Търсене във форума

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Искайте, търсете и хлопайте! „Азъ ви казвамъ: "Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намѣрите; хлопайте и ще ви се отвори“. Ев. Лука — 11 : 9 Човѣкъ има три велики нужди на своето естество: искане, търсене и хлопане. Така ги е прѣдалъ Христосъ прѣди 2000 г. на единъ класически езикъ, а прѣведени тия думи на нашия езикъ, ще иматъ другъ смисълъ. За да се породи такъво желание на искане, трѣбва да има извѣстна причина. Причинитѣ могатъ да бѫдатъ разумни и неразумни. Т. е. причината, която заставя дѣтето да иска хлѣбъ отъ майка си, е разумна. Казва: „хлѣбъ, мамо“. А причината, която кара винопийцата, пияницата, да иска вино, като казва: „винце“ — е неразумна. Ние основаваме нашата философия върху резултатитѣ, които се произвождатъ въ даденъ моментъ. Защото има единъ великъ законъ въ природата, който опрѣдѣля нѣщата моментално: истината се опрѣдѣля веднага. Не се искатъ вѣкове, за да намѣримъ истината. Въ тоя моментъ, моментално, тя влиза въ ума и въ сърцето на човѣка. Слѣдователно, ще каже нѣкой: то е въ условията на еволюцията, за да познаемъ истината. Азъ пъкъ наричамъ това: забавления, прѣдставления, развлѣчения въ театра. Когато поканя нѣкой гостъ, който е ситъ, и искамъ да го нагостя, той ще каже: „почакай малко“. Защо? Защото е ситъ. Нека изгладнѣе, тогава. Опитвамъ твоя обѣдъ, има нѣщо, което измѣстя това, което азъ искамъ да дамъ. Слѣдователно, ние отлагаме, казваме: не му е врѣмето сега. Но знаете ли, защо не му е врѣмето? Ако вие имате една тежка раница на гърба си, и азъ искамъ да ви туря друга, ще кажете: „чакай малко, то не е по силитѣ ми“. Слѣдователно, отказътъ е разуменъ, но отлагането никога не е разумно. Когато човѣкъ търси една велика истина, той никога не трѣбва да отлага! Ще каже нѣкой: „има врѣме“. Да, има врѣме, но врѣмето е разпрѣдѣлено. Ако вие влѣзете въ едно съврѣменно училище: въ университета, гимназията, прогимназията или отдѣленията, тамъ врѣмето е сѫщо разпрѣдѣлено и всѣки ученикъ трѣбва да бѫде точно на врѣме въ своя класъ. Сега, съврѣменнитѣ хора, които сѫ изгубили тия понятия за реда въ природата, искатъ да се образува единъ новъ редъ на нѣщата и казватъ: „не може ли да се даде другъ редъ?“ — Може. И тогава ще ви приведа единъ примѣръ. Цигуларьтъ Паганини давалъ единъ концертъ на 4 струни. Отличенъ концертъ! Питатъ Паганини: „можешъ ли да дадешъ единъ концертъ на три струни?“ — Мога. Явилъ се той, и концертътъ пакъ излѣзълъ отличенъ. „Можешъ ли да ни дадешъ единъ концертъ на двѣ струни?“ — Мога. Най-послѣ тѣ искали и на една струна, той пакъ казалъ — „мога“, но не се явилъ вече. И природата, когато искаме концертъ съ 4 струни, дава го, съ три, тя го дава, съ двѣ, пакъ го дава, но когато поискаме отъ нея концертъ съ една струна, тя млъква. А знаете ли какво значи мълчанието? — то е най-лошото нѣщо. Тамъ нѣкой на телефона като натисне слушалката, вика: „ало, ало!“ Другиятъ мълчи, ни гласъ, ни послушание. Току гледашъ, хвърлилъ слушалката, разхожда се. „Какъ тъй?“ Пакъ на телефона: „дррр“ и казва: „тия хора глухи ли сѫ?“ Именно тия хора свирятъ на една струна. Нищо по-вече! А азъ наричамъ хората съ една струна безидейни. За да има процесъ въ живота, трѣбватъ два елемента, това е необходимо: само съ кислородъ не може да го създадете, защото ще има горение, но то не ще бѫде трайно. И само съ водородъ не можемъ да го създадемъ или само съ азотъ, съ вѫглеродъ и т. н. Старитѣ алхимици, както и съврѣменнитѣ химици, считатъ, че има 4 основни елементи, но има и други. Сега, Христосъ казва: „искайте и ще ви се даде“, но искайте разумно, съобразно съ ония велики закони, на които почива животътъ. Тъй както дѣтето, което познава майка си, иска хлѣбъ и тя ще му даде. Обаче, ако това дѣте поиска отрова отъ майка си, тя ще откаже да му даде. Искайте разумни нѣща! Слѣдователно, искането опрѣдѣля степеньта на онази култура, до която е достигналъ умътъ. Защо да иска? Човѣкъ трѣбва да бѫде много уменъ, за да иска. Второто положение — Христосъ казва: „търсете и ще намѣрите“. Азъ отнасямъ търсенето къмъ сърцето: то е единъ процесъ на сърцето. Само жадниятъ човѣкъ въ пустинята търси хубавитѣ извори. Само онзи, който е ожаднѣлъ, търси въ планинскитѣ мѣста нѣкѫдѣ да намѣри вода, неговитѣ очи сѫ насочени къмъ нѣкое изворче или малка рѣкичка, той търси. Значи, у него има пробуждане на едно желание, една нужда. Но и пияницата търси кръчмитѣ, и той търси хубавото вино. Има, обаче, грамадна разлика между онѣзи хубави планински извори и извора на онази бъчва. Ако пиете отъ онѣзи извори, вашиятъ умъ ще се освѣжи, ще се избистри, а въ кръчмитѣ ако пиете отъ тѣзи извори, вашиятъ умъ ще се замъгли. И тогава нѣкои питатъ: „по какво ще познаемъ истината?“ Истината мяза на ясенъ день, безъ мъгла, когато цѣлата природа цъвти и расте, тогава и умътъ се прояснява. А тамъ, дѣто нѣма истина, умоветѣ на хората се помрачаватъ. И отъ това гледище, всѣкога, когато вашиятъ умъ се помрачава, това е единъ признакъ, че вие не пиете отъ онзи балкански изворъ, а отъ кръчмата, отъ бъчвата. Ще кажете, че условията сѫ такива. И вашиятъ изворъ може да опрѣдѣли условията на вашия животъ. Азъ приемамъ, че условията сѫществуватъ въ свѣта. Но има условия, които сѫ създадени отъ природата, и такива, които ние сме създали. Когато природата е дала на рибата водата, тази риба вие не можете да я извадите отъ тамъ, защото ако я извадите, тя ще умре. Културата на водата е опрѣдѣлена. Какво друго може да се проповѣдва на рибитѣ? Каква друга култура може да се насади? Най-първо, трѣбва да се измѣни тѣхната срѣда. Сега прѣнасямъ: единъ човѣкъ, който има понятие на рибешкия животъ — защото има хора, които живѣятъ като рибитѣ — казва така: „Господь създаде водата за жабитѣ, а виното за хората, водата за жабитѣ, защото тѣ живѣятъ въ водата, а виното за хората, които рѣшаватъ великитѣ въпроси на свѣта, като му теглятъ една чаша, всичко върви на редъ“. Но, именно водата създаде Господь за хората. Защото ако глупавитѣ жаби сѫ съумѣли да живѣятъ въ водата, колко по-вече ние, умнитѣ, трѣбва да използуваме тая вода: хората сѫ започнали да използуватъ тази вода за електрическото освѣтление, воденичаритѣ въртятъ своето колело и пр., тъй щото водата не е създадена за жабитѣ, а е създадена за много наши потрѣби. Азъ взимамъ водата като емблема на живота. Но нѣкой казва: „защо е животътъ?“ Животътъ е едно велико благо. Ако ти го разбирашъ, отъ него ще изкарашъ и топлина, и свѣтлина, а ако не го разбирашъ, като жабата, ти само ще кречишъ. Но по-добрѣ е креченето, отколкото смъртьта. Третото положение, за което говори Христосъ е: „хлопайте и ще ви се отвори“. Отварянето е завършване. Азъ свързвамъ хлопането съ човѣшката воля. Може да хлопа само онзи, който има здрави мишци. Ще каже нѣкой: „какъ да хлопаме?“ Много лесно, азъ ще ви дамъ единъ примѣръ: когато нѣкой е закъснѣлъ вечерно врѣме и врѣмето е топло, той хлопа, но ако нѣма кой да му отвори, може да се спи и отвънъ, а когато е студено и има виелица, той усилва хлопането. Тъй че хлопането може да е силно. Но има и друго хлопане на свѣта. Хлопане е: като вземешъ мотиката и почнешъ да хлопашъ отъ долния край до другия, та охлопашъ цѣлото лозе и послѣ идещата година гроздето ще каже: „добрѣ дошълъ, защото много хлопа и грозде ще имашъ“. А сегашнитѣ хора сѫ научили да хлопатъ по банкитѣ, по кафенетата и по бирариитѣ. Не, трѣбва хлопане въ природата. Ние трѣбва да имаме една ясна прѣдстава за онѣзи велики закони въ природата, за живия законъ, който може да провѣримъ всѣки день, да го провѣряваме и прилагаме въ даденъ моментъ. Азъ мисля, че прѣдъ себе си имамъ едно събрание интелигентно, което може да използува това, което казвамъ. Не говоря на онѣзи, които не разбиратъ, а на онѣзи, които разбиратъ. Задава се въпроса: „какъ, дали туй ще бѫде приятно, дали ще бѫде работата сполучлива?“ Ние, съврѣменнитѣ хора, искаме всѣко начало да бѫде тъй както когато посрѣщнатъ нѣкого съ вѣнци и музика, или когато нѣкого вѣнчаватъ. Но имайте прѣдъ видъ, че на земята, въ съврѣменната култура, животътъ всѣкога започва съ нещастия. Вие, когато повикате Вашитѣ гости, щастието на вашитѣ гости ще бѫде нещастието на нѣколко гѫски, кокошки и пуйки или агънца. Тия агънца ще бѫдатъ нещастни. Слѣдователно, щастието въ едно отношение е нещастие въ друго отношение. Едни на бойното поле спечелятъ боя, радватъ се, пиятъ наздравици, а онѣзи, които сѫ го загубили? Онѣзи, които сѫ завладѣли нѣкоя страна, радватъ се, че сѫ побѣдили. А побѣденитѣ? Питамъ тогава какъ ще обясните този фактъ? Хората, които сѫ създадени по образъ и подобие Божие — тъй казва Писанието, туй е прѣди 2000 години — а слѣдъ 2000 год. народитѣ, които минаватъ за културни, считатъ идването на Христа за благо, считатъ го за Богъ и може да има единъ милионъ църкви въ свѣта, съ нѣколко милиона свещенослужители, които му служатъ и които все произнасятъ, че хората трѣбва да живѣятъ въ Любовь. Какъ ще си обясните този фактъ, дѣто тия негови послѣдователи поддържатъ, че единъ народъ трѣбва да завладѣе другъ народъ, единъ човѣкъ трѣбва да притѣснява другъ? Защо? Тѣ казватъ: „благото го изисквало“. Но не само народитѣ, а и църквата е поддържала това отъ вѣкове и още го поддържа. Сега за менъ е важно, какъ ще обясните психологически, кои сѫ причинитѣ, които създаватъ туй анормално състояние? Когато, нѣкого хване треска — има нѣколко вида трески, но азъ ще взема тази тъй наречената „трепетница“, какъ я наричате вие, отъ която зѫбитѣ тракатъ и треперятъ рѫцѣтѣ и краката — питамъ: този човѣкъ, който е културенъ, сдържанъ, никога не си отваря устата, благороденъ е, но като го хване треската, мърда се, устата му се движи, какво го е хванало? Казвамъ: хванала го е треската. Сега, старитѣ хора си прѣдставятъ, че треската, като нѣкоя жена, суха, която иска да изсмуче кръвчицата, ще му извади грѣховетѣ. Тъй сѫ казвали въ срѣднитѣ вѣкове, а сега ученитѣ казватъ, че това сѫ малки бацили, които се образуватъ въ организма. Както и да е, но тѣзи малки сѫщества сѫ накара да хлопатъ устата на този благороденъ човѣкъ. Въпросътъ е ясенъ, Но какъвъ интересъ иматъ тия малки сѫщества да накаратъ моята уста да мърда? Съврѣменната наука на този въпросъ отговаря: „Микробитѣ сѫ причината“. Но причината на микробитѣ? Какъвъ интересъ иматъ да ме заставятъ азъ да си мърдамъ челюститѣ? Азъ си го обяснявамъ малко по другояче: тия микроби като влѣзнатъ взематъ нѣщо отъ човѣка. Пъкъ този, като го хванатъ крадци, казва: „брей, какво правишъ тамъ?“ Тамамъ го хване този, послѣ онзи, и този човѣкъ постоянно се разправя съ тия микроби, които грабятъ и крадатъ. Слѣдователно, той ги схваща като разбойници, и тогава съ краката, съ рѫцѣтѣ, съ устата си мърда. Но въпросътъ не се свършва тукъ, той не може да наддѣлѣе и тогава казва: „тази работа нѣма да я бѫде, скоро да дойде лѣкарьтъ“. И той дойде съ своята инжекция, съ своята аптека и силна доза отъ хининъ. Но слѣдъ 4—5 деня инжекцията подѣйствува и той казва: „слава Богу, освободихъ се отъ тия разбойници“. Е, то е една фигура, лѣкарьтъ иде съ всичкото свое величие, да спомогне на единъ свой братъ, който е атакуванъ отъ малки микроби. Но има и друга страна, че микробитѣ нападатъ хора, които нѣкога незаконно сѫ забогатѣли. Микробитѣ никога не нападатъ човѣкъ съ чиста и здрава кръвь, а тамъ, дѣто намѣрятъ нечиста кръвь и нечисти мазнини — нападатъ. И за туй, когато ние обусловяме, защо трѣбва да се живѣе чистъ животъ, казваме: за да не те атакуватъ микробитѣ, защото ако намѣрятъ нечистота въ тебе, ще тракатъ краката ти, ще дойдатъ много лѣкари и послѣ като мине, ще бѫдешъ малко жълтъ, очитѣ хлътнали. Сега Христосъ, казва: „искайте, търсете и хлопайте“. Нека изясня сега моята мисъль съ единъ малъкъ примѣръ. Азъ вземамъ пакъ единъ окултенъ разказъ, понеже тия разкази сѫ малко по-безопасни. Въ далечното минало, царьтъ на единъ древенъ народъ, нареченъ Амрихори, ималъ двѣ дъщери, едната Азибо, а другата Беноми. Азибо била отлична, на пълна възрасть, много красива, една отъ най-виднитѣ царски дъщери въ тия врѣмена. Тя била толкова умна, че за всичкитѣ най-важни дѣла въ държавата, давали й право, тя да ги отсѫди и да наложи наказанието. Царскиятъ синъ на Америтѣ искалъ да посѣти царството на Амрихоритѣ, за да се запознае съ царския дворъ, съ държавния строй, съ културата имъ. Той билъ посрѣщнатъ много добрѣ, запозналъ се съ Азибо, тя го приела много ласкаво и вѣжливо, тъй както една царска дъщеря може да посрѣщне. Но въ това царство на Амрихоритѣ почитали много славеитѣ, считали ги като божества. Царскиятъ синъ на Америтѣ не знаелъ тия обичаи на Амрихоритѣ и единъ день ударилъ едно славейче въ главата и то паднало. Хващатъ го и го подвеждатъ подъ отговорность за прѣстѫпление, затварятъ го, осѫдили го и Азибо, трѣбвало да се произнесе, наложила му 15 год. затворъ. Питамъ сега: смъртьта на единъ славей струва ли 15 годишенъ затворъ на единъ царски синъ? Е, каква е връзката? Слѣдователно, азъ казвамъ, истината, това е тази красива Азибо. И когато въ нейната държава не прѣстѫпишъ закона, отъ нея по-хубава нѣма, а когато прѣстѫпишъ закона вѫтрѣ въ природата, Азибо е безпощадна. Слѣдователно, съврѣменнитѣ хора казватъ: „комуто всичко върви тъй лошо, така става съ него, нещастията дошли, бутналъ си нѣкѫдѣ нѣкой славей.“ Азъ вземамъ славеятъ въ тоя случай като емблема на човѣшкия умъ. Всѣкога когато ние застрѣляме този славей, т. е. разстроимъ своя умъ, приемаме заслуженото наказание. Нѣма човѣкъ, който, като е бутналъ своя славей, да не е лежалъ 15 години въ затвора. Да опрѣдѣлимъ сега: само онзи човѣкъ може да иска, да търси и да хлопа, у когото има единъ просвѣтенъ умъ и добри разбирания, той не е човѣкъ на случайноститѣ, на щастието, защото ние на земята търсимъ само щастие. Казвашъ: „дано нѣкой дѣдо да умре, че да ми се падне наслѣдството му.“ Да, може да умре, но може и да не умре. Не мислете, че вашата молитва може да се случи, може малко по-другояче да ви се отговори на молитвата. Покойниятъ Михалаки Георгиевъ разправяше единъ примѣръ за единъ шопъ, който живѣелъ въ Цариградъ. Живѣелъ при единъ турски паша, и искалъ много да си дойде за малко при своитѣ. Той му позволилъ, но му казалъ: „ако слѣдъ 30 деня не се върнешъ, ще те обѣса.“ Той дошълъ въ софийско, но закъснѣлъ. Тръгналъ и казалъ: „ще ме обѣси този човѣкъ, но дано дойде единъ конь да се избавя“. Този човѣкъ помолилъ се и гледа единъ турски бирникъ иде на конь и води едно малко конче, и си казалъ: „хубаво, той ще ми даде коня си и ще стигна на врѣме.“ Но като го настигналъ, бирникътъ му казалъ: „я вземи кончето и го носи“. И той го турилъ на гърба си и казалъ: „Господи, азъ ли криво се молихъ или ти не ме разбра.“ Не, не, молитвата трѣбва да бѫде нѣщо разбрано. Нѣщо разбрано трѣбва да бѫде! Съврѣменниятъ християнски свѣтъ не разбира какво нѣщо е молитвата. Има едно прозвище: „той е глупакъ, той само се моли“. А тѣ не знаятъ, че молитвата е най-великото нѣщо, за което трѣбва да се даде едно много хубаво обяснение. Разумно трѣбва да се обясни на сегашнитѣ учени хора споредъ първоначалния езикъ, какво е молитвата, а не така, както сега го знаятъ. И казва Христосъ: „искайте и ще ви се даде, търсете и ще намѣрите, хлопайте и ще ви се отвори“. Т. е. Христосъ Казва: „развивайте онова благо, което Богъ ви е далъ.“ Искането ще провѣри, дали вашиятъ умъ върви въ правилния пѫть на своето развитие, търсенето ще опрѣдѣли, дали вашето сърце върви правилно по своя пѫть, и хлопането — дали вашата воля се развива правилно. Защото всѣкога всички неразположения въ свѣта произтичатъ отъ едно вѫтрѣшно неразумно тълкувание, туй, което сегашнитѣ хора наричатъ „размѣстване на интереси“. Но когато ние се намираме въ единъ божественъ свѣтъ, който е свѣтъ на хармония, дѣто правовитѣ отношения сѫ вѣрни, нѣма отъ какво да се опасяваме. И тъй, ние трѣбва всѣки день да упражняваме ума си. Трѣбва да има упражнения. Умътъ трѣбва да се упражнява, тъй както българинътъ упражнява своето рало. То всѣкога е гладко, и не само гладко, но и свѣтло, а когато остане безъ работа, то ръждясва. И българитѣ казватъ: „много не трѣбва да се мисли, защото отъ много мислене човѣкъ може да изгуби ума си“. Азъ оспорвамъ тази философия. Въ историята нѣма нито единъ случай, дѣто човѣкъ отъ много мислене да е изгубилъ ума си. Отъ грижи и тревоги, да, но мисъльта укрѣпява и освѣжава човѣка. Българитѣ казватъ: „много мислене не му трѣбва.“ Ако българитѣ разбиратъ: „много тревоги не трѣбватъ“, така е, то е правото. Но трѣбва да се прѣведе: много тревоги не трѣбватъ, а не много мисли не трѣбватъ. И прави сѫ, отъ много тревоги човѣкъ си изгубва ума. И много отъ българскитѣ поговорки сѫ криво прѣведени, напримѣръ: „Богъ дава, но въ кошара не вкарва.“ „Лозето не иска молитва, а иска мотика.“ Ако азъ се моля, ще имамъ сили, за да прѣкопая лозето, но ако азъ не работя, а само се моля, не може да има резултатъ. Всѣкога молитвата подразбира законъ на работа. „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намѣрите, хлопайте и ще ви се отвори.“ Нашитѣ искания трѣбва да бѫдатъ разумни. Туй трѣбва да се тури като законъ. И всѣки единъ отъ насъ трѣбва да провѣрява всѣки день, разумно ли е това, което искаме, въ съгласие ли е съ закона, въ който живѣемъ, не законътъ на хората, но законитѣ, които сѫ поставени въ нашето битие, които ние наричаме божествени. И всички трѣбва да се стремимъ да дойдемъ до туй съгласие. Сега българитѣ иматъ друга една слабость: българинътъ когато направи нѣкоя погрѣшка, не отива къмъ цѣльта да изкаже причината, но търси странични фактори, да избие жегъла. Но ако ти избиешъ единъ жегълъ, ще дойде другъ. Трѣбва да разрѣшимъ въпросътъ основно. Жегълътъ не може да се избие. Природата е турила толкова много жегъли, че съ вѣкове да искаме да ги избиемъ, не ще можемъ. Жегълътъ не може да се избие въ никой случай. За примѣръ, азъ съмъ наблюдавалъ, каква е психологията на българитѣ. Че има кражби, пиянства, че се убиватъ, туй го считатъ въ реда на нѣщата, но когато нѣкой момъкъ или мома направи една малка погрѣшка, извикватъ: „да се избиятъ, тѣ сѫ причина на всички наши нещастия.“ Онзи, който огладнѣлъ и открадналъ, човѣшко е, трѣбва да се наяде, ама да прѣстѫпи другото. ... Взематъ малкитѣ факти и правятъ капиталъ отъ тѣхъ. Е, хубаво, ако се приложи този законъ, да се приложи къмъ всички. Ние се намираме въ положението, както сегашнитѣ християни изясняватъ мойсеевия законъ. „Вие да се пазите съ духове да не се сношавате“, казватъ тѣ. Но Мойсей писалъ много, а християнитѣ взематъ 25%, което да приляга на кисията имъ. Хубаво, съ духове не се съобщаватъ, но съ кисията ми се съобщаватъ и съ паритѣ ми се съобщаватъ. Съ тоя законъ Мойсей обяснявалъ лихварството. Това не е култура, това не е разсѫждение, това не е разбиране, това не е човѣчество. Върху такива разбирания ние не можемъ да градимъ. На съврѣменния общественъ строй не може да се гради. Защото на този общественъ. строй, на всички тия органи на властьта, може да разчитаме до тогава, докато тѣ сѫ морални и честни. Тѣ иматъ единъ принципъ, върху който почива тѣхния животъ. Ако ти туришъ единъ органъ и не е въ състояние да изпълни закона, на какво ще разчитате? Ако той е пиянъ, може ли да разчитате на него? Ако тия греди изгниятъ, какъвъ строй може да остане? Христосъ опрѣдѣля: нашитѣ искания трѣбва да бѫдатъ разумни. Какво трѣбва да искаме? — искане на единъ разуменъ животъ. Първо, въ свѣта трѣбва да има редъ. И слѣдователно, за какво трѣбва да хлопаме? Туй искане трѣбва да бѫде за всички и търсенето трѣбва да бѫде за всички. Постави ли се така, хармония ще има, щомъ въ свѣта има правда. Право казва единъ българинъ: „трѣбва днесъ правда и истина“. Всички български партии трѣбва да иматъ написано какво трѣбва да искаме днесъ — правда и истина. И въ всѣки единъ домъ да бѫде тъй написано, или Христовитѣ думи: „искайте, търсете и хлопайте.“ Но за да искаме, търсимъ и хлопаме, трѣбва да има философия. А сега казвате: „какво ли искалъ да каже Христосъ: искайте, търсете и хлопайте“. Ако Христосъ би изяснилъ своята мисъль, още на първия день щѣха да го разпнатъ на кръста. И даже слѣдъ 2000 години хората не могатъ да търпятъ истината. А тѣ не знаятъ, но ще се убѣдятъ, че всички нещастия въ свѣта идатъ отъ това, че не разбиратъ неговата мисъль. Тази истина трѣбва да бѫде жива, да засѣга всинца ни еднакво. Тя трѣбва да ни засѣга както слънчевата свѣтлина, само тогава тя ще внесе животъ. Не засѣгане по другъ начинъ, а както слънчевата свѣтлина ни засѣга. Тъй и искането, търсенето и хлопането или знанието, чувството и волята трѣбва да ни засегнатъ по единъ разуменъ начинъ. И слѣдователно, този Азибо ще ви осѫди, вие сте сега въ царството на Амрихоритѣ. Тия Амрихори сѫ единъ окултенъ народъ. И ние сега минаваме прѣзъ това царство и мнозина отъ васъ ще намѣрятъ дрангулника зарадъ славеитѣ. Прѣзъ царството на Амрихоритѣ минаваме, а съврѣменнитѣ хора ги наричатъ Амери. Българинътъ казва: „какво бива едно славейче, да му откѫсна главата?“ Но умътъ, това е единъ славей. За онзи, който се осмѣли да откѫсне главата на единъ славей, 15 години затворъ има въ царството на Амрихоритѣ. И дълго врѣме ще мине, докато напуснемъ това царство. И тъй, азъ ви моля да мислите здраво, да чувствувате здраво, да въздържате вашитѣ желания. И тогава хлопането: вашата воля да бѫде силна, да имате онова постоянство на онази мравя, която е наблюдавалъ Мохамедъ. Воля се казва това. Когато се обезсърчилъ Мохамедъ за своето учение и мислилъ, че е невъзможно да го прокара, затворилъ се въ една пещера. Умътъ му се насочилъ въ една мравя, която носела единъ товаръ 15 пѫти по-голѣмъ, отколкото била тя. Тя е искала да го прѣнесе отъ едно мѣсто на друго, издигнала го до нѣйдѣ, и товарътъ падалъ, и тя пакъ наново започвала да го дига, 99 пѫти товарътъ все падалъ, но на 100-ия пѫть тя го изнесла на другата страна. И той си казалъ: „брей, ако една мравя може 99 пѫти да слиза и се качва, — разбрахъ тайната“. И азъ казвамъ: това е истината въ живота. Господь ще те опита 99 пѫти и на 100-ия пѫтъ ще каже: „ти заслужвашъ да ти помогна, да минешъ на другата страна.“ Но двѣ деветорки, трѣбва да има, мѫже и жени. Жената е една деветорка, а мѫжътъ е друга деветорка. А всѣка деветорка отъ какво е създадена? 3Х3 колко прави? — 9. Значи въ една деветорка божественото влиза 3 пѫти. Т. е. три пѫти ще влѣзатъ: искането, търсенето и хлопането. Така ще се образува деветорката. И тъй, Христосъ казва: искайте разумно, търсете разумно и хлопайте разумно. Това е то великата философия на живота. Не търсете друго щастие. * Бесѣда, държана на 19. II. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Ядоха и наситиха се „И ядоха и наситиха се; и вдигнаха остаткитѣ отъ укрухитѣ седемь кошници“. Ев. Марка — 8 ; 8 Този стихъ е единъ отъ обикновенитѣ стихове, мяза на едно малко планинство камъче, но само единъ вѣщъ ученъ човѣкъ, нѣкой минералогъ или геологъ, който разбира строежа или устройството на тия камъни, тѣхното произхождение, може да се произнесе върху стойностьта имъ. Много обикновени думи: „ядоха и наситиха се и вдигнаха остаткитѣ 7 кошници“. Какво трѣбва да яде човѣкъ на физическото поле? — хлѣбъ, най-важното нѣщо. Въ духовния свѣтъ какво трѣбва да яде човѣкъ? А въ божествения? На двата въпроса отговорете вие. Въ духовния свѣтъ нѣма хлѣбъ като нашия. И тамъ се яде, но какво? Сега за себе си отговорете — ако си отговорите правилно. Яденето е една необходимость на земята. То е най-важното отъ всичкитѣ нѣща въ свѣта. Вие ще кажете, че имате нѣкакви идеи, по-други вѣрвания, религии, науки, всичко туй признавамъ, но ако вие сте гладували 6 — 7 деня и сѫ ви приготвили единъ отличенъ обѣдъ, и послѣ ви поканятъ да слушате нѣкоя дисертация на нѣкой философъ, или да идете на нѣкой концертъ или прѣдставление, или ви дадатъ хубави дрехи да се облѣчете, кое ще вземете? — яденето, разбира се. Слѣдъ като се наядете, всички други нѣща се нареждатъ съобразно. Тъй седи законътъ. Добрѣ, сега нѣкои казватъ: „яденето е нѣщо обикновено“ — не, то е нѣщо необикновено. Това сѫ най-великитѣ сили, сгѫстени въ такъва видима форма. Съ хиляди години хората ядатъ, но не сѫ разбрали смисъла на тази храна. Седналъ нѣкой химикъ и казва: „хлѣбътъ има водородъ, кислородъ“, това били хранителни частици. Хлѣбътъ не се състои отъ никакъвъ водородъ и кислородъ; той нито е водородъ, нито кислородъ, нито е вѫгленъ. Когато нѣкоя есенция е затворена въ нѣкаква форма, това не значи, че тази есенция произтича отъ формата. Слѣдователно, азотътъ, кислородътъ, водородътъ, това сѫ форми, въ които сѫ затворени извѣстни сили въ природата, а въ тия сили е затворенъ разнообразниятъ животъ, който се прѣдава. Тъй че силитѣ сѫ носители на живота и трѣбва да го прѣдаватъ на хората. И сега въ васъ има желание да се наядете, нали? Но знаете ли на какво мяза вашето положение? То мяза като онази млада мома или младъ момъкъ, който иска да се хареса нѣкому: облѣче се хубаво. Но не трѣбва само за единъ день да те харесатъ. Може да те харесатъ, и корона да ти турнатъ и вѣнецъ, а слѣдъ три мѣсеца тази корона ще падне и вѣнецътъ ще изчезне. Питамъ: защо трѣбва да се харесваме единъ на другъ? Отъ кѫдѣ се пръкнало това желание у младия момъкъ да се хареса на момата, и момата да се хареса на момъка? Отъ дѣ се е появило? Защо и за какво? Задали ли сте си тоя въпросъ? „Аа, казвате, тѣ сѫ обикновени работи“. Да, за глупавитѣ хора всички работи сѫ обикновени, а за умнитѣ хора всички нѣща сѫ необикновени. Ще ви приведа единъ смѣшенъ анекдотъ съ единъ знаменитъ художникъ Гарио — азъ го кръщавамъ така, скривамъ му името. Заражда се въ ума му една идея, да може да извае отъ восъкъ една хубава, прѣкрасна женска фигура, на която той самъ да се любува и въодушевлява. За себе си той твори. Дълго врѣме се е занимавалъ съ окултнитѣ науки. Избира си стая, 10 години той работилъ на своята восъчна форма, и вече е достигналъ самъ да се любува на нея, но всичко държалъ подъ ключъ. Понеже билъ жененъ наскоро, заинтригувала се неговата възлюблена и си казала: „какво прави този човѣкъ?“ — искала да се домогне до неговитѣ тайни, какво върши той въ тая стая. За нещастие, единъ день тя взима ключа отъ неговото палто и като отворила вратата на стаята, казва: „аа, видишъ ли какво си правилъ? подъ ключъ се държишъ, а!“ Фигурата била толкова жива, че тя не си прѣдставила, че това е восъкъ, и започнала да я удря въ носа, тя паднала на пода, мачкала я, натискала я и викала: „ти какъ смѣешъ въ моята кѫща да нарушавашъ моето щастие“, и като я набила, излѣзла изъ стаята навънъ, и пакъ турила ключа въ неговия джобъ, но станала сериозна, обидена кръвно, обидена отъ него, и той като влѣзълъ вѫтрѣ, вижда и неговата мумия кръвно обидена. Сега и ние въ този свѣтъ имаме такива спорове, които мязатъ на този случай, и тъй ги разрѣшаваме. Ученитѣ хора разрѣшаватъ въпроситѣ като жената на Гарио, която казала на восъчната мумия: „ти си причина за моето нещастие“. И често ние си въобразяваме такива нѣща, които не сѫществуватъ. Сега яденето не е единъ такъвъ процесъ. Не е въпросътъ само тъй да се отнесемъ къмъ тази храна. Тази жена мисли, че ще даде единъ хубавъ урокъ на мѫжа си: какъ смѣе той съ чужди жени да ходи? И често ние даваме такива обяснения за свѣта, каквито не сѫществуватъ. И знаете ли, че ако напрѣднали сѫщества биха дошли на земята и биха изслушали нашитѣ разрѣшения за онзи свѣтъ, щѣха да се хванатъ за корема и да се кискатъ 100 год. не само съ нашитѣ глупости, но и съ най виднитѣ наши окултисти, за тѣхнитѣ теории и изяснения за свѣта. И когато човѣкъ пристѫпя къмъ великото въ свѣта, трѣбва да има онова велико смирение, трѣбва да знае, че той не е разгадалъ свѣта. За да може да разгадае свѣта, той трѣбва да бѫде съвършенъ като Бога, а веднажъ не е съвършенъ, изтича отъ Бога и се учи отъ Него, той никога нѣма да разгадае великата загадка. И философитѣ твърдятъ, че ще я разгадаятъ — не, никога! Свѣтътъ всѣкога ще остане една загадка неразгадана. Отъ една страна, ще я разгадаватъ, а отъ друга, ще се загатва пакъ; отъ една страна, ще разплитаме, а отъ друга, ще заплитаме. Това ще мяза на единъ параходъ, който отпрѣдъ разцѣпва водата, а отзадъ тя пакъ се слива. И тъй ще ходимъ. Не е въпросътъ, слѣдователно, да разгадаваме свѣта. Ако анализирамъ вашето тѣло и зная колко водородъ и колко азотъ, кислородъ, желѣзо и т. н. т. съдържа, мислите ли, че азъ съмъ намѣрилъ есенцията на вашето битие? А може да не зная нищо за вашето тѣло, отъ колко елементи се състои, а трѣбва да зная елементитѣ на вашата душа. Възможно е и едното и другото. Слѣдователно, казва: „яли и се наситили“. Човѣкъ трѣбва да се наяде. И Христосъ казва, че сте яли живия хлѣбъ, „азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“. Е какъ ще изясните този живъ хлѣбъ? Казва още: „азъ съмъ живата вода“, изворътъ, който ще извира отъ васъ вѣчно, и нѣма да имате нужда да идвате, да черпите отъ този кладенецъ. Слѣдователно, ние трѣбва да се стремимъ да имаме една пряма връзка съ произхода на нашето битие. И често връзкитѣ ни се кѫсатъ по външни съображения. Ще ви прѣдставя още единъ примѣръ. Д-ръ Фурио—азъ наричамъ този докторъ Фурио — докторъ медикъ, но сѫщеврѣменно талантливъ и ималъ извънредно голѣма обичь къмъ музиката, до полуда, искалъ да пѣе, но нѣмалъ гласъ. Това му съставяло голѣмо мѫчение, защото ималъ едно непрѣодолимо желание да пѣе. Да обясня желанието на докторъ Фурио съ онова на другъ единъ докторъ, англичанинъ, той пъкъ билъ докторъ-адвокатъ — даровитъ механикъ, но станалъ правникъ. Той самъ разправя за себе си. Ще седне да проучава нѣкое дѣло на нѣкой свой клиенти и изведнажъ вижда прѣдъ себе си колелета, машини, не може да работи, а слѣдъ единъ часъ, като свърши съ тази работа, тогава ще почне своята адвокатска професия. И казва: кога ще ме освободи Господь отъ този дяволъ?“ Не е дяволътъ, но по-силнитѣ способности и стремежи изпѫкватъ по-напрѣдъ. Докторъ Фурио намѣрилъ една госпожица Берта, която имала отличенъ гласъ и се заелъ, споредъ своитѣ методи, да развие този талантъ у нея. Въ негово присѫтствие Берта пѣела отлично, като ангелъ, и двамата пѫтували изъ свѣта, тя пѣела, а той е билъ задъ сцената, и навсѣкѫдѣ произвеждали фуроръ, но тя пѣела, докато той билъ тамъ, а като излизалъ той, нейниятъ гласъ прѣкѫсвалъ. Сила идвала отъ Фурио и тя я изразявала. Обаче, въ нея се влюбва единъ младъ господинъ и казва: „знаменита пѣвица, но отъ онзи дяволъ трѣбва да се освободя азъ". Въ едно прѣдставление задъ кулиситѣ той му тегли единъ куршумъ, но и пѣвицата прѣкѫснала да пѣе и нито дума по-вече не произнесла. И ние докато сме свързани съ невидимото, докато сме въ връзка съ Бога, отъ кѫдѣто иде нашата сила, докато той е наша задна стража, докато неговитѣ сили сѫ проектирани въ насъ, ние сме отлични пѣвци на сцената, но когато нѣкой грѣхъ се появи и връзката се скѫса, тогава всичко се прѣкѫсва, всички таланти се свършватъ и моментално всичко изчезва Тази връзка се скѫсва и у всички писатели и поети, у всички учени и прости, всички сѫ опитали това. Тия хора не сѫ яли и наситили, защото човѣкъ пѣе, само когато е ситъ. И българитѣ иматъ обичай като викнатъ единъ кавалджия, нахранятъ го най-напрѣдъ и той свири ли свири. Българитѣ иматъ за това една поговорка: „гладна мечка хоро не играе“, и гладенъ кавалджия не свири. Затуй и човѣкъ безъ убѣждение нищо не може да направи. Това е сѫщиятъ законъ. Сега Христосъ казва, че той е живиятъ хлѣбъ. Значи, трѣбва да ядемъ тази храна, която е жива, и отъ яденето трѣбва да остане нѣщо, отъ това изобилие трѣбва да се спести. Азъ вземамъ думате „ядене“ въ широкъ смисълъ, човѣкъ трѣбва да яде и да мисли върху онова, което се съдържа въ тия елементи. Този животъ е скритъ въ ябълката, въ житото, въ царевицата, въ рѫжьта и пр. въ всички тия плодове е скритъ единъ невидимъ животъ, и когато вникнемъ въ неговия дълбокъ смисълъ, ще разберемъ, че съобразно съ тоя животъ се развива и нашия умственъ крѫгозоръ. Ще ви приведа още единъ примѣръ, за да обясня своята мисъль и съ него ще заключа — много кратъкъ ще бѫда днесъ. Синътъ на адитския царь Зензибо пожелалъ да има една вѣчно горяща свѣщь, която да освѣтлява и да отоплява стаята му. Единъ отъ най-виднитѣ мѫдреци на царството му, неговъ подданикъ, намѣрилъ една овчарка, която била влюбена въ царския синъ, и прѣвърналъ душата й въ такъва една свѣщь. И отива да му я прѣдстави, но като погледнелъ на тази свѣщь, очитѣ му се напълвали съ сълзи, а той не знаелъ защо. Живитѣ горящи свѣщи — това сѫ вашитѣ души: вие трѣбва да имате души любящи, души, които да свѣтятъ. Ако вие имате такъва жива свѣщь, такъва млада овчарка, на която душата е прѣвърната на свѣщь и вие я използувате, питамъ, какво дължите на тази свѣщь? Азъ ви оставямъ този примѣръ, вие да си разрѣшавате загадката, която се крие въ него — тя е велика загадка, единъ ключъ. И, слѣдователно, храната всѣкога е една запалена свѣщь, вѣчно гори тя. А туй, което ядемъ, то е масълцето, което постоянно приижда въ свѣта, то е едно прѣливане отъ единъ свѣтъ въ другъ. А грѣховностьта на нѣщата седи въ туй, когато ние използуваме тия енергии не за благородни дѣла въ свѣта, а живѣемъ само за себе си. Когато велики мисли сѫ вложени въ умоветѣ и велики желания въ сърцата, ние само ходимъ постоянно отъ кѫща на кѫща и се разправяме за туй — за онуй съ дреболии. Влѣзте въ обществото, разгледайте вѣстницитѣ, идете между вѣстникаритѣ, между религиознитѣ хора и само послушайте ги какво говорятъ, за какво приказватъ. Тукъ като дойдете, потривате се, но съ потриване нищо не става. Знаете ли, азъ съмъ виждалъ нѣкоя майка, на която дѣтето се дави, а тя си чупи рѫцѣтѣ на брѣга и вика: „удави се дѣтето ми“... И религиознитѣ хора викатъ сега: „удави се дѣтето“... Не, не, съ чупене на рѫцѣтѣ работа не става, а извади дѣтето отъ водата. И послѣ, всички имате желание да вземете първото мѣсто. Като отидете на небето, искате: „първия столъ да получа азъ“, „обичамъ Христа“. Но за Христа колко косъма сте дали вие? Говоря за този Великия Христосъ, колко косъма отъ вашата глава сте дали за него? Вземамъ думата „косми“ въ живия смисълъ, т. е. каква часть отъ вашия животъ сте дали за Христа? Какво сте направили заради него? Христосъ за васъ е една горяща свѣщь. Съ хиляди години той седи на вашата маса и постоянно гори, вие се топлите, разрѣшавате всички въпроси, казвате: „аа, хубава е тази свѣщь“. Но азъ да ви обърна вашата душа да стане една такъва свѣщь, да знаете тогава какво значи „горяща свѣщь“. „И Ядоха и се наситиха“. И всички хора все ядатъ и се насищатъ, все сме наситени, но главниятъ въпросъ въ свѣта още не е разрѣшенъ. Той е — мирътъ, великиятъ миръ, който трѣбва да сѫщестува между всички хора, той още не е въдворенъ въ тѣхнитѣ сърца. И казвамъ, миръ нѣма въ насъ. Любовьта се появява, тъй както въ яденето, но едноврѣменно се появява и недоволство. И мѫдростьта сѫщо така се появява, нѣкога сме много мѫдри, но пакъ изгубваме своето равновѣсие. „Ядоха и се наситиха", казва евангелистътъ. И сега въ вашия умъ ще остане мисъльта: „пакъ има единъ упрѣкъ“. Не, нѣма никакви упрѣци, но констатирамъ единъ фактъ: трѣбва да изходите 1000 клм. и казвамъ: колко сте изходили, до кѫдѣ сте стигнали? —Изходили сте 200 клм., оставатъ още 800 клм. „Ами азъ мисля има по-вече“. — Ти мислишъ, че има повече, но въ картата тъй е турнато. „Ама не може да бѫде“. Туй е фактъ, до кѫдѣ сме достигнали. Ако довечера дойде единъ ангелъ и ви каже: „хайде, върнете се“, колко километра сте изходили вие? Сега мнозина има, които казватъ: „ние сме готови за онзи свѣтъ.“ Но знаете ли на какво мязате? Азъ ще ви дамъ още единъ малъкъ анекдотъ изъ американския животъ. Една негърка, стара християнка, била на 80 г. Живѣла при единъ американски, университетъ, и студентитѣ като минавали покрай вратата й, все слушали, че тя все се молѣла: „прибери ме, Господи, прибери ме“. И тѣ си казали: „хайде да направимъ една малка смѣшка“. Прѣобличатъ се, отиватъ при вратата ѝ и хлопатъ. „Кой тамъ?“ — Архангелъ Михаилъ, за да вземе душата ти. — „Кажете на Господа, че тя я нѣма, тя е заминала“. Ние все рѣшаваме въпроси, задачи, но като дойде до насъ, казваме: „моята задача още не е рѣшена, но, въ бѫдеще, ние имаме велики проекти, когато ги рѣшимъ...“ Ние трѣбва да разрѣшимъ въпроса на Фурио, ние трѣбва да разрѣшимъ въпроса на Гарио, трѣбва да рѣшимъ въпроса на Зензибо — тѣ сѫ важни въпроси — нашата връзка съ Бога, онази восъчена мумия, туй наше тѣло, което имаме, защо ни е дадено. По нѣкога ние налагаме, биемъ нашето тѣло, тъй както онази жена е набила восъчната мумия. Правимъ грѣхове, грѣхове и послѣ кажемъ: „хайде да набиемъ нашето тѣло". —„Ти да не грѣшишъ вече“. Господарьтъ грѣши, а коня си бие. Минавамъ онзи день тукъ, въ София. Натоварилъ единъ колата си, има по вече отъ 800 кила, коньтъ поеме нагорѣ, върне се, бие го онзи съ лопатата си, спрѣхъ се, казвамъ: слушай, приятелю, снеми 1/2 отъ товара, за да изкара коньтъ, защото азъ ще те впрѣгна и тогава ще взема лопатата. Той се спрѣ, изгледа ме — азъ мислено му казахъ това — сне лопатата, послуша ме. Не товарете вашия конь съ 800 клгр! Вашето тѣло не е виновно за нищо! Яденето е едно благословение, което Богъ е далъ, и неговата задача е велика. И той иска да разрѣшимъ тази задача. „Яжте и пийте, казва ап. Павелъ, и благодарете.“ Ама какъ да благодаришъ? Вие отхранвате вашата дъщеря или вашия синъ. Вие служите цѣлъ единъ животъ на вашия мѫжъ. Жената служи цѣлъ единъ животъ на своя мѫжъ. Питамъ, слѣдъ като си заминете за онзи свѣтъ, какво правите тогава? Мѫжътъ ви казва: „хубаво стана, че си замина, Господь я прибра, и тя да е свободна, и азъ да съмъ свободенъ“. Когато мѫжътъ умре, жената отвънъ плаче, но си казва и тя: „хубаво стана, че си замина“. Питамъ тогава: нима ние сега не сме свободни? Сега, тази горящата свѣщь, която ни е дадена тукъ, на земята, защо е тя? Тази восъчна мумия, която я правѝ Гарио, за какво е? Д-ръ Фурио, който пѣе съ своята пѣвица Берта, защо пѣе? И ние пѣемъ, но тя защо пѣе? „Да спечели пари“. Не е въпросътъ за пари. Ние разрѣшаваме въпроса точно противоположно като казваме: „ядемъ, за да се наситимъ.“ Да, но и да останатъ 7 кошници пълни. 7 кошници трѣбва да останатъ слѣдъ като се наядете! А знаете ли защо трѣбва да ядете? Слѣдъ като се наситите, да останатъ 7 кошници. Учите, защо? „А, казвате, то е необходимо, учението, за да се прѣживѣе въ този свѣтъ“. — Да прѣживѣешъ въ този свѣтъ ли? Не, защото ако това е философия, има много неучени животни, напр. прасенцата, които, безъ да сѫ учени, пакъ живѣятъ. И ако азъ сравня животътъ на единъ пияница — на единъ човѣкъ, който постоянно е пиянствувалъ, съ живота на едно прасенце, кой отъ тѣхъ стои по-високо и е извършилъ по хубава работа? „Наздраве, Иване!“ казва пияницата. А прасето като намѣри нѣщо, изрови го и всѣки ще каже, че туй прасенце изровило орталъка. Не ме разбирайте криво: този Иванъ, за който говоря, е специаленъ, той е първоначалниятъ Иванъ. Знаете кой бѣше Иванъ Кръстителъ? — той бѣ на стария законъ. И ако азъ съмъ произнесълъ 100 пѫти, хилядо пѫти, името Божие, като казвамъ: "Добъръ е Господъ", съ това принесълъ ли съмъ полза на свѣта или не? Ако азъ вдигна чашата и кажа тъй: хайде, хаирлия да е, добъръ е Господь, наздраве, утрѣ пакъ сѫщото: „добъръ е Господь, добъръ е Господь“. Питамъ, този Господъ добъръ ли ще бѫде? — Не. Този Господь, когото призовавате по този начинъ, съ пиене, ще се яви, но тогава ще ви побѣлѣятъ космитѣ. Тѣ ще побѣлѣятъ и почернѣятъ 9 пѫти. И ако искате да разберете това, проучете окултната наука и вижте, кои сѫ причинитѣ за. побѣляването и почерняването имъ, въ прѣносенъ смисълъ. И тъй, ние сме призовани да разрѣшимъ единъ отъ най-важнитѣ въпроси — яденето и насищането. Насищането има смисълъ само тогава когато нашиятъ животъ се облагороди. Облагородишъ ли се, ти си наситенъ и животътъ ти има смисълъ, а ако не се облагородишъ, въ душата ти ще има вѣченъ гладъ и ти ще изгубишъ смисълътъ на живота си. И тъй, яжте и се насищайте! Значи, тази запалена свѣщъ, която имате въ себе си, почнете да я проучавате. Ако по нѣкой пѫть поплачете, дайте си отчетъ защо плачете. Ако нѣкой пѫть скърбите или сте радостенъ, за всѣко ваше състояние дайте си единъ правиленъ отчетъ, за себе си. Туй е правото разбиране на великото учение, което иде сега, което слиза и прониква долу. Отъ двѣ посоки иде туй учение: отчасти иде отгорѣ, а другата часть иде отдолу, отъ центъра на земята. Слѣдователно, тия двѣтѣ вълни ще се спосрѣщнатъ. Ако не ядемъ по този законъ, раждатъ се всички прѣстѫпления, а ако ядемъ и се насищаме споредъ него, раждатъ се всички благородни дѣяния. И казва се, че всички месоядни животни иматъ постояненъ гладъ — трѣвопаснитѣ животни се насищатъ, а месояднитѣ всѣкога ядатъ и всѣкога сѫ гладни, не се насищатъ. И, слѣдователно, споредъ менъ, месоядството е прѣстѫпване на Божия законъ. Всѣки, който прѣстѫпи великия Божи законъ на Любовьта и Мѫдростьта, е месоядецъ, първокласенъ месоядецъ. — Тъй турямъ азъ. А всѣки, който изпълнява Божия законъ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, е плодоядецъ не вегетарианецъ, а плодоядецъ. Слѣдователно, тъй като поставимъ вегетарианството, ще има смисълъ. Нѣкой казва: „той употрѣбява растителна храна, а не се облагородилъ“. Да, нѣма да се облагороди онзи, който яде растителна храна, ако не изпълнява този законъ. Ако бутнешъ онзи конь по задницата, ще хвръкнешъ. Бутни котката, веднага отъ ноктитѣ ѝ ще получишъ дълбоки бразди. Коньтъ е трѣвопасно животно, но докоснешъ ли неговитѣ интереси, мисли му. Слѣдователно, месоядството и вегетарианството не седатъ само въ туй, да не ядемъ месо както сега разбиратъ: то е буквата на закона. Месоядецъ е всѣки, който не изпълнява Божия законъ. Приложете това и ще видите, че има смисълъ. Какъ да стана вегетарианецъ? — Ще изпълнявашъ Божия законъ и ще има резултати. И сега, ученитѣ доказватъ, че хората не се облагородяватъ отъ храната. Само въ едно сѫщество, което не изпълнява Божия законъ, има такъва жестокость, да гледа страданието на другитѣ сѫщества. „И ядоха и се наситиха“. Кои? Ония, които изпълниха великия законъ на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость и на Божията Истина. * Бесѣда, държана на 12. II. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Какво трѣбва да искаме? „А Исусъ отговори и рече: не знаете що искате. Можете ли да пиете чашата, която азъ има да пия, и да се кръстите съ кръщението, съ което азъ се кръщавамъ? Отговарятъ му: можемъ“. ЕВ. Матея - 20; 22 Въ всѣки животъ изпъкватъ желания, които сѫ неестествени, небожествени желания, защото внасятъ дисхармония вѫтрѣ въ свѣта. И цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ е пъленъ съ такива дисхармонични желания. Затова нѣма що да аргументирамъ. Който и вѣстникъ да отворите, която и книга да вземете, въ който домъ и да влѣзете, все такива желания има. Тѣ не сѫ отсега, а отдавна сѫ влѣзли. Слѣдователно, много желания се явяватъ, които не сѫ за добро: ние искаме това, което не е за наше добро. Тукъ има единъ примѣръ за ученицитѣ на Христа. Христосъ е проповѣдвалъ едно Идеално учение. Явява се майката съ двамата см синове и иска да бѫдатъ тѣ почетени отъ Христа, да ги тури единъ отъ лѣво, а другъ отъ дѣсно на себе си, да имъ даде мѣсто, което не трѣбва да имъ се даде, едно отъ най-виднитѣ мѣста. Другитѣ 10 ученици, като видѣли това, възнегодували: „какъ тѫй, да има привилегия?“ И Христосъ се обръща и казва: „не знаете какво искате“. И тогава запиталъ: „можете ли да пиете чашата, която азъ пия, и да се кръстите съ кръщението, -съ което азъ се кръщавамъ?“ Отговарятъ му: „можемъ“. Има чаши, които сѫ приятни, но има и чаши, които не сѫ приятни. Има кръщение, което е приятно, но има кръщение, което е неприятно. Христосъ употрѣбява думата „чаша“. Нима онзи затворникъ, който е осѫденъ, както Сократа, да изпие чашата съ отрова, нима тази чаша е приятна? Той е длъженъ да я изпие и тази чаша ще бѫде пълна, и той ще свърши, слѣдъ като я изпие. Сѫщо има и кръщение, съ което като се кръстите, ще свършите. „Можете пи да пиете чашата, която азъ има да изпия?“ — „Можемъ“. „И да се кръстите съ кръщението, съ което азъ се кръщавамъ?“ — „Можемъ“. „Да пиете отъ чашата и да се кръстите, можете, но да седнете отъ дѣсно и отъ лѣво на менъ, не е мое да дамъ, но на онзи, комуто е опрѣдѣлено, комуто е дадено отъ Отца ми“. Погрѣшката въобще на всички хора, каквито и да сѫ, свѣтски или религиозни, седи въ това, че ние мислимъ да разполагаме съ живота си тъй като ние искаме. Това е едно много голѣмо заблуждение. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме много ограничени, и най голѣмиятъ герой на бойното поле, слѣдъ като го жегне нѣкое парче отъ граната, веднага почне да плаче и да се моли. Онзи, най голѣмиятъ герой, на който касата е била пълна съ пари, слѣдъ като му я изпразнатъ, като че ли всичката сила му изчезва. Онзи държавникъ, докато е на власть, е силенъ, но падне ли отъ власть, силата му изчезва. При умиращия боленъ герой, всички наоколо — лѣкари, роднини — всички плачатъ и всички усѣщатъ туй огорчение. Смисълътъ на живота е, че въ свѣта всички ние сме пратени да служимъ вѣрно на Бога. Сега, какъ ще извършимъ своята длъжность? Първо, ние имаме отношение къмъ Бога, второ, къмъ нашата душа и, трето, къмъ нашитѣ ближни. Ако ние разбираме отношенията си къмъ Бога, ще разберемъ втория законъ и третия ще изпълнимъ. Но не изпълнимъ ли първия законъ, и другитѣ два закона не можемъ да изпълнимъ. Тѣ сѫ свързани. Ако бихъ ималъ врѣме, бихъ ви обяснилъ, но ще се отклоня. Всички съврѣменни хора трѣбва да почнатъ съ първия законъ, той е, който ще уреди свѣта. Ако ние не сме готови чистосърдечно да изпълнимъ, въ даденъ случай, волята Божия, то всички други усилия сѫ безполезни. Трѣбва ли законътъ да бѫде написанъ? Този законъ не е написанъ, а се подразбира отъ самата сѫщина на нѣщата. Кой ще разбере туй? Какъ да изпълнимъ задълженията си къмъ Бога? Този законъ е написанъ вѫтрѣ въ всѣка душа. И Христосъ се обръща и казва: „вие можете ли да пиете тази чаша?“ Защото обичьта се показва въ врѣме на нужда. Жената не трѣбва да обича мѫжа си, защото той ѝ купува дрехи, рокли и шапки — то не е любовь — а когато този мѫжъ остане най-бѣденъ, страждущъ, тя само тогава може да покаже своята любовь къмъ него. Значи, въ врѣме на страдания. Слѣдователно, вашитѣ приятели ще ги познаете въ врѣме на страдание. Кога може да имате приятели, само когато, сте богати ли? Тогава всичко може да направите. И най простиятъ човѣкъ като му напълня касата, той ще има много приятели, но тия приятели не носятъ никакво благо. Но онѣзи приятели, които постѫпватъ по този божественъ законъ, тѣ носятъ цѣлителенъ балсамъ. Туй учение не е само на Христа, туй е учение на самия животъ приложимъ ли го, ние сме спокойни, физически сме здрави, изгубимъ ли туй учение, веднага идатъ разни болести върху насъ. И ако нѣкой пита, защо идатъ болеститѣ, азъ казвамъ: понеже ние често губимъ връзката между душата ни и Бога. Тази връзка никога не трѣбва да прѣкѫсваме. Тези връзка никога не трѣбва да се скѫса. Кѫдѣто и да бѫдете, въ Австралия, Африка и другадѣ, тя трѣбва да бѫде еднаква, тя не се обусловя отъ никое общество. Ако единъ човѣкъ е добъръ, защото той е въ едно религиозно общество, това е понятно, споредъ менъ, но, който е въ едно лошо общество добъръ, той е истинскиятъ добъръ човѣкъ. Да си добъръ между добритѣ, то е естествено, но да си добъръ между лошитѣ, това е нѣщо извънредно. И другия законъ пакъ е вѣренъ: да бѫдешъ лошъ между лошитѣ, то е много естестствено, но да си лошъ между добритѣ хора, то е нѣщо извънредно. Слѣдователно, Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици, къмъ тия двамата, и казва: „можете ли да пиете тази чаша, която азъ пия?“ И тѣ му отговарятъ: „можемъ“. Но въ практическия животъ се указва, че щомъ ни дадатъ тази чаша, мѫчно се изпива. Виждалъ съмъ често малки дѣца да не могатъ да пиятъ горчиви капки. „Пий, мама, за твоето здраве“, казва майка имъ. „Не може, мамо, горчива е тази чаша“. И азъ бихъ желалъ да нѣма горчиви чаши въ свѣта. И ще дойде день, когато въ човѣшката еволюция тия чаши нѣма да ги има. Не че Богъ иска да ги дава: страданията не се налагатъ отъ Бога. Богъ съизволява, но не благоволява въ тѣхъ. Той казва: „не благоволява душата ми въ смъртьта на грѣшника“. Когато ние страдаме, изплащаме, но не изведнажъ, въ сегашното развитие на живота си. Какъ ще примирите: една овца когато я колятъ, казва: „защо Господь ме създаде? Защо да ме колят?“ Каква философия има тукъ? Кажете на тази овца: „една необходимость е при сегашното развитие на хората, трѣбва, Господь това не иска, но хората го искатъ“. Тъй да разбираме хубаво. Когато този ножъ минава прѣзъ врата на животното, ние не го мислимъ, ни най-малко ние не мислимъ за това. Но когато този ножъ дойде до нашия вратъ, ние казваме: „Защо?“ Е, да, „защо?“ — Защото сме скѫсали първата връзка — между Бога и нашата душа. Това е причината. Възстановете вие тази връзка въ душата си, между Бога и васъ, и всичкитѣ ви отношения постепенно ще се изгладятъ. Първо ще почнатъ да се възстановяватъ силитѣ ви по единъ много естественъ пѫть. Ще кажете какъ? Ако на вашето тѣло имате рана, прѣвържете я и самото тѣло ще почне да я лѣкува, защото то съдържа тая сила. Каквато рана и да имате, тази рана ще оздравѣе, и нѣма да остане нито поменъ отъ нея. Значи, тѣлото съдържа сили вѫтрѣ за лѣкуване, и когато тѣлото изгуби тази сила, никакъвъ лѣкарь не може да ви помогне. И за душата ни сѫщия законъ е: докато нашата душа е свързана съ Бога, тя притежава природни сили и може да лѣкува ранитѣ си. Ранитѣ ще дойдатъ въ свѣта, при сегашния животъ, на всѣка стѫпка може да ви дойдатъ рани. На всѣка стѫпка, на пѫтя когато вървите, въ нѣкой трамвай ако се возите, навсѣкѫдѣ може да прѣтърпите нѣкаква малка авария. И сегашнитѣ страдания сѫществуватъ поради тази необходимость, въ каквото и положение да сте И цѣлиятъ свѣтъ минава прѣзъ една пертурбация. Цѣлиятъ ученъ свѣтъ, въ Америка, въ Англия и др. казва: „какво трѣбва да правимъ?“ Всички се запитватъ, но никой не е далъ едно лѣкарство. Има една панацея, за да се излѣкуватъ тѣзи страдания. Нѣмаме нито единъ ученъ, който да е далъ лѣкъ на тия рани, които разяждатъ обществото и не само домоветѣ, ами и самитѣ насъ. Богатъ си, ученъ си, неспокоенъ си, изгубилъ си смисъла на живота. Сега Христосъ отговоря право: „незнаятъ тѣ, що искатъ“. Ние, сегашнитѣ хора, всичко искаме, но сѫщественото не искаме. Всѣки иска да бѫде богатъ, всѣки иска да бѫде силенъ, все материални блага искаме. Идете въ обществото и кажете нѣкому да се свърже съ Бога, колко хора биха пожелали това? Ще ви отговорятъ: „не, не, пари, пари!“ Но паритѣ, това сѫ единъ резултатъ. Прѣди милиарди години Господь ги е турилъ на земята, туй злато е складирано, прѣди милиони години тукъ е складирано жито, царевица, храни има прѣизобилно, всичко е промислено. Но туй изобилие, което сѫществува въ свѣта, не може да дойде точно на врѣме, защото ние се спъваме не само физически, но и духовно: ние спѫваме енергиитѣ на духовния си животъ. Често енергията, която трѣбва да дойде за нашето сърце, не иде на врѣме. Нѣкой пѫть станете рано, но не сте разположенъ — нѣмате оная енергия. Както гладниятъ, какъ ще познае, че е намѣрилъ храна — когато се наяде. Ще кажете: „е, какъ ще позная кога съмъ намѣрилъ истината?“ Казвамъ: какъ ще познае гладниятъ — слѣдъ като се наситилъ и жадниятъ знае, че се е напилъ, слѣдъ като уталожи жаждата си. И онзи, който намѣри истината, по сѫщия законъ и той ще я разбере. Сега онѣзи, които слѣдватъ въ туй божествено учение, сѫ тръгнали съ нѣкои свои навици и искатъ да го приложатъ, да направятъ единъ компромисъ между божественото и човѣка. Човѣкъ трѣбва да бѫде основа, а градивото, то е само божественото. Хармонията може да произтича само отъ Божествената Любовь, и ако въ едно общество нѣма хармония, Божествената Любовь я нѣма тамъ. Божествената мѫдрость я нѣма, тѣ не сѫ заработили въ него. Ако самото общество не се проникне отъ тѣхъ, ние имаме едно механическо натрупване, но не органическо градене. Питамъ, какъвъ е смисълътъ на земния животъ? Смисълътъ на земния животъ е да познаемъ Бога, понеже ние търсимъ Божествената Любовь. А всички хора, мѫже и жени, сме малки частици отъ тази Божествена Любовь, проявена у всѣки човѣкъ. Щомъ разбираме Бога, ние ще разберемъ, че тия малки хора сѫ частици отъ Бога, и както любимъ Бога, тъй ще любимъ и всички хора. Ако не го любимъ, всѣкога ще правимъ разлика между тоя и другия човѣкъ. Даже най-идеалното състояние, дѣто сѫществува въ дома, дѣто казватъ, че майкитѣ обичатъ безпристрастно, и тѣ иматъ обичь по-вече къмъ нѣкое отъ своитѣ дѣца, отколкото къмъ другитѣ. Бащата има обичь по-вече къмъ единъ синъ, отколкото къмъ други. Много лесно е да кажемъ: „обичай!“ Но когато дойде да приложимъ закона, тамъ е изкуството. Лесно се казва, но мѫчно се изпълнява. 3ащо? Когато касата ми е пълна, може да дамъ много, щедъръ съмъ, но когато въ касата нѣма нито петь пари, каква сума може да дамъ? А нашата каса може да бѫде пълна, само при едно условие: когато ние сме свързани съ този великъ изворъ на живота и ще дойдемъ тогава да разрѣшимъ тия въпроси заради Бога, по най-разумния пѫть. Сега, въ нашия животъ се раждатъ извѣстни недоволства. Отъ какво произтичатъ тѣ? — Отъ прѣсищане. Ще ви приведа единъ малъкъ разказъ. Прѣсищането отъ живота ражда много по-страшни болести, отколкото обикновенитѣ. Единъ американецъ, на когото баща му оставилъ 20 милиона долара и почналъ да яде и пие, ялъ и пилъ, докато най-сетнѣ загубилъ смисъла на живота, станалъ ипохондрикъ, заражда се мисъль да се самоубие. Отива при единъ лѣкарь, при втори, трети, четвърти, най-сетнѣ отива при единъ виденъ лѣкарь въ Нюйоркъ и му казва: „ти си послѣдниятъ, ако и ти не ме излѣкувашъ, ще се самоубия“. — Добрѣ, но ще направимъ единъ договоръ, че каквито методи употрѣбя за твоето лѣкуване, ти нѣма да имашъ нищо противъ“. Той се подписва и плаща 250 хиляди лева за първото лѣкуване. Лѣкарьтъ му туря хлороформъ и заповѣдалъ на единъ отъ своитѣ асистенти да му отрѣже дѣсния кракъ отдолу подъ колѣното. Той като става, гледа кракътъ му го нѣма и казва: „това ли е вашето лѣкуване? 250 хиляди лева да ви дамъ, а сега ме лишихте отъ едно благо“. "Ахъ, да е здравъ моятъ кракъ, всинца ви бихъ изриталъ“. Слѣдъ двѣ седмици, казалъ му лѣкарътъ, когато по утихнешъ, азъ ще дойда пакъ да те видя“. Слѣдъ двѣ седмици болниятъ почналъ да плаче и казалъ: „г-не докторе, или ми кажи единъ пѫть за спасение или като си започналъ да ме убивашъ...“. — Ще платишъ още 250 хиляди лева. Направилъ му единъ изкуственъ кракъ, сложилъ го и слѣдъ туй болниятъ не помислилъ да се самоубива — разбралъ смисъла на живота. Често и ние, съврѣменнитѣ хора, заставяме природата да ни прави такива операции и ги прави, и виждаме навсѣкѫдѣ, нѣкому окото го боли, ухото, и има стотици и хиляди болести, които лѣкаритѣ не знаятъ съ какви имена да ги кръщаватъ. И всички говоримъ за една култура, за нѣкакви микроби. Туй не е причината. Болеститѣ произлизать отъ единствения факторъ, че ние сме скѫсали първата връзка съ Бога. Този е законътъ. Азъ правя сравнение и то е слѣдното: тамъ, дѣто прониква слънцето, дѣто има хубава вода, хората сѫ най-здрави, а по сѣвернитѣ склонове на планинитѣ, дѣто прониква много малко слънчева свѣтлина, има най-много болести. И, слѣдователно, тамъ, дѣто южнитѣ и източни прозорци сѫ затворени, а сѫ отворени само сѣвернитѣ прозорци, има най-много болести. А сѣвернитѣ прозорци, това е човѣшкиятъ егоизъмъ. Нѣкой казва: „искамъ да се осигуря“. Питамъ азъ: кажете ми единъ човѣкъ, който се е осигурилъ. Сега нѣма осигуренъ човѣкъ. Слѣдователно, осигуряването е законъ да влѣземъ въ хармония и да живѣемъ съ Бога. Може да правим каквото искаме, но всѣко учение трѣбва да има своето проложение. Нѣкой казва: „ти проповѣдвашъ, ама тѣзи, които тѣ слушатъ, не живѣятъ тъй“ Вѣрвамъ, онѣзи, които ме слушатъ, не живѣятъ споредъ моето учение. Но ако не живѣятъ споредъ моето учение, азъ кривъ ли съмъ? Ако съмъ кривъ, азъ съмъ готовъ да се изправя. Ние по единъ новъ начинъ ще изправимъ живота, и тия хора сами ще почувствуватъ, че Богъ живѣе въ тѣхъ. То е велико изкуство и азъ ви казвамъ: ако азъ свържа тия двѣ жици, да прѣкарамъ този божественъ токъ, животътъ имъ ще се изправи. Азъ правя сега инсталация, но когато я завърша и пусна този токъ, тогава елате и вижте. Сега още трупамъ камъче, дисхармония има, викъ, крѣсъкъ, работници, инсталацията още не е приготвена. Моето учение вие не сте го видѣли, но когато пуснемъ тази инсталация, тогава вашитѣ лица ще просияятъ и вие ще кажете както въ Евангелието: „едно врѣме бѣхъ слѣпъ, но сега виждамъ“. И тогава въ домоветѣ ви нѣма да има споръ, между мѫжете и женитѣ нѣма да има раздори, ще има едно надрѣдваряне да проявятъ по-вече любовьта си къмъ всѣкиго. Тази, старата инсталация, виждате какво е произвела, отъ хиляди години все сѫщото е било. Нова инсталация трѣбва. Ако не туримъ новата инсталация, старата знаете ли какво ще произведе? Трѣбва съвършено ново освѣтление. Имайте търпѣние, туй учение всички ще засегне. И тогава първитѣ ще бѫдатъ послѣдни. Ще го правимъ отъ любовь, а не отъ задължение. Ние, най-умнитѣ и най-силнитѣ, ще помогнемъ на по слабитѣ. И тогава дъщерята ще стане сутриньта, ще приготви чай на баща си и всички дѣца ще го цѣлунатъ. А сегашнитѣ дъщери казватъ: „не съмъ разположена да стана“ — то е старата инсталация. Кой е кривъ? Ако нѣкои човѣкъ е боленъ, кой е виновенъ? Та не трѣбва да обвинявате учението и да казвате: „защо не се прилага туй учение“ Трѣбва да бѫдемъ толкова искрени и честни да го приложимъ. Туй учение не е мое, то е учение божествено и трѣбва да засегне всинца ни като братя и сестри. Нищо по-вече. И Христосъ казва: „не знаете какво искате“. Сега, азъ съмъ изпитвалъ много положения. Тия, горчивитѣ, чаши ние трѣбва да ги прѣмахнемъ вече. Сега, въ съврѣменната медицина има хомеопати и алопати, които спорятъ по кой начинъ да се лѣкуватъ болеститѣ. Алопатитѣ поддържатъ горчивитѣ цѣрове, а хомеопатитѣ — сладкитѣ, на единъ хомеопатъ цѣла аптека може да изпиете и нѣма да ви се причини никакво разстройство. Тамъ има дѣления, до 30 дѣления, знаете ли какво е то? То е такъва микроскопическа часть! Да кажемъ, правите разтворъ, въ 100 гр. вода ще разтопите 10 гр. захарь, отъ това ще вземете една капка и ще я турите пакъ въ 100 гр. вода, туй е първото и второто дѣление: отъ тамъ пакъ ще вземете една капка — и така до 30 дѣления, и отъ него като вземете една капка, тя трѣбва да излѣкува болния. Една тридесета часть само! Хомеопатитѣ казватъ, че тѣхнитѣ лѣкарства дѣйствуватъ право, а алопатитѣ поддържатъ обратното. Има трети методъ между тия два, и еднитѣ сѫ прави и другитѣ сѫ прави въ туй отношение. Питатъ ме нѣкой пѫть: трѣбва ли лѣкаритѣ да правятъ операция на тѣлото? Казвамъ, не трѣбва да правятъ, ако тѣлото е здраво, а ако тѣлото е болно, има цирей, лѣкарьтъ трѣбва да изтиска този гной, да направи тази малка операция. Но ако нѣма нагнояване, лѣкарьтъ нѣма право да рѣже, нека оставимъ природата да работи, тя може да направи най-голѣмата операция. Глупаво е да се прави операция на здраво тѣло. Сега ще кажете: „може ли или не може?“ Това сѫ условия, при които ние може да работимъ. Сега въ дома, при сегашнитѣ условия, жената може да употрѣби крайни мѣрки, и мѫжътъ може да употрѣби крайни мѣрки всѣкога, когато има нѣкой голѣмъ цирей. И нѣкой пѫть. даже самата природа ни налага такива крути мѣрки. Ще ви приведа единъ примѣръ. Прѣди години, може би има 5 или 6 години, мѫжъ и жена идатъ при мене. На жената рѫката подута. Питатъ ме: да си направи ли операция на рѫката или не? Казвамъ, идете при единъ хирургъ, нека ви направи операция. Тръгватъ си, но на пѫтя, тя се прѣпѫва и пада въ единъ трапъ и казва: „ето операцията“. И наистина, отлична операция е станало. И лѣкарътъ ѝ казва: „азъ не мога да направя такъва операция“. И той взелъ, само я изчистилъ и самъ признава: „отлична операция е направена на рѫката ви“. И слѣдъ нѣколко деня рѫката оздравяла. Слѣдователно, ако въ вашия домъ се прѣпѫнете, боли ви рѫката, не го считайте за голѣмо нещастие: вземете сами да изтискате цирея. Ако ние сега попитаме, защо азъ да падна? — Трѣбва да паднемъ, за да стане тази хубава операция. При лѣкаря ще легнешъ и ножътъ ще дойде, и природата като прави тази операция, и тя ще те положи да легнешъ. Не трѣбва да питаме, да правимъ ли ние операция или не. Туй, което се случи въ даденъ моментъ, то е въпросътъ, ако мога, да благодаря на Бога, а ако не взема прѣдпазителни мѣрки, да не се случи въ дома ти никога. Слѣдователно, при тази положителна философия за Бога, азъ не ви казвамъ, че Богъ е скритъ въ небето, а ви проповѣдвамъ за единъ Господь, който живѣе въ васъ. Вие можете да го намѣрите. Той спи въ васъ, може да го събудите. Да не кажете нѣкои: „какъвъ Господь?“ Азъ ви прѣпорѫчвамъ да намѣрите вашия Господь и туй ме радва. И ще кажа тогава: азъ те поздравлявамъ, че си намѣрилъ твоя Господь. Азъ употрѣбявамъ думата „спи“ — но той, Господь, не спи, а вие спите. Когато вие се пробудите, ще чуете Неговия гласъ. И като го чуете, той ще бѫде толкова сладъкъ, този гласъ ще произведе цѣлъ прѣвратъ въ живота ви, и вашата работа, каквато и да е, ще се осмисли. Този Господь ще освѣтли всичкитѣ ви работи. Тогава най-малкитѣ работи ще ни бѫдатъ приятни да ги правимъ. Та казвам, нѣкой отъ васъ почватъ да се пробуждатъ: заговорилъ ви е този Господь. Нѣкой пѫть вие казвате: „не е Той“. Вие се съмнѣвате. Спасението седи само въ вѫтрѣшното пробуждане. Който и да ви проповѣдва, ако вие сами не чуете този вѫтрѣшенъ гласъ, въпросътъ за васъ ще остане неразрѣшенъ. Но въ деня, въ който вие чуете този гласъ, той ще се разрѣши. То нѣма да бѫде едно обикновено слушане, а ще бѫде като когато чуете онзи, който донася радостна вѣсть: единъ вашъ роднина ви прави наслѣдникъ на 10 милиона наслѣдство и ви даде съобщението. Нали тази вѣсть ще бѫде най-приятната? И когато вие намѣрите Господа, ще бѫдете човѣкъ на 10 милиона и ще кажете: „сбогомъ, сиромашио!“ Ще бѫдете щастливи, защото вашиятъ дѣдо ви е оставилъ наследникъ на 10 милиона. И Господь, като чуете гласа му, ще направи такъва промѣна, че вие никога нѣма да се връщате назадъ. Сега, Христосъ казва: „не знаете какво искате“. А трѣбва искане, трѣбва да искаме. Днесъ азъ съмъ сериозенъ. Въ нашия животъ трѣбва да стане единъ вѫтрѣшенъ прѣвратъ, едно прѣобразование, за да докажемъ фактически, че имаме тази любовь. Ако ние вървимъ по едно учение и нашиятъ животъ се отличава само по форма, тогава нищо не се ползуваме. Трѣбва да бѫдемъ искрени въ себе си. Нашиятъ животъ трѣбва да бѫде чистъ като кристалъ, трѣбва да има такива прѣчупвания, както въ най-чистия диамантъ. Като ни погледне човѣкъ въ лицето, то да свѣти и да кажатъ: „този човѣкъ нѣма никаква задна мисъль“, и да бѫдемъ готови на всѣки човѣкъ да покажемъ нашето чистосърдечие и незлобие. Да бѫдемъ като единъ голѣмъ изворъ, които изхвърля нечистотиитѣ навънка. Този свѣтъ е пъленъ съ неразбории. Вѣстницитѣ, които четемъ, книгитѣ, разговоритѣ, всѣки день оставятъ у насъ утайки. Ние сме поставени на много голѣмъ изпитъ. Не е лесно да се живѣе сега единъ божественъ животъ. Едно врѣме светиитѣ бѣгаха въ горитѣ, а сега и горитѣ сѫ пълни съ харамии. Не може сега светиитѣ да живѣятъ и въ горитѣ, а сегашнитѣ светии трѣбва да живѣятъ изъ градоветѣ. А щомъ живѣешъ въ градовтѣ, ще обичашъ тѣзи хора, и ако ги обичашъ, и Господь ще каже: „ти си разбралъ моето учение и ще носишъ моята свѣтлина“. Богъ изпраща свѣтлината на всички еднакво, и на добри и на зли. Даже Господь къмъ лошитѣ хора сега е по-снизходителенъ. И вие нали казвате: „той не живѣе добрѣ, а върви му“, а ти, който вървишъ по Бога, постоянно камшикъ има за тебе. На онзи пъкъ дѣтето не заболѣва, жена му здрава, а ти по три пѫти на день се молишъ, днесъ загубишъ 20 хиляди лева, дъщеря ти умре и пр. защо става това? Какъ ще примирите тази работа? Защо Господь е снизходителенъ къмъ тия грѣшници, може ли да отговорите? Вие ще кажете: „Ето, виждашъ Господи, тѣ не те слушатъ, а ние по три пѫти се молимъ на день“ ... Ее, тамъ е изкуството, а вие трѣбва да се радвате, че той много добрѣ е направилъ. Вие трѣбва да кажете: „този човѣкъ, има парици, пъкъ ние нѣмаме, но си го заслужваме“. Защо тъй да не кажете? И, слѣдователно, тия хора сѫ били толкова години на страдания, сега Господа ги е оставилъ на почивка, а вие сте дошли на тѣхното мѣсто да поработите, братъ ти да яде, а ти ще носишъ неговото нещастие. Тия нѣща, обаче, сѫ привидни, ние не знаемъ кой човѣкъ е добъръ и кой е лошъ. Вие ще кажете: „знаете ли, че Иванъ Драгановъ е единъ разбойникъ?“ Но Иванъ Драгановъ познавате ли го вие? Той е съдружие. Ако въ една фирма слугитѣ, въ името на нѣкакъвъ господарь, сѫ извършили нѣкакво прѣстѫпление, той не е кривъ, повидимому той може да бѫде отговоренъ косвено за своитѣ слуги, но питамъ: той ли е виновникътъ? Слугитѣ ни и слугинитѣ ни грѣшатъ, а ние, господаритѣ имъ, отговаряме. Но често има и между господаритѣ, които грѣшатъ. Азъ говоря за вѣрующитѣ, нито единъ отъ васъ нѣма желание да направи зло, но нѣкой пѫть кажешъ нѣщо и сгрѣшишъ, и послѣ казвашъ за себе си: „азъ вече нѣма да говоря лошо, сладко ще говоря“, обаче като те турнатъ на изпитъ, освѣнъ че сладко не говоришъ, ами послѣ кажешъ: „прѣкалихъ го“. Да, вие всички го прѣкалявате, защото не знаете какво искате. Господь го е турилъ тукъ, а ти кажешъ: „съ добро нѣма да бѫде, ама чакай азъ да му напълня главата“. Какво ще му напълнишъ главата? И тъй, Божествената Любовь трѣбва да се приложи. Не подразбирамъ, че у васъ нѣма Любовь, но въ всѣкиго трѣбва да дойде божественото, да се усили това стремление у васъ, туй съзнание у всинца ви, да имате единъ положителенъ опитъ и тогава ще стане едно коренно прѣобразование. И ще дойде деня на освобождението, деня на свободата въ този свѣтъ. Този день за нѣкои може днесъ да е дошълъ, за нѣкои утрѣ, но днесъ той за всинца ви може да бѫде. Всѣки единъ отъ васъ може да бѫде добъръ. Донесатъ ви единъ чекъ отъ 10 милиона, и какво по-хубаво състояние отъ туй. Дѣто и да влѣзете, въ църкви, въ домове, навсѣкѫдѣ ще ви правятъ почести. Единъ градъ, въ който всички хора сѫ уредени, какъвъ ще бѫде живота имъ? — идеаленъ. Може да имаме, значи, на земята единъ идеаленъ животъ. А сега всички казваме: може да бѫде, но не сега, а слѣдъ хиляди години, когато човѣкъ се подигне. Но за нѣкои е дошло това врѣме. Какъ е дошло? Онази какавида, която се излюпи и излѣзе изъ пашкула си, не трѣбва да плаче за него, а веднага да отиде въ природата, да не чака другитѣ. Ние, религиознитѣ хора, докато видимъ дѣ сме, насъ ни оставятъ гладни. Да, докато чакате, гладни ще умрете. Ще се питаме: кѫдѣ ще се срѣщнемъ? Ще се срѣщнемъ по цвѣтята. И тогава ще си разправяте своята история. Не стойте на пашкулитѣ си отгорѣ, не ти трѣбва този пашкулъ, навънка! А вие държите пашкулитѣ си, за да не влѣзатъ други вѫтрѣ. Не, сега ти си свободенъ, хвръкни съ крилцата си, пий отъ този божественъ нектаръ. И тогава ще имашъ сили да извършишъ волята Божия. Та, казвамъ, намъ ни трѣбва едно нѣщо: Силата Божия трѣбва да влѣзе въ насъ, безъ нея и най-сѫщественитѣ работи, които трѣбва да разрѣшите, ще останатъ неразрѣшени. Сега, Христосъ се обръща: „не знаете какво искате“. Трѣбва ни кръщение на Духа, трѣбва ни чашата на Любовьта. И на брата си дай не отрова, както на Сократа, а ще му дадешъ една чаша съ най-хубавия нектаръ въ името на любовьта, и ще му кажешъ: „ти много си пилъ, но като тази чаша не си пилъ“. И ще каже той: „дайте ми тази чаша, не съмъ пилъ отъ нея“. И ще го кръстишъ, ама туй кръщение е особено. Българитѣ казватъ: „па го кръстимъ съ бой, да го направимъ българинъ“. А като те кръстятъ съ такъво кръщение, ще кажешъ: „туй кръщение, което вие ми давате, внася въ съзнанието ми новъ животъ, осмисля моето сърце и умъ“. Та, казвамъ, събудете вашия Господь, на туй азъ настоявамъ. И да кажете сега: „нашиятъ Господь, спасението е тамъ“. Признавате го вие. И споредъ Писанието, Господь казва: „призовете ме въ день скърбенъ, вие, които скърбите, и азъ ще ви помогна и вие ще ме прославите“. И Христосъ казва: „ако прѣбѫдете въ мене и думитѣ ми прѣбѫдатъ въ васъ“ — въ вашитѣ отношения къмъ Него — „тогава, казва той, азъ и Отецъ ми ще дойдемъ и ще направимъ жилище въ васъ, и азъ ще ви се изявя“. Какъ ще се изяви? — съ любовь. Първото нѣщо, ние да прѣбѫдваме въ Бога, второ — Христосъ въ насъ и, трето положение. Отецъ и Синътъ трѣбва да дойдатъ въ насъ и да направятъ жилище въ насъ. и — Христосъ казва: „азъ ще ви се изявя“, т. е. любовьта ще се изяви. Тия три положения трѣбва да дойдатъ, да стане прѣобразование въ нашия умъ, въ душата ни, и тогава изявлението ще стане. Но не дойдатъ ли тия положения, животътъ всѣкога ще бѫде безъ основа. И тъй, трѣбва да се приложи тази Любовь, нея азъ прѣпорѫчвамъ. И най напрѣдъ женитѣ трѣбва да я приложатъ. Азъ ще кажа, дѣ е погрѣшката: мѫжътъ изгуби любовьта, огрубѣе и съгрѣши, тамъ е грѣшката, че е изгубилъ Божията Любовь. А съврѣменнитѣ жени изгубиха Божията Мѫдрость, и тѣ съгрѣшиха и огрубѣха. И мѫже и жени изгубиха два сѫществени елемента: мѫжътъ е изгубилъ любовьта, а жената е изгубила мѫдростьта. И въ оня домъ, въ който мѫжътъ нѣма Любовь, а жената нѣма мѫдрость, тегли му една клечка кибритъ да изгори. Ще кажете тогава: „може ли да има животъ?“ Не може да има. И, слѣдователно, мѫжътъ трѣбва да внесе любовьта, Божията Любовь, въ дома, а жената трѣбва да внесе мѫдростьта, за да се създаде хармония. Туй е учението, което Христосъ е проповѣдвалъ. Сѣмейството е нѣщо божествено, а не както е сега, то е единъ божествень институтъ, основанъ на любовь и мѫдрость, а дѣцата ще внесатъ истината. И тогава ще имаме законность, правда и истина — едно идеално общество. Внесатъ ли ги, тогава Богъ е въ този домъ, ще имаме единъ домъ споредъ новото учение и ще дадемъ единъ примѣръ на свѣта, какъ трѣбва да се живѣе. Но не трѣбва да си правимъ илюзии: нѣма ли Любовь у мѫжа, въпросътъ е свършенъ; нѣма ли мѫдрость у жената, въпросътъ е свършенъ; нѣма ли истина у дѣтето, въпросътъ е свършенъ. Бащата и майката се радватъ само на онѣзи дѣца, които иматъ истината въ себе си. Обича ли дѣтето да полъгва, тѣ скърбятъ. Когато мѫжътъ види, че у жената нѣма мѫдрость — той скърби; когато жената види, че у мѫжа нѣма Любовь, тя скърби. Говоря на всинца ви сега, разбирате ли? Този, стариятъ, дяволъ трѣбва да го изхвърлимъ навънъ, и въ дома ни трѣбва да царува Господь на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. И като влѣземъ, тогава ще има свѣтлина въ дома, и тогава едно вѣрую ще има — вѣрую на Любовьта, вѣрую на Мѫдростьта и на Истината, и всинца ще живѣемъ по това вѣрую. И ще бѫдемъ братя и сестри въ Господа. Е, какво, вие ми казвате: „сега ще те послушаме“. Не да ме послушате — а прилагайте, прилагайте! Или азъ съмъ дошълъ сега, че ще се запрѣтна самъ да приложа. Щомъ дойде нѣкой да се оплаква, ще турна халатя си и ще оправя домътъ ви. Нали все нѣкой трѣбва да оправи работитѣ? Не казвайте, че мѫжътъ или жената има право, азъ не вземамъ страната на никого. Ще кажа на мѫжа: ти Любовь имашъ пи? — „Имамъ“ Ще кажа на жената: ти мѫдрость имашъ ли? -„Имамъ“. Ще кажа на дѣтето: ти истина имашъ ли? — „Имамъ“. Тогава може да работимъ. и само при тия условия, Господь ще се събуди. И щомъ се събуди, невъзможнитѣ нѣща ще станатъ възможни. И въ името на вашия Господъ, азъ ви моля, не се заблуждавайте да казвате: „този човѣкъ има едно погрѣшно учение“. Туй учение не е мое, а е ваше. Ако вие имате нѣкое друго учение, азъ съмъ готовъ да ви послушамъ, и ще го приложа, ако то е божествено. Ще слушаме, защото ние сме готови да слушаме божественото отъ когото и да е. И, слѣдователно, то трѣбва да се приложи. То е вѫтрѣ въ васъ, то не е отъ вънка. И тъй, Христосъ, този живиятъ Христосъ, вашиятъ Христосъ, днесъ ви призовава къмъ Любовь, Мѫдрость и Истина, да осветите неговия великъ законъ, и като го приложите, да го прославите, че като видятъ хората дѣлата ви, да прославятъ Отца вашего, — не мене, а Отца — който е горѣ на небето. И сега ние трѣбва да прославимъ нашиятъ Отецъ, който е горѣ на небето. * Бесѣда, държана на 5. февруари 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Пакъ ще ви видя „И разумѣ Исусъ, че щѣха да го питатъ“.[*]) Цѣлиятъ животъ зависи от редъ питания и въпроси: защо и за какво, защо и за какво и какъ? Върху „защо, за какво и какъ“ почива философията и цѣлата съврѣменна наука. Съврѣменната наука пита: „какъ е станалъ свѣта“, а философията пита: „защо е станалъ свѣта“. Сега Христосъ схваналъ, че неговитѣ ученици щѣли да му зададатъ нѣкои важни въпроси. Такива важни въпроси се подигатъ въ всички умове. Но въпросътъ е: може ли да се даде единъ правиленъ отговоръ? При менъ дойде една млада г-ца, висока образована, седна и ми казва: „когато говоря съ тебе, ти ме заставлявашъ да мисля, а когато говоря съ твоитѣ ученици, тѣ ме заблуждаватъ и сковаватъ мисъльта, говорятъ ми за нѣкакви пардесюта и че трѣбвало да ги снемемъ. Азъ не разбирамъ защо трѣбва да снемемъ тия пардесюта. Нали вие казвате, за да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, трѣбва да снеме 5—6 пардесюта?“ — Ако съ снемането на пардесютата може да се влѣзне въ Царството Божие, това е една аналогия неумѣстна и несъвмѣстима съ самата идея. Може да снема едно пардесю и второ и трето. Какъ може да го снема? Ако температурата се повишава, азъ мога да снема пардесюто си. Споредъ повишението на температурата, ще снемамъ и пардесютата си. Слѣдователно, когато дойде най-високата температура, ще остана съ едно пардесю, а ако температурата надмине и тази норма, ще снема и послѣдното пардесю, и човѣкъ ще се намѣри въ едно естествено положение. И обратното, ако се смали температурата, по сѫщия законъ, по който си ги снелъ, ще ги облѣчешъ пакъ. Каква философия има тукъ въ снемането и обличането на пардесютата, това показва само повишение и понижение на температурата. Послѣ, за примѣръ, у религиознитѣ хора се заражда едно желание да почнатъ да постятъ, за да смалятъ тѣлото си. Но това трѣбва да бѫде обосновано на единъ законъ, на единъ вѫтрѣшенъ законъ. Защо, за какво да постишъ, какъ и защо? Всичко това трѣбва да се обоснове много добрѣ. И казватъ ми: „казва ми нѣкой, азъ го слушамъ, единъ духъ ми казва“. Е, тия духове, кому духътъ не говори? Кому не говорятъ духоветѣ? На философи, на учени, на проповѣдници, кому духътъ не говори? На всички хора духове говорятъ, само че нѣкои признаватъ, че имъ говорятъ духове, а други не признаватъ. Безъ духове не може да се говори. И онзи, който би казалъ, че безъ духъ може да се говори, ние ще му кажемъ, че той е безъ душа. Слѣдователно, хора, на които духоветѣ говорятъ, сѫ съ душа, а хора, на които духоветѣ не говорятъ, сѫ безъ душа. Прѣди години идва една сестра, на която духоветѣ много говорѣха, пишеше стихове много хубаво. Казва ми: „искамъ да ги провѣря чрѣзъ тебе.“ Като ги чете, виждамъ, че който и да е поетъ може да ги напише, а тя казва; „особенъ нѣкой духъ е“. Не трѣбва да бѫдемъ дѣца. Великитѣ Учители на свѣта заговорватъ на своитѣ ученици, само когато тѣ сѫ готови да разбератъ тѣхното учение. Онзи великъ учитель или музикантъ заговорва на своя ученикъ, само когато послѣдниятъ е готовъ да разбере великата математика на музиката, да разбере вѫтрѣшния ѝ смисълъ. И ония ученици, които сега едва започватъ съ гамитѣ, при тѣхъ се явяватъ само обикновени учители. И сега, нѣкой пѫть, тия ученици ще подигнатъ реномето на своитѣ учители. Не, не, той е единъ обикновенъ учитель по музика, нищо по-вече. Сега Исусъ разбра, че ще му зададатъ единъ важенъ въпросъ. И той опрѣдѣля, че една жена, когато ражда, на скръбь е. Защо е на скърбь? Защото ражда. Защо скърби? Понеже е поискала да има единъ човѣкъ. Може да вземете туй обяснение въ прѣмъ и косвенъ смисълъ. Но и човѣкъ, въ когото мисъльта се заражда, и той страда. Я онзи ученикъ, когато се замисли, въ неговия умъ се заражда нѣщо, какъ си държи главата, и той скърби и пѫшка. Но щомъ се роди идеята, дойде свѣтлина и веднага ученикътъ забравя скръбьта, става веселъ и се радва. И Исусъ казва: като роди жената, забравя своята скърбь, понеже човѣкъ се е родилъ, който осмисля живота. И разумѣ Исусъ, че ще го питатъ, а то много значи. Сега, ако васъ ви запитатъ: защо вѣрвате въ Бога, какъ ще отговорите на тия хора? Ако менъ ме попитатъ, защо ядешъ, ще отговоря: защото съмъ гладенъ. Яденето е една необходимость. Гладътъ търси храната, жаждата търси водата. Това е разрѣшението на въпроса. Защо пиешъ? Защото съмъ жаденъ, а водата е една необходимость, слѣдователно, трѣбва да пия. Не може ли безъ вода? При условия, при които сега живѣемъ, безъ вода не може, безъ храна не може. Може да постишъ день, два, 3, 4 деня до 40 деня, но все таки най послѣ ще проядешъ. И най-послѣ, славата на Бога не седи въ постене, а въ ядене и въ пиене. „Яжте и пийте и благодарете“, казва Писанието, а не казва, постете. Тогава, азъ ще ви поставя слѣдната аксиома: въ яденето и пиенето е славата Божия и въ знанието е славата Божия. Да не яде човѣкъ, то значи да нѣма знание, и да е жаденъ човѣкъ, то е пакъ сѫщото. Знание, знание трѣбва! Но ще каже нѣкой: „а то, знанието, безъ знание може“. Е, какво трѣбва тогава, невѣжество ли? На Бога не трѣбватъ невѣжи хора. Богъ иска всички негови дѣца да бѫдатъ тъй умни, както той е уменъ; тъй любящи, както той е любящъ; тъй истинолюбиви, както той е истинолюбивъ; тъй правдиви, както той е правдивъ; и тъй благи и добри, както той е благъ и добъръ. Тъй, нищо повече! Всѣка друга философия, всѣка друга наука е фалшъ въ живота, нѣма никакъвъ смисълъ. Нѣкой ще каже: „азъ трѣбва да се спася“. Отъ какво да се спасишъ? Азъ разбирамъ едно спасение — отъ своитѣ глупости. Отъ своитѣ глупости да се спаси човѣкъ, отъ своята бѣднотия, отъ своя гладъ, отъ своята жажда, отъ това трѣбва се спасява човѣкъ. И ако азъ бихъ ималъ врѣме да обясня, защо трѣбва да се спасяваме, азъ вземамъ думата, „спасение“ въ косвенъ смисълъ, а не въ прямъ. Послѣ, при отговарянето на такива и други философски въпроси, ние често се заблуждаваме, мислимъ, като че разбираме тайната на битието. Не, не, има нѣща, които разбираме, но има и нѣща, които не разбираме. Есенцията не разбираме, а това трѣбва да учимъ сега. И, слѣдователно, първото нѣщо: човѣкъ трѣбва да схване, че не знае, че е празенъ, или да се изпразни, за да се напълни наново. Трѣбва да се научимъ да се празнимъ и да се пълнимъ. Единъ отъ древнитѣ крале, когото придворнитѣ много хвалѣли, като такъвъ, комуто всичко се подчинявало, че дори и природата, казалъ да му занесатъ трона и скиптъра при брѣга на морето, когато щѣло да има единъ голѣмъ приливъ. И седналъ той тамъ съ своя скиптъръ, а приливъть иде съ голѣми вълни, и той казва: „азъ ви заповѣдвамъ да се върнете назадъ“. Околнитѣ му казали: „Ваше величество“... „Азъ заповѣдвамъ на тия вълни.“ — „И ти и ние ще идемъ, трѣбва да бѣгаме“. — „А, значи има нѣщо по-силно отъ насъ, на което трѣбва да се подчиняваме. Тогава вземете трона и бѣгайте“. Има нѣща въ природата, които сѫ извънъ нашитѣ сили, извънъ нашия умъ и извънъ нашитѣ схващания. И ние смирено трѣбва да схванемъ този великъ фактъ, да знаемъ, че ние сме дѣца на тази велика природа, и трѣбва да се учимъ, да бѫдемъ прилежни и трудолюбиви. Сега азъ искамъ да ви наведа на мисъльта: ако ние вървимъ по единъ пѫть и мислимъ, че имаме по-голѣма свѣтлина, а въ живота ни нѣма разлика между окрѫжаващитѣ и насъ. питамъ тогава, въ какво седи нашето учение? Нашата сила не трѣбва да се проявява както онѣзи паднали духове, които седятъ въ кафенето или кръчмата и казватъ: „ха, наздравица“ - тъй, послѣ замислятъ се, не имъ върви въ кѫщи и казватъ: „дай 1/2 кило“. Пакъ мислятъ, дълбоко разрѣшаватъ въпроситѣ. „Силата дойде“, казватъ. „Този въпросъ може да го разрѣша като изпия още 1/2 кило“. Но това е врѣменно рѣшаване. Съ 1/2 к. въпроситѣ не се рѣшаватъ. И въ единъ день човѣкъ светия не става, и въ една година човѣкъ светия не става. Светия значи, който научилъ великия законъ да поддържа свѣтлината въ себе си, и да дава отъ нея на окрѫжаващитѣ го. Това значи светия: съ своя умъ и съ своята душа да показва пѫтя. „И разумѣ Исусъ, че ще го питатъ“. Онѣзи, които вървятъ по новия пѫть, трѣбва да се пазятъ отъ слѣдния недѫгъ: една графиня на западъ се влюбва въ единъ прочутъ художникъ, толкова се влюбила въ него, че се зародилъ страхъ у нея и казвалa: „ако той много се прочуе, азъ ще загубя неговата любовь, затова трѣбва да измисля едно изкуство да го лиша отъ славата му“. И почнала да му дава единъ прахъ, но съ това поврѣдила зрѣнието му. Той не могълъ да различава краскитѣ, и картинитѣ му мязали на карикатури. И като направилъ изложение, всички се смѣели, хванали се за корема и се смѣели. Тази графиня може да поврѣди ума на всѣкиго да не може да разпознава цвѣтоветѣ. То е човѣшкото тщестлавие. И у сегашнитѣ религиозни хора има по-вече тщестлавие отколкото религиозность. А тщестлавието не е наука, то е култъ. Тщестлавниятъ човѣкъ изключва каквото и да е страдание и по това азъ зная, че този човѣкъ е тщестлавенъ. Ако питате защо трѣбва да страдаме? Пакъ ще ви приведа примѣра, дѣто англичанитѣ наложили законъ да реформиратъ Цариградъ. Единъ день влиза единъ английски стражаръ въ единъ турски дюкенъ и казалъ на търговеца: „10 лв. глоба“. — Защо? „15 лв.“ Ама защо? „20 лв.“ — защо? „30 лв.“ И тогава търговецътъ отворилъ касата и казалъ: „тукъ има 1500 лири, вземи ги“. И послѣ узналъ причината, коя била; че прѣдъ неговия дюкенъ имало едно малко парченце хартия. Прѣдъ вашия дюкенъ може да има малко парче хартия и ако дойде английскиятъ стражаръ, ще каже: „10 лв. глоба“. И азъ виждамъ не една книжка, и бихъ желалъ да дойде английско управление, да влѣзе такъвъ стражарь въ дома ви и да каже: „10 лв. глоба, 15, 20, 30“. — „Ама защо“?“ Не само трѣбва ние да започнемъ религиозенъ животъ, духовенъ животъ, но трѣбва и да свършимъ разумно този животъ. Този духовенъ животъ върви по извѣстенъ правиленъ начинъ. Прѣди нѣколко врѣме дойде при мене една сестра, която наново се обърнала, тръгнала въ пѫтя на това учение. Като я видѣхъ, хареса ми се начинътъ на говоренето й, тъй откровена и разумна бѣше. Божествениятъ Духъ бѣ заговорилъ въ нея. Казвамъ си: заговорилъ Господь на тази душа, такъва красота на духа, виждамъ, че Божиятъ Духъ работи, обаче не се минава единъ мѣсецъ, тази сѫщата сестра се измѣнила, дѣтинското го нѣма вече, та ѝ казвамъ: „какъ? защо твоето лице се е измѣнило? — „А, има причини“. Смутила се вѫтрѣшно. И защо се смутила? Защото въ единъ мѣсецъ отъ горѣ я изкарали на фронта и я турили въ едно силно сражение. Казвамъ ѝ: ония офицери, които те турили въ сражението, сѫ сгрѣшили. Ти трѣбва да стоишъ въ тила, а тѣ те турили тамъ, дѣто има картеченъ огънь. Тя се уплашила и казала: „нѣма да я бѫде тази работа“. У васъ има желание, щомъ нѣкой се обърне къмъ Бога, хайде на линията да се сражава. За първата линия на сражението се изискватъ духове крѣпки, възвишени духове. Тамъ само ангелитѣ може да се борятъ. „Хубаво“, казва, „но дяволътъ“? Сега ще ви приведа другъ примѣръ. Единъ нашъ приятелъ прѣди години сънувалъ единъ сънь, дѣйствителенъ сънь. Вижда той, че се задава една голѣма буря, виелица, но минава тази хала и на изтокъ се показва една дѫга, а въ дѫгата Христосъ, подъ нея единъ мостъ, хиляди хора искатъ да минатъ и нѣкой му казва: „ти тамъ не може да тръгнешъ, нагорѣ дръжъ“. Той като минава моста, вижда нѣкои юнаци, облѣчени съ бѣли дрехи, водятъ единъ грамаденъ вълкъ, а той казва: „чакай на този вълкъ да ударя една тояга, колко овци е удавилъ“. — „Ти се пази, че като те пипне съ задния кракъ“... И той казалъ: „брей, може ли той да направи нѣщо?“ Нѣма какво да го биешъ, той е въ рѫцѣтѣ на вашитѣ момци, а вие казвате; „хайде и азъ да му ударя една цѣпеница“. Не, не, това не е никаква философия, никакво разбиране на духовния животъ. Отъ всички васъ се иска да развиете ума и сърцето си, всички благородни чувства и умствени способности, и въ разсѫжденията, въ анализирането и въ приложението на това учение да намѣрите метода. Друго-яче то нѣма смисълъ. „И разумѣ Исусъ, че ще го питатъ“. Какво? Сега ние проповѣдваме, че трѣбва да бѫдемъ добри, а въ живота казваме: „то не може човѣкъ да бѫде добъръ“. Въпросътъ не седи тамъ: когато отивамъ въ училището, трѣбва да бѫда добъръ, но вънъ отъ доброто, азъ трѣбва и да се уча. Азъ мога да имамъ поведение 6, но при това да бѫда послѣденъ ученикъ. Казватъ: „много добро дѣте, но не се учи“. Ние смѣсваме двѣ нѣща: нашата добродѣтель съ учението ни. Ти може да бѫдешъ единъ отъ примѣрнитѣ ученици по успѣха си и да бѫдешъ най-способенъ ученикъ, а имашъ поведение единица. „Ама защо Господи на този съ поведение единица, си му далъ такива способности?“ Защото той е уменъ — разбралъ Божия законъ прѣди ти да си го разбралъ. Ти мислишъ, че си добъръ, и той мисли, че е добъръ. Слѣдователно, по-рано трѣбва да бѫдемъ умни, прѣди да съзнаемъ, че сме добри, а ние искаме да бѫдемъ добри, прѣди да съзнаемъ че сме умни. И затова у религиознитѣ хора има една мания, захващатъ, щомъ се обърнатъ къмъ Бога, да показватъ смирение. Пардесюта ще се снематъ! Ще се пости! Ако ти си боленъ, ще постишъ, то е една необходимост за тебе. Постътъ е необходимъ само въ болезнено състояние. И въ духовния свѣтъ, когато наложимъ постъ нѣкому, подразбира се, че той е боленъ и неговиятъ организъмъ трѣбва да си почине. Това е единъ вѫтрѣшенъ законъ. А щомъ човѣкъ е здравъ и сърцето му може да възиграе, ще кажемъ: „ще ядешъ и ще славишъ Бога“. Ясна ли е тази философия? Никаква критика! Другъ начинъ нѣма! Само единъ начинъ има. Нѣкои, които вървятъ въ този пѫть, искатъ да бѫдатъ по-умни отъ мене. Не, ние не можемъ да бѫдемъ по-умни отъ природата, нито пъкъ по-умни отъ онзи, който е приложилъ тия закони. Вѫтрѣ ние трѣбва да се подчинимъ разумно, не на сила да се подчинимъ, а да съзнаемъ. И като дойдемъ до хората, да имъ дадемъ едно правилно обяснение, да обясняваме всички нѣща. Ако азъ ямъ, то е единъ процесъ. Да ядешъ, това не значи да се учишъ. Ти може да ядешъ много добрѣ, а да се учишъ много злѣ, и може да се учишъ много добрѣ, а да ядешъ много злѣ. Едното и другото е възможно. Но онзи, който се храни добрѣ и се учи добрѣ и пие добрѣ, той е уменъ човѣкъ. Сега на всинца ви, които ме слушате тукъ, все ви липсва по нѣщо. Не е докачение — липсва ви. Единъ отшелникъ, светия, живѣлъ 40 г. въ пустинята. Молилъ се на Господа, молилъ се, молилъ се, той мислилъ, че е готовъ за небето, какво му липсва още? Дохожда единъ ангелъ, взима го и почналъ да го развожда изъ града и му показалъ едно отъ най-хубавитѣ здания. Той му казва: „красиво здание“. — Но тамъ липсва единъ камъкъ. — „Да, този е камъкътъ, който ти трѣбваше да туришъ отдавна, а не си го турилъ още“. Вие още не сте си турили вашия камъкъ, и ако ви заведатъ горѣ, на небето, ще видите, че въ вашето здание най-важниятъ камъкъ липсва. И за туй, като дойде ангелътъ, ще каже: „този камъкъ трѣбваше да го турите отдавна още“. А този камъкъ, това е Божията мѫдрость — камъкътъ, който отхвърлиха зидаритѣ“. И разумѣ Исусъ, че ученицитѣ му ще го питатъ. Азъ подразбирамъ, че всичкитѣ ученици все питатъ, питатъ, кога ще дойде Христосъ, какъ ще царува на земята, какъ ще се оправи този свѣтъ? Българитѣ питатъ, какъ ще се подобри това икономическо положение, какво трѣбва да се прави, ресурси отъ кѫдѣ да се намѣрятъ. Всички народи все се питатъ, все такива въпроси задаватъ въ училището, въ църквитѣ, въ държавата, между търговцитѣ, навсѣкѫдѣ: какъ, какво ще се прави, съ тази скѫпотия. Всички питатъ, и понеже ме питатъ, азъ ще имъ отговоря. Скѫпотия има, казватъ яжте само необходимото. Ама пѫтувашъ по пѫтя, срѣщне те единъ твой приятель, 3 деня си гладувалъ, а той даде ти единъ сомунъ хлѣбъ, благодари му, пийни си малко водица, подъвчи хлѣба. Не казвай: „Ее, да имаше кокошчица, да имаше ябълки, орѣхи, па масълце, па туй, онуй“. Не подигай тия въпроси, не си дразни вкуса. Благодари за хлѣба, той е една необходимость. Скѫпотия е, задоволи се въ даденъ моментъ съ малко, утрѣ като има по-вече, яжъ колкото искашъ. Ще възразятъ нѣкой: „ама, ако се хранимъ само съ хлѣб, ще отслабнем“. Азъ мога да ви докажа, че и ония, които се хранятъ съ кокошки, и тѣ отслабватъ. То не е философия: то е отъ начина на яденето: който яде кокошки и благодари на Бога: и той е здравъ, а който яде кокошки и не благодари на Бога — той не е здравъ. Вижте месояднитѣ животни и трѣвопаснитѣ, и еднитѣ и другитѣ все сѫ здрави. Вие ще прѣнесете тия естествени нѣща и въ духовния свѣтъ. Задоволете се съ ония обяснения, които ще хвърлятъ свѣтлина въ вашия умъ. Да кажемъ, имате дѣте, сърди се, недоволно е отъ това - онова и казвате: „какъвъ дяволъ е влѣзналъ въ това дѣте“: Какъвъ дяволъ! Това не е обяснение, то не обяснява нищо. Казвате му: „Излѣзъ навънъ“! Не излиза. На какво ще мязате вие? Въ Пловдивъ направили единъ сеансъ, духътъ на единъ турчинъ влиза въ медиума и не иска да излѣзе. И казватъ му: „излѣзъ“. — Нѣма да излѣзна. И започва споръ, не иска да излѣзе. Ако имашъ сила, ще го изпъдишъ, а ако нѣмашъ сила, нѣма да излѣзе. Ние мислимъ като извадимъ нѣкой дяволъ, въпросътъ е рѣшенъ по-лесно. Азъ зная кѫдѣ седи този дяволъ: дойде мѫжътъ отъ канцеларията, работилъ, нахукалъ го неговиятъ началникъ, пъкъ и гладътъ се притурилъ и жената малко го закачи и той избухне. Какъвъ дяволъ е влѣзналъ? Колкото по-скоро сложишъ и му намажешъ стомаха, толкова по-скоро дяволътъ ще излѣзе. Тъй е това. Нищо по-вече. То сѫ нѣща най-естествени. Като дойдемъ до духовния животъ, всѣко едно отрицателно проявление се дължи на една вѫтрѣшна нужда, всѣко недоволство се дължи на една вѫтрѣшна нужда. Гладниятъ е недоволенъ, защо? Защото е гладенъ. Жадниятъ, и той е недоволенъ, защо? Липсва му нѣщо. Търговецътъ е недоволенъ отъ живота, защо? Липсватъ му пари. Учительтъ, недоволенъ, защо? Нѣма ученици. Музикантинътъ е недоволенъ, защо? Нѣма кому да свири. Момата е недоволна, защо? Хванала я сипаницата. Липсва й нѣщо... Всѣко недоволство се дължи всѣкога на една вѫтрѣшна липса. Когато ни липсва знание, добродѣтель, въ насъ се заражда една нужда, ние трѣбва да си намѣримъ единъ законъ, който да ни удовлетвори тая нужда. За туй казвамъ: който е загубилъ красотата си, да я придобие. На ученицитѣ — да придобиятъ знания. На жадния — да пие; болниятъ — да оздравѣе. На всички хора трѣбва да се даватъ положителни отговори за тѣхнитѣ нужди. „Добъръ е Господь“. Азъ зная, че Господь е добъръ, този Господь заради менъ е далъ храна и всичко друго, и за туй азъ искамъ да удовлетворя своитѣ нужди. „Не му е врѣмето“, Споредъ васъ, не му е врѣмето, а споредъ мене, врѣмето е дошло. „И разумѣ Исусъ, че ще го питатъ“. И ще го питатъ сега: защо, Господи, настанаха тия лоши врѣмена? Защо богатитѣ да иматъ да ядатъ и да пиятъ, а ние, които по три пѫти на день правимъ молитва, да гладуваме, и отвънъ ти пѣемъ и треперимъ и ти кадимъ тамянъ, а на насъ нищо не си далъ? Господь казва: „азъ не съмъ ви далъ да кадите тамянъ, а да мислите. Не искамъ азъ кадене. И намѣсто да бѫдете добри, вие ще заколите нѣкое теле и ще го изядете, и ще кажете: „ние служимъ на Господа“. Азъ вземамъ тази дума въ много широкъ смисълъ. Сега, когато дойдемъ да разискваме, ще кажете: „ама, че ни калайдисаха днесъ“. Не, това не е калайдисване. Азъ не обичамъ да калайдисвамъ, но приготовлявамъ една пещь, п е щ ь, разбирате ли? И въ тази пещь, като ви туря вѫтрѣ, отгорѣ единъ пластъ вѫглища, единъ пластъ руда, единъ пластъ вѫглища, единъ пластъ руда, че като туря огънь, златото ще падне отдолу, а димътъ ще излѣзе отгорѣ, и вие ще излѣзете чисти навънка. Огънь, и какъвъ Огънь! И като се намѣрите въ тази пещь, ще има плачъ, ревъ, но азъ ще кажа: чакайте, отдолу като излѣзнете, ще бѫдете чисти, тъй както не сте били. Сега вие ще ми възразите: „дано да не бѫде“! Дано да бѫде. „Дано да не бѫде”! Съ туй „дано да не бѫде“ свѣтътъ е дошълъ до това положение. И сега ние казваме: „да бѫде“! Да дойде този огънь, да ни очисти, да тури всичко на мѣстото му, да заживѣемъ тъй, както нѣкога сме живѣли. И казва Христосъ: „азъ ще ви видя пакъ, и ще се зарадвате“. Кога ще ви види? Когато почнете да мислите, да изпълнявате волята на моя Отецъ, азъ ще дойда, и вие ще се зарадвате, и вашата радость никой нѣма да отнеме. Христосъ е най-силното проявление на Божията Любовь, и на Божията Мѫдрость, и на Божията Истина. Слѣдователно, вложете сега, пакъ ще кажа, любовьта! Любовь чрѣзъ мѫдрость, да знаешъ защо обичашъ човѣка. Вие обичали ли сте по този начинъ? Онѣзи отъ васъ, които сте жени, обичате дѣцата си, и казвате: „моето ангелче“. Но туй ангелче като стане на 25-З0 г., тогава казвате: „нашиятъ ангелъ не е ангелъ“. Да, не е ангелъ, вие още ангела не сте го познали. Любовьта подразбира: да знаешъ защо обичашъ човѣка. Азъ ще ви кажа. Азъ обичамъ човѣка, защото Богъ живѣе въ него. А защо трѣбва да се обичаме? Като обичаме, ние търсимъ Бога. И когато казвамъ, че трѣбва да любимъ, съ това разбирамъ, че трѣбва да търсимъ Бога. Защото Богъ е любовь, а ние сме паднали, ние още не сме любили. Ти ще идешъ при любовьта, за да станешъ Любовь. Любовь значи: като Бога да станешъ. А нѣкой мисли, че любилъ! Не, не, ти не си любилъ още. Твоята любовь... хайде, да не казвамъ една дума. Тя е твоята любовь, която живѣе день до пладне. Ние трѣбва да любимъ, за да може да намѣримъ Бога, защото Богъ е любовь. Да го възприемемъ въ себе си, да го опитаме. А щомъ го възприемемъ, тогава опитваме неговата мѫдрость. По този начинъ трѣбва да разсѫждавате. Нѣкои отъ васъ казвате: „аа, тази сестра много люби“. Люби? Азъ казвамъ: люби само онзи най-добрѣ, който люби като Господа. А ти като Господа любилъ ли си? Не. Слѣдователно, ти още се учишъ, на любовь. „Аа, тя люби!“ Какъ люби? Не, не, да любимъ тъй както Богъ люби — Богъ е Любовь, — и то е най-великото изкуство, и когато ние намѣримъ това изкуство, тогава Христосъ ще ни отговори разумно на въпроса. И азъ пакъ ще ви видя, и радостьта ви тогава никой нѣма да отнеме. И тъй, искамъ да бѫдете умни! Не говорете само за снимане на пардесюта, не говорете само за постъ. Когато си боленъ, ще постишъ и день и два, и три. То е начинъ за лѣкуване. Постъ азъ вземамъ въ много широкъ, смисълъ. Постъ има и умственъ, и физически, и духовенъ. * Бесѣда, държана на 29. I. 1922 год. въ гр. София. ---------------------------------------- [*] Ев. Иоанъ — 16; 19.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Каквото чухъ „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си, явихъ ви го.“ Ще взема думитѣ Христови: „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си, явихъ ви го!“ Вие ще намѣрите допълнението на това: „Всичко, каквото чухъ!“ Често употрѣбявате думитѣ: на васъ всичко ви казахъ. Може ли всичко да се каже? — Може. Всичко може да се каже на онзи, който всичко разбира. Нима онова житно зърно, което вие посаждате въ земята, не съдържа всичко въ себе си? — Съдържа. Всичкитѣ онѣзи соли сѫ внесени въ това сѣме. Нима първиятъ лѫчъ, който иде отъ слънцето, не носи всичко въ себе си? — Носи. Всѣки день вие се събуждате и казвате: Господи, Ти си ме забравилъ азъ нѣмамъ приятели. Нѣма кой да ме обича. Всички сѫ ме изоставили. Мислите ли, че онзи първи лѫчъ, който е проникналъ сутриньта при изгрѣва на вашето слънце, не достига до вашето око и не носи всичко въ себе си? — Носи. Той е първиятъ поздравъ, казва: азъ съмъ свѣтлина. И който ходи въ видѣлина, нѣма да се спъва. А видѣлината е като единъ резултатъ, едно изявление на Божествената Любовъ. Любовьта е едно изявление на Бога, и само чрѣзъ Любовьта ние можемъ да Го познаемъ. Всички други философски разисквания и твърдения, това сѫ само залъгалки. Ако това бѣше една велика истина, ако всички онѣзи трактати, онѣзи велики томове съдържаха истината, ние всички трѣбваше да бѫдемъ добри хора. Ако нѣкой мой приятель ме заведе въ една сладкарница, дѣто се продаватъ пасти, както ги наричатъ съ чужди имена, азъ наричамъ тия сладкарници „приятнитѣ стаички“, и ме покани да си хапна, какво ще произведатъ тѣ въ моя стомахъ? Тия пастички направени отъ бѣлтъка на яйцата, само кремъ сѫ, но като ги изядешъ и се върнешъ дома си, нѣщо те стѣга на корема. Днесъ тъй, утрѣ тъй, и най-послѣ, виждашъ, че нѣщо ти липсва, и краката ти почватъ да се спъватъ. Този приятель ти даде една сладка, онзи приятель ти даде друга сладка, но тѣ не сѫ нѣщо съдържателно. Другъ приятель те покани на едно винце, днесъ пиешъ, утрѣ пиешъ, но краката ти се прѣпъватъ. Казвашъ: не знамъ какво става, измѣня се моятъ животъ. Казвамъ: тия пасти, които, не съдържатъ нищо въ себе си, измѣниха твоя животъ. Послѣ, какви сѫ онѣзи бонбончета, съ които залъгвате малкитѣ дѣца? Дойде малкото дѣте, ти му дадешъ едно червеничко бонбонче, или едно отъ шареничкитѣ, но слѣдъ това бонбонче ти става по-лошо. Утрѣ му дадешъ зеленичко — то стане по-користолюбиво. Казвате: какво става съ моето дѣте, че не може да му се угоди? Добрѣ, ако вие храните вашитѣ дѣца съ бонбончета — червенички, зеленички и тѣмъ подобни, вашитѣ дѣца ще ви бѫдатъ учители и възпитатели. Единъ пророкъ още на врѣмето си се оплакваше: „Моятъ народъ дѣца го управляватъ.“ И всички съврѣменни хора дѣца ги управляватъ. Азъ взимамъ думата „дѣца“ въ много широкъ смисълъ. Вие имате едно желание, минавате покрай една витрина, виждате една рокля съ шареничко тамъ и си казвате: да си я купя! Да, но като я облѣчете, ще се измѣни вашиятъ животъ. Да допуснемъ, че нѣкоя ваша сестра е женена, и до виждането на тази рокля тя живѣе отличенъ животъ съ своя мѫжъ. Този човѣкъ едва изкарва прѣхраната си, нѣма излишни срѣдства, често нѣматъ и какво да ядатъ. Но, като види тази рокля, жената казва: чакай, ще го накарамъ да ми я купи. За да успѣе, тя ще наготви малко по-добрѣ, ще се повърти около мѫжа си, натукъ-натамъ, ще го погали малко, но въ това триене, въ това умилкване има скрито нѣщо користолюбиво. Най-послѣ му казва: знаешъ ли, днесъ видѣхъ нѣщо. — Какво? А, много хубаво! Тамъ на витрината видѣхъ една синичка рокля. А на мѫжа сърцето мръдне. Е, нѣма какво най-послѣ, обича я, ще ѝ купи. Но той е чиновникъ. Какво ще направи? Тази рокля скѫпо струва. Ще се постави на друго изкушение. Касиеръ е, може да бръкне въ касата. Казва си: „Е, отъ тукъ ще взема, че послѣ ще ги върна отъ заплатата си“. Вземе 2 — 3000 лева, послѣ отиде на единъ театъръ, като снощния, дѣто Марто свирѣше съ цигулката си. Но, по нещастие, дойде единъ ревизоръ, ревизира касата, вижда 3000 лева липсватъ. Уволняватъ го. Отива тѣхното щастие! Питамъ: това желание не е ли дѣтето, родено вѫтрѣ въ тѣхъ? Да, имайте прѣдъ видъ: дѣцата могатъ да бѫдатъ родени съ любовь и безъ любовь. Евреитѣ казватъ: „Ние не сме родени въ блудь“. А Христовото учение гласи: „Всѣко дѣте, което не е родено отъ любовь, то е незаконородено“— безъ изключение! Всѣко желание, всѣка мисъль, всѣко дѣйствие, което не е извършено отъ онази Божествена Любовь, то нѣма санкция въ Божестения животъ. Така седи закона. Ние съ хиляди години можемъ да четемъ Словото Божие, съ хиляди години можемъ да разискваме върху нѣщата, но Любовьта е извънъ врѣмето и пространството. И моралниятъ животъ не е вѫтрѣ въ физическия, той е извънъ него. Въ физическия свѣтъ нѣма никакъвъ моралъ. Моралъ може да сѫществува само между разумнитѣ сѫщества, той е само отношение на нѣщата. Туй е моралъ въ този широкъ смисъль. И животътъ има двояко значение вѫтрѣ въ себе си. Той се намира и въ материята, и извънъ материята. Животътъ вѫтрѣ въ материята ние наричаме материаленъ, а животътъ извънъ материята ние наричаме духовенъ. Слѣдователно, ако вие сте въ материята вѫтрѣ, вие не можете да имате моралъ. Мислите ли, че ако нѣкой ми строши рѫката, а вие дойдете при мене, ще мога да се разговарямъ приятелски съ васъ? Не, постоянно ще мисля за рѫката си. Мислите ли, че вие ще можете да ми говорите за любовъ, за разни благодѣяния, за това-онова, и азъ ще мога да ви слушамъ? Не, не, всичкото ми внимание ще бѫде проникнато отъ рѫката и ще ви кажа: „Послѣ, като оздравѣя, тогава ще обичамъ, тогава ще правя милостиня, това-онова“! Е, казвамъ: рѫката на съврѣменния свѣтъ е счупена. Днесъ тѣ уповаватъ само на паритѣ. Тѣ сѫ дѣсната имъ рѫка. Щомъ се счупи тази рѫка, тѣ нѣматъ упование, нѣматъ разположение. И когото срѣщнешъ днесъ, ще ти каже: „Безъ пари може ли да се живѣе?“ Чудни сѫ тѣзи хора, като мислятъ, че безъ пари не може да се живѣе! Това не е философия. Свѣтътъ може така да разисква, но онѣзи, които отиватъ къмъ Божествения свѣтъ, трѣбва да иматъ по-правилни отношения, по-правилни разбирания, какво нѣщо сѫ паритѣ. Паритѣ прѣдставляватъ цѣнностьта на онзи свѣщенъ трудъ на всички тѣзи заминали сѫщества, които сѫ пожертвували своя животъ. Ами че всички тѣзи здания днесъ построени, всички тѣзи греди турени, всички тѣзи желѣза, живи хора сѫ ги изваждали отъ земята. Хиляди дървета сѫ пожертвували живота си! Знаете ли колко растения сѫ пожертвували живота си заради васъ? И всички тѣзи хора, за които растенията сѫ пожертвували своето благо, казватъ: това е наша собственость. Не, щомъ се спремъ прѣдъ едно здание, трѣбва да прѣживѣемъ всички онѣзи жертви, които сѫ дадени. Това е единъ храмъ на жертвоприношение. Хиляди сѫщества сѫ станали жертва! Вие се спирате прѣдъ една фурня, погледнете на онзи хлѣбъ, поусмихнете се, но вашето сърце не тупа, и вие не можете да изпитате нѣкакво особено чувство. А, казвате, природата, Господъ е създалъ този хлѣбъ заради насъ. Въ природата поне тѣзи самуни ги нѣма. Слънце има, но самуни нѣма. Трѣбва ли да се засмѣешъ? Не, сега ние седимъ и сме недоволни. Всички, които ме слушате, все сте отъ недоволнитѣ. По лицето ви това поне чета. Всѣки има по единъ червей вѫтрѣ въ себе си. Всѣки е недоволенъ. Защо? Нѣкой има една малка кѫща отъ двѣ стаи и кухня, казва: не, не ми е достатъчна. Нѣкой има хубави чепичета, отъ хубава кожа — цвѣтътъ имъ не билъ хубавъ. Е, хубаво, искате повече шапки, повече рокли. Азъ нѣмамъ нищо противъ роклитѣ и шапкитѣ. Ако тѣзи рокли могатъ да внесатъ въ васъ любовь, азъ съмъ готовъ всѣка седмица да ви шиятъ, но ако всѣка рокля внася размирици въ вашия домъ, то една рокля е достатъчна. Въ туй отношение у птицитѣ, не правя сравнение съ тѣхъ, понеже и тѣхнитѣ перца се смѣняватъ, но поне тѣхната мода е установена. Една рокля на гърба си иматъ, нѣматъ двѣ. Гардеробъ нѣматъ, една рокля иматъ само, но я измѣнятъ. А, ние? — Обръщаме голѣмо внимание на своя гардеробъ. По нѣкой пѫть, азъ гледамъ, вие често обръщате внимание на моя гардеробъ. Е, питамъ сега: тѣзи дрехи направили ли сѫ днешния свѣтъ по-добъръ? Казвамъ: не, тѣ го направиха по-лошъ. Лошото въ свѣта е, че нашитѣ чувства се изхабиха отъ нашитѣ дрехи. Туй рѣзане на платоветѣ, тѣзи кройки, тѣзи геометрически клинове вѫтрѣ, не носятъ нѣщо хубаво за човѣчеството. Споредъ мене, онѣзи сестри, които нѣматъ работа, нека въведатъ една мода. Да си изплетатъ съ кука една рокля отъ бѣла вълна, но изплетена отгорѣ до долу, безъ никакъвъ шевъ. Всичкитѣ рѫкави, всичко да е изплетена тъй, свободно, безъ никакъвъ шевъ. Изплитането ще ви отнеме 2 — 3 мѣсеца, но ще имате една идеална, отлична рокля и като я турите, нѣма да имате такива клинове, въ всичко ще има единство. Сега нашитѣ дрехи, тѣзи съврѣменни европейски дрехи, сѫ много смѣшни. Казватъ: идеални сѫ. А, идеални! Азъ, по нѣкой пѫть, гледамъ какъ сѫ турени краката ни въ тѣзи бурии, тъй като въ трѫби облѣчени, че на карикатура мяза човѣкъ. Послѣ, отподирѣ му, на редингота единъ разрѣзъ, а на роклитѣ висятъ панделки натукъ-натамъ, вѣтрѣятъ се. Ами че това сѫ скѫсани дрехи! Туй състояние, споредъ мене, показва морала на тѣзи хора и въ умствено, и въ сърдечно отношение. Въ морално отношение всичко е разпокѫсано. Сега, ние трѣбва да се помръднемъ напрѣдъ. „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си, казва Христосъ, явихъ ви го.“ Нѣкои говорятъ за Истината. Не, ние трѣбва да разберемъ нашитѣ отношения, смисъла на живота. Кое е качеството на човѣка? Какъвъ трѣбва да бѫде човѣкъ? Първото нѣщо за съзнателния човѣкъ: той трѣбва да бѫде благодаренъ. За какво? — За всичко, което му е далъ Богъ. А за да дойде тази благодарность, непрѣменно любовьта трѣбва да бѫде едно отъ качествата. Азъ говоря за любовьта въ ограниченъ смисълъ, като качество на човѣшкото сърце, на човѣшкия умъ, на човѣшката воля. „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си, явихъ ви го“. Сега, да допуснемъ слѣдното разяснение. Нѣкой пѫть нѣкои ме запитватъ, какво има на онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ ние го изслѣдваме, имаме една прѣдстава. Ако вие живѣете 50 — 60 години на земята, и ако съ хиляди естественици, геолози, географи ходятъ, обикалятъ, изучватъ лицето ѝ, и още не сѫ я изучили, то какъ ще изучатъ онзи свѣтъ? Съ хиляди години изучаватъ земята. А нѣкои христиани мислятъ, че като назърнатъ въ онзи свѣтъ, и всичко ще знаятъ. Васъ ви трѣбватъ най-малко 1000 години, за да прочетете прѣдговора на духовния свѣтъ. Трѣбватъ ви 1000 години интесивна работа, безъ да спите. Тъй както спи човѣкъ тукъ на земята, губи си съзнанието. Въ духовния свѣтъ почивка има, но спане нѣма. Слѣдователно, между този и духовния свѣтъ има една разлика. Тъй, както сте облѣчени въ материята, за духовния свѣтъ можете да имате само една смѫтна прѣдстава. Не мислете, че туй е единъ упрѣкъ. Даже много напрѣднали индивиди иматъ смѫтна прѣдстава за духовния, за Божествения свѣтъ. Азъ ви казвамъ: Божествениятъ свѣтъ е една красота, която не може да се опише съ съврѣменния езикъ, и не може да се прѣдаде на нашето съзнание, понеже у насъ нѣма тѣзи органи, тия усѣти, за да се възприеме тази красота. Човѣкъ трѣбва само да види, за да си го прѣдстави. Разгледайте сега живота на едно дърво! То има двоякъ животъ: единъ горѣ, въ клонищата, и другъ долу, въ коренитѣ. Коренитѣ питатъ клонищата: „Какво правите горѣ?“ Тѣ казватъ: „У насъ има голѣмо клатушкане“. А коренитѣ казватъ: „У насъ нѣма никакво клатушкане“. Защо? Клонищата горѣ се огъватъ на една или друга страна, но коренитѣ долу слабо, чрѣзъ отражение чувствуватъ, че горѣ става едно малко клатушкане. Долнитѣ части на дървото, като не знаятъ методъ да урегулиратъ своето кръвообръщение, то невидимиятъ свѣтъ, природата имъ идва на помощь. Чрѣзъ това клатушкане прави едно упражнение, за да урегулира и да изкачи нагорѣ нужнитѣ сокове на растението. Горнитѣ части на растението не знаятъ какво правятъ долнитѣ, т. е. въ невидимия свѣтъ има сѫщества, които не знаятъ какво правятъ долу. Когато дойде една подпочвена вода да осакати коренитѣ, клонищата питатъ: „Какво става долу?“—Много е тежко, страдаме. Горнитѣ нищо не знаятъ, тѣ сѫ тихи и спокойни. Какъ ще се разбератъ? Слѣдователно, сѫществата, които живѣятъ въ горния свѣтъ, често слизатъ на земята, за да ни изучаватъ на опитъ, а не чрѣзъ съзерцание. Даже и най-великитѣ сѫщества чувствуватъ необходимостьта поне единъ пѫть да слѣзатъ при даденитѣ условия, за да добиятъ истинското знание. За да добиемъ истинското знание въ този свѣтъ, който виждаме, трѣбва да слѣземъ тамъ долу, въ сѫщностьта на Бога. Въ туй, което не виждаме, тамъ е Богъ, а не въ външното. Външното е сѣнка на нѣщата. Не се лъжете по промѣнитѣ, които ставатъ съ материята. Има една сѫществена часть отъ материята, която не се промѣня и не се разваля. Туй е сега важното. „Каквото чухъ отъ Отца си, явихъ ви го“. Кога можемъ да кажемъ нѣкому каквото чуемъ? — Когато го обичаме. Само който те обича, той може да ти каже туй, което е чулъ. Не ти ли го казва, той не те обича. Сега, като казвамъ „не обича“, не ме разбирайте въ крива смисъль. Подъ „обичь“ подразбирамъ, всички да бѫдемъ на еднакъвъ уровенъ, еднакво да схващаме нѣщата. Нѣкои казватъ: като ни обичашъ, кажи ни. Но не трѣбва само азъ да ви обичамъ. Подъ думата „обичь“ разбирамъ, въ дадения моментъ Богъ еднакво да дѣйствува и въ васъ, и въ мене. Схващанията ни за Бога трѣбва да бѫдатъ еднакви и за мене, и за васъ. Да кажемъ, азъ съмъ единъ царь и разбирамъ гласа на Бога. Вървя съ една каляска изъ пѫтя и срѣщна една бѣдна жена. Азъ мога да дамъ заповѣдь: вземете тази жена, отстранете я отъ пѫтя ми! Да, но това не е любовь, това не е разбиране гласа на Бога. Ако тѣзи хора взематъ тази жена и я отстранятъ, това не е за моя похвала, това е едно прѣстѫпление. Азъ трѣбва да слѣза отъ своята каляска, да взема тази жена на рѫцѣтѣ си, да я заведе дома си и да ѝ прислужа. Това е Любовьта! Сега, другъ е въпросътъ, ако питате: ама това може ли да се направи или не може? Туй, може или не може, това сѫ философски разбирания. — Може, всичко може. И ние, съврѣменнитѣ христиани, имаме една погрѣшка, тя се състои въ това: ние постоянно отлагаме. Дойде една благородна мисъль, казваме: утрѣ. Дойде една свѣтла мисъль, казваме: азъ съмъ при особено разбиране, утрѣ. Не, това сѫ човѣшки схващания. Какво е твоето разбиране? — Едно разбиране има въ свѣта, то е Божественото! И когато ние всичкитѣ сѫщества въ свѣта схванемъ Божественото разбиране, ще внесемъ единъ новъ импулсъ. Сега, нѣкои задаватъ въпроса: „Може ли!“ — Може. „Каквото чухъ“, казва Христосъ, „отъ Отца си, явихъ ви го“. Азъ зная, че прѣзъ вѣковетѣ, прѣзъ които сте живѣли, много нѣща ви сѫ казани, но вие не сте ги казали. Не всѣкога вие сте се подчинявали на онзи Божественъ импулсъ, на онова велико Божествено чувство, което ви казва: „Направи това!“ Отхвърляте го, казвате: не мога сега. Азъ не говоря за това, което приятелитѣ ви сѫ казали. Дойде нѣкой приятель, каже ви: направи ми тази услуга. Това сѫ човѣшки работи. Азъ говоря за великитѣ Божествени импулси. Въ Божественото нѣма изключение, тамъ всичко е съвършено. Казвате: Богъ е всесиленъ. Мислите ли, че ако Богъ носѣше нашия умъ, и мислѣше като насъ, не би унищожилъ до сега свѣта? Взели ли сте нѣкой пѫть прѣдъ видъ всички тѣзи неправди, които сега сѫществуватъ въ свѣта? Мислите ли, че Богъ не ги вижда? Всичко това Той вижда, всички тѣзи страдания, въздишки, Той чува. Ако проникнете въ цѣлия свѣтъ, въ цѣлата природа, има едно велико страдание, каквото вие не можете да си прѣдставите. Страдания, страдания има тукъ на земята. И благодарение, че е така. Всичко това Богъ вижда и тихо и спокойно поглежда. Не само че поглежда, но всѣки день Господъ си намира работа. Този прѣвързва, онзи прѣвързва, този подига, онзи подига. Нѣкой ослѣпѣлъ. Какво има? — Еди-кой си ми извади окото. Богъ му направи окото и казва: „Да се пазишъ“. Намѣри другъ нѣкой съ счупена рѫка — поправя му рѫката. Намѣри нѣкой съ счупено сърце — поправя му сърцето. Съ хиляди години Господъ върши тѣзи работи, а сега Му приписватъ, че Той седи на единъ грамаденъ столъ и отъ тамъ командува съ пръста си. Не е така. По нѣкой пѫть азъ гледамъ, нѣкои братя и сестри, четатъ нѣкоя философска книга, въ която се излагатъ схващанията за Бога. Азъ зная, много философи иматъ особени, красиви схващания за Бога, тѣ искатъ да Му прѣдадатъ външно величие. Казватъ: „Христосъ билъ Синъ Божий, това билъ, онова билъ“. Но дойде Христосъ и казва: „Я направи това нѣщо за мене!“ — Не мога, нѣмамъ условия. Синъ Божий билъ Христосъ, а не могатъ да направятъ най-малкото нѣщо за Него! Нѣкой казва: „Господи, много Те обичамъ! Но, като дойде да направи нѣщо за Него, нѣма го. Често, нѣкои дойдатъ, казватъ ми: азъ върша волята Божия. Човѣкъ, който гласно казва, че върши волята Божия, той, въ моитѣ очи, само 25% върши волята Божия. Срѣщамъ единъ работникъ, бѣденъ човѣкъ, гледамъ го, дига една бѣдна жена, паднала на улицата, кракътъ си навѣхнала. Казвамъ му: отлична е тази твоя постѫпка! — Не, не, колко други добри постѫпки съмъ пропусналъ, но тукъ, тъй дойде. Не съмъ отъ тѣзи отличнитѣ. Ти си ме видѣлъ отъ най-добрата страна на живота ми. Не мисли, че съмъ добъръ човѣкъ. Азъ съзнавамъ, че има хиляди други нѣща, които не съмъ извършилъ. Дойде нѣкой, казва: „Учителю благи, ти си много добъръ. — Добрѣ, само за едно дѣло съмъ добъръ, ами за другитѣ? Затуй, казвамъ, ние трѣбва да сме добри извънъ врѣмето и пространството. Единственото нѣщо, което се изисква отъ насъ, е слѣдното: туй, което Богъ върши, и ние да го вършимъ. Сега, азъ нѣма да ви прѣпорѫчвамъ моралъ, нѣма да ви казвамъ да раздадете имането си. Не, животътъ не седи въ раздаването на кѫщитѣ, на имането; животътъ не седи и въ храненето на хората. Ти може да нахранишъ единъ човѣкъ, и пакъ да имашъ нѣкаква задна цѣль по отношение къмъ него. Сега, азъ нѣма да ви разяснявамъ въ какво седи истинскиятъ животъ. Азъ зная въ какво седи той. Нека направимъ едно сравнение между тия, които обичатъ Бога и вършатъ Неговата воля и тия, които не обичатъ Бога и не вършатъ волята Му. Какво е направилъ Богъ за тия, които Го обичатъ? Направилъ ли ги е богати въ този свѣтъ? — Не. Далъ ли имъ е много знания? — Не. Далъ ли имъ е много сила? — Не. Първото нѣщо: като станешъ духовенъ човѣкъ, Господъ ще те направи слабъ. Знанието, богатството, което имашъ, ще почнешъ постепенно да го изгубвашъ. Нѣкой казва: азъ изгубихъ знанието си. Ами въ какво седи твоето знание? Ако направишъ една пушка или единъ автомобилъ, и ако съ тѣхъ, вмѣсто да улеснявашъ хората, ти ги прѣмазвашъ или убивашъ, колко струва твоето изобрѣтение? Въ Америка, съ тѣзи желѣзници, въ продължение само на 5 години сѫ избити около 150,000 души. Питамъ сега: онѣзи хора, които въ тия 5 години сѫ прѣнесени съ желѣзницитѣ, могатъ ли да платятъ живота на тѣзи 150,000 души? Ако този дългъ се наложи на съврѣменния свѣтъ, ще може ли той да го изплаща? Да кажемъ, че желѣзницитѣ убиватъ въ 10 години единъ човѣкъ, това разбирамъ, но за 5 години да се избиятъ 150,000 души, каква култура е тази! Култура на желѣзницитѣ! И въ една Америка е това! И сега, ние желаемъ желѣзници, автомобили, кѫщи. Знаете ли толко хора сѫ затиснати подъ тия кѫщи? Сега не е да отивате въ другата крайность, да мислите, че и безъ кѫщи може, но да имате правилни схващания. Нѣмаме нужда ние отъ тѣзи грамаднитѣ здания. Тѣзи грамадни здания, които сега творимъ, сѫ изразъ на единъ грамаденъ моралъ, съ велики идеи. Не е достатъчно само да строимъ тѣзи велики здания, кѫщи, автомобили, желѣзници, но тѣзи велики идеи трѣбваше да подобрятъ нашето положение, та като устроимъ свѣта, тогава да туримъ тѣзи желѣзници, автомобили, и всѣки да се ползува. Това е култура! А сега, всички казватъ: ние сме културни. Въ Америка пѫтуваме съ тренове, които взиматъ по 150 клм. въ часъ. Сега, навсѣкѫдѣ има едно надпрѣварване. И повтаряме, какво е казалъ Христосъ. Да, но всѣки народъ иска своето благо. Не е този пѫтьтъ, по който ние трѣбва да вървимъ. Сега, ще ви приведа единъ примѣръ изъ древностьта, той е станалъ въ Египетъ. Единъ великъ художникъ, нареченъ Самсунъ-Ели, отишълъ при единъ отъ най-знаменититѣ фараони и му казалъ, че иска да изобрази на картина страданията на съврѣменното човѣчество и да покаже на тогавашния египетски фараонъ начинъ, чрѣзъ който да може да поправи своята държава. Той нарисувалъ една велика картина, въ която прѣдставилъ единъ затворникъ, на когото рѫцѣтѣ и краката били вързани съ огромни желѣзни вериги, и прикованъ на земята. На другата страна той нарисувалъ другъ единъ затворникъ, набитъ перпендикулярно на корема си на единъ колъ. Направилъ изложение на своята картина. Събрали се всички европейски маги и учени, да видятъ картината, и почнали да даватъ своитѣ критически бѣлѣжки. Едни казвали, че колътъ не билъ добрѣ направенъ; други, че страждущиятъ не билъ добрѣ набоденъ на кола; трети, че веригитѣ не били хубаво направени, много тънки били. Като направили всичкитѣ тия бѣлѣжки, обърнали се да критикуватъ художника, че не могълъ да прѣдаде хубаво страданията на затворника. Тия критически бѣлѣжки дошли най-послѣ до фараона и той казалъ, че не е дошло още врѣме да се освободи човѣчеството отъ страданията си, и отложилъ своитѣ реформи. Слѣдъ туй дошълъ единъ великъ музикантъ, Беданъ Бели, отличенъ свирецъ на флейта, да види картината на Самсунъ-Ели, и му дошла една идея. Казалъ си: „Страданията на човѣчеството могатъ да се прѣмахнатъ само чрѣзъ музиката“. За тази цѣль той почналъ да изучава най-тънкитѣ вибрации на музиката, чрѣзъ които да затрогне издълбоко човѣшката душа. Когато се научилъ да свири хубаво, почналъ да прилага своето изкуство. Срѣщналъ двѣ животни, които се давили, и той почналъ да имъ свири. Забѣлѣзалъ, че като чули музиката прѣстанали да се давятъ, спрѣли да се биятъ. Казалъ си: „Работи изкуството“. Видѣлъ единъ вълкъ, който ядѣлъ една овца, и почналъ да свири. Вълкътъ, като чулъ музиката, пусналъ овцата да си отиде въ стадото. Отива при нѣкое паразитно растение, което се увило около нѣкое друго, започва да свири, и то полека-лека се отвило. Най-послѣ, Беданъ-Бели отива въ Египетъ, и по пѫтя, дѣто минавалъ, отъ неговата музика се отваряли затвори, падали окови, и затворницитѣ излизали. Отива при Фараона и му казва: „Дѣто мина, затворитѣ се отварятъ, и затворницитѣ излизатъ“. Какъ? — „Съ свирене“. — Нека си вървятъ да работятъ и да не грѣшатъ повече. Но, онѣзи, които се освободиха отъ затворитѣ почнаха отново да грѣшатъ и да злоупотрѣбяватъ съ своя животъ. Тогавашниятъ царъ на египтянитѣ казалъ: „Не е дошълъ Онзи, който да научи хората какъ трѣбва да живѣятъ. Разумното Слово не е дошло“. Не само изкуство трѣбва, не само музика трѣбва, но трѣбва сега и разумното Слово. Тѣзи велики сили трѣбва да се съединятъ. Азъ уподобявамъ музиката и художеството на едно здраво тѣло. Човѣкъ не трѣбва да има хилаво тѣло. Музиката азъ уподобявамъ на едно отлично сърце въ човѣшкия организъмъ. Още единъ етапъ има сега въ развитието на човѣшката душа. Ние очакваме възкръсението, т. е. идването на Великия Божи Духъ, Той да донесе великото въ свѣта, да съедини художеството съ музиката, значи да съедини сърцето съ ума и да ни покаже какъ трѣбва да се живѣе. Сега, ще ви приведа другъ единъ примѣръ изъ съврѣменния нашъ животъ, да ви покажа, че схващанията на хората за живота сѫ криви. Примѣрътъ се отнася за единъ виденъ лѣкарь, англичанинътъ Белмонъ Морисъ, отличенъ човѣкъ по умъ, по душа, по характеръ. Оженилъ се той за една красива англичанка, ако можемъ да кажемъ, че англичанкитѣ сѫ красиви. Жена му никога не го разбирала. Тя имала за него такова мнѣние, каквото жената на Гьоте за самия Гьоте. Тя мислила, че той е човѣкъ безсърдеченъ, човѣкъ егоистъ, който мисли само за себе си. И всѣки день имала разправии съ него, като му правила извѣстни забѣлѣжки. Той, обаче, си правилъ своитѣ добрини, и когато искалъ да направи нѣкое добро, турялъ си маска. Направи доброто, и като се отдалечи, хвърли маската си. Това било неговъ навикъ. Искалъ никой да го не знае кога прави добро. Единъ день, гледа на улицата, жена му езди на конь, пада отъ коня и си счупва крака. Туря си маската набързо, дава първа помощь на жена си, завежда я въ клиниката да ѝ прѣвържатъ крака и се отдалечава. Занасятъ я въ кѫщи. Връща се вечерьта мѫжа ѝ, тя го посрѣща съ думитѣ: „Видѣхъ днесъ единъ благороденъ човѣкъ, не е като тебе поплювко“. Думата „поплювко“ не е толкова красива; бихъ ви казалъ английската дума, но ще я замѣстя съ тази. „Е“, казва ѝ той, „какво има?“ — Кракътъ си счупихъ, но намѣри се единъ лѣкарь, благороденъ човѣкъ, отлична душа, той ми помогна, но не можахъ да запомня лицето му. „Тъй ли, радвамъ се, че има такива хора“. „Радвашъ се, радвашъ, но и ти като него трѣбва да бѫдешъ. Отъ тебе азъ толкова години страдамъ. Ти направи моятъ животъ нещастенъ“. Това сѫ нашитѣ съврѣменни разбирания. Онзи, който ти е направилъ доброто, той е Белмонъ Морисъ, само че той като прави добро, носи маска, а всичкитѣ съврѣменни христиани въ Америка, въ Англия и тукъ въ България, като правятъ добро, сѫ безъ маски. Като дойде при мене нѣкой такъвъ, азъ трѣбва да си наложа голѣмо търпѣние, и той започва: баба му, майка му, баща му, сестра му, това направили, онова направили — ще угости свѣта само съ добро. Всички христиани казватъ: „А ние, христианитѣ отъ тази култура, мислимъ като христианитѣ въ Америка, като хугенотитѣ, ние сме учени, културни хора — изучаваме математика, астрономия, знаемъ какво става по небето“. Богъ казва: „Добрѣ, поставете тия благочестиви хора на новата култура на единъ изпитъ!“ И сега бѣше първиятъ изпитъ. Видѣхме културата на съврѣменнитѣ христиани въ врѣме на войната. Ще кажете: е, това бѣше за онѣзи, които сѫ на бойното поле. Не, не, всички бѣхме на бойното поле. Всинца сме отговорни. Мислите ли, че при сегашното състояние, въ което се намираме, невидимиятъ свѣтъ, онѣзи напрѣднали наши братя, могатъ да ни откриятъ нѣкои по-велики тайни? — Могатъ да ни откриятъ, но въ свѣта ще има по-голѣми нещастия. Азъ бихъ желалъ да се срѣщна съ хората на новата култура. Тъй сѫ наречени тѣ въ обикновенъ смисълъ на думата, но азъ ги наричамъ „братя на човѣчеството или Синове Божии“. Не, понеже обвиниха Христа, че се наричалъ Синъ Божий, то по-право, хората на новата култура азъ бихъ ги нарекълъ „синове на Любовьта“. Азъ обичамъ тази дума, обичамъ да се срѣщамъ съ синоветѣ на Любовьта, не разбирамъ любовь въ обикновената смисъль. А сега, седне нѣкой братъ или сестра да ми прави забѣлѣжки за моитѣ отношения къмъ него. Мислите ли, че азъ не зная какви трѣбва да бѫдатъ моитѣ отношения? Нѣкой казва: ама вие не се обърнахте къмъ мене, както трѣбва. Е, мислите ли, че това азъ не го зная? Азъ по-добрѣ го зная. Нѣма актъ въ моя животъ, който азъ да не съзнавамъ. Нѣкой казва: ама ти не видѣ. Не, не, азъ зная, но мълча, и ако мълча, има защо. Друга философия има вѫтрѣ въ живота, и нѣма защо да ставамъ азъ добъръ за васъ. И до тогава, докато вие мислите малко злѣ за мене, азъ съмъ добрѣ, но почнете ли да мислите, че азъ съмъ добъръ, казвамъ ви: азъ съмъ на фалирване. Азъ признавамъ въ свѣта само Единъ добъръ, благъ, Той е Богъ на Любовьта. Онѣзи, които сѫ извънъ материята всички сѫ съвършени, но онѣзи, които сѫ въ материята вѫтрѣ облѣчени, неизбѣжно е за тѣхъ да носятъ единъ товаръ. Но защо? — Приятно е за тѣхъ. „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си“, казва Христосъ, явихъ ви го“. Сега, азъ искамъ да ви обърна внимание на слѣдующато: вие искате вашиятъ животъ да се измѣни. Трѣбва да се измѣни, и ще се измѣни! Не само това, но ще се измѣни животътъ ви и въ вашитѣ желания и мисли. Питамъ сега: каква искате да бѫде слѣдната фаза на туй измѣнение, нагорѣ или надолѣ? Изпитвали ли сте онази дълбока мисъль въ себе си, да чувствувате въ душата си, че имате подкрѣпата на Бога? Чувствували сте въ дѣйствителность подкрѣпата на Любовьта? То е едно мистическо прѣживѣване вѫтрѣ, като че ти си въ съгласие съ цѣлия свѣтъ и съ всичкитѣ велики мисли, нагорѣ и надолу, ти едноврѣменно присѫтствуватъ и на небето, и на земята. Чувствували сте такова състояние? Виждали ли сте какъвъ е смисълътъ тогава? Сега, щомъ дойде Любовьта на земята, ние ще може да имаме извѣстни опрѣдѣлени движения. Разказва ми единъ мой приятель: „Прѣди нѣколко дни видѣхъ единъ много приятенъ, много красивъ жестъ, какво означава той?“ Какъвъ е тоя жестъ? Разправя ми той: „Вървя си изъ пѫтя, и гледамъ една млада мома върви прѣдъ мене, много спрѣтната, и току изведнъжъ си тури пръста на устата, и хопъ — обърна се на другата страна и си тръгна. Първо отиваше къмъ една посока, а послѣ се обърна къмъ друга. Какво искаше да каже съ този жестъ?“ Тя говореше на него: „Когато ще кажешъ нѣщо, тури ключа на Любовьта на устата си. Искашъ да кажешъ нѣщо лошо, тури първия пръстъ на устата си, тури ключа на Любовьта. Заканвашъ се нѣкому: „Азъ ще му кажа, ще му докажа, че не съмъ простъ човѣкъ, свършилъ съмъ 2 — 3 факултета, заможенъ търговецъ съмъ, и у мене има достоинство, а той да ме обижда!“ И ще започнешъ да му доказвашъ. Не, тури на устата си ключа на Любовьта! Ако нѣкой има право да говори, това е Господъ. Говорилъ ли е Той до сега? — Много пѫти е говорилъ, хиляди пѫти е говорилъ. Знаете ли какъвъ е характерътъ на Бога? Едно врѣме Господъ слѣзълъ на земята и като вървѣлъ по камънитѣ, настѫпилъ една мравка. Тя се обърнала и Го ухапала. Той се спрѣлъ, помилвалъ я и ѝ казалъ: „Понеже те настѫпихъ, сега ще те направя една хубава мома, и ще бѫдешъ свободна отъ всички страдания“. Минавалъ послѣ покрай едно цвѣтенце, и като искалъ да помогне на едного, стѫпилъ върху цвѣтенцето и го счупилъ. Чулъ една въздишка. Ти защо не внимавашъ, отиде моятъ животъ! Навелъ се Господъ, помилвалъ го: „Хубаво, ще те направя единъ много хубавъ момъкъ, и ще те оженя за онази хубава мома“. Така е, когато Той слиза. Ще кажете: това е изъ 1001 нощь. Не, това сѫ факти вѫтрѣ изъ козмоса, но трѣбва да се отворятъ нашитѣ очи, да видимъ тази велика Истина, която прониква навсѣкѫдѣ. Трѣбва да имаме доблестенъ характеръ. Земята и небето ще прѣминатъ, казва се, но думитѣ на Любовьта нѣма да прѣминатъ. Всичко ще прѣмине, но Божествената Любовь, и всичко онова, което е внесено въ нашитѣ тѣла, въ нашитѣ сърца, въ нашитѣ умове, въ нашитѣ души и духове, ще остане за хиляди вѣкове. Туй е единственото нѣщо, което ще остане за онази вѣчность! То ще остане и ще ни придружава. И тогава, когато влѣземъ въ небето, съ какво ще се похвалимъ? Ще кажете: азъ съмъ чистъ, азъ съмъ праведенъ. Ще ти каже Господъ: „Онѣзи животни, които ти стѫпка, които разруши, спрѣ ли се да ги подигнешъ, поправишъ и полѣешъ съ малко водица? Онѣзи животни, които нарани, спрѣ ли се да прѣвържешъ тѣхнитѣ рани? Всички онѣзи сърца, които нарани, спрѣ ли се да поправишъ прѣдъ тѣхъ своитѣ грѣшки?“ А ние се спрѣмъ и казваме: да имаме моралъ! Какъвъ моралъ? Като си легна вечерно врѣме, трѣбва да се изправя прѣдъ Бога и да прѣкарамъ прѣдъ ума си всички хора, съ които съмъ се срѣщалъ прѣзъ деня, да видя сторилъ ли съмъ това, което трѣбваше да направя. Това е моралъ! Ние казваме: Слава Богу, днесъ азъ живѣхъ добрѣ. Това не е моралъ. Това не може да внесе онази красота вѫтрѣ, нито въ моя, нито въ вашия духъ. Така днесъ проповѣдватъ на всѣкѫдѣ: и въ Индия, и въ Америка — единъ обикновенъ моралъ. Не, душа се изисква, душа! Нека богатиятъ да си е богатъ, но богатъ по сърце. Нека учениятъ да си е ученъ, но съ единъ просвѣтенъ умъ. Нека силниятъ да си е силенъ, но неговата сила да е подквасена съ любовь, тази сила да бѫде въ защита на слабитѣ. И всички ние трѣбва да подкрѣпваме слабитѣ и немощнитѣ. Всѣка една морална мисълъ, всѣко едно морално чувство у васъ е слабо. Защо? — Защото не е подкрѣпено отъ вашия вѫтрѣшенъ животъ, не говоря за външния. Всѣко едно Божествено чувство, всѣка една благородна Божествена мисъль, която клони да погине, ще я подкрѣпишъ и ще ѝ дадешъ животъ. Тази мисъль, това чувство, въ тѣхъ има животъ. Въ тази мисъль единъ день ще влѣзе да живѣе единъ ангелъ. Въ това, днесъ слабо чувство, утрѣ ще влѣзе единъ херувимъ да живѣе. Това е една малка стаица, въ която трѣбва да живѣемъ. Слѣдователно, ние съ нашитѣ мисли, съ нашитѣ чувства, съ нашитѣ дѣйствия създаваме материалъ, отъ който бѫдещиятъ свѣтъ може да живѣе. Отъ тѣхъ той ще се създаде. Питамъ тогава: какво създаваме ние? Какви работи приготовляватъ българитѣ за градежъ на своето здание въ другия свѣтъ? Тия тухли, които евреитѣ правиха въ Египетъ, бѣха направени отъ пръсть и слама. „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си, явихъ ви го“. Какво? Казва единъ отъ евангелиститѣ: „Богъ толкозъ възлюби свѣта, че изпрати своята жива Любовь да внесе животъ въ мъртвитѣ дѣца на земята“. Турете една линия, и започнете новия животъ въ васъ! Нека десетъ души отъ васъ, азъ не искамъ всички, нека се намѣрятъ десетъ души днесъ, да започнатъ новия животъ. Хайде, ако нѣма десеть, трима души нека да сѫ, по-долу не снемамъ. Трима или десеть души отъ цѣлото събрание, внесете тази велика мисъль въ вашия животъ, и вие ще бѫдете въ състояние да обърнете колелото на цѣлата земя въ друга посока. Сега, нѣкои може да ми възразятъ: това е щестлавие. Не е. Този Божественъ ключъ отъ 8000 години чака да го завърти нѣкой. Тукъ, електричеството въ София, има общи ключове, съ които се пуща, но въ всѣка една ваша стая има само единъ специаленъ ключъ. Слѣдователно, тѣзи, които отварятъ общитѣ ключове, ще дойдатъ ли въ вашата стая да отворятъ ключа ви? Не, вие сами ще си го отворите, и ще видите дали има свѣтлина или не. Казвамъ ви: завъртете ключа на тази Божествена Любовь! Колкото животътъ е по-простъ, толкова е по-лекъ за изпълнение. Казва Христосъ: „Каквото чухъ отъ Отца си, явихъ ви го“. Единственото нѣщо, което дѣйствува вѫтрѣ въ душитѣ ни и можемъ да го приложимъ, всичко скрито, то е онази разумна Любовь. Маска трѣбва да имаме на лицето си! Нека само онзи, който върши добро, и само нашиятъ Учитель въ тайно, знаятъ онѣзи велики постѫпки! Само така човѣкъ е силенъ. Свалишъ ли твоята маска, ти си прѣстѫпилъ единъ законъ, и въ природата ще настане сухота. Маска е потрѣбна, както облацитѣ отгорѣ, за да може тази влага да дѣйствува у насъ. Тъй трѣбва да направимъ. А за туй, което говори свѣтътъ отвънъ, да си запушимъ ушитѣ. „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си, явихъ ви го“. Е, питамъ сега: прѣдставете си, че Христосъ отвори вратата тамъ, какво ще направите? Вие веднага запитвате: „Съ какви дрехи ще влѣзе Христосъ?“ Всички ще станете да Го посрѣщате и ще има едно надпрѣварване, кой да Му цѣлуне рѫката. Туй е външната страна. А колко пѫти Господъ е хлопалъ на вашитѣ сърца! Казвате: Господи, не ме смущавай, сега не съмъ разположенъ, за другъ пѫть. И послѣ питате: „Дали е Христосъ или не?“ Той казва: „Иди, еди-коя си вдовица има нужда“. Вие казвате: дали Христосъ ми говори? Не ме ли поставятъ на изпитание? Но, ако влѣзе сега Христосъ, вие всички ще се изпровървите да Му цѣлувате по десеть пѫти рѫка. И при това ще има скачане, радость! Не, не, това не е животъ. Азъ мога да накарамъ всинца ви да скачате. Ако ви дамъ едно голѣмо угощение, ще скачате. Отишли десеть ханъмки при единъ българинъ чорбаджия на гости. Той ималъ вино хардалия, но не могълъ хубаво да го прѣсѣче, та станало много силно. Хазяйката направила една хубава млѣчна баница, каквато турцитѣ обичатъ, налѣла хардалия вино, гостила ги добрѣ. Обаче, всички се напили. Като се изпонапили, почнали да играятъ, фереджетата имъ взели да се мѣтатъ на една, на друга страна, всички скачатъ. Какво става? Хардалия вино е това! Кой не е веселъ като му паднатъ 100 — 200,000 лева? Е, скача, побѣдилъ. Но щомъ ги побѣдятъ, свалятъ орѫжието. Не е така. Въ вѫтрѣшното разбиране на живота има нѣщо дълбоко, което трѣбва да разберемъ. Сега, азъ съмъ увѣренъ въ едно нѣщо, нѣмамъ никакво съмнѣние въ него: всички вие разбирате Истината; всички вие разбирате Любовьта; всички вие разбирате Мѫдростьта. Разбирате ги, но криете, маска носите. И азъ не мога да ви похваля, не мога да кажа, че вие сте добри. Докато сте въ материята, дръжте си маски на лицето. Щомъ влѣзете въ Божествения свѣтъ, свалете маскитѣ. „Всичко, каквото чухъ отъ Отца си“, казва Христосъ „явихъ ви го“. Излѣзте една нощь вънъ и обърнете очитѣ си къмъ онова далечно пространство, къмъ онѣзи свѣтли звѣзди! То е великото бѫдеще, което ви очаква. Тамъ сѫ всички онѣзи велики библиотеки, тамъ е скрито великото знание. Това сѫ култури, култури, култури; това сѫ сѫщества, иерархии. Всичко туй ще го прѣбродите, и като живѣете по 100 милиона години въ всѣка една слънчева система, а тѣ сѫ сто милиона слънчеви системи въ нашата вселена, въ края на врѣмето, единъ день като се срѣщнемъ, вие ще ми разправите за всички онѣзи ваши екскурзии, които сте имали, и азъ ще слушамъ всичко онова велико, което ще ми кажете, съ най-голѣмо внимание. Само тогава ще се разберемъ. Богъ е Любовь, и Любовьта носи живота въ свѣта. Бесѣда, държана на 9/ХІІ 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Който люби „Който люби мене, ще опази моето Слово“ 1). Тия думи Христосъ е изказалъ приблизително прѣди 2000 години. Тия думи сѫществуваха и по-отрано, не се родиха тогава. Любовьта, изявена чрѣзъ животнитѣ, има една форма, единъ начинъ; любовьта, изявена чрѣзъ хората има друга форма, другъ начинъ, а любовьта, изявена чрѣзъ ангелитѣ, и тя се отличава. Когато ние говоримъ за Любовьта, нѣкои казватъ; ние разбираме, какво нѣщо е любовьта. Така биха казали и животнитѣ. Нима мислите, че животнитѣ не любятъ? Като сравнявамъ любовьта на онѣзи телици къмъ своитѣ малки, и тѣ любятъ тъй интенсивно, както майката люби своето дѣте. Разликата е само тази, че дѣтето на телицата остава за по-кратко врѣме при нея, а дѣтето на майката остава за по-дълго врѣме. И послѣ, любовьта, която сѫществува между животнитѣ, е по-кратковрѣмена. Вземете една квачка, докато сѫ малки пиленцата ѝ, тя проявява своята любовь, готова е да жертвува своя животъ за тѣхъ, и ги вика, дава имъ малки зрънца, но щомъ израснатъ, тя ги пропѫжда — туй клъвне, онуй клъвне, пропѫжда ги всички отъ себе си. Питамъ сега съврѣменнитѣ психолози: проучили ли сѫ туй състояние? Тѣ бързо рѣшаватъ: Кокоша работа! Е, мислите ли, че тази работа е маловажна? Кокоша работа било туй явление! Туй не изяснява нѣщата. Мислите ли, че като се каже за нѣщо „е, човѣшка работа“ та туй изяснява нѣщата? Мислите ли, че всичко туй, което хората вършатъ, е разумно? Тази любовь, която хората проявяватъ, разумна любовь ли е? Христосъ, като казва тия думи въ стиха, Той влага нѣщо въ тѣхъ. Казва: „Който ме люби“, но не се спира тамъ. Той се спира върху едно качество на Любовьта: Който ме люби, ще опази моето Слово. Нѣкои казватъ: това ние го знаемъ. „Ще опази моето Слово“. Но Слово може да има само въ едно разумно сѫщество. А самата разумность се отличава съ извѣстни качества. По какво се отличава диамантътъ? — По своята твърдость. Той е най-твърдиятъ отъ всичкитѣ скѫпоцѣнни камъни. Слѣдъ това той се отличава и по цвѣта си. Значи, по двѣ качества се отличава: по твърдость и по цвѣтъ. Но цвѣтътъ самъ по себе си какво значение има? Нѣкои ще кажатъ: ние знаемъ цвѣта му. Не, цвѣтътъ, това е външната страна на нѣщата. Всичкитѣ цвѣтове, това сѫ козмически сили, които проникватъ цѣлия козмосъ. Ние казваме, че на нѣкой човѣкъ се зачервило лицето или потъмнѣло, и тамъ се спираме. Задъ тази червенина се крие нѣщо. Когато онази кѫща избухне отъ огънь, и се обхване отъ тия пламъци, благо ли носи този червениятъ цвѣтъ? Около този пламъкъ се наредили тулумбаджии, и гледашъ, слѣдъ 1—2 часа, отъ този пламъкъ всичко е изядено, всичко е загубено и само нѣколко дирека стърчатъ. А нѣкои казватъ: да съмъ червеничъкъ малко! Мислите ли, че този червениятъ цвѣтъ нѣма да опапа и тебе тъй, както опапа и тази кѫща? Мислите ли, че ако опапа кѫщата, че тебе нѣма да разруши? Всички искатъ да бѫдатъ червени. Майката иска нейното дѣте да бѫде червено. Мѫжътъ иска неговата жена да бѫде червена. Всички хора искатъ все червения цвѣтъ. Умнитѣ хора се спрѣли и мислятъ. Мѫдрецитѣ и пророцитѣ въ миналото сѫ знаяли тия нѣща. Сегашнитѣ хора мислятъ, че като знаятъ да декламиратъ нѣкои думи отъ Писанието, знаятъ какво е искалъ да каже този пророкъ. Но, докато този пророкъ е написалъ тѣзи думи, знаете ли подъ каква дисциплина е миналъ? Апостолъ Павелъ, при все че ималъ онѣзи дълбоки познания по Писанието, той самъ е казалъ, че има откровение, но какъ е добилъ това откровение, самъ си знае. Онѣзи, които иматъ неговата опитность, тѣ сами си знаятъ, какъ се добива туй откровение. Азъ ще ви приведа примѣра за апостола Павла. Апостолъ Павелъ първоначално е проповѣдвалъ едно, но слѣдъ като го биха, слѣдъ като му удариха 5 пѫти по 35 удари, написа едно послание и каза: „Съ много скърби ще влѣземъ въ царството Божие“. Но какво се крие задъ тѣзи удари, на какво се дължатъ тѣ? — На този червения цвѣтъ. Единъ човѣкъ на когото лицето е червено, само той може да те бие. Значи, съ много скърби ще влѣземъ въ царството Божие. Всичкитѣ скърби въ този животъ произлизатъ отъ червения, кървавия цвѣтъ. Азъ се спирамъ върху тия думи, за да наблюдавате вашето лице. Сега, азъ говоря на онѣзи, които ще опазятъ Словото. Тази рѣчь не се отнася до другитѣ, тѣ сѫ свободни; тя се отнася до разумнитѣ, които ще опазятъ Словото. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да наблюдава своето лице. Не само това, но човѣкъ трѣбва да наблюдава и своя умъ, трѣбва да наблюдава своето сърце, трѣбва да наблюдава и своята воля, да знае кой цвѣтъ прѣобладава въ дадения моментъ. Въ Писанието се казва, че Богъ е свѣтлина. Той е онзи възвишенъ свѣтълъ цвѣтъ, който включва всички други цвѣтове. Всички други цвѣтове сѫ видоизмѣнение на Божествената свѣтлина. Азъ говоря върху Любовьта, понеже съврѣменниятъ свѣтъ, съврѣменната цивилизация се намира въ единъ прѣходенъ периодъ, въ края на своето развитие. Когато единъ старецъ дойде до 120 годишната си възрасть, какво го очаква? Всички очакватъ да се прѣсели този старецъ. Всички очакватъ сегашната култура да се подмлади, но тя е остарѣла. И нѣкои иматъ още надежда на тази култура. Не, тя е единъ старецъ на 120 години и, нѣма да се мине дълго врѣме, ще чуете, че този старецъ се е поминалъ. Сегашнитѣ хора се спиратъ, тѣ подържатъ старитѣ истини. Въ старитѣ хора можемъ да търсимъ мѫдрость, но не и любовь. Въ младитѣ хора можемъ да търсимъ сила, но не и любовь. Любовьта не може да се намѣри нито въ старитѣ хора, нито въ младитѣ. Тя се проявява по нѣкой пѫть въ старитѣ хора, по нѣкой пѫть въ младитѣ. Любовьта може да се прояви само въ разумнитѣ сѫщества. Туй трѣбва да го знаетѣ! Само въ разумнитѣ сѫщества се проявява Любовьта. Азъ казахъ въ една отъ миналитѣ си бесѣди, че Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ. Понеже казваме, че Богъ е Любовь, съгласенъ съмъ, Богъ може да се прояви, но само тамъ, дѣто има разумность. Дѣто е Богъ, разумность има тамъ, и животъ има, и Любовь има. Сега, всички съврѣменни хора се стремятъ къмъ животъ, искатъ да бѫдатъ щастливи, да бѫдатъ здрави, учени, силни. Всички улеснения могатъ да ги иматъ, затова е създаденъ свѣтътъ. Но трѣбва да знаятъ, че свѣтътъ е създаденъ отъ Бога, Който е най-уменъ, най-мѫдъръ, най-силенъ. Ние не можемъ да прѣдполагаме, че Богъ, Който е най-разуменъ, може да иска единъ свѣтъ, въ който да сѫществува мизерия, нещастия. Ако сѫществуватъ мизерия, страдания, това се дължи на съвсѣмъ други причини. „Който ме люби, ще опази моето Слово“, казва Христосъ. Кое е Неговото Слово? Майката, за да опази Словото на Христа, трѣбва да отгледа своето дѣте не само физически, но да влѣе въ това дѣте нѣщо отъ себе си, отъ любовьта си, отъ разумния си животъ — трѣбва да го научи на онѣзи велики принципи, върху които е съграденъ самиятъ животъ. Сега, нѣкои отъ съврѣменнитѣ христиани иматъ тази опитность, и не трѣбва да се спирате на нея. Спре ли се човѣкъ на едно мѣсто, не е добрѣ. Нѣкои отъ васъ мислятъ, че сѫ завършили своето развитие, че всичко знаятъ. Други мислятъ, че като прочетатъ Писанията, всичко сѫ разбрали и казватъ: туй е то всичкото! Не е всичкото въ тази книга. Тази книга е една малка опитность, но гдѣ е опитностьта на ангелитѣ, гдѣ е опитностьта на тѣзи светии? Апостолъ Павелъ е казалъ много малко нѣща. И Христосъ е казалъ много малко нѣща. Гдѣ е онази Любовь, която Христосъ проповѣдваше на кръста? Всички говорятъ за нея, но колко христиани има, които изявяватъ Христовата любовь? Колко майки има, които изявяватъ Христовата Любовь? Тогава азъ опрѣдѣлямъ великия законъ така: Любовьта включва благото на всички сѫщества. Сега, въ разбиране Словото Божие трѣбва дълбока мисъль не само по умъ, но дълбока мисъль, въ която да взима участие сърцето, въ която да взима участие и човѣшката воля. Има нѣкои въпроси, които ще се разрѣшатъ само по единъ опитенъ начинъ. Азъ ще ви приведа слѣдния примѣръ. При единъ великъ индийски адептъ, който се занимавалъ съ окултнитѣ науки, и добилъ голѣма опитность отъ своитѣ Учители, когато билъ на 18 годишна възрасть, идва единъ день една бѣдна майка, и му оставя своето малко дѣте да го погледа до като се върне, като му казва: „Ще бѫдешъ тъй добъръ, отивамъ на работа, ще пазишъ днесъ дѣтето“. Той се съгласилъ да ѝ услужи. Тя отива на работа и оставя дѣтето въ коритцето си. Както си работи този адептъ, вижда една кобра, която се приближава при дѣтето. У него се събужда желание да избави дѣтето, но веднага си казва: Ами, Брама, който е създалъ туй дѣте, нѣма ли да се погрижи за него? — и веднага се отказва да изпълни желанието си. Обаче, кобрата се приближава, ухапва дѣтето и то умира. Майката се връща вечерьта при адепта, и той ѝ казва: „Една кобра ухапа дѣтето ти и то умря“. Ами защо не го пазихте? — Таквазъ е волята Божия. „Ти положително ли знаешъ, че туй е волята Божия?“ — Ами тъй мисля. Азъ пъкъ мисля обратно, че дѣтето ми трѣбваше да живѣе. Вика го тогава Брама: „Защо ти днесъ не помогна на това дѣте, защо не уби кобрата, за да го спасишъ?“ — Ами защо да я убивамъ, азъ не искахъ да опетнявамъ рѫката си. Ти създаде кобрата, ти създаде и дѣтето. „Ти мислише, че ще изпълнишъ моята воля, като не уби кобрата, и за това не опази дѣтето; ами нѣмаше ли да изпълнишъ волята ми, ако бѣше убилъ кобрата? Въ сѫщность, този адептъ можеше да не убива кобрата, и пакъ да запази дѣтето. Той можеше само да я хване съ двата си пръста, и съ пръчицата да ѝ каже: „Не ти е тукъ мѣстото“. Сега, този червениятъ цвѣтъ у насъ, той е цвѣтътъ, който убива всички хора. Кого не убива и не разваля. — Той разваля и сѣмейства, и държави, и общества, отъ памти-вѣка, всичко разваля. Всички войни се дължатъ на него. Като се дигне червеното знаме, всички хора се убиватъ, и кръвьта започва да се лѣе. Като се избиятъ толкова хора на бойнитѣ полета, останалитѣ се връщатъ окичени съ знамена и знаци. „Е, трѣбва да се биемъ за благото на нашия народъ“. Покажете ми, кой народъ не се е билъ, и като се билъ да е прокопсалъ? Гдѣ сѫ тѣзи народи отъ старата древность: римлянитѣ, египтянитѣ, асирийцитѣ, вавилонянитѣ? Гдѣ сѫ тѣзи народи, които мислятъ, че като се биятъ, ще възстановятъ правото на своя народъ? Да оставимъ ние народитѣ. Та и съврѣменнитѣ домове се биятъ! Ние казваме: трѣбва да пазимъ своитѣ интереси. Любовьта трѣбва да се пази само заради насъ. Я ми кажете една фамилия, която да е запазила поне за 2 — 3000 години своята фирма, да не я загубила! И въ какви илюзии се намираме ние! Въ Любовьта има една непрѣривность. Трѣбва да има една постоянна връзка между Бога и човѣка, не Богъ по форма, а Богъ като Любовь. Казватъ: а, Любовьта. Да, но Любовьта включва разумното слово на човѣка. Сега, когато се запознаемъ съ тази велика Истина, прѣдъ насъ ще се отвори великъ свѣтъ. Всички желаятъ да говорятъ съ единъ уменъ човѣкъ, но никой не желае да отиде въ една лудница, и да се разправя тамъ съ такива хора, които не мислятъ. Казва Христосъ: „Който ме люби, ще опази моето Слово“. Единъ обектъ трѣбва да имаме. Значи, най-първо Богъ се проявява вѫтрѣ въ насъ. Тази Любовь ще дойде. Какъ? — Въ тебе ще се зароди една малка искрица. И, ако ти не загасишъ тази малка искрица, тази Любовь, Богъ ще дойде. Важно е, че Божията Любовь не започва съ червения цвѣтъ. Тя ще се яви въ душата ти като една малка, свѣтла точица, тъй приятна, и постепенно, колкото повече се приближава къмъ тебе, тя ще те озарява, и подъ нея твоятъ умъ, твоето сърце и твоята воля ще придобиятъ най-добритѣ качества. Тя е свѣтлината, за която Христосъ казва: „Азъ съмъ виделината, и думитѣ, които азъ ви говоря не сѫ мои, но на Отца ми, Който ме е проводилъ“. Тази свѣтлина ще дойде. Свѣтлината е единъ признакъ на Любовьта. И когато слънцето ни озарява, показва, че Богъ ни изпраща тази свѣтлина. Физическата свѣтлина е признакъ на Божията Любовь. Когато азъ обичамъ нѣкой човѣкъ, сърцето ми трепти, съ фенеръ излизамъ да видя какво прави въ тази бурна, тъмна нощь. Това е Любовьта. Иначе, ако не го обичахъ, бихъ ли излѣзълъ съ фенеръ? Нѣкои казватъ: покажи ни Любовьта! Когато излѣзете вечерно врѣме и видите тѣзи звѣзди по небето, какво показватъ тѣ? Това сѫ фенерчетата, които се явяватъ, и Богъ ви показва чрѣзъ тѣхъ пѫтя, че сте се загубили въ бурята на живота. Казватъ нѣкои: тия звѣзди сѫ далечъ. Е, кое е близо до насъ? Туй, което обичаме въ дадения моментъ, то е близо. Близо и далечъ, това сѫ относителни нѣща. Ако се движа съ бързината на свѣтлината, нѣщата сѫ близо, тия звѣзди сѫ близо, но ако се движа съ бързината на една кола, тѣзи звѣзди сѫ много далечъ. И тогава, ние установяваме нѣщата и казваме: тукъ, на земята, е всичкиятъ животъ. Не, основата на небето, това е Любовьта. Като влѣзете въ небето, ще влѣзете въ онази вѣчна свѣтлина, дѣто нѣма никакви сѣнки. Слънцето тамъ никога не залѣзва. Нѣкои казватъ: онзи свѣтъ е само едно състояние. Да, той е едно състояние, но сѫщеврѣменно е и едно мѣсто. Казватъ: гдѣ е онзи свѣтъ? Когато ние говоримъ за духа, какъвто и да е духътъ, и той има една материална обвивка около себе си. Материята, въ която той обитава и работи, по отношение на неговото битие, е по-гѫста отъ материята на земята. Вие, като хора, нищо нѣма да видите, но като духове, може да видите, че има и друга земя, съ една материя, която не гние, въ която нѣма тъмнина. Нашата материя се различава по това, че нейниятъ цвѣтъ е покритъ съ една черна, съ една тъмно-червена краска. Докато сме тукъ, при тѣзи условия, миръ не може да има. Вие искате да сте на другия свѣтъ. Е, тогава какъ ще изтълкувате думитѣ: „Небето и земята ще потънатъ, ново небе, нова земя ще се явятъ.“ Какво се разбира подъ тия думи? Нова земя се създава сега. Кѫдѣ е тази нова земя? Христосъ казва: „Азъ ще ви взема и ще ви заведа тамъ. Дѣто самъ азъ, ще бѫдете и вие.“ Щомъ говоримъ на хората, че трѣбва да се прѣселятъ отъ едно мѣсто на друго, тѣ започватъ да треперятъ, да се страхуватъ. Казва Посланието: „Тамъ, дѣто е Любовьта, тамъ, дѣто е Богъ, тамъ е нашиятъ животъ. Тамъ, дѣто Го нѣма, тамъ е мѫчение, тамъ е адъ“. Казва Христосъ: „Който ме люби, той ще опази моитѣ заповѣди.“ Сега, отъ какъ сте излѣзли отъ Бога, вие сте живѣли толкова хиляди години на земята, но не помните вашето минало: отдѣ идете, какъ сте слѣзли на земята, нищо не помните. Азъ не говоря за вашитѣ тѣла, говоря за вашитѣ души. Нѣкои отъ васъ знаятъ своето минало, но нѣкои не го знаятъ. Нѣкои отъ васъ познаватъ Христа, нѣкои не Го познаватъ и спорятъ кой е Христосъ. Нѣкои мислятъ, че Христосъ ще дойде на земята, и ще Го видятъ, като човѣкъ. Това е до схващането на хората. Има друго едно схващане: Христосъ е проявление на Бога, Той е Любовь. Той ще дойде като една вѫтрѣшна свѣтлина въ умоветѣ и сърцата на хората и тази свѣтлина ще привлѣче всички хора около себе си. Това е истинското схващане. Той казва: „Като отида при Отца си, ще привлѣка всички при себе си.“ „Който ме люби, той ще опази моето Слово“. Сега, въ насъ се събужда онази велика мисъль и казваме: „Опазихме ли ние Словото Божие?“ Кое е това Слово? — Живото Слово, Словото на Любовьта, а не изказаното слово само на думи. Христосъ казва: „Азъ ще изпратя Духа си, и Той ще ви научи.“ Когато дойде този Духъ, каквото ви говори Той, това ще вършите. Има сега вързани човѣшки духове на земята, които заблуждаватъ. Като влѣзе Божиятъ Духъ у васъ, ще опазите Неговото Слово. Нѣкои казватъ, че много знаятъ, че Духътъ говорилъ у тѣхъ. Тогава казвамъ: я ми изпѣйте една пѣсень! Азъ, казва, съ музика не се занимавамъ. Ами съ какво се занимавате? — Съ говоръ. Хубаво, кажи ми едно разумно слово. Въ какво седи Любовьта? Въ цѣлувкитѣ ли седи? Въ стискането на рѫцѣтѣ ли седи? Въ пригрѫдкитѣ ли седи? Въ яденето и въ пиенето ли седи? Въ какво? Азъ мога да те нахраня, но Любовьта не е въ нахранването; мога да те напоя, но Любовьта не е въ напояването; мога да те облѣка, но Любовьта не е въ обличането; мога да ти дамъ знания, но Любовьта не е въ знанията. Всички блага мога да ти дамъ, но Любовьта не е вѫтрѣ въ тѣзи блага. И ние, съврѣменнитѣ хора, се заблуждаваме. Майката, като храни дѣтето си, мисли, че туй дѣте единъ день ще я гледа, но туй дѣте не е въ това тѣло. То се проявява въ тѣлото, но туй тѣло ще се измѣни. Въ туй тѣло има една разумна душа. Ако майката може да влѣзе въ интимни връзки съ душата на дѣтето си, туй дѣте ще я разбере. Ако майката не е въ състояние да влѣзе въ интимни връзки съ душата на дѣтето си, туй дѣте ще я забрави. Причината за тази слаба връзка у животнитѣ е тази именно, че между тѣхъ има само една външна връзка, която се заличава. А у хората, при сегашното имъ развитие, има друга една разумна сила, която ги свързва. Сега ние, съврѣменнитѣ хора, се срѣщаме и се питаме: ти каква народность си? Мислятъ, че българитѣ се обичатъ повече като българи, но не е вѣрно. За интереситѣ си нѣкой пѫть, може. Обаче, Любовьта не признава никаква народнось, Любовьта не признава никаква религия, Любовьта сама създава религиитѣ. Религията е за земята. Божията Любовь седи извънъ всички църкви. Църквата, това е Христовата църква, а главата на тази църква е само Христосъ. Питамъ: въ коя църква се намира днесъ Христосъ, гдѣ се намира Той? Ако ми кажете въ коя църква е, азъ съмъ първиятъ, който ще отида да поприказвамъ съ Него. До колкото зная, Христосъ не е въ никоя църква. Това не е въ ущърбъ на църквата, но азъ говоря една истина. Ще кажатъ нѣкои, че църквата е Божия. Че е Божия, Божия е, но Христосъ да е въ тази църква вѫтрѣ, не е, защото тази църква е облѣчена съ червена дреха. И като четете Писанието, казва се за църквата: „Въ мантия е облѣчена тя.“ То е външната страна. Сега, азъ нѣмамъ нищо противъ вѣрующитѣ, но казвамъ, че църквата, споредъ сегашнитѣ схващания, споредъ сегашното състояние, въ което се намира, не може да направи нищо. Какво може да направи църквата въ тѣзи врѣмена? Ами вижте, Америка, въ която има толкова просвѣтени, повече отъ 150,000 проповѣдници, повече отъ 40 —50,000 души учени, свършили богословие, остана ли поне единъ отъ тѣхъ въ църквата? Не, тѣ дигнаха червеното знаме, и сега учатъ единъ великъ законъ въ свѣта, че и на побѣденитѣ, и на побѣдителитѣ Богъ еднакво налага своя законъ. Сега, ако ние кажемъ на съврѣменнитѣ хора, че сме въ края на вѣка, че въ свѣта идва една велика промѣна, ще кажатъ: туй е заплашване. Ако на японцитѣ прѣди 6 мѣсеца имъ бѣха казали, че ще дойде едно голѣмо землетресение, въ което Япония ще остане като второстепенна държава, щѣха да се присмѣятъ, но сега, това е фактъ. Единъ американецъ е прѣдсказалъ нѣколко землетресения, и каквото е прѣдсказалъ, всичко се е сбѫднало. Не ви казвамъ азъ, той казва: „Въ Европа идва едно землетресение, което ще започне отъ сѣверъ, ще разтърси цѣла Европа така, че ще помни туй землетресение съ хиляди години. Той обяснява и причинитѣ на туй землетресение. Въ стария завѣтъ се казва: „Гледайте да не станатъ вашитѣ дѣла и мисли толкова лоши, че да не може земята да ви търпи вече“. Христосъ казва: „Който ме люби, ще опази моето Слово.“ Вие, които ме слушате, всички искате да уредите вашитѣ работи. До колкото виждамъ, вашитѣ материални работи сѫ уредени, но вашитѣ духовни работи не сѫ уредени, заплетени сѫ. Азъ ви прѣпорѫчвамъ още днесъ да уредите вашитѣ полици съ Бога. На какво сѫ тѣзи полици? — На Божествената Любовь. Само тази Любовь е, която ще стане основа на бѫдещата култура. Върху нея ще се въздигне царството Божие, а учението на Христа ще се въдвори, като учение на Любовьта. Сега, разбира се, азъ не говоря за тази обикновена любовь, но между всички ви, между богати и сиромаси, между учени и прости, между всички ви трѣбва да дойде тази разумна Любовь, да се възпитатъ дѣцата, да се научатъ на тѣзъ велики закони, да ги прилагатъ, но да не ги използуватъ за свои лични облаги. Не, Любовьта подразбира великото благо, при което свѣтътъ може да се възпитава. И първото нѣщо, което Любовьта ще внесе, то е истинското здраве. Туй увеличаване на болеститѣ е признакъ на нередовенъ животъ, т. е царува любовьта съ своя червенъ цвѣтъ. Всѣки гнѣвъ, всѣко възбуждане, всичко туй спира онѣзи възвишени и благородни мисли и прояви у насъ. И ние, като остаряваме постоянно, намѣсто да поумняваме, оглупяваме. Забѣлѣжете, всички стари хора започватъ да се дразнятъ, да оглупяватъ. Защо ? — Днесъ ги дразнятъ, утрѣ ги дразнятъ, и постепенно единъ червенъ цвѣтъ започва да избива на лицето имъ, и тѣзи стари хора оглупяватъ. И ако си списатель или философъ, и по отношение къмъ тебе ще се намѣрятъ сѫщества, които искатъ да те осмиватъ. И ние казваме, че на всички хора имъ трѣбва въздържание. Онѣзи благородни хора, които искатъ да запазятъ своя животъ, трѣбва да контролиратъ онази червена сила на природата. Тѣ всѣкога трѣбва да контролиратъ този цвѣтъ. Ама нѣкой се присмѣлъ надъ тебе! — Нищо. Ако ти дадешъ ходъ на тази червена краска, какво ще придобиешъ? Да допуснемъ, че нѣкой изгорилъ твоята кѫща, и ти неговата, какво се ползувашъ? — Нищо. Ако нѣкой човѣкъ съзнателно изгори твоята кѫща, ти трѣбва да търсишъ причината на туй изгаряне. Това показва, че той не те обича. А щомъ не те обича, трѣбва да има причина за това. Ако ние, съврѣменнитѣ хора, умираме, казано ни е, че умираме отъ нѣмане на любовь. „Който ме люби, казва Христосъ, той ще опази моето Слово.“ Нека имаме словото Божие, че тогава ще пазимъ Божията Любовь. Тази Любовь трѣбва дълбоко въ насъ да се загнѣзди. Съврѣменната наука е дала редъ факти, редъ данни за послѣдствията, които излизатъ отъ нередовния животъ. По нѣкой пѫть ме очудва своенравието на нѣкои хора. Онзи моралъ, който днесъ сѫществува, той е даденъ отъ великитѣ Учители, които сѫ имали откровението на цѣлия козмосъ. Този моралъ е даденъ на мѣстото си, но сега, както е внесенъ вѫтрѣ въ свѣта, той е изгубилъ смисъла си. Защо? — Днесъ той е само външенъ. У насъ има само едно външно благочестие. Всѣки има моралъ отъ страхъ. Ние изпълняваме морала, защото има затвори, има стражари. Всички тия принудителни мѣрки ни заставятъ да живѣемъ единъ мораленъ животъ. При такова едно състояние, кой нѣма да е мораленъ? Желалъ бихъ да зная, до колко този моралъ се гнѣзди вѫтрѣ въ сърцата и умоветѣ на хората отъ съврѣменния свѣтъ? За да провѣрятъ какъвъ е съврѣменния моралъ, нека властьта за 10 дни, да се отегли, и да видятъ, кой какво ще направи. И нека тогава да провѣрятъ, въ 10 дни свѣтътъ дали ще бѫде по-културенъ или не. Нека направятъ единъ такъвъ опитъ и да държатъ статистика, по колко прѣстѫпления на день могатъ да се правятъ. Въ Англия, въ Франция, въ Америка има такива статистики, нека и въ България държатъ такава една статистика, та да видятъ, кой народъ има повече любовь. И азъ бихъ желалъ, нека съврѣменнитѣ христиани направятъ този опитъ, не да нѣма власть, но врѣменно властьта, правителствата да се прѣдадатъ, да видятъ какъ ще се прояви човѣшкия духъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, нѣмаме вѣра, страхъ ни е да направимъ този опитъ. Защо? — Защото малко любовь имаме. Знаете ли примѣра за онази царица, която искала отъ мѫжа си властьта, да управлява само три дни. Той ѝ казалъ: „Нѣмамъ вѣра въ тебе.“ Какъ, азъ те обичамъ! „Обичашъ ме отъ страхъ, защото имамъ власть, сила, но ако азъ ти дамъ властьта въ рѫцѣтѣ, ти ще бѫдешъ първата, която въ три дни ще ме обѣсишъ.“ — Не, ти ме крайно огорчавашъ, хайде да направимъ опитъ. Дава ѝ той властьта, но слѣдъ три дни тя го обѣсила. Като го окачватъ на вѫжето, той ѝ казва: „Нали ти казахъ, че ще ме обѣсишъ, правъ съмъ, значи.“ Е, казва тя — съзнала се и си закрила очитѣ. Сега, вие ще кажете: колко жестока е била тази царица! Не е така. Ами онзи мѫжъ и онази жена, които се кълнятъ прѣдъ олтаря, че ще се обичатъ и ще си бѫдатъ вѣрни, издържатъ ли? Послѣ, всѣки отъ тѣхъ си намѣри по-хубавъ мѫжъ или по-хубава жена. Не казва ли ѝ той: е, ще потърпишъ малко, нали знаешъ, че азъ залюбихъ, ще си намѣришъ другъ. Туй не е разбиране на Любовьта. Туй е любовь само по форма, но не и по съдържание. Азъ намирамъ, че този обѣсениятъ царь, и той не е билъ много уменъ. Той не трѣбваше да даде властьта на жена си и да чака, а трѣбваше да си вземе паспортъ и да ѝ каже: „Ще ти дамъ властьта за три дни, но въ това врѣме ще отида въ странство, и, ако има нужда отъ мене, ще ме викашъ, ако нѣма нужда, ще управлявашъ, както знаешъ.“ Уменъ трѣбва да бѫде той! А той седи и чака, какво ще направи жена му. Ето кѫдѣ е погрѣшката. Слѣдователно, ние нѣкой пѫть не проявяваме своята любовь, а очакваме. Мѫжъ, който отъ жена си очаква това благо, е окаченъ на вѫже; и жена, която отъ мѫжа си очаква това благо, е окачена на вѫже. Все на вѫже сѫ окачени. Христосъ казва: „Който ме люби, той ще опази моето Слово“. Нѣкои се чудятъ, защо Христосъ си замина. Той казва: „Който вѣрва въ мене, и по-голѣми чудеса ще прави.“ Той имъ даде своята власть, остави ги на земята, но знаеше какво ще правятъ съ Него. Той имъ даде властьта, и тѣ го разпнаха. Сега седятъ, молятъ Го отгорѣ: „Господи.“ Христосъ пита съврѣменнитѣ христиани: „Има ли нужда отъ мене?“ Христосъ казва: „Който ме люби, ще опази моето Слово.“ Сега, азъ се обръщамъ къмъ онѣзи ученици, които искатъ да се подигнатъ. Туй учение на Любовьта не е учение за дѣцата. Другитѣ могатъ да живѣятъ както искатъ, но онзи ученикъ, който е училъ четири години въ университета, и държи изпитъ или докторатъ, той трѣбва да застане на нозѣтѣ си и да защищава своята теза, да я доказва. Само така може да получи докторатъ. Онзи ученикъ, който ще държи матура, не трѣбва да написва цифритѣ на рѫкавитѣ или на рѫцѣтѣ си и отъ тамъ да гледа, но трѣбва да има знания, трѣбва да знае общитѣ принципи. Нѣкои отъ тѣзи принципи не сѫ на мѣстото си, но онѣзи, които сѫ необходими за живота, той трѣбва да ги знае, за да издържи изпита си. Ако не може да го издържи първиятъ пѫть, да се яви втори, трети пѫть, но да го издържи. Сега, всинца ще ви поставятъ на изпитъ. Този Отецъ, за Който ви говори Христосъ, Той ще ви постави на изпитъ за Любовьта. Изпитъ идва за всички хора. И слѣдъ като ви прѣсѣятъ, онѣзи, които останатъ, на тѣхъ ще се дадатъ нови условия за развитие. И земята ще се прѣсѣе, ще остане наслѣдството само за добритѣ хора. Ще останатъ само тѣзи, които разбиратъ Любовьта, и които издържатъ изпита на Любовьта. Съврѣменнитѣ хора ще провѣрятъ единъ законъ: нѣма да остане на земята нито единъ прѣстѫпникъ! Идва една червена вълна отъ този червения цвѣтъ. И понеже всички тѣзи хора сѫ тежки, то по гравитация, всички ще бѫдатъ отнесени тъй, както се отнасятъ прашинкитѣ отъ вѣтъра. И сега нѣкой пѫть ми е чудно, когато добритѣ хора казватъ: „Какво ще стане съ насъ?“ Ами ако вие имате единъ възлюбенъ, който е силенъ, можете ли да го питате какво ще стане съ мене? Има Единъ въ свѣта — Богъ. Той е най-силенъ. Всичко може да прѣмине, всичко може да се разклати, Той никога не се разклаща. Има Единъ въ свѣта, у когото нѣма никаква промѣна, у когото всичко е постоянно. По нѣкой пѫть допущате мисъльта: какво ще стане съ насъ? — Ако вие имате Божията Любовь, съ васъ всичко ще стане тъй, както трѣбва, а не тъй, както не трѣбва. Сега, азъ се обръщамъ къмъ ученицитѣ на Любовьта и казвамъ: опитали ли сте вие силата на Любовьта върху Мѫдростьта? Онзи, който люби, той трѣбва да обича, да иска да придобие Мѫдростьта въ себе си, да стане мѫдъръ. Не желае ли това, Любовьта не дѣйствува. Любовьта се проявява само при едно силно, интенсивно желание да бѫдешъ мѫдъръ. Туй е качество на любовьта. Първото качество на Любовьта е една велика жажда да учишъ. Всичко туй не е алчность, такъвъ човѣкъ не е нехаенъ, но изучава всичко, каквото види въ свѣта. А качеството на Мѫдростьта е точно обратното. Пъкъ, у мѫдрия човѣкъ има желание, най-малкото сѫщество, което види, да обикне, има желание да му направи една услуга. Той като види, че една мравка се мѫчи, ще се спре, ще ѝ направи услуга. Като види, че едно цвѣтенце е затиснато, ще се спре, ще го разрови, ще му направи една услуга. Нему е приятно това. Само мѫдриятъ човѣкъ може да направи туй. Сега, ако дойда въ вашия домъ, азъ мога да позная дали вие търсите Мѫдростьта или Любовьта. Нѣкога мнозина казватъ, че ние трѣбва да говоримъ много сладко. Но въ какво седи сладкото говорене? Ако азъ отида при едно дърво затрупано съ варь и взема да го чопля, да го измивамъ съ вода, злѣ ли правя? Мислите ли, че варьта е една необходимость при условията за неговото развитие? Зимно врѣме то е намазано съ варь за прѣдпазване отъ зайцитѣ, но лѣтно врѣме трѣбва да се освободи отъ тази варь. Ако се яви човѣкъ, който може да ви каже вашитѣ погрѣшки, които съ въ поритѣ на вашата душа и ви спъватъ, какво обидно има въ това? По нѣкой пѫть вие считате за обидно това, че нѣкой ви казалъ погрѣшкитѣ. Азъ считамъ, че първото правило е, човѣкъ самъ да вижда грѣшкитѣ си. Ако не ги вижда, и дойде нѣкой да му ги покаже, тогава трѣбва да му благодари. Иначе, ще се намѣримъ въ слѣдующето положение. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ. Единъ турчинъ отива въ една българска кѫща и имъ казва: „Слушайте, вие български нѣма да говорите, азъ разбирамъ български. Вие ще говорите на турски. Ако кажете нѣщо лошо, ще ви разбера“. По едно врѣме, той си запалилъ чубука, но една искра паднала отъ чубука, и чалмата му почнала да гори. Бабата като го видѣла, казала му: „Агачо, чалмата гори“. Той ѝ казва: „Не разбирамъ“. Тя пакъ: „Агачо, чалмата гори“. — Не разбирамъ. Най-послѣ, тя му казала на турски. „А, тъй кажи, да те разбера!“ Така и ние, казваме, че разбираме нѣкоя работа. Казватъ ни: „Чалмата гори, чалмата гори“. — Не разбирамъ. Всички говоримъ за Любовьта, но както агата, разбираме тази любовь по турски. „Който ме люби, казва Христосъ, ще опази моето слово.“ Законътъ е такъвъ: трѣбва да любишъ нѣкого въ свѣта. Ако човѣкъ не може да люби онзи първиятъ лѫчъ, който е влѣзълъ въ окото му, той не е човѣкъ. Азъ това наричамъ любовь. Първиятъ лѫчъ, който влѣзе въ твоя умъ, първиятъ лѫчъ, който влѣзе въ твоята душа, първиятъ лѫчъ, който внесе тази радость, ти трѣбва да го обичашъ. Може да е малъкъ този лѫчъ — нищо, ти ще го обичашъ. Мислите ли, че не трѣбва да обичате онази малка божа кравичка, която по нѣкой пѫть може да се качи по васъ и да лази? Вие даже не се спирате да помислите и казвате: нѣмашъ право да ходишъ отгорѣ ми. Мислите ли вие, че сте постѫпили по закона на Любовьта? Азъ се очудвамъ, срѣщамъ много религиозни хора, ученици имамъ, които за една божа кравица казватъ: „Тази божа кравица не трѣбва да лази по мене“. Не, ти не си разбралъ закона. Тази божа кравица щомъ се качи отгорѣ ти казва: „Ти божа кравица ли си като мене?“ Божа кравица, отлично име! — кравица на самопожертвуване. Забѣлѣзали ли сте, какъвъ е животътъ на тази кравица? Тя си има дрешка отгорѣ. Наблюдавали ли сте цвѣта на нейната дрешка? Сега, разбира се, не е въ външната форма. Задъ тази божа кравица седи нѣщо разумно. Ако азъ пратя едно малко дѣте да ви донесе едно каранфилче, то тия отъ васъ, които не ме обичатъ ще кажатъ: е, едно карамфилче! Но я попитайте онѣзи, млада мома или момъкъ, които ме обичатъ, какво ще кажатъ? А, каранфилче! — скачатъ, радватъ се. Защо? — Любовьта говори вѫтрѣ въ тѣхъ! Това е фактъ. И онзи, който има тази велика Любовь въ душата си, за него, тѣзи малкитѣ нѣща внасятъ радость и веселие. И колко пѫти днесъ Господъ ще изпрати едно малко дѣте да ви донесе едно каранфилче! Още като се събуди нѣкой, рано сутриньта, Господъ ще му изпрати едно малко каранфилче. Виждамъ, нѣкой се радва, скача, а нѣкой ще изхвърли каранфилчето, казва: азъ съмъ старъ. Азъ гледахъ, едно дѣте донесе на една стара баба едно каранфилче, тя казва: „Синко, стара съмъ“. Не, не, макаръ и стара, нека вземе туй каранфилче. Тази баба, като казва, че е стара, друго нѣщо подразбира тя. Тя иска да каже: „И когато бѣхъ млада, азъ не любихъ, пъкъ и сега не любя, не съмъ се научила на туй изкуство“. Всички съврѣменни хора ги е срамъ да кажатъ, че любятъ. Не зная на какво мяза тѣхната любовь. Не, герои трѣбватъ. Ние трѣбва да покажемъ на сегашния свѣтъ въ какво седи Любовьта. Мѫжътъ направилъ една погрѣшка, жената трѣбва да се прави, като че не разбира нищо, като че нищо не е видѣла. Онѣзи, които разбиратъ това учение, които вървятъ по Бога, тѣ трѣбва да покажатъ този примѣръ. Тъй разбирамъ азъ! Седите нѣкѫдѣ, нѣкой е казалъ нѣщо несвързано, тихо и спокойно мислете само за Любовьта. А вие мислите само за общественото мнѣние. Мѫжътъ направилъ хубава дреха, жената не я харесва. Да се прави, като че ли нищо не вижда, да я остави настрана. Ето отъ кѫдѣ трѣбва да почнете вие. Но колко сме слаби! Азъ опитвамъ, опитвамъ, правилъ съмъ нѣколко опити, и още резултати не сѫ дали. Азъ, запримѣръ, правихъ опити между двама ученици, и то ученици, които говорятъ за философия по окултизма. Дамъ имъ по двѣ хубави ябълки, и ги гледамъ въ лицата. И двамата казватъ: „А, Учительтъ къмъ насъ е много внимателенъ“. Изваждамъ отъ джоба си още една ябълка, давамъ я на единия, на другия не давамъ. Мръдва сърцето му. Казва си: „Отдѣ накѫдѣ, той по-високо ли стои отъ мене?“ Казвамъ: азъ ви разбирамъ, вие не ме разбирате. Защо му дадохъ другата ябълка? На този, на когото дадохъ другата ябълка, казвамъ: слушай, има единъ боленъ приятель, ще му занесешъ тази ябълка и ще го поздравишъ отъ мене. Въ природата излишъкъ нѣма. Ако Богъ изпрати своитѣ блага излишно, Той казва: „Ще станешъ сутриньта рано, веселъ ще бѫдешъ и ще занесешъ ябълката на болния“. Слѣдователно, Христосъ казва сега: „Който ме люби, ще опази моето Слово“. Опазването на туй Слово не седи въ думитѣ. Нѣкой пѫть може да отидемъ нѣкѫдѣ, да седимъ, да мълчимъ единъ часъ и да занесемъ своето благо. Тъй щото, съ мълчание можемъ да занесемъ много повече. Има два начина на говорене. Като мълчишъ, ще прѣнесешъ туй мълчание въ душата му. Отидешъ при нѣкой боленъ, казва ти: „Много ми е тежко“. Попригърнешъ го, погалишъ го съ рѫцѣтѣ си, той казва: „Какъ ми олекна, този човѣкъ като че ми взе нѣщо“ — доволенъ е. Пъкъ можешъ да отидешъ при нѣкой боленъ и да му говоришъ: „Ти си грѣшенъ човѣкъ, Богъ те наказва, имашъ да страдашъ“ — ти му оставашъ двоенъ товаръ. Мислишъ, че това е любовь? — Не. Сега, вие ще ме запитате, какви сѫ крайнитѣ резултати на Любовьта? — Крайнитѣ резултати на Любовьта, това е да се опознаемъ. Ние още не се познаваме. Знаете ли за какво опознаване говоря азъ? Дойда въ вашия домъ, вие ме познавате, искамъ 1000 лева. Вие на радо сърце ми давате. Вториятъ день дойда, поискамъ 2000 лева, давате ми. Но, като дойде до 10,000 лева, казвате: а, сега вече не мога. Значи, до 10,000 лева ме познавате. Казвате: този човѣкъ иска да ни опропасти. И дѣйствително, ако мисъльта ми е да ви опропастя, да ви взема паритѣ въ името на Любовьта, това е голѣма подлость. Но, ако слѣдъ като ви взема 10,000 лева, искамъ да ви дамъ 100,000 лева, да ви дамъ своето благо, това е любовь. Слѣдователно, Любовьта всѣкога мисли не за своето благо, но за благото на другитѣ. Азъ гледамъ сега, нѣкои, които вървятъ въ това учение, мислятъ, че Богъ ги изпитва. Е, хубаво, ако те изпитва Господъ, не е достатъчно само да издържатъ, но отговори ли правилно при този изпитъ? Първото нѣщо: между ученицитѣ, между братята и сестритѣ отношенията трѣбва да се изправятъ; между майки, синове и дъщери отношенията трѣбва да се изправятъ; между приятели отношенията трѣбва да се изправятъ; между слуги и господари отношенията трѣбва да се изправятъ; между учители и ученици отношенията трѣбва да се изправятъ, да станатъ отношения на любовь. Надъ насъ има по-висши сѫщества, съ които трѣбва да се свържемъ. Тия правилни отношения именно ще ни свържатъ съ този висшъ свѣтъ. Ако ние се свържемъ съ по-нисшитѣ сѫщества, мислите ли, че ще придобиемъ нѣщо? Нѣкой говедарь, който е пасълъ съ години говедата, придобилъ ли е нѣщо? — Нищо не е придобилъ. Ако ние живѣемъ между съврѣменнитѣ хора и не се запознаемъ съ Бога, ние ще останемъ невѣжи. Ако е да бѫдешъ говедарь, бѫди, но въ торбата си трѣбва да имашъ книги, да имашъ връзка съ хората, да знаешъ какво става по свѣта, да си запознатъ съ небето, да си запознатъ съ живота, съ изворитѣ, съ цѣлата природа. Като погледнешъ такъвъ единъ говедарь, да виждашъ въ лицето му единъ отличенъ говедарь. Сега, при днешното възпитание на хората, нѣкои сестри казватъ: „Да бѫдемъ милостиви“. Знаете ли какво е милость? Милостьта има блага не въ врѣмето и пространството, тя има блага въ човѣшката душа извънъ врѣмето и пространството. Сега именно туй разширение всички трѣбва да го имате. И азъ бихъ казалъ: Любовь безъ Мѫдрость не е Любовь. Едно отъ качествата на Любовьта е, че всѣки, който люби трѣбва да е мѫдъръ. Той трѣбва да е много внимателенъ, не прѣдъ външния свѣтъ, но прѣдъ Бога, да върши всичко туй, което Богъ върши спрѣмо насъ. Че какъ мислите, природата прѣдъ насъ мека ли е? Какъ да си обясните студа? Зимно врѣме зъзнешъ, треперишъ. Дойдатъ пожарь, бури, гладъ, землетресения. Езикътъ на природата, това е езикътъ на Бога. Богъ иска да ни събуди отъ единъ дълбокъ сънь, да ни върне отъ единъ хлъзгавъ пѫть, по който сме тръгнали. Забогатѣешъ много — дойде нѣкоя болесть. Затлъстѣешъ — дойде нѣкоя болесть. Направишъ зло — дойде нѣкое наказание. Мислишъ ли, че това е зло? Не, това е Божията Любовь. Всичко, което идва, това е Божията Любовь, която ще тури редъ и порядъкъ между хората. Редътъ и порядъкътъ ще дойдатъ, и хората за въ бѫдеще, може би слѣдъ единъ кратъкъ периодъ, ще се опознаятъ и ще живѣятъ въ братство. Тѣзи идеи за братството ще дойдатъ, и тогава управляващитѣ ще бѫдатъ много умни хора. Учителитѣ, професоритѣ, майкитѣ ще бѫдатъ учени, умни хора, ще бѫдатъ братя и сестри помежду си, и земята ще бѫде едно мѣсто на благословение. Туй нѣщо скоро ще дойде, но докато дойде, хората ще минатъ прѣзъ огънь, прѣзъ бури. Като дойде туй врѣме всичко ще се прѣчисти, всички стари парцали, дрипи, събрани отъ хиляди години, всичко туй ще се тури на ауто-дафе. Примиране ще има. Свѣтътъ ще се прѣчисти съ огънь, изгаряне ще има. И сега азъ ви казвамъ: туй ще стане, ще го провѣрите и тогава ще си кажете, дали е вѣрно или не. Сега не си правете бързи заключения, въздържайте се! Не казвамъ, че това е вѣрно или не, не казвамъ, че туй ще стане или не, но си го запишете, и като дойдатъ тия врѣмена, провѣрявайте. Ще видите, че туй дѣйствително е вѣрно. Съврѣменнитѣ учени хора правятъ своитѣ изчисления и казватъ, че въ развитието на слънчевата система се завършва единъ цикълъ отъ 25,000 години. Всѣкога при една такава промѣна въ слънчевата система ставатъ и външни промѣни. И сега, ученитѣ хора казватъ, че мѣсечината ще се разруши, и всичкиятъ този прахъ отъ мѣсечината ще падне на земята. Понеже хората много оратъ, много консумиратъ, то земята има нужда отъ торъ. Този прахъ ще обнови земята. Питатъ нѣкои: на мѣстото на тази мѣсечина какво ще дойде? Казватъ, че ще се яви нова планета. Тъй си говорятъ хората. Ако дойде новата планета, тя ще бѫде толкова голѣма, че всички ще я видите. Тѣзи учени хора казватъ, че това нѣщо нѣма да бѫде слѣдъ дълго врѣме, скоро щѣло да бѫде. Колко е на близо това врѣме, не се знае. И казва Христосъ: „Който ме люби, ще опази моитѣ заповѣди“. Кога се нуждаемъ отъ вѫжета? Нали когато сме въ кладенеца? Кога се нуждаемъ отъ вода? — Когато сме жадни. Кога се нуждаемъ отъ хлѣбъ? — Когато сме гладни. Кога се нуждаемъ отъ дрехи? — Когато сме голи. Ако има епоха, когато най-много се нуждаемъ отъ любовь, това е сегашната. И никога човѣчеството не е било при такива благоприятни условия за проявяване Любовьта, както сега. Никога Богъ не е говорилъ тъй много, както сега. Той въ миналото е говорилъ, но само на отдѣлни лица. А сега, всички онѣзи хора, които сѫ възмѫжали, почти на всички е почналъ да говори. И ще провѣрите една велика Истина, дѣто Христосъ казва: „Отецъ ми ще ви се изяви“. Щомъ ви възлюби, Той ще ви се изяви. Нѣма по-тържественъ день отъ този, да видишъ Божието лице! Да видишъ Божието лице, не значи Богъ да те уволни, а да ти даде свободенъ билетъ, като на единъ ангелъ. Ще ти даде единъ свободенъ билетъ за пѫтуване, ще прати единъ ангелъ да те вземе на крилѣтѣ си, ще обиколишъ всичкитѣ слънчеви системи, и слѣдъ 100 години ще те върне на земята. Мислишъ ли, че такава една разходка нѣма да ти бѫде приятна? При тази разходка ще научите толкова нѣща, умътъ ви тъй ще се освѣжи, такава култура ще видите, че ще си кажете: колко съмъ билъ простъ! Като се върнете на земята, всички ще забѣлѣжатъ една промѣна у васъ и ще кажатъ: отъ кѫдѣ е тази мѫдрость? Вие ще кажете: който има такъвъ билетъ, винаги става мѫдъръ. Азъ бихъ желалъ за всички ви такъвъ билетъ. И подписътъ на този билетъ ще бѫде „Любовь“. И на кѫдѣто тръгнете съ тази дума „Любовь“ нѣма да бѫде написана на български, нито на француски, нито на английски, дѣто и да отидете, вашиятъ пѫть ще бѫде отворенъ. При изговаряне тази дума „Любовь“, пропускъ навсѣкѫдѣ ще имате, навсѣкѫдѣ ще имате добри условия, ще се почувствувате като у дома си, навсѣкѫдѣ ще ви нахранятъ, ще ви почитатъ и ще разберете, че животътъ има смисъль. А сега, вие мислите, че учени хора има само на земята. Учени хора има навсѣкѫдѣ, разумни сѫщества има навсѣкѫдѣ, и дѣто има любовь между тия сѫщества, навсѣкѫдѣ има разумна обмѣна. Туй е идеалътъ, който трѣбва да имате. За сега любовьта е дошла съ червеникавъ цвѣтъ, съ портокаленъ и съ малко въззеленикавъ, но вашата Любовь трѣбва да има синкавъ цвѣтъ. Този синкавъ цвѣтъ постепенно трѣбва да се прѣвърне на свѣтълъ. Право казватъ духоветѣ: „Само свѣтлитѣ ги пращатъ да служатъ на онѣзи, които ще наслѣдятъ Божествения животъ, вѣчния животъ“. Казва Христосъ сега: „Който ме люби, ще опази моитѣ заповѣди. Който люби мене, и Отецъ ми ще го възлюби. Азъ и Отецъ ми ще дойдемъ и жилище ще направимъ у него“. Сега, да не се дезинтересирате, да кажете, че свѣтътъ ще се свърши, нищо не ни трѣбва. Не, когато става едно корабокрушение, всѣки трѣбва да бѫде на брѣга и да помага. Всѣки отъ васъ трѣбва да бѫде буденъ, готовъ да помага на страждущитѣ, на оскърбенитѣ и да имъ даде утѣха. Казватъ: смъртни сѫ хората. Какво ще стане съ насъ? — Има Единъ, който ще застѫпи вашето право. „Изпоядоха ни, животътъ ни взеха“. Имайте Любовьта и не се плашете! Има Единъ, който се застѫпва за васъ. Той е силенъ. Свѣтътъ ще се поправи, но съ революция. Идва революция, идва картеченъ огънь. Като дойде тази революция въ Европа, цѣла Европа ще се разтърси отъ тази революция, отъ това землетресение. Нѣма да остане нито едно здраво здание на земята, тъй казватъ ученитѣ хора. Високо здание нѣма да остане въ Европа. Всички тѣзи монументи всичко туй ще бѫде смъкнато, нищо нѣма да остане. Туй е една революция, за да ни освободи Господъ отъ всички тия заблуждения. Тогава Господъ ще каже: „Гледайте нагорѣ!“ И ние ще мязаме на онази какавида, която излиза отъ своя пашкулъ, и на онзи човѣкъ, който излиза отъ своя гробъ. Та какво, ние сме въ гробищата! Мислите, че онзи, който копае камъни 1000 метра дълбоко въ земята, му е много приятно? Нима мислите, че онзи огнярь, който е на парахода и на 24 часа се смѣня, му е много приятно? Нима мислите, че онзи работникъ въ онази фабрика, при онзи шумъ, му е много приятно? Тѣзи нѣща сѫ необходими за сега. Но за въ бѫдеще трѣбва да имаме фабрики, да не дигатъ никакъвъ шумъ, та като влѣзешъ въ тѣхъ да ти е приятно. За въ бѫдеще нѣма да има нужда да слизаме долу въ земята, да копаемъ, като къртици, а ще взимаме нужната енергия отъ пространството, съ нея ще се отопляваме и освѣтляваме. Всичко ще се измѣни. „Който ме люби, ще опази моето Слово.“ Тогава Богъ ще ни разкрие единъ новъ начинъ. Той ще ни даде новитѣ блага. Сега, ние трѣбва да покажемъ, че у насъ има единъ новъ животъ, новъ принципъ, че можемъ да приложимъ Любовьта. Който и да е отъ васъ, мога да го опитамъ, до колко е неговата любовь, неговата честность. Вие се намирате въ крайна нужда, и азъ ви дамъ да занесете нѣкѫдѣ 100,000 лева, безъ разписка, тъй, само между мене и васъ. По пѫтя ще се замислишъ, ще си кажешъ: да си услужа! Послѣ ще се извинишъ: по пѫтя срѣщнахъ разбойници, нараниха ме. Да, но и вие сте се наранили. Азъ си мълча, замина си. Другъ случай: вашата дъщеря е млада, красива, дѣвствена. Вие я оставите нѣкому да я прѣведе прѣзъ гори и планини. Мислите ли, че нѣма да опитате неговата любовь? Той трѣбва да я пази като нѣщо свещено. А колко пѫти могатъ да се явятъ у васъ тѣзи нечисти мисли! Това не е култура. Любовьта изисква отъ насъ онова свещено чувство — да тачиме живота на хората. И тъй, братя и сестри трѣбва да хранятъ помежду си онова благородно чувство. Приятели, мѫже и жени, трѣбва да иматъ най-благородни чувства помежду си. Синове и дъщери трѣбва да хранятъ най-благородни чувства и мисли къмъ своитѣ близки и приятели. Ами че така е! Ние се намираме прѣдъ единъ свѣтъ, прѣдъ една култура, дѣто всичко ще се разкрие, нѣма да остане нищо неразкрито. Азъ бихъ желалъ, всички вие, които ме слушате, да носите факлитѣ на тази култура запалени, тази свѣтлина да има единъ опрѣдѣленъ принципъ и да кажете: „Любовьта включва благото на всички хора.“ А ние сме носители на туй благо. Сега, ако вие сте вѣрни на думитѣ Христови, то не за въ бѫдеще, но още днесъ вие можете да имате единъ опитъ. Имали сте го, но и днесъ пакъ може да го имате. Тази Любовь ще дойде, у васъ ще има едно прииждане, ще дойде едно разсвѣтление. Съ старитѣ си смѣтки трѣбва да се простите. Азъ, като ставамъ сутринь, често усѣщамъ единъ крѫгъ, наоколо, който ме стѣга. Знаете ли на какво го уподобявамъ? Въ стария завѣтъ има единъ примѣръ за Самсонъ, за този герой, чиято жена искала да знае, гдѣ се крие силата му. Той по нѣкой пѫть я поизлъгвалъ, не ѝ казвалъ, гдѣ се крие силата му. Като заспивалъ, тя го завързвала, но като ставалъ сутриньта, той се освобождавалъ. Сега, станете сутринь, казвате си: стѣга ме нѣщо главата. — Вашата жена ви е вързала. Жената я стѣга нѣщо, мѫжътъ ѝ я вързалъ. Мѫжътъ или жената, все едно, вързалъ те нѣкой. Като станешъ, ще кажешъ: „Богъ е Любовь!“ Или, кажете този стихъ: „Ако ме любите, ще опазите моето Слово“. Всѣка сутринь, като станете, употрѣбявайте тази формула! Имайте прѣдъ видъ, че като произнесете тази формула, тази връвь веднага ще падне и ще дойде свѣтлина въ ума ви. Имате да плащате една полица, умътъ ви е толкова стегнатъ, не знаете какво да правите — произнесете формулата, ще се скѫсатъ връзкитѣ. Скарани сте съ нѣкого — произнесете тази формула. Трѣбва да се скѫсатъ тѣзи връзки, тѣзи вѫжета, съ които сте вързани. Всички сте вързани. Знаете ли съ какви връзки сѫ вързани хората? — Съ дебели черни вѫжета. Казвамъ нѣкому: направете туй нѣщо! Но той не слуша. Скѫсайте тѣзи вѫжета, защото казва Христосъ: „Който ме люби, той ще опази моето Слово.“ А тамъ, дѣто е Словото Божие, тамъ е и силата Божия. И тъй, бѫдете сега носители на Словото Божие, опитайте Го! Азъ искамъ да приложите всѣка една формула въ живота си. Още днесъ можете да направитѣ това. Всички тѣзи недоразумѣния, всички караници, всички тия лоши нѣща, които имате помежду си, всичко туй скѫсайте! Вие ще кажете да дойде Христосъ, че тогава. Не, не, нѣма да оставите нищо лошо въ сърцето си! Азъ, когато се събуждамъ сутринь, гледамъ какъ си прѣпятствуватъ хората. Неразположени сте, кажете си: Богъ е сега разположенъ, всички свѣтове, всички ангели сѫ радостни. Тукъ има нѣкакво заблуждение. Тогава, защо азъ да се спъвамъ? Така си казвамъ азъ, така си кажете и вие. На тази бесѣда, която сега ви държа, вие се усмихвате, казвате: има нѣкои думи, тъй, особени ни се виждатъ. Законътъ е такъвъ: вие ще скѫсате тѣзи връзки! Всички трѣбва да бѫдете разумни! Сега, нѣма да казвамъ да не се критикувате. Това сѫ малки нѣща, обикновени. Станешъ сутринь, кажи: Богъ е Любовь, тѣзи свѣтове сѫ въ щастие, въ блаженство, нѣма нито единъ ангелъ на небето, който да е намръщенъ, защо азъ да съмъ намръщенъ? Ти си въ странство, баща ти е богатъ, не се плаши, ще дойдатъ паритѣ. Нѣма да чакашъ слугитѣ си, ще идешъ да си ги вземешъ отъ банката. Казватъ: Богъ ще уреди нашитѣ работи. А не, Богъ урежда работитѣ на половина. На онѣзи, които оратъ и сѣятъ, Богъ урежда работитѣ; на онѣзи, които учатъ, Богъ урежда работитѣ. Ще станешъ, ще учишъ и хубаво ще учишъ! Тогава ще дойде туй истинското знание. Ще го приложишъ. Ще оремъ и ще сѣемъ. Вие искате да имате приятели. Какъ? — Скърбенъ е вашиятъ приятель, който и да е той, направете му една услуга, безъ да знае той това. Приложете Любовьта! Не ви казвамъ, че Христосъ е между васъ. Не е между васъ. Ще кажете: единъ отъ насъ е, тукъ е, нѣкѫдѣ е седналъ. Не е. Христосъ е... Знаете ли какво значи „е“? Той е на работа сега, не може да дойде между насъ. Той се е стегналъ, и знаете ли какъ работи сега? Знаете ли какво значи работа! Той се е запретналъ и работи тъй, както никога не е работилъ. Той не е като онѣзи българи да се захласва. Никога не се захласва Той. Единъ българинъ отишълъ въ Америка, искалъ да прѣподава тамъ френски езикъ, но не могълъ да се настани. Наематъ го тамъ въ една църква да духа духалото на единъ органъ. Седналъ на духалото, духалъ, духалъ, но като нѣмалъ пари, като билъ затрудненъ материално, замислилъ се и си казалъ: „Какво да правя съ този органъ? Нѣмамъ пари! Да съмъ си сега въ България, единъ учитель да съмъ! Що ми трѣбваше да идвамъ въ Америка?“ Като се замислилъ тъй, забравилъ да движи рѫчката на духалото. Идва клисарьтъ, казва му! „Какво правишъ, духай! Философия не се изисква, духане се изисква“. И азъ ви казвамъ: не се изисква само философия. „Какво да правимъ?“ Любовь, любовь се изисква, какво си забравилъ рѫчката? Тази рѫчка тя ще ти донесе всичкото щастие. Отвънъ органистътъ свири. Духайте, иначе ще развалите службата. Всички сѫщества въ свѣта иматъ нужда отъ любовь. Безъ любовь всички сѫщества умиратъ. Всѣки иска да има единъ любовенъ погледъ. Туй трѣбва да се съзнае. Въ общестото вие трѣбва да дадете единъ добъръ примѣръ на любовь. И като дойде нѣкой при васъ, безъ да му говорите за любовь, да усѣти тази истинска любовь. „Ако ме любите, ще опазите моето слово,“ казва Христосъ. Азъ ви казвамъ: любите ли Христа, ще опазите Неговото Слово. А Неговото Слово носи съ себе си великата Мѫдрость, която въздига и укрѣпява човѣшкия духъ, просвѣщава човѣшкия умъ, облагородява човѣшкото сърце и усилва човѣшката воля, която прави хората свободни, щастливи и блажени. Тамъ е всичкото. Бесѣда, държана на 2/ХІІ 1923 г. ---------------- 1) Иоана 14 : 23.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Ще хвърля мрѣжата А Симонъ отговори и рече Му: „Учителю, цѣла нощь сме се трудили и не уловихме нищо, но по твоята рѣчь ще хвърля мрѣжата“. Лука 5:5. Ще взема думитѣ отъ 5-ти стихъ: „Учителю, цѣла нощь сме се трудили и не уловихме нищо, но по твоята рѣчь ще хвърля мрѣжата“. Въ този стихъ има двѣ важни мисли, тѣ сѫ: че цѣла нощь сме се трудили, и нищо не уловихме; и втората: по твоята рѣчь ще хвърлимъ мрѣжата. „Оплели“, казватъ мрѣжа. Какво значи да оплете нѣкой мрѣжа? Мрѣжитѣ си иматъ своитѣ добри страни. Когато нѣкой се хвърли отъ едно високо здание при пожарь, мрѣжата е едно спасително срѣдство, мрѣжата го хваща. Но, ако си като риба, тогава мрѣжата е опасна. Но понеже езикътъ е символически, то да ловишъ риби, които живѣятъ въ една по-гѫста срѣда, значи да ги извадишъ отъ това неблагоприятно състояние. Рибитѣ живѣятъ въ една по-гѫста срѣда, при по-неблагоприятни условия. Мрѣжата служи като едно срѣдство да извади човѣка отъ едно състояние и да го тури въ друго. Символическиятъ езикъ е прѣходенъ. Символическиятъ езикъ уподобява туй, което природата върши. За да изтълкувашъ символически нѣкое изречение или нѣщо друго, то е да разбирашъ езика на природата — да посадишъ едно сѣме, да израстне, да се разцъвти, да даде плода си и тогава да го разберешъ. Сѣмето е символъ. При обикновени условия ти не можешъ да видишъ красотата на туй сѣме. Слѣдователно, трѣбва да му дадешъ условия. Значи, ние наричаме символически езикъ този, при който може да се прояви красотата. Нѣкои казватъ: защо ни е символичниятъ езикъ? — Това е красотата. „Символъ“ значи голѣмитѣ нѣща събрани вѫтрѣ въ едно малко зрънце. Тия нѣща трѣбва да се проявятъ. „По твоята рѣчь ще хвърля мрѣжата“. Какъ ще хвърлите тази мрѣжа? Ще хвърлите тази мрѣжа, за да спасите нѣкого, или ще хвърлите тази мрѣжа, за да го задушите? Едно и сѫщо нѣщо въ свѣта може да се употрѣби въ двѣ различни посоки. Вземете водата, тя е едно отъ най-голѣмитѣ блага въ свѣта. Вземете хлѣба — сѫщо. Но, ако натиснете главата нѣкому въ водата, може да го удавите въ нея. Паритѣ сѫ едно отъ най-голѣмитѣ блага, всички ламтятъ за тѣхъ, но ако нѣкой ви тури 1000 кгр. злато отгорѣ, какво ще стане съ васъ? — Ще умрете подъ тази тяжесть, нищо повече. Слѣдователно, всичкитѣ нѣща иматъ своята цѣнность до тогава, докато тѣ се употрѣбяватъ разумно. И затова всички вие сте повикани въ този свѣтъ да живѣете разумно, да се учите, и нищо повече. Свѣтътъ е едно велико училище. Схванете ли го така, тогава и най-малкото нѣщо, което ви се случи въ този свѣтъ, то е едно прѣдметно обучение. Сега, да кажемъ, идватъ страданията въ свѣта. Нѣкои казватъ: защо сѫ страданията? — Страданията, това сѫ единъ методъ за придобиване на търпѣние, това е една Божествена наковалня. Но, ако ти не знаешъ какъ да употрѣбишъ тѣзи страдания, ти ще развалишъ себе си. При страданието има мѣрки, има закони, споредъ които то трѣбва да се употрѣбява. Запримѣръ, мекото желѣзо го турятъ въ огъня, нагорещяватъ го, хопъ, въ водата 2 — 3 пѫти, докато се калѝ. И ако вие сте мекушавъ въ живота, отстѫпвате, и при най-малката мѫчнотия не можете да издържите, какво ви липсва? Умни сте, разсѫждавате философски, знаете колко има отъ тукъ до слънцето, правите математически изчисления, лѣкувате хората, а при това нѣмате търпѣние. Дойдете, седнете на трапезата, и жена ви, която толкова ви обича, трепери цѣлъ день да ви угоди, отправите ѝ единъ лошъ погледъ; че не е сготвила на врѣме. Какво показва това? — Нѣмате търпѣние. Търпѣлъ си 4—5 ч., ще потърпишъ още малко, защо ще бързашъ? Какво има? Ще ти стане ли нѣщо? Въ природата нѣма бързане, нѣма и закъсняване, всѣко нѣщо е на врѣмето си. Питамъ: когато единъ мѫжъ бърза, иска отъ жена си по-скоро да му сложи яденето, въ кой кодексъ на природата е казано, че трѣбва да се бърза? Вие си нареждате сами правила и казвате, че на 12 ч. трѣбва да се яде. Я ми кажете, въ кой кодексъ на природата е казано, че трѣбва да се яде въ 12 часа? Турцитѣ ядатъ въ 6 ч., англичанитѣ въ 2 ч. Да, има единъ начинъ, единъ законъ, има едно врѣме въ природата, по което трѣбва да се яде. Хората казватъ, че трѣбва да се живѣе добрѣ. А, много хубаво! Можете ли да ми кажете, какво нѣщо е добъръ животъ? Казвате: този човѣкъ е добъръ, онзи не е добъръ. Я ми кажете, по кой кодексъ на природата мислите така? Азъ мисля така. А, ти мислишъ. Онзи човѣкъ мисли за него, че е добъръ, а ти мислишъ, че е лошъ. Какъ мислите тогава? Кои сѫ причинитѣ? — Причинитѣ сѫ чисто материални. Това, което измѣня нашия умъ, туй, което измѣня нашитѣ убѣждения, нашитѣ понятия, въ тия промѣни всѣкога има нѣщо материално. Турчинъ отива на ловъ, води една голѣма хрътка, казва ѝ: „Ха чоджунъ, ти си ме хранила толкова врѣме, толкова много зайци си ми ловила, много те обичамъ, хайде и сега!“ Заекъ гони тя. „Ха чоджунъ, ха хубавото ми пиле, тичай отподирѣ!“ Но заекътъ, по-майсторъ отъ хрътката, отдалечава се. „А“, казва, „свиня, гяуринъ“. Почва да псува. Защо? — Защото хрътката изтървала заека. Докато хрътката е близо до заека — пиленцето ми, гълѫбчето ми, ха чоджунъ. Щомъ заекътъ вземе надмощие, измѣня се изикътъ. Има ли сега въ съврѣменния свѣтъ нѣкой човѣкъ, който да нѣма тѣзи слабости? Нѣкои говорятъ, че хората били съвършени, запримѣръ, за пророцитѣ говорятъ така. Азъ ще кажа една дума. Разглеждамъ историята на човѣшкото битие, на всички велики хора въ свѣта, и не съмъ срещналъ до сега човѣкъ безъ погрѣшка. И въ биографиитѣ на тѣзи хора е описана само добрата страна. Не, не сѫ били тѣ такива. За Аврама като пишатъ, ще кажете, че Аврамъ билъ безгрѣшенъ. За Исака — сѫщо, за нѣкой царь, философъ — сѫщо. Лошото се изглажда, остава само доброто. Ами то е друга една слабость, да търсимъ само доброто у хората. Какво нѣщо е добро, и какво нѣщо е лошо, хората не знаятъ. Азъ мога да ви докажа, че лошитѣ нѣща сѫ добри. Математически мога да ви го докажа. Мога да ви докажа, че и добритѣ нѣща сѫ лоши. Нима мислите, че онзи вълкъ, при своя моралъ, като изяде една овца, не му е приятно? Приятно му е и казва: „Слава Богу, че Господъ е създалъ такива хубави, мазнички овци за насъ! Господъ е уменъ, добъръ. Другояче, какво бихме правили безъ овци? Щѣхме да измремъ“. Овцитѣ казватъ: „Голѣмо нещастие е за насъ, че Господъ създалъ вълцитѣ“. Но защо Господъ създаде вълцитѣ? Когато овцитѣ прѣстѫпиха онзи великъ законъ, и се размножаваха повече отколкото трѣбва, не живѣяха единъ цѣломѫдренъ животъ, Господъ имъ каза: „Идете сега въ свѣта и внесете редъ и порядъкъ!“ Свѣтътъ не е създаденъ само за овцитѣ, свѣтътъ не е създаденъ само за вълцитѣ, той е създаденъ за всички. Всѣки има своето право да живѣе, но той не трѣбва да мисли, че е мѣродавенъ, че заради него е всичко. Тъй седи Истината. Значи, когато се размножиха овцитѣ повече, отколкото трѣбваше, дойдоха вълцитѣ. Нѣкои казватъ: защо ни сѫ вълцитѣ? Щомъ овцитѣ заематъ първото си положение, вълкътъ нѣма да бѫде вълкъ. И дѣйствително, излишната енергия въ организма на когото и да е отъ васъ, и на най-добрия, може да го изкара отъ равновѣсието му. Азъ мога да направя единъ малъкъ опитъ съ него, да измѣня състоянието му. Какъ? — Като му пришепна само една малка думица на ухото, безъ нѣкой нѣщо да е чулъ, веднага нѣщо ще го жегне, той ще се изправи, ще дигне шумъ. Какво е станало? — Едно малко раздвижване на въздуха. Но то така е подѣйствувало, че измѣня състоянието му. И казватъ: гениаленъ човѣкъ е този! Чудно нѣщо, гениаленъ човѣкъ! Ако всѣки, който каже нѣщо, може да го размърда, той не е гениаленъ човѣкъ. Не, азъ наричамъ гениални хора тѣзи, които никога не се размърдватъ. „Цѣла нощь се трудили, и нищо не хванали!“ До сега, въ първата частъ на вашия животъ вие нищо не сте хванали. Хванали ли сте нѣщо, риба хванали ли сте? Измежду всички, които ме слушатъ тукъ, богатъ човѣкъ, милионеръ човѣкъ нѣма. А човѣкъ безъ пари, при сегашнитѣ условия, човѣкъ ли е? Послѣ, дрехитѣ ви какви сѫ? Самурени дрехи имате ли? — Нѣмате. Пръстени съ голѣми диаманти имате ли? — Нѣмате. Имате пръстени, съ такива малки диамантчета, но това диаманти ли сѫ? Азъ наричамъ диамантъ, нѣщо като орѣхи голѣмо, или най-малко като лѣшникъ. Вие носите диамантчета, като просени зрънца и казвате: нося диамантъ. То е посмѣшище. Ако отидете на небето съ такива диаманти, още на първата гара ще ви върнатъ. Въ небето, запримѣръ, трѣбва да имашъ диамантъ най-малко като кокоше яйце. Ако биха ви поканили тамъ на вечеря, трѣбваше да турите пръстенъ съ диамантъ като кокоше яйце. Казвате: нима на небето има диаманти? Има, и какви не диаманти. И когато ви повикатъ на вечеря, и тамъ правятъ вечери, ще се облѣчете по всичкитѣ правила. Сега, нѣкои християни казватъ: „Трѣбва да бѫдемъ облѣчени много просто“. Не, туй, което ние наричаме вѫтрѣ въ свѣта, добродѣтели, това сѫ дрехи. Онази естествена сила вѫтрѣ въ човѣка, която може да го направи мощенъ, то е тази именно сила, силата на неговитѣ добродѣтели. И защо съврѣменнитѣ хора днесъ страдатъ? — Тѣ нѣматъ добродѣтели. А добродѣтелитѣ, това сѫ единъ великъ капиталъ, около който почватъ да циркулиратъ великитѣ сили вѫтрѣ въ природата. Сега, вземете единъ простъ примѣръ. Поставете стотина души на студъ вънка, когато температурата е спаднала до -15°, -20°, едни отъ тѣхъ ще се простудятъ, а други — не. Лѣкаритѣ ще кажатъ, че кръвьта на простудилитѣ се е слаба. Кръвь може ли да бѫде слаба? „Малко кръвь имали“. Азъ ще ви докажа, че има много хора съ много кръвь и пакъ се простудяватъ. Има нѣщо повече отъ кръвьта. Тѣзи хора, които не се простудяватъ, иматъ много магнетическа сила. Азъ мога да нося една тънка риза, направена отъ коприна, да я облѣка при -30° и да не се простудя. Съ магнетическа сила е тя. А мога да направя една дебела риза или кожухъ, да го облѣка, и при това пакъ да треперя. Слѣдователно, ние трѣбва да изучаваме живота при условията, при които живѣемъ. Много нещастия ви се случватъ, но вие още не сте си задавали философски въпроса, не сте мислили, защо идватъ нещастията. Минаватъ ви лоши мисли. Не се запитвате, защо ви идватъ тѣзи мисли. Нѣкой пѫть сте весели, нѣкой пѫть тѫжни. Вие не си задавате въпроса, защо се мѣнятъ вашитѣ настроения. Казвате: Господъ ще оправи свѣта. Това не е разсѫждение. Значи, до сега Господъ не го е оправилъ, че отъ сега нататъкъ ще го оправя, заради насъ. Вие се съмнѣвате въ Бога. Свѣтътъ, който зная азъ, е хармонично създаденъ. Ако има дисхармония, тя е въ нашето съзнание, въ нашия организъмъ, а въ Божествения свѣтъ, въ цѣлокупностьта на този свѣтъ има съвършена хармония. Богъ е съвършенъ, и свѣтътъ е съвършенъ. Послѣ, нѣкой пѫть се заемемъ да тълкуваме, какво е казалъ Христосъ. Нѣкой пѫть азъ тълкувамъ Христовитѣ думи, нѣкой пѫть вие тълкувате Христовитѣ думи. Нѣма човѣкъ, който да не е тълкувалъ Христовитѣ думи. Питамъ: ако азъ правилно тълкувамъ Христовитѣ думи, доволенъ ли ще е Христосъ отъ мене? — Доволенъ ще е! Ако вие запитате Христа, вѣрно ли е това тълкувание, и той потвърди, значи това е Истината. Ние можемъ да тълкуваме само Божественитѣ нѣща, понеже отъ тѣхъ може да излѣзе нѣщо. Човѣшкитѣ нѣща нѣма какво да ги тълкуваме. Божественитѣ ще тълкувашъ. Ще кажете: защо човѣшкитѣ нѣща не може да се тълкуватъ? Чудни сте! Ще ви дамъ единъ аргументъ, едно доказателство за това. Единъ великъ художникъ нарисувалъ една символична картина, вложилъ нѣщо Божествено въ нея. Пишатъ една статия, втора, трета, разискватъ върху картината. Хубаво, едно малко селянче нарисувало една малка гарга отъ 4 линии, два крака — картина. Какво можемъ да тълкуваме върху тази гарга? Езикътъ на хората, това сѫ гарги, никакви тълкувания. Само че когато тълкуваме една Божествена мисъль, трѣбва да спазимъ онзи великъ законъ, да схванемъ Божественото. Схванемъ ли Го, ние се ползуваме. Не тълкуваме ли правилно Божественото, врѣдимъ на себе си. Петъръ казва на Христа: „Учителю, ние ще хвърлимъ тази мрѣжа“. Понеже тѣ казваха, че ще хвърлятъ тази мрѣжа, то какви бѣха резултатитѣ? Хванаха ли риби? — Двѣ ладии се напълниха. Сега, вие седите, нещастни сте, и запитвате, защо Господъ е създалъ нещастията въ свѣта. Азъ, доколкото зная, нещастия въ свѣта Господъ не е създавалъ. Тѣ сѫществуватъ само заради насъ. Страдания има, но въ окултенъ смисълъ, подъ „страдания“ ние разбираме промѣни на енергиитѣ, промѣни на състоянията отъ едно въ друго, промѣни въ увеличаване движенията на вибрациитѣ. Тѣзи вибрации могатъ да бѫдатъ вълни съ по-дълги, по-голѣми трептения или вълни съ по-къси трептения. Нещастия въ Божествения свѣтъ, обаче, нѣма. Нѣкои често запитватъ: „Какъвъ е Божествениятъ свѣтъ?“ Божествениятъ свѣтъ е диаметрално противоположенъ на човѣшкия. На земята добро можешъ да направишъ, но на небето никому не можешъ да направишъ добро. Тамъ всѣки е доволенъ, всѣки е пъленъ съ щастие, че нищо не можешъ да му прѣдадешъ отъ своето щастие. Тамъ, на небето, и зло не можешъ да направишъ. Тамъ считатъ за голѣмо щастие, ако сполучишъ да промѣнишъ нѣкому щастието въ нещастие. Това тамъ считатъ добро. Сега, ще ми кажете: отдѣ знаешъ това? Азъ ще ви попитамъ: ами вие съ какво право се съмнѣвате? Слѣдователно, небето е единъ свѣтъ, дѣто хората сѫ толкова богати, че ако сполучишъ да направишъ едно малко зло на нѣкой отъ тѣзи жители, той счита, че ти си му прѣдалъ нѣщо хубаво. И тѣзи жители на небето казватъ: „А, ето единъ човѣкъ!“ Туй наричатъ тѣ човѣщина. А ако се стараешъ да имъ направишъ едно добро, тамъ то не се прѣцѣнява. На земята какъ е? — Ние се стараемъ да правимъ само добрини, но работата не върви. Питамъ: какъ върви сега свѣтътъ? На небето искатъ зло да направятъ, а на земята — добро. Слѣдователно, небеснитѣ жители изправятъ нашитѣ грѣхове. Тѣ казватъ: „Какво правятъ хората на земята?“ — Страдатъ. „Я“, казватъ, „направете ни едно зло, едно страдание, че да го опитаме и ние“. Като имъ създадете едно страдание, тѣ казватъ: „Колко е хубаво!“ Отлично е то за тѣхъ. И всичкитѣ вѣстници тамъ ще пишатъ за това. Туй е фигуративно. Тамъ вѣстницитѣ съ хиляди години пишатъ, че еди-кой си имъ създалъ едно голѣмо щастие. Тамъ се радватъ, а тукъ на земята сълзи проливатъ. Е, питамъ: кое мнѣние е мѣродавно, тѣхното или нашето? Тѣхното мнѣние е мѣродавно. „По твоята заповѣдь ще хвърля мрѣжата“. Съврѣменниятъ свѣтъ има единъ моралъ, на който по нѣкой пѫть азъ се смѣя. Не се смѣя на самия моралъ, но на кривото схващане. Интересно е, че отъ 8,000 години хората се морализиратъ, и този моралъ не може да имъ помогне. Има нѣщо въ него, което не може да имъ помогне. Моралътъ, това е ограничение на нѣщата, една голѣма броня, дебела 30—40 см., която се туря на парахода, та като се обстрѣлва отъ неприятеля, да прѣчи, да не се пробие този параходъ. Казватъ: този човѣкъ е мораленъ. Но знаете ли каква тяжесть прѣдставлява този моралъ? Знаете ли каква тяжесть прѣдставлява тази броня? При това, този нашъ моралъ издържа ли напора на тѣзи сили, които сѫществуватъ вѫтрѣ въ природата? Нѣкои казватъ: този човѣкъ има моралъ. Въ Франция, при тази афера за панамския каналъ, подкупили единъ французинъ за единъ милионъ лева. И всички казватъ: това е прѣстѫпление! Като те подкупватъ за 5 — 10,000 лв., това не е прѣстѫпление, а за единъ милионъ лева е прѣстѫпление. Не, и едното, и другото е продажба. Какво съмнѣние има въ тази продажба? И съврѣменнитѣ хора наричатъ това гешефтъ, командировка, процентъ и т. н. Въ този моралъ има нѣщо смѣшно. Не искамъ да го осмѣя, но ето въ какво стои смѣшното на този моралъ. То е, че ние не засѣгаме сѫщественото. Единъ светия живѣлъ цѣли 40 години въ пустинята, и прѣзъ всичкото врѣме си носилъ едни царвули. Къмъ 40-тата година тѣ почнали да се изтриватъ. Ималъ си и една паничка, съ която сѫщо си служилъ прѣзъ всичкото врѣме, но и паничката взела да се изтърква. Като гледалъ тъй изтъркани царвулитѣ си, казалъ: „Цѣли 40 години ги носихъ, на стари години ще се ходи босъ“. Единъ день, единъ добъръ човѣкъ му донася едни нови царвули и една нова паничка. Той, като ги видѣлъ, поусмихналъ се и казалъ: „Е, слава Богу“!. Взелъ си царвулитѣ и паничката и почналъ да мисли, какво да прави съ старитѣ. Отъ 10 години ималъ единъ събратъ при себе си и си казалъ: „Ще ги дамъ на този събратъ“. Далъ ги. Братъ му се зарадвалъ че ще има царвулитѣ на този старъ светия и ги държалъ като светиня. Обаче, една нощь светията сънува, че го повикватъ на гости на небето, на угощение. Той отишълъ съ новитѣ си царвули, носи си и паничката въ джоба. Но, за голѣмо негово очудване, като сложили трапезата, вижда на масата прѣдъ всички много хубави яденета, а прѣдъ себе си съдранитѣ царвули и счупената паничка. Вижда, че новитѣ царвули ги нѣма, и той трѣбвало да яде отъ счупената паничка и да се обуе съ съдранитѣ си царвули. Казва си: „Новъ моралъ трѣбва! На хората съдрани нѣща не трѣбва да се даватъ!“ А сега, нѣкой умрѣлъ отъ заразителна болесть, хайде да дадатъ старитѣ му дрехи на бѣднитѣ хора. Това не е моралъ! На бѣдния човѣкъ здрави, нови дрехи дай! Старитѣ дрехи нека седятъ въ избата! Така прави Господъ. Всѣка година Той старитѣ плодове, изгнилитѣ плодове ли ни дава? Не, дава ни нови, хубави плодове. Старитѣ нека седятъ въ избата! Какъвъ е този християнски моралъ, като дойде нѣкой бѣденъ, да кажемъ: „Чакай да му дадемъ една стара риза!“ И слѣдъ туй казвашъ: е, дойде единъ бѣденъ човѣкъ, дадохъ му една стара риза. Не, не, отъ себе си нищо нѣма да давашъ. Ето какво считамъ азъ моралъ: пѫтувамъ и нося за пѫть двѣ палта. Минава единъ разбойникъ, напада нѣкой пѫтникъ, ограбва го, съблича го и си заминава. Срѣщамъ ограбения, но вънъ е студено, а той ще истине така. Свалямъ едното си палто, завивамъ го и си отминавамъ. Въ такъвъ случай азъ мога да му дамъ своята дреха. Но тъй, азъ имамъ двѣ палта, нѣкой отива на балъ, дойде при мене и казва: дай ми палтото си! Не, на такъвъ човѣкъ нѣма да дамъ палтото си, за да ходи на балъ. Е, питамъ: при такова едно схващане, какъвъ моралъ може да има въ свѣта? Моралътъ нека си е моралъ, но трѣбва да се живѣе разумно. Тѣзи Божествени идеи трѣбва да проникнатъ у насъ, трѣбва да сѫ насадени тъй дълбоко, че да знаемъ въ дадения моментъ, кой е правъ и кой не е. Само при едно такова схващане ние можемъ да измѣнимъ нашия животъ. Туй, което вършимъ въ свѣта, то е полезно само заради насъ. Не мислете, че като направимъ едно добро, то е заради другитѣ. При такива случаи на васъ е дадена възможностьта да съграждате вашия умъ, вашето сърце, вашата воля. Вие сега градите ума и сърцето си, сега калите волята си. Сърцата ви и умоветѣ ви не сѫ съградени. Човѣшкиятъ духъ е завършилъ вече своята еволюция, той е съвършенъ. Човѣшката душа, и тя е завършила своята еволюция, и тя е съвършена, но вашиятъ умъ, вашето сърце и вашата воля се нуждаятъ отъ развитие и усъвършенствуване. Слѣдователно, ние трѣбва да работимъ за своя умъ, за своето сърце. Чрѣзъ какво? — Чрѣзъ онзи великия законъ, който сѫществува въ природата. Нѣкой ще каже: азъ разбирамъ Христовото учение. — Не го разбирашъ, не разбирате Христовото учение. Разбиране и изпълнение! — това сѫ двѣ различни нѣща. Даватъ една музикална пиеса. Извикватъ Паганини, знаменитъ цигуларь, да свири. Понеже той билъ прочутъ като виртуозъ, искали да опитатъ, до каква степень е гениаленъ. Събрали се италиански композитори, съставили едно много мѫчно парче, съ особени извивания, да провѣряватъ гениалностьта му. Извикали го на угощение, пийнали си и му дали да изсвири туй парче. Паганини билъ прозорливъ, той разбралъ, че въ това има нѣкаква хитрина, но взелъ цигулката и го изсвирилъ. Разбрали, че той дѣйствително е виртуозъ. Е, и вие казвате нѣкой пѫть: азъ съмъ добъръ, мораленъ, гениаленъ човѣкъ. Искате да минете за виртуозъ. Христосъ казва: „Дайте му едно отъ моитѣ модерни парчета!“ Започвате, не върви. „Ами чакайте, еволюция, азъ сега не мога да го направя, но слѣдъ хиляди години“. Не, ще си признаете, че не можете да го свирите. Знаете ли на какво мяза това? Хвалилъ се единъ турчинъ, че като билъ въ Багдатъ, прѣскачалъ трапове, широки 20 метра. Като дошълъ въ България, казали му: „И тукъ има такива трапове, прѣскочи ги“. Направили такива трапове. Засилилъ се да прѣскочи, падналъ, не могълъ,. Защо не могълъ? „Е, въздухътъ е тукъ другъ“. И българитѣ сега казватъ така: „Тукъ условията сѫ други. Човѣкъ да е въ Америка, въ Франция, въ Англия, друго нѣщо, но тукъ хората сѫ бамбашка, не сѫ културни, не може да се живѣе мораленъ животъ“. А, не може! Може, ние си внушаваме, че не можемъ. Трѣбва послушание на живата природа! Второто криво понятие, което имаме е, че всички мислятъ, какво Христосъ прѣди 2000 години е дошълъ, училъ е едно учение и си е отишълъ горѣ на небето. Питамъ: този Христосъ, Който прѣди 2000 години е живѣлъ, живъ ли е сега? — Живъ е, възкръсналъ е и седи горѣ на небето, отдѣсно на Отца. Ами вие ходили ли сте да видите, че е така? Дѣсната страна на Бога, това показва Божествената Мѫдрость, която прониква въ всичкото Битие на човѣшкото съзнание. Тя прониква въ всѣки единъ атомъ, въ всѣки единъ лѫчъ, въ всичко туй, въ което сѫществува редъ, порядъкъ и хармония. Тя прониква въ всѣко едно любовно чувство, въ всѣка една Божествена мисъль, която носи щастие, блаженство на душата; тя прониква въ всѣка една сила, която оживява, възкръсява, одухотворява: тя прониква въ всѣка една рѫка, която твори. Туй е Христосъ! Сега, нѣкои мислятъ, че Христосъ е на прѣстола, седи и чака сѫдния день. Не, това не сѫ вѣрни схващания. И ако нѣкой се осмѣли да каже противното, казватъ: това не е така, еретикъ е той, разваля свѣта. Не, не, питамъ сега за друго едно положение. Защо хората се различаватъ въ своитѣ понятия? Има една велика тайна въ живота. Добритѣ хора трѣбва да се учатъ на търпѣние. Но по нѣкой пѫть вие смѣсвате търпѣнието съ неволята. Неволята всинца я носите, познавате това изкуство, научили сте го. Нѣма човѣкъ, който да не знае неволята. Обаче, малко хора съмъ срѣщналъ да познаватъ търпѣнието. За да научите търпѣнието, за да го придобиете, изисква се не единъ животъ, но 10, 15 живота. Търпѣнието е разумна сила. Търпеливиятъ човѣкъ е виденъ човѣкъ, той всичко може да издържа. Въ англичанитѣ има търпѣние. Туй го наричатъ другитѣ хора хладнокръвие. Не, англичанинътъ е търпеливъ. Азъ съмъ привеждалъ и другъ пѫть слѣдния примѣръ, и сега пакъ ще го приведа. Въ Лондонъ се срещнали единъ английски лордъ и единъ руски князъ. Срѣщатъ се тѣ съ файтонитѣ си въ една много тѣсна улица, не могатъ да се разминатъ. И двамата се спиратъ. Нито единиятъ, нито другиятъ се връщатъ. Руснакътъ изважда изъ джоба си английския вѣстникъ „Таймсъ“ и почва да го чете отъ единия до другия край съ голѣмо хладнокръвие. Англичанинътъ изпраща слугата си до руснака, съ молба: „Господине, моятъ господарь ви моли да имате добрината, слѣдъ прочитане на вѣстника да му услужите, и той да го прочете“. Тѣзи хора не се дуелиратъ, тѣ изучаватъ търпѣнието. Туй е отличенъ примѣръ. „Господине, моля, бѫдете тъй добри, дайте и азъ да прочета вѣстника“. Е, какъ ще излѣзатъ и двамата отъ това положение!“ — Има изходенъ пѫть. Сега, да се върнемъ къмъ мисъльта си. „По твоята заповѣдь ще хвърля тази мрѣжа“. Тази мрѣжа, при сегашнитѣ условия, това е човѣшкиятъ умъ. Той трѣбва да се хвърли въ свѣта, и разумно да се употрѣби. Всѣки отъ насъ трѣбва да се стреми, по възможность, да бѫде разуменъ. Запримѣръ, нѣкой пѫть ние сме много неразумни. Идемъ при нѣкой боленъ, но лѣкарьтъ му е забранилъ да говори, защото дихателната система е слаба, и тамъ вѫтрѣ нѣщо ще се разкѫса. А ние имаме желание да му поговоримъ. Не, мълчете, постойте търпеливо, като англичанина, и кажете: „Като свършишъ съ твоя вѣстникъ, съ твоята болесть, пратете я и на мене“. Вие ще кажете: защо да ни я прати? Отъ всѣка една болесть, която идва отъ Бога, човѣкъ придобива едно велико благо. Толстой имаше тази опитность. Слѣдъ всѣка, една болесть ставаше една промѣна въ състоянието му, придобиваше една идея. Слѣдъ всѣко такова състояние неговитѣ схващания, неговитѣ идеи, възрѣния ставаха по-широки. А, у насъ, като дойде нѣкоя болесть, скоро викаме лѣкарь, консулиумъ. Богъ казва: „Слушай, ти ще легнешъ 10 — 15 деня, и азъ ще ти направя една операция“. А ние, тѣзи операции, които прѣкарваме, тѣзи резултати, които разумната природа ни праща, наричаме болки. Не сѫ болки, това е учене на нѣщата. Защо при болеститѣ да не се учимъ на геройство? Защо, като дойде болката, да не седишъ да видишъ, до колко можешъ да издържашъ? Съврѣменнитѣ хора не сѫ издържливи. Най-малката болка, най-слабиятъ бодежъ въ дробоветѣ, ги уплашва: „Охъ, охтикясалъ съмъ“. И скоро при лѣкаря! „Охъ!“ Какво има? И лѣкарьтъ констатира, че болниятъ е въ първата фаза на болестьта си. Че единъ цѣрь, че втори цѣрь. Не, никаква охтика нѣмашъ. Охтиката е болесть на чувствата, дисхармония въ чувствата. Когато двама души се скаратъ и не живѣятъ по Бога, и двамата охтикясватъ и умиратъ. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, единъ фактъ, който стана тукъ, въ София, въ една фамилия, на която всичкитѣ членове бѣха здрави. Една госпожица отива да живѣе въ дома имъ, но се скарватъ нѣщо и слѣдъ това и госпожицата боледува, и госпожата отъ тази фамилия боледува. Защо боледуватъ? — Защото не искатъ да си простятъ. Опасностьта въ съврѣменното общество е тамъ, че когато се сближите и слѣдъ това се скарате, вие си създавате едно голѣмо нещастие, и чрѣзъ закона на страданието Богъ ще ви примири. Затуй, когато двама души се скаратъ, единиятъ непрѣменно ще умре. И за да не умирате, примирете се, цѣлунете се, и този ангелъ веднага ще се върне на небето и ще каже: „Тия двамата се примириха“. Тогава Господъ ще отложи рѣшението си. Ако не искате да се примирите, Господъ ще каже: „Доведете ги при мене! Елате тукъ да се примирите“. И затова Господъ вика грѣшнитѣ хора горѣ на небето, да се примирятъ, не ги оставя на земята. Ще ви приведа единъ примѣръ отъ древностьта. Безерба, единъ отъ царетѣ на древностьта, ималъ дъщеря Лилита, която страстно обичала цвѣтята, голѣма любителка била, но била много жестока; не се знае дали е сѫществувала по-жестока мома отъ нея — тъй хроникира окултната наука. Тя никога не поливала своитѣ цвѣтя съ обикновена вода, но заповѣдвала да ѝ довеждатъ хубави, млади момичета и да ги биятъ, та като плачатъ, съ сълзитѣ имъ да се поливатъ цвѣтята. Тъй поливала тя своитѣ любимци цвѣтя — съ сълзитѣ на младитѣ дѣвойки. Тѣзи цвѣтя били отлични, най-хубавитѣ цвѣтя въ царството, но младитѣ моми въ столицата знаяли, колко скѫпо костуватъ тѣзи цвѣтя. Нѣкоя майка се радва на своята дъщеря, казва: „А, моята дъщеря е хубава, гладичка, тъй пълничка, зачервена, красивичка“. И ние считаме, че ако дъщеря ни е малко жълтичка, че жълтиятъ цвѣтъ е болнавъ. Мислите ли, че червениятъ цвѣтъ е здравъ? Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, които мислятъ, че жълтиятъ цвѣтъ не е здравословенъ. Ами че по-здравъ цвѣтъ отъ жълтия нѣма! Нѣма, нѣма болезнени цвѣтове. Ами жълтиятъ цвѣтъ внася разумность! Ще направи нѣкому лицето жълто. Че този човѣкъ мисли! И всички хора казватъ: жълтъ да не бѫда! Нѣкой човѣкъ, като стане малко жълтъ, иска да изхвърли този цвѣтъ. Чудни сѫ хората! Щомъ нѣкой стане жълтъ, пъшка. Азъ не разбирамъ, какъвъ е този страхъ отъ жълтия цвѣтъ. Цвѣтоветѣ, това сѫ имитации на краски. Жълтиятъ цвѣтъ, това е една жива субстанция, която, като влѣзе въ човѣка, ще му даде най-първо една лъскавина на очитѣ, една подвижность на ума. Такъвъ човѣкъ, въ всѣко нѣщо, ще бѫде бързъ, подвиженъ, уменъ, всички въпроси ще разрѣшава бързо. Музикантъ си, ще бѫдешъ подвиженъ, и готовъ на всѣко мѣсто да укажешъ своята услуга. Туй е Жълтиятъ цвѣтъ. А хората наричатъ жълтъ цвѣтъ туй хилавото състояние у човѣка. Този жълтъ цвѣтъ, това е червениятъ цвѣтъ въ своята нисша форма. И духовно, този червенъ цвѣтъ има едно отражение на жълто. А сега, всички хора, изобщо, казватъ: а, жълтъ цвѣтъ! Избѣгватъ го и носятъ червенъ цвѣтъ. Но, при сегашното наше развитие, всички побоища, всички спорове се дължатъ на червения цвѣтъ. Не че той е лошъ, но щомъ влѣзе въ човѣшкия организъмъ, хората добиватъ една енергия и, като нѣматъ какво да правятъ, сбиватъ се. Тогава тѣ мязатъ на онзи американецъ говедаръ, на когото отъ дѣдо му останало едно наслѣдство отъ 30,000,000 долари. Повикали го, и той си получилъ наслѣдството. Отива въ Санъ-Франциско, устройва редъ балове, угощения, но слѣдъ 6 мѣсеца изпилъ и изялъ всичко. Качва се на коня си, отива въ селото си и отново става говедарь. Така и нѣкои хора, като дойде този червениятъ цвѣтъ, казватъ: азъ днесъ съмъ много щастливъ. Изяде, изпие всичко, утрѣ се качва на коня си и казва: „Какво да се прави, лошо е врѣмето!“ Разумниятъ човѣкъ е другъ, той е всѣкога щастливъ. Сега, Петъръ се обръща къмъ Христа, и му казва: „По твоята рѣчь ще хвърлимъ тази мрѣжа“. Азъ ви казвамъ сега Христовитѣ думи: „Хвърлете вашата мрѣжа“. Кѫдѣ? — Въ морето на добродѣтелитѣ, да видимъ колко риби ще се хванатъ, и какви ще се хванатъ. Вие ще кажете: това е философия! Има ли море на добродѣтелитѣ? — Има, разбира се. И какво велико море на добродѣтелитѣ е то! Вториятъ въпросъ: „Можемъ ли да хвърлимъ тази мрѣжа?“ И почвате да философствувате. Чудни сте! Хвърлете тази мрѣжа, и слѣдъ ½ часъ отгорѣ цѣлата мрѣжа ще бѫде пълна. Този недоимъкъ, който сега сѫществува у васъ, всичко това ще изчезне, и ще бѫдете богати. И Петъръ се уплаши, и каза: „Господи, иди си отъ насъ, понеже сме грѣшни хора. Богатството, което ти ни давашъ, не е за насъ, защото ще кривнемъ въ този пѫть. Петъръ бѣше доста практиченъ, той усѣти опасностьта, и каза: „Още единъ пѫть не хвърлямъ. Господи, иди си отъ насъ, доста ни е толкова риба!“ Христосъ му отговори: „Не, азъ ще ви направя ловци на человѣци, нѣма да ловите тукъ рибитѣ, на друго мѣсто ще ви пратя, друго ще учите. „По твоята рѣчь ние ще хвърлимъ тази мрѣжа“. Сега, не е ли по-хубаво, ако съврѣменниятъ свѣтъ правѣше състезание въ своитѣ добродѣтели? Ако всичкитѣ християни, всичкитѣ моралисти, слѣдъ като излѣзатъ отъ събранията, тръгнатъ по кѫщитѣ на бѣднитѣ, и въ всѣка кѫща оставятъ по една ябълка, или самунче хлѣбецъ, или друго нѣщо сладко, ще имъ кажатъ: „Колко се радваме, че сте много добри“. — Ние пакъ ще дойдемъ. Мислите ли, че по такъвъ начинъ, между бѣднитѣ и богатитѣ, нѣмаше да има една по-правилна обмѣна? По-естествено щѣше да бѫде. А сега, като говоря на хората, тѣ казватъ: той говори така, но туй нѣщо е неприложимо въ живота. На васъ ще кажа: никога не говоря нѣща неприложими. Когато ви говоря за храната, за яденето, тия нѣща съмъ ги опиталъ, за всичко съмъ правилъ опити. Най-малкитѣ нѣща, микроскопическитѣ, трѣбва да се приложатъ. Прилагайте всѣка мисъль! Не искамъ да ви изкушавамъ, но казвамъ, че всѣко нѣщо, което е приложено, ще бѫде за ваша похвала. Имате една болесть за лѣкуване. Нека допуснемъ, че е дифтиритъ или чума. Това сѫ редъ микроби. Силата на тази болесть седи въ чрѣзмѣрното размножаване на микробитѣ. И всички лѣкари се стремятъ да спратъ тѣзи микроби, защото, като се размножаватъ, изхвърлятъ своитѣ извержения, които отравятъ кръвьта, и човѣкъ умира. Слѣдователно, първото нѣщо: спрете размножаването на тѣзи микроби! Въ болестьта имате два живота, които сѫ въ дисхармония. Единиятъ животъ е размножаването на тѣзи микроби, а другото положение е редътъ и порядъкътъ на тѣзи клѣтки. Питамъ тогава: нѣма ли начинъ да се възстанови тази хармония? — Има начинъ. Трѣбва да концентрирате вашия умъ, да го държите въ връзка съ Господа и да кажете: Господи, ние имаме много богатства, тѣзи неканени гости сѫ дошли да го унищожатъ, да го изядатъ, помогни ни! Нѣкой пѫть може да изядатъ всичкото ви богатство, и нищо да не остане отъ васъ. Ще концентрирате ума си, и лѣкарьтъ ще дойде. Той е необходимъ. Единъ човѣкъ самъ не може да лѣкува болестьта си, двама души трѣбватъ. Лѣкарьтъ ще дойде, той е единиятъ, неговиятъ мозъкъ е едно динамо, а вие сте вториятъ. Ще концентрирате вашата мисъль къмъ тѣзи микроби и ще спрете тѣхното размножаване. Веднага ще усѣтите, че температурата не се покачва. Качването и спадането на температурата показватъ бързитѣ промѣни, които ставатъ въ охтичавитѣ. Значи, най-първо температурата трѣбва да се уравновѣси, да дойде до нормалната температура. Ще концентрирате вашия умъ, вашитѣ чувства, ще турите волята си въ дѣйствие и ще кажете: азъ съмъ по-силенъ отъ тѣзи микроби. Ще се запитате: може ли? — Може, разбира се. Ами че какъ? Ти нали искашъ да бѫдешъ гражданинъ на царството Божие? Ако съ тѣзи малки болести не можешъ да се справишъ, какъ ще можешъ да се справишъ съ по-голѣми работи? Дойде лѣкарьтъ, казвашъ: господинъ докторе, ще оздравѣя ли? — Ще оздравѣешъ. Пипне ти пулса, бие слабо. Не говори истината. Пулсътъ ти бие слабо, лѣкарьтъ вижда, че положението е сериозно и казва, че ще оздравѣешъ, но се съмнѣва, а болниятъ разбира туй. Не, ще му кажешъ право въ очитѣ: ще оздравѣешъ! — нищо повече. Ако не можешъ да говоришъ истината, и виждашъ, че той ще си замине, или ще замълчишъ, или ще му кажешъ: братко, приготви се, викатъ те на гости въ другия свѣтъ. Туй е по отношение на всички. Всички ще имате тѣзи болки: очеболие, коремоболие и др. Всичкитѣ болести иматъ едно велико прѣдназначение. Най-великото благо въ сегашния свѣтъ, това сѫ болеститѣ. Вижте онзи богатиятъ човѣкъ, тогова изпоялъ, оногова изпоялъ, на този продалъ котлитѣ, на онзи продалъ кѫщата, но, като го хване болестьта, плаче. Дойде лѣкарьтъ, направи една инжекция, друга инжекция, даде туй лѣкарство, онуй лѣкарство, а той дава тогава щедро отъ себе си, всичко дава. Като дойде Господъ, казва: „Господи, всичко ще направя.“ Става мекичъкъ, на бѣднитѣ раздава, щедъръ е. Питамъ: кое състояние е по-добро? Казватъ: горко на богатия човѣкъ! Казвамъ: блаженъ е този богатъ човѣкъ, Господъ го посѣтилъ, и сърцето му се разширило. Тъй, нека спадне малко този кожухъ! Защо му е този багажъ? А тия, които нѣматъ богатство, имане, не значи, че сѫ сиромаси. Сиромашията е вѫтрѣ въ насъ, въ нашитѣ разбирания. Ние живѣемъ въ единъ свѣтъ съ такива голѣми богатства, но не можемъ да използуваме тѣзи богатства. Запримѣръ, като правимъ нашитѣ разходки, често слѣдя мислитѣ на хората. Пѫтуваме около 150-200 души, отиваме да се разходимъ, да подишаме чистъ въздухъ. Управляващитѣ казватъ: „Тѣзи съ самоваритѣ, тѣ идватъ тукъ на разходки, но тѣ правятъ нѣкаква революция, има нѣщо“. Идватъ и ни казватъ: „Не може то, толкова хора да ходятъ тамъ изъ планината, замислятъ нѣщо противъ държавата“. Не противъ държавата се обявяваме ние, ние отиваме да се порадваме на тази планина, на туй благо на природата, на тази свѣтлина, на тази прана, на това електричество, на този магнетизъмъ тамъ. Най-първо трѣбва да убѣдимъ хората, че нашитѣ мисли, че нашитѣ желания сѫ чисти. Почнаха даже да се противопоставятъ на екскурзиитѣ. Ами че съврѣменнитѣ хора почнаха да страдатъ отъ неизлизане на разходки всрѣдъ природата! Ние сме осѫдени хора, затворници! Мислите ли, че едно здание отъ 4—5—10 и повече етажа е здравословно? Въ всѣко едно здание тамъ се развиватъ разни болести. И нашата култура, въ туй отношение, както сега живѣемъ не е една отъ най-добритѣ култури. Трѣбва единъ разуменъ животъ! Всичкитѣ тѣзи хора трѣбва да плъзнатъ вънка, изъ природата, и тогава да се върнатъ да работятъ, да има едно съотвѣтствие между думитѣ и дѣлата ви. Е, какъ тогава? — Ще учите. Ако въ моитѣ думи нѣма искреность, ако въ ума ми има задни мисли, колкото и малко да е всичко туй, въпросътъ е разрѣшенъ. Това азъ наричамъ подлость. Защо да правя интриги, да заговарямъ този, онзи? Човѣкъ трѣбва да бѫде чистъ, абсолютно чисть. Това е моралъ! Азъ зная, че този свѣтъ е на Бога, и само Богъ е господарь въ свѣта! Азъ зная, че този свѣтъ е хармонично устроенъ, и азъ служа на Бога. Тогава нѣма защо да се бунтуваме противъ този или онзи. Нѣкой не живѣе споредъ Бога, ще му кажа: братко, тъй както живѣешъ, не живѣешъ добрѣ, стѣснявашъ брата си. „Какво право имашъ да ми говоришъ така?“ — Ами ти какво право имашъ да стѣстнявашъ брата си? Реакции сѫ това въ свѣта. Ако всички вѣрующи въ свѣта, ако всички идеалисти приложатъ тази велика наука, свѣтътъ моментално щѣше да се оправи. Не мислете, че невидимиятъ свѣтъ нѣма сили да спре сегашния свѣтъ въ своя развой. Тѣ могатъ да го спратъ, могатъ и да го разрушатъ въ единъ моментъ, но тѣ искатъ морално да му се въздѣйствува, да се пробуди съзнанието. Въ съврѣменнитѣ хора, въ тѣхния умъ, въ тѣхното съзнание има много малко свѣтлина. Нѣма да кажа какво виждамъ. Вие ще кажете: до тукъ говори право, отъ тукъ нататъкъ е малко анормаленъ. Не, туй, което виждамъ азъ, може да го видите и вие, но то е виждане на съотношения. Напримѣръ, въ единъ математически фокусъ виждате единъ центъръ, букви, виждате нѣкакви формули, но онзи математикъ, като седне да разглежда цѣлия процесъ, развива задачата, разбира плоскоститѣ, сѣченията на линиитѣ. Ти гледашъ, казвашъ: тази работа е съвсѣмъ забъркана. Да, въ виждането и разбирането на нѣщата има извѣстни съотношения. Имате, да кажемъ, една малка дисхармония въ себе си, имате една неприязнена мисъль или неприязнено чувство въ душата си спрѣмо нѣкого. Давате ли си отчетъ, защо държите тази мисъль? Срѣщате нѣкой човѣкъ, казвате: този човѣкъ не го обичамъ. Дали ли сте си отчетъ защо не го обичате? Казвате: има нѣщо несимпатично. Защо, въ какво седи това несимпатичното? Че не го обичате, че има нѣщо несимпатично, съ това задачата не се разрѣшава, това не е философия. Нѣкой е несимпатиченъ, азъ мога да го направя симпатиченъ. Момъкъ вижда една мома, бѣдна, съ дрипи, несимпатично лице. „Оженватъ ли се за нея? — Азъ, за такава простачка! Отивамъ въ банката, взема 500,000 лв. за нея, облѣка я хубаво, наредя я. Срѣщне я: госпожице, азъ съмъ първиятъ ви кандидатъ. Значи сега не ти е несимпатична, сега има нѣщо хубаво въ нея. Но утрѣ паритѣ изчезнатъ, казвате: не си ми симпатична. Симпатия и антипатия, това сѫ външни причини, които измѣнятъ живота. Въ всѣки единъ човѣкъ има душа, ще схванемъ душата. Нѣкой ще каже: азъ имамъ душа. Който има душа, не говори за другитѣ лошо. Нѣкой пѫть ще кажете: Учительтъ говори лошо. Не, лошо не говоря, азъ съмъ много прямъ, но при най-лошитѣ, при най-болезненитѣ ви състояния азъ казвамъ: слушай, ще ти създамъ болка, но ще излѣкувамъ рѫката ти, пръститѣ ти, ще оставишъ да те масажирамъ Ама ще ме боли! — Ще те боли, но ще оздравѣешъ. Природата казва на болния човѣкъ: „Ще ти причиня най-голѣмитѣ страдания, но за добро, да оздравѣешъ“. И колкото по-голѣми страдания усѣщате, толкова по-скоро болката ще прѣмине. Не чувствувашъ ли болка, ти си фалиралъ. Докато кракътъ чувствува болка, той е добрѣ, прѣстане ли болката, той е фалиралъ. Слѣдователно, докато вие страдате въ свѣта, вие сте хора, азъ ви обичамъ, но прѣстанете ли да страдате, съ васъ въпросътъ е рѣшенъ, вие сте фалирали. Че страданията сѫ най-голѣмото благо! „Ама азъ не искамъ да страдамъ“. Та вие се лишавате отъ най-голѣмото благо! Има ангели, които сега биха дошли на вашето мѣсто, но Господъ не имъ позволява. Тѣ надничатъ тамъ, обикалятъ, искатъ страдания, чакатъ и казватъ: „Господи, дай ни малко“. — Не може, не може. Този ангелъ обикаля, и какво не би направилъ, да дойде на земята да страда, а онзи човѣкъ, въ кѫщи, седи и въздиша. Казва си: защо Господъ ми е далъ най-голѣмото нещастие. Не, Господъ ви е далъ велико благо! Туй искамъ да го втълпя въ ума ви, не хипнотически, но искамъ да мислите, да опитвате, да разберете, че при онази велика разумность, всичко въ свѣта дѣйствува за добро. Сега вие искате да живѣете съ всичкитѣ хора по братски. Можете да живѣете по братски, но какъ? Като кажете: по твоята заповѣдь, Учителю, ние ще хвърлимъ нашитѣ мрѣжи. Нека всинца, които ме слушате въ София, хвърлимъ нашата мрѣжа въ морето на добродѣтелитѣ! Какъ мислите? Азъ ще ви посъвѣтвамъ, като отидете сега въ домоветѣ си, хвърлете тази мрѣжа, и опитайте моитѣ думи. Казвамъ ви, че вашитѣ ладии, вашитѣ кѫщи ще бѫдатъ пълни. Млади сте, пълни сте съ идеи. Туй е смисълътъ на живота. Всѣко съмнѣние е едно болезнено, психическо състояние на ума. Невѣрието, и то е едно психическо, болезнено състояние на ума. Това сѫ все болести на човѣшкия умъ. Азъ съмъ правилъ много опити и по нѣкой пѫть съмъ си създавалъ голѣми неприятности. Мнозина, на които съмъ прѣподавалъ, като ги поставя на изпитъ, казватъ тъй: до сега азъ мислѣхъ за Учителя, че е уменъ, но ако бѣше уменъ, нѣмаше да постѫпва тъй. Той крайно ме обиди, той не зачита въ мене човѣшкото достоинство, той ме унижи. Казвамъ: ами че ти, който на всѣка крачка не зачиташъ Бога, не се ли унижи? Щомъ се прѣдставямъ, че живѣя единъ животъ по-чистъ, отколкото въ дѣйствителность, това е една лъжа! Не да ме хвалятъ хората, но като се прѣдставямъ нѣщо по-свято, отколкото съмъ, и като казвамъ, че като мене човѣкъ нѣма, разбира се, че това е една лъжа. Ами че и като васъ хора нѣма, и като мене хора нѣма. Особени сѫ хората. Всѣки единъ човѣкъ въ свѣта, който и да е той, на своето врѣме, и на своето положение, е особенъ. Човѣкъ, който изпълнява волята Божия, който ходи по Божия законъ, по правилата на Божията Мѫдрость, той е особенъ въ всички свои проявления. И азъ бихъ желалъ всички вие да сте особени! По нѣкой пѫть азъ опитвамъ мнѣнието на хората и виждамъ, че тѣ мислятъ, какво другитѣ хора уронватъ тѣхния престижъ. Отчасти може, но пакъ подържамъ: единственитѣ хора, които уронватъ нашия престижъ въ свѣта, това сме ние самитѣ. И тъй, ще хвърлимъ ние тази мрѣжа въ този океанъ на добродѣтелитѣ. Ще направите първия опитъ въ себе си, да видите колко сте търпеливи. Болесть дойде, една неприятна мисъль дойде, да се прѣодолѣятъ. Сега, като говоря, казвате си: кажете ни, кой какъвъ е! Никога не обръщамъ внимание, кой какъвъ е. Азъ като видя, че нѣкой човѣкъ прави погрѣшки, спра се и казвамъ: чакай да видя, каква поука мога да извадя отъ тази погрѣшка. Като направи нѣкой човѣкъ една погрѣшка, азъ се радвамъ, че уча отъ него урокъ. И като го срещна, ще му кажа: ти ми направи едно голѣмо добро, научи ме единъ добъръ методъ. Втори пѫть, като го срѣщна, казвамъ му: ти ми направи една голѣма услуга, сега азъ ще ти направя едно добро. Виждамъ го, той носи револверъ, срѣща едного, казва му: „Горѣ рѫцѣтѣ! Дай кесията!“ — Нищо нѣмамъ. Спирамъ го: приятелю, азъ научихъ отъ тебе единъ добъръ урокъ. „Какъвъ?“ — Ти си добъръ човѣкъ. Колко пари ти трѣбватъ? — Десеть хиляди лева. Ето ти единъ чекъ, вземи тѣзи пари, услужи си съ тѣхъ. Не е хубаво да се прави зло. Той се почеше, вземе паритѣ, върне се, плати паритѣ на този, когото обралъ. Тъй азъ мога да го поправя, ще го насоча да учи, а не да убива хората. Казвате: ама ние ли ще оправимъ свѣта? Не е въпросъ за оправяне на свѣта. За мене това е единъ урокъ, азъ оправямъ себе си. При сегашнитѣ условия ние сами разваляме свѣта. И затова се качи Христосъ въ тази лодка. Сега, вие искате Христосъ да дойде. Ами ако Христосъ дойде въ твоята лодка, какво ще каже? Ще ви каже: „Хвърли мрѣжата!“ Сега, азъ нѣма да ви кажа, както казватъ нѣкои, че трѣбва да напуснете живота си. Не, нѣщата сѫ естествени. Туй, което трѣбва да направимъ, то не трѣбва да бѫде явно. Азъ съмъ за онзи абсолютно разуменъ животъ. Азъ съмъ противъ всѣко одумване, противъ всѣко насилие. Въ насилието човѣкъ огрубява. Каквото и да каже човѣкъ тогава, все ще почувствува една скръбь, една болка въ душата си. Ако кажа нѣщо по твоя адресъ, какво ще спечеля? — Ще огрубѣя. Но направя ли едно добро, подигамъ се. Кое е по-хубаво тогава? Затуй трѣбва да живѣемъ отдѣсно на Бога, както Христосъ живѣе. Туй е значи разумниятъ, съзнателниятъ животъ. А сега, църквата казва, че само Христосъ живѣе отъ дѣсната страна на Бога. Не, азъ бихъ желалъ всички да живѣете отдѣсно, да постѫпвате споредъ Бога и да изпълнявате волята Божия. Това е цѣльта на живота, отдѣсно да живѣете, не отлѣво. Отлѣво, това не е за васъ, за васъ е отъ значение да живѣете отдѣсно. Тогава ще бѫдете доволни, ще разбирате онзи разуменъ, щастливъ животъ. Знаете ли какво значи човѣкъ да бѫде доволенъ? Има едно вѫтрѣшно схващане. То е едно голѣмо богатство въ свѣта. Може да направите опити, не само веднъжъ, дважъ, а много пѫти, и ще видите, че ако имате това вѫтрѣшно доволство, всѣкога ще имате приятели. Има единъ езикъ въ свѣта, той е езикътъ на Любовьта. Ще проучите този езикъ. Нѣма душа, на която, като проговорите съ езика на Любовьта, да не ви разбере. Правилъ съмъ опити и съ хора, и съ животни, и съ звѣрове, съ мечки и др., и съмъ провѣрилъ този законъ. Нѣкой пѫть съмъ ви говорилъ, че мечката е много лоша, но тази мечка, като я срещна, и тя може да дойде, да клекне прѣдъ мене. Защо? — Ще я помилвамъ по козината, ще ѝ поговоря, ще ѝ кажа: какъ си, какъ живѣешъ? — Много сѫ лоши хората, неприязнено сѫ разположени къмъ мене. Е, нищо, това е добрѣ. И послѣ тя си тръгне. Ще кажете: това е отъ 1001 нощь. Но кога ще постѫпи тази мечка така? Като я срещнешъ, да те разбере, че ти я обичашъ, че си промѣнилъ мнѣнието си заради нея. Тогава тя ще каже: „За пръвъ пѫть въ живота си срѣщамъ едно сѫщество, което ме обича“. Туй е вѣрно, фактъ е това. Ако срещнете единъ човѣкъ, и той може да почувствува вашата любовь, че го обичате, вие ще може да го прѣобразите. Тамъ е вашата сила. Правете опити! Това е наука. Мнозина казватъ сега: чакай да видимъ, каква е окултната наука! Окултната наука е пълна съ методи, методи, но много скѫпи. Този методъ е единъ отъ проститѣ методи, но е много евтинъ. Като си туришъ рѫката на гърба на мечката, и космитѣ ти ще настръхнатъ, но като направите 2—3 опита, ще видите резултата. „Ами, ако ме сграбче, ако направи това-онова?“ Казвамъ на нѣкои: хубаво, да направимъ другъ опитъ. Ще си раздадете всичкото имане. А, мечката идва сега. Това е опитъ, методъ само за силнитѣ ученици. Ще раздадешъ всичкото си имане, кѫщи, петаче да нѣмашъ въ джоба си. Тогава ще отидешъ въ единъ градъ, като Лондонъ или Ню-Йоркъ, и тамъ ще изкарвашъ прѣхраната си. Ето гдѣ е голѣмата мечка, която ще срещнешъ. Ще уповавашъ на себе си. Или, отивашъ тамъ, казвашь: азъ вѣрвамъ въ Бога, но кесията си държишъ пълна — ти не си срещналъ мечката. Вѣрвашъ въ Бога, но пръстенътъ си държишъ. Не, ни пръстенъ, ни кесия, ни чепичета. Не, тамъ ще спрешъ, ще срещнешъ мечката, ще поговоришъ съ нея, и като дойдешъ въ България, тогава ще кажешъ: азъ срещнахъ тази мечка, имамъ голѣма опитность, поговорихъ съ нея, опитахъ я, по-страшна мечка отъ тази не съмъ виждалъ. Въ единъ голѣмъ градъ да нѣмашъ нито единъ познатъ! Азъ съмъ срѣщалъ тази страшна мечка. И като я потупамъ, сърцето ѝ се отвори. Скрити богатства има въ човѣка! Туй е силата на Христовото учение. Докато не опитате така Христовото учение, нѣма да го разберете. Ще ви питамъ: мечката срещнахте ли, говорихте ли съ нея? Не сте ли я срещнали, нищо още не сте научили. Да срещнешъ мечката, това азъ наричамъ герои. Нѣкой ималъ страдания. Ами че като видя човѣкъ, който страда, мене ми затупа сърцето, радвамъ се. Азъ съмъ виждалъ нѣкои просяци, тъй, тихо и спокойно си благославятъ, приятно впечатление ми правятъ, и си казвамъ: отличенъ човѣкъ е този! Нѣкой пѫть мина покрай нѣкой просякъ, погледна го, казвамъ: нѣма да ти дамъ нищо, почакай, сега ти се приготовлявашъ за мечката, не си я срещналъ още. И пакъ му се поклоня тайно, той се поусмихне, казва: „Ще я хвана тази мечка“. Разбираме се ние. „По твоята заповѣдь ще хвърлимъ тази мрѣжа въ това море“. По тази велика заповѣдь на Божествената Мѫдрость хвърлете мрѣжата на вашия умъ! Защо азъ зачеквамъ този въпросъ? Защото пакъ ще дойде единъ день да ви говоря. Туй, което ви говоря, нищо не струва, даромъ е. Нѣма какво да ми се сърдите, даромъ е. „Даромъ сте взели, даромъ давайте!“ Бесѣда, държана на 25/ХІ 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Богъ на живитѣ „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Матея 22: 32. „Живи и мъртви“, това сѫ двѣ понятия. Животътъ познаваме, а смъртьта не познаваме. Ако нѣкой мисли, че познава смъртьта, той се лъже. Всички говоримъ, че ще умремъ, но какво нѣщо е умирането, туй никой не знае, то е прѣдположение, което трѣбва да се докаже. И интересно е, че съврѣменнитѣ учени хора, най-ученитѣ капацитети, които не вѣрватъ въ Бога, вѣрватъ въ смъртьта. Тѣ казватъ: какъ да не умираме? Ами онзи, който умира, нали си затваря очитѣ? Нима затварянето на очитѣ, това е смърть? — Ама прѣстава да говори! Нима прѣставането да говори, това е смърть? — Ама пулсътъ прѣстава. Нима прѣставането на пулса, това е смърть? Азъ не зная защо така опрѣдѣлятъ смъртьта. Човѣкъ може да си затвори очитѣ, може да прѣстане да говори, може сърцето му да прѣстане да тупа, и пакъ да живѣе. Има сѫщества въ природата, които нѣматъ сърце, и пакъ живѣятъ, безъ сърце сѫ. Има сѫщества, които нѣматъ кръвообръщение, и пакъ живѣятъ. Ще кажете: е, това е отъ 1001 нощь. Нима всички съврѣменни теории на науката не сѫ отъ 1001 нощь? Сега, споредъ тази съврѣменна относителна реалность, споредъ теорията на Аинщайна, всички хора признаватъ, че науката е една относителна реалность, а до сега мислиха, че е една положителна реалность. Нѣмамъ нищо противъ това — относителна и положителна. Ние казваме, че извѣстенъ човѣкъ е положителенъ. Въ какво е положителенъ? Положителенъ човѣкъ е този, който всѣкога устоява на своята дума: каже едно нѣщо и го направи. А неположителенъ е този, който каже едно нѣщо, а върши друго, всѣки день умътъ му се мѣни по 10 пѫти. Той е относителенъ. Сега, науката казва, че свѣтлината на звѣздитѣ се подчинява на общия законъ на трептенията, че имало едно отклонение въ лѫчитѣ на свѣтлината, и туй се върши подъ влиянието на тия трептения. Така е. Свѣтлината се подчинява на единъ вѫтрѣшенъ законъ, а щомъ се подчинява, тя си има извѣстни ограничения. Щомъ има извѣстни ограничения, тя се движи въ единъ извѣстенъ крѫгъ, по извѣстна спирала. И въ такъвъ случай, свѣтлината не само че се наклонява, но се отклонява, и най-послѣ спира. И всѣки единъ лѫчъ се прѣвръща въ едно разумно сѫщество. Е, какво ще кажатъ на туй съврѣменнитѣ учени хора? Прѣди милиарди години вие сте били такъвъ единъ лѫчъ, но при излизането си отъ звѣздитѣ, слѣдъ като сте се движили и дошли на земята, вие сте се намѣрили като хора, и днесъ, въ тази аудитория, ме слушате. Вие сте забравили, че сте били свѣтлина. И сега, съ редъ доказателства трѣбва да ви убѣждавамъ, че сте били свѣтлина. Ще кажете: е, свѣтлината е друго нѣщо. Защо? — Тя свѣти. Какъ може да опрѣдѣлите, че туй движение се прѣвръща въ свѣтене? Прѣди всичко свѣтлината не идва отъ слънцето. Ако отивате къмъ слънцето, вие ще се намѣрите въ единъ такъвъ непоносимъ мракъ, какъвто до сега не сте виждали. Нѣкои мислятъ, че като отиватъ къмъ слънцето, ще намѣрятъ повече свѣтлина. Не, обратното е, въ такъвъ мракъ ще нагазите, че ще изгубите пѫтя си. Това сѫ само твърдения, прѣдположения, не казвамъ, че това е една истина. Та и азъ имамъ право да прѣдполагамъ, както всички учени хора. Може 50% да е вѣрно и 50% да има едно отклонение. Казва се: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Всички съврѣменни хора казватъ: ние ще умремъ. Е, питамъ тогава: като казватъ, че всички ще умремъ, какъвъ смисълъ има тогава да се проповѣдва една религия, че има Господъ, че Господъ дошълъ на земята, това-онова, ако ние вѣрваме въ смъртьта? И съврѣменнитѣ хора вѣрватъ въ смъртьта повече, отколкото въ живота. Отрицателнитѣ истини въ свѣта сѫ по-силни, отколкото положителнитѣ. Тогава казвамъ: защо ни е религия, защо ни сѫ всичкитѣ научни теории, ако единъ день смъртьта унищожи всичко? Смъртьта, въ свѣта, споредъ моето схващане, е изобрѣтение на човѣшкия умъ. Казва се въ една стара книга: „Въ който день прѣстѫпишъ заповѣдитѣ ми, въ който день прѣстѫпишъ великия законъ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, ще умрешъ“. И тогава вече имаме опрѣдѣление, що е смърть. Щомъ изгубишъ своята свобода, своитѣ знания, своя животъ, ти си мъртавъ. Въ какво седи животътъ? Щомъ изгубишъ живота си, ще изгубишъ своето движение, ще се парализирашъ, и у тебе ще остане само едно голо съзнание — ще съзнавашъ, че имашъ рѫцѣ, крака, и не можешъ да се движишъ; ще съзнавашъ, че имашъ сърце, което не може да тупти; ще съзнавашъ, че имашъ артериална система, нерви, кръвоносни сѫдове, а нѣмашъ кръвообръщение. И тъй, щомъ сгрѣшишъ противъ великия законъ на Любовьта, ще изгубишъ живота си; щомъ сгрѣшишъ противъ великия законъ на Мѫдростьта, ще изгубишъ знанието си и щомъ сгрѣшишъ противъ великия законъ на Истината, ще изгубишъ свободата си. А щомъ изгубишъ живота си, знанието си и свободата, въ какво седи благото на живота? Слѣдователно, подъ смърть ние разбираме лишаване отъ три велики добродѣтели, които подтикватъ човѣка къмъ развитие и усъвършенствуване: тѣ сѫ животътъ, знанието и свободата. Безъ свобода Истината не може да се намѣри, безъ знание Мѫдростьта не може да се разбере, безъ животъ Любовьта не може да се придобие. Ако нѣкой ме пита: защо ми трѣбва живота? — За да възприема Любовьта. Защо трѣбва да уча и да зная? — За да придобия Мѫдростьта. Защо трѣбва да бъда свободенъ? — За да съмъ въ общение съ Истината. Истината, това е смисълътъ на живота. И сега, казва се: „Богъ, висшето, не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Значи, абсолютно се отрича смъртьта. Ама ще каже нѣкой: нали умираме ние? Азъ мога да ви докажа обратното: ако нѣкой умрѣлъ човѣкъ, тъй както го носятъ, се разкае, той ще оживѣе. Мислите ли, че всички съврѣменни хора, както ги носятъ по таргитѣ, тѣ съ умрѣли? Не, тѣ съ живи. Синъ придружава умрѣлия си баща. Татко му е въ тѣлото, но като не знае, затисне го и послѣ го пита: „Татко, гдѣ си?“ Той казва: „Отворете ми, не съмъ умрѣлъ, помогнете ми!“ И послѣ ще му четатъ редъ молитви, ще казватъ, че отишълъ при Господа на небето. Никѫдѣ не отиватъ хората, никѫдѣ. Отишълъ въ онзи свѣтъ! Чудно е, като говорятъ хората за онзи свѣтъ! Ти, който говоришъ за онзи свѣтъ, ходилъ ли си тамъ? — Еди-кой си пророкъ казалъ, еди-кой си ученъ казалъ. Ти провѣрилъ ли си този наученъ, религиозенъ фактъ? Съврѣменнитѣ учени хора по 99 пѫти провѣряватъ единъ наученъ фактъ и тогава се произнасятъ, а тукъ, безъ всѣкаква провѣрка твърдятъ, че човѣкъ умира. Ще кажатъ, че е грѣшно религиознитѣ хора да провѣряватъ, дали има животъ слѣдъ смъртьта или не, защото съ това ще покажатъ, че се съмнѣватъ. Съмнѣнието не е знание. Казватъ: ще се усъмнимъ, ако мислимъ по този въпросъ. Мисъльта не е съмнѣние. Мисъльта е вънка отъ всѣко съмнѣние. Съмнѣнието е единъ недѫгъ, излишъкъ на ума. Ако съврѣменнитѣ учени казватъ, че азъ трѣбва да ямъ и въ процеса на яденето трѣбва да остава излишъкъ, това е единъ неправиленъ изводъ, това е една крива философия. Азъ казвамъ: трѣбва да ядешъ тъй, че да остава само единъ микроскопически излишъкъ. И мислите ли, че нашиятъ свѣтъ щѣше да бѫде въ по-лошо положение, ако имахме по-малко излишъци? Единствената вѣрна идея въ свѣта, която може да ни подигне днесъ, никой не я засѣгналъ. И казвамъ: Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. И най-послѣ, вие ще кажете: ами Господъ заради мене грижи ли се? Ти заради Господа грижишъ ли се? — Ами Господъ заради мене мисли ли? Ти заради Господа мислишъ ли?—Господъ съ мене занимава ли се? Мислите ли, че азъ, като обичамъ нѣкого, трѣбва да се занимавамъ съ него? Обичьта се състои въ това, че когато обикнете нѣкого, не се занимавате съ него. Ще ви докажа това по обратенъ пѫть. Запримѣръ, имамъ 100 души длъжници, азъ се занимавамъ съ тѣхъ. Взелъ съмъ полицитѣ имъ и казвамъ, еди-кой си, на еди-коя си дата ще ми плати. Разглеждамъ по отдѣлно всички полици, и всѣки мѣсецъ отивамъ, събирамъ своята дань, взимамъ лихвитѣ. Но, единъ день, като ги обикна, скѫсвамъ полицитѣ, не се занимавамъ повече съ тѣхъ. Кое положение е по-реално, да се занимавамъ или да не се занимавамъ съ тѣхъ? А, казваме, трѣбва да се занимаваме съ Бога. Е, какъ да се занимаваме, като този лихваринъ ли? Когато ние седнемъ да разсѫждаваме, дали Господъ мисли заради мене, ние мязаме на онзи лихваринъ — човъркаме Бога. Азъ, казва, зная да човъркамъ. Че кой червей не човърка? — Изъ голѣмитѣ дървета тунели пробиватъ. Човѣкъ билъ културенъ, че пробилъ голѣми тунели. Червеитѣ казватъ: „И ние сме културни, и ние правимъ тунели по дърветата и по земята“. Най послѣ, като направимъ една желѣзница, това култура ли е? Като направимъ една фабрика, това култура ли е? Като съградимъ едно здание, това култура ли е? Като направимъ сегашнитѣ си костюми, това култура ли е? Чудни сѫ тѣзи хора, като считатъ, че културата е въ желѣзницитѣ, въ фабрикитѣ. Казватъ: културни хора сме. Да, културни хора! И послѣ се хвалимъ съ нашитѣ културни заведения: библиотеки, училища, университети. Знанието въ университетитѣ ли седи или въ библиотекитѣ? — Не, то не седи нито въ университетитѣ, нито въ библиотекитѣ. Това сѫ условия, при които знанието може да се прояви. Онзи живъ професоръ, той носи знанието. Нему трѣбватъ пособия, както на онзи майсторъ трѣбватъ метъръ, чукъ, мащрапа, мистерийка. Слѣдователно, културата започва само съ живота, а първиятъ потикъ къмъ културата, това е Любовьта. И Христосъ, като влѣзе въ свѣта, даде култура на сегашнитѣ хора, но тѣ, като започнаха да се усъмнѣватъ въ Любовьта, културата почна да замира. И днесъ всички казватъ: съ любовь не може, ти трѣбва да имъ покажешъ на тѣхъ, да не мислятъ, че си простъ! Влѣзте въ нѣкой домъ днесъ и запитайте, има ли Господъ? — Има. И започватъ да разправятъ, че има Господъ, че има небе, звѣзди, всичко ще ти разправятъ. Казвамъ: ти звѣздитѣ видѣлъ ли си? А, казва, виждамъ ги. Чудни сѫ хората, като казватъ, че сѫ ги видѣли! Тази часть отъ звѣздата, която виждашъ, знаешъ ли, каква часть съставлява отъ една истинска звѣзда? Сириусъ, който е 300,000 пѫти по-голѣмъ отъ слънцето, ти го виждашъ, като една малка звѣздица, нѣма никакъвъ дискъ. Какво виждаме ние? Казвашъ: виждамъ тази звѣзда. Ами че смѣшно е! Азъ стоя на 100 клм. разстояние отъ тебъ, нося една малка свѣщь, а ти казвашъ: видѣхъ единъ човѣкъ. Нищо не си видѣлъ. И цѣлиятъ ученъ свѣтъ е пъленъ съ такива научни теории. Азъ, казва, ви познавамъ. Вие, казва, не ме обичате. Ами че ти познавашъ ли какво нѣщо е обичьта? Казва нѣкой: ти не ме любишъ. Познавашъ ли какво нѣщо е Любовьта? Не че не ви любя, но въ васъ нѣма условия да проявя моята любовь. Научно азъ бихъ казалъ тъй: онзи, който иска да го любя, въ него трѣбва да има условия. Щомъ двама души си говоримъ, ние сме живи. Щомъ сме живи, има вече условия да се прояви любовьта. Има ли потикъ на любовьта, има условия за проявяване на знанието. Въ съврѣменното общество, въ съврѣменния наученъ свѣтъ, религиознитѣ хора, всички казватъ, че щомъ човѣкъ се влюби, проявява се любовьта, а знанието фалирва. Не, тѣ смѣсватъ любовьта съ чувствата. Има нѣкакво разчувствуване понѣкога у човѣка, той става като каша, направена отъ мамулено брашно, качамакъ го наричатъ. И този качамакъ минава за любовь. Ако това бѣше любовь, както го разбираме, съврѣменниятъ свѣтъ би се прѣвърналъ на рай. Дойде нѣкой, казва: азъ ви обичамъ. Да, азъ ви обичамъ, като качамакъ. Нѣкои ще кажатъ: това е подигравка. Не е подигравка. Ние трѣбва да обичаме всички. Въ всички свои бесѣди азъ имамъ за цѣль да обикнемъ Истината, да говоримъ не грубата истина, но въ душата си да имаме едно такова нѣжно чувство за Истината, че всѣкога да се стремимъ да говоримъ тази Истина; не да се налагаме, но да изказваме тази велика Истина, която извира отъ нашата душа. Слѣдователно, азъ подържамъ: потикъ къмъ културата, това е Любовьта. Като говоря всичко това за съврѣменната култура и наука, азъ не искамъ да критикувамъ ученитѣ хора, но мога научно да обясня, отъ какво произтичатъ всичкитѣ тѣхни противорѣчия. Често правя опити: прочета съчинението на нѣкой ученъ човѣкъ, и отъ прочетеното искамъ да намѣря какъвъ е неговиятъ образъ. Правя своитѣ изчисления, че този ученъ, когато е създавалъ своята теория е ималъ едно чело отъ 3½ см. високо. Казвамъ: този човѣкъ не може да бѫде ученъ, той е билъ само копистъ, копирвалъ е. Като чета съчинението му, отъ думитѣ разбирамъ, че носътъ му е билъ 3½ см. дълъгъ. Казвамъ: този човѣкъ не е билъ наблюдателенъ, въ него е имало нѣщо криво. Чета съчинението на другъ нѣкой. Мѣря, брадата му имала 2 см. Казвамъ: този човѣкъ е съ много слаба воля, слѣдователно, той не е ималъ достатъчно търпѣние да се домогне до всички онѣзи факти, които сѫ необходими за тази велика Истина. Сега, ние ще оспорваме това и ще кажемъ: нашата мисъль зависи ли отъ нашето чело? Тогава азъ задавамъ въпроса: можемъ ли да поставимъ човѣшката душа въ тѣлото на една муха, и тази муха да покаже сѫщата тази интелигентность каквато човѣка? Не, изисква се една човѣшка глава, а знаете ли колко милиони години е работила тази разумна природа върху човѣшката глава? И то не съ тази обикновена реалность, а съ онази абсолютна Мѫдрость, абсолютна реалность, защото има една относителна реалность, има и абсолютна реалность. И всѣки единъ отъ васъ има една провѣрена глава. Природата е вложила вѫтрѣ въ нея всичката ваша душа и казва: „Съ тѣзи ваши инструменти ще работите“. И всичката ваша погрѣшка е тамъ, че не знаете какъ да манипулирате съ този вашъ мозъкъ. Казвате: е, този мозъкъ. И религиитѣ на миналото, училището на йогитѣ, това сѫ училища, които учатъ какъ да манипулира човѣкъ съ своя мозъкъ, т. е. съ обективната външна страна на човѣка, и послѣ съ човѣшката душа. А ние почваме днесъ съ душата. Онѣзи отъ васъ, които вѣрватъ въ душата, знаете ли какъвъ е нейниятъ основенъ законъ? Вие чувствувате вашата душа, вие самиятъ сте душа, но правили ли сте опити да отдѣляте тѣлото си отъ душата? Нѣкои отъ васъ може да иматъ такива опити, но други ще възразятъ: какъ е възможно това? Може, между тѣлото и душата има рѣзка граница, тѣлото може да си живѣе като тѣло, и душата може да си живѣе като душа, само че тѣлото като остане безъ душа, се разкапва на хиляди и милиони живи частици, но то не умира. То е съставено отъ хиляди и милиарди клѣтки. Всѣка клѣтка си има душа, само че душата на първичната клѣтка, първичната монада е централна, тя е свѣтла сама по себе си и е привлѣкла всички други нонади наоколо си. Единъ день, когато тази свѣтла монада свърши своята мисия, тя ще имъ каже: сега ви изпращамъ на свобода. И веднага виждашъ, всички клѣтки започватъ да се разпръсватъ. Клѣткитѣ на сърцѣто се отдѣлятъ и казватъ: „Не трѣбваме повече на господаря си“. И сърцето прѣстава своята дѣятелность, взима си скоро багажа. И единъ день започва разлагане, т. е. не разлагане, а разотиване на всички клѣтки по своя пѫть. А хората, седнатъ да плачатъ, виждашъ ги, четири реда сълзи ронятъ, умрѣлъ вече този човѣкъ. Не е умрѣлъ, но тази свѣтла монада отива при Бога, Който е живъ и тя казва: „Азъ бѣдствувамъ да изгубя живота си и повече за туй ще разпусна слугитѣ си, тѣзи сестри и братя, да могатъ и тѣ да отидатъ и да почерпятъ животъ. Сега, вие ще ми кажете: това не е вѣрно. Азъ казвамъ, че това е вѣрна. Невѣрно — смърть, вѣрно — това е животъ. Азъ съмъ на положителната страна и казвамъ: азъ познавамъ живота, смъртьта не я познавамъ, зная само, че тъй, поодрасква по нѣкой пѫть. Страданията, ограниченията, това е смъртьта. Ние опрѣдѣляме смъртьта така: най-голѣмото ограничение въ свѣта, или най-малкитѣ условия, при които животътъ може да се прояви. Сега, въ тази философия ние трѣбва да изучаваме законитѣ на живота. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да си зададе онзи великъ въпросъ: къмъ какво трѣбва да се стремимъ? — Къмъ Любовьта. Да, но трѣбва да знаете признацитѣ на тази Любовь. Когато дойде любовьта у васъ, вие усѣщате единъ срамъ въ себе си. Това не е любовь. Когато проблесне у васъ първиятъ лѫчъ на Любовьта, вие ще усѣтите въ себе си едно неописуемо блаженство, една свѣтлина, единъ такъвъ потикъ на вашия умъ, единъ такъвъ стремежъ на вашата воля, че всички прѣпятствия въ свѣта ще почнатъ да се топятъ прѣдъ васъ. Когато дойде първиятъ лѫчъ на Любовьта и проникне въ душата ви, всичкитѣ ви работи ще тръгнатъ. Кои работи? — Истинскитѣ. Нѣкои казватъ: въ търговията ще ни върви ли? Като дойде първиятъ лѫчъ на Любовьта, тя не обича чуждото и ще каже: „Слушай, всичко ще раздадешъ на бѣднитѣ, а азъ ще ти дамъ моето богатство, ти ще бѫдешъ богатъ по особенъ начинъ“. Като дойде при учения, ще му каже: „Туй старото знание ще го раздадешъ, нѣщо ново ще ти дамъ азъ“. Тя нѣма да създаде нѣщо съвършено ново, но ще отвори своитѣ хранилища, своитѣ библиотеки, и ще те въведе въ онзи скрития свѣтъ. Съврѣменниятъ свѣтъ ходи въ Индия, тамъ има скрити скрижали отъ хиляди и хиляди години. Да, и на земята има, но и горѣ на слънцето има. Азъ зная двѣ библиотеки: на земята и на слънцето. На земята не съмъ ходилъ. Вижъ, за тамъ други иматъ думата, но на слънцето съмъ ходилъ. И каквото пише на слънцето, много добрѣ го разбирамъ. „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Ако Богъ е Богъ на живитѣ, подразбиратъ се онѣзи хора, у които се пробудило туй висшето съзнание. И азъ съмъ срѣщалъ хора, за които Богъ е Богъ на живитѣ, и които нѣма да ги питамъ: ти вѣрвашъ ли? Не, тия хора иматъ особени признаци. Има хора, които казватъ: Господъ за насъ не се грижи, Той ни забрави. Тия хора сѫ мъртви, а Богъ е Богъ на живитѣ, за тия хора говоря азъ. Тия хора, това сѫ истинското сѣме на свѣта. Писанието нарича тия хора „Синове Божии“. Нѣкои ще кажатъ: дали азъ съмъ отъ тия синове? Ако вѣрвашъ, ако живѣешъ, отъ тѣзи си; ако се съмнѣвашъ, ако не живѣешъ, не си отъ тѣзи. Но, мога ли да стана? Не, думата ви ще бѫде: Не, не — ей, ей. Сега, за този Богъ на живитѣ, Който е Любовь, нѣкои казватъ, че Той зарадъ насъ мисли. Не, Господъ мисли зарадъ себе си, и ние зарадъ себе си ще мислимъ. Ама пакъ ще ме разберете криво. Ние ще мислимъ за всичко онова, което Богъ е създалъ. Тази вселена за насъ е създадена. Слѣдователно, ще учимъ, защо Богъ е създалъ звѣздитѣ, защо е създалъ мушицитѣ, бубулечицитѣ, комарчетата, женитѣ, мѫжетѣ. Азъ не говоря за тия комари, които хапятъ. Едно врѣме комаритѣ сѫ били добри свирци, както и хората, които въ първо врѣме сѫ били създадени по образецъ и подобие Божие, но днесъ вече нѣматъ тази свѣтлина. Та, ще ме извините, и комаритѣ днесъ мязатъ на господаритѣ си. Нима иислите, че жилото на комара е по-лошо отъ жилото на човѣка? Ако е за прѣдпочитане, кой да ме ухапе, бихъ прѣдпочелъ да ме ухапятъ 100 комари, отколкото едно човѣшко жило. Едно човѣшко жило е ужасно нѣщо! „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ.“ Подъ думата „мъртавъ“ азъ разбирамъ онѣзи хора, на които сърцето е заледенѣло, на които умътъ не се движи, не мисли, на които волята е парализирана. Иматъ желание това да направятъ, онова да направятъ, но нищо не вършатъ. Казватъ: е, за друго прѣраждане, когато отидемъ на небето, тогава ще учимъ. Ти на земята не учишъ, че на небето ли? Тази философия не търпи критика. Мислите ли, че една муха, като влѣзе въ единъ човѣшки университетъ ще стане много учена? Ами че кой университетъ не е пъленъ съ мухи? При това, колко мишки има, които сѫ свършили? И жабички има, и кученца има, но кои отъ тѣхъ сѫ свършили университетъ? Мислите ли, че като влѣзете въ небето ще свършите? Вашето положение ще бѫде като положението на една муха. Ехъ, ще кажете, нали по образъ и подобие Божие сме създадени? Ти, ако тукъ, при тѣзи условия, при които Богъ настоява да учишъ, те мързи да учишъ, то на небето, тамъ, при онази свобода, ще се забравишъ и нѣма да учишъ. И право казватъ турцитѣ, че на онзи свѣтъ, тамъ ще има една цѣла планина съ пилафъ, полѣнъ съ масло. Какво учение ще има при тази планина? Всѣки день ще има движение къмъ устата навѫтрѣ-навънъ, ще мяза на движението на локомотива — пуфъ, пуфъ. Това е философско схващане, но не е право схващане. Дали има разлика между нашето и турското схващане? „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. На кои живи? На онѣзи хора, които мислятъ. Можемъ да мислимъ ние. Можемъ да бѫдемъ живи. Ще кажатъ: можемъ ли да бѫдемъ живи? Чудно нѣщо! Ами кой ти е казалъ, че не си живъ? Азъ съмъ срѣщалъ много младежи, които казватъ: ама азъ не мога да мисля. Кой ти втълпилъ тази идея, че не можешъ да мислишъ? Ама азъ не съмъ живъ. Азъ зная причинитѣ, ти си влѣзълъ въ единъ зимникъ долу. Излѣзъ вънъ, попечи се малко! Има ли Господъ? Ела съ менъ, нѣма да те заведа при Господа, но ще те заведа при лѫчитѣ на Неговия Духъ, и ще усѣтишъ благотворното влияние на Неговата мисъль. Азъ никога до сега не съмъ ви водилъ на слънцето, и ако ви заведа, ще се обърнете на пара, но това е споредъ вашето схващане, споредъ вашитѣ теории. Нѣкои казватъ, че слънцето имало 0° топлина; други, че имало 32,000° топлина, трети — 1.000,000°, а нѣкои допущатъ — до 5,000,000° топлина. Всичко е вѣрно, но това е нѣщо относително. Ти можешъ да минешъ прѣзъ 5 милиона градуса топлина безъ да я усѣтишъ, пъкъ можешъ да минешъ прѣзъ 100° топлина и да я усѣтишъ. Това зависи отъ твоето движение. „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. И сегашното заблуждение у всинца ви, туй, което спъва вашия животъ е, че всички казватъ, какво за Бога не може да имаме опрѣдѣлено понятие. Не, за Бога можемъ да имаме едно понятие — свѣтлина безъ сѣнки; за Бога можемъ да имаме едно понятие — животъ безъ ограничения; за Бога можемъ да имаме едно понятяе — Любовь безъ промѣни и измѣни, знания безъ погрѣшки, свобода безъ ограничения. Тъй трѣбва да схванете Бога. И мнозина отиватъ съ своята ученость при Бога. Има единъ начинъ за отиване при Бога. Съврѣменнитѣ хора ги е срамъ да казватъ, че слушатъ моитѣ бесѣди, а мнозина може и да се съмнѣватъ. Колкото за това, че сте идвали да ме слушате, туй може да го държите въ тайна, това може да урони вашия престижъ, вие сте прави, но да ви е срамъ отъ това, че се занимавате съ Бога, туй е едно прѣстѫпление. Дойде ли до Бога, ще кажешъ: азъ зная Бога, за Него имамъ само едно мнѣние. Азъ Го познавамъ. Но какъ Го знаешъ? — Азъ живѣя, а Богъ е животъ. Туй е най-силното доказателство. Когато умра, азъ ще прѣстана да вѣрвамъ въ Бога, но докато живѣя, животътъ, това е Богъ. Тази мисъль, тази воля, този потикъ у менъ, това е Богъ. Колкото по-силно се проявява, толкова повече Го познавамъ. Сега, външно, ние хората търсимъ свобода. Вънъ отъ Бога нѣма свобода! Нека си подържатъ всѣки своето учение, но тази идея за Бога, която ви казвамъ, приложете я при слѣдния случай. Вие сте раздразненъ, изгубили сте 100,000 лв., уронва се вашиятъ престижъ. Спрете се прѣдъ себе си и кажете тъй: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Кой ти дава право да мислишъ, че си изгубилъ нѣщо? Стотѣхъ хиляди лева, които си изгубилъ, мислишъ, че сѫ загуба? Не, това е печалба заради тебе. Тъй трѣбва да мисли онзи човѣкъ, който люби Бога. Въ Любовьта всичко е печалба. Безъ Любовь всичко е загуба. Сега, вие ще изберете едно отъ двѣтѣ. Азъ турямъ правило въ новия моралъ: мога да ви обидя само, ако не ви обичамъ, ако не ви любя. Всѣко нѣщо, изказано безъ любовь, това е обида; всѣко дѣйствие, направено безъ любовь, това е обида. И слѣдователно, първото нѣщо при новия моралъ: хората трѣбва да се стремятъ да говорятъ на новия езикъ на Любовьта. Какъ бихте желали да си говоримъ? — По-добрѣ рѫката на Любовьта да ми удари двѣ плѣсници, отколкото да ме цѣлуне устата на лицемѣрието. Всѣка уста на лицемѣрието, това е сифилистична уста. А като ви удари Богъ, ще кажете: какъ тъй да ме удари! Ами всѣко движение не е ли потикъ на тази Божествена енергия? Ами какъ мислите, тѣзи ангели тъй доброволно ли напущатъ небето? — Не, хване го Господъ съ своята рѫка, завърти го, и той се намѣри на земята. Казвате: доброволно е дошълъ. Да, като го завърти Господъ, ще дойде. Той казва: „Много хубаво ме хвърли Господъ“. А Господъ му каза: „Ще идешъ да покажешъ на хората моята Любовь“. А, казвате, Господъ е много деликатенъ. Не, като отидете при Бога, такова движение ще има, че всичко на пухъ и прахъ ще стане, нищо нѣма да остане по васъ. Нѣма да ви каже Господъ да си хвърлите дрехитѣ. Азъ говоря фигуративно. „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Сега, нека се постараемъ да прѣдадемъ това въ една научна форма. Като казвамъ въ „научна форма“, подразбирамъ онази реална, опитна страна на вѣрата, да опитаме, че онова, въ което ние вѣрваме е положително. Прѣди 15 години бѣхъ въ Русе, въ дома на единъ евангелистъ, тамъ се спрѣхъ. Той отвори Библията, чете ми какъ едно врѣме Христосъ е лѣкувалъ болни, разни въпроси разисквахме, и научни, и духовни, и мистични, и спиритични, докато най-послѣ този хазяинъ го заболѣ зѫбъ, и разговорътъ се спрѣ. Е, казвамъ, ти ми разправи толкова нѣща отъ Евангелието, тури си сега рѫката на страната на болния зѫбъ и я подръжъ така, ще ти мине. — Не вѣрвамъ. Туря си рѫката, не минава. Ами, ако азъ туря рѫката си, може ли да ти мине? — Не вѣрвамъ. Може и по другъ начинъ да мине този зѫбъ — съ лапа, съ пластиръ. Ами, ако азъ туря рѫката си безъ лапа, и болката мине, ти ще повѣрвашъ ли? Какъ, ти искашъ да ме мистифицирашъ ли? Турихъ рѫката си, мина му зѫбътъ. Подиръ половинъ часъ пакъ го заболя. Казвамъ: ти си се усъмнилъ. Турямъ пакъ рѫката си, мина му зѫбътъ. Какъ може така? Казвамъ: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Понеже ти си помислилъ, че ще умрешъ, Господъ ти даде тази болка на зѫба. Азъ турямъ рѫката си, и дойде животътъ. Нѣкой започне да боледува, нека каже: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ, и болестьта ще си замине. Единъ нашъ братъ, приятель, познатъ отъ дълго врѣме, минава прѣзъ Търново, заболява го крака, съвършено се схваща, умира отъ болки. Пращамъ при него двама души, които съмъ възпитавалъ, давамъ имъ начинъ какъ да го лѣкуватъ. Обаче, като отиватъ при него, той, по силенъ отъ тѣхъ, прѣдава имъ болестьта си, и тѣ не могатъ да го излѣкуватъ. Пишатъ ми: „Тазъ работа не е за насъ“. Заминавамъ азъ отъ София, отивамъ при него, прочитамъ мисъльта му, мисли, че ще направя нѣкакво чудо и очаква. Но азъ влизамъ, разговарямъ се съ него, какъ е дошла болестьта. Питамъ го: ти вѣрвашъ ли? — Вѣрвамъ. Ще мине. И този човѣкъ слѣдъ 3 деня бѣше на краката си, и болестьта изчезна. Азъ не му казахъ, какъ го лѣкувамъ, но казахъ на болестьта: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ, ще си вървишъ“. Питатъ го лѣкаритѣ: какъ се излѣкува? — Не зная какъ. Е, че какъ ще знаешъ? Като кажешъ на болестьта: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“, и болестьта ще излѣзе. Нѣкои ме питатъ: Учителю, кажи ни какъ да се лѣкуваме! Като кажешъ „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“, ако се излѣкувашъ, значи ти си дошълъ до самата Истина. Както онзи боленъ, който е излѣзълъ на планински въздухъ, като диша, диша, ще оздравѣе. Като кажешъ: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“, ще оздравѣешъ. А ние сега, съврѣменнитѣ хора, имаме постоянно съмнѣния. Нѣкои ме гледатъ, казватъ: какво искашъ да кажешъ? — Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ. „Ами въ какво седи смисълътъ на живота?“ — Да ни даде Любовь. „Защо ни е Любовь?“ — За да ни даде Животъ. Ами защо ни е животъ? — Да ни даде любовь. Иска да ме оплете. Казвамъ: слушай. приятелю, тази съврѣменна философия азъ я уподобявамъ на слѣдния смѣшенъ примѣръ. Единъ великъ царь, като напълнилъ хамбаритѣ си съ жито, искалъ да намѣри нѣкой ученъ, който да му разкаже една съдържателна приказка, която да нѣма край. Най-послѣ се явява единъ мукалитъ, казва му: „Царю, азъ ще ти разправя една приказка безъ край. Имаше единъ великъ царь, като тебе, напълнилъ си хамбаритѣ съ жито, но зидаритѣ, които съграждали хамбаря, оставили една малка дупка незамазана. Отдѣ се намѣрилъ единъ щурецъ, влѣзълъ прѣзъ дупката, взелъ едно зрънце и го внесълъ въ скривалището си. Вториятъ день идва, взима второ зрънце, занася го пакъ въ дупката си. Третиятъ день — сѫщо, четвъртиятъ день — сѫщо и т. н. Всѣки день идвалъ, взималъ зрънце и го отнасялъ. „Стига де, нѣма ли край?“ — Чакай, всичкитѣ зрънца да се отнесатъ, че тогава ще ти кажа края. Съврѣменнитѣ учени хора, като щуреца, вадятъ зрънце по зрънце, а ние чакаме заключението. Мислите ли, че този щурецъ, като извади всичкитѣ зрънца, ще даде заключение за своята теория? Казватъ за нѣкой ученъ: той ще даде своята теория. — Колкото този щурецъ съ изваждането на тия зрънца ще даде заключение за своята теория. Да, той икономически рѣшава важни въпроси, но ако нѣмаше тия зрънца, нищо не би струвалъ. Не, разумниятъ човѣкъ иска да посѣе туй зрънце. И въ какво седи съврѣменното възпитание? Туй е дресировка, не е възпитание. Азъ бихъ желалъ да видя истинскитѣ методи на възпитание. Истинскитѣ методи на възпитание започватъ съ живота, животътъ започва съ Любовьта, Любовьта започва съ знанието, а знанието — съ свободата. Тия елементи трѣбва да влѣзатъ, съ своята сѫщина, вѫтрѣ въ нашия животъ, а не да стоятъ вънъ отъ живота, да ги желаемъ външно. „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но Богъ на живитѣ“. Сега, вие ще кажете: какво ли ще бѫде заключението ми? Азъ заключение никога не правя. Нѣкой пѫть ме упрѣкватъ, че нѣмамъ връзка въ бесѣдитѣ си. Азъ връзки не правя, другъ да ги прави, развръзки правя. Дѣто има връзки, азъ ги развързвамъ, защото въ тѣзи връзки нѣма моралъ. Ако имаше истински моралъ, биха ли сѫществували тѣзи затвори, убийства? Но ще кажатъ нѣкои, въ онзи свѣтъ има ли пъкълъ? Че кой създаде пъкъла? Ние мислимъ, че пъкълътъ е далечъ отъ земята. Не е така. Пъкълътъ е тукъ на земята. Често съмъ разправялъ онзи разказъ за едно малко ангелче, което, като слушало за хората на земята, поискало да слѣзе да ги види. Отишло при единъ голѣмъ ангелъ, неговъ батю, и му казва: „Я ме вземи на крилата си и ме заведи на земята, да видя какъ живѣятъ тѣзи умнитѣ хора тамъ“. Като го завелъ, то казало: „Слушай, на земята искамъ, а ти ме водишъ въ ада“. Ами че тукъ сѫ хората, тукъ живѣятъ тѣ. Раздори, съмнѣния, недоразумѣния навсѣкѫдѣ: и въ науката, и въ религията, и въ обществото — навсѣкѫдѣ. Този билъ виноватъ, онзи билъ виноватъ, този застрѣлятъ, онзи застрѣлятъ, този, онзи затворятъ. Не, не, всички сѫ лъжливи учения. Не е всичко лъжливо, но ако има една крива халка въ една верига, нали разваля цѣлата верига? — Разваля я. Една крива мисъль може да развали 100 прави мисли. Това е и въ обществения животъ, и въ частния животъ, и въ сѣмейния животъ. Една жена прѣзъ цѣлия си 20 годишенъ сѣмеенъ животъ може да е живѣла много добрѣ съ мѫжа си, но една горчива дума казана на края, цѣлиятъ 20 годишенъ животъ отива. А една жена може прѣзъ цѣли 20 години да е тормозила мѫжа си, но на края една хубава дума поправя живота, и този мѫжъ всичко забравя. Азъ похвалявамъ поведението на тази послѣдната жена, която е живѣла цѣли 20 години лошъ животъ; а първата жена, която е живѣла 20 години добрѣ, е неразумна жена. Ще кажете: ние сме голѣми грѣшници. Много хубаво, да направимъ като онази разумната жена. Богъ е Любовь, Богъ всичко извършва. Разправяше ми единъ български офицеръ, капитанъ, който цѣли 20 години се каралъ съ брата си, „Примири се“, съвѣтвали го. — Не, да ми върне имането. Другиятъ: „Не му връщамъ имането, той да се научи“. Като се отваря войната, единъ день, при едно голѣмо сражение, снарядитѣ падатъ наоколо му, а той припълзява до колибката на подполковника и му казва: „Господинъ подполковникъ, азъ на всичко съм готовъ, на всичко, готовъ съмъ да се примиря съ брата си, да му върна имането, само Богъ да ме избави“. Неговиятъ животъ виси на косъмъ. „Добрѣ, пиши на брата си“. Пише той. Примирява се, но при зоръ. И съврѣменнитѣ хора, при тѣзи гранати, които се пукатъ наоколо имъ, макаръ на четири крака, но ще изпълнятъ волята Божия. И азъ се радвамъ за това. Питатъ: защо сѫ тѣзи страдания? Ако тѣзи страдания ни накаратъ да признаемъ, че Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ, всичкитѣ тѣзи страдания сѫ едно благо, че сѫ ни отворили очитѣ. И азъ благославямъ страданията. „И тъй, Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Сега, вие си кажете: скѫсвамъ тѣзи вериги! Кажете и скѫсайте! Не само да казвате на думи, но вѫтрѣшно, на себе си кажете. Това е единъ великъ вѫтрѣшенъ процесъ. Човѣкъ може да се откаже отъ своето богатство, и пакъ да не изпълни волята Божия. Човѣкъ може да отиде въ гората, и пакъ да не изпълни волята Божия. Изпълнението волята Божия седи въ друго нѣщо. Туй положение, въ което се намираме, трѣбва да го поправимъ. „И тъй, Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Сега, не ви примамвамъ, но казвамъ, че Богъ ви е приготвилъ условия много по-хубави и по-велики, отколкото тѣзи, които сега виждате. Вие седите и казвате : кѫдѣ е Господъ? Азъ казвамъ: твоето сърце топло ли е? Ама има ли Господъ? Свѣтлина въ твоя умъ има ли? Имашъ ли човѣщина? — Свобода имашъ ли? И тъй, сега всички трѣбва да впрегнемъ своята енергия, и да покажемъ, че Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ, и свѣтътъ въ насъ ще се изяви. Българитѣ казватъ, че и безъ пѣтли съмва. Да, слънцето и безъ пѣтелъ изгрѣва, но като изкукурига пѣтелъ, по-приятно е. Мене, напримѣръ, като изкукурига пѣтелъ, тъй ми пада мехлемъ на сърцето. Куче като излае, нищо, но като изпѣе пѣтелъ, приятно е. Питатъ: „какво казватъ пѣтлитѣ на хората?“ Казватъ: не бойте се, свѣтътъ е хубавъ, прѣкрасенъ, всички да пѣете и да мислите, че „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ. Събудишъ се сутринь, казвашъ: бѣденъ съмъ. Пѣтелътъ казва: „Кукуригу, Господъ ще промисли за тебе! Дѣдо ти е умрѣлъ, оставилъ ти е голѣмо наслѣдство, отъ 20,000 лв. Пѣтелътъ казва: „Кукуригу!“ Да, ти вземешъ тия пари, но забравишъ пѣтела. Купи ½ килце жито на единъ, на два пѣтли, хвърли имъ го. Обезсърченъ си, искашъ да направишъ едно научно изобрѣтение, една научна теория. Станешъ сутриньта, пѣтелътъ казва: „Кукуригу, днесъ ще разрѣшишъ въпроса“. Напишешъ работата си, но забравишъ пѣтела. Поетъ си, не ти върви. Пѣтелътъ казва: „Днесъ ще ти тръгне“, и ти напишешъ стихотворението. Купи ½ килце жито за пѣтела! Ти забравятъ пѣтела. Върви ти съчинението, купи за пѣтела, нахвърляй му малко! Колко струва днесъ житото? — Около 4—5 лв. И съврѣменнитѣ хора казватъ: ние съ маловажни работи не се занимаваме. Ами съ какви? — Съ важни. Имамъ отъ еди-кого си да взимамъ 100,000 лв., и ако не ми плати, давамъ го подъ сѫдъ. Еди-коя си вдовица има да ми дава еди-колко си. Ако не плати, да ѝ се продадатъ котлитѣ и юрганитѣ. Казвате: ами че свѣтътъ така ще върви въ редъ и порядъкъ. Казвамъ: това именно е безпорядъкъ. Ти нѣма да продадешъ котлитѣ, а ще купишъ котли. Ще платишъ половината на този твой приятель. „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Обаче, всичко това би извършила само Любовьта. Тя механически нѣма да дойде. Ако нѣмаме едно просвѣтено съзнание, съзнание съ свѣтлина, не може да имаме единъ просвѣтенъ умъ. Азъ съмъ срѣщалъ хора съ помрачено съзнание, но такъвъ човѣкъ не може да се развива. Единъ день, като говорихъ съ единъ евангелистъ, той ми казва: „Ти вѣрвашъ ли въ Света Троица?“ Казвамъ: остави този въпросъ за Света Троица, но ти въ Любовьта вѣрвашъ ли? Христосъ, Синъ Божий, Богъ е Любовь. Ако на тия хора не кажешъ, дали вѣрвашъ въ Света Троица, ще те считатъ за еретикъ. Азъ казвамъ, че Богъ е Любовь, вѣрвамъ въ Господа и познавамъ едно учение за Любовьта, а въпросътъ за Света Троица е толкова труденъ, че едва слѣдъ милиони години ще го уча. За мене е важно друго нѣщо: азъ проповѣдвамъ учението на Любовьта. „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но на живитѣ“. Ние сме живи, и Богъ работи въ насъ. Бесѣда, държана на 18.ХІ 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Който има уши „Който има уши да слуша, нека слуша!“1) Щастието и силата на хората зависятъ отъ тѣхното слушане. Туй, което хората наричатъ щастие, това е съотношение. Щастието, това е връзка между двѣ души. Когато двѣ сърца сѫ правилно съединени, т. е. иматъ правилни отношения, то, както въ музиката, тъй и тукъ, образува се онзи тонъ, който ние наричаме щастие. За да можемъ да разберемъ туй вѫтрѣшно отношение на щастието, ние трѣбва да си служимъ съ онѣзи обективни символи, които сѫществуватъ въ природата. Запримѣръ, физическото сърце, това е единъ символъ, и знаемъ, че здравословното състояние на човѣка зависи отъ неговото сърце. И отъ всичкитѣ клѣтки въ тѣлото, като изключимъ тия на главата, най-разумни сѫ клѣткитѣ на сърцето. По интелигентность тѣ сѫ на първо мѣсто, тѣ сѫ най-интелигентни. Обаче, въ съврѣменната физиология, съврѣменнитѣ учени хора сѫ свикнали да мислятъ за клѣткитѣ просто, като за живи сѫщества, безъ никаква разумность. Това е едно дѣтинско схващане на съврѣменната наука. Съврѣменната наука се намира още въ своитѣ пелени, и съврѣменнитѣ учени хора, това сѫ дѣца на тази наука, тѣ се занимаватъ съ дѣтски играчки. Може би, слѣдъ нѣколко хиляди години, тия сѫщитѣ учени хора, които сега минаватъ за голѣми капацитети, тѣ сами ще се поусмихнатъ на своята съврѣменна ученость. Туй погрѣшно схващане е минало въ всичкитѣ клонове на науката и е проникнало самата сѫщина на нашия животъ; и всѣки единъ за себе си мисли, че по-уменъ отъ него нѣма, че само той живѣе и страда, а никой наоколо му не живѣе и не страда — тъй поне чувствуваме въ себе си. Тогава философитѣ казватъ „азъ“ и „не азъ“. „Азъ“ ътъ е туй, което съзнава, а всѣки човѣкъ вънка отъ мене е „не азъ-тъ“. Азъ, който съмъ вѫтрѣ въ себе си, съмъ „азъ-тъ“. Е, какво разбирате подъ думата „азъ?“ Щомъ речемъ да обяснимъ този „азъ“, той се стопява, както снѣга, и нищо не остава отъ него въ рѫцѣтѣ ни. Когато се каже „азъ“, нѣкои го замѣстватъ съ думата „его“. Въ сѫщность, думата „азъ“ сѫществува ли въ свѣта? Всѣки казва „азъ, азъ". „Азъ“ се явява, когато човѣкъ почва да мисли, когато човѣкъ почва да се отдѣля отъ другитѣ хора. Това „азъ“ значи: азъ, № , азъ, който започвамъ да мисля, азъ съмъ. Това „азъ“ съврѣменната наука го употрѣбява въ философията, а ние ще вземемъ азъ-тъ, ще го замѣстимъ съ живата, съзнателната, самосъзнателната човѣшка душа, защото душата е една опрѣдѣлена единица вѫтрѣ въ природата, и тя сѫществува. Тя сѫществува и е извънка врѣмето и пространството, както и въ врѣмето, и пространството. Коренитѣ на душата сѫ въ врѣме и пространство, а нейнитѣ клонища сѫ извънка врѣмето и пространството. Често философитѣ казватъ, какво нѣщо е врѣме и пространство? Нека вземемъ една секунда отъ врѣмето и да раздѣлимъ туй врѣме на 100 милиона части. Ако вземемъ една стомилионна часть отъ секундата, тогава бихъ ви задалъ въпроса: може ли да опрѣдѣлите каква дължина ще има туй врѣме. Съ каква мѣрка ще го опрѣдѣлите? Значи, извънъ врѣмето и пространството нѣма мѣрка. Слѣдователно, нашето врѣме и пространство не е мѣродавно. Сега, ще направя едно малко отклонение. Вземете, въ геометрията, ние имаме триѫгълници, четириѫгълници, петоѫгълници и т. н., но триѫгълникътъ, това не е една цѣла фигура. Хората отъ третото измѣрение казватъ: ние имаме единъ триѫгълникъ, и може да образуваме една пирамида. Да, но пирамидата не е цѣло. Триѫгълникътъ е часть отъ едно цѣло, пирамидата е часть отъ друго едно цѣло. И слѣдователно, когато туй цѣло се проектира вѫтрѣ въ нашия свѣтъ, въ материалния и извънъ нематериалния свѣтъ, изявленията сѫ неговитѣ отсѣчки. Отсѣчкитѣ му нѣкой пѫть се проектиратъ като триѫгълници, четириѫгълници, петоѫгълници. Ние си служимъ съ тѣхъ, но тѣ сѫ само отсѣчки. Сега, да вземемъ, запримѣръ, единъ ѫгълъ. Често ученитѣ го построяватъ отъ двѣ прави линии насочени къмъ извѣстенъ общъ центъръ, и съ него механицитѣ, инжинеритѣ си служатъ. Тия линии наричаме силови линии на движението. Тѣ дѣйствуватъ вѫтрѣ въ природата. Но тия силови линии сѫ нѣкой пѫтъ и несъзнателни. Вземете, братъ и сестра, не се движатъ винаги по една и сѫща линия. За въ бѫдеще ще могатъ да се измѣрватъ отношенията на хората споредъ тѣхнитѣ ѫгли на движение. Да кажемъ, че двѣ личности се движатъ подъ единъ ѫгълъ отъ 30°, или подъ ѫгълъ отъ 90°, или подъ ѫгълъ отъ 120°, тѣ ще се различаватъ по характеръ, защото тия двѣтѣ линии, които се раздалечаватъ, показватъ, че между тѣхъ трѣбва да има едно по-голѣмо или по-малко прѣпятствие. За да стане този ѫгълъ по-голѣмъ, кои сѫ причинитѣ на туй отклонение? Кои сѫ причинитѣ, за да се отдалечаватъ тѣзи двѣ линии? Тѣ могатъ толкова да се раздалечатъ, че да се изправятъ въ една права линия, да образуватъ единъ изправенъ ѫгълъ отъ 180° и да се прѣгънатъ въ другата посока на своето движение. Сега, вие можете да направите едно малко възражение: какъ е възможно единъ ѫгълъ да се огъне? Възможно е. Азъ ви питамъ: какъ е възможно да смѣните едно любовно състояние съ състояние на умраза? Нѣкой пѫть обичате нѣкого, съгласни сте да се пожертвувате, но слѣдъ 4 —5 години сте въ състояние да го смажете, да го направите на прахъ и пепель. Това сѫ състояния, които сѫществуватъ. Не искамъ да кажа за васъ, вие сте отъ благороднитѣ, азъ казвамъ туй, което въ свѣта сѫществува. Взимамъ не само хората, но цѣлокупната природа, тъй както сѫществува. Вие вземете едно малко кученце, което ви обича и го хванете за опашката, то веднага ще се обърне и ще ви захапе съ зѫбитѣ си, но послѣ, като го изгледате малко сериозно, дойде страхътъ, и то отстѫпва. Смѣня се състоянието. Защо? Изобщо хората казватъ: е, то си е куче. Значи, неразумно е. Е, хубаво, то си е куче, азъ съмъ съгласенъ, но когато у човѣка се смѣня състоянието, той какво е? Значи, това не е една философия, която може да изясни правилно защо и отъ какво произтича едно явление. Ние трѣбва да обяснимъ едно явление правилно, и като го обяснимъ, да го приложимъ въ живота тъй, както техникътъ може да обясни едно явление, и да го приложи. „Който има уши да слуша, нека слуша!“ Природата е употрѣбила дълго врѣме, докато създаде човѣшкото ухо, не само неговата външна страна, но неговото вѫтрѣшно устройство, онѣзи съединителни вѫтрѣшни нишки съ мозъка, за да може да прѣвръща звуковетѣ. Когато нѣкой ти каже „азъ те обичамъ“, тия трептения като влѣзатъ въ ухото ти, трѣбва да ги прѣвърнешъ, да знаешъ, че е така. Като ти каже нѣкой тия думи, звуковетѣ удрятъ на тъпанчето ти, сърцето ти се възпламенява и ти казвашъ: а, той ме обича. Защо, какъ? Чухъ го, на тъпанчето ми удари. У турцитѣ има една пушка чекмаклия, тя има единъ малъкъ отворъ, турятъ вѫтрѣ една запалка съ кремъкъ, малко барутъ, и като щракне, отъ кремъка изхвъркватъ малки искри, запалватъ барута и се чува: „Бумъ“... Тъй както се запалва тази пушка чекмаклия, тъй се запалва и човѣкъ. Дойде любовьта въ него и той се запали. Обаче, това сѫ само прѣходни обяснения, това не е сѫщината на живота. За разбиране законитѣ на самия животъ, за разбиране на самата мисъль, за разбиране на самото движение, се изисква друго нѣщо. Азъ сега не говоря за онѣзи прояви на движенията, които сѫ чисто физически, но говоря за онѣзи съзнателнитѣ движения. Въ съзнателнитѣ движения силата е вѫтрѣ, а въ несъзнателнитѣ, механически движения силата е отвънъ. Въ едно колело имате единъ ремъкъ, който движи постоянно колелото отвънъ, а въ единъ охлювъ имате движението отвѫтрѣ. Този охлювъ или тази мида често е затворена между двѣ черупки. Слѣдъ като умре охлювътъ или мидата, тази черупка остава, и ако я счупите, никога не ще може да образувате наново тази форма. Обратно: ако вземете сольта и я разтворите въ вода, послѣ оставите разтвора ѝ да изкристализира, ще се образува сѫщата форма. Слѣдователно, разумнитѣ форми не се възстановяватъ тъй, както формитѣ на кристалитѣ. Затуй, когато въ свѣта направите извѣстна погрѣшка или извѣстно добро, разумната сила, която е направила тази погрѣшка или това добро, тя сама е въ сила да прѣсъздаде туй, което е направила или развалила. Сега, допуснете слѣдниятъ фактъ, който може да се обясни по два начина. Вие имате единъ приятель, когото обичате, но единъ день, по невнимание, кажете една дума, отъ която той се обижда, неговото настроение се измѣня. Вие отивате, извинявате се, но той не иска да ви прости. Питамъ: защо не иска да ви прости? Онзи човѣкъ, който на иска да ви прости, той не е обидениятъ, другъ е обидениятъ, но го нѣма. Слѣдователно, той казва: азъ нѣма какво да ви прощавамъ, азъ оставамъ само неговъ настойникъ. Запримѣръ, даденъ е единъ процесъ на нѣкой адвокатъ, но другъ единъ му казва: прѣкрати този процесъ. Той пита ищеца: ти готовъ ли си? Адвокатътъ има ли право да прѣкрати дѣлото самъ? — Нѣма право. Слѣдователно, обиденитѣ хора, тѣзи, които не обичатъ да прощаватъ, тѣ не сѫ обиденитѣ, тѣ сѫ само длъжностни лица. Въ обидата всѣкога има една материална щета. Законътъ е такъвъ. И тази щета трѣбва да се изплати, да се възстанови. Защо? Равновѣсието се е нарушило, и ти докато не възстановишъ това равновѣсие, не можешъ да се примиришъ. Нѣкой, който те обидилъ, дойде и започва: извини, азъ те обидихъ. Не, не може така. Ами хубаво, ако ти си единъ слуга, турилъ си боба да се вари, приготвилъ си го, но си забравилъ да поставишъ соль въ гърнето и отидешъ при господаря си и му кажешъ: „Извини, азъ не турихъ соль“. Съ това извинение бобътъ ще се осоли ли? — Нѣма. Или, прѣсолилъ си боба, дойдешъ и се извинишъ на господаря: „Извини, бобътъ е прѣсоленъ“, Съ това ще се обезсоли ли? Това сѫ редъ извинения. Нѣкой се извинява: азъ го обезсолихъ, азъ го прѣсолихъ. Това сѫ методи, които съврѣменнитѣ хора употрѣбяватъ за поправяне на обществото. Тия методи сѫ употрѣбявани, употрѣбявани, но не сѫ дали никакви резултати. Вие казвате: ние сме грѣшни хора, това-онова. Туй значи: азъ не съмъ турилъ соль. Съ такива извинения „азъ не съмъ турилъ соль,“ или „азъ съмъ прѣсолилъ“ става ли нѣкаква работа? Като не туришъ соль, сольта ще влѣзе ли въ гърнето? — Нѣма да влѣзе въ гърнето. Послѣ, другото, което спъва съврѣменнитѣ хора, то е слѣдното. Ние казваме: да имаме Божията Любовь! Като кажете да имаме Божията Любовь, ще я имате ли? Не, Любовьта се проявява въ човѣшката душа само при извѣстни условия. Тя дѣйствува, но се заражда при извѣстни условия. Казвашъ: азъ искамъ да бѫда ученъ човѣкъ. Да, но знанието и Мѫдростьта, и тѣ се зараждатъ при извѣстни условия. Любовьта се заражда само тогава, когато ти дойдешъ въ съприкосновение съ Бога. Нищо повече! При първия моментъ на съприкосновение съ Бога, Любовьта ще блесне въ душата ти, като единъ свършенъ фактъ. И когато това стане, ето какви промѣни ще настанатъ. Да кажемъ, докато не дойде Любовьта, ти разсѫждавашъ философски, интересувашъ се и отъ философията, и отъ геологията, но докосне ли те, ти ще отлагашъ да изпълнишъ всичко това, което тя изисква за слѣдъ милиони години и ще казвашъ: „Е, то не му е дошло врѣмето“. И всички съврѣменни хора сѫ все умни хора, казватъ: нѣма да дадемъ имота си най-послѣ, ще мислимъ и за себе си“. Чудна е тази философия! Нима за да направя добро нѣкому, азъ трѣбва да прѣстана да мисля? Не, сѫщностьта именно трѣбва да се приеме, а не да мислимъ, какво не е дошло врѣмето. Какво ще бѫде състоянието ти, когато влѣзешъ въ съприкосновение съ Бога? Веднага тия неразрѣшени въпроси ще ги разрѣшишъ. Щомъ дойдешъ въ съприкосновение съ Бога, ще бѫдешъ готовъ веднага да раздадешъ всичко, ще бѫдешъ готовъ да заемешъ каквото и да е положение въ свѣта. Не ме разбирайте криво! Тази Любовь нѣма да те направи калугеръ въ нѣкоя гора, тя нѣма да ти тури съдрани гащи. Ние съврѣменнитѣ хора привидно сме много скромни. Единъ ученикъ на Сократа, за да покаже своята скромность, се явява съ съдрани гащи прѣдъ своя Учитель, виждали се месата му. Погледналъ го Сократъ и му казалъ: „Твоята гордость се вижда и прѣзъ съдранитѣ ти гащи“. Гордостьта може да се покаже и прѣзъ хубавитѣ дрехи, може да се покаже и прѣзъ съдранитѣ гащи. Обаче, когато ти имашъ туй първо съприкосновение съ Божествената Любовь, у тебе ще лъха вече животъ, и ти ще бѫдешъ единъ изворъ, който периодически, помалко идва, докато не дойде малко дъждецъ, и пакъ ще засъхнешъ. Но когато дойде Божествената Любовь въ съприкосновение съ тебе, ти ще бѫдешъ единъ великъ изворъ, и цѣлата мѣстность ще се благослови отъ туй съприкосновение съ тебе. Едно отъ качествата на тази Любовь е това, че тя е устойчива н неизмѣнна, т. е. тя се измѣня, но както трептенията, вибрациитѣ отъ една цигулка сѫ тъй хармонично съчетани, че образуватъ хармония, приятна за ухото, така е и съ промѣнитѣ, които ставатъ отъ Любовьта. Хиляди и милиони промѣни ще станатъ въ нашето състояние, но отъ всичката тази Любовь, първото нѣщо, което е, ще диша животъ навсѣкѫдѣ. Първиятъ актъ: ние ще усѣтимъ единъ избликъ на Любовьта. Вториятъ актъ: понеже този изворъ ще трѣбва сега да тръгне въ своя пѫть на движението, необходима е Мѫдростьта да му покаже пътя, накѫдѣ да върви. Затуй трѣбва първо да имаме съприкосновение съ Бога. А сега съврѣменнитѣ учени хора започватъ да опровергаватъ има ли Господъ, нѣма ли Господъ. Азъ съмъ казвалъ и другъ пѫть: реалностьта не я доказвамъ. За реалностьта можемъ да говоримъ само. Азъ не доказвамъ реалностьта, понеже комуто я доказвамъ, ще го опетня съ своитѣ доказателства. Да доказвамъ Истината, значи да лъжа. Да положимъ сега, че нѣма Господъ, тъй казватъ съврѣменнитѣ теолози, ти губишъ ли нѣщо? Ако пъкъ има Господъ, значи спечелилъ си нѣщо. Това сѫ търговски работи. Ами, ако Господъ е само на земята, ако въ Божествения свѣтъ Го нѣма? Ако имашъ умъ, има Господъ; ако нѣмашъ умъ, нѣма Господъ. Ако имашъ сърце, има Господъ; ако нѣмашъ сърце, нѣма Господъ. Подъ думитѣ „има Господъ“, ето какво подразбирамъ. Вие сега не ме разбрахте, но погрѣшката не е ваша, не е и моя, но е на онзи, който е направилъ езика. Има Господъ, значи има Любовь. Има ли Любовь, тази Любовь ще даде животъ. Азъ съмъ мъртавъ, хилавъ, отчаянъ, песимистъ, това-онова, но като дойде Любовьта, азъ мога да помогна на хиляди хора. Каквото хвана, всичко мога да направя. Е, кое състояние е по-хубаво? Хубаво ли е това състояние, при което да те турятъ на леглото, и да имашъ нужда отъ 10 души слуги, да те измиятъ, да обикалятъ наоколо ти, и да казвашъ само „охъ, охъ“? Азъ ще ви прѣдамъ единъ фактъ тъй, както си е, както сѫ ми го казали, той е веществено доказателство. Отиватъ при единъ лѣкарь, казватъ му: „Има единъ боленъ, той е въ послѣдната фаза на болестьта, на издъхване.“ Лѣкарьтъ взима инструментитѣ си, мисли, че може да има нужда отъ операция. Влиза вѫтрѣ, вижда единъ болникъ лежи на леглото си, завитъ съ юрганъ, прѣдъ него една чиния съ кюфтета. Болниятъ казва: „Охъ, докторе, умрѣхъ.“ Докторътъ си казва: „Тия хора сѫ направили съ мене една шега.“ „Нѣма, нѣма нищо“, казва той, „човѣкъ, който яде кюфтета, не умира“, и си отива. „Чакай, чакай, господинъ докторе, идвали сте тука, да ви платя.“ Съврѣменната медицина твърди, че има такива болести, при които хората, като заболѣватъ, ядатъ повече. И този човѣкъ заболѣлъ отъ такава болесть, но лѣкарьтъ се очудилъ, очаквалъ да види боленъ, който умира, а той, подъ юргана пъшка, и на масата прѣдъ него паница съ кюфтета. Такива болести се лѣкуватъ много мѫчно, но за да се излѣкува човѣкъ, той непрѣменно врѣменно трѣбва да прѣстане да яде, а да наваксва тази храна отъ въздуха и водата. Слѣдователно, имало е, и сега има, па и за въ бѫдеще пакъ ще има методи за лѣкуване. Съврѣменнитѣ лѣкари, съврѣменната наука има всичкото добро желание да лѣкува, но природата е скрила своитѣ методи. Тя е много строга къмъ всѣки, който би употрѣбилъ единъ нейнъ методъ. Има два начина за лѣкуване: единиятъ е природенъ, а другиятъ начинъ азъ го наричамъ Божественъ, той е моменталенъ. Ти не можешъ да излѣкувашъ единъ грѣшенъ човѣкъ моментално. Единъ праведникъ можешъ моментално да го излѣкувашъ, отъ каквато и да е болесть, но единъ грешникъ — никога. Въ историята на човѣшкитѣ аналии не съмъ намѣрилъ примѣръ, дѣто нѣкой виденъ лѣкарь да е излѣкувалъ моментално нѣкой човѣкъ. Има примѣри, но тия хора сѫ били хора на вѣрата. За да подобримъ живота си, ние трѣбва да възприемемъ Любовьта. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се стрѣми къмъ туй първо съприкосновение съ Бога, но туй съприкосновение трѣбва да бѫде такова, каквото съотвѣтствува за вашата душа. За всѣки единъ човѣкъ има отредено едно мѣсто, една специална точна, споредъ неговата душа. Туй мѣсто седи само за вашата душа, никой не може да ви го вземе. Задъ него седи единъ ангелъ, който го пази. То ви чака отворено. Като дойдете въ контактъ съ Бога, то ще произведе резултатъ. Може учени хора да ви говорятъ това-онова, какво ли не, да ви залъгватъ, но туй мѣсто си седи. Трѣбва да обходите цѣлъ свѣтъ, да дадете всички жертви, и дойдете ли въ контактъ съ Бога, веднага въ васъ ще се влѣе новия животъ, който Христосъ нарича „новораждане“, а въ окултната наука го наричатъ „дважъ роденъ.“ Сега, ние хората на земния животъ, мислимъ, че ако имаме тия блага, които сега има, ще бѫдемъ щастливи, но въ свѣта има разпрѣдѣление на Божественитѣ блага. На нѣкои хора Богъ е далъ блага, но не имъ позволява да ядатъ отъ тѣзи блага, а на нѣкои е далъ много малко блага, но имъ позволява да ядатъ. Единъ отъ древнитѣ царе, Самсунбарединъ, искалъ да даде на своя народъ единъ добъръ примѣръ. Той поканилъ на обѣдъ 10 души, отъ държавата си, най-видни, най-учени хора и 10 души най-бѣдни, най-прости. И дѣйствително, намѣрили се 10 души учени и 10 прости и дошли. Царьтъ искалъ да ги угости. На първитѣ 10 души сложилъ най-хубавитѣ ястия, и като разбиралъ законитѣ на електричеството, той разпоредилъ, щото всички блюда, вилици, лъжици, ножове, всичко, до което се докоснатъ, да бѫде скачено съ електрически жици. Богата била трапезата, съ най-пищни яденета, каквото биха пожелали, щѣха да намѣрятъ: и агнешко, и пилешко, и пуйки, и падпадъци, и езици отъ птиченца, всичко. Тѣ си казвали: „Царьтъ ще ни укаже най-голѣми почести“. А на другитѣ, на проститѣ, сложилъ най-скромнитѣ яденета, но нѣмало никакви електрически токове. Дохожда царьтъ, казва и на еднитѣ, и на другитѣ: „Заповѣдайте!“ Сядатъ ученитѣ, взиматъ лъжицата, посѣгатъ — трепватъ, не могатъ да ядатъ. Взиматъ вилушката — трепватъ, не могатъ да ядатъ. Какво има? „Е, малко сме неразположени“. Каквото бутнатъ, тия ученитѣ философи, все трепватъ и си казватъ: „Нѣма ли да се свърши тази трапеза? Почватъ да мислятъ, че се намиратъ на нѣкакъвъ огънь. А бѣднитѣ ядатъ... Царьтъ отъ врѣме на врѣме хвърли око къмъ еднитѣ и другитѣ, наблюдава ги. Ученитѣ си казватъ: „Защо ни е всичко това, щомъ не може да се използува?“ Богатитѣ иматъ външно величие, а вѫтрѣшно нѣматъ, а бѣднитѣ иматъ вѫтрѣшно величие, а външно нѣматъ. Бѣднитѣ прѣспокойно и сладко си ядатъ. И Господъ така е направилъ свѣта; туй сѫщото е и въ природата. Господъ ще ви даде богатство, ще ви даде кѫщи, ама токове ще има. Всѣки день, като туришъ паницата отпрѣдѣ си, ще подскачашъ: глава ще те боли, коремъ ще те боли, крака ще те болятъ, това-онова — богатъ човѣкъ. Но смисъльтъ на живота не е въ това, ние хората трѣбва да разбираме живота другояче. Сега, ако река да обяснявамъ, какъ трѣбва да го разбираме, това сѫ го обяснявали и много учени хора. Недѫзи има вѫтрѣ въ живота, които трѣбва да се лѣкуватъ. На съврѣменнитѣ хора трѣбва вѣра. Вие казвате: значи, човѣкъ трѣбва да скръсти рѫцѣ. Да живѣе човѣкъ съ вѣра, у насъ така подразбиратъ, да скръсти рѫцѣ и да чака. Не, обратното е. Ние още не знаемъ какъ да работимъ съ своя езикъ. Азъ сега правя нѣкои малки наблюдения въ живота, съ по-висшитѣ и съ по-нисшитѣ животни, правилъ съмъ наблюдения и съ растенията и виждамъ на каква степень е тѣхното съзнание. Често, вие минавате прѣзъ гората, и виждате нѣкое голѣмо дьрво изсъхнало, а наоколо му, другитѣ дръвчета сѫ запазени здрави. Разравяте почвата, червеи нѣма, а то изсъхнало. Какъ ще си обясните това? Ако единъ прѣстѫпникъ седне подъ едно какво и да е дърво, то ще изсъхне. Не само дървото изсъхва, но ако единъ такъвъ прѣстѫпникъ, който е убилъ нѣкого, влѣзе въ дома ви, нѣкой отъ дома ви ще изсъхне. Грѣшнитѣ състояния носятъ въ свѣта една ужасна проказа. И никога въ свѣта не е имало толкова болести, колкото сега. Лѣкаритѣ вече се слисали, кръщаватъ ги, кръщаватъ, нѣматъ вече нови имена за болеститѣ, тъй много тѣ се умножаватъ. Защо? — Защото хората въ своитѣ стремежи не сѫ чисти. Не е въпросътъ само за извършенитѣ прѣстѫпления. Много прѣстѫпления не сѫ извършени, но съврѣменнитѣ хора съ своята алчность, съ своята ненаситность сѫ въ състояние, който имъ се изпрѣчи на пѫтя, да го унищожатъ. Сега нѣма да ви привеждамъ примѣри, но има случаи, дѣто мнозина хора сѫ пожертвувани само за стотина лева. Но, сега ще се повърнемъ къмъ нашата бесѣда. Христосъ казва: „Който има уши да слуша, нека слуша!“ Какво мислятъ сега ученитѣ, философитѣ, дали има Господъ или нѣма, това е тѣхна работа. Има ли пространство, нѣма ли пространство, това е тѣхна работа. Има ли врѣме, нѣма ли врѣме, това е тѣхна работа. Ние изучаваме абсолютната реалность. Богъ е една реалность, за която и въпросъ не можемъ да правимъ. Ние въ всичко можемъ да се усъмнимъ, въ сѫществуването на хората можемъ да се усъмнимъ, но въ сѫществуването на Бога — никога! И когато нѣкой се изправи прѣдъ мене и ме пита, има ли Господъ, казвамъ: ами ти самъ ми говоришъ, че има Господъ. Ако не бѣше ме питалъ, щѣхъ да кажа, че нѣма Господъ, но Господъ чрѣзъ тебе, чрѣзъ този ученъ ме пита: има ли Господъ, вѣрвашъ ли, че азъ сѫществувамъ. Казвамъ: Господи, азъ никога не се съмнѣвамъ. Дойде нѣкой, казва ми: Господъ не сѫществува, дъщеря ми умре. Това именно е доказателството, че Господъ сѫществува. Ами Господъ ми направи най-голѣмото зло! А, зло ти направи! Какъ, туй Великото сѫщество, зло да ти направи! Казвамъ: слушайте, ако при тебе дойде единъ царь или князъ, даде ти една огърлица съ диаманти и ти каже, че слѣдъ три мѣсеца ще си ги вземе, и слѣдъ три мѣсеца дѣйствително дохожда да си вземе огърлицата, а ти започвашъ да плачешъ, какво показва това? — Казвамъ: ти си много алченъ. Че тази огърлица си е негова, далъ ти я за три мѣсеца, и ще си я вземе. Една твоя дъщеря или твой синъ, всички тия души, това сѫ диаманти отъ една Божия огърлица. Той ти е далъ единъ диамантъ отъ тази огърлица за година, 2, 3, 10 и най-послѣ казва: „Нека се върне този диамантъ при мене!“ Защо ще плачешъ? Ти ще пишешъ едно писмо на Господа и ще кажешъ: „Господи, азъ Ти благодаря за крайната милость, че поносихъ малко този диамантъ отъ Твоята огърлица, прати ми го пакъ нѣкой пѫть“. Той ще ти прати другъ, и бѫди увѣренъ, че вториятъ диамантъ ще бѫде по-хубавъ. Господъ има много хубави огърлици, вие още не сте носили диаманти отъ Неговитѣ огърлици. Сега, нѣкой ще каже: това е отъ 1001 нощь. Повече отъ 1001 нощь е даже. Въ 1001 нощь има такава философия! Чели ли сте 1001 нощь? Вѣроятно сте я чели, тамъ има отлични нѣща, само че туй е единъ животъ другадѣ прѣживѣнъ, при друга обстановка, а не тукъ на земята. И тъй, първото съприкосновение съ Бога, съ туй Великото сѫщество, ще внесе една нова струя, едно ново прозрѣние, ние ще схванемъ живота тъй, както никога не сме го схващали и ще почнемъ да живѣемъ другояче. Сега, съврѣменнитѣ учени хора казватъ, че ако дойдемъ въ съприкосновение съ Бога, ние ще обѣднѣемъ, ще изгубимъ своята индивидуалность и самостоятелность. Азъ ви питамъ слѣдния фактъ: коя майка иска, слѣдъ като роди едно дѣте, туй дѣте да бѫде идиотъ? Има ли такава майка? Всѣка майка иска нейното дѣте да бѫде тъй разумно, като нея. Тя се радва. Мислите ли, че Богъ, Който ни е родилъ, всичкото Му желание не е да бѫдемъ като Него? Ние имаме една философия, казваме, че еди-кой си окултистъ, еди-кой си философъ е казалъ тъй. Много хубави нѣща сѫ казали, но философътъ не чувствува тъй, както мене. Има една наука, която не може да се прѣдаде чрѣзъ ума, но чрѣзъ сърцето. И нѣкой философъ ми казва туй-онуй, но азъ му казвамъ: „Твоята наука не мога да я разбера, ти ми прѣдай твоето чувствуване — не какво мислишъ, но какво чувствувашъ за Бога“. Разумни чувствувания има! Е, питамъ: съврѣменниятъ свѣтъ на ума ли е обоснованъ или на чувствата? На чувствата е обоснованъ, а умътъ е само единъ пазитель на тази огърлица. Огърлицата е сърцето, а умътъ е едно сандъче за тази огърлица. Умътъ е майсторъ да пази, а сърцето е, което оцѣнява тази огърлица. Сега, нѣкои може да излѣзатъ, да кажатъ, че сърцето било извратено, тъй казвало Писанието. Ще извините, свещениятъ езикъ на Писанието е малко опороченъ. И много думи се опорочаватъ. У насъ думата „любовь“ е почти на половина опорочена. Щомъ кажешъ „обичамъ нѣкого“, веднага ще ти кажатъ: „Разбирамъ, разбирамъ твоята любовь“. Думата „любовь“ не е разбрана, опорочена е. Правда, доброта, всички тия нѣща сѫ опорочени. Кой говори за право? Добриятъ човѣкъ за право никога не говори. Човѣкътъ на Истината за Истината никога не говори. Ще бѫде смѣшно свѣщьта да говори за своята свѣтлина, за себе си. Ако питате една свѣщь за свѣтлината ѝ, ще каже: „Можешъ ли да четешъ на моята свѣтлина?“ — Мога. Не ме питайте повече. Това е доказателство. Сега, ще се повърнемъ пакъ къмъ тази велика Любовь. Тази дума „велика“ не може да се приложи за Любовьта. Любовьта не е велика. За да кажемъ, че е велика, трѣбва да има нѣщо, съ което да я сравняваме, а тя не може да се сравнява. Като казвамъ „великата Любовь“, ето какъ я опрѣдѣлямъ. Любовьта носи въ себе си безсмъртие и животъ; Любовьта изключва всички страдания; Любовьта изключва всички насилия; Любовьта изключва всички глупости; Любовьта изключва всички безчестия; Любовьта изключва всички нечистотии; Любовьта изключва всички неправди, а включва милосърдието, добротата, всичко онова, което е възвишено и добро, включва съвършения животъ. Прѣдъ нея и въ нея живѣятъ всички сѫщества тъй, както ги разбираме, отъ най-нисшитѣ до най-висшитѣ, като изключимъ Бога — всички живѣятъ въ нея и черпятъ отъ нейнитѣ източници. Сега, нѣкои казватъ: Любовьта не сѫществува. Ами че защо плачешъ въ свѣта? Плачътъ е едно доказателство, че има Любовь въ свѣта. Ти плачешъ, защото търсишъ нѣщо; ти плачешъ, защото има нѣкой, който не те обича. Не, има нѣкой, който те обича. Господъ те обича. „Е, ти остави Господа“. Ами кой? „Нѣкое живо сѫщество“. Ами живото сѫщество си ти. Щомъ не можешъ да намѣришъ нѣкого, който да те обича, обърни се ти да обичашъ нѣкого. Тогава, въ Любовьта на Господа има двѣ състояния: да те любятъ, и ти да любишъ. Когато въ единъ животъ те любили, въ другия животъ ти ще любишъ, защото онѣзи, които сѫ тѣ любили, сега ти ще ги любишъ. Онѣзи, които трѣбва да бѫдатъ любени, тѣ почиватъ. А сега, ти седишъ, чакашъ, като нѣкой богатъ човѣкъ, да те любятъ. Не, ще станешъ, ще идешъ да търсишъ нѣкого да любишъ. И тъй, съврѣменнитѣ хора питатъ: „Кѫдѣ е Господъ?“ Косвено азъ бихъ обосновалъ своето доказателство така: всѣка една електрическа лампичка, която свѣти, не е ли отражение на слънчевата свѣтлина? Ако слънчевата свѣтлина угасне, всичкитѣ огньове веднага ще изгаснатъ, а понеже огъньтъ гори, то е едно доказателство, че и слънцето гори. А понеже Богъ живѣе въ свѣта, проявява своята свѣтлина, то и ние живѣемъ въ Него. Че нѣма Господъ, азъ бихъ казалъ така: ако Господъ изчезне, и азъ ще изчезна, защото азъ съмъ едно отражение. Може ли сѣнката да изчезне безъ реалностьта? — Не може. Слѣдователно, сѫществуването на сѣнкитѣ е едно доказателство, че сѫществува и реалность. „Който има уши да слуша, нека слуша!“ Сега, нѣкои отъ васъ ще кажатъ: ние сме хора на реалностьта, хора на XX вѣкъ, нови идеи има въ насъ, мислишъ ли, че ще ни заблудишъ съ своитѣ аргументи? Ние искаме да поставимъ твоето учение на опитъ. Туй, което ни говоришъ, право ли е? Азъ бихъ ви задалъ други въпроси: кола, която не се движи, може ли да се счупи? Стомна, която се не пълни, може ли да се изпразни? Хлѣбъ, който се не яде, може ли да се свърши? Рѣка, която не тече, може ли да прѣсъхва? Огънь, който не гори, може ли да запали нѣкоя кѫща? Човѣкъ, който не мисли, глупости може ли да направи? Човѣкъ, който не чувствува, може ли да люби или да мрази? — отговорете ми на тѣзи въпроси! Умразата въ едни хора е любовь въ други. Твоята умраза е корень на една висша Любовь. Туй, което ти чувствувашъ като умраза, ако ти проектирашъ твоята любовь къмъ коренитѣ на умразата, цвѣтоветѣ въ клонищата ще дадатъ най-хубавитѣ сокове. Ти казвашъ: а, тази умраза ми съсипа сърцето. Ти трѣбва да намразишъ нѣкого, за да обикнешъ другиго. Отъ тази твоя умраза ще се образува любовь. Умразата ще мине като любовь въ единъ по-висшъ свѣтъ. Ама защо е умразата? — Потрѣбна е. Защо е любовьта? — Любовьта е потрѣбна, за да се яви умразата. Умразата е единъ свѣтъ на по-нисши сѫщества. Като намразишъ нѣкого, туй, което е нещастие за тебе, е щастие за другиго, въ това има едно движение. Тъй щото, ако ти си щастливъ, другъ е нещастенъ; ако ти си нещастенъ, другъ е щастливъ. Сега, тия нѣща, които ви казвамъ, както и туй послѣдното, се нуждаятъ отъ доказателства, но и него нѣма да доказвамъ, защото нѣмамъ врѣме. „Който има уши да слуша, нека слуша“! Въ туй отношение, вие трѣбва да бѫдете послѣдователни, да изучавате вашата природа, вашия умъ. Всѣки день си задавайте задачата, да опрѣдѣлите на какво се дължи туй постоянно смѣняване на вашитѣ чувства, туй постоянно смѣняване на вашитѣ мисли и на вашитѣ дѣйствия. Азъ забѣлѣзвамъ, мнозина отъ васъ, като дойдатъ тукъ, въ първо врѣме сѫ ревностни, послѣ поолегнать малко, казватъ: ние усвоихме учението. Казвамъ: та вие още не сте били ревностни, вие не сте опитали още Любовьта, вие не сте намѣрили още Бога, не Го познавате. Азъ не отказвамъ, че Богъ се проявява въ васъ, че и вие живѣете въ Него, но туй първото съприкосновение съ Бога, което азъ наричамъ „съприкосновение по особена благодать, второ раждане или новиятъ животъ“, вие не сте го придобили още. Това специално съприкосновение ще го придобиете слѣдъ 40 —50 години. Тогава ще придобиете живота на ангелитѣ. Казвате: азъ мога ли да стана ангелъ? — Можешъ, но то е въпросъ на врѣме. Можешъ да станешъ ангелъ въ една минута, въ единъ день, а можешъ да станешъ ангелъ слѣдъ милиони и милиарди години. Всички вие, които ме слушате, можете моментално да измѣните вашия животъ, но да се не усъмните въ Бога. Каквото и да ви дойде, каквото и да стане, ще можете да придобиете този животъ. Но вие ще се намѣрите въ положението на онзи старъ, 70 — 80 годишенъ дѣдо, който, като си вървѣлъ единъ день, прѣдставилъ си, че билъ младъ, загледалъ се нагорѣ и падналъ въ единъ доста голѣмъ трапъ. За да се извини, казалъ си: „Дойдохъ до трапа, не искахъ да го обикалямъ, рекохъ да го прѣскоча, както това правихъ на млади години, но паднахъ. Е, на млади години така ли бѣше? Ама като остарѣе човѣкъ, друго е“. Като си показалъ главата нагорѣ, поогледалъ се наоколо да го не види нѣкой, казалъ си: „То и на млади години бѣше така“. Така и вие, въ младинитѣ си, казвате: хайде, азъ ще си поправя живота, но като поостарѣя малко, сега нека да си почета малко философия, да си понареда малко живота. Редишъ го, редишъ го и послѣ казвашъ: хайде, въ другото прѣраждане, тогава. И въ второто прѣраждане такъвъ ще бѫдешъ. Че можешъ да живѣешъ много прѣраждания, то е другъ въпросъ, но можешъ да използувашъ сегашния си животъ въ всичката своя пълнота и да приготвишъ онѣзи условия, при които Богъ може да се прояви. Азъ ви казахъ въ една бесѣда, че ние идваме на земята, за да се прояви съвършения Божи животъ въ насъ. „Който има уши да слуша, нека слуша!“ Въ окултната наука има единъ законъ: всѣко нещастие, което дойде отгорѣ, прѣвръщайте го за ваше добро! Истинскиятъ животъ седи въ страданията, не можете да ги избѣгнете. Туй е за земята. Когато човѣкъ започне да се издига умствено или сърдечно, непрѣменно ще му дойдатъ страданията. Това е една фаза въ неговото развитие. Неизбѣженъ законъ е. Тогава, онзи, който не иска да страда, да се повърне назадъ. Вие сте чудни! Онзи ученикъ, който иска да стане вишистъ, да стане знаменитостъ, може ли безъ усилия, безъ работа да стане такъвъ? Не, дълго врѣме ще страда. И въ чистотата, и въ святостьта на нашия животъ пакъ ще трѣбва да правимъ тѣзи усилия. Дойде едно нещастие, кажете: за добро е. Дойде второ — за добро е. Трето, четвърто — за добро е, за добро е, докато най-послѣ туй доброто само по себе си възтържествува. Ако имате тази Божия Любовь, туй първо съприкосновение съ Бога, вие ще имате единъ ключъ, и дѣто и да идете, въ Англия, въ Франция, дѣто и да стѫпите, на английска почва запримѣръ, веднага всѣки англичанинъ ще ви посрѣщне, и всѣки ще иска да ви вземе дома си. Човѣшкото съзнание е такова, че ако, запримѣръ, въ България стане една духовна промѣна, духовно движение, всички тѣзи хора въ Америка, въ Англия, които сѫ въ свръзка съ Бога, ще знаятъ всички промѣни, които ставатъ въ България. Има англичани, които ви знаятъ, знаятъ ви и по име и казватъ: обръщане има. Пъкъ и ние знаемъ какво става въ Франция, въ Англия, колко души иматъ съприкосновение съ Бога, и си кореспондираме, само че нашитѣ писма не идватъ съ тази поща, не сѫ на тази обикновена хартия писани и съ тѣзи обикновени пликове. Има единъ особенъ новъ начинъ за кореспондиране, който за въ бѫдеще ще се прилага въ свѣта. Той е най-износниятъ, най-практичниятъ, нѣма да носи никаква зараза въ свѣта, а ще носи знания на хората. И този, днешниятъ начинъ и той е хубавъ, но за въ бѫдеще ще има единъ много по-хубавъ начинъ отъ сегашния. И тъй, първото нѣщо: трѣбва ви съприкосновение съ Бога! Но, ще работите, нѣма да концентрирате ума си на едно мѣсто, нѣма да гледате на онази мома, която не е умна, която цѣлъ день седи прѣдъ прозорцитѣ, върти си палцитѣ и казва: „Туй ще ми купи, онуй ще ми купи“. Не, тя трѣбва съ хурката да преде, да работи и като дойде той, да я завари въ туй работното състояние. Така и ние трѣбва да чакаме Господа, да работимъ. Така е и съ менъ, азъ работя съ Господа, а нѣкои се биятъ. Ще ви приведа единъ фактъ: двама мои ученици, нѣма да кажа кои сѫ, прѣди нѣколко дни се биятъ. Идва една ученичка, казва ми: „биятъ се!“ Казвамъ: нека се биятъ, тѣ като братя си играятъ. „Ела да ги видишъ“. Азъ и отъ тукъ ги виждамъ. Че нѣкой шлепналъ нѣкого! Ами защо да не кажа, че това е милувка? Вѣтърътъ не взима ли шапката, не шляпка ли хората? Зависи какъ гледашъ на нѣщата. Сега, ние се тревожимъ, нѣкой си билъ нѣкого, нѣкой казалъ нѣкому нѣщо, съ дреболии се занимаваме. Това сѫ въпроси за свѣта, а вие трѣбва постоянно да прѣвръщате тия нѣща. Въ това седи силата. И най-послѣ дойде въ васъ мисъльта: какво ще кажатъ хората? Тия двамата ученици отъ новото учение се биятъ! Азъ си казвамъ тъй: слънцето, като грѣе, направило ли е всички хора щастливи? Богъ, като е направилъ свѣта, защо е допусналъ злото, не е ли Негово? Нѣкой ще направи мене виновенъ. Ако нѣкой ме осѫди, че хората въ моето учение тъй живѣятъ, питамъ: ами въ Божественото учение какъ живѣятъ хората? Покажете ми едно идеално общество, дѣто хората да живѣятъ тъй идеално! Не, ние не се лъжемъ. Двама се хванали за гуша, биятъ се, но слѣдъ ½ часъ седнали, гугуцатъ си. Това сѫ актйори на сцената, вие не се самоизлъгвайте. „Който има уши да слуша, нека слуша!“ Не се лъжете, изпитвайте ума, сърцето и волята си! Туй е волята Божия. Ако вие постѫпвате по първия начинъ, ще бѫдете сѣмето посѣто на пѫтя, сѣмето посѣто между камънитѣ и сѣмето посѣто между трънетѣ — значи, по начина на кривото разбиране. Ако постѫпвате по втория начинъ, по закона на Любовьта, вие ще бѫдете сѣмето посѣто на добрата почва, което дава плодъ стократно. Има нѣщо неизбѣжно въ свѣта! Сега, искамъ да слушате съ вашето ухо, което сѫществува. Турете си туй правило въ ума, то поне е практично: всичко въ свѣта работи за добро на онѣзи, които сѫ въ Любовьта, които сѫ въ съприкосновение съ Бога. Бесѣда, държана на 11/XI 1923 г. ------------------ 1) Лука 8:8.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Отвори имъ умоветѣ Сега ще говоря върху думитѣ: „Тогава имъ отвори умоветѣ да разбиратъ Писанията“. Въ съврѣменното общество хората казватъ „културни хора и некултурни хора“. По какво се отличаватъ културнитѣ отъ некултурнитѣ? Културниятъ човѣкъ на пръвъ планъ си служи съ нови методи, а некултурниятъ — съ стари методи. Добрѣ, какви трѣбва да бѫдатъ тия новитѣ методи, съ които ние ще си служимъ? Културата, това не е мода, това е начинъ за обработване на самия животъ. Да култивирашъ едно растение, значи да му дадешъ всички онѣзи благоприятни условия, при които то да расте и да се развива правилно. Некултивирано растение значи, едно растение поставено при такива неблагоприятни условия, че и най-добритѣ му условия да станатъ хилави. „Тогава имъ отвори умоветѣ да разбиратъ Писанията“. Кой? Христосъ имъ отвори умоветѣ. Но кога стана това? Не когато бѣше на земята въ плъть, а слѣдъ като мина въ другия свѣтъ, въ Божествения. Тогава Неговата сила се прояви, и Той внесе тази свѣтлина, за да разбиратъ хората причинитѣ и послѣдствията на нѣщата. Запримѣръ, често казваме, че всѣка причина си има свои послѣдствия, и всѣко послѣдствие си има своя причина. Но, това сѫ твърдения, а ние, едва ли разбираме причината. Нѣкой убилъ нѣкого. Казваме: има си причина — умразата. Но откѫдѣ е произлѣзла тази причина, какъ се е зародила тази умраза — не знаемъ. Какъ е възможно, двама братя, единиятъ да убие другия? Напримѣръ, въ Библията, Каинъ убива Авела. Какъ е възможно, двама братя, родени отъ единъ и сѫщъ баща, при една и сѫща любовь, единиятъ убива другия? Възможно ли е, братъ брата да убие? Не е възможно. Това е наше схващане. Братъ брата не може да убие, братъ брата не може да лъже, братъ брата не може да не люби. Нѣкой казва: азъ не мога да ви любя. Това сѫ твърдѣния, въ които нѣма смисълъ. Казва: азъ те любя. Какъ е възможно да ме любишъ, когато ти не си любилъ никога? Това е лъжливо твърдѣние. Защо? Защото, гдѣ е писано, че човѣкъ е Любовь? Казва се, че Богъ е Любовь. Ти можешъ да бѫдешъ носитель на Любовьта, но ти да бѫдешъ Любовь — никога. Нѣкой чрѣзъ тебъ може да люби, но ти да бѫдешъ любовь — никога. Тамъ е заблуждението на свѣтскитѣ хора, тамъ е заблуждението и на вѣрующитѣ. Азъ, казва, не те любя. Най-първо ти не говоришъ Истината. Питамъ: какъвъ е този законъ, може ли една грамадна рѣка, като Мисисипи, запримѣръ, която е тръгнала въ своя пѫть, да се спре въ своето течение? Не, тя непрѣменно ще тече. Възможно ли е, човѣкъ, който е влѣзълъ въ Божията Любовь, да каже: азъ нѣма да любя вече. Може ли рѣката да каже: азъ нѣма да теча вече. Може, но тя трѣбва съвършено да замръзне, а щомъ замръзне, животътъ прѣстава. Слѣдователно, ние съврѣменнитѣ хора трѣбва да очистимъ своя умъ, своето сърце отъ всички онѣзи лъжливи положения, въ които сега се намираме. Лъжливи положения разбирамъ: научно-лъжливи положения, обществено-лъжливи положения, религиозно-лъжливи положения, индивидуално-лъжливи положения, на които ние градимъ това велико здание, което, като вавилонскитѣ кули се разрушава, докато най-послѣ, единъ день, нашитѣ греди се размѣстятъ, и човѣкъ почва да мисли, той ли е или не е той. Сега, нѣкой пѫть хората говорятъ за култура, обаче нашата култура да не мяза на културата на онази дивачка канибалка? Нейната култура е слѣдната: единъ американски проповѣдникъ мисионеръ я обръща къмъ Бога, и така тя живѣла около 50 години съ идеята за християнството; най-послѣ, къмъ 80-тата си годишна възрасть, хваща я една тежка болесть, на умиране, едва диша — послѣдно дихание. Слѣдъ като употрѣбила всички лѣкарства, които ѝ били прѣдписани и не ѝ помогнали, казва: „Има още едно лѣкарство, едно послѣдно срѣдство останало. Ще оздравѣя, ако ми се даде да похапна опечена рѫчицата на едно малко дѣтенце“. Връща се у него онзи старъ навикъ на канибализма. Азъ правя своята аналогия и питамъ, кой отъ васъ не е проявявалъ този старъ навикъ, въ каквато и да е мека форма? Каквато и да е погрѣшка, може да е микроскопическа тя, но слѣдъ вѣкове може да се прѣвърне на едно ужасно прѣстѫпление, на единъ ужасенъ грѣхъ. Онзи микроскопически косъмъ, който е изтъканъ отъ единъ паякъ, едва се вижда, но отъ хиляди такива косми може да изтъкатъ едно вѫже и съ него да обѣсятъ човѣка. Сега, по нѣкой пѫть ние се спираме и мислимъ, че знаемъ. Истинското знание има отношение само къмъ Божествения животъ, къмъ свърхсъзнателния и подсъзнателния животъ. Този законъ е само за Божествения свѣтъ. Да се отвори ума на единъ човѣкъ, това не е достояние на земята. Щомъ живѣешъ на земята, ти ще бѫдешъ единъ обикновенъ човѣкъ, ще живѣешъ тъй, както живѣятъ всичкитѣ животни. Това да не ви се вижда чудно. Ученъ и простъ човѣкъ пѫтуваме нощно врѣме въ една бурна, кална нощь. Питамъ: азъ, който имамъ знания, и ти, който си невѣжа, нѣма ли еднакво да се окаляме? И учениятъ и простиятъ човѣкъ еднакво ще си окаляме и дрехитѣ, и обущата, дъждътъ еднакво ще ни опръска. И мислите ли, че на сутриньта азъ ще бѫда по-чистъ отъ тебе? Не, еднакво чисти ще бѫдемъ. Културата на една тъмна, кална нощь е еднаква за всички, И ще ми говорятъ хората за култура! Културата може да сѫществува само при една Божествена свѣтлина, когато всичкитѣ мисли, желания, дѣйствия бѫдатъ отчетливи, да виждашъ. Тъй трѣбва да схващаме ние културата. И казва се, че Христосъ имъ отвори умоветѣ. Кога природата отваря очитѣ на растителното царство? — Когато слънцето пекне. Тогава всѣко житно зрънце, посадено въ земята, израства, всѣко едно малко цвѣтенце израства, и тѣ излизатъ изъ подъ почвата, показватъ си главицитѣ навънка. Туй е отваряне на очитѣ! Сѫщото е и съ човѣка. Неговиятъ умъ ще се отвори, ще види, че този широкъ Божественъ свѣтъ е красивъ, че има съ какво да се занимава и тогава ще почне да гради. Има, обаче, едно положение, което спъва съврѣменнитѣ културни хора, млади и стари. Азъ наричамъ млади, онѣзи, който иматъ изобиленъ капиталъ, който не е туренъ още въ дѣйствие. Този капиталъ е необработенъ материалъ. Стари наричамъ онѣзи търговци, на които дюкянитѣ сѫ пълни съ обработенъ материалъ, и тѣ търсятъ пазарь за него. Еднитѣ и другитѣ се отличаватъ по това, че еднитѣ търсятъ хора да имъ продадатъ стоката си, а другитѣ търсятъ работници да имъ разработятъ капитала. Еднитѣ сега започватъ, а другитѣ сѫ завършили своята работа, тѣ се отличаватъ съ своята опитность. Еднитѣ иматъ знания, другитѣ иматъ сила. И казвамъ: само на единъ високо просвѣтенъ човѣкъ, който живѣе въ Божествения свѣтъ, на тази Божествена свѣтлина, може да му се отвори ума, да разбира Писанията. Е, вие, съврѣменнитѣ хора, какъ бихте изтълкували, какъ бихте обяснили всички съврѣменни противорѣчия, които сѫществуватъ въ обществата, въ домоветѣ, въ църквата, въ държавата? Какъ бихте обяснили онѣзи аномалии, които сѫществуватъ навсѣкѫдѣ въ свѣта? Всѣко едно човѣшко учрѣждение е пълно съ противорѣчия. Кои сѫ причинитѣ? Има си дълбоки причини, но не трѣбва само да обяснимъ нѣщата, но трѣбва да знаемъ какъ да изправимъ нѣщата. Единъ лѣкарь не трѣбва само да знае да опрѣдѣли диагнозата на болестьта, но и да знае какъ да я лѣкува; не само да знае какъ да я лѣкува, но и да я излѣкува. Казва Писанието: „Христосъ имъ отвори умоветѣ“. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ изъ древностьта за единъ адептъ. Той ималъ единъ обиченъ ученикъ, нареченъ Земру. Единъ день ученикътъ се докачилъ на своя учитель и си казва: „Това, което азъ търсихъ въ него, той не може да ми го даде“. Отива въ планината, задига единъ голѣмъ камъкъ, и единъ день дохожда, стоварва го прѣдъ вратата на своя Учитель, запушва вратата, да не може да излѣзе и си заминава. Обаче, Учительтъ му ималъ друга врата, прѣзъ която, като излѣзълъ, вижда камъка, който неговиятъ обиченъ ученикъ донесълъ, за да затвори вратата. „Отличенъ камъкъ е“. Взема чука и извая отъ него една отъ най-хубавитѣ статуи, която му подарява за споменъ, въ знакъ на любовь. Отъ камъка, съ който ученикътъ затвори вратата на своя Учитель, Учительтъ извая една отлична статуя и му я подари. Такива работи могатъ да правятъ само адептитѣ. Но това можемъ да правимъ и ние. Всѣка една спънка въ живота ни, това е камъкътъ прѣдъ нашата врата, нѣкой приятель го е турилъ. Ние можемъ да седимъ отвѫтрѣ и да се разкайваме. Не, трѣбва да излѣземъ вънка, да вземемъ този камъкъ, да го изваяме и да го подаримъ. Това е, което Богъ всѣки день прави въ свѣта; това е, което живата природа извършва. Ние едва сега ще пристѫпимъ да изучаваме човѣшката душа. Има извѣстни науки въ свѣта, като анатомия, физиология, психология и др., които изучаватъ човѣшкото тѣло, умъ, сърце, човѣшката душа и духъ, произхождението имъ, но тази съврѣменна наука едва е зачекнала реалностьта на нѣщата. Това е физическата страна. Тогава, азъ правя сравнение между тази наука и сѫщинската. Съврѣменната наука е необходима, формитѣ сѫщо сѫ необходими за нашето развитие, но казвамъ: ако имате милиони шишета съ етикети, знаете имената имъ, всѣки день ги чистите, бършите съ парцали, всѣки день разправяте на хората за тѣхъ, но тия шишета сѫ празни, какво ви ползува тази наука? Какво ви ползуватъ тия празни шишета, които всѣки день чистите и сортирате? Това е съврѣменната наука, въ нея има само наредени празни шишета. Влѣзте въ нѣкоя фабрика, и вижте колелетата на машинитѣ — лъщатъ! Вижте тия ножове, съ които рѣжатъ! Идете въ нѣкоя модерна скотобойница въ Америка, отлично е наредена! Казватъ: това е култура! Влѣзте при нѣкоя домакиня, която готви, има всички прибори, всичко е чисто. Казватъ: културна жена е тя! Но, въ втората фаза на живота, всичкитѣ тѣзи шишета сѫ пълни съ съдържание, съдържатъ животъ. А въ първата фаза нашиятъ животъ е празенъ. Че е празенъ, питамъ: има ли нѣкой отъ васъ, който да е доволенъ; има ли нѣкой отъ васъ, който да е щастливъ? Често нѣкои казватъ: азъ имамъ вѣра въ Бога. Казвамъ: азъ се радвамъ, когато срѣщна нѣкой човѣкъ, който има вѣра въ Бога, но твоята вѣра такава ли е, че никога да не се съмнѣвашъ въ Бога? До деня, въ който Богъ е благословилъ дома ти и всичко тече по медъ и масло, да, вѣрвашъ, но въ деня, когато Богъ те пипне съ двата си пръста, ти се усъмнишъ. Питамъ: какъвъ културенъ човѣкъ си ти, коя е тая религия, която измѣня ума ти? Ние, съврѣменнитѣ хора, почти нѣмаме убѣждения. Това не е упрѣкъ, азъ прѣдавамъ факта тъй, както си е. Не че нѣмаме убѣждения, не че нѣмаме наука, имаме убѣждения, имаме и наука, но азъ мѣря нѣщата съ една Божественна мѣрка. Съврѣменниятъ свѣтъ има такава наука, че съ своитѣ взривни вещества е въ състояние да разруши половината отъ земята. Да разруши - може, но да съгради - не може. Да убие човѣка — може, да обѣси човѣка — може, въ единъ часъ, съ едно перо отгорѣ, но да създаде тази душа, да вложи въ нея тия мисли, желания, дѣйствия — не може. Ние, културнитѣ хора, не оцѣняваме живота на човѣка. За насъ човѣшкиятъ животъ е като живота на кокошкитѣ. Разправяше ми единъ воененъ: въ врѣме на война животътъ на единъ конь се цѣни повече, отколкото живота на единъ човѣкъ. Ако убиятъ единъ войникъ и го заровятъ нѣкѫдѣ, никой не пита за него, но ако единъ конь пострада нѣкѫдѣ, ще се рапортира — кой, защо, какъ го убилъ, държавата да не изгуби. Сега, азъ не говоря за хората въ свѣта, говоря за онѣзи, които минаватъ за религиозни, Не че нѣмате желание да слѣдвате Бога, не че сте некултурни, имате желание да слѣдвате Бога, културни сте — ще бѫде несправедливо отъ моя страна да отрека това, но има нѣщо, което ви спъва. И знаете ли кое е то? Прѣдставете си, че имате една кола съ спирачка, и слизате по единъ наклонъ, но тази спирачка се разваля. Мислите ли, че ако слѣзете отъ колата и я спирате съ рѣката си, ще имате тази сила, като спирачката? Колата ще ви занесе. И сега, ние, съврѣменнитѣ хора, слизаме отъ колата и я спираме съ рѫцѣтѣ, вслѣдствие на това, и ние, и колата отиваме. Спирачкитѣ сѫ развалени. Ами че вземете една жена отъ съврѣменния животъ, която е избѣгала отъ бащиния си домъ и се влюбила въ нѣкого, какъвъ ще е нейниятъ животъ? — Кола безъ спирачка, която се движи по наклонъ. Много такива примѣри има. Ще ви приведа примѣра за единъ български сѫдия, прѣдседатель на окрѫжния сѫдъ, въ когото една мома така се бѣше влюбила, че трѣбваше непрѣменно да се събератъ, не можѣха единъ безъ другъ. Ако не се съберѣха, безъ друго щѣха да умратъ. Такава любовь! И дѣйствително, ожениха се, 10 години живѣха заедно, и най-послѣ тия хора се разоставиха. Е, питамъ сега: какъ стана тази работа, че се развали тѣхната любовь? Нѣкой ще каже: друга нѣкоя жена е влѣзла подъ кожата на мѫжа. Нѣкой пъкъ ще каже, че нѣкой мѫжъ е влѣзълъ подъ кожата на жената Какъ е възможно цѣлъ мѫжъ да влѣзе подъ кожата на една жена, и цѣла жена да влѣзе подъ кожата на единъ мѫжъ? Какви сѫ такива хиперболични думи? Какъ се влиза тъй? Азъ бихъ желалъ да зная туй изкуство на влизане подъ кожата. Не, не е влѣзълъ нѣкой мѫжъ, ами тази жена иска да напусне мѫжа си, нищо повече. Тя иска да го напусне, а се оправдава, че нѣкой другъ мѫжъ влѣзълъ подъ кожата ѝ. Или, мѫжътъ иска да напусне жена си, а се оправдава, че нѣкоя друга жена влѣзла подъ кожата му. Тъй седи въпросътъ. Нѣкой пѫть азъ казвамъ, че грѣхътъ е нѣщо външно. Така е, външно е, когато имаме прѣдъ видъ отношенията ни къмъ материалния свѣтъ. Грѣхътъ не произтича отъ Бога, но отъ човѣка. Той е изобрѣтение на човѣка, създаденъ е отъ него. Разправя единъ американецъ, морякъ, своята опитность за културнитѣ хора. „Единъ отъ американскитѣ параходи пострадва, и около 10 души моряци се спасихме на една лодка. Слѣдъ като изядохме всички провизии, 4—5 деня гладувахме, и чудно, слѣдъ като се гледахме, гледахме единъ другъ, 9 души дойдохме на единъ умъ, опрѣдѣлихме да пожертвуваме единъ отъ насъ. Всички се съединихме, отдѣлихме този единия, натиснахме го като една овца, изядохме месцето му. Останахме 8 души. Прѣкарахме тъй 2-3 деня. Послѣ, пакъ почнахме да гледаме нѣкого, но кого, още не бѣше опрѣдѣленъ. Опрѣдѣлихме го, останахме 8 души. Така опрѣдѣлихме и осмия, и седмия, все по сѫщия начинъ отидоха, като овци. И най-послѣ, като останахме на половина, случва се, минава единъ параходъ, спасява ни“. Туй сѫ все опити на културни хора. Той разправя потресающъ фактъ, психологическа опитность на душата. Тия хора не сѫ въ състояние да измратъ всички и да кажатъ: нищо, всички ще измремъ, но никого нѣма да изядемъ Защо се ядатъ, защо не се обърнатъ къмъ Бога? Защо се биятъ днесъ хората? Ако тия хора искатъ да отворятъ една война, защо първо не се обърнатъ къмъ Бога, да кажатъ: Господи, да се биемъ ли? Но тѣ не мислятъ за това, а се гледатъ, уловятъ единъ и казватъ: да погине той за нашето спасение. Такива сѫ условията въ морето, единъ трѣбва да стане тѣхна жертва. Обаче, това е само едно прѣдложение. Питамъ сега: ако тия 10 души моряци биха се обърнали къмъ Бога съ една гореща молитва, не щѣха ли да се избавятъ? — Щѣха. Азъ ще ви приведа другъ единъ примѣръ. Това е станало въ единъ отъ виднитѣ американски градове съ единъ младъ християнинъ, човѣкъ много интелигентенъ, свършилъ два факултета, медицина и правнитѣ науки, отъ благородно произхождение, съ отличенъ умъ, членъ на една отъ виднитѣ църкви въ Америка. Но случава се, както това става въ живота, че той обѣднява, практиката не му върви, и той дохожда до такова положение, че се забърква въ живота, и тогава дохожда до едно вѫтрѣшно съмнѣние, че нѣма Господъ въ свѣта, че всичко е произволно, че животътъ нѣма никакъвъ смисълъ. А да се проповѣдва, че има сѫдба, туй-онуй, всичко е празна работа. Когато се заражда у него тази мисъль, дохожда отчаянието и той казва: „Нѣма да живѣя въ тозъ измамливъ животъ, тази вечерь, въ 12 часа, ще туря край на живота си. До сега се молихъ, но нѣма едно положително доказателство, че има Господъ. Всичко е измама, нѣщата мога да си ги обясня по единъ начинъ, мога да си ги обясня и по другъ начинъ. Нѣма доказателства, че има Промисълъ. И най-сетнѣ, защо ще ходя между хората да ги лѣкувамъ, да търся права? Нѣма никакво право“. Честенъ човѣкъ билъ той. Нагласява си тази вечерь една паница съ отрова и казва: „Ще туря край на моя животъ, на всички тия заблуждения. Нѣма защо да живѣя въ една лудница, дѣто всички хора сѫ луди, никой въ никого нѣма вѣра“. Вечерьта, къмъ 11½ ч. единъ много набоженъ, вѣрующъ християнинъ, чува единъ ясенъ гласъ който му казва: „Да станешъ, да отидешъ на еди-коя си улица и номеръ“. Нему се вижда много чудно, но си казва: „Види се, нѣкои мои приятели искатъ да се пошегуватъ съ мене“. Излиза на улицата — нѣма нищо. Връща се и казва: „Тази вечерь не съмъ съ ума си“. Сѣда да се занимава, но слѣдъ 5 минути слуша пакъ сѫщия гласъ. Този пѫть не излиза. Трети пѫть чува: „Ако не станешъ да отидешъ на еди-коя си улица и номеръ, ще те постигне най-голѣмото нещастие“. Туря шапката си и излиза. Намира улицата и номера, влиза вѫтрѣ, похлопва на вратата веднъжъ, дважъ, никой не го чува. „Вижъ“, казва на себе си, „ето единъ човѣкъ, на когото дъската хлопа. Влизамъ по 12 ч. въ чужда кѫща, и никой не ми отваря. Още единъ пѫть ще похлопамъ и ще си отида“. Единъ дрезгавъ гласъ: „Какво искашъ“? — Пратиха ме на това мѣсто. Влиза вѫтрѣ, посрѣща го единъ разчорленъ човѣкъ: „Какво искашъ?“ — Пратенъ съмъ тукъ тая вечерь, за тебе. И най-послѣ, отъ дума на дума, този ученъ лѣкарь си разправя цѣлата история. „А, знаете ли, че мене ме туриха въ тревога тази вечерь заради тебе? Азъ дойдохъ да ти спася живота, да ти покажа, че има нѣкой, който мисли заради тебе, ти трѣбва да бѫдешъ полезенъ на човѣчеството. Ако се самоубиешъ, нищо нѣма да направишъ, но ако останешъ живъ, всичко можешъ да направишъ, ти си човѣкъ съ образование. Сега, като ме слушате, ще кажете: и азъ искамъ да имамъ тази опитность. Може да я имате. Рѣшете се като този американецъ да умрете и ще имате тази опитность. Човѣкъ трѣбва да има убѣждения. Вие искате да умрете. Сега, ще ви приведа друго едно изяснение, но да ви не обиди, т. е. сестритѣ, женитѣ, които сѫ тукъ, тѣ да не се обидятъ, да не мислятъ, че азъ имамъ тѣхъ прѣдъ видъ. Мѫжъ и жена, двамата се разхождатъ, правятъ екскурзия по едно планинско мѣсто и спорятъ. Жената се разгнѣвява, казва: „Отъ сега нататъкъ не искамъ да живѣя съ тебе, ще отида да се хвърля“. Отива. Той казва: „Добрѣ“. Тя поглежда назадъ, оставатъ 2—3 м. да се хвърли, той мълчи. Тя продължава да върви, остава още единъ метъръ, обръща се и му казва: „Е, кажи ми една дума, защо ме оставяшъ да се хвърля тукъ?“ — Като е тъй, върни се тогава. Това не е убѣждение. Тя отива да се хвърли, но се оглежда. Така не се спасява животъ. „Отвори имъ умоветѣ да разбиратъ Писанията.“ Първото нѣщо, което ние, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да поставимъ въ ума си, то е, да разберемъ, че Богъ е една разумна Любовь, въ която нѣма нито измѣна, нито промѣна. И най-първо, когато говоримъ за Любовьта, трѣбва да знаемъ нейнитѣ качества: Любовьта не дава благородство на човѣка, Любовьта не дава сила, тя не му дава и знания, не му дава и свобода. Любовьта носи животъ, носи нѣжность, деликатность, привлѣкателность, всички тия качества, които осмислятъ вѫтрѣшния животъ. Туй, което нѣкой пѫть искаме отъ Любовьта, то се отнася къмъ друга область — знанието. Туй носи Мѫдростьта. Но, ако не дойде Любовьта да внесе тѣзи качества, да донесе животъ, на каква основа ще посадите тѣзи знания на Мѫдростьта? Любовьта носи изобиленъ животъ. Единственото нѣщо, което изхвърля страданията, скърбитѣ, болеститѣ, това е Любовьта. Дойде ли Любовьта, страданията, скърбитѣ, болеститѣ, отчаянието, меланхолията, всичко туй избѣгва. Най-първо тя внася едно съзнателно доволство вѫтрѣ въ живота, а това е основата на живота. Сега, нѣкои казватъ: той има любовь, но не е доволенъ. Щомъ не е доволенъ, това не е любовь въ него. Първото нѣщо: Любовьта прави човѣка доволенъ. Това е Божествено. Любовьта още сега можете да я имате, но ако азъ река да ви дамъ Любовьта, вие ще турите въ ума си мисъльта да гледате, по какъвъ начинъ, отдѣ ще дойде тя, да я видите. Не, пѫтьтъ по който върви Любовьта е толкова свещенъ, че всички сѫщества въ свѣта, отъ Бога надолу, я гледатъ съ прѣвързани очи. Когато влиза Любовьта въ свѣта, хората трѣбва да си прѣвържатъ очитѣ. Всички си затварятъ очитѣ. Когато тя влѣзе, затваря вратата си и казва: „Снемете вашитѣ прѣвръзки!“ Нали казватъ, че любовьта е слѣпа? Не е слѣпа Любовьта, но ние трѣбва да прѣвържемъ очитѣ си, да ослѣпѣемъ, за да дойде Любовьта у насъ. И сега, у съврѣменнитѣ хора, психологически вѣрно е, че колкото по-културни ставатъ, толкова по-вече губятъ Любовьта. Колкото повече знания иматъ, толкова повече тѣ изгубватъ Любовьта си. Защо? Като дойде Любовьта, вие гледате да намѣрите нейната врата, да я чоплите, като нѣкой орѣхъ. „Ама защо ме люби, кои сѫ причинитѣ?“ Ако азъ ви любя, не питайте защо. Има единъ свещенъ законъ: никога не питайте защо ви любя. Вие може да питате защо, само тогава, ако моята любовь внесе дисхармония въ вашия животъ и наруши мира ви, но докато подъ моята любовь вие растете, развивате се и живѣете, нѣма да питате защо. Това е светотатство, това е грѣхъ. Ако отъ моята любовь клонищата ви почватъ да изсъхватъ, давамъ ви право, запитвайте тогава. Но, ако вашитѣ клонища растатъ, листата ставатъ по-зелени, и вие растете въ сила и мощь подъ тази Любовь, тогава не питайте. Ако нѣкоя буря дойде и вземе клончетата, не мислете, че любовьта е причина за вашитѣ страдания. Единственото нѣщо, което поправя всичко въ свѣта, това е Любовьта. И тъй, първото нѣщо: Богъ е Любовь. Ние не сме Любовь, ние сме носители на Любовьта. Ще кажете: „Ние знаемъ това“. Че ние не сме научили още първия законъ на Любовьта. Има хора, който сѫ опитали тази любовь. Разбирайте ме, азъ говоря принципално, за онѣзи, които не сѫ я опитали. Сега, нѣкой ще се спре, ще пита: твоята любовь такава ли е? Любовьта по качество е една, нѣма какво да се сравнява. Нѣма сила въ свѣта, съ която можемъ да я сравняваме. Тя е безъ начало и безъ край, тя е безъ никакви граници въ свѣта. Въ всичкитѣ други нейни прояви ние можемъ да я изучаваме отдалечъ, но когато дойдемъ близо до Любовьта, ние трѣбва да събуемъ обущата си и да затворимъ очитѣ си. Слѣпъ и глупавъ трѣбва да бѫде човѣкъ прѣдъ нея. Когато дойдешъ до тази висота, като седишъ прѣдъ нея, ще бѫдешъ съ всичкото си почитание и послушание, докато ти каже: „Снеми тѣзи прѣвръзки!“ И като ти паднатъ прѣвръзкитѣ, тогава Господь ще отвори ума ти да разбирашъ Писанията, и ще ти покажа причинитѣ и послѣдствията на нѣщата. Ние казваме: до кога, защо е тази прѣвръзка? До тогава, докато дойде Любовьта, ние ще седимъ съ прѣвръзка. Нѣкои искатъ да я снематъ. Азъ ще ви кажа защо е тази прѣвръзка. Знаете ли каква е тя? У насъ има една голѣма рана, и Любовьта прави по нѣкой пѫть прѣвръзка на тази рана. Тя, като направи една прѣвръзка върху човѣшкитѣ очи, държи я съ хиляди години. Защо? — Да оздравѣятъ, а тя работи вѫтрѣ. И когато види, че тази рана, която Богъ е далъ, е заздравѣла, че всичко е минало, тогава казва: „Снеми тази прѣвръзка!“ И сега нѣкой казва: „Защо, съ прѣвързани очи ли ще бѫда?“ — Ще бѫдешъ. Чудни сѫ хората, критикуватъ Любовьта, която за да ги излѣкува, имъ прѣвързала очитѣ. Ами, онзи лѣкарь, когато лѣкува очитѣ ти, та прѣвърже и двѣтѣ, не носишъ ли прѣвръзка? Казвамъ ти: снеми прѣвръзката! А, не, лѣкарьтъ я турилъ. Когато Богъ ти тури прѣвръзка, ти питашъ защо те прѣвързва, а когато този лѣкарь ти тури прѣвръзка, ти не питашъ защо. Това не е философия. Азъ наричамъ тази прѣвръзка свещена. И дотогава, докато ние сме прѣвързани, ние вървимъ по единъ естественъ пѫть на човѣшкото развитие. Ако снемемъ тази прѣвръзка прѣждеврѣменно, тогава ще се яви най-голѣмото нещастие. И сега, щомъ дойде нѣкой отъ вѣрующитѣ, иска веднага да му снемемъ прѣвръзката. Не, този човѣкъ първо ще се обърне къмъ Бога, ще му се покажатъ всичкитѣ пѫтища, и когато дойде врѣмето на Любовьта, ще му се каже: „Сега, ти самъ ще си снемешъ прѣвръзката.“ Питамъ: когато Христосъ излѣзе отъ гроба, кой Му сне прѣвръзката? И Той имаше прѣвръзка на очитѣ си. Казватъ, че нѣкой ангелъ Му я снелъ. Не, не, Любовьта въ гроба Му каза: „Снеми своята прѣвръзка.“ И той каза: Слушамъ, Отче.“ „Остави тази прѣвръзка тамъ въ гроба.“ „Слушамъ, сега разбирамъ защо сѫ били страданията, които прѣкарахъ тукъ на земята.“ Това е философия. Трѣбва самъ да дойде Христосъ, да разправи, какво е прѣкаралъ. Него да разпитаме, да ни разкаже какъ е прѣживѣлъ, какво е било състоянието Му въ гроба. Азъ да описвамъ Неговото състояние, значи да прѣдамъ нѣкои нѣща невѣрни. Не обичамъ да прѣдавамъ невѣрни нѣща. Щомъ дойде до Любовьта, азъ говоря малко. Защо? — Не обичамъ да говоря за нѣща, които не се прѣдаватъ. Любовьта съ езикъ не се прѣдава. На съврѣменния нашъ езикъ е немислимо да прѣдадешъ една идея на Любовьта. Една Божествена идея така трѣбва да се прѣдаде, че да те разбере всѣки. Ако искашъ философски да прѣдадешъ една мисъль — може, но любовьта се прѣдава чрѣзъ контактъ, чрѣзъ допиране. Тя се прѣдава отъ животъ въ животъ. Онзи, който те люби, не говори, той те пипне, и ти чувствувашъ, че въ тази душа има любовь. Ти знаешъ, че въ това пипане има нѣщо свещено, единъ свещенъ трепетъ се разлива въ душата ти. Проговори ли ти, нищо не остава въ тази рѫка, всичката тази красота изчезва, като че небето се дига, и ти оставашъ, като Адамъ и Ева, голъ. Азъ съмъ го хваналъ, а той ме пита, казва ми: кажи ми една дума, обичашъ ли ме? Щомъ ме питашъ, ти не вѣрвашъ вече. Въ твоя умъ има изопачена мисъль. Ама ти обичашъ ли ме? — Изопаченъ умъ имашъ. Ама говоришъ ли ми Истината? — Е, хубаво, нима ако ти кажа, че говоря Истината, не мога да те излъжа? Мога хиляди пѫти да ти кажа обичамъ те, и пакъ да не те обичамъ. Това не е доказателство. А онзи свещенъ трепетъ, който мога да прѣдамъ на душата ти, като те пипна, нима това не е доказателство? И ние сега, съврѣменнитѣ хора, искаме отъ Бога да ни каже, обича ли ни, ще ни спаси ли, да не сме отъ онѣзи голѣмитѣ грѣшници души? Това сѫ онѣзи изкълчени умове. Като се спремъ прѣдъ Бога, да кажемъ въ себе си: Господи, азъ чувствувамъ Твоята любовь, азъ чувствувамъ онзи свещенъ трепетъ, Ти си Любовь, не можешъ де бѫдешъ нищо друго. Не е казано за Бога, че е умраза. Не, Любовь е, туй казватъ и ангелитѣ, и арахангелитѣ, всички иерархии. Пропѫтувайте цѣлото небе, отъ единия край до другия, всички ще кажатъ, че Богъ е Любовь. Всички тия сѫщества сѫ готови да заложатъ всичко, което сѫ придобили, за да потвърдятъ това. Ако вие бихте запитали единъ ангелъ — кажи ни, дали ни обича Господъ, той ще ви каже тъй: „Поискайте по-скоро отъ мене да изгубя всичкото си съзнание, всичко, което съмъ придобилъ въ вѣковетѣ, отколкото да ви отговоря на въпроса, обича ли ви Господъ. Е, питамъ сега: когато вие наричате Бога дълготърпеливъ, знаете ли какво страдание има въ този живъ Богъ на Любовьта? Казвате: обича ли ме Господъ? Знаете ли туй свещено сърце, какво нѣщо е, какъ страда? Едно голѣмо сътресение се произвежда. Не само ангелитѣ, но и всички други духове идватъ и казватъ: Богъ е Любовь! Когато човѣкъ каже, че Богъ не е Любовь, тогава го натрупватъ съ голѣмо богатство. Натрупватъ го, натрупватъ, и той почва да пъшка подъ тяжестьта на богатството, и пакъ е нещастенъ. Е, питамъ тогава: какви ще бѫдатъ вашитѣ разбирания за Божията Любовь? Съврѣменнитѣ хора иматъ други разбирания за Бога и казватъ: ако ние се приближимъ при Бога, трѣбва да оглупѣемъ и да станемъ като животни. Чудни сте вие хората! Ако се приближите при тази Любовь, вие ще придобиете такова знание, каквото не сте имали до сега, ще се облѣчете въ такива дрехи, каквито небето може само да ви даде. Тия дрехи, съ които нѣкой пѫть нашитѣ художници рисуватъ ангелитѣ, отъ тѣхъ нѣма ни поменъ тамъ. Една четка не може да прѣдстави нито сѣнка отъ тия ангелски дрехи. Особено нѣщо е дрехата на ангела! И нѣкой пѫть, на главата на Христа турятъ единъ ореолъ, но той не съставлява даже една стомилионна часть отъ Истината. Нѣкой казва, че видѣлъ Христа съ ореолъ. Азъ правя едно твърдение: никой до сега не е видѣлъ ореола на главата на Христа. Онѣзи великитѣ адепти-Учители, тѣ виждатъ само една бѣла свѣтлина, безъ сѣнки. И въ тази свѣтлина всичко говори, нѣма никакви форми. А туй, което тѣ наричатъ ореолъ, има съвсѣмъ другъ смисълъ. Любовьта е нѣщо вѫтрѣшно, тя не може да се види, съ думи не може да се изкаже, но се само чувствува. И пакъ ще ви кажа: колкото по-малко говорите за Любовьта, а повече живѣете въ нея, на по-правъ пѫть сте. Не е достатъчно само да кажете, че нѣма да говоритѣ за любовьта — и това е грѣхъ, но вѣрвайте въ тази Божествена Любовь, въ която като влѣзе една човѣшка погрѣшка, се заличава. Едно качество има Любовьта, което другитѣ сили въ свѣта нѣматъ: ако вземете най-лошия порокъ, който има човѣкъ, и го хвърлите въ този огънь на Любовьта, той моментално се прѣвръща въ единъ отъ скѫпоцѣннитѣ камъни. Нѣкои питатъ, защо сѫ тия грѣхове? Любовьта иска да направи отъ тѣхъ скѫпоцѣнни камъни. Грѣховетѣ, това сѫ скѫпоцѣнни камъни, съ които Господъ иска да накичи главитѣ на тѣзи дѣца. Ще кажете: защо тѣзи камъни сѫ тъй евтини? Това сѫ старитѣ ви грѣхове, които ви се даватъ, за да си поиграете съ тѣхъ. Нѣкои питатъ: Господи, защо е това голѣмо нещастие, което ни сполетѣ? За въ бѫдеще то ще е единъ скѫпоцѣненъ камъкъ на главата на дѣцата ти, на жена ти, на твоята. Това е, което Любовьта може да направи, да заличи всичкитѣ ви грѣхове. И казва Писанието: „Ще залича всичкитѣ ви грѣхове, прѣгрѣшения, нѣма да ги помена, ще ги прѣвърна въ скѫпоцѣнни камъни“. А сега казватъ: той ме мрази. Да, вънъ отъ Любовьта, умразата е опасна болесть, но вѫтрѣ въ Любовьта, тя е единъ скѫпоцѣненъ камъкъ, единъ нектаръ. Единъ день ти ще я пиешъ въ едно шишенце и ще кажешъ: колко е хубава! Какво е това, какъ е станало това? Това е умразата, отрова, която убивала хиляди хора. Любовьта ще прѣвърне тази умраза въ Любовь. Да, това върши Любовьта съ една магическа сила. Тъй щото, всичкитѣ мисли, чувства, желания, дѣйствия, които мѫчатъ съврѣменното човѣчество, ще се прѣвърнатъ въ нѣщо отлично и хубаво. Това е величието вѫтрѣ въ Бога, и Писанието казва тъй: „Богъ ще примири всичкитѣ противорѣчия, които сѫществуватъ въ свѣта, ще обърши сълзитѣ на всички“. Не мислете, че Господъ не вижда вашитѣ сълзи. Не, азъ съмъ казвалъ и другъ пѫть: умразата, съмнѣнието, всички отрицателни чърти, Господъ ги събира въ шишенца и единъ день, като дойде Любовьта, ще се хвърлятъ въ нея. И отъ единия край до другия, ще почнатъ да текатъ всички най-хубави питиета, ще се явятъ най-изящни плодове и ще кажете: отдѣ дойдоха тѣзи прѣкрасни нѣща? — Отъ грѣховетѣ на хората дойдоха. Е, какъ мислите за тази философия сега? Ще кажете: отъ 1001 нощь е тя. Да, азъ повече бихъ желалъ да живѣя въ 1001 нощь, отколкото въ тази съврѣменна култура, която сега сѫществува, съ тия извратени мисли и желания. Питамъ ви сега: тъй както виждате Любовьта, не трѣбва ли да се примирите? Нѣкой казва: да се примиримъ. Не, нѣма какво да се примирявашъ. Хвърли се въ огъня на Любовьта, и като излѣзешъ на другия край, ще бѫдешъ примиренъ, и всѣки ще те обича. „Отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ Сега, нѣкои искатъ да кажатъ, че ние сме съвършени. Не, ние не сме съвършени, но казвамъ, че тази Любовь трѣбва да заговори въ васъ — не обикновената любовь, ние всинца сме сити на нея. Има ли нѣкой, който да не е ронилъ сълзи отъ тази обикновена любовь? Всички сме плакали и още плачемъ. Жената казва: „Изгубихъ първата си любовь.“ Мѫжътъ казва: „Изгубихъ първата си любовь.“ Учительтъ казва: „Изгубихъ първата си любовь.“ Ученикътъ казва: „Изгубихъ първата си любовь.“ Всички казватъ: изгубихъ първата си любовь. Казвамъ: никаква първа любовь не сте изгубили. Отъ сега нататъкъ ще дойде тази любовь, и ние трѣбва да бѫдемъ готови да я възприемемъ. Това сѫ факти, които вие можете да опитате, но азъ не доказвамъ нѣщата. Нѣщата, които сѫ доказани, тѣ не сѫ истинни. Това е гимнастика на ума. Нѣкой пѫть, като говоря за науката, вие казвате: а, той е противъ науката. Азъ имамъ всичкото почитание къмъ науката, за мене тя, съ всичкитѣ свои отрасли е свещена, тя е произлѣзла отъ Бога, отъ Божествената Мѫдрость, но за онѣзи изопачени човѣшки теории, казвамъ: това не е наука, това сѫ залъгалки за хората. Има една свещена наука, която развива ума, и всички трѣбва да се занимавате съ нея. Е, приятно е да бѫдешъ лѣкарь, да имашъ знания. Влѣзешъ въ една кѫща, братъ ти тамъ се прѣвива, направишъ едно лѣкарство, и болестьта изчезва. Кое е по-полезно, да имашъ знанието или да нѣмашъ? Влѣзешъ въ една кѫща, ти знаешъ да шиешъ, а хората чакатъ, готови сѫ, но нѣма кой да имъ ушие нѣщо. Ти вземешъ, скроишъ, направишъ имъ една дреха. Художникъ си, музикантъ си, имашъ какво и да е изкуство, съ което да бѫдешъ въ полза на своитѣ ближни — ще имъ услужишъ. Сега, въ мене има едно желание, искамъ по нѣкой пѫть хората да не страдатъ. Питамъ се нѣкога: защо имамъ туй желание, защо да не страдатъ? Имамъ желание да имъ помогна, но слѣдъ като говоря, казватъ: той говори така, защото не е живѣлъ като насъ. Я да дойде на нашето положение, ще видимъ, дали ще говори така?“ Това не е философия. Ако азъ съмъ на вашето мѣсто, ще говоря като васъ, и ако вие сте на моето мѣсто, ще говорите като мене. Това сѫ математически съотношения. Ако не съмъ азъ, другъ нѣкой ще дойде на моето мѣсто, и ще говори като мене. Въ една отъ американскитѣ църкви имало единъ виденъ проповѣдникъ, който се отличавалъ по това, че като влизалъ въ църквата нѣкой грѣшникъ, започвалъ да си клати главата, и докато не се разкае, не прѣставалъ да си клати главата. Съ това се прочулъ. Единъ ученъ, като чулъ за това, казалъ: „Какъ е възможно това, то ще е нѣкакъвъ голѣмъ фокусъ?“ Влиза въ църквата този ученъ, започва като другитѣ грѣшници да си клати главата, но не иска да се разкае. Не, ще си клатишъ главата, докато се разкаешъ, и ако не се разкаешъ, ще умрешъ. Туй е свещено мѣсто на Любовьта, и който дойде на туй свещено мѣсто, ще си клати главата, докато се разкае. Вашитѣ разсѫждения съставляватъ особена философия. Всѣки, който е на моето мѣсто, ще говори като мене. Тъй ще говоришъ, не може друго-яче. Туй е много естествено. Нима онази хубава чешма съ 10 крана, отъ която извира хубава, чиста вода, нѣкой я заставя да извира, или тя сама извира? Кой я заставя? Нѣкой ще каже: защо да говори тъй? Законътъ е такъвъ, ще говори. Вие знаете ли законитѣ на Бога, знаете ли какъ се е образувалъ човѣшкиятъ езикъ? Азъ говоря, вие ме слушате. Мислите ли вие, че това е случайно? Ще кажете, че азъ съмъ ви събралъ. Лъжа е това. Ще кажете, че вие сте дошли. Лъжа е това. Вие и азъ сме поставени отъ другъ на това мѣсто, и азъ и вие сме работници въ свѣта. Питамъ тогава: онзи, който слуша, и онзи, който свири, кой се радва повече? Нѣкой казва: ама азъ да съмъ на неговото мѣсто. Че какво отъ това? Мислишъ, че ще придобиешъ повече? Мислите, че като ме слушате повече, съмъ по-щастливъ? Азъ съмъ щастливъ, докато тази чешма тече, докато извира правилно отъ мене, докато сѫ здрави кюнцитѣ ѝ. Щомъ се задръсти, и кюнцитѣ ѝ се пукнатъ, това е нещастие за мене, това показва, че азъ съмъ сгрѣшилъ нѣкѫдѣ. Всичко е Божествено: и когато говоря, и когато слушамъ. Трѣбва да знаемъ, какъ да говоримъ, и какъ да слушаме. Първо човѣкъ слуша ли, или говори? Имайте прѣдъ видъ едно правило: човѣкъ най-първо слуша. Ако вие не сте хора, които сте научили съ вѣкове да слушате, никога нѣма да се научите да говорите. Трѣбва да пропѫтуваме цѣлия свѣтъ, да се научимъ да слушаме красивата рѣчь, като започнемъ отъ духовния свѣтъ, да слушаме ангелитѣ и послѣ да слизаме къмъ светиитѣ на земята, до гениалнитѣ хора, до обикновенитѣ хора въ всички области, тогава ще имаме едно понятие, какъ трѣбва да се слуша. И казвамъ: нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да знаешъ, какъ да слушашъ. Нѣкой пѫть, когато искамъ да си почина, прави ми голѣма приятность да отивамъ въ училището, при малкитѣ дѣца, тия, на около 5 — 6 години, да не ги заставямъ да слушатъ отъ мене, а азъ да ги слушамъ, виждамъ какви философски въпроси разрѣшаватъ тия дѣца прѣдъ мене. Трѣбва да се научимъ да слушаме. „Отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията.“ И колко хубаво е, човѣкъ да бѫде чистосърдеченъ, да бѫде като едно дѣте. Красивото въ живота е туй чистото, туй наивното, като говоришъ, да нѣмашъ никаква задна мисъль. Не е ли по-хубаво, като говоря да имате пълна вѣра въ мене, да виждате, че нѣмамъ никаква задна цѣль? Най-хубавото нѣщо е тази чистота, тази наивность, тъй както излиза отъ Бога, безъ никакви приправки, безъ никакъвъ омисълъ да използувамъ нѣкого за себе си. Снемамъ ви единъ плодъ отгорѣ, отъ дървото, тъй както си е, безъ да го пипна съ рѫката си, да го не омърся, хваналъ съмъ го само за опашката, и ви го прѣдавамъ. Направилъ ли съмъ съ това нѣкакво прѣстѫпление? — Не съмъ. Ако го хвана съ рѫката си, съ туй азъ съмъ нарушилъ едно свещено правило. Не, всѣки плодъ трѣбва да се прѣдаде тъй, както си е, че да си хапнете. Нѣма да ми казвате: много ви благодаря, че ми дадохте. Не, вие ще благодарите на туй свещено дърво, че ви дава плодоветѣ си, а азъ се радвамъ, че съмъ ги откѫсналъ. Благодари на Бога за тия плодове, благодари на туй хубаво слънце, благодари на неговия духъ, а като благодарите иа него, азъ се радвамъ за тази ви благодарность. И всѣки трѣбва да бѫде тъй доблестенъ, тъй чистъ. Единъ приятель ми казваше: „Онзи день, като говорѣше на бесѣдата, много ми стопли сърцето. Гледамъ те слѣдъ два деня, не бѣше сѫщиятъ.“ Възможно е, казвамъ, всичко става на земята, не съмъ азъ виноватъ, ако съмъ се измѣнилъ. Въ бесѣдитѣ си съмъ парадно облѣченъ, засмѣнъ, а като работя, дрехитѣ ми не сѫ такива, не съмъ тъй разположенъ, както съмъ сега разположенъ, веселъ. Когато работя, азъ съмъ лошъ — лошъ въ този смисълъ, че не съмъ достатъчно учтивъ. Дойде нѣкой, казвамъ: да почака малко, не му е толкова притупало. А вие, турите тази мисъль въ главата си, защо да не ви посрѣщна учтиво. Не, туй азъ трѣбва да го кажа, защо да не ви посрѣщна тъй учтиво, както вие желаете. Щомъ ти кажешъ това, ти ме сѫдишъ. Законътъ е такъвъ: азъ трѣбва да се сѫдя. Ако съмъ направилъ една погрѣшка, азъ трѣбва да я видя, а не ти да виждашъ моята погрѣшка. Когато ти виждашъ моитѣ погрѣшки, ти си на кривия пѫть, а щомъ азъ виждамъ своитѣ погрѣшки, азъ съмъ на правия пѫть. Влѣзе нѣкой, като работя, не го посрѣщна учтиво, азъ ще и кажа: слушай, какво говорихъ онзи день на бесѣдата? — Да постѫпваме нѣжно, деликатно, учтиво. Ама нѣмамъ врѣме. Ще намѣришъ врѣме, или ако не искашъ, ще слѣзешъ отъ този амвонъ, и ще дойде другъ да изпълни Божия законъ. Чистосърдеченъ трѣбва да е човѣкъ въ своитѣ отношения! Сега, като ви говоря, ще кажете: може ли човѣкъ да бѫде такъвъ? Да оставимъ туй „може ли“, азъ говоря за духовния, за съзнателния, за Божествения човѣкъ. Има нѣщо Божествено у човѣка! Азъ не говоря за тия обикновени хора, азъ говоря за туй Божественото у васъ. У васъ има двама, азъ говоря на Божественото у васъ, говоря на вашитѣ души, а пъкъ душитѣ ви знаятъ, тѣ ще говорятъ на васъ. Като си отидете въ кѫщи, вашитѣ души ще почнатъ да ви говорятъ, да ви обясняватъ. Тѣ ще ви кажатъ: „Ето какъвъ бѣше разговорътъ.“ Душата ви ще говори. Тъй, че когато вие ми говорите, ще говорите на моята душа, и моята душа ще ми прѣдаде вашия разговоръ. Щомъ си говоримъ по души, ние ще се разбираме, нѣма да има криви разбирания, но щомъ си говоримъ по плъть, ще има криви разбирания. „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията“. Когато великиятъ Божественъ Духъ разкрие умоветѣ ви — подъ умоветѣ, разбирамъ тази велика свещена книга, знаете ли колко нѣщо има написано въ умоветѣ ви? Всичко това е складирано тамъ. А ти седнешъ и въздишашъ. Има велики нѣща написани. Когато тази Любовь легне въ човѣшката душа, въ човѣшкото сърце и духъ, ти ще се промѣнишъ, всичкитѣ ти сухи листа, клонища, всичко туй ще се разцъвти, и ще кажешъ: има Любовь, има Богъ, има животъ, и животътъ има смисълъ. И тъй, тази Любовь, тя ще възкреси всички онѣзи, които сѫ заминали отъ този свѣтъ, тя ще ги въздигне. Умрѣлъ е вашъ приятель, потопете го въ тази Любовь, той ще дойде при васъ. Изгубилъ си сина си, потопи го въ тази Любовь, той ще дойде при тебе. Всичко потопете въ този огънь на Любовьта, и всичко ще се възвърне при васъ. Казвате: какво да правимъ? Всички трѣбва да се потопимъ въ тази Божествена Любовь и да живѣемъ. Нека ви седятъ прѣвръзкитѣ! Сега казвате: чакай да видимъ какво ще каже нашиятъ Учитель. Вашиятъ Учитель! Толкова години съмъ ви говорилъ. И азъ познавамъ моя Учитель. Нѣкои казватъ: нашиятъ Учитель. Азъ казвамъ: моятъ Учитель. Единъ Учитель има въ свѣта! И когато Христосъ казва: „Единъ е вашиятъ Отецъ, единъ е вашиятъ Учитель“ свещено е това име Учитель, и дойде ли да говоримъ за Учителя, азъ искамъ тази дума да бѫде свещена и за васъ. Единъ, единъ е той, и Неговиятъ гласъ, Неговата Любовь за васъ да бѫде най-свещеното нѣщо. Нѣкои казватъ: дали говори Учительтъ, или не? Не се съмнѣвайте! Двѣ хиляди години слѣдъ Христа и да се съмнѣвате, а..! Ако бихъ могълъ да плача, бихъ плакалъ заради васъ, ако се съмнѣвате. Тамъ онзи кръстъ какво показва? Хилядитѣ и милиони жертви, които ставатъ въ свѣта какво показватъ? Не е ли това жертва на онзи великъ Учитель? Какво направихте за свѣта? Обѣщавате за въ бѫдеще, радвамъ се. Този Учитель за сега изисква ние да ходимъ съ прѣвързани очи въ свещената Любовь, и сърцата ни да треперятъ подъ тази Негова свѣтлина. Единъ день ще се снематъ прѣвръзкитѣ ни. Павелъ казва: „Ще видимъ, както Той ни вижда“. Ще дойде день, ще се снематъ тѣзи прѣвръзки, които сега сѫществуватъ. Бѫдете увѣрени, вие ще провѣрите тѣзи мои думи. Любовьта ще внесе животъ въ васъ, Мѫдростьта ще внесе свѣтлина, Истината ще внесе свобода. Този животъ ще се изрази въ това Божествено знание да знаете, какъ да живѣете. Има ли по-хубаво нѣщо отъ това, да седимъ, да се разговаряме, и да имаме абсолютно довѣрие единъ къмъ другъ? По-красиво нѣщо отъ това, нѣма. Да кажемъ, че въ едно училище, между учители и ученици, има пълно довѣрие, пълно единение, учительтъ да храни тази пълна, възвишена Любовь, и ученицитѣ — сѫщо, има ли нѣщо по-хубаво отъ това? Само по този начинъ може да дойде онова знание. Е, въ единъ домъ може ли да има нѣщо по-възвишено отъ това, между мѫжа и жената да има туй възвишено трептение и отъ устата имъ да не излѣзе нито едно горчиво слово? Нѣма да кажа нито единъ кривъ погледъ, защото очитѣ сѫ още вързани. Горчива дума могатъ да си кажатъ, защото езикътъ имъ е развързанъ. Нѣма нищо по-хубаво отъ това въ свѣта! Ето какво иска този Великиятъ Учитель да внесе въ дома ти. Бащата ще бѫде посрѣщнатъ отъ дъщера си, и каквото му каже тя, той да ѝ вѣрва, защото никога не му е казала лъжа. Да го обича, и той да обича дъщеря си. Майката да обича дъщеря си, да обича сина си. „И отвори умоветѣ имъ да разбиратъ Писанията“. И ви казвамъ: има Единъ въ свѣта, който е така спрѣмо насъ. И цѣлата жива природа, нейниятъ езикъ говорятъ за този Единния, Великия Учитель. Ние Го наричаме Учитель, Отецъ, Господъ, Той е, отъ чиято душа, духъ, сърце, умъ днесъ постоянно блика, блика. Недоволни всички, а то блика, блика, навсѣкѫдѣ всичко пълни, уталожва всички скърби и страдания, навсѣкѫдѣ простира рѫцѣтѣ си и помага. На този свѣтъ, който пъшка, Той казва: „Всичко това ще се обнови, обнови, обнови“. Желая сега вие всички да си починете, да се не смущавате, да не бѫдете толкова нервни, да не се безпокоите, какво ще стане съ васъ. Ако ме слушате, каквото ви говоря тази сутринь, вие ще свършите това велико училище отлично, ще ви дадатъ една отлична диплома, Любовьта ще ви снеме прѣвръзкитѣ, вие ще внесете въ свѣта свѣтлината, и Любовьта ще ви прати по една усмивка, ще видите усмивката ѝ. Ще ви пита нѣкой: „Защо проповѣдвате?“ — Е, видѣхъ Любовьта и нейната усмивка, готовъ съмъ да се жертвувамъ, да живѣя за Бога. И тъй, ще свършите благополучно, ще влѣзете въ новата епоха, ще чуете гласа на ангелитѣ, тѣхнитѣ пѣсни, тѣхната наука, тѣхната култура. Тогава ще дойдатъ всички светии, адепти, Учители отъ памтивѣка, ще дойдатъ и всички, които сѫ заминали, и на земята ще има едно велико тържество. Всички ще си починатъ. Тогава Любовьта ще ви снеме прѣвръзкитѣ, ще ви даде едно велико угощение, и всички ще бѫдатъ на нейната трапеза съ хиляди години. Сега, още малко врѣме имаме, вие сами ще снемете своитѣ стари дрехи, и нови ще си облѣчете този день. Великъ день идва сега! Той идва бързо, велико приготовление има въ свѣта! И сѫ поканени не само едни, всички сѫ поканени, отъ мало до голѣмо. Всички сѫ поканени на тази велика трапеза на Любовьта. Бесѣда, държана на 4/ХІ, 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Изпитвайте Писанията! Взимамъ за тема думитѣ: „Изпитвайте Писанията“. Вие ще намѣрите тия думи нѣкѫдѣ изъ Евангелието. Учениятъ и неучениятъ човѣкъ, благородниятъ и неблагородниятъ, светията и нечистиятъ човѣкъ вървятъ рамо до рамо, но се различаватъ. Все трѣбва да се изпитватъ Писанията. Много естествено! Нима гладниятъ не изпитва хлѣба? Нима жадниятъ не изпитва водата? Нима онзи, малджията, не изпитва навсѣкѫдѣ почвата? То не е отъ нѣкоя добрина, охолнитѣ хора никога не изпитватъ. Кой изпитва? Който е въ нужда. Сега, всички хора иматъ едно понятие, искатъ да иматъ на земята единъ охоленъ животъ. Нѣкои хора мислятъ, че като се родятъ тукъ на земята, трѣбва да ги посрѣщнатъ съ финикови вѣйки, съ вѣнци, както когато нѣкоя мома се жени, мисли прахъ да не падне върху нея. А то, точно обратното ще се случи. И ако хората отъ 8,000 години не сѫ разбрали, че земята не е мѣсто за посрѣщане, а една работилница, дѣто трѣбва 10 пѫти на день да се окалятъ, то, ако дойде нѣкой да каже, че е чистъ, че не се е опрашилъ, туй ще бѫде единъ екземпляръ, и азъ бихъ го записалъ на първо мѣсто въ моята книга. Кои булски дрехи не сѫ се опрашили, кое око не се е опрашило, кой не е плакалъ толкова пѫти? Много пѫти, турите главата си прѣзъ прозореца, и нѣкоя малка прашинка падне въ окото ви. Всички съврѣменни хора иматъ отлични идеали, мислятъ се като нѣкои царски синове, дошли тукъ на земята. Високо мнѣние иматъ за себе си хората. И всѣки единъ е скритъ въ себе си, мисли, че не е министъръ, а нѣкой царь, не царь, а нѣкое божество, нѣкой Богъ; тъй мислятъ, но не се наказватъ. И всѣки иска да паднатъ прѣдъ него, да се покланятъ. Даже въ сърцето на една млада мома живѣе желанието, момъкътъ да падне прѣдъ нея, да ѝ се поклони, а тя да каже: „Да знаешъ, че азъ заповѣдвамъ“. Обаче, колко е смѣшно, че тия божества често промѣнятъ прѣстола си: днесъ момъкътъ се покланя прѣдъ момата, утрѣ момата се покланя прѣдь момъка. Онзи, бѣдниятъ човѣкъ се покланя прѣдъ банкерина, на колѣнѣ пада и му се моли. Той го гледа съ едно величие, погледне паритѣ си и казва: „Докато сѫ тѣзи пари, ще се покланяшъ насрѣща ми“. А бѣдниятъ казва: „Благороденъ човѣкъ е.“ Азъ бихъ желалъ да видя единъ благороденъ човѣкъ. Нека нѣкой философъ напише, въ какво седи благородството на единъ човѣкъ. Въ неговото знание ли, въ неговата философия ли, въ неговото произхождение ли? Не, благородството на човѣка е извънъ врѣмето и пространството. То е единъ моментъ, който не заема даже една стомилионна часть отъ секундата. За да бѫдешъ благороденъ, трѣбва да си извънъ врѣмето и пространството, въ джоба ти да нѣма нито едно петаче. Имашъ ли едно петаче, ти си опетненъ. Твоятъ умъ е опетненъ съ онзи образъ, който носишъ, съ образа на единъ идеалъ. Азъ говоря по принципъ за благородството, не за това обикновено благородство, за което се говори. Така всѣки може да бѫде благороденъ. Благородството, то е една дума — трѣбва да бѫдешъ абсолютно чистъ. Сега, вие ще дойдете да ми говорите: можемъ ли да бѫдемъ чисти? Единственото стяжение на човѣка, това е неговата чистота Цѣлата вселена, самата природа, Богъ, това е неговата чистота. А нечистотата, това е нѣщо случайно. Нечисти сѫ само малкитѣ рѣки. Великитѣ води, онзи океанъ, онзи голѣмиятъ изворъ, могатъ ли да бѫдатъ нечисти? Гдѣ е тази каль, която може да ги окаля? Нѣма толкова каль въ свѣта. Ако се опита да ги изкаля, тя ще се изгуби. Чистотата, това е едно наслѣдство на човѣшката душа. „Изпитвайте Писанията, изпитвайте тази свещена книга!“ Какво е Писанието? Туй сѫ опитности. Изпитвайте пророцитѣ, апостолитѣ, светиитѣ, мѫченицитѣ, вѣрующитѣ, изпитвайте, какво сѫ казали и писали тѣ, какъвъ е билъ тѣхниятъ животъ, Оплаква се ученикъ на учителя си, казва: „Учителю, откакъ съмъ дошълъ тукъ, въ твоя класъ на гимназията, всички ученици ми се смѣятъ, станахъ прозвище, всички ме считатъ за смахнатъ, за ексцентриченъ и т. н.“ Добрѣ, какво нѣщо е подигравката? На единъ богатъ човѣкъ можешъ ли да се подигравашъ? Съ единъ силенъ човѣкъ можешъ ли да се подигравашъ? Ако си една сламка, вѣтърътъ ще те носи изъ въздуха. Ще те носи, разбира се, и заслужавашъ да те носи. Ти мислишъ, че си едно величие. Ако си една канара, която тежи 100-на 200 тона, кой вѣтъръ ще те вдигне? Трѣбва едно голѣмо землетресение, за да те разтърси. Въ обикновенитѣ работи на живота човѣкъ издребнява. Ние издребняваме съ своитѣ прически, съ своитѣ обуща, съ своитѣ дѣца, съ своитѣ книги, съ всичко. Сѫщественото въ свѣта, което трѣбва да четемъ, да знаемъ, не го знаемъ още. Всичко знаете, но сѫщественото не знаете. Азъ мога математически да ви докажа, че не знаете сѫщественото. Не само вие, но цѣлиятъ културенъ свѣтъ не знае сѫщественото. Христосъ казваше: „Изпитвайте Писанията!“ Той даваше единъ потикъ не на онѣзи невѣжитѣ евреи, но на най-ученитѣ равини. Казваше имъ: „Изпитвайте Писанията, за да знаете, че тамъ имате животъ“. Азъ казвамъ: изпитвайте Писанията, изпитвайте свещената книга на Любовьта! А, казвате, любовь не ни трѣбва, ние я знаемъ Онази велика, свещена книга на Любовьта, отъ която произтича живота, това е човѣшката душа. Човѣшката душа е една велика книга. Прѣзъ милионитѣ вѣкове, прѣзъ които тя е минала, по-нейнитѣ върхове и долини, на всѣко едно нейно дръвче, има толкова хубави нѣща написани! Та, когато азъ говоря за живата природа, въ моя умъ седи съвсѣмъ друга идея, не тази, каквато вие разбирате. Тази природа вие трѣбва 10 пѫти да я съблѣчете отъ тѣзи скѫсани дрехи, съ които сега я гледате, за да дойдете до нейната чиста прѣмѣна, до онова, което е скрито въ нея, и тогава ще разберете, какво нѣщо е живата природа. Нѣкой ще каже: това е идолопоклонство. Въ тази смисъль кой е свободенъ отъ този грѣхъ? Въ деня, въ който човѣшкото сърце се отчужди отъ Бога, въ най-тѣсния смисълъ на думата, той вече е тръгналъ по кривия пѫть. Сега, първото нѣщо, азъ искамъ вие да разсѫждавате заедно съ мене, да изпитвате Писанията. Не мислете, че туй, което вие имате сега е нѣщо сѫществено. Не, не, туй външното, съ което съврѣменния свѣтъ се занимава сега, съ него даже и най-малкитѣ сѫщества на небето, дѣцата, не се занимаватъ. То прѣдставя изхвърлени играчки, то е единъ изхвърленъ сметъ, ни поменъ нѣма отъ това знание тамъ. Въ туй отношение, на човѣка трѣбва едно малко смирение. Но смиренъ може да бѫде само онзи човѣкъ, който има великъ умъ, велико сърце, велика душа. Когато говоря за смиренъ човѣкъ, азъ разбирамъ онзи, който е най-благороденъ, който има най-възвишенъ, най-великъ духъ. Това е най-смирениятъ човѣкъ, човѣкътъ, който съзнава. Глупавиятъ човѣкъ не може да бѫде смиренъ. Не мислете, че туй тѣло, въ което сега се намираме, тази колибка е нѣщо много сѫществено. Когато Господъ иска да накаже единъ ангелъ, да му даде единъ добъръ урокъ, Той го праща да посѣти една човѣшка колиба, но за това се изисква много голѣмо самоотричане. Знаете ли какъвъ смрадъ е въ онова тѣло, въ което има скрити толкова затаени човѣшки мисли, желания, чувства! Да не мислите, че сте благородни! Доведете ми единъ благороденъ човѣкъ въ свѣта. И когато единъ отъ Христовитѣ ученици се осмѣлилъ да каже на Христа: „Учителю, благи!“ — Христосъ му казалъ: „Не съмъ азъ благъ. Само Богъ е чистиятъ, само Той е благородниятъ, само Той е благиятъ“. Сегашнитѣ хора, щомъ говоря нѣщо, запитватъ: „Той говори ли въ полза на нашия народъ, говори ли въ полза на нашия домъ?“ Нима мислите, че онзи, който говори въ полза на единъ народъ, говори Истината? Нима онзи, който говори въ полза на единъ домъ, говори Истината? Не, не говори Истината. Истината говори само онзи, който живѣе за Бога и върши волята Божия. И азъ казвамъ: желанието на Бога не е да стъпче хората, да ги обезличи въ тѣхнитѣ желания, мисли и чувства. Ни най малко не мисли това. Единъ отъ еврейскитѣ пророци, Иеремия, казалъ на Бога така: „Господи, много ме стъпка, добъръ день не видѣхъ, откакъ тръгнахъ по Твоитѣ пѫтища, като мечка застана на пѫтя ми“. Питамъ: какъвъ е този пророкъ, който уподобява Господа на мечка? Той е самъ мечка, виждалъ се въ туй огледало. Стремежътъ на Бога е да ни измъкне отъ тази каль, въ която сме влѣзли, каль до гуша. Той иска да ни измъкне, да ни очисти, да просвѣти удоветѣ ни, да облагороди сърцата ни и да внесе онзи пламъкъ въ душитѣ ни, да познаемъ, че Богъ е Любовь. Какво се ползува Господъ отъ това, ако Го слѣдваме, ако Му служимъ? Ползува ли се отъ това? Знания можемъ ли да Му дадемъ? Не, Той всичко знае. Сила можемъ ли да Му дадемъ? — Той е силенъ. Единственото нѣщо, съ което ние привличаме Бога, то е нашата немощь и нищета. Той, като ни гледа тъй дребни, тъй страждущи и невѣжи, у Бога, въ величието Му, се заражда единъ копнежъ, едно желание да спусне рѫката си и да ни каже: „Слушайте, нагорѣ сега!“ Ще ви приведа единъ малъкъ случай, станалъ въ Америка, съ единъ великъ художникъ — Ричардъ Бенсонъ. Този художникъ, който се стремѣлъ къмъ единъ възвишенъ и благороденъ животъ, замислилъ една велика картина, съ цѣль, като я нарисува, да я продаде и паритѣ ѝ да употрѣби за онази първа просякина — бѣдна вдовица, която ще потропа на вратата му, и за това работилъ съ усърдие. Оставало му само една седмица, за да довърши своята велика картина. Единъ день идва една бѣдна просякиня, отъ богатитѣ просяци, изпаднали търговци ги наричамъ азъ, и похлопва на вратата. Той извиква слугинята си и ѝ казва: „Кажете ѝ да дойде слѣдъ една седмица“. Бѣденъ билъ той, нѣмалъ 5 пари въ джоба си. Просякинята си казала: „А, зная те азъ тебе, колко такива, като тебе, зная, които сѫ ме изпѫждали. Ти пъкъ нѣмашъ и доблестьта да излѣзешъ вънъ. Зная ви васъ, благородницитѣ, зная ви васъ, аристрокатитѣ, зная ви отъ какъвъ произходъ сте вие, зная ви сърцето“. Той посвѣтилъ всичкото си сърце и врѣме, да даде паритѣ за нея, а тя го критикува, че е единъ отъ послѣднитѣ вагабонти. Питамъ ви: кой отъ васъ до сега не е похлопвалъ на вратата на Христа и да не е казалъ: „И Господъ ме забрави, Той ме изхока, изхвърли ме като единъ парцалъ, изсмука ме като лимонъ“. А, много лошо мнѣние имате за Христа, за Бога — много лошо мислите. Тогава, мога да ви дамъ едно правило. Имайте прѣдъ видъ, че Богъ е едно сѫщество, въ Което нѣма нито измѣна, нито промѣна. Нѣма сѫщество по-благородно отъ Бога, нѣма сѫщество по-любяще, по-мѫдро, по-истинолюбиво, по-правдиво отъ Него, не само спрѣмо себе си, но спрѣмо всички онѣзи, които уповаватъ на Него. Е, питамъ: всичко онова, което имате до сега, кой ви го даде, отгдѣ го взехте? Ще кажете: съ трудъ. А, съ трудъ! Е, колко ви струва труда? Я ми покажете смѣтката? Ако това слънце не грѣеше, ако това жито, ябълки и круши не грѣеха подъ неговитѣ лѫчи, гдѣ щѣше да бѫде вашиятъ трудъ? Та, казватъ съврѣменнитѣ хора, че съ трудъ е всичко спечелено. Съ трудъ ли? Готовановци сѫ всички хора! Милиони червейчета има, които пробиватъ земята и работятъ. Човѣкъ взима на готово соковетѣ и казва: Азъ, човѣкътъ, образъ Божий, азъ направихъ това чрѣзъ усилие. Никакви усилия не си направилъ още, приятелю! Ти билъ ли си въ положението на единъ ангелъ? Не си билъ. Сега, ще ви прѣдставя другъ единъ примѣръ изъ древностьта, за единъ знаменитъ адептъ Берабаба. Той носилъ въ своя джобъ 10 житни зрънца. Всички тия зрънца били живи, съзнателни, и разбира се, като седѣли при този адептъ, тѣ имали високо мнѣние за себе си, мислили да не излизатъ отъ него, да седятъ все въ неговия джобъ. Обаче, единъ день, за тѣхно очудване, той минава покрай една нива, вижда единъ земледѣлецъ да оре, изважда едно отъ житнитѣ зрънца и го хвърля на нивата. То казва: „А, този вагабонтъ, толкова врѣме ме носи въ джоба си, а сега, тукъ, въ кальта ме захвърля. Тъй е то въ живота, такива сѫ всички адепти, човѣкъ не трѣбва да имъ вѣрва“. И започватъ онѣзи сълзи на житното зърно подъ земята, плаче за своитѣ голѣми нещастия, че излѣзло отъ джоба на онзи великъ адептъ, и влѣзло вѫтрѣ въ земята. Обаче, единъ день, като пекнало слънцето, то казало: „Нѣма какво да се прави, ще се помѫча да излѣза отгорѣ надъ земята. Земледѣлецътъ ме зарина, тури ми 10 метра пръсть, но азъ трѣбва да почна да копая“. Той едва турилъ 2 пръста пръсть отгорѣ му, а то казва, че 10 метра. Туй е мѣрката на онова житно зрънце. Но, като излѣзло надъ земята, казало: „А, сега съмъ свободенъ отъ джоба на този вагабонтъ. Нагорѣ, къмъ Бога ще отида сега.“ Къмъ Бога е спасението, а не въ човѣшкия животъ. Но, върви по-нататъкъ този Берабаба, минава покрай една мелница, изважда отъ джоба си едно отъ житнитѣ зрънца и го туря въ мелницата. Камъкътъ се завъртва, хваща зрънцето, стрива го, и то става на брашно. Пакъ сълзи отъ туй зрънце. „Такъвъ е“, казва то, „животътъ, хората сѫ жестоки, жестоки“. Обаче, него день, въ тази мелница се млѣло брашното за царската дъщеря, и работникътъ взелъ торбата съ брашното, вмъкналъ и туй брашно отъ зрънцето. А то плаче, плаче, всичкото брашно се овлажило. Туй брашно отива при царската дъщеря. Тя знаяла да си мѣси сама, омѣсила си хлѣбъ, и слѣдъ като се наяла, брашното влѣзло въ нея, проникнало въ ума ѝ. Зрънцето си рекло: „Слава Богу, намѣрихъ мѣсто да раста, другъ пѫть не влизамъ въ джобъ, да ме хвърлятъ въ мелница, да ме мелятъ на брашно. Сега, ще спра моето сравнение. Питамъ: кое отъ двѣтѣ зрънца е по-нещастно? Онова, хвърленото на нивата, или онова, хвърленото въ воденицата? — Въ воденицата. Добрѣ. Сега, математически можемъ да докажемъ. Ако означимъ първото зрънце съ А, а второто съ В, и теглимъ една линия, А е при по-благоприятни условия, В е при по-неблагоприятни условия. Но, сега въ втората фаза, кое има по-добритѣ условия за растежъ или за развиване? Туй, което е въ ума на царската дъщеря, или което има условия да расте? Слѣдователно, въ природата има единъ справедливъ законъ на обмѣна. Ако при първата фаза на живота си имашъ по-благоприятни условия, при втората фаза нѣма да имашъ тия благоприятни условия. Затуй онова житно зърно, което е влѣзло въ ума на царската дъщеря, има по-велики условия за развиване, отколкото първото. И тъй, казвамъ, законътъ е такъвъ: колкото вашитѣ страдания сѫ по-голѣми, безъ никакви изключения, толкова бѫдещитѣ условия за вашето развитие сѫ по-благоприятни. Страданията опрѣдѣлятъ развитието, отъ тѣхъ зависи степеньта на повдигането. Всичкитѣ страдания, обаче, не сѫ еднакви въ свѣта. Онзи, който е изгубилъ единъ грошъ, и онзи, който е изгубилъ 1 лв., и онзи, който е изгубилъ 100,000 лв., нѣматъ еднакви страдания; онзи, който е изгубилъ най-малкия си пръстъ, и онзи, който е изгубилъ цѣлата си рѫка, нѣматъ еднакви страдания. Има нѣкаква разлика въ страданията. Страданията въ свѣта не сѫ случайно създадени. Това е единъ великъ законъ, който иска обработване. Страданията, това сѫ условия за обработване на човѣшката душа. И Христосъ казва: „Изпитвайте Писанията, защото въ тѣхъ има животъ“. И ако е дошла извѣстна тѫга въ душата ти, не е лошо да я изкажешъ. Когато говоримъ за страданията, ние не разбираме онова човѣшко недоволство, което сѫществува вѫтрѣ въ човѣка. Не мислeте, че великитѣ хора въ свѣта не страдатъ. И най-великитѣ Учители, щомъ дойде страданието у тѣхъ, колкото велики и да сѫ, все ще настане една промѣна въ тѣхъ, въ тѣхното състояние. Страданията на великитѣ хора сѫ по-голѣми, отколкото тия на обикновенитѣ хора, но страданията имъ сѫ толкова голѣми, че не могатъ да ги изкажатъ съ думи. Нима вие мислите, че онази майка, която е отхранила двѣ дъщери, на които е посветила цѣлия си животъ, и тия дъщери ѝ изневѣрятъ, нима тази майка нѣма да скърби? Нима мислите, че онзи баща, който е посветилъ цѣлия си животъ на своя синъ, и той му изневѣри, та нѣма да има страдания и скърби? — Ще скърби. Питамъ сега: защо изневѣрява синътъ на баща си, и дъщерята на майка си? Подобното подобно ражда. Когато ние кажемъ, че сме излѣзли отъ Бога, а грѣшимъ, азъ питамъ: какъ е възможно, единъ човѣкъ да излѣзе отъ Бога и да грѣши? Първоначално, прѣди милиони години, човѣкъ е излѣзълъ отъ Бога, но сега той е излѣзълъ отъ друга почва. Тѣзи баща и майка, които сѫ го създали, тѣ сѫ втория, третия, четвъртия и петия, тѣ сѫ създали туй разстройство въ неговия умъ, тѣ сѫ внесли тия елементи, за да грѣши. Ако ти бѣше излѣзълъ отъ Бога, ти щѣше да свѣтишъ, да грѣешъ като слънце. Разказваше ми единъ мой приятель: „Опетнихъ си душата.“ Е, какъ си опетни душата? Твоята майка, когато те роди, не се ли опетни? Твоятъ баща, когато се ожени, не се ли опетни заради тебе? Ти си онзи царски синъ, искашъ всички да се опетнятъ заради тебе, а ти да не се опетнишъ. Не, и ти ще се опетнишъ, и ти ще бѫдешъ като баща си и майка си. Опетняване има въ материята, и знаете ли защо? Въ тази материя, въ която сме минали толкова еволюции, толкова култури, сѫ останали въ нея тѣхнитѣ и добри, и лоши качества. Слѣдъ като си е почивала тя хиляди и милиярди години и вѣкове, въ нея сѫ останали тия зародиши, но като се е събудила, веднага и тия качества се събуждатъ въ нея. Ние ще прѣживѣемъ културата на миналитѣ епохи. Тъй щото, това, което днесъ прѣживѣваме, тѣзи войни, умразата, лъжата, всичко това е всадено не въ самата материя, а това сѫ останки на минали човѣшки сѫщества, които сѫ живѣли прѣди милиони вѣкове, прѣди да е сѫществувала тази вселена, и сѫ оставили въ нея тѣзи свои грѣхове, но сѫщеврѣменно съ тѣзи лоши качества сѫ оставили и добри. Е, питамъ: защо е у насъ този егоизъмъ? Като дойдемъ на земята, искаме всички тия блага да си останатъ за насъ. Защо не искаме да дадемъ на тази материя нищо? И тя се нуждае отъ повдигане, а ние казваме не искаме да се опетняваме. Да бъркашъ въ кесията ми — може, а да дойдешъ на нивата да работишъ, както азъ работя, това считашъ за опетняване. Като дойдемъ на земята, искаме да се ползуваме отъ нивата, а не искаме да се каляме. Какво е това разсѫждение? Въ него нѣма никаква философия. „Изпитвайте Писанията, защото въ тѣхъ има животъ!“ Въ тия Писания има една велика философия, чрѣзъ която можемъ да прѣсъздадемъ своя животъ съобразно законитѣ, които сега сѫществуватъ вѫтрѣ въ вселената. А съврѣменнитѣ хора, съврѣменното общество, съврѣменнитѣ народи не спазватъ тия закони. Българитѣ напримѣръ, сѫ толкова наивни, всички мислятъ, че може да дойде нѣкой българинъ да оправи България. Но, 50 години вече, откакъ България се е освободила, намѣри ли се нѣкой българинъ, който да оправи България? Не само въ България, никѫдѣ не може да се намѣри човѣкъ, който да оправи свѣта, нито сега, нито за въ бѫдеще. Обаче, всѣки единъ човѣкъ може да оправи свѣта. Кога? Когато разбере тѣзи закони. Когато говоря за Любовьта, азъ разбирамъ закона на Любовьта. Нѣкои мислятъ, че азъ искамъ да използувамъ нѣкого за себе си. Въ момента, когато азъ поискамъ да използувамъ една мушичка, или когото и да е за себе си, за своето благо, съ мене всичко е свършено. Разбирате ли това? Азъ ще бѫда разрушенъ, азъ ще бѫда като единъ пигмей долу въ земята. Ако бихъ позволилъ на най-малката грѣшна мисъль да влѣзе въ моя умъ, тя би ме смъкнала въ ада долу. Нѣкои искатъ да ми приписватъ нѣкои нѣща. Не, азъ съмъ най-умниятъ, най-добриятъ човѣкъ въ свѣта. Защо? — Никога не съмъ допусналъ една лоша мисъль, никога не съмъ отстѫпилъ прѣдъ волята Божия, никога не съмъ отказалъ на Неговитѣ свещени мисли, никога не работя за себе си, никога не съмъ помислилъ за себе си, и желая всички хора да сѫ щастливи, доволни, искамъ да имъ покажа правия пѫть. Съ туй, което азъ зная, бихъ ви използувалъ всички, бихъ направилъ всички да ми слугувате, но азъ нѣмаше да бѫда това, което съмъ сега. Азъ не търся щастие отъ хората, защото азъ познавамъ Бога. Азъ Го познавамъ като абсолютна Любовь, като абсолютна Мѫдрость, като абсолютна Истина, като абсолютна Правда, като абсолютна доброта, и зная, че въ момента, когато наруша една Негова малка заповѣдь, знаете ли какво ще бѫде? — Това е да се отчуждишъ отъ Бога. Нѣма по-велико страдание отъ това, да се отчуждишъ отъ Бога. Усѣщали ли сте, какво нѣщо е това, отчуждаване отъ Бога? То е смърть. Знаете ли какво сътресение може да стане въ човѣшката душа? Всичкитѣ сили може да се парализиратъ. Знаете ли какво нѣщо е да се парализира човѣшкиятъ умъ, да станешъ сухи кости въ свѣта? Азъ не наричамъ това философия, това не е и религия. Това е останки отъ религия. Религия азъ наричамъ това великото въ свѣта, Любовьта, човѣкъ да се жертвува, но да знае какъ да се жертвува. Да се жертвува, но безъ да умира; да помага, безъ да отслабва; да учи, безъ да се изтощава. И за Бога се казва, че Неговата рѫка никога не отслабва. Нѣкой казва: „Азъ дадохъ живота си, изтощихъ се“. Нима единъ ученикъ, за когото азъ работя, който се учи при мене, ме изтощава? Обмѣна има помежду. Три вида обмѣна има между Учителя и ученика. Учительтъ прѣподава, работи, дава нѣщо за ученика, а ученикътъ дава нѣщо материално. Нѣкой казва: даромъ се дава. Гдѣ има даромъ? Не, между тѣхъ има любовь: Учительтъ къма ученика, и ученикътъ къмъ Учителя. Единиятъ има любовь да прѣдаде знанието си, а ученикътъ има любовь да отблагодари за това, което Учительтъ му далъ. Нѣкой казва: защо да се унижавамъ, да уча отъ своя Учитель? Ами отъ кого ще учишъ? — Отъ себе си. Какво значи себе си? Азъ бихъ желалъ нѣкой да напише една дисертация върху душата. Какво нѣщо е душата? Ама свѣтяща била тя. Тази свѣтлина виждали ли сте я? Ще изправимъ тази свѣтлина като една свѣщь, ще отворимъ великата книга. Ще гледаме тази свѣтлина заедно, ще четемъ и ще се разговаряме на нея. Тогава ще влѣземъ въ Божествения свѣтъ и ще можемъ да разберемъ великия смисълъ на Писанията. Нѣкои казватъ: Учителю, кажи ни нѣщо. Нищо нѣма да ви кажа! Докато нѣмате срѣдства да си купите тази свѣтлина, тази свѣщь, нищо нѣма да ви кажа. Цѣлъ животъ ще работишъ, за да си купишъ една свѣщь. Тази свещена книга се чете при особена свѣтлина. Ако имашъ тази свѣщь, ще четешъ тази книга. А щомъ я четешъ, въ нея има всички правила. А ученицитѣ въ България, тѣ сѫ отлични. Тѣ сѫ икономисти, гениални, въ 2—3 години, въ 10 години отгорѣ искатъ да знаятъ всичкитѣ тайни въ природата, и тогава да кажатъ: „Знаете ли кои сме ние? “ Нѣма такова нѣщо въ свѣта. Ще се учишъ при Бога. Азъ да ви кажа: за една малка микроскопическа свѣщь азъ съмъ работилъ цѣли 10,000 години. Ще кажете: „А, това е отъ 1001 нощь.“ Цѣли 10,000 години съмъ работилъ за една микроскопическа свѣщь! Има и други, по голѣми свѣщи отъ тая, но за тебе, тукъ на земята, една малка микроскопическа свѣщь е достатъчна. За васъ се изискватъ 100 години да работите за една такава свѣщь. Не е много, нали? Вашата свѣщь ще бѫде 10 пѫти по-малка. Това сѫ сравнения, това сѫ символи. Какъ мога да ги уподобя? Ще кажете: а, залъгва ни. Я ми кажете, кой не залъгва! Онзи, който ти дава пари, не те ли залъгва? Онзи, който те учи, не те ли залъгва? Онзи, който дава концертъ, не залъгва ли? Навсѣкѫдѣ въ свѣта, всичко, не е ли едно залъгване? Чудни сте вие, като мислите, че не се залъгвате. Азъ трѣбва да напиша една книга и да покажа вашитѣ залъгвания. Гениални залъгалки има! Вие сами пишете една залъгалка, а казвате, че това, което азъ говоря е залъгалка Азъ казвамъ: ако се стопятъ всичкитѣ ваши залъгалки, отъ тѣхъ нѣма да излѣзе даже най-малкото косъмче отъ тази свещена книга. Не ви обезсърчавамъ, не, това е една Истина, която ви казвамъ. Истината трѣбва да се каже въ очитѣ на хората, но вие още не сте разтворили вашитѣ торби. Вие казвате: Господъ ми говори, ангелитѣ ми говорятъ, но какво — на знаете. Я ми кажете първата дума, която Богъ ви е казалъ. — Любовь. Хубаво, азъ ще ви пратя утрѣ прѣдъ вратата 10 просякини, но вие ще имъ кажете: я, идете да работите! Какво сте разбрали отъ тази първа дума? Затова, ние, съврѣменнитѣ хора, сме най-голѣмитѣ просяци. Вие мислите, че сте богати. Не, първокласни просяци сте. Цѣлъ день дѣца, учители, професори, министри се молятъ: Господи, Господи! Цѣлиятъ свѣтъ е пъленъ съ прошения, милиони, милиони прошения. И то, какви гениални прошения! Единъ професоръ, свършилъ три факултета, минава за нѣкакъвъ капацитетъ, пише: „Уважаеми Господинъ Министре, понеже жена ми, дѣцата ми... и т. н., моля това-онова“. Казвамъ: Господинъ Министре, защо не се обърнешъ къмъ Господа? „Е, такива глупости, ще се моля“. Ами че ти сега се молишъ. Ти сега си най-голѣмиятъ невѣжа. „Е, поне човѣкъ е, виждамъ къмъ кого се обръщамъ“. Мислите ли, че ние, които се молимъ единъ на другъ, можемъ да оправимъ свѣта? Въ една болница лежатъ двама болни. Единиятъ казва на другия: „Моля ти се, стани да ми помогнешъ! Стани, не се назландисвай!“ Не искамъ, стани ти! „И азъ не искамъ”. И двамата се молятъ единъ на другъ. Боленъ отъ боленъ иска услуга, и никой не може да помогне. Това сме ние хората. Всѣки казва: безъ убийства не може, безъ лъжа не може, безъ измѣна не може, и при това минаваме за културни хора. „Изпитвайте“, казва Христосъ, „Писанията, защото въ тѣхъ има животъ“. Сега, искамъ да ви насоча къмъ мисъльта: За Бога ще имате въ себе си най-свещенитѣ мисли! И Христосъ, съ своето идване въ свѣта, искаше само да даде единъ образъ на Божията Любовь. Той не можеше да я изкаже съ думи. Не само до Христа, но и слѣдъ Христа, нѣмаше човѣкъ съ по-голѣма Любовь отъ Неговата. Това искаше Христосъ, да изрази Божията Любовь. Той не се отличаваше съ голѣми знания, защото свѣтътъ щѣше да Го признае като ученъ човѣкъ, като философъ. Той се яви като човѣкъ съ Любовь. Нѣма по-благородна душа, съ по-голѣмо безкористие, отъ Неговата. Той искаше да повдигне свѣта, да повдигне своитѣ братя. „Много нѣщо мога да ви кажа“, казваше Христосъ, „но не сте готови да носите. И азъ, като отида горѣ, ще ви привлѣка всички при себе си, ще ви извадя отъ тѣзи условия, и ще ви поставя при по-благоприятни условия. И като дойде Духътъ на Истината, Той ще ви покаже много работи, защото отъ моето ще вземе“. Сега, вие ще вземете отъ тази Любовь чисто човѣшката страна, но Христосъ искаше да изрази тази велика Божия Любовь. И Христосъ, въ този смисълъ, можете всѣкога да Го повикате. Когато минавамъ нѣкой пѫть тукъ, нѣкои отъ моитѣ ученици казватъ: „Учительтъ обърна гърбъ къмъ мене“. Вие виждали ли сте гърба ми? Мойсей казваше: „Господи, искамъ да видя Твоето лице!“ „Не, ще видишъ само гърба ми, не си готовъ да видишъ лицето ми“. А това бѣше една привилегия за Мойсея. За ученика е привилегия да види гърба на своя Учитель. Азъ ще докажа. Извинете ме, азъ ще употрѣбя вашия езикъ. Единъ момъкъ, който е обезсърченъ отъ своята възлюбена, готовъ е да се самоубие, но зърне ли гърба ѝ само, веднага се въодушевлява. Той казва: „Азъ измѣнямъ рѣшението си“. Е, какво стана, какви аргументи се дадоха? „Е, видѣхъ“. Какво? Видѣлъ гърба на своята възлюбена, и тя му дала вдъхновение. Докато той вижда гърба на своята възлюбена, и двамата сѫ чисти, но щомъ види лицето ѝ, и двамата се опетняватъ, опозоряватъ. Кажете ми, вие не сте ли се опетнили единъ другъ? Живѣете ли единъ чистъ, святъ животъ? Говорите ли си любовно, казали ли сте си двѣ приятни думи, говорите ли си Истината единъ на другъ? Не сѫ ли мѫжътъ и жената, които си говорятъ постоянно единъ на другъ: ти си такъвъ, ти си онакъвъ! Жената: „Ти ме направи такава“. Мѫжътъ се обърне: „Ти ме направи такъвъ. Отъ мене нищо нѣма да излѣзе“. А учението на Истината не е тамъ. Всѣки трѣбва да признае факта тъй, както си е. Дѣто мѫжътъ е виноватъ, да си каже: „Това е тъй“, благородство се изисква. Дѣто жената е виновата, да си каже: „Това е тъй, моя е вината“. Никой никому не трѣбва да доказва. Всѣки самъ трѣбва да си знае вината. Искреность, искреность се изисква! Души, благородни души се изискватъ отъ съврѣменнитѣ хора! Като ти каже нѣкой една дума, да знаешъ, че това е човѣкъ, може да разчиташъ на него. И сега, всинца ние се стремимъ да направимъ българския народъ великъ. Американцитѣ се стремятъ да станатъ велики, англичанитѣ — сѫщо, но нито единъ народъ не е станалъ великъ. Я ми покажете единъ народъ, който да е станалъ великъ! Въ съврѣменната история, по-велика империя и по голѣмина, и по култура, отъ римската имало ли е? Римскитѣ закони всички ги изучватъ. По-велики образци отъ гръцката скулптура имало ли е? Ако минемъ къмъ съврѣменнитѣ народи, къмъ съврѣменнитѣ американци и англичани, има ли нѣщо по-велико отъ тѣхната честность? Всѣки народъ се е подигналъ до извѣстна степень на благородство, но нѣма онова велико съзнание. Това не е упрѣкъ, това е единъ фактъ — англичанинътъ си остава англичанинъ, българинътъ — българинъ. Какво казва ромънинътъ? — Приятелството си е приятелство, но паритѣ сѫ си пари. И ние, като дойде до сиренето, казваме: ще платишъ! Колко? — Е, 50 лева. Скѫпо е. — Скѫпи сѫ врѣмената. Такова сирене яде ли се, я ми кажете? Единъ день, наскоро бѣше това, слѣдъ като, азъ и моитѣ приятели ученици и двама външни хора работихме, вечерьта, като се разплащахме, казахъ: ще ви дамъ едно угощение, и то първокласно, ще ви почерпя по единъ чай и малко хлѣбецъ. Гледамъ, единъ отъ майсторитѣ се усмихва, казва: „Много бѣдна работа“. Като разбрахъ тази негова мисъль, казвамъ на момчетата: донесете малко маслини! Като туриха маслинитѣ, веднага казватъ: „Да, съ маслинки сега, разбирамъ, но само сухъ хлѣбъ и чаецъ!“ Ами съврѣменната култура и съ това се храни. Азъ говоря дълбоко на душитѣ ви. Обърнете внимание на всички хора, които пѫтуватъ, погледнете какъ сѫ огрубѣли тѣхнитѣ лица, какви сѫ алчни. Това не е изражение на нѣщо възвишено и благородно. Всѣки гледа какъ да използува другия. И ние, съврѣменнитѣ хора, за Бога говоримъ, но като дойде до сиренето, казваме: не може безъ пари. „Изпитвайте Писанията!“ „Не може безъ пари“. — Може безъ пари. Кога? — Само когато Любовьта дойде въ сърцата ни, въ душитѣ ни като размѣнна монета. Като любишъ нѣкого, нали му давашъ и цѣлия хамбаръ? Да, но онзи, който люби, да не злоупотрѣбява съ тебе. Онзи, който люби, никога не злоупотрѣбява. Злоупотрѣби ли, нѣма любовь. Ако азъ злоупотрѣбя, нѣмамъ любовь; ако вие злоупотрѣбите, вие нѣмате любовь. Нѣкой казва: какво мисли нашиятъ Учитель? — Азъ мисля да ви прѣдамъ Божията Любовь, тя е единъ голѣмъ изворъ, не е моя, и тази Любовь трѣбва да я пусна, тъй, да върви. Знаете ли, какъвъ е великиятъ законъ? Вие сега, като седите на земята, мислите, че отвсѣкѫдѣ може да минете за небето. Не е така, като отидете въ пространството, тамъ има врата, и прѣзъ нея трѣбва да минете. Нѣкой, който отива за слънцето, казва: отвсѣкѫдѣ мога да мина. Не, ще минешъ прѣзъ пространството, тамъ има врата, и само прѣзъ нея ще можешъ да минешъ. Има опрѣдѣлена врата, и ти, като човѣкъ, само прѣзъ нея ще минешъ. За всѣко нѣщо има редъ и порядъкъ. Сега азъ, съ моята бесѣда, не искамъ да ви отвлѣка отъ вашето прѣдназначение. Зная, че вие сте дошли на земята, имате работа. Тази ви работа, колкото и малка да е, тя е свещена. Като свършите работата си и се върнете на небето, тамъ трѣбва да рапортирате, какво сте направили и ще ви дадемъ втора задача. Нѣкои хора казватъ, че Господъ иска работа, а не молитва, затова, ако се молятъ, трѣбва да спратъ работата си. Това е вѣрно, съгласенъ съмъ, но азъ мога да копая и да се моля. Пъкъ мога, като копая, да мисля и добро за хората. Мога, като изкарамъ 30 лева, да отдѣля отъ тѣхъ 20 лв. за нѣкоя бѣдна вдовица. Да мислимъ пъкъ, че човѣкъ трѣбва да се успокои, да не работи физически, а да работи само за Бога, това е вѣрно, така е, но само за дѣцата, а за възрастнитѣ, това не е вѣрно. Онова малкото дѣте, майка му го носи, а то заповѣдва. То плаче, казва: „Азъ заповѣдвамъ“. Какво искашъ, мама? — Ябълки, То заповѣдва. Майката и бащата тичатъ за това „уе“... „уе“... А, казватъ, имали ли сте нѣкакъвъ заповѣдникъ съ „уе“.. „уе“? Такъвъ заповѣдникъ, като каже „уе“ и царь, и господарь тичатъ подиръ него. Това сѫ факти. И не е срамота това, благородно е туй, но до извѣстна възрасть. Този заповѣдникъ, като каже пакъ „уе“... бащата казва: до сега ти заповѣдваше, отсега ние. Законътъ е такъвъ, видишъ ли го? Сега е разумното слово, ще слушашъ майка си, и баща си, и братята, и сестритѣ, нѣма вече това „уе“. Ще кажешъ: татко, сестро, моля, услужете ми! „Изпитвайте Писанията, защото въ тѣхъ имате животъ“. Когато ние съзнаемъ тази велика Истина, ще разберемъ, че тѣзи нѣща сѫ свещени, защото най-малкитѣ работи, най-малкитѣ пориви сѫ свещени. Имаме много погрѣшки, но тия погрѣшки ние обясняваме по другъ начинъ. Когато се гради една кѫща има нечиста материя; когато се шие една дрѣха, оставатъ парчета; когато се мие, сѫщо има нечистотии. Онзи писатель, колко листа, колко пера ще употрѣби и изхвърли, докато напише нѣщо цѣнно. Погледнешъ, цѣлъ кошъ пъленъ съ книги, издраскани, написани. Написалъ той: „Икономията е наука. Тя е една отъ великитѣ науки, която осмисля човѣшкия животъ, урежда правилни отношения между хората. И пакъ започва: „Икономията...“ Когато Господъ създаваше свѣта, Той нѣмаше науката за икономията. Тази икономия сѫществува въ свѣта, като едно съотношение на нѣщата. При това, все икономисваме. Имало единъ евангелски проповѣдникъ, 5 пари да похарчи, все записвалъ. Той взималъ мѣсечно по 2 — 3,000 лв. и се чудилъ, кѫдѣ се губятъ паритѣ. Този евангелски проповѣдникъ бѣше толкова педантъ, че 5 стотинки записвалъ, но ако бѣше запазвалъ всичко въ своята икономия, добрѣ щѣше да бѫде. Казваше: „Да не е взела жена ми пари, да не сѫ взели дѣцата ми!“ Тегли черта — точна смѣтка. Е, икономия въ паритѣ, но животътъ не е оправенъ. Не, не, друго нѣщо трѣбва, изобилие трѣбва въ живота. Човѣкътъ на Любовьта трѣбва да носи икономията въ себе си, като едно прѣдисловие, защото, човѣкъ, който люби, никога не трѣбва да разпилява. Ще употрѣбишъ толкова, колкото ти трѣбва, защото, да икономисвашъ съ живота си, това е едно прѣстѫпление. Който се прѣсища въ живота си, това е друго прѣстѫпление. Богъ е опрѣдѣлилъ въ живота ти, колко трѣбва да се изхарчи. Нѣкой день е опрѣдѣлилъ: днесъ нѣма да ядешъ нищо. Защо? Понеже ние сме прѣстѫпили, ако ядемъ този день, ще заболѣемъ. Ще ни хване или треска, или скарлатина. Тъй е писано: почивка на стомаха, почивка на краката, на устата, на зѫбитѣ. И очитѣ трѣбва да почиватъ. Турцитѣ казватъ: „Да гледашъ хубавото, не е грѣхъ“, но и много като гледашъ хубавото, пакъ има огрѣшаване, защото очитѣ отслабватъ. Озърташъ се, озърташъ се, влѣзе повече свѣтлина Дѣто отслабватъ очитѣ на повечето хора, това не е добъръ признакъ. Сега, не искамъ да кажете: Нашиятъ Учитель иска да събори всичко въ живота ни. Ни най-малко не искамъ да го съборя, но туй, което сте накопили, е като ледъ. Утрѣ, като грѣйне слънцето, всичко ще се стопи. Всичко туй ще влѣзе въ земята, и вие нѣма да имате нищо сѫществено, което да задържите. Питамъ тогава: ако е да градимъ една кѫща, гдѣ е силата? Въ сцѣплението и. Ако искате да накарате една воденица да се движи, въ какво се състои силата и, пакъ ли въ сцѣплението на водата? Не, въ нейната подвижность. Ако имаме една парна машина, ти можешъ ли да накарашъ водата да я движи като парата? Слѣдователно, като отиваме къмъ Божествения свѣтъ, материята трѣбва да се разредява, ледътъ да се стопява, сцѣплението трѣбва да се прѣмахне, та материята да бѫде гъвкава, еластична, подвижна, да се подчинява на Божествения животъ. Слѣдователно, нашиятъ умъ трѣбва да бѫде гъвкавъ, като водата; нашето сърце трѣбва да бѫде пластично, благородно и възвишено; душата ни трѣбва да бѫде свѣтла, да има тази подвижность на свѣтлината, т. е. трептенията ѝ да бѫдатъ като трептенията на свѣтлината, за духътъ — не можемъ да говоримъ. И тъй, на първо мѣсто, въ тази велика свещена книга, остава да вложите Любовьта. Азъ говоря на васъ, на разумнитѣ. Сега, като ме гледате, вие казвате: ние знаемъ. Казвамъ: не знаете, и то не само вие, но и най-великитѣ философи, адепти, не знаете. Има нѣщо ново, сега внесено въ свѣта отъ Бога, което трѣбва да изучваме. И тъй, новото не влиза сега въ свѣта, но сега се проявява. Ние не го съзнаваме, и казваме: новото учение. Да, то е учение, което сега се проявява. Като видите туй ново учение, нѣма да отидете подъ нѣкой дѫбъ да проливате сълзи, но ще напишете една строфа, едно стихотворение, че като го прочетете на онзи парализирания, да го познае. Азъ зная, въ България има много поети и поетеси, радвамъ се, но нека напишатъ три куплета отъ по 6 реда, и да отидатъ при единъ парализиранъ да му ги прочетатъ. Ако този парализираниятъ стане отъ леглото си, ще кажа на този поетъ: ти си истински поетъ. Защо? — Защото, като прочетохте тѣзи три куплета на парализирания, той стана отъ леглото си. За музикантитѣ — сѫщото правило. Парализиранъ е нѣкой човѣкъ, лежи. Идва музикантътъ, свири му нѣщо отъ Бетховена, отъ Баха, отъ Моцарта, но, болниятъ не става. Ще се върне този музикантъ у дома си, ще учи, да се научи, какъ трѣбва да свири. Като вземе цигулката да свири, всички да кажатъ: виртуозъ е този музикантъ! Миналата вечерь бѣхъ на единъ концертъ, до мене седи една позната, пита ме: „Харесвашъ ли, както свири?“ Не е свършилъ още, като свърши, ще кажа. Азъ гледамъ какъ взима тоноветѣ. Дойде до нѣкой психологически пасажъ, тъй нагорѣ гледа — прѣживѣва. Послѣ дойде до нѣкой игривъ пасажъ, свири, гледа надолу. Казвамъ: туй е важното, и нагорѣ и надолу гледа. Като се свърши концертътъ, станаха всички отъ мѣстата си, почнаха да се тикатъ. Казвамъ: е, ако този бѣше великиятъ адептъ на музиката, то слѣдъ като изсвири четири парчета, всички щѣха да станатъ тихо и спокойно, и да излѣзатъ тихо и спокойно, като отъ нѣкоя църква. Това ще е бѫдещата музика, музиката, съ която ангелитѣ се занимаватъ. И сега, ние казваме: тъй е. Да, всичко е хубаво, но туй е едно приятно приготовление. Туй не е упрѣкъ, но до сега ние се занимаваме само съ забавления. Нѣкои казватъ: ние не искаме да се забавляваме. Азъ не ви забавлявамъ. Мнозина се оплакватъ, че съмъ ги смъкналъ надолу. Най-първо Истината смъква долу. Слънцето, като пекне, не смъква ли надолу снѣга? Азъ не смичамъ никого, законътъ е такъвъ. Азъ съмъ миналъ прѣзъ тия фази на смичане. Вие не знаете, какво е смичане. Вие минавали ли сте 9 пѫти прѣзъ Божествената реторта? Писанието казва 7 пѫти. Но знаете ли, какво нѣщо е да минете 9 пѫти прѣзъ Божествената реторта? „Изпитвайте Писанията, защото въ тѣхъ има животъ“. Не се обезсърчавайте! Въ свѣта иде нѣщо ново. Туй новото го има въ душата ви. Не се обезсърчавайте! Вие казвате: не вѣрвайте въ хората! Кажете така: азъ ще вѣрвамъ въ Бога, въ Неговата свещена книга на Любовьта. Второ: ще вѣрвамъ въ първото копие, което е въ моята душа. Въ този прѣводъ, който ще намѣря въ душата си, нѣма да са съмнѣвамъ. Ще вѣрвамъ въ моя духъ. И най-послѣ, ще вѣрвамъ въ второто копие на моята душа, което е моятъ ближенъ. Вѣрвамъ въ всичко туй, но ще го свѣрявамъ съ оригинала. Сега, като излѣзете отъ тукъ, не искамъ да кажете: това е празна работа. Не е празна работа това. Тази работа е свещена, тази работа е за васъ, вие имате бѫдеще. Разбирате ли? Не искайте Господъ да ви постави на нѣкой планински върхъ. Вие не сте за планинскитѣ върхове. Ако ви е турилъ въ долината, вие сте въ най-добритѣ условия. Страдашъ, унижаватъ те хората, не бой се. Тъпчатъ те хората, не бой се! Българитѣ, когато искатъ нивитѣ имъ да израснатъ повече, тѣ викатъ нѣкой овчарь да ги тъпче. Не се обезсърчавайте, когато хората ви тъпчатъ. Не е тамъ въпросътъ. Всичко ще се прѣвърне за добро на онѣзи, които любятъ Господа. Свѣтлината ще прсветне за онѣзи умове, които любятъ Господа. Всички, които любятъ Господа, ще укрѣпнатъ и ще станатъ силни. Всички, които любятъ Господа, ще станатъ възвишени и благородни. Всички, които любятъ Господа, ще придобиятъ знания и Мѫдрость. Всички, които любятъ Господа, ще придобиятъ великата Истина, която ще ги направи свободни. И азъ бихъ желалъ, братя, сега да приемете Любовьта и да я приложите. Азъ ви наричамъ братя на Любовьта. Но ще ви нарека братя, само ако приемете Любовьта и я приложите. Ако излѣзете отъ тази велика почва на Любовьта, бѫдещето е за васъ. Сега, единъ евангелски проповѣдникъ би казалъ: „Елате, запишете се въ нашата църква, станете членове“. Азъ ви казвамъ: вие сте вече членове, вие сте въ Божествената църква. Въ коя друга църква ще ходите? Толкова врѣме Господъ ви е издържалъ, харчилъ е за васъ, въ коя църква сте? Господъ толкова е харчилъ за васъ, а слѣдъ като дойде врѣме дървото да ражда, другитѣ ще кажатъ: това дърво е мое. Не, при Господа, при никоя друга църква! Като ме чуятъ, ще кажатъ: А..! Всички свещеници, владици, на Господа трѣбва да служатъ, не трѣбва да се занимаватъ съ мене! А тѣ, дойдатъ, чуятъ нѣщо, послѣ изопачаватъ думитѣ ми, и говорятъ, че дошли на Господа да служатъ. Нека се отворятъ владишкитѣ имъ сърца! Голѣми имена носятъ тѣзи български свещеници. Владика! Що е владика? — Че това е този, който владѣе свѣта. Попъ, това е баща. Католическата църква има само единъ баща, а българската — колкото щешъ попове. Азъ бихъ желалъ, всички български попове да бѫдатъ свещеници. Това не е упрѣкъ. До сега, азъ не съмъ ималъ прѣдъ видъ никого да упрѣквамъ. И Христосъ е говориль противъ тѣзи криви убѣждения, противъ тѣзи криви закони. Азъ нѣмамъ прѣдъ видъ нито единъ свещеникъ, тѣ не ме интересуватъ, мене ме интересува само Божията Любовь. Ако река да се занимавамъ съ тѣхъ, съ дребнавость съ мене всичко е свършено. Любовь трѣбва на всинца ни, тази свещена Любовь, която да донесе миръ и радость. Сега, тѣ казватъ: „Да направимъ такива закони, че да ги ограничимъ“. Кого? Това, което говоря е Божествено, а то нѣма да се ограничи, и не може да се ограничи. Ако вие ограничите Божественото въ себе си, вашиятъ животъ е свършенъ. „Изпитвайте“, казва Христосъ „Писанията!“ Азъ бихъ желалъ всички свещеници да се обърнатъ къмъ Бога, Тѣ съ длъжни — сега, непрѣменно сега сѫ длъжни. Тѣ сѫ въ послѣдния моментъ, Господъ имъ дава послѣденъ срокъ, и прѣдъ тѣхъ седи една велика отговорность, каквато никога до сега не е лежала. Не само българското духовенство, но духовенството въ цѣлия свѣтъ, всички носятъ една велика отговорность. Нѣма да ви доказвамъ това. Законъ е. Азъ ви казвамъ: отговорностьта си е отговорность. Ама че ти отивашъ тукъ, ти отивашъ тамъ, азъ казвамъ: приятелю, съ тази твоя кола ще се забатачишъ. Не отивай тамъ! — Това не е твоя работа, отъ тебе умъ не взимамъ. Азъ, втори, трети, или който и да е, казваме ти: този пѫть не е за тебе, свърни въ правия пѫть! „Изпитвайте Писанията!“ Българитѣ трѣбва да изпитватъ тия свещенитѣ Писания, какво е казалъ Христосъ. Българитѣ казватъ: „Да пазимъ своята татковина, своята вѣра“. Азъ ги похвалявамъ, но тѣ сѫ угнетени. Азъ съмъ ви казвалъ най-хубавитѣ думи. Нѣма човѣкъ въ България, па и въ цѣлия свѣтъ, който да е казалъ по-хубави думи отъ мене. Съберете всичко това, което сѫ казали писателитѣ за Истината, и нека го сравнятъ съ онова, което съмъ казалъ азъ за Истината. Азъ съмъ казалъ много хубави думи за Истината, защото живѣя съобразно нея, мисля съобразно нея, и дѣйствувамъ съобразно нея. Дѣйствувайте и вие съобразно нея, тя е и за васъ благо, не е само заради мене. Ако е само заради мене, азъ бихъ седѣлъ на друго мѣсто и щѣхъ да бѫда спокоенъ, нѣмаше да седя между българитѣ. Какво съмъ спечелилъ азъ тука? Слава ли? Че каква слава? То е смѣшно! Ако е за пари, пари ли съмъ спечелилъ? Ако е за храна, че какво ми трѣбва мене? За обѣдъ ми трѣбватъ 1 — 2 ябълки или 2 — 3 круши, 4 —5 орѣха, и едно парче хлѣбъ. Печени кокошки ли? Да, азъ зная да ги ямъ. Не е въпросътъ въ туй, не трѣбва да бѫдемъ дребнави. Сега, да оставимъ това, нѣма повече да ви казвамъ, какво ви пожелавамъ. Азъ зная, че въ Божиитѣ рѣшения обратни дѣйствия нѣма. Рѣшеното веднъжъ въ Бога, то е свършено. Въпросътъ е сега за онѣзи въ свѣта, които сѫ вече готови. Приемете тази Любовь, приложете я въ дома си, приложете я въ себе си, въ мислитѣ си, въ желанията си, въ дѣйствията си, въ окрѫжаващитѣ ви; и всѣки день, като намѣрите нѣкоя несъобразность, изправете тази несъобразность съ Любовьта! Не се спирайте на онова житно зърно, което е паднало на почвата, и на онова, което е паднало въ воденицата. Не си правете онова лъжливо заключение на онази просякиня, която е казала: „Азъ го зная кой е“. Въ Божието сърце има нѣщо велико! Азъ не говоря за онзи лъжливия Господъ, говоря за Господа, Когото познавамъ. Не само азъ Го познавамъ, но и хиляди още, Той въздига народи, общества, фамилии, всички хора. Всички блага се дължатъ на Него — знания, Мѫдрость, Истина, свобода. Всички велики хора, които сега сѫществуватъ, това сѫ единъ потикъ на Божия Духъ. Богъ е, Който иска да внесе Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Това е Неговиятъ Духъ. Ние трѣбва да бѫдемъ велики работници! Нѣкои казватъ: скромни да бѫдемъ! Не, велики работници! Нѣкои цитиратъ думитѣ на Павла: „Велики работници да бѫдемъ!“ Но не такива, каквито по врѣмето на Павла. Сега, да бѫдемъ велики по Любовь, велики по Мѫдрость, велики по Истина, велики по смирение, велики по кротость, по въздържание, велики по безкористие, велики, велики! Така искамъ! И ще имате благословението на Този, на Когото думитѣ никога не се измѣнятъ. Бесѣда държана на 28 X. 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Ще ви направи свободни (Истината) Има едно изречение въ свещената книга, което казва: „Истината ще ви направи свободни“ — казано нѣкога отдавна, може би прѣди хиляди години. Това изречение е повтаряно и всѣки день се повтаря: „Истината ще ви направи свободни.“ Стремежъ и копнежъ е на човѣшката душа да бѫде свободна. Туй е единъ великъ вѫтрѣшенъ потикъ, не на обикновения човѣкъ, казано на съврѣмененъ езикъ, но на съзнателния човѣкъ. Азъ казвамъ туй е единъ вѫтрѣшенъ потикъ на човѣка, въ когото се пробужда Божественото, защото човѣкъ е съ двояка природа. Той има нѣщо човѣшко, има нѣщо божествено. Освѣнъ това, у човѣка има нѣщо животинско, още по-долу; това сѫ три естества свързани едно съ друго. Човѣшкото е една присадка върху животинското, а божественото е една присадка върху човѣшкото. Сега, мнозина философи се спъватъ върху думата „свобода”, седятъ да доказватъ психологически, какво нѣщо е свободата. Ние нѣма да се занимаваме, да разнищваме свободата, като нѣкоя лукова глава, да видимъ отъ колко черупки, отъ колко люспи се състои. Това е механическата страна, това не е свобода. Свободата има три отношения къмъ човѣка: отношение физическо, отношение умствено и отношение духовно или божествено. И когато ние говоримъ за свобода, трѣбва да знаемъ, за коя свобода говоримъ. Всички съврѣменни народи воюватъ за свобода. Това е чисто физическа, гражданска страна на свободата. Тази свобода не е идеалъ, не е смисълъ, това е прѣдговоръ на онази велика свобода, къмъ която душата се стреми. Ако тази свобода е била дѣйствително истинската, то отъ памти-вѣка човѣкътъ е воювалъ, единъ народъ е освобождавалъ другъ, мѫже сѫ освобождавали жени, жени сѫ освобождавали мѫже. Кой не е воювалъ, но въпрѣки това, пакъ не е свободенъ. Туй е на физическия свѣтъ. Ако дойдемъ до умствения свѣтъ, и тамъ всички се стремятъ къмъ свобода, кой да има правилни възгледи. Свободенъ трѣбва да бѫде човѣкъ! Сега, когато говоря за свободата, това подразбира най-висшето, което има у човѣка. Само разумниятъ човѣкъ може да бѫде свободенъ. Туй трѣбва да го имате прѣдъ видъ. Живата природа е рѣшила да даде тази свобода само на разумнитѣ хора, а другитѣ, неразумнитѣ, тъй ги е ограничила, въ бутилки ги е турила. Хиляди, милиони сѫщества има, които сѫ затворени, и чакатъ своето освобождение. Защо? Защото въ тѣхъ има желание да вървятъ въ всички посоки, а свободата подразбира движение въ една посока. Когато изтича онзи балкански изворъ, по всички посоки ли върви? Не, той избира една, друга посока, и най-послѣ, като си пробие пѫть, върви въ една посока. Той намира една посока и върви на кѫдѣ? — Къмъ морето. Никога не вика — елате да ми отворите пѫть, но самъ си намира пѫтя. Сега, съврѣменнитѣ хора, па и религиознитѣ хора сѫ попаднали въ едно заблуждение. Тѣ очакватъ свѣта да се оправи, цѣлиятъ свѣтъ да стане свободенъ, че и тѣ да бѫдатъ свободни. Това е едно заблуждение. То е необходимо, но този постулатъ тъй нареченъ, това изказано положение е невѣрно въ основата си. Първоначално всички сѫщества сѫ създадени свободни. И ако днесъ свободата е изчезнала отъ свѣта, причината сме ние. Този законъ, вие майкитѣ и бащитѣ, го провѣрявате всѣки день. Вие имате едно любимо дѣте, нали? Донесете му сладки ябълки, хубави шишенца, играчки, но това дѣте започне да ги кълца, да ги чупи. Защо? И вие вземете всичко това и го затворите въ нѣкой долапъ. Защо? Намирате, че туй ваше дѣте е неразумно. И послѣ какво става? — Туй ваше дѣте плаче. Пита: Мамо, защо затвори тия ябълки, защо скри тия шишенца? И въпрѣки това, ние съврѣменнитѣ хора, не се спираме върху единствената причина да разрѣшимъ свободата по естество, принципално, а търсимъ далечнитѣ причини. Християнитѣ търсятъ причината въ нѣкоя жена, която съгрѣшила въ едемския рай, и на нея стоварватъ всичката вина. Но вие можете да разрѣшите този въпросъ въ самата природа. Идете да видите, че по-нисшитѣ животни сами разрѣшаватъ въпроса. Свържете единъ конь и едно куче съ едно вѫже, ще видите какъ ще разрѣшатъ въпроса. Коньтъ ще чака да му снеме нѣкой углавника, ще рече: „Дано се намѣри нѣкой добъръ и благороденъ човѣкъ да ми снеме углавника“, а кучето ни най-малко не ще чака. То ще прѣгризе вѫжето и ще се освободи. Казвашъ: какво направи туй куче? То казва: „Господъ не ми е турилъ туй вѫже“. А коньтъ казва: „Туй вѫже е отъ Бога“. Единственото нѣщо, което Богъ е турилъ въ насъ, то е нашиятъ животъ, а ограниченията отвънка ние сами сме ги турили. Сега, схващайте въпроса по сѫщество. Азъ говоря за вѫтрѣшния човѣкъ. „Истината ще ви направи свободни“. Кога? — Когато почнете да мислите, както мисли Господъ. „Възлюбилъ си“, казва Писанието „истината у човѣка, т. е. възлюбилъ си истината, която е скрита въ разумното“. Туй се подразбира. Богъ люби Истината, защото само разумниятъ животъ носи Истината въ себе си, за да ни се изяви. Нѣкой казва: азъ искамъ да зная Истината. Разумниятъ животъ е скритъ въ туй житно зърно. Когато се изявява туй житно зърно, наблюдава ли ли сте какъ никне то, кога никне? — На пролѣть, само когато има топлина. Що е топлина? — Топлината е любовьта. Значи истината може да се прояви само при любовьта. Любовьта носи онѣзи елементи, които сѫ необходими за растенето. Тя омекчава външнитѣ условия, ограниченията. Сега, всички вие имате извѣстни възгледи, нали, т. е. вѫтрѣшно всинца се усѣщате, че не сте свободни. Да се опрѣдѣля: физическа свобода вие имате, защото, слава Богу, краката ви сѫ прави, рѫцѣтѣ — здрави, очитѣ — отворени. Физически не свободни, то значи краката ви да сѫ свързани, рѫцѣтѣ счупени, очитѣ затворени. Щомъ рѫцѣтѣ, краката сѫ развързани, очитѣ отворени, този човѣкъ физически е свободенъ. Слѣдователно, отъ физическо гледище, има малцина хора, които не сѫ свободни. Свободата сега е минала къмъ умствения животъ. Умственитѣ хора не сѫ свободни, но понеже умътъ е една присадка върху чувствата, вслѣдствие на това и самитѣ чувства на хората не сѫ свободни. Ако вие отидете въ Англия, единъ англичанинъ не би ви обичалъ тъй, както обича себе си. И ако дойде другъ единъ англичанинъ на масата при васъ, веднага той ще заговори съ своя сънародникъ, а ти ще се усѣтишъ, като единъ странникъ, Защо? — Тукъ има традиции на чувствата. Сѫщото е и съ единъ българинъ. Ако при единъ българинъ дойде единъ англичанинъ, и българинътъ нѣма да прояви много любовь къмъ него. Дойде ли другъ българинъ, веднага англичанинътъ ще се почувствува като странникъ. И тъй, свободата е необходима за вѫтрѣшния растежъ на онзи висшъ идеалъ, къмъ който човѣкъ се стреми. Всички вие имате единъ вѫтрѣшенъ, непрѣодолимъ копнежъ, стремите се къмъ Бога и казвате: азъ искамъ да постигна нѣщо. Какво? — Да направя нѣщо въ свѣта. Е, какво ще направите? Добринитѣ, и тѣ сѫ отъ тритѣ категории. Може да съградите една църква, това е външната страна. Ако само съ съграждане на църкви въ свѣта можеше да се донесе свободата на хората, то свѣтътъ днесъ е пъленъ съ църкви, навсѣкѫдѣ ги има. Тъй е, но църквата е само едно условие. Нѣкой хора казватъ: да се напълни свѣтътъ съ богомолци. Свѣтътъ е пъленъ съ богомолци! Идете навсѣкѫдѣ въ свѣта, църквитѣ, съ малки изключения, сѫ пълни съ богомолци, но при това свободата я нѣма още. Има едно условие, което хората сѫ пропуснали. „Истината ще ви направи свободни“. Какъ? Най-първо вие ще си зададете въпроса: защо сте дошли на тази земя. Прямо, сѫществено ще го разрѣшите. Мнозина се запитватъ, защо сѫ дошли на земята. Необходимо е да разрѣшите този въпросъ. Азъ ще ви докажа, защо е необходимо. Ще бѫде смѣшно за онзи ученикъ, който е дошълъ на земята, да не знае защо е дошълъ и откѫдѣ идва. Отивамъ въ Германия, трѣбва да зная, откѫдѣ идвамъ. — Отъ България. Дошълъ съмъ въ единъ университетъ. Защо? — Да слѣдвамъ по химия, физика, инжинерство. Не, строго трѣбва да се опрѣдѣля въ себе си, защо влизамъ въ този университетъ. Хората сѫ дошли на земята, и не знаятъ защо. Това сѫ съврѣменни любители, дошли отнѣкѫдѣ, не знаятъ защо, а искатъ свобода. Свободата иска знания, знанията искатъ потене. По 10 пѫти на денъ ще се изпотишъ, докато си научишъ уроцитѣ. Нѣкой казва: да съмъ ученъ човѣкъ. Е, за да си ученъ човѣкъ, ще трѣбва да работишъ по 4—5 часа на день върху нѣкоя задача. Технически задачи има. Послѣ, има друго едно криво схващане на живота. Ние мислимъ, че сме дошли на земята да благуваме. Вземете нѣкоя мома, която иска да се жени. Тя си прѣдставя нѣкой князъ, хубаво облѣченъ, послѣ си прѣдставя нѣкой палатъ, че слугини, хубави облѣкла, кревати, покрити съ копринени покривки, и цѣлъ день седи прѣдъ огледала. Мисли, че тамъ ще намѣри свободата. Не, тамъ вѫтрѣ е робството. Не е туй, което носи свободата. Тази жена още не е разбрала сѫщественото, въ което седи свободата. „Истината ще ви направи свободни“. Кога? — Когато си дадете отчетъ, защо сте дошли на земята. Дошли сте да учите. И вашиятъ животъ е първиятъ опитъ. Васъ сѫ ви изпратили отъ другия свѣтъ, отъ невидимия свѣтъ, да направите единъ опитъ, и слѣдъ като се върнете, ще дадете отчетъ. А вие, съ всичкитѣ срѣдства, които ви даватъ, идвате на земята, прѣдначертавате си единъ новъ планъ и искате да я реформирате. Ставате нѣкой реформаторъ и казвате: тъй трѣбва да се управлява обществото, по другъ начинъ, не както сега. Азъ на туй отгорѣ ви запитвамъ: какъ се реформиратъ животнитѣ? Трѣвопаснитѣ животни иматъ ли нѣкои реформатори? Сега, ние трѣбва да си поставимъ единъ законъ, по който да живѣемъ. Едно по-нисше животно отъ насъ, като се разболѣе, знае да се лѣкува. Кучето, котката, коньтъ сами се лѣкуватъ. Слонътъ, като си разбие носа, ще си направи една лапа, знае да се лѣкува. А ние, съврѣменнитѣ хора, като се разболѣемъ, ще викаме 4—5 лѣкари. Кравата, като се разболѣе телето ѝ, казва: както каже Господъ. А ние казваме: както каже Господъ, но треперимъ, викаме лѣкари, съмнѣваме се. Въ тоя смисълъ, кравата разбира много по-добрѣ живота, отколкото ние. Нисшитѣ животни, както казвамъ, трѣвопаснитѣ, седятъ въ туй отношение много по-високо, отколкото ние. Ще ви кажа защо. Днесъ трѣвопаснитѣ животни не се избиватъ като насъ. Ние сме избили 30 милиона хора. Я ми кажете, гдѣ, между най-нисшитѣ животни сѫ се извършили толкова много прѣстѫпления? Тѣ разбиратъ по-добрѣ живота. Сега, въ насъ има едно заблуждение, ние сме станали горделиви, мислимъ, че познаваме Бога, християнски народъ сме ние, Христа държимъ горѣ, направили сме Му църкви, тамянъ Му кадимъ днесъ, а Христосъ пита: „Гдѣ е моето учение, гдѣ е приложението му?“ Молитви, молитви днесъ навсѣкѫдѣ, но кѫдѣ е приложението на Христовото учение? И тогава чакатъ нѣкой реформаторъ отвънъ да дойде, и съ законъ да го наложи. Свободата не може съ законъ да се налага. Свободата принадлежи само на Божествения свѣтъ, тя не е качество даже и на ангелитѣ. Единственото сѫщество въ свѣта, което е свободно, това е Богъ; и ангелитѣ не сѫ свободни. Слѣдователно, когато ние приемемъ Бога въ себе си, въ сърцето си, ние ще бѫдемъ свободни, защото само Той може да ни направи свободни. Смѣшни сме ние хората! Отъ смъртното може ли да се роди безсмъртно? И Христосъ е казалъ прѣди хиляди години: „Роденото отъ плътьта, плъть е, роденото отъ Духа, духъ е“. Роденото отъ смъртьта, смърть е. А ние, съврѣменнитѣ хора, очакваме свободата си отъ кѫдѣ? Отъ роденото отъ смъртьта очакваме свобода. Смѣшни сме ние! Отъ онзи парализирания човѣкъ очакваме своята свобода! Не, единственото сѫщество, което е свободно, това е Богъ. И когато казваме: истината ще ни направи свободни, то значи, че само висшето, разумното въ свѣта е, което ще ни направи свободни. Това сѫщество хората Го отказватъ и трѣбва да имъ се доказва, има ли Господъ или не. На ученитѣ хора можемъ да докажемъ това нѣщо математически, а на онѣзи, които нѣматъ тази интелигентность, нищо не мога да доказвамъ. „Истината ще ви направи свободни“. Сега, нѣкои отъ васъ може да се въодушевляватъ, да казватъ, че това е тъй. Не е тъй. Ти чувствувалъ ли си свободата на Бога? За да бѫдешъ свободенъ човѣкъ, ти трѣбва въ дадения моментъ да бѫдешъ готовъ, да имашъ онова рѣшение да вършишъ всичко туй, което Господъ изисква. Въ дадения моментъ, днесъ, какво изисква Господъ отъ тебе? Знаете ли какво изисква днесъ Господъ отъ васъ? Днесъ Господъ изисква да се примирите всички. Вие ще кажете: вижте какво става съ България! Не е важно какво става отвънка. Вънка става туй, което става вѫтрѣ въ васъ. Вънка, вѫтрѣ, това сме сами ние сѫществата. Ако е до измиранията, да оправдаемъ нѣщата. Всѣка година умиратъ отъ 36—40 милиона хора, но не е въпросътъ въ умиранията. Когато ние насѣчемъ всички сухи клонища въ горитѣ, това е единъ въпросъ, но когато изсѣчемъ хубавитѣ дървета, това е другъ въпросъ. Имайте прѣдъ видъ, че когато нарушаваме единъ великъ Божественъ законъ, не е било врѣме нито въ миналото, нито въ бѫдещето, когато този законъ да е позволилъ нѣкакво нарушение. Нѣма сѫщество, което да е нарушило този законъ отъ да не е получило обратнитѣ резултати на този законъ. „Истината ще ви направи свободни“. Когато човѣкъ се пробуди отъ дълбокъ сънь, за пръвъ пѫть въ неговото съзнание се проявяватъ извѣстни чувства. Вие бѫдете спокойни, гледайте философски на нѣщата, има по-голѣми работи отъ тѣзи. Вие, хората, сте чудни! Прѣдставете си, че свѣтътъ се свършва, и Господъ ни повика! Ние трѣбва да бѫдемъ готови, чисто облѣчени. Ще отидемъ на другия свѣтъ, нѣма какво да плачемъ. Нѣкои хора казватъ: сега ще плачемъ, отиваме на другия свѣтъ. Разбирайте ме право! Азъ говоря лично за всѣки едного отъ васъ, всѣки едного отъ васъ имамъ прѣдъ видъ. Не говоря общо, лично на душитѣ ви говоря, какъ трѣбва да се разбере великата Истина. Истината изключва всѣка лъжа. Трѣбва да изключите лъжата отъ себе си, отъ душата си. Първото нѣщо, което трѣбва да направите, то е абсолютно да изключите всѣка лъжа! ,,Ами бѣлата лъжа?“ Никаква бѣла лъжа, абсолютно трѣбва да изключите всѣка лъжа, и бѣла, и черна. Въ лъжата седятъ всички спънки, въ нея седятъ всички условия за нашето робство. Ако вие слизате въ единъ кладенецъ, и азъ ви завържа очитѣ, като ви подамъ едно вѫже, дамъ ви честна дума, че ще ви извадя и ви кажа: бѫдете спокойни, на мене уповавайте, обаче, вмѣсто съ едно здраво вѫже ви свържа съ единъ тънъкъ конецъ, съ който женитѣ шиятъ, и ви спусна въ кладенеца, вие спокойни ли ще бѫдете? Не, трѣбва съ едно здраво вѫже да ви свържа. А съ такъвъ единъ конецъ ще слѣзешъ, но на половина. Истината е на половина вѣрна. Ще слѣзешъ, но ще си счупишъ краката. Съврѣменнитѣ хора казватъ: бѫдете спокойни, ние ще ви дадемъ свобода. Да, тази свобода виси на този конецъ. Прѣди 40 години руситѣ освободиха българитѣ отъ турцитѣ. Е, свободни ли сѫ днесъ българитѣ? Всичкитѣ българи сѫ отговорни прѣдъ Бога, туй трѣбва да знаятъ. Всички народи сѫ отговорни прѣдъ Бога. Нѣма сѫщество, което да не е отговорно прѣдъ Бога. Въ свѣта има една обща власть, една правова държава, която казва: всѣка една власть отъ Бога е дадена. Богъ е внимателенъ къмъ тази власть. И ако тази власть е отъ Бога дадена, трѣбва да е право дадена. Всички онѣзи, които служатъ на тази власть, Той ги държи отговорни. Единственото нѣщо, което иска Господъ, то е абсолютно всички сѫщества да бѫдатъ свободни като Него. И ако сме наказани, ако ние страдаме, то е нищо друго, освѣнъ че Богъ: реагира на нашето невѣжество. Той казва; „Азъ не искамъ въ моята правова държава такава, като вашата, искамъ всички хора да бѫдатъ свободни, всички безъ изключение, да се обичатъ. Той държи на Истината. Въ тази държава нѣма българи, нѣма французи, нѣма германци, нѣма и англичани. Въ тази държава има граждани на Божественото царство, наречени Синове Божии, слуги Божии, избранници Божии на тази държава. Сега, вие седите на тази земя, искате да бѫдете свободни. Нѣкои отъ васъ, които ме слушатъ, ще кажатъ дали този проповѣдникъ ще каже нѣщо въ полза на българитѣ? Ако българитѣ постѫпватъ съобразно Истината на Бога, ще кажа всичко добро за тѣхъ; ако българитѣ прѣстѫпватъ Истината, друго нѣщо има за тѣхъ. Азъ и другъ пѫть съмъ казвалъ, и сега пакъ ще кажа: азъ всѣки день давамъ рапортъ на Бога; и за българитѣ съмъ далъ такъвъ рапортъ. Тѣ ще опитатъ това. Тѣ ще видятъ Истината. Има една велика, правова държава. Всичкитѣ народи ще знаятъ това, не само българитѣ. Нѣма да остане единъ народъ въ свѣта, който да не знае, че има една правова държава, че въ нея има хора интелигентни, разумни, които мислятъ малко по-другояче, отколкото сегашнитѣ културни хора мислятъ. Вие ще кажете: плаши ни той. Не, нѣма какво да ви плаша, ще видите. Азъ съмъ далъ на свѣта единъ срокъ отъ 10 години, и въ тия 10 години всичкитѣ глави ще узрѣятъ, ще поумнѣятъ, т. е. ще видятъ че има единъ другъ законъ въ свѣта — Любовьта. Любовьта любовь ражда; Истината истина ражда; доброто добро ражда; умразата умраза ражда; злото зло ражда; всичко отрицателно — отрицателно ражда. Питамъ сега: ако днесъ ви повикатъ въ тази правова държава, какъ бихте се явили? Свободни ли сте вие, примирени ли сте единъ съ другъ? Нѣкой казва: азъ имамъ воля. Колко пѫти вие не сте рѣшавали, азъ това ще направя, онова ще направя, а не сте го направяли! Колко пѫти казвате въ себе си: азъ ще се примиря съ еди-кого си, но отидите въ кѫщи, и не се примирявате! Колко пѫти казвашъ, ще си платя дълга, но не го плащашъ! Всѣки день ние рѣшаваме и отлагаме. Туй е общо нѣщо. Всички рѣшаватъ и отлагатъ и казватъ: за въ бѫдеще ще дойде друга култура. Че ще дойде, нѣма съмнѣние, но тази култура е и сега. Е, тогава, нека се учимъ отъ растенията, които спущатъ коренитѣ си дълбоко въ земята. Онова растение, което расте върху нѣкоя скала, нима сѫ благоприятни неговитѣ условия? Нима условията за растенето на онзи мѫхъ върху камъка сѫ много благоприятни? Той казва на камъка: „Остави ме да раста върху тебе, нѣма да ти е студено, ще те облѣка, всичкитѣ грапавини, които имашъ, ще ги огладя“. И като седне тамъ, оглажда всички грапавини, приготвя условия, расте, и най-послѣ, отъ туй малкото сѣменце виждате едно дърво, което разпуква скалата, и си приготвя благоприятни условия. Тъй правятъ буковитѣ растения. Ти, като срѣщнешъ нѣкой човѣкъ, казвашъ: букова глава е той. Да, но умътъ на този букъ, за да достигне своята свобода, стига повече, отколкото твоя. А ти седишъ и казвашъ: моята глава не е букова. Не е букова, но ти дълговетѣ още не си си платилъ, съ приятелитѣ не си се помирилъ, майка си, баща си си изпѫдилъ, а казвашъ: а, азъ съмъ свободенъ човѣкъ. Да, ти си единъ човѣкъ, на когото главата е дважъ повече букова. Това е логика. Това сѫ факти вѫтрѣ въ природата. Идете въ гробищата и вижте, какво казва Господъ за тѣзи глави! Извадятъ една глава, казватъ: тази глава е празна. „Празна е“, казва Господъ, „защото не е имало посадено въ нея нищо Божествено“. Затуй и нашитѣ глави се изпразватъ. И най-послѣ, ще останатъ да живѣятъ хора, на които главитѣ сѫ пълни съ нѣщо свещено. Какво искатъ хората? Срѣщне ме единъ апашъ, съ пъленъ въ рѫка револверъ, казва: „Горѣ рѫцѣтѣ!“ Нѣма защо. Какво искашъ? „Е, 10,000 лв.“ Ела у дома, азъ ще ти ги дамъ, нѣма защо да вадишъ револверъ, азъ съмъ свободенъ човѣкъ. Азъ му тегля другъ револверъ, и той си снема рѫката и скрива револвера. Щомъ не правя насилие, той казва: о, ти си благороденъ човѣкъ. Да, благороденъ човѣкъ съмъ, ще ти докажа. А сега, ние ще кажемъ тамъ на този апашъ, на улицата, да постѫпва разумно, но трѣбва да знаемъ кои сѫ причинитѣ, които сѫ го заставили да дѣйствува така. Той иска да живѣе единъ разкошенъ, лекъ животъ. Тамъ е кривата философия, че ние всички искаме да живѣемъ на земята тъй, както ни подобава. Ние знаемъ, че Истината ще ни направи свободни, и всички трѣбва да бѫдемъ свободни. Какъ? Вие казвате: като подобримъ външнитѣ условия. Ако това е вѣрно, то богатитѣ хора сѫ най-благороднитѣ. Не, трѣбва да извадимъ друго заключение: нито богатството съдържа въ себе си благородството, нито сиромашията, но богатството съдържа въ себе си условия за постигане на благородството. Питамъ сега: ако хвърлите въ морето единъ богатъ човѣкъ съ всичкото му богатство, ще можа ли да изплува? Не, не може, ще отиде на дъното на морето. Но ако хвърлятъ въ морето единъ бѣденъ съ съдрани гащи, той ще изплува на другия край. Добрѣ, но ако единъ параходъ пропадне, и ти, слѣдъ като излѣзешъ на сушата, нѣмашъ хлѣбъ, а вѫтрѣ въ парахода има жито, то, ако ти не вземешъ една крина жито въ твоята лодка, та като излѣзешъ на брѣга, да имашъ малко жито за посѣване, ти не си постѫпилъ разумно. Слѣдователно, когато ние искаме да осигуримъ единъ животъ, насъ ни трѣбва такова богатство, такова сѣме, да го посѣемъ за благото на другитѣ хора, за благото на своя народъ. И така, всички богати хора трѣбва да бѫдатъ хора на идеи. Положително богатство, положителни знания трѣбва да имаме всички. Ражда се едно дѣте. Но когато Господъ ти изпрати туй дѣте, ти чете ли писмото, което Богъ му даде? Когато се изпраща единъ посланикъ за една държава, нали му даватъ такива акредитивни, прѣпоржчителни писма? Този посланикъ ще дойде въ държавата, ще се срѣщне съ царя, ще подаде акредитивнитѣ си писма, ще поговори съ него, и слѣдъ това царьтъ ще го приеме. Е, питамъ: туй дѣте, което дойде като нѣкой посланикъ въ твоя домъ, ти чете ли акредитивнитѣ му писма? Не, то се прѣпорѫчва, ти го приемашъ, а слѣдъ врѣме ще излѣзе единъ отличенъ вагабонтъ. Сега, азъ не говоря за онѣзи посланици въ дома ви. Ами, кой отъ насъ до сега е изпълнилъ волята Божия тъй, както трѣбва, както Богъ изисква? Можемъ ли да туримъ рѫката на сърцето си и да кажемъ: ние извършихме всички тия свещени работи, изпълнихме всичко разумно, което Богъ изисква отъ насъ. Ние трѣбва да погледнемъ прямо на тази работа. „Истината ще ви направи свободни“. Кога? Най-първо човѣкъ трѣбва да признае всички свои погрѣшки въ себе си. Спрѣмо себе си той трѣбва да бѫде безпощаденъ, не да се самоунижава, но той трѣбва, като разуменъ човѣкъ, да каже: азъ трѣбва да бѫда доблестенъ, да призная своитѣ погрѣшки. Азъ съмъ по-горѣ отъ тѣзи мои погрѣшки и мога да ги изправя. Сега, всички имаме една погрѣшка, че сме хора мстителни, хора на съмнѣнието. Опитвали ли сте вие да се примирите съ нѣкого? Не само отвънка да се примиришъ, и да кажешъ: „Азъ съмъ доволенъ“. Не, не, да си кажешъ: „Господи, заради Тебе, заради Твоята Любовь, азъ съмъ готовъ да се примиря“. Тъй ще опиташъ своята любовь. Кажи: азъ ще докажа, че съмъ свободенъ човѣкъ. „Истината ще ви направи свободни“. Тази свобода идва отъ разумния животъ на човѣка. Най-първо трѣбва да се яви любовьта. Безъ любовь Истината не може да дойде. Щомъ се яви любовьта у тебе, идва единъ потикъ за добро. Любовьта всѣкога се отбѣлѣзва съ потикъ къмъ доброто. Нѣма ли потикъ къмъ добро, това не е любовь. Първото качество на любовьта е да направишъ едно добро, каквото и да е. Азъ не разбирамъ добро, когато единъ момъкъ срѣщне една хубава мома, цѣлуне я, вземе я подъ рѫка, и я заведе въ нѣкоя сладкарница. Не, не, това е робство. Азъ разбирамъ добро, този момъкъ, като срѣщне нѣкое бѣдно сираче момиченце, окѫсано, да го вземе подъ рѫка и да му каже: ти си бѣдно дѣте, майка ти е умрѣла, азъ ще те взема да те подържамъ. Не се бой, ще те пратя на училище, ти въ моето лице ще имашъ единъ братъ. Това трѣбва да бѫде първото чувство на любовьта, което се явява въ една млада мома, въ една млада майка, въ единъ младъ баща. Това е първото чувство, което трѣбва да се прояви, въ когото и да е, въ единъ проповѣдникъ, въ единъ владика, въ единъ ученъ, въ единъ царь, въ единъ бѣденъ, въ единъ стражарь. Нека и единъ стражарь, като срѣщне нѣкого, да каже: „Макаръ че съмъ на длъжность, и азъ мога да ти направя една малка услуга“. Това сѫ хора разумни, хора свободни! Вие ще кажете: отлично нѣщо, но мѫчно става. Да, мѫчно става, но онази мома не дава тъй лесно сърцето си. Вие сте любили едно врѣме. Азъ уважавамъ вашата любовь. Давате ли изведнъжъ сърцето си? Опитвате момъка. Най-напрѣдъ ще се прѣструвате, че не го обичате, ще го опитвате дали той ви обича. Цѣли 7—8 години ще го държите и послѣ се оженвате. Имате право. Е, мислите ли, че Истината тъй ще ви се даде? Азъ мога да влѣза да живѣя само въ този домъ, дѣто има любовь. Истината казва: „Азъ мога да живѣя само въ домъ, дѣто има Любовь, Мѫдрость; тамъ, дѣто нѣма Любовь, дѣто нѣма Мѫдрость, азъ се прощавамъ съ своитѣ сестри и си излизамъ“. „Истината ще ви направи свободни“. Тази истина е свързана съ сегашния ни животъ. Вие ще кажете, че Истината е отвлѣчена. Не, тя е единственото реално нѣщо, което се проявява въ вашия животъ. Вашата търговия, вашето богатство, каквато и да е професия, почиватъ върху Истината. Ако вие сте единъ лѣкарь, имате Истината прѣдъ видъ, ще бѫдете единъ най-виденъ лѣкарь; ако сте единъ адвокатъ, и имате Истината прѣдъ видъ, ще бѫдете най-виденъ адвокатъ; ако сте единъ свещеникъ, и имате Истината прѣдъ видъ, ще бѫдете най-виденъ свещеникъ; ако сте единъ държавникъ или какъвто и да е, имате ли Истината прѣдъ видъ, вие ще бѫдете пръвъ човѣкъ въ тази държава. Ако сте една жена, и имате Истината съ себе си, вие ще бѫдете отлична жена, и Господъ ще пита: „Какъ е моята дъщеря Марийка? Или: „Какъ е моята дъщеря Стоянка, Драганка, какъ е моятъ синъ Петко еди-кой си?“. По име ги зове Той, познава ги. А тия, които нѣматъ тази Истина, Той ги туря подъ номеръ, №1, №2, №3, №4. Азъ, казва нѣкой, съмъ човѣкъ. Зове ли те Господъ по име, или казва № 1 да дойде? Знаете ли какво значи да носи човѣкъ едно свещено име? Да носи нѣкой името Иванъ. Знаете ли какво значи Иванъ? Иванъ значи човѣкътъ, който люби Истината. На физическия свѣтъ той е готовъ да извади ножа си заради нея, да прѣкара 10 войни и да има 100 рани заради нея, това значи Иванъ. А Мария, означава всички онѣзи, които сѫ готови заради Любовьта да издържатъ всички страдания, да носятъ всички хули. „Истината ще ви направи свободни“. Ние съврѣменнитѣ хора имаме извѣстни философски възрѣния за Истината. Мнозина мислимъ, че ако сме силни, ще имаме свобода. Така е. Силниятъ човѣкъ може да бѫде свободенъ само физически. Ние казваме: силенъ, богатъ трѣбва да бѫде човѣкъ. Ако си богатъ, ако си силенъ, можешъ да бѫдешъ свободенъ само въ физическия свѣтъ. Нима мислите вие, че единъ силенъ и богатъ човѣкъ въ физическия свѣтъ, може да бѫде свободенъ въ умствения свѣтъ? Не. Нима онзи, който е интелигентенъ, богатъ въ умствения свѣтъ, а бѣденъ, сиромахъ въ физическия свѣтъ, има еднакви условия, както първия? Слѣдователно, умствено свободния човѣкъ и физически свободния човѣкъ не е едно и сѫщо нѣщо. Умствено свободния човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ. Умътъ се занимава само съ физическия свѣтъ, съ отношенията на външния свѣтъ. Той е само едно условие. А ние, когато кажемъ „духътъ на човѣка“, подразбираме най-висшето нѣщо — свободата. „Дѣто е Духътъ“, казва Господъ, тамъ е свободата“. Значи, веднъжъ сме придобили сила, придобили сме Духътъ, тогава може да бѫдемъ свободни. А то значи, да дойде Богъ да живѣе вѫтрѣ у насъ, да се прояви и да слушаме Неговитѣ съвѣти. Е, допуснете сега, че дойдатъ Божествени мисли вѫтрѣ у когото и да е. Външниятъ свѣтъ ще дойде около васъ да ви казва, че тази мисъль не е Божествена. Азъ се чудя нѣкой пѫть на хората, които казватъ на тѣзи, които ме слушатъ: той ви мами. Я ми покажете единъ човѣкъ, който да не е мамилъ до сега? За Христа какво казваха? Той ви мами васъ, мами народа, не Го слушайте! По какво се познава този, който говори Истината? Азъ ви казвамъ: да направимъ слѣдниятъ опитъ сега, не послѣ, не слѣдъ 100 години. Двама лѣкари сме, имаме двама болни отъ тифусъ. Азъ казвамъ: приятелю, нѣма какво да споримъ, ще опитаме. Давамъ едно лѣкарство на моя боленъ, и това мое лѣкарство въ 20 минути ще даде резултатъ. Утрѣ ще видимъ. „А, може ли?“ Нѣма какво да опъвашъ, ще видишъ. Ако това, което съмъ казалъ, даде още утрѣ резултатъ, какво ще кажете? „Ама тъй се случило!“ Е, хубаво, днесъ така се случило, утрѣ така се случило, ами ако на 100 случаи 99 пѫти се получатъ добри резултати, какво ще кажете? Тогава азъ съмъ на правата страна. Ако едно учение може да облагороди характера на единъ човѣкъ, а не да го направи страхливъ, тогава какво ще кажете за това учение? Казвате: ако сме вървѣли така, не можехме да бѫдемъ герои, не бихме могли да се биемъ. Азъ зная хора, които 10 пѫти сѫ се били, и пакъ сѫ страхливъ. Обществото изисква герои, и ние трѣбва да бѫдемъ добродѣтелни. Има друго бойно поле, за което трѣбва да воюваме. „Истината ще ви направи свободни“. Само при тази Истина, само когато Богъ дойде да живѣе у васъ, когато вие имате сила, имате Божественъ Духъ, и се рѫководите по тѣзи правила, само тогава всички вие ще бѫдете свободни, ще живѣете по любовь, ще живѣете по разумъ, ще бѫдете познати на Бога. Вие искате да бѫдете свободни. Запримѣръ, имате дъщеря, до извѣстно врѣме я гладите, мажите, насамъ-нататъкъ, тя е свободна. Но по едно врѣме, къмъ 19—20 годишната си възрасть, тя иска да бѣга, казва: искамъ да напусна този домъ. Тя не е свободна. Значи, вие я родихте, но тя не иска да живѣе при васъ. Какво иска? „Искамъ да живѣя въ свѣта“. Не, не иска да живѣе въ свѣта, но търси нѣкого. Единъ день дойде нѣкой, вашата дъщеря стане свободна, весела, тя мисли, че този ще ѝ донесе свободата. Сѫщото нѣщо е и за човѣшката душа: каквото и да ѝ дадете, тя очаква нѣщо, нѣкого, който да я направи свободна. Кой е той? — Нейниятъ възлюбенъ. Тя казва: „Сега всичко мога да понеса — страдания, скърби, хули, болести, всичко мога да понеса въ свѣта. Азъ съмъ сега свободна“. И щомъ дойде Богъ да живѣе въ тебе, да донесе Истината, всички хора се привличатъ около тебе. Защо? Богъ ги привлича. Ами че то е много естествено! Ако въ една запустѣла мѣстность се яви единъ изворъ, туй мѣсто почва да се посѣщава отъ много хора. Защо? Защото изворътъ пои мѣстностьта, наоколо се насаждатъ дръвчета и кой какъ седне, казва: колко е хубава тази мѣстность! Такова е състоянието на душата, когато Богъ влѣзе да живѣе въ нея; тя мяза на единъ великъ изворъ, на едно велико слънце, и всѣки казва: слава Богу, има единъ великъ човѣкъ. Азъ не казвамъ има единъ великъ човѣкъ, но казвамъ: слава Богу, има едно мѣсто, дѣто Богъ може да живѣе. Нека Богъ живѣе въ насъ, и като живѣе въ насъ, ще мога да Го срѣщна, и да поговоря съ Него. И когато Богъ живѣе въ насъ, Той ще ни свърже, и ние ще се обичаме. Тогава ние нѣма да разваляме Неговитѣ нишки. Вие нѣма да искате отъ мене да Ви обичамъ. Азъ не ви се прѣпорѫчвамъ, че мога да ви обичамъ, но когато Господъ ми даде туй вѫженце да ви свържа, ще кажа: пазете туй вѫженце добрѣ, защото въ деня, въ който пуснешъ този вѫзелъ, върху тебе ще дойдатъ най-голѣмитѣ нещастия. Сега, азъ ще ви прѣдпазя отъ слѣдното зло. Вие често се ровите въ коренитѣ на това свещено, Божествено дърво, чоплите тия корени и се запитвате: дали е Божествено или не? Не го чоплете, не е този начинътъ, за да разберете Божествената Истина. Азъ ще ви покажа начинъ, какъ да разберете Истината. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“, казва Господъ. Чакайте да даде плодъ. Щомъ едно дърво ражда добри плодове, то е добро. Но чоплите ли този коренъ, вие ще поврѣдите на вашия умъ, на вашето сърце, на вашата душа, на всичко, което е благородно. Сега, у мнозина се заражда мисъльта: азъ не съмъ добъръ, азъ съмъ лошъ човѣкъ. Не чоплете Божественото! Богъ е твоето добро. Щомъ Богъ живѣе въ тебе, ти си добъръ. Богъ казва: „Азъ ще прѣмахна всичкитѣ ви грѣхове.“ Всичкитѣ ви грѣхове, това сѫ спънкитѣ. Ако азъ дойда и намѣря рѫцѣтѣ, краката, очитѣ ви прѣвързани и кажа: азъ ще ви направя свободни, и прѣмахна връзкитѣ отъ рѫцѣтѣ, краката, отъ очитѣ ви, така прави и Господъ. Това значи, азъ ще ви направя свободни. Той започва да ви освобождава, и вие почвате да пишете Божествени мисли. Азъ се радвамъ, като чета нѣкое писмо. Казвамъ: да, този поетъ е писалъ, Богъ му е диктувалъ. Влѣза въ нѣкой домъ, нѣкоя жена се разшетала, домакинка е тя въ кѫщата. Само домакинята може да шета, слугинята не може да шета. Никакви слугини! Когато домакинята е слугиня, тя е добрата слугиня. По-добра слугиня отъ домакинята нѣма. Идеалнитѣ слуги, това сѫ домакинитѣ; идеалнитѣ слуги, това сѫ само мѫжа и жената въ единъ домъ. Разшетала се тя, готви, рѣже. И като готви яденето, вкусно е, хлѣбътъ е вкусенъ. Казвамъ: Господъ е далъ рецептата, сладко е яденето, и всички наоколо сѫ засмѣни. Какъ да не сѫ весели, какъ да не сѫ засмѣни? Тамъ, дѣто е Господъ, всички сѫ засмѣни и казватъ: слава Богу! Защо слава Богу? Защото Богъ живѣе вѫтрѣ. Сега, вие ме слушате, и казвате: „Хубаво учение, но мѫчно се прилага.“ Българитѣ иматъ една поговорка, която казва: „Клинъ, клинъ избива.“ Ще ви дамъ едно тълкувание на тази поговорка. Азъ съмъ наблюдавалъ, какъ нѣкой дърварь цѣли дърва. Тури единъ клинъ, той се забива въ дървото, не може да излѣзе. Туря другъ по-голѣмъ, той се забива, изважда първия, но самъ остава въ дървото. Тогава азъ прѣнасямъ поповорката въ природата. Вие посѣете едно зрънце. Дойде влагата, слънчевата свѣтлина и топлина, дѣйствуватъ върху него и като единъ клинъ го разцѣпватъ; то се разпукне, но този клинъ се зацѣпва. Дойде животътъ — втория клинъ — той се забива, а първиятъ клинъ излиза. Първиятъ клинъ, това е малкото зрънце, което било разцѣпено. Слѣдователно, топлината и свѣтлината сѫ служили като единъ клинъ да раздѣлятъ туй дърво, за да може Божествениятъ животъ да излѣзе нагорѣ. „Клинъ клинъ избива“, или казано съ други думи: доброто добро изважда, любовьта любовь ражда. Тукъ е скритиятъ смисълъ на поговорката „клинъ клинъ избива“. Думата „избива“ не е толкова приятна. „Истината ще ви направи свободни“. Другото замлуждение: ние мислимъ, че когато дойде Истината, ние ще се лишимъ отъ всичкитѣ блага въ живота. Не, Истината ще донесе онѣзи новитѣ блага, съ които ще осмисли живота, ще ни направи по-силни, по-разумни; тя ще ни даде по-малко приятели, но приятели, които ще бѫдатъ всѣкога готови да се жертвуватъ, да умратъ за насъ. Ако тази Истина дойде у дома ви, дъщерята и синътъ ще бѫдатъ готови да умратъ за майка си и баща си, нѣма да ги напущатъ. Законътъ е вѣренъ въ всѣко отношение. Вие сега, имате една идея, но седите и казвате: чакай сега, на тѣсно ни туряшъ, чакай да си оправимъ работитѣ, че тогава. Слушайте, ако не оправите тѣзи работи сега, никога другъ пѫть нѣма да ги оправите. Ако ги оставите за утрѣ, вашата работа е спукана. Сега, още днесъ, всичката работа е оправена. Туй, което ви казвамъ днесъ, само днесъ ще можете да го чуете. Когато дойдатъ сватове да искатъ нѣкоя мома, до три пѫти дохождатъ за нея, три пѫти я калясватъ, но като имъ откажатъ, оставятъ я, повече не дохождатъ, Така и Истината изпраща своитѣ посланици до три пѫти, и ако ѝ откажете, нѣма да дойде повече, ще я чакате съ вѣкове. И сега казвамъ: вие всички сте готови. Азъ ви прѣдставямъ това фигурално, това е фигура на рѣчьта. Мога да употрѣбя друго сравнение, но то ще бѫде по-грубо. Мога да кажа, че Истината ще дойде, както единъ търговецъ, който натрупва своето богатство, и чака мющериитѣ си на пѫтя. Но азъ казвамъ: тя идва като при нѣкоя мома, която чака своя избранникъ. По-велико нѣщо отъ това има ли, да посрѣщнемъ Господа? Да Го посрѣщнемъ въ Истината, да направи душитѣ ни свободни, ума ни свободенъ, тѣлата ни свободни, да ни освободи отъ всички недѫзи, отъ всички недоразумѣния, да внесе туй богатство, което ни трѣбва, и като се срѣщнемъ, да се познаемъ, да разберемъ, че дѣйствително у тебе и у мене говори Господъ, че у тебе живѣе Господъ, и у мене живѣе Господъ, че у тебе живѣе свободата, и у мене живѣе свободата. Само по този начинъ вие може да направите хората свободни. „Истината ще ви направи свободни“. Ще ви приведа единъ примѣръ. Той е изъ християнската епоха, близо до врѣмето на Нерона. Имало единъ виденъ лѣкарь християнинъ, който лѣкувалъ. Знаенъ билъ той въ цѣлото царство. Нѣмало боленъ, когото той да не излѣкувалъ. Но въ врѣмето на Нерона, хващатъ го въ затворъ и го осѫждатъ на смърть. Единъ отъ виднитѣ патриции въ Римъ, Зисиусъ, ималъ само единъ възлюбенъ синъ, който заболѣлъ. Слѣдъ като викали всички видни лѣкари изъ царството, и не могли да го излѣкуватъ, най-послѣ тѣ казали на бащата: „Синъ ти е осѫденъ на смърть, но познаваме само единъ лѣкарь, който може да ти помогне, да спаси сина ти, обаче той е въ затвора“. И какво направя Зисиусъ? Никого не допущатъ въ затвора, но той добива позволение да влѣзе при този лѣкарь и му казва: „Моля ви, азъ ще остана на вашето мѣсто, а вие идете да излѣкувате моя синъ. Ако вие до деня на вашето екзекутиране не се върнете, ще бѫда доволенъ да пострадамъ заради васъ, само да излѣкувате сина ми“. Лѣкарьтъ облича неговитѣ дрехи, излиза, отива при сина му и го спасява. Но, прѣди да се върне въ затвора, този патриций билъ вече екзекутиранъ. За да може да дойде Истината въ насъ, физическото трѣбва да стане жертва. Всички тия физически богатства на земята трѣбва да се пожертвуватъ заради Истината. Докато богатството тукъ на земята е единъ стимулъ, то е едно голѣмо зло. Докато то не стане жертва за възвишеното, за идейното, докато не стане единъ стимулъ за Истината, ние не можемъ да извадимъ този виденъ лѣкарь отъ затвора, за да спаси сина ни. Ако ние не пожертвуваме всичко за сина, той нѣма да слѣзе отгорѣ. Ако този патриций пожертвува живота си, за да спаси сина си, за насъ се иска много по-голѣма жертва. Тогава, като дойде Господъ, какво ще Му дадемъ? Този римски патриций дава живота си за сина си, като дава свобода на лѣкаря и казва: „Ти ще освободишъ сина ми, а азъ давамъ живота си.“ А ние какво ще дадемъ за Господа? Ще Му кажемъ: Господи, Ти като дойдешъ у насъ, ние ще приложимъ Твоята Истина, ще бѫдемъ готови да страдаме, да устояваме на тази Истина. Тогава Господъ казва: „Щомъ обѣщавате това, азъ ви вѣрвамъ, азъ съмъ готовъ, слизамъ. Всички готови ли сте?“ Готови сме, чакаме. „Азъ вѣрвамъ, че всички вие, които имате туй разумното, сте готови“. „Истината ще ви направи свободни“. Бесѣда, държана на 21 X, 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Съблазнитѣ „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ, защото неизбѣжно съблазнитѣ ще дойдатъ; но горко на оногозъ человѣка, чрѣзъ когото съблазъньта дохожда!“ Матея 18: 7. За да направя мисъльта си ясна, ще направя едно малко разяснение върху единъ терминъ, който мисля да употрѣбя. Често азъ употрѣбявамъ думитѣ „положителни и отрицателни сили на природата“. Така ги употрѣбява и съврѣменната наука. И ние всѣкога мислимъ, че злото е въ отрицателната страна. Азъ подраздѣлямъ тия сили на положителни възходящи и отрицателни възходящи, положителни низходящи и отрицателни низходящи. При това, за отрицателнитѣ сили азъ употрѣбявамъ другъ единъ терминъ, азъ ги наричамъ примирителни. Тѣ въ себе си сѫ съграждащи, но не всѣкога сѫ такива. Казва Христосъ: „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ, защото неизбѣжно тѣ ще дойдатъ; но горко на оногозъ человѣка, чрѣзъ когото съблазъньта дохожда“. Съблазъньта всѣкога образува едно малко вкисване, но вкисване не по подобие на подквасата, съ която женитѣ подмѣсватъ хлѣба. Не, това подквасване е въ възходяща степень. Вкисването произвежда разлагане у човѣка. Да допуснемъ, че вие имате единъ добъръ, обиченъ приятель. Въ единъ день вие изгубите вѣра въ него. Той съ своитѣ думи и съ своитѣ постѫпки внесе една малка съблазънь. И отъ този день той губи, но и вие губите. Защо? Защото, като мислите за него, неговитѣ мисли, неговиятъ животъ засѣгатъ и вашия. Може да кажете: какво ни струва да мислимъ за другитѣ хора тъй, както сѫ си? Въ съвършения Божественъ законъ, за човѣкъ, който разбира, въ какво се състои царството Божие, не му е позволено да мисли зло, за когото и да е, не му е позволено да носи единъ безобразенъ образъ въ себе си и въ ума си. Азъ ще ви дамъ послѣ единъ примѣръ, да видите, въ какво седи съвършенството. Затуй казва Христосъ: „Любете враговетѣ си“. Не казва мразете ги, не казва бѫдете индиферентни, но казва: „Любете ги“. Слѣдователно, имашъ единъ врагъ, създай въ ума си една красива форма за него, не мисли за неговото зло. Е, да допуснемъ сега, че нѣкой човѣкъ не вѣрва въ Бога или върви въ кривия пѫть. Може ли той да ме спъне? Не, никой никого не може да спъне. Сега, ние говоримъ за онѣзи, които вървятъ въ възходяща степень, тѣхъ никой не може да ги спъне. Онѣзи, които вървятъ въ низходяща степень, тѣ сами се спъватъ и другитѣ спъватъ. Христосъ казва: „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ“! Туй, което днесъ руши живота, това сѫ съблазнитѣ въ свѣта. На всѣка една стѫпка ние имаме съблазни, т. е. съвременнитѣ хора не сѫ убѣдени въ вѣрванията, които иматъ. Тѣ нѣматъ положителни вѣрвания. Всички се съблазняватъ въ нѣщо, защото съблазъньта и съмнѣнието вървятъ рѫка за рѫка. Съмнѣнието е единъ умственъ процесъ, а съблазъньта е единъ промежутъченъ процесъ между сърцето и ума, едноврѣменно засѣгатъ ума и сърцето. Съблазъньта дѣйствува развратително, защото, като се съмнявашъ, взима участие само ума, а щомъ се съблазнявашъ, взиматъ участие и сърцето и ума, а вземе ли участие сърцето и ума въ низходяща степень, животътъ ти непрѣменно ще се изрази въ една нежелателна форма. Всички съврѣменни хора се съблазняватъ отъ каквото и да е. Ако вие бихте казали комуто и да е една горчива дума или бихте изнесли една негова погрѣшка, той би се обидилъ. Съврѣменнитѣ народи — англичани, французи, германци — за една дума се обиждатъ, изваждатъ револверъ, извикватъ секунданти, казватъ: „Господине, обидихте ме, азъ трѣбва да защитя своята честь“. Нѣкой пѫть това е само за една дума, за единъ погледъ. Туй е до разбирането. Сега, като дойдемъ до религиознитѣ хора, които се подигатъ малко, които сѫ дошли на единъ по-високъ уровенъ, и тѣ не правятъ разлика, и тѣ се обиждатъ. Ще ви приведа единъ примѣръ отъ прѣданията за християнството, който се отнася къмъ епохата отъ врѣмето на Нерона. Нѣкой си виденъ римски патриций, нареченъ Халвий, отвратенъ отъ покварения животъ, запознава се съ тогавашнитѣ християни и възприема християнството. Тази идея на християнството толкова се загнѣздила въ главата му, че той се рѣшилъ да посвѣти най-малко 30 години отъ живота си да живѣе по горитѣ, за да разбере дълбокия смисълъ на живота. Цѣли 30 години той се подвизавалъ самотно и се молилъ Богу, но единъ день, идва единъ неговъ събратъ постникъ и го запитва: „По какво мога да позная кога съмъ благоугоденъ на Бога и кога не? Той му казва така: „Туй, което азъ съмъ научилъ въ моята опитность, е това: деньтъ, въ който те похвалятъ за твоята добрина, всичко си изгубилъ. До тогава, докато хората те корятъ, твоята добродѣтель расте, но денътъ, въ който твоятъ близъкъ те похвали, всичко си изгубилъ.“ И той тъй щателно се стараялъ да го не похвали никой. Обаче, слѣдъ 30 години, когато мислилъ, че е навършилъ своето развитие и поискалъ да отиде въ свѣта да проповѣдва Христовото учение, единъ день отива при единъ свой приятель, който му казва: „Ти си много добъръ и святъ човѣкъ.“ „А“, казалъ той, „ти ме съсипа, съсипа цѣлия ми животъ, всичкитѣ ми 30 години отидоха“. Върналъ се въ пустинята и 10 дни плакалъ. Сега питамъ: този идеалъ сѫществува ли между съврѣменното християнство? Приложете този идеалъ! Кой отъ васъ би постѫпилъ като този пустинникъ? Той е единствениятъ, когото азъ съмъ срѣщналъ въ цѣлата християнска история. Той е единствениятъ, който е плакалъ, дѣто го похвалили, че е много добъръ, много свять човѣкъ. Може да има и други такива, но азъ само този зная. А насъ, колко ни е приятно, като ни кажатъ: ние виждаме, че отъ едно врѣме сте станали благородни, покаяли сте се, и жената и дѣцата ви сѫ по-добри. Вие се зарадвате, надуете се и казвате: да, дѣйствително, не сме като въ миналото, нашето вѣрую, нашитѣ правила сѫ особени, ние особено пиемъ, особено ядемъ, особено се молимъ. Не, не, всичко това е празна работа. Въ момента, когато те похвалятъ хората, всичко отива и като че се струпва една топка на сърцето ти и усѣщашъ едно недоволство. Въ Писанието никѫдѣ не се казва: „Блажени хвалените”, никѫдѣ не се казва, че царството Божие е на добритѣ, на светиитѣ, на праведнитѣ на земята, а се казва: „Блажени гоненитѣ, онеправданитѣ, хуканитѣ.“ Имайте прѣдъ видъ, че праведнитѣ и добритѣ хора на земята не сѫ добритѣ и праведнитѣ хора на небето, но грѣшнитѣ, неправеднитѣ хора на земята сѫ праведнитѣ на небето. Щомъ те кръщаватъ на земята, че ти си отличенъ човѣкъ, въ царството Божие си на лѣвата страна. И азъ бихъ желалъ да ми кажете, имало ли е въ историята нѣкой учитель или пророкъ, който да е дошълъ на земята, и хората да сѫ говорили за него добрѣ. И въ това седи тѣхното особено положение, че върху тѣхъ сѫ се струпвали хули, но това именно е било гаранцията, че сѫ на правия пѫть. Сега, Христосъ, който разбира този законъ, казва: „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ!“ Ако ви кажа една горчива истина, вие може да се съблазните и ще кажете: нима вие имате толкова долно мнѣние за мене? Мислите ли, че азъ мога да направя това? Мислите ли, че азъ съмъ способенъ за това, не знаете ли, че баща ми, майка ми сѫ отъ високо произхождение? Но питамъ: ако нашитѣ бащи и майки сѫ толкова благородни и възвишени, то, ако разровите аналитѣ на тѣхнитѣ животи, книгитѣ на тѣхния животъ, не както гледатъ хората на земята, а както гледатъ на небето, както гледа Богъ съ своето око, знаете ли въ какво положение ще видите майка си и баща си? Ще кажатъ: ние не сме направили никакво прѣстѫпление. Можете ли да си турите рѫката на сърцето и да кажете, че прѣзъ вашитѣ умъ, сърце и воля не сѫ минали една нечиста мисъль, едно нечисто желание или дѣйствие? Това не е една мисъль, а хиляди такива сѫ минали. Добритѣ мисли, желания и дѣйствия въ нашия животъ сѫ нѣщо случайно. И благодарение на невидимия свѣтъ, благодарение на онѣзи напрѣднали хора, които идватъ постоянно на земята и помагатъ на съврѣменното човѣчество, то напрѣдва, иначе, съврѣменното човѣчество би се схумило. Какъ би се схумило? Какъ мислите, ако майката не би употрѣбила грижи за своето дѣте, то не би ли се схумило? Не, ако дѣтето оцѣлява, то е благодарение грижитѣ на майката; ако съврѣменнитѣ хора оцѣляватъ, то не е благодарение на насъ, то е благодарение на нашитѣ по-голѣми братя, или благодарение на Христа, който е дошълъ да спаси свѣта. Но разбирате ли, какво нѣщо е, въ това отношение, Христосъ? Казвамъ, че нѣкои отъ васъ Го разбиратъ, не казвамъ, че всички не Го разбиратъ. Питамъ: ако имате единъ приятель, който ви обича, оцѣнили ли сте неговата любовь? Ако у насъ се зароди онова велико съзнание да чувствуваме Божествената Любовь, само по този начинъ животътъ ни може да се реформира; а ние, откакъ се родимъ и умремъ, животътъ ни е пъленъ само съ терзания и съмнѣния. Христосъ казва: „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ, защото неизбѣжно съблазнитѣ ще дойдатъ“. Свѣтътъ има право да се съблазнява. Отъ съврѣменния свѣтъ ще дойдатъ съблазнитѣ, но онѣзи, които сѫ тръгнали по пѫтеката, по която върви Христосъ, за да избѣгнатъ съмнѣнията, съблазнитѣ, непрѣменно сърцето имъ трѣбва да бѫде изпълнено съ Божествената Любовь. Вие ще кажете: ние знаемъ какво нѣщо е Божествената Любовъ. При влизането на Божествената Любовъ въ сърцето ти, най-първо тя внася едно качество на интелигентностъ, не бивала до туй врѣме. Онзи, който има Божествената Любовь, той вече е внимателенъ не въ голѣмитѣ си погрѣшки, той вече е внимателенъ въ микроскопическитѣ си погрѣшки. Всички грѣшки произтичатъ именно отъ най-малкитѣ простѫпки. И азъ съмъ слѣдилъ, че всички грѣшки произлизатъ отъ най-малката дума, невнимателно казана, тя обтяга, разгорява. Събератъ се нѣколко сестри, започватъ коментарии, казватъ за нѣкоя: нима мислите, че тя е много набожна? И тия братя и сестри, тъй събрани, обтягатъ, обтягатъ и заключатъ: видите ли, тя никога не е била набожна? Че питамъ: кой човѣкъ е набоженъ? Чудни сѫ хората, като казватъ, че еди-кой си билъ набоженъ! За да си набоженъ, Любовьта трѣбва да проникне изъ всичкитѣ гънки на твоитѣ сърце, умъ, душа и дух; да си любовенъ не само къмъ твоитѣ дѣца, къмъ твоята жена, да си любовенъ не само къмъ цѣлото човѣчество, но да си любовенъ къмъ всички най-малки сѫщества — къмъ всичко. Туй значи да бѫдемъ Божествени; туй значи, да угодимъ на Бога. На единъ мой приятель азъ казвахъ слѣдното: много пѫти, като срѣщна единъ волъ, азъ се спра, помилвамъ го. Много волове съмъ помилвалъ, но хора не съмъ си позволявалъ. Да помилвашъ единъ волъ има смисълъ. Казвамъ му така: дѣйствително, твоето положение е много тежко, но ще излѣзешъ отъ това положение. И като го помилвамъ, той ме погледне умилно и казва: „Много ти благодаря, че въ туй трудно положение, въ тази мѫка се намѣри единъ, който да ме помилва“. Е, казвамъ: ако ти погладишъ единъ твой братъ, той ще те попита, защо ме гладишъ? Той се съблазнява. Ако жената дойде и поглади мѫжа си, мѫжътъ ѝ ще се посъблазни и ще каже: „Тази жена не ме е гладила другъ пѫть, тя има нѣкаква задна цѣль, глади ме, но кесията ми ще пообѣднѣе“. Той се спира и мисли. Ако ние напишемъ едно хубаво писмо нѣкому, той се спре, съблазни се и казва: „Той другъ пѫть не ми е писалъ такива писма, значи има нѣщо“. И съблазъньта се роди въ душата му. Четешъ нѣкой авторъ, казвашъ: „Дали туй, което пише, е вѣрно? Четешъ Библията, пакъ дойде съблазъньта, казвашъ: „Ами, ако туй не е вѣрно? Четешъ за Христа, казвашъ: Ами, ако Той не е пратеник, Божи, ако не е Синъ Божи?“ „Ами, ако не е вѣрно всичко туй за апостолитѣ?“ — Дойде съблазъньта. И тъй, нашиятъ животъ е пъленъ навсѣкѫдѣ съ съблазни. Нѣкой те погледне, каже ти нѣкоя лоша дума, съблазни те. Ние, съврѣменнитѣ хора, нѣмаме единъ приятель, на когото може да разчитаме при всички условия. Все пакъ ще се съблазнимъ, ще кажемъ: кой знае! Питамъ тогава: въ християнския животъ, или въ духовния животъ има ли правила, чрѣзъ които ние можемъ да познаемъ единъ човѣкъ? — Има. Има едно велико правило въ живота, въ което нѣма никакво изключение. Ако ти си единъ човѣкъ чистъ по сърце, невиненъ, като дѣтето, нѣма да има никаква лукавщина въ душата ти и щомъ срѣщнешъ единъ човѣкъ, който се стреми къмъ Бога, ти ще почувствувашъ едно разширение въ ума си, едно разширение въ сърцето си, ще почувствувашъ, че този човѣкъ е добъръ, че той върви въ възходяща степень, по Бога. Този човѣкъ може да не е красивъ по външность, може да е грубъ, може да е гърбавичъкъ, но почувствувашъ ли това къмъ него, непрѣменно този човѣкъ върви по Бога, макаръ че той е грубъ. Може да направите опитъ. Ако ти си единъ чистъ човѣкъ и срѣщнешъ единъ човѣкъ съ красиво лице, красиви, хубави очи, носъ правиленъ, гръцки типъ, усѣтишъ ли едно раздвояване вѫтрѣ въ себе си, почувствувашъ ли едно стѣснение въ ума си, а въ сърцето си едно разширение, туй значи, че този човѣкъ е на половина добъръ, сърцето му е прѣкрасно, а въ ума му има нѣщо развалено. Обратно: ако въ ума си почувствувашъ едно разширение, а въ сърцето си едно стѣснение, туй значи, че умътъ на този човѣкъ е прѣкрасенъ, а въ сърцето си има нѣщо развалено. За този човѣкъ Бѣлитѣ Братя, живата природа ти казва: „Съ този човѣкъ никакви съдружия не прави, никакви зимания-давания нѣмай, той не разбира, въ него има нѣщо недоразвито. Каквато работа и да започнешъ съ него, утрѣ ще се скарате“. Ако искашъ да се женишъ, за такъвъ човѣкъ не се жени. Двама глупави хора като се оженятъ, ще могатъ ли да завъртятъ единъ домъ? Не се женете така! Когато Богъ създаде първоначално хората мѫжетѣ и женитѣ, тѣ имаха друго нѣщо, тѣ бѣха чисти и святи и можеха да живѣятъ такъвъ животъ, но сегашнитѣ хора, слѣдъ грѣхопадането, нѣматъ чистъ животъ. Днесъ, и мѫже и жени, безъ разлика, нѣматъ чистъ животъ. Най-първо ние трѣбва да възстановимъ чистотата. Азъ бихъ желалъ въ всѣко общество да се образува сдружение за чистъ животъ, хората да иматъ довѣрие единъ къмъ другъ. Такъвъ единъ примѣръ има въ романа на Викторъ Хюго — „Клѣтницитѣ“ — за Жанъ Валжана, който открадналъ сервиза на епископа. Когато улавятъ Жанъ Валжана и запитватъ епископа, дали познава тия вѣщи, той казва: „Мои сѫ, азъ му ги дадохъ“. Тъй казалъ, защото иначе Жанъ Валжанъ щѣше да бѫде въ затворъ. Трѣбва да се стремимъ да имаме довѣрие единъ къмъ другъ, къмъ всичкитѣ хора, не заради насъ, а заради Бога, защото, туй, за което Богъ съизволява, то е да мислимъ добро за всички хора. Туй е, което донася добро на всички хора? Богъ познава всички гънки на нашата душа. Но какво казва Христосъ? Тозъ вашъ Отецъ заповѣдва на туй слънце да грѣе еднакво, и за добритѣ и за лошитѣ хора, еднакво праща дъждъ и на еднитѣ, и на другитѣ. Даже нѣкой пѫть на лошитѣ хора Богъ дава най-голѣми благословения. Защо? За да ги задоволи. Отъ ваше гледище, вие ще кажете: добритѣ хора трѣбва да бѫдатъ богати. Не, лошитѣ хора трѣбва да бѫдатъ богати. Защо? — За да иматъ работа съ какво да се занимаватъ. Лошиятъ човѣкъ, като е богатъ, ще има ниви, лозя, ще има туй-онуй, ще има съ какво да се занимава. А добриятъ човѣкъ, като е богатъ умствено и по сърце, той и да нѣма богатство, пакъ ще си създаде условия да има работа. Сега, туй е редътъ на нѣщата при днешния животъ. Но при други условия на живота ще има другъ редъ, порядъкътъ ще бѫде другъ. При сегашнитѣ условия, при законитѣ, които сѫществуватъ въ козмоса, всичтѣ възвишени духове работятъ за подигането на падналитѣ. Не е въпросътъ за спасението на праведнитѣ, а на грѣшнитѣ; не е въпросътъ да учимъ ученитѣ, а — глупавитѣ. Слѣдователно, Христосъ прѣдупрѣждава вѣрующитѣ и казва: „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ, защото съблазъньта неизбѣжно ще дойде въ свѣта“. Сега, съблазъньта ще дойде, не само по отношение на това, че ние можемъ да се съблазнимъ въ другитѣ, но по нѣкой пѫть ще се съблазнимъ въ себе си: можемъ да се съблазнимъ въ своя умъ, можемъ да се съблазнимъ въ своето сърце, можемъ да се съблазнимъ въ своята душа, можемъ да се съблазнимъ въ своитѣ благородни пориви. Нѣма по-голѣмо нещастие отъ това, да се съблазни и разколебае човѣкъ въ себе си. Ние казваме: до сега Господъ ме подържаше, но азъ направихъ прѣгрѣшения и сега Господъ ме остави. Азъ съмъ казвалъ много пѫти и сега пакъ ще кажа: можете да се съблазните въ когото и да е, но въ Бога на Любовьта — никога! Имайте прѣдъ видъ едно правило: въ този живия Господъ — Когото свѣтътъ още не познава, не че не Го познава, живѣе въ Него, но Го търси на друго мѣсто, въ Него ние трѣбва да имаме вѣра. Богъ въ своитѣ намѣрения има желание да ни изведе отъ сегашнитѣ тягостни страдания. Той е допусналъ страданията, за да даде на всинца ни единъ великъ урокъ. Такъвъ урокъ ще ни даде, за да съзнаемъ, че ако ходимъ само по тия закони и пѫтища, които Той е поставилъ, ние ще можемъ да се подигнемъ, а всички онѣзи закони, които ние сме поставили, всичкиятъ онзи нашъ моралъ, по който можемъ да ходимъ, той е само за земята. „Блажени“, казва Писанието, „онѣзи, които страдатъ, на тѣхъ е царството Божие“. Ще кажете: тази работа е много хубава. Азъ бихъ желалъ, отъ утрѣ да започнете съ тази формула: да се не съблазнявате! Сега, нѣкой казва: азъ съмъ отъ новото учение. Ами че едно отъ качествата на новото учение е да се не съблазнявашъ. Едно отъ качествата на новото учение е да не се съмнѣвашъ, да не желаешъ да бѫдешъ богатъ, но да искашъ да бѫдешъ сиромахъ, т. е. не да искашъ да си сиромахъ, но ако не ти се отдава богатство по единъ честенъ начинъ, то отъ богатство, придобито по единъ нечестенъ начинъ, трѣбва да се откажешъ. Азъ мога да приведа редъ факти отъ съврѣменния животъ, има редъ статистики, които доказватъ, че нечистото богатство съсипва хората. Внесете въ едно най-хубаво прѣдприятие 100,000 лв., придобити чрѣзъ кражба, чрѣзъ зло, чрѣзъ насилия, слѣдъ 4—5 години туй прѣдприятие, туй съдружие ще рухне. И ако разгледате живота на съврѣменнитѣ народи, всички страдатъ все отъ този недѫгъ, т. е. че тѣ не издържатъ своята дума, тѣ не изпълняватъ Божията дума тъй, както Богъ изисква. И ако всички съврѣменни християни, които подържатъ Христовото учение, биха си турили за задача да се не съблазняватъ, да се не огорчаватъ, когато имъ се каже горчивата истина, знаете ли какъвъ приятенъ щѣше да бѫде живота имъ? Ако нѣкой пѫть мѫжътъ каже на жена си нѣколко горчиви думи, жена му нека седне да му наточи една хубава баница. Защо ми правишъ тази баница. — За сладкитѣ ти думи. А сега какво става? — Мѫжътъ каже нѣколко обидни думи на жена си, и на другия день нѣма вече готвене. Тя излѣзе вънка и казва: „Прѣдставете си, моятъ мѫжъ ме нахука хамалски. Баници ли? Нищо нѣма да му направя, ще му дамъ единъ урокъ“. Не, наточи му една първокачествена баница! Азъ съмъ срѣщналъ до сега въ България само една българка, наша сестра, която щомъ дойде нейниятъ възлюбенъ и я нахука, стане на другия день рано, наточи му една баница и го гости. Той, слѣдъ като се наяде, почне да се извинява: „Извини, бѣхъ малко неразположенъ духомъ“. Тя тъй ще му угоди. Казва: „Баница му направихъ“. Казвамъ: ти постѫпвашъ съобразно Христовото учение. Сега, мнозина питатъ, какъ трѣбва да живѣемъ? Казвамъ: не се съблазнявайте! Мѫжътъ дойде, има нѣкаква неприятность, носи нѣкаква тяжесть, каже на жена си нѣкои обидни думи. Жената нека направи една баница, да тури повече масълце, да наточи малко винце. Тъй, не само съ сладки думи, но дѣйствително въ живота си ние трѣбва да постѫпваме тъй. Туй говоря за ученицитѣ, които искатъ да водятъ единъ животъ за самоусъвършенствуване. Сега, вие казвате: дали сме напрѣднали? Всѣка вечерь вие си правете единъ отчетъ, ще си намѣрите една отъ грѣшкитѣ отъ прѣзъ деня и ще я поправите. Казвате: дали сме забогатѣли? Ще си направите единъ отчетъ. Вземете примѣръ отъ търговцитѣ. Единъ търговецъ има да изплаща 40—50 полици. Той си записалъ датитѣ, кога трѣбва да ги изплати. Вземе ключа отъ касата си, отвори я, и гледа, дали има пари да ги изплати. Той не се залъгва съ малкитѣ печалби. Нѣкой отъ васъ направи едно добро, но забравя онѣзи 40—50 полици. На другия день дойде кредиторътъ, хване го за гушата. Сериозенъ ще бѫдешъ, ще кажешъ: азъ ще изплатя всичко, съ лихвитѣ ще го изплатя. Ако ние имаме туй дълбоко желание да направимъ всичко това заради Бога, а не заради хората, отъ колко страдания щѣхме да се освободимъ! И въ очитѣ ни, и въ мозъка ни, и въ ума ни, ѝ въ сърцето ни други добрини щѣха да царуватъ. Много по-добрѣ щѣше да бѫде, ако хората отвънка ви хукатъ. Тогава Господъ ще каже: „Не бой се, азъ съмъ съ тебе, но нищо не казвай“. Много отъ васъ иматъ слѣдната слабость. Нѣкой сънувалъ прѣзъ нощьта, че Христосъ му се явилъ, и той като стане, хукне прѣзъ цѣлата махала да разказва на всички за своята опитность. Отъ тамъ насетнѣ Христосъ нѣма да му се яви, нищо нѣма да му каже. Тази своя опитность ти трѣбва да задържишъ дълбоко въ душата си, и никой отъ твоитѣ ближни да не знае, че Христосъ ти се явилъ, но въ живота ти да настане моментално промѣна, и отъ това да разбератъ, че Христосъ ти се явилъ. Мѫжъ си, видѣлъ си Христа, никому нѣма да разправяшъ, ще си мълчишъ, но ще повикашъ бѣднитѣ, сакатитѣ, слѣпитѣ, клоснитѣ и ще имъ направишъ едно угощение. Всички хора да видятъ, че става една промѣна въ твоя животъ. Ако те питатъ: защо правишъ това? — ще си мълчишъ. Туй сѫ малки, дребни работи, които всѣки може да направи. Всѣки може да направи едно угощение. Така Христосъ ще почувствува, че си Го видѣлъ. Та, ние съврѣменнитѣ хора мязаме на малкитѣ дѣца, даваме голѣма оцѣнка на нашитѣ добрини. Като направимъ една малка добрина, всички я знаятъ. Сега ще ви приведа единъ примѣръ за единъ богатъ американецъ. Той правилъ голѣми благодѣяния: далъ 3 милиона долари за постройката на една църква, далъ 4 милиона долари за направата на едно училище, раздалъ всичкото си богатство. Казвалъ си: „Като ида горѣ, Богъ ще бѫде доволенъ отъ мене, че съмъ раздалъ богатството си“. Умира той, викатъ го отъ онзи свѣтъ при свети Петъръ. „Какви добрини прави на земята“. Дадохъ 3 милиона долари за една църква. „Ами името ти записано ли е между благодѣтелитѣ?“ — Да, турено е тамъ. „Е, платено ти е значи. Друго?“ — За училище дадохъ 4 милиона долари. „Ами името ти между имената на почетнитѣ лица турено ли е?“ — Турено е, ами нали трѣбва да се знае, че има добродѣтелни хора? „Добрѣ, платено ти е и за това. Кажи ми сега нѣщо, за което да не ти е платено.“ — Е, единъ день бързахъ, имахъ работа, една бѣдна вдовица ме послѣдва, можѣше ме за помощь, имала малки дѣца сирачета. Дадохъ единъ доларъ и ѝ казахъ да не ме безпокои, защото отивамъ по работа. „А вижъ, затуй не ти е платено, може да те приематъ на небето.“ Разправя св. Петъръ на Господа за всичкитѣ благодѣяния на американеца и Господъ казва: „Дайте му два долара, че и той да си върви, да ме не безпокои“. Порядкитѣ и разбиранията на невидимия свѣтъ се различаватъ диаметрално отъ нашитѣ схващания. Добриятъ човѣкъ долбоко въ своята душа трѣбва да бѫде благороденъ. Той трѣбва да бѫде като една дълбока рѣка, че при всичкитѣ мѫчнотии въ живота си да не се размѫтва. Брѣговетѣ ѝ може да се размѫтватъ, но дълбочинитѣ да не се размѫтватъ. Каква благородна чърта е, слѣдъ като го обидятъ, слѣдъ като му създадатъ най-голѣмитѣ мѫчнотии, той си подигне очитѣ къмъ Бога, и у него не се яви желание да отмъсти, а едно благородно желание, въ името на Бога, да покаже тази Любовъ. Сега наскоро азъ имахъ случай да се срѣщна съ единъ български офицеръ; като психологически примѣръ ще ви приведа слѣдното прѣживѣно отъ него, което той ми разправяше. Жена ми е отличенъ човѣкъ и много добра писателка, но азъ съмъ много лошъ, ревнувахъ я, и най-лошитѣ мисли хвърляхъ отгорѣ ѝ, А да я оставя да върви сама нѣкѫдѣ, Боже съхрани! Водя единъ непорядъченъ животъ. Не стига това, но единъ день тя иска да отиде въ Германия, да учи нѣмски езикъ. Но при това и дѣте имаме. Тя ме моли: „За три мѣсеца ми позволи да замина.“ — Не мога, за 40 деня — може. Породи се въ мене една борба: съ какво право азъ искамъ да бѫда свободенъ, а нея ограничавамъ? Нека и тя бѫде свободна, мисля си. Единъ денъ ѝ дадохъ 5,000 лв. и казвамъ: иди въ странство и стой колкото искашъ. Едва що изказахъ тия думи, усѣтихъ, че ми падна единъ товаръ отъ сърцето. Това бѣше първата вечерь, когато спахъ спокойно. Казвамъ му: ти си изпълнилъ Христовия законъ. По-рано мислѣше, че като иде въ странство, тя ще води оргии. Каза: „Иди въ странство“, и се успокои. Ето една благородна чърта! Да, но той е прѣтърпѣлъ една вътрѣшна борба, вѫтрѣшна криза. Ние всички ще минемъ прѣзъ тия вѫтрѣшни борби, и невидимиятъ свѣтъ ще изпрати една комисия да види какъ ще постѫпимъ. Съблазнитѣ непрѣменно ще дойдатъ за изпитъ. Сега, вие искате да знаете, дали Христосъ е доволенъ отъ васъ. Христосъ е доволенъ отъ всички ви. Единъ учитель може да е доволенъ отъ ученицитѣ си, но не е доволенъ отъ тѣхнитѣ упражнения, отъ тѣхнитѣ тетрадки. Защо? —Пълни сѫ съ погрѣшки. Единъ ученикъ може да е добъръ, мораленъ, но при разрѣшение на задачата има редъ погрѣшки. Учительтъ му казва: „Отъ твоитѣ задачи не съмъ доволенъ.“ Слѣдователно, Христосъ не е доволенъ отъ насъ по отношение на нашитѣ погрѣшки въ свѣта. Като отъ хора, той е доволенъ отъ насъ, но при нашитѣ ежедневни постѫпки, при нашитѣ отношения въ свѣта, ние не сме постѫпили съобразно закона на Христа. Христосъ е недоволенъ отъ нашитѣ некоректни постѫпки. Ние постоянно се съблазняваме и мислимъ, че може да намѣримъ другъ начинъ, другъ пѫтъ. Нѣма. Единствениятъ начинъ за издигане на човѣшката душа е човѣкъ да има абсолютна вѣра въ своитѣ братя. Жената трѣбва да има абсолютна вѣра въ своя мѫжъ. Казвате: може ли? Може. Мѫжътъ трѣбва да има абсолютна вѣра въ своята жена. Може ли? — Може. Братътъ трѣбва да има абсолютна вѣра въ своята сестра. Може ли? — Може. Слугата трѣбва да има абсолютна вѣра въ своя господарь. Може ли? — Може. Сестрата трѣбва да има абсолютна вѣра въ своя братъ. Може ли? — Може. Господарьтъ трѣбва да имъ абсолютна вѣра въ своя слуга. Може ли? — Може. Може да иматъ нѣкакви погрѣшки, туй е допустимо, но трѣбва да знаемъ, че слѣдъ като правимъ хиляди и хиляди погрѣшки, единъ день ще познаемъ Бога, ще почнемъ да се учимъ, и да живѣемъ тъй, както Той обича. Ще дойде туй врѣме, за едни по-рано, за други — по-късно. „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ!“ Сега, ако за свѣта е горко, за праведнитѣ не трѣбва да бѫде горко. Носете тази идея съ себе си! Направете едно дружество, безъ съблазни. Но какво ще бѫде правилото тамъ? Вие ще кажете: може ли това? — Може. Вие казвате: ако ние вложимъ пари, всичко, безъ да се съблазнимъ, то утрѣ касата, паритѣ ни, всичко ще хвръкне. Ние още не знаемъ дали ще хвръкнатъ паритѣ. Ние още не сме опитали Божественитѣ принципи, още не сме ги приложили. Ние казваме, че по този начинъ не може да се живѣе. Дѣйствително, не може да се живѣе. Но, ако ние вложимъ тази разумна Любовь, да започне да дѣйствува отдолу, какво ще произведе тя? Сега, двама души, мѫжъ и жена, като тръгнатъ въ този пѫть, почватъ да спорятъ за своитѣ възгледи, какъ разбира единиятъ, какъ разбира другиятъ. Нѣма какво да спорятъ. Вашата любовь еднаква ли е? Двама души, като тръгнатъ въ Божествения пѫть, всѣки трѣбва да бѫде готовъ да жертвува за своя ближенъ, за този, съ когото живѣе толкова, колкото и за себе си. Ако бихте турили туй правило въ живота си, какво подобрѣние би станало! А лошото е тамъ, че ние жертвуваме за себе си повече, отколкото за всички други. Въ Писанието се казва: „Богъ, като изпратилъ своя Синъ, Той пожертвувалъ всичко отъ своята Любовь, за да могатъ съврѣменнитѣ хора да се подигнатъ“. И, ако ние схванемъ тази велика мисъль, идването на Христа на земята, жертвата, която Богъ е принесълъ, ако се въодушевимъ съ сѫщитѣ Негови мисли, съ тази вѣра на Христа, и да изпълнимъ волята Божия, ние вѣрваме, че този свѣтъ ще се подигне въ единъ день, въ единъ Божественъ день. Сега, въ вашия умъ ще остане мисъльта: Може ли, азъ съмъ старъ, другояче съмъ свикналъ, баща ми е ходилъ въ другъ пѫть. — Може. Въ закона на Любовьта нѣма нищо невъзможно. Запримѣръ, нѣкой казва: азъ искамъ да изпълня волята Божия. Е, въ какво седи изпълнението на волята Божия? Нѣкой казва: азъ искамъ да изпълня волята Божия, да служа на Бога. Богъ нуждае ли се отъ нашето служене? Отъ що се нуждае Той? Нѣкое цвѣтенце изсъхнало, ти минавашъ по пѫтя, и Той ти казва: „Полѣй това цвѣтенце!“ Нѣкое дѣте останало сираче, безъ баща и майка, Господь казва; „Иди, помогни!“ Той като ни изпраща своята благословия, казва: „Идете, изпълнете моята воля, покажете на хората, какъ трѣбва да живѣятъ!“ И колко красивъ щѣше да бѫде свѣтътъ, ако правѣхме своитѣ добрини, и никой не ги знаеше! Сега, нѣкога ние оповѣстяваме своитѣ добрини, за да поощряваме другитѣ. Нѣкой пѫть съ своитѣ добрини спъваме другитѣ хора. Запримѣръ, азъ съмъ богатъ човѣкъ, дамъ 100,000 лв., запиша името си. Дойде единъ сиромахъ, той не може да даде повече отъ 5 лева, но като види записани 100,000 лв., не смѣе да даде и тѣхъ, честолюбие има. Затуй, трѣбва да се подпишатъ първо тѣзи, които даватъ най-малко, а които сѫ богати и даватъ повече, най-послѣ трѣбва да се подписватъ, за да не се съблазняватъ сиромаситѣ. А сега, вие виждате, дойде единъ листъ съ подписи, погледнете, казвате: видите ли, колко богатъ човѣкъ е този, колко пари е записалъ! Да, но туй, което той е внесълъ, става причина да се изгуби толкова, колкото всичкитѣ сиромаси заедно биха внесли. И когато богатитѣ даватъ, а сиромаситѣ нищо не даватъ, свѣтътъ не върви напрѣдъ. И тъй, свѣтътъ се подържа не отъ богатитѣ, а отъ сиромаситѣ. Друго изяснение на своята мисъль: свѣтътъ се издържа не съ капитали и пари, а — съ трудъ. Всички казватъ: „Дайте пари!“ Не, трудътъ е, който подържа свѣта. Трудътъ, който ние влагаме, ония работни рѫцѣ, ония работни маси, това не сѫ маси, нито екземпляри, нито елементи, а това сѫ онѣзи работещи души, които влагатъ своята воля, които день и нощь работятъ. Азъ наричамъ това „свещения трудъ“, който подържа свѣта. И ние се нуждаемъ не отъ пари, а отъ трудъ. Има ли този свещенъ трудъ, паритѣ ще дойдатъ. Паритѣ сѫ равносилни на онова, което ние добиваме отъ природата. Въ съврѣменния културенъ животъ хората иматъ само една лъжлива идея. Правятъ смѣтки да се уравни бюджета. Не, трудътъ е, който оправя свѣта. Когато всички почнатъ да работятъ честно и почтенно, ние ще имаме единъ строй по-добрѣ уреденъ, отколкото днешниятъ. „Горко на свѣта отъ съблазнитѣ!“ Азъ казвамъ: имайте този урокъ — извадете съблазъньта! Мѫже и жени, братя и сестри, господари и слуги, учители и ученици, всички трѣбва да вървятъ въ този пѫть безъ съблазни. И навсѣкѫдѣ трѣбва да се проповѣдва онази свещена Любовь, онзи свещенъ трудъ, взаимно почитание, взаимно уважение, взаимна любовь, за да се изпълни волята Божия на земята. Само по такъвъ начинъ ще дойде Царството Божие на земята! Бесѣда, държана на 23 IX 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Бѫдете разумни! „Ето, азъ ви проваждамъ, като овци между вълци; бѫдете, прочее, разумни, като змиитѣ и незлобиви като гълѫбитѣ“. Матея 10:16. Двѣ важни думи има въ този стихъ. Тѣ сѫ: „разумни и незлобиви“. Ако вие бихте се прѣнесли въ далечното минало на човѣшкото появяване, ако бихте имали онази привилегия, която ангелитѣ сѫ имали, да видятъ създаването на сегашния свѣтъ, появяването на човѣка, неговото развитие, всички онѣзи култури, които сѫ прѣдшествували, и които има още да прѣдшествуватъ, които сѫ били, и които има още да бѫдатъ, щѣхте да имате ясна прѣдстава за думитѣ „разумъ и незлобие“. Сегашната култура се отличава съ отрицателни качества, нѣма нищо положително въ нея, т. е. има положителни качества, въ сила на разрушение. Да разрушаватъ — въ това сѫ силни съврѣменнитѣ културни хора, а по добродѣтели, тѣ се отличаватъ съ отрицателни качества. Нѣкои историци правятъ разлика между сегашната култура и миналата и намиратъ, че съврѣменнитѣ хора сѫ станали културни. Дѣйствително, по видимому така е, по форма сѫ станали културни, но по съдържание не сѫ, общо говоря. Азъ ще туря моя мащабъ или онази мѣрка, споредъ която азъ наричамъ онзи народъ културенъ, който е абсолютно честенъ, абсолютно добъръ, абсолютно интелигентенъ и разуменъ и абсолютно благороденъ. Този е мащабътъ, съ който може да сѫдимъ за всѣки народъ. Има ли тѣзи качества единъ народъ, той е народъ; нѣма ли ги, неговата култура е проблематична, той спада къмъ закона на вѣроятноститѣ, споредъ който, само до извѣстна степенъ той е културенъ. Запитайте, който и да е прочутъ съврѣмененъ моралистъ, какъвъ е смисълътъ на живота, ще видите какви чудни отговори ще ви дадатъ. Запитайте онѣзи видни държавни мѫже, какъвъ е смисълътъ на живота, и тѣ ще ви дадатъ чудни отговори. То е, не че тѣ нѣматъ желанието да ви кажатъ истината, но така го разбиратъ. Това азъ обяснявамъ по слѣдния начинъ. Ако вие сте въ нѣкаква нужда, и се обърнете къмъ нѣкого, когото вие считате за богатъ, т. е. въ сѫщность минава за богатъ, но касата му е празна, и му поискате 10-ина хиляди лева, а той едва ви даде 500 лв., виноватъ ли е той? Казва: толкова имамъ. Толкова има човѣка, толкова дава. Можете да му се сърдите, колкото искате. Вие може да казвате, че той е богатъ. Да, свѣтътъ е пъленъ съ богати хора, но има фиктивно богати и дѣйствително богати. Въ духовния свѣтъ богати хора сѫ само разумнитѣ хора, незлобивитѣ и скромнитѣ хора. Това сѫ богатитѣ хора въ свѣта. И дѣйствително, разумътъ е единъ даръ на човѣка отъ ангелитѣ, тѣ сѫ го подарили на хората. Когато Богъ направилъ човѣка, повикалъ всички разумни сѫщества да му дадатъ по нѣщо, понеже той билъ послѣдния, най-малкия имъ братъ. Ангелитѣ, като го погледнали, видѣли го въ много незавидно положение, живѣлъ въ една колибка, не му стигало ума какъ да си направи кѫща, и си казали: „Да му дадемъ отъ нашия разумъ“, и така човѣкътъ се нарекълъ „човѣкъ на мѫдростьта“. И дѣйствително, единственото нѣщо, което отличава човѣка въ сегашната природа, то е неговиятъ разумъ. Сега, азъ взимамъ думата „умъ“ въ най-широкъ смисълъ, а „разумътъ“ взимамъ, като една сила вѫтрѣ въ ума, въ по-ограниченъ смисълъ, т. е. умътъ взимамъ като нѣщо, което включва всичко, а разумътъ включва само способноститѣ на човѣка, съ които той работи въ даденъ случай. „Разуменъ човѣкъ“, казватъ. И дѣйствително, когато умътъ има едно прѣодоляваще влияние, върху лицето на човѣка се забѣлѣзва една особена свѣтлина. Умътъ е, който хвърля една особена свѣтлина върху лицето, то просиява. Божествена свѣтлина се издава изъ очитѣ на единъ интелигентенъ човѣкъ. Разумниятъ човѣкъ, или умниятъ човѣкъ, или мѫдриятъ човѣкъ, да вземемъ тия три думи, три термина, се отличава по това, че той може да направи всичко. Като казвамъ, че може да направи всичко, подразбирамъ, че може да направи всичко туй, отъ което хората иматъ нужда. Умниятъ човѣкъ, като дойде при единъ боленъ, ще знае какъ да го лѣкува. Ако дойде въ една кѫща, дѣто домакинитѣ страдатъ отъ несгодитѣ на живота, той ще знае какъ да ги поправи. Ако срѣщне по пѫтя нѣкоя счупена кола, ще знае какъ да я поправи. Ако влѣзе въ църквата и въ държавата, веднага ще знае какъ да напѫти хората въ този правиленъ пѫть. Сега, мнозина отъ васъ говорите за моралъ, казвате, че трѣбва да бѫдемъ морални хора, но, моралностьта е едно качество само на умния, на разумния човѣкъ. Моралътъ въ духовния свѣтъ, това е стабилность, това е опорната точка, отъ която разумътъ започва своитѣ изслѣдвания. Моралътъ, това е първата опорна точка, отъ която разумътъ се проектира. Тъй опредѣлямъ азъ що е моралъ. И тъй, моралътъ, това е мащабъ за ума, отъ дѣто той започва своитѣ проекции. Безъ моралъ умътъ не може да започне своята дѣятелность. Сега, разбира се, азъ бихъ употрѣбилъ друга една дума за моралъ. Тъй както днесъ се употрѣбява думата „моралъ“, тя се употрѣбява въ много ограниченъ смисълъ, но моралътъ има по-високо произхождение, чисто Божествено произхождение. Слѣдователно, опорната точка на разума е Божественото. Вие не можете да бѫдете разуменъ човѣкъ, ако нѣмате абсолютна моралность въ себе си. Нѣкои казватъ: трѣбва да бѫдемъ добри. Не, абсолютно добъръ трѣбва да бѫдешь! Абсолютно добъръ, безъ никакво изключение. Да нѣма абсолютно никакво зло въ сърцето ти, абсолютно никакво съмнѣние, абсолютно никакво невѣрие. Що е съмнѣнието? Съмнѣнието е качество само на глупавитѣ хора. Кой се съмнѣва? Само невѣжиятъ се съмнѣва. Ако азъ имамъ силата да творя всичко въ свѣта, ще се съмнѣвамъ ли? Като се разболѣя, ще се съмнѣвамъ, разбира се. Въ момента, когато дигамъ чувала, нѣма да се съмнѣвамъ, но щомъ се разболѣя, не ще мога да го дигамъ. Нѣкой казва: азъ се съмнѣвамъ. Въ какво се съмнѣвашъ? Нѣкой пѫть, който слуша, се съмнѣва, и който говори, и той се съмнѣва. Човѣкъ, който се съмнѣва, това значи, че има нѣщо, което му липсва въ ума. И онзи, който говори и се съмнѣва, и нему липсва нѣщо отъ ума. Ще ви разправя единъ анекдотъ. Събрали се въ древностьта двама знаменити адепти. Срѣщнали се тѣ на крѫстопѫть и почнали да разправятъ за силитѣ, които сѫ придобили отъ природата. Единиятъ казва: „Силата ми е толкова голѣма, че азъ мога да отбия земята отъ нейния пѫть.“ Другиятъ казва; „Моята сила е още по-голѣма, азъ мога да отбия слънцето отъ неговия пѫть“. Този послѣдниятъ казва на първия, който могълъ да отбие земята отъ нейния пѫть: „Е, сега пристѫпи вече, отбий земята, понеже, ако азъ отбия слънцето отъ пѫтя му, ще настане тъмнина, и ти нѣма да си свършишъ работата, а азъ послѣ ще отбия слънцето“. Той казалъ: „Имамъ малко работа сега, ще ме почакашъ малко“. Отишълъ да си свърши работата, но не се върналъ. Защо не се върналъ веднага? Защото не може да отбие земята отъ пѫтя ѝ. Връща се този адептъ отъ школата слѣдъ нѣколко дни и казва: „Учителитѣ, които сѫ ми повѣрили тази тайна, ми казаха, че ако азъ отбия земята отъ пѫтя ѝ, ще ме подложатъ на смъртно наказание, затова, заради своя животъ, нѣма да отбия земята отъ пѫтя ѝ. Сега е твой редъ, отбий слънцето отъ неговия пѫть“. Вториятъ адептъ казва: „Чакай, и азъ имамъ малко работа, да я свърша“, Слѣдъ нѣколко дни той се връща и казва: „Ужасна работа, казаха ми, че ако отбиешъ слънцето отъ пѫтя му, ще се свьрши свѣта, ще се разруши цѣлата слънчева система, затова ще се откажешъ“. Така и ние ще се откажемъ отъ да проявимъ своитѣ сили. Мислите ли, че тѣзи два адепта сѫ герои? Първото, че единиятъ може да отбие земята отъ нейния пѫть, а другиятъ — слънцето отъ неговия пѫть, и второто, че ще ги подложатъ на смъртно наказание, това сѫ тѣхни измислици. И съврѣменнитѣ философи иматъ такива крайни философски системи, като на тия двама адепта. Смѣшни сѫ, като ги погледнешъ, какъ лансиратъ теорията за произхода на човѣка. Е, казвамъ, какви сѫ даннитѣ ви за това? Намѣрили нѣкѫдѣ една кость отъ черепа на човѣка, и отъ тѣзи черепи правятъ своитѣ заключения. Знаете ли на какво мяза това? Прѣдставете си единъ човѣкъ, на когото очитѣ сѫ извадени, и вие му дадете най-хубавата картина, да се произнесе върху нея. Той откѫсва едно парченце отъ тази картина и почва да си дава мнѣнието, какъ е направена тази картина, какво е нарисувано на нея, само като я пипа. Не, тукъ се изисква единъ умъ просвѣтенъ, да се върне назадъ, да види онзи първоначаленъ произходъ и да разбере, каква роль играе човѣшкиятъ разумъ. Ако вземете сега млѣкопитающитѣ, всички нисши сѫщества, ще видите, че тѣхното чело е обрасло съ косми и въ тѣхъ нѣма никакъвъ разумъ, никаква интелигентность, въ този вѫтрѣшенъ, субективенъ смисълъ. У тѣхъ е развитъ донѣкѫдѣ само обективниятъ умъ. Само сегашниятъ човѣкъ, който е получилъ тази способность — разума — има едно благо, че неговото чело и лице е малко оголѣло. Само туй мѣсто на лицето, което е голо, само то е, дѣто се проектира неговата интелигентность. Може да правите наблюдения. Тѣ сѫ слѣдующитѣ: колкото повече се увеличава човѣшката интелигентность, толкова повече челото се оформява правилно и приема извѣстни гънки, като се подига; при това, тия косми почватъ да се намаляватъ, и нѣкой пѫть така изчезватъ, че челото става съвършено гладко. Туй е външната страна. Ако отворите вѫтрѣшната часть отпрѣдъ на лоба, ще видите, че въ тази часть на мозъка има много гънки, и при това нишкитѣ на бѣлото вещество се продължаватъ, а сивото вещество отгорѣ се увеличава. Но това не е разумътъ, това сѫ органитѣ или материята, чрѣзъ която се проявява тази разумна сила. Казва сега Христосъ: „Бѫдете разумни, като змиитѣ, и незлобиви, като гълѫбитѣ.“ Христосъ тукъ подразбира двѣ велики култури, които сѫ прѣдшествували явяването на човѣка. Подъ „змиитѣ“ ние разбираме културата, прѣзъ която сѫ минали ангелитѣ. Културата на гълѫбитѣ, и това е единъ символъ, култура, прѣзъ която херувимитѣ сѫ минали. Първата култура е развила качествата на разума, а втората култура — скромностьта, качество, което произтича отъ любовьта, отъ незлобието. По какво се отличава разумниятъ човѣкъ? Разумниятъ човѣкъ не се занимава съ миналото, нито се занимава съ бѫдещето, нѣма тѣхъ за цѣль, а той се занимава съ настоящето. Подъ думата „настояще“, не значи, че той е материалистъ. Не, настоящето е Божественото. Въ настоящето той работи за себе си. Разумниятъ човѣкъ, ако има да взима отъ нѣкого, той нѣма, като го види на улицата, да го изругае, а ще го повика въ кѫщата си и ще му каже: приятелю, можешъ ли да ми платишъ съ лихвитѣ? — Не мога. Оставамъ лихвитѣ. Безъ лихвитѣ можешъ ли? — Не мога. Тогава тритѣ четвърти можешъ ли?— Не мога. Половината можешъ ли? — Не мога. Едната четвъртъ можешъ ли? — Мога. Е, плати тогава! скѫсва полицата, хвърля я. Вика другиго, който има да му дава, и започва съ него по сѫщия начинъ. Казва му: ти съ лихвитѣ можешъ ли да ми платишъ? — Не мога. Тритѣ четвърти? — Не мога. Половината? — Не мога. Едната четвъртъ? — Не мога. Скѫсва полицата, хвърля я. Ликвидирамъ съ тебе смѣтката, иди работи, и втори пѫть дългъ не прави! Ще кажете: каква философия има въ това? Та, разумниятъ човѣкъ скѫсва полицата, и казва: азъ искамъ да бѫда на чисто, да се занимавамъ само съ Божествената Мѫдрость. И най-голѣмото зло, което сега сѫществува въ свѣта, т. е. азъ не говоря за свѣта, но за всички религиозни общества, то е, че всички тия религиозни хора държатъ погрѣшкитѣ на другитѣ въ своитѣ умове. Вслѣдствие на това нашиятъ умъ не е въ състояние, не е свободенъ да се занимава съ онова, което Богъ може да ни даде. Ние не сме свободни да видимъ въ Божествения свѣтъ онова, което трѣбва да видимъ. Е, прѣдставете си, онзи търговецъ, който е погълнатъ въ своитѣ тевтери, седи въ кантората си, и по цѣли дни постоянно се занимава съ числа, какво може да види? Това сѫ милиони, милиони числа. Че слънцето изгрѣва, че звѣзди, мѣсечина изгрѣватъ, това сѫ второстепенни въпроси за него. Той седи съ своитѣ тевтери. Върне се дома си, пакъ тевтери, пакъ полици, съ смѣтки се занимава той. Смѣтки, смѣтки, съ години е това! И най-послѣ, казватъ за него: той е най-видниятъ търговецъ, най-видниятъ финансистъ, той ще оправи свѣта. Имаме ли поне единъ финансистъ въ човѣшката история, който да е оправилъ свѣта? Финансиститѣ можаха ли да оправятъ разбърканитѣ записи и смѣткитѣ на асирийската култура, на Вавилонъ? Финансиститѣ можаха ли да оправятъ забърканитѣ смѣтки на евреитѣ въ Палестина прѣди 2000 години? Тия финансисти можаха ли да оправятъ забърканитѣ записи на великата римска империя? Мислите ли, че тия финансисти днесъ ще оправятъ смѣткитѣ на Европа? — Не. Казва Христосъ: „Бѫдете разумни, като змиитѣ, и незлобиви, като гълѫбитѣ!“ Е, какъвъ ще бѫде изходниятъ пѫть, ако не се оправятъ смѣткитѣ? — Бой. Защо се биятъ хората? Българитѣ въ турско врѣме имаха единъ особенъ навикъ. Българинътъ, когато работи, е много трѣзвъ, но щомъ си пийне ½ килце, той става много смѣлъ и отваря смѣткитѣ. Седне на дюкяна, пийне малко и казва: „Слушай, онзи Иванъ Стояновъ има да дава 15 лева на общината, защо не си е платилъ данъка? Я го повикайте скоро да си плати!“ „Драганъ Наумовъ, тамъ, не си е направилъ плета на нивитѣ. Я го повикайте да си плати!“ И като го повикатъ, ако нѣма да си плати, търтятъ му единъ такъвъ бой, че му пукнатъ главата. Затварятъ го, да си плати глобата. Но, като изтрѣзнѣятъ, казватъ: „Защо трѣбваше да го биемъ? Не направихме добрѣ“. И сега, съврѣменнитѣ европейски народи се смѣятъ, но постѫпватъ точно като българитѣ. Като иматъ да взиматъ, готови сѫ все съ сила да дѣйствуватъ. Питамъ сега: тази всеобща война какво благо донесе на Англия, какво благо донесе на Америка, какво благо донесе на Франция, на Русия? Никакво благо! Тия държави се разсипаха. Тѣ виждатъ своитѣ погрѣшки, но не могатъ да ги поправятъ. Тѣ не бѣха достатъчно разумни. Сега ние ще оставимъ всичко това. Ние ще приложимъ туй Божествено учение индивидуално. За насъ животътъ има другъ единъ смисълъ. Ние се готвимъ за единъ свѣтъ, който нѣма нищо общо съ този съврѣмененъ свѣтъ. Ние се готвимъ за една култура, на която коренитѣ не сѫ тукъ на земята. Единъ день цѣлото човѣчество съвършено ще излѣзе, ще напусне тази земя. Ученитѣ казватъ, че тази земя ще се прѣнесе въ друга една планета, която сега се създава въ пространството, и тамъ ще започне онази разумна, нова култура. И Христосъ загатва на своитѣ ученици: „Отивамъ да ви приготвя друго мѣсто и, когато ви приготвя, ще дойда да ви взема, та кѫдѣто съмъ азъ, тамъ ще бѫдете и вие.“ Ако това мѣсто бѣше тукъ на земята, Христосъ нѣмаше да каже: отивамъ да ви приготвя мѣсто. Сега всички религиозни хора проповѣдватъ едно учение, да се оправи земята. Египтянитѣ я оправяха, не можаха да я оправятъ; вавилонянитѣ я оправяха, не можаха да я оправятъ; асирийцитѣ я оправяха, не можаха да я оправятъ. Никой не можа да я оправи. Тъй ще си върви. „Бѫдете“, казва Христосъ, „разумни като змиитѣ“. Въ какво отношение? Въ какво седи този разуменъ животъ? Разумниятъ животъ се изразява въ служене на Бога. Въ всѣки човѣкъ, вънка отъ човѣшкото, има една Божествена чърта. Човѣшкото у човѣка, това е опаковката, а Божественото — това е сѫщностьта на човѣшкото естество. Всѣки единъ, колкото и да е морално падналъ, когато направи една погрѣшка, той я съзнава въ себе си, само че не знае какъ да изправи тази погрѣшка. Сега, въ религиозния животъ е необходимо развиване на разума. То е вѫтрѣшната страна. Защото, вѫтрѣшното разбиране на тѣзи идеи ще зависи отъ вашия разумъ. Въ разумния животъ се изисква обмѣна на идеитѣ. Запримѣръ, ако единъ художникъ чрѣзъ своитѣ картини хвърля въ видима форма своитѣ идеи, то разумниятъ човѣкъ веднага ще ги схване и ще покаже, каква е била идеята на този художникъ, Ще каже: „Идеята му била такава и такава“. Ако дойде нѣкой, у когото разумътъ не е развитъ, нѣма да схване тия потънкости на картинитѣ. Ако нѣкой засвири нѣщо, разумниятъ човѣкъ веднага ще схване мелодията, а онзи, у когото разумътъ не е развитъ, ще каже: това е една пѣсень. Сега, нѣкои казватъ: да имаме вѣра. Но, при сегашния животъ на хората трѣбва толкова вѣра, колкото разумность. Павелъ казва: „Безъ вѣра не може да се угоди на Бога, а безъ разумъ не може да се служи на Бога“. Вѣрата угажда, а разумътъ упѫтва човѣка, какъ да служи. Не може да се развие у васъ разумъ, ако вие нѣмате единъ чистъ животъ. Чистотата, това е едно условие за развиване на разума. Разумътъ може да се развива само при много благоприятни условия. Съврѣменната наука, като говори върху наслѣдственостьта, показва какво влияние упражняватъ майкитѣ върху своитѣ дѣца. Запримѣръ, майката се намира въ едно тревожно състояние, и така заченала своето дѣте. Съ това тя спъва развиването на неговия разумъ. Ако у нея сѫ минавали най-мрачнитѣ мисли да се самоубие, или това да направи, онова да направи, туй дѣте ще се роди, като единъ идиотъ, или като единъ прѣстѫпникъ. Поне така показватъ научнитѣ данни. Но, ако майката се намирала въ едно свѣтло настроение на духа, ако сърцето ѝ било изпълнено съ любовь, и се е занимавала съ най-възвишенитѣ идеи, то, като се роди туй дѣте, ще носи тази интелигентность, този потикъ, който майката е влѣла въ душата му. Сега, нѣкои ще запитатъ, защо трѣбва да живѣемъ единъ чистъ и святъ животъ? Ще ви кажа. У васъ има заченатъ единъ новъ животъ, едно дѣте. Всѣки носи по едно дѣте. Азъ казвамъ, че всички съврѣменни хора, мѫже и жени, сѫ брѣменни. И всички трѣбва да бѫдемъ доволни, че сме брѣменни, че сме заченали едно ново дѣте. И ние трѣбва, както майката, всичко да пожертвуваме, за да може туй духовното въ насъ да възрастне. И когато туй Божественото у насъ възрастне и придобиемъ своя разумъ, само туй Божественото е въ състояние да ни освободи отъ робството, въ което се намираме. Запримѣръ, въ какво седи робството? Да кажемъ, нѣкой пѫть може да ви проповѣдвамъ една отлична бесѣда, и казвате: отлична е тази бесѣда, като се върнемъ въ кѫщи, ще приложимъ туй учение. Но, като се върнете въ кѫщи, учението не се прилага. Защо? Защото разумътъ ви е слабъ. Вие, да кажемъ, сте двѣ братчета. Едното братче е толкова сухо, а другото братче дращи кибритъ, безъ да му идва на умъ, че може да запали своето братче. Азъ зная, много дѣца сѫ запалвали своитѣ братчета. Въ Варна имаше единъ такъвъ случай. Едно братче казва на сестричето си: „Чакай да ти покажа, какъ мама пали огъня“. Драсва кибрита, туря го подъ роклята, запалва я. Когато сестричето му изгаря, то трепва съ рѫцѣ и избѣгва. Ще кажете: колко сѫ неразумни тѣзи дѣца! Не е така. Че азъ виждамъ много религиозни хора, които казватъ: „Чакай, братко, да видя, дали ще се запали роклята ти.“ Драсва съ кибрита, а послѣ трепва съ рѫцѣ и избѣгва. А... а. Когато говоря за чистотата, подразбирамъ, че разумътъ може да се развие само подъ влиянието на тази чистота. Който иска тази чистота, той ще развие своя разумъ, а който не я иска, той може да глупи и грѣши, колкото иска. Почни да грѣшишъ, и рога и опашка ще ти израстнатъ, и рѫцѣтѣ ти въ копита ще се прѣвърнатъ. Питамъ: ако ти израстнатъ рога и опашка, и рѫцѣтѣ ти въ копита се прѣвърнатъ, какво ще стане съ тебе? Селянинътъ ще те хване, ще те впрѣгне, и ще каже: „Дий, мене ми трѣбва такъвъ философъ.“ „Бѫдете“, казва Христосъ, „разумни, като змиитѣ и незлобиви, като гълѫбитѣ!“ Христосъ, който е говорилъ по цѣли часове въ своитѣ бесѣди, е казвалъ много хубави работи, които не сѫ хроникирани въ туй Евангелие, а е прѣдадена само тази притча. „Бѫдете разумни, като змиитѣ!“ Защо? Само по този начинъ вие ще се удостоите, казва Христосъ, да се свържете съ ангелитѣ, и тѣ ще бѫдатъ ваши Учители. И прѣдставете си, ако вие имате единъ свѣтълъ разумъ, съ който да привличате ангелитѣ, всѣки день, при всѣка мѫчна задача, ще ви посѣщава по единъ свѣтълъ житель. А сега, при кого отъ васъ е слѣзълъ единъ ангелъ? Ако нѣкой отъ васъ каже, че е слѣзълъ единъ ангелъ при него, ще кажатъ, че той е смахнатъ. Да, ако дойде при васъ единъ ангелъ отъ тия небесни жители, ще видите каква интелигентность, какво благородство ще се яви у васъ! Ако единъ день дойде единъ ангелъ въ дома ви, знаете ли какво ще стане? Ще стане такъвъ единъ прѣвратъ, какъвто свѣтътъ не е виждалъ. И ако ви видятъ, свѣтътъ нѣма да ви познае. Азъ бихъ прѣдставилъ посѣщението отъ този ангелъ по слѣдующия начинъ. Прѣдставете си едно сѣмейство въ послѣдна бѣднотия, окѫсано, дѣцата разчорлени и голи. Дойде единъ човѣкъ, облѣче цѣлото сѣмейство, обуятъ хубави обуща, дрехи, и слѣдъ единъ месецъ дѣцата се развеселятъ, станатъ весели, засмѣни. Когато единъ ангелъ дойде въ дома ви вѫтрѣ, ни поменъ нѣма да остане отъ злобата, отъ глупостьта въ свѣта. И единственото нѣщо, което сега очакваме, то е посѣщението на нѣкой отъ тия ангели. Той нѣма да бѫде простъ, той ще ви говори за смисъла на живота, той ще ви говори за ангелската култура, какъ живѣете вие, и какъ трѣбва да живѣете, и при това, ако вие сте готови, той ще ви вземе на свои разноски, ще ви заведе въ тѣхното царство и послѣ ще ви върне и ще каже: „Живѣйте, както знаете да живѣете!“ И всички сегашни спънки, които имаме ние, всички спънки, които има въ всѣко общество, въ всѣки единъ народъ може да ги рѣшимъ само чрѣзъ този разуменъ животъ. Разумниятъ човѣкъ не се енервира, разумниятъ човѣкъ не се сърди. Нѣкой ще каже: азъ се въздържамъ. Не, разумниятъ човѣкъ има едно особено разположение въ душата си. Азъ не говоря за външното проявление на човѣка, азъ говоря за вѫтрѣшното проявление на човѣка. Въ какво е проявлението на човѣка? Той не мисли зло никому. Той мисли добро на всичкитѣ хора, и не си отмъщава. Той е дълготърпеливъ, той е благоутробенъ, както Бога, прощава всичко. Послѣ, той изглажда всичкитѣ мѫчнотии, които сѫществуватъ. Разумниятъ човѣкъ не уповава никому, освѣнъ себе си и на Бога, или може да кажемъ, той уповава само на своя разумъ. Ще ми кажатъ: е, рарумътъ. Да, разумътъ, това е единственото Божествено, което ни е дадено за подкрѣпа. Ако ние не вѣрваме въ този разумъ, въ Бога нѣма да вѣрваме. Ние познаваме Бога само чрѣзъ този разумъ. И казва Христосъ: „Това е животъ вѣченъ, да познаятъ Тебе Единнаго, Истиннаго Бога.“ А Истината се познава само чрѣзъ разума. И сега, въ всѣко едно дѣйствие въ свѣта, ще забѣлѣжите едно движение. Запримѣръ, когато искатъ да подигнатъ едно гонение върху нѣкои хора, казватъ, че животътъ имъ не се харесва, не е мораленъ, ще кажатъ, че тѣзи хора не сѫ разумни, че тѣ разрушаватъ свѣта. Тъй е. Ако единъ човѣкъ дойде въ свѣта, иска да разрушава едно общество, което Богъ е създалъ, дѣйствително, всички хора иматъ право да го отстранятъ, но ако единъ човѣкъ дойде въ свѣта, иска да внесе подобрѣние, а тѣ го гонятъ, тѣ внасятъ злото въ себе си. Евреитѣ имаха тази опитность. Като народъ, Богъ имъ изпрати толкова велики хора, пророци, тъй необходими, за да имъ прѣдскажатъ какви сѫ Божиитѣ пѫтища. Всѣки единъ отъ тѣхъ биваше убитъ. Въ сегашната епоха пророци нѣмаме, като тогава. Сега имаме, тъй нареченитѣ, видни учени, капацитети, държавни хора, на които думата минава за авторитетъ. Каквото кажатъ, думата имъ ще се изпълни. Казватъ: „Еди-кой си държавникъ въ Англия, въ Франция, тъй казва.“ Или „еди-кой си виденъ философъ тъй казва.“ Само че сегашнитѣ пророци, т. е. онѣзи виднитѣ философи, нѣматъ смѣлостьта да кажатъ Истината. До сега още не се е намѣрилъ нито единъ държавникъ, който да има смѣлостьта да каже, че всички народи, подъ единъ знаменатель, могатъ да живѣятъ заедно и да работятъ заедно. Всѣки единъ държавникъ излиза отъ своето схващате, че за доброто на своя народъ трѣбва да се живѣе, както до сега сѫ живѣли, а за онуй, за бѫдещето, тамъ, други ще дойдатъ. Затова тѣ казватъ: ние не сме компетентни да разрѣшимъ този разумния животъ. И въ църквата казватъ: „И ние не сме компетентни да въведемъ този разумниятъ животъ. Като дойде Христосъ, Той ще го разрѣши“. А Христосъ казва въ единъ стихъ тъй: „Когато Синъ человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно разумъ и вѣра въ хората, да възприематъ новото учение?“ Сега, вие ще кажете тъй: защо свѣтътъ не възприеме туй Божествено учение? Ти задай този въпросъ на себе си: защо азъ не мога да възприема туй Божествено учение и да Го приложа въ себе си? Разбира се, всички хора на земята не сѫ еднакво напрѣднали. Като погледнешъ хората, споредъ сегашното имъ развитие, нѣкои сѫ готови да възприематъ този разумъ и този разуменъ животъ, а нѣкои може да иматъ още хиляди години да се развиватъ. И когато ние говоримъ за разумнитѣ, ние подразбираме онѣзи отъ васъ, които сѫ готови. Нѣма какво да отлагате. Този разумъ вие може да го добиете по най-лесенъ начинъ. Не мислете, че е много трудно да добиете този разумъ. Азъ ще ви кажа: Божественитѣ работи въ свѣта се добиватъ много лесно, а човѣшкитѣ работи въ свѣта се добиватъ много мѫчно. Достатъчно е да живѣете 5—6—10 години между много умни хора, между математици, и ако внимавате въ това що ви казватъ, вашиятъ животъ много лесно ще се промѣни. Ако внимавате на вибрациитѣ на тѣхния умъ, тѣхниятъ животъ ще ви се прѣдаде. Като дойдешъ при тѣхъ нѣма да кажешъ: чакай, ще опитамъ тѣхния умъ. Не се поставяйте критически. Не, ти ще възприемешъ тази свѣтлина и ще отворишъ твоя умъ, за да дойде свѣтлината въ тебе. Разумътъ, това сѫ извѣстни вибрации. Нѣма какво да говоришъ. Като дойде при тебе разумниятъ човѣкъ, ето какъ ще се прояви неговия разумъ. Да кажемъ, че ти си синъ, напусналъ те баща ти, лишилъ те отъ наслѣдство, отчаялъ си се, ти си отвънъ, бѣдствувашъ, искашъ да се самоубиешъ. Като намѣришъ този разумниятъ човѣкъ, ще го питашъ, какво да правишъ. Той ще ти даде единъ методъ, ще те вземе, ще те заведе при баща ти и като каже двѣ думи на баща ти, той ще каже: „Синко, ела, на думитѣ на този разуменъ човѣкъ азъ ще те взема, ще направя опитъ“. Ако си дъщеря, напуснала си дома си, прѣдала си се на разпуснатъ животъ, този разуменъ човѣкъ ще те заведе при баща ти и баща ти ще каже: „Ела, на думитѣ на този човѣкъ азъ ще те взема, ще направя опитъ съ тебе“. Ако нѣкоя жена напусне мѫжа си, оплете се въ живота, срѣщне разумния човѣкъ и го пита: „Какво да правя?“ Той казва: „Ела, азъ ще те заведа при мѫжа ти“. Разумниятъ човѣкъ върши чудеса въ свѣта. И васъ азъ искамъ да ви заведа, защото да не мислите, че както ме слушате тукъ, при тия условия, вие можете да бѫдете разумни. Не, отъ тукъ трѣбва да ви извадя и да ви заведа на друго мѣсто, гдѣто е разумътъ. Гдѣ е разумътъ? — При ангелитѣ. Азъ ще ви заведа при тѣхъ и ще имъ кажа двѣ думи. Тѣ ще кажатъ: „На тѣзи твои думи ще ги приемемъ, нека седятъ при насъ да се учатъ“. Като ви посѣтя слѣдъ 4—5 години, вие нѣма да бѫдете такива, каквито сега ви гледамъ. Тогава Павелъ казва: „Всички нѣма да умремъ, но всички ще се измѣнимъ.“ И вие ще се измѣните тъй, че никой нѣма да ви познае, даже и вие сами себе си нѣма да познаете. И нѣкой пѫтъ азъ мисля, че човѣкъ трѣбва да забрави и себе си. Ще кажете: какъ, да се забравишъ? Да, ами че, ако ти си убилъ 100 души, и всѣки день, като станешъ, мислишъ, че този си убилъ, онзи си убилъ, прѣзъ цѣлия день прѣкарвашъ всички прѣзъ ума си, питамъ те: не е ли врѣме да забравишъ, че си убилъ тѣзи умрѣли, да ги извадишъ отъ ума си? Казвамъ: въ такъвъ случай ние трѣбва да забравимъ сегашния нашъ животъ, да ни олекне на душата. Вие ще ми се обѣщаете едно нѣщо: да съдѣйствувате за това, а азъ ще ви заведа. Но казахъ ви, че онзи синъ ще ме срѣщне, ще каже: какво да правя? — Ела съ мене. Е, тъй, като гледамъ нѣкои отъ васъ, казвате: е, ако искашъ, заведи ни. Не, не ако искашъ, но трѣбва да искате. А вие, поставяте се тъй, честолюбиви, благородни, да не се унижи вашето достоинство. Онзи синъ какво казва? — Изгубенъ съмъ, помогни ми! Дъщерята какво казва?—Изгубена съмъ, помогни ми! Жената какво казва? — Изгубена съмъ, помогни ми, а не, ако искашъ да ми помогнешъ. Въ това „ако искашъ да ни помогнешъ“, не е философията. Ти, като дойдешъ при единъ ангелъ, съ всичкото си смирение ще дойдешъ. Въ него има култура, поезия има! Поезия ще се учишъ. Грамадна разлика има между единъ поетъ на земята и единъ поетъ на небето. Тамъ, при него ще седнешъ съ всичкото си благоговение, и ще видишъ какъ се лѣе неговото перо. И като четешъ тази поезия, отъ нея животъ, животъ ще блика. Азъ съмъ се мѫчилъ по нѣкой пѫть да прѣведа ангелския езикъ на земния езикъ, и отъ толкова врѣме не съмъ успѣлъ да го прѣведа тъй, щото да се съвпаднатъ ударенията и римитѣ — не се отдава. Когато четешъ едно стихотворение на единъ ангелъ, то може да прѣмахне всички мѫчнотии отъ душата ти. То влива въ тебе такава грамадна сила, че можешъ да дигнешъ земята на рѫката си. Такава сила развива! А като четешъ едно човѣшко стихотворение, приятно ти е, докато го четешъ, а послѣ този мѣхуръ се пуква и ти казвашъ: животътъ не е поезия. Не, животътъ не е проза, а е поезия, и благодарение на тази ангелска поезия ние живѣемъ. Всички ангели сѫ поети. Най-долниятъ поетъ измежду ангелитѣ върши чудеса. Поети сѫ тѣ. И тъй, казва Христосъ: „Бѫдете разумни!“ Азъ бихъ желалъ всички вие да бѫдете разумни. Колко по-лесно би текла тази бесѣда, ако вие бѣхте разумни, но въ васъ има всѣкакви съмнѣния, и затова не излиза. Казвате си: дали туй, което говори този човѣкъ е вѣрно? Ами, ако изгубимъ живота си тукъ на земята? Прѣтегляте го, това-онова, та като се върнете дома си, казвате: празна работа! Е, питамъ ви азъ: какъ дойдохте тукъ на земята, отгдѣ дойдохте, помните ли онази малка врата, прѣзъ която минахте? Нѣма да се минатъ? 5 — 10 — 15 години, и ще почнете да се връщате пакъ прѣзъ тѣсната врата назадъ. Вчера посѣтихъ единъ болникъ, единъ младъ момъкъ, прѣди 10 години той имаше кръвоизлияние. Викна ме тогава майка му, казва ми: „Спаси го, моля ти се, нѣма да забравя това“. Казвахъ на майката: ако азъ спася твоя синъ, ще го научишъ ли да служи на Бога, да живѣе единъ чистъ и святъ животъ? Обѣща. Добрѣ, азъ направихъ този опитъ, спасихъ този човѣкъ. Оздравѣ, но послѣ, какви ли лудории не направи? Жени се, разведе се, води единъ пороченъ животъ, пиянствува, и вчера го видѣхъ на легло, казва: „Заминавамъ си“. Казвамъ: ще си вървишъ сега. Съжалявамъ, че ти дадохъ животъ, за да натрупашъ такива грѣхове още върху си. Но сега, ако ме слушашъ, пакъ ще ти помогна да си заминешъ. „А, сега съзнавамъ, прости, прости, тъй ще живѣя“. Не, ще се молишъ, сега ще улесня пѫтя за заминаването ти. Майката, която толкова го обича, пита: „Ще живѣе ли още?“ Сестрата казва: „Не му казвай, че ще замине“. Не, ще му кажа, че ще замине, тъй съмъ рѣшилъ. Нѣма да те повърна вече, туй нѣма да бѫде. Туй е Божиятъ законъ. Питамъ сега васъ, на които е даденъ този разумъ и туй благоволение: какъ ще го иждивите вие? Утрѣ, всѣки единъ отъ васъ ще се намѣри на гърба си, като този младъ човѣкъ. Иска да яде — не може да яде, иска да пие — не може да пие, гърлото го боли. Какъ ще яде? Пита ме: „Какво да правя?“ — Ще се молишъ. „Ще живѣя, или ще си замина?“ — Ще си заминешъ. „Е“, казва, „да бѫде волята Божия“. Да, да бѫде волята Божия. Като отидешъ на онзи свѣтъ, едно добро ще обѣщаешъ: да не забравяшъ този свѣтъ, да дойдешъ да работишъ. Ще работишъ тъй, както трѣбва. Сега ще понесешъ тия страдания, за да не страдашъ на другия свѣтъ. „Бѫдете“, казва Христосъ, „разумни, за да не дойде страданието отгорѣ ви“. Защо ни сѫ тѣзи страдания, защо ни сѫ тѣзи мѫки? Защо да бѫдемъ свободни? Слѣдъ като изживѣемъ този животъ тукъ на земята, да дойдемъ до тази врата, да я отворимъ и да кажемъ спокойно: Господи, напущаме своето тѣло и си заминаваме спокойно. А сега, този младежъ диша бързо, бързо и не иска да си замине. Седятъ всички наоколо му и не могатъ да му помогнатъ. „Бѫдете разумни“, казва Христосъ. Ако този момъкъ бѣше разуменъ, той нѣмаше да се намѣри въ туй положение. И грѣхътъ, и грѣхопадането въ свѣта, това е едно отсѫтствие на човѣшкия разумъ. Хора, които нѣматъ разумъ, само тѣ грѣшатъ. А когато дойде разумътъ, казва: „Ще изпратя духа си“. Този Божественъ Духъ, той носи разумъ. Като влѣзе този Духъ въ насъ, той ще внесе разумностьта. А щомъ влѣзе разумниятъ животъ въ насъ, ние ще знаемъ да приложимъ първата заповѣдь на любовьта. Само единъ разуменъ човѣкъ може да приложи тази заповѣдь: „Да възлюбимъ Господа Бога нашего съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила“. И тогава нѣма да се питаме, трѣбва ли да обичаме или не? Единъ математикъ има извѣстна задача. Веднага взима извѣстна формула, знае я и по нея започва да рѣшава. Само разумниятъ човѣкъ знае тази формула, по която може да приложи Божията Любовь. И той казва: „Първиятъ и великиятъ законъ, върху който се гради този разуменъ животъ, това е Божията Любовь“. Бесѣда, държана на 16 IX 1923 г.

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Двата метода на природата Въ съврѣменния животъ изобщо се говори за смисленъ и цѣленъ животъ. Говори се за съдържание на живота и форма на живота. Така, можемъ да говоримъ за четири състояния на човѣшкото съзнание. Напримѣръ, когато човѣкъ се храни, това е формата. Най-първо го интересува външната страна на яденето: какъ е сготвено, каква е покривката, какъ е сложено. Това е външната страна на живота. Второто е съдържанието на живота: каква приятность ще произведе това ядене, какво чувствуване — приятно, или неприятно. Трето: каква сила ще произведе яденето въ насъ; и най-послѣ, въ какво може да се оплодотвори то, какво можемъ да изработимъ. То е послѣдното влияние. Всички ваши мисли и желания минаватъ прѣзъ тѣзи четири процеса. Човѣкъ трѣбва да има цѣль въ живота. Както онзи, който иска да дигне нѣкой товаръ, има опорна точка или отгорѣ или отдолѣ, така и вие трѣбва да имате една опорна точка. Защо трѣбва да имате една опорна точка?— За да дигнете вашия товаръ. Мѫчнотиитѣ и страданията въ живота азъ ги наричамъ, въ едно отношение, опорни точки. Но, ако ви запитатъ тъй: Защо сѫ страданията и защо се радвашъ ти въ живота? Защо радоститѣ и страданията постоянно се смѣнятъ, а не сѫ нѣщо постоянно? Ако една минута си радостенъ, слѣдната минута ще бѫдешъ скърбенъ. Ако ви дадатъ една задача, да опрѣдѣлите, какво нѣщо е радостьта и какво нѣщо — страданието, какъ ще ги опрѣдѣлите? Радость и страдание — това сѫ граници на една абсолютна величина. Страданието — това е крайниятъ прѣдѣлъ, до който тази абсолютна величина може да се доближи до своя първиченъ изворъ. Радостьта отъ една страна и скръбьта отъ друга опрѣдѣлятъ тази абсолютна реалность, която се проявява въ себе си. Слѣдователно, за да узнаемъ радостьта, нужни сѫ двѣ точки. Страданието въ крайния прѣдѣлъ азъ го наричамъ радость. Ако ви запитамъ, защо ние се измѣняме, защо ние се движимъ въ една или друга посока, какво ще кажете ? Питамъ тогава: какъвъ смисълъ ще има вашия животъ безъ страдания и безъ радости? Сега, това сѫ методи вѫтрѣ въ природата. Всѣко създание природата е опрѣдѣлила съ двѣ граници. Въ чувствения свѣтъ сѫ страданията и радоститѣ; въ мисловния свѣтъ пакъ имаме двѣ граници : мисъльта може да бѫде права, логическа, или неправа, нелогическа. Можемъ да имаме прави мисли и неправи мисли, умни мисли и глупави мисли. Кѫдѣ се раждатъ глупавитѣ мисли? — Въ тъмнината. А кѫдѣ се раждатъ умнитѣ мисли? — Въ свѣтлината. Реалностьта може да се прояви или като тъмнина, или като свѣтлина. Тъмнината е пакъ реалность, безъ образъ. И свѣтлината, сама по себе си, е проявление на реалностьта. Когато дойде свѣтлината, ние почваме да мислимъ. Слѣдователно, свѣтлината е само една сила въ свѣта, която дава възможность на всичко да расте и да се развива. Тя не е още самата реалность. Свѣтлината ние я уподобяваме на знанието, на мѫдростьта. Това сѫ философски положения, или положения на живота, съ които вие трѣбва да сте абсолютно запознати. Защо? На този въпросъ азъ отговарямъ: може ли онзи, който работи, да не яде? — Не може. Онзи, който работи, пръвъ трѣбва да опита храната. Храната е за хора, които работятъ въ природата, за тѣхъ е създадена. Слѣдователно, като казвамъ, че трѣбва да имаме извѣстна цѣль въ живота си, това показва, че работа сме извършили. Ако човѣкъ работи въ свѣта и не може да опита плода на своя трудъ, каква полза има самиятъ животъ? — Нѣма никакъвъ смисълъ. Тогава азъ бихъ задалъ въпроса: кой е реалниятъ смисълъ на живота? — Реалниятъ смисълъ на живота е човѣкъ да опита своя плодъ. Този плодъ не е материаленъ. Азъ наричамъ „материално“ всѣко нѣщо, което прѣтърпява промѣна. Напримѣръ, снѣгътъ е материално нѣщо. Този снѣгъ се стопява; водата е сѫщо нѣщо материално, понеже тя се изпарява; парата, и тя може да се промѣни, и тя може да се разложи на своитѣ съставни елементи. Всички нѣща, които могатъ да се проявяватъ и да изчезватъ, тѣ сѫ материални. Водата може да сѫществува нѣкѫдѣ въ пространството, но въ дадения случай, докато е далечъ отъ тебе, тя не те ползува. Близо ли е, ползува те. Съ тѣзи аналогии вие ще си служите, ще прѣвръщате нѣщата. Ще уподобите на какво е подобна водата. Духовнитѣ работи само чрѣзъ уподобление и сравнение могатъ де се изяснятъ. У всички въ живота ви има едно вътрѣшно недоволство. Слѣдъ като ви се даде всичко, каквото вие искате, ще усѣтите, че имате една празнина, отъ която сте недоволни. Ако ви попитамъ, дали сте доволни, ще кажете, че сте недоволни. Хората хвалятъ твоята книга, а ти казвашъ: не ми харесва тази книга. Ти самъ си недоволенъ отъ книгата си. Изрисувашъ нѣкоя картина, недоволенъ си. Художникътъ всѣкога вижда своитѣ недостатъци, но той си мълчи. Вслѣдствие на това, при сегашното състояние на вашето развитие, нито единъ отъ васъ не е доволенъ отъ своитѣ минали работи. Този животъ е единъ резултатъ на онѣзи минали вѣкове, въ които ние сме работили и виждаме, че ни липсва нѣщо. Какво ни липсва? На ума му липсва дълбочина; дълбочина и въ чувствата нѣма. Ти обичашъ, но дълбочина нѣмашъ. Ти казвашъ нѣкой пѫть: въ мене любовь има. Но, като те боднатъ, казвашъ: никой не помага. Една игла е въ състояние да измѣни всички твои идеали! Ако една игла може да измѣни състоянието на твоето сърце, кѫдѣ е тогава реалностьта? И ако искашъ да разберешъ единъ слуга, дали може да ти служи прѣдано, ти го бодни хубаво, до 10 м.м. забий иглата и ще познаешъ, дали ще можешъ да работишъ съ него. Слѣдъ като го боднешъ два пѫти, той ще те ритне и ще избѣга. Единъ уменъ слуга, който има тази психология, чака господарьтъ да забие 10 м.м. и казва: „Още 5 м.м. можешъ да я забиешъ.“ Господарьтъ трѣбва да потупа този слуга по рамото и да каже: „Съ тебе мога да се разбера“. Тогава и обратното е вѣрно: ако слугата изпита господаря си, като забие 10 м.м. иглата въ неговото съзнание, и господарьтъ каже „още 5 м.м. можешъ да забиешъ“, слугата ще каже: „Господарю, ти си идеалниятъ господарь, когото азъ търся“. Значи, чрѣзъ закона на страданията ще ви изпитатъ. И природата тъй постѫпва: дойде най-напрѣдъ, забие 1 м.м., ти поскърцашъ, забие 2—3 м.м., пакъ скърцашъ; тогава казва: хайде, върви си! Ще дойде да ви опита: ще забие 2—5—10 м.м. Затова истинската философия въ живота е: човѣкъ въ дадения моментъ да може да издържи страданията. Онзи човѣкъ, който може да издържи едно страдание, въ него има много по-голѣма воля, отколкото онзи, който може да издържи една радость. Ако туришъ 100 души на една равна плоскость, каква разлика има между тѣзи герои и една скала? Елинъ човѣкъ може да направи едно добро на 100 души, но тази скала не може да направи никакво добро на тия 100 души. Ако падне тази скала върху имъ, тя може да ги убие, не може да ги изкачи нагорѣ. Обаче, тѣ могатъ да се изкачватъ нагорѣ по нея — тѣ сѫ разумни сѫщества, съ воля. Търпѣнието е едно качество на разумнитѣ и велики хора: само здравиятъ човѣкъ, само благородниятъ, само умниятъ, само съзнателниятъ човѣкъ може да бѫде търпеливъ. На всички съврѣменни хора имъ липсва търпѣние. Съврѣменната култура има нетърпѣние. Това нетърпѣние тѣ го считатъ за едно качество въ себе си, но то е едно движение надолѣ. А търпѣнието е едно движение нагорѣ. Зло може да направи камъкътъ, а добро може да направи само човѣкъ. Добро въ свѣта може да направи само разумниятъ човѣкъ. Въ природата има само два начина на дѣйствие: най-първо тя начертава отдѣлнитѣ части на своя проектъ, и слѣдъ това сглобява своя проектъ. Нѣкой пѫть ви даде само часть отъ нейнитѣ високи замисли. Означите една часть съ цифрата 1, първата часть. Тогава другитѣ числа ще смѣтате отгорѣ надолу. Числото показва всѣка една часть на природата, коя часть кѫдѣ ще иде. И ние по сѫщия начинъ трѣбва да строимъ нашия животъ. Ти казвашъ тъй: азъ искамъ да направя едно добро. То е по втория планъ на природата. Добрѣ, но ти не знаешъ, кѫдѣ ще туришъ това добро. На изработеното ти трѣбва да туришъ извѣстно число. Това добро кому трѣбва да го направишъ? Да допуснемъ, че ти можешъ да направишъ добро на едно растение, на едно животно, на човѣкъ и най-послѣ можешъ да направишъ добро на едно по-възвишено сѫщество. Всички религии — това е правене добро на духоветѣ. Когато ние правимъ добро на едно растение, съ какво ни се отплаща то? — Съ своя плодъ. Когато ние правимъ добро на едно животно, съ какво ни се отплаща? — Съ своята вълна, съ своето млѣко — не съ своето месо. Това се изключва по слѣдния законъ. Да допуснемъ, вие казвате, че Господъ направилъ свѣта, че далъ животнитѣ за храна на хората. Питамъ ви сега, откѫдѣ знаете това? Кой се е разговарялъ съ Господа да знае, че това е така? Тогава, ако туй е вѣрно, че Богъ е опрѣдѣлилъ животнитѣ за храна на хората, защо Мойсей казва: „Не убий!“ Думата „не убий“ има широкъ смисълъ. И всички онѣзи, които си присвояватъ единъ атрибутъ да убиватъ, т. е. да отнематъ живота нѣкому, то е едно право на безправие. Всички тѣзи хора сѫ отговорни прѣдъ онзи великъ законъ, прѣдъ природата, понеже тя има единъ абсолютенъ законъ, който гласи: ти нѣмашъ право да отнемешъ правото за животъ на всѣко сѫщество, което не се дава. Нѣкои казватъ: азъ имамъ право да заколя овца. Овцата ще те запита: „Ти, който искашъ да ме прѣнесешъ въ жертва, ти прѣнесе ли себе си въ жертва?“ Ти си извършилъ едно велико прѣстѫпление. Хора, които не сѫ готови да се жертвуватъ за Бога, какво право иматъ тѣ да жертвуватъ животнитѣ? Когато вие заколите една овца, тя ви пита: „Ти готовъ ли си да се жертвувашъ за Бога?“ Ти заколишъ една овца, двѣ, десеть, но дохожда Божественото разрѣшение на въпроса. Ти се оженишъ: дойдатъ 3-4 дѣца. Не мине много врѣме, умре едното ти дѣте, умре другото, умре жена ти. Питамъ: изяде ли овцата? Азъ бихъ желалъ, онѣзи, които философствуватъ, че трѣбва да се колятъ животни, нека ми покажатъ единъ здравъ човѣкъ! Ако нѣма, нека докажатъ, кои сѫ причинитѣ за гдѣто хората не сѫ здрави. Ние, културнитѣ хора, мислимъ, че тѣзи сѫщества сѫ наши роби. Ако ние сме господари на свѣта, тогава да заповѣдваме на болеститѣ. На болеститѣ не можемъ да заповѣдваме, на бѣднотията, на сиромашията, на землетресенията — сѫщо. И тъй, първиятъ основенъ законъ за васъ е : човѣкъ най-първо трѣбва да пожертвува своя животъ за Бога. Подъ думата „жертва“, „да се пожертвувашъ“, вие мислите, че вашиятъ животъ ще се изгуби. Не! Да пожертвувашъ живота си за Бога, то значи, да мислишъ тъй, както Богъ мисли. Мѫжътъ трепери надъ жена си: такава рокля, такива чепици да ѝ купи, но той не е умрѣлъ за нея. И при тѣзи жертви, тази жена не е станала по-добра! Ако този мѫжъ се е пожертвувалъ за нея, а тя има десеть любовници, и всѣка нощь ходи по оргии, тогава има ли смисълъ тази жертва? Обратното: ако една жена се е пожертвувала за единъ мѫжъ, и той има десеть жени, тогава питамъ: жертвата на тази жена принесе ли плодове? Сега, мнозина се явяватъ и казватъ: ние искаме да живѣемъ единъ чистъ животъ. Чистъ животъ може да води само онзи, който живѣе по Бога. Единственото Сѫщество, което може да ни направи чисти, това е Богъ. Любимъ ли хората — това е една проказа. И въ природата е така. Ако има едно езеро, което е образувано само отъ дъждовна вода и нѣма втичане, каква ще бѫде тази вода? Такова нѣщо е човѣшката любовь. Тя е едно блато, една помия. Всички епидемии се раждатъ отъ човѣшката любовь. Защо се биятъ хората? Умразата е една епидемия въ тази любовь. И когато двама души се залюбятъ, непрѣменно ще има бой между тѣхъ. Двама души, които се любятъ, се биятъ, защото липсва основниятъ елементъ на тази любовь , а основниятъ елементъ — това е безграничната Божествена Любовь, която се проявява. Сега, азъ не искамъ да извадите заключение, че ние не трѣбва да любимъ хората. Че ти не си любилъ! Ти не знаещъ какво нѣщо е да любишъ. Какви сѫ качествата на любовьта? Писанието казва тъй: „Богъ толкова възлюби свѣта, щото даде Сина Своего Единороднаго въ жертва, за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него. А що е вѣра? — Вѣрата е едно изкуство на тази Любовь. Значи Богъ, като възлюбилъ свѣта, далъ отъ себе си въ жертва нѣщо хубаво — Своя Единороденъ Синъ, Който билъ за Него най-хубавото, най-възвишеното — за онѣзи, които Го любятъ, за да ги подигне. Слѣдователно, въ Любовьта всѣкога има това качество. Да подигнешъ онзи, когото любишь. Онзи, който те люби, онзи, у когото има истинска любовь, едно отъ качествата ѝ е да те подигне. Сегашната любовь мъжътъ държи касата затворена, самъ ще отваря. Всичко седи подъ ключъ затворено. „Откритото млѣко котка не го ближи“. А въ истинската любовь касата е отворена и можешъ да взимашъ, колкото искашъ. Онзи, който те обича, никога нѣма да пита „съ кои пари?“ Имашъ абсолютно довѣрие въ онзи, когото обичашъ, и който те обича. Нѣмашъ ли това абсолютно довѣрие, любовьта ти не е Божествена Любовь. Това сѫ признацитѣ. Ако ги нѣмашъ, ще се боришъ, до като ги придобиешъ. По отношение къмъ насъ, Богъ има абсолютно довѣрие къмъ насъ, понеже Той е вѣченъ, безграниченъ. Той знае, че никой не може да го ощети. Сега се изисква отъ насъ и ние да имаме абсолютно довѣрие къмъ Него. Той забие губерката 1 м.м. въ насъ и като кажешъ, че не можешъ да търпишъ, извади я. Дойдемъ ли до Бога, ние трѣбва да имаме едно свещено правило: трѣбва да оставимъ нашето право Богъ да го защищава. Но дойдемъ ли до Божието право, ние ще го защищаваме. Той е Любовь, азъ за Него съмъ готовъ да се жертвувамъ. Защитишъ ли Божиитѣ права и оставишъ ли твоитѣ Богъ да ги защити, ти си въ истинския пѫть на своето развитие. И на сегашнитѣ религиозни хора туй имъ липсва. Това е едно изкуство, наука е това! Азъ когато говоря, нѣкой отъ васъ може да каже, че еди-кой си е нетърпеливъ Трѣбва да си търпеливъ тъй, както Богъ е търпеливъ — абсолютно търпѣние! Можемъ да бѫдемъ търпеливи. Да бѫдемъ такива, то значи да бѫдемъ съвършени. А съвършенството — това е идеалътъ на нашето развитие. Тѣзи положения сѫ принципално поставени. Това не трѣбва да ви обезсърчава. Вие сте турили вече една основа за бѫдещето ваше търпѣние. Върху тази основа вие можете да градите. И тъй, не трѣбва да се задоволявате отъ това, което сте придобили. Послѣ, нѣкои казватъ, че повторението било майка на знанието. Но повторението е майка и на глупостьта. Защо? — Единъ порокъ като го повтаряшъ, повтаряшъ, какво печелишъ? Слѣдователно, повторението не е една абсолютна мѣрка, съ която вие можете да си играете. Какво ще повтаряшъ? Ако повтаряшъ единъ класъ нѣколко години, какво ще стане съ баща ти, я ми кажете? Тогава, повторението майка на знанието ли е? — Майка на глупостьта. Защото въ тѣзи десетъ години всѣки учитель ще каже: този калпазанинъ! — и всички ученици ще те подиграватъ, и като излѣзешъ, ще кажешъ: слава Богу, отървахъ се! Въ единъ класъ е позволено да се учишъ само една година. Сега искатъ да ни кажатъ, че въ свѣта има много прѣраждания и отъ тамъ се явява кривата страна на окултизма, който казва, че като има много прѣраждания, то втори пѫть като се прѣродя, тогава ще подобря живота си. Не, ти си отъ мързеливитѣ ученици, и природата ще те отбѣлѣжи съ особени знаци. Ти не туряй въ себе си мисъльта, че много пѫти ще се прѣраждашъ. Второто прѣраждане ще бѫде за втори класъ; седмото прѣраждане — за седми класъ. Прѣдставете си сега, че вие сте въ положение на едно млѣкопитающе сѫщество, като коня. Коньтъ, и той се прѣражда. Да кажемъ, че на тоя конь му е останало само едно прѣраждане, за да стане човѣкъ. Ако той не използува послѣдното си прѣраждане, той ще остане пакъ като човѣкъ, но въ конска форма. Питамъ : кѫдѣ ще употрѣби благата, човѣшкитѣ дарби? Тогава, знаешъ ли какво ще прави коньтъ, какъ ще се прояви? Когато не знае да свири, ще почне да рита назадъ, ще почне да прави упражнения и ще прилича на единъ акробатъ. Въ програмата му е било турено да ходи на заднитѣ си крака. Тѣзи аналогии, като принципъ и въ свѣтския животъ сѫ сѫщитѣ: вие ще живѣете като единъ обикновенъ човѣкъ. Ще почнете и вие, като коня, да се спъвате на краката си. Слѣдователно, въ съврѣменния окултизъмъ има една опасность, когато мислимъ, че като се прѣродимъ за въ бѫдеще, тогава ще изправимъ живота си. Не, само единъ животъ за единъ класъ. И тъй, прави сѫ нѣкои, дѣто казватъ: за 1-ви класъ единъ животъ; за ІІ-ри — другъ; за ІІІ-ти, IV-ти — сѫщо. Това е нормалниятъ вървежъ на нѣщата. Само въ тази Божествена Любовь учението може да върви нормално. Щомъ се отдалечимъ отъ Божествения животъ, започва атавизъмътъ. Атавистическиятъ законъ е обратенъ на Божествения. Затова, най-първото нѣщо — ще си създадете една отлична философия въ себе си: вѣра въ Бога, вѣра въ себе си! Тази вѣра въ Бога на какво се основава? Това сѫ въпроси, които вие сами трѣбва да разрѣшите. Въ този животъ трѣбва да ги разрѣшите. И тъй, най-първо вие си туряте единъ общъ планъ, скица — вашиятъ животъ. Слѣдъ туй ще има другъ единъ планъ, вториятъ планъ — Божествениятъ. Първиятъ планъ: вие искате да се ожените, да имате дѣца. А Божествениятъ планъ е онзи, когато вие живѣете за вѣчностьта, за ангелитѣ. Всички тѣзи нѣща за бѫдеще трѣбва да се съчетаватъ, да се създаде бѫдеще за вашата душа. И тъй, когато едно врѣме Христосъ билъ на земята, това училъ Той хората: „Това е вѣченъ животъ, да познаватъ Тебе Единнаго, Истиннаго Бога“. Всѣки, който тъй познава Бога, той е разуменъ, той е близо до това учение, а онѣзи, които сѫ се отдалечили отъ това учение, тѣ казватъ: днесъ Господа не можемъ да Го намѣримъ. Азъ правя слѣдното сравнение: допуснете, че вие живѣете въ единъ палатъ, който има 100 стаи. Въ първата стая гори една вощеница, въ втората — двѣ, въ третата — три, а въ стотната стая — 100 свѣщи. Казвамъ: на тѣзи 100 свѣщи може ли да узрѣе нѣкой плодъ? Не може. Идва нѣкой и казва: вънъ отъ този замъкъ има едно свѣтило, което има 8,000,000 свѣщи, и на неговата свѣтлина зрѣятъ най-хубавитѣ плодове. Слѣдователно, нашата сегашна свѣтлина е знанието на тѣзи свѣщи. И ние трѣбва да излѣземъ на тази свѣтлина, на която зрѣятъ нашитѣ плодове. Когато дойде Божествената свѣтлина, бѫдете увѣрени, че тя ще внесе истински миръ, истинска радость. Сега у васъ се заражда мисъльта и казвате: значи, толкова сме низки, нѣмаме Божествена свѣтлина! Вие имате Божествена свѣтлина, но не се задоволявате отъ нея. Тя, въ сравнение съ безграничната Божествена свѣтлина, е много малка. Еднакво ли приематъ свѣтлината мравката, рибата, човѣкътъ, растенията? Възприемането на Божествената свѣтлина зависи отъ човѣшкото съзнание. Една стѫпка по-горѣ, още по-горѣ, още по-горѣ! Казватъ: край нѣма ли? Ти не мисли за края на нѣщата. Ти мисли за горѣ и надолѣ не гледай. Още нагорѣ, още нагорѣ, докато дойдешъ до онзи Божественъ свѣтъ, кѫдѣто тази свѣтлина ще се изяви. И тъй, оставатъ двѣ нѣща явни въ свѣта: любовь къмъ ближния — тя е относителната реалность. Любовь къмъ Бога — тя е абсолютна реалность. Единственото реално въ свѣта, единственото неизмѣнно, това е любовьта къмъ Бога. Върху тази любовь, може би, нѣкой другъ пѫть ние ще се спремъ да ви поговоримъ, какво нѣщо е абсолютната реалность въ свѣта, какви сѫ принципитѣ на тази реалность, и какъ може да се измѣни нашиятъ животъ отъ врѣмененъ къмъ вѣченъ, да стане животътъ ни хармониченъ. Нѣкои казватъ: толкова години вървимъ по този пѫть и не виждаме никаква реалность. — Методътъ ви е кривъ. Любовь къмъ Бога, нищо повече! И чудно е, хора, които подържатъ, че сѫ излѣзли отъ Бога, да казватъ, че не могатъ да любятъ Бога. А колко е естествено за дѣтето да люби майката! Тази любовь е толкова естествена, толкова проста! Азъ ще ви дамъ едно изяснение, въ какво се състои Божията Любовь и въ какво — човѣшката любовь. Любовьта къмъ хората мяза на слѣдната картина: вънъ е студено, снѣгъ, буря, стѣгате си воловетѣ да идете въ балкана, дѣто прѣкарвате 1 — 2 часа. Натоваришъ колата, докарашъ дърва въ кѫщи, но рѫцѣтѣ ти измръзватъ. Туришъ тѣзи дърва на огнището и казвашъ: много приятно е! А, дръвца, дръвца, хубаво нѣщо е да ги имашъ! Това е човѣшката любовь. Но тѣзи дърва изгарятъ. Отвънъ е все студено. Въ Божествената Любовь процесътъ е обратенъ. Тамъ впрѣгане на волове нѣма. Кола нѣма. Ти ще излѣзешъ навънъ на слънце: ще туришъ гърба си на слънце и ще се понагрѣешъ. При слънцето не ти трѣбватъ нито кола, нито дърва. Понапечешъ се и казвашъ: слава Богу, тукъ е безъ трудъ. Питамъ тогава: коя наука е по-лесна, кое е по-хубаво — да ходишъ въ гората съ воловетѣ си, или да си грѣешъ гърба направо на слънце?—Първото е съ разноски, а второто — безъ пари. Слѣдователно, тази философия е износна, безъ разноски. И тъй, любовь къмъ Бога — това е най-естественото положение, въ което насъ сѫ ни заблудили. Не, съ Бога трѣбва да се занимаваме, но не тъй, както Го търсимъ. Не се търси така Господъ. Какъ се търси, азъ нѣма да ви казвамъ, понеже вие знаете. Ще бѫде смѣшно отъ моя страна, да казвамъ на онази мома какъ да люби своя възлюбенъ! Какъ да любимъ Бога? Вие знаете. И това, което знаете за Бога, бѣлѣжете го. И тогава ще ви кажа: не сте далечъ отъ царството Божие. Бесѣда, държана на 9. ІХ 1923 год.

Двата природни метода, VI серия "Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Двата метода на природата 9 септември 1923 г. Бъдете разумни! 16 септември 1923 г. Съблазните 23 септември 1923 г. Ще ви направи свободни 21 октомври 1923 г. Изпитвайте Писанията! 28 октомври 1923 г. Отвори им умовете 4 ноември 1923 г. Който има уши 11 ноември 1923 г. Бог на живите 18 ноември 1923 г. Ще хвърля мрежата 25 ноември 1923 г. Който люби 2 декември 1923 г. Каквото чух 9 декември 1923 г. Той ги изпита 16 декември 1923 г. Скръб и радост 23 декември 1923 г. Нашите длъжници 30 декември 1923 г. Едно ти не достига! 6 януари 1924 г. Оздравяха 13 януари 1924 г. Допреният въглен 20 януари 1924 г. Колко пъти да прощаваме? 27 януари 1924 г. Плодовете на Духа 3 февруари 1924 г. Искаш ли да оздравееш? 10 февруари 1924 г. Царството Божие се благовества 17 февруари 1924 г. Що е това? 24 февруари 1924 г. Родени изново 2 март 1924 г. Господи, да прогледам! 9 март 1924 г.

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Ще оздравѣе Рекоха ученицитѣ Му: „Господи, ако е заспалъ, ще оздравѣе“.*) „Ще оздравѣе“. Само здравиятъ човѣкъ е способенъ за работа. Ако е боленъ, той ще бѫде на легло; ако е умрѣлъ, той ще бѫде въ гроба. При истинското здраве става правилна обмѣна между всички удове на организма. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да разбиратъ правилно философията на здравето. Тѣ иматъ много атавистически възгледи върху живота, вслѣдствие на което търсятъ щастието тамъ, дѣто го нѣма. Нѣкой момъкъ се влюби въ една болна мома и очаква да бѫде щастливъ съ нея. Болната мома не може да го направи щастливъ. Изобщо, тя никому не може да донесе щастие. Грѣшниятъ, сиромахътъ, глупавиятъ сѫщо така не могатъ да донесатъ щастие на никого. Питамъ: какво носи умрѣлиятъ? Умрѣлиятъ носи само миризма. — Ами заспалиятъ? — Заспалиятъ носи безгрижие. Казвамъ: много момци се влюбватъ не само въ болни моми, но тѣ се влюбватъ и въ паритѣ. Обаче, паритѣ сѫ мъртви сѫщества, мъртви моми, умрѣли отъ прѣди милиони години насамъ, и сега трѣбва да дойде нѣкой, да ги възкреси. Нѣкои отъ сегашнитѣ хора сѫ заспали, а други — умрѣли, и за тѣхъ трѣбва да дойде нѣкой, да ги събуди, да ги възкреси. Тѣ сѫ подобни на змийскитѣ яйца. Трѣбва да възкръснатъ нѣкои мъртви или заспали нѣща, но човѣкъ трѣбва да знае кои нѣща да възкресява. Паритѣ трѣбва ли да възкръсватъ? Покажете единъ човѣкъ въ цѣлата история на живота, който, като е възкресилъ паритѣ, той самъ да не е умрѣлъ! Който е възкресилъ паритѣ, той, рано или късно, е билъ убитъ отъ нѣкого. Сега, като говоря по този начинъ, азъ имамъ прѣдъ видъ съврѣменната култура и цивилизация, на които съврѣменнитѣ хора сѫ пълно отражение. Тѣ нѣматъ нѣщо свое изработено, но живѣятъ съ възгледи и разбирания отъ минали култури и цивилизации и затова ще ги чуете и днесъ още да казватъ: безъ пари, безъ злато не може да се живѣе. Ако това твърдение е право, дайте на хората нѣколко тона злато, отнемете всичкото жито отъ хамбаритѣ имъ и вижте, какви ще бѫдатъ резултатитѣ. Като съпоставите нѣщата правилно, ще видите, че златото служи само за обмѣна, но не и като цѣль въ живота. Само по този начинъ човѣкъ ще се увѣри, че въ живота има извѣстни идеи, които сѫ така необходими, както и житното зърно; обаче, има и такива идеи, които служатъ само за обмѣна, като златото. Тѣ сѫ мъртви идеи, т. е. идеи безъ животъ. Питамъ: какво се разбира подъ думата „смърть“? Подъ думата смърть се разбира недиференцирано състояние на материята. Ако човѣкъ приеме храна, която не е диференцирана, т. е. въ която не е вложенъ животъ, тя ще му причини смърть. Дървото за познаване доброто и злото, за което се говори въ Битието, било недиференцирано, вслѣдствие на което плодоветѣ му носѣли смърть. По тази причина, именно, Богъ забранилъ на първитѣ хора да ядатъ отъ плодоветѣ на това дърво. Има отрови, отъ които само една капка е въ състояние да прѣдизвика моментална смърть за човѣка. Запримѣръ, достатъчно е да дойде нѣкой при единъ религиозенъ човѣкъ, вѣрващъ въ Бога и да го отклони отъ този пѫть, за да внесе въ него най силната отрова. Той може да му каже: слушай, никакъвъ Богъ не сѫществува. Яжъ и пий, за нищо не се безпокой. Удари нашироко, да знаешъ поне, защо си живѣлъ. Нѣма по-силна отрова, по страшна смърть за човѣка, ако успѣе нѣкой да го отклони отъ Бога! Такъвъ човѣкъ изпада вече въ хипнотично състояние: дѣто отиде, той все паритѣ държи въ ума си и за нищо повече не мисли. Питамъ: кой създаде паритѣ? — Човѣкътъ. Започне ли човѣкъ да живѣе само за паритѣ, за богатството, той търси вече лесния пѫть. Който иска да живѣе правилно, той не трѣбва да става робъ на паритѣ, но да стане тѣхенъ господарь. Такъвъ човѣкъ може да бѫде богатъ, да разполага съ пари, когато пожелае. Какъ ще стане богатъ? — Като развие своята чувствителность, своята нервна система. Той ще вземе прѫчицата си и съ нея ще открие, дѣ има заровени пари: ще ги разрови и ще разбогатѣе. Има ли смисълъ такъвъ човѣкъ да се моли на този или на онзи банкеръ за пари? Трѣбва ли такъвъ човѣкъ да се моли на светиитѣ да му помогнатъ да разбогатѣе? Едно трѣбва да се знае: светиитѣ пари не даватъ. Тѣ сами нѣматъ пари. Когато дойдоха при Христа да искатъ отъ Него данъкъ, какво направи Той? Петъръ, безъ да мисли много, каза, че Христосъ ще плати данъка, защото и Той се подчинява на общия редъ. Обаче, Христосъ го запита: Петре, въ Царството Божие кой плаща данъкъ — синоветѣ, или поданицитѣ? — Поданицитѣ. Значи, синоветѣ сѫ свободни. За да не ги съблазнимъ, обаче, вземи мрѣжата си и я хвърли въ водата. Първата риба, която хванешъ, извади я отъ мрѣжата, отвори устата ѝ и ще намѣришъ вѫтрѣ единъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Продай този камъкъ и съ полученитѣ пари плати данъка! И тъй, въ новата култура, въ новитѣ разбирания хората трѣбва да държатъ пѫтя на ученитѣ. Тѣ трѣбва да се свържатъ съ хората на експерименталната наука, а не само съ тия на теорията. Учениятъ трѣбва да прави редъ опити и изслѣдвания, докато се добере до извѣстни закони и правила. Истински учениятъ не очаква на никого, той не се моли на светиитѣ да му помогнатъ, но работи усилено, прави свои изслѣдвания, търси закони, общи изводи и казва: Богъ е поставилъ извѣстни закони въ живота, които азъ непрѣменно трѣбва да изслѣдвамъ и проуча. И той се моли, но неговата молитва прѣдставя само допитване. Когато нѣкой човѣкъ не може да разрѣши единъ въпросъ, той се допитва до нѣкого, какъ трѣбва да разрѣши този въпросъ. Способниятъ човѣкъ се задоволява само съ едно малко загатване — по-нататъкъ той самъ работи. Сега, напримѣръ, като сте събрани тукъ, мнозина могатъ да ви запитатъ: защо се интересувате отъ новото учение? Наистина, всички заемате извѣстно обществено положение, повечето отъ васъ сѫ женени, имате жена, дѣца, наредени сте, осигурени сте материално, защо ви е тогава ново учение? Вие имате старо учение; защо ви е ново? Когато хората се държатъ за старото, тѣ се намиратъ въ положение подобно на това, въ което се намиратъ съврѣменнитѣ родители и дѣца. Нѣкой баща има дъщеря, която много обича. Той е толкова привързанъ къмъ нея, че по никой начинъ не желае тя да се ожени. Ако не бѣше нейнъ баща, той би се оженилъ за нея. Той я обича тайно въ душата си. Майка, която има синъ, по сѫщия начинъ обича сина си и за нищо не би се съгласила да го ожени за нѣкоя мома. Ако не бѣше негова майка, тя би се оженила за него. Майката казва на сина си: синко, пази се отъ момитѣ! Нали виждашъ, и азъ се оженихъ, но нищо не придобихъ отъ женитбата. И бащата казва на дъщеря си: дъще, не се жени, не ти трѣбва беля на главата! Тукъ имашъ и ядене, и пиене, каквото ти е нужно; защо трѣбва да напущашъ нашия домъ? Това сѫ факти, които се срѣщатъ въ живота. Обаче, това може да се продължава до извѣстно врѣме. Докато бащата и майката сѫ здрави, тѣ не искатъ да женятъ дѣцата си, но като остарѣятъ, като почнатъ рѫцѣтѣ и краката имъ да не държатъ, бащата казва вече на дъщеря си: нѣма какво, ти трѣбва да си намѣришъ нѣкой момъкъ, да го обикнешъ, да помислишъ и за себе си. Богъ е наредилъ така. Майката, отъ своя страна, казва на сине си: врѣме е вече, синко, и ти да се задомишъ. Намѣри нѣкоя добра мома, която да обикнешъ и се оженете. Така е наредилъ Господъ. Питамъ: какво се постига съ такива женитби? Сѫщиятъ законъ се отнася и до вѣрванията на хората. Съврѣменнитѣ хора иматъ нѣкои свещени вѣрвания, отъ които не искатъ да се откажатъ по никой начинъ. Обаче, понѣкога условията така се измѣнятъ, че и тѣ сами се чудятъ, какво стана, че приеха новитѣ възгледи, за които никога даже не сѫ помисляли. Запримѣръ, нѣкой не обича даденъ човѣкъ и казва: кракътъ ми нѣма да стѫпи въ дома на този човѣкъ! Обаче, не се минава много врѣме, нѣкаква нужда отъ пари заставя този човѣкъ да отстѫпи отъ първото си рѣшение и да отиде въ дома на онзи, когото не искалъ да види. Нѣкой синъ се сърди на баща си и казва; не искамъ да ямъ! Докога нѣма да яде? — Докато огладнѣе. Гладътъ е такава сила, че е въ състояние да измѣни възгледитѣ на хората. Сега, да се върнемъ къмъ сѫществената мисъль отъ прочетения стихъ; „Ако е заспалъ, ще оздравѣе“. Изобщо, спещитѣ хора се разглеждатъ като такива, на които мислитѣ и чувствата сѫ разсѣяни. Тѣ водятъ почти обикновенъ животъ и живѣятъ само днесъ за днесъ, безъ да свързватъ миналото съ настоящето, и настоящето съ бѫдещето. Здрави хора пъкъ се наричатъ тѣзи, които живѣятъ въ настоящето, използуватъ миналото, а иматъ прѣдъ видъ и бѫдещето. Спещитѣ хора сѫщеврѣменно сѫ и болни хора, защото сънътъ е болезнено състояние за човѣка. Сънътъ не е естествено състояние. Ангелитѣ, напримѣръ, не спятъ; светиитѣ не спятъ. Обаче, хората, като болни, спятъ. И затова тѣ казватъ: не може безъ сънъ. Да, докато човѣкъ е боленъ, той ще спи. Малкитѣ дѣца спятъ по 10 —15 часа на день, обаче, колкото повече растатъ, часоветѣ на съня въ тѣхъ намаляватъ. Старитѣ хора спятъ малко, въ изключителни случаи само спятъ много. Казвамъ: нѣкои хора се интересуватъ само отъ физическата страна на живота и признаватъ за работа само физическата. Духовниятъ животъ не ги интересува. Тѣ се интересуватъ главно отъ обикновения животъ, който носи най-голѣмитѣ изпитания, страдания и мѫчения. Питамъ: защо трѣбва да си създава човѣкъ ненужни страдания? Запримѣръ, нѣкой не вѣрва въ Бога, не вѣрва въ разумнитѣ сѫщества, въ напредналитѣ братя, които работятъ върху него и по тѣхенъ адресъ говори лоши думи. По този начинъ той си създава ненужни страдания. Казвамъ: всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ, че разумнитѣ, възвишенитѣ сѫщества сѫ добри, но когато хората се опълчаватъ срѣщу Истината, тогава и тѣ сѫ безпощадни, никому не прощаватъ. Нѣкой казва: съсѣдътъ ми е сърдитъ. Питамъ: кой е виновенъ за това? Ако твоята дъщеря слънчаса, слънцето ли е виновно за това? Често хората се страхуватъ отъ слънчевитѣ лѫчи, да не почернѣятъ. Какво лошо има въ почерняването? Който чернѣе отъ слънцето, трѣбва даже да се радва, защото това показва, че той е здравъ човѣкъ. Ако човѣкъ не изгаря, не почернява отъ слънцето, това показва, че той не е здравъ, и затова слънцето не може да му въздѣйствува, не може да го лѣкува. Слѣдователно, ако човѣкъ изгаря отъ слънцето, той трѣбва да се радва, защото слънцето може да го лѣкува. Има хора, които слънцето не може да лѣкува. Между слънцето и човѣка трѣбва да става правилна обмѣна. Чернота, прѣдизвикана отъ слънчевитѣ лѫчи, показва, че слънцето е извлѣкло отъ организма на човѣка всички утайки, нечистотии, всичката гѫста материя. Ако човѣкъ не почернява, тази гѫста материя остава въ организма му и впослѣдствие създава редъ болезнени състояния. Въ духовния човѣкъ тази гѫста материя излиза на повърхнината, и той се чисти, а въ обикновения човѣкъ тя остава вѫтрѣ. Обикновенитѣ хора вѫтрѣ сѫ жестоки, а отвънъ — меки, добри. Често хората си служатъ съ израза: „Крокодилски сълзи“. Какво подразбира този изразъ? Въ единъ анекдотъ се разправя, че когато крокодилътъ иска да глътне жертвата си, той плаче върху нея, да я намокри, за да я глътне по-лесно. По сѫщия начинъ постѫпватъ и нѣкои хора. Тѣ плачатъ за нѣкого не защото този човѣкъ е умрѣлъ, нито защото го обичатъ, но понеже искатъ да го изядатъ. Тѣ плачатъ, за да могатъ по-лесно да го глътнатъ, Казвате: това е жестоко. Питамъ: когато заколите едно агне и го сготвите, нали го намазвате отгорѣ съ масло? Защо го намазвате? — Да го глътнете по лесно. Послѣ, туряте отгорѣ малко лукъ, магданозъ, това-онова, да стане по-вкусно. Казвамъ: злото не седи въ това, че човѣкъ изялъ една овца или кокошка. Това не е нито грѣхъ, нито прѣстѫпление, но то трѣбва да стане по любовъ. Ако една овца се влюби въ човѣка, той непрѣменно трѣбва да я изяде. Защо? — Защото животътъ не е нѣщо обективно. Човѣкъ не може да даде живота си другиму, ако не влѣзе да живѣе въ него. И Богъ даде Сина си жертва заради насъ. Казано е: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Значи, ако обичаме Бога, ние трѣбва да ядемъ плътьта му и да пиемъ кръвьта му. Това значи: ако обичаме Бога, непрѣменно трѣбва да абсорбираме Словото Му, което е Неговата плъть, и тогава ще имаме животъ въ себе си. Обаче, мнозина разбиратъ този стихъ буквално, и казватъ, че не трѣбва да ядемъ месо. Да не ядемъ месо, това подразбира да не се удоволствуваме. Да се удоволствуваме, това подразбира да вършимъ грѣхъ, т. е. да ядемъ храна, за която организъмътъ не е готовъ. Ядемъ ли такава храна, тя служи като отрова. Това пъкъ е най-голѣмото зло, което можемъ да извършимъ съ себе си. Месната храна съдържа най-силната отрова за човѣшкия организъмъ. Тя символизира „дървото за познаване доброто и злото“. Ева внесе първото животно въ райската градина и го закла. Богъ каза на Адама: „Отъ всички животни и птици, които оставямъ въ рая на твое разположение, нито едно нѣма да заколите. Ще кѫсате само отъ плодоветѣ на дърветата и съ тѣхъ ще се храните“. Обаче, единъ отъ чернитѣ адепти влѣзе въ рая и каза на Ева; ако ядете плътьта на животното и пиете кръвьта му, вие ще придобиете вѣченъ животъ. Възъ основа на това, Христосъ казва, че човѣкъ е станалъ человѣкоубиецъ, т. е. той пръвъ е внесълъ въ живота убийството. Слѣдователно, жената първа внесе месоядството въ свѣта. И сега, за да изкупи този грѣхъ, тя е опрѣдѣлена да ражда дѣцата си съ мѫка и да ги кърми съ собственото си млѣко. Всички дѣца, които сега се раждатъ, прѣдставятъ ония избити, заклани души въ миналото. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че Господъ е наредилъ, женитѣ да раждатъ, но защо и за какво, не знаете. Не е така. Както днесъ раждатъ и кърмятъ съврѣменнитѣ жени, това е за изкупване на тѣхнитѣ грѣхове. Вижте, напримѣръ, какъ се развиватъ растенията и дърветата. Вземете една сѣмка, боднете я въ земята, и слѣдъ врѣме тя израства и започва самостоятелно да се развива. За нея майка не се грижи: нито я кърми, нито въ пелени я повива, нито въ корито я кѫпе. Тя само израства нагорѣ и дава плодъ. Сега, като се говори така на съврѣменнитѣ хора, нѣкои отъ тѣхъ минаватъ за учени и казватъ; и така може, но и по другъ начинъ може. И Ева разсѫждаваше така. Тя казваше: не мога ли да постѫпя и по другъ начинъ? Не съмъ ли господарка на себе си? Не мога ли да заколя това животно? Да, тя може да направи, каквото пожелае, но въ едно отъ своитѣ прѣраждания тя пакъ ще се роди жена, ще се ожени, ще роди единъ нехранимайко, когото ще кърми съ собственото си млѣко. Нейниятъ синъ е животното, което тя е заклала въ едно отъ своитѣ прѣраждания, и сега е длъжна да му даде животъ, да работи за неговото подигане. Тѣзи нѣща не съ ясни за васъ, но ако бѣхте ясновидци, щѣхте да видите, каква верига отъ минали проявления слѣдва настоящия ви животъ. Сега, като не виждате това, нищо не знаете. Запримѣръ, вие не знаете, защо сте събрани тукъ, дѣ сте били въ миналото, дѣ сте се срѣщали, какви отношения сте имали и т. н. Казвате: сега сме братя и сестри, навѣрно и въ миналото сме имали добри отношения. Какво сте били въ миналото, не се знае. Теоретически е така, но трѣбва да сте ясновидци, да видите и разберете всичко. За тази цѣль вие трѣбва да бѫдете свободни, да разбирете отношенията между хората и правилно да ги използувате. Най-първо човѣкъ трѣбва да подбира своята храна, тъй щото при процеса на храненето да създаде въ себе си здрави и положителни възгледи за живота, Моята задача досега е била да внеса въ умоветѣ на хората поне единъ правиленъ възгледъ за любовьта, въ нейнитѣ основни, нови форми. Ако съврѣменнитѣ хора бѣха разбрали любовьта, прѣстѫпностьта между тѣхъ щѣше да се намали, умътъ имъ щѣше да се просвѣти, а сърцето имъ — да се облагороди. Прѣди всичко, човѣкъ трѣбва де знае, че нѣма здрава, положителна наука безъ любовь; нѣма домъ, нѣма общество безъ любовь. Любовьта е вѫтрѣшна връзка въ живота. Нѣма ли любовь, вѫтрѣшната връзка ще почива върху свещения егоизъмъ. Обаче, тамъ, дѣто егоизъмътъ цари, всѣкаква връзка се разкѫсва. Ето защо, само Любовьта е въ сила да създаде връзки. Мѫдростьта затѣга тѣзи връзки, а Истината имъ дава свобода и ги реализира. Прѣзъ цѣлата вѣчность любовьта е била и е единствената връзка, която се хвърля въ морето, въ свѣта, да лови риби. Какво ще прави съ тѣзи риби? Вие какво правите съ рибитѣ? — Печете ги. Обаче, трѣбва да знаете, какъ да печете. Ако пъкъ имате едно сѣме, трѣбва да знаете, какъ да го посадите. Послѣ ще дойде мѫдростьта, да ви покаже, въ каква почва да го посадите. Най-послѣ ще дойде истината, да обере плодоветѣ. Слѣдователно, чрѣзъ любовьта, мъдростьта и истината ще се дойде до вѫтрѣшния смисълъ на живота. Забѣлѣжете, понѣкога у човѣка се явяватъ прояви, каквито у месояднитѣ животни. Ако обидите нѣкой човѣкъ, той е готовъ веднага да се нахвърли върху васъ съ ножъ. Така постъпваха и английскитѣ жени. суфражисткитѣ, когато воюваха за правата си. Тѣ носѣха на шапкитѣ си голѣми игли, и който се приближаваше до тѣхъ, тѣ го бодѣха. Това принуди английскитѣ държавници да забранятъ на женитѣ да носятъ такива игли на главитѣ си. Тѣ не искаха да имъ дадатъ права, но съ това още повече ожесточиха женитѣ и ги заставиха да си послужатъ съ разни срѣдства въ борба за свободата. Питамъ: отдѣ се яви това желание у човѣка, да мушка своя неприятель съ ножъ, или съ друго нѣкакво орѫдие? Не е ли по-добрѣ, щомъ нѣкой иска да се побори съ неприятеля си, да се упражнява извѣстно врѣме, да развие силата си и да излѣзе срѣщу него на борба? Така поне физически ще се развие. Трѣбва ли братъ брата да убива за нищо и никакво? Мушкането съ ножъ е изкуство, което мѫжетѣ прилагатъ. Женитѣ пъкъ си служатъ съ вързване съ вѫже. Какво прави жената, когато иска да постигне нѣщо, за което мѫжътъ не е съгласенъ? Тя ще приготви хубава баница, ще купи винце и ще го покани да яде и да пие. Той ще си хапне добрѣ, ще си пийне и отъ дѣйствието на виното ще заспи. Като заспи, тя ще го завърже съ едно здраво вѫже за краката и за рѫцѣтѣ и като се събуди, ще му се засмѣе и ще каже: сега, ще се съгласишъ ли да изпълнишъ това, което искамъ? Ако не се съгласи, тя ще започне да го налага по всички правила. Тогава, ще не ще, той ще се съгласи да направи това, което тя иска. Казвате: никакъвъ моралъ не е това, Питамъ: какъвъ моралъ е този, когато една майка цѣли 20 години е възпитавала сина си въ религиозенъ духъ, карала го е да ходи на черква, учила го е да вѣрва въ Бога, да бѫде честенъ и добъръ, но единъ день той се влюбва въ една мома и заради нея зарѣзва всичко. Той не се интересува вече отъ майка си, отъ баща си, на черква не ходи, къмъ хората е невнимателенъ и т. н. Това отъ убѣждение ли е? Не, той прави това отъ страхъ, гледа да угоди на момата, да не я изгуби. Когато затворятъ нѣкого въ участъка и го биятъ, за да се откаже отъ своитѣ убѣждения, питамъ: коя е причината, дѣто той се отказва отъ своитѣ убѣждения? Убѣди ли се въ друго нѣщо, или се отказва отъ страхъ? Той се отказва отъ страхъ, да го не биятъ повече. Често хората се отказваватъ отъ своитѣ свещени убѣждения отъ страхъ, да не страдатъ. Сегашниятъ животъ, съ своитѣ мѫчнотии и насилия, е въ състояние да разруши хубавото и красивото у човѣка. Съ това азъ не искамъ да изнасямъ противорѣчията, които сѫществуватъ въ живота, но говоря за атавистическитѣ мисли и чувства, събрани отъ хиляди години насамъ въ живота на човѣка. При дадени условия тѣзи мисли и чувства се проявяватъ, развиватъ се, и по този начинъ разрушаватъ хубавото и възвишеното въ човѣка. Запримѣръ, казватъ за нѣкого, че откакъ се влюбилъ, разбилъ живота си. Какво лошо има въ това, че се е влюбилъ? Любовьта трѣбва да бѫде чиста и света. Истинска любовь азъ наричамъ тази, при която момъкътъ, който се е влюбилъ въ момата, даде пълна свобода на чувствата, на вѣрванията ѝ и каже: Господъ, въ Когото ти вѣрвашъ, е свещенъ, както за тебе, така и за мене. И ако ти се откажешъ отъ Него заради мене, тогава и азъ ще се откажа отъ тебе. Момата пъкъ трѣбва да каже на своя възлюбенъ: заради мене ти не трѣбва да се откажешъ отъ майка си и отъ баща си. Тази е идеалната любовь между двама млади. Майката и бащата отъ своя страна, трѣбва да кажатъ на двамата млади, че прѣди всичко, тѣ трѣбва да останатъ вѣрни на идеала, който Богъ е вложилъ въ душитѣ имъ. Не кажатъ ли така, нѣма идеализъмъ въ живота. Ето защо, въ живота се изисква вѫтрѣшна идейность, а не да се налагатъ хората единъ на другъ, споредъ обстоятелствата. Само по този начинъ човѣкъ може да бѫде здравъ. Само по този начинъ ще има пълно разбиране между всички хора. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да бѫдатъ много внимателни въ думитѣ, въ езика си. Говори ли човѣкъ, особено прѣдъ общество, той трѣбва да изпитва, да провѣрява думитѣ си, да слѣди, каква сила и значение влага въ тѣхъ. Защо? — Защото всѣка дума може да се тълкува двояко. Говори ли човѣкъ лично, той трѣбва малко да говори. Всѣка дума, която изговаря, прѣдварително той трѣбва да я прѣцѣди прѣзъ деветь решета и тогава да я пусне въ обръщение. Забѣлѣзано е, запримѣръ, когато човѣкъ иска да каже нѣщо идейно, той тогава, именно, мълчи; когато говори лично за себе си, много нѣща разправя. Когато човѣкъ изнася нѣща отъ своя личенъ животъ, той може да създаде цѣлъ романъ. Другъ пъкъ, като разправя за себе си, увлича се и най-послѣ казва, че всичко това видѣлъ на сънъ. Казвамъ: това не е нито сънъ, нито ясновидство, но въображението му рисува тѣзи картини. Той иска още да убѣди хората, че отгорѣ му диктували тѣзи нѣща. Който разбира законитѣ, той знае, отдѣ идатъ тѣзи истории. Ще дойде нѣкой да ми разправя, че донесълъ тази вода отъ еди-кой си изворъ. Казвамъ: азъ съмъ открилъ тази вода и съмъ я опитвалъ много пѫти. Трѣбва ли да ми разправяте това, което азъ зная? Казвамъ; любовьта образува първата връзка. Тя дава топлина, начало на живота. Дойде ли любовьта въ човѣка, въ него се явява мощь, сила и той казва: сега вече азъ мога всичко да направя. Човѣкътъ на любовьта е богатъ, той не се нуждае отъ нищо. Какво е умора, упадъкъ, той не знае. Любовьта никога не отпада. Това е едно отъ нейнитѣ свещени качества. Колкото повече врѣме минава, любовьта все повече и повече се усилва. За любовьта прѣпятствие нѣма. Явятъ ли се нѣкакви прѣпятствия, тя ги прѣодолява. Любовь, въ която ставатъ промѣни, показва, че почвата, теренътъ, върху който животътъ се гради, е слабъ. И тогава нищо друго не остава, освѣнъ да се изучатъ свойствата на твърдата материя. Азъ съмъ изнесълъ прѣдъ васъ много нѣща, но има много още, които нѣма да изнеса, защото тѣ сѫ твърда храна. Днесъ всички знаятъ, че твърдата храна не е за дѣцата. Тя е само за възмѫжалитѣ. Често се говори, че човѣкъ не трѣбва да се жени. Тази е една твърда мисъль, която не е за дѣца. Тя се отнася само за съвършенитѣ. За несъвършенитѣ казвамъ: човѣкъ трѣбва да се жени, колкото пѫти иска. — Колко пѫти трѣбва да се женя? — Жени се 90 пѫти по деветь. Дойде другъ, пита; колко пѫти трѣбва да се женя? — Ти ще се женишъ още 85 пѫти. На трети казвамъ: ти ще се женишъ още 80 пѫти. Най-послѣ, на четвърти казвамъ: ти ще се женишъ още веднъжъ. Слѣдователно, който се жени, той се учи отъ жена си. За да дойде човѣкъ до закона на съвършенството, той трѣбва да е миналъ прѣзъ 99 професори. Жената не дохожда на земята да готви на мѫжа си, но тя се явява като негова професорка, да му държи лекции. Когато жената — професоръ иска отъ мѫжа си да ѝ купи нѣщо, съ това тя иска да му каже: ако ти не си способенъ да платишъ за уроцитѣ си, азъ нѣма да те уча. Може ли той да намаже колата съ малко масло, всичко тръгва добрѣ. Така е поставенъ днесъ въпросътъ за женитбата не само за българитѣ, но за всички хора на земята. Разбере ли човѣкъ физическия животъ, той ще разбере и духовния. Сѫщото се отнася и до идеитѣ. Човѣкъ трѣбва да има такава идея въ живота си, която за нищо да не отстѫпва отъ него. Запримѣръ, най-първо той трѣбва да обича Бога и да знае, какъ да Го обича. Нѣкой казва: азъ никога не съмъ виждалъ Бога; тогава, какъ мога да Го обичамъ? Питамъ: съ виждане ли се проявява любовьта? Чудно нѣщо! Ако трѣбва да виждате Бога, за да Го обичате, какво ще кажете тогава за слѣпитѣ хора? Въ сѫщность, има слѣпи, които любятъ Бога повече отъ онѣзи, които виждатъ. Въ историята на човѣчеството има случаи, когато слѣпъ човѣкъ люби повече отъ този, който вижда. Нѣкои слѣпи познаватъ любещитѣ хора само съ докосване до тѣхъ. Като се докосвате до хората на любовьта, тѣ излѫчватъ особена топлина, особени трептения, които човѣкъ никога не забравя. Между хората на любовьта се създава вѫтрѣшна връзка. Въ душата на човѣка, любовьта прѣдставя готова клада за запалване. Тя е огнище, на което сѫ поставени дърва или вѫглища. Достатъчно е само да се докоснете до него съ запалена клечка, и огъньтъ се запалва. При това, колкото врѣмето минава, толкова повече огъньтъ, любовьта се разраства. И тъй, при сегашнитѣ условия на живота, всички хора се нуждаятъ отъ здрави възгледи, съ които да надраснатъ възгледитѣ на съврѣменното общество. Младиятъ трѣбва да люби и да знае, защо люби. Който се жени, той пъкъ трѣбва да знае, защо се жени и да люби като жененъ човѣкъ, т. е. като човѣкъ, който се е свързалъ вече въ името на любовьта. Който умира, трѣбва да знае защо умира; той трѣбва да люби като умрѣлъ. Който заспива, и той трѣбва да има любовь. Будниятъ пъкъ, който седи около заспалия, когото обича, трѣбва да знае, кога да го събуди. Така направи и Христосъ, като събуди Лазаря. Казва се въ Писанието за Христа, че Той обичалъ Марта, обичалъ сестра ѝ, обичалъ и Лазаря. Ако не го обичаше, щѣше ли да го възкръси? Следователно, първото нѣщо, необходимо за всички е вие да обичате Бога, и Той да ви обича. Богъ обичаше Мария, Марта и брата имъ, Лазаря, защото и тѣ Го обичаха. Вие казвате, че ще възкръснете, а сѫщеврѣменно питате: обича ли ни Господъ? Какъ ще ви възкръси, ако не ви обича? Да се задава такъвъ въпросъ, то е все едно да сте въ положението на мома, която женятъ. Тя се запитва: обича ли ме този човѣкъ? Казвамъ: пипни рѣката му и ще разберешъ! Ако отъ неговата топлина се запалятъ дърветата на твоята клада, той те обича. Не те ли обича, ти, ще умрешъ отъ студъ; твоятъ огънъ нѣма да се запали. Значи, вие трѣбва да имате нови, свѣжи, правилни възгледи за любовьта. Любовьта носи физически, духовенъ и умственъ животъ. Изопачи ли се любовьта, въ човѣка се явяватъ редъ отрицателни състояния. Тъй щото, упадъкътъ на човѣка се дължи на изопачаването на любовьта. Затова, именно, въ новата култура, въ новитѣ вѣрвания любовьта трѣбва да се внесе като нова фаза на живота. Това може да се постигне при условие, да има човѣкъ пълно довѣрие къмъ всеобемащата любовь, къмъ Бога. Обаче, животътъ на съврѣменнитѣ хора е пъленъ съ подозрѣния. Защо трѣбва да подозира човѣкъ? Нека стане ясновидецъ, да провѣрява всичко. Човѣкъ трѣбва да вѣрва само въ онова, което вижда. Подава ли се човѣкъ само на онова, което чува, което му нашепватъ отвънъ, той ще има постоянни смущения въ ума и въ сърцето си. Защо трѣбва човѣкъ да се смущава? На онзи, който се смущава, казвамъ: спри се, концентрирай ума си и провѣри всичко, което виждашъ и възприемашъ! Само по този вътрѣшенъ начинъ човѣкъ може да се домогне до Истината. Що се отнася до думитѣ на този — на онзи, това нищо не значи. Питамъ: ти самъ видѣ ли това нѣщо? — Видѣхъ. — Съ кои очи: съ физическитѣ или съ духовнитѣ? Да виждашъ нѣщата съ физическитѣ си очи, това не е истинско виждане. Нѣкой хваналъ рѣката на нѣкого, другъ цѣлуналъ нѣкого, това още нищо не значи. Никой не знае вѫтрѣшнитѣ потици или намѣрения въ душата на човѣка. Вие не знаете още, когато момъкъ цѣлуне нѣкоя мома, какво може да направи той съ нея слѣдъ 10—15 години. Вие трѣбва да бѫдете физиономисти, или френолози, за да познавате човѣка. Единъ богатъ американецъ изпраща портрета на единъ младъ момъкъ до единъ знаменитъ американски физиономистъ съ слѣдната молба: моята дъщеря се е влюбила въ този момъкъ. Искамъ да ми кажете, слѣдъ като видите и нейния, и неговия портретъ, ще могатъ ли тия двама души да водятъ единъ хармониченъ животъ, да се разбиратъ помежду си. Физиономистътъ отговаря категорично: по никой начинъ вашата дъщеря не трѣбва да се ожени за този човѣкъ. Ако тѣ се оженятъ, слѣдъ двѣ години той ще я убие. Той е прѣстѫпенъ типъ. Дъщерята отказва на този момъкъ. Той се оженва за друга мома. Слѣдъ двѣ години, обаче, той убива жена си. Сега, и вие трѣбва да учите, да придобиете тази положителна наука: като вѣрвате, да знаете, защо вѣрвате; като обичате, да знаете, защо обичате. Освѣнъ това, каквото човѣкъ има, той трѣбва да го цѣни. Само по този начинъ между хората могатъ да се създадатъ правилни отношения. Ако и ние имаме сѫщитѣ отношения помежду си, каквито свѣтътъ има, по какво се различаваме отъ тѣхъ? Въ сѫщность, само онзи, който живѣе въ любовьта и я прилага, той има единъ плюсъ въ себе си. Човѣкъ може да не съзнава, въ какво седи този плюсъ, но той трѣбва да влѣзе дълбоко въ живота, да проникне дълбоко въ себе си, да оцѣни всичко, каквото има. Човѣкъ трѣбва да се постави на голѣми противорѣчия, за да оцѣни онова, което му е дадено. Понѣкога човѣкъ трѣбва всичко да изгуби, за да го оцѣни. Запримеръ, нѣкой казва: бѣденъ съмъ, нищо нѣмамъ. Защо ми е това голо здраве? Въ варненско нѣкѫде имало единъ младъ, здравъ момъкъ, който се наричалъ Стоянъ. Той често казвалъ на майка си: мамо, здраве, сила имамъ, но бѣденъ съмъ! Защо ми е това здраве? Случило се, че Стоянъ тежко заболѣлъ, три години боледувалъ. При това положение, той казвалъ на майка си: мамо, нищо не искамъ, освѣнъ здраве. Ако ми помогне Господъ да оздравѣя, ще цѣня само здравето си. И съ камъни да ме товари, ще се радвамъ на здравето си и доволенъ ще бѫда. За този Стоянъ се говори въ българскитѣ народни пѣсни. Казвамъ: като знаемъ цѣната на здравето, и ние трѣбва да искаме отъ Бога главно здраве, животъ, пъленъ съ свѣтли мисли и чувства. Имаме ли това, и съ камъни да ни товари, ние ще бѫдемъ радостни и доволни. Вземете, запримѣръ, живота на първитѣ християни. Тѣ бѣха подлагани на мѫки, на изтезания, но всичко прѣтърпѣха, всичко понесоха съ радость за своя идеалъ — Христа. Съ това, обаче, тѣ спасиха живота на хиляди хора, като ги обърнаха къмъ Бога. Така е било, и така ще бѫде всѣкога за човѣкъ, който живѣе по Бога. Пѫтьтъ на този човѣкъ е винаги отворенъ. Мнозина се оплакватъ, че нѣматъ пари. Единъ попъ ми казваше: ти проповѣдвашъ хубаво, но пари нѣмашъ. Освѣнъ това, и одежди нѣмашъ. Като чета нѣкоя молитва, азъ веднага си турямъ епитрахилъ. Безъ епитрахилъ работата не върви. И ти трѣбва да четешъ съ епитрахилъ. Казвамъ: дѣдо попе, и азъ имамъ епитрахилъ. Изваждамъ отъ джоба си едно малко шишенце, пълно съ една особена течность и казвамъ: този е моятъ епитрахилъ. Достатъчно е, като отида нѣкѫдѣ, да сипя само три капки отъ тази течность, и всички изпитватъ нейното благотворно дѣйствие. Отъ тази течность болни оздравяватъ; страдащи се просвѣтяватъ; недоволни се задоволяватъ. При това, никакво възнаграждение не искамъ отъ никого. Обаче, млѣчната баница ме чака. Свещеникътъ ме запитва: можешъ ли да ми кажешъ, каква е тази течность? Казвамъ: нѣма защо да я знаешъ. Ти имашъ епитрахилъ, съ който си служишъ. Ако искашъ да придобиешъ тази течность, ела съ мене, да ме придружавашъ. Сега, да се върнемъ къмъ основната мисъль. Отъ всички се изискватъ трезви идеи. Ние не сме за аскетизма, но за правилнитѣ идеи. Ние не сме за вѫтрѣшнитѣ ограничения, за изтезанията, но за правилнитѣ, за идеалнитѣ отношения между хората. И ако човѣкъ търпи, ако люби, ако търси истината и славата Божия, единъ день той ще има свещенъ дѣлъ въ всичко това. Ако е заспалъ, той ще се пробуди. Въ този смисълъ, първото нѣщо, което ви пожелавамъ, е да бѫдете здрави, въ широкъ смисълъ на думата. Само по този начинъ могатъ да се възстановятъ между хората правилни отношения. Безъ здраве нищо не се постига. Слѣдователно, за да се постигне това, което душата желае, изисква се усилена работа. Вземете, напримѣръ, за да посветимъ двѣ минути отъ врѣмето си за работа за Господа, за възстановяване мира между всички хора, между всички общества и народи, трѣбваше редъ приготовления. За приготовлението отиде повече врѣме, отколкото за работата, която свършихме. Всѣки трѣбва да знае, че красотата и смисълътъ на постиженията седи повече въ приготовленията за тѣхъ, отколкото въ самитѣ постижения. Двѣтѣ минути, които посветихме въ работата за Бога, прѣдставятъ идейното, което твори и създава. Приготовлението прѣдставя обработване на идейното. То може да се обработва прѣзъ цѣлия день. Разберете ли така живота, той ще стане лекъ и приятенъ. Ако опрѣдѣлятъ цѣлъ часъ за молитва, всички ще се уплашатъ. Опрѣдѣлятъ ли само двѣ минути за молитва, както бѣше днесъ, тѣ сѫ като въздухъ, като хубавата вода и като твърдата почва, на която седимъ. 35. Бесѣда отъ Учителя, държана на 19 юний, 1927 г. София. --------------- *) Иоана 11:12

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Дойде на себе си И като дойде на себе си, рече: „На колко наемници бащини ми изостава хлѣбъ, а пъкъ азъ мра отъ гладъ“.*) „Дойде на себе си“. Ако свѣтътъ се разглежда отъ физическо гледище, всѣки може да го обясни. Ако изговорите думитѣ бѣлъ цвѣтъ, червенъ цвѣтъ, сини очи, черни очи, голѣма кѫща, малка кѫща, голѣмо дърво, малко дърво, всички тия думи сѫ разбрани. Или, ако изговорите думитѣ гладенъ съмъ, жаденъ съмъ, спи ми се, уморенъ съмъ — и тия думи сѫ разбрани. Тѣ не се нуждаятъ отъ обяснение. Обаче, въ цитирания стихъ думитѣ „като дойде на себе си“, тѣ се нуждаятъ отъ обяснение. Тѣзи думи означаватъ пробуждане на човѣшкото съзнание, Пробуждането на съзнанието е непрѣкѫснатъ процесъ. Мнозина иматъ повърхностно понятие за този процесъ, както и за процеса зазоряване. Тѣ гледатъ на зазоряването като на врѣмененъ, еднократенъ процесъ и затова казватъ: съмна се вече! Въ сѫщность зазоряването е вѣченъ процесъ. Когато на земята има нѣкакъвъ зоръ, всѣкога се зазорява. Зорътъ на земята никога не прѣстава, вслѣдствие на което зазоряването е вѣченъ, а не врѣмененъ процесъ. Откакъ слънцето е изгрѣло, то никога не е залѣзвало; то постоянно грѣе. Слѣдователно, зазоряване има всѣкога. Нѣкой казва: моето съзнание се пробуди. Да, твоето съзнание се пробуди, но има и смѣни въ състоянията, има денъ и нощь въ съзнанието на човѣка. Това показва, че въ физическия свѣтъ човѣкъ не седи на едно мѣсто, той постоянно се движи. Вслѣдствие на това и явленията въ природата изглеждатъ прѣкѫснати, независими едни отъ други. Най-напрѣдъ се явява зората, изгрѣвътъ на слънцето, което постепенно се изкачва до най-голѣмата си височина, до своя зенитъ. Слѣдъ това слънцето започва да слиза, докато съвършено залѣзе. Слѣдователно, отъ зазоряването, отъ изгрѣва на слънцето до залѣза се извършватъ редъ непрѣривни процеси. Отъ научно гледище, ако човѣкъ живѣе само на физическия свѣтъ, знанията му ще бѫдатъ подобни на състоянията, прѣзъ които минава слънцето. Запримѣръ, въ първо врѣме човѣкъ има малко знания, които постепенно се увеличаватъ, дохождатъ до своя зенитъ и послѣ започватъ да отпадатъ, да губятъ своята сила, и той казва: защо ми трѣбва това знание? И безъ знание може да се живѣе. Послѣдната фаза е залѣзъ, нощь на човѣшкитѣ знания. Каже ли човѣкъ така, това показва, че той се изявява само като физическо сѫщество, което минава животъ, подобенъ на дървото. Това подразбира човѣкъ да се роди, да расте, да се развива до извѣстно положение и послѣ да умре. Казвамъ: този въпросъ е поставенъ другояче. Въ живота си човѣкъ може да заеме три различни положения по отношение на слънцето: той може да пѫтува заедно съ слънцето, може да пѫтува прѣдъ слънцето, а може да пѫтува и слѣдъ слънцето. Ако пѫтува заедно съ слънцето, той ще се намира на зенита на своя животъ, на пълния, на съвършения день; ако пѫтува прѣдъ слънцето, той ще има вѣченъ изгрѣвъ въ живота си; ако пѫтува слѣдъ слънцето, той ще има вѣченъ залѣзъ въ живота си. Обаче, явява се въпросъ: какво да бѫде отношението на човѣка къмъ слънцето? Съ гърба си, или съ лицето си трѣбва да бѫде обърнатъ къмъ слънцето? Щомъ задавате този въпросъ, това показва, че вие разсѫждавате като сѫщества, които живѣятъ само на физическия свѣтъ. Сѫществата отъ духовния свѣтъ иматъ три лица: надѣто се обърнатъ, все слънцето гледатъ. Като казвамъ, че сѫществата отъ духовния свѣтъ иматъ три лица, това не трѣбва да се разбира буквално. Числото три означава законъ на вѣчна хармония, на вѣчно движение. Не само въ триѫгълника има три страни, три плоскости, но сѫщо така и въ свѣта на вѣчното движение има три плоскости. Тъй щото, който има три лица, той е хармониченъ човѣкъ, съ него не може да се води никакъвъ споръ. „Дойде на себе си“. Този синъ дойде на себе си, т. е. съзнанието му се пробуди, и той каза: „На толкова наемници бащини ми остава хлѣбъ, пъкъ азъ мра отъ гладъ“. Блудниятъ синъ е поводъ само за изяснение на вѫтрѣшнитѣ състояния, които ставатъ въ човѣка. Често нѣкои ваши мисли, чувства и постѫпки не могатъ да се реализиратъ. Защо? — Понеже се намирате въ положението на блудния синъ: искате да воювате, пари нѣмате; искате да поканите нѣкого на гости, кѫща нѣмате; искате да купите нѣкому дрехи, пари нѣмате; питамъ: може ли да се нарече праведенъ човѣкъ онзи, който не може да подари нѣкому едни нови дрехи? Може ли да бѫде извѣстна на хората една чешма, която тече капка по капка? Само онази чешма е извѣстна на хората, която тече изобилно. Сега ние имаме нови обяснения за нѣщата. Запримѣръ, азъ мога да съмъ далечъ отъ нѣкоя чешма и да се произнеса, изобилно ли тече, или слабо? По какво ще позная? По разположението на хората. Ако тѣ се трупатъ около нея и се каратъ помежду си, значи водата на тази чешма тече слабо. Ако пъкъ хората отиватъ и се връщатъ бързо отъ чешмата, радостни и весели, казвамъ: тази чешма тече изобилно, затова и между хората нѣма разправии и караници. Когато обичатъ нѣкой човѣкъ, това показва, че той е чешма съ изобилна вода. Когато мразятъ нѣкой човѣкъ и се каратъ около него, той е чешма, която едва тече. Ако синоветѣ слушатъ и почитатъ баща си, той е чешма съ много вода; ако не го обичатъ и не го слушатъ, той е чешма съ малко вода. Ако слугата не слуша господаря си, послѣдниятъ е чешма съ малко вода. Това сѫ духовни състояния извънъ врѣмето и пространството на сегашния животъ. Така трѣбва да разглеждате въпроситѣ въ живота. Вие не ги разглеждате дълбоко, и казвате: защо хората не ме обичатъ? Трѣбва да знаете, че ако отношенията ви къмъ невидимия свѣтъ сѫ прави, тогава и отношенията на хората къмъ васъ ще бѫдатъ прави. Ако вие се колебаете за нѣщо, тия колебания ще прѣминатъ и въ другитѣ хора. Казвамъ: при пробуждане на човѣшкото съзнание се забѣлѣзватъ четири важни фази или състояния: пробуждане на самосъзнанието, на съзнанието, на подсъзнанието и на свръхсъзнанието. Отъ фазитѣ, до които е стигнало пробуждането на съзнанието, зависи и човѣшката интелигентность. Ако човѣкъ не разбира закона на вѣчното движение, той не би могълъ да си обясни промѣнитѣ, които ставатъ въ съзнанието му. Запримѣръ, понѣкога съзнанието на човѣка се помрачава толкова, че той изгубва всѣкаква свѣтлина. Това се дължи на факта, че съзнанието на човѣка не е будно. Или, прѣведено на Божественъ езикъ: отношенията на човѣка къмъ Първичната Причина не сѫ хармонични. Сѫщо така и мисъльта му по отношение на законитѣ на мѫдростьта не е хармонична. И най-послѣ, когато отношенията на човѣка къмъ законитѣ на истината не сѫ хармонични, пакъ се явява тъмнина въ съзнанието. Промѣнитѣ, които ставатъ въ съзнанието на човѣка сѫ подобни на музикални тонове, които не траятъ дълго врѣме. Тѣ бързо се смѣнятъ и отъ бързината на траенето имъ зависи и състоянието на човѣка. Промѣнитѣ въ състоянията на човѣка, между скръбь и радость, се дължатъ, именно, на неразбиране законитѣ на вѫтрѣшнитѣ процеси. Гладниятъ скърби, защото има нѣкаква липса. Жадниятъ скърби, защото има нѣкаква липса. Обаче, задоволятъ ли се нуждитѣ на човѣка, той прѣстава да скърби и въ него се явява вѫтрѣшно доволство. Доволството показва, че вѫтрѣшнитѣ нужди на човѣка сѫ задоволени. „На колко наемници бащини ми изостава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Съ кого говори блудниятъ синъ? — Съ себе си. По сѫщия начинъ и вие нѣкога говорите съ себе си. Може ли човѣкъ да говори съ себе си и на себе си? Ако нѣкой човѣкъ се разговаря съ себе си, всички наоколо го считатъ смахнатъ. Не, този човѣкъ не е смахнатъ, той се разговаря съ себе си. По естество човѣкъ е двоенъ: въ него има едно разумно сѫщество, което не взима участие въ личния, въ обикновения му животъ. Това сѫщество повече мълчи; докато не го запитатъ нѣщо, не говори. То вижда страданията на човѣка, но нищо не казва, никакъвъ съвѣтъ не дава. То гледа спокойно страданията, сълзитѣ на човѣка, но щомъ той се обърне къмъ него за нѣкакъвъ съвѣтъ, веднага му дава. Щомъ това разумно сѫщество даде съвѣта си, веднага се отдалечава. То никога не се интересува отъ послѣдствията на нашитѣ постѫпки. Обаче, хората, като своенравни сѫщества, искатъ да заставятъ това сѫщество да се интересува отъ дреболиитѣ на тѣхния животъ и казватъ: не виждашь ли, че ние страдаме? Каквото и да казватъ, това сѫщество всѣкога е тихо и спокойно, то разбира езика на страданията. Тъй щото, когато страданията дойдатъ до най-високата си точка, ние можемъ най добрѣ да се разговаряме съ тѣхъ. Човѣкъ, на когото всички клѣтки не сѫ се разнищили, не сѫ се разбили отъ страдания, той още не е дошълъ до тѣхъ и не знае, какво нѣщо сѫ страданията. Страданието е духовенъ въпросъ. То прѣдставя най-великото нѣщо въ живота. Страданието прѣдизвиква най-голѣмо раздвижване на силитѣ въ човѣшкия организъмъ, докато тѣ се уравновѣсятъ. Често хората изпитватъ голѣми вѫтрѣшни мѫчнотии, които се дължатъ на подпушвания на поритѣ въ организма имъ. Трѣбва да дойде нѣкакво голѣмо страдание, за да прѣдизвика отпушване на тия пори. Казвате: нали хората се миятъ съ сапунъ, съ вода, не може ли по този начинъ поритѣ имъ да се отпушатъ? При такова миене поритѣ се измиватъ само отвънъ, а дупчицитѣ имъ отвѫтрѣ пакъ оставатъ запушени. Въ тѣлото на човѣка има около седемь милиона пори. Въ това отношение, тѣ прѣдставятъ прозорци, главни отдушници на човѣшкия организъмъ. Когато всички пори съ отворени, човѣкъ е напълно здравъ. Тъй щото, отварянето, отпушването на поритѣ у човѣка става чрѣзъ вътрѣшно миене, което наричаме изпотяване. Съврѣменнитѣ хора се миятъ външно, но не и вътрѣшно, вслѣдствие на което се явяватъ редъ болезнени състояния. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора иматъ една особена философия, съ която тѣ подържатъ, че човѣкъ не трѣбва много да работи, не трѣбва много да се движи, не трѣбва много да яде и т. н. При това, когато видятъ, че нѣкой човѣкъ слабѣе, тѣ казватъ, че работата му е опасна. Дѣйствително, опасна е сухотата, но и затлъстяването е опасно. Сухотата и затлъстяването съ двѣ състояния у човѣка, подобни на богатството и сиромашията. Ако човѣкъ иска да урегулира енергиитѣ въ организма си, той трѣбва да подържа въ себе си мисъльта, че и като богатъ, и като сиромахъ, трѣбва да дава. Ако човѣкъ не дава, ще дойде затлъстяването, скѫперничеството, понеже той е спрѣлъ пътя на Божествената енергия въ себе си. Който не се подчинява на Божествената енергия, която тече въ организма му, той самъ се осѫжда на разрушение. По който и да е начинъ, човѣкъ трѣбва да отвори пѫть на тази енергия. Това е вѣрно и по отношение на нашитѣ мисли, чувства и желания. Всѣка права мисълъ, колкото малка и да е тя, търси пѫть да се прояви, да се реализира, понеже има Божественъ произходъ. Въ този смисълъ ние сме дошли на земята, като съработници съ Бога, да реализираме всички Негови мисли, които се носятъ въ пространството. И доколкото човѣкъ реализира Божественитѣ мисли, дотолкова той расте и се развива. Отъ това гледище, човѣкъ трѣбва да знае, че развитието и растенето му не зависятъ отъ самия него. Клончето само не може да се развива, но енергията, необходима за развитието му, иде отъ цѣлото дърво. Развитието на дървото пъкъ става въ двѣ посоки: къмъ коренитѣ и къмъ клонетѣ. Обаче, има едно вѫтрѣшно, централно движение, което иде отъ центъра на живота и изпраща енергии, както къмъ коренитѣ, така и къмъ клонетѣ на дървото. Слѣдователно, всѣко клонче отъ дървото трѣбва да съзнава, че е часть отъ великия организъмъ и ще се подчинява на неговитѣ закони. Каже ли клончето, че може самостоятелно да живѣе и се отдѣля отъ общия организъмъ, то се осѫжда на смърть. И човѣкъ може да играе въ живота си роля на клонче, но щомъ съзнава, че е часть отъ цѣлото и не се отдѣля отъ него, той ще се развива правилно. Казвамъ: съзнанието на хората трѣбва да де будно първо за физическия свѣтъ, за да реализиратъ най-близкитѣ си идеи. Хората още не живѣятъ правилно даже и физическия си животъ. Никой човѣкъ още не живѣе безъ злоба, безъ съмнѣния, безъ терзания. Съмнѣнието, злобата, умразата прѣдставятъ каль, тиня въ живота на човѣка. Тѣ сѫ остатъци отъ животинското царство, отъ царството на дявола. Когато дяволътъ яде и пие, той измива чиниитѣ си и нечистата вода отъ тѣхъ изпраща къмъ хората. И затова, когато двама души се каратъ, щомъ съзнаятъ грѣшката си, тѣ казватъ: дяволска работа бѣше тази разправия! Апостолъ Павелъ казва: „Има разни съсѫди — едни за почитъ, други за безчестие“, Ще кажете, че Богъ е наредилъ нѣщата така. Не, ако хората не се подчинятъ на великия законъ на Любовьта, и съзнанието имъ не се пробуди тѣ ще станатъ съсѫди на безчестие. Това подразбира: по-низкостоещитѣ сѫщества отъ васъ, които не вървятъ по Божия пѫть, ще ви направятъ орѫдия за постигане на своитѣ цѣли. Когато нѣкой господарь праща слугата си да краде и му дава за това голѣма сума, въ сѫщность какво печели слугата? Тази кражба може ли да подобри живота на слугата? Този слуга печели толкова, колкото печели човѣкъ, когато механически възприема една теория или едно учение. Запримѣръ, какво ще ме ползува знанието, че земята се върти около слънцето? Казвамъ: между явленията въ природата и въ живота има извѣстни съотношения. Ето защо, необходимо е човѣкъ да знае и да разбира смисъла на природнитѣ явления и закони. Запримѣръ, когато разглеждамъ въртенето на земята около слънцето, казвамъ: както земята се върти около слънцето, така и азъ ще се въртя около моето слънце. Слѣдователно, щомъ азъ се въртя правилно около моето слънце, тогава и земята се върти правилно около слънцето, като дава възможность на всички други сѫщества да се въртятъ около нея, да растатъ и да се развиватъ. Земята, сама по себе си, е авторитетъ; тя не вѣрва въ никакъвъ другъ авторитетъ, освѣнъ въ Бога. Въ Битието е казано, че въ начало Богъ създаде небето и земята. Първо сѫ били създадени небето и земята, а послѣ се говори за създаването на слънцето. Подъ думитѣ „небе и земя“ се разбира сѫщината на нашия животъ. Подъ думата „земя“ разбираме цѣлия човѣшки родъ. Като се казва, че земята е била неустроена и пуста. Богъ се заелъ първо нея да устрои. Това значи, че Богъ се е заелъ да реформира, да устройва самитѣ насъ. Мнозина казватъ: ние сме направени отъ земя и въ земя ще се прѣвърнемъ. Питамъ: какво ще придобиете, ако ви разправятъ, какъ е направена земята? При това, самиятъ прѣводъ на Свещеното Писание не е правиленъ. Много думи не сѫ прѣдадени въ точния имъ смисълъ. Казано е тамъ: „И направи Богъ небето и земята“. Думата „направи“ се отнася до видимия човѣкъ, до проявения човѣкъ. Послѣ се казва, че земята била неустроена и пуста. Какъ се разбира тогава, че земята била направена, когато въ сѫщность тя била неустроена и пуста, безъ редъ и порядъкъ? Нѣкой казва: Богъ ме е направилъ. — Да, направенъ си, но не си устроенъ. При такова направяне на човѣка въ него има още каль на умраза, на злоба, на съмнѣние. Покажете единъ ученъ човѣкъ, или философъ, който е свободенъ отъ съмнѣнието? Въ живота има доста примѣри на търпѣние, но много малко примѣри за отсѫтствие на съмнѣние. Разправятъ за Епиктета, единъ отъ гръцкитѣ философи, единъ случай отъ живота му, дѣто той проявилъ велико търпѣние. Епиктетъ билъ робъ на единъ римски патриций, извѣстенъ на всички съ своята голѣма жестокость. Той ималъ много роби, които изтезавалъ безмилостно. Така се отнасялъ и съ Епиктета, обаче, послѣдниятъ при всички случай оставалъ спокоенъ, невъзмутимъ. Когато господарьтъ го биелъ, Епиктетъ го поглеждалъ усмихнато, съ спокойно лице, безъ да капне сълза отъ очитѣ му. Той даже не се молилъ на господаря си да прѣстане да го бие, но казвалъ въ себе си: нека ме бие, колкото иска, щомъ това му прави удоволствие. Това негово поведение особено дразнило господаря му, и единъ день той го повалилъ на земята, натисналъ го и започналъ силно да го удря по краката. Епиктетъ понесълъ и този бой съ търпѣние, но казалъ на господаря си само слѣднитѣ думи: господарю, прави съ мене, каквото искашъ, но внимавай да не счупишъ крака ми; счупишъ ли го, не ще мога да ти работя, както досега съмъ правилъ. Наистина, господарьтъ счупилъ крака му. Обаче, този билъ послѣдниятъ изпитъ на Епиктета по търпѣние, който той издържалъ отлично. Съ този изпитъ господарьтъ му билъ побѣденъ, а Епиктетъ освободенъ отъ робство. Отъ това врѣме Епиктетъ прѣкаралъ до края на живота си въ Гърция, дѣто се проявилъ като философъ и написалъ отлични работи. Казвамъ: Епиктетъ не вѣрвалъ въ Христа, нѣмалъ нѣкакво вѣрую, отъ което да черпи сила, но далъ примѣръ на човѣчеството за велико търпѣние. Отдѣ черпилъ тази сила? Мнозина твърдятъ, че той ималъ връзки съ апостолъ Павелъ. Слѣдователно, този езичникъ все пакъ ималъ нѣкаква велика идея въ себе си. Ако Епиктетъ е могълъ да побѣди своя външенъ господарь, това показва, че всѣки човѣкъ има възможность да направи сѫщото. Най-важното за Епиктета е, че той ималъ будно съзнание. Той писалъ като правовѣренъ християнинъ. Въ книгитѣ му нѣма нищо излишно. Каквото е писалъ, се дължи на положителни знания, извлѣчени отъ житейската му опитность. Съчиненията му сѫ много насърдчителни. И като дойде на себе си, той каза: „На колко наемници бащини ми остава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Този е само единъ стихъ отъ една дълга Христова бесѣда, която е прѣдадена на съврѣменнитѣ хора отчасти само. Ако имахме на лице цѣлата бесѣда, тя щѣше да ни даде много обяснения на редъ въпроси. Обаче, при това положение, нашата задача е да работимъ за пробуждане на своето подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Щомъ постигнемъ това, ние ще дойдемъ до положението, отъ единъ стихъ само да възстановимъ цѣла бесѣда на Христа. Това е възможно, понеже всѣко произнесено слово сѫществува въ пространството. По този начинъ ще възстановимъ всички хубави, велики нѣща въ живота, които привидно сѫ изчезнали. Нѣкой казва: какъ можемъ да четемъ Евангелието? Правилното четене се състои въ това, като прочете човѣкъ единъ стихъ, да възстанови всичко, което е казано около него. Човѣкъ може да възстанови всички бесѣди, които Христосъ е държалъ на ученицитѣ си, както и всичко, което е говорилъ отъ двѣ хиляди години насамъ. Казвате: колко е говорилъ Христосъ въ три години? Питамъ: какво прави Христосъ отъ двѣ хиляди години насамъ? Той никога не е мълчалъ, както и сега не мълчи. Христосъ постоянно говори и продължава да говори. Ако съврѣменнитѣ хора могатъ да възстановятъ знанието, което Христосъ е проповѣдвалъ на ученицитѣ си въ продължение на три години, и това, което е говорилъ отъ двѣ хиляди години насамъ, тѣ щѣха да придобиятъ цѣнна наука. Съврѣменнитѣ християни живѣятъ отъ това, което Христосъ е говорилъ прѣди двѣ хиляди години. Малко християни живѣятъ съ това, което Христосъ говори въ послѣднитѣ врѣмена. Христосъ днесъ е прогресиралъ много. Едно врѣме Той е билъ по-слабъ, отколкото е днесъ. На врѣмето мнозина мислили, че Той е слабъ, че не може да се бори, и затова могли да Го разпнатъ. Казвамъ: причината да бѫде разпнатъ Христосъ не е Неговата слабость, друга е причината; обаче, днесъ силата Му е толкова голѣма, че нѣма дърво въ свѣта, на което могатъ да Го разпнатъ. При това, Христосъ не би дошълъ вече на земята. Казвате: нали се говори, че Христосъ и днесъ е на земята? Питамъ: ако слънчевитѣ лѫчи влизатъ въ кѫщата ви, можете ли да кажете, че слънцето ви е посѣтило? Ако слънчевата топлина сгрѣе тѣлото ви, това показва ли, че слънцето е влѣзло у васъ? Ако мислите, че слънцето може да влѣзе въ кѫщата ви, или въ тѣлото ви, вие се самоизлъгвате. Слѣдователно, когато казвате, че Богъ е вѫтрѣ у васъ, това показва, че не разбирате правилно тази идея. Никога Богъ не може да бѫде въ човѣка вѫтрѣ. Духътъ на Бога може да бѫде въ човѣка, но Богъ — никога! Въ човѣкъ, който има дяволска кожа, Богъ никога не може да живѣе. Да се мисли, че Богъ може да живѣе въ физическото тѣло на човѣка, това значи да се дава голѣмо значение и цѣна на физическия свѣтъ. Физическиятъ свѣтъ не сѫществува извънъ духовния и Божествения. Физическиятъ свѣтъ, безъ другитѣ два свѣта, е нищо друго, освѣнъ илюзия. Казвамъ: безъ духовния и Божествения свѣтъ, физическиятъ прѣдставя сапунени мѣхури, които всѣки моментъ могатъ да изчезнатъ. Колко може да се разчита на такива сапунени мѣхури? Какво може да се направи съ тѣхъ? Нѣкои съврѣменни ' хора се домогватъ до идеи, подобни на сапуненитѣ мѣхури, и казватъ: ще реализираме тѣзи идеи! Обаче, ципицитѣ на тѣзи идеи се пръскатъ и нищо не остава отъ тѣхъ. Слѣдователно, физическиятъ свѣтъ, самъ за себе си, безъ другитѣ свѣтове, не е реаленъ. Само въ този свѣтъ не може да се живѣе. Въпрѣки това, хората се стремятъ да станатъ богати, щастливи, да живѣятъ добрѣ, именно, на земята. Право е тѣхното желание. И Христосъ дойде на земята, именно, за това, да подобри живота на хората, да ги научи правилно да живѣятъ, за да може Богъ да се всели между тѣхъ. Христосъ искаше да направи връзка между физическия и Божествения свѣтъ. За тази цѣль човѣкъ трѣбва да обърне погледа си навѫтрѣ, да подобри първо своя организъмъ, а съ това заедно да подобри и живота си. Нека всѣки прави опити въ това отношение, да изпита силата си. Днесъ много хора мислятъ, че сѫ силни, безъ да сѫ провѣрили силата си. Кой отъ васъ, като минава за силенъ, може съ молитвата си само да спре нѣколко хилядна армия въ пѫтя ѝ, да я порази и по този начинъ да я обезорѫжи, както това направи пророкъ Елисей? Щомъ единъ човѣкъ е направилъ този опитъ, и всички останали могатъ да го направятъ. Истинското знание седи въ това, човѣкъ да прави опити въ съзнанието си, което прѣдставя велика лаборатория на живота. Чрѣзъ редъ упражнения и опити, човѣкъ може да дойде до възможноститѣ, които се криятъ въ единъ магъ. Има маги, които съ мисъльта си само могатъ да дигнатъ човѣка въ въздуха. Ще кажете, че това е невъзможно. Питамъ: какъ е възможно да се качите на десетия етажъ на нѣкое здание съ помощьта на асансьоръ? Когато единъ магъ може да дигне човѣка въ въздуха, това показва, че той познава и владѣе законитѣ на мисъльта. „Дойде на себе си“. Блудниятъ синъ дойде на себе си, когато започна да мисли право. Слѣдователно, чрѣзъ страданията и изпитанията, невидимиятъ свѣтъ или разумната природа желае да насочи мисъльта на хората въ права насока. Започнатъ ли право да мислятъ, тѣ ще могатъ лесно да разрѣшатъ и задачитѣ въ живота. Отъ хиляди години насамъ хората все рѣшаватъ задачитѣ си, но още не сѫ ги рѣшили правилно. Въ камаритѣ, въ църквитѣ, въ училищата, въ сѣмействата, навсѣкѫдѣ хората замѣстватъ стари закони и правила съ нови, стари вѣрвания съ нови, дано свѣтътъ нѣкакъ се оправи, но и досега още не е изправенъ. Защо? Желанието на хората да оправятъ свѣта е добро, но методътъ, по който искатъ да постигнатъ това, не е правъ. Приложатъ ли единъ методъ, тамъ спиратъ. То е все едно да кажатъ: зазори се! Слѣдъ малко казватъ: зората се изгуби. Не, зазоряването е непрѣривенъ процесъ. Така и методитѣ за изправяне на човѣчеството сѫ непрѣривни. Човѣкъ постоянно се чисти, постоянно се изправя. Това съ духовни процеси, които нѣматъ начало и край. Каже ли нѣкой, че съ смъртьта всичко свършва, той е физическо сѫщество само; въ него нѣма нищо духовно. Каже ли нѣкой, че като остарѣе, животътъ изгубва смисъла си, и той е физическо сѫщество. Казано е въ Писанието: „Които уповаватъ на Господа, тѣ ще възобновятъ силата си“. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще могатъ да се разбиратъ помежду си. Който върви въ новия пѫть, той ще разбере смисъла на този стихъ. За тази цѣль съзнанието на хората трѣбва да бѫде въ движение; никакво прѣкъсване на съзнанието не трѣбва да става. Дойдатъ ли страдания или радости, изпитания, богатство или сиромашия, за всичко трѣбва да се благодари. За човѣкъ съ будно съзнание, всичко това е привилегия. Тия нѣща прѣдставятъ условия за работа. Дойде ли у васъ невѣжеството, сиромашията, заблуждението, или нѣкакво незаконно желание, ще ги хванете внимателно, ще ги занесете у дома си, ще имъ дадете по една лопата и количка и ще ги впрегнете на работа, като имъ кажете: въ моя домъ има мѣсто за всѣкакъвъ видъ работници. Съврѣменнитѣ хора страдатъ по причина на това, че съ години носятъ въ себе си извѣстни желания и заминаватъ за онзи свѣтъ, безъ да ги реализиратъ. Тѣ мязатъ на онзи българинъ, който казвалъ, че ще замине за другия свѣтъ съ отворени очи, понеже не могълъ да си хапне баница, полѣта съ прѣсно млѣко и каймакъ. Когато го запитвали, доволенъ ли е отъ това, което е прѣживѣлъ до днесъ, той отговарялъ: всичко, каквото пожелахъ въ живота си, опитахъ, но не можахъ да опитамъ само баница, полѣта съ прѣсно млѣко и каймакъ. Всѣки човѣкъ има по едно нереализирано желание въ живота си. Въ сѫщото положение се намиралъ и този българинъ съ желанието си да яде млѣчна баница. Тази баница се срѣща и въ живота. Който намѣри млѣчната баница и яде отъ нея, той веднага оживява; който не може да я намѣри и да си хапне отъ нея, той умира. „На колко наемници бащини ми остава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Питамъ: коя е причината, че много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ болни и сиромаси? Нима у Бога нѣма достатъчно сила да излѣкува болнитѣ хора? Нима на земята нѣма достатъчно богатства, за да задоволятъ нуждитѣ на всички хора? Богъ е въ състояние и болнитѣ да излѣкува, и на сиромаситѣ да даде всичко въ изобилие, но Той седи тихъ и спокоенъ, наблюдава какво ще направятъ хората при тѣзи анормални прояви въ живота. Казвате: защо Богъ е далъ на еди-кого си толкова богатства? Щомъ Богъ е далъ на едного, Той ще даде и на васъ, но трѣбва да имате търпѣние, да дочакате благата, които сѫ опрѣдѣлени за васъ. При каквото положение и да изпаднете, не се смущавайте. Щомъ се смущавате, това показва, че приписвате на Бога пристрастие. Богатиятъ човѣкъ е ходилъ по-често при Бога, хлопалъ е, искалъ да му даде богатство, и Богъ му е далъ. Сиромахътъ не е ходилъ да тропа на вратата на Господа, и затова е останалъ сиромахъ. Учениятъ е хлопалъ на вратата на Господа, затова има знания. Невѣжиятъ не е хлопалъ на вратата на Господа, затова останалъ простъ. Красивиятъ ходилъ при Господа, хлопалъ на вратата Му, затова станалъ красивъ. Грозниятъ, обаче, не е хлопалъ на вратата на Господа, и нищо не е придобилъ. Тъй щото, искате ли богатства, знания, красота, ще ходите да хлопате на вратата на Господа, и каквото желаете, ще получите. Единъ вѣрващъ, като челъ въ Евангелието стиха „Хлопайте, и ще ви се отвори; искайте и ще ви се даде“, той отишълъ да хлопа на вратата на владиката, като му казалъ: моля ти се, кажи на Бога, че съмъ бѣденъ, да ми помогне по нѣкакъвъ начинъ. Обаче, работитѣ му не се оправили. Срѣща го другъ бѣденъ и му казва: слушай, остави владиката на спокойствие, нѣма защо да го безпокоишъ. Едно врѣме и азъ, като тебе, хлопахъ на владишката врата, но работитѣ ми не се оправиха. Обърнахъ се слѣдъ това къмъ Господа, похлопахъ на Неговата врата, и Той ми помогна. Иди сега и ти при Господа, похлопай, и Той ще ти отговори. Питамъ: кой е владиката? Владиката прѣдставя богатия, учения, силния човѣкъ въ свѣта. Казвамъ: прѣстанете да хлопате на владишката врата! Прѣстанете да хлопате на вратата на богатия, на учения, на силния човѣкъ! Прѣстанете да хлопате на вратата на красивата мома, или на вратата на красивия момъкъ! Сега, азъ говоря за онѣзи хора, които искатъ да придобиятъ истински, дълбоки разбирания за нѣщата, а не механически. Въпроситѣ на живота не се разрѣшаватъ по механически начинъ. При механическото разрѣшение на въпроситѣ, човѣкъ може да стане богатъ и скоро слѣдъ това да осиромашее. Той може да стане ученъ и да изгуби ученостьта си. При това положение на нѣщата, човѣкъ се намира въ състоянието на машинистъ, който е изхвърленъ вънъ отъ прозорцитѣ на трена. Той казва: едно врѣме бѣхъ ученъ човѣкъ, но слѣдъ като изхврѫкнахъ вънъ отъ трена, изгубихъ всичкитѣ си способности. Съзнанието на съврѣменнитѣ хора трѣбва да се пробуди. Тѣ трѣбва да си създадатъ съвършено нова идея за Бога, като за сѫщество, което обича хората и се грижи, интересува се за тѣхъ, безъ да се тревожи и безпокои. Той има великото търпѣние да дочака врѣмето, когато хората ще се обърнатъ къмъ Него. Той ги оставя да придобиятъ опитности, макаръ да изпиятъ и горчивинитѣ на живота. Той знае, че нѣкога тѣ ще се обърнатъ къмъ Него, и тогава ще имъ помогне. Докато човѣкъ не е научилъ уроцитѣ на живота, той нѣма желание да се обърне къмъ бога. Придобие ли опитности, той се приближава вече къмъ вратата на Бога, съ всичкото смирение на душата си и Го призовава на помощь. Приближи ли се човѣкъ къмъ Бога, той трѣбва да се изпълни съ смирение, съ вѣра и съ любовь и да каже само нѣколко думи, но тъй интенсивни, че да спечели Божието благоволение. Похлопате ли веднъжъ на вратата на Господа и получите отговоръ, повече не се безпокойте. Ще кажете: ами, ако Господъ ни забрави? Похлопате ли веднъжъ, ще чакате, докато Господъ изпрати благословението си. Ако се забави малко, причината за това е, че Той иска да изпита, да провѣри стремежа, усърдието ви, и тогава да ви отговори. Ако сте готови за това благословение, Богъ нѣма да чака даже да хлопате, но прѣди още да сте пристигнали до вратата Му, Той ще каже на слугитѣ си да ви дадатъ изобилно това, отъ което се нуждаете. Тази е новата философия, която съврѣменнитѣ хора трѣбва да изучаватъ постоянно. Тя не може да се изучи нито за година, нито за десеть, за сто или повече години. Ако хората не можаха за двѣ хиляди години да я изучатъ, и за десеть хиляди години нѣма да я изучатъ. Приготовленията за новата философия продължаватъ хиляди години, а приложението ѝ става моментално. „Дойде на себе си“. Добрата чърта въ блудния синъ бѣше готовностьта му да се върне при баща си, да се разкае и да иска да му работи, като другитѣ слуги. Като го видѣ, баща му излѣзе насрѣща, пригърна го, цѣлуна го и каза на слугитѣ си: заколете най-тлъстото теле и го опечете, да ядемъ и да се веселимъ, че живъ се е върналъ. Самъ той му даде пръстенъ. Другиятъ синъ, като се върна отъ нивата и видѣ угощението, което бащата прави за блудния синъ, разсърди се и не искаше да се яви. Баща му каза: не се сърди! Каквото имамъ, всичко е твое. Обаче, той бѣше скрилъ нѣщо отъ богатството си и за блудния синъ, което другиятъ братъ не знаеше. Добриятъ синъ прѣдставя външната страна на живота. Външниятъ, видимиятъ свѣтъ е създаденъ за всички добри братя, които работятъ на нивата при баща си. Вѣрващитѣ, правовѣрнитѣ пъкъ сѫ блуднитѣ синове, които сѫ ходили въ странство, дѣто изяли и изпили всичкото си богатство, и най-послѣ се връщатъ при баща си разкаени и готови на всѣкаква работа. Нѣкои религиозни мислятъ, че свѣтскитѣ хора, богатитѣ хора сѫ грѣшни. Не е така. Прѣди всичко, трѣбва да се знае историята на богатия човѣкъ, какъ е започнало неговото разбогатяване. Богатството му не е само физическо, но то се крие въ неговото сърце и въ неговия умъ. Истински богатиятъ трѣбва да има добро сърце и добъръ умъ. Само материалното богатство е безпрѣдметно за насъ. Първото нѣщо, което се иска отъ човѣка, е той да дойде до пробуждане на висшето съзнание въ себе си, за да възстанови отношенията си къмъ Първата Причина. Пробуди ли се това съзнание въ него, той ще придобие въ себе си новата радость, каквато никога не е чувствувалъ. Понѣкога, за кратко врѣме само, човѣкъ изпитва такава радость, но щомъ се натъкне на нѣкакво изпитание, той изгубва радостьта си. Това се дължи на прѣкъсване връзката си съ Първата Причина. Христосъ никога не скъса тази връзка. Въ най-тежкия моментъ на живота си, Той запази будно съзнание, запази връзката си съ Бога и каза: „Господи, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си“. Кръвь течеше отъ поритѣ на Христа, но Той издържа, не скъса връзката си съ Бога. Докато кръвьта не започна да изтича отъ поритѣ навънъ, прозорцитѣ и вратитѣ на Божествения свѣтъ бѣха затворени за Христа. Обаче, започна ли да излиза кръвьта отъ поритѣ Му, всички врати и прозорци на Божествения свѣтъ се отвориха за Христа, и Той бѣше приетъ отъ Бога. Ако и вашата кръвь по същия начинъ не се пожертвува, никаква възвишена идея не може да се осѫществи. Културата, знанието на съврѣменнитѣ хора се дължи на мѫченицитѣ за Христовото учение. Каквото тѣ посадиха на врѣмето си, то и до днесъ продължава да расте и да се развива. Сегашнитѣ хора само поливатъ. Които не сѫ проливали кръвьта си за Христовото учение, тѣ днесъ я проливатъ за отечеството си. Все трѣбва да пролѣе човѣкъ кръвьта си за нѣщо. Жалко е, ако той не може да пролѣе поне капка кръвь за нѣщо възвишено и благородно. „На колко наемници бащини ми остава хлѣбъ, а азъ мра отъ гладъ“. Блудниятъ синъ съзна грѣшката си и се върна при баща си разкаенъ, съ будно съзнание. И съврѣменнитѣ хора трѣбва да постѫпятъ по същия начинъ. Щомъ се пробуди сѫзнанието имъ, тѣ трѣбва да кажатъ: на колко хора Богъ отваря сърцата, а ние се обезсърдчаваме, отчайваме и хлопаме на вратитѣ на този-наонзи лѣкарь, или на този-на онзи светия, но отнийдѣ не се чува ни гласъ, ни услишание. Обърнатъ ли се къмъ своя Баща, Той веднага ще ги приеме и ще имъ се изяви. Гордостьта въ човѣка трѣбва да отстѫпи на смирението, и така да се яви прѣдъ Бога. Смири ли се човѣкъ, тогава всички добри, благородни хора ще му се притекатъ на помощь. Дойдатъ ли всички хора до това положение, тѣ ще заживѣятъ въ закона на вѣчното зазоряване. За всѣки човѣкъ любовьта трѣбва да бѫде въ зазоряването си. Нѣкой чака да дойде любовьта до своя зенитъ, че тогава да я прояви. Любовьта нѣма никакъвъ зенитъ, никакво залѣзване; тя има постоянно зазоряване. Сѫщото се отнася и за мѫдростьта, и за истината. Слѣдователно, Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина иматъ само зазоряване. По същия законъ и въ всѣка наука трѣбва да има само зазоряване. Ако съврѣменнитѣ хора възприематъ и приложатъ тази мисъль въ себе си, тѣ ще придобиятъ голѣми богатства. Хората иматъ заровени богатства въ себе си, които не знаятъ, какъ да използуватъ. Запримѣръ, на лицето, на главата, на рѫцѣтѣ имъ е написанъ живота на тѣхнитѣ дѣди и прадѣди, и ако тѣ знаеха да четатъ по тѣхъ, щѣха да разбератъ себе си, щѣха да избегнатъ много отъ нещастията въ своя животъ. Всѣки самъ трѣбва да чете по рѣката си. Не е позволено другъ да чете и да му разказва, какво е написано тамъ. Изучите ли науката хиромантия, вие ще придобиете голѣми богатства. Който познава хиромантията, ще знае, защо срѣдниятъ пръстъ на рѫката е най-дълъгъ, и защо малкиятъ е най-кѫсъ. Ще кажете, че Господъ ги е създалъ така. При това, забѣлѣзвате, че пръститѣ на нѣкои хора въ основата си сѫ по-дебели, а на други — по-тънки. У нѣкои хора пръститѣ горѣ сѫ заострени, а у други — широки. Всичкитѣ органи у човѣка сѫ създадени съобразно неговия характеръ, съобразно неговата душа. Каквато е душата на човѣка, такова е и цѣлото му тѣло; какъвто е умътъ, такива сѫ и очитѣ му; каквото е сърцето, такава е и устата му; какъвто е носътъ, такава е и интелигентностьта му; каквито сѫ краката, такива сѫ и добродѣтелитѣ му; каквито сѫ рѫцѣтѣ, такава е и неговата правда. Очитѣ на нѣкои хора сѫ примрѣжени, дяволътъ имъ турилъ черни очила, вслѣдствие на което тѣ виждатъ всичко черно. Казвамъ: хвърлете чернитѣ очила отъ очитѣ си! Между Бога и васъ не трѣбва да има никаква прѣграда. Човѣкъ трѣбва да гледа направо прѣзъ очитѣ си, безъ никакви прѣгради. Очитѣ трѣбва да сѫ отворени, да виждатъ ясно. Душата на човѣка трѣбва да е така отворена и свободна, че на всичко да се радва. Срѣщате ученъ или простъ, богатъ или сиромахъ, радвайте се; срѣщате нѣкой бѣденъ, падналъ отъ гладъ на пѫтя, радвайте се, защото имате възможность да се прояви Божията Любовь. Радвате ли се на всичко, вие сте разбрали Божиитѣ пѫтища. Между падналия човѣкъ и васъ се създава връзка, отношение, понеже вие се спирате да помогнете на бѣдния човѣкъ. Ако се образува любовна връзка между двама души, не струва ли единиятъ отъ тѣхъ да падне на улицата и да си навехне крака или рѫката? Нѣкой казва: счупено ми е сърцето. Не, сърцето може само да се нарани, но не и да се счупи. Има случаи, когато трѣбва да се нарани сърцето на човѣка. И Христа боднаха въ сърцето. Питамъ: кой ще запуши тази дупка на Христа? Тя и до днесъ още е отворена. Запитали единъ евреинъ: каква е вашата мисия на земята? Той отговорилъ: нашата мисия е, слѣдъ като се усъвършенствуваме, да запушимъ дупката, която направихме въ сърцето на Христа. Ние трѣбва да възстановимъ изгубената вѣра, Ако ви запитатъ, каква е вашата мисия на земята, и вие трѣбва да отговорите: нашата мисия е да запушимъ, да заздравимъ раната въ сърцето на Христа. Сега, азъ искамъ да ви наведа на мисъльта, да работите за образуване вѫтрѣшна връзка съ Първичната Причина, да си създадете положителна философия на мисъльта. Само по този начинъ ще имате въ душата си вѣчно зазоряване. Отъ ума ви зависи да изпѫдите всички облаци и мъгли отъ вашия хоризонтъ. Не мислите ли право, винаги облаци и мъгли ще се движатъ по вашия хоризонтъ. Усъмните ли се, дойдатъ мъгли и облаци, дойде дъждъ, градъ, и вие започвате да страдате. Изведнъжъ човѣкъ не може да придобие свобода. За да придобие свободата си, той трѣбва усилено да работи. Отъ двѣ хиляди години насамъ хората сѫ изоставили много отъ работата си за Господа недовършена. Нѣкой казва: азъ всѣки день чета молитви, всѣки день върша работата си за Бога. Не, работата за Бога не се заключава само въ четене на молитви. Истинската работа за Бога седи въ това: каквото вършите, да е отъ любовь. Молитва безъ любовь не се приема. Да се мисли, че молитва безъ любовь е приета, това е криво схващане. И дѣтето се моли когато иска хлѣбъ отъ майка си, но то се моли съ любовь и изпитва любовьта на майка си. Ако дѣтето не се молѣше съ любовь, тогава нѣмаше да има никаква разлика между неговата молитва и молитвата на просячето, което иска хлѣбъ отъ тази жена. И дѣтето се моли, и просячето се моли, само че дѣтето се моли на майка си за хлѣбъ съ любовь, а просячето се моли безъ любовь. И затова дѣтето, което иска хлѣбъ отъ майка си съ любовь, седи въ кѫщи, а просячето, което иска хлѣбъ безъ любовь, седи отвънъ. Сѫщиятъ законъ има приложение и въ отношенията между Бога и хората. Докато съврѣменнитѣ хора отправятъ молитвитѣ си къмъ Бога безъ любовь, тѣ ще седятъ отвънъ; щомъ започнатъ да отправятъ молитвитѣ си къмъ Бога съ любовь, тѣ ще бѫдатъ приети вѫтрѣ. Тъй щото, будно съзнание се изисква отъ хората, за да могатъ тѣ да запазятъ правилни отношения къмъ Бога. Ако тѣ спазватъ тѣзи отношения, и Богъ ще ги спазва. Колко пѫти хората сѫ нарушавали отношенията си къмъ Бога! Въпрѣки това Той никога не е казвалъ да постѫпватъ по единъ, или по другъ начинъ. Той всѣкога ги е оставялъ свободни. На ония, които сѫ искали да вършатъ Неговата воля, Той мислено имъ е подсказвалъ, какво трѣбва да направятъ, но никога не имъ се е налагалъ. Такъвъ примѣръ имаме въ Новия Завѣтъ съ Захари, на когото се яви ангелъ Господенъ и каза, че волята Божия е жена му да роди синъ. Обаче, Захари се усъмни, за което онѣмѣ до деня, въ който трѣбваше да му се роди синъ. Значи, могатъ да се съмняватъ даже и ония хора, къмъ които Богъ се обръща. Това показва, че на хората е дадена свобода да мислятъ, чувствуватъ и дѣйствуватъ свободно, независимо това, което отвънъ имъ се казва. Който се съмнява, той е Несъвършенъ човѣкъ; който не се съмнява, той е съвършенъ. Онѣзи пъкъ, които сѫ будни въ съзнанието, въ самосъзнанието, въ подсъзнанието и въ свръхсъзнанието си, тѣ сѫ новитѣ хора, които идатъ сега. Слѣдователно, ако искате да продължите живота си, да бѫдете носители на новата култура, да бѫдете хора на шестата раса, вие трѣбва да започнете съзнателна работа още днесъ, още тази сутринь. Нѣкой ще каже: нека започнемъ работата си отъ утрѣ, съ изгрѣването на слънцето. Не, не трѣбва да чакате изгрѣването на слънцето. Който иска да види изгрѣването на слънцето, той трѣбва да се качи въ Божествения свѣтъ, дѣто има вѣчно зазоряване, вѣченъ изгрѣвъ и вѣченъ зенитъ, отъ който слънцето никога не се мърда. Това е вѣчно изгрѣващето слънце, което не се мърда отъ своя зенитъ, но обикаля само около единъ центъръ. Отношенията на това слънце къмъ всички сѫщества сѫ едни и сѫщи. Това слънце едни наричатъ Богъ, други — духовна сила, трети — вѣченъ животъ и т. н. Тъй щото, първо трѣбва да се започне съ зазоряването, а послѣ съ изгрѣването на слънцето. Слѣдъ това ще се дойде до вѣчния день, до вѣчния зенитъ. Единъ день, когато отидете при ангелитѣ, дѣто ще изучавате тѣхната наука съ хиляди години, ще разберете най послѣ, каква е великата идея за Бога, скрита въ козмическия свѣтъ. И тъй, първото нѣщо, което се изисква отъ всички, е да започнете съ изучването на тѣлото — това е зазоряването; послѣ, изучавайте сърцето си — това е изгрѣвътъ на слънцето. Най-послѣ трѣбва да дойдете до разбиране на душата си, която прѣдставя пълния день, вѣчния зенитъ, чиято свѣтлина огрѣва всичко наоколо си. Който разсѫждава по човѣшки, ще каже: какво ще правимъ слѣдъ това? Щомъ искате и това да знаете, ще се намѣрите въ залѣзъ на слънцето, въ нощь. На другия день ще имате нова зора, новъ изгрѣвъ, новъ зенитъ. Дръжте въ ума си мисъльта, да имате правилни, хармонични отношения къмъ Първата Причина, къмъ Разумното начало въ живота. Докато не създадете въ себе си тѣзи правилни отношения, никаква наука не можете да придобиете. Само по този начинъ ще разберете, че всичко, което става въ живота, е на мѣстото си. Ако човѣкъ не разбира нѣщата така, той ще спори, ще отрича или подържа нѣщата, но това е човѣшката страна, а не Божествената. Отъ Божествено гледище, причината, която потиква всичко къмъ Бога, е на мѣстото си. Въ това отношение идеитѣ на хората сѫ прави; причинитѣ, които ги потикватъ нагорѣ, сѫ прави, но тѣ не сѫ намѣрили правъ пѫть; тѣ не сѫ намѣрили правиленъ методъ, чрѣзъ който да дадатъ изразъ на своя животъ. Вслѣдствие на това, често въ живота на хората има малки или голѣми отклонения отъ правия пѫть. Тѣзи отклонения сѫ потици, които даватъ възможность на човѣка да се прояви. Не може ли да се противопостави на дадено отклонение, това показва, че волята му е още слаба. Запримѣръ, колко отъ съврѣменнитѣ хора могатъ да издържатъ като Епиктета? Епиктетъ ималъ тренирано тѣло, устойчиво сърце, което могло да издържа не само външно, но и вѫтрѣшно. Като наблюдавате човѣка, колкото и да е сърдитъ, гнѣвенъ, на лицето му ще забѣлѣжите една чърта, която остава неизмѣнна и придава на лицето малко усмихнатъ видъ. Ако този човѣкъ е светия, ще видите, че той се кара на нѣкого, но щомъ дойде при него нѣкой боленъ, той веднага ще го излѣкува; ако дойде нѣкой бѣденъ, и на него ще помогне. Слѣдъ това пакъ ще продължи да се кара на онзи, на когото главата е дебела. Казвате: защо светията се кара на този човѣкъ? Той не се кара, но чука, изтънява главата му, да я направи, каквато трѣбва. Слѣдъ това ще му каже: сега си свободенъ, върви въ свѣта, да работишъ за другитѣ. „Дойде на себе си“. Пожелавамъ и на васъ такова пробуждане, зазоряване на съзнанието, да дойдете на себе си. Пожелавамъ на всички да се свържете съ Първичната Причина, която ще внесе въ васъ новата култура. Тя всѣки день ще разкрива богатства, скрити, дълбоко заложени въ душитѣ ви. Казвате: ние остарѣхме, никой не ни обича. — Отсега нататъкъ всички ще ви обичатъ. — Знание нѣмаме. — Отсега нататъкъ ще придобивате знание. — Сила нѣмаме. — Отсега нататъкъ, отъ днесъ ще придобиете и сила, и здраве, и богатство — всичко, каквото желаете. Каквото досега сте имали, то е било само прѣдисловие на живота. Козмосътъ едва сега е започналъ своето развитие. Въ начало Богъ създаде небето и земята, и земята бѣше неустроена и пуста. Слѣдователно, Богъ сега устройва земята и човѣка върху нея. Казвате: казано е, че Богъ е направилъ, създалъ човѣка. Той е създалъ човѣка, но не го е устроилъ. Единъ день, когато станемъ съвършенни, когато сърцата и умоветѣ ни придобиятъ свѣтлината на ангелитѣ, тогава ще се разберемъ, познаемъ и придобиемъ Божията Любовь. Тази любовь не е въ врѣме и пространство; тя е извънъ врѣмето и пространството; тя е любовьта на вѣчния животъ. Сега, пожелавамъ на всички пробуждане на Божественото начало въ съзнанието, въ самосъзнанието, въ подсъзнанието и въ свръхсъзнанието. Забравете външнитѣ си прояви и вървете напрѣдъ. Нѣкои отъ васъ сѫ щестлавни, говорятъ много; други сѫ горделиви, говорятъ малко. Едни сѫ страхливи, други — много смѣли. Човѣкъ трѣбва да бѫде прѣдпазливъ, но не и страхливъ. Той трѣбва да има любовь къмъ Бога, но да не бѫде фанатикъ. Той трѣбва да бѫде фанатикъ, да разсѫждава, но да не рови. Казвамъ: всички трѣбва да живѣете въ поезия. Ако дойде прозата, оженете я за поезията. Едни отъ дѣцата ще бѫдатъ поетични, други — прозаични, но ще живѣятъ въ миръ и съгласие. Само по този начинъ свѣтътъ ще се оправи. Като говоря така, азъ не казвамъ, че трѣбва да се върнете при баща си, защото вие сте на пѫть вече, но мислите, какъ ще ви посрещне баща ви, съ тояга или съ любовь. Вие не трѣбва да изпадате въ положението на онзи свещеникъ, който казвалъ на слугата си: синко, не зная, какво ще правя на онзи свѣтъ. Ще има голѣмо скърцане съ зѫби. — Дѣдо попе, поне ти нѣма защо да се тревожишъ. Твоитѣ зѫби отдавна сѫ изпадали, нѣма съ какво да скърцашъ. Не е въпросътъ тамъ, да разчитаме на нѣкакво щастливо съвпадение. Ние не трѣбва да се правимъ, че не разбираме нѣщата. Единъ свещеникъ изпраща съ слугата си петь хубави риби на архимандрита и пише на една бѣлѣжка: тукъ има петь риби. По пѫтя слугата ги изялъ и занесълъ на архимандрита празна кошничка. Архимандритътъ му казалъ: Стояне, тукъ имало петь риби. — Така ли, отче, азъ пъкъ се безпокоехъ да не сѫ изгубени нѣкѫдѣ? — Не, по този начинъ свѣтътъ не може да се оправи. Сега, като отивате при своя небесенъ Баща, вие трѣбва да оставите настрана цѣлата човѣшка философия, всички насмѣшки, подигравки, недоразумения и т. н. Всичко това ще се използува като торъ, като прѣдисловие на свободния, на новия животъ, който е животъ на радость и веселие, на вѣчно зазоряване и на вѣченъ изгрѣвъ. Нѣма по-красивъ животъ отъ този, въ който сѫществува вѣчно зазоряване на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость и на Божията Истина. Който има зората на новия животъ въ себе си, той всичко е придобилъ; който има изгрѣва на новия животъ въ себе си, той всичко е разработилъ; който има зенита на новия животъ въ себе си, той всичко е осмислилъ. 34. Бесѣда отъ Учителя, държана на 12 юний 1927 г. въ г. София. ---------------------------------- *) Лука 15:17

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Двѣ думи Въ начало бѣ Словото; и Словото бѣ у Бога; и Словото бѣ Богъ.“1) Ще взема само първитѣ думи отъ първия стихъ: „Въ начало бѣ Словото“. Да се произнесатъ и да се напишатъ двѣ думи, това е най-лесната работа, но трудно е да се изтълкуватъ и осмислятъ тия думи. Още по-трудно е пъкъ да се реализиратъ тия думи. Реаленъ, дѣйствителенъ свѣтъ, или свѣтъ на щастие и блаженство е този, който има начало, а нѣма край. Който търси края на нѣщата, той живѣе въ материалния свѣтъ. Обаче, въ материалния свѣтъ нѣма слово. Той е безсловесенъ свѣтъ. Както виждате, има извѣстни идеи, които непрѣменно трѣбва да се изяснятъ, да се прѣдставятъ въ простъ видъ. Запримѣръ, ако вие сте пѫтували три деня прѣзъ нѣкоя пустиня и сте ожаднѣли, първата капка вода, която ви даде нѣкой, ще бѫде най-цѣнна за васъ. Послѣ могатъ да ви дадатъ още много капки вода, но веднъжъ сте задоволили жаждата си, вие не искате повече вода. Казвате: тази вода вече не ми е нужна. Значи, първата капка вода е най-цѣнна за васъ; послѣдната капка вода нѣма вече такава цѣна. Сѫщото нѣщо се отнася и до разбиранията на хората за душата. Тѣ казватъ: душата е малко нѣщо, тя прѣдставя малка часть отъ цѣлото. Прѣдставете си, че всѣка такава часть събира по единъ килограмъ вода. Като се събератъ 100 части по единъ килограмъ, тѣ ще напълнятъ цѣло буре. Това показва, че хората на физическия свѣтъ оцѣняватъ голѣмитѣ, великитѣ работи, когато Божествениятъ свѣтъ се занимава съ безконечно малкитѣ величини. Красивитѣ нѣща въ свѣта сѫ малкитѣ, а не голѣмитѣ величини. Сега вие разсѫждавате и казвате: философъ е само онзи, който разбира живота, който нито плаче, нито скърби, нито съжалява. Който плаче, скърби и съжалява, той не разбира живота, той не е философъ. И наистина, кой плаче най-много? — Дѣцата плачатъ най-много. Защо? — Защото нѣматъ никаква философия и се намиратъ, като загубени, като захвърлени въ този свѣтъ; тѣ плачатъ, за да ги намѣри майка имъ, да ги отгледа и отхрани. Като ги намѣри майка имъ, тѣ прѣставатъ да плачатъ. Майката е рибарката, която хвърля мрѣжата въ водата и улавя дѣцата въ мрѣжата си. „Въ начало бѣ Словото.“ Всички нѣща въ свѣта сѫ създадени само за словото. Онова, което осмисля живота, това е словото. Правишъ кѫща. Защо? — Да влѣзе нѣкой да ти проговори. Правишъ училище. Защо? — Да дойдатъ дѣца да се учатъ. Правишъ църква. Защо? — Да дойдатъ богомолци да се молятъ. Правишъ си нови дрехи. Защо? — За своя възлюбенъ, или за своята възлюбена. Ако вашата възлюбена е нѣма, безсловесна, т. е. не може да говори, тогава и новитѣ ви дрехи ставатъ безсмислени. Слѣдователно, всички нѣща въ свѣта иматъ смисълъ само въ словото. Като се цитира стихътъ „въ начало бѣ Словото“, питамъ: кое е това начало? Това начало азъ наричамъ моментъ на пробуждане съзнанието у човѣка. Въ този моментъ човѣкъ започва да мисли за първия лѫчъ на Божествената Любовь. Тогава човѣкъ се пробужда. Започне ли да мисли за края на нѣщата, той моментално умира. Нѣкой пита: какъвъ ще бѫде краятъ на Вѣчния Животъ? Който пита за края на Вѣчния Животъ, това показва, че неговиятъ край е свършенъ вече; той е свършилъ своя животъ. Какъвъ ще бѫде краятъ на праведния? Когато праведниятъ започне да мисли за края на своя животъ, той ще изпадне въ положението на грѣшника. Когато пъкъ грѣшникътъ започне да мисли за началото на нѣщата, животътъ му ще протече като свѣтлина. Слѣдователно, когато праведниятъ започне да мисли за края на своя животъ, той става грѣшникъ; когато грѣшникътъ започне да мисли за началото на своя животъ, той става праведенъ. Какъ ще разберете тѣзи нѣща? Може ли грѣшникътъ, като помисли само за началото на нѣщата, да стане праведенъ? Може. Защо? — Защото само онзи човѣкъ мисли за начало на нѣщата, у когото живѣе Божественото Слово. Тъй щото, мислещъ човѣкъ е само онзи, у когото е Божественото Слово. Може да мисли само онзи, който обича, който люби. И забѣлѣжете, човѣкъ може да мисли само за този, когото обича. Тъй седи истината. Всѣка друга философия, всѣка друга мисъль, въ която нѣма любовь, азъ наричамъ афектация, а не любовь. Такава любовь сѫществува и въ растенията, и въ животнитѣ. Казвате: еди-кой си плаче отъ любовь. Ако е въпросъ за плачъ, и растенията плачатъ, и животнитѣ плачатъ. Какъвъ е смисълътъ на плача? — Еди-кой си скърби. — Ако е въпросъ за скръбь, и растенията, и животнитѣ скърбятъ. Какъвъ е смисълътъ на скръбьта? Скръбьта, страданията сѫ отрицателни прояви, по които може да се намѣри истинскиятъ животъ. Ако човѣкъ скърби и не може да намѣри противоположното нѣщо на скръбьта, тази скръбь нѣма смисълъ; ако човѣкъ се радва и не може да намѣри противоположното на радостьта, тази радость нѣма смисълъ. Радостьта е началото, а скръбьта е краятъ на единъ животъ. Грѣхътъ е краятъ, а правдата е началото на единъ животъ. Слѣдователно, всички отрицателни прояви, въ които човѣкъ може да изпадне въ живота си, това сѫ зачевания, въ които той е търсилъ само края на нѣщата. Обаче, казано е въ Писанието: „Богъ е безначаленъ и безконеченъ.“ Любовьта, която Богъ изявява къмъ хората, нѣма начало, нѣма и край. Искате ли да видите края на живота, както и края на любовьта, посѣтете хората и вижте, какъ тѣ свършватъ живота си. Искате ли да намѣрите началото на словото, идете при хората, да видите, какъ се раждатъ. Азъ не подразбирамъ само раждането на съврѣменнитѣ хора, но имамъ прѣдъ видъ процеса на раждането и въ миналото, въ най-отдалеченитѣ врѣмена отъ днесъ, когато вселената едва се е пробуждала, когато ангелитѣ се пробуждали отъ своя дълбокъ сънъ. Това означава начало на словото. Казвате: какво може да стане отъ единъ ангелъ? Питамъ: какво може да стане отъ единъ човѣкъ, който едва сега започва живота си? Единъ знаменитъ проповѣдникъ държалъ нѣколко бесѣди на една конференция. Като свършилъ бесѣдитѣ си, запиталъ: какво мога още да направя? Единъ неговъ приятель му отговорилъ: да си отидешъ въ кѫщи. Сѫщото може да се каже и за нѣкой писатель, който написалъ много книги. Този писатель казва: написахъ много книги за бѫдещето поколѣние. Какво още трѣбва да направя? — Да си отидешъ въ кѫщи. Съврѣменнитѣ хора, които не знаятъ, какво да правятъ, умиратъ. Които умиратъ, търсятъ края на нѣщата. Какво означава краятъ на нѣщата? — Смърть. И дѣйствително, човѣкъ трѣбва да умре, за да дойде до началото на живота. Който иска да намѣри края на нѣщата, той трѣбва да слѣзе въ ада, дѣто ще намѣри края на всички противорѣчия. Който търси началото на нѣщата, той ще отиде въ рая. Значи, краятъ на всички нѣща се намиратъ въ ада, а началото имъ — въ рая. Иоанъ, който билъ запознатъ съ науката на Божията Любовь, казва: безъ любовь не може да сѫществува никаква положителна наука; безъ любовь не можемъ да изговоримъ нито една дума; безъ любовь не можемъ да проучаваме човѣшката душа. Изобщо, безъ любовь не можемъ да направимъ нищо. Любовьта е единствената свѣтлина, съ която разполагаме, за да познаемъ живитѣ сѫщества, съ които сме заобиколени. Да познавашъ една душа, това значи да придобиешъ новъ смисълъ въ живота. Какво би било тогава, ако всички хора въ свѣта отворятъ душитѣ си едни за други? При това, около единъ и половина милиардъ хора днесъ иматъ отношения къмъ васъ. Не само хората, но и млѣкопитаещитѣ, птицитѣ, рибитѣ, насѣкомитѣ, всички живи сѫщества иматъ отношение къмъ васъ. Това е велико благо за човѣка! Всѣко живо сѫщество все допринася нѣщо за щастието на всѣки човѣкъ. Сега, азъ разглеждамъ този въпросъ, защото той е въ връзка съ закона на кармата. Споредъ обясненията на нѣкои учени, кармата не е нищо друго, освѣнъ странствуване на човѣшката душа изъ козмоса. Слѣдъ като направи обиколка изъ цѣлия козмосъ, слѣдъ като завърши екскурзиитѣ си, тя се връща при Баща си, отдѣто е излѣзла, но вече обогатена, пълна съ опитности и знания. Душата, дошла при своя Баща, не седи безъ работа; тя веднага започва да прилага знанията си: тя работи, създава нови системи. Колкото една душа е по-напреднала, толкова и вселената, която тя създава, е по-голѣма. Казвате: какво може да се работи въ онзи свѣтъ? Ако отидете въ онзи свѣтъ, ще видите, че ангелитѣ работятъ усилено, цѣли слънчеви системи творятъ. „Въ начало бѣ Словото“. Нѣкой казва: какво ще стане съ мене, като умра? Като умрешъ, ти ще се разпръснешъ навредъ изъ пространството на безброй малки частици, и тогава отъ тебе нищо нѣма да остане. По този начинъ ти ще научишъ закона на абсолютно малкитѣ величини, и ще се смалишъ. Сега, хората на щастието и нещастието учатъ закона на абсолютно малкитѣ величини, чрѣзъ страданията и смъртьта. Само по този начинъ се лѣкуватъ негативнитѣ страни на живота. Напримѣръ, вие сте недоволни. Казвамъ: има едно изкуство, което може да ви направи доволни. Кое е това изкуство? — Ще взематъ всичко, каквото имате и ще ви оставятъ безъ никаква собственость. Нѣма да ви дадатъ даже и едно стѫпало, да си турите крака. Тогава у васъ ще се зароди желание, да имате едно малко мѣстенце, съ каквото разполага микробата, та да осмислите поне малко живота си. Казвамъ: днесъ вие сте на земята, дѣто се сипятъ най-голѣмитѣ богатства, и пакъ сте недоволни. Богъ ви е далъ здраво, силно тѣло, но вие не сте доволни и казвате: защо ни е това тѣло? Храните се, не знаете, защо се храните; спите, не знаете, защо спите; обличате се, не знаете, защо се обличате; дишате, не знаете, защо дишате. Човѣкъ трѣбва да знае защо се храни, защо диша, защо спи, защо се облича и т. н. Човѣкъ яде, а мисли, че яденето е безсмисленъ процесъ. Не, по-смисленъ процесъ отъ яденето нѣма. Безсмисленъ е само, когато човѣкъ прѣяжда. Въ яденето е вложено началото на словото. Нѣкой казва: азъ се уча да постя. — Колко врѣме можешъ да постишъ? Най-много 40 — 50 деня. Единъ Ирландецъ постилъ 80 деня, и слѣдъ това умрѣлъ — повече не могълъ да издържи. Има напрѣднали сѫщества, които могатъ да постятъ хиляда години и на края на поста тѣ закусватъ. Съ какво нетърпѣние, съ каква радость очакватъ тѣ тази закуска! Слѣдъ нея тѣ се разцъвтяватъ, като цвѣтъ. Съврѣменнитѣ хора ядатъ на всѣки два-три часа, вслѣдствие на което сѫ обезсмислили процеса на яденето и казватъ: какво прѣдставя яденето? Трѣбва да се знае, че Божествениятъ животъ се влива въ човѣшкия чрѣзъ яденето. Богъ е направилъ устата и езика, за възприемане на този животъ. Когато Христосъ е изказалъ стиха: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“, Той е вложилъ дълбокъ смисълъ въ него. Духовното е скрито въ физическото. Духовниятъ свѣтъ става понятенъ само чрѣзъ физическия. Душата е достѫпна за насъ само чрѣзъ тѣлото. Ако човѣкъ не познава тѣлото си, какъ ще познава душата си? И ако не познава сърцето си, какъ ще познава ума си? Съврѣменнитѣ физиолози, напримѣръ, иматъ особено понятие за сърцето. Тѣ го считатъ нѣщо като помпа, отъ свиването и разпущането на която кръвьта се докарва въ движение изъ цѣлото тѣло. Това е отчасти вѣрно, но въ сѫщность сърцето само не докарва кръвьта, въ движение. За докарване на кръвьта въ движение е причина особена жива сила, която иде като течение въ организма и кара клѣткитѣ на сърцето да пулсиратъ. Тази сила има свой регулаторъ въ мозъка. Слѣдователно, клѣткитѣ на сърцето сѫ разумни сѫщества съ голѣма интелигентность. Слѣдъ клѣткитѣ на мозъка по интелигентность идатъ клѣткитѣ на сърцето. Оттукъ се вади заключението: каквото е сърцето на човѣка, такъвъ е и самиятъ човѣкъ. Затова, именно, идейно човѣкъ трѣбва да държи живитѣ сѫщества близо до сърцето си, а далечъ отъ ума си. Защо? Причината за това е слѣдната: когато нѣкои сѫщества сѫ близо до неговото сърце, тѣ идватъ на гости у него, и по този начинъ му носятъ своето благословение. На онѣзи пъкъ, които сѫ далечъ отъ него, той ще отива на гости и ще имъ занася своето благословение. Правило е: на едни сѫщества вие да ходите на гости, а на васъ други да дохождатъ. Слѣдователно, въ умствено отношение вие ще отивате при Бога, а по отношение на сърцето Богъ ще дохожда у васъ, чрѣзъ Духа си. И когато ние казваме, че Господъ трѣбва да ни научи, ще знаемъ, че Той не може да дойде въ ума ни. Дойдемъ ли до живота на ума, ние трѣбва да отидемъ при Бога; за тази цѣль трѣбва да водимъ чистъ и светъ животъ, за да олекнемъ. Сѫщото нѣщо е и въ училищата: ученикътъ отива при учителитѣ си, а не учителитѣ при ученика. Такъвъ е законътъ. Нѣма изключение отъ този законъ. Не е извѣстенъ случай, когато учитель да е отишълъ при ученика си. Ученикътъ отива при учителя си. Въ Писанието е казано: „Които ме намѣрятъ, само тѣ ще придобиятъ животъ. Щомъ човѣкъ се допитва до Бога, той ще се освободи отъ злото, което сѫществува въ свѣта. Богъ напѫтва хората къмъ положително знание. Съврѣменнитѣ хора и досега още спорятъ, сѫществува ли Богъ, сѫществува ли Учитель въ свѣта и най послѣ казватъ: какъвъ е смисълътъ на живота? Чудно е, когато единъ ученикъ се запише въ първо отдѣление, научи се да брои до десеть и послѣ казва: какъвъ е смисълътъ на това смѣтане? Той още не знае началото на математиката, а иска да знае, какъвъ е краятъ на тази наука. Питамъ: какво е началото на математиката? Когато единицата се завърти четири пѫти около себе си, тя образува двойката. Какво ще разберете отъ това? Ще разберете, че се образува едно количество. Когато двойката се завърти четири пѫти около себе си, тя образува тройка и т. н. Такъвъ е законътъ. Или, друго положение: нѣщата ставатъ ясни, осѣзаеми, видими, реални, само когато се сгѫстяватъ. Това сѫ отвлѣчени работи, които иматъ смисълъ къмъ сегашния животъ на хората. Това, което осмисля земния животъ, не е нито богатството, нито знанието, нито тѣлото. Богатството, знанието, тѣлото сѫ само срѣдства, условия, дадени на човѣка, за да се домогне той до великата Истина, която може да му даде свобода. Подъ думата свобода се разбира работа. Свободата може да се постигне само чрѣзъ усилена работа. Засега хората не сѫ свободни, но има хора, които и слѣдъ сто хиляди години нѣма да се освободятъ. Казвате: Христосъ ни е освободилъ. — Това още не е свобода. Най-голѣма свобода, човѣкъ може да постигне, когато спазва стиха: „Ако устоите въ моята дума, наистина сте мои ученици; ще познаете Истината, която ще ви направи свободни“. Слѣдователно, само онзи човѣкъ е абсолютно свободенъ, който живѣе въ закона на Любовьта. Такива трѣбва да бѫдатъ отношенията на ученика къмъ учителя. Който се домогне до великата Божествена наука, той ще придобие голѣми опитности. Само тази наука е въ сила да обърне човѣка къмъ Бога. Когато казватъ че сте обърнали нѣкого къмъ Бога, вие се самоизлъгвате. Никой никого не може да обърне къмъ Бога. Да посочите на нѣкой човѣкъ пѫтя къмъ Бога, това е възможно; обаче, да го обърнете къмъ Него, това е абсолютно невъзможно! Мойсей на врѣмето си казваше: „До този день още не мога да обърна еврейския народъ къмъ Бога. При това, Мойсей бѣше голѣмъ адептъ и като такъвъ, пакъ не можа да обърне еврейския народъ къмъ Ннго. И днесъ още евреитѣ не вършатъ това, което Мойсей имъ казвалъ. Днесъ и християнитѣ още не вършатъ това, което Христосъ имъ проповѣдвалъ. Това показва, че у човѣка сѫществува вѫтрѣшенъ законъ на свобода. Законътъ на свободата, законътъ на великата Истина изисква човѣкъ самъ да се обърне къмъ Бога. Той самъ трѣбва да Го потърси. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да разбере, какво нѣщо е сърцето. Той трѣбва да намѣри сърцето си и да го изучи. Слѣдователно, най-важното нѣщо за човѣка е свободата. Всѣки иска да бѫде свободенъ. Всѣко живо сѫщество иска да го обича нѣкой. Този е основниятъ камъкъ на живота. Когато човѣкъ се убѣди, че има нѣкое сѫщество, което го обича, животътъ му се осмисля. Щомъ се поколебае въ тази основна идея, животътъ му отново се обезсмисля. Обаче, пробуди ли се съзнанието на човѣка, той вече разбира, че първото сѫщество, което го обича, това е той самъ. Щомъ човѣкъ обикне себе си, той се свързва съ Бога. Иначе, той не може да намѣри истината. Казвате: да обичашъ себе си, това е егоизъмъ. Ако човѣкъ въ любовьта къмъ себе си не може да види онзи, който го обича и внася въ него истината, тази негова любовь нѣма смисълъ, т. е. любовьта му не е на мѣсто. Иоанъ казва: „Въ начало бѣ Словото“. Той говори за разумното Слово, което иде въ свѣта, да обясни нѣщата и да се всели въ всѣко живо сѫщество. Запримѣръ, вие още не сте си обяснили, какво нѣщо е любовьта. Често хората наричатъ любовь онѣзи повърхностни отношения, когато едни-други се ревнуватъ, дразнятъ, обиждатъ и т. н. Това не е никаква любовъ. Това сѫ само изпитания. По този начинъ Богъ изпитва хората, да види, каква е тѣхната любовь. Нѣкой господарь има слуга или слугиня: господарьтъ изпитва слугата, а слугата — господаря си; свещеникътъ се учи отъ своитѣ пасоми, а пасомитѣ се учатъ отъ свещеника; овчарьтъ учи овцитѣ, и овцитѣ учатъ овчаря. Всѣка проява, всѣко отношение на хората едни къмъ други не е нищо друго, освѣнъ изплащане на стари дългове. Това показва, че хората иматъ много дългове. По този начинъ тѣ учатъ закона на златото; тѣ изучаватъ алхимическия законъ, да могатъ отъ малко злато да създадатъ повече, да го увеличатъ. Вие трѣбва да дойдете до знанието, съ което разполага адептътъ, който, ако има въ джоба си една златна монета, съ нея ще може да прѣкара цѣлъ животъ. Като я тури веднъжъ въ джоба си, прѣзъ цѣлия си животъ ще дава отъ нея, и тя нѣма да се свърши. Както водата тече и не се свършва, така и златото на адепта всѣки день приижда и не се свършва. Ученитѣ казватъ, че златото е твърдо тѣло. Сѫщо така и водата при студъ може да се втвърди. Обаче, адептитѣ, като привличатъ златото отъ пространството, тѣ го докарватъ въ особено състояние, въ най-високото му състояние. Щомъ обикнете златото, вие ще се домогнете до неговия възвишенъ животъ, до неговото най-високо състояние. Това пъкъ ще ви даде голѣми знания. Учени, които се занимаватъ съ астрология, уподобяватъ златото на слънце. Тѣ го взиматъ като емблема. И дѣйствително, животъ безъ злато не може. Мнозина запитватъ: какво нѣщо е животътъ? Казвамъ: животътъ, който ние имаме, е злато. Отъ този животъ и вие можете да изкарате, колкото искате злато. Колко злато трѣбва на човѣка за единъ день? Малко злато му трѣбва. Обаче, ако познавате свойствата на златото, което имате въ себе си, съ него вие ще можете да прѣвръщате неблагороднитѣ метали въ злато. Сега, у васъ може да се яви желание, часъ по скоро да придобиете това знание. Казвамъ: вие трѣбва да придобиете живота, който носи знанието, а не самото знание. Въ какво седи този животъ? — Въ словото. Тогава, за да придобиете това слово, този животъ, какво се изисква отъ васъ? — Положителна вѣра. Божественото учение, Божественото Слово не допуща абсолютно никакво съмнѣние. Съмнѣнието е признакъ на невѣжество. Дѣто има невѣжество, тамъ Словото не може да се прояви, не може да работи. Нѣкои казватъ, че за да се намѣри Истината, човѣкъ трѣбва да се съмнява, Истината се намира само чрѣзъ положителни качества, но не и чрѣзъ съмнѣние. „Въ начало бѣ Словото“. Ние казваме, че Иоанъ е проповѣдвалъ за Христа, а Христосъ прѣди двѣ хиляди години още е проповѣдвалъ на хората, но какво отъ всичко това? Какво сѫ направили хората прѣзъ тѣзи двѣ хиляди години, слѣдъ като имъ е било говорено словото? Вие трѣбва да знаете, че това начало, за което Иоанъ е говорилъ, днесъ е по-реално, отколкото въ неговото врѣме. Какво сѫ реализирали хората отъ това слово? Какво сѫ изработили досега? Словото прѣдставя Божествения планъ, който постепенно ще се реализира. Дѣ е словото у насъ? Велика наука е да знаете, какъ дѣйствува словото въ човѣка. Доколко словото е въ човѣка, се познава отъ това, какво той е изработилъ, какво е придобилъ въ себе си. Има хора, у които словото отсѫтствува. Когато словото работи въ нѣкой човѣкъ, вие ще познаете това по степеньта на неговата разумность. Разумниятъ човѣкъ има специфична свѣтлина на съзнанието си. Този човѣкъ е направенъ отъ разумни линии, които сѫ въ постоянно движение. Ако погледнете на разумния човѣкъ съ окото на ясновидеца, вие ще видите въ него друго сѫщество, което постоянно свѣти. Сега, мнозина отъ васъ се вглеждате повече въ отрицателнитѣ прояви на живота и казвате: ние знаемъ всичко това, което ни се говори. Какво знаете? — Знаемъ стиха „въ начало бѣ Словото“. Много пѫти сме слушали това нѣщо. — Нищо не сте слушали. Опитвали ли сте онази любовь, при която да сте готови всичко да извършите заради Бога? Можете ли въ тази любовь да изпълните волята Божия? Казвате: ние сме опитвали тази любовь, но вече сме я изгубили. Казвамъ: ако разсѫждавате така, вие сте на крива посока. Това, което се губи, не е реално. Ако веднъжъ само сте се докоснали до любовьта, вие не можете да я изгубите. Тя е реалность, а реалностьта не се губи. Законъ е това! Пръстътъ, който е свързанъ съ рѫката ми, той не може да се отдѣли по своя воля. За този пръстъ смисълътъ е само рѫката. Отдѣли ли се отъ рѫката, той е осѫденъ на смърть. Слѣдователно, когато човѣкъ познае Бога, той става вече удъ на Божествения организъмъ. Само тогава той има тежесть и сигурность въ живота. Той има вече тилъ задъ себе си. Нѣкой бѣденъ човѣкъ ме пита: дѣ е Господъ? Казвамъ: ела съ мене, азъ ще ти покажа, дѣ е Господъ. Започвамъ да му проповѣдвамъ „въ начало бѣ Словото“. Той казва: тѣзи нѣща сега не ми трѣбватъ, азъ съмъ бѣденъ човѣкъ, жена ми е болна, дѣцата ми сѫ гладни, а самъ съмъ голъ и босъ, дрехитѣ и обущата ми сѫ окѫсани. — Почакай малко, азъ сега ще ти покажа, дѣ е Господъ. Завеждамъ го при единъ дрехарь и казвамъ: услужете на този човѣкъ! Бѣдниятъ човѣкъ веднага сваля старитѣ и окѫсанитѣ си дрехи и облича нови. Казвамъ: познавашъ ли този човѣкъ? — Не го познавамъ. — Какъ не го познавашъ? Той те облѣче. Слѣдъ това го завеждамъ при единъ обущарь и казвамъ: услужете на този човѣкъ? Бѣдниятъ събува старитѣ обуща и веднага обува нови. Питамъ го пакъ: познавашъ ли този човѣкъ? — Не го познавамъ. — Какъ не го познавашъ! Той те обу. Послѣ този бѣденъ човѣкъ казва: азъ ти благодаря; облѣкохъ се, обухъ се, но гладенъ съмъ. Завеждамъ го въ една гостилница да се нахрани добрѣ. — Ами сега нѣмамъ петь пари въ джоба си. Отивамъ съ него при единъ банкеръ и го питамъ: познавашъ ли този човѣкъ? — Не го познавамъ. — Той те познава и сега ще ти услужа съ една сума. Казвамъ: виждашъ ли сега? Този, който те облѣче, обу, нахрани и напълни кесията ти съ пари, той е Господъ. Иди сега и разкажи на другитѣ, какво направи Господъ заради тебе. Казвамъ: има една велика, Божествена наука, която показва на човѣка начини и методи, съ които да си послужи при случай на обезсърдчение. Когато се обезсърдчите, спрете се въ себе си и кажете: защо трѣбва да се обезсърдчавамъ, когато имамъ глава, рѫцѣ, крака, съ които мога да прѣодолѣя всички трудности? Значи, Богъ ми даде всички възможности да прѣодолявамъ мѫчнотиитѣ въ живота. Едно врѣме нѣмахъ глава, нѣмахъ нито рѫцѣ, нито крака. Ако влѣзете въ пространството, като духъ, вие нѣма да имате никакви удове. Духътъ е само мислещъ центъръ. Той има съзнание за себе си, че може да направи много работи, но глава нѣма. Иска да направи нѣщо съ рѫцѣтѣ си, но рѫцѣ нѣма. Такова е състоянието на обезплътенитѣ човѣшки духове. И най-послѣ, той трѣбва да ходи отъ човѣкъ на човѣкъ, да се моли да му услужатъ въ нѣщо. Духътъ е въ положението на майсторъ, който може да направи много нѣщо, но нѣма инструменти, съ които да си послужи. Като му дадатъ тесла и чукъ, майсторътъ вече е въ ролята си. Тъй щото, докато ние сме на земята, имаме отношения и съ Божия Духъ, имаме отношения и съ духоветѣ у насъ. Тъй както Богъ е създалъ хората, тѣ прѣдставятъ складове за разумнитѣ души. И затова, всѣка душа, като се въплоти на земята, тя трѣбва да има на разположение всички инструменти, съ които Духътъ може да си послужи. Само по този начинъ Духътъ може да работи. Затова и Писанието казва: „Сине мой, дай ми сърцето си!“ Значи, когато Духътъ влѣзе въ сърцето на човѣка, той почва да работи. Ако не разбирате тѣзи закони вие си създавате голѣми мѫчнотии. Мѫчнотиитѣ се криятъ въ вѫтрѣшното неразбиране на живота. Вземете, напримѣръ, единъ день човѣкъ е щастливъ, а на втория день изгубва щастието си, изгубва смисъла на живота. Да изгубите смисъла на живота, това показва, че не сте били въ реалностьта на нѣщата. Нѣкой казва: еди-кой си човѣкъ ме обича. Кои сѫ признацитѣ на истинската обичь? Не се минаватъ двѣ години, и сѫщиятъ човѣкъ казва: този, който ме обичаше, вече не ме обича. Питамъ: каква е тази любовь, която слѣдъ двѣ години изчезва? Каква е тази любовь, когато нѣкой ти даде една дреха, а на другия день си я взима? Какво добро е това, което на другия день ще го разказвате налѣво-надѣсно, ще проглушите ушитѣ на хората съ него? Богъ, който е направилъ толкова добрини на хората, не е казалъ дума по това. Той никому не се е хвалилъ, че е направилъ добро на този — на онзи, или че обича хората. Богъ ви прави добро, а вие, като не съзнавате това, всѣки день вършите грѣхове и прѣстѫпления. Той само погледне къмъ васъ, усмихне се и мълчи — нищо не казва. И добро да вършите, и зло да вършите, Богъ ви оставя свободни, сами да се учите отъ това, което правите. И когато скърбите, и когато се радвате, Господъ знае, че ще придобиете нѣщо хубаво. Отъ Божествено гледище, между скръбьта и радостьта нѣма разлика. Слѣдователно, ако не искате да скърбите, трѣбва да приложите Божиятъ Любовь въ живота си, да бѫдете подобни на Него. Като направите нѣкому добро, не го споменавайте, но радвайте се за самото добро. Направите ли нѣкому добро, не му го натрапвайте, не казвайте, че вие сте го направили. Оставете човѣка свободенъ, той самъ да съзнае доброто, което Богъ му е направилъ чрѣзъ васъ. Много християни изпадатъ, именно, въ тази грѣшка. Направятъ едно добро, и послѣ цѣлъ животъ го споменаватъ. Нѣма по-лошо нѣщо отъ това, да ограничишъ съзнанието на човѣка. Слѣдователно, правилниятъ начинъ за развитие е пѫтьтъ на Любовьта и Мѫдростьта. Въ Божествения свѣтъ нѣщата се даватъ даромъ. Каквото добро направишъ, ще го забравятъ. Този пъкъ, на когото си направилъ добро, той самъ трѣбва да изрази любовьта си спрѣмо тебе. Ако дамъ нѣкому сѣменца отъ хубави плодни дървета, трѣбва да забравя това. Обаче, нѣма да мине много врѣме, и азъ ще получа плодове отъ тѣзи развити вече плодни дървета. Значи, ако обичате нѣкой човѣкъ и му правите добро, то е все едно, че насаждате сѣменца отъ най-хубави плодни дървета въ неговата градина. Вие ще видите, че слѣдъ извѣстно врѣме всички тия сѣмена ще дадатъ плодове, на които и той ще се радва, и вие ще се радвате. По сѫщия начинъ и ние трѣбва да разработваме всичко онова, което Богъ ни е далъ, за да можемъ слѣдъ врѣме да принесемъ отъ тѣзи плодове прѣдъ олтаря на Божията Любовь. Като помагаме на другитѣ хора, сѫщеврѣменно помагаме и на себе си. Всѣки човѣкъ трѣбва да вложи въ ума си мисъльта да помага, да дава и на другитѣ. Дали ще можете да помагате, или не, то е другъ въпросъ, но никога не трѣбва да се съмняватъ въ това. Каже ли нѣкой, че не може да помага на другитѣ, той е слабъ човѣкъ. Погрѣшката седи въ съмнѣнието. Който иска да служи на Бога, той може да реализира всички желания и копнежи на своята душа. Всѣко добро желание може да се реализира още сега, а не слѣдъ хиляди години. „Въ начало бѣ Словото“. Това начало разполага съ цѣлата вѣчность. Щомъ е така, нѣма защо да се бърза. Законътъ е слѣдниятъ: всѣки день вие виждате слънцето да изгрѣва и да залѣзва. Какво означава изгрѣвътъ на слънцето? — Начало на деня и край на нощьта. Какво означава залѣзътъ на слънцето? — Край на деня и начало на нощьта. Началото на деня е край на нощьта, а краятъ на деня е начало на нощьта. Значи, имаме два живота едноврѣменно. Какъвъ е краятъ на радостьта? — Скръбьта. Какъвъ е краятъ на скръбьта? — Радостьта. Какъвъ е краятъ на знанието? — Невѣжеството. Какъвъ е краятъ на невѣжеството? — Знанието. Слѣдователно, щомъ дойдете до нѣкакво противорѣчие въ живота, ще знаете, че слѣдниятъ моментъ минавате въ възходещо състояние, т. е. вие сте въ началото на нѣщо, отъ което сте се отклонили. Какъвъ е краятъ на безвѣрието? — Вѣрата. Какъвъ е краятъ на вѣрата? — Безвѣрието. Какво е началото на вѣрата? — Безвѣрието. Какъвъ е краятъ на безвѣрието? — Вѣрата. Вѣрата, сама по себе си, има начало, а нѣма край. По сѫщия начинъ ние не можемъ да говоримъ и за края на нашия животъ, понеже още не сме завършили нито една стомилионна часть отъ това, което за въ бѫдеще ни прѣдстои да извършимъ. Прѣди всичко, съврѣменнитѣ хора още не сѫ развили своитѣ тѣла, както трѣбва. Тѣ така трѣбва да усъвършенствуватъ тѣлата си, че никога да не боледуватъ. Тѣ така трѣбва да изправятъ живота си, че дѣто отидатъ, всѣки да е готовъ да имъ услужи. Адептътъ на доброто само като се усмихне, всички врати прѣдъ него се отварятъ. Достатъчно е той да спре прѣдъ едно плодно дърво, и то вече навежда клонетѣ си прѣдъ него, да си откѫсне, който плодъ пожелае. Хиляди примѣри изъ живота ни говорятъ за знанието, което съврѣменнитѣ хора трѣбва да придобиятъ, както и за знанието, до което сега сѫ дошли. Днесъ знанието на хората е дошло до своя краенъ прѣдѣлъ. Краятъ на живота, споредъ сегашното разбиране на хората, ще бѫде смъртьта. Днесъ нищо друго не ги очаква, освѣнъ смърть. За да излѣзатъ отъ смъртьта, тѣ трѣбва да измѣнятъ своитѣ стари възгледи. Както живѣятъ, както мислятъ и както чувствуватъ хората днесъ, всичко това не носи нищо друго, освѣнъ скръбь, нещастие слѣдъ нещастие и смърть. Съврѣменнитѣ хора трѣбва коренно да измѣнятъ живота си. Това не значи, че сегашниятъ животъ нѣма смисълъ, но всички търсятъ днесъ само края на нѣщата, края на живота. Срѣщате единъ младъ момъкъ, едва 21 годишенъ, и той вече мисли за края на живота, иска да се осигури, да тури стотина хиляди лева въ нѣкоя банка за черни дни. Той ще се осигури толкова, колкото се е осигурилъ единъ господинъ отъ Варна, който въ врѣме на войната спечелилъ сто хиляди лева. Турилъ паритѣ си въ една банка и казалъ: сега вече се осигурихъ най-малко за 20 години. Войната може да продължи, колкото иска, не ме е страхъ вече. Обаче, слѣдъ 24 часа той умира. Ето какъ се осигурилъ. Това е крива философия. Въ природата не сѫществува никаква философия на осигуряването. Този човѣкъ се осигурилъ само за 24 часа. Казвате: ние трѣбва да бѫдемъ силни, ако искаме да постигнемъ своитѣ желания. Азъ считамъ силенъ човѣкъ само онзи, който безъ петь пари въ джоба може да прѣкара, цѣлъ животъ. Не е въпросътъ да тръгнете отъ кѫща на кѫща да просите. Както вървите изъ улицата, срѣщате единъ каруцарь и го поглеждате. Той веднага ви прѣдлага да се качите на колата му, да ви заведе дома си. Послѣ, както вървите по улицитѣ на нѣкой градъ, минавате покрай нѣкоя кѫща, виждате единъ човѣкъ отвънъ и му се усмихвате. Той веднага ви поканва дома си, да ви нагости. При това, като влѣзете вѫтрѣ, вие нѣма да разправяте, че имате жена, дѣца, че сте човѣкъ безъ срѣдства, но ще мълчите. Малко ще приказвате, повече ще мислите. А какво правите вие? Отивате въ нѣкоя кѫща, отваряте Библията и като започнете отъ Битието, свършвате съ Откровението — приказкитѣ ви нѣматъ край. Вие искате изведнъжъ да научите хората. Понеже и вие едва сега започвате, то и на хората ще давате малко. Ако отивахъ въ свѣта, ето какво бихъ направилъ азъ. Ще влѣза въ единъ домъ и ще забѣлѣжа, че единъ отъ домашнитѣ страда отъ цирей. Ще взема малко вода, ще го измия, ще го прѣвържа и ще кажа: Циреятъ ще мине, въ скоро врѣме ще се освободите отъ всѣкаква болка. Както казвамъ, така става. Това е проявление на Божията Любовь. Щомъ излѣкувамъ този човѣкъ, той никога вече нѣма да ме забрави, никога нѣма да излѣза отъ ума му. Циреятъ ще бѫде връзка между мене и него. И послѣ, азъ нѣма да кажа на този човѣкъ, че съмъ го излѣкувалъ, но той самъ ще си помисли: какъвъ бѣше този човѣкъ, който така скоро можа да ме излѣкува? Какъ е името ми, какъвъ е баща ми и каква е майка ми, отдѣ съмъ роденъ, това не е важно за него; за него е важно, че го излѣкувахъ. И най-послѣ, ако той пожелае да ме познава, азъ пъкъ ще се заинтересувамъ отъ това, дали той ме обича и дали азъ го обичамъ. Тъй щото, когато искамъ да се запозная съ нѣкой човѣкъ, мене не ме интересува нито името, нито произхождението му, нито какво е свършилъ, но азъ искамъ да зная само едно — мога ли да го обичамъ, и той може ли да ме обича, за да съмъ готовъ при всички условия на живота на всѣкакви услуги и жертви за него, както Богъ е готовъ на всички жертви за насъ. Азъ искамъ да зная, мога ли да постѫпвамъ съ този човѣкъ така, както Богъ постѫпва съ мене. Като ни е пратилъ на земята, Богъ никога нѣма да ни остави да пропаднемъ. Той ще ни постави въ положение да скѫсаме хиляди костюми, за да Го познаемъ. Тѣзи костюми не сѫ нищо друго, освѣнъ разнитѣ форми на раждане и прѣраждане. Запримѣръ, много ангели, много адепти, облѣчени въ костюми на обикновенитѣ хора се срѣщатъ навсѣкѫдѣ по земята, въ голѣмитѣ градове, като въ Лондонъ, въ Парижъ, въ Берлинъ, въ София и другадѣ. Нѣкой казва: какви ли сѫ ангелитѣ? На видъ тѣ сѫ обикновени хора, но даватъ насока на всички сѫщества въ живота. Тѣ сѫ капацитети по разни въпроси и прѣдставятъ нѣщо подобно на стрѣлкитѣ въ часовника, които опрѣдѣлятъ врѣмето и даватъ посока на движението. Тѣ сѫ постоянни по характеръ и прояви и всѣкога вѣрни на обѣщанието си: каквото казватъ, изпълняватъ. Сълзи на очитѣ имъ нѣма да видите, скърби — сѫщо нѣматъ, обаче, носятъ скърбитѣ на хората. Богати не сѫ, но дѣто отидатъ, въ който домъ влѣзатъ, внасятъ богатство и щастие. Казвамъ: такова трѣбва да бѫде новото положение, къмъ което всички хора се стремятъ. Всѣки има нѣкакъвъ идеалъ, но питамъ: какъвъ е този идеалъ, когато всички хора едни-други се ограничаватъ? Днесъ хората се групиратъ и казватъ: има обществено мнѣние! Утрѣ това обществено мнѣние се измѣня. Не, трѣбва да има само едно мнѣние, което прѣзъ всички врѣмена да бѫде едно и сѫщо. Днесъ хората едни-други се ограничаватъ и казватъ: какво ще каже общественото мнѣние за това? Какво прѣдставя днесъ общественото мнѣние? Често то прѣдставя сборъ отъ най-некултурни хора, отъ хора на модата, облѣчени съ свѣтли, или съ черни дрехи. Какъвъ трѣбва да бѫде истинскиятъ цвѣтъ на дрехитѣ? Всѣки човѣкъ има свой любимъ цвѣтъ, който отговаря на него. Всички хора не трѣбва да носятъ еднакви цвѣтове. Всѣки човѣкъ има право самъ да си избира цвѣтъ и моделъ на дрехитѣ, каквито той желае. Въ природата сѫществува вѣчно разнообразие. Такова трѣбва да сѫществува и въ живота. Обаче, ние казваме: това не трѣбва да носишъ, или онова не трѣбва да носишъ! Човѣкъ може да носи, коквото желае, стига то да не бѫде спънка въ живота му. Слѣдъ първия костюмъ ще дойде втори, послѣ трети, четвърти, които ще се смѣнятъ единъ подиръ другъ. Всѣка дреха, всѣки костюмъ трѣбва да съотвѣтствува на знанието, което сърцето на човѣка има. Ако човѣкъ е хубаво облѣченъ, това съотвѣтствува на неговия умъ и на неговото сърце едноврѣменно. И тъй, при тази наука всѣки трѣбва да прѣдвижда своето бѫдеще, да знае, какво го очаква. Това интересува човѣка. При това, той иска да знае, богатъ ли ще бѫде или сиромахъ, ученъ ли ще бѫде или простъ и т. н. Има моменти въ живота на човѣка, които опрѣдѣлятъ неговото положение. Ако разумниятъ човѣкъ иска да подобри сѫдбата си, и той, като земледѣлецътъ, трѣбва да спазва годишнитѣ врѣмена. Всѣко нѣщо трѣбва да се постави на врѣме и на мѣсто. Ако го постави на врѣме, и работата му ще излѣзе успѣшна; ако не го постави на врѣме, и работата му нѣма да бѫде сполучлива. Ако човѣкъ възприеме истината не на врѣме, той непрѣменно ще я пометне. Казвате: не е мѫчно да се възприеме истината. Обаче, трѣбва да се знае, че всѣки човѣкъ не може да възприеме истината, както и всѣки не може да я прѣдаде. За да прѣдадете истината въ душата на другитѣ хора, вие сами трѣбва да бѫдете чисти и съвършени. Всѣки може да проповѣдва, но истината може да внесе само онзи, който е чистъ и съвършенъ. И само онзи може да обърне човѣка къмъ Бога, който има чистота и съвършенство. Тъй щото, опасностьта въ прѣдаване на истината седи въ това, че едноврѣменно съ придаване на положителнитѣ качества, вие придавате на хората и своитѣ отрицателни качества и недѫзи. Това е опитано. Има хора, които могатъ да лѣкуватъ по магнетиченъ начинъ, но въ това лѣкуване има опасность, да не би самиятъ магнетизаторъ, съ внасяне на положителното въ своя пациентъ, да внесе и своя нѣкаква болесть. Тъй щото, той ще го излѣкува отъ една болесть, но ще му внесе друга. Запримѣръ, единъ човѣкъ има нѣкаква физическа болесть, но при лѣкуването си по магнетиченъ начинъ, той изгубва тази болесть, а придобива нѣкакво отрицателно качество, става съмнителенъ, изгубва вѣрата си въ Бога, която по-рано ималъ. По-добрѣ е човѣкъ да има нѣкаква външна болесть, отколкото да изгуби вѣрата и любовьта си къмъ Бога. Тъй щото, истината не може да се проповѣдва на всички хора. Който проповѣдва истината, той трѣбва да внесе любовь въ душитѣ на хората. Който проповѣдва истината, той трѣбва малко да говори и да не прѣувеличава нѣщата. Той не трѣбва да изпада въ положението на онзи свещеникъ, който, за да убѣди слушателитѣ си, че наистина Христосъ нахранилъ петхиляденъ народъ съ петь хлѣба и двѣ риби, той казалъ, че тѣзи хлѣбове били голѣми като могили. По този начинъ ние искаме да докажемъ, че и невъзможнитѣ нѣща сѫ възможни. Не е така. Ние трѣбва да знаемъ, че малкитѣ нѣща могатъ да се разрастватъ. Вземете, напримѣръ, ако всѣки житенъ класъ дава по 30 зрънца, въ продължение на 15 — 20 години, той може да се развие толкова, че да покрие цѣлата земя. Кога? Ако се дадатъ благоприятни условия на това житно зърно, то ще бѫде въ сила да изхрани цѣлата земя. Тази възможность е вложена въ самото житно зърно. Слѣдователно, ако човѣкъ има въ себе си такава малка сила, каквато има въ житното зърно, слѣдъ 5—10 години тя ще се развие въ такава грамадна енергия, че той ще може да разполага съ голѣми богатства, каквито земята има. Може ли да се нарече сиромахъ онзи, който има богатствата на цѣлата земя? Днесъ свѣтътъ се нуждае, именно, отъ такива хора, които могатъ да вѣрватъ и да помагатъ на цѣлото човѣчество. Такъвъ човѣкъ бѣше Христосъ. Казвате: какъ ще се прѣобрази свѣтътъ? Свѣтътъ вече е прѣобразенъ. Казано е: „Въ началото бѣ Словото“. Сега вече ще се даде начало на новата култура, на новото сѣене. Всички досегашни култури сѫ били приготовителни условия за идването на новата, на бѫдещата култура. Врѣме е вече да се посѣе началото на Словото. Това начало не бѣше нито въ врѣмето на Адама, нито въ врѣмето на Мойсея, нито пъкъ въ врѣмето на Христа. Всички тия врѣмена бѣха приготвителни епохи. Сега е врѣме вече за разумното начало, за пробуждане на съзнанието. Христосъ казва: „Когато Синъ Человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра между человѣцитѣ? Това означава: когато Любовьта дойде въ свѣта, ще бѫдатъ ли хората готови да възприематъ тѣзи благоприятни условия на живота, да подематъ тази велика работа? Казвате: какво трѣбва да правимъ? Сега е началото на великата култура, на великата епоха на Любовьта. — Ама знание нѣмаме. — Не се лъжете. Извадете торбитѣ си и ще видите тукъ-тамѣ скрито богатство, знание. Извадете златото отъ торбитѣ си и го стопете. Всичко трѣбва да пожертвувате за Царството Божие. Какво костува на европейскитѣ народи на мѣсто да даватъ срѣдствата си? Съврѣменнитѣ народи влагатъ своитѣ срѣдства за направа на топове, орѫдия, задушливи газове, но ако тѣ разбираха нѣщата правилно, биха могли да вложатъ тия срѣдства, тия богатства на друго мѣсто. Казахъ ви, че въ свѣта идатъ вече осемь хиляди адепти. Тѣ сѫ носители на бѫдещето, и това бѫдеще ще се наложи на човѣчеството. Бѫдещата култура ще се наложи на хората, както спятъ още. Както спятъ хората, сутриньта ще се събудятъ прѣобразени отъ гѫсеници въ пеперуди. Много хора сѫ въ положението на коприненитѣ буби, въртятъ си главитѣ на една, или на друга страна. Казвате: какво мисли тази буба? — Тя размишлява, прави си нѣкакви планове, ходи, снове, създава нѣкаква своя архитектура. Нѣкои казватъ: много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ извѣтрѣли, извѣяни сѫ станали. Не, тѣ не сѫ извѣяни, но размишлватъ, защото иде новото въ свѣта. Тѣ сѫ разумнитѣ хора въ свѣта, които се приготовляватъ за новитѣ условия на живота. Азъ наричамъ извѣтрѣли или извѣяни хора само тия, които не правятъ нищо. Сега е начало на нѣщата. Мислете за това начало, а не за края. Не мислете, че началото е било въ миналото. Не, началото е сега, а краятъ, именно, е билъ въ миналото. И въ Писанието е казано, че нощьта вече е прѣминала. Значи, краятъ е това, което наричатъ тъменъ вѣкъ, нощь. Сега иде пробуждането на онзи свѣтълъ, вѣченъ Божественъ день, въ които Богъ слиза и казва: „Ще залича всичкитѣ имъ грѣхове и нѣма вече да ги поменавамъ. И тогава, отъ мало до голѣмо, всички ще ме познаватъ.“ Нѣма да има нужда вече да се проповѣдва на хората: познай Господа! Сега ще ви приведа единъ примѣръ за единъ адептъ отъ древностьта. Единъ отъ великитѣ адепти — Анмру-Мура, като завършилъ развитието си, трѣбвало да принесе жертва на свещения огънь на Любовьта. Този безсмъртенъ огънь се палилъ съ особена запалка. 3апалката носилъ единъ отъ ученицитѣ на адепта. Каква била изненадата на адепта, когато видѣлъ, че ученикътъ му забравилъ кутията съ запалката. Жертвеникътъ билъ вече приготвенъ, обаче, нѣмало кутията съ запалката. Ще кажете: защо ученикътъ не се затичалъ да я донесе? Този свещенъ огънь, трѣбвало да се запали при първия лѫчъ на слънцето, а кутията този моментъ, именно, я нѣмало тамъ. Казвамъ: вие всѣкога трѣбва да носите съ себе си кутията съ запалката, за да може великиятъ адептъ на Любовьта да принесе своята жертва на врѣме. Питамъ: вие носите ли съ себе си огъня на безсмъртието? Това не е за обезсърдчение, но за поощрение. Азъ не разглеждамъ въпроса, както вие досега сте го разглеждали. Какво е досегашното ви положение, не ме интересува; какво е новото ви положение, това е важно и за васъ, и за мене. Казано е: всички ще минемъ отъ смърть къмъ животъ. Смъртьта, това е тъмниятъ вѣкъ — вѣкъ на умраза, на убийства и т. н. Цѣлата земя е покрита съ кости на смъртьта. Всички тия кости трѣбва да оживѣятъ. Това значи: всички души, които сѫ заспали, трѣбва вече да се пробудятъ. Когато Божественото дойде въ човѣка, всички отрицателни състояния и прояви ще изчезнатъ. Безъ него все ще има нѣщо, което да го измѫчва. Вие сте недоволни, страдате отъ съмнѣние. Оглеждате се наоколо, нѣма кой да ви обича. И дѣйствително, малко любовь има днесъ на земята. Ако бащата не праща пари на сина си въ странство, синътъ веднага се съмнява въ него и казва: не ми трѣбва такъвъ баща! Сега хората сѫ толкова материалисти, че ако синътъ не дава нищо на бащата, послѣдниятъ казва: не ми трѣбва такъвъ синъ! Съврѣменнитѣ хора сѫ крайни материалисти. Докато мѫжътъ принася въ кѫщи, той е добъръ мѫжъ; докато жената работи въ кѫщи, тя е добра жена; докато синътъ помага на родителитѣ си, той е добъръ синъ; докато дъщерята помага, и тя е добра дъщеря. Прѣстане ли всѣки да изпълнява своитѣ задължения къмъ дома си, той вече не е добъръ, не е човѣкъ на мѣстото си. Тъй щото, докато се плаща на хората, тѣ сѫ добри. Днесъ на всички хора се плаща за извършената работа. Азъ разглеждамъ този въпросъ отъ добрата му страна. Не е лошо, че се плаща нѣкому. Че хората работятъ съ пари, въ това нѣма никаква съблазънь. Златото е животъ. Обаче, тъй както се разбира животътъ, ако на единъ професоръ не се плаща, той ще прѣстане да работи. Слѣдователно, ако човѣкъ работи въ тѣлото си, той има животъ; прѣстане ли да работи, всѣкакъвъ животъ изчезва. Значи, отъ всички се изисква работа. И тъй, истинското благословение, което иде въ свѣта, това е новиятъ животъ, който трѣбва да се вложи въ душитѣ на хората. Съ стария животъ, който сега иматъ, тѣ по никой начинъ не могатъ да влѣзатъ въ невидимия свѣтъ. Стариятъ животъ може да се уподоби на книжнитѣ пари, съ който си служатъ съврѣменнитѣ държави. Тѣ не прѣдставятъ нѣкакъвъ ефективъ. Колко струватъ, напримѣръ, българскитѣ книжни пари? Тѣхната цѣна единъ день ще се изгуби, както се изгуби цѣната на германскитѣ книжни пари. Тѣ се обезцѣниха толкова много, че съ 45 милиарда марки човѣкъ не можеше да си достави единъ добъръ обѣдъ. Това положение мяза на приказкитѣ отъ хиляда и една нощь. Сегашниятъ животъ се е обезличилъ като германскитѣ марки. Човѣкъ, слѣдъ като живѣе сто години на земята, той не може да си изкара даже и за единъ обѣдъ. Като отиде на онзи свѣтъ, и тамъ не може да се нахрани. И въ този, и въ онзи свѣтъ, за да се нахраните, трѣбва да плащате. И затова Христосъ е казалъ: „Събирайте съкровища за онзи свѣтъ, които никой не може да ви отнеме!“ Кои сѫ тѣзи съкровища, които трѣбва да събирате за онзи свѣтъ? Тѣ прѣдставятъ великото добро, което човѣкъ може да извърши на земята. Питамъ: можете ли да направите такова добро, което да ви радва прѣзъ цѣлия животъ? Човѣкътъ, на когото сте направили такова добро, може да не съзнава това, но вие да го чувствувате и нито за моментъ да не го помрачите съ нѣщо. Това наричамъ азъ добро на Любовьта. То създава голѣма радость за човѣшкия духъ. Ако цѣлиятъ животъ на човѣка е пъленъ само съ такива добрини, той би изпитвалъ неописуема радость. Този е идеалниятъ животъ, който човѣкъ може да прѣкара. Живѣе ли по този начинъ, тогава лъжа нѣма да има, и кражба нѣма да има, и сиромашия нѣма да има — всѣки ще бѫде доволенъ отъ положението си. Като видишъ, че нѣкой човѣкъ се готви да краде, ти ще се приближишъ до него и тихичко ще му кажешъ: ти имашъ нужда отъ пари. Колко ти трѣбватъ? Ще му напълнишъ кесията и ще се оттеглишъ. Обаче, при Божиитѣ благословения, които ни сѫ дадени днесъ ние сами отваряме вратата на злото. Новата култура изисква работници за Бога! Тѣзи работници трѣбва да работятъ отъ любовь, да не мислятъ за пари. Обаче, засега златото е велико благо на човѣчеството, и всички хора казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ богати! Често азъ съмъ казвалъ, че зная мѣстата, дѣто има заровено злато въ земята. По този случай българитѣ ми казватъ: като знаешъ, дѣ има злато, защо не ни кажешъ, да отидемъ и да го разровимъ, да си платимъ дълговетѣ? Това, че българитѣ иматъ много дългове, се дължи на неизпълнение задълженията си къмъ Бога. Ако тѣ изпълнятъ задълженията си къмъ Бога, азъ ще имъ кажа, дѣ има заровено злато. Ще кажете: ти ни покажи, дѣ е златото, ние обѣщаваме, че ще изпълнимъ задълженията си къмъ Бога. Тѣхното положение мяза на онова, въ което се намѣрилъ единъ циганинъ, който искалъ да прѣгази една рѣка, но не се рѣшавалъ, та се обърналъ съ молитва къмъ свети Никола и му обѣщалъ нѣщо. Той му казалъ: моля ти се, свети Никола, помогни ми да прѣгазя рѣката, безъ да се удавя. Ако ми помогнешъ, ще ти запаля една голѣма свѣщь. Слѣдъ молитвата, той се опиталъ да прѣгази рѣката, и я прѣминалъ благополучно. Като се видѣлъ вече на другия брѣгъ на рѣката, той се обърналъ пакъ къмъ свети Никола съ думитѣ: свети Никола, ти си богатъ човѣкъ, азъ съмъ бѣденъ, откажи се отъ свѣщьта, която обѣщахъ да ти запаля. При това, както виждашъ, цѣлъ се измокрихъ. И съврѣменнитѣ хора, какво ли не обѣщаватъ на Бога? Обаче, дойде ли да изпълнятъ обѣщанието си, отказватъ се и намиратъ редъ причини за оправдание. Богъ не се нуждае отъ нищо друго, освѣнъ отъ нашитѣ сърца. И въ новата култура всѣки трѣббва да посвети сърцето си за служене на Любовьта. Това не подразбира, че трѣбва да напуснете живота си, да станете отшелници. Вие трѣбва да се стремите къмъ красивия, къмъ великия животъ. Не мислете, че като станете отшелници, ще бѫдете добри. Добротата на човѣка седи въ сърцето, което той е посветилъ на Любовьта. Въ това сърце блика свѣтлина; въ това сърце блика животъ. Човѣкъ съ такова сърце знае, кой отъ какво се нуждае и може да му помогне. Отдѣто мине, той знае вече, какво трѣбва да прави. Цѣлия день, отъ сутринь до вечерь, той е заетъ да помага. Азъ разглеждамъ въпроса отъ мое гледище. Ако река да ви сѫдя, че не сте направили това или онова, не съмъ на правата страна. Важно е, какво азъ мога да направя, затова разглеждамъ въпроса за себе си, като казвамъ: това, което е вѣрно за мене, е вѣрно и за васъ. Нѣкой казва; азъ съмъ боленъ. — Слѣдвайте моя пѫтъ, и всѣкаква болесть отъ васъ ще изчезне. — Ама не съмъ ученъ. — Слѣдвайте моя пѫть, и наука ще придобиете. — Какъ да го слѣдвамъ? — Изучавайте ме. Елате при мене, и както постѫпвамъ азъ, така постѫпвайте и вие. Азъ съмъ търсилъ редъ методи, пѫтища, и видѣхъ, че другъ пѫть, освѣнъ този на Любовьта, нѣма. Като влѣзете въ Божия пѫть, всички болести, всички страдания ще изчезнатъ. Щомъ дойдете до този пѫтъ, ще постигнете всичко, каквото душата ви желае. „Въ начало бѣ Словото“. Ние трѣбва да приемемъ това слово съ отворени сърца и души. Това слово трѣбва да светне въ училищата, въ домоветѣ, въ църквитѣ, и като се срещнатъ хората, всички да прѣдставятъ запалени свѣщи. Тогава всѣки ще се радва на присѫтствието на своя братъ. Това наричамъ азъ хора на новата култура. Днесъ, обаче, хората не се срѣщатъ по този начинъ. Тѣ сѫ чужди едни на други. Когато хората станатъ запалени свѣщи, тѣ ще се разбиратъ, ще могатъ да работятъ солидарно, ще правятъ опити отъ различенъ характеръ. Ако сега, напримѣръ, ви кажа, че човѣкъ може да отиде до слънцето, вие ще кажете, че това може да говори само умопобърканъ човѣкъ. Питамъ: прѣди 400 години, когато хората казваха, че може да се лети съ нѣкакви машини изъ въздуха, бѣха ли умопобъркани? И тогава може да сѫ ги считали за умопобъркани, но днесъ вече не сѫ такива. Днесъ хората летятъ изъ пространството съ аероплани. Това хвърчене на хората изъ въздуха днесъ още повече осмисля живота имъ. Ако човѣкъ за половинъ часъ може да отиде до слънцето, да види, какъ живѣятъ сѫществата тамъ, той нѣма да бѫде тъй старъ, както го виждаме днесъ. Ако нѣкой отиде до слънцето и се върне, той ще каже: виждамъ вече, какъ може да се живѣе. Можете ли да отидете поне до луната, като до по-близка станция? Ученитѣ днесъ казватъ, че на луната нѣмало никакъвъ животъ, никаква култура. Така е за човѣкъ, който не е ходилъ тамъ, но за онзи, който е ходилъ и се върналъ отъ луната, не е така. Като слуша твърденията на съврѣменнитѣ учени, той казва: това е само едната страна на въпроса, но азъ зная и другата страна. Който знае, какво има на луната, той нѣма да разправя, да убѣждава хората, да го вѣрватъ, но ще имъ каже: ето единъ билетъ за луната! Идете и вие тамъ и сами вижте, какво има. — Какво има на слънцето? — Заповѣдайте единъ билетъ! — Ама азъ не мога да отида. — Щомъ не можешъ да отидешъ, тази наука не е за тебе. Тази наука е само за онзи, който може да отиде до слънцето, до луната и да се върне обратно на земята. Въпросътъ може да се постави ребромъ: или ще отидешъ самъ да провѣришъ, или ще вѣрвашъ на тѣзи, които сѫ ходили. За насъ е важно новото, великото, реалното, което можемъ да приложимъ въ живота си. Христосъ, великиятъ братъ на човѣчеството, днесъ хлопа прѣдъ вратата на всѣко сърце. Не само Христосъ хлопа, но заедно съ Него хлопатъ и всичка ония, които сѫ избрани като прѣдвѣстници на новото. И за това ние се радваме на всички нови хора, на всички нови течения въ свѣта. Всичко ново работи за доброто. Нѣма крайни течения въ свѣта. Отъ Божествено гледище всички крайни течения работятъ днесъ за реализиране на Божествения планъ, който сега ще се приложи. Знанието, което новата култура носи, е за онѣзи, които го възприематъ. Това знание ще бѫде като лѣкъ за всички рани, които старата култура е създала. Имате ли нѣкаква рана, ще вземете отъ това лѣкарство, и раната веднага ще прѣмине. Нѣкой има слаба паметь. И за това има лѣкарство. Другъ има слаби разсѫдителни способности. И за това има лѣкарство. Новиятъ животъ, новата култура носи хиляди начини и методи, чрѣзъ които може да се подобри живота на съврѣменното човѣчество. „Въ начало бѣ Словото“. Казвате: започнало ли е това начало? Започнала ли е новата култура? Като дойде новата култура, човѣкъ ще има велики стремежи. Тогава духътъ му нѣма да отпада, ще бѫде винаги бодъръ и крѣпъкъ. Само чрѣзъ тѣзи велики стремежи, той ще се добере до великата Истина, да стане гражданинъ на Царството Божие. Само по този начинъ човѣкъ ще може да разполага съ всички срѣдства и възможности на своята душа. И по този начинъ само той ще може да възлюби Бога съ всичката си душа, съ всичката си сила и съ всичкия си умъ. Такъвъ човѣкъ, и като става, и като лѣга, ще бѫде изпълненъ съ трепетъ къмъ Бога. Тогава ще настане онова врѣме, за което се казва въ Писанието: „Земята ще бѫде изпълнена съ знание за Бога“. Виждали ли сте лицето на Бога, или поне лицето на нѣкой ангелъ? Вие се давите въ нѣкоя рѣка, запримѣръ, и ангелътъ ви хваща за рѫката, извежда ви вънъ отъ водата и казва: идете си сега дома! Казвате: кой бѣше този, който ме спаси? — Това бѣше ангелътъ на вашия животъ. Нѣкой човѣкъ е бѣденъ, поставенъ на голѣми изпитания, рискува да изгуби живота си. Веднага се явява неговиятъ ангелъ, подава му рѣката си, усмихва му се, извлича го отъ това бѣдствие и му казва: иди си дома! Този човѣкъ се чуди, кой е този, който, въ такъвъ тежъкъ моментъ на живота му, иде съ своята помощь при него. Кой отъ васъ не е миналъ прѣзъ такава опитность? Вие се запитвате: кой бѣше този, който ми помогна? Казвамъ: не е важно, кой бѣше той; важно е, че въ него бѣше скритъ Богъ. Богъ се крие и се изявява чрѣзъ хиляди образи. Той се крие въ всички форми на битието, и въ малки, и въ голѣми. Този, който иде да ви помогне, ще ви подаде рѣката си и слѣдъ това ще изчезне. Докато се обърнете, той вече не е при васъ. Когато учительтъ влиза въ класъ, и той се усмихва на ученицитѣ си. Този моментъ е кратъкъ, но въ него се крие цѣлата работа на учителя. И деньтъ има своя усмивка. Този моментъ, тази усмивка крие всичкото благо за свѣта. Може да има редъ още промѣни прѣзъ деня, но всичко се крие въ тази усмивка. Тя е най-важното нѣщо въ живота. Нѣкой казва: защо не ми се усмихнешъ? — Нѣма условия. Както виждашъ, тъмно е сега, вечерь е, нѣма да видишъ усмивката ми. И за усмивката се изискватъ условия. Въ това отношение и духовниятъ свѣтъ се изразява съ усмивка. Ти си боленъ, гладенъ, бѣденъ, искашъ усмивка. Какъ ще ти се усмихна? Азъ мога да се усмихна, само слѣдъ като ти донеса дрехи да се облѣчешъ, или слѣдъ като ти дамъ да се нахранишъ, или слѣдъ като те излѣкувамъ. Тогава вече мога свободно да си излѣза, да ти се усмихна и да кажа, че и втори пѫть пакъ ще дойда. Ако пъкъ дойда при васъ, които сте гладни, боси, болни и нищо не ви дамъ, нищо не направя за васъ, а само ви се усмихна, вие ще кажете: защо този човѣкъ дойде и ни остави скръбни? Само онзи може да се усмихне, който е дошълъ отъ Бога и ви е донесълъ всичкото Негово благословение. Носителитѣ на новата култура ще бѫдатъ богати, ще разполагатъ съ всички срѣдства, ще бѫдатъ силни и мощни. Тѣ ще бѫдатъ извори, които непрѣстанно бликатъ. Врѣме е вече да се ликвидира съ старото и да се постави въ живота началото на словото, за което се казва: „Въ начало бѣ Словото“. Който приема този день, той е за него. Който не го приема, за него ще дойде другъ день. Приемете ли този день, тогава ще дойдете до велики открития. Тогава ще разберете отношението на слънцето къмъ човѣка, както и отношението на свѣтлината къмъ човѣка. Свѣтлината има седемь цвѣта, и всѣки цвѣтъ е носитель на нѣщо. Питамъ тогава: на какво сѫ носители човѣшкитѣ мисли? На какво сѫ носители човѣшкитѣ чувства? Ние говоримъ за човѣшкитѣ чувства, но тѣ трѣбва да се разбиратъ конкретно, като плодъ. Ние говоримъ и за човѣшкитѣ мисли, които сѫщо така трѣбва да се разбиратъ конкретно, като плодъ. Истинско знание е само това, което вие разбирате конкретно, като плодъ. И тогава, отъ всѣка ваша мисъль, отъ всѣко ваше чувство или отъ всѣко ваше знание вие ще можете да извлѣчете сладостьта, както я извличате отъ зрѣлия плодъ. Човѣшката мисъль или човѣшкото чувство расте въ Божествения свѣтъ, като плодъ. Обаче, съ своето съмнѣние, съ своето невѣрие, съ своята малка любовь хората проглушиха свѣта и се лишиха отъ благоприятнитѣ условия за развитие. Нѣкой казва: знаете ли, колко много съмъ далъ за Господа! — Колко си далъ? — Цѣли десеть хиляди лева. Другъ казва: азъ цѣлъ мѣсецъ съмъ слугувалъ на Господа! Какво прѣдставя единъ мѣсецъ работа за Господа въ сравнение съ дългия животъ, който Богъ ви е далъ? Човѣкъ трѣбва да работи най-малко единъ животъ за Господа. Цѣлиятъ животъ на човѣка трѣбва да бѫде работа за Господа! Въ новата култура Божиитѣ служители нѣма да се рѫкополагатъ, както сега. Тѣ ще бѫдатъ рѫкоположени отгорѣ, чрѣзъ духъ и огънь. Днесъ казватъ за нѣкого, че Духътъ го рѫкоположилъ, а въ сѫщность този човѣкъ живѣе и свършва по старому. Той започва добрѣ, а свършва злѣ. Новата култура изисква хора абсолютно безкористни, които нито да сѫдятъ, нито да се самоосѫждатъ. Новата култура не се занимава съ недѫзитѣ на хората. Разправяше ми единъ познатъ, виденъ евангелистъ, какъ е постѫпилъ при едно оплакване отъ страна на единъ свой другарь. Другарьтъ дохожда при него и започва да му разправя, колко много му дължалъ еди-кой си, пакъ евангелистъ. Като го изслушахъ, казва моятъ познатъ, веднага добавихъ: знаешъ ли какво? Грѣшката тукъ е моя Този човѣкъ отдавна ме бѣше задължилъ да му платя дълга, който ималъ къмъ тебъ, но азъ забравихъ. Прѣдъ видъ на това, вземи тази сума и считай, че въпросътъ съ него е уреденъ. Това изисква новото учение — да платишъ за брата си, който се е затруднилъ въ живота си, и ти да минешъ за виновенъ. Ще платишъ за брата си, нищо повече. Това е любовь! Сега хората знаятъ само да се оплакватъ и да казватъ: Господи, не виждашъ ли, колко страдамъ, какви голѣми изпитания имамъ? Не, вие не трѣбва да призовавате Бога, да вижда вашитѣ страдания, но трѣбва да Го призовете да види, какво сте посѣли, да види, какво добро сте направили. Като посѣешъ нѣщо, кажи: Господи, ела да видишъ, какво съмъ направилъ! Ако пъкъ нищо не си посѣлъ, ще се обърнешъ къмъ Господа съ думитѣ: Господи, досега нищо още не съмъ посѣлъ, но почакай малко, ще изпълня, каквото трѣбва. Тъй щото, докато нищо не сте посѣли, не викайте Господа да вижда вашитѣ страдания и неправди. Богъ често влиза въ онзи, който ви измѫчва, и пита: познавашъ ли, кой съмъ? Сега ще ви прѣдамъ единъ случай, станалъ нѣкѫдѣ въ България. Единъ ловецъ отишълъ въ гората, да лови мечки. По едно врѣме видѣлъ една мечка и насочилъ пушката си къмъ нея. Обаче, пушката била пълна съ съчми, вслѣдствие на което той могълъ само да рани мечката, но не и да я убие. Мечката се разярила, хвърлила се върху ловеца и започнала да го натиска, да го души. Като се видѣлъ на тѣсно, ловецътъ веднага се обърналъ къмъ Бога съ молитва: Господи, моля ти се, избави ме отъ тази мечка! Отсега нататъкъ обѣщавамъ, че ще хвърля пушката, нѣма повече да убивамъ мечки. Щомъ се помолилъ така, мечката го отпуснала и продължила пѫтя си въ гората. Слѣдъ това Господъ му казалъ: Какъ нѣма да те натиска тази мечка, щомъ искашъ да я убиешъ? Тази работа не става лесно. Питамъ: кого не е натискала мечка? Човѣкъ трѣбва да обѣщае прѣдъ Бога, че нѣма да убива мечки, ако иска да се освободи отъ тѣхнитѣ лапи. Великата наука на Любовьта е новиятъ пѫть, по който всички хора трѣбва да вървятъ. Казвамъ: великата наука на Любовьта включва въ себе си всички други науки. Който има любовьта въ себе си, той познава хората, разбира ги и може да се справя при всички положения въ живота. Вземете, въ Америка, напримѣръ, тази културна страна, има редъ бюра отъ опитни физиогномисти, астролози и хиромантици, които услужватъ на хората, когато нѣкой иска да се жени, или когато нѣкое сѣмейство иска да си избере съотвѣтни за тѣхъ слуга или слугиня. По чъртитѣ на лицето, по устройството на главата и по линиитѣ на рѫцѣтѣ, тѣ познаватъ, кои хора си подхождатъ, било когато ще влизатъ въ бракъ, или когато ще взиматъ лица за прислуга въ домоветѣ си. Това сѫ редъ науки, които влизатъ и въ науката на Любовьта. Понѣкога тѣзи учени се подкупватъ, но влѣзатъ ли паритѣ въ тѣзи науки, тѣ вече нѣматъ успѣхъ и попадатъ въ грѣшки. Когато нѣкой човѣкъ дойде при мене, азъ мога да му покажа харктернитѣ чърти на лицето, или на главата му. Ако той има нѣкаква лоша чърта, която е въ зародишъ, тя е поставена само като малка точица. Обаче, развие ли се тази чърта, тогава вече тя се изразява въ линия, или въ другъ нѣкакъвъ знакъ. Щомъ линиитѣ се оформятъ въ човѣка, той може да види въ себе си правата линия на любовьта, правата линия на мѫдростьта, правата линия на истината, правата линия на правдата, правата линия на добродѣтельта и т. н. Петь главни линии има на човѣшкото лице, както и на главата му. Който ги знае, той ще ги види разположени въ видъ на пентограмъ на лицето на човѣка. Това не съ измислици, но дѣйствителни положения. Всѣки човѣкъ има тия петь линии. Запримѣръ, ти виждашъ единъ човѣкъ, обиквашъ го, харесвашъ го и си готовъ, въ случай на нужда, да му дадешъ пари, безъ никакво съмнѣние. И този човѣкъ е готовъ също така да ви услужи. Кое ви дава право да повѣрвате въ този човѣкъ и да го обикнете? Вие виждате въ него линията на любовьта. Така и свѣтскитѣ хора се познаватъ. Усъмните ли се, обаче, веднага и злото се явява. Всички трѣбва да познавате тѣзи петь основни линии по лицето на човѣка. Щомъ научите тѣзи петь линии, ще се заемете съ изучването и на останалитѣ линии по човѣшкото лице. Ако познавате линиитѣ по лицето на човѣка, вие нѣма да си правите илюзии, нѣма да се заблуждавате едни въ други, но ще се разбирате и познавате. По този начинъ хората ще могатъ лесно да се сприятеляватъ. Има хора, които по никой начинъ не могатъ да живѣятъ заедно. Защо? — Понеже тѣхнитѣ знаменатели не могатъ да се подведатъ подъ общъ знаменатель. За да живѣятъ заедно, между тѣхъ трѣбва да дойдатъ други нѣкои. Това не показва, че тѣ сѫ лоши, но не могатъ да се уравновѣсятъ. Провидението не ги е създало едни за други. Запримѣръ, между краката и рѫцѣтѣ има извѣстно подобие. Въ нѣкой случай краката могатъ да помогнатъ на рѫцѣтѣ, и рѫцѣтѣ могатъ да помогнатъ на краката, но тѣ извършватъ двѣ противоположни служби. Слѣдователно, рѫцѣтѣ и краката не могатъ да се събератъ на едно мѣсто и да си приказватъ. Ако тѣ спратъ своята служба, всичко въ свѣта ще се свърши. Нѣкои мислятъ, че всички хора трѣбва да се събератъ на едно мѣсто. Нѣма защо хората да се събиратъ на едно мѣсто. Едно е важно: всички хора да мислятъ еднакво за любовьта. Еднаквото разбиране не е законъ на еднообразие, но е законъ на велико разнообразие. Въ това разнообразие се крие Божественото. Божествено е, когато човѣкъ е доволенъ отъ себе си, че никога не е изневѣрилъ на своя моралъ, на своето вътрѣшно разбиране. Доволенъ ли е човѣкъ отъ себе си, всички хора ще бѫдатъ доволни отъ него; ако човѣкъ не е доволенъ отъ себе си, никой не може да бѫде доволенъ отъ него. Ако човѣкъ е доволенъ отъ Божествената свѣтлина, той ще може да изпълни волята Божия. Отъ това гледище, ако човѣкъ върши всичко въ името Божие, тогава най-малката работа ще бѫде благословена, ще бѫде написана съ златни букви. Често хората казватъ, че сѫ отдалечени отъ нѣкого, напримѣръ, че се чувствували отдалечени отъ Бога. Какво разбирате подъ думата отдалечени? Ще приведа единъ примѣръ, за да изясня значението на тази дума. Напримѣръ, единъ писатель иска да напише една голѣма книга. За тази цѣль той взима нѣколко топа хартия и започва да пише: написва първата страница, послѣ втората, третата, четвъртата, и така продължава, докато изпише първото топче хартия. Слѣдъ това оставя първото топче настрана и започва да пише второто топче. Като изпише него, взима третото, послѣ четвъртото и т. н. Така продължава да пише, докато свърши замислената книга. Трѣбва ли сега първото топче хартия, което писательтъ отдалечава и туря настрана отъ себе си, да мисли, че той го е изоставилъ? Трѣбва ли слѣдъ това и второто топче да мисли по сѫщия начинъ? Или, трѣбва ли първитѣ страници, които вече сѫ изписани и оставени настрана, да мислятъ, че писательтъ ги е изоставилъ? Не, този писатель пише, сравнява, връща се отново къмъ първитѣ страници, докато свърши цѣлата работа. Най-послѣ той написва заглавието на книгата върху първото томче и съ това счита, че дѣлото му е завършено. Тази е великата философия на живота, която всѣки трѣбва да разбира. Въ този смисълъ всѣки човѣкъ е листъ отъ великата Божествена книга, която самъ Богъ пише. Всѣки човѣкъ има свое опрѣдѣлено име и мѣсто въ тази книга. Богъ държи всички тия листа въ ума си и каквото ново напише, сравнява съ написаното дотогава. Тъй щото, който мисли, че е изоставенъ отъ Бога, той е още ненаписанъ листъ, къмъ който Богъ току-що се отправя. И ако иска да бѫде близо до Бога, той трѣбва да се задоволи съ положението на бѣлъ, ненаписанъ още листъ. Желая на всички да бѫдете по умъ далечъ, а по сърце близо до Бога! Слѣдователно, по сърце всички сте ненаписани още книги, въ които Богъ всѣки день пише по нѣщо ново. „Въ начало бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога!“ Това слово трѣбва вече да се прояви! 33. Бесѣда отъ Учителя, държана на 5 Юний 1927 г. въ г. София. _______________________ 1) Иоана 1:1

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Благо и леко „Защото моето иго е благо, и моето брѣме е леко.“* „Защото моето иго е благо, и моето брѣме е леко.“ Ако всѣко живо сѫщество, което е дошло на земята, мисли, че може да прѣкара живота си въ щастие, безъ мѫчнотии и страдания, то живѣе въ илюзии, въ самоизмама. Всѣко живо сѫщество, веднъжъ дошло на земята, трѣбва да знае, че най-важното нѣщо за него е да разбере сѫщината на живота. Животътъ на земята не може да бѫде нито безъ иго, нито безъ брѣме. Който търси лесния пѫть, той очаква на другитѣ хора, тѣ да свършатъ неговата работа. Съврѣменнитѣ хора, напримѣръ, не сѫ си задавали въпроса, даромъ ли идатъ слънчевитѣ лѫчи на земята, или трѣбва да плащатъ и за тѣхъ. Мнозина дори и не подозиратъ, колко усилие, колко трудъ се полага за образуване на свѣтлината, отъ която ние се ползуваме днесъ. Мислите ли, че свѣтътъ, който е тъй разумно създаденъ, трѣбва даромъ да се ползува отъ слънчевата свѣтлина? За всѣко нѣщо въ живота трѣбва да се плаща — нищо не се дава даромъ. Природата е прѣдвидила единъ грамаденъ бюджетъ за разходи, но сѫщеврѣменно тя е прѣдвидила единъ бюджетъ и за приходи, който трѣбва да събере отукъ-оттамъ въ видъ на данъци или доброволни пожертвувания. Нѣкои разумни сѫщества иматъ строго опрѣдѣлена задача да събиратъ данъцитѣ отъ всички ония, които се ползуватъ отъ благата на природата. Тѣ събиратъ данъцитѣ въ опрѣдѣлено врѣме. Мнозина мислятъ, че свѣтлината, топлината и животътъ се даватъ даромъ на хората, затова нито животътъ си пазятъ, както трѣбва, нито свѣтлината цѣнятъ и използуватъ правилно. За всичко, което природата тъй изобилно дава, трѣбва да се плаща: за живота, за свѣтлината и топлината, за въздуха, за водата и т. н. Животътъ е сила, вложена още отъ памти-вѣка въ човѣшката душа. Отъ осемь хиляди години насамъ сѫществуватъ редъ лъжливи теории, отъ които се вижда, че животътъ се дава даромъ, вслѣдствие на което всѣки може да живѣе, както той разбира. Тѣзи теории сѫ създадени отъ сѫщества, които сѫ останали назадъ въ своето развитие. Днесъ тѣзи сѫщества се намиратъ въ мракъ и тъмнина, тъй че въ тѣхенъ интересъ е да държатъ и другитѣ хора при сѫщитѣ условия. Много отъ съврѣменнитѣ научни теории, както и нѣкои религиозни системи, сѫ създадени все отъ тия сѫщества. И ако днесъ почти цѣлата земя е покрита съ кости отъ умрѣли хора, това пакъ се дължи на тия сѫщества. Голѣма часть отъ катастрофитѣ по земята, които ставатъ отъ осемь хиляди години насамъ, се дължатъ пакъ на тѣхъ. Сега, като говоря за „осемь хиляди години“, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ наши официални години, но говоря за научни години. Всѣка научна година се състои отъ 25,000 официални години. Вие сами можете да изчислите, на колко се равняватъ тия осемь хиляди научни години. Може да се яви споръ, какви сѫ тѣзи научни години, но това не е важно. Цѣльта на разумната природа е да разшири крѫгозора на съврѣменния човѣкъ. Едни могатъ да взематъ тѣзи осемь хиляди години въ букваленъ смисълъ; други — въ прѣносенъ смисълъ, но и при първия, и при втория случай Истината остава една и сѫща. Единъ американски професоръ, д-ръ Стронгъ, ималъ смѣлостьта да разглежда въпроса за създаването на свѣта въ букваленъ смисълъ. Той казвалъ, че Богъ, наистина, е създалъ свѣта въ шесть дни, както се казва въ Битието. Обаче, той заминалъ за онзи свѣтъ, безъ да докаже на хората истинностьта на своето твърдение. Той нѣмалъ достасъчно данни за доказване на своята теория. Другъ американски професоръ, прѣдседатель на Бостонския университетъ, твърдѣлъ, че първиятъ човѣкъ не се явилъ въ Мала-Азия, но нѣкѫдѣ на сѣверния полюсъ, дѣто билъ раятъ. Обаче, и той не могълъ да докаже своето твърдение, защото нѣмалъ положителни данни. Казвамъ: и при едното, и при другото твърдение, Истината по тѣзи въпроси остава незасегната. Единъ день хората ще се добератъ до нея, но сега само я напипватъ. И тъй, много нѣща могатъ да се твърдятъ, но не могатъ да се докажатъ. Слѣдователно, и Христовитѣ думи „Моето иго е благо, и моето брѣме е леко“, могатъ само да се твърдятъ, но не и да се докажатъ. Тѣ трѣбва да се прѣживѣятъ. Забѣлѣжете, напримѣръ, никой не иска да носи иго, нито брѣме, а при това хората иматъ иго, иматъ и брѣме. Кой човѣкъ днесъ не е брѣмененъ? Кой човѣкъ днесъ нѣма иго? Ако нѣкой има 100—200,000 лева дългъ, това не е ли иго, не е ли брѣме? Който има такъвъ дългъ, той вече се е ограничилъ, навелъ се е подъ неговата тежесть. Дължишъ нѣкому една голѣма сума. Той те дава подъ сѫдъ, осѫждатъ те да изплатишъ дълга си, и ти губишъ своето достоинство. Това не е ли брѣме? Ти свършвашъ университетъ, но още нѣмашъ служба. Бѣденъ човѣкъ си, обръщашъ се за подкрѣпа тукъ — тамъ, но единъ твой познатъ те нагрубява, обижда те, казва ти нѣкои горчиви думи, и ти не можешъ да възстановишъ честьта си. Защо? — Защото нѣмашъ срѣдства да го дадешъ подъ сѫдъ. Това не е ли брѣме? Обаче, това сѫ странични въпроси, само за изяснение. За човѣка е важно да разбира истинския смисълъ на живота. За да го разбере, той трѣбва конкретно да разбере своитѣ първични желания, които играятъ важна роль въ живота му. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ има едно конкретно желание да учи, обаче, ако той е гладувалъ нѣколко дни, не може учи. Иска да се яви на изпитъ, не може, краката му не го държатъ, свѣтъ му се вие, губи съзнание. Слѣдователно, първо човѣкъ трѣбва да задоволи нуждитѣ на своя организъмъ, да се нахрани, а слѣдъ това да задоволи своитѣ второстепенни желания. Сѫщо така едно отъ първичнитѣ желания у човѣка е нуждата да диша. Ако не може да диша правилно, той всѣки моментъ рискува да се задуши. Друга първична нужда у човѣка е стремежътъ му да мисли, и то правилно да мисли. Много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ изоставили своитѣ първични желания и нужди и мислятъ за голѣми, за велики работи. Тѣ не се занимаватъ съ всѣкидневнитѣ си идеи и желания, но говорятъ за блага, за щастие, за велики идеи, които не могатъ да се реализиратъ дори слѣдъ хиляди години. Прѣди всичко трѣбва да се знае, че Онзи, Който е поставилъ конкретнитѣ желания и нужди въ човѣка, Той ги е прѣцѣнилъ като важни и необходими. Запримѣръ, какъ може човѣкъ да мисли за велики идеи, ако той е гладенъ, и ако не може правилно да диша и да мисли? Ето защо, първо той трѣбва да изучи естеството на глада. Гладътъ е най-добриятъ учитель и съвѣтникъ на човѣка. По-добъръ съвѣтникъ за човѣка отъ глада нѣма. По-добъръ професоръ за човѣка отъ чистия въздухъ нѣма. И най-послѣ, нѣма по-добъръ професоръ за човѣка отъ свѣтлината. Само свѣтлината може да научи човѣка да мисли правилно. Сега, като говоря за свѣтлината, азъ не разбирамъ отражението на свѣтлината въ очитѣ. Когато човѣкъ казва, че вижда нѣщата, това не е нищо друго, освѣнъ възприемане отражението на свѣтлината. Въ този смисълъ човѣкъ вижда много малко. Той възприема само нѣколко слънчеви лѫчи, които влизатъ направо въ очитѣ му, получава нѣколко външни впечатления и казва, че вижда свѣта. Това още не е истинско виждане. Запримѣръ, ако азъ кажа, че ви виждамъ, и вие казвате, че ме виждате, това могатъ да бѫдатъ само прѣдположения. Или ако азъ кажа, че ви чувамъ, и вие казвате, че ме чувате, и това могатъ да бѫдатъ само прѣдположения. Защо? Прѣдставете си, че прѣдъ васъ е поставенъ грамофонъ, на който се свири или говори нѣщо. Вие можете ли да кажете, че виждате и чувате еди-кой си пѣвѣцъ или говоритель? Не, гласътъ, който слушате да пѣе или да говори, е само отражение отъ гласа на еди-кого си. Нима този човѣкъ е влѣзълъ въ грамофона? Питамъ: ако е вѣрна теорията, че човѣкъ живѣе въ тѣлото си, защо той постоянно се мѣни? Значи, у човѣка, както и на грамофона, плочитѣ всѣки день се мѣнятъ, вслѣдствие на което и той се мѣни. Днесъ туришъ една плоча, мислишъ по единъ начинъ; утрѣ туришъ друга плоча, мислишъ по другъ начинъ. Днесъ свири плочата на баба ти, утрѣ свири плочата на дѣдо ти, и ти започвашъ да мислишъ като тѣхъ. Около мозъка на човѣка има една игличка, като тази на грамофона, която, като започне да се върти, докарва въ движение цѣлата мозъчна система, и той мисли вече споредъ плочата, която е поставена въ неговия мозъкъ. Когато тази игличка спира движението си, въ мозъка се забѣлѣзва едно спиралообразно движение, вслѣдствие на което и мисъльта моментално спира. Тогава човѣкъ усѣща виене на свѣтъ, губене на съзнание, и той пада на земята. Щомъ движението на игличката се възстанови, и човѣкъ дохожда отново въ съзнание. Казвате: докажете това! Това не може да се доказва, то е твърдение. За въ бѫдеще може да се докаже, но засега не е възможно. Прѣди години вървя съ единъ приятель изъ града и се разговаряме. Азъ му казвамъ: споредъ моитѣ изчисления Мусала е най-високиятъ планински върхъ на Балканския полуостровъ. Той е по-високъ даже и отъ Олимпъ. Той се засмѣ и ми отговори: има изчисления отъ ученитѣ, споредъ които се знае, че Мусала не е най-високиятъ върхъ, както ти казвашъ. — Изчисленията на тѣзи учени не сѫ вѣрни. Ще се увѣришъ нѣкога, че съмъ правъ. Обаче, не се мина много врѣме, и нѣкои германски учени направиха свои изчисления и доказаха, че Мусала е съ 33 м. по-високъ отъ Олимпъ. Прѣди години единъ виденъ български геологъ минавалъ покрай Провадия и забѣлѣзалъ, че на нѣкои мѣста отъ земята излизала солена вода. Запитали го, дали близо до това мѣсто има соль? Той казалъ, че имало само солена вода, но не и соль. Азъ казахъ на тия хора, че на това мѣсто, именно, има толкова много соль, че всички българи могатъ да се осолятъ съ нея. И наистина, слѣдъ врѣме учени доказаха, че на това мѣсто има голѣма площь отъ соль, съ около 30 м. дълбочина. Значи, всѣко нѣщо, което се твърди съ положителность, може да се докаже, макаръ и слѣдъ врѣме. Това, което ние знаемъ, нѣма защо да го доказваме. Дѣ се намира соль, или дѣ се намира злато — това нѣщо ще дойде на своето врѣме. Има хора, опрѣдѣлени специално за тази работа, да покажатъ, дѣ се намира соль, злато или други природни богатства. Това не е работа на ученитѣ хора. На единъ светия, на единъ благочестивъ човѣкъ не е опрѣдѣлено да управлява, или да урежда социалния строй на държавитѣ. Това не е тѣхна работа. Трѣбва ли да се доказва на единъ човѣкъ, който цѣлъ животъ ялъ, пилъ и заборчлѣлъ, че не е на правъ пѫть? Слѣдъ като цѣлъ животъ е ялъ и пилъ, той вече е достатъчно опитенъ самъ да оправи работитѣ си. Той знае вече, кой е правиятъ пѫть. Трѣбва ли другъ нѣкой да оправя работитѣ му? Който знае да яде и да пие, той знае и да плаща. Често съвременнитѣ хора не успѣватъ въ своитѣ работи, защото се мѣсятъ въ нѣща, които се явяватъ ни въ клинъ, ни въ рѫкавъ въ живота имъ. Запримѣръ, тѣ искатъ да докажатъ, дали човѣкъ е праведенъ и доколко е такъвъ. Този въпросъ е неразрѣшимъ. Прѣди всичко човѣкъ при разбиранията, които има днесъ, не може да бѫде праведенъ на земята. Въ свѣта има само Единъ праведенъ — Той е Богъ. Въ свѣта има само Единъ ученъ — Той е Богъ. Всички други сѫ ученици, които се учатъ сега. Въ свѣта нѣма и гениални хора. Да се казва, че еди-кой си е гениаленъ, това е човѣшко прѣдположение. По какво се отличава гениалниятъ човѣкъ? Гениалниятъ човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата, трѣбва да познава своитѣ сили и способности, да разбира устройството на организма си, да е пъленъ господарь на своята сѫдба. Истински гениалниятъ човѣкъ, като създаде нѣкаква научна теория, той трѣбва да я обясни и докаже на хората, да я направи приложима въ живота. Да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ, това подразбира да започнешъ нѣщата отново. Има гениални хора въ свѣта, но тѣ идватъ и си заминаватъ, безъ да оставятъ гробове и паметници на земята. Гениалниятъ човѣкъ нѣма гробъ. Ако хората му направятъ гробъ, ако тѣ му издигнатъ паметникъ, това е другъ въпросъ. Обаче, той самъ нито гробъ, нито паметникъ оставя. Христосъ казва: „Вземете моето иго, защото е благо, и моето брѣме, защото е леко.“ Съврѣменнитѣ хора търсятъ животъ безъ иго, безъ брѣме. Игото прѣдставя ограниченията въ живота. Мислите ли, че ако нѣмате никакво иго, никакво брѣме, животътъ ви ще бѫде по щастливъ отъ сегашния? Игото, което съврѣменнитѣ хора иматъ, съотвѣтствува на напрѣжението на силитѣ, които дѣйствуватъ въ тѣхния организъмъ. То е съобразно съ идеитѣ, които тѣ иматъ. Колкото идеитѣ сѫ по-силни, толкова и тѣхното иго е по-силно. Игото сѫщеврѣменно съотвѣтствува и на чувствата у човѣка. Вслѣдствие на това, който има по-силни мисли и чувства, той изпитва и по-голѣми противодѣйствия. Всѣко тѣло, което се движи съ по-голѣма бързина, изпитва и по-голѣмо съпротивление. Щомъ е така, схващанията ви за живота трѣбва да бѫдатъ поставени на съвсѣмъ друга основа отъ тази, на която сега живѣете. Сега, ние нѣма да се спираме върху посрѣдственитѣ схващания за живота. Защо? — Защото съ тѣхъ нищо не може да се постигне. Има хора, които постоянно се безпокоятъ, тревожатъ, че могатъ да изгубятъ живота, щастието, благото си. Майката се безпокои да не изгуби дѣтето си; банкерътъ се безпокои да не изгуби капиталитѣ си; момъкътъ се безпокои да не изгуби своята възлюбена; учительтъ се безпокои да не изгуби ученицитѣ си; ученикътъ се безпокои да не изгуби своето учение; богатиятъ се безпокои за своето богатство; здравиятъ се безпокои за своето здраве и т. н. Нѣма човѣкъ на земята, който да не се безпокои за нѣщо. Обаче, тѣзи тревоги, тѣзи безпокойствия не сѫ реални. Защо? — Понеже въ живота, както и въ природата нищо не се губи, нищо не се придобива. Като казваме, че нищо не може да се придобие, разбираме, че нищо не може да се създаде. И дѣйствително, засега нови нѣща не могатъ да се създадатъ. Защо и за какво, нѣма да обяснявамъ. Едно е важно да знаете, че свѣтътъ е вече на ликвидиране. Той почти е изминалъ крѫга на своето развитие. Иде вече нова епоха, въ която нови нѣща ще се създадатъ. За да може човѣкъ да създаде нѣщо ново, той трѣбва да бѫде въ хармония съ цѣлия козмосъ, съ всички първични сили, които работятъ въ свѣта. Човѣкъ трѣбва да има правилни схващания за Бога, да разбере Неговата сѫщина. Не е въпросътъ да се опрѣдѣли, какво нѣщо е Богъ, но Той трѣбва да се разбере. Нѣкой пита: какво нѣщо е вѣчностьта? Вѣчностьта не може да се опрѣдѣли. Ако става въпросъ за проявената, за опрѣдѣлената вѣчность, може да се каже много нѣщо, понеже тя се е самоопрѣдѣлила. За непроявения животъ нищо не може да се каже. но за проявения животъ много нѣщо може да се каже. Обаче, ако сега се кажатъ много нѣща, тѣ могатъ криво да се разбератъ. Запримѣръ, ако опрѣдѣля характера на човѣка по неговия носъ, по неговитѣ очи, уши, той ще каже: отдѣ знаете това нѣщо? Какво отношение има носа къмъ моя характеръ? Носътъ има отношение къмъ характера на човѣка: дали той е широкъ или тѣсенъ, завитъ надолу, като кука, или гърбавъ, той има, ако не абсолютно, то поне относително отношение. Отъ носа се опрѣдѣля и състоянието на дихателната система. И обратно: когато дихателната система на човѣка е добрѣ развита, и носътъ е добрѣ развитъ. Запримѣръ, когато дихателната система у човѣка е добрѣ развита, той диша правилно, вслѣдствие на което мускулитѣ на носа се упражняватъ повече, ноздритѣ се отварятъ широко и, въ края на краищата, носътъ се развива правилно. Когато пъкъ дихателната система у човѣка е слаба, дишането става по-бавно, вслѣдствие на което носътъ се сплесва, ноздритѣ се свиватъ. Ако нѣкой човѣкъ има повече желания, тѣ се отразяватъ върху лицето, главно върху устнитѣ му. Вслѣдствие на многото желания, кръвьта приижда къмъ устнитѣ, и тѣ надебеляватъ. Споредъ астрологията, хора, съ дебели устни и широки ноздри сѫ извѣстни като венерини типове. Като говоря за венерини типове, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ онази венера, която се движи на небето, между звѣздитѣ, но имамъ прѣдъ видъ друга венера, която е на земята. Тази венера, която е на земята, е разумна; тя създава дебелитѣ устни и широкитѣ носове у хората. Тя създава желанията у хората, вслѣдствие на което въ устнитѣ имъ приижда по-голѣмо количество кръвь, Послѣ тя взима четка, като художничка, и размазва равномѣрно червената боя по устнитѣ и по странитѣ. Ще кажете: какво отношение има между червенитѣ устни, червенитѣ страни и желанията на човѣка? Тази червенина е резултатъ на вѫтрѣшенъ процесъ, който става у човѣка. Казвамъ: често хората изпадатъ въ заблуждения. Като видятъ нѣкоя мома съ червени устни и страни, тѣ мислятъ, че този цвѣтъ е естественъ и си правятъ редъ заключения. Въ сѫщность, тѣзи моми сами сѫ се червисали. Като виждатъ, че венера не дохожда съ четката си да ги поначерви, тѣ купуватъ червена боя и сами правятъ устнитѣ и странитѣ си, колкото желаятъ червени. Венера ги е научила на това изкуство. Нѣкои хора пъкъ обичатъ кѫдрави коси, и ако богинята естествено не ги е накѫдрила, тѣ купуватъ специални за тази цѣль машинки и сами кѫдрятъ коситѣ си. Тѣ турятъ тия машинки вечерь, та като станатъ сутринь, коситѣ имъ да сѫ накѫдрени. Които иматъ естествено кѫдрави коси, тѣхната работа е лесна. Питамъ: какво се крие задъ червенитѣ устни и страни? Какво се крие задъ кѫдравитѣ коси? Обаче, човѣкъ трѣбва да различава краскитѣ. Има една естествена, приятна червенина на лицето и устнитѣ на човѣка, която изразява неговото здравословно състояние. Такъвъ човѣкъ по характеръ е слънчевъ типъ, той е изразъ на живота. Тоноветѣ на краскитѣ въ слънчевитѣ типове сѫ приятни, чисти. Видите ли такива краски по лицето, или по устнитѣ на нѣкой човѣкъ, ще знаете, че слънцето има правилно, хармонично влияние върху него. Тогава и отношенията на този човѣкъ къмъ слънцето сѫ правилни. Такъвъ човѣкъ прѣдставя здрава основа, върху която може да се работи. И затова, който иска да бѫде гениаленъ, той трѣбва да има правилни отношения къмъ слънцето. Щомъ има правилни отношения къмъ слънцето, и слънцето ще му въздѣйствува. Слънцето има свой прѣдставитель на земята. Колко пѫти вие сте срѣщали този прѣдставитель, разговаряли сте се съ него, разправяли сте му за слънцето, за астрологията, а той само се поусмихва. Вие даже не подозирате, че този, съ когото говорите, е прѣдставительтъ на слънцето, който урежда всички работи на земята. Сега, ако нѣкой ученъ човѣкъ чуе да се говорятъ тѣзи нѣща, ще каже, че това сѫ заблуждения. Нима между всички теории, които се прѣподаватъ въ университета, нѣма заблуждения? Всѣка теория съдържа въ себе си извѣстна истина, но сѫщо така съдържа извѣстна доза лъжа. Отъ мое гледище, въ живота има голѣмо прѣувеличаване на нѣщата. Ако турите подъ микроскопъ едно малко сѫщество и го увеличите 2,000 пѫти, нима това не е заблуждение? Нима това не е прѣувеличение? Като извадите това малко сѫщество отъ микроскопа, вие го виждате вече другояче. По сѫщия начинъ хората говорятъ за нѣща, които не сѫ виждали. Тѣ говорятъ за любовьта, но питамъ: кой е виждалъ любовьта? Ще кажете: любовьта не се вижда, но се чувствува. Не, любовьта не може да се чувствува. Това, което хората чувствуватъ, не е любовь. Любовьта може да се схване само съ човѣшкия духъ. Когато човѣкъ долови само единъ лѫчъ отъ любовьта, въ него настава такъвъ миръ, такова разширение, че той веднага разбира отношенията си къмъ хората, и става герой, не се страхува отъ нищо. Обаче, това състояние е моментно. Изгуби ли този лѫчъ, той пакъ дохожда въ своето първоначално състояние, става малодушенъ, плаши се, тревожи се, намира се вече въ едно болезнено състояние. И тъй, първото нѣщо, което се изисква отъ всички хора, е да уредятъ отношенията си съ онзи, който ги обича. Засега всички искатъ все отвънъ да се прославятъ. Не уреждайте въпроса съ хора, които не ви обичатъ, които не ви познаватъ. Уреждайте отношенията си само съ онзи, който ви обича. Кой е той? — Слънцето. Тъй щото, първата задача на всѣки е да уреди отношенията си съ слънцето. Щомъ уреди отношенията си съ слънцето, съ останалитѣ планети — юпитеръ, нептунъ, марсъ, сатурнъ — лесно ще се уредятъ. Не може ли човѣкъ да уреди отношенията си съ слънцето, съ никоя друга планета не може да ги уреди. Слѣдователно, всички криви схващания на хората, били религиозни или научни, се дължатъ все на тѣхнитѣ криви отношения къмъ слънцето. И обратно: правитѣ, хармоничнитѣ схващания на хората се дължатъ на правилнитѣ имъ отношения къмъ слънцето. Сега ние не говоримъ за физическото слънце, но за онова слънце, което е проява на цѣлокупния животъ. Върху него е построенъ разумния, идеалния животъ. Само по този начинъ и вие можете да съградите вашия животъ, вашето щастие. Това може да се докаже съ редъ примѣри отъ живота и развитието на растенията. Хора, които се занимаватъ съ земледѣлие, съ градинарство, сѫ забѣлѣзали, че растения, или плодни дървета, посадени на богата, хубава почва, винаги сѫ давали най-добри резултати. Ако пъкъ сѫщитѣ тия растения или дървета ги садятъ въ бѣдна, хилава почва, тѣ сѫ изсъхвали, или сѫ се развивали много слабо. Такива почви трѣбва непрѣменно да се наторяватъ, за да дадатъ добри плодове. Нѣкой казва: азъ мисля правилно. Питамъ: твоитѣ отношения къмъ слънцето правилни ли сѫ? — Не сѫ правилни, но това не е важно. Не, докато отношенията ти къмъ слънцето не сѫ правилни, ти не можешъ право да мислишъ. Какво разбирате подъ правилни отношения къмъ слънцето? Ако имате правилни отношения къмъ слънцето, първото нѣщо, което ще констатирате въ себе си, е слѣдното: вие ще прѣстанете да се борите съ себе си, ще се примирите напълно, ще имате правилни схващания за своитѣ мисли и чувства, ще разбирате вашето минало и настояще и ще проникнете въ вашето бѫдеще. Това не показва, че човѣкъ ще живѣе въ своето минало. Не, човѣкъ не живѣе нито въ миналото, нито въ настоящето, нито въ бѫдещето си, но за всѣки даденъ моментъ той трѣбва да разбира условията, въ които е поставенъ неговиятъ духъ. Тѣзи условия съставятъ за човѣка брѣме, което той неизбѣжнотрѣбва да носи. Ти си гладувалъ два-три деня, нѣмашъ петь пари въ джоба си, но очаквашъ единъ твой приятель да дойде при тебъ, да ти помогне. Минаватъ часъ, два, три отъ обѣщаното врѣме, но той не дохожда, отишълъ нѣкѫдѣ, забравилъ, че ти имашъ нужда отъ него. Това не е ли иго? Това не е ли брѣме? И тъй, Христосъ, Който добрѣ разбиралъ човѣшкия животъ, понеже иде отъ областьта на разумния животъ, казва: „Вземете върху себе си моето иго и моето брѣме и се учете отъ мене, защото съмъ кротъкъ и смиренъ по духъ“. Това подразбира: азъ имамъ долини, имамъ и високи върхове; върху мене всичко расте: и грозде, и сливи и круши, и ябълки, и царевица, и жито — всичко, каквото потърсите за ядене, имамъ. Ако искате да знаете, върху мене растатъ и всички научни теории. И наистина, всѣка научна теория се развива по сѫщия законъ, както се развива краставицата, тиквата и т. н. Тя е посѣта върху човѣка, като сѣменце, и трѣбва да минатъ година, двѣ, три, докато израсте и узрѣе това сѣменце, да стане голѣмъ плодъ. Напримѣръ, нѣкое сѣменце отъ тиква попадне на добра почва, и тази тиква се развива добрѣ, узрѣва скоро и хората казватъ: сладка е тази тиква? И теориитѣ, като тиквитѣ, или сѫ сладки, или не. Има теории за самоотричането, подъ влиянието на които много хора се самоотричатъ, но нѣкои отъ тѣхъ впослѣдствие съжаляватъ за своето самоотричане. Запримѣръ, много отъ българскитѣ опълченци казватъ: какво направихме ние? Ходихме да гонимъ Михала. Защо мислите, че сте ходили да гоните Михала? — Защото, каквото направихме, не го признаватъ. Ние сме отхвърлени, прѣнебрегнати отъ младото поколѣние. Значи тѣ сѫ очаквали да получатъ нѣщо за своята работа, да влѣзатъ въ Царството Божие. Така е, прави сѫ тѣ, но и Русия като дойде, положението не бѣше по-добро; пакъ не дойде Царството Божие на земята. Впрочемъ, положението бѣше малко по-добро, отколкото въ турско врѣме, но и тогава, па и сега пакъ има бой. Въ турско врѣме, като влѣзеше турскиятъ ага въ нѣкоя българска кѫща, и не му сложатъ кокошка на масата, имаше бой. Питамъ: сега не е ли сѫщото? Сега нѣма ли бой? Едно врѣме българитѣ казваха: да ни избави Господъ отъ турцитѣ! Сега нѣма ли пакъ бой? Влѣзете въ нѣкое християнско общество, дѣто очаквате другъ животъ, други отношения и постѫпки, но и тамъ има бой. Слѣдователно, и въ турско врѣме, и въ поновитѣ врѣмена на християнството, все има бой. И тогава, хората се обезсърдчаватъ и казватъ: какъ може да се образува истинско религиозно общество? Истинско религиозно общество се образува само тогава, когато хората опрѣдѣлятъ отношенията на сърцето си. Сега, можете да запитате: когато майката бие дѣтето си, права ли е? — Нѣкога е права, нѣкога не е права. Когато дѣтето иска да сучи, а майката го бие, права ли е тя? — Въ нѣкои отношения е права, въ нѣкои — не е права. Какъвъ е законътъ на природата въ такъвъ случай? Природата точно е опрѣдѣлила, по колко пѫти на день майката трѣбва да кърми дѣтето си. Обаче, дѣтето, като не разбира този законъ, почти всѣки часъ иска да сучи. Понѣкога майката излиза отъ търпѣние и набива дѣтето си. Права ли е тогава? — Права е. Тя може да му даде по два-три пѫти на день да сучи, и то да се задоволи. Има майки много усърдни въ това отношение: щомъ дѣтето заплаче, и тѣ веднага го кърмятъ. Понѣкога дѣтето може да има нѣкаква болка, но майката пакъ гледа по-скоро да го накърми, като казва: хайде, яжъ и мълчи! Това дѣте не е кѫпано нѣколко деня, усѣща се неразположено, плаче, но майката, за да се освободи отъ повѣче работа, казва: яжъ, но само млъкни! Съ плача си дѣтето казва: майко, окѫпи ме! Не искамъ да ямъ. Майката му отговаря: по-лесно ми е да те нахраня, отколкото да те окѫпя. Казвамъ: отъ всички се изисква дълбоко разбиране, дълбоко проникване въ нѣщата. Всѣки човѣкъ има свое брѣме, както и свое иго. И на всѣки игото и брѣмето сѫ тежки. Има моменти въ живота на човѣка, когато той усѣща игото и брѣмето си леки. Има моменти пъкъ, когато ги усѣща много тежки. Това сѫ относителни нѣща. Разумниятъ човѣкъ постепенно се освобождава отъ своето брѣме и отъ своето иго, безъ, обаче, да ги стоварва на гърба на другитѣ. Въ единъ отъ романитѣ на Жюлъ — Верна се разказва за единъ човѣкъ, който изпадналъ въ единъ съвършено усамотенъ островъ, самъ, безъ никакъвъ човѣкъ около себе си. Той си направилъ медено вино, което поставилъ въ нѣколко картунки, и отъ врѣме на врѣме се разхлаждалъ съ него. Единъ день, като минавалъ покрай една рѣка, видѣлъ единъ старецъ, който седѣлъ на отвѫдния брѣгъ на рѣката. Той се зарадвалъ, че най-послѣ вижда човѣкъ прѣдъ себе си и прѣдложилъ на стареца да го прѣнесе на гърба си, на другия брѣгъ на рѣката. Обаче, като се качилъ на гърба му, старецътъ вече не пожелалъ да слѣзе. Той го носилъ така день, два, три и вечерь, като си лѣгалъ, все на гърба му лежалъ; сутринь, като ставалъ, пакъ на гърба му седѣлъ. Най-послѣ този човѣкъ се видѣлъ въ чудо, какъ да се освободи отъ стареца. Казалъ си: не стига, че попаднахъ въ този самотенъ островъ, но отгорѣ на това ми дойде и това изпитание, да нося толкова тежко брѣме. Единъ день, като обикалялъ острова, дошло му на умъ, че има хубаво медено вино въ картункитѣ си и пийналъ малко. Понеже виното било силно, той скоро се опилъ. Въ това врѣме старецътъ го хваналъ за гушата и казалъ: дай и на мене отъ виното! Той му далъ картунката да пие. Старецътъ пилъ отъ виното, докато се опилъ. Слѣдъ това отпусналъ рѫцѣтѣ си отъ врата на своя другарь и започналъ да играе. Послѣдниятъ се възползувалъ отъ това положение и веднага свалилъ стареца на земята, като си казалъ: втори пѫть не прѣнасямъ никакъвъ старецъ отъ единия брѣгъ на рѣката на другия. Не ми трѣбва такъвъ другарь! Питамъ: какво е отношението, каква е връзката между тѣзи двама души и васъ? Дойде нѣкой при васъ и ви казва: моля, подпишете за мене една полица, станете ми порѫчитель за хиляда лева. Бѫдете спокойни, ако ми станете порѫчитель, азъ ще бѫда внимателенъ къмъ васъ и въ най-скоро врѣме ще изплатя дълга си. Обаче, минаватъ година, двѣ, три, и този човѣкъ не мисли да плаща. Вие плащате за него, но си казвате: втори пѫть не нося старецъ на гърба си! Подпишете ли нѣкаква полица, и вашиятъ животъ става нещастенъ, но и животътъ на стареца става нещастенъ. Азъ съмъ противъ даването пари на заемъ. Ако мислите, че съ 100—200,000 лева можете да подобрите живота си, вие сте на кривъ пѫть. Паритѣ не оправятъ живота на хората. Съврѣменнитѣ държави все взиматъ пари на заемъ, но по този начинъ и до днесъ никоя държава не е могла да оправи работитѣ си. Коя е причината на това? Причината на това седи въ обстоятелството, че отношенията на хората спрѣмо Вѣчния принципъ не сѫ прави. Вслѣдствие на това, днесъ бѣдни и богати, прости и учени не разбиратъ живота. И ако днешнитѣ сиромаси се поставятъ на мѣстото на богатитѣ, и тѣ ще живѣятъ като тѣхъ. Или, ако богатитѣ заематъ мѣстото на сиромаситѣ, и тѣ ще станатъ като тѣхъ идеалисти. Обаче, това не е идея. Какво виждаме днесъ въ живота? Всѣки човѣкъ, като осиромашее, отива при Бога; обаче, разбогатѣе ли, той се отдалечава отъ Бога. Тъй щото, искате ли да отдалечите единъ обикновенъ човѣкъ отъ Бога, направете го богатъ. Въ притчитѣ е казано: „Не ми давай голѣмо богатство да не би да Те забравя. Не ми давай голѣма сиромашия, да не Те излъжа. Казвамъ: голѣмата сиромашия и голѣмото богатство сѫ двѣ крайности, двѣ ограничения. Щомъ човѣкъ дойде до голѣмата сиромашия, трѣбва да му се помогне; щомъ дойде до голѣмото богатство, пакъ трѣбва да му се помогне. Прѣди 20 години американското правителство издаде единъ законопроектъ, споредъ който да се опрѣдѣли точно границата, до която най-много може да се простира богатството на единъ човѣкъ. Ако богатството му надмине тази граница, държавата има право да тури рѫка на излишното богатство. Прѣведено на религиозенъ езикъ, този социаленъ американски проектъ се основавалъ, именно, на закона, че голѣмото богатство отдалечава човѣка отъ Бога. Тъй щото, излишното богатство трѣбва да се раздаде за Бога. Държавата не трѣбва да взима тѣзи пари въ джоба си, но да ги раздава на сиромаси, дошли до голѣма бѣднотия, която ги заставя да лъжатъ. Питамъ: отъ това гледище, какво трѣбва да правимъ съ живота, който ни е даденъ? Съ въздишки животътъ не може да се оправи; съ кършене на рѫцѣ, съ убийства, съ затвори и съ тѣмъ подобни, животътъ пакъ не може да се оправи. Животътъ може да се оправи, само като уредимъ отношенията къмъ сърцѣто си. За да се уредятъ тѣзи отношения, отъ хората се изисква изобилие. Въ мислитѣ и въ чувствата на съврѣменнитѣ хора има извѣстни подпушвания, които се изразяватъ по разни начини. До извѣстна възрасть човѣкъ има силна паметь, чете, работи, занимава се; слѣдъ нѣкоя и друга година той забѣлѣзва, че паметьта му отслабва, и вече прѣстава да се интересува отъ науката. Въ такъвъ смисълъ, какво прѣдставя учениятъ човѣкъ? Той прѣдставя натоварено животно. Ако се снеме товара на такъвъ ученъ, той прѣстава да бѫде ученъ, става обикновенъ човѣкъ. Тъй щото, ако човѣкъ е ученъ, само докато има силна паметь, той не е истински ученъ. Докато има силна паметь, той може да се ползува отъ всички научни теории; изгуби ли паметьта си, той губи и знанието си. Обаче, знание, което се губи, не е истинско знание, не е истинска храна. Всѣко знание трѣбва да се приложи! Често вие говорите за планетитѣ и за влиянието, което тѣ указватъ върху човѣка. Като говорите за марсъ, за венера или за друга нѣкоя, планета, питамъ: имате ли връзка съ тѣхъ? Нѣщата важатъ за насъ дотолкова, доколкото сме свързани съ тѣхъ. На сѫщото основание, като се говори за пробудени души, ние пакъ разбираме тѣзи, къмъ които имаме извѣстни отношения, извѣстни връзки. Казано на обикновенъ, или на религиозенъ езикъ, ние разбираме слѣдното: щомъ опрѣдѣлимъ отношенията си къмъ Бога, или къмъ, Вѣчната Любовь, ние се интересуваме вече и отъ всичко онова, което Богъ е създалъ. Ако обичаме нѣкого, ние се интересуваме отъ всѣка негова проява; каквото той направи, ние се радваме. Ако той е поетъ, ние се възхищаваме отъ неговитѣ произведения; ако е художникъ, ние пакъ се възхищаваме отъ неговитѣ произведения, отъ неговитѣ картини; ако е цигуларь, ние се интересуваме отъ неговата музика; ако е облѣкълъ нова дреха, ние пакъ се възхищаваме отъ нея. Ние харесваме всичко, каквото той направи. Само по този начинъ ние можемъ да се изучаваме. Защо? — Понеже любовьта внася у насъ новъ идеалъ, новъ погледъ за нѣщата, благодарение на който намираме, че въ любимия ни човѣкъ и най-малкитѣ работи сѫ красиви. Когато обичаме Бога, ние едноврѣменно обичаме и всичко онова, което Той е създалъ и казваме: добъръ е Богъ! Ако не обичаме Бога, и отношенията ни спрѣмо Неговитѣ създания не сѫ прави. Тогава казваме, че хората сѫ лицемѣри, лоши и т. н. При това положение ние отричаме красотата, изобщо, или красотата на отдѣлнитѣ части, Казвамъ: красиво нѣщо сѫ човѣшкитѣ очи! Въ сѫщность, кое е хубавото въ човѣшкитѣ очи? Хубавото въ човѣшкитѣ очи е онзи лѫчъ, който излиза отъ сърцето и минава прѣзъ очитѣ, Този лѫчъ се срѣща у малко хора. Той обикновено се проявява, когато човѣкъ е въ напълно нормално състояние. Ако схванете този лѫчъ, той ще произведе у васъ радость, надежда, разширение, свобода. Човѣкътъ, у когото сте съзрѣли този лѫчъ, може да не е ученъ, но той е въ сила да събуди добритѣ състояния у хората. Когато този лѫчъ излиза отъ очитѣ на нѣкой човѣкъ, тогава и хора, и животни иматъ пълно довѣрие въ него; нѣма ли този лѫчъ, и хората, и животнитѣ бѣгатъ отъ човѣка. Казвате: еди-кой си е ученъ. Питамъ: има ли този лѫчъ въ очитѣ си?— Нѣма. — Тогава той не е ученъ човѣкъ. Може да има знания, може да е натоваренъ съ много багажъ, но той не е истински ученъ. Сега, подъ думата „очи“, азъ разбирамъ прозорци на човѣшкия духъ. Най-цѣнното нѣщо, което човѣкъ има, това сѫ неговитѣ очи. Като говоря за лѫча, който излиза отъ очитѣ на хората, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ неговия низшъ умъ, който прѣдставя най-долното състояние на човѣка; азъ нѣмамъ прѣдъ видъ даже и разумностьта, която е срѣдното състояние на човѣка, но подразбирамъ висшата Божествена Мѫдрость, която произтича отъ Духа. Слѣдователно, азъ имамъ прѣдъ видъ висшия умъ на човѣка, който крие въ себе си всички дарби и способности. Думата „умъ“ или „омъ“ е санскритска и означава висшето начало у човѣка. Въ този смисълъ умъ и духъ сѫ едно и сѫщо нѣщо. Казвамъ: въ това отношение, ако иска да бѫде щастливъ, човѣкъ трѣбва да се заеме съ изучаване устройството на своя организъмъ. Истински духовнитѣ и религиозни хора знаятъ това нѣщо, и тѣ сѫ се заели съ разрѣшението на проблемата за щастието, т. е. съ изучаване на очитѣ. Тѣ гледатъ на очитѣ, като изразъ на любовьта, която се крие въ човѣка. Тѣ разглеждатъ любовьта като особенъ свѣтъ, свързанъ съ най-възвишенитѣ сѫщества, които живѣятъ на небето. На земята, обаче, любовьта заема най-долно положение. Втората стѫпка слѣдъ Любовьта, това е Мѫдростьта. Обаче, вие не можете да се занимавате съ самата Мѫдрость, но се занимавате съ знанието. Запримѣръ, вие трѣбва да се занимавате съ живота на растенията. Защо? — Понеже много растения, както и много плодове ни служатъ за храна. Слѣдователно, вие трѣбва да знаете, какво влияние указватъ тѣ върху вашия организъмъ. Ако ядете череши, напримѣръ, тѣ указватъ едно влияние; ако ядете ябълки, или круши, тѣ указватъ друго влияние; ако ядете тикви, тѣ указватъ трето влияние и т. н. Изобщо, всѣки плодъ служи за проява на една или на друга добродѣтель въ човѣка. Разнообразието на добродѣтелитѣ зависи отъ употрѣбата като храна на различнитѣ растения и плодове. Човѣкъ самъ по себе си не може да бѫде добродѣтеленъ. Той може да възприеме добродѣтелитѣ само отъ растителната храна. И за въ бѫдеще, когато хората се научатъ да се хранятъ правилно, тѣ нѣма да употрѣбяватъ само една храна, напримѣръ, само сливи, или само ябълки, но ще употрѣбяватъ разнообразна храна. Христосъ е казалъ: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Обаче, каквато храна и да употрѣбява човѣкъ, той трѣбва да се храни така, че тази храна да даде плодъ въ него, да се конкретизира. На сѫщото основание всѣко човѣшко желание и всѣка човѣшка мисъль трѣбва да се конкретизиратъ. Ако се конкретизиратъ, тѣ ще внесатъ нова насока въ живота на човѣка, а впослѣдствие тѣ ще дадатъ и новъ плодъ. И всѣки човѣкъ отвънъ, който може да внесе у васъ една нова мисъль, която да се конкретизира, той непрѣменно трѣбва да ви обича. Не можете да внесете въ човѣка нѣкаква нова мисъль, ако не го обичате. Христосъ казва: „Вземѣте моето иго и моето брѣме!“ Слѣдователно, игото и брѣмето сѫ необходими, за да се конкретизира любовьта. Щомъ човѣкъ приеме закона на любовьта, той непрѣменно ще се ограничи. Първото ограничение въ свѣта е внесено чрѣзъ любовьта. Когато любовьта дойде, тя казва: който иска да бѫде мой ученикъ, той непрѣменно трѣбва да се ограничи. Нѣкой казва на приятеля си: азъ те обичамъ. — Щомъ ме обичашъ, ще се ограничишъ. И въ Писанието е казано: „Надпрѣварвайте се да си отдавате почитъ и уважение! Покорявайте се единъ на другъ!“ Ама нѣкой билъ ученъ — и той ще спазва сѫщия законъ. Какво може да се очаква отъ едно религиозно общество, ако членоветѣ му не се покоряватъ единъ на другъ? Това покоряване не трѣбва да става по законъ, но по съзнание, по свобода. Ако хората се покоряватъ по закона на любовьта, питамъ: ще има ли тогава нѣкакво ограничение? Ако хората започнатъ да си налагатъ покорство единъ на другъ по силата на нѣкакви установени правила, това е вече механически законъ. Отъ осемь хиляди години насамъ хората все проповѣдватъ, че свѣтътъ трѣбва да се управлява съ тояга. Казвамъ: направете единъ съзнателенъ опитъ въ това отношение и ще видите, че тоягата има само разрушително влияние. Ако прѣкарате въ нѣкоя гора цѣли 20 години и водите чистъ и светъ животъ, а слѣдъ това излѣзете отъ гората и набиете единъ грѣшникъ съ тояга, той ще спечели нѣщо, ще се поправи, но вие ще изгубите, ще деградирате. Вие ще плащате неговитѣ дългове, а той ще използува вашето богатство. Между тоягата и васъ ще настане обмѣна: вашата енергия чрѣзъ тоягата ще прѣмине въ грѣшника. И тъй, когато се казва, че не трѣбва да се свързвате съ свѣта, това подразбира, че не трѣбва да се прави връзка между богати и бѣдни. Разбирайте мисъльта ми право. Прѣди всичко, въ отношенията на богати и бѣдни трѣбва да се създаде не външна, привидна връзка, но трѣбва да се създаде истинска вѫтрѣшна връзка, тѣ да се считатъ равни помежду си, като души, излѣзли отъ Бога. Че богатитѣ имали пари, а бѣднитѣ нѣмали пари, това е другъ въпросъ. Паритѣ не могатъ и не трѣбва да опрѣдѣлятъ отношенията на хората. Ако богатитѣ и бѣднитѣ сѫ свързани помежду си чрѣзъ любовьта, това вече е достатъчно; тѣ ще разрѣшатъ въпроса. Богатиятъ, като има пари, той всѣкога ще може да нагости бѣдния; бѣдниятъ, отъ своя страна, не трѣбва да изисква отъ богатия повече, отколкото му е необходимо. Щомъ богатиятъ нагости бѣдния, това е достатъчно, Бѣдниятъ не трѣбва да пита: ами за утрѣ? Любовьта не мисли за утрѣшния день. Днешниятъ день е въ закона на любовьта; Утрѣшниятъ день е извънъ любовьта. Това, което сега прѣживяваме, то е въ закона на любовьта. Въ Писанието е казано: „Ние живѣемъ и се движимъ въ Бога“. Тогава, азъ поставямъ на разглеждане слѣдния въпросъ: щомъ Богъ е Любовь, и ние живѣемъ и се движимъ въ Него, щомъ Богъ е свѣтлина и Истина, какъ е възможно тогава Той да ни остави на произвола на сѫдбата? Това е абсолютно невъзможно! Ако нѣкой ученъ е мислилъ дълго врѣме върху създаването на слънцето и на звѣздитѣ, както и върху създаването на свѣта, изобщо, и създалъ своя теория, най-послѣ той трѣбва да отиде при Господа и да каже: Господи, азъ имамъ своя теория за създаването на свѣта, но Ти, Който си го създалъ, моля Те, корегирай моята теория и ми покажи, до колко тя е съгласна съ Истината. Слѣдъ това този ученъ трѣбва да остави тетрадката си на Господа и да си замине. Казвате: какъ ще го корегира Господъ? Питамъ; вие оставали ли сте тетрадката си на Господа да ви корегира? Сега, ще ви разкажа единъ случай, да видите, какъ Господъ може косвено да корегира хората. Двама англичани, млади хора, слѣдвали оксфордския университетъ. Тѣ често се разговаряли върху задгробния животъ, като разсѫждавали, дали има другъ свѣтъ, или не; единъ день тѣ се уговорили: ако, наистина, има другъ свѣтъ, тогава, този отъ тѣхъ, който по-рано замине, ще даде по нѣкакъвъ начинъ доказателство на приятеля си, че има другъ свѣтъ. Слѣдъ извѣстно врѣме единъ отъ двамата студенти заминалъ за онзи свѣтъ, а на земята останалъ да живѣе Морицъ, тъй се казвалъ другаря на заминалия. Морицъ очаквалъ вече отъ другаря си нѣкакво съобщение отъ онзи свѣтъ. За тази цѣль той правилъ разни сеанси, по единъ, или по другъ начинъ, но нито единъ отъ сеанситѣ не му вдъхвалъ довѣрие. Най-послѣ той прибегналъ до слѣдния случай: взелъ едно малко моливче и единъ бѣлъ, чистъ листъ и ги поставилъ между двѣ плочи. На сутриньта отишълъ да види, дали нѣма нѣщо написано на листчето и останалъ силно изненаданъ, когато видѣлъ написано мотото, което само тѣ помежду си знаели. Тѣ прѣдварително рѣшили, това мото да напише онзи отъ тѣхъ, който по-рано замине за другия свѣтъ. Сѫщеврѣменно другарьтъ на Морица написалъ въ това листче и слѣдното: азъ съмъ много добрѣ, но още не ми е дадена работа. Питамъ: кой другъ може да напише това нѣщо? Мнозина ще кажатъ, че това го е писалъ другъ нѣкой човѣкъ. И така може да се мисли, но важното е, че на плочата било написано мотото, което знаели само Морицъ и другаря му. Съврѣменнитѣ хора се отличаватъ съ крайно отричане на реалностьта. Впрочемъ, азъ не отказвамъ правото на хората да се съмняватъ, да се отнасятъ критически къмъ нѣща, въ които тѣ не сѫ увѣрени, но казвамъ: има една вѣра, която води хората къмъ великата Истина. Тъй щото, тѣ трѣбва да се прѣдпазватъ отъ лековѣрие, но да се стремятъ къмъ абсолютната, къмъ положителната вѣра. Дойдатъ ли до тази вѣра, тя ще отнеме тѣхното иго и тѣхното брѣме. Забѣлѣзано е, че и богати, и бѣдни, все се измѫчватъ. Хората изобщо се чувствуватъ изоставени: тѣ ту се залюбватъ, ту се разлюбватъ. Нѣкой казва: влюбихъ се въ еди-коя си мома. Казвамъ: скоро ще бѫдешъ разлюбенъ. — Какъ тъй! Тя е благородна мома. — Ще видишъ, тя скоро ще си намѣри другъ. — Защо? — Законътъ между хората е такъвъ. Ако единъ ангелъ дойде на земята, той ще възлюби всички хора — дѣто мине, все ще направи връзка. Казвате: това е неморално! Моралътъ на земята е безморалие на небето. Като слѣзе на земята, Ангелътъ, ще се влюби въ всички хора, безъ да счита това за грѣхъ. Тогава и за хората казвамъ: не е лошо, не е прѣстѫпно това, че тѣ се влюбватъ, но лошото е тамъ, че искатъ да се обсебватъ, да се ограничаватъ. Да се влюбишъ въ нѣкого, това показва, че имашъ сърце. Обаче, искашъ ли да туришъ гемъ върху сърцето на своя възлюбенъ, това вече е грѣхъ. Значи, опасностьта въ любовьта се явява тогава, когато човѣкъ иска да ограничи своя възлюбенъ, да го задържи за себе си. Богъ, Който е висшъ принципъ, проява на Любовьта, Той ни показва безграничната си любовь къмъ насъ, като ни оставя напълно свободни. И въ тази свобода ние, или вършимъ волята Му, или грѣшимъ. Той казва: постѫпвайте, както мислите, но единъ день, когато дойдете при мене, тогава азъ ще ви дамъ съвѣтъ, какъ трѣбва да се постѫпва. Нѣкой се чувствува изоставенъ, измѫченъ и казва: защо Господъ се отдалечава отъ менъ? Защо не ми даде нѣкакъвъ съвѣтъ? Казвамъ: прѣди още да се обърнешъ къмъ Бога, Той, като те види, че правишъ нѣщо, което не е добро, казва: споредъ моята любовь, не прави това, което си започналъ! Обаче, ако имашъ силно желание, направи го. Богъ никога и никому не желае злото. Той винаги има прѣдъ видъ доброто, но оставя всѣко сѫщество да се проявява свободно. Богъ никого не ограничава и никому не се налага. Съврѣменнитѣ хора често разискватъ върху грѣха. Казвамъ: грѣхътъ може да бѫде неразбранъ, а може да бѫде и разбранъ. Ако грѣхътъ се разбере, като вѫтрѣшна свобода, въ която човѣкъ се проявява правилно и неправилно, тогава той ще помогне за изправянето на много погрѣшки между хората. Само въ свободата може да се грѣши. Прѣдставете си единъ човѣкъ, на когото езикътъ или рѫцѣтѣ сѫ парализирани. Може ли този човѣкъ да грѣши? Външно той не може да грѣши, защото съ парализиранъ езикъ не може да се говори, и съ парализирани рѫцѣ не може да се бие. Такъвъ човѣкъ ще мине прѣдъ хората за светия. Азъ бихъ желалъ да мине за светия само онзи човѣкъ, на когото езикътъ и рѫцѣтѣ сѫ здрави. Слѣдователно, ако нѣкой може да контролира своитѣ удове така, че да не върши никакво прѣстѫпление при здравъ езикъ и при здрави рѫцѣ, той е истински човѣкъ. Прѣдставете си, че азъ искамъ да ви заставя да вѣрвате въ нѣщо, като мене, и по този начинъ ви заблуждавамъ; какво печелите отъ това? Ни най-малко не искамъ да ви заставямъ да вѣрвате въ нѣщата, както азъ вѣрвамъ. Онова, което ме е заставило да вѣрвамъ въ нѣщо, то е специфично за мене; онова пъкъ, което ви е заставило да вѣрвате въ нѣщо, то е специфично за васъ. Нѣма двама души въ свѣта, които да вѣрватъ еднакво, или които да любятъ еднакво. Нѣкой казва: моето сърце гори отъ любовь. Другъ казва: и моето сърце гори отъ любовь. Обаче, едното горение се различава отъ другото. Като измѣрвате температурата на любовьта, ще видите, че единъ човѣкъ има 10,000° топлина, другъ има 20,000°, трети 50,000°, четвърти 100,000°, пети — единъ милионъ градуса и т. н. Слѣдователно, температурата на любовьта може да достигне до два, три, четири, петь, десеть и повече милиона градуси. Като отидете при единъ ангелъ, или при нѣкое възвишено сѫщество, на което вибрациитѣ сѫ много силни, неговата любовь ще има още по-висока температура. Обаче, любовьта на едно възвишено сѫщество е безлюбие за човѣка. За човѣка любовь е това, което той конкретно може да почувствува. Колкото повече се развива човѣкъ, толкова и неговата любовь се разширява, а сѫщеврѣменно и температурата ѝ се увеличава. Ако нѣкой желае повече, отколкото може да възприеме, това е лакомство. Сега ще обясня другъ законъ. Взимате шише отъ единъ килограмъ съдържание и отивате при една чешма, или при единъ изворъ да го напълните. Колко струва това шише съ вода, напълнено отъ самия изворъ? Тази вода, налѣта отъ самия изворъ, докато е на мѣстото си, нѣма никаква цѣна. Кой какъ дойде при този изворъ, ще си напълни шишето даромъ, никому нищо нѣма да плати. Обаче, колкото повече се отдалечавате отъ извора, водата въ шишето става все по-цѣнна, понеже наблизо нѣма подобенъ изворъ, отъ който да си налѣете вода. Слѣдователно, цѣната на водата въ това шише се увеличава пропорционално съ отдалечаването отъ този изворъ. Азъ разглеждамъ въпроса математически и казвамъ: а, а2, а3, а4, а5, — а10. Значи, величинитѣ а, а2, а3, а4, а5, — а10 прѣдставятъ различни положения или състояния, които непрѣкѫснато се мѣнятъ. И найпослѣ, когато водата стане много скъпа, казваме, че изворътъ е много далечъ. Ако водата е евтина, казваме, че изворътъ е близо. И когато срещна единъ човѣкъ, чиято любовь е много скъпа, казвамъ: този човѣкъ е много далечъ отъ Бога. Или, когато срещна човѣкъ, който цѣни много своето знание, казвамъ: този човѣкъ е много далечъ отъ мѫдростьта. По сѫщия начинъ човѣкъ може да бѫде далечъ отъ правдата, отъ истината, отъ добродѣтельта и т. н. Такъвъ е законътъ. Това сѫ положения, твърдения, които по единъ, или по другъ начинъ изясняватъ истината. И колкото повече се отдалечаваме отъ Бога, толкова повече придобиваме критически умъ. Това е правило, което показва посока на движение. Разумниятъ, учениятъ човѣкъ трѣбва да каже: азъ ще се върна къмъ първия изворъ, къмъ източника на нѣщата. Тамъ е крайниятъ прѣдѣлъ. Земята, напримѣръ, може да се отдалечи отъ слънцето толкова много, че животътъ ни да не бѫде такъвъ, какъвто е сегашниятъ. Ако земята се отдалечи отъ слънцето повече отъ сегашното си разстояние, тя нѣма да бѫде земя, и всѣкакъвъ животъ върху нея ще прѣстане. Тя е земя само при положението, въ което сега се намира. И затова, именно вашитѣ личности, вашитѣ индивиди, вашитѣ души могатъ да живѣятъ и да се развиватъ. Доколкото вие спазвате тази орбита, въ която сега се движите, дотолкова имате условия за развитие. Туй е една широка, научна область, за изучаването на която се изискватъ специфични условия. Сега, като се говори много, азъ уподобявамъ многото говорене и резултатитѣ отъ него на положението на бѣдни хора, които сѫ гладували тричетири деня и очакватъ отнѣкѫдѣ да имъ се даде обѣдъ, да задоволятъ глада си. Колкото повече врѣме минава, толкова и гладътъ имъ ще се усилва. Въ Америка има църкви, които даватъ обѣдъ на бѣдни, гладни хора, обаче, условието да получатъ храна било слѣдното: позволено е да се нахрани само този, който е слушалъ проповѣдьта на пастора. Влизатъ тия гладни хора въ църквата и прѣзъ всичкото врѣме, докато продължава проповѣдьта, тѣ само за яденето мислятъ и си казватъ: стига вече толкова проповѣдь, ние знаемъ всичко това! Като ни говоришъ за Божията Любовь, ние искаме да я опитаме реално. И, наистина, по-добрѣ би било първо тѣзи бѣдни и гладни хора да се нахранятъ, а послѣ да имъ се говори за Божията Любовь. Така постѫпва и Богъ: Той първо ни нахранва, а послѣ ни говори. Христосъ казва: „Вземете моето иго и моето брѣме!“ Какъ да се взематъ игото и брѣмето на Христа? — Доброволно трѣбва да се понесатъ. Тѣ не могатъ да се налагатъ. И въ дѣйствителность е така. Ако човѣкъ иска да бѫде свободенъ, ако иска да се подигне, ако иска да бѫде щастливъ, той непрѣменно трѣбва да приеме това иго върху себе си. Ако пъкъ търси животъ безъ иго и безъ ограничения, той ще намѣри своето нещастие. Ограниченията не се налагатъ отвънъ. Това е аксиома. Прѣди всичко, ние сами налагаме ограниченията върху себе си. Богъ не налага ограниченията. Въ невидимия свѣтъ ние сме били свободни, но желанието ни да дойдемъ на земята да се учимъ, ни налага вече извѣстни ограничения. И слѣдъ това да мислимъ, че Богъ ни ограничава, измѫчва, или че Той е опрѣдѣлилъ нѣщата така или иначе, това говори за кривитѣ схващания на хората за живота. Богъ е опрѣдѣлилъ едно нѣщо, а ние сме опрѣдѣлили друго. И сега ние опитваме това, което нѣкога сами сме си опрѣдѣлили. Това, което Богъ е опрѣдѣлилъ, ние още не сме опитали. Има едно управление, което Богъ е опрѣдѣлилъ, но до него още не се е дошло. Когато хората приложатъ това управление, тѣ трѣбва да иматъ възвишено съзнание, да управляватъ безъ писани закони. Всички закони трѣбва да бѫдатъ написани въ човѣшкото сърце. Дали нѣкой ще има свободна професия, или ще бѫде назначенъ отъ държавата, той трѣбва да знае законитѣ, които Богъ е написалъ въ сърцето му; той трѣбва да знае и своето прѣдназначение. Тогава службитѣ нѣма да се даватъ съ указъ отъ държавата, но всѣки ще заеме доброволно службата си. Какъ ще разберете това нѣщо? Обаче, при сегашнитѣ разбирания на хората, това управление не може да се приложи. Запримѣръ, ако се каже, че сѫдиитѣ трѣбва да дойдатъ доброволно, тогава всички ще се явятъ за сѫдии, всички ще искатъ да управляватъ. Ако е въпросъ за свещенници, всички ще искатъ да проповѣдватъ, да говорятъ на хората, да ги убѣждаватъ, И най-послѣ, ако дойде въпросъ за министри въ България, и тукъ ще се явятъ много кандидати. Слѣдователно, при сегашното разбиране на хората, при съврѣменния строй, сегашниятъ редъ на нѣщата е естественъ, но не е идеаленъ. Ако бѣше идеаленъ, ние трѣбваше да бѫдемъ щастливи, а въ сѫщностъ не е така. Ако този строй бѣше идеаленъ, всички хора щѣха да иматъ правото да пѫтуватъ по желѣзницитѣ. Така ли е сега? Днесъ, който има пари, само той има право да пѫтува; който нѣма пари, нѣма право да пѫтува. При това, такситѣ по желѣзницитѣ отъ день на день се увеличаватъ. И ако съврѣменнитѣ хора чакатъ първо държавата да се оправи, а послѣ тѣ да се оправятъ, какво ще бѫде тѣхното положение? Обратното е вѣрно: първо трѣбва да се оправятъ гражданитѣ, а послѣ държавата. Държавата може да се оправи, когато между гражданитѣ ѝ има поне нѣколко напълно съзнателни държавници, или министри, които абсолютно да сѫ убѣдени въ своитѣ идеи. Ако имаше поне нѣколко такива държавници, или министри, тѣ щѣха да образуватъ една верига, едно ядро, около което щѣха да се събератъ още много съзнателни граждани, да формиратъ новитѣ идеи. И затова, именно, разумниятъ, възвишениятъ свѣтъ, въ който хората не вѣрватъ, е рѣшилъ да създаде такова ядро и да започне своята съзнателна работа. Прѣдполага се, че до края на този вѣкъ ще дойдатъ осемь хиляди адепти, които ще се въплотятъ по всички краища на земята и ще дадатъ нова насока на обществения, на религиозния, на семѣйния животъ, както и на цѣлата култура. Всичко до сега сѫществуваще ще се измѣни и ще се създаде новъ, правиленъ животъ, какъвто тѣ разбиратъ и познаватъ. Тѣ сѫ взели прѣдъ видъ всички мѣрки за тази реформа, съ която ще изненадатъ свѣта. Така тѣ ще създадатъ новото човѣчество, каквото никой не е очаквалъ. Само по този начинъ свѣтътъ може да се оправи. Какъ ще разберете това? Дотогава, обаче, всички трѣба да бѫдете готови, да приемете игото на тѣзи осемь хиляди адепти. Това иго ще ви се наложи. Като ималъ прѣдъ видъ това положение, Христосъ казалъ на ученицитѣ си: „Вземете моего иго и моето брѣме!“ Азъ не говоря за това иго, което е било прѣди двѣ хиляди години, но говоря за игото, което сега ще дойде. Питамъ: вие готови ли сте да приемете това иго? Искате, или не, то ще ви се наложи. Нѣкои отъ васъ ще го приематъ по закона на любовьта, а на други, които не сѫ готови да го приематъ по този законъ, ще имъ се наложи. Въ съединенитѣ щати, когато двама видни кандидати спорятъ, кой отъ тѣхъ да бѫде избранъ за прѣдседатель на републиката, слѣдъ като единиятъ отъ тѣхъ се избере, другиятъ му изпраща поздравителна телеграма, че много се радва за неговия успѣхъ. Доколко въ сѫщность се радва, това е въпросъ, но важното е, че той спазва извѣстни правила на учтивость. Послѣдниятъ знае, че слѣдъ четири години и той ще има надежда да се кандидатира и да бѫде избранъ за прѣдседатель. Мнозина запитватъ: кога ще се оправи свѣтътъ? — Свѣтътъ ще се оправи, когато дойдатъ тѣзи осемь хиляди адепти. Това не подразбира, че трѣбва да напуснете живота си, домоветѣ си, мѫжетѣ си. Нѣкоя жена казва: ако напусна мѫжа си, азъ ще бѫда съвършено свободна. Мѫжътъ пъкъ казва: ако напусна жена си, азъ ще бѫда съвършено свободенъ. Като се напуснатъ, мѫжътъ и жената, тѣ ще бѫдатъ толкова свободни, колкото е свободенъ волътъ, като напусне дама си, или колкото е свободна кокошката, като напусне. курника си. Нѣкоя жена напусне мѫжа си, но утрѣ я виждате съ другъ мѫжъ; нѣкой мѫжъ напусне жена си, но утрѣ го виждате съ друга жена. Нѣкой казва: азъ искамъ да служа на Бога. Той иска да служи на Бога, напуща службата си, но утрѣ търси друга служба. Днесъ напусне градинарството, утрѣ търси друга служба. Питамъ: какво е това напущане? Само разумниятъ, само високо мѫдриятъ човѣкъ, който е изпълненъ съ любовь, мѫдрость, истина, правда, добродѣтель, може да бѫде напълно свободенъ човѣкъ. Той трѣбва да постави добродѣтельта за основа въ живота си, т. е. той трѣбва да постави слънчевата енергия за основа на живота си, за да бѫде здравъ въ всѣко отношение. Това, което съврѣменнитѣ хора наричатъ неврастения, неразположение на духа, не е нищо друго, освѣнъ състояния, които показватъ, че е дошло врѣме за ликвидиране, за разплащане съ грѣховетѣ, съ дълговетѣ. Здравето на човѣка не трѣбва да е като на съврѣменнитѣ хора, но всѣка клѣтка отъ неговия организъмъ трѣбва да е изтъкана отъ най-чиста, прѣфинена материя, да не се разваля при никакви условия. Като погледнете очитѣ на такъвъ човѣкъ, тѣ не трѣбва да свѣтятъ, но да бѫдатъ като бисери, като скѫпоцѣнни камъни. Въ очитѣ на човѣка трѣбва да се чете неговата интелигентность, да се вижда, че Богъ говори чрѣзъ него. Като погледнете вѣждитѣ на човѣка, трѣбва да съзнавате, че тѣ прѣдставятъ граница между Божествения и човѣшкия животъ. Който има хубави вѣжди, това показва, че този човѣкъ има правилни, красиви отношения къмъ Бога. Който нѣма хубави вѣжди, значи отношенията между Бога и него не сѫ правилни, Ако окапятъ вѣждитѣ на човѣка, това показва, че неговата работа е свършена. Тъй щото, вѣждитѣ сѫ отъ голѣмо значение за човѣка; тѣ показватъ отношението, което сѫществува между видимия и невидимия свѣтъ. Всѣка сутринь, като ставате, вие трѣбва да поглеждате, нормални ли сѫ вѣждитѣ ви, или не. Ако не сѫ нормални, ще молите Бога да възстанови тази граница, т. е. вѣждитѣ ви да бѫдатъ правилни. Ако река да си послужа съ тази азбука, каквато прѣдставятъ вѣждитѣ, ще се разкриятъ много нѣща. Въ вѣждитѣ се крие цѣла наука, но сега за нея нѣма да се говори. Достатъчно е само да се погледнатъ вѣждитѣ на човѣка, за да се познае, какъвъ е той. Казвате: по какво се познава? — По броя на космитѣ на вѣждитѣ, по формата и дължината, както и по основата имъ. Значи, вѣждитѣ показватъ, какъвъ е проявениятъ животъ на човѣка. И тъй, всичко, каквото човѣкъ прѣдставя отвънъ, то е изразъ на много нѣща, но това могатъ да четатъ само разумнитѣ, добритѣ хора. И затова е казалъ Христосъ: „Нѣма нищо скрито-покрито!“ Всичко е изразено навънъ. Затова, именно, човѣкъ трѣбва да бѫде абсолютно чистъ. Днесъ нищо не може да се крие. Природата е толкова разумна, че е могла да напише всичко върху тѣлото на човѣка: тя е писала върху лицето, върху главата, върху рѫцѣтѣ, върху краката и най-послѣ върху самото тѣло. Казвате: какъ ще дойде Богъ въ свѣта? — Той ще дойде чрѣзъ космитѣ на човѣка, чрѣзъ рѫцѣтѣ, чрѣзъ краката, чрѣзъ очитѣ, ушитѣ, носа и т. н. Ако нѣкой иска да ме сѫди, ще му каже: по моето лице можете да четете; въ него ще прочетете моето минало, както и моето настояще, а ако сте по-опитенъ, можете да прочетете и моето бѫдеще. Щомъ прочетете всичко, вие ще имате цѣлата истина. Нѣма какво повече да се говори — всѣка дума понататъкъ е излишна. Истината е написана върху моето тѣло. Ако искате още да знаете, тогава ще ви разправя моитѣ сполучливи и несполучливи опити. Всички нѣща въ живота трѣбва да съдържатъ въ себе си абсолютната истина. Обаче, това не трѣбва да се разправя на мъртви хора. Ако човѣкъ се изповѣдва, той трѣбва да се изповѣда прѣдъ онѣзи, които разбиратъ живота, които сѫ минали прѣзъ сѫщитѣ мѫчнотии. И Писанието казва: „Изповѣдваме се!“ Прѣдъ кого? — Прѣдъ напредналитѣ братя. Съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ единъ голѣмъ недостатъкъ, че криятъ своитѣ погрѣшки, но въ края на краищата тѣзи погрѣшки излизатъ на лице. Срѣщашъ нѣкой човѣкъ, тѣлото му мирише; на другъ — устата мирише, на трети — носътъ мирише и т. н. И слѣдъ всичко това тѣ казватъ: така сме родени. Всѣки самъ може да изправи погрѣшкитѣ си. Какъ? — Като понесе Христовото брѣме и Христовото иго. Кое е първото иго въ свѣта? — Любовьта. Кое е първото брѣме? — Мѫдростьта. Сега, азъ желая да се справите съ това иго и съ това брѣме, както разбирате. Справите ли се съ тѣхъ, ще имате Божието благословение. И за въ бѫдеще, когато дойде послѣдниятъ вѣкъ отъ идването на осемьтѣ хиляди адепти, вие ще бѫдете първитѣ, които ще посрещнете вашитѣ разумни и напреднали братя. За сега отъ всички се изисква да работятъ за спасението на човѣчеството. Христосъ казва: „Моето иго е благо — моята Любовь е блага, и моето брѣме е леко — моята Мѫдрость е лека.“ 32 Бесѣда отъ Учителя, държана на 29 май, 1927 г. г. София _____________________________ *) Матея 11:30

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Що искате? Що искате: „Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“*) „Що искате: съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Този стихъ е изказанъ отъ апостолъ Павелъ, който е билъ ученъ човѣкъ. Той е говорилъ на хората и съ тоягата си. Ако тълкуваме думата тояга въ букваленъ смисълъ, ще дойдемъ до положение на смърть. Съ тояги хората се убиватъ; съ тояги хората се наказватъ. Въ другъ стихъ отъ Евангелието Христосъ казва: „Когато тръгвате на пѫть, не взимайте нито тържикъ, нито дреха, нито обуща, нито тояга.“ Това е казано пакъ на наученъ езикъ. Какво нѣщо е тоягата? Какво нѣщо е дрехата? Какво нѣщо сѫ обущата? Човѣкъ трѣбва да разбира нѣщата въ тѣхния дълбокъ смисълъ, както трѣбва да разбира и своето естество, а именно, какво прѣдставя той като личность, като индивидъ и като душа. Това сѫ три различни положения, които трѣбва добрѣ да се разбиратъ. Като личность човѣкъ се прѣдставя въ физическия свѣтъ. Като индивидъ — въ духовния свѣтъ и като душа — въ Божествения свѣтъ. Щомъ се говори за живота на личностьта, подразбира се материалниятъ животъ. Божествениятъ свѣтъ пъкъ прѣдставя главата, мозъка на човѣка, който е най-важното нѣщо въ организма. Когато казваме, че нѣкой човѣкъ живѣе материаленъ животъ, ние имаме прѣдъ видъ неговата стомашна система, която е тъй необходима, както и мозъчната. Въ Битието се казва: „Първоначално Богъ създаде небето и земята. А земята бѣше неустроена и пуста“. Земята прѣдставя материалния свѣтъ на човѣка, неговия стомахъ. Ето защо, слѣдъ създаването на земята е трѣбвало да минатъ шесть дни, цѣли шесть периода, за да се създаде връзка между духовния и материалния свѣтъ, т. е. между стомаха и дробоветѣ на човѣка. И тъй, подъ думата тояга се разбира нѣкаква външна сила въ човѣка. Който уповава на тоягата, той е слабъ човѣкъ. Тоягата е прѣходна сила, съ която днесъ ти можешъ да налагашъ другитѣ хора, но утрѣ тебе ще налагатъ. Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че който има тояга въ рѫцѣтѣ си, той е силенъ човѣкъ. „Нито дреха“. И дрехата е прѣходна сила. Който има топла дреха, и тѣлото му е топло. Обаче, утрѣ врѣмето се стопли, и тази дреха вече не е необходима. Тоягата прѣдставя кармата на хората, за която индуситѣ говорятъ. Тя изразява закона, съ който искатъ да покажатъ, че ще накажатъ нѣкого. Като влѣзете въ нѣкоя българска кѫща, дѣто има дѣца, непрѣменно ще видите на стѣната закачена тояга — законътъ на този домъ. Щомъ дѣтето погледне къмъ тоягата, веднага му казватъ: ако направишъ нѣкаква погрѣшка, ето, виждашъ ли тази тояга? Това подразбира, че който сгрѣши въ нѣщо, той трѣбва да изпѣе една миньорна пѣсень. Бащата, като налага дѣтето съ тоягата си, ще види, дали то знае да пѣе хубаво, или не знае. Когато дѣтето пѣе, бащата, като капелмайсторъ, се произнася за пѣсеньта, дали е хубаво изпълнена, или не. Когато дѣтето грѣши и пѣе, прѣдизвикано отъ тоягата, това показва, че то не се е научило хубаво да пѣе и затова трѣбва да се упражнява. Пѣнието е наука, и който не знае да пѣе, ще остане голѣмъ простакъ. Нѣкой казва: азъ не искамъ да пѣя. — Тогава ще останешъ простакъ. — Ама азъ не искамъ да се храня. — И при това положение пакъ ще останешъ простакъ. — Азъ не искамъ да се занимавамъ съ тѣзи или съ онѣзи работи. — Не, ще се занимавашъ съ хубавитѣ работи въ живота; иначе, ще останешъ простакъ. — Азъ съмъ се отрекълъ отъ много нѣща. — Ти можешъ да се отречешъ отъ всички твои глупости, но не можешъ да се отречешъ отъ любовьта, отъ мѫдростьта, отъ истината, отъ кротостьта, отъ въздържанието и отъ редъ още добродѣтели — съ тѣхъ ще богатѣешъ. Когато казвате, че не искате нѣкои нѣща, казвамъ: не трѣбва да искате стари нѣща, които сѫ отживѣли врѣмето си. Не трѣбва да искате стари дългове, стари полици, съ тѣхъ да се разправяте. Не искайте комаритѣ да ви посрѣщатъ. Нѣкой казва: знаете ли, какъ ме посрещнаха комаритѣ! И до днесъ още имамъ възпоменание отъ тѣхнитѣ медали. „Що искате: Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Питамъ: по какво конкретно се отличава Божествениятъ животъ, по какво — ангелскиятъ и по какво — земниятъ животъ? Въ човѣшкия животъ има два полюса: полюсъ на доброто и полюсъ на злото. Когато злото е отвѫтрѣ и прѣодолява, а доброто е отвънъ, тогава има зло на земята. Значи, адътъ господствува на земята. Когато пъкъ доброто прѣодолява и е отвѫтрѣ, а злото отвънъ, тогава небето управлява. Тъй щото, на земята постоянно се смѣнятъ двѣ камари — камарата на небето и камарата на земята, т. е. камарата на ада. Ту едната камара се разтуря, ту другата. Днесъ земята се управлява отъ камарата на ада, но хората вече се приготовляватъ за нови избори; врѣме е да дойде на власть камарата на небето. Камарата на ада се отличава отъ камарата на небето по слѣдното: въ камарата на ада злото е и вѫтрѣ, и вънъ, а въ камарата на небето доброто е и вѫтрѣ, и вънъ. Какво нѣщо е адътъ? — Мѣсто, дѣто и вѫтрѣ е зло, и вънъ е зло. Какво нѣщо е небето? — Мѣсто, дѣто и вѫтрѣ е добро, и вънъ е добро. Какво нѣщо е човѣшкиятъ животъ? — Мѣсто, дѣто понѣкога отвѫтрѣ е добро, а отвънъ зло, а понѣкога отвѫтрѣ е зло, а отвънъ добро. Това показва, че въ човѣшкия животъ има два полюса. Слѣдователно, ако злото прѣодолява у хората, тѣ ще иматъ една мѣрка, едно разбиране и за живота, и за науката. Всичко ще бѫде съобразно разбирането на злото. Въ сѫщность злото не е нѣкаква глупава проява и разбиране. То е проява на висша интелигентность, която дава правилни разбирания на Божиитѣ закони. Ако пъкъ доброто прѣодолява, тогава хората ще иматъ други разбирания, друга мѣрка за нѣщата. Въ такъвъ случай всѣки човѣкъ, споредъ живота, който води, спада или въ единия, или въ другия полюсъ. Какво се забѣлѣзва въ човѣка, въ сърцето на когото е злото? Такъвъ човѣкъ живѣе въ голѣмо безпокойствие. Отвънъ той може да разполага съ голѣми богатства, да има почитанието на хората, но отвѫтрѣ той е неспокоенъ, не може да спи, има лоши пѣрдчувствия и смущения, започва да губи здравето си: краката му отслабватъ, очитѣ му потъмняватъ и т. н. Това показва, че злото е вѫтрѣ въ този човѣкъ. Когато пъкъ доброто е въ сърцето на човѣка, той може да нѣма петь пари въ джоба си, но е радостенъ и веселъ. Значи, условията сѫ лоши отвънъ, но добри отвѫтрѣ. Този човѣкъ има нѣщо мощно въ себе си, заради което всички хора го обичатъ. Апостолъ Павелъ казва: „Що искате? Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Той още не засѣга ада, но само запитва: „По човѣшки ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Азъ отнасямъ тѣзи думи къмъ стиха, който Христосъ е казалъ на ученицитѣ си: „Когато тръгвате на пѫть, не взимайте съ себе си нито тържикъ, нито тояга, нито обуща“. Съ тѣзи думи Христосъ искалъ да каже: не угаждайте на стомаха си — на тържика си; не угаждайте на своенравието си — на своята тояга. Дѣто има тояга, тамъ има и своенравие.“ „Не взимай съ себе си нито обуща, нито двѣ дрехи“. Това подразбира: ако имашъ два чифта обуща, или двѣ дрехи, все ще се намѣри нѣкой да брѫкне въ торбата ти и да вземе единия чифтъ. Вземе ли нѣщо отъ тебе, тогава ще има споръ. Който носи тояга, пакъ се прѣдвижда споръ, борба. Дълбокиятъ смисълъ, който Христосъ вложилъ въ този стихъ, е слѣдниятъ: който иска да се справи съ себе си, той трѣбва да се освободи отъ закона на противорѣчията. Като се казва „съ тояга ли да дойда при васъ“, не се подразбира физическа тояга, каквато хората познаватъ. Тази тояга, за която апостолъ Павелъ е говорилъ, тя се намира въ Божествения свѣтъ. Тя прѣдставя ума на човѣка въ по-високъ свѣтъ отъ физическия. Тъй щото, когато човѣкъ иска да се опре на нѣщо, нека се опре на своя Божественъ умъ. На физическия свѣтъ хората се разправятъ съ физическа тояга. И тъй, стремежи има въ всѣка личность, въ всѣки индивидъ и въ всѣка душа, но тѣзи стремежи се различаватъ. Личностьта е създала стомаха; индивидътъ е създалъ дробоветѣ, а душата е създала мозъка. Значи, дробоветѣ сѫ съединителната връзка между стомаха и главата. Главата и стомахътъ сѫ двата противоположни полюса въ организма на човѣка. Когато говоря за стомаха, азъ не го разбирамъ, както хората го схващатъ, но подразбирамъ една сложна система въ живота на човѣка. Между стомаха и главата на човѣка има тѣсна връзка, затова, като се разстрои стомахътъ, разстройва се и главата. На сѫщото основание има тѣсна връзка и между Божествения и материалния животъ. Земниятъ животъ прѣдставя велика лаборатория, въ която трѣбва да се изучава великиятъ животъ въ своята цѣлокупность. И Божествениятъ животъ е велика лаборатория, въ която не се правятъ опити, но се провѣряватъ опититѣ, правени на земята. Който иска да се учи, той непременно трѣбва да слѣзе на земята. Даже и напрѣдналитѣ сѫщества има какво да учатъ на земята, затова и тѣ търсятъ начинъ, да слѣзатъ въ материалния, въ земния животъ, да продължатъ своето учение. Нѣкои слизатъ доброволно, по закона на жертвата; други слизатъ по убѣждение, а трети — чрѣзъ насилие. Нѣкой казва: веднъжъ да отида на небето, не слизамъ втори пѫть на земята. Не, доброволно, или не, човѣкъ все ще слѣзе на земята. По-добрѣ е той да слѣзе доброволно, по свое желание, да се жертвува, да помага на другитѣ, отколкото да го заставятъ на сила. Който не иска да слѣзе доброволно, това подразбира, че той не иска да се подчини на волята Божия. Има една философия за човѣшкия организъмъ, която непрѣменно трѣбва да се проучи. Напримѣръ, трѣбва да се изучи устройството на главата, защото тя е едно отъ условията за проявленията на Божествения животъ. Главата е причина за живота на човѣка. Каквато е главата на човѣка, такъвъ е и неговиятъ основенъ капиталъ. Лицето на човѣка прѣдставя капитала, туренъ въ обръщение. То показва, какъвъ капиталъ е изработилъ човѣкъ. Рѫцѣтѣ пъкъ показватъ, не само, какъвъ е капиталътъ, туренъ въ обръщение, но още печалбитѣ и загубитѣ, които тѣ допринасятъ. Тѣлото показва изработеното и придобитото прѣзъ хилядитѣ и милионитѣ години, които сѫ минали прѣди насъ, както и онова, което сме спечелили и изгубили. Тѣлото говори не само за видимитѣ, но и за невидимитѣ придобивки и загуби, вслѣдствие на това и слѣдъ заминаването си отъ този свѣтъ, пакъ ще бѫдемъ свързани съ хората. Казвате: слѣдъ смъртьта тѣлото се стопява, изгнива и изчезва. Не, има нѣщо, което и слѣдъ смъртьта на човѣка, не изчезва отъ тѣлото. Напротивъ, слѣдъ като умре човѣкъ, тогава, именно, той даже по-силно чувствува, че е свързанъ съ хиляди и милиони още сѫщества. Значи, съ каквито хора сте били свързани прѣди смъртьта си, тази връзка ще чувствувате най-силно. Ако сте били свързани съ хора на стомаха, напримѣръ, тази връзка ще чувствувате най-много. Ако сте били свързани съ хора на дробоветѣ, съ тѣхъ ще чувствувате найсилна връзка. Тъй щото, не мислете, че като отидете на онзи свѣтъ, ще бѫдете свободни. Ако на земята сте били свързани съ хора, които живѣятъ само за стомаха си, и на другия свѣтъ ще бѫдете свързани съ тѣхнитѣ желания, които непрѣкѫснато ще ви пекатъ. Да се измѫчвате отъ тѣзи желания, това е равносилно на положението, въ което може да изпадне човѣкъ съ изтънченъ, развитъ слухъ, когато се намѣри между хора, които постоянно се каратъ помежду си. Или ще мязате на човѣкъ съ силно развитъ литературенъ вкусъ, съ вкусъ къмъ поезията, а при това сте принудени да четете нѣкакъвъ романъ, или друга нѣкаква книга, безъ идея и съдържание. Такъвъ човѣкъ, безъ да иска, ще набръчка лицето си, челото си, ще свие вѣждитѣ си. Защо? — По този начинъ той изказва своето недоволство. Има начинъ, когато човѣкъ може да чете нѣкоя книга, която не задоволява вкуса му, безъ да набръчква лицето си и безъ да свива вѣждитѣ си. Какво отъ това, че нѣкой авторъ употрѣбилъ по-рано глагола, а послѣ мѣстоимението? Въ български езикъ поне много нѣща се търпятъ въ граматическо отношение, когато, особено въ нѣкои езици това не е така. Изобщо, всѣки езикъ има свои особености. Запримѣръ, англичанинътъ не може да каже двѣ думи, безъ да употрѣби личното мѣстоимение „азъ“. Въ него личностьта е силно развита. Той казва: азъ съмъ англичанинъ! Законътъ на Англия е законъ на природата. Каквито сѫ законитѣ на Англия такива сѫ законитѣ и на природата. Англичанитѣ иматъ високо мнѣние за себе си, тѣ сѫ подобни на старитѣ римляни. Отдѣто мине англичанинъ, той все ще фотографира. Англичанинътъ е практиченъ човѣкъ. Въ Европа има главно четири типа народи, съ четири различни характеристики. Тѣ сѫ: славяни, англосаксонци, латини и тевтони. Ще приведа единъ примѣръ за характернитѣ прояви на нѣкои отъ тия народи. Прѣдъ една маса, подъ открито небе седатъ и се разговарятъ англичанинъ, французинъ, германецъ и славянинъ. По едно врѣме и четирмата виждатъ на небето нѣщо като птици, но не могатъ отдалечъ добрѣ да различатъ, какво е. Англичанинътъ веднага взима чантата, тръгва къмъ мѣстото, изважда бинокла си и започва да изслѣдва какво е това, което хвърчи. Французинътъ веднага отива въ най-близката редакция, да види, дали нѣма нѣщо писано въ вѣстницитѣ по появяването на тѣзи птици. Германецътъ се запѫтва къмъ нѣкоя библиотека, да прочете, дали нѣкой ученъ не е писалъ нѣщо въ миналото по този въпросъ. Славянинътъ, обаче, полегналъ на гърба си върху росната зелена трѣва, погледналъ къмъ небето и спокойно казалъ: орли сѫ това! Той провѣрилъ този фактъ чрѣзъ своята интуиция. Тамъ е философията, да може човѣкъ направо, безъ ничия помощь да провѣри истината. Това не е подигравка, но казвамъ, че всѣки народъ има специфиченъ начинъ за изразяване на своитѣ психологически стремежи и състояния. Англичанинътъ отъ памти-вѣка още е образувалъ тѣзи качества въ себе си. Всѣки човѣкъ има качества, които самъ е изработилъ въ себе си, отъ далечното минало още, и днесъ ги носи, готови въ себе си. Тъй щото, всѣки човѣкъ може да изслѣдва нѣщата, или като англичанина, или като французина, или като германеца, или като славянина. Важниятъ въпросъ е човѣкъ да се добере до Истината, а по кой начинъ ще се домогне до нея, това е второстепенна работа. И като англичанинъ да се добере, не е лошо; и като германецъ да намѣри истината, не е лошо; и като французинъ да намѣри истината, не е лошо; и като славянинъ да намѣри истината, не е лошо. Французинътъ бърза да прочете вѣстницитѣ, да види, какво тѣ пишатъ за истината; Германецътъ отива да провѣри въ библиотекитѣ, да види, какво е писано отъ ученитѣ върху истината; англичанинътъ гледа съ бинокла си на небето, да види, дали този фактъ нѣма да го доведе до нѣкаква търговия. Забѣлѣзано е, когато англичанитѣ откриятъ нѣкакъвъ островъ, тѣ веднага турятъ на това мѣсто знамето си и казватъ: този островъ е нашъ! Славянитѣ пъкъ, понеже иматъ много земя, тѣ казватъ: не ни трѣбва повече отъ това, което имаме. Туй, което виждаме на небето, сѫ птици; нека си хвъркатъ, както знаятъ и дѣто искатъ. Нека бѫдатъ свободни! „Що искате: Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Отъ този стихъ се вижда, че истинскиятъ животъ може да се развива само при извѣстни условия. Можете да кажете, че така е писано и въ Евангелието. Да, на думи много нѣща сѫ писани, но въ Писанието едноврѣменно има и закони за разбиране на всичко писано въ него. Запримѣръ, вие можете да четете кой и да е поетъ, можете да изучавате кое и да е изкуство, отъ какво и да е гледище, но при това се изисква и дълбоко разбиране на нѣщата. Сега, запримѣръ, мнозина изучаватъ гръцкото изкуство. Питамъ: защо изучаватъ, именно, гръцкото изкуство? На този въпросъ се даватъ разни отговори. Нѣкои пъкъ изучаватъ египетската архитектура. Изобщо, всѣки човѣкъ си има извѣстенъ планъ, извѣстна цѣль, защо изучава тази или онази область отъ изкуствата, или отъ науката. Египтянитѣ прѣдставятъ физическия, човѣшкия животъ. Ако е имало държава въ миналото, въ която хората да сѫ живѣли идеално, това е египетската държава. Нѣкои даватъ за примѣръ индуситѣ, но тѣ не могатъ да се сравняватъ съ египтянитѣ. Ако е въпросъ за истинска култура, такава сѫ имали само египтянитѣ въ миналото. Ако биха могли на врѣмето си да се запазятъ отъ чужди влияния, тѣ и до днесъ щѣха да задържатъ своята държава. Докато бѣха запазени отъ чуждо влияние, тѣ имаха държава, на която поданицитѣ живѣха въ миръ и съгласие цѣли 5—6000 години. Влѣзе ли чуждото влияние между тѣхъ, тѣ се развалиха. Сѫщиятъ законъ се отнася и до личния животъ на човѣка. Докато човѣкъ се подчинява на закона на Любовьта, той може да запази своя вѫтрѣшенъ миръ и съгласие; щомъ прѣстане да се подчинява на този законъ, той изгубва всичко. Мнозина схващатъ Бога като личность, искатъ Богъ лично да имъ говори. Не, Богъ не е нито личность, нито индивидъ. Като личность, Той се прѣдставя между хората; като индивидъ — между ангелитѣ. Какъ ще си прѣдставите Бога като душа? Да си прѣдставите душата, това е невъзможно. Всѣко нѣщо, което можете да си прѣдставите, има форма, а щомъ има форма, то не е Божествено. Божественитѣ нѣща нѣматъ никаква форма; тѣ иматъ само съдържание. Ако се говори за форми въ Божествения свѣтъ, тамъ формитѣ се отличаватъ по това, че иматъ свѣтлина, т. е. тѣ сѫ само свѣтлина. Влѣзете ли въ Божествения свѣтъ, вие ще се намѣрите изключително въ свѣтлината, която може да изпълни изцѣло и сърцето, и ума, и душата ви. Отъ тази свѣтлина вече вие можете да си създадете, колкото форми искате. Обаче, тѣзи форми ще бѫдатъ пакъ ваши, а не Божествени. По сѫщия начинъ и ние въ живота си създаваме нашъ свѣтъ. Съврѣменнитѣ хора, напримѣръ, мислятъ, че все има нѣщо на небето, но кой отъ тѣхъ има ясна прѣдстава за небето? Прѣди всичко хората не помнятъ прѣди колко хиляди години сѫ излѣзли отъ небето. Тѣ отдавна сѫ излѣзли отъ небето, и ако днесъ се върнатъ назадъ, ще намѣрятъ голѣми реформи. Не мислете, че въ Божествения свѣтъ не ставатъ промѣни. Напротивъ, тамъ ставатъ даже по-голѣми реформи и прѣобразования, отколкото на земята. Въ Божествения свѣтъ ставатъ промѣни, но така хармонично, че не се раждатъ никакви лоши послѣдствия, никакво зло. Сега, азъ не искамъ да отвлѣка вниманието ви въ форми, които сѫ непонятни за васъ, но казвамъ, че тѣзи форми сѫ свързани и съ физическия свѣтъ, вслѣдствие на което Божествениятъ животъ се влива въ физическия. Всички това трѣбва да знаятъ, за да могатъ да си помагатъ. Три източника има, чрѣзъ които Божествениятъ свѣтъ ни влияе: чрѣзъ храната, която иде отъ растителното царство; чрѣзъ въздуха, въ който влизатъ свѣтлината, топлината, магнетизмътъ и електричеството и чрѣзъ мисъльта и чувствата. Слѣдователно, тѣзи сѫ тритѣ най-важни притоци, които постоянно идатъ отъ Божествения свѣтъ. Ако затворите кой и да е отъ тѣзи притоци, вие ще се намѣрите въ голѣмо противорѣчие. Значи, човѣкъ може да възприема Божественото чрѣзъ храната, чрѣзъ свѣтлината, топлината, електричеството и магнетизма и най-послѣ и чрѣзъ всички останали сили, които дѣйствуватъ въ природата. Човѣкъ може да възприема Божественото и чрѣзъ най-възвишената и чиста мисъль. Божественото се възприема и прѣдава специално чрѣзъ най-чистата и възвишена мисъль, защото и въ мислитѣ има различни категории. Запримѣръ, често хората смѣсватъ едно състояние на приятность съ вѣрата. Не, приятното състояние, прѣдизвикано отъ хубави и приятни чувства, още не е вѣра. То е само едно приятно състояние на добри чувства и на чисти мисли, когато истинската вѣра е принципъ на ума, нѣщо съвършено отдѣлно отъ чувствуванията. Нѣкога човѣкъ може да има добро разположение на духа, но духътъ, самъ по себе си, не може да бѫде добрѣ, или лошо разположенъ. Дали сте добрѣ, или лошо разположени духомъ, това е по отношение на вашитѣ чувства. Когато Духътъ дойде между хората, той има двѣ намѣрения: ако ги намѣри злѣ разположени, той ще употрѣби единъ методъ за въздѣйствие; ако ги намѣри добрѣ разположени, той ще употрѣби другъ методъ на въздѣйствие. Споредъ състоянията на хората, той гледа да намѣри съотвѣтенъ методъ, да имъ въздѣйствува. Той може да имъ въздѣйствува или чрѣзъ храната, или чрѣзъ топлината, свѣтлината, електричеството и магнетизма, или найпослѣ чрѣзъ мисъльта и чувствата. Съврѣменнитѣ хора често си задаватъ въпроса: по кой начинъ може да се поправи свѣтътъ? — Свѣтътъ може да се поправи по три начина. Ако е разстроена стомашната система на човѣка, ще се лѣкува чрѣзъ храната. Ако е разстроена дихателната му система, ще се лѣкува чрѣзъ свѣтлината, топлината, електричеството и магнетизма; и най-послѣ, ако е разстроена мозъчната му система, той ще се лѣкува чрѣзъ мисъльта и чувствата. Искате ли да лѣкувате мозъка си, вие не трѣбва, да допущате въ себе си никаква отрицателна мисъль, като се основавате на закона, че Богъ е абсолютна Любовь, абсолютна хармония. Отхвърлите ли всички отрицателни мисли отъ ума си, веднага ще възстановите въ себе си всичката си сила и мощь. Паметьта ви ще се усили, и вие ще почнете да изучавате музика, поезия, изкуство, наука — всичко това ще започне у васъ да цъвти, да се развива. Само при Божествения животъ човѣкъ мисли и чувствува правилно. Изгуби ли човѣкъ Божествения животъ, въ него остава само животинското. Това е необходимо да се знае, защото въ повечето съврѣменни хора нѣма чувства, въ пълния смисълъ на думата. У тѣхъ има само елементарни желания, които сѫ така разпокѫсани, че не носятъ нищо полезно за човѣка. За себе си тѣ носятъ нѣщо, но за самия човѣкъ не носятъ нищо хубаво. Божествениятъ животъ е необходимъ за всички хора. Той носи здраве за клѣткитѣ, за мислитѣ и за чувствата на човѣка. Както храната може да разстрои стомашната система на човѣка, така и желанията на човѣка понѣкога сѫ въ състояние да развратятъ неговитѣ клѣтки, неговитѣ мисли и чувства. Ние трѣбва да знаемъ, че и клѣткитѣ сѫ живи сѫщества; и въ тѣхъ има личности, индивиди и души. Слѣдователно, щастието на човѣка зависи отъ това голѣмо, безбройно количество малки души, групирани въ едно цѣло. Не мислетѣ че вие можете да живѣете само за себе си. Никой не може да живѣе за себе си, нито да мисли само за себе си. Ако мислите, че човѣкъ може и трѣбва да живѣе и да мисли само за себе си, вие ще се натъкнете на философия, която носи нещастие. Всички живѣемъ за Бога, за Божията Любовь; умираме за Бога и възкръсваме за Бога. Да любишъ, това е великиятъ смисълъ на живота. Азъ не говоря за обикновената, за човѣшката любовь, но говоря за възвишената, за Божията Любовь, която носи новия животъ и лѣкува хората отъ всичкитѣ имъ рани. Докато човѣкъ има рани, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ има язви въ мозъка си, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ има язви въ стомаха си, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ се безпокои, любовьта му не е съвършена; докато човѣкъ завижда, любовьта му не е съвършена. Казвамъ: Божественото учение иска да обърне хората въ правия пѫть, който Богъ е опрѣдѣлилъ отъ памти-вѣка. Нѣкои хора сѫ разбрали Бога, нѣкои не сѫ Го разбрали, а нѣкои тепърва ще Го разбератъ. Нѣкой пита: какво нѣщо е Любовьта? — Богъ е Любовь. — Ама какъ ще Го разберемъ? Какъ ще Го познаемъ? — Съ стомаха си. Щомъ разберемъ и познаемъ Бога съ стомаха си, тогава сладко ще ядемъ, сладко ще пиемъ, сладко ще спимъ, ще разбираме езика на всички плодове и растения — на царевицата, на житото, на ориза, на ябълкитѣ, на крушитѣ, а сѫщо така ще разбираме езика и на всички животни и птици. Казвате: всичко, каквото Богъ е създалъ, може да се яде. — Да, съгласенъ съмъ съ това, но ако се рѫководите отъ закона на любовьта. Ако ти изядешъ едно агне по закона на любовьта, то ще оживѣе въ тебе; ако не го изядешъ по закона на любовьта, то ще умре въ тебе. Тъй щото, можемъ да ядемъ и птици, и агнета, но само по закона на любовьта. Можете ли, слѣдъ като изядете една птица, да я направите безсмъртна? Ако можете да я направите безсмъртна, тя сама ще се съгласи да стане жертва. Апостолъ Павелъ казва: „Съ що искате да дойда при васъ — съ тояга ли, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Тоягата подразбира старото учение. Значи, да се яви споръ, кой е правиятъ пѫть; има ли вѣченъ животъ, или не; коя църква е по-права; мѫжътъ или жената има повече права; кой домъ е на правата страна? Това сѫ все елементарни въпроси, стари работи. Истински вѣрващиятъ, истински религиозниятъ, истински духовниятъ човѣкъ е разрѣшилъ тѣзи въпроси. Обаче, който е влѣзълъ въ новия пѫть, той трѣбва да знае тѣзи нѣща; нѣма защо да се смущава той отъ старото и да запитва, какво е Господъ, сѫществува ли Той и т. н. Ако ти познавашъ Бога съ своята дихателна система, ще имашъ отлични дробове, ще бѫдешъ отличенъ пѣвецъ. Само ония пѣятъ хубаво, които иматъ добрѣ устроена дихателна система. Само ония могатъ да мислятъ и да чувствуватъ правилно, който иматъ добрѣ устроенъ мозъкъ. Задната часть на мозъка се занимава съ обикновенитѣ чувства; горната часть на мозъка се занимава съ възвишенитѣ чувства, а прѣдната часть на мозъка се занимава съ мисъльта. Да любишъ Бога, това не е способность, това е изкуство, това е чувство. Да философствувашъ, това вече е способность. Музиката е способность, тя не спада къмъ областьта на сърцето. Казватъ нѣкому: ще пѣешъ отъ сърце! Не, съ сърце не се пѣе, съ мозъкъ се пѣе. Долната область на мозъка се занимава съ стомаха, т. е. съ грубата енергия. Слѣдователно, въ мозъка има три важни области. Ако главата на нѣкой човѣкъ е продълговата и се развива главно задната ѝ часть, такъвъ човѣкъ е силно чувственъ. У нѣкои хора прѣдната часть на главата, челото е силно развито; тѣ сѫ умствени хора. У нѣкои хора главата е широка. Значи, у тѣхъ е развита стомашната система. Тъй щото, като погледнете главата на човѣка, ще познаете, коя система прѣобладава въ него. Като знаете това, нѣма да изпадате въ грѣшки и ще можете правилно да градите и работите върху себе си. Всѣки човѣкъ има недовършена работа, за което се изискватъ хиляди години, докато я завърши. Задъ всѣки човѣкъ седи усилена работа за съграждане на новото. Нѣкои очакватъ да отидатъ на небето, да взематъ участие въ тържествата, които се готвятъ тамъ. Тѣ могатъ да взематъ участие въ тѣзи тържества, но прѣди всичко отъ тѣхъ се изисква велика работа за Бога. Съврѣменнитѣ хора още не сѫ работили за Бога, тѣ само сѫ се мѫчили и трудили и отсега нататъкъ тѣ ще работятъ за съграждане, за устройване на новото. Какъ ще се работи за съграждане на новото? Нѣма да се започне съ тояга, но ще се започне съ закона на Любовьта, съ кротъкъ духъ. Само по този начинъ човѣкъ може да се абстрахира отъ старото и да живѣе съ новото въ себе си. Казвамъ: за да постигне това, човѣкъ трѣбва да е готовъ да се откаже отъ старитѣ обичаи, да прѣстане да се занимава съ хората. Ако вие се интересувате отъ това, какво прави този, какво прави онзи, ще можете ли да прѣминете Ниагарския водопадъ само по едно вѫже и съ една върлина въ рѫка? Искате ли по този начинъ да прѣминете водопада, вие трѣбва да се концентрирате, да забравите рѫкоплѣскането, да не виждате, кой какъ ви гледа, или какво говорятъ за васъ. Вие трѣбва да вървите напрѣдъ, защото отъ концентрирането на вашата мисъль ще зависи благополучното прѣминаване на водопада. Ако гледате на всички страни и се интересувате отъ хората, вие ще паднете долу, отдѣто никой не може да ви избави. Докато сте на вѫжето, ще мислите само за себе си. Щомъ прѣминете водопада, свободни сте да гледате накѫдѣто искате. Слѣдователно, и съврѣменнитѣ хора днесъ сѫ поставени на такова тънко вѫже и ако се интересуватъ отъ това, какво правятъ другитѣ около тѣхъ, тѣ ще паднатъ долу, и никой не ще може да ги извади. Ето защо, тѣ трѣбва да бѫдатъ внимателни. Нѣкой се занимава съ музика, а другитѣ му казватъ: защо се кривишъ така? Той трѣбва да имъ отговори: елате на моето мѣсто, опитайте, какво е, и ако можете, свирете по-добрѣ отъ мене. Ако е въпросъ за смѣлость, мога да ви приведа примѣръ за двамата американци, които прѣминали Ниагарския водопадъ по вѫже; единиятъ отъ тѣхъ съ върлина въ рѫка, но самъ, а вториятъ съ другаря си на гръбъ. Питамъ: кой отъ двамата е посмѣлъ: който е на гърба на другаря си, или този, който го прѣнася по вѫжето? По-смѣлъ е този, който е на гърба на другаря си, защото той трѣбва да има голѣма вѣра въ него. Слѣдователно, ние трѣбва да имаме такова присѫтствие на духа, че безъ страхъ да прѣминемъ прѣзъ всичкитѣ мѫчнотии. Казвате: знаете ли, какви мѫчнотии имамъ? Казвамъ: каквито мѫчнотии да имате, колкото и да се клатушкате на една, или на друга страна, никой нѣма да ви сѫди, никой нѣма да ви намира погрѣшки, самъ вървете напрѣдъ. Въ продължителното пѫтуване все ще направите нѣкакво отклонение, но това да не ви спира въ пѫтя. Казвамъ: не се смущавайте отъ отклоненията, които ставатъ въ пѫтя ви. Казвате: между насъ нѣма любовь. — Да, това е едно малко отклонение. — Ама ние не се обичаме. — Това е друго отклонение. Тѣзи отклонения сѫ въ реда на нѣщата, затова не трѣбва да говорите за тѣхъ. Ще бѫде чудно, ако пуснете единъ параходъ въ океана, и той да не се клати. И параходътъ ще се клати, и пѫтницитѣ ще се клатятъ, ще помнятъ кога сѫ минавали съ параходъ прѣзъ океана. И нашиятъ организъмъ е параходъ, съ който ние пѫтуваме. Земята е бурно море или океанъ, прѣзъ който минаваме. Казвамъ: здравъ е параходътъ ви, ще издържи на буритѣ и вълнитѣ. Не може да потъне параходъ, който Богъ е направилъ. Това всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ и да се не смущава. Възможностьта за потъване на такъвъ параходъ е изключена не сто на сто, а сто и едно на сто. Нѣкой казва: единъ день азъ ще умра. — Това сѫ твои заключения. Ако не грѣшишъ, нѣма да умрешъ; ако грѣшишъ, ще умрешъ. — Ама мога ли да свърша училището? — Ако учишъ, ще свършишъ училището; ако не учишъ, простакъ ще умрешъ. — Дали ще придобия съвършенство? — Ако живѣешъ добрѣ, ще придобиешъ съвършенство; ако не живѣешъ добрѣ, нѣма да придобиешъ съвършенство. Това зависи отъ тритѣ системи на човѣка, отъ вѫтрѣшното разположение на неговия мозъкъ, на неговитѣ дробове и на неговия стомахъ. Това зависи отъ тѣзи три главни връзки въ човѣка: отъ дѣятелностьта на неговата глава, на неговитѣ дробове и на неговия стомахъ. Другояче казано: ако поставимъ Бога за глава на нашия животъ, всичко можемъ да постигнемъ. Нѣкой казва: да вѣрвамъ въ Господа, това е глупава работа. Питамъ: приятелю, глупаво ли е да живѣешъ съ глава? Глупаво е да живѣешъ безъ глава, но не е глупаво да живѣешъ съ глава. Казвате: може ли да се вѣрва въ духоветѣ, които живѣятъ въ задгробния животъ? Питамъ: можете ли да живѣете безъ дробове? Казвамъ: да вѣрвате въ ангелитѣ, това е възвишенъ животъ; то значи да дишашъ. Да вѣрвашъ въ другитѣ хора, това подразбира низшъ животъ: това е животъ на минералитѣ, на растенията и на животнитѣ. Това е животъ още и на стомаха. Обаче, всичко това е необходимость. Човѣкъ трѣбва да вѣрва въ Бога, защото Той е неговата мозъчна система. Той е главата на неговия животъ. Човѣкъ трѣбва да вѣрва въ ангелитѣ, защото тѣ сѫ дробоветѣ на неговия животъ. Човѣкъ трѣбва да вѣрва и въ хората, защото тѣ сѫ неговата стомашна система. При това положение всичко придобива смисълъ. То ще послужи за основа на бѫдещата философия, която ще се развие въ всичката си красота и ще донесе новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Бѫдещитѣ хора ще се радватъ въ тази нова философия, ще се възпитаватъ отъ нея и ще заминаватъ за другия свѣтъ пакъ съ нея. Тогава нѣма да има смърть, но ще има само идване и заминаване отъ единия въ другия свѣтъ. Казвате: какъ да приемемъ това нѣщо? То е прѣвръщане на енергията отъ едно състояние въ друго. За такова прѣвръщане на енергията говорятъ и съврѣменнитѣ учени. Запримѣръ, когато вѫглищата горятъ, тѣ се прѣвръщатъ въ топлинна енергия. Отъ тази топлинна енергия водата се прѣвръща въ пара, а отъ водата можете да получите електрическа енергия. Отъ прѣвръщането на енергията отъ едно състояние въ друго и ние се ползуваме, като трансформираме енергиитѣ въ нашия организъмъ. Когато не знаемъ, какъ да ги трансформираме, въ насъ се зараждатъ редъ болезнени състояния. Значи, много отъ болеститѣ на съврѣменнитѣ хора се дължатъ на незнание, вслѣдствие на което се подпушватъ енергиитѣ въ организма. Днесъ най-даровититѣ, най-великитѣ хора, както и обикновенитѣ хора, сѫ изложени на голѣми страдания. Въпрѣки това, много хора казватъ: и азъ ли трѣбва да страдамъ като другитѣ? — Ако не страдашъ, ти си по-долу отъ обикновенъ човѣкъ. Нѣкои казватъ: хората отъ новото учение сѫ голѣми мистици, много замислени хора. Чудно! Нима само новитѣ хора сѫ мистици? Нима само новитѣ хора сѫ замислени? Всѣки търговецъ е замисленъ. Срѣщашъ единъ търговецъ, нищо не разбира отъ мистицизъмъ, но замисленъ е човѣкътъ. Нѣкой чиновникъ, уволненъ отъ служба, и той мисли, и той става мистикъ. Нѣкой ученикъ не си знае урока, и той мисли, и той става мистикъ. Всички съврѣменни хора сѫ все мистици. Хора, които нѣматъ полици, сѫ реалисти. Тази реалность, обаче, не е истинска. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какъ нѣкои хора гледатъ на духовнитѣ. Офицеръ и войникъ вървятъ по пѫтя и се разговарятъ. Срѣщатъ нѣкои хора отъ религиозно, отъ духовно общество, и войникътъ запитва офицера: тѣзи хора отъ кои сѫ? — Тѣзи хора сѫ отъ изгубенитѣ. — Кои сѫ изгубени хора? — Слѣдъ врѣме ще разберешъ това. Азъ прибавямъ: дѣйствително, много право казва офицерътъ, че тѣзи хора сѫ отъ изгубенитѣ. Всички хора, които сѫ излѣзли отъ рая, сѫ все отъ изгубенитѣ, но отпослѣ намѣрени. Едно врѣме тѣ бѣха изгубени въ грѣхъ, но сега сѫ намѣрени. Блудниятъ синъ не бѣше ли изгубенъ? — Изгубенъ бѣше, но се намѣри. Мнозина се докачатъ отъ това положение и казватъ: какъ, нима ние бѣхме изгубени? Да, изгубени бѣхте, но трѣбва да се радвате, че сега сте намѣрени. Радвайте се, че намѣрихте правия пѫть. Тъй щото, питатъ ли ви, отъ кои сте, ще кажете: отъ изгубенитѣ нѣкога, а сега намѣрени. Тази е правата философия. Нима откриването на тайни въ природата не говори за изгубени нѣща? Сега всички хора се стремятъ къмъ безсмъртието, да придобиятъ новия животъ. Павелъ казва: „Що искате? Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Азъ казвамъ: съ любовь. И невидимиятъ свѣтъ, и Богъ идатъ при хората все по закона на Любовьта. Въ Бога нѣма абсолютно никаква тояга, и поменъ не сѫществува отъ нея. Въ небето тоягата сѫществува, но само като приятенъ споменъ. Нѣкой ангелъ, като види тояга на небето, цѣлува я и казва: много нѣщо ме научи тази тояга! Ако не бѣще тя, не бихъ научилъ Божията Любовь. А ние какво правимъ съ тоягата? — Начупваме я на нѣколко парчета, хвърляме я въ огъня и я изгаряме. Ангелътъ върши обратното: взима тоягата съ себе си; тя му служи въ живота като магически жезълъ. Добрѣ е всички да имате тази тояга, но вѫтрѣ въ себе си, а не отвънъ. И тъй, всички трѣбва да изучавате системата на вашата глава, системата на вашитѣ дробове и системата на вашия стомахъ. Всички трѣбва да изучавате влиянието на разнитѣ храни, влиянието на въздуха, влиянието на мислитѣ и чувствата и да видите, каква мощна сила упражняватъ тѣ върху кръвьта на човѣка. Тѣ съставляватъ три велики фактора, които, ако не приложите въ живота си, нищо не можете да научите. Това се отнася и до всички велики хора. И тѣ трѣбва да вървятъ по тѣзи три пѫтища. Само по този начинъ може да се очаква идването на новата култура. И тритѣ метода сѫ добри и за личностьта, и за индивида, и за душата. Тѣ ще ви свържатъ съ миналото, съ настоящето и съ бѫдещето. 31 недѣлна бесѣда отъ Учителя държана на 22 май, 1927 г. г. София ____________________________________ *) І Послание къмъ Коринтянитѣ 4:21

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Ще ви се даде. „Давайте, и ще ви се даде!“*) При сегашния развой на живота, хората сѫ изучили само науката на взимане. Всички казватъ: взимай! Тъй щото, безсъзнателниятъ животъ започва съ науката „взимай“, а съзнателниятъ животъ започва съ науката „давай“! Това не подразбира, че единиятъ процесъ има прѣимущество надъ другия, но съ това се изнасятъ два процеса въ развитието на живота. Отъ знанието на тѣзи и на редъ още процеси въ живота се създава философия, съ помощьта на която могатъ да се примирятъ всички дѣйствия, които изглеждатъ противорѣчиви. Често страданията въ живота на хората произтичатъ отъ факта, че тѣ не разбиратъ интимнитѣ, побудителнитѣ причини въ природата. Поправо казано, тѣ не разбиратъ интимнитѣ, побудителнитѣ причини на Бога. Когато се говори за Бога, съврѣменнитѣ хора иматъ особени понятия; когато се говори за живата природа, тѣ пакъ иматъ особени понятия. Обаче, каквито и да сѫ понятията имъ за живата природа или за Бога, единъ день тѣ все ще се изправятъ. Да се говори за морализиране, за възпитание, за изправяне или за просвѣта, това не е достояние на хората. Хората сѫ само носители на култура, но тѣ сами не създаватъ културата. Който иска да разбере смисъла на своя животъ, най-първо той трѣбва да разбере отношенията си къмъ живата природа и къмъ Бога. Той трѣбва да разбере себе си, т. е. да познае себе си. Какво прѣдставя човѣкъ самъ за себе си, т. е. каква е неговата отличителна чърта, това е единъ отъ важнитѣ въпроси. Той трѣбва да започне съ видимото. Казватъ: човѣкъ има умъ, сърце, воля. Умътъ е нѣщо отвлѣчено; сърцето е нѣщо отвлѣчено; и волята е нѣщо отвлѣчено. Човѣкъ трѣбва да започне отъ себе си, отъ единъ конкретенъ фактъ. Кое е това „себе си“ въ човѣка? — То е видимиятъ човѣкъ. Кое прѣдставя видимиятъ човѣкъ? — Това е неговото живо тѣло, върху което природата въздѣйствува, и то отвсѣкѫдѣ възприема нейнитѣ мисли, желания и дѣйствия. При това човѣкъ трѣбва да знае, коя е неговата най-важна часть отъ тѣлото му, т. е. коя е неговата опорна точка. Нѣкои мислятъ, че опорната точка въ тѣлото на човѣка сѫ краката. Не, опорната точка въ тѣлото на човѣка е неговата глава. Въ съврѣменната техника правятъ опити да създадатъ желѣзна кола, която да пѫтува по една релса, а не както досега на двѣ релси. Тази кола ще бѫде поставена на двѣ колелета и ще върви по права линия. На тази кола отгорѣ ще има една топка, която ще се върти. Докато топката се върти, и колата ще се движи по права линия. Прѣстане ли топката да се върти, и колата ще прѣстане да се движи, или пъкъ ще се прѣобърне. Колкото по-бързо се върти топката, толкова по-бързо ще се движи и колата. Ученитѣ отдавна сѫ забѣлѣзали сѫщото нѣщо по отношение на човѣка: и човѣкъ се движи по права линия, на двѣ колелета и съ една топка отгорѣ. Двата крака прѣдставятъ двѣтѣ колелета. Човѣкъ се движи дотогава, докато и неговата глава мисли. Праволинейното движение въ свѣта е движение на правата мисъль. Триѫгълникътъ е хармонично разпрѣдѣление на силитѣ въ духовния свѣтъ. Квадратътъ е хармонично разпрѣдѣление на силитѣ въ физческия свѣтъ. Точката пъкъ прѣдставя опора на мисъльта. И тъй, човѣкъ трѣбва да има ясна прѣдстава за себе си. Ако ние имаме ясна прѣдстава за себе си, тогава и всички науки ще иматъ извѣстно съотношение къмъ насъ. Докато ние не познаваме себе си, и природата ще ни бѫде чужда, и свѣтлината ще ни бѫде чужда, и топлината ще ни бѫде чужда; яденето, пиенето, приятелството, всичко ще ни бѫде чуждо. Разберемъ ли себе си, ще знаемъ, че ние никога не можемъ да умремъ. Напримѣръ, картината, която художникътъ е рисувалъ, може да се изгори и разруши; кѫщата, въ която човѣкъ живѣе, и тя може да се изгори, но що се отнася до самия художникъ, до създателя на нѣщата, никой не може да го разруши, никой не може да посегне на него. Това е основна мисъль, която всички трѣбва да иматъ прѣдъ видъ. Мисли ли човѣкъ, че нѣкой може да го разруши, свѣтътъ за него вече нищо не струва. Мнозина мислятъ, че като умратъ, всичко ще се свърши. И затова тѣ казватъ: понеже слѣдъ смъртьта всичко се свършва, сега поне да ядемъ и да пиемъ, да си отживѣемъ. Щомъ тѣзи хора мислятъ така, ние нѣма какво да се разправяме съ тѣхъ. Тѣ сѫ свършили вече. На тѣзи хора ние пожелаваме да си взематъ своитѣ дипломи. На всички хора, които сѫ свършили университета на природата, тя дава дипломъ, като пише отдолу „дипломъ на смъртьта“. Защо? — Понеже тѣзи хора сѫ свършили всички науки на смъртьта: тѣ сѫ свършили науката на страданието; тѣ сѫ свършили науката на грѣха; тѣ сѫ свършили науката на лъжата; тѣ сѫ свършили науката на измамата; тѣ сѫ свършили науката на личностьта. Лъжата е велика наука: тя е наука на дипломацията. Като говоря за науката на лъжата, тя не е още тази, която хората познаватъ. Нѣкой казалъ нѣколко лъжливи думи, това още не е лъжа. Нѣкой бръкналъ въ касата или въ джоба на нѣкого и извадилъ нѣколко лева, сто лева, напримѣръ, това още не е кражба, то е само опитъ за кражба. Когато нѣкой прѣдставя извѣстни нѣща, като вѣрни, а въ сѫщность не сѫ вѣрни, това още не е лъжа, то е само опитъ за лъжа. Когато човѣкъ се опитва да лъже, той изслѣдва само естеството на лъжата. Това е само опитъ до съзнанието на човѣка, да познае, дали въ даденъ случай той е казалъ Истината, или не. Слѣдователно, за да има човѣкъ, постоянна мѣрка за нѣщата, той трѣбва да познава себе си, да познава своитѣ отношения къмъ живата природа и къмъ Бога. Сега, като говоря за познаването, азъ не разбирамъ обикновеното познаване, което ни доставя редъ страдания. Когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще прѣстане да страда; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще прѣстане да грѣши; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще ликвидира съ невѣжеството; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще ликвидира съ безсилието; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще ликвидира съ смъртьта; когато човѣкъ познае себе си, той ще започне съ Истината, съ великото и славното въ живота. Човѣкъ не може да познае Истината и да започне съ нея, ако не познае себе си. Ако той не познае единицата, себе си, какъ ще започне съ тройката, т. е. съ Истината, съ Бога? Слѣдователно, човѣкъ, като единица, като козмически човѣкъ, трѣбва да излѣзе отъ своето инертно състояние. Допуснете, че въ природата има такова инертно състояние на материята, при което тя нито се дѣли, нито се умножава. Какво трѣбва да се направи съ нея? При това състояние материята трѣбва да се осмисли. Такова е състоянието на човѣка. И затова, за да се осмисли живота му, въ него трѣбва да се роди нѣкакво противорѣчие. Противорѣчието не се ражда въ Бога. То се ражда въ хората. Това противорѣчие се заключава въ познаване на материалното въ живота. То се явява като естествено послѣдствие на стремежа въ хората да опитатъ всички желания. Желанията пъкъ прѣдставятъ материала, съ който ние трѣбва да съградимъ нашето тѣло, главно външната страна на нашето тѣло. Мнозина се спъватъ по въпроса за желанията, и казватъ: защо ни сѫ желанията? Казвамъ: въ живота на хората трѣбва да има много желания, за да съградятъ тѣлата си. Щомъ се съградятъ тѣлата, тогава ще се дойде до чувствата, които прѣдставятъ облѣкла на тѣлата. Слѣдъ това ще се дойде до вѫтрѣшния процесъ, който прѣдставя мазилката на тѣлата. Затова, именно, Мойсей казва: „Не туряйте желанията въ сърцата си, понеже тѣ сѫ твърди и ще ги наранятъ. Като твърдъ материалъ, желанията трѣбва да останатъ вънъ, за да може съ тѣхъ само да се гради. Значи, всѣко желание трѣбва да се постави на своето мѣсто, да се използува като материалъ за градежъ на тѣлото. Щомъ дойдемъ до чувствата, човѣкъ вече трѣбва да има извѣстенъ теркъ, извѣстна форма, която да имъ прѣдаде. Обаче, при сегашнитѣ разбирания на живота, хората считатъ желанията като нѣщо много важно, вслѣдствие на което ги поставятъ въ сърцето си, и по този начинъ си създаватъ голѣми нещастия. Желанията, както и чувствата, сами по себе си, нѣматъ животъ. Както много дрехи трѣбва да се скѫсатъ, докато се развие и израсне нашето тѣло, така и много чувства и желания трѣбва да се изтъркатъ, да умратъ, докато се прояви животътъ на душата. Чувствата сѫ най-хубавото облѣкло, съ което душата може да се облѣче. Нѣкой казва: моитѣ чувства сѫ скѫсани. — Нищо отъ това. Ако днесъ се облѣчешъ съ една дреха, утрѣ можешъ да облѣчешъ втора, послѣ трета и т. н. Вие не трѣбва да се спъвате отъ това, че вашитѣ чувства и желания се разрушаватъ. Тѣ трѣбва да се разрушатъ, да се направятъ на дребенъ материалъ, за да се поставятъ на своето мѣсто при градежа на тѣлото. Сега трѣбва да се спра върху човѣка, главно върху неговата глава. Прѣди всичко той трѣбва да обърне внимание върху способноститѣ си. Защо? Групирането на нѣколко способности съставятъ силата на човѣка. Сѫщо така и нѣколко желания, нѣколко чувства, сгрупирани на едно мѣсто, съставятъ потика на самия човѣкъ. На първо мѣсто човѣкъ трѣбва да указва извѣстно влияние върху своитѣ способности. Той трѣбва да разграничава личнитѣ си чувства отъ висшитѣ. Личнитѣ чувства у човѣка не прѣдставятъ нѣкаква способность. Тѣ прѣдставятъ само потоци. Любовьта къмъ Бога сѫщо така не е способность, но чувство, което дава силенъ тласъкъ, потикъ въ живота на човѣка. Въпросътъ за способноститѣ пъкъ могатъ да се разрѣшатъ само тогава, когато се разрѣши Питагоровата теорема. Въпросътъ за способноститѣ може да се разрѣши само тогава, когато човѣкъ се научи да свири, да смѣта, да мисли за причинитѣ и послѣдствията на нѣщата. Тъй щото, дойдемъ ли до способноститѣ, ние трѣбва да разбираме причинитѣ на явленията, които сѫществуватъ въ природата, както и законитѣ, които сѫ свързани съ тѣхъ. Слѣдъ това трѣбва да разбираме и послѣдствията на тия причини. При това, забѣлѣзано е, че всѣка способность дава извѣстна пластичность на човѣшкото тѣло. Запримѣръ, силниятъ човѣкъ трѣбва да има добрѣ устроено тѣло. Като говоря за силенъ човѣкъ, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ този, който може да се боксира, да надвива другитѣ въ физическо отношение. Споредъ мене, такъвъ човѣкъ още не е силенъ. Ако такъвъ силенъ човѣкъ се намѣри прѣдъ човѣкъ съ силна мисъль, послѣдниятъ може да го повали на земята. Човѣкъ, който има силна мисъль може да се бори и съ най-голѣмия юнакъ. Нѣкой голѣмъ юнакъ може да се бори съ 20—30 души, но той не може да устои на човѣкъ съ силна мисъль. Не е механическата или физическата сила, която побѣждава човѣка. Слѣдователно, има редъ сили въ живота, на които трѣбва да се знае естеството. Отъ непознаването на тѣзи сили произтичатъ страданията, които хората иматъ ежедневно. Една отъ тия сили е гнѣвътъ. Знае ли се, напримѣръ, отъ какво произтича гнѣва въ човѣка? И гнѣвътъ има свой произходъ. Той се е явилъ въ най-ранни врѣмена, когато у човѣка се събудило желание да излѣзе отъ своето инертно състояние и да произведе единицата. Обаче, явятъ ли се двѣ единици, ражда се злото въ свѣта, не както хората го разбиратъ, но злото, като творческа сила, като творчески принципъ. Адептитѣ отъ древнитѣ врѣмена още сѫ считали всички числа отъ 1 — 10 като реално добро, понеже произтичатъ отъ единицата. Всички числа пъкъ, които произтичатъ отъ двойката, тѣ сѫ считали за лоши числа, понеже иматъ лоши, фатални послѣдствия. Днесъ, като се наблюдаватъ отношенията между мѫжетѣ и женитѣ, мнозина казватъ: жената може да примири двама скарани мѫже. Не, жената никога не може да примири двама скарани мѫже. По-скоро жената може да скара двама мѫже, но не и да ги примири. Само майката е въ състояние да примири двама скарани мѫже. Защо? — Понеже въ нея има сили, които дѣйствуватъ благотворно върху мѫжетѣ. Тѣ иматъ любовь къмъ нея. На сѫщото основание и мѫжътъ не може да примири двѣ скарани жени. Бащата само е въ състояние да примири двѣ скарани жени. Въ това отношение мѫжътъ и жената прѣдставятъ страни въ единъ триѫгълникъ. Тѣзи двѣ страни въ триѫгълникъ се основаватъ на единъ вѫтрѣшенъ принципъ, който дава потикъ на тѣхното движение. Мѫжътъ и жената сѫ излѣзли отъ майката, или отъ онази равнодѣйствуваща Божествена линия, която дава потикъ на човѣка да мисли и да чувствува. Въ своето развитие, човѣкъ си поставя като идеалъ извѣстни идеи, които иска да постигне. Най-първо той иска да развие своето физическо тѣло, да създаде въ себе си добрѣ устроенъ стомахъ, добрѣ развити рѫцѣ и крака, добрѣ развити очи и уши, правилно развити бѣли дробове и добрѣ разработенъ и развитъ мозъкъ. Човѣкъ знае, че като има добрѣ развито тѣло, отъ това зависи и неговото бѫдеще щастие. Слѣдъ като развие добрѣ физичѣското си тѣло, той има желание да развие и разработи въ себе си, извѣстни добродѣтели. Запримѣръ, седне до васъ нѣкой човѣкъ, който не е досѣтливъ, и ще се доближи съ крака си толкова близо до васъ, че ще ви причини болка, но не се досѣща да се отстрани малко. Ако пъкъ до васъ седне нѣкой досѣтливъ човѣкъ, той ще запази извѣстно разстояние, ще седне най-малко единъ метъръ далечъ отъ васъ. Казвате: какво отъ това, че единиятъ човѣкъ е досѣтливъ, а другиятъ недосѣтливъ? Отъ голѣмо значение е това. Досѣтливиятъ човѣкъ на физическия свѣтъ ще бѫде досѣтливъ и въ духовно отношение. Недосѣтливиятъ въ физическо отношение ще бѫде недосѣтливъ и въ духовно отношение. Качествата на човѣка се прѣнасятъ отъ физическия свѣтъ въ духовния. Христосъ казва: „Давайте и ще ви се даде!“ Какво трѣбва да дава човѣкъ отъ себе си? Човѣкъ трѣбва да даде всичко онова, което Богъ е вложилъ въ него. Слѣдователно, духътъ, който самъ по себе си, е недѣлимъ, трѣбва да слѣзе въ материята и да придобие отъ нея едно качество, каквото самъ не притежава. Напримѣръ, материята е инертна, тя се дѣли, но не може да се разширява. Обаче, духътъ не се дѣли, но се разширява. Въ разширението се заключава човѣшката еволюция. Слѣдователно, щомъ духътъ слѣзе въ материята, той ѝ придава това, за което, тя не е способна. Той започва да я разширява, да образува отъ нея множество форми. Създаването на много форми прѣдставя хубавата, красивата страна на живота. Това, именно, осмисля и самия животъ. И тъй, докато даваме, нашиятъ животъ има смисълъ. Щомъ прѣстанемъ да даваме, тогава и бѣднотията започва. Нѣма по-лошо нѣщо въ свѣта отъ това, да остане човѣкъ самъ, да ходи тукътамъ, да очаква на хората да му даватъ. Казвате: какво имаме да дадемъ? Всѣки може да даде нѣщо. Когато ученикътъ влиза въ училището, и той може да даде нѣщо на учителя си: първо той дава вниманието си къмъ учителя, като го слуша, а послѣ започва да работи върху уроцитѣ, които учительтъ му прѣподава. Правилно ли е, слѣдъ като учительтъ е прѣдавалъ уроци нѣколко часа наредъ, ученикътъ да каже: господинъ учителю, рѣши ми задачата! Ако учительтъ всѣки день рѣшава задачитѣ на своя ученикъ, въ края на краищата той нищо нѣма да научи. Учительтъ ще стане по-ученъ, а ученикътъ — по-голѣмъ невѣжа. Слѣдователно, първото нѣщо, което се изисква отъ човѣка е да знае, какво прѣдставя той, като човѣкъ. Човѣкътъ е първото число, единицата, която не се мѣни. Отъ единицата сѫ произлѣзли чувствата и способноститѣ въ човѣка. Тази единица постоянно радиира; тя е живата душа, отъ която е произлѣзло всичко въ свѣта. Азъ не говоря за тази единица, която може само да се напише на черната дъска или на хартия, но подъ единица подразбирамъ всеобемащето съзнание, което непрѣстанно изпуща отъ себе си лѫчи. Всѣки лѫчъ, който излиза отъ човѣка, се означава съ числата едно, двѣ, три, десеть, хиляда, до милиони; всѣки, лѫчъ има свое прѣдназначение. Въ този смисълъ всѣки човѣкъ включва, т. е. съдържа въ себе си единицата. Казвате тогава: да се обичаме, да говоримъ истината! Питамъ: какво нѣщо е обичьта? Какво нѣщо е Истината? Да се обичате, да говорите истината, това сѫ все още материални работи. Запримѣръ, вие сте хлѣбарь, продавате нѣкому хлѣбъ, и този човѣкъ ви пита: прѣсенъ ли е хлѣбътъ? — Прѣсенъ е. Тъй щото, да казвашъ, че обичашъ нѣкого, това подразбира да имашъ готовностьта и разположението да говоришъ съ него искрено, чистосърдечно, да го приемешъ дома си поне за двѣ-три вечери, да го нагостишъ добрѣ и т. н. Ако това чувство на обичь не може да се прояви отвѫтрѣ навънъ, и мислитѣ на хората не могатъ да дѣйствуватъ. Много отъ съврѣменнитѣ културни хора сѫ слѣзли до най-низкото положение, вслѣдствие на което се намиратъ въ противорѣчие съ себе си. Каквото и да правятъ, въ края на краищата, тѣ казватъ: ние все ще умремъ единъ день, и всичко ще се свърши съ насъ. Като се натъкнатъ на нѣкой въпросъ за разрѣшение, тѣ казватъ: този въпросъ не е за насъ. Като дойдатъ до въпроса за Господа, тѣ пакъ казватъ: дали сѫществува, или не сѫществува Господъ, това ни най-малко не ни интересува. Като дойдатъ до въпроса за женитбата, тѣ казватъ: за насъ е важно да се оженимъ, а за каква жена ще се оженимъ и какви дѣца ще имаме, това не ни интересува. Каквито Богъ даде, такива ще бѫдатъ. Да, но тия хора трѣбва да знаятъ, че въ женитбата има и тѫжни работи. Тогава, какъвъ смисълъ има такъвъ животъ? Да се разсѫждава така, то е все едно човѣкъ да се намира въ положението на старитѣ турци, които иматъ обичай да женятъ младия, безъ той да знае, коя ще бѫде неговата избранница. Младиятъ, като знае този тѣхенъ обичай, казва на своитѣ близки: щомъ искате, оженете ме. При това, той очаква, че тѣ ще му избератъ млада и красива мома. Единъ турски бей се оженилъ, споредъ този обичай, именно, и неговата избранница трѣбвало да си свали булото, едва слѣдъ оженването си. По този случай тя запитала своя мѫжъ, на кого да се показва, и на кого да не се показва. Той ѝ казалъ: показвай се на когото искашъ, но само на мене не се показвай! Защо ѝ казалъ така? — Защото тя била много грозна. Питамъ: на какво се дължи нещастието, което сполетѣло този турчинъ? То произтича отъ обичаитѣ, които сѫществуватъ въ живота. Споредъ обичаитѣ на турцитѣ този човѣкъ нѣмалъ право да си направи свободенъ изборъ. Понѣкога и ние се намираме въ сѫщото положение: речемъ да се покажемъ прѣдъ хората, но съ това създаваме и на себе си, и на тѣхъ нещастие. Затова и ние трѣбва да запитваме: на кого да се показваме, и на кого да не се показваме? Обаче, при такъвъ въпросъ и на насъ ще отговорятъ: на когото искате се показвайте, само на насъ не се показвайте. Ти имашъ една свещена идея въ себе си, и такъвъ, какъвто си грозенъ, запитвашъ: на кого да се показвамъ? Тази идея ще ти отговори: на когото искашъ се показвай, само на мене на се показвай. Най-послѣ ти се чувствувашъ нещастенъ и казвашъ: азъ съмъ човѣкъ безъ идеи. Питамъ: на какво прилича човѣкъ безъ идеи? Или, на какво прилича човѣкъ, когото идеитѣ напущатъ? Той прилича на жена или на мѫжъ, които сѫ напуснати — жената отъ мѫжа си, а мѫжътъ отъ жена си. Той прилича още и на жена вдовица, или на мѫжъ вдовецъ. Обаче, не е правилно да сѫществуватъ въ свѣта вдовици или вдовци. Да сѫществуватъ вдовици и вдовци, това е аномалия въ живота. Споредъ великия законъ на живота, нито жена безъ мѫжъ може, нито мѫжъ безъ жена. Казвате: Господъ далъ, Господъ взелъ. Не е така. Човѣкъ не трѣбва да бѫде нито вдовецъ, нито вдовица. Ако дѣцата на нѣкоя майка измиратъ, това не е по волята Божия. Какво прѣдставя домъ безъ дѣца? Сега, като говоря така, не трѣбва да се взима само външната страна на тия думи. Вие трѣбва да ги разглеждате въ тѣхния духовенъ смисълъ. Дѣцата прѣдставятъ нѣщо хубаво въ живота. Защо? — Защото дѣцата създаватъ най-хубавитѣ неща. И тѣ прѣдставятъ извѣстна интелигентность отъ себе си. Тѣ сѫ тактични, знаятъ, какъ да постѫпватъ съ родителитѣ си. Често виждате нѣкое дѣте да влиза въ стаята на баща си. Бащата пише, работи нѣщо, а то дойде полека при него, приближи се, цѣлуне го и седи, чака. Какво чака това дѣте? То знае, че баща му е купилъ кутия съ локумъ и ще получи едно локумче. И наистина, бащата ще му даде едно локумче. Като получи локумчето, дѣтето си излиза. На другия день пакъ отива при баща си, цѣлуне го и чака. Така прави то всѣки день, докато кутията съ локумитѣ се изпразни. Щомъ кутията се изпразни, и дѣтето прѣстава да влиза въ стаята на баща си. Защо? — Локумъ нѣма въ кутията. Като пристигне нова кутия съ локуми, дѣтето пакъ започва да посѣщава баща си. Тѣзи нѣща сѫ обикновени, наистина, материални работи, но тѣ стимулиратъ човѣка въ неговия пѫть. Докато му трѣбва локумъ, той и при баща си ходи, и на църква ходи, и на Бога благодари; щомъ кутията се изпразни, и той прѣстава да ходи при баща си, прѣстава да ходи на църква и на Бога вече не благодари. Казвате: какво трѣбва да правимъ? Напълнете кутията съ локумъ и съ бонбончета, и бащата ще бѫде посѣщаванъ отъ дѣцата си, и църквитѣ ще бѫдатъ пълни съ богомолци, и на Бога ще се благодари. Ето философия, която трѣбва да се приложи въ живота на хората. Църквата прѣдставя човѣшкото сърце, което трѣбва да се отвори. Съврѣменнитѣ хора сѫ много невѣжи. Тѣ мислятъ, че като излъжатъ нѣкого, ще придобиятъ нѣщо. Не, срещне ли ви нѣкой човѣкъ и ви запита нѣщо, кажете му истината. Този човѣкъ ви пита, напримѣръ: кой е пѫтьтъ за село Раднево? Ти не знаешъ пѫтя за това село, но не искашъ да се изложишъ, че не знаешъ и объркашъ човѣка. Щомъ не знаешъ пѫтя, кажи си истината. Ако пъкъ искашъ да му услужишъ, намѣри нѣкой човѣкъ, който знае пѫтя, и го помоли да му услужи. Или пъкъ тръгни заедно съ него, да търсите пѫтя за това село. Вземете работата му присърце, като ваша. Ако човѣкътъ, който се е заблудилъ въ пѫтя, е уменъ, всѣки ще бѫде готовъ да му помогне. Послѣ срѣщате единъ бѣденъ човѣкъ, и той веднага започва да ви разправя за своето нещастие, за да го съжалите. Истински бѣдниятъ е уменъ човѣкъ. Още като ви срещне той, веднага ще ви прѣдложи своя трудъ. Ще вземе мотиката заедно съ васъ и ще се опретне на работа. Като свърши работата си, ще се усмихне, съ което ще покаже своята добра воля, че всѣкога е готовъ на работа. Тогава и този, при когото е работилъ, ще се усмихне, ще му благодари и добрѣ ще го възнагради. И двамата сѫ умни хора, а умнитѣ хора всѣкога могатъ да се споразумѣятъ. Бѣдниятъ човѣкъ ще каже: знаешъ ли, защо съмъ дошълъ при тебе? Три дни съмъ гладувалъ. — Радвамъ се на този случай, защото той те застави да дойдешъ при мене, да се запознаемъ и да завържемъ добри, приятелски отношения. Сега вземи мотиката, да ми покажешъ, разбирашъ ли отъ това изкуство. Той взима мотиката, и азъ взимамъ мотиката; азъ му показвамъ, че разбирамъ отъ изкуството да обработвамъ земята, но и той го познава. Казвамъ: докато не научимъ езика на мотиката, т. е. езика на работата, ние нѣма да станемъ хора. Нѣкой казва: азъ не обичамъ черния трудъ. Ние не говоримъ за черния трудъ, но за работата. Въ работенето съ мотика има извѣстни закони за възпитание на младото поколѣние. Който не разбира тѣзи закони, и азъ съмъ съгласенъ съ него, че нѣма по-тежка, по-грозна работа отъ работенето съ мотика. Да работишъ цѣлъ день съ оралото или съ мотиката, това е, наистина, черенъ трудъ; това е трудъ, който огрубява хората. Затова, именно, днесъ всички селяни бѣгатъ въ градоветѣ и казватъ: дотегна ни този черенъ трудъ, тази тежка, непоносима за силитѣ ни работа! Който разбира законитѣ, обаче, той ще намѣри въ този черенъ трудъ, както нѣкои го наричатъ, нѣщо особено, нѣкаква особена философия. Всѣка трѣвица, всѣко дръвче, които израстватъ, прѣдставятъ проводникъ на Божествената интелигентность. Съзнаете ли това, всѣки отъ васъ ще се заеме да огради, да запази всѣко новоизрасло стрѫкче, да му даде условия да цъвне и да даде плодъ. Слѣдъ врѣме това стрѫкче, което е станало голѣмо дърво, ще каже: много ти благодаря, че бѣше така благороденъ да пожертвувашъ единъ-два часа отъ врѣмето си за мене! Азъ ще се отплатя, като ти дамъ възможность да почерпишъ отъ мене, колкото енергия имамъ, било като топлина, било като храна и т. н. Питамъ: знаете ли, какво прѣдставятъ всички цвѣтя и плодни дървета, които ви обикалятъ? Тѣ прѣдставятъ синове и дъщери на ангелитѣ. Тѣ сѫ слѣзли отъ небето съ единствената цѣль да помагатъ на съврѣменното човѣчество. Тъй щото, дѣцата на ангелитѣ днесъ ставатъ жертва за подигането на падналото човѣчество. И слѣдъ всичко това, ще дойде нѣкой и ще каже: дайте ми една брадва, да отсѣка това дърво! Не е така, приятелю. Ти ще вземешъ едно дърво, ще го отсѣчешъ, ще го изгоришъ, но ще знаешъ, че и ако днесъ хората страдатъ толкова много, това се дължи на изсичането на горитѣ. Всички изчезнали култури се дължатъ все на изсичането на горитѣ. Защо, напримѣръ, въ Сахара нѣма никаква култура? Въ растенията се крие извѣстна енергия, безъ която нито животинското, нито човѣшкото царства могатъ да прогресиратъ. Отъ това гледище, именно, обработването на земята е необходимо за хората. Безъ растенията нѣма никакъвъ прогресъ. Човѣкъ трѣбва да работи земята дневно поне отъ 2—10 часа и слѣдъ това да разпусне воловетѣ си на свобода. Колко килограма жито трѣбватъ на човѣка! Не е нужно човѣкъ да има пълни хамбари съ жито. При това и земята има свои особености. Тя казва на хората: доста вече сте ме мушкали съ своитѣ лопати и мотики! Какво искате отъ мене? Кожата ми съдрахте вече! Вие казвате: земята се радва, когато я копаемъ. Не, земята не се радва, тя не е доволна, когато хората я копаятъ и оратъ повече, отколкото трѣбва. Тя не обича много да я разораватъ. Ако хората обработватъ земята за прогреса на човѣчеството, изобщо, тя е доволна, но ако се оре и разкопава съ цѣль за разбогатяване, тя не иска да страда. Съврѣменнитѣ хора не искатъ да се убѣдятъ въ това, но милиони хора изплащатъ тази своя неразумность, като пълнятъ гробоветѣ. Съ своя животъ тѣ изплащатъ неразумностьта си. Слѣдователно, врѣме е вече да се впрегне човѣшката интелигентность на работа, за да може той да се освободи отъ чрѣзмѣрния трудъ. Казвате: ние трѣбва да бѫдемъ богати, и затова трѣбва да работимъ повече. Вѣрно е, че богатството дава условия за развитие, но за това се изисква разумность. Само разумниятъ човѣкъ може да използува добрѣ своето богатство. Сега ще направя аналогия между растителностьта въ природата и растителностьта въ човѣшкия организъмъ. Човѣкъ трѣбва да живѣе добрѣ! Защо трѣбва да живѣе добрѣ? Добриятъ животъ прѣдставя растителностьта въ човѣшкия организъмъ. Слѣдователно, отъ това гледище, човѣкъ постоянно трѣбва да върши добри дѣла, както земледѣлецътъ постоянно трѣбва да сади сѣмена въ своята градина, ако иска да придобива богатства. Добритѣ дѣла прѣдставятъ горитѣ въ човѣка, които привличатъ влага, необходима за неговия растежъ. Тѣ не могатъ да спасятъ човѣка, но му даватъ условия за растене. Така седи въпросътъ въ научно отношение. Тъй щото, ако нѣкой иска да знае, какво прѣдставятъ добродѣтелитѣ въ морално отношение, той трѣбва да има прѣдъ видъ, че тѣ сѫ нѣщо подобно на растителностьта. И тогава, ако въ морално отношение се изсѣкатъ горитѣ въ човѣка, каква култура ще има той? — Никаква култура. Слѣдователно, първото нѣщо, което се изисква отъ всички добри хора, е да насаждатъ гори. Щомъ горитѣ се насаждатъ и запазватъ, слѣдъ тѣхъ ще се явятъ изворитѣ. Засега земята е доста суха. Нѣкой казва: сърцето ми е студено. Какво означава студеното сърце? Това показва отсѫтствие на гори. Мѣста, дѣто нѣма гори, тамъ климатътъ е студенъ, суровъ. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и въ характера на човѣка. Когато нѣма гори, растителность въ човѣка, и характерътъ му е студенъ, суровъ. Когато срещнемъ нѣкой грубъ човѣкъ, ние казваме, че горитѣ въ този човѣкъ сѫ изсѣчени. Какво трѣбва да се направи тогава? Трѣбва да се подобри състоянието на неговитѣ морални гори. Когато се изсѣкатъ горитѣ въ моралния животъ на човѣка, неговото лице се деформира. Щомъ човѣкъ прѣстане да върши добро, прѣстане да дава и да взима, и тогава настава деформиране на неговото лице. Брадата му, която прѣдставя нѣщо велико, започва да полягва малко навѫтрѣ. Вдлъбнатината, която се намира на брадата, показва устойчивость въ човѣшкитѣ чувства. Такъвъ човѣкъ е издържливъ въ чувствата си. Нечиститѣ мисли въ човѣка прѣдставятъ порои вода, които се стичатъ отъ височинитѣ и падатъ по брадата, като по този начинъ измиватъ и отнасятъ всичко, каквото намѣрятъ по повърхностьта ѝ, вслѣдствие на което тя постепенно полягва навѫтрѣ. Тинята, всичката пръсть, която прѣдставя добри условия за растителностьта, постепенно се измива и оставатъ само камъни. Слѣдъ нѣколко поколѣния, отъ брадата на този човѣкъ, т. е. отъ тази мѣстность оставатъ да стърчатъ само нѣколко чукари. Тогава казваме, че този човѣкъ се е деформиралъ въ лицето си. При изсичането на моралнитѣ гори, и скулитѣ на лицето започватъ да изпъкватъ навънъ, а странитѣ хлътватъ навѫтрѣ. Носътъ сѫщо така се деформира. Нѣкой казва: не зная, защо скулитѣ ми сѫ изкочили навънъ. — Защото горитѣ ти сѫ изсѣчени. У нѣкои хора пъкъ, въ такива случаи носътъ сѫ прѣчупва, или скѫсява; челюститѣ започватъ да се издаватъ навънъ, като у животнитѣ; черепътъ спада надолу; челото постепенно се изгубва, и този човѣкъ се пригърбва и казва: тежъкъ е животътъ ми! Щомъ центърътъ на тежестьта на човѣшкия мозъкъ мине отзадъ на главата, и животътъ на човѣка става тежъкъ; щомъ центърътъ на тежестьта мине отпрѣдъ на главата, животътъ на човѣка става лекъ. Това нѣщо може да се подложи на наученъ опитъ. Които казва, че животътъ е тежъкъ, той може да прѣкара теченията отъ задната часть на мозъка си въ прѣдната часть, и по този начинъ да измѣни своитѣ състояния. Измѣни ли състоянията си, и животътъ му става полекъ. Понѣкога електрическото и магнетическото течения въ организма вървятъ перпендикулярно на гръбначния стълбъ, вслѣдствие на което става силно сътресение въ мозъка. Това се забѣлѣзва у хора, които, като ходятъ, удрятъ силно на петитѣ си. Токоветѣ на обущата у такива хора сѫ много изядени, и такива хора обикновено биватъ неврастеници. За да не удря силно въ петитѣ си, такъвъ човѣкъ трѣбва да познава законитѣ на ходенето. Злото не е въ изяждането на токоветѣ, но това ходене става причина за голѣми разстройства въ нервната система. „Давайте, и ще ви се даде!“ Възъ основа на този законъ, и ученикътъ трѣбва да дава на учителя си, за да бѫде отъ него наученъ. Когато отивате при нѣкой банкеръ, вие трѣбва да му дадете нѣщо отъ себе си, ако искате и вие да получите нѣщо отъ него. Сега природата насила заставя хората да дадатъ онова, което тѣ не искатъ. Страданията ще ги заставятъ да даватъ. Въпрѣки това тѣ се питатъ: защо страдаме? Ако не искашъ да страдашъ, трѣбва да дадешъ, защото хамбарътъ ти е пъленъ. Нѣкой има 100 — 200 милиона лева. Нека даде часть отъ това богатство и на други хора. Не е въпросътъ да раздаде всичкото си имане на бѣднитѣ, но поне излишното. Ако пъкъ има и богатъ умъ при това, нека впрегне ума си въ работа, да направи една фабрика, едно училище или единъ чифликъ, чрѣзъ който да създаде работа на много хора. Този е правилниятъ начинъ на даване. Съврѣменнитѣ учени трѣбва да намѣрятъ единъ методъ за правилното възпитание на младото поколѣние. Много отъ ученитѣ искатъ да приложатъ старитѣ методи, но съ тѣхъ нищо не може да се постигне. Съ старото :е ликвидирано вече, невъзможно е да си служимъ съ него, невъзможно е връщане назадъ. Условията, при които се намираме днесъ, не позволяватъ вече връщане къмъ старото. Всѣко връщане къмъ старото, ще внесе смутъ въ цѣлия животъ. Въ съврѣменнитѣ учени хора се заражда желание да се подмладятъ. Има единъ правиленъ, естественъ пѫть за подмладяване. Съврѣменната медицина, напримѣръ, прави опити за подмладяване съ присаждане на нѣкаква жлѣза, но това е врѣменно срѣдство. Слѣдъ това човѣкъ пакъ остарява. Истинското подмладяване седи въ това, да влѣзе човѣкъ въ връзка съ цѣлокупния животъ. Това вече не е подмладяване, но стимулация. Бащата и майката не трѣбва да гледатъ на дѣцата си, като на срѣдство за прѣхрана, да мислятъ, че на старини ще живѣятъ на тѣхенъ гръбъ. Казвамъ: синоветѣ и дъщеритѣ сѫ разумни души, които сѫ дошли да живѣятъ при родителитѣ си, не да ги подържатъ, но да изпълнятъ извѣстни закони, да разрѣшатъ извѣстни задачи. Ако тѣ доброволно, отъ любовь, отъ съзнание помагатъ на родителитѣ си, това е благо за самитѣ тѣхъ. Сѫщото може да се каже и за държавитѣ. Тѣ не сѫ създадени отъ хората, но сѫ творение на Бога. Когато една държава се създава, и тукъ виждаме сѫщия законъ. Ето защо, всѣка държава, която не се подчинява на Божия законъ, тя се заличава. Когато единъ домъ не се подчинява на Божия законъ, и той се заличава. Когато единъ човѣкъ не се подчинява на Божия законъ, и той се заличава. Отдѣ се заличава? — Отъ лицето на земята. И когато единъ ученъ човѣкъ не се подчинява на разумнитѣ закони, по които мисъльта се развива, и той се заличава. Това не значи, че той не трѣбва да мисли, но нека да бѫде искренъ, да се занимава съ положителната мисъль. Въ положителната мисълъ се заключава Истината, а Истината не може да се отрича. Да отречемъ Истината, това значи моментално да умремъ. Дали има истина въ свѣта, дали тя може да се отрича, или не, това е опиталъ единъ отъ съврѣменнитѣ учени. Той свикалъ голѣмо събрание отъ хора и започналъ да отрича, Истината, да отрича вселената, да отрича Бога и всѣкакъвъ смисълъ въ живота, като добавилъ: ако, наистина, сѫществува нѣкаква сила, ако сѫществува Богъ, нека ме порази въ този моментъ! Едва изрекълъ тѣзи думи, и той, наистина, падналъ на земята мъртавъ. Американскитѣ вѣстници веднага изнесоха този важенъ фактъ прѣдъ американската публика. Не само единъ американецъ умрѣ, но много хора пострадаха, като отричаха Истината и сѫществуването на Бога, Оттогава много американци станаха внимателни. Много пѫти човѣкъ може да се отрече отъ Бога, но при това отричане случва се нѣкога и да умре. Питамъ: ако се отречете отъ Бога, отъ Истината, отъ Висшата интелигентность и разумность, кому ще служите тогава? Съ това азъ искамъ да ви дамъ едно изяснение, та да се откажете отъ старитѣ възгледи на живота. Съврѣменниятъ човѣкъ трѣбва да се откаже отъ своитѣ стари разбирания и възгледи за нѣщата. Прѣди всичко той трѣбва да се заеме съ изучаването на своя мозъкъ. Човѣкъ трѣбва да изучава своитѣ състояния, както и енергиитѣ на своя мозъкъ, за да може правилно да ги трансформира. Когато човѣкъ е гнѣвенъ, сърдитъ или неразположенъ нѣщо, той трѣбва да знае, че това гнѣвно състояние се дължи на енергия, събрана около ушитѣ, въ задната часть на главата, и той трѣбва правилно да разпрѣдѣли, да трансформира тази енергия, да не стане нѣкакъвъ взривъ. Ако не успѣе да я трансформира, още този день той ще се скара или съ жена си, или съ дѣцата си, или съ слугинитѣ си. Затова, разгнѣви ли се, нека влѣзе въ стаята си, да се съсрѣдоточи и по нѣкакъвъ начинъ да трансформира тази енергия. Тя може да се впрегне въ работа и разумно да се използува. Че се е разгнѣвилъ човѣкъ, въ това нѣма нищо лошо, но то показва, че марсъ го е посѣтилъ и му казва, че трѣбва да воюва. Не, той не трѣбва да воюва съ близкитѣ си, но да воюва съ злото въ себе си. На другата сутринь пъкъ го посѣтилъ сатурнъ, и този човѣкъ става подозрителенъ, страхливъ, започва да се съмнява въ всичко и очаква най-голѣмото нещастие. Още като върви по пѫтя, той започва да мисли, да не би нѣкой да го срещне, да го убие, или пъкъ да го сполети нѣкакво нещастие. У българитѣ има много суевѣрия. Напримѣръ, когато нѣкой селянинъ тръгва рано сутринь на работа и срещне попъ, той мисли, че ще му се случи нѣкакво нещастие, или пъкъ работата му нѣма да върви добрѣ и се връща дома си. Питамъ този селянинъ: защо се връщашъ отъ пѫтя си? Той ме пита: тебе срѣщалъ ли те е попъ? — Не ме е срѣщалъ. — Тогава нищо не знаешъ. Казвамъ: ти трѣбваше да излѣзешъ или прѣди да е тръгналъ попътъ отъ дома си, или слѣдъ като замине той. Други пъкъ вѣрватъ, че ако срещнатъ пълна кола съ дърва, или човѣкъ съ пълни кофи вода, това е на добро. По този случай псалмопѣвецътъ казва: чакайте да мине злото, да минатъ лъжливитѣ числа, да минатъ нещастията, че тогава да излѣзете отъ дома си. Умниятъ човѣкъ прѣдвижда нещастията. Ако минава прѣзъ нѣкоя гора, дѣто има разбойници, той веднага схваща, че му се готви нѣкаква засада, и затова минава отъ другъ пѫть, или се обръща къмъ Бога съ молитва: Господи, моля Ти се, отпрати тѣзи хора по другъ пѫтъ, защото работата имъ не е тукъ. Нека отидатъ при нѣкой богатъ човѣкъ. Мнозина мислятъ, че молитвата не е работа. Важна работа е молитвата; тя може да допринесе много нѣщо на човѣка. Да се молишъ, това е работа; да любишъ, това е работа; да мислишъ, това пакъ е работа. Музиката, науката сѫщо така сѫ работа. Който работи, той може да бѫде свободенъ. Който не работи, той пъкъ е всѣкога робъ. Защо човѣкъ става робъ? Защо го затварятъ въ затвора и му турятъ пранги на краката? — Защото не знае да люби. Нѣкой казва: дотегна ми вече да любя. Казвамъ: ти още не си любилъ. Да любишъ, значи душата ти да се разцъвти като цвѣтъ, на която да накацатъ Божественитѣ пчелички и започнатъ да събиратъ медъ. Казвате: много се радваме! — Щомъ се радвате, вие трѣбва да давате. Забѣлѣжете, напримѣръ, когато пѫпешътъ узрѣе, той отдалечъ още започва да мирише. Това показва, че той обича да дава. Съ миризмата си той привлича, готовъ е да дава. Въ това отношение динята е много горделива, тя още не е научила закона на даването. Въ културно отношение пѫпешътъ седи по-високо отъ динята. Той отдалечъ вика: азъ съмъ узрѣлъ вече, давамъ ви своя плодъ. Елате да ме отрѣжете. Като ме отрѣжете, всичко можете да направите съ мене, но искамъ сѣмето ми да запазите, да го посадите отново въ земята. Понеже динята е горделива, и да узрѣе, тя никому не съобщава това. Тя казва: който ме намѣри, може да ме отрѣже, ако никой не ме намѣри, азъ ще остана на корена си. Хората, като не знаятъ това, казватъ, че динята е по-скромна. Не, тя е по-слаба въ културно отношение. Казвамъ: отъ всички растения, отъ всички извори ние можемъ да извадимъ моралъ. Свѣтътъ е пъленъ съ образци, които могатъ да дадатъ нѣкакъвъ моралъ на хората. Като наблюдавамъ проявитѣ на съврѣменнитѣ хора, казвамъ: колко много още има да живѣятъ и да се учатъ хората, докато дойдатъ до Божествения моралъ, докато придобиятъ будно съзнание! Колко внимателенъ трѣбва да бѫде човѣкъ, когато отива до нѣкой изворъ! Той трѣбва да слѣди, да не стѫпче и наймалкото листенце на цвѣтята около извора. Освѣнъ това, той не трѣбва да бърза да пие отъ водата му, но да се огледа, да види, какво изправление има тази вода, дали тече отъ изтокъ или западъ, дали отъ сѣверъ или отъ югъ и, като се увѣри въ доброто разположение на този изворъ, тогава съ благоговѣние да се приближи и пие отъ водата му. Много отъ болеститѣ на съвременнитѣ хора се дължатъ на това, че като пѫтуватъ нѣкѫдѣ изъ планината, изпотени пиятъ студена вода; или, както сѫ били натоварени съ нѣкаква тежка, лоша мисъль, набързо пиятъ студена вода. Пиятъ ли вода въ такова състояние, тѣ непрѣменно ще се разболѣятъ, или ще ги сполети нѣкакво голѣмо нещастие. Пийте вода отъ извори, които сѫ изложенъ на югъ, а не на сѣверъ! Южнитѣ извори сѫ пълни съ животъ. Може да се пие вода и отъ сѣверни извори, но само при специални условия. Въ България има извори, които дѣйствуватъ добрѣ на хората. Тѣ сѫ опитвали това нѣщо. Всѣки учитель може да направи редъ опити въ това отношение, за да провѣри истинностьта на думитѣ ми. Учительтъ може да изведе около 50—60 дѣца въ нѣкоя планинска мѣстность, при нѣкой хубавъ, чистъ изворъ и тамъ да прѣкара нѣколко часа. Като се върне, той ще забѣлѣжи, че и въ най-непослушнитѣ дѣца е станало нѣкакво прѣобразование, макаръ и несъзнателно. За да се побератъ до тази положителна наука, хората трѣбва да познаватъ себе си. Тѣ трѣбва да познаватъ всички промѣни, които ставатъ въ тѣхния животъ, както и всички промѣни, които ставатъ въ тѣлото имъ. Послѣ тѣ трѣбва да разбиратъ, доколко тѣхнитѣ устни сѫ възприемчиви къмъ енергиитѣ на живата природа. Забѣлѣжете, има хора, които постоянно си свиватъ устнитѣ. Човѣкъ трѣбва да държи устнитѣ си свободно, да не ги свива. Свиването, изкривяването на устнитѣ, на устата говори за нѣкаква анормалность въ организма. Въ това отношение учителитѣ трѣбва да слѣдятъ зорко върху своитѣ ученици. Защо? — Защото въ свободното и естествено държане на устата се крие правилното възпитание на дѣцата. Ще видите хора, които се почесватъ тукъ-тамъ по главата, бъркатъ въ ушитѣ си и т. н. Изобщо, много хора правятъ движения, които не сѫ правилни и носятъ лоши послѣдствия за тѣхъ. Човѣкъ трѣбва да прави хармонични и съзнателни движения. Запримѣръ, ако човѣкъ пипа главата си съ втория пръстъ, съ показалеца, отъ този пръстъ излиза енергия на благородство, която може да възбуди съотвѣтна енергия и импулсъ въ самия него. Тъй щото, трѣбва да има съовѣтствие между импулситѣ на самия човѣкъ и енергиитѣ на неговитѣ пръсти. Като говоря тѣзи работи, мнозина ще кажатъ, че това е суевѣрие. Не, това сѫ научни данни, които могатъ да се провѣрятъ. Много отъ съврѣменнитѣ учени подържатъ, че човѣкъ може да се възпитава чрѣзъ физически упражнения. Питамъ; какъ може чрѣзъ физически упражнения да се въздѣйствува на човѣка и въ морално отношение, когато той, прѣди всичко, не може и не знае, какъ да държи рѫката си? Нѣкой започне да съчинява нѣкаква поезия, и не знае, какъ най-правилно да постави рѫката си върху хартията. Какъ е възможно да напише хубава поезия, ако той не знае, какъ да постави рѫката си? Или, какъ е възможно цигуларьтъ да свири хубаво, ако той не знае, какъ да държи лѫка и цигулката си? Рѫката на писателя и на цигуларя трѣбва да бѫдатъ съвършено свободни. Истинскиятъ цигуларь не трѣбва да стиска силно цигулката си съ брадата. Ако цигуларьтъ е майсторъ, цигулката му ще прилепне добрѣ и естествено до брадата му, и рѫката ще се движи свободно. При свирене на цигулка има двѣ течения, едно нагорѣ и друго надолу, които течения цигуларьтъ трѣбва да уравновѣсява. Ако тѣзи двѣ течения сѫ правилни, тогава и съзнанието на цигуларя ще бѫде будно; ако тѣ не сѫ правилни, съзнанието му нѣма да бѫде будно. Ако цигуларьтъ нѣма будно съзнание, той силно ще притиска цигулката до брадата си, но тогава рѫката му нѣма да бѫде свободна въ движенията си. Казвате: какво ни интересува въпроса за цигулката и цигуларя? Говоря ви за цигулката и за цигуларя, защото ги уподобявамъ на хората и на тѣхнитѣ отношения. Имате приятель, когото държите като цигулка до себе си, и казвате: той трѣбва да бѫде подъ мое влияние! Какво разбирате подъ думата „влияние“? Влиянието е законъ, който се отнася до висшето съзнание. Може да упражнява влияние върху нѣкого само този, който води чистъ и светъ животъ. Не води ли такъвъ животъ, той може да събуди въ хората само извѣстни стимули, но не и влияние. Влиянието носи найвеликитѣ нѣща въ свѣта. Всѣки би желалъ да му влияятъ добритѣ, великитѣ хора. Като отидете на планината, тамъ ще ви влияятъ дърветата, цвѣтята, изворитѣ, върховетѣ, свѣтлината и т. н. Влиянието въ живота не може да се избегне, но поне да е добро. Въ свѣтлината има възвишенъ моралъ, добро влияние, понеже чрѣзъ нея се изразява мисъльта на възвишенитѣ сѫщества. Любовьта пъкъ на възвишенитѣ сѫщества се изразява чрѣзъ топлината. Слѣдователно, въ онѣзи елементи, които не разбиратъ любовьта, се образува силно горение, вслѣдствие на което нѣкой пѫть температурата се подига на хиляда, на двѣ, на три и на повече хиляди градуси. Споредъ съврѣменнитѣ учени, кои сѫ причинитѣ за повишението и за понижението на температурата? Азъ нѣма да се спирамъ върху въпроса за промѣната на температурата. Това спада къмъ друга область. Едно е важно, обаче: горение безъ изгаряне носи животъ, горение съ изгаряне носи смърть. Христосъ казва: „Давайте, и ще ви се даде“! Въ живота кой дава? — Майката дава, бащата дава, учительтъ дава, слънцето дава, изворитѣ даватъ, горитѣ, дърветата даватъ. Отъ тѣхъ ние ще научимъ закона за даването. Първото нѣщо въ живота на човѣка е да се научи той да дава, но не безразборно. Като видя единъ карамфилъ и го помириша, азъ изпитвамъ голѣмо удоволствие, нѣщо приятно лъха отъ него. Значи, той дава нѣщо отъ себе си. И при най-лошо настроение, като се помирише карамфилъ, или друго нѣкакво цвѣте, неразположението изчезва. Азъ бихъ прѣпорѫчалъ на всички да си насадите по единъ карамфилъ въ саксийка, че като сте неразположени, да го помирисвате. Този карамфилъ ще ви каже: не бързайте, не се безпокойте, въпросътъ ви ще се уреди. И азъ така разрѣшавамъ въпроситѣ на своя животъ. Казвамъ: нека младитѣ моми и момци се кичатъ съ карамфили, но не откѫснати, а живи, поставени въ малки саксийки. Ще кажете, че това не е модно. Тази, именно, е послѣдната мода. При това, въ този карамфилъ има животъ, той не е откѫснатъ отъ стъблото си. Като го поносите на гърдитѣ си день — два, и той ще бѫде доволенъ, и вие ще бѫдете доволни. Щомъ прѣцъвти, на другата година пакъ ще цъвне. Какво правятъ днесъ съ младитѣ булки? Турятъ на главата имъ вѣнецъ отъ откѫснати цвѣтя, дадатъ имъ въ рѫка букетъ отъ откѫснати цвѣтя, и слѣдъ това искатъ да бѫдатъ щастливи. Цвѣтята, поставени на главитѣ имъ, казватъ: както ние ще увѣхнемъ слѣдъ нѣколко часа, такъвъ ще бѫде и вашиятъ животъ. Ние не сме и за изкуственитѣ цвѣтя. Ако направите нѣщо, или ако приложите нѣщо въ живота си, нека то бѫде такова, въ което да има животъ. Нека носятъ на младитѣ булки саксии съ карамфилчета и съ рози, а не откѫснати цвѣтя. И ако прѣзъ цѣлия си животъ младата булка може да запази всички цвѣтя, които сѫ донесли за сватбата ѝ, каквото и да пожелае тя, каквато работа и да започне, въ всичко ще има успѣхъ. Такова трѣбва да бѫде възпитанието на младото поколѣние! „Давайте, и ще ви се даде“! Ако ние не даваме, ще се деформираме. Ако пъкъ се научимъ да даваме правилно, ние ще дойдемъ до онзи вѫтрѣшенъ правиленъ строежъ, коренно да прѣобразимъ себе си. Сега, като наблюдавамъ съврѣменнитѣ хора, азъ се чудя, защо се плашатъ. Казано е въ Писанието: „Потърсете ме въ день скърбенъ. и азъ ще ви помогна!“ Казано е още: „Прославете ме, и азъ ще ви прославя!“ И наистина, ако нѣкой е лишенъ отъ мѫдрость, да проси отъ Бога. Запримѣръ, има студенти, които професоритѣ, имъ постоянно ги кѫсатъ, не могатъ да си издържатъ изпититѣ. Защо ги кѫсатъ? — Понеже нѣматъ вѣра. Има единъ вѫтрѣшенъ разуменъ законъ, който е свързанъ съ сѫществата на вѣрата. И ако човѣкъ спазва този законъ и се рѫководи отъ него, той ще може да разрѣши много въпроси, които го смущаватъ; той ще може да подобри състоянието на своя умъ и на своята паметь. Съврѣменнитѣ хора не сѫ добрѣ въ това отношение. Казватъ за нѣкого, че ималъ силна паметь. Ако наистина, този човѣкъ има силна паметь, нека каже, дѣ сме се срѣщали съ него прѣди двѣ хиляди години. Ще каже, че това е отъ много далечно минало. Питамъ: какъ може да се нарече тогава силна паметь тази, която не може да помни нѣща, станали прѣди двѣ хиляди години само? Значи, най-първо ние трѣбва да възкресимъ въ себе си красивата паметь на доброто, та като срещнемъ единъ човѣкъ, веднага да си обяснимъ, защо го обичаме, или защо имаме неразположение къмъ него. Ако го обичаме, трѣбва да си припомнимъ всички обстоятелства на миналитѣ животи, които, ни свързватъ съ тѣзи хубави чувства; или пъкъ, ако имаме неразположение, да си спомнимъ всички обстоятелства, които сѫ създали това неразположение и да разберемъ, какъ можемъ днесъ да поправимъ тѣзи отношения. Съ такава силна паметь човѣкъ ще може да изправи не само своитѣ лоши отношения съ хората, но ще може да помогне и на другитѣ. Красивото въ религиозния, въ духовния животъ на хората е да се отвори живота на миналото, на настоящето и на бѫдещето, т. е. да можемъ едноврѣменно да живѣемъ въ миналото, въ настоящето и въ бѫдещето. Затова и Христосъ казва: „Давайте, и ще ви се даде“! Казвамъ: при възпитанието на дѣцата съврѣменнитѣ учители трѣбва да започнатъ съ елементарната геометрия. Изобщо, дѣцата обичатъ геометрията, и ако учительтъ може нагледно да ги запознае съ много основни положения въ живота, той ще може и да насади между тѣхъ истински моралъ. Всѣко дѣте има въ душата си написанъ моралъ, който седи като скрита сила въ него. Моралътъ е съвокупность отъ строго опрѣдѣлени положения, въ които се криятъ разумни сили, които чакатъ врѣмето за своето развитие. Да се стремимъ къмъ този моралъ, това подразбира да отворимъ вратата, отдѣто разумнитѣ сѫщества могатъ да дойдатъ за да ни упѫтватъ. Затова се казва въ Писанието: „Съ каквито дружимъ, такива ставаме“. Каквото и както мислимъ, такива ставаме. Като четете Посланията, какво разбирате подъ думата „послание“? Подъ думата „Послание“ се разбира миналото, въ което е вложено всичко онова, което е служило за щастието и нещастието на човѣчеството. И ние трѣбва да се освободимъ отъ лошото минало. Всѣка мисъль, която спъва човѣка въ неговото развитие, тя е едно послание; всѣка мисъль, която го подига, и тя е едно послание. Всѣко неприятно чувство, което спъва човѣка, това е едно послание; всѣко възвишено чувство, което го повдига, пакъ е едно послание. Какво трѣбва да се направи съ една мисъль, или съ едно чувство, които спъватъ човѣка? Той трѣбва да ги хване съ щипци, като нѣщо отровно, врѣдно за него, и да ги изнесе вънъ отъ своята градина. Това не значи, че трѣбва да се унищожатъ, но да се изхвърлятъ навънъ. Такава мисъль, или такова чувство прѣдставятъ прасета, които непрѣменно трѣбва да излѣзатъ вънъ отъ градината на човѣшката душа. Тѣ нѣматъ право да се настаняватъ въ душата на човѣка и да прѣпятствуватъ на неговитѣ красиви стремежи. Напримѣръ, вие четете философията на Шпенглера, който казва, че европейската култура вече залѣзва. Питамъ: какво ще дойде слѣдъ този залѣзъ? Ние знаемъ, какво настава слѣдъ залѣза. Слѣдъ залѣза винаги настѫпва почивка. Залѣзътъ на една култура е начало на друга култура. Изгрѣвъ и залѣзъ сѫ два процеса, които вървятъ послѣдователно. Значи, въ тѣхъ има смѣна. Иизгрѣвъ и залѣзъ сѫщеврѣменно сѫ двѣ състояния. Като се казва, че европейската култура залѣзва, това подразбира, че тя е изхарчила всички морални припаси, които е имала на разположение и сега не може да ги набави, понеже върви по единъ кривъ, неестественъ пѫть на развитие. Сега, като се говори за благоприятни условия за развитие на народитѣ, всички европейци, главно англичанитѣ, казватъ, че бѫдещето е на славянитѣ, които изхождатъ отъ Русия, макаръ че тѣ не гледатъ съ разположение на нея. Единъ англичанинъ казва: ние, западнитѣ народи, сме станали много безчувствени. Бѫдещето е на славянитѣ. Защо, именно, бѫдещето е на славянитѣ? Той изнася слѣдния фактъ: Въ едно село, въ една руска губерния, обвинили една бѣдна жена вдовица съ четири дѣца, че запалила кѫщата на единъ богатъ помѣщикъ. Осѫдили тази жена на доживотенъ затворъ и я изпратили въ Сибиръ. Научилъ се за това единъ бѣденъ, младъ човѣкъ, които нѣмалъ нйдѣ никого: нито баща, нито майка, нито жена, и си казалъ: азъ нѣмамъ никого въ този свѣтъ. Моятъ животъ нѣма смисълъ. Ето, тази жена е майка на четири дѣца, които се нуждаятъ отъ нея, а сега тя лежи въ затвора. Той отишълъ въ сѫда и казалъ: азъ съмъ извършилъ прѣстѫплението, за което осѫдихте бѣдната вдовица. Азъ запалихъ кѫщата на богатия помѣщикъ. Тогава сѫдътъ рѣшилъ да се освободи жената, а младиятъ човѣкъ да се изпрати въ Сибиръ на доживотенъ затворъ. Обаче, слѣдъ години се указало, че нито вдовицата била виновна, нито този младъ човѣкъ. Защо се пожертвувалъ той? Отъ съзнание, отъ разбиране на положението, въ което се намирала тази жена съ четири дѣца. Слѣдъ години прѣдъ единъ свещеникъ се явилъ истинскиятъ прѣстѫпникъ и се изповѣдалъ, че той е запалилъ кѫщата на помѣщика. Потърсили тогава младия човѣкъ въ затвора, да го освободятъ, но се указало, че той вече се е поминалъ. Вдовицата, обаче, и до това врѣме още била жива, останала да изгледа своитѣ малки дѣца. Питамъ: какво заключение може да се извади отъ този примѣръ? — Че въ новата култура се изисква самопожертвуване. Казвате: ние се жертвуваме за отечеството си. Мислите ли, че такова пожертвувание е истинска жертва? Да се пожертвува човѣкъ на бойното поле, това е насилие, а не жертва. Азъ бихъ желалъ хората да отиватъ на бойното поле да се биятъ доброволно, а не по законъ. Нека държавата разчита само на тѣзи, които доброволно отиватъ на бойното поле. Отъ идейно гледище отъ всички се изисква жертва, но доброволно дадена. И тъй, бѫдещето е на славянитѣ. Въ този смисълъ славянитѣ не трѣбва да вървятъ по пѫтя на западнитѣ народи, защото културата на западнитѣ е култура на насилието. Значи, врѣме е да се даде мѣсто на Истината. Нѣкой казва: трѣбва да уредимъ живота си! Не, хората трѣбва да придобиятъ Истината, а не да мислятъ за уреждане на живота си. Придобиятъ ли Истината, и животътъ имъ ще се уреди. Намѣри ли се Истината, човѣкъ ще разбере, че въ свѣта сѫществува само една сила, която управлява. И тогава той трѣбва да подчини волята си на тази Висша воля и разумность. Не се ли подчини на волята Божия, неговата воля ще бѫде раздвоена: отъ една страна ще бѫде добра, а отъ друга страна — лоша. Обаче, въ природата не е така. Въ природата зла воля не сѫществува. Да се говори за зла воля, това подразбира да се реагира срѣщу волята Божия. Когато хората противодѣйствуватъ на волята Божия, тѣ създаватъ злото. Иначе, само по себе си, злото не сѫществува. Съврѣменнитѣ хора иматъ неправилно понятие за злото. Да се мисли, че злото сѫществува като сила въ природата, то е все едно да се мисли, като онѣзи хора, които, като пѫтуватъ въ пустинята, дигатъ прахъ съ краката си и казватъ, че цѣлата мѣстность задъ тѣхъ и прѣдъ тѣхъ е само прахъ. Не, това е криво схващане за нѣщата. Ако съврѣменнитѣ хора, по закона на жертвата, се отрекатъ отъ своитѣ лични желания и започнатъ да даватъ, въ тѣхъ ще настане вѫтрѣшенъ миръ; и тамъ, дѣто сѫ мислили, че природата е мъртва, тя ще оживѣе; тамъ, дѣто условията сѫ били най-лоши, растителностьта веднага ще се поправи, и всичко ще започне да расте и да се развива правилно. Само по този начинъ сърцата на хората ще се облагородятъ. Писанието казва: „Богъ държи сърцата на всички хора“. Ако е така, не могатъ ли всички хора да отворятъ сърцата си? Щомъ сърцата на хората сѫ затворени и корави, това показва, че тѣ сѫ причина затова. Да ходишъ въ църква, това още не е даване; да направишъ едно добро дѣло, това още не е даване. Това е само врѣменно разположение на душата. Важно е, обаче, да знаешъ, какво е твоето отношение къмъ Бога. Когато говоря за Бога, за отношенията на душата къмъ Първата Причина, азъ имамъ прѣдъ видъ съзнателния животъ, който се проявява въ човѣка. Въ това отношение цѣлиятъ козмосъ не е нищо друго, освѣнъ изразъ на човѣка. Като се говори за ангелитѣ, напримѣръ, трѣбва да се знае, че тѣ сѫ разумни сѫщества, подобни на хората, съ тѣла приблизително като тѣхнитѣ, съ тази разлика само, че тѣ нито се женятъ, нито се размножаватъ, нито се раждатъ, нито умиратъ. Сега, каквото и да ви се говори за ангелитѣ, вие ще си съставите крива прѣдстава за тѣхъ. Тѣ сѫ разумни сѫщества, които седатъ по-високо отъ човѣка. Когато ангелътъ се храни, той използува всичко, което е приелъ, като храна въ себе си, и отъ нея не остава никакъвъ излишъкъ. При това, тѣ ядатъ много малко, понеже познаватъ добрѣ всѣка клѣтка на организма си и съзнателно се разговарятъ съ тѣхъ. Ангелътъ има грамадни знания и възможности, каквито човѣкъ засега още нѣма. Единъ ангелъ мисли и съ краката си, така както и съ главата си. Отъ наше гледище ангелътъ ни се прѣдставя като сфера, но въ сѫщность не е сфера. Отъ центъра на тази сфера излизатъ безброй свѣтли лѫчи, които прѣдставятъ неговата разумность, неговата интелигентность. Сферата изразява съвършения животъ, формата, която иматъ хората, говори за тѣхното несъвършенство. Засега ние сме въ квадрата, а квадратътъ показва великата мѣрка на Правдата, която изучаваме въ живота си. Отъ квадрата ще минемъ въ петоѫгълника, послѣ въ шестоѫгълника и най-послѣ въ триѫгълника, дѣто е Богъ. Значи, квадратътъ прѣдставя абсолютната Божия Правда. Той е мѣсто на труда. Като минемъ прѣзъ всички степени на труда, ще влѣземъ въ свободата. Ето защо, като се знае това, не трѣбва да се плашите отъ страданията въ живота, но трѣбва да работите. Ще дойде день, когато ще се справите и съ страданията. Трѣбва ли да се даватъ примѣри за страданията на хората и за резултатитѣ отъ тѣзи страдания? Най-великитѣ хора въ свѣта сѫ страдали най-много. Обаче, слѣдъ като сѫ работили усилено върху себе си, тѣ сѫ прѣодолѣли страданията. Ще ви приведа единъ примѣръ за страданията на единъ американски студентъ, да видите, какво въ сѫщность прѣдставятъ страданията, билъ младъ, красивъ момъкъ обичалъ една отъ своитѣ състудентки въ университета. Докато го обичала и тя, той ималъ разположение да работи, да учи, ималъ импулсъ въ живота си. Единъ денъ, обаче, тя рѣшила да го изпита. Написала му едно писмо съ слѣдното съдържание: отсега нататъкъ азъ те напущамъ. Ти не си за мене. Потърси друга нѣкоя мома, която да те обича. Като получилъ това писмо, младиятъ момъкъ изведнъжъ посърналъ: животътъ му изгубилъ смисълъ, науката — сѫщо, и каквото започвалъ да учи, или да работи, намиралъ, че нѣма защо и за кого да учи и да се развива, Започналъ, да ходи чорлавъ, съ скѫсани обуща, недобрѣ облѣченъ — съ една дума съвършено се напусналъ и отчаялъ. Два дни слѣдъ това тя му написала: азъ искахъ само да те изпитамъ. Ти си пакъ моятъ обиченъ. Щомъ получилъ това писмо, той отново заживѣлъ съ радость и осмислилъ живота си. Такова нѣщо сѫ страданията въ живота на човѣка. Докато човѣкъ страда, и животътъ му нѣма смисълъ; щомъ страданието го напусне, и животътъ му се осмисля. Страданието е първото писмо на момата. Радостьта е второто писмо на момата. Питамъ: дѣ се крие магическата сила на второто писмо, т. е. на радостьта въ човѣка? Магическата сила на второто писмо се крие въ думитѣ: не се обезсърдчавай, азъ искахъ само да те изпитамъ. Той повѣрвалъ и веднага се насърдчилъ. Не трѣбва ли да имате и вие такива отношения къмъ Бога, каквито този студентъ ималъ къмъ своята състудентка? Ти си посърналъ, обезсърдчилъ си се въ живота, не знаешъ, какво да правишъ. Казвамъ: Повѣрвай, че Богъ те обича и веднага ще се насърдчишъ, ще се изправишъ. Повѣрвашъ ли, че никой не те обича, и веднага ще се свиешъ. Прѣди всичко, при васъ трѣбва да дойде една разумна душа, която да ви обикне, за да се почувствувате мощни и свободни. Дѣто има горение, тамъ има и любовь. Любовнитѣ работи ставатъ все изъ горитѣ, дѣто има ядене и пиене. Като говоря, че любовнитѣ работи ставатъ изъ горитѣ, азъ не разбирамъ, че които се обичатъ, тамъ трѣбва да се криятъ, нито пъкъ считамъ, че въ горитѣ се криятъ разбойницитѣ. Подъ думата „гора“ азъ разбирамъ мѣсто, дѣто се развива и расте най-красивиятъ животъ. Да те обича нѣкой, това значи да те срещне една разумна душа и да ти помогне, и то въ такъвъ случай, когато ти се намирашъ въ най-голѣмо отчаяние. Прѣдставете си единъ баща, човѣкъ съ четири дѣца, останалъ безъ всѣкаква служба, ходи гладенъ, босъ, търси прѣхраната си. Отиде на едно мѣсто, изпѫдятъ го; отиде на друго мѣсто, и оттамъ го изпѫдятъ. Найпослѣ той отива въ гората, отчаянъ, обезсърдченъ, не знае, какво да прави. Започва да се моли на Господа: Боже, на Тебе само ми е надеждата, Казано е, че Си Любовь. Помогни ми по нѣкакъвъ начинъ! Слѣдъ малко той срѣща на пѫтя си единъ човѣкъ, който влиза въ положението му и му помага. Изъ американския животъ има много такива примѣри. Ще ви приведа единъ отъ тѣзи примѣри да видите, какви сѫ резултатитѣ на вѣрата и на справедливостьта. Въ единъ американски градъ живѣлъ единъ бѣденъ, но много честенъ и вѣрващъ човѣкъ, който билъ работникъ въ една отъ тамошнитѣ голѣми фабрики. Той минавалъ между всички за много ексцентриченъ човѣкъ, защото ималъ обичай, като влѣзе въ стаята си, да отвори прозорцитѣ и да се моли на Бога. Които го виждали, смѣели се на неговата вѣра и упование въ Бога. По едно врѣме въ фабриката настанала голѣма криза, и господарьтъ на фабриката уволнилъ много отъ своитѣ работници, между които и тази бѣденъ, честенъ работникъ. Той, обаче, не се отчаялъ и не прѣставалъ да се моли на Бога. Единъ день дохожда при него единъ отъ работницитѣ въ сѫщата фабрика, уволненъ като него, подхвърля прѣдъ краката му една умрѣла гарга, и му казва: Ето, вземи тази гарга, Господъ, на когото се молишъ, ще ти помогне! Той искалъ по този начинъ да го подиграе. Бѣдниятъ човѣкъ взима гаргата, но като я хваща случайно за гръкланя, усѣща, че нѣщо твърдо има въ устата ѝ. Отваря устата ѝ и издърпва оттамъ една скѫпоцѣнна огърлица. Като я вижда, разбира, че тази огърлица е на бившата му господарка на фабриката. Той измива огърлицата съ сапунъ и вода и я занася на господаря си. Господарьтъ, като видѣлъ честностьта на своя работникъ, отново го назначилъ на работа, като си казалъ: такъвъ честенъ човѣкъ не трѣбва да се изпуща. Другъ на негово мѣсто би задържалъ огърлицата за себе си. Кое бѣше по-добрѣ да направи този работникъ: да продаде огърлицата и да задържи паритѣ за себе си, или да я прѣдаде на господаря си? Казвамъ: при сегашнитѣ трудни врѣмена на живота, тази огърлица е дошла точно на врѣме. Това сѫ моменти, чрѣзъ които се познава Божията Любовь. Само при труднитѣ условия на живота ще познаете, че има една душа въ свѣта, която ви търси. Тази душа, именно, е вашиятъ спаситель. Само по този начинъ ще познаете и великата Истина въ живота. Ако не можете да намѣритѣ онзи, който ви обича, тогава и животътъ ви нѣма да има смисълъ. Ако ние трѣбва да се родимъ само и да умремъ, безъ да намѣримъ великата Истина, тогава и животътъ е безсмисленъ. Казвамъ: само въ любовьта има смисълъ; само въ науката има смисълъ; само въ изкуството има смисълъ. За коя наука и за кое изкуство се говори? Наука съ любовь, изкуство съ любовь даватъ смисълъ на живота. Не е достатъчно само да се мисли за Любовьта, за Мѫдростьта, за Истината, но свѣтлината, която днесъ иде отгорѣ, минава прѣзъ прозорцитѣ ви и прѣдава думитѣ на Онзи, който ви е пратилъ на земята: Отворете сърцата си на дневната свѣтлина и цъвнете като цвѣтята! Онзи, който ви обича, казва: Растете, развивайте се и завържете плодъ, като плоднитѣ дървета, за жертва на другитѣ! Онзи, който ви обича, казва: Бѫдете като изворитѣ, който непрѣривно изтичатъ навънъ, и давайте като тѣхъ! Ако човѣкъ не може да направи това, тогава въ какво се заключава неговото благородство? Ако ние не сме готови да изпълнимъ това, въ какво седи готовностьта ни да прославимъ Бога? Не е въпросътъ себе си да прославимъ, но Бога трѣбва да прославимъ съ дѣлата си. Не е достатъчно да носимъ името човѣкъ, но и да го оправдаемъ. Да носимъ името човѣкъ, безъ да сме такива, то е все едно, да се наричатъ Ангелъ, Христо, Мария и т. н. Ангелъ, напримѣръ, е хубаво име, но всѣки, който носи това име, ангелъ ли е? Христо е хубаво име, но всѣки, който носи това име, Христосъ ли е? Сега ние имаме нужда отъ истински вѣрващи хора, които да приложатъ новото учение. Казвате: въ какво седи новото учение? Новото учение седи въ слѣднитѣ нѣколко положения: Не изсичайте горитѣ, но всѣки денъ насаждайте по една сѣмка отъ плодни дървета! Всѣки день изчиствайте по единъ трѣвясалъ изворъ! Всѣки день прѣвързвайте счупения кракъ на нѣкое животно! Всѣки день гледайте да насърдчите поне по единъ бѣденъ, или нещастенъ човѣкъ! Ако пъкъ вие имате нѣкакво голѣмо нещастие, идете при нѣкой човѣкъ, който страда повече отъ васъ и се постарайте да го утѣшите. Малкото нещастие се лѣкува съ голѣмото. По този начинъ вашата скръбь ще се асимилира, а скръбьта на вашия ближенъ ще се намали. Вие трѣбва да постѫпвате като онзи американски майсторъ, който въ врѣме на работа изгубилъ първата фаланга на единъ отъ пръститѣ си. Като показвалъ на работницитѣ си, какъ да дигнатъ единъ голѣмъ камъкъ, за корнизъ на единъ прозорецъ, камъкътъ падналъ върху рѣката му и веднага откѫсналъ първата фаланга на единъ отъ пръститѣ. Той подигалъ погледа си нагорѣ и казалъ: Благодаря Ти, Господи, че не ми даде по-голѣмо нещастие! И съ радость продължилъ по-нататъкъ работата си. Дойде ли ви нѣкакво нещастие, веднага благодарете на Бога, че се е спрѣло само дотамъ, не се е продължило по-нататъкъ, да дойде по-голѣмо зло. „Давайте, и ще ви се даде!“ Дошло е врѣме вече за даване, понеже иде сѫдба на свѣта. Господъ иде въ свѣта! Като дойде, Той ще погледне въ хамбаритѣ, въ главитѣ и въ сърцата на хората и ще каже: Толкова нѣщо вложихъ въ сърцата и въ умоветѣ ви! Какво направихте за мене? Какво ще намѣри Господъ въ хамбаритѣ на богатитѣ хора? Какво ще намѣри въ тевтеритѣ на търговцитѣ? Въ тевтеритѣ на търговцитѣ ще намѣри, че толкова и толкова иматъ да взиматъ и да даватъ. Какво ще намѣри въ складоветѣ на военнитѣ? Въ складоветѣ на военнитѣ Богъ ще намѣри, че хиляди пушки и милиони килограми барутъ се приготвятъ за бой. Какво ще намѣри Господъ въ църквитѣ? — Едиколко си килограма тамянъ, восъкъ и вѫглища сѫ изгорѣни. Като отиде Господъ при вѣрващитѣ, какъвъ отчетъ ще Му дадатъ? Богъ нѣма да сѫди хората, както тѣ мислятъ, но ето, каква ще бѫде сѫдбата. Господъ ще се изправи прѣдъ всѣки едного, ще го погледне въ очитѣ, ще види всичкитѣ му прѣгрѣшения и ще каже: Ти ще се върнешъ отново на земята, да научишъ уроцитѣ, които досега не си научилъ. Който е научилъ уроцитѣ си и изпълнилъ волята Божия, той ще отиде на небето, да работи при по-добри условия. Като се говори за вѣченъ огънь, въ който душитѣ на грѣшнитѣ ще прѣбѫдватъ, това подразбира лошитѣ условия на живота, които човѣкъ самъ си е създалъ. Само веднъжъ да ви погледне Богъ въ очитѣ, вие ще съзнаете своята грѣшка и ще кажете: съжалявамъ за милионитѣ години, които прѣкарахъ на земята, безъ да използувамъ добритѣ условия, които имахъ! Съжалявамъ, че не бѣхъ полезенъ нито за себе си, нито за ближнитѣ си, нито за Бога. Като говоря така, азъ не искамъ да се самоосѫждате, защото сега сѫ най-хубавитѣ минути, най-хубавитѣ часове и дни, когато човѣкъ може да изправи живота си. Това може да стане и въ единъ день само. Казано е въ Писанието: „Ако грѣшникътъ се изправи и се върне отъ своитѣ грѣхове, тѣ нѣма да му се вмѣнятъ; тѣ ще се заличатъ отъ книгата на неговия животъ“. Христосъ казва на едно мѣсто въ Евангелието, че работницитѣ, които дошли въ единадесетия часъ, получили толкова, колкото и онѣзи, които работили отъ сутриньта. По това, именно, се отличава Божията Любовь. Въ това отношение всички съврѣменни хора иматъ събрана опитность отъ миналитѣ вѣкове, и сега трѣбва да я използуватъ. Изучавайте себе си! Вѣрвайте въ онова, което е вложено въ душата ви! Вие имате желание да правите добро, искате да бѫдете красиви, да бѫдете разумни. И прави сте. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който иска да бѫде лошъ. Ако има лоши хора въ свѣта, причинитѣ затова не седатъ въ желанието имъ да бѫдатъ лоши, но тѣ се криятъ другадѣ нѣкѫдѣ. Въ съзнанието на всички хора живѣе Божествената идея за доброто, за красивото, за разумното. Когато нѣкой човѣкъ направи едно лошо дѣло, или когато прѣзъ него минаватъ лоши мисли и чувства, той веднага се смущава и казва: какво ли ще каже обществото за мене? Значи, той разбира, кое е добро и кое зло, различава доброто отъ злото. „Давайте и ще ви се даде!“ Правете добро, и ще ви правятъ добро! Бѫдете справедливи, и къмъ васъ ще бѫдатъ справедливи! Новото учение изисква никой никого да не сѫди. И въ Писанието е казано: Всѣки самъ трѣбва да се сѫди. Всѣки самъ трѣбва да изправя погрѣшкитѣ си. Ако видите погрѣшка въ нѣкого, оставете го самъ да си я изправи. Вѣрвайте, че всѣки е въ състояние самъ да изправи погрѣшката си. Видите ли погрѣшка у нѣкого, оставете самъ да си я изправи. Не мислете, че той не я вижда и не я знае. Често, отъ нетактичность хората искатъ едни други да изправятъ погрѣшкитѣ си, а съ това повече влошаватъ положението си. Единствениятъ начинъ, по който можете да си изправяте погрѣшкитѣ, е да се сприятелите помежду си и да си кажете погрѣшката, като на себе си. Речете ли да спорите помежду си, това нѣма да ви доведе до положителни резултати. Така не се поправятъ погрѣшки. По този начинъ нито държавата, нито църквата, нито училището, нито домътъ сѫ въ състояние да изправятъ погрѣшкитѣ на своитѣ ближни. И държавата е възпитавала, и църквата е възпитавала, и училището е възпитавало, и домътъ е възпитавалъ, но по този начинъ свѣтътъ и до днесъ не се е изправилъ. Подъ думата „възпитание“ се разбира питание, хранене. Слѣдователно, ако за физическото развитие или възпитание на човѣка е нужна доброкачествена храна, колко повече е необходима такава за неговото духовно възпитание. Духовното възпитание седи въ разумното слово, което пъкъ се изразява въ чисти мисли, чувства и дѣйствия. Мнозина казватъ: тоягата ще спаси свѣта. Тоягата не може да оправи свѣта. Това, което може да създаде хармонични отношения между хората, то е абсолютната вѣра въ Бога, безъ изнасилване едни-други. Азъ говоря за вѣра на съзнанието. Казвате: при такава вѣра хората могатъ да ни изнудватъ. Питамъ: кой може да изнуди слона? Никой не може да го изнуди. Комарътъ може ли да изнуди слона? Не може. Никой не може да изнуди добрия, силния човѣкъ. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да дава даромъ. Положителната вѣра иска отъ насъ да даваме всичко, каквото имаме. Направете опитъ въ това отношение и постарайте се да изчистите тѣлото си, да изчистите ума и сърцѣто си, да се видоизмѣните и ще видите резултатитѣ отъ чистото даване. Който е гърбавъ, да изправи гърбицата си! Стариятъ дѣдо да стане младъ момъкъ! Азъ съмъ противъ гърбицата. Тя може да се изправи. Послѣ, вие трѣбва да се пазите отъ голѣмитѣ натрупвания. Ако имате голѣми натрупвания, по нѣкакъвъ начинъ трѣбва да се освободите отъ тѣхъ. Сѫщо не е за прѣпорѫчване и чрѣзмѣрното изтъняване. Човѣкъ трѣбва да бѫде нито много пъленъ, нито много слабъ. Има нормални мѣрки, на които трѣбва да отговаряте. Вратътъ трѣбва да бѫде два пѫти по-широкъ отъ размѣра на рѣката. Като хванете рѫката си, отъ нейнитѣ размѣри съотвѣтно тѣлото, вие ще познаете, въ какъвъ пѫть вървите. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да работи върху физическото си тѣло и отъ него постепенно да върви къмъ духовното. Освѣнъ това, при пипането на рѫката, по нейната нормална топлина се познава и здравословното състояние на организма. Ако рѫката е студена или гореща повече, отколкото трѣбва, това говори за анормално състояние на организма. Усѣтите ли нѣкакво анормално състояние на организма си, вземете мѣрки да го подобрите: прѣкарайте единъ-два деня въ постъ, пийте повече гореща вода, дишайте чистъ въздухъ и се излагайте на свѣтлина! Христосъ казва: „Давайте, и ще ви се даде!“ Този е новиятъ начинъ на възпитание. Истински религиознитѣ и духовни хора трѣбва да живѣятъ хигиениченъ животъ. Този животъ е необходимъ, за да могатъ поритѣ на тѣлото да бѫдатъ отворени. „Давайте, и ще ви се даде!“ Ако ние даваме, и Богъ ще ни дава. И тъй, пожелавамъ на всинца ви, като давате, и на васъ да се даде! 30 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 15 май, 1927 г. г. София ------------------------ *) Лука 6:38

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Сто пенязи Но щомъ излѣзе този слуга, намѣри едного отъ служителитѣ си, който му бѣ длъженъ сто пенязи, улови го, та го давѣше и казваше: „Плати ми това, що си ми длъженъ“*) Въ прочетения стихъ важни сѫ думитѣ „улови го“. Защо го улови? — Защото имаше да му дава. Като се наблюдава, докѫдѣ е достигналъ съврѣменниятъ културенъ свѣтъ, вижда се, че неговитѣ морални устои сѫ разколебани. Съврѣменниятъ свѣтъ нѣма изработена мѣрка, съ която да опрѣдѣля, кое е право и кое не, или кое е идеално и кое не. Вземете, напримѣръ, съврѣменнитѣ учени и философи говорятъ за идеалъ, но запитайте кого и да е отъ тѣхъ, какво нѣщо е идеалъ, и тѣ не могатъ да отговорятъ положително. Нѣкои отъ тѣхъ могатъ да ви кажатъ редица нѣразбрани нѣща относно идеала, но какво нѣщо въ сѫщность е самиятъ идеалъ, нѣма да засегнатъ. Попитайте ги, какво нѣщо е Любовьта, и за нея не могатъ да ви кажатъ нѣщо положително. Въпрѣки това, всички хора говорятъ за любовь. Всички казватъ, че трѣбва да се любимъ, но защо трѣбва да се любимъ, и тѣ не могатъ да отговорятъ. Нѣкой казва: трѣбва да обичаме този човѣкъ, защото е красивъ. Не, красотата не може да служи като поводъ за любовь. Други казватъ: този човѣкъ трѣбва да се обича, защото е богатъ. И богатството не може да служи като поводъ за любовь. Еди-кой си човѣкъ е жизнерадостенъ, затова трѣбва да се обича. И това качество на човѣка не може да служи като поводъ за любовь. Питамъ тогава: кое може да послужи като поводъ за любовь? Въ Писанието се казва за Бога: „Възлюбилъ Си Истината у човѣка“. Слѣдователно, човѣкъ не може да бѫде обичанъ, ако Истината не е въ него. Значи, само Истината може да послужи като поводъ за любовь. Който може, нека се опита да оспори това твърдение. Питамъ: може ли да се обича умрѣло куче, паякъ или свиня? Тъй щото, когато се казва, че нѣкой човѣкъ се обича за красотата, и това е вѣрно, защото красотата е външенъ изразъ на Истината. Мнозина разглеждатъ въпроса за красотата, но що се отнася до етиката на красотата, нашето мнѣние коренно се различава отъ мнѣнието на съврѣменнитѣ учени. Истинската красота не развращава човѣка. Красота, която развращава човѣка и събужда алчность въ него, не е красота. Красота, която не събужда истинска любовь, не е красота. Съврѣменнитѣ хора говорятъ за нѣкакви идеали, че трѣбвало да се слѣзе при простата маса, при бѣднитѣ, при страдащитѣ хора и да се работи за тѣхното подигане. Така сѫ говорили много философи и писатели, като Толстоя и други; така говорятъ и сега въ България много видни мѫже и жени, като обясняватъ, защо е необходимо да се работи всрѣдъ простата маса. Питамъ: ако, наистина, бѣднитѣ, страдащитѣ хора сѫ идеалъ за съврѣменното човѣчество, какво търсятъ хората изъ университетитѣ, както и изъ домоветѣ на изкуствата? Не е ли по-добрѣ, вмѣсто нѣкоя хубава картина, да се изложи ралото на нѣкой български земледѣлецъ, една биволска кола, единъ снопъ жито, нѣколко връзки царевица, или единъ остенъ и т. н.? Обаче, сѫщитѣ тѣзи хора идеализиратъ простия народъ въ ума си, поставятъ го като идеалъ въ своя животъ, но сѫщеврѣменно го наричатъ маса, тълпа, простаци. Какъ е възможно отъ една страна да ги наричатъ маса, тълпа, а отъ друга страна да ги идеализиратъ и считатъ за идеалъ въ живота си? Какъвъ идеалъ може да бѫде бѣдниятъ човѣкъ? Тѣзи хора които поставятъ като идеалъ въ живота си подигането на бѣднитѣ, на страдащитѣ, мязатъ на онзи турчинъ, който по цѣлъ день ходилъ съ торбата си да обира гяуритѣ. Дѣто отивалъ, по нѣколко пѫти на день се молѣлъ, четѣлъ всички молитви, дадени отъ Мохамеда, и прѣдъ всѣка молитва си миелъ рѫцѣтѣ, но щомъ му паднѣло, не се спиралъ да обере нѣкой гяуринъ. Като го запитвали, какъ е възможно да се моли на Бога, да вѣрва въ Мохамеда, а сѫщеврѣменно да прави толкова обири, той казвалъ: да се моля на Бога, това е мой дългъ, а да обирамъ гяуритѣ, това е мой занаятъ. Той се стараелъ да примири дълга си къмъ Бога съ занаята си да обира, главно гяуритѣ. Сега азъ нѣма да се спирамъ върху въпроса за бѣднитѣ и за страдащитѣ, да цитирамъ, какъ философитѣ и поетитѣ разглеждатъ сѫщия въпросъ, защото прѣди всичко въ цѣлата европейска литература азъ не съмъ срещналъ досега нито единъ философъ или писатель, който да е засегналъ този въпросъ обстойно и правилно. Дѣто и да отидете, даже въ Индия, и тамъ върху този въпросъ нѣма нищо положително и основно писано. Защо нѣма нищо положително по този въпросъ? — Защото, още на врѣмето си, когато е билъ подигнатъ, той е билъ повѣренъ на просветени хора. Само просветени хора на врѣмето си сѫ работили и познавали този свещенъ въпросъ, вслѣдствие на което тѣ не сѫ счели за нужно да го напишатъ на книга, но сѫ го написали само въ сърцето си. Който е написалъ този въпросъ въ сърцето си, той го е занесълъ съ себе си. Кои сѫ тѣзи сѫщества, които искатъ да слѣзатъ и слизатъ при бѣднитѣ и страдащитѣ? Това сѫ онѣзи съвършени сѫщества, които прѣди милиони години още сѫ завършили своето развитие и сѫ придобили такива грамадни богатства, каквито едва ли фантазията на автора на приказкитѣ 1001 нощь може да си прѣдстави. Тѣзи сѫщества иматъ възможность да достигнатъ до положението на божества, каквито умътъ на съврѣменнитѣ хора едва ли може да си прѣдстави. Тѣзи божества, които се наели да помагатъ на своитѣ бѣдни братя, сѫ достигнали такива грамадни богатства, че сѫ рѣшили да слѣзатъ на земята, да помагатъ на бѣднитѣ, на страдащитѣ хора и заедно съ тѣхъ да се подвизаватъ. И когато нѣкои поетъ или пѣвецъ възпѣва положението на бѣднитѣ хора, въ сѫщность тѣ сѫ изразъ на онѣзи възвишени и напрѣднали въ развитието си сѫщества, които очакватъ съ нетърпѣние момента на своето слизане на земята между тѣзи бѣдни хора, да видятъ, какво могатъ да научатъ отъ тѣхъ и въ какво могатъ да имъ помогнатъ. Всѣки народъ има по единъ или по двама отъ тѣзи сѫщества, изпратени на земята, да работятъ за бѣднитѣ и страдащитѣ. Колкото повече сѫ тия сѫщества между хората, толкова по-добрѣ е за тѣхъ. Тѣ работятъ главно за истински бѣднитѣ, а не за онѣзи бѣдни, които никому нищо не сѫ дали, а само гледатъ, какъ да забогатѣятъ, да си създадатъ положение, да излъжатъ този-онзи. Нѣкои отъ тѣзи бѣдни отиватъ въ университета да учатъ, да разработятъ ума си повече, та да могатъ лесно да извъртватъ Истината. И слѣдъ това ще казватъ, че тѣзи хора били учени. Тъй щото, при това разбиране на хората, бѣднитѣ днесъ не могатъ да бѫдатъ тѣхенъ идеалъ. Защо? — Защото нѣма съвършени хора, които да работятъ за тѣхното подигане. И тъй, всѣки, които иска да има идеалъ, трѣбва да стане съвършенъ. Които не е съвършенъ, не може да бѫде обичанъ. Мѫжетѣ и женитѣ трѣбва да изхвърлятъ отъ ума си лъжливата идея, че могатъ да се обичатъ, безъ да бѫдатъ съвършени. Докато човѣкъ не бѫде съвършенъ, никой не може да го обича. Жената се оплаква, че мѫжътъ ѝ я оставилъ; мѫжътъ се оплаква, че жената го оставила; майката се оплаква, че дъщеря ѝ я оставила и т. н. Да, докато хората добиятъ възвишенъ идеалъ, да жертвуватъ всичко, мѫжътъ ще оставя жена си, жената — мѫжа си; дъщерята ще оставя майка си, майката — дъщеря си; бащата ще оставя сина си, синътъ — баща си; господарьтъ ще оставя слугата си, слугата ще оставя господаря си. И слѣдъ това ще проповѣдватъ на хората, че тѣ трѣбва да обичатъ отечеството си и да се жертвуватъ за него. Ние знаемъ, защо хората обичатъ религията, науката, или Бога. Какво значи човѣкъ да обича Бога? Да обичате Бога, това подразбира, Той да бѫде идеалъ за васъ и да сте готови при всички условия на живота си да жертвувате всичко заради Него. Нѣкой има фиктивна идея за Бога и за да се увѣри въ сѫществуването Му и да Го обикне, той чете философията на Канта, или на другъ нѣкакъвъ ученъ, да се убѣди, че наистина Богъ сѫществува. Че Богъ сѫществува, това е фактъ, но не е Истина; че слънцето грѣе, това е фактъ, но не е Истина; че земята се върти, това е фактъ, но не е Истина; че вие живѣете, това е фактъ, но не е Истина; че вие мислите, това е фактъ, но не е Истина; че вие се жените, това е фактъ, но не е Истина; че вие се изоставяте единъ-други, това е фактъ, но не е Истина; че умирате, че се раждате, това сѫ все факти, но не сѫ Истина. Слѣдователно, дѣто Истината не присѫтствува, тамъ нѣма любовь. Тогава, може ли да се говори за любовь тамъ, дѣто нѣма Истина? Любовьта е първиятъ потикъ къмъ Истината. Само Истината може да се люби. Любовьта е първиятъ лѫчъ, първиятъ потикъ, който прониква въ човѣшката душа. Щомъ Любовьта дойде, тя събужда великото, славното, красивото въ човѣшката душа, и човѣкъ става герой въ свѣта. Който люби, само той има Истината въ себе си; който има Истината, той може вече да бѫде обичанъ. Сѫщото нѣщо е и въ живота. Когото любимъ нѣкого, ние му придаваме Божествени качества, като казваме, че той е благороденъ човѣкъ, че има такива и такива добродѣтели и т. н. Докато имаме тази Истина въ себе си, и докато виждаме доброто въ човѣка и го държимъ въ ума си, ние го обичаме. Намѣримъ ли, обаче, единъ малъкъ дефектъ въ него, и любовьта ни къмъ него отслабва. Защо не признаемъ Истината? Защо не обичаме човѣка такъвъ, какъвто е? Нека го обичаме съ неговитѣ недостатъци, но да обичаме въ него Божественото. Богъ е възлюбилъ Истината въ човѣка. Вслѣдствие на това, и въ най-лошия човѣкъ, при всички врѣмена и условия на неговия животъ, все има нѣщо, което може да се обича. Ако Истината не дойде и не обхване цѣлия свѣтъ, тогава и домоветѣ, и обществата, и цѣлата земя ще изчезнатъ. Изчезне ли всичко това, земята ще прѣдставя гробница на нѣкакво минало, на нѣкаква минала култура. Мнозина казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ свободни! Казвамъ: колкото и да се сили човѣкъ, той не може да бѫде свободенъ. Казвате: какъ е възможно това? Ще ви докажа. Прѣдставете си, че вие сѣдате прѣдъ трапезата да ядете. Какво е положението ви въ този случай? Вие се намирате въ положението на слуга, комуто господарьтъ е далъ 32 чука на разположение, зѫбитѣ, съ които той трѣбва да начука на малки парченца всичко онова, което е на трапезата прѣдъ него. И той, съ помощьта на тѣзи чукове, трѣбва да натроши тѣзи голѣми камъни, съ които да павира улицитѣ въ своята държава. Той чука, чука, докато свърши работата си и прѣдаде на господаря си всичко, което е счукалъ. Ако господарьтъ намѣри работата добра, той ще я приеме, но ако намѣри, че не е добра, не я счукалъ, както трѣбва, ще я повърне назадъ и ще каже: да се научишъ втори пѫть да чукашъ добрѣ! Ако господарьтъ е доволенъ отъ него, той ще му заплати съ малка почивка. Почивката прѣдставя удоволствие въ живота. Ако почивката не води къмъ забрава, къмъ унасяне, тя е истинско удоволствие за човѣка. Ще ви прѣдамъ единъ малъкъ разказъ, да видите, че почивка, която води къмъ забрава, не разрѣшава въпроситѣ на живота. Единъ пѫтникъ, като минавалъ прѣзъ пустинята, билъ подгоненъ отъ голѣмъ, страшенъ бикъ. Като бѣгалъ и търсилъ мѣсто да се скрие отъ него, попадналъ въ единъ дълбокъ, сухъ кладенецъ, и тамъ се приютилъ. По едно врѣме, той вижда въ кладенеца, близо до него, една змия. Съ това положението му се влошило повече: отгорѣ седѣлъ бикътъ, а отдолу змията. Като се намѣрилъ при двѣ голѣми злини, най-послѣ успѣлъ да се хване за една шубръка, на която забѣлѣзалъ малко медъ, отъ който започналъ да си поблизва. Така той се успокоилъ малко, починалъ си, и по този начинъ забравилъ, че отгорѣ седи бикътъ, а отдолу — змията. Обаче, забравянето още не разрѣшава въпроситѣ. Така и хората понѣкога близватъ малко медецъ отъ щастието, но това е само близване, отгорѣ пакъ ги чака бикътъ, а отдолу — змията. Питамъ: дѣ е вашиятъ идеалъ? Има ли поне единъ човѣкъ, когото обичате, както трѣбва? Въ своитѣ изслѣдвания изъ България азъ не срещнахъ нито една фамилия, въ която мѫжътъ или жената да не сѫ казали една лоша дума единъ за другъ. Дѣ сѫ тѣхнитѣ идеали? Не само за мѫже и жени мога да кажа това, но и досега още азъ не съмъ срѣщалъ нито единъ свещеникъ или владика, който да вѣрва въ Христа, както трѣбва. Това може да се каже не само за българитѣ, но и за чужденцитѣ: нито въ странство съмъ срѣщалъ истински хора, които да сѫ послѣдователни въ своитѣ идеи. Нѣкой казва: що е Любовь? Що е Истина? Когато човѣкъ се намѣри прѣдъ най-голѣми сътресения и изпитания въ живота си, и сърцето, и умътъ му не се разколебаятъ и разклатятъ, казваме, че този човѣкъ има Любовь, има Истина въ себе си. Най-малкото смущение въ сърцето на човѣка и най-малкото колебание въ неговия умъ показватъ, че той живѣе още въ свещения егоизъмъ и мисли само за себе си. Значи, животътъ започва отъ онзи великъ актъ, да съзнае човѣкъ Истината. Животътъ, съ който разполагатъ съврѣменнитѣ хора, може лесно да имъ се отнеме, което показва, че той още не е тѣхенъ; този животъ принадлежи на нѣкое напрѣднало въ развитието си сѫщество, и щомъ рече да си замине, тѣ изгубватъ този животъ. Може да се направи изчисление, отъ прѣди колко милиона години е започналъ вашиятъ животъ. Нѣкога вие сте били мъртви, но нѣкои отъ тия възвишени сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, като минавали покрай васъ, дали сѫ ви отъ изобилието на своя животъ, съ което помогнали и на вашата по-нататъшна еволюция. Казвате: кои сѫ тѣзи сѫщества? Нѣкога вие сте ги знаели, но послѣ сте ги забравили и сте почнали да живѣете по стария начинъ. И като не помните нищо отъ тѣзи врѣмена, вие пакъ наново запитвате, какво нѣщо е Истината. Истината е обектъ на Любовьта. Единствениятъ обектъ, безъ който никаква любовь не може да се прояви, това е Истината; единствениятъ обектъ, безъ който никаква свѣтлина не може да се прояви, това е Истината; единствениятъ обектъ, безъ който никаква свобода не може да се прояви, това е Истината. И ако сегашнитѣ общества и народи търсятъ свобода безъ Истината, тѣ се самоизмамватъ. Свобода безъ Истина не може да сѫществува. Кажете ми едно общество или единъ народъ, който да е ималъ свобода безъ Истина. Нѣкой ще каже, че римската империя имала свобода. Не, римскитѣ затвори и сега, и на врѣмето си сѫ били пълни съ затворници и съ роби. Ако отидете сега въ Америка, въ Англия, въ Франция, въ Германия, както и въ малката България, навсѣкѫдѣ ще намѣрите затворитѣ пълни съ затворници. Не само затворитѣ, но и домоветѣ сѫ пълни съ затворници. Нѣкой казва: дотегна ни вече да слушаме духовни бесѣди, както и разни поучителни сказки. Питамъ: не ви ли дотегна да ходите по театри и по концерти? Какво особено има въ театритѣ? Ще отидете въ единъ театъръ, дѣто на сцената прѣдставятъ убийството на нѣкой човѣкъ, и цѣлата публика се трогва отъ положението му, плаче, че станало нѣкакво нещастие. Казвамъ: когато хората виждатъ на улицата да убиватъ човѣкъ, като нѣкое куче, тогава тѣ не плачатъ и не се трогватъ, а като отидатъ въ театъра, плачатъ за сѫдбата на нѣкакъвъ фиктивенъ герой. Този герой или тази героиня, за които вие плачете, въ дѣйствителность не сѫществуватъ. Има смисълъ да ходите и на театъръ, но слѣдъ като излѣзете оттамъ, трогнати отъ неправдитѣ и насилията въ живота, като срещнете нѣкой страдалецъ, бѣденъ човѣкъ, да го заведете у дома си, да се разговорите съ него, да го нахраните и облѣчете. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Тѣ ходятъ тукътамъ за удоволствие и послѣ гледатъ да се наредятъ, да си направятъ кѫща, да се осигурятъ. Казвамъ: хиляди кѫщи да съградите, пакъ сѫщи ще си останете; хиляди дѣца да родите, пакъ сѫщи ще си останете; и първи мѣста да заемате, пакъ ще си останете сѫщитѣ. Външната обстановка не измѣня положението на нѣщата. Това сѫ само врѣменни забавления. Нѣкой станалъ владика, това е забавление за него; другъ станалъ проповѣдникъ, това е забавление за него; трети станалъ поетъ, написалъ нѣколко стихотворения, това е забавление за него; четвърти станалъ актьоръ, и това е пакъ забавление. Истински поетъ е само онзи, който, слѣдъ като завърши своето развитие, слѣзе на земята, за да напише само единъ стихъ, отъ който цѣлото човѣчество да се подигне; истински философъ или ученъ е този, който, слѣдъ като завърши своето развитие, слѣзе на земята, за да напише само една мисъль, която да подвижи цѣлото човѣчество напрѣдъ. Доказателства трѣбва да имаме отъ онѣзи хора, които можемъ да наречемъ поети, философи, учени, музиканти или художници въ свѣта. Ако нѣмате такива разбирания въ живота си, вие ще се развивате бавно, постепенно, при което 5—10 години ще вѣрвате въ Бога, а послѣ ще се усъмните и ще мислите, че сте се измамили. Такъвъ животъ е животъ на самоизмама, животъ на забавления. Казвамъ: сегашнитѣ вѣрвания на хората въ Бога, съдържатъ самоизмама; сегашнитѣ религии съдържатъ самоизмама; сегашната наука съдържа самоизмама. Това не сѫ принципи, на които човѣкъ може да се опре. Съврѣменнитѣ хора нѣматъ доблестьта да кажатъ Истината, вслѣдствие на което виждаме всички тия нещастия и страдания въ живота. Сега ще поговоря малко върху координация на човѣшкитѣ органи, мисли и чувства. Въ всѣки домъ, въ всѣко общество, въ всѣка държава, въ всѣка религия или въ наука трѣбва да има координация. Който иска да знае точното значение на думата координация, може да я намѣри въ нѣкой рѣчникъ. Да се координиратъ нѣщата, това подразбира, да се хармониратъ, да се подведатъ подъ онзи основенъ законъ, при който всички органи могатъ взаимно да си помагатъ. Напримѣръ, всички органи въ човѣшкия организъмъ трѣбва така да се координиратъ, че всѣки поотдѣлно да помага на другитѣ, като всѣки отъ тѣхъ да изпълнява самостоятелно своята служба, безъ да се мѣси въ работата на другитѣ. Това е истинска наука! Науката на бѫдещето човѣчество, която е наука на шестата раса, ще започне, именно, съ закона на координацията. Всѣки органъ въ човѣка трѣбва да се координира съ всички останали органи. Запримѣръ, ако нѣкой човѣкъ заболѣе отъ разстройство на корема си, той непрѣменно трѣбва да знае, коя е причината на това разстройство. Щомъ човѣкъ заболѣе отъ нѣкакво стомашно или коремно разстройство, това се дължи на двѣ противоположни чувства, които сѫ се сблъскали въ него. Тѣзи двѣ противоположни чувства внасятъ нарушение въ координацията на органитѣ. Когато пъкъ се яви нарушение въ координацията на мускулитѣ, тя се дължи на нѣкакъвъ страхъ, който се явява въ човѣка. Запримѣръ, нѣкой се страхува, какъ ще завърши живота си. Вслѣдствие на този страхъ, въ органитѣ, които иматъ прѣдназначение да извършватъ извѣстна служба, се явява едно лъжливо положение, че тѣ не могатъ да извършатъ тази служба и постепенно отпадатъ. Съ тѣзи мисли, съ този страхъ човѣкъ дава криво изправление, крива посока на службата на своитѣ мускули. По закона на координацията на човѣка е опрѣдѣлено да изминава дневно 2—3—5—10 километра пѫть. Ако той се уплаши и не изпълни това, което природата му е опрѣдѣлила, нѣма да се мине дълго врѣме, и тя ще му наложи глоба за неизпълнение на нейнитѣ закони. Послѣ, природата е опрѣдѣлила на човѣка да се храни съ чиста и проста храна. Веднъжъ изпратила човѣка на земята, тя е прѣдвидила, съ каква храна трѣбва да се храни. Слѣдователно, човѣкъ самъ трѣбва да си избере храната, прѣдвидена за него отъ самата природа. Не избере ли тази храна, не се ли подчини на законитѣ на природата, тогава и другитѣ органи въ неговия организъмъ нѣма да се координиратъ съ стомаха му и ще настане нарушение въ общия ходъ на организма. Освѣнъ това, опрѣдѣлено е на човѣка, по колко пѫти трѣбва да диша въ минута. Днесъ съврѣменнитѣ хора почти не дишатъ правилно и равномѣрно. Нѣкои поематъ въздухъ безразборно, дишатъ неравномѣрно, вслѣдствие на което нѣма координация и между другитѣ органи. И при яденето сѫщо така трѣбва да се спазватъ законитѣ на разумната природа. Нѣкои хора ядатъ много бързо, гледатъ да се нахранятъ часъ по-скоро, за да продължатъ работата, която ги чака отвънъ. Вслѣдствие на бързото ядене пакъ се нарушава координацията на органитѣ. Когато човѣкъ яде, той не трѣбва да бърза; въ яденето трѣбва да има извѣстна пластичность. Въ дъвкането трѣбва да взиматъ участие всички мускули, за да има пълна координация и между тѣхъ. Нѣма ли пълна координация между всички органи, както и между всички мускули на тѣлото, ще се образува извѣстно противодѣйствие, вслѣдствие на което пъкъ ще се родятъ редъ болезнени състояния. Религиознитѣ учители на миналото, за да възстановятъ тази координация, сѫ давали на ученицитѣ си редъ правила и методи, едни отъ които се отнасятъ до храненето, други до правилното дишане, трети до правилнитѣ отношения, както и до човѣшкитѣ мисли и чувства. Тѣ сѫ прѣпорѫчвали на ученицитѣ си молитвата, като методъ за възстановяване пълна хармония, пълна координация на органитѣ. Прѣди всичко, когато човѣкъ започне да яде, той трѣбва да бѫде напълно убѣденъ, да приеме ли храната, която му прѣдлагатъ неговитѣ близки, или не; той трѣбва да знае, дали тази храна ще му се отрази добрѣ върху организма. Ако нѣкой човѣкъ, още като тури първата хапка въ устата си, каже, че жена му не е сготвила добрѣ, той трѣбва да прѣстане да яде. Който пъкъ иска да завърши добрѣ храненето си, той трѣбва да вземе една хапка хлѣбъ, да я потопи въ соль и да я глътне. Така той ще ликвидира съ яденето и сѫщеврѣменно съ всѣкакво недоволство, което се е породило въ него прѣзъ врѣме на яденето. Ако човѣкъ се храни и изпитва недоволство отъ нѣщо, това недоволство ще прѣдизвика нѣкакво разстройство въ мозъка. Недоволството внася лъжливи мисли и чувства въ човѣка. Напримѣръ, ако нѣкой мѫжъ е недоволенъ отъ яденето, което жена му е сготвила, той ще започне да мисли, че тя е нѣщо недоволна отъ него, че не е внимателна, не му обръща внимание, не се интересува, не мисли за него и т. н. Тѣзи лъжливи мисли сѫ вече на пѫть да внесатъ разногласие и между вѫтрѣшнитѣ органи на този човѣкъ, което пъкъ се отразява върху правилната имъ служба. Слѣдователно, първата работа, която се изисква отъ човѣка, е да въдвори извѣстна координация въ своитѣ мисли и чувства. Тази координация ще регулира и правилната служба на неговитѣ органи. Напримѣръ, нѣкой тръгва на пѫть, иска да направи една екскурзия. Ако още при тръгването си започне да мисли, че ще се умори, или че нѣма да издържи дълъгъ пѫть, по-добрѣ нека спре, да не продължава по-нататъкъ пѫтя си. Ако направи само една крачка слѣдъ като се разколебае, той ще си причини по-голѣма врѣда, отколкото, ако би продължавалъ да ходи. Спре ли се да обмисли, че тази разходка му е необходима, че тя ще му принесе голѣма полза, той ще координира своитѣ вѫтрѣшни сили и ще може да продължи пѫтуването си. Ако нѣкой каже, че има по-важна работа отъ екскурзията, по-добрѣ да не прѣдприема никакво пѫтуване. Слѣдователно, при самовъзпитанието си, всички хора сѫ длъжни да координиратъ дѣятелностьта на своитѣ органи. Нѣкой ще каже: какъ е възможно да се координиратъ вѫтрѣшнитѣ органи? Възможно ли е да имъ се заповѣдва? Не е въпросъ да се заповѣдва на органитѣ, но може да имъ се говори разумно. Органитѣ сѫ създадени отъ живи клѣтки, на които може да се говори, като на хора. Щомъ органитѣ се убѣдятъ въ това, което имъ се говори, тѣ започватъ взаимно да си помагатъ. Тази взаимна помощь създава координация на органитѣ. Наруши ли се координацията между клѣткитѣ, зараждатъ се разни болести, като разстройство на черния, на бѣлия дробъ, и вслѣдствие на това разстройство органитѣ прѣставатъ да си помагатъ едни на други. Отъ различнитѣ разстройства въ организма се явяватъ много отрови, много излишни вещества, каквато е, напримѣръ, пикочната киселина. Отъ тѣзи излишъци въ организма става втвърдяване на артериитѣ, втвърдяване на мускулитѣ, и хората губятъ своята пластичность, своята подвижность. Това пъкъ създава неправилности и въ кръвообръщението, въ дишането, докато найпослѣ човѣкъ замине на онзи свѣтъ. И ние виждаме този сѫщиятъ човѣкъ втвърденъ, вцѣпененъ, безъ всѣкакъвъ животъ. Това наричаме ние смърть. Всички хора, които сѫ заровени въ земята, се вцѣпеняватъ и се прѣвръщатъ на сухи мрамори. Много мрамори сѫ направени отъ живи хора. Даже най-хубавитѣ мрамори сѫ направени отъ най-виднитѣ философи на миналото. Казвамъ: природата е създала човѣка върху разумна база. Той трѣбва да започне съ видимото, съ своето тѣло. Докато човѣкъ не координира органитѣ на своето тѣло, всички негови усилия, да въздѣйствува върху чувствата и върху мислитѣ си, ще отидатъ напразно. Човѣкъ може да започне съ ума си да координира своитѣ органи, но ако умътъ му не е въ състояние да извърши това, този човѣкъ е слабъ. Затова той трѣбва да намѣри другиго, който да координира органитѣ му. Затова, обаче, отъ човѣка се изисква смирение. Придобие ли човѣкъ координация на своитѣ органи, поритѣ на тѣлото му ще се отворятъ, и дишането ще стане правилно. Тогава и въ ума, и въ сърцето на човѣка ще настане извѣстна лекота, и той ще схваща лесно онова, което природата му е прѣдначъртала. Често хората се безпокоятъ за нѣща, които не сѫ въ тѣхна компетентность да разрѣшатъ. Напримѣръ, тѣ не могатъ да разрѣшатъ въпроса, какъ ще живѣятъ. Животътъ на хората ще се изрази така, както е опрѣдѣленъ. Това, обаче, не е фатализъмъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, като мислятъ, че тѣ могатъ да измѣнятъ своя животъ. Може ли котката да измѣни своя животъ? Може ли вълкътъ да измѣни своя животъ? Може ли овцата да измѣни своя животъ? Може ли ябълката да измѣни своя животъ? Може ли тигърътъ да измѣни своя животъ? Може ли китаецътъ да дойде въ Европа и да се приспособи на всички условия, при които европеецътъ живѣе? Или, може ли европеецътъ да отиде въ Китай и да живѣе, както китайцитѣ живѣятъ? Може ли европеецътъ да се приспособи на условията, при които чернитѣ живѣятъ? — Не може. Нито мѫжътъ може да се приспособи на условията на жената; нито жената може да се приспособи на условията на мѫжа; нито братътъ може да се приспособи на условията на сестрата; нито сестрата може да се приспособи на условията на брата. Казвате: който обича, той може да се приспособи. Който е разрѣшилъ този въпросъ, той трѣбва така да обича сестра си, напримѣръ, че да е готовъ на всички жертви за нея; той трѣбва да е готовъ да жертвува и живота си за нея. Който обича хората, той трѣбва да е готовъ да жертвува живота си за всички, а не само за едного. Нѣкой казва: азъ обичамъ сестра си и съмъ готовъ да се жертвувамъ за нея. Ако, наистина, обича жена си и сестра си, той трѣбва да е готовъ да се жертвува за всички жени, а не само за една жена. Ако една жена е готова да се жертвува само за единъ мѫжъ, или ако единъ мѫжъ е готовъ да се жертвува само за една жена, това е губене на врѣме. Така могатъ да постѫпватъ само ония хора, които се занимаватъ съ изучване смисъла на вѫтрѣшния животъ. Казвате: тогава какъ може да се съгради домътъ? Ако единъ домъ се съгражда върху Истината, въ него нѣма да има никаква измама, никаква лъжа. Тогава, дѣто и да изпратите вашитѣ синове и дъщери, нѣма да се безпокоите за тѣхъ. Ако синътъ пише писмо на баща си искрено, чистосърдечно, въ което се чете дълбочината на душата, ще се разбере, че той прѣдава Истината, както тя е поставена въ неговата душа. Ако пъкъ синътъ пише едно, а върши друго, лесно ще се познае, че Истината отсѫтствува отъ неговата душа. Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ измами, а при това знаемъ, че той се нуждае отъ мекота. Мекотата е качество на Любовьта. За да обичашъ нѣкого, ти трѣбва да бѫдешъ мекъ. Мекотата пъкъ ще внесе координиране на органитѣ въ тѣлото на човѣка. Има извѣстни органи въ човѣка, които сѫ прѣдназначени за изразяване на милосърдие; други сѫ прѣдназначени за търпѣнието; трети — за вѣрата; четвърти — за любовьта и т. н. Всѣко чувство въ човѣка има специфични органи, чрѣзъ които се прѣдава. Човѣкъ не може да прояви любовьта си чрѣзъ своя стомахъ. Рече ли да прояви любовьта чрѣзъ стомаха си, той ще си създаде най-голѣмото нещастие. Съврѣменнитѣ хора създаватъ нещастията си само чрѣзъ своята лакомия. Питамъ: какъвъ идеалъ може да има въ яденето? Нѣкой ще възрази: тогава какъвъ смисълъ има въ глада? Гладътъ е сила, внесена отъ самата природа за продължение на живота. Яденето пъкъ е факторъ, който трѣбва да прави връзки, съединение между Любовьта и живота. Тъй щото, който яде, той трѣбва да знае, че прави връзка между Любовьта и живота. При яденето връзката първо е само физиологическа, а послѣ и духовна. Това не е само идея, но дѣйствителенъ фактъ. Всѣки, който се е опитвалъ да яде по този начинъ, той ще види, че въ него умътъ се развива по единъ начинъ, а сърцето — по другъ начинъ. Слѣдователно, който иска да бѫде силенъ и мощенъ, той трѣбва да възстанови координацията между своитѣ органи. И тъй, хора, у които нѣма координация на органитѣ, или у които справедливостьта не е факторъ въ живота имъ, тѣ се намиратъ въ пълна дисхармония съ себе си. Тази дисхармония се забѣлѣзва главно въ пръститѣ на рѫцѣтѣ имъ, а сѫщо така и въ ноктитѣ имъ, които сѫ изкривени, деформирани. Казвате: красива е тази жена! Когато се произнасяте за една жена, че е красива, вижте първо, какви сѫ пръститѣ и ноктитѣ на рѫцѣтѣ ѝ. Ако тѣ сѫ изкривени, въ нея липсва координация на органитѣ. Щомъ ѝ липсва тази координация, тя не може да бѫде красива. Освѣнъ това гънкитѣ, линиитѣ, на рѫцѣтѣ ѝ отвѫтрѣ трѣбва да бѫдатъ правилни, добрѣ съчетани. Когато се говори за красотата на една книга, тази красота изпѫква, щото книгата да бѫде хубава по съдържание. Сѫщото може да се каже и за човѣка, който въ това отношение е написана книга: колкото по-съдържателна е книгата, толкова и човѣкъ е по-красивъ. Цѣната на книгата седи въ това, което тя съдържа. Моята рѫка е дотолкова важна, доколкото има съдържание въ нея; вашата рѫка е дотолкова важна, доколкото има координация въ нея. Изгуби ли съдържанието си, тя вече се деформира и вмѣсто да принесе полза, тя причинява врѣда на човѣка. Напримѣръ, нѣкога искате да направите едно добро, но изведнъжъ се изплашите отъ това и си дръпнете рѣката назадъ. Или, искате да дадете пари на нѣкой бѣденъ, но като погледнете въ кесията си, виждате, че нѣмате дребни и казвате: нѣмамъ дребни, не мога да му помогна. — Като нѣмате дребни, дайте му сто лева, които имате въ кесията си. — Ами защо трѣбва да се помага на бѣднитѣ? — За координиране на вашитѣ органи. Имате десеть хиляди лева въ джоба си, дайте ги на нѣкой бѣденъ. Има смисълъ да дадете тѣзи пари на нѣкой бѣденъ, ако можете да координирате органитѣ си. Ако можете да запазите Божествената координация, това струва повече, отколкото ако дадете всичкитѣ си пари на бѣдни. Да обичате себе си, значи да обичате Истината. Казвате: може ли човѣкъ да не мисли за себе си? — Който мисли за себе си, той мисли и за смъртьта. Покажете ми единъ човѣкъ, който, като е мислилъ прѣзъ цѣлия си животъ само за себе си, да е останалъ като образецъ на щастливъ човѣкъ за цѣлото човѣчество! Който мисли за себе си, и който не мисли за себе си, прѣдставятъ два противоположни характера. И двамата, обаче, сѫ еднакво виновни. Прѣди всичко, човѣкъ трѣбва да мисли за Истината. Откато стане сутринь, докато си легне, прѣзъ цѣлия день той трѣбва да мисли само за Истината. Нѣкой се оплаква, че никой не го обича. Казвамъ: докато този човѣкъ не обича Истината, никой не може да го обича. Това значи: докато не държишъ Истината въ ума си, никой не може да те обича. На такъвъ човѣкъ може да се даде много нѣщо: може да го облѣкатъ, да му се дадатъ пари, да му се четатъ най-хубави поезии, да го учатъ, но всичко това още не е любовь. Любовьта е великото въ свѣта, което прави човѣка силенъ, мощенъ, благороденъ. Тя хвърля свѣтлина въ ума на човѣка. Който има любовь въ себе си, той вижда нѣщата. Мнозина се интересуватъ да знаятъ, какво нѣщо е реалностьта. Нѣкои считатъ, че условията, въ които живѣятъ, прѣдставятъ истинската реалность. Да се мисли така, това значи да се намирате въ единъ свѣтъ пъленъ съ задушливи газове, които неизбѣжно ще ви уморятъ. Такова нѣщо прѣдставятъ мислитѣ и чувствата на повечето отъ съврѣменнитѣ хора, вслѣдствие на което, ако не излѣзатъ отъ този свѣтъ, тѣ неизбѣжно отиватъ къмъ смърть. Каква реалность има тогава въ този животъ? Доколко хората живѣятъ съ съмнѣния въ своитѣ мисли и чувства, се вижда по слѣдното: вървя съ единъ господинъ, разговарямъ се и изведнъжъ бъркамъ въ джоба си, вадя нѣщо. Той веднага се усмихва; леко съмнѣние минава прѣзъ ума му, че ще извадя нѣкакъвъ кобуръ отъ джоба си. Азъ веднага му подавамъ една малка, цѣнна книжка и му казвамъ: заповѣдайте! Мисля си: това е кобурътъ, отъ който вие се плашите. Казвамъ: отношенията, които сѫществуватъ между хората, трѣбва да водятъ къмъ мисъльта, че всѣки човѣкъ е роденъ за нѣщо велико, а именно, той трѣбва да знае Истината, той трѣбва да възстанови координацията на своитѣ органи, за да се увѣри, че наистина, като човѣкъ, той е създаденъ по образъ и подобие Божие. Тогава, като срещнете нѣкого, ще видите, че въ неговия умъ, въ неговото сърце има нѣщо особено, което го поставя въ положението на истински човѣкъ. Често хората говорятъ за Бога. Обаче, тѣ не трѣбва само да говорятъ за Бога и да произнасятъ Неговото име напразно. Добрѣ е, човѣкъ да произнесе Божието име само единъ пѫть въ годината и като го произнесе, то да произведе извѣстенъ резултатъ. Сѫщо така и за Любовьта трѣбва да се говори малко: само единъ пѫть въ годината трѣбва да се произнесе името ѝ, и това да произведе нѣкакъвъ ефектъ. Питамъ: отъ какво произтичатъ страданията? Страданията произтичатъ отъ отсѫтствието на Истината въ живота. Въ живота има и любовь, и мѫдрость, и правда, но Истината я нѣма. Обаче, дѣто има правда, има и безправие; дѣто има любовь, има и умраза; дѣто има животъ, има и смърть. Когато единъ животъ се прѣлива въ другъ, това става причина да се унищожи външната форма. Това състояние хората наричатъ смърть. Засега смъртьта сѫществува на земята, като нѣщо необходимо, но единъ день, когато настане пълна координация между органитѣ, тогава броятъ на хората, които се раждатъ, ще бѫде точно опрѣдѣленъ. Тогава ще се раждатъ само толкова хора, колкото сѫ потрѣбни. Ние нѣмаме нужда отъ много хора. Ако е въпросъ да се раждатъ хилави хора, по-добрѣ да не се раждатъ толкова много. Свѣтътъ нѣма нужда отъ хилави хора. Животътъ е училище, въ което малко хора могатъ да се родятъ, т. е. малко хора могатъ да се учатъ. Ако въ свѣта има малко болни, тѣ ще влѣзатъ между здравитѣ и ще оздравѣятъ. Здравъ човѣкъ може да ходи, но болниятъ може ли да ходи съ здравия? Здравиятъ, трѣбва да носи болния. Нѣкой казва: безъ лъжа не може . Питамъ: правъ ли е този моралъ? Въ сѫщность безъ Истина не може, а безъ лъжа може. Казвате: безъ ядене не може. Не, безъ ядене може, а съ ядене не може. Наистина, храната носи животъ, но ако човѣкъ се координира, той може да приеме храната и по другъ начинъ, а не само чрѣзъ устата си. Ако човѣкъ координира своитѣ органи, той може да приеме храната и чрѣзъ въздуха, и чрѣзъ свѣтлината. Много хора се прѣпорѫчватъ за скромни. Казвамъ: не се прѣпорѫчваме за скромни. Прѣди всичко съ вашия обѣдъ могатъ да се нахранятъ милиони пеперуди, или най-малко, съ вашия обѣдъ една пеперуда може да прѣкара цѣлъ животъ. Кой е по-скроменъ тогава? Сега, слѣдъ като сте яли и пили цѣлъ животъ, казвате: животътъ нѣма смисълъ. Щомъ намирате, че животътъ нѣма смисълъ, значи вие отричате и Бога, Който е създалъ живота. Щомъ отричате Бога и казвате, че нѣма никаква координация въ свѣта, това показва, че вие считате себе си за първо божество. Ако това е вѣрно, тогава вие дайте правила, по които може и трѣбва да се живѣе. Казвате: нѣма Правда въ живота. — Като казвате, че нѣма Правда, кажете тогава вие, каква трѣбва да бѫде правдата въ живота? Казвамъ: хората трѣбва да освободятъ ума си отъ всѣкакъвъ страхъ, за да бѫдатъ готови да говорятъ Истината. Азъ не подразбирамъ грубата истина, но имамъ прѣдъ видъ онази Истина, която освобождава човѣка. Нѣкой казва: азъ искамъ да кажа Истината, да изповѣдамъ своитѣ грѣхове. Да се изповѣда човѣкъ, подразбирамъ да изповѣда онзи първиченъ грѣхъ, който е причина за всички останали грѣхове, а не да изповѣда онѣзи грѣхове, които се явяватъ като послѣдствие на първичния грѣхъ. Затова, при възпитанието на хората въ духовно отношение, първо се изисква координация на органитѣ. Израждането на съврѣменната европейска култура се дължи, именно, на това, че хората сѫ изгубили съвършено координацията на органитѣ си, вслѣдствие на което се раждатъ редъ болести. Съврѣменнитѣ учени и лѣкари сѫ дошли дотамъ, че казватъ: ако въ развитието си хората вървятъ, както досега, броятъ на нервнитѣ болести ще са увеличи толкова много, че свѣтътъ ще се прѣвърне на болница отъ нервно-болни, или на лудница. Азъ прѣвеждамъ: днесъ цѣла Европа е изгубила координирането на своитѣ органи, на своитѣ мисли и чувства. Вземете, напримѣръ, какво прѣдставятъ съврѣменнитѣ християнски народи, били тѣ православни, протестанти или католици. Между тѣхъ нѣма никаква координация, и затова дребнави въпроси, дребнави раздори или спорове ставатъ причина за внасяне умраза помежду имъ. Дѣ е Истината, дѣ е Любовьта между тѣзи хора? Нали тѣ трѣбва да проповѣдватъ Истината? Нали тѣ трѣбва да покажатъ на свѣта Великия Законъ на Любовьта? Когато се казва „не убий“, ние разбираме, че всѣки който убива, той не обича Истината. Истината изключва всѣкакво убийство. „Не убий“ — това подразбира да не се убива онази душа, въ която е вложено красивото, хубавото. Никой нѣма право да спре такава душа отъ нейния пѫть на развитие. Оставете всѣка душа да се развива така, както Богъ ѝ е опрѣдѣлилъ. Направите ли първото прѣстѫпление въ това отношение, върху васъ ще дойдатъ всички нещастия. И затова, който иска да върви въ правия пѫть, нека се поощрява отъ живота на старитѣ християни. Тѣ сѫ били доблестни: прѣтърпѣвали сѫ голѣми мѫчения, и всичко сѫ понасяли съ достоинство. Тѣ сѫ умирали съ доблестъ и самоотверженость. Съврѣменнитѣ християни, обаче, които се явяватъ носители на Истината, не могатъ да понесатъ и най-малката обида. Често се казва за нѣкои хора: тѣзи хора се заблудили; тѣ вървятъ въ кривия пѫть. Казвамъ: покажете ми единъ философъ, който да не се е заблудилъ. Не е въпросътъ само да напишемъ едно съчинение и да мислимъ, че много нѣщо сме направили, но отъ това съчинение трѣбва слѣдъ врѣме хората да се ползуватъ. Ако азъ направя една кѫща съ нѣколко прозорци, за какво ще ми служатъ прозорцитѣ? — Да влиза прѣзъ тѣхъ свѣтлина. Слѣдователно, ние сме прозорци, прѣзъ които трѣбва да влиза свѣтлина, за да можемъ да се ползуваме отъ тази свѣтлина, както ние, така и нашитѣ ближни. Ние не сме дошли на земята само да ядемъ и да пиемъ. Нашитѣ органи сѫ удове на Бога, и затова трѣбва да координираме тия удове. Като казвамъ, че сме органи на Бога, разбирамъ, че сме органи на живата природа. Живата природа пъкъ отъ своя страна обича координацията. Когато вие се координирате, живата природа ще ви заговори на свой езикъ. Заговори ли ви живата природа, всички мѫчения, всички страдания ще изчезнатъ въ единъ мигъ, въ една нощь или и въ единъ день. Тъй щото, запитате ли, кога ще дойде възкресението на душитѣ, ще знаете, че възкресението на душитѣ ще стане само тогава, когато тѣ обикнатъ Истината. Нѣкой казва: азъ много обичамъ приятеля си. Питамъ: вашиятъ приятель има ли Истината въ себе си? — Не зная това, но и той много ме обича. — Щомъ мислите, че толкова много ви обича, кажете му да продаде кѫщата си заради васъ. — Надали ще я продаде. — Щомъ не е готовъ на такава жертва, той не ви обича, както вие си мислите. Не е въпросъ да се налагате. Любовьта не търпи никакво налагане. Когато нѣкоя жена се ожени за единъ мѫжъ и почне да му се налага, това да ѝ купи, или онова да ѝ купи, Любовьта си заминава, Истината си заминава, Мѫдростьта си заминава, и тѣ оставатъ съвършено празни. Докато хората се женятъ по този начинъ, както днесъ, докато въ женитбата и въ отношенията между мѫже и жени има насилие и несъгласие, това показва, че отсѫтствува координация споредъ законитѣ на живата природа. Първоначално Богъ е казалъ: живѣйте споредъ закона на Любовьта, която ще внесе животъ между васъ. Които живѣятъ по този законъ, само тѣ могатъ да се нарекатъ женени. Хората трѣбва да живѣятъ съвмѣстенъ животъ, безъ да се женятъ. Какво става днесъ? Мѫжътъ, като се ожени, още на другия день вижда дефектитѣ на жена си; жената, като се ожени, още на другия день вижда дефектитѣ на мѫжа си. Това не е женитба, това е поквара. Моисей е казалъ на евреитѣ: това, което вие наричате женитба, то е разкриване на голотата. Съврѣменнитѣ хора сами разкриватъ своята голота и послѣ се ужасяватъ отъ това положение. Когато мѫжъ или жена се женятъ, въ това отношение тѣ трѣбва да иматъ Истината и да разкриятъ тази Истина прѣдъ себе си. Когато една жена се запознае съ нѣкой мѫжъ, тя трѣбва да си каже Истината. Нека каже: азъ не познавамъ този човѣкъ. Познала съмъ едва една десета отъ него. — Това, обаче, което тя е познала, прѣдставя човѣшкото, но не и Божественото въ човѣка. Нѣкой мѫжъ пъкъ казва: каквото и да мисли жена ми за мене, това не ме засѣга. — Ако мѫжътъ мисли така, утрѣ той ще каже сѫщото и за Бога: каквото и да мисли Богъ за мене, това не ме засѣга. Не е така. Ако мнѣнието на Бога за насъ не ни засѣга, ние ще умремъ; ако мнѣнието на нашитѣ ближни не ни засѣга, ние пакъ ще умремъ. Кои сѫ нашитѣ ближни? Нашитѣ ближни сѫ онѣзи съвършени сѫщества, които сѫ завършили своето развитие на земята. Ако нашитѣ ближни не мислятъ добрѣ за насъ, ние ще умремъ, нѣма да имаме кредитъ. Днесъ всѣки човѣкъ мисли за кредитъ, всѣки иска да го обичатъ. Питамъ: какво могатъ да си дадатъ двама болни хора? Въ Евангелието се казва, че длъжникътъ, на когото господарьтъ простилъ дълговетѣ, като срещналъ единъ отъ своитѣ длъжници, веднага го хваналъ за гушата и заповѣдалъ да го затворятъ. Съврѣменнитѣ религиозни сѫ се спрѣли при едно положение и постояно запитватъ, кой има по-правилни вѣрвания.? Кой е позналъ Истината? Нѣкои твърдятъ, че сѫ познали Истината. Питамъ: онѣзи, които казватъ, че сѫ познали Истината, готови ли сѫ да жертвуватъ живота си не само веднъжъ, но откакъ сѫ се родили, докато умратъ, животътъ имъ да бѫде жертвоприношение? Да служи човѣкъ на Истината, това подразбира цѣлиятъ му животъ да стане жертвоприношение. Той трѣбва да счита това нѣщо за привилегия, както свещеникътъ или владиката счита за привилегия положението си, да се облѣче въ своитѣ най-хубави дрехи, да влѣзе въ олтаря и да изпълни своята служба. Когато видя нѣкой бѣденъ човѣкъ, азъ се радвамъ, че той разкрива душата си и му казвамъ: ти не си бѣденъ, но не си научилъ да живѣешъ, както трѣбва. — Ама азъ съмъ отчаянъ, обущата ми сѫ скѫсани. Не, азъ виждамъ, че обущата ти сѫ здрави, ти на друго мѣсто си скѫсанъ. — Ама хората не ме зачитатъ. — Много лесно могатъ да те зачитатъ. Достатъчно е да дамъ на твое име 200,000 лева въ банката, и всички хора ще се произнесатъ за тебе, че си почтенъ човѣкъ. Не, паритѣ не правятъ човѣка почтенъ. Има друго нѣщо въ душата на човѣка, което го подига въ очитѣ на хората. Това е обичьта къмъ Истината. Когато говоришъ на човѣка, въ душата му трѣбва да се зароди обичь къмъ Истината и желание да не лъже нито себе си, нито ближнитѣ си, нито Бога. И тъй, казва се въ Писанието, че този човѣкъ, на когото господарьтъ простилъ дълга, като излѣзълъ оттамъ, срещналъ едного, който му дължалъ само сто пенязи, и му казалъ: плати ми дълга! Плати ми това, което ми дължишъ! Този стихъ е свързанъ съ закона на координирането. Този слуга, комуто господарьтъ простилъ десеть хиляди златни таланти, не билъ въ състояние да прости на своя длъжникъ само сто пенязи. Казвамъ: ако искате, вие още днесъ можете да отворите новъ листъ. Мнозина казватъ: старата религия е вече проста работа; старата наука е проста работа; стариятъ животъ е проста работа; всички стари нѣща сѫ все прости работи. Питамъ тогава: коя е новата религия? Новата религия е религия на Истината, религията на новия животъ. Тази религия ще внесе свобода, свѣтлина, знание и животъ. Който има Истината въ себе си, и въ чутурата да го турятъ, да го сгрухатъ, той пакъ ще стане. Човѣкътъ на Истината не могатъ да го убиятъ; човѣкътъ на Истината въ вода не се дави; човѣкътъ на Истината огънь не го хваща; и сто пѫти да го горятъ на кладата, той пакъ живъ остава. Той се скрива, смалява се. Тъй щото, когато се говори за закона на смирението, ние подразбираме закона на смаляването. Казвате: какво нѣщо е смирението? То е законъ на смаляване. Човѣкъ може толкова много да се смали, че никой да не го види. И послѣ, той може да стане толкова голѣмъ, че всички да го видятъ, но да не могатъ да го уловятъ. Като видите такъвъ голѣмъ човѣкъ, да ви обхване страхъ и трепетъ, да не можете да се приближите при него. Смирението съдържа въ себе си и милосърдие. Смирениятъ човѣкъ може да се смалява, да става невидимъ, но той може и да се увеличава, да стане толкова голѣмъ, че погледътъ на човѣка да не може да го обхване. Нѣкой казва: много малъкъ станахъ, много се смалихъ. — Колко се смали? Като бръмбаръ стана ли? Ако си станалъ като бръмбарче, ще трѣбва да станешъ още по-малъкъ, като микроба. Слѣдъ това ще станешъ още по-малъкъ, като атомъ, и най-послѣ ще станешъ още по-малъкъ, като йонъ. Станешъ ли като йонъ, ще можешъ да влѣзешъ въ главата, въ мозъка на нѣкой ученъ и ще научишъ всички тайни въ природата, ще научишъ, защо се смущавашъ. Послѣ пъкъ ще научишъ изкуството да се увеличавашъ, да ставашъ голѣмъ. Нѣкой казва: да мога да се увелича, че да бръкна въ нѣкоя каса. Щомъ бръкнешъ въ нѣкоя каса, ти ще станешъ видимъ и ще те уловятъ. — Искамъ да науча Истината. — Щомъ научишъ Истината, ти ще се зарадвашъ. Нѣкой студентъ казва: искамъ да свърша университетъ, но нѣмамъ срѣдства. Който е намѣрилъ Истината, той и срѣдства ще намѣри, да свърши не единъ, а четири факултета. И каквато длъжность пожелае послѣ, той ще може да я вземе. — Искамъ да стана министъръ. И това не е мѫчно. Казвамъ: когато човѣкъ иска да стане министъръ, или да заеме нѣкаква почетна работа, която да подигне неговото реноме, това значи да изпадне въ смѣшно положение прѣдъ себе си. Да искате нѣкаква почетна служба само за извѣстно положение, то е равносилно да изпаднете на мѣстото на онзи българинъ, който свършилъ въ Америка и отишълъ при князъ Батембергъ да иска нѣкаква добра служба. Този българинъ билъ родомъ отъ Свищовъ. Князътъ го запиталъ: каква служба искате? Той ималъ прѣдъ видъ да го назначи пръвъ министъръ. — Искамъ да ме назначите директоръ на една отъ софийскитѣ гимназии. — Тогава ще отидете при министра на просвѣщението, той се занимава съ такива служби. Съврѣменнитѣ хора се намиратъ въ сѫщото положение: Богъ иска да ги назначи министри, а тѣ искатъ да станатъ директори на нѣкоя гимназия, или градоначалници, или пристави, да носятъ по една звѣзда, да обръщатъ внимание на хората. И тогава Господъ казва: ще отидете при министра, той ще ви назначи на такава служба. И сега, когато хората се запитватъ, има ли Господъ или не, това подразбира, че тѣ питатъ, има ли Истина или не, може ли да се намѣри Истината, или не може. Богъ сѫществува само за онѣзи хора, които вѣрватъ въ Истината. Които не вѣрватъ въ Истината, за тѣхъ Богъ не сѫществува, тѣ сами за себе си сѫ богове. Онзи, за когото има Богъ, той има вѣра, има религия. Не е въпросътъ за форматата на вѣрата и на религията. Важно е, че въ каквато форма и да признава религията, за него Богъ сѫществува. Често между хората се говори, че трѣбва да обичатъ държавата си, да зачитатъ обществения строй. Казвамъ: само този човѣкъ може да подържа обществения строй и да обича държавата си, който има Истината въ себе си. Азъ не говоря за човѣка на насилието. Когато имамъ Истината въ себе си и минавамъ покрай нѣкой въорѫженъ стражаръ или войникъ, тѣ веднага слагатъ орѫжието си прѣдъ мене. Когато имамъ Истината въ себе си и минавамъ покрай затворитѣ, вратитѣ на затворитѣ се отварятъ, и затворницитѣ, се пущатъ навънъ. И като срещна нѣкой затворникъ, азъ го питамъ: за Бога ли страдашъ, или за себе си? Ако каже, че страда за Бога, азъ му казвамъ: ти можешъ да отидешъ въ затвора, да проповѣдвашъ на хората за Бога. Който каже, че страда за себе си, той носи ножа си нагорѣ. На този човѣкъ казвамъ: ти трѣбва да имашъ въ ума си само една идея — идеята за Бога. Войникътъ, който върви слѣдъ затворника, въорѫженъ съ своя ножъ, насоченъ нагорѣ, съ това иска да му каже: ако ти, като влѣзешъ въ затвора, бѫдешъ така смѣлъ като мене, който сега те карамъ, и ако твоятъ ножъ на Истината бѫде така остъръ и насоченъ нагорѣ, ти ще бѫдешъ ангелъ-хранитель между всички затворници. Като влѣзешъ при своитѣ братя въ затвора, които сѫ обезсърдчени отъ човѣшки неправди, ти имъ кажи: иде день на вашето освобождение! Всички затворници могатъ да излѣзатъ отъ затворитѣ, обаче, важно е и за самитѣ тѣхъ, дали ще могатъ да изпълнятъ волята Божия. Още днесъ всички затворници могатъ да се освободятъ, но въпросъ е, дали като излѣзатъ отъ затвора, ще могатъ да изпълнятъ волята Божия. Ако не изпълнятъ волята Божия, тѣ могатъ повторно да сгрѣшатъ, и тогава наказанието имъ може да се удвои: намѣсто 20 години, да прѣкаратъ въ затвора 40 години. Днесъ всички затворници струватъ на България милиони. И ако тя би могла да ги пусне на свобода, какво по-добрѣ отъ това? Тѣ ще работятъ за нея, ще станатъ честни и почтени хора. Кога? — Само ако сѫ готови да изпълнятъ волята Божия. Какъ могатъ тѣзи хора да се обърнатъ? Религиознитѣ хора казватъ: ние трѣбва да се обичаме. Досега и азъ съмъ проповѣдвалъ на хората да се обичатъ едни други, но отсега нататъкъ оставамъ този въпросъ настрана и казвамъ: хората трѣбва да обичатъ Истината! Сега вече азъ проповѣдвамъ любовь, обичь къмъ Истината. Този е кардиналниятъ въпросъ, който може да освободи хората отъ робство. Затова у всѣкиго трѣбва да се зароди желание да даде всичко, а не да даде само отъ изобилието на своята душа. Както онзи, който е раздалъ имането си на бѣдни, така трѣбва да постѫпи и всѣки човѣкъ, който има обичь къмъ Истината. Ние не искаме това отъ бѣднитѣ, но отъ богатитѣ. И онѣзи отъ богатитѣ, които искатъ да служатъ на Истината, трѣбва да се върнатъ назадъ и да раздадатъ всичко, каквото иматъ. Които не искатъ да се върнатъ, нека продължатъ пѫтя си, но поне да кажатъ това на онѣзи, които оставатъ да живѣятъ на земята, както и на онѣзи, които искатъ да дойдатъ отново на земята. Обичь къмъ Истината — това е бѫдещиятъ идеалъ, къмъ който всички трѣбва да се стремятъ. Сега азъ искамъ право да ме разбирате, да не би нѣкои да кажатъ: много строга работа е тази. Значи, ние досега не сме вѣрвали въ нищо! Не, въ много нѣща сте вѣрвали, но не сте обичали Истината така, че да сте били готови да пожертвувате всичко за нея, и то не само за единъ моментъ, но прѣзъ цѣлия си животъ. При това, не трѣбва да обичате само тѣзи, които ви сѫ приятели, но да обичате всички и да сте готови, както Бога, да дадете своето благоволение на всичжи сѫщества. И това трѣбва да направите не само за доброто на другитѣ хора, но за координиране на своята душа, на своето тѣло, да бѫдете въ съгласие съ великата Истина. Координирането е основенъ законъ, който всѣки трѣбва да знае. Координирането прѣдставя онази канализация, която трѣбва да се прѣкара въ човѣшката душа, за да може всѣки потикъ да прѣминава прѣзъ нея и да дава ходъ на общото развитие на силитѣ въ човѣшкия организъмъ. Безъ тази канализация човѣкъ може да се пукне; щомъ се прѣкара тази канализация, тя ще даде пѫть на Божието благословение да тече въ него. Опита ли се човѣкъ да спре тази Божествена енергия, той ще подпуши всички пѫтища въ себе си, а съ това ще наруши координацията на силитѣ въ организма. Казвате: човѣкъ не трѣбва да люби. — Вие още не сте любили. Човѣкъ не трѣбва да говори Истината. — Вие още не сте говорили Истината. Отъ опитностьта, която досега сте имали, по всичко се вижда, че вие още се намирате на границата между стария и новия животъ. На първо мѣсто вие искате да бѫдете здрави. На второ мѣсто вие искате да имате здравъ умъ и здраво сърце, за да можете да постигнете идеалитѣ на вашитѣ умъ и сърце. За да постигне всичко това, човѣкъ трѣбва да има любовь къмъ Истината. Имате ли любовь къмъ Истината, вие ще можете да заемете и най-доброто положение. Тъй щото, искате ли да прокарате въ живота си великата идея — любовь къмъ Истината, вие трѣбва да иматъ любовь къмъ работата. Въ живота ще срещнете много граждани, които почти никакъ не работятъ; сѫщеврѣменно ще срещнете много селяни, които работятъ извънредно много. И едното е прѣстѫпление, и другото е прѣстѫпление. И онзи, който много работи, се притѣснява, както и онзи, който не работи. Обаче, природата изисква да се впрегне на работа само толкова енергия, колкото е необходимо. При това, когато човѣкъ дава отъ себеси, той сѫщо така трѣбва да получи нѣщо. Трѣбва да става правилна обмѣна. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да води правиленъ религиозенъ животъ, или правиленъ духовенъ животъ. Нѣкой казва: смисълътъ на живота седи въ това, да пожертвува човѣкъ всичко. Така проповѣдватъ и владицитѣ, и свещеницитѣ, и проповѣдницитѣ. Кои владици, свещеници и проповѣдници говорятъ така? Така говорятъ и сѫ говорили онѣзи, които заминаватъ и сѫ заминали за онзи свѣтъ. Живитѣ иматъ друго мнѣние. Като дойдатъ новитѣ служители на Бога, тѣ ще служатъ по особенъ начинъ, а не като сегашнитѣ. Прѣди всичко тѣ ще се обличатъ по съвсѣмъ другъ начинъ. Облѣклото на съврѣменнитѣ Божии служители не е нищо друго, освѣнъ парадиране. Докато човѣкъ парадира съ облѣклото си, той не може да бѫде истински Божи служитель. И забѣлѣжете, когато човѣкъ започне да остарява, той започва и да се дигизира. Човѣкъ трѣбва да стане като малко дѣте. Вземете примѣръ отъ Христа. Той не се обличаше съ цѣль да парадира. Той носѣше римска тога, а на краката си имаше обуща, подобни на сегашнитѣ сандали. Христосъ имаше ли корона на главата си? — Нѣмаше. Азъ не съмъ противъ коронитѣ, но Истината трѣбва да бѫде корона на главата на човѣка! Казвамъ: трѣбва да ме разбирате правилно! Нѣкой казва: значи, старата религия трѣбва да се разруши. Питамъ: отъ осемь хиляди години насамъ кой е причина за разрушение на религията? Нѣкой отдавна е разрушилъ религията, но кой е той? Човѣкътъ, който говори Истината, и слънцето, което грѣе, не могатъ да рушатъ нѣщата, тѣ само ги разтопяватъ. И когато нѣщата се топятъ, това не става по наша воля, но законътъ е такъвъ. Понеже много хора искатъ да придобиятъ вѫтрѣшния смисълъ на живота, питамъ: какъ ще се домогнатъ до това нѣщо? Запримѣръ, нѣкой иска да напише нѣщо много хубаво, но не може. Другъ иска да изсвири едно музикално парче много хубаво, но не може. Защо? — Защото въ цѣлия животъ, както и въ природата, отъ хиляди години има прѣповторение на нѣщата. Вземете, напримѣръ, каквото е казалъ Платонъ отъ толкова хиляди години, и до сега се повтаря. Всички говорятъ за обективенъ, за субективенъ свѣтъ, за субстанция, за понятия и т. н. Казвамъ: животътъ не се заключава въ понятията, но той се изразява чрѣзъ тѣхъ. Прѣди всичко, когато двама души се срещнатъ, тѣ трѣбва да иматъ обща база на опознаване. Тази база осигурява правилнитѣ отношения, които се създаватъ между тѣхъ. Отношенията между тѣхъ трѣбва да бѫдатъ такива, както между окото и ухото. Какъ се запознаватъ окото и ухото помежду си? Окото гледа, а ухото слуша. Слѣдователно, между окото и ухото има извѣстно координиране. Окото може да покаже посоката, отдѣто иде гласътъ, а ухото може да схване, какъвъ е гласътъ, който се чува. И затова, когато тѣзи два органа могатъ да се координиратъ, между тѣхъ има обичь, любовь; не могатъ ли да се координиратъ, никаква любовь не може да сѫществува и между тѣхъ. Въ такъвъ случай, ако двама души могатъ да се координиратъ, тѣ ще могатъ и да се обичатъ. Сега, като слушате да се говори по този начинъ, мнозина ще се натъкнатъ на едно противорѣчие. Обаче, които могатъ да схванатъ дълбокия смисълъ на думитѣ ми, тѣ ще изпитатъ голѣма радость. Напримѣръ, говори се за самоотричане, за отказване отъ старото. Нѣкои ще кажатъ: какво ще стане съ насъ, ако се откажемъ отъ старото? Питамъ: когато човѣкъ умре, не се ли отказва отъ всичко? Нашитѣ дѣдо и баба не се ли отказаха отъ всичко? Тогава, не е ли по-добрѣ да се откаже човѣкъ доброволно отъ всичко старо още приживѣ, отколкото да чака смъртьта и тогава, иска не иска, да се откаже? Въ това отношение Толстой бѣше ясновидецъ. Той прѣдвиждаше, че този законъ ще се наложи, и затова прѣдварително казваше на жена си: хайде да се откажемъ отъ всичко старо, да се откажемъ отъ богатсвото си. Жена му, обаче, не се съгласяваше. Не мина много врѣме, дойдоха болшевицитѣ и наложиха този законъ насила. Казвате: страшно нѣщо сѫ болшевицитѣ! Да, страшни сѫ, но тѣ сѫ ангелитѣ на смъртьта, които дойдоха, и безъ да питатъ нѣкого, взеха всичко до стотинка. Че били владици, попове или управляващи, тѣ насила наложиха този законъ. Казвате: кой ще ни избави отъ болшевикитѣ? Само Истината е въ състояние да спаси човѣчеството отъ болшевицитѣ, като внесе между тѣхъ законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта, Правдата, Добродѣтельта, милосърдието, кротостьта, въздържанието, търпѣнието и т. н. Само Истината може да освободи човѣка, никакви други илюзии не трѣбва да си правите. Дойдатъ ли болшевицитѣ, тѣ ще ви хванатъ за гушата и ще ви поставятъ въ затворитѣ. Обаче, Истината ще освободи всички хора, ще ги извади отъ затворитѣ и ще ги пусне на свобода. И тъй, обектъ на Любовьта е Истината. Човѣкъ не може да люби, докато нѣма Истината. Ако искате да любите и да ви любятъ, непрѣменно трѣбва да имате Истината въ себе си. Който люби, той търси Истината. Нѣкой казва: азъ любя. Значи, ти търсишъ Истината. Другъ казва: защо не ме любишъ? — Защото нѣмашъ Истината въ себе си. Казва се въ Писанието: „Възлюбилъ е Истината въ човѣка.“ На друго мѣсто се казва: „Богъ толкова възлюби свѣта, щото пожертвува своя единороденъ синъ, за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него. И отъ този стихъ се разбира пакъ сѫщото. Истината у насъ, която Богъ е възлюбилъ, това е Любовьта. И тъй, подигнете се, вложете Истината въ себе си и не бивайте вече раби на миналото, на вашитѣ дѣди и прадѣди. Стъпете на нозѣтѣ си и кажете: отсега нататъкъ азъ ще търся само Истината! Когато намѣрите Истината, вие ще знаете вече да любите, но и васъ ще любятъ. Тогава и животътъ ви ще се осмисли, и ще се освободите отъ всички болести и недѫзи на миналото. И като говорите въ името на Истината, ще прѣстанете да се занимавате съ грѣховетѣ на другитѣ хора. Да се занимавате съ грѣховетѣ и прѣстъпленията на хората въ името на Истината, това значи да се цапате. Какво могатъ да ви интересуватъ умрѣли хора? Нека умрѣлитѣ почиватъ въ гробоветѣ си! Нека богатитѣ почиватъ въ своитѣ богатства! Какво ще ме интересува това, че нѣкой умрѣлъ? Или, какво ще ме интересува това, че нѣкой писалъ нѣщо невѣрно за мене? Нека той бѫде доволенъ отъ това, което е писалъ. Който има Истината въ себе си, той се радва и на малкитѣ блага, които Богъ му е далъ. „Възлюбилъ е Богъ Истинатата въ човѣка“. Това подразбира законъ на координация. Запримѣръ, Заболѣете отъ нѣкаква болесть. Първата работа е да намѣрите причината на тази болесть. Като намѣрите причината на болестьта, вие веднага ще се координирате и болестьта ще изчезне. Нѣкой ще каже: ами като се лѣкуваме сами, какво ще правятъ лѣкаритѣ? Нѣма защо да се грижите за лѣкаритѣ. Вие ще постѫпвате, както сега правятъ испанцитѣ. Въ Испания при лѣкаритѣ не ходятъ само болни, но и здрави хора. Тамъ болнитѣ хора не плащатъ на лѣкаритѣ. Всѣки здравъ, обаче, внася въ една касичка по два лева за лѣкарь. Като се събератъ около стотина абонати, лѣкарьтъ събира тия пари. Дойде ли прѣдъ касичката и види, че въ нея нѣма нищо, той знае, че нѣкой боленъ е дошълъ да се лѣкува. Значи, докато сме здрави, ще плащаме на лѣкаритѣ за съвѣти, да не заболѣваме. Щомъ сме болни, нѣма да плащаме нищо на лѣкаритѣ. Слѣдователно, оттукъ виждаме, че добро може да прави само здравиятъ човѣкъ. Болниятъ човѣкъ не може да прави никакво добро. И затова, само здравиятъ човѣкъ, може да плаща; болниятъ нищо не може да плаща на лѣкаря. Сега, азъ ви поощрявамъ да плащате на лѣкаря си, докато сте здрави. Щомъ сте болни, нищо нѣма да плащате, ще се лѣкувате даромъ. Бѫдещиятъ ви идеалъ е да научите, какво нѣщо е Любовьта. Човѣкъ не може да обича, не може да бѫде силенъ, докато нѣма Истината въ себе си. Не си правете илюзии, че безъ Истината можете да бѫдете силни хора. Казвате за нѣкого: този човѣкъ може да заповѣдва на духоветѣ. Казвамъ: той не може да заповѣдва на органитѣ си, че ще заповѣдва на духоветѣ! За да може човѣкъ да заповѣдва на духоветѣ, той трѣбва да научи законитѣ на материята и да знае, какъ да я владѣе. Докато не научи законитѣ на материята, не само че не ще може да заповѣдва на духоветѣ, но тѣ ще си играятъ съ него. Духоветѣ сѫ ни научили на всички отрицателни прояви, на всички лоши занятия: на умраза, на кражба, на тунеядство и т. н. Рече ли нѣкой да работи, тѣ веднага ще му кажатъ: нѣма какво да работишъ, нека другитѣ работятъ за тебе. Съврѣменнитѣ хора се възпитаватъ отъ духоветѣ. Когато дойдатъ до положение тѣ да заповѣдватъ на духоветѣ, въ свѣта вече ще дойде нова култура — култура на великата Истина, която ще внесе свобода въ живота. Тогава всички хора ще бѫдатъ еднакво свободни; училищата ще бѫдатъ отворени за всички хора и ще имъ доставятъ нужното знание, което води къмъ освобождение и просвѣта. Тогава всички хора ще придобиятъ живота, ще знаятъ, колко да живѣятъ; тѣ ще живѣятъ, колкото искатъ и ще бѫдатъ свободни да заминатъ, когато искатъ. Тази е новата религия, която ще дойде въ бѫдеще и по която ще може да живѣе всѣки, който търси Истината. Не казвамъ, че другитѣ хора трѣбва да се мразятъ. Прѣди всичко, умразата не разрѣшава въпроса. Любовьта разрѣшава всички въпроси. Казано е: „Да възлюбишъ ближния си, както себе си!“ Обаче, Любовьта чрѣзъ Истината носи правилното разрѣшение на въпроситѣ. И тогава, като обикнете нѣкого, вие ще знаете, защо го обичате. Обичате ли нѣкого, трѣбва да намѣрите въ него една чърта, на която напълно да разчитате: нито той да си играе съ васъ, нито вие да си играете съ него. Тази чърта ще прѣдставя истинската връзка помежду ви. Сега азъ ви говоря за науката на Любовьта, както и за науката на Истината. Тази Любовь, и тази Истина, за които ви говоря, тѣ не се проявяватъ отсега, тѣ сѫ проявени отъ хиляди години насамъ. Сега ние трѣбва само да си ги припомнимъ. Ако се обърнете къмъ вашето минало и си спомните за Любовьта, за Истината и ги приложите въ живота си, вие ще придобиете новата свѣтлина. Тогава всички хора ще се разбератъ. Ако не се приложи тази Любовь и тази Истина, въ живота на хората винаги ще има противорѣчия. И тъй, не очаквайте свѣтътъ да се оправи по механически начинъ. Нѣма какво да се оправя свѣтътъ, той е оправенъ. Едно насърдчение ще ви кажа: вие трѣбва и можете да се оправите. Смъртьта никога нѣма да изчезне отъ живота, но насърдчителното за васъ е, че вие можете да станете безсмъртни. Лъжата никога нѣма да изчезне отъ живота, но вие можете да намѣрите Истината, която да ви направи свободни. Сиромашията никога нѣма да изчезне отъ живота, но вие можете да станете богати. Невѣжеството никога нѣма да изчезне отъ живота, но знанието може да бѫде ваше достояние. Ето защо, казвамъ: не примирявайте противорѣчията въ живота, защото има сили вънъ отъ живота, които уреждатъ всички противорѣчия. Мравитѣ не уреждатъ живота, но тѣ могатъ да уредатъ само своитѣ мравуняци. Човѣкъ не може да се разпорежда съ себе си, има други сѫщества, които уреждатъ живота. Когато дойдатъ културнитѣ ангели въ свѣта, тѣ правятъ съ хората сѫщото, каквото хората правятъ съ дърветата. Тѣ казватъ: еди-кое си поле трѣбва да се окоси; съберете 20,000 левенти момъци и ги окосете като трѣва! Казвате: колко сѫ жестоки Тѣ сѫ жестоки, а когато вие рѣжете дърветата, това не е ли жестокость? Ще кажете, че това не е жестокость, а култура. Ако вашата дъщеря е въ нѣкое леко заведение и продава себе си, не е ли по-добрѣ тия културни сѫщества да я откѫснатъ отъ тази срѣда и да я занесатъ въ тѣхния свѣтъ? Ще е ли по-добрѣ за единъ министъръ, който подписва смъртната присѫда на 20 души, да замине за другия свѣтъ, между, висшитѣ сѫщества, прѣди да е подписалъ тази присѫда? По-добрѣ е такива хора да се отрѣжатъ, като дърветата, отъ своята срѣда, и да се занесатъ на по-добро мѣсто. Ние не искаме хората да умиратъ, но да отиватъ въ онзи свѣтъ, да се учатъ. И тъй, ние сме за разумния животъ. Казвате: какъвъ е смисълътъ на живота? Смисълътъ на живота седи въ това, да се възлюби Истината. Като възлюбите Истината, тя ще отвори всички врати, ще ви направи свободни. Това е проста задача, въ която всѣки за себе си, индивидуално, ще разрѣши слѣднитѣ важни въпроси: ще живѣете или ще умрете, богати ли ще бѫдете или сиромаси, умни ли ще бѫдете или прости. Разрѣшите ли тѣзи въпроси, ще намѣрите и смисъла на живота. Писанието казва: „Богъ е възлюбилъ Истината въ човѣка“. Щомъ Богъ е възлюбилъ Истината у васъ, тогава вие сте въ положението на онзи блаженъ човѣкъ, на когото господарьтъ прости дълга. Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ това, да възлюби Истината. Азъ желая сега Богъ да възлюби Истината, която е въ душитѣ ви, а вие да се радвате! * 29 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 8 май, 1927 г. г. София _____________________________ *) Матея 18:28

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Изостаналитѣ укрухи И като се наситиха, казва на ученицитѣ си: „Съберете изостаналитѣ укрухи, за да се не изгуби нищо.“ Иоана 6:12 Азъ ще се спра върху думитѣ: „Да се не изгуби нищо“. Въ живата природа, както и въ живота на човѣка, има три важни момента. Първиятъ моментъ е да давашъ — качество, свойствено на Бога. Вториятъ моментъ е да приемашъ — качество, свойствено на човѣка и на всѣко живо сѫщество. Третиятъ моментъ е да задържашъ — качество, свойствено на разумния човѣкъ. Умниятъ, мѫдриятъ, добриятъ човѣкъ се отличава по това, че той може да задържа. „Да се не изгуби нищо.“ Кое не трѣбва да се изгуби? Цѣнното у човѣка не трѣбва да се загуби. Не е достатъчно човѣкъ само да добие нѣщо, било знание, богатство, красота или животъ, но важниятъ въпросъ въ свѣта е да не изгуби човѣкъ това, което е придобилъ, т.е. да задържи това, което е спечелилъ. Всички нещастия въ съврѣменната култура, било въ личния, било въ сѣмейния, било въ обществения животъ или най-послѣ и въ самото човѣчество, се дължатъ на загубитѣ. Адамъ бѣше великъ човѣкъ, поставенъ отъ Бога въ райската градина, при най-добри условия, като прие Божието благословение, но и той изгуби всичко това. Ева сѫщо така прие Божието благословение, но и тя го изгуби. Тя бѣше една отъ най-красивитѣ жени, каквито свѣтътъ е познавалъ нѣкога, но изгуби и красотата си. Когато Адамъ я видѣ, той я хареса и каза: отлична е моята другарка! Тя ще се нарече Ева — начатъкъ на всѣка култура, на всѣко добро. Ева или Иехова, почти една и сѫща дума, показва, че жената съдържа въ себе си всички творчески сили, които могатъ да се разработятъ. Слѣдователно, подъ думата жена се разбира зародишъ, който съдържа въ себе си всички сили въ потенциално състояние и чакатъ момента на своето развитие. Подъ думата мѫжъ пъкъ се разбира сѫщество, което започва да се развива. Какво нѣщо е жената? Жената е зрънце, поставено въ хамбаря, или скѫпоцѣненъ камъкъ, поставенъ въ нѣкоя каса, или въ нѣкое скривалище. Питамъ: какво ще се ползува скѫпоцѣнниятъ камъкъ, ако се извади отъ дълбочинитѣ на земята? Ползува се нѣщо. Колко сълзи е пролѣлъ той прѣзъ течение на хилядитѣ години, които е прѣкаралъ въ земята, докато стане красивъ! Нѣкои отъ съврѣменнитѣ геолози казватъ, че скѫпоцѣннитѣ камъни сѫ се образували отъ газоветѣ въ земята. — Скѫпоцѣннитѣ камъни сѫ минали прѣзъ газоветѣ, но не сѫ образувани отъ тѣхъ. Тѣ коренно се различаватъ отъ газоветѣ. Други учени пъкъ казватъ, че диамантътъ, напримѣръ, не е нищо друго, освѣнъ чистъ вѫглеродъ. Не, диамантътъ не е вѫглеродъ. Както човѣшката душа е облѣчена въ тѣлото, така и диамантътъ е облѣченъ въ материята на вѫглерода, но самъ по себе си той не е вѫглеродъ. Въ това отношение всѣки скѫпоцѣненъ камъкъ има свое тѣло, но ако речемъ да говоримъ, отъ какво е направенъ той, не можемъ положително да се произнесемъ. Едно трѣбва да се знае, че тѣлото на скѫпоцѣнния камъкъ не е самиятъ камъкъ. Той е само неговото външно облѣкло. Значи, скѫпоцѣнниятъ камъкъ прѣдставя единъ затворенъ животъ, който очаква своето бѫдеще развитие. И когато питатъ, защо хората обичатъ скѫпоцѣннитѣ камъни, знаемъ вече причината. Хората обичатъ скѫпоцѣннитѣ камъни, защото тѣ криятъ въ себе си сили въ потенциално състояние, които очакватъ своето развитие. Тъй щото, и въ скѫпоцѣннитѣ камъни има нѣщо Божествено. Тѣ не сѫ прости сѫщества, както ги виждаме външно. Казвате: защо съврѣменнитѣ учени не ни обясняватъ нѣщата, както трѣбва? За да ви обясня, защо ученитѣ не изнасятъ Истината, както трѣбва, ще ви приведа единъ анекдотъ изъ арабския животъ. Двама арабски дервиши живѣли дълго врѣме въ пустинята. По-стариятъ отъ тѣхъ билъ изложенъ на голѣми нещастия и страдания. Страданията го слѣдѣли непрѣкѫснато едно слѣдъ друго. Той употрѣбилъ срѣщу тѣхъ всичкото си знание, всички методи, но не могълъ да се избави: страданията не прѣставали да посѣщаватъ неговата колиба. Той си казвалъ: навѣрно Аллахъ е недоволенъ нѣщо отъ мене, но не зная, коя е причината за това. По четири-петь пѫти на день се молилъ, помагалъ на хората, викалъ ги да имъ говори, да имъ проповѣдва за Бога, правилъ добрини, но нищо не помагало. Единствената утѣха въ живота му била неговата магарица, която му прислужвала въ всичко. Като нѣмалъ на кого да се оплаче, разговарялъ се съ нея. Тя му била единствената другарка въ живота. По едно врѣме случило се, че магарицата заболѣла и умрѣла. Дервишътъ си казалъ: и туй трѣбваше да ме сполети! Това животно ми бѣше единствениятъ другарь въ живота, но ето, и него изгубихъ. Той плакалъ, страдалъ за нея и най-послѣ рѣшилъ да я погребе тържествено, като избралъ за цѣльта най-хубавото мѣсто въ околностьта на своята колиба. Той избралъ мѣсто при единъ голѣмъ изворъ, дѣто изкопалъ нейниятъ гробъ и тамъ я заровилъ. Погребалъ я съ най-голѣми почести, каквито могълъ да измисли. Отъ това врѣме той не прѣстаналъ да я посѣщава и да мисли за нея. Когато минавали кервани край това мѣсто, всички се спирали и се чудѣли на този хубавъ гробъ. Тѣ си казвали: навѣрно тукъ трѣбва да е погребанъ нѣкой виденъ светия, защото и дервишътъ си е направилъ колиба до неговия гробъ. Кой какъ минавалъ, все се спиралъ, а мнозина нарочно идвали на това мѣсто, понеже го считали за свето. Обаче, дервишътъ си мълчалъ; той никому не казвалъ, кой е погребанъ на това мѣсто. Защо не казвалъ Истината? Той знаелъ, че ако каже Истината, нещастията ще започнатъ да го слѣдватъ едно подиръ друго. Прѣведено на съврѣмененъ езикъ това нѣщо подразбира: интереситѣ не ми позволяватъ да кажа това, което зная, защото то ще ме компрометира, ще изложи личностьта ми, както и моето обществено положение. Отъ човѣшко гледище този човѣкъ е правъ. Сега, на мнозина се вижда чудно, какъ е възможно около гроба на едно животно да се вършатъ толкова чудеса? Ако отидете при източнитѣ народи, при нѣкой дервишъ, напримѣръ, тѣ ще ви обяснятъ това нѣщо добрѣ, но ако отидете при западнитѣ народи, тѣ не ще могатъ да ви обяснятъ това положение. То е неясно и на самитѣ тѣхъ. Азъ, обаче, нѣма да обяснявамъ този фактъ. Когато прѣдприемете едно пѫтешествие до източнитѣ народи, тѣ ще ви обяснятъ, какви сѫ тѣхнитѣ вѣрвания. Азъ ви приведохъ този примѣръ, да видите, защо съврѣменнитѣ учени не искатъ да казватъ Истината. Защо дервишътъ не иска да каже Истината на хората? По сѫщата причина и ученитѣ не искатъ да кажатъ Истината. Когато не искатъ да кажатъ Истината, все има нѣщо, което съзнателно криятъ. Ако единъ ученъ прѣмине цѣли 20 — 30 години прѣзъ редъ страдания и послѣ му се усмихне щастието, мислите ли, че ако той се натъкне на нѣкаква лъжлива теория, ще се разправя съ нея? Той ще се държи само за онѣзи факти, които сѫ вѣрни и истинни, а за другитѣ, които не сѫ вѣрни и не сѫ още доказани, ще каже: нека съ останалитѣ факти и теории се занимава младото поколѣние. Нека единъ день то да се произнесе, кои факти сѫ вѣрни, и кои не. Трудно е да се опрѣдѣли, кое е вѣрно, и кое не. Истината и лъжата въ свѣта сѫ така прѣплетени, че мѫчно могатъ да се разплетатъ. И когато сѫ задали на Христа въпроса, що е Истина, Той имъ отговорилъ съ слѣдната притча. „Уподоби се Царството небесно на человѣкъ, който посѣ добро сѣме на нивата си. Като спѣха человѣцитѣ, дойде неприятельтъ му, посѣ плѣвели между пшеницата и си отиде. Слугитѣ на домакина дойдоха и казаха му: Господине, не посѣ ли добро сѣме на нивата си; отдѣ се взеха плѣвелитѣ? А той имъ рече: Враждебникъ человѣкъ е направилъ това. Слугитѣ му рекоха: искашъ ли да отидемъ да ги оплѣвимъ? Той имъ рече: не, за да не би, като плѣвите плѣвелитѣ, да изтръгнете заедно съ тѣхъ и пшеницата. Оставете да растатъ наедно и двѣтѣ до жетва; въ врѣмето на жетвата ще река на жетваритѣ: Съберете първо плѣвелитѣ и вържете ги на снопове за изгаряне, а пшеницата съберете въ житницата ми.“ Отъ психологическо гледище тази притча подразбира, че не е добрѣ човѣкъ да се занимава съ грѣховетѣ и съ погрѣшкитѣ на хората. Защо? — Защото и когато обича, и когато мрази, човѣкъ се свързва съ грѣховѣтѣ и съ слабоститѣ на дадения човѣкъ. Когато обичате нѣкого, вие се свързвате съ този човѣкъ и придобивате неговитѣ качества. И когато мразите нѣкого, вие пакъ се свързвате и придобивате неговитѣ качества. Забѣлѣжете, напримѣръ, какъ пишатъ въ вѣстницитѣ противъ правителството, какъ изтъкватъ грѣшкитѣ и неправдитѣ, които то върши. Дойдатъ ли, обаче, тѣ на власть, веднага обръщатъ политиката. И като наблюдавате тѣхнитѣ постѫпки, ще видите, че и тѣ вършатъ сѫщото, каквото е вършило и прѣдишното правителство. Тѣ затварятъ тевтера, на който сѫ писали грѣшкитѣ на бившето правителство, и вървятъ по неговия пѫть. Какво показва това? Че свѣтътъ не може да се изправи чрѣзъ критикуване. Да се говори, че нѣкой човѣкъ ималъ грѣхове, това и дѣцата могатъ да кажатъ. Нѣма защо да се разправя на човѣка, че е грозенъ. Дохожда при мене единъ човѣкъ и ме пита: харесвашъ ли ме? Казвамъ му: азъ не съмъ толкова компетентенъ, не разбирамъ отъ това изкуство, но ако искашъ да знаешъ истината по този въпросъ, ето, вземи моето огледало, то е по-умно отъ мене. Огледай се въ него, и то ще ти каже истината тихо, мирно, безъ да те чуе нѣкой. Каквото ти каже то, ти трѣбва да го повѣрвашъ. Ако азъ ти кажа нѣщо, може да те обидя, а огледалото нѣма да ти каже нито една горчива дума, но ще знаешъ цѣлата истина. Огледалото прѣдставя Божествения Духъ у човѣка. Когато дойдемъ до Бога, Той никога не се нахвърля върху насъ, както правятъ другитѣ хора, но само ни показва, какви сме. И когато ние се обезкуражимъ, обезсърдчимъ, Той се приближава до насъ и ни казва: има единъ начинъ, по който можешъ да изправишъ грозотията си. Като дойдете до това огледало, вие ще разберете, че нито сте учени хора, нито музиканти, нито добри, както сте мислили дотогава. Обаче, огледалото ще ви покаже, че вие можете да бѫдете и учени, и добри, и музиканти. Освѣнъ, че ще ви покаже отрицателнитѣ страни, огледалото ще ви покаже едноврѣменно и пѫтя, по който можете да постигнете Божествения животъ. Слѣдователно, все трѣбва да се даде нѣщо на хората. Ако майката не може потенциално да вложи нѣкакви дарби въ душата на дѣтето си, отъ това дѣте нищо не може да стане. Ако градинарьтъ посажда сѣмена въ градината си и не ги полива, отъ тѣзи сѣмена нищо не може да излѣзе. Ако каменарьтъ не дѣла камънитѣ, които разчупва, отъ тѣхъ нищо не може да стане. Отъ неодѣлани камъни кѫща не се гради. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Съберете изостаналитѣ укрухи, за да не се изгуби нищо!“. Съ този стихъ Христосъ е искалъ да постави единъ великъ законъ въ умоветѣ на своитѣ ученици. Той искалъ да имъ обърне внимание на силата Божия, която е въ състояние да увеличи хлѣбоветѣ. Слѣдъ това Той имъ каза: „Азъ съмъ хлѣбътъ на живота; който иде при мене, нѣма да огладнѣе; и който вѣрва въ мене, никога нѣма да ожаднѣе“. Споредъ мене, всички хора въ врѣмето на Христа, които ядоха отъ този хлѣбъ, сѫ щастливи, защото тѣ и до днесъ живѣятъ. Отъ тѣзи петь хиляди души, които сѫ яли отъ този хлѣбъ, и днесъ можете да намѣрите изъ цѣлия свѣтъ: и въ Америка, и въ Англия, и въ Германия, и въ България — навсѣкѫдѣ сѫ пръснати. Тѣ сами могатъ да ви кажатъ, че, наистина, сѫ яли отъ живия хлѣбъ на Христа. Отъ двѣ хиляди години насамъ тѣ още живѣятъ отъ този хлѣбъ. Може ли да умре човѣкъ, който се е хранилъ съ хлѣбъ, който излиза отъ Бога? Смъртьта е влѣзла въ живота по причина на това, че човѣкъ е прѣстаналъ вече да се храни съ Божествения хлѣбъ. Храненето е процесъ на сърцето, а асимилирането, употрѣблението на храната, на хлѣба, е процесъ на човѣшкия умъ. Въ съврѣменния свѣтъ често се говори за чувствата, и нѣкой казва: накърниха се моитѣ чувства. Ако въ духовния свѣтъ влѣзе човѣкъ съ накърнени чувства, той ще види, че неговитѣ чувства тамъ сѫ твърди, като камъни. Отъ такива твърди чувства може да се направи кѫща. Питамъ: тогава какво понятие може да има човѣкъ за своитѣ чувства? И затова, когато се говори, че трѣбва да се възпитаватъ човѣшкитѣ чувства, разбираме, че тази твърда материя, каквато днесъ прѣдставятъ чувствата, трѣбва да се смекчи, да се впрегне въ работа. Възпитанието ще даде съотвѣтни методи. За тази цѣль трѣбва да се дойде до умствения свѣтъ. Както водата на физическия свѣтъ прѣдставя срѣда, която прѣнася необходимитѣ елементи за развитието на растенията, така и мисъльта въ духовния свѣтъ служи за срѣда, която доставя нужнитѣ елементи за растенето и развитието на чувствата. Ако човѣкъ мисли, само тогава той ще може да постави чувствата си въ правиленъ, хармониченъ редъ. Човѣкъ може да прояви Любовьта само чрѣзъ закона на мисъльта. Да чувствувашъ, това още не значи, че любишъ. То е само поставяне камъни при една постройка. Любовьта е процесъ, който подразбира растене, разширение на човѣшката душа въ всѣко направление. Да любишъ, значи да се задоволяватъ вѣчнитѣ копнежи на човѣшката душа и на човѣшкия духъ. И ако човѣкъ не може да постигне своитѣ желания и копнежи на земята, причината за това е, че той изгубва добритѣ условия за тѣхното реализиране. На всички хора се даватъ добри условия, но тѣ ги изгубватъ. На коя майка не сѫ дадени дѣца? На всѣка майка се даватъ дѣца, но много майки сѫ изгубили дѣцата си. Кому не сѫ дадени приятели? На всички хора се даватъ приятели, но нѣкои изгубватъ приятелитѣ си, а нѣкои ги запазватъ. Кому не е дадена красота? На всѣки човѣкъ е дадена красота, но не се минаватъ 20 — 30 години, и човѣкъ изгубва красотата си. Кому не сѫ дадени знания? На всички сѫ дадени знания, но не се минава много врѣме, мозъкътъ на нѣкои хора се поврежда, и тѣ изгубватъ знанията си. Смисълътъ на живота седи въ това: каквото имаме, да не го изгубваме. Сега ще задамъ единъ въпросъ на религиознитѣ хора: защо тѣ се съмняватъ? Съмнѣнието е една отъ голѣмитѣ слабости, която се срѣща, както въ религиознитѣ, така и въ свѣтскитѣ хора. Запримѣръ, нѣкой религиозенъ човѣкъ, слѣдъ като е вървѣлъ нѣколко години въ правия пѫть, усъмни се нѣщо и се запитва: дали пѫтьтъ, въ който вървя, е правъ? Докато човѣкъ е младъ, той има вѣра въ себе си, но като дойде на срѣдна възрасть, той започва вече да вижда, че старость иде, и казва: ще изгубя силата си. Той повтаря тѣзи думи всѣки день въ ума си, докато най-послѣ се намѣри въ положение на безпомощенъ човѣкъ, взима тояжката си въ рѫка, подпира се и търси помощь отъ малкитѣ дѣца. Хората, като го виждатъ подпрѣнъ на своята тояжка, казватъ: този човѣкъ се подпира, защото силитѣ му вече го напущатъ. Не, той не се подпира, но търси нѣщо. Какво търси? Той търси изгубеното. И ако го пита нѣкой, какво е изгубилъ, той ще каже: изгубихъ здравето си, изгубихъ силата си, изгубихъ паметьта си. Много нѣщо имахъ, но всичко изгубихъ. Този дѣдо върви замисленъ, подпрѣнъ на тоягата, но изведнъжъ, нѣкое дѣте мине покрай него, хване го за джоба и го поразклати. Мине друго дѣте покрай него, хване го пакъ за джоба, потегли го. Дѣдото се поспре, погледне дѣцата и си казва: така е, дѣдовото, човѣкъ, като остарѣе, става посмѣшище на дѣцата. И турцитѣ иматъ подобна поговорка: когато вълкътъ остарѣе, става посмѣшище на кучетата. Съврѣменнитѣ хора казватъ: ние трѣбва да имаме култура, да се развиваме. — Съгласенъ съмъ съ тѣхъ. Обикновенитѣ хора трѣбва да иматъ култура, трѣбва да иматъ цивилизация, но питамъ: това, което иматъ и което придобиватъ, могатъ ли да го запазятъ? Прослѣдете историята на българитѣ отъ хиляда години насамъ и ще видите, прѣзъ какви пертурбации сѫ минали. Какво е останало отъ България отъ врѣмето на Симеонъ Велики? Днесъ всички българи, всички европейски народи се хвалятъ все съ това, какво сѫ били едно врѣме. Гърцитѣ се хвалятъ съ Сократа, съ Платона, съ своята стара култура, но дѣ сѫ днесъ Сократъ и Платонъ? И Адамъ едно врѣме бѣше въ райската градина, но дѣ е днесъ? И Ева едно врѣме бѣше въ райската градина, но дѣ е тя днесъ? Днесъ Ева е въ своята кухня, съ прѣстилка и лъжица въ рѫка, готви, недоволна отъ положението си, стара, като баба. Всички казватъ: какво бѣхме едно врѣме! Не е важно, какво сте били едно врѣме, важно е, какво сте сега. Ако отидете въ Италия, въ стария Римъ, ще кажатъ: едно врѣме какво бѣхме! Питамъ: дѣ е славата и величието на стария Римъ? И българитѣ казватъ: какво бѣхме едно врѣме! Не е важно, какво сте били едно врѣме, сегашниятъ моментъ е важенъ. И въ Писанието е казано: „И ще създамъ нова земя и ново небе.“ Тамъ не е казано да вѣрвате въ това, което Богъ едно врѣме е създалъ. За насъ не е важенъ миналиятъ моментъ, важенъ е сегашниятъ моментъ, какво можемъ да направимъ отъ това, което сега имаме. И Богъ казва: азъ създавамъ за васъ нова религия, нова мѫдрость; който вѣрва въ това, което сега създавамъ, той ще бѫде благословенъ. И днесъ, който дойде при мене, все ще ми разправя, какъ сѫ живѣли едно врѣме светиитѣ. Не е важно, какъ сѫ живѣли светиитѣ едно врѣме; важно е, какъ вие живѣете днесъ. Азъ зная, че светиитѣ сѫ живѣли чистъ и светъ животъ въ пустинитѣ; важно е, какво сте вие сега, какъ вие трѣбва да живѣете. Или ще ми разправятъ, какъ сѫ живѣли едно врѣме българитѣ. Не е важно това; важно е, какъ вие живѣете днесъ. Другъ пъкъ ще ми разправя: баща ми бѣше честенъ човѣкъ. — Остави, какъвъ бѣше баща ти. Кажи ми, ти честенъ човѣкъ ли си? — Баща ми бѣше добъръ човѣкъ. — За мене не е важно, какъвъ човѣкъ бѣше баща ти; азъ искамъ да зная, ти добъръ човѣкъ ли си. Съврѣменнитѣ религиозни хора казватъ: ние вѣрваме въ Христа, който дойде на земята прѣди двѣ хиляди години. Знаемъ, че Той бѣше разпнатъ, погребанъ, на третия день възкръсна и отиде на дѣсно при Отца си. Да се вѣрва само въ този Христосъ, който е живѣлъ прѣди двѣ хиляди години на земята, това е заблуждение. Самъ Христосъ е казалъ на ученицитѣ си: „Идете и проповѣдвайте, и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка“. Христосъ още тогава е говорилъ за себе си, не като личность, но като Духъ, който ще прѣбѫдва на земята прѣзъ всички врѣмена до скончанието на вѣка. Значи, Той подразбиралъ, че ще бѫде съ ученицитѣ си прѣзъ всички условия, прѣзъ врѣмената на насилието, на злото, което днесъ виждаме въ свѣта, т.е. до скончанието на вѣка; слѣдъ това ще настане нова епоха, време на нова земя и на ново небе. Христосъ ималъ прѣдъ видъ новия день, когато хората нѣма да губятъ своя животъ. Които дочакатъ този день, ще получатъ новия животъ. Изгубеното трѣбва да се възвърне. Сега настава епоха, когато ние трѣбва да намѣримъ изгубеното. Казвате: какъ ще намѣримъ изгубеното? Мислите ли, че вие ще намѣрите изгубеното въ университета? Ако изгубеното може да се намѣри въ университетитѣ, азъ бихъ повикалъ всички видни европейски професори, да ни покажатъ, какъ може да се намѣри изгубеното, а сѫщеврѣменно да ни покажатъ начинъ за спасение. Ако пъкъ изгубеното може да се намѣри въ черквитѣ, и това може да се провѣри. Нека всички свещеници, владици и проповѣдници отъ разнитѣ черкови, били тѣ православна, протестантска, католическа, мохамеданска, будическа или каква и да е, дойдатъ и кажатъ: този е пѫтьтъ на спасението! Ние веднага ще тръгнемъ подиръ тѣхъ. За Истината ние сме готови на всичко — достатъчно е да се намѣри нѣкой да ни покаже пѫтя къмъ нея. Ако дѣцата могатъ да ни покажатъ Истината, ние и на тѣхъ ще благодаримъ. Ние не се считаме унижени, ако едно дѣте ни посочи пѫтя. Ако единъ туристъ се заблуди въ пѫтя си и срещне едно малко дѣте, което може да го оправи, той ще счита ли това за унижение, че дѣтето го е упѫтило? Туристътъ трѣбва да каже: благодаря на Бога, че ми показа пѫтя, макаръ и чрѣзъ това малко дѣте. Не е достатъчно само човѣкъ да тръгне въ правия пѫть, както не е достатъчно само студентътъ да слуша лекции въ университета, но изисква се единъ вѫтрѣшенъ процесъ на разбиране, къмъ който всѣки трѣбва да се стреми. Не е достатъчно само човѣкъ да придобива знание, но това знание изисква и приложение. Значи, въ живота трѣбва да се иматъ прѣдъ видъ два важни вѫтрѣшни процеса: процесъ на разбиране и процесъ на приложение. Запримѣръ, съврѣменнитѣ християни постоянно говорятъ за Любовьта Христова, но тази Любовь нито е разбрана отъ тѣхъ, нито е приложена. Изкуство е да се приложи Любовьта въ живота! Казвате: какъ може да се приложи Любовьта въ живота? За да се приложи Любовьта, изисква се прѣди всичко човѣкъ да се освободи отъ своето минало. Подъ „минало“ ние разбираме съвокупность отъ редъ човѣшки прѣдубѣждения и заблуждения. Знаете ли, защо съврѣменнитѣ хора пропадатъ въ всички свои изпити? — Защото не вѣрватъ въ Христа, не вѣрватъ и въ Бога. Коя е причината, че тѣ не вѣрватъ въ Бога? Адамъ, напримѣръ, стана безвѣрникъ, откакъ Богъ му даде жена. Той повѣрва въ жена си, а изгуби вѣрата си въ Бога. Жената го съблазни. И Ева стана безвѣрница, откакъ видѣ змията, която я съблазни. Змията започна да говори хубаво, убѣдително, и Ева, като я слушаше, каза: значи, не само Богъ може да говори така хубаво; и змията може да говори краснорѣчиво и убѣдително. Азъ мога да вѣрвамъ и на нея. И съврѣменнитѣ хора, като четатъ книгитѣ на разни учени и професори, казватъ: ето какво казва еди-кой си професоръ за човѣка. Какво казва този професоръ? Той казва, че човѣкъ, като умре, се разлага на множество частици. Питамъ: този професоръ знае ли, какво прѣдставя въ сѫщность разлагането? Професорътъ казва, че всички нѣща, слѣдъ като се разложатъ, започватъ да миришатъ, понеже отъ тѣхъ се отдѣлятъ миризливи газове. Не, при този процесъ миризмата още не подразбира разлагане, както професорътъ разбира. Миризмата е резултатъ на извѣстни дисонанси, които се прѣдизвикватъ отъ срѣщането на противоположни мисли или чувства въ човѣка. Тѣзи противоположни мисли и чувства се отличаватъ по бързината на трептенията или на вибрациитѣ си и, вслѣдствие на това различие, тѣ се отразяватъ неприятно върху нашата нервна система. Миризмата показва още, че и окрѫжаващата срѣда, въ която живѣемъ, е дисхармонична. Въ този смисълъ ние считаме и умрѣлитѣ хора за живи. Питамъ: каква е разликата между умрѣлия и живия човѣкъ? Когато човѣкъ е живъ, той е единъ, а когато умре, става на милиарди. Докато човѣкъ е живъ, ние го познаваме подъ разни имена — Иванъ, Драганъ, Петко и т.н., като единица, но като умре, отъ него се образуватъ единъ и половина милиарда хора. Тогава той става множество. Отъ единицата се образуватъ много човѣчета, които се наричатъ съ сѫщитѣ имена, каквито единицата имала, и всички се питатъ: кой е този, който ни роди? Тѣ го търсятъ и никѫдѣ не могатъ да го намѣрятъ. Нѣкои ще кажатъ, че тази теория е невъзможна, не може да се приеме. Питамъ: теорията на Кантъ — Лапласа за създаването на свѣта, права ли е? Тамъ ли бѣха Кантъ и Лапласъ, когато Богъ създаваше свѣта? За да повѣрваме въ теориитѣ на съврѣменнитѣ учени, ние трѣбва да имаме картини, съ които да ни убѣдятъ въ истината. Въ природата сѫществуватъ картинитѣ за създаването на свѣта, но ние трѣбва да насочимъ фотографиитѣ си срѣщу тѣзи картини и послѣ да ги прѣдставимъ на свѣта. Дѣ е била фотографията на Лапласа, съ която да увѣри днесъ хората въ своята теория за създаването на свѣта? За сътворението на свѣта ученитѣ създадоха една приблизително вѣрна картина, но тя още не е истинска картина. Всички тия теории, обаче, не сѫ въ ущърбъ на науката. Тѣ сѫ допринесли нѣщо за развитието на човѣчеството. Казвамъ, обаче: официалната и сѫщинската наука сѫ двѣ различни нѣща. Азъ не разглеждамъ, какво говори официалната и какво истинската наука за създаването на свѣта, но казвамъ, че истинска наука е тази, която осмисля нѣщата и дава стремежъ на човѣшкия духъ да търси Истината. Знанията пъкъ на официалната наука, за да станатъ истински, положителни, тѣ трѣбва да минатъ прѣзъ Божествения огънь, та всичко скѫпоцѣнно да излѣзе отъ тѣхъ, а да остане само сгория, която ще се изхвърли навънъ. Казвамъ: въ умоветѣ и въ сърцата на съврѣменнитѣ хора има много материали, натрупани отъ вѣковетѣ, които днесъ трѣбва да минатъ прѣзъ Божествения огънь, за да се прѣчистятъ. Още старитѣ алхимици сѫ казвали, че всѣки човѣкъ трѣбва да има въ себе си такава една пещь, въ която всичко непотрѣбно да се постави на изгаряне. Питамъ съврѣменнитѣ християни: въ какво вѣрвате? — Ние вѣрваме въ Господа Исуса Христа. — Радвамъ се, че вѣрвате въ Христа, но даде ли ви Христосъ планъ за тази свещена пещь? — Не. — Идете тогава при Него, да ви даде планъ за тази Божествена пещь. Послѣ, даде ли ви Той планъ, какъ да си палите огъня на свещеното огнище? — Не ни е далъ още такъвъ планъ. — Даде ли ви Христосъ свещеното кандило, което, като запалите веднъжъ, никога да не изгасва? — За него дори и не сме сънували. Разправятъ нѣкои, че сѫществува такова кандило, но ние нѣмаме още. — Онѣзи, които иматъ свещеното кандило, тѣ разбиратъ, какво говоря, и затова при тѣхъ нѣма защо да се спирамъ. Онѣзи пъкъ, които иматъ свещената пещь, ще ми кажатъ, какво остава въ пещьта, слѣдъ като изхвърлятъ сгорията навънъ. Тъй щото, отъ това гледище, страданията въ живота не сѫ нищо друго, освѣнъ свещениятъ огънь, който изважда скрититѣ богатства, дълбоко заровени въ нашата земя. Ето защо, безъ страдания човѣкъ не може да стане гениаленъ; безъ страдания той не може да стане и светия; безъ страдания отъ човѣка не може да излѣзе нищо добро. Единственото велико нѣщо въ живота на хората, това сѫ страданията, които сѫ направили човѣка великъ. Щомъ минатъ страданията, ще дойде периодътъ на Любовьта. Страданията приготвятъ пѫтя на великата Любовь. Който не е миналъ прѣзъ страданията, кракътъ му не може да стѫпи въ Любовьта, да опита всички нейни велики блага. Който не е миналъ още прѣзъ пѫтя на страданията, той мисли само за ядене и пиене, и казва: пари, пари ми дайте! Нека този човѣкъ отиде въ Америка, или въ Русия, да намѣри тамъ милиардеритѣ и да ги пита, щастливи ли сѫ? Срѣщате въ вѣстницитѣ, че нѣкой князъ се самоубилъ. Защо се самоубилъ? — Намиралъ, че животътъ нѣма смисълъ. Това сѫ хора, които не искатъ да страдатъ. Който казва, че иска да умре, това подразбира, че този човѣкъ иска да се освободи отъ страданията. Той търси лесния пѫть въ живота. На такива хора казвамъ: ако искате да влѣзете въ свещения пѫть на Любовьта, вие трѣбва да се освободите отъ страданията, т.е. да прѣминете прѣзъ тѣхъ. Тѣ ще отворятъ пѫтя ви по-нататъкъ; тѣ ще отворятъ очитѣ ви да виждате и да разбирате нѣщата. Като говоря, че човѣкъ трѣбва да мине прѣзъ страдания, азъ не подразбирамъ, че Богъ иска да мѫчи хората. При сегашнитѣ разбирания на хората, страданието е най-великиятъ учитель; то е Божественъ процесъ, който отваря очитѣ не хората. Безъ страдания животътъ нѣма смисълъ. Питамъ: Богъ, който създаде толкова свѣтове, не можа ли да намѣри другъ начинъ да спаси човѣчеството, но трѣбваше да изпрати единствения си синъ на земята, да бѫде битъ и поруганъ отъ хората? Не можаха ли римскитѣ войници да не го биятъ? Защо трѣбваше, именно, Христосъ да пострада? Значи, Христосъ трѣбваше, по този начинъ именно, да се изпита, да се види, доколко може да издържи. Силата и величието на Христа седи въ страданията, които Той понесе. Нѣкои казватъ, че Христосъ не е страдалъ толкова много. Други пъкъ казватъ, че страданията на Христа били толкова голѣми, че поть отъ кръвь текла по лицето Му. Това говори за голѣмото напрѣжение, за силната мисъль, която ималъ Христосъ. Този е пѫтьтъ на героитѣ, както и на великитѣ хора. Тъй щото, ако човѣчеството иска да се избави отъ злото, непрѣменно трѣбва да прѣмине прѣзъ голѣми страдания. Ако човѣкъ разбере страданията, той ще разбере и смисъла на живота. Сега, азъ не говоря за обикновенитѣ страдания. Азъ имамъ прѣдъ видъ вѫтрѣшното недоволство, вѫтрѣшнитѣ страдания на човѣка. Човѣкъ може да се намира при голѣми удобства въ живота, да има най-добри условия, но пакъ да се чувствува самотенъ, неразбранъ отъ никого. Той чете тази, онази книга, но пакъ е незадоволенъ, вижда, че нѣма кой да го упѫти. Той търси вече истинския пѫть, къмъ който само Учительтъ може да го напѫти. Забѣлѣжете, напримѣръ, сега чувате навсѣкѫдѣ да се говори за прѣраждането, за теософско движение и за редъ още нови мисли и положения, но при всичко това и тия хора на новото пакъ чакатъ да дойде единъ великъ Учитель, да ги научи. На какво ще ги научи? Има нѣщо, което и тѣ не знаятъ. Нѣкой ученъ ще каже едно, другъ ученъ ще каже друго, но въ края на краищата, и тия учени очакватъ нѣщо. Има нѣща, които и тѣ не знаятъ. Тѣ виждатъ нѣщо, но въ това виждане сѫ като въ затворъ. Виждатъ една запалка, но сѫ ограничени, не могатъ да се доближатъ до нея и да я запалятъ. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какъ дѣйствува тази запалка върху душата на човѣка. Срѣщате единъ младъ момъкъ, който и въ гимназията, и въ университета билъ извѣстенъ, като най-лошия, най-несрѫчния; никой не е смѣелъ да се доближи до него. Каквато пакость се направи въ гимназията или въ университета, все той билъ виновенъ. Каквато разпря стане, все той ще се бие; пусналъ пояса си, никой не може да мине, да се приближи до него. Майка си не слуша, баща си не слуша, учителитѣ, професоритѣ сѫщо така не слуша, свещеницитѣ не слуша, никой не може да поговори съ него, като съ човѣкъ. Двѣ думи не могълъ да размѣни спокойно, все билъ готовъ на скандали и на бой. Най-малкото недоразумение той уреждалъ съ ножъ. Единъ день, както вървѣлъ на улицата, срѣща една млада, красива мома, която го поглежда, усмихва му се и си заминава. Изведнъжъ той слага орѫжието си, спуща кобуритѣ и тръгва подиръ нея. Отъ този моментъ той става мекъ, внимателенъ къмъ всички. Кой каквото му каже, все слуша. Майка му каже нѣщо, той е готовъ веднага да го изпълни. Всички се чудятъ, какво е станало съ този младъ момъкъ. Нѣкои си говорятъ: какво ще е станало? Навѣрно нѣкоя млада мома го е срещнала и му е запалила чергата. Майката пъкъ казва: Господъ му е обърналъ нѣкакъ ума. Казвамъ: не се е запалила чергата му, но сърцето му се е запалило, запалила се е неговата пещь и сега гори, чисти, отдѣля цѣнното отъ сгорията! Седи ли, ходи ли, той все момата носи въ ума си и казва: само съ тази мома мога да бѫда щастливъ! Този голѣмъ, страшенъ юнакъ сега омекна, на всичко се съгласява и прѣдъ всичко отстѫпва, само да може момата да постигне. Кой професоръ го научи на тази обхода? Кой проповѣдникъ го обърна къмъ Бога? Нито професорътъ го е научилъ, нито проповѣдникътъ го е обърналъ къмъ Бога, но тази мома, съ нѣкаква магическа сила можа да смекчи неговото сърце, да направи отъ страшния човѣкъ кротко агне. Тази магическа сила е Любовьта. Трѣбва ли слѣдъ това хората да казватъ, че тази мома му омотала ума, или че това сѫ младежки работи? Нито момата му е омотала главата, нито можемъ да наречемъ това младежка работа, но казвамъ: има единъ великъ законъ, който работи въ свѣта. И моментътъ, въ който този законъ работи, е Божественъ. Въ този моментъ, именно, Богъ срѣща младия момъкъ и му казва: знаешъ ли, защо те изпратихъ на земята? Знаешъ ли, защо ти дадохъ животъ? — Не зная. Тръгни тогава подиръ мене. И момъкътъ тръгва. Богъ говори на този момъкъ чрѣзъ момата. Богъ го пита: ти човѣкъ ще станешъ ли? Момата се усмихва. Той тръгва подиръ момата и се бои, да не би най-малко нѣкакъ да се намръщи тя, да се разсърди. Защо? — Бога е срещналъ той. Въ лицето на младата мома той вижда Бога и затова тръгва подиръ нея. Иначе, не може да се обясни, какъ този пехливанъ момъкъ, който внушава страхъ на всички свои познати и близки, да тръгне подиръ една мома. Ще кажете: истина ли е всичко това? Това е Истина, това сѫ обяснения, каквито дервишътъ далъ на минувачитѣ въ пустинята. И затова, когато ние не искаме да кажемъ Истината, като този дервишъ, казваме: това е магнетическо, или особено психическо състояние, което замотава главата на момъка. Не, вие трѣбва да говорите Истината, да кажете: Богъ бѣше въ сърцето на младата красива мома, и затова, като го срещна, тя му се усмихна, погледна го и му каза: животътъ има другъ смисълъ отъ този, който ти търсишъ и разбирашъ. Не е този пѫтьтъ, по който трѣбва да вървишъ, за да се издигнешъ и да те обичатъ хората. Отъ погледа и усмивката на момата той намѣри смисъла на живота, намѣри пѫтя, който душата му търсѣше, и тръгна подиръ нея. Това наричамъ азъ събуждане на човѣшкото съзнание. Казвате: какъ ще се оправи свѣта? — Като дойде Господъ и ви погледне съ очитѣ си и ви се усмихне. Единъ день Господъ ще срещне всички хора, ще имъ се усмихне, ще ги погледне и ще имъ посочи пѫтя, който трѣбва да слѣдватъ. Казвате: какъ ще стане това? — То може да стане и въ сънъ, и въ будно състояние. Сега ще ви прѣдамъ една арабска приказка, да видите, какъ ставатъ нѣщата въ сънъ. Една царска дъщеря била много недоволна отъ живота си, станала вече на 22 години и не могла да намѣри човѣкъ, когото да обича. Тя постоянно плакала, не могла да се примири съ положението си. Въ цѣлото царство не могла да намѣри нѣкой младъ, красивъ момъкъ, когото да обикне. Една вечерь тя сънувала, че вижда този, когото търси, и сутриньта станала рано, но вече доволна, щастлива, че поне на сънъ видѣла този, когото обича и когото душата ѝ търси. Тя си казала: не го видѣхъ въ дѣйствителность, но щомъ го видѣхъ на сънъ, ще го видя и въ будния си животъ. Питамъ: какъ ще си обясните туй нѣщо? Това показва, че нѣщата най-първо ставатъ на сънъ, а послѣ и наявѣ. Първо човѣкъ си мечтае това-онова, но което си мечтае, то става и въ будния животъ, т.е. и въ дѣйствителность. Подъ думата мечта ние разбираме онова, което става въ истинския животъ, а не и въ онзи животъ, който се е проявилъ, защото Любовьта не се изразява въ цѣлувки, въ пригрѫдки, въ подаръци, въ писане на писма и т.н. Любовьта се изразява чрѣзъ неизказанитѣ нѣща, чрѣзъ ненаписаното и чрѣзъ нѣщата, които се чувствуватъ, но не се изказватъ. Който има Любовьта въ себе си, той духомъ не може да падне; той има дълбокъ миръ въ себе си, какъвто другитѣ нѣматъ. Човѣкътъ на Любовьта може да носи тягоститѣ на цѣлия свѣтъ. И въ лицето на Христа ние виждаме, именно, такава Любовь. Христосъ издържа страданията, защото въ душата Му цари Божията Любовь. И тъй, когато говоримъ за страданията, ние подразбираме онѣзи страдания, съ които можемъ да се удостоимъ, да влѣземъ въ свѣта на Любовьта и да видимъ нейното лице. Псалмопѣвецътъ казва: „Когато видя лицето Ти, Господи, азъ ще бѫда задоволенъ“. Сега, кой отъ васъ не иска да бѫде красивъ? По колко пѫти на день се оглеждате въ огледалото? Добрѣ е да се оглеждате, но вие сами виждате, доколко сте красиви и казвате: нѣма го още този образъ. Единъ день, когато всѣки се огледа въ огледалото и види образа на Господа, ще каже: азъ вече съмъ човѣкъ. И всѣки, който може да каже съ положителность за себе си: азъ мисля, азъ чувствувамъ, азъ дѣйствувамъ, азъ виждамъ, това показва, че Богъ се е проявилъ въ ума, въ сърцето и въ волята на този човѣкъ. Да кажешъ, че любишъ, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоето сърце. Да кажешъ, че мислишъ, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоя умъ. Да кажешъ, че имашъ душа, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоята душа. Да кажешъ, че имашъ духъ, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоя духъ. Докато нѣмате тази опитность, вие можете да се съмнявате въ Господа. Казвамъ; онѣзи, които сѫ изгубили нѣщо, нека търсятъ изгубеното, да го намѣрятъ. Онѣзи пъкъ, които сѫ го намѣрили, нека го пазятъ, да не го изгубятъ, защото то е свещеното у тѣхъ. Какво трѣбва да пазите? Пазете да не изгубите страданието. То е свещеното за човѣка. Докато имате страдания, радвайте се. Нѣкои искатъ да избегнатъ страданията, но ако ги избегнатъ, единъ день тѣ нѣма въ какво да се облѣкатъ. Страданието е най-хубавата дреха, каквато човѣкъ може да има. Тя не е скѫсана дреха, но хубава, здрава, отъ най-цѣнна материя. По-красива дреха отъ тази на страданието досега не съмъ виждалъ. Тя е дреха, като на райската птица. Сега ще ви приведа единъ митъ, който се отнася до създаването на Адама. Когато Богъ създалъ Адама, пратилъ нѣкои отъ птицитѣ да се произнесатъ за него. Най-напрѣдъ изпратилъ гаргата, тя да се произнесе, харесва ли Адама. Като минала покрай него, тя плюла отгорѣ му и си заминала, безъ да каже нѣщо. Затова, именно, гаргата и до днесъ носи черна дреха. Слѣдъ нея Богъ изпратилъ враната, и тя да си каже мнѣнието. Като минала покрай Адама, враната си затворила очитѣ и казала: нищо особено не прѣдставя. Тя даже не забѣлѣзала, че гаргата плюла върху Адама. Най послѣ Богъ изпратилъ лебеда, и той да се произнесе за Адама. Като миналъ покрай човѣка, лебедътъ забѣлѣзълъ, че нѣкой плюлъ върху него, и затова се спрѣлъ и внимателно изчистилъ плюнката. Като видѣлъ постѫпката на лебеда, Богъ му казалъ: понеже ти извърши една хубава постѫпка, азъ ще ти дамъ бѣла дреха. Единъ день лебедътъ прѣкаралъ голѣмо нещастие: случило се, че едно отъ крилцата на хубавата му дреха се счупило, и той започналъ да плаче. Като го видѣлъ тъженъ, Господъ му казалъ: не плачи, понеже ти прояви такава хубава постѫпка по отношение на своя господарь, азъ ще те възнаградя, като дамъ добра служба на твоето перо. Отъ тозъ моментъ съ него ще се пишатъ велики и красиви работи. Лебедътъ се зарадвалъ и успокоилъ. Кое положение искате да имате: положението на гаргата, на враната или на лебеда? И още, кое отъ двѣтѣ положения искате да заемате: положението на счупеното перце отъ крилото на лебеда, или положението на здравото перо? Слѣдователно, всички велики и красиви нѣща се дължатъ на страданията. Страданията прѣдставятъ падналото крило отъ лебеда, съ което се пишатъ най-великитѣ и красиви поезии въ живота. Сега, за този Великъ день и азъ пожелавамъ на всички да бѫдете такива пера, съ които да се пишатъ най-красивитѣ поезии! 28 бесѣда отъ Учителя, държана на 24 априлъ, 1927 година г. София

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Рабъ и синъ „Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно прѣбѫдва“. Иоана 3:34,35 „Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно прѣбѫдва“. Този стихъ, прѣведенъ въ нова форма, може да се изрази съ думитѣ „отъ смърть въ животъ“. Смъртьта и животътъ сѫ двѣ състояния на човѣшкия духъ. Въ смъртьта духътъ на човѣка се намира въ ограничения, въ вързано състояние. Това показва, че смъртьта се явява въ гѫстата материя. Съврѣменнитѣ учени се стремятъ да обяснятъ, какво нѣщо е материята, но и досега не сѫ успѣли да опрѣдѣлятъ нейната сѫщность. Материята, сама по себе си, е инертна реалность. Тя съдържа всичко въ себе си, но не може да се разширява. Ученитѣ твърдятъ, че материята се разширява, но въ сѫщность материята не се разширява. Сега, ще обясня тази мисъль съ слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че вие развивате единъ топъ платно. Казвате: разшири се това платно. Питамъ: какво ново придоби този топъ платно при развиването си? Нищо ново не придоби. Слѣдователно, отъ физическо гледище, когато материята се разширява, това подразбира, че въ нея се внасятъ нѣкакви нови качества. Не се ли внасятъ нови качества въ нея, тя не се разширява. Отличителни бѣлѣзи между материята и духа сѫ слѣднитѣ: материята не се разширява, а духътъ не се дѣли. Щомъ духътъ се облѣче въ материя, въ послѣдната се явява желание да го обсеби, да го раздѣли. Вслѣдствие на това желание на материята, да обсеби духа, между тѣхъ се явява борба. По сѫщия начинъ и вълкътъ, като хване една овца, започва да я дѣли на парчета, за да я обсеби. Когато човѣкъ туря храна въ устата си, и той я дѣли на малки парченца. Защо я дѣли? Той иска да вземе отъ нея това, което е потрѣбно за неговия организъмъ. Тази е причината за борбата между двата гиганта въ свѣта — духътъ и материята. Материята иска да обсеби, да раздѣли духа, а духътъ иска да се освободи отъ нея. Сѫщото нѣщо виждаме въ всѣки човѣкъ. Той се усѣща ограниченъ, иска да се освободи. И ще чуете всѣки да се оплаква, че Иванъ, или Петко, или Драганъ го стѣснявалъ. Не, никой никого не може да стѣснява, но материята ограничава духа, а той се бори да се освободи. Казватъ за нѣкой човѣкъ, че е станалъ материалистъ. Какво означава думата материалистъ? Думата материалистъ подразбира човѣкъ, който е навлѣзълъ дълбоко въ материята. Прѣди всичко вие трѣбва да знаете, че материята е обхванала всичкото пространство, тъй щото нѣма мѣсто за никого. Щомъ нѣма празно мѣсто въ материята, тогава дѣ ще влѣзе човѣкъ? За да се освободи отъ обятията на материята, духътъ си служи съ хитрость — създава си друга форма, въ която отново се облича. Материята казва: сполучихъ да раздѣля духа. Тя пакъ започва да обсебва духа, като се стреми да разчупи това ново яйце, да види, какво особено се крие въ тази нова форма. Ако материята успѣе да счупи това яйце, настѫпва състояние, което наричатъ смърть. При смъртьта духътъ пакъ се освобождава, пакъ създава нова форма и така борбата между него и материята се продължава непрѣкѫснато. Добрата страна на тази борба е, че материята заставя духа постоянно да създава нови форми, все по-усъвършенствувани едни отъ други. Слѣдователно, съврѣменната човѣшка форма е създадена отъ духа, а индивидуалностьта на духа е създадена отъ материята. Материята, като не е успѣла да раздѣли духа, тя поне го е индивидуализирала. Духътъ, като се е индивидуализиралъ, той изпада въ заблуждение, да мисли, че е разширилъ материята, и затова казва: азъ владѣя живота. Всички мислятъ, че могатъ да измѣнятъ материята, но каквото и да правятъ съ нея, тя все си остава сѫщата материя, все ще се изхлъзне отъ рѫцѣтѣ ви. Слѣдователно, човѣкъ не може да стане господарь на великото въ себе си, на материята, която не се разширява. Разширението е качество на духа. Само духътъ може да се разширява, а въ материята, която по естество е инертна, нѣма никакво разширение. Когато духътъ влѣзе въ материята, той внася животъ. Материята безъ духа е мъртва. Когато духътъ влѣзе въ нѣкоя форма, споредъ законитѣ, които познава, той се стреми да обнови материята, да я направи пластична, удобна. И тъй, когато материята прѣобладава, ражда се смъртьта; когато духътъ прѣобладава, ражда се вѣчниятъ животъ. Прѣодоляващето състояние на материята създава смъртьта, понеже материята има желание постоянно да трупа, да събира. Много хора мислятъ, че като натрупатъ повече материя въ себе си, като напрявятъ тѣлото си по-голѣмо, съ повече мазнини, ще иматъ повече животъ. Животътъ не се заключава въ многото, но въ малкото. Въ условията, при които сега живѣемъ, голѣмото тѣло прѣдставя излишенъ баластъ за човѣка, съ който той трѣбва разумно да се справя. Ако сравнимъ по тегло тѣлото на единъ съврѣмененъ човѣкъ съ тѣлото на единъ ангелъ, ще видимъ, че отъ тѣлото на човѣка могатъ да се направятъ най-малко хиляда ангели. Обаче, ангелътъ, съ своето малко тѣло, е толкова мощенъ, че може да носи цѣлото човѣчество на гърба си, когато човѣкътъ едва може себе си да носи. Човѣкъ едва ли може да дигне 100 клгр. на рѫката си, когато единъ ангелъ може да дигне единъ милиардъ хора на рѫката си. И тъй, силата на човѣка седи въ неговия духъ. Когато духътъ се въплоти въ материята, той я разредява, защото тя нѣма схващания за безграничното пространство, тя нѣма никакви стремежи. Тъй щото, когато казваме, че материята не се разширява, подразбираме, че тя нѣма идея за нѣкакъвъ стремежъ. Тя е спяще сѫщество. Когато човѣкъ се нахрани добрѣ, той изпитва извѣстно удоволствие отъ това и започва да дрѣме. Дрѣмката, сънътъ, това сѫ състояния, присѫщи на материята. Като се събуди отъ сънъ, човѣкъ си спомня смѫтно, че е сънувалъ нѣщо, ходилъ е нѣкѫдѣ, но дѣ — не помни; разговарялъ се е съ нѣкого, но съ кого и какво — и това не помни. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ физиолози казватъ, че естественото състояние за човѣка, когато спи, е да не сънува нищо. Това е сънъ на мъртвитѣ. Човѣкъ трѣбва да сънува, но не лоши, тежки сънища, като напримѣръ, че го гонятъ, че пада въ пропасти, че кѫщата му гори и т.н. Тѣзи сънища сѫ резултатъ на анормалности, на отклонения въ живота. Нормалниятъ животъ се придружава съ приятни сънища. Сънътъ е най-приятната почивка. Има хора, които знаятъ закона на почивката, и тѣ могатъ съзнателно да излизатъ и влизатъ въ тѣлото си. Прѣзъ врѣме на своето излизане, тѣ оставятъ тѣлото си на по-низкостоещитѣ отъ тѣхъ сѫщества, тѣ да се грижатъ за него, да го обновятъ, да го прѣчистятъ и слѣдъ като се прѣчисти, тогава се връщатъ. Тѣ не се безпокоятъ за живота си, понеже сѫ увѣрени въ Великото Начало, което регулира и рѫководи живота. „Отъ смърть въ животъ“. Вие трѣбва правилно да разбирате тѣзи два закона, а не механически. Не мислете, че ако вѣрвате днесъ, а утрѣ не правите усилия, вашата вѣра ще расте сама по себе си. Сѣмето само по себе си не може да расте. Нѣкой казва: като сме повѣрвали веднъжъ въ Господа Исуса Христа, Той ще ни спаси. Това е така, но то дѣйствува врѣменно. Въ сѣмето има зародишъ на животъ, но върху този зародишъ трѣбва да дѣйствува слънцето, въздуха, влагата и почвата — редъ разумни фактори. Всѣки день човѣкъ трѣбва да прави нови усилия; всѣки день той трѣбва да придобива нови разбирания за живота. Ще бѫде смѣшно, ако, откато сме се родили, докато умремъ, имаме едни и сѫщи схващания за живота. Нѣкои казватъ: защо трѣбва да учимъ? Такива хора мязатъ на турцитѣ, които казватъ: „Всичко е седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу. Повече отъ това нѣма какво да мислимъ“. Какво разбиратъ тѣ подъ тия думи „седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу“? И съврѣменнитѣ биолози изпадатъ въ догматизъмъ по отношение проблемата на живота. Като сѫ взели клѣтката на протоплазмата, тѣ я надуватъ, като сапуненъ мѣхуръ, докато изкаратъ отъ нея човѣка. Не, човѣкъ не излиза отъ клѣтката, както и кокошката не излиза отъ яйцето. Това твърдение може да ви се вижда противорѣчиво, но е фактъ. Смѣшно е, ако човѣкъ, като слѣзе отъ нѣкой вагонъ, си въобрази, че е произлѣзълъ отъ вагона. Той влиза и излиза отъ вагона, но не е произлѣзълъ отъ него. На сѫщото основание и кокошката не е произлѣзла отъ яйцето, но врѣменно е на почивка въ него. Тя седи скрита въ яйцето, като въ бомба. Щомъ бомбата се пукне, и тя излиза вънъ отъ нея. Слѣдъ това казватъ, че кокошката излѣзе отъ яйцето. Да се твърди такова нѣщо, то е равносилно на това, да се казва, че растенията произлизатъ отъ земята. Растенията растатъ въ земята, но не произлизатъ отъ нея. Питамъ: отдѣ иде животътъ? Да ви задавамъ такъвъ въпросъ, това подразбира да имамъ механическо схващане за живота. Животътъ не иде отникѫдѣ. Дѣто духътъ се вселява, тамъ животътъ се явява като непрѣривенъ процесъ, като постоянно течение. Дѣто духътъ прѣодолява, тамъ и животътъ тече. Казано е въ писанието: „Изпраща Духа си, и тѣ оживяватъ; отнима духа си, и тѣ умиратъ“. Слѣдователно, животътъ се отличава по това, доколко духътъ се проявява въ нашитѣ тѣла. Често въ умоветѣ на хората се раждатъ съмнѣния, но тѣ не сѫ продуктъ на тѣхния духъ. Запримѣръ, мнозина се съмняватъ въ реалностьта на сънищата и казватъ, че тѣ сѫ илюзорни нѣща, прѣдизвикани отъ външни причини. Ако на краката на нѣкой човѣкъ турятъ топло желѣзо, или гореща тухла и така заспи, има възможность, той да сънува, че ходи по нагорещени вѫглени. Тогава, какъ ще си обясните съня на човѣкъ, който сънува, че е станалъ голѣмъ богаташъ, милионеръ? Съ какво сѫ го нагорещили, за да сънува такъвъ сънъ? Кой е външниятъ стимулъ за този сънъ? Наистина, топлината произвежда и извѣстни анормалности не само въ врѣме на сънъ, но и въ будно състояние. Обаче, какъ се създаватъ толкова многобройни сънища, безъ да се постави нѣщо горещо на краката на човѣка? И тъй, смъртьта всѣкога произтича отъ прѣобладаващето състояние на материята. Като резултатъ на това състояние се явяватъ редъ анормални желания, които запушватъ кръвоноснитѣ сѫдове въ човѣшкия организъмъ. Отъ прѣяждане пъкъ се явява задръстване на нервната система, вслѣдствие на което кръвообръщението въ човѣка не става правилно, мозъчната енергия не изтича и не приижда правилно. Тогава настава процесъ на втвърдяване на артериитѣ, при което тѣ губятъ своята пластичность. Най-послѣ човѣшкиятъ духъ се принуждава да напусне тѣлото. Това състояние се нарича смърть. Или, въ духовно отношение ние наричаме това състояние прѣкѫсване съобщението съ Бога. Усъмни ли се човѣкъ, той веднага ще се намѣри въ процеса на смъртьта. При най-малкото съмнѣние въ Бога, смъртьта туря вече своето начало; това значи, че материята е взела надмощие надъ духа. И затова, който иска да стане силенъ, мощенъ, не външно, но вѫтрѣшно, и да осмисли живота си, той не трѣбва да допуща дълбоко въ душата си абсолютно никакво съмнѣние. За това се изискватъ герои хора. Съмнѣнието може да дойде отвънъ, но сѫщеврѣменно човѣкъ трѣбва да различава въ себе си двѣ състояния: едно състояние постоянно, неизмѣнно, както Богъ е неизмѣненъ; друго състояние — измѣнчиво, както човѣкъ се измѣня. И тогава, чувствителниятъ човѣкъ ще изпитва състоянието на хората. Ако единъ чувствителенъ човѣкъ влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ богати, и въ него ще се яви желание за богатство; ако влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ музиканти, и у него ще се яви сѫщото желание; ако попадне между весели хора, и той ще стане веселъ; ако попадне между скръбни хора, и той ще стане скърбенъ; ако попадне между учени хора, и той ще има желание да стане ученъ; ако се намѣри между болни хора, и той ще се почувствува боленъ; ако влѣзе въ нѣкое религиозно общество, и той ще стане религиозенъ. Обаче, той трѣбва да знае, че това не произтича дълбоко отъ неговата душа. Това сѫ натрупвания, наслоявания въ съзнанието, които идатъ нѣкѫдѣ отвънъ. Тѣзи състояния сѫ подобни на състоянието на парче желѣзо, което се поставя въ огънь. То се нагорещява и започва да свѣти, но това състояние не е свойствено на желѣзото. Щомъ желѣзото се извади отъ огъня, то истива и придобива първоначалния си видъ. Слѣдователно, има една топлина въ живота, която е подобна на тази на нагорещеното желѣзо. Обикновено хората мѣрятъ температурата на болнитѣ, и като видятъ, че тя се е подигнала до 41°, плашатъ се. И наистина, ако температурата не спадне, болниятъ заминава за онзи свѣтъ, и всички казватъ: Богъ да го прости, замина за онзи свѣтъ! Освѣнъ тази топлина, има и друга, която не може да се измѣрва. Тя е сѫщинската топлина на живота, която не е физическа. Тя е мека, приятна топлина и се равнява на хиляди градуси. Тази топлина е толкова силна, че въ нея могатъ да се разтопяватъ ония елементи на материята, които при никаква друга топлина не се топятъ. Тя разлага материята и я реформира. Съврѣменнитѣ учени знаятъ, че температурата на човѣшкото тѣло е 36 — 37°. Физическата топлина на човѣка е 37°, но когато се говори за духовната топлина, тя е много висока. При това, отношението между физическата и духовната топлина е обратно пропорционално: когато духовната топлина се намалява, физическата се увеличава; когато духовната топлина се увеличава, физическата се намалява. Това е провѣрено съ редъ опити. На хора, които ставатъ проводници на духовния свѣтъ, краката и рѫцѣтѣ истиватъ. Много хора се плашатъ отъ това, защото знаятъ, че когато рѫцѣтѣ и краката на човѣка истиватъ, смъртьта настѫпва. Обаче, това не е всѣкога така. Човѣкъ може да се изстуди и да излѣзе отъ тѣлото си, но слѣдъ 48 ч. пакъ може да се възвърне естествената му топлина. Индуситѣ, които сѫ изучавали тия закони, могатъ шесть мѣсеца слѣдъ смъртьта на нѣкой факиръ да го извадятъ отъ гроба и да възстановятъ неговата топлина. За това тѣ иматъ начини, които старателно криятъ отъ европейцитѣ. Когато говоря за учението, не мислете, че не оцѣнявамъ знанието, което е придобито въ науката. Знанието е резултатъ на усилията на човѣшкия духъ. Има лъжливо знание, но има и знание, което е придобито чрѣзъ опитностьта на цѣлото човѣчество. Това знание, именно, се прѣдава отъ родъ въ родъ, отъ раса въ раса, отъ човѣчество на човѣчество. Това знание изпѫква естествено надъ всички други нѣща. Какъ ще си обясните, напримѣръ, изкуството на паяка да тъче своята мрѣжа? Кой го е научилъ на това изкуство? Съврѣменнитѣ тъкачи още не сѫ придобили това изкуство. Пчелата пъкъ отдѣ е научила изкуството да прави медъ и да се организира по такъвъ разуменъ начинъ? Вземете пеперудитѣ, запримѣръ, какви добри хирурзи сѫ, какъ майсторски правятъ операциитѣ си. Когато наближи врѣме на какавидата да излѣзе отъ пашкула си, тя бодва внимателно пашкула и излиза вънъ, като пеперуда. Много учени хора биха завидѣли на изкуството на тия малки сѫщества. Дѣ сѫ се учили тѣ? Нѣкои ще кажатъ, че Господъ ги е училъ на това изкуство. Не, това не е работа на Господа. На сѫщото основание трѣбва да се заключи, че Господъ е училъ хората да правятъ топове, съ които да се убиватъ едни-други. Да се мисли, че Господъ учи хората да правятъ 42 сантиметрови орѫдия въ диаметъръ, за да се убиватъ, това сѫ дѣтински размишления. Богъ никога не се е занимавалъ съ такива работи. Тѣ сѫ изобрѣтения на хората, които постѫпватъ като малки дѣца. Ще видите, какъ малки дѣца си правятъ пукала отъ свирки и си въобразяватъ, че това е топъ. Казвамъ: да разрушавашъ, това не е наука; да живѣешъ непорядъченъ животъ, това не е наука; да живѣешъ охоленъ животъ, това не е наука; да искашъ всѣкога радостенъ да бѫдешъ, и това не е наука; да мислишъ само за себе си, безъ да обръщашъ внимание на страданията на другитѣ, и това не е наука. Това е смърть. Всичко, което съврѣменнитѣ хора вършатъ, въ по-голѣмата си часть, прѣдставя условия за съграждане на своитѣ ковчези. Месото, което закачатъ на куки да седи по нѣколко дни и послѣ го ядатъ, носи неизбѣжна смърть за хората. Българи, които сѫ свършили въ Германия, разправятъ, че германцитѣ имали нѣкакви особени методи, чрѣзъ които оставяли месото да ферментира и тогава го употрѣбявали за ядене. Прѣпорѫчватъ го за много вкусно. Казвамъ: по-голѣма глупость отъ тази нѣма. Американцитѣ пъкъ считатъ за правило, всѣки мѫжъ да бѫде безъ мустаци и брада, за по-голѣма чистота. И въ това нѣма никаква наука. То е необмислена работа. Да бръснатъ мустацитѣ си, все още се търпи, но да бръснатъ брадитѣ си, това е врѣдно. Като бръснатъ брадитѣ си, тѣ излагатъ гърлото си на простуда. И ще забѣлѣжите, че американцитѣ, мѫжетѣ, разбира се, много често заболяватъ отъ бронхитъ. Причината за тѣзи чести заболявания се дължи, именно, на това безогледно бръснене на брадитѣ. Освѣнъ това, колкото по-често се бръсне брадата, космитѣ ставатъ по-дебели, отъ което и самиятъ човѣкъ започва да огрубява. Други пъкъ стрижатъ коситѣ си до дъно, по военному, но и това не е правилно. Положителна, истинска наука е нужна на хората! Щомъ природата е създала космитѣ на човѣка, тя е вложила нѣкакъвъ смисълъ въ тѣхъ. Отъ насъ се изисква да ги регулираме, да знаемъ, какъ да направляваме своитѣ мисли и чувства. Вмѣсто да се бръснатъ и стрижатъ, хората трѣбва да кажатъ на брадата си: позволявамъ ти да изникнешъ най-много до единъ сантиметъръ, не повече. У нѣкои хора брадата е дълга почти до пръститѣ на рѫцѣтѣ, както коситѣ на нѣкои жени сѫ толкова дълги, че могатъ да ги обвиятъ 2 — 3 пѫти около себе си. И дългитѣ коси не сѫ лошо нѣщо. Тѣ сѫ признакъ на дълъгъ животъ, на изобилие. Когато косата на нѣкой човѣкъ почне да пада, за него казватъ, че той е ученъ. Не е така. Когато пъкъ цѣлото лице на човѣка се покрие съ косми, това показва, че този човѣкъ се е върналъ къмъ своето първобитно, диво състояние. Обаче, когато главата на човѣка почва да оголява, и това е лошъ признакъ, който говори не за ученость, а за умствено подивяване. Причината за оголяването на главата се дължи на голѣмото натрупване на млѣчна киселина около космитѣ. Млѣчната киселина изкоренява космитѣ. Азъ уважавамъ онзи човѣкъ, на когото главата е оголѣла отъ трезва, възвишена мисъль за подобрение на човѣчеството, но нѣма такива случаи. Космитѣ окапватъ и отъ тежки болести, каквато е, напримѣръ, тифусътъ. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да се пази отъ лъжливи заключения. „Отъ смърть въ животъ“. Смъртьта, тежкитѣ състояния, които човѣкъ прѣкарва, сѫ неприятни за него. Понѣкога човѣкъ се усѣща уединенъ, изоставенъ отъ майка, отъ баща, отъ приятели, никой не го обича, и той не може никѫдѣ да си намѣри мѣсто, ходи натукъ-натамъ, лута се отчаянъ, търси помощь. Това състояние е смърть. Това показва, че ние живѣемъ още въ неразумния свѣтъ. Възможно ли е човѣкъ да живѣе въ разуменъ свѣтъ и да изживява такива тежки състояния? Не е възможно. Значи, всѣки трѣбва да даде възможность на съзнанието си да внесе въ него начатъкъ на Вѣчния Животъ. За постигане на този животъ има вече съотвѣтна материя, която е одухотворена, прогресирала. Духътъ е успѣлъ да подигне, да събуди съзнанието на тази материя, отъ която ще се създаде въ бѫдеще новото тѣло на човѣка. Само въ такова тѣло човѣкъ може да живѣе разуменъ животъ. При сегашното състояние, въ което човѣкъ се намира, както и тѣлото, въ което сега живѣе, той всѣка минута е осѫденъ на смърть. И затова, човѣкъ трѣбва да се моли най-малко по десеть пѫти на день, ако иска да бѫде запазенъ животътъ му. Казано е въ Писанието: „Непрѣстанно се молете!“. Като яде човѣкъ, той може да се задави и да умре; като минава покрай нѣкоя кѫща, може да падне керемида върху главата му и да го убие; отива въ гостилница, яде нѣщо, което е отровно, той пакъ може да изгуби живота си; запали мангалъ, внесе го неразгорѣлъ въ стаята си, но отъ образувалия се вѫглероденъ окисъ, той може да се отрови. Всѣка минута животътъ на човѣка е изложенъ на опасность. Казвамъ: животътъ изисква дълбоко вѫтрѣшно разбиране и изучаване. Разумнитѣ и духовнитѣ хора трѣбва да изучаватъ живота, безъ да се подаватъ на врѣменни, прѣходни състояния въ себе си. Трѣбва ли човѣкъ да се подава на нѣкакво неразположение? Тъй както разбирамъ Бога, Той всѣкога е разположенъ, всѣкога е тихъ и спокоенъ. Въ Него нѣма никакво безпокойствие. Какъ е възможно тогава, човѣкъ, който вѣрва въ Бога, да се безпокои? Възможно ли е синътъ, който е въ дома на своя богатъ баща, да живѣе въ сиромашия? Това е немислимо. Такъвъ законъ не сѫществува въ природата. Отъ разумна майка и отъ разуменъ баща всѣкога се раждатъ разумни дѣца. Това е правилното положение. Отъ глупава майка и отъ глупавъ баща, се раждатъ и глупави дѣца. Отъ добра майка и отъ добъръ баща се раждатъ добри дѣца. Щомъ едно дѣте е родено отъ добъръ и мораленъ баща и отъ добра майка, никой не е въ състояние да го развали. Нѣкой казва: човѣкъ не може да не се подаде на нѣкаква слабость. Казвамъ: това, което наричатъ човѣшка слабость, това е дяволска слабость. Дойде дяволътъ въ него и му казва: безъ грѣхове не може. — Тази е дяволска мисъль. — Безъ пари не може. — И тази е дяволска мисъль. Може безъ пари. Какво разбирамъ подъ думитѣ „може и безъ пари“? Само синътъ може да работи безъ пари, а робътъ, както и всички хора, които умиратъ, които мислятъ само за този свѣтъ, да ядатъ и пиятъ, тѣ работятъ съ пари. Тѣ сѫ роби на грѣха и трѣбва да работятъ съ пари. Когато казвамъ, че синътъ може да работи безъ пари, подразбирамъ, че той служи на великия законъ на Любовьта, която е погълнала изцѣло неговия умъ, неговото сърце и неговата воля. Любовьта ражда живота. Защо евреитѣ и досега страдатъ? Когато Яковъ бѣгаше отъ брата си Исава, той легна на едно мѣсто да си почине и тамъ заспа. Въ съня си видѣ една стълба, висока до небето, отъ която слизаха и възлизаха ангели. Той каза: това е Божие мѣсто. Тукъ ще направя олтарь на Бога. Послѣ той се обърна къмъ Бога съ слѣднитѣ думи: Господи, ако ми помогнешъ да разбогатѣя и ме благословишъ да се върна при брата си забогатѣлъ, отъ всичкото си богатство ще отдѣля десятъкъ и за Тебе. Така разбиралъ Яковъ, и така се молилъ на Господа. Оттогава и досега евреитѣ сѫ все сѫщитѣ. Нѣкои казватъ: евреинъ е този човѣкъ! Питамъ: кой човѣкъ днесъ не е евреинъ? Обаче, евреитѣ и до днесъ даватъ десятъкъ за Бога отъ своитѣ печалби, когато християнитѣ не даватъ нищо. Ако запитатъ българина, какъ вървятъ работитѣ му, има ли берекетъ, той казва: не го бива тази година. Рѣдко ще срещнете българинъ да отговори: слава Богу, добрѣ върви. Българинътъ се страхува да каже, че има добъръ берекетъ, защото съзнава, че трѣбва да даде десятъкъ. Отдѣ се яви у евреитѣ идеята за десятъкъ? Какъ дойде на ума на Якова тази идея, да каже на Господа, че ако разбогатѣе, ще Му даде десятъкъ отъ своитѣ богатства? Тази е дълбока мисъль, която има приложение и въ самата природа. „Отъ смърть въ животъ“. Често въ хората се събужда вѫтрѣшниятъ животъ, и тѣ поставятъ своята надежда ту въ църквата, ту въ своя народъ, ту въ Бога, но всичко това е външно. Обаче, виждаме, че макаръ и външно, тѣзи идеи отчасти сѫ помогнали. Това не показва, че хората нѣматъ и нѣщо хубаво, нѣщо дълбоко въ себе си. Тѣ иматъ вдъхновение, иматъ посѣщение на Духа, но скоро изгубватъ тѣзи хубави състояния. Много хора сѫ имали хубави опитности, но сѫ ги изгубили. Много поети сѫ изгубили своето вдъхновение; много хора на изкуството сѫ изгубили своето изкуство; много хора на красотата сѫ изгубили своята красота; много хора съ добродѣтели сѫ изгубили добродѣтелитѣ си. Питамъ: дѣ отидоха всички тия нѣща? Изгубиха се, хората ги заложиха. Днесъ има хора, които залагатъ съвѣстьта си за 10 — 100 000 лева. Други пъкъ продаватъ свободата си. Повечето жени днесъ сѫ продали свободата си, като сѫ се оженили съ цѣль да има кой да ги гледа на старини. И мѫжътъ продава свободата си, за да има кой да го гледа на старини. Питамъ тогава: кой кого ще гледа? Тази идея днесъ не може да се реализира. Като седнатъ на два отдѣлни кревата, какво ще правятъ? Положението на съврѣменнитѣ мѫже и жени мяза на това, въ което се намирали двама инвалиди въ болницата. Единиятъ билъ съ единъ кракъ, а другиятъ — безъ крака и безъ една рѫка. Първиятъ казва на втория: стани малко отъ леглото, да ми помогнешъ! Той му отговорилъ: стани ти, че и на мене да помогнешъ! Нали виждашъ, че азъ съмъ безъ крака и безъ рѫка, а ти поне единъ кракъ имашъ? — Азъ пъкъ патерица нѣмамъ, не мога да ти помогна. Патерицата прѣдставя знание на законитѣ. Значи, съврѣменнитѣ хора не знаятъ законитѣ, не знаятъ, какъ да постѫпятъ. Слѣдователно, сега се изисква отъ всички хора трезва мисъль. Хората мислятъ, че животътъ може лесно да се уреди. Така мислятъ обикновенитѣ хора. Както тѣ мислятъ, животътъ не може да се уреди. Нѣкой казва: не ни трѣбва много философия! Не, трѣбва ни философска мисъль. — Много богатство не ни трѣбва. — Много богатство ни трѣбва, но не външно; вѫтрѣшно богатство ни трѣбва! Истинското богатство още не е дошло. — Много красота не ни трѣбва. — Трѣбва ни красота, но не само външна; вѫтрѣшна красота ни трѣбва! — Много сила не ни трѣбва. — Трѣбва ни и сила, но главно вѫтрѣшна. Подъ сила азъ не разбирамъ външна, механическа сила. Да се разчита на машини, това не е право. Утрѣ машинитѣ ще се развалятъ. Какво ще се прави тогава? Казватъ, че човѣчеството било напрѣднало. Колко е напрѣднало? Единъ авторъ изчислилъ, че мухата, или нѣкой бръмбаръ може да се движи съ бързина около 1300 километра въ часъ. Питамъ: кой университетъ въ Европа или въ Америка е успѣлъ да създаде такъвъ моторъ, който да се движи съ бързина, равна на бързината на мухата? При това, тази бързина не е най-голѣмата. Сѫщиятъ авторъ казва, че има друга муха, която се движи съ бързина 5 000 клм. въ часъ. И тази бързина още не е нищо. Дойдемъ ли до земята, тя се движи съ още по-голѣма бързина и то въ продължение на милиони години непрѣкѫснато. Отдѣ черпи земята тази енергия, за да може да се движи толкова бързо? Има тѣла, които се движатъ съ бързина още по-голѣма отъ тази на земята. Колкото повече се увеличава бързината на движението на едно тѣло, толкова повече се увеличава и неговата интелигентность. Земята не е отъ най-бързитѣ тѣла. Въ невидимия свѣтъ има сѫщества съ напрѣднала интелигентность, които се движатъ съ бързина по-голѣма отъ тази на свѣтлината. Ако едно отъ тѣзи сѫщества би дошло при насъ, ние бихме казали, че то има около шесть милиона крила, всѣко отъ които развива грамадна енергия. Каква интелигентность се крие въ сѫщество, което може да си служи съ толкова крила! Сегашнитѣ цепелини иматъ по 5 — 6 крила, по 4 — 5 мотора, и всички казватъ: грамадно нѣщо е този цепелинъ! Какво нѣщо прѣдставятъ ангелитѣ съ своитѣ шесть милиона крилѣ, това хората не могатъ да го помислятъ. Сега, азъ обръщамъ внимание на съотношението, което сѫществува между бързината на движението и интелигентностьта. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ учени знаятъ причинитѣ за интелигентностьта; тѣ знаятъ, отъ какво произтича Вѣчния Животъ, но не смѣятъ още да изнесатъ своитѣ знания въ свѣта. Въ окултната наука, напримѣръ, се говори, при какви условия човѣкъ може да придобие Вѣченъ Животъ. Старитѣ алхимици, напримѣръ, сѫ се занимавали съ откриване на жизнения елексиръ, отъ който се придобива Вѣчниятъ Животъ. Достатъчно е да се тури малка капчица отъ тази течность въ чисто вино, или въ чиста вода и да се изпие, за да се получи за хиляди години вѣченъ животъ. Който веднъжъ придобие този животъ, той и да иска, не може да се освободи отъ него. Ако човѣкъ е страдалъ отъ нѣкаква тежка, неизлѣчима болесть, като туберкулоза, ракъ, проказа и други, една капка отъ жизнения елексиръ е въ състояние да прѣдизвика моментална реакция въ него: да го съживи, да го подмлади и да го направи новъ човѣкъ. Който не разбира този законъ, той ще каже, че това е приказка отъ 1001 нощь. Самъ Христосъ на врѣмето си още е говорилъ на ученицитѣ си върху темата „Отъ смърть въ животъ“. „Отъ смърть въ животъ“. Това подразбира: който вѣрва въ Бога, въ Великия Законъ, ще придобие Вѣчния Животъ. Азъ не говоря за физическия животъ, защото животътъ не се заключава само въ физическото тѣло. За да се подържа красивиятъ, Божествениятъ животъ, прѣди всичко необходимо е чиста и хубава храна, която навсѣкѫдѣ може да се намѣри. Мнозина мислятъ, че такава храна не може да се намѣри навсѣкѫдѣ и е скѫпа. Не, най-хубавата храна е най-евтина, и тя навсѣкѫдѣ може да се намѣри. Нѣкои казватъ, че сто лева не имъ стигатъ на день за храна. Чиста храна, обаче, можете да си доставите само срѣщу петь лева. Въ врѣмето на кръстоноснитѣ походи живѣлъ нѣкакъвъ пустинникъ, който цѣли 40 години прѣкаралъ върху единъ пънъ и се хранилъ само единъ пѫть на седмицата. Питамъ: съ бифтеци, съ баници, или съ прѣсно масло се хранилъ този човѣкъ? Той се хранилъ съ много проста, но чиста храна. Хората отъ цѣлата околность се събирали около него, и той имъ помагалъ, като имъ проповѣдвалъ, цѣрѣлъ ги и т.н. Той минавалъ за светия. Този човѣкъ разбиралъ закона на вѣрата. Не само вѣрвалъ, но вѣрата му имала приложение. Тъй щото, ако ние приложимъ въ храненето християнството, като наука, ще имаме добри резултати. Второто положение, на което трѣбва да се обърне внимание, е музиката. Днесъ навсѣкѫдѣ се чува музика. Въ това отношение тя е прѣдвѣстникъ, глашатай, който оповѣстява на всички идването на новото човѣчество. Музиката облагородява и развива чувствителностьта на човѣка. Тоноветѣ въ музиката се отличаватъ съ три измѣрения. Тѣ иматъ дължина, широчина и дълбочина. Истинскитѣ музиканти различаватъ въ музиката и тонове на вдъхновение. Нѣкои пѣвци пѣятъ само по тоноветѣ на продължението, други пѣятъ само по тоноветѣ на разширението, а малко засѣгатъ тоноветѣ на дълбочината. Що се отнася до вдъхновението, срѣщатъ се малко пѣвци или музиканти, които пѣятъ или свирятъ съ вдъхновение. Въ свѣта има велики адепти на музиката. Ако човѣкъ присѫтствува само единъ пѫть на единъ отъ тѣхнитѣ концерти, този концертъ ще остане за него паметенъ прѣзъ цѣлия му животъ. Не само това, но каквито слабости е ималъ този човѣкъ, въ единъ мигъ тѣ ще изчезнатъ отъ него. Това показва, че въ музиката има запалки, както музикални, така и физически. И тъй, когато човѣкъ е гнѣвенъ, той не иска да пѣе. Затова, именно, музиката може да се използува като възпитателно срѣдство. Нѣкое дѣте се разсърди, започва да плаче, да вика, да удря. Майката не трѣбва да го бие, но нека го застави да изпѣе една пѣсень, каквато дѣтето пожелае. Нѣкой ученикъ се раздразнилъ, ядосалъ се отъ нѣщо, не може нито да мисли, нито да внимава. Учительтъ не трѣбва да му се кара, но нека го застави да изпѣе една пѣсень. Ако ученикътъ изпѣе пѣсеньта, и мисъльта му ще почне правилно да функционира. Какво правятъ повечето съврѣменни учители? Влѣзе учительтъ въ класъ, изгледа строго ученицитѣ си, и тѣ замръзнатъ на мѣстата си. Каквото сѫ знаели, всичко забравятъ. Нека учительтъ накара най-напрѣдъ ученицитѣ си да изпѣятъ една пѣсень, а послѣ да започне работата си. Знанието, което съврѣменнитѣ ученици придобиватъ било въ гимназиитѣ, или въ университета, тѣ го изгубватъ скоро, като влѣзатъ въ живота. Само това знание остава за дълго врѣме въ живота, което почива на истинската музика и на правилното хранене. Докато мисъльта е музикална, тя е мощна; докато чувството е музикално, то е мощно. Изгубятъ ли вашитѣ мисли и чувства музикалностьта си, тѣ вече нищо не прѣдставятъ. Тогава човѣкъ прѣстава да се моли. Има ли човѣкъ нѣкакво неразположение, нека изпѣе една пѣсень, или да изсвири едно парче на нѣкакъвъ инструментъ и неразположението му ще изчезне. Нѣкой се отчаялъ отъ живота, иска да се самоубие. Прѣди да пристѫпи къмъ реализиране на това си желание, нека изпѣе една пѣсень за послѣденъ пѫть. Щомъ изпѣе пѣсеньта, ще си каже: ще поживѣя още малко. Откаже ли се отъ това желание, всички мрачни мисли ще го напуснатъ, и той ще изтрезнѣе. „Отъ смърть въ животъ“. За да се подържа животътъ, всѣки трѣбва да знае методитѣ, чрѣзъ които се постига това. Всѣки трѣбва да се стреми да съчини една пѣсень. Една наша позната заболѣла доста сериозно, имала силна кашлица, висока температура, вслѣдствие на което била принудена да легне. Като размишлявала извѣстно врѣме върху болестьта си, най-послѣ дохожда ѝ мисъльта, да съчини една пѣсень за своята болесть. Тя съчинила слѣдната пѣсень: нѣмамъ вече кашлица, нѣмамъ вече температура. Така пѣла тя на болестьта си около една седмица, и духътъ ѝ започналъ да се ободрява, да се подига. Слѣдъ една седмица тя била съвсѣмъ здрава. За човѣкъ, който пѣе, дѣйствително нѣма кашлица, нѣма температура. За онзи, който не пѣе, и кашлица има, и температура има. За онзи, който пѣе, и сиромашия нѣма. Трѣбва ли бѣдниятъ човѣкъ да подава рѫка за помощь? Нека поработи върху гласа си, да го развие и послѣ да излѣзе на главната улица и да пѣе. Веднага около него ще се събератъ много хора, ще искатъ да го чуятъ. Който е постигналъ това изкуство, трѣбва ли много да мисли, какъ да разрѣши задачитѣ на живота? Ще пѣешъ и нищо повече. — Ама пѣвецъ ли ще ставамъ? — По-добрѣ ли е да ходишъ отъ министерство на министерство да се молишъ за нѣкаква служба? Прѣди нѣколко дни вървя по една изъ софийскитѣ улици и виждамъ край пѫтя седналъ старъ човѣкъ, на около 60 години, съ цигулка въ рѫка и свири. По всичко се вижда, че сега започва да се учи. Хваналъ цигулката по особенъ, своеобразенъ начинъ и стърже ли стърже съ лѫка върху струнитѣ. Кой какъ мине покрай него, поспре се, засмѣе се и си замине. Спира се една дама, усмихва се, навежда се къмъ паничката на земята и хвърля нѣщо. Минаха още нѣколко души, всички му подхвърлиха по нѣщо. Поспрѣхъ се и азъ да го послушамъ, но нищо не му дадохъ. Ако бѣхъ му далъ нѣщо, щѣхъ да опороча неговото изкуство. Никой музикантъ досега не ми е правилъ такова приятно впечатление, както този старъ човѣкъ съ своята цигулка. Той ме поглежда и като че казва: на стари години и азъ се заехъ да уча. Да бѣхъ по-младъ поне! — Нищо, и сега не е късно. — Желалъ бихъ хубаво да свиря, да спра вниманието на тия хора. — И това ще бѫде нѣкога. Казвамъ: и ние сега трѣбва да се поучимъ отъ този старецъ. Така и животътъ се придобива. Животътъ, самъ по себе си, е музика. Който пѣе, или който свири за самата музика, или за самия животъ, той ще влѣзе въ Божественото пѣние и въ Божествената музика, дѣто истинскиятъ животъ започва. Който пѣе или свири правилно, той е правдивъ човѣкъ. Който има широчина въ тоноветѣ си, той е пластиченъ човѣкъ и лесно може да се приспособи къмъ всички условия на живота. Каквито мѫчнотии и да срещне, той ги прѣодолява. Който има дълбочина въ тоноветѣ си, той съзнателно може да се справи съ мѫчнотиитѣ въ своя животъ. Сега, азъ разглеждамъ музиката не само въ външната, но и въ вѫтрѣшната ѝ страна. Когато човѣкъ мисли и чувствува правилно, той е доволенъ, понеже мислитѣ и чувствата му се нареждатъ споредъ законитѣ на музиката. Писательтъ не може да пише, ако не е музикантъ. Художникътъ не може да рисува добрѣ, ако той не е музикантъ. Между краскитѣ на боитѣ и между музикалнитѣ тонове има извѣстно съотношение. Не се ли спазва това съотношение, едни линии излизатъ по-кѫси, отколкото трѣбва, а други — по-дълги. Това нарушава общата хармония на картината. Като наблюдавате картина, въ която нѣма музика, ще видите, че въ нея е изразено и състоянието на художника. Като разглеждате лицата на хората, като картини, рисувани отъ нѣкой художникъ, ще познаете, дали майката е пѣла, когато е раждала своето дѣте, или е била скръбна. Усилията, които духътъ прави, се отпечатватъ върху нашитѣ бѫдещи тѣла, върху нашитѣ бѫдещи дарби, върху бѫдещитѣ ни мисли и чувства. И тогава, щомъ човѣкъ се обърне къмъ Бога, нему се даватъ вече условия да се развива. Обърнатъ веднъжъ къмъ Бога, той започва да се учи. Тъй щото, не е достатъчно само човѣкъ да се обърне къмъ Бога. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ влѣзе въ Царството Божие. Щомъ влѣзе въ Царството Божие, той ще мине прѣзъ великия процесъ на учението, ще почне да учи. „Отъ смърть въ животъ“. Ако вѣрвашъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ вѣрата си, ще се върнешъ къмъ смъртьта. Ако любишъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ любовьта си, ще умрешъ. Ако придобиешъ свѣтлина, знание и мѫдрость, ще влѣзешъ въ безсмъртието, въ Вѣчния Животъ; ако изгубишъ свѣтлината, знанието и мѫдростьта си, ще влѣзешъ въ смъртьта. Ако обичашъ Истината, ще влѣзешъ въ живота; ако се подхлъзнешъ и нарушишъ първото правило на Истината, като кажешъ, че безъ лъжа не може да се живѣе, ще влѣзешъ въ смъртьта. Това е приложението. Искате ли да постигнете Вѣчния Животъ, ще изхвърлите грѣха вънъ отъ душата си, а въ душата си ще поставите великия идеалъ на безсмъртието. За лошитѣ, за страничнитѣ мисли и чувства, които идатъ отвънъ, вие не сте отговорни. Азъ говоря за онова, което е скрито дълбоко въ душата. То не трѣбва да се разклаща отъ нищо. Човѣкъ трѣбва да има свещена, велика идея за Бога, да не мисли, че Богъ е подобенъ на него и желае да го използува. Това никога не е било и нѣма да бѫде! Богъ постоянно дава животъ отъ себе си на всички сѫщества. Богъ никога не бърза, никога не се безпокои. Той не се интересува нито отъ радоститѣ, нито отъ скърбитѣ на хората. Обърнете ли се къмъ Бога съ молба за нѣщо, Той ще ви отговори. Богъ има слѣдното качество: Той е готовъ да помогне на всички безъ изключение, но при извѣстни условия. Ако чакате Богъ да дойде при васъ, Той никога нѣма да ви се отзове. Искате ли нѣщо отъ Него, вие ще хлопате на вратата Му 99 пѫти. Който не хлопа на вратата на Бога, а чака Богъ да отиде при него, той е горделивъ човѣкъ, той е величие. Нѣкой казва: ако иска Богъ, Той ще ми помогне, Той ще ме успокои. Да, ако Богъ иска, Той може и да те умъртви. Обаче, това не е разрѣшение на въпроса. Смирение се иска отъ хората! Всички велики хора сѫ били смирени. Смирението прѣдставя Божествена долина, въ която растатъ всички безсмъртни плодове. Смирението е райска градина. Който не е смиренъ, той нѣма рай въ себе си. Дѣто има смирение, има и високи върхове. Смирениятъ човѣкъ има и достоинство въ себе си. То ще заговори въ него, ще му каже: и ти си човѣкъ, и въ тебе има духъ и душа, и въ тебе има високи върхове. Отъ тѣзи високи върхове, обаче, влагата слиза въ долината на неговия животъ и освѣжава и напоява всички плодове, всички живи сѫщества. Въ долината на живота пъкъ растатъ всички безсмъртни плодове. Тъй щото, който не е смиренъ, той не може да бѫде и горделивъ човѣкъ. Азъ взимамъ гордостьта въ правъ, въ хубавъ смисълъ. Гордостьта безъ смирението е болезнено състояние на човѣшкия духъ. Самоуважението пъкъ е качество присѫще на човѣка, да съзнава, че заради своята честь, заради своята душа и заради своя духъ, той никога не трѣбва да изневѣрява на онзи великъ принципъ, върху който е съграденъ неговия животъ. Дойде ли до този принципъ, той трѣбва да е готовъ да приеме всички страдания, отколкото да стане робъ. Той трѣбва да прѣдпочете свободата прѣдъ робството, живота прѣдъ смъртьта. Нѣкои казватъ: да умремъ е по-добрѣ, отколкото да живѣемъ. Добрѣ е да се умре, но да се прѣмине отъ смърть въ животъ. Други казватъ: каквото има, тука е всичко, на онзи свѣтъ нѣма нищо. Сега азъ нѣма да ви убѣждавамъ, дали сѫществува другъ свѣтъ, или не, но казвамъ: който вѣрва, че има другъ животъ, за него дѣйствително има; който не вѣрва, за него нѣма другъ свѣтъ. Който вѣрва, че има душа, духъ, за него и животъ има. Който губи духа си, нито животъ има за него, нито бѫдеще има. Христосъ казва: „Всѣки, който прави грѣхъ, робъ е на грѣха“. Робството пъкъ е ограничение. Сега всички хора трѣбва да пожелаятъ дълбоко въ душата си да придобиятъ вѫтрѣшни добродѣтели, който да ги освободятъ отъ грѣха. Азъ не говоря за обикновения грѣхъ, който всички хора виждатъ, но говоря за онзи прѣфиненъ грѣхъ, който се таи дълбоко въ човѣка, че и той самъ не го подозира. Докато този грѣхъ не се е проявилъ и никой не го вижда, човѣкъ е добъръ, но щомъ го поставятъ на голѣми изпитания, тогава може да се познае, какъвъ е, дали е добъръ, или не. Когато рѣката излѣзе отъ своя изворъ, тя е чиста, но въ пѫтуването си, тя се опетнява. Влѣзе ли въ морето, започва се борба между вълнитѣ на морето и новия животъ на рѣката, докато най-послѣ нечистотиитѣ, които по-рано тя е съдържала, се утаяватъ, и тя отново става чиста. Слѣдователно, и човѣкъ, като рѣката, въ началото и въ края на своя животъ е чистъ, а въ срѣдата е каленъ, защото ограниченията въ живота му внасятъ тази каль. Отдѣ иде тази каль? Ти се оженишъ, родишъ дѣца, дъщери и синове. Дъщеря ти иска да се ожени, но нейниятъ възлюбенъ иска 100 000 лв. зестра. Ти имашъ кѫща, но зетъ ти иска да припишешъ кѫщата на негово име, за да вземе дъщеря ти за жена. При всички тия положения на живота ти се каляшъ, правишъ грѣхове, падашъ-ставашъ, докато най-послѣ заминешъ отъ този свѣтъ. Питамъ: защо трѣбва да родишъ такава дъщеря, за оженването на която трѣбва да приписвашъ кѫщата си? У циганитѣ пъкъ обичаятъ е точно обратенъ: тамъ момъкътъ плаща за момата. И колкото по-скѫпо плаща за нея, толкова повече ще я използува послѣ, като я праща да проси. Той казва: много пари дадохъ за своята жена, но имамъ голѣмъ приходъ отъ нея. Питамъ: циганитѣ ли мислятъ по-право, или българитѣ? — Нито еднитѣ мислятъ право, нито другитѣ. Сега, азъ не искамъ да засѣгамъ никого, не искамъ да ви ограничавамъ, но казвамъ: това сѫ традиции, влѣзли въ живота, съ които хората взаимно се възпитаватъ. Това не е учение по Бога. Хората трѣбва да знаятъ, че женитбитѣ не ставатъ на земята. Въ свѣта нѣма женитби, но има съчетания на разумни души, които Богъ е изпратилъ на земята. Това, което хората наричатъ женитба, не е нищо друго, освѣнъ прѣстѫпление. Защо? — Защото тѣ първо ги вѣнчаватъ, а послѣ ги развѣнчаватъ. Писанието казва: „Това, което Богъ е съчеталъ, човѣкъ да не го разлѫчва“. Тъй щото, когато говоримъ за женитба, ние разбираме вѫтрѣшната връзка. Любовь може да сѫществува само между двѣ разумни души. Между единъ разуменъ и единъ глупавъ човѣкъ никаква любовь не може да сѫществува. Между тѣхъ може да има отношения само, като между господарь и слуга. Човѣкъ не може да обича единъ мъртавъ камъкъ. Той не може да обича едно мъртво куче. Любовьта сѫществува само между разумни души. Тази любовь не мяза по нищо на любовьта на стържелитѣ. Въ нея нѣма ревность, нѣма подозрѣние. Любовьта между разумнитѣ души е широка; тя е Божията Любовь, която обхваща цѣлия свѣтъ. Въ своята Любовь Богъ ни оставя свободни, да се проявяваме, както разбираме. Въ тази свобода ние правимъ и добро, и зло. Нѣкой казва: защо грѣшимъ? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Защо правимъ добро? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Той казва: и при доброто, и при злото вие сте свободни. И когато нѣкой казва, че други го заставили да грѣши, той лъже. Можете ли да заставите умрѣлия човѣкъ да яде? Само живиятъ човѣкъ иска да яде. Дайте, обаче, горчива храна на този човѣкъ, и вижте, можете ли да го заставите да яде отъ нея. Щомъ хапне отъ нея, той веднага ще я повърне. Никой никого не може да застави да върши зло или добро. Единъ българинъ се връщалъ отъ града за селото си, като водилъ и своето магаре. Той билъ доста пиянъ, защото, дѣто ходилъ на гости, пилъ много, ту за хатъра на едного, ту за хатъра на другиго. Като видѣлъ чешма на пѫтя, той се отбилъ да напои магарето си. Магарето се напило добрѣ и се дръпнало отъ чешмата. Господарьтъ му казалъ: хайде пий още малко, за хатъра на господаря си! — Не, азъ не пия за никакъвъ хатъръ повече, отколкото трѣбва. Затова, нѣма да пия и за хатъра на господаря си. Свободно е магарето, никой не може да го застави да направи това, което не иска. На сѫщото основание и ние сме свободни. Тази мисъль трѣбва да влѣзе въ умоветѣ на всички хора, както и въ умоветѣ на младото поколѣние. Нѣкой казва: условията са такива, човѣкъ е роденъ така и т.н. Не, ние всички сме свободни. Никой не може да ни застави да направимъ това, което не искаме. Отъ хиляди години насамъ биятъ магарето, но то си остава пакъ магаре. Магарето прави това, което си знае. То казва: трѣбва да знаете, че азъ имамъ воля, свобода имамъ. Може да ме биятъ, каквото искатъ да правятъ съ мене, но азъ ще устоявамъ на своето. Магарето не е щестлавно, но горделиво. То казва: азъ съмъ магаре, но на врѣме ставамъ, на врѣме лѣгамъ, на врѣме пия и рева, но ако моятъ господарь не живѣе добрѣ и не разбира законитѣ, главата му ще оголѣе. Когато магарето върви прѣдъ овчаря, то всѣкога му показва, кога ще дойде вълкъ. Понѣкога магарето върви напрѣдъ, понѣкога назадъ. Върви ли магарето прѣдъ камилитѣ, и ти върви, не бой се. Остане ли магарето задъ камилитѣ, и ти се обърни назадъ. Слушай магарето! Докато пѣтлитѣ пѣятъ въ двора ти, не бой се, и ти върви. Всичко ще се оправи тогава, и здраве ще имашъ. Прѣстанатъ ли пѣтлитѣ ти да пѣятъ, напусни тази кѫща. Докато кучетата ти лаятъ денемъ, не бой се; прѣстанатъ ли да лаятъ и избѣгатъ, и ти избѣгай отъ тази кѫща. Това сѫ закони. Когато горитѣ изсъхватъ, когато изворитѣ се прѣсушаватъ, напусни тази мѣстность. И тъй, докато магаретата вървятъ напрѣдъ, докато кучетата лаятъ денемъ, докато пѣтлитѣ пѣятъ, докато горитѣ растатъ, докато изворитѣ текатъ, не бойте се! Внесете сега тѣзи символи на своето мѣсто. Турете магарето на своето мѣсто; турете кучето на своето мѣсто; турете пѣтела на своето мѣсто; турете гората на своето мѣсто; турете извора на своето мѣсто! По този начинъ ще имате една математическа задача, едно уравнение, съ което ще можете да работите. Рѣшите ли тази задача правилно, ще пѣете съ разширение, съ дължина, съ дълбочина, съ вдъхновение. Кажете ли, обаче, кучетата да лаятъ, а керванътъ да си върви, вие не сте разрѣшили задачата правилно. Умнитѣ кучета не лаятъ кервана. Поговорката: „Кучетата, нека лаятъ, а керванътъ да си върви“ е изопачена. Умнитѣ кучета лаятъ на мѣсто; умнитѣ пѣтли кукуригатъ на мѣстото си; умното магаре върви прѣдъ камилитѣ. И умниятъ ученикъ трѣбва да постѫпва по сѫщия законъ. Ако кучето лае на врѣме, ако пѣтелътъ пѣе на врѣме, ако изворътъ извира на врѣме, ако дървото расте на врѣме, питамъ тогава: ние, разумнитѣ хора, които имаме зачатъка на духа, можемъ ли да останемъ назадъ? Не, възможностьта за разуменъ, за възвишенъ животъ у насъ е хиляди пѫти по-мощьна, по-силна. И тъй, казвамъ ви сега: „Отъ смърть въ животъ“. 27 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 17 априлъ, 1927 г. въ гр. София.