е завъртѣла около своята ось. За да не залѣзва вашето слънце, вие трѣбва да се повдигнете по-високо, да отидете на полюситѣ, а оттамъ и въ още по-висока область. Религия и наука сѫ два важни фактора въ вашия животъ. Нѣма по-опасно положение за човѣка отъ това, да има религия безъ наука и наука безъ религия. Тѣзи двѣ положения внасятъ отрова въ кръвьта на човѣшкия организъмъ. Човѣкъ не може нито безъ религия, нито безъ наука. Истинската религия трѣбва да даде абсолютна свобода на човѣшкото сърце, да може то свободно да изказва своитѣ чувства; истинската наука трѣбва да даде абсолютна свобода на човѣшкия умъ, да може той свободно да изказва своитѣ разбирания и схващания. Тъй щото, рече ли нѣкой човѣкъ да изкаже своитѣ разбирания по извѣстенъ въпросъ, той трѣбва да бѫде свободенъ, да знае, че никой нѣма да го осмѣе, нито осѫди. И дѣтински да сѫ неговитѣ схващания, той не трѣбва да се стѣснява. Прѣзъ тѣхъ е миналъ и най-напрѣдналиятъ светия или адептъ. Всѣки е билъ дѣте, пеленаче въ своитѣ разбирания. Всѣки е билъ малко дѣте. Често малкитѣ дѣца запитватъ майка си, отдѣ е дошло малкото имъ братче, или малкото имъ сестриче? Майката казва, че бабата го е донесла отъ рѣката. Вие ще кажете: ние знаемъ, отдѣ ги носятъ бабитѣ. Не, никой не знае, отдѣ бабитѣ носятъ малкитѣ дѣца. Никой не знае, какъ се ражда човѣкъ. Който се ражда, само той съзнава това нѣщо. Единъ американецъ ми казваше, че знае, кога се е родилъ. Той казва: моментътъ на моето раждане е този, когато за пръвъ пѫть почувствувахъ, че мога да мисля. Отъ тогава насетнѣ моятъ умъ се измѣни. Това значи раждане. Когато тѣлото на човѣка се сформирува, той трѣбва да знае, защо се е родилъ. Нѣкой казва: не знамъ, защо съмъ се родилъ. Щомъ не знаешъ, защо си се родилъ, това показва, че ти още не си роденъ. Че си излѣзълъ на бѣлъ свѣтъ, това показва, че майка ти само те е изнесла вънъ, но ти още не си роденъ. Майка ти още е брѣменна съ тебе, и слѣдъ като се родишъ, тогава тя ще каже: олекна ми вече. Роди се най- послѣ това дѣте. Новороденото дѣте трѣбва да има слънце, което никога да не залѣзва. Какви сѫ качествата на бѫдещитѣ дѣца? Бѫдещитѣ дѣца трѣбва да носятъ на главитѣ си слънца, които никога да не залѣзвате нито на земята, нито на небето. Сега азъ желая и вашитѣ слънца никога да не залѣзватъ и да почувствувате, че сте родени. Дойдете ли до това положение, вие ще почувствувате въ себе си вѫтрѣшна свобода. Само при това положение човѣкъ може да говори за религия и за наука. Знаете ли, какво нѣщо е истинската религия? Нѣма по-свещенъ моментъ за човѣка отъ този, да повдигне ума си къмъ Бога и да почувствува връзката, която сѫществува между всички умове. Нѣма по-свещенъ моментъ за човѣка отъ този, да повдигне сърцето си къмъ Бога и да почувствува връзката, която сѫществува между всички души. Значи, човѣкъ е свързанъ едноврѣменно съ двѣ връзки: въ едната връзка дѣйствува Любовьта, а въ другата — Мѫдростьта. Свързанъ ли е човѣкъ съ Любовьта и съ Мѫдростьта, той ще почувствува, че въ свѣта дѣйствува великата Истина, въ която Богъ се проявява. Съзнае ли това, той ще направи всички усилия, да се домогне до великото благо на живота, дѣто слънцето никога не залѣзва. Бесѣда отъ Учителя, държана на 27 февруари, 1927 г. въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Праведниятъ „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“ Иоана 12:23 „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. —Това е едно отъ важнитѣ изречения на Свещеното Писание. Върху него сѫ говорили много проповѣдници отъ старитѣ врѣмена; върху него говорятъ много проповѣдници и отъ новитѣ, отъ сегашнитѣ врѣмена. Думата „праведенъ“ може да се вземе въ широкъ смисълъ, а може да се вземе и въ тѣсенъ смисълъ. Думата „вѣра“ пъкъ често се употрѣбява въ смисълъ на вѣрвания. Обаче, казано е, че праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ, а не чрѣзъ вѣрванията. Ако съврѣменнитѣ хора разбираха дълбокия смисълъ на живота, тогава нѣмаше защо да бѫдатъ праведни; тогава нѣмаше да се говори нито за Правда, нито за вѣра. Животътъ щѣше да тече и да се развива правилно. Нима вълцитѣ и лисицитѣ, които нѣматъ понятие за Правдата, за вѣрата, не живѣятъ? Вълцитѣ нѣматъ нито храмове, нито владици и папи, нито свещеници и проповѣдници, и въпрѣки това живѣятъ самостоятелно. Нѣкой казва: безъ религия не може да се живѣе. Азъ пъкъ казвамъ: може да се живѣе безъ религия. Когато се казва, че не може да се живѣе безъ нѣщо, това подразбира, че при извѣстни условия само не може да се живѣе. „Може“ и „не може“ сѫ относителни положения. Ако религията прѣдставя система, която държи нѣщата въ известенъ редъ и порядъкъ, то е едно нѣщо; ако религията прѣдставя законность, Правда въ висшия животъ, тогава е друго нѣщо. Обаче, що се отнася до нашитѣ мисли и идеи, до нашия редъ и порядъкъ въ свѣта, тия нѣща не могатъ да бѫдатъ вѣчни. Само Богъ е вѣченъ. Когато философитѣ говорятъ за вѣчнитѣ нѣща, за вѣчностьта, тази идея у тѣхъ е съвсѣмъ неопрѣдѣлена. Човѣшкитѣ мисли нито могатъ, нито трѣбва да бѫдатъ вѣчни, защото вѣчнитѣ нѣща сѫ неопрѣдѣлени, а опрѣдѣленитѣ нѣща сѫ конечни и гранични. Ако на единъ съврѣмененъ човѣкъ се даде безконеченъ, вѣченъ животъ, какво ще придобие той отъ него? Когато се говори за безконечность, това понятие се свързва съ физическия животъ, защото той продължава въ вѣчностьта. Сега азъ се спирамъ върху думата праведенъ. Вълкътъ не може да бѫде праведенъ, защото нѣма тѣзи качества, които се изискватъ отъ праведния, лии които Правдата изисква. И овцата не може да бѫде праведна, защото нѣма тѣзи качества, които се изискватъ отъ праведния, или които изисква Правдата. Праведнитѣ хора трѣбва сега да се създадатъ! Въ този смисълъ, именно, праведниятъ чрѣзъ вѣрата, ще бѫде живъ. Това не подразбира, че въ свѣта нѣма Правда. Има Правда въ свѣта, но въ прочетения стихъ се говори за нѣкаква специфична Правда, която се отнася къмъ Вѣчния животъ. За тази Правда се изисква и съотвѣтстуваща вѣра, а не вѣра на обикновенитѣ хора. Днесъ кой нѣма вѣра? Съврѣменнитѣ духовни хора сѫ толкова вѣрващи, че отиватъ дори до суевѣрие. И най-учениятъ човѣкъ, ако се намира въ затруднено материално положение, може да се убѣди, че на извѣстно мѣсто, още отъ турско врѣме, има заровена тенекия съ злато. И този ученъ човѣкъ, който е свършилъ два факултета, ще остави всичката си работа и ще дойде заедно съ васъ да копае пари. Ако види, че нѣма никаква тенекия съ пари, той нѣма да се усъмни въ истинностьта на вашитѣ думи, но ще каже: навѣрно другъ нѣкой е дохождалъ прѣди мене и е изкопалъ паритѣ. Често ученитѣ хора сѫ много суевѣрни. Обаче, вѣрата, за която се говори въ цитирания стихъ, не се отнася за прѣходнитѣ нѣща въ този свѣтъ. Има специфична правда, която се занимава само съ материални работи; има специфична вѣра, която се занимава само съ материални работи. Има специфична Правда, която се занимава само съ духовни работи; има специфична вѣра, която се занимава само съ духовни работи. Има специфична Правда, която се занимава само съ Божествени идеи; има специфична вѣра, която се занимава само съ Божествени идеи. Тъй щото, всѣки човѣкъ трѣбва да прѣмине прѣзъ тѣзи три гами на правдата и на вѣрата. Нѣкой казва: азъ имамъ вѣра. — Каква вѣра имашъ? Ако имашъ вѣра на материята, тя включва въ себе си всичко видимо и осѣзаемо, всичко живо и мъртво. Нѣкои хора вѣрватъ въ свѣта, а не вѣрватъ въ Бога. Такива хора по отношение на свѣта сѫ праведни и вѣрващи, а по отношение на Бога сѫ неправедни и невѣрници. Другъ нѣкой казва: азъ подържамъ висшата Правда и вѣрвамъ въ Бога. Такъвъ човѣкъ по отношение на свѣта е неправеденъ и безвѣрникъ, а по отношение на Бота е праведенъ и вѣрващъ. Възъ основа на този законъ ние можемъ да си обяснимъ психологически, защо като тръгне нѣкой човѣкъ въ Божия пѫть, колкото и да е ученъ, хората го оплюватъ и наричатъ извѣянъ. Вземете примѣръ съ Толстоя, който бѣше такъвъ виденъ писатель и щомъ изнесе своитѣ убѣждения прѣдъ свѣта, всички казаза: чудно нѣщо, Толстой, който бѣше толкова уменъ и интелигентенъ човѣкъ, като остарѣ, започна да оглупява и да вѣрва въ такива неопрѣдѣлени нѣща! Толстой имъ отговори: азъ живѣхъ вече по правдата и вѣрата на свѣта, т. е. по материалната правда и вѣра, опитахъ ги и зная, какво носятъ тѣ за човѣка. Слѣдъ това живѣхъ по правдата и вѣрата на духовния свѣтъ, и тѣхъ опитахъ, но и тѣ оставятъ човѣка обиденъ, онеправданъ и наскърбенъ. И най-послѣ азъ пожелахъ да живѣя споредъ Правдата и вѣрата на Божествения свѣтъ. Казвамъ: сега, именно, трѣбва да се внесатъ Божествената Правда и вѣра въ свѣта. Божествената Правда иде за пръвъ пѫть на земята. Колкото хора до сега сѫ се опитвали да внесатъ Божествената Правда и Любовь въ свѣта, всички сѫ били разпъвани. Това виждаме въ историята на развитието на човѣчеството. Сега, обаче, свѣтътъ ще бѫде разпнатъ, а Божествената Правда, Божествената вѣра и Любовь ще се въдворятъ. Сега ще приведа единъ малъкъ разказъ изъ индуския животъ. Знаменитиятъ поетъ и мистикъ, Толсида, вглѫбенъ въ своитѣ размишления, тръгва единъ день по течението на рѣката Гангъ да разрѣши единъ важенъ житейски въпросъ. Увлѣченъ въ своитѣ мисли, той дохожда до мѣстото, дѣто индуситѣ изгарятъ своитѣ покойници. До тѣлото на единъ мѫжъ-покойникъ той вижда жена отъ високо произхождение, добрѣ облѣчена и наредена. Като вижда поета, съ изгледъ на светия, жената става отъ мѣстото си, приближава се къмъ него и му казва: Учителю, позволи ми да придружа мѫжа си до небето! Учительтъ-поетъ я поглежда и запитва: Дъще, защо искашъ да напуснешъ земята и да отидешъ на небето? Рано е още за тебе, толкова повече, че не те викатъ оттамъ. Тя му отговорила: Азъ не се интересувамъ толкова за небето и за живота тамъ, но искамъ да отида при мѫжа си и да остана при него. Значи, тази жена не се интересува отъ небето, но тя не искала да се раздѣля отъ мѫжа си. Мнозина запитватъ: има ли мѫже и жени на небето? Казвамъ: тия хора, които задаватъ такъвъ въпросъ, не се интересуватъ изобщо отъ небето, дѣто има възвишенъ животъ, но се интересуватъ отъ това небе, дѣто е тѣхниятъ мѫжъ или тѣхната жена. Значи, дѣто е тѣхниятъ мѫжъ, или жена, тамъ е небето, тамъ има и рай; дѣто не е мѫжътъ или жената, тамъ нѣма небе, нѣма рай. Дѣто има пари, тамъ е небето, тамъ е раятъ; дѣто нѣма пари, тамъ нѣма небе, нѣма рай. Дѣто е службата на човѣка, тамъ е небето, тамъ е раятъ; дѣто нѣма служба, тамъ нѣма небе, нѣма и рай. Изобщо, дѣто нѣма мѫже и жени, дѣто нѣма пари и служба, тамъ нѣма небе, нѣма рай, нѣма никаква вѣра, никаква Правда. Често хората се запитватъ едни други: ти отъ коя вѣра си — отъ православната, евангелската или отъ католическата? Казвамъ: въ свѣта има три вида православни, три вида евангелисти и три вида католици. Къмъ първата категория се отнасятъ вѣрващитѣ въ паритѣ, къмъ втората категория — вѣрващитѣ въ службитѣ, но отъ третата категория малко хора има. Къмъ тази категория спадатъ вѣрващитѣ въ Бога. Веднага ще запитате: тогава, какво нѣщо е Богъ? Ако ви кажа, че Богъ има три лица, това е материаленъ Богъ. Това е опрѣдѣление за Бога по отношение на материалния свѣтъ, даже и по отношение на духовния свѣтъ, но не и по отношение на Божествения свѣтъ. Дойдемъ ли до стиха, че праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ, ние си прѣдставяме Бога безъ лице, за да не се опетнява. Всѣко нѣщо, което има лице, се опетнява. Мислите ли, че лицето на Христа днесъ не е опетнено? Мислите ли, че майка, която родила двѣ — три дѣца, не е опетнена? Мислите ли, че храната, която влиза въ устата и оттамъ прѣзъ цѣлата пищеварителна система, не е опетнена? Всѣко нѣщо, което се е проявило и се проявява на физическия свѣтъ, е опетнено. Когато храната влѣзе въ стомаха, езикътъ, външниятъ инспекторъ, погледне къмъ нея и казва: добро е това нѣщо, може да се приеме. Това значи: добъръ е този законопроектъ, той може да се приложи. Обаче, когато храната слѣзе въ стомаха, въ долната камара, дѣто сѫ депутатитѣ, всички заедно, на чело съ прѣдседателя на камарата, казватъ: не може да се приложи този законопроектъ, мѣстото му не е тукъ! Скоро да се изхвърли навънъ! Слѣдъ дълго разглеждане и разискване върху законопроекта, удобренъ отъ първата комисия, излиза рѣшение на долната камара: законопроектътъ не се удобрява и се изхвърля навънъ. Нѣкои казватъ: трѣбва да се говори по меко на хората, за да на се породи нѣкакво недоволство между тѣхъ. Често недоволството се поражда отъ храната. Кой съврѣмененъ човѣкъ, като седне прѣдъ трапезата да се храни, се вглѫбява въ яденето и се разговаря съ хлѣба и съ всичко, което е сложено прѣдъ него? Той трѣбва да се поразговори първо съ хлѣба, да разбере, какъвъ човѣкъ го е правилъ, послѣ да провѣри, кой воденичарь е млѣлъ брашното, и по този начинъ да прослѣди цѣлия пѫть, прѣзъ който хлѣбътъ е миналъ. Човѣкъ трѣбва да знае, каква храна приема. Жената казва на мѫжа си: добъръ е фурнаджията, отъ който взехъ хлѣба. Фурнаджията е добъръ, но брашното не е добро. Или воденичарьтъ, е добъръ човѣкъ, но селянинътъ, който е сѣлъ и жъналъ житото, не е добъръ. Достатъчно е единъ отъ тия хора, прѣзъ които е миналъ хлѣбътъ, да е внесълъ нѣщо лошо отъ себе си, за да бѫде и самиятъ хлѣбъ опороченъ. Човѣкъ трѣбва да знае Истината, Правдата отъ единия до другия край на живота. Прѣди всичко Правдата, Истината трѣбва да иматъ отношения къмъ разумния, къмъ реалния животъ. Това не значи, че материалния животъ не е реаленъ. Напротивъ, материалниятъ животъ е сѫществениятъ животъ за човѣка. Ако той не може да се справи съ тѣлото си, какъ ще може да се справи съ духовния и съ Божествения свѣтъ, които не вижда? Физическиятъ, духовниятъ и Божествениятъ животъ сѫ степени, фази, прѣзъ които съзнанието на човѣка трѣбва да прѣмине. Ако човѣкъ не мине най-напрѣдъ прѣзъ материалния животъ, а послѣ прѣзъ Праздата и вѣрата на духовния животъ, какъ ще разбере той Правдата и вѣрата на Божествения животъ? „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Това значи, че праведниятъ е миналъ вече прѣзъ фазата на материалния животъ, вслѣдствие на което той е господарь на тѣлото си, може да прави съ него, каквото иска. Той може да обнови тѣлото си, както иска и когато иска. И на 120 години да стане, той моментално може да обнови тѣлото си. За обикновения човѣкъ това е чудно, но окултистътъ, който се занимава съ законитѣ на живата природа, разполага съ методи и начини, чрѣзъ които може да се подмладява. За такива хора ние казваме, че тѣ сѫ два пѫти родени. Христосъ казва: „Ако се не родите отъ вода и духъ“. Той не говори за обикновеното раждане на хората. „Ако се не родите отъ вода и духъ“. Родениятъ отъ вода и духъ е свободенъ отъ всѣкакъвъ порокъ било въ тѣлото си, било въ сърцето си, било въ ума си, било въ душата си, или най-послѣ и въ духа си. Той е абсолютно чистъ и съвършенъ човѣкъ. Днесъ много отъ съврѣменнитѣ хора, били тѣ вѣрващи, учени, или философи мислятъ, че подобни на тѣхъ нѣма. Учениятъ мисли, че като неговата научна теория друга нѣма. Религиозниятъ мисл, че като неговото вѣрую друго нѣма. Философътъ мисли, че нѣма друга като неговата философска система. Обаче, не се минаватъ сто години, и ние виждаме, че теорията на учения пропада, вѣруюто на религиозния човѣкъ се замѣства съ друго, философската система на филсофа се обявява за невалидна. Питамъ: могатъ ли да се считатъ за прави тия учения, които само въ продължение на сто години прѣтърпяватъ такова крушение? Онази теория или онова учение могатъ да се нарекатъ донѣкѫдѣ прави, които сѫ изнесли на плещитѣ си поне 6,000 годишенъ животъ. Кажете ми поне единъ философъ, теорията на когото да е прѣживѣла 6,000 години. Има една мисъль, изказана отъ Хермеса, която е прѣживѣла 6,000 години. Тя е слѣдната: „Както е горѣ, така е и долу“. Това значи: какъвто е човѣкъ на небето, такъвъ е и на земята. И обратно: какъвто е човѣкъ на земята, такъвъ е и на небето. Ако облѣчете вълка въ най-добрата човѣшка форма, той пакъ ще си покаже вълчия характеръ. Българитѣ дълбоко вѣрватъ въ тази философия. За потвърждение на тази мисъль, ще ви приведа слѣдния примѣръ. Въ древностьта единъ царски синъ се разхождалъ единъ день изъ града, дѣто срещналъ една млада, хубава циганка, която, съ дисаги на гърба си, ходилъ отъ кѫща на кѫща да проси. Като я видѣлъ, той я харесалъ и пожелалъ да се ожени за нея, и по този начинъ да я освободи отъ това тежко положение. И, наистина, той се оженилъ за нея и я поставилъ въ положението на царица. Тя имала на разположение и дрехи, и храна, и прислуга, всичко, каквото пожелала. Обаче, скоро слѣдъ оженването си тя почувствувала скръбь за стария си животъ, особено, че не може да проси. Единъ день, въ отсѫтствието на мѫжа си, тя взела извѣстно количество брашно, което насипала по сѫдоветѣ, и тръгнала отъ столъ на столъ да го събира. Така тя подържала въ себе си илюзията, че ходи отъ кѫща на кѫща да проси. Турила това брашно въ дисагитѣ си и направила отъ него една питка. Като хапнала отъ питката, тя си казала: сладка е питката отъ изпросеното брашно. Казвамъ: не е лесно да се откаже човѣкъ отъ своитѣ стари навици, които носи отъ миналото. Той носи тия стари навици отъ хиляди и милиони години на своя животъ, така че въ единъ день не може да се откаже. За да се освободи отъ миналото си, човѣкъ трѣбва да се ражда и прѣражда много пѫти на земята, което индуситѣ наричатъ странствуване на душата. Нѣкои философи криво разбиратъ въпроса за слизането на човѣшкия духъ на земята. Единъ духъ самъ не може да слѣзе на земята. Обикновено слизатъ по нѣколко заедно, свързани единъ съ другъ, въ видъ на верига. Като дойдатъ до нѣкое мѣсто, едни отъ тия духове срѣщатъ срѣда, която не могатъ да прѣминатъ, и затова оставатъ на това мѣсто. Други пъкъ успѣватъ да прѣминатъ тази срѣда и слизатъ по-надолу. Като дойдатъ до тази срѣда, пакъ нѣкои отъ духоветѣ оставатъ на това мѣсто, не могатъ да прѣминатъ тази срѣда, а други я прѣминаватъ. Така се обяснява слизането на духоветѣ на земята. Значи, духоветѣ слизатъ винаги групово и то само до тази срѣда, която тѣ могатъ да прѣодолѣятъ. Има духове, които по никой начинъ не могатъ да прѣминатъ прѣзъ гѫстата срѣда, и затова оставатъ да живѣятъ въ по рѣдка срѣда. По сѫщия начинъ става и качването, т. е. възлизането на душитѣ нагорѣ, или еволюцията имъ. Тѣ пакъ се качватъ групово, при което едни успѣватъ да прѣминатъ по-рѣдката срѣда, а други не могатъ да я прѣминатъ. Всѣка душа спира тамъ, додѣто тя може да прѣодолѣе срѣдата, която се изпрѣчва на пѫтя ѝ. Така се образува непрѣкѫсната верига отъ души и духове, които се намиратъ на различна степень на развитие. Нѣкой казва: азъ мога да се кача или да слѣза изведнъжъ. Така мислятъ само дѣцата. За дѣцата всѣко нѣщо, въ всѣки случай, е възможно, но за мѫдреца има нѣща, които сѫ вѣрни и възможни само при дадени условия. Мѫдрецътъ знае, че това, което е невъзможно за физическия свѣтъ, е възможно за Божествения. Физическиятъ животъ се обуславя отъ Божествения, който трѣбва да се изучава. Който иска да има цвѣтуще здраве, непрѣменно той трѣбва да бѫде свързанъ съ Бога, да има единъ непрѣкѫснатъ притокъ въ себе си отъ Божествена енергия. Ще кажете: ние можемъ и безъ Божественото. — Не е така. Знаете ли, каква хармония ще сѫществува между тѣлото, сърцето и ума на човѣка, ако тѣлото му е свързано съ физическия свѣтъ, сърцето — съ духовния и умътъ — съ Божествения? Тѣлото, сърцето и умътъ на човѣка прѣдставляватъ три категории сили, които той трѣбва да влада. Влада ли тия сили, само тогава той може да се нарѣче истински човѣкъ. Слѣдъ ума нагорѣ идватъ душата и духа — висшето начало у човѣка. И затова, когато се говори за красивото въ човѣка, за ангела, които живѣе въ него, ние разбираме неговитѣ копнежи къмъ познаване на своята душа и духъ. Дѣто нѣма душа, тамъ нѣма и духъ; дѣто нѣма духъ, тамъ нѣма и душа. Дѣто има душа, тамъ има духъ; дѣто има духъ, тамъ има и душа. Духъ и душа, това сѫ двѣ основни положения на Битието. Тѣ не сѫществуватъ едно безъ друго. Тѣ сѫ така свързани, както умътъ и сърцето. Изключимъ ли ума отъ сърцето, имаме безумие; изключимъ ли сърцето отъ ума, имаме безчувствие. За примѣръ, какво ще ни ползува философията безъ чувство? Ще кажѣте: отмѣрената, материалистическата философия има смисълъ днесъ. Казвамъ: въ отмѣренитѣ нѣща нѣма животъ. Ако математиката на материалния животъ, която се занимава само съ неорганическа материя, сравните съ математиката, която се занимава съ величини отъ човѣшкия животъ, ще видите, че тѣ иматъ диаметрално противоположни методи. Въ материалистичната математика всѣко нѣщо е точно измѣрено. Дѣто нѣма животъ, тамъ всички нѣща сѫ точно измѣрени, прецизни. Колкото по-точно сѫ измѣрени нѣщата, това показва, че тамъ дѣйствува материята. Когато материята има прѣдимство надъ духа, тогава разумностьта е по-слаба. Когато нѣкой химикъ изучава отровнитѣ, избухливитѣ газови, той трѣбва да бѫде много точенъ, много прецизенъ, но когато изучава човѣка и проявитѣ на неговото сърце, на неговия умъ и на неговата воля, той не може да приложи сѫщитѣ правила и методи. Тукъ вече взима участие закона на свободата. И тъй, за да може човѣкъ да се ползува отъ законитѣ и правилата на живата математика най-напрѣдъ той трѣбва да е миналъ прѣзъ материалистичната математика, послѣ прѣзъ духовната и най-послѣ прѣзъ Божествената. Значи, има три вида математики въ свѣта, законитѣ и методитѣ на които коренно се различаватъ. И слѣдъ всичко това вие срѣщате единъ духовенъ човѣкъ, който не е проучилъ още тѣзи математики, но се гордѣе съ своитѣ знания и казва: знаете ли, кой съмъ азъ? Знаете ли, че азъ говоря съ Господа? — Кой не говори съ Господа? И вълкътъ, и заекътъ, и малката мушица говорятъ съ Господа, защото и тѣхниятъ животъ е произлѣзалъ отъ Бога. Дѣто има животъ, тамъ е Богъ. И въ растенията, и въ минералитѣ е проникналъ Богъ. Обаче, като говоримъ за сѫщината на Бога, ние разбираме възвишения, красивия животъ, който е проникналъ и прониква въ човѣшкото сърце и въ човѣшкия умъ. Хубавото и красивото въ човѣка се дължи, именно, на този възвишенъ и благороденъ животъ, въ който нѣма смърть, нито разрушения. Нѣкой казва азъ изгубихъ първата си любовь. Казвамъ: това, което се губи, което се опорочава, не е Божествено. Божественитѣ нѣща нито умиратъ, нито се губятъ, нито се опорочаватъ. Дойде ли Божията Любовь у човѣка, всички противорѣчия за него изчезватъ. Човѣкътъ на Любовьта, като види, че нѣкой вълкъ яде овца, той ще го помилва и ще му каже: нѣма нищо въ това, че ядешъ овца. Азъ нѣмамъ право да те сѫдя, но искамъ да ти кажа, че не ядешъ правилно, музикално. Невидимиятъ свѣтъ не сѫди вълкътъ за това, че изяжда овцата, но че яде неправилно. И музиканта ще сѫдятъ не за това, че не свири, но че не свири правилно. И васъ ще сѫдятъ не за това, че сте направили нѣкакви погрѣшки, но че не сте ги направили по всичкитѣ правила на музиката. Животътъ е музика, въ която не се позволява никаква дисхармония. Ако нѣкой бѣденъ човѣкъ открадне единъ килограмъ хлѣбъ да се нахрани, държавата ще го сѫди за кражба и ще го постави въ затвора. Питамъ: дѣ е онова жито, което Богъ изпраща съ милиони тонове на земята? Богъ е опрѣдѣлилъ, по колко килограма жито се пада на всѣки човѣкъ прѣзъ годината. Получава ли той житото, което му е опрѣдѣлено? Не го получава. Дѣ отива то? Въ хамбаритѣ на търговцитѣ, които чакатъ благоприятни моменти, да поскѫпне житото, и тогава да го продаватъ. Слѣдъ всичко това ние казваме, че имаме държава, която слѣди за реда и порядъка на страната; отъ друга страна ние се хвалимъ съ религия и казваме, че сме християни и вѣрваме въ Христа. Каква е тази държава, която не слѣди за житото на всѣки човѣкъ поотдѣлно? Каква е тази религия, която оставя да взиматъ житото на този или на онзи? Щомъ е така, ще излѣзе, че правилото на Хермеса, какво всичко, което е горѣ, това е и долу, не е вѣрно. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Божията Правда има прѣдъ видъ не само хората, но и всички живи сѫщества, отъ най-голѣмитѣ до най-малкитѣ. Богъ е прѣдвидилъ храна за всички сѫщества, и то не само за една година, но за прѣзъ цѣлия имъ животъ. Питамъ: кой човѣкъ отъ свѣта е изпратилъ едно благодарително писмо до Бога за благата, които Той му е далъ? До сега азъ не съмъ срещналъ нито единъ човѣкъ, който да е благодарилъ на Бога за всичко, което е получилъ отъ Него. Говорилъ съмъ и съ индуски жреци, и съ владици, и съ свещеници, но нито единъ отъ тѣхъ не е изпратилъ такова благодарително писмо. При това, не е достатъчно само да изпратите своето благодарително писмо, но да получите на него обратна разписка, че въ невидимия свѣтъ дѣйствително е получено такова писмо. И слѣдъ всичко това хората иматъ смѣлостьта да разискватъ, кой билъ Христосъ, защо е дошълъ на земята и т. н. Казвамъ: това, което Христосъ проповѣдваше прѣди 2,000 години, остана неразбрано на врѣмето си. Неговото учение и слѣдъ двѣ хиляди години пакъ остана неразбрано. Отъ учението на Христа хората разбраха тъкмо това, което Той не е говорилъ. Ученицитѣ на Христа често Го запитваха: защо говоришъ на тия хора съ притчи? Христосъ имъ отговарялъ: Азъ имъ говоря съ притчи, за да не разбератъ думитѣ ми, та слѣдъ врѣме да ги изопачатъ. Азъ не мога да дамъ орѫжието си въ рѫцѣтѣ на единъ невѣжа, който утрѣ ще го обърне противъ мене. Докато орѫжието ми е въ рѫцѣтѣ, азъ съмъ силенъ човѣкъ. Орѫжие на заемъ не се дава. Умъ на заемъ не се дава. Сърце на заемъ не се дава. Споредъ Божията Правда пазете ума си неопороченъ, никому не го давайте. Той е свещенъ ножъ, съ който всѣки самъ трѣбва да си служи. Докато човѣкъ е съ ума си, дотогава само той е силенъ. Въорѫжимъ ли се единъ день, ние ще се бранимъ съ своя умъ и съ своето сърце. Имаме ли сърце и умъ неопорочени, нѣмаме нужда отъ никакви други орѫжия. Освѣнъ тѣзи двѣ орѫжия, на помощь иде и волята на човѣка. Нѣма по-страшна бомба отъ сърцето и по-разрушителна сила отъ волята, проявени въ физическия свѣтъ. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да умѣе правилно да манипулира съ силитѣ въ своя организъмъ. За да може да дѣйствува правилно съ тѣхъ, той трѣбва да придобие Божествената Правда и Божествената вѣра. Това значи да придобие човѣкъ Божествения животъ. Тъкъвъ човѣкъ никога не се съмнява, никога не се колебае нито въ себе си, нито въ другитѣ хора. Той знае, кога му се говори истината, и кога не. Когато нѣкой човѣкъ ви говори отъ гледището на земната правда, той ви казва само една трета отъ истината; когато ви говори отъ гледището на духовната Правда, той ви говори двѣ трети отъ Истината и най-послѣ, когато ви казва нѣщо отъ гледището на Божествената Правда, той ви говори цѣлата Истина. При Готама отива единъ младъ човѣкъ и му казва: Учителю, искамъ да слѣдвамъ твоето учение, да ми покажешъ пѫтя къмъ великата Истина. Учительтъ му отговорилъ: много искашъ, млади човѣче. Това учение е само за браминитѣ, за великитѣ и благородни души, които иматъ високъ произходъ. Какъвъ е твоятъ произходъ? Онзи, който иска да намѣри Истината и да я слѣдва, той трѣбва да е отъ царски, а не отъ цигански произходъ. Мнозина отъ васъ, като чуватъ тѣзи думи, протестиратъ въ себе си, но и азъ повтарямъ, че може да слѣдва Истината само онзи, въ жилитѣ, на когото тече царска, а не циганска кръвь. Подъ думитѣ „циганинъ, циганска кръвь“, разбирамъ човѣкъ, който се намира въ паднало, въ грѣховно състояние. Сега, като обърнемъ погледа си къмъ живота на всички хора, млади и стари, виждаме, че всички търсятъ щастие. Да търсите щастието, това е добро нѣщо, но човѣкъ не знае, какво го очаква утрѣшния день. Той не знае, какво му носи животътъ, изобщо. Нѣкой казва: азъ не искамъ да зная своето бѫдеще. — Ти можешъ да не знаешъ своето бѫдеще, но непрѣменно трѣбва да знаешъ пѫтя, по който вървишъ. Този пѫть ще те доведе до прѣдназначението, което имашъ, като човѣкъ, като душа, като часть отъ цѣлото. — Ама азъ се числя къмъ еди-коя си църква. — Това още не е гаранция, че ти си намѣрилъ своя пѫть. Всички хора иматъ крака, но това още не е гаранция, че тѣзи крака могатъ да вървятъ. Краката на много хора могатъ да бѫдатъ парализирани. Всички хора иматъ умове, но това още не е гаранция, че тѣ могатъ да мислятъ правилно. Всички хора иматъ сърца, но това още не е гаранция, че тѣхнитѣ сърца чувствуватъ правилно. Питамъ: какво ни ползватъ свещенитѣ крака на парализиранитѣ хора? Или какво ни ползватъ свещенитѣ умове и сърца на парализиранитѣ хора? Какво ни ползватъ свещенитѣ рѫцѣ на парализиранитѣ хора? Какво означаватъ краката и рѫцѣтѣ на хората? Краката прѣдставляватъ тѣхнитѣ добродѣтели. За да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той непрѣменно трѣбва да има крака, изтъкани отъ живата материя на добродѣтелитѣ и да бѫдатъ чисти, свети и непорочни. Рѫцѣтѣ на човѣка прѣдставляватъ Божествената Правда. Който влѣзе въ Божествения свѣтъ, той трѣбва да познава Божествената Правда, която е мощното начало въ неговия животъ. Въ това отношение рѫцѣтѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, свети и непорочни. Погледне ли човѣкъ горната часть на рѫката си, на нея той трѣбва да прочете правдата на физическия свѣтъ. Тамъ е написана тя. Погледне ли рѫката си отвѫтрѣ, както и горната часть на пръститѣ си, тамъ е написана Божията Правда. Като погледне на рѫката си, всѣки човѣкъ може да каже, постѫпвалъ ли е правилно въ миналото, постѫпва ли справедливо и днесъ. У всички съврѣменни хора липсва законътъ на Правдата. Отъ единия до другия край на свѣта сѫществува насилие, а насилието ражда всички нещастия въ живота. Насилието не е наложено отъ природата, но човѣкъ, съ своята лакомия, самъ го налага и върху себе си, и върху своитѣ ближни. Ако човѣкъ има желание да стане богатъ, за да облагодѣтелствува своитѣ ближни, това негово желание е на мѣсто, но ако той иска да стане богатъ, за да се удоволствува, неговото желание не е на мѣсто. Този човѣкъ не е разбралъ смисъла на богатството. Ако учениятъ събира знания, за да просвѣщава умоветѣ на своитѣ ближни, неговото желание да стане още по-ученъ е на мѣсто, но ако той събира знания за слава и почести отъ хората, това желание не е на мѣсто. Ако нѣкой иска да стане добъръ, за да се ползуватъ и неговитѣ ближни отъ тази доброта, като ги поощрява въ светость и чистота, това желание е на мѣстото си, но ако той иска да стане добъръ, за да го турятъ като икона въ църква и да му се кланятъ, това желание не е на мѣсто. Божествената Правда изключва всѣкаква слава и почести, всѣкакви богатства и знания за лични облаги. Въ Божествения свѣтъ не сѫществуватъ учени, философи, поети, музиканти, като тия на земята. Като наблюдавате сѫществата отъ Божествения свѣтъ, вие не можете да кажете, кой е философъ, кой е поетъ, ученъ, музикантъ и т. н. Всѣки гражданинъ отъ Божественото Царство едноврѣменно е и философъ, и поетъ, и ученъ, и музикантъ, тъй щото вие можете да го наречете и съ едно име, а можете да го наречете и съ много имена. Обаче, какви сѫ неговитѣ дарби, вие не можете точно да опрѣдѣлите. Вие казвате за нѣкой човѣкъ: този човѣкъ е много ученъ, той е отличенъ биологъ. За другъ казвате: този е отличенъ астрономъ. За трети: този е отличенъ химикъ. Питамъ: докѫдѣ е стигнала биологията, астрономията, както и химията на тѣзи учени? Ученитѣ казватъ, че на слънцето имало кислородъ и водородъ. Най-новитѣ учени, обаче, отказватъ това. Тѣ казватъ, че, наистина, има кислородъ и водородъ на слънцето, но не така, както нашитѣ учени твърдятъ. Съврѣменната наука опрѣдѣля нѣкои нѣща механически. То е, защото тя разглежда явленията въ материалния свѣтъ, безъ да ги свързва съ тия отъ духовния и отъ Божественитѣ свѣтове. Запримѣръ, съврѣменнитѣ учени химици казватъ, че водата е съставена отъ водородъ и кислородъ. Вѣрно е, че водата е съставена отъ водородъ и кислородъ, но тя сѫществува и независимо тия два елемента. Съврѣменнитѣ естественици пъкъ казватъ, че животътъ се проявява отъ съединението на двѣ клѣтки. Това е толкова вѣрно, колкото и твърдението, че водата е образувана изключително отъ съединението на водорода и кислорода. Животътъ е абсолютно независимъ, той не произтича отъ съединението на двѣ клѣтки. Да мислимъ обратното, то е все едно да кажемъ, че затворникътъ е извършилъ прѣстѫплението въ затвора. Не, той е поставенъ въ затвора само за изправяне, а прѣстѫплението е извършилъ, когато е билъ свободенъ, въ широкия свѣтъ. И тъй, ние трѣбва да знаемъ, отдѣ иде нашиятъ животъ. Ако знаете, отдѣ иде животътъ ви, вие ще гледате на всички хора съ свещенъ трепетъ като на души. Щомъ вие обичате хората като души, и тѣ ще гледатъ по сѫщия начинъ на васъ. Отъ прочетената глава виждаме, че Мария помаза краката на Христа съ миро. Защо? — Защото възкреси брата ѝ. Питамъ: можете ли да отнесете тази нейна постѫпка къмъ Божествената Правда? Коя жена не би помазала нозѣтѣ на своя Учитель, ако той възкреси умрѣлия ѝ братъ? Тя не само, че ще помаже краката му съ миро, но ще ги цѣлува и ще му благодари. Така щото, постѫпката на Мария въ този случай бѣше похвална. Тя бѣше изразъ на голѣма благодарность. Обаче, единъ отъ ученицитѣ на Христа, като видѣ, какво направи Мария, каза: защо трѣбва да се разлива това миро по краката на Христа, когато можеше да се продаде и паритѣ да се раздадатъ на бѣднитѣ? Защо се породи това користолюбие въ него? Съврѣменнитѣ хора все за сиромаситѣ говорятъ. Въ църквитѣ се проповѣдва за грѣшнитѣ. Педагозитѣ говорятъ за непослушнитѣ, за извратенитѣ дѣца. Майкитѣ искатъ да намѣрятъ методи за възпитанието на своитѣ дѣца. И при всичко това свѣтътъ и до днесъ още не е изправенъ. Каква е тази философия? Ако нѣкоя добродѣтелна майка роди дѣте, то може да изпадне въ най-низко и недостойно общество, но нѣма да се опорочи. Има случаи въ живота, когато хората отъ най-низко общество сѫ излизали най-добродѣтелни, и такива отъ най-високо общество сѫ излизали най-безхарактерни и сѫ пропадали. Какъ може да се обясни този фактъ? Добродѣтелниятъ, умниятъ човѣкъ отъ нищо не може да се поквари, съ нищо не може да се подкупи. Като не се спиратъ върху дълбокитѣ причини за падането и за въздигането на човѣка, хората казватъ: отиде младото поколѣние! Развратиха се младитѣ! Споредъ тѣхъ, младитѣ се развалятъ, а старитѣ сѫ светии. Кой покваря младитѣ? Ако старитѣ хора, свещеници, възпитатели, майки и бащи бѣха, наистина, чисти и свети хора, тѣ щѣха да бѫдатъ въ сила да спасятъ младото поколѣние. Днесъ виждаме точно обратното: всички млади хора бѣгатъ отъ църквитѣ. Ако свещеницитѣ и проповѣдницитѣ сѫ свети хора, защо младитѣ бѣгатъ отъ църквата? Ако майкитѣ и бащитѣ сѫ свети хора, защо дѣцата имъ бѣгатъ отъ домоветѣ си? Сега ще приложимъ този законъ по-нататъкъ. Мнозина казватъ: ние не сме обични на нашата срѣда, близкитѣ ни не ни обичатъ. Питамъ: дали ли сте си отчетъ, защо вашитѣ близки не ви обичатъ? Ако въ едно общество не ви обичатъ, нѣколко души това показва, че въ васъ има нѣщо нехармонично, съ което тѣ не могатъ да се справятъ. И отъ тѣхна страна може да има нѣщо нехармонично, но и вие не сте безпогрѣшни. Щомъ съзнаете това, отстранете причината за тази дисхармония, и всичко ще се нареди добрѣ. Често, като се срѣщате, вие се измѣрвате отъ главата до краката. Така измѣрватъ и мене. Не, тъй не се измѣрва човѣкъ. Ако искате моята точна мѣрка, азъ мога да ви я дамъ. Това не е скрито нѣщо, то сѫ физически данни. Азъ бихъ далъ на всѣкиго своята мѣрка, стига той да е въ състояние да направи нѣщо отъ нея. Бихъ ви далъ подробно мѣркитѣ на дължината и широчината на тѣлото си, на краката и на рѫцѣтѣ си, на ушитѣ, на очитѣ, на носа си и т. н. Ще кажете: ние искаме приблизителна мѣрка. Когато искате да се произнесете за единъ човѣкъ, вие трѣбва да имате точни мѣрки за него. Който мѣри нѣщата приблизително и той самъ не знае, защо прави това. Какъ си обяснявате слѣдното явление? Нѣкой измѣрва човѣка отъ главата до краката, и тамъ спира; другъ пъкъ го измѣрва отъ краката до главата. Този, който мѣри отъ главата до краката, съ това той иска да каже: ти отъ кои хора си? Отъ тия, които започватъ съ Божественото и свършватъ съ човѣшкото, или обратното? Този, който мѣри отъ краката до главата, съ това иска да каже: ти отъ кои си? Отъ тия ли, които започватъ отъ човѣшкото и свършватъ съ Божественото? Какъвъ човѣкъ съмъ, ще познаешъ отъ това, какво ще направя, като влѣза у дома ти. Най-напрѣдъ ти ще ме нагостишъ, като човѣкъ, а послѣ ще се поразговоримъ, и азъ ще ти покажа правия пѫть. Сега ще продължа по-нататъкъ разказа за Толсида и вдовицата. На молбата на вдовицата да остане при мѫжа си на небето, Толсида отговорилъ: Върни се дома си и тамъ чакай мѫжа си; той ще се върне слѣдъ единъ мѣсецъ. Тя се върнала дома си малко успокоена и разправила на нѣкои отъ своитѣ близки, че мѫжатъ ѝ ще се върне слѣдъ единъ мѣсецъ. Отъ този день Толсида започналъ да я посѣщава редовно и да ѝ обяснява смисъла на живота, като ѝ посочвалъ правия, истински пѫть, който тя трѣбвало да слѣдва. Слѣдъ изтичането на мѣсеца, Толсида я запиталъ: Какво ще кажешъ сега? Мѫжътъ ти върна ли се? — Върна се. Той живѣе вече въ моето сърце. Казвамъ: докато търсите нѣщата вънъ отъ себе си, вие сте въ материалния свѣтъ, и всѣки може да ви вземе благата, които имате. Влѣзатъ ли благата въ сърцето ви, вие сте намѣрили вече вашия възлюбенъ, както тази вдовица го намѣрила. Това е Божествената Правда, която дава стабилность на човѣка. Въ това се заключава истинскатата философия на живота. Ако нѣкой иска да бѫде истински поетъ, той трѣбва непрѣменно да има въ себе си тази Божествена Правда и Божествена вѣра. Ако нѣкой иска да стане истински художникъ, той трѣбва непрѣменно да живѣе въ Божествената Правда и въ Божествената вѣра, да се шири въ тѣхната безграничность. Живѣе ли по този начинъ, човѣкъ ще бѫде свободенъ отъ всѣкакви съмнѣния и подозрѣния. Колко мѫже и жени сѫ се огорчавали и обиждали само отъ съмнѣния и подозрѣния! Единъ мѫжъ отишълъ съ жена си на гости, дѣто били поканени други мѫже и жени. По едно врѣме единъ отъ гоститѣ започналъ да говори съ жената на първия. Той ималъ навикъ да намигва съ окото си. Този човѣкъ говорилъ съ жената по единъ, по втори въпросъ, и по свой навикъ намигвалъ. Жената слушала внимателно разговора. Мѫжътъ забѣлѣзалъ това нѣщо и започналъ да се съмнява, че тѣ си правятъ нѣкакви знаци. Не се стърпялъ и казалъ на жена си: какви сѫ тѣзи знаци, тѣзи наговаряния, които правишъ съ този мѫжъ? Докато жената се приготовлявала да каже нѣщо за свое оправдание, събесѣдникътъ ѝ се намѣсилъ въ разговора и казалъ на мѫжа ѝ: извинете, господине, азъ отъ дѣте още имамъ навикъ да затварямъ отъ врѣме на врѣме окото си, за което много пѫти съмъ вече битъ, но не можахъ и до сега да се откажа отъ него. Знайте, че не правя това нарочно, съ зла умисълъ. Често и вие, като този мѫжъ, прибързвате въ своитѣ изводи и давате криви заключени за движенията, за погледитѣ или за постѫпкитѣ на хората. Не бързайте въ заключенията си, но се научете да оцѣнявате дълбокитѣ пориви, които се криятъ въ душата на човѣка. Лесно е да осѫдите човѣка, но азъ виждамъ, какъ и най-голѣмиятъ прѣстѫпникъ вечерь плаче, моли се, съжалява за своята погрѣшка. Значи, има двѣ сѫщества, които живѣятъ едноврѣменно въ човѣка. Единиятъ грѣши, а другиятъ съжалява за това и плаче. Истински човѣкъ е онзи, който самъ осѫжда своитѣ погрѣшки и прѣстѫпления. Сѫдете за хората споредъ тѣхнитѣ дълбоки пориви и виждайте у тѣхъ Божественото. Не гледайте на човѣка само отгорѣ и не се произнасяйте, че той нищо не струва. Дойде ли при васъ нѣкой човѣкъ, кажете му, както Готама каза на своя младъ ученикъ: иди попитай родителитѣ си, отъ какво произхождение си. И, наистина, този младъ ученикъ трѣбваше да отиде при майка си, да я пита за своя произходъ, защото би могълъ да бѫде приетъ за ученикъ, само ако е отъ високо произхождение, ако е произлѣзълъ отъ Божествената Правда и Божествената вѣра. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“, Божествената Правда освобождава човѣшката душа отъ всички пороци. Божествената вѣра пъкъ върви заедно съ Любовьта. Ако Любовьта, вѣрата, надеждата и Правдата се съединятъ въ едно, тѣ ще освободятъ човѣка отъ всички ограничения. Свободниятъ човѣкъ е Божествениятъ човѣкъ. Който има любовь, той има и вѣра; който има вѣра, той има и надежда. Вѣра, надежда и любовь, това сѫ три велики добродѣтели, основа на цѣлокупния животъ. Който има вѣра, той може да разбира всички науки. Азъ не говоря само за тия науки, които днесъ се изучаватъ, но има още редъ науки, който за въ бѫдеще ще се разработватъ. Който има тритѣ основи на живота — вѣрата, надеждата и любовьта, той ще бѫде истински поетъ. Истински поетъ наричаме този, който, слѣдъ като издекламира едно свое стихотворение вечерь, въ тъменъ салонъ, веднага отъ свѣтлината на неговото слово цѣлиятъ салонъ се освѣтли. Отъ слушателитѣ му пъкъ започва да излиза свѣтлина. Това значи да чуете истинската поезия и да я разберете. Не я ли разберете, никаква свѣтлина нѣма да излѣзе отъ главата ви. Когато дойдатъ бѫдещитѣ хора, отъ главитѣ на които ще излиза свѣтлина, свѣтътъ нѣма да се нуждае отъ никакво друго освѣтление. Свѣтлината, която ще излиза отъ главитѣ имъ, ще бѫде по-силна отъ дневната. Така ще дѣйствува и музикантътъ съ своята музика. Първиятъ тонъ ще прѣдизвика запалването на една лампа; вториятъ тонъ — втора лампа; третиятъ тонъ — трета лампа. И колкото повече този музикантъ свири, толкова повече и свѣтлината въ пространството ще се увеличава. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ 1001 нощь. Днесъ е така, но нима всички открития, съ който сега се ползуваме, не сѫ били нѣкога приказки отъ 1001 нощь? Вземете, напримѣръ, грамофона, който Едисонъ е изобрѣтилъ. На врѣмето си това бѣше чудо. И наистина, не е малко чудо да накарашъ една игла да говори. Отъ лѫковетѣ на бѫдещитѣ музиканти и отъ перото на бѫдещитѣ поети и писатели ще излиза свѣтлина, която ще освѣтява цѣлото пространство. Днесъ е вѣкътъ на електричеството; бѫдещето е вѣкътъ на човѣшкото сърце. Енергията, която ще излиза отъ човѣшкото сърце, ще освѣтлява и отоплява свѣта. Божествената Правда, която иде сега въ свѣта, тя ще стопли човѣшкитѣ сърца. Само така можете да се повдигнете. Само така можете да постигнете истинското знание. Това е идеалътъ на човѣшката душа. И тъй, съврѣменнитѣ научни теории и факти за въ бѫдеще ще се развиятъ въ стройна, велика наука. Всички досегашни открития нѣма да отидатъ напразно. За въ бѫдеще ще дойдатъ истински гениалнитѣ хора, които ще използуватъ всички досегашни открития и придобивки на науката, ще ги разяснятъ отъ ново гледище, отъ нова свѣтлина и ще покажатъ на съврѣменнитѣ хора, че тѣ се нуждаятъ главно отъ повече свѣтлина въ съзнанието си. Ще дойде истинската вѣра, която ще обедини всички хора, като братя, като дѣца на единъ Богъ, на единъ Баща. И тогава истински вѣрващъ ще бѫде този, който включва въ себе си три нѣща: изобилие на вѣченъ животъ; изобилие на свѣтлина, която никога не загасва; изобилие на абсолютна свобода, въ която човѣкъ може да мисли, да чувствува и да дѣйствува по Божественитѣ начала, безъ никакво ограничение. Обаче, тази свобода е възможна само при абсолютната Божествена Правда и абсолютната Божествена вѣра. Сега, поставете за основа въ живота си положителната наука и работете въ това направление, безъ да се тревожите. Не мислете, че ако отидете нѣкѫдѣ да прѣкарате въ постъ и молитва, ще придобиете много нѣщо. Само съ постъ нищо не се постига. Не мислете, че ако раздадете имането си на бѣднитѣ, ще постигнете много нѣщо. И съ това много не се постига. Апостолъ Павелъ е казалъ, че има само единъ начинъ за постигане на съвършенство. За тази цѣль, като първо стѫпало на вашия животъ, поставете Божествената Правда, въ която влиза любовь къмъ всички сѫщества: хора, животни и растения. Придобиете ли това, дѣто и да погледнете, ще виждате само доброто. Виждате ли навредъ доброто, то прѣдизвиква въ душата ви свещенъ трепетъ. Тогава ще кажете, че Богъ царува навсѣкѫдѣ въ живота: и въ мислитѣ, и въ желанията, и въ дѣйствията на всички сѫщества. Слѣдователно, щомъ Богъ царува навредъ, азъ ще живѣя, както Той ми диктува. Казвамъ: само по този начинъ вие ще създадете правилна система за възпитание на младото поколѣние, съвършено различна отъ тази, по която днесъ го възпитаватъ. За въ бѫдеще ще се създадатъ съвършено нови отношения между майки и бащи, между бащи и синове, между майки и дъщери, между приятели, между учители и ученици. Знаете ли, какво нѣщо е майката и бащата? — Тѣ сѫ символи, които трѣбва да се разгадаятъ. Знаете ли, какво нѣщо е братътъ и приятельтъ и какви отношения трѣбва да имате къмъ тѣхъ? Братътъ е близъкъ по кръвь, а приятелътъ — по чувства. Значи, дѣто братъ ти може да те изостави, тамъ приятельтъ ти може да ти помогне. Затова вие трѣбва да започнете отъ братството и да вървите къмъ приятелството, т. е. отъ краката, отъ материалния свѣтъ и постепенно да вървите къмъ духовния, а слѣдъ това къмъ Божествения свѣтъ, къмъ главата. Слѣдователно, основата на живота трѣбва да бѫде братството и да се върви къмъ приятелството. Братството прѣдставлява кръвьта — чистотата, възвишеното, благородното въ материалния животъ. Ако не започнете отъ брата и отъ сестрата, нищо не можете да постигнете. Втората стѫпка, второто стѫпало на живота е приятелството — разширение на любовьта. Третата стѫпка на живота е мѫдростьта; всички трѣбва да станете мѫдреци, или както ги наричатъ източнитѣ народи — брамини. Брама значи Божественъ човѣкъ, Синъ Божий. Синътъ Божий носи въ себе си абсолютната справедливость и вѣра, изразъ на Божията Любовъ въ свѣта. Днесъ Божията Любовь се опорочава по причина на това, че хората нѣматъ вѣра въ Бога. При най-малката мѫчнотия въ живота си, тѣ ставатъ недоволни. Сиромахътъ е недоволенъ отъ сиромашията си; невѣжата е недоволенъ отъ своето невѣжество; неспособниятъ е недоволенъ отъ своята неспособность и т. н. Какъ ще прѣвърнете недоволството въ доволство? Радвайте се на богатството на другитѣ, като на ваше! Радвайте се на ученостьта на другитѣ, като на ваша ученость! Радвайте се на способноститѣ на другитѣ, като на ваши способности! Радвате ли се на чуждото благо, и вие ще придобиете това. Днесъ вие сте една затворена пѫпка, която утрѣ ще се разцъвти. Едни пѫпки се разцъвтяватъ по-рано, други — по късно. Първата пѫпка е плакала, молила се е, дигала шумъ, но Господъ ѝ казалъ: „Почакай малко, и твоето врѣме ще дойде!“— Боя се, да не пропусна момента. — Не бой се, азъ съмъ до вратата, чакамъ да дойде момента на твоето разцъвтяване, и веднага ще отворя вратата да излѣзешъ навънъ и да се проявишъ. Тогава всички ще знаятъ, че ти си се разцъвтѣлъ и надалечъ разнасяшъ своето благоухание. Това значи роденъ отново. Нѣкой казва: какво ще стане съ менъ? Дали ще се проявя и азъ нѣкога? — Почакай още малко скритъ въ пѫпката си. Господъ чака прѣдъ твоята врата, и когато дойде часа ти, Той веднага ще отвори вратата, ще ти се усмихне и ще те изпрати вънъ, да разнесешъ миризмата на твоя цвѣтъ далечъ отъ тебе. Тогава ще те посѣтятъ безброй мушици, ще забръмчатъ наоколо ти и ще кажатъ: дай ни сега малко отъ твоето благо, което си крилъ до сега въ себе си! За да постигнете този моментъ, трѣбва да поставите за основа на живота си великата Божия Правда и великата Божествена вѣра. Придобиете ли тѣзи добродѣтели, вие ще се освободите отъ смъртьта, отъ всички отрицателни качества и ще влѣзете въ Божествения свѣтъ. Казвате: какъ ще се оправи свѣтътъ? Кажете дълбоко въ себе си: „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Какъ трѣбва да произнесете тази мисъль? Като православнитѣ ли? Нито като православнитѣ, нито като евангелиститѣ, нито като будиститѣ, нито като католицитѣ, но тъй както сега ви обяснихъ смисъла на праведния, смисъла на Божествената Правда и Божествената вѣра. При това, съ никого не се сравнявайте, но имайте прѣдъ себе си само единъ великъ идеалъ — Бога, както Той живѣе въ васъ. Слѣдвайте Неговитѣ мисли, Неговитѣ чувства и Неговитѣ постѫпки! Христосъ е казалъ: „Отецъ никого не сѫди“. Когато прѣстанете да сѫдите хората, вие ще добиете тази Правда. Казвате: какъ да не сѫдимъ, когато постѫпкитѣ на хората не сѫ прави? Който иска да намѣри Баща си, той трѣбва да прѣстане да сѫди. Докато сѫдите, вие сте далечъ отъ своя Баща; прѣстанете ли да сѫдите, вие сте близо до вашия Баща. Философствувате ли много, вие сте далечъ отъ Мѫдростьта, отъ своя Учитель; прѣстанете ли да философствувате, вие сте близо до Мѫдростьта, вие сте при нозѣтѣ на своя Учитель. Не сѫдете, за да бѫдете близо до своя Баща. Не философствувайте, за да бѫдете при нозѣтѣ на своя Учитель! Това сѫ закони за праведния, който иска чрѣзъ вѣрата да бѫде живъ. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Нека тѣзи думи се втълпятъ въ ума ви, та когато се намѣрите прѣдъ най-голѣмитѣ мѫчнотии въ живота си, или когато се намѣрите на върха на най-голѣмата опасность, кажете си: слушахъ нѣкога Учителя да казваше: „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Направете опитъ съ тѣзи думи! Тѣ сѫ Божествени. Тѣзи думи иматъ смисълъ не когато сте въ добро разположение, но само когато се намирате въ безизходно положение въ живота си. Когато кажете, че праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ, лицето на Кого ще видите? — Нѣма да кажа името. Той е безъ име. Ние Го наричаме Баща, но Той е нѣщо повече отъ Баща. Ние Го наричаме възлюбенъ, но Той е нѣщо повече отъ възлюбенъ. Съ хиляди имена можемъ да Го наречемъ, но нито едно отъ тѣхъ не може да изрази това, което е Той въ сѫщность. Той е повече отъ всичко. За сега Той минава като нашъ Баща, като нашъ възлюбенъ, като нашъ приятель. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Животътъ означава връзка съ Бога. Слѣдователно, Правдата и Вѣрата сѫ необходими за насъ, за да ни дадатъ живота, който изтича отъ нашия Баща. Бесѣда отъ Учителя, държана на 20 февруари, 1927 г. въ г. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Новата земя „Понеже, ето, нови небеса създавамъ и нова земя“. „И видѣхъ ново небе и нова земя“. *) *) Исайя 65:17 Откровение 21:1 Исайя казва: „Понеже, ето, нови небеса създавамъ, и нова земя“. Въ този стихъ Исайя говори за създаването на бѫдещия свѣтъ. Иоанъ пъкъ въ Откровението казва: „И видѣхъ ново небе и нова земя“. Значи, той говори за създаването на свѣта, като свършенъ фактъ. Небето и земята сѫ два полюса, които прѣдставляватъ великото въ свѣта. Съ тѣзи два полюса започватъ всички алхимици. Ако човѣкъ не разбира великитѣ закони на небето и на земята, той не може да бѫде алхимикъ. Ако учениятъ не разбира, какво нѣщо е небето и земята, той не може да бѫде ученъ. Ако поетътъ не разбира, какво нѣщо е небето и земята, той не може да бѫде поетъ. Ако художникътъ не разбира, какво нѣщо е небето и земята, той не може да бѫде художникъ. Като казваме, че човѣкъ, който не разбира, какво нѣщо е небе и земя, не може да бѫде нито ученъ, нито поетъ, нито художникъ, ние подразбираме, че той не може да твори. Ние взимаме думитѣ „земя и небе“ въ тѣхния най-високъ смисълъ. Много хора иматъ схващания, разбирания по извѣстни въпроси като дѣцата; тия разбирания ние наричаме дѣтински. Въ Библията, напримѣръ, се казва: „И направи Господъ човѣка по образъ и подобие свое. Направи Господъ свѣта“. — Това е дѣтинско разбиране. Хората могатъ да правятъ много нѣща; напримѣръ, тѣ могатъ да направятъ нѣкоя картина, или нѣкаква книга и т. н. Обаче, за Бога не може да се каже, че Той прави нѣщата, както човѣкъ ги прави. Не може да се каже, че Господъ е направилъ свѣта, или че Господъ е направилъ човѣка. Прѣди всичко, Божествениятъ свѣтъ сѫществува вѣчно. Ако е въпросъ за правене, могатъ да се направятъ четиритѣ свѣта, които се проявяватъ послѣдователно. Тѣзи свѣтове наричатъ свѣтове на промѣни. Въ единъ отъ тѣзи свѣтове се проявява законътъ на инволюцията; а въ другъ пъкъ се проявява законътъ на еволюцията. Тритѣ Божествени свѣта — на Любовьта, на Мѫдростьта и на Истината — сѫществуватъ вѣчно. Тѣ нито се промѣнятъ, нито се измѣнятъ. Свѣтоветѣ, които се промѣнятъ, се отразяватъ въ Божествения свѣтъ. Въ това има голѣма красота. И наистина, красиво е, когато виждаме въ човѣка нѣщо възвишено и благородно! Когато слушаме музика, или когато четемъ нѣкои хубави произведения, или когато гледаме една художествена картина, ние се възхищаваме, но въ сѫщность и музиката, и поезията, и изкуството не сѫществуватъ на земята. Тѣ сѫ отражение на Божествения свѣтъ. Само тамъ има музика, поезия, изкуство и наука. Слѣдователно, човѣкъ може да бѫде дотолкова музикантъ, поетъ, художникъ или ученъ, доколкото той е въ връзка съ Божествения свѣтъ. Никой не може да влѣзе въ Божествения свѣтъ по нѣкаква привилегия. Който иска да влѣзе въ Божествения свѣтъ, той трѣбва да бѫде герой въ пълния смисъль на думата: да бѫде абсолютно съвършенъ, да притежава качествата на Духа. Човѣкъ, който влиза въ Божествения свѣтъ, не може да говори за слабости, или че това не може да направи, онова не може да направи. Не, човѣкъ всичко може да направи, но въ врѣме и пространство. Когато нѣкой каже, че не може да направи това или онова, той подразбира, че въ момента не може да го направи. Въ съврѣменната наука, философия, музика, поезия, изкуство има по една вѫтрѣшна слабость, която ние наричаме проказа. И тѣ трѣбва да се очистятъ, да се освободятъ отъ тази проказа. Ще приведа единъ примѣръ за единъ прокаженъ, който живѣлъ въ врѣмето на Христа. Този прокаженъ се наричалъ Хазарданъ. Единъ день той заспалъ подъ една смоковница. Сѫщиятъ день Христосъ, като размишлявалъ върху спасението на човѣчеството, върху страданията и изпитанията, които ще дойдатъ въ бѫдеще, поради неразбиране на Неговото учение, излѣзълъ отъ Иерусалимъ и тръгналъ по посока къмъ този прокаженъ. Като се поуморилъ малко, Той седналъ да си почине подъ сѫщата смоковница, дѣто прокажениятъ заспалъ, но Христосъ не го забѣлѣзалъ и продължилъ размишленията си. Въ това врѣме нѣколко сълзи бликнали отъ очитѣ на Христа и паднали върху прокажения. Той усѣтилъ, че нѣщо капнало върху него и веднага се събудилъ. Като видѣлъ човѣкъ до себе си, запиталъ го: човѣче, защо плачешъ? Погледни на мене, какъвъ съмъ окѫсанъ и парцаливъ, при това и прокаженъ и пакъ не плача. Ти си здравъ, добрѣ облѣченъ, отъ нищо не страдашъ, защо плачешъ? Христосъ веднага съблѣкълъ дрехитѣ си и ги далъ на прокажения, а самъ Той облѣкълъ дрехитѣ на прокажения. Чудно нѣщо, си казалъ прокажениятъ, какъвъ неразуменъ човѣкъ! Облича моитѣ дрехи и отива съ тѣхъ между хората, да разнася проказата, пъкъ и самъ да се зарази. Христосъ се върналъ пакъ въ Иерусалимъ, между ученицитѣ си. Като Го видѣли съ такива окѫсани дрехи, тѣ си казали: ето нашиятъ Учитель пакъ е срещналъ нѣкой бѣденъ и му далъ дрехитѣ си, а облѣкълъ неговитѣ скѫсани. Веднага донесли нови дрехи на Христа, за да хвърли скѫсанитѣ. Прокажениятъ, като облѣкълъ дрехитѣ на Христа, оздравѣлъ и могълъ вече свободно да влѣзе въ града. Тукъ той пакъ срещналъ Христа, но вече съ нови, чисти дрехи и си казалъ: навѣрно този човѣкъ трѣбва да е нѣкой богаташъ, който раздава своитѣ дрехи на бѣдни хора, а слѣдъ това си купува нови и се прѣоблича. По този начинъ, може би, той иска да се прочуе. Питамъ: права ли е философията на този прокаженъ човѣкъ? — Не е права. Обаче, такава е философията и на много отъ съврѣменнитѣ хора. Каквото добро и да имъ направите, тѣ все ще му турятъ нѣкаква качулка. И най-хубавото чувство да отправите къмъ нѣкого, той пакъ ще си го обясни по своему, все ще му тури нѣкаква качулка. Азъ взимамъ тази качулка въ добъръ смисълъ и я уподобявамъ на качулката въ пауна. Обаче, колкото малка да е, щомъ влѣзе въ човѣка, тя произвежда обратенъ резултатъ. Тамъ тя внася вкисване, изопачаване на човѣшкия умъ. Казвамъ: новото небе и новата земя, които се създаватъ сега, се отнасятъ до човѣка. Подъ думата „небе“ разбираме красивото, разумното начало въ човѣка. Въ Божествения свѣтъ сѫ вложени опитноститѣ на всички вселени, които сѫ сѫществували нѣкога и които ще сѫществуватъ за въ бѫдеще. Който иска да види учени хора, той трѣбва да отиде въ Божествения свѣтъ, т. е. въ свѣта на новото небе. И за новото небе има великъ день, когато и то се прѣмѣнява, облича се въ нови дрехи. Другитѣ свѣтове се промѣнятъ и измѣнятъ, а новото небе, т. е. Божественото небе се само проявява. Живо е това небе! Праговетѣ на новото небе мислятъ по-правилно отъ най-виднитѣ философи на земята. Прозорцитѣ на новото небе съчиняватъ по-хубави стихотворения отъ тѣзи на нашитѣ най-добри поети. Дърветата на Божествения свѣтъ, съ шумоленето на своитѣ листа, произвеждатъ по-хубава музика отъ тази на най-виднитѣ съврѣменни музиканти. Ако листата на дърветата свирятъ по-хубаво и отъ най-великитѣ музиканти на земята, може да си прѣдставите, какви ще бѫдатъ живитѣ музиканти на новото небе! Ако слушате да свирятъ тия велики музиканти, по никой начинъ вие не бихте желали да се върнете на земята. Нѣкой казва: това сѫ приказки отъ 1001 нощь. Човѣкъ трѣбва да благодари, че има приказки отъ 1001 нощь. Животътъ е красивъ, докато въ него има поезия, докато има приказки отъ 1001 нощь. Дойдемъ ли до материалистическия животъ, който се изразява въ форми, той прѣдставлява животъ на смъртьта. Това, което не е оформено, то прѣдставлява животъ на безсмъртието. Съ други думи казано: всичко, което нѣма тежесть, съставлява прѣдметъ на Божествения свѣтъ. Когато нѣкоя велика идея отъ Божествения свѣтъ стигне до васъ, тя ще се яви въ форма на ангелъ, но въ сѫщность още не е ангелъ. Казвате: тази мисъль е отвлѣчена, тя не е реална. Казвамъ: всички нѣща, които сѫ близо до васъ и до разбиранията ви, вие наричате реални, а ние ги наричаме сѣнки на живота. Ние наричаме реални нѣща тѣзи, съ които можемъ да се разговаряме. Между реалностьта и отражението на нѣщата има разлика. Въ отражението човѣкъ чува само себе си, а въ реалностьта той води разуменъ разговоръ. Зададе ли въпросъ, ще получи веднага отговоръ. Това положение мяза на музиката, която изпълняватъ особени източни музиканти. Тѣ свирятъ на инструменти, наречени сазове, които иматъ по 12 струни. Нареждатъ се обикновено 12 души музиканти въ четири групи, по трима души въ група, и започватъ да свирятъ. Публиката седи на низки дивани, и музикантитѣ започватъ концерта, като едноврѣменно свирятъ, пѣятъ и съчиняватъ. Тѣ сѫ добри поети. Най-напрѣдъ започва да свири и пѣе едната група, а другитѣ слушатъ. Като свършатъ тѣ, започва втората група; тя отговаря на първата, а другитѣ слушатъ. Така се изреждатъ всичкитѣ четири групи послѣдователно. Въ тази музика има запитвания и отговори: еднитѣ задаватъ въпроси върху смисъла на живота, а другитѣ имъ даватъ обяснения. Една отъ групитѣ, напримѣръ, запитва, какъвъ е смисълътъ на страданията, а друга имъ отговаря, че всѣко страдание носи добро за човѣка. Публиката, между които има и млади, и стари ги слуша съ благоговѣние, безъ да рѫкоплѣскатъ. Старцитѣ си гладятъ само брадитѣ и благодарятъ на Бога, че има такива велики виртуози, които изливатъ живота въ музика и въ поезия. Съврѣменнитѣ артисти или свирятъ, или пѣятъ, а източнитѣ музиканти едноврѣменно и пѣятъ, и свирятъ. Изкуство е това! Но и тази музика още не прѣдставлява най-великото. Единъ день тя ще се прѣведе въ нова, по съвършена форма отъ сегашната. Това, което днесъ имаме, то е само прѣдвкусване отъ онова, което ще дойде въ бѫдеще. Питамъ: що е поезия? Що е наука? Ние наричаме истинска поезия тази, която може да трансформира състоянията на човѣка. Истинска наука наричаме тази, която може да обясни единъ великъ законъ, а сѫщеврѣменно дава и начинъ, по който този законъ може да се приложи въ живота на човѣка. Както Божествениятъ Духъ борави съ висшата математика, така и човѣшкиятъ духъ, и на най-простия човѣкъ даже, трѣбва да борави съ тази висша математика и да я приложи въ живота си. Обаче, човѣшкото „азъ“, или развиващата се човѣшка душа, сега трѣбва да изучава висшата, Божествената математика. Въ човѣка живѣятъ едноврѣменно двѣ сѫщества: едното е родената човѣшка душа, която трѣбва да расте и да се развива едноврѣменно въ четиритѣ промѣнчиви свѣта, а другото сѫщество е Божественото начало въ човѣка, наречено „небе“. За земята, дѣто се намиратъ четиритѣ свѣта, е казано: „И земята бѣще неустроена и пуста“. Значи, тя трѣбваше да се устройва. За небето не се казва, че трѣбва да се устройва. „Земята бѣше неустроена и пуста, и Духъ Божи се носѣше надъ нея“. — Значи, Духътъ Божи рѫководи човѣшката душа и работи върху нея. По какъвъ начинъ? — Като развива Божественото начало въ човѣка. Ако той слуша Божественото въ себе си, животътъ му постоянно ще се подобрява. Единственото нѣщо, което ще остане отъ свѣта, който виждаме около насъ, сѫ мѣсецътъ, звѣздитѣ и слънцето. Свѣтлината, която иде отъ слънцето, докато достигне до насъ, минава прѣзъ четири плоскости отъ различна материя, дѣто прѣтърпява различни прѣчупвания. И въ нашия организъмъ става сѫщото: слънчевата свѣтлина прѣминава прѣзъ четири плоскости, дѣто прѣтърпява различни степени на прѣчупване. Ето защо, когато свѣтлината прѣминава прѣзъ материята и се прѣчупва, сѫщеврѣменно тя намалява и силата си; за да имаме истинска прѣдстава за свѣтлината, ние трѣбва да прѣвръщаме тия прѣчупвания. По сѫщия начинъ и всѣка идея, която иде до насъ, прѣтърпява тъкмо четири прѣчупвания, за които говори Исайя. И за да се разбере тази идея, ние трѣбва да я прѣвърнемъ въ нейното чисто състояние. По какъвъ начинъ ще се постигне това? — Като я прѣкараме прѣзъ нашето сърце, прѣзъ нашия умъ и послѣ прѣзъ нашия разумъ, докато най-послѣ стигнемъ съ нея и до Божествения свѣтъ и разберемъ, какво прѣдставлява този свѣтъ. Въ това прѣвръщане главно участие ще вземе волята. Казвамъ: нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да изучава човѣкъ небето. То е запазило своя първиченъ образъ. Да се изучава небето, това не значи, че всичко ще знаемъ. Ако човѣкъ излиза всѣка вечерь на открито и съзнателно, съ свещенъ трепетъ въ себе си, повдигне очитѣ си къмъ небето и наблюдава звѣздитѣ около 5 — 10 — 15 минути вдълбоченъ въ себе си, всичкитѣ мѫчнотии, които го очакватъ на другия день, ще се разрѣшатъ по Божественъ начинъ. Щомъ изгрѣе слънцето, всички мѫчнотии ще се разрѣшатъ. Защо иде нощьта въ живота? — За да разберемъ Божествения животъ на земята. Защо има день въ живота? — За да разберемъ човѣшкия животъ. Слѣдователно, деньтъ и нощьта прѣдставляватъ алегории въ живота. Слънцето изгрѣва за хората, а залѣзва за Бога. Деньтъ иде за хората, а нощьта — за Бога. Другояче казано: днитѣ идатъ за хората, за обикновения животъ, а нощитѣ — за Бога, за необикновения животъ. Щомъ изгрѣе слънцето, всички хора тръгватъ на работа, и никой за никого не мисли: жена, мѫжъ, дѣца — всѣки се залавя за нѣкаква работа. Прѣзъ деня всички хора се разпръсватъ като пилци, а вечерь се прибиратъ. Значи, хората се плашатъ отъ нощьта, затова се прибиратъ по домоветѣ си. Обаче, нощьта крие въ себе си Любовьта, Мѫдростьта, Истината — изобщо всички опитности на живота. Що е нощьта? — Деньтъ на Бога. — Що сѫ страданията? — Деньтъ на Бога. Хората мислятъ, че като дойде Богъ, ще бѫде ясно и свѣтло. Казано е въ Писанието, че когато Богъ дойде на земята, ще се явятъ голѣми бури и вѣтрове, ще станатъ голѣми наводнения и землетресения, цѣлата земя ще се разтърси. Частицитѣ на земята, които отъ хиляди години не сѫ виждали Бога, ще се разиграятъ, ще се разтърсятъ. Ученитѣ наричатъ тази игра на земята землетресение. Рѣкитѣ ще започнатъ да плискатъ и да излизатъ отъ коритата си. Това учениетѣ наричатъ наводнение. Ще ви приведа единъ дѣйствителенъ случай, станалъ прѣди години съ единъ отъ прѣподавателитѣ по геометрия въ Варненската гимназия. Той билъ много низъкъ на ръстъ. Единъ день, при нѣкакво тържество, на което присѫтствувалъ той съ ученицитѣ си, единъ ученикъ, който билъ единъ пѫть и половина по високъ отъ учителя, въодушевенъ нѣщо отъ праздника, почналъ да рѫкоплѣска, да маха съ рѫцѣ и да вика: Ура! Да живѣе България! Въ въодушевлението си той не забѣлѣзалъ, че удрялъ силно върху главата на своя учитель. Тъй удрялъ и рѫкоплѣскалъ той около 5 — 10 минути. Най-послѣ учительтъ го хваналъ за рѫката и го попиталъ, какво има. — Ура! Да живѣе България! — Нека живѣе България, но върху моята глава ли трѣбва да се стовари всичко? —Извинете ме, господинъ учителю, безъ да забѣлѣжа, безъ да искамъ направихъ тази голѣма грѣшка. Учительтъ се засмѣлъ и му казалъ: нѣма нищо, но пази се, утрѣ, като те дигна на урокъ по геометрия, ако не знаешъ урока си, по сѫщия начинъ азъ ще слагамъ рѫцѣтѣ си върху твоята глава и ще викамъ „ура“. Тъй щото, голѣмо тържество ще бѫде, когато Богъ дойде на земята. Върху главитѣ на хората ще има удари, сътресения, докато съзнанието имъ се пробуди. Казано е въ Писанието: „Богъ създаде небето и земята“. Подъ думата „небе“ се разбира връзката, която сѫществува отъ една страна между Бога и насъ, а отъ друга страна — между всички души. На тази вѫтрѣшна връзка, именно, се дължи законътъ на инволюцията и законътъ на еволюцията. Чрѣзъ тѣзи два закона душитѣ прогресиратъ. Едно отъ качествата на Бога е, че Той никога не се измѣня, а душитѣ постоянно се видоизмѣнятъ. Нищо лошо нѣма въ това, че душитѣ се промѣнятъ. Красиво, е когато душата се мѣни. Когато се промѣня една душа, само тогава тя придобива нови качества и се развива. Божествениятъ животъ непрѣкѫснато се влива въ душата. И въ това отношение, еволюцията и инволюцията не сѫ нищо друго, освѣнъ вливане и изливане на Божествения Духъ въ душата. Той трѣбва да се влива вѫтрѣ и да се излива навънъ, за да може душата да придобие онова знание и онази любовь, които сѫ необходими за развитието ѝ. За да се пробуди човѣшката душа, нужни ѝ сѫ скърби, страдания. Дойде ли човѣкъ до тия скърби, той трѣбва да се радва, защото Богъ ни посѣщава само вечерь, т. е. въ врѣме на скърби и страдания. Вечерь, когато излѣземъ подъ открито небе, наоколо ни е само мракъ, тъмнина, но погледнемъ ли къмъ небето, ние ще видимъ безброй звѣзди, безброй слънца, които изпращатъ къмъ насъ своята свѣтлина. Чрѣзъ тѣхъ само ние можемъ да познаемъ и разберемъ истинската поезия, истинската музика и красота въ живота. И колкото по-често човѣкъ повдига погледа си къмъ небето, толкова по-лесно той ще се издигне надъ дребнавоститѣ въ живота. Астролозитѣ казватъ, че звѣздитѣ разрѣшаватъ въпроса на живота. И дѣйствително, така е. Всѣка звѣзда е разуменъ центъръ, чрѣзъ който Господъ говори на хората. Той имъ говори по хиляди начини: на човѣшки езикъ имъ говори, тѣ сѫ недоволни; чрѣзъ слънцето имъ говори, пакъ сѫ невоволни. Хората сѫ доволни отъ слънцето само сутринь, най-много до обѣдъ. Слѣдъ обѣдъ вече тѣ ставатъ недоволни отъ него и започватъ да търсятъ дебела сѣнка да се скриятъ отъ лѫчитѣ му; страхъ ги е отъ него, защото то ги боядисва, прави ги черни. Това показва, че и слънцето е нѣщо недоволно отъ хората. Защо почерняватъ хората отъ слънцето? Слънцето има едно особено свойство да извлича навънъ лошитѣ мисли и желания на хората, вслѣдствие на което тѣ почерняватъ. Ако искате да познаете, какъвъ е човѣкъ, поставете го на прѣкото влияние на слънцето. Ако той почернѣе напълно, значи въ неговитѣ мисли и желания има нѣщо нездравословно; ако пъкъ никакъ не почернѣе, и това не е добрѣ. Туй показва, че този човѣкъ не е здравъ, и слънцето не е въ сила да го лѣкува. Все трѣбва да стане поне малко изгаряне на кожата. Обаче, има начинъ, когато човѣкъ може да не почернява отъ слънцето. — Какъвъ е този начинъ? — Да прѣобрази своитѣ мисли и желания въ добри. Нѣкой казва: азъ бихъ прѣобразилъ своитѣ мисли и желания, ако се заема съ изучване на небето, но затова ми е нужна зрителна трѫба. Въ човѣшкия мозъкъ има такава трѫба и съ нея човѣкъ може да наблюдава всички звѣзди, да види, какъ живѣятъ сѫществата тамъ. Колко ще струва днесъ единъ голѣмъ телескопъ, съ който да наблюдаватъ най-далечнитѣ звѣзди отъ земята? Единъ съврѣмененъ математикъ, като прави своитѣ изчисления, казва, че за наблюдение на най-отдалеченитѣ звѣзди отъ земята, се изисква телескопъ съ трѫба дълга 25 клм. Прѣдставете си, какъвъ трѣбва да бѫде обективътъ на този телескопъ! Да допуснемъ, че такъвъ телескопъ се намѣри. Слѣдъ това ще трѣбва да се търсятъ хора, който да го мѣстятъ отъ едно мѣсто на друго. Значи, около такъвъ телескопъ ще бѫдатъ ангажирани много хора. Що се отнася до телескопа въ човѣшкия мозъкъ, той има голѣмина най-много 5 см., и затова всѣки, лесно може да си служи съ него. Това сѫ проекти за новото небе и за новата земя. Тѣ показватъ, каква е бѫдещата култура, която иде вече въ свѣта. Когато говоримъ за бѫдещия животъ, ние разбираме животъ, въ който Богъ ще се проявява най-много. Ние не говоримъ за такъвъ Господъ, който се нуждае отъ нашитѣ молитви. Нима майката се нуждае отъ молитвитѣ на своето дѣте, за да го нахрани? Първиятъ день ще ѝ бѫде приятно да го слуша, какъ се моли, но послѣ ще ѝ дотегне и ще му каже: стига вече! Дѣтето трѣбва да бѫде разумно. Като погледне веднъжъ майка си, да разбира, какво иска тя да му каже. Много отъ съврѣменнитѣ хора постѫпватъ като неразумнитѣ дѣца. Тѣ отиватъ при Бога и постоянно викатъ: Господи, хлѣбъ нѣмаме, пари нѣмаме. Грѣшни сме, прости ни! И като не получатъ, което искатъ, въ тѣхъ се заражда недоволство. Не, ние трѣбва да бѫдемъ хора съ будно съзнание, съ възвишенъ и благороденъ характеръ, и всѣкога да благодаримъ на Бога за всичко, което ни е далъ въ живота. Дойде ли ви нѣкое изпитание, излѣзте вънъ, погледнете къмъ небето и се зарадвайте, че на другия день, слѣдъ изгрѣване на слънцето, всички ваши мѫчнотии ще бѫдатъ разрѣшени. Когато Христосъ се роди, на небето се яви една свѣтла звѣзда, която разрѣши единъ отъ важнитѣ въпроси. Тогава ангели слизаха отъ небето и пакъ възлизаха нагорѣ, като пѣеха: „Слава на Бога и миръ на человѣцитѣ“. Обаче, хората замѣстиха тази свѣтла звѣзда съ кръстъ, като на умрѣлъ човѣкъ. Днесъ ученитѣ хора казватъ, че слънцето прѣдставлява голѣма огнена маса, въ която има нажежени и запалени газове, като кислородъ, водородъ и редъ други елементи. И тѣзи твърдения сѫ вѣрни, но трѣбва да се знае, че кислородътъ и всички елементи, които се намиратъ въ слънцето, сѫ живи, и човѣкъ може да се разговаря съ тѣхъ, като съ живи, разумни сѫщества. Казва се, че температурата на слънцето е около петь милиона градуса. И петь, и десеть, и сто милиона градуса да е температурата му, обаче, влѣзе ли човѣкъ въ този огънь съ своитѣ лоши мисли, чувства и желания, всичко ще изгори, и той ще се прѣобрази. Свѣтлината и топлината на физическото слънце не сѫ Божествени, но свѣтлината и топлината на духовното слънце сѫ Божествени. Всѣки човѣкъ познава, кога се явяватъ въ него Божествената свѣтлина и топлина. Когато извършите едно възвишено дѣло, вие сте доволни отъ себе си; въ този моментъ ви огрѣва Божествената свѣтлина. Кога човѣкъ прави добро? При какви случаи въ живота си той може да прояви Божественото? — Когато е най-скърбенъ. Човѣкъ проявява най-голѣмитѣ си добродѣтели при най-голѣми скърби. Когато забогатѣе и стане щастливъ, тогава той проявява най-малкитѣ си добродѣтели. „И видѣхъ ново небе и нова земя“. Небето подразбира човѣшкия духъ, който трѣбва да се проявява въ свобода и полетъ нагорѣ; земята подразбира човѣшката душа, която трѣбва да расте въ знание и мѫдрость. Сега ще приведа единъ примѣръ за обяснение на вѫтрѣшното противорѣчие, което сѫществува въ живота. Когато Господъ създалъ свѣта, който вече си заминава, изпратилъ на земята единъ ангелъ, нареченъ Азраилъ, облѣченъ съ много хубава дреха, на която били написани всички най-красиви нѣща, които могатъ се случатъ въ живота на онѣзи души, които вървятъ по Божия пѫть. Ангелътъ не знаелъ, колко красива била неговата дреха. Господъ го изпратилъ при единъ отъ тогавашнитѣ царе, нареченъ Бетманъ Халвегъ, който ималъ една красива дъщеря, наречена Мелита Лебилъ. Царьтъ билъ единъ отъ първостепенитѣ адепти по онова врѣме. Той направилъ на дъщеря си една хубава бѣла дреха, съ много краски и върху влакънцата на дрехата написалъ миналото на цѣлото човѣчество. Дъщеря му не знаела, че има нѣщо писано върху дрехата ѝ. Той пазѣлъ дъщеря си затворена въ единъ хубавъ паркъ и не позволявалъ на никого да се приближава къмъ нея. Обаче, ангелътъ Азраилъ влѣзълъ въ градината и се отправилъ къмъ царската дъщеря. Като го видѣла тъй красивъ и хубаво облѣченъ, тя се влюбила въ него и му казала: твоята дреха ми се вижда по-хубава отъ моята. Хайде да ги размѣнимъ! Споредъ правилото на ангелитѣ, да не, отказватъ никому нищо, той веднага съблѣкълъ дрехата си и я далъ на царската дъщеря, а облѣкълъ нейната. Слѣдъ това ангелътъ излѣзълъ отъ градината и се върналъ на небето при другитѣ ангели. Събрали се ангелитѣ около него, искали да прочетатъ написаното върху дрехата му, но нищо не могли да прочетатъ. Царьтъ, отъ своя страна, отишълъ при дъщеря си и видѣлъ, че тя е облѣчена съ нѣкаква нова дреха. Той започналъ да се взира, да види, какво е написано върху дрехата, но не могълъ да чете. Видѣлъ нѣщо ново написано върху нея, което не може да се чете, както е челъ старото. Тъй щото днесъ и на земята не могатъ да четатъ написаното върху дрехата на царската дъщеря, и на небето не могатъ да четатъ написаното върху дрехата на ангела. Казвамъ: ангелитѣ не се занимаватъ съ човѣшкитѣ грѣхове и прѣстѫпления. Това нѣщо е съвършено скрито за тѣхното съзнание. Ангелитѣ не знаятъ, какво нѣщо е грѣхъ, или какво е прѣстѫпление. Тѣ живѣятъ въ абсолютна чистота. Зароди ли се у нѣкой ангелъ желание да разбере, какво нѣщо е прѣстѫплението, той веднага иска да го опита, а съ това се опорочава. Възъ основа на сѫщия законъ, когато у нѣкой човѣкъ се зароди желание да разбере, какво нѣщо е Добродѣтельта, той веднага иска да я опита, да заживѣе въ нея. Слѣдователно, да пробудишъ една душа, значи да прѣдизвикашъ въ нея желанието да ѝ се говори за Божествения животъ, за великото въ свѣта, и тя иска да направи опитъ въ това отношение. Направи ли човѣкъ и най-малкия опитъ въ това изправление, той ще го доведе до Божественото въ него. Питамъ: какъ ще примирите противорѣчието, въ което се намѣрили ангелитѣ на небето, както и царьтъ, които не могли да четатъ написаното върху дрехитѣ на ангела и на царската дъщеря? Дрехата на царската дъщеря, съ която ангелътъ се качилъ на небето, станала причина да слѣзе Христосъ съ нея на земята, да разбере, какво нѣщо е карма и да понесе кармата на човѣчеството, да изплати дълговетѣ на хората, и въ замѣна на тази дреха да даде своята — дрехата на новия животъ. Той показалъ на хората начинъ, по който могатъ да помирятъ Божествения животъ съ човѣшкия. Това е великата задача на всѣки човѣкъ — да примири Божественото въ себе си съ човѣшкото. Ето защо, съврѣменнитѣ хора трѣбва да се научатъ да четатъ всичко, което е написано по тѣхъ. За тази цѣль трѣбва да слѣзе на земята великиятъ Учитель, великиятъ Духъ и най-послѣ и самъ Господъ. Много нѣща сѫ написани по човѣка. Има хиромантици, физиогномисти, френолози, които по нѣкои общи чърти на рѫката, на лицето и на главата на човѣка могатъ да опрѣдѣлятъ неговия характеръ и темпераментъ, както и неговитѣ способности. Обаче, тѣ още не сѫ истински хиромантици, физиогномисти, нито френолози. Истинскиятъ хиромантикъ само по палеца на рѫката може да прочете всичко за човѣка. Въ горната фаланга на палеца е изразенъ висшиятъ, Божествениятъ животъ на човѣка, а този животъ включва всичко. Това не е алегория, но дѣйствителенъ фактъ. Затова, именно, турцитѣ намѣсто да си служатъ съ печатъ, за удостовѣрение на своята личность, тѣ натопяватъ палеца си въ мастило и го отпечатватъ върху документа. По-чъртитѣ и извивкитѣ на този пръстъ може да се познае, дали даденъ човѣкъ е лъжецъ или искренъ, дали е поетъ или философъ и т. н. Изобщо, по този пръстъ може да се познае цѣлиятъ характеръ на човѣка, но затова се изисква голѣмо умѣние, тънко разбиране. По лицето на човѣка пъкъ се правятъ коментарии върху нѣщата. Вие харесвате, напримѣръ, тънкитѣ вѣжди на нѣкого, или чернитѣ му очи, или червенитѣ му устни. Задъ тънкитѣ вѣжди, или задъ чернитѣ очи, или задъ червенитѣ устни на човѣка се крие по едно благородно качество. Голѣмо разнообразие има въ устнитѣ на хората. Тѣ се различаватъ и по форма, и по цвѣтъ. Често отъ устнитѣ на нѣкой човѣкъ лъха свѣжесть, животъ. И затова, когато светията цѣлува, човѣкъ възкръсва, но когато грѣшникътъ цѣлува, човѣкъ умира. Когато учениятъ слага рѫцетѣ си върху главата на нѣкой човѣкъ, той става ученъ; когато простакътъ слага рѫцѣтѣ си върху главата на нѣкой човѣкъ, той става простакъ. Божественото Божествено ражда, а човѣшкото — човѣшко. Казвате: да се обичаме! Любовьта и обичьта въ новото небе и новата земя прѣдставляватъ великъ законъ, който осмисля нѣщата. Сегашната земя е мъртва по причина на човѣшкитѣ грѣхове. Слѣдователно, и нашата земя трѣбва да възкръсне, да се съживи. Нейната материя трѣбва напълно да се обнови. Когато хората стѫпватъ съ краката си по земята, тѣ постоянно я опетняватъ. Когато единъ прѣстѫпникъ спре прѣдъ нѣкой изворъ, той веднага прѣсъхва. Слѣдъ извѣстно врѣме сѫщиятъ изворъ излиза на друго мѣсто. Значи, дѣто мине прѣстѫпникътъ все, ще причини нѣкаква пакость: или нѣкоя гора ще се запали, или нѣкой изворъ ще прѣсъхне, или нѣкое растение ще увехне и т. н. Питамъ: ако такъвъ единъ учитель влѣзе въ нѣкое училище, какво ще стане съ училището? И слѣдъ всичко това хората казватъ: ние трѣбва да се осигуримъ, не ни трѣбва нито поезия, нито наука, нито музика. Какъ може човѣкъ да се осигури? — Като намѣри Истината. Истината се заключава въ красивото, въ благородното, въ възвишеното. Истински благороденъ и възвишенъ човѣкъ е този, който живѣе въ закона на жертвата. Който живѣе въ закона на жертвата, той придобива живота; който живѣе въ егоизма, той придобива смъртьта. Който иска да се домогне до Вѣчния Животъ, той ще се занимава и съ поезия, и съ музика, и съ наука, и съ философия. Поезията запознава човѣка съ висшитѣ свѣтове, съ небето; музиката доставя вѫтрѣшна наслада на човѣка и го тонира. Каквато работа и да започва човѣкъ, да обмисля нѣкой въпросъ, да чете, да пише или да учи нѣщо, прѣди всичко той трѣбва да започва съ музика. Музиката е ключъ за тониране. Който не е музикантъ, не може да влѣзе въ Царството Божие. На това основание въ Питагоровата школа не сѫ приемали за ученици ония, които не сѫ музиканти. Нѣкой казва: азъ не искамъ да свиря. Казвамъ: който не иска да свири и пѣе, ще остане за дълго врѣме на земята; такъвъ човѣкъ не може да влѣзе въ Царството Божие. Като говоримъ, че всѣки човѣкъ трѣбва да свири и да пѣе, ние не разбираме да стане музикантъ или пѣвецъ, като съврѣменнитѣ музиканти и пѣвци. Ние говоримъ за музика и за пѣние, въ които душата се излива. Такива музиканти и пѣвци се срѣщатъ много рѣдко на земята. Тѣ сѫ извънредни таланти, които идатъ на земята да свирятъ и пѣятъ на хората, да ги повдигатъ и по този начинъ да изкупятъ грѣховетѣ си. Ако тѣ не изпълнятъ своето прѣдназначение, както трѣбва, невидимиятъ свѣтъ ще ги изпрати отново на земята, но вече като обикновени хора. Дойде ли единъ великъ музикантъ на земята, той трѣбва да съзнава своята мисия, да свири, да работи съ своя талантъ за облагородяване на човѣчеството. Неговата музика трѣбва да вдъхва вѣра между хората и да ги примирява. Единъ американецъ, мой познатъ, ми разправяше за едно свое силно прѣживяване, прѣдизвикано отъ музиката на Камила Русо, ученичка на Паганини. Той разправяше: „Когато слушахъ Камила Русо да свири „Съньтъ на живота“, въ мене стана цѣлъ прѣвратъ. Отъ този моментъ азъ бѣхъ готовъ да се примиря съ всички хора, да раздамъ имането си на бѣднитѣ и да започна чистъ и светъ животъ“. Това значи да свири човѣкъ съ вдъхновение. Само такава музика може да внесе нови импулси въ живота на човѣка. Безъ музика животътъ губи смисъла си и постепенно се изхабява. „Ще създамъ нова земя и ново небе“. Това значи: старата земя и старото небе ще заминатъ, и Господъ ще създаде въ насъ нова земя и ново небе — новъ свѣтъ. Любовьта ще бѫде основа на този новъ свѣтъ. Това е ново не само за хората, но и за всички напрѣднали сѫщества, както и за ангелитѣ. Сега Любовьта влиза въ нова фаза, и затова, който иска да осмисли своя вѫтрѣшенъ животъ, той трѣбва основно да проучи Любовьта. Не проучи ли Любовьта, той ще живѣе въ старата земя и въ старото небе. Ако слушате единъ музикантъ съ любовь, той ще вдъхне въ васъ животъ, и вие вѫтрѣшно ще го разберете; не го ли слушате съ любовь, той ще остане за васъ чуждъ, и вие ще долавяте само външната страна на неговото свирене. По сѫщия начинъ, ако живѣете съ любовь, вие ще чувате навредъ такава симфония, каквато никога не сте слушали; тогава всички нѣща, всички явления ще придобиятъ за васъ дълбокъ смисълъ. Казвамъ: ние трѣбва да пожелаемъ да познаемъ Бога, Който всѣки моментъ ни се открива. У насъ трѣбва да се събуди свещенъ трепетъ къмъ Него, като къмъ нашъ Баща и да вършимъ всичко заради Него съ радость и веселие. Дали ще работимъ съ пари или безъ пари, това не е важно; служимъ ли съ любовь, паритѣ не опетняватъ. За насъ е важно да вършимъ всичко съ радость и веселие. Нѣкой казва: колко да ямъ? — Ако ядешъ безъ любовь, и малко, и много да ядешъ, това ядене не хваща мѣсто, то не е благословено. Ако ядешъ съ любовь, и малко да ядешъ, и много да ядешъ, това ядене е благословено. Такъвъ е законътъ. Въ любовьта нѣма прѣливане, нито прѣпиване. Слѣдователно, подъ думитѣ любовь, музика, изкуство, наука, се разбиратъ велики дарби на човѣшката душа; когато се изучатъ тия дарби вънъ отъ човѣка, ние ще видимъ, че има нѣщо по-велико, по-красиво отъ тѣхъ. Въ тази смисъль Богъ е далъ и на човѣка богатство, красота и сила. Питамъ: какво трѣбва да правятъ хората съ хубавитѣ дрехи, които Богъ имъ е далъ? Мнозина казватъ: дотегна ми животътъ, искамъ да се освободя отъ него, искамъ да умра. Казвамъ: ако можете да умрете, както праведниятъ умира, вие сте за ублажаване; обаче, ако умирате като грѣшникъ, вие сте за съжаление. Другъ казва: азъ искамъ да живѣя. — Ако живѣете, както праведниятъ живѣе, разбирамъ; ако живѣете като грѣшникъ, вие сте за съжаление. Въ това отношение, да живѣе човѣкъ или да умира, подразбирамъ да живѣе или да умира, като праведенъ, като душа, готова на всѣкакви жертви за своя братъ и то не само въ единъ моментъ на живота му, но прѣзъ всички моменти. Това значи, че въ душата на този човѣкъ цари великата Божествена Любовь, която се изявява всѣки моментъ въ неговия животъ. Казвамъ: тази е великата философия, която трѣбва да се приложи въ живота. Съврѣменнитѣ хора търсятъ начини за поправяне на свѣта. Свѣтътъ всѣкога може да се оправи. Какъ? — Чрѣзъ закона на Любовьта. Каквато служба и да заема човѣкъ, билъ той воененъ, писатель, учитель, философъ, държавникъ или свещеникъ, тури ли въ живота си Любовьта, като основа, неговата служба е благословена. Ако въ всѣка служба нѣма любовь, тя е отклонение отъ правия пѫть на живота. Имашъ ли любовьта въ себе си, и лукъ да пържишъ, все ще научишъ нѣщо; нѣмашъ ли любовь въ себе си, и въ най-голѣмия университетъ да си, ще изгубишъ и това, което знаешъ. Много хора, слѣдъ като свършатъ нѣколко факултета, казватъ: животътъ нѣма смисълъ, всичко е празна работа. Тѣ изгубватъ всѣкаква вѣра и въ науката, и въ живота — всичко се обезсмисля за тѣхъ. Така е, безъ Божията Любовь, животътъ нѣма смисълъ, нѣма никаква основа. Обичате ли поне едно лице въ свѣта, тогава и знанието, и мъдростьта, и поезията, и изкуството, и науката, и философията придобиватъ смисълъ. Кое е това лице, което трѣбва да обичате? Нѣкое лице на земята ли? Човѣкъ ли трѣбва да обичате? Не, хората на земята сѫ само сѣнки, отражения. Вие трѣбва да намѣрите душата на този, когото обичате. Наистина, душата живѣе въ тѣлото на човѣка, но заради нея ще обичате и човѣка. Душата има Божественъ произходъ. Въ нея Богъ живѣе. Намѣрите ли душата на човѣка, вие ще бѫдете готови на всѣкакви жертви. Божествениятъ законъ гласи: обичате ли една душа, вие ще обичате и всички останали. Обаче, на земята този законъ се прилага въ съвършено обратенъ смисълъ: щомъ обикнете една душа, вие се затваряте въ себе си, и не може да обичате останалитѣ души. Вслѣдствие на това задържане на Любовьта въ васъ, раждатъ се редъ противорѣчия и разрушения. И смъртьта е резултатъ отъ неправилното приложение на Любовьта. Който не люби, той непрѣменно ще умре. Казано е въ Писанието: „Въ който день ядешъ отъ дървото на познание доброто и злото, ти непрѣменно ще умрешъ“. То значи: който день се откажешъ отъ живота и прѣстанешъ да живѣешъ съобразно Божията Любовь, ти ще влѣзешъ въ вѣчнитѣ противорѣчия, дѣто всичко се обезсмисля. Въ този животъ човѣкъ постоянно губи, докато най-послѣ се прѣвърне въ животно. Питамъ: защо идватъ хората на земята? Знаятъ ли, какво е написано на тѣхнитѣ дрехи? — Не знаятъ. Тѣ промѣниха дрехитѣ си, и сега отново трѣбва да учатъ Божествения езикъ. Сега ще ви дамъ едно правило, което ще ви помага при всички трудности и мѫчнотии въ живота. Нападне ли ви нѣкаква неприятна мисъль или чувство, попѣйте имъ или имъ посвирете и наблюдавайте, какъвъ резултатъ ще имате. Всѣка неприятна мисъль, която достига до вашия умъ, не е нищо друго, освѣнъ една странствуваща душа, която е грѣшила на земята, та не е могла да завърши развитието си и сега не може да си намѣри мѣсто. Изпѣйте ѝ една пѣсень и кажете: не бой се, и твоята работа ще се уреди! Тъй щото, всички тѫжни мисли, които ви нападатъ, това сѫ такива, именно, скръбни души, които седатъ вързани между физическия и астралния свѣтъ и не могатъ да се развиватъ. Дойде ли такава една душа при васъ и ви се оплаче отъ положението, обърнете ѝ малко внимание, изпѣйте ѝ нѣщо. Ако не влѣзете въ положението ѝ, тя ще ви каже нѣколко тежки думи, каквито отъ никого не сте чували. Въ това отношение младитѣ започватъ добрѣ своя животъ — съ хора, съ музика и съ пѣсни. На стари години, обаче, прѣставатъ хората, прѣставатъ пѣснитѣ, и хората казватъ: остарѣхме вече, не ни се играе и пѣе. Каква е тази философия? Не само на млади години, но и 120 годишни да сте, пакъ играйте и пѣйте. Такъвъ е Божествениятъ законъ. Сега човѣкъ, като остарѣе, казва: като бѣхъ младъ, играхъ и пѣхъ, но за моитѣ години е срамно да пѣя и да играя. Този човѣкъ мисли, че не е благочестиво да играе и да пѣе сега. Ако той на млади години е игралъ и пѣлъ отъ любовь, това е било отъ Бога. Ако и сега, на стари години, пакъ играе и пѣе отъ любовь, и то е пакъ отъ Бога. Вие казвате: старъ човѣкъ съмъ вече, какво ще кажатъ хората, като видятъ, че съмъ се разигралъ и разпѣлъ? Съврѣменнитѣ хора остаряватъ отъ такива мисли; отъ думитѣ и мнѣнието на кои хора се безпокоите вие? Отъ тѣзи хора, които не разбиратъ живота нито на земята, нито на небето и сѫ обезсмислили всичко, отъ тѣхъ ли се смущавате? Азъ бихъ взелъ въ внимание думитѣ и мнѣнието и на такъвъ човѣкъ, но най-напрѣдъ ще го изпитамъ, като му кажа: братко, дай ми 20,000 лева на заемъ! Каже ли ми, че иска полица, азъ не приемамъ никакъвъ съвѣтъ отъ него. Ние не можемъ да приемаме съвѣтитѣ на хора, които нѣматъ вѣра въ насъ. Който има вѣра въ насъ, ние ще изслушаме неговитѣ съвѣти, неговото мнѣние по извѣстенъ въпросъ. Такива сѫ сѫществата отъ духовния свѣтъ. И сегашниятъ свѣтъ е на мѣстото си, но само едно качество още му липсва, за да се изправи. Ще кажете: кое е това качество? Питамъ: каква е разликата между мъртвия и живия човѣкъ? — Мъртвиятъ нѣма топлина. Внесете топлина въ мъртвия човѣкъ, и той ще възкръсне и ще почне да се движи и да говори. Що е топлината? — Божествената Любовь. Слѣдователно, душитѣ се различаватъ една отъ друга по степеньта на Божествената Любовь, т. е. по степеньта на своята топлина. Значи, дѣто Божията Любовь цари, хората сѫ живи. „И ще създамъ нова земя и ново небе“. Основата на новата земя и на новото небе е Любовьта. Искате ли да придобиете тази Любовь, наблюдавайте небето и отправяйте къмъ Бога по една малка молитва. Каквото и да е врѣмето вънъ, излизайте вечерь да наблюдавате небето. Не вършете това по буква, но отъ любовь. Погледнете къмъ небето и отправете къмъ Бога една малка молитва, отъ нѣколко думи само, но нека тя бѫде пропита отъ любовъ. Кажете си: Господи, ние Ти благодаримъ за хубавия животъ, Който Си ни далъ. Ние Ти благодаримъ за този свѣтъ, който Си създалъ. Ние искаме да живѣемъ по новия начинъ, по закона на Любовьта, която си внесълъ въ душитѣ ни. Нека Твоята свѣтлина озари умоветѣ ни, да разрѣшимъ въпроситѣ, които седатъ прѣдъ вратата на нашата душа! Бесѣда отъ Учителя, държана на 13 февруари, 1927 год. въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF За тѣхното невѣрство "И чудѣше се за тѣхното невѣрство." Марка 6:6 Въ свѣта сѫществува единъ страненъ пѫть, прѣзъ който минаватъ хората. Той е пѫтьтъ на крайнитѣ противорѣчия. Цѣлата съврѣменна философия е построена върху противорѣчията. Днесъ не може да срещнете двама философи, които мислятъ еднакво. Днесъ не може да намѣрите двама обикновени хора, които мислятъ еднакво. Когато хората мислятъ различно, това прѣдставлява извѣстна красота, и то главно за мѫдреца, за разумния човѣкъ; за обикновения човѣкъ, който не разбира Божиитѣ закони, това различие въ мислитѣ, въ възгледитѣ на хората, прѣдставлява голѣма изненада. Въ физическия свѣтъ се забѣлѣзватъ голѣми промѣни, които ставатъ главно външно, а не вѫтрѣшно. Напримѣръ, срѣщате днесъ единъ човѣкъ обезсърдченъ, отчаянъ, който казва: нищо нѣма да излѣзе отъ мене, за нищо не съмъ способенъ. Не се минава много врѣме, и вие виждате, че този човѣкъ се проявява въ живота като виденъ ученъ. И той самъ се чуди, какъ сѫ минавали прѣзъ ума му подобни мисли на обезсърдчение и отчаяние и си казва: колко съмъ се лъгалъ! Другъ нѣкой пъкъ си въобразява, че ще стане голѣма величина, а въ сѫщность отъ него нищо не излиза. И той самъ се чуди, какво мислилъ, а какво излиза, и си казва: колко съмъ се лъгалъ! Казвамъ: и въ единия, и въ другия случай човѣкъ се лъже. Въ първия случай той се лъгалъ, че нищо нѣма да излѣзе отъ него, а излѣзло нѣщо; въ втория случай се лъгалъ, че много нѣщо ще излѣзе отъ него, а нищо не излѣзло. По-добрѣ е човѣкъ да мисли, че нищо нѣма да излѣзе отъ него и да излѣзе нѣщо, отколкото обратното. Това сѫ обикновени факти въ живота, които прѣдставляватъ материалъ за мислене. Човѣкъ, който рѣшава правилно противорѣчията въ живота, той може да се домогне до Великия Законъ, който направлява живота. „И чудѣше се за тѣхното невѣрство“. И Христосъ се е чудилъ, както и ние се чудимъ за много нѣща. Христосъ не се е чудилъ за добродѣтелитѣ на хората, нито за тѣхнитѣ знания, но се е чудилъ за тѣхното невѣрство, че не сѫ могли да възприематъ извѣстни истини. Значи, тѣхното нѣвѣрство прѣдставлява за Христа прѣдметъ за изучаване, за изслѣдване. Той искалъ да намѣри причинитѣ за това невѣрие. Христосъ дойде на земята, именно, затова, да научи причинитѣ за невѣрството на хората. Това е цѣла наука! Може ли да вѣрва онзи човѣкъ, който е билъ хиляди пѫти лъганъ и обиранъ отъ хората? Той казва: и светия да ми говори, никому не вѣрвамъ. Защо? — Защото хиляди пѫти сѫ го лъгали. Казвате: нѣма ли поне едно изключение? Не може ли да се намѣри поне единъ човѣкъ, на когото той да вѣрва? Човѣкъ, който е лъганъ хиляди пѫти, той вече не допуща никакво изключение. Обаче, ние казваме: до сто пѫти човѣкъ може да бѫде излъганъ, но прѣмине ли стотѣ, дойде ли до сто и едно, погрѣшки вече не могатъ да се правятъ. Изобщо, хората нѣматъ търпѣние да дочакатъ до сто и едно. Сега, за да хвърля повече свѣтлина върху прѣдмета, който разглеждамъ, ще ви приведа слѣдния примѣръ. Още въ древнитѣ врѣмена на Египетъ, въ мистичната школа имало единъ виденъ ученикъ, който прѣкарвалъ едно отъ послѣднитѣ си посвещения. Този ученикъ се наричалъ Мехри — Мехру. Забѣлѣжително у него било това, че той билъ слѣпъ, глухъ и нѣмъ. Въ това състояние трѣбвало да изправи той нѣщо въ характера си. Хората го считали за голѣмъ светия. Когато минавалъ покрай храмоветѣ, той не имъ обръщалъ никакво внимание, и постоянно държалъ очитѣ си затворени. Всички го наричали „слѣпиятъ светия“, обаче никой не подозиралъ, че той въ дѣйствителность е слѣпъ. Тогавашнитѣ жреци били крайно недоволни отъ него, че минавалъ покрай храмоветѣ съ затворени очи. Освѣнъ това той никога и съ никого не говорѣлъ, защото билъ нѣмъ, но хората и това не знаели и го наричали „мълчаливиятъ светия, мълчаливиятъ адептъ“. И найпослѣ той билъ крайно безчувственъ: каквато услуга и да искали отъ него, за каквото и да го питали, той никому нищо не отговарялъ, защото билъ глухъ. Когато искали отъ него нѣкакво благословение, трѣбвало силно да го разтърсятъ — едва тогава разбиралъ, че искатъ нѣщо отъ него. Невидимиятъ свѣтъ изпратилъ единъ ангелъ при него, да проучи историята на живота му, да разбере, защо той ходѣлъ постоянно съ затворени очи, защо никога не говорѣлъ и защо билъ толкова безчувственъ за всичко наоколо си. Този ангелъ се наричалъ Азреелъ. Като дошълъ на земята, той се съблазнилъ малко отъ Мехри — Мехру и нищо не могълъ да научи отъ неговия животъ. Затова трѣбвало Азреелъ да дохожда три пѫти на земята, докато най-послѣ научилъ историята на слѣпия, нѣмия и глухия адептъ. Първия пѫть Азреелъ се родилъ слѣпъ, но винаги държалъ очитѣ си отворени, безъ да вижда нѣщо. Положението му на слѣпецъ внесло голѣмъ страхъ и ужасъ въ него, и затова, дѣто ходѣлъ, той постоянно тичалъ, но като не виждалъ, удрялъ се въ камънитѣ, въ дърветата, падалъ на земята, ставалъ, за което хората го наричали „глупавиятъ слѣпецъ“, който само се удря и пада. Едва сега той разбралъ, защо Мехри — Мехру се родилъ слѣпъ и защо постоянно ходѣлъ съ затворени очи. Той се родилъ слѣпъ, за да не се съблазнява отъ красотата на свѣта. Това нѣщо човѣкъ ще научи по обратенъ пѫть, като затваря очитѣ си за свѣта. Казватъ нѣкому: не гледай на свѣта! — Като имамъ очи, какъ да не гледамъ? Ето защо, нѣкога затварятъ външнитѣ очи на човѣка, за да отворятъ вѫтрѣшнитѣ. Втория пѫть ангелътъ се родилъ нѣмъ, за да разбере, защо светията билъ тъй мълчаливъ. Третия пѫть той се родилъ глухъ, за да разбере, защо светията билъ толкова безчувственъ къмъ страданията на хората. Значи, трѣбвало Азреелъ да се въплоти три пѫти на земята, за да разбере, защо Мехри — Мехру ходѣлъ съ затворени очи, защо билъ мълчаливъ и безчувственъ. По сѫщия начинъ и хората се произнасятъ за нѣкого, че не вижда, че е слѣпъ. Не, този човѣкъ не е слѣпъ, но не трѣбва да вижда всичко. Нима онзи, който вижда паритѣ въ касата на банкера, дѣйствително вижда? Въ сѫщность той не вижда най-главното, какъ е направена касата. Той бръква въ нея, взима една торба съ злато, но веднага го улавятъ, като въ капанъ, и го осѫждатъ да лежи 10 — 15 години въ затворъ. Има ли смисълъ такова виждане? Едно побутване само съ рѫка, и противъ него завеждатъ голѣмъ процесъ. Питамъ: какъ ще се докаже, че този човѣкъ, наистина, мислилъ да краде? Може би той проявилъ само любопитство, пожелалъ да види, какъ е направена тази каса. Обаче, какъ ще се докаже, дали този човѣкъ е виновенъ или невиненъ? Нѣма правда въ този свѣтъ. Тукъ тя е привидна. Когато нѣкой краде, той бръква въ касата на богаташъ и не взима неговитѣ пари, а своитѣ пари, които нѣкога сѫ взети отъ другъ. Обаче, този, когото днесъ сѫ обрали, като не знае причината за обира, казва: обраха ме — и завежда дѣло противъ крадеца, когото осѫждатъ на нѣколко годишенъ затворъ. Значи, сѫдътъ поставя истинския притежатель на паритѣ въ затворъ. Какъ ще се докаже това нѣщо? Грѣшката въ така наречения крадецъ е тази, че той прибързалъ самъ да си вземе паритѣ. Той трѣбваше или да си ги поиска, или да почака малко, та който ги е взелъ, самъ да му ги върне. И тъй, много нѣща въ съврѣменния свѣтъ сѫ привидни. Напримѣръ, не може да се счита добъръ онзи човѣкъ, който само отвънъ се показва такъвъ. Добротата е вѫтрѣшно качество на човѣка. За да бѫде човѣкъ добъръ, въ пълния смисълъ на думата, той трѣбва да познава закона на Любовьта. Тя е първиятъ потикъ у човѣка, първото пробуждане на съзнанието. Слѣдъ това, добриятъ човѣкъ трѣбва да познава закона на Мѫдростьта, като носителка на знание и свѣтлина. Безъ свѣтлина човѣкъ не може да живѣе. Най-послѣ, добриятъ човѣкъ трѣбва да познава закона на Истината, която дава свобода и просторъ на неговитѣ мисли, чувства и дѣйствия. Свобода сѫществува само между разумнитѣ хора. Човѣкъ може да има много знания, и пакъ да е робъ. „И чудѣше се за тѣхното невѣрство“. Защо Христосъ се очудваше за невѣрството на тогавашнитѣ хора? Ако дойде днесъ, слѣдъ 2,000 години, въ съврѣменния свѣтъ, Той пакъ ще се чуди. За какво ще се чуди? Христосъ днесъ нѣма да се чуди нито на съврѣменната музика, нито на съврѣменното изкуство, нито на ученостьта на съврѣменнитѣ хора, но ще се чуди на голѣмото имъ невѣрство. На какво се дължи това голѣмо невѣрство у съврѣменнитѣ хора? — На тѣхнитѣ глави, на тѣхнитѣ умове. Разправятъ за едно десетгодишно дѣте, че щомъ се разсърди или разгнѣви нѣщо на майка си, то започва да удря силно главата си въ стѣната и не прѣстава, докато майка му не отиде при него да го моли, да го увѣщава да не прави така. Питамъ: отдѣ е научило дѣтето това нѣщо? Какво иска да каже то съ удрянето на главата си? Съ това то иска да каже, че главата е виновна за всичко. Казвамъ: всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ съврѣменния свѣтъ, могатъ да се разрѣшатъ по разуменъ начинъ. Днесъ всички хора минаватъ прѣзъ голѣми страдания. Едни отъ тѣхъ сѫ страдали много, научили сѫ смисъла на страданията и сѫ израсли; други се намиратъ въ голѣми мѫчнотии, а трети сѫ въ областьта на отчаянието. Всички недѫзи, които прѣдизвикватъ тия състояния у хората, трѣбва да се излѣкуватъ, но какъ ще стане това? Казвате: за да се освободи човѣкъ отъ неблагоприятнитѣ условия на живота, той трѣбва да вѣрва. — Ако вѣрва, добрѣ; ами ако не вѣрва, какъ ще се излѣкува? Кой човѣкъ вѣрва днесъ? — Само онзи, който има нѣколко стотици хиляди лева или нѣколко милиона въ банката. Този човѣкъ казва: азъ вѣрвамъ, имамъ вѣра и въ Бога, и въ живота. Той вѣрва, защото има нѣкакъвъ обектъ въ ума си. Вѣрата на съврѣменнитѣ християни всѣкога подразбира нѣкакъвъ обектъ. Тѣ нѣматъ онази чиста, кристална, отвлѣчена вѣра — вѣра безъ обектъ. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ нѣма пари, но има единъ добъръ приятель, на когото разчита. Значи, той все има малка надежда на него. Другъ човѣкъ нѣма кѫща, нѣма материални богатства, но има дъщеря и синъ, на които разчита — въ тѣхъ е неговата вѣра. Чиста, абсолютна вѣра има онзи човѣкъ, на когото рѫцѣтѣ и краката сѫ свързани, и при това е глухъ, нѣмъ и слѣпъ и седи той, уповава само на Бога и Нему се моли. Дойде ли човѣкъ до тази вѣра, той започва самъ да се развързва и то отвѫтрѣ, а не отвънъ. Истински ученъ е човѣкътъ на чистата, абсолютна вѣра, който самъ развързва вѫзлитѣ си единъ по единъ. Човѣкътъ на абсолютната вѣра е герой и силенъ, защото се развързва самъ отвѫтрѣ. Слабия човѣкъ други го развързватъ, и то отвънъ. Силниятъ трѣбва да помага на слабия. Христосъ се чудѣше на онѣзи хора въ Негово врѣме, които минаваха за силни, а не бѣха въ състояние да разрѣшатъ и най-елементарнитѣ въпроси. Питамъ: на какво се дължи този краенъ материализъмъ, въ който човѣчеството се намира днесъ? Този материализъмъ се отразилъ и върху науката, и върху религията, и върху общественоикономическия животъ. Всички хора казватъ: пари, пари ни трѣбватъ! Причината за този краенъ материализъмъ се дължи на това, че свѣтътъ е потъналъ въ зеления цвѣтъ. Зелениятъ цвѣтъ е крайно материалистиченъ. Слѣдователно, той е причина за съврѣменния материализъмъ. Единъ день, когато човѣчеството излѣзе отъ този цвѣтъ, то ще влѣзе въ синия цвѣтъ, който иде слѣдъ зеления, споредъ цвѣтоветѣ на дѫгата. Въ развитието си човѣчеството е минало първо прѣзъ червения цвѣтъ, послѣ прѣзъ портокаления, сега е въ зеления, а слѣдъ него ще навлѣзе въ ясно синия цвѣтъ. Тъй щото бѫдещиятъ вѣкъ е вѣкъ на ясносиния цвѣтъ. И най-послѣ човѣчеството ще завърши своето развитие на земята въ жълтия цвѣтъ. Значи, всички съврѣменни хора сѫ потопени въ зеления цвѣтъ. И затова, за да измѣни състоянието си, човѣкъ трѣбва да излѣзе отъ този цвѣтъ. Зелениятъ цвѣтъ не е лошъ, но когато вземе надмощие надъ другитѣ цвѣтове, това се отразява злѣ върху човѣка. Ако запитате нѣкого, защо се уморилъ толкова много, той ще ви каже, че е работилъ. Разбира се, щомъ тури на гърба си тежесть отъ 40, 50 или повече килограма, той ще се умори. Защо се товари толкова много? — За да се осигури. И ще видите, че въ всички съврѣменни хора има голѣма жажда за осигуряване. Тѣ искатъ външно да се осигурятъ. Обаче, всѣки, който разбира вѫтрѣшния законъ на Любовьта, той е осигуренъ. Ако земледѣлецътъ вѣрва въ закона на Любовьта, достатъчни му сѫ само три декара земя, за да прѣхрани цѣлия си домъ. Тогава нивата му ще роди жито съ едри класове; всѣки класъ ще има по 500 зрънца, а всѣко зрънце ще бѫде голѣмо като дрѣнки. Вие ще кажете, че това сѫ залъгалки. Питамъ: съврѣменнитѣ хора не играятъ ли съ залъгалки? Започнете да имъ разправяте нѣкаква легенда, и тѣ ви слушатъ съ най-голѣмо внимание. Всички нѣща могатъ да бѫдатъ или мистични, или легендарни, или прѣдставляватъ нѣкаква повѣсть. Кога сѫ мистични, кога легендарни и кога повѣствователни? Казваме: кажи нѣкой митъ, или нѣкоя легенда, или нѣкоя повѣсть! Това сѫ състояния на човѣшкия духъ. Самъ по себе си човѣкъ е митъ. Нѣкога той и себе си не познава. Ще ви приведа единъ анекдотъ за българина, когото наричали „Високиятъ Стоянъ“. Единъ горещъ лѣтенъ день той се качилъ на магарето си и тръгналъ за града. Като се уморилъ и изпотилъ отъ голѣмата горещина, той рѣшилъ да си почине подъ сѣнката на нѣкое дърво. Видѣлъ той една круша, отбилъ се малко отъ пѫтя си и тръгналъ къмъ нея. Слѣзълъ отъ магарето, свалилъ юлара му, завързалъ го на едно дърво, съсѣдно на крушата, а самъ той легналъ подъ крушата да си почине и заспалъ. Въ това врѣме покрай него минали нѣколко дѣца и рѣшили да откраднатъ магарето. Тихичко се приближили тѣ къмъ дървото, развързали магарето и го повели въ града да го продадатъ, като оставили юлара близо до Стояна. Събужда се Стоянъ, гледа, нѣма магарето. Разтърква добрѣ очитѣ си, пакъ гледа, нѣма магарето, но вижда юлара му близо до него. Седи той подъ крушата и разсѫждава: „Ако азъ съмъ Стоянъ, изгубихъ магарето; ако не съмъ Стоянъ, спечелихъ единъ юларъ“. По сѫщия начинъ сега и ние, съврѣменнитѣ хора, седимъ прѣдъ една дилема и казваме: ако азъ съмъ Стоянъ, изгубихъ магарето, т. е. изгубихъ живота си; ако не съмъ Стоянъ, спечелихъ поне единъ юларъ, т. е. единъ проспектъ за бѫдеще. Това сѫ вѫтрѣшни противорѣчия, които постоянно изпъкватъ въ съзнанието ни. Ние разглеждаме тѣзи явления въ цѣлокупния животъ — и въ малкото, и въ голѣмото, т. е, и въ младитѣ, и въ старитѣ. Младитѣ се разочароватъ отъ условията на живота, а старитѣ се разочароватъ отъ младитѣ. Синътъ се разочарова отъ външнитѣ условия на живота, че нѣма дѣ и какъ да прояви своята дѣятелность. Бащата пъкъ не се разочарова отъ външния свѣтъ, но отъ своя синъ или отъ своята дъщеря, на които уповава. Значи, ако се разочароваме отъ свѣта, ние сме млади; ако се разочароваме отъ себе си, ние сме стари. Защо трѣбва да се разочароваме отъ себе си? Въ всѣки човѣкъ има Божествено начало, дълбоко скрито въ него, и той трѣбва усилено да работи за неговото пробуждане. Човѣкъ трѣбва да дойде именно до тази вѣра въ себе си, т. е. вѣра въ Божественото въ себе си. Слѣдователно, заблуждението на сегашнитѣ хора седи въ вѣрата имъ, че човѣкъ е произлѣзълъ отъ една клѣтка, отъ едно микроскопическо сѫщество, което слѣдъ врѣме е достигнало най-високата форма на своето развитие — до човѣка. Религиознитѣ хора пъкъ казватъ: отъ пръсть сме направени, и въ пръсть ще се прѣвърнемъ. Да разсѫждаваме така, то е все едно, да убѣдимъ малкото дѣте, че нѣкоя мечка е майка му, която го е родила; или да убѣдите едно мече, че жената, която го храни, е негова майка. Дѣто отива тази жена, тамъ ще върви и мечето. Опитайте се само да закачите майка му! На това основание, както можете да убѣдите дѣтето, че мечката е негова майка, така можете да убѣдите и мечето, че жената, която го храни, е негова майка. Обаче, вѣрно ли е въ дѣйствителность, че мечката е майка на дѣтето и жената майка на мечето? Ако приемемъ тѣзи твърдѣния за вѣрни, бихме дошли до стиха: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Това е само едно вѣрую. Дѣ оставатъ тогава думитѣ отъ Писанието, че Богъ ни роди? Стихътъ „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“, прѣдставлява материалнитѣ условия, въ които днесъ живѣемъ. Обаче, думитѣ „Богъ ме роди“ прѣдставляватъ новитѣ, благоприятнитѣ условия, въ които човѣкъ може да се постави. И тъй, съ идването си на земята, Христосъ искаше да постави тогавашното човѣчество, както и културата имъ въ нова фаза, но хората не съумѣха да използуватъ тия условия. Ако нашитѣ възгледи за живота не се измѣнятъ, и ние нѣма да се домогнемъ до тази нова фаза. Ние не сме за това да вѣрва човѣкъ непрѣменно въ нѣщо, но въпрѣки това всѣки си има свое опрѣдѣлено, специфично вѣрую. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не вѣрва въ нѣщо. Щомъ е така, отъ всички се изисква нова вѣра, която да внесе вѫтрѣшна радость въ душитѣ на хората. На съврѣменнитѣ хора липсва радость. Тѣ не могатъ да се радватъ: богатиятъ не може да се радва на богатството си; силниятъ не може да се радва на силата си; учениятъ не може да се радва на своитѣ знания. Рѣдко ще срещнете човѣкъ въ свѣта, религиозенъ или свѣтски, който да се радва на положението, въ което се намира. Нѣма радости въ свѣта. Всѣки човѣкъ има по единъ вѫтрѣшенъ червей, който го гризе. Учениятъ иска да бѫде по-ученъ, отколкото е сега, а съ това желание той нарушава и малката радость, която има. Силниятъ е недоволенъ отъ своята сила, иска да стане още по-силенъ, и съ това нарушава малката радость, която има въ себе си. Казвамъ: силитѣ и способноститѣ на хората сѫ ограничени. И най-силниятъ човѣкъ не може да вдигне земята на гърба си. Синътъ пъкъ има друга невъзможнось: той може да бѫде по-ученъ отъ баща си, но не може да бѫде по-уменъ отъ него. Синътъ не може да съдържа въ себе си повече качества отъ тия, които бащата има; нито дъщерята може да съдържа повече качества отъ тия, които майката има. Достатъчно е на сина да съдържа толкова качества, колкото бащата има: и достатъчно е на дъщерята да съдържа качествата на майка си. Можемъ ли ние, съврѣменнитѣ хора, да бѫдемъ по-умни отъ Бога? — Не можемъ. Можемъ ли да бѫдемъ по-силни отъ Бога? — Не можемъ. Тогава, достатъчно е за насъ да бѫдемъ приблизително толкова умни и силни, колкото Богъ е всемѫдъръ и всесиленъ. Съврѣменнитѣ философи слѣдъ всичко това изпадатъ въ смѣшно положение, като искатъ да опрѣдѣлятъ, какво нѣщо е Богъ. Който иска да опрѣдѣли, какво нѣщо е Богъ, той трѣбва да бѫде по-уменъ отъ Него. Значи, съврѣменнитѣ философи разрѣшаватъ една задача, която не може да се разрѣши, а именно задачата, която високиятъ Стоянъ разрѣшавалъ. Като изгубилъ магарето си, той казалъ: „Ако азъ съмъ Стоянъ, изгубихъ магарето си; ако не съмъ Стоянъ, спечелихъ единъ юларь“. Казвамъ: не се опитвайте да разрѣшаватѣ какво нѣщо е Богъ. Оставете този въпросъ неразрѣшенъ. Запитва ли ви нѣкой, що е Богъ, кажете: Богъ е Любовь — нищо повече. Никаква друга философия не ви трѣбва. Нека философитѣ изучаватъ, какво нѣщо е раятъ и какво адътъ, но въпроса за Бога да оставятъ настрана. Отъ 8,000 години насамъ хората се мѫчатъ да опрѣдѣлятъ, какво нѣщо е Богъ, съ колко лица е, дали съ три или съ едно и т. н. Безъ да има лице, Богъ съдържа всички лица въ себе си; Той е източникъ на живота, на силитѣ, на знанията, на всичко велико и красиво. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора се заематъ съ разрѣшението на най-трудния въпросъ — идеята за Бога. Прѣди да разрѣши този въпросъ, човѣкъ най-първо трѣбва да започне отъ себе си, да опрѣдѣли, какво прѣдставлява той, като малка величина въ цѣлокупния животъ. Човѣкъ е дробь, т. е. часть отъ цѣлото. Какъ се опрѣдѣляте, като човѣкъ? Казвате: този е Стоянъ, онзи е Иванъ. По какво се отличава Иванъ отъ Стояна? Каква разлика правите между двамата? Различаватъ се тѣ по нѣщо. Напримѣръ, ако измѣрите обиколката на главата на Ивана, тя е 55 см., а тази на Стояна — 57 см. въ окрѫжность. Двамата се различаватъ и по ръстъ, както и по дължината на рѫцѣтѣ си, по дължината на пръститѣ, по устройството на кожата и т. н. Изобщо, днесъ не може да намѣрите двама души, които да иматъ еднакви размѣри въ устройството на цѣлия имъ организъмъ както и въ отдѣлнитѣ имъ удове. Значи, различни сили дѣйствуватъ въ различнитѣ хора. Защо рѫцѣтѣ на единъ човѣкъ сѫ по дълги, а на другъ — по-кѫси? Защо главата на единъ човѣкъ е валчеста, а на другъ — продълговата? Защо ушитѣ на единъ човѣкъ сѫ дълги, а на другъ — кѫси? Защо очитѣ на единъ човѣкъ сѫ голѣми, а на другъ — малки? Хора, които се раждатъ денемъ, по обѣдъ напримѣръ, иматъ малки очи; хора, които се раждатъ вечерь, постѣдъ нощь, иматъ голѣми очи като на бухалъ. Не е лошо човѣкъ да има голѣми очи. Когато чавѣкъ излиза вачерно врѣме, по тъмно, за да вижда, дѣ върви, той силно напрѣга очитѣ си, вслѣдствие на което тѣ се отварятъ повече. Тази е причината, поради която хора, които сѫ родени вечерно врѣме, иматъ голѣми очи. Значи, за да възприематъ повече свѣтлина, очитѣ се отварятъ повече. Когато майката роди нѣкое дѣте вечерь, тя сама опрѣдѣля голѣмината на неговитѣ очи. Сега се явява другъ въпросъ: защо нѣкое дѣте се ражда посрѣдъ нощь, а друго — по обѣдъ? Ще кажете: така е било опрѣдѣлено. — Това не е философия. Вие ще проучавате този законъ и сами ще си обяснитѣ причинитѣ. Всичко въ свѣта е разумно. Не е безразлично, кога се ражда дѣтето: дали сутринь, по обѣдъ, или вечерь Това сѫ опрѣдѣлени величини въ живота. Какво прѣдставлява обѣдъ? — Обѣдътъ е крайнияъ прѣдѣлъ, до който слънцето може да се издигне; той е Зенитътъ, дѣто всички нѣща се събиратъ. Който иска да разбере Божествения свѣтъ, трѣбва да има малки очи; той трѣбва да се е родилъ на обѣдъ. Който иска да разбере свѣта, трѣбва да има голѣми очи; той трѣбда да се е родилъ посрѣдъ нощь. За свѣта се изискватъ фенерчета, които да свѣтятъ въ тъмнината. Когато човѣкъ има желание да притежава много нѣща, това показва, че той се е родилъ посрѣдъ нощь. Казано е: „Всѣки, който иска да ме послѣдва, трѣбва да се откаже отъ себе си“. Човѣкъ може да се откаже отъ себе си, само когато се ражда. Значи, само малкитѣ дѣца могатъ да се откажатъ отъ себе си. Христосъ е казалъ: „Оставете дѣцата да дойдатъ при мене“!“ Тъй щото Христовото учение е само за дѣцата, за младитѣ хора. Чудно е, когато проповѣдватъ на хората да се самоотрекатъ. За самоотричане може да се говори само на дѣцата, или ни младитѣ хора, но не и на старитѣ. Кажешъ ли на стария човѣкъ да се самоотрече, той ще ти отговори: „синко, не ми говори такива дѣтински приказки! Годинитѣ, които нося на гърба си, разбиратъ живота по-добрѣ отъ тебе. Човѣкъ трѣбва да си има кѫщичка, парички, знание. Ти си още младъ и зеленъ, главата ти нищо не е патила; ти още нищо не знаешъ и не разбирашъ живота“. Правъ е този старъ, мѫдъръ човѣкъ. За него е така, но дѣцата нито отъ кѫщи се нуждаятъ, нито отъ пари, нито отъ знания. Тѣ за нищо не мислятъ; каквото имъ се каже, вѣрватъ. Дѣцата естествено вървятъ въ правия пѫть. Като съберете опитноститѣ на старитѣ и на младитѣ, ще имате живота въ неговата завършена форма. Само по този начинъ ще го разберете. Сега, малкото дѣте като отиде, при дѣдо си, той започва да му проповѣдва своята философия, но съ това разваля дѣтето. Азъ уподобявамъ туй положение съ слѣдния образъ: посадишъ едно дърво на кръстопѫть и, какъвто добитъкъ мине покрай него, всички се търкатъ въ кората му. Не се минава дълго врѣме, и гледашъ, кората на това дърво започва да се охлузва, и то се осакатява. Не, това дърво трѣбва да бѫде далечъ отъ кръстопѫтя. Слѣдователно, когато се говори на хората за възвишенъ идеалъ, тѣ не трѣбва да бѫдатъ поставени на кръстопѫть. Свѣтътъ е кръстопѫть, работилница; щомъ свършимъ работата си въ тази работилница, ще се отдѣлимъ далечъ отъ нея, на почивка нѣкѫдѣ, дѣто има радость и щастие. Кое дава радость на човѣка? Паритѣ ли? — Не. Въ ума на майката седи нейното малко дѣте, което ѝ създава радость. Въ ума на учителя седи неговиятъ ученикъ, когото той обича. Въ ума на бащата седи неговиятъ синъ, когото той обича. Въ ума на свещеника седи нѣкой отъ неговитѣ пасоми, когото той обърналъ къмъ Бога. Всѣки човѣкъ има поне една душа, която обича. И тогава всички нѣща придобиватъ смисълъ по причина на това, което човѣкъ обича. Нѣкой казва: човѣкъ трѣбва да обикне нѣкого и да се ожени за него. Що е женитба? Може ли да се нарече женитба впрѣгането на два вола въ една кола? Това не е никаква женитба. Женитбата има дълбокъ смисълъ. Днесъ, обаче, както впрѣгатъ два вола заедно, така впрѣгатъ и двама души, мѫжъ и жена, да каратъ заедно кола и казватъ, че тѣзи млади хора сѫ женени вече. Да, но работата по този начинъ не върви. Това не е Божествено. За въ бѫдеще, който иска да води разуменъ животъ, като вземе два вола, той ще ги поглади по главата, ще имъ покаже хомота, и ако тѣ пожелаятъ да му слугуватъ, сами ще си турятъ главитѣ въ хомота. Тогава той ще впрегне колата си, ще се качи на нея и заедно съ тѣхъ ще отиде на нивата. Тогава и воловетѣ ще бѫдатъ разумни. Като свърши работата си, господарьтъ ще извади хомота на воловетѣ, ще ги помилва по главата, ще цѣлуне челата имъ и ще ги заведе въ дама на почивка. Тѣхнитѣ дамове ще бѫдатъ чисти, съ голѣми врати и прозорци, които ще се освѣтяватъ добрѣ. Въ дамоветѣ нѣма да има никакви извержения, никакви нечистотии. Тѣ ще бѫдатъ така чисти, както сѫ чисти днесъ кѫщитѣ на хората. Казвате: защо ни говорите такива нѣща? Питамъ: нечистъ ли намирате този разговоръ? Колко пѫти човѣкъ седи дома си и какви нечисти работи той замисля! Колко прѣстѫпления се вършатъ днесъ по домоветѣ! Колко пѫти е билъ разрушаванъ еврейскиятъ храмъ! Защо? — За прѣстъпленията на хората. Защо се разрушаватъ и съврѣменнитѣ храмове? Днесъ Богъ не търпи никакви прѣстѫпления. Всѣка кѫща, въ която е извършено и най-малкото прѣстѫпление, тя трѣбва да се разруши! Защо умиратъ хората? — За прѣстъпленията, коиито вършатъ. Тѣлото се разрушава отъ най-малкото прѣстѫпление, което се върши въ него. Човѣшкиятъ умъ и човѣшкото сърце се разрушаватъ отъ най-малкитѣ прѣстѫпни мисли и чувства, които се зараждатъ въ тѣхъ. Гениалностьта на човѣка може да изчезне само отъ едно малко неизправено прѣстѫпление. Като се разруши цѣлиятъ човѣкъ, какво ще остане отъ него? Съврѣменната философия се заключава само въ отричане на нѣщата. Навсѣкѫдѣ се проповѣдва: това не прави, онова не прави; това не яжъ, онова не яжъ! Отгорѣ на всичко това казватъ: трѣбва да се възпита младото поколѣние! Какъ ще се възпита? Като онзи кривъ ракъ, който казалъ на сина си: „Синко, ти не трѣбва да вървишъ накриво, като дѣдо си и баба си, ще вървишъ право, както вървятъ хората. — Добрѣ, татко, ти ми покажи, какъ трѣбва да вървя. Ти ми прѣдай първия урокъ! Бащата тръгва напрѣдъ, да покаже на сина си, какъ да върви. — Татко, това е стариятъ, кривиятъ пѫть, по който ние вървимъ. Покажи ми правия пѫть! По същия начинъ днесъ всички хора казватъ: да се самоотречемъ. Питамъ: ако дадешъ нѣкому 1000 лева, това самоотричане ли е? Самоотричането е великъ вѫтрѣшенъ процесъ. Нѣкои мислятъ, че като се самоотрекатъ, тѣ ще изгубятъ всичко. Да се самоотречешъ, значи да придобиешъ това, което никой въ свѣта не може да ти даде. Ако се самоотречешъ като жабата, която е живѣла въ локвата и отива да живѣе въ океана, това самоотричане има смисълъ. Ако се самоотречешъ отъ своя животъ като птица и започнешъ да живѣешъ като млѣкопитаеще, и това самоотричане има смисълъ. Ако се самоотречешъ, като млѣкопитаеще и започнешъ да живѣешъ като човѣкъ, и това самоотричане има смисълъ. Ако се самоотречешъ отъ живота си като човѣкъ и се качишъ въ по-висока область, въ областьта на ангелитѣ или други висши сѫщества, и това самоотричане има смисълъ. Ние не считаме, че самоотричането се заключава въ неразумно раздаване на богатството ни. Ако искамъ да раздамъ паритѣ си, придобити съ честенъ трудъ, азъ ще ги дамъ на нѣкой честенъ, разуменъ човѣкъ, а не на нѣкой крадецъ или пияница. Ако рѣша да ги дамъ на такъвъ човѣкъ, това ще сторя само при слѣдното условие: ако той ми обѣщае, че ще употрѣби паритѣ само за своето повдигане. Злоупотрѣби ли съ тѣхъ, той ще ослѣпѣе, ще оглушее и ще онѣмѣе. Това ще бѫде наказанието на всѣки, който не изпълни своето обѣщание. Ето, Господъ ни е далъ въ свѣта пълна свобода и ни казва: „Азъ ви давамъ живота, съ който можете да разполагате, както искате. Почнете ли, обаче, да ядете и пиете безразборно, да изтощавате силитѣ си, нещастията и страданията ще се нижатъ едно слѣдъ друго върху васъ“. Приложимъ ли Божия Законъ въ живота си, всички нещастия и страдания ще избѣгатъ отъ насъ. Нима управляващитѣ въ една държава не могатъ да приложатъ този законъ въ икономическия животъ? — Могатъ, но не искатъ, понеже още вѣрватъ, че има лесенъ пѫть въ живота, който ще ги доведе до желаното щастие. Нѣма другъ пѫть освѣнъ Божествениятъ. Прѣди всичко, въ свѣта трѣбва да се яви такава религия, въ която хората да повѣрватъ абсолютно. Не мислете, че тази религия ще се изработва отсега нататъкъ. Тя е сѫществувала още отъ врѣмето на първия човѣкъ; тя сѫществува и сега. На тази религия сѫ служили всички хора, които сѫ завършили своето развитие на земята. Тази религия ще бѫде обща за цѣлото човѣчество. Казвате: Царството Божие на сила не се взима. Нѣкои хора на сила ще бѫдатъ турени въ Царството Божие, а които не искатъ и на сила, ще ги утаятъ. Какво значи утаяването? — Потъване дълбоко нѣкѫдѣ, да чакатъ тамъ своето врѣме, докато най-послѣ сами се убѣдятъ, че трѣбва да вършатъ волята Божия. Когато се казва, че Христосъ се чудилъ за невѣрството на хората, това подразбира, че Той се е чудилъ, защо, именно, хората не вършатъ волята Божия. Човѣкъ първо трѣбва да бѫде полезенъ на себе си, т. е. на всичко възвишено и благородно въ себе си, за да почувствува онази дълбока вѫтрѣшна радость. Това е първиятъ лѫчъ на неговото изгрѣваще слънце. Всѣки, който излиза отъ тунела и срѣща първия лѫчъ на слънцето, той изпитва голѣма радость, че е излѣзълъ отъ долината на своя животъ. Казвамъ: всѣки човѣкъ трѣбва да изпита тази радость. Мнозина се съмняватъ въ това, което имъ се говори, и се запитватъ: наистина, коя религия е най-права — Христовата, Мойсеевата, тази на Буда или на Мохамеда? — Всичко, каквото сѫ учили и проповѣдвали тѣзи хора е право, но намѣрете чистото Мойсеево учение; намѣрете чистото Христово учение и разберете неговия смисълъ и духъ; намѣрете чистото учение на Буда, на Мохамеда и извадете дълбокия смисълъ въ тѣхъ. Право е и това, което съврѣменнитѣ философи учатъ, но трѣбва да се разбере дълбокиятъ смисълъ на тѣхнитѣ учения. Между Мойсея и Христа нѣма никакво противорѣчие въ основния законъ, който тѣ сѫ проповѣдвали. Сѫщо така между Христа и Буда нѣма никакво противорѣчие. Общото и най-главно въ всички тия учения е слѣдното: Безъ Любовь животъ не може да сѫществува. Безъ Бога свѣтлина не може да има. Тия велики хора сѫ проповѣдвали за Бога, но рекатъ ли хората да приложатъ това учение въ ежедневния си животъ, тѣ вече го изопачаватъ, защото иматъ смѫтно понятие за Бога. Тѣ искатъ да видятъ Бога вънъ нѣкѫдѣ. Искате ли да видите Бога отвънъ, вие се намирате въ заблуждение. Какъ ще Го видите отвънъ? Той прониква цѣлия свѣтъ, всички видими и невидими слънца, и ако рече да ви се прѣдстави отвънъ, ще трѣбва да напусне цѣлия козмосъ. Така ли искате да видите Бога? Благодарете да видите даже най-малкото проявление на Бога. Той ще изпрати при васъ единъ малъкъ лѫчъ, една малка свѣтлинка въ видъ на нѣкой ангелъ или друго нѣкое още по-малко сѫщество. Да видишъ Бога, то е все едно да придобиешъ една малка свѣтлинка. И тогава, като те види Господъ съ тази малка свѣтлинка, ще те запита: защо носишъ тази свѣтлинка? Ти ще отговоришъ: Господи, досега бѣхъ въ тъмнина. Едва освѣтлявахъ пѫтя си съ своята стара вощеница, но откакъ Те видѣхъ, оставямъ вощеницата настрана, нека си догаря, а азъ ще си служа съ новата свѣтлина, която Ти запали въ мене. Кажете ли така, скоро слѣдъ това ще дойде съмнѣнието, и вие ще кажете: нека оставя и тази свѣтлинка настрана, ще я взема, когато ми потрѣбва, при трудни условия. Защо ще я нося постоянно съ себе си? Ето, и слънцето всѣки день изгрѣва и залѣзва. Вѣрно е, въ физическия свѣтъ слънцето изгрѣва и залѣзва, но въ Божествения свѣтъ слънцето никога не изгрѣва и не залѣзва. Въ материалния свѣтъ, въ който живѣемъ, ние се намираме прѣдъ илюзията, че слънцето изгрѣва и залѣзва, но ако се качимъ високо въ пространството, ще видимъ, че слънцето се движи непрѣкѫснато отъ сѣверъ къмъ югъ, безъ да изгрѣва и залѣзва. Сѫщо така и на слабитѣ въ вѣрата се вижда, че у Бога има извѣстни противорѣчия. Това се дължи на събралитѣ се облаци въ тѣхния умъ. И тъй, всички хора сега се нуждаятъ отъ истинското знание, което да ги обнови, да ги подмлади. Азъ наричамъ младъ човѣкъ онзи, който никога не се дразни, който е постоянно веселъ и живѣе безъ съмнѣния. Азъ наричамъ младъ човѣкъ онзи, който е готовъ на всѣкакви услуги, който вѣрва на всичко. Той не е суевѣренъ, но на всичко хваща вѣра. И десеть пѫти да го излъжешъ, той те изслушва и казва: говори ми истината! Говори на моя езикъ, а не на езика на старитѣ, защото азъ не разбирамъ този езикъ. Тъй щото, ако искашъ да излъжешъ нѣкого, лъжи стария човѣкъ. Най-много се лъжатъ старитѣ хора, които мислятъ, че никой не ги лъже. Историята е пълна съ такива примѣри. Най-много се лъжатъ старитѣ хора и старитѣ светии. Въ историята на християнския животъ има много примѣри за светии, които мислятъ, че служатъ вѣрно на Бога. Като видятъ нѣкоя млада мома, започватъ да ѝ проповѣдватъ за Бога, за Христа и не забѣлѣзватъ, какъ се влюбятъ въ нея и пропадатъ въ чернитѣ ѝ очи. Защо пропадатъ? — Тѣ не трѣбваше да пущатъ младата мома да излѣзе вънъ отъ тѣхъ. Тя трѣбваше да влѣзе въ тѣхъ вѫтрѣ, като часть отъ цѣлото. Като пропадне нѣкой светия, послѣ казва: съблазни ме тази мома. Този светия не знаеше закона, какъ да пусне младата мома да живѣе въ него, и затова я остави вънъ отъ себе си. Той казва: какъ ще пусна това зло въ мене, да ме изкуси? Казвамъ: ако оставишъ злото вънъ отъ себе си, тогава, именно, то ще те съблазни. Има единъ важенъ законъ въ живота, който всички трѣбва да знаете. Той е слѣдниятъ: добриятъ човѣкъ всѣкога си остава добъръ. Има начинъ за познаване на хората, дали тѣ сѫ добри, или не. Какъвъ е този начинъ? — Пусни ги въ себе си. Пуснешъ ли добрия човѣкъ въ себе си, той никога нѣма да те съблазни. Българинътъ казва: този човѣкъ ми прилѣга нѣкакъ си на сърцето. — Щомъ ти прилѣга, ще го пуснешъ въ сърцето си. Това ще ти донесе радость и веселие. Въ това седи великата Божествена наука. Има хора, на които душата е отворена и които сѫ готови за всѣкаква услуга. Красива е човѣшката душа! И животнитѣ понѣкога иматъ такива състояния, когато сѫ отворени разположени къмъ всички и готови да слѣдватъ подиръ човѣка, като разумни сѫщества. Често котката, която минава за голѣма егоистка, върви подиръ човѣка, като кученце. Отъ признателность къмъ човѣка тя е готова на всѣкакви услуги, стига да почувствува, че той дѣйствително я обича. Щомъ схване, че ти я обичашъ, тя е готова да направи много нѣщо заради тебе. Има много примѣри, отъ които се вижда, какъ котки сѫ спасявали своитѣ господари. Тѣ сѫ ясновидци и често прѣдчувствуватъ нещастието, което има да стане въ нѣкоя кѫща. Напримѣръ, котката прѣдчувствува пожара, който ще стане въ кѫщата на господаря ѝ, и тогава тя започва да дращи, да мяучи на вратата му, да го събуди, за да вземе мѣрки противъ пожара. Като го събуди, тя започва да го бута, да му обръща внимание къмъ мѣстото, дѣто дими. И най-послѣ, той, като се озърта натукъ-натамъ, забѣлѣзва, че дими нѣкѫдѣ въ кѫщата, взима мѣрки, и пожарътъ се прѣдотвратява. Ако той не обичаше котката си, тя нѣмаще да го събуди, и пожарътъ щѣше да избухне. Тя казва: понеже ме обичашъ, азъ ще те спася съ дарбата, съ която разполагамъ. Казвамъ: Христосъ се чудѣше за невѣрството на хората, но и ние още се чудимъ, дали Христосъ е Синъ Божий, или не е. Всички религиозни хора, всички богослови разрѣшаватъ сега, именно, този въпросъ и казватъ: Христосъ е дошълъ да спаси свѣта. По кой, начинъ го е спасилъ, това не е важно, но Христосъ казва: „Ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ, т. е. ако Божията Мѫдрость прѣбѫдва въ васъ, Азъ и отецъ ми ще дойдемъ у васъ, и жилище ще направимъ. Тогава азъ ще ви се изявя“. Сега за всинца е необходимо чиста, абсолютна вѣра. Какво по-хубаво отъ това, да нѣмашъ петь пари въ джоба си и да седнешъ нѣкѫдѣ замисленъ, вдълбоченъ въ себе си, безъ да трепне окото ти отъ това положение. Защо? — Ти знаешъ, че има нѣкой да те обича. Въ такива случаи вие седите и си казвате: никой не ме обича. Не, вие не говорите Истината. Споредъ моитѣ изчисления, азъ зная, че въ този моментъ на земята има около два милиярда хора, които могатъ да те обичатъ. Ако обърнете погледа си къмъ небето, и тамъ ще намѣрите много души, които сѫщо така могатъ да ви обичатъ. Мнозина казватъ: моятъ животъ е безсмисленъ, нѣма кой да ме обича. Какъ може животътъ на едно сѫщество да е безсмисленъ? Този животъ ви е даденъ отъ Бога. Достатъчно е да отправите своето радио къмъ небето или къмъ пространството и ще намѣрите хиляди сѫщества, които могатъ да ви отговорятъ. И днесъ Христосъ се чуди на съврѣменнитѣ хора, че не имъ идва на умъ да отправятъ своето радио къмъ невидимия свѣтъ, а се обезсърдчаватъ, отчайватъ и казватъ, че животътъ имъ нѣма смисълъ, че нѣма кой да ги разбира. Питамъ: вие, които искате отъ другитѣ хора да ви разбиратъ, разбрахте ли Господа? Вие разбрахте ли ангелитѣ и светиитѣ? Ако вие не сте разбрали нито Господа, нито ангелитѣ, нито светиитѣ, какъ искате другитѣ хора да ви разбератъ? Казвате: ама ние сме повѣрвали вече въ Господа. — Азъ не правя въпросъ за това. — Ние сме християни, благородни хора сме. — И по това не правя никакъвъ въпросъ. Едно ви недостига още: да се почудите на себе си, че отъ толкова хиляди години живѣете на земята и още не можете да повѣрвате. Азъ наблюдавамъ, какъ съмнѣнието си пробива пѫть между младото поколѣние и ги прави преждеврѣменно стари. Дойде нѣкое малко дѣте при мене и ме гледа изпитателно, дали искрено говоря Истината, или не. Дѣдо му го е научилъ да не вѣрва и да се съмнява, и то преждеврѣменно е остарѣло. Често съмъ правилъ слѣдния опитъ съ малкитѣ дѣца. Дойде при мене дѣтето, гледа ме изпитателно, съ съмнѣние, защото дѣдо му е въ него. Азъ се приближа къмъ него, помилвамъ го нѣколко пѫти по главата и му казвамъ: слушай, сега ще ти говоря братски. Не се съмнявай въ мене, и ние ще се разберемъ. Като се освободи отъ влиянието на дѣдо си, то започва да ме гледа съ довѣрие и да ме слуша. Азъ продължавамъ да му говоря: слушай ме, азъ говоря Истината, която ще провѣришъ лесно; ти ще опиташъ и моето учение, ще опиташъ учението и на дѣдо си. — Какъ ще ги опитамъ? — При моето учение винаги ще имашъ топла чорбица, а при учението на дѣда си — студена чорбица; при моето учение винаги ще имашъ топълъ хлѣбецъ, току-що излѣзълъ отъ фурнята, а при учението на дѣдо си ще имашъ мухлясалъ хлѣбецъ. Моето учение прави хората честни, достойни, безъ никакви хитрини. Дойде нѣкой при мене, иска да му направя нѣкаква услуга, да му помогна съ нѣщо. Азъ се замисля. — Какво мислишъ?— Азъ се вдълбоча въ себе си и мислено се обръщамъ къмъ Господа, да ми каже, по какъвъ начинъ да направя добро на този човѣкъ. За мене не е мѫчно да му дамъ една сума отъ 100, 200, 300 или 1,000 лева, но дали това е доброто, отъ което се нуждае неговата душа? Важно е така да му направя добро, че съ нищо да не уроня неговото честолюбие. Като дойде при мене нѣкой честенъ и крайно честолюбивъ човѣкъ, ще му кажа: на еди-кое си мѣсто въ гората има единъ камъкъ. Дигни камъка, измѣри отъ него около 20 м. разстояние на изтокъ и започни тамъ да копаешъ. Като копаешъ извѣстно врѣме, ще намѣришъ въ земята заровено гърне съ злато. Извади гърнето, вземи, колкото злато ти трѣбва, и слѣдъ това по сѫщия начинъ зарови гърнето. На сѫщото мѣсто има и друго гърне, което по никой начинъ нѣма да пипашъ. Този човѣкъ ми благодари и отива на опрѣдѣленото мѣсто въ гората, да си вземе малко злато и да посрещне нуждитѣ въ живота си. — Нѣма защо да благодари на мене. Тѣзи пари сѫ на единъ човѣкъ, който е заминалъ за онзи свѣтъ прѣди стотина години, но понеже се чувствува вързанъ съ тѣзи пари, иска да се освободи отъ тѣхъ, като помага на бѣдни, нуждаещи се хора. Ти ще му благодаришъ и ще се помолишъ за него. Казвате: защо ни залъгва този човѣкъ съ тия пари? — Това е само за изяснение на мисъльта ми. Гърнето е въ васъ. Всѣки човѣкъ има извѣстно количество злато въ себе си. И той външно може да бѫде толкова богатъ, колкото органическо злато има въ кръвьта си. Има хора, които и да придобиятъ богатства, пакъ ще осиромашеятъ. Единъ американецъ, бѣденъ говедарь, получава съобщение нѣкѫдѣ отъ Америка, че вуйчо му, голѣмъ милионеръ, умрѣлъ и му оставилъ наслѣдство шесть милиона долари. Той отишълъ да получи наслѣдството си и веднага ударилъ на разкошенъ животъ: напусналъ селото си, напусналъ работата си и започналъ налѣво-надѣсно да дава угощения, вечери, веселби. Прѣкарвалъ врѣмето си въ ядене и пиене, и слѣдъ шесть мѣсеца само провалилъ всичкото си богатство, като останалъ пакъ бѣденъ говедарь, какъвто билъ по-рано. Нѣкой казва; азъ искамъ да бѫда богатъ. — Като американскиятъ говедарь ли? — Искамъ да съмъ ученъ. — Като американскиятъ говедарь ли? Богатството има смисълъ, ако то може да освободи човѣка отъ всички негови пороци и заблуждения, и по този начинъ да отвори душата му като изворъ, който постоянно блика и раздава отъ своето богатсво на всички. Богатиятъ човѣкъ трѣбва да бѫде безкористенъ, като планински изворъ. Тогава всѣки жаденъ пѫтникъ ще уталожи жаждата си отъ неговата чиста, кристална вода. Водата на този изворъ прѣдставлява Божественото, което трѣбва да се прояви въ всѣки човѣкъ. И тъй, отъ всички хора сега се изисква абсолютна вѣра! Мѫчнотиитѣ въ живота сѫ малки, но необходими спънки, да покажатъ, доколко вѣрата на всѣки е заякнала. Заболи ви кракъ, напримѣръ. Не викайте лѣкарь, опитайте да си помогнете сами. Ако не можете сами да си помогнете, обърнете погледа си нагорѣ, къмъ истинския лѣкарь, и Той ще ви помогне. Хване ви ревматизъмъ. Вие ще му кажете: азъ ще ти дамъ едно угощение за добрѣ дошълъ, но слѣдъ това ще бѫдешъ тъй добъръ, да напуснешъ тѣлото ми. Тукъ не ти е мѣстото. Кажете ли на ревматизъмъ си така, ще видите, че той въ скоро врѣме ще излѣзе вънъ отъ организма ви. Заболи ви глава, пакъ ще кажете: споредъ вѣрата, която имамъ, искамъ да прѣстанатъ болкитѣ въ главата ми. Като правите тѣзи опити, така само ще познаете, доколко вашата вѣра е силна. Когато новото учение се възприеме отъ всички хора, лѣкаритѣ, свещеницитѣ, проповѣдницитѣ ще се пенсиониратъ отъ старата работа и ще имъ се даде нова работа: лѣкуване по новия начинъ, свещенодѣйствие по новия начинъ, проповѣдване — по новия начинъ. Кой е този новъ начинъ? — Начинътъ на Любовьта. Когато казваме, че човѣкъ трѣбва да работи съ Любовь, а не съ пари, ние подразбираме, че въ него не трѣбва да сѫществува желанието да му се плаща. Той трѣбва да работи съ любовь, а какъ ще се възнагради работата му, това за него не е важно. Това е грижа на онѣзи, за които той работи. Който работи за Бога и мисли, че трудътъ му трѣбва да се възнагради съ пари, той се самоунижава. Ако нѣкой лѣкарь лѣкува въ името на Бога, отъ него трѣбва да излиза голѣма сила. Казва се въ Писанието, че една болна жена се докоснала до дрехата на Христа и усѣтила да излиза отъ Него голѣма сила. Съ колко лева може да се заплати тази сила? — Тя струва много. Слѣдователно, ако болниятъ мисли, че се изплатилъ напълно като даде, 100, 150 или 200 лева на такъвъ единъ лѣкарь, той се самоизлъгва. Като оздравѣе, болниятъ трѣбва да каже на лѣкаря: братко, благодаря ти, че ме излѣкува. Приеми отъ мене това малко възнаграждение, което едва ще посрещне разноскитѣ, които си направилъ за мене, ти идеше отдалечъ да ме лѣкувашъ. Обаче, азъ ще ти бѫда признателенъ и ще вървя по твоя пѫть, ще служа на Бога и на ближнитѣ си съ любовь. Така ще постѫпи всѣки, който иска да върви въ пѫтя на Любовьта. Казвате: ние можемъ да живѣемъ и безъ пари. Да живѣемъ безъ пари, подразбирамъ да имаме знания, да знаемъ изкуства, да имаме добри и правилни отношения съ хората, да сме готови на разумни жертви. Започне ли човѣкъ да свири на цигулка и слѣдъ нѣколко часа се умори, той трѣбва да си почине. Какъ? — Като смѣни свиренето съ нѣщо по-лесно. Той ще започне да пѣе, ще се прояви и като добъръ пѣвецъ. Щомъ се умори да пѣе, ще започне да проповѣдва. Ако се умори и като проповѣдникъ, ще отиде между бѣднитѣ, страдащитѣ хора, да прави добрини. Умори ли се и отъ тази работа, ще вземе една мотика и ще отиде на нивата да копае или да насади нѣколко плодни дръвчета. Значи, човѣкъ трѣбва да разнообразява работата си, да прави диверсия, т. е. да прѣминава отъ една работа въ друга, и по този начинъ да си почива. При сегашнитѣ условия ние не трѣбва да изкореняваме старитѣ дървета, но да ги присаждаме съ нови, облагородени присадки. Ние не трѣбва да разрушаваме старата си кѫща, докато не направимъ нова, по-хубава и по-солидна. Нѣкой казва: моята колиба е стара, ще я разруша. Докато не си съградишъ нова, поне десеть пѫти по-хубава отъ старата, не напущай старата. Поживѣй си още малко врѣме въ нея! Сѫщото се отнася и до вѣрата. Докато не си създадете нова вѣра и не уякнете въ нея, дръжте старата. Всѣки день присаждайте на нея нѣщо ново и отглеждайте грижливо тѣзи присадки, докато тѣ заякнатъ и могатъ да издържатъ на всички бури и вѣтрове. Когато Христосъ дойде на земята, Той донесе нѣщо ново и въ науката, и въ религията, и въ изкуствата, което и досега продължава да се разработва, докато дойде единъ день всичко да се приложи въ цѣлокупния животъ. Казвамъ: Божественото учение изисква вѣра, която да произтича отъ закона на Любовьта. Когато обичаме Бога, ние имаме абсолютна вѣра. Поколебае ли се Любовьта ни, и вѣрата ни се поколебава. Христосъ се чудѣше за невѣрството на хората. Невѣрството показва, колко е любовьта на хората. Любовьта на съврѣменнитѣ хора е много малка. Днесъ синътъ не е благодаренъ отъ бащата, и бащата не е благодаренъ отъ сина; дъщерята не е благодарна отъ майката, и майката не е благодарна отъ дъщерята. Учительтъ не е благодаренъ отъ ученицитѣ си, и ученицитѣ не сѫ благодарни отъ учителя си. Управляващитѣ не сѫ доволни отъ подчиненитѣ си; и подчиненитѣ не сѫ доволни отъ управляващитѣ. Въ цѣлия свѣтъ сѫществува недоволство. Въ умоветѣ на всички хора има голѣмо брожение. Тѣ нѣматъ тази тъй необходима за живота абсолютна вѣра. Защо? Защото Любовь нѣматъ. Хората още не сѫ възприели и приложили въ живота си Божията Любовь. Навсѣкѫдѣ въ свѣта сѫществува насилие. Насилието е законъ на ада. Небето се управлява отъ закона на Любовьта, на Мѫдростьта и на Истината, а свѣтътъ, адътъ — отъ два закона: законътъ на страха и законътъ на наказанието. Грѣшникътъ се плаши само отъ тѣзи два закона. Плаши ли се човѣкъ отъ тѣзи закони, той е въ ада. Иска ли той да излѣзе отъ ада, нека се подчини на тритѣ основни закона, които управляватъ небето, т. е. възвишения и разуменъ свѣтъ. Тѣзи закони ще освободятъ човѣка отъ робство, ще внесатъ въ него абсолютна чистота и невинность, ще го направятъ пъргавъ, като дѣте, свѣтълъ като ангелъ. Всички можемъ да бѫдемъ млади. И тъй, днесъ пожелавамъ на всички да станатъ млади, да хвърлятъ старитѣ си дрехи, да хвърлятъ мустацитѣ и брадата си, коренно да се видоизмѣнятъ. Тѣлата ви да станатъ пластични и вѫтрѣшно красиви, като на малки дѣца. Постигне ли се това, нека дойде другото очудване: какъ станаха тия хора толкова красиви? И тогава ние ще отговоримъ: всѣки, който служи на Любовьта, на Мѫдростьта, на Истината и на Доброто, може да стане външно и вѫтрѣшно красивъ, да се подмлади, да заживѣе чистъ и светъ животъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 6 февруари, 1927 год. въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Едно стадо „И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Иоана 10:16 Отъ памтивѣка още между всички органически сѫщества се забѣлѣзва стремежъ къмъ обединение. Този стремежъ отчасти може да се уподоби на групирането на овцитѣ въ едно стадо. Овцитѣ се намиратъ въ стадно състояние, но това още не опрѣдѣля стадото. Обаче, стадното състояние изключва всѣкакво съзнание. Защо? — Защото въ стадно състояние може да се намиратъ и пѣсъчнитѣ зрънца, които нѣматъ съзнание. Но обединението, като съзнателенъ процесъ, прѣдставлява вѫтрѣшенъ стремежъ въ всѣко живо сѫщество. Всѣко сѫщество се стреми да се обедини, да се съсрѣдоточи къмъ нѣщо. Казвамъ: ние говоримъ за ума, за сърцето, за волята, за душата и за духа на човѣка, но дѣ е въ сѫщность човѣкътъ? Ще кажете, че човѣкъ се намира въ тѣлото си. Ако човѣкъ се намира въ тѣлото си, неговото тѣло трѣбва да бѫде всѣкого бодро, никога да не отпада, а ние виждаме, че то отпада. Ако човѣкъ се намира въ очитѣ си, тѣ никога не трѣбва да се затварятъ, а ние виждаме, че очитѣ се затварятъ. Ако човѣкъ е въ ушитѣ, тѣ никога не трѣбва да оглушаватъ, а ние виждаме, че ушитѣ понѣкога оглушаватъ. Ако човѣкъ живѣе въ мозъка, мозъкътъ никога не трѣбва да прѣкѫсва процеса на мисленето, а ние виждаме случаи, когато мозъкътъ на човѣка се парализирва, не може да мисли. Значи, въ човѣшкото тѣло нѣма опрѣдѣлено мѣсто, на което можемъ да посочимъ, че тукъ или тамъ живѣе човѣкътъ. Обаче, човѣкъ се проявява чрѣзъ своето тѣло. Всѣко мѣсто, прѣзъ което се проявява човѣкътъ, ние наричаме „сѫщина на разумния животъ“. Който знае това мѣсто, той е придобилъ закона на безсмъртието. Силата на човѣка седи въ вѫтрѣшното единение, вѫтрѣшното единство, до което той е достигналъ. Това мѣсто въ човѣка е недостѫпно. Всѣки, който е придобилъ вѫтрѣшното единство въ себе си, той се отличава съ дълбокъ вѫтрѣшенъ миръ, съ голѣмо равновѣсие. Никакви външни промѣни не съ въ състояние да разклатятъ мира и равновѣсието на този човѣкъ. Днесъ всички хора се подаватъ на външнитѣ промѣни: срѣщате единъ човѣкъ веселъ, разположенъ, но слѣдъ нѣколко часа разположението му изчезва; срѣщате другъ човѣкъ здравъ, бодъръ, слѣдъ нѣколко часа го виждате посърналъ, боленъ. При тѣзи промѣни въ състоянието на човѣка, не може да има единство нито въ мислитѣ, нито въ чувствата, нито въ дѣйствията му. Докато е здравъ, той мисли едно, като се разболѣе — мисли друго. Когато обича, той мисли да направи едно; когато мрази, той мисли да направи друго. Дѣ е човѣкътъ? Дѣто има обичь и умраза, тамъ истинскиятъ, разумниятъ животъ не се проявява. Тамъ има дѣятелность, има проява на човѣшкия животъ, но смисълътъ на живота не е въ контраститѣ. Казвате: азъ обичамъ еди-кой си човѣкъ. — Кое, именно, обичате въ него? — Ума. — Дѣ е умътъ на човѣка? То е все едно да ви запитатъ, кое е цѣнното въ Библията. Единъ ще посочи извѣстни мѣста отъ Библията, втори ще посочи други нѣкои и т. н. Обаче, важно е да се каже, кое мѣсто въ нея прѣдставлява единството, единението. Единението, единството се намира вънъ отъ Библията, а не вѫтрѣ въ нея. Сега, за изяснение на мисъльта си ще ви приведа слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че вие имате едно пиано, или единъ органъ. Това пиано за насъ е дотолкова важно, доколкото чрѣзъ него може да се прояви реалностьта или разумностьта на живота. Дѣ се крие тази разумность: въ самото пиано или нѣкѫдѣ извънъ него? — Разумностьта ще се прояви чрѣзъ онзи пианистъ и изпълнитель, който ще седне прѣдъ пианото, ще изсвири едно парче и слѣдъ това ще се оттегли настрана, а пианото ще остане сѫщо така безгласно и глухо, каквото е било и прѣди това. Значи, реалното, разумното не е нито въ пианото, нито въ неговитѣ клавиши, а въ натискане на клавишитѣ отъ нѣкое разумно сѫщество. Ще се разнасятъ хармонични звукове, а ние, които слушаме, казваме: еди-кой си свири на пиано. Значи, звуковетѣ, които се прѣдаватъ чрѣзъ клавишитѣ, сѫ отгласъ на разумното въ човѣка, който свири. Ето защо, когато нѣкой свири на пиано, напримѣръ, ние харесваме неговото свирене; другъ нѣкой свири — не ни харесва. Обикновено, когато обичаме нѣкого, ние харесваме всичко, каквото той прави: пѣе ли, говори ли, свири ли — ние намираме, че всичко е добро и хармонично. Законъ е това! Обичаме ли нѣкого, и глупоститѣ му търпимъ; не го ли обичаме, и Божествени работи да върши, казваме: това нѣщо не струва. Слѣдователно, разумнитѣ нѣща въ свѣта не се опрѣдѣлятъ отъ тѣхнитѣ външни качества, но отъ това, което е въ насъ, какъ ние гледаме на тѣзи нѣща. И тъй, каквото човѣкъ върши, трѣбва съзнателно да го проучва и наблюдава. За всѣко нѣщо той трѣбва да си дава отчетъ. Легне ли вечерь да спи, човѣкъ трѣбва да се запита: дѣ ще бѫда прѣзъ врѣме на съня? Дѣ отивамъ? Рече ли да говори, нека прослѣди, съ каква дума, съ каква мисъль започва разговора или рѣчьта си. Въ какво се проявява единството на вашитѣ мисли, чувства и дѣйствия? Мнозина оставатъ разрѣшението на този въпросъ въ бѫдещето и казватъ: като отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще се занимаваме съ тази работа. Сега ни занимаватъ по-близки до насъ въпроси. Да се мисли така, това е чисто материалистическо гледище. Онзи свѣтъ, за който говорѣте, е този свѣтъ, въ който сега живѣете. Нѣщата трѣбва да се разбирата по сѫщина, а не само по външната форма или състояние. Напримѣръ, казвате за нѣкой човѣкъ, че лицето му се измѣнило, че очитѣ му светнали, или пъкъ загаснали. Въ сѫщность, нито очитѣ на този човѣкъ сѫ свѣтнали, нито лицето му се е измѣнило. Когато очитѣ на човѣка изглеждатъ по-свѣтли, това показва състоянието на неговия умъ; когато пъкъ изглеждатъ по-тъмни, това показва състоянието на неговия стомахъ. Значи, има нѣкаква връзка между вѫтрѣшнитѣ състояния на човѣка и външното изражение на неговитѣ очи и лице, но сами по себе си очитѣ не могатъ да станатъ нито по-свѣтли, нито по-тъмни. Сѫщо така и клавишитѣ на пианото сами по себе си не могатъ да бѫдатъ музикални. Музикалностьта имъ седи вънъ отъ тѣхъ, въ лицето, което ще свири на пианото. Обаче, все пакъ има извѣстна връзка между пианиста и клавишитѣ. Той удря на клавишитѣ, които докосватъ извѣстни струни; тѣзи струни произвеждатъ извѣстенъ родъ трептения, които идатъ отъ специална срѣда. Значи, музиката не се произвежда на физическия свѣтъ, а въ единъ по-възвишенъ свѣтъ. По сѫщия начинъ, когато става въпросъ за възприемане на извѣстни образи и впечатления отъ външния свѣтъ, пакъ се извършва единъ скритъ, вѫтрѣшенъ процесъ въ насъ, слѣдъ което ние имаме прѣдстава за образа. Напримѣръ, вие виждате единъ човѣкъ и казвате: виждамъ единъ такъвъ и такъвъ човѣкъ и започвате да го описвате. Какъ става това виждане? Свѣтлината, която иде отъ този човѣкъ, пада въ очитѣ ви, дѣто се прѣчупва и послѣ отразява. По този начинъ свѣтлината се трансформира нѣколко пѫти въ вашитѣ очи, и вие получавате извѣстно впечатление за този човѣкъ, за този образъ и вече можете да го опишете съ най-голѣми подробности. Тъй щото, ако въ окото не става този вѫтрѣшенъ процесъ съ свѣтлината, по механически начинъ вие не бихте могли да получавате никакви впечатления отъ външния свѣтъ. Влѣзете ли въ интимна вѫтрѣшна връзка съ трептенията на свѣтлината, която излиза отъ даденъ човѣкъ, вие се свързвате съ него, създавате истинско, трайно приятелство въ вѣчностьта. Много отъ сегашнитѣ връзки между хората могатъ да се уподобятъ на състояния, прѣдизвикани отъ извѣстни болести у тѣхъ. Нѣкой човѣкъ страда, напримѣръ, отъ огненица, и въ това състояние той бълнува, говори за майка си, за баща си, за брата си, за сестра си, за нѣкои приятели, иска да ги види, но всичко това продължава, докато и огненото състояние трае. Мине ли болестьта, и връзкитѣ се прѣкѫсватъ. Подобно нѣщо прѣдставлява и ревностьта въ човѣка. Богатиятъ човѣкъ ревнува. Защо? — Да не взематъ кѫщата му. Учениятъ изобрѣтатель ревнува. Защо? — Да не открадне нѣкой изобрѣтението му. Религиозниятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своето вѣрую. Влюбениятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своята любовь. Изобщо, всички съврѣменни хора се страхуватъ за нѣщо, да не го изгубятъ. Питамъ: каква реалность може да сѫществува тамъ, дѣто има страхъ? Какво е това богатство, или каква е тази вѣра, любовь, които могатъ да се изгубятъ? Това не е нито богатство, нито вѣра, нито любовь. Това съ останки отъ архаическата епоха, а хората мислятъ, че иматъ любовь, че иматъ вѣра, или пъкъ че разполагатъ съ нѣкакво богатство. Питате: на какво се дължатъ тѣзи голѣми страдания въ свѣта? — Страданията се дължатъ на голѣмата разпокъсаность въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка. Или съ други думи казано: отсѫтствието на единство, на единение въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка произвеждатъ страданията. Дойде ли едно малко прѣпятствие въ живота на човѣка, то прѣдизвиква веднага прѣкъсване на неговитѣ мисли, тѣ пъкъ произвеждатъ прѣкъсване въ чувствата, и той започва да страда. Най-малкото съмнѣние също така създава страдания. Казвате: ние вѣрваме въ Бога. Питамъ: истинска, положителна вѣра ли е тази, която се прѣкѫсва отъ най-малкото съмнѣние? Всичко, което иде отвънъ и прѣкѫсва връзката въ нашитѣ мисли и чувства, е една самоизмама, която, обаче, показва, че ние още не сме дошли до сѫщностьта на нѣщата. Дойдемъ ли до сѫщностьта на нѣщата, и ние другояче ще дѣйствуваме. Тогава никой не ще може да постави граница между Бога и човѣшката душа. Когато Христосъ казва: „Овцитѣ, които Отецъ ми е далъ, никой не може да вземе отъ рѣката ми“, Той е подразбиралъ, именно, вѫтрѣшното единство, вѫтрѣшното единение. Слѣдователно, ние не трѣбва да се безпокоимъ отъ това, че нѣкой може да вземе вѣрата, или любовьта ни, или друго нѣщо. Всѣко нѣщо, което се взима отъ насъ, то е заблуждение. Радвайте се, че сте се освободили отъ едно заблуждение! Защо ви е това заблуждение? Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения. Има хора, които слѣдъ десетгодишенъ религиозенъ животъ ставатъ безвѣрници и казватъ: ние сме били заблудени досега. Добрѣ, че се освободихме отъ тѣзи заблуждения. Има случаи пъкъ, когато хора, които сѫ прѣкарали десеть години въ голѣмо безвѣрие, ставатъ религиозни и казватъ: добрѣ, че намѣрихме правия пѫть. Питамъ: кои отъ двѣтѣ категории хора сѫ дѣйствително на правия пѫть? — Нито еднитѣ, нито другитѣ. Защо? — Защото религиознитѣ хора сѫ попаднали точно на мѣстото на безвѣрницитѣ, а безвѣрницитѣ сѫ попаднали на мѣстото на религиознитѣ, но и еднитѣ, и другитѣ не сѫ убѣдени въ своитѣ възгледи. Утрѣ тѣ пакъ ще измѣнятъ, ще излѣзатъ отъ това положение. Това е едно прѣхвърляне, подобно на онова, което ученитѣ правятъ въ своята рѣчь. Тѣзи прѣхвърляния наричатъ вметнати изречения. Когато трѣбва да се говори Истината, въ съврѣменнитѣ хора се забѣлѣзва вѫтрѣшенъ страхъ, да не изгубятъ живота си, да не се лишатъ отъ сѫщностьта на нѣщата. Ако е въпросъ за изгубване на живота, или отъ лишаване на сѫщностьта въ живота, всичко това е отдавна загубено. Подъ думата „животъ“ се разбиратъ самостоятелнитѣ, благоприятнитѣ условия, при които душата може да се развива; подъ „смърть“ се разбира лишаване на душата отъ тия условия. Ако човѣкъ може да умре въ затвора отъ гладъ, или ако могатъ да отнематъ живота му, както соколътъ отнима живота на нѣкоя птичка, или вълкътъ на нѣкоя овца, какъвъ човѣкъ може да се нарече той? Обаче, трѣбва да се знае, че човѣкъ още не живѣе въ реалностьта. Ако една негова мисъль или едно негово чувство се проявява и изгубва, той не живѣе въ полето на реалностьта. Въ реалния животъ не ставатъ такива рѣзки промѣни. Този животъ е животъ на единство, животъ на безсмъртие. Единството е раятъ за човѣшката душа. За това единство мечтае всѣки човѣкъ и казва: слѣдъ смъртьта си ние ще отидемъ въ рая. Ще ви разкажа единъ анекдотъ за единъ свещеникъ и неговата несбѫдната надежда да отиде слѣдъ смъртьта си въ рая. Този свещеникъ казвалъ на своята попадия: „Ако се случи да умра по-рано отъ тебе, когато дойдешъ и ти въ другия свѣтъ, ще ме търсишъ въ рая, тамъ ще бѫда азъ, нѣкѫдѣ въ първитѣ редове“. И наистина, първо той умрѣлъ, а тя — нѣколко години слѣдъ него. Щомъ се видѣла въ другия свѣтъ, тя веднага тръгнала да търси попа. Първо отишла въ рая, прѣгледала навсѣкѫдѣ, но не видѣла никѫдѣ попа. Тя излѣзла оттамъ, и тръгнала да го търси на друго мѣсто. Най-послѣ отишла въ ада и тамъ го намѣрила. Като разглеждатъ този анекдотъ, мнозина се спиратъ върху факта, че свещеникътъ не могълъ да влѣзе въ рая; обаче, азъ се спирамъ върху факта, защо попадията, като могла да влѣзе веднъжъ въ рая, трѣбвало да излѣзе оттамъ и да търси попа, когото най-послѣ намѣрила въ ада. Значи, раятъ за нея, е нейниятъ свещеникъ“. Тя си казва: щомъ моятъ попъ не е въ рая, и азъ ще отида при него, макаръ и въ ада. Питамъ: какъвъ е този рай, въ който хората запазватъ помежду си сѫщитѣ отношения, каквито сѫ имали и на земята? Не е рай това мѣсто, което е пълно съ майки, бащи, попове, владици, патриарси и др. Между сѫществата на рая нѣма ни поменъ отъ такива отношения, каквито ние познаваме на земята. Ако запитате нѣкого отъ жителитѣ на рая, какво нѣщо е майка, баща, попъ, учитель, царъ или какво и да е друго титуловано лице, той нищо не може да ви каже, защото тамошнитѣ отношения се различаватъ коренно отъ отношенията между хората на земята. Когато се каже думата „царь“, ние веднага си прѣдставяме лице съ корона на главата, съ особена мантия, а около него цѣла свита отъ хора и войска. Когато се каже думата „владика“, ние веднага си прѣдставяме духовно лице, съ корона на главата, съ особена мантия, съ кръстъ и съ Евангелие въ рѫка. Обаче, въ всички тия нѣща нѣма единство, вслѣдствие на което цѣлото човѣчество живѣе въ заблуждения: въ науката, въ литературата, въ изкуството, въ философията, въ религията — навсѣкѫдѣ има заблуждения. Когато четемъ нѣкоя драма, или я гледаме прѣдставена на сцената, ние не се интересуваме толкова отъ актьоритѣ, колкото отъ автора на тази драма. Драмата, която той е написалъ, опрѣдѣля неговата възрасть, както и това, дали е жененъ, или не, при какви условия е живѣлъ и при какви условия създалъ своето произведение. Послѣ разглеждаме главнитѣ дѣйствуващи лица въ драмата, главнитѣ герои и виждаме, какъ авторътъ ги поставя въ трудни условия, които тѣ не могатъ да издържатъ, и въ края на краищата, се самоубиватъ. Тогава имаме вече трагедия. Кои сѫ подбудителнитѣ причини, зарадъ които героятъ трѣбва да умре? Казвате: такива сѫ днешнитѣ условия на животъ. Кое е по-добрѣ: героятъ да умре, или да остане живъ? Когато героятъ умира; съ тава авторътъ иска да произведе по-голѣмъ ефектъ върху чувствата на хората, за да имъ въздѣйствува. Когато героятъ умира, това показва нѣкаква слабость, нѣкаква животинска чърта въ характера му. Съ смъртьта на героя, вмѣсто да повдигне чувствата на хората, авторътъ ги развращава. Тѣ привикватъ къмъ убийства, къмъ груби прояви, къмъ насилие. Ако героятъ не би умрѣлъ, това ще подѣйствува по-добрѣ върху читателитѣ на дадена драма или трагедия. Геройството на човѣка седи въ понасяне на всички мѫчнотии и страдания. Другъ авторъ пъкъ ще вземе единъ отъ героитѣ си и ще го постави въ положението на крадецъ: ще открадне нѣкаква голѣма сума, за която ще го затворятъ, ще го оковатъ и така ще пролежи въ нѣкой затворъ цѣли 20 — 30 години, слѣдъ което ще излѣзе, безъ да се разкае. Питамъ: каква цѣль прѣслѣдва авторътъ съ тази своя идея? Той иска да изнесе прѣдъ свѣта лошитѣ послѣдствия отъ прѣстъпленията, но и съ това нищо не се постига. Слѣдъ всичко това прѣстъпленията се увеличаватъ, убийствата — сѫщо. На съврѣменния свѣтъ трѣбва да се изнесатъ контраститѣ на живота, т. е. това, което днесъ е изгубено, което липсва. Животътъ трѣбва да се изнесе въ този видъ, както е билъ първоначално създаденъ, въ своята първична чистота и светость, а не въ неговия изопаченъ видъ. Въ природата нѣма трагедия, нѣма и комедия. Комедията и трагедията сѫ човѣшки измислици, човѣшки изобрѣтения, резултатъ на изопачения съврѣмененъ животъ. Въ природата има само драма и дѣйствия. Когато човѣкъ се намѣри въ комично положение, това значи, че той не е попадналъ въ цѣльта си. Когато пъкъ се намѣри въ трагично положение, това значи, че той не е прѣдвидилъ нѣщата. Този човѣкъ се намира въ положението на малкото дѣте, което иска да воюва съ слонъ. Слонътъ се приближава до него, хваща го съ хобота си, повдига го изъ въздуха, пораздвижва го малко, послѣ го сваля пакъ на земята, поглежда го снизходително и му казва: искашъ ли да воювашъ съ мене? Слушай, втори пѫть не се осмѣлявай да правишъ този опитъ! Засега това е само драма, но ако втори пѫть пристѫпишъ къмъ мене съ своитѣ глупости, драмата ще се прѣвърне въ трагедия. Що е драма въ живота? — Първиятъ опитъ на малкото дѣте да се бори съ слона, но се оттегля назадъ. Що е трагедия? — Резултатъ отъ настояването на малкото дѣте да се брои съ слона. Казвамъ: въ живота има само трагедия и комедия, а въ природата — само драма. Истинската драма, трагедия и комедия се извършва въ самия човѣкъ. Той се блъска натукъ-натамъ въ живота и като се намѣри прѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ крахъ, замисля се и се произнася: това е крайна несправедливость! Защо? — Защото той или издига своя герой на положение, което не заслужава, или пъкъ за извѣстна грѣшка или прѣстѫпление го осѫжда на смърть. Той отива отъ една крайностъ въ друга. И като излѣзе тази драма или трагедия на бѣлъ свѣтъ, ще се прѣдставя нѣколко пѫти на сцената. Питамъ: какво допринесоха всички тия драми и трагедии за човѣчеството? Животътъ на съврѣменнитѣ хора не прѣдставлява ли дѣйствителни драми, трагедии и комедии? Тѣхнитѣ герои не играятъ ли по-добрѣ отъ актьоритѣ на сцената? Дѣ ще намѣрите по-жива сцена и по-велики актьори отъ тѣзи въ дѣйствителния животъ? Излѣзте на разходка по улицитѣ на нѣкой голѣмъ европейски градъ, и на всѣка стѫпка ще се натъкнете на актьори отъ разни драми, трагедии и комедии. Обаче, за въ бѫдеще, когато дойдатъ новитѣ автори, които ще живѣятъ въ закона на единството, понеже тѣ ще разбиратъ връзката между явленията въ цѣлокупния животъ, тѣхнитѣ герои никога нѣма да умиратъ; тѣ нѣма да ги поставятъ прѣдъ тежки изпити, за които не сѫ готови. Новиятъ драматургъ нѣма да си поставя за цѣль да показва на хората, че животътъ е тежъкъ, че въ свѣта сѫществува несправедливость и т. н. Прѣди всичко тежестьта на живота, несправедливостьта и редъ отрицателни прояви въ него, сѫ резултатъ отъ неразбиране на живота. Новиятъ писатель нѣма да поставя своя герой или своята героиня на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя жена или нѣкой мѫжъ, да плачатъ, да имъ се молятъ за спасение, за милость. Не е било и нѣма да бѫде това — единъ обикновенъ мѫжъ да спаси нѣкоя жена, или една обикновена жена да спаси нѣкой мѫжъ. Защо трѣбва, единъ момъкъ да пада на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя мома и да я счита негова спасителка? Или, защо трѣбва, една мома да очаква нѣкой момъкъ да я спаси? Възможно ли е това? Докато момата е срещнала този момъкъ, той може-би най-малко десеть пѫти е окървавилъ рѫцѣтѣ си съ своитѣ жертви. Ще кажете: това е било нѣкога, прѣди да се срещнатъ този момъкъ и тази мома. Не, писателитѣ трѣбва да изнасятъ на сцената само това, което сѫществува въ дѣйствителность. Никой никого не може да спаси, освѣнъ Богъ. Казано е въ Писанието, че Богъ направи човѣка по образъ и подобие свое. Значи, той е душа излѣзла отъ Бога. Щомъ е така, тази душа не може да колѣничи прѣдъ една мома или прѣдъ единъ момъкъ и да очакватъ единъ отъ другъ спасението си. Богъ спасява душитѣ. Той прѣпорѫчва на хората да живѣятъ въ абсолютна чистота, за което е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога“. Когато Давидъ искаше да съгради храмъ на Бога, Богъ му каза: „Ти не можешъ да ми направишъ храмъ. Твоитѣ рѫцѣ сѫ опръскани съ кръвьта на толкова жертви! Твоятъ синъ, Соломонъ, ще ми съгради храмъ“. При това Давидъ бѣше приятель на Бога! Сѫщо така и Мойсей, такъвъ голѣмъ законодатель, и той не можа да влѣзе въ обетованата земя. Днесъ всички писатели, проповѣдници, учители, философи, на общо основание, все учатъ хората и търсятъ начинъ, какъ да ги спасятъ. Всѣки авторъ въ края на книгата си ще спаси поне единъ човѣкъ. Казвамъ: който се наема да спасява, той трѣбва всички да спаси. Това значи истинско спасение. Въ великата книга на природата е писано: „Само Богъ може да спасява“. И при най-голѣмитѣ страдания и падения, и при най-страшнитѣ грѣхове и прѣстѫпления, които човѣкъ можа да извърши, Божественото въ него — великиятъ драматургъ, който живѣе въ душата му, казва: „Не бой се, ще изплувашъ отъ това състояние“. Божествениятъ гласъ казва на светиитѣ, на праведницитѣ: „Работете, помагайте на страдащитѣ, на слабитѣ!“ Сѫщеврѣменно този гласъ говори и на грѣшницитѣ: „Пъплете нагорѣ!“ Казвамъ: всѣки отъ васъ трѣбва да има такова вѣрую, което да го изведе на спасителния брѣгъ. Въ какво вѣрвате, това е безразлично, стига вашето вѣрую да ви изведе на спасителния брѣгъ и да ви крѣпи въ живота. Ние взимаме думата „вѣрую“ въ най-широкъ смисълъ. Казвате: веднъжъ съмъ дошълъ на земята, нѣма какво да правя, ще живѣя. — Добрѣ, ако можешъ да живѣешъ, ти разбирашъ смисъла на живота; ако слѣдъ 20 години умрешъ, ти се самоизлъгвашъ. — Нищо отъ това, ще замина за другия свѣтъ. Ходилъ ли си другъ пѫть на онзи свѣтъ? — Не съмъ ходилъ, но сега мисля да отида. — Ти никога не можешъ да отидешъ тамъ, дѣто не си ходилъ. Христосъ казва: „Излѣзохъ отъ Отца си и при Него се връщамъ“. Той не отива на нѣкое непознато мѣсто, но отива тамъ, отдѣто е дошълъ. Нѣкой казва: азъ ще отида въ рая. — Ходилъ ли си тамъ? — Не съмъ ходилъ. —Щомъ не си ходилъ, и сега не можешъ да отидешъ. Други пъкъ казватъ за себе си: азъ съмъ грѣшникъ, или азъ съмъ праведникъ. Питамъ: кога и какъ научихте, че сте грѣшници? Или, кога и какъ научихте, че сте праведни? Да мислите така, това сѫ човѣшки заблуждения, човѣшки изобрѣтения. Ние наричаме грѣшникъ този човѣкъ, който не върши волята Божия; праведникъ наричаме този, който изпълнява волята Божия. Думитѣ „праведникъ и грѣшникъ“ изразяватъ състояния, но не и качества на човѣшката душа. Когато хората казватъ за нѣкого, че е праведенъ, съ това тѣ искатъ да прѣдставятъ, че въ кръвьта на този човѣкъ прониква това състояние, а не че той изпълнява волята Божия. За другъ нѣкой казвате: този човѣкъ е много добъръ. Какъ провѣрихте това? Добротата не е нѣщо материално. Въ великото единство на живота добродѣтельта не може да се ограничи само въ единъ актъ. Казвате: този човѣкъ е добъръ, защото ми даде пари. — Добриятъ човѣкъ не дава пари. Въ другъ случай казвате: моята майка е добра, защото ме роди. — Добрата майка не ражда. Вие разбирате думата „раждане“ въ букваленъ смисълъ. Истинско раждане подразбира да родишъ дѣте, което никой не може да го отнеме. Могатъ ли да взематъ дѣтето ти, това значи „добиване„, а не раждане. Раждането подразбира идея, която може да расте. Въ която рѫка, глава или душа влѣзе тази идея, тя може да се разширява, да стане толкова велика, че всѣки, който се опита да я вземе, да я открадне, дълго врѣме ще помни, какво е направилъ. Казва се въ Писанието: „Роденото отъ Бога грѣхъ не прави“. Хората пъкъ казватъ: роди ли се човѣкъ на земята, все ще направи нѣкакви грѣхове. Напримѣръ, защо сгрѣши Адамъ? — Той сгрѣши, понеже самъ прѣкѫсна връзката си съ Бога. Когато Богъ го постави въ рая, запита го: Какъ искашъ да живѣешъ — като животнитѣ, или като мене? Адамъ погледна Бога, погледна животнитѣ и каза: нѣкакъ ми попада повече да живѣя като животнитѣ. По този начинъ той самъ се отдѣли въ сърцето си отъ Бога и зачена, а Богъ само извади заченатото отъ него. Така се яви Ева на свѣта. И тъй, заключението, което може да се извади отъ тази мисъль, е слѣдното: всѣко нѣщо мяза на себе си. Всѣки, който обича Бога и Го познава, той работи за Него; онзи, който не обича Бога и не Го познава, той самъ се отдѣля отъ Него и казва: знаете ли, какво азъ мога да направя? Кажешъ ли, че ти самъ можешъ да направишъ нѣщо, ти си заченалъ Ева. Това е начало на злото. Когато дойде изкусительтъ — змията — прѣдъ Ева, тя не отиде при Адама, да се посъвѣтва съ него, какъ да постѫпятъ, но сама рѣши въпроса, като каза: азъ мога да разполагамъ съ себе си, както искамъ. Адамъ, отъ своя страна, си каза: мене жена ми трѣбва. Ева пъкъ каза: мене учитель ми трѣбва. Тя взе отъ плода, който ѝ прѣдлагаше учениятъ човѣкъ, яде отъ него и даде на Адама да го опита. И двамата ядоха отъ забранения плодъ и сгрѣшиха. По този начинъ тѣ скѫсаха връзката си съ Бога, заради което Богъ каза: „Азъ рѣшавамъ сега и двамата заедно да излѣзатъ отъ рая“. Това е станало не само въ врѣмето на Адама и Ева, но и днесъ, всѣки моментъ става. Всѣки човѣкъ е поставенъ първо врѣме въ рая, дѣто Господъ го пита: „Като мене ли искашъ да живѣешъ, или като животнитѣ?“ Той отговаря: азъ не мога да живѣя още въ новия животъ. Какъ може да се живѣе безъ ядене, безъ пиене? Азъ не съмъ готовъ още за духовенъ животъ. Казвамъ: яденето, мисъльта, работата не е нѣщо материално. Днесъ хората умиратъ, защото ядатъ по физически начинъ. Ако приемаха храната си по духовенъ начинъ, тѣ щѣха да живѣятъ въ закона на безсмъртието. Човѣкъ, който пие вода по духовенъ начинъ, той никога не ожаднява. Така приета водата отъ организма, тя прѣдставлява жива вода, която иде отъ извора на Вѣчния Животъ. — Какъ ще се постигне това? — Чрѣзъ положителна, силна вѣра. Нѣкои казватъ: ако вършимъ постоянно волята Божия и раздадемъ всичко на бѣднитѣ, какво ще стане съ насъ? Какъ ще се справимъ съ всички хора, които ще се трупатъ около насъ да имъ се дава нѣщо? Питамъ: какъ се справя касиерътъ на банката съ хората, които идватъ при него за пари? Той дава пари само на онѣзи отъ тѣхъ, които иматъ нѣкакъвъ документъ — чекъ или полица, съ който ще удостовѣрятъ, че иматъ право да получатъ пари отъ банката. На онѣзи, които нѣматъ никакъвъ документъ, касиерътъ казва: за васъ нѣма пари. — Ама какъ така? За Бога дайте нѣщо! — Дайте си чека! — Нѣмаме чекъ. И безъ чекъ може да ни дадете нѣщо, толкова пари имате. — Наистина, имамъ много пари, но тѣ сѫ на банката: азъ разполагамъ съ тѣхъ, но и отговарямъ за тѣхъ. Смисълътъ на живота не седи само въ това, да правимъ добрини. Нѣкой казва: човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ. Главната задача въ живота не седи въ това, да бѫде човѣкъ добъръ, но да изпълнява волята Божия. Задачата на човѣка не е да бѫде той ученъ, но да се стреми къмъ истинското знание, да разбира разумнитѣ закони на живата природа и да ги прилага правилно въ живота си. Човѣкъ може да знае много теории за свѣтлината, но това още не значи, че той знае законитѣ на свѣтлината. Съврѣменната наука казва, че свѣтлината се образува отъ трептенията на етера и образува извѣстенъ брой трептения въ секундата. Казвамъ: свѣтлината не се образува сега, тя вѣчно сѫществува; това, което наричатъ трептения на етера, то не е нищо друго, освѣнъ отражение на самата свѣтлина. Казва се въ Писанието, че Богъ живѣе въ вѣчна, непристѫпна свѣтлина. Тъй щото, свѣтлината и топлината сѫществуватъ вѣчно. Това, което считатъ трептения, вибрации на свѣтлината и топлината, тѣ сѫ тѣхни отражения. Вибрации сѫществуватъ само въ отраженията на тѣлата и на прѣдметитѣ. Каквито сѫ познанията на съврѣменнитѣ хора за свѣтлината и топлината, такива сѫ и за Любовьта. Вслѣдствие на това нѣкой казва: азъ не мога да любя всѣкога. — Че ти никога не си любилъ и не можешъ да любишъ. Човѣкъ, самъ по себе си, не може да люби. Люби ли той, това се дължи на вѫтрѣшното единство, което сѫществува въ този моментъ, както въ него самия, така и между всички хора. Когато дойдемъ до това вѫтрѣшно единение, само тогава ние ще почувствуваме, какво нѣщо е Любовьта. Това, което днесъ хората наричатъ любовь, то е сѣнка, отражение на Любовьта. Ама слънцето ни грѣе! Тамъ, дѣто ви грѣе това слънце, то е мѣсто на страдания. Нѣкой казва: горя отъ любовь! — Щомъ горишъ отъ любовь, ти не живѣешъ въ Божията Любовь. Ти си изпадналъ въ областьта на вѣчния огънь, за който се говори въ Писанието. Казано е тамъ: „Ще ги изпратя въ вѣчния огънь“. Това се отнася за онѣзи хора, които не вършатъ волята Божия. Тѣ сами опрѣдѣлятъ своето бѫдеще. Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения, съ противорѣчия, вслѣдствие на което въ съзнанието на хората често се явява голѣма тъмнина. И затова нѣкой казва: тъмнина е въ ума ми! Слѣдъ извѣстно врѣме казва: светна ми, свѣтлина имамъ! Когато тъмнината и свѣтлината се смѣнятъ лесно въ мозъка на човѣка, това показва, че мисъльта му не е хармонична. Ако човѣкъ, подъ влиянието на нѣкое тъмно състояние въ мисъльта си, рече да отмъсти нѣкому, това показва, че той не може да се влада. Казвамъ: има единъ правиленъ, разуменъ начинъ, по който човѣкъ може да отмъсти нѣкому, или да му направи добро. Кой е този начинъ? — Начинътъ на Любовьта. Сега ние седимъ и размишляваме: ние ли трѣбва да отидемъ при извора, или той трѣбва да дойде при насъ? — Ние, жаднитѣ, ще отидемъ при извора. Достатъчно е само да ни покажатъ мѣстото на този изворъ. — Ние ли ще отидемъ при хлѣба, или той ще дойде при насъ? — Ако сте гладни, вие ще отидете при хлѣба. — Ние ли ще отидемъ при свѣтлината, или тя ще дойде при насъ? — Ако сте слѣпи, вие ще отидете при свѣтлината. Слѣпиятъ има нужда отъ свѣтлина. Слѣдователно, ние, разумнитѣ хора, трѣбва да отидемъ при Любовьта, а не тя да дойде при насъ. Не чакайте Господъ да дойде при васъ, но вие идете при Него. Мнозина очакватъ да слѣзе Господъ на земята, както нѣкога е слизалъ, затова Го търсятъ въ Ерусалимъ, или другадѣ нѣкѫдѣ, ходятъ по стѫпкитѣ Му, дано намѣрятъ нѣщо отъ Него, но всичко отива напразно. Казвамъ: ако Богъ е слизалъ на земята, грѣхътъ не би сѫществувалъ. Тамъ, дѣто Божиятъ кракъ е стѫпвалъ, грѣхъ и прѣстѫпление не може да се извърши. Ще кажете: писано е напримѣръ, че Богъ се яви на Мойсея въ Синайската гора и тамъ му говори. Когато Богъ говори съ Мойсея, Моисей не остана на Синайската гора, но се дигна въ една по-висока сфера. Тѣзи и много нѣща още не сѫ писани въ Библията, вслѣдствие на което хората я тълкуватъ буквално и изпадатъ въ редъ заблуждения. Нѣкои казватъ, че нѣкогашниятъ рай билъ нѣкѫдѣ въ Мала-Азия, дѣто текли четири рѣки. Кои сѫ тѣзи рѣки? За двѣтѣ отъ тѣхъ прѣдполагатъ да сѫ Тигъръ и Ефратъ. Ами другитѣ двѣ рѣки кои сѫ? Обаче, тия четири рѣки сѫществуватъ въ човѣшката душа. Тамъ сѫществува и раятъ, но за да влѣзе човѣкъ въ него, той трѣбва да дойде до пълно вѫтрѣшно единство въ себе си. Дойде ли до това положение, всѣкакъвъ страхъ, всѣкакво безпокойство ще изчезнатъ отъ него. Казвате: тогава въ какво трѣбва да вѣрва човѣкъ? — Че когато той се домогне до науката на вѣчния вѫтрѣшенъ миръ, всички въпроси, които днесъ го смущаватъ, ще се разрѣшатъ. Когато на съврѣменнитѣ хора се говори за Божията Истина, тѣ казватъ: какво ще стане съ нашата търговия, наука, религия, както и съ нашитѣ закони? — Всичко това ще се стопи, както снѣгътъ се топи отъ слънчевата свѣтлина. Снѣгътъ е потрѣбенъ за житното зьрно само прѣзъ зимата, като врѣменна горна риза, да го прѣдпази отъ студа, да не замръзне. Дойде ли, обаче, пролѣтьта, земята трѣбва да се освободи отъ снѣга и да каже: Господи, благодаря Ти за услугата, която ми направи досега съ тази бѣла дреха. Отъ днесъ нататъкъ нека слънчевитѣ лѫчи дѣйствуватъ върху мене, да поникне новиятъ животъ, който си скрилъ въ нѣдрата ми. Мислите ли, че човѣкъ може да влѣзе въ Царството Божие съ своитѣ заблуждения? Не, всички заблуждения трѣбва да се стопятъ, всички нечистотии да изгорятъ и да остане само чистото сѣме, което е вложено въ човѣшката душа. Само по този начинъ човѣкъ може да бѫде свободенъ. Казвате: какъ трѣбва да живѣемъ тогава? Какво ще стане съ нашия животъ? — Досега ние още не сме живѣли, както трѣбва. Ние се движимъ още въ рамкитѣ на робския животъ. Човѣкъ самъ е изковалъ веригитѣ, оковитѣ на своя животъ, и той самъ трѣбва да се освободи отъ тѣхъ. Вървя единъ день изъ града и срѣщамъ два левенти момъка, млади, здрави: единиятъ отъ тѣхъ върви напрѣдъ, едва влачи краката си, окованъ въ тежки вериги; оковитѣ дрънкатъ, и той си мисли: нѣма какво, ще страдамъ за правото! Не страда за правото този човѣкъ. Когато апостолъ Петъръ бѣше окованъ въ вериги и затворенъ, дойде при него ангелъ Господенъ, разкова веригитѣ и му каза: „Стани и излѣзъ вънъ!“ Така става съ всѣки, който страда за Правдата, за Божията Истина. Другиятъ младъ човѣкъ върви назадъ, съ пушка въ рѫка, пази първия, да не избѣга. И той върви и си мисли: какво да правя? Не ми е приятна тази работа, но такава е длъжностьта ми. Все по нѣкакъвъ начинъ трѣбва да се прѣхранвамъ. Питамъ: какъ трѣбва да постѫпватъ хората, ако се рѫководятъ отъ закона на Любовьта? Сега единиятъ счита, че е достоинство за него да носи пушка и затова казва: прѣдпочитамъ да нося пушка, отколкото да вѣрвамъ въ такива глупави идеи. Вториятъ казва: прѣдпочитамъ да нося тѣзи тежки окови на краката си, отколкото да се откажа отъ своитѣ идеи. Всѣки човѣкъ, който иска да властвува надъ другитѣ, той създава окови за тѣхъ, но нѣма да се мине дълго врѣме, утрѣ той самъ ще изпадне въ това положение, да опита тежестьта на оковитѣ. Свѣтътъ е колело: днесь си свободенъ, утрѣ ще те ограничатъ. И обратно: днесъ ограничаватъ идейнитѣ хора, утрѣ ще ги освободятъ. Обаче, това освобождение е врѣменно. Единъ день пакъ ще имъ турятъ букаитѣ, да не бѣгатъ. Казвамъ: по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи. Изисква се да стане коренно, вѫтрѣшно прѣобразуване въ разбиранията на хората. Ако отидете при нѣкой съврѣмененъ свещеникъ, или проповѣдникъ, или учитель и говорите съ тѣхъ за страданията, за мѫчнотиитѣ въ живота, тѣ ще ви кажатъ: такава е волята Божия! — Не, волята Божия не е да страдатъ хората. Това е резултатъ на тѣхната воля. Казвате: волята Божия е — българскиятъ народъ да воюва. — Не, Богъ желае, българскиятъ народъ да расте и да се развива, а не да се убива. Кой даде душата на българския народъ? Отъ кога българитѣ се нарекохѫ българи? По какво се отличава българинътъ, напримѣръ, отъ англичанина? Има нѣщо, по което се различаватъ. Както българинътъ, така и англичанинътъ, така и всѣки индивидъ, всѣко сѣмейство, всѣко общество и всѣки народъ изпълнява волята Божия по свой специфиченъ начинъ. Всѣки народъ ще има Божието благословение дотолкова, доколкото той върши волята Божия. Отклони ли се този народъ отъ правия пѫть и прѣстане да изпълнява волята Божия, той започва вече да кове своето нещастие. Нещастието му ще прѣдставлява нѣщо подобно на епидемия за народа: ще се разпространява отъ човѣкъ на човѣкъ, докато цѣлиятъ народъ се намѣри подъ неговия натискъ. Страшна ли е тази епидемия? Днесъ хората се плашатъ отъ всѣка епидемическа болесть, а не се плашатъ отъ грѣховетѣ и прѣстъпленията, които сѫ причина за тѣзи болести. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе отъ инфлуенция или отъ друга епидемическа болесть, той вика десеть души доктори да го лѣкуватъ, а когато върши нѣкакво прѣстѫпление, не вика нито единъ лѣкарь. Когато нѣкой човѣкъ замисли да върши прѣстѫпление, нека прѣдварително повика при себе си десетина души, било лѣкари, свещеници или свои близки и приятели, и да имъ каже: слушайте, азъ съмъ намислилъ да извърша едно прѣстѫпление. Какъвъ съвѣтъ ще ми дадете: трѣбва ли да го направя, или не? Ако трѣбва да го направя, какви мотиви ще ми прѣдставите; ако не трѣбва да го направя, сѫщо искамъ да обосновете мнѣнието си. Сега като се яви инфлуенция, всички ставатъ на кракъ: рапортьоритѣ пишатъ въ вѣстницитѣ, лѣкаритѣ обсѫждатъ въпроса въ засѣдания, че се явила особенъ родъ инфлуенция, съ много смъртни случаи и т. н. Казвамъ: инфлуенцията иде съ цѣль да отнеме излишния баластъ отъ човѣшкитѣ умове и сърца. Тя прѣдставлява ангелъ-хранитель за страдащитѣ души, иде да отнеме часть отъ непосилния за тѣхъ товаръ. „Едно стадо, единъ пастиръ“. Сега управницитѣ казватъ на своя народъ: вие ще бѫдете стадото, ние — пастирътъ. Питамъ: какъвъ е този пастиръ, който самъ дере кожитѣ на овцитѣ си? За такъвъ родъ хора Христосъ казва: „Крадецътъ не иде, освѣнъ да открадне, заколи и погуби“. Какъ е възможно, добриятъ пастиръ да поставя своитѣ овци, своитѣ герои въ драматично и трагично положение, да умиратъ? Хората, като гледатъ отвънъ тѣзи сцени, разчувствуватъ се, вадятъ кърпичкитѣ си и плачатъ. Интересно е, наистина, когато хората отиватъ въ театъръ, плачатъ; когато гледатъ, какъ тѣхни братя и сестри страдатъ въ живота, за тѣхъ никой не плаче. Казвамъ: това, което става на сцената, много лесно може да се измѣни. Отъ автора на драмата зависи, какъвъ ще бѫде краятъ на неговитѣ герои. Отъ него зависи да подпише или да отмѣни смъртната присѫда на героитѣ си. Рѣши ли да прости на своя герой, да отмѣни смъртната му присѫда, той прѣвръща своята трагедия въ драма, безъ да знае нѣкой за това негово рѣшение. Най-напрѣдъ героятъ се осѫжда на смърть, но послѣ иде заповѣдь отъ царя, да спратъ изпълнението на присѫдата и да ревизиратъ дѣлото. Слѣдъ ревизия на дѣлото, осѫденитѣ на смърть се амнистиратъ, и публиката тържествува, рѫкоплѣска и си отива по домоветѣ доволна и облекчена. Питамъ: когато Господъ ви е поставялъ прѣдъ извѣстни мѫчнотии и изпитания въ живота, вие изигравали ли сте ролитѣ си, както трѣбва? Господъ ви е поставялъ прѣдъ най малки изпитания, но вие и тогава сте отстѫпвали. Може ли да минавате за герои при такива положения? Обаче, срѣщате десятки, стотици и хиляди такива хора, които носятъ кръстъ за храбрость на гърдитѣ си и вървятъ, надуватъ се, минаватъ за герои. Истински герой е само онзи, който никога не се подкупва, никога не се съблазнява. Изпитания, съблазни ще дойдатъ, но героятъ нито се подкупва, нито се съблазнява, нито се съкрушава. Нѣкой казва: влѣзохъ въ еди-кое си общество, но никой не ме почита. Ако очаквате почитъ отъ хората, вие се лъжете. Прослѣдете цѣлата история и вижте, кой министъръ, кой държавникъ е билъ докрай почитанъ и уважаванъ отъ своя народъ. И най-добриятъ човѣкъ да стане министъръ, веднага ще почнатъ да го подозиратъ, да се съмняватъ въ него, и той нѣма да издържи, ще се подхлъзне и ще върши работи, каквито никога не е мислилъ. Въ кѫсо врѣме той ще измѣни своя характеръ. Религиознитѣ хора пъкъ, свещеницитѣ и проповѣдницитѣ, отъ своя страна, като гледатъ, какво се върши въ обществения и частния животъ на хората, казватъ: ние се занимаваме съ небесни, съ духовни работи, а хората на земята да живѣятъ, както намиратъ за добрѣ. Не, земниятъ животъ е Божественъ, и никой нѣма право да живѣе, както той намира за добрѣ. На човѣка е дадено право да върши волята Божия, да работи за освобождение отъ смъртьта, отъ редъ нещастия и мѫчения. Това е задачата на всѣки човѣкъ, който е дошълъ на земята, и той трѣбва правилно да я рѣши. Въ живота на съврѣменнитѣ хора срѣщаме страдания, заболѣвания отъ различни болести, и какво ли не още, но малцина се спиратъ върху причинитѣ на тѣзи аномалии въ живота. И затова, дѣ кого срещнете, ще чуете да казва: азъ пиша нова драма; или, азъ съчинявамъ ново музикално произведение. Казвамъ: задачата на новата драма е да не поставя своитѣ герои въ положение да умиратъ. При това героятъ на новата драма трѣбва да прѣдставлява идеаленъ типъ: човѣкъ съ свещена глава, съ добрѣ развити гърди, съ хармонично тѣло, съ правилни движения и безъ да е богатъ, дѣто влѣзе, все добро да прави. Мнозина мислятъ, че Христосъ билъ бѣденъ, нѣмалъ дѣ глава да подслони. Това е, защото хората не Го оставяли на мира. Ще кажете, че Христосъ нѣмалъ кѫща. — Защо Му е кѫща? Може ли да бѫде бѣденъ този човѣкъ, който е въ състояние да нахрани 5,000 души съ петь хлѣба и двѣ риби? Може ли такъвъ човѣкъ да нѣма подслонъ? Христосъ и въ лодката спа много добрѣ. Той нѣмаше нужда отъ пружина. Само болнитѣ хора се нуждаятъ отъ пружина на леглото си, меко да имъ е. Започнатъ ли да ви завиватъ съ много меки, топли юргани и да ви поставятъ на пружина, да знаете, че сте тежко болни и ви чака и нѣщо по-лошо. Казвамъ: въ всѣки човѣкъ трѣбва да се роди една свещена идея за Бога, та каквото намисли да върши, да се запита, какво мисли Богъ, за тази работа, дали е добра, или не. Днесъ всѣки мисли, какво ще кажатъ хората за него, а не какво Богъ ще каже. Срещне ви нѣкой и казва: ти си глупавъ човѣкъ, за нищо не си способенъ. Вие започвате да се безпокоите, да се тревожите. Не се тревожете, но вие пъкъ запитайте този човѣкъ: ако азъ, споредъ тебе, съмъ глупавъ човѣкъ, ти какъ ще докажешъ своята разумность? Можешъ ли да нахранишъ 5,000 души съ петь хлѣба, както направи това Христосъ? Не е разуменъ човѣкъ този, който има богатства и кѫщи, а мисли, че се е осигурилъ; разуменъ е само онзи човѣкъ, който може да прави дѣлата на Христа: да лѣкува болни, да възкресява мъртви, да отваря очи на слѣпи. Срѣщамъ нѣкой бѣденъ човѣкъ, който се оплаква, че нѣмалъ никакви приходи въ живота си. Казвамъ: твоитѣ приходи сѫ вложени въ живота, който Господъ ти е далъ. Ти трѣбва да вѣрвашъ въ този живъ Господъ, и всѣкога да говоришъ Истината. — Не мога да говоря Истината. — Не можешъ да говоришъ Истината, защото не искашъ. Човѣкъ, който търси Истината, той може да се освободи отъ заблужденията въ своя животъ. Той трѣбва да съзнае въ себе си, че въ свѣта сѫществува само единъ великъ Учитель, който посочва на всички хора пѫтя на Истината. Думитѣ на този Учитель сѫ сила и мощь. Съзнае ли човѣкъ, че само една Истина сѫществува въ свѣта, послѣ той ще съзнае, че има само една Мѫдрость, една Любовь, една Правда, една Добродѣтель и единъ Животъ. Съзнае ли това, той ще бѫде въ сила да се освободи и отъ всички заблуждения. Нѣкой ще каже: ами ако се разболѣя? — Болести не сѫществуватъ въ великия животъ. Тѣ сѫ човѣшки изобрѣтения. Този животъ е единъ и сѫщъ въ всички свои прояви и се явява като условие за развитието на човѣка, докато той намѣри истинската срѣда, въ която животътъ не се промѣня. Тази разумна срѣда е Любовьта. И когато Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“, Той подразбира онази срѣда, въ която човѣкъ може да намѣри своя възлюбенъ. Дойде ли човѣкъ до това положение, всичко въ него оживява: той болести не познава, външнитѣ условия не му прѣпятствуватъ, мѫчнотиитѣ не го спъватъ, страданията не го обезсърдчаватъ, на всички услужва безъ възнаграждение, затова нито се пазарява, нито се цѣнява. Такъвъ човѣкъ мяза на онзи японски принцъ, за когото ще ви приведа слѣдния примѣръ. Единъ японски принцъ се заинтересувалъ отъ живота на американцитѣ и силно пожелалъ въ себе си да го изучи отблизо. Какъ ще му се отдаде такъвъ случай, не знаелъ, защото между американцитѣ и японцитѣ не сѫществували приятелски отношения. Най-послѣ той се натъкналъ на мисъльта да стане слуга въ нѣкое американско сѣмейство, за което Провидѣнието му помогнало. И наистина, той станалъ слуга въ едно американско сѣмейство, дѣто изпълнявалъ работата си отлично: каквото му заповѣдвала госпожата, или другитѣ членове отъ сѣмейството, той всичко изпълнявалъ точно, на врѣме и безукоризнено. Въ свободното си врѣме той отварялъ Евангелието и четѣлъ. Госпожата забѣлѣзвала това и казвала на домашнитѣ си: нашиятъ слуга често отваря една малка книжка и чете отъ нея, но нищо отъ това, защото като работникъ, като слуга той е незамѣнимъ. Въ края на мѣсеца госпожата пожелала да му плати, обаче той ѝ казалъ: много Ви благодаря, азъ не искамъ пари. Това, което научихъ тукъ, ми е достатъчно възнаграждение. Едва сега госпожата разбрала, че тѣхниятъ слуга е човѣкъ отъ високо произхождение, дошълъ между тѣхъ съ цѣль да придобие извѣстна опитность. Съ това искалъ да каже: азъ не се нуждая отъ пари; тѣ сѫ само за дребнави хора, за хора безъ убѣждения. Нѣкой става министъръ, или учитель, или чиновникъ, за да му платятъ. Царскиятъ синъ, обаче, като душа, която съзнава единството си съ Бога, не се нуждае отъ пари. Това се отнася до идейнитѣ хора, а обикновенитѣ хора нека работятъ, както разбиратъ. Азъ не говоря за буквата на нѣщата. Когато извършишъ нѣкаква работа, или нѣкаква услуга идейно, и ти платятъ затова, ти можешъ да вземешъ паритѣ, но важното е, като вършишъ тази работа, да нѣмашъ нито въ душата си, нито въ ума или въ сърцето си нѣкаква мисълъ или нѣкакво желание да ти платятъ. Върши всичко идейно, безкористно, та и когато ти плащатъ, или когато не ти плащатъ, да си готовъ, да не се смути духътъ ти. Казвамъ: идейната, безкористната работа съ нищо не се изплаща. Какъ ще се изплати българскиятъ народъ за моята 20 годишна работа срѣдъ него? Цѣли да се продадатъ българитѣ, пакъ не могатъ да ми се изплатятъ. Пъкъ и азъ не искамъ нищо за своята работа. Единственото нѣщо, което бихъ желалъ отъ българитѣ е, да се научатъ да служатъ на Бога, да Го обичатъ, да бѫдатъ разумни и да обикнатъ Истината. Могатъ ли да направятъ това, и азъ ще бѫда радостенъ, че слѣдъ като съмъ проповѣдвалъ толкова години Истината, българитѣ сѫ ме разбрали. Що се отнася до въпроса, какъ ще се прѣхранвамъ и какво ще ямъ, това е най-лесната работа. Азъ не се нуждая отъ много храна. Щомъ искамъ да хапна нѣщо, ще отида при едно орѣхово или ябълково дърво и ще го попитамъ: позволявашъ ли да си избера нѣколко отъ твоитѣ плодове? Щомъ ми позволятъ, ще си избера два-три орѣха, или двѣ-три ябълки и то най-хубавитѣ отъ цѣлото дърво. Азъ не ямъ всичко: малко ямъ и то най-хубавото, най-чистото. Казвате, че нѣкоя ябълка или круша, напримѣръ, е родила много плодове. Плодоветѣ може да сѫ много, но всички не носятъ благословение. Има извѣстни моменти въ живота на плоднитѣ дървета, когато, ако тѣ родятъ, плодоветѣ имъ носятъ благословение; има моменти пъкъ, когато плодоветѣ на дърветата носятъ смърть за човѣка. Само безсмъртниятъ човѣкъ разбира, кое е смъртно и кое безсмъртно. Човѣкъ, на когото очитѣ свѣтятъ, като види месо, той не може да намѣри Бога. Този човѣкъ нѣма съзнание за нѣщо високо, за нѣщо идеално въ живота си. Мнозина мислятъ, че и да ядатъ месо, пакъ могатъ да бѫдатъ духовни, морални и добри хора. Ако е така, тогава и вълкътъ може да каже: азъ ще ямъ овци, и пакъ ще бѫда добъръ. Това не е философия. Разумнитѣ хора казватъ: великата философия на живота седи въ единението. Който живѣе споредъ тази философия, той трѣбва да служи на Бога даромъ. Да служишъ даромъ, това не подразбира да служишъ безплатно. Да ти се плаща, това подразбира смърть; даромъ да работишъ, това подразбира животъ, да получавашъ нѣщо живо, което носи въ себе си животъ. Нѣкой ми работи даромъ. Това значи: той ми работи отъ любовь, и азъ му се отплащамъ съ любовь; той ми работи съ животъ, и азъ му се изплащамъ съ животъ. Тази мисъль трѣбва да държите въ умоветѣ си, ако искате да бѫдете свободни, да имате подемъ въ живота си и да станете герои. Щомъ постигнете това, каквито страдания и мѫчнотии дойдатъ въ живота ви, вие ще кажете: не се плаша отъ тия нѣща. Нѣкой казва: азъ не съмъ ялъ цѣли три деня. — Само три деня ли не си ялъ? То е малко; до 40 деня колко още оставатъ? Когато човѣкъ пости 40 деня, той прѣодолява физическитѣ условия, издига се въ по-висока сфера. Щомъ се издигне въ тази сфера, и хлѣбътъ ще дойде. Така бѣше и съ пророкъ Илия, който прѣкара извѣстно врѣме при потока Херитъ, дѣто вранитѣ му носѣха храна. Рѣши ли човѣкъ да изпълни волята Божия, той ще има една велика опитность, да провѣри Божия Законъ, като реалность въ свѣта. Всѣки, който е изпълнилъ волята Божия, ималъ опитностьта и ангелъ да го посѣти. Пъкъ и самъ Богъ ще го посѣти. Който е ималъ такава свещена опитность, той не се е хвалилъ съ нея прѣдъ хората. Трѣбва ли чешмата да разправя на хората, дѣ сѫ нейнитѣ извори? Какви сѫ изворитѣ ѝ, това се вижда отъ самата вода. Всѣки човѣкъ трѣбва да носи въ себе си една свещена идея, която да внася въ него миръ и доволство. Това сѫ истинскитѣ герои, отъ който свѣтътъ днесъ се нуждае. Какви сѫ съврѣменнитѣ хора? —И учени, и прости, всички се плашатъ, казватъ: нѣкаква особена инфлуенция се явила! Какво отъ това? Пийте гореща вода, яжте варени картофи и не се бойте! Благодарете, че е дошла тази инфлуенция. Тя е дошла и ще си замине. Ама сиромашията дошла. Какво по-хубаво нѣщо отъ сиромашията? — Ама богатъ да съмъ. — По-тежъкъ товаръ отъ богатството има ли? Всичко въ свѣта е хубаво, но за разумния човѣкъ. За глупавия човѣкъ всичко е спънка. „И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Това значи: всѣки човѣкъ трѣбва да има само единъ Учитель, само една свещена идея — нищо повече! Има ли единство въ душата си, той ще намѣри, дѣ живѣе човѣкътъ. Нѣкога човѣкъ намѣри Истината, и скоро слѣдъ това се отдалечи отъ нея. Защо? — Защото хората се заблуждаватъ едни други. Обаче, човѣкъ трѣбва да бѫде герой! Духовното иде вече въ свѣта, затова бѫдещитѣ писатели, поети, драматурзи, музиканти трѣбва да внесатъ този духовенъ елементъ въ своитѣ произведения. Докато човѣкъ се вдъхновява отъ материални работи, той върви още въ обикновения пѫть на живота; види ли, обаче, реалното, познае ли Бога, той става мощенъ, силенъ човѣкъ. Той се вдъхновява вече отъ идейното, отъ великото и красивото въ живота. Ако е поетъ, неговото перо свѣти и лѫчеизпуска живи, мощни слова. Когато напише едно стихотворение, той нѣма да пита хората, дали го харесватъ, или не, но ще извика единъ слѣпъ човѣкъ и ще му каже: ела да ти прочета моето първо стихотворение. Той чете: „Единъ Богъ, единъ Учитель, една Любовь, една Мѫдрость, една Истина, една Правда, една Добродѣтель, единъ Животъ! Само проявената всеобемаща Любовь въ живота е Божията Любовь“. Щомъ слѣпиятъ чуе тази поезия, очитѣ му ще се отворятъ. Това значи поезия! Съврѣменнитѣ поети четатъ своитѣ произведения на слѣпитѣ, но очитѣ имъ не се отварятъ. Ако поетътъ прочете едно свое стихотворение на нѣкого, и слѣдъ това той вземе пушката си и отиде да се бие, това показва, че стихотворението го е ослѣпило, внесло е тъмнина въ съзнанието му. Обаче, ако слѣдъ прочитането на стихотворението, този човѣкъ се откаже отъ желанието си да се бие, да отмъщава, да прави зло на хората и тръгне да помага на своитѣ братя и сестри, да разравя погребанитѣ хора въ материалния животъ, това стихотворение му е дало свѣтлина, отворило е очитѣ му. Защо всички хора да не проповѣдватъ, да не възпѣватъ тази велика Истина? Питамъ: дѣ сѫ онѣзи българи, които сѫ живѣли отъ прѣди хиляди години? И какво ще стане съ сегашнитѣ българи, напримѣръ, слѣдъ сто години? Казано е въ Писанието: „Само онзи човѣкъ, онзи домъ, онова общество и онзи народъ ще влѣзатъ въ Царството Божие, които познаватъ Бога и Му служатъ. Царството Божие не е извънъ васъ, то е вѫтрѣ въ васъ. И тъй, изпитанията, страданията, мѫчнотиитѣ и съблазнитѣ ще дойдатъ въ свѣта, но праведниятъ човѣкъ не се смущава отъ това. Този човѣкъ мяза на корабъ всрѣдъ океана, блъсканъ отъ хиляди и милиони вълни, но въ края на краищата той ще пристигне благополучно на своето пристанище. Блъскането, клатушкането, което съврѣменнитѣ хора изпитваме, се дължи на това, че ние минаваме съ своитѣ кораби прѣзъ една водна зона на живота. Нѣма да се мине дълго врѣме, и нашитѣ кораби ще спратъ на пристанището, дѣто ще кажатъ на всички пѫтници: хайде, излѣзте вече вънъ отъ парахода! Като стѫпимъ на сушата, ще взематъ билетитѣ ни и ще ги провѣрятъ. Щомъ видятъ, че нѣкой човѣкъ не е разбралъ, какво има само Единъ Богъ и Единъ Учитель, ще го изпратятъ на друго пристанище, въ другъ корабъ, отново да мине прѣзъ океана. Послѣ пакъ ще спре на нѣкое пристанище, дѣто повторно ще прѣгледатъ билета му. Докато човѣкъ не възприеме идеята, че има само Единъ Богъ и Единъ Учитель въ свѣта, много люшкания, много повръщания ще има въ неговото пѫтуване. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да намѣри човѣкъ свещеното мѣсто на своята душа, да знае, дѣ се намира той и дѣ живѣе. Да намѣрите себе си, това е свещенъ моментъ въ живота на човѣка. Да се види човѣкъ, това е епохаленъ моментъ въ живота му. Външното, което виждате, не сте вие. Вие се оглеждате въ огледало, гледате очитѣ, носа, лицето си, но това не сте вие; това не е истинскиятъ човѣкъ. Нѣкога очитѣ ви сѫ тъмни; това зависи отъ разположението на стомаха ви. Нѣкога очитѣ ви сѫ свѣтли; това пъкъ зависи отъ състоянието на вашия мозъкъ. Това сѫ илюзии. Само единъ свещенъ моментъ има въ живота на човѣка, когато той може да види душата си, когато той може да види себе си. За този моментъ, именно, ви говоря азъ, като велика реалность въ живота. И въ Писанието е казано: „Човѣкъ трѣбва да потърси себе си и да се намѣри“. Нѣкой пѫть ви отслабне рѣката или крака, но не се безпокойте, това не сте вие. Търсете себе си и като се намѣрите, направете връзка съ Първичната Причина, Която ви е пратила на земята и ще видите, че между Бога и васъ никакъвъ клинъ не може да влѣзе. Всѣки човѣкъ прѣдставлява звено, брънка отъ великата верига на живота. Съзнаете ли това, вие ще се освободите отъ кошмарното, отъ сънното състояние, въ което се намирате. Сега вие се чувствувате като отдѣлени отъ майка си и отъ баща си. Това сѫ илюзии на живота. Казвамъ: съзнанието на човѣка трѣбва да се пробуди, за да намѣри себе си, своята душа. Само по този начинъ той ще се проникне отъ онова велико чувство на любовь къмъ Бога. Само по този начинъ той ще прояви любовь и къмъ своитѣ ближни и ще започне правиленъ животъ, а не животъ на нови драми и трагедии. Въ новия животъ нѣма драми и трагедии. Трагедията е резултатъ на грѣха; драмата — избавяне отъ грѣха, а комедията е смѣшната страна въ живота на онѣзи хора, които наново грѣшатъ. Послѣднитѣ сѫ „санчо-пансовцитѣ“ въ свѣта. „И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Пожелавамъ на всички да намѣрите вашия Учитель. Единъ е Учительтъ, който носи истинското знание! Той има много проявления въ свѣта, но по сѫщина е само единъ. Намѣри ли човѣкъ единъ отъ моментитѣ на Неговото проявление, едноврѣменно съ това той ще намѣри и себе си. Законъ е: като намѣришъ Бога, ще намѣришъ и себе си; като видишъ Бога, ще видишъ и себе си. И обратно: като видишъ себе си, ще видишъ и Бога. Да видишъ Бога, да видишъ и себе си, — този е най-свещениятъ моментъ въ живота на човѣка. За този моментъ, именно, човѣкъ живѣе. И тъй, поздравлявамъ всички, които сѫ видѣли вече Бога и себе си! Поздравлявамъ и онѣзи, които скоро ще видятъ Бога и себе си! На ония, на които прѣдстои въ далечното бѫдеще да видятъ Бога и себе си, пожелавамъ съ търпѣние да дочакатъ този моментъ! Затова и въ Писанието е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога.“ Бесѣда отъ Учителя, държана на 23 януарий 1927 година въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Дѣло съвършено „А търпѣнието да има дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ.“*) *) Яковово 1:4. Животътъ на съврѣменното човѣчество е прѣизобиленъ съ празни думи, съ думи, безъ съдържание и смисълъ. Ето защо на съврѣменнитѣ хора трѣбва да се изяснява вѫтрѣшниятъ смисълъ на Живото Слово. Празнитѣ думи сѫ костеливи орѣхи, които хората гледатъ само отвънъ. Често хората говорятъ за търпѣние, безъ да разбиратъ вѫтрѣшния му смисълъ, безъ да се спиратъ върху въпроситѣ: защо ни е търпѣнието, какъ се е зародило то и т. н.? Прѣди всичко, безъ търпѣние не може да се постигне никакво знание. Търпѣнието е основа на знанието. Само гениалнитѣ хора, само светиитѣ, ангелитѣ и боговетѣ могатъ да бѫдатъ въ пълния смисълъ на думата търпеливи. Казва се за Бога, че е дълготърпеливъ. Мнозина запитватъ, защо имъ е търпѣнието? Не може ли безъ търпѣние да се живѣе? — И безъ търпѣние може, но нищо нѣма да се постигне. Много таланти на хората пропадатъ отъ липса на търпѣние. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповѣдници, държавници, майки и бащи сѫ пропаднали отъ отсѫтствието на търпѣние въ своя характеръ! Колко добри пълководци сѫ пропаднали въ своитѣ сражения все отъ нѣмане на търпѣние! Ние употрѣбяваме думата „пълководци“ въ широкъ смисълъ. Да се сражава човѣкъ въ живота си, разбирамъ, но съ кого? — Съ силния, а не съ слабия. Съ слабия всѣки може да се сражава, но това не е геройство. Тъй щото, ако си юнакъ, ако искашъ да се боришъ, да воювашъ, воювай съ нѣкой силенъ, подобенъ на тебе, а не съ слабъ, хилавъ, като стара баба, който едва крета, едва се държи на краката си. И когато говоримъ за учени хора, ние подразбираме гениални хора. Казва се, че днесъ, между съврѣменнитѣ хора, имало много учени. Ако е така, всички трѣбва да се радваме, но ние не говоримъ за онѣзи учени, които прѣподаватъ въ университетитѣ и за това имъ се плаща. Истински ученъ е онзи, който работи идейно, безъ да очаква нѣкакво възнаграждение. Този ученъ е роденъ отъ гениална майка и гениаленъ баща, а задъ тѣхъ седатъ редица поколѣния отъ гениални хора. Не се счита гениаленъ човѣкъ и този, задъ гърба на когото седатъ само четири поколѣния гениални хора. Много отъ съврѣменнитѣ хора мислятъ, че достатъчно е да се покаятъ, за да станатъ чисти, свети хора. Други пъкъ мислятъ, че като свършатъ нѣкакъвъ факултетъ и като напишатъ едно-двѣ съчинения по нѣкой въпросъ, тѣ могатъ да минатъ вече за знаменити хора. Не, нѣма ли човѣкъ задъ себе си десетки, стотици или хиляди прародители, които да сѫ вървѣли въ Божествения пѫть, въ пѫтя къмъ красивото и великото, той не може да бѫде нито ученъ, нито гениаленъ, нито светия. Сега ние говоримъ на наученъ езикъ. Ако си послужимъ съ езика на египтянитѣ, ние ще дойдемъ до въпроса за странствуване на душитѣ и на духоветѣ. Най-първо духътъ е билъ силенъ, мощенъ, всезнаещъ, по съ слизането си той постепенно се е ограничавалъ, загубвалъ знанието си, докато най-послѣ съвършено заспалъ. Значи, веднъжъ слѣзълъ на земята, духътъ, изгубилъ своето съзнание за сила и мощь, започва отново да ради, да съгражда, но като си служи вече съ малки величини, съ слаби нѣща. Защо духътъ трѣбва да изгуби съзнанието си? — За да създаде свѣта. Не изгуби ли съзнанието си, той не може да създаде свѣта. Знаете ли, какво нѣщо е да изгуби човѣкъ съзнанието си? Какво ще бѫде положението на богатия, който до вчера е разполагалъ съ милиони, съ власть надъ десетки слуги, съ почести и уважение, и изведнъжъ изгуби съзнание за своето богатство и величие? Страшно е, наистина, положението на този човѣкъ, но питамъ: може ли този човѣкъ да извърши нѣщо велико съ съзнанието си, че е богатъ, че има власть и сила надъ хората?— Не може. Той само ще дрънка на звънцитѣ да дойде слугата Иванъ, или Стоянъ, да имъ дава заповѣди за извѣстна работа. Обаче, не извършатъ ли слугитѣ работата, както господарьтъ заповѣдалъ, той се сърди, вика, дразни. И каква полза отъ всичко това? Този човѣкъ трѣбва да слѣзе отъ висотата на своето положение, да се откаже отъ богатството си, отъ слугитѣ си и да започне самъ да работи. Великъ, силенъ човѣкъ е този, който самъ работи, самъ извършва всичкитѣ си работи. Има ли слуга, който да изпълнява заповѣдитѣ му, той е слабъ човѣкъ. Богъ самъ си слугува, Той не очаква на никого. Когато казваме, че Богъ ще спаси свѣта, ние подразбираме, че щомъ веднъжъ го е създалъ, Той самъ ще го спаси. Нѣкои казватъ, че познаватъ Бога, че познаватъ себе си. Въ какво седи това познание? Прѣди всичко, за да познае човѣкъ себе си, той трѣбва да има търпѣние. Защо е необходимо търпѣнието на човѣка? — Защото той ще срещне въ живота си много противорѣчия, много мѫчнотии, много трудни задачи, които ще трѣбва да разрѣши. Всичко това прѣдставлява ребуси, които човѣкъ ще разрѣши главно чрѣзъ търпѣнието. Ти си ученъ човѣкъ, напримѣръ, създавашъ извѣстна теория, но срѣщу тебе се опълчаватъ редъ учени хора. Какво ще правишъ тогава? Какъ ще се справишъ съ това положение? Ние не засѣгаме сегашнитѣ ви разбирания, нито сегашната наука или сегашнитѣ изкуства, но питамъ: какво ще прѣдставлява това въ сравнение съ философията, науката и изкуствата, които ще имате даже само слѣдъ десетина години? За васъ това ще бѫде нѣщо подобно на играчки, съ които сте се забавлявали като малки дѣца. Сегашната наука, философия, поезия, музика сѫ забавления за дѣцата, обаче, тѣ прѣдставляватъ основа на бѫдещата наука, философия, поезия и музика. Тѣ ще послужатъ като основа за бѫдещето развитие на човѣка. Това не трѣбва да ни обезсърдчава. Може ли малкото дѣте — пеленаче да се сравнява съ онзи голѣмъ юнакъ, съ онзи герой, който носи пълни чували на гърба си? — Не може да се сравнява. Това дѣте се носи на рѫцѣ отъ майка си, то е още съвършено безпомощно. И дълго врѣме още майка му ще го носи на рѫцѣ, докато единъ день то стане голѣмъ герой. Дълго врѣме майката е носила на рѫцѣ своето дѣте, докато най-послѣ то е могло да се издигне до положението на нѣкой великъ музикантъ, поетъ или художникъ. На първо врѣме дѣтето се нуждае отъ помощьта на своята майка и я търси. Послѣ то прѣстава да се нуждае отъ нея, не я търси вече, докато постепенно я забравя. Въ сѫщность, дѣтето не е поставено въ физическитѣ рѫцѣ на своята майка, но въ рѫцѣтѣ на разумна, любеща душа, която му помага и го крѣпи въ живота. Казвамъ: ако нашето съзнание не се прониква отъ Висшето съзнание, ние не бихме могли да мислимъ. Мисъльта е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Ако Богъ не прониква въ нашитѣ сърца и умове, Той не би създалъ свѣта. Подъ думата „свѣтъ“ ние разбирамъ слънцето, мѣсецътъ и другитѣ небесни свѣтила. Ако тѣзи свѣтила не сѫществуваха, съ какво бихме се занимавали? Слѣдователно, слънцето, само по себе си, е създало свѣта. Като се разсѫждава така, явява се една загадка: кой, наистина, е създалъ свѣта и кому принадлежи той? За изяснение на тази мисъль ще приведа слѣдния примѣръ. Когато Господъ създалъ земята, явило се първото цвѣте, наречено лотосъ. Сега това цвѣте е водно, расте въ водата, но тогава е растѣло на сушата. Четиритѣ елемента — въздухъ, вода, огънь и земя работѣли върху лотоса, вслѣдствие на което, когато лотосътъ цъвналъ, явилъ се споръ между четиритѣ елемента, кому принадлежи цвѣтето. Тѣ дошли до пълно разногласие помежду си и трѣбвало да отнесатъ въпроса за разрѣшение до невидимия свѣтъ, а оттамъ и до Господа. Земята казала: Господи, азъ отгледахъ това цвѣте въ стаитѣ си, дадохъ му добъръ приемъ, като го снабдявахъ съ хранителни материали, подкрѣпяхъ коренитѣ му да се засили, да издържи на всички тежки външни условия. Водата казала: азъ пъкъ го квасихъ, смекчавахъ наоколо пръстьта му, измивахъ листата му отъ праха, улеснявахъ движението на соковетѣ му и съ това помагахъ на неговото правилно кръвообръщение. Въздухътъ казалъ: азъ отгледахъ това цвѣте, като нѣжна майка; люлѣехъ клончетата му и съ това раздвижвахъ соковетѣ да хранятъ и най-отдалеченитѣ му части. Азъ бѣхъ учительтъ на това малко създание, учихъ го, какъ да расте. Най-послѣ дошълъ огъньтъ, т, е. топлината и свѣтлината, и казали: ние пъкъ, въ своитѣ малки стаички, отоплявахме водата и земята, и по този начинъ давахме възможность на соковетѣ да се разнасятъ правилно въ растението по всички негови части. Само чрѣзъ нашата помощь това цвѣте можа да израсте, да се развие и да цъвне. Питамъ: на кого, наистина, принадлежи това цвѣте? Тогава Господъ отговорилъ на земята: „Понеже ти крѣпѣше коренитѣ на това цвѣте, затова листата, цвѣтоветѣ и плодоветѣ, които падатъ отъ него около коренитѣ му, сѫ твои. На водата пъкъ казалъ: „Понеже ти напояваше цвѣтето, всичкитѣ капчици, които излизатъ отъ него, сѫ твои“. Послѣ се обърналъ къмъ въздуха и му казалъ: „Когато цвѣтето цъвти, ти ще взимашъ неговата миризма и ще я разнасяшъ изъ пространството. Това ще бѫде твоята заплата“. И най-послѣ Господъ се обърналъ къмъ свѣтлината и топлината и имъ казалъ: „Когато цвѣтето цъвне, вие ще го посочвате на хората. Само при свѣтлината тѣ могатъ да го видятъ, да видятъ неговия цвѣтъ и неговата форма“. Що се отнася до въпроса, кому принадлежи цвѣтето, и кой го е създалъ, на това може да се отговори по слѣдния начинъ: това цвѣте е напълно свободно, никому не принадлежи. При това, Единъ е неговиятъ създателъ. Както виждате, това е една загадка въ живота. И тъй, що е лотосътъ? — Лотосътъ прѣдставлява човѣшката душа, която цъвти на земята. Подъ думата „земя“ ние разбираме живата, разумна земя, която ражда, която разсѫждава. Като говоримъ за водата, ние не разбираме обикновената вода, която е съставена отъ два атома водородъ и единъ атомъ кислородъ, но говоримъ за водата, като носителка на живота. Водата, която съврѣменнитѣ химици изучаватъ, не прилича по нищо на водорода и кислорода, отъ които е получена. Питамъ: защо водата, която е произлѣзла отъ водорода и кислорода, не прилича на тѣхъ? Защо тя не прилича по нищо на своята майка и на своя баща? Правилно ли е агнето да не прилича на овцата? — Не е правилно. Слѣдователно, въ това отношение водородътъ и кислородътъ не сѫ родили водата, но тѣ се явяватъ само като условия за проявяване на водата. Значи, въ водата има единъ особенъ елементъ, който химицитѣ не познаватъ. Този елементъ е жизнениятъ елексиръ, носитель на великия животъ. Старитѣ алхимици сѫ казвали, че водата, въздухътъ, огъньтъ и земята сѫ прости тѣла, но новитѣ химици отричатъ това. Ние не споримъ по този въпросъ. И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави въ своитѣ разсѫждения. Споредъ новитѣ учени, водата е съставена отъ водородъ и кислородъ. Ние казваме, че водата се е образувала по закона на присаждането, както върху единъ глогъ може да се присади една хубава ябълка. Питамъ: тази ябълка отъ глога ли е произлѣзла? Не, тя е присадена само върху него. Тъй щото, когато химицитѣ говорятъ за елементитѣ и за взаимодѣйствието между тѣхъ, ние подразбираме закона на присаждането. Всички елементи сѫ присадки къмъ извѣстни сили на цѣлокупния животъ. Скършите ли тия присадки, вие ще имате истинскитѣ елементи, или силитѣ на великия животъ, скрити въ тѣхъ. Ако единъ день ние успѣемъ да разложимъ живота на неговитѣ първоначални елементи, какво ще остане отъ самия него? — Отъ него ще остане една възвишена, фина материя, хиляди пѫти по-рѣдка отъ най-рѣдката физическа материя, каквато науката познава. Тази материя нѣма да съдържа вече никакви елементи въ себе си, на видъ тя ще бѫде еднородна, проста, но силитѣ, които дѣйствуватъ въ нея, ще бѫдатъ разнородни. Въ такава срѣда, именно, живѣятъ всички напрѣднали сѫщества. Сега, за да разбира човѣкъ вѫтрѣшния смисълъ на нѣщата, той трѣбва да се разглежда като съзнание. Четири състояния отличаватъ човѣка, първото състояние е свръхсъзнанието; второто — подсъзнанието; третото — съзнанието и четвъртото — самосъзнанието. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ два полюса на душата, чрѣзъ които човѣкъ се проявява, Тѣ прѣдставляватъ сѫщината на човѣка. Той нѣкога е живѣлъ въ подсъзнанието и свръхсъзнанието, дѣто се криятъ всички негови възможности. Оттукъ започва истинската наука. Подъ „наука“ разбираме всичко онова, което Божествениятъ Духъ отъ безброй вѣкове насамъ досега е създалъ. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ двѣ велики течения, които отиватъ къмъ центъра на земята. Подсъзнанието е образувало двѣтѣ Божествени форми — силата и материята. Свръхсъзнанието е образувало силитѣ на живота и на човѣшката мисъль, като два важни центрове за човѣка. Съзнанието е центъръ, въ който се включва цѣлокупния животъ на земята. Самосъзнанието пъкъ включва специално човѣшкия животъ. То съставлява епоха, въ която се е родило сегашното състояние на човѣка. Въ него, именно, е станало отклонението на човѣка отъ правия пѫть. Това отклонение е било необходимо, за да се индивидуализира човѣкъ, обаче въ това индивидуализиране той се е заблудилъ и помислилъ, че може да бѫде самостоятеленъ и да живѣе съвършено самъ. Въ резултатъ на това, той вижда, че неговото тѣло се съвършено разрушава. Тъй щото въ живота на човѣка се забѣлѣзва една постоянна борба, която се съсрѣдоточава между съзнанието и самосъзнанието отъ една страна и подсъзнанието и свръхсъзнанието, отъ друга. Значи, низшиятъ и висшиятъ животъ, т. е. животинскиятъ и Божествениятъ животъ въ човѣка сѫ въ постоянна борба. Самосъзнанието е животъ на низшитѣ чувства у човѣка, на крайния егоизъмъ, на крайното себелюбие, при което човѣкъ не дава възможность никому да се прояви, освѣнъ той самъ. Иска ли нѣкой човѣкъ да направи добро, той му казва: не прави това добро, нищо нѣма да излѣзе отъ него! Ако нѣкой ученъ работи върху извѣстно свое изобрѣтение, той и на него казва: не си губи врѣмето, нищо нѣма да излѣзе отъ тази работа! Казвамъ: когато нѣкой човѣкъ иска да внесе една нова идея въ свѣта, непрѣменно ще се яви нѣкаква реакция противъ него. Защо? — Това се дължи на самосъзнанието, което има амбицията да бѫде на първо мѣсто въ всички случаи. Човѣкътъ на самосъзнанието казва: защо да не съмъ азъ, а да е този? Споредъ закона на самосъзнанието всѣки човѣкъ има мисия въ свѣта, малка или голѣма, която ще извърши, но трѣбва да чака момента за своето проявление. Може би този моментъ да не дойде скоро, но човѣкъ трѣбва съ търпѣние да го дочака. Сегашниятъ свѣтъ не е добрѣ организиранъ и за да се организира, се изисква дълго врѣме. Сѫщото нѣщо става и съ човѣшкия организъмъ. Ако вземемъ прѣдъ видъ, еволюционния законъ и разглеждаме пѫтя, по който човѣкъ е вървѣлъ, ще видимъ всички по-низки форми, прѣзъ които той е миналъ. Напримѣръ, той е миналъ прѣзъ фазата на рибитѣ, на птицитѣ и най-послѣ е дошълъ до фазата на млѣкопитаещитѣ. Какъ се е проявявалъ гениятъ въ морето, когато човѣкъ е минавалъ прѣзъ фазата на рибитѣ? — Тукъ той се проявилъ въ разни форми: нѣкѫдѣ гениятъ се изразилъ въ създаване на особени фенерчета, да си свѣтятъ съ тѣхъ. Наистина, и днесъ ние срѣщаме въ моретата свѣтещи риби. Въ други риби гениятъ се изразилъ въ създаване особени мастилнички, съ течность подобна на мастило, но тѣ не я използували за писане, а за отбрана срѣщу неприятелитѣ; съ тази течность тѣ пръскали въ очитѣ имъ. Въ нѣкои риби гениятъ се изразилъ въ създаване на особени електрически батерии, съ които пакъ се защищавали отъ своитѣ неприятели. Всички тия постижения сѫ резултатъ на Божествения Духъ въ пѫтя на слизането или инволюцията. И когато Духътъ е дошълъ до края на своето слизане, настѫпилъ обратниятъ процесъ — пѫтьтъ на възлизането или възкачването. И тогава Богъ е казалъ: „Сега ще създамъ разумния човѣкъ, който може правилно да мисли, чувствува и дѣйствува, за да тръгне по обратния пѫть, т. е. отъ самосъзнанието къмъ свърхсъзнанието“. Сега, въ пѫтя на възлизането у всички хора се забѣлѣзва желание да бѫдатъ богати, учени, гениални. Това е Божественъ стремежъ. Всѣки човѣкъ иска да стане съвършенъ, стреми се къмъ нѣщо съвършено. Този стремежъ е правиленъ. Животътъ не се заключава само въ ядене и пиене. Яденето и пиенето сѫ само срѣдства, но не и цѣль. Нѣкой иска да нарисува една картина. Това желание е отлично, но въпросътъ е, какъ ще я нарисува: само външната ѝ страна, като художникъ, или ще я изрази словесно, като поетъ. Правилно е човѣкъ да нарисува тази картина въ душата си, тамъ да вложи всичко хубаво, ако иска да я нарисува красиво. Кой може да покаже картината на своята душа? Какво ще бѫде вашето положение, ако нѣкоя тъмна нощь срещнете една душа? Вие ще останете очаровани отъ тази красива гледка. Прѣдъ васъ ще седи нѣкаква човѣшка фигура, но отъ лицето и отъ цѣлото ѝ тѣло ще излиза бѣла, мека свѣтлина, въ която опитното око ще различава седемьтѣ цвѣтни тона, на седемьтѣ цвѣтни гами. Съврѣменнитѣ учени познаватъ само една цвѣтна гама съ седемь различни цвѣта, а останалитѣ шестъ не познаватъ. Едва сега съврѣменнитѣ учени започватъ да правятъ опити и наблюдения върху прѣминаване на свѣтлината отъ една гама въ друга. Тѣ правятъ тия опити и денемъ, а не само нощемъ. Когато човѣкъ прави тѣзи опити, той се концентрира, съсрѣдоточва вниманието и погледа си, вслѣдствие на което прѣдъ него настава голѣмъ мракъ. Ако не разбира законитѣ, той ще помисли, че ослѣпява. Който разбира законитѣ, ще разбере, че минава прѣзъ една гѫста зона на земята. Слѣдъ 15 минути концентриране прѣдъ този човѣкъ ще се яви мека, бѣла свѣтлина. Вземе ли да се връща назадъ, той пакъ ще мине прѣзъ сѫщата гѫста срѣда. Казвамъ: такова затъмнѣние или помрачаване често става и въ съзнанието на човѣка. Който не разбира закона, ще се уплаши, а който го разбира, ще концентрира ума си, вниманието си, да запази будность на съзнанието си, докато прѣмине тази тъмна зона. Въ това положение невѣрниятъ ще се отрече отъ Бога, а разумниятъ, търпеливиятъ ще се свърже още по-здраво. Страхливиятъ ще остане въ тази тъмна зона, а безстрашниятъ ще я прѣмине и ще върви напрѣдъ. Данте е прѣминалъ прѣзъ тази зона, но неговата възлюбена — Беатриче — му освѣтявала пѫтя съ своето фенерче, като го развеждала при страдащитѣ и му обясняшала причинитѣ за тѣхнитѣ страдания. И тъй, всѣки човѣкъ самъ създава своитѣ окови, своето робство. Дѣ се крие причината на това? — Вѫтрѣ въ него. Има нѣщо, което се таи въ човѣка и което е въ сила да го зароби. Запримѣръ, нѣкой мисли, че е много добъръ човѣкъ. То е, защото той външно се изявява такъвъ, а не си дава отчетъ, какво става вѫтрѣ въ него. Вземете момата, която иска да се жени. Докато се ожени, тя е весела, засмѣна, любезна съ сватове, съ кумове, съ баща си, съ майка си, но щомъ се ожени, едва изминали два-три мѣсеца, и тя захвърля булото и показва другата си страна. Всички се запитватъ: какво стана съ тази млада булка? Докато бѣше мома, нѣмаше подобна на нея, а сега, не знаемъ, какъ да си обяснимъ тази работа. Дѣ остана красивата мома? Този примѣръ обяснява отчасти само процеситѣ, които ставатъ въ самия човѣкъ. Само по този начинъ, може да се разбере дълбоката философия на живота. Тази велика философия ни свързва съ свѣтове, които седатъ високо въ нашето съзнание. Ще кажете: дѣ сѫ тѣзи свѣтове? — Тѣ сѫ надъ насъ. Въ тѣзи? свѣтове живѣятъ сѫщества разумни, велики, съ култура много по-висока отъ нашата. Нашитѣ мозъци прѣдставляватъ почва, земя за тѣхъ, върху която тѣ оратъ и сѣятъ. Щомъ разработятъ тази почва, тѣ си отиватъ. Ти си философъ, химикъ, богословъ или другъ нѣкакъвъ ученъ и седишъ нѣкѫдѣ, размислявашъ върху извѣстенъ наученъ въпросъ. Едно отъ тия разумни сѫщества взима своето рало, слиза на земята при тебе и започва да прѣобръща пластоветѣ на твоята земя. Ти веднага се стрѣскашъ, прѣставашъ да размишлявашъ и изгубвашъ всичко. Това сѫщество не иска да знае, какъвъ си ти. Колкото Ударътъ отъ ралото на това сѫщество е по-силенъ или по-грубъ, толкова на по-низко стѫпало на развитие се намира то. И тѣзи сѫщества сѫ отъ различна степень на развитие. Освѣнъ това, ралата на едни отъ тѣхъ сѫ желѣзни, на други — сребърни, а на трети — златни. И между тия сѫщества има постоянна борба, защото не сѫ отъ една и сѫща ложа. Едни отъ тѣхъ сѫ отъ Бѣлата ложа, отъ посветенитѣ, а други сѫ отъ черната ложа. Затова, именно, и въ свѣта има два метода на дѣйствие. Когато Богъ създаде човѣка, Той му даде земята да я управлява, но сѫщеврѣменно го държи отговоренъ за всички лоши послѣдствия отъ неговото управление. Невидимиятъ свѣтъ държи отговоренъ за всичко не само човѣка, но и двѣтѣ ложи, които сѫ въ постоянна борба помежду си. Казвате: кой е този невидимъ свѣтъ? Реаленъ ли е той?—Реаленъ е, разбира се. Когато човѣкъ люби, видима, реална ли е неговата любовь? Казватъ за нѣкого: устнитѣ на този човѣкъ се малко зачервили, което показва, че той има любовь. Нима зачервяването на устнитѣ изразява любовьта на човѣка? — Ама очитѣ му свѣтятъ. — Нима очитѣ на човѣка, който люби, трѣбва да свѣтятъ? Така ли се изразява любовьта? На кой пияница не свѣтятъ очитѣ? Или на кой боленъ не свѣтятъ очитѣ, когато има температура? Когато разумниятъ човѣкъ люби, въ очитѣ му се забѣлѣзва особена, мека свѣтлина, а не блѣсъкъ. При това, този човѣкъ обича всички хора, всички сѫщества. Обикновениятъ човѣкъ, когато обича, той прави изборъ: той обича само онзи, отъ когото може да вземе нѣщо. Като отиде при нѣкой богатъ човѣкъ, той го погледне, потупа го по рамото и му се поклони. Ако нѣма пари, и той изчезва, не седи при него. Съврѣменнитѣ естественици говорятъ за кукувицата, че снасяла яйцата си въ гнѣздата на нѣкои малки птички. Питамъ: какъ придоби кукувицата този навикъ, да снася яйцата си въ чужди гнѣзда? Всички говорятъ за тази чърта на кукувицата, а при това, колко кукувици има днесъ между съврѣменнитѣ хора! Слѣдъ като снесе яйцата си въ нѣкое чуждо гнѣздо, кукувицата хвръква и повече не се грижи за тѣхъ. Другата птичка, въ чието гнѣздо сѫ снесени кукувиченитѣ яйца, лежи върху тѣхъ, както и върху своитѣ и ги мѫти. Като се излюпятъ малкитѣ кукувичета, всѣки день тѣ започватъ да изхвърлятъ вънъ отъ гнѣздото по едно отъ другитѣ малки птиченца. Майката се чуди, защо се намалява броятъ на малкитѣ ѝ, но като не знае причината за това, казва си най-послѣ: такава е волята Божия! Тя отглежда грижливо малкитѣ кукувичета, докато единъ день тѣ хврѫкнатъ отъ гнѣздото и отидатъ да живѣятъ сами. Сѫщото нѣщо става и въ живота на хората. Когато единъ богатъ човѣкъ дойде у дома ви и започне да разглежда кѫщата, нивитѣ ви и срѣщу тѣхъ ви дава пари съ лихва, той не е ли снесълъ вече въ вашия пологъ своитѣ кукувичи яйца? Не се минава дълго врѣме, и този човѣкъ взима и кѫщата, и нивитѣ ви. Слѣдъ всичко това той ще разправя: азъ направихъ благодѣяние на една бѣдна вдовица. Този човѣкъ изхвърли всички яйца отъ полога на майката, като ѝ остави да се грижи само за кукувичето яйце. И слѣдъ това той ще отиде на църква, ще запали една голѣма, дебела свѣщь и които го видятъ, ще кажатъ за него: добъръ, благочестивъ е този човѣкъ. Той прави голѣми добрини, подарява много нѣща на бѣднитѣ хора. Ние благодаримъ за такива подаръци и благодѣяния. Свѣтътъ не се нуждае отъ такива добрини. Това не е култура, това не е Божественъ актъ. Такива благодѣяния сѫ резултатъ на човѣшкия егоизъмъ, Много добри, гениални хора сѫ били мѫчени и загинали отъ такива добрини. Азъ съмъ наблюдавалъ, какво правятъ птичкитѣ, съ цвѣтоветѣ на дърветата и на цвѣтята. Тѣ хвъркатъ отъ клонъ на клонъ, откѫсватъ си единъ, втори, трети цвѣтъ отъ дървото и си чистятъ клюна съ него. Послѣ го хвърлятъ на земята. Цвѣтоветѣ падатъ единъ слѣдъ другъ, но птичкитѣ не искатъ да знаятъ за това. Колко пѫти нѣкой човѣкъ ще кацне върху токущо разцъвтѣлитѣ хубави мисли и чувства на другъ човѣкъ, ще ги откѫсне, ще ги захвърли на земята, безъ да иска да знае! Нѣкой човѣкъ се замислилъ за добъръ и чистъ животъ, иска да служи на Бога, но срѣща го другъ и му казва: какво си се замислилъ? Защо се занимавашъ съ глупави работи? Я си вземи единъ билетъ, че иди на нѣкой концертъ или на нѣкое прѣдставление! Казвамъ: ако театърътъ или концертътъ могатъ да дадатъ на човѣка нѣщо по-хубаво за душата му отъ молитвата, нека отиде тамъ. Но ако тѣ не могатъ да дадатъ нужната храна за душата му, подобрѣ нека той се моли на Бога, нека работи за своето усъвършенствуване. Ние не трѣбва да поставяме граница между тѣзи нѣща. Трѣбва ли да се поставя прѣграда между живота на свѣтския и на религиозния човѣкъ? Когато религиозниятъ човѣкъ свърши работата, която му е опрѣдѣлена за деня, той трѣбва да се помоли на Господа, да благодари за работата, която е свършилъ и да Го запита: Господи, мога ли сега да отида на театъръ или на концертъ? Кое прѣчи на духовния човѣкъ да слуша музика? Че кой създаде музиката? И музиката има своето мѣсто и прѣдназначение въ живота. Тя е необходима като почивка въ живота на човѣка. Сѫщеврѣменно тя съединява душитѣ на хората. Днесъ съ музиката си служатъ и въ войнитѣ, съ нея въодушевяватъ, настройватъ войницитѣ за бой. Като надуятъ онѣзи мѣдни трѫби, и войницитѣ се настройватъ. Кръвьта имъ закипи въ жилитѣ, тѣ сграбчватъ пушкитѣ си и тръгватъ на бой. Не се минаватъ нѣколко минути, и музиката заглъхва, не се чуватъ вече нейнитѣ звуци, но се чуватъ гърмежи отъ гранати и картечници. Музикантитѣ изчезватъ, а слѣдъ тѣхъ се разнасятъ бумтежитѣ на орѫдията. Послѣ се чуватъ охкания, плачове. Истинска музика е тази, която изразява съ особена гама — гама на миръ, примирение между всички неприятелски войски. Когато истинскитѣ музиканти засвирятъ, войницитѣ забравятъ всичко наоколо си: тѣ забравятъ, че трѣбва да воюватъ, забравятъ, че неприятельтъ ги прѣслѣдва и спиратъ всѣкакви военни дѣйствия. Щомъ засвири тази музика, и отъ двѣтѣ страни боятъ прѣстава. Войницитѣ и отъ двата лагера измѣнятъ разбиранията си и казватъ: да спремъ сраженията! Да се помиримъ! По този начинъ, именно, войната ще се избегне. Мнозина, като ме слушатъ, казватъ: това сѫ бабини деветини. Питамъ: ами когато хората отиватъ на война и се убиватъ, и на отличилитѣ се въ войната даватъ кръстъ за храбрость, това не сѫ ли бабини деветини? Азъ разбирамъ човѣкъ да страда, но за какво? — Да страда, за да спаси нѣкого, а не да го убие. Така страда разумниятъ човѣкъ. Когато излиза срѣщу неприятеля си съ ножъ, той не го убива, но само го простре на земята и си заминава. И послѣ, когато неприятельтъ му се съвземе, той му казва: слушай, братко, има другъ начинъ за воюване отъ този, който ти знаешъ. Истинското юначество не седи въ това да вадимъ очитѣ си, да рѣжемъ рѫцѣтѣ и краката си, да се раняваме въ гърдитѣ и да оставаме инвалиди на цѣлъ животъ. Истинското воюване е чрѣзъ закона на Любовьта. Едно врѣме хората сѫ воювали съ Любовьта, но сега воюватъ съ разни орѫжия. Въ съврѣменнитѣ сѣмейства и жената, и мѫжътъ воюватъ. Жената готви нѣщо за обѣдъ, рѣже месото, приготовлява го, но въ това врѣме мѫжътъ ѝ каже нѣщо, скаратъ се и тя, безъ да мисли много, мушне го съ ножа и го нарани. Послѣ викатъ лѣкарь, но мѫжътъ се срамува да каже на лѣкаря, че жена му го ранила, а казва, че падналъ нѣкакъ-си и се ранилъ. Другъ пѫть мѫжътъ мушне жената съ ножъ. Нашата цѣль не е да осѫждаме личнитѣ отношения на хората, но казваме, че по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи. Съврѣменнитѣ хора се гордѣятъ съ своятъ култура, съ своитѣ велики и гениални хора, но казвамъ: когато дойде нѣкаква епидемия, напримѣръ тифусъ, тогава и гениалниятъ човѣкъ, както и обикновениятъ, изгубва съзнание, започва да бълнува. Този човѣкъ прѣди заболѣването си е разсѫждавалъ като философъ, очудвалъ е всички съ своитѣ заключения и изводи, а сега се намира въ положението на сомнамбулъ, който разправя, че виждалъ дѣдо си, баба си, които прѣди години сѫ заминали за онзи свѣтъ. Всички наоколо му го гледатъ, чудятъ се, намиратъ, че не е съ всичкия си умъ. Питамъ: дѣ остана гениалностьта на този човѣкъ? Всички виждатъ, че е станалъ нѣщо съ него, но какво е станало, не знаятъ и затова казватъ: полудѣлъ е нѣщо. Той казва на жена си: знаешъ ли, че азъ видѣхъ дѣдо си? Жена му казва: горкиятъ, полудѣлъ е малко, не е съ всичкия си умъ. Не се минаватъ и 4 — 5 мѣсеца, гледате — този човѣкъ оздравѣлъ, разсѫждава добрѣ, правилно, както и по-рано. Като оздравѣе, хората пакъ се чудятъ, какъ е оздравѣлъ. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе и послѣ се излѣкува, хората се чудятъ на това, а когато подкупятъ нѣкого, за да обере милионитѣ на нѣкой богаташъ, на това не се чудятъ. За да оправдаятъ тази постѫпка, тѣ я наричатъ „комисионна търговска сдѣлка“. Тази крайна алчность, която днесъ е обхванала цѣлия свѣтъ, прѣпятствува и на наука, и на религия, и на изкуства, и на духовенъ животъ, както и на свободната мисъль въ човѣка. Казвамъ: всички будни, съзнателни души, които любятъ Бога и разбиратъ, че животътъ има велико прѣдназначение, тѣ ще оправятъ свѣта, тѣ ще го организиратъ. Само добритѣ, съзнателнитѣ хора могатъ да градятъ. Лошитѣ хора само разрушаватъ. Ние можемъ да очакваме спасението, организирането и възпитанието на хората да стане само отъ съзнателнитѣ, отъ добритѣ хора, които работятъ отъ вѣкове насамъ. Човѣкъ не е дошълъ на земята, като кукувиче яйце, той има далеченъ произходъ. Човѣкъ е дохождалъ много пѫти на земята и си е заминавалъ, но сега вече цѣлото човѣчество се намира прѣдъ единъ вѫзелъ, дѣто старата култура залѣзва, а новата изгрѣва. Сега изгрѣва новото слънце. Значи, въ свѣта сѫществуватъ двѣ слънца: едното слънце е физическото, което всички виждаме сутринь да изгрѣва, а вечерь да залѣзва; другото слънце е духовното, което виждатъ само адептитѣ и светиитѣ. Тѣ се обръщатъ къмъ него съ думитѣ: „О, слънце на нашия животъ!“ Това слънце, именно, е сѫщинското, което всички хора не виждатъ, понеже нѣматъ съотвѣтенъ органъ, съ който могатъ да го виждатъ. Значи, истинското слънце не е видимо. Защо умираме ние? — Понеже постоянно гледаме на физическото слънце. Топлината и свѣтлината на физическото слънце, както и всички явления, които ставатъ въ него, произвеждатъ въ хората извѣстна дисхармония, вслѣдствие на което въ тѣхъ се създава ненормаленъ апетитъ. Това е, защото хората не могатъ да възприематъ и използуватъ правилно слънчевата енергия. Съврѣменнитѣ учени и до днесъ още не сѫ опрѣдѣлили, каква храна трѣбва да употрѣбяватъ хората. Религиознитѣ хора казватъ: човѣкъ трѣбва да яде само хлѣбъ. — И това още не е идея. Ако брашното, което се употрѣбява е млѣно прѣди една или повече години и се е вгорчило , тогава хлѣбътъ не може да бѫде истинска храна на човѣка. И слѣдъ това ще дойде нѣкой майсторъ да ни прѣпорѫчва различни методи за приготвяне на хлѣба. По какъвто начинъ и да го приготвяме, този хлѣбъ е отъ вгорчено брашно. Този хлѣбъ е отровенъ вече — нищо повече. Слѣдователно, старото брашно трѣбва да се бракува. Хлѣбъ трѣбва да се прави отъ ново, отъ прѣсно жито и да го ядете съ благодарность и любовь. Приемете ли го по този начинъ, то ще внесе въ васъ и поезия, и музика. Подъ думитѣ „поезия, музика и наука“ се разбира възвишеното и благородното въ човѣка. Истински учениятъ е едноврѣменно и поетъ, и музикантъ. Когато единъ ученъ употрѣбява цѣли 20 години за изучаване живота на една микроба, той е истински поетъ и музикантъ. Тѣзи наблюдения върху микробата прѣдставляватъ за него цѣла музика: накѫдѣ се завъртѣла микробата, какви движения направила и т. н. И съ какво търпѣние описва той всичко това! Питамъ: какво се крие въ движенията на тази микроба? Това не интересува обикновения човѣкъ, но учениятъ изслѣдва, изучава и най-дребнитѣ прояви на тази микроба. Ще кажете: възможно ли е да има нѣкаква музика въ движенията на една микроба? За онзи, който разбира това, има музика: за онзи, който не разбира, никаква музика не може да сѫществува въ движенията на една микроба. Истинскиятъ музикантъ схваща и най-тънкитѣ духовни прѣливания между седемьтѣ тона на гамата, но обикновениятъ музикантъ не ги долавя. Какво прѣдставляватъ съврѣменната музика и съврѣменнитѣ музиканти? Съврѣменната музика е механическа. Музикантитѣ пъкъ още не сѫ дошли до положението да схващатъ онѣзи тънки вибрации, онѣзи духовни прѣливания на тоноветѣ. Засега тѣ схващатъ само обикновенитѣ вибрации на тоноветѣ. Съ това ние не правимъ никакъвъ упрѣкъ на съврѣменната музика, но изнасяме положението, до което тя е достигнала. Азъ наричамъ духовенъ човѣкъ онзи, чието пѣние може да се чуе на километри разстояние, а дори и въ Америка. Неговиятъ гласъ е мекъ, приятенъ, но сѫщеврѣменно толкова силенъ, че никакво разстояние не е въ сила да го заглуши, той се разнася далечъ въ пространството. Сега казватъ за нѣкой човѣкъ, че пѣе съ душа, но гласътъ му се чува на разстояние едва стотина метра. Великъ пѣвецъ е онзи, който може да прѣобрази човѣка. Ако нѣкой търговецъ чуе единъ великъ пѣвецъ и разбере неговото пѣние, въ него моментално трѣбва да стане голѣмъ прѣвратъ. Щомъ се върне дома си, той веднага трѣбва да вземе тевтеритѣ си, да заличи въ тѣхъ всички лъжи, всички неправди и да каже: по този начинъ не може да се живѣе. Отъ днесъ азъ обръщамъ нова страница на своя животъ и започвамъ да живѣя по правилата на новата музика. Ако пъкъ този търговецъ види една картина на нѣкой великъ художникъ, която изобразява Любовъ, миръ, благость, той трѣбва да се прѣобрази веднага и като отиде у дома си, да каже: отъ днесъ турямъ новъ редъ и порядъкъ въ живота си! Мнозина съжаляватъ бѣднитѣ и тръгватъ да имъ събиратъ помощи. Казвамъ: има единъ родъ сиромашия, която е желателна за всички. При този видъ сиромашия човѣкъ изработва своето търпѣние. Този сиромахъ изпада до дъното на живота, дѣто изгубва съзнанието си и прѣстава да мисли за нѣкакво външно богатство. Той започва да търси богатството вѫтрѣ въ себе си. Въ този смисълъ, всички велики, всички гениални хора сѫ били все сиромаси. Дѣ се роди Христосъ, напримѣръ? Въ златна люлка и въ царски палатъ ли се роди Христосъ? Гениалниятъ човѣкъ не се нуждае нито отъ златна люлка, нито отъ царски палатъ. Златната люлка, царскиятъ палатъ, това е неговиятъ мощенъ духъ, неговото будно съзнание. „Търпѣнието да бѫде дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ“. Търпѣние се изисква сега отъ всички съврѣменни хора. Като душа, човѣкъ има велико прѣдназначение на земята. Нѣкой казва: всичко може да се постигне чрѣзъ молитвата. Нима животътъ се заключава само въ молитвата? Другъ пъкъ казва: всичко се постига чрѣзъ мисъльта, — Нима животътъ се заключава само въ мисъльта? Трети казва: всичко се постига чрѣзъ науката. — Нима животътъ се заключава въ бактериологията — въ изучаване на микробитѣ, или въ психологията — въ изучаване душевнитѣ състояния на човѣка, или пъкъ въ другъ нѣкой отрасълъ на науката, или най-послѣ въ изучаване на тоноветѣ? Не, има една вѫтрѣшна цѣлокупность между всички прояви на живота. Три думи само сѫ въ състояние да изразятъ тази цѣлокупность. Тѣзи думи сѫ: Любовь, Мѫдрость и Истина. Любовьта носи Божествения животъ, изразъ на вѣчна хармония. Мѫдростьта носи Божествената свѣтлина и Божественото знание, които създаватъ красота, редъ и порядъкъ въ живота. Истината дава насока въ живота. Всѣка звѣзда, всѣко слънце се дължи на Истината. Истината говори съ слънцата. Мѫдростьта — съ планетитѣ, а Любовьта е толкова снизходителна, че е слѣзла на земята да говори и съ хората, и съ най-низкостоещитѣ сѫщества. Понеже Истината говори съ слънцата, далечна и висока е нейната цѣль. Да се разговаряшъ съ разумното слънце; да седишъ съ хиляди години въ небесата; да правишъ добро, безъ да знаятъ името ти; да бѫдешъ великъ поетъ, безъ да знаятъ името ти, други да се кичатъ съ твоето име, а ти само да се радвашъ, това значи да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ. Това значи да живѣешъ съ душитѣ и между тѣхъ, безъ да подозиратъ тѣ подобно нѣщо. Слѣдователно, между всички души има вѫтрѣшна връзка. Ще ви приведа единъ мистиченъ разказъ за дъщерята на единъ отъ египетскитѣ фараони, който се наричалъ Тодъ — Сабатъ, а дъщеря му — Сабуенъ. Бащата много обичалъ дъщеря си. Тя имала двѣ лица: прѣдъ баща си тя се явявала съ красиво лице; когато се явявала между хората, ставала толкова грозна, че всички били принудени да правятъ гримаси. Вслѣдствие на това, у нея се развила такава жестокость, че тя издала заповѣдь да се извадятъ очитѣ на този, който се осмѣли да направи прѣдъ нея нѣкаква гримаса. Когато излизала на разходка, всички ѝ се кланяли до земята, отъ страхъ да не би, като я погледнатъ, да направятъ нѣкаква гримаса. Тя не знаела, какво нѣщо е любовь, какво нѣщо е милость. Обаче, въ една отъ своитѣ разходки, нѣкѫдѣ далечъ изъ Тибетскитѣ планини, тя срещнала единъ младъ, красивъ овчарь, съ такова изразително лице, че се влюбила въ него, за пръвъ пѫть въ живота си, и забравила своята грозота. Тя нищо не искала отъ него, освѣнъ да съзерцава неговата красота. Питамъ: защо грѣшатъ съврѣменнитѣ хора? — Защото тѣ искатъ съ своята грозота да бѫдатъ велики хора. Съ грозотата си човѣкъ не може да бѫде нито великъ, нито гениаленъ. Когато човѣка се влюби въ Бога, само тогава той ще придобие Божественото въ себе си, само тогава ще стане великъ и гениаленъ. Кога стана Толстой великъ Като четете живота на Толстоя, виждате, че той се молѣше на Бога за пробуждане на висшето съзнание у него. Той бѣше дошълъ до самоубийство, но щомъ се влюби въ Бога, каза: „Досега азъ бѣхъ само единъ разбойникъ, и животътъ нѣмаше смисълъ за мене, но сега вече придоби смисълъ и разбирамъ, за какво трѣбва да живѣя“. Два разбойника има въ свѣта: единиятъ е този, когото разпнаха на кръстъ заедно съ Христа. Той се молѣше на Христа да помене и него въ Царството Божие. Другиятъ разбойникъ съмъ азъ, но още не съмъ разпнатъ. Какво трѣбва да правя сега?“ Слѣдъ това въ ума на Толстоя се роди свещената идея да посвети живота си на Бога. Отъ този моментъ въ живота на Толстоя стана голѣмъ прѣвратъ. Ако рускиятъ народъ и руското духовенство бѣха приели възвишенитѣ идеи на Толстоя, тѣ щѣха да бѫдатъ сега въ съвсѣмъ друго положение отъ днешното. Азъ не говоря за външния животъ на Толстоя, но за вѫтрѣшния; азъ не говоря и за неговата първа литературна дѣятелность, къмъ която се отнася романътъ „Война и Миръ“, но имамъ прѣдъ видъ една отъ неговитѣ послѣдни работи — романа „Възкресение“, съ който Толстой се опита да примири личния си животъ съ Бога. Той намѣри разрѣшение на този въпросъ, но нѣмаше условия да го прояви и затова трѣбваше да замине за онзи свѣтъ, а Русия да прѣживѣе единъ голѣмъ катаклизъмъ. Въ сътресенията, които и до сега още прѣживява рускиятъ народъ, се изрази събралата се отъ хиляди години негова карма. Дворянството, духовенството, както и цѣлиятъ руски народъ трѣбва да се прѣчисти и да се пробуди въ него Божественото съзнание, слѣдъ което Толстой отново ще дойде между руския народъ, за да завърши започнатата си работа. Божието дѣло никога не пропада! — такъвъ е законътъ. Всѣко възвишено и благородно дѣло, което е започнато веднъжъ, ще се завърши, но затова се изисква вѣра. Човѣкъ не може да свърши всичката си работа само въ единъ животъ. Колкото свърши въ единъ животъ, той трѣбва да е доволенъ и да бѫде готовъ, като дойде ангелътъ на смъртьта, да си замине, а не да бѣга, както е направила една негърка — християнка въ Америка. Една стара негърка, християнка, като изпаднала въ тежки условия на живота, пожелала да си замине. Всѣка вечерь се молѣла на Бога, да изпрати нѣкой ангелъ да ѝ вземе душата. Тя виждала, че нѣма кой да я обича, нѣмала нигдѣ никого близъкъ, и животътъ ѝ се обезсмислилъ. Единъ студентъ, който живѣелъ близо до дома ѝ, чулъ единъ день молитвата ѝ, и понеже билъ веселъ, духовитъ момъкъ, рѣшилъ да ѝ устрои една шега. Той съобщилъ това на единъ свой другарь, и рѣшаватъ двамата заедно да устроятъ шегата. Единиятъ отъ тѣхъ се прѣобразилъ на арахангелъ Михаилъ, съ ножъ въ рѫка, а другиятъ го придружава. Отишли до колибата ѝ и почукали: „Кой тамъ?“— Арахангелъ Михаилъ. Богъ чу молбата ти и ме праща да взема душата ти. — Кажи му, че бабата я нѣма тукъ. Казвамъ: докато арахангелъ Михаилъ не е дошълъ, всѣки е герой, готовъ да се пожертвува, но щомъ дойде арахангелъ Михаилъ, този герой казва: кажете му, че когото търси, нѣма го тукъ. Азъ съмъ срѣщалъ много религиозни хора, на които, като се каже, че Христосъ иде на земята, тѣ казватъ: това не може да бѫде; не е дошло още врѣмето за идването на Христа. Защо не е дошло още това врѣме?—Защото, ако Христосъ дойде още днесъ на земята, Той ще попрѣчи на интереситѣ и на духовенството, и на търговцитѣ, и на управляващитѣ, и на музикантитѣ. Дойде ли Христосъ, опѣвания нѣма да има, защото мъртвитѣ ще възкръснатъ; търговски взимания-давания нѣма да има; политически партии нѣма да има — всички хора ще бѫдатъ истински братя и сестри помежду си; кабарета нѣма да има, а съ това заедно и тѣхнитѣ музиканти ще прѣстанатъ да свирятъ. Сега, погледнете въ нѣкой локалъ, на маситѣ чаши, пълни съ вино, а прѣдъ тѣхъ седатъ хора, пиятъ и се разговарятъ: хубаво нѣщо е класическата музика! — Какво свирятъ тия музиканти? Деветата симфония на Бетховена. Казвамъ: ако музикантитѣ биха разбрали гениалната идея, която Бетховенъ е вложилъ въ своитѣ симфонии, тѣ сами биха се обновили, прѣобразили, та като свирятъ, щѣха да произведатъ съвсѣмъ другъ ефектъ върху слушателитѣ си. При такова изпълнение, всичката публика би напуснала кабаретата и би замислила за новъ, чистъ животъ. А сега, и кабаретната публика продължава своя животъ, и музикантитѣ се връщатъ измѫчени и изтощени. Това не е музика. Истинскиятъ музикантъ или актьоръ, като слѣзе отъ сцената, трѣбва да е въодушевенъ, подигнатъ духомъ. Така трѣбва да се чувствуватъ въ работата си и учителитѣ, и художницитѣ, и поетитѣ, и майкитѣ, и бащитѣ; въ живота на всѣки едного ще има растене, подемъ нагорѣ. Това е резултатътъ на Божественото въ човѣка, на Любовьта, която иде въ свѣта. Търпѣние трѣбва на свѣта! При сегашнитѣ страдания, хората отъ цѣлия свѣтъ трѣбва да си подадатъ взаимно рѫка, да отправятъ едни къмъ други обща мисъль за организиране. Възвишенитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, които сѫ завършили своята еволюция, търсятъ съработници въ новата култура — хора съ чисти сърца и свѣтли умове. Мислите ли вие, че самъ Господъ и ангелитѣ ще слѣзатъ на земята да уреждатъ човѣшкитѣ работи? Сами тѣ нѣма да слѣзатъ, но ще се изявятъ чрѣзъ готовитѣ за работа хора, които живѣятъ на земята. Ще кажете: какво ще стане съ нашитѣ стари мисли и възгледи? Ще ги изпратите нагорѣ, къмъ свѣтлитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, дѣто ще ги реорганизиратъ и ще ви ги изпратятъ прѣобразени, обновени. Затова се изисква смѣлость, а не малодушие. Въ това се крие вѫтрѣшната философия, вѫтрѣшното разбиране на живота. Ние говоримъ за душитѣ на хората, а не за тѣхнитѣ сърца и умове, въ които има странични, външни влияния и елементи. Душата и духътъ прѣдставляватъ истинското жилище на човѣка. Казва се, че човѣкъ трѣбва да има благородна и възвишена душа, мощенъ духъ, за да придобие качествата на търпѣнието. Нѣкоя сестра лежи болна, а друга хлопа на вратата и казва: отвори ми! — Не мога да ти отворя, защото не съмъ разположена. Първата чака вънка, но нѣма търпѣние и си отива докачена. Тя си казва: азъ искамъ да я посѣтя, да ѝ направя добро, а отгорѣ на това тя не ме приема. — По-голѣмо добро ще ѝ направишъ, като не я безпокоишъ. Ако ти си онзи истински човѣкъ, който иска безкористно да направи едно добро, трѣбва като дойдешъ до вратата на болния, само да се помолишъ, и тя сама по себе си да се отвори. Има ли нужда тогава да хлопашъ? Ти ще седишъ отвънъ тихо и спокойно, безъ да смущаватъ брата или сестра си, и вратата ще се отвори. При това, като отивате при боленъ, нѣма да му разправяте, че банка Гирдапъ или друга нѣкоя банка пропаднала, та да не се стресне за своитѣ пари, да мисли, че и тѣ сѫ пропаднали. Отивате ли при боленъ, ще му кажете: не се смущавай, нищо опасно нѣма въ твоето положение. И азъ бихъ желалъ да съмъ на твое мѣсто. А сегашнитѣ хора живѣятъ повече съ отрицателни мисли и чувства и казватъ: нѣма добри, нѣма честни хора въ свѣта! Не, и добри, и честни хора има въ свѣта, но въ умоветѣ и сърцата на хората се наслоили утайки отъ миналото, вслѣдствие на което тѣ изгубватъ доброто разположение на духа си. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ тѣзи утайки. Има моменти въ живота на човѣка, когато той се мисли гениаленъ когато е готовъ на всички подвизи, на всички жертви. Не се минава много врѣме, и той отстѫпва. Човѣкъ трѣбва да постоянствува, да се бори съ своитѣ слабости, докато надделѣе Единъ човѣкъ, голѣмъ пияница, пилъ цѣли 20 години наредъ и продавалъ всичко, каквото ималъ, докато нападналъ въ положението на послѣденъ сиромахъ. Какви ли не опити правилъ презъ това врѣме, той самъ за да се откаже отъ пиянството но не могълъ. Кѫдѣ не ходилъ прѣзъ това врѣме; при владици, при свещеници, да му четатъ; при баби, да му баятъ, нищо не помагало — той не могълъ да се откаже отъ пиянството. Минавалъ единъ день той покрай една кръчма, влѣзълъ вѫтрѣ и си порѫчалъ половинъ кило вино. Взелъ една голѣма чаша, налѣлъ виното въ нея и казалъ: досега ти бѣше господарь, азъ — слуга; отсега нататъкъ ти ще бѫдешъ слуга, а азъ господарь! Слѣдъ това си налѣлъ една чаша студена вода, дигналъ я до устата си и я изпилъ. Желанието му за вино треперѣло отвѫтрѣ, искало му се да пие вино, но пилъ студената вода. Послѣ поднесълъ чашата съ виното до устата си, но не пилъ и пакъ я сложилъ на масата. Кръчмарьтъ наблюдавалъ отдалечъ, какво прави този човѣкъ. Той повторилъ 20 — 30 пѫти сѫщото: дигалъ чашата до устата, и пакъ я оставялъ на масата, безъ да пие. Най-послѣ далъ виното на единъ бѣденъ човѣкъ, платилъ на кръчмаря и излѣзълъ. Така продължавалъ той нѣколко дни наредъ, все сѫщия опитъ правилъ, докато най-послѣ си казалъ: азъ съмъ човѣкъ и мога да бѫда господарь на себе си. Нѣма вече да пия! Нѣкой казва: азъ имамъ извѣстни слабости, наслѣдени отъ родителитѣ ми. Човѣкъ може да надделѣе на всички наслѣдени чърти. Отъ него зависи да бѫде добъръ, ученъ, музикантъ, гениаленъ човѣкъ и т. н. Богъ е вложилъ въ човѣка всички възможности за прѣодоляване на мѫчнотиитѣ въ живота. Но ние трѣбва да живѣемъ съобразно великия Божи Законъ, съобразно великия Божи планъ, който работи въ насъ. И тогава, като срещнемъ нѣкой човѣкъ, да знаемъ, че и у него работи Богъ, както и у насъ. За всички хора Той е прѣдвидилъ такива велики блага, каквито нашитѣ умове не сѫ въ състояние да схванатъ. Великото, което иде въ свѣта, безразлично отдѣ, дали отъ Америка, отъ Франция или отъ Англия, е прѣдвидено и приготвено отъ Бога. Всички велики музиканти, поети, художници, учени работятъ за спасението на човѣчеството. Чрѣзъ тѣхъ невидимиятъ свѣтъ ще повдигне хората. Казвамъ: задачата на човѣчеството не седи въ търсене на своето спасение. Ако е въпросъ за спасение, ние и безъ това сме спасени; ако е въпросъ за култура, ние и безъ това сме културни; ако е въпросъ за знания, ние имаме знания. Направете слѣдния опитъ: поставете единъ човѣкъ въ четвърта степень магнетиченъ сънъ, и той веднага ще се прояви като гениаленъ, като ученъ човѣкъ. Той ще може да прѣдсказва на хората, кой кога ще заболѣе, отъ каква болесть, именно, и кога ще оздравѣе; освѣнъ това той ще може да прѣдсказва, кому кѫщата ще изгори, кому жената или дѣцата ще умратъ прѣзъ дадената година и т. н. Събуди ли се отъ магнетичния сънъ, той става така обикновенъ, както е билъ прѣди заспиването: той вече не знае нищо особено и не помни, какво е говорилъ. Сѫщото е ставало и съ пророцитѣ отъ миналитѣ епохи. Богъ ги е поставялъ въ такъвъ магнетиченъ сънъ, и тѣ сѫ пророкували, както за тогавашнитѣ врѣмена, така и за това, което става въ сегашнитѣ врѣмена и което ще стане въ послѣднитѣ години отъ 27 — 32. Тѣзи послѣдни години ще бѫдатъ години на землетресения, на наводнения, на голѣми циклони, на войни и несъгласия между хората. Съврѣменнитѣ хора ще бѫдатъ свидѣтели на тия врѣмена, за които сѫ говорили пророцитѣ прѣди нѣколко хиляди години. И днесъ се срѣщатъ такива пророци и въ Китай, и въ Япония, и въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, навсѣкѫдѣ, и управляващитѣ се вслушватъ вече въ тѣхнитѣ прѣдсказания. Тия пророци казватъ: ако съврѣменнитѣ народи не се откажатъ отъ своята алчность, ако не разрѣшатъ правилно мѫчнотиитѣ и противорѣчията на своя животъ и не изпълняватъ волята Божия, тѣ ще минатъ прѣзъ голѣми изпитания и страдания. Кармата на всички народи е назрѣла вече. Сега е врѣме за ликвидация, за разплащане. Казано е въ Писанието: „Ще въздамъ на всички споредъ дѣянията имъ“. Значи, всичко непотрѣбно, всичко нечисто, събрано отъ хиляди вѣкове насамъ, ще се запали да изгори, вслѣдствие на което всички народи ще минатъ прѣзъ голѣмъ огънь. Азъ не казвамъ това, за да ви плаша, но да ви обърна внимание върху великитѣ Божии закони, които управляватъ свѣта. И тъй, отъ насъ зависи изправянето на свѣта. Добритѣ хора ще спасятъ свѣта. Отъ всички краища на земята добритѣ хора трѣбва да си подадатъ рѫка, да се обединятъ въ името на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина и да внесатъ между хората новата култура, съ всички нейни блага и придобивки. Велико е бѫдещето на земята. И затова, старитѣ да казватъ: ние ще се подмладимъ! Младитѣ да казватъ: ние ще вършимъ волята Божия! Слабитѣ въ вѣрата да казватъ: нашата вѣра ще се засили! Онѣзи, на които сърцата сѫ празни, да казватъ: нашитѣ сърца ще се напълнятъ съ животъ! Богъ се проявява въ свѣта. Нѣма да мине много врѣме, и вие ще Го опитате. Кога ще бѫде това, азъ не опредѣлямъ, никакъвъ срокъ не давамъ. Не казвамъ, че това ще стане слѣдъ 10, слѣдъ 100, или слѣдъ 1000 години, но ви говоря за нѣща, които вие сами ще провѣрите. Вие сте съврѣменници на това, което става и което ще стане. Ако вървите въ Божия пѫть, ще се радвате; не вървите ли въ този пѫть, главата ви ще побѣлѣе. Ние не говоримъ за религия на формитѣ, но говоримъ за религия на съвършенъ миръ и порядъкъ, за религия, която внася любовь между хората, а не раздори и недоразумѣния. Човѣкъ, който има такава религия въ себе си, отъ камъка вода ще изкара, и камъкътъ въ хлѣбъ ще прѣвърне. Седне ли той върху нѣкой камъкъ и се усѣща гладенъ, нѣма да се чуди, отдѣ да вземе хлѣбъ, но ще хлопне съ прѫчицата си на камъка, той веднага ще се отвори и оттамъ, прѣзъ една врата, ще донесатъ прѣдъ него най-хубавото ядене и прѣсенъ бѣлъ хлѣбъ. Той ще се нахрани добрѣ, ще хлопне съ прѫчицата си, и вратата отново ще се затвори. Питамъ: отъ какво ще се плаши онзи, който владѣе това изкуство? Слѣдъ това този човѣкъ иска да си посвири малко. Той пакъ ще тропне съ прѫчицата си, и друга врата ще се отвори прѣдъ него: той ще влѣзе въ едно отдѣление съ различни инструменти и ще си избере, който инструментъ иска. Ще си посвири, ще си попѣе и по сѫщия начинъ ще върне инструмента. Ще кажете: наистина, възможно ли е всичко това? — Възможно е. Това сѫ най-хубавитѣ нѣща, които се пазятъ въ тайна. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣшкиятъ умъ, човѣшкото сърце, човѣшката дуще и човѣшкиятъ духъ сѫ създали, се пазятъ въ тайна; тѣ не се пишатъ на книги, които се разрушаватъ. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣчеството е създало отъ своето начало досега, се пазятъ въ тайна. Когато дойде шестата раса на земята, всички тия велики нѣща ще се изнесатъ, и тогава хората ще кажатъ: миналитѣ страдания не могатъ да се сравнятъ съ настоящитѣ блага. Казвате: ще помнимъ ли това? — Всичко ще си припомните. У васъ ще се пробуди друго съзнание, което ще обхваща и самосъзнанието, и подсъзнанието, и свърхсъзнанието. Всички тия съзнания ще се обединятъ въ едно, и тогава вие ще видите Божественото начало и човѣшкия край, както и човѣшкото начало и Божествения край. Тѣзи двѣ начала ще се съединятъ въ едно. Казвамъ: докато дойде това врѣме, за всинца ви е необходимо търпѣние. Само чрѣзъ търпѣние ще дочакате врѣмето, когато всички души, които сѫ готови да служатъ на Бога, направятъ връзка съ него и започнатъ война за побѣда на злото и възстановяване на доброто. Само по този начинъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина ще царуватъ въ този свѣтъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 30 януарий 1927 година въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Самъ съ ума си. „И тъй, самъ съ ума си слугувамъ на Божия законъ, а съ плътьта — на грѣховния законъ. Римляномъ 7:25. Прочетената 7 глава отъ Посланието къмъ римлянитѣ донѣкѫдѣ само обяснява извѣстни противорѣчия въ живота. „А сега вече това не го правя азъ, но грѣхътъ, който живѣе въ мене“. [17 ст. ]. На мнозина тази мисъль може да се види парадоксална, но съ една аналогия тя ще може отчасти да се обясни. Ако българитѣ, напримѣръ, воюватъ съ нѣкой народъ, трѣбва ли да държатъ нѣкого виновенъ за тази война, само затова, че той живѣе въ България? Ако го държатъ отговоренъ, той ще каже: „българитѣ правятъ това, а не азъ.“ „Защото, споредъ вѫтрѣшния човѣкъ, съуслаждавамъ се въ закона Божий“. [22 ст. ] — Значи, освѣнъ външния законъ, въ човѣка има и вѫтрѣшенъ законъ — Божия законъ. „И тъй, самъ съ ума си слугувамъ на Божия законъ, а съ плътьта си — на грѣховния законъ. [25 ст.]. Павелъ, единъ отъ великитѣ апостоли на християнството, признава, че служилъ на два закона. Единиятъ законъ е прѣходенъ, установенъ отъ хората, а другиятъ законъ е вѣченъ, установенъ отъ Бога. Законъ сѫществува само тамъ, дѣто живѣятъ разумни сѫщества. Въ това отношение, законътъ може да се изпълнява само отъ разумни сѫщества съ висока култура. Разумностьта на тия сѫщества бива различна по степень. Колкото моралътъ на хората е по-високъ, толкова и разумностьта имъ е по-голѣма. Често се говори за Божествения свѣтъ, за Бога, за служене на Бога и т. н. Подъ понятието Богъ се разбира Вѣчно Начало, абсолютна разумность, въ която нѣма никаква промѣна, нито измѣна. Влѣзете ли въ Божествения свѣтъ, скърбитѣ и страданията ви моментално ще изчезнатъ, душата ви ще се изпълни съ миръ и тишина, съ възвишени и благородни чувства. Въ Божествения свѣтъ цари абсолютна чистота и хармония. Ето защо, човѣкъ се стреми къмъ този животъ, макаръ всѣки да си го прѣдставлява споредъ своитѣ вѫтрѣшни разбирания. Всѣки човѣкъ си прѣдставлява Божествения, Вѣчния животъ споредъ устройството на своето тѣло, т. е. споредъ своето умствено, сърдечно и духовно развитие. Една отъ задачитѣ на съврѣменната наука е да изучи подробно устройството на човѣшкия мозъкъ, за да си обясни всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ живота. Забѣлѣзано е, напримѣръ, че черепътъ на високо моралнитѣ хора е правилно устроенъ, вслѣдствие на което тѣ не прѣживяватъ такива противорѣчия, които създаватъ пертурбации въ живота имъ, както това става съ хора, на които моралнитѣ чувства сѫ слабо развити. Костьта на черепа въ гениалнитѣ и праведнитѣ хора е много тънка, когато на грѣшнитѣ хора е доста дебела. Това не показва, че грѣшнитѣ хора не мислятъ, но понеже черепътъ имъ прѣдставлява котелъ, пъленъ съ нагрѣта вода, за да не се пукне отъ вѫтрѣшния напоръ, костьта е направена дебела, да издържа, За грѣшния човѣкъ животътъ е вѣчно кипение, вѣчно врѣние, затова той казва: ври нѣщо въ сърцето ми, въ ума ми! Разбира се, че нѣщо ври въ него. Нима водата въ котела на парната машина не ври? И тъй, когато се говори за морални хора, това подразбира новъ типъ хора, отъ нова човѣшка раса. Въ морално отношение първобитниятъ човѣкъ е билъ на низко стѫпало. Той е прѣдставлявалъ нѣщо подобно на животнитѣ. Нима овцата, кравата или волътъ могатъ да се сравняватъ по моралъ съ съврѣменния човѣкъ? Пуснете ги въ градината си и ще видите, какъвъ е тѣхниятъ моралъ. Тѣ ще направятъ редъ пакость Ако пуснете единъ гълѫбъ въ градината си, и той ще ви направи пакости, макаръ че въ морално отношение гълѫбътъ седи най-високо между птицитѣ. Той е вегетариянецъ, храни се само съ зрънца. Изобщо, моралътъ изисква не само външни, но и вѫтрѣшни правилни отношения. Казано е, напримѣръ, въ Писанието: „Не кради!“ Краденето не подразбира да вземешъ отъ човѣка пари или друго нѣщо, но можешъ да крадешъ и чувствата, и мислитѣ му, както крадешъ и паритѣ му. Слѣдователно, кражбата, като немораленъ актъ, става не само въ физическия, но и въ сърдечния, и въ умствения свѣтъ. Навсѣкѫдѣ ставатъ кражби. И въ духовния свѣтъ ставатъ кражби. Когато нѣкой духъ иска да открадне нѣщо отъ човѣка, той ще обикаля оттукъ — оттамъ, докато най-послѣ постигне цѣльта си. Много отъ мислитѣ и чувствата на съвременнитѣ хора мязатъ на кукувични яйца. Кукувицата се грижи само да намѣри нѣкое чуждо гнѣздо, въ което да снесе яйцата си и ги оставя на другитѣ птички да ги мѫтятъ. Какво ще излѣзе отъ тѣхъ, тя не се интересува повече. По сѫщия начинъ нѣкоя съврѣменна мома се влюбва въ единъ момъкъ, за когото нищо не знае, откѫдѣ е, какъвъ е, и казва: отличенъ човѣкъ е моятъ възлюбенъ. Той е цѣло божество, готовъ е всичко да направи за мене. Оженва се за него, но не минава и една година, казва: излъгахъ се въ този човѣкъ! Той не излѣзе това, което си прѣдставлявахъ. Питамъ: какъ е възможно едно разумно сѫщество да се излъже толкова много? Ти, като разумно сѫщество, трѣбва да правишъ разлика между обикновеното стъкло и диаманта. Диамантътъ е твърдъ, добрѣ прѣчупва слънчевитѣ лѫчи и е способенъ да лѣкува, т. е. има лѣчебни свойства. Скѫпоцѣннитѣ камъни, изобщо, иматъ лѣчебна сила въ себе си, вслѣдствие на което хората още отъ най-стари врѣмена сѫ ги носили като украшения. Много отъ съврѣменнитѣ хора вѣрватъ, че употрѣбата на скѫпоцѣнни камъни ще донесе нѣкакво щастие. Въ това има извѣстна доза истина, но има и малко суевѣрие, на което се подаватъ, както нѣкои учени и философи, така и хора отъ високъ произходъ, като царе, князе, дипломати и др. Мнозина могатъ да възразятъ, че между ученитѣ и философитѣ не сѫществуватъ суевѣрия. И между тѣхъ има суевѣрия. Вземете, напримѣръ, френския романистъ — натуралистъ Зола, когато замислѣлъ да напише ново съчинение, прѣдварително бръквалъ въ една кутия съ различни номера, изваждалъ си единъ номеръ и по него сѫдѣлъ за успѣха на своето произведение. Той се изповѣдвалъ прѣдъ свои близки, че това се дължи на нѣкакво атавистическо чувство на суевѣрие, останало въ него отъ дѣди и прадѣди. И съврѣменнитѣ хора не сѫ свободни още отъ суевѣрията въ живота. Срѣщате нѣкой писатель, който върви замисленъ, мечтае за своята нова книга, която пише, и току изведнъжъ виждате на лицето му доволна, щастлива усмивка. Защо? — Той видѣлъ, че насрѣща му иде кола, пълна съ чувалъ брашно и си казва: ще върви книгата ми, както брашното се продава. Срещне ли нѣкоя празна кола, замисли се, става сериозенъ, казва си: напразно ще ми бѫде работата. Нѣма да имамъ успѣхъ! Питамъ: какво отношение има между празната и пълната кола и неговото съчинение? Казвате: ние трѣбва да се отнасяме критически къмъ нѣщата, а не повърхностно, да гледаме реално на живота. Питамъ: какво прѣдставлява реалниятъ животъ? Може ли той да се пипа, да се хваща въ рѫка, като нѣщо материално, като круша или ябълка, и да се обръща на една и на друга страна? Животътъ не е нѣщо материално, но има свои материални прояви, по които може да се сѫди за неговия дълбокъ, вѫтрѣшенъ смисълъ. При това, всѣка проява въ природата указва известно влияние върху живота. Напримѣръ, ученитѣ сѫ забѣлѣзали, че когато се явяватъ петна на слънцето, нѣкѫдѣ въ природата има голѣми бури, урагани. Колкото повече петна има, толкова повече вѣтрове се явяватъ. Освѣнъ това слънчевитѣ петна сѫ свързани и съ плодородието на една или на друга страна. Явяватъ ли се повече петна, и плодородието е по-голѣмо. Оттамъ пъкъ и търговията се засилва. Щомъ има голѣмо плодородие и добра търговия, сѫщеврѣменно и броятъ на женитбитѣ се увеличава. По слънчевитѣ петна може да се прѣдсказва, какви ще бѫдатъ отношенията между членоветѣ въ единъ домъ. Ще кажете: какъ е възможно, слънчевитѣ петна да указватъ влияние върху отношенията на хората? — Много естествено! Когато има повече петна на слънцето, плодородието е голѣмо, търговията добра, и джобоветѣ на мѫжетѣ по-пълни съ пари. Щомъ мъжътъ има повече пари, избегнати сѫ голѣма часть отъ недоразуменията въ единъ домъ. Нѣма ли плодородие прѣзъ годината, търговията е по-слаба, а оттамъ и джобоветѣ на мѫжетѣ по-празни. Нѣма ли достатъчно пари, и недоволството въ домоветѣ е по-голѣмо. Нѣкой казва: защо хората не живѣятъ добрѣ помежду си? — Защото нѣма петна по слънцето. Много отъ съврѣменнитѣ учени не вѣрватъ на тѣзи факти, но за въ бѫдеще тѣ ще повѣрватъ, че наистина, появяването на слънчевитѣ петна има отношение къмъ човѣшкия животъ. Изобщо, рѣзкитѣ промѣни, които ставатъ въ слънцето, изразяватъ двѣ различни състояния. За обяснение на тази мисъль ще ви дамъ слѣдния примѣръ. Вземете черния и бѣлия цвѣтове и разгледайте тѣхнитѣ свойства. И двата цвѣта сѫ пасивни, но се отличаватъ съ противоположни качества: черниятъ цвѣтъ поглъща почти всички слънчеви лѫчи въ себе си, вслѣдствие на което задържа повече топлина; бѣлиятъ цвѣтъ — обратно. Той отразява слънчевитѣ лѫчи, вслѣдствие на което задържа по-малко топлина. Слѣдователно, лѣтно врѣме, когато се чувствувате простудени, завийте се съ черна дреха, за да се стоплите. Искате ли да се поразхладите, завийте се съ бѣла дреха. Тъй щото, когато правимъ сравнение между свойствата на тѣзи два цвѣта, ние уподобяваме черния цвѣтъ на злото въ свѣта. Въ сѫщность черниятъ цвѣтъ самъ по себе си не е зло, но той прѣдставлява състояние на почивка. Понѣкога тъмнината е полезна. Защо? — Защото свѣтлината въ извѣстни случаи прѣдставя редъ образи, които създаватъ страдания. Започне ли черниятъ цвѣтъ да прониква въ ума на хората, тѣ се разболяватъ. Това показва, че тѣ трѣбва да измѣнятъ своя животъ, като впрегнатъ на работа всичката си енергия. Всѣки, който иска да промѣни живота си, да създаде въ себе си подемъ къмъ красивото и възвишеното, той трѣбва да внесе въ ума си бѣлия цвѣтъ, като емблемъ на чистота. Това е отчасти вѫтрѣшно изяснение на въпроса за цвѣтоветѣ. Цвѣтоветѣ сѫ символи, които трѣбва добрѣ да се обяснятъ. Ако разгледате буквитѣ, които съставляватъ думитѣ „бѣлъ и черенъ“, тѣ, сами по себе си, нѣматъ никакъвъ смисълъ. Напримѣръ, буквата „Л“, буквата „Б“ отдѣлно взети нѣматъ никакъвъ смисълъ, но турите ли буквата „Л“ въ думата „Любовь“, тя вече придобива смисълъ; турите ли буквата „Б“ въ думитѣ „Богъ, благость, блаженъ“, и тя придобива смисълъ. Слѣдователно, ако ние знаемъ, какъ да съпоставяме черния и бѣлия цвѣтове, както въ живота, така и въ нашия организъмъ, тѣ придобиватъ смисълъ. „Съ ума си служимъ на Божия Законъ, а съ плътьта си — на грѣховния законъ.“ Може ли човѣкъ едноврѣменно да служи на два закона? — Може. Хора, които сѫ опитали това, казватъ, че до извѣстно врѣме тѣ сѫ служили и на двата закона, докато се опрѣдѣлили послѣ да служатъ само на Божия Законъ. И въ растителното царство срѣщаме сѫщото нѣщо. И растенията служатъ на два закона: чрѣзъ коренитѣ си служатъ на грѣховния законъ, а чрѣзъ клонищата си — на Божия Законъ. И ние съ краката си служимъ на грѣховния законъ. Колко мравки, колко червейчета, колко трѣви тъпчемъ съ краката си! И слѣдъ всичко това ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че сме морални! Запримѣръ, малцина хора се замислятъ, по отношение на трѣвитѣ, на цвѣтята и ги считатъ живи. Всѣки, който спокойно тъпче трѣвата, казва: трѣва е това, тя не е живо нѣщо, тя нѣма никакви страдания. — Не, живи сѫ и трѣвитѣ, и цвѣтята, тѣ иматъ до извѣстна степень съзнание въ себе си. И това, което българитѣ наричатъ „уроки“ се дължи на обстоятелството, че човѣкъ е стъпкалъ нѣкоя трѣва или растение, съ което му причинилъ извѣстна врѣда. Когато хората сѫ невнимателни къмъ растенията, тѣ могатъ да пострадатъ, да се осакатятъ нѣщо заради това свое невнимание. Нѣкои растения сѫ много миролюбиви, но нѣкои — не сѫ. Ще кажете: може ли да се вѣрва подобно нѣщо? Каква връзка може да сѫществува между невниманието и небрѣжностьта на хората и растенията? Питамъ: ами отдѣ е дошла вѣрата на хората въ старитѣ врѣмена да се кланятъ, да се молятъ, да кадятъ тамянъ на идоли, направени отъ човѣшки рѫцѣ? Нѣма нищо смѣшно въ вѣрата на тия хора, защото все-таки тѣ сѫ имали нѣкакво основание да вѣрватъ. Ако нѣкой човѣкъ ви прѣдложи една златна английска монета, очитѣ ви веднага ще светнатъ. Защо? — Вѣра имате въ тази монета. Ако нѣкой художникъ ви прѣдложи една отъ своитѣ хубави картини, очитѣ ви пакъ ще светнатъ. Защо? — Защото знаете цѣната на тази картина, вѣрвате въ нейната стойность. По какво сѫдите за цѣната на картината? — По краскитѣ, по линиитѣ, които великиятъ, художникъ поставилъ върху платното и съ това придалъ смисълъ и съдържание на образа. Казвамъ: ако човѣкъ изучава линиитѣ на човѣшкия организъмъ тъй, както природата първоначално ги е създала, и ако по този моделъ може да извае своя образъ, по-великъ художникъ отъ него не може да има. Вие изучавали ли сте човѣшкото лице съ всички тънки, деликатни оттѣнъци по него? На кое мѣсто на лицето, напримѣръ, и съ кои чърти се изразява добродѣтельта? Тя има точно опрѣдѣлено мѣсто на лицето на човѣка, както и точно опрѣдѣлени чърти. Обаче, споредъ степеньта на развитието ѝ, тя заема по-голѣмо или по-малко мѣсто въ лицето на човѣка: колкото е по-малко мѣстото, което добродѣтельта заема въ лицето на човѣка, толкова и той е по-малко добродѣтеленъ. И обратно: колкото е по-голѣмо мѣстото, което добродѣтельта заема въ лицето на човѣка, толкова и той е по-добродѣтеленъ. Това не се отнася само за добродѣтельта, но и за всички останали велики добродѣтели. Напримѣръ, и Любовьта, и Мѫдростьта, и Истината, и кротостьта, и въздържанието; и милосърдието—всички иматъ свои опрѣдѣлени мѣста върху човѣшкото лице. Днесъ човѣшкото лице е съградено благодарение на всички тия добродѣтели, които съ дѣйствували едноврѣменно. Всѣка добродѣтель съгражда свои специални мускули и органи върху човѣшкото лице. По същия начинъ се създали и другитѣ органи по лицето на човѣка. Когато интелигентностьта е дошла въ човѣка, тя започнала да строи и създава свои органи. Силитѣ, чрѣзъ които се изразява човѣшката интелигентность, човѣшката мъдрость създали носа и ушитѣ. Силитѣ, енергиитѣ, чрѣзъ които се изразява Любовьта създали устата на човѣка. Когато Истината дошла въ човѣка, тя казала: азъ ще съградя очитѣ, вѣждитѣ и клепачитѣ. Най-послѣ дошълъ и разумътъ, който създалъ челото на човѣка. Сегашнитѣ физиономисти разглеждатъ тѣзи въпроси малко по-другояче. Днесъ физиономията, френологията не се изучаватъ като науки, които разглеждатъ произхода на всички линии по лицето на човѣка, но се разглеждатъ, като изкуства, чрѣзъ които познаватъ характера на човѣка. Понѣкога тѣ изучаватъ повече негативнитѣ чърти на човѣшкия характеръ, отколкото положителнитѣ, както и Ломброзо нѣкога е изучавалъ повече прѣстѫпнитѣ, паталогическитѣ типове. Той, напримѣръ, е ходилъ въ Русия, да изучава Толстоя, като типъ, да види, къмъ, коя категория да го опрѣдѣли. Прѣзъ всичкото врѣме го наблюдавалъ, какъ яде, какви движения прави, какъ говори, че поставилъ Толстоя въ особено положение. Въ чудо се е видѣлъ Толстой! Казвамъ: да търсишъ само отрицателнитѣ чърти въ човѣка, това не е наука. Прѣди всичко, ние трѣбва да знаемъ, кои сѫ характернитѣ чърти на здравия човѣкъ, на положителния характеръ. Ние трѣбва да знаемъ, какви сѫ отличителнитѣ чърти на едно хармонично лице. Тѣзи норми трѣбва да изучаваме ние. Значи, насъ трѣбва да ни интересува изобщо науката за здравия човѣкъ. Обаче, при всѣко отклонение на здравия умъ, на здравото сърце и на здравия организъмъ, изобщо, ние влизаме въ областьта на паталогическитѣ състояния въ човѣка. Съврѣменнитѣ учени, като биолози, физиолози, анатомисти сѫ изучили човѣшкия мозъкъ, като сѫ събрали много факти относно гънкитѣ на мозъка, както и върху бѣлитѣ и сиви мозъчни влакна, но не сѫ обърнали внимание върху извѣстенъ родъ мозъчни клѣтки, които прѣчупватъ свѣтлината на моралния свѣтъ. Тази область въ мозъка на човѣка е наречена морална срѣда. Моралниятъ свѣтъ, въ който зло не сѫществува, изпраща своята свѣтлина до мозъка, и тази свѣтлина се възприема отъ клѣткитѣ на тъй наречената морална область. Значи, тази свѣтлина не иде отъ слънцето. Тя минава само прѣзъ слънцето, но не е нито слънчева топлина, нито слънчева свѣтлина. Забѣлѣзано е, че всички хора не приематъ еднакво количество морална свѣтлина и топлина: нѣкои приематъ повече, нѣкои — по-малко. Когато на съврѣменнитѣ хора се говори за моралния свѣтъ, за моралнитѣ чувства, нѣкои отъ тѣхъ казватъ: защо не ни говорятъ за реални нѣща — за кѫщи, за богатства, за щастие, за високи длъжности, но ни говорятъ за работи, които не сѫществуватъ. Тѣ се отнасятъ съ присмѣхъ и насмѣшка за моралния животъ. Казвамъ: мечтае ли човѣкъ да стане пръвъ министъръ въ нѣкоя държава, той мяза на онзи, турчинъ отъ делиорманскитѣ села, който ходилъ въ Цариградъ на разходка, и, като се върналъ въ селото си, отишълъ при ходжата, да му разправи, какво видѣлъ и чулъ въ Цариградъ. Ходжата го запиталъ: какви новини има въ Цариградъ? — Мислятъ да те направятъ шейхюлислямъ. — Не ми говори такива нѣща, друго нѣщо кажи! — Нѣма какво друго да ти кажа, тази е най-голѣмата новина. Обаче, ходжата знаелъ, че това нѣщо е невъзможно. Слѣдъ една седмица той пакъ срѣща турчина и му казва: кажи ми пакъ онази новина! Той знае, че това е измислица, но си казва: нека пакъ повтори сѫщото, приятно е да го слушамъ. И този ходжа ходи натукъ — натамъ обикаля, мечтае си, дано го направятъ шейхюлислямъ. И тъй, кажете на нѣкой съврѣмененъ човѣкъ, че може да стане шейхюлислямъ, или пръвъ министъръ, или великъ музикантъ, или художникъ, или великъ ученъ, или философъ, и той ще подскочи отъ радость, макаръ и да не стане такъвъ. Той казва: кажете ми онази стара новина, па макаръ и да не се сбѫдне! Не е лошо това. Добрѣ е да се насърдчаватъ хората. Всичко е възможно да стане въ свѣта. Но кога? — Когато му дойде врѣмето. Кажа ли нѣкому, че може да стане пръвъ министъръ въ България, той веднага запитва: кога ще стане това? — Слѣдъ 400 години. На другъ казвамъ: ти ще станешъ пръвъ министъръ слѣдъ 2500 години. — Тъй ли? Ами България ще сѫществува ли дотогава? Ще сѫществува, а до това врѣме тя ще стане и по-велика. — Ами не може ли да се съкратятъ годинитѣ? — Не може. На трети казвамъ, че той ще стане пръвъ министъръ слѣдъ деветь години; на четвърти казвамъ, че слѣдъ една година ще бѫде избранъ за пръвъ министъръ въ България. Питамъ: всички тия твърдения вѣрни ли сѫ? Иматъ ли тѣ нѣкаква валидность за тѣзи хора, които ще станатъ първи министри въ България слѣдъ 2500 години, или слѣдъ 400 години, или слѣдъ десеть години, или най-послѣ слѣдъ една година? Все пакъ може да се повѣрва за онзи, който ще стане пръвъ министъръ слѣдъ десеть години, както и за онзи, който слѣдъ една година ще бѫде избранъ за пръвъ министъръ, но що се отнася за другитѣ двама, не може да се вѣрва. За първитѣ двама всѣки може да бѫде свидѣтель, всѣки може да провѣри това нѣщо. За послѣднитѣ двама това твърдение трѣбва да се приеме само на довѣрие. Обаче, онзи човѣкъ, който е заетъ съ нѣкаква велика мисъль, или съ нѣкаква свещена идея, той никога не мисли да става пръвъ министъръ било въ България, било въ нѣкоя друга държава. Който иска да служи на Божия Законъ, той трѣбва да е надживѣлъ въ себе си желанието да става пръвъ министъръ. Желанието на човѣка да стане богатъ, силенъ, да заеме високо положение въ обществото е хубаво нѣщо, но то е служене на грѣховния законъ. Служишъ ли на този законъ, и паритѣ ще ти взематъ, и здравето ще ти взематъ, и чувствата ще ти взематъ, и знанието ще ти взематъ, и ти ще останешъ самъ въ свѣта, като пѫтникъ, изхвърленъ на нѣкой пустъ островъ, слѣдъ голѣмо корабокрушение. Питамъ: каква реалность има въ това, което могатъ да взематъ на човѣка? И сега, когато се проповѣдва Истината отъ хора, които не я познаватъ, тѣ казватъ: това е вѣрно, онова не е вѣрно; това е право, онова не е право. Понеже църквата днесъ се е раздѣлила, затова нейнитѣ служители казватъ: учението на еди — коя си църква е право, а на едикоя си — не е право. — Не, когато се говори за Истината, трѣбва да се знае, че въ свѣта има само едно право учение; въ свѣта сѫществува само единъ разуменъ човѣкъ. Колко човѣци създаде Богъ първоначално? Ние знаемъ, че Той създаде само единъ мѫжъ и една жена. Всички хора, които отпослѣ се наплодиха, това е човѣшка работа. Мнозина отъ съврѣменнитѣ хора казватъ: ние сме грѣшници. Казвамъ: щомъ хората се считатъ грѣшници, такъвъ ще бѫде и съврѣменниятъ строй, уредба и управление на цѣлото човѣчество. Човѣкъ е грѣшенъ, но причината за това не е Господъ, Който го създаде, но естеството на материята, отъ която Богъ направи човѣка, бѣше неустойчива. Тя бѣше човѣшка каль. Днесъ Богъ създава новия човѣкъ и ще го направи не отъ човѣшка, но отъ Божествена материя. Ако посадите една ябълка или круша на почва, дѣто нѣкога сѫ били гробища, мислите ли, че тия плодове могатъ да бѫдатъ здрави? Прѣзъ поритѣ на тия плодове ще проникнатъ всички болести, които сѫществуватъ въ свѣта. Слѣдователно, въздухътъ, който дишаме, хранитѣ, които приемаме, всичко днесъ е заразено. Цѣлата земя е пропита отъ човѣшка кръвь. И тази кръвь, именно, носи всичката зараза въ свѣта. При това, и съврѣменнитѣ хора живѣятъ още съ възгледитѣ на старитѣ и казватъ: този човѣкъ трѣбва да се убие, онзи трѣбва да се обѣси и т. н. По този начинъ свѣтътъ нѣма да се оправи. „Самъ съ ума си служа на Божия Законъ, а съ плътьта — на грѣховния законъ“. Значи, докато човѣкъ е въ плъть, той ще служи и на двата закона. Това виждаме и днесъ навсѣкѫдѣ въ живота. Отвори се европейската война, дѣто се избиха милиони хора. Какво спечелиха европейскитѣ културни народи съ тази война? Какви бѣха народитѣ, които се биха помежду си? Все културни, християнски народи, които проповѣдваха, че хората на миналото, които сѫ живѣли прѣди тѣхъ, сѫ били варвари, не сѫ разбирали Божия законъ. И всички тия разумни хора не постѫпиха ли по-злѣ даже и отъ своитѣ прѣдшественици? Не се ли биха тѣ цѣли четири години, като не успѣваха дори и мъртвитѣ си да погребватъ? Защо бѣше всичко това? Туй показва, че културата, съ която днесъ хората се гордѣятъ, е фиктивна. Християнството още не е проникнало дълбоко въ човѣка, да стане негова плъть и кръвь. При това и ученитѣ хора нѣматъ още въ себе си опрѣдѣленъ вѫтрѣшенъ моралъ. Казвамъ: сега, когато проповѣдватъ християнството между народитѣ, всѣкога чрѣзъ него се прокарва нѣкаква политическа цѣль. Навсѣкѫдѣ, дѣто съ християнството заедно се прокарва извѣстна политическа цѣль, влиза и заразата. Политическиятъ животъ е за земята. Въ неговата програма влиза слава, богатство, щастие — всѣки иска да бѫде богатъ, силенъ, щастливъ. Ако нѣкой иска да се прослави като писатель, като художникъ или като музикантъ, той трѣбва да отиде въ свѣта. Само тамъ могатъ да го направятъ великъ, знаменитъ човѣкъ. Влѣзе ли той въ духовния свѣтъ, дѣто работятъ Божествени закони, тамъ процесътъ е точно обратенъ: първо ще му снематъ короната отъ главата — ще остане гологлавъ и босъ; послѣ ще го лишатъ отъ всички богати храни, като кокошки, прасенца, агънца; ще му отнематъ всички удоволствия — пушене тютюнъ пиене вино и др. Дѣто отиде, нѣма да бѫде вече пръвъ, но послѣденъ. Сега, като наблюдавамъ живота на съврѣменнитѣ хора, казвамъ: да излиза димъ отъ куминитѣ имъ, разбирамъ, но да излиза димъ отъ устата и носоветѣ на хората, това не разбирамъ. Сега и женитѣ се състезаватъ съ мѫжетѣ въ пушене на тютюнъ, като казватъ, че това изразява равенство между половетѣ. Женитѣ по този начинъ искатъ да придобиятъ свобода, да се приравнятъ съ мѫжетѣ. Ще видите, сега съврѣменната жена си рѣже и коситѣ, иска да има кѫси коси, като мѫжетѣ. Обаче, откакъ женитѣ взеха да си рѣжатъ коситѣ, у мѫжетѣ се яви желание — да оставятъ коситѣ си да растатъ, да станатъ дълги. Значи, сегашната мода е женитѣ да носятъ рѣзани коси, кѫси, а мѫжетѣ — дълги коси. Човѣкъ трѣбва да знае, защо иска да отрѣже косата си и защо да я пусне дълга. Ако човѣкъ е събралъ много магнетизъмъ въ себе си, добрѣ е да отрѣже косата си, това е даже здравословно за него. Кѫситѣ коси прилагатъ повече електричество въ организма. Запримѣръ, когато войницитѣ отиватъ на война, отрѣзватъ коситѣ си, да проявяватъ повече смѣлость. И наистина, тогава войницитѣ се биятъ по-добрѣ; тѣ сѫ по-войнствени, по-неустрашими. Обаче, щомъ природата е покрила главата на човѣка съ коса, тя знае, защо прави това. Разумнитѣ сѫщества, които сѫ взели участие при създаването на човѣка, на всѣки неговъ косъмъ по главата и лицето сѫ написали извѣстно правило, извѣстенъ законъ. Много отъ западнитѣ народи се бръснатъ, стрижатъ, но за това се забѣлѣзва единъ упадъкъ въ тѣхниятъ моралъ. Тѣ сѫ добри, морални, докато не се засегне тѣхниятъ личенъ интересъ; засегне ли се интересътъ имъ, и моралътъ отстѫпва. Истинскиятъ моралъ включва въ себе си главно общочовѣшкитѣ интереси. Моралъ, който обхваща въ себе си само личенъ интересъ, той е прѣходенъ моралъ, осѫденъ на загиване. Такъвъ е моралътъ на съврѣменнитѣ културни европейски народи. Той се яви като резултатъ на сегашното християнство, което създаде особени наслоявания въ умоветѣ на хората. И тъй, когато говоримъ за Любовьта, за Мѫдростьта и за Истината, извѣстно количество клѣтки отъ човѣшкия мозъкъ прѣчупватъ само лѫчитѣ на Любовьта и ги възприематъ въ себе си; извѣстно количество клѣтки отъ другъ родъ прѣчупватъ и възприематъ въ себе си лѫчитѣ на Истината. Клѣткитѣ, които прѣчупватъ, напримѣръ лѫчитѣ на Мѫдростьта, се намиратъ въ прѣдната часть на главата, на самото чело на човѣка. Затова, именно, челото, съ всички свои центрове трѣбва да се разработи правилно, както се разработватъ днесъ нивитѣ и полетата, когато искатъ да дадатъ добра жетва. Бѫдещата култура може да дойде между хората само тогава, когато тѣ сѫ водили дълго врѣме чистъ и светъ животъ. Сегашниятъ свѣтъ е пъленъ само съ съмнѣния, подозрѣния и недоволства. Дойде нѣкой човѣкъ при мене и ми казва: кажи ми Истината! Азъ зная, какво иска този човѣкъ. Тѣзи думи означаватъ: азъ искамъ да стана богатъ, силенъ, виденъ човѣкъ, като лѣкарь, музикантъ, художникъ. Казвамъ: днесъ лѣкаритѣ иматъ извѣстно прѣдназначение, но какво ще бѫде прѣдназначението имъ слѣдъ хиляди години, когато всички хора станатъ здрави? —Тогава тѣ нѣма да лѣкуватъ болни хора, но ще учатъ здравитѣ, какъ да пазятъ здравето си. Какво ще правятъ военнитѣ, когато всички хора станатъ миролюбиви? Какво ще правятъ проповѣдницитѣ, когато всички хора водятъ чистъ и светъ животъ? Какво ще стане съ храмоветѣ, когато нѣма да има богомолци въ тѣхъ? Свещениятъ храмъ въ свѣта е човѣшката глава. За сега нѣма по-велико нѣщо отъ нея. Обаче, това, което човѣшката глава създава, блѣднѣе прѣдъ величието на самата глава, като форма. Прѣзъ нея прѣминаватъ Божественитѣ мисли, чрѣзъ нея се изявява великиятъ Божи Духъ. Казано е: „Глава на Твоята Истина е Твоето Слово“. Често хората говорятъ за хигиена на жилищата и казватъ, че едно жилище е хигиенично, когато има широки, голѣми прозорци. Казвамъ: по-хубави прозорци отъ човѣшкитѣ очи за сега нѣма. Мнозина намиратъ, че човѣшкитѣ очи не били създаденъ както трѣбва. Други казватъ, че очитѣ на човѣка не сѫ още хубаво направени. Нека дойде нѣкой човѣкъ да покаже по-хубавъ образецъ за очитѣ отъ този, който сега имаме. Днесъ нѣма по-велико нѣщо отъ устройството на човѣшкия мозъкъ, както и отъ устройството на неговитѣ очи. Споредъ качеството и количеството на мозъчнитѣ клѣтки, които възприематъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина, се опрѣдѣля и любовьта мъдростьта и истината въ самия човѣкъ. Каквато и колкото свѣтлина възприематъ тѣзи клѣтки въ себе си, тѣ я изпращатъ навънъ чрѣзъ съзнанието на човѣка. Съврѣменната наука започва да говори вече: за съзнанието на човѣка, което тя раздѣля на три вида: обикновено съзнание, което сѫществува у животнитѣ; самосъзнание, което сѫществува у хората и козмическо или Божествено съзнание, което се явява у високонапрѣднали въ духовно отношение хора. Ние раздѣляме съзнанието по слѣдния начинъ; подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ двата полюса на духовния и Божествения свѣтъ; съзнанието и самосъзнанието пъкъ прѣдставляватъ двата полюса на животинския и човѣшкия свѣтъ. Когато казваме, че самосъзнанието трѣбва да се замѣсти, това не значи, че трѣбва да изчезне, но то трѣбва да отстѫпи своето мѣсто на козмическото, на Божественото съзнание, т. е. трѣбва да прѣмине въ по- висока фаза. Настане ли това врѣме, и Царството Божие ще дойде на земята. Тъй както живѣе сега човѣчеството, въ своето самосъзнание, Царството Божие нѣма да дойде скоро. Вземете всички проповѣдници на християнството изъ цѣлия свѣтъ, както и ония духовно просвѣтени хора въ Индия, и вижте, дали иматъ желание да се обединятъ, не външно, но вѫтрѣшно. Даже и въ Америка, доскоро проповѣдници отъ една църква не позволяваха на проповѣдници отъ друга църква да посѣщаватъ службата имъ. Еднитѣ се считатъ за поправовѣрни отъ другитѣ. Вземете съврѣменнитѣ православни и протестанти, които сѫ все християни, и вижте, ще позволятъ ли на единъ православенъ свещеникъ да излѣзе на амвона въ евангелската църква да проповѣдва? Или, ще позволятъ ли на единъ евангелски пасторъ да проповѣдва въ православна църква? — Нѣма да позволятъ. Какво показва това? — Че тия хора нѣматъ дълбоко вѫтрѣшно разбиране. Тѣ живѣятъ още въ съзнанието и самосъзнанието, служатъ на себе си и на своя народъ, но не и на Бога. Казвате: какъ ще познаемъ, че хората служатъ на Бога? Когато се дойде до служене на Бога въ свѣта, хората ще пѫтуватъ по тренове, по желѣзници безплатно; по театритѣ ще се отива пакъ безплатно: всѣки ще заеме своето мѣсто и ще седи свободно; артиститѣ ще играятъ безплатно, музикантитѣ ще свирятъ безплатно, но въ замѣна на това, тѣхнитѣ слушатели ще ги хранятъ безплатно, съ най-хубава и чиста храна. Нѣкой казва: това сѫ утопии на далечното бѫдеще. Всѣко нѣщо, което не може да се направи или постигне днесъ, хората считатъ за утопия. Ако прѣди хиляди години биха казали на първата маймуна въ свѣта, че единъ день отъ нея ще произлѣзе разумниятъ човѣкъ, отъ когото ще произлѣзатъ велики хора, кантовци, лапласовци, тази маймуна не би повѣрвала въ това. Тя ще каже: и да стане това, пакъ не вѣрвамъ. Трѣбва да се служи на Бога, понеже Той ще опрѣдѣли всички нѣща въ свѣта. Вслѣдствие на това, всички напреднали души, които идватъ сега въ свѣта да помагатъ на хората, трѣбва да се заематъ съ разработването на съврѣменната наука. За изяснение на мисъльта си ще ви дамъ слѣдния примѣръ: прѣдставете си четири точки, като граници, върхове на квадрата. Ако поставите въ този квадратъ още три други квадрата, съ еднакво голѣми страни, тогава всѣка една отъ допирнитѣ точки на тия квадрати ще бѫде сѫщеврѣменно и тѣхна граница. Вие казвате: всѣка точка отъ квадрата принадлежи на дадения квадратъ. Да, но едноврѣменно тя е обща и за четиритѣ квадрата. Тъй щото, когато едно тѣло, или единъ прѣдметъ има четири граници, тѣзи граници не сѫ само негови, тѣ принадлежатъ и на други тѣла или прѣдмети, които влизатъ плътно въ даденото тѣло. Значи, за да се опрѣдѣли валидностьта на една точка отъ дадено тѣло, което има форма на квадратъ, въ това тѣло трѣбва да се поставятъ още три квадрата, да станатъ всичко четири квадрата, но да заематъ видимо едно и сѫщо мѣсто. Числото четири е мѣрка, съ която се сѫдятъ нѣщата. Какво означаватъ пъкъ четиритѣ квадрата? Първиятъ квадратъ прѣдставлява разумната майка, пълна съ любовь; вториятъ квадратъ прѣдставлява бащата, пъленъ съ знание и мѫдрость; третиятъ и четвъртиятъ квадрати сѫ прѣповторение на първия и втория; тѣ прѣдставляватъ сина и дъщерята. Синътъ е образъ на Истината, дъщерята — на Правдата; майката — на Любовьта, а бащата — на Мѫдростьта. Такова нѣщо трѣбва да изразява фамилията. Отъ това гледище, какво съдържание се крие въ всѣка точка, запримѣръ, въ точка А? Тази точка заема четири положения, т. е. тя прѣдставлява граница, връхъ едноврѣменно на четири квадрата: единиятъ квадратъ опрѣдѣля положението на Любовьта — първия методъ. Тази точка е жива, разумна. Слѣдователно, само разумнитѣ сѫщества могатъ да бѫдатъ точки. Всѣко сѫщество, което привлича нѣщо къмъ себе си, е разумно; то е разумна сила. Нѣкой казва: този човѣкъ ме привлича къмъ себе си. — Съ какво може да те привличе единъ човѣкъ? — Съ разумностьта си. Съ какво професорътъ, учениятъ човѣкъ привлича хората? — Съ знанието си. Съ какво привлича публиката музикантътъ? — Съ хубавото свирене. Художникътъ съ какво привлича своитѣ обожатели? — Съ умѣнието си да рисува хубави картини. Съ какво военниятъ насърдчава войницитѣ? — Съ голѣмата си смѣлость да се хвърля въ боя. Погледне ли къмъ ножа си, той казва: това е моята магическа прѣчка, съ която мога всичко да направя. И всички, които го гледатъ, казватъ: голѣмъ юнакъ е този човѣкъ! Обаче, силата на човѣка не седи въ неговия ножъ. Когато Давидъ излѣзе срѣщу Голията, Саулъ му даде копие и ножъ, съ които да се брани. Давидъ ги тури въ пояса си, но едва се движеше подъ тѣхната тежесть. Той ги захвърли настрана и каза; „Не съмъ наученъ да дѣйствувамъ съ такива орѫжия. Моята прашка е най-доброто ми орѫжие“. Той взе тоягата си и надви на Голията. Истината се крие въ проститѣ нѣща. Който живѣе съ нея, той ще стане великъ човѣкъ. Давидъ надви съ своята прашка, каквато и малкитѣ дѣца употрѣбяватъ. Тя прѣдставлява три линийки, свързани по особенъ начинъ и между тѣхъ нѣкѫдѣ се поставя камъкътъ. Значи, едната линийка прѣдставлява долната устна, втората линийка — горната устна, а третата — езика. Тъй щото, чрѣзъ устата си трѣбва да изхвърляме навънъ по една разумна дума. Разумната дума е камъчето, което прашката изхвърля навънъ. Такова камъче е цѣнно за всѣки, който отива да воюва. Кажете ли нѣкому: азъ ви обичамъ, азъ ви любя — вие произвеждате цѣлъ прѣвратъ въ този човѣкъ. Тия думи съдържатъ магическа сила въ себе си. Всѣки, който е получилъ такова писмо, носи въ себе си магическия жезълъ. Вечерь го крие подъ възглавницата си; сутринь, като се облѣче, прочете го отново и го тури въ пазвата си. Тъй го чете и прѣпрочита, докато се ожени. Ожени ли се веднъжъ, той захвърля вече писмото настрана, то губи вече своята светость и сила. Докато ние сме свети, и нашитѣ чувства сѫ свети. Докога търговецътъ е светъ човѣкъ? — Докато касата му е пълна съ пари. Докога държавата е силна? —Докато армията ѝ е силна, докато има разумни и честни финансисти. Отслабне ли армията ѝ, изгуби ли срѣдствата си, и държавата отслабва. И тъй, за да създадете новия животъ въ себе си, вие трѣбва да се прѣобразите. Често българитѣ казватъ: България трѣбва да стане велика. държава! Добрѣ е всѣки държавникъ, всѣки българинъ да мисли така, но въ какво трѣбва да седи величието на една държава и на нейнитѣ поданици? Всѣки поданикъ трѣбва да разбира великия законъ на Любовьта, да знае, какъ да живѣе; той трѣбва да разбира великия законъ на Мѫдростьта, да придобие истинското, положителното знание, което да го освободи отъ всички противорѣчия и страдания въ живота; той трѣбва да разбира великия законъ на Истината, който ще му донесе свобода и просторъ въ живота; и найпослѣ той трѣбва да живѣе съобразно великия законъ на Правдата, да бѫде справедливъ, както спрѣмо себе си, така и спрѣмо всички околни. Това сѫ належащи въпроси, които всѣки човѣкъ трѣбва да разрѣши. Отъ познаването и приложението на Любовьта, Мѫдростьта, Истината, Правдата и Добродѣтельта въ живота ни зависи нашето здраве; отъ това зависи, каква работа ще свършимъ, какви ще бѫдатъ нашитѣ синове и дъщери, както и състоянието на нашата наука и изкуство. Мнозина мислятъ, че великитѣ хора никнатъ като гѫби въ свѣта. — Не, тѣ не могатъ да изникнатъ тъй лесно, както си мислимъ. И гѫбитѣ, за да изникнатъ, изискватъ се условия — влага и съотвѣтна почва. Намъ се струва, че току — тъй изникватъ. Казвамъ тогава: ако за гѫбитѣ сѫ нужни специални условия, колко повече такива условия сѫ нужни за създаване на велики хора! Въ свѣта има една велика култура, която изпраща и до насъ своитѣ свѣтли лѫчи, обаче, ние трѣбва да ги възприемемъ, задържимъ въ себе си и използуваме. По сѫщия начинъ, за да дойдатъ велики хора между насъ, ние трѣбва да имъ създадемъ благоприятни условия, да имъ опрѣдѣлимъ съотвѣтно мѣсто за живѣене. За да дойде на земята единъ великъ, възвишенъ, гениаленъ човѣкъ, който да помага на човѣчеството, трѣбва да му се създаде и съотвѣтенъ организъмъ, чрѣзъ който да се проявява. Днесъ най-труднитѣ условия за животъ сѫ на земята. Ако се прѣдложи на нѣкой възвишенъ духъ да слѣзе на земята, той много ще мисли да слѣзе, или не. Той е готовъ да прѣброди цѣлата слънчева система, но дойде ли въпросъ да слѣзе на земята, много ще мисли. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора се мислятъ за много културни. Каква е тази култура, въ която наврѣдъ се чува само плачъ и скърцане на зѫби? Говори се, че въ ада има плачъ и скърцане на зѫби. Казвамъ: ако и тукъ има сѫщото нѣщо, тотава не сме ли и ние въ ада? Единъ български свещеникъ, доста старъ, съ побѣлѣли коси, съ изпопадали зѫби, казва единъ день на слугата си: „Стояне, не знамъ, какво ще се прави! Като отида на онзи свѣтъ, ще има тамъ плачъ и скърцане на зѫби!“ — Е, дѣдо попе, ти поне нѣма отъ какво да се плашишъ. Твоитѣ зѫби сѫ изпадали, нѣмашъ нито единъ зѫбъ въ устата си. Да му мислятъ ония, младитѣ, на които зѫбитѣ сѫ здрави. По сѫщия начинъ и ние разбираме нѣкои нѣща въ букваленъ смисълъ. Какво разбираме подъ думитѣ „плачъ и скърцане на зѫби“? — Това сѫ онѣзи умствени, сърдечни и душевни страдания, прѣдизвикани отъ редъ спънки въ живота, отъ разрушения на всички възвишени мисли и желания въ човѣка. Кой не се е виждалъ самъ въ свѣта, между развалинитѣ на своитѣ красиви мечти? Какво по-голѣмо страдание отъ това, да чуешъ, че синътъ ти умира на бойното поле, или че дъщеря ти пропада въ нѣкой недостоенъ домъ! Нѣма ли да страда поетътъ, който е написалъ една хубава поема, а свѣтътъ му я отхвърля? Нѣма ли сѫщо така да плачатъ, да страдатъ онзи художникъ и музикантъ, чиито произведения не сѫ оцѣнени, както трѣбва? Всѣко поетично, музикално или художествено произведение, това сѫ живи нѣща, създадени отъ човѣшкия духъ. Като разглеждате всички тия творения внимателно, съ желание да ги разберете, ще видите, че тѣ сѫ живи нѣща. Цѣлиятъ Старъ Завѣтъ, както и Новиятъ Завѣтъ сѫ живи книги. Всички хора, за които се говори тамъ, сѫ живи, тѣ и сега сѫ между васъ. Ще кажете: това вече е измислица; така може да говори човѣкъ, на когото дъската е мръднала. Питамъ: когато мѫжъ бие жена си, или жена бие мѫжа си, дъската имъ на мѣстото ли е? Когато учитель бие ученицитѣ си, дъската му на мѣстото ли е? Когато нѣкоя млада мома или младъ момъкъ се подаватъ на лошъ, извратенъ животъ, дъската имъ на мѣстото ли е? — Ама ние мислимъ, че всичко това е необходимо за еволюцията на човѣка. — Каква логика има въ това мислене? И затова повтарямъ: ония хора, които сѫ писали и създали както Библията, така и онѣзи творения въ поезията, музиката и художеството, сѫ живи и днесъ, и ние всички се намираме подъ тѣхното влияние. И всичко велико и възвишено, което човѣкъ чувствува въ себе си, е резултатъ на влиянието на тия велики, безсмъртни души. Това не казвамъ само азъ, но и тѣ потвърждаватъ, че всичко, което ви говоря, е истинно и вѣрно. Тѣ казватъ: „Този е пѫтьтъ, за който и ние свидѣтелствуваме“. И наистина, всичко смъртно ще изчезне, всичко ще се измѣни, но въ най-труднитѣ врѣмена на живота си вие ще срещнете тѣзи безсмъртни души, които ще ви кажатъ: не бойте се, ние сме съ васъ. Единъ младъ българинъ ми разправяше една своя опитность. При една голѣма сѣмейна тревога, която изживѣлъ, той рѣшилъ да тури край на живота си, да се обѣси. Едва метналъ примката на врата си, и въ стаята му влизатъ нѣколко търговци. Той се сепва, обръща се къмъ тѣхъ и си казва: като свърша работата си съ тѣзи хора, ще продължа замисленото. Обаче, слѣдъ свършване на работата си, като останалъ самъ, започналъ да мисли: защо трѣбваше да посѣгамъ на себе си? Нѣма ли другъ изходъ отъ това положение? Все ще се намѣри нѣкое по-добро рѣшение. Така се отказалъ той отъ първото си намѣрение. Питамъ: защо този младъ човѣкъ трѣбва да се бѣси? — Жена му го праща на вѫжето. Той не трѣбва да увисва на вѫжето, но при Бога да отиде. Когато нѣкой човѣкъ пожелае да отиде при Бога, ще започнатъ да му говорятъ: защо ще ходишъ при Бога? Тамъ нѣма животъ. Животътъ е тукъ, на земята; яжъ, пий и весели се! Какъвъ е животътъ, на който служатъ днесъ повечето хора? Работи нѣкѫдѣ 20— 30 години, безъ да чуе поне една сладка дума. Ходи изъ свѣта, немилъ-недрагъ. Такова е било положението и на българскитѣ харамии. Какво завидно има въ това? Знаете ли, какво е мнѣнието на чужденцитѣ за българитѣ? Какъ мислятъ българитѣ да изправятъ себе си? Ще кажете: ще поправимъ погрѣшкитѣ си. — Кога, какъ ще изправите погрѣшкитѣ си? Не е достатъчно само да се каже това, но трѣбва да се направи. Българитѣ ще се изправятъ, когато дойдатъ между тѣхъ тия 144,000 души, за които се говори въ Писанието. Тѣ не сѫ само евреи. Между тѣхъ има и китайци, индуси, тибетци, египтяни, англичани, французи, германци, както и българи. Павелъ казва: „Бѫдещата наука ще се основава на великия Божи Законъ“. Въ тази наука всичко е живо, въ всичко има съзнание. Въ съврѣменната химия се говори за кислорода, напримѣръ, като елементъ, разглеждатъ се свойствата му, голѣмината на неговия атомъ, бързината, съ която той се движи и т. н. Значи, кислородътъ е живо тѣло, съ което човѣкъ може да се разговаря, както се разговаря и съ единъ философъ. Ще кажете: това вече е невъзможно, не е за вѣрване. — Ами какъ може да вѣрвате, че кислородниятъ атомъ се движи съ трилионъ пѫти бързина въ секунда? Какъ сѫ доказали ученитѣ това? Не само туй, но за въ бѫдеще ученитѣ ще докажатъ, че кислородниятъ атомъ се движи съ още по-голѣма бързина въ секунда отъ тази, която днесъ сѫ изчислили. Бързината въ движението на кое и да е тѣло зависи отъ неговата интелигентность. Колкото по-бързо се движи едно тѣло, толкова по-интелигентно е то. Слѣдователно, бързото движение е безопасно; бавното — е врѣдно. Който мисли бързо и се движи бързо, врѣда не прави; който мисли бавно и се движи бавно, той врѣда прави. Нѣкой човѣкъ се дави. Вижда го единъ отъ муднитѣ, отъ бавнитѣ хора и започва да си мисли: защо ли се дави този човѣкъ? Какви ли сѫ били майка му и баща му? Я да се опитамъ да му помогна. Пъкъ дали трѣбва да се спаси? Сега не е врѣме да се мисли, какъвъ е този човѣкъ, какви сѫ родителитѣ му и дали трѣбва да се спаси, или не. Нѣма врѣме за разсѫждения. Хвърли се въ водата и го спаси. Не се рови въ неговото минало. Като го извадишъ отъ водата, тогава се интересувай, какъвъ е този човѣкъ. Бѫдещата философия, бѫдещето изкуство и художество така ще се усъвършенствуватъ, че достатъчно е да прочетете нѣкакво произведение или да видите нѣкоя картина, за да се откажете веднага отъ всички прѣстѫпления, отъ всички неправилни мисли и нечисти желания, които минаватъ прѣзъ васъ. Бѫдещитѣ музиканти ще свирятъ така хубаво, че тѣхната музика ще въздѣйствува моментално върху съзнанието и на най-голѣмия пияница или скѫперникъ. Пияницата ще каже: отъ този моментъ захвърлямъ вече чашата! Скѫперникътъ ще каже: откакъ чухъ тази музика, животътъ ми придоби другъ смисълъ. Паритѣ не сѫ вече цѣль въ живота ми. Отсега нататъкъ ще водя чистъ и светъ животъ. Единъ американецъ, голѣмъ богаташъ, като слушалъ свиренето на Камила Русо, ученица на Паганини, той раздалъ всичкото си богатство на бѣднитѣ и казалъ: отсега нататъкъ ще живѣя чистъ и светъ животъ! Тя свирила едно парче „Сънътъ на живота“, отъ което той разбралъ, що значи чистота и светость. Питамъ: може ли богатството на физическия животъ да се сравни съ богатството на Вѣчния Животъ? Кое е по-хубаво: да слѣдвашъ въ нѣкой отъ европейскитѣ университети или да се запишешъ за студентъ въ единъ отъ ангелскитѣ университети? Кое е по- хубаво: да слѣдвашъ въ нѣкоя италиянска академия по пѣние, или да слѣдвашъ пѣние между ангелитѣ? Ако една наша пѣвица отиде да пѣе между ангелитѣ, тѣ трѣбва да турятъ на ушитѣ си нѣколко трѫби, съ които да намалятъ силата на нейния гласъ. Този гласъ за тѣхъ е викане, крѣскане. Когато нѣкоя съврѣменна пѣвица излѣзе на сцената да пѣе, тя слѣди, наблюдава, какво впечатление произвежда пѣнието ѝ върху публиката. Велика пѣвица е тази, която пѣе само за себе си; великъ музикантъ или художникъ е този, който свири само за себе си; великъ проповѣдникъ е този, който проповѣдва само за себе си; великъ поетъ е този, който пише само за себе си. Само такива хора познаватъ Истината. И ако тѣхнитѣ слушатели и почитатели ги разбиратъ, значи и тѣ познаватъ Истината. И тогава, щомъ се събератъ двама души, които познаватъ Истината, тѣ ще могатъ напълно да се разбератъ. Който познава Истината, той е великъ човѣкъ. Това подразбира, че Богъ живѣе и се проявява чрѣзъ този човѣкъ. Богъ ни казва: „Ако се примиримъ съ всички хора, съ всички животни и растения, и ние ще бѫдемъ тъй велики, както и Той е великъ; тъй мѫдри, както и Той е мѫдъръ; тъй любещи, както и Той е любещъ“. Ако човѣкъ не люби, това нѣма да му се вмѣни въ грѣхъ. Но той може да люби! — това е важното. Богъ е Любовь; значи, Той се изявява чрѣзъ човѣка. Любовьта ще оправдае всичкитѣ ни страдания. Грѣхътъ пъкъ ще създаде само вѫглени. Обаче, дойде ли Любовьта, тя ще ги разтопи и ще направи отъ тѣхъ диаманти. Тъй щото грѣховетѣ, които сте направили досега, това сѫ готови вѫглени. Сега се молете да дойде Любовьта, да направи отъ тѣхъ диаманти. Грѣхътъ създава проститѣ камъни, които пъкъ Любовьта прѣвръща въ диаманти, въ скѫпоцѣнни камъни. И тъй, всичко това, което до сега е служило въ живота ви, като прѣпятствия, когато дойде Любовьта, тя ще го използува за създаване на вашитѣ безсмъртни тѣла, умове и сърца; безсмъртното у човѣка е Божественото Начало. Когато се срещнатъ двама души, у които Божественото е събудено, тѣ веднага се разбиратъ. Това подразбира служене на Великия Божи Законъ. Да служишъ на Бога, не значи да се откажешъ отъ живота, но да го разбирашъ; това не значи да се откажешъ отъ науката, но да я разбирашъ; това не подразбира още да се откажешъ отъ музиката, отъ поезията или изкуството, но да ги разбирашъ. Не се отказвай отъ стария животъ, или отъ старата философия, или наука, или поезия, но ги разработи! Какъ разработватъ много отъ съврѣменнитѣ учени тия стари форми отъ областьта на науката, музиката, поезията или изкуството? Седне нѣкой поетъ на стола, а прѣдъ него, на масата, седи пълна чаша съ шестгодишно винце, а въ устата му запалена цигара дими, и той мисли, пише, съчинява. Другадѣ нѣкѫдѣ седналъ нѣкой съврѣмененъ финансистъ, пише нѣщо по „Политическа економия“. Пише, пуши и пие — съчинява, работи върху важни економически въпроси. И безъ да пише той, политическата економия сѫществува. Този ученъ трѣбва да отиде въ ангелския свѣтъ, да види тамъ, какво значи политическа економия, какво значи философия и поезия. Когато се говори за философия, ние подразбираме причинитѣ и послѣдствията на нѣщата, които всѣки моментъ се материализиратъ прѣдъ насъ и ставатъ видими. Вѫтрѣшниятъ, духовниятъ животъ на човѣка се проявява всѣки моментъ прѣдъ насъ. Той дѣйствува, както мисли и чувствува. Всѣки човѣкъ е проявление на пѫтя, прѣзъ който е миналъ. Когато видя единъ човѣкъ и погледна неговото лице, чело, неговитѣ очи, уши, както и строежътъ на цѣлото му тѣло, всичко това прѣдставлява редица култури, прѣзъ които той е миналъ, докато е дошълъ най-послѣ до това развитие, въ което го срѣщаме днесъ. Това е цѣла наука, цѣла философия! Нѣкои ми казватъ: защо си събралъ толкова невѣжи хора около себе си? Не можа ли да намѣришъ нѣкои философи, учени хора, на които да проповѣдвашъ? Казвамъ: всѣко лице, всѣки човѣкъ е цѣненъ за мене. Азъ гледамъ другояче на хората. Въ всѣко животно, въ всѣки човѣкъ, младъ или старъ, голѣмъ или малъкъ, има нѣщо цѣнно въ формата, каквато сѫ изработили, въ движенията имъ и т. н. Който разбира и знае, какъ да гледа, той ще види цѣнното, необикновеното, което Богъ е вложилъ въ всѣко сѫщество; който не знае, какъ да гледа, той ще вижда само обикновеното, дѣлничното въ всички сѫщества. Значи, всѣки човѣкъ прѣдставлява проявление на Бога; въ него се крие нѣкаква Божествена дарба, която трѣбва да се развие. Казвате за нѣкого: този човѣкъ е високо интелигентенъ. За другъ нѣкой казвате: този пъкъ е отъ простосмъртнитѣ. Защо за първия се произнасяте добрѣ, а за втория не се произнасяте добрѣ? — Защото единия обичате, а къмъ другия сте равнодушни. Човѣкъ вижда доброто въ другия, само когато го обича. Това зависи отъ хармонията, която сѫществува между двама души. Ако между двама души има само една допирна точка, ще се яви противорѣчие; ако има двѣ допирни точки, ще се яви разногласие; ако има три допирни точки между тѣхъ ще се явятъ разумни, хармонични отношения. Слѣдователно, разумниятъ животъ се основава върху три допирни точки. И сега, възъ основа на сѫщия законъ, когато въ едно сѣмейство нѣматъ дѣца, тѣ иматъ само двѣ допирни точки помежду си; значи, тѣ образуватъ права линия. Дойде ли дѣтето, образува се триѫгълникъ. Синътъ прѣдставлява Истината, той е връхъ въ триѫгълника. Бащата и майката виждатъ въ мозъка на своето дѣте Истината и започватъ да разбиратъ смисъла на живота. Казано е, че ние сме чада Божии, създадени по Неговъ образъ и подобие. Значи, нѣкога, при създаването на вселената, ние сме били идеалътъ на Бога. Той искалъ да ни създаде за което сътворилъ и всички планети, всички слънца. Богъ е създалъ всичко въ вселената за разумнитѣ сѫщества, за своитѣ разумни дѣца. Тогава питамъ: ако между двѣ човѣшки идеи не се роди Истината, дѣ е човѣкътъ на Истината? Истината трѣбва да живѣе въ всѣки човѣкъ, та като го видите, да кажете: ето човѣкътъ на пълната свобода! По какво ще се познае човѣкътъ на Истината, който служи на Великия Божи Законъ? Ако този човѣкъ срещне нѣкой чужденецъ, който нѣма нийдѣ никого, той веднага ще го познае, ще прочете въ очитѣ му, че никой не го е приелъ. Човѣкътъ на Истината ще бѫде послѣдниятъ, който ще го срещне и ще му помогне. Такива хора съставляватъ благото, кредита въ свѣта. Ако всички хора живѣятъ разумно и служатъ на Великия Божи Законъ, тѣ ще създадатъ своето бѫдеще щастие. Само чрѣзъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина съвременнитѣ хора ще могатъ да прѣвърнатъ всички прости камъни, всички вѫглени въ диаманти и скѫпоцѣнни камъни, отъ който ще съградятъ своя бѫдещъ животъ. И тъй, всички хора сѫ призвани на земята да работятъ, затова тѣ трѣбва да мислятъ за живота, а не за смъртьта. Павелъ казва: „Ние нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ“. Сѫщеврѣменно Христосъ казва: „Ако житното зърно не падне на земята и не умре, то нѣма да даде плодъ“. Това значи: човѣкъ трѣбва да умре за нѣщо, за да оживѣе за друго. Само по този начинъ той ще разбере вѫтрѣшната връзка въ живота; той ще разбере още, че между съзнанието, самосъзнанието и козмическото съзнание има връзка, която съдѣйствува за прѣнасяне на свѣтлината отъ духовния свѣтъ, отъ едното къмъ другото съзнание. Когато искаме да разберемъ хората, ще влѣземъ въ самосъзнанието; когато искаме да разберемъ, животнитѣ, ще влѣземъ въ обикновеното съзнание; когато искаме да разберемъ растенията и минералитѣ, ще влѣземъ въ Божественото съзнание. За всичко това, обаче, се изискватъ посрѣдници, жици, както става при радиото. Едно врѣме хората се освѣтляваха съ газени лампи, въ които имаще фитилъ. Днесъ се освѣтляватъ съ електрически лампи, безъ фитилъ, но електричеството тече по жици. Въ бѫдеще електричеството ще се прѣнася и безъ жици. Тогава всѣки човѣкъ ще има своя собствена лампа. Коя е тази лампа? — Човѣшкиятъ мозъкъ. Когато човѣкъ мисли, главата му ще свѣти, и той ще може да чете на тази свѣтлина. Прѣстане ли да мисли, и лампата му ще изгасва. Има ли такава лампа човѣкъ, той ще може да ходи съ нея навсѣкѫдѣ въ тъмнината. Когато иска, той ще я запали; когато иска, ще я загаси. При това, той нѣма да плаща нищо за това освѣтление, както днесъ плаща за електричеството. Ще кажете: кога ще дойде това врѣме? — Слѣдъ, хиляда години. Значи, слѣдъ хиляда години хората ще се освѣтяватъ отъ енергията на своята мисъль; домоветѣ имъ ще бѫдатъ по другъ, новъ начинъ построявани; отношенията между хората ще бѫдатъ разумни; движенията имъ ще бѫдатъ хармонични и т. н. Мнозина отъ васъ слѣдъ хиляда години може-би ще бѫдатъ въ друга нѣкоя земя, по-хубава отъ тази, на която сега живѣятъ. Нашата земя ще прѣтърпи голѣмо вѫтрѣшно прѣустройство. Това и въ Писанието е казано: „Богъ създава нова земя и ново небе“. Всичко, което сега виждаме на земята, ще изгори, ще се прѣтопи и отъ него ще се създаде новъ свѣтъ. Павелъ казва, какви трѣбва да бѫдемъ ние, когато тази земя се прѣтопи. За това, обаче, отъ съврѣменнитѣ хора се изисква едно вѣрую, основано на великата Божия Любовь, Мѫдрость и Истина, които дѣйствуватъ сега въ свѣта. Днесъ всички хора искатъ да бѫдатъ свободни, напълно независими. Никога въ свѣта не е имало толкова много теории, учения и възгледи за живота и явленията въ природата. Никога въ свѣта не е имало толкова университети и училища, както днесъ. Защо? — Всѣки търси Истината, Мѫдростьта и Любовьта, за да бѫде свободенъ, да разбира нѣщата и да знае, какъ да живѣе правилно. И наистина, никога Любовьта не се е проявявала толкова много, както днесъ. Всичко това е добъръ признакъ. И никога въ свѣта не е имало тъй много свирци и пѣвци, както въ наше врѣме. Когато птицитѣ започнатъ да пѣятъ, това показва, че пролѣтьта иде. И когато хората пѣятъ много, тѣ прѣдвиждатъ настѫпването на пролѣтьта, т. е. приближаването на нѣщо ново, красиво въ свѣта. Нека пѣятъ пѣвцитѣ, ние ги поздравляваме! Сега, цѣлото човѣчество се намира прѣдъ една велика епоха на промѣни, която ще донесе новото. Затова, именно, всички хора трѣбва да се пазятъ да не падатъ духомъ, да не обезсмислятъ живота си. По-добри врѣмена отъ сегашнитѣ нѣма. Всички пробудени души отъ четиритѣ краища на свѣта трѣбва да се обединятъ, да си подадатъ рѫка за взаимна работа — за поставяне основата на новата култура, за идване Царството Божие на земята. Отгорѣ ще дойдатъ нѣколко милиона души, ще впрегнатъ всички хора на работа и заедно съ тѣхъ ще въведатъ редъ и порядъкъ на земята. Слѣдъ свършване на своята работа, тѣ ще си заминатъ, а хората на земята ще останатъ слѣдъ тѣхъ да живѣятъ и работятъ. По този начинъ ще се възстанови съобщението между видимия и невидимия свѣтъ. Вие ще бѫдете свидѣтели на това и ще кажете: тъй се каза едно врѣме, и така стана. Ние не искаме още сега да вѣрвате; когато се сбѫдне това, което сега ви говоря, тогава ще си спомните и ще повѣрвате. За всички иде нѣщо велико! Затова младитѣ да седатъ на поста си, а старитѣ да обръснатъ брадитѣ си! Американцитѣ и англичанитѣ отдалечъ схващатъ това нѣщо и затуй се бръснатъ. Турцитѣ пъкъ обратно: тѣ оставатъ брадитѣ си да растатъ дълги, но работитѣ имъ не вървятъ. Англичанинътъ казва: ако брадата ме спъва да влѣза въ Царството Божие, азъ ще я обръсна — нищо повече! Който бръсне брадата си, трѣбва да внесе нѣщо меко, деликатно въ характера си. Който е мекушавъ, нека остави брадата му да расте; тя ще внесе твърдость, устойчивость въ характера му. Въ Писанието е казано, че около Бога ще останатъ само 24 старци, съ дълги бради, които ще отбѣлѣзватъ епохитѣ, прѣзъ който човѣчеството е минало. Всички други ще бѫдатъ все по на 33 години, като млади, хубави моми. Ще кажете: какъ ще се познаваме, щомъ всички ще бѫдемъ на една възрасть? Нима хората, които нѣматъ бради не се познаватъ? И безъ бради, пакъ ще се познавате. Понеже всички сме излѣзли отъ Бога, ще познаемъ, че сме дѣца на Единъ Баща, че сме братя и сестри. Казвамъ: когато мъртвитѣ се събудятъ отъ дълбокия сънъ и разбератъ всички илюзии, въ които сѫ живѣли, ще кажатъ: слава Богу, че мина врѣмето на това велико заблуждение! Тогава Богъ ще се възцари между хората, и всички ще се помирятъ: хора, религия, наука, изкуство — всички ще си подадатъ рѫка за обща работа, а човѣчеството ще заживѣе новъ, щастливъ животъ. Хората ще правятъ всѣки день научни екскурзии до слънцето, до мѣсеца, до марсъ, до юпитеръ, до сатурнъ — навсѣкѫдѣ, дѣто искатъ. Като направятъ своитѣ научни изслѣдвания, тѣ ще се върнатъ обратно на земята. Съврѣменнитѣ хора пѫтуватъ до Франция, Германия, Англия, Италия, но пакъ сѫ недоволни. Ако човѣкъ отиде до Сириусъ, той ще се върне съ нова придобивка за ума; ако отиде до Венера, ще има едно разширение въ сърцето. Но всичко това сѫ далечни проспекти за ума и сърцето на човѣка. Богъ е прѣдвидилъ за човѣка несмѣтни богатства, велики постижения! Има за какво да живѣемъ, има кой да ни люби и кого да любимъ! Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да намѣришъ Онзи, Който те люби. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да намѣришъ Бога, Който заличава всички грѣхове и прѣстѫпления, Който изправя всички недѫзи и при всички затруднения въ живота, казва: „Не бойте се!“ И слѣдъ всичко това нека поетътъ пише, нека музикантътъ свири, нека художникътъ рисува, нека философътъ философствува, нека майката и бащата се радватъ на своитѣ дѣца, нека дъщерята и синътъ благославятъ родителитѣ си, нека учителитѣ се радватъ на ученицитѣ си, а ученицитѣ — на учителитѣ си! И нека всѣки приеме своя дѣлъ отъ великото благо, което иде вече за цѣлото човѣчество. Бесѣда отъ Учителя, държана на 9 Януарий 1927 година въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF ВЛИЗАНЕ „Ако се не роди нѣкой отъ вода и Духъ, не може да влѣзе въ Царството Божие.“*) *) Иоана 3: 5 Ще прочета 8 гл. отъ Посланието къмъ римлянитѣ и ще я свържа съ 5 стихъ отъ Евангелиeтo на Иоана, 3 гл.: „Ако се не родите отъ вода и Духъ.“ — Раждането е великъ процесъ, подобенъ на създаването на новъ свѣтъ. Това, коeто внася радость и веселие въ живота, което създава идеалъ и стремежъ на човѣшкия духъ, е законътъ на раждането, на възраждането. Буквата „Р“, съ която започва думата „раждане“ е йероглифенъ знакъ и означава рѫката, която хваща, държи нѣщо. Нима видниятъ писатель или поетъ, като взима перо въ рѫката си, не държи нѣщо велико? Нима знаменитиятъ философъ, като взима перо въ рѫката си, не държи нѣщо велико? Нима прочутиятъ и славенъ пълководецъ, като държи сабя въ рѫката си, не мисли за нѣщо велико? При все това, обаче, има една голѣма опасность за човѣка, да не изпадне въ дребнавоститѣ на живота, които произтичатъ отъ проявитѣ на неговото животинско съзнание. Всички хора не разбиратъ еднакво свещенитѣ книги. Това зависи отъ много обстоятелства: отъ устройството на човѣшкото тѣло — отъ неговия мозъкъ, отъ нѣкои наслѣдени чърти на родителитѣ, както и отъ закона за прѣраждането или отъ закона за кармата. Кармата е законъ, създаденъ отъ самия човѣкъ, вслѣдствие отклонението на човѣшкия духъ отъ орбитата на неговия пѫть. За да се разбере, какъ става това отклонение, изисква се дълбока мисъль. Разрѣшението на този въпросъ не е за дѣца, нито пъкъ за хора, които се хранятъ още съ млѣко, или се занимаватъ съ обикновени работи въ живота. Той е философски въпросъ, който не се отнася до хората, които мислятъ само да се осигурятъ. Всѣки човѣкъ, който е дошълъ на земята, все мисли да се осигури по нѣкакъвъ начинъ, но той трѣбва да знае, че мисъльта за осигуряване се дължи на великъ вѫтрѣшенъ импулсъ въ съзнанието. Въ човѣка има нѣщо Божествено, което иска да го осигури и го тласка въ извѣстна посока, но той, като не разбира това, изпада въ положението на онзи индуски философъ, който се разговарялъ съ хората чрѣзъ движение на рѫцѣтѣ си. Обаче, когато трѣбвало да се разговаря съ нѣкого, нито той разбиралъ движенията му, нито него разбирали. Този философъ живѣлъ въ врѣмето на единъ отъ древнитѣ царе. Царьтъ на държавата, въ която живѣлъ философътъ, билъ браминъ. Като се научилъ, че въ царството му имало такъвъ човѣкъ, който могълъ да се разговаря и разбира по движения на рѫцѣтѣ, царьтъ повикалъ единъ отъ своитѣ жреци, служитель на Брама, и му казалъ: „Въ моето царство живѣе единъ философъ, който може да се разговаря съ хората и да ги разбира само по движенията на рѫцѣтѣ имъ, затова искамъ да намѣришъ нѣкой, подобенъ на него, съ разбиране на това изкуство, за да се поразговорятъ и двамата прѣдъ мене. Ако не намѣришъ такъвъ човѣкъ въ царството ми, ще изгубишъ моето благоволение.“ Замислилъ се жрецътъ, дѣ ще намѣри такъвъ човѣкъ. Единъ день минавалъ покрай една бръснарница. Бръснаритѣ като го видѣлъ толкова замисленъ, спрѣлъ го и му казалъ: „Братко, защо си толкова замисленъ?“ — Остави ме, то не е твоя работа. — Отдѣ знаешъ, може-би ще ти помогна съ нѣщо? Кажи ми само, какво те мѫчи. Жрецътъ му разправилъ всичко. — Не се безпокой, азъ мога да се разговарямъ съ хората чрѣзъ движение на рѫцѣтѣ и ги разбирамъ; ще мога да се разбера и съ този философъ. Жрецътъ се зарадвалъ и се върналъ при царя съ радостната вѣсть, че намѣрилъ човѣкъ, който можелъ да се разговаря чрѣзъ движения на рѫцѣ. Царьтъ извикалъ бръснаря и философа и ги накаралъ да застанатъ на извѣстно разстояние единъ отъ другъ и оттамъ да се разговарятъ. Разговорътъ започналъ: философътъ дигналъ единия си пръстъ нагорѣ, а бръснарьтъ — двата. Послѣ философътъ дигналъ едната си рѫка нагорѣ, а бръснарьтъ му отговорилъ съ двѣтѣ си рѫцѣ, като поставилъ едната надъ другата. Слѣдъ този разговоръ царьтъ запиталъ философа: „Какво каза на бръснаря съ дигане единия пръстъ на рѫката си?“— Казахъ му, че има само Едно сѫщество въ свѣта, което управлява всички работи. — Ами той какво ти отговори? — Той ми отговори, че двѣ сѫщества управляватъ свѣта: Богъ и царьтъ. — Ами послѣ какво му каза, като си подигна рѫката нагорѣ? — Казахъ му, че ще вали дъждъ, а той ми отговори съ двѣтѣ си рѫцѣ, че слѣдъ дъжда трѣва ще поникне. Тогава царьтъ казалъ: нѣма какво да се мисли повече, добъръ философъ е този човѣкъ. Слѣдъ това той се обърналъ къмъ бръснаря и го запиталъ: какво ти каза философътъ, като дигна пръста си нагорѣ? — Той каза, че ще ми извади едното око. — Ти какво му отговори? — Че ще му извадя и двѣтѣ. — Послѣ като дигна рѫката си нагорѣ, какво разбра отъ философа? — Че като ми извади окото, петь души ще дойдатъ въ негова защита. — Ти какво му отговори? — Като извадя и двѣтѣ му очи, десеть души ще ми дойдатъ въ защита. Казвамъ: нѣкои отъ съврѣменнитѣ религиозни хора се намиратъ въ положението на бръснаря и философа. По сѫщия начинъ и много мѫже и жени, учители и ученици изпадатъ въ подобно положение и тълкуватъ нѣщата по своему. Питамъ: какъ разбирате свѣта — като философа, или като бръснаря? Днесъ цѣлиятъ свѣтъ е пъленъ съ бръснари. Тѣ казватъ: обѣсете този човѣкъ, обѣсете онзи човѣкъ! Най-лесниятъ занаятъ е бръснарството. Повикате бръснаря дома си, и той веднага снима брадата ви. Какво изкуство има въ това? Наточи бръснача си, намаже лицето съ сапунъ и снима всичкитѣ косми. Питамъ: бръснарьтъ по този начинъ разрѣшава ли въпроса за никненето на космитѣ? — Не. Напротивъ, колкото повѣче се бръсне брадата, толкова по-дебели и груби ставатъ, космитѣ ѝ. „Ако не се роди нѣкой отъ вода и Духъ.“ — За да се разбере смисъла на раждането, изисква се човѣкъ съ висока култура, а не съ разбирания като на бръснаря. Хора, съ разбирания като тия на бръснаря, казватъ: нѣма нѣщо особено въ процеса на раждането. Всѣка майка ражда. Това е повърхностно схващане на нѣщата. И затова, именно, често се употрѣбява слѣдната поговорка: „жени мома да не е дома“. Или, когато искатъ да похвалятъ нѣкой момъкъ, казватъ: „левентъ момъкъ, като планина“. Това сѫ иносказателни изречения. Тѣ сѫ хубави, но ако се тълкуватъ буквално, губятъ своя дълбокъ смисълъ. Духътъ на нѣкой момъкъ може да бѫде като планина; мисъльта му може да бѫде велика и мощна, но той самъ, по форма, не може да бѫде като планина. При процеса на раждането духътъ засѣга мощното, великото въ човѣка. Всѣки, който иска да върви въ Божествения пѫть и да стане „човѣкъ“ въ пълния смисълъ на думата, най-първо трѣбва да бѫде безстрашенъ. Второто качество, което трѣбва да притежава, е смирението. Наблюдавайте: животнитѣ и ще видите, че смирението не сѫществува въ тѣхното царство. Значи, то е качество само на човѣка. Срѣщате нѣкое куче, вирнало опашка — върви. Виждате нѣкой пуякъ, разперилъ опашка, върви гордо и казва: знаете ли, кой съмъ азъ? Знаете ли, какво мисля? Гледате нѣкой пѣтелъ, качилъ се на бунището, кукурига и си мисли: нѣма другъ пѣвецъ като мене! Дали точно така мисли пѣтелътъ, не зная, това е мое тълкувание. Значи, двѣ положения може да има тукъ: или пѣтелътъ е правъ, че като него пѣвецъ нѣма, или моето тълкувание не е право. Трето качество, което характеризира човѣка, като истински човѣкъ, е справедливостьта. При това, за да се застѫпи човѣкъ за извѣстна Истина, той трѣбва да бѫде смѣлъ. Страхливитѣ хора не могатъ да бѫдатъ справедливи. Човѣкътъ на Истината, на Правдата, прѣдполага абсолютно безстрашие. На страхливия човѣкъ не може да се разчита. Дойде ли до нѣкое опасно мѣсто, той веднага ще избѣга. Страхливиятъ момъкъ, прѣди да се ожени, казва на своята възлюбена, че я обича, че е готовъ на всѣкакви жертви за нея. Обаче, щомъ се ожени, не минаватъ двѣ години, и той избѣгва, не издържа на обѣщанията си. Ще ви разправя единъ примѣръ, да видите, доколко страхливиятъ момъкъ може да издържи въ своята вѣрность и безстрашие. Единъ младъ българинъ, много страхливъ, се влюбилъ въ една млада, хубава мома. Единъ день и двамата тръгнали на пѫть, но трѣбвало да минатъ прѣзъ една голѣма, гѫста гора. Той ѝ казалъ: Не се страхувай, на мене разчитай! Азъ съмъ силенъ, безстрашенъ човѣкъ, нѣма да те оставя сама, при каквото положение да изпаднемъ. По едно врѣме насрѣща имъ се задала една мечка. Момъкътъ веднага се качилъ на едно дърво и оттамъ казалъ на своята възлюбена: Не се плаши, не мърдай, азъ оттукъ ще цъкамъ! Неговата възлюбена била умна мома. Тя веднага се прострѣла на земята и се присторила на мъртва. Мечката се приближила до нея, подушила я и казала: Слушай, не се жени за своя възлюбенъ. Азъ дойдохъ да те избавя отъ него. И сега, нѣкой казва: азъ имамъ високъ идеалъ. Питамъ: какъ постѫпвашъ съ своя високъ идеалъ — на дървото отгорѣ ли го закачвашъ, или го заравяшъ въ земята, да израсте, да се развие, да цъвне и да даде плодъ? Кое е по-хубаво: да оставите житното зърно да седи въ хамбара, или да го заровите въ земята? — По-хубаво е да го заровите въ земята, отколкото да го оставите въ хамбара. Идеалътъ на житното зърно не е да седи въ хамбара. Ако посаденото зърно или сѣме израсте и устои на всички бури, на всички снѣгове и дъждове, то има високъ идеалъ. Често ние уподобяваме външната, видимата природа на разумния невидимъ свѣтъ, чрѣзъ който Богъ въздѣйствува на нашитѣ души. Сега нѣкои питатъ: Вѣрвашъ ли въ Бога? — Въ кой Богъ? Въ свѣта има много богове. Още отъ най-стари врѣмена хората си създавали богове, прѣдъ които падали на колѣнѣ, молили имъ се, темянъ имъ кадѣли но тѣ не ги чували — никакъвъ отговоръ не получавали на молитвата си. Днесъ, сѫщитѣ хора, съ своитѣ атавистически мисли, казватъ: молимъ се на Бога, но Той не ни чува. Казвамъ: молятъ се тѣзи хора, но на нѣкой отъ многото богове, които не сѫ живи. Ухото на Живия Господъ е толкова чувствително, че ако Му се помолите отъ сърце, съ пълно смирение, съ вѫтрѣшна чистота и благоговѣние, каквото духовниятъ човѣкъ трѣбва да има, вашата молитва непрѣменно ще бѫде приета. Обаче, молите ли се на Бога, а сѫщеврѣменно мислите, какъ да използувате този — онзи, молитвата ви нѣма да бѫде приета. Това не е човѣщина; това и животнитѣ вършатъ. Сегашното състояние на човѣка е резултатъ на три велики принципа, които сѫ дѣйствували нѣкога въ миналото, дѣйствуватъ въ настоящето, ще дѣйствуватъ и въ бѫдещето. Първиятъ принципъ е обикновеното човѣшко съзнание, което работи за смекчаване на твърдия елементъ въ човѣка. Въ това съзнание има само двѣ точки: едната, отъ която човѣкъ излиза и втората, къмъ която отива. Въ това съзнание човѣкъ пѫтува само вечерно врѣме, като се рѫководи въ пѫтя по втората точка. Щомъ дойде до нея, той се спира и казва: свършихъ работата си вече! А по-нататъкъ, какъвъ е външниятъ свѣтъ, какви условия за развитие има, това не влиза въ крѫга на обикновеното съзнание, което се изразява съ права линия. Правата линия прѣдставлява граници на плоскостьта или отношения между двѣ разумни сѫщества. Вториятъ принципъ прѣдставлява прѣходно състояние отъ обикновеното съзнание къмъ самосъзнанието, което се изразява чрѣзъ плоскостьта. Въ това отношение животнитѣ иматъ съзнание, но нѣматъ самосъзнание, Слѣдователно, съзнанието, което прѣдставлява животъ на правата линия, не се движи изключително въ границата на правата линия, но се движи въ посоки извънъ правата линия, като образува плоскость. Тази плоскость граничи пакъ съ прави линии. Щомъ човѣкъ излиза извънъ възможноститѣ на правата линия и образува плоскость, той минава вече къмъ самосъзнанието. Самосъзнанието може да се уподоби на зима, когато всичко е покрито съ снѣгъ. При това положение, дѣто и да отиде човѣкъ, той вижда навсѣкѫдѣ снѣгъ, не намира условия за работа. Такова е положението на съврѣменния човѣкъ. Такива сѫ условията, при които той днесъ живѣе. Нѣкой казва: ледено е сърцето ми, нѣмамъ условия за животъ. Защо? — Зима е вънъ. Погледнешъ отъ прозореца, всѣки се свилъ въ стаичката си, нарѣзалъ си малко дръвца, постоянно подклажда огъня си и за никого отвънъ не мисли. Отвънъ се издаватъ закони, проповѣдватъ се учения, а отвѫтрѣ — всѣки влѣзълъ въ себе си и само за себе си мисли. И слѣдъ всичко това, иди хлопай по чуждитѣ врати. Нѣкѫдѣ ще те приематъ, а нѣкѫдѣ, и десеть пѫти да хлопашъ на вратата имъ, нито ще те чуятъ, нито ще ти отворятъ. Имашъ нужда отъ нѣщо, минешъ покрай нѣкой човѣкъ, помолишъ му се, той казва: махни се оттукъ! Съ това той иска да каже: азъ разрѣшавамъ само своя въпросъ, а не и твоя. Донѣкѫдѣ този човѣкъ е правъ. Всѣки самъ трѣбва да разрѣшава въпроситѣ си. Когато казваме, че трѣбва да правимъ добро, ние не подразбираме закона на самосъзнанието. Въ живота на самосъзнанието сѫществуватъ само понятията за добро и за зло, но тамъ не сѫществува правене на добро. Човѣкъ, който живѣе въ самосъзнанието и прави добро нѣкому казва: азъ ще ти направя едно добро, ще ти дамъ пари на заемъ, но съ 25% лихва. Трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ добъръ човѣкъ, не ти искамъ 30% лихва, както другитѣ хора, но само 25%. — Да, това сѫ пари, взети съ сложна лихва. Питамъ: въ какво седи доброто? То е все едно да имашъ само 10000 лв. дългъ за кѫщата си, който слѣдъ врѣме нараства толкова много, че продаватъ кѫщата ти. Наблюдавайте, напримѣръ, какъ живѣятъ съврѣменнитѣ хора, какви отношения се завързватъ между тѣхъ, на каква база се поставятъ и разрѣшаватъ най-сериознитѣ въпроси. Нѣкоя мома иска да се жени. Какво правятъ близкитѣ ѝ? Харесатъ единъ момъкъ и гледатъ, дали той е здравъ, снаженъ, дали е богатъ, има ли кѫща, пари и т. н. Ако момъкътъ отговаря на тѣзи условия, казватъ: отличенъ човѣкъ е този момъкъ! Когато избиратъ мома, сѫщо тъй гледатъ, дали е здрава, снажна, богата и т. н. Ако и тя отговаря на тѣзи условия, казватъ: отлична е момата! Въ тѣзи разбирания за живота нѣма никакъвъ моралъ. Въ живота на самосъзнанието човѣкъ се учи чрѣзъ страданията. Само чрѣзъ страданията той познава, че въ свѣта има още по-велико състояние отъ това, въ което днесъ се намира. Въ това състояние, именно, човѣкъ може да разрѣши великитѣ проблеми на живота. Днесъ могатъ да дойдатъ най-велики поети, учени и философи да говорятъ на свѣта, но съ това въпроситѣ не се разрѣшаватъ. Въ умоветѣ на съврѣменнитѣ хора трѣбва да стане велика вѫтрѣшна промѣна. Въ умоветѣ на майки и бащи, братя и сестри, учители и ученици, трѣбва да стане коренно прѣобразуване. Не е достатъчно човѣкъ да съзнава само, че е грѣшенъ, че се е опетнилъ, че е ялъ и пилъ, че е падналъ въ локва и се окалялъ. Съзнае ли, да изправи погрѣшката си! Това е важното. Нѣкой казва: азъ съзнавамъ, че съмъ грѣшенъ, признавамъ грѣховетѣ си. Кой лихварь не знае, че взима лихва повече, отколкото трѣбва? Кой мѫжъ не знае, кога се отнася злѣ съ жена си, но казва: жена е тя, трѣбва да се подчинява на мѫжа! Когато нѣкоя жена има дълъгъ езикъ, не знае ли тя това? —Знае. Обаче, каквото мѫжъ ѝ донесе, тя все недоволна остава. Човѣщина ли е това? Въ какво се проявява благородниятъ човѣкъ? И слѣдъ всичко това, когато имъ дойдатъ гости, мѫжътъ казва: добра е моята жена. Жената пъкъ казва: добъръ, благороденъ е моятъ мѫжъ, Това сѫ думи, които се говорятъ само прѣдъ гоститѣ. Щомъ си отидатъ тѣ, жената пакъ не е добра, и мѫжътъ пакъ не е благороденъ. Жената започва: моятъ мѫжъ е малко захласнатъ. Дойде ли Нова-година, Коледа, или Великъ-день, той нищо не ми купува, никѫдѣ не излиза съ мене — нехранимайко. Така се оплаква жената прѣдъ съсѣдкитѣ си. Коя е побудителната причина, за дѣто тя говори лошо за мѫжа си? — Крайното користолюбие. По този начинъ тя иска да прѣдизвика съсѣдкитѣ си да отидатъ при мѫжа ѝ, да го бутнатъ оттукъ — оттамъ, да го заставятъ да ѝ купи нѣщо ново. Дѣ е моралътъ въ тази постѫпка? Ако мѫжътъ трѣбва да се кара съ остенъ да изпълни задълженията си, както заставятъ вола съ остенъ да оре нивата, дѣ е тогава разликата между човѣка и животното? Дѣ е моралната стабилность въ човѣка? Казвамъ: като изнасяме и лошитѣ, и добритѣ страни на живота, съ това не го упрѣкваме. Ние трѣбва да знаемъ, че това сѫ прѣходни състояния на самосъзнанието. Самосъзнанието е процесъ на чистене. Да съзнавашъ нѣщо, значи да се чистишъ, да изплащатъ дълговетѣ си, да уреждашъ разбърканитѣ си работи и да се приготовлявашъ за новия животъ. Ето защо, животътъ на самосъзнанието е прѣходенъ. Нѣкой казва: азъ съзнавамъ, че имамъ дългъ къмъ своя народъ. — Какъвъ е този дългъ? Да отидешъ да се биешъ за народа си. Като отидешъ да се биешъ за него, ще го освободишъ ли? Кажете ми, отъ толкова хиляди години насамъ, кой народъ се е освободилъ чрѣзъ войни, чрѣзъ бой и насилие? Трѣбва да се биемъ, но какъ? Хората трѣбва да прѣдприематъ едно велико сражение, една велика война! Кога? — Когато всички, като безброй малки рѣки отъ разни посоки се слѣятъ въ едно голѣмо, велико море, или въ една мощна, пълноводна рѣка, която дѣто мине, всичко напоява въ свѣта. Това значи война. Врѣме е вече човѣкъ да влѣзе въ третия принципъ на живота, да мине отъ самосъзнанието въ Божественото съзнание или въ козмическото съзнание. Споредъ езика на Евангелието това значи да се роди човѣкъ отъ вода и Духъ. Тукъ думитѣ „козмическо съзнание“ сѫ замѣстени съ думитѣ „ще имъ отнема каменното сърце и ще го замѣстя съ ново“. Съ други думи: Богъ ще ни отнеме каменното съзнание и ще ни даде ново, козмическо съзнание, което разрѣшава въпроса на безсмъртието. Въ самосъзнанието, като животъ на плоскостьта, ние прѣдставляваме страна на нѣкакво тѣло. Казватъ за нѣкого: той е страна. — На какво? — На куба, напримѣръ. Какво е кубътъ? — Тѣло, съ опрѣдѣлена форма, голѣмина, твърдость, съ опрѣдѣленъ обемъ и т. н. —Да, но въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ твърди тѣла. Какво разрѣшава днесъ златото? Какво разрѣшаватъ кѫщитѣ? Какво разрѣшаватъ параходитѣ, автомобилитѣ и аеропланитѣ? Тѣ разрѣшаватъ нѣщо малко, но не разрѣшаватъ сѫщностьта на нѣщата; тѣ не разрѣшаватъ великия идеалъ, къмъ който се стреми човѣшката душа. За въ бѫдеще, обаче, когато човѣкъ ще живѣе въ козмическото съзнание, той ще дойде до правилно разрѣшение на въпроситѣ. Тогава нѣма да чакаме да дойде нѣкой аеропланъ, да се завърти колелото и да тръгнемъ на пѫтъ. Питамъ: съ какво пѫтува слънчевата свѣтлина? По какъвъ начинъ се прѣнася слънчевата енергия прѣзъ пространството? Ученитѣ хора казватъ, че свѣтлината произвежда извѣстенъ родъ трептения. Съгласни сме съ това, но кой произвежда тѣзи трептения? И какъ се произвеждатъ тѣ? Ученитѣ казватъ още, че свѣтлината пѫтува съ грамадна бързина и вслѣдствие на това между частицитѣ ѝ се образува извѣстно търкане. И това е вѣрно, обаче, трѣбва да се знае, че движението на всѣки прѣдметъ, на всѣко тѣло се обуславя отъ участието на разумни сѫщества. Колкото разумностьта е по-голѣма, толкова и движението, прѣдизвикано отъ тази разумность, е по-интенсивно. И тъй, когато говоримъ за Любовьта, за Мѫдростьта, за Истината, за Правдата, за Добродѣтельта, ние подразбираме Вѣчното Начало, Козмическото съзнание, което обхваща всичко въ себе си и къмъ което всѣки трѣбва да се стреми. Само въ Неговитѣ условия нашето тѣло ще се оформи и прѣсъздаде. Апостолъ Павелъ казва: „Сега имаме плътско тѣло, но когато дойде козмическото съзнание, ще се създаде духовното ни тѣло“. Каква разлика има между плътското и духовното тѣло? — Плътското тѣло умира, а духовното не умира; плътското тѣло страда, а духовното не страда, противорѣчията въ живота сѫществуватъ за плътското тѣло, а за духовното тѣло нѣма никакви противорѣчия. Духовното тѣло живѣе въ вѣчна радость, въ разбиране дълбокия смисълъ на живота. То живѣе въ Вѣчния Животъ. Сега, споредъ законитѣ на самосъзнанието ние казваме, че земята се върти. Питамъ: колелото на аероплана вѣчно ли се върти? — Не, колелото се върти, само когато аеропланътъ пѫтува. Знаятъ ли тогава съврѣменнитѣ учени, кой пръвъ завъртѣ колелото на земята, да тръгне на пѫть? Прѣди колко милиярди години земята излѣзе отъ своето пристанище и тръгна да пѫтува изъ пространството? Слѣдъ колко милиарда години ще стигне въ друго пристанище? Когато се говори за пристанище на земята, ние разбираме, че тя е тръгнала отъ пристанището на обикновеното съзнание и се стреми къмъ козмическото пристанище, дѣто ще пусне котва. За сега земята е дошла до срѣдата на своя пѫть. Още много пѫть има тя да изминава, докато стигне въ козмическото съзнание. Мнозина ще кажатъ: значи, много има да се чака. Нѣма защо да се чака, но съ нея заедно ще се пѫтува. Човѣкъ, който чака, той не работи. За обяснение на мисъльта си, ще ви прѣдставя слѣдния контрастъ: това, което е настояще за обикновеното съзнание, е минало за самосъзнанието: бѫдещето за самосъзнанието пъкъ е настояще за козмическото съзнание. Слѣдователно, ако нѣкой човѣкъ седи и чака реализиране на своитѣ идеали безъ да работи, може да чака милиони години, но тѣ нѣма наготово да дойдатъ. Всѣки, който схваща тази идея и живѣе споредъ нея, той има условия да се подигне, той може да влѣзе вече въ новия животъ. Очитѣ му веднага ще се отворятъ, телефонитѣ му веднага ще заработятъ. Който влѣзе въ козмическото съзнание, ще се намѣри прѣдъ единъ свѣтъ абсолютно живъ. Слънцето за него нѣма да бѫде само едно свѣтло тѣло, но ще живѣе, ще му проговори на неговъ езикъ. То ще почука на телефона му. — Кой е тамъ? — Елате да чуете послѣднитѣ важни новини отъ слънцето. Това не сѫ измисленъ невъзможни нѣща, но дѣйствителни факти. Сѫществата, които живѣятъ на слънцето, сѫ разумни, тѣ се движатъ въ козмическото, въ Божественото съзнание. Тия разумни сѫщества, именно, сѫ облѣкли слънцето въ свѣтла, хубава дреха и постоянно се движатъ около него, да не би нѣкои сѫщества отъ по-низъкъ уровенъ се опитатъ да влѣзатъ въ него. Опитатъ ли се да влѣзатъ въ слънцето, тѣ ги изхвърлятъ навънъ. И нашата земя е едно отъ сѫществата, които слънцето е изхвърлило навънъ. Нѣкога, въ миналото, тя се е разбунтувала противъ слънцето, и то я изхвърлило вънъ отъ себе си. И всички планети, които днесъ сѫ извънъ слънцето, сѫ изпѫдени отъ него. Ученитѣ хора създаватъ разни теории за образуване на планетитѣ, но азъ казвамъ, че слънцето ги е изпѫдило нѣкога отъ себе си и днесъ ги учи. Има планети, които сѫ на разстояние милиони километри отъ слънцето. Какви закони ги държатъ въ пространството? — Законътъ на земното притегляне. Да, има нѣщо, което привлича хората къмъ единъ общъ центъръ. Този центъръ е козмическото, Божественото съзнание, чиято дѣйность е непрѣривна. Значи, всички тѣла въ вселената сѫ свързани помежду си и прѣдставляватъ единъ общъ, великъ организъмъ. Всички планети, които се подчиняватъ на този организъмъ, сѫщеврѣменно сѫ и абсолютно свободни. Между мравката и човѣка нѣма никакво подобие, но има нѣкаква вѫтрѣшна връзка. Съврѣменнитѣ хора не виждатъ тази вѫтрѣшна връзка между всички сѫщества, понеже сѫдятъ за нѣщата отъ гледището на самосъзнанието и казватъ: защо сме се родили, и ние не знаемъ. Създалъ ни е Богъ, но ни е забравилъ. — Не се знае, кой кого е забравилъ: дали Господъ ви е забравилъ, или вие сте Го забравили. Човѣкътъ въ миналото се е проявилъ като непослушно дѣте, заради което Баща му го изпѫдилъ вънъ, да се учи и да работи. Цѣлата съврѣменна бѣла раса днесъ е въ положението на блудния синъ. Християнството дойде въ свѣта, за да покаже пѫтя, по който бѣлата раса трѣбва да върви, да я научи на закона на жертвата, чрѣзъ който може да се върне къмъ Бога. Блудниятъ синъ се върналъ при баща си, но кога? — Когато видѣлъ, че господарьтъ, на когото служи, се отнася съ него по-злѣ, отколкото съ свинетѣ си. Той не му давалъ да яде даже и отъ рожковитѣ на свинетѣ, които пасълъ. Питамъ: кой е доволенъ днесъ отъ положението си? Сегашниятъ свѣтъ е пъленъ само съ недоволни и болни хора. Ако отидете въ нѣкои отъ съврѣменнитѣ болници и клиники, тамъ ще видите хиляди болни, отъ какви ли не болести, нервни, органически, които лѣкаритѣ не знаятъ, вече какъ да именуватъ. Днесъ лѣкаритѣ се виждатъ въ чудо: излѣкуватъ една болесть, двѣ се явятъ; излѣкуватъ двѣ болести, четири се явятъ и т. н. Слѣдъ всичко това тѣ казватъ: ние имаме прѣдъ видъ всички хигиенични мѣрки да не заболѣватъ хората, да намалимъ процента на смъртностьта. Да, ако въ едно отношение хората не умиратъ, въ друго отношение умиратъ. Ако само физически се подобряватъ, въ друго отношение се влошава положението имъ, сърцата имъ се ожесточаватъ, умътъ имъ губи своето равновѣсие. И слѣдъ всичко това хората казватъ: свѣтътъ се много наплоди. Какво да правимъ? — Да отворимъ война! Отварятъ една война, като сегашната, въ която избиха около 25 милиона хора. Послѣ започватъ да търсятъ виновника на войната. Кой е виновникътъ на войната? — Човѣшкото самосъзнание, или казано на другъ езикъ: човѣшкиятъ егоизъмъ. Човѣкъ иска да устрои живота си вънъ отъ Бога. Обаче, за разумнитѣ хора, разрѣшението на всички въпроси седи въ козмическото съзнание. Всѣки човѣкъ има допирни точки съ козмическото съзнание. Щомъ дойде въ съприкосновение съ тѣхъ, веднага у него се заражда единъ вѫтрѣшенъ потикъ да се обърне къмъ Бога, но не по начина, както съврѣменнитѣ богослови учатъ. Въ него се заражда великъ импулсъ къмъ самоотричане отъ всички материални блага и желания да служи на хората отъ любовь къмъ Бога, да носи навсѣкѫдѣ радость и веселие. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ е свършилъ четири факултета, но слѣдъ врѣме въ него се явява желание да служи на Бога. Скоро слѣдъ това му дохожда противоположна мисълъ: защо съмъ толкова глупавъ? Нима затова съмъ свършилъ четири факултета, да слугувамъ на Ивана, на Драгана? Трѣбва ли да слизамъ отъ висотата на положението си и да ставамъ слуга? Ето какъ се изгасватъ проявитѣ на Божественото съзнание въ човѣка! Сега ние говоримъ за Божественитѣ импулси, които се явяватъ у насъ. Нѣкой казва: щомъ заживѣемъ Божественъ животъ, всѣкаква култура, всѣкаква наука ще изчезне. Не, тогава, именно, ще дойде истинската култура, истинската наука, музика, поезия. Ние не казваме, че всичко ще дойде изведнъжъ. Свѣтътъ не може да се поправи механически. Това, което имаме днесъ, е добро, но ако останемъ още извѣстно врѣме въ това добро, ще умремъ. То е толкова добро, колкото е добро положението на нѣкой баща, който, за да достави срѣдства на дъщеритѣ и синоветѣ си да живѣятъ добрѣ, е заложилъ всичкия си капиталъ при лихваря. Единъ день този лихварь ще дойде, ще изнесе навънъ всичко, каквото имате, и ще каже: всичко това е мое. Вие сега идете и работете! И външниятъ законъ му дава право да постѫпва така. Какво ще кажете вие тогава? Ние не критикуваме сегашнитѣ закони. Това не се отнася къмъ нашия прѣдметъ, но казваме: ако не се съобразявате съ Великия Законъ на живота, бирникътъ, лихварьтъ ще дойде, ще опише всичкото ви богатство и ще го занесе навънъ. Този лихварь е смъртьта. Иоанъ казва: „Ако не се родишъ отъ вода и Духъ“. Това значи: ако не живѣешъ въ козмическото съзнание, нѣма да влѣзешъ въ Царството Божие. Този е изходниятъ пѫть въ живота. Първото важно нѣщо за човѣка е да бѫде справедливъ. Имашъ ли да давашъ нѣкому нѣщо, ще му го дадешъ. Ама ималъ си всичко десеть лева въ джоба си — ще му ги дадешъ. Щомъ дойде кредиторътъ да иска паритѣ си, ще извадишъ, каквото имашъ въ джоба си и ще му го дадешъ, а ти можешъ и да погладувашъ малко. Само по този начинъ ще опиташъ своята сила, своето достоинство като човѣкъ. Мислишъ да пѫтувашъ прѣзъ нѣкоя гѫста гора и си казвашъ: не ме е страхъ, азъ вѣрвамъ въ Бога. Щомъ вѣрвашъ въ Бога, ще тръгнешъ прѣзъ гората, безъ ножъ, безъ какво и да е орѫжие. По-силно орѫжие отъ вѣрата има ли? И мечка да срещнешъ, ще я погледнешъ само, и тя ще си замине. Вие не сте опитвали още, какво може да направи човѣкъ съ вѣрата. Това, което измѫчва съврѣменнитѣ хора, сѫ онѣзи наслѣдени качества отъ дѣди и прадѣди, които прѣкарали единъ неестественъ животъ. Този животъ се пробужда сега и въ съврѣменнитѣ хора, като неестествени желания, копнежи и чувства, които не носятъ нищо добро за тѣхъ. Щомъ се породи едно отъ тѣзи желания въ нѣкой съзнателенъ човѣкъ, той започва да се критикува, да се самоосѫжда, защото не знае, отдѣ произтича това. Невидимиятъ свѣтъ, обаче, постоянно регулира тѣзи неестествени прояви въ хората, като имъ изпраща редъ страдания. Чрѣзъ страданията разумнитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ казватъ на хората: не е този пѫтьтъ, по който трѣбва да вървите. Нѣкой казва: не знамъ, какво да правя. Станалъ съмъ много чувствителенъ, много нетърпеливъ, подозрителенъ. Кой каквото направи, азъ мисля, че е насочено противъ менъ. Какъ да се избавя отъ това кошмарно състояние? Казвамъ: тѣзи състояния се дължатъ на незадоволени човѣшки желания. Има желания у човѣка, които съ нищо не могатъ да се задоволятъ. Мислите ли, че виното може да задоволи жаждата на пияницата? Мислите ли, че соленото ядене ще задоволи жаждата му за вино? Колкото вино и да пие, жаждата за пиене все повече ще се увеличава. Голѣмото употрѣбление на вино ще разстрои само храносмилателната му система — и нищо повече. Чрѣзъ пиенето природата го поставя въ положение на самозабрава, да заспи и да забрави всичко. На другия день, обаче, като се събуди, той всичко си спомня и пакъ отива да пие, да забрави, да завърши започнатото. Но все пакъ остава нѣщо недовършено. Нѣкой казва: обидиха ме! Азъ ще имъ дамъ да разбератъ! Питамъ: като имъ дадешъ да разбератъ, съ това разрѣшава ли се въпросътъ за обидата? Какъ се лѣкува обидата? Нѣкоя мома обича едного. Той е любезенъ, внимателенъ. Каквото пожелае тя, той го изпълнява; иска еди — какви си дрехи, обуща, и той всичко ѝ доставя. Оженятъ се, пакъ върви добрѣ. Единъ день тя се скара съ него, обиди го нѣщо. Отъ тозъ моментъ силата на неговитѣ чувства къмъ нея се намалява съ 10 %. Отъ втората лоша дума чувствата му се намаляватъ съ още 2 % и слѣдъ 10 — 15 години цѣлувкитѣ прѣставатъ, нови дрехи, шапки и обуща не се купуватъ, мѫжътъ почти не се свърта въ кѫщи и започва да говори: моята жена стана много лоша, нетърпима е вече. Казвамъ: дойде ли жената до това положение, тя трѣбва да се обърне къмъ козмическото съзнание и да каже: Господи, моятъ езикъ бѣше много дълъгъ, много невъзпитанъ, съ него тикнахъ мѫжа си въ лошия пѫть, но помогни ми да изправя погрѣшката си! Какъ може човѣкъ да изправи една своя погрѣшка? Споредъ Божественото съзнание човѣкъ може да бѫде чешма, отъ която постоянно да тече вода. Тече ли вода, тя ще измие всички нечистотии наоколо си. Обаче, тази чешма ще тече само тогава, когато е свързана съ Великия Изворъ на живота. Кой въздига чешмата: камънитѣ, отъ които е направена тя, или водата, която тече отъ нея? — Водата, разбира се. Значи, цѣната на човѣка се опрѣдѣля отъ великия животъ, който протича прѣзъ него. И когато животътъ на козмическото съзнание влѣзе у насъ, ние ще имаме нова философия, нова мисъль. И тогава, дойде ли нѣкой при мене, да ми чете свои произведения, азъ нѣма да го критикувамъ, но ще взема такова участие въ неговата работа, като че той и азъ сме едно и сѫщо нѣщо. Днесъ, като дойде нѣкой човѣкъ да ви чете свои съчинения, вие казвате: хубави работи сѫ вашитѣ произведения. Щомъ излѣзе този човѣкъ навънъ, вие казвате: не сѫ толкова хубави произведенията му, но нека намажа малко колата му, да се порадва. Кое положение е по-хубаво: да слушамъ нѣкой да ми свири, или азъ да свиря, а други да ме слушатъ? И двѣтѣ положения сѫ необходими. Нѣкога ще слушамъ, нѣкога ще ме слушатъ. Не може да се нарече човѣкъ този, който не знае да слуша. Първото качество, необходимо за човѣка, който иска да влѣзе въ козмическото съзнание е послушанието. Въ живота на самосъзнанието има подчинение, робство, а въ живота на козмическото съзнание има послушание. Който не знае да слуша, нищо нѣма да придобие. Когато обичате нѣкого, какъ го слушате? Слушате го, безъ отекчение, и усѣщате, като че въ васъ се влива нѣкакъвъ елексиръ, който ви ободрява и съживява. Като си замине любимиятъ ви човѣкъ, казвате: много нѣщо ми остави този човѣкъ. Това значи да любите и да ви любятъ. Много отъ съврѣменнитѣ християни казватъ: ние сме християни отъ рождението си още. — Това само не е достатъчно. Истинскиятъ християнинъ ще вземе своя инструментъ и ще засвири, ще прѣдаде Божественото изкуство, както си е. Не е достатъчно само да нарисувашъ една гарга, но така да я нарисувашъ, че който я види, да се очуди, да не може да познае, рисунка ли е, или естествена. Ще ви приведа примѣра за двамата гръцки скулптори, които показали своето изкуство единъ прѣдъ другъ. Първиятъ отъ тѣхъ направилъ единъ гроздъ, който билъ тъй майсторски изработенъ, че измамилъ птицитѣ, които дошли да го кълватъ. Вториятъ пъкъ изваялъ единъ вуалъ, съ който покрилъ образа на една отъ гръцкитѣ богини. Другарьтъ му, като видѣлъ вуала, приближилъ се къмъ статуята, съ намѣрение да дигне вуала. Той се обърналъ къмъ скулптора съ думитѣ: не ме заблуждавай, дигни вуала на богинята! Първиятъ, измамилъ птицитѣ, а вториятъ — човѣка. Да можешъ да прѣдадешъ вѣрно нѣщата, въ това седи истинското изкуство. Голѣмо изкуство е, като говоришъ, да можешъ да прѣдадешъ това, което се крие въ душата ти, да можешъ да изразишъ своята любовь. Говори ли ти нѣкой, не казвай, че той те залъгва. Ако работата е за залъгване, отъ 8,000 години насамъ хората все си говорятъ и все се залъгватъ. Грѣшката не е само въ този, който говори, но и въ този, който слуша. Ако вие сте човѣкъ, който се стреми къмъ безсмъртие, къмъ козмическото съзнание, като ви говори нѣкой безсмъртенъ човѣкъ, вашиятъ животъ моментално ще се измѣни, и ще се намѣрите обиколени отъ много братя и сестри. Ще кажете: кой знае дали е така! Докато живѣете на плоскостьта, ще казвате „кой знае“, но когато дойдете въ положението на хора, родени отъ вода и Духъ, нѣщата ще бѫдатъ за васъ точно опрѣдѣлени. Духътъ ще донесе абсолютната справедливость; водата ще донесе мекотата и чистотата; чистотата ще донесе здраве, а здравето — свѣтлина. Тогава животътъ ви нѣма да бѫде мѫчение и трудъ, а работа и наслаждение. „Ако се не родите изново отъ вода и Духъ“. Нѣкои отъ васъ сте едва заченати; други сте по на единъ мѣсецъ; трети сте по на два мѣсеца; четвърти — на три мѣсеца, а малко хора има, които сѫ на деветь мѣсеца. Но всѣки, у когото Божественото се е заченало, трѣбва да го пази. Дълъгъ периодъ се изисква, докато се родите изново отъ вода и Духъ. Ако вървите по закона на самосъзнанието, това раждане е въпросъ на далечното бѫдеще; ако вървите по закона на козмическото съзнание, то може да бѫде въ настоящия моментъ. За самосъзнанието разстоянието отъ земята до слънцето е милиони километри, когато за козмическото съзнание това разстояние може да се вземе само за осемь минути. Ако пѫтувате съ крилата на самосъзнанието, трѣбва да имате единъ бързъ тренъ, съ който ще изминете разстоянието отъ земята до слънцето за 250 години. Това не е за осѫждане, нито за самоосѫждане. Задачата на човѣчеството е да се чисти всѣки моментъ и да върви напрѣдъ. Нѣма какво човѣкъ само да признава грѣховетѣ си, но той трѣбва да се обърне къмъ Бога, да възприеме Неговата Любовь, Мѫдрость и Истина по новия начинъ, по начина на козмическото съзнание и да ги приложи въ живота си. Човѣкъ не трѣбва за вѣчни врѣмена да остане твърдо тѣло, нито пъкъ страна на нѣкое тѣло, но да има отношения съ хората, като души, които живѣятъ въ едно тѣло, т. е. въ вѣчна хармония. Когато една душа живѣе въ козмическото съзнание, тя може навсѣкѫдѣ да бѫде приета. Ако живѣе на земята, тя може врѣменно да я напусне, да отиде на слънцето, да се разговори съ своитѣ любими и послѣ пакъ да се върне на земята. Тази душа е свободна да се разхожда, дѣто иска изъ слънчевата система. Отъ гледището на самосъзнанието ще кажете: може ли човѣкъ да пѫтува до слънцето? — Може. Има вѫтрѣшно, духовно пѫтуване. По физически начинъ не може да се отиде до слънцето, но по духовенъ начинъ — може. Когато се говори за живота, ние имаме прѣдъ видъ неговата външна — физическа страна и вѫтрѣшна — духовна страна. Отъ материално, физическо гледище, нѣщата ставатъ мѫчно, изисква се вѣчность, едно число съ 15 нули — деньтъ на Брама. Щомъ изтече това число, ще изтече и Божествениятъ день, слѣдъ което ще настане Божествената нощь, пакъ сѫщото число съ 15 нули. Изчислете, колко милиарди години правятъ тѣзи числа. Денемъ Богъ твори, а нощемъ, когато спи. Той образува новитѣ свѣтове въ себе си. Тъй щото въ Бога има постояненъ, вѣченъ процесъ на творчество и създаване. Слѣдователно, щомъ Богъ постоянно твори и създава, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да създадемъ въ себе си новъ свѣтъ. На съврѣменнитѣ хора липсва нѣщо идейно. Тѣ търсятъ своето спасение отвънъ. Тѣ чакатъ като просяци прѣдъ вратата на нѣкой богатъ човѣкъ да имъ даде нѣщо. Срѣщате нѣкой бѣденъ човѣкъ, проси отъ васъ. Въ този моментъ вие може да нѣмате петь пари въ джоба си, но ако брѫкнете въ неговия джобъ, ще намѣрите не по-малко отъ 200 лева. Защо пази тия пари? Той гледа да се осигури отвънъ, на другитѣ хора се надѣва, отъ тѣхъ очаква спасението си. Този човѣкъ трѣбва да намѣри нѣкакъвъ начинъ самъ да се прѣхранва. Чрѣзъ просия човѣкъ не може да се изправи. Тя е само единъ методъ. Отъ духовно гледище само горделивитѣ хора сѫ осѫдени на просия. Нѣкога тѣ сѫ били много горди и затова сѫ изпратени на земята, като просяци, да се смирятъ. Когато сиромахътъ започне да разбогатява, главата му отчасти се деформира. Деформира ли се главата ви, молете се да изгубите богатството си, да осиромашеете и по този начинъ да се смирите. Гордостьта сваля човѣка надолу. Когато нѣкой човѣкъ достигне високо духовно положение и започне да мисли, че нѣма подобенъ на него, той е осѫденъ на падение. Каже ли поетътъ или музикантътъ, че нѣма подобенъ на себе си, той се намира на лъжливъ пѫть. Дарбитѣ на човѣка зависятъ отъ тѣзи, които го слушатъ, които го обичатъ. Тѣ даватъ сила за появление на неговитѣ таланти. Ако говоришъ прѣдъ хора, които те обичатъ, ти ще говоришъ повече и по-краснорѣчиво; ако говоришъ прѣдъ хора, които не те обичатъ, ти ще говоришъ помалко и по-лошо. Слѣдователно, дарбитѣ зависятъ отъ Любовьта. Ако майката има любовь въ себе си, тя ще роди великъ, гениаленъ синъ Ако нѣма любовь въ себе си и живѣе повърхностенъ, дребнавъ, лекомисленъ животъ, тя ще роди обикновенъ синъ, подобенъ на нея. Когато нѣкоя майка иска да роди нѣщо велико, тя трѣбва да е подготвена за това, да съзнава своето прѣдназначение. Човѣкъ не може да роди една възвишена идея. ако той самъ се занимава съ дребнавоститѣ на живота. Хората сами създаватъ възвишенитѣ идеи; тѣ сами създаватъ и обикновенитѣ идеи. Да служимъ на Бога, това е велика Божествена идея Да служимъ на хората съ своя умъ, съ своето сърце и съ своята воля, и това сѫ Божествени идеи. Обаче, да продадемъ на хората своя умъ, своето сърце и своята воля, това вече не е Божествено. Слѣдъ всичко това, може ли човѣкъ, който се продава, да сѫди онзи, който служи на Бога? Ако той го сѫди, ще му кажа: вземи цигулката си и свири! Азъ ще дойда да те слушамъ. Който сѫди, трѣбва да даде образецъ. Днесъ човѣчеството не се нуждае отъ религии, то не се нуждае и отъ храмове. Ако е въпросъ за храмъ, по-хубавъ храмъ отъ небето нѣма. Дигни очитѣ си нагорѣ къмъ небето, погледни звѣздитѣ и кажи: Господи, благодаря. Ти за всичко, което Си създалъ! Ако и слѣдъ това искашъ нѣщо хубаво, обърни внимание на бубулечицитѣ, на птичкитѣ, на растенията, на чиститѣ кристални извори и нека въ тебе се зароди велико вѫтрѣшно желание да се позанимаешъ съ тѣхъ, да научишъ, защо сѫ създадени тѣ. Отъ всичко това ти трѣбва да изпиташъ красивъ трепетъ на своята душа. Питамъ: какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Като се намѣрятъ прѣдъ нѣкой чистъ планински изворъ, изведнъжъ натопяватъ вѫтрѣ калнитѣ си обуща, да ги измиятъ. Не, приятелю, намѣришъ ли се прѣдъ такъвъ изворъ, ще се спрешъ при него съ благоговѣние, ще свалишъ шапката си, ще измиешъ лицето си, ще пиешъ отъ водата му и ще кажешъ: Господи, помогни ми да изчистя сърцето си и да просвѣтя ума си, като водата на този изворъ. Изворътъ е живъ. Отъ хиляди години при него седи нѣкой възвишенъ духъ и работи, изпълнява своето прѣдназначение. Затова отидете ли при нѣкой изворъ, пийте отъ водата му, измийте се и благодарете! Казвате: вѣрно ли е всичко това? Питамъ: вѣрно ли е, че ме слушате сега да ви говоря? Вѣрно ли е, че сте българи? Има реални нѣща въ свѣта, но има и нереални. Реалнитѣ нѣща нѣматъ начало, нѣматъ и край. Казвате: апостолъ Павелъ е проповѣдвалъ нѣкога въ миналото Христовото учение. Не, той не е проповѣдвалъ само въ миналото; той проповѣдва и сега. Ние не гледаме на Христа и на Неговото учение, като на минало нѣщо; ние не гледаме на Христа и на учението Му, като нѣщо, което ще дойде въ бѫдеще; ние гледаме на Христа и на Неговото учение, като на вѣчно настояще. Казвате за нѣкого: този човѣкъ се мисли за нѣщо по-горѣ отъ Христа. Така може да мисли само този, който живѣе въ закона на самосъзнанието. Рѫката не може да се отдѣли отъ тѣлото и да каже, че тя седи по-високо отъ него. Всички трѣбва да знаете, че съставлявате едно цѣло, въ което всѣки заема своето опрѣдѣлено мѣсто. Ние знаемъ, кое мѣсто въ цѣлото заема Христосъ, кое — апостолъ Павелъ, кое — Буда, кое — Шекспиръ, кое — Бетховенъ и т. н. Ние точно знаемъ мѣстата на всички хора и поставяме всѣки на неговото опрѣдѣлено мѣсто — нито по-горѣ, нито по-долу отъ това, което имъ е дадено и което тѣ заслужаватъ. Напримѣръ, никой до сега не е далъ на Бетховена това мѣсто, което ние му даваме. За въ бѫдеще ще дойдатъ музиканти, които ще създадатъ нѣщо повече отъ Бетховена. Ще кажете: възможно ли е това? Ако вашето дѣте днесъ кѫса букваря си, когато стане възрастенъ човѣкъ, на 33 години, той ще създаде нѣщо хубаво, велико. Той може да стане великъ музикантъ, или великъ поетъ, или великъ художникъ. Когато човѣкъ стане на 33 години, когато създаде нѣщо хубаво и велико въ своя животъ, той може да се нарече вече истински човѣкъ. И тъй, млади и стари, всички трѣбва да се освободимъ отъ заблужденията и да разберемъ, че живѣемъ въ настоящето. Нѣкой казва: не мога да търпя! — Ще търпишъ. —Не мога да бѫда милостивъ. — Ще бѫдешъ милостивъ! — Слабъ съмъ. — Ще станешъ силенъ! Щомъ влѣземъ въ козмическото съзнание, ние ще придобиемъ качества, необходими за бѫдещето положение или за Синоветѣ Божии, които ще могатъ да прѣодоляватъ всички мѫчнотии. Казано е: „Роденото отъ плътьта, плъть е; роденото отъ Духа, духъ е.“ Ако живѣемъ по плъть, ще умремъ; ако живѣемъ по духъ, ще придобиемъ Вѣчния Животъ. Вѣчниятъ Животъ, новиятъ животъ включва всичко въ себе си. Всички религии водятъ до вратата на козмическото съзнание. Всички вѣрвания, съ които до сега сме били облѣчени, ще останатъ настрана. Казано е въ Писанието: „Ние нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ.“ Това подразбира, че като влѣземъ въ козмическото съзнание, ще се облѣчемъ съ нови дрехи, ще се измѣнимъ. Новитѣ дрехи прѣдставляватъ новитѣ разбирания, новитѣ вѣрвания, съ които нашето сърце, нашиятъ умъ и нашиятъ духъ ще се облѣкатъ. Щомъ се облѣчемъ съ тия нови дрехи, тогава ще бѫдемъ „братя“ въ пълния смисълъ на думата и ще се познаемъ. Можешъ да имашъ братъ само въ живота на козмическото съзнание. Сега всички трѣбва да работимъ за своето самоусъвършенствуване. Готовитѣ души за новъ животъ трѣбва да влѣзатъ въ козмическото съзнание, за да отворятъ мѣсто на другитѣ. Този е пѫтьтъ, по който ще дойде спасението на човѣчеството. Когато хората възприематъ новото учение и заживѣятъ въ козмическото съзнание, умразата, завистьта, недоволството — всички отрицателни чърти въ живота на човѣка ще изчезнатъ. Това се разбира въ стиха: „Господъ ще заличи всичкитѣ ни грѣхове.“ Всичко отрицателно, което носимъ отъ живота на съзнанието и самосъзнанието, ще се заличи и вече нѣма да бѫдемъ хора, прѣгърбени отъ тежеститѣ на живота, изтощени отъ неуспѣхи и недоразумѣния. Сега гледашъ нѣкой, върви отчаянъ, замисленъ. — Какво си се замислилъ? Мисля, какъ да изкарамъ прѣхраната си. Значи, самосъзнанието разрѣшава въпроса за прѣхраната, а козмическото съзнание разрѣшава въпроса за любовьта къмъ Бога. Разрѣшимъ ли този въпросъ, любовьта ще донесе своето изобилие, отъ което ние ще се хранимъ. Тогава цѣлата земя ще се прѣвърне въ райска градина, въ която ще има работа за всички. Кой каквито дарби или възможности има, ще се прояви. Нѣкой може да пише, ще му дадатъ условия да напише най-хубавата си работа. Сега, седите безъ работа, безъ импулсъ въ живота и казвате: остарѣхме вече. — Защо сте остарѣли? Отъ много грижи, отъ безвѣрие. Вие не вѣрвате въ настоящето, а вѣрвате въ бѫдещето, което носи смърть. Не, въ настоящето ще вѣрвате! Ще вѣрвате въ Отца си, както Синътъ вѣрва въ Него и приема Неговия животъ. Щомъ вѣрвате въ Отца си, и Той ще живѣе въ васъ. Всѣки, който живѣе въ козмическото съзнание, само той може да разбере, какво значи да имашъ съприкосновение съ Бога. Най-малкото докосване до съзнанието на Бога донася такава радость за душата, за която Павелъ казва: „Щастието, което ни очаква за въ бѫдеще, не може да се сравни съ богатствата на цѣлия свѣтъ“. Само по този начинъ животътъ ни ще бѫде пѣсень и музика. Мисъльта ни ще бѫде като Божията мисъль; чувствата ни — като Божиитѣ чувства, дѣйствията ни — като дѣйствията на Бога. Вземемъ ли перото, отъ него ще се изливатъ велики свещени мисли и който прочете написаното, ще каже: благословена да бѫде рѫката, която е написала тѣзи Слова! Благословена да бѫде устата, която е изрекла тѣзи слова! Питамъ: този животъ нѣма ли смисълъ? Казвамъ: досега вие всички сте имали само прѣдчувствие за това велико съзнание. Пожелавамъ на всинца ви да прѣживѣете поне единъ такъвъ день! Ако не можете цѣль день, поне за единъ часъ, или за една минута, или най-малко за една секунда да имате съприкосновение съ Божественото съзнание! Този кратъкъ моментъ ще донесе блага на душата ви за хиляди години. Незабравимъ моментъ е той! Велико събитие за цѣлия козмосъ е да се приближи Богъ до нѣкоя душа! Всички сѫщества, и висши, и низши, ще отправятъ всичкото си внимание къмъ тази душа и ще я питатъ: какво ти каза Господъ? Този е най-тържествениятъ день въ живота на душата. И ангели, и богове, и светии — всички ще се заинтересуватъ отъ нея. Всѣко докосване на Бога до една душа, означава откриване на новъ, великъ свѣтъ. Този човѣкъ може вече да каже: азъ живѣя въ Божията Любовь; дишамъ свѣтлината на Божията Мѫдрость, движа се въ великата Божия Истина, която носи свобода и просторъ за душитѣ, като раздаватъ всичко, което Богъ ми е далъ. Човѣкътъ на Истината разполага съ неизчерпаемо богатство. Той живѣе въ изобилието на Божията Любовь. Пакъ ви пожелавамъ да прѣживѣете този великъ и славенъ моментъ, който прѣдставлява идването на вашия възлюбенъ. Дойде ли този моментъ, всичко старо, всичко прѣходно ще се обезсмисли. Този моментъ може да бѫде още днесъ, въ настоящето, въ което се движите и живѣете. Само този моментъ е въ сила да смекчи човѣка, да измѣни лицето му и да го облагороди. Влѣзете ли въ живота на козмическото съзнание, всѣкаква лъжа, всѣкаква неправда ще изчезне отъ васъ. Тогава вие нѣма да приличате на онзи богаташъ, който се скривалъ отъ всички посѣтители, които отивали при него за материална помощь. Отива единъ бѣденъ поетъ при този богаташъ да му иска нѣкаква парична помощь, но той казва на слугата си: кажи, че ме нѣма въ кѫщи! Единъ день богаташътъ има нужда отъ поета и отива въ дома му. Поетътъ излиза самъ прѣдъ богаташа и му казва: днесъ не съмъ у дома си, не мога да Ви приема. — Какъ тъй, нали този, съ когото говоря сега, сте Вие самъ, поетътъ, когото търся? — Не вѣрвате ли, че не съмъ у дома си? Какъ азъ можахъ да повѣрвамъ на вашия слуга, че Ви нѣма въ кѫщи, а Вие не вѣрвате на мене? — Нали Вие сте поетътъ? —Да, азъ съмъ, но не съмъ за Васъ. Казвамъ: така се приематъ хората, когато живѣятъ въ самосъзнанието. Обаче, когато влѣзатъ въ козмическото съзнание, тѣ ще отворятъ широко вратата си за своя приятель съ братска усмивка, съ свѣтълъ умъ и съ чисто сърце. Какъвъ по-хубавъ приемъ отъ този може да очаквате? Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да разполага човѣкъ съ вѫтрѣшенъ миръ и доброта! Какво по-хубаво отъ това, да виждашъ навсѣкѫдѣ Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина? Нѣма по-добри условия за работа отъ този животъ. И тъй, пожелавамъ на всички да прѣживѣете момента на съприкосновение съ Бога, Който ще събуди въ душитѣ ви непрѣодолимо желание и силенъ копнежъ за постигане на новия животъ — живота на Божественото, козмическото съзнание! Бесѣда отъ Учителя, държана на 2 Януарий 1927 година въ гр. София.

Праведният "Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Праведният 20 февруари 1927 г. Слънцето не ще зайде 27 февруари 1927 г. Иди повикай мъжа си! 6 март 1927 г. Няма тайно 13 март 1927 г. Кротките 20 март 1927 г. Лозените пръчки 27 март 1927 г.

Влизане "Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Влизане 2 януари 1927 г. Сам с ума си 9 януари 1927 г. Едно стадо 23 януари 1927 г. Дело свършено 30 януари 1927 г. За тяхното неверство 6 февруари 1927 г. Новата земя 13 февруари 1927 г.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Тази притча Отговори Петъръ и рече Му: „Изтълкувай ни тази притча!“ (Матея, гл. 15, ст. 15) Притча или иносказание е изрѣчение, въ което е скритъ смисъла на нѣкаква велика идея. За непросвѣтения това изрѣчение е притча, а за просвѣтения то е изрѣчение съ дълбокъ смисълъ и съдържание. Ние разглеждаме живота като притча. Всѣко нѣщо въ живота, което не е разбрано, е притча. И затова, за всѣко неразбрано нѣщо може да се каже: „Изтълкувай ни тази притча!“ Днесъ проститѣ хора се занимаватъ съ обикновени работи; тѣ се задоволяватъ съ малко и никога не разсѫждаватъ, защо се раждатъ и защо умиратъ; тѣ никога не разсѫждаватъ, защо иматъ извѣстно вѣрую и дали това вѣрую е право. Тия хора казватъ: „Като отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще разберемъ нѣщата“, или „Господъ ще даде“, и т. н. Тѣ лесно обясняватъ нѣщата съ думитѣ: „Господъ ще даде“. — Това е вѣрно. Господъ ще даде не само въ бѫдеще, но Той е давалъ и въ миналото, а продължава да дава непрѣкѫснато и до днесъ. Сега всички съврѣменни хора сѫ заети съ разгатване на живота. Има редъ философи, които искатъ да разгадаятъ смисъла на човѣшкия животъ, и за тази цѣль обясняватъ, какво нѣщо е субстанция и какво — есенция. Питамъ: кой съврѣмененъ ученъ разбира, какво нѣщо е субстанцията и есенцията въ тѣхната дълбока сѫщина? Нѣма такъвъ ученъ, който да разбира сѫщината на понятията есенция и субстанция. Нѣма нищо обидно въ това, че никой не разбира тѣзи понятия. Всѣко понятие може да бѫде разбрано въ неговия ограниченъ смисълъ, както и въ неговия дълбокъ смисълъ. Напримѣръ, за нѣкой човѣкъ казватъ: „Силенъ е този човѣкъ, планина човѣкъ!“ Питамъ: какъ провѣрявате неговата сила? — Той може да дига голѣми тяжести. — Витоша може ли да дигне? — Витоша не може да дигне, но дига голѣми камъни отъ сто, двѣста и повече килограми тяжесть. Казвамъ: ако е въпросъ за сила, слонътъ може да дига много по-голѣми тяжести. Значи, вие трѣбва да признаете факта, че силата на този човѣкъ е ограничена, относителна. Когато се говори за, ученостьта на хората, и тя бива въ ограничени размѣри. Напримѣръ, днесъ имаме учени хора, които се занимаватъ само съ живота на бубулечкитѣ, всичко знаятъ за тѣхъ; послѣ имаме учени зоолози, които се занимаватъ само съ живота на млѣкопитаещитѣ и всичко знаятъ за тѣхъ: всичкитѣ имъ системи и тѣхнитѣ функции, начина на живота имъ и т. н. Други учени сѫ се специализирали изключително върху живота на мравитѣ, знаятъ всички подробности, които се отнасятъ до тѣхния животъ. Нѣкои учени се занимаватъ съ изучване живота и развитието на микробитѣ, които сѫ създали и продължаватъ да създаватъ редъ страдания и нещастия за цѣлото съврѣменно човѣчество. Тия учени размножаватъ по изкуственъ начинъ микробитѣ, като ги поставятъ въ шишета, съ разни разтвори, благоприятни за тѣхното развитие и оттамъ съ игличка взиматъ отъ тия микроби и правятъ инжекции върху разни малки, дребни животни, да видятъ, какъ дѣйствуватъ тѣ върху организма имъ. Оттукъ тѣ вадятъ своитѣ заключения и за дѣйствието имъ върху човѣшкия организъмъ. Това сѫ все учени хора, които работятъ върху микробитѣ на чумата, или върху микробитѣ на петнистия тифъ и т. н. Простиятъ човѣкъ, като слуша да се говори за чумата, която изтрѣбва съ стотици и хиляди хора, прѣдставя си я живо нѣщо голѣмо като човѣкъ, което ходи съ коса въ рѫка и коси, дѣ какво срѣщне на пѫтя си. Той казва: „Каква ли ще е причината за тази болѣсть, която създава такива лоши послѣдствия?“ Учениятъ човѣкъ пъкъ казва: „Чумата не е голѣма, тя едва се вижда съ микроскопъ, но има свойството лесно и бързо да се размножава, затова става опасна“. Казвамъ: това нѣщо, именно, е притча. За простия човѣкъ, който не разбира смисъла и причинитѣ за явяването на микробитѣ, нито свойството имъ да се размножаватъ много и да причиняватъ голѣми врѣди, този въпросъ е притча. За учения човѣкъ, обаче, въпросътъ не е поставенъ така. Той си обяснява всичко. Питамъ: коя е причината за явяването на микробитѣ въ свѣта? Първоначално, при създаване на живота, микробитѣ сѫществуваха ли? Нѣкои учени казватъ, че микробитѣ се създадоха слѣдъ отклоняване на човѣка отъ правия пѫть на неговия животъ. За какво бѣше създаденъ първоначално човѣка на земята? — Първоначално човѣкътъ бѣше създаденъ да служи на Бога, да изучава всичко, което е било създадено дотогава, да се занимава съ елементитѣ и тѣхнитѣ свойства, да работи и да благодари на Бога за всичко това. Ако човѣкътъ бѣше изпълнилъ всичко туй на врѣмето си, той не би изпадналъ въ положението на робъ, както днесъ го виждаме. Съврѣменниятъ човѣкъ е робъ на условията. Защо човѣкъ изпадна при тѣзи условия? — Защото той избра другия пѫть: да не слугува на Бога, но да слугува на себе си и на богове, подобни на него. Първата жена въ рая сама избра този пѫть: да служи на себе си и на чужди богове. Думата „рай“ въ окултенъ смисълъ подразбира висша култура. Значи, първиятъ човѣкъ е живѣлъ при условия на висша култура, но не е могълъ разумно да ги използува. Единъ отъ висшитѣ адепти прѣзъ това врѣме, който служилъ на себе си и на чужди богове, успѣлъ да се промъкне въ райската градина и да се приближи до първата прародителка на човѣчеството, като ѝ прѣдалъ първата лекция отъ този новъ пѫть. Той ѝ казалъ: „Кажи ми, жено, защо се лутате напразно съ своя другарь изъ тази градина? Не знаете ли, че има и други сили, затворени въ природата, които човѣкъ може да използува за своето бързо развитие? Не знаете ли, че има и другъ пѫть, по който човѣкъ може да се движи? Не е само пѫтьтъ, който Богъ му е прѣдначърталъ. Защо не ядешъ отъ това дърво, въ което сѫ скрити всички тайни и всички познания, които могатъ да направятъ човѣка равенъ на Бога по сила и могѫщество?“ Вие знаете по нататъкъ, какъ е постѫпила вашата прародителка слѣдъ тази първа лекция. Азъ ви прѣвеждамъ тази лекция на български езикъ; ако бихъ я прѣвеждалъ на другъ езикъ, бихъ казалъ; Знаете ли, какви субстанции и есенции има скрити въ това дърво? Познавате ли онзи субстанциаленъ законъ, който дирижира цѣлото човѣчество?“ На такъвъ наученъ, езикъ говорѣше на Ева учительтъ на чуждитѣ богове. Какво се криеше въ това дърво? —Всички тайни на живота. Тъй говорѣше този учитель: „Ако хапнешъ отъ плода на дървото за познаване доброто и злото“, всички тайни ще се откриятъ прѣдъ твоя погледъ: ти ще виждашъ слънцето, звѣздитѣ и луната, ще ги разбирашъ, ще четешъ по тѣхъ, и така ще се движишъ въ всички свѣтове. За да придобиешъ това изкуство, слѣдъ като хапнешъ отъ плода на това дърво, ще ти, дамъ една пръчица, та каквото пожелаешъ, да придобиешъ само съ едно махане на тази пръчица. Всички жени, които дойдатъ слѣдъ тебе, ще се чудятъ на твоята гениалность и ще си казватъ: „Каква бѣше тази жена, която служи на тѣзи велики адепти?“ И тази жена слѣдъ като изслушала много внимателно първия урокъ на този неочакванъ учитель, позамислила се малко, подигнала си главата на горѣ и си казала: „Чудно нѣщо, какъ Богъ ни е заблудилъ, като ни е поставилъ въ този кривъ пѫть на живота! Чудно, защо Господъ не иска нашето бързо развитие? Тогава нека направя поне единъ опитъ. Отъ много опити глава не боли!“ И откѫсна тя единъ плодъ отъ дървото на познаване доброто и злото, вкуси отъ него и даде на Адама и той да го опита. Какво прѣдставлявате това дърво? — Дървото на познаване доброто и злото бѣше една притча, която тази жена изучаваше. Дѣ е това дърво сега? Единъ отъ американскитѣ учени професори въ Бостонския университетъ е написалъ една цѣнна книга за рая и казва, че рая не се намиралъ между рѣкитѣ Тибъръ и Ефратъ, а нѣкѫде на сѣверния полюсъ. Какво може да се каже срѣщу твърденията на този ученъ професоръ, когото всички съврѣменници признаватъ за такъвъ човѣкъ? Този ученъ доказва, че въ врѣмето на Адамъ и Ева рѣкитѣ Тибъръ и Ефратъ се намирали на сѣверния полюсъ, нѣкѫдѣ въ Азия. Въ Библията, обаче, се казва, че на мѣстото, дѣто билъ нѣкогашния рай, се намирали още двѣ рѣки. Дѣ сѫ тѣзи рѣки сега? Значи, това е притча. Съврѣменнитѣ хора не знаятъ съ положителность, дѣ се намиралъ рая, но прѣдполагатъ да е билъ нѣкѫдѣ въ Азия. „Изтълкувай ни тази притча!“ Както виждате, ученицитѣ сѫ искали отъ Христа да имъ изтълкува тази притча. Обаче, какво изяснение е далъ Христосъ на тази притча, това не е вмѣстено никѫдѣ изъ Евангелието. Отъ въпроситѣ и запитванията, които евреитѣ отправяли къмъ Христа, се вижда, че тѣ били любознателенъ народъ, интересували се отъ научни въпроси. Ако изучвате кабалата на евреитѣ, ще видите, че тѣ имали дълбоко разбиране за математиката, разбирали нейния вѫтрѣшенъ смисълъ и приложение въ живота. Понѣкога съврѣменнитѣ хора се смѣятъ на откритията на ученитѣ, но тѣзи учени хора, които разбиратъ добрѣ законитѣ, завъртватъ едно колело и казватъ: „Виждате ли, какво стана?“ Простиятъ работникъ кара, върти колелото и не се интересува да знае, какъ се върти, Възъ основа на какви закони; обаче, учениятъ човѣкъ знае, че като завърти това колело, то произвежда енергия, която прѣвръща водната сила въ електрическа, и по този начинъ освѣтлява цѣлъ градъ. Питамъ: какъ е дошло на ума на учения човѣкъ да използува електрическата енергия за разни цѣли? Той събира електрическата енергия въ единъ акумулаторъ и използва въ работа. По сѫщия начинъ и много хора впрѣгатъ своитѣ каруци съ биволи, качватъ се отгорѣ на каруцитѣ си, удрятъ биволитѣ си, но тѣ едва се движатъ. И слѣдъ всичко това тия хора казватъ: „Тежъкъ е животътъ!“ Учениятъ човѣкъ, обаче, не впрѣга цѣла кола, но си служи само съ едно колело отъ нея и така освѣтлява цѣлъ градъ. Той впрѣга тази енергия и въ плугове, и съ нея разорава всичката си земя, като я прави плодородна. Сега азъ правя едно извлечение отъ това и казвамъ: попитайте съврѣменния ученъ човѣкъ или съврѣменния философъ, дѣ се намира човѣшкия умъ, човѣшкото сърце човѣшката душа или човѣшкия духъ, и вижте, какво ще ви отговорятъ. Дѣ е жилището на човѣшкия умъ или на човѣшкия интелектъ? Тѣ ще ви кажатъ, че жилището на човѣшкия умъ е въ мозъка. Тогава дѣ е жилището на човѣшкото сърце? — Въ тѣлото. Дѣ е душата, дѣ е духътъ? — Въ тѣлото. Съврѣменнитѣ теософи, напримѣръ, даватъ нѣкакво изяснение за човѣшкия духъ, но то е много материалистично. Тѣ го уподобяватъ на лѫчъ. Обаче, това обяснение е иносказание, притча. Какъвъ лѫчъ е той — Свѣтлиненъ лѫчъ. Това е само уподобление. Трѣбва да се знае, какво въ сѫщность прѣдставлява този лѫчъ. Подъ „лѫчъ“ се разбира всѣко нѣщо, което дава извѣстна посока, извѣстно изправление, извѣстно движение. Лѫчътъ прѣдставлява разумния пѫть, посоката, по която човѣкъ трѣбва да се движи. Значи, лѫчътъ винаги подразбира движение, стремежъ на разумната душа да върви въ права посока. Стремежътъ на душата, на духа не иде отвънъ. Да се мисли, че движението на душата или на духа иде отвънъ, това е криво схващане. Духътъ, както и душата се движатъ отвѫтрѣ навънъ. Лѫчитѣ на духа излизатъ прѣзъ човѣшкитѣ очи. Единственното мѣсто, прѣзъ което прѣминава човѣшкия духъ, това сѫ очитѣ. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който вижда посоката на своето движение чрѣзъ разумното упѫтване на духа, той вече може да направлява своя мозъкъ и да движи правилно своитѣ удове. Мозъкътъ е най-постоянната величина въ човѣшкия организъмъ. Ако нѣкой човѣкъ е тежалъ сто килограма и заболѣе отъ нѣкаква тежка болѣсть, той може да изгуби отъ теглото си цѣли 70 кгр. и да остане на тегло само 30 килограма; обаче, сѫщиятъ човѣкъ не губи нищо отъ теглото на мозъка си. Оттукъ се вижда, че най-постоянното, най-устойчивото вещество въ организъма на човѣка е мозъкътъ. Щомъ е така, отъ мозъка, именно, трѣбва да се започне възпитанието на съврѣменното младо поколѣние. Докато човѣкъ не възпита мозъка си нищо не може да излѣзе отъ него. Всичкитѣ сили въ човѣшкия организъмъ сѫ съсредоточени къмъ неговия мозъкъ, и за това цѣлото тѣло се направлява отъ него. Мнозина отъ съврѣменнитѣ учени могатъ да възразятъ, напримѣръ, че има извѣстенъ родъ мекотѣли, дѣятелностьта на които не се направлява отъ мозъка. Главата на тѣзи мекотѣли е централизирана нѣкѫде въ клѣткитѣ имъ, дѣто се намира и нервната система. Значи, главата имъ се намира въ центъра на клѣткитѣ, отдѣто се направлява и тѣхната дѣятелность. Въ човѣка пъкъ главата е въ друго направление. Тя е излѣзла отъ центъра и сега заема положение на краенъ удъ въ тѣлото. Човѣкъ, въ своето развитие, се е поляризиралъ, вслѣдствие на което той се е раздвоилъ. Въ раздвояването, обаче, винаги има разширение. Раздвояването не е лошо нѣщо. Когато житното зърно се раздвои, то започва да расте. Слѣдъ това то цъвти, вързва плодъ и узрѣва. Когато кажатъ за нѣкой човѣкъ, че се е раздвоилъ, опасностьта седи въ това, да не би въ раздвояването да спре растенето. Тогава той може да изсъхне. Но ако при това раздвояване, той започва да расте, да цъвти и да вързва, той е на спасителния брѣгъ въ своя животъ. И ако най-послѣ този плодъ узрѣе, процесътъ който става въ човѣка, е правиленъ. Тогава сѣмката на плода казва на човѣка: „Изяшъ месестата ми частъ, а сѣмката отново посѣй въ земята!“ Отъ научно гледище ние изваждаме слѣдното заключение отъ този процесъ: между всички явления въ природата сѫществува тѣсна връзка. И всѣки човѣкъ, който може да разгадае проявата на тѣзи явления, той ще може да разгадае и пѫтя на своя животъ. Често религиознитѣ хора казватъ, че сѫ спасени чрѣзъ кръвьта на Исуса Христа. Питамъ: какво трѣбва да правятъ тия хора слѣдъ своето спасение? Въпросъ за спасение може да става само за болнитѣ хора. И слѣдъ като даденъ човѣкъ е спасенъ, т. е. оздравѣлъ отъ своята болѣсть, какво трѣбва да прави по-нататъкъ? Трѣбва ли пакъ да му се дава отъ сѫщото лѣкарство, съ което веднажъ е спасенъ? Ако запитате единъ боленъ човѣкъ, който е оздравѣлъ вече, какво трѣбва да прави слѣдъ оздравяването си, какво ще ви каже той. Той ще ви каже, че сега се нуждае отъ учители, които да го учатъ, какъ да живѣе, за да не се разболѣва вече. Въ този смисълъ, задачата на християнството не е да спасява свѣта. Ако хората мислятъ, че въ това седи задачата на християнството, тѣ сѫ си съставили криво понятие за него. Истинската задача на християнството е да напѫти хората къмъ Бога, да имъ покаже, какъ трѣбва да живѣятъ, за да придобиятъ вѣчния животъ. И Христосъ изказва това нѣщо много ясно въ стиха: „Азъ не дойдохъ да изпълня своята воля, но волята на Отца, Който ме е проводилъ.“ Сега ще се спра върху мисъльта, която подържатъ хората, че Христосъ спасилъ свѣта. Тукъ се явява противорѣчие. Противорѣчието седи въ това, че хората отдѣлятъ Христа отъ Бога. Христосъ не може да се отдѣля отъ Бога, понеже Той е проявление на Бога. Когато Христосъ казва, че не върши своята воля, но волята на Онзи, Който го е проводилъ, това подразбира, че Богъ е поголѣмъ отъ Христа. Нѣкой казва: „Богъ, Христосъ и азъ сме едно.“ — Въ какво сте едно? Единството трѣбва да се изразява чрѣзъ послушанието. Единство трѣбва да сѫществува въ принципитѣ. Дѣто има единство, тамъ сѫществува и закона на Любовьта. Единството не подразбира еднообразие. Ние схващаме Любовьта като законъ на разнообразие — разнообразие на малкитѣ единици, които съставляватъ голѣмата еденица въ свѣта. Щомъ хората признаватъ, че живѣятъ въ единство съ Бога и съ Христа, отдѣ произлизатъ противорѣчията? Ако е вѣрно това, което съврѣменнитѣ християни твърдятъ, че Христосъ спасилъ свѣта, питамъ: Защо тия хора днесъ проповѣдватъ съ пари? Нали сѫ спасени, защо не проповѣдватъ така както и Христосъ проповѣдваше едно врѣме на еврейския народъ? Еврейската църква плащаше ли нѣщо за проповѣдитѣ на Христа? Христосъ казваше за себе си, че Синъ Человѣчески нѣма дѣ глава да подслони. Такова ли е положението на съврѣменнитѣ проповѣдници? Ние ги виждаме добрѣ, модерно облѣчени, съ мантии, съ корони на главитѣ си, съ жезълъ въ рѫка, и така проповѣдватъ. При това, тѣхнитѣ проповѣди добрѣ се заплащатъ. Ние ги виждаме добрѣ нахранени и задоволени. Христосъ пъкъ ходеше много скромно облѣченъ. Той носѣше една скромна тога цѣли три години, а на краката си носѣше дървени сандали. Питамъ: въ кои пунктове е приложено днесъ Христовото учение? Мнозина, обаче, казватъ: „Човѣкъ трѣбва да се новороди.“ — Съгласенъ съмъ съ това; така е казалъ и Христосъ на врѣмето си, но трѣбва да опрѣдѣлимъ, какви сѫ качествата на новораждането. Какво означава да се новороди човѣкъ? — Новородениятъ човѣкъ самъ свѣти. Неговата свѣтлина излиза отвѫтрѣ навънъ, а на обикновеннородения човѣкъ свѣтятъ отвънъ, за да вижда, дѣ ходи, да може да се движи въ тъмнината. Пѫтьтъ, по който върви новородения човѣкъ е свѣтълъ; той свѣти и за себе си, и за другитѣ, които минаватъ покрай него. Пѫтьтъ на обикновенородениятъ човѣкъ е тъменъ: ако нѣма кой да го освѣти, той би се движилъ като слѣпецъ въ този свѣтъ. Новородениятъ човѣкъ знае, че Богъ сѫществува, тъй както дѣтето знае, че майка му сѫществува; обикновенородения човѣкъ не знае тази истина и постоянно спори и разисква върху нея — сѫществува ли Богъ, или не сѫществува. Въ свѣта сѫществува великъ законъ, който опрѣдѣля отношенията между всички сѫщества, отъ най-малки до най-голѣми. Отношенията, които сѫществуватъ между всички сѫщества, не сѫ създадени сега. Тѣ сѫществуватъ въ всички сѫщества откакъ тѣ сѫ излѣзли отъ Бога. Тия отношения, тия връзки се намиратъ въ зачатъчно състояние въ всѣка душа и когато тя дойде на земята, тѣ се проявяватъ. Тия отношения сѫществуватъ въ душитѣ на всички сѫщества още отъ първия день на създанието на мира. У нѣкои сѫщества тѣ сѫ по-силни, а у нѣкои по-слаби. Какво сѫздаде Богъ първия день? — Въ свещената книга е казано, че въ първия день Богъ създаде небето и земята. И земята бѣше неустроена и пуста. И Богъ каза: „Да бѫде видѣлина!“ — и стана видѣлина. Това бѣше день първи. Значи, видѣлината е едно отъ необходимитѣ условия на нашия животъ, за да можемъ правилно да го разберемъ и използуваме. Нѣкои казватъ: „Кога ще излѣземъ отъ тия неблагоприятни условия на живота?“ Когато се говори за неблагоприятнитѣ условия на живота, това подразбира края на вѣка, т. е. края на несноснитѣ, на тежкитѣ условия на живота, прѣзъ които е минало човѣчеството и продължава да минава. Затова, имено, и тия условия сѫ и най-добритѣ. По-тежки, по-несносни условия отъ сегашнитѣ не може да има, понеже човѣчеството е изпаднало до дъното на ада. Съврѣменното човѣчество се намира тамъ заедно съ дѣцата си, съ говедата си. То минава сега прѣзъ царството на тъмнитѣ духове, съ които е въ постояна борба, въ голѣмо сражение. Кой какъ излѣзе оттамъ, все ще измисли нѣкаква дяволщина. Който успѣе да излѣзе отъ дъното на ада, дълго врѣме още ще мирише, както мирише нѣкой човѣкъ, който е прѣкаралъ извѣстно врѣме въ кафене, дѣто пушатъ тютюнъ. Днесъ хората мислятъ повече за парици, за кокошцици, за патици, за ядене и пиене. — Нѣма нищо лошо въ това, но ако всичко туй може да доведе хората при Бога, нека се стремятъ къмъ него; но ако то ги отдалечава отъ Бога и ги праща въ бездната, при тъмнитѣ сили, какво трѣбва да правятъ? Ако яденето на кокошки може да ви привлече при Бога, яжте ги! Ако яденето на патици може да ви направи гениални хора, яжте ги! Ако яденето на прасенце може да внесе въ васъ елексира на животъ, яжте ги! Ако яденето на риби може да ви направи силни, смѣли хора въ свѣта, яжте ги! Но ако слѣдъ изяждането на единъ пѣтелъ, у васъ се явятъ качествата на пѣтела да ровите, по-добрѣ не го бутайте. Или, ако слѣдъ изяждането на едно прасе, у васъ останатъ неговитѣ качества, цѣлъ день да грухтите и да създадете въ себе си цѣла кочина, по-добрѣ не го пипайте. Притча е това! Казвате: „Какво искате да кажете съ това? — нищо особено не ви казвамъ, но ви съвѣтвамъ да не ядете този пѣтелъ, нито това прасе, отъ които дълго врѣме ще трѣбва да се чистите. Слѣдъ всички нещастия, които сполѣтяватъ съврѣменнитѣ хора, слѣдъ всички болѣсти, които ги нападатъ, тѣ питатъ: „Какво трѣбва да ядемъ? Коя е най-здравословната храна за насъ?“ Казвамъ: за всички разумни хора е точно опрѣдѣлено, какво трѣбва да ядатъ. Онова, което е необходимо като храна на човѣка въ сегашния му животъ — житото — днесъ то е въ изобилие, и никой човѣкъ нѣма право да се оплаква, че ще умрѣ гладенъ. Мнозина се оплакватъ, че животътъ билъ тежъкъ. За когото животътъ е тежъкъ, нека яде сурово жито. Когато животътъ стане тежъкъ за мене, азъ изяждамъ по 90 грама жито на день: 30 грама сутринь, 30 грама на обѣдъ и 30 грама вечерь. Колко струватъ сто грама жито? Ще кажете, че така на може да се живѣе. Разбира се, азъ не казвамъ, че прѣзъ цѣлия си животъ трѣбва да прѣкарате само съ по сто грама сурово жито на день. Утрѣ, като станете по-богатъ, ще ядете, каквото искате и то съ благодарность, че условията на живота ви се подобрили. Казвамъ: при тѣзи притчи въ живота ние трѣбва да дойдемъ до разбиране на нѣщата въ тѣхния дълбокъ смисълъ. Казвате: „Трѣбва да бѫдемъ духовни хора.“ Питамъ: кое е отличителното качество на духовния човѣкъ? — Духовниятъ човѣкъ е разуменъ. Нѣкой пита: „Ти православенъ ли си?“— По какво се отличава православния човѣкъ? Какво направи православието за хората? Като отиде на небето, вижте въ статистикитѣ, колко спасени православни има тамъ. Въ небето нѣма православни. До сега азъ не срѣщнахъ тамъ нито единъ православенъ, нито единъ евангелистъ, нито единъ баптистъ, или другъ нѣкакъвъ „истъ“. На небето между спасенитѣ азъ срѣщахъ само ангели, Синове Божии, които служатъ на Бога въ Любовь, Мѫдрость и Истина. Тогава запитвамъ тия служители: „Има ли тукъ нѣкой православенъ?“ — Какво е православието? Какъ и кога се роди то? Тукъ нѣма такива хора. — Ами има ли тукъ нѣкой евангелистъ? — Какво е евангелизъмътъ? Дѣ и кога се роди той? — Нѣкѫде въ Германия. — И за него нищо не знамъ. — Ами поне за новитѣ течения не знаете ли нѣщо? —И за тѣхъ нищо не знаемъ. Значи, както виждате, нашата съврѣменна философия, както и съврѣменнитѣ религиозни течения не сѫ достигнали още до небето. Всичко наше тамъ считатъ като забавление за земята. И слѣдъ всичко това нѣкои философи ще говорятъ за субстанция, за есенция и за редъ още научни въпроси. На единъ отъ тѣзи филисофи казвамъ: „Вземи една керемида, стисни я въ рѫката си и ми докажи, че въ нея има нѣкаква субстанция. Можешъ ли да я стиснешъ така, че отъ нея да протече огънь и вода? Нѣкой казва: Азъ съмъ вѣрующъ човѣкъ, съ Бога се разговарямъ? — Щомъ е така, помогни на еди-кой си твой братъ, който страда. — Не, това не е моя работа. Сѫдбата му е такава. Казвамъ: не че това не е твоя работа, но ти не можешъ да му помогнешъ и говоришъ нѣща, които не разбирашъ. Разправяше ми единъ господинъ слѣдното свое приключение: „Излизамъ единъ день отъ дома си, нося въ рѫка една торбичка съ пари, които трѣбва да занеса на опрѣдѣлено мѣсто. Обаче за да отида на това мѣсто, трѣбваше да мина прѣзъ единъ мостъ. Тъкмо се готвя да мина моста, виждамъ на срѣща ми иде една разбойническа банда. Веднага се връщамъ, скривамъ се задъ единъ ѫгълъ и слѣдъ отминаването имъ, продължавамъ пѫтя си. Дохождамъ отново до моста. Въ тозъ моментъ виждамъ на срѣща една мечка, току-що излѣзла отъ близката гора. Пакъ се скривамъ. Отново продължавамъ пѫтя си и едва доближихъ до моста, завалѣва пороенъ дъждъ съ буря. Не се рѣшихъ да мина моста въ такова врѣме и се върнахъ. Това се повтори цѣли десеть пѫти: ту разбойници, ту мечка, ту дъждове и бури, това-онова, докато най-послѣ врѣмето се оправи, азъ прѣминахъ моста и продължихъ пѫтя си.“ Другъ господинъ ми разправяше подобна своя опитность: „И азъ трѣбваше да прѣмина единъ мостъ, но можахъ да го прѣмина само слѣдъ като се връщахъ десеть пѫти. Първиятъ пѫть срѣщнахъ попъ на моста и се върнахъ. Вториятъ пѫть срѣщнахъ лисица и пакъ се върнахъ. Третиятъ пѫть срѣщнахъ заякъ, който, като ме видѣ, подскочи. И азъ подскочихъ, уплашихъ се и се върнахъ. Четвъртия пѫть ме върна една оса, която забръмча наоколо ми и не ми позволи да продължа пѫтя си. И редъ други причини ме поставиха въ положение десеть пѫти да се връщамъ отъ този мость, докато най-послѣ го прѣминахъ“. Питамъ: какви сѫ тѣзи герои, които не могатъ да прѣминатъ моста още първия пѫть? Ту оса имъ забръмчала около главата, ту заекъ подскочилъ насрѣща имъ и т. н. Съврѣменнитѣ хора се прѣпорѫчватъ за вѣрующи, а се страхуватъ. Виждамъ много хора, които минаватъ за учени, но като срѣщнатъ попъ, бързатъ да направятъ вѫзелъ на кърпата си. Особено това правятъ ученицитѣ. Защо правятъ така? Има нѣщо скрито въ тѣзи повѣрия. Това показва, че всѣки човѣкъ носи съ себе си и добро, и зло. Напримѣръ, единъ свещенникъ може да носи голѣмо благословение за човѣчеството, но той може да носи сѫщеврѣменно и хиляди нещастия за него. Срѣщамъ единъ селянинъ, който натоварилъ колата си съ дърва до горѣ, едва я теглятъ воловетѣ. Питамъ го: „Защо си натоварилъ колата си толкова много? Не виждашъ ли, че воловетѣ ти едва вървятъ?“ — Нищо отъ това. Ако тѣ не искатъ да ги товаря тъй много, трѣбва да се родятъ владици“. И това било философия! Ако били владици, щѣли да благуватъ въ живота си, а щомъ сѫ родени волове, ще ги товари, колкото иска. Казвамъ му: „Ами ако единъ день Господъ те постави на тѣхното мѣсто?“ — Възможно ли е това? — Да, възможно е. Ако е за твое добро, Господъ може да те постави на мѣстото на единъ волъ. — Да не дава Господъ това нѣщо! То е опасна работа! Значи лесно е да товаришъ другитѣ, а като дойде до тебе, казвашъ: „Дано не стане така!“ При това, вижте, какво понятие има българина за владиката: Той нѣма добро мнѣние за владиката и казва: „Владиката знае само да се разхожда съ своята патерица, и да си угажда. Ще го видишъ седналъ прѣдъ трапезата наредилъ на нея печено прасенце или печена патица, турилъ прѣдъ себе си бутилка съ старо, най-хубаво винце и си яде. Когато нѣкой владика отиде въ село, той ще иска отъ селянитѣ да сготвятъ малко бобъ или празъ, но тѣ не го вѣрватъ. Тѣ казватъ: „Този владика се прѣдставлява прѣдъ насъ смиренъ и благочестивъ, но като се върне дома си, ще иска да му приготвятъ нѣкоя печена кокошка, ще иска винце, това-онова, и то прѣзъ великитѣ пости.“ Не вѣрватъ тия хора нито на попа, нито на владиката. Питамъ: какъ ще вѣрватъ тогава на тѣхната проповѣдь? Какво казва попътъ за свое оправдание? Той казва; „Моятъ стомахъ е малко слабъ, затова трѣбва да хапна мазничко, че да го засиля. Слѣдъ това ще прочета нѣколко молитви, и грѣховетѣ ми ще се простятъ.“ Казвамъ: ако съ една-двѣ молитви могатъ да се простятъ грѣховетѣ на попа, защо да не се простятъ грѣховетѣ и на проститѣ хора? Казвамъ: въпросътъ за поста трѣбва да се разрѣши принципално. Това, което православната църква счита за постъ, не е този постъ, който църквата е наредила още въ първитѣ врѣмена на своето създаване. Истинскиятъ постъ е методъ за урегулиране чувствата и мислитѣ на хората. Постътъ не се заключава само въ не ядене на мазнини или месо, но прѣзъ поста човѣкъ трѣбва да се храни съ възвишени мисли и чувства, да е готовъ да се примири съ всички свои врагове и да изплати всичкитѣ си дългове. Какъ постятъ съврѣменнитѣ християни? — Месо не ядатъ, масло не ядатъ и въ църква ходятъ по-често, отколкото въ друго врѣме. И слѣдъ това нѣкои отъ тѣхъ казватъ: „Православнитѣ сѫ по-добри отъ евангелиститѣ“. Други пъкъ казватъ обратното: „Евангелиститѣ сѫ до-добри отъ православнитѣ“ — Въ едно отношение еднитѣ сѫ по-добри, а въ друго отношение — другитѣ сѫ по-добри. Християнитѣ поддържатъ, че човѣкъ може да се спаси само чрѣзъ кръвьта Христова. — Защо кръвьта Христова спасява хората? — Защото Христосъ е образецъ на истинския човѣкъ. Питамъ: кой човѣкъ може да се нарече истински? — Само този човѣкъ може да се нарече истински, който отговаря на три основни качества. Той трѣбва да съдържа въ себе си Любовьта, Мѫдростьта и Истината и да ги прилага въ своя животъ. Този човѣкъ трѣбва да е готовъ да раздѣли залъка си, както съ своя приятель, така и съ всѣки гладенъ човѣкъ, когото срѣщне на пѫтя си. Срѣщне ли такъвъ човѣкъ, който три дни нищо не е ялъ, ходилъ немилъ — недрагъ отъ кѫща въ кѫща, той го извиква при себе си и му казва: „Слушай, братко, въ моитѣ гърди любовьта цари. Азъ съмъ човѣкъ, спасенъ чрѣзъ кръвьта Христова. Ела при мене да те нахраня, да ти покажа, какво значи спасенъ човѣкъ.“ Това значи християнско дѣло. Истинскиятъ човѣкъ, като срѣщне нѣкое онеправдано лице, той веднага се притича къмъ него и му помага. Не е въпросътъ да покажемъ християнски дѣла само къмъ нашитѣ приятели, които обичаме, но и къмъ външни, чужди за насъ лица. Ние обичаме приятелитѣ си поради това, че получаваме нѣщо отъ тѣхъ: даваме и получаваме. Изкуство е да обичашъ и да помагашъ на човѣкъ, отъ когото нищо не получавашъ. Всѣки гражданинъ плаща данъкъ на държавата, защото тя го принуждава да стори това. Ако той не плаща данъка си доброволно, утрѣ ще дойде сѫдебния приставъ съ червенъ листъ и ще-не-ще ще го изплати. Редовното изплащане на данъка още не е добродѣтель. „Изтълкувай ни тази притча!“ Върху този стихъ трѣбва да се разисква, а това, какъ мисли българинътъ за владиката, за попа, то не е наша работа. Да изтъквашъ погрѣшкитѣ на човѣка, това още не значи, че си ги изправилъ. Ние взимаме тия примѣри, като общи положения, въ които всѣки човѣкъ изпада. Човѣкъ трѣбва да търси начини чрѣзъ които може да се повдигне. За тази цѣль той трѣбва да изучава законитѣ, на които се подчинява неговия мозъкъ. Запримѣръ, човѣкъ трѣбва да изучи причинитѣ на страха. Често виждате нѣкой човѣкъ да се страхува отъ това, какъ ще прѣкара живота си. Той се безпокои, че дѣцата му ще останатъ прости, че нѣмалъ срѣдства да ги изучи; страхува се, че приятелитѣ му ще го изоставятъ, и той ще остане самъ безъ ничия помощь въ живота; другъ пъкъ се ужасява отъ мисъльта, че жена му ще умрѣ и т. н. Това е неестественъ страхъ, които се заражда въ човѣка и го безпокои. Кои сѫ причинитѣ за този страхъ? Причинитѣ за този неестественъ страхъ се дължатъ на това, че разсѫдъкътъ и вѣрата въ този човѣкъ отслабнали. Страхътъ е инстинктивно чувство, което се явява въ човѣка като резултатъ на външнитѣ условия, въ които той се намира. Страхътъ води началото си отъ животинското царство, дѣто той се счита за висше чувство. Обаче, човѣкъ не трѣбва да се осланя на страха. Страхътъ може да му прѣдстави страшни картини, съ които да го извади отъ релситѣ на неговия животъ. Единственото нѣщо което може да избави човѣка отъ страха и да го направи силенъ, смѣлъ да му се противопоставя, е да възприеме въ себе си мисъльта, че въ свѣта сѫществува една велика разумна сила, която управлява всичко. Тази сила има свои закони, които прилага въ живота, вслѣдствие на което нищо не става произволно и случайно. Ето защо и всѣки човѣкъ, като разумно, мислеще сѫщество, спада къмъ този разуменъ свѣтъ, къмъ тѣзи разумни сили. Щомъ е така, при каквито условия и да изпадне човѣкъ, тия сили ще го изведатъ на благополученъ край. Какъ ще разберете тия сили? Какъ ще ги прѣдставите? Съберете всички добродѣтели на светиитѣ, на добритѣ хора въ свѣта, и вие ще си прѣдставите, какво нѣщо сѫ тия разумни сили. Ако пъкъ си поставите всички тия добродѣтели, като идеалъ на своя животъ, вие ще усилите вѣрата си. Къмъ тия добродѣтели прибавете и мислитѣ на гениалнитѣ, на великитѣ хора въ свѣта, и вие ще имате вече прѣдстава за Бога. По този начинъ вие ще се освободите отъ онова материалистично схващане за Бога, каквото иматъ съврѣменнитѣ материалисти. Тѣхното схващане е идолопоклонство. Много християни и до сега разправятъ, какъ Христосъ билъ разпнатъ, какъ три деня слѣдъ това възкръсналъ и т. н. Между този Христосъ, който нѣкога билъ, разпнатъ на кръста, и този, който възкръсналъ нѣма никакво отношение. Какво отношение, каква връзка може да сѫществува между човѣка, който нѣкога е билъ боленъ и между този, който вече е напълно оздравѣлъ и възкръсналъ? Павелъ казва: „Азъ познавамъ вече Христа по другъ начинъ, а не така, както едно врѣме Го познавахъ“. Значи, тукъ става въпросъ вече за вѫтрѣшно разбиране на нѣщата. Никой не може да познае Христа, ако нѣма любовь въ себе си. Всѣки човѣкъ, който се държи здраво въ рамкитѣ на една църква, или на едно вѣрую и не вижда нѣщата по-далечъ отъ тѣзи рамки, неговата любовь не е съвършена. Който познава Христа, той ще обича всички тия хора които Христосъ люби. Той ще бѫде съгласенъ съ Христа въ всички Негови мисли, чувства и дѣйствия. Христосъ е дошълъ да спаси всички хора и затова казва: „Любете враговетѣ си!“ Нѣкой казва: „Азъ обичамъ всички хора.“ Питамъ: Враговетѣ си обичашъ ли? — До тамъ още не съмъ дошълъ. — Да, но Христосъ обича и тѣхъ. Тогава какъ може да обичате всички хора, а да не обичате враговетѣ си, които Христосъ като хора обича? Споредъ този човѣкъ могатъ да се обичатъ само тия хора, който сѫ въ една и сѫща църква съ него. Той не обича хората, които принадлежатъ къмъ друга църква. Христосъ казва: „Иде врѣме, когато хората нѣма да се кланятъ нито въ Ерусалимъ, нито въ тази нито въ онази гора, но ще се покланятъ на Бога въ „Духъ и Истина“. Тогава кои хора ще обичате? Една църква, единъ Богъ има въ свѣта, и Той е навсѣкѫдѣ. Мнозина казватъ: „Въ България се явиха много нови течения, много религиозни движения и секти, има опасность да ни опропастятъ“. Питамъ: кой е билъ причина за досегашнитѣ опропастявания на България? Нима България само единъ пѫть е пропадала? Тя е пропадала много пѫти обаче, религиознитѣ движения ни най-малко не сѫ били причина за нейното пропадане. Нека българскитѣ учени, възпитатели и управници се погрижатъ да всадятъ въ душитѣ на младото поколение стремежъ къмъ идѣенъ животъ. Нека всѣки българинъ се стреми да бѫде честенъ, добъръ, уменъ и справедливъ! Ако всѣки българинъ развие въ себе си тѣзи четири качества, това значи той да стане добъръ гражданинъ, дълбоко проникнатъ отъ националистични идеи. Казватъ за нѣкого: „Тoзи човѣкъ много обича народа си.“ По какво познавате, че той обича народа си? — По това, че работи много за неговото прославяне. Да изтезавашъ народа си така, че повече да не е годенъ да служи, само за да го прославишъ, това не е никаква обичь, никаква любовь. Много българи днесъ искатъ да бѣгатъ отъ България. Тѣ казватъ: „Дойде ни вече до гуша, не може да се живѣе повече тукъ, искаме да отидемъ нѣкѫдѣ въ странство. Поне ще знаемъ, че сме между чужди хора“. Питамъ: каква любовъ е тази да истезавашъ своя ближенъ, за да го прославишъ? Всѣки човѣкъ има право да използва нѣкое животно да му служи, но той нѣма право да го истезава. Всѣки трѣбва да се отнася съ животното, като съ сѫщество, въ което сѫщо така, както и въ човѣка, има вложена разумна душа. Често хората се осѫждатъ единъ други, че не живѣли добрѣ помѣжду си, че не водили добъръ, разуменъ животъ. Казвамъ: нека тия хора, били тѣ управници, духовни лица или учители, първи дадатъ примѣръ на добъръ, чистъ и святъ животъ, та всѣки който види това да заработи върху себе си, да постигне всичко онова, което му липсва. Азъ бихъ поздравилъ всѣки, който пръвъ покаже примѣръ, какъ се живѣе добрѣ. Не е достатъчно само да се разисква върху въпроситѣ, какъ билъ разпнатъ Христосъ на кръста, кой Го разпналъ и т. н. Казвамъ на тия хора: всички вие сте виновни за разпъването на Христа, едно врѣме, но и днесъ не сте прѣстанали да разпъвате Христа. Като търговци, като банкери и лихвари, вие сте разпнали повече отъ 20 души въ живота си, онещастливили сте много вдовици и за това, ако искате да изправите погрѣшкитѣ си, трѣбва да върните паритѣ на тия хора назадъ. Мисли ли нѣкой човѣкъ, че може да стане богатъ отъ паритѣ на тия вдовици, той е на кривъ пѫть. Мисли ли този човѣкъ, че Господъ нѣма да закачи котлитѣ на тия вдовици на неговия вратъ? — Ще ги закачи разбира се. Казвамъ: страшно нѣщо иде сега за свѣта, не само за България, но и за цѣлия свѣтъ. То ще дойде до главата и на праведнитѣ, и на религиознитѣ, и на свѣтскитѣ хора. За това нѣщо може да се каже, че човѣкъ нито е сънувалъ, нито на умъ му е дохождало това, което ще се случи. Всички хора ще познаятъ, че има Правда въ свѣта. Никому не се позволява да лъже, нито да заблуждава въ Името Божие! Това нѣщо ще се провѣри най-много въ продължение на десеть години отъ днесъ. Сѫдбата ще бѫде безпощадна. Да не мислите, че на земята се прави нѣкакъвъ заговоръ. Не, хиляди и милиони сѫщества идватъ отъ невидимия свѣтъ, въорѫжени съ своитѣ огнени пушки и мечове. Цѣлото духовенство трѣбва да знае, че никому не е позволено да лъже и заблуждава въ името Господне. Иначе, тѣ ще се намѣрятъ въ положението на пророкъ Валаама, на когото една нощь се яви Господъ и рече: „Ако дойдатъ человѣци да те повикатъ, стани, иди съ тѣхъ! Но каквото ти река, него да направишъ.“ (Числа 22:20—36) И стана Валаамъ на сутриньта, оседла ослицата си и отиде съ Моавовитѣ князове и разпали се гнѣвътъ Божий, защото отиде; и застана ангелъ Господенъ на пѫтя прѣдъ Валаама, за да му се съпротиви; и понеже ослицата видѣ ангела Господенъ, че стоеше на пѫтя съ голъ ножъ въ рѫка, свърна ослицата отъ пѫтя и отиваше къмъ полето, а Валаамъ удари ослицата, за да я оправи въ пѫтя. Тогава Господъ отвори устата на ослицата и тя рече Валааму: „Що съмъ ти сторила, че ме биешъ сега третий пѫть?“ А Валаамъ рече на ослицата си; „Ти се подигра съ мене. Да имахъ ножъ въ рѫката, си, сега бихъ те убилъ.“ И ослицата рече Валааму: „Не съмъ ли азъ твоята ослица отъ, която си ездилъ отъ когато си до този день? Имала ли съмъ навикновение другъ пѫть да ти правя така“? А той рече; „Не“. Тогазъ отвори Господъ на Валаама очитѣ, и видѣ ангела Господенъ, че стоеше на пѫтя и голъ ножъ въ рѫката му. И прѣклони се и падна на лицето си. И рече му ангелътъ Господенъ: „Защо би ти ослицата си досега три пѫти? Ето, азъ излѣзохъ да ти се съпротивя, понеже пѫтьтъ ти не е правъ прѣдъ мене. И ослицата ме видѣ и свърна отъ мене. Ако тя не бѣ свърнала отъ мене, азъ сега щѣхъ да те убия, а нея да оставя жива“. Тогaзъ рече Валаамъ на Ангела Господенъ: „Съгрѣшихъ, защото не знаѣхъ, че ти стоеше на пѫтя противъ мене; и сега, ако не ти е угодно, азъ ще се върна“. Ангелътъ Господенъ рече Валааму: „Иди съ човѣцитѣ, но каквото ти река, него да говоришъ“. И отиде Валаамъ съ Валаковитѣ князове. Прѣдъ всѣки проповѣдникъ, прѣдъ всѣки владика седи по единъ отъ тѣзи ангели съ своитѣ мечове. Тѣ ще провѣрятъ и разбератъ това нѣщо въ продължение най-много на десеть години. Ние не сме противъ духовенството, но казвамъ, че и тѣ, както и всички вие ще бѫдете свидѣтели на тия врѣмена и ще разберете, дали това което ви говоря е истино, или не. Истински е този пророкъ, чиито думи, чиито прѣдсказания се сбѫдватъ. Религиознитѣ хора казватъ: „Ние трѣбва да живѣемъ по Бога“. За мене думитѣ „да живѣемъ по Бога,“ иматъ съвсемъ другъ смисълъ и значение. Човѣкъ не е роденъ да бѫде професоръ, но той може да бѫде професоръ; човѣкъ не е роденъ да бѫде докторъ, но той може да бѫде докторъ; човѣкъ не е роденъ да бѫде музикантъ, но той може да бѫде музикантъ; човѣкъ не е роденъ да бѫде проповѣдникъ, но той може да бѫде проповѣдникъ; човѣкъ не е роденъ да бѫде държавникъ, но той може да бѫде държавникъ. Човѣщината не седи въ това, какво може да бѫде човѣкъ и какво може да стане отъ него. Да носишъ всички тия титли, това не прѣдставлява още човѣка. Нима онзи грамаденъ слонъ, който внушава удивление на всички хора съ своето голѣмо тѣло, е постигналъ много нѣщо? Постигналъ ли е той цѣльта и смисъла на живота? Разрѣшилъ ли го е? Нима райската птица, съ своя богатъ костюмъ, разрѣши смисъла на живота? Нима птицитѣ, които измислиха изкуството да хвъркатъ въ въздуха, се спасиха? Нима конетѣ, които научиха изкуството да ритатъ, се спасиха? Нима воловетѣ, които владатъ изкуството да бодатъ съ роговетѣ си, се спасиха? Нима вълцитѣ, които тъй майсторски упражняватъ изкуството да разкѫсватъ своята плячка съ зѫбитѣ си, се спасиха? — Никое сѫщество не е могло да се спаси по единъ отъ тия начини. Христосъ донесе истинското спасение въ свѣта. Хората могатъ да се спасятъ само чрѣзъ Любовьта. Когато турятъ Любовьта като вѫтрѣшна основа на своя животъ, тѣ ще се спасятъ. Въ тази Любовь нѣма горение, но има топлина. Всѣко чувство въ което има горение, не е любовь. Нѣкоя мома казва: „Този момъкъ ми изгори сърцето“. — Любовь, която изгаря сърцата на хората, не е любовь. Любовьта е състояние, при което организмътъ никога не измѣня своята температура. Въ Любовьта може да има само прѣкѫсване на температурата, но никога намаляване или увеличаване. Температурата, която се образува при Любовьта, произвежда живота. Обаче, прѣкѫсне ли се тази температура, явяватъ се редъ болезнени състояния на организма. Индуситѣ иматъ научни теории за образуването на праната въ организма на човѣка. Тѣ обясняватъ още, че всѣки човѣкъ, който може разумно и правилно да използува тази прана, той може да се лѣкува отъ всички болѣсти: отъ стомахъ, отъ дробове, отъ очи и т. н. Обаче, за да придобие тѣзи знания, той трѣбва да плати за всичко това. Нищо не се дава даромъ. Когато се казва, че трѣбва да лѣкуваме даромъ, подразбирамъ, че хората които ще лѣкувате, ще посвѣтятъ живота си въ служене на Бога. Да излѣкувамъ човѣка даромъ и слѣдъ това той да отиде да обира и да лъже хората това никога нѣма да направя. Когато лѣкуватъ нѣкой богатъ човѣкъ, той трѣбва да даде 50,000 или 100,000 лева, ако иска да се излѣкува, както трѣбва. Да излѣкувате единъ човѣкъ по духовенъ начинъ, то значи да се намѣрятъ причинитѣ на неговата болѣсть, да се отстранятъ тѣ, и той никога повече да не заболява. Този богатъ човѣкъ ще каже на своя лѣкарь: „Ти нали си духовно лице, защо ти сѫ нужни пари“? — Паритѣ не сѫ за мене, но за бѣднитѣ и страждущи хора, за които богатитѣ рѣдко мислятъ. За даването има една пѣсень: „Давай, давай, всичко давай! Чисто сѣме пшеничено; да се сѣе на нивата“. Човѣкъ трѣбва да дава най-чистото отъ себе си. Сърцата на хората трѣбва да се отворятъ за това даване. Щомъ Богъ е далъ животъ на човѣка, той трѣбва да бѫде чистъ, кристаленъ изворъ, топлината на който никога не трѣбва да се измѣня. Всѣки човѣкъ, когото топлината на любовьта е удостоила да го посѣти поне за единъ моментъ отъ неговия животъ, той ще бѫде щастливъ и прѣзъ цѣлия си животъ. Такъвъ човѣкъ ще придобие голѣма широчина въ сърцето си и голѣма светлина въ ума си, та дѣто мине на всички ще носи щастие и радость; и всичко, каквото пожелае, ще може да направи. Мине ли такъвъ човѣкъ покрай нѣкоя суха чешма, веднага отъ нея ще потече вода, както Мойсей направи едно врѣме съ жезъла си — потече вода отъ канарата. Мине ли покрай нѣкое сухо дърво и го пипне, веднага това дърво ще почне да се разеленява, ще цъвне, ще завърже, и плодътъ му ще узрѣе. Дѣто мине този човѣкъ, той на всѣкѫдѣ ще разнася благословение. Такъвъ трѣбва да бѫде истинскиятъ християнинъ! Днесъ какво разбиратъ хората отъ християнството? Мнозина мислятъ, че като християни, тѣх ги очаква щастливъ животъ — животътъ на небето. Не, небето не подразбира външенъ животъ, но вѫтрѣшенъ животъ — животъ на душата, дѣто владѣе чистота и святость. Казвамъ: всичко това, което се говори сега, се отнася за хора съ пробудено съзнание. Казватъ за нѣкого: „Този човѣкъ минава за християнинъ, за правовѣренъ, а не говори за Христа“. Да почиташъ Христа, това не подразбира само да говоришъ за Него. Това е външенъ изразъ. Всѣки истински християнинъ не само че има най-добро и високо мнение за Христа, но той вижда какъ Христос геройски носи своя кръстъ, безъ никакъвъ, протестъ. Той вижда какъ Христосъ е подложилъ гърба си на римскитѣ войници, които Го удрятъ немилостиво. Христосъ носи кръста до едно мѣсто сам и слѣдъ това каза: „Отъ тукъ нататъкъ не нося повече кръстъ, и хората ще видятъ, че земята за дълги години ще бѫде покрита съ кръстове. Днесъ и генерали и свещеници все кръстове носятъ. И женитѣ носятъ кръстове на врата си. Кръстътъ прѣдставлява диаметритѣ въ окрѫжностьта. Въ това отношение кръстътъ е магическа формула. Всѣки човѣкъ който се кръсти, трѣбва да мисли. Когато човѣкъ се кръсти той свива тритѣ си пръста и ги туря първо на челото си, което показва че той мисли. Послѣ ги туря на дѣсното си рамо, а слѣдъ това на лѣвото. Кръста не е новъ символъ. Той е билъ извѣстенъ още отъ стари врѣмена на хората. Духовенството е взело кръста още отъ тия врѣмена, но го е прѣиначило малко. Кръстенето означава магнетизиране. Едно врѣме хората сѫ си служили съ кръста за лѣкуване. Когато нѣкой човѣкъ го втресе, като го прѣкръстятъ нѣколко пѫти, треската изчезва. Сега, обаче, и десеть пѫти да прѣкръстятъ болния, треската му не изчезва. Това показва, че днесъ кръста е изгубилъ нѣщо отъ своята святость. Това не е осѫждание но изнасяне на единъ дѣйствителенъ фактъ, изнасяне на самата истина. Защо да не се подчинява човѣкъ на Истината, която носи животъ въ себе си? Защо да не се прѣдаде човѣкъ на тази велика Истина, която сближава всички хора, като души? Всѣки човѣкъ, който носи въ себе си Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина, той е нашъ ближенъ. Може ли да се нарече ближенъ този, който, като нѣкой костеливъ орѣхъ се скрива въ своята черупка и проповѣдва на хората, че извънъ православната църква нѣма спасение? Каква гениалность има въ това твърдение? Кого ще заблуждавате по този начинъ? Ако, наистина, само въ православната църква има спасение, България спаси ли се? — Не се спаси. Ако спасението е въ православната църква, Русия спаси ли се? — Не се спаси. Тогава защо трѣбва да се говорятъ невѣрни нѣща, който да заблуждаватъ младежьта? Днесъ всички млади бѣгатъ отъ църквата, и послѣ казватъ, че еди-кой си ги развращавалъ, че еди-кой си говори противъ църквата. Не, всѣки човѣкъ, който говори невѣрни нѣща, който не постѫпва по любовь, той говори противъ Бога. Ние не говоримъ противъ добритѣ хора — противъ добритѣ учители, родители, свещеници, държавници, защото Богъ говори и чрѣзъ тѣхъ, но казваме, че главната задача на хората е да придобиятъ повече топлина и свѣтлина въ своя животъ. Трѣбва ли да се страхуватъ хората, че еди-кой си ще опропасти България? — Никой никого не може да опропасти. Когато хората се страхуватъ отъ нѣщо, това показва, че тѣ нѣматъ връзка съ Бога. Питамъ: трѣбва ли да се страхува единъ ясновидецъ, ако срѣщу него изпратятъ единъ ескадронъ войници, когато задъ него върви цѣлъ полкъ войска, въорѫжена съ своитѣ пушки и мечове, които го защищаватъ? — Този човѣкъ нѣма защо да се страхува. Ескадронътъ който е изпратенъ срѣщу него, ще ослѣпѣе отъ свѣтлината на противницитѣ си и отъ страхъ ще падне на земята. Обаче, днесъ хората, взиратъ се нагорѣ надолу, гледатъ но нищо не виждатъ, на нищо не вѣрватъ. Тѣ не могатъ да си прѣдставятъ, че задъ всѣки човѣкъ който изпълнява волята Божия, има голѣмъ тилъ отъ войници, добрѣ въорѫжени и силни. Не, не е правилно да се търси Бога вънъ нѣкѫдѣ. Той не е вънъ отъ насъ. Да се взирашъ навънъ, това не е наука; да виждашъ нѣщата вѫтрѣшно, по особенъ начинъ това вече е наука. За придобиване на тази наука се иска учитель. Ще кажете: „Защо е необходимъ учитель“? — Когато човѣкъ минава прѣзъ духовния пѫть, той придобива голѣма чувствителность, вслѣдствие на което се натъква на голѣми мѫчнотии и страдания, на голѣми противорѣчия. Тукъ учительтъ му помага да прѣмине по-бързо този пѫть. Тази наука изисква човѣкъ да е готовъ всичко да жертвува за Бога. Да жертвувашъ всичко за Бога, това подразбира да придобиешъ такъвъ животъ, който осмисля всички нѣща и който развързва връзкитѣ на живота по единъ правиленъ и разуменъ начинъ. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който придобие веднажъ този животъ, той ще може да изпълни всичко онова, което му е дадено като работа при извѣстни условия. На нѣкоя жена Богъ казва, напримѣръ: „Ти си родена за добра готвачка; изпълни службата си, както трѣбва“! На друга казва: „Ти си родена за прислужница въ нѣкоя болница; изпълни своята служба както трѣбва! Не се увличай въ външни удоволствия, въ театри и концерти“. Да облекчишъ страданията на една болна душа, това е най-хубавиятъ концертъ, който животътъ ти прѣдлага. Дойде нѣкоя жена при менъ, плаче, пъшка, не може да носи страданията си. Казвамъ: „Сестро, ти много хубаво си научила своята пѣсень, но нѣмамъ сега пари да ти заплатя. Такава пѣсень заслужава не по малко отъ десеть хиляди лева, но днесъ не разполагамъ съ такава сума. Другъ пѫть, когато дойдешъ, ще мога да ти заплатя, колкото струва този концертъ. Добрѣ е да пѣешъ на всички по този начинъ“. Когато нѣкой плаче, нека плаче отъ сърце. Нѣкой мѫжъ плаче, но като го виждатъ другитѣ, казватъ: „Този мѫжъ плаче, като нѣкоя баба“. Значи има нѣщо въ този плачъ, което не се харесва на хората. И най-великитѣ хора въ свѣта плачатъ, но и най-страхливитѣ хора въ свѣта плачатъ. Силни хора въ свѣта сѫ тия, които дишатъ; слаби сѫ тия, които прѣставатъ да дишатъ. Всѣки човѣкъ, който прѣстава да плаче, е слабъ човѣкъ, защото прѣстава и да чувствува. Каквото е дъждътъ за почвата, за земята, такова сѫ сълзитѣ, плачътъ за душата. Ако единъ великъ музикантъ, поетъ или художникъ иска да роди нѣкоя велика идея, а не може да я ороси съ своитѣ сълзи, той не може да роди нищо. И Христосъ, и всички велики хора сѫ плакали. Когато Хистосъ бѣше на кръста, Той не можа да плаче, но когато влѣзе въ Ерусалимъ, възседналъ на оселъ, Той заплака. Благодарение на тѣзи сълзи се крѣпи цѣлото човѣчество днесъ. Благодарение на тѣзи сълзи се крѣпи и цѣлото християнство. Казвате: „Защо плака Христосъ?“ Съ сълзитѣ, си Христосъ казваше: „Да живѣе цѣлото човѣчество, да живѣятъ всички души, които идатъ слѣдъ мене да приематъ моето учение и да служатъ на Бога въ Любовь, въ Мѫдрость и въ Истина!“ Плачеше Христосъ, за да отвори свещения пѫть къмъ Бога за всички мѫже и жени, за всички роби и свободни. Христосъ е казалъ: „Скръбна е душата ми до смърть.“ Питатъ нѣкои: „Може ли Христосъ да скърби?“— Може. Казва се въ Писанието: „Не огорчавайте Духа“! Значи, и Духътъ може да се огорчава. Съ други думи казано: Всѣки, който скѫса връзката си съ Бога, става посмѣшище на цѣлия свѣтъ. Затова, човѣкъ не трѣбва да кѫса връзката си съ Бога. Който не скѫса тази връзка, животътъ му всѣки день, отъ сутринь до вечерь, ще бѫде щастливъ, всички хора ще се стичатъ около него, и на всѣкѫдѣ ще бѫде добрѣ приетъ. И казва Му Петъръ: „Изтълкувай ни тази притча!“ Христосъ имъ изтълкува тази притча по слѣдния начинъ: „При всички условия на живота си дръжъ връзката съ Любовьта! При всички условия на живота си дръжъ връзката съ Мѫдростьта! При всички условия на живота си дръжъ връзката съ Истината! При всички условия търси вѣчния животъ! При всички условия на живота си търси свѣтлината на истинското знание! При всички условия на житота си търси свободата, отъ която никой не може да те лиши!“ Бесѣда отъ Учителя, държана на 26 Декемврий, 1926 г. Въ гр. София.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Тѣ свидѣтелствуватъ „Дѣлата, които азъ правя въ името на Отца си, тѣ свидѣтелствуватъ за мене“ Иоана 10: 25. Ако искаме да познаемъ вѫтрѣшното съдържание на житното зьрно, или на сѣмка отъ нѣкое плодно дърво, трѣбва да ги поставимъ въ условия, необходими за тѣхното развитие и проявление. Външниятъ, физическиятъ или проявениятъ свѣтъ прѣдставлява форми, методи, чрѣзъ които живата природа е работила и продължава да работи и до днесъ. Съ тия методи трѣбва да работятъ и съврѣменнитѣ хора. Всѣки човѣкъ, който иска да добие истинското знание за живота, да намѣри начинитѣ за засилване на своето тѣло, за облагородяване на своето сърце и за развиване на своя умъ, той трѣбва да разбира и прилага въ живота си законитѣ за физическото си тѣло, както и тия за чувствата и мислитѣ. Не е достатъчно човѣкъ само да знае законитѣ, но той трѣбва да ги прилага. Когато нѣкой човѣкъ произнесе, напримѣръ, думата „любовь“, той трѣбва да я произнесе правилно, т. е. така, че тази дума да произведе своя ефектъ. Една дума може да произведе нуждния ефектъ върху човѣка само тогава, когато при изговарянето ѝ се взематъ предъ видъ всички елементи, които тя включва въ себе си. Всѣка дума съдържа свои специфични елементи. Българинътъ вмъква въ думата любовь такива елементи, споредъ както той я разбира. Ние виждаме въ тази дума българската любовь. Всѣки, който разбира законитѣ, ще се увѣри въ това. Човѣкъ трѣбва да разбира законитѣ на звуковетѣ, на слоговетѣ на думитѣ и най-послѣ той трѣбва да разбира и законитѣ, по които се сформируватъ изреченията. Нѣкой казва: „Звукътъ, самъ по себе си е безсмисленъ“. —Да, ако изговорите само нѣкои звукове, като а, о, и, у, и други, въ тѣхъ не може да се види нѣщо смислено, но ако ги съчетаете по известни закони, отъ тия безсмислени звукове ще изкарате нѣщо смислено. Единъ отъ древнитѣ царе извикалъ всички мѫдреци, всички философи въ царството си и имъ казалъ: „Искамъ нѣкой отъ васъ да ми каже едно мѫдро философско изречение, което да съдържа една отъ великитѣ Истини на живота“. Единъ отъ тия мѫдреци казалъ слѣдното изречение: „Твърдото произвежда топлина; топлината произвежда мекота; мекотата произвежда вода, а водата произвежда чистота“. Какво се разбира отъ думитѣ „твърдото произвежда топлина“? Ако съберете двѣ води на едно мѣсто, тѣ могатъ ли да произведатъ топлина? — Не могатъ. Обаче, вземете ли парче желѣзо и парче кремъкъ и ги търкате едно въ друго, ще се произведе топлина. Казвате: „Еди—кой си човѣкъ е твърдъ“. За да произведе топлина, този човѣкъ трѣбва да бѫде твърдъ. Оттукъ ние казваме: топлината на човѣка се произвежда отъ неговитѣ кости. Защо сѫ коститѣ на човѣка? — Да произвеждатъ топлина. Защо сѫ мускулитѣ му? — Да произвеждатъ мекота. Защо му е мекотата? — Да придобива чистота. Защо му е чистотата? —Чистотата е носителка на здравето; здравето пъкъ е необходимо за живота. Днесъ подъ думата „топлина“ се разбира горение. Не, горението не е топлина. Наистина при горението се образува и топлина, но това, което гори и изгаря, сѫщеврѣменно се разлага. Истинско горение е това, при което тѣлото гори, безъ да изгаря и безъ да се разлага, а отдѣля само топлина и свѣтлина, които сѫ условия за живота. Христосъ казва: „Дѣлата, които азъ правя въ името на Отца си, тѣ свидѣтелствуватъ за мене“. Само разумниятъ, само учениятъ човѣкъ може да прави дѣла. Подъ думата „учение, знание“, ние не разбирание официалното, обикновеното знание, съ което човѣкъ може да се облече като въ нѣкоя парадна дреха, но подразбираме това знание, което влиза въ неговата кръвь и плъть. Кръвьта е символъ на живота. Подъ „плъть и кръвь“ се разбира сѫщественото въ живота. Животътъ на земята е пъленъ съ противорѣчия, които спъватъ хората. Питамъ: по кой начинъ могатъ да се разрѣшатъ тия противорѣчия? Казвамъ: ако човѣкъ не може отъ своето желѣзо и отъ своя кремъкъ да произведе топлина, той не е ученъ, нито разуменъ. Може ли да произведе топлина отъ своето желѣзо и отъ своя кремъкъ, той е ученъ, разуменъ човѣкъ; може ли отъ придобитата топлина да произведе мекота, а отъ придобитата мекота — вода, той е ученъ разуменъ човѣкъ. И най-послѣ, ако може отъ придобитата вода да произведе чистота, той е истински и ученъ и разуменъ човѣкъ. И ако отъ чистотата може да произведе животъ, той е уменъ и добъръ човѣкъ. Както виждате, тукъ има градация въ придобивкитѣ. Умниятъ човѣкъ е всѣкога добъръ. Когато знанието се лиши отъ добродѣтельта, раждатъ се противорѣчия въ живота. Въ всѣки човѣкъ има противорѣчия. Противорѣчията се явяватъ главно между умътъ и сърцето на човѣка: умътъ иска едно, сърцето — друго. Какъ могатъ да се разрѣшатъ тѣзи противорѣчия? Както могатъ да се създадатъ противорѣчия между ума и сърцето, така могатъ да се създадатъ и между Първичната причина, която ни е създала, и насъ. Казвамъ: когато Богъ създаде свѣта, злитѣ духове се опълчиха срѣщу Него. Какъ ще обясните това противорѣчие? Богъ ли създаде тия духове, или тѣ сами се родиха? Вие не сте виждали и не виждате тия духове, но послѣдствията имъ виждате и носите. Какъ си обяснявате гнѣва? Гнѣва зло ли е? Яростьта зло ли е? Въ писанието се казва, че Богъ е гнѣвенъ, яростенъ. Този гнѣвъ или тази ярость като зло, или като слабость се счита у Бога? Гнѣвътъ, яростьта се считатъ като най-велики Негови качества. Съврѣменнитѣ хора не разбиратъ дълбокия смисълъ на тѣзи думи. Покажете единъ човѣкъ, мѫжъ или жена, ангелъ или светия, който никога да не се е разгнѣвявалъ. Само този човѣкъ не се гнѣви, който постоянно е гнѣвенъ. Какъ ще разберете това нѣщо? Що е гнѣвътъ, какъ и кога се заражда той? Когато човѣкъ иска да прѣмахне едно прѣпятствие, което го спъва въ пѫтя му, у него се заражда сила. Въ този случай той е огниво, кремъкъ, който, като се чука съ желѣзо, произвежда топлина. Щомъ се образува топлина, гнѣвътъ у човѣка прѣминава. Ако срещнете единъ човѣкъ съ замръзнали, вкоченясали отъ студъ рѫцѣ и крака, той е осѫденъ на смърть. Ако този човѣкъ не се разгнѣви и не произведе топлина въ себе си, ще оживѣе ли? — Не. Напротивъ, той ще вкоченяса, ще замръзне още повече и ще заприлича на змия. Питамъ: какво зло има тогава въ кремъка, въ огнивото? Като се търка кремъкътъ въ нѣкое твърдо тѣло, произвежда се топлина, отъ която замръзналиятъ човѣкъ стопля рѫцѣтѣ и краката си и се съживява. Произлѣзло ли е нѣкакво зло отъ тази топлина? Съвременнитѣ хора виждатъ зло тамъ, дѣто то не сѫществува. Споредъ схващанията на разумнитѣ хора зло сѫществува само тогава, когато човѣкъ накладе по-голѣмъ огънь, отколкото трѣбва. Когато огъньтъ на човѣка гори въ камината му и го топли, това е добро за него. Когато, обаче, този огънь се усили много и запали кѫщата му, това е зло за него; то застрашава и околнитѣ кѫщи. Каква нужда има този човѣкъ да изгаря кѫщата си. Казвамъ: споредъ разбиранията си хората се дѣлятъ на добри и лоши. Обаче трѣбва да се опрѣдѣли, какво нѣщо е добро и какво— зло. Добро е това, което служи за растенето, за цъвтенето, за вързването и за узрѣването, както за отдѣлния индивидъ, така и за сѣмейството му, занарода му, за цѣлото човѣчество и за небето. Зло е това, което въ даденъ случай спъва развитието, както на отдѣлния индивидъ, така и на цѣлото човѣчество. Злото парализира волята, сърцето, ума на човѣка, както и всичката негова вѫтрѣшна сила. Ще кажете: „При това положение на нѣщата, човѣкъ не знае, какво да прѣдприема и какво да не прѣдприема, да не би да изпадне въ нѣкакво зло. — Не е възможно човѣкъ да стане буквоядъ и да се страхува да се прояви. Вземете напримѣръ, съврѣменнитѣ учени хора сѫ натрупали много материалъ въ науката; хиляди хора отъ памтивѣка, още сѫ работили за създаване условия за развитието на съврѣменната наука, обаче ние не гледаме само на външната, но и на вѫтрѣшната ѝ страна. Това знание трѣбва да се обработи и приложи въ цѣлокупния животъ. Веднажъ разумно приложено, то ще научи човѣка, кое е добро и зло и ще го упѫти въ пѫтя на доброто. За кого е това знание днесъ? Нѣкои казватъ, че знанието възгордява. Когато знанието нѣма приложение, това е едно положение, но когато се прилага правилно, то носи благословение за свѣта. Като се казва, че знанието възгордява, трѣбва ли да се откажемъ отъ него? Ако човѣкъ не може да постигне своето развитие трѣбва ли да се откаже отъ него? Великитѣ идеи трѣбва да се разбиратъ правилно. Съвършенството е великъ идеалъ, къмъ постигането на което всѣки човѣкъ трѣбва да се стреми. По сѫщество съвършенството е непостижимо, но разбирането му е постижимо. Богъ, като отвлечена идея, е непостижимъ, но за да Го разберемъ, ние можемъ да Го ограничимъ въ себе си. Мнозина питатъ: „Какъ можемъ да познаемъ Бога? — Три нѣща има по които можемъ да познаемъ Бога. Тѣ сѫ: Божията Любовь, която носи животъ; Божията Мѫдрость, която носи редъ, порядъкъ и хармония въ живота и Божията Истина която носи свобода и просторъ. Всички хора искатъ да бѫдатъ свободни. Естествено е това желание на хората, но тѣ трѣбва да знаятъ, че Истината носи и ограничения за човѣка. На едни хора тя носи свобода, а на други — ограничения. Истината дава свобода на сиромаситѣ, а на богатитѣ носи ограничения. Защо ограничава богатитѣ? — Да не трупатъ богатства повече, отколкото имъ трѣбватъ. Казвате: „Чорѣкъ трѣбва да бѫде богатъ.“ — Колко богатъ трѣбва да бѫде? Колко пари сѫ нужни на човѣкъ за да прѣкара единъ сносенъ животъ? — Човѣкъ трѣбва да бѫде голѣмъ. — Колко голѣмъ? Трѣбва ли човѣкъ да бѫде голѣмъ като нѣкоя планина, или като нѣкой слонъ, или като нѣкое прѣдпотопно животно? — Човѣкъ трѣбва да има широкъ умъ. — Докѫдѣ трѣбва да се простира човѣшкия умъ? Тия разсѫждения прѣдизвикватъ слѣдната мисъль. Казвате: „Земята е членъ отъ слънчевата система“. Отъ математическо гледище земята прѣдставлява едната страна на дадено уравнение. — Спрѣмо какво е тя страна на уравнение? — Спрѣмо слънцето. Знаемъ при това, че двѣтѣ стражи на уравнението разглеждаме като дѣсна и лѣва страни. Коя страна на уравнението е земята: дѣсната или лѣвата? Слънцето пъкъ съставлява едната страна на друго нѣкое уравнение, отъ друга нѣкоя система. И тъй, всѣки, който иска да знае, какво нѣщо е земята, ще състави даденото уравнение и ще види, какво е отношението на земята къмъ слънцето; послѣ ще намѣри отношението на слънцето спрѣмо друга по-крупна система, отъ която то съставлява членъ. Нѣкой казва: „Азъ съмъ мѫжъ“. — Да, ти си едната страна на дадено уравнение. — Азъ съмъ жена. — И вие сте страна на дадено уравнение. Важно е да опрѣдѣлите, коя страна на уравнението сте, дѣсната или лѣвата. Вземете, напримѣръ, уравнението: а=в. Щомъ а=в, тогава имаме и слѣдното равенство: а+в=в-с. Съ това измѣня ли се първото уравнение? Следователно, ако мѫжътъ и жената прѣдставляватъ страни на дадено уравнение, тогава, за да не се измѣни хармонията между тѣхъ условията, които ги създаватъ, трѣбва да бѫдатъ еднакви. Тѣзи уравнения, които ви дадохъ, сѫ прости. Съ тѣхъ могатъ да се занимаватъ ученици отъ долнитѣ класове, но съ житейскитѣ уравнения, които азъ засѣгамъ, могатъ да се занимаватъ само велики умове. Съврѣменитѣ учени хора се занимаватъ съ рѣшения на уравнения отъ физическия свѣтъ, обаче съ това тѣ разрѣшаватъ само една трета отъ задачитѣ на своя животъ. Когато човѣкъ урежда своя физически животъ, съ това той разрѣшава, само една трета отъ своитѣ задачи. Да разрѣшавашъ само третата часть отъ своя животъ, това значи да си разрѣшилъ само въпроса, че трѣбва да пѫтувашъ. Това подразбира, че си рѣшилъ само една часть отъ уравнението, но не и цѣлото уравнение. Слѣдъ това ти трѣбва да рѣшишъ имашъ ли благоприятни условия да пѫтувашъ днесъ, или нѣмашъ. Кога ще пѫтувашъ? — Когато има условия за пѫтуване. Да допуснемъ, че ти си рѣшилъ да заминешъ днесъ за Варна, обаче цѣлата линия до Варна е покрита съ снѣгъ, дълбокъ единъ метъръ. При това положение ще можешъ ли да пѫтувашъ? Казвашъ: „Веднъжъ съмъ рѣшилъ да пѫтувамъ, азъ ще тръгна съ аеропланъ.“— Да, но прѣдставете си, че горѣ нѣкѫдѣ въ пространството има голѣми бури, които отнасятъ всичко, каквото срѣщнатъ на пѫтя си. — Тогава ще телеграфирамъ до Варна и пакъ ще свърша работата си. — Какъ ще телеграфирашъ, когато всички телеграфни жици сѫ скѫсани и съобщенията сѫ прѣкратени? Както виждате, за всичко се изискватъ условия. Човѣкъ може да се изяви напълно само въ единъ разуменъ свѣтъ. Нѣкой казва: „Азъ мога да направя всичко“. Какво означава това? — Това подразбира, че всѣки човѣкъ е страна на дадено уравнение, коетотой трѣбва да рѣши въ своя животъ. Слѣдователно, цѣлиятъ животъ на човѣка е едно уравнение, а той самия прѣдставлява една часть отъ това уравнение. Човѣчеството пъкъ е едната страна на дадено уравнение отъ великата система уравнения въ Божественния свѣтъ. Тогава, човѣкъ и Богъ, пакъ съставляватъ уравнение; и човѣкъ, като страна на това уравнение, трѣбва да знае, каква е днешната му задача. Нѣкой казва: „Азъ съмъ българинъ“. Какви сѫ идеитѣ и задачитѣ на българина? Спрѣмо България всѣки българинъ е страна на дадено уравнение. България, отъ своя страна, съставлява часть отъ друго уравнение, спрѣмо което има свои задължения. Днесъ българитѣ не сѫ свободни. Тѣ и до сега плащатъ данъкъ слѣдъ войнитѣ на европейскитѣ държави; отъ години вече плащатъ и още немогатъ да се изплатятъ. „Който много яде, много плаща; който малко разбира много паща“. Българинътъ много яде, малко се учи. Питамъ: дѣ сѫ ученитѣ хора на българитѣ? Кои сѫ най-виднитѣ българи въ свѣта? Дѣ е българскиятъ Сократъ? Дѣ е българскиятъ Платонъ? Дѣ е българскиятъ Аристотелъ? Дѣ е българскиятъ Хермесъ? Дѣ е българскиятъ Милтонъ? Дѣ е българскиятъ Шекспиръ? Де е българскиятъ Кантъ? Дѣ е българскиятъ Нютонъ? Ако е въпросъ за военния Атила, и между българитѣ може да се намѣри равенъ нему. Но работата не се върши само съ военщина. Огнивото и кремъкътъ сами нищо не вършатъ. Зимно врѣме тѣ разрѣшаватъ нѣкои въпроси, но лѣтно врѣме огъньтъ самъ вече сѫществува. Ако азъ живѣя въ нѣкоя страна, дѣто нѣма огниво, тогава моятъ кремъкъ и моето парче желѣзо сѫ на мѣсто, тѣ все ще разрѣшатъ една задача; обаче, ако азъ отида въ нѣкоя страна, дѣто хората не се нуждаятъ отъ огниво, тогава моитѣ кремъкъ и желѣзо ще ми бѫдатъ товаръ. Сега азъ засѣгамъ сѫществени въпроси отъ живота. Който иска да измѣни коренно живота си, той трѣбва да придобие, дълбоко положително знание, което да даде нова насока на неговитѣ мисли, чувства и дѣйствия. Нѣкой пита: „Какво прѣдставляватъ въ сѫщность човѣшкиятъ умъ, човѣшкото сърце и човѣшката воля?“ — Човѣшкиятъ умъ е страна на едно уравнение; човѣшкото сърце е страна на друго уравнение; човѣшката воля е страна на трето уравнение. Какво ще стане съ сърцето ако се увеличатъ, т. е, подобрятъ условията на ума? Питамъ: Какво ще придобие нѣкой мѫжъ ако слѣдъ като забогатѣе, вземе десетина жени? Този човѣкъ казва; „Азъ имамъ двѣ рѫцѣ, два крака, по десеть пръсти на рѫцѣтѣ и краката, затова ми трѣбватъ повече жени“. Съ тази своя философия той иска да се оправдае, но това не е право. Казвамъ: „Човѣкъ има двѣ рѫцѣ, едната отъ които е женска, а другата е мѫжка. Той има два крака: единиятъ кракъ е сѫщо така мѫжки, а другиятъ — женски. Освенъ това пръститѣ на рѫцѣтѣ и краката показватъ, че на всѣки пръстъ отъ едната рѫка или отъ единия кракъ отговаря сѫщо такъвъ пръстъ отъ другата рѫка или отъ другия кракъ. Казано е въ Писанието: „Отначало Богъ двама ги създаде, мѫжко и женско“. Когато хората сѫ допущали многоженството, ние не ги сѫдимъ съ това но казваме, какви сѫ разумнитѣ закони, които Богъ е създалъ, т. е. говоримъ за истинската положителна философия на живота. Единъ отъ еврейскитѣ царе, Соломонъ, най-мѫдриятъ царь въ свѣта, ималъ 300 жени и 900 наложници. Какво придоби той отъ това? — Опита себе си изпита и женитѣ, като наложници и като господарки. Отъ това многоженство той придоби голѣма опитность, която му струваше скѫпо. Отъ тукъ вадимъ слѣдното заключение: всѣка жена която живѣе въ грѣха, е наложница; всѣка жена, която живѣе въ добродетельта, е жена само на единъ мѫжъ, тя е майка въ сѣмейството. И всѣки мѫжъ, който живѣе въ грѣха, е наложникъ; всѣки мѫжъ, който живѣе въ добродѣтельта, той е мѫжъ на една жена, той е баща въ сѣмейството. Ние не разглеждаме думитѣ „баща и майка“ въ тѣсенъ физически смисълъ, но ги разглеждаме въ широкъ смисълъ. Да бѫдешъ баща или майка, не е достатъчно само да родишъ единъ синъ или една дъщеря. Когато въ единъ човѣкъ се роди нѣкоя велика идея, или нѣкое велико чувство, тѣ сѫ тъй живи, тъй интелигентни, както сѫ живи и интелигентни дѣцата. Всѣка велика идея или мисъль, която се вселява въ човѣка, тя прѣдставлява единъ свѣтълъ духъ отъ невидимия свѣтъ който посѣщава този човѣкъ, като му казва: „Азъ искамъ да поживѣя въ тебе, като твое дѣте, да изпитамъ любовьта ти, а ти постѫпвай съ мене както искашъ“. Слѣдъ това другъ свѣтълъ духъ се вселява въ сърцето на този човѣкъ, като едно велико чувство. Значи едно свѣтло чувство се вселява въ сърцето му и една свѣтла мисъль въ ума му, и ако този човѣкъ незнае какъ да постѫпва съ тия двѣ свѣтли сѫщества, животътъ му ще бѫде редица отъ страдания. Той може да философствува по различенъ начинъ, да се оправдава, да прави каквото иска, но въ края на краищата, този човѣкъ нѣма да има никакъвъ идеалъ, никаква свѣтла мисъль, никакво свѣтло чувство. Той ще прѣдставлява отъ себе си една гола форма, едно голо съзнание. Свѣтлата мисъль, свѣтлото чувство правятъ духа на човѣка мощенъ и крѣпъкъ. Мощното не прави човѣка нито коравъ, нито мекъ. Мощното, великото въ човѣкътъ е неговиятъ непрѣодолимъ стремежъ, който го подтиква напрѣдъ и все напрѣдъ. То е малко, но движенията му сѫ силни; тия движения сѫ въ състояние да подтикватъ цѣлия свѣтъ да върви напрѣдъ. Съврѣменнитѣ хора правятъ редъ опити съ силата на мисъльта, като изучаватъ резултатитѣ които тя произвежда. И вие можете да правите такива опити. Ако поставите въ тиха вода единъ салъ дълъгъ 10 м. и широкъ 5 м. и обикаляте около него безъ да мислите нѣщо за неговото движение, той нѣма да се помръдне нито единъ милиметъръ отъ мѣстото си. Обаче ако силно концентрирате мисъльта си върху него, искате той да се подвижи и да тръгне, нѣма да се минатъ много дни, и ще видите, че салътъ започва да се движи. Съ мисъльта си човѣкъ може да накара и кѫщитѣ да се движатъ. Велика и мощна е силата на мисъльта! Напримѣръ нѣкой човѣкъ иска да отиде въ Варна, но условията не му благоприятствуватъ. Какво може да направи за реализиране на това желание? Той може да направи слѣдния опитъ: всѣки день да изказва мисъльта „азъ ще отида въ Варна“. Ако постоянствува въ това день два, три, месецъ, два, три, най-послѣ условията ще се подобрятъ, и той ще може да реализира своето желание. Нѣкой иска да стане ученъ човѣкъ; другъ иска да стане добъръ човѣкъ. Всѣки день ще изказватъ въ себе си мисъльта „ще стана ученъ човѣкъ“, или „ще стана добъръ човѣкъ“, докато найпослѣ придобиятъ това което желаятъ. Всѣки човѣкъ, който не постоянствува въ своитѣ желания, нищо не може да придобие. Божествено е човѣкъ да постоянствува въ постигане на своитѣ добри мисли и желания. Желаешъ ли нѣщо, ще казвашъ: „Ще бѫде, ще бѫде, ще бѫде“, докато най-послѣ стане. Сѫщеврѣменно човѣкъ трѣбва да знае значението и силата на думитѣ, съ които си служи. Вземете, напримѣръ, думата „мога“ въ български езикъ. Тази дума е фатална, но човѣкъ като не разбира значението и смисъла ѝ, употрѣбява я, безъ да се замисля, какви сѫ нейнитѣ послѣдствия! Когато нѣкой човѣкъ каже „мога“ ще стане точно противоположното. Това показва, че този човѣкъ не е разбралъ смисъла на тази дума. Думата „мога“ произвежда голѣма катастрофа въ живота на хората, ако тѣ не знаятъ, какъ да я употрѣбяватъ. Буквата М означава смърть. Буквата О е индийски знакъ, който означава празнина. Арабитѣ сѫ турили въ тази празнина точка, която е центъръ. Точката нѣма никакво измѣрение. За всѣки човѣкъ, който употрѣбява думата „мога“, безъ да разбира нейния смисълъ, казватъ, че той гони вѣтъра. Такъвъ човѣкъ пише на своята възлюблена: „Азъ мога да се оженя за тебе но... Мога да ти дамъ пари, но... Мога да дойда съ тебе но..“ На това „но“ всички хора спиратъ. Този човѣкъ пъкъ, който е получилъ такова писмо, започва да размишлява и си казва: „Какво ли иска да каже този господинъ?“ Питамъ: Колко точки има това писмо? Започвамъ да броя: 1, 2, 3, 4, 5, 6 ... 10 точки, т. е. 10 нули. Какво означаватъ тия десеть нули? Тѣ подразбиратъ: азъ мога да се оженя за тебе, но ще имашъ десеть голѣми разочарования, отъ които главата ти ще побѣлѣе. Слѣдъ това момата пише на своя възлюбленъ: „Азъ мога да се оженя за тебе, но“... То значи: азъ мога да се оженя за тебе, но трѣбва да знаешъ, че обичамъ обществото, обичамъ баловетѣ, обичамъ да се обличамъ хубаво, модерно, да бѫда първа въ обществото и т. н.“ Още какво означаватъ точкитѣ слѣдъ съюза „но“? Тѣ означаватъ: ако ти се съгласишъ да изпълнишъ всички мои желания и капризи, скоро ще намѣришъ затвора; ако искашъ да бѫдешъ свободенъ, откажи се да желаешъ това, което азъ мога. Сѫщото нѣщо, прѣведено на астрологически езикъ, подразбира: астрологическитѣ знаци на тия двѣ сѫщества не се съвпадатъ, поради което тѣ не могатъ да влѣзатъ въ брачни отношения помежду си. Между тия двѣ сѫщества нѣма никакво съотвѣтствие. Тѣ прѣдставляватъ страни отъ разнородни, уравнения, които нито се намаляватъ, нито се увеличаватъ. Христосъ казва: „Дѣлата, които азъ правя въ името на Отца си, тѣ свидѣтелствуватъ за мене“. Подъ думата „Отецъ“ разбирамъ най-възвишеното, най-разумното, което Любовьта включва въ себе си. Думата „Отецъ“, както е употребена въ стиха, подразбира: разумната Любовь, която дава условия за животъ и растене, но сѫщеврѣменно причинява и смърть; разумната Мѫдрость, която дава свѣтлина и знание, но сѫщевременно и лишава човѣка отъ тѣхъ; великата Истина която носи свобода, но сѫщеврѣмено носи и ограничения. Въ дѣйствителность така е. Всѣки, който иска да се учи трѣбва да умре. Така е било въ старитѣ школи, така е и днесь. Въ древнитѣ врѣмена когато нѣкой отивалъ на училище да се учи, той трѣбвало да се откаже отъ много свои стари навици; той трѣбвало да се откаже отъ знанието, което придобилъ отъ своитѣ майка и баща, дѣдо и баба, за да може съвършено да се прѣобрази. Мислите ли, че като влѣзете въ Великата Школа, не трѣбва да умрете? — За всичко старо, което спъва вашето развитие, трѣбва да умрете. Мислите ли, че житното зърно, като влѣзе въ земята, не трѣбва да умре? — То трѣбва да умре за да се роди въ него новия животъ. Споредъ този законъ, ако посаждате едно житно зърно десеть пѫти въ земята то ще има различни опитности, ще придобие различни качества. Сѫщото нѣщо се отнася и до хората: всѣки день тѣ придобиватъ нови опитности, нови качества, но понеже съзнанието имъ още не е въ състояние да схване и разбере тия малки придобивки, тѣ гледатъ на другитѣ хора, виждатъ тѣхното положение и казватъ: „Еди-кой си човѣкъ е станалъ богатъ; еди-кой си човѣкъ е станалъ ученъ“. Казвамъ: ако азъ констатирамъ, че даденъ човѣкъ е разбогатѣлъ, че другъ човѣкъ е станалъ ученъ, това трѣбва да бѫде за мене стимулъ, да зная, че и азъ мога да постигна това. Туй показва, че тия хора сѫ впрегнали на работа всички свои сили, всички свои възможности и затова иматъ резултатъ. Подъ богатство разбирамъ това, което внася животъ въ човѣка, а не смърть. Да придобиешъ знание разбирамъ да придобиешъ животъ, а не смърть. Нѣкой казва: „Азъ придобихъ Любовьта.“ — Придоби ли съ нея заедно и живота? Понѣкога Любовьта може да донесе и смърть. За кои хора тя носи смърть? — За неразумнитѣ. Когато двама души се влюбятъ въ една мома, тѣ се дуелиратъ, и единиятъ отъ тѣхъ непрѣменно умира. Не е лошо да се дуелиратъ, но начинътъ по който се дуелиратъ, не е правъ. Нека се дуелиратъ съ книжни ножове, че да произвеждатъ помежду си; свѣтлина и топлина. Или, нека се дуелиратъ чрѣзъ жребие; да хвърлятъ помежду си жребие, та комуто отъ двамата се падне пълно жребие да вземе момата. Положението на тази мома е както на овца, която се намира между два вълка. Тя седи между двамата и най-напрѣдъ запитва единия: „Ти обичашъ ли ме?“ Послѣ запитва другия: „Ти обичашъ ли ме?“ — Тогава, който отъ двамата излѣзе по-силенъ той ще ме спечели. Какво трѣбва да прави тя слѣдъ това? Трѣбва ли тази мома да чака резултата на тази борба, да види, кой отъ двамата ще надвие, или трѣбва да плюе на краката си и да удари на бѣгъ, колкото силитѣ ѝ държатъ? — Разбира се, че тя трѣбва да бѣга. Ако тя чака изхода на борбата, тогава онзи който надвие, ще я вземе, ще я свърже съ любовьта си и тя, или ще оживѣе, или ще умре — зависи, каква ще бѫде любовьта на тия двама млади. Съврѣменитѣ хора се спиратъ повече върху вънкашната страна на живота, но тѣ трѣбва да знаятъ, че всѣко явление прѣдставлява единъ символъ въ който се крие дълбока, велика идея. Тази борба която става между двамата момъка, става вѫтрѣ въ човѣка. Той е въ постоянна борба въ себе си, коя идея да вземе надмощие. За да не става тази борба въ него той трѣбва да даде мѣсто само на една свещена идея въ себе си. Има ли тази идея, всички други идеи и чувства въ него ще се групиратъ около тази свещена идея по законитѣ на групирането. По този начинъ въ неговия животъ ще се образуватъ правилнитѣ уравнения, правилнитѣ процеси. И тъй, всѣки човѣкъ трѣбва да наблюдава и изучава себе си, като продължава работата си оттамъ додѣто е достигналъ. Всички хора сѫ пѫтници и трѣбва да знаятъ, че се намиратъ въ свѣтъ на постояни промѣни. Всѣка година умиратъ и се раждатъ милиони хора, както и милиони животни, което показва, че свѣтътъ, въ който живѣемъ, още не е напълно уравновѣсенъ. Мнозина казватъ: „Каквото е рѣшилъ Господъ“, или „тъй е рѣшилъ Господъ“. Значи, това подразбира, че Господъ е рѣшилъ за нѣкой да умре, за другъ — да се роди, за трети — да възкръсне, за четвърти—да разбогатѣе, за пети — да осиромашѣе и т. н. Питамъ: вие, които казвате така, къмъ кои се отнасяте? И ако, наистина, Господъ е рѣшилъ всичко това да бѫде така, защо вие не сте доволни отъ положението си? Защо не сте доволни отъ неговитѣ рѣшения? Казвамъ: Господъ допуща да станатъ всички тия нѣща, но сѫщеврѣменно Той казва: „Ако вие ме слушате, има и другъ начинъ, другъ пѫть по който може да се излѣзе отъ затруднителнитѣ условия на живота. Азъ ще ви покажа този пѫть“. Слѣдователно страданията носятъ велики блага за човѣшката душа. Въ страданията човѣкъ се учи, облагородява и развива. Тѣ сѫ мощна сила въ природата. Всички велики, всички силни хора въ свѣта сѫ били подложени на голѣми страдания, вслѣдствие на което тѣ се развивали бързо и се отличавали отъ окрѫжаващитѣ хора на своето врѣме. Ето защо, всички велики хора сѫ минавали прѣдъ своитѣ съврѣменници като екцентрични, като болни хора въ умствено отношение. Не, велики, силни хора въ свѣта сѫ тия, които природата е удостоила съ голѣми страдания. Какво мислите за онзи човѣкъ, който е лежалъ цѣли 38 години боленъ на своето легло? Този човѣкъ ималъ силна воля, голѣма вѣра и затова е могълъ да изкара толкова години въ своето страдание. И всѣки човѣкъ, който цѣлъ животъ прѣкарва въ сиромашия, но нито за моментъ не се подава на мисъль за кражба или за нѣкакво друго прѣстѫпление, той е човѣкъ съ голѣми знания, съ дълбока философия за живота — богатъ човѣкъ е той. Всѣки, човѣкъ, когото природата не е удостоила съ голѣми страдания той започва да тлъстѣе, да се обогатява и казва: „Освенъ паритѣ, нищо друго не ме интересува въ свѣта“. Каже ли така, този човѣкъ вече е на хлъзгавъ пѫть. Като влѣзешъ въ кѫщата му, нѣма да намѣришъ нито една книга за четене, а само тевтери. Той казва: „Имамъ толкова и толкова милиони. Ще дамъ на единия си синъ толкова, на другия — толкова и слѣдъ това ще умра спокоенъ, че съмъ ги осигурилъ“. Слѣдъ смъртьта му синоветѣ ще раздѣлятъ наслѣдството отъ баща си, ще ходятъ тукъ-тамъ по свѣта и за нищо нѣма да мислятъ. Каквито сѫ майката и бащата, такива сѫ и дѣцата. Затова, именно, казваме: разумната сиромашия е за прѣдпочитане прѣдъ глупавото богатство. Такива богати хора ние наричаме „богати-сиромаси“ Може ли да се нарече сиромахъ човѣкъ този, който възкръсява мъртвитѣ? Той може да нѣма външни богатства, може да нѣма кѫща, дѣ глава да подслони, но той е вѫтрѣшно богатъ човѣкъ, съ знания, сила и мощъ. Може ли да се нарѣче невѣжа този човѣкъ, който съ едно махане на тояжката си дига болни отъ леглата и възкръсява мъртви? Може ли да наречете такъвъ човѣкъ страхливецъ или безбожникъ? За прѣдпочитане е човѣкъ да бѫде сиромахъ, безъ кѫща, безъ шапка на глава, съ прогледали обуща на крака, но да владѣе изкуството болни да лѣкува, мъртви да възкресява. Днесъ повечето хора сѫ добрѣ облѣчени, но нека се опитатъ да махнатъ съ своята тояжка, да видятъ колко болни могатъ да излѣкуватъ, и колко мъртви да възкресятъ. Да лѣкувашъ болни и да възкръсявашъ мъртви, това сѫ велики задачи за човѣчеството. Днесъ повечето майки проповѣдватъ на дѣцата си: „Работете, учете, за да се осигурите, добрѣ да се обличате и храните, добрѣ да живѣете“. Това не може да бѫде идеалъ нито за стари, нито за млади. Това сѫ остарѣли идеи, съ които съврѣменнитѣ хора се раждатъ и умиратъ. Идеалъ е да дойдешъ до положението, като стигнешъ до нѣкоя рѣка, която нѣма мостъ, да махнешъ съ тояжката си и да се намѣришъ на другия край на рѣката. Идеалъ е като се намѣришъ прѣдъ политѣ на нѣкоя планина да махнешъ съ тояжката си и да се намѣришъ на върха, безъ да се изкачвашъ и уморявашъ. Това е знание! Бѫдащиятъ идеалъ на човѣка трѣбва да се сведе къмъ слѣдното: да прѣминава рѣка безъ мостъ; щомъ пожелае да се изкачи на върха на нѣкоя планина, моментално да се намѣри тамъ, безъ да се изкачва; да възкръсява мъртви, да парализира дѣйствията на апашитѣ, да сваля хора отъ бѣсилкитѣ и т. н. Когато хората страдатъ, тѣ се обръщатъ къмъ Господа и казватъ: „Господи не виждашъ ли нашитѣ страдания?“ Той казва: „Азъ виждамъ всичко но вие не виждате“. Когато всички хора се стремятъ къмъ високъ идеалъ и го пожелаятъ, тогава ще дойде спасението на свѣта. Днесъ какво желаятъ хората? — Пари и само пари. Младитѣ моми и момци искатъ пари; бащитѣ и майкитѣ искатъ дѣца. Всичко това иматъ: и пари иматъ, и дѣца иматъ, и кѫщи иматъ, но въпрѣки това пакъ страдатъ и умиратъ. Това сѫ стари идеи. Нека да има едно дѣте въ свѣта, но за свѣтъ да е! Една жена да е, но за свѣтъ да е! Една мома да е, но за свѣтъ да е! Единъ момъкъ да е, но за свѣтъ да е! Защо ни сѫ 300 жени и 900 наложници? Защо ни сѫ толкова идеи и чувства, ако тѣ не могатъ нищо добро да ни донесатъ? Ние засѣгаме въпроса принципално и казваме: „Единъ идеалъ има, къмъ който всички хора трѣбва да се стремятъ“. Христосъ казва: „Дѣлата, които азъ правя въ името на Отца си, Тѣ свидѣтелствуватъ за мене“. То значи: дѣлата, които азъ правя въ името на Любовьта. Всѣки който разбира закона на Любовьта, като махне съ рѫката си, мъртвиятъ възкръсва, болниятъ оздравява. Само онзи който разбира закона на Мѫдростьта като махне съ рѫката си, отваря очитѣ на слѣпия, само онзи който разбира великия законъ на Истината, като махне съ рѫката си, освобождава ограничения, дава просторъ и свобода на неговата душа. Срѣщашъ нѣкой човѣкъ обезсърченъ, отчаянъ въ живота, иска да бѣга нѣкѫдѣ далечъ въ свѣта и казва: „Жена ми е причина за всичко това“. Другъ нѣкой казва, че обществото е причина за тѣзи нѣща. — Не, не сѫ виновни нито жена му, нито обществото. Трети казва, че Господъ не е създалъ свѣта, както трѣбва. Добрѣ, щомъ този човѣкъ разбира толкова, нека създаде едно общество споредъ своитѣ разбирания, да видимъ, какво ще бѫде това общество. Нека този човѣкъ стане мощна сила въ свѣта, да даде образецъ за нѣщата, а не само да говори празни приказки. Богъ не обича празнитѣ думи. Когато нѣкой се гнѣви, нека се разгнѣви така, че отъ неговия гнѣвъ да излѣзе огънь. Слѣдъ това да се произведе мекота, послѣ да се яви вода, а най-послѣ — чистота. Ако този гнѣвъ може да произведе всичко това, той е на мѣстото си, не може ли да произведе нѣщо, той не е на мѣстото си. Ако се съмнѣвашъ, съмнѣвай се до край, та дано свѣтлина излѣзе отъ твоето съмнѣние. Нѣкой казва: „Господъ не сѫществува.“Това е едно костеливо уравнение, което ти трѣбва, да рѣшишъ, а не само да съставишъ. Който казва, че Господъ не сѫществува, това показва, че неговиятъ баща е умрѣлъ. Докато бащата е живъ, и дѣцата го познаватъ, и той се грижи за тѣхъ. Но какво трѣбва да правятъ дѣцата слѣдъ като баща имъ умрѣ? Това е едно уравнение, което всѣки който е останалъ безъ баща, трѣбва да го рѣши правилно. Щомъ бащата умрѣ, дѣцата трѣбва да работятъ, да заематъ неговото мѣсто. Сѫщото се отнася и за онѣзи, които казватъ, че Господъ не сѫществува. Който казва, че Господъ не сѫществува, той трѣбва да заеме Неговото мѣсто и да работи. Той трѣбва да запретне рѫкавитѣ си, да отиде въ Египетъ и тамъ да работи, тухли да прави. Когато нѣкой казва, че Господъ не сѫществува, казвамъ му: „Ти трѣбва да отидешъ въ Египетъ да правишъ тухли; тамъ ще те сполетятъ болести, нещастия, страдания, смърть“. Когато нѣкой човѣкъ признава сѫществуването на Бога, той е богатъ, щастливъ, защото баща му е живъ и работи, грижи се за него. Нѣкой хора се сърдятъ, когато имъ дохождатъ страдания и изпитания въ живота. Тѣ мислятъ, че другитѣ хора около тѣхъ сѫ виновни за положението имъ. Често хората казватъ: „Човѣкъ все трѣбва да има нѣкой Господъ въ свѣта“. —Да, вѣрно е, всѣки човѣкъ си има по единъ Господъ: за нѣкого Господъ е даденъ министъръ, за другъ — нѣкой депутатъ, за трети — нѣкой банкеръ и т. н. Да, но това сѫ обикновени разбирания, а не нѣкакви идейни разбирания, при които човѣкъ може да гледа на всички нѣща въ живота стоически, като Сократа, геройски да издържа на всички изпитания. Веднъжъ Сократъ минава покрай единъ голѣмъ богаташъ и му поисква пари на заемъ. Богаташътъ му казалъ: „Ако бѣше просякъ, далъ ти бихъ пари на заемъ, но като на философъ, не ти давамъ никакви пари“. Единъ минувачъ чува този разговоръ между богаташа и Сократъ и послѣ запитва Сократа: „Защо този богаташъ не ти даде пари на заемъ?“ Сократъ му отговорилъ: „Причината за това се обуславя отъ слѣдния законъ: каквото човѣкъ обича, такъвъ става. Богаташътъ не дава пари на заемъ, защото той никога философъ не може да стане. Обаче, днесъ е багатъ, утрѣ може да стане бѣденъ човѣкъ, послѣденъ просякъ; затова, като дава пари на просяцитѣ, единъ день и тѣ ще му даватъ пари.“ Ако човѣкъ обича знанието, ученъ ще стане; ако обича музиката, музикантъ ще стане; ако обича изкуството, артистъ ще стане; ако обича художеството, художникъ ще стане; ако обича живота, безсмъртието ще получи; ако обича Бога, Любовьта ще придобие и ще познае. Къмъ каквото се стремятъ ума и сърцето на човѣка, това ще придобиятъ. Такъвъ е законътъ въ свѣта. Това сѫ велики основни принципи съ които трѣбва да се занимаваме. Нѣкой казва: „Ти училъ ли си биология“— Сега я изучвамъ. —Ами геология знаешъ ли? — И съ нея сега се занимавамъ. Тѣ сѫ страни на дадени уравнения, които трѣбва да се рѣшатъ. —Ами астрономия училъ ли си? — И тя е страна на дадено уравнение, съ рѣшението на което се занимавамъ повече отъ десеть години. — Анатомията разбирашъ ли? — Отъ 20 години се занимавамъ съ нея, като часть отъ едно уравнение. — Разбирашъ ли нѣщо отъ психология? — Съ тази наука малко съмъ се занимавалъ. Всички науки ме интересуватъ, върху всички работя. Занимавамъ се и съ личнитѣ въпроси. Напримѣръ, както вървя по улицитѣ, виждамъ, че носятъ мъртвецъ, подиръ него попъ и близкитѣ му, които плачатъ — носятъ го на гробищата. Азъ веднага се заинтересувамъ, кой е този човѣкъ, отъ каква народность е, кои сѫ причинитѣ на неговата смърть, какъвъ животъ, е прѣкаралъ на земята и т. н. Веднага съставямъ едно уравнение и го рѣшавамъ. Намирамъ, че този човѣкъ е живѣлъ преди 2000 години на земята, като нѣкой голѣмъ фараонъ; намирамъ причинитѣ на неговата смърть и т. н. Това сѫ задачи, които днесъ нѣматъ никакво практическо приложение, но докато човѣкъ не дойде до положението да разбере вѫтрешния смисълъ на живота, той нѣма да разбере нито своето положение на земята, нито положението на всички хора около него. Човѣкъ, трѣбва да приеме и да разбере, че той е живо сѫщество, малка единица, която е дохождала много пѫти на земята и ще дохожда още много пѫти, докато най-послѣ завърши своето развитие. Всички сѫществувания на човѣка прѣдставляватъ части на дадено уравнение, което пъкъ е часть отъ система уравнения. Когато човѣкъ свърже всички части на уравненията въ едно цѣло, той ще разбере дълбокия смисълъ на онзи животъ, който Богъ първоначално е вложилъ въ всѣка душа. Нѣкои хора казватъ: „Ние се съмнѣваме въ сѫществуването на задгробния животъ“. — Това е много естествено. Нима мравитѣ знаятъ за сѫществуването на България, или на другъ нѣкой народъ? Нима тѣ знаятъ, че сѫществува нѣкакво християнство и че навредъ по свѣта се държатъ разни проповѣди, бесѣди и рѣчи за християнството? Мислите ли, че маймунитѣ въ Африка или въ другъ нѣкой континентъ знаятъ нѣщо за сѫществуването на християнското учение? Щомъ ние се съмнѣваме, не се ли намираме въ положението на тия мрави и маймуни? Въ този смисълъ, когато говоримъ за културата на онзи свѣтъ, ние подразбираме всички разумни сѫщества, които сѫ завършили своето развитие прѣди милиони години още и днесъ направляватъ цѣлия козмосъ. Нѣкои отъ тия сѫщества направляватъ слънчевата система, други — живота на нѣкои планети, трети направляватъ отдѣлнитѣ народи — българския, английския и др., четвърти направляватъ водитѣ, пети — растителностьта въ свѣта и т. н. Споредъ степеньта на своето знание и развитие, всѣко сѫщество изпълнява съотвѣтна служба. Всички хора сѫ заобиколени отъ тия разумни сѫщества, които се грижатъ за тѣхъ и направляватъ живота имъ. „Дѣлата: които азъ правя въ името на Отца си, тѣ свидѣтелствуватъ за мене.“ На какво се дължи силата на Христа? Въ чие име Той правѣше всичко? Нѣкои казватъ, че Христосъ не е училъ никѫдѣ. Всичко, което правѣше Христосъ, свидѣтелствува за Неговитѣ обширни знания. Той възкръсяваше мъртвитѣ, очи на слѣпи отварѣше и т. н. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Ако не разбирате земнитѣ работи, които ви казвамъ, какъ ще разберете небеснитѣ?“ Когато Христосъ говори, за небеснитѣ работи, това показва, че Той е подразбиралъ великитѣ мистерии на слънцето. Той билъ запознатъ съ еврейската кабала, съ източната философия и съ редъ други науки. Важното за човѣка е да прѣвъзмогне всички ограничителни условия на тѣлото, на ума и на сърцето си. Напримѣръ, дойде ви на гости хремата. Какво правите тогава? Вие се изплашвате и казвате: „Ще извикамъ нѣкой лѣкарь, иначе може да се явятъ извѣстни усложнения и да умра.“ Казвамъ: „хремата ви е посѣтила, за да изпитате силата на вашитѣ мисли и чувства, да провѣрите себе си. Който иска да се лѣкува лесно отъ хрема, нека приложи слѣдното срѣдство: дойде ли зимата, нека си купи поне 1000 парчета празъ, лукъ и щомъ го хване хрема, да яде по 3 — 4 пѫти на день празъ. Българинътъ по естество е практиченъ; той търси лѣкъ въ народната медицина и е дошълъ до слѣднитѣ резултати: като заболѣе отъ треска и отъ хрема, употрѣбява празъ. Коя е причината, дѣто празътъ може да лѣкува? Какви свойства има той? Празътъ е тънъкъ, високъ като топола. Той не е топчестъ, като лука, и съ това празътъ иска да каже: „Който не иска да страда отъ треска и отъ хрема, нека стане идеалистъ, нека стане тънъкъ и високъ, като мене“. Споредъ теорията на Луй-Куне, когато човѣкъ започва да затлъстява, лесно заболѣва отъ треска и хрема. Всички излишни мазнини отъ тѣлото на човѣка трѣбва да се прѣмахнатъ и да се замѣстятъ съ здрави мускули, каквито животътъ е вложилъ първоначално въ него. И коститѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, непокварени, за което той трѣбва да се храни съ чиста храна, която всѣкога да приема съ благодарность. Не яжте никога храни, които сѫ почнали да се разлагатъ. За прѣдпочитане е въ такъвъ случай да ядете само припеченъ хлѣбъ, отколкото да ядете месо, което е почнало да се разлага. Ние, съврѣменнитѣ хора, имаме отношения, както къмъ настоящето, така и къмъ бѫдещето, за което трѣбва да мислимъ. Нашиятъ животъ не трѣбва да се заключава само въ прѣкарване на нѣкакви си 30—40—50—60 години и да мислимъ само за ядене, за пиене, за лѣгане, за ставане, за редъ удоволствия и да се страхуваме, че може да изгубимъ богатството си, кѫщитѣ си, дѣцата си, но трѣбва да се замислимъ и за бѫдещето, въ което неизбѣжно се поставяме. При това, всѣки трѣбва да знае, че тъкмо туй, отъ което най-много се плаши, ще дойде: и смъртьта ще дойде, и болести ще дойдатъ, и богатство, и дѣца — всичко ще изгубимъ. Какво може да ни ползува такъвъ животъ? Ако нѣкой човѣкъ е свършилъ четири факултета, и смъртьта дойде и го задигне, какво го ползува това знание и тия четири факултета? Когато смъртьта дойде при човѣка на истинското знание, който е свършилъ четири факултета, той ще ѝ каже: „Какво искашъ отъ мене? Ти си сбъркала адреса. Онзи, когото търсишъ, не е тукъ, той живѣе на еди-коя си улица и еди-кой си номеръ. Азъ не съмъ отъ тѣзи които умиратъ. Ти си дошла тукъ по погрѣшка. Дай си позволителното да видя, какво искашъ и кого търсишъ!“ Смъртьта ще свали шапка прѣдъ този човѣкъ, ще го поздрави почтително и ще си замине. Приятно е нѣкога човѣкъ да се остави въ рѫцѣтѣ на смъртьта, понеже тя е великъ, ученъ ангелъ. Този ангелъ иде да научи съвремѣннитѣ хора, какъ трѣбва да живѣятъ. Той ги обезплътява и съ това имъ показва, че човѣкъ може да живѣе и безъ кѫща, и безъ пари, и безъ тѣло, а при това да има повече радости отколкото на земята. Казвамъ: когато човѣкъ изпълнява волята Божия, смъртьта никога не може да го вземе; не изпълнява ли волята Божия, тя ще го вземе и ще му каже: „Ти защо не учишъ? Нали Богъ те изпрати на земята да се учишъ?“ Сега всички хора трѣбва да се впрегнемъ на работа, да се учимъ, какъ да изпълняваме волята Божия. Да впрегнемъ сърцето си на работа, да впрегнемъ ума си на работа — това е задачата на съврѣменнитѣ хора. И тогава всички хора ще могатъ да говорятъ разумно, велики нѣща помежду си и всички ще се разбиратъ. Казвамъ: бѫдете гнѣвливи но огънь да излиза отъ вашия гнѣвъ! Виждамъ нѣкой човѣкъ цъка, цъка, но никакъвъ огънь не излиза отъ неговия гнѣвъ. Когато вашиятъ гнѣвъ произвежда огънь, азъ ви похвалявамъ; когато вашиятъ огънь произвежда топлина, азъ ви похвалявамъ; когато тази топлина произвежда мекота, азъ ви похвалявамъ; когато тази мекота произвежда вода, азъ ви похвалявамъ; когато тази вода произвежда чистота, азъ ви похвалявамъ. Да разбирате смисъла на своя животъ — това е великото учение въ свѣта. Нека идеалътъ на всѣки човѣкъ се свежда къмъ разбиране смисъла на живота, та като махне съ рѣката си, да възкръси мъртвия. Когато срещнете нѣкой мъртавъ човѣкъ, опитайте се съ силата на мисъльта да го възкръсите. Ако не можете, нищо отъ това, не се обезсърчавайте, достатъчно е да имате вѣрна прѣцѣнка за състоянието на вашитѣ сили. Срещнете нѣкой богатъ човѣкъ, кажете: „Ще стана богатъ, като този човѣкъ.“ Може и да не станете, но кажете си това. Срещнете нѣкой ученъ човѣкъ, свършилъ четири факултета, кажете: „Ще стана ученъ, като този човѣкъ“. Може и да не станете, но кажете си поне. Виждате слънцето да изгрѣва, кажете си: „Ще стана свѣтълъ и ясенъ, като слънцето.“ — Може да не станете, но кажете си. Виждате нѣкоя свѣтла звѣзда, кажете: „Ще стана, като тази звѣзда.“ И да не станете като нея, поне ще пожелаете да станете такъвъ. Ако ученитѣ, религиознитѣ и духовнитѣ хора всѣки день турятъ въ душата си по единъ малъкъ импулсъ, тѣ ще придобиятъ много нѣщо. Вчера вървя изъ града съ единъ младъ момъкъ и ни прѣсреща една бѣдна жена, иска единъ левъ да си купи дръвца, да се стопли. Азъ нѣмахъ нито петь пари въ джоба си, и момъкътъ сѫщо нѣмаше пари. Той ме запита тогава: „Какво да направимъ! Какъ да помогнемъ на тази бѣдна жена“? — Не се смущавай, азъ дадохъ разпореждане до кантората си да ѝ се отпуснатъ малко пари, да си купи дръвца, да се стопли добрѣ. Какво ще направи тя съ единъ левъ? Слѣдъ два — три часа тя ще получи повече пари, и вечерьта ще бѫде доволна. Когато дойде нѣкой бѣденъ човѣкъ при мене да иска помощь, азъ го пращамъ въ кантората си, оттамъ да му дадатъ помощьта. При това, азъ прибавямъ нѣколко нули къмъ това, което този човѣкъ иска. Нѣкой казва: „Какъ ще мога да помогна на бѣднитѣ хора, когато азъ самъ не съмъ много богатъ; при това съмъ смъртенъ човѣкъ, нѣма да живѣя хиляда години, та да мога да имъ помагамъ“. Казвамъ му: „Не говори, че не можешъ да помогнешъ на бѣднитѣ и на страдащитѣ хора. Ако не можешъ ти самъ прѣмо да имъ помогнешъ, ще можешъ поне косвено. Обърни се съ мисъльта си къмъ добритѣ хора въ свѣта, и тѣ ще се притекатъ на помощь, Ако не можешъ самъ да помогнешъ, кажи: Нека дойде нѣкой човѣкъ въ името на Господа да помогне на тѣзи бѣдни хора.“ Нѣкой студентъ се оплаква, че нѣкой отъ професоритѣ му го скѫсалъ по своя прѣдметъ. Като се явява втори пѫть на изпитъ, той нека си каже: „Въ името на Господа моятъ професоръ нѣма да ме кѫса повече.“ Нека си каже така и да не се страхува. Излѣзе ли и трети пѫть на сѫщия изпитъ, нека дойде при мене заедно ще се явимъ прѣдъ професора. Нека види професора, дали ще може повече да го кѫса. И азъ ще отговарямъ, и той ще отговаря така, професоритѣ ще видятъ, какво значи отговоръ. Нѣкои ще кажатъ, че това сѫ залъгалки. Ако това сѫ залъгалки, питамъ: какво разбирате отъ Христовитѣ думи, дѣто Той казва „азъ и Отецъ ми ще дойдемъ и жилище ще направимъ въ васъ“. И понататъкъ:, Ако вие държите моето слово и вѣрвате въ Него, азъ ще ви се изявя“. Значи, Духътъ, т. е, великото, мощното въ свѣта, трѣбва да се всели въ насъ, ако искаме да имаме успѣхъ навсѣкѫдѣ. Щомъ Той се всели, въ насъ ще дойде истинското знание, истинската Мѫдрость; и тогава, всички науки — астрономия, геология, математика — всичко ще ни стане ясно и разбрано. Не дойде ли Духътъ, всѣкакво вдъхновение отъ насъ ще изчезне. Всички учени хора, които сѫ опитали силата на Духа, отъ хиляди години се молятъ да ги посѣти този Божественъ Духъ и успѣватъ найпослѣ, Тия хора иматъ смирение, тѣ служатъ за примѣръ и образецъ на човѣчеството. Казвамъ: всички трѣбва да имате тази вътрѣшна сила въ себе си, та като махнете съ пръста си и кажете, че нѣщо ще стане, моментално да стане. Не е достатъчно само да казвате, че Учительтъ, тъй казва, или този и онзи така казватъ, но да имате и вие нѣкакви резултати. Опасно е обаче, за всѣки едного да не се спъне и усъмни въ вѣрата си, като онзи руски проповѣдникъ баптистъ, който, единъ день като проповѣдвалъ на своитѣ слушатели за чудесата на Христа, дошълъ до стиха, дѣто се казва, че Христосъ отворилъ очитѣ на слѣпия. Въ това врѣме една мисъль му се внушила да излѣзе вънъ отъ събранието и да отвори очитѣ на единъ слѣпецъ, който се намиралъ нѣкѫде на около стотина метра отъ събранието. Той веднага се вдъхновилъ отъ тази мисъль и пристѫпилъ къмъ нейното изпълнение. Въ това врѣме започналъ да си мисли, какъ цѣла Русия ще започне да говори, че еди-кой си руски проповѣдникъ отворилъ очитѣ на единъ слѣпецъ, както е направилъ Христосъ прѣди 2,000 години. Като се приближилъ къмъ слѣпеца, у него веднага се явява съмнѣние, и си казалъ: „Ами, ако не прогледа“? Всички хора тамъ се спъватъ: „ами, ако не прогледа?“ Не, ще прогледа — нищо повече! Ще ви приведа единъ примѣръ за резултатитѣ на силната вѣра. Този случай е дѣйствителенъ, фактъ. Единъ господинъ прѣкаралъ нѣкакви голѣми сътресения и въ резултатъ на това той ослѣпѣлъ, оглушалъ и онѣмѣлъ. Една вечерь въ голѣмото си отчаяние, сънувалъ че му се явява света Богородица и му казва да отиде на ломското изворче и да измие очитѣ си съ водата на това изворче. Той, обаче, не повѣрвалъ и не направилъ нищо. Втората вечерь пакъ му се явява света Богородица и повтаря сѫщото нѣщо. Той пакъ не обърналъ внимание. На третата вечерь тя пакъ се явява и му казва, че ако не отиде на изворчето, ще пострада още по-злѣ. Като става сутриньта той почувствувалъ голѣма вѣра въ думитѣ на света Богородица, затова взима съ себе си жена си и тръгва за ломското изворче. Щомъ стигнали тамъ, той се измилъ съ водата отъ изворчето нѣколко пѫти, и слѣдъ два-три деня се върналъ въ София съвършено излѣкуванъ: прогледалъ, проговорилъ и започналъ да чува, както по-напрѣдъ. Казвамъ: ако водата на едно ломско кладенче може да отвори очитѣ на слѣпия, да възвърне говора му и да отвори ушитѣ му, колко повече може да направи единъ човѣкъ, въ когото се включватъ редъ сили и способности? Съврѣменитѣ хора казватъ, че това кладенче било свещено. Питамъ: ако кладенчето е свещено, защо всички хора не могатъ да се излѣкуватъ отъ водата му? Единъ свещеникъ заболѣлъ злѣ и пожелалъ да измие очитѣ си съ водата на това изворче, но се срамувалъ самъ да отиде, затова изпратилъ свои близки да му донесатъ отъ неговата вода. Обаче какво било очудването на неговитѣ близки, когато, като започнали да пълнятъ шишето то паднало и се счупило, а водата отъ него се разлѣла. Направили опитъ да напълнятъ друго шише но и то се счупило. Отъ тукъ може да се извади слѣдното заключение: трѣбвало е свещеникътъ самъ да отиде при изворчето да си измие очитѣ. Въ това отношение, когато става въпросъ за Бога, човѣкъ трѣбва да има нужното смирение, самъ да отиде при Бога. Ломското кладенче, въ дадения случай, символизира Бога. Всѣки добъръ човѣкъ е проявление на Бога въ свѣта. И тъй, кой каквито дефекти има, кой отъ каквото е лишенъ, нека каже въ себе си: „Ще стане това, ще го постигна, ще направя.“ Като повтаря тѣзи мисли всѣки день, най-послѣ той ще види резултатитѣ на положителната мисъль въ себе си. Само така човѣкъ ще разбере, какви сѫ резултатитѣ отъ приложението на Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина въ свѣта. Ако искамъ да развия прѣдъ васъ подробно тази тема, ще трѣбва да направя редъ опити, но задачата ми не седи въ това, да ви покажа, какво азъ мога да направя. Задачата ми е да се яви въ васъ стимулъ, вие да направите нѣщо и да видите, додѣ сте достигнали въ своето развитие. Не е похвала за единъ учитель да покаже, какво той може да направи, но похвала е за него да научи ученицитѣ си да възприематъ истинското знание, да просвѣтятъ умоветѣ си, за да могатъ да се разговарятъ съ Учителя си, да изслѣдватъ живата природа, да разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на живота и между тѣхъ да се възстановятъ взаимни отношения на любовь, мѫдрость, и истина. Бесѣда отъ Учителя, държана на 19 декемврий, 1926 год. въ гр. София.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Гласъ въ пустинята Азъ съмъ гласъ на Едного, който вика въ пустинята: „Оправете пѫтя Господенъ!“ Матея 3: 3 Ако се зададе въпросътъ, какво нѣщо е човѣкъ по естество, кое е сѫщественото му качество, какво може да се отговори? Лесно се задаватъ въпроси, мѫчно се отговаря. Кои сѫ сѫщественитѣ качества на свѣтлината, топлината? Кое е сѫщественото въ природата? Съ разширение на знанието, съврѣменниятъ човѣкъ губи отъ своята дълбочина, т. е. той е дошълъ до извѣстни насипи, вслѣдствие на което дъното на неговата душа се повдига, тъй както сега се повдига дъното на Атлантическия океанъ. „Гласъ въ пустинята.“ Гласътъ е външната страна въ човѣка, чрѣзъ която той изразява своята рѣчь, т. е. своето разумно слово. Освѣнъ съ гласа, човѣкъ си служи още и съ движенията, като сѫществени символи за изразяване на онова, което е дълбоко скрито въ него. Въ това отношение гласътъ, както и движенията въ човѣка, трѣбва да станатъ разумни, защото тѣ не сѫ всѣкога изразъ на разумното. Всѣки неразуменъ гласъ ние наричаме шумъ. И всѣко движение, което не съдържа вѫтрѣшна пластичность и хармония, ражда изопачени образи, изопачени форми въ въображението. Ако бихте се върнали съ хиляди години назадъ, когато се е създавала човѣшката рѣчь, бихте видѣли, какъ човѣкътъ се е училъ да говори, като малко дѣте. Кой го е училъ? Мнозина отъ съврѣменнитѣ хора ще кажатъ, че човѣкъ е роденъ съ способностьта да говори. Тѣ взиматъ, това нѣщо като аксиома и по-нататъкъ не разсѫждаватъ. За тѣхъ това, че човѣкъ е роденъ съ способностьта да говори, е такава аксиома, каквато аксиома е равенството 2 X 2 = 4. Казвамъ: не е достатъчно само да се знае, че 2 X 2 = 4, но това трѣбва да се докаже. Какво отношение има това равенство въ човѣшкия животъ? Вънъ отъ човѣшкия животъ то нѣма смисълъ. Единицата е положително число, а двойката — отрицателно. Слѣдователно, като умножите двѣ отрицателни числа, 2 X 2, ще получите едно положително — четворката. „Гласъ въ пустинята.“ Значи, за да има резултатъ, гласътъ трѣбва да се прѣвърне въ разуменъ вѫтрѣшенъ изразъ. Затова хората казватъ: „Понеже човѣкъ е мислеще сѫщество, животътъ трѣбва да бѫде разуменъ.“ Вѣрно е, че човѣкъ е мислеще сѫщество, но първоначално той не е почналъ съ мисъльта. Мнозина ще възразятъ на това по слѣдния начинъ: „Щомъ човѣкъ издава гласъ, това показва, че той мисли.“ Питамъ: какъ мислите, коя е причината, дѣто малкото дѣте издава, гласъ? Дали то е нѣкакъвъ голѣмъ философъ или ораторъ? — Не, дѣтето издава гласъ или затова, че има нѣкаква нужда, или защото му е причинена нѣкаква болка. Неговиятъ гласъ е гласъ, въ пустиня. Мислите ли, че пророкътъ, който иде въ свѣта да говори на хората, прави това отъ нѣкакво голѣмо удоволствие? Той иска да се изкаже и затова иде между хората да имъ поговори малко. Мислите ли, че изворътъ, който излиза на повърхностьта на земята, прави това отъ нѣкакво голѣмо удоволствие? — Не, вѫтрѣшенъ напоръ, голѣмо вѫтрѣшно напрѣжение го заставя да извира. Мислите ли, че рѣката, която тече надолу по низината и вдига шумъ, прави това съзнателно, отъ нѣкакво удоволствие? —Тя има нужда да отиде къмъ морето, нѣкаква вѫтрѣшна сила я кара да прави това. По сѫщия начинъ всички хора, които не размишляватъ дълбоко, често се спиратъ върху една и сѫща мисъль, обикалятъ около нея, чоплятъ я, докато попаднатъ въ нейния капанъ и за дълго врѣме оставатъ подъ влиянието ѝ. Въ това отношение тѣ мязатъ на мишката, която се привлича отъ месцето въ капана, обикаля около него, разсѫждава, докато най-послѣ попадне въ него и оттамъ се спасява по нѣкаква щастлива случайность, или, както бива въ повечето случаи, отива въ ноктитѣ на котката. Защо тя страда така? — Защото е влѣзла безъ позволение. Когато нѣкоя мишка влѣзе въ една кѫща безъ позволение на господаритѣ и си направи тамъ жилище, господаритѣ поставятъ за нея единъ модеренъ капанъ. А тя, току излиза и влиза въ дупката си, обикаля около капана и разсѫждава: „Какво е това нѣщо? Другъ пѫть не съмъ го виждала, необикновено нѣщо е то. За какво ли ще е то? Дали не е нѣкакъвъ подаръкъ за мене?“ Обикаля мишката около капана, но още не се рѣшава да влѣзе вѫтрѣ. Тя сега е свободна, ходи изъ цѣлата кѫща, похапва си ту хлѣбецъ, ту сиренце, ту маслице и казва: „Такава е волята Божия. Богъ е създалъ всички тия блага въ свѣта, и Той иска азъ да ги опитамъ.“ Продължава мишката да влиза и излиза отъ своята дупка, но отъ врѣме на врѣме вниманието ѝ се спира прѣдъ капана. Поглежда прѣзъ вратата на капана и си казва: „Има нѣщо особено тамъ! Великиятъ Промисълъ се е погрижилъ и за мене. Какъ ли ще мога да влѣза вѫтрѣ?“ Прави си тя своитѣ изчисления и слѣдъ като се увѣри въ точностьта имъ, влиза въ капана, докосва внимателно примамливото парченце месо и веднага чува задъ себе си: „Щракъ!“ — и тя остава затворена. Този, който е направилъ капана, е по-уменъ отъ нея. Достатъчно е да се докосне до месцето, и капанътъ се затваря. Сега вече тя оставя настрана месцето и започва да мисли: „Каква излѣзе тази работа? Нѣщо непрѣдвидено се яви. Какво ще се прави сега?“ Питамъ: мислите ли, че и вие не сте затворени въ вашитѣ тѣла по сѫщия начинъ, както и мишката въ капана? Казватъ, че човѣкъ билъ свободенъ. Както е устроенъ днесъ човѣкътъ неговото тѣло не е нищо друго, освѣнъ капанъ, робство, и понѣкога той, като мишката, се мѫчи да прѣгризе прѣчкитѣ на капана, да излѣзе вънъ, на свобода. Обаче, прѣчкитѣ на този капанъ сѫ желѣзни. Голѣма сила се изисква; за да може самъ човѣкъ да се освободи. За слабия ще се намѣри нѣкой благороденъ човѣкъ, който, като го види въ капана, ще отвори вратичката и ще каже: „Хайде, излѣзъ на свобода!“ Но ако този човѣкъ е послѣдователь на Мойсеевия законъ, ще каже: „Писъ-писъ-писъ,“ ще отвори вратичката на капана и ще те остави въ ноктитѣ на котката — твоята лоша сѫдба. Котката ще те хване, като стражарь, като бирникъ и ще ти каже: „Втори пѫть да не влизашъ въ такъвъ модеренъ капанъ.“ Казвате: „Животътъ е устроенъ така.“ — Не, първичниятъ животъ не е билъ така устроенъ, но въ нашия животъ, въ нашитѣ разбирания има една вѫтрѣшна развала. Проявитѣ и явленията въ разумната природа не сѫ съгласни съ проявитѣ и разбиранията на хората. Едни философи и учени схващатъ живата природа по единъ начинъ; други философи и учени я схващатъ по другъ начинъ. Вслѣдствие на това, сѫществуватъ различни обяснения за явленията въ природата. Обаче, всички обяснения иматъ извѣстна правдоподобность. Всѣка научна теория има значение само за извѣстно врѣме. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ казва за другъ: „Голѣмъ пияница е нашъ Станчо.“ Другъ нѣкой казва за сѫщия човѣкъ: „Не е вѣрно това. Азъ пъкъ съмъ го виждалъ всѣкога трѣзвъ.“ Кой отъ двамата е правъ? — И двамата сѫ прави. Първиятъ човѣкъ е виждалъ Станча въ будно състояние и то всѣкога пиянъ. Вториятъ го е виждалъ, когато спи, прѣзъ което врѣме той е изтрезнѣвалъ. Слѣдователно, всички твърдения, които съврѣменнитѣ хора подържатъ, сѫ вѣрни само при извѣстни условия. Казвамъ: вѫтрѣшния гласъ у хората не се дължи на тѣхната мисъль, но на тѣхнитѣ чувства. Първоначално човѣкъ е започналъ съ сърдечния си животъ. Въ това отношение животътъ на сърцето прѣдшедствува живота на ума, т. е. първо човѣкъ е започналъ да чувствува, а послѣ да мисли. Нѣкой казва; „Азъ мисля.“ — Да, но прѣди да си започналъ да мислишъ, ти си чувствувалъ. Ако чувствата на човѣка сѫ прави, и мисъльта му ще бѫде права; ако чувствата му сѫ изопачени, и мисъльта му ще бѫде изопачена. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който има благородни чувства и желания, както и правилни схващания за нѣщата, както тѣ сѫ били първоначално въ Божествения свѣтъ, той ще има и правилни, хармонични мисли. Когато говоря за първичния, за Божествения свѣтъ, азъ го разбирамъ тъй, както е билъ създаденъ въ неговата абсолютна чистота и хармония. Когато говоримъ за Божествения свѣтъ, ние Го разбираме като първоизточникъ на всички други свѣтове. Както рѣката ни кара да мислимъ за океана, така и физическиятъ свѣтъ ни кара да мислимъ за Божествения свѣтъ. Всички рѣки сѫществуватъ благодарение на океана. Трѣбва ли, обаче, да мислимъ, че когато една рѣка се размѫтва, и океанътъ се размѫтва? Смѣшно е да се вади такова заключение. Рѣкитѣ на океана могатъ да се размѫтятъ, но въ своя първиченъ произходъ океанътъ е абсолютно чистъ. Ако хората мислятъ така, това показва, че тѣ разбиратъ Бога, както себе си. Мнозина казватъ: „И Господъ е като насъ.“ — Не, както океанътъ никога не се размѫтва, така и Господъ не може да бѫде като насъ. Първичниятъ животъ, отъ който е произлѣзалъ човѣшкиятъ, никога не може да се размѫти. Божественитѣ чувства, отъ който сѫ произлѣзли човѣшкитѣ, никога не могатъ, да се опетнятъ, никога не могатъ да се изопачатъ. Тѣ сѫ абсолютно чисти. Обаче, тъй както се изявяватъ чувствата и мислитѣ на хората при сегашнитѣ условия на тѣхния животъ, тѣ се опетняватъ и то, не отъ неразбиране на нѣщата, но по единствената причина, че човѣкъ желае повече, отколкото може да употрѣби и приложи въ живота си. Това показва, че съврѣменниятъ човѣкъ се намира подъ влиянието на „лакомството.“ „Гласъ на Едного.“ Подъ думата „гласъ“ се разбира разумното начало. Като се каже гласъ на Едного, това подразбира разумния гласъ на Единния, Който живѣе въ всѣки човѣкъ. „Гласъ въ Пустинята,“ Пустинята е символъ, който прѣдставлява чистъ, възвишенъ животъ. Въ пустинята нѣма птички, нѣма животни, нѣма разлагащи, гниещи вещества. Слѣдователно, въ духовно отношение пустинята се взима като символъ на чистота. По тази причина, именно, всички велики хора, всички пророци и адепти сѫ ходили въ пустинята да се научатъ на този великъ животъ. За да се изчисти човѣкъ, той трѣбва да се прѣвърне въ пустиня. Слѣдъ това той трѣбва да прѣкара въ нея нѣколко рѣкички, съ който да я напоява, за да започнатъ да се развиватъ тамъ растения, които той да обработва и култивира. Да се очисти човѣкъ това подразбира да се освободи отъ всички ненужни мисли и желания въ него, които се отдѣлятъ въ видъ на утайки въ организма му. Тѣзи утайки сѫ причина за гниенето, за смъртьта. Днесъ всички хора сѫ недоволни; и когато иматъ, и когато нѣматъ. Всички хора живѣятъ въ страхъ и казватъ: „Какво ще се прави?“ Питамъ: отъ какво се плашатъ хората? Ако има нѣщо, отъ което да се страхуватъ, това е смъртьта. Кой човѣкъ е свободенъ отъ смъртьта? Тя е най-голѣмиятъ неприятель на всички живи сѫщества. Тя иде при човѣка като бирникъ и го обира — постоянно го, дебне. Нѣкога, докато спи още човѣкъ, тя се приближава до него тихо, и отъ никого не забѣлѣзвана, хваща го за гушата и го прѣрѣзва. Като се събудятъ неговитѣ близки, казватъ: „Богъ да го прости, замина си този човѣкъ!“ Казвамъ: какво ще го прощава Господъ? Този човѣкъ е обранъ — нищо повече. Нѣкой казва: „Какво прѣдставлява човѣкътъ?“ — Нищо особено. Като му кажешъ „ху“ и той свършва. Човѣкътъ е символъ, който подразбира движение, а движението е мисъль. Ние означаваме човѣшкия принципъ съ плюсъ, което означава движение. Какво означава отрицателниятъ принципъ? Какво означава минусътъ? — Минусътъ показва, че въ свѣта има една величина, която никога не се движи. Коя е тази величина? — Тя е точката. Точката нѣма никакво измѣрение, но ако се подвижи, тогава тя образува права линия. Правата линия има вече движение, има и измѣрение. Въ това отношение жената казва на мѫжа си: „Животътъ не е само въ движението, въ лутането, въ въртенето. Има моменти въ живота на човѣка, когато той трѣбва да спре, т. е. да почива.“ Дѣйствително, всѣки човѣкъ, който работи, трѣбва и да почива. Що е почивката? — Минаване отъ физическия въ духовния свѣтъ. Мнозина мислятъ, че духовниятъ свѣтъ не е сѫщественъ. — Духовниятъ свѣтъ е мѣсто на почивка, отдѣто човѣкъ черпи необходимия запасъ енергия за бѫдещия си животъ. И затова, когато човѣкъ свърши запаса отъ енергия на своето тѣло, на своитѣ чувства и мисли, той трѣбва да отиде въ духовния свѣтъ, да почерпи енергия, колкото му е необходима и отново да се върне въ физическия свѣтъ на работа. „Гласъ въ пустинята.“ Гласътъ прѣдставлява разумната рѣчь, която говори всѣкиму отвѫтрѣ; обаче, тя е нѣщо неопрѣдѣлено за самия човѣкъ. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ иска да извърши една работа, но въ сѫщото врѣме забѣлѣзва въ себе си борба, вслѣдствие на двѣ различни мнѣния, на два различни гласа, които говорятъ въ него. Когато човѣкъ иска да разрѣши нѣкоя важна проблема въ своя животъ, той се бори день и нощь, не може да заспи, чува единъ гласъ, който му говори въ полза на тази проблема, другъ гласъ му говори противъ, докато най-послѣ той се присъедини къмъ единъ отъ тия гласове и разрѣши въпроса. Ако този човѣкъ не е благороденъ, не е високо просвѣтенъ, той ще рѣши да служи на своята любовь и ще избере лѣвия пѫть: ако е благороденъ, той ще рѣши да служи на Бога и ще избере дѣсния пѫть. Опасностьта отъ лѣвия пѫть седи въ това, че въ този пѫть човѣкъ изразходва всичката си енергия, безъ да има нѣкаква придобивка. Каквото придобива животното, което се затваря съ години въ нѣкоя дупка и тамъ гризе своя кокалъ, това придобива и човѣкъ, който се движи въ лѣвия пѫть. Отъ хиляди години насамъ човѣчеството се стреми къмъ богатство, къмъ щастие, къмъ знания. Казвамъ: покажете ми поне една фирма, която отъ 2000 години насамъ да не е изгубила своето име, да не е фалирала. Покажете ми единъ човѣкъ, който отъ 2000 години насамъ да е започналъ една работа и да е успѣлъ въ нея, да е придобилъ нѣщо. — Нѣма такива случаи. При всичко това ние още вѣрваме, че човѣкъ може да бѫде богатъ, може да бѫде ученъ и щастливъ. Тази вѣра се обосновава на съвсѣмъ другъ законъ. Обаче, има хора, които отъ 2000 — 3000 и повече хиляди години насамъ сѫ запазили своето богатство, както и своето знание и щастие, но тия хора спадатъ къмъ съвсѣмъ друга категория. Измежду съврѣменното човѣчество има хора, който се отличаватъ съ съвършенно пластични тѣла, защото тѣ водятъ абсолютно чистъ и святъ животъ. Затова, именно, тия хора се явяватъ като помагачи въ развитието на човѣчеството. Такива хора се срѣщатъ навсѣкѫде по свѣта; такива хора се срѣщатъ и въ България. Българитѣ иматъ единъ такъвъ бѣлобрадъ старецъ, който ходи съ бѣла тога, спусната до земята. Краката му сѫ обути съ царвули. Той обикаля цѣла България, посѣщава този — онзи, но всѣки си мълчи, никому не смѣе да каже за това посѣщение. Ако този дѣдо посѣти нѣкой учитель, нѣкой свещеникъ или нѣкой земледѣлецъ, достатъчно е тѣ само да кажатъ нѣкому за това посѣщение, и всички да ги нарекатъ захласнати. Питамъ: отдѣ дойде този дѣдо? Измислиха ли го българитѣ? — Не, този дѣдо е благороденъ, свѣтъ човѣкъ. Погледътъ му е дълбокъ, приятенъ; гласътъ му е тихъ, кротъкъ, но мощенъ. Достатъчно е веднъжъ да те погледне той, за да остави въ тебе нѣкоя възвишена и чиста мисълъ. Този дѣдо лѣкува болни, въскърсва мъртви. Докато го види нѣкой, моментално изчезва прѣдъ очитѣ му. Дѣ ходи, какво прави, дѣ се крие той никой нищо не знае. Всички току се запитватъ за него, и всѣки дига рамѣнѣ, нищо не може да каже съ положителность. Ученитѣ хора казватъ, че това сѫ легенди. — Може да сѫ прави тѣ, но и легендитѣ иматъ свой произходъ, и тѣ иматъ свой битъ и свое начало. Други ще кажатъ, че това сѫ заблуждения. Какво показватъ заблужденията? — Че се явява нѣкакво нововъведение. Казвамъ: първоначално човѣкъ е билъ чистъ въ своитѣ мисли и чувства. Питамъ: кои сѫ причинитѣ, дѣто днесъ човѣкъ се е опетнилъ? — Нѣкаква сила отъ външната природа се е намѣсила въ живота на човѣка и го е отклонила отъ правия пѫть. Веднажъ той се е отклонилъ, нѣма нищо лошо въ това. Лошото е, ако той не учи и не се ползува отъ опитноститѣ, които придобива. Само така човѣкъ ще може да черпи знания. Само чрѣзъ страдания той ще придобие мѫдрость и знания. Любовьта е пѫть къмъ вѣчно тържество, но за да не злоупотрѣби човѣкъ съ нея, прѣди всичко той трѣбва да мине по пѫтя на скърбитѣ и страданията. Нѣкой казва: „Азъ търся Истината“. За да се добере човѣкъ до Истината, той трѣбва да научи закона на самоотричането, и така ще разбере законитѣ на великата Любовь. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да чувствува, че животътъ на всички хора е неговъ животъ; знанията на всички хора сѫ негови знания. Казвате: „Мѫчно е да се постигне това нѣщо.“ Христосъ казва: „Обичайте врага си!“ Съврѣменнитѣ хора, обаче, намиратъ това нѣщо за невъзможно. Когато Христотъ е изказалъ тази велика идея, Той нѣмалъ прѣдъ видъ сегашнитѣ ограничени разбирания на хората, нито пъкъ разбиранията на хората отъ тогавашнитѣ врѣмена. Съврѣменниятъ човѣкъ казва: „Какъ е възможно да обичамъ онзи, който ме е обралъ, който ме е онещастливилъ? Или, какъ е възможно да обичамъ онзи, който е убилъ всичкитѣ ми дѣца? На такъвъ човѣкъ ще тегля единъ куршумъ и нищо повече. Идеята, която вложилъ Христосъ въ мисъльта „обичай врага си,“ има съвсѣмъ другъ смисълъ. Съ, това Христосъ подразбиралъ слѣдното: само добриятъ човѣкъ може да обича своя врагъ, защото той е безсмъртенъ. Кой каквото му направи, той остава незасегнатъ. Слѣдователно, злото, което нѣкой иска да причини на праведния човѣкъ, се отнася пакъ до самия него. Ако единъ грѣшенъ човѣкъ се опита да убие нѣкой праведникъ, по никой начинъ той не може да го убие, но причинява врѣда самъ на себе си. Този човѣкъ самъ опетнява своя животъ. Грѣхътъ, който лежи на съвестьта на съврѣменното човѣчество, се дължи на това, че рѫцѣтѣ му сѫ оцапани съ кръвь. Анатомически и физиологически съврѣменниятъ прѣстѫпникъ е деформиранъ: пръститѣ на рѫцѣтѣ му сѫ окѫсени, главата му отзадъ е сплѣскана, а при ушитѣ чрѣзмѣрно широка, челюститѣ му сѫ издадени напрѣдъ, ушитѣ му се деформиратъ — съ една дума такъвъ човѣкъ прилича на звѣръ. Нѣкой казва: „Азъ ще убия еди-кого си, ще му отмѫстя, и никой нѣма да знае за това мое прѣстѫпление.“ — Така си мисли той. Всѣко убийство, извършено отъ кого и да е, оставя своитѣ бѣлѣзи. Другъ казва: „Азъ и да убия нѣкой човѣкъ, ще отида въ църква при свещеника, ще се изповѣдамъ, и грѣховетѣ ми ще се простятъ.“ — Никой човѣкъ не може да прощава грѣховетѣ на прѣстѫпника за убийство. Само Богъ е въ сила да заличи грѣховетѣ на кого и да е. Не заличи ли Богъ грѣховетѣ му, той ще носи за вѣчни врѣмена епитимия. Ще кажете: „Кой може да ни налага епитимия?“ — Разумната природа върши това. Когато види, че нѣкой човѣкъ върши прѣстѫпления, тя го поставя въ затворъ, и едва слѣдъ четири поколѣния той може да изкупи своитѣ грѣхове и да излѣзе отъ този затворъ. Въпросътъ сега седи въ това, какъ да се изкупятъ прѣстъпленията и греховетѣ на съврѣменното човѣчество. — Всѣки за себе си ще търси съотвѣтенъ начинъ за изкупление, обаче никой не може да се освободи отъ плащане. Нѣкои казватъ: „Ние сме наслѣдили грѣха отъ нашитѣ дѣди и прадѣди.“ Питамъ: какъ обясняватъ съврѣменнитѣ учени наслѣдственостьта?“ Прѣдставете си, че прѣди четири поколѣния нѣкой отъ вашитѣ прадѣди е водилъ нередовенъ животъ и отъ една черна жена му се родилъ синъ, който, обаче, приличалъ повече на баща си и билъ бѣлъ. Като умрѣлъ баща му, майката го изпъдила и по този начинъ той забравилъ и майка си, и баща си. Този синъ се скиталъ по свѣта, женилъ се, раждалъ синове и дъщери, умиралъ, отново се раждалъ, докато най-послѣ, въ четвъртото поколѣние му се родило черно дѣте, негърче, съ гѫста черна коса, което между бѣлитѣ дѣца изглѣждало като юрдече между пиленца. Питамъ: какъ се яви това черно дѣте слѣдъ цѣли четири поколѣния? — Въ това дѣте се е прѣродилъ вашиятъ прадѣдо; черната дреха, съ която сега е облѣченъ, показва, че прѣди четири поколения той е направилъ нѣкакъвъ грѣхъ. Ако този фактъ се обясни съ наслѣдственостьта, питамъ: какъ се яви тази връзка между бѣлитѣ родители и това черно дѣте? Както виждате, връзката между вашия дѣдо и черната жена е била прѣди четири поколения. Защо до день днешенъ не се проявиха у никое отъ дѣцата качествата на черната жена, а трѣбваше да се изминатъ толкова много години, за да се яви на свѣта това черно дѣте? Това показва, че нѣкѫдѣ въ душата на човѣка се складиратъ отпечатъци отъ неговитѣ добри и лоши мисли и желания. И слѣдъ това, когато душата се прѣвъплотява на земята, нейнитѣ силни качества взиматъ надмощие надъ слабитѣ, вслѣдствие на което тѣ оформяватъ тѣлото. Ние не проповѣдваме нѣкаква нова философия, но възразяваме на мнѣнието, което съврѣменнитѣ хора подържатъ относно живота. Тѣ казватъ, че слѣдъ смъртьта на човѣка, нищо вече не сѫществува, всичко се свършва. Ако тѣхното мнѣние е вѣрно, защо не се свърши всичко съ вашия прадѣдо? Защо това негърче, това юрдече излѣзе на лице слѣдъ четири поколения? Това показва, че между всички явления на живота, били тѣ въ настоящето или въ миналото, сѫществува извѣстна връзка. Значи, животътъ продължава и слѣдъ смъртьта. Между всички души, между всички хора по лицето на земята има тѣсна връзка, отъ която никой не може да се избави. Това не трѣбва да плаши хората, но тѣ трѣбва да се стремятъ да разбератъ вѫтрѣшната връзка на живота. Ние нѣмаме нищо противъ съврѣменнитѣ учени, но тѣ трѣбва да се проникнатъ отъ идеята, че между всички явления има тѣсна връзка и да се стремятъ да ги обясняватъ съобразно законитѣ на живата природа. Нѣкой казва: „Да се помолимъ на Бога, Той ще ни открие всичко.“ Да се молишъ на Бога, това, именно, е най-голѣмото изкуство. Да се молишъ на Бога и молитвата ти да бѫде приета, това подразбира да знаешъ езика на небето. Ако отидешъ въ Англия и се обърнешъ къмъ нѣкой англичанинъ за извѣстна услуга, но му говоришъ на български езикъ, той ще те погледне и ще ти каже: „Махни се оттукъ! Защо ми отнимашъ врѣмето? Нищо не разбирамъ.“ Ти ще останешъ самъ срѣдъ пѫтя и ще се огорчишъ, че те отблъсватъ. Ако знаешъ английски езикъ, ти веднага ще му заговоришъ на този езикъ, ще му кажешъ, че си чужденецъ въ тази страна, и той веднага ще ти се притече на помощь. Това значи да знаешъ езика на англичанитѣ. Англичанитѣ сѫ доблестни хора. Тѣ сѫ благородна нация, готова на жертви. Ще ви приведа една случка, станала съ единъ англичанинъ, при потъването на парахода Титаникъ. Когато параходътъ вече потъналъ и повечето отъ пѫтницитѣ се издавили, нѣколко пѫтници, съ двама-трима матрози успѣли да се качатъ на една лодка. Обаче, числото на пѫтницитѣ въ лодката било повече, отколкото тя могла да издържи, затова единъ отъ матрозитѣ се обърналъ къмъ пѫтницитѣ и казалъ: „Господа, ние сме повече отколкото лодката може да издържи въ това развълнувано море; при това положение всички сме въ опасность, смърть ни чака. Прѣдъ видъ на това, трима отъ насъ трѣбва да се пожертвуватъ, за да се облекчи положението на останалитѣ.“ Настѫпило голѣмо мълчание. Матросътъ повторилъ още единъ пѫть поканата, но и този пѫть никой не се обадилъ. И наистина, кой ще е този, който ще се обади? Въ това врѣме единъ отъ англичанитѣ, който билъ въ лодката, запиталъ: „Колко души трѣбва да се хвърлятъ въ водата? „—Трима души. — Добрѣ, азъ ще се хвърля въ водата. И като казалъ тѣзи думи, чуло се падане на нѣщо тежко въ водата, Слѣдъ кратъкъ моментъ двама матроси послѣдвали примѣра на англичанина. Нѣкога вие казвате: „Азъ трѣбва да се жертвувамъ.“ — Кога трѣбва да се жертвувате? Човѣкъ трѣбва да се жертвува за благото на другитѣ, когато се намира въ положението на този англичанинъ. Питамъ: вие, които днесъ сте поставени въ тази лодка, не сте ли готови да излѣзете отъ нея и да се хвърлите въ морето, за да се жертвувате за отечеството си, илл за цѣлото човѣчество? Ако Христосъ не бѣше излѣзалъ отъ лодката и не бѣше се хвърлилъ въ морето, какво щѣше да стане съ съврѣменното човѣчество? Ако Христосъ не бѣше се жетрвувалъ за човѣчеството, ако не бѣше се подложилъ на ударитѣ на римскитѣ войници и не бѣше понесалъ кръста, каква култура щѣхте да имате днесъ? Отъ ударитѣ, които римскитѣ войници нанесоха на Христа, излѣзе сила, която се прѣдаде най-първо на самитѣ войници, а чрѣзъ тѣхъ и на цѣлото човѣчество. Тази сила се прѣдаде по негативенъ начинъ. По сѫщия начинъ днесъ българитѣ приематъ сила отъ Бѣлото Братство, къмъ което отправиха и продължаватъ да отправятъ хиляди хули. Обаче, всички хора ще провѣрятъ Истината. Римскитѣ войници изчезнаха, Римската империя изчезна, обаче, Истината и до день днешенъ сѫществува и се прѣдава отъ човѣкъ на човѣкъ, отъ народъ на народъ. Ударитѣ, които римскитѣ войници нанесоха на Христа, се прѣдадоха и на цѣлото човѣчество, поради което днесъ хората страдатъ много повѣче, отколкото по-рано, Днесъ хората сѫ по-нещастни, носятъ повече страдания, отколкото въ врѣмето на Христа. Съврѣменнитѣ хора иматъ скръбь въ сърцата си, а радость отвънъ. По-добрѣ е, обаче, човѣкъ да има радость въ сърцето си, а скръбь отвънъ. Какво струватъ милиардитѣ на нѣкой човѣкъ, чийто стомахъ, дробове сѫ развалени? Какво ще го ползува храната, която той дава на стомаха си? Най-послѣ, какво ще му костува знанието, което той има, ако мозъкътъ му е боленъ? Или, какво ще го ползува знанието. което има за живота и разбирането, кой животъ е добъръ и кой лошъ, ако не може да го приложи въ своя личенъ животъ? Подъ добъръ, Божественъ животъ — разбирамъ този, при който всѣка дума, всѣко чувство и всѣка мисъль е на мѣстото си, и отъ тѣхъ мога да се ползувамъ не само азъ, но и всички около мене. Смисълътъ на този животъ не седи въ многото, но не и въ малкото; смисълътъ на този животъ не седи въ силата, нито въ безсилието. Въ какво седи тогава смисълътъ на Божественния животъ? — Въ благородството на човѣшкото сърце. Ако всѣки човѣкъ се заеме да изработи въ себе си благородно и възвишено сърце, той ще познае истинското си положение като човѣкъ. Кое сърце е благородно? — Което и при най-голѣмитѣ бури въ живота не отпада. Всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде като този англичанинъ, който стана въ лодката и каза: „Господа, азъ ще се хвърля въ морето.“ Този англичанинъ имаше идея. Кой бѣше той? — Той бѣше българскиятъ дѣдо. Кои бѣха матроситѣ? — Тѣ бѣха помощницитѣ на този дѣдо. Казва се, че отъ врѣме на врѣме Господъ слизалъ на земята да наблюдава, какъ живѣятъ хората. Често Богъ слиза чрѣзъ този дѣдо. И наистина забѣлѣзали, че въ който домъ влизалъ този дѣдо, тамъ се внасяло миръ, разумность и съгласие: дѣцата въ този домъ били здрави, родителитѣ разумни и любещи. Въ която държава влизалъ този дѣдо, всичко тръгвало напрѣдъ. И слѣдъ всичко това хората ще разправятъ, че Господъ живѣлъ нѣкѫдѣ далечъ на небето, че веднажъ написалъ нѣкакви закони, и оттамъ насетнѣ не се интересувалъ отъ нищо; оставилъ хората да се управляватъ сами, както тѣ разбиратъ и знаятъ. Този Господъ, за когото се говори така, той може да бѫде само идолъ, но не и разумно сѫщество. Богъ, въ Когото ние живѣемъ, и Който живѣе въ насъ, има извѣстни съотношения къмъ насъ, както и къмъ всичко живо. Той се интересува отъ живота на всичко, което е създалъ. Кое е отличителното качество на Бога? — Той е готовъ да задоволи всички нужди не само на хората, но и на най-малкитѣ сѫщества, които Той е създалъ, били тѣ насѣкоми, бубулечици, трѣвици и т. н. Кое кара Бога да бѫде толкова отзивчивъ къмъ нуждитѣ на всички сѫщества? —Великата Любовь, която пулсира въ Неговото сърце. Богъ никога не е билъ и нѣма да бѫде глухъ за нашитѣ страдания и желания. Кога не е глухъ? — Ако тия желания сѫ на мѣсто. Иска ли нѣкой да стане царь, за да измѫчва по този начинъ своитѣ братя, на такова желание Богъ не дава ухо. Обаче, ако нѣкой гладенъ се обърне къмъ Господа съ молба да му помогне, Той веднага ще чуе молбата му и ще се притече на помощь. Който отправя къмъ Бога молба за хлѣбъ, молбата му се чува. Единъ български студентъ разправяше една своя опитность за помощьта, която Богъ му пратилъ. Това се случило въ Пловдивъ. По нѣкакво стечение на обстоятелствата, той прѣкаралъ цѣли три дни гладенъ, хапка хлѣбъ не могълъ да намѣри. Въ това врѣме минавалъ покрай една турска гостилница, дѣто готвили въ 25 тенжери, и така хубаво му замирисало на ядене, че апетитътъ му се изострилъ още повече, гладътъ започналъ да го мѫчи усилено и съ дълбока въздишка той си рекълъ: „На мене ли падна тази участь да гладувамъ цѣли три дни?“ Ва този моментъ ясно чува единъ гласъ да му говори отвѫтрѣ: „Наведи се и вижъ, какво има прѣдъ тебе.“ Той се навежда и вижда прѣдъ себе си сребъренъ половинъ левъ. —Хайде сега вземи този половинъ левъ, иди въ гостилницата да се нахранишъ и повече не пъшкай,“ добавилъ гласътъ. Питамъ: можемъ ли ние, съврѣменнитѣ хора, да се оплачемъ отъ недоимъкъ? Господъ на Любовьта ни е далъ голѣмо“ изобилие. Той чака само да се обърнемъ къмъ Него и да изправимъ живота си. Всѣки моментъ Богъ ни се притича на по- мощь, като ни дава и радости, и страдания, за да можемъ по-обратенъ пѫтъ да се върнемъ къмъ Любовьта, да изправимъ погрѣшкитѣ си и да заживѣемъ, както Той живѣе. Ако Богъ, Великиятъ въ свѣта, ни обръща внимание, помага ни и се грижи за насъ, не можемъ ли и ние, малкитѣ хора, да обърнемъ вниманието си поне къмъ десетина души и да имъ помогнемъ, както на насъ се помага? „Гласъ въ Пустинята.“ Божиятъ гласъ казва сега въ пустинята на всѣки едного: „Оправете вашитѣ вѫтрѣшни пѫтища!“ Има една наука, която опрѣдѣля, както сегашния, така и бѫдещия животъ на хората. Тази наука е написана на лицето на човѣка. Ще кажете: „По портретитѣ може ли да се чете?“ — Ако фотографътъ е добросъвѣстенъ човѣкъ, може да се чете и по фотографиитѣ, но повечето фотографи днесъ гледатъ да изкарватъ хората по-хубави, съ по-гладки лица, отколкото сѫ въ дѣйствителность. Тѣ ретуширатъ лицата имъ, като се стремятъ да загладятъ всички бръчки по тѣхъ. Истинскиятъ фотографъ трѣбва да фотографира човѣка така, че да схваща правилно характернитѣ му чърти, за да може единъ день бѫдещето поколение да учи, да чете по неговото лице. И това ретуширане, което днесъ фотографитѣ правятъ, още не е съвършено. Тѣ могатъ да загладятъ само бръчкитѣ на лицето, а всички други чърти оставатъ сѫщи. Напримѣръ, формата на очитѣ, на устата, на носа, на ушитѣ не могатъ да се закриятъ и измѣнятъ по никой начинъ. И като видимъ голѣми и изпѫкнали очи, какво показватъ тѣ? — Тѣ показватъ голѣмо лакомство. Това не се отнася до сегашнитѣ хора, но тѣ сѫ наслѣдили тѣзи чърти отъ своитѣ дѣди и прадѣди още прѣди четири поколения. Очитѣ на нѣкои хора пъкъ сѫ вдлъбнати на вѫтрѣ и малки, като на къртица. На тия хора казвамъ: „Вашитѣ дѣди и прадѣди още прѣди четири поколѣния сѫ живѣли само за себе си, тѣ сѫ били хора егоисти, които сѫ ровили подъ земята, като къртици.“ У други хора носътъ е завитъ надолу, като на орелъ. Това показва, че прѣди четири поколѣния дѣдото и бабата на тѣзи хора обичаха да обиратъ. Нѣкой казва: „Кривичъкъ е малко носътъ ми. Какъ да го изправя?“ Казвамъ: „За да се изправи твоя носъ, трѣбва да минатъ сѫщо така още четири поколѣния, докато се наддѣлѣятъ тия вѫтрѣшни прѣдразположения, които имашъ въ себе си.“ Сѫщото нѣщо се отнася и за болеститѣ. Нѣкой казва: „Не зная, какво ми стана, че заболѣхъ отъ вчера. — Не, не си заболѣлъ отъ вчера, но болестьта ти се прояви отъ вчера. Когато човѣкъ иска да излѣкува нѣкоя болесть, той трѣбва да започне да я лѣкува още прѣди да се прояви тя, а не да чака да се яви и тогава да вика лѣкари. Лѣкуването трѣбва да започва 20 години прѣди да се е появила болестьта. Бѫдещитѣ лѣкари ще лѣкуватъ болнитѣ си още прѣди да сѫ заболѣли. Напримѣръ, лѣкарьтъ ще лѣкува циреитѣ прѣди тѣ да сѫ се явили. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Яви се нѣкой лошъ цирей у даденъ човѣкъ, и той веднага прибѣгва до лѣкарь. По цѣли нощи не спи, страда, измѫчва се, докато най-послѣ ножътъ на лѣкаря разрѣшава въпроса. Какъ се разрѣшава въпроса съ ножъ? — Или се подобрява положението, или се усложнява. Вижте, напримѣръ, колко много хора днесъ заболѣватъ отъ ракъ. Каква болесть е ракътъ и на какво се дължи? — Причинитѣ за рака се криятъ въ противоположность на чувствата. Когато нѣкой човѣкъ започне да живѣе пороченъ животъ, той непрѣменно ще заболѣе отъ ракъ. Когато човѣкъ се откаже отъ възвишената идея, която го е вдъхновявала въ живота му, непрѣменно той ще заболѣе отъ гръдна болесть и ще стане песимистъ. Така се явява и туберкулозата. Ще кажете: „Възможно ли е това?“ — Много естествено. Прѣдставете си, че този човѣкъ, който е работилъ съ години върху тази идея, която го е вдъхновявала и крѣпила въ живота, въ единъ моментъ я разрушава! Какъ мислите, нѣма ли да стане цѣла пертурбация въ този човѣкъ? Такова разрушение не може да остане безнаказано. Да разрушавашъ, това не е философия. Гласъ на Едного въ пустинята казва: „Прави правете пѫтищата Господи!“ Днесъ всички хора искатъ да живѣятъ добъръ животъ. — Право е това тѣхно желание. Не само сегашнитѣ хора, но и бѫдещето поколѣние трѣбва да се стреми къмъ добъръ, чистъ и святъ животъ. И хилядитѣ поколѣния слѣдъ насъ трѣбва да живѣятъ добъръ животъ, за да се изправятъ Господнитѣ пѫтища. Затова, днесъ всѣки човѣкъ се стреми да постави правилна основа на своя животъ. И сегашнитѣ хора, както и тия на бѫдещето, трѣбва да взематъ поука отъ миналото и да поставятъ своя животъ на здрава основа. Съвременнитѣ хора се само страхуватъ. Страхътъ показва невежеството на хората. Нѣма защо да се страхуватъ, но трѣбва да се заематъ съ изправяне на своитѣ погрѣшки. Когато нѣкой човѣкъ направи едно прѣстѫпление, той трѣбва да има доблестьта да го изправи, а не само да го изповѣда. Всѣки може да се изповѣда, но изкуството е да се изправи. Слѣдователно, всѣки човѣкъ трѣбва да се заеме съ изправяне на своето сърце, съ изправяне на своя животъ. Нѣкой казва: „Какъ ще се изправи животътъ?“ Питамъ: какъ се е образувалъ той? Ученитѣ хора обясняватъ, какъ се е образувалъ животътъ, какъ сѫ създадени всичкитѣ планети, какъ е създадено слънцето, но тѣзи обяснения сѫ външни, тѣ засѣгатъ само външната страна на въпроса за създаването на живота. Ученитѣ не взиматъ прѣдъ видъ разумната жива природа, която е турила всѣко нѣщо на своето мѣсто, която е дала условия за развиване на всички живи организми, която е въздигнала човѣшката душа и човѣшкия духъ, и затова не виждатъ възможноститѣ, които тя е прѣдвидила за всичко. Каквото и да философствуватъ ученитѣ днесъ, има една наука въ свѣта, чрѣзъ която можемъ да изправимъ живота си. Всѣки трѣбва да изправи живота си още сега, за да бѫде изправенъ и въ бѫдеще. За тази цѣль ние трѣбва да вѣрваме въ разумното начало въ свѣта, както и въ всички разумни движения. Въ живота на човѣка има редъ разумни и редъ неразумни движения. Неразумно движение е, напримѣръ, когато дойде при тебе нѣкой човѣкъ за услуга, а ти махнешъ съ рѫка къмъ него, съ което му казвашъ: „Махни се оттукъ!“ Разумнитѣ движения сѫ езикъ, съ който всички хора могатъ да се разбиратъ. Ще ви приведа единъ примѣръ за разумно движение. Въ врѣме на Севастополската война единъ французки войникъ изпадналъ въ едно варненско село. Отишълъ при едни селяни и започналъ да имъ говори на френски езикъ, че иска да му дадатъ малко млѣко. Тѣ го поглеждатъ, не го разбиратъ и му казватъ: „Нищо не разбираме, какво искашъ. Кажи на български, да те разберемъ.“ Но и той не знае български. По едно врѣме му дошло на умъ да направи нѣкои движения, съ които да прѣдаде искането си. Навелъ се на земята, направилъ една дупка и слѣдъ това започналъ да прави такива движения съ рѫцѣтѣ си, като че дои нѣщо. Дупката на земята прѣдставлявала сѫда, въ който събиралъ млѣкото при доенето. Селянитѣ, като видѣли това, изведнажъ го разбрали и му казали: „Така, братко, кажи, че искашъ млѣко. Кажи си на български, да те разберемъ!“ Значи, тѣ го разбрали по движенията. Това показва, че има единъ езикъ, чрѣзъ който всички хора могатъ да се разбиратъ и познаватъ. И страданията, и радоститѣ иматъ свой изразъ. Когато човѣкъ страда, лицето му носи отпечатъкъ на това страдание. И животнитѣ страдатъ. Всѣко страдание, всѣка скръбь хвърля свой отпечатъкъ върху сѫществото, което страда или скърби. Както болеститѣ оставатъ своитѣ отпечатъци върху лицето на хората, така и скърбитѣ оставятъ свои бѣлѣзи. Една красива мома искала да опита любовьта на своя възлюбенъ, и по този начинъ, или да се освободи отъ него, или да му отговори на любовьта. За тази цѣль тя турила на лицето си маска, която била много надупчена и почернѣла, както това се случва съ хора, които сѫ пострадали отъ черната сипаница. Като дошълъ нейниятъ възлюбенъ, тя му казала: „Вижъ сега лицето ми, колко е погрознѣло отъ болестьта, която прѣкарахъ!“ Той я погледналъ и останалъ недоволенъ отъ нея. Тя го попитала: „Сега обичашъ ли ме?“ — Не, съ такова лице азъ не мога да те обичамъ. Така тя разбрала, каква била неговата любовь. Такава е, наистина, човѣшката любовь. Тя се отнася само до кожата. Развали ли се кожата, и любовьта изчезва. Днесъ повечето хора търсятъ външность, богатства и слава. Затова и много съврѣменни моми казватъ: „Старъ да е, глупавичъкъ да е, но мазничъкъ да е, кесията му да е пълна.“ Така казватъ и момцитѣ за момитѣ. Това обаче, не е моралъ. На такива основи не може да се гради животътъ. Казватъ: „Въ какво и да е, но човѣкъ трѣбва да вѣрва въ нѣщо.“ Казвамъ: човѣкъ не трѣбва да вѣрва въ какво и да е, той трѣбва да вѣрва въ абсолютното начало на живота, което дава благородство на сърцето, миръ на душата, сила на ума и здраве на тѣлото. Мнозина търсятъ спокойствие и здраве въ хората, въ лѣкаритѣ. Не, човѣкъ трѣбва да вѣрва въ Бога и като се хване веднажъ за Него, болестьта му ще изчезне, спокойствието му ще се възстанови. Когато Христосъ бѣше на кръста, казваше: „Господи, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си.“ Съврѣменнитѣ хора, като умиратъ, казватъ: „Господи, приеми душата ми!“ Значи, и когато умиратъ, тѣ не знаятъ да се молятъ; и тогава заповѣдватъ на Господа. Кога каза Христосъ тия думи на Бога? — Само слѣдъ като не Го искаха хората. Той се обърна къмъ Господа и каза: „Господи, тѣзи хора ме биха, ругаха, изпѫдиха ме при Тебе, затова, моля Те, приеми духа ми!“ До това врѣме той работи между хората. Сѫщото се отнася и до васъ. Докато хората искатъ да работите между тѣхъ, нѣма защо да напущате свѣта. Каква философия има въ това да си отивате прѣди да ви пѫдятъ хората? Дойде ли врѣме, когато не ви искатъ, тогава кажете като Христа: „Господи, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си.“ Жената казва на мѫжа си: „Не искамъ да живѣя вече при тебе!“ Синътъ казва на баща си: „Не искамъ вече да живѣя при тебе!“ Казвамъ на жената: „Ако мѫжътъ ти е човѣкъ на Любовьта, ти ще живѣешъ при него и ще се учишъ.“ Казвамъ на сина: „Ако баща ти е човѣкъ на Любовьта, ти ще живѣешъ при него, и той ще ти бѫде учитель.“ Днесъ всички хора се стремятъ къмъ свобода, но вмѣсто да придобиятъ свобода, тѣ изпадатъ въ робство. Защо? — Защото не знаятъ, какъ да я придобиятъ. Тѣ се обиждатъ за нищо и никакво. Говорятъ за Любовь, а се разправятъ по Мойсеевия законъ. Като видятъ, че нѣкой проповѣдва Истината, започватъ веднага да се съмнѣватъ въ него и казватъ: „Защо ли проповѣдва този човѣкъ? Колко ли му плащатъ за тия проповѣди?“ Нѣкой казва: „Може би му плащатъ хиляди левове, а може и милионъ лева.“ И затова мнозина казватъ: „Ако е за милионъ, и ние можемъ да станемъ добри проповѣдници.“ — Не, проповѣдникъ съ пари не става. Кречетало може да стане, но не и проповѣдникъ. Проповѣдникътъ трѣбва послѣденъ да задоволява своитѣ желания. Когато всички хора се нахранятъ, той трѣбва да остане послѣденъ и да запита Господа: „Господи, мога ли и азъ да се нахраня?“ Проповѣдникътъ трѣбва да бѫде идеалистъ, да проповѣдва и да служи на Бога доброволно, а не на сила. Такива трѣбва да бѫдатъ хората на новия идеалъ; такива трѣбва да бѫдатъ, хората на новата наука! Такъвъ трѣбва да бѫде моралътъ на всички музиканти, поети, художници, философи и учени! Въ бѫдеще, когато се дава угощение, ще се тури съвсѣмъ новъ редъ на трапезата, а не такъвъ, какъвто е сѫществувалъ досега. Когато се сложи трапезата по новия начинъ, майкитѣ ще наредятъ на първитѣ мѣста дѣцата, на второ мѣсто ще поставятъ хората отъ срѣдна рѫка и на трето мѣсто ще поставятъ най-виднитѣ хора — музиканти, поети, писатели, художници, учени и философи, които ще кажатъ: „Господи, досега ние свирихме, пѣхме, рисувахме, учихме дѣцата — всичко правихме заради тѣхъ, а сега и ние ще похапнемъ заедно съ тѣхъ и ще си починемъ.“ Така трѣбва да бѫде! Музикантътъ свири за дѣцата, писательтъ пише за дѣцата, философътъ работи за дѣцата, учениятъ работи сѫщо за дѣцата. Съврѣменнитѣ хора, които воюватъ, които се биятъ, които си дърпатъ коситѣ, сѫ дѣца. Мнозина казватъ: „Култура имаме ние!“ — Да, култура на малкитѣ дѣца. Споредъ послѣднитѣ изчисления, съврѣменното човѣчество е на 12 години, а въ новата епоха ще бѫде на 14 години. Числото 12 показва, че човѣчеството е завършило развитието си за старата епоха и влиза въ нова епоха, при нови условия и новъ животъ. Азъ бихъ желалъ всички хора да бѫдатъ на 14 годишна възрасть, да поставятъ здрава вѫтрѣшна основа на своя животъ. Ние не говоримъ за съврѣменната философия и наука. Днесъ всички учени, философи, поети и музиканти не сѫ самобитни. Всички сѫ черпили и черпятъ своитѣ знания едни отъ други. Ще дойде единъ съврѣмененъ проповѣдникъ, ще отвори Евангелието и ще каже: „Вие трѣбва да живѣете съобразно тази свещенна книга!“ Питамъ: пророкъ Исайя отъ тази книга ли черпѣше материалъ? Мойсей отъ тази книга ли черпѣше материалъ? Ами петокнижието какъ е написано? Нито пророкъ Исайя, нито Мойсей се ползуваха отъ тази книга, нито пъкъ се съветваха съ Христа, както правятъ днесъ всички проповѣдници. Споредъ вашитѣ разбирания ще излѣзе, че всички стари пророци сѫ били еретици. Защо? — Защото не се съветвали съ Христа. Обаче, ако сега дойдатъ пророкъ Иеремия, или пророкъ Исайя, или Мойсей, всички ще отворятъ тази книга, ще се поусмихнатъ малко и ще кажатъ: „И ние вѣрваме въ тази книга, и ние вѣрваме въ Евангелието.“ Защо? — Защото, когато тази книга се създаваше, и ние работихме за нея. Възможно ли е да не вѣрвашъ въ нѣщо, за което си работилъ? Когато Богъ работѣше въ свѣта, и ние бѣхме при Него.“ Наистина, всички стари пророци взеха участие въ Божията работа. Днесъ призоваватъ и насъ въ Божието дѣло. Казва се въ Писанието: „И веселиха се въ Неговата обитаема земя, и наслаждението имъ бѣше съ человѣческитѣ синове.“ — Кои сѫ тѣзи синове? — Това сѫ разумнитѣ синове на Бѣлото братство, съ който Мѫдростьта се е веселила. „Гласъ на Едного.* Това е Божиятъ гласъ, Който вика въ пустинята: „Оправете пѫтя Господенъ!“ Всѣки трѣбва да промѣни начина, по който досега е живѣлъ. По-голѣмата сестричка, която до 14 годишната си възрасть е побивала своитѣ помалки братчета и сестричета и е дърпала коситѣ имъ, като стане на 14 години, започва да омеква, да става по-внимателна въ отношенията си, защото знае, че всички я наблюдаватъ. Тя вече се обръща къмъ своитѣ по-малки братчета и сестричета нѣжно, потупва ги по гърба леко и казва: „Какинитѣ!“ Значи, тя е станала вече по-голѣма, кака е станала. Азъ бихъ желалъ всички млади сестри да станатъ каки, а всички млади братя да станатъ батювци, да ги защищаватъ. Нека има въ свѣта и каки, и батювци! Какво означаватъ думитѣ „кака и батьо“? Тия думи днесъ сѫ изгубили много отъ своето първично значение. Думата „кака,“ съставена отъ ка-ак, частицата „ак“ означава бѣлъ. Думата братъ, батьо, аба, това е първичното, Божественото начало, което живѣе въ батьо. Когато това начало влѣзе въ човѣка, той става истински братъ или истинска сестра. Когато влѣзе въ брата, той става батьо, когато влѣзе въ сестрата, тя става кака. Тѣзи думи иматъ санскритски произходъ, но сѫществуватъ и въ китайски, и въ гръцки езици. Когато човѣкъ се заеме да изучи произхода на езицитѣ, ще види, какъ сѫ произлѣзли тѣ. Гласъ на Едного, Който вика въ пустинята: „Прави правете пѫтищата Господни!“ Когато казваме, че сме въ края на тази епоха, ние подразбираме, че сме въ началото на друга епоха, на великата епоха, подобна на която досега не е сѫществувала. Никога човѣчеството не е имало по-добри условия отъ сегашнитѣ. Мнозина казватъ, че свѣтътъ ще се свърши. — Не, свѣтътъ нѣма да се свърши, но ще се свършатъ прѣстъпленията, т. е. ще се тури край на прѣстъпленията въ свѣта. Сега иде нова култура — култура на идеитѣ. За тази култура се изискватъ идейни хора. Когато нѣкой се усъмни въ мене, ще дигна рѫката си и ще му кажа: „Чети на моята рѫка!“ Когато нѣкой се усъмни въ мене, ще открия лицето си и ще му кажа: „Чети на моето лице!“ Когато нѣкой се усъмни въ мене, ще му кажа: „Чети по моето тѣло!“ Прѣди 30 години срѣщамъ единъ български воевода, който бѣше около 70 годишенъ старецъ, поглеждамъ рѫката му и казвамъ: „Братко, ти си направилъ голѣми прѣстѫпления. Много хора си избилъ.“ Външно лицето на този старецъ изглеждаше миловидно. Той отговори: „Да, синко, голѣми престѫпления тежатъ на съвестьта ми. Искахъ да направя добро на своя народъ, но нищо на постигнахъ, само душата си опетнихъ.“ — Лоша е рѫката ти, и за всичкитѣ си дѣла ще давашъ отчетъ прѣдъ Бога. — „Така е, синко, не бихъ желалъ да срѣщна човѣкъ съ рѫка, като моята. Разбрахъ, че така, както дѣйствувахъ азъ, народъ не се освобождава.“ — Така е, народъ се освобождава съ разумно слово, безъ убийства и кръвопролития, безъ изтезания и измѫчвания едни други. Само съ любовь може да се освобождаватъ народитѣ; само съ Любовь може да се освобождаватъ хората отъ тѣхното робство, Всѣки човѣкъ, всѣки народъ, па и цѣлото човѣчество разрѣшаватъ днесъ една велика задача въ свѣта. Когато човѣкъ разрѣши тази задача единично за себе си, когато приеме Божественото начало въ себе си и му даде първо мѣсто, тогава и народитѣ, па и цѣлото човѣчество ще разрѣшатъ своята задача. Свѣтътъ ще се изправи, когато се изправи единицата. Невъзможно е да се повдигне единъ народъ колективно. Народитѣ сами по себе си не сѫществуватъ. Тѣ прѣдставляватъ възможности за индивидитѣ, за душитѣ. Както сѣмкитѣ и листата сѫ възможности за развитието на растенията, на дърветата, така и всички външни форми сѫ възможности за развитието на онзи разуменъ, възвишенъ животъ, който се проявява въ свѣта. Слѣдователно, всѣки човѣкъ трѣбва да каже: „Когато азъ изправя живота си, и свѣтътъ ще се изправи.“ Всѣки човѣкъ има възможность самъ да изправи себе си. Този моментъ е великъ и важенъ въ живота на индивида. Днесъ България се нуждае отъ такива хора. Нека бѫдатъ тѣ 5 — 10 — 100 — 1000 души — колкото повече, толкова по-добрѣ! Такъвъ трѣбва да бѫде великиятъ идеалъ на всѣки човѣкъ, на всѣки народъ. Ако българитѣ искатъ да сѫществуватъ като народъ, трѣбва да си дадатъ потикъ къмъ идейното, защото само въ идейното има истински животъ. Личностьта може да сѫществува само въ идейното; сѣмейството може да сѫществува само въ идейното; племето може да сѫществува само въ идейното. Съ какво е велика днешна Гърция? — Тя е велика съ своитѣ учени хора. Тя е велика съ своята минала култура. Нейната велика култура е изразена въ лицето на Орфея, Сократа, Питагора, Платона и др. Съ какво е великъ Римъ? — Съ своитѣ велики хора, но не и съ своитѣ пълководци. Само великитѣ хора оставятъ нѣщо на свѣта. Съ какво е великъ еврейскиятъ народъ? — Съ своята свещенна книга. Извадете тази книга отъ него, и той прѣстава да сѫществува като народъ. Съ какво сѫ велики египтянитѣ? — Съ своитѣ пирамиди, които оставиха на човѣчеството. Съ какво се отличава християнската култура? — Съ закона на вѫтрѣшната жертва. Християнската култура, именно, повдигна жената, тя повдигна сърцето, като принципъ. Тя е култура на жената, и затова жената трѣбва най-добрѣ да я разбира. Христианската култура не е на мѫжетѣ. Сега ще дойде културата на мѫжетѣ. Слѣдователно, християнската култура на женитѣ и новата култура на мѫжетѣ ще образуватъ двата противоположни полюса на живота. Тѣ трѣбва да се съединятъ въ едно и да дадатъ ново изправление, нова насока на цѣлата земя. Между мѫжетѣ и женитѣ трѣбва да дойде идейно, вѫтрѣшно разбиране. Само по този начинъ животътъ може да се осмисли и да дойде нова религия между хората. Днесъ хората се плашатъ, като чуятъ думата, „нова религия.“ Какво страшно има въ новата религия? Тя е религия на Любовьта. Тогава, какво страшно има въ Любовьта? Нали всички съврѣменни хора плачатъ, че сѫ изгубили Любовьта си и все нея търсятъ? Дойде ли новата религия, хората нѣма вече да мислятъ за държави, нѣма да мислятъ за царства. Цѣлата земя ще бѫде една държава, едно царство. Пъкъ ако искатъ да правятъ църкви, нека правятъ, колкото искатъ. Ако искатъ да си правятъ казарми, нека правятъ. Тѣ ще служатъ за възпитание на младежьта. Тогава всичко, каквото се замисли и направи, ще бѫде за благото на цѣлото човѣчество. Дойде ли това врѣме, всички хора ще се разбиратъ. Какъ ще разбиратъ светиитѣ? — Като хора на вѫтрѣшната велика наука. Какъ ще разбиратъ философитѣ? — Като хора, които иматъ разумно и правилно разбиране за живота. Какъ ще разбиратъ музиката и поезията? — Въ онѣзи възвишени пѣсни, които будятъ чистъ и красивъ трепетъ въ сърцата на хората. Днесъ навредъ чувашъ пѣсеньта: „Заплакала ми е гората, гората още и планината.“ — Това не е пѣсень. Отъ кого плачатъ горитѣ? Наистина, всички български гори плачатъ днесъ, и азъ имъ казвамъ: „Плачете, и азъ плача заедно съ васъ!“ Нека българинътъ запѣе сега друга пѣсень: „Заплакало ми е сърцето, но за да не плаче, отсега нататъкъ азъ ще се заема да измия всичкитѣ си прѣгрѣшения. Отсега нататъкъ и гората нѣма да кастря, но ще ѝ дамъ потикъ къмъ новъ животъ, както ще дамъ потикъ и на своето сърце къмъ добро“. Гората е символъ на особенъ животъ. Всѣки човѣкъ който неможе да почита гората, той не може да почита и хората. Всѣки човѣкъ, който неможе да почита изворитѣ и ги разрушава той не може да почита и живота. Навсѣкѫдѣ и въ всичко има животъ. Гласъ на Едного, Който вика въ Пустинята: „Прави правете пѫтищата Господни!“ Защо? — Защото иде новата култура. Казвате: „Какво ще стане съ старото?“— Старото нѣма изведнъжъ да се разруши. Всичко старо което може да се употрѣби въ строежа на новото, ще се използува, а онова което е негодно за този строежъ, ще се изхвърли навънъ, като непотрѣбно. Не само старото ще се измѣни, но и човѣкъ трѣбва да се измѣни. Тъй както е днесъ човѣкътъ, съ своето старо вѣрую, съ своитѣ стари разбирания, той неможе да припари до новата култура. Тъй както днесъ е устроенъ човѣкътъ съ своя черепъ, съ своето лице, съ своитѣ крака и рѫце, съ своитѣ мускули и кости, не може да направи крачка къмъ новата култура. Той трѣбва корено да се преобрази, ако иска да влѣзе въ живота на новата култура. какво е вѣруюто на съвременитѣ хора? Виждате ги днесъ, че сѫ готови да се жертвуватъ за благото на другитѣ хора, а на другия день казватъ: „Защо трѣбва да се жертвуваме за другитѣ хора? Тѣ не заслужаватъ тия жертви“. — И веднага се отказватъ. — Не, всѣки човѣкъ трѣбва да постѫпва така, както Богъ постѫпва. Всѣка сутринъ Богъ изпраща своето благословение, храна, дрехи, радость и веселие на всички сѫщества. Така трѣбва и всѣки човѣкъ да извърши безъ колебание работата, която Богъ му е възложилъ. Слѣдъ всичко това ще дойде нѣкой философъ да ме пита, какво понятие имамъ за Бога. Богъ е Любовь, Мѫдрость и Истина — три голѣми велики свѣта, за изучаването на които ми е нужна цѣлата вѣчность. За да науча, какво нѣщо е Любовьта, Мѫдростьта и Истината, трѣбва да имамъ на разположенне цѣлата вѣчность и като се върна, ще ви разкажа какво прѣдставляватъ тия три свѣта. Азъ нѣма да постѫпя като онзи турски философъ, който живѣлъ само съ лѫжи въ живота си. Извика го единъ день султанътъ и му казва: „Кажи една лѫжа!“— Не, азъ съмъ рѣшилъ, вече да не говоря никакви лѫжи. Но вижъ какво ще те помоля: „Баща ми умрѣ, та имамъ нужда отъ 500 лири. Услужи ми моля ти се!“ Султанътъ му далъ 500 лири, но му казалъ да ги върне при първа възможность. Философътъ взелъ паритѣ, луталъ се натукъ-натамъ изъ свѣта, но при султана не се върналъ. Извикалъ го султанътъ и го попиталъ: „Защо не донесе досега паритѣ?“— Това бѣше послѣдната лѫжа която ти казахъ, като взехъ тия пари. Тъй се лѫжатъ днесъ всички хора: въ религиозно отношение се лѫжатъ, въ научно отношение се лѫжатъ, мѫже и жени се лѫжатъ помежду си. Всички говорятъ за свобода, но се лѫжатъ, нѣматъ свобода; за побѣда говорятъ, но нѣма никаква побѣда. Нѣкоя жена говори за мѫжа си: „Като моя мѫжъ другъ нѣма въ свѣта, много е добъръ!“ Не се минава и година, сѫщата жена казва: „Да те пази Господъ отъ такъвъ мѫжъ!“ Майка говори за дѣтето си: „Като моето дѣте подобно ангелче нѣма.“ Не се минаватъ двѣ три години, сѫщата майка казва: Да те пази Господъ отъ такова дѣте!“ Всички казватъ: „Да те пази Господъ!“ Да, сега е врѣме да се пазите. Казвамъ: ако спазвате законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, върху васъ ще се излеятъ всички благословения, обѣщани на човѣчеството отъ памти-вѣка. И ако всички българи се съединятъ съ Бога и заработятъ заедно съ него, българскиятъ дѣдо съ бѣлата брада, съ благородното сърце, съ възвишения умъ и съ бѣлата тога на тѣлото ще дойде между тѣхъ; и ако тѣ го познаятъ, Той ще тури основа на новата култура у тѣхъ и ще внесе миръ, радость и веселие между всички хора. И тогава всички хора ще повѣрватъ, че въ свѣта е настанало нѣщо ново, нѣщо велико. Бесѣда отъ Учителя, държана на 12 Декември, 1926 г. въ гр. София.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Умоветѣ имъ „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ писанията“ Лука-24: 13 Животътъ има врѣменни и крайни цѣли. Това, което сега прѣживяваме, е врѣменно. То е обикновениятъ животъ, обикновенитѣ всѣкидневни дрехи. То е обикновената служба, която изпълняваме день слѣдъ денъ, както коньтъ се впрѣга въ колата. Както днесъ впрѣгатъ коня въ колата, по сѫщия начинъ го впрѣгатъ и останалитѣ дни прѣзъ седмицата. Крайнитѣ или необикновенитѣ цѣли на живота прѣдставляватъ празнични дни празнични дрехи. Първиятъ день на седмицата е празникъ на човѣка. Много хора празнуватъ тържествено 50 годишната си възрасть. Този день е свѣтълъ празникъ въ тѣхния животъ. Слѣдъ този день тѣ започватъ новъ животъ. Въ всѣки вѣкъ, въ всѣко хилядолѣтие има по една такава празнична година, наречена юбилейна година. Сега на земята настава епоха, въ която ще имаме единъ такъвъ празниченъ день. Днесъ хората намаляватъ празницитѣ, защото въ тѣхъ нѣма никаква идея. Тѣ съ празни, бездѣлни дни. Истинскитѣ празнични дни сѫ идейнитѣ дни, въ които човѣкъ се научава, какъ да живѣе. Когато извършимъ една добра постѫпка, или възприемемъ въ себе си Божествено чувство, или Божествена мисъль, ние сме въ единъ отъ истинскитѣ празнични дни. Обаче, когато грѣшимъ и прѣстѫпваме Божиитѣ закони, ние сме въ обикновения животъ, въ неговитѣ врѣменни цѣли. Мислите ли, че е привилегия за коня или за вола да оратъ по цѣли дни на нивата? Кой волъ или конь отива да оре на нивата доброволно? Казвате: „Добъръ е този конь!“ — Опитвали ли сте копитото му? „Добъръ е този волъ!“ — Приближавали ли сте се до него, да опитате рогата му? Слѣдователно, всѣка работа, която извършваме, като коня и вола, тя не е естествена, не е доброволна, не се върши отъ любовь. Защо? — Защото турятъ ли ти юларя, бодатъ ли те съ остенъ, щешъ не щешъ ще се впрѣгнешъ и ще кажешъ: „Такава е волята Божия, такива сѫ условията, такъвъ е животътъ, ще се оре.“ Обаче, и воловетѣ, и конетѣ иматъ своя култура, написана на самитѣ тѣхъ. Днесъ ние живѣемъ въ XX вѣкъ, който наричаме опашка, край на съврѣменната епоха. Тази епоха може да се уподоби на епохата на Исава. Слѣдъ нея иде епохата на Якова. Исавъ прѣдставлява животинското въ човѣка. Подъ думата „животинско“ се разбира човѣшкото честолюбие, човѣшкия егоизъмъ. Нѣкой казва:“ Азъ имамъ човѣшко достоинство.“ Да, и пуякътъ който се надува, и той има свое достоинство; и лъвътъ, който се разхожда свободно изъ гората, и той има свое достоинство; и слонътъ, който се движи изъ гората, сѫщо така има свое достоинство; и кобрата, която, като дигне главата си нагорѣ и внася страхъ и трепетъ у хората, и тя има свое достоинство. Този страхъ, който кобрата внася у хората, човѣкъ не може да го внесе. Между всички животни, обаче, сѫществува вѣчна борба за надмощие. Питамъ: какво внесоха животнитѣ съ своя егоизъмъ въ свѣта? Съврѣменнитѣ естественици сѫ описали подробно живота и културата на рибитѣ. Тѣхната култура е забѣлѣжителна съ това, че рибитѣ се гълтатъ едни други. Тамъ нѣма дъвкане, а гълтане. Животътъ въ водата е животъ на прѣстѫпления. Единъ отъ старитѣ пророци опита културата на рибитѣ. Богъ го изпрати въ Ниневия да проповѣдва, но той се отказа. Богъ му каза: „Стани, иди въ Ниневия, голѣмия градъ, та проповѣдвай противъ него.“ И отказа се той и побѣгна отъ лицето на Господа въ Тарсисъ; и слезе въ Иопия и намѣри корабъ, който отиваше въ Тарсисъ. Но Господъ подигна голѣмъ вѣтъръ върху морето, и корабътъ бѣдствуваше да се съкруши. Пѫтницитѣ взеха Йона, хвърлиха го въ морето, и морето се спрѣ отъ яростьта си. Господъ бѣ опрѣдѣлилъ една голѣма риба да погълне Йона. И прѣкара Йона въ корема на рибата три дни и три нощи въ усърдна молитва къмъ Господа. И заповѣдва Господъ на рибата да избълва Йона на сушата. Слово Господне бѣ къмъ Йона втори пѫть: „Стани иди въ Ниневия и проповѣдвай Словото, което азъ ги говоря.“ И стана Йона, и отиде въ Ниневия. Така той разбра живота на рибитѣ. Днесъ всички хора товарятъ багажа си и бѣгатъ. Дѣ отиватъ? — На западъ. Всички говорятъ за. западната култура, която ние наричаме култура на Йона. Всѣки поглежда въ кесията си, да види, колко пари има, зз да си купи билетъ за странство. Казвамъ: всички съврѣменни хора ще се измѣнятъ въ утробата на кита, дѣто ще прѣкаратъ цѣли три дни и три нощи въ молитва, да ги пусне Богъ на свобода. И слѣдъ всичко това тия хора ще говорятъ за християнската култура, за милосърдието, за Правдата и за редъ още добродѣтели. Кажете, въ какво седятъ всички тия добродѣтели? Ще ви приведа единъ примѣръ, за да изтъкна разликата между човѣшката и Божествената Любовь. Прѣдставете си, че сте дали нѣкому 10,000 лева на заемъ, и сега тѣзи пари ви трѣбватъ. Вашиятъ длъжникъ е билъ заможенъ човѣкъ, вие сте разчитали на него, надѣвали сте се, че той ще върне паритѣ ви. Обаче, като отивате при него да си искате паритѣ, той не може да ги даде, понеже е изпадналъ вече. Тогава вие го давате подъ сѫдъ, продавате всичко, което има този човѣкъ и насила вземате паритѣ си. Казвамъ: така постѫпва човѣкътъ; това е проявление на човѣшкъта любовь. Прѣдставете си сега, че вие сте дали 10,000 лева на нѣкой човѣкъ и когато дойде врѣме за плащане той не ги връща. Защо? — Понеже той е изпадналъ, нѣма възможность да ги плати. Вие отивате при своя длъжникъ и му казвате: „Слушайте братко, вие ми дължите 10,000 лева, но понеже нѣмате възможность да ги платите, азъ ви прощавамъ този дългъ. Отсега нататъкъ бѫдете съвършено свободни отъ задълженията си къмъ мене, и ако се затрудните въ нѣщо, елате при мене пакъ, азъ ще ви помогна,“ Това е проявление на Божията Любовь въ човѣка. И тъй, когато вашиятъ длъжникъ е бѣденъ човѣкъ, изпадналъ материално и ви моли искрено да му простите, простете дълга му; ако вашиятъ длъжникъ е богатъ човѣкъ, не му прощавайте, оставете го да си плати. Ако простите дълга на богатия, това не е благодѣяние. Такъвъ е Божествения законъ. Ако имашъ пари, ще изплатишъ дълга си: ако нѣмашъ пари, ще опиташъ хората, съ които имашъ отношения, дали между тѣхъ сѫществува Божията Любовь. Това е единствената философия, която може да се приложи въ живота. Никаква друга философия не може да произведе тия резултати, каквито съврѣменитѣ хора очакватъ. Казвате: „Свѣтътъ се управлява отъ закони“. — Отъ какви закони? Писани ли сѫ тия закони? Едно трѣбва да знаете: писани закони въ природата не сѫществуватъ! Истинскитѣ Божии закони сѫ написани само въ сърцата и въ душитѣ на разумнитѣ сѫщества. Слѣдователно, колкото по-великъ е законътъ, толкова по-велико е сѫществото, което го прилага. Най-великиятъ законъ въ свѣта е Любовьта. Тя е само въ рѫцѣтѣ на Бога. Любовьта е единствениятъ законъ, който само Богъ може да прилага въ свѣта. Любовьта изключва всѣкакви закони, всѣкакви правила. Оттукъ изваждаме слѣдното заключение: ако глупецътъ живѣе безъ законъ, той е нещастенъ; ако мѫдрецътъ живѣе съ законъ, и той е нещастенъ. Слѣдователно глупецътъ трѣбва да живѣе съ законъ, а мѫдрецътъ — безъ законъ. Ще кажете: „Щомъ е така, всичко трѣбва да става по законъ.“ — Не, има нѣщо по-високо отъ закона. То е вѫтрѣшниятъ законъ, написанъ въ душата на човѣка. Той е по-високо отъ всѣкакъвъ писанъ законъ на земята. Мѫдрецътъ се намира извънъ условията на съврѣменния животъ. Да познавашъ и прилагашъ Великия законъ, който Богъ е написалъ въ твоята душа, това е идеалътъ, къмъ който всѣки съврѣмененъ човѣкъ трѣбва да се стреми. За да дойдемъ до този идеалъ, ние трѣбва да разбираме основитѣ, върху които е поставенъ цѣлокупниятъ животъ, за да можемъ по сѫщия начинъ да съградимъ и нашия животъ. Дѣйствително, днесъ всѣки човѣкъ гради. Ще ви приведа аналогията, която сѫществува между живота на отдѣлния човѣкъ и отношението му къмъ обществото, народитѣ, цѣлото човѣчество, а дори и къмъ цѣлата вселена. Въ естествената наука се говори за клѣтки, органи и системи и за отношението, което сѫществува между тѣхъ. Клѣткитѣ образуватъ органитѣ, а органитѣ — системитѣ. Това отношение сѫществува и въ обществения животъ. Човѣкъ прѣдставлява клѣтката. Нѣколко души заедно съставляватъ сѣмейството — органа. Нѣколко сѣмейства заедно образуватъ племето, народътъ — системата. Всички системи заедно образуватъ човѣчеството — вселената. Мнозина казватъ: „Да се жертвуваме за своя народъ!“ Каква е вашата идея за жертвата? Говори се за жертва, а като дойде нѣкой селянинъ въ града, който е часть отъ народа, подлагатъ го на редъ изтезания. И той, отъ своя страна, изнудва гражданитѣ. Въ сѫщность, когато се говори за български, или за английски, или за германски, или за еврейски народъ, подъ понятието „народъ“ се крие идеята за „племето“. Никѫдѣ въ свѣта не сѫществуватъ нито български, нито английски, нито какъвъ и да е другъ народъ, но сѫществуватъ само племена. Въ свѣта сѫществува само единъ народъ — Божиятъ народъ, чийто граждани сѫ разумнитѣ сѫщества, които живѣятъ споредъ Божиитѣ закони. Тѣзи разумни сѫщества живѣятъ, откакъ свѣтътъ е създаденъ, и тѣ го управляватъ. По-нататъкъ можемъ да прѣнесемъ отношението между клѣтката, органа и системата и къмъ цѣлата слънчева система. Слънцето е клѣтка отъ Божествения организъмъ; слънчевата система е органъ отъ този организъмъ; цѣлата слънчева система пъкъ се стреми къмъ друго слънце, което прѣдставлява система въ Божествения организъмъ. За това слънце астрономитѣ разправятъ, че е 75 милиона пѫти по-голѣмо и по-силно отъ нашето слънце. Около това слънце, като система отъ Божествения организъмъ, се движатъ около 100 милиона по-малки слънца съ своитѣ спѫтници. Това слънце, именно, съставлява система, племе, като българското, като руското, като английското и т. н. „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ Споредъ разбиранията си, хората се дѣлятъ на три категории: първата категория хора разбира само физическитѣ прояви; втората категория разбира чувствата; третата категория разбира мислитѣ, тѣзи хора мислятъ правилно. Усѣщанията прѣдставляватъ физическата страна въ човѣка. Стомахътъ, напримѣръ, усѣща, че човѣкъ е гладенъ или ситъ. Ако е гладенъ, ще вземе малко храна, ще я сдъвче и ще го задоволи. Тогава и стомахътъ прѣстава да иска. Чувствата се отнасятъ до единъ свѣтъ, по-високъ отъ физическия. Нѣкой казва, че обича еди-кого си. Да обичате нѣкого, това още не е любовь, то е чувствуване. Да се говори за любовь, това подразбира съпоставяне на нѣщата. Единъ Философъ-писатель казалъ: „Ние трѣбва да насадимъ Духа въ своя народъ.“ Думата „насаждане“ въ дадения случай не е на мѣсто употрѣбена. Духътъ не е нито жито, нито царевица да се насажда. Духътъ не може да се насажда; идеитѣ сѫщо така не се насаждатъ. Духътъ е разумното начало въ свѣта, което обгръща всички сѫщества въ себе си. Ние живѣемъ и се движимъ въ Духа. Тогава, какъ и дѣ ще Го насаждаме? Ние трѣбва да се подчинимъ на Духа и да възприемемъ хубавото и красивото, което се крие въ Него. Слѣдователно, когато се говори за Бога, подразбираме разумното начало, къмъ което всички сѫщества трѣбва да се стремятъ. Какъ ще познаемъ Бога? — Бога ще познаемъ и въ доброто, и въ злото. И Любовьта ще познаемъ и въ доброто, и въ злото. Въ доброто ще познаемъ Божията Любовь, а въ злото — човѣшката любовь. Когато човѣкъ даде нѣкому пари на заемъ, а той не му ги връща доброволно, кредиторътъ му го дава подъ сѫдъ, осѫжда го и го турятъ въ затворъ. Да туришъ човѣка въ затворъ, това е прѣстѫпление, което не е съгласно съ Божията Любовь, но е съгласно съ човѣшката любовь. Оттукъ мнозина вадятъ редъ заключения и казватъ: „Защо сѫществува злото?“ — Докато човѣкъ дава ходъ на отрицателнитѣ сили въ себе си, датогава и злото ще сѫществува вънъ и вѫтрѣ въ него. Дава ли ходъ само на положителнитѣ сили въ себе си, той ще вижда само прояви на доброто. Възприемемъ ли Божията Любовь, ще възприемемъ и доброто. Когато Божията и човѣшката любовь се съединятъ въ едно цѣло, човѣкъ ще придобие свободата си. Човѣкъ не може да сѫществува безъ свобода. Сѣмействата, племената сѫщо не могатъ да сѫществуватъ безъ свобода. Свободата е първата равнодѣйствующа сила, която трѣбва да сѫществува въ свѣта. Безъ свобода нѣма растене, не може да има и развитие. Нѣкой пита: „Въ какво трѣбва да вѣрвамъ?“ — Най-важното нѣщо за човѣка не седи въ вѣрването му въ едно или въ друго нѣщо, но въ придобиване на свобода. Придобие ли свободата си, той ще може да се прояви. Ще кажете: „Когато човѣкъ е свободенъ, той ще прави пакости, злини.“ Питамъ: кой обикновенъ човѣкъ не прави пакости? Кое дѣте не грѣши? Само Богъ може да използува разумно свободата. Само Той не грѣши. Днесъ всички разумни сѫщества се стремятъ къмъ свобода. Защо? —Защото свободата ще имъ покаже Истината. Истината пъкъ ще ги научи на Великия законъ, който ще опрѣдѣли правата насока на нашето движение. И затова е казано въ Писанието: „Истината ще ни направи свободни.“ Свободата не може да се прояви безъ Истината. Свободата изисква врѣме и пространство, необходими условия за проявлението на човѣка въ физическия свѣтъ. Нѣкой казва; „Нѣмамъ условия да се проявя.“ Това е лъжливо схващане. Когато нѣкой казва, че нѣма условия да се прояви, това подразбира, че той не е свободенъ човѣкъ, защото вѣрва въ своята, т. е. въ човѣшката любовь. Каже ли нѣкой, че е свободенъ, това подразбира, че той вѣрва въ Божията Любовь. Законитѣ на Божественото и на човѣшкото сѫ точно обратни. Казвамъ: Божественото прощава, а човѣшкото дири своето си. На основание на първия законъ, казвамъ нѣкому: „Прости на човѣка, който ти дължи! Ти виждашъ, че той е изпадналъ, осиромашалъ е сега.“ — Защо да му простя? Ако река да прощавамъ на този, на онзи, на всѣки вагабонтъ, дѣ ще му излѣзе края? Какъвъ редъ ще настане въ свѣта? Нека тия хора се научатъ, че има закони, отъ които тѣ не могатъ да избѣгнатъ. — Ако вие сте послѣдователни въ вашитѣ разсѫждения и наказвате всѣки разбойникъ, всѣки прѣстѫпникъ, разбирамъ; защо, обаче, наказвате невиннитѣ животни? Защо рѣжете главитѣ имъ? Защо одирате кожитѣ имъ? Отъ хиляди години насамъ всички пострадали животни — кокошки, патици, овци, крави, волове и редъ други — сѫ подали своето оплакване до Господа, като казватъ: „Отъ толкова години насамъ ние сме съ одрани кожи и досега продължаватъ да ни ги дератъ. Главитѣ ни рѣжатъ. Докога ще се продължаватъ нашитѣ страдания?“ Наистина, кожитѣ на вашитѣ по-малки братя сѫ одрани, и хората се обличатъ и докарватъ съ тѣхъ. Днесъ всички очакватъ Христа, приготовляватъ се за Неговото посрѣщане. Какъ ще посрѣщнете Христа? Ще бѫдете ли и тогава накичени съ кожитѣ и перата на по-малкитѣ си братя, както сега? Ще кажете: „Ами какви дрехи и обуща трѣбва да носимъ?“ — Ще носите само това, което сами ще можете да си предете, тъчете и приготовлявате. Въ бѫдещата култура ще си приготовляватъ всичко сами, безъ да одиратъ кожитѣ на животнитѣ. Нѣкой казва: „Днесъ лесно се убиватъ животнитѣ, безъ да страдатъ много. Теглишъ имъ единъ куршумъ, и всичко се свършва.“ Да, но Писанието казва: „Съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се възмѣри.“ Кой човѣкъ не е теглилъ куршумъ? Минавашъ покрай нѣкой богатъ човѣкъ, и той веднага пипа джоба си, бои се да не го обератъ. Той е готовъ да стрѣля. Всички съврѣменни хора говорятъ за пари. Защо? Казвате: „Не може безъ пари, трѣбва да се живѣе. Хлѣбъ трѣбва, дрехи трѣбватъ, жилища трѣбватъ.“ Казвамъ: всичко това Богъ е далъ прѣизобилно, но хората не живѣятъ, както трѣбва. И хлѣбъ, и пари, и дрехи и вода ще имате, колкото ви е нужно, но трѣбва да живѣете разумно, съгласно Божиитѣ закони. Мислите ли, че съ човѣшката любовь може да устроите едно устойчиво сѣмейство? Ако мѫжътъ вѣрва въ своята любовь, и ако жената вѣрва въ своята любовь, и двамата сѫ роби на себе си. Това не е животъ. Въ такова сѣмейство не може да има свобода. Домъ, въ който нѣма свобода, тамъ смъртьта царува. И наистина, ще видите, че въ този домъ и мѫжътъ умира, и жената умира, и дѣцата умиратъ. Отсѫтствието на свобода въ сѣмействата е причина за тѣхното изтрѣбление. Нѣкой ще каже: „Така не се говори.“ Питамъ: какво ще стане съ васъ, ако ви затворятъ за 5 — 6 дни въ единъ салонъ, херметически запушенъ, отъ нийдѣ да не влиза въздухъ? Ще можете ли да живѣете при тѣзи условия? — Всички ще измрете, ще се задушите. Безъ въздухъ на физическия свѣтъ не може да се живѣе. За да може да живѣете въ този салонъ, трѣбва да пробиете една голѣма дупка или на прозорцитѣ, или на тавана нѣкѫдѣ, да влиза чистъ въздухъ. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ: „Вѣрвайте!“ — Въ какво да вѣрваме? — Въ това, че можемъ да живѣемъ безъ въздухъ? Въ това, което причинява смърть? — Не. Въ херметически затворенитѣ мѣста ще пробиваме дупки! Това е една отъ задачитѣ на всички съврѣменни хора. Не само ние, но и отвънъ идватъ хора да пробиватъ дупки. Спасението на човѣчеството седи въ пробиване на дупки. Когато Христосъ дойде на земята, Той направи една голѣма дупка, отвори единъ голѣмъ прозорецъ. Свещени сѫ тия прозорци. Тѣ трѣбва да се направятъ въ ума на човѣка, за да влѣзатъ въ него свещени мисли; тѣ трѣбва да се направятъ въ сърцето на човѣка, за да влѣзатъ въ него свещени чувства; и най-послѣ тѣзи отвори трѣбва да се направятъ и въ стомаха на човѣка, да влѣзатъ въ него свещени усѣти. Нѣкой ще каже: „Какви сѫ тѣзи усѣти въ стомаха?“ Направете едно такова отверстие въ стомаха на богатия човѣкъ и дайте му слѣдъ това малко припеченъ хлѣбъ, натопенъ въ гореща вода, той самъ ще ви каже, какви сѫ тѣзи свещени усѣти. Достатъчно е само единъ пѫть да хапне отъ този припеченъ хлѣбъ, за да се откаже веднажъ за винаги отъ всѣкакви баници, пражоли и други подобни ястия. — Ами какъ ще се живѣе само съ припеченъ хлѣбъ? — Богатиятъ ще ви каже. Щомъ направятъ едно отверстие въ стомаха му, той ще започне да разбира смисъла на припечения хлѣбъ. Тогава въ умътъ му ще дойдатъ свещени мисли, а въ сърцето му — свещени чувства. Нѣкой казва: „Опитайте се да накарате богатия да не яде месо!“ Казвамъ: накарайте богатия да яде припеченъ хлѣбъ, натопенъ въ гореща вода, и вие ще видите, че той светия ще стане. — Кой може да го накара? — Лѣкарьтъ. Това е задача на лѣкаритѣ. Тѣ трѣбва да кажатъ на богатъ слѣдното: „Вашиятъ стомахъ, вслѣдствие на много ядене и прѣяждане, е доста уморенъ. Врѣме е вече да дадете малко почивка на вашата стомашна система. Сега бѣдниятъ трѣбва да яде.“ И слѣдъ това лѣкаритѣ трѣбва да опрѣдѣлятъ извѣстна диета на богатитѣ, а именно: варено жито, всѣкакви плодове и чиста изворна вода. Мнозина ще кажатъ: „Възможно ли е всичко това? — При сегашния редъ на нѣщата много нѣща сѫ невъзможни, но въ бѫдещата епоха всичко е възможно. Тази епоха вече залѣзва. Съврѣменната култура, съврѣменнитѣ разбирания и вѣрвания на хората ще се стопятъ, ще изчезнатъ, както изчезва сѣмето, което се заравя въ почвата. — То прораства тамъ и отъ него излиза нѣщо ново — Божественото въ човѣка, т. е. културата на Якова, който, като се раждалъ, държалъ петата на брата си Исава. Съ това Яков, искаше да каже на Исава, че слѣдъ него ще дойде той. И наистина, Яковъ успѣ да наложи на Исава своята култура. По какъвъ начинъ я наложи той? — Единъ день Исавъ се върна отъ ловъ гладенъ и уморенъ и завари брата си да вари леща. Той поиска една чиния леща, и Яковъ обѣща да му даде само при условие, ако Исавъ продаде първородството си. Понеже бѣше много гладенъ, Исавъ се съгласи и продаде първородството си на Якова за една чиния леща. По сѫщия начинъ съврѣменнитѣ хора сѫ продали всичко. Казвамъ: дайте мѣсто на Якова да дойде! Той е отличенъ човѣкъ. Казвате: „Яковъ измами Исава.“ — Не, той не го измами, но го научи на умъ. Слѣдъ това, за да не навлѣче гнѣва на брата си върху себе си, Яковъ избѣга при вуйча си Лавана, тамъ да изучи новата култура. Яковъ работи на Лавана цѣли седемь години, за да му даде дъщеря си Рахила, която той обичаше, но Лаванъ Го измами, даде му по-голѣмата си дъщеря, Лия, която прѣдставляваше старата култура. Яковъ трѣбваше да работи още седемь години, за да му дадатъ Рахила, прѣдставителката на новата култура. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора, които сѫ женени за Лия, за старата култура, трѣбва да работятъ съзнателно върху себе си, за да се оженятъ за Рахила — за новата култура. Ще кажете: „Ние имаме особено мнѣние за брака. Какво е вашето мнѣние по този въпросъ, не ме интересува, но казвамъ: моето мнѣние за брака, за дома, за сѣмейството, за отношенията между мѫже и жени сѫ съвсѣмъ различни отъ тия, които вие имате. Въ Писанието се казва, че когато Господъ видѣлъ скръбьта на Адама за другарка, Той извадилъ едно ребро отъ него и му направилъ другарка, наречена Ева. Азъ казвамъ, че Ева била направена отъ сърцето, а не отъ реброто на Адама. И затова, когато нѣкой мѫжъ изгуби любовьта си, той казва: „Отиде сърцето ми!“ Това е истинскиятъ, прѣводъ. Азъ чета свещената книга и правя прѣводи отъ нея. Значи, Ева бѣше направена отъ свещеното сърце на Адама. Подъ думата „свещено сърце“ се разбира Божиятъ Духъ. И затова се казва въ Писанието, че Богъ вдъхналъ въ ноздритѣ на първия човѣкъ, и той станалъ жива душа. Днесъ много жени сѫ недоволни отъ положението си и казватъ: „Защо се родихъ жена?“ Знаете ли, какво нѣщо е сърцето? — Сърцето е равнодѣйствуващата сила, която управлява свѣта. Въ това отношение днесъ женитѣ управляватъ свѣта, а не мѫжетѣ. Женитѣ ще кажатъ сега: „Виждате ли, какво сме ние? Ние управляваме свѣта.“ — Азъ не говоря за жената по форма, но подъ „жена“ разбирамъ Божественото, разумното сърце въ човѣка. Божественото сърце въ човѣка направлява неговитѣ дѣйствия, а не умътъ. Умътъ е слуга на човѣка. Човѣкъ прави това, което сърцето му диктува. Ние не разбираме обикновенитѣ чувства и мисли на човѣка, но разбираме великия стремежъ въ душата му, който се проявява чрѣзъ Божественото сърце. На този стремежъ, именно, се подчинява нашиятъ умъ; на този стремежъ, именно, се подчинява и цѣлата съврѣменна наука. Като говоримъ за съврѣменната наука, ние я разглеждаме като система, или като органъ, или като клѣтка. Обаче, има една положителна, Божествена наука, която е сѫществувала още прѣди създаването на свѣта. Има учени хора, които сѫ завършили своето развитие на земята, и тѣ знаятъ много нѣща отъ тази Божествена наука. Много отъ тия учени хора живѣятъ съ хиляди години. Ще кажете: „Докажи това!“— Нѣма какво да се доказва. Нужно ли е да се доказва на хората, че слънцето утрѣ ще изгрѣе? Че слънцето всѣка сутринь изгрѣва, това не се нуждае отъ доказателства. Ставай всѣка сутринь рано, излизай вънъ на открито и наблюдавай небето! Ще видишъ, какъ слънцето изгрѣва. Слѣдъ изгрѣването иде залѣзване на слънцето. Трѣбва ли да се доказва залѣзването на слънцето? — И то не се нуждае отъ доказателства. Ако слънцето не изгрѣва и не залѣзва, азъ не казвамъ Истината. Казвате: „Защо нѣкои хора не виждатъ изгрѣва на слънцето?“ — Защото тѣ още спятъ. Слѣдователно, за едни хора изгрѣването на слънцето е залѣзъ, а за други залѣзването на слънцето е изгрѣвъ. Въ това отношение изгрѣването на слънцето е раждане за човѣка, а залѣзването на слънцето е заминаване за другия свѣтъ. Нѣкой казва: „Азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ.“ Направете прѣводъ на думитѣ „голѣмъ грѣшникъ.“ Да бѫдешъ голѣмъ грѣшникъ, значи да си служилъ на своята любовь, да си мислилъ, че си Божество, Много отъ съврѣменнитѣ хора минаватъ за божества. Когато нѣкоя мома се ожени и влѣзе въ кѫщата на мѫжа си, тя започва да издава заповѣди, да диктува: „Ти трѣбва да се подчинявашъ на моя законъ, азъ имамъ свой редъ и порядъкъ въ кѫщата си, искамъ да се обличаме добрѣ, всичко да е на мѣсто и по най-послѣдна мода. Ние казваме на тази жена: „Когато бѫдешъ достойна сама да изпредешъ и изтъчешъ вълната за твоитѣ дрехи, както и за дрехитѣ на мѫжа ти и когато можешъ да ги скроишъ и ушиешъ по всичкитѣ правила на новото изкуство, тогава ще те признаемъ за добра домакиня и жена.“ Нѣкои, казватъ: „Тази жена умѣе да върти кѫща.“ Или: „Този мѫжъ е голѣмъ въртокѫщникъ,“ Казвамъ: „Воденица може да се върти, но кѫща — никога!“ Една майка казва на сина си: „Синко, не зная, кога ще въртишъ и ти кѫща!“ Отива една вечерь този момъкъ въ кръчмата, напива се хубаво и севръща дома си. Лѣга на пода и гледа, кѫщата на около му се върти. Той вика майка си и казва: „Мамо, ела да видешъ, какъ въртя кѫщата!“ — Не, синко, ти не въртишъ кѫщата, но главата ти се върти. Нѣкой казва: „Азъ гледамъ жена, дѣца, цѣла кѫща гледамъ.“ — Това не е вѣрно. Кой не гледа жена си и дѣцата си? Въ сѫщность кой не гледа? Ето, сега вие ме гледате, и азъ ви гледамъ. Всички хора се гледатъ. Изобщо, ние трѣбва да освободимъ езика си отъ двусмислени думи, ума си отъ двусмисленость и сърцето си отъ двусмислени чувства. Нѣкой казва: „Азъ обичамъ еди-кой си човѣкъ.“ Питамъ: задавали ли сте си въпроса, какво означава думата „обичь?“ Трѣбва да знаете, че когато произнасяте думата обичь, вие се намирате прѣдъ лицето на Бога. Когато човѣкъ обича, той трѣбва да каже Истината прѣдъ Бога. Може ли да каже Истината, той е вече свободенъ човѣкъ. Само свободниятъ може да люби. Който не е свободенъ, той е робъ на изработени навици. Безъ свобода не може да сѫществува нито наука, нито религия. Прѣди всичко човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ, за да вѣрва въ науката, въ религията, въ държавата, въ сѣмейството и най-послѣ и въ себе си. Вѣрва ли въ тия нѣща, той ще може да, ги подкрѣпва. Значи, човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ въ всички направления. Нѣкои хора казватъ, че човѣкъ трѣбва да се ограничава. Казвамъ: човѣкъ досега, именно, е билъ ограниченъ а отсега нататъкъ трѣбва да се освобождава. При това, свободенъ човѣкъ въ пълния смисълъ на думата се нарича този, който е положилъ като основа на своя животъ великитѣ Божии закони и отъ тѣхъ се рѫководи и направлява въ живота си. „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ Ще ви приведа единъ малъкъ разказъ отъ историята на древния Египетъ за единъ отъ тогавашнитѣ фараони, на име Тодъ. Този фараонъ билъ посветенъ въ тайнитѣ на древния Египетъ, или въ мистериитѣ на „изгрѣващето слънце“ — тъй наричали храма на бога Озириса. Въ този разказъ се говори за десетъ души, но азъ ще спомена само трима отъ тѣхъ. Прѣдъ фараона изправятъ трима души, обвинени въ различни прѣстѫпления. Първиятъ се обвинявалъ въ това, че като миналъ покрай храма на Озириса, позволилъ си да плюе върху аписа, черенъ бикъ; въ когото вѣрвали че прѣбивава душата на Озириса. Обаче, споредъ египетскитѣ закони, всѣки, който се осмѣлявалъ да плюе върху аписа, се наказвалъ или съ смъртно наказание, или на вѣченъ затворъ. Вториятъ човѣкъ се обвинявалъ въ това, че наранилъ една котка, а споредъ тогавашнитѣ египетски вѣрвания котката се считала за свещено животно. Третиятъ се обвинявалъ въ това, че като минавалъ покрай храма на бога „Озириса,“ обърналъ си гърба. Фараонътъ запиталъ първия: „Коя е причината, дѣто заплю аписа? Ти не знаешъ ли законитѣ? Не знаешъ ли, какво наказание се налага при такива случаи? — Защо съмъ постѫпилъ така, това е моя свещена тайна, която никому нѣма да откривамъ. — Добрѣ, тогава азъ ще те поставя на единъ строгъ изпитъ. — Готовъ съмъ. Фараонътъ запиталъ вториятъ обвиняемъ за причината на неговото прѣстѫпление. И той му отговорилъ по сѫщия начинъ, както първиятъ. Най-послѣ запиталъ и третия за причината на неговото прѣстѫпление. Той му отговорилъ: „Тури ме десеть години въ затворъ и слѣдъ като излѣза оттамъ, ще ти кажа, защо направихъ това прѣстѫпление. Слѣдъ разпита фараонътъ пристѫпилъ къмъ присѫдата. Той извикалъ първия обвиняемъ, заповѣдалъ да го поставятъ на високо мѣсто и да му прѣдложатъ като наказание двѣ нѣща, и той самъ да си избере наказанието. Едното било една голѣма пропасть, въ която трѣбвало да се хвърли, а другото било единъ голѣмъ ножъ, на който да се набоде. И двѣтѣ наказания били книжни. Първиятъ прѣстѫпникъ избралъ първото наказание и се хвърлилъ въ пропастьта, но веднага се задържалъ на платното, понеже пропастьта била нарисувана върху платно. По този начинъ хванали прѣстѫпника и го турили въ затворъ. Така постѫпили и съ втория прѣстѫпникъ. Той избралъ за себе си второто наказание, да се хвърли на ножа и да се набоде. Като се хвърлилъ върху ножа, веднага се търкулилъ на земята, но не се наранилъ, понеже ножътъ билъ книженъ. И него хванали и турили въ затворъ. Третиятъ прѣстѫпникъ самъ избралъ наказанието си, — да лежи десеть години въ затворъ. За какво билъ осѫденъ той? — Че като миналъ покрай храма на бога Озириса, обърналъ гърба си. Коя била причината да постѫпи така? Като излѣзалъ отъ затвора, той казалъ: „Когато минавахъ покрай храма, видѣхъ оттамъ да излиза богиня Изида и да разправя, че всички жреци, които служатъ въ него, не изпълняватъ волята Божия. Тогава азъ тръгнахъ подиръ нея и обърнахъ гърба си къмъ храма, защото искахъ да разбера, коя е причината, дѣто тия хора не изпълняватъ волята Божия. Питамъ: и днесъ не е ли сѫщото? Дѣ сѫ истинскитѣ служители? Дѣ е Божественото? Кой служи днесъ на Бога, както трѣбва? Какви сѫ съврѣменнитѣ държавници? Какъвъ е съврѣменниятъ моралъ? Редътъ и порядъкътъ, който държавитѣ налагатъ днесъ не може да се запази за дълго врѣме. Моралътъ, който се проповѣдва днесъ, не може да трае много. Въ този моралъ хората ще се задушатъ. Съврѣменнитѣ майки и бащи проповѣдватъ на дѣцата си: „Дѣца, гледайте да осигурите живота си!“ — Какво ще се осигуряватъ? Днесъ свѣтътъ се е обърналъ на болница. Нѣма здрави мѣста въ организма на съврѣменния човѣкъ: и дробове, и стомахъ, и чърва, и уши, и очи — всичко е болно. И слѣдъ всичко това, казвате: „Ние имаме култура, ние сме учени, културни хора. — Да, имате култура на болнитѣ хора. Сега, обаче, трѣбва да дойде култура на Любовьта — Божията култура. На всички ония, които иматъ Божията Любовь, казвамъ: „Напуснете болницата, направете крачка напрѣдъ, идете при Бога!“ Ще кажете: „Ние сме тръгнали къмъ Бога,“ —Да, едни сѫ тръгнали къмъ върха, но се спрѣли, обезсърдчили се, поглеждатъ къмъ върха и казватъ: „Кога ще стигнемъ до този върхъ?“ Други вървятъ, но се разколебаватъ всѣки моментъ и си казватъ: „Защо ни трѣбваше този върхъ? Я да седнемъ тукъ да хапнемъ и да си пийнемъ!“ Трети пъкъ се страхуватъ и казватъ: „Тази работа е опасна, ще изгубимъ живота си. Какво ни трѣбва да гонимъ Михаля?“ Питамъ: ако останете въ свѣта не гоните ли Михаля? Кой не гони Михаля? Какво означава да гоните Михаля? Когато нѣкоя жена иска да омотае сърцето на единъ мѫжъ, тя не гони ли Михаля? Когато нѣкой банкеръ иска да има много пари и да ги заключи въ своята каса, той не гони ли Михаля? Когато нѣкой лихварь взима голѣми проценти, за да спечели много, не гони ли Михаля? Всички съврѣменни хора се стремятъ къмъ невъзможни нѣща за сегашнитѣ условия. Казвамъ: никой не може да влада нѣщата. Чудно е, когато жената иска да завладѣе сърцето на мѫжа. Какво ще влада? Прѣди всичко този човѣкъ нѣма сърце. Жената трѣбва да потупа мѫжа си по рамото и да му каже: „Слушай, приятелю, ти си нещастенъ, защото нѣмашъ сърце. Отвори мѣсто въ себе си, да влѣза азъ, тъй както Богъ е опрѣдѣлилъ едно врѣме и тогава ти съ своята любовь, и азъ съ Божията Любовь ще работимъ заедно за създаване на новата култура въ насъ. Тъй като живѣемъ и работимъ заедно, ние ще се разбираме. Мнозина отъ васъ, като ме слушате, ще кажете: „Какво ли иска да каже този човѣкъ? Като се обръщамъ къмъ нѣкоя сестра или къмъ нѣкой братъ, азъ искамъ да имъ кажа слѣдното: „Въ новата култура пише, че ти си сърцето на еди-кого си, затова трѣбва да влѣзешъ въ него.“ Срѣщамъ другъ нѣкой и му казвамъ: „Братко, прѣди, нѣколко хиляди години ти изгуби сърцето си. Сега тръгни по свѣта да го търсишъ и като го намѣришъ, тури го на мѣстото му съ свещенъ трепетъ на душата си. Слѣдъ това иди да принесешъ жертва прѣдъ олтаря на Бога, за благодарность на това, че си го намѣрилъ. Казвате: „Какъ можемъ да търсимъ сърцата си? Нима ние нѣмаме сърца? Ако не можете да любите, или ако любовьта ви всѣки моментъ се измѣня, вие нѣмате сърца. Ако можете да любите, сърцето ви е по-близо до васъ, скоро ще се намѣсти. Колкото топлината е по-близо до васъ, толкова и сърцето ви е поблизо; колкото топлината е по-голѣма, толкова повече и огъньтъ на сърцето се разгорява. Първиятъ лѫчъ е признакъ на това, че енергията на сърцето започва да прѣлива. Слѣдователно, първиятъ лѫчъ, първиятъ усѣтъ на човѣка показва, че Любовьта наближава. Когато лѣкарьтъ дойде при нѣкой човѣкъ и му прѣпорѫча да яде само припеченъ хлѣбъ и гореща вода, това показва, че Царството Божие е близо до този човѣкъ. „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ Днесъ хората се стремятъ къмъ философия, която да имъ донесе щастие и богатство въ живота. Казвамъ: стремете се къмъ Любовьта, защото тя осмисля живота. Ако нѣкой човѣкъ има да ви дава 10,000 лв., но по нѣкаква причина е изпадналъ и не може да ви ги плати, вие, който имате Любовьта въ себе си, ще му ги простите, като кажетѣ „За Любовьта, за Бога азъ ти прощавамъ всичко. Отсега нататъкъ нищо не ми дължишъ.“ Всичко правете за Бога! Вие сте богатъ човѣкъ, имате нѣколко нови костюми, но срѣщате на пѫтя си бѣденъ човѣкъ съ скъсани дрехи. Щомъ Любовьта е у васъ, вие ще дадете единъ отъ костюмитѣ си на този бѣденъ човѣкъ. Ако Любовьта не е у васъ, вие ще кажете: „Азъ купихъ тия дрехи за себе си.“ — Нищо отъ това. Бѣдниятъ човѣкъ, това си ти, той е твой братъ. Божественото въ човѣка го заставя да върши всичко самъ и то отъ любовь. Когато човѣкъ даде нѣщо, трѣбва да се запита, дали е доволенъ отъ своята постѫпка. Вижте, какво прави онзи момъкъ, който иска да даде нѣщо на своята възлюбена. Ако иска да ѝ подари единъ хубавъ карамфилъ, той ще обиколи всички цвѣтарници и ще купи саксийка съ най-хубавъ карамфилъ. Когато говоря за влюбения момъкъ, азъ не подразбирамъ този, който ще занесе на своята възлюбена откѫснато цвѣте. Получите ли откѫснато цвѣте отъ своя възлюбенъ, ще знаете, че той ще ви одере кожата. Когато възлюбениятъ ви донесе карамфилъ въ саксийка, съ това той ви казва: „Доволни ли сте отъ живота? Влѣзте въ моето сърце, заедно да растемъ и да се развиваме, заедно да благуваме, и всѣки, който дойде при насъ, и той да се радва.“ Нѣкой казва: „Тази любовь на момъка духовна ли е или свѣтска?“ — Всичко въ свѣта е духовно, нищо не е свѣтско. Когато говоримъ за свѣтски и духовни нѣща, това сѫ човѣшки подраздѣления. Въ Божествената Любовь всичко е Божествено. И въ страданията всичко е Божествено, но резултатитѣ сѫ различни. Въ човѣшката любовь има страдания и скърби, а въ Божествената Любовь има само радости и блаженства. Слѣдователно, тия два вида прояви на Любовьта трѣбва да се съединятъ въ едно. Когато Божествената Любовь дойде въ човѣка, той трѣбва да я съедини съ своята и да каже: „Азъ ще живѣя заради Любовьта.“ „И отвори умоветѣ имъ да рбзбиратъ Писанията.“ Какво прѣдставляватъ Писанията? —Написана книга. Тази написана книга сте вие, и върху нея могатъ да се четатъ много работи. По сѫщия законъ, отъ клѣткитѣ, можемъ да изучаваме органитѣ, а отъ органитѣ можемъ да изучаваме системитѣ. Отъ системитѣ пъкъ можемъ да изучаваме, какво прѣдставлява цѣлото човѣчество, или какво прѣдставлява цѣлата вселена. Значи, всичко зависи отъ единицата. Първото нѣщо, което Богъ е създалъ, е клѣтката, проявлението на Бога, безсмъртния човѣкъ, който никога не е слизалъ на земята. Защо този човѣкъ не е слизалъ никога на земята? — Понеже тя не може да го одържи. Ако той слѣзе на земята, тя ще се мръдне отъ своята орбита. Нѣкой казва: „Какъ да не може да слѣзе този човѣкъ на земята?“ Питамъ; може ли слънцето да слѣзе на земята и да ви посѣти? Вие мислите, че можете да поканите този великъ идеаленъ човѣкъ при васъ на земята. Не, не може. Първо ние ще отидемъ при Бога, а Божиятъ Духъ ще слѣзе и ще се всели въ насъ. Той ще внесе Божественото у насъ, а нашиятъ умъ и сърце така ще се развиятъ, че ще почнемъ да изучаваме въ себе си нашия животъ, живота на нашитѣ братя и сестри, живота на обществата, на народитѣ, на цѣлото човѣчество и най-послѣ проявитѣ и на цѣлата вселена. По този начинъ само ние ще виждаме навсѣкѫдѣ проявитѣ на Бога. Това е животъ! Да живѣешъ, подразбира да знаешъ, че обичашъ. Какъ се обичатъ днесъ хората? Нѣкоя млада мома се запознава съ единъ младъ момъкъ, който започва да я посѣщава. Облича се хубаво, носи подаръци, а тя го черпи съ това-онова. Едва излѣзе момъкътъ отъ дома на момата, ето иде другъ нѣкой, когото тя посрѣща по сѫщия начинъ. Момата залъгала първия момъкъ съ нѣщо, но едва излѣзалъ той отъ дома ѝ, и тя си казва: „Добрѣ, че си отиде този бъбрица.“ Този младъ човѣкъ върви изъ пѫтя и се чуди, защо нѣщо го стѣснява — не е свободенъ, измѫчва го нѣщо. Всички хора днесъ се оплакватъ, че нѣщо ги стѣга. Стѣга ги нѣщо, наистина, но и тѣ стѣгатъ другитѣ хора. Прѣстанете да се стѣгате едни други! Всѣка мома трѣбва да намѣри този момъкъ, на когото тя прѣдставлява сърцето. Всички хора трѣбва да намѣрятъ своитѣ изгубени сърца, а това на Божественъ езикъ означава да намѣрятъ Божествения Духъ, Който да дойде и да се всели въ тѣхъ. Простолюдието казва: „Да дойде доброто да царува въ свѣта!“ Онеправданитѣ казватъ: „Да дойде Правдата да царува въ свѣта!“ Дали доброто ще дойде, дали Правдата ще дойде, всичко това е Божественото сърце, отъ което е направена жената, и което кръщаватъ съ различни имена. Сега всички мѫже и жени трѣбва да работятъ върху този принципъ, да се разбератъ. Разбератъ ли се тѣ помежду си, като дойде Христосъ, тѣ ще Го познаятъ. Христосъ бѣше сърцето на Бога, и затова, слѣдъ разпятието на Христа, Богъ Го възкреси. Божието сърце не може да умре, то трѣбва да се върне тамъ, отдѣто е излѣзло. Сѫщото нѣщо се отнася и за насъ. Отъ Отца излѣзохме, при Отца трѣбва да се върнемъ и да се намѣстимъ тамъ, дѣто сме били. Всѣки, който иска да бѫде свободенъ, трѣбва да отиде на своето мѣсто и тамъ да се настани. Затова днесъ хората не трѣбва да търсятъ спасението, но свободата, защото спасението, растенето и всички останали блага ще дойдатъ само тогава, когато хората станатъ свободни. Азъ не говоря за политическата свобода, нито за гражданската, нито за религиозната свобода, но за онази вѫтрѣшна свобода въ човѣка, която го поставя прѣдъ всички хора, и прѣдъ държавата, като честенъ и разуменъ човѣкъ, на когото може да се разчита напълно. Всѣка свобода вънъ отъ човѣка е сѣнка на свободата. При вѫтрѣшната свобода човѣкъ самъ себе си сѫди, никой другъ не може да го сѫди. Такъвъ е Божествениятъ законъ. Въ него нѣма нищо скрито-покрито. Въ тази свобода човѣкъ самъ се опрѣдѣля и познава. Не се ограничавайте въ никакви стари вѣрвания, но се приготовлявайте за новото! Старото е изиграло вече своята роля, сега иде новото, което е законъ за небето. Старото е законъ за земята. Всички, у които съзнанието е пробудено, сѫ изживѣли вече стария законъ и отсега нататъкъ ще живѣятъ по новия законъ, споредъ закона на Бога, по Божиитѣ закони. И тогава свѣтътъ ще бѫде съвсѣмъ другъ, тъй както и едно врѣме е билъ другъ. Могли ли сѫ едно врѣме хората да хвърчатъ въ въздуха, както днесъ? Обаче, по-щастливи ли сѫ днесъ хората? Какво допринасятъ днесъ аеропланитѣ? Прѣзъ военно врѣме всички аероплани започватъ да бумтятъ изъ въздуха, и космитѣ на главитѣ ви настръхватъ. Каква култура е тази? Днесъ вие се разхождате свободно съ автомобилитѣ, но отвори ли се война, тѣ се употрѣбяватъ въ нейна услуга. И телефонитѣ сѫщо така сѫ опасни въ врѣме на война. Всички съврѣменни открития въ областьта на техниката и на науката ставатъ опасни въ врѣме на война. Аеропланитѣ, автомобилитѣ сѫ само за светии, но не и за глупавитѣ. Днесъ постоянно четете въ вѣстницитѣ, че еди-кой си авиаторъ падналъ отъ аеропланъ, че еди-кой си пѫтникъ пострадалъ въ автомобилъ и т. н. Защо? — Все иматъ нѣкакъвъ дефектъ. Автомобилитѣ не трѣбва да се сблъскватъ; аеропланитѣ не трѣбва да падатъ; домоветѣ не трѣбва да се разрушаватъ; държавата не трѣбва да изчезва. Всичко това, което пада, което се разрушава и изчезва, не е Божествено. Въ свѣта сѫществува само една държава, която никога нѣма да изчезне. Тя е Божествената държава. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ, който иска да има добра държава, трѣбва да зачита Божественото, както въ себе си, така и въ всички останали хора, На какво може да се надѣва една държава ако тя не зачита Божественото въ своитѣ поданици? Който не зачита Божественото, той не може да зачита и човѣшкото. Който търси Божественото въ свѣта, той трѣбва да се стреми къмъ разумното, къмъ новото, къмъ положителното въ науката, което ще осмисли живота. Всички факти, съ които разполага съврѣменната наука, трѣбва да се изяснятъ отъ Божествено гледище, отъ гледището на новата свѣтлина. Какъ ще обясните, напримѣръ, произхода на всички животни? Казвате: „Богъ създаде всички животни, всички птици, всички риби, всички растения и найпослѣ създаде човѣка.“ Да, но казано е, че Богъ създаде човѣка по свой образъ и подобие. Питамъ: дѣ сѫ животнитѣ, който Богъ нѣкога създаде?“ Дѣ е първиятъ човѣкъ, който Той създаде по свой образъ и подобие и на когото даде власть надъ всѣко животно? Значи, Богъ създаде два човѣка: единиятъ бѣ направенъ отъ пръсть, а другиятъ — по образъ и подобие Божие. Човѣкътъ, който бѣ направенъ по образъ и подобие Божие, при днешнитѣ условия не може да живѣе между хората на земята. Смѣшно е да чувате една мравя да казва, че еди-кой си философъ може да живѣе между мравитѣ. Прѣди всичко тия мрави нѣматъ съотвѣтно жилище за човѣка. Смѣшно е, когато и хората казватъ, че Богъ може да живѣе между тѣхъ. Това не може да бѫде! Съврѣменнитѣ хора нѣматъ жилище, въ което Богъ може да живѣе. Когато Соломонъ направи Божия храмъ каза: „Богъ не може да живѣе въ този храмъ, но Неговиятъ Духъ може да прѣбивава тукъ.“ Хората, които слушаха Соломона, си казваха; „Чуйте, какво говори този човѣкъ за Бога!“ Хората трѣбва да разбератъ, че Богъ може да живѣе само въ тѣхнитѣ свѣтли умове и добри и благородни сърца. Това е Истината. Богъ прѣбѫдва въ сърцето и въ ума на всѣки човѣкъ, който мисли, чувствува и дѣйствува правилно не само по отношение на своитѣ братя, но и по отношение най-малкитѣ растения и животни. Онзи човѣкъ, който може да спаси мравката и който полага грижи и за най-малкото растение, той може да помага и на брата си. Въ този духъ трѣбва да се въспитава новото поколѣние! „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ И тъй, новата култура е вече прѣдъ вратата ви. Яковъ иде вече! Той се връща въ дома си съ много богатства, придобити при Лавана: съ женитѣ си, съ синоветѣ си, съ робитѣ и съ робинитѣ си, съ камилитѣ си и съ овцитѣ си. Яковъ се връща въ Ханаанската земя при брата си, съ когото иска да се примири. Новата култура ще примири хората помежду имъ. Старото трѣбва да се подчини на новото. Въ Писанието се казва: „Иде културата на Христа!“ Казвамъ: иде културата на Якова, когото прѣкръстиха съ името Израилъ. Значи, Божиитѣ избранници, които трѣбваше да живѣятъ на земята, ще иматъ съобщения съ невидимия свѣтъ, който е реаленъ свѣтъ. Сѫществата отъ невидимия свѣтъ, съ който вие ще се съобщавате, нѣма да бѫдатъ въздухъ и вѣтъръ, но ще бѫдатъ облѣчени съ такива хубави облѣкла, каквито вие не сте виждали въ живота си. Когато пъкъ вие отидете при тѣхъ, тѣ ще ви приематъ въ своитѣ жилища съ такава братска любовь, за каквато вие нѣмате прѣдстава. Казвате: „Възможно ли е всичко това?“ — Всички вие ще бѫдете свидетели на събитията, които ще ставатъ на земята. Бѫдещето, което иде сега въ свѣта, е прѣдсказано прѣди хиляди години. То не е афектация. Отъ съврѣменния човѣкъ се изисква само положителна, установена мисъль, и той ще провѣри нѣщата. Ние не сме като онѣзи войници, които, като атакуватъ нѣкаква позиция и срѣщнатъ голѣми съпротивления, удрятъ назадъ. Когато ние атакуваме една позиция, проучаваме всички възможности, които могатъ да ни изненадатъ, и не отстѫпваме. Обаче, ние не си служимъ съ орѫжията на съврѣменния свѣтъ. Щомъ неприятельтъ излѣзе срѣщу насъ, ние издухваме всичкитѣ му позиции. Какво нѣщо е духането? — Силната мисъль. Тя може да произведе много нѣщо. Ако е въпросъ за сила, Бѣлото Братство разполага съ такава, Бѣлитѣ Братя сѫ разумни сѫщества. Тѣ сѫ завършили своето развитие на земята, знаятъ законитѣ на човѣшката мисъль и въ единъ день могатъ да прѣспятъ цѣлото човѣчество. Какво прѣдставляватъ съврѣменнитѣ орѫжия прѣдъ силата на Бѣлитѣ Братя? Обаче, тия Братя не искатъ да си служатъ съ тѣзи срѣдства, понеже тѣ сѫ крута мѣрка. За хората е необходимо страданието. Само то е въ сила да ги облагороди и изправи. Има нѣщо по-велико отъ всички орѫжия въ свѣта. Това сѫ Божиитѣ мисли и чувства. Когато човѣкъ побѣди своя неприятель съ Божията сила, този неприятель става вече най-добъръ приятель и казва; „Приятелю, защо не дойде по-рано? Съжалявамъ, че толкова години наредъ носихъ своитѣ кобури; съжалявамъ, че толкова години живѣхъ въ заблуждения и мракъ, че се женихъ и страдахъ и т. н.“ „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ Казвате:.. Какъ ще се женятъ хората отъ новата култура?“ Когато нѣкоя мома ще се жени, тя ще покаже рѣката си на своя възлюбенъ и ще му каже: „Чети!“ Когато нѣкой момъкъ иска да се жени, и той по сѫщия начинъ ще покаже рѫката си на своята възлюбена и ще ѝ каже: „Чети!“ По-добро прѣпорѫчително писмо отъ рѫката нѣма. Всичко е написано на човѣшката рѫка, нѣма нищо скрито-покрито. Богъ е написалъ на човѣшката рѫка цѣлия пѫть, прѣзъ който човѣкътъ е минавалъ. Когато нѣкой чете по рѫката на своя братъ, Господъ му казва: „Бѫди снисходителенъ къмъ този човѣкъ! Той е служилъ дълго врѣме при мене, но бѣше малко неспособенъ, не научи много нѣщо, обаче, за въ бѫдеще той има добри условия да се развие и да излѣзе нѣщо добро отъ него.“ Богъ изнася само фактитѣ, безъ да сѫди. Въ това седи величието на Бога. И най-послѣ Богъ ще посочи, на каква работа да турите човѣка, когото Той е изпратилъ при васъ. Казвамъ: като се срѣщнете въ новата култура, ще дигнете рѫката си единъ къмъ другъ и така ще се поздравите. Този Поздравъ означава „миръ вамъ.“ Христосъ дигна рѫцѣтѣ си къмъ ученицитѣ си и имъ каза: „Миръ вамъ!“ Като дигнете едната си рѫка, това означава: „Азъ съмъ тукъ.“ Като дигнете и двѣтѣ си рѫцѣ, това означава, че и жена ви е съ васъ. Значи, при това благословение участвуватъ и двата принципа. Когато нѣкой апашъ ви срѣщне и каже „горѣ рѫцѣтѣ,“ какво означава това? Той иска да ви каже: „Ти намѣри ли жена си?“ — Не. Намѣри жена си и тогава работи. На онзи, който е намѣрилъ жена си, апашътъ сваля шапка и казва: „Добъръ день, господине!“ „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ И азъ ви желая сега, Господъ на свѣтлината, който е въ васъ, да отвори умоветѣ ви. Азъ зная, че Той ще отвори умоветѣ и сърцата ви, затова казвамъ: „Слушайте Неговия гласъ и приемете Неговата Любовь! Съединете вашата любовь съ Неговата, за да дойде новиятъ день, който ще бѫде новъ день въ историята на вашето съзнание. Бесѣда отъ Учителя, държана на 5 декемврий, 1926 год. въ гр. София.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Не Го приеха. „Свѣтътъ Го не позна.“ Иоана 1: 10, 11. Въ външната, т. е. въ видимата, въ материалната, въ официалната страна на живота сѫществува едно психологическо противорѣчие. Външно хората сѫ модно, официално облѣчени и затова, като дошла Истината между тѣхъ, тѣ не могли да я познаятъ и не я приели. Истината дошла облѣчена много просто, като послѣденъ бѣднякъ, но понеже хората обръщатъ внимание повече на външната, отколкото не вѫтрѣшната страна на човѣка, тѣ не могли да я познаятъ, и тя минала и заминала покрай тѣхъ, безъ да разбератъ великото, което тя носи за цѣлото човѣчество. „Свѣтътъ Го не прие.“ Това значи: Истината дойде между своитѣ, но тѣ не я приеха. Защо? — Понеже бѣха заети съ ядене и пиене, съ угощения, съ печелене пари и т. н. Въ човѣка едноврѣменно дѣйствуватъ четири вида стремежи: въ неговия умъ, въ неговото сърце, въ неговата душа и въ неговия духъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора не вѣрватъ въ душата и въ духа, но вѣрватъ само въ ума и въ сърцето. Подъ думата „душа“ тѣ разбиратъ извѣстни функции, които сѫ резултатъ на вѫтрѣшната дѣятелность въ човѣка. Обаче, какво нѣщо въ сѫщность е душата, нѣма да се спираме върху този въпросъ. Нѣкои смѣсватъ проявитѣ на сърцето съ тѣзи на душата и проявитѣ на ума съ тѣзи на духа, но трѣбва да се прави точно разграничение между сърце и душа, както между умъ и духъ. Христосъ казва: „Глава на Словото е Истината.“ Значи Истината е начало на нѣщата. Тя опрѣдѣля посоката, къмъ която ние се движимъ. За да добие вѫтрѣшенъ смисълъ, животътъ трѣбва да има опрѣдѣлена насока. Съ други думи казано: за да се осмисли животътъ, всѣки човѣкъ трѣбва да има извѣстна идея въ себе си. Тази идея не трѣбва да бѫде близка. Днесъ всички хора говорятъ, че идеитѣ трѣбва да бѫдатъ близки и леснопостижими. Ние знаемъ обратното: идеитѣ, които движатъ човѣка напрѣдъ, не трѣбва да бѫдатъ нито материални, нито близки, нито леснопостижими. Далечнитѣ, мѫчнопостижимитѣ идеи сѫ красиви. Защо? — Колкото е по-далечъ идеалътъ на човѣка и колкото е по-мѫчнопостижимъ, толкова и неговитѣ усилия и неговиятъ стремежъ ще бѫдатъ по-голѣми. Този човѣкъ знае, че има да постига нѣщо. Каква красота има въ постигането на нѣща, които седятъ на разстояние само десеть крачки отъ човѣка? Материалиститѣ казватъ: „Ние искаме да постигнемъ близкитѣ идеали.“ Едно отъ отличителнитѣ качества на съврѣменната култура е бързането. Съврѣменнитѣ хора искатъ бързо да станатъ учени, бързо да забогатеятъ, бързо да научатъ живота и затова се впущатъ безогледно къмъ всички удоволствия, като мислятъ, че чрѣзъ тѣхъ ще научатъ много нѣща. Ако отидете въ Америка, ще видите, че тамъ всѣки бърза да забогатѣе, да придобие знания, да се удоволствува и т. н. Затова днесъ всички хора се възхищаватъ отъ англичанитѣ и отъ американцитѣ. Добро нѣщо е бързината, но да се бърза въ всичко, това не е похвално, нито е за прѣпорѫчване. У българитѣ пъкъ сѫществува друга характерна чърта: българинътъ бърза само лѣтно врѣме, а зимно врѣме не бърза. Тогава той почива, широко му е около врата. Той работи прѣзъ лѣтото усилено, бърза да събере храната си, да напълни хамбара съ жито, а прѣзъ зимата е спокоенъ, че се е осигурилъ. Сѫщата чърта сѫществува и между ученитѣ хора. Тѣ гледатъ да напълнятъ библиотекитѣ си съ много книги, които да четатъ и учатъ. Като прочетатъ много отъ тия книги главитѣ имъ се напълватъ съ знания, и тѣ се считатъ осигурени. За такъвъ човѣкъ казватъ: „Ученъ човѣкъ е този.“ — По какво познаватъ, че е ученъ? — Хамбарътъ му, т. е. неговата глава е пълна съ знания. Главата на учения човѣкъ увисва надолу, като узрѣлъ класъ. Като погледнете къмъ такъвъ класъ, вие казвате: „Отличенъ е този класъ!“ Защо? — Защото главата му е увиснала надолу. Такова нѣщо прѣдставляватъ много отъ съврѣменнитѣ учени хора. За простия човѣкъ казватъ: „Този човѣкъ е простъ.“ Питамъ: какъ познахте, че този човѣкъ е простъ? —Главата му стърчи нагорѣ. — Какво лошо има въ това? Кои класове стърчатъ нагорѣ? — Празнитѣ класове. Питамъ: какво бѣше положението на узрѣлитѣ класове прѣди да цъвнатъ и да завържатъ? И тѣ не стърчаха ли нагорѣ, както стърчатъ сега празнитѣ класове? — Стърчаха, разбира се. Ето защо, като знаемъ това, ние трѣбва да гледаме съ уважение на всѣки празенъ класъ, който днесъ стърчи нагорѣ. Утрѣ и той ще увисне къмъ земята. Когато единъ класъ стърчи нагорѣ, това показва, че въ него има нѣщо велико, което чака своето врѣме, за да се прояви. Когато единъ класъ се разпръсне, той ни учи на закона на самопожертвуването. Той казва: „Всичко, което азъ имахъ, дадохъ на свѣта. Сега вече съмъ готовъ отново да започна работата си.“ Какво може да направи узрѣлиятъ, увисналиятъ класъ надолу? Ако азъ нося на гърба си тежъкъ чувалъ и срѣщна на пѫтя единъ узрѣлъ класъ, той ще може ли да ми подигне чувала? — Нѣма да може, защото и той самъ носи пъленъ чувалъ. И тъй, празнитѣ чували въ свѣта могатъ да работятъ, а пълнитѣ не могатъ. Какво ще кажете отгорѣ на това? Мнозина казватъ: „Ученитѣ хора, т. е. пълнитѣ глави, пълнитѣ хамбари ще оправятъ свѣта.“ — Нѣмамъ нищо противъ тази философия, но казвамъ: ако, наистина, пълнитѣ глави, т. е. пълнитѣ хамбари, пълнитѣ класове, пълнитѣ чували ще оправятъ свѣта, тѣ трѣбваше досега да го оправятъ. Оправенъ ли е свѣтътъ? —Не е оправенъ. Значи, въ този смисълъ, главата на човѣка всѣкога трѣбва да бѫде празна. Какво се разбира подъ тия думи? Това подразбира: главата на човѣка трѣбва да бѫде празна отъ всички онѣзи материални работи, които заематъ мѣсто и пространство. Кой животъ наричаме празенъ? —Животътъ на всички прѣходни, врѣменни нѣща е празенъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ; „Главата на човѣка трѣбва да бѫде пълна.“ Съ какво? Главата на човѣка да бѫде пълна съ нѣщо, това е материалистическо схващане. Нѣма защо да се казва, че главата на човѣка трѣбва да е пълна. Тя и безъ това е пълна съ мозъкъ. Съ какво още може да бѫде пълна главата на човѣка? — Съ умъ. Още? — Съ душа. Още? — съ животъ. — Не, главата на човѣка не може да се пълни нито съ умъ, нито съ мисли, нито съ душа, нито съ животъ. Тѣзи нѣща не могатъ да пълнятъ празнини. Всѣки човѣкъ, който мисли, има празна глава. Защо? — Защото мисъльта е непрѣкѫснатъ процесъ на втичане и изтичане. Мислитѣ не могатъ да се задържатъ на едно мѣсто и да пълнятъ празни пространства. Тѣ не сѫ нѣщо материално. Да се говори за пълнене на главата, това показва неразбиране на нѣщата, Всѣко неразбиране ражда двусмисленость, както и редъ безсмислици. Много отъ съврѣменнитѣ писатели си служатъ съ думи, които едноврѣменно съдържатъ въ себе си двѣ различни понятия. И затова, като разглеждате граматикитѣ и христоматиитѣ въ съврѣменнитѣ училища, въ четивата виждате употрѣбени такива думи, които прѣдизвикватъ въ ума на дѣцата най-двусмислени образи, понятия и мисли. Всѣка дума трѣбва да включва въ себе си само едно точно опрѣдѣлено понятие. Когато кажете „гладенъ съмъ, жаденъ съмъ, боленъ съмъ, здравъ съмъ,“ всички тия изрази трѣбва да изказватъ само едно точно опрѣдѣлено понятие. И всѣки, който чуе тѣзи изрази, трѣбва да разбира, какво искате да му кажете. Когато се каже мораленъ, религиозенъ човѣкъ, тия думи сѫщо така трѣбва да произведатъ въ човѣка само едно точно опрѣдѣлено понятие. Днесъ, като се каже, че нѣкой човѣкъ е религиозенъ, разбиратъ, че той е малко смахнатъ. Въпрѣки това, чувате нѣкоя майка да казва на сина си: „Синко, добрѣ е да станешъ владика.“ Значи той ще стане владика на смахнатитѣ хора. Какво показва това? — Че думата „религиозенъ човѣкъ“ днесъ се е обезсмислила, опорочила, обезсолила. Какво подразбиратъ подъ думата „вѣрующъ човѣкъ?“ — Подъ вѣрующъ човѣкъ разбиратъ такъвъ, който вѣрва въ невидими нѣща. По нататъкъ тѣ разсѫждаватъ: „Въ невидими нѣща може да вѣрва само този човѣкъ, който живѣе въ свѣта на халюцинациитѣ.“ Казвамъ: истинскиятъ животъ седи въ невидимото. Нѣкой казва: „Азъ виждамъ, азъ чувствувамъ.“ — Какво виждашъ и какво чувствувашъ? Това, което чувствувашъ съ пръститѣ си, то не е виждане, то е другъ процесъ. Кое е реалното въ свѣта? Реалностьта седи дълбоко нѣкѫдѣ вложена въ нашето битие, въ нашия съзнателенъ животъ. Съ това ние не искаме да се прѣмахнатъ вѣрванията на хората, но казваме, че нѣщата днесъ сѫ размѣстени. Ще ви дамъ единъ примѣръ, да видите, какъ се размѣстватъ нѣщата въ живота. Въ единъ отъ американскитѣ университети студентитѣ по естественитѣ науки рѣшили да направятъ една шега съ своя професоръ по зоология и сѫщеврѣменно да го подложатъ на изпитъ, да видятъ, доколко той владѣе материала си. За тази цѣль тѣ му устройватъ слѣдния изпитъ: взиматъ нѣколко бръмбари отъ най-различни видове и ги разкѫсватъ на нѣколко части, като отдѣлятъ на една страна главитѣ имъ, на друга страна — краката, а на трета — тѣлата имъ и отъ разнитѣ части на тия видове бръмбари, тѣ сглобили отдѣленъ прѣдставитель, който прѣдложили на професора си, да се произнесе, къмъ кой видъ отъ бръмбаритѣ се отнася дадения. Професорътъ го взелъ, разглеждалъ го у дома си най-внимателно цѣли три дни и най-послѣ имъ казалъ: „Този бръмбаръ е отъ рода „хъмбъкъ.“ Това значи: такъвъ бръмбаръ въ природата не сѫществува; той е нѣщо измислено, сглобено отъ васъ. По сѫщия начинъ и съврѣменнитѣ хора сѫ направили редъ прѣобразования въ обществения животъ, въ сѣмейния животъ, въ религията и най-послѣ казватъ: „Какъ ще се разрѣши този хъмбъкъ?“ И въ науката има такъвъ хъмбъкъ. Навсѣкѫдѣ въ живота има по единъ хъмбъкъ, който хората сами сѫ сглобили и като не знаятъ, че това не е естествено явление, не могатъ да намѣрятъ начинъ, какъ да го разрѣшатъ, вслѣдствие на което се мѫчатъ. Нѣма какво да го разрѣшавате, това е единъ хъмбъкъ — нищо повече. Днесъ съврѣменнитѣ хора се мѫчатъ да разрѣшатъ въпроса за наслѣдственостьта, но тъй, както го разрѣшаватъ, тѣ се натъкватъ на единъ хъмбъкъ. Срѣщаме нѣкой човѣкъ, който пие, и всичка го оправдаватъ, казватъ: „Този порокъ се проявява у него по наслѣдство, той го е наслѣдилъ отъ баща си и майка си.“ Съ това въпросътъ се изчерпва. Врѣно е, че не само баща му и майка му, но и неговитѣ дѣди и прадѣди отъ четири поколѣния насамъ сѫ яли и пили, и тѣхниятъ внукъ днесъ се явява съ сѫщия порокъ. Обаче, на този човѣкъ трѣбва да се каже, че неговиятъ порокъ е единъ хъмбъкъ; той не е естественъ процесъ въ природата. Щомъ е така, той може да работи върху този свой недостатъкъ и да се освободи отъ него. Вѣрно е, че човѣкъ наслѣдява добри и лоши чърти отъ своитѣ дѣди и прадѣди, но той носи и свои собствени добри и лоши чърти отъ своето минало. Обаче, съ усилената дѣятелность на своя духъ, той ще може да развие добритѣ чърти и да се освободи отъ лошитѣ. Това, което човѣкъ проявява въ живота си, безъ да го е опиталъ, той го е наслѣдилъ; това, което е опиталъ въ своя животъ, то е негово вече и за него той има опитность. Мѫдриятъ човѣкъ е опиталъ, и провѣрилъ всичко това, което той знае. Напримѣръ, той знае, какво е положението на неговия умъ, на неговото сърце и на неговата воля. Когато човѣкъ се подава на своитѣ наслѣдени чърти, той се води отъ настроения, отъ моментни разположения. Такъвъ човѣкъ се гнѣви, сърди, и той всѣкога иска нѣщата да ставатъ тъй, както той ги желае. Прѣди създаването на свѣта земята бѣше неустроена и пуста: Всичко по нея бѣше въ замръзнало състояние — навсѣкѫдѣ само ледове и снѣгове. Всички живи сѫщества, както и човѣка, прѣкарали въ дълбокъ сънь. Деньтъ, въ който Богъ рѣшилъ да създаде свѣта, слънцето на живота изгрѣло въ своето великолѣпие и блѣсъкъ. Въ тозъ моментъ снѣговетѣ и ледоветѣ се стопили, водитѣ потекли, трѣвитѣ израсли, и цвѣтята цъвнали. Първи рибитѣ почувствували тази промѣна въ свѣта. Тѣ започнали да се движатъ свободно въ водата, изваждали главитѣ си на повърхностьта на водата и си казвали: „Какво стана въ свѣта, та ние сега можемъ да се движимъ по-свободно, да виждаме по-отблизо слънцето? Трѣбва нѣкаква външна причина да е прѣдизвикала тази промѣна. Втори насѣкомитѣ почувствували промѣната, и всички започнали да излизатъ отъ своитѣ тъмни и студени скривалища и весело да бръмчатъ. Тѣ си казвали: „Какво стана въ свѣта, та цвѣтята цъвнаха, за да могатъ да подържатъ и нашия животъ? Нѣкаква външна причина е създала тази промѣна.“ Най-послѣ и млѣкопитаещитѣ се пробудили отъ своя дълбокъ зименъ сънь и се запитвали: „Каква е тази промѣна? Какъ изникна тази трѣва, съ която ние ще можемъ да подържаме живота си?“ Слѣдъ това рибитѣ изпратили една делегация до своя господарь — човѣкътъ — и започнали да му казватъ: „Хайде, господарю, стани вече! Врѣме е и ти да продължишъ своя животъ. Слънцето вече изгрѣ и стопи ледоветѣ и снѣговетѣ.“ — Тъй ли, че азъ още не съмъ се наспалъ! Не минава много врѣме, идва втора делегация— отъ насѣкомитѣ — и казва на човѣка: „Хайде, господарю, цвѣтята вече цъвнаха! Слънцето грѣе силно, врѣме е да станешъ и да започнешъ работата си.“ — Не съмъ се още наспалъ, Идва при него най-послѣ и третата делегация — отъ млѣкопитаещитѣ — и му казва: „Хайде, господарю, стани вече! Трѣвитѣ изникнаха, новъ животъ дойде!“— Нѣма какво да се прави, ще се става. Работа ме чака, трѣбва да ора! Питамъ ви: „Дойде ли делегация при васъ отъ рибитѣ? Дойде ли делегация отъ насѣкомитѣ? И най-послѣ, дойде ли делегация отъ млѣкопитаещитѣ?“ Прѣведете тия символи и вижте, какъвъ смисълъ се крие въ тѣхъ! Мнозина ще кажатъ: „Тия нѣща сѫ отвлѣчени, далечни за постигане. Ние искаме нѣща близки до нашия животъ. Ние искаме да си поживѣемъ.“ Казвамъ: тия хора, които искатъ да живѣятъ ще изгубятъ живота си. Христосъ е казалъ: „Всѣки, който иска да запази своя животъ, той ще го изгуби.“ Дѣйствително, тъй както живѣятъ съврѣменнитѣ хора, тѣ ще изгубятъ живота си. Въ ума на всѣки човѣкъ трѣбва да има положителна идея, да се стреми къмъ цѣлокупния животъ. Когато човѣкъ се стреми къмъ цѣлокупния животъ, всички противорѣчия сѫ изключени за него. Щомъ нѣма противорѣчия въ живота си, той е въ пълна хармония и вѫтрѣ, и вънъ отъ себе си. Кога може човѣкъ да прогресира: когато живѣе въ хармония, или въ дисхармония? Когато е здравъ или когато е боленъ? — Хармонията и здравето сѫ условия за прогресирането на човѣка. „Свѣтътъ Го не позна.“ Ние разглеждаме свѣта, въ който е дошла Истината, въ широкъ смисълъ, съ всички външни и вѫтрѣшни условия, при които човѣкъ може да се развива правилно. Казва се въ Писанието, че образътъ на този свѣтъ прѣхожда. Това не трѣбва да смущава човѣка. То не подразбира, че свѣтътъ, въ своята сѫщина, ще изчезне. Прѣди всичко, свѣтътъ е великъ стимулъ въ живота на всѣки човѣкъ. Въ него той развива всички свои дарби и способности. Подъ „свѣтъ“ въ широкъ смисълъ на думата се разбиратъ не само хората, но всичко живо, въ своята цѣлокупность. „Въ своитѣ си дойде, и своитѣ Му Го не приеха.“ Подъ „своитѣ си“ разбираме вѫтрѣшния, интимния, индивидуалния животъ на човѣка. Значи, човѣкъ се движи между двѣ положения: той постоянно излиза въ външния свѣтъ, който наричаме обективенъ, и послѣ влиза въ своя вѫтрѣшенъ свѣтъ, между своитѣ си, който наричаме субективенъ свѣтъ. Значи, ние живѣемъ между два свѣта: между субективния — малкия свѣтъ, и между обективния — голѣмия, великия Божественъ свѣтъ. Слѣдователно, когато Истината дошла въ свѣта, той не е билъ готовъ да я познае. Какво лошо, какво грѣшно има въ това, че свѣтътъ не могълъ да познае Истината? Това говори само за степеньта на неговото развитие, за будностьта на неговото съзнание. Ако дѣтето не може да познае майка си, какво показва това? — Че неговото съзнание още не е пробудено. Ако нѣкое дѣте е отдѣлено отъ майка си още отъ шестия мѣсецъ и прѣдадено на друга жена да го гледа, то ще познае ли нѣкога майка си? — Нѣма да я познае. Будно дѣте е това, което познава образа на майка си веднага слѣдъ раждането си. Нѣкои отъ сегашнитѣ дѣца започватъ вѫтрѣшно да познаватъ образа на майка си още отъ първия мѣсецъ слѣдъ раждането си: други — на втория мѣсецъ; нѣкои — на шестия мѣсецъ, на годишнината слѣдъ раждането си, а най-закѫснелитѣ — едва на третата година. Когато казваме, че нѣкои хора не познаватъ Бога, това показва, че тѣ съ малки дѣца, съзнанието на които още не е пробудено. Такива дѣца, който и да ги вземе на рѫцѣ, тѣ мислятъ, че това е тѣхната майка. Така ли трѣбва да бѫде? Майка може да се счита само онази жена, която е могла да вложи нѣщо въ дѣцата си, за което тѣ я познаватъ веднага слѣдъ раждането си. Сега ние говоримъ за Истината. Обаче, какво е вложила Истината въ човѣшката душа? — Тя е вложила въ душата на човѣка стремежъ къмъ свобода. Този стремежъ се изразява въ копнежъ къмъ просторъ на човѣшкия умъ и човѣшкото сърце. Безъ Истината човѣкъ не може да има опрѣдѣлена посока на движение. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ иска да обича. Всички хора обичатъ и сѫ обичани. Какво прѣдставлява обичьта? — Любовьта, обичьта е пробуждане на съзнанието, проява на животъ въ човѣка. Любовьта не е чувствуване, както я наричатъ нѣкои хора, но тя подразбира пробуждане на съзнанието. При пробуждане на съзнанието, у човѣка се явяватъ условия за ума да мисли и за сърцето да чувствува. Не може да се пробуди съзнанието на човѣка, ако въ него нѣма поне малко любовь. Любовьта внася живота. Пробуждането на съзнанието е процесъ. Нѣкои мислятъ, че като възприематъ любовьта, споредъ своитѣ разбирания, и всички нѣща въ живота ще имъ се изяснятъ. Не е така. Ако човѣкъ има ограничени разбирания за живота, когато Любовьта дойде у него, тя ще го направи нещастенъ. Когато Любовьта дойде между хора, които не сѫ подготвени за нея, тѣ изгубватъ своето прѣдишно щастие; тѣ изгубватъ и своята любовь. Дѣ отива любовьта на двама млади, които сѫ се обичали? Ще обясня тази мисъль съ единъ примѣръ. Какво става съ великия цигуларь, ако напримѣръ, се скѫса струната на неговата цигулка? — Той изгубва четвъртъ отъ своята сила. Като великъ цигуларь той може да си послужи и съ струната ла, да употрѣби нейнитѣ високи позиции, но все-таки той е лишенъ вече отъ високитѣ позиции на струната ми. Ако се скѫса струната ла, той може да свири и на двѣ струни. Най-послѣ, той може да свири и на една струна, но този цигуларь изгубва вече достатъчно отъ своята сила. На една струна може ли да се свири? Казватъ за Паганини, че той свирилъ и на една струна. Вие свирили ли сте на една струна, да знаете, какъ се свири? Нѣкои хора казватъ, че и съ едно око може да се гледа. — Може. Вие гледали ли сте съ едно око да знаете, какъ се гледа? Други казватъ, че и съ едно ухо може да се слуша. — Така е, но вие слушали ли сте съ едно ухо, да знаете, какъ се слуша? Трети твърдятъ, че може и съ една дупка на носа да се мирише. Питамъ: защо природата е поставила двѣ очи, двѣ уши, двѣ дупки на носа, двѣ отвърстия на устата — едното, което води за стомаха, а другото за бѣлитѣ дробове? Всѣки човѣкъ, който не разбира дълбокия смисълъ на живота, казва; „Една уста ми трѣбва само.“ — Да, една уста, но съ двѣ отвърстия. Такъвъ е законътъ въ природата, Всѣко нѣщо, което има начало, има и край. И обратно: всѣко нѣщо, което има край, има и начало. Като се събератъ двѣ нѣща, които иматъ начало и край, тѣ образуватъ вѣчностьта въ себе си. Слѣдователно, като съберете главата и опашката на змията, вие ще образувате вѣчностьта. Вѣчностьта подразбира нѣща, които нѣматъ нито начало, нито край. Когато човѣкъ се намѣри въ едно начало и въ единъ край, състоянието му се измѣня. Когато нѣкой човѣкъ залюби нѣщо, той има начало. Той е въ началото на своята любовь. Когато изгуби любовьта си, той е на края на своята любовь. Това не показва, че любовьта е изчезнала, но неговата любовь е изтекла. И сега, за да дойде новъ притокъ отъ любовьта, главата и опашката на змията трѣбва да се съединятъ. Това подразбира, че умразата и Любовьта трѣбва да се съединятъ — нищо повече. Защо? —Умразата къмъ нѣкого е Любовь къмъ другиго. Умразата сама не сѫществува. За да се прояви умраза въ сърцето на нѣкой човѣкъ, или въ цѣло общество, затова трѣбва да има два обекта. И тогава любовьта къмъ едного, ражда умраза къмъ другиго. Слѣдователно, когато любовьта къмъ два обекта не е еднакво насочена, непрѣмѣнно къмъ единия отъ тѣхъ тя ще се прояви въ видъ на умраза. Значи, умразата прѣдставлява най-малката степень любовь, която има извѣстно отражение. Ние наричаме тази любовь материална. Тя ражда всички нещастия въ свѣта. Всѣки човѣкъ, който има любовь къмъ своя животъ, той е въ състояние да убие нѣкого. Питамъ: ако човѣкъ отъ любовь къмъ своя животъ убие нѣкого, съ това той спасява ли своя животъ? Казано е: „Който иска да запази своя животъ, той ще го изгуби.“ Какво правятъ съврѣменнитѣ лѣкари, като се зарази рѫката на нѣкой болѣнъ? — За да не се зарази и другата, тѣ отрѣзватъ заразената. Това правилно ли е? — Не е правилно, но то се практикува отъ лѣкаритѣ само като врѣменно, прѣходно срѣдство. Ами ако се зарази и другата рѫка, какво ще направятъ? —И нея ще отрѣжатъ. Ако се зарази дѣсния кракъ, и него ще отрѣжатъ. Ако се зарази лѣвия кракъ, сѫщото ще направятъ и съ него. И какво ще остане най-послѣ отъ човѣка? — Само единъ трупъ. Не, човѣкъ трѣбва да знае, че нѣговиятъ организъмъ е удъ отъ Божествения организъмъ, и ако за запазването на своя животъ, погубва живота на брата си, съ това той внася дисхармония въ цѣлия Божественъ организъмъ, като покваря и своя животъ. Какъвъ смисълъ има да се отрѣзватъ удоветѣ на организма единъ слѣдъ другъ и да остане само трупъ отъ него? Казвате: „Нали трѣбва да се направи операция, за да се спаси живота на човѣка?“ — Вѣрно е, че трѣбва да се правятъ операции, но не физически. Съврѣменната наука трѣбва да върви отъ психическото къмъ физическото. Методътъ, съ който си служи съврѣменната медицина и хирургия, не е правиленъ. Прѣди да се отрѣже кракъ или рѫка отъ човѣшкото тѣло, първо трѣбва да се намѣри причината, която е прѣдизвикала болката, и тя да се отстрани. Трѣбва да дойде такъвъ ученъ, който да знае, отъ колко години се е появила причината за нѣкаква болка, и послѣ да се заеме съ отстраняването ѝ. Слѣдъ като намѣри причината за болката, нея да отрѣже, а тѣлото да остави непокѫтнато. Не трѣбва да се рѣжатъ удоветѣ на човѣшкото тѣло! Единъ виденъ американски лѣкарь проучавалъ болеститѣ, отъ които страдали съврѣменнитѣ хора и намѣрилъ, че сѫ толкова разнообразни, съ разни вариации за всѣки боленъ, че се принудилъ най-послѣ да ги класифицира съ името „своеобразнитѣ болести на съврѣменния вѣкъ.“ Дохожда при него единъ богатъ търговецъ отъ НюЙоркъ, който страдалъ силно отъ кракъ. Той се показвалъ на много лѣкари, но никой не могълъ да му помогне. Прѣглеждали го съ рентгеновъ апаратъ, обаче нищо не намѣрили въ крака му. Външно кракътъ билъ съвършено здравъ, но болката била нетърпима. Когато се явява при този виденъ американски лѣкарь, който лѣкувалъ повече по природенъ начинъ, той го запиталъ: „Спомняшъ ли си прѣди 5 — 10 години най-много да си виждалъ нѣкой човѣкъ съ счупенъ кракъ? Можешъ ли да си спомнишъ подобна картина отъ своя животъ? Търговецътъ, като си помислилъ малко, спомнилъ си слѣдния случай. Веднажъ отивалъ къмъ главната гара на Ню-Йоркъ, и тамъ видѣлъ единъ човѣкъ, на когото кракътъ току-що билъ счупенъ, и силна струя кръвь текла отъ него. Това му направило силно впечатление, но той скоро забравилъ този случай. Струвало му се, че образътъ на този човѣкъ съвършено се изгладилъ отъ паметьта му. Тогава лѣкарьтъ обяснилъ болката въ крака му, именно, съ този споменъ, който по закона на самовнушението е дѣйствувалъ въ неговото подсъзнание, и сега изпъква въ съзнанието му като дѣйствителенъ фактъ: той усѣщалъ болка, като на счупенъ кракъ. Сега, по обратенъ пѫть той ще трѣбва пакъ чрѣзъ самовнушение да изхвърли този образъ отъ подсъзнанието си. И дѣйствително, този боленъ успѣлъ да се излѣкува по начина, който американскиятъ лѣкарь му прѣпорѫчалъ. Ако болката на крака му се бѣше продължила дълго врѣме, лѣкаритѣ биха прибѣгнали до отрѣзване на крака. По сѫщия начинъ и много отъ тежкитѣ и мрачни мисли, чувства и настроения на съврѣменнитѣ хора се дължатъ, именно, на такива причини. Отивате, напримѣръ, въ болницата, или въ лудницата да посѣтите нѣкой вашъ познатъ боленъ, и тамъ единъ отъ болнитѣ или отъ лудитѣ прави такива движения, които оставатъ силни впечатления въ вашето подсъзнание. Не се минава много врѣме, и вие започвате да изживѣвате неговитѣ мисли и чувства. Вие се мислите вече боленъ; страдате, викате лѣкари, и никой не може да намѣри причината на вашето състояние. Това сѫ външни впечатления, натрапени на вашето подсъзнание. Вие сте се свързали съ този боленъ, и сега прѣживѣвате неговото състояние. Духовниятъ човѣкъ трѣбва да се пази отъ груби, отъ грозни образи, да не остава тѣ да му въздѣйствуватъ, понеже слѣдъ врѣме тѣ ще произведатъ лоши послѣдствия върху цѣлата му психика. Затова, всѣки човѣкъ трѣбва да има будно съзнание, съ което да отблъсква отъ себе си тѣзи груби, лоши образи. Грознитѣ, изопаченитѣ, кривитѣ образи сѫ причина за голѣма часть отъ страданията на човѣчеството, отъ които то и досега не може да се освободи. Човѣкъ трѣбва да живѣе съ красивитѣ образи на живата природа, да се съобразява съ нейнитѣ закони и да ги прилага въ живота си. Нѣма по-голѣмо щастие за човѣка отъ това да живѣе съобразно законитѣ на живата природа. Всички хора, всички общества и народи, които сѫ живѣли по този начинъ, сѫ имали отлични резултати. Историята ни дава много образци отъ такъвъ животъ. Отъ хиляди години насамъ ние живѣемъ при най-щастливи условия за чистъ природосъобразенъ животъ. Ние сме точно въ пѫтя, който ни води къмъ хармониченъ животъ. Какво се изисква за това? — Да приемемъ Истината. Приемемъ ли Истината, тя ще изпълни своята задача. Когато Истината дойде между хората, тя всички ще изпита. За обяснение на тази мисъль ще ви приведа слѣдния примѣръ. Единъ богатъ французинъ прѣкаралъ много врѣме въ странство, дѣто забогатѣлъ. Като се почувствувалъ вече старъ, рѣшилъ да се върне въ родното си мѣсто, при своитѣ близки. Обаче, най-близкитѣ му роднини били двама негови братовчеди, на които рѣшилъ да остави всичкото си богатство. Връща се той въ родния си край, отива при единъ отъ братовчедитѣ си и му казва: „Азъ ходихъ въ странство, дѣто прѣкарахъ дълго врѣме. Тамъ спечелихъ много пари, но ето, голѣмо нещастие ме сполетѣ и изгубихъ всичкото си богатство. Вие знаете, че освѣнъ васъ нѣмамъ други близки. Ще ви помоля да ме приемете между васъ да прѣкарамъ старинитѣ си.“ — Ще видимъ, ще си поговоримъ съ жена си. Като прѣкаралъ при този си братовчедъ 5 — 6 недѣли, единъ день той му казва: „Много съжалявамъ, драги ми, че не ще можешъ да останешъ у дома за постоянно. Ние нѣмаме свободно мѣсто. Опитай се да останешъ при братовчеда ми, може-би той да има мѣсто за тебе.“ Тогава богаташътъ отива при втория си братовчедъ и нему разправя сѫщото, каквото на първия: че е останалъ бѣденъ човѣкъ, безъ всѣкакви срѣдства въ живота си и се надѣва да го приеме между домашнитѣ си, да прѣкара нѣкакъ старинитѣ си. Братовчедътъ казалъ: „Добрѣ, на драго сърце остани между насъ! И азъ не съмъ богатъ човѣкъ, но между всички ще минешъ и ти.“ По този начинъ той изпиталъ доброто сърце на втория си братовчедъ, и като награда за това, оставя нему всичкото си богатство. Първиятъ братовчедъ, като се научилъ за това нѣщо, започналъ да се докарва на богатия си роднина, но вече било кѫсно. По сѫщия начинъ Истината постѫпва съ всѣки едного отъ насъ. Като говоримъ за Истината, за Бога, ние не разбираме този Господъ, Който живѣе нѣйде въ небето, но ние разбираме онзи Господъ, умътъ на Когото е толкова мощенъ, свѣтлината тъй силна и сърцето толкова велико, че въ единъ моментъ може да извади съ кука всички сѫщества, останали и досега въ ада. Това е само въпросъ на врѣмето. Богъ нѣма да остави нито едно сѫщество въ ада. Всичко живо оттамъ ще излѣзе вънъ. Тогава Богъ ще внесе редъ и порядъкъ навсѣкѫдѣ въ свѣта. Всички хора, които днесъ страдатъ и се мѫчатъ, ще забравятъ своитѣ страдания и мѫчения. Когато Богъ отиде нѣкѫдѣ между хората, тѣ не Го приематъ, а при това казватъ, че вършатъ всичко за Господа. Дойде нѣкой човѣкъ между васъ, вие му давате нѣщо и казвате: „За Господа давамъ.“ Не, вие давате за себе си, а не за Господа. Отива единъ религиозенъ човѣкъ при нѣкои хора и започва да ги учи, какъ да се жертвуватъ за Господа. — Това не е право. Всѣки човѣкъ самъ трѣбва да се учи. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да служатъ на другъ моралъ. Ако искамъ да науча хората, какъ трѣбва да живѣятъ за Господа и какъ трѣбва да се жертвуватъ, първо трѣбва да науча себе си на това нѣщо. Другъ нѣкой пъкъ иска да учи хората на логическо мислене. Никой не може да учи хората на логическо мислене. Прѣди всичко въ свѣта не сѫществува никаква логика. Чрѣзъ логиката едни хора доказватъ Истината, а други я отричатъ. Питамъ: каква е тази логика, която едноврѣменно отказва и доказва Истината? — Това не е никаква логика. Другъ нѣкой казва: „Ние трѣбва да се научимъ да разсѫждаваме!“ Какъ ще се учите да разсѫждавате, когато разсѫждението е свободенъ процесъ на душата? Да разсѫждавашъ, значи да виждашъ нѣщата. Прѣдъ мене седи една картина, която прѣдставлява човѣшки образъ. Първо азъ разглеждамъ, какви сѫ очитѣ на този образъ, послѣ, какви сѫ ушитѣ му, устата, носа, вѣждитѣ, краката рѫцѣтѣ и т. н. Отъ всичко това сѫдя, доколко художникътъ е могълъ да схване външнитѣ чърти на този образъ. Слѣдъ това отъ цѣлата картина сѫдя и за самия художникъ. Колкото картината е по-жива, толкова и художникътъ е по-живѣ; колкото картината е по-мъртва, толкова и художникътъ е по-мъртавъ. Колкото картината е по-разхвърляна, толкова и художникътъ е по-разхвърлянъ, Обаче, природата не обича разхвърлянитѣ нѣща. И тъй, като се говори за сегашния животъ, трѣбва да се знае, че въ природата и въ живота всичко е въ движение. Затова, именно, това, което е било днесъ, утрѣ нѣма да бѫде — друго нѣщо ще имаме. Нѣщата всѣки моментъ се мѣнятъ по причина на това, че мѣстата и обстановката имъ се мѣсти. Движението е изразъ на съзнанието. Съзнанието само се движи. Значи спирането винаги носи нещастия, а природата не търпи никакви нещастия. Когато нѣкой запитва, на какво се дължатъ страданията и нещастията въ свѣта, той трѣбва да знае, че причината за страданията и нещастията сѫ малкитѣ спирки, които хората правятъ. Животътъ не търпи спирки; той изисква въ всичко движение и то такова, каквото се прѣдвижда за всѣки даденъ случай и моментъ. На сѫщото основание и влаковетѣ иматъ свои прѣдписания, които тѣ трѣбва да спазватъ, защото, ако увеличатъ или намалятъ бързината на своето движение, ще станатъ катастрофи. Всѣки трѣбва да се движи споредъ бързината, която му е опрѣдѣлена. Както всѣки човѣкъ има свой начинъ на мислене, на чувствуване и на дѣйствие, така и всѣко движение трѣбва да има своя опрѣдѣлена посока. Питамъ: въ какво седи положителната философия на живота? Ако имаме три сѫщества, едното отъ които живѣе на мѣсечината, другото на слънцето и третото на Сатурна, какви впечатления ще иматъ тѣ отъ нашата земя? Могатъ ли тѣ отъ свѣтлината, която се отдѣля отъ нашата земя, да познаятъ, какво е нашето състояние, или пъкъ да познаятъ, какви мисли ни интересуватъ, или съ какви въпроси се занимаваме? — Донѣкѫдѣ тѣ могатъ да опрѣдѣлятъ нашето състояние и уровена на нашата мисъль. Какво показва, напримѣръ червения, синия, жълтия или бѣлия цвѣтъ на свѣтлината, която се отдѣля отъ разнитѣ планети? Ако свѣтлината, която се отдѣля отъ нѣкоя планета е червена, това показва, че сѫществата, които живѣятъ на нея сѫ крайни материалисти; тѣ мислятъ само за ядене и пиене, и между тѣхъ господствува юмручното право. Когато свѣтлината на нѣкоя планета е зеленикава, това показва, че сѫществата, които живѣятъ тамъ сѫ материалисти, но материализмътъ въ тѣхъ е взелъ повече умственъ характеръ. Частната собственость въ тия сѫщества се е усилила значително, и всѣки отъ тѣхъ иска да владѣе грамадни пространства. Изобщо, материализъмътъ тамъ е въ своя разцвѣтъ. Жълтия цвѣтъ на нѣкоя планета показва, че тамъ живѣятъ сѫщества повече мислещи, философи. Тия сѫщества сѫ горделиви. Всѣки цвѣтъ има свои добри страни, както и свои дефекти. Когато всички цвѣтове се съединятъ въ едно, тѣ образуватъ бѣлия цвѣтъ — цвѣтътъ на хармонията. Всѣки цвѣтъ трѣбва да хармонира съ другитѣ, за да се изгладятъ неговитѣ дефекти. Червениятъ цвѣтъ показва чрѣзмѣрна дѣятелность. Човѣкъ трѣбва да знае, какъ да регулира червения цвѣтъ на лицето си, защото, ако лицето придобие силно червенъ цвѣтъ, това показва извѣстна болезненость на организма. Червениятъ цвѣтъ може да бѫде здравословенъ, а може да бѫде и нездравословенъ. Често казватъ за нѣкого: Този човѣкъ силно пожълтѣ, или силно позеленѣ. Значи, разнитѣ цвѣтове изразяватъ различни мисли, чувства и състояния на човѣка. Тѣ служатъ като символи. Въ Писанието се казва, че Истината дошла въ свѣта, и свѣтътъ не я приелъ. Това е ясно за всички. Сѫщеврѣменно се казва, че Истината дошла между своитѣ си, и тѣ не я приели, Това вече се отнася до индивидуалния животъ на човѣка. Питамъ: какви жертви се изискватъ отъ по-напрѣдналитѣ хора, за да възприематъ Истината и да я приложатъ въ живота си, както трѣбва? Нѣма по-красиво нѣщо отъ това, като дойде Истината у насъ да знаемъ какъ да се справяме съ всички мѫчнотии, които животътъ ни носи. Човѣкътъ на Истината не може да бѫде нито боленъ, нито бѣденъ — той се справя съ всички трудности и мѫчения. Човѣкътъ на Истината може да се справи и съ смъртьта; той е свободенъ гражданинъ. Разуменъ човѣкъ е този, който обича Истината. Най-високото състояние, къмъ което човѣкъ трѣбва да се стреми е да обикне Истината. Ще кажете: „Кой е достигналъ до това състояние?“ Ако хората още не сѫ достигнали това състояние, не значи, че не трѣбва да се стремятъ къмъ него. Коя мравка е станала човѣкъ? — Никоя. Кой човѣкъ е станалъ Богъ? — Никой. Нѣкои казватъ, че понеже човѣкъ е билъ създаденъ по образъ и подобие Божие, той нѣмало къмъ какво повече да се стреми. Не, стремежътъ, който човѣкъ има въ душата си, е постояненъ, понеже прѣдъ него седи единъ свѣтълъ и мощенъ образъ, къмъ който винаги трѣбва да се стреми. Когато любимъ, ние имаме въ душата си нѣщо велико. Когато говоримъ за Истината, за Мѫдростьта, за знанието, ние имаме нѣщо велико въ душата си. Когато говоримъ за обществения животъ, какво трѣбва да подразбираме? — Обществениятъ животъ подразбира единъ идеалъ къмъ хармонични, правилни отношения, къмъ възвишенъ редъ и порядъкъ, който трѣбва да сѫществува въ живота на индивида, въ живота на народитѣ и въ цѣлото човѣчество. Дойде ли се до такъвъ животъ, всѣки човѣкъ ще седи спокойно подъ смоковницата си, не смущаванъ отъ никакви изкушения и борби, на каквито сега се натъква. Такъвъ човѣкъ отъ нищо нѣма да се плаши. Войни тогава нѣма да има. Ако има войни, тѣ нѣма да бѫдатъ като сегашнитѣ, въ които хората се убиватъ едни други. Тогава хората ще воюватъ, безъ да убиватъ; ще се заробватъ, безъ да се лишаватъ отъ свобода; ще се затварятъ, безъ да се измѫчватъ. Такава трѣбва да бѫде истинската философия на живота. Днесъ културниятъ свѣтъ се намира въ голѣми противорѣчия, които произтичатъ отъ неговитѣ схващания за живота и за Бога. Какъ схващатъ, напримѣръ, съврѣменнитѣ религиозни хора, били тѣ православни, протестанти, католици или тия отъ новитѣ течения, въпроса за Бога? Или, какъ разбиратъ тѣ Божественото начало въ човѣка? Когато разправяли на единъ български свещеникъ, колко хубаво билъ посрѣшнатъ Тагоре въ България, той се уплашилъ и казалъ: „Господи, прости имъ, тѣ не знаятъ, какво правятъ!“ Тагоре е великъ поетъ, той има нѣщо красиво и велико въ душата си. Той минава и заминава прѣзъ България, ще занесе съ себе си нѣщо хубаво за българитѣ и ще го опише. Какво лошо има въ това? Но българскиятъ свещеникъ се плаши, да не би българитѣ да изпадатъ подъ влиянието на Тагоре. Нека не се плаши този свещеникъ. Българинътъ винаги българинъ ще си остане. Ако единъ човѣкъ днесъ се обърне къмъ едного, а утрѣ къмъ другиго, какво прѣдставлява той отъ себе си? Българинътъ е една постоянна форма; англичанинътъ сѫщо така е една постоянна форма. Сѫщото може да се каже и за всѣки човѣкъ, отъ каквато народность и да е той. Дѣто и да туришъ българина, той пакъ при българина ще се върне. Онѣзи, които не познаватъ този законъ, каватъ: „Жалко, ще се опропасти народа ни!“ — Не, никой народъ не може да се опропасти. Има само единъ начинъ, по който народитѣ могатъ да се опропастятъ и да се спратъ въ своето развитие. Този начинъ се крие въ неизпълнението Божия Законъ. Такъвъ примѣръ имаме съ еврейския народъ. Ето, отъ толкова години насамъ, сѫдбата тласка еврейския народъ отъ едно мѣсто на друго по лицето на земята за неизпълнение Божия законъ, но пакъ не изчезна. Защо? — Богъ не е допусналъ това. Както виждате този народъ го биятъ, гонятъ, но има нѣщо, което го държи. Значи, нѣма сила въ свѣта, която е въ състояние да заличи единъ народъ отъ лицето на земята, ако това не е допуснато отъ Бога. Не само това, но евреитѣ и до днесъ заповѣдватъ на цѣлия свѣтъ. Освѣнъ това, между тѣхъ се срѣщатъ и много умни хора. Това е доказателство, че безъ волята на Бога народитѣ не могатъ да изчезватъ, нито да се измѣнятъ. Кой пази евреитѣ и кой ги е пазилъ досега? — Пази ги великия принципъ въ живота, който пази и всички останали народи. Евреитѣ подържатъ учението на Мойсея, но много отъ тѣхъ сѫ кабалисти. Обаче, има едно учение, което всѣки народъ държи скрито въ себе си, пази го като зеницата на очитѣ си, изпълнява го точно, безъ да знае нѣкой. За това нѣщо християнскиятъ свѣтъ нищо не подозира. Евреитѣ, напримѣръ, особено точно спазватъ закона за десятъка. Каквото спечелятъ, отдѣлятъ една десета отъ него за Бога. Отъ хиляди години насамъ тѣ спазватъ този законъ най-внимателно. Освѣнъ този законъ, тѣ иматъ и друго нѣщо хубаво, което грижливо пазятъ въ себе си, защото то ги държи здраво, като народъ. Казвамъ: и българитѣ, както и всѣки народъ лесно се настройватъ срѣщу писатели, поети, държавници и др. Когато слушатъ нѣкой отъ тѣхъ да имъ говори нѣща, които не имъ понасятъ, тѣ казватъ: „Този човѣкъ ще съсипе народа ни.“ И на това основание днесъ българитѣ сѫ раздѣлени на партии, всѣка отъ които иска да покаже прѣдъ народа, че милѣе за него повече отъ другитѣ партии. Ако всички партии приложатъ Божественото учение, тѣ ще станатъ народъ и половина. Ние не говоримъ отъ само себе си, но показваме на хората пѫтя, по който тѣ трѣбва да вървятъ. Всѣка партия обича народа си. Добрѣ е това, но нека тѣхната любовь почива на здрава основа. Нека всички партии се сплотятъ помежду си и да не внасятъ умраза едни къмъ други, да не възставатъ братъ срѣщу брата си, както това става днесъ между всички народи. Има единъ разуменъ начинъ, чрѣзъ който всѣка партия може да подигне своя народъ. Щомъ става въпросъ за любовь между хората, всички казватъ: „Нека духовенството има грижата за това. — Добрѣ, нека духовенството приложи любовьта между народа си. Духовенството пъкъ ще каже: „Всички хора трѣбва да признаятъ нашата света църква!“ — Нищо, нека хората подкрѣпятъ и църквата. Всички, които създадоха църквата, бѣха добри и умни хора. Светиитѣ създадоха църквата. Азъ говоря за тѣзи светии, които и днесъ си оставатъ святи, чисти, непорочни, които обичаха и човѣчеството, и Бога и бѣха готови да се жертвуватъ за Него. Обаче, има и такива светии днесъ, които не вървятъ въ съгласие съ Божиитѣ закони. „И въ своитѣ си дойде, и своитѣ му Го не приеха.“ Кого не приеха? — Това не подразбира да приематъ нѣкой човѣкъ, но да приематъ Истината. Нѣма по-хубаво отъ това да се приематъ колкото може повече вдовици, които никой не приема; или, колкото може повече сирачета, които никой не приема; или да се приематъ колкото може повече страдащи, нещастни хора, които постояно викатъ: „Нѣма ли Господъ въ свѣта? Нѣма ли правда? Нѣма ли добри държавници въ този свѣтъ?“ Тѣ викатъ, надѣватъ се, докато най-послѣ дойдатъ до положение на отчаяние, на безразличие въ живота и казватъ: „Нѣма редъ и порядъкъ въ свѣта, но яжъ, пий, живѣй и нищо повече!“ Мнозина питатъ: „Кое е сѫщественото въ живота?“ — Това, което наричаме свѣтъ, то е външната страна на живота, но човѣкъ трѣбва да има обширни възгледи, въ които да прониква разумностьта и така да се добере до дълбоката вътрѣшна страна на живота. Дълбоко въ душата си човѣкъ трѣбва да отдава правото на всѣки едного, да го изслушва съ внимание, да му каже нѣколко разумни думи, та и той отъ своя страна да разбере, че насрѣща му седи близъкъ нему човѣкъ, съ когото въ всички случаи на живота може да сподѣли поне двѣ благи думи. Този човѣкъ може да прави много грѣшки, но това още не дава право на другитѣ да го прѣнебрѣгватъ. Всѣки грънчарь, ще развали десятки, стотици грънци, докато се научи да прави хубави грънци. Той не може да се роди безпогрѣшенъ и великъ въ своитѣ издѣлия. Много ще грѣши той, докато изкара хубави грънци за проданъ. Когато грънчарьтъ прави грънци за себе си, колко ще му трѣбватъ? — Наймного 5—6 грънци. Ако той прави грънци за проданъ, ще трѣбва да изкарва съ хиляди. Това показва, че той има вече отношения съ хората. Заключението, което може да извадимъ отъ това е слѣдното: когато имаме много идеи, ние имаме отношения съ много хора; когато имаме една идея, ние имаме само единъ приятель; когато имаме двѣ идеи, ние имаме отношения само къмъ баща си и майка си, или къмъ брата си и къмъ сестра си. Когато имаме отношения къмъ държавата, ние трѣбва да имаме едни идеи къмъ министритѣ, други идеи къмъ гражданитѣ и т. н. Когато имаме отношения къмъ човѣчеството, трѣбва да имаме хиляди идеи. Казвате: „Идеята за българския народъ е много обширна.“ — Колко души жители има България? — Около 4 — 5 милиона. Значи, всѣки ученъ въ България трѣбва да има около 4 — 5 милиона идеи. Едно врѣме, когато Богъ създалъ свѣта, Той поставилъ Адама въ рая — въ Божественото училище — да се учи. Богъ изкаралъ прѣдъ Адама, всички животни, самъ той да имъ даде имена. Слѣдъ като далъ имена на всичкитѣ животни, Богъ извикалъ Адама да повтори прѣдъ Него имената на животнитѣ, споредъ както той ги нарекълъ. Като започнали животнитѣ да се изреждатъ двѣ по двѣ прѣдъ него, Адамъ си казалъ: „Всички животни сѫ по двѣ, иматъ си другарь, азъ съмъ самичъкъ. Адамъ не разбиралъ нищо отъ имената, които далъ на животнитѣ, но знаелъ имената имъ; своето име, обаче, той не знаелъ, понеже нѣмалъ другарь, който да го извика по име. Въ този митъ се разправя, че Адамъ научилъ името си слѣдъ като Богъ му далъ другарка, която го назовала съ името Адамъ. И той я нарекълъ Ева, което значи красива жена. Питамъ: какъ постѫпи Адамъ съ своята другарка? Той направи една грѣшка, като я остави да скита сама изъ рая. Адамъ не трѣбваше да оставя Ева сама да се разхожда изъ рая и да се върти около дървото за познаване доброто и злото, а винаги трѣбваше да бѫде съ нея. Този законъ дѣйствува и въ човѣка по слѣдния начинъ: когато сърцето е само, непрѣмѣнно ще станатъ нѣкакви погрѣшки. Слѣдователно, при всѣка работа, при всѣко изпитание, умътъ и сърцето на човѣка трѣбва да бѫдатъ заедно, на едно мѣсто. Този е единъ отъ великитѣ закони въ свѣта. Никакви убеждения не могатъ да сѫществуватъ безъ присѫтствието на ума, на сърцето, на душата и на духа. Както мъжътъ не трѣбва да оставя жената сама, така и жената не трѣбва да оставя мѫжа самъ да се разхожда изъ рая. Дѣто е той, тамъ трѣбва да бѫде и тя; дѣто е тя, тамъ трѣбва да бѫде и той. Ходятъ ли всѣки по отдѣлно, работата се разваля. Заедно трѣбва да ходятъ! При първия изпитъ въ рая Ева направи погрѣшката. Сега иде вторъ изпитъ за Адама. Той ще се постави днесъ прѣдъ дървото на живота, но Ева трѣбва да бѫде при него. Ева трѣбва да бѫде при Адама, да му даде единъ добъръ съветъ. Иначе, и Адамъ ще направи погрѣшка, както Ева, и тогава ще, отидатъ още 8,000 години на изпитания и страдания. При първия изпитъ змията дойде при Ева и много лесно я изкуси. Сега къмъ сѫщото дърво се приближава Адамъ, и неговата възлюбена трѣбва да бѫде при него, двамата заедно да разрѣшатъ въпроса. И тъй, всѣки човѣкъ трѣбва да разрѣшава въпроситѣ въ своя животъ съ ума и съ сърцето си едноврѣменно. За да разрѣши въпроситѣ си, той непрѣменно трѣбва да обича нѣкого. Това значи: неговото сърце непрѣменно трѣбва да се е събудило. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да се подложатъ на голѣми страдания, които да разтърсятъ сърцата имъ, да започнатъ да любятъ, да обичатъ, но не отъ страхъ, а доброволно. Ако страданието може да събуди сърцето на човѣка да люби, това показва, че той е дошълъ вече до своето спасение. Ако страданието не може да раздвижи сърцето на човѣка, да го накара да люби, това показва, че то не може и да го спаси. Нѣкои питатъ: „До кога ще страдатъ хората?“ — Докато се спасятъ. Казвамъ: иде страшниятъ день! Въ какво отношение този день е страшенъ? — Въ това, именно, че Богъ ще се прояви. При това знаемъ, че Богъ е Любовь. То значи, когато Богъ, т. е. Любовьта дойде въ свѣта, тя ще произведе такива страшни сътресения, такива силни страдания, че които я познаятъ, ще застанатъ прѣдъ дървото на живота и още тукъ, на земята, ще разрѣшатъ великия въпросъ. Този въпросъ не се разрѣшава на небето, но на земята. И който го разрѣши, ще бѫде дигнатъ на небето. Казвате: „Страшно нѣщо е човѣкъ да се дигне въ въздуха!“ Питамъ: по какво се познава, че пиленцето, което е прѣкарало дълго врѣме въ своето гнѣздо, е заякнало? — Силата му се познава по това, че щомъ заякнатъ неговитѣ крилца, то изхвръква вече отъ гнѣздото си. Щомъ дойде този день, то хвръква съ крилцата си нагорѣ изъ въздуха. И на съврѣменнитѣ хора казваме, че е врѣме вече да хвръкнатъ нагорѣ въ въздуха. Тѣ казватъ: „Страшно нѣщо е да хвърчи човѣкъ въ въздуха!“ Не, врѣме е вече хората да се повдигнатъ, да литнатъ съ крилата си въ въздуха. Въздухътъ, това е възвишениятъ свѣтъ на Любовьта, въ който хората трѣбва да живѣятъ. Сърцето и умътъ на човѣка сѫ неговитѣ крилца, съ които той дълго врѣме ще се упражнява въ гнѣздото си, докато дойде единъ день Господъ и го накара да излѣзе вънъ отъ гнѣздото си, да хвръкне съ крилцата си въ широкия и просторенъ свѣтъ. „Въ свѣта дойде, и свѣтътъ Го не позна. Въ своитѣ си дойде и своитѣ му Го не приеха.“ Настава фаза, когато свѣтътъ трѣбва да Го познае, и своитѣ Му трѣбва да Го приематъ. Въ това седи разрѣшението на великия въпросъ. Всѣки народъ, който може да прѣдстави на свѣта идеално управление и съ това да потикне и другитѣ народи въ тѣхното развитие показва, че Богъ е дошълъ въ този народъ, и хората на този народъ сѫ Го познали и приели. Дойде ли Господъ между единъ народъ, всички ще познаятъ това нѣщо. По какво се познава? — Въ всичко име изобилие, и Божието благословение се носи навредъ. Въ този народъ нѣма насилие и безпорядъкъ, всички хора сѫ бодри и весели. Нова наука, нови учители, нови професори, нови майки и бащи се явяватъ въ този народъ — всичко се измѣня и прѣобразява. Дойде ли Богъ между хората, всички се измѣнятъ, и всичко се забравя. Че нѣкой обидилъ нѣкого, че му направилъ голѣми пакости — всичко това се заличава отъ съзнанието на хората. Нова култура, нова наука иде въ свѣта! Петата раса, която сега живѣе, това е расата на животнитѣ. За въ бѫдеще ще дойде шестата раса, расата на Любовьта. Въ Битието се казва, че въ петия день Богъ създалъ всички животни, затова, именно, хората отъ петата раса живѣятъ животински животъ: биятъ се, каратъ се, убиватъ се, мразятъ се — вършатъ всичко това, което и животнитѣ вършатъ. Ще ви приведа слѣдната аналогия, отъ която вие сами можете да си правите заключения. Когато кучето минало покрай Адама, той го запиталъ: „Ти запомни ли Божия законъ?“ —Запомнихъ го, написахъ го на зѫбитѣ си. Волътъ миналъ покрай Адама, и той го запиталъ: „Ти запомни ли Божия законъ?“ — Да, запомнихъ го, написахъ го на рогата си. Миналъ коня. Адамъ го запиталъ: „Ти запомни ли Божия законъ?“ — Да, запомнихъ го, написахъ го на копитото си. Най-послѣ минала и Ева покрай Адама. Той запиталъ и нея: „Ти запомни ли Божия законъ?“ — Да, запомнихъ го, написахъ го на езика си.“ Затова днесъ жената много говори. Слѣдъ всичко това кучето хапе, волътъ боде, коньтъ рита. Нека и съврѣменнитѣ хора си дадатъ отчетъ, какво е останало отъ Божия законъ у тѣхъ! Едно трѣбва да знаятъ всички хора: Божиятъ законъ не се пише нито на езикъ, нито на зѫби, нито на рога, нито на копито. Всички сѫ го написали тамъ, дѣто не трѣбва. Казвамъ: сега идатъ важни врѣмена за човѣчеството, когато хората не трѣбва да се обезсърдчаватъ. По-важни врѣмена отъ сегашнитѣ никога не сѫ наставали на земята. Врѣмената, които сега прѣживѣвате, сѫ велики по своитѣ идеи. Много сѫщества отъ невидимия свѣтъ биха дали милиони, за да присѫтствуватъ въ тия врѣмена на земята, но не ги пущатъ. Всички билети за прѣдставлението, което ще се даде на земята, сѫ вече продадени. Много ангели хлопатъ, искатъ да дойдатъ за това прѣдставление, което ще се разиграе, но нѣма мѣста повече. Затова тия отъ хората, които сѫ недоволни отъ своя животъ, нека продадатъ билетитѣ си на нѣкой отъ споменатитѣ ангели, тѣ да дойдатъ на земята, а недоволнитѣ хора да отидатъ горѣ. Това, което ви говоря е велика Истина. Сега е врѣме всѣки да покаже, че е човѣкъ. Дали сте българинъ, англичанинъ, американецъ, германецъ или какъвъ и да е, това не е важно, врѣмената сѫ едни и сѫщи за всички. Важното за васъ е да използувате добритѣ условия на живота. Азъ вѣрвамъ, че ще ги използувате, защото всичко това, което ви се говори не е ново, нито е старо. Азъ ви говоря за реалното, което всѣкога е ново. Ние не искаме да посаждаме нови нѣща въ васъ. Всичко това Богъ е посадилъ въ васъ още въ далечното минало, а сега то само ще прорасте, ще цъвне и ще даде своя плодъ. Азъ вѣрвамъ и зная, че всичко е посѣто отъ Бога, а сега трѣбва само да се събуди. Азъ не вѣрвамъ въ закона на новото присаждане. Това, което отпослѣ се присажда, лесно се чупи. Има нѣщо посѣто въ човѣка още отъ хиляди години. То е Божественото, което чака врѣмето си само, за да се пробуди. Това нѣщо единъ младъ поетъ е изразилъ съ слѣднитѣ думи: „Кажи ми твоитѣ свещени думи, които нѣкога си ми пѣлъ! Тогазъ Божествената топлина се разлѣ въ менъ и стопи снѣга и леда. И изобилно потекоха водитѣ, които напоиха и оросиха всичко въ менъ И отъ тогава почна всичко да расте и цъвти, да върже и да зрѣе.“ Божиятъ духъ е вложилъ всичко това въ човѣка. И когато дойде Божествената топлина, тя ще стопи снѣга и леда, ще потекатъ водитѣ и всичко ще започне да расте и да цъвти, да вързва и да зрѣе. Бесѣда отъ Учителя, държана на 28 ноември, 1926 год. въ гр. София.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Какъ ти се отвориха очитѣ? И говорѣха му; „Какъ ти се отвориха очитѣ?“ Иоана 9 : 10 Животътъ започва съ малъкъ вѫтрѣшенъ импулсъ. Азъ не разглеждамъ живота като механическо, но като съзнателно движение въ природата. Азъ разглеждамъ живота въ широкъ смисълъ, безъ да влизамъ въ неговитѣ философски подраздѣления. Който иска да философствува върху живота, той може да чете разни философски книги. Много философи сѫ писали по този въпросъ. Мислитѣ, които ние искаме да внесемъ въ живота, сѫ нови, а вие знаете, че новото не иде всѣкога. То се явява периодически. Когато новото закъснява съ идването си, животътъ става еднообразенъ, скученъ, безсмисленъ. Такъвъ е, напримѣръ, сегашниятъ животъ. Отъ врѣмето на старитѣ философи и досега животътъ е почти сѫщиятъ, нѣма нѣщо особено ново въ него. Вземете, напримѣръ въпросътъ за храненето, за приготовлението на разнитѣ храни. Както се е готвило въ старо врѣме, по сѫщия начинъ почти се готви и днесъ. Какъвъ прогресъ сѫ направили хората въ готвенето? Какъвъ прогресъ, изобщо, е направило човѣчеството отъ врѣмето на Христа досега? Нѣкои ще кажатъ, че кухнитѣ на съврѣменнитѣ хора сѫ много усъвършенствувани. Не, идеитѣ на съврѣменнитѣ хора за готвенето не сѫ отишли много по-далечъ отъ тия на вълка. Слѣдъ като е прѣминалъ прѣзъ разни философски учения по отношение приготвянето на храната си, най-послѣ вълкътъ се е установилъ върху слѣдното положение: готвене съ най-малко разноски. Казвате: „Новото въ яденето се свежда къмъ пърженето и къмъ печенето. Най-хубави ястия сѫ пърженитѣ и печенитѣ: пържена риба, печено месо и т. н. При това, и лукътъ всѣкога трѣбва да се запържва.“ Питамъ: какво хубаво има въ пърженето на лука и на месото? При пърженето на лука и на месото всички лѣтливи масла отъ тѣхъ се изгубватъ. Изобщо, при пържене на хранитѣ, часть отъ хранителнитѣ материали изчезватъ, Мнозина казватъ: „Знаете ли, каква приятность изпитва човѣкъ, ако слѣдъ пържено или печено месо пийне една-двѣ чашки шестгодишно винце? Въ този случай сърцето на човѣка се намѣства.“ Казвамъ: за всѣко нѣщо се изискватъ знания. И въ готвенето има голѣмо изкуство. Човѣкъ трѣбва да знае, кои елементи да употрѣби при готвенето и какъ да ги съчетае. И тъй, при всѣко придобито знание, се задава въпроса: „Какъ ти се отвориха очитѣ?“ Да вижда човѣкъ, това е вѫтрѣшенъ импулсъ на съзнанието. Много отъ съврѣменнитѣ хора гледатъ, но не виждатъ. Тѣ гледатъ звѣздитѣ на небето и казватъ, че звѣздитѣ сѫ голѣми, свѣтещи тѣла, но повече отъ това не виждатъ и не знаятъ. Отъ редъ години хората наблюдаватъ една звѣзда на небето, която наричатъ ту вечерница, ту зорница, но ако ги попитате, какво отношение сѫществува между вечерницата и зорницата, тѣ ще ви кажатъ, че вечерницата изгрѣва вечерь, а зорницата — сутринь, повече не знаятъ. Нѣкои мислятъ, че това сѫ двѣ различни звѣзди, а въ сѫщность тя е една и сѫща звѣзда. Като дойдемъ до вѣрванията и до науката, ние виждаме, че както хората отъ най-старитѣ врѣмена, така и тия отъ новитѣ врѣмена иматъ своя наука и свои вѣрвания. Ще кажете: „Коя наука седи по-високо—старата или новата? Каква разлика има между старата и новата наука?“ — Разликата между старата и новата наука не седи въ врѣмето, но въ съзнанието на хората. Съзнанието на хората прѣди двѣ, три, петь или повече хиляди години не е било такова, каквото е днесъ. Съзнанието регулира науката, а не обратното. Нѣкой казва: „Знаете ли, какво е направила науката до днесъ?“ — Нищо не е направила науката. Това, което науката е допринесла, е резултатъ на човѣшкото съзнание, значи науката е резултатъ на човѣшкото съзнание; човѣшкото съзнание е резултатъ на човѣшкия духъ: човѣшкиятъ духъ пъкъ е проява на Божията Мѫдрость. „Какъ ти се отвориха очитѣ?“ Ако запитате нѣкой съврѣмененъ човѣкъ, какъ му се отворили очитѣ, той ще ви каже, че самъ е научилъ всичко, самъ е разбралъ живота. — Да, както Адамъ разбра живота, така и съврѣменнитѣ хора го разбиратъ, но въпрѣки това има неразбрани нѣща въ живота. Казвамъ: истинскиятъ животъ се крие въ неразбранитѣ, въ ненаученитѣ нѣща, въ това, което ще се учи въ бѫдеще. Нѣкои казватъ, че хлѣбътъ подържалъ живота. Не, хлѣбътъ и житото служатъ само като проводници, прѣзъ които животътъ минава, а самиятъ животъ се подържа отъ импулса на човѣка къмъ ядене, т. е. отъ чувството му къмъ хранене Този импулсъ, това чувство привлича извѣстни сили отъ природата, които именно, подържатъ живота. По въпроса за храненето, за подържане живота на човѣка има много научни мнения и теории. На всички е извѣстно, че като се прѣкара слънчевъ лѫчъ прѣзъ стъклена призма, тя го прѣчупва и разлага на седемь цвѣта, при което се получава слънчевия спектъръ. Питамъ: призмата ли създаде тѣзи седемь цвѣта? — Не, призмата послужи само като срѣда, като посрѣдникъ, прѣзъ който слънчевиятъ лѫчъ трѣбваше да мине, за да се разложи. Простиятъ човѣкъ, като наблюдава това разлагане на свѣтлината, ще каже, че призмата е създала тия цвѣтове. Значи, колкото призмата е причина за създаване на тия седемь цвѣта отъ слънчевия лѫчъ, толкова и хлѣбътъ е причина за подържане на живота. Ако запитате нѣкой съврѣмененъ химикъ за съставнитѣ елементи на житото, той ще го подложи на щателна анализа и слѣдъ това ще се произнесе, че житото се състои отъ еди-какаи си съставни елементи. Вѣрно е, че житото съдържа всички тия елементи, които химикътъ е открилъ при своята анализа, но сѫщината на житото се крие въ този елементъ, който химикътъ не може да открие при анализата. Тази анализа е толкова точна, колкото и анализата, направена на дрехитѣ на нѣкой съврѣмененъ ученъ. Мислитѣ ли, че учениятъ човѣкъ, както и неговата наука се криятъ въ дрехитѣ му? Човѣкътъ не седи нито въ външнитѣ, нито въ вѫтрѣшнитѣ си дрехи. Главниятъ елементъ, който опрѣдѣля човѣка, се крие другадѣ. Ще кажете: „Тогава, дѣ остава нашата наука? Дѣ оставатъ нашитѣ логически заключения?“ Ние не отричаме науката, нито нейнитѣ придобивки, но казваме, че истинската, положителната наука тепърва ще дойде. Щомъ дойде тази наука, хората вече нѣма да ходятъ съ пипане, но съ виждане; тѣ нѣма да ходятъ въ мракъ, но въ свѣтлина. Истинска, положителна наука е тази, която носи свѣтлина на хората въ всѣко отношение. Съврѣменната наука разглежда подробно въпроса за храносмилането, но въпрѣки това знание ние срѣщаме днесъ хиляди случаи отъ заболяване вслѣдствие неправилни процеси въ храносмилането. Какво показва това? — Туй знание нѣма още практическо приложение. Ученитѣ хора още не сѫ направили анализа на стомашния сокъ и на кръвьта на човѣка, когато той се храни при добро разположение на духа и когато се храни неразположенъ, гнѣвенъ. Има разлика въ състава на кръвьта и на стомашния сокъ при първия и при втория случай. Гнѣвътъ, неразположението на духа внасятъ въ храната отрова, която чрѣзъ кръвьта се разнася по цѣлия организъмъ. Съврѣменната наука не се спира върху този въпросъ, обаче новата наука, която иде сега, казва: „Когато разумниятъ човѣкъ е гнѣвенъ или неразположенъ духомъ, да не яде, докато не трансформира своето състояние, докато не възстанови своето равновѣсие. За неразумния човѣкъ тя прѣпорѫчва точно обратното: когато неразумния човѣкъ е гнѣвенъ и неразположенъ духомъ, нека се нахрани добрѣ. По този начинъ той ще възстанови своето равновѣсие отъ енергиитѣ, които ще получи отъ храната. Значи, тукъ имаме два различни метода за трансформиране на състоянията у човѣка: ако разумниятъ се разгнѣви, да не яде; ако неразумниятъ се разгнѣви, да яде. И при единия, и при другия случай, казвамъ: който иска да бѫде здравъ, той винаги трѣбва да бѫде въ връзка съ законитѣ на живата природа. Когато говоримъ за разумната, за живата природа, ние разбираме едно отъ най-великитѣ сѫщества слѣдъ Бога. Съ своята аура природата обхваща всичко въ свѣта. Тя е свѣтла и разумна, блага и чиста и съдържа въ себе си Любовьта. Въ това отношение съврѣменнитѣ учени хора се намиратъ на кривъ пѫть, като мислятъ, че могатъ да завладатъ природата. Ако хората биха успѣли да завладатъ природата, свѣтътъ непрѣмѣнно би се разрушилъ и по лицето на земята не би останало нито едно живо сѫщество. Природата не позволява да я владатъ. Най-многото, до което съврѣменната наука и техника сѫ достигнали, то е да впрѣгатъ нейнитѣ сили на работа. Това нѣщо съврѣменнитѣ учени наричатъ владане на природата. Само разумниятъ човѣкъ може да впрѣга силитѣ на природата, защото той се съобразява съ нейнитѣ закони. Всѣки, който не се е съобразилъ съ нейнитѣ закони, е билъ разрушенъ отъ нея. Всѣки човѣкъ, който си е въобразилъ, че може да владѣе надъ природата, се е намѣрилъ прѣдъ праха на своитѣ илюзии и въображения. Тъкмо когато е достигналъ върха на своето прѣдприятие и се е готвилъ да вкуси отъ неговия плодъ, природата дохождала, взимала плода му, а него оставала на земята отново да работи, за да корегира всички свои погрѣшни схващания и разбирания. Питамъ: колко щастливи хора, колко щастливи сѣмейства е имало отъ врѣмето на Христа досега? Коя е причината за смъртьта? — Тя се дължи на това, че човѣкъ се намира въ постоянна борба съ разумната природа, иска да я подчини на себе си. — Никой не може да подчини природата, но трѣбва да се учи отъ нея. Тя учи хората на закона на Любовьта. Казвате: „Ние имаме особено мнѣние за Любовьта.“ Младиятъ момъкъ сѫщо така казва: „И азъ имамъ особено мнѣние за Любовьта.“ Обаче, това, което съврѣменнитѣ хора наричатъ любовь, не е това, на което разумната природа ни учи. Младиятъ момъкъ казва: „Азъ искамъ да се ожена, да намѣря добра жена, да имамъ нѣколко добри, разумни дѣца.“ — Отлично е това, което този момъкъ иска, но какъ ще намѣри тия нѣща? Да желаете тия нѣща, то е равносилно на желанието ви да станете богати. Питамъ: могатъ ли всички хора да бѫдатъ богати? На сънь всички хора могатъ да бѫдатъ богати и щастливи, но въ дѣйствителность малка е вѣроятностьта за това. Първата и най-важна задача на съврѣменния човѣкъ не седи въ придобиване на богатство и щастие. Тази задача е послѣдна. Той ще я постигне само слѣдъ като завърши своето развитие на земята. Завърши ли човѣкъ развитието си на земята, живата природа, която владѣе всички слънца и системи, ще го вдигне на крилата си и ще го занесе въ друга система, на друго нѣкое слънце, дѣто ще може да постигне всички блага и богатства, каквито душата му желае. Той ще се храни тамъ само съ плодове. Осмѣли ли се да убие най-малката мушица, отново ще се намѣри на земята. Много отъ съврѣменнитѣ хора подържатъ, че човѣкъ трѣбва да се кали въ живота си, да стане смѣлъ и рѣшителенъ, да не се плаши отъ нищо, даже и ако стане нужда да коли и убива. Казвамъ: такива разсѫждения не водятъ къмъ добъръ край. Само грънчарьтъ има право да разрушава своитѣ грънци, понеже той е майсторъ и може отъ ново да ги създаде. Който не знае да прави грънци, нѣма право да разрушава грънцитѣ, които грънчарьтъ е създалъ. Ввѣки, Който се опита да руши грънцитѣ на грънчаря, той се вика подъ отговорность. „Какъ ти се отвориха очитѣ?“ Ако зададатъ този въпросъ на нѣкой теософъ, или евангелистъ, или православенъ, всѣки ще даде свои обяснения, но като зададоха този въпросъ на Христа, Той отговори: „Този слѣпъ отъ рождението си човѣкъ трѣбваше да прогледа, за да се прояви славата Божия.“ Много нѣщо е говорилъ Христосъ и по този, и по редъ други въпроси, но всичко, което Христосъ е говорилъ на врѣмето си, не е написано. За насъ сѫ останали само извадки отъ това, което Христосъ е говорилъ нѣкога, но мѫдриятъ, разумниятъ човѣкъ отъ малкото може да извади много нѣщо; глупавиятъ — обратно: отъ многото вади малко и то изкривено и изопачено. За обяснение на тази мисъль ще ви приведа слѣдния примѣръ. Единъ ревнивъ мѫжъ отива съ жена си на гости при свой приятель, дѣто били събрани много хора. По едно врѣме той забѣлѣзва, че единъ красивъ господинъ отъ гоститѣ се прозява и веднага слѣдъ това и неговата жена се прозява. Като ревнивъ, той си помислилъ, че този господинъ и жена му се наговарятъ нѣщо и си даватъ нѣкакъвъ знакъ. Той се много разгнѣвилъ и започналъ да мисли, по какъвъ начинъ да отмъсти на жена си. Отиватъ си въ кѫщи, но цѣла нощь той не могълъ да заспи, мислилъ, по какъвъ по-жестокъ начинъ да накаже жена си. Най-послѣ му дохожда мисъльта да я обѣси. Като ставатъ сутриньта, той казва на жена си: „Хайде, да отидемъ днесъ въ гората да насѣчемъ дърва.“ Тя се съгласила. Тръгватъ двамата заедно. Като стигнали въ гората, той започналъ да ходи отъ дърво на дърво, да търси по здраво и яко дърво. Жената наблюдавала, какво прави мѫжътъ ѝ, и го запитала: „Какво ходишъ отъ дърво на дърво, както прозявката отъ човѣкъ на човѣкъ?“— Така ли е, жена? Нима прозявката така ходи отъ човѣкъ на човѣкъ? Азъ не знаехъ това и бѣхъ тръгналъ да те бѣся, търсихъ подходяще дърво за тази цѣль. Христосъ казва на ученицитѣ си, че слѣпиятъ трѣбваше да прогледа, за да се прославятъ дѣлата Божии и да се прояви Неговата слава. Други подържатъ, че слѣпиятъ е прогледалъ, понеже е ликвидиралъ вече съ своята карма. Питамъ: кое е началото и кое края на кармата? Какъ е произлѣзла тя? — На тия въпроси никой не може да отговори съ положителность. Никой не може да обясни причината на кармата. Ако е вѣрно, че човѣкъ е произлѣзалъ отъ Бога, питамъ: какъ е възможно отъ такова съвършено сѫщество, каквото е Богъ, да излѣзе човѣкътъ, който е изложенъ всѣки моментъ на грѣхове и падения? Когато запитали единъ великъ адептъ отъ Египетъ за произхода на грѣха, той стисналъ само устата си и нищо не отговорилъ. Има нѣща, за които ние не можемъ да говоримъ. Ако човѣкъ рече да обясни произхода на злото, той ще поквари цѣлото човѣчество. Затова, именно, този въпросъ не трѣбва и не може да се п о в д и г а. Защо? — Ако се заеме съ обясняване произхода на злото, той ще възобнови всички изопачени форми и дѣяния на миналото. Какво ще се придобие отъ това? — Нищо полезно, а само разрушения. Българинътъ, като се ползува отъ опитностьта на миналото, казва: „Да спи зло подъ камъкъ!“ Днесъ всички държавници разискватъ върху произхода на злото, търсятъ виновницитѣ за неуспѣхитѣ на държавата, но можаха ли да постигнатъ нѣщо добро отъ това? Намѣриха ли виновницитѣ? Оправиха ли работитѣ на държавата си? Българитѣ, напримѣръ, казватъ: „Великъ царь бѣше Симеонъ велики! Великъ царь бѣше Самуилъ!“ Питамъ: какво остана отъ великата България на Симеона велики и на царь Самуила? Смѣшно е човѣкъ да се хвали съ нѣща, които вече не сѫществуватъ. Смѣшни сѫ българитѣ, като се хвалятъ съ величието на нѣкогашна България. Да се хвали и гордѣе човѣкъ съ нѣкакво минало величие, това е лъжлива философия. По този начинъ съврѣменното човѣчество не може да се възпита. Обаче, днесъ всички съврѣменни народи се възпитаватъ именно по този начинъ, което показва, че тѣ вървятъ въ кривъ пѫтъ на своето развитие. Има нѣщо велико въ свѣта, но то не е нито великата България, нито великата Франция, нито великата Германия, нито великата Америка, нито великата Русия, нито великата Япония, нито великия Китай, нито кой и да е народъ. Единственото велико нѣщо въ свѣта е Любовьта. И всѣки, който иска да има нѣщо велико въ свѣта, той трѣбва да се стреми да постигне Любовьта. Всѣки ученъ човѣкъ, билъ той философъ, поетъ, музикантъ или художникъ, който иска да бѫде великъ, трѣбва да започне съ Любовьта. Ще кажете: „Какъ да започнемъ съ Любовьта?“ — Всички хора иматъ опитности отъ Любовьта. Днесъ всички проповѣдници, всички свещеници говорятъ все за Христа, за Любовьта; всички иматъ желание да започнатъ съ Любовьта. Защо се обличатъ, напримѣръ, красивитѣ моми и момци? — За Любовьта. Защо учи човѣкъ? — За Любовьта. Нѣкой казва, че иска да стане ученъ за народа си, да го повдигне. Не, всѣки човѣкъ има единъ вѫтрѣшенъ обектъ въ себе си, за който иска да стане ученъ и великъ. Всѣки ученъ, всѣки поетъ, всѣки музикантъ, всѣки художникъ, всѣки философъ иска да стане великъ само за едного! Всички хора се трудятъ, работятъ, учатъ, пишатъ и пѣятъ само за едного, а не за много. Кой е този единиятъ? — Той не може да се опрѣдѣли. За него не може да се говори. Както не може да се говори за злото, така сѫщо не може да се говори и за доброто. Не искайте да ви обясняватъ, какво нѣщо е доброто и какъ е произлѣзло. Мислете за доброто, желайте го, но не го обяснявайте. Ако искате да си обясните, какво прѣдставлява доброто въ широкъ смисълъ на думата, ще спънете своето развитие, ще се разрушите и ще се прѣситите. Прѣсищането подразбира обяснение на нѣщата. Когато нѣкой човѣкъ иска да му се сипе повече отколкото трѣбва, той се прѣсища. Любовьта не обича лакоми хора. Колкото ти сипе въ паничката, бѫди доволенъ, не искай повече. Ако човѣкъ може разумно да използува малкото, което сѫ му сипали, то ще му държи сито за хиляди години. Храната, която съврѣменнитѣ хора употрѣбяватъ, е мъртва, вслѣдствие на което въ нея се развиватъ миризливи отровни газове. Въ тази храна е започналъ вече процесъ на разлагане. Никой ангелъ не би се задоволилъ съ такава храна. И говорѣха му: „Какъ ти се отвориха очитѣ?“ Той имъ отговори: „Единъ човѣкъ ми намаза очитѣ съ каль и азъ прогледахъ“ Защо Христосъ отвори очитѣ на този слѣпецъ, именно? Малко ли слѣпи хора имаше по това врѣме въ Израиль? Това сѫ въпроси, които мнозина съврѣменни хора си задаватъ. Азъ бихъ запиталъ тия хора слѣдното: за кого грѣе слънцето? Всѣки човѣкъ, който съзнава, че слънцето грѣе за него, дѣйствително грѣе за него. Не съзнава ли това нѣщо, и слънцето не грѣе за него. Всѣки човѣкъ, който съзнава, че слънцето грѣе за него, той ще има специална връзка съ слънчевитѣ лѫчи, които ще дѣйствуватъ върху него по особенъ начинъ. Не съзнава ли човѣкъ това нѣщо, тогава и слънцето не ще може да му въздѣйствува. И наистина, много хора се грѣятъ на слънцето, но то не имъ въздѣйствува, не може да ги лѣкува. Съврѣменнитѣ хора сѫ нещастни по причина на това, че допущатъ отрицателни мисли въ себе си. Всички хора живѣятъ съ съмнѣния. Тѣ се съмнѣватъ, дали има бѫдещъ животъ, дали Богъ сѫществува, дали хората съ които се срѣщатъ и разговарятъ, сѫ честни, дали нѣма да ги излъжатъ и т. н. Има редъ правила, както и цѣла азбука, по която вие може да познаете честния, добрия човѣкъ. Това е наука, това е знание, съ което не трѣбва да ловите хората, като дедективи, но то трѣбва да се употрѣбява за вашето самовъзпитание, за облагородяване на вашата душа. Само смирениятъ човѣкъ може да се ползува отъ това знание. Който придобие това знание, той ще стане великъ, ученъ човѣкъ. Този ученъ човѣкъ ще бѫде посрѣщанъ навсѣкѫдѣ съ почести и слава, но отиде ли всрѣдъ живата природа, той остава своята торбичка отвънъ, сѣда смирено прѣдъ нея и започва да слуша, като малко дѣте нейнитѣ уроци. Запѫтите ли се къмъ живата природа съ съзнание на великъ, ученъ човѣкъ, тя нѣма да ви допусне даже до вратата си. Смирение се изисква отъ всѣки човѣкъ! Живата природа е вложила всичко въ васъ, и всѣки моментъ тя ви съдѣйствува за разработване на вашитѣ мисли и чувства. Тя, като грижлива майка, всѣки часъ ви обръща внимание на всичко, което става около васъ. Запримѣръ, вие отъ толкова години страдате, не знаете, защо страдате; радвате се, не знаете защо се радвате; мразите нѣкого, не знаете, защо го мразите; обичате нѣкого, не знаете, защо го обичате. Кой е основниятъ мотивъ да обичате нѣкого? Казвате: „Този човѣкъ има душа, затова го обичамъ.“ — Това още не е мотивъ, за да обичашъ нѣкого. Всѣки човѣкъ, който вѣрва въ Любовьта, се рѫководи отъ нея и знае, че този законъ никога не се измѣня. Когато нѣкой казва, че любилъ нѣкого и послѣ го разлюбилъ, това сѫ само състояния на неговото сърце и на неговия умъ. Това още не е законътъ на Любовьта. Да те обичатъ хората, това значи да те качатъ на сцената да прѣдставишъ нѣкаква роль. Днесъ играешъ роля, напримѣръ, на нѣкой царь, но като слѣзешъ отъ сцената, ти си вече обикновенъ човѣкъ. На другия день не те обичатъ. Другъ човѣкъ излѣзе на сцената, играе роля на нѣкой поетъ, декламира, възпѣва нѣщо, но щомъ слѣзе отъ сцената, става пакъ обикновенъ човѣкъ. Значи, човѣкътъ когото обичатъ, играе роля на царь, а не е царь; играе роля на поетъ, а не е поетъ. Питамъ: какъвъ трѣбва да бѫде поетътъ? — Поетътъ трѣбва да бѫде човѣкъ съ възвишенъ идеалъ! Въ едно прѣдание се разправя, че когато Господъ рѣшилъ да раздаде дарбитѣ и способноститѣ между хората, за тази цѣль изпратилъ единъ отъ своитѣ ангели на земята, той да извърши тази работа. Ангелътъ взелъ една голѣма торба, въ която турилъ всички дарби и способности, метналъ я на гърба си и тръгналъ къмъ земята да изпълни точно зададената му отъ Бога задача. Като слѣзалъ на земята, той срѣщналъ една много красива мома, царска дъщеря, и се спрѣлъ да я разгледа, искалъ да види, какво нѣщо е това, което Богъ е създалъ. Обаче, отъ красотата на царската дъщеря този ангелъ се захласналъ и не забѣлѣзалъ, какъ торбата съ дарбитѣ и способноститѣ се отворила и всичко, което било въ нея се разпръснало по земята. Когато се сѣтилъ за своята задача, вече било късно. Той не могълъ да я изпълни, защото отъ неговото захласване се възползували хората. Той видѣлъ, какъ всѣки човѣкъ си взелъ, каквато дарба и способность искалъ. Всички били разграбени. Замисленъ и тъженъ станалъ ангелътъ, когато изведнажъ чува гласъ, който казва: „Ами за мене нищо ли не остана?“— Кой си ти? — Азъ съмъ поетътъ. — Има нѣщо и за тебе, но то не е за този свѣтъ. Това, което можешъ да вземешъ, то е отъ онзи свѣтъ, затова ти трѣбва да държишъ главата си постоянно нагорѣ. И така всѣки човѣкъ, който иска да стане поетъ, погледътъ му всѣкога трѣбва да бѫде объркатъ нагорѣ. Не гледа ли нагорѣ, поетъ не може да стане. Освѣнъ това, поетътъ не трѣбва да бѫде дебелъ, съ благоутробие; той трѣбва да бѫде сухичъкъ, нѣженъ човѣкъ. Поетътъ трѣбва да има отзивчиво сърце и чувствителна душа, да влиза въ положението на всички страдащи. Не е поетъ този, който описва страданията на хората, безъ той самъ да ги разбира. Истинскиятъ поетъ описва страданията на хората, но като благо за човѣшката душа. Поетътъ трѣбва да описва и мѫчнотиитѣ на живота, но като благо за човѣшкия духъ. Обаче, самиятъ поетъ трѣбва да има опитности, да е страдалъ и да се е мѫчилъ. Той може да се смущава отъ страданията, безъ самъ да е смутенъ. Ще ви приведа два примѣра отъ английския животъ, които илюстриратъ резултатитѣ на Любовьта и на безлюбието. Въ първия примѣръ се говори за единъ англичанинъ, на име Самуилъ Скитъ, който се влюбилъ въ една англичанка, Фили Бѫтъ. Самуилъ Скитъ билъ ученъ човѣкъ, но по убѣждения голѣмъ материалистъ. Прѣди да се ожени за своята любима, той си мислилъ: „Смисълътъ на живота не седи въ любовьта къмъ науката, нито въ усилената работа, но въ яденето, въ пиенето и въ удоволствията. Така ще възпитамъ и своята любима, за да се разберемъ добрѣ.“ И наистина, той се оженва и успѣва да повлияе и на своята любима жена въ този духъ. Тѣ яли, пили, но скоро разрушили своя животъ. Жена му станала нѣкѫдѣ танцьорка и много скоро загубила силитѣ на своя животъ. Още на 40 годишната си възрасть тя заболѣва и умира въ една отъ английскитѣ болници самотна, като послѣдна сиромахкиня въ свѣта. Мѫжътъ ѝ сѫщо се опропастилъ. Въ втория примѣръ се говори за единъ англичанинъ Хауптманъ и неговата любима Елизабетъ. И двамата били любознателни. Започнали да посѣщаватъ научни дружества и институти, записали се въ университетъ да слѣдватъ висша наука и въ продължение на нѣколко годишенъ усиленъ умственъ трудъ, той се прочулъ като извѣстенъ ученъ човѣкъ, а тя — като добра и знаменита поетеса. Казвамъ: който иска да се ползува отъ врѣменнитѣ блага на живота, ще има резултата на първитѣ двама — на Самуилъ Скитъ и Фили Бѫтъ. Тѣзи блага носятъ разрушение на живота. Всѣко благо, което лишава човѣка отъ Любовьта, то не е истинско. Всѣко благо, което внася въ човѣка Любовьта и му служи като проводникъ въ живота, то е истинско. Такова благо е, напримѣръ, нашата права мисъль. Всѣки, който иска да се ползува отъ вѣчнитѣ блага на живота, трѣбва да слѣдва примѣра на англичанина Хауптманъ и неговата любима Елизабетъ. Такива трѣбва да бѫдатъ вашитѣ приятели и приятелки въ живота! Приятель може да се нарече само онзи човѣкъ, който дава импулсъ на човѣшката душа. Искрени и честни трѣбва да бѫдатъ съврѣменнитѣ хора! Тѣ трѣбва да иматъ импулсъ къмъ науката. Каква наука трѣбва да изучаватъ тѣ? — Науката на Любовьта. То значи: всѣки човѣкъ, който иска да учи, или който иска да работи нѣщо, трѣбва да върши всичко това по любовь а не по принуждение. Нѣкои хора ставатъ учени по принуждение, а не отъ любовь. Други пъкъ заематъ извѣстни служби, не по влѣчение, но по принуждение, понеже тѣзи служби имъ даватъ по-голѣми облаги. Днесъ сиромашията прави хората учени, тя ги кара да работятъ това, което не искатъ. Ние нѣмаме нищо противъ материалнитѣ облаги на човѣка, но казвамъ: ако паритѣ сѫ въ състояние да заставятъ човѣка да работи 10—12 часа на день отъ любовь, разбирамъ. Обаче, ние виждаме, че тамъ, дѣто Любовьта отсѫтствува, хората работятъ насила; тамъ, дѣто насилието дѣйствува, резултатитѣ не сѫ добри. Вижте, какво прави учениятъ, който обича своя прѣдметъ. Той посвѣщава цѣли 30—40 години отъ своя животъ върху единъ наученъ въпросъ. Той работи денонощно, безъ принуждение отъ страна на кого и да е, защото обича работата си. И неговитѣ усилия винаги даватъ добъръ плодъ. Само Любовьта е въ състояние да застави човѣка да работи денонощно, съ радость и бодрость на духа. Нѣкои казватъ: „Който работи отъ любовь, той гладенъ умира.“ Питамъ: който работи за пари, не умира ли гладенъ? — И той умира гладенъ. Изобщо всички хора умиратъ гладни. Най-важното положение въ свѣта е да не умираме гладни, Когато човѣчеството дойде до това състояние, хората да не умиратъ гладни, то е разрѣшило най-важния въпросъ на живота. Човѣчеството би построило великъ паметникъ въ знакъ на благодарность на онзи човѣкъ, който би могълъ да разрѣши този въпросъ. И говорѣха му: „Какъ ти се отвориха очитѣ?“ Учениятъ човѣкъ не трѣбва да бѫде слѣпъ. Явява се нѣкой ученъ човѣкъ между хората и започва да имъ говори за природата, за Бога, а самитѣ, негови понятия по тѣзи въпроси не сѫ оформени. Явява се нѣкой поетъ и започва да говори за душата, а той самъ не я разбира. Явява се единъ философъ и започва да говори за създаването на свѣта, а той самъ не разбира причинитѣ и послѣдствията на нѣщата. Явява се единъ математикъ и започва да прави изчисления за разстоянието на небеснитѣ свѣтила едно отъ друго, а той самъ не знае, защо му сѫ тия изчисления. Всѣки ученъ, който прави тия изчисления, трѣбва да знае, че небеснитѣ тѣла иматъ извѣстна съотношения помежду си. Всѣки ученъ трѣбва да знае дълбокитѣ причини, поради които врѣмето е раздѣлено на години; годината отъ своя страна, е раздѣлена на 365 дни; деньтъ е раздѣленъ на 24 часа; часътъ е раздѣленъ на 60 минути, а минутата — на 60 секунди. Това дѣление произволно ли е или има нѣкаква дълбока причина? Защо, именно, мѣсечината прави нѣкакви си лъкатушения, ту въ лѣво, ту въ дѣсно? Не можеше ли тя да се върти около слънцето, както земята се върти около него? Всѣки ученъ трѣбва да знае, че между небеснитѣ тѣла и човѣка сѫщо така има извѣстни съотношения. Всѣки човѣкъ има въ себе си по едно слънце, по една мѣсечина и сѫщо по толкова звѣзди, колкото има и въ цѣлата слънчева система. Въ това отношение той прѣдставлява малка, микроскопическа вселена. Между външното физическо слънце и слънцето, което се намира въ центъра на човѣшката душа има извѣстно съотношение. И когато между външното слънце и слънцето, което е въ душата на човѣка има извѣстно съотношение, въ човѣка настава приятна вѫтрѣшна хармония. Понѣкога, обаче, вънъ е топло, а вѫтрѣ въ човѣка е студено. Случва се и обратното. Нѣкой казва: „Хладно ми е на душата.“ Това показва, че човѣкъ отъ памти-вѣка е разбиралъ, какво топлината на човѣшката душа се произвежда отъ Любовьта. Когато човѣкъ обикне нѣкого, въ него наставатъ вече нѣкакви промѣни. Истинската любовь прѣдизвиква извѣстно разширение въ човѣка. По това той може да познае дали любовьта му е силна. Всѣки самъ трѣбва да изучава тия размѣри на разширение. Духовната любовь прѣдизвиква по-малко разширение, отколкото физическата, но затова пъкъ крѫгътъ, който се образува при нея, е по-равномѣренъ. За въ бѫдеще, по размѣритѣ на разширението, хората ще могатъ да познаватъ качеството и силата, както на своята любовь, така и на любовьта у другитѣ хора. Тогава младитѣ моми и момци нѣма да се разочароватъ въ любовьта си, но прѣдварително ще знаятъ, кой какво прѣдставлява въ своята любовь. Всичко е написано въ човѣка — нѣма нищо скрито-покрито. Който иска да знае, какъвъ ще бѫде неговиятъ животъ, нека отиде при нѣкой знаменитъ хиромантикъ, или френологъ, или физиогномистъ и му заплати извѣстно възнаграждение, и той ще му каже всичко до най-малки подробности. Когато нѣкой момъкъ иска да се жени, нека отиде при нѣкой астрологъ, той ще му каже всичко, което го интересува. Най-напрѣдъ ще вземе отъ него слѣднитѣ данни: датата на рождението му, годината, деньтъ, часътъ, минутитѣ и секундитѣ. Слѣдъ това ще го запита за името на баща му и на майка му, на дѣдо му и на баба му и т. н. Като събере всички нужни данни, този астрологъ ще му опрѣдѣли, за каква мома ще се ожени, какъ ще живѣятъ, колко дѣца ще иматъ, здрави ли ще бѫдатъ, или не; ако болѣдуватъ, той ще може да опрѣдѣли, кой лѣкарь ще ги лѣкува и т. н. По този начинъ той ще направи подробенъ хороскопъ на този младъ човѣкъ, ще му го врѫчи, като опрѣдѣли и нужната за себе си такса. Слѣдъ врѣме този младъ човѣкъ ще провѣри, че всичко, което му е било прѣдсказано, се сбѫдва точь въ точь. Ще кажете: „Това е едно съвпадение.“ — Добрѣ, може да имаме единъ, два, три и повече пѫти съвпадения, но ако тия съвпадения се случватъ много пѫти, това вече говори, че прѣдъ насъ стои наука, а не нѣкакви произволни гадания. Въпрѣки тия точни данни, все пакъ съврѣменнитѣ астролози и хиромантици още не сѫ достигнали до онази абсолютна, положителна наука, къмъ която се стремятъ всички хора. Казвамъ: днесъ всички хора се нуждаятъ отъ тази вѣлика положителна наука. Българитѣ казватъ за нѣкого: „Този човѣкъ се ожени въ слѣпата сѫбота.“ — Всѣка женитба, която става въ слѣпата сѫбота, не е истинска женитба. За да започне човѣкъ своята работа, очитѣ на слѣпата сѫбота, както и неговитѣ очи трѣбва да се отворятъ. Който иска да се жени, трѣбва да отиде при нѣкой човѣкъ, като Исуса, и да го запита, трѣбва ли да се жени. Когато прѣдъ човѣка се изпрѣчи въпроса за женитбата, той трѣбва да се вдълбочи въ себе си, да се обърне къмъ Господа и да Го запита, трѣбва ли да се жени. Слѣдъ това трѣбва да се обърне къмъ своята майка и къмъ своя баща и най-послѣ да запита и себе си. И ако отъ тритѣ мѣста получи положителенъ отговоръ, тогава нека пристѫпи къмъ рѣшението на този въпросъ. Само по този начинъ той ще получи благословението на Господа, на баща си, на майка си и ще бѫде щастливъ въ своя животъ. Днесъ, когато двама млади се обичатъ, тѣ криятъ отъ баща си и отъ майка си, че се обичатъ, че мислятъ да се женятъ. Тия млади често не си отговарятъ, но мислятъ, че като се оженятъ, ще се разбератъ. Тя е идеалистка, а той материалистъ, но тя си казва: „Нищо, като се оженимъ, той ще се обърне, ще приеме моитѣ убѣждения; нищо отъ това, че сега ми се присмива. Не, човѣкъ не може тъй лесно да се обръща, както младата мома си мисли. Черното не може лесно да се прѣвърне въ бѣло. Ето защо, при прѣсъздаване на обществото се изисква голѣма разумность. Днесъ цѣлото човѣчество носи недѫзитѣ на своитѣ дѣди и прадѣди, отъ които трѣбва напълно да се освободи, за да дойде новото въ него. Понѣкога човѣкъ вѣрва, а понѣкога не вѣрва. Това се дължи на редъ съмнѣния, които възникватъ дълбоко въ неговата душа. Коя е причината за това съмнѣние? — То се дължи на вѫтрѣшното съотвѣтствие между даденъ човѣкъ и неговитѣ дѣди и прадѣди, вслѣдствие на което той прѣживява нѣкои тѣхни състояния. Казвамъ; истинската наука, която иде въ свѣта, ще обясни всички тия състояния, и тогава човѣкъ ще може да води съзнателенъ и разуменъ животъ. Казвате: „Ние трѣбва да бѫдемъ религиозени!“ — Вѣрно е, че човѣкъ трѣбва да бѫде религиозенъ, но на какво трѣбва да почива неговата религия? — Религията трѣбва да включва въ себе си три неизмѣнни закона: закона на Любовьта, закона на Мѫдростьта и закона на Истината. Любовьта съдържа въ себе си живота. Мѫдростьта дава свѣтлина и знание на хората, както и методи, чрѣзъ които тѣ могатъ да работятъ. Истината носи свобода и просторъ. Въ всѣка религия човѣкъ индивидуално, както и всички хора колективно, могатъ да бѫдатъ щастливи. Щастието е резултатъ на човѣшката любовь, т, е. на Любовьта между хората. Единъ адептъ повиква магарето да се разговаря съ него и го запитва: „Какъ дойде нещастието върху тебе?“ То отговорило: „Когато Господъ ме създаде, извика ме единъ день да видя една красива жена. Като я видѣхъ, азъ се произнесохъ за нея. Отъ тозъ моментъ станахъ магаре и започвахъ да рева. Не трѣбваше да се произнасямъ, а само да гледамъ. Като ученикъ, моята задача не бѣше тази, да изказвамъ своето мнѣние прѣдъ Господа. Въпрѣки това, азъ намѣрихъ една философия въ живота си, която като прилагамъ, ще мога да изправя погрѣшката си.“— Въ какво седи твоята философия? — Моята философия седи въ слѣдното: когато господарьтъ ми ме товари, азъ се радвамъ, защото той е доволенъ, че ще си свърши работата. Когато пъкъ ме разтоваря, той скърби, но азъ се радвамъ, че ще мога да си почина и да се почувствувамъ малко свободенъ. Когато ме товарятъ, казвамъ: „Да е живъ господарьтъ ми!“ Когато ме разтоварватъ, казвамъ: „Да е живо магарето!“ Значи, магарето е намѣрило една максима, която, като прилага въ живота си, се чувствува щастливо и доволно при всички условия. Питамъ: вие намѣрили ли сте нѣкоя максима, съ която да бѫдете доволни поне като магарето? Отива единъ волъ при другъ, който оре на нивата и го пита: „Какъ се подчинявашъ на тази неволя? Гледамъ те цѣлъ день орешъ, прѣдъ никого не протестирашъ, доброволно носишъ тази тежка сѫдба. Не правишъ ли опитъ да се освободишъ?“ — Какво да правя? — отговорилъ първиятъ волъ. „Единъ день бѣхъ много гладенъ, срѣща ме този мой господарь и ми даде една торба съ плѣва. Азъ пъхнахъ главата си въ торбата, но въ това врѣме той метна отгорѣ ми единъ хомотъ и до день днешенъ останахъ при тѣзи условия. Сега ща не ща отивамъ да ора. Още повече, винаги задъ мене има остенъ, тъй че не мога никакъ да се противя. Какво да правя сега? По цѣли дни мисля върху лошото си положение, не намирамъ начинъ какъ да се освободя отъ своята тежка сѫдба.“ Казвамъ: както виждате, магарето е разрѣшило вече своя въпросъ, но волътъ тепърва го разрѣшава. Единъ день, когато волътъ разрѣши своя въпросъ, ще ви кажа, какъ го е разрѣшилъ, но до това врѣме нѣма да ви казвамъ нищо. Магарето разрѣши въпроса си много правилно. Казвате: „За да разрѣши човѣкъ нѣкой въпросъ правилно, той трѣбва да даде нѣкаква жертва.“ — Жертва трѣбва да се даде, но за кого? Нѣкой човѣкъ жертвува своя животъ за отечеството си, и всички казватъ: „Този човѣкъ даде много нѣщо за своето отечество.“ Питамъ: какъ мислите, какво би било, ако този човѣкъ бѣше пожертвувалъ своя животъ за Бога? Голѣма разлика има въ положението на човѣка, който жертвува своя животъ за отечеството си и въ положението на този, който жертвува живота си за Бога. Отечеството скоро забравя човѣка, който се е жертвувалъ за него. Докато България сѫществува, докато е велика, както и да е, но какво ще стане съ този човѣкъ, когато България прѣстане да сѫществува? Каква е гаранцията, че българскиятъ народъ ще сѫществува, напримѣръ, слѣдъ 2,000 години? Какво стана съ евреитѣ? Дѣ е еврейскиятъ народъ днесъ? Ако българитѣ сѫ умни, тѣ ще останатъ да сѫществуватъ като народъ, но ако не сѫ умни, тѣхната сѫдба нѣма да се различава отъ тази на всички изчезнали досега народи. Може да сѫществува само този народъ, който служи на Бога. Може да сѫществува само този народъ, който има разумни държавници, свещеници, бащи и майки. Всѣки народъ, който работи за Бога, ще има бѫдеще, ще има Божието благословение. Всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде проникнатъ отъ една мисъль, отъ едно чувство въ своята душа — Любовь къмъ Бога! Не се свързвай съ никой човѣкъ, прѣди да си се свързалъ съ Бога! Не отивай при никой човѣкъ, докато не си отишълъ при Бога, при Любовьта, при Мѫдростьта, при Истината. Прѣди да имашъ славата на хората, стреми се къмъ славата Божия. Работи за славата Божия, ако искашъ да получишъ слава отъ хората. Такова е положението на Тагоре, когото българитѣ посрѣщнаха така добрѣ. Тѣ го посрѣщнаха съ цвѣтя и почести и съ думитѣ; „Добрѣ дошълъ, Учителю!“ Ако Тагоре бѣше държалъ друго поведение спрѣмо българитѣ, тѣ щѣха да му обърнатъ гръбъ, както евреитѣ обърнаха гръбъ къмъ Христа. Нима Христосъ първоначално не бѣше добрѣ приетъ отъ евреитѣ? — Тѣ Го приеха добрѣ, съ думитѣ: „Осанна вишнихъ!“ Не се мина, обаче, много врѣме, и тѣ обърнаха друга страница къмъ Него. И тогава, както и сега, хората се дѣлятъ на двѣ категории. И въ врѣмето на Христа имаше хора, които бѣха противъ Него; имаше и такива, които бѣха съ Христа. По сѫщия начинъ и днесъ едни хора мислятъ, че свѣтътъ може да се изправи съ любовь; други мислятъ, че свѣтътъ може да се изправи чрѣзъ насилия, чрѣзъ бѣсене, колене и т. н. Така мислятъ само неразумнитѣ, само ненормалнитѣ хора. — Не, свѣтътъ неможе да се поправи съ бѣсене, съ колене, съ насилие. Всички хора които мислятъ, че свѣтътъ може да се поправи чрѣзъ убийства, тѣ сѫ на кривъ пѫть. За такива хора Христосъ казва: „Тѣ сѫ отъ създание мира человѣкоубийци.“ Убийството е резултатъ на неразуменъ животъ. Казвате: „Разбойницитѣ, крадцитѣ, прѣстѫпницитѣ трѣбва да се убиватъ, да се прѣслѣдватъ.“ Добрѣ, съгласенъ съмъ съ васъ, но питамъ: „Какъ оправдавате убийствата на праведни, на религиозни хора и на хора съ убѣждения? Позволено ли е да се прѣслѣдватъ такива хора?“ Казвамъ: ако става въпросъ за примѣрна държава въ свѣта, съ разумни и добри закони, съ красивъ общественъ строй, съ дълбоки религиозни възгледи и принципи, съ чисти и възвишени отношения, това можеше да се види въ нѣкогашния Египетъ. Затова, именно еврейскиятъ народъ бѣше изпратенъ между египтянитѣ да се учи отъ тѣхъ на правилни и разумни разбирания за живота, за природата и за проявата на човѣшкия духъ. Питамъ: има ли нѣщо, по което българитѣ приличатъ, или се различаватъ отъ египтянитѣ? Ще кажете, че тѣ се различаватъ отъ тѣхъ по това, че сѫ християни. Въ какво седи тѣхното християнство? Истинскиятъ християнинъ изключва всѣкакво насилие отъ своя животъ. Така ли е въ сѫщность между християнитѣ? Който не е християнинъ и си служи съ насилие, то е другъ въпросъ. Христосъ е проповѣдвалъ: „Не противи се злому! Не убий!“ Въ този смисълъ, християнинътъ трѣбва: да върши нѣщата по свобода на своето съзнание, а не отъ страхъ. Нѣкои хора не прилагатъ убийството въ живота си, понеже сѫ страхливи, но душата на човѣка трѣбва да се разшири толкова много, че да обхване въ себе си всички живи сѫщества; и когато човѣкъ казва, че не трѣбва да се убива, той трѣбва да върши това отъ любовь къмъ всичко живо въ свѣта, а не отъ страхъ. Днесъ всѣки царь се движи изъ своята държава придруженъ отъ стражари, войници, които го пазятъ на всѣка крачка. Това говори, какво е положението на народитѣ днесъ. Всѣки царь на земята има свои приятели, но сѫщеврѣменно той има и свои неприятели. Така ли ще бѫде, обаче, ако той живѣе въ държава, чийто поданици сѫ хора на Любовьта? На какво щастие може да се надѣва една държава, чийто държавенъ глава, чиито министри сѫ всѣки моментъ на щтрекъ за своя животъ. Съврѣменнитѣ хора вѣрватъ въ късметъ, въ лотария, въ щастие, дошло неочаквано, отвънъ нѣкѫдѣ. И затова много хора казватъ: „Врѣмето ще оправи работитѣ.“ — Не, врѣмето не може да оправи работитѣ, то само ги хроникира. Когато нѣкой човѣкъ отиде при врѣмето, той ще получи слѣдния отговоръ отъ него: „Ти трѣбва да отидешъ при живата природа, да те научи на своитѣ закони, да ти покаже, какъ трѣбва да се живѣе. Слѣдъ това трѣбва да отидешъ при Бога, да ти покаже, че въ цѣлата вселена сѫществува само единъ великъ законъ, който включва въ себе си Любовьта, Мѫдростьта и Истината, а тѣ отъ своя страна свързватъ всички сѫщества по цѣлата вселена.“ Казвате: „Щомъ сѫществува само единъ законъ въ цѣлата вселена, значи навредъ въ свѣта има еднообразие. — Не, въ великия Божи законъ се крие разнообразието на цѣлата вселена. Има вече системи, които съ извънъ лошитѣ условия на живота, и сѫществата тамъ водятъ ангелски животъ. Нашата система, обаче, още не е минала изкуплението си. Скоро и тя ще мине прѣзъ границитѣ на 13-та сфера и ще придобие своето изкупление. Когато тя придобие това изкупление, за земята ще настане такова посрѣщане, каквото свѣтътъ никога не е виждалъ: ангелитѣ ще развѣватъ своитѣ знамена, ще слизатъ и ще възлизатъ нагорѣ, пѣсни ще пѣятъ, музики ще свирятъ — навредъ радость ще цари. Единъ день, когато стане това нѣщо, всички ще повѣрватъ и ще кажатъ: „Казано е било нѣкога това.“ Велико ще бѫде посрѣщането на земята! Тя е красива мома, която носи въ обятията си хиляди и милиарди дѣца. Когато се яви при Господа, тя ще каже: „Господи, Ти ми даде тия дѣца да ги отгледамъ. Ето, азъ Ти ги връщамъ вече отрасли и разумни!“ Земята е велика кърмилница все на красиви моми и момци. Съврѣменнитѣ хора сѫ сирачета, които земята се е наела да отглежда. Като ги отгледа, тя ще ги занесе при Господа. Мнозина казватъ: „Голѣмъ философъ е съврѣменниятъ човѣкъ!“ Какъвъ философъ е той? —Сираче е съврѣменниятъ човѣкъ, изпратенъ на земята да се отгледа и възпита. „Какъ ти се отвориха очитѣ?“ Азъ желая днесъ очитѣ ви да се отворятъ, като на слѣпия човѣкъ, да прозрѣте, че по хубаво нѣщо отъ природата нѣма; и по-голѣма свобода отъ тази, която природата е създала за човѣка, нѣма; по-велико и по-благо сѫщество отъ Бога, нѣма. И най-послѣ, всѣки трѣбва да съзнае, че по-добъръ ученикъ и сѫщеврѣмено по-добъръ Учитель отъ Бога, нѣма. Всички ние трѣбва да бѫдемъ ученици на великото Божествено учение и да Го носимъ навредъ въ свѣта смѣло и рѣшително. Единъ день, когато сърцата на хората се разширятъ, умътъ имъ се просвети и духътъ имъ се укрѣпи, тѣ ще бѫдатъ въ велико общение съ всички съвършени сѫщества, както и съ всички сѫщества, които съ завършили вече своето развитие на земята. Тогава хората ще заживѣятъ щастливъ животъ помежду си и нѣма да считатъ, че това или онова вѣрую е сектанство. — Не, всѣко вѣрую, което носи за човѣка щастливъ животъ, то е вѣрую, което включва въ себе си Любовьта, Мѫдростьта и Истината. За този животъ се говори въ 8 глава на Притчитѣ: „И веселѣхъ се всѣкога прѣдъ Него. Веселѣхъ се на обитаемата Негова земя; и наслаждението ми бѣше съ человѣческитѣ синове.“ Значи, има една обитаема земя, дѣто всички хора ще се събератъ. Нашата земя ще ни доведе до пристанището на тази обитаема земя и тамъ ще спре. Колко врѣме ще прѣседи нашата земя на това пристанище? Това, което ще стане и за което сега ви говоря е славно и велико, но то се отнася за далечното бѫдеще, Сега отъ всички се изисква стабилна вѣра въ доброто, да знаете, че никой не може да ви излъже. Защо? — Понеже Богъ прониква цѣлия свѣтъ. Всѣки, който се опита да излъже кого и да е, той засѣга Божествения Духъ. Никой не може да ви отнеме отъ Божиитѣ рѫцѣ и да ви направи нѣкаква пакость, понеже той самъ ще се натъкне въ рѫцѣтѣ Му. Страданията, прѣзъ които човѣчеството минава, съ врѣменни; тѣ съ илюзии на земния животъ. Нѣма страдания, които да засѣгатъ изцѣло човѣка. Външно човѣкъ може да бѫде ограниченъ, но въ душата си той е абсолютно свободенъ. Когато блудния синъ се върна при баща си, заклаха за него едно теле. Защо? — Защото той се освободи вече отъ ограничителнитѣ условия на своя животъ. Сѫщото нѣщо виждаме и при Сократа. Прѣди смъртьта си той казваше на своитѣ приятели: „Когато излѣза отъ тѣлото си, т. е. отъ ограничителнитѣ условия на своя животъ, заколете едно пиле за мене!“ Сократъ не искаше за себе си теле, но само едно пиле, което говори за това, че той не е билъ човѣкъ съ голѣми изисквания и претенции. Сѫщеврѣменно това показва и широтата на гръцката душа. Кое прави Гърция велика? — Нейнитѣ велики хора. Съ тѣхъ се слави и до днесъ Гърция. Въ какво седи величието на всички народи? — Въ тѣхния духъ. Величието на всички народи седи въ душитѣ и духоветѣ на тѣхнитѣ велики хора. Величието на единъ народъ седи въ сплотяването на всички хора въ този народъ. Тъй трѣбва да се възпитаватъ всички народи. Така трѣбва да се възпитаватъ и българитѣ. Тѣ сѫ свързани съ цѣлото славянство, съ всички народи, съ всички разумни и възвишени сѫщества, и всички заедно работятъ за една обща идея — идване Царството Божие на земята. Мнозина мислятъ, че България може да стане велика, като се изолира отъ другитѣ народи. — Това е немислимо! Между всички удове на човѣшкия организъмъ има извѣстна зависимость, която показва, че функциитѣ на единъ органъ зависятъ отъ правилното функциониране на другитѣ органи. Въ това отношение всѣки органъ има своя опрѣдѣлена служба, своя опрѣдѣлена голѣмина и извѣстно съотношение къмъ другитѣ органи на общия организъмъ. Ако измѣните голѣмината на нѣкой органъ и го направите, напримѣръ, два пѫти по-голѣмъ, отколкото трѣбва, съ това ще създадете нещастието на цѣлия организъмъ. Такова е отношението и на всѣки народъ къмъ великия Божественъ организъмъ. Българитѣ, както и всички други народи иматъ желание да станатъ голѣмъ, великъ народъ. Това желание е естествено, но въпросътъ е, въ какво трѣбва да се заключава величието на единъ народъ? Не е въпросътъ малкиятъ пръстъ на рѣката да стане два пъти по-голѣмъ, отколкото е сега. Значението и важностьта на малкия пръстъ се заключава въ това, да се използуватъ въ добра смисълъ неговитѣ енергии. Казватъ за нѣкой човѣкъ: „Очитѣ на този човѣкъ трѣбва да бѫдатъ по-голѣми.“ — Колко по-голѣми, като на бухала ли? За другъ нѣкой казватъ: „Очитѣ на този човѣкъ трѣбва да бѫдатъ по-малки.“ — Като на къртицата ли? Очитѣ на човѣка не трѣбва да бѫдатъ нито голѣми, като на бухала, нито малки, като на къртицата. Очитѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ като очитѣ на този човѣкъ, който може да възприема топлината на Любовьта, свѣтлината на Мѫдростьта и красотата на Истината. Човѣкъ е само онзи, който може да възприема топлината на Любовьта, свѣтлината на Мѫдростьта и красотата на Истината. Само този човѣкъ може да каже: „Слѣпъ бѣхъ едно врѣме, но сега прогледахъ!“ „Кой ти отвори очитѣ?“ — Човѣкътъ, който се казва Исусъ. Какво означава буквата И въ името на Исуса? — На египетски езикъ буквата И означава начало на нѣщата. Исусъ е първиятъ човѣкъ, който излѣзе отъ началото на нѣщата т. е. отъ Любовьта, отъ Бога. Тази буква означава още и Истината. Всѣки човѣкъ трѣбва да съдържа тази буква въ себе си. Съ буквата Л се пише думата Любовь, но сѫщеврѣменно се пише и думата лъжа. Това опорочава донѣкѫдѣ значението на буквата Л. Обаче, поради Любовьта, буквата Л става свята, затова тя разкрива всѣкаква лъжа. И тъй, разумниятъ животъ е необходимъ за всички хора, понеже той носи здраве въ себе си. Това учение, което ние проповѣдваме, изисква най-първо хората да бѫдатъ здрави. Физическото здраве опрѣдѣля качествата на човѣшката душа. Здравето не подразбира пълнота, но то носи радость и веселие въ живота на човѣка. Ако човѣкъ има добрѣ развита стомашна система, той има благородни чувства и правилна мисъль. Такъвъ човѣкъ е доволенъ отъ условията, въ които разумната природа го е поставила. Съньтъ на здравия човѣяъ е тихъ, спокоенъ, безъ никакво хъркане и шумъ. Това говори за хармония между неговитѣ чувства и мисли. Този човѣкъ се отличава съ вѫтрѣшно равновѣсие. Когато видите нѣкой човѣкъ да спи правилно, безъ хъркане и шумъ, той прѣдставлява нѣщо красиво и приятно за наблюдение. Днесъ почти всички хора хъркатъ. Какво подразбира хъркането? —Осѫждане, одумване, мърморене. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? — Събератъ се нѣколко души помежду си, били тѣ учени или прости и започватъ: „Защо този човѣкъ постѫпилъ така, а не иначе? Защо този философъ се произнесълъ по еди-кой си въпросъ така, а не иначе?“ Това не е ли хъркане? Оставете всички тия нѣща настрана и спете тихо и спокойно! Съньтъ има голѣмо значение за правилното развитие на човѣка. Човѣкъ се учи само когато спи. Въ врѣме на тихъ и спокоенъ сънь, човѣкъ може да разрѣши всички най-трудни философски въпроси или всички най-трудни въпроси, които сѫ го смущавали прѣзъ деня. Който не може да спи спокойно, нека се упражнява въ това направление день, два, мѣсеци, година, докато най-послѣ придобие искуството да спи тихо и спокойно, безъ хъркане. Като ученици, правете разни опити. Напримѣръ, провѣрявайте разширението, което става у васъ при всички случаи на добро разположение. Послѣ измѣрвайте, какво намаление става въ широчината на врата ви при не добро разположение на духа. Всички тия опити прѣдставляватъ малки придобивки къмъ новата положителна наука. „Кой ти отвори очитѣ?“ — Човѣкътъ, Когото наричатъ Исусъ, взе малко каль, намаза очитѣ ми и азъ прогледахъ. И тъй, невидимиятъ свѣтъ, Богъ желае да се отворятъ очитѣ на всички слѣпи хора и да кажатъ: „Слѣпи бѣхме досега, но отвориха се очитѣ ни и сега сѫ пълни съ Божията Любовь; умоветѣ ни сѫ пълни съ Божията Мѫдрость; душитѣ ни сѫ пълни съ Божията Истина. Сърцето на всѣки човѣкъ е пълно съ Божията Любовь, съ Божията Мѫдрость и съ Божията Истина дотолкова, доколкото то може да побере въ себе си. Бесѣда отъ Учителя, държана на 21 Ноември, 1926 г. въ гр. София.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Нѣма пророкъ. Казва имъ Исусъ: „Нѣма пророкъ ...” Марка 6:4. Съ тѣзи думи Христосъ само констатира единъ фактъ, безъ да го обяснява и доказва. Фактитѣ сѫ очевидни истини, които не се нуждаятъ отъ доказателства. Всички спорове въ свѣта произтичатъ отъ това, че ние искаме да доказваме нѣща, които не се нуждаятъ отъ доказателства. Въ всѣки домъ има по единъ, който не е почитанъ. Той може да е или бащата, или майката; може да е или най-голѣмия синъ, или най-голѣмата дъщеря; най-послѣ може да е или най-малкия синъ, или най-малката дъщеря. Нѣма защо да се доказва това нѣщо. Мнозина автори сѫ писали върху почитьта и казватъ, че въ всѣки домъ има единъ, който не е почитанъ. Защо, именно, пророкътъ нѣма почести нито въ своя домъ, нито между роднинитѣ си, нито въ своето отечество? Този въпросъ засѣга лично всѣки човѣкъ. Нѣкой казва: „Никой не ме обича.” Защо? Ето единъ важенъ въпросъ, на който всѣки самъ трѣбва да си отговори. Значи, почитьта е качество, къмъ което всѣки човѣкъ се стреми. Съврѣменнитѣ хора иматъ разни стремежи. Първиятъ стремежъ на човѣка е къмъ яденето. Философията на живота седи въ яденето. Вѫтрешниятъ смисълъ на яденето включва извѣстна идея. Безъ ядене нищо не може да се постигне. Не е достатъчно само да яде човѣкъ, но трѣбва да знае, какъ да яде. Не всички съврѣменни хора знаятъ, какъ да ядатъ и какъ да дъвчатъ. Нѣкои хора бързо ядатъ, бързо дъвчатъ и бързо поглъщатъ. Който яде бързо, злѣ изпаща. Изобщо, който бърза въ всичкитѣ си работи, той скѫпо плаща. Вториятъ стремежъ на човѣка е къмъ почитьта; той иска да бѫде почитанъ отъ всички. За да бѫде почитанъ, човѣкъ трѣбва да има знание, сила и богатство. Знанието, силата и богатството прѣдставляватъ външната, красивата страна на живота. Нима красивата мома не се почита? — Почита се. Дѣто се яви тя, навсѣкѫде я посрѣщатъ съ почитъ и уважение. И обратно: никой не посрѣща грозната мома съ почитъ и уважение. И бѣдниятъ човѣкъ не се посрѣща съ почитъ и уважение. Слѣдователно, щомъ пророкътъ не се посрѣща въ отечеството си съ почитъ и уважение, това показва, че той е грозенъ, сиромахъ човѣкъ. Отъ друга страна хората го считатъ грозенъ, защото той изнася всички тѣхни грозотии. Тѣ се оглеждатъ въ него и затова не го харесватъ. Пророкътъ е грозенъ още и затова, че не е богатъ. Какъ мислите, ще бѫде ли почитанъ пророка, ако напълни чантата си съ чисто злато и тръгне между хората? — Ще бѫде почитанъ, разбира се. Ако нѣкой пророкъ плати на вѣстницитѣ 10 ÷ 20,000 лева, да пишатъ за него, нѣма ли да бѫде почитанъ? — Като пишатъ за него само добри работи, всички ще го почитатъ. Христосъ казва: „Никой пророкъ не е безъ почести освѣнъ у дома си, между роднинитѣ си и въ отечеството си.” Такъвъ примѣръ имаме въ Стария Заветъ съ Йосифа, който минаваше прѣдъ братята си за пророкъ, за което именно, и пострада. Той разправилъ на братята си два отъ своитѣ сънища, отъ които тѣ останали недоволни. Първиятъ сънь билъ слѣдниятъ: Той и братята му жънали на нивата, и сноповетѣ на братята му се издигнали и се поклонили на неговия снопъ. Вториятъ сънь билъ слѣдниятъ: Единадесеть звѣзди, мѣсецътъ и слънцето му се поклонили. За вториятъ сънь баща му го осѫдилъ съ думитѣ: „Нима ти допущашъ, че азъ, майка ти и братята ти ще дойдемъ да ти се поклонимъ до земята? Братята му, недоволни отъ него, си казали: „Ние ще изпратимъ този пророкъ въ Египетъ, тамъ да се учи. Ние искаме да видимъ, дали неговото пророчество ще се сбѫдне.” Всѣки пророкъ е поставенъ на изпити. Ако не издържи изпититѣ си, той се излага на страдания. Страданията сѫ резултатъ на неиздържани вѫтрешни изпити. Понеже пророкътъ често има съобщения съ невидимия свѣтъ, той е поставенъ прѣдъ голѣми съблазни. Въ него се развива скрита вѫтрешна гордость, и той започва да си мисли, че е великъ адептъ, който има възможность да се разговаря съ велики Учители. Нѣкои пророци иматъ голѣмо мнение за себе си, а други — сѫ много смирени. Христосъ казва за себе си: „Азъ съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце. Бѫдете и вие като мене!” Такъвъ трѣбва да бѫде пророкътъ! Сега ние живѣемъ въ епоха, когато сѫ се появили много пророци въ свѣта. Свѣтътъ е пъленъ съ пророци. Има учени пророци, свършили нѣколко факултета, които предсказватъ състоянието на слънцето слѣдъ нѣколко милиони години; тѣ предсказватъ и бѫдещето на земята и на хората по нея и казватъ: „Който бѫде живъ, ще провѣри истинностьта на нашитѣ думи.” Тѣзи учени пророци не предсказватъ нѣща, които ще станатъ слѣдъ 5 ÷ 10 години, но предсказватъ нѣща, които ще станатъ слѣдъ хиляди и милиони години. Освѣнъ тия учени пророци, има и религиозни пророци, които предсказватъ нѣщата чрѣзъ съновидения и т. н. Споредъ едно правило, само този човѣкъ е пророкъ, който, каквото предскаже, става. Всички предсказани нѣща, които ставатъ, сѫ вѣрни; всички предсказани нѣща, които не ставатъ, не сѫ вѣрни. Днесъ по цѣлия свѣтъ — въ Индия, въ Англия, въ Германия, въ Китай, въ Япония — навсѣкѫде има пророци, които предсказватъ, че слѣдъ 5 ÷ 10 години най-много въ свѣта щѣло да стане нѣщо особено. Тѣ отворили книги, четатъ, пишатъ, предсказватъ на хората. Какво ще стане въ свѣта? Ако четете тѣхнитѣ пророчества, мнозина отъ васъ не ще могатъ да спятъ нѣколко вечери наредъ отъ страхъ. Нѣкои казватъ: „Е, това ще стане слѣдъ 5 ÷ 10 години. Има врѣме до тогава!” Питамъ: дали ще стане това нѣщо? — Може да стане, може и да не стане. Ние считаме тия велики учени, тия велики пророци пѫтеводни звѣзди, голѣми светещи фарове. Пророкътъ трѣбва да седи на високо мѣсто, да показва пѫтя на хората. „Никой пророкъ...” Защо съврѣменнитѣ хора нѣматъ почести? Затова има двѣ причини: или пророкътъ има малко любовь къмъ Бога и не знае, какъ да изпълни волята Божия; или окрѫжаващата срѣда, въ която пророкътъ работи, е груба и не може да го разбере. И едното може да бѫде вѣрно, и другото може да бѫде вѣрно. Ако нѣкой пророкъ нѣма любовь къмъ Бога и въ своитѣ пророчества се рѫководи отъ лични стремежи — къмъ почитъ, богатство, сила и знания — той ще срѣщне голѣми противорѣчия въ живота си. Ако второто положение е вѣрно, че окрѫжаващитѣ не го разбиратъ, той трѣбва да се въорѫжи съ търпѣние, да чака врѣмето, когато тѣ ще го разбератъ. Кое е отличителното качество на търпѣливия човѣкъ? — Разумностьта. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какъ Провидѣнието учи хората на търпѣние. Двама англичани, добри приятели, Кизманъ и Бляксманъ, отиватъ въ Индия, дѣто единъ день взаимно си нанесли обида, за което рѣшили да се дуелиратъ. Задъ дуела почти всѣкога се крие нѣкоя жена. Единъ отъ индийскитѣ адепти, който познавалъ хубавото и красивото въ душитѣ на тия англичани, рѣшилъ да имъ даде единъ хубавъ урокъ, но сѫщеврѣменно да ги предпази отъ лошия край на дуела. Затова той направилъ съ тѣхъ слѣдното нѣщо: въ деня, когато трѣбвало да се дуелиратъ, той пуща срѣщу тѣхъ два хубави, добрѣ опитомени тигъра, които веднага ги хващатъ и занасятъ въ гората. Така ги подържали извѣстно врѣме между лапитѣ си, като ги понатискали по малко. Двамата англичани, повалени на земята, се поглеждали отъ врѣме на врѣме и се запитвали мислено: „Какъ, ще се дуелираме ли?” Тѣ си мислили, че смъртната имъ присѫда е подписана вече, и всѣки моментъ очаквали тигритѣ да забиятъ ноктитѣ и зѫбитѣ си въ тѣлата имъ и да ги разкѫсатъ. Обаче, тия тигри били опитомени, тѣ нищо не вършели безъ заповѣдьта на господаря си. Слѣдъ извѣстно врѣме адепта идва при тѣхъ и повелява на тигритѣ да станатъ. Послѣ се обръща къмъ двамата англичани и имъ казва: „Вие произлизате отъ християнска нация. Вашиятъ Учитель ви е далъ правилото да любите враговетѣ си и да не убивате никого. Защо трѣбва да се дуелирате?” Тѣ взели поука отъ този урокъ и се помирили. Всѣки човѣкъ, който се дуелира, ще попадне въ лапитѣ на тигритѣ, които слушатъ и изпълняватъ повече, отколкото съврѣменнитѣ хора сѫ способни за това. Питамъ: какъвъ смисълъ има пророчеството на нѣкой пророкъ, който тръгне да предсказва между хората, че еди-кой си градъ ще потъне? Така предсказваше и пророкъ Йона на жителитѣ отъ Ниневия, че градътъ имъ ще потъне. Има смисълъ да бѫдешъ пророкъ, ако можешъ да покажешъ на хората правия пѫть. Нѣма сѫщество въ свѣта, което да не търси вѫтрешния смисълъ на живота. Младото зайче попитало майка си: „Мамо, до кога ще бѣгаме и ще се криемъ изъ горитѣ?” Майката отговорила: „Докато хората ни гонятъ, всѣкога ще бѣгаме.” — Ами защо ни гонятъ? — За кожитѣ ни, които тѣ харесватъ и за месото ни, което не е много вкусно, но тѣ сѫ намѣрили начинъ да го подправятъ и така го ядатъ. — Ами до кога ще ни гонятъ хората? — Докато станатъ по-добри. Важенъ въпросъ, който хората си задаватъ, е слѣдниятъ: кога ще дойде почитьта въ свѣта? — Почитьта ще дойде, когато между хората се възстановятъ разумни отношения и правилни разбирания за живота. Човѣкъ може да почита нѣкоя душа, когато я разбира и познава. Човѣкъ може да цѣни една книга, когато знае нейното вѫтрешно съдържание. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който иска да бѫде почитанъ, трѣбва да има възвишенъ умъ, благородно и чисто сърце, любвеобилна душа и самоотверженъ духъ, готовъ да работи за благото на своитѣ ближни. Всѣки трѣбва да знае, че положението, до което сѫ достигнали хората и пѫтьтъ, по който тѣ вървятъ е най-естественъ и най-правиленъ въ тѣхното сегашно развитие. Нѣкѫде хората сѫ слѣзли по своя воля, а нѣкѫде е имало хлъзгане, пързаляне надолу, споредъ условията, както това става при глетчеритѣ въ природата. По този начинъ сѫ слизали редъ поколения, и съврѣменната наука се сили да покаже мощната сила на Словото, на внушението, чрѣзъ които хората ще могатъ да се върнатъ въ своя първоначаленъ пѫть — пѫтьтъ или мѣстото, отдѣто сѫ излѣзли отъ Бога. Една отъ причинитѣ за слизането на човѣчеството по този хлъзгавъ пѫть се дължи на паритѣ, които сѫ въздигнали въ култъ. Днесъ вие ще чуете всѣки да казва: „Безъ пари не може да се живѣе.” Той не казва, че безъ хлѣбъ не може, безъ сънь не може, безъ знание не може, но все за пари говори. Подъ „пари” се разбиратъ силата, външнитѣ условия и блага на живота. Съврѣменнитѣ хора чувствуватъ, че е настаналъ края на вѣка, края на съврѣменната култура и затова бързатъ, тичатъ да събератъ повече пари, да прѣкаратъ тия послѣдни години по-леко и въ повече удоволствия. Обаче, тѣ не се спиратъ да помислятъ, че въ тия врѣменни удоволствия ще изгубятъ живота си. За да се удоволствува човѣкъ, най-първо той трѣбва да разбира условията на живота, послѣ — своитѣ приятели, а слѣдъ това и обществото, на което служи. Казвамъ: запитайте българитѣ, какъвъ е тѣхниятъ идеалъ и какъ могатъ да го реализиратъ? Тѣ иматъ свой идеалъ, който могатъ да реализиратъ. — Какъ? — Ако бѫдатъ разумни въ всички свои дѣйствия и благородни — въ своитѣ желания. Прѣди всичко, българинътъ не трѣбва да служи на себе си. Това се отнася не само до българитѣ, но и до всѣка друга нация. Всѣки народъ трѣбва да служи на една велика идея, или казано въ духовенъ смисълъ: всѣки народъ трѣбва да обича Бога и Нему да служи. Той трѣбва да има за Бога ясна прѣдстава, да Го чувствува въ душата си, и да не мисли, че Богъ живѣе нѣкѫде на небето. Днесъ, при изучаване на разни религиозни учения, на разни философски системи, срѣщаме странни схващания и разбирания за Бога. Това сѫ човѣшки измислици. Всички говорятъ, че Богъ тъй казалъ, иначе казалъ. Азъ зная три нѣща, които Богъ е казалъ: „Обичайте се безъ умраза! Учете се безъ лъжа! Стремете се къмъ Истината безъ насилие!” Питамъ: кой отъ съврѣменнитѣ хора изпълнява тия три положения абсолютно? Единъ отъ древнитѣ царе, нареченъ Самсунъ,. видѣлъ нѣкѫде изъ царството си една красива циганка, която взелъ въ своя дворецъ и назначилъ на служба, да посрѣща и да отправя гоститѣ, които идвали при него. Трѣбвало да спазва реда, по който тѣ идвали и така да ги изпраща при царя. Като циганка, научена да проси, тя имала една торба, въ която туряла това, което нѣкои отъ гоститѣ й давали. Всѣки, който й давалъ нѣщо, тя пръвъ го пущала да влѣзе при царя и по-скоро да си свърши работата; онзи, който нищо не й давалъ, трѣбвало дълго врѣме да чака реда си, докато влѣзе при царя. Царьтъ забѣлѣзалъ, че работата не върви, както трѣбва. По сѫщия начинъ, като дадете нѣщо на съврѣменнитѣ хора, и тѣ лесно ви пращатъ при Бога. Днесъ, като турите нѣщо въ джоба и на религиозния, и на учения, и на простия човѣкъ, той веднага промѣня разположението си къмъ васъ. Това не е само въ България, но и по цѣлия културенъ свѣтъ. Вижте, какво става между съврѣменнитѣ служители на Бога! Като имъ турятъ нѣщо въ джоба, тѣ веднага прочитатъ нѣкоя хубава молитва и казватъ: „Богъ ви прощава.” Ако пъкъ завещаете имота си на църквата, тѣ сѫ въ състояние да ви провъзгласятъ за светия. Не, истинската Христова църква не се нуждае отъ завещания. Нека богатиятъ завещае имането си на бѣдния! Такъвъ е Божествениятъ законъ. Казвамъ: всѣки благороденъ човѣкъ трѣбва да се рѫководи въ живота си отъ слѣднитѣ правила. На първо мѣсто той трѣбва да служи на Бога, послѣ — на своята душа, която е Божественото начало въ него, и най-послѣ — на своя ближенъ. Той трѣбва да прилага едноврѣменно тия три правила и въ физическия, и въ умствения и въ духовния свѣтъ. Ще ви прѣдставя единъ случай отъ живота, който трѣбва да разрѣши нѣкой мѫжъ или нѣкоя жена, като се рѫководятъ отъ горнитѣ правила въ живота си. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ е жененъ, има жена и дѣца, кѫщи и ниви — голѣмъ богаташъ е той. По едно врѣме у него се явява силно желание да се уедини нѣкѫде, да заработи за Бога. Какъ трѣбва да разрѣши този въпросъ? Освѣнъ недвижими имоти, той има и пари, около 10 ÷ 15 милиона лева, вложени въ банки. Може ли този богатъ човѣкъ да служи на Бога? — Не може. Богатството е голѣма спънка за него. Ще кажете: „Да напусне жена си, дѣцата си и да се уедини нѣкѫде самъ.” — И това не е разрѣшение на въпроса. Ако този човѣкъ има искрено желание да служи на Бога, да се подигне, той трѣбва да разрѣши въпроса по слѣдния начинъ. Ще извика жена си и дѣцата си и ще имъ каже: „Слушайте, досега азъ живѣхъ за себе си и за васъ. Отсега нататъкъ искамъ да поживѣя за Бога и за своята душа. Вие знаете, че съмъ богатъ човѣкъ, имамъ кѫщи, ниви, пари, 10 ÷ 15 милиона въ различни банки. Всичко това оставамъ на васъ. Ползувайте се отъ него, работете, учете, но азъ искамъ да бѫда свободенъ.” Мислите ли че близкитѣ му ще страдатъ за него? Ще имъ потекатъ нѣколко сълзи и съ това всичко ще се свърши. Тѣ ще бѫдатъ доволни, че той ги осигурява. Това е най-важно за тѣхъ. Постѫпката на този човѣкъ е Божествена. Днесъ колко мѫже или жени биха постѫпили по този начинъ? Толстой се опита да направи сѫщото, но не можа. Той раздаде имането си и се помѫчи да убеди и жена си да направи сѫщото, но тя не се съгласи. Най-послѣ той избѣга отъ дома си. Защо? — Защото никой че го почиташе. Рускиятъ народъ считаше Толстоя за неуравновѣсенъ човѣкъ. Другъ важенъ въпросъ, който интересува съврѣменнитѣ хора е за женитбата. Мнозина питатъ: „Какъ може да се разрѣши този въпрос принципално?” Наистина, той е важенъ въпросъ, защото играе голѣма роля въ развитието на цѣлото човѣчество. Съврѣменнитѣ майки и бащи основно трѣбва да проучатъ този въпросъ, както и законитѣ, на които той се подчинява. Не го ли проучатъ, тѣ ще иматъ сѫщитѣ резултати, каквито сѫ имали до сега. Въ най-широкъ смисълъ подъ „женитба” се разбира свързване на човѣка съ нѣкаква възвишена идея, съ високъ идеалъ. Въ това отношение женитбата може да има външенъ изразъ, да прѣдставя външни отношения между двама души, а може да има и вѫтрешенъ изразъ — свързване на човѣшката душа съ нейния високъ идеал. За изяснение на мисъльта си ще ви дамъ слѣдния примѣръ: момъкъ се влюбва въ една мома, но скоро се убѣждава, че въ нея не ще може да намѣри реализирането на своя високъ идеалъ — безкористно служене на Бога — и рѣшава да се раздѣли съ тази мома. Той й казва: „Както знаешъ, азъ имамъ високъ идеалъ, и нему искамъ да служа, за което жертвувамъ цѣлия си животъ и своето лично щастие. Баща ми е оставилъ едно наслѣдство отъ петь милиона лева, което подарявамъ на тебе. Разполагай съ него, както намѣришъ за добрѣ. Бѫди свободна въ своя изборъ и за мене лошо не мисли.” Така трѣбва да постѫпи всѣки човѣкъ, който има високъ идеалъ. Не постѫпи ли така, той е човѣкъ безъ високъ идеалъ и не може да бѫде пророкъ. Ако пъкъ стане пророкъ той нѣма да бѫде почитанъ. Христосъ се отнесе съ еврейския народъ така, както младиятъ момъкъ съ момата, която го обичаше. Евреитѣ казаха на Христа: „Слушай, съ твоето учение ти искашъ да ни заблуждавашъ, но знай, че ние сме материалисти, не искаме никому да се подчиняваме, не искаме да търпимъ чуждо иго.” Христосъ имъ отговори: „Азъ мога да ви дамъ всичко, каквото имамъ, но убийството не поддържамъ. Моето учение абсолютно изключва убийството. Тъй щото вие можете да бѫдете богати, но щастие нѣма да имате.” Действително, днесъ евреитѣ сѫ много богати, но щастие нѣматъ. Тѣ живѣятъ отъ подаянията на Христа. Христосъ дойде между тѣхъ и се пожертвува, както за тѣхното спасение, така и за това на цѣлото човѣчество. Обаче, евреитѣ не разбраха тази жертва и казаха: „Този човѣкъ дойде между насъ да ни погуби.” Христосъ имъ казваше: „Азъ не искамъ слава отъ васъ, нито богатството ви, но ако това, което имамъ, може да ви направи щастливи, ще ви го оставя слѣдъ моята смърть.” Питамъ: евреитѣ придобиха ли това щастие? — Не го придобиха. Като четете съчиненията на Йосифъ Флавий, ще видите, каква била участьта на евреитѣ слѣдъ предаването на Христа. Въ това врѣме имало около два и половина милиона евреи, които, като не могли да търпятъ жестокостьта и користолюбието на римскитѣ управници, въ 65 г. имъ обявили въстание. Евреитѣ се борили отчаяно, но при обсадата на крепостьта Йотапата, въ която за началникъ билъ Йосифъ Флавий, тѣ указали голѣмо съпротивление, докато най-послѣ крепостьта била превзета чрѣзъ предателство. Въ този случай били убити около 40,000 души евреи, За степеньта на ожесточението между воюващитѣ страни свидѣтелствува слѣдния фактъ: „Слѣдъ превзимането на крепостьта Йотапата, Йосифъ Флавий съ 40 души евреи се скрилъ въ една пещера. Той прѣдложилъ на евреитѣ да се предадатъ на римлянитѣ, но за това прѣдложение безъ малко щѣли да го убиятъ, защото никой отъ тѣхъ не мислилъ за предаване. Рѣшено било всички да умратъ, затова тѣ започнали сами да се избиватъ единъ другъ. Йосифъ Флавий наредилъ така, че той и другъ единъ евреинъ да останатъ послѣдни; слѣдователно само тѣ останали живи. Самитѣ римляни се чудили на ожесточението отъ страна на евреитѣ. Какъ мислите, какъвъ е евреинътъ? — Смѣлъ. Какво е постигналъ съ тази смѣлость? И съврѣменнитѣ хора казватъ: „Човѣкъ трѣбва да бѫде смѣлъ!” — Да, но споредъ единъ законъ всѣки човѣкъ трѣбва да знае, че той не служи само на себе си. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ, както и цѣлото човѣчество прѣдставляватъ удове на Божествения организъмъ. Всѣки човѣкъ, всѣки домъ, всѣки народъ, па и цѣлото човѣчество, ако искатъ да се подигнатъ, трѣбва да иматъ високъ идеалъ, на който да служатъ непрѣкѫснато день и нощь. Само така тѣ могатъ да бѫдатъ всесилни. Силенъ може да бѫде само този, който служи на Бога. Ако съврѣменнитѣ хора възприематъ Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина, тѣхният характеръ ще се смекчи, тѣ ще придобиятъ истински положителни знания, които ще ги освободятъ отъ редъ страдания и нещастия въ живота. Тогава, какво се изисква отъ съврѣменнитѣ хора? Да извикатъ всички пророци отъ цѣлия свѣтъ, да чуятъ направо отъ тѣхъ, какво трѣбва да правятъ. Какво се разбира подъ думата „пророци?”— Това сѫ всички учени, велики и мощни хора по свѣта. Ние не говоримъ за онѣзи хора отъ старо врѣме, които бѣха облѣчени въ камилски дрехи, като Иоанъ Кръститель. Христосъ не приличаше на Иоана. Той посещаваше различни общества, какъвто примѣръ имаме за присѫтствието Му на сватбата въ Кана Галилейска, дѣто прѣвърна водата въ вино. Прѣвръщането на водата въ вино отъ Христа и до днесъ прѣдставлява съблазънь за много хора, особено за въздържателитѣ. Тѣ казватъ: „Докато ние търсимъ различни методи да въздѣйствуваме на хората противъ употрѣбата на спиртни питиета, Христосъ ли се намѣри да прѣвърне водата въ вино?” — Това вино, обаче, нѣмаше алкохолъ. То прѣдставлява символъ, чрѣзъ който се изразява силата на проявения животъ. На сватбата въ Кана Галилейска черпѣха гоститѣ първо съ обикновено вино, а послѣ имъ предложиха отъ сладкото вино, което Христосъ приготви. Съ това Той искаше да каже на хората, че въ живота се даватъ първо горчивитѣ хапове, а послѣ сладкитѣ. Това вино бѣше едно отъ най-хубавитѣ, каквито свѣтътъ е познавалъ нѣкога. То прояснява ума на човѣка, дава му здраве, сила и животъ, прави го мощенъ и великъ. Всички хора, които присѫтствуваха тогава на сватбата, бѣха пияни отъ първото вино, но щомъ вкусиха отъ Христовото вино, т. е. отъ Неговото учение, веднага отрезняха, събудиха се и казаха: „Защо не ни дадохте отъ това вино още отъ начало, ами сега ни давате?” Сега ще ви приведа този символъ. Виното, което Христосъ направи, е новото учение, което прави хората трезви. До това врѣме хората бѣха само яли, пили и спали, но щомъ дойде Христос и донесе новото учение — новото вино — тѣ се събудиха, замислиха и отрезняха. Това учение не е ново по форма, но то е ново само за момента, въ който се изявява отвѫтрѣ, т. е, отъ дълбочината на човѣшката душа. Подъ влиянието на това учение всѣки човѣкъ е готовъ доброволно да направи нѣкаква жертва, безъ да съжалява нѣкога за това. Казвате: „Кога ще се оправи свѣта?” — Всичкитѣ съврѣменни християни сѫ въ състояние да оправятъ свѣта. Христосъ имъ е далъ сила и власть, и тѣ могатъ да сторятъ това. Защо, обаче, досега тѣ не сѫ оправили свѣта? Ако младиятъ момъкъ не е въ състояние да даде всичкото си богатство на момата, която го обича и съ това да я осигури, а той да се прѣдаде въ служене на Бога, той нѣма любовь. Може ли да стори това, той има любовь. Любовьта жертвува всичко. Единъ отъ великитѣ закони на Битието гласи: жертва безъ любовь не сѫществува. Днесъ много хора не успѣватъ въ живота си, само защото се занимаватъ съ критика. Какво виждате въ училищата, напримѣръ? Много ученици, и то не способни но срѣдни по успѣхъ, корегиратъ, критикуватъ своитѣ учители, че не прѣподавали добрѣ, че се отнасяли грубо и т. н. Питамъ: какво придобиватъ тѣ съ тази критика? Оставете учительтъ самъ да се критикува и коригира! Когато критикувате другитѣ хора, запитайте се: „Има ли въ васъ тия качества, които отричате въ другитѣ?” Лесно се критикува, но мѫчно се прилага. Ако мѫжътъ и младиятъ момъкъ, които искатъ да служатъ на Бога, могатъ да се откажатъ отъ богатството си въ полза на другитѣ, въ замѣна на това тѣ ще получатъ туй, което никой не може да имъ даде. Съврѣменнитѣ хора сѫ сити, уморени отъ тревоги. На една страна жена бѣга отъ мѫжа си, на друга — мѫжъ отъ жена си. Жената върви подиръ него отъ градъ въ градъ, прѣслѣдва го, счита, че има законно основание да прави това. Да, тя има законно основание, но всѣка жена, която по този начинъ прѣслѣдва мѫжа си, не е благородна жена. И всѣки мѫжъ, който по този начинъ прѣслѣдва жена си, не е благороденъ човѣкъ. Всѣка жена, или всѣки мѫжъ, които иматъ благородни стремежи красиви желания и идеали, трѣбва да се оставятъ свободни, да постигнатъ тия свои копнежи. Тѣ сѫ копнежи на душата. Това се отнася за души, които иматъ високъ идеалъ. Христосъ казва: „Нѣма пророкъ безъ почести, освѣнъ въ дома си, между роднинитѣ и между народа си.” Почитьта между хората се изгубва, вслѣдствие крайния материализъмъ, който сѫществува навсѣкѫде въ свѣта. Съврѣменното човѣчество е дошло до дъното на този материализъмъ. Днесъ всичко се свежда къмъ материалното. Ако нѣкой човѣкъ има силна паметь, казватъ за него: „Отличенъ човѣкъ е той!” Сега има фонографи, които произвеждатъ абсолютно точно всичко, което се е изпѣло или изговорило прѣдъ тѣхната фуния. Всичко е отбелязано върху плочата имъ безпогрѣшно. Обаче, какво прѣдставлява фонографа днесъ? — Единъ механизъмъ — нищо повече. Не, има друга паметь, която заслужава очудване. Човѣкъ - съ такава паметь справедливо може да се нарѣче ученъ. Въ какво седи тази паметь? — Такъвъ човѣкъ помни нѣща, които сѫ станали най-малко прѣди 5 ÷ 6000 години. Той може да разкаже, дѣ е билъ прѣди нѣколко хиляди години, каква е била тогавашната култура и т. н. Сегашнитѣ учени сѫ забравили тия нѣща. Тукъ-тамѣ само се срѣщатъ хора, които започватъ да си припомнятъ, какво сѫ били прѣди хиляди години. Въ Англия се срѣщатъ доста такива хора, които казватъ за себе си, че прѣди 2000 години, напримѣръ, сѫ живѣли еди-кѫдѣ си, били сѫ такива и такива и т. н. Ако се яви такъвъ човѣкъ между българитѣ и разкаже всичко, което знае за себе си, ще му повѣрватъ ли? — Никой нѣма да му вѣрва. Не е достатъчно човѣкъ да знае своето минало, но трѣбва да знае условията на своето настояще и бѫдеще. Това значи ученъ човѣкъ! Съврѣменнитѣ елементарни познания сѫ омаловажили знанията на пророцитѣ, поради което Христосъ казва: „Нѣма пророкъ...” Това значи: ако пророкътъ мине въ други условия на живота, той ще има почести. Ако даровитиятъ музикантъ влѣзе между хора, които разбиратъ отъ музика, тѣ ще разбератъ и него; ако отиде при нѣкой говедарь, който по цѣли дни свири съ кавала си, той нѣма да го разбере. Ние, съврѣменнитѣ хора, които проповѣдваме Словото Божие, мязаме на онзи американски проповѣдникъ, когото една разбойническа банда хванала, съ цѣль да обере, а послѣ убие. Като се намѣрилъ на тѣсно, той започналъ да имъ проповѣдва за Бога, за закона на възмездието, за Божията Любовь, но слѣдъ тази краснорѣчива проповѣдь, главатарьтъ на бандата, албанецъ, му казва: „Пари, море, пари! Всичко това е хубаво, но пари ни трѣбватъ насъ. Вмѣсто да ни проповѣдвашъ, дай ни пари, и ние ще те освободимъ. Насъ интересува въпроса, колко пари имашъ въ банката.” — Да, и азъ съмъ съгласенъ, че безъ пари не може. Дѣ щѣхте да се събирате, ако нѣмахте пари да направите този салонъ? За всичко трѣбватъ пари: за храна, за облѣкло, за жилище — за всичко. Пари трѣбватъ, но и добри касиери се изискватъ. Честни и любещи касиери сѫ нужни, които да пазятъ благата и редовно и правилно да ги раздаватъ. Днесъ касиеритѣ не изплащатъ редовно. Защо? — Заключени сѫ сърцата на хората. Пророцитѣ казватъ, че земята ще прѣтърпи голѣми пертурбации, вслѣдствие на което напълно ще се прѣобрази. Сега хората се стремятъ къмъ бързо забогатѣване, но питамъ: ако на земята предстоятъ голѣми пертурбации и промѣни, честно ли е отъ страна на хората да ламтятъ къмъ забогатѣване? Тѣ ще кажатъ: „Въ такъвъ случай, нека се простимъ помежду си и да се готвимъ за отиването си къмъ Бога.” Казвамъ: хората могатъ да живѣятъ добрѣ, да се разбиратъ взаимно, безъ да се стремятъ къмъ забогатяване, безъ да треперятъ и да се плашатъ отъ живота. Казвате: „Икономическитѣ условия на живота сѫ тежки; тѣ заставятъ човѣка да мисли за утрѣшния день.” — Така е, но органическиятъ свѣтъ се промѣня вече, новъ свѣтъ иде сега! И въ новия свѣтъ трѣбва да се приложатъ слѣднитѣ три нѣща: Божията Любовь, Божиятъ Мѫдрость и Божията Истина. Мнозина запитватъ: „Какво трѣбва да се прави, когато дойде въпросъ за гласуване?” Ако азъ бихъ отишълъ да гласувамъ, бихъ гласувалъ за справедливостьта и бихъ казалъ: „Нахранете всички хора добрѣ, съ топла храна, че да нѣма гладни и сити, да нѣма бѣдни и богати. Дайте на всички хора топла, здрава храна; да се нахранятъ и да благодарятъ на Бога! Ще кажете: „Лесно е да се нахранятъ хората единъ пѫть.” — Не, хората трѣбва да се хранятъ редовно, по три пѫти на день. Обаче, това може да стане само по закона на Любовьта. Само любящитѣ хора могатъ да постѫпват и така. Приложи ли се законътъ на Любовьта, тогава ще дойде и знанието, тогава ще дойде и изобилието въ свѣта. Когато човѣкъ се храни, той трѣбва да бѫде въ връзка съ живата природа и да благодари на Бога. И до днесъ се повдига въпросътъ, по колко пѫти на день трѣбва да яде човѣкъ. Нѣкои подържатъ, че човѣкъ трѣбва да яде по четири пѫти на день, други — по три пѫти на день, трети — по два пѫти на день и т. н. Добрѣ е да се храни човѣкъ по три пѫти на день, но най-важно при яденето е винаги да се яде съ доволство. Най-добра храна е тази, отъ която човѣкъ остава доволенъ. Другъ важенъ въпросъ слѣдъ яденето е четенето на книги. Добрѣ е да има човѣкъ хубава библиотека, съ сериозни класически книги, че като чете да остане доволенъ и да благодари на Бога, че сѫществуватъ гениални хора въ свѣта, които сѫ написали такива хубави произведения. И най-послѣ, когато човѣкъ придобие извѣстни знания, трѣбва да излѣзе въ свѣта, между окрѫжаващитѣ и да имъ прѣдаде часть отъ своето знание. Той трѣбва да прави това отъ любовь, а не по принуждение. Какъ мислите, свѣтътъ не се ли нуждае отъ помощь? — Нуждае се. Свѣтътъ е пъленъ съ страдащи души. Ако ушитѣ ви бѣха отворени, щѣхте отвсѣкѫде да чуете зовъ, викъ за помощь. Който може да влѣзе въ страданията на хората, ще види, че София е пълна съ нещастници, съ страдащи. Днесъ четете вѣстницитѣ и навредъ срѣщате, че еди-кой си се самоубилъ, самообѣсилъ и т. н. Това не е само въ София, но по цѣлия свѣтъ. И слѣдъ всичко това се говори за култура, за напрѣдъкъ въ свѣта. Отъ кого страдатъ хората? — Едни други си причиняватъ пакости и страдания. И това сѫ все братя, все християни! Съврѣменнитѣ хора спорятъ, кое учение е по право, кое вѣрую е по-право, кой е кривъ, кой правъ и т. н. Казвамъ: най-кривото сѫщество въ свѣта е слънцето, защото, като праща свѣтлина и топлина по цѣлия свѣтъ, дава енергия на хората, която нѣкои използуватъ за прѣстѫпления и грѣхове. Ако слънцето прѣстане да изпраща своята свѣтлина и топлина на земята, цѣлиятъ животъ би изчезналъ. Значи, вината е у Бога, че дава животъ на хората. Ако се отнеме животътъ, какво ще остане? — Само мъртви кости. Да владѣе смърть навсѣкѫде, това не е смисълътъ на живота. Богъ иска хората да живѣятъ братски помежду си, при условията, които сѫществуватъ на земята. Какво по-добро отъ това да се обичате? Срѣщате единъ човѣкъ на улицата, и веднага обиквате душата му. Защо? — Въ неговото лице вие срѣщате свой братъ. Днесъ хората гледатъ подозрително помежду си, и въ лицето на единъ, на другъ човѣкъ тѣ виждатъ само свои врагове. — Не, нѣма врагове въ свѣта. Лошитѣ хора, враговетѣ, отпослѣ дойдоха. Първоначално Богъ създаде души, а душата прѣдставлява отъ себе си нѣщо възвишено и благородно. „Познай себе си!” — Това е великата задача въ живота на всѣки човѣкъ. Да познаешъ себе си, значи да познаешъ Бога, т. е. да познаешъ Божественото въ себе си. Понеже ние искаме да познаемъ Бога, Той ни поставя на редъ изпитания и страдания въ живота, чрезъ които да ни изпита. Като ни поставя на тия изпитания, съ това Богъ ни провѣрява, за какво Го обичаме; дали за благата, които ни дава, или за самия Него. Ако слѣдъ всички страдания и изпитания въ живота си, ние не се съблазнимъ, не се усъмнимъ въ Бога и кажемъ, че всичко, което сме минали е споредъ волята Божия, това показва, че ние имаме възвишенъ и благороденъ характеръ. Азъ нѣмамъ право да сѫдя, за що и за какво идатъ страданията въ живота ми. Само съвършенитѣ и разумни сѫщества иматъ право да сѫдятъ. Съвършенъ е само единъ Богъ въ свѣта. Слѣдователно, само Той има право да сѫди и да се произнася за всичко, което става въ свѣта. Когато видишъ, че нѣкой човѣкъ грѣши, не го сѫди, но разгледай условията, при които той се намира и при които е направилъ грѣха. Когато видишъ, че нѣкой човѣкъ прави добро, не го възхвалявай, но разгледай условията, при които той прави доброто. И въ единия и въ другия случай благодари на Бога, че ти се дава възможность да се поучишъ отъ другитѣ хора. Остави сѫдбата да сѫди хората за доброто и за злото, което тѣ вършатъ. Питамъ: ако единъ пророкъ дойде въ свѣта и каже на богатитѣ да раздадатъ имането си на бѣднитѣ, ще бѫде ли почитанъ отъ свѣта? Бѣднитѣ ще го почитатъ и ще го посрѣщнатъ, както трѣбва, но богатитѣ ще кажатъ: „Този човѣкъ не е съ всичкия си умъ.” Ако пророкътъ вземе страната на богатитѣ, тогава бѣднитѣ ще кажатъ за него: „Оставете го, не му обръщайте внимание; той е цѣлъ изедникъ!” Пророкътъ не трѣбва да служи нито на бѣднитѣ, нито на богатитѣ, тѣ сѫ братя помежду си. Когато пророкътъ служи на Бога, тогава и бѣднитѣ, и богатитѣ ще го признаятъ. Въ Бога всички хора се примиряватъ. Кога ще стане това примирение? — Когато сиромаситѣ се откажатъ отъ своята сиромашия, а богатитѣ — отъ своето богатство. Тогава всички хора ще се разбератъ. Сега бѣдниятъ казва на богатия: „Слушай, азъ съмъ сиромахъ, ти трѣбва да ми помагашъ!” Богатиятъ казва на бѣдния: „Слушай, азъ съмъ богатъ човѣкъ, ти трѣбва да ме почиташъ!” Не, богатиятъ трѣбва да се откаже отъ своето богатство, и сиромахътъ — отъ своята сиромашия, ако искатъ да живѣятъ възвишенъ и благороденъ животъ. Ако азъ съмъ бѣденъ човѣкъ, нѣма да казвамъ на богатия да ми даде отъ своето богатство, но ще му кажа: „Братко, азъ свършихъ по музика, зная да свиря добрѣ на цигулка. Искате ли да ви посвиря? Пъкъ ако имате приятели и роднини, повикайте ги и на тѣхъ да посвиря.” Взимамъ цигулката си и започвамъ да свиря хубави, класически парчета. Тѣ слушатъ, радватъ се на моето свирене. Като свърша работата си, тѣ ме нахранватъ добрѣ, поканятъ ме да имъ гостувамъ нѣколко дни и слѣдъ това си отивамъ. Въ това врѣме тѣхнитѣ синове и дъщери ме взиматъ за учитель по музика, искатъ да учатъ. Питамъ: сиромахъ ли съмъ азъ? Хората казватъ: трѣбва да дойде нѣкой пророкъ да ни проповѣдва Словото Божие, че да изправимъ живота си. Питамъ: може ли пророкътъ самъ да изправи вашия животъ? Какво се иска отъ самитѣ васъ? — Силно желание. Колко мѫже и жени, колко синове и дъщери, колко слуги и господари сѫ готови отъ днесъ нататъкъ, каквото се случи въ живота имъ да го посрѣщнатъ съ радость и да кажатъ: „Такава е волята Божия! Азъ се подчинявамъ на Бога и ще понеса всичко съ търпѣние.” Това е една отъ задачитѣ на новото учение. Като говоря за новото учение, азъ не подразбирамъ, че хората трѣбва изведнажъ да се простятъ съ стария си животъ, защото сега всички ние минаваме прѣзъ океана и само слѣдъ като стѫпимъ на брѣга, тогава ще можемъ да смѣнимъ старото съ новото. Засега ние ще се стремимъ да закърпимъ оттукъ-оттамъ стария корабъ, дано ни изкара благополучно на брѣга. Излѣземъ ли на брѣга, тамъ вече ни чака новиятъ животъ, новитѣ условия. Нѣкои мислятъ, че ние разрушаваме съврѣменния строй. Не, ние закърпваме, тласкаме по малко стария нашъ корабъ, да ни изкара до брѣга. И като излѣземъ на брѣга, ще се заемемъ съ направата на новъ, здравъ корабъ, който ще ни потрѣбва за второ пѫтешествие. Казвате: Какво е говорилъ Христосъ на ученицитѣ си прѣди 2000 години? — Той имъ говорилъ много нѣща, но казвалъ: „Много още има да ви говоря, но то ще стане, когато дойда втори пѫть на земята.” — Ами защо Христосъ говорѣше съ притчи, та мнозина отъ тия, които Го слушаха нищо не разбираха? Питамъ: кой отъ съврѣменнитѣ хора е разбралъ притчата, напримѣръ, за петьтѣ таланта, или тази за петьтѣ разумни и петьтѣ неразумни деви? — Съ тѣзи притчи Христосъ искаше да застави хората да мислятъ. Всѣка притча е символъ, азбука, съ която си служи цѣлата жива, разумна природа. Христосъ си е служилъ съ сѫщия езикъ, съ който си служи и природата. Днесъ много проповѣдници и учени хора правятъ прѣводи на притчитѣ, тълкуватъ ги, но тѣ сѫ далечъ още отъ вѫтрѣшния смисълъ, който Христосъ е вложилъ въ тѣхъ. Не е лесно да си служишъ съ този езикъ! Човѣкъ трѣбва да знае, дѣ да постави всѣка буква отъ азбуката. Ако нѣкой човѣкъ напише едно писмо само отъ съгласни букви, какво ще излѣзе отъ него? Въ живота не могатъ да се употрѣбяватъ нито само гласни, нито само съгласни букви. Нѣкой пита: „Що е моралъ?” — Моралътъ сѫ гласнитѣ букви. Тогава, какво означава буквата А? — Буквата А означава даване. Ние знаемъ, че Божественото въ човѣка дава. Какво означава буквата М? — Тя означава стѣгане, затваряне на крана. И наистина, щомъ човѣкъ дойде до буквата М, нѣщо го стегне, той затваря крана си, и никому нищо не дава. Ние не омаловажаваме нито гласнитѣ, нито съгласнитѣ букви, но казваме, че има законъ, по който се редятъ нашитѣ мисли и чувства, тъй както има законъ, по който се редятъ буквитѣ, за да образуватъ думи, а послѣ и цѣли изречения. Питамъ съврѣменнитѣ хора: знаятъ ли тѣ деня, въ който трѣбва да започнатъ да любятъ? Или, помнятъ ли деня, когато за пръвъ пѫть сѫ почувствували проява на Божията Любовь въ себе си? Колко отъ съврѣменнитѣ хора помнятъ, кога сѫ се родили, при какви условия; дали при благоприятни или не, дали въ врѣме на война или въ мирно врѣме. Знаятъ ли, какво е било разположението на майка имъ и на баща имъ, когато сѫ се родили? Майка ви и баща ви могатъ да знаятъ това, но вие, като учени хора, помните ли тия нѣща? Ще кажете: „Съ такива работи ли трѣбва да се занимаваме? На съврѣменното човѣчество предстоятъ по-важни въпроси за разрѣшение отъ тия”. Въпрѣки всичко това, нѣкой човѣкъ казва: „Запали се сърдцето ми! Какво трѣбва да правя?” Казвамъ: Твоето сърдце не е запалено сега. То е запалено отъ Бога, отъ памти вѣка, но ти едва сега съзнавашъ това и се плашишъ. Днесъ твоето съзнание е пробудено и ти дигашъ капака на твоето сърце и забѣлѣзвашъ, че отъ него излиза една малка, нѣжна топлинка, която те сгрѣва.” Тази нѣжна топлинка ние наричаме Божественъ огънь. Нѣма по-свещено нѣщо отъ този огънь, и когато той се прояви въ човѣка, въ него настава истински животъ. Нѣкой се плаши отъ този огънь и бърза да захлупи съ капакъ своето сърце, да не се разгаря тази топлинка. Казвамъ: „Дигни капака, нека тази топлинка се увеличава!” Слѣдъ това ще чуешъ тихъ гласъ, който ще ти каже: „Събуй обущата си, защото мѣстото, на което седишъ е свещено! Свещенъ е този огънь!” Пламъкътъ, който Мойсей видѣ всрѣдъ планината, бѣше топлината и свѣтлината, която излизаше отъ сърцето на единъ великъ ангелъ, отъ сърцето на единъ великъ адептъ. И азъ казвамъ: мѣстото, дѣто седимъ е свето, затова всички трѣбва да събуемъ обущата си. Нѣкой казва: „Изгубихъ любовьта си, свърши се моята любовь.” Питамъ: какъ е възможно да се изгуби Любовьта? Каква е тази любовь, която трае само нѣколко мѣсеци или най-много една година? Любовьта въ свѣта постоянно се усилва. Тя е свещениятъ огънь, който носи всичко въ себе си. — Мѫже и жени, дѣца и родители, учители и ученици, слуги и господаръ всички отворете капацитѣ на своитѣ сърца! Всички трѣбва да се проникнатъ отъ една обща идея за Бога, да съзнаятъ, че топлината и свѣтлината на тѣхнитѣ сърдца иде отъ Бога. Тя прѣдставлява свещения огънь на живота, прѣдъ който всѣки трѣбва да събуе своитѣ обуща. Какво прѣдставляватъ нашитѣ сърдца? — Олтарь на възвишени сѫщества, на възвишени ангели, които принасятъ тамъ своята света жертва прѣдъ Бога. Днесъ ученитѣ, които боравятъ съ висшата математика, могатъ да изчислятъ силата на огъня, който излиза отъ нашитѣ сърца. Знаете ли, колко енергия се праща на нашата земя? Въ едно френско списание е изчислено количеството и теглото на слънчевата свѣтлина, която се изпраща на земята. Значи и свѣтлината има тяжесть. Математицитѣ сѫ изчислили, че свѣтлината, която слиза на земята е около 160 тона. По сѫщия начинъ може да се изчисли количеството и теглото на свѣтлината, която се изпраща на Юпитеръ и на други планети. Освѣнъ свѣтлинната енергия извѣстни сѫ още и по-тънки, съ по-деликатни форми енергии. Ангелитѣ, които изпращатъ свѣтлината отъ слънцето, сѫ разумни сѫщества; тѣ постоянно ни говорятъ, и ние трѣбва да привикнемъ на тѣхния езикъ, да ги разбираме. Когато човѣкъ се обезсърчи или се отчая, единъ отъ тия ангели дохожда близо до него и му проговаря: „Не се отчайвай, не се обезсърчавай, Богъ е вложилъ доста дарби въ тебе, ти ще ги разработишъ и ще свършишъ учението си съ успѣхъ.” — Наистина ли азъ имамъ дарби? — Да, ти имашъ дарби и способности, работи само за тѣхното развитие! Не се минава много врѣме и гледашъ този човѣкъ се усмихналъ, зарадвалъ се, има на какво да се надѣва. Такива трѣбва да бѫдатъ пророцитѣ. Герои трѣбва да бѫдемъ и ние. Мѫже и жени, учители и ученици, проповѣдници и свещеници, слуги и господари, всички трѣбва да бѫдемъ герои, да носимъ еднакво и страданията, и радоститѣ въ свѣта; да носимъ съ съзнание противорѣчията — всичко да считаме като задачи за разрѣшение въ своя животъ. Това е Христовиятъ кръстъ, за който днесъ говорятъ всички съврѣменни хора. Павелъ казва: „Ще се похваля съ своя кръстъ.” Обаче, говорилъ ли е Христосъ нѣщо за този кръстъ? Кръстилъ ли се е нѣкѫде Христосъ? Той казва на едно мѣсто въ писанието: „Скръбна е душата ми до смърть.” Това подразбира Неговия кръстъ. Съврѣменнитѣ християни се кланятъ на кръста, въздигнали сѫ го въ култъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ християни, които се кланятъ на кръста. Питамъ: „Какво щѣхте да правите, ако бащата на нѣкой отъ васъ бѫде разпнатъ на кръстъ, или ако бащата на нѣкой отъ васъ бѫде убитъ съ ножъ? Трѣбваше ли, на сѫщото основание, и вие да се кланяте на този кръстъ, на който разпнаха баща ви, или да цѣлувате ножа, съ който заклаха баща ви? При все това, горко на този човѣкъ, който се осмѣли днесъ да не цѣлуне и да не се прекръсти прѣдъ кръста! Кръстътъ, кръстенето е вѫтрѣшенъ процесъ, който става въ всѣки човѣкъ. Разгледайте мрежата на куба. Какво прѣдставлява тя? — Кръстъ. Да почиташъ кръста, подразбира да раздадешъ всичкитѣ си материални блага. Не можешъ ли да ги раздадешъ, никакво почитание нѣмашъ къмъ кръста. Разтворенъ кубъ подразбира изтичане на блага. Да почиташъ кръста въ този смисълъ, подразбира, да имашъ свещена идея за живота. Когато поетътъ пише, когато сѫдията съди, когато професорътъ държи своята лекция, всички трѣбва да иматъ въ себе си свещения огънь на Любовьта и Мѫдростьта, та когото погледнатъ, да му изпратятъ своето благословение за повдигане и растене въ живота. Христосъ казва: „Свѣтътъ ще се оправи, когато хората започнатъ да почитатъ пророцитѣ.” Тогава тѣ ще възприематъ Христовото учение или учението на Сина Божий. За това врѣме Христосъ казва: „Когато вие приемете Словото Божие и То прѣбѫдва въ васъ, Азъ и Отецъ ми ще дойдемъ и ще направимъ жилище въ васъ. Тогава азъ ще ви се изявя.” Казвамъ: хората ще се разбератъ помежду си и ще възстановятъ братски отношения, когато възприематъ въ себе си живата Любовь, живата Мѫдрость и живата Истина и ги приложатъ въ всѣкидневния си животъ. Тогава ще дойде и Царството Божие на земята. Отъ очитѣ на хората ще излиза Божественъ блѣсъкъ, а отъ лицата имъ Божествена свѣтлина. И всички ще се познаваме, както сме и познати. Бесѣда отъ Учителя, държана на 14 Ноември, 1926 г. въ гр. София.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Мойсей и Христосъ. „Защото, ако бѣхте вѣрвали въ Мойсея, повѣрвали бихте въ мене; понеже той за мене писа.” (Йоан 5:46) Има извѣстни положения въ живота, които трѣбва да се изяснятъ. Изясняването е сѫщо така процесъ въ природата, както растенето, развитието и редъ други процеси. Всички прѣдмети или всички сѫщества, къмъ които се движимъ, ставатъ толкова по-ясни, колкото повече се приближаваме къмъ тѣхъ; колкото повече се отдалечаваме отъ тѣхъ, яснотата имъ се губи. Изясняването на нѣщата подразбира външната, материалната, видимата страна. Този процесъ е необходимъ за човѣка, понеже днесъ, по разни външни и вѫтрѣшни причини, той не може да мисли и да чувствува правилно, идеално. Извадете отъ него материалнитѣ нѣща, и духовниятъ му животъ ще остане напълно неразбранъ. Прѣдставете си че човѣкъ живѣе въ единъ свѣтъ, особено създаденъ, дѣто той не се нуждае нито отъ стомахъ, нито отъ очи, уши, носъ езикъ, не прави никакви грѣхове и прѣстѫпления. Какъ мислите, какво ще бѫде положението на този човѣкъ? Често съврѣменнитѣ хора задаватъ слѣдния философски въпросъ: „Не може ли свѣтътъ да бѫде създаденъ по другъ начинъ?” — Свѣтътъ може да бѫде създаденъ по хиляди начини, но въпросътъ е да се избере най-добриятъ начинъ и така да се създаде. Най-добриятъ начинъ, по който свѣтътъ можа да се създаде е този, който имаме днесъ. Казвате: „Не можа ли човѣкътъ да има друга нѣкаква форма, а не тази, която днесъ има?” — Може. Обаче, най-хубавата форма, въ която човѣкъ може да се прояви днесъ е тази, която ние познаваме вече. Всички форми, които сѫ дадени за птицитѣ, за млѣкопитающитѣ, за растенията, за всички живи сѫщества, изобщо, сѫ най-добритѣ, за да могатъ тѣ да се проявяватъ при сегашнитѣ условия на живота. Ние не можемъ да сѫдимъ за нѣщата само отъ наше гледище. Защо? — Понеже много отъ разбиранията и схващанията на съврѣменнитѣ хора по разни въпроси сѫ повърхностни. Слѣдъ стотици или хиляди години хората ще разбератъ тѣсната връзка, която сѫществува между живота на всички сѫщества. Ако се разглеждатъ нѣщата и отношенията между тѣхъ само отъ външна страна, тѣ изглеждатъ разхвърляни, независими едни отъ други. Напримѣръ, между растенията и хората, както и между минералитѣ и хората на пръвъ погледъ не се забѣлѣзва никаква връзка, но въ сѫщность такава сѫществува. Ще дойде врѣме, когато ученитѣ хора ще проповѣдватъ нови учения, нови теории. Тѣ ще бѫдатъ носители на новата, положителната Божествена наука. Споредъ тия нови теории ученитѣ ще доказватъ, че атомитѣ се раждатъ и умиратъ, както и хората; йонитѣ сѫщо така се раждатъ и умиратъ, както и хората. Всичко това ще бѫде обосновано и доказано точно математически, съ редъ формули, съ каквито си служи днесъ математиката. Често, като говоря въ бесѣдитѣ си за ученитѣ хора и за науката, мнозина мислятъ, че азъ отричамъ тѣхната работа, че не ги признавамъ и т. н. Който мисли така, той не ме е разбралъ добрѣ. Споредъ мене, ученитѣ хора прѣдставляватъ планински върхове отъ различни височини. И като планински върхове, тѣ събиратъ енергията отъ живата природа — отъ снѣговетѣ, отъ атмосферата, отъ свѣтлината, отъ топлината и отъ вѣтроветѣ и я изпращатъ въ долинитѣ. Напримѣръ, тѣ изпращатъ енергията отъ снѣговетѣ въ потоци жива вода, като напояватъ долинитѣ и развиватъ всѣкаква култура по тѣхъ. Планинитѣ даватъ направление на изворитѣ. Слѣдователно, въ умствения свѣтъ ученитѣ хора прѣдставляватъ високи планински върхове, отдѣто слиза Божествената енергия. Тѣ сами не създаватъ тази енергия, но събиратъ я, задържатъ я въ себе си и когато дойдатъ благоприятни условия, тя слиза надолу и напоява долинитѣ. Ние не искаме да освободимъ свѣта отъ снѣга, както нѣкои хора искатъ да освободятъ живота си отъ всѣкакви противорѣчия и да живѣятъ като ангелитѣ. Чудни сѫ хората! Тѣ били ли сѫ при ангелитѣ, за да знаятъ, какъ живѣятъ? Ангелътъ живѣе добъръ, красивъ животъ, защото е крайно разумно сѫщество. Ангелътъ обръща внимание на такива малки нѣща, които и най-досѣтливия човѣкъ не може да забѣлѣжи. Въ това отношение ангелитѣ се отличаватъ съ висока култура. Ако постѫпите въ нѣкой ангелски университетъ, вие нищо нѣма да разберете отъ тѣхнитѣ теории. И тѣ иматъ теории за създаване на свѣта, за духа и материята, за разнитѣ свѣтове и т. н. Тѣхнитѣ теории, обаче, се различаватъ отъ нашитѣ. Понѣкога въ ангелския университетъ засѣгатъ земния животъ и научно разрѣшаватъ въпроса, защо хората грѣшатъ, защо страдатъ и се мѫчатъ и т. н. Между всички учени не се е срещналъ досега нито единъ такъвъ, който да е обяснилъ истинскитѣ причини на злото въ свѣта. Обаче, има учени хора, които нищо не сѫ писали по този въпросъ, но знаятъ причинитѣ за злото въ свѣта и могатъ да ги обяснятъ. Онзи, който знае причинитѣ за произхода на злото, той ще може и ще знае, какъ да го поправи. Всѣки лѣкарь, който може да обясни причинитѣ за развиване на нѣкоя болесть, той ще знае, какъ да я лѣкува. „Моисей за мене писа.” Мойсей е идея, която прѣдставлява видимото, материалното въ свѣта. Той прѣдставлява всички съврѣменни учени хора, цѣлокупно взети, както и всички съврѣменни художници музиканти, писатели и поети. Христосъ казва: „Ако вие не вѣрвате въ всички ваши поети, художници, музиканти и учени хора, които сѫ написали всичкото свое знание на книга, какъ ще вѣрвате въ мене, който сега ви проповѣдвамъ нѣщо ново? Съ това Христосъ иска да каже, че всички тия хора подготвятъ пѫтя за Христа, та като имъ говори, да Го разбиратъ. Нѣкой казва: „Азъ не вѣрвамъ въ науката.” За коя наука говори този човѣкъ? Ако той подразбира само външната страна на официалната наука, правъ е да не й вѣрва. За тази страна на науката Писанието казва: „Буквата умъртвява.” Всѣки, който се занимава съ тази наука, той е опиталъ, че тя умъртвява. Ние говоримъ за вѫтрѣшната страна на науката, за положителната, Божествена наука, която е жива и възкръсява човѣка. Днесъ много ученици сѫ по-учени отъ своитѣ учители и много дѣца сѫ по-учени отъ авторитѣ на нѣкои хубави стихотворения? Защо? — Напримѣръ, нѣкой авторъ напише едно хубаво стихотворение и слѣдъ врѣме го забрави, а едно малко дѣте, като научи това стихотворение на изустъ, дълго врѣме го помни и може да го декламира. Дѣцата иматъ силна паметь и като научатъ нѣщо, не го забравятъ лесно. Извикайте нѣкой виденъ поетъ и вижте, дали помни това, което е писалъ. Нѣкои ученици, съ силна паметь, запомнятъ всички формули по математика и при случай корегиратъ своитѣ учители. Въ тази смисъль казвамъ, че нѣкои дѣца съ по-учени отъ своитѣ учители. Днесъ знанието е механизирано, всѣки може да го придобие. Истинско знание е това, което има приложение въ цѣлокупния животъ, външно и вѫтрѣшно, и може да прѣобразява човѣка. Ако е въпросъ за такова знание, въ това отношение плочитѣ на фонографа сѫщо тъй могатъ да минатъ за учени. Ако изпѣете една пѣсень прѣдъ фунията на нѣкой фонографъ, тя ще се отбѣлѣжи върху неговата плоча съ всичкитѣ си подробности. И ако пожелаете да се повтори ще я чуете безпогрѣшно. Ще може ли единъ съврѣмененъ музикантъ при първо слушане на пѣсеньта да я повтори тъй, както грамофонътъ? Ами колко пѫти трѣбва да се повтори пѣсеньта на човѣкъ съ слаби музикални способности? — Най-малко 5 ÷ 6 пѫти и пакъ нѣма да я схване точно. И тъй, Божествениятъ принципъ, който сѫществува въ всички хора ги направлява къмъ единъ общъ законъ. Ученитѣ хора не създаватъ произволно своитѣ закони, хипотези и теории, но подъ влиянието, именно, на този общъ законъ, който работи въ тѣхъ по свой особенъ, специаленъ пѫть. Напримѣръ единъ художникъ минава прѣзъ нѣкоя хубава мѣстность, наблюдава изгледитѣ, и веднага вниманието му се спира върху единъ отъ тѣхъ и го копира. Всички се възхищаватъ отъ тази картина, похваляватъ го, но той ли е създательтъ на самия оргиналъ? — Не, художникътъ е създатель на копието само, а създательтъ на оригинала е другадѣ. На сѫщото основание казваме, че и учениятъ човѣкъ копира само една малка часть отъ това, което той е могълъ да види и да научи. Затова, именно, и съврѣменнитѣ теории ни се виждатъ малко непълни, недоизяснени. Може ли художникътъ съ своята четка да нарисува всичко, което сѫществува или което той самъ е видѣлъ въ природата? Той може да изнесе само нѣкои малки подробности отъ това, което е наблюдавалъ. Съврѣменната фотография е по-голѣмъ художникъ отъ този съ четката; тя изнася повече подробности, защото има специални лещи, съ които ги долавя. Голѣмо изкуство е да знае човѣкъ, какъ да изнася нѣщата. Казвамъ: всички учени хора сѫ учители на човѣчеството. Всички хора отъ своя страна сѫ малки дѣца, които Богъ приготовлява чрѣзъ тѣзи учители. Всѣки човѣкъ е едно малко дѣте, дошло на земята да се учи. Докато е дѣте, той ще се занимава съ детински работи. Казвате: „За да разбере Истината, човѣкъ минава прѣзъ редъ заблуждения.” — Нѣма заблуждения, но има фази на живота. Куклитѣ, кончетата, съ които дѣцата си играятъ, не сѫ заблуждения. Това сѫ реалности, това сѫ уподобления. Нито кончетата на малкитѣ дѣца, нито конетѣ които възрастнитѣ хора яздатъ, могатъ да се нарекътъ заблуждения. Дѣтето се разговаря съ своето конче така, както се разговаря съ баща си, когато го язди вмѣсто конь. Въ ангелския свѣтъ има коне, съ които можете да се разговаряте така, както съ най-виднитѣ философи. Тия коне могатъ да рѣшаватъ сложни математически задачи, както и много отъ съврѣменнитѣ учени математици. Мнозина отъ васъ ще кажатъ: „Възможно ли е всичко това?” Като казвамъ, че единъ конь въ ангелския свѣтъ може да говори може да рѣшава сложни математически задачи, вамъ се вижда чудно това и не можете нито да го разберете, нито да го възприемете, защото си прѣдставяте неговата форма, а не и неговата субстанция. Прѣдставете си двама велики художници, единиятъ отъ които има четка, бои и всички необходими инструменти на разположение, а другиятъ нѣма нищо и е принуденъ да рисува съ пръсти. Питамъ: кой отъ двамата ще рисува по добрѣ? — Разбира се, този, който има на разположение всички инструменти. Прѣдставете си сѫщо така двама велики виртуози-цигулари, единиятъ отъ които има най-хубавата цигулка Страдивариусъ, а другиятъ има обикновена българска цигулка, скована отъ двѣ прости дъски и единъ простъ лѫкъ. Кой отъ двамата ще свири по-хубаво? — Първиятъ. Защо? —Понеже вториятъ нѣма благоприятни условия, за да прояви своя талантъ. На сѫщото основание има много животни, които по своята интелигентность седятъ по-високо отъ много хора, но по нѣмане възможность да се проявятъ, за дълго врѣме тѣ оставатъ затворени въ своята форма. Единъ ученъ твърди, че нѣкои паяци могатъ да мислятъ като хората. Съ това свое твърдение той озадачава съврѣменнитѣ академици. Вслѣдствие на това много учени въ Франция започнаха да вѣрватъ, че паяцитѣ не само мислятъ, но за тази цѣль иматъ и нѣкои технически приспособления. Условията, въ които живѣятъ паяцитѣ, ги заставятъ да мислятъ. Ако турятъ нѣкой човѣкъ въ едно подземие и той ще започне да мисли, дали надъ него не сѫществува нѣщо по-хубаво. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме заровени, намираме се на дъното на нѣкой океанъ, като сомове, а надъ насъ отгорѣ има вода, има и суша. Тамъ ние философствуваме. Надъ тази суша се намира още една такава, върху която ангелитѣ оратъ и сѣятъ своето жито. Това е мисъль, прѣдадена въ поетическа форма. Що е орането? — Да орешъ, значи да си разуменъ; да не орешъ, значи да си глупавъ. Разумниятъ оре и сѣе, затова е богатъ и ситъ; глупавиятъ не оре и не сѣе, затова е сиромахъ и гладенъ. Христосъ казва: „Ако бѣхте вѣрвали въ Мойсея, повѣрвали бихте въ мене; понеже той за мене писа.” Съврѣменнитѣ културни хора не вѣрватъ на своитѣ учени, и ученитѣ хора не си вѣрватъ едни на други. Тѣ постоянно се опровергаватъ едни други: единъ ученъ опровергава теорията на другъ и създава своя теория; трети ученъ опровергава теорията на втория и т. н. Всѣка нова теория не отрича старата, но я допълва. Нека дѣцата учатъ, ние не отричаме тѣхнитѣ стремежи! Нека ученитѣ създаватъ все по-нови и нови теории, това е необходимъ пѫть въ развитието на науката. Нека поетитѣ, философитѣ, музикантитѣ и религиознитѣ хора, които сѫ дѣца на ученитѣ, се качватъ по тия високи планински върхове, та като стигнатъ до най-високото мѣсто, ще видятъ, че науката има своя вѫтрѣшна страна, скрита отъ погледа на обикновения човѣкъ. Въ всѣки човѣкъ има нѣщо скрито, което не е измислено отъ него. Съврѣменнитѣ хора не сѫ въ състояние още да разбератъ учения човѣкъ, който е посветилъ цѣли 20 ÷ 30 години отъ своя животъ въ трудъ, усилие и постоянство, за да изнесе прѣдъ свѣта единъ фактъ отъ живата природа. Цѣлата наука е съградена отъ безброй малки факти, малки скѫпоцѣнни камъчета. Ние наричаме ученитѣ хора „трудолюбиви пчелички.” Какво щѣше да прави човѣчеството безъ тия трудолюбиви пчелички? Трѣбва да има учени хора, трѣбва да има проповѣдници въ свѣта! Не е ученъ този, който преписва нѣщата. Не е ученъ този, който само изучава и преписва съчиненията на нѣкой виденъ авторъ. Мнозина казватъ: „Ученитѣ хора ще развалятъ свѣта.” Вѣрна ли е тази мисъль? — Не е вѣрна. Да учишъ, да се стремишъ да станешъ ученъ, значи да се хранишъ. Тогава, какво ще стане съ човѣка, ако не се храни? — Стомахътъ му ще се развали. Ако простиятъ човѣкъ иска да разрѣши сложнитѣ проблеми на живота съ своя умъ, той непрѣмѣнно ще се поврѣди. Науката не може да се погълне изведнъжъ. За това нѣщо се изискватъ редъ години, докато мозъкътъ на човѣка се упражни и кали въ сложнитѣ задачи. Той трѣбва да се възпита и дисциплинира, за да могатъ да го занимаватъ идеи, съотвѣтни на неговото развитие. Въ това отношение науката създава отлични, красиви идеи. При това, всѣка наука трѣбва да намѣри своето приложение въ физическия свѣтъ. Само тогава тя има смисълъ. Сега ученитѣ хора изучаватъ бактериитѣ, микроорганизмитѣ, които причиняватъ врѣда за човѣчеството. Обаче, задачата на науката е да изучава не само врѣднитѣ микроби, но и тия, които подобряватъ живота. Въ природата има такива микроби, отъ които, ако се внесатъ само двѣ въ организма на човѣка, тѣ сѫ въ състояние да го подобрятъ. Въ своята практика бѫдещитѣ лѣкари ще използуватъ благородното влияние на тия микроби. Тѣ знаятъ, че охтиката не е нищо друго, освѣнъ отслабване на човѣшкия матриксъ, вслѣдствие на което организмътъ се лишава отъ необходимата за него енергия. Слѣдователно, ако въ организма на такъвъ човѣкъ се внесатъ само двѣ такива микроби, тѣ ще прѣдставляватъ единъ видъ противотуберкулозенъ серумъ, който въ 24 часа ще внесе оживление въ болния. Микробитѣ, изобщо, се размножаватъ съ магическа бързина, и като попаднатъ въ организма, ще му доставятъ необходимата прана. Тѣ приематъ праната отвънъ и послѣ я предаватъ на човѣшкия организъмъ. Вреднитѣ микроби пъкъ сѫ отъ друго естество, тѣ иматъ другъ родъ вибрации и като попаднатъ въ тѣлото на човѣка, постепенно го изсушаватъ; тѣ внасятъ въ него особенъ родъ динамическа сила, подобна на електричеството, въ видъ на малки топчици. Тия топчици, като се разнасятъ изъ цѣлия организъмъ, прѣдизвикватъ пропукване, малки експлозии между тъканитѣ и въ кръвоноснитѣ сѫдове. Нѣкои хора казватъ: „Зле ми е нѣщо.” — Причината на това състояние се дължи, именно, на тия врѣдни микроби. Та когато хората започватъ да ставатъ нервни, трѣбва да знаятъ, че неприятельтъ е влѣзълъ въ тѣхъ съ своитѣ бомби, съ своитѣ орѫжия и топове и прѣдизвиква пукане, вѫтрѣшни експлозии. Войницитѣ знаятъ, какво нѣщо е пукане на бомбитѣ, какво нѣщо сѫ експлозиитѣ. Ученитѣ хора на западъ и на изтокъ се занимаватъ съ микробитѣ, искатъ да ги впрѣгнатъ въ полезна работа. Ще дойде врѣме, когато тѣ ще успѣятъ въ това, но то нѣма да стане по механически начинъ, а по начинъ напълно съобразенъ съ законитѣ на живата разумна природа. И тъй, ще вѣрвате въ Мойсея и въ всичко онова, което ученитѣ хора сѫ казали, защото тѣ ще ви дадатъ потикъ. Когато изучавате произведенията на ученитѣ хора, вие не изучавате само тѣхнитѣ книги, но се свързвате и съ самитѣ учени, съ тѣхнитѣ умове и сърца. По този начинъ, именно, ученитѣ указватъ влияние върху всички хора. По сѫщия начинъ, когато изучавате Христовото учение, вие влизате въ връзка и съ Христа. Когато изучавате живота на мѫченицитѣ и на пророцитѣ, вие се свързвате и съ самитѣ тѣхъ. Сега въ свѣта, въ всѣки човѣкъ сѫществува вѫтрѣшна борба, причинитѣ на която нѣма да обяснявамъ, но казвамъ, че тя е резултатъ на двѣ велики състояния на човѣшката природа: едното състояние е човѣшкото, а другото — Божественото. Когато човѣшкото състояние вземе надмощие, то указва силно влияние върху човѣка, и той започва да вижда всичко наопаки: въ него настава голѣма тъмнина и мракъ, и цѣлата природа се обръща надолу съ главата. За каквото и да се говори на този човѣкъ, за поезия, за музика, за изкуство — нищо не го радва. Такъвъ човѣкъ се нарича „песимистъ.” Песимизъмътъ е излѣзълъ отъ хаоса на живота. Обаче, природата има единъ важенъ законъ, който тя спазва строго. Въ какво седи този законъ? — Природата не търпи безвѣрници, нито болни, нито глупави хора. Всички тия хора тя е осъдила на смърть. Тя ще заличи всички противорѣчия, които израждатъ човѣшкия родъ. Споредъ тази разумна природа бѫдеще има само оптимистътъ, човѣкътъ на вѣрата; бѫдеще има само човѣкътъ на Любовьта; бѫдеще има само човѣкътъ на Мѫдростьта; бѫдеще има само човѣкътъ на Истината; бѫдеще има само човѣкътъ на Правдата; бѫдеще има само човѣкътъ на Добродѣтельта. Всички останали хора съ осъдени на смърть. Нѣкои питатъ: „Какво трѣбва да правимъ сега?” — Ще започнете съ Любовьта. — Ами послѣ? — Ще повикате Мѫдростьта. — Послѣ? — Ще се свържете съ Истината. — Ние знаемъ тѣзи работи. — Какъ ги знаете? Като онзи ученъ, който демонстриралъ прѣдъ ученицитѣ си свойствата на цимента и турилъ крака си въ циментовата каша, та едва могълъ послѣ да го извади. Това не е правилно преподаване. За да покаже свойствата на цимента, този ученъ не трѣбваше да туря крака си въ циментовата каша, а трѣбваше да постави въ нея нѣкой мъртавъ прѣдметъ, като дърво, камъкъ или друго нѣщо. Той искалъ да преподаде урока си по-нагледно. Съврѣменнитѣ хора не правятъ ли сѫщото? И тѣ поставили главата си въ такава циментова каша и не могатъ да я извадятъ. Тѣ казватъ: „Ние трѣбва да вѣрваме въ старото.” — Да вѣрва човѣкъ въ старото, значи да тури главата си въ цимента и да не може да я извади оттамъ. Това наука ли е? Подъ „наука” се разбира великата Истина, която работи за общото благо на човѣчеството. Ако тази наука се проявява въ даденъ народъ, тя трѣбва да работи за благото на своя народъ. Ако тази наука се проявява въ религията, тя трѣбва да работи за благото на цѣлото човѣчество. Въ каквото направление и да се проявява дадена наука, тя трѣбва да работи еднакво и за стари и за млади. Сега около 20 % отъ населението въ България страдатъ отъ охтика. Тия хора нѣматъ никакво бѫдеще, затова наука имъ трѣбва. Казвате: „Ние ще се молимъ на Бога, да имъ помогне, да се излѣкуватъ.” — Не, наука трѣбва на тия хора! Тѣ трѣбва да направятъ единъ рѣшителенъ опитъ съ себе си. — Въ какво седи този опитъ? Питамъ тия болни, отъ които повечето сѫ младежи: готови ли сѫ да посветятъ живота си за благото на човѣчеството? Тѣ трѣбва да знаятъ, че има лѣкъ противъ туберкулозата. Срещате нѣкой боленъ, който не смѣе да каже, че е такъвъ. Той прикрива състоянието си. Защо? — Понеже съврѣменнитѣ хора сѫ привикнали да икономисватъ Истината. Тѣ казватъ: „Такъвъ е животътъ, все трѣбва да смѣтнешъ нѣкого, ако искашъ да си пробиешъ пѫть. По сѫщия начинъ постѫпватъ и ученитѣ хора. Нѣкой ученъ казва: „Азъ така обвързахъ едикой си човѣкъ, поставихъ го на тѣсно, да ме познае! Казвамъ: не е мѫчно да поставишъ човѣка на тѣсно. Напримѣръ двама души отиватъ заедно на гостилница. Единиятъ отъ тѣхъ разчита на другия, надѣва се на него, той да плаща. Обаче, този човѣкъ, като бръква въ джоба си, нищо не намира. Другарьтъ му веднага се смущава и изгубва довѣрие въ него. Всѣки човѣкъ, който се смущава отъ условията и губи довѣрие въ своитѣ близки, той не е ученъ. Само този човѣкъ може да се нарече ученъ, който, като забѣлѣжи, че джобътъ на приятеля му е празенъ, веднага го хваща за рѣката и го запитва: „Приятелю, колко искашъ? Моята кесия слуша само мене — никого другиго.” Така е, когато човѣкъ се нуждае отъ пари, той трѣбва да поиска да му дадатъ, но не самъ да бърка въ чужди джобове. Който иска, ще му се даде. Христосъ казва: „Ако не вѣрвате въ своитѣ учени и въ мене нѣма да вѣрвате.” Това се отнася до нашитѣ врѣмена, до работницитѣ въ съврѣменната наука. Сега ще разкажа една малка приказка отъ българския животъ, за дѣдо Рашко Дизевъ. Ще кажете: „Какво ли ще се говори за този дѣдо Рашко Дизевъ?” Когато билъ младъ, той ходилъ въ чужбина на гурбетликъ. Като прѣкаралъ тамъ нѣколко години, спечелилъ доста пари и рѣшилъ да се върне дома си. По природа той билъ много любознателенъ, обичалъ да види и разбере всичко, което ставало около него. Като се връщалъ за дома си, миналъ прѣзъ една гора и видѣлъ, че въ гората десетина души турци копаели нѣщо. Той се отбилъ отъ пѫтя си, навлѣзълъ въ гората, да види, какво правятъ тия хора тамъ. Тия хора били разбойници, ходили на обиръ; донесли много крадени пари и сега търсили мѣсто, да ги заровятъ, никой да не знае, дѣ сѫ ги скрили. Дѣдо Рашко се заинтересувалъ да разбере, какво се копае тамъ. Приближилъ до тѣхъ и имъ заговорилъ на турски: „Добъръ день, какво правите тукъ?” — „Ще ти кажемъ, какво правимъ,” отговорилъ главатарьтъ. „И твоята кръвь ще остане тукъ.” — Тъй ли, защо? Какво зло съмъ ви направилъ? — Ти видѣ, когато копаехме и ще ни прѣдадешъ на властьта, а ние искаме да нѣма живи свидѣтели въ нашата работа. Замислилъ се дѣдо Рашко и си казалъ: „Да ме пази Богъ! Попаднахъ въ клопката!” — Слушайте, братя, азъ нѣмамъ лошо намѣрение, честенъ човѣкъ съмъ. Връщамъ се отъ чужбина, дѣто бѣхъ на работа и отивамъ въ селото си, дѣто ме чакатъ майка, баща, годеница. — Не, нищо не минава прѣдъ насъ! Въ нашитѣ очи ти си шпионинъ, който ще ни прѣдаде на властьта. — Чудно нѣщо! Каква беля ми дойде на главата. Пари имамъ, домъ си имамъ, годеница имамъ. Отдѣ ми дойде това нѣщо? Полюбопитствувахъ само да видя, какво правятъ тия хора, и ето, какво ме сполетя! Започналъ да имъ се моли: „За Бога, братя, моля ви се недейте ме погубва! Може нѣкога да имате нужда отъ мене.” — Добрѣ, нѣма да те заколимъ, но ще извадимъ очитѣ ти, защото видѣ мѣстото, дѣто заровихме паритѣ. Ако имашъ очи, ти ще намѣришъ това мѣсто и ще ни прѣдадешъ на властьта. — Ето на, сега попаднахъ на друга беля! По сѫщия начинъ много отъ съврѣменнитѣ хора се намиратъ прѣдъ такава „туна беля,” както казватъ българитѣ. Защо? — Отъ любопитство, искатъ да видятъ, какво се копае въ гората. Какъ се избавилъ, най-послѣ, дѣдо Рашко? Той казалъ на разбойницитѣ: „Слушайте, азъ не ви желая злото! Ако ме пуснете, ще видите че косъмъ нѣма да падне отъ главата ви. Азъ съмъ щастливъ човѣкъ. Готовъ съмъ да ходя съ васъ цѣли 2 ÷ 3 мѣсеца, да ме познаете и разберете, че не съмъ лошъ човѣкъ и нѣмамъ лоши намѣрения противъ васъ. Така билъ арестуванъ дѣдо Рашко цѣли три мѣсеца, докато най-послѣ го освободили. Дълго врѣме слѣдъ това дѣдо Рашко разказваше на своитѣ познати и на дѣцата си тази своя опитность. Казваше имъ: „Цѣли три мѣсеца дѣдо ви Рашко ходи заедно съ разбойницитѣ. Защо? — Да задоволя едно свое любопитство, да видя, какви дупки копаятъ тия хора въ гората. Много отъ съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ едно слѣпо любопитство; тѣ се интересуватъ да знаятъ, дѣ какво се върши. Защо трѣбва да се интересуватъ? — Разбойници ще срещнете въ гората. Нека разбойницитѣ си копаятъ, а вие минете — заминете покрай тѣхъ, не се интересувайте отъ работата имъ. Тѣ не ви мислятъ злото, но въ желанието си да спасятъ своя животъ, ще пожертвуватъ вашия. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ тази фаза на развитие, именно, когато единъ народъ жертвува другъ за своето спасение. Сѫщото ще срещнете и между ученитѣ хора: единъ ученъ жертвува другъ ученъ, за да се спаси той. Защо става това? — Защото личниятъ егоизъмъ взема надмощие въ живота на човѣка. Повечето хора днесъ сѫ нещастни, защото излизатъ отъ рамкитѣ на истинския животъ. И религиозния животъ днесъ е излѣзълъ отъ рамкитѣ на истинския пѫть. Днесъ човѣкъ не познава себе си. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ, като преживѣе извѣстно врѣме съ единъ добъръ човѣкъ, започва да мисли, че и той самъ е добъръ. Това не е доброта. Добротата на човѣка се изпитва по отзивчивостьта на неговото сърдце и неговата душа къмъ общитѣ страдания, които го заобикалятъ. Отзивчивиятъ човѣкъ, като мине покрай нѣкой бѣденъ, гладенъ човѣкъ, веднага почувствува положението и му помага. Другъ пѫть мине покрай нѣкой селянинъ, който бие вола си и веднага влиза въ положението на вола. Обръща се къмъ селянина и му казва: „Слушай, приятелю, този волъ е твой. Ако го изтезавашъ и товаришъ толкова много, той утрѣ не ще бѫде годенъ вече за работа, и отъ това нѣщо ти ще изгубишъ повече, отколкото твоятъ волъ. Разтовари го малко, да може по-лесно да пренесе товара!” Селянинътъ ще го разбере и ще смекчи малко страданията на своя волъ. Слѣдъ това този човѣкъ вижда, че единъ ловджия гони заекъ. Спира го и му казва: „Слушай, приятелю, не убивай този заекъ! Ако го убиешъ, може би, утрѣ ще умре нѣкое отъ твоитѣ дѣца.” Той се позамисля и оставя заека свободенъ, не го прѣслѣдва повече. Този човѣкъ разбира езика и на животнитѣ, на насѣкомитѣ. Вижда паякъ, хваналъ муха въ паяжината си, и му казва: Остави мухата на свобода, не я изяждай, стани вегетарианецъ!” Ако паякътъ го разбере, веднага му се покорява, скъсва нишката, въ която мухата се оплела и я освобождава. Ако не го разбере, казва му: „Какво да правя? И азъ искамъ да се нахраня. Отъ толкова врѣме чакамъ да попадне нѣщо въ мрежата ми.”— Нищо, остави мухата, азъ ще ти дамъ нужната храна. Ако и при това положение паякътъ не се подчини, той скъсва паяжината му съ тояжката си и освобождава мухата. Казвамъ: само така може да се изпита отзивчивостьта на човѣшката душа. Човѣкъ трѣбва да бѫде чувствителенъ, отзивчивъ и състрадателенъ къмъ нещастията на околнитѣ. Въ този духъ, именно, трѣбва да се възпитава и младото поколение. Не е достатъчно само да изслушашъ нѣкого, но трѣбва да се вслушашъ, да влѣзешъ въ положението му и да разберешъ, защо страда. Разберешъ ли, защо страда, ще можешъ да му помогнешъ. И за това казвамъ: малко говори, повече мълчи; малко се тревожи, повече мисли! За подкрепление на тия думи турцитѣ иматъ слѣдната поговорка: „Дѣто стигнешъ, тамъ вържи конеца!” Това е отлична философия. Съврѣменнитѣ хора се тревожатъ много. Тѣ искатъ да придобиятъ много знания, да свършатъ четири факултета. За да свьрши човѣкъ четири факултета, той трѣбва да живѣе 999 години. Защо му е нуженъ толкова дълъгъ животъ? — За да може да приложи знанието, което е добилъ отъ тия четири факултета. Какво виждаме днесъ въ живота? — Нѣкой току що свършва по математика и веднага се записва въ другъ факултетъ. Такава наука, тъй набързо придобита, не допринася много нѣщо за човѣка. Науката има смисълъ, когато може да се използува и приложи разумно въ цѣлокупния животъ на човѣка. Човѣкъ трѣбва постоянно да освежава своитѣ знания. Мнозина отъ съврѣменнитѣ хора, като придобиятъ висше образование, едноврѣменно съ това развиватъ и една лоша черта въ характера си. Тѣ започватъ да гледатъ на всички останали работи, като на унизителни. Нѣкой казва: „Азъ свършихъ университета, не мога да работя вече на нивата, не съмъ способенъ за тази работа.” Чудно нѣщо! Докато не бѣше свършилъ университета, тази работа му подобаваше, а сега, като ученъ човѣкъ, намира, че тя не е достойна за него. Сега, именно, като ученъ човѣкъ той трѣбва да работи на нивата. Ще впрегне единъ модеренъ плугъ съ електричество, ще вземе книгата си въ рѫка, ще се качи на плуга и едноврѣменно ще чете и ще оре земята. Много религиозни хора разсѫждаватъ като тия съврѣменни учени. Тѣ казватъ: „Ние трѣбва да се молимъ на Бога, не можемъ да работимъ на нивата.” Кое пречи на религиозния човѣкъ да се качи на модерния плугъ и да се помоли на Бога, да Му благодари, че го е освободилъ отъ тежкия трудъ, да изтощава силитѣ си? Той едноврѣменно ще се моли на Бога и ще оре нивата си. Кой е казалъ, че човѣкъ може да се моли само въ църква или у дома си? Що е молитвата? — Молитвата е общение съ Бога. Като дойдешъ до извѣстно противоречие, кажи: „Господи, дай ми малко отъ Твоята Мѫдрость и свѣтлина, отъ Твоята Любовь и топлина, да продължа живота си, да свърша работата, която Си ми опрѣдѣлилъ. Днесъ хората спорятъ, теоритизиратъ, кой е на правата и кой е на кривата страна въ живота. Всички хора сѫ и на правата, и на кривата страна. Ще ви приведа единъ мистически разказъ, който датира още отъ врѣмето на Соломона. Въ този разказъ се разправя за единъ великъ адептъ, живѣлъ по това врѣме въ пустинята. Той се наричалъ Шаматъ—Венъ—Енсафъ. Въ едно отъ своитѣ минали сѫществувания той направилъ нѣкакво престѫпление, за което Учительтъ му го наказалъ по слѣдния начинъ: пратилъ го на земята да прекара единъ животъ въ голѣми лишения и ограничения и да се храни само съ пръсть. Идва при него единъ бѣденъ човѣкъ и го запитва: „Както виждамъ, ти си човѣкъ съ мѫдрость и знание. Защо не се хранишъ поне съ плодове, ами ядешъ пръсть?”— Въ това седи моето най-голѣмо нещастие. Всичко имамъ, но въпрѣки това не ми е позволено да ямъ друго, освѣнъ пръсть: Ще кажете: „Съ какво трѣбва да се хранимъ ние, съврѣменнитѣ хора — съ месна, или съ растителна храна? Казвамъ: въ хранитѣ, изобщо, особено въ месната се забѣлѣзватъ много извержения отъ микроорганизми, които се развиватъ въ тѣхъ. Голѣма часть отъ месото е пълно съ такива извержения. Не е било до сега случай, нѣкой свѣтия или адептъ да се е хранилъ съ месо, безъ да се е опетнилъ. Тия извержения се срещатъ и въ растенията, и въ плодоветѣ, но въ минимално количество въ сравнение съ тия въ месото. Повечето свѣтии и адепти се хранили съ плодове, при което сѫ знаели начинъ да изтеглятъ хранителнитѣ сокове отъ тѣхъ. Всички сѫщества, които сѫ завършили своето развитие употрѣбяватъ храна по-ефирна и отъ плодоветѣ. Това ги прави безсмъртни. Прѣди да яде отъ дървото за познаване доброто и злото, Ева бѣше безсмъртна, но слѣдъ това стана смъртна. Яденето внесе смъртьта въ живота. По какъвъ начинъ? — Чрѣзъ изверженията, които се отдѣлятъ отъ микробитѣ. Следъ всичко това ученитѣ твърдятъ, че месото съдържало, важни хранителни елементи за организма. Вѣрно е, че месото съдържа хранителни елементи за организма, но тия учени още не сѫ казали цѣлата истина по този въпросъ. Тѣ не сѫ говорили още за нечистотиитѣ, за голѣмото количество извержения, които микробитѣ отдѣлятъ въ разнитѣ храни. Нѣкои казватъ: „Това сѫ маловажни нѣща.”— Не сѫ маловажни работи. Извержението на една микроба само е въ състояние да умъртви и най-голѣмия юнакъ. Тѣ сѫ силни отрови. Ако човѣкъ иска да живѣе чистъ и добъръ животъ, той трѣбва да напусне месоядството по дълбоко вѫтрѣшно убеждение за вредата отъ тази храна и отъ морално убеждение да не отнема животъ, който не може самъ да създаде. Сега да се върнемъ къмъ адепта, на когото било казано отъ Учителя, че при него, въ пустинята, ще дойде най-бедниятъ човѣкъ въ свѣта, който ще му каже нѣщо, което той трѣбвало да изпълни. И наистина, единъ день този бѣденъ човѣкъ дохожда при адепта, който го завежда въ своята градина и му предлага да си вземе, каквито плодове желае. Бедниятъ човѣкъ го запитва: „Ядешъ ли отъ тия плодове?” Адептътъ въздъхналъ и отговорилъ, че му било забранено да яде плодове. Беднякътъ отговорилъ: „Ако оставишъ тази градина, както и всичкото си богатство на мое разположение, азъ ще те науча, какъ да ядешъ плодоветѣ.” Адептътъ се зарадвалъ, че въ лицето на бедния човѣкъ видѣлъ своя наслѣдникъ. Сѫщото нѣщо става и съ много съврѣменни хора. Тѣ иматъ всичко на разположение, а при това умиратъ. Дѣ сѫ вашитѣ дѣдо и баба, дѣ сѫ вашитѣ бащи и майки? Кой е ходилъ на онзи свѣтъ и се е върналъ? Имате ли съзнание за онзи свѣтъ? — Никой още не е ходилъ на онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ не е материаленъ, но духовенъ. Питамъ: ледената топка, която държимъ въ рѣката си, била ли е горѣ, въ пространството? — Не е била, но може да отиде. Какъ? — Само по единъ начинъ: като се превърне въ пари. Ще я поставя на огъня, да се превърне въ течность, а послѣ въ пари. Въ това отношение всѣки материалистъ прѣдставлява такава ледена топка, която, докато не се прѣвърне първо въ течность, а после въ пари, не може да отиде на небето. Паритѣ подразбиратъ живота на чисти сѫщества, дѣто работятъ възвишени сили. Много отъ съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние не искаме да станемъ на пара.” — Искате, не искате, ще се превърнете на пара. Въ писанието се казва: „Плъть и кръвь нѣма да наслѣдятъ Царството Божие.” Въ хората има вѫтрешенъ страхъ да не изгубятъ живота си. Обаче, има единъ великъ законъ, който изпъжда навънъ всѣкакъвъ страхъ. Той е законътъ на Любовьта, който контролира нашето тѣло. Единъ день, когато станемъ господари на своето тѣло, ние ще познаваме всички свои клетки, и тѣ ще ни познаватъ и служатъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ анархисти: тѣ измѫчватъ клеткитѣ на своитѣ дробове, на стомаха си, на ума, на сърдцето си — на цѣлото тѣло. Тия клетки сѫ живи душички, които нѣкога ще образуватъ организма на едно велико братство, въ което и вие ще живѣете по любовь съ тѣхъ. Тѣ ще могатъ да влизатъ и да излизатъ отъ този организъмъ, когато пожелаятъ. Организъмътъ на такъвъ човѣкъ ще бѫде съвършенъ и ще се подчинява на неговиятъ умъ, на неговото сърдце, на неговата душа и на неговия духъ. Такъвъ човѣкъ може да се нарече разуменъ, той разбира науката, както трѣбва. Питамъ: каква наука се изисква днесъ отъ хората? — Такава наука, която може да контролира всички удове въ човѣшкия организъмъ и да ги подчинява на Божественото въ човѣка. При тази наука човѣкъ ще може да отдѣля рѣката отъ рамото си, или краката отъ тѣлото си, да ги прати да се поразходятъ и послѣ да се върнатъ на мѣстото си. Да извадишъ едно отъ колелата на автомобила си и да го замѣстишъ съ друго, това е наука! Докато науката не дойде до това положение, тя не може да се счита за истинска, положителна наука. Съврѣменниятъ човѣкъ трѣбва да насочи своя умъ, сърце и воля къмъ постигане на тази наука. Само такъвъ човѣкъ може да се нарече волевъ. Не се ли стреми той къмъ постигане на тази наука, всѣко друго проявление на волята ние наричаме своеволие. Нѣкой казва: „Азъ съмъ ученъ човѣкъ.”— Можешъ ли да отдѣлишъ рѫката отъ рамото си и послѣ пакъ да я туришъ на мѣстото й? Казвашъ: „Азъ не разбирамъ тия нѣща.” Не ги разбирашъ, защото тия опити, да отдѣляшъ рѫката или крака отъ тѣлото си, иматъ прѣносно значение. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ се съблазнява отъ кесията на богаташа. Какво трѣбва да направи? — Да откачи рѫката отъ рамото си, да я прати на разходка и като се върне, отново да я прикачи. По този начинъ се избѣгва покушението. То значи: нито окото да види кесията, нито рѫката да бръкне въ нея. — човѣкъ да остане слѣпъ и сакатъ прѣдъ тази съблазънь. Така той ще научи не само да не взема, но и да дава. Който не се е научилъ да дава, той още не е научилъ великата наука на живота. Да можешъ да отдѣляшъ кракъ или рѫка отъ тѣлото си това значи да знаешъ да давашъ. Ще кажете: „Това сѫ заблуждения.” — Нашата цѣль не е да заблуждаваме хората, но да ги поставимъ въ Божия пѫть. Всички хора на земята сѫ свързани и трѣбва да се обичатъ, понеже и Богъ ги обича. Богъ обича хората, понеже сѫ функции отъ неговия организъмъ. Казвате: „Може ли Богъ да ни обича така грѣшни, каквито сме и да дохожда при насъ?” — Всѣки може да се освободи отъ грѣха. — Кога? — Когато се научи да отдѣля рѫката и крака отъ тѣлото си. Може ли човѣкъ, безъ рѫка и безъ кракъ, да върши престѫпление? — Не може. Когато единъ човѣкъ тръгне да убива нѣкого и слѣдъ това рѣши въ себе си да не го убива, рѫката на този човѣкъ не е ли отдѣлена отъ тѣлото му? — Отдѣлена е. Когато човѣкъ отиде да краде отъ касата на нѣкой богаташъ и веднага слѣдъ това се откаже отъ желанието си, този човѣкъ не е ли отдѣлилъ кракътъ отъ тѣлото си? — Отдѣлилъ го е. Не схващайте нѣщата въ тѣхния букваленъ смисълъ, но ги разгледайте като символъ. По природа българинътъ е символистъ. Той рѣдко прѣдава мислитѣ си направо, въ букваленъ смисълъ, но повече въ алегорична форма. Напримѣръ, българитѣ често употрѣбяватъ въ езика си слѣднитѣ изрази: „Този човѣкъ обича чашата.” „Азъ лукова глава ли съмъ?” „Бѣга, като стрѣла.” „Светкавица човѣкъ.” „Ангелъ човѣкъ.” „Душа човѣкъ.” „Човѣкъ и половина.” Питамъ: може ли да бѫде човѣкъ лукова глава, може ли да бѫде свѣткавица, стрѣла; може ли да бѫде ангелъ, душа; може ли да бѫде човѣкъ и половина? Българинътъ разбира, че важнитѣ числа въ живота сѫ дробитѣ. Съ това той иска да каже, че за да бѫде човѣкъ добъръ, трѣбва да бѫде човѣкъ и половина, да знае ирационалнитѣ числа, да знае правилно да дѣли. Дробитѣ подразбиратъ закона на даването. Дѣто има дроби, тамъ е доброто. Който знае да дроби, той знае и да сърба; който не знае да дроби, той не знае да сърба. И за това, когато българинътъ каже за нѣкого, че е човѣкъ и половина, той подразбира щедъръ, ученъ човѣкъ, който знае да дава. Когато каже за нѣкого, че е човѣкъ на единицата, това значи, че при този човѣкъ нѣма дроби. Който иска да получи нѣщо, нека отиде при такъвъ човѣкъ, когото всички наричатъ „човѣкъ и половина.” Той знае да дава. Човѣкътъ на половинката знае да дава, затова него търсете. Не търсете човѣкътъ на цѣлото, на единицата, той не знае да дава. Тъй се разбиратъ българитѣ помежду си. Това, което спъва днесъ българитѣ, е тѣхното вплитане въ материята. Обаче, въ тѣхъ има силно вѫтрѣшно желание да се освободятъ отъ материализма. Отличителна черта на българина е неговата подозрителность, мнителность, която го спъва въ развитието му. Ако те улови веднъжъ въ лъжа, не ти вѣрва вече, даже и светия да станешъ. Затова у българитѣ сѫществува пословицата: Споредъ нашъ Ивана, намразихъ и свети Ивана.” Тази пословица посочва една психологическа черта, дълбоко проникнала въ българския битъ. Хората на новото учение, на новитѣ идеи въ свѣта трѣбва да се стремятъ къмъ Истината, отдѣто и да иде тя. Днешната научна истина ще бѫде утрѣ реална истина, приложена вече въ живота. Науката, която сега се развива, за въ бѫдеще ще се приложи въ живота, затова хората трѣбва да се приготовляватъ да си служатъ съ нейнитѣ методи и начини. Това зависи отъ вѣруюто на хората. Всѣки човѣкъ трѣбва да има абсолютна, положителна вѣра, която се съгражда само отъ опитноститѣ на душата. Тази вѣра подразбира знание. Истинското знание е вложено въ човѣшката душа. Ще кажете: „Какъ ще дойде това знание?” — Чрѣзъ чистотата. Ако човѣкъ е чистъ, и знанието ще дойде. Дойде ли знанието, човѣкъ не трѣбва да мисли, че е придобилъ всичко. Ако нѣкой изпадне въ заблуждение, че е придобилъ всичко, което му е нужно, той ще се намѣри въ положението на електрическата лампа, която мисли, че свѣтлината излиза отъ нея и може да разполага съ нея, когато и дѣто пожелае. Въ сѫщность така ли е? — Електрическата лампа свѣти само тогава, когато е свързана съ жици, по които енергията се прѣнася. Прекѫсне ли се енергията, и свѣтлината изчезва. И тъй, когато нѣкой казва, че има всичко въ себе си, това подразбира: Богъ живѣе въ него, и той живѣе въ Бога, хората живѣятъ въ него, и той живѣе въ всички хора. Значи, когато кажа, че имамъ всичко въ себе си, подразбирамъ цѣлокупния животъ, изразенъ въ всички живи сѫщества. Когато кажа, че мога да направя всичко, подразбирамъ, че азъ и всички хора, които живѣемъ въ Бога, съ своитѣ познания можемъ да направимъ всичко. Слѣдователно, цѣлото битие се изразява въ съвокупностьта на малкитѣ работи. Ако запалимъ само една свѣщь, въ невидимия свѣтъ тя ще причини много нѣщо, защото многото, изобилието винаги се ражда отъ малкото. Въ това отношение всѣки човѣкъ прѣдставлява малка свѣщица, която прибавена къмъ многото свѣщи, извършва важна работа. „Защото, ако бѣхте повѣрвали въ Мойсея, повѣрвали бихте въ мене; понеже той за мене писа.” Казвамъ: съврѣменниятъ християнски свѣтъ трѣбва да вѣрва въ Христа! Тѣ трѣбва да опитатъ Христовото учение, трѣбва да приложатъ закона на жертвата въ неговата положителна страна, а не въ неговата отрицателна страна, както досега съ правили. Не е достатъчно само да каже човѣкъ, че е християнинъ. Истинскиятъ християнинъ трѣбва да прилага Христовото учение навсѣкѫде въ живота си. Той трѣбва да прилага закона на жертвата, закона на милосърдието и да не съди, да не одумва никого. Христосъ казва: „Не сѫдете, да не бѫдете съдени!“ Умътъ, сърдцето и душата на християнина трѣбва да сѫ отправени къмъ всички хора, а не само къмъ едного. Обширна любовь трѣбва да изпълва душата му! Такъвъ трѣбва да бѫде стремежътъ, идеалътъ на всѣки християнинъ. Затова Христосъ казва: „Идете да проповѣдвате на цѣлия свѣтъ!” Който проповѣдва на другитѣ и ги учи, той ще бѫде спасенъ. Мнозина християни питатъ: „Вѣрвате ли въ троеличието на Бога?” Тѣ проповѣдватъ, че Богъ е въ три лица: Богъ Отецъ, Богъ Синъ и Богъ Духъ Отецъ е емблема на Мѫдростьта. Той е силниятъ въ свѣта, Който защищава всички същества. Синътъ е Истината. Синътъ е Христосъ. Да вѣрваме въ Христа, значи да придобиемъ свободата. Днесъ всички хора, всички народи търсятъ свободата. Който търси свободата, той обича Христа. Прави сѫ хората, когато търсятъ свободата. Що е свобода? Това, което включва правата на всички хора и ги учи да живѣятъ братски помежду си, ние наричаме свобода. Учительтъ, ученикътъ, лѣкарьтъ, свещеникътъ, държавникътъ — нека всѣки седи на своето мѣсто, но всички единодушно трѣбва да разрѣшатъ икономическия въпросъ. Този въпросъ може да се разрѣши правилно само тогава, когато хората започнатъ да работятъ малко, а да придобиватъ много, да има голѣмо плодородие; слѣдъ това благата да се разпрѣдѣлятъ справедливо между всички хора. Духътъ, това е Любовьта. Въ писанието се казва: „Плодътъ на Духа е Любовьта.” Повечето отъ съврѣменнитѣ хора живѣятъ по Мойсеевия законъ. Врѣме е вече да се приложи Христовото учение, да се живѣе по закона на Любовьта. Мѫжътъ и жената трѣбва да разрѣшатъ този въпросъ индивидуално, всѣки за себе си, а послѣ, всички заедно ще го разрѣшатъ за държавата. Тя трѣбва да се постави на такава висота, на каквато е поставена Божията държава — Царството Божие. Въ държавата трѣбва да цари абсолютна Истина и Правда, за да могатъ всички нейни поданици да бѫдатъ равноправни. Всѣки гражданинъ трѣбва да има свобода, да прояви способноститѣ и дарбитѣ, които Богъ е вложилъ въ него. Всѣки гражданинъ трѣбва да бѫде идеаленъ човѣкъ, за да се създаде и идеална държава. Нека всѣки човѣкъ търси въ себе си вината за всички неуредици въ свѣта, за да може той самъ да се изправи. Постѫпва ли така, той ще стане идеаленъ човѣкъ. Има идеални хора въ свѣта! Питамъ: каква цѣль гонѣше Христосъ съ идването си на земята? — Той искаше да въдвори Царството Божие на земята. — Можа ли Христосъ да постигне своята цѣль? — Врѣмето ще покаже. Нѣкои казватъ: „Всичко, което сѫ казали пророцитѣ, се е сбѫднало.” Единъ день ще кажатъ сѫщото и за Христа. Неговото учение е за Любовьта. Когато Любовьта дойде въ свѣта, всичко ще се изправи. Ако говорите съ Любовь, искрено и чистосърдечно на най-лошия, и той ще ви разбере и обикне. Съврѣменнитѣ хора сѫ умни, трезви: засегнете ли тѣхнитѣ интереси, тѣ се затварятъ прѣдъ васъ; отнесете ли се братски съ тѣхъ, тѣ се отварятъ и сподѣлятъ съ васъ своитѣ трезви мисли и чувства. Днесъ ученитѣ хора приготовляватъ пѫтя за идване Царството Божие на земята. Всички хора пъкъ сѫ работници въ този пѫть. Много работници сѫ нужни въ този пѫть! Хиляди и милиони хора трѣбва да се обединятъ въ една велика обща идея, за да изчезне отъ всички вѫтрѣшното користолюбие, взаимното изнудване и да се създадатъ истински отношения на братство, на фамилии, основани на Любовьта. Постигне ли се това, Царството Божие ще дойде на земята. Ще кажете: „Това се отнася за далечното бѫдеще.” — Не, ние сме вече въ преддверието на Царството Божие. Христосъ е дошълъ вече въ свѣта! Цѣлиятъ свѣтъ е обсаденъ съ милиони войници отъ невидимия свѣтъ. И България специално е обсадена съ кордонъ отъ 500 милиона такива войници. По колко войници се падатъ на всѣки българинъ? Тия сѫщества, които идатъ отъ невидимия свѣтъ сѫ разумни; тѣ искатъ да въдворятъ навсѣкѫде редъ и порядъкъ, Правда и законность. Тѣ казватъ на съврѣменнитѣ хора: „Праведно ще сѫдите! Има Правда въ свѣта!” Правдата ще застави всички хора да живѣятъ чистъ и святъ животъ. Тя ще имъ покаже, че никой нѣма право да отнема нито синътъ, нито дъщерята, нито мѫжа, нито жената на кого и да е. Трѣбва ли да има блудни синове въ свѣта? Трѣбва ли да има вдовици и сирачета въ свѣта? Трѣбва ли да има нещастници въ свѣта? Питамъ българитѣ: „Не трѣбва ли българското сърце да затупти, да покаже, че има редъ и порядъкъ, има Истина и свобода, има Правда и законность въ свѣта?” Врѣме е вече българскитѣ сърдца да трепнатъ за всички страдащи, за всички бѣдни вдовици и сирачета. Ще кажете: „Добъръ е Господъ, Той ще се погрижи за всичко.” — Добъръ е Господъ, но и българитѣ трѣбва да бѫдатъ добри. Не само единъ човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ, но всички хора трѣбва да бѫдатъ добри. Казвамъ: нѣма да минатъ десеть години, и моитѣ думи ще се сбѫднатъ. И ученитѣ хора казватъ, че въ продължение на десеть години ще станатъ голѣми прѣобразования въ свѣта. Старото ще изчезне, ново нѣщо ще се яви на сцената: и въ религията, и въ науката, и въ обществения животъ. Всички хора ще започнатъ да мислятъ по новъ начинъ. Тогава, между европейскитѣ държави ще се създадатъ здрави връзки, които ще почиватъ на нова, модерна конфедерация; съобщенията между държавитѣ ще бѫдатъ свободни, безъ паспорти, безъ ограничения. Сега, ако отивашъ отъ една държава въ друга, на десетина мѣста ще те прѣглеждатъ, да не носишъ нѣщо; въ хотелъ отидешъ, все ще те подозиратъ въ нѣщо; ако наблюдавашъ вечерно врѣме небето, ще те прослѣдятъ, да не кроишъ нѣкакъвъ заговоръ; ако имашъ дълга коса, ще те взематъ за анархистъ, или за комунистъ. Като ме слушате да говоря така, нѣкои ще кажатъ: „Този човѣкъ говори така, защото задъ него има нѣщо друго.” — Да, задъ мене има нѣщо, но какво? Задъ мене седи Господъ, задъ мене седи Истината, задъ мене седятъ ангелитѣ, задъ мене седятъ идеитѣ на всички добри хора. Често казвате: „Дошълъ е единъ човѣкъ, който иска да заблуди народа ни.” — Никой не може да заблуди човѣка. Всѣки самъ се заблуждава. Никой човѣкъ не може да заблуди цѣлъ народъ. Това никога не е било въ човѣшката история и нѣма да бѫде! Човѣкъ трѣбва да вѣрва въ Христа и въ Христовото учение, което е Божествено, т. е. учение на Бога. Богъ иска да подигне всички хора и да ги освободи отъ страданията имъ. Какво донесоха Мойсей и Буда на свѣта? — И тѣ, като Христа, донесоха Божественото учение. И тъй, вѣрвайте въ Божественото и Го зачитайте въ всички хора. Гледайте на всички съ уважение и почитание. Ако човѣкъ е стражарь, метачъ или какъвъ и да е, уважавайте го за Божественото въ него. Срещнете ли, напримѣръ, нѣкой стражарь, който не изпълнява службата си добрѣ, кажете му тихо, благо: „Братко ти си поставенъ на високъ постъ. Внимавай да не станешъ причина да се закачи на вѫжето нѣкой човѣкъ, който не заслужава това!” На банкера, който взима голѣми лихви, кажете: „Братко, не взимай безразборно толкова голѣми лихви! Прави разлика между бѣдни и богати хора.” Това, обаче, не е чисто идейно, но за сега този е изходниятъ пѫть за човѣчеството. Само по този начинъ могатъ да се създадатъ приятелски, братски отношения между хората. Главната задача на хората е да придобиятъ знания да станатъ учени, да могатъ да отдѣлятъ краката и рѫцетѣ отъ тѣлата си и най-послѣ да знаятъ начина, по който ще могатъ да внасятъ въ организма си такива микроби, които носятъ нови жизнени сили, новъ животъ. Казвамъ: важно за всинца ни е да вѣрваме въ Христа! Бесѣда отъ Учителя, държана на 7 ноември, 1926 г. въ гр. София.