Търсене във форума

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани при Седемтѣ рилски езера прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Стари и нови разбирания Лука 5 гл. Има нѣща въ живота, отъ които човѣкъ трѣбва да се освободи. На времето си тѣзи нѣща сѫ били полезни, но днесь тѣ сѫ препятствие въ живота на хората. Запримѣръ, пеленитѣ сѫ благо за малкото дете, но щомъ излѣзе отъ детската си възрасть, тѣ ставатъ препятствие за него. По навикъ хората търсятъ лесния пѫть – пѫть безъ страдания и мѫчнотии. Обаче, пѫтьтъ за децата не е пѫть за възрастнитѣ; пѫтьтъ за възрастнитѣ не е пѫть за старитѣ; пѫтьтъ за старитѣ не е пѫть за свѣтиитѣ; пѫтьтъ за свѣтиитѣ не е пѫть за ангелитѣ и т. н. Като не се съобразявате съ тия положения, вие често влизате въ противоречие съ себе си. Тѣзи противоречия сѫ по-голѣми, когато се натъквате на въпроса за любовьта. Казва се, че хората се нуждаятъ отъ повече любовь. Какво разбирате подъ думитѣ „повече любовь” ? Представете си, че двама души носятъ по едно шише съ вода: едното съдържа единъ литъръ вода, а другото – десеть литри. По какво се различаватъ дветѣ шишета? Тѣ се различаватъ по количеството на водата, но не и по качеството. Качествено водата е една и сѫща въ дветѣ шишета. Съ първото шише малко души ще задоволятъ жаждата си, а съ второто шише – много повече хора ще пиятъ вода и ще благодарятъ. Следователно, извѣстни въпроси въ свѣта се разрѣшаватъ по качественъ пѫть, а други – по количественъ. Сега ще се спра върху въпроса за самоотричането. Какво разбирате подъ думата „самоотричане”? Или, какво разбирате подъ думитѣ, прави възгледи за нѣщата? Или, кога човѣкъ може да има правъ възгледъ за нѣщо? Когато иска да има ясна представа за дадена мѣстность или за дадена обстановка, човѣкъ трѣбва да избере единъ пунктъ, отъ който да наблюдава цѣлата обстановка. Щомъ види ясно цялата мѣстность, той ще може да се съобрази съ останалитѣ положения. Тъй щото, когато видите, че нѣкой човѣкъ изучава извѣстни забележителности, ще знаете, че той има строго опредѣлена цель. Всѣко наблюдаване, всѣко изучаване на явленията има своя опредѣлена цель и причина. Даже и най-безсмисленото движение ще допринесе нѣщо на човѣка. Запримѣръ, нѣкой обича да се разхожда вечерь и да наблюдава небето. Безъ да е астрономъ, безъ да изучава съзнателно звѣздитѣ, отъ дълго наблюдаване, той все ще се домогне до нѣкакви знания, все ще се ориентира върху извѣстни положения. Нѣкой звѣзди ще спратъ вниманието му, а други – ще мине и замине, като че не сѫществуватъ. Колцина отъ васъ знаятъ, кѫде е Сатурнъ? Нѣкои отъ васъ не се сѣщатъ да наблюдаватъ, кѫде се намира Сатурнъ, Юпитеръ, Венера и т. н. Нѣкои астролози отдаватъ много отъ нещастията, болеститѣ и недоразуменията между хората на Сатурнъ. Споредъ тѣхъ, далечни причини отъ миналия животъ на човѣка раждатъ неблагоприятнитѣ условия въ живота. Запримѣръ, домакинътъ, бащата на сѣмейството ходи по цѣлъ день на търговия, но ако нищо не спечели, той се връща у дома си недоволенъ, неразположенъ къмъ домашнитѣ си: сърди се на жена си, на децата си, като че тѣ сѫ виновни за неговия неуспѣхъ. Може да има нѣкаква истина въ това, но не само домашнитѣ сѫ виновни за обърканитѣ му работи. Дълго време жената не е мислила за мѫжа си, вследствие на което не е могла да му помогне. Синоветѣ и дъщеритѣ му сѫщо така не сѫ помагали на баща си, не сѫ работили заедно съ него. Мѫжътъ счита, че донѣкѫде жената е отговорна за неговитѣ неуспѣхи. Жената пъкъ счита, че мѫжътъ е несрѫченъ, затова работитѣ му не вървятъ. Тя казва, че умътъ на мѫжа й не стигалъ, не знаелъ, какъ да спечели пари. Единъ мѫжъ отива да бере дрѣнки. Преди него другъ е ходилъ и ги обралъ. Отде ще му дойде на ума, че преди него другъ нѣкой е ходилъ да бере дрѣнки? Който по-рано отишълъ, той излѣзълъ по-уменъ: обралъ дрѣнкитѣ и си заминалъ. – Да, но ако не бѣше ги обралъ, азъ щѣхъ да ги обера. – Тамъ е всичкото зло. Какво ще правите сега при обрани дрѣнки? Ще берете круши. – И крушитѣ сѫ обрани. – Ще берете ябълки. – И тѣ сѫ обрани. – Ще берете сливи, череши. – И тѣ сѫ обрани. – Най-после, все ще намѣрите нѣкакъвъ плодъ, който още не е обранъ. Нѣма защо да държите въ ума си мисъльта, че непремѣнно дрѣнки трѣбва да берете. Едно време дяволътъ рѣшилъ пръвъ да обере дрѣнкитѣ. Той се полакомилъ за тѣхъ, защото видѣлъ, че дрѣнътъ цъвналъ пръвъ между всички плодни дървета. Затова той често го обикалялъ, дано узрѣе по-скоро, да го обере. Обаче, дрѣнътъ узрѣлъ най-кѫсно отъ всички плодове. Въ това време хората успѣли да изпреварятъ дявола. Тѣ преди него обрали дрѣнкитѣ. Когато отишълъ да бере дрѣнки, дяволътъ останалъ изненаданъ. Сега се носи предание, че оттогава дяволътъ се заканилъ на хората да ги мѫчи, да ги изкушава, понеже тѣ първи обрали дрѣнкитѣ. Ако хората не бѣха обрали дрѣнкитѣ, дяволътъ нѣмаше да ги изкушава. За тази своя постѫпка, тѣ и до днесь още плащатъ на дявола. Значи, който смѣе да яде дрѣнкитѣ на дявола, той трѣбва да плаща за своята смѣлость. Въ сѫщность, дрѣнкитѣ съвсѣмъ не сѫ притежание на дявола, но той самъ ги избралъ и турилъ рѫка на тѣхъ. И до днесь дяволътъ иска да му се плаща за обранитѣ дрѣнки. Между него и човѣка започва пазарлѫкъ: петь горе, петь долу, докато най-после му се плати нѣщо. Голѣмъ адвокатъ е дяволътъ. Който мисли, че ще мине безъ плащане, той се лъже. Ще платите на общо основание. Не се лъжете, че можете да надхитрите дявола. Досега никой не е могълъ да го изиграе. Съ други думи казано: Не хвърляйте око на чуждо имане! Въ дадения случай дрѣнкитѣ представятъ чуждото имане, чуждото знание. Не хвърляйте око на чуждото имане, на чуждото знание. Знанието, богатството на човѣка е потрѣбно за самия него. Всѣка придобивка е свързана съ извѣстна отговорность. Кой не би желалъ да бѫде красивъ, да има стройно тѣло, да има ангелско лице, съ изящни, красиви черти? Знаете ли, съ какви неприятности, съ каква отговорность е свързана тази красота? Дето минавате, всички ще ви спиратъ, или ще тръгнатъ следъ васъ. Какъ ще се справите съ тия хора? Не е лесно човѣкъ да се справи съ красотата. Красивиятъ човѣкъ нѣма право да отбѣгва хората. Той е длъженъ да ги търпи. Защо? – Защото красотата не е нищо друго, освѣнъ изложение, на което Божествениятъ свѣтъ изпраща своитѣ произведения. Красивиятъ човѣкъ ще бѫде изложенъ на погледитѣ и на учени, и на прости хора. Ученитѣ ще минатъ покрай него, ще го оцѣнятъ и, безъ да го пипнатъ, ще продължатъ пѫтя си. Проститѣ хора, които не разбиратъ и не знаятъ, какъ да постѫпятъ, ще се спратъ предъ красивия, тукъ ще пипнатъ дрехата му, тамъ ще я пипнатъ, докато оставятъ пръститѣ си върху нея. Дълго време следъ това той трѣбва да чисти своята дреха. Обаче, и при това положение, за предпочитане е човѣкъ да бѫде красивъ и да го пипатъ хората, отколкото да не е красивъ и никой да не го пипа. Следователно, за предпочитане е детето да е минало презъ дисциплината на майката, отколкото да не е минало. По три пѫти на день майката ще кѫпе детето си, ще го повива и развива, докато порасне и се освободи отъ пеленитѣ си. Детето трѣбва да търпи, да се възпитава, да мине тази дисциплина. Въ миналото си това дете може да е било нѣкой голѣмъ ангелъ, който на небето е изпълнявалъ велика мисия. Обаче, поради една грѣшка, този ангелъ е изпратенъ на земята въ формата на малко безпомощно дете, да мине презъ специални за него страдания и мѫчения, да научи великия Божи законъ – да не грѣши. Майката кѫпе детето, а то трепти съ крилцата си, плаче, иска да се освободи, но никой не го разбира, никой не взима въ внимание неговия плачъ. Защо майкитѣ кѫпятъ децата си? Да бѫдатъ чисти и да се научатъ да служатъ на Бога. Най-малката нечистота, която може да проникне въ ума на единъ ангелъ, или най-малкото непослушание отъ негова страна може да стане причина да го изпратятъ на земята, да прекара между обикновенитѣ хора дотогава, докато изправи погрѣшката си. Едно трѣбва да се знае: Има ангели, които слизатъ на земята, или да изправятъ нѣкоя своя погрѣшка, или съ никаква специална мисия, съ нѣкакво задължение. И Христосъ, Синътъ Божий, дойде на земята да изплати едно свое задължение, т. е. да изправи една своя погрѣшка. Въ какво седи погрѣшката на Христа ? Когато Богъ създаде свѣта, Христосъ помоли да се даде свобода на хората. Въ това отношение Той стана порѫчитель за свободата на хората, обаче, тѣ злоупотрѣбиха съ нея. Тѣ не живѣха, както трѣбва, вследствие на което Христосъ трѣбваше да дойде на земята да плати полицата, която бѣше подписалъ. Сега хората задаватъ въпроса, защо Богъ създаде човѣка, защо създаде свѣта? Това сѫ въпроси, които не могатъ да се разрѣшатъ вънъ отъ Школата. Тѣ сѫ философски въпроси за размишление, но не и за разрешаване. Ако тѣзи въпроси се обяснятъ, умътъ ви ще се претовари съ излишни знания. Тѣзи знания не сѫ потрѣбни за васъ. За нѣкои сѫ потрѣбни, за нѣкои не сѫ, тъй както медътъ е потрѣбенъ за едни хора, а за други не е потрѣбенъ. Едни хора обичатъ круши, а други – череши. Всѣки човѣкъ има свой опредѣленъ вкусъ за нѣщата, вследствие на което приема такава храна, отъ която организмътъ му се нуждае. Всѣки човѣкъ води такъвъ животъ, за какъвто органически и духовно е нагоденъ. Животътъ е съставенъ отъ много стѫпала, и всѣки сяда на това стѫпало, което отговаря на неговитѣ разбирания. Съвременнитѣ хора не живѣятъ изключително човѣшки животъ. Тѣ минаватъ презъ фазата на растенията и на животнитѣ, а едва засѣгатъ човѣшкия животъ. Много отъ противоречията на тѣхния животъ се дължатъ на животинското, което често се проявява въ тѣхъ, изисква своето. Какво трѣбва да правите? Трѣбва ли да отстѫпвате на животинското въ себе си? Много отъ вашитѣ желания сѫ чужди; тѣ сѫ желания на животнитѣ. Едно такова желание е стремежътъ да ядете много. Ако единъ мамонтъ се яви днесь на земята, въ продължение на нѣколко години той ще унищожи най-голѣмата гора. Това животно не може да се нахрани съ малко. Мамонтътъ е изчезналъ отъ физическия свѣтъ, но и досега сѫществува въ астралния свѣтъ, вследствие на което въ хората се пораждатъ редъ ненаситни желания. Тѣзи желания сѫ подобни на мамонта, който мисли само за ядене и пиене. Забелязано е, че който живѣе въ свѣта на желанията, той иска да бѫде знаменитъ, ученъ, уменъ, силенъ, всички да говорятъ за него. Добре е това, но то трае кратко време. Ще дойде день, когато човѣкъ ще изгуби всичко това и отново ще почне да се повдига. Едно време, когато се създавалъ свѣта, Господъ направилъ небето и земята, съ всички растения и животни по нея. Тогава магарето имало много малка форма, не било като сегашното. Господъ нарочно му далъ малка форма, за да прекарва тихъ и спокоенъ животъ. Като се огледало между всички животни, магарето намѣрило, че въ сравнение съ тѣхъ било толкова малко, че минавало незабелязано. Затова единъ день то се обърнало съ молба къмъ своя Създатель: Господи, моля Ти се, дай ми друга форма, по-голѣма отъ тази, да бѫда по-забележително. Сега никой не ме вижда, никой не ми обръща внимание. Пъкъ и гласъ нѣмамъ. Дай ми такъвъ гласъ, че като отворя устата си, всички да ме чуватъ. – Добре, и това може, но ти запита ли се дълбоко въ себе си, че ако имашъ голѣма форма и силенъ гласъ, ще бѫдешъ щастливъ, ще тръгнатъ работитѣ ти напредъ? – запиталъ Господъ. – Всичко обмислихъ добре. Ако задоволишъ желанието ми, вѣрвамъ, че ще бѫда щастливъ. – Да бѫде спорѣдъ вѣрата ти! Отъ този день магарето придобило такава форма и такъвъ гласъ, каквито днесь виждаме. Да, но и досега магарето е пословично съ своята форма и съ своя гласъ. Когато работитѣ не ставатъ, както трѣбва, всички казватъ: Магарещина! Магарешка работа! Господъ създалъ магарето, както трѣбва, но като не било доволно отъ себе си, то внесло корекция въ своя животъ. Тази корекция, именно, това ново положение, което изискало за себе си, е причина за страданията, които и днесь магарето прекарва. Магарето реве много пѫти презъ деня. Съ своя ревъ то казва на хората: Бѫдете внимателни, опичайте ума си! Ако не сте доволни отъ положението, въ което се намирате, ще ревете като мене. И рече Исусъ Симону: „Не бой се; отсега человѣци ще ловишъ.” И съвременнитѣ хора се намиратъ въ сѫщото положение, въ каквото се намирали ученицитѣ на Христа. Тѣ се страхуватъ, че нѣма да постигнатъ желанията си. Нѣма защо да се страхуватъ. Може ли житното зърно да не постигне това, което желае? Реализирането на неговитѣ желания е предвидено. Предопределено е на житното зърно да израсне, да цъфне и да върже плодъ. Опредѣлено е при това и колко плодъ трѣбва да върже. Ако за житното зърно и за всѣко живо сѫщество е опредѣлено, какво трѣбва да направи и какво може да постигне, колко повече това е опредѣлено за човѣка. Обаче, за постигане на своитѣ желания, човѣкъ трѣбва да работи, да се заеме съ вѫтрѣшна, индивидуална работа, която се отнася до неговия умъ, сърдце и воля, безъ да се мѣси въ Божиитѣ работи. Има една работа, която е предоставена на човѣка, и той самъ трѣбва да я свърши. Срѣщате единъ скулпторъ, който работи усърдно въ областьта на своето изкуство. По едно време той срѣща единъ виденъ цигуларь и въ него се явява желание да напусне своята работа и да стане цигуларь. – Не, този човѣкъ е роденъ за скулпторъ. Той трѣбва да работи за усъвършенстване на своето изкуство, и, ако му остане свободно време, тогава да се занимава съ музика. Въ него е вложена вече една дарба – нея трѣбва да развива. Това е Божественото, което той трѣбва да цѣни въ себе си. Тази е работата, която му е дадена и която трѣбва да свърши самъ. Като я свърши, той може да се занимава и съ музика, и съ наука – съ каквото желае. Всички хора иматъ желание да бѫдатъ учени, красноречиви, красиви, че като започнатъ да говорятъ на хората, да ги завладѣватъ. Обаче, като имъ се даде такава работа, тѣ скоро се изчерпватъ. Единъ младъ евангелистъ челъ Библията и Евангелието и си казвалъ: Несметно богатство се крие въ тази книга. Съ години може да говори човѣкъ по нея и да не се изчерпа. Голѣмъ материалъ е складиранъ въ нея. Обаче, като станалъ проповѣдникъ, въ една година той изчерпалъ всичкия материалъ, нѣмало какво повече да проповѣдва на хората. За какво ще проповѣдва? Първо ще разкаже на хората, какъ е създаденъ свѣтътъ, или какъ е създаденъ човѣкъ. После ще имъ говори за грѣхопадането. Като научатъ това, той ще имъ говори за покаянието, за спасението – и съ туй работата му се свършва. Какво ще говори по-нататъкъ на хората? Ще говори за възпитанието на децата. Чудно нѣщо! Този проповѣдникъ не е жененъ, нито е гледалъ, нито е възпитавалъ деца, а ще говори за възпитанието на децата. Другъ нѣкой свършилъ по математика и започва да говори на хората върху важни математически проблеми, да покаже, че е ученъ. Математиката, геометрията сѫ сложни науки. Тѣ представятъ Божественъ езикъ, на който не може всѣки да говори. Да преведешъ една математическа формула въ геометрическа, или геометрическа въ органическа, това представя сложенъ мисловенъ процесъ. За това се изисква дълбоко познаване на великитѣ закони. Въ математиката се говори за положителни и за отрицателни величини. Какво представя положителното и какво отрицателното? Всѣко нѣщо, което дава, наричаме положително; всѣко нѣщо, което взима, наричаме отрицателно. Представете си, че искате да купите килограмъ захарь. Веднага взимате пари и рѣшавате да отидете до най-близкия бакалинъ да купите захарь. Въ този моментъ, преди да сте стигнали до бакалина, вие сте положителенъ, готвите се да давате, а бакалинътъ е отрицателенъ, защото ще вземе отъ васъ пари за килограмъ захарь. Щомъ влѣзете въ бакалницата и кажете, че искате единъ килограмъ захарь, бакалинътъ става положителенъ. Той измѣрва захарьта и ви я дава. Вие ставате отрицателенъ, защото взимате захарь. После положенията отново се смѣнятъ: вие давате паритѣ за захарьта, ставате положителенъ; бакалинътъ взима тия пари и става отрицателенъ. По този начинъ става обмѣна на енергиитѣ между васъ и бакалина. Следователно, между двама души, които иматъ отношения, всѣкога става обмѣна на енергиитѣ имъ. Колкото обмѣната е по-правилна, толкова и отношенията между тѣхъ сѫ по-хармонични. Често хората се смущаватъ отъ много дребни причини. Запримѣръ, тръгвате за първата бакалница до васъ и се смущавате да не би тамъ да нѣма захарь. Какво отъ това? Ако нѣма захарь въ тази бакалница, ще отидете на втора, на трета. Ще обиколите десеть бакалници и въ една отъ тѣхъ все ще намѣрите захарь или това, което ви е нужно. Смущението се дължи главно на това, че не ви се иска да обикаляте, да влизате отъ една бакалница въ друга. Днесь всички хора се безпокоятъ, какъ ще прекаратъ живота си. Много лесно ще прекаратъ, само ако знаятъ, какъ да живѣятъ. Тѣ трѣбва да иматъ характера на онзи българинъ, който се отличавалъ съ голѣма отстѫпчивость. Единъ день този българинъ отишълъ на баня и седналъ предъ една курна да се кѫпе. Той погледналъ доволно къмъ тѣлото си и казалъ: Досега никой не е турилъ рѫка върху тѣлото ми. Въ сѫщата баня имало единъ турчинъ, който чулъ думитѣ на българина. Веднага отишълъ при него и му казалъ: Гяуръ, махай се отъ тази курна! Азъ ще се кѫпя тукъ! – Заповѣдай, ефенди! – поклонилъ се българинътъ и отишълъ на съсѣдната курна. Турчинътъ го последвалъ и му казалъ: Азъ ще бѫда на тази курна. Махни се оттукъ! – Заповѣдай, ефенди! Спокойно, невъзмутимо българинътъ отишълъ на трета курна. Така обиколилъ той всички курни, следванъ отъ турчина. Като се убедилъ, че не може да го извади отъ равновѣсието му, турчинътъ казалъ: Докато носишъ този умъ, наистина никой не може да докосне съ рѫка тѣлото ти. Съ тази готовность на отстѫпки, никой не може да се кара съ тебе. Отъ този примѣръ може да се извади следното практическо правило: Когато въ ума или въ сърдцето ви се вмъкне нѣкакво противоречие, отстѫпете предъ него. Не правете усилие да разрѣшавате това противоречие, да търсите причинитѣ, защо е дошло. Всѣко противоречие има свои дълбоки причини. Човѣкъ губи разположението си поради нѣкоя външна причина, независѣща отъ него. Запримѣръ, седя въ стаята си добре разположенъ и размишлявамъ върху нѣкой важенъ въпросъ. Изведнъжъ разположението ми се измѣня, и нѣкаква тежка мисъль ми се наложи. Веднага анализирамъ състоянието си и намирамъ, че тази мисъль е дошла отвънъ. Не се минава много време, иде единъ тежко боленъ при мене. Нѣкой му казалъ, че мога да го излѣкувамъ. Трѣбва ли да се сърдя на този човѣкъ, че като мислилъ за мене, той се свързалъ съ моята мисъль и ми е предалъ своето тежко разположение? Нѣма защо да се сърдя. Ако мога да го излѣкувамъ, ще се заема съ лѣкуването му. Ако не мога, ще го изпратя при нѣкой виденъ лѣкарь, той да му помогне. Значи, всѣки човѣкъ не може да се лѣкува по духовенъ начинъ. Отъ този примѣръ се вижда, че всички хора сѫ свързани помежду си и, безъ да искатъ, носятъ тежеститѣ си едни на други. Тъй щото, когато сте неразположени духомъ, отправете мисъльта си нагоре и нѣма да забележите, какъ духътъ ви ще се повдигне. Правете, както свѣтскитѣ хора постѫпватъ. Когато се окаляте не търсете причината за окалянето, но намѣрете чистъ, хубавъ изворъ и се измийте. Щомъ кальта се махне отъ тѣлото, вие веднага ще се почувствате чистъ и свободенъ. Като слушатъ да се говори по този начинъ, мнозина мислятъ, че знанието, което иматъ, нищо не струва. – Не, знанието, което сте придобили въ първо отдѣление, ще послужи за основа на второ отдѣление. То ни най-малко не прави човѣка способенъ за живота. Знанието, което сте придобили въ второ, трето, четвърто отдѣление още не прави човѣка способенъ за живота. Той трѣбва да свърши прогимназия, гимназия, университетъ, и следъ това да приложи наученото въ живота, за да може единъ день донѣкѫде поне да разрѣшава своитѣ трудни задачи. Това показва, че знанието е на степени. Ако влѣзетѣ въ ангелския свѣтъ, знанието, което сте придобили на земята, не може да ви послужи. Тамъ се изисква по-високо знание. Знанието на животнитѣ не е знание за хората. Каква нужда иматъ хората отъ знанието на коня да рита и отъ знанието на вола да мушка съ рогата си? Човѣкъ е миналъ нѣкога презъ това знание, но днесь не му е нужно. Нѣкой седи недоволенъ и току мушка съ рѫката си ту този, ту онзи. Едно време този човѣкъ е мушкалъ съ рогата си, а днесь – съ рѫката. Това е остатъкъ отъ волската култура. Защо трѣбва човѣкъ да мушка съ рѫката си, а да не си служи съ своята мисъль? Представете си, че слушате единъ ораторъ, но не сте съгласни съ неговата мисъль. Какво правите въ такива случаи? Нѣкой пѫть му възразявате, нѣкой пѫть го освирквате. Какво ще допринесете съ вашето възразяване? Ако мисъльта му не е вѣрна, и да възразите, тя пакъ невѣрна остава. Съ това вие нѣма да оправите работитѣ. Когато нѣкой говори, вие трѣбва да го изслушате и да се поучите отъ него, да видите, кѫде, именно, се отклонява човѣшката мисъль. Важно е човѣкъ да мисли, да чувства и да постѫпва право. Ако не мисли, не чувства и не постѫпва право, той самъ ще носи своята отговорность. Всѣки носи отговорность за себе си. Никой не носи чужда отговорность. Като знаете това, нѣма защо да се товарите съ чужди погрѣшки, да мислите, че можете да ги изправите. Че нѣкой не живѣе добре, това е негова работа. Какъ трѣбва да живѣе? Нѣкой не яде, както трѣбва. Ако досега не се е научилъ да яде правилно, никога нѣма да се научи. Нѣма човѣкъ на земята, който да не знае да яде. Неправилното ядене седи въ това, че много хора отъ лакомия ядатъ бързо, не дъвчатъ добре храната си и създаватъ редъ болѣсти и разстройства на пищеварителната система. Като ядете, не пълнете чинията съ ядене и не рѣжете голѣми парчета хлѣбъ. По сѫщия начинъ постѫпвайте и съ гоститѣ си. Въ странство, запримѣръ, хората рѣжатъ хлѣба на малки, тънки парченца. Изобщо, природата разполага съ голѣмо изобилие, но дава по малко. Тя иска да научи хората да бѫдатъ доволни отъ малкото, което имъ се дава, и съ него да свършатъ възложената имъ работа. И тъй, използвайте разумно малкитѣ блага, които ви се даватъ презъ деня. Не се безпокойте, вѣчностьта е предъ васъ. Божиитѣ блага нѣма да се свършатъ. Тѣ ще текатъ презъ цѣлия животъ. Вие искате да бѫдете красиви, силни, богати. – Има време за това. За всѣко нѣщо има точно опредѣлено време. Ако спокойно дочакате времето за извѣстно благо, вие ще го използвате правилно; ако бързате, ще влѣзете въ противоречие съ себе си, и когато благото ви се даде, нѣма да го използвате, както трѣбва. Единъ день тухларитѣ и градинаритѣ подали едновременно заявление до Господа да имъ изпрати – за тухларитѣ горещъ слънчевъ день, да изсушатъ тухлитѣ си, а за градинаритѣ – дъждъ, да полѣятъ зеленчуцитѣ си. Господъ се видѣлъ въ чудо, какъ да задоволи едновременно две различни искания. Ако деньтъ е горещъ, тухларитѣ ще бѫдатъ доволни, а градинаритѣ ще се оплакватъ, че зеленчуцитѣ имъ изсъхнали. Ако деньтъ е дъждовенъ, градинаритѣ ще бѫдатъ доволни, а тухларитѣ ще се оплакватъ, че тухлитѣ имъ се мокрятъ. Господъ отговорилъ на заявлението по следния начинъ: Споразумейте се помежду си и вижте, кои дни искате да бѫдатъ сухи и кои – дъждовни. Въ природата трѣбва да става непрекѫснато смѣна, да се ползватъ отъ благата й всички живи сѫщества. Не желайте нѣщата да ставатъ така, както вие ги разбирате. Колкото да желаете това, нѣма да ви задоволятъ, затова не губете времето си въ излишни очаквания. Нѣма човѣкъ въ свѣта, желанията на когото да сѫ се сбѫднали. Не се обезсърчавайте, когато желанията ви не се сбѫдватъ. Така ще ви се даде нѣщо повече и по-разумно отъ това, което вие желаете за себе си. Човѣкъ желае много нѣща, но не знае, кое отъ тѣзи желания е за негово добро. Всѣко желание ще се реализира, но на своето време. Сега, едно се изисква отъ човѣка: да дава. Давайте, въ най-широкъ смисълъ на думата. Искате едно ваше желание да се реализира. Щомъ видите, че не може да се реализира, откажете се временно отъ него. Това значи даване. Считайте даването като начало на всѣка ваша работа. Намислили сте днесь да се занимавате съ единъ наученъ въпросъ. Въ това време дохожда единъ вашъ познатъ да ви поговори по своитѣ работи. Човѣкътъ иска да чуе вашия съвѣтъ. Започва да ви разправя, че жена му била малко болна, че дъщеря му следвала гимназия, че работитѣ му били объркани, не знае, какво да прави. Вие се смущавате, виждате, че времето минава, а той изнася работитѣ си една следъ друга. Ако го изслушате спокойно, безъ тревога, той по-скоро ще свърши разговора си. Колкото повече се смущавате, толкова по-голѣмо е неговото желание да ви задържа. При това вие искате да вършите волята Божия, а не знаете, какъ да постѫпите: да го изслушате, или да го напуснете. Ако сте англичанинъ, лесно ще се справите. Когато англичанинътъ има никаква работа, или е опредѣлилъ срѣща съ нѣкое лице, а го задържатъ гости въ дома му, като дойде опредѣлениятъ часъ, той взима шапката си, казва, че има работа и излиза. Ако гоститѣ искатъ да останатъ въ дома му, той ги оставя и заминава. Българинътъ ще постѫпи точно обратно: ще остане при гоститѣ, докато си отидатъ, и следъ това, съ голѣмо закѫснение, отива на опредѣлената срѣща. Изводътъ, който може да се направи отъ тѣзи примѣри, е следниятъ: Изпълнете на време всички обѣщания, които сте дали въ душата си къмъ Първата Причина. Каквато друга работа да ви се яви, отложете я. Първо изпълнете задължението и обѣщанието си къмъ Бога. Имашъ срѣща съ Бога – иди на време. По никой начинъ не отлагай срѣщата си. Жена ти, дъщеря ти, синъ ти щели да се сърдятъ, искали да бѫдешъ при тѣхъ – да не тѣ смущава това. Извини се внимателно, вземи шапката си и излѣзъ. Като свършишъ работата си съ Бога, ще бѫдешъ свободенъ да изпълнишъ всички останали задължения. Така трѣбва да постѫпва всѣки човѣкъ, билъ той баща, майка, синъ, дъщеря, слуга. Единъ като постѫпва така, другиятъ трѣбва да го разбира. Богъ не иска отъ човѣка да носи земята на гърба си, но да изпълни най-малкото обѣщание, което е далъ въ душата си. Тѣзи обѣщания сѫ свещени. Бѫдете точни къмъ своитѣ свещени обѣщания и никога не ги отлагайте. Какво ще кажатъ хората, това да не ви интересува. Каквото тѣ кажатъ, това е тѣхно право. Каквото вие направите, това е ваше право. Ваше право е да изпълните обѣщанията си къмъ Великото начало на живота. Изпълни обѣщанието си къмъ Него и не мисли, какво ще кажатъ хората, или какво ще кажатъ домашнитѣ ти. Единъ български свещеникъ разправя една своя опитность съ сина си. Единъ день казвамъ на сина си: Стоянчо, слѣзъ долу въ мазата да наточишъ малко вино отъ бъчвата. – Вижъ, татѣ, вино не пия, и не искамъ да го точа. Ако искашъ вода, готовъ съмъ отъ планината да ти донеса. Обаче, щомъ се отнася до вино, кракътъ си не помествамъ. – Бре, особено е станало младото поколѣние! Не иска да изпълни волята на баща си. Другъ день му казвамъ: Стоянчо, иди да ми купишъ единъ пакетъ тютюнъ. – Не, тютюнъ не пуша, и не искамъ да купувамъ на никого. Ако искашъ друго нѣщо да ти услужа, готовъ съмъ на другия край на свѣта да отида. Вино и тютюнъ, обаче, не искамъ да купувамъ. – Като гледамъ този ми ти синъ, опери се насрѣща ми, не иска да знае, че съмъ баща. После си помислихъ и съзнахъ, че е правъ. Азъ ужъ съмъ свещеникъ, а пия вино, пуша тютюнъ – не давамъ добъръ примѣръ на младитѣ. Виждамъ, че синъ ми е взелъ правия пѫть. Казвамъ: Който върши волята Божия, той не прави грѣшки. Този човѣкъ е готовъ да издържи до край на своето убѣждение. Въ първо време хората нѣма да бѫдатъ доволни отъ него, нѣма да одобреватъ поведението му, но като видятъ, че той издържа на всичко, че е готовъ да устоява за своето вѣрую, тѣ отстѫпватъ предъ него и виждатъ, че е човѣкъ, на когото може да се разчита. Щомъ кажете на хората, че можете да направите всичко, което е въ съгласие съ вашето убѣждение, тѣ виждатъ предъ себе си човѣкъ съ воля, готовъ да върши всичко добро. Сегашното младо поколѣние се нуждае отъ устой въ убѣждението си. То трѣбва да се стреми къмъ свобода на убѣждението си. Пазѣте свободата на другитѣ, за да пазятъ и тѣ вашата. Не заставяйте хората да вършатъ това, което имъ е неприятно. Нѣкоя млада мома се посвѣтила въ служене на Бога. Ще дойдатъ сега да я увѣщаватъ, да се срѣщне съ този или онзи младъ господинъ, който искалъ да поговори съ нея по нѣкои важни въпроси. Какво ще й говори? Като я види, ще започне да й казва, че я харесва, че като нея друга мома не е срѣщалъ и т. н. Той си позволява много. Преди всичко, тази мома не е пратена на земята да се занимава съ него. Тя е дъщеря на Бога, а той – синъ на Бога, пратени на земята съ съвсѣмъ друга мисия. Хората сѫ изпратени на земята да работятъ, а не да търсятъ удоволствия, да прекаратъ живота си като богатски синове и дъщери. Законъ е: Който зачита свободата на другитѣ хора, и неговата ще зачитатъ. Както вие постѫпвате къмъ хората, така и тѣ ще постѫпватъ къмъ васъ. Ако искате напредналитѣ сѫщества да бѫдатъ снизходителни къмъ васъ, и вие трѣбва да бѫдете снизходителни къмъ по-малкитѣ сѫщества. Постѫпкитѣ на човѣка къмъ другитѣ хора опредѣлятъ тѣхнитѣ постѫпки къмъ самия него. „Съ каквато мѣрка мѣрите, съ такава ще ви се отмѣри.” Ако мѣрите съ закона на любовьта, мѫдростьта и истината, съ сѫщата мѣрка ще ви се отмѣри. Това сѫ правила, които се отнасятъ за васъ, а не за външния свѣтъ. Външниятъ свѣтъ си служи съ съвсѣмъ други правила. Нѣкой се оплаква, че не влизали въ положението му. Какво значи, да влѣзешъ въ положението на човѣка? Да влѣзешъ въ положението на единъ човѣкъ, това значи, да го оставишъ свободенъ да изпълни своитѣ обѣщания къмъ душата си. Влизате въ нѣкой домъ, виждате, че единъ отъ членоветѣ на дома се моли на Бога. Върнете се тихо назадъ, оставете го свободенъ и чакайте да свърши молитвата си. Ама бързате, нѣмате време да чакате. Ще чакате – нищо повече. Този човѣкъ е въ общение съ Великия свѣтъ. Вие нѣмате право да го смущавате. Ама какво щѣлъ да спечели отъ молитвата? Това е негова работа. Понѣкога молитвата на единъ човѣкъ е въ състояние да донесе благо на хиляди хора. Молитвата на единъ човѣкъ е въ сила да премахне хиляди нещастия. Ако този човѣкъ не се моли, хиляди нещастия могатъ да дойдатъ до главата на хората. Единъ проповѣдникъ въ Сѣверна Америка разправя една своя опитность, отъ която се вижда силата на молитвата. Единъ день той тръгналъ да събира помощи отъ хора, които населявали едно планинско мѣсто. Като събралъ доста пари, трѣбвало да мине презъ една гора, да отиде у дома си. Единъ виденъ разбойникъ се научилъ, че този день проповѣдникътъ щѣлъ да мине презъ това мѣсто, и рѣшилъ да го причака, да го убие и да вземе паритѣ му. За тази цель той взелъ пушката си и се притаилъ задъ едно голѣмо дърво. Като наближилъ това мѣсто, проповѣдникътъ изпиталъ голѣмо вѫтрѣшно безпокойствие: нѣкакво предчувствие го измѫчвало. Той слѣзълъ веднага отъ коня си и започналъ да се моли. Щомъ се успокоилъ, пакъ се качилъ на коня, въздъхналъ свободно и продължилъ пѫтя си, като казалъ: Слава Богу, освободихъ се отъ нѣщо страшно. Като миналъ покрай дървото, дето билъ скритъ разбойникътъ, въорѫженъ съ пушка, проповѣдникътъ го погледналъ, но нищо не казалъ. Разбойникътъ останалъ на мѣсто, не посмѣлъ да вдигне пушката си. Следъ десеть години сѫщиятъ проповѣдникъ билъ повиканъ да изповѣда единъ умиращъ. Умиращиятъ го запиталъ: Познавашъ ли, кой съмъ? – Не тѣ познавамъ. – Азъ съмъ оня разбойникъ, който преди десеть години се бѣхъ скрилъ въ гората, въорѫженъ съ пушка; имахъ желание да тѣ убия и обера паритѣ, които носѣше съ себе си. – Защо не направи това? Кой тѣ спре да не изпълнишъ желанието си? – Ти бѣше на конь. По едно време слѣзе долу, обърна се настрана и отправи погледа си нѣкѫде въ пространството. После се качи на коня и продължи пѫтя си. Като погледнахъ, видѣхъ на сѣдлото, съ тебе заедно, единъ голѣмъ, едъръ човѣкъ, силно въорѫженъ. Азъ се уплашихъ и така останахъ на мѣстото си, не посмѣхъ да мръдна рѫката си. Казано е въ Писанието: „Ангелъ Господенъ се застѫпва за ония, които се молятъ и уповаватъ на Бога”. Следователно, когато се молите на Бога и Го призовавате, на помощь, непремѣнно нѣкое свѣтло сѫщество ще дойде отъ невидимия свѣтъ, да ви придружи въ трудни и страшни часове на вашия животъ. Самъ никой не може да мине своя пѫть. Самъ никой не може да свърши възложената му работа. Все трѣбва да му дойде нѣкаква помощь. Щомъ се намѣрите въ затруднение, помолете се сърдечно, и веднага служебни сѫщества ще ви се притекатъ на помощь. Не става ли сѫщото нѣщо и днесь? Параходъ потъва въ морето. Веднага по радио съобщаватъ, че въ морето, на извѣстно разстояние отъ брѣга, се намира параходъ, който потъва. Не се минава много време, другъ параходъ тръгва на помощь, взима пѫтницитѣ отъ пострадалия параходъ и ги спасява. Пѫтницитѣ се спасяватъ, благодарение на сигнала, който потъващиятъ параходъ дава. Такъвъ сигналъ е молитвата. Вашиятъ параходъ е въ бурното море, въ буйнитѣ вълни на живота. Той рискува да потъне. Какво трѣбва да направите? Дайте сигналъ, т. е. помолете се, обърнете се къмъ Висшия свѣтъ, да ви изпратятъ помощь. Въ скоро време помощьта ще дойде, и вие ще бѫдете вънъ отъ всѣкаква опасность. Казано е въ Писанието: „Постоянно се молѣте!” Това значи: Винаги бѫдете свързани съ Божествения свѣтъ. – Дали ще ни се отговори на молитвата? – Който се моли отъ сърдце, той непремѣнно ще получи отговоръ. Който се е молилъ, той никога нищо не е изгубилъ. Освободете се отъ вѫтрешния страхъ, и не мислете, дали ще изпълните обѣщанията си, или не. Щомъ е въпросъ за обѣщания, които сте дали въ душата си, не се колебайте. Въ изпълнение на тия обѣщания седи приложението на волята Божия. Щомъ се поколебаете – да извършите волята Божия, или не – вие спъвате своето развитие. Съвременнитѣ хора сѫ дошли вече до положение, въ което трѣбва съзнателно да работятъ. Съзнателната работа подразбира вѫтрѣшна работа, въ съгласие съ закона на любовьта. Любовьта подразбира взаимно подпомагане, влизане въ положението на човѣка. Виждашъ, че единъ човѣкъ работи върху себе си, иска да внесе повече мекота въ характера си. Не отивай да го дразнишъ, да го предизвиквашъ точно въ този моментъ. Мѫчно се спазва това. Запримѣръ, колкото да е спокоенъ учительтъ, ученицитѣ му все ще го изкаратъ отъ търпение. Това сѫ деца съ различни характери, съ различно възпитание. Учительтъ не може да влияе на всички деца. Той не разполага съ такива методи. Сѫщевременно, невъзможно е човѣкъ да възпитава другитѣ хора и да имъ влияе, ако той самъ не е възпитанъ. Невъзможно е човѣкъ да влияе на другитѣ хора, ако не ги обича. Невъзможно е растението да се развива добре, ако не го поливате, ако не го прекопавате. Следователно, за да влизате въ положението си, да си помагате, преди всичко вие трѣбва да бѫдете свързани съ Първата Причина. И тогава, както се грижатъ за васъ, така и вие трѣбва да се грижитѣ за другитѣ. Дойде нѣкой при васъ, оплаква се отъ положението си. Изслушайте го, помогнете му, вижте, отъ какво се нуждае. Може би вие сте опредѣлени да му помогнете. И други могатъ да му помогнатъ, но ако вие се притечете на помощь, придобивката е ваша. Който помага на другитѣ, той помага първо на себе си. Защо? – Защото благословението ще мине първо презъ него, а после презъ другитѣ. Какво правятъ много отъ съвременнитѣ хора? Като дойде нѣкой да имъ се помоли за нѣщо, тѣ казватъ: Моли се на Господа, Той ще ти помогне. Какво ви струва да се спрете предъ този човѣкъ и да му кажете: Бѫди спокоенъ, не се обезсърчавай; ако обичашъ Бога, ако обичашъ ближния си, твоитѣ работи ще се оправятъ. Не Го ли обичашъ, работитѣ ти ще останатъ неоправени. Кажѣте на човѣка нѣколко ободрителни думи, и той ще ви благодари. Минавате покрай една нива, виждате, че единъ селянинъ иска да посѣе нивата, но не знае какъ. Трѣбва ли да му кажете да се моли, Господъ да му помогне, и да си заминете, или ще спрете предъ него нѣколко минути и ще му покажете, какъ да сѣе. Вземете крината съ житото, пръснете го на нивата и продължете пѫтя си. Когато житото израстѣ и добъръ плодъ даде, този човѣкъ ще ви благодари, че сте му помогнали. Следователно, каквото правитѣ, дръжте въ ума си мисъльта – да обичате Бога, да обичате и ближния си. Щомъ живѣете и постѫпвате по този начинъ, работитѣ ви ще се оправятъ. Дойдете ли до мисъльта да отидете при Бога, пристѫпете къмъ Него съ всичкото си смирение. Той е Единствениятъ въ свѣта, Който всѣки моментъ мисли за всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Той предвижда тѣхнитѣ нужди и ги задоволява. Той е Любовь и постѫпва къмъ всички сѫщества съ любовь. Слушалъ съмъ да казватъ за нѣкого: Този човѣкъ не ми харесва, но ще го понамажа малко, т. е. ще му кажа нѣколко думи да го позалъжа. Споредъ мене, мазането не е изкуство, но цапане. Защо трѣбва да мажете колата на човѣка? Една дума кажете на човѣка, но да е цѣнна, да съдържа истината. Казвате на нѣкой човѣкъ, че е добъръ. Опитвали ли сте неговата добрина? Можете ли да кажете, че нѣкой човѣкъ е добъръ, само защото ви е далъ пари? Има единъ начинъ, по който можете да познаете добрината на човѣка. Докато не дойдете до този начинъ, вие не можете да кажете, кой човѣкъ е добъръ, и кой – не. Лесно е да ви даде човѣкъ нѣколко лева. Всѣки може да ви даде петь, десеть лева, безъ да е добъръ човѣкъ. Този човѣкъ се освобождава отъ една малка тежесть. Другъ може да ви даде нѣколко лева, срѣщу които да ви прати на лозето му да покопаете малко. Добъръ човѣкъ ли е той? Ето какъ постѫпва добриятъ. Ако нѣкой му поиска петь лева, той го праща на лозето си, цѣлъ день да работи и, като се върне вечерьта, казва: Давамъ ти сега 60 лв. – 5 лв., които ми поиска, и 55 лв. за работата на лозето. Значи, осигурихъ тѣ за 12 дена, по петь лева на день. Тъй щото, когато искате да направите добро на човѣка, създайте му работа. Покажете му правия, Божествения пѫть. Не му говорѣте само, че работитѣ му ще се оправятъ, но покажете му начинъ, какъ могатъ да се оправятъ. Работи за Бога, обичай всички, и работитѣ ти ще се оправятъ. Всички проповѣдватъ, че трѣбва да бѫдемъ разумни, да се обичаме, да говоримъ сладко. Какъ ще говорите сладко, ако нѣмате любовь? Имате ли любовь, сладчината сама по себе си ще дойде. Имате ли любовь, и думитѣ ви ще иматъ сила. Безъ любовь, речта нѣма сила. Съ любовь, речта е силна, мощна. Желая сега на всички да говорите съ любовь, да мислите съ любовь, да работите съ любовь! Живѣете ли съ любовь, всички ще знаятъ, че живѣете по Бога. Какво ще стане тогава съ васъ? Работитѣ на всички ще се оправятъ. Обаче, за това се изискватъ две условия: Любовь къмъ Бога, и любовь къмъ ближния. Щомъ приложите любовьта въ живота си, и вие ще бѫдете доволни отъ себе си, и ближнитѣ ви ще бѫдатъ доволни отъ васъ. Обаче, любовьта не търпи пресилени работи. И тъй, ако искате да бѫдете свободни, ходете въ пѫтя на любовьта. Само любовьта може да ви направи свободни. Любовь, която обвързва, е човѣшка. Любовь, която освобождава, е Божествена. Божията Любовь освобождава, а човѣшката – обвързва. Следователно, работете за Бога съ любовь. Той не иска да работитѣ за Него безъ любовь. Божието благословение слиза само върху онѣзи, които работятъ за Господа съ любовь. Сегашниятъ свѣтъ се нуждае отъ работници, които да прилагатъ любовьта. За една година направете опитъ да работите съ любовь. На края на годината ще видите, резултата на своята работа. Който работи съ любовь, той непремѣнно ще има добри резултати; който не работи съ любовь, той не може да очаква добри резултати. Ако обичаме Бога и ближнитѣ си, ние пакъ ще се срѣщнемъ, но по-доволни, отколкото сме сега. Ако не обичаме Бога и ближнитѣ си, въ живота ни ще има много изключения. Като говоря за идната година, подразбирамъ сегашната. Въ Божествения животъ има само една година: тя е дълга година, равнява се на хиляда наши години. Тъй щото, каквато е сегашната година, такава ще бѫде и следната. За онзи, който обича, който върши волята Божия, благословението ще дойде и сега, и следната година. Каквото е Божието благословение сега, такова ще бѫде и следната година. Всички хора говорятъ за любовьта. Кога говорятъ най-много за любовьта? Когато тя отсѫства между тѣхъ. Кога любовьта не присѫства между хората? – Когато събличатъ старитѣ си дрехи и обличатъ нови. Когато красивата мома е облѣчена хубаво, обича всички. Когато се облича, тя никого не обича. И съвременнитѣ хора прекарватъ половината отъ живота си, като красивата мома, въ обличане, въ приготвѣне за нѣщо хубаво. Какво представя обличането? Запримѣръ, нѣкой казва: Азъ искамъ да бѫда свѣтъ човѣкъ. Това е обличане. Искамъ да бѫда добъръ. Това е обличане. Искамъ да говоря сладко. Това е обличане. Ако чакате да станете свѣтъ, добъръ, ученъ, сладкодуменъ, че тогава да обичате, животътъ ще изтече. Не се обличайте по този начинъ. Обичайте Бога, обичайте хората такива, каквито сѫ, съ каквито дрехи сѫ облечѣни. Единъ английски художникъ срѣща въ Лондонъ едно босо, окѫсано, бѣдно момче. Той го спира, подава му визитната си картичка и казва: Ела утре при менъ. Детето почва да мисли, какъ да се яви при този важенъ господинъ съ окѫсанитѣ си дрехи и босо. Затова то тръгнало тукъ-тамъ между познати да търси здрави, хубави дрехи, да се облѣче и въ този видъ да се яви при богатия господинъ. Като се явило при художника, последниятъ го запиталъ: Кой си ти? Какво искашъ отъ мене? – Вчера ме срѣщнахте на улицата и ме поканихте у дома си. – Да, но азъ тѣ поканихъ такъвъ, какъвто тѣ видѣхъ. Ако трѣбваше да ми се явишъ въ този видъ, както сега ми се представяшъ, много такива деца щѣхъ да намѣря. Сега не ми трѣбвашъ. Днесь и вие искате да се облѣчете въ нови дрехи и така да се явите предъ Бога. Да, но Той не ви иска облечѣни, премѣнени. Той иска да ви види такива, каквито сте. Той иска да ви види въ тази чистота, каквато имате. Мѫжъ и жена се каратъ. Щомъ чуятъ, че нѣкой иде отвънъ, тѣ веднага преставатъ да се каратъ. Като си отиде гостътъ, тѣ отново започватъ спора помежду си. – Не, никакъвъ споръ, никакво каране не трѣбва да сѫществува между хората. За всичко могатъ да говорятъ и разискватъ, но споръ между тѣхъ не се позволява. Както Богъ ни търпи, така и ние трѣбва да се търпимъ. Ако въ едно общество хората живѣятъ въ миръ и съгласие помежду си, тѣ ще създадатъ и за себе си, и за ближнитѣ си здравословна атмосфера. Така ще се избѣгнатъ много болѣсти, много страдания и нещастия. Болѣститѣ, страданията между хората, обществата и сѣмействата се дължатъ на несъгласие, на неразбиране между тѣхъ. Всички спорове и недоразумения между хората създаватъ нездравословна атмосфера. Ще кажете, че еди-кой си не живѣе добре. Това не ме интересува. Всѣки самъ ще отговаря за погрѣшкитѣ си. Казано е въ Писанието: „За всѣко празно Слово ще давате отчетъ”. Еди-кои си не се обичатъ. Ако не обичатъ Бога и ближнитѣ си, тѣ не могатъ да се обичатъ помежду си. Който иска да бѫде обичанъ, първо той трѣбва да обича. Кого трѣбва да обича? – Бога и ближния си. Казано е въ първата заповѣдь: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа и сила, съ всичкия си умъ и съ всичкото си сърдце; и ближния си като себе си”. Какъ ще покажете тази любовь! Съ думи любовьта нито се изказва, нито се доказва. Като изпълните тази заповѣдь, вие можете да очаквате всичко, каквото желаете. Помолете се усърдно на Господа, и Той ще отговори на молитвата ви. Той предвижда нуждите на хората, безъ тѣ да плачатъ. Достатъчно е да изявите желанието си да изпълните волята Му, да изправите погрѣшкитѣ си, Той веднага ще ви отговори. Ако искате да плачете, идете да утѣшите онѣзи, които плачатъ. Като изтривате тѣхнитѣ сълзи, едновременно съ това вие изтривате и своитѣ. Когато хората плачатъ, и вие плачете съ тѣхъ заедно. Щомъ тѣ престанатъ да плачатъ, и вие ще престанете. Докато детето плаче, и майката плаче. Докато грѣшимъ, ще плачемъ. Докато не обичаме, ще плачемъ. Щомъ престанемъ да грѣшимъ, да умираме, да мразимъ, заедно съ това и плачътъ ще изчезне. Щомъ започнете да обичате, плачътъ ще престане, и радостьта ще се всели въ вашитѣ души. Сега, запомнѣте: цената на живота седи въ детинското, младенческото състояние на човѣшката душа. Вѣрвайте въ Божествения Промисъль, безъ да говорите за Него. Провѣрявайте нѣщата и вижте, кога не успѣвате. Дето не успѣвате, тамъ работи човѣшкото, а не Божественото начало. Щомъ разберете това, изправете погрѣшкитѣ си и дайте пѫть на Божественото въ васъ. Следователно, съблѣчете старитѣ си дрехи, облѣчете новитѣ! Напуснете старитѣ разбирания, приемете новитѣ! Старитѣ разбирания сѫ тия на бакалина. Това сѫ разбирания на размѣна: давашъ пари, купувашъ стока. Докато давашъ пари, бакалинътъ е доволенъ. Щомъ нищо не давашъ, бакалинътъ се сърди. Оставете настрана бакалскитѣ разбирания. Приемете новитѣ разбирания на любовьта. Давайте безъ пари. Давайте, безъ да очаквате нѣщо. Който взема, нека той мисли, какво може да даде, какъ може да благодари. Човѣкъ е дошълъ на земята да обича. Кой какво ще му даде, това не е негова работа. Богъ дава, а ние вземаме. Вземайте това, което Богъ ви дава, и давайте отъ онова, което сте получили. И рече Исусъ Симону: „Не бой се; отсега человѣци ще ловишъ”. „Божиятъ Духъ носи всичкитѣ блага на живота.” 2 септември, 1935 г. 5 ч. с. София. – Изгрѣвъ.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани при Седемтѣ рилски езера прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Съ человѣчески езици „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ медъ, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.”(I Посл. къмъ Коринтянитѣ 13:1.) Любовьта е принципъ, който теоретически не може да се обясни, вследствие на което остава неразбрана. Казвате: Любовь е това. Обаче, за любовьта вие знаете толкова, колкото и за топлината, която измѣрвате съ термометъръ. Вземате единъ термометъръ, измѣрвате съ него температурата на нѣкое тѣло и виждате, че тя е 100°. Друго тѣло е нагрѣто до 500°, или до хиляда, две, три хиляди градуса. Тѣлото е нагрѣто до тази температура, термометърътъ изпитва това напрежение, но вие нищо не разбирате отъ тази топлина. Вие само констатирате, че дадено тѣло е силно нагрѣто, но повече нищо не знаете. Термометърътъ знае повече отъ васъ. Като не разбиратъ любовьта, хората се натъкватъ на редъ страдания. Три фактора има въ свѣта, които създаватъ страдания на хората: гладътъ, страхътъ и човѣшката любовь. Гладътъ заставя хората да вършатъ редъ грѣшки и престѫпления. Гладниятъ вълкъ минава покрай кошарата и задига най-тлъстата овца. Гладниятъ човѣкъ минава покрай фурната и задига единъ хлѣбъ, или влиза въ единъ домъ и извършва обиръ. За да се оправдаятъ, хората казватъ: Гладътъ довежда човѣка до престѫпления. Страхътъ е причина за голѣми злини въ живота. Има два вида страхъ: външенъ и вѫтрѣшенъ. Външно човѣкъ може да се страхува отъ хора, отъ животни, отъ тайнствени нѣща, но този страхъ не причинява толкова злини и страдания на хората, колкото вѫтрешниятъ страхъ. Запримѣръ, нѣкой е богатъ, страхува се, че утре може да осиромашѣе. Нѣкой е здравъ, страхува се, че може да се разболѣе. Нѣкой е добъръ, страхува се, че може да изгуби добрината си, да стане лошъ. Нѣкой е ученъ, страхува се да не изгуби знанието си, да стане невѣжа. Този е неестествениятъ страхъ, отъ който хората трѣбва да се освободятъ. Мнозина намиратъ като основа на този страхъ – страхътъ отъ Бога. Човѣкъ не трѣбва да се страхува отъ Онзи, Който го е създалъ. Достатъчно е да свържете мисъльта си съ Божията, за да изчезне всѣкакъвъ страхъ отъ васъ. Споредъ мене, като основа на вѫтрешния страхъ въ човѣка седи желанието му да се удоволствува въ живота. Човѣкъ се страхува да не осиромашѣе и да нѣма, какво да яде и да пие. Той се страхува да не изгуби здравето си, да не може да използува живота съ всички негови удоволствия. Той се страхува да не стане лошъ, за да не изгуби доброто мнѣние и разположение на хората. Днесь всички хора се безпокоятъ все за малки, за дребни работи: учени, професори, проповѣдници, майки, бащи, управници – всички се безпокоятъ, какво ще стане съ свѣта, какво ще стане съ народитѣ. Какво ще стане съ българския народъ? Ще посѣятъ българитѣ въ земята, както умрелитѣ – въ гробищата, и следъ време тѣ отново ще поникнатъ. Англичанитѣ, французитѣ, германцитѣ, руситѣ – всички ще бѫдатъ посѣти въ земята, отдето отново ще поникнатъ. Ще кажете, че тѣ сѫ умрѣли. Никаква смърть не е това. Това е посѣване, заравѣне на сѣмената въ земята, за да поникнатъ отново, да започнатъ новъ животъ. Да се страхувате отъ мисъльта, какво ще стане съ васъ следъ сто години, това показва, че не разбирате законитѣ на природата. Третиятъ факторъ въ живота, който е причина за страданията, това е човѣшката любовь. Хората говорятъ теоретически за любовьта: говорятъ за Божествена любовь, безъ да я разбиратъ. Говорятъ за човѣшка любовь, и нея не разбиратъ. Кой човѣкъ въ свѣта е опиталъ плода на своята любовь? Бащата, който обича децата си, опиталъ ли е плода на тази любовь? Опиталъ ли е той благото на своитѣ синове и дъщери? Господарьтъ, който обича слугитѣ си, опиталъ ли е плода на своята любовь? Не е достатъчно човѣкъ само да обича, но любовьта му трѣбва да даде плодъ. Не е достатъчно растението само да се посади въ земята, но то трѣбва да расте, да се развива и плодъ да даде. Ако не дава плодъ, любовьта остава неразбрана. И следъ това ще ви говорятъ за човѣшка, за Божествена любовь. Ако човѣшката любовь не дава плодъ, тя остава неразбрана; ако Божествената любовь не дава плодъ, и тя е неразбрана. Следователно, когато нѣкой говори за човѣшка, или за Божествена любовь, казвамъ, че това е любовь, взета въ неизвѣстна степень, т. е. неразбрана любовь. Въ математиката всѣко число, умножено безброй пѫти само на себе си, наричатъ безконечно. Безконечно, безкрайно число е това, което нѣма начало, нѣма и край. Има идеи, които сѫщо така нѣматъ начало, нѣматъ и край. Тѣ сѫ несъизмѣрими, неопредѣлени, необясними, неразбрани. Въ бѫдеще, обаче, тѣ ще станатъ разбрани, съизмѣрими, опредѣлени. Това, което на физическия свѣтъ е несъизмѣримо, въ духовния свѣтъ е съизмѣримо. Съвременнитѣ хора искатъ да бѫдатъ щастливи на земята. Това е невъзможно. Защо? – Защото въ тѣхния животъ има нѣщо анормално. Тѣхниятъ животъ не е чисто Божественъ. Той представя смѣсь отъ човѣшки и Божественъ порядъкъ, вследствие на което се явяватъ редъ противоречия. Често причината за противоречията е малка, но човѣкъ трѣбва да я разбере, за да може да я избѣгне. Докато учи азбуката, детето е вънъ отъ всѣкакви противоречия; щомъ започне да съчетава буквитѣ въ срички и въ думи, то се натъква на редъ противоречия. Защо? – Защото често пише една дума вмѣсто друга, съ съвършено различно значение и смисълъ на първата. Нѣкога за една дума, употрѣбена не на мѣсто, се отварятъ войни, развалятъ се отношения между държави, общества, сѣмейства и приятели. Буквитѣ виновни ли сѫ за това? Не сѫ виновни. Думитѣ виновни ли сѫ ? И тѣ не сѫ виновни. Виновенъ е онзи, който не разбира, какъ да съчетава думитѣ. Въ английски езикъ, запримѣръ, думитѣ, лоеръ – законникъ и лаеръ – лъжецъ, сѫ близки по изговаряне, но различни по значение. Като подхлъзне езика си, човѣкъ може да каже едната дума вмѣсто другата. Сѫдътъ оправдава човѣка за такова подхлъзване на езика. Какво разбираме подъ думата „лъжа”? Лъжа е това, което не съдържа нищо сѫществено въ себе си. Лъжата обѣщава животъ, дава смърть. Що е истина? Истината обѣщава смърть, дава животъ. Истината възкресява човѣка. Лъжата свършва съ смърть, а истината – съ животъ. Защо трѣбва да обичате истината? – Защото носи животъ. Кой животъ, или какъвъ животъ носи истината? Истината носи животъ, безъ който не може никое живо сѫщество. Животътъ е най-великото благо за човѣка. Животътъ и на най-малката клѣтка струва повече отъ цѣлата вселена. Като казвамъ, че животътъ на тази клѣтка не може да се сравни съ цѣлата вселена, разбирамъ, че тя не може да се сравни съ нищо по интензивность, по сила, по възможности, които съдържа въ себе си. Въ този смисълъ, цѣлиятъ свѣтъ е създаденъ за тази малка клѣтка. Велико нѣщо е животътъ, даже и въ своята микроскопическа проява. Единъ младъ българинъ, на име Стоянъ, роденъ нѣкѫде изъ Варненскитѣ села, като му дотежалъ живота, казвалъ: Не ми се живѣе вече! Дотегна ми тази тежка работа. Дано се освободя нѣкакъ отъ това бреме! Така се случило, че младъ Стоянъ заболѣлъ тежко. Цѣли три години той се борилъ между живота и смъртьта. Тогава той казвалъ на майка си: Мамо, моли се за мене, Господъ да ми даде животъ и здраве, да стана на краката си, пакъ така читавъ и здравъ, както бѣхъ по-рано, че ако искатъ и съ камъни да ме товарятъ. Какво показва това? Че животътъ е сѫществено нѣщо. Той носи щастие и радость. Ако вашиятъ животъ носи нещастие, това се дължи на чужди елементи, примѣсени въ него, както думитѣ се примѣсватъ въ речта. Изговаряте думата „мразя”. Какво лошо има въ тази дума? Тя съдържа петь букви, наредени по специаленъ начинъ. Обаче, кажете ли тази дума на нѣкой човѣкъ, въ него става цѣлъ превратъ. Той се наскърбява, че го мразите. Какво съдържа тази дума въ себе си? Тя съдържа студъ, мразъ. Омразата е мѣсто, лишено отъ топлина. Любовьта е вѣченъ изворъ на топлина. Да мразишъ човѣка, значи, да му отнемешъ топлината и да го направишъ неспособенъ за животъ. Да мразишъ никого, значи, да му отнемешъ възможностьта за най-малкия животъ. Като знаете това, трѣбва да се пазите отъ омразата. И тъй, за да не отнемете възможностьта на човѣка за най-малкия животъ, вие трѣбва да бѫдете, ако не абсолютно, поне относително справедливи къмъ всички живи сѫщества. Думата „абсолютно” взимамъ за себе си, а за васъ оставямъ думата „относително”. Щомъ дойде въпросъ до мене, азъ не си позволявамъ абсолютно никакви погрѣшки. Ама условията били тежки, майка ми и баща ми ме родили такъвъ, неразположенъ съмъ билъ – никакви извинения. Погрѣшкитѣ се обясняватъ, но не се извиняватъ. Когато ученикътъ пише, учительтъ е строгъ, не прощава никакви грѣшки. Той взима червено мастило и коригира. Ученикътъ трѣбва да напише думата нѣколко пѫти, докато се научи правилно да я пише. Има ученици, които изяждатъ нѣкои букви. Други, вмѣсто „ъ”, пишатъ буквата „я” или „е”. Въ английски езикъ за единъ звукъ употрѣбяватъ нѣкога три–четири букви. Тия букви не се изговарятъ отдѣлно, но ако една отъ тѣхъ липсва, англичанинътъ казва, че сте невѣжа, не знаете английския правописъ. Който не иска да мине за невѣжа, той трѣбва да гледа въ речника, да види какъ се пише една или друга дума. Сѫществено нѣщо е животътъ, но докато живѣе на земята, човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се справя съ глада, съ страха и съ любовьта. Гладътъ е подтикъ въ живота. Който не разбира живота, той гледа на глада като на нещастие. Страхътъ е импулсъ, подтикъ за постигане на знания. Това значи: безъ страхъ никакво знание не може да се придобие. Докато се страхува отъ невѣжеството, човѣкъ може да придобива знания. Който не разбира страха въ този смисълъ, той може да си причини голѣми злини. Запримѣръ, много религиозни хора се отказватъ отъ своето вѣрую, отъ своето убѣждение отъ страхъ, да не ги подложатъ на страдания, на мѫчения. Отъ страхъ да не останатъ децата имъ гладни, тѣ се отказватъ отъ дълговетѣ си. Но като се отказватъ отъ дълговетѣ си, като не ги признаватъ, могатъ да влѣзатъ въ затвора. Какво сѫ спечелили съ отказването си? Това сѫ обикновени работи, съ които хората не могатъ да се справятъ, понеже се надяватъ на другъ животъ. Тѣ искатъ други да работятъ заради тѣхъ. Тѣ очакватъ Господъ да оправи свѣта. Божиятъ свѣтъ е оправенъ, но човѣшкиятъ не е оправенъ. Външниятъ свѣтъ е оправенъ, но вашиятъ свѣтъ не е оправенъ. Защо? – Защото на всѣки човѣкъ липсва нѣщо. Нѣкой иска да работи, но рѫце нѣма. Щомъ нѣма рѫце, той нищо не може да направи; той не може да се развива, защото рѫцетѣ сѫ свързани съ ума на човѣка. Рѫцетѣ сѫ развили човѣшкия умъ. Ако сравните животното съ човѣка, ще видитѣ, че човѣкъ се отличава по своята добре развита рѫка. Умътъ на човѣка отговаря на рѫката му. Освѣнъ това, човѣкъ се отличава отъ животното по това, че може да ходи изправенъ на два крака. Когато ходи, човѣкъ стѫпва ту на лѣвия, ту на дѣсния кракъ. Значи, той се рѫководи ту отъ любовьта – лѣвиятъ кракъ, ту отъ мѫдростьта – дѣсниятъ кракъ. Петтѣ пръста на рѫцетѣ и на краката показватъ петтѣ правила, спорѣдъ които човѣкъ трѣбва да постѫпва. Всѣки пръстъ на човѣшката рѫка е свързанъ съ извѣстни сили въ него. Ако не знае, какъ да движи показалеца си, човѣкъ не може да бѫде благороденъ, не може да бѫде и чистъ. Ако не знае, какъ да движи средния си пръстъ, той нѣма да бѫде справедливъ, нѣма да бѫде и религиозенъ. Той ще бѫде гордѣливъ, ще си служи съ насилието. Отъ средния пръстъ на човѣка зависятъ неговитѣ разсѫждения за право и криво въ живота. На този пръстъ могатъ да набучатъ човѣка. Ако не знае, какъ да движи четвъртия, безименния си пръстъ, човѣкъ не може да бѫде ученъ, не може да разбира красивото и великото въ живота. Ако не знае, какъ да движи малкия си пръстъ, човѣкъ никога нѣма да бѫде практиченъ, никога нѣма да свърши работата си. Най-после, ако не знае, какъ да движи палеца си, човѣкъ нѣма да бѫде господарь на себе си. Забелязано е, че когато волята на човѣка се парализира, едновременно съ това се парализира и неговиятъ палецъ. Велика наука е да знае човѣкъ какъ да движи и управлява пръститѣ си. Когато палецътъ се парализира, човѣкъ не е господарь и на своя умъ. Всѣка сутринь поглеждайте палеца си, подвижете го малко, свържете се съ силитѣ, които го управляватъ, да съзнаете, че сте господарь на положението, че отъ васъ зависи уреждането на човѣшкитѣ работи. Има нѣкои работи, които човѣкъ може да направи само съ палеца си. Съ палеца си човѣкъ може да се подпише. Ще натопи палеца си въ мастило, ще го сложи на полицата на своя длъжникъ, и по този начинъ ще му прости дълга. Като тури печата си върху полицитѣ на своитѣ длъжници, той самъ ще бѫде доволенъ отъ себе си, ще разбере, че живѣе въ Божествения свѣтъ. Отвънъ палецътъ ще се начерни, но отвѫтрѣ ще стане бѣлъ. Преди да си поставилъ палеца си върху полицата на своя длъжникъ, ти си билъ мраченъ, неразположенъ. Щомъ поставишъ палеца си върху полицата на своя длъжникъ и простишъ дълга му, ти ставашъ веселъ, разположенъ. Невидимиятъ свѣтъ е доволенъ отъ тебе, че си употрѣбилъ палеца си на мѣсто. Четиритѣ пръста на рѫката сѫ свързани съ по-низкитѣ свѣтове, съ свѣта на ангелитѣ, на сѣрафимитѣ, на херувимитѣ. Палецътъ, обаче, е свързанъ направо съ Божествения свѣтъ. Като знаете това, занимавайте се отъ време на време съ вашия палецъ. Вземете една хубава кристална чаша, напълнете я съ чиста вода и потопете въ нея палеца си. Измийте го добре и после го попийте съ чиста, хубава кърпа. Дигнете следъ това рѫката си нагоре и се свържете съ силитѣ, които управляватъ пръститѣ. Ако дойде нѣкоя лоша мисъль въ ума ви, не крийте палеца си. Никога не крийте палеца си между другитѣ пръсти. Само страхливиятъ крие палеца си. Този пръстъ е свързанъ отчасти и съ личнитѣ чувства на човѣка. Личнитѣ чувства сѫ дадени като задача на човѣка. Като се справя съ тѣхъ, той развива своитѣ възвишени, благородни чувства. Мѣстото на личнитѣ чувства въ човѣка е на задната часть на главата. Тѣ представятъ неговия западъ. Мѣстото на милосѫрдието пъкъ е на горната часть на главата. То представя неговия изтокъ. Значи, мѣстото на доброто въ човѣка е въ горната часть на главата, а злото, което го кара да грѣши, е отзадъ на главата. Личнитѣ чувства сѫ силно развити въ българитѣ. Ако и моралнитѣ имъ чувства сѫ толкова силно развити, българитѣ щѣха да бѫдатъ почти гениални. Религиозното чувство въ тѣхъ е слабо развито. Мѣстото на това чувство е въ горната часть на главата, на темето, вследствие на което това мѣсто на главата имъ е вглѫбнато. Тази е причината, че българинътъ нѣма чувство на благоговѣние, на почить и уважение. Като влѣзете въ нѣкое българско сѣмейство, ще видите, че синътъ не почита бащата, дъщерята не почита майката. Това се дължи на отсѫствие на религиозно чувство въ тѣхъ. Има единъ типъ българи, въ които религиозното чувство е по-силно развито. Тѣ сѫ остатъци отъ старитѣ славѣни. Тѣзи българи живѣятъ около Родопитѣ, около Стара - планина. Останалитѣ българи, обаче, сѫ претърпѣли криза въ религиозното си чувство, вследствие смѣсване на кръвьта имъ съ чужди народности. Когато става смѣсване на кръвьта, това се отразява върху възвишенитѣ чувства на човѣка. Религиозното чувство, или тъй нареченото още Божествено чувство, е силно развито въ славѣнитѣ и евреитѣ. Евреитѣ, обаче, сѫ користолюбиви, вследствие на силно развитъ личенъ елементъ въ тѣхъ. Сега, не е въпросъ да се прави сравнение между народноститѣ, но за васъ е важно това, което може да ви ползува. Още отъ най-стари времена религията е сѫществувала като наука за живота, да покаже и научи човѣка, какъ да подобри живота си индивидуално, обществено и народно. За да дойдатъ до вѫтрешната религия на живота, хората трѣбва да поставятъ въпроса за възпитанието на солидна база. Не можете да говорите на детето да вѣрва въ Първата Причина, преди да сте му говорили за пръститѣ на неговата рѫка. Вземете показалеца на детето въ своята рѫка и му говорѣте за благородство, за добра обхода къмъ другарчетата му. Следъ това вземете средния пръстъ и му говорѣте за справедливость. После вземете безименния пръстъ и му говорѣте за красивото и великото въ живота и т. н. Разбира се, ще му говорите на детски езикъ, да ви разбере. Като ви слуша, детето ще започне да мисли, и по този начинъ ще върви отъ последствията къмъ първопричината на нѣщата. Това изисква новото възпитание. И старото възпитание не е лошо, но нѣма добри резултати. Като говорите на детето за пръститѣ на рѫката му, вие постепенно ще събуждате въ него чувство на правилна, добра обхода, на справедливость, на любознателность. Като работите съзнателно година-две върху детето, вие ще придобиете извѣстни резултати. Преди всичко първо трѣбва да работите върху себе си, да знаете, какъ да движите пръститѣ си, какъ да си въздействувате. Като учитѣ, като работитѣ върху себе си, трѣбва и да плащате. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ давайте”. Даромъ се дава на онзи, който даромъ дава. Който не дава даромъ, той не може даромъ да получава. Доброто съ добро се отплаща, а не съ пари. Това значи: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!” Пръститѣ на човѣка сѫ азбука, съ която той всѣкога може да си служи, за да влѣзе въ общение съ духовния, съ невидимия свѣтъ. Голѣмо богатство се крие въ тази азбука, но само за онзи, който знае правилата и законитѣ за съчетаване на буквитѣ въ срички, сричкитѣ въ думи. Неразположени сте, пасивни сте, не ви се работи. Щомъ знаете правилата за съчетаване на тия букви, бутнете единъ отъ пръститѣ си и веднага ще си въздействувате. Забележете, когато е неразположенъ, човѣкъ преплита пръститѣ си, хваща ту единъ, ту другъ пръстъ, търси начинъ да си помогне, да си въздействува. Помощьта може да дойде несъзнателно, може да дойде и съзнателно. Който разбира тази наука, той съзнателно може да си въздействува. Като направи нѣкаква погрѣшка, той ще знае, чрезъ кой отъ петтѣ пръста може да я изправи. Ако погрѣшката се отнася до сърдцето, човѣкъ ще си послужи съ едно отъ петтѣ правила за изправѣнето й. Ако погрѣшката се отнася до ума, пакъ сѫ дадени петь правила за нейното изправѣне. Тъй щото, като опита едно, второ, трето, четвърто, пето правило – човѣкъ все ще намѣри начинъ, по който да изправи погрѣшката си. Като изправя погрѣшкитѣ си, човѣкъ постепенно влиза въ свѣта на вѣчната хармония, дето сѫществува само здраве, веселие и младость. Вънъ отъ този свѣтъ, човѣкъ живѣе въ свѣтъ на безпорядъкъ, на противоречия, на болѣсти и страдания. Докато живѣете въ свѣта на противоречията, трѣбва да знаете, че се намирате подъ закона на внушението. Никой смъртенъ, даже и безсмъртенъ, не е свободенъ отъ този законъ. Като имате предвидъ това, всѣкога ще държите въ ума си положителни мисли и чувства, ако искате да се освободите отъ много болѣзнени състояния, които не сѫ ваши. Ако се свържете съ нѣкой човѣкъ, който страда отъ кракъ, и вие ще изпитате сѫщата болка. За да се освободите отъ тази чужда болка, влѣзте мислено въ разговоръ съ този човѣкъ и му кажете, че понеже той е възприелъ отвънъ тази болѣсть, да гледа по нѣкакъвъ начинъ да се освободи. Щомъ той се освободи отъ тази болка, следъ него и вие ще се освободите. Първитѣ хора сгрѣшиха пакъ по закона на внушението. Богъ имъ каза да не ядатъ отъ плода на забраненото дърво, за да не страдатъ. Следъ това дойде черниятъ адептъ при Ева и каза: Ако искате да станете като Бога, яжте отъ плода на това дърво. Вие не сте разбрали Божиитѣ думи. Първитѣ хора повѣрваха на внушението, което дойде отъ черния адептъ, и изпълниха неговия съвѣтъ. Отъ този моментъ нещастията започнаха да се сипятъ върху тѣхъ. Не само първитѣ хора, но и сегашнитѣ вѣрватъ повече на онова, което не е истинно. Жената вѣрва повече на мѫжа, отколкото на своя Създатель. Мѫжътъ вѣрва повече на жената, отколкото на своя Създатель. Това не трѣбва да ви обижда. Азъ взимамъ думитѣ „мѫжъ и жена” като букви на азбуката. Мѫжътъ е първата буква, а жената – втората. Като говори, човѣкъ все трѣбва да си послужи съ нѣкои букви, за да изкаже мисъльта си. Момъкътъ казва на момата, че ще бѫде щастлива съ него, и тя му вѣрва повече, отколкото на Господа. Въ това отношение момата заслужава похвала. Ако би вѣрвала въ Бога толкова, колкото въ нейния възлюбенъ, тя би направила чудеса. Казвате: Какъ да вѣрваме въ Бога? Вѣрвайте така, както сте вѣрвали и вѣрвате въ своитѣ възлюбени. Щомъ вѣрвате съ тази сила, работитѣ ви ще се оправятъ. Съ това не искамъ да кажа, че сте направили лошо, дето сте вѣрвали въ възлюбенитѣ си, но съвѣтвамъ ви да приложите сѫщата вѣра и къмъ своя Създатель. Ако искате работитѣ ви да вървятъ напредъ, изтеглете капитала си отъ банката на вашия възлюбенъ и го вложете въ Божествената банка. И на мѫжетѣ, и на женитѣ казвамъ да извадятъ капиталитѣ си отъ човѣшкитѣ банки и да ги турятъ въ Божествената банка. Ако тѣ не живѣятъ добре, причината е, че Богъ не е между тѣхъ. Тѣ вѣрватъ едни на други, а на Бога не вѣрватъ, вследствие на което се разочароватъ. Съвременното човѣчество живѣе въ безвѣрие. Ако е въпросъ за официална вѣра, всички иматъ такава, но главата на хората е побѣлѣла отъ официални вѣрвания. Човѣкъ се нуждае отъ вѫтрѣшна, дълбока вѣра, съ която да разрѣшава въпроситѣ на живота. Божественото се изявява на земята въ видъ на елипса, съ два центъра: въ единия центъръ действува мѫжкиятъ принципъ – мѫдростьта; въ другия действува женскиятъ принципъ – любовьта. Тѣзи два центъра трѣбва да се съединятъ въ единъ центъръ, т. е. въ общъ принципъ, дето да вложатъ капиталитѣ си. Когато този принципъ започне да работи въ човѣка, той ще го направи щастливъ. Действително, само Богъ може да направи хората щастливи. Човѣкъ човѣка не може да направи щастливъ. За да дойде до истинската вѣра, човѣкъ трѣбва да познава себе си, вѫтрѣшно и външно; той трѣбва да мисли, да чувствува. Какъ може човѣкъ да познава външния свѣтъ, ако не познава строежа и функциитѣ на своитѣ органи? Всѣки пръстъ на човѣшката рѫка е живъ. Той е съставенъ отъ хиляди разумни клѣтки. Палецътъ, запримѣръ, е свързанъ съ една отъ областитѣ на разумния свѣтъ, въ който живѣятъ разумни сѫщества. По съзнание, по развитие, тѣзи сѫщества стоятъ по-високо отъ хората на земята. Значи, чрезъ своитѣ пръсти вие можете да се свържете съ разумни сѫщества, които сѫ готови всѣкога да ви помагатъ. Тѣзи сѫщества участвуватъ въ работитѣ на земята. Следователно, когато повдигнете показалеца си, вие се свързвате съ сѫщества отъ по-високъ свѣтъ и съзнаватѣ, че съ тѣхъ заедно, всичко можете да направите. Самъ човѣкъ нищо не може да направи, но съ Бога всичко може да постигне. Нѣма по-голѣмо нещастие за човѣка отъ това, да пострада единъ отъ неговитѣ пръсти, било на дѣсната или на лѣвата рѫка. Рѫцетѣ на човѣка сѫ велико благо, което му е дадено на земята. Затова, като става сутринь, нека всѣкога благодари за великото благо, съ което може да разполага. Отъ рѫцетѣ зависи развитието на ума и на сърдцето на човѣка. Да помилва нѣкого, да направи добро, да напише писмо, това зависи отъ деликатната му и красива рѫка. Ще кажете, че слонътъ работи съ хобота си. Възможно е, но като човѣкъ азъ бихъ предпочелъ да работя съ рѫката си, отколкото да я замѣстя съ най-голѣмия хоботъ. Нѣма по-красивъ удъ отъ човѣшката рѫка. Ако я разгледате физиологически, биологически и психологически, ще видите, че тя съдържа неоцѣними богатства. Рѫката представя разумностьта въ човѣка. Когато се обезсърдчите, погледнете рѫката си, погледнете всѣки пръстъ отдѣлно и веднага ще се насърдчите, защото ще разберете, че можете да бѫдете благороденъ, справедливъ, ученъ, практиченъ човѣкъ. И най-после, като погледнете палеца си, ще разберете, че имате условия въ себе си да бѫдете Божественъ човѣкъ. Като погледнете рѫката си, ще знаете, че имате възможность да реализирате всичко онова, което е вложено въ нея. Отъ скромность мнозина казватъ, че нищо не могатъ да направятъ, че Богъ върши всичко. Вѣрно е това, но когато житното зърно се посѣе въ земята, следъ извѣстно време пониква, израства и дава плодъ. Какво показва това? Това показва, че импулсътъ за животъ, за развитие е вложенъ въ него. И щомъ му се дадатъ условия да се прояви, то не трѣбва да чака други да работятъ за него, но веднага да пристѫпи къмъ условията, да започне работата си. Човѣкъ е миналъ презъ фазата на растенията и е слѣзълъ на земята въ по-висока форма – въ форма на човѣкъ. На небето, обаче, човѣкъ е още растение, съ глава, забита въ земята. Ние се радваме на растенията, които се развиватъ на земята, а ангелитѣ се радватъ и обработватъ растенията въ духовния и въ Божествения свѣтъ, т. е. тѣ се занимаватъ съ насъ. Като вкусимъ единъ плодъ на земята, ние казваме, че този плодъ е сладъкъ, или киселъ. Сѫщо така и ангелитѣ се произнасятъ за нашитѣ плодове на небето. Има хора на небето, които раждатъ ябълки, сливи, круши, портокали, каквито плодове раждатъ растенията на земята. Каквато е породата на човѣка на земята, такава е породата му и на небето. Каквито плодове човѣкъ ражда на земята, такива ражда и на небето. Дали вѣрвате въ това, или не вѣрвате, то е ваша работа. Азъ зная, че това, което говоря, е вѣрно, а какъ ще го приемете вие, не ме интересува. Вие можете да разглеждате нѣщата на физическия свѣтъ, както искате, както разбирате – нищо нѣма да изгубите отъ това. Важно е, тѣзи нѣща да иматъ приложение, да дадатъ плодъ. Често българитѣ си служатъ съ фигури въ речта, за по-голѣма живость, за по-голѣма изразителность. Казватъ за никого: „Бѣга като куршумъ, или като свѣткавица”. Какъ е възможно човѣкъ да бѣга като куршумъ, или като свѣткавица? „Пълзи като охлювъ”. Възможно ли е човѣкъ да пълзи като охлювъ? „Яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне”. Съ този изразъ искатъ да кажатъ, че нѣкѫде били събрани много хора, нѣмало свободно мѣсто даже за едно яйце. Това е преувеличаване на фактитѣ. Ако фактътъ се вземе буквално, трѣбва да се приеме, че това яйце е било много голѣмо. Когато казватъ за нѣкой човѣкъ, че бѣга като свѣткавица, това подразбира човѣкъ съ бързъ, подвиженъ умъ, който лесно схваща и лесно се ориентира. Каквато работа дадете на този човѣкъ, той ще я свърши добре. Съ такива фигури си служи и науката. Когато ученитѣ искатъ да пресилятъ нѣкой фактъ, и тѣ употрѣбяватъ такива изрази. Обаче, който разбира законитѣ, той винаги ще прави шконто. На всѣки сто нѣща, той ще снеме 75; останалитѣ 25 на сто ще съдържатъ истината. Съвременнитѣ хора, свѣтски и религиозни, сѫ дошли въ своитѣ разсѫждения до извѣстни крайности. Едни казватъ, че свѣтътъ ще се оправи по пѫтя на сърдцето. Други казватъ, че свѣтътъ ще се оправи по пѫтя на ума. Трети поддържатъ, че свѣтътъ ще се оправи чрезъ дела. Всѣко едно отъ тѣзи твърдѣния е вѣрно 25 %. Тритѣ заедно съставятъ 75 %. Оставатъ още 25 %, които наричаме свръхсметенъ кредитъ. Този кредитѣ разрѣшава всички въпроси въ свѣта. Той представя палеца, който е поставенъ отстрана на другитѣ пръсти. Силата и възможноститѣ, които палецътъ съдържа въ себе си, се равняватъ на силата и възможноститѣ, които останалитѣ четири пръста съдържатъ. Когато нѣкой свие рѫката си на юмрукъ и постави палеца отгоре, съ това той подчертава, че всичко може да направи. Той е подчинилъ своя умъ, сърдце и воля на Божественото начало въ себе си. При това положение човѣкъ всичко може да направи. Божественото изключва всѣко съмнѣние, всѣко колѣбание. Всѣко нѣщо, което поражда съмнѣние, колѣбание, не е Божествено. Като знае това, човѣкъ трѣбва да вложи надеждата си само въ онова начало, което не може да събуди въ него никакво съмнѣние и колѣбание. Преди години дойде при мене единъ богатъ българинъ, милионеръ. Той бѣше заболѣлъ отъ нѣкаква неизлѣчима болѣсть; искаше да го излѣкувамъ. Започна да ми разправя, какви работи слушалъ за мене, за моята сила, за моитѣ знания. Съ тѣзи приказки той искаше да ме подкупи. Впрочемъ, това е негова работа. Азъ му казахъ, че за да го излѣкувамъ, трѣбва скѫпо да плати. – Колко хиляди трѣбва да дамъ? – Отъ това, което имашъ, ще оставишъ една часть за прехрана на децата си, а останалото ще туришъ въ нѣкоя банка, безъ да се интересувашъ по-нататъкъ отъ него. – Не може ли поне половината да дамъ? – Не, ще дадешъ всичко, каквото имашъ. Освѣнъ това, ще посвѣтишъ живота си за благото на всички хора, ще работишъ за доброто на своитѣ ближни. – Ще си помисля малко. – Добре, иди дома си, помисли и ела да ми отговоришъ, готовъ ли си да направишъ това, което ти казвамъ. – Ами не може ли безъ пари? Такъвъ човѣкъ като тебе взима ли пари? – Нѣкога нищо не взимамъ, а нѣкога – много взимамъ. Ти си отъ онѣзи хора, на които много взимамъ. Той отиде у дома си, но и досега още не се е върналъ да каже, какво е намислилъ. Ако бѣше се върналъ, щѣше да прави опити да ни изиграе. Въ такъвъ случай, за него специално трѣбваше да се опредѣли човѣкъ, който да го следи. Този човѣкъ не бѣше готовъ да пожертвува нѣщо отъ себе си. Той не познаваше Божественото начало нито въ себе си, нито въ другитѣ, затова всѣки моментъ бѣше готовъ да се съмнѣва. Божествениятъ законъ гласи: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!” Съ други думи: Всичко, каквото ви е дадено, ще дадете. Който не е готовъ да пожертвува всичко за Божественото, той нищо не може да постигне. Докато земедѣлецътъ не пожертвува житото си и не го посѣе на нивата, нищо нѣма да получи. Щомъ го посѣе, ще получи плодъ: отъ едно 30, отъ друго 60, отъ трето – 100. После казахъ на този богатъ българинъ за да не се съмнѣвашъ въ Божествения законъ, който работи съ сигурность сто на сто, т. е. безъ никакво изключение, остави паритѣ си въ банката за година и половина. Дотогава нито ти ще ги вземешъ, нито азъ. Ако презъ това време тѣ излѣкувамъ съвършено, ти ще се откажешъ отъ паритѣ си. – Ами ако заболѣя следъ този срокъ? Ако въ продължение на десеть години заболѣешъ отъ сѫщата болѣсть, ще върна паритѣ. Обаче, следъ десеттѣ години по-нататъкъ не отговарямъ. – Защо? – Защото ти не си изпълнилъ условията, не си посвѣтилъ живота си въ служене на Бога и на своя ближенъ. Съ този примѣръ искамъ да обясня единъ отъ важнитѣ закони въ природата. Докато нѣмате довѣрие въ Божествения свѣтъ и не сте готови да се жертвувате за Божественото начало въ себе си, вие нищо нѣма да постигнете. Нѣкои мислятъ, че знанието ще дойде само по себе си, т. е. и безъ да учатъ, ще придобиятъ знания. – Не, човѣкъ трѣбва дълго време да чопли, да наблюдава, да изучава небето и земята, слънцето и луната, звѣздитѣ, растенията, минералитѣ и животнитѣ, докато се домогне до истинското, до положителното знание. Има два вида знания: едното е придобито съ трудъ, а другото – съ любовь. Обаче, и за двата вида знания е употрѣбено работа, постоянство и усилие. Истинско знание е това, което е придобито съ любовь. Въ това знание човѣкъ вижда силата, която е вложилъ. Въ него човѣкъ вижда величието на природата, величието на своя Създатель. Който се е домогналъ до това знание, той се е освободилъ отъ всѣкаква критика. Не е лесно човѣкъ да придобие истинско знание. Колко сълзи трѣбва да пролѣе, колко мѫчнотии, колко страдания трѣбва да мине ученикътъ, докато дойде до положителното знание. Ако учительтъ обича ученицитѣ си, понѣкога той може да имъ удари по една - две плѣсници. Всѣка плѣсница на този учитель продължава живота на ученика съ 20 години. Безъ тази плѣсница ученикътъ би билъ изложенъ на заболѣване, на смърть. Затова е казано, че любовьта оживѣва и възкресява. Всички хора, които иматъ дълъгъ животъ, сѫ минали презъ голѣми страдания. Тѣ сѫ наречени Синове Божии. Който иска да се нарече Синъ Божи, той трѣбва да бѫде готовъ да мине презъ голѣми страдания. Неговиятъ пѫть нѣма да бѫде осѣянъ съ рози, но – съ страдания и мѫчнотии. Страданията продължаватъ живота. Всѣка плѣсница, която е ударена отъ човѣкъ, който ви обича, продължава живота съ 20 години. Какво лошо има въ една плѣсница, която събужда въ човѣка възвишеното, благородното, разумното? Ако нѣкой ви удари една плѣсница, която струва петь брилянта, тя е на мѣсто. „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, нищо не съмъ.” Значи, любовьта осмисля всичко въ живота. Следователно, когато любовьта наказва, човѣкъ оживѣва и възкръсва. Кое въ човѣка се наказва? Наказва се физическото въ човѣка, но не и неговото духовно естество. Човѣшката душа не страда, тѣлото страда. Обаче, душата трѣбва да преживѣе страданията на тѣлото, за да се прояви. Днесь всички хора биятъ, наказватъ по-малкитѣ, по-слабитѣ отъ тѣхъ. Кой човѣкъ не е откѫсналъ главата поне на една муха? Или кой не е настѫпилъ поне една мравка? Срѣщате нѣкой човѣкъ, върви и философствува, не вижда, какво се изпречва на пѫтя му. Че стѫпкалъ мравка, или бръмбаръ, той не се смущава – намира, че това е въ реда на нѣщата. Вървите презъ една гора. Срѣщате двама млади, мома и момъкъ, които се разговарятъ. Момата говори и отъ време на време дигне рѫката си нагоре, хване едно клонче отъ нѣкое дърво, откърши го и отмине нататъкъ. Това показва, че единъ день тази мома по сѫщия начинъ ще откърши нѣщо отъ момъка, съ когото днесь така хубаво се разговаря: ще откърши нѣщо отъ него и ще продължи пѫтя си. Какво трѣбва да направи този момъкъ? Като гледа, какъ безгрижно момата чупи клончетата на дърветата, момъкътъ трѣбва да й каже: Сбогомъ! Азъ заминавамъ. Отивамъ въ странство и следъ десеть години ще се върна. Тогава ще се срѣщнемъ и поговоримъ. Съвременнитѣ хора нѣматъ нужната доброта и благородство, вследствие на което взаимно си създаватъ страдания и мѫчнотии. Съвременнитѣ хора отсега нататъкъ започватъ съзнателно да се развиватъ, да работятъ върху себе си. Сегашната раса на човѣчеството – петата раса, спада къмъ петтѣ неразумни дѣви, за които Христосъ говори. Петтѣ раси представятъ живота на петтѣ неразумни дѣви. Следващитѣ петь раси ще представятъ живота на петтѣ разумни дѣви. Затова всички хора се стремятъ къмъ новото, къмъ възвишеното, което ще послужи за основа на шестата раса, която сега иде въ свѣта. Отсега нататъкъ ученитѣ ще придобиватъ истинско знание. Щомъ се домогнатъ до това знание, Царството Божие ще дойде на земята, и въ всѣки домъ ще настане радость и веселие. Докато живѣятъ въ старото, хората се движатъ въ една и сѫща мисъль. Тѣ казватъ: Човѣкъ се ражда, остарѣва и умира. После пакъ се ражда, остарѣва и умира. Въ последно време ученитѣ заговориха за подмладѣване на човѣка, безъ да умира и отново да се ражда. Това подмладѣване става чрезъ присаждане на нѣкакви животински жлѣзи. Ученитѣ не подозиратъ даже, че има духовенъ начинъ за подмладѣване на човѣка. Всѫщностъ подмладяването е вѫтрѣшенъ, психически процесъ. Въ мозъка, въ симпатичната нервна система има особени жлѣзи, съ които човѣкъ не знае да манипулира. Съвременнитѣ учени не знаятъ още ролята на тѣзи жлѣзи. Единъ день, когато научатъ ролята имъ, тѣ ще могатъ да ги използуватъ съзнателно, като средство за подмладѣване. Днесь хората се намиратъ подъ влиянието на закона на внушението. Когото срѣщнатъ, все се оплакватъ, че глава ги боли, кракъ ги боли, рѫка ги боли и т. н. Тѣ не знаятъ, че всички болѣсти се дължатъ на вѫтрешни противоречия въ самитѣ тѣхъ. Днесь се искатъ разумни хора, последователи на велики мисли, на велики идеи и добродетели. Днесь се искатъ работници, които да проповѣдватъ и прилагатъ Божественото въ свѣта. Днесь се искатъ образци. Всѣки може да говори за търпение, но мѫчно може да бѫде търпѣливъ. Нѣщата лесно се говорятъ, но мѫчно се правятъ. Казвали на Наполеона: Да направимъ това. – Ами пари? – Да направимъ онова. – Ами пари? За всѣко нѣщо сѫ нуждни пари. Много нѣща ставатъ въ свѣта, но безъ пари нищо не става. Ние взимаме думата „пари” въ широкъ смисълъ. Капиталиститѣ, икономиститѣ казватъ: Пари трѣбватъ. Възпитателитѣ казватъ: Майки трѣбватъ. Днесь и пари има, и майки има, но какво направиха хората съ паритѣ и съ майкитѣ? Паритѣ и майкитѣ представятъ голѣмъ чукъ въ рѫцетѣ на малкото дете. То носи този чукъ въ рѫката си, но не може да го вдига и слага, не може да работи съ него. Обаче, въ рѫката на неговия неприятель, сѫщиятъ чукъ е орѫжие, което може да смаже главата му. Паритѣ представятъ човѣшкия умъ. Майката представя човѣшкото сърдце. Значи, както не може безъ умъ и безъ сърдце, сѫщо така не може безъ пари и безъ майки. Не туряйте, обаче, нито паритѣ, нито майкитѣ вънъ отъ себе си. Умътъ е създалъ паритѣ; сърдцето е създало майкитѣ. Какъ? Божественото заставя момата да се влюби въ нѣкой момъкъ, да се ожени за него и да стане майка. Умътъ и сърдцето сѫ проводници, чрезъ които Божествениятъ Духъ се проявява и върши чудеса Запримѣръ, докато не е станала майка, момата не е готова на жертви, на подвизи. Щомъ стане майка, тя е готова да върши чудеса. За детето си тя е готова на всѣкакви жертви. За Божественото въ себе си човѣкъ е въ сила да направи всичко. И тъй, изучавайте себе си, изучавайте своя умъ и своето сърдце, изучавайте и своята рѫка. Когато искате да внесете въ характера си повече мекота, въ продължение на цѣла година, по три пѫти на день – сутринь, на обѣдъ и вечерь, гладете дланитѣ на рѫцетѣ си. Когато искате да предадете повече твърдость, смѣлость, мѫжество на характера си, гладете горната часть на рѫцетѣ си. Нѣкой минава за деликатенъ, за човѣкъ съ мекъ характеръ, а гласътъ му е грубъ. Мекотата се изразява и въ гласа на човѣка. Такъвъ човѣкъ има особенъ тембъръ на гласа си. Пазѣте се отъ груби чувства, които накърняватъ мекотата. За всичко, каквото правитѣ, съзнанието ви трѣбва да бѫде будно, да знаете, че всѣки моментъ ви следятъ отъ невидимия свѣтъ. За всѣка празна дума ще отговаряте. Никой не може да говори, или да прави, каквото иска. Ако нѣкой си позволи да прави, каквото иска, ще отговаря за дѣлата си. Лъжата не се прощава на никого. Изобщо, колкото по-високо стои човѣкъ, толкова по-строги сѫ къмъ него. Не е позволено да се лъже въ името Божие. Когато дойде нѣкой Учитель на земята, Той не говори отъ себе си, нито отъ свое име. Той говори отъ името на Онзи, Който го е изпратилъ на земята. Жалко е, когато хората не се ползуватъ отъ Словото на Учителя. Следъ две хиляди години този Учитель пакъ ще дойде и ще ги пита: Защо не слушахте Учителя, който ви говори преди две хиляди години? Ако бѣхте Го слушали, днесь нѣмаше да страдате. Вие слушате, но не възприемате. Нѣкои пъкъ слушатъ и търсятъ нѣщо тайно, нѣщо скрито-покрито въ думитѣ на всѣки, който имъ говори. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да говори човѣкъ истината. Който говори истината, той ще изпита всички блага на живота. Който не говори истината, той ще опита всички страдания. Ако не искате да страдате, бѫдете винаги на страната на истината. – Какви сѫ правилата на истината? Тѣзи правила сѫ написани на вашето сърдце. Отворете книгата на вашето сърдце и четете. Казано е въ Писанието: „Вложилъ е Духътъ си въ васъ.” Това значи: Богъ е написалъ истината въ сърдцата на хората. Мнозина мислятъ, че като живѣятъ сами, вънъ отъ хората, по-лесно ще прогресиратъ. Да мисли човѣкъ така, това значи да се самоизлъгва. Веднъжъ дошълъ на земята между хора, животни, растения и минерали, човѣкъ не може да бѫде свободенъ отъ тѣхното влияние. И най-малката частица отъ всичко онова, което го обикаля, указва влияние върху него. Отъ своя страна и той влияе върху всички живи сѫщества. Цѣлата природа влияе на човѣка, но и човѣкъ указва влияние на природата. Този законъ е неизбѣженъ. Слънце, луна, звѣзди – всички указватъ влияние върху човѣка. Следователно, ще знаете, че всичко, което Творецътъ е създалъ, има отношение къмъ всички живи сѫщества и се отразява благоприятно върху тѣхното развитие. Като знаете това, вие трѣбва да се освободите отъ вѫтрешния страхъ. Нѣкой се страхува да не заболѣе, да не се зарази отъ нѣкаква болѣсть. Нѣма защо да се страхувате. Дръжте въ ума си положителната мисъль, че каквото и да ви се случи презъ деня, всичко е за добро. Отъ Божествено гледище, каквото и да става въ свѣта, всичко е за добро. Мнозина се плашатъ отъ нѣкои свои предчувствия, вследствие на което сѫ станали суевѣрни. Като ги сърби лѣвата рѫка, тѣ казватъ, че ще получатъ пари; като ги сърби дѣсната, казватъ, че ще даватъ пари. Значи, по вѫтрѣшенъ пѫть тѣ дохождатъ до извѣстни правилни заключения. Това е цѣла наука, която хората нѣкога сѫ знаели, но днесь сѫ я забравили. Като не помнятъ нищо отъ нея, тѣ казватъ, че това сѫ суевѣрия. Не е така. Ухото долавя това, което окото не може да долови. Окото пъкъ долавя това, което ухото не може да долови. Следователно, всѣко сѣтиво възприема извѣстенъ родъ впечатлѣния, каквито друго сѣтиво не може да възприеме. Запримѣръ, палецътъ възприема единъ родъ впечатлѣния, показалецътъ – другъ родъ впечатлѣния, средниятъ пръстъ – трети родъ впечатлѣния и т. н. Ако дигне рѫката си нагоре, човѣкъ придобива съвсѣмъ особени впечатлѣния, различни отъ тия, които всѣки пръстъ отдѣлно придобива. Когато дигне нагоре само показалецътъ, съ това човѣкъ иска да каже: Едно давамъ за Бога, четири за мене. Ако дигне двата си пръста, той иска да каже: Две давамъ за Бога, три за мене. Така свещеницитѣ благославятъ. Казватъ на нѣкого: Горе рѫцетѣ! Това значи: Дай всичко за Бога! Когато човѣкъ се отчая и дигне рѫцетѣ си нагоре, тогава му се помага. Ако си скѫперникъ, дигни рѫцетѣ си нагоре. Ако си проповѣдникъ, дигни рѫцетѣ си нагоре. Да дигнешъ рѫцетѣ си нагоре, значи, да бѫдешъ готовъ да дадешъ всичко. Никой човѣкъ не може да благославя по този начинъ. Да благославя така, това значи да даде всичко, каквото има. Само Богъ може да благославя. Въ благословението се криятъ Божиитѣ блага. Сега не остава нищо друго, освѣнъ да благодарите, че сте дошли на земята. Благодарете за тѣлата, за очитѣ, за ушитѣ, за добритѣ мисли и чувства, които ви сѫ дадени. Благодарете за благоприятнитѣ условия, които ви сѫ дадени за реализиране на вашитѣ стремежи и желания. Безъ тѣзи условия нищо не бихте постигнали. „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, нищо не се ползувамъ.” Следователно, за да придобиете знание, да се ползувате отъ живота, вие трѣбва да минете презъ вратата на любовьта. Желая всички да бѫдете учени, но безъ дипломи. Казвамъ: Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици и любовь имамъ, азъ съмъ нѣщо, което може да се ползува отъ условията на живота. Говорете съ человѣчески и ангелски езици така, че да имате любовь и да станете това, което душата ви желае. „Божиятъ Духъ носи всичкитѣ блага на живота.” 1 септември, 1935 г. 10 ч. с. София – Изгрѣвъ.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Ще дойде отвѫтре Йоанъ, 4 гл. Има нѣща въ живота, които човѣкъ постоянно трѣбва да повтаря. Това, което веднъжъ само е опиталъ, не е още абсолютно реално. Запримѣръ, нѣкой казва, че е щастливъ. Защо? – Защото е спечелилъ нѣщо. Той казва, че е щастливъ, безъ да знае, какво нѣщо е щастието. Единъ благоприятенъ случай въ живота не прави човѣка щастливъ. Той трѣбва много пѫти да е опиталъ щастието, за да се нарече щастливъ. Другъ казва, че е разуменъ, безъ да знае, какво нѣщо е разумностьта. Трети казва, че е силенъ, чистъ, безъ да знае, какво нѣщо е сила, чистота. Четвърти казва, че живѣе, безъ да знае, какво нѣщо е животътъ. Поне отчасти всички хора знаятъ тѣзи нѣща, но въпреки това, резултатитѣ на тѣхния животъ не се съвпадатъ съ знанията имъ. Тѣ знаятъ, какво нѣщо е животътъ, но умиратъ; тѣ знаятъ, какво нѣщо е чистотата, но се цапатъ. Казано е въ Писанието: „Богъ е Духъ. Когато Духътъ на Истината дойде, Той ще ви научи”. Какво нѣщо е Духътъ? Кой е Духътъ на Истината? Съвременнитѣ хора си задаватъ този въпросъ и търсятъ истината. Тѣ търсятъ истината, но намиратъ онази истина, която се кѫса. Дали на едного единъ коприненъ конецъ. Той взелъ конеца и започналъ да го разчепква, да види, каква е силата му. Съ разчепкването, обаче, той не позналъ силата на конеца, но – качеството му, т. е. материята, отъ която е направенъ. Въ случая, не е важно качеството на конеца, но силата му. Важно е конецътъ да е силенъ, да не се кѫса. Следователно, ако въ желанието си да намѣри истината, човѣкъ лесно кѫса конеца, тази истина е относителна, тя се кѫса, не издържа на външнитѣ условия. Нѣкой казва, че познавалъ онзи свѣтъ, знае, какъ е нареденъ, какъ живѣятъ сѫществата тамъ и т. н. Всѫщностъ, описанието, което тѣ даватъ за онзи свѣтъ, е описание за физическия свѣтъ. Можете ли да кажете, че познавате лука по неговитѣ външни люспи? Люспитѣ на лука не представятъ самия лукъ. Лукътъ се познава по неговата вѫтрешность. Мнозина се хвалятъ съ знанието си, но ако тѣхното знание е подобно на онова, което нѣкои иматъ за лука, на такова знание не може да се разчита. Изобщо, знанието е товаръ, който нѣкога е потрѣбенъ, а нѣкога – не е потрѣбенъ. Който има много знания, той е подобенъ на натоваренъ пѫтникъ, който отива за нѣкой градъ или село, но трѣбва да върви пѣшъ. Той е взелъ съ себе си два куфара: въ единия е турилъ горни и долни дрехи, четки за дрехи, за обуща и нѣкои тоалетни принадлежности. Въ другия куфаръ е турилъ нѣща за ядене. Той носи куфаритѣ си, но току се оглежда, да намѣри човѣкъ, който да му помогне, да поноси малко куфаритѣ вмѣсто него. Готовъ е да плати, само да намѣри такъвъ човѣкъ. Наредъ съ него върви другъ пѫтникъ, който не носи никакъвъ багажъ съ себе си, но се оглежда, да намѣри човѣкъ съ куфари, отъ когото да вземе нѣщо за ядене. Вториятъ пѫтникъ разчита на просия. Значи, има два вида последователи на науката: еднитѣ слушатъ, възприематъ – товарятъ се съ излишенъ багажъ, който не могатъ да носятъ. Това показва, че тѣ иматъ много идеи, които нѣма кѫде да приложатъ. Другитѣ слушатъ, но не възприематъ. Тѣ нѣматъ никакви идеи. И като ги питатъ, защо нищо не работятъ, защо нищо не прилагатъ, тѣ се оправдаватъ съ това, че сѫ сиромаси, нищо нѣматъ. Като се срѣщатъ, хората се запитватъ: Ти отъ кои си – отъ ония съ куфаритѣ, или отъ ония безъ куфаритѣ? Съ други думи казано: Ти отъ кои хора си – отъ ония, които иматъ идеи, или отъ безидейнитѣ? Първитѣ се обезсърчаватъ, че иматъ капиталъ, иматъ идеи, но нѣма кѫде да ги приложатъ. Вторитѣ пъкъ се обезсърчаватъ, че нѣматъ капиталъ, нѣматъ идеи и въ заключение казватъ, че животътъ нѣма смисълъ, че не струва да се живѣе и т. н. Наистина, безъ приложение на идеитѣ животътъ нѣма смисълъ. Защо нѣкои хора не могатъ да приложатъ идеитѣ си? – Защото тѣ търсятъ начинъ да ги приложатъ вънъ отъ тѣхъ. Вънъ отъ себе си човѣкъ нищо не може да приложи. Заблуждение е да се мисли, че идеитѣ сѫ приложими вънъ отъ човѣка. Каквото може да приложи, човѣкъ ще го приложи въ себе си – никѫде другаде. Само приложеното дава свѣтлина. Що се отнася до желанието на хората да приложатъ идеитѣ си вънъ отъ тѣхъ, това завинаги ще остане непостижимъ идеалъ. Когато създаде свѣта, Първата Причина приложи всичко въ себе си. Затова е казано: „Всичко въ Бога живѣе и се движи”. Той прилага нѣщата въ себе си, а ние искаме да ги изнесемъ и приложимъ навънъ. Какво по-голѣмо противоречие отъ това? Вследствие на туй противоречие, хората влизатъ въ стълкновение съ Божествения редъ на нѣщата. Човѣкъ самъ не е убеденъ въ нѣщо, а иска да убеди другитѣ хора, тѣ да вѣрватъ въ убеждението му. Невъзможно е да убедишъ нѣкого въ това, въ което ти самъ не вѣрвашъ. Ако си убеденъ, че пѫтьтъ, въ който вървишъ, е правъ, защо трѣбва да убеждавашъ другитѣ въ това? Кажи имъ: Пѫтьтъ, който съмъ избралъ, е правъ. Ако искате, елате съ мене. Ако не искате, останете въ своя пѫть. – Ама ние не искаме да се заблуждаваме. – Прави сте, човѣкъ не трѣбва да се заблуждава, но първо трѣбва да се запита, не се ли е вече заблудилъ? Щомъ искашъ да приложишъ идеитѣ си вънъ отъ себе си, ти си вече заблуденъ. Ако пъкъ постоянно прилагашъ своитѣ идеи въ себе си, ти си въ пѫтя на истината, въ който всичко можешъ да постигнешъ. Мнозина очакватъ, първо животътъ да се подобри, а после тѣ да станатъ добри. Това значи: идеята за доброто да се приложи първо въ живота, а после въ хората. Това е невъзможно. Хората очакватъ да дойде Царството Божие отвънъ нѣкѫде и тогава да влѣзе въ тѣхъ. Тѣ Го очакватъ по нѣкакъвъ духовенъ начинъ, да дойде отвънъ и изведнъжъ да придобиятъ право на гражданство за това Царство. – Не, това никога нѣма да стане. Царството Божие е въ човѣка, а не вънъ отъ него. Казано е въ Писанието: „Търсете първо Царството Божие и Неговата Правда, и всичко друго ще ви се приложи”. Кѫде ще търсите това Царство? Въ себе си. Забелязано е, че всички гордѣливи, всички честолюбиви хора търсятъ Царството Божие отвънъ. Нѣкой ги обидилъ, и тѣ веднага казватъ, че свѣтътъ е лошъ, че хората сѫ груби и се разочароватъ. Защо трѣбва да се разочароватъ? Ако човѣкъ е океанъ, кой може да окаля водата му? Ако Царството Божие е въ него, кой може да смути духа му? Ако една дума може да ви обиди, вие не познавате истината. Щомъ не познавате истината, вие не можете да се наречете човѣкъ. Следователно, когато вашето море се развълнува, задайте си въпроса: Защо се смущавамъ, защо се обезсърчавамъ? Ако сте искренъ къмъ себе си, вие трѣбва да си отговорите: Азъ се смущавамъ и обезсърчавамъ, защото искамъ да приложа истината вънъ отъ себе си. Какво трѣбва да направишъ тогава? Ти трѣбва да приложишъ истината въ себе си. Щомъ я приложишъ, ти веднага ще се насърдчишъ. Сѫщото се отнася до любовьта и до знанието. Следователно, ако искашъ да приложишъ любовьта и знанието вънъ отъ себе си, ти ще се обезсърдчишъ. Щомъ ги приложишъ въ себе си, ще се насърдчишъ. Като не разбиратъ това, хората искатъ да внесатъ своитѣ идеи въ свѣта, безъ да знаятъ, че по този начинъ, тѣ ще влѣзатъ въ разрѣзъ съ Божествения порядъкъ на нѣщата. Каква нужда има свѣтътъ отъ вашитѣ идеи? Много проповѣдници сѣдятъ на амвона и оттамъ искатъ да обърнатъ хората къмъ Бога. – Не, по този начинъ хората не се обръщатъ. Нѣкой човѣкъ говори на другитѣ за чистота, а самъ той не познава чистотата. Като го погледнешъ, виждашъ, че погледътъ му е раздвоенъ. Този човѣкъ мисли, какъ да тѣ обърне, какъ да ти повлияе да вѣрвашъ като него. Той иска да направи хората щастливи отвънъ, да вѣрватъ външно. Невъзможно е човѣкъ да бѫде щастливъ, и да вѣрва отвънъ. Истински щастливъ е онзи, който носи щастието си отвѫтрѣ. Докато търсите щастието, любовьта отвънъ, вие сте на кривъ пѫть. Докато нѣщата сѫ благоприятни отвънъ, вие сте на кривъ пѫть. Следователно, докато мислите, че свѣтътъ може да се оправи по външенъ пѫть, отвънъ само, вие сте на кривъ пѫть. Хората искатъ да оправятъ свѣта и да господаруватъ надъ него. – Не, свѣтътъ не е създаденъ за господари. Той не е създаденъ даже за майки и за бащи. Свѣтътъ е създаденъ за ония души, които сѫ готови да живѣятъ братски помежду си. Свѣтътъ е създаденъ за души, които сѫ готови да учатъ. И тъй, свѣтътъ не е създаденъ и за ученитѣ хора, но за ония, които искатъ да учатъ. Ако нѣкой е ученъ, силенъ или свѣтъ човѣкъ, какво ще ви ползва неговата ученость, неговата сила или неговата святость? Ако е силенъ, той може да ви стѫпче съ своя ботушъ; ако е ученъ, той може да ви наплаши съ своя умъ. Той ще излѣзе срѣщу васъ, ще иска да ви порази съ своитѣ знания. Ако е светия, той може да ви обезсърдчи съ своята духовность. Като гледатe, колко е напредналъ, вие ще се отчаятe, ще мислите, че никога не можете да постигнете тази святость. При това положение, ще знаете, че не е важно, колко сте яли, но какъ се чувствате следъ яденето и колко отъ приетата храна сте асимилирали. Храненето е времененъ процесъ, въ който е реаленъ само моментътъ на яденето. Щомъ е така, между двама души може да сѫществува отношение само тогава когато тѣ едновременно ядатъ една и сѫща храна. Сѫщото се отнася до мислитѣ и чувствата на човѣка. Докато мисли и чувства, човѣкъ е въ реалностьта на нѣщата. Сега, отъ всички се изисква вѫтрѣшно разбиране на нѣщата. Ако не разберете истината отвѫтрѣ, всички ще фалирате. Истината е капиталъ, който трѣбва да се използва. Малцина сѫ мислили по този въпросъ. И до днесь още виждаме, че хората очакватъ всички нѣща отвънъ. Като не дойдатъ тия нѣща, тѣ се разочароватъ. Следъ възкресението на Христа, последователитѣ Му очакваха втори пѫть да дойде Той на земята, но тѣ Го очакваха отвънъ. И днесь още очакватъ Христа да дойде отвънъ нѣкѫде. Религиознитѣ се запитватъ помежду си, кога ще дойде Христосъ на земята. Христосъ нѣма да дойде по този начинъ, по който Го очакватъ. Ще кажете, че като се е родилъ веднъжъ, трѣбва да се роди и втори пѫть. Щомъ се е родилъ на земята, хората трѣбваше да Го приематъ. Понеже не Го приеха на времето, въ бѫдеще Христосъ ще дойде само тогава, когато всички хора отворятъ сърдцата си и Го приематъ отвѫтрѣ, а не отвънъ. Отварянето сърдцата на хората и приемането на Христа, означава идването Му на земята. Не Го ли приематъ по този начинъ, ще дойдатъ бури, земетресения, циклони, сиромашия, гладъ, болѣсти, кризи и т. н. Докога ще продължаватъ тѣзи нѣща? Докато хората напуснатъ стария животъ – животътъ на външнитѣ вѣрвания. Като се срѣщатъ, хората обичатъ да се разглеждатъ отъ главата до краката, измѣрватъ се, кой какъвъ е: какви сѫ очитѣ, устата му, лицето, тѣлото. Обаче, тѣ трѣбва да знаятъ, че най-добре и правилно е, да мѣрите човѣка отвѫтрѣ, вѫтрѣшно да го разглеждате. Важно е, какъвъ е човѣкъ отвѫтрѣ, а не отвънъ. Вѫтрѣшно той може да е свѣтъ, а външно да не е свѣтъ. И обратно: външно може да е свѣтъ, а вѫтрѣшно да не е. Светостьта е вѫтрѣшно качество на човѣка. Човѣкъ трѣбва да обърне внимание на нѣколко нѣща въ живота си, които да постави като стълбове на своята сграда. Тѣ сѫ: чистота, светость, сила, животъ и любовь. Върху чистотата се градятъ чувствата, здравето, отчасти и щастието на човѣка. Чистотата е вѫтрѣшно качество. Светостьта има отношение къмъ човѣшкия умъ. Върху нея се гради знанието. Силата има отношение къмъ волята. Силата опредѣля устойчивостьта на човѣшкия характеръ. Животътъ дава условия на човѣка да реализира всички свои желания и стремежи. Като живѣе, съзнанието му постепенно се буди, разширява, и той разработва своитѣ дарби и способности. Най-после иде любовьта, която обхваща всичко въ живота. Казано е въ Писанието: „Богъ е Любовь”. Казано е още: „Чиститѣ по сърдце ще видятъ Бога”. Действително, ако сърдцето на човѣка не е чисто, ако умътъ му не е свѣтъ, ако волята му не е силна, и ако душата му не е пълна съ любовь, думата човѣкъ нѣма смисълъ. Следователно, може да се нарече човѣкъ само онзи, сърдцето на когото е чисто, умътъ – свѣтълъ, волята – силна, душата – пълна съ любовь. Това сѫ качества на истинския човѣкъ. Като ученици, работете върху себе си, да се освободите отъ недоволството. Правете усилия, но не се пресилвайте. Въ усилията човѣкъ придобива, въ пресилването губи. Всѣко нѣщо трѣбва да се представи въ неговия естественъ видъ, безъ преувеличаване или намаляване. Какво печелите, ако ви представятъ чистотата, светостьта, силата, животътъ и любовьта такива, каквито не сѫ въ действителность? Чистотата е първата врата, презъ която животътъ влиза; светостьта е втората врата; силата е третата врата, а любовьта – четвъртата и последна врата, презъ която животътъ влиза. Казваме, че животътъ влиза презъ четири врати, но сѫщевременно, той излиза отъ сѫщитѣ врати. Всѣко нѣщо, което влиза и излиза, е реално. Значи, животътъ е реалность. Всѣко нѣщо, което влиза, а не излиза, или излиза, а не влиза, не е реално. Реална е онази свѣтлина, която едновременно влиза и излиза отъ човѣка. Това, което виждате само отвънъ, не е реално. Когато виждате единъ човѣкъ само отвънъ, той не е реаленъ. Това е неговата външна кѫща. Истинскиятъ човѣкъ е скритъ вѫтрѣ нѣкѫде въ своята кѫща. Ако можете да видите човѣка въ неговата кѫща, тогава ще разберете, какво нѣщо представя той. Сега, азъ искамъ да обърна вниманието ви на вѫтрешното гледане, на вѫтрешната мисъль въ човѣка. Когато гледате нѣщата отвѫтрѣ навънъ, вие имате прави схващания. Когато гледате само отвънъ, вие изпадате въ заблуждения, вследствие на което искате да става вашата воля. Докато гледате само на външната страна на нѣщата, вие всѣкога ще се рѫководите отъ желанието, каквото намислите и както го намислите, така да стане. – Не, човѣкъ трѣбва да знае, че надъ неговата воля има друга, по-висока, която рѫководи свѣта. Ако наложите своята воля, вие ще създадете редъ пакости въ свѣта. Когато нѣкой ви угоди, вие желаете този човѣкъ да живѣе; ако не ви угоди, ако ви обиди, желаете да се махне отъ лицето на земята. Добре е човѣкъ да се влияе отъ чувствата си, но затова той трѣбва да бѫде благороденъ. Благородството ще го предпази отъ онзи наклонъ въ живота, къмъ който личнитѣ му чувства го тласкатъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде съвършенъ и въ чувства, и въ мисли, и въ постѫпки. Щомъ е съвършенъ въ чувства, въ мисли и въ постѫпки, той ще бѫде внимателенъ и къмъ всѣка своя дума. Когато говори, човѣкъ трѣбва да има предвидъ първо себе си, като че на себе си говори. Ако той самъ хареса избора на думитѣ си, речта му ще се отрази добре и върху слушателитѣ. Всѣки трѣбва да знае, че говори на себе си. Ако самъ се хареса, тогава онѣзи, които сѫ дошли да го слушатъ, ще останатъ въ залата; ако не имъ хареса, ще го напуснатъ. Добрата речь дава добри резултати. Ако нивата е добра, ако сѣмето е доброкачествено, и житото ще бѫде добро. Това всѣки земедѣлецъ предварително знае. Когато нивата не е добра, и сѣмето не е доброкачествено, житото ще бѫде слабо, хилаво. И това земедѣлецътъ предварително знае. „Богъ е Духъ”. Да произнесете думитѣ „Богъ е Духъ” съ дълбочина, съ пълно съзнание, това значи да възприемете Божиитѣ мисли. Какво повече можете да желаете? Или ще кажете, че се интересувате отъ въпроситѣ: Защо свѣтътъ е създаденъ, защо хората сѫ създадени, защо грѣшатъ. Оставете тѣзи въпроси настрана. За васъ е важно, защо ти, като човѣкъ, си създаденъ. Който искрено си зададе този въпросъ, той ще получи отговоръ. Човѣкъ е създаденъ, за да служи на своя Създатель, а едновременно съ това да изучава свѣта. Единъ день, когато свърши своята работа, когато изучи свѣта, човѣкъ отново ще се върне при своя Създатель и ще даде отчетъ за всичко, каквото е направилъ и научилъ. Като го изслуша, Той ще коригира работитѣ му. Следъ това ще му даде възможность самъ да прегледа своя животъ, всичко онова, което е вършилъ. Има специалисти фотографи, които, отъ сутринь до вечерь, правятъ снимки на всички положения на човѣка: Кога и какъ става, какъ и въ какви дрехи се облича, какъ мисли, какви чувства го вълнуватъ, какво върши. Като прегледа всички фотографии, човѣкъ самъ ще разбере погрѣшкитѣ си и ще се коригира. Така той ще разбере, какво е нужно въ живота му и какво не е нужно. Засега, човѣкъ е дошълъ до убѣждението, че безъ много нѣща може, но безъ сънь не може. Ще дойде день, когато човѣкъ ще може и безъ сънь. Само невежитѣ спятъ. Когато невежитѣ спятъ, умнитѣ работятъ. Съньтъ е почивка само за онѣзи, върху които разумнитѣ сѫщества работятъ. По този начинъ тѣхното съзнание ще се повдигне. За да дойде до по-високо съзнание, човѣкъ трѣбва да придобие равновѣсие между ума и сърдцето си. Щомъ дойде до това равновѣсие, процеситѣ въ неговия организъмъ ще ставатъ правилно. Съньтъ се е наложилъ на хората поради нарушаване на Божественитѣ закони. Отъ Божествено гледище, съньтъ не е билъ предвиденъ. Сѫщото се отнася и до смъртьта. Човѣкъ е създаденъ да живѣе, а не да умира. Откакъ смъртьта влѣзе въ живота, хората изгубиха своето първоначално равновѣсие. Когато умре нѣкой, казватъ, че този човѣкъ заспалъ, т. е. починалъ. Може и безъ този сънь. Човѣкъ трѣбва да излѣзе отъ областьта на спящия животъ, т. е. отъ смъртьта и да влѣзе въ живота на безсмъртието, въ възкресението. За да дойде до възкресението, той трѣбва да повѣрва, че любовьта, знанието, свободата сѫ отвѫтрѣ, а не отвънъ. Запримѣръ, хората чакатъ да изгрѣе слънцето, да се порадватъ на неговата свѣтлина и топлина. Споредъ мене, не е важно, дали само външното слънце е изгрѣло. Ако външното слънце е изгрѣло, а вѫтрешното слънце на човѣка не е изгрѣло, той нищо не печели. Важенъ е моментътъ, въ който изгрѣването на външното слънце съвпада съ изгрѣването на вѫтрешното слънце на човѣка. Това е истински изгрѣвъ. Външното, физическото слънце е цѣнно за всички хора, за всички живи сѫщества. Вѫтрешното слънце е цѣнно за самия човѣкъ. Нѣма по-голѣма радость за човѣка, когато вижда и външно, и вѫтрѣшно. Голѣма е радостьта на човѣка и на цялото небе, когато всички хора на земята разбиратъ и познаватъ своя Създатель. Настанало е тогава Царството Божие на земята. „Богъ е Духъ”. Кажѣте ли така, задайте си въпроса, какво сте направили за този Духъ. Отъ васъ се иска едно: да пазите Неговата мисъль чиста, свѣта, силна и пълна съ любовь, въ нищо да не я петните. За всѣка лоша дума, за всѣка крива мисъль човѣкъ носи последствията имъ. Нищо не може да го спаси отъ отговорность къмъ Божественото. Тази е причината за страданията на хората. И обикновенитѣ хора страдатъ, и свѣтиитѣ страдатъ. Както обикновениятъ човѣкъ страда за всѣко извършено престѫпление, запримѣръ, убийство, така светията страда за най-малката погрѣшка, извършена отъ него. Който може да убие муха, следъ време той може да убие човѣкъ. Законътъ е сѫщъ. Като не разбирате закона, казвате: Муха е това. Житно зърно е това. Малко желѫдче е това. По външенъ видъ е вѣрно, че мухата е малка, че житното зрънце и желѫдчето сѫ малки, но вижте следъ време, какво може да излѣзе отъ тѣхъ. Мухата ще се развива; житното зърно, посадено въ земята, ще даде голѣмъ класъ. Желѫдчето, посадено въ земята, ще се превърне въ голѣмъ, стогодишенъ дѫбъ. Ако този стогодишенъ дѫбъ не може да се превърне въ малъкъ желѫдъ, той не е въ права посока на развитие. Следователно, който не може едновременно да става голѣмъ като дѫба и малъкъ като желѫда, той е на кривъ пѫть въ живота си. Съ други думи казано: ако едновременно човѣкъ не може да използва благата, които му сѫ дадени и въ сѫщото време, не може да се откаже отъ тѣхъ, той е на кривъ пѫть. Значи, за да получи едно благо, човѣкъ трѣбва да е готовъ да се откаже отъ друго нѣкакво благо. Животътъ се осмисля, когато човѣкъ минава отъ великото голѣмо къмъ великото малко. Това значи: човѣкъ може да изрази своя стремежъ къмъ служене на великото голѣмо, само когато работи и услужва на великото малко. Великиятъ е създалъ свѣта чрезъ малкитѣ работи. Той е започналъ отъ малкитѣ величини и постепенно е вървѣлъ къмъ голѣмитѣ. Хората постѫпватъ обратно: започватъ съ голѣми величини и свършватъ съ малки. Де кого срѣщнете, ще ви разправя, че билъ каненъ въ нѣкой домъ отъ високо общество, че го приели царски. Това говори за човѣшкото тщеславие. Другъ ще се хвали, че билъ въ дома на нѣкой министъръ. Какво представятъ министритѣ, или царетѣ? И тѣ сѫ като всички хора, но поставени въ обществото по-високо. Когато нѣкой се хвали съ такива нѣща, всѫщностъ той се хвали съ себе си – самъ иска да се повдигне. Казано е въ Писанието: „Който се хвали, съ Бога да се хвали”. Ако сте ходили при нѣкой царь и нищо царско не сте придобили, какъвъ смисълъ има вашето посѣщение? Ако сте ходили при единъ светия и нищо свято не сте придобили, вашето посѣщение остава безпредметно. При това положение, вие ще се намѣрите въ такова противоречие, въ което младата мома изпада. Докато е мома, тя постоянно носи въ ума си нѣкой момъкъ, когото иска да хване въ мрежата си, както рибарь – рибата. Тя не мисли за нищо друго, освѣнъ за момъка. Като се ожени за него, тя счита, че е разрѣшила въпроситѣ на живота. Следъ това започва да мечтае, майка да стане. Момъкътъ пъкъ мечтае баща да стане. После и двамата започватъ да мечтаятъ за кѫща, за ниви, за лозя. Защо всѣка мома трѣбва да стане майка? И защо всѣки момъкъ трѣбва да стане баща? Радвайте се на вашитѣ майки и бащи! Ако искате да станете майка или баща, вземете си по едно-две сирачета и ги отгледайте като свои. Всички хора се стремятъ къмъ новото, къмъ новъ животъ. Новиятъ животъ, обаче, изисква нови разбирания. Въ новия животъ разбиранията за майка, за баща, за братъ и за сестра, за учитель, за ученикъ, ще бѫдатъ съвършено различни отъ сегашнитѣ. Който не се проникне отъ новитѣ идеи, той не може да влѣзе въ новия животъ. Безъ нови идеи никакъвъ градежъ не може да се предприеме. Казвате: Да наредимъ работитѣ си. Работитѣ се нареждатъ отвѫтрѣ, а не отвънъ. Който мисли, че отвънъ може да нареди работитѣ си, той е на кривъ пѫть. Срѣщамъ едного, който се оплаква, че е сиромахъ, че нѣма петь пари въ джоба си. – Ето, азъ нося голѣмъ товаръ на гърба си, богатъ съмъ. Вземи часть отъ него и тръгни съ мене. Ще знаешъ, че колкото вземешъ, самъ ще го изнесешъ, нѣма връщане назадъ. Той се зарадва, взима часть отъ моя товаръ, туря го на гърба си и тръгва следъ мене. Като измине нѣколко километра, той се спира уморенъ и казва: Тежъкъ е товарътъ ми. Не можешъ ли да си го вземешъ назадъ? – Не, никакво връщане не се позволява. Товарътъ, който раздѣлямъ съ хората, представя истината, която излиза отъ мене. Веднъжъ дадена на човѣка, истината назадъ не се връща. Знанието, словото, любовьта, които излизатъ отъ мене, назадъ не се връщатъ. Всѣко нѣщо, което може да се дава и взима назадъ, не е истинско, не е реално. Каквото даде човѣкъ, трѣбва да го забрави, както земедѣлецътъ забравя посѣтото сѣме на нивата. Когато посѣе житото на нивата, земедѣлецътъ не ходи да го разравя, или да го събира отново, но го оставя въ земята и спокойно чака времето, докато поникне. Щомъ поникне, житото ще израстѣ, ще завърже и ще узрѣе, ще даде повече плодъ, отколкото, ако отново се вади отъ земята. Ожънатото и събрано жито въ хамбара е печалбата на земедѣлеца. И тъй, бѫдете чисти, свети, силни и пълни съ любовь, ако искате хората да ви обичатъ. Днесь всички хора сѫ кандидати за любовь, т. е. всички искатъ да бѫдатъ обичани, но трѣбва да знаятъ, че само съвършеното се обича. Несъвършеното не може да се обича. Ценна е свѣтлината, ценна е чистата вода, цененъ е чистиятъ въздухъ, ценна е любовьта. Какъвъ смисълъ има въ безлюбието? Или, какъвъ смисълъ има въ тъмнината? Какъвъ смисълъ и цена има нечистата вода? Смисълътъ на живота се заключава въ това, да обичашъ, а не да тѣ обичатъ. Добре е да тѣ обичатъ, но още по-добре е да обичашъ. Който обича, той е щастливъ, той е господарь. Въ това отношение пръвъ Богъ е далъ примѣръ. Той обича всички, затова е господарь на свѣта. Какво се иска тогава отъ насъ? Отъ насъ се иска да обичаме, както Богъ обича. Той е създалъ свѣта, за да изяви своята Любовь и да ни покаже, какъ да обичаме. Каква е била цельта на Бога, за да създаде свѣта? Този въпросъ не трѣбва да се задава. Обаче, да питате, какъвъ е смисълътъ на живота, това е ваше право. И като питате, трѣбва да си отговорите: Смисълътъ на живота е да любимъ. Смисълътъ на живота подразбира начало на живота. Значи, да любимъ – въ това седи началото на живота. Да ни любятъ – въ това се изразява краятъ на живота. Тази е философията на моя животъ. Щомъ започнатъ хората да ме обичатъ, моята работа е свършена. Щомъ азъ започна да обичамъ, моята работа е въ началото си. Започна ли да работя, азъ съмъ щастливъ. Изучавайте живота и ще видите, че тази философия е права. Когато хората ви обичатъ, вие се вкисвате. Когато вие обичате, щастливи ставате. Всички искатъ да знаятъ, защо сѫ нещастни. Много просто: вие сте нещастни, защото хората ви обичатъ. Докато ви обичатъ, а вие не обичате, всѣкога ще бѫдете нещастни. Ако искате да бѫдете щастливи, трѣбва да обичате. Да обичашъ, това е Божествено. Да тѣ обичатъ, това е човѣшко. Любовьта е основа на живота. Обаче, началото на живота започва отъ момента, въ който ти проявявашъ своята любовь. Краятъ на живота настѫпва въ момента, когато хората проявяватъ любовьта си къмъ тебе. Тъй щото, не желайте хората да ви обичатъ, да не дойде преждевременно краятъ на вашия животъ. Ако двама души се обичатъ отвънъ, тѣ никога не могатъ да бѫдатъ щастливи. Ако двама души се обичатъ отвѫтрѣ, тѣ всѣкога ще бѫдатъ щастливи. Следователно, искате ли да бѫдете щастливи, търсете вѫтрешната, а не външната любовь. Този е правиятъ пѫть въ живота. Религиознитѣ хора казватъ, че обичатъ Христа, а сѫщевременно се съмнѣватъ въ Него. Какво показва това? Това показва, че тѣ сѫ вънъ отъ любовьта, т. е. обичатъ Христа отвънъ. Докато търсите Христа отвънъ, докато очаквате Той да ви обича, вие ще бѫдете на кривъ пѫть. Не търсете Христа отвънъ, но отвѫтрѣ. Това значи: вие обичайте Христа, а не чакайте Той да ви обича. Заблуждение е човѣкъ да изисква отъ другитѣ да го обичатъ. Дали хората ви обичатъ, това е тѣхна работа. Дали ти обичашъ, това е твоя работа. Любовьта трѣбва свободно да се проявява. Щастието на човѣка се заключава въ свободно проявената любовь къмъ Първата Причина на нѣщата. Докато обичате безъ съмнѣние, безъ колѣбание, безъ страхъ, вие всѣкога ще бѫдете щастливи, доволни. Щомъ въ любовьта ви се вмъкне сѣнката на съмнѣнието, на колебанието, на страха, веднага ще се намѣрите предъ страдания и противоречия. „Богъ е Духъ, и които Му служатъ, да Му служатъ съ духъ и истина”. Въ всѣко нѣщо търсете духа и смисъла, а не буквата. Нѣкой се обидилъ отъ една дума. Фотографиралъ ли е той тази дума, да покаже, на кое мѣсто седи обидата? Превелъ ли е тази дума въ нейния вѫтрѣшенъ смисълъ, да види, има ли нѣкаква обида въ нея? Само този се обижда, който обича отвънъ, а не отвѫтрѣ. Този човѣкъ се чувства обиденъ и настоява, че е правъ. Щомъ е правъ, нека покаже пѫтя на хората. Правиятъ всѣкога върви въ правъ пѫть и може да го покаже и на другитѣ. Иначе, лесно се говори за правъ пѫть, лесно се морализиратъ хората. Единъ старъ ракъ казалъ на сина си: Синко, защо вървишъ толкова криво? – Какъ да вървя? – Право върви! – Татко, покажи ми, какъ да вървя. Стариятъ ракъ излѣзълъ напредъ и показалъ на сина си, какъ да върви. Като го виделъ, синътъ казалъ: Татко, така и азъ вървя. Покажи ми другъ начинъ, който азъ не познавамъ. Съвременнитѣ хора, като този ракъ, казватъ на младитѣ: Ние трѣбва да бѫдемъ чисти, свѣти, да се обичаме, да живѣемъ братски помежду си. Всичко това трѣбва да бѫде, но не става. Казвате: Накѫде да се молимъ – на изтокъ, на западъ, на сѣверъ, или на югъ? Запитали единъ евангелски проповѣдникъ, на коя посока трѣбва да се обръща човѣкъ, когато се моли. Той отговорилъ: Ако тѣ биятъ и закачатъ на едно дърво съ главата надолу, накѫде ще се молишъ? Ако тѣ биятъ и тѣ простратъ съ лицето къмъ земята, накѫде ще се молишъ? Ще се молите на всички посоки, отдето иде страданието. Да търсите посока, кѫдето да се молите, това значи, да сте въ външната страна на молитвата. Истинската молитва, като вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието, нѣма опредѣлена посока. Божествениятъ свѣтъ има само една посока, само една точка, едно начало, отъ което всички нѣща излизатъ. Тази точка е наречена „вѣченъ изтокъ”, точка на вѣчно изгрѣващото слънце. Божествениятъ свѣтъ е най-красивиятъ свѣтъ. Хората не могатъ да си представятъ тази красота. Сѫществата, които живѣятъ тамъ, сѫ красиви, умни, учени, щастливи. По-умни, по-учени, по-красиви и по-щастливи отъ тѣхъ не сѫществуватъ. Най-просвѣтенитѣ сѫщества въ свѣта сѫ тия, които живѣятъ въ Божествения свѣтъ. И на васъ не остава нищо друго, освѣнъ да влѣзетѣ въ този свѣтъ. Вънъ отъ този свѣтъ щастие не сѫществува. Хората сѫ нещастни, понеже търсятъ щастие вънъ отъ Божествения свѣтъ. Тѣ търсятъ щастието тамъ, дето го нѣма. Казано е обаче, въ Писанието: „Ние живѣемъ, движимъ се и сѫществуваме въ Бога”. Какъ е възможно при това положение да бѫдете нещастни ? Значи, вие сте излѣзли отъ Великия свѣтъ и търсите щастието си вънъ отъ него. Ако сте гладни и живѣете въ Бога, помислете за Него, и топлиятъ хлѣбъ ще дойде. Бѣдни сте, нѣмате петь пари въ джоба си. Помислете за Онзи, въ Когото живѣете, и паритѣ ще дойдатъ. Какво се изисква за това? Любовь къмъ Първата Причина, къмъ Божественото Начало на живота. Само при това условие, вие ще влѣзете въ контактъ съ сѫществата на висшия свѣтъ, които ще ви се притекатъ на помощь. Ако нѣма това първо условие въ васъ – любовь къмъ Бога – всичко, каквото Христосъ е казалъ, ще остане затворена книга за васъ. Всичко, каквото Христосъ е казалъ, е вѣрно и по буква, и по духъ. Провѣрете го, и ще опитате силата на Христовитѣ думи. Съвременнитѣ хора се оплакватъ отъ гладъ, отъ сиромашия, отъ нещастия. Защо нѣкои хора сѫ изложени на такива условия? – Защото очакватъ Богъ да ги обича, а не тѣ да Го обичатъ. Тѣ изискватъ първо хората да ги обичатъ, а после да проявятъ своята любовь къмъ тѣхъ. Ето какъ се справя съ глада праведниятъ, добриятъ човѣкъ, който обича Бога и хората. Върви той изъ гората гладенъ, уморенъ. Сяда на едно мѣсто и заспива. Като се събужда, вижда предъ себе си трапеза, на която сѫ сложени хубави ястия и топълъ хлѣбъ. Въ това време, покрай него минава единъ приятель и го запитва: Кой ти даде това ядене, този топълъ хлѣбъ? – Азъ имамъ една възлюбена, която никога досега не съмъ виждалъ. Обаче, когато и колкото пѫти съмъ се намиралъ въ трудно положение, тя всѣкога ми е помагала. – Ама ти наистина ли говоришъ? Възможно ли е това нѣщо? – Фактътъ, че предъ менъ се намира ядене и топълъ хлѣбъ, доказва истинностьта на моитѣ думи. – Защо не виждашъ възлюбената си? Това е тайна, която и азъ сега разрѣшавамъ. И азъ се мѫча да дойда до това положение, да мога отдалечъ поне да я зърна. Тази е моята цель въ живота – да я видя единъ пѫть. Ако само единъ пѫть я видя, азъ съмъ се домогналъ до вратата на Любовьта, до предверието на Великата Истина. Такова е положението на всѣки човѣкъ, който служи на любовьта, който върши всичко въ нейно име и заради нея. Днесь всички проповѣдници, всички религиозни говорятъ за Христа, за Първата Причина на нѣщата, описватъ качествата й, но като се намѣрятъ въ трудно положение и имъ се помогне да излѣзатъ отъ него, тѣ всѣкога отдаватъ това на този или онзи силенъ човѣкъ и бързатъ, да му изкажатъ своята благодарность. Тѣ забравятъ Онзи, Който седи задъ този силенъ човѣкъ. Нѣкой свършилъ нѣкакво дело, прославилъ се, и започва да се чувства щастливъ, че хората го оценили като способенъ. Той пакъ забравя, че задъ него седи Първата Причина. Като не знае, кой му дава импулсъ и сила за работа, той се забравя въ успѣхитѣ си и, като кокошка, окряка свѣта. Когато снесе яйце, кокошката започва да кудкудяка, да чуятъ всички, че яйце е снесла. Докато не разбира, какъ Великиятъ работи, за едно снесѣно яйце, човѣкъ ще окряка свѣта, всички да чуятъ, да го похвалятъ. Когато разбере, какъ Великиятъ работи, безъ да вижда нѣкой работата Му, човѣкъ млъква. Който съзнателно мълчи, той разбира Божественитѣ пѫтища и методи. Каквото да направи, каквото да напише, Той не туря своето име. Забележете, Богъ никѫде не е казалъ, че е създалъ небето и земята, че е създалъ слънцето и звѣздитѣ, че е създалъ цѣлата вселена. Мойсей, както и ученитѣ хора по онова време писали, че Богъ е създалъ свѣта, но Той нищо не казва за това. Ще кажете, че на Мойсѣя навѣрно отвѫтрѣ е дадено да разбере, кой е създалъ свѣта. Казано му е, наистина, но не отъ самия Създатель на свѣта. По духъ, по вѫтрѣшно откровение Мойсей е дошълъ до мисъльта, че Богъ е създалъ свѣта. Кой е чулъ гласа на Бога? Божиятъ гласъ се отличава съ едно качество: Които чуятъ гласа Му, оживяватъ. Болниятъ оздравѣва, невежиятъ ученъ става. Словото Божие съдържа въ себе си мощь и сила. Всичко друго, което не носи здраве, сила и животъ, е човѣшко. Докато не приемете Словото Божие въ себе си, вие ще се пържите въ собственитѣ си грѣшки и слабости, както досега сте се пържили. Приемете Словото въ себе си и отъ нищо не се безпокойте. Кацнала муха на носа ви. Какво отъ това? Не се заблуждавайте! Носътъ не представя още човѣка. Той е часть отъ дрехата на човѣка, но човѣкътъ е вѫтрѣ нѣкѫде. Нищо не може да засѣгне човѣка. Казвате, че сте срѣщнали еди-кого си. Никого не сте срѣщнали, никого не сте видели. Човѣкътъ не е въ своята външна форма. Всѣки човѣкъ има безброй образи, въ които можете да го видите. Нѣкога ще го видите като младъ момъкъ, който се люби съ момитѣ. Другъ пѫть ще го видите като светия, който помага на хората. Трети пѫть ще го видите като майка, като баща. Въ каквото положение, обаче, видите човѣка, трѣбва да знаете, че въ всички случаи той учи все единъ и сѫщъ урокъ – да обича Първата Причина, да обича хората, безъ да чака тѣ да го обичатъ. При това, човѣкъ трѣбва да обича, безъ да знае нѣкой, че той обича. – Писма трѣбва ли да пише на любимата, или на любимия си? – Той може да пише писма, но да не ги изпраща. Въ старо време нѣмало поща за изпращане на писмата. Всѣки самъ трѣбвало да занесе писмото си до своя възлюбенъ, или до възлюбената си. Обаче, сѫществувалъ следниятъ законъ: всѣки, който не знаелъ, какъ да предаде писмото си, се наказвалъ съ десетгодишенъ строгъ тъмниченъ затворъ. Който не искалъ да лежи въ затворъ, предпочиталъ да държи писмата въ себе си, да не ги предава. Благодарение на това, и до днесь още много любовни писма на хората седятъ въ архивитѣ. На мнозина ще се види чудно, какъ е възможно, светия да пише любовни писма. Споредъ мене, светията трѣбва да пише най-много любовни писма. Нещастието на съвременнитѣ хора се заключава въ това, че тѣ не проявяватъ любовьта си, не обичатъ, чакатъ другитѣ да ги обичатъ. Недоволството на хората се дължи на това, че тѣ чакатъ да бѫдатъ обичани. Който иска любовь отъ другитѣ, а самъ не дава, той не може да бѫде обичанъ. Нека пръвъ той даде любовьта си, и ще му се даде. Докато вие първи не дадете сърдцето си, всѣкога ще бѫдете далечъ отъ любовьта. Сега, азъ ви навеждамъ на тия мисли, за да намѣрите любовьта, да се ползвате отъ нея. Щомъ намѣрите любовьта, ще познаете вѫтрешния смисълъ на живота. По този начинъ ще обичате всичко въ свѣта: и животни, и растения, и всѣко камъче. Всичко обичайте, но нищо не обсебвайте. Кѫдето и да видите проявена Великата Любовь – въ житното зърно, въ слънчевия лѫчъ, или въ човѣка – пазѣте я чиста, свещена. Ако можете да запазите всичко това въ чистота, вие сте влѣзли въ пѫтя, въ който всичко може да ви се открие. Въ този пѫть ще мислите повече за другитѣ, отколкото за себе си. Тогава нѣма да питате, какъ ще се оправи свѣтътъ. Защо? – Ще знаете, че свѣтътъ, въ който живѣете, е оправенъ. Свѣтътъ, въ който всѣки човѣкъ отдѣлно живѣе, не е оправенъ, по причина на неговата користна любовь. Обаче, вънъ отъ него, свѣтътъ нѣма какво да се оправя. Който иска да оправи своя свѣтъ, той трѣбва да пази вѫтрешния си миръ; при най-голѣмитѣ страдания въ живота си да се не разколебава въ любовьта. Каквото е далъ, да не съжалява за него. Защото, казано е въ Писанието: „Даромъ сте взели, даромъ давайте.” Отъ всички хора днесь се иска да проявимъ онази любовь, съ която ни обичатъ. Обичаме ли по този начинъ, ние ще влѣземъ въ онзи животъ, въ който нѣма никакви противоречия, въ който човѣкъ за човѣка е братъ. И тогава, ако обичамъ себе си повече отъ васъ, азъ не разбирамъ живота. Ако обичате себе си повече отъ мене, и вие не разбирате живота. Затова е казано: „Обичай ближния си като себе си.” Значи, любовьта къмъ себе си е взета като мѣрка. Който обича ближния си, както себе си, той е на правъ пѫть. Въ любовьта трѣбва да има надпреварване. Нѣкой се оплаква, че хората не го обичали. Какво печели той, ако хората го обичатъ? Или, какво печелятъ хората отъ неговата любовь? Когато обичате нѣкого, вие трѣбва да знаете, защо го обичате. Като четете една книга, трѣбва да знаете, защо я четете. Какво ще спечелите отъ нея? Запримѣръ, азъ зная положително, че като обичамъ Бога, животъ ще придобия. Вънъ отъ любовьта никакъвъ животъ не сѫществува. Следователно, любовьта е първата и последна врата, презъ която животътъ влиза въ човѣка и го прави щастливъ. Безъ любовь къмъ Бога никакво щастие не сѫществува. Всѣка друга любовь не е нищо друго, освѣнъ отражение на малки свѣтлинки, които нищо не разрѣшаватъ. Единствената любовь, която разрѣшава всичко въ живота, е Божията. И другитѣ видове любовь сѫ цѣнни, но тѣ ще бѫдатъ на мѣстото си само тогава, когато любовьта къмъ Бога стане центъръ въ живота на човѣка. Безъ тази любовь, всичко друго прави човѣка нещастенъ. „Търсете първо Царството Божие и Неговата Правда, и всичко друго ще ви се приложи”. Казвамъ: Търсете първо Любовьта Божия и, като я намѣрите, приложете я въ живота си; тогава всичко друго ще ви се даде. И тъй, дръжте въ ума си мисъльта, че силата на човѣка зависи отъ любовьта му къмъ Бога. Щомъ имате тази любовь въ себе си, вие ще разберете, че и най-малкото сѣменце ще стане единъ день велика душа, проводникъ и служитель на своя Създатель. Днесь хората сѫ нещастни, не се разбиратъ помежду си, защото не служатъ на Първата Причина. Въпреки това, тѣ очакватъ Тя да ги обича. Днесь свѣтътъ се нуждае отъ работници, служители на Великото дело, носители на свѣтли мисли и възвишени чувства, носители на щастие за всички живи сѫщества. Следователно, искате ли да бѫдете щастливи, спазвайте първата и най-голѣма заповѣдь: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, съ всичката си сила, съ всичкото си сърдце и съ всичкия си умъ, и ближния си като себе си.” Дръжте тази любовь непреривно въ себе си, за да става правилна обмѣна между Божията и вашата любовь. Колкото по-чиста, по-безкористна и по-възвишена става вашата любовь, толкова по-голѣма е възможностьта да познаете Онзи, Който ви обича. Той постепенно ще ви се открива, и вие ще започнете да виждате еднакво ясно, както отвънъ, така и отвѫтрѣ. Сега, желая ви да забравитѣ всичко, което ви смущава и измѫчва. Азъ вече ви натоварихъ, дадохъ ви половината отъ товара си, отъ който не можете да се освободите, докато не го занесете на опредѣленото мѣсто. Ако го изнесете до края, вашъ ще бѫде; ако не можете да го изнесете, нещастни ще бѫдете, защото никой не може да ви помогне, никой не може да ви отмѣни. Впрегнете се на работа! Турете товара на гърба си и юнашки го понесете напредъ. Благодарете, че носите този товаръ на гърба си. Бѫдете носители на великата Божия Любовь, на великото Божие благо, съ което сѫ ви удостоили! Така само ще станете граждани на Царството Божие. Какво по-велико благо отъ това, да бѫдете граждани на Царството Божие? Какво по-красиво нѣщо отъ това, да обичате своя Баща? Ако Го обичате, и васъ ще обичатъ. Не Го ли обичате, и васъ нѣма да обичатъ. „Богъ е Духъ, и които Му се кланятъ, да се кланятъ въ духъ и истина”. Казвамъ: Богъ е Любовь, и които Му се кланятъ, съ любовь да Му се кланятъ. Отъ първия до последния слънчевъ лѫчъ, благодарете за всичко, което ви е дадено. Това значи, да намѣрите щастието, което търсите. „Божиятъ Духъ носи всичкитѣ блага на живота.” 1 септември, 1935 г. 5 ч. с., София – Изгрѣвъ.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Сочни храни. Данаила 1 гл. Иоана 12:12 — 20. Въ първата глава отъ книгата на пророкъ Данаила се вижда силата на убеждението. Голѣма е силата на човѣка, който има убеждение! Който нѣма убеждение, той не може да приложи силата си. Данаилъ билъ убеденъ, че не трѣбва да яде пищна храна, но сочна, т. е. сочива. Подъ „пищна храна“ се разбиратъ разнитѣ видове меса. Подъ „сочива“ се разбира вегетарианска храна. Навуходоносоръ, Вавилонскиятъ царь, опредѣлилъ всѣки день да се дава на Данаила и на тримата юноши, Юдини синове, дѣлъ отъ царскитѣ изрядни ястия и отъ виното, което той пиеше. Но тѣ пожелали за себе си сочива и вода. Както виждате, има религиозни хора, които употрѣбяватъ пищна храна и винце пиятъ; има религиозни, които ядатъ сочива и вода пиятъ. За да употрѣби човѣкъ една или друга храна, това зависи отъ неговото вѫтрешно убеждение. Следователно, човѣкъ може да има убеждение по отношение на физическия свѣтъ, може да има убеждение и по отношение на духовния свѣтъ. И тъй, по отношение на храната, познаваме два типа хора: еднитѣ употрѣбяватъ месна храна, а другитѣ — вегетарианска. Човѣкъ употрѣбява такава храна, въ която той вѣрва. Когато е убеденъ въ нѣщо, човѣкъ вѣрва. Едно убеждение е толкова по-силно, колкото вѣрата на човѣка въ убеждението му е по-голѣма. Най-малкото колебание, най-малкото съмнение въ неговата вѣра намалява силата на убеждението. Дето убеждението е слабо, тамъ приложението отсѫтствува. Ако приложи нѣщо, въ което не е убеденъ, човѣкъ нѣма да има никакви резултати. Данаилъ имаше убеждение, което приложи. Той помоли началника на скопцитѣ да му позволи да не яде отъ храната, която се слага на царската трапеза, за да не се оскверни. Като приложи своето убеждение, Данаилъ получи добри резултати. Значи, всѣко приложение на нѣщата трѣбва да се предшествува отъ убеждение. Човѣкъ трѣбва да е убеденъ сто на сто въ онова, което прилага. Ако има едно на сто изключение, това не е убеждение. Възможно ли е човѣкъ да има убеждение, въ което да нѣма поне едно на сто изключение? Не само че е възможно, но споредъ мене истинско убеждение е онова, въ което нѣма абсолютно никакво изключение. Ако човѣкъ не успѣва въ нѣщо, единствената причина за това е, че убеждението му не е пълно. Той не е сто на сто убеденъ, все има нѣкакво малко колебание или съмнение въ неговото убеждение. Слабата страна на съвременнитѣ християни седи въ това, че тѣ нѣматъ убеждение. Тѣ казватъ: Христовото учение е неприложимо въ сегашния животъ. Тѣ сами не вѣрватъ въ това, което проповѣдватъ. Тогава остава да се приложи учението на пищната храна. Виждате, че днесъ всѣки говори за удобства, за улеснения, за пищна храна. Които нѣматъ тѣзи условия, тѣ роптаятъ въ себе си, защо едни да иматъ всичко, каквото пожелаятъ, а други да ядатъ постна храна и да пиятъ само чиста водица. Тѣ се оплакватъ, че имъ дотегнала постната храна и чистата вода, иматъ нужда отъ силна, укрепителна храна и малко винце. Азъ не взимамъ думитѣ „пищна и постна храна“ въ букваленъ смисълъ. Не е въпросъ до външната страна на храната. Всички съвременни хора, свѣтски и религиозни, богати и бедни, месоядци и вегетарианци, роптаятъ. Свѣтски хора, които ядатъ пищна храна, роптаятъ; религиозни хора, които ядатъ постна храна, сѫщо роптаятъ. Значи, причината за роптанието на хората не е постната храна, защото и пищната храна не ги задоволява. Слугата роптае, че господарьтъ не му заплатилъ, колкото трѣбва. Жената роптае срещу мѫжа си, че не я обичалъ, както трѣбва. Споредъ нея, щомъ мѫжъ ѝ не я обича, тя не може да влѣзе въ Царството Божие. Слугата представя свѣтския човѣкъ, който яде пищна храна, но е недоволенъ отъ живота. Жената представя религиозния човѣкъ, който яде постна храна, сочива, и той е недоволенъ отъ живота. И двамата роптаятъ, търсятъ нѣщо, което не могатъ да намѣрятъ. Женениятъ е недоволенъ, че се е оженилъ — роптае; неженениятъ е недоволенъ, че не се е оженилъ — роптае. Женениятъ е религиозниятъ човѣкъ; неженениятъ —свѣтскиятъ. И двамата роптаятъ, и двамата сѫ недоволни. Религиозниятъ роптае, че се е оженилъ; той мисли, че женитбата му препятствува да влѣзе въ Царството Божие. Свѣтскиятъ роптае, че не се е оженилъ. Той казва: Ако бѣхъ жененъ, щѣхъ да имамъ синове, дъщери, работитѣ ми щѣха да вървятъ напредъ. Самъ човѣкъ какво може да направи? Нѣмамъ жена, нѣмамъ деца да ми помагатъ. „Съ единъ камъкъ кѫща не става“. Сега, азъ изнасямъ тия факти, за да обърна вниманието ви върху роптанието, върху недоволството на хората, но не и да го обясня. Роптанието е резултатъ на дълбокъ психически процесъ, който става въ човѣка. Често роптанието произтича отъ малки причини. Малки, дребни причини правятъ човѣка недоволенъ. Нѣкой е недоволенъ, че не е красивъ. Отъ какво зависи красотата на човѣка? Любовьта е мѣрка за красотата. Съ други думи казано: Когато обичате нѣкого, той е красивъ; когато не го обичате, той не е красивъ. Външно красивиятъ човѣкъ е маска, която нѣкой скулпторъ е изваялъ и поставилъ на човѣшкото лице. Махнете тази маска и вижте, дали човѣкъ подъ маската е красивъ. Ако нѣкой човѣкъ и подъ маската е красивъ, той може да се нарече истински красивъ. Следователно, истински красивъ човѣкъ е този, който нѣма маска, т. е. който външно и вѫтрешно е красивъ. И тъй, истинското убеждение абсолютно изключва отъ себе си съмнението, колебанието, нерешителностьта. Прегледайте вашитѣ убеждения и вижте, влиза ли въ тѣхъ съмнението като присѫщъ елементъ. Ако съмнението отсѫтствува, вашето убеждение е абсолютно, и смѣло можете да го приложите. Данаилъ, заедно съ тримата млади момци, бѣше поставенъ при много неблагоприятни условия. Тѣ трѣбваше да живѣятъ въ царския домъ, при съвършено нови условия за тѣхния редъ и порядъкъ на живота, въ който до това време бѣха поставени. Трѣбвало е съвършено да измѣнятъ на себе си, на своя начинъ на хранене, на разбиране и да влѣзатъ въ условията на „пищния животъ“. Обаче, и при това положение тѣ намѣрили изходенъ пѫть и издържали на убеждението си да се хранятъ съ сочива и да пиятъ вода вмѣсто вино отъ царската трапеза. Що е сочива, т. е. сочна храна? — Сочната храна е храната на любовьта. Пищната храна е тази на безлюбието. Който употрѣбява пищна храна, въ смисълъ храна на безлюбие, той всѣкога е недоволенъ. Каквото предложите на този човѣкъ, той всѣкога е недоволенъ. Навсѣкѫде ще го чувате да роптае: защо днесъ нѣма печена кокошка? Защо нѣма баница? Защо яденето е малко постно? Защо кърпата не е сгъната, както трѣбва? Защо чинията не е добре измита? Който употрѣбява сочна храна, т. е. храната на любовьта, той всѣкога е доволенъ. На човѣка, който употрѣбява пищна храна, други му слугуватъ; онзи пъкъ, който яде сочна храна, самъ си слугува. Ако чинията ти е нечиста, вземи гореща вода и сапунъ, измий я нѣколко пѫти изобилно съ вода, и въпросътъ е свършенъ. Трѣбва ли за толкова нищожна работа да викашъ този или онзи слуга и да създавашъ цѣла история? Пищната храна се изразява въ угощения, банкети, въ прислужване отъ страна на други хора. Сочната храна се изразява въ простота, чистота и любовь. Тукъ нѣма угощения, нѣма банкети, нѣма прислуга. Тукъ човѣкъ самъ върши работата си. Затова първата храна представя безлюбието, въ което нѣщата се постигатъ чрезъ насилие. Втората храна представя любовьта, въ която всичко се върши доброволно. Ние можемъ да наречемъ пищната храна не „храна на безлюбие“, а — „храна на свещения човѣшки егоизъмъ“. Сочната храна оставаме съ сѫщото име — „храна на любовьта“. Може ли Христовото учение да се приложи днесъ? Може ли да се приложи нѣкое ново учение? Ако имате убеждение, или ако сте последователь на „храната на любовьта“ — на сочната храна, можете да приложите, каквото искате. Ако сте последователь на „храната на свещения човѣшки егоизъмъ“ — на пищната храна, нищо не можете да приложите. Щастието на човѣка зависи отъ убеждението, което той носи дълбоко въ душата си. Щастието на човѣка зависи отъ спазване на великитѣ закони на природата. Законитѣ, които ученитѣ провѣряватъ, наричатъ „природни“, но тѣ не влизатъ въ Божествения свѣтъ. Защо? — Защото въ тия закони има изключения. Тѣзи закони може да сѫ наредени отъ висши, разумни сѫщества, но ако въ тѣхъ има само едно изключение, тѣ не сѫ Божествени. Щомъ има едно изключение само, тѣ внасятъ най-малкото съмнение. Въ Божественитѣ закони, обаче, нѣма абсолютно никакво изключение. Ето защо, всѣки трѣбва да се стреми къмъ Божествения животъ, въ който нѣма никакво изключение. Докато живѣе въ свѣта на най-малкитѣ изключения, човѣкъ е вънъ отъ Божествения свѣтъ. И този свѣтъ не е лошъ, но ще знаете, че всѣки моментъ той може да ви изненада съ едно изключение, съ което трѣбва да се справите. Нѣкога едно изключение може да развали цѣлата работа. Запримѣръ, купувате една хубава, доброкачествена свѣщь, за която плащате десеть лева. Запалвате свѣщьта, започвате да четете, и виждате, че тя гори добре. Дохождате до най-важната глава на книгата и забелязвате, че свѣщьта започва да гасне. Защо? Фитилътъ на половината свѣщь е прекѫснатъ. Палите една клечка кибритъ, втора, трета, но свѣщьта не гори. Казвате: Отидоха петтѣ лева, но и работата ми остана незавършена. Едно изключение ви изненада: половината свѣщь била безъ фитилъ. Следователно, когато искате да знаете, живѣете ли по Божественитѣ закони, или не, вижте, имате ли изключения въ живота си. Ако срещнете най-малкото изключение, ще знаете, че не сте въ съгласие съ абсолютнитѣ Божествени закони. Всѣка мисъль, всѣко чувство и всѣка постѫпка, въ които има най-малкото изключение, спадатъ къмъ човѣшкия свѣтъ. Нѣма ли никакво изключение въ тѣхъ, тѣ се отнасятъ къмъ Божествения свѣтъ. Всички несгоди, всички неуспѣхи въ живота се дължатъ на изключенията, които сѫ присѫщи на човѣшкия свѣтъ. Като не взима това предъ видъ, човѣкъ приема своя животъ за Божественъ, вследствие на което се натъква на редъ противоречия и заблуждения. Като не познава себе си, като не познава заблужденията си, човѣкъ възприема известна идея, известно убеждение, като мисли, че това е стремежъ на неговата душа. Въ сѫщность, скритото му желание е, чрезъ това вѣрую да подобри живота си. Какъ иска да подобри живота си? Външно, материално. Обаче, той не знае, че вѣроятностьта да подобри човѣкъ материалното си положение чрезъ едно свое убеждение, или вѣрую, е едва едно на сто. И като не задоволи това свое желание, този човѣкъ се разочарова. Срѣщамъ едного, който ми казва: Откакъ станахъ християнинъ, всичкитѣ ми работи се наредиха добре. Срѣщамъ другъ, който ми казва: Откакъ станахъ християнинъ, всичко ми тръгна назадъ. И едното е вѣрно, и другото е вѣрно. Кой отъ двамата живѣе въ Божествения свѣтъ? Срѣщамъ други двама, единиятъ отъ които казва, че, преди да билъ християнинъ, не обичалъ да дава. Другиятъ казва: Откакъ станахъ християнинъ, започнахъ да давамъ. Споредъ мене последниятъ е на правъ пѫть. Отъ двамата онзи има убеждение, който дава. Този човѣкъ мисли само за днесъ, а не и за утре. Ако съмъ предъ единъ планински изворъ, и дойде при мене човѣкъ и ме помоли за чаша вода, трѣбва ли да се страхувамъ, че, ако му дамъ чаша вода, утре нѣма да има за мене? Изворътъ постоянно тече, той има убеждение. Изворъ, който пресъхва, нѣма убеждение. Защо? — Защото въ неговото убеждение има изключения. Изворитѣ на Божествения свѣтъ никога не преставатъ. Въ тѣхнитѣ убеждения нѣма изключения. Изворитѣ на човѣшкия свѣтъ пресъхватъ. Въ тѣхнитѣ убеждения има изключения. Представете си, че любовьта влѣзе въ нѣкой човѣкъ и започне да извира. Обаче, отъ день на день тази любовь намалява, докато съвършено престане. Следъ известно време отново потече. Тази любовь върви ли по пѫтя на убеждението? — Не, въ нея се явяватъ изключения. Следователно, когато въ любовьта се явяватъ изключения, тя е временна, човѣшка, а не Божествена. Щомъ се намѣрите предъ такава любовь, имате право да се смущавате. Тя непременно ще ви изненада съ нѣкакво изключение. Какъ ще се справите съ изключенията на любовьта? Запримѣръ, всѣки день имате хлѣбъ. Връщате се единъ день отъ работа, и домашнитѣ ви казватъ, че днесъ нѣма хлѣбъ: на фурната нѣма, съседитѣ ви нѣматъ, приятелитѣ ви нѣматъ — отникѫде не можете да намѣрите парче хлѣбъ. Това е изключение въ вашия животъ. Лѣгате си вечерьта гладенъ, но не можете да заспите. Какъ ще се справите съ това изключение? Казвате, че ви е сполетѣло голѣмо нещастие — хлѣбъ нѣмате. Допуснете, че вие живѣете на дъното на океана, дето сте вързани за единъ чувалъ съ злато, тежъкъ сто килограма. Докато златото е съ васъ, всичко можете да имате: хлѣбъ, ядене, дрехи — каквото пожелаете. Чувате, че нѣкѫде, високо надъ васъ, сѫществува другъ свѣтъ, дето слънце грѣе. Искате да влѣзете въ този свѣтъ, но сте вързани, не можете да се освободите. Единъ день, по нѣкаква случайность. тѣзи връзки се развързватъ, вие се освобождавате отъ златото, и веднага се изкачвате на повърхностьта на океана, влизате въ свѣтлия, просторенъ свѣтъ. Какво изгубихте? Изгубихте златото, но спечелихте условията на новия животъ. Не заслужава ли да гладувате една вечерь, за да излѣзете отъ свѣта на изключенията? Гладътъ може да стане причина за влизането ви въ Царството Божие. Въ Шуменско нѣкѫде се завъдили много вълци. Лесничеитѣ мислили дълго време, какъ да се освободятъ отъ тѣхъ. Най-после решили да заколятъ едно теле и да турятъ въ него стрихнинъ. Съ закланото теле тѣ искали да привлѣкатъ вълцитѣ и да ги отровятъ. Отвисоко нѣкѫде единъ орелъ видѣлъ телето и решилъ, че заслужава да опита тази хубава храна. Отдавна не билъ вкусвалъ телешко месо. Като се отдалечили хората, орелътъ, заедно съ свои другари, още около 20 орли, се нахвърляли настървено върху телето и започнали да ядатъ. Не минало много време, единъ по единъ всички орли се натъркаляли на земята и умрѣли, отровени отъ стрихнина. Първиятъ, най-голѣмиятъ и силенъ орелъ, успѣлъ да хвръкне и, близо до Каспичанъ, на една поляна, започналъ да се търкаля. Доста време се борилъ между живота и смъртьта, но успѣлъ да повърне всичкото месо, което изялъ. Едничъкъ той могълъ да се спаси отъ смъртьта, но отъ този случай извлѣкълъ опитностьта: когато нѣкой ти предлага пищна храна, не яжъ. Знай, че въ нея се крие смъртьта. За предпочитане е да ядешъ умрѣло теле, отколкото — заклано отъ учени хора. И тъй, който има убеждение безъ изключение, той всичко може да постигне. Такова убеждение има само въ любовьта. Убеждение безъ любовь не сѫществува. Който живѣе въ Божията Любовь, само той може да има убеждение. Съ това убеждение човѣкъ постига всички свои желания и стремежи. Безъ убеждение нищо не се постига. Въ това отношение Данаилъ даде примѣръ. Той е единъ отъ първитѣ вегетарианци отъ преди хиляди години насамъ. Той е билъ вегетарианецъ, но не като сегашнитѣ. Сегашното вегетарианство клони повече къмъ пищната храна, а трѣбва да мине къмъ сочната, т. е. къмъ чистото вегетарианство. Човѣкъ трѣбва да има вѫтрешно убеждение, което всѣкога да подържа духа му, да подържа неговия животъ. Убеждение, при което духътъ на човѣка отпада, умътъ се разколебава и сърдцето се смущава, не е убеждение. Човѣкъ трѣбва да бѫде убеденъ въ истината! Убедениятъ въ истината не се разколебава, не отпада духомъ. Нѣкой чете беседитѣ и се колебае въ себе си: Христовото Слово ли е това, или не? Да се държа ли за това Слово, или да се откажа? Този човѣкъ мяза на момъкъ, който иска да се жени, но не знае, коя мома да избере: по-богатата или по-бедната, по-красивата или по-грозната. Която мома и да сглежда, едно да знае: да стои десеть километра далечъ отъ нея. Това е доброто убеждение. Ако искате да знаете, Божествено ли е Словото, което говоря, опитайте го, подложете го на провѣрка. Всѣко нѣщо, което е изпитано и провѣрено, е реално. Искате да построите мостъ. Предлагатъ ви върбови и дѫбови греди. Трѣбва ли да ви препорѫчватъ еднитѣ или другитѣ? Взимате върбова греда, туряте я на моста — не издържа. Щомъ не издържа, турете я настрана. Взимате дѫбова греда, туряте я на моста — издържа. Щомъ издържа, туряте я на работа. Опитътъ самъ препорѫчва нѣщата. За мене не важи храната, която ми препорѫчватъ, но тази, която се отразява добре на моя организъмъ. И сега ще дойдатъ проповѣдници да препорѫчватъ Христовото учение, да го проповѣдватъ на хората. Защо проповѣдватъ? Нѣколко съображения има, които заставятъ хората да проповѣдватъ Христовото учение. Едно отъ съображенията имъ е да печелятъ души, че като отидатъ на онзи свѣтъ, тѣзи души да свѣтятъ на главитѣ имъ като скѫпоценни камъни. Следъ това тѣ ще кажатъ: Господи, ние спасихме, ние доведохме тѣзи души. Ако е така, какъ ще си обяснятъ тѣзи проповѣдници Христовитѣ думи: „За да не погине всѣка овца, която Ти ми даде“. Значи, самъ Христосъ казва, че е дошълъ да спаси онѣзи овце, които Богъ му е далъ. А единъ обикновенъ проповѣдникъ ще каже, че той спасилъ нѣколко овце и ги завелъ при Бога. Той се поставя по-високо отъ Христа. Други проповѣдници казватъ, че обърнали нѣкого къмъ Христа. Единъ проповѣдникъ срещналъ едного и започналъ да му проповѣдва. Въ скоро време той успѣлъ да го обърне къмъ Христа. Следъ това проповѣдникътъ го поканилъ у дома си. Рано сутриньта гостътъ му изчезналъ. Кѫде отишълъ? Указало се, че билъ апашъ. Той обралъ проповѣдника и избѣгалъ. Проповѣдникътъ си казалъ: Азъ го обърнахъ, но той още по-добре ме обърна. Сега, главната идея, която искамъ да остане въ ума ви, е: човѣкъ трѣбва да има убеждение. Единъ день Христосъ запита ученицитѣ си: За кого ме мислятъ да съмъ? — Нѣкои мислятъ, че си единъ отъ пророцитѣ. После се обърна къмъ Петра и го запита: Ти за кого ме мислишъ? — Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго. Казва му Христосъ: „Това плъть и кръвь не сѫ ти открили, но Отецъ ми, Който живѣе въ тебе“. Значи, за да вѣрва въ истината, човѣкъ трѣбва да има вѫтрешно убеждение за нѣщата. Ще кажете: Ами ти кой си? — Питайте Господа. Ако азъ кажа нѣщо за себе си, ще говоря като заинтересуванъ. Ще кажа нѣщо, което въ действителность не е така. Каквото Богъ ви каже, това е вѣрно. Когато изпрати Христа на земята, Богъ каза: „Този е моятъ възлюбенъ, въ Когото благоволихъ. Вѣрвайте въ Него“. Идеята за самоотричането, която Христосъ изказалъ, не е идея за сиромаси. Тя се отнася само за богатитѣ. Богатиятъ има отъ какво да се самоотрича. Сиромахътъ отъ какво ще се самоотрича? Баща нѣма, майка нѣма, братъ и сестра нѣма — нѣма отъ какво да се самоотрича. Сиромахътъ нѣма петь пари въ кесията си. Богатиятъ има милиони въ касата си — има отъ какво да се отрича. Следователно, идеята за самоотричане се отнася до богатитѣ, въ широкъ смисълъ на думата, т. е. до ония, които иматъ. Давайте щедро, свободно, по любовь. Които мислятъ, че нищо нѣматъ, тѣ трѣбва да знаятъ, че това учение не се отнася до тѣхъ. Които иматъ, тѣ трѣбва да даватъ, но свободно, по любовь. И тъй, даването се отнася до външната страна на любовьта, а убеждението — до вѫтрешната. Силата на убеждението се вижда въ приложението. Нѣма убеждение безъ приложение. Ако дадено убеждение не може да се приложи на физическия свѣтъ, ще се приложи въ духовния. Божественото учение има приложение въ всички свѣтове. Човѣкъ трѣбва да знае само, какъ да прилага. Различието се заключава въ начина на приложението, но не и въ възможностьта, или невъзможностьта да се приложи. Сега, четете сами първа глава отъ книгата на пророкъ Данаила и мислете, каква храна да изберете за себе си: пищна или сочна. Опитътъ показалъ, че когато Данаилъ се хранилъ съ сочива, лицето му станало по-красиво, а сѫщевременно той ималъ повече знания и мѫдрость отъ всички тогавашни учени и мѫдреци. „Божиятъ Духъ носи всичкитѣ блага на живота“. * 25 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Проява на любовьта. Лука 14 гл. Ще ви дамъ следнитѣ мисли. Това, което тече, е вода. Това, което стои, е камъкъ. Това, което лъха, е въздухъ. Това, което нуди, е сила. Въ 14. глава отъ Евангелието на Лука се изнасятъ три нѣща, които спъватъ развитието на човѣка, или го отклоняватъ отъ правия пѫть. Тѣ сѫ: нивитѣ, воловетѣ и женитбата. Питате: Да си купя ли нива? — Нивата е първата спънка. — Да си купя ли волове? — Воловетѣ сѫ втората спънка — Да се оженя ли? — Женитбата е третата спънка. Камъкътъ жени ли се? Това, което лъха, жени ли се? Това, което те нуди, жени ли се? Камъкътъ тече ли? Камъкътъ не тече, но противодействува на водата. Водата лъха ли? Водата тече. Това, което лъха, нуди ли те?. Съвременнитѣ хора казватъ, че човѣкъ трѣбва да се ожени, да образува домъ, семейство. Семейството е създадено отъ Бога; то е Божествено учреждение. Женитбата, обаче, е човѣшки институтъ. Човѣшкитѣ нѣща сѫ временни, а Божественитѣ — вѣчни. Колкото и да е дълготрайно нѣщо, щомъ е човѣшко, то има край. Когато ви питатъ за началото и за края на нѣщата, ще знаете, че човѣшкитѣ работи иматъ край, нѣматъ начало. Божественитѣ нѣща иматъ начало, нѣматъ край. Следователно, всѣко нѣщо, което има начало, а нѣма край, е Божествено. Всѣко нѣщо, което има край, а нѣма начало, е човѣшко. Вие ще цитирате стиха, въ който е казано: „Азъ съмъ алфа и омега“. Обаче, алфа и омега не означаватъ начало и край на нѣщата. Взимате една прѫчка, огъвате я и образувате отъ нея крива линия, окрѫжность. Следъ това поставяте рѫцетѣ си върху огънатата прѫчка. Можете ли сега да кажете, кѫде е началото, и кѫде е краятъ на първата прѫчка? Първоначално човѣкъ е билъ създаденъ самъ, да работи и да се развива. Тѣзи условия му се видѣли трудни, затова пожелалъ да си купи нива, да се разшири. Купилъ нива, разширилъ се, но съ това заедно се натъкналъ на първата спънка. Той се намѣрилъ въ затруднение, видѣлъ, че самъ не може да обработва нивата си. Тогава започналъ да търси помощникъ въ работата си. Купилъ си петь чифта волове да му помагатъ. Съ тѣзи петь чифта волове той се натъкналъ на втората спънка. Петьтѣ чифта волове представятъ петьтѣ сѣтива на човѣка, чрезъ които той се свързва съ външния свѣтъ. Най-после решилъ да се ожени. Женитбата е третата спънка на човѣка. Когато умътъ и сърдцето на човѣка сѫ събудени, това показва, че той се е оженилъ. Като се ожени, човѣкъ казва: Не искамъ вече да зная, кой какво мисли за мене. Ще чувствувамъ, ще мисля, както разбирамъ, и ще гледамъ дома си. Правъ е човѣкътъ. Той е турилъ основа на дома си и трѣбва да се грижи за него. Нѣкой казва, че още не е жененъ. Този човѣкъ взима думата „женитба“ въ букваленъ смисълъ. Споредъ мене, нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не е жененъ. Мнозина се женятъ, за да бѫдатъ щастливи. Тѣ мислятъ, че като се оженятъ, вратата на Царството Божие ще се отвори за тѣхъ. Други пъкъ искатъ да се оженятъ, за да влѣзатъ въ реда на хората. Значи, тѣ искатъ да влѣзатъ въ реда и порядъка на човѣшкото. Не е лошо човѣкъ да се ожени, но важно е, какво ще придобие въ женитбата. Всѣки може да бѫде търговецъ, но важно е, какво ще продава. Ако нѣкой търговецъ продава кръстове и ковчези за умрѣли, хората ще бѫдатъ ли доволни отъ него? Кой купувачъ на ковчези и кръстове за умрѣли ще благодари на търговеца за това, че му продалъ тия вещи? Не е лесно човѣкъ да отиде въ нѣкой магазинъ за погребални вещи да купи сандъкъ и кръстъ за нѣкой свой ближенъ. Той ще отиде въ магазина на тоя търговецъ, но по неволя. Защо ви сѫ нужни тѣзи вещи? Не може ли вашиятъ ближенъ да мине безъ ковчегъ и безъ кръстъ? Защо сѫ потрѣбни ковчегъ и кръстъ на умрѣлия? Вие разрешавате трудни въпроси, разрешете и този въпросъ. Когато умре нѣкой християнинъ, поставятъ го въ сандъкъ, заравятъ го въ земята и отгоре забождатъ кръстъ. Следъ това близкитѣ му плачатъ, жалятъ, че не е между тѣхъ. Ако отидете въ нѣкое семейство, на което бащата е заминалъ за онзи свѣтъ, ще видите, че всички плачатъ за него. Ако бащата е билъ скѫперникъ, строгъ, студенъ къмъ децата си, тѣ вѫтрешно ще бѫдатъ доволни, че баща имъ е заминалъ за онзи свѣтъ, защото ще могатъ да си поживѣятъ, както трѣбва. Докато на една страна плачатъ, на друга дѣлятъ помежду си наследството. Всѣки иска да знае, какъвъ дѣлъ му се пада. Турцитѣ пъкъ постѫпватъ по другъ начинъ съ умрѣлия. Тѣ го придружаватъ до гроба, хвърлятъ го отъ високо въ дупката, да разбере, че е заминалъ за другия свѣтъ, и се разотиватъ. Като си отидатъ всички хора, тогава го заравятъ. Изобщо, всички народи погребватъ умрѣлитѣ си по различенъ начинъ. Когато умре, човѣкъ познава, кой го е обичалъ, и кой не го е обичалъ. Всички хора говорятъ за любовьта. Какъ познавате, че нѣкой човѣкъ има любовь? Кой е пробниятъ камъкъ, съ който опитвате, дали даденъ човѣкъ има любовь? Първата проява на любовьта е даването. Дето има любовь, тамъ всѣкога има даване. Не може човѣкъ да има любовь и да не е готовъ да дава. Когато любовьта напусне човѣка, той вече престава да дава. Любовьта разширява човѣка и събужда въ него желание да дава. Този законъ се провѣрява навсѣкѫде въ живота. Когато търговецътъ работи съ любовь, въ него се явява желание да отвори дюкяна си и да продава. Когато земедѣлецътъ работи съ любовь, отваря хамбара си и щедро дава. Когато младата мома стане майка, въ нея се събужда желание да дава. Когато учительтъ влѣзе въ училище и децата го заобиколятъ, той започва да дава. Всички хора, въ сърдцата на които любовьта влиза, иматъ желание да даватъ. Докато хората даватъ, любовьта действува въ тѣхъ. Щомъ престанатъ да даватъ, любовьта ги напуща. Значи, даването е свързано съ закона на любовьта. Така е въ духовния свѣтъ. На физическия свѣтъ, обаче, казваме: Търговецътъ продава стоката си; земедѣлецътъ оре нивата и продава житото си; майката възпитава детето си и го праща на училище. На земята поривитѣ на любовьта се кръщаватъ съ различни имена. Когато не дава, човѣкъ се натъква на опасности, на каквито търговецътъ се натъква. Търговецъ купува стока, но не я продава, държи я въ дюкяна си. Следъ време купува още стока, която сѫщо не продава. По този начинъ той събира много стока, влага паритѣ си въ нея, но не я продава. Като свърши паритѣ си и не може да купи повече стока, нито може да я продаде, той се намира предъ фалитъ. Значи, въ любовьта става обмѣна: взима и дава. Кое е по-добро: да взимашъ, или да давашъ? Писанието казва: „По-блаженъ е онзи, който дава, отколкото този, който взима“. Докато любовьта е въ васъ, давайте. Даването е вѫтрешенъ процесъ, който свързва човѣка съ Бога. Който не дава, той не може да се свърже съ Бога. Христосъ казва: „Който не се отрече отъ майка си, отъ баща си, отъ брата си, отъ сестра си и отъ своя животъ, той не може да бѫде мой ученикъ“. Това значи: който не даде всичко старо, каквото има, той не може да бѫде ученикъ на новото. Наистина, защо сѫ нужни на човѣка майка, баща, братъ и сестра? Защо му е потрѣбна майка мечка? Защо му е нуженъ баща вълкъ? Защо му е потрѣбна сестра паякъ? Защо му е нуженъ братъ змия? Какво ще допринесе сестрата паякъ? Тя по цѣли дни ще тъче паяжини по ѫглитѣ на стаята, а ти ще метешъ подиръ нея. Паякътъ лови мухи и самъ ги яде, не му дохожда на умъ да сподѣли плячката си съ нѣкого. Следователно, да се отрече човѣкъ отъ майка, баща, братъ и сестра, това значи да се отрече отъ всичко онова, което той самъ е направилъ. Човѣкъ самъ е купилъ нива, самъ се е свързалъ — самъ да се освободи отъ първата спънка. Човѣкъ самъ си е купилъ волове, самъ се е свързалъ — самъ да се освободи отъ втората спънка. Човѣкъ самъ се е оженилъ, самъ се е свързалъ — самъ да се освободи отъ третата спънка. Отречете се отъ всички връзки, които сами сте направили. Както сте се свързали, така трѣбва да се развържете. Вие сами сте си купили нива, волове и после се самоизлъгвате, че сѫ ваши. Оженили сте се за една мома и казвате, че тя е ваша жена. Майката е родила вашата жена, мѫчила се е, грижила се е за нея, и единъ день вие взимате чуждата дъщеря, оженвате се за нея и казвате, че тя е ваша жена. Като се ожените за чуждата дъщеря, не само нея ще направите нещастна, но и цѣлиятъ домъ ще стане нещастенъ. Сѫщото се отнася и за мѫжа. Това искалъ да каже Христосъ: Отречете се отъ всичко онова, което сами сте създали и което носи нещастие не само на васъ, но и на вашитѣ ближни! Какво трѣбва да правите, за да избегнете нещастията? Ако искате да се ожените, дали сте момъкъ или мома, потърсете другарь или другарка, които да нѣматъ нито майка, нито баща, нито братъ, нито сестра. Щомъ намѣрите такава мома, или такъвъ момъкъ, оженете се и ще бѫдете щастливи. Разбирайте ме право, за да не изпаднете въ противоречие. Какво правятъ съвременнитѣ моми и момци? Като дойде време да се женятъ, тѣ търсятъ богата мома, или богатъ момъкъ, отъ високо обществено положение, да могатъ да се повдигнатъ. Ще кажете: Тогава хората не трѣбва да се женятъ. Ще се женятъ, както и досега сѫ се женили. Но въ женитбата трѣбва да се внесе новъ елементъ — любовьта. Адамъ се ожени за Ева. Чия дъщеря бѣше Ева? Кой бѣше бащата, коя бѣше майката, кой бѣше братътъ и коя — сестрата на Ева? Както виждате, Ева бѣше дъщеря, която нѣмаше нито баща, нито майка, нито братъ, нито сестра. Сега вие искате да знаете, какъвъ ще бѫде краятъ на вашия животъ. Ако сте купили нива, ще я оставите; ако сте купили волове, ще ги напуснете; ако сте се оженили, жена ви ще ви напусне. Ако не оставите нивата си още първата година, най-късно следъ 120 години ще я оставите. Крайниятъ предѣлъ за едно събитие на земята е 120 години. Ако воловетѣ не ви напуснатъ още първата година, следъ десеть години ще остарѣятъ и не ще могатъ да ви служатъ. Ако приживе още жена ви не ви напусне, като остарѣе, ще замине за другия свѣтъ, и вие пакъ ще останете самъ. Ние разглеждаме нѣщата вънъ отъ човѣка и знаемъ, какво може да се случи съ него. Вие разглеждате нѣщата като нераздѣлна часть отъ васъ, вследствие на което се свързвате съ тѣхъ и, като ви се отнематъ, страдате. Влизате въ единъ институтъ, свързвате се съ него и после не можете да излѣзете оттамъ. Запримѣръ, нѣкой се ожени, свърже се съ института на женитбата и мисли, че не може да живѣе безъ него. Човѣкъ е сѫществувалъ преди създаването на този институтъ. Сегашниятъ човѣкъ е дошълъ до по-високо положение на съзнанието, иска да се освободи отъ временното и да служи на Вѣчното Начало. За да служи на това Начало, човѣкъ трѣбва да разбере първата проява на любовьта — даването. Да служишъ на Вѣчното Начало, значи да давашъ. Какво разбирате подъ „даване“? Отъ сутринь до вечерь вие се безпокоите, притѣснявате се, сърдцето ви се свива, не може да върши свободно службата си. Освободете сърдцето си отъ всички безпокойствия и тревоги и дайте му отдихъ. Отъ сутринь до вечерь мислите за едно, за друго, съмнявате се, колебаете се. Дайте отдихъ на ума си. Освободете го отъ съмненията и колебанията, вложете въ него свѣтла, възвишена мисъль. Вие мислите много, но това не е права мисъль. Когато умътъ е пъленъ съ съмнения, това не е мисъль. Сърдце, което се безпокои, и умъ, който се съмнява, нищо не даватъ. Вложете едно благородно чувство въ сърдцето си и една свѣтла мисъль въ ума си и оставете ги да си починатъ. Дай отдихъ на сърдцето си! Дай отдихъ на ума си! Хората се обиждатъ, огорчаватъ се, товарятъ сърдцето си съ ненуженъ багажъ. Защо се обижда човѣкъ? Нѣкой отишълъ нѣкѫде, и понеже не го приели, както очаквалъ, той се обидилъ. Какъ смѣятъ такъвъ великъ, такъвъ добъръ човѣкъ да не го приематъ съ нужното уважение и почитание! Всѣки се мисли за добъръ, за светъ, за голѣмъ човѣкъ. Това показва, че всѣки човѣкъ иска да вземе нѣщо отъ другитѣ, но не и да даде. Всички трѣбва да знаете, че като взимате, трѣбва и да давате. Учитель дава на ученика си нѣщо. Ученикътъ трѣбва да предаде това нѣщо на другъ нѣкой. Вториятъ ще го предаде на трети и т. н. Това нѣщо ще минава отъ рѫка на рѫка, докато отново се върне при учителя. Учитель иска да изпита ученицитѣ си, да види, докѫде сѫ стигнали въ даването. За тази цель учительтъ дава на единъ отъ ученицитѣ си една хубава ябълка. Той я дава на свой другарь. Другарьтъ му взима ябълката и я дава на трети ученикъ. Третиятъ я предава на четвърти. Ябълката минава презъ десеть ученика. Десетиятъ занася ябълката на учителя. Учительтъ остава доволенъ отъ опита. Той намира, че ученицитѣ му сѫ добри, щедри момчета. Ако ябълката бѣше изчезнала нѣкѫде по срѣдата, учительтъ щѣше да извади друго заключение за ученицитѣ си. Следователно, каквото ви се даде, трѣбва да го дадете на други, всички да взематъ участие. За да дойде любовьта, човѣкъ трѣбва да е научилъ закона на даването. Когато ябълката попадне въ рѫцетѣ ви, не мислете, какво е съдържанието ѝ, но мислете, на кого да я предадете, за да се върне пакъ тамъ, отдето е излѣзла. Човѣкъ се изпитва чрезъ ябълката. Ако първитѣ хора бѣха постѫпили правилно съ ябълката, свѣтътъ щѣше да бѫде изправенъ. Като получи ябълката, Ева трѣбваше да я даде на Адамъ. Адамъ пъкъ трѣбваше да я даде на Бога. Обаче, Ева веднага опита ябълката и направи първия грѣхъ. Когато дойде едно желание въ сърдцето ви, не го опитвайте, но дайте го на другъ нѣкой. Когато дойде нѣкоя мисъль въ ума ви, не се спирайте много върху нея, но дайте я на другъ нѣкой. Каквито желания и мисли дойдатъ при васъ, дайте ги на други; нека желанията се движатъ, нека обикалятъ свѣта, докато намѣрятъ своя източникъ. Като наблюдавамъ и изучавамъ живота, въ всичкитѣ негови прояви, вадя заключение, че човѣшкото взима, а Божественото дава. Усмивката на хората взима, а не дава. Нѣкой се усмихне, мръдне само устнитѣ си. Съ това този човѣкъ иска да вземе нѣщо. Изобщо, въ неестественитѣ човѣшки постѫпки всѣкога се крие нѣкакво изкушение, користолюбие или лицемѣрие. Такава постѫпка води понѣкога човѣка и къмъ любовь, но тази любовь е привидна. Запримѣръ, нѣщо отвѫтре те заставя да отидешъ въ черкова. Въ сѫщото време една млада красива мома отива на сѫщата черкова. Като влѣзешъ вѫтре, погледътъ ти се спира върху красивата мома, и умътъ ти се раздвоява. Това е изкушението, което се вмъква въ човѣка въ най-различни форми. Понѣкога човѣкъ отива въ нѣкое училище, съ цель да учи, но после излиза друго нѣщо, което той не е предполагалъ. Изобщо, човѣкъ не знае, отде идатъ благата, опредѣлени за него — отъ Бога, или отъ друго мѣсто. Всѣко благо, дадено отъ Божествения свѣтъ, внася разширение въ човѣшката душа. Всѣко благо, което иде отъ човѣшкия свѣтъ, ограничава човѣшката душа. За да се ползувашъ отъ дадено благо, едновременно съ тебе още две сѫщества трѣбва да взематъ участие въ това благо. Запримѣръ, ти можешъ да ядешъ, ако заедно съ тебе ядатъ още две сѫщества. Значи, три сѫщества трѣбва да ядатъ едновременно: умътъ, сърдцето и волята. Позволено е на човѣка да яде, ако умътъ, сърдцето и волята му сѫ на мѣсто. Ако едно отъ тритѣ сѫщества не е на мѣсто, човѣкъ нѣма право да яде. Човѣкъ трѣбва да дава. Какъ трѣбва да дава? Безкористно. Земедѣлецътъ хвърля жито на нивата. Казвате, че този земедѣлецъ е щедъръ, дава изобилно жито на нивата. Не е щедъръ той. Земедѣлецътъ дава, но въ замѣна на това иска да вземе 30, 60 или 100. Орачътъ оре нивата съ воловетѣ и, като се върне дома си, нахрани воловетѣ, даде имъ малко слама, малко ярма и после казва, че добре ги нахранилъ. Това не е даване, но — взимане. Следъ като воловетѣ сѫ работили цѣлъ день, следъ като сѫ робували, ти имъ давашъ незначителна часть отъ това, което си взелъ отъ тѣхъ. Човѣкъ трѣбва да мисли право. За тази цель той трѣбва да освободи ума си отъ всички тревоги, отъ всички смущения. Главата на хората побѣлява отъ тревоги, но въпрѣки това не ги довежда до правилно разрешаване на въпроситѣ. Свѣтътъ, въ който живѣете, е пъленъ съ невидими сѫщества, които вървятъ въ кривъ пѫть. Тѣ постоянно ви следятъ и, по незабелязанъ отъ васъ пѫть, ви създаватъ редъ изпитания и изкушения. Голѣми тънкости има въ тѣхнитѣ методи. За тази цель вие трѣбва да бѫдете будни, да различавате тѣхнитѣ похвати и да не имъ се подавате. Докато не се научите да различавате тѣхнитѣ методи, вие всѣкога ще бѫдете нещастни. Запримѣръ, имашъ добро разположение на духа си, но изведнъжъ дойде нѣкой, каже ти една дума и развали разположението ти. Ставашъ сутринь веселъ, бодъръ, но детето ти паднало отъ стола, счупило крака си, и ти изгубвашъ разположението си. Отивашъ на училище да вземешъ диплома си и се връщашъ радостенъ, пъленъ съ мечти за ново бѫдеще, но веднага те посрѣщатъ съ телеграма, въ която съобщаватъ за смъртьта на баща ти. Назначаватъ те министъръ въ България, но въ това време жена ти заминава за онзи свѣтъ. Както виждате, най-добритѣ и красиви нѣща въ живота на човѣка се придружаватъ съ горчиви хапове. Какво трѣбва да се прави? Нѣщата трѣбва да се предвиждатъ. Като ви предлагатъ нѣщо хубаво, мислете върху него, да го приемете, или не. Знайте, че всичко хубаво е последвано отъ нѣщо горчиво. Ако искате да избегнете горчивото, не посѣгайте къмъ сладкото. Коя е причината за това? Стремежътъ, пѫтьтъ на хората. Пѫтьтъ, въ който вървятъ, е правъ, но методитѣ, чрезъ които искатъ да реализиратъ нѣщата, сѫ човѣшки. Тръгнали сте въ новия пѫть. Какво се иска отъ васъ? Новиятъ пѫть изисква нови методи. Сготвите хубаво ядене, но го туряте въ нечиста чиния. Следъ малко яденето се вмирисва и отказвате да го ядете. Хубаво сготвеното ядене трѣбва да се тури въ чисти, нови чинии. Следователно, всѣко нѣщо, отъ единия до другия край, трѣбва да бѫде издържано въ чистота. Всѣка мисъль, всѣко чувство, всѣко действие, въ всички свои прояви, трѣбва да бѫдатъ абсолютно чисти. Взимате една мисъль и я туряте въ нечиста чиния на сърдцето. Оттамъ, прехвърляте сѫщата мисъль въ нечиста чиния на волята, и следъ това предлагате тази мисъль на хората. — Не, тази мисъль е нечиста вече. Следователно, вие нѣмате право да предлагате нечисти мисли на свѣта. Чиниитѣ на вашитѣ мисли и чувства, чиниитѣ на вашитѣ постѫпки трѣбва да бѫдатъ абсолютно чисти. Това се изисква отъ всички съвременни хора. Чисти бѫдете въ мислитѣ си! Чисти бѫдете въ чувствата си! Чисти бѫдете въ постѫпкитѣ си! Не сте ли чисти, нѣмате извинение. Ще се извинявате, че сте били невежи. Това е ваша измислица. Нѣма невежи хора въ свѣта. И растенията даже не сѫ невежи. И камънитѣ не сѫ невежи. Виждате, че единъ камъкъ седи на едно мѣсто съ години. Вѣтъръ духа около него, но той седи, философствува и казва: За да философствувамъ, спокойствие ми е нужно. Ако го търколи нѣкой надолу, той се чуди, кой е нарушилъ спокойствието му. Като спре, пакъ започва да философствува. Отъ камънитѣ човѣкъ придобива онова вѫтрешно спокойствие, при което може правилно да разсѫждава. Нѣкой погледне къмъ камъка и казва: Камъкъ е това! Камъкъ е, наистина, но отъ него ще вземешъ урокъ на търпение. Отъ водата ще учишъ закона на даването. Дето минава, водата всѣкога дава нѣщо отъ себе си. Ако мине покрай нѣкое сухо дърво, или покрай нѣкоя изсъхнала тревица, тя ще ги напои, ще ги освежи. И въздухътъ, който лъха, дава. И силата, която нуди, дава. Следователно, давай и ти, както водата дава. Давай и ти, както въздухътъ дава. Давай и ти, както силата дава. Камъкътъ, водата, въздухътъ, силата служатъ като предметно учение да научатъ хората на закона на даването. Пишете върху темата: „Какъ водата дава“? Като разработите този въпросъ, вижте, какво вие бихте могли да приложите въ живота си. Приложете методитѣ, съ които водата си служи при даването, и вижте, какви резултати ще имате. Водата дава това, което е получила, и отново се връща при своя източникъ. Тъй щото и вие давайте по сѫщия начинъ. Ако каните богати хора на угощение, за да ви поканятъ единъ день и тѣ, това не е даване. Давай на сиромаситѣ, които нѣма какво да ти върнатъ. Когато давате нѣщо на сиромаха, той благодари на Бога за това, което е получилъ. По този начинъ и той дава отъ това, което е получилъ. Даването е непреривенъ процесъ, който минава отъ едно сѫщество на друго. Мѣни се само формата и начинътъ на даването, но процесътъ не спира. Когато те поканятъ нѣкѫде на обѣдъ, първо отправи мисъльта си нагоре да благодаришъ за това, което ще получишъ. Щомъ благодарностьта е чистосърдечна, отвѫтре веднага ще те предупредятъ, трѣбва ли да останешъ на този обѣдъ, или не трѣбва. Ако предъ тебе е сложена развалена кокошка, трѣбва ли да ядешъ отъ нея? Външно кокошката е добре сготвена, съ приправки, но месото ѝ е развалено. Какво трѣбва да направи поканения на този обѣдъ? Той трѣбва да вземе шапката си и да си отиде. Много отровни и вмирисани кокошки се предлагатъ днесъ на хората, но човѣкъ трѣбва да бѫде буденъ, да ги познава и да не ги приема. Каква по-отровна храна отъ мисъльта, че Богъ не сѫществува? Ако нѣкой ви предложи такава мисъль, откажете се отъ нея. Нека този човѣкъ разбере, че вие познавате вмирисаната кокошка, и нито за себе си я желаете, нито на други я предлагате. Гответе чиста, здрава храна, ако искате да имате приятели. И тъй, първата проява на любовьта е даването. Давайте чисто, безкористно. Който не дава, той не може да се свърже съ любовьта. Който не може да влѣзе въ връзка съ любовьта, той не може да я опита. Пророкътъ е казалъ: „Опитай ме, Господи!“ Той иска да бѫде изпитанъ, да види, може ли да дава по Божественъ начинъ. Да мисли човѣкъ, това е процесъ на ума; да дава — това е процесъ на сърдцето. Истинскиятъ животъ започва съ даването, понеже тогава човѣкъ става проводникъ на Божественото Начало въ себе си. Какъ даватъ обикновенитѣ хора? Тѣ се нахранятъ добре, и каквото остане отъ яденето, даватъ го на другитѣ. Това не е даване. Да дадешъ нѣщо, това подразбира свобода на сърдцето — да дадешъ това, което ти самъ още не си опиталъ. Днесъ говоря за даването, понеже новиятъ животъ изисква това. Животътъ на съвременнитѣ хора — стариятъ животъ, е пъленъ съ смущения и безпокойствия. Заболи ги глава — смущаватъ се; хване ги ревматизъмъ — смущаватъ се; разстрои се стомахътъ имъ — смущаватъ се. На какво се дължатъ тѣзи болезнени състояния въ хората? Всички болести се дължатъ на това, че човѣкъ не дава. Нѣкой е закѫсалъ въ живота си, защото не дава. Вършете волята Божия, давайте безкористно, за да се освободите отъ всички болести, отъ всички смущения и несгоди. Отъ сутринь до вечерь Богъ дава. Той гледа къмъ насъ съ разположение и чака времето да почнемъ съзнателно да работимъ. Мнозина, обаче, се криятъ натукъ - натамъ, чакатъ Той да се отдалечи отъ тѣхъ, да могатъ свободно да правятъ, каквото искатъ. Всички хора казватъ, че Божественото око присѫтствува навсѣкѫде. Въпрѣки това, когато вършатъ нѣкакво престѫпление, тѣ не се страхуватъ отъ това око, но се страхуватъ отъ хората. Какво показва това? Че мисъльта, какво Божественото око следи всичко, не е дълбоко легнала въ съзнанието на хората. Минавате покрай една плодна градина и пожелавате да си откѫснете единъ плодъ. Започвате да се озъртате наоколо, да не ви види нѣкой. Казвате, че ви е страхъ отъ Бога, а въ сѫщность отъ хората се страхувате. Като видите, че жива душа нѣма около васъ, вие спирате предъ нѣкое дърво, откѫсвате си единъ плодъ и продължавате пѫтя си. Ако сте убедени, че Божественото око ви гледа, щѣхте мислено да се обърнете къмъ Него съ молба, да си откѫснете единъ плодъ. Съвременнитѣ хора търсятъ щастие. Щастието седи въ чистотата на тѣхнитѣ мисли, чувства и постѫпки. „Съ какъвто дружишъ, такъвъ ставашъ“. Тази пословица се отнася и до мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на хората. Каквито мисли храните, такива ставате. Хранете хубави мисли и чувства къмъ всѣки човѣкъ, безъ да се спирате предъ въпроса, заслужава ли той това, или не. Отъ Божествено гледище всѣки човѣкъ заслужава нѣщо. Ако почнете да мислите, кой човѣкъ заслужава да бѫде обичанъ, и кой не заслужава, вие влизате въ човѣшкия порядъкъ на нѣщата. Казвате: Да дамъ ли на този човѣкъ нѣщо, или да не му дамъ? — Дай и не мисли. — Ама какъ ще постѫпи той? — Това е негова работа. Ако не постѫпи право, той ще носи последствията на своята постѫпка. Ако ти не постѫпишъ право, последствията на твоята постѫпка тебе ще следватъ. Щомъ е дошълъ твоя редъ, давай и не мисли. Хората сѫ халки въ обща верига. Ако една отъ халкитѣ не изпълнява службата си, ще ръждяса. Щомъ ръждяса, ще я извадятъ навънъ, и вмѣсто нея ще поставятъ друга. Който влѣзе въ веригата на Божествения свѣтъ, той трѣбва да върши волята на Отца си. Не върши ли Неговата воля, самъ ще носи последствията. Въ Божествения свѣтъ грѣхътъ е изключенъ. Тамъ нѣма криви постѫпки. Кажете ми една крива постѫпка споредъ вашето разбиране. Ще кажете, че нѣкой не се е отнесълъ съ васъ, както трѣбва. Щомъ кажете това, вие сѫдите себе си. Никой не ви е далъ право да сѫдите. Този човѣкъ не е постѫпилъ добре съ васъ, защото вие сте се спрѣли тамъ, дето не ви е мѣстото. Щомъ престанете да сѫдите, всички хора ще се отнасятъ съ васъ добре. Това значи да живѣете въ Божествения порядъкъ на нѣщата, а не въ човѣшкия. Млада българка се оженила за единъ българинъ, но той излѣзълъ много несрѫченъ човѣкъ. Това започне, онова започне, работитѣ му не вървятъ. Единъ день жена му казала: Облѣчи това расо, вземи котленцето въ една рѫка, китката босилекъ въ друга и тръгни изъ село въ село да ръсишъ хората. Колкото пари съберешъ въ котлето, ще ги донесешъ на мене. — Вижъ, тази работа мога да я направя, казалъ младиятъ съпругъ, и тръгналъ на работа. По едно време до ушитѣ на владиката дошла вестьта, че нѣкакъвъ особенъ попъ ходи изъ село въ село да ръси хората. Владиката го извикалъ при себе си и го запиталъ: Кой те опопи? — Жена ми. Питамъ: Какво показва това? Това показва, че хората сѫ създали свой собственъ порядъкъ, който следватъ. Тѣ следватъ човѣшкия порядъкъ, а пренебрегватъ Божествения. Божествениятъ порядъкъ на нѣщата, обаче, казва на хората да даватъ. Даването е първа проява на любовьта. Кой отъ васъ е мислилъ по това? Кой отъ васъ, ако го запитатъ за първата проява на любовьта, ще може да отговори правилно? Мисъль се изисква отъ хората. Сега ви говоря нѣща, които едва следъ 20 и повече години ще разберете. Запримѣръ, за да разберете даването, трѣбва да давате. Който дава, той е добъръ човѣкъ. А доброто не е нѣщо статическо. Доброто е динамически процесъ. Постоянно трѣбва да дава човѣкъ, за да бѫде добъръ. Щомъ забележи въ себе си най-малкото нежелание да дава, въ този моментъ човѣкъ не е добъръ. Въ този смисълъ, всѣки за себе си може да каже, добъръ ли е, или не. Докато дава, той е добъръ; щомъ престане да дава, той не е добъръ. Добриятъ човѣкъ не задържа нищо въ себе си. Щомъ не задържа нищо въ себе си, той върши волята Божия, вследствие на което се радва на вѫтрешенъ миръ. Въпросътъ за даването оставамъ на васъ, всѣки самъ да го разреши. Всѣки самъ трѣбва да реши да дава, или да не дава. Всѣки изворъ, който има изобилно вода, постоянно дава. Щерната дава временно и по малко вода. На васъ оставамъ да се опредѣлите: щерни ли да бѫдете, или извори. Казано е въ Писанието: „Не сѫдете, да не бѫдете сѫдени!“ Това значи: Не сѫдете, не критикувайте другитѣ. Себе си можете да критикувате, но съ мѣрката на абсолютната справедливость. Не преувеличавайте, нито намалявайте фактитѣ. Фактитѣ трѣбва да се изнасятъ така, както сѫ въ действителность. Да критикувате себе си, значи да извадите гнилитѣ продукти отъ торбата си и вмѣсто тѣхъ да турите нови, свежи продукти. Извадете старитѣ нѣща отъ торбата си и я напълнете съ нови. Старитѣ навици, които сте наследили отъ дѣди и прадѣди, трѣбва да изхвърлите навънъ и на мѣстото имъ да поставите нови. Старото и новото не могатъ да се примирятъ. Въ това отношение Христосъ е категориченъ. Той казва: „Ако не се отречете отъ баща си, отъ майка си и отъ себе си, нѣмате животъ“. И вие говорите за самоотричане, но кой отъ васъ се е самоотрекълъ, както трѣбва? Сега, запримѣръ, сте дошли на планината да получите нѣщо отъ нея: да се обновите, да си починете, да трансформирате състоянията си. Искате да ви се даде нѣщо — право е това. Но давате ли и вие? Всички сте дошли тукъ съ автомобили, съ палатки, съ всички удобства. Едно трѣбва да знаете: само онзи може да получи отъ природата онова, за което е дошълъ, който изпълни закона на даването. Щомъ е дошълъ тукъ, той трѣбва да поеме грижата за още трима души: да имъ плати билета за автомобила, или за трена, и презъ всичкото време да се грижи за храната имъ, както за себе си. Ще кажете, че нѣкои отъ васъ иматъ жена, деца. Вънъ отъ близкитѣ си, всѣки трѣбва да се погрижи за още трима. Това значи курортъ. А така, всѣки да се грижи само за себе, това не е волята Божия. Ако рече Богъ да ви сѫди, вашата работа е свършена. Всѣки самъ трѣбва да се сѫди. Като се осѫди, ще напише присѫдата си и ще я занесе въ невидимия свѣтъ, тамъ да се произнесатъ, права ли е, или не. Ако намѣрятъ, че присѫдата не е права, ще я върнатъ назадъ за корекция. Докато присѫдата не се удобри, човѣкъ все трѣбва да разглежда постѫпкитѣ си. Не заставяйте камъка да върви по пѫтя на водата. Камъкътъ да седи на своето мѣсто. Имайте характера на камъка, който казва: Азъ съмъ столъ, на който всѣки може да седне да си почине. Не заставяйте водата да върви по пѫтя на въздуха. Водата да върви по своя пѫть. Имайте характера на водата, която постоянно тече, движи се, на всички дава, никого не чака. Когато искате да помогнете на нѣкого, не чакайте благоприятни условия, както и водата не ги търси. Не заставяйте въздуха да върви по пѫтя на силитѣ. Въздухътъ да върви по своя пѫть. Имайте характера на въздуха. Когато иска да помогне на задушаващия се, въздухътъ веднага му се притича на помощь. Не заставяйте силитѣ да измѣнятъ своя пѫть. Силата кара човѣка да мисли, да чувствува, да действува. Това сѫ новитѣ правила, които трѣбва да следвате Ако ги следвате, ще близнете отъ щастието, което търсите. Ако не ги следвате, ще пиете пелинъ, отъ който ще се вгорчите. За да се освободите отъ горчивината, трѣбва да я повърнете назадъ. Сега на васъ казвамъ: Повърнете всичко старо, което сте яли отъ хиляди години насамъ. Като се освободите отъ старото, съзнанието ви ще просветне, душата ви ще се освободи отъ тежкия товаръ на миналото, и като новородено дете ще погледнете нагоре и ще кажете: Господи, да бѫде Твоята воля! Това значи да живѣе човѣкъ въ Царството Божие. Срѣщамъ нѣкой, едва се държи на краката си, не може да мисли, да чувствува, да прави добро, но казва, че е богоугоденъ. Щомъ не можешъ да мислишъ, да чувствувашъ, да правишъ добро, ти не си богоугоденъ. Когато мислишъ, чувствувашъ и правишъ добро, ти си богоугоденъ. Въ Бога противоречия не сѫществуватъ. Противоречия сѫществуватъ въ човѣшкото, въ животинското царство, както и въ живота на духоветѣ. Това, което смущава, което измѫчва човѣка, не е Божествено. По този начинъ, обаче, човѣкъ се изпитва, доколко е готовъ да възприеме новото, което носи радость и веселие за неговата душа. За да дойде до свободата, човѣкъ непременно трѣбва да мине презъ ограничения. Представете си, че на тѣлото ви нѣкѫде е излѣзълъ голѣмъ цирей и заелъ значително мѣсто. Той иска да ви заблуждава, че е собственикъ на това мѣсто. Отъ време на време поглеждате къмъ него, виждате, че е побѣлѣлъ, готовъ да се пукне. Той, обаче, иска само да го намажете съ нѣщо. Никакво мазане не му трѣбва. Ще вземете игла, добре обгорена, и ще го боднете въ срѣдата. Той постепенно ще се смалява, докато единъ день съвършено изчезне. Такива циреи има човѣкъ и въ психическия си животъ. Единъ цирей е, запримѣръ, мисъльта, какво говорятъ хората за васъ. Много просто, хората говорятъ за васъ, че сте смахнати. Кой нѣма да каже, че сте смахнати? Качили сте се въ това мъгливо време на върха и чакате да видите изгрѣва на слънцето. Видѣхте ли слънцето? Не го видѣхте. Има едно слънце въ човѣка, което никога не залѣзва, и никаква мъгла не го закрива. Изгрѣе ли веднъжъ, това слънце вѣчно грѣе и никога не залѣзва. Ако не искате хората да ви считатъ смахнати, като ви питатъ, кѫде сте били, ще имъ кажете: Понеже мисля да си строя кѫща, качихъ се на този връхъ да си избера хубави, здрави камъни. Пъкъ и водата въ рѣката ми харесва, съ нея ще гася варьта. Ще убедя хората, че азъ зная да строя кѫщи, каквито обикновенитѣ майстори не знаятъ. Като имъ кажа така, тѣ ще видятъ, че съмъ уменъ човѣкъ. Наистина, освенъ външната кѫща за живѣене, човѣкъ работи за съграждане на своята вѫтрешна кѫща. Следователно, нека се пукатъ вашитѣ циреи. Нѣма защо да се обиждате отъ това, какво хората мислятъ за васъ. Нека се смѣятъ. Щомъ се смѣе, човѣкъ ще намѣри правия пѫть. Една млада мома се оженила за единъ момъкъ. Тя била добра, но много се обиждала. Единъ день наготвила пиле. Дошълъ мѫжътъ ѝ на обѣдъ и казалъ нѣщо, което я обидило. Тя сложила трапезата, но не искала да обѣдва. — Ела да обѣдваме! — Не съмъ гладна. Другъ пѫть тя пакъ наготвила пиле. Той пакъ казалъ нѣщо, което я обидило. — Хайде, да обѣдваме! — Не съмъ гладна, не искамъ да ямъ. Трети пѫть пакъ наготвила пиле. Мѫжътъ ѝ казалъ нѣщо, което въ другъ случай би я обидило, но този пѫть тя се усмихнала и казала: Нѣма вече да се обиждамъ. Ако продължавамъ все по стария начинъ, азъ ще се обиждамъ, а мѫжътъ ми ще яде пилета безъ мене. И на васъ казвамъ: Не се обиждайте отъ това, което хората говорятъ за васъ. Усмихнете се и хапнете отъ пилето. И тъй, вървете по вѫтрешния законъ на любовьта — по закона на даването. Така ще провѣрите, имате ли любовь, или нѣмате. Това не значи, че трѣбва да се упражнява насилие върху вашата съвесть, да ви заставятъ да давате. Всѣки трѣбва да дава доброволно, по любовь, безъ никакво външно или вѫтрешно насилие. Давате ли по любовь, вие всѣкога ще бѫдете богати. Давайте по новия начинъ, по закона на любовьта. Това значи да се отрече човѣкъ отъ стария порядъкъ на нѣщата, отъ своитѣ стари възгледи и теории, отъ всичко човѣшко и да възприеме новото, Божественото. Приложете Божествения порядъкъ на нѣщата, за да получите великитѣ блага на живота. Ако слънцето не изгрѣва, ако водата не тече, ако въздухътъ не лъха, ако силата не нуди, новото нѣма да дойде въ свѣта. „Божиятъ Духъ носи всичкитѣ блага на живота“. * 23 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Ценность на нѣщата. Иоана 6:32—40. Всѣко нѣщо, което човѣкъ има, или което знае, съдържа нѣщо ценно въ себе си. Въпрѣки това, човѣкъ често не цени онова, което знае и което притежава. Тази е причината, задето той постоянно се стреми къмъ придобиване на все по-нови и по-нови нѣща: ако има малко знания, иска да придобие нови, голѣми знания, да стане ученъ; ако е добъръ, иска да стане по-добъръ, светия. Обаче, този човѣкъ нѣма понятие, какво значи да бѫдешъ ученъ, или да бѫдешъ светия. Формата на учения, на светията е голѣма, но на тази външна форма трѣбва да отговаря съответно вѫтрешно съдържание. Може би, и кокошката има желание да снесе яйце като камилското, но за това тя трѣбва да се измѣни, да стане по-голѣма. Какво е допринесла камилската птица съ своитѣ яйца? Следователно, при оценката на нѣщата важно е онова, което въ даденъ случай допринася нѣщо за нашия животъ, или за благото на нашата душа. Благото на човѣшката душа се опредѣля отъ неговия вѫтрешенъ животъ. Вѫтрешниятъ животъ пъкъ се характеризира съ вѫтрешно единство. Единство на нѣщата сѫществува само тамъ, дето се върши волята Божия. Който върши волята Божия, той е свързанъ съ Цѣлото, съ Единицата. Нещастието на съвременния човѣкъ се заключава въ това, че той е лишенъ отъ вѫтрешно единство въ себе си. Той търси щастието си вънъ отъ Първичната Причина, вънъ отъ себе си. Обаче, по този начинъ щастие не може да се намѣри. Всѣко нѣщо, което е вънъ отъ човѣка, вънъ отъ Първата Причина, представя сѣнка на нѣщата. Това, което е вѫтре въ човѣка, представя сѫщина на нѣщата. Хората тичатъ подиръ сѣнкитѣ, защото тѣ се виждатъ. Сѫщината, реалностьта никой не може да види. Вие се гледате въ огледало и казвате, че се виждате. Това, което виждате въ огледалото, е вашата сѣнка, не сте самитѣ вие. Въ огледалото виждате само външния си образъ; виждате, дали имате бръчки на лицето, или не; дали странитѣ ви сѫ червени, и т. н. Това, обаче, не е човѣкътъ. Вие не виждате въ огледалото своитѣ възвишени мисли и благородни чувства, които въ сѫщность представятъ човѣка. Какво представя човѣшкото лице, както и цѣлото човѣшко тѣло? Тѣлото на човѣка представя кѫща, въ която той прекарва цѣлия си животъ. Отъ сутринь до вечерь той маже, глади, нарежда кѫщата си, да бѫде удобна за живѣене. Домакинътъ на кѫщата трѣбва да бѫде уменъ, грижливъ човѣкъ, за да пази всѣкога чистота и хигиена въ своята кѫща. Ако домакинътъ не е разуменъ човѣкъ, и най-хубавата кѫща нѣма да го ползува. Ако е разуменъ човѣкъ, тази кѫща е на мѣсто; той ще я използува добре. Всѣки день кѫщата на човѣка трѣбва да се чисти, да се мие, да се нарежда — да бѫде въ пълна изправность. Тази е една отъ близкитѣ задачи на всѣки човѣкъ. Мнозина пренебрегватъ тази най-близка и важна задача и се интересуватъ отъ голѣми въпроси, както, запримѣръ, какъвъ ще бѫде свѣтътъ следъ хиляда години. Този въпросъ не трѣбва да ви интересува, той се отнася до Онзи, Който е създалъ свѣта. Инженери градятъ едно училище. Вие виждате основитѣ на това училище, но не се задоволявате само съ това, искате да знаете, какво ще стане съ училището следъ десеть години. Онѣзи, които градятъ училището, иматъ планъ, знаятъ, какво ще стане съ него, кога ще го завършатъ и т. н. Щомъ се интересувате толкова, тѣ могатъ да ви покажатъ плана на училището, но нищо нѣма да разберете отъ него. Планътъ на училището е сѣнка на това, което въ бѫдеще ще се съгради. Като се свърши градежътъ, ще видите, какво е станало училището. Други пъкъ се интересуватъ, като заминатъ за другия свѣтъ, кѫде ще бѫдатъ: въ Царството Божие, или ще останатъ пакъ на земята. И това не е тѣхна работа. Работата, която човѣкъ всѣки день трѣбва да свърши, е по-важна отъ всички останали въпроси. Човѣкъ трѣбва да се спира на ценното въ живота си и да се стреми да го реализира. Представете си, че ви натоварятъ съ багажъ, по-голѣмъ и по-тежъкъ, отколкото можете да носите. Силитѣ ви не позволяватъ да занесете този товаръ на опредѣленото мѣсто. Вие веднага се раздвоявате, не знаете, какво да правите. Раздвояването на човѣшкия умъ говори за нѣкаква слабость въ човѣка. Какво трѣбва да направите въ дадения случай? Поглеждате къмъ товара, намирате, че всичко е ценно, не знаете, отъ кое да се откажете, искате да пренесете всичкия товаръ. Оглеждате се надѣсно-налѣво, търсите човѣкъ, който да поеме вашия товаръ, но не намирате такъвъ човѣкъ. Какъ ще разрешите въпроса? Разтоварете багажа, отворете го и вземете съ себе си най-ценното, най-сѫщественото, безъ което не можете. Другото оставете настрана. Когато бѫдете свободни, и него пренесете. Следователно, и когато мислите, и когато чувствувате, и когато действувате, всѣкога избирайте най-ценното, най-сѫщественото, т. е. онова, което е прѣка ваша работа, което има право отношение къмъ васъ, което е най-близко за реализиране. Вие сте, запримѣръ, синъ на богатъ, добъръ, способенъ баща. Седите у дома си и мислите: обича ли ме баща ми, или не? Ще ми остави ли наследство следъ смъртьта си, и колко голѣмо ще бѫде това наследство? Дали братята и сестритѣ ми нѣма да взематъ по-голѣмъ дѣлъ отъ моя? Всички тия въпроси, които занимаватъ вашия умъ, ни най-малко не се отнасятъ до васъ. Това е работа на вашия баща. За васъ, обаче, това е голѣмъ товаръ, който сте се нагърбили да пренесете. Този товаръ не ви е потрѣбенъ сега. Може би, следъ десетки години ще трѣбва да вземете нѣщо отъ него. Вземете отъ този товаръ най-ценното — възможноститѣ за деня — и повече не се интересувайте. Вашата работа е само да учите. Като не изпълнявате своитѣ задължения, учительтъ намира, че не учите, както трѣбва, разсѣйвате се, дружите съ лоши момчета, полъгвате малко и по този начинъ губите времето си. Единъ български, селски свещеникъ, добъръ, благороденъ човѣкъ се оплакваше отъ своя синъ. Изпращамъ сина си на училище, вече 17 годишенъ младежъ, но виждамъ, не му се учи, други мисли го занимаватъ. За да не бѫде подъ моя надзоръ, иска да спи вечерь въ градината, защото въздухътъ тамъ билъ по-чистъ, прохладенъ, а въ стаята му било задушно. И на това се съгласихъ, само да учи. А той се изхитрилъ. Вечерь си ходи по седѣнки съ момитѣ, и нищо не учи. За да не забележа отсѫтствието му, той взима коритото, завива го въ юргана си, като че човѣкъ лежи. Отивамъ въ градината да видя, какво прави. Пипамъ леглото, виждамъ, че не е празно и си мисля, че той спи. Въ сѫщность, коритото е тамъ, а той — по седѣнки съ момитѣ. Всѣки човѣкъ има по едно такова корито, съ което прикрива действителностьта. То е начинъ на обхода. Запримѣръ, нѣкой е недоволенъ, неразположенъ, че не може да разреши известни въпроси. Когато е самъ въ стаята си, той е такъвъ, какъвто е въ действителность. Щомъ дойдатъ хора, предъ които трѣбва да излѣзе, той веднага взима „коритото“ съ себе си, усмихва се, разговаря се, представя се такъвъ, какъвто не е въ действителность. Това е неестествено състояние, въ което изпадатъ хората въ обикновения си животъ. Но и духовни хора изпадатъ въ сѫщото състояние. Защо? — Защото влизатъ въ духовния животъ неподготвени, вследствие на което се натъкватъ на редъ противоречия. Въ себе си мислятъ и чувствуватъ едно, а навънъ представятъ друго. Че така и актьоритѣ постѫпватъ. Като отидете на театъръ или на опера, какво ще видите? Нацапани лица, смѣхъ, разговоръ, плачъ, но всичко това не е естествено. Вие гледате, слушате, настройвате се и започвате да плачете заедно съ актьора, който плаче. Ако е въпросъ за плачене, идете въ дома на нѣкоя бедна вдовица, или при нѣкоя жена, бита отъ мѫжа си. Вдовицата плаче, защото децата ѝ сѫ гладни. Битата жена плаче отъ сърдце, защото мѫжътъ ѝ я билъ, ругалъ. Актьорътъ плаче, безъ да е битъ. Той плаче, за да му платятъ. И самата публика гледа представлението, или операта, но не е доволна, намира, че актьоритѣ не играятъ, както трѣбва. Съ този примѣръ не отричамъ нито театъра, нито операта. Тѣ сѫ приятни забавления, но като гледа, какво се представя на сцената, човѣкъ трѣбва да възстанови нѣщата, да ги представи въ тѣхния първиченъ видъ. Така постѫпватъ ученитѣ. Нѣкой естественикъ намира разхвърляни кости отъ нѣкое допотопно животно и започва до го изучава, да го изследва. Той трѣбва внимателно да събере всички кости, да ги постави на мѣстата имъ и отъ този възстановенъ образъ, да опише цѣлата първична форма на това животно: неговиятъ строежъ, голѣмина, начинъ на хранене и т. н. Отъ разхвърлянитѣ сухи кости той трѣбва да възстанови първичната форма на дадено животно. Като говоря за актьоритѣ, мнозина ще се запитатъ, дали нѣмамъ нѣкого предъ видъ. — Не, азъ нѣмамъ никого предъ видъ, но обръщамъ вниманието ви на това, че вие не познавате още себе си. По какво се отличава човѣкъ, който познава себе си? Който познава себе си, той е господарь на условията въ живота. Той отъ нищо не се спъва. Докато външниятъ свѣтъ ви спъва, вие не познавате себе си. Докато очаквате на другитѣ да свършатъ работитѣ ви, вие не можете да имате никакви отношения съ невидимия свѣтъ. Запримѣръ, нѣкой отъ васъ иска да отиде на екскурзия. Отвѫтре нѣщо ви нашепва да не ходите днесъ на екскурзия, защото времето ще се развали. Вие не искате да слушате, казвате, че времето е хубаво и не желаете да изпуснете случая. Въ момента, когато тръгвате, времето е хубаво, но не знаете, дали впоследствие нѣма да се развали. Рѣзкитѣ промѣни на времето показватъ, че вие живѣете въ вашия неразуменъ свѣтъ. Защо? — Защото не познавате себе си, не познавате разумностьта, която ви обикаля. Докато живѣе въ неразумния свѣтъ, докато мисли само за себе си, човѣкъ не може да бѫде щастливъ. Може ли човѣкъ да не мисли за себе си? Човѣкъ трѣбва да мисли и за себе си, и за другитѣ. Майката и бащата мислятъ, освенъ за себе си, още и за своитѣ деца. Освенъ за себе си, господарьтъ мисли и за своя слуга. Освенъ за себе си, началникътъ мисли и за своитѣ подведомствени. Това сѫ лични връзки, които естествено сѫществуватъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да дойде до съзнанието на Христа и да каже: „Волята на Отца, Който ме е проводилъ, е: всичко, що ми даде да не изгубя нищо отъ него, но да го възкръся въ последния день“. Кой е последниятъ день? Последниятъ день може да е днесъ. Последниятъ день подразбира последния падежъ за изплащане на полицата. Ако този день не изплатите полицата си, вие губите. Последниятъ день за обжалване е днесъ. Ако не използувате този день, вие пакъ губите. Ако последниятъ день за васъ е миналъ, какво ще правите? Ще започнете да се безпокоите, да се тревожите. Не казвамъ, че последниятъ день за васъ е миналъ, но вие трѣбва да бѫдете будни, да не мине този день, безъ да изплатите задълженията си. Христосъ казва: „Нищо да не изгубя отъ него, но да го възкръся въ последния день“. Радвайте се, ако този день не е дошълъ още за васъ и не сте го изгубили. Но внимавайте да не го изгубите. Този день съдържа всичко ценно, което вие трѣбва да очаквате. Представете си, че единъ вашъ приятель е обещалъ да ви даде една крупна сума. За тази цель той ви е опредѣлилъ часъ и мѣсто, дето ще се срещнете да получите сумата. Обаче, вие не отивате на опредѣленото време, и когато отидете, виждате, че приятельтъ ви не е тамъ. Кой е виновенъ за тази загуба? Ще кажете, че е трѣбвало, приятельтъ ви да почака малко, или да даде паритѣ на другъ нѣкой да ви ги донесе. Не е въпросътъ тамъ. Много възможности могатъ да се намѣрятъ, за да ви се предадатъ паритѣ, но приятельтъ ви има довѣрие само на васъ и лично иска да се срещнете въ опредѣленъ часъ и на опредѣлено мѣсто. Следователно, каквото да правите, очаквайте последния день като най-важенъ, като най-цененъ, защото той съдържа въ себе си възможностьта за вашето възкресение. Пропуснете ли този день, вие трѣбва да чакате най-малко още хиляда години, докато дойде другъ последенъ день. Ценностьта на нѣщата не седи въ тѣхната външность. Външно красивитѣ нѣща не сѫ най-умни, най-богати. Нѣкой може да има хубава, солидна кѫща, да се облича въ красиви, нови дрехи, но това не значи, че този човѣкъ е много напредналъ. Райската птица има красива дреха, но не е най-умна отъ птицитѣ. Заради красивата си дреха тя често страда — оскубватъ перата ѝ за украшения. И тъй, нѣма по-хубаво нѣщо въ живота на човѣка отъ това, да знае, какъ да се обхожда и да цени нѣщата. Когато срещнете нѣкой човѣкъ, дръжте въ ума си ценното, което той има въ себе си. Подъ оценка на нѣщата не разбирамъ онова външно, механическо отнасяне къмъ нѣщо хубаво въ човѣка, но оценяване на онази чърта, или качество на даденъ предметъ, на дадено лице, която има отношение къмъ самия тебе. Книгата е ценна не заради хубавата ѝ подвързия, но за съдържанието, което може да ползува човѣка. Да имамъ обхода къмъ книгата, това значи да зная, какъ да я пазя. Човѣкъ трѣбва да цени и да знае, какъ да се обхожда не само съ лица или предмети вънъ отъ себе си, но той трѣбва да цени своя умъ и своето сърдце и да знае, какъ да се обхожда съ тѣхъ. Ако не знаешъ, какъ да се обхождашъ съ ума и сърдцето си, ако не можешъ да ги пазишъ чисти и не знаешъ да ги ценишъ, ти нищо не можешъ да постигнешъ. Когато хората въ едно общество сѫ недоволни едни отъ други и казватъ, че не могатъ да живѣятъ заедно, нищо друго не имъ остава, освенъ всѣки да отиде тамъ, дето мисли, че може да живѣе добре. Ако заекътъ попадне въ общество на вълци и лисици, какво ще стане съ него? Лисицата е хитра, користолюбива. Тя ще снеме кожата на заека и отъ месото му ще си направи богато угощение. И това нѣма да я задоволи. Тя ще пита заека, има ли малки зайчета, има ли роднини и познати. Ако заекътъ каже, че има малки зайчета, че има много роднини и познати, лисицата ще се запознае съ тѣхъ, съ цель да използува месцето имъ. Това не сѫ отношения. Следователно, когато нѣкой иска да се запознае съ насъ, ние трѣбва да сме будни, да следимъ, каква обхода ще има той. Ако обходата му къмъ насъ е като тази на вълка, на лисицата, на мечката, на змията, ние разбираме цельта на неговото запознаване. Като изучаваме животнитѣ, птицитѣ, ние виждаме тѣхната обхода едни къмъ други, както и къмъ сѫщества, далечни на тѣхния родъ, и вадимъ заключение за онова, което се крие въ тѣхъ. Ако паякътъ нѣма обхода, не цени нѣщата, това е извинително за него. Не е извинително за човѣка, на когото сѫ дадени отличенъ умъ и отлично сърдце, да нѣма обхода, да не цени онова, което е вложено въ душата на неговия ближенъ. Ето защо, всѣки трѣбва да се стреми да изработи въ себе си правилна външна обхода и чувство да цени малкитѣ нѣща. Като развива това чувство въ себе си, сѫщевременно той развива и вѫтрешна обхода. Който нѣма правилна външна и вѫтрешна обхода, той влиза въ стълкновение съ волята Божия. Какъ е възможно да не знае човѣкъ правилно да се обхожда съ всичко онова, което Великиятъ е създалъ? Какъ може той да не цени създаденото отъ своя Баща? Да не цени тия нѣща, това значи да влѣзе въ разрѣзъ съ Великия законъ, който действува въ свѣта, както и въ самитѣ насъ. Всѣко недоволство, всѣко неразположение на човѣка се дължи на нарушаване закона на обходата и на обезценяване на малкитѣ нѣща. Велико нѣщо е обходата! Не е достатъчно да има човѣкъ само външна обхода. Той трѣбва да има и вѫтрешна обхода, т. е. да обича всѣко живо сѫщество, да постѫпва къмъ него така, както къмъ себе си. Да обичашъ нѣкого, това значи да му отдадешъ най-малката любовь. Човѣкъ се нуждае отъ малко. Дайте малко внимание на човѣка, и той ще бѫде доволенъ. За да покажете, че цените нѣкого, постѫпете съ него така, както постѫпвате съ себе си. Ако дойде въ дома ви нѣкакъвъ странникъ, дайте му изобилно вода да измие краката, рѫцетѣ, лицето си; после го нахранете и му предложете да си почине. Щомъ изпълните тѣзи нѣща къмъ него, съ това вие показвате, че го цените. Този човѣкъ ще ви благодари, ще пожелае и другъ пѫтъ да се срещне съ васъ. Вчера направихме една разходка до Калининитѣ върхове. Нѣкои отъ приятелитѣ пожелаха да обиколятъ всичкитѣ върхове. Споредъ мене, това желание говори за човѣшкото щеславие. Безпредметно е да се качва човѣкъ отъ единъ връхъ на другъ. Като стигне до единъ отъ върховетѣ, нека разглежда другитѣ от далечъ. Така ще има повече време да чете онова, което Божиятъ Духъ е писалъ по върховетѣ. Нѣкои запитватъ, защо тѣзи върхове се наричатъ Калинини. Има едно старо предание за тия върхове. Наричатъ ги Калинини, защото нѣкога си живѣла една работна, спретната мома, Калина, която постоянно чепкала, прела и тъкала вълна. Като нѣмало пазаръ за нейната вълна, тя я разстилала на тѣзи мѣста, отъ които впоследствие се образували Калининитѣ върхове. Дветѣ езера пъкъ, наречени Кара-гьолъ, сѫ дветѣ очи на Калина, които въ сѫщность не сѫ черни, но свѣтли, почти сини. На тъмно изглеждатъ черни, а на слънце сѫ бѣли, до синкави. Канаритѣ, които обикалятъ тѣзи езера, имъ придаватъ тъменъ цвѣтъ. Калининитѣ върхове сѫ отворена книга, по която може да се чете всичко, което Божиятъ Духъ е писалъ. Който не може да чете тази книга, той погледне налѣво - надѣсно, хвърли единъ камъкъ къмъ върховетѣ, другъ — въ езерото и си отива, намира, че тукъ всичко е разхвърляно. И тъй, като ходите по планинскитѣ върхове, пазете чистота. Това е най-простиятъ изразъ, съ който можете да покажете, че цените това, което разумната природа е създала. По този начинъ вие ще се свържете съ напредналитѣ сѫщества въ невидимия свѣтъ, които ще ви помагатъ. Иначе, тѣ ще се откажатъ отъ васъ. Учительтъ казва на ученика да учи, да работи върху себе си. Ако ученикътъ учи, учительтъ ще му помага. Не иска ли да учи, учительтъ вдига рѫцетѣ си, не иска повече да знае за него, не се интересува. Божественото говори нѣколко пѫти на човѣка. Не слуша ли, всички го напущатъ. Веднъжъ се говори на сърдцето му, втори пѫть на ума му, трети пѫть на волята му и, ако не послуша, започватъ да му говорятъ по другъ начинъ. Докато се говори на човѣка съ любовь, той трѣбва да се самовъзпитава, да използува добритѣ условия. Човѣкъ иска отъ другитѣ да иматъ къмъ него добра обхода, да го ценятъ. Щомъ иска това за себе си, и той трѣбва да го отдаде на другитѣ. Като наблюдавамъ отношенията ви, виждамъ, че двама по двама имате добра обхода помежду си, но това не е достатъчно. Всичко, каквото виждате около васъ, е създадено отъ Бога. Следователно, обхождайте се добре къмъ всичко онова, което Той е създалъ. Ценете всичко, което Той самъ цени. Мнозина мислятъ, че както и да живѣятъ, тѣ се ползуватъ отъ Божията Любовь. Това е крива мисъль. Не може Любовьта да е благосклонна къмъ васъ, ако нѣмате правилна обхода къмъ всичко, което Тя е създала, и ако не цените създаденото отъ Нея. Ще кажете, че още не сте съвършени. — Не, вие още днесъ можете да имате правилна обхода къмъ всичко, което ви обикаля, и да го цените. Ние сме дошли на планината по Божие благоволение и се ползуваме отъ въздуха, отъ водата, отъ свѣтлината заради доброто въ насъ. Тогава дайте ходъ на доброто въ себе си, изявете го навънъ. Безъ това велико благоволение, ние не бихме могли единъ день да останемъ на планината. Щомъ се обхождате добре, щомъ цените нѣщата, грѣхътъ и злото ще изчезнатъ отъ васъ. Но затова отъ всички се изисква съзнателна работа — работа съ любовь. Христосъ казва: „Да го възкръся въ последния день.“ И на васъ казвамъ: Дошълъ е последниятъ день да възкръснете. Ако не възкръснете днесъ, ще възкръснете следъ хиляда години. Не се плашете. Последниятъ день, за който Христосъ е говорилъ, е дълъгъ день, а не отъ 24 ч., каквито сѫ обикновенитѣ дни. За васъ този день започва отъ днесъ и продължава най-малко 50 години. Въ това време работете върху себе си да придобиете правилна обхода, да развиете въ себе си чувство да цените всичко, което ви е дадено. Ценете вашия умъ, вашето сърдце, вашата воля. Обхождайте се добре къмъ ближнитѣ си, къмъ всички растения и животни, къмъ цѣлата природа. Ценете всичко, което ви обикаля. Придобиете ли тѣзи две нѣща, вие ще бѫдете човѣкъ на новото, човѣкъ на любовьта. И царски синъ да сте, вие трѣбва да имате добра обхода и да цените нѣщата. Като влѣзете въ училището, всѣки ще отправи погледа си къмъ васъ, да види, каква е вашата обхода като царски синъ. Колкото по-високо седите, толкова повече се изисква отъ васъ. И ученици, и учители, всички ще искатъ отъ васъ добра обхода и умение да цените нѣщата. Нѣщата не се ценятъ по външното имъ положение. Царскиятъ синъ заема високо положение, но може да срещне ученици, които учатъ по-добре отъ него. Може да срещне ученици съ по-добра обхода, съ по-тънко чувство за преценяване на нѣщата. Следователно, искате ли да бѫдете силни, красиви, доволни отъ живота, обхождайте се добре, ценете правилно всичко, което Първичната Причина е създала. Нѣмате ли тѣзи качества, нѣма да имате нито сила, нито красота, нито доволство. Тогава ще се намѣрите въ положението на младия Стоянъ кавалджия, който се хвалилъ съ своя кавалъ. Той често казвалъ: Моятъ кавалъ замѣства всѣкаква пушка. Като го насоча срещу неприятеля, като цъкна съ него нѣколко пѫти, неприятельтъ ми далечъ ще отскочи. Единъ день го срещнала мечка въ гората. Стоянъ дигналъ кавала, насочилъ го срещу мечката, цъкналъ два - три пѫти: кавалътъ не хваналъ, но и мечката не избѣгала. Като се видѣлъ на тѣсно, Стоянъ се качилъ на едно дърво и така се спасилъ. Той видѣлъ, че и кавалътъ нѣкога не помага. Кавалътъ представя външната страна на нѣщата. Имашъ пари, на които разчиташъ, но когато паритѣ не помагатъ, ще се качишъ на дървото. Дървото представя разумностьта въ живота. Какво щѣше да стане, ако кавалътъ на Стоянъ бѣше улучилъ мечката? Стоянъ щѣше да остане живъ, а мечката щѣше да бѫде убита. Като се качилъ Стоянъ на дървото, и той, и мечката останали живи. Стоянъ трѣбва да се качи на дървото, и оттамъ, като проповѣдникъ, да поучава мечката. Какво лошо има въ това? И вие трѣбва да постѫпвате по сѫщия начинъ. Говорите на нѣкого, поучавате го, но той не ви разбира, не иска да ви слуша. Значи, кавалътъ ви не е хваналъ. Качете се тогава на дървото и оттамъ му кажете нѣколко думи. Той ще ви погледне и ще каже: Уменъ човѣкъ е този. Като мина втори пѫть покрай него, пакъ ще си поговоримъ. Мечката има една добра чърта, която хората не ценятъ и не познаватъ. Ако ѝ направите добро, или нѣкаква услуга, тя дълго време я помни. Мечката никога не забравя доброто, което сте ѝ направили. Тя е съсрѣдоточена въ себе си, не е разсѣяна. Мечката помни и злото, което нѣкой ѝ направилъ, но това се явява като изключение въ нейния животъ. И на васъ казвамъ: Помнете доброто, което нѣкой ви е направилъ. „Ще го възкръся въ последния день“. Всѣки, който е развилъ въ себе си добра обхода и чувство да цени нѣщата, той ще възкръсне въ последния день. Пѫтьтъ на праведния е пѫть на свѣтлина. Ходете и вие въ пѫтя на свѣтлината. * 21 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Пробни страдания. Иеремия 9 гл. Иоана 18 гл. Въ дветѣ прочетени глави, отъ Иеремия 9 гл. и отъ Иоана 18 гл., виждате двама души, които сѫ претърпѣли голѣми разочарования. Иеремия е човѣкъ отъ Стария Заветъ, голѣмъ патриотъ. Той плаче за народа си, като сѫщевременно предава Словото Божие. Той казва, какво ще дойде върху неговия народъ, какво го очаква. Това, което пророкътъ е говорилъ на времето си, се отнася и до сегашната епоха. Исусъ е вториятъ човѣкъ, Който е претърпѣлъ голѣми разочарования. Иоанъ говори за Него: Той дойде въ свѣта, донесе Истината на човѣчеството, но освенъ че не Го приеха, Той бѣше изложенъ на ударитѣ на римскитѣ войници. Тѣ Му казваха: Ние не се нуждаемъ отъ такъвъ човѣкъ. Значи, каквото Иеремия предсказваше на израилския народъ, сбѫдна се. И каквото Христосъ проповѣдваше на евреитѣ, изпълни се. Той имъ каза: Отъ нинѣ нѣма да ме видите, докато не кажете „Благословенъ Онзи, Който иде въ името Господне!“ Две хиляди години вече, какъ евреитѣ носятъ последствията на своята грѣшка. Ще кажете, може би, че евреитѣ сѫ били голѣми грѣшници, понеже не познали Христа и сѫ Го разпнали. Кой човѣкъ и до днесъ още не разпъва Христа? Млади и стари, учени и прости и до днесъ разпъватъ Христа. Често хората постѫпватъ като Петра: вадятъ ножъ и защищаватъ истината. Истината съ ножъ не се защищава. При това, Петъръ не насочи ножа си срещу нѣкой отъ главнитѣ, отъ военачалницитѣ, а удари съ ножа си единъ отъ войницитѣ и отсѣче ухото му. Каква война е тази, въ която хората отрѣзватъ ушитѣ си, главитѣ си, рѫцетѣ и краката си? Христосъ казва на Петра: „Тури ножа въ ножницата си! Който ножъ вади, отъ ножъ умира“. Действително, съ единъ ножъ, или съ много ножове, война не става. Не е война това да осакатишъ човѣка. При това, когато Петъръ скри ножа въ ножницата си, три пѫти се отрече отъ Христа. Днесъ всички хора знаятъ да воюватъ съ орѫжие, но съ любовьта не могатъ да воюватъ. Съ старото орѫжие — езикътъ, всички могатъ да воюватъ. Съ новото орѫжие — любовьта, никой още не може да воюва. Съ езика всички мушкате налѣво-надѣсно, и на този ухото ще отрѣжете, на онзи носа, рѫката, крака. Кажатъ ли ви да млъкнете, вие туряте ножа въ ножницата си и удряте на бѣгъ. Вие се чудите, какво ще правите, като млъкнете, като престанете да мушкате съ езика си. Това казватъ добритѣ хора, а не лошитѣ. Що се нася до лошитѣ, за тѣхъ дума не става. Добритѣ хора сѫ много своенравни. По-своенравни отъ тѣхъ нѣма. И праведнитѣ даже сѫ своенравни. Какво се разбира подъ своенравие? Кой човѣкъ е своенравенъ? Срѣщате единъ човѣкъ облѣченъ съ чиста, бѣла копринена дреха. По невнимание вие заливате дрехата му съ мастило. Като види дрехата си нацапана, той погледне къмъ васъ, и веднага сърдцето му мръдва. Той е недоволенъ, че дрехата му е нацапана. Външно може да се представи, че е спокоенъ, че не се тревожи, но сърдцето му е мръднало вече. Мръдването на сърдцето говори за човѣшкото своенравие. Какво трѣбваше да направи този човѣкъ, или какъ трѣбваше да постѫпи? Като погледне къмъ нацапаната си дреха, той трѣбваше да си помисли, колко пѫти въ живота си е цапалъ дрехата на праведния, на светията. Щомъ е така, възъ основа на сѫщия законъ, и неговата дреха ще цапатъ. Защо се тревожи тогава? Той се тревожи, защото се смущава отъ мнението на другитѣ, да не се изложи предъ тѣхъ, да не кажатъ за него, че е нечистъ, невнимателенъ къмъ себе си. Такова нѣщо е своенравието. Следователно, пазете се отъ лошитѣ хора, отъ престѫпници. Пазете се и отъ своенравнитѣ, сърдцето на които е въ състояние да мръдне само за едно петно на тѣхната дреха. Като говоря по този начинъ, мнозина ще се почувствуватъ засегнати, обидени. — Не, азъ никого не осѫждамъ, никого не засѣгамъ, говоря принципално. Когато Христосъ се обръщаше къмъ народа съ думитѣ „книжници, фарисеи, лицемѣри,“ Той нѣмаше предъ видъ известни личности. Той говорѣше принципално. Ние не се интересуваме отъ погрѣшкитѣ на хората. Да изнасяме погрѣшкитѣ на хората, това не е придобивка за насъ. Ние нищо не печелимъ отъ тѣхнитѣ погрѣшки. Да изнасяшъ погрѣшкитѣ на хората, то е все едно да имъ правишъ операция, като хирургъ-лѣкарь. При тази операция лѣкарьтъ все ще оцапа рѫцетѣ си. Ако сте хирургъ въ свѣта, за една операция ще ви дадатъ поне четири-петь хиляди лева и ще ви благодарятъ, че сте помогнали на болния. Ако като светия направите операция на нѣкой грѣшникъ, не само, че нѣма да ви благодарятъ не само че петь пари нѣма да ви дадатъ, но отгоре на това ще ви наругаятъ, че не знаете да оперирате. Това сѫ, споредъ мене, своенравнитѣ светии въ свѣта. Сегашнитѣ светни, на които хората служатъ, сѫ своенравнитѣ хора въ свѣта. Сѫществуватъ два вида светии: еднитѣ сѫ своенравни, другитѣ не сѫ своенравни. Първитѣ иматъ високо мнение за себе си, искатъ да минатъ предъ другитѣ за свети, за чисти хора. Тѣ постоянно говорятъ за своитѣ мѫчнотии и страдания. Вторитѣ светии сѫ тия на любовьта. Външно тѣ сѫ просто облѣчени, минаватъ за обикновени хора; никой не подозира, какви богатства криятъ въ себе си. Отдето минатъ, на всички помагатъ. Тѣзи светии могатъ да бѫдатъ майка, баща, дъщеря, синъ, слуга, господарь, учитель или ученикъ. Навсѣкѫде можете да срещнете тѣзи светии. Тѣ сѫ идеални работници на Божествената нива. Тѣ сѫ достоенъ примѣръ за подражаване: работятъ неуморно, безъ да говорятъ за онова което вършатъ. Съвременнитѣ хора прекарватъ голѣми разочарования, считатъ се нещастни, че не сѫ постигнали онова, което сѫ желали. Проследете историята на великитѣ хора и вижте, кой отъ тѣхъ е постигналъ това, което е очаквалъ. Докато е билъ живъ, той е билъ гоненъ, преследванъ, хуленъ, но като умре, поставятъ паметникъ на гроба му и пишатъ: Тукъ почива еди-кой си великъ човѣкъ! Като намѣрятъ произведенията му, започватъ да ги издаватъ и да печелятъ въ негово име. Докато е билъ на земята, Ботевъ е билъ гоненъ, преследванъ, и най-после, въ ранната си възрасть, билъ убитъ. Следъ смъртьта му започватъ да пишатъ книги за неговитѣ заслуги къмъ България; и днесъ още чествуватъ паметьта му. Какво ще помогне Ботевъ на българския народъ съ своето геройство? Или, какво е помогналъ пророкъ Иеремия съ своитѣ предсказания къмъ израилския народъ? Нищо не сѫ помогнали. Пророкътъ се обръща къмъ израилския народъ съ думитѣ: „Пѫтьтъ, по който вървите, не е правъ, не ви очаква добро. Ако искате да се избавите отъ злото, което ви следва, трѣбва да напуснете грѣховетѣ си, трѣбва да водите добъръ животъ. И Христосъ казваше на евреитѣ: Вие трѣбва да напуснете баща си и майка си, да се отречете отъ своя животъ и тогава да тръгнете следъ мене. Това значи: вие трѣбва да напуснете стария животъ и да заживѣете по новъ, Божественъ начинъ. За да дойдете до това положение, трѣбва да се измѣни стариятъ пѫть на разбиране, коренно трѣбва да се измѣни цѣлата философска мисъль на човѣчеството. Христосъ казва, че мѫжътъ трѣбва да напусне жена си; жената да напусне мѫжа си; синътъ да напусне майка си; дъщерята да напусне баща си; слугата да напусне господаря си; богатиятъ да се откаже отъ имота си; сѫдията да напусне службата си, а професорътъ — своята катедра. Какво по-голѣмо противоречие отъ това, да напуснешъ всичко, да се откажешъ отъ себе си и да тръгнешъ следъ Христа? Представете си, че нѣкои разбератъ тия истини въ букваленъ смисълъ. Какво ще направятъ тѣ? Всѣки ще вдигне на гърба си по единъ дървенъ кръстъ и ще тръгне занѣкѫде. Накѫде ще тръгне, и той самъ не знае. Много герои отъ войната носятъ по единъ, или по два кръста за храбрость. Много християни носятъ кръстове по вратоветѣ си. Какво ще допринесатъ тия кръстове на съвременнитѣ хора? Ще надигнатъ кръстоветѣ си и ще замязатъ на работници, които носятъ кръстове на гърба си, но не знаятъ, въ коя посока да тръгнатъ. Христосъ е казалъ: „Дигни кръста си и ела ме последвай!“. Обаче, съ тѣзи думи Той разбиралъ съвсемъ друга истина. Подъ думата „кръстъ“ Христосъ разбиралъ друго нѣщо. Кръстътъ е символъ на търпение. Който съзнателно носи своя кръстъ, той гледа спокойно, съ търпение на всичко онова, което става въ свѣта. Трѣбва ли да плачете, че яйцето се е счупило, и пилето излѣзло вънъ отъ черупката си? Трѣбва ли да плачете, че скѫпоценниятъ камъкъ се е пожертвувалъ за човѣка? Защо ще плачете за дъщерята, която спасява баща си? Защо ще плачете за сина, който спасява майка си? Защо ще плачете за слугата, който се жертвува за господаря си? Или защо ще плачете за професора, който се жертвува за науката? Всичко онова, за което хората плачатъ, е преходно. Отъ реда и порядъка, въ който сега живѣемъ, нищо нѣма да остане. Сегашниятъ животъ е предисловие на новия животъ, който иде. Съвременниятъ животъ е подобенъ на този на яйцето. Хората нѣма да останатъ вѣчно въ кошницитѣ. Единъ день ще ги извадятъ отъ кошницата и ще ги турятъ подъ квачката. Следъ известно време квачката ще ги излупи, и отъ тѣхъ ще излѣзатъ пиленца, които ще влѣзатъ въ новитѣ условия на живота. Ако квачката не излупи яйцата, князътъ на този свѣтъ ще дойде, ще ги чукне, ще ги тури въ тиганя и съ малко масло ще ги опражи. Сериозенъ и красивъ е животътъ. Не гледайте на него повърхностно. Всички хора преди васъ сѫ минали презъ изпитания, и вие ще минете. Нѣма човѣкъ на земята, който да не е миналъ и да не мине презъ страдания. Всѣки ще мине презъ специфични страдания на опредѣленото за него време. Хората се страхуватъ да напуснатъ земята, защото не знаятъ, какво ще стане съ тѣхъ. Какво ще стане съ говедото, ако напусне своята срѣда и влѣзе между хората? Ще изгуби ли говедото нѣщо? Говедото ще изгуби рогата и копитата си, но за смѣтка на това ще получи друго нѣщо, по-хубаво, по-ценно. Какво ще изгуби човѣкъ, ако напусне своята срѣда и влѣзе между ангелитѣ? Човѣкъ ще изгуби лошия си езикъ, а ще спечели нѣщо хубаво, ценно. За този езикъ Христосъ казва: „Тури ножа въ ножницата си!“ Съ този езикъ нищо не можете да направите. Съ този езикъ повече ще озлобите хората, отколкото да ги изправите. И Христосъ имаше ножъ, но Той не го извади срещу римскитѣ войници, както Петъръ направи. Той ги запита: Кого търсите? Ако мене търсите, ето ме! Азъ ще ви дамъ, каквото искате, но пуснете другитѣ на свобода. Когато говоря за Христа, въ ума ми изпъква най-хубавото Негово качество — търпението. Хората говорятъ за голѣмитѣ страдания на Христа, но азъ не се спирамъ предъ тѣхъ. За мене страданията на Христа седатъ на второ мѣсто. На първо мѣсто, обаче, поставямъ търпението, съ което Той е понесълъ поруганията, хулитѣ, обидитѣ, който цѣлъ полкъ римски войници Му нанесоха. Предъ всичко това Христосъ седи тихъ, спокоенъ, невъзмутимъ, като че нищо не става. Една сълза отъ очитѣ Му не се пролѣ. Който е видѣлъ това, зачудилъ се на великото търпение, на великото самообладание и любовь. Това значи канара, която не се разбива. Когато влизаше въ Ерусалимъ, Христосъ пролѣ нѣколко сълзи, но когато римскитѣ войници Го измѫчваха, Той не пролѣ нито една сълза, остана тихъ и спокоенъ. Обаче, тия войници впоследствие станаха най-добритѣ работници за Христовото учение. Сега да оставимъ настрана въпроса за страданията на Христа. Важно е, какво представя търпението. Ако въ най-голѣмитѣ мѫчнотии и страдания, човѣкъ не може да покаже пълно хладнокръвие и самообладание и да понесе всичко съ търпение, той нѣма характеръ. Христосъ самъ носи кръста си до едно мѣсто, и после Го заковаха на сѫщия кръстъ. Той има сила да се обърне къмъ майка си и да ѝ каже, че има кой да я гледа. После се обърна къмъ единъ отъ ученицитѣ си, на когото каза да гледа майка Му, да се грижи за нея така, както Той би се грижилъ. Какъвъ по-великъ човѣкъ ще намѣрите отъ закования на кръста преди две хиляди години, Който гледа тихо и спокойно на всичко, което се върши съ Него? Презъ всичкото време Той мълча, но когато трѣбваше да направи добро, макаръ да бѣше на кръста, помоли да разковатъ рѫцетѣ Му, да направи доброто, и после пакъ да ги заковатъ. Най-после Христосъ се обърна къмъ Бога съ думитѣ: „Господи, защо си ме оставилъ?“ Той се намѣри въ противоречие: дойде между хората, изпратенъ отъ Бога да имъ проповѣдва великото учение на живота, но тѣ не Го приеха. Не само че не Го приеха, но Го подложиха на най-голѣми хули и поругания, следъ което Го разпнаха. После каза: „Отче, въ Твоитѣ рѫце предавамъ духа си“. Христосъ разбра, че само Любовьта е въ сила да изправи свѣта. Като разбра това, Той въздъхна и предаде духа си въ рѫцетѣ на Отца си. Ако Христосъ бѣше хуленъ, подиграванъ, гоненъ и разпнатъ, мислятъ ли съвременнитѣ християни, че тѣ ще минатъ по другъ пѫть? Тѣ мислятъ, че ще благуватъ, ще живѣятъ добре, защото Христосъ дошълъ да спаси хората и се пожертвувалъ за тѣхъ. Хората могатъ да живѣятъ добре, но при условие да изпълняватъ волята Божия. И Христосъ каза: „Не дойдохъ да изпълня своята воля, но волята на Онзи, Който ме е проводилъ“. Казваме, че любовьта ще оправи свѣта. Преди да дойде любовьта, обаче, Моисеевиятъ законъ ще дойде. Хората ще минатъ първо презъ голѣми изпитания и страдания; и върху тѣхъ ще дойдатъ такива мѫчения, каквито тѣ никога не сѫ мислили. Нѣма да има страдание, което да не изпитатъ. Следъ това ще дойде Божието благословение. Съ него заедно ще дойде законътъ на любовьта. Първо ще дойде орачътъ съ своето рало да разоре земята. Всички непотрѣбни треви, плевели ще се изкоренятъ, неблагороднитѣ ще се облагородятъ — старата култура ще се преработи. Когато всичко бѫде готово, ще дойде сѣячътъ, ще хвърли новото семе върху разораната, пречистена земя, ще я оглади отгоре и ще очаква посѣтото да поникне, да израсте, да цъвне и богатъ плодъ да даде. Съвременнитѣ хора се страхуватъ, когато чуятъ да се говори, че старото ще се разруши. Старото трѣбва да се разруши! Ако старото не се разруши, новото не може да дойде. Житото не може да поникне, докато не извадите тросъка отъ нивата. Тросъкътъ трѣбва да се извади. Иначе, той нѣма да позволи на житото да поникне. Щомъ тросъкътъ се извади, новото жито ще поникне и ще даде едно 30, друго — 60 и трето — 100. Приложете сѫщия законъ и къмъ себе си. Впрегнете три чифта волове въ плуга си, за да разорете вашата целина. Щомъ изорете добре земята и извадите отъ нея всичкия тросъкъ, посѣйте тогава новото семе. За това се изисква търпение. Вие очаквате свѣта да се оправи, но не знаете, отде и какъ ще дойде това изправяне. Свѣтътъ ще се изправи съ мълчание. Ще мълчите, ще търпите като Христа на кръста. Ще ви биятъ, ще ви хулятъ, но вие ще търпите. Когато издържите изпита си, любовьта ще дойде и ще ви покаже, че тя е единствениятъ пѫть, по който свѣтътъ ще се оправи. Следователно, който иска да придобие любовьта, той трѣбва да мине презъ най-голѣми изпитания и страдания. Ако не може да мине презъ голѣмитѣ страдания, той не може да мине и презъ любовьта. Никой не може да опита любовьта, докато не опита страданията. Страданията предшествуватъ любовьта. Когато синъ казва, че обича баща си, той се лъже. Синътъ обича истински баща си, само следъ като бащата замине за онзи свѣтъ. Нѣкоя жена казва, че обича мѫжа си. Колко обича мѫжа си, тази жена ще познае, едва следъ като той замине за другия свѣтъ. Тогава тя ще си спомня за неговата добрина, ще изнася добритѣ му качества, ще мисли за него. Сѫщото може да се каже и за мѫжа. Докато е жива жена му, той не я цени, не иска да я знае. Щомъ замине за другия свѣтъ, тогава започва да я цени, да разбира, какво нѣщо е загубилъ. Докато сѫ заедно въ семейството, или въ едно общество, хората не се обичатъ. Щомъ замине единъ отъ тѣхъ, всички започватъ да го обичатъ. Когато Христосъ бѣше на земята, хората не Го обичаха, искаха да се освободятъ отъ Него. Щомъ напусна земята, тѣ започнаха да Го обичатъ, да следватъ Неговия пѫть. Като говоря за мѫжа и за жената, азъ ги разглеждамъ като принципи, а не като външни форми. Ако ги разглеждате като външни форми, вие ще се заблудите. Мнозина казватъ, че човѣкъ не трѣбва да се жени. Не е въпросъ въ женитбата. Ако човѣкъ каже, че не трѣбва да се жени, тогава не трѣбва и да се ражда. — Не, човѣкъ трѣбва да се роди, за да опита страданието. Раждането е ограничаване на човѣшката душа. Като умре, човѣкъ ще опита радостьта. Всѣка душа е ангелъ, който напуща небето и слиза на земята да се въплъти, за да заживѣе ограниченъ човѣшки животъ. Въ това ограничаване човѣкъ минава презъ страдания. Щомъ мине презъ страдания, ще мине и презъ любовьта. Тогава само душата ще се върне въ небето да опита пълната радость. Не можете да опитате любовьта, докато не сте опитали страданието. Като се натъкватъ на голѣми страдания, хората изпадатъ въ противоречие и питатъ, защо свѣтътъ е създаденъ така. Не може ли да се живѣе безъ страдания? Азъ никога не си задавамъ този въпросъ, защото зная, че страданията предшествуватъ любовьта. Задъ всѣко страдание седи любовьта като тилъ. Обаче, обратното не може да се каже. По никой начинъ не можемъ да кажемъ, че задъ любовьта седи страданието. Задъ страданието има любовь, но задъ любовьта нѣма страдание. Когато изпитвате първо любовь, а после страдание, това не е любовь. Който изпитва първо любовь, а после страдание, той е на кривъ пѫть. Той е направилъ нѣкаква грѣшка въ преценката на нѣщата, вследствие на което взелъ страданието за любовь. Когато човѣкъ преживѣе първо страдания, а после, като резултатъ на тѣхъ, дойде любовьта, той е на правъ пѫть. Който не е прекаралъ никакви страдания, той не може да намѣри любовьта. Който е миналъ презъ страдания, той ще намѣри любовьта — най-голѣмото богатство на свѣта. Заслужава човѣкъ да мине презъ страдания, за да намѣри голѣмото богатство въ свѣта. Въ това богатство се крие силата на човѣка. Като придобие любовьта, човѣкъ става толкова силенъ и мощенъ, че е въ състояние да устоява на всички бури, на всички изпитания и препятствия. Ако такъвъ човѣкъ извади своя ножъ, той не го връща назадъ въ ножницата си като Петъръ. Когато Петъръ извади ножа си, Христосъ му каза: „Скрий ножа въ ножницата си!“ Петъръ не бѣше миналъ още презъ страдания, не бѣше придобилъ любовьта, а бързаше да вади ножъ срещу неприятеля си. Само онзи има право да вади ножа си, който е придобилъ любовьта. Когато такъвъ човѣкъ извади ножа си, всичкитѣ му неприятели се разбѣгватъ. Днесъ Христосъ е извадилъ най-голѣмия си ножъ и налѣво — надѣсно мушка всѣки, който не Го слуша. Не мислете, че Христосъ е слабъ, мекушавъ. Той спира всѣки, когото срещне, и го пита: Ще вървишъ ли въ Божия пѫть? — Нѣма да вървя. — Щомъ нѣма да вървишъ, ето, ще видишъ, какво ще стане съ тебе — мушне го съ ножа си и продължи. Срещне втори и него пита: Ще вървишъ ли въ Божия пѫть? — Ще вървя. — Извади ножа си и тръгни следъ мене. И вие, извадете ножоветѣ си и мушкайте, когото срещнете. Мушкайте, но не съ езика си, а съ любовьта. Като мушнете нѣкого съ своя новъ ножъ — ножътъ на любовьта, гледайте да го повалите на земята, безъ да го осакатите. Важно е да обезорѫжите неприятеля си, а не да го осакатите. Така се воюва съ ножа на любовьта. Това значи минаване отъ смърть въ животъ. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Като искатъ да отмъстятъ на себе си, или едни на други, тѣ се осакатяватъ, убиватъ, самоубиватъ и т. н. Ние допущаме само единъ родъ самоубийство — съ ножа на любовьта. Като се самоубие съ този ножъ, човѣкъ пада на земята и минава отъ смърть въ животъ. Когато любовьта мушне човѣка, той пада на земята, както житното зърно на нивата, и влиза въ новия животъ. Христосъ казва на Петра: „Скрий ножа въ ножницата си! Чашата, която Отецъ ми даде, да я не пия ли?“ Съ тая чаша, именно, Христосъ намѣри любовьта. Следователно, всички хора трѣбва да намѣрятъ тази чаша, за да влѣзатъ въ закона на любовьта. Щомъ намѣрятъ любовьта, всѣки отъ тѣхъ ще победи своя свѣтъ. Когато всѣки човѣкъ победи своя свѣтъ, и външниятъ свѣтъ ще бѫде победенъ, т. е. оправенъ. Като слушатъ да се говори за страданията, като предвестници на любовьта, нѣкои казватъ: Това е стара философия, ние сме я опитали. — Не, вие не познавате още тази философия. Защо? — Защото донѣкѫде само сте опитали страданията, но нито единъ отъ васъ не е опиталъ любовьта. Вие не знаете, какво нѣщо е любовьта. Когато минете презъ страданията, тогава ще чуете първата дума на любовьта. Щомъ чуете гласа на любовьта, вие ще станете, ще оживѣете и ще възкръснете. Следователно, всички трѣбва да минете презъ страданията, за да влѣзете въ радостьта, въ живота на любовьта. Казвате: Нѣма ли нѣкакъвъ околенъ пѫть? Нѣма ли нѣкакво снизхождение за насъ? Щомъ Христосъ е страдалъ за изкупление на човѣчеството, не може ли ние да не страдаме? Не може ли законътъ да се смекчи малко за насъ? — Не, никакво смекчение, никакво снизхождение не може да се направи. Безъ изключение, всички хора ще минатъ презъ страдания. Ние се радваме, че на съвременнитѣ хора е дадена вече чашата на страданията. Тѣ трѣбва да я изпиятъ, защото задъ нея седи любовьта. Ако не изпиятъ чашата, любовьта нѣма да дойде. Когато потокътъ на страданията изтече, любовьта ще дойде и ще отвори вратата на новия животъ. Какъ ще разберете новия животъ, това е ваша работа. Когато Духътъ на Истината дойде, Той ще ви научи на всичко. Казвате: Накѫде да се молимъ — на изтокъ, или на западъ? Човѣкъ може да се моли навсѣкѫде. Ако дойде нѣкой да ви бие и обърне главата ви на изтокъ, накѫде ще се молите? На изтокъ ще се молите. Ако обърне главата ви на западъ, на северъ, или на югъ, ще се молите на тази посока, накѫдето е главата ви. Отъ която посока иде страданието, на тази посока ще се молите. Благодарете, че страданието е дошло. То е първиятъ признакъ, че Благословената рѫка работи върху човѣка да го изправи. За онзи, който разбира законитѣ, страданието е велико благословение. Въ сравнение съ това, което любовьта носи, страданието е кратковременно. Казва се, че апостолъ Павелъ е проникналъ до седмото небе и отъ това, което е видѣлъ тамъ, казва: „Око не е видѣло, и ухо не е чуло това, което Богъ е приготвилъ за онѣзи, които Го любятъ“. Това значи: Око не е видѣло и ухо не е чуло това, което е приготвено за онѣзи, които сѫ минали презъ страданията и влизатъ въ любовьта. Мнозина се оплакватъ отъ страданията, обезсърдчаватъ се, отпадатъ духомъ. Защо? — Защото друго нѣщо сѫ очаквали. И Христовитѣ ученици очакваха Христосъ да стане царь, а тѣ да заематъ видни обществени служби, но не излѣзе така. Като разбраха, че първо ще дойдатъ страданията, а после благословението, много отъ тѣхъ избѣгаха. Днесъ свѣтътъ се нуждае отъ силни хора. Преди две хиляди години ученицитѣ на Христа се разпръснаха, но ако и днесъ бѣгатъ, срамъ е за тѣхъ. Опасно е сега да се бѣга. Който бѣга, той ще бѫде раненъ въ гърба. Който върви напредъ, той ще бѫде раненъ въ гърдитѣ. Ако си раненъ въ гърдитѣ, ти си герой. Ако си раненъ въ гърба, ти си страхливецъ. Кѫде раниха Христа: въ гърба, или въ гърдитѣ? Христа раниха въ гърдитѣ, защото Той вървѣше напредъ. Герой бѣше Христосъ! Римскитѣ войници Го мушнаха съ копието си отпредъ, въ ребрата, отдето потече кръвь и вода. Много отъ съвременнитѣ християни сѫ ранени въ гърба и, въпрѣки това, сѫ наградени съ Георгьовски кръстъ за храбрость. Не е герой онзи, когото въ гърба раняватъ. Истинскиятъ герой трѣбва да бѫде раненъ съ копие отпредъ, подъ лъжичката. Азъ не желая да срѣщамъ герои, ранени въ гърба. Тѣ не сѫ герои. Похвала заслужава онзи, който е раненъ въ гърдитѣ. Ако видя, че сте ранени въ гърба, ще ви кажа: Задъ любовьта нѣма скръбь, но и любовь нѣма. Следователно, ако искате да бѫдете герои, трѣбва да ви ранятъ въ гърдитѣ, а не въ гърба. Сърдцата ви трѣбва да бѫдатъ ранени, а не тѣлата. Който излага на страдания тѣлото си, а пази сърдцето си, той не разбира живота. Който излага на страдания сърдцето си, а пази тѣлото си, той е разбралъ живота, той е разбралъ Божия пѫть. Това е геройство — да изложишъ сърдцето си, а да пазишъ тѣлото си. И тъй, сърдцата на всички хора трѣбва да бѫдатъ ранени. Защо? — Защото грѣхътъ е въ сърдцата. Ако не дойде нѣкой да мушне сърдцето на човѣка, злото нѣма да излѣзе навънъ. Презъ раната на сърдцето ще излѣзе злото, и човѣкъ ще се освободи отъ него. Проповѣдници, учени, писатели, всички казватъ, че злото се таи въ човѣшкото сърдце. Днесъ човѣкъ воюва за сърдцето си да го освободи отъ злото, което се е загнѣздило въ него. За да го освободи, той трѣбва да мине презъ голѣми изпитания и страдания. Страданията сѫ пѫть на освобождаване. Всѣки човѣкъ неизбѣжно трѣбва да мине границата на страданията, за да влѣзе въ любовьта, да разбере Великия животъ. Като знаете това, не се плашете отъ страданията. Страданията сѫ рѫката на Великия, Която рѫководи човѣка. Това е изразено чрезъ стиха: „Потърсете ме въ день скръбенъ“. Да потърсишъ Господа въ скръбьта си, това не значи, че си слабъ. Силенъ, или слабъ, човѣкъ трѣбва да страда. Който страда, той е човѣкъ; който не страда, той не е човѣкъ. Отличителното качество на човѣка е страданието. Само човѣкъ е способенъ да страда. Животното се мѫчи, а човѣкъ страда. Противоположниятъ полюсъ на страданието е радостьта. Когато единъ страда, другъ се радва; когато нѣкой се радва, другъ страда. Страданието на едного е радость за другиго; радостьта на едного е страдание за другиго. Докога ще страда човѣкъ? Докато дойде до истинската радость, която произтича отъ любовьта. Както и да представяте радостьта, както и да я очаквате, ще знаете, че, за да я придобиете, първо трѣбва да минете презъ страданията. Другъ пѫть нѣма. Страданието е пѫть къмъ радостьта. Христосъ пръвъ е миналъ презъ пѫтя на страданията, и ние ще Го следваме. Той е първиятъ пионеръ, Който е миналъ презъ пѫтя на страданието. Много добри хора сѫ минали и минаватъ сѫщия пѫть. Ще кажете, че този пѫть е лошъ. — Не, този пѫть е труденъ само въ началото. Колкото по-навѫтре влизате, той става все по-красивъ и лекъ. „Скрий ножа въ ножницата си! Чашата, която Отецъ ми е далъ, да я не пия ли?“ Съ други думи казано: Тури страха отъ страданията настрана! Нека този страхъ да не те спъва, понеже чрезъ страданията ти ще намѣришъ истинския пѫть на живота, ще разберешъ, какво нѣщо е да служишъ на Великата Любовь, която изправя всичко въ свѣта. Това се отнася, както за отдѣлния човѣкъ, така и за цѣлото човѣчество. Великъ и мощенъ е човѣкътъ на любовьта, както на небето, така и на земята. Съ Любовьта Божия и на земята Христосъ извърши чудеса. Когато се намѣри предъ най-голѣмитѣ страдания, Христосъ каза: „Отче, въ Твоитѣ рѫце предавамъ духа си“. Това показва, че и въ най-страшния моментъ на живота си, Той не изгуби вѣра въ Любовьта. Следъ това Богъ Го въздигна. Христосъ придоби любовьта, което изказа въ стиха: „Даде ми се всѣка власть и на небето, и на земята“. Той придоби тази власть, следъ като изпи горчивата чаша. Всѣки човѣкъ може да каже: „Даде ми се всѣка власть“. Кога може да каже така? Само когато изпие горчивата чаша, която Отецъ му е далъ. Като ви се даде тази власть, отъ какво ще се плашите? Следователно, за да не се плашите, вие трѣбва да минете презъ голѣми мѫчнотии и изпитания. Тогава само ще дойде спасението. Тогава ще дойде възкресението на човѣшката душа. Сега, нека всѣки отъ васъ си зададе въпроса, какъвъ е билъ въ времето на Христа: ученикъ, или зритель? Само за единъ отъ ученицитѣ се казва, че е извадилъ ножъ. Какво сѫ правили другитѣ въ това време? На всички Христови ученици, обаче, е казано: „Идете и проповѣдвайте на свѣта Великото учение на любовьта!“ Любовьта ще покаже на хората новия пѫть, по който сѫ минали и минаватъ всички добри хора, за да влѣзатъ въ Царството Божие. Тогава думитѣ: „Търсете първо Царството Божие и Неговата Правда, и всичко друго ще ви се даде“ — се осмислятъ. Ще ви дамъ следнитѣ три изречения. Единствениятъ пѫть, който води къмъ живота, е любовьта. Единствениятъ пѫть, който води къмъ знанието, е мѫдростьта. Единствениятъ пѫть, който води къмъ свободата, е истината. Въ пѫтя на живота ще придобиете любовьта. Въ пѫтя на знанието ще придобиете мѫдростьта. Въ пѫтя на свободата ще придобиете истината. Това сѫ три пѫтища, по които трѣбва да ходите, за да придобиете любовьта, мѫдростьта и истината. Сега на васъ казвамъ: Извадете ножоветѣ си! Кой какъвто ножъ има, да го извади, да се въорѫжи! Колко ножа взеха Христовитѣ ученици съ себе си? Тѣ взеха два ножа, но единиятъ само употрѣбиха. Всѣки да вземе меча си и да мушка, да воюва. Съ кого? Не съ себе си, разбира се, но съ неприятеля си. Всѣки има неприятели, съ които трѣбва да воюва. Бѫдете герои, не се показвайте малодушни. Мнозина искатъ други да воюватъ заради тѣхъ, а тѣ да получатъ Георгьовски кръстъ за храбрость. — Не, всѣки самъ ще воюва. Каквото чухте и разбрахте днесъ, приложете го, всѣки споредъ силитѣ и възможноститѣ си. Думитѣ: „Азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка“ — да не останатъ за васъ празни. Имайте вѣра въ Великия, въ Неговата Любовь. Знайте, че не воювате вие, а Богъ, Който е въ васъ. * 18 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Несъвмѣстими нѣща. Красота безъ очи, мѫдрость безъ уши, ученость безъ носъ, любовь безъ уста, сила безъ рѫце и доброта безъ крака сѫ несъвмѣстими нѣща. Остави на почивка въ дома си всички твои мисли, всички твои желания и всички твои постѫпки, които иматъ несъвмѣстими нѣща въ себе си, а ти тръгни по широкия пѫть да работишъ безъ тѣхъ. Животътъ има смисълъ за съвмѣстимото. Животъ безъ дължина, чувство безъ широчина, мисъль безъ дълбочина и височина сѫ непостижими нѣща. Не търси непостижимото! Ако го търсишъ, ще опростѣешъ и оглупѣешъ. Богъ създаде красотата. Той създаде човѣшката мѫдрость, човѣшката ученость, човѣшката любовь, човѣшката сила, човѣшката доброта, за да Го познаватъ, че е благъ. Човѣшкото води къмъ Бога. Пази скѫпоценното, което всѣкога осмисля живота. Не рови тинята, която се е наслоила въ своя пѫть. Не се опитвай да гасишъ това, което не се гаси. И не се опитвай да запалишъ това, което не се пали. Не губи времето си да броишъ прашинкитѣ, които вѣтърътъ всѣки день повдига. Не се опитвай да събирашъ всичкитѣ дъждовни капки на едно мѣсто. Не подарявай това, което не може да се подари. Не яжъ това, което не може да се яде. Не мисли за това, за което не може да се мисли. Когато видишъ вода, иди при нея и измий краката си. Когато усѣтишъ въздуха, приеми го въ устата си. Когато познаешъ мѫдростьта, отвори ушитѣ си. Когато дойдешъ при любовьта, проговори. — Това е пѫтьтъ на всички постижения. Сега ще ви задамъ въпроса: защо и за какво плаче човѣкъ? Ако не можете да отговорите на въпроса, азъ ще отговоря: Човѣкъ плаче, защото не е ялъ; човѣкъ плаче, защото е преялъ; човѣкъ плаче, защото яденето не е вкусно. Тази е философията на плача. Изобщо, човѣкъ плаче за непостигнати работи. Кои нѣща сѫ непостигнати? Когато не може да постигне ябълката, човѣкъ плаче. Когато изяде ябълката и усѣти, че тя се вгорчи въ стомаха му, човѣкъ пакъ плаче. Той е недоволенъ, че ябълката не благодари за услугата, която ѝ е направилъ. Когато яденето не е добре сготвено, човѣкъ се възмущава, че като влѣзе въ него, то не му говори красиво. Кой човѣкъ би благодарилъ, ако го сготвятъ? Кой човѣкъ би се радвалъ, ако го изядатъ? Кой човѣкъ би билъ доволенъ, ако го турятъ въ затворъ? Следователно, когато храната се задържи въ стомаха повече, отколкото трѣбва, тя започва да се възмущава, че е затворена. Щомъ затворите храната въ стомаха си за повече време, тя винаги причинява болка. И когато нѣма какво да яде, човѣкъ плаче. И когато нѣма кой да го утеши, той пакъ плаче. Когато хлѣбътъ дойде при васъ, какво трѣбва да му кажете? Вие трѣбва да му благодарите, да се радвате, че ви е посетилъ. Срѣщате една красива мома, която занимава цѣло общество съ своята красота. Всички говорятъ за нея, възхищаватъ се, а тя върви спретната, напета. По едно време въ сѫщото общество дохожда друга мома, по-красива отъ първата. Погледитѣ и възхищенията на всички се отправятъ къмъ нея. Въ сърдцето на първата се явява озлобяване къмъ втората, като къмъ нейната конкурентка. Какво трѣбва да прави първата мома? Какъ трѣбва да постѫпи къмъ втората? Тя трѣбва да се радва на красотата на втората мома така, както ѝ се радватъ всички, и да престане да мисли за своята красота. Докато си единственъ съ своята красота между хората, радвай се на красотата си. Щомъ дойде другъ, по-красивъ отъ тебе, радвай се на неговата красота. Когато се срещнатъ двама души красиви, тѣ ще разпредѣлятъ работата помежду си правилно: единиятъ ще бѫде платно, а другиятъ — образъ върху платното. Безъ платно красотата не може да се прояви. Но и безъ образъ платното нищо не струва. Това, което досега ви говорихъ, представя малка закуска за гладния. Такава закуска може само да го залъже, както децата се залъгватъ съ бонбончета. Наистина, радостьта на мнозина се дължи на бонбончетата, които получаватъ. Щомъ нѣма бонбончета, тѣ започватъ да плачатъ, да скърбятъ. Колкото по-голѣма е скръбьта имъ, отъ толкова по-голѣмъ бонбонъ сѫ лишени. Кой е най-голѣмиятъ бонбонъ въ живота на човѣка? Най-голѣмиятъ бонбонъ за младата мома е момъкътъ, за майката — детето, за учения — книгата, за силния — ножа, за работника — чука, за художника — четката, за бездѣлника — грамофона. Въпрѣки всичко това, съвременниятъ човѣкъ се разочарова отъ непостоянното, отъ преходното въ живота и търси нѣщо трайно, нѣщо постоянно, на което всѣкога да разчита. Човѣкъ е младъ, остарява и умира. Младостьта е непостоянна величина въ живота му, вследствие на което той не може да уповава на нея. Младиятъ расте, развива се, докато единъ день забележи, че започва да остарява. Но и старостьта е непостоянна величина, понеже стариятъ умира. Нито младостьта е постоянна величина въ живота на човѣка, нито старостьта. И дветѣ минаватъ заминаватъ, следа не оставатъ. Защо младиятъ остарява? И защо стариятъ умира? Младиятъ остарява, и стариятъ умира, защото се хранятъ съ бонбончета. Престанете да се храните съ бонбончета, за да не остарявате и умирате. Младиятъ се обича, стариятъ се почита. Младиятъ се обича заради любовьта, стариятъ се почита заради мѫдростьта. Когато изгуби любовьта си, младиятъ остарява. Когато изгуби мѫдростьта си, стариятъ умира. Съ други думи казано: Когато нѣкой изгуби любовьта си, младостьта въ него е остарѣла; щомъ изгуби почитьта си, старостьта въ него е умрѣла. Когато престанатъ да обичатъ младия, той е остарѣлъ; когато престанатъ да почитатъ стария, той е умрѣлъ. За да не остарява, младиятъ трѣбва да яде живия хлѣбъ, мѣсенъ отъ старъ човѣкъ; за да не умира, стариятъ трѣбва да яде живия хлѣбъ, мѣсенъ отъ младъ човѣкъ. Тъй щото, който иска да не остарява и да не умира, нека спазва тѣзи две формули въ живота си. За да бѫде вѣчно младъ, не е достатъчно човѣкъ да яде живия хлѣбъ, но той трѣбва да знае, какъ да го дъвче. Следователно, ако не знаете, какъ да дъвчете Словото, което слушате, ще го глътнете, безъ да ви допринесе нѣкаква полза. Така и млѣкопитаещитѣ гълтатъ храната си, безъ да я дъвчатъ. Това ги отличава отъ човѣка. Човѣкъ дъвче храната си, но трѣбва да знае, какъ да я дъвче. Всѣка мисъль, която човѣкъ възприема, трѣбва да се сдъвче добре, т. е. да се разбере и приложи. Приложението е процесъ на храносмилане. При храносмилането всѣка частица отъ храната се изпраща на опредѣлено за нея мѣсто. Когато си служа съ образа на младата мома и на младия момъкъ, азъ ги взимамъ като символи. Младата мома символизира младостьта, младиятъ момъкъ — старостьта. Като се срещнатъ, тѣ не се разбиратъ, не се познаватъ, вследствие на което младата мома изгубва младостьта си и остарява; младиятъ момъкъ изгубва старостьта си и умира. И двамата губятъ. Казватъ, че младитѣ трѣбва да се срѣщатъ. — Не, младъ съ младъ не може да се срещне. Това е несъвмѣстимо. Когато младата мома за пръвъ пѫть срещне младия момъкъ, тя е срещнала старостьта; когато младиятъ момъкъ за пръвъ пѫть срещне младата мома, той е срещналъ младостьта. Ако младата мома мисли, че въ лицето на младия момъкъ е намѣрила младостьта, тя се самоизлъгва. И тъй, когато срещнете младъ човѣкъ, питайте го, какъвъ е; когато срещнете старъ, задайте му сѫщия въпросъ. После запитайте и себе си, младъ ли сте, или старъ човѣкъ. Необходимо е да си задавате този въпросъ, защото несъвмѣстимо е двама млади да се срещнатъ. Несъвмѣстимо е и двама стари да се срещнатъ. Младъ и старъ могатъ да се срещнатъ — това е съвмѣстимо. Въ обикновения животъ, обаче, младъ съ младъ и старъ съ старъ могатъ да се срещнатъ, но въ Божествения свѣтъ това е несъвмѣстимо. Въ обикновения животъ всѣки може да бѫде художникъ: взима бои, четка, платно и рисува. Това не е художество, това е цапане. Това сѫ несъвмѣстими нѣща. Когато зоркото око на художника погледне нацапаното на платното, той намира, че не се рисува така. Въ природата всѣко нѣщо е поставено точно на своето мѣсто. Боитѣ, които природата налага върху платното на своитѣ картини, сѫ точно опредѣлени по цвѣтъ; тѣ не сѫ ни по-силни, ни по-слаби отъ тѣзи, които трѣбва да бѫдатъ. Боитѣ, съ които природата си служи, не се мѣнятъ. Тѣ се различаватъ въ нюанситѣ си, но всѣкога запазватъ своя основенъ тонъ. Запримѣръ, има единъ синь цвѣтъ въ природата, който никога не се мѣни, но само нюансира. Сѫщото става и съ скѫпоценнитѣ камъни. Скѫпоценниятъ камъкъ запазва цвѣта си, но само играе съ свѣтлината, вследствие на което се явяватъ различни отливи, различни цвѣтове на свѣтлината. На наученъ езикъ казваме, че скѫпоценнитѣ камъни пречупватъ лѫчитѣ на свѣтлината и ги отразяватъ въ себе си. Това, което днесъ ви говорихъ, е храна, материалъ, който вие трѣбва да разберете, да обработите и да приложите, т. е. да възприемете, да обработите въ себе си, и всѣка нейна частица да отправите на своето мѣсто. * 16 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Новораждане. Иоана 3:3—12. „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види Царството Божие“. Сега ще се спра върху думата „новораждане“. Да се роди човѣкъ изново, значи да се роди отъ Духа. Да се роди човѣкъ отъ Духа, това е ново положение за човѣшкото съзнание. Житното зърно може съ години да седи въ хамбара и да запази сѫщата форма, каквато първоначално е имало, но при това положение то нѣма да разбере, какво представя свѣтътъ отъ себе си. Значи, житното зърно трѣбва да излѣзе отъ хамбара, да се посади въ земята, за да влѣзе въ съприкосновение съ свѣтлината, топлината, въздуха и водата. По този начинъ то ще прояви своя вѫтрешенъ животъ, ще започне да расте и да се развива. Растенето е общъ процесъ за всички сѫщества. За човѣка, обаче, растенето е обусловено отъ развитието на неговото съзнание. Като изучавате растителното царство, ще видите, че растенията не се раждатъ както сѫществата отъ животинското царство, но поникватъ, растатъ и се развиватъ, като минаватъ едновременно презъ външни и вѫтрешни процеси, презъ голѣми изпитания и несгоди. Преди да се роди, и човѣкъ минава презъ такива процеси. Раждането се предшествува отъ редъ вѫтрешни процеси. Които не разбиратъ разумнитѣ закони на природата, и това, което Първичната Причина е създала, тѣ се обезсърдчаватъ, понеже не могатъ да намѣрятъ благото, щастието въ живота. Тѣ търсятъ щастието тамъ, дето не сѫществува. Може ли житното зърно да намѣри своето благо въ хамбара? Колкото години да седи въ хамбара, то ще остане затворено, ограничено за свѣта. Тамъ то се намира при външни благоприятни условия, но тия условия не могатъ нищо да му придадатъ. Житното зърно трѣбва да излѣзе отъ условията на хамбара, за да придобие нѣщо. Ония, които не разбиратъ живота, като се натъкватъ на страдания, съжаляватъ, че сѫ напуснали своя покой. Житното зърно, което е въ хамбара, трѣбва да знае, че се намира предъ две положения и да избере едното отъ тѣхъ: или да влѣзе въ земята и тамъ да мине презъ редъ вѫтрешни процеси на страдания и радости, или да мине презъ хромела, външно да се пожертвува. Ако не избере нито едно отъ дветѣ положения, то ще остане въ хамбара, дето въ края на краищата мишки ще го нападнатъ. Като ги поставятъ предъ тѣзи две положения, съвременнитѣ хора изпадатъ въ противоречие и не знаятъ, какво да предприематъ. Да останатъ въ хамбара за дълго, добре е, ще прекаратъ тихъ и спокоенъ животъ. Колко време могатъ да останатъ при тѣзи условия? Сто години не могатъ да останатъ. Тогава? Ще дойде день, когато насила ще ги изкаратъ отъ хамбара. Ами ако тогава бѫде късно и не могатъ да се приспособятъ къмъ новитѣ условия на живота? Въ такъвъ случай, по-добре е да излѣзатъ отъ хамбара и да се посадятъ на нивата, че да става, каквото имъ е опредѣлено. По-страшно е да влѣзатъ въ хромела. Знайте, че хамбарътъ е създаденъ за житото, а не житото за хамбара. Земята е условие, при което човѣкъ може да опита Божиитѣ блага, да расте и да се развива. Земята е създадена за разумния човѣкъ, който разбира законитѣ и може да ги прилага. Външно погледнато, земята изглежда неуредена, неустроена. Който разбира законитѣ, само той може да долови разумностьта, която направлява всички свѣтове, а не само земята. Страданията на хората произтичатъ отъ неразбиране на онзи висшъ порядъкъ, който сѫществува въ цѣлокупния животъ. Когато за пръвъ пѫть отива на училище, детето среща голѣми мѫчнотии, докато разбере онова, което му се преподава. Най-малко 16 години се изискватъ, докато това дете порасне, стане момъкъ и свърши университетъ. Презъ каква дисциплина е миналъ този момъкъ! Колко учители е промѣнилъ, колко пѫти е нацапвалъ рѫцетѣ си съ мастило и ги е чистилъ! Колко книги е купувалъ, колко лишения, колко мѫчнотии и страдания е прекаралъ, докато е придобилъ знанието! Лесно е следъ това да се каже, че този, или онзи е ученъ човѣкъ. Съвременнитѣ хора очакватъ нѣкакви блага на земята. Каквито блага да придобиятъ, тѣ сѫ временни. Защо? — Защото на сегашнитѣ хора имъ липсва единъ елементъ, съ помощьта на който тѣ биха запазили всички блага, които придобиватъ. Този елементъ ще се запълни съ раждането на човѣка отъ Духа. Човѣкъ трѣбва да се роди изново отъ Духа, за да се освободи отъ лошитѣ условия на сегашния животъ. При условията, при които днесъ живѣе, него очаква смърть. Каквото богатство да придобие днесъ, той непременно ще го изгуби. Той ще бѫде обранъ отъ разбойници, както обиратъ богатия. Като не разбиратъ закона, мнозина се утешаватъ съ мисъльта, че когато заминатъ за другия свѣтъ, тогава поне ще бѫдатъ на небето, при добри, богати условия. Влизането въ небето, при богати условия е въ връзка съ закона на новораждането. Христосъ казва: „Ако се не родите изново, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Само родениятъ отъ Духа е господарь на условията. Родениятъ отъ Духа не се влияе отъ икономическитѣ условия на живота. Болниятъ се нуждае отъ чужда помощь, а не здравия. Здравиятъ е свободенъ човѣкъ. Той не се нуждае отъ външна помощь. Каквото му е нужно, той самъ го свършва. Здравиятъ може да се уподоби на човѣкъ, роденъ отъ Духа. И тъй, животътъ, като Велика Школа, предвижда два пѫтя за хората: пѫтьтъ на страданието и пѫтьтъ на хромела. Който избере първия пѫть, той ще се посѣе като житно зърно на нивата, дето ще мине презъ редъ изпитания и страдания; който избере втория пѫть, той ще остане съ години въ хамбара, отдето единъ день ще го прекаратъ презъ хромела. За предпочитане е човѣкъ да бѫде посѣтъ на нивата, отколкото да мине презъ хромела. На нивата той ще има възможность да расте, да цъвти и плодъ да връзва. Повечето хора днесъ минаватъ презъ хромела, вследствие на което измиратъ, изчезватъ, безъ да оставятъ следа. Обаче, и двата пѫтя иматъ своя добра страна. Чрезъ страданията човѣкъ се готви за по-високъ животъ отъ този, презъ който днесъ минава. Житото страда и се учи отъ страданията си, а хората, които го ядатъ, се ползуватъ отъ неговитѣ уроци, както и отъ благата, които съдържа въ себе си. Хората, които днесъ умиратъ, научаватъ нѣщо и отъ живота, и отъ смъртьта, а следващето поколѣние се ползува отъ тѣхнитѣ опитности, като велики придобивки на живота. Важно е това, което сега става, което човѣкъ днесъ още може да направи. То нѣма да дойде отвънъ. Отвънъ сѫществуватъ само условия, а възможноститѣ сѫ вложени въ самия човѣкъ. Житното зърно съдържа въ себе си възможности, а свѣтлината, топлината, въздухътъ и водата сѫ условия, при които житното зърно може да прояви своитѣ възможности. Христосъ казва: „Ако житното зърно падне на нивата, то дава плодъ стократно“. Съвременнитѣ хора се плашатъ отъ страданията. Каквото да правятъ, тѣ неизбѣжно ще минатъ презъ страдания. Голѣми или малки, страданията следватъ всѣки човѣкъ. Такъвъ е пѫтьтъ на човѣка. Едно е важно: кой пѫть ще избере човѣкъ — пѫтьтъ на посѣването, или пѫтьтъ на смилането. Който предпочете страданията на нивата, той ще расте и плодъ ще дава; който предпочете страданията при смилането, той ще мине и замине презъ хромела, безъ да остави плодъ следъ себе си. Ние се стремимъ да освободимъ житото отъ хромела. Никѫде не е писано, че житото трѣбва да се мели. Щомъ го мелятъ, това става по човѣшки законъ и наредба. Вие трѣбва да знаете и двата закона — човѣшкиятъ и Божествениятъ, за да разберете вѫтрешнитѣ процеси въ живота. „Ако се не родите изново“. Отъ какво трѣбва да се роди човѣкъ изново? Новораждането подразбира раждане отъ Духа. Родениятъ отъ Духа е благороденъ човѣкъ, той има високо съзнание. За него свѣтътъ не е мъртавъ, човѣкъ за човѣка не е вълкъ, както е казано въ пословицата: „Homo homini lupus“. За него важи идеята, която Христосъ е изказалъ, че човѣкъ за човѣка е братъ. За човѣка е възможно само братство. Братството е изразъ на любовьта на новородения. Само той съзнава, какво нѣщо е братство. Като види единъ човѣкъ, въ лицето му той вижда братъ. Следователно, всѣко учение, което поставя братството за основа на човѣшкия животъ, е безсмъртно. Това учение може да се приложи като изкуство за живѣене. Всѣко изкуство е полезно дотолкова, доколкото има приложение. Защо ви е чуждиятъ езикъ, ако не можете да го приложите за придобиване на знания? Защо ви е свѣтлината, ако тя не може да разкрие свѣта предъ васъ? Безъ зрение, безъ свѣтлина, човѣкъ остава слѣпъ, невежа. За невежия свѣтътъ представя затворена книга. Въ родения отъ Духа се събуждатъ нови чувства и способности, каквито и самъ той не е подозиралъ. Той вижда нѣщата и отдалечъ, и отблизо. Той вижда, какво става и въ този, и въ онзи градъ. Това сѫ нѣща, които за обикновено роденитѣ сѫ невъзможни. Родениятъ отъ Бога не може да попадне въ мрежата на разбойници. Той е свободенъ и отъ лошитѣ условия. Защо? — Защото всичко предвижда. Като минава презъ нѣкоя гора, той знае предварително, кѫде сѫ се настанили разбойници и ги отбѣгва. Родениятъ отъ Бога има свѣтълъ умъ, съ който ясно вижда нѣщата. Мнозина се стремятъ къмъ духовния животъ, но тѣ трѣбва да знаятъ, че духовниятъ животъ изисква отъ човѣка да разбира възможноститѣ, които сѫ вложени въ него. Щомъ разбира и знае, съ какви възможности разполага, той може да се ползува отъ благата на живота. Какви възможности има въ рибата? Рибата има една възможность — да плава въ водата. Тя не може да говори, не може да пише, не може да слуша лекции. Ако иска да придобие друга възможность, освенъ тази, която има, рибата трѣбва да излѣзе отъ водата, да напусне тия неблагоприятни условия. Какво може да стане отъ рибата? Човѣкъ не може да стане, но тя има възможность поне птица да стане. И като птица тя не може да има голѣми възможности. Единствената форма, която дава повече възможности за постижения на блага, това е човѣшката. Подъ думата „човѣкъ“ ние разбираме само онзи, който е роденъ отъ Бога. Да се роди човѣкъ отъ Бога, това не е простъ процесъ. За да дойде до новораждане, човѣкъ е миналъ презъ много процеси. Като не мисли, човѣкъ пита, дали има другъ свѣтъ, освенъ този на земята. Този човѣкъ познава единъ свѣтъ само, но и него не познава, както трѣбва. Той не знае, че и въ свѣта, въ който живѣе, ставатъ редъ сложни процеси. И рибата пита, сѫществува ли другъ свѣтъ, освенъ рибния. Има другъ свѣтъ, освенъ рибния — той е свѣтътъ на птицитѣ, на хвъркатитѣ сѫщества. Ако птицата пита, има ли другъ свѣтъ, освенъ тѣхния, ще ѝ кажемъ, че сѫществува другъ свѣтъ, освенъ птичия — свѣтътъ на млѣкопитаещитѣ. Ако нѣкое млѣкопитаеще зададе сѫщия въпросъ, ще му отговоримъ, че, освенъ тѣхния свѣтъ, сѫществува другъ, по-организиранъ и високъ — свѣтътъ на хората. Ако и човѣкъ запита, има ли по-високъ свѣтъ отъ човѣшкия, ще му отговоримъ, че има свѣтъ по-високъ отъ човѣшкия — той е свѣтътъ на ангелитѣ. Сѫществата отъ ангелския свѣтъ иматъ по-правилни и широки разбирания отъ тия на хората. Въ ангелския свѣтъ нѣма затвори, бесилки, гробища; въ ангелския свѣтъ не сѫществуватъ мѫчения, нещастия, спорове. Тамъ има голѣмо изобилие на ядене и пиене. Всички иматъ условия да се учатъ, да се развиватъ. Тамъ всѣки живѣе, колкото иска. — Вѣрно ли е това? — За мене, който виждамъ нѣщата, е вѣрно. Азъ не се нуждая отъ вѣра, нѣма защо да ме увѣряватъ. Вѣрвамъ въ това, което виждамъ. Седи единъ слѣпъ човѣкъ при мене и ме пита: Вѣрвашъ ли въ свѣтлината? — Нѣма защо да вѣрвамъ въ свѣтлината, азъ я виждамъ. Слѣпиятъ се нуждае отъ вѣра, но за онзи, който вижда, вѣрата се превръща въ знание. „Ако се не родите изново, не можете да влѣзете въ Царството Божие.“ Новораждането подразбира отваряне на новъ свѣтъ, въ който човѣкъ трѣбва да влѣзе. Ако не влѣзете въ този свѣтъ, вие ще останете при лошитѣ условия, въ живота на страданията. И богати да сте, вие ще изгубите добритѣ условия. Щомъ влѣзете въ новия свѣтъ — свѣтътъ на Бога, вие ще бѫдете заобиколени съ нова свѣтлина, която ще разшири вашия хоризонтъ. Не правятъ ли така и държавитѣ? Като се създаде нова държава, веднага поставятъ новъ редъ и порядъкъ, който я пази отъ външни врагове, който дава условия на поданицитѣ ѝ за добъръ, спокоенъ животъ. Коя държава, кое царство е най-добре уредено? Най-добре уредено е Царството Божие. Кой може да влѣзе въ това царство? Казано е въ Писанието: „Родениятъ отъ Бога може да влѣзе въ Царството Божие“. Като влѣзе въ Царството Божие, родениятъ отъ Бога ще каже: Заслужава да се живѣе въ това велико Царство! Съвременниятъ свѣтъ, въ който хората живѣятъ, е подобенъ на хамбаръ. Два пѫтя има, по които хората могатъ да излѣзатъ отъ този хамбаръ: или да се посѣятъ на нивата, или да отидатъ на воденица, да се подложатъ на хромела. Нѣкой казва: Да мели воденичката! Опасна е тази воденичка, която мели. Добре ще бѫде, ако воденичкитѣ единъ день престанатъ да мелятъ. — На онзи свѣтъ има ли воденици? — Тамъ нѣма нито воденици, нито воденичари. На онзи свѣтъ житното зърно е голѣмо като круша и расте на дървета. Достатъчно е да откѫснете едно зърно, за да се нахраните добре. Като отидете на дървото, на което житото расте, ще чуете гласа му: Заповѣдай, яжъ, колкото искашъ! — Може ли житото да говори? — Това е фигуративенъ изразъ. Българинътъ често употрѣбява израза: Иде ми да те изямъ. — Може ли човѣкъ човѣка да изяде? Само разумното се яде. Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Това значи: ако не ядете Словото, нѣмате животъ въ себе си. Има единъ свѣтъ, който се нуждае отъ Словото като храна, каквато днесъ хората употрѣбяватъ. Грубата храна постепенно започва да се допълва съ духовна. Човѣкъ яде три пѫти на день и внася въ стомаха си ония елементи, които сѫ необходими за подържане на физическото му тѣло. Освенъ чрезъ стомаха, той се храни чрезъ бѣлитѣ си дробове и чрезъ мозъка. Чрезъ бѣлитѣ дробове и мозъка той придобива енергия отъ по-възвишена храна отъ физическата. Ще дойде день, когато хората ще се хранятъ само чрезъ бѣлитѣ дробове мозъка. Ученитѣ сѫ изчислили, че въ минута човѣкъ прави 20 вдишки. Това сѫ 20 обѣда. Новородениятъ нѣма да бѫде робъ на сегашнитѣ условия, постоянно да се безпокои за утрешния день. Отъ голѣми безпокойствия съвременниятъ човѣкъ не може спокойно да спи, не може да се радва на благата, които Богъ му е далъ. Голѣма часть отъ живота си човѣкъ минава въ тревоги и смущения. Христосъ внесе нова, положителна философия въ живота, която може да освободи човѣка отъ сегашнитѣ тревоги и мѫчнотии, но тази философия остана неразбрана и на времето си, остана неразбрана и за сегашнитѣ християни. И следъ това нѣкой ще казва, че е християнинъ. Не е християнинъ онзи, който само носи името на Христа. Християнинъ, въ пълния смисълъ на думата, може да се нарече Синътъ Божий, т. е. родениятъ отъ Духа. Следователно, въ бѫдещата религия всички хора ще бѫдатъ родени отъ Бога, ще съставятъ едно голѣмо семейство, членоветѣ на което ще бѫдатъ помежду си братя. Всѣки ще бѫде готовъ да се жертвува за брата си. Тогава нѣма да срещнете човѣкъ, който да се нуждае отъ нѣщо. Никой никого нѣма да изнудва. Питамъ: не може ли това да стане още днесъ? Кое препятствува на хората да се обичатъ и да живѣятъ братски? Кой събира хората заедно? Кой ни е събралъ днесъ тукъ? Богъ, Божията Любовь обединява хората. Това е велика истина, която се провѣрява всѣки день. Следователно, тази истина можете да провѣрите още този часъ. Родениятъ отъ Бога е провѣрилъ тази истина и живѣе споредъ нея. Който влѣзе въ новитѣ условия на живота, той не се нуждае отъ доказателства за онзи свѣтъ. Да се доказва сѫществуването на другия свѣтъ, то е все едно да се доказва сѫществуването на любовьта. Безпредметно е да се доказва на хората, има ли любовь, или не. Дето е любовьта, тамъ е животътъ. Когато любовьта отсѫтствува, животътъ се изгубва. Идването на любовьта подразбира възкресение на душата. Който придобие любовьта, той възкръсва; който изгуби любовьта, той умира. Сегашната фаза на живота е фаза на безлюбие. Може ли при безлюбието човѣкъ да възкръсне? Безлюбието умъртвява. Азъ не говоря за смъртьта на черупката. Друга, по-страшна смърть носи безлюбието. Ако изгуби черупката си само, човѣкъ ще се облѣче въ нова форма. Обаче, човѣкъ се стреми да си изработи такава форма, която да не се подава на лошитѣ условия, да не се измѣня. Тази нова форма ще носи въ себе си безсмъртие. Това е изказалъ Христосъ въ стиха: „Роденото отъ плътьта, плъть е; роденото отъ Духа, духъ е“. Родениятъ отъ плътьта ще живѣе по единъ начинъ; родениятъ отъ Духа — по другъ начинъ. Първиятъ ще мине презъ хромела, а вториятъ — презъ живота. Първиятъ ще остане безплоденъ; вториятъ ще даде плодъ. Първиятъ ще образува братство, което въ четири поколѣния ще се изглади, ще изчезнатъ връзкитѣ между родни братя и сестри. Най-много следъ двеста години всѣкакво братство, всѣкакво роднинство между хора, които сѫ били свързани помежду си по плъть, ще изчезне. Вториятъ, т. е. родениятъ отъ Бога, ще образува трайно братство. Връзкитѣ между хора, родени отъ Бога, ще продължаватъ най-малко 25,000 години. Това постоянство, тази трайность на връзкитѣ ще даде възможность на разумнитѣ сили, които действуватъ върху човѣшката душа, да завършатъ своята работа. Знайте, че всичко разумно съдействува за развитието на човѣшката душа: звезди, слънца, планети — цѣлата природа работи за човѣка. Всичко, което обикаля човѣка, вънъ и вѫтре въ него, работи за неговото възпитание. Слънцето изгрѣва за чадата Божии, за роденитѣ отъ Бога. Които сѫ родени вече, тѣ сѫ провѣрили това; онѣзи пъкъ, за които сега се готвятъ условия, и тѣ ще го провѣрятъ. Христосъ казва на Никодима, единъ отъ ученитѣ на времето си: „Ако се не родите изново, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Никодимъ не разбра тази истина и запита Христа: Какъ е възможно старъ човѣкъ да влѣзе втори пѫть въ утробата на майка си и отново да се роди? Христосъ му отговори: „Роденото отъ плътьта, плъть е; роденото отъ Духа, духъ е“. По какво се отличаватъ тия два процеса, тия два начина на раждане? Човѣкъ е подобенъ на житно зърно. Една блага рѫка ще дойде, ще вземе житното зърно отъ хамбара и ще го посѣе на нивата. Тя ще му каже: Ти ще минешъ презъ малки страдания, но ще цъвнешъ, ще завържешъ и ще узрѣешъ. Житното зърно ще провѣри това и ще се зарадва. Друга блага рѫка ще влѣзе въ хамбара, ще извади житното зърно и ще каже: Сега ще те занеса на воденицата да минешъ презъ хромела, да станешъ на брашно. Ще минешъ презъ малки страдания, но цената ти ще се увеличи. Кое положение е за предпочитане: да минешъ презъ нивата и да дадешъ плодъ, или да минешъ презъ хромела и цената ти да се увеличи? Първото положение е за предпочитане — да мине човѣкъ презъ страдания, но да даде плодъ. Това положение представя Божествения порядъкъ на нѣщата. Второто положение — минаване презъ хромела, представя човѣшкия порядъкъ на нѣщата. Подъ думата „воденица“ въ дадения случай имамъ предъ видъ неразбранитѣ нѣща, които човѣкъ самъ е създалъ. Подъ думата „нива“ разбирамъ всичко, което Първата Причина е създала. Следователно, желая на всѣки да мине презъ страданията на нивата, за да придобие ония знания, които ще го доведатъ до новораждане, до раждане отъ Духа. Да се роди човѣкъ отъ Духа, това значи да стане членъ на Братството. Братството е условие за идване на любовьта между хората. „Роденото отъ Духа, духъ е; роденото отъ плътьта, плъть е“. Роденото отъ Духа подразбира роденото отъ Разумното, отъ Великото начало на живота. * 14 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Божествениятъ рѫбъ. Съвременнитѣ хора, особено религиознитѣ, говорятъ за чистота, външна и вѫтрешна. Тѣ очакватъ Богъ да ги очисти. — Не, всѣки самъ ще се очисти. Сами сте се цапали, сами ще се чистите. За да се очистите, отъ всички се изисква работа. И богати да сте, пакъ ще работите. Провидението ще ви постави на последно мѣсто, за да ви научи да работите. То нѣма да тури пари въ банката на ваше име да ви осигури. Божественитѣ закони не позволяватъ никакво осигуряване. Като работи съзнателно, стѫпка следъ стѫпка, човѣкъ върви напредъ. Сегашнитѣ християни говорятъ за покаяние, за очистване отъ грѣховетѣ, за служене на Бога. Това сѫ елементарни работи. Когото срещнете, всѣки казва, че не иска да грѣши. Това е елементарна работа. Това е букварь за първо отдѣление. Нѣма защо да се връщате къмъ букваря. Веднъжъ сте го минали, вървете напредъ. Едно е важно за васъ: да се освободите отъ вашата воля. Какво значи да се освободите отъ вашата, отъ човѣшката воля? Представете си, че вървите по билото на една планина, която отъ дветѣ страни е стръмна. Като се подхлъзнете, вие слизате по стръмнината и стигате до подножието на планината. Хлъзгането по стръмнината представя движение по теченията на човѣшката воля. Ако вървите по рѫба, по билото на планината, вие се движите по Божията воля. Да се освободишъ отъ човѣшката воля, значи да се научишъ да пазишъ равновесие. Докато слизашъ надолу, ти си въ човѣшкия редъ на нѣщата, ти изпълнявашъ своята воля. Щомъ започнешъ да пъплишъ нагоре и да вървишъ по рѫба, по билото на планината, безъ да се подхлъзвашъ налѣво и надѣсно, ти си въ Божествения редъ на нѣщата, ти изпълнявашъ Божията воля. Следователно, движението на човѣка по теченията на неговата воля подразбира слизане надолу. Защо слиза човѣкъ надолу? — Защото въ тѣзи течения нѣма никаква устойчивость. Обаче, трѣбва да се прави разлика между съзнателно слизане и подхлъзване. Ще кажете, че подхлъзването, падането, клатушкането на една и на друга страна е грѣхъ, престѫпление. И като видите, че нѣкой грѣши, вие сте готови да го осѫдите. — Не, когато виждате чуждитѣ погрѣшки, считайте, че вие грѣшите. Научете се въ лицето на всички да виждате себе си. Като постигнете това, въ погрѣшкитѣ на хората ще виждате свои погрѣшки, и въ добродетелитѣ на хората ще виждате свои добродетели. Мислете тогава върху погрѣшкитѣ на хората, защото сѫ и ваши погрѣшки. Радвайте се на добродетелитѣ на другитѣ, защото сѫ и ваши добродетели. Щомъ сгрѣши нѣкой, кажете: Тази погрѣшка е моя. Щомъ направи нѣкакво добро, кажете: Това добро е мое. Инжинеръ направилъ мостъ, който въ скоро време се срутилъ. Защо? — Защото е билъ слабо построенъ. Както минавалъ единъ човѣкъ по него, мостътъ се срутилъ, и човѣкътъ си счупилъ крака. Той веднага си казалъ: Кой е построилъ този слабъ мостъ, че трѣбваше да падна и да счупя крака си? Ти, който питашъ, трѣбва да знаешъ, че погрѣшката е твоя. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Като видятъ, че нѣкой грѣши, тѣ дебнатъ да го уловятъ, а не се спиратъ да разсѫдятъ малко, да видятъ, че погрѣшкитѣ на другитѣ сѫ и тѣхни погрѣшки. Докато виждате погрѣшкитѣ на другитѣ хора, трѣбва да знаете, че и вие имате сѫщитѣ погрѣшки. Докато виждате добродетелитѣ на другитѣ хора, ще знаете, че и вие имате сѫщитѣ добродетели. Който вижда погрѣшкитѣ на другитѣ хора, а не вижда своитѣ, той не е отъ напредналитѣ, и върви въ кривъ пѫть. Това сѫ елементарни работи, отъ които трѣбва да се освободите. Умни трѣбва да бѫдете! Какво прави умниятъ човѣкъ? Като види, че нѣкой ученъ носи инструменти, съ които да прави изследвания, а нѣма кѫде да ги постави, умниятъ веднага се навежда, подлага гърба си и казва на учения: Моля, турете инструментитѣ си на моя гръбъ. Учениятъ му благодари за услугата, използува гърба му и свършва работата си. Така постѫпва умниятъ човѣкъ, който въ случая може да е нѣкой селянинъ. Учениятъ се заинтересува отъ селянина, влиза въ разговоръ съ него, и между двамата се създава приятелска връзка. Глупавиятъ, обаче, и да види, че умниятъ се нуждае отъ подложка за инструментитѣ си, ще стои настрана и ще гледа, като аристократъ. Той даже не се сѣща да подложи гърба си въ услуга на учения. Следователно, правете добро на време и на мѣсто. Срѣщамъ въ гората овчарь, който носи на гърба си агне. Ще кажете, че този овчарь е добродетеленъ човѣкъ. По какво познавате, че е добродетеленъ? Вълкътъ не носи ли агнето на гърба си? Като задигне нѣкое агне отъ кошарата на овчаря, вълкътъ го туря на гърба си и бѣга съ него. Добродетеленъ ли е вълкътъ? Овчарьтъ е добродетеленъ, милосърденъ, само ако е намѣрилъ агнето въ гората и го носи на майка му. Но ако го е взелъ отъ кошарата и го носи на пазара, да го продаде за клане, той не е добродетеленъ човѣкъ. Въ този случай, нито овчарьтъ, нито вълкътъ сѫ добродетелни. Значи, когато силниятъ услужва на слабия безкористно, той прави добро. Разликата между услугата на добродетелния овчарь и тази на вълка можемъ да сравнимъ съ следния примѣръ. Господарь има двама слуги. Извиква единия слуга и по него изпраща известна сума на единъ търговецъ. Слугата взима паритѣ и ги занася направо на търговеца. Следъ това господарьтъ дава друга сума на втория слуга да я занесе на единъ неговъ приятель. Слугата взима паритѣ и ги занася въ банката на свое име. Първиятъ слуга е добродетелниятъ овчарь. Вториятъ слуга е вълкътъ. Господъ казва на овчаря: Вземи агнето и го занеси на майка му. Обаче, каквото носи, вълкътъ го туря въ банката на свое име. Който туря въ банката на свое име онова, което Богъ му е повѣрилъ, той върши престѫпление. Единъ човѣкъ срещналъ Христа и Го запиталъ: Ти вѣрвашъ ли въ Христа? Какъ мислите, какво му е отговорилъ Христосъ? Предполагамъ, че не му е отговорилъ направо на въпроса, но трѣбва да е казалъ: Едно зная — работата на Христа на земята бѣше много трудна. Кръвь излѣзе отъ поритѣ Му! Ще питате, дали великитѣ хора страдатъ. Страданията на великитѣ хора сѫ много по-голѣми отъ тия на обикновенитѣ. Вие нѣмате представа за тѣхнитѣ мѫчнотии. Не мислете, че ги посрѣщатъ съ вѣнци. Колкото по-великъ е човѣкъ, толкова по-голѣми сѫ неговитѣ страдания, толкова по-страшни сѫ неговитѣ разочарования. За да разберете, каква е разликата между страданията на великия и на обикновения човѣкъ, представете си две бременни жени. И едната, и другата носятъ плода въ утробата си по деветь месеца, но въ деня на освобождението си, едната ражда живо дете, а другата — мъртво. Първата се радва, че се е родилъ човѣкъ на свѣта, но за нея се откриватъ нови изпитания и страдания, нови грижи и мѫчнотии. Такова е положението на великия човѣкъ. Той е изложенъ на постоянни грижи, на постоянна работа, но всичко това се увѣнчава съ успѣхъ. Втората жена, която ражда мъртво дете, скърби, плаче, но следъ време всичко забравя. Скръбьта забравя, но и радость нѣма. Умниятъ ражда живи деца, а глупавиятъ — мъртви. Ако родишъ живо дете, светия си; ако родишъ мъртво, обикновенъ човѣкъ си. Стихътъ отъ Евангелието: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете“, се отнася до външната страна на живота. Това значи: по плодоветѣ ще познаете, дали човѣкъ е добъръ, или лошъ. „Жена кога ражда на скръбь е“ — този стихъ се отнася до вѫтрешната страна на живота. Раждането е дълбокъ вѫтрешенъ процесъ, по който се различава светията отъ обикновения човѣкъ. Мнозина правятъ разлика между великитѣ хора, кой е по-великъ, най-великъ и т. н. Това е личенъ въпросъ. После говорятъ за спасението, кой е спасенъ, и кой не. И това е личенъ въпросъ. Оставете личнитѣ въпроси настрана. Други пъкъ говорятъ за служене на Бога, за изпълнение волята Божия. Върху този въпросъ не се говори. Като чуятъ, че искате да служите на Бога, ще искатъ услуги, ще искатъ да имъ правите добрини. Ако се откажете, веднага ще ви изобличатъ. Правете услуги на хората, правете имъ добро, безъ да казвате на кого служите. Въ това седи изпълнението на волята Божия. Въ Персия живѣлъ единъ турчинъ светия, който ималъ много последователи. Единъ день той решилъ да изпита последователитѣ си да види, колко отъ тѣхъ сѫ вѣрни на учението. За тази цель той събралъ последователитѣ си и имъ казалъ: Имамъ заповѣдь отъ Аллаха да ви изколя всички. Онѣзи отъ васъ, които сѫ готови да се пожертвуватъ и да изпълнятъ волята на Аллаха, нека влѣзатъ въ опредѣлената за това стая. Явили се хиляда души, но само двама се решили да влѣзатъ вѫтре. Двамата души били единъ младъ момъкъ и една млада мома, които се обичали. Момъкътъ погледналъ момата и казалъ: Азъ трѣбва да се пожертвувамъ! Следъ него влѣзла и момата. Въ това време светията заклалъ единъ овенъ и пусналъ кръвьта му да тече навънъ. Като видѣли кръвьта, последователитѣ, които чакали вънъ да видятъ, какво ще стане, уплашили се и избѣгали. Тѣ не издържали изпита. Тогава светията благословилъ двамата млади и имъ казалъ: Идете въ свѣта, между хората, и проповѣдвайте моето учение. Сега на васъ казвамъ: Трѣбва да учите! Животътъ е велико училище, великъ университетъ. Като влѣзете въ него, трѣбва да учите. Ученицитѣ въ обикновенитѣ училища си служатъ съ различни хитрини: преписватъ едни отъ други, пишатъ нѣкои формули по рѫкавитѣ си, на рѫцетѣ си и т. н. Въ университета на живота не се позволяватъ никакви хитрини. Като влѣзешъ тамъ, ще учишъ самостоятелно, съзнателно и ще държишъ матура. Тамъ не се позволяватъ подсказвания, преписвания отъ другитѣ ученици. Всѣки самъ трѣбва да учи. Ако те скѫсатъ, ще повтаряшъ съ години наредъ, докато най-после завършишъ съ успѣхъ. Учителитѣ на Великата Школа сѫ щедри на времето. Хиляди години можешъ да учишъ, докато научишъ нѣщата така, че никога да не ги забравишъ. Слабата страна на съвременното християнство се заключава въ това, че ученицитѣ, последователи на Христа, учатъ, минаватъ отъ класъ въ класъ, но безъ матура. И въ гимназиитѣ има ученици, които свършватъ осми класъ, но безъ матура. Има християни, свършили учението си съ матура, а има такива, които сѫ свършили безъ матура. Който е свършилъ безъ матура, той ще замине за онзи свѣтъ гладенъ, безъ хлѣбъ. Който е свършилъ съ матура, той ще получи хлѣбъ. Направете преводъ на думата „матура“ въ християнски смисълъ и тогава елате да говорите. Лесно е да се говори теоретически: Да | живѣемъ за Господа, да се пожертвуваме за Него, да се обичаме, да сме братя, да живѣемъ общо и т. н. Това сѫ общи изрази, които не сѫ приложени. Да живѣете общо, това не подразбира физическа близость. Двама души могатъ да иматъ нѣщо общо помежду си, въпрѣки това единъ отъ тѣхъ да е на единия край на земята, а другиятъ — на противоположния край. Щомъ има нѣщо общо между тѣхъ, тѣ ще се срѣщатъ съ аероплани — съ мисъльта си, и пакъ ще се отдалечатъ. Сега нѣкои хора сѫ едва на стотина метри едни отъ други и казватъ, че сѫ много отдалечени. Тѣ не знаятъ, че за да живѣятъ добре, трѣбва да сѫ на известно разстояние едни отъ други. Като сѫ раздалечени, тѣ нѣма да виждатъ погрѣшкитѣ си. Хората нѣматъ представа, какво значи „далечъ и близо“. Допуснете, че всички хора на земята се намиратъ въ седемь концентрични сфери, поставени една въ друга. Най-вѫтрешната сфера е най-малка. Представете си, че единъ отъ хората на най-вѫтрешната сфера намѣри единъ малъкъ отворъ и влѣзе въ съседната по-голѣма сфера, между други хора. Той ще изпита различието между едната и другата сфера, но ще се почувствува далечъ отъ ония, съ които е билъ въ първата сфера. Така той ще минава отъ една сфера въ друга, докато дойде до най-външната, дето ще се почувствува много далечъ отъ първитѣ свои съжители, но затова пъкъ съвършено свободенъ отъ всѣкакви връзки. Следователно, стремете се да излѣзете отъ центъра къмъ периферията, на по-голѣмо разстояние единъ отъ другъ! Щомъ усѣтите, че сте близо до хората по плъть, повдигнете мисъльта си така, като че не живѣете на земята, като че нищо не ви засѣга. Хората около васъ могатъ да пѣятъ, да играятъ, да скачатъ, вие ще бѫдете тихи и спокойни, като че не сте между тѣхъ. Че нѣкѫде биятъ тѫпанъ — нищо отъ това. Че въ кошарата на овчаря овца блѣе — нищо отъ това. Разумность се изисква отъ хората! Всички хора искатъ да бѫдатъ разумни, но условия се изискватъ за разумностьта. Запримѣръ, децата, които се раждатъ въ сегашната епоха, сѫ по-разумни, по-умни отъ ония на миналата епоха. Децата на бѫдещето поколѣние ще разполагатъ съ по-голѣма разумность отъ сегашнитѣ. Глупавитѣ, като умратъ, въ бѫдеще ги очакватъ по-добри условия. Като се родятъ отново, тѣ ще бѫдатъ по-умни. Умниятъ мисли, чувствува и постѫпва право. Баща и синъ пѫтуватъ съ магарето отъ селото до близкия градъ. Бащата се качилъ на магарето, а синътъ вървѣлъ пешъ. По пѫтя ги срещналъ единъ селянинъ и казалъ: Байо, слѣзъ отъ магарето. Синътъ ти трѣбва да се качи на магарето, а ти да вървишъ пешъ. Бащата слѣзълъ отъ магарето и качилъ сина си на него. По-нататъкъ ги срещналъ другъ, който имъ казалъ: Качете се и двамата на магарето. Защо трѣбва бащата да ходи пешъ? И двамата се качили на магарето. Срещналъ ги трети и имъ казалъ: Защо сте се качили и двамата на магарето? Я слѣзте отъ него! Вмѣсто да ездите магарето, турете го на гърба си и така вървете. Бащата послушалъ и третия. Той искалъ да научи нѣщо отъ съветитѣ на хората, но въпросъ е сега, кой съветъ е правиятъ? Какво показва този примѣръ? Че много отъ съвременнитѣ хора мислятъ повърхностно и то главно върху онова, което Първата Причина е създала. Запримѣръ, като погледнете наоколо, вие виждате голѣмо безредие: камъни, скали — всичко е въ пъленъ безпорядъкъ. Докато сѫществува този безпорядъкъ, вие не можете да четете, не можете да разберете, какво е писала природата. Книгата, която е изнесена предъ васъ, е разхвърляна: листа, корици, заглавия — всичко е разбъркано. Щомъ сте дошли на планината, вие трѣбва да възстановите първичния редъ на нѣщата, всичко да поставите на своето мѣсто и тогава да четете. Голѣма красота се крие въ тази разхвърляна книга, но човѣкъ трѣбва да разбира тази красота, да може да я използува. Като работите върху себе си, като се вдълбочавате въ явленията на природата, не мислете, че ще разрешите всички въпроси изведнъжъ. Защо? — Защото въ васъ още не сѫ развити ония чувства и способности, чрезъ които можете да изследвате нѣщата. Човѣкъ има около сто чувства и способности, за развитието на които се изискватъ редъ години. Не е лесно да стане човѣкъ господарь на едно свое чувство, или на една своя способность. Запримѣръ, много време е нужно, докато човѣкъ научи, какъ и кѫде да проявява своето милосърдие, или докато се научи да наблюдава, да прави връзка между причини и последствия на нѣщата. Ако не знае, какъ да се справи съ щеславието си, човѣкъ може да си създаде редъ неприятности. Човѣкъ живѣе едновременно съ много отъ своитѣ чувства, затова трѣбва да знае, какъ да манипулира съ тѣхъ. Христосъ казва: „Не търсете слава отъ човѣцитѣ, но отъ Бога“. Щомъ знаете това, като ученици на тази Школа, вие трѣбва да работите върху себе си, да се самовъзпитавате. Ако не работи съзнателно и съ любовъ върху себе си, ученикътъ може да се натъкне на опасностьта да излѣзе преждевременно отъ Школата. Нѣкой може да напусне училището още отъ първи класъ, другъ — отъ втори класъ и т. н. Ученикътъ трѣбва да работи върху чистотата, върху справедливостьта, върху обходата, да развива въ себе си чувството любовь къмъ Бога. Това сѫ трудни задачи, както за учителя, така и за ученика. Теоретически лесно се предаватъ методитѣ, но практически мѫчно се прилагатъ. Мѫчно се възпитава човѣкъ. Той прилича на земята. За да се огрѣва отъ всички страни, земята трѣбва да се върти около осьта си. Следователно, за да развие всички свои чувства и способности, човѣкъ трѣбва да бѫде всѣкога буденъ, да не изгуби добритѣ условия на живота си. Запримѣръ, за да развие милосърдието си, човѣкъ трѣбва да бѫде окрѫженъ отъ хора, които иматъ нужда отъ него. Вие не можете да помагате на хора, които не се нуждаятъ отъ вашата помощь. Когато постѫпва въ Божествената Школа, ученикътъ трѣбва да бѫде здравъ. Болниятъ не може да влѣзе въ Школата, защото вниманието му ще бѫде насочено изключително къмъ болестьта. Болеститѣ, погрѣшкитѣ спъватъ ученика. Тѣ му препятствуватъ да върви напредъ. Когато изтъква предъ ученицитѣ си една погрѣшка, учительтъ нѣма предъ видъ едного, но всички. Погрѣшката на едного е погрѣшка на цѣлото човѣчество, на цѣлия свѣтъ. Казвате, че еди-кой си е горделивъ. Гордостьта е обща чърта на хората, на животнитѣ и на растенията. Лошата страна на гордостьта е, че тя суши човѣка. Чрезмѣрната гордость изсушава човѣка. Когато е на мѣсто, тя го прави самостоятеленъ. Честностьта е въ зависимость отъ чувството на самоуважение въ човѣка. Честностьта не е морално чувство. Тя е едно отъ личнитѣ чувства. Справедливостьта, обаче, е морално чувство. Човѣкъ трѣбва да бѫде справедливъ къмъ всички живи сѫщества. Когато развива едно, или друго чувство, човѣкъ се поставя на изпитъ, самъ да види, докѫде е стигналъ. Това значи: При свършване на всѣки класъ, ученикътъ държи матура. Матурата опредѣля положението на ученика. Ако не държи матура за всѣки класъ, ученикътъ ще изпадне въ заблуждение да счита, че знае много, че има право да изправя другитѣ хора. Той ще мисли, че другитѣ сѫ причина за злото, за нещастията въ свѣта. — Не, всѣки трѣбва да знае, че той е причина и за злото, и за доброто въ свѣта. Нѣкой отива при свой приятель да го морализира, да го учи, какво да прави. Приятельтъ самъ вижда погрѣшкитѣ си и се мѫчи да ги изправи — нѣма защо ти да му четешъ моралъ. Като сте дошли на планината, изучавайте линиитѣ на огъванията, да видите тѣхната красота. Нѣкои линии сѫ отъ миналото, други — отъ настоящето, а трети — сега се чъртаятъ; тѣ сѫ линии на бѫдещето. Това показва, че планинитѣ се намиратъ въ процесъ на развитие, не сѫ завършени. И сега се строи нѣщо ново въ тѣхъ, и въ бѫдеще ще се строи. Нѣщата въ природата сѫ осмислени. Строи се нѣщо велико, което ще се открие въ бѫдеще, Всѣки планински връхъ отразява свѣтлината по особенъ начинъ. Отразената по този начинъ свѣтлина влияе благотворно върху хората, върху всички живи сѫщества. Това влияние се отразява върху мислитѣ и чувствата на човѣка. За обикновения човѣкъ всички нѣща въ природата сѫ разхвърляни; за учения всички нѣща въ природата сѫ на мѣсто поставени. Защо? — Защото той ги съпоставя и хармонизира. „А земята бѣше неустроена и пуста“. И до днесъ още земята се устройва. Докато човѣкъ се развива, и земята ще се развива. Когато човѣкъ мине въ по-висока стадия на развитие, съ него заедно и земята ще се повдигне. Формитѣ на земята ще ставатъ все по-красиви и съвършени. Процесътъ на развитие, презъ който земята минава сега, е бавенъ, равномѣренъ. Въ миналото развитието на земята е било бързо, придружено съ голѣми катастрофи. Като ходите по планинитѣ, вървете бавно, спокойно, безъ бързане. На всѣки сто метра спирайте на малка почивка, на кракъ, около 30 секунди. Въ време на почивка ще придобивате енергия. Колкото по-високо се качвате, по-бавно ще вървите. По този начинъ ще се приспособите къмъ силитѣ на природата и ще ги използувате правилно. Иначе, тѣ ще ви противодействуватъ; щомъ силитѣ на природата ви противодействуватъ, вие ще харчите енергията си, безъ да се ползувате отъ тѣхъ. Всѣка частица отъ планината е свързана съ разумното начало, което работи по природата. Следователно, като се качвате въ планинскитѣ върхове, мислете за службата, която тѣ изпълняватъ въ природата, за да се свържете съ разумностьта въ нея. Всѣка планина, всѣки връхъ, всѣко езеро има свое велико предназначение. Помнете: Дето и да ходите — по езера, по планини или върхове, работете съзнателно, учете и прилагайте. Докато работата е приятна, тя е Божествена. Щомъ не е приятна, щомъ се вкисвате, тя е човѣшка. Работете съ приятность и радвайте се на Божието дѣло! * 12 августъ, 8 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Две естества. Иеремия 8 гл. Иоана 17:10 — 22. Въ прочетената глава отъ пророкъ Иеремия нѣщата се описватъ споредъ неговото вѫтрешно схващане. Пророкътъ предава нѣщата, както ги вижда, и то отъ такова разстояние, отъ което най-добре ги схваща. Той вижда, какво правятъ хората, но не намира изходенъ пѫть отъ положението, въ което се намиратъ. По отношение на хората, пророкътъ се намира въ положение на кредиторъ, който има да взима. Той знае само, че трѣбва да му се плати, но какъ ще му се плати, не се интересува. Докато длъжникътъ не плати дълга си, между кредитора и него не могатъ да се възстановятъ правилни отношения. Докато длъжникътъ не плати дълга си, кредиторътъ не може нищо да му проповѣдва. Каквото да му проповѣдва, длъжникътъ не иска да слуша. Разбойници хванали единъ американски мисионеръ, който започналъ да имъ проповѣдва. Той искалъ да ги запознае съ Евангелието. Следъ като слушали известно време тия проповѣди, главатарьтъ на разбойницитѣ казалъ: Много хубаво говоришъ, но пари ни трѣбватъ. Само съ красиви думи тази работа не става. Пари ни трѣбватъ! Сега и вие не трѣбва да живѣете съ илюзии, като този американски мисионеръ, че хората, между които живѣете, лесно ще се споразумѣятъ, лесно ще заживѣятъ братски. Лесно е да се каже, че работитѣ ще се оправятъ, че Царството Божие ще дойде на земята, че хората ще станатъ братя помежду си, но мѫчно се постига това. Днесъ, докато сте на земята още, това е непостижимо. Това не стана въ времето на Христа, нѣма да стане и въ ваше време. Вие искате да постигнете тия нѣща още днесъ. Нито въ сегашния животъ, нито въ бѫдещия може да се говори за идване на Царството Божие на земята. Защо? — Защото не сте готови още за новия животъ — за живота на безсмъртието. Докато живѣе само въ плътьта си, човѣкъ никога не може да придобие безсмъртие. Богъ създаде човѣка и го направи отъ две вещества: отъ материя, т. е. отъ плъть и отъ духъ. Казано е въ Писанието: „И направи Богъ человѣка отъ пръсть; и вдъхна въ ноздритѣ му дихание, и той стана жива душа“. Пръстьта всѣкога ще си остане пръсть. Тя не може да наследи Царството Божие. Това, което е отъ земя, на земята ще си остане, нѣма да влѣзе въ Царството Божие. „Плъть и кръвь нѣма да наследятъ Царството Божие“. Като не знаете това, вие се стремите къмъ земята, работите само за вашето физическо тѣло. Като поотслабнете малко, като видите, че лицето ви е пожълтѣло, очитѣ ви хлътнали, сърдцето ви отслабнало, вие веднага се уплашите. Нѣма защо да се плашите, това сѫ все материални работи. Трѣбва ли да се плашите, че единъ отъ прозорцитѣ ви е счупенъ? Трѣбва ли да се смущавате, че нѣкой ви казалъ една обидна дума? Това сѫ материални работи, предъ които човѣкъ не трѣбва за дълго да се спира. Какво представятъ съвременнитѣ хора? Отъ сутринь до вечерь се разправятъ изключително съ материални работи: кой билъ по-добре облѣченъ и нахраненъ, кой ималъ по-хубава кѫща, кой заемалъ по-високо обществено положение и т. н. Като погледнете човѣка, отвънъ изглежда благочестивъ, смиренъ, а отвѫтре се бушува, смущава се духътъ му, вследствие на което вѫтрешно той се раздвоява. Обикновено човѣкъ се стреми да се покаже такъвъ, какъвто не е въ действителность. Каквото да прави, обаче, докато дава предимство на плътьта, на животното въ себе си, той все животно ще си остане. То мисли единствено да задоволи своитѣ нужди, а за Царството Божие ни най-малко не се приготвя. Животното иска хлѣбъ да задоволи нуждитѣ си. Щомъ задоволи глада си, за нищо друго не мисли. Второто естество на човѣка е неговото духовно, т. е. Божествено начало. Божественото въ човѣка има стремежъ къмъ великото, къмъ възвишеното въ свѣта. Когато се казва, че духътъ не отпада, разбираме Божественото, духовното начало въ човѣка. Само то не отпада. Всички потици, всички стремежи въ човѣка се дължатъ на Божественото въ него. Всички хора се намиратъ предъ една задача — да се справятъ съ материалната каша на своя животъ. Тѣ не сѫ пратени на земята да живѣятъ въ тази каша, но да я използуватъ за създаване на по-добри условия въ живота си. Съ тази каша тѣ могатъ да измажатъ кѫщитѣ си, да ги изчистятъ, да ги направятъ удобни за живѣене. Не е въпросъ човѣкъ да се мѣси въ тази каша, но трѣбва да я тури на работа. Това ще бѫде опитъ, чрезъ който ще познаете, каква е вашата вѣра, колко сте търпеливи. Вѣрата на нѣкои хора е като тази на заека. Заекътъ не може да разчита на своята вѣра, нито на своята сила. Единственото нѣщо, на което заекътъ може да разчита, това сѫ неговитѣ дълги крака. Щомъ види опасность, той трѣбва да бѣга — нищо повече. За заека бѣгането е свързано съ мисъльта. Щомъ бѣга, той може и да мисли. Човѣкъ трѣбва да мисли право. Правото мислене подразбира съпоставяне, последователность между фактитѣ. Дошѣлъ единъ човѣкъ на планината и, отъ голѣма ревность, единъ отъ братята му забранилъ да пуши тютюнъ. Той се оплаква, че му забранили да пуши. Казвамъ: Този, който ти е забранилъ да пушишъ, самъ не е разбиралъ, какво трѣбва да прави. Ето, вижъ, тукъ, на десетина мѣста сѫ наклали малки огньове, запушили сѫ цѣлата мѣстность, а на тебе казватъ да не пушишъ. Тѣхнитѣ огньове димятъ повече, отколкото твоята цигара. Както тѣ иматъ право да палятъ огньове, така и ти имашъ право да пушишъ. Какво лошо има въ това, че единъ човѣкъ запалилъ цигара? Той носи огъня въ устата си. Съ това той иска да каже, че си приличате. Неговиятъ огънь е въ устата, а вашиятъ — отвънъ. Ще кажете, че не е позволено да се пуши тютюнъ. Не е позволено да се пуши тютюнъ, но и живи клекове да се горятъ не е позволено. Не е въпросъ да се оправдава пушенето на тютюнъ, нито пъкъ може да се забрани кладене на огънь. Ние не сме противъ огъня, но подържаме идеята, че огъньтъ трѣбва да е безъ димъ, безъ пушекъ. — Възможно ли е това? — Ако днесъ не е възможно, въ бѫдеще ще е възможно. Това значи да дойдемъ до електрическата енергия. Само електрическата енергия може да даде огънь безъ димъ. Тъй щото, когато искате да забраните на нѣкого да не пуши, дайте му една по-висока идея отъ обикновената. Кажете му, че той може да пуши, но нека намѣри такъвъ тютюнъ, който да не дава димъ и да не съдържа въ себе си никакво наркотично вещество. Като кажете така, въ този човѣкъ ще се събуди нова мисъль, и той ще започне да мисли. На всѣки трѣбва да се даде свобода, да се прояви споредъ съзнанието си. Не упражнявайте никакво насилие върху съзнанието на човѣка. Всѣки трѣбва доброволно да прави това, или онова. И наистина, всѣки се стреми къмъ свобода. Кога може човѣкъ да бѫде свободенъ? За да бѫде свободенъ вечерь, като си лѣга, леглото му трѣбва да бѫде два пѫти по-широко, отколкото е той самъ, за да може лесно да се обръща на една, или на друга страна. Ако леглото е широко, колкото тѣлото му, по никой начинъ той не може да бѫде свободенъ. Ако дадатъ на човѣка храна, колкото на пчелата, може ли той да бѫде свободенъ? — Не, за човѣка е нужно храна, колкото за 50,000 пчели най-малко. Само при това положение той може да бѫде свободенъ. Щомъ яде повече отъ пчелитѣ, човѣкъ ще свърши повече работа отъ тѣхъ. Значи, свободата на човѣка е въ зависимость отъ условията, при които се намира. Тия условия могатъ да бѫдатъ външни и вѫтрешни. Религиознитѣ хора говорятъ за свобода, за любовь, за идване на Царството Божие на земята, но тѣхното разбиране по тѣзи въпроси е физическо, материално. Споредъ тѣхъ идването на Царството Божие на земята е подобно на излизането на човѣка отъ неговата стара, бедна колиба и влизането му въ нова, голѣма, богата кѫща. Каква е разликата между новата и старата кѫща? Новата кѫща ще има повече стаи, по-хубава наредба, по-голѣми прозорци и т. н. Трѣбва ли да проповѣдвате на човѣка, че като дойде Царството Божие на земята, той ще има нова, по-хубава, по-голѣма кѫща отъ старата колибка? Ако е въпросъ за нова кѫща, още днесъ той може да има такава. Не е нужно Царството Божие да дойде на земята, за да има човѣкъ нова кѫща. Трѣбва ли да проповѣдвате на нѣкого, че въ идното прераждане ще има хубава, голѣма кѫща? И въ този животъ той може да има нова, хубава кѫща. Не е нужно да умре човѣкъ, да се роди втори пѫть, за да има нова кѫща. И въ новата кѫща той ще бѫде такъвъ, какъвто е билъ и въ старата колиба. Важно е, като влѣзе човѣкъ въ новата кѫща, да се измѣни, да се прероди вѫтрешно. Тогава новата кѫща има смисълъ. Тогава само идването на Царството Божие на земята се осмисля. И котката живѣе заедно съ господаря си, яде отъ сѫщия хлѣбъ, отъ който господарьтъ яде, но все котка си остава, все сѫщитѣ навици си запазва. Като хване мишка, направо съ козината я изяжда. Докато е господарьтъ ѝ въ стаята, тя не смѣе да пипа нищо, дава видъ, че се е възпитала. Щомъ господарьтъ излѣзе отъ стаята, тя веднага намира сиренето, или кашкавала и си хапва отъ него. Като види, че господарьтъ влиза въ стаята, тя веднага излиза вънъ, като че нищо не е пипала. Въ процеса на развитието си, човѣкъ трѣбва да изучава, да наблюдава състоянията си и да се пази отъ тѣхъ. Не само обикновенитѣ хора, но и напредналитѣ сѫщества се подаватъ на състояния, които сѫ вредни. Едно отъ тия състояния е унилость, апатия. Това състояние се дължи на материалното естество на човѣка. Щомъ попадне подъ това състояние, човѣкъ се усѣща слабъ, немощенъ. Каквото предприеме, не може да го свърши. Дигне единъ товаръ, веднага го слага на земята, намира, че е тежъкъ за него. Той изпада въ положението на дете. Обаче, това, което за детето е тежко, за възрастния не е тежко. Следователно, унилость, апатия, неразположение, тѫга, това сѫ обикновени състояния, присѫщи на материалното, а не на духовното естество на човѣка. Докато е само въ материята, човѣкъ ту скърби, ту се радва. Той е изложенъ на постоянни промѣни. Каквато е скръбьта, такава е и радостьта му. Въ живота на духа, обаче, тѣзи бързи промѣни, отъ скръбь на радость, и отъ радость на скръбь, сѫ изключени. Духовниятъ животъ изключва рѣзкитѣ промѣни. Когато Христосъ казва, че душата му е прискръбна до смърть, това се отнася до материални, до човѣшки работи. Той се моли, търси начинъ да излѣзе отъ едно състояние и да влѣзе въ друго. Много нѣща научи Христосъ на земята. Той знаеше теоретически много закони, но тѣхното приложение научи на земята. Да опиташъ, да превъзмогнешъ, да преустроишъ нѣщата, това е истинско знание. Христосъ казва: „Както ме е Отецъ научилъ, това правя“. Той приложи знанието, което е добилъ отъ Отца, но много нѣща научи и отъ хората. Като дойде на земята, хората започнаха да Го учатъ, затова Той казваше: До кога ще ви търпя? При Него идваха мнозина и Го запитваха: Може ли човѣкъ да напусне жена си? Ето, хванахме тази блудница въ престѫпление. Споредъ закона на Мойсея трѣбва да я убиемъ съ камъни. Ти какво ще кажешъ? Христосъ трѣбваше да отговаря на много въпроси. Като засѣгамъ тия въпроси, съ това ни най-малко не искамъ да ви създавамъ нови противоречия. Азъ не искамъ да предизвиквамъ и вашитѣ противоречия, защото дъното на рѣката, презъ която тече вашиятъ животъ, и безъ това е кално. Който влѣзе въ вашата рѣка, безъ да иска той все ще раздвижи тази каль, ще размѫти водата ви. Въ който домъ влѣзете днесъ, все ще раздвижите тази каль. Представете си, младъ, красивъ момъкъ влиза въ едно благородно семейство, което има две красиви моми. Ако не умѣе да се държи добре, момъкътъ ще смути цѣлия домъ, т. е. ще повдигне кальта отъ дъното на тѣхния животъ. Ако млада, красива мома влѣзе въ единъ домъ, дето има нѣколко момци, съ незнанието си да се обхожда добре, тя ще размѫти тѣхния животъ, ще смути умоветѣ на всички. Ще кажете, че момъкътъ или момата сѫ се влюбили. Че и котката се влюбва. Като види сиренето, и тя се влюбва. Щомъ се влюби въ сиренето, тя веднага го задига. И котка, и човѣкъ могатъ да се влюбятъ и да смутятъ единъ домъ, да размѫтятъ неговата вода, да повдигнатъ кальта отъ дъното на неговия животъ. Безъ да иска, всѣки може да смути нѣкого. Защо? — Защото на дъното на всѣки човѣшки животъ има утайки, които лесно се размѫтватъ. Като се размѫти дъното на този животъ, човѣкъ казва: Защо трѣбваше да стане това нѣщо? Не можа ли да се избегне по нѣкакъвъ начинъ? За да не става това нѣщо, човѣкъ трѣбва да се справи съ мѫтилката на своитѣ желания. Да се справишъ съ силитѣ и теченията на своитѣ желания, това значи да ги организирашъ. Че си влѣзълъ въ единъ домъ, че си погледналъ красивитѣ моми, това не е лошо. То не може да причини раздвижване на кальта. Кальта се е раздвижила отъ това, че като си погледналъ една отъ красивитѣ моми, ти си я пожелалъ за себе си и си помислилъ, че ще бѫде щастливъ съ нея. Не само, че нѣма да бѫде щастливъ, но и двамата ще бѫдатъ нещастни и ще се намѣрятъ въ чудо, какво да правятъ, за да излѣзатъ отъ това положение. Момата ще каже: Ти ме взе отъ майка ми, която ме обичаше. Обещаваше ми много нѣща, но нищо не изпълни. Ти ме направи нещастна, ти разби живота ми. И момъкътъ ще каже сѫщото на момата: Докато бѣхъ при майка си, бѣхъ любимъ на нея. Ти ми обеща любовьта си, но не ми я даде. Сега съмъ нещастенъ, самотенъ, измѫченъ въ живота. Като изнасямъ тия примѣри отъ живота, искамъ да бѫдете разумни, правилно да разбирате. Когато се гради кѫща, избиратъ здрави греди. Ако нѣкоя отъ гредитѣ се укаже слаба, тя се счупва и не издържа тежестьта, която поставятъ върху нея. Кой е виновенъ въ случая: гредата, или онзи, който гради кѫщата? Много отъ човѣшкитѣ желания сѫ сѫщо така слаби, неиздържливи, като върбовитѣ греди. Турите ли такова желание при строежа на вашата кѫща, въ скоро време то ще се огъне, нѣма да издържи. Кой е виновенъ за това: желанието, или вие, които поставяте това желание за основа на вашия животъ? Какво трѣбва да правите тогава? Или, какво се изисква отъ васъ? Отъ всѣки човѣкъ се изисква разумность. Влизате въ една гостилница, изваждате кесията си и виждате, че имате пари само за единъ обѣдъ. Разумностьта ви налага да хапнете толкова, колкото паритѣ ви позволяватъ. Ама гостилничарьтъ билъ добъръ човѣкъ, той ще ви даде на кредитъ, да ядете, колкото искате. — Не, ти ще разчиташъ на това, което имашъ, а не на добрината на гостилничаря. Че е добъръ човѣкъ, това е другъ въпросъ. Редътъ на гостилничаря е съвсемъ другъ. Той е написалъ едно обявление: Днесъ съ парѝ, утре безъ пари. Нѣкой има 50 лв. въ джоба си. Влиза въ една гостилница и казва: Днесъ ще си зарѫчамъ богатъ обѣдъ. Ще се нахраня като аристократъ. Че за утре нѣма да имамъ парче хлѣбъ, не искамъ да зная. За утрешния день Богъ е промислилъ. Да, Господъ е промислилъ. Той е опредѣлилъ да прекарашъ утрешния день въ постъ. Тогава ти ще започнешъ да роптаешъ, защо Господъ е наредилъ така. Господъ е наредилъ добре, но защо ти не разпредѣли паритѣ си, да ти стигнатъ за нѣколко деня? Ти трѣбваше да отидешъ въ нѣкоя евтина гостилница, дето обѣдътъ струва десеть лева. Съ тия 50 лв. ти щѣше да прекарашъ петь деня. Въ Божествения свѣтъ нѣщата сѫ строго опредѣлени. За всѣко нѣщо има опредѣлено време, мѣсто и срѣдства. Тамъ нѣщата не ставатъ механически. Въ духовния свѣтъ, когато единъ яде, все едно, че всички ядатъ. Тамъ нѣма зависть. Въ който домъ на духовния свѣтъ влѣзете, никѫде нѣма да намѣрите излишъкъ. Отъ това, което сутриньта сѫ купили, до вечерьта нищо не остава. Ако остане нѣщо, гледатъ веднага да го раздадатъ. На другия день се купува ново. На земята, обаче, не е така. Тукъ всѣки гледа да се осигури за утрешния день. Въ Божествения свѣтъ осигуровки не сѫществуватъ. Земниятъ порядъкъ се различава коренно отъ Божествения. Ако искате да постѫпвате споредъ законитѣ на Божествения свѣтъ, всички хора трѣбва да бѫдатъ готови, да разбиратъ законитѣ на този свѣтъ и да се съобразяватъ съ тѣхъ. Запримѣръ, вие имате едно кило маслини. Дойде нѣкой вашъ ближенъ въ дома ви, беденъ човѣкъ. Вие искате да му помогнете и, като се рѫководите отъ Божественитѣ закони, давате цѣлото кило маслини на вашия ближенъ, безъ да мислите за утрешния день. Той взима маслинитѣ и не се замисля, какво остава за васъ, а гледа по-скоро да си отиде, да не би да го извикате назадъ, да си вземете часть отъ маслинитѣ. И който дава, и който взима трѣбва да постѫпватъ споредъ законитѣ на Божествения свѣтъ. Не е нужно да дадете цѣло кило маслини на единъ човѣкъ. На всѣкиго ще дадете по малко. Съ този примѣръ азъ само обръщамъ вниманието ви, да знаете, каква е Волята Божия. Волята Божия седи въ това, да разберете реда и порядъка въ Божествения свѣтъ и да живѣете споредъ този порядъкъ. Като живѣете по този начинъ, ще видите, че не сте далечъ отъ Царството Божие. Вие очаквате да дойде Христосъ втори пѫть на земята и тогава да влѣзете въ Царството Божие. Христосъ и днесъ може да дойде на земята; и вие още днесъ можете да влѣзете въ Царството Божие. Колкото е възможно това да стане следъ хиляди години, толкова е възможно да стане и днесъ. Нѣкой очаква всичко отъ Христа, отъ Бога, като отъ свой Баща, Той да му помогне. Обаче, когато Баща имъ дойде при тѣхъ, ще види, че нѣкои още спятъ. Като погледне къмъ тѣхъ, Той ще каже: Нека си поспятъ тѣзи деца. Много хора спятъ по 12 часа на день. Ако всѣки часъ е равенъ на сто години, значи тѣ спятъ цѣли 1200 години. Презъ това време Баща имъ чака да се събудятъ отъ този дълъгъ сънь. Христосъ казва: „Не съмъ вече на свѣта; азъ ида при Тебе“. Значи, Христосъ напуща свѣта и отива при Отца си. Съ това Той иска да каже, че напуща човѣшкитѣ разбирания, човѣшкия редъ на нѣщата и отива въ Божествения свѣтъ, дето сѫществува другъ редъ и порядъкъ. „Отче светий, упази въ името Си тия, които ми даде, за да бѫдатъ едно, както ние“. Когато всички станемъ едно, тогава сегашниятъ и бѫдещиятъ животъ ще представятъ единъ великъ, непреривенъ животъ. Въ действителность, между сегашния и бѫдещия животъ нѣма разлика. Животътъ на малкото дете и на възрастния човѣкъ е единъ и сѫщъ. Разликата е само въ разбиранията имъ. Детето има едни разбирания за живота, а възрастниятъ — други. Като говоря за дветѣ човѣшки естества, мнозина мислятъ, че могатъ лесно да се освободятъ отъ първото си естество — отъ естеството на плътьта. Каквото да се говори, каквото да се пише въ Свещенитѣ книги, невъзможно е човѣкъ да се освободи отъ естеството на своята плъть. Борбата между плътьта и духа всѣкога е сѫществувала и ще сѫществува. Животътъ на духа и животътъ на плътьта, колкото и противоположни да сѫ единъ на другъ, толкова сѫ и необходими за човѣшкото развитие. Безъ живота на плътьта не може да има никакво развитие, никакъвъ прогресъ. Оставете настрана плътьта. Не се смущавайте отъ нея, но стремете се да я подчините на духа, тя да му слугува. Възпитавайте плътьта си въ всички направления. Като ядете, разумно яжте. Всѣкога оставайте малко гладни. Не е въпросъ да се измѫчвате, да гладувате, но да оставате поне малко гладни. Ако хлѣбътъ е сухъ, турете го на пара да омекне; ако е мокъръ, турете го на огъня да се опече; ако е малко прашенъ, оцапанъ, измийте го съ гореща вода. Ако нѣмате нищо друго, освенъ хлѣбъ, представете си мислено, че на масата предъ васъ сѫ сложени маслини или круши и че отъ време на време си взимате по една маслинка или круша. Ще кажете, че това сѫ илюзии. — Не, не сѫ никакви илюзии. Хлѣбътъ съдържа въ себе си всички хранителни материали. Въ него ще намѣрите всичко, каквото пожелаете. Ако отидете въ една гостилница, ще намѣрите голѣмо разнообразие, но това разнообразие се отнася само до формата, а не до сѫщностьта. Хлѣбътъ съдържа всичко, каквото различнитѣ ястия съдържатъ, само че представени въ друго състояние, а не както въ сготвенитѣ материали. Хората днесъ употрѣбяватъ бѣлъ, черенъ хлѣбъ, симидъ, баклава, но всичко това е приготвено все отъ тѣсто. Засега най-добрата храна, най-доброто ядене е хлѣбътъ. Днесъ хлѣбътъ има право на гражданство навсѣкѫде. Човѣкъ може да живѣе само съ хлѣбъ. Въпрѣки това, когато има само хлѣбъ, той не е доволенъ. Каквото и да яде, човѣкъ трѣбва дълго време да дъвче храната си. Мнозина ядатъ кокошки, агнета. Тѣ могатъ да ядатъ всичко, каквото желаятъ, важно е, обаче, дали самитѣ кокошки и агнета сѫ съгласни да ги колятъ. Всѣко нѣщо, което вършите, трѣбва да бѫде съзнателно. Като говоря тѣзи нѣща, мнозина отъ васъ бързатъ, искатъ да ги сподѣлятъ съ своитѣ близки и познати. Вие не подозирате, на какви мѫчнотии се излагате по този начинъ. Като изнасяте своята сила, своитѣ знания и богатства предъ хората, съ това събуждате въ тѣхъ желания, и тѣ да иматъ сѫщитѣ блага. Естествено е човѣкъ да желае да бѫде богатъ, силенъ, ученъ. Всѣки може да има тия блага, но сѫществува известенъ редъ, по който нѣщата се придобиватъ. За да бѫде богатъ, силенъ или ученъ, човѣкъ трѣбва да разполага съ известни възможности въ себе си за придобиване това богатство. Между него и всѣко едно отъ тия блага трѣбва да има известно съответствие. Богатството, знанието представятъ товаръ, за носенето на който се изисква сила. Който има здравъ гръбнакъ, само той може да носи тия блага на гърба си. Който нѣма здравъ гръбнакъ, той трѣбва да носи товаръ споредъ силитѣ си. Всѣка идея има своя опредѣлена тежесть. За да не изпитвате дълго време тежестьта ѝ, вие трѣбва да я пуснете на свобода, да не я държите затворена. Идеитѣ сѫ семена, които трѣбва да се посадятъ, за да израстатъ и да дадатъ плодове. Защо ще храните идеи, ако не можете да ги посадите? Или, защо ще ги садите въ почва, която не благоприятствува на тѣхното растене и развитие? Разумностьта изисква да посаждате идеитѣ си на добра, на благоприятна почва. Добриятъ човѣкъ представя плодородна нива, разработена почва, на която можете да посаждате Божественитѣ идеи. Не сѣйте свещени, Божествени идеи при неблагоприятни условия. Срещнете ли целина, сѣйте на нея бодили. Колкото бодили имате въ себе си, сѣйте ги на такава почва. И бодилитѣ трѣбва да растатъ. Съвременнитѣ християни проповѣдватъ това, което не изпълняватъ. Това значи: тѣ сѣятъ добри семена на лоша почва, при неблагоприятни условия. Това не е за осѫждане. Можете ли да осѫждате човѣка за това, че яде? Като яде, човѣкъ все ще се изцапа. И после ще търси начинъ, какъ да се изчисти. При това положение човѣкъ все ще се натъкне на известно противоречие. Голѣмитѣ противоречия въ живота се дължатъ на факта, че хората не разбиратъ, каква е волята Божия. Като не разбиратъ, въ какво се заключава волята Божия, тѣ искатъ да наложатъ своята воля, искатъ да измѣнятъ реда и порядъка на нѣщата въ живота. Тѣ искатъ да подчинятъ Божествения редъ и порядъкъ на човѣшкия. Това е невъзможно! Богъ всичко дава доброволно. Той задоволява нашитѣ нужди, но по никой начинъ не позволява да подчинимъ Божественото на човѣшкото. Ние трѣбва да приемемъ Божественото въ себе си — нѣма другъ изходенъ пѫть. Радвайте се на Божествения животъ, който прониква въ васъ! Задачата на всѣки човѣкъ седи въ това, да вижда Божественото въ себе си и да Го разбира. Ще дойде день, когато всички хора ще дадатъ ходъ на Божественото начало въ себе си, ще приематъ Божествения редъ и порядъкъ. Дойдатъ ли до това положение, хората ще придобиятъ онзи вѫтрешенъ миръ, къмъ който се стремятъ. Трѣбва ли следъ това да имъ се проповѣдва? Какво ще говорите на любещия за любовьта? Да кажете на нѣкого, че хората трѣбва да се обичатъ, това значи да го накарате да дава. Любовьта подразбира два момента: или дава, или взима. Когато двама души се обичатъ, единиятъ дава, другиятъ взима. Който обича, той дава; когото обичатъ, той взима. Любовь има и въ даването, и въ взимането. Ако посетите нѣкой боленъ, вие ще изразите любовьта си, като вземете нѣщо отъ него. Какво ще вземете отъ болния? Ще вземете временно поне болката му, и той ще се облекчи. Ако сте силенъ човѣкъ, вие взимате болката му и я впрѣгате на работа. Следъ това взимате камшика и подкарвате колата. Въ дадения случай болестьта играе роля на конь. Кой какъ види този конь, ще намѣри, че е добъръ, работенъ. Обаче, всѣки човѣкъ не може да впрѣга болестьта на работа. Споредъ съвременната медицина всѣка болесть се крие въ кръвьта на човѣка. Споредъ нашитѣ твърдения, обаче, всѣка болесть, впрегната въ колата като конь, може да се предаде на всѣки човѣкъ. Достатъчно е да застанете задъ коня, за да ви ритне съ крака си и да ви причини болка. Следователно, болестьта може да се уподоби на здравъ, красивъ, енергиченъ конь, пъленъ съ животъ, който не знае, какъ да управлява своята енергия. Съвременнитѣ хора се плашатъ не само отъ болести, но тѣ се плашатъ отъ страдания и отъ мѫчнотии. На какво се дължатъ нѣкои отъ страданията и мѫчнотиитѣ на хората? Тѣ се дължатъ на силнитѣ желания, които иматъ въ себе си, но за които нѣматъ срѣдства, нѣматъ сили да ги реализиратъ. Щомъ нѣмате възможность да реализирате желанията си, подарете ги на нѣкого, той да ги реализира. За да подържате едно силно желание въ себе си, нужни сѫ много срѣдства. Скѫпо струватъ силнитѣ желания! Дойде на ума ви нѣкоя красива мисъль, нѣкоя велика идея, но вие сами не можете да я реализирате. Щомъ не можете да я реализирате, кажете я на нѣкого, той да я реализира вмѣсто васъ. Вие я държите въ себе си, чакате благоприятни условия за реализирането ѝ и, като не успѣете, страдате, измѫчвате се. Нѣма защо да страдате. Кажете я на нѣкого и радвайте се, че той ще може да я реализира. И тъй, когато не можете да се справите съ идеитѣ, които дохождатъ въ ума ви, направете това, каквото овчарьтъ прави. Единъ овчарь има сто овце. Всѣка година овцетѣ му се увеличаватъ. Следъ десеть години той има хиляда овце; после овцетѣ му ставатъ две хиляди, три хиляди и т. н. Какво прави тогава овчарьтъ? Той избира най-хубавитѣ овце и ги продава. Правете сѫщото и вие. Какво ви прѣчи да изнесете вашитѣ желания на пазара, да ги продадете и да ги превърнете въ пари? На много отъ вашитѣ желания е опредѣлено да бѫдатъ продадени, и по този начинъ да подържате живота си. На много овце е опредѣлено да станатъ жертва за господаря си. Да станатъ жертва, значи да бѫдатъ продадени, да бѫдатъ изядени. Ако хора не ги изядатъ, вълци ще ги изядатъ, микроби ще ги изядатъ. Кое е по-хубаво? Като умре човѣкъ, и него изяждатъ. Кой го изяжда? Земята изяжда човѣка, и затова казватъ, че земята го поглъща. Когато турятъ човѣка въ гроба, сѫщества отъ низша култура го изяждатъ. Кое е по-добро за човѣка: младъ ли да умре, или старъ? Младъ ли да го изядатъ, или старъ? Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Ако Христосъ трѣбваше да бѫде изяденъ, можете ли вие да избегнете това изяждане? Всѣки човѣкъ ще бѫде изяденъ. Не е важно, дали човѣкъ ще бѫде изяденъ, или не. Важно е, обаче, онѣзи, които ви ядатъ, да станатъ едно съ васъ, да приематъ вашия животъ. „Който не яде плътьта ми и не пие кръвьта ми, нѣма животъ въ себе си“, казва Христосъ. Този стихъ не е само мистиченъ. Той съдържа въ себе си една реална страна, която ще разберете въ бѫдеще. Сега нѣма да се спирамъ върху тази страна на стиха, за да не изпаднете въ заблуждение. Подъ „плъть и кръвь“ Христосъ разбира онази вѫтрешна, духовна сила, която излиза отъ човѣка и храни другитѣ хора. Сега, каквото обяснение да се даде на този, или на онзи стихъ отъ Евангелието, ако имате разбиранията на хората отъ свѣта, нѣщата пакъ ще останатъ неразбрани. Защо? — Защото тия хора сѫ въ противоречие съ Божествения редъ на нѣщата. За себе си тѣ сѫ прави, но не и по отношение на Абсолютното. Както да гледатъ на нѣщата, страданията и върху тѣхъ ще дойдатъ. Никой не може да се освободи отъ страданията. Тѣ сѫ благо за човѣшката душа, защото сѫ условия за пробуждане на съзнанието. Когато съзнанието на човѣка се буди, едновременно съ това Божественото начало въ него взима надмощие надъ човѣшкото. Въ това отношение страданията сѫ отъ голѣма полза, както за отдѣлния човѣкъ, така и за цѣлото човѣчество. Човѣкъ се стреми къмъ знание, къмъ подобри условия на живота. Това е естествено. Знанието носи свѣтлина. То дава възможность на човѣка съзнателно да служи на Бога. Мнозина мислятъ, че първо трѣбва да наредятъ работитѣ си и тогава да служатъ на Бога. — Не, служи на Бога всѣка минута, всѣки часъ, при каквито условия на живота да се намирашъ. Ако чакашъ да се наредишъ, че тогава да служишъ на Бога, ти ще изгубишъ и тия благоприятни условия, които имашъ сега. Азъ ви навеждамъ на тази мисъль, за да помните винаги, че вие сте конци, тънки като паяжина. Ако не се съединятъ въ едно, тия конци нѣма да издържатъ на външнитѣ бури и вѣтрове, на външнитѣ сили. Хиляди конци, съединени въ едно, образуватъ нѣщо здраво, издържливо. Ако живѣете всѣки за себе си, ако не се обедините, вашата сила ще бѫде като тази на паяжината и ще свършите толкова работа, колкото паякътъ свършва. Обаче, ако всички се обедините въ едно, ще свършите опредѣлената работа за Бога. Божията работа се върши отъ много хора, а не само отъ единъ човѣкъ. Много хора сѫ опредѣлени да свършатъ Божията работа, и тѣ ще дойдатъ! Когато отъ невидимия свѣтъ слѣзатъ работници за този свѣтъ, тѣ търсятъ съответна почва, съответни условия. Съответнитѣ условия сѫ хората, готови за работа. Колкото повече готови хора, колкото повече работници има на земята за Божието дѣло, толкова повече ще дойдатъ и отъ невидимия свѣтъ. Когато небеснитѣ жители дойдатъ на земята, тѣ ще наредятъ работитѣ на земнитѣ жители. Човѣкъ гради кѫщата си, и ако се укаже добра, разумното влиза да я нареди. Отъ всички се иска градежъ. И еднитѣ, и другитѣ ще градятъ. Станете добри работници, за да заслужите великото благословение. Какво ще правите единъ день, когато Богъ вземе всичко, каквото ви е далъ? Ако имате жена, ще я взематъ; ако имате синъ, ще го взематъ; ако имате дъщеря, ще я взематъ. Най-после ще взематъ и тѣлото ви. При това положение вие ще се уплашите, ще се смутите, ще се чудите, какво да правите. Сега ще направя сравнение между вашето положение и това на малкото дете, което всѣки день расте по малко и дохожда до онази възрасть, при която физическото растене спира. Представете си, че единъ баща има малко дете, на което се радва. Той го облича, кѫпе и съ радость констатира, че отъ день на день детето расте и се развива. Въ първо време ризката, дрешкитѣ на детето добре прилягатъ на тѣлото му, но като дойде къмъ петата година, ризката, дрешката, панталонкитѣ на детето ставатъ кѫси, тѣсни, и баща му купува нови, по-широки, по-дълги дрешки. Той казва на майката: Хайде, съблѣчи детето да го окѫпемъ добре и да го премѣнимъ съ новитѣ дрешки. Какво е изгубило детето? Нищо не е изгубило. Не само че не е изгубило, но е придобило нѣщо. То се е облѣкло съ нови, по-дълги и по-широки дрехи. Следъ други петь години детето минава презъ новъ процесъ на обличане, докато единъ день, когато спре растенето, спира и този процесъ. Каквото е събличането и обличането на детето, такова нѣщо представя излизането на човѣка отъ тѣлото му и заминаването му за онзи свѣтъ. Когато физическото растене на човѣка спре, когато синътъ стане на 21 година, бащата пакъ му носи нови дрехи но вече не презъ петь, а презъ десеть години. Синътъ започва да се чуди, защо баща му е станалъ толкова скържавъ. Той намира, че по-рано баща му е билъ по-щедъръ. — Не, баща му не е скържавъ, но не иска безразборно да харчи, да пилѣе срѣдствата си. Въ разкопки, направени нѣкѫде въ Алпитѣ, намѣрили останки отъ хора гиганти, които живѣли преди хиляди години на земята. Тѣ били високи около четири метра. Какво ще бѫде положението днесъ на единъ баща, който има синъ или дъщеря, високи четири метра? Като знае икономическитѣ условия, при които хората живѣятъ на земята, Богъ е спрѣлъ тѣхното физическо растене до възможенъ предѣлъ. По такъвъ начинъ Той ги е запазилъ отъ едно зло. Какво трѣбваше да бѫде материалното положение на човѣкъ, високъ четири метра? Икономическитѣ, материалнитѣ условия на живота днесъ сѫ нагодени за човѣкъ, високъ отъ 1.50 — 2 м. най-много. Ако съвременниятъ човѣкъ е по-високъ отъ тази норма, той и въ ядене, и въ обличане ще бѫде изложенъ на голѣми изпитания, на голѣми лишения. Следователно, за да не вадите криви заключения за живота, вие трѣбва да се освободите отъ вашата стара философия. Криви сѫ разбиранията ви и за земята, и за небето. Вие си представяте живота на небето като този на земята. Ако представата ви за земния животъ поне е права, както и да е, но и земниятъ животъ не е много понятенъ за васъ. Ако пъкъ отидете на небето и видите, какъвъ редъ и порядъкъ сѫществува тамъ, сами ще се смѣете на разбиранията си. Вие си представяте нѣща, които само на земята ще намѣрите, но не и на небето. Каквито идеали да си представяте, всички ще ги намѣрите на земята. Вие си представяте рая нѣщо особено. И най-хубавиятъ, най-красивиятъ рай да ми опишете, азъ ще ви покажа сѫщия рай на земята. Вашиятъ рай не е раятъ на небето. Раятъ, т. е. Божествениятъ животъ се отличава съ необикновена красота и великолепие. Вие не можете да си представите такава красота! Въ Божествения свѣтъ нѣма нищо излишно. Тамъ всѣко нѣщо е на мѣстото си. Който отиде на небето, той ще се изгуби между сѫществата тамъ, понеже всички си приличатъ. Кой е вашиятъ приятель, вие не бихте го познали между другитѣ. Всички сѫ като единъ човѣкъ. Една възможность има да познаете приятеля си: ако го обичате. Въ това отношение животътъ на небето е крайно еднообразенъ. Тамъ сѫществува външно еднообразие, а вѫтрешно разнообразие. Всички си приличатъ по погледъ, по усмивка, по движения, по облѣкло. Дрехитѣ имъ сѫ бѣли, отъ ленъ, съ златни колани и съ вѣнци на главитѣ. Който отиде на небето, той не може да се сърди, не може да завижда. Защо? — Защото има всичко, каквото пожелае. Тамъ собственость не сѫществува. Тукъ нѣкой хване жена си и казва: Тази е моя жена. Той познава жена си по очитѣ, по веждитѣ, по носа, по устата, по гласа и т. н. Хората се различаватъ външно, а вѫтрешно си приличатъ, еднообразни сѫ. Какъвто да е животътъ на земята, той представя велико училище, предметно учение за хората. Този животъ е необходимъ, той е на мѣстото си. Земниятъ животъ е предисловие, предговоръ на Божествения. Сега ви говоря за небето, но то пакъ ще остане неразбрано. Защо? — Защото противоречията, които сѫществуватъ на земята, прѣчатъ да виждате нѣщата ясно. Както и да ги примирявате, противоречията ще си останатъ. — До кога? — Докато влѣзете въ Божествения свѣтъ. Щомъ влѣзете въ този свѣтъ, вие ще разберете отношенията, които сѫществуватъ между земния и небесния животъ. Засега много нѣща още не разбирате и нѣма да ги разберете, защото не сте ги опитали. Теоретически ги знаете, но вѫтрешно трѣбва да ги разберете. Да ги разберете вѫтрешно, това значи тия нѣща да сѫ преминали презъ съзнанието ви. Като ви говоря толкова много, виждамъ, че има опасность колата ви да се претовари. И безъ това колата ви е много натоварена, не трѣбва да се претоваря. Като очаквате времето, за да влѣзете въ Царството Божие, вие сте се натоварили съ излишни мисли и желания, които ви спъватъ въ пѫтя. Разтоварете се малко, да стигнете по-лесно. Ако сте много натоварени, ще забележите, че отъ година на година губите силата си, паметьта си, мисъльта си и ставате киселъ, недоволенъ. Това се дължи на вашето неразбиране на живота. Като живѣете, вие трѣбва да дойдете до закона на обновяването, на вѣчното подмладяване, та като заминете единъ день за онзи свѣтъ, да бѫдете млади. Ако заминавате за онзи свѣтъ, млади заминавайте, а не стари. Тамъ не искатъ стари хора. И стари да сте, щомъ мислите да заминавате за онзи свѣтъ, обновете се, станете млади и тогава заминавайте. Ако заминете стари, ще ви върнатъ назадъ. Тамъ стари хора не приематъ. Който е старъ, той ще остане на земята. Като започнатъ да остаряватъ, хората се страхуватъ, че ще умратъ, ще отидатъ на небето. — Не, старитѣ не ги пущатъ на небето. Земята не може безъ тѣхъ. Когато единъ житель отъ небето слѣзе на земята, той търси старитѣ да подмлади, а младитѣ оставя настрана. Това се подразбира отъ думитѣ: Христосъ не дойде на земята за праведнитѣ, но за грѣшнитѣ. Той дойде да помогне на слабитѣ, на беднитѣ, на страдащитѣ, а не на силнитѣ, на щастливитѣ. Слаби, немощни, бедни сѫ онѣзи, които сѫ изостанали въ пѫтя на развитието си, които се намиратъ въ смущения, въ обезсърдчения, въ обезсмисляне на живота. Тѣзи хора иматъ нужда отъ насърдчение, отъ свѣтлина. Казано е въ Писанието: „Ще изпратя Духа си да ви научи“. Кога ще дойде този Духъ? Духътъ ще дойде, когато човѣкъ направи връзка съ Него. Тази връзка ще внесе въ човѣка вѫтрешно разбиране на нѣщата. Казвате, че Духътъ ще ви научи, а едновременно съ това търсите различни окултни науки, очаквате отъ тѣхъ да получите истинско знание. Окултната наука не показва пѫтя на човѣка, нито му дава начини за живѣене. Тя е пѫть къмъ Божествения животъ, но не е наука за живота. Да се занимавашъ съ окултизъмъ, значи да се занимавашъ съ условия, при които животътъ може да дойде. Като се приготвяте за тѣзи условия, Божиятъ Духъ ще слѣзе въ васъ и ще ви занимава съ висшия, съзнателния животъ. Думата „окултизъмъ“ подразбира нѣщо скрито, тайно. Всичко, което е скрито, не е окултно. Запримѣръ, нѣкой падне на земята и счупи крака си, или се удари нѣкѫде силно. За да мине болката му, той започва леко да се разтрива по гръбначния стълбъ, или на други мѣста. Ако всѣки день нѣкой ви разтрива по гръбначния стълбъ, всѣка болка, която имате, ще мине. Това показва, че известни мѣста на организъма съдържатъ въ себе си скрита жизнена енергия, която лѣкува болнитѣ мѣста. Щомъ се предизвика деятелностьта на тази енергия, моментално тя се проявява и указва своето влияние. Тази енергия е скрита, но не е окултна. Хората заболяватъ по единствената причина, че прекѫсватъ връзката си съ Божествения свѣтъ, вследствие на което се лишаватъ отъ енергиитѣ на този свѣтъ. Като не знаятъ причината на своето заболяване, тѣ търсятъ външна помощь, но тя не иде отвънъ. За да бѫде здравъ, човѣкъ трѣбва да има дълбоко вѫтрешно разбиране на нѣщата; той трѣбва да бѫде спокоенъ, отъ нищо да не се плаши. Вие сте дошли на планината и докато се аклиматизирате, ще бѫдете готови на всичко. Много отъ вашитѣ стари болести ще се явятъ — това да не ви смущава. Въ организъма ставатъ различни реакции, които, при тѣзи условия, сѫ въ реда на нѣщата. Щомъ сте дошли на планината, ще гледате тукъ да оставите непотрѣбното, старото, хилавото и да възприемете отъ нея здравото, чистото, обновяващето. Направете днесъ следния опитъ: постарайте се да прекарате този день спокойно, тихо, да се пазите отъ гнѣвъ, отъ споръ. Прекарайте този день така, че на никого да не кипне млѣкото — на вашъ езикъ казано. Така ще провѣри всѣки за себе си, докѫде е достигналъ въ самовъзпитанието и самообладанието. Всѣки самъ да се въздържа, да търпи, а не отвънъ да го въздържатъ. Дойде нѣкой при мене, седне и започне да говори. Понеже му е приятно да седи повечко, той започва да преповтаря една и сѫща пѣсень. Това не е музикално говорене, то е тананикане, припѣване. Отъ моя страна, азъ трѣбва да имамъ търпение да го изслушамъ внимателно. Азъ често правя опити върху себе си. Изпѣя една пѣсень единъ, два, три и повече пѫти, докато най-после тя се отрази добре върху състоянието ми. Всѣка дума, изговорена музикално, се отразява хармонично върху чувствата, върху състоянията на човѣка. Ако тя се отрази върху мене добре, и другитѣ ще я харесатъ. Въ това отношение всѣки самъ може да служи като пробенъ камъкъ за онова, което говори. Изпитвайте нѣщата първо върху себе си и като се увѣрите въ тѣхното добро влияние, прилагайте ги върху другитѣ. И тъй, прекарайте този день безъ никакво недоволство, безъ никакво набръчкване на лицата ви. Забравете всички болести, всички страдания и мѫчнотии. Като дойде нѣкоя болесть при васъ, питайте я, каква услуга иска и кажете ѝ, че сте готови да направите всичко заради нея. Болеститѣ сѫ вънъ отъ васъ. Кракътъ ви боли. Кажете му, че ще мине и го забравете. Не сте спали цѣла нощь — нищо отъ това. Утре ще спите добре. Тѣлото не е спало, а не човѣкътъ. Главата ви боли. Това е физическа болка, не е болка на самия човѣкъ. Когато нѣкой акробатъ върви по вѫже, вие го гледате, изживявате всичкия страхъ заради него. Той върви по вѫжето спокоенъ, а вие се измѫчвате, притѣснявате се да не падне. Сѫщото нѣщо може да се каже и за вашитѣ болести и страдания. Тѣлото ви боледува, а вие се мѫчите заради него. Гледате единъ авиаторъ, че лети по небето, а вие долу се страхувате заради него. Обикновено авиаторитѣ сѫ смѣли, самоувѣрени хора, но сѫщевременно сѫ и щеславни. Сега, съгласни ли сте да направите опита за цѣлъ день? Ако цѣлъ день е много, тогава направете опита до 12 ч. на обѣдъ, половинъ день само. За васъ е много цѣлъ день да се въздържате отъ гнѣвъ, отъ споръ. Не е лесно да прекарате цѣлъ день въ хармония: въ обхода, въ погледъ, въ думи, въ мисли, въ чувства и въ постѫпки. Не е въпросъ да се плашите, но всѣки трѣбва да живѣе, както живѣятъ на небето. За да можете да издържите до обѣдъ опита, произнасяйте думитѣ: „Азъ и Отецъ едно сме“. Богъ работи за насъ, и ние трѣбва да работимъ за него! „Да бѫдемъ съвършени и ние, както е съвършенъ Отецъ нашъ“. * 11 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Младъ, възрастенъ и старъ. Ще прочета 15. глава отъ Евангелието на Иоана. Тази глава нѣма прѣко отношение къмъ васъ. Въ нея Христосъ изяснява на ученицитѣ си причината на голѣмитѣ противоречия, на които тѣ се натъкнали. Ученицитѣ на Христа очаквали да бѫдатъ приети отъ свѣта съ вѣнци, както мнозина сѫ приемали, но не излѣзло така. Затова Христосъ казва: „Ако свѣтътъ ви ненавижда, знайте, че преди васъ мене е възненавидѣлъ“. На какво основание свѣтътъ ненавижда ученицитѣ Христови? Христосъ продължава по-нататъкъ: „Ако бѣхте отъ свѣта, свѣтътъ би любилъ своето; понеже не сте отъ свѣта, но азъ ви избрахъ отъ свѣта, затова той ви ненавижда“. Помнете: Слугата не може да седи по-високо отъ господаря си. „Ако мене изгониха, и васъ ще изгонятъ; ако пазятъ Словото ми, и вашето ще пазятъ. Онѣзи, които ме ненавиждатъ, ненавиждатъ и моя Отецъ“. Значи, свѣтътъ не е позналъ Христа, не е позналъ и Бога. Мнозина се запитватъ, защо не могатъ да обичатъ. Тѣ не могатъ да обичатъ, защото не познаватъ любовьта. Следователно, който не обича, той е отъ онѣзи, които гонятъ Христа. Каквото Богъ изпраща до него, той все го гони. Той е отъ свѣта. Щомъ мразишъ, щомъ ненавиждашъ, ти си отъ свѣта. Щомъ обичашъ, ти не си отъ свѣта. Човѣкъ се движи между две състояния, между два момента: ту обича, ту мрази. Това всѣки е изпиталъ и се чуди, защо е така. Христосъ е обяснилъ причината на тѣзи противоречия въ човѣшкия животъ. Както виждате, за всѣки даденъ случай, всѣко нѣщо въ живота може да се прояви по единъ, или по другъ начинъ. Виждате едно цвѣте, което току-що е цъвнало. Приближавате се до него и усѣщате неговия ароматъ, неговото благоухание. Вие го помирисвате и се радвате на неговата миризма. Вашата радость е радостьта на самото цвѣте. Следъ нѣколко деня отивате пакъ при цвѣтето и усѣщате, че то мирише лошо. Защо? — Защото е започнало вече да гние, да се разлага, да изсъхва. Вие скърбите, защото самото цвѣте скърби. Ако не бѣхте отишли при цвѣтето, нѣмаше да изпитате неговата скръбь, но сѫщевременно нѣмаше да изпитате и радостьта му. На другата година, когато цвѣтето отново оживѣе и цъвне, вие пакъ го посещавате, пакъ изпитвате радостьта му. Щомъ се отдалечите отъ него, то започва да гние, да съхне, да скърби. Значи, когато посещавате цвѣтята, тѣ оживяватъ, цъвтятъ и се радватъ; щомъ ги напущате, щомъ се отдалечавате отъ тѣхъ, тѣ започватъ да гниятъ, да съхнатъ и да скърбятъ. Преведете тази мисъль и вижте, какво приложение може да има въ живота. Вие се стремите къмъ хубавото, което Богъ е създалъ, както къмъ цвѣтята. Отивате при него, радвате се, благодарите за неговото благоухание. Щомъ поседите известно време при великото, красивото, вие веднага търсите друго нѣщо, искате да промѣните състоянието си и напущате хубавото, красивото. Като усѣти това, красивото започва да губи своето благоухание, вследствие на което се явява скръбьта, страданието въ живота. За кого посаждатъ житото въ земята? За кого житото претърпява страдания? За кого става нужда да го мелятъ на воденицата? За кого мѣсятъ брашното? За кого пекатъ хлѣба на фурната? Ще кажете, че житното зърно минава презъ страдания заради себе си. — Не, житното зърно е страдало въ земята, на хромеля, въ нощвитѣ, въ огъня все за другитѣ, да взематъ отъ него всичко полезно, каквото съдържа, докато го поставятъ въ затворъ. Яденето е затворъ за житото. Като вземете всичко, каквото житото съдържа, най-после го изхвърляте навънъ като непотрѣбно. Докато е затворено у васъ, житото плаче, скърби, а вие се радвате, скачате и пѣете, защото използувате всичко, каквото съдържа то. Щомъ го оберете, както трѣбва, и го изхвърлите навънъ, вие започвате да плачете и да тѫжите. Следователно, знайте, че когато се радвате и скърбите, не сте вие, които се радвате и скърбите; житото, което сте приели въ себе си, се радва и скърби. Въ този смисълъ, вашата скръбь ще бѫде истинска само тогава, когато се поставите на мѣстото на житото. Докато не сте на неговото мѣсто, вие сте актьори, които играятъ чужди роли: излизате на сцената и представяте предъ публиката страданието на житото. Обаче, да представяте чуждитѣ страдания е едно нѣщо, а сами да страдате, е друго нѣщо. Да представяте страданията на другитѣ хора, въ това нѣма нищо реално. Реално е само онова, което въ момента става. Следователно, когато дойдете на мѣстото на житото и започнатъ да ви мелятъ, да ви мѣсятъ, да ви пекатъ, да ви ядатъ, тогава само ще разберете, какво нѣщо е страданието. Тогава вие ще плачете и скърбите, а другитѣ ще се радватъ. Скърбещиятъ е житото, което се пече въ пещьта; който се радва, той пъкъ яде опеченото въ пещьта. Защо скърби житото? — Защото го пекатъ, защото го турятъ въ затворъ. — Кога хората се радватъ? — Когато ядатъ отъ житото, което е минало презъ редъ изпитания и страдания. Обаче, радостьта на хората още не е Божествена. Какво нѣщо е Божествена радость? Когато създалъ свѣта, Богъ го украсилъ съ безброй звезди, слънца и планети. Тогава слънцето запитало Господа: Каква ще бѫде моята работа? Господъ му казалъ: Твоята работа ще се заключава въ това, когато сутринь изгрѣвашъ, на хората работа да занасяшъ. — Ами като залѣза, какво ще правятъ хората? — Тогава почивка ще имъ оставяшъ. Оттукъ ще извадите следното заключение: Човѣкъ не може да работи, преди слънцето да е изгрѣло; и не може да почива, преди слънцето да е залѣзло. Всѣко ново начало, всѣко ново положение е работа, въ която човѣкъ влиза. Всѣки край, всѣко завършено положение носи почивка. Когато завърши добре работата си, човѣкъ може да почива. Често се говори за млади, за възрастни и за стари хора. Съ нѣколко думи ще представя, какво нѣщо е младиятъ, какво — възрастниятъ и какво — стариятъ. Младиятъ извира, възрастниятъ тече, стариятъ се влива. Младиятъ се ражда, възрастниятъ расте, стариятъ умира. Младиятъ пѣе, възрастниятъ работи, стариятъ пари събира. Младиятъ цапа, възрастниятъ чисти, стариятъ уроци дава. Младиятъ цъвти и връзва, възрастниятъ зрѣе, стариятъ плодове продава. Младиятъ на майка си пѣе, възрастниятъ я утешава, стариятъ надписи ѝ закачва и знаменита я прави. Това сѫ мисли, които изразяватъ сегашното положение на хората. Тѣзи мисли сѫ подобни на законитѣ, съ които си служатъ въ сѫдопроизводството. Когато нѣкой човѣкъ направи погрѣшка или престѫпление, законътъ веднага го хваща. И тогава, споредъ еди-кой си членъ отъ закона, този човѣкъ се наказва, или оправдава. Ще дамъ още едно опредѣление за младия, за възрастния и за стария. Младиятъ е любовьта, възрастниятъ — истината, стариятъ — мѫдростьта. Бѫди като тѣхъ! Любовьта дава, истината разпредѣля, мѫдростьта огражда. Като не разбиратъ тия положения, съвременнитѣ хора се натъкватъ на редъ противоречия въ живота си и се оплакватъ, че работитѣ имъ не вървятъ гладко. На много хора работитѣ не вървятъ гладко, но и речьта имъ не върви правилно. Защо? — Защото мѣстностьта, по която се движатъ, е планинска. Когато се изкачва по нѣкоя планина, човѣкъ обикаля оттукъ — оттамъ, търси гладъкъ, равенъ пѫть. Той среща на пѫтя си различни препятствия, които му прѣчатъ да върви напредъ. Следователно, когато речьта на човѣка не върви гладко, това показва, че въ ума му едновременно изпъкватъ много мисли, които се сблъскватъ помежду си. Всѣка мисъль иска да излѣзе напредъ, вследствие на което човѣкъ се спъва, и речьта му не излиза гладко. Отъ всички мисли, които се сблъскватъ въ ума на човѣка, той трѣбва да приеме само една, най-сѫществената и важна, и на нея само да даде ходъ. Отъ много мисли, отъ много идеи, човѣкъ трѣбва да приеме само една. Колкото по-малко идеи има човѣкъ, толкова по-гладко говори. Колкото по-много идеи има, толкова речьта му е по-спъната, по-неравна. Всѣка мисъль, всѣка идея има тегло, което се отразява върху човѣшкия мозъкъ. Колкото по-голѣмо е това тегло, толкова повече ще измѫчи човѣка. Не е лесно да носи човѣкъ голѣмъ товаръ. Обаче, не мислете, че всѣки, който не може да говори, той има много идеи, много мисли. Често човѣкъ не може да говори добре и когато има малко мисли въ ума си. Всѣка мисъль трѣбва да бѫде поетична, музикална, т. е. да съдържа въ себе си музика и поезия. За тази цель три фактора трѣбва да се хармонизиратъ въ нея: любовьта да е млада, истината да е възрастна и мѫдростьта да е стара. Ако тѣзи три фактора не сѫ въ хармония помежду си, мисъльта не може да върви гладко; тя е лишена и отъ музика, и отъ поезия. Когато мисъльта на човѣка не върви гладко, и животътъ му не върви добре. Значи, между мисъльта и живота на човѣка има тѣсна връзка. Когато любовьта, мѫдростьта и истината не присѫтствуватъ въ човѣка, мисъльта му не върви право. Любовьта е вѣчно млада, тя никога не остарява; истината е всѣкога възрастна, тя никога не се измѣня; мѫдростьта е всѣкога стара. Понятията на съвременнитѣ хора за младъ, за възрастенъ и за старъ коренно се различаватъ отъ нашитѣ. Споредъ насъ, старъ е онзи, отъ когото младиятъ излиза. Възрастенъ пъкъ е онзи, който излиза отъ стария. Понеже мѫдростьта е стара, отъ нея излизатъ и любовьта, и истината. Ето защо, подъ мѫдрость разбираме проявитѣ на любовьта и на истината. Въ този смисълъ мѫдростьта е всѣкога стара, безъ да се измѣня. Обаче, вие не можете да повтаряте, да изговаряте една дума нѣколко пѫти по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, можете ли да изговорите думата „любовь“ сто пѫти наредъ съ една и сѫща интонация, съ едно и сѫщо вдъхновение? Не можете. Ако на сто души трѣбва да кажете, че ги обичате, като дойдете до последнитѣ, вие ще бѫдете вкиснати, недоволни отъ повторението на тази дума. На първия отъ тѣхъ ще кажете съ най-голѣмо разположение, че го обичате, а на последния ще кажете сѫщото съ най-голѣмо неразположение и досада. Когато хората се вкисватъ въ любовьта, това показва, че тѣ сѫ дошли до крайния предѣлъ на своята любовь, до последния човѣкъ, на когото трѣбва да кажатъ, че го обичатъ. Когато хората говорятъ сладко въ любовьта, това показва, че тѣ се намиратъ предъ първия човѣкъ, на когото трѣбва да кажатъ, че го обичатъ. Първата дума, първата хапка е най-сладка. И тъй, за да мисли право, човѣкъ трѣбва да има свѣтлина. Когато слънцето изгрѣва, той вижда ясно цѣлата мѣстность около себе си и може вече да говори за нея, може и да я рисува. Докато слънцето не е изгрѣло, и ученъ да си, нищо не виждашъ, нищо не можешъ да говоришъ за нѣщата. Каквото е слънцето за физическия свѣтъ, такова нѣщо представя Божествената свѣтлина за съзнанието, на човѣка. Щомъ тази свѣтлина проникне въ човѣшкото съзнание, нѣщата ставатъ ясни за него, и той вижда всичко. Нѣма ли тази свѣтлина въ съзнанието си, човѣкъ е въ пъленъ мракъ. Той казва: Не виждамъ, не разбирамъ нѣщата. — Какъ да не виждашъ? Какъ да не разбирашъ? — Ако си на моето мѣсто, и ти нѣма да виждашъ и да разбирашъ. Ако съмъ на твоето мѣсто, и азъ ще виждамъ и разбирамъ като тебе. Който има Божествената свѣтлина въ съзнанието си, той самъ за себе си свѣти. Който нѣма тази свѣтлина, той носи малка свѣщица отвънъ, която ту запалва, ту изгасва, и по този начинъ освѣтява своя пѫть. Тази свѣтлина изгасва и отново се запалва, вследствие на което човѣкъ се натъква на редъ противоречия въ живота си. Докато има противоречия, той всѣкога ще прави криви заключения за нѣщата. При такива разбирания животътъ не може да се обясни, нито може да се измѣни. Хората се нуждаятъ отъ нови разбирания, които да внесатъ радость и веселие въ тѣхния животъ. Иначе, животътъ ще остане за тѣхъ винаги неразбранъ, лишенъ отъ свѣтлина, отъ радость и веселие. Такъвъ е животътъ на болния, на умрѣлия, на фалиралия търговецъ. Болниятъ на хоро не ходи. Умрѣлиятъ съ никого не говори. Фалиралиятъ търговецъ никому милостиня не прави. Какво представя тогава животътъ на съвременнитѣ хора? Животътъ на съвременнитѣ хора е красиво занимание за напредналитѣ сѫщества. Това, което за хората представя неразбория, за напредналитѣ сѫщества е предметно учение. Тѣ оформяватъ неразбраното и после го предаватъ на хората въ стройна, красива система. Ако напредналитѣ, разумнитѣ сѫщества не го разбератъ, хората по никой начинъ не могатъ да го разбератъ. Въ това отношение човѣкъ представя жива, написана книга, отъ която всѣки може да чете. Само той не може да чете отъ своята собствена книга. Защо не може да четете отъ вашата книга? — Защото написаното е на гърба ви. Кой какъ мине покрай васъ, дойде задъ гърба ви и започва да чете, да се чуди, кой е написалъ тия ценни работи. Гърбътъ на човѣка представя дрехата на неговото минало. Вие можете да прочетете написаното на тази дреха, само когато я съблѣчете. Това може да стане при условие, когато нѣкой мѫдрецъ пожелае да купи тази дреха. Тогава мѫдрецътъ ще разкопчее дрехата и ще я съблѣче отъ гърба ви. Обаче, мѫдрецътъ предварително ще се уговори за цената на вашата дреха. Скѫпо струва дрехата на вашето минало! Щомъ я продадете, ще облѣчете нова, чиста дреха. Като не знае, какви ценни нѣща съдържа старата дреха, човѣкъ се е считалъ нещастенъ, недоволенъ, сърдилъ се е на този, на онзи. На кого може да се сърди човѣкъ? Човѣкъ може да се сърди само на онзи, който го обича. Той не може да се сърди на онзи, който не го обича. Следователно, човѣкъ може да обича само онзи, на когото се е сърдилъ. По никой начинъ той не може да обича човѣкъ, на когото не се е сърдилъ. 9 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Царскиятъ пѫть на душата. Иоана 10:12—22. Съблюдавайте следнитѣ четири нѣща въ живота си: Пази свободата на душата си, силата на духа си, свѣтлитѣ мисли на ума си и добритѣ чувства на сърдцето си! Гледай на добритѣ си постѫпки като на скѫпоценни камъни, които си придобилъ въ живота си! Тѣ сѫ награда на твоя животъ. Радвай се повече на пѫтя на свѣтлината, въ който ходишъ, отколкото на изгубения пѫть на тъмнината, който си напусналъ! Помнете: Царскиятъ пѫть на душата е добрата мисъль на духа. Радвай се повече на малкото, което расте и се увеличава, отколкото на голѣмото, което се смалява и изхабява. Когато слънцето изгрѣва, свѣтлината се възцарява. Когато слънцето залѣзва, тъмнината се въдворява. Съблюдавай разумния порядъкъ на Божествената Душа, въ който силата предшествува свободата; свободата предшествува свѣтлата мисъль; свѣтлата мисъль предшествува добритѣ чувства; добритѣ чувства предшествуватъ добритѣ постѫпки. По този пѫть се постига щастието, което търсишъ. Помни и не забравяй: Ти не си пратенъ на земята да глождишъ изоставенитѣ кости на твоитѣ предци. Всѣка разумна душа има свое опредѣлено мѣсто въ свѣта. Бѫди благодаренъ на това, което ти е дадено! Изплитай своето благоденствие тъй, както паякътъ изплита своята мрежа. * 7 августъ, 5 ч. с.

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Радвайте се! Иоана 8 гл. Радвайте се на това, което става! Не скърбете за това, което не става! Всѣко нѣщо, което става, е отъ Бога. Всѣко нѣщо, което не става, е отъ хората. Щомъ нѣщо не става, не скърбете; щомъ нѣщо става, радвайте се. Радвайте се на едната глава, която имате; не скърбете, че нѣмате две глави, т. е. не скърбете за дветѣ глави, които нѣмате. На високо мѣсто съ голѣма раница не се качвайте! Който се качва на високо мѣсто съ голѣма раница, далечъ не може да отиде. Засега това е достатъчно. Ако ви се даде повече, ще се натоварите много и нѣма да можете да се качвате нагоре. Да слѣземъ сега долу, да се радваме на онова, което става и да не скърбимъ за онова, което не става. * 6 августъ, 5 ч. с.

"Часътъ на любовьта", Съборни бесѣди 1934 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание ДИГНИ ОДЪРА СИ! Прочетѣ се 5-а глава отъ Евангелието на Йоанъ. Животътъ има двe страни: външна, т. е. животъ на залъгвания, на развлѣчения, и вѫтрѣшна, т. е. Божествения животъ. Външниятъ животъ е подобенъ на този въ театритѣ и въ кината. И наистина, когато искате да се забавлявате, вие отивате на театъръ или на кино и чакате съ нетърпение да видите какви картини, какви сцени ще ви представятъ. Като се върнете у дома си, разправяте какво сте видѣли на киното. Нищо друго не сте видѣли, освѣнъ измислени картини. Нѣкому дошло наумъ да измисли нѣкакви картини и да ги представи на филмъ, да забавлява хората. Дѣдо ви е разправилъ една приказка и вие бързате да я разкажете на други, да видятъ каква приказка е измислилъ той. Питамъ: каква реалность иматъ измисленитѣ работи? Тѣ служатъ само за забава, но не представляватъ истинския животъ. Приятно нѣщо е забавата, но тя е временна, трае най-много часове, дни или мѣсеци, повече не продължава. Нѣкой става рано, започва да се облича, да се мие, да се нарежда съ пръстени, съ огърлици. Отъ време на време се оглежда въ огледалото, върти се налѣво, надѣсно, доволенъ е отъ положението си. Хубаво е всичко това, но този – облечениятъ, накичениятъ, не си ти. Това е развлѣчение. Утре съблѣчешъ тия дрехи, хвърлишъ накититѣ, виждашъ се такъвъ, какъвто си, какъвто не искашъ да тѣ виждатъ хората. Защо? Защото ако се покажешъ предъ хората такъвъ, какъвто си, никой нѣма да тѣ погледне. Ето защо всѣки се показва предъ хората такъвъ, какъвто не е въ действителность. Ще кажете, че искате да знаете Истината. Коя Истина искате да знаете? Защото има една истина, която привидно само е истина; има и една отвлѣчена истина. Отвлечената истина е красива отвънъ, студена отвѫтрѣ. Тя е толкова студена отвѫтрѣ, че като отиде при нея, човѣкъ замръзва. Представете си, че дойде нѣкой при васъ и ви предложи три нѣща: дрехата, дъхътъ и знанието на светията. Кое отъ тритѣ бихте предпочели? Нѣкой иска да придобие Божиитѣ блага – това е външната дреха на Бога. Другъ иска малко удоволствия въ живота – това е дъхътъ на Бога. Трети иска да придобие Живота – това е знанието на Бога. Кое отъ тѣзи три нѣща е за предпочитане? Ще кажете, че искате живота. Да, но първото качество на живота е знанието. Животъ безъ знание не е истински животъ. Обикновеното знание, което вие имате, не е онова знание, което осмисля живота. Въ който моментъ придобиете истинското знание, вие ще преживѣете такава дълбока вѫтрѣшна радость, каквато никога не сте изпитвали. Знание, което не носи такава радость въ себе си, е детинска дреха, която може да се носи временно. Щомъ порасне детето, дрехата му става малка и трѣбва да се замѣсти съ нова. Хубава е тази дреха, но тя причинява страдания на детето. Ако продължава да я носи, тя ще му стане кѫса, тѣсна и ще започне да го убива. Ако я взематъ отъ гърба му, безъ да я замѣстятъ съ нова, то ще започне да страда отъ студъ. Всѣки, който търси дрехата си и се оплаква, че сѫ му я откраднали, минава за слабъ човѣкъ. Той не може да бѫде уменъ. Никой не може да посѣгне върху дрехата на умния, на силния човѣкъ. На слабия, на глупавия всѣки апашъ може да снеме дрехата отъ гърба му. Следъ това той ще прати хора да гонятъ апаша, за да върне дрехата му назадъ. Така и съвременнитѣ хора търсятъ изгубеното си щастие. Питамъ: ако вие търсите изгубеното си щастие, мислите ли, че сте умни и силни хора? Не, умниятъ, силниятъ човѣкъ никога не може да изгуби щастието си. Казвате: „Какъ ще намѣримъ щастието си?” – Чрезъ страданията. Страданията сѫ първото условие за поумняването на човѣка. Който страда, той отива къмъ поумняване. Като започне да страда, човѣкъ оцѣнява вече дрехата си, която е носилъ дотогава на гърба си. Преди страданията човѣкъ е мислѣлъ, че дрехата, която е на гърба му, нищо не струва. Обаче като започне да страда, като я изгуби, вижда колко цѣнна е била дрехата. Казвате: „Какво отъ това, че съмъ загубилъ дрехата си? Ще взема дрехата на приятеля си или ще си купя нова.” Едно трѣбва да знаете: докато сте на Земята, вие можете да давате дрехата си на когото искате; можете да вземете дрехата отъ когото искате. Влѣзете ли обаче въ Духовния свѣтъ, тамъ въпросътъ е поставенъ другояче: тамъ никому не можете да дадете дрехата си, нито можете да вземете на нѣкого дрехата. Тамъ дрехитѣ не се даватъ даромъ. Който вземе дрехата на нѣкого, той показва своето тщеславие. Онзи, отъ когото си взелъ дрехата, е благороденъ човѣкъ, но ти, който я вземашъ, не си отъ благороднитѣ. Какво ще излѣзе тогава? – Отъ неблагородната постѫпка на единия ще се види благородството на другия. Значи неблагородниятъ е послужилъ за обявяването на благородството на другия. Питамъ: въ какво се заключава животътъ? Можете ли да кажете, че животътъ седи въ това – единъ да служи за обявяване на добродетелитѣ на другитѣ, а тѣ да растатъ, велики да ставатъ? Не, смисълътъ на живота не е въ това. Всѣки трѣбва да расте, да се развива. Нѣкой изработи една хубава статуя и всички казватъ: „Да туримъ статуята на пиедесталъ, да я виждатъ всички, които минаватъ покрай нея.” Турятъ статуята на пиедестала и тя стои, надува се. Да, но ако не бѣха камънитѣ отдолу, можеше ли статуята да стои тъй високо, че всички да я виждатъ? Въ това ли се заключава достойнството на човѣка – да стои като статуя върху единъ пиедесталъ? Ако вѣруюто на единъ човѣкъ е подобно на статуя, поставена върху пиедесталъ, какво вѣрую е това? Ако неговата любовь, ако неговото знание, ако неговата свобода приличатъ на статуя, поставена високо на пиедесталъ, да ги виждатъ всички хора, каква е тази любовь, какво е това знание, каква е тази свобода? Това сѫ общи принципи, общи положения. Защото великото, красивото, което е дълбоко скрито въ Бога, отъ никого не се вижда, но се чувства. Така трѣбва да постѫпватъ всички. Въ тайно трѣбва да се работи, а само резултатитѣ да бѫдатъ наявѣ. Трѣбва ли да поставяте добродетелитѣ си на пиедесталъ като красивитѣ статуи? Човѣкъ трѣбва да бѫде подобенъ на Бога. Въ това седи смисълътъ на живота. Какви сѫ качествата на Бога? Много сѫ тѣ и сѫ неизброими, но едно отъ тѣхъ е, че Богъ никога не спи, нито дреме. Той всѣкога е буденъ. Откакъ свѣтътъ сѫществува, и преди създаването му още, Божието око всѣкога е било будно. Когато хората спятъ, Богъ е буденъ, всичко следи и нарежда. Мнозина се оплакватъ, че не сѫ спали. Какви Синове Божии сѫ тия хора, които се оплакватъ, че не сѫ спали? Тѣхниятъ Баща винаги е буденъ, не спи, а тѣ искатъ да спятъ! Досега Богъ отъ ничия услуга не се е нуждаелъ, нито нѣкой Му е услужвалъ. Но когато се казва, че трѣбва да служимъ на Бога, това е съвсѣмъ друго нѣщо. Да служимъ на Бога, подразбира да служимъ на другитѣ въ името Божие, а не да служимъ на Бога. Той никога не се е нуждаелъ отъ услугитѣ на хората. Тогава какъ ще приличате на Баща си, щомъ искате да ви слугуватъ, да имате по нѣколко слуги на разположение? Съвременнитѣ хора искатъ да приличатъ на Баща си, а вършатъ работи, които Той никога не върши. Въ сърдцето и въ ума на вашия Баща, въ Когото вѣрвате, никога не сѫ влизали мисъль или чувство на недоволство. Той всѣкога е доволенъ, даже не знае какво нѣщо е недоволството. Следователно, колкото недоволството е чуждо за Бога, толкова хората живѣятъ въ недоволство. Вие трѣбва да се освободите отъ недоволството. Защо сте недоволни? – Защото не сте красиви, защото не обичате Истината. Недоволни сте още, че сте слаби, че нѣмате условия, богатства. Защо сте слаби? – Защото нѣмате знания. Защо сте бѣдни? – Защото нѣмате Любовь въ себе си. Щомъ нѣмате Любовь, нѣмате и Животъ. Животътъ произтича отъ Любовьта. Ако имате Любовь, всичко ще имате. Ще кажете: „Щомъ е така, да се обичаме!” – Лесно е да се каже, че трѣбва да се обичате, но обичьта е законъ, който се отнася до душата. Да обичашъ – това значи вѫтрѣ въ себе си да чувствашъ обичьта. Освѣнъ това, когато обичашъ нѣкого, за да живѣешъ, едновременно ти трѣбва да обичашъ и другитѣ хора. Щомъ обичашъ и живѣешъ, и другитѣ хора ще се ползватъ отъ твоя животъ и отъ твоята Любовь. Тѣ ще живѣятъ съ тебе заедно. Който не може като люби да живѣе, той не може да даде подтикъ и на другитѣ хора да живѣятъ. Всѣки самъ трѣбва да изпита своята любовь и ако я хареса, ще даде и на другитѣ да я опитатъ. Иначе, като не познавате любовьта си, какъ ще я дадете на хората? Защо ще имъ причинявате страдания? Вие сами страдате отъ своята любовь, а отгоре на това давате отъ нея и на други хора да страдатъ. Вие търсите нѣкого да ви обича. Той себе си не обича, васъ ще обича! После, търсите нѣкого да ви направи щастливи. Той себе си не е направилъ щастливъ, че васъ ще направи щастливи. Какъ можете да вѣрвате въ това? Азъ се чудя на лековѣрието на съвременнитѣ хора. Възможно ли е нещастниятъ човѣкъ да направи нѣкого щастливъ? Хората вѣрватъ, че могатъ да станатъ като Драганъ, като Стоянъ, като Петко, а не вѣрватъ, че могатъ да станатъ като Бога, въ Когото има всички възможности да ги направи блажени, щастливи, любещи. „И тамъ имаше човѣкъ, боленъ отъ 38 години.” Като мина покрай него, Христосъ го запита: „Защо лежишъ толкова години тукъ?” – „Дълго време слугувахъ на хората, но като заболѣхъ, тѣ ме пратиха тукъ на курортъ. Вече 38 години става какъ лежа предъ тази кѫпалня, нѣма кой да ме пусне въ водата.” Христосъ му каза: „Напусни курорта! Дигни одъра си и излѣзъ вънъ!” Пробуди се съзнанието на болния и той видя, че този курортъ нищо не струва. Между посѣтителитѣ на курорта имало голѣмо състезание кой пръвъ да влѣзе въ кѫпалнята следъ размѫтването на водата отъ ангела, който слизалъ единъ пѫть презъ годината. Този боленъ трѣбвало да чака цѣли 38 години за една баня, и пакъ не могълъ да се врѣди. Трѣбвало да дойде Христосъ да му каже: „Дигни одъра си и излѣзъ вънъ! И безъ баня може.” Казвате: „Какъ е могълъ този човѣкъ да лежи 38 години само за една баня?” Питамъ: ами когато вие прекарвате цѣли 60 години съ надежда, че ще получите отнѣкѫде голѣмо богатство, че ще станете щастливи, вие не сте ли въ положението на разслабения, който чакалъ цѣли 38 години предъ кѫпалнята, за да се излѣкува? Мнозина очакватъ щастието въ подобна форма – да влѣзатъ въ кѫпалнята, да се окѫпятъ и да излѣзатъ оттамъ чисти, здрави. Добре е това, но хиляди курортисти има и всѣки иска да влѣзе въ кѫпалнята, да се окѫпе и излѣкува. Като го видя, Христосъ му каза: „Не ти трѣбва такова богатство, такова щастие. Дигни одъра си и иди да работишъ!” Какво разбирате подъ думитѣ дигни одъра си? И до днесь още Христосъ стои предъ тази кѫпалня и наблюдава кой отъ курортиститѣ има сила да вдигне одъра си и да излѣзе вънъ. Когато Христосъ каза на болния, който 38 години бѣше лежалъ предъ кѫпалнята, да вдигне одъра си, той започна да се озърта натукъ-натамъ, да намѣри нѣкого да му помогне. Христосъ му каза: „Азъ искамъ да видя можешъ ли самъ да вдигнешъ одъра си, за да провѣря силата ти.” И той вдигна одъра си и каза на курортиститѣ: „Варда!” Всички му сториха пѫть да мине. Въ този моментъ стана пробуждане на съзнанието му. Той си казваше: „Чудно нѣщо! Толкова години какъ лежа предъ тази кѫпалня, чакамъ да дойде нѣкой да ме пусне въ водата, безъ да зная, че съмъ ималъ сила самъ да нося одъра си.” Споредъ тогавашния обичай курортиститѣ му казаха, че не е позволено въ сѫботенъ день нѣкой да вдига одъра си. „Кой тѣ накара да направишъ това?” – „Онзи, Който ме назначи на нова служба, Той ми каза да вдигна одъра си, и азъ Го послушахъ: вдигнахъ одъра си и излѣзохъ вънъ. Сега вървя по заповѣдь.” – „Кой е Този, който ти заповѣда да вдигнешъ одъра си?” – „Не зная. Той ми даде нова служба и ми каза да не лежа повече предъ кѫпалнята. Той ме изпраща въ друга кѫпалня, въ голѣмото море, дето ангелъ слиза да размѫтва водата не само веднъжъ въ годината, но всѣки часъ.” Сега азъ искамъ да обърна вниманието ви върху мисъльта да работите върху себе си за пробуждане на съзнанието. Като работите така, стремете се да имате уважение къмъ себе си, къмъ ближнитѣ си и обичь къмъ Бога. Който не обича Бога, той не е човѣкъ; който не почита и не уважава себе си, той не е човѣкъ; който не е готовъ да се жертва за ближния си, той не е човѣкъ. Докато сте на Земята, било въ сегашния или въ бѫдещия животъ, най-великото нѣщо е да бѫдете човѣци. Нѣма по-велико нѣщо за сегашния човѣкъ отъ това – да бѫде истински човѣкъ. Нѣкой иска да бѫде ангелъ. И това е добре, но да бѫдете ангели, туй значи да ви назначатъ на служба. Ангелътъ е чиновникъ и като чиновникъ той е гражданинъ на Царството Божие. Сѫщото нѣщо виждаме и въ държавитѣ на Земята. Не може да бѫде човѣкъ служитель въ нѣкоя държава, ако първо не е неинъ гражданинъ. Следователно първо трѣбва да бѫдете граждани, а после служители на Царството Божие. Това сѫ естествени отношения. Сѫщо така можете да запитате хората, които казватъ, че иматъ майка и баща, кѫде сѫ тѣхнитѣ майки и бащи? – „Де е майка ти?” – „Не зная.” – „Де е баща ти?” – „Не зная.” – „На Земята ли сѫ, или не?” – „Умрели сѫ.” Питамъ: можете ли да наречете свои майки и бащи онѣзи, които умиратъ, които губятъ съзнанието си, които иматъ толкова недостатъци, толкова слабости? Какво можете да очаквате отъ една слаба майка? Отъ слабия нищо не може да се очаква. Истински Баща е само Онзи, Който никога не умира, никога не спи, никога не отслабва. Той е всѣсиленъ и всичко може да направи. Въ това всѣки трѣбва да вѣрва. Като говоря за вѣрата, азъ имамъ предвидъ онази вѣра, която нѣма никакво име. Който има тази вѣра, той винаги носи въ рѫката си магическата тояжка, и каквото му потрѣбва, тропне съ нея. Ако отиде на планината и пожелае да яде, той тропне съ тояжката си и предъ него се издига великолѣпенъ палатъ. Пакъ тропне съ тояжката си и вратата на палата се отваря. Той влиза вѫтрѣ и вижда много стаи, хубаво наредени, украсени съ цвѣтя, навсѣкѫде музика свири. Тропне съ тояжката си и предъ него излизатъ слуги, готови да изпълнятъ заповѣдитѣ му. Веднага слагатъ богата трапеза и той започва да яде. Щомъ се нахрани, тропне съ тояжката си и всичко това веднага изчезва. Представете си, че вие имате способностьта да разполагате съ магическата прѫчица! Какъвъ щѣше да бѫде вашиятъ животъ? Ще кажете, че това сѫ забавления. – Съгласенъ съмъ съ васъ. Но питамъ: когато нѣкой човѣкъ прекара 60 години на Земята и презъ всичкото време търси щастие, богатство, високи служби, това не е ли забавление? Той намѣрилъ ли е това, което е търсилъ? Нищо не е намѣрилъ. Мнозина даже не сѫ могли да поживѣятъ повечко, за да видятъ илюзиитѣ, съ които сѫ се забавлявали. Това не трѣбва да ви обезсърчава, нито да представлява нѣкакво противоречие. Азъ искамъ да обърна вниманието ви върху ония нѣща, които представляватъ обвивки на живота. Когато нѣкой не сполучи въ живота си, това не значи, че е нещастенъ. Напротивъ, щастливъ е този човѣкъ. Единъ турчинъ турилъ нѣкакво обявление нѣкѫде, съ което накаралъ минувачитѣ да се спиратъ. На обявлението той написалъ: „Който влѣзе вѫтрѣ, пишманъ ще стане; който не влѣзе вѫтрѣ, пакъ пишманъ ще стане”. Заинтересували се хората, започнали да се спиратъ предъ обявлението, и като виждали, че нѣкой излизалъ оттамъ, питали го: „Какво има вѫтрѣ?” – "Влѣзъ и вижъ самъ!” Значи и който влѣзе, и който не влѣзе, все нещастенъ ще бѫде. Азъ тълкувамъ обявлението по следния начинъ: който влѣзе, даде паритѣ си и не разбере това, каквото е видѣлъ, той ще бѫде нещастенъ. Който не влѣзе вѫтрѣ, по нѣмане на срѣдства или на време, и той ще бѫде нещастенъ. Влѣзъ и разбери! Въ това седи силата. Вие сте влѣзли вече, но за да не се пишманите, гледайте да разберете дълбокия смисълъ на всичко, което сте видѣли и чули. Питамъ: ако живѣете и не разберете живота, какво сте придобили? Ако имате единъ приятель и не сте го разбрали, какво сте придобили? Ако Слънцето изгрѣва и не сте доволни отъ него, разбрали ли сте живота? Ако ядете и не сте доволни отъ яденето, разбрали ли сте живота? За да разберете живота и за да не съжалявате, че сте влѣзли въ него, трѣбва да сте доволни отъ всичко, което вършите. За да бѫде доволенъ, човѣкъ непремѣнно трѣбва да срѣщне своя Баща. И наистина, единственото нѣщо, което всички хора очакватъ, е да срѣщнатъ своя Баща, Когото не сѫ виждали отъ незапомнѣни времена. Той постоянно пише писма на своитѣ деца, но тѣ понѣкога само Му отговарятъ, все нѣматъ време. Обаче съзнанието на повечето хора вече се пробужда и въ тѣхъ се явява желание да се върнатъ при Баща си. Тѣ сѫ взели торбичкитѣ си и сѫ се отправили къмъ Него, но си мислятъ: „Дали ще ни приеме Баща ни? Толкова време се мина, откакъ не сме Му писали. Ние почти сме Го забравили.” – Не се безпокойте, Баща ви ще ви приеме много добре: ще ви прегърне, ще ви цѣлуне, ще заповѣда да заколятъ най-угоеното теле за васъ. Ще има ядене, пиене, веселие. Когато по-голѣмиятъ ви братъ си дойде отъ нивата и чуе, че сте се върнали отъ странстването си, ще се разсърди, защото ще помисли, че ще вземете дѣлъ отъ неговото наследство. Какво виждаме днесь? – Че ревностьта се събужда и между религиознитѣ хора. Когато новъ човѣкъ влѣзе въ нѣкое религиозно общество, всички започватъ да му казватъ: „Ти едва дойде и желаешъ вече да вземешъ първото мѣсто.” Между религиознитѣ хора се забелязва желание всѣки да изпѫкне, да стане учитель. И най-хубавата цигулка да имате, за две години не можете да станете учитель. Цѣли 30 години наредъ трѣбва да свири човѣкъ, и то по десетина часа на день, за да стане поне третостепененъ виртуозъ. А тъй, едва да държи лѫка и да мисли, че свири хубаво, това значи да се самозалъгва. И пѣвци има такива. Единствената пѣвица, която съмъ слушалъ, бѣше една туркиня въ Варна. Когато пѣеше, никой не я виждаше, криеше се, но гласътъ й се чуваше надалече. Всички варненци се събираха около кѫщата й да я слушатъ. Тя пѣеше за себе си. Истински пѣвецъ или музикантъ е този, който пѣе или свири за себе си. Нѣкой едва се научилъ да пѣе, ще излѣзе предъ публика, а после ще каже, че не сѫ го оцѣнили. Достойнство има човѣкътъ! Човѣкъ трѣбва да бѫде внимателенъ, на никого да не създава неприятности или страдания. Дойде нѣкой при мене, иска да му кажа Истината. Ако ти кажа Истината, ти ще бѫдешъ нещастенъ. – „Не, азъ съмъ силенъ, ще издържа на всичко.” – Не е въпросътъ тамъ. Азъ искамъ да кажа на човѣка само онова, което може да го повдигне и задоволи. Така трѣбва да постѫпватъ новитѣ хора. Какви сѫ качествата на новия човѣкъ? Новиятъ човѣкъ никога и на никое сѫщество, малко или голѣмо, не трѣбва да причинява страдания. Къмъ всички сѫщества, които Богъ е създалъ, той трѣбва да изпитва свещено чувство. Когото и да срѣщне, той трѣбва да бѫде радостенъ и веселъ. Отъ незнание или отъ неразбиране хората често си създаватъ страдания едни на други. За да не става това, съзнанието имъ трѣбва да бѫде будно. Ако нѣкой е щастливъ, и другитѣ около него трѣбва да бѫдатъ щастливи. Христосъ казва: „Синъ Человѣчески не дойде да Му послужатъ, но да послужи.” Ако нѣкой иска другитѣ да му служатъ, той ще имъ причини страдания. Ако той имъ служи, ще ги направи щастливи. Не, всѣки трѣбва да служи като Христа. Три главни мотива взематъ участие при служенето: да служишъ отъ пробуждане на великата Божия Любовь въ тебе, да служишъ отъ пробуждане на великата Божия Мѫдрость въ тебе, да служишъ отъ пробуждане на великата Божия Истина въ тебе. Това сѫ тритѣ важни принципа, които взематъ участие при служенето. Ако ги спазвате, вие ще бѫдете готови на услуга и къмъ най-малкото сѫщество. Каквото и да направи то, вие ще бѫдете снизходителни къмъ него. Не презирайте малкото дете, което се учи да пѣе. То крѣска, вика на майка си, сърди се, взема първитѣ уроци по пѣене: взема първия тонъ на живота, после втория и т. н. Като започне да пѣе, майката го поглади, помилва и казва: „Отлично пѣе, добъръ пѣвецъ ще стане моето детенце!” Наистина, това дете, което днесь крѣска, нѣкога ще стане отличенъ пѣвецъ, музикантъ, художникъ, поетъ, ученъ или философъ. За да постигнете това, всички трѣбва да бѫдете търпѣливи, както Богъ е дълготърпѣливъ; всички трѣбва да любитѣ, както Богъ люби; всички трѣбва да бѫдете внимателни като Бога; всички трѣбва да приложите знанието си къмъ хората, както Богъ прилага своето. Както Богъ прилага Истината и Свободата къмъ всички хора, така и вие трѣбва да имате свещенъ трепетъ къмъ тѣхъ, да ги приложите въ живота си. Всѣки трѣбва да бѫде прозорецъ, презъ който да минава Божествената свѣтлина. Ако Свѣтлината и Животътъ влизатъ презъ вашия прозорецъ, вие ще бѫдете проводникъ за щастието на цѣлото човѣчество. Когато се запитвате какво е предназначението ви на Земята, казвамъ: вашето предназначение е да бѫдете проводници на Живота и Любовьта, на Знанието и Мѫдростьта, на Истината и Свободата. Ако постигнете това, животътъ ви напълно се осмисля. Като говоря върху тия принципи на живота, вие се натъквате на вашия личенъ животъ и започвате да се смущавате. Защо? – Изпадате въ контрастъ. То е все едно да имамъ предъ себе си хора, облeчени въ нечисти, изцапани дрехи, и да имъ говоря за чистота. Като се погледнатъ, въ тѣхъ ще се яви желание да се окѫпятъ. Вмѣсто да отидатъ въ кѫпалнята, азъ имъ казвамъ: вдигнете одъра си и вървѣте на работа! Никаква кѫпалня не ви е нужна. Ако е въпросъ да бѫдете облечени съ нови, чисти дрехи, азъ мога да тропна съ прѫчицата си и моментално ще се видите облечени. Това мога да направя, но отъ васъ се иска една добродетель – свещено да пазите дрехата, която ви е дадена. Какво ще направите вие? Ако нѣмате тази добродетель въ себе си, ще свалите дрехата си отъ гърба си и ще я дадете на нѣкого отъ любовь. Дрехата на Любовьта на никого не се дава. Давайте отъ изобилието на своя животъ, и ще видите какъ той ще мине и въ ближнитѣ ви. Давайте отъ изобилието на своето знание, за да премине и въ ближнитѣ ви. Давайте отъ изобилието на свободата си, за да премине и въ ближнитѣ ви. Давайте отъ изобилието на Любовьта си, за да премине въ всички хора на Земята. Какъ ще познаете, че Богъ, т. е. Любовьта, е дошла въ васъ? Нѣкой е боленъ, лежи отчаянъ, обезсърченъ, и въ това време чува тихиятъ гласъ отвѫтрѣ да му казва: „Стани, вдигни одъра си и ходи!” Той казва: „Татко, понеже чухъ Гласа Ти, ставамъ и съмъ готовъ да направя всичко, каквото пожелаешъ.” Днесь хората искатъ да наредятъ работитѣ си, да придобиятъ знания и тогава да служатъ на Бога. Но Той казва: „Станѣте, вдигнете одъра си и идете на работа!” Сега и азъ ви казвамъ: вдигнете одъра си и идете на работа въ свѣта! Вие сте учени хора, можете да работите. Кажѣте ми какъ ще започнете работата? Ако остане на мене, ето какъ бихъ постѫпилъ: първо ще намѣря гладнитѣ хора. Като видя нѣкой гладенъ, ще го питамъ колко дена не е ялъ. Ако ми каже, че не е ялъ два-три дена, ще го повикамъ у дома си и първо ще му предложа вода да измие рѫцетѣ и краката си, после ще го накарамъ да среши косата си, да се преоблѣче, а следъ това ще го поканя на трапеза, покрита съ чиста хубава покривка, а на нея ще бѫдатъ сложени пресенъ топълъ хлѣбъ и плодове. Предъ него ще поставя чиста бѣла чиния съ златна вилица, лъжица и ножъ, и ще му кажа: „Заповѣдай, нахрани се добре!” Като се нахрани и благодари, ще му кажа: „Ето, това е Новото учение! Ако си доволенъ, ела сега съ мене да помагаме на другитѣ хора.” По този начинъ ще събирамъ гладни хора и въ продължение на единъ мѣсецъ ще имамъ около себе си най-малко хиляда души, съ които ще отидемъ на бойното поле да атакуваме неприятеля. Така ще превземаме позиция следъ позиция. Какво по-хубаво отъ това? Казвате: „Какво ще атакувате? Какви позиции ще превземате?” – Ще гонимъ сиромашията, неправдата, лъжата, грубостьта – съ една дума – всички несгоди въ свѣта. За тази цель ще се въорѫжимъ съ топове, съ пушки, съ картечници и като прогонимъ неприятеля, ще възстановимъ Царството Божие на Земята. Тогава ще сложимъ трапези и всѣки ще слугува на себе си. Защо? – Защото въ Царството Божие всѣки е слуга, нѣма кой на кого да слугува. Въ който день всѣки започне да слугува на себе си, дошло е Царството Божие на Земята. Време е вече да се слугува, да се разнася Любовьта въ свѣта. Всѣка сутринь изпращайте по една свѣтла мисъль, по едно добро, възвишено чувство. Тогава ще чуете гласа на Бога, Който вижда всичко и следи какви сѫ вашитѣ мисли и чувства, които изпращате въ свѣта. Всѣки день правете по една добра постѫпка, за която да получите одобрението на Живия Богъ. Ако мисъльта, чувството и постѫпката ви сѫ добри, ще чуете гласа на Бога – тихъ и дълбокъ, Който казва: „Влѣзте въ Царството Божие! Вие извършихте Моята воля, като причинихте на братята си радости, а не страдания.” Сега азъ желая всички да бѫдете носители на Новото учение – Учение на Любовьта, Учение на почить и уважение, на зачитане на всичко красиво, чисто и възвишено въ свѣта. Казвате: „Можемъ ли да приложимъ това Учение?” – Отъ васъ зависи. Казахъ ви, че сте добри, а вие се съмнявате. Азъ вземамъ думата добъръ въ положителенъ смисълъ, а вие я вземате въ отрицателенъ и казвате, че не сте още добри. Не, вие можете да бѫдете добри още сега – отъ васъ зависи това. Че нѣкой направилъ извѣстна погрѣшка – това е негова работа. Защо трѣбва вие да се сърдите, да се тревожите? Не се занимавайте съ чуждитѣ погрѣшки. Ако разбирате дълбокия смисълъ на нѣщата, ще видите, че погрѣшкитѣ на хората сѫ благословение за васъ. Единъ младъ момъкъ тръгналъ да търси своята възлюбена по свѣта, но не могълъ да я намѣри. Като се връщалъ отъ своето дирене отчаянъ, разбитъ, недоволенъ, той видѣлъ на пѫтя една красива мома съ пукната глава и счупенъ кракъ. Като я погледналъ въ това положение, той се съжалилъ надъ нея. Приближилъ се близо до момата и си казалъ: „Понеже не намѣрихъ своята възлюбена, ще направя едно добро на тази красива мома.” Превързалъ главата й, превързалъ крака й и спрелъ при нея да поговорятъ. Момата започнала да се оплаква какъ пострадала, какви болки изпитвала въ главата и въ крака, но той й казалъ: „Много добре стана, че тѣ удариха. Ако не бѣше пострадала, азъ нѣмаше да тѣ намѣря. Много години се изминаха, откакъ тѣ търся.” Той позналъ въ лицето на красивата мома своята възлюбена. Ако вашата глава е пукната, ако кракътъ ви е счупенъ и ви намѣри вашиятъ възлюбенъ, болкитѣ и страданията ви сѫ на мѣсто. Тъй щото, както и колкото да страдате, радвайте се, ако това страдание е послужило като поводъ да намѣрите Онзи, Който ви обича. Желая на всички да имате присѫствието на Божията Любовь, която носи Животъ въ себе си. Да имате присѫствието на Божията Мѫдрость, която носи Знание и Свѣтлина. Да имате присѫствието на Божията Истина, която носи Свобода за човѣшкитѣ души! Господи, да пребѫде Твоятъ Духъ на Любовьта, Твоятъ Духъ на Мѫдростьта и Твоятъ Духъ на Истината въ нашитѣ сърдца! 21 августъ, 5 ч. 1934 г. София, Изгрѣвъ.

"Часътъ на любовьта", Съборни бесѣди 1934 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание ВЕЛИКОТО И МАЛКОТО Прочетѣ се 5-а глава отъ Евангелието на Лука. Когато четете Свещената книга, трѣбва да знаете на какво гледище заставате: външно – по буква, или вѫтрѣшно – по духъ. И прочетената глава може да се разглежда двояко: ако я разглеждате външно, ще имате едно разбиране; ако я разглеждате вѫтрѣшно, ще имате по-дълбоко разбиране. Каквото и да четете, трѣбва да се пазите отъ еднообразие въ разбирането, въ мисленето, въ чувстването. Еднообразието не е нищо друго, освѣнъ старото въ живота, т. е. това, което е изчерпано, което нищо не дава. Ако изстискате сока на гроздето, нищо не остава въ него, освѣнъ люспитѣ. Каквото и да правите съ люспитѣ, нищо не излиза отъ тѣхъ. За габровци и за котленци е създаденъ единъ анекдотъ, съ който искатъ живо да представятъ тѣхното скѫперничество. Когато нѣкой отъ тѣхъ купувалъ охлюви, изваждалъ охлювитѣ и ги готвелъ, а черупкитѣ имъ изсушавалъ, нанизвалъ ги на връвь съ цель и другъ пѫть да сготви отъ тѣхъ нѣкакво ядене. Като узнавали съседитѣ, че еди-кой си ималъ черупки отъ охлюви, тръгвали единъ следъ другъ да искатъ и тѣ да сготвятъ ядене отъ тѣхъ. Тѣ казвали: „Дайте си такъмитѣ, т. е. черупкитѣ отъ охлювитѣ, и ние да си сготвимъ ядене.” Следъ това ги връщали обратно на притежателя имъ. Такъмитѣ, това е старото учение, което трѣбва да се изостави и да се замѣсти съ ново. Сега ще направимъ едно малко упражнение, за да се свържемъ съ теченията на Природата. Въ Природата сѫществуватъ две течения, две направления: едното направление е възходящо. То води къмъ Великото голѣмо, къмъ Безкрайното, къмъ Безконечното. Другото направление е Великото малко, което сѫщо така води къмъ Безкрайното, къмъ Безконечното. Упражнение: Дветѣ рѫце, съ свити пръсти въ форма на цвѣтъ, се поставятъ предъ гърдитѣ. Тѣ означаватъ процесъ на Великото голѣмо – процесъ на разцъфтяване въ Природата. Рѫцетѣ се издигатъ нагоре и пръститѣ се разтварятъ въ формата на чашка. Следва сваляне на рѫцетѣ надолу и свиване на пръститѣ. Свалянето на рѫцетѣ надолу, това е процесъ на Великото малко. То представлява знанието, което човѣкъ има и което трѣбва да даде на другитѣ. Направете това упражнение нѣколко пѫти, за да се свържете съ тия две течения. Колко струва на човѣка да направи едно малко усилие? Всѣко усилие, колкото и малко да е, дава добри резултати. Мнозина се оплакватъ, че работитѣ имъ не вървятъ добре. Защо? – Защото не сѫ взели права посока на движение. Тази посока води или къмъ Великото голѣмо, или къмъ Великото малко. Великото голѣмо е законъ на разширяване, на растене, на придобиване на знания. Великото малко е законъ на смаляване. При това положение човѣкъ става толкова малъкъ, че минава презъ мѣста, дето никой не може да мине. Следователно, когато човѣкъ се намѣри при най-голѣмитѣ мѫчнотии и затруднения и не знае отде да мине, не знае какъ да се освободи отъ тѣхъ, казвамъ: мини по пѫтя на Великото малко и ще се освободишъ. – „Накѫде е тази посока?” – Навсѣкѫде. Въ закона на Великото малко действа законътъ на самоотричането. Който не се отрече отъ всичко старо въ себе си, отъ своитѣ стари такъми, той не може да влѣзе въ закона на Великото малко. Когато Христосъ казва: „Който не се отрече отъ майка си и баща си, отъ брата си и сестра си, не може да бѫде Мой ученикъ”, Той има предвидъ формата на майката и бащата, формата на брата и на сестрата като такъми. Ако майка ти, баща ти, братъ ти, сестра ти, приятельтъ и приятелката ти сѫ стари такъми, ти трѣбва да се откажешъ отъ тѣхъ. Колко струватъ тия такъми? Тѣ сѫ стари нанизи, наредени на върви. Какво има въ тия такъми? – Нищо. Тѣ нѣматъ никаква сила въ себе си, никаква храна не съдържатъ. Щомъ е така, лесно можете да се откажете отъ тѣхъ. И тъй, посоката, която води къмъ Великото голѣмо и Великото малко, е Новиятъ пѫть – пѫтьтъ на Свѣтлината. Който е влѣзълъ въ този пѫть, той се стреми къмъ Божественото, и дето види прояви на Божественото, зачита ги. Божественото се отличава съ следното качество: то всѣкога дава. Даването е законъ на Небето, законъ на изобилието. Значи това, което всѣкога дава и никога не престава да дава, е Божествено. Това, което нѣкога дава, а нѣкога не дава, е човѣшко. Който казва, че може да направи всичко, което е добро, той е въ процеса на Божественото; който казва, че е слабъ, че не може да направи всичко, макаръ и добро, той е въ процеса на човѣшкото. По тѣзи прояви може да различавате Божественото отъ човѣшкото. Когато дойде до положение да направи нѣщо Божествено, човѣкъ трѣбва да знае, че не е самъ въ тази работа. Съ него заедно работятъ много разумни, напреднали сѫщества по невидимъ за самия него пѫть. Съ него заедно работятъ всички ония възвишени сѫщества, които поддържатъ Царството Божие. Външно тѣзи сѫщества сѫ невидими, но силата на нѣщата не е въ външното виждане. Важно е човѣкъ да чувства, че съ него заедно работятъ напреднали, възвишени сѫщества. Питамъ: кое трѣбва да предпочитате – да дишате нечистъ или чистъ въздухъ? Да четете при мека, приятна свѣтлина, или при свѣтлина, която едва мѫжделѣе? Чистиятъ въздухъ, чистата вода, меката, приятна свѣтлина сѫ блага, богатства, които човѣкъ не осъзнава, защото се занимава съ своитѣ стари такъми. Срѣщате нѣкой човѣкъ, слушате, че говори само за обществени въпроси, за служби, че еди-кой си колко години билъ чиновникъ, учитель или професоръ нѣкѫде. Питамъ: колко години най-много може да бѫде човѣкъ чиновникъ? Сега, като стане нѣкой на 50 - 60 години, уволняватъ го, считатъ, че не е способенъ за работа. Като е работилъ толкова години, какво е постигналъ? – Нищо особено. Това не сѫ стотици, нито хиляди, нито милиони години. Това сѫ само 60 години, презъ което време човѣкъ едва започва да се ориентира въ живота. Когато дойдемъ до голѣмитѣ числа, ние имаме предвидъ възможноститѣ за съзнанието. За всѣко будно, добре развито съзнание числата, тѣхното значение и смисълъ ставатъ ясни. Онова съзнание, което не е работило съ голѣмитѣ числа, започва да се плаши отъ тѣхъ. Малкитѣ деца се плашатъ отъ голѣмитѣ товари. Обаче героитѣ, голѣмитѣ юнаци не се плашатъ отъ голѣми тежести, отъ голѣми товари. За да дойде до будность на съзнанието, човѣкъ трѣбва да работи непреривно, за да различава Божественитѣ процеси отъ човѣшкитѣ. Божественитѣ процеси сѫ непреривни, а човѣшкитѣ сѫ прекѫснати. Никоя сила въ свѣта не е въ състояние да прекѫсне единъ Божественъ процесъ; ако нѣкой го прекѫсне, той самъ ще си напакости, ще си създаде редъ нещастия. Ако турите кепенци на прозорцитѣ денемъ, вие сами ще прекѫснете пѫтя на слънчевитѣ лѫчи. И въ края на краищата вие сами ще си напакостите, ще се намѣрите предъ тъмнина. Казвамъ: всѣки, който е придобилъ животъ, знание и свобода, той е щедъръ, богатъ. И въ Любовьта той е щедъръ, дава изобилно. Мнозина говорятъ за щедрость, а като дойдатъ до Любовьта, започватъ да я цедятъ, както кръчмарьтъ цеди виното. Тѣ турятъ Любовьта въ нѣкой варелъ, поставятъ кранъ и започватъ да наливатъ чаша по чаша, като сѫщевременно записватъ кому колко сѫ дали. Това е кръчмарство. Казвате: „Азъ дадохъ една чаша любовь на еди-кого си.” – Какво можете да направите съ една чаша любовь? Да раздавате любовьта съ чашки, това е външната й страна. Казвате, че обичате нѣкого. Какъ се изразява тази любовь? Когато обичате нѣкого, вие чувствате извѣстна топлина около слънчевия вѫзелъ или нѣкакво трепване въ сърдцето. Вие наричате това любовь, азъ пъкъ го наричамъ такъмъ. Божествената Любовь се проявява въ готовность къмъ услуги, къмъ жертви. Седналъ нѣкой предъ трапезата, върху която въ чинии е сипано ядене, и той се готви да яде. Въ това време влиза въ стаята единъ неговъ приятель. Ако той веднага стане отъ стола, покани приятеля си да яде, отстѫпи яденето си и се чувства доволенъ, разположенъ, това е изразъ на Божията Любовь. Обаче ако не му стане приятно и не е готовъ да отстѫпи яденето на приятеля си, това е изразъ на любовьта на такъмитѣ. Днесь всички хора говорятъ за любовь на такъмитѣ, но външно й даватъ изразъ на велика любовь. Нѣкой момъкъ срѣщне една мома, хареса я и започне да се облича хубаво, да се докарва предъ нея, докато тя го хареса. Щомъ го хареса, той започва да я съвѣтва да напусне баща си и майка си, да отиде при него да живѣе. Тя напуща баща си и майка си и отива при него отъ любовь. Той туря на главата й вѣнецъ отъ откѫснати цвѣтя. Откѫснатитѣ цвѣтя показватъ какъвъ ще бѫде животътъ на тази мома. Съ откѫснати цвѣтя работитѣ не се уреждатъ. Момата се радва, че сѫ турили на главата й вѣнецъ. Всѫщностъ този вѣнецъ говори на момата: „Ти можешъ ли да дадешъ животъ на тия откѫснати цвѣтя?” Тя ги поглежда и казва: „Не мога да имъ дамъ животъ.” Значи любовьта на тази мома е любовь на такъми. Венцитѣ на бѫдещитѣ хора нѣма да бѫдатъ като сегашнитѣ. Като срѣщнете възлюбената си, ще турите на главата й вѣнецъ отъ скѫпоцѣнни камъни или на врата й – огърлица отъ скѫпоцѣнни камъни. Венецътъ, пръстенътъ, огърлицата, които възлюбениятъ дава на своята възлюбена, не сѫ нищо друго освѣнъ задължения. Тѣ сѫ символъ на задължения, т. е. човѣкъ взема нѣщо, въ замѣна на което дава нѣщо. Така и всѣки човѣкъ, като диша, приема нѣщо отъ Бога, и като излѣзе вънъ, бързо издиша приетия въздухъ. Не, така не се диша. Дали си здравъ, или боленъ, ще поемашъ въздухъ, ще го издишашъ и презъ това време ще благодаришъ на Господа за чистия въздухъ. Какво прави болниятъ? Диша чистъ въздухъ, издиша нечистъ, и като усѣти нечистия въздухъ въ стаята си, казва: „Нечистъ е вече въздухътъ!” Щомъ тури тази мисъль въ ума си, той нѣма да оздравѣе. Не, ще дишашъ, ще издишашъ и ще благодаришъ на Господа. Колкото повече тѣ боли нѣщо, толкова повече ще дишашъ и ще благодаришъ. Като дойдешъ до нѣкое мѣсто, болката ще престане и заедно съ дишането ще излѣзе навънъ. Колкото повече се молишъ, и болестьта повече ще се увеличава, докато най-после излѣзе навънъ. Такива случаи е имало въ времето на Христа. Когато изпѫждалъ духоветѣ отъ нѣкои болни, духътъ първо тръшкалъ болния на земята, разтърсвалъ го добре и следъ това излизалъ навънъ. Съвременната наука нарича това влошаване на положението криза. Споредъ този законъ всѣко страдание, всѣка мѫчнотия трѣбва да дойде до своя край, до най-високата си точка, и следъ това да ви напусне. По-горе отъ това тѣ не могатъ да отидатъ. Тамъ е тѣхниятъ край. Само така болеститѣ, мѫчнотиитѣ и страданията ще се подчинятъ на разумностьта, на закона на Любовьта. Съвременнитѣ хора сѫ имали за живота само механическо разбиране. Тѣ сѫ мислѣли, че Господъ ще махне съ рѫка и мѫчнотиитѣ имъ ще изчезнатъ. Това показва, че тѣ сѫ търсили лесния пѫть въ живота. Не, работа, усилия се изискватъ отъ хората. Нѣкой казва, че за каквото се е молилъ на Бога, всичко е станало. Да, има нѣща, които ставатъ, но има нѣща, за които, колкото и да се молите, не ставатъ. Представете си, че нѣкой е седналъ предъ добре наредена трапеза, пълна съ хубави, вкусни ястия, и започва да се моли на Бога яденето само да влѣзе въ устата му. Питамъ: молитвата на този човѣкъ ще бѫде ли чута? Ще стане ли това, което иска? – Нѣма да стане. Този човѣкъ трѣбва да се приближи до масата, да вземе хлѣба въ рѫката си, да си отчупи една хапка, да я тури въ устата си и да благодари за добритѣ условия, за възможноститѣ, които сѫ му дадени, и тогава да яде. Следъ това да вземе втора хапка, после трета и да благодари на Бога за всичко, което му е дадено. Кой отъ васъ е ялъ по този начинъ? Кой какъ седне предъ трапезата, бърза по-скоро да се нахрани. Кой може да се похвали отъ резултатитѣ на бързото ядене? Посетете гробищата и ще видите, че въ всѣки гробъ лежи човѣкъ, който презъ цѣлия си животъ е бързалъ – и като е ялъ, и като е пилъ, и като е челъ, и като е работилъ. И на всѣки кръстъ пише: „Тукъ лежи голѣмъ герой!” Да, гробищата сѫ пълни съ голѣми герои. Едно се иска отъ човѣка – абсолютна Чистота! Който иска да се приближи при Бога, той трѣбва да има разположението на малкото дете, за да възприема. Ако нѣма това разположение, по никой начинъ той не може да възприема Божествената Истина. Ще забравите, че сте стари, съ побѣлели коси и бради, ще се чувствате като деца, готови да слушатъ и да възприематъ. Като гледамъ нѣкои отъ васъ, съ бѣли бради и коси, считамъ, че сте въ театъра, играете роля на стари хора. Да бѫдешъ младъ, това е занаятъ; да бѫдешъ възрастенъ, това е занаятъ; да бѫдешъ старъ, това е занаятъ. Да бѫдешъ чиновникъ, това е занаятъ. Обаче когато обичашъ, когато правишъ Добро, когато постѫпвашъ по закона на свободата, това не е занаятъ. И тогава, който дойде при тебе, той ще остане доволенъ отъ твоята Любовь. Любовьта не се изразява външно, въ цѣлувки и прегръдки. Любовьта къмъ приятеля си можешъ да изразишъ въ добрия приемъ, който ще му дадешъ: ще го поканишъ у дома си, ще му дадешъ топла, чиста стая да си почине, ще го нахранишъ и ще му кажешъ да се чувства като у дома си. Така постѫпва Богъ съ насъ. Той е създалъ Земята и ни е оставилъ свободни, да разполагаме съ всички блага. Отъ време на време само Той поглежда какво правятъ Неговитѣ немирни деца. И като види, че крѣскатъ, Той пакъ имъ дава своето благословение и се отдалечава. Казвате: „Защо сѫществуватъ противоречията въ живота?” – Противоречията представляватъ външната страна на живота. Когато дойде до вѫтрешната страна на живота, човѣкъ престава да се занимава съ противоречията. Който се занимава съ противоречията, той е още въ външната страна на живота. Докато е въ външния животъ, човѣкъ се занимава съ слабоститѣ и недѫзитѣ на хората, както и съ своитѣ. Не е достатъчно само да ги вижда, но той трѣбва да ги изправя. Щомъ влѣзе въ вѫтрешния, въ Божествения животъ, човѣкъ престава вече да се занимава както съ своитѣ, така и съ чуждитѣ погрѣшки. Който иска да прогресира, да върви напредъ, той трѣбва да бѫде слѣпъ за погрѣшкитѣ на когото и да е. Понѣкога вие сте неразположени, недоволни, че нѣмате това-онова. Кажѣте си: „Това не ми е потрѣбно, то е такъмъ.” Когато отивате при Бога, ще бѫдете като малкитѣ деца: нѣма да носите нищо съ себе си. Каквото сте придобили на Земята, ще го оставите и ще отидете само съ добродетелитѣ си. Състоянието ви трѣбва да бѫде като това на детето – като че нищо нѣмате, като че нищо не носите съ себе си. Детското състояние подразбира чистота и вѣра. Представете си, че ви осѫждатъ на обѣсване. Вие трѣбва да имате вѣрата на детето, да знаете, че и десеть вѫжета да употрѣбятъ, всички ще се скѫсатъ. Както вѣрвате, така ще стане. Колкото пѫти да ви бѣсятъ, вѫжето все ще се кѫса. Нѣма да се намѣри вѫже, съ което да ви обѣсятъ. Каквито вериги да турятъ на краката ви, всички ще се разкѫсатъ, ще се разтопятъ. Следователно има два начина, чрезъ които може да се освободи отъ затвора или отъ бесилката онзи човѣкъ, въ когото се е пробудило Божественото: единиятъ начинъ е чрезъ закона на смаляването, чрезъ Великото малко, а другиятъ начинъ е чрезъ закона на увеличаването, чрезъ Великото голѣмо. Ако осѫдятъ нѣкого да лежи въ затворъ, той ще започне постепенно да се смалява, докато стане съвършено невидимъ. Кой законъ ще сѫди този човѣкъ и въ кой затворъ ще го турятъ? Ако приложи втория законъ, той ще започне да расте, да се увеличава толкова много, че стѣнитѣ на затворитѣ ще се пропукатъ, ще се разрушатъ, оковитѣ му ще се разкѫсатъ и той ще излѣзе вънъ отъ затвора. Тѣзи сѫ двата начина, чрезъ които Божественото се проявява. Като слушате да говоря така, мнозина ще се запитатъ дали е възможно това нѣщо? За онзи, който има Абсолютна вѣра въ Бога, всичко е възможно. За онзи, на когото вѣрата е слаба, нищо не е възможно. Въ Абсолютната вѣра се иска пълно мълчание за всичко, което става. Тамъ тщеславието е спънка. Който много говори за себе си, той спъва Божественитѣ процеси. Каквото и да направи, той не трѣбва да дава видъ, че е направилъ нѣщо. Докато е въ външния животъ, човѣкъ може да разправя натукъ-натамъ какво е направилъ. Щомъ влѣзе въ Божествения животъ, той абсолютно трѣбва да престане да разказва какво е направилъ. Ще върви тихъ и спокоенъ, ще се радва на Божественото, което работи, и на никого нищо нѣма да разправя. Само при това положение той ще има Божието благословение. Богъ ще бѫде доволенъ отъ него и ще му отвори вратата на Небето, на Царството Божие. Само тогава той ще разбере Божиитѣ закони и ще види какъ живѣятъ ангелитѣ и свѣтиитѣ, ще види какъ живѣятъ братята и сестритѣ помежду си, какъ живѣятъ приятелитѣ и слугитѣ. Тогава той ще сравнява на каква степень на развитие се намиратъ сегашнитѣ братя и сестри. Като отидете въ нѣкой домъ, дето бащата е умрѣлъ и е оставилъ наследство, ще видите, че братята и сестритѣ се каратъ помежду си кой повече наследство да получи. Днесь братята взематъ по-голѣма часть отъ наследството отъ сестритѣ. Значи нѣма равенство между братя и сестри. Щомъ между братята и сестритѣ въ единъ домъ нѣма равенство, това показва, че любовьта отсѫства тамъ. Любовьта между тѣхъ е външна. Външната любовь между братята и сестритѣ въ единъ домъ се изгубва въ продължение на четири поколѣния. За четири поколѣния тази кръвна връзка между тѣхъ се заличава. При това положение отношенията между тѣзи хора ставатъ вече обикновени. Защо страдатъ хората? – Отъ гладъ. Нѣкой седналъ предъ трапезата, на която е сложено ядене, и яде. Влѣзе при него другъ човѣкъ, който три дена е гладувалъ, погледне къмъ яденето, трепне му сърдцето, но първиятъ казва: „Нека гладува!” Обаче случва се, че той отиде нѣкѫде и завари сѫщото положение: нѣкой яде спокойно и не мисли, че този е гладенъ. Той продължава да яде и казва: „Нека гладува!” Тъй щото, дето се обърнете, все ще се натъкнете на едно и сѫщо нѣщо: мѫже, жени, деца, слуги, господари, учители – всички страдатъ отъ гладъ. Всички сѫ недоволни отъ приятеля си, искатъ нѣщо отъ него, но той не имъ дава. Питамъ: вие изправни ли сте спрямо вашия приятель? Дали ли сте му това, което той ви иска? Всички гладувате и ще гладувате, докато придобиете положителни знания за живота. Съвременнитѣ хора, особено религиознитѣ, четатъ и изучаватъ Свещената книга, искатъ да се просвѣтятъ, да придобиятъ знания отъ нея. Питамъ: де е светостьта на тази книга – въ напечатанитѣ букви и думи или въ тѣхния смисълъ? Цѣната на тази книга е въ смисъла на нейнитѣ думи, които трѣбва да се разбератъ, трансформиратъ и приложатъ. Четете напримѣръ въ нея думитѣ: „Богъ е Любовь.” Трѣбва да извадите тѣзи думи оттамъ и да ги посѣете на вашата нива. Библията е справочна книга, която показва на кое мѣсто въ Духовния свѣтъ трѣбва да влѣзете, за да посадите тамъ сѣмената на тази Любовь. За да влѣзете на точно опредѣлено мѣсто въ Духовния свѣтъ и да създадете връзка съ сѫществата тамъ, вие трѣбва да имате слушалка, както по телефонитѣ и по радиоапаратитѣ. Безъ слушалка съ никого не можете да влѣзете въ съобщение. Вашитѣ слушалки сѫ ръждясали, вследствие на което не можете да си служите съ тѣхъ. Нѣкой вдига показалеца си нагоре. Какво означава това? Ученицитѣ вдигатъ двата си пръста. Съ това тѣ искатъ да обърнатъ внимание на учителя си, да отговорятъ на зададения отъ него въпросъ. Нѣкой вдига рѫката си нагоре. Съ това иска да каже, че е готовъ всичко да направи. Следователно показалецътъ на човѣка, както и цѣлата му рѫка, сѫ радиоапарати, чрезъ които той се съобщава съ Божествения свѣтъ. Често вие седите и не знаете какво да правите. Щомъ не знаете какво да правите, хванете показалеца си и кажете: „Господи, научи ме какъ да използвамъ силитѣ, които си вложилъ въ мене.” Като се помолите, като отправите мисъльта си нагоре, все ще дойде нѣкое сѫщество отъ Невидимия свѣтъ да ви помогне. Случва се, че нѣкой пѫть на телефона идатъ непознати на васъ сѫщества, затова вие трѣбва да различавате кой ви говори. Човѣкъ трѣбва да познава, да различава духоветѣ. Той трѣбва да знае кое за какво ще употрѣби. Той трѣбва да знае какъ и за какво ще употрѣби тѣлото, очитѣ, рѫцетѣ, краката си и т. н. Ако това не знае, какъ и кѫде ще употрѣби своитѣ мисли и чувства? Какъ ще знае по какъвъ начинъ да служи на Бога? Сега отъ всички се изисква да водятъ вѫтрѣшенъ, Божественъ животъ. Не е въпросътъ какъ другитѣ хора живѣятъ, но какъ вие живѣете. Мнозина мислятъ, че живѣятъ добре. Възможно е, но всѣки трѣбва да знае, че животътъ на малкото дете не е животъ на възрастния; животътъ на възрастния не е животъ на стария. Докато е на физическия свѣтъ, човѣкъ минава презъ три състояния: младъ, възрастенъ и старъ. Въ Божествения свѣтъ тѣзи три състояния символизиратъ тритѣ велики добродетели: младиятъ представлява Любовьта, възрастниятъ – Мѫдростьта, а стариятъ – Истината. Следователно ако младиятъ не може да придобие Живота, Любовьта въ него още не е дошла; ако възрастниятъ не придобие Знанието, Мѫдростьта въ него още не е дошла; ако стариятъ не придобие Свободата, Истината въ него още не е дошла. Младъ ли си, съ тебе сѫ Любовьта и Животътъ; възрастенъ ли си, съ тебе сѫ Знанието и Мѫдростьта; старъ ли си, съ тебе сѫ Истината и Свободата. Казвате: „Остаряхме.” – Щомъ сте остарѣли, ще се радвате, че носите Истината и Свободата въ себе си. Че коситѣ и брадитѣ ви сѫ бѣли, това нищо не значи. Тази старость е отъ особено естество. Старостьта подразбира състояние, въ което човѣкъ се е освободилъ отъ всички ограничения на живота. Стариятъ е свободенъ да прави всичко, каквото пожелае. Стариятъ може да се подмлади, да стане колкото иска младъ. Той става магьосникъ, може да прави, каквото иска. Тъй щото, когато нѣкой казва, че е станалъ старъ, питамъ го: „Свободенъ ли си? Носишъ ли Истината въ себе си?” – „Не.” – Щомъ не носишъ Истината и Свободата въ себе си, не си старъ. – „Възрастенъ съмъ вече, възмѫжахъ.” – Носишъ ли Мѫдростьта и Знанието въ себе си? – „Не.” – Тогава не си още възрастенъ. – „Младъ съмъ.” – Носишъ ли Любовьта и Живота въ себе си? – „Не.” – Значи не си младъ, не си дете. Отъ Божествено гледище възрастьта на човѣка се опредѣля така: младиятъ носи Любовьта и Живота; възрастниятъ – Знанието и Мѫдростьта; стариятъ – Истината и Свободата. Това е новото разбиране на живота. Ако не мислите по този начинъ, вие ще останете въ този животъ, въ който сега се намирате. Това е най-хубавото обяснение за живота, което може да се даде на съвременнитѣ хора. Разбира се, то не е последната дума, но това може да се даде на хората при сегашното имъ разбиране. Въ бѫдеще може да се кажатъ много нѣща още, по-хубави, по-красиви, но за днесь това е най-многото. И азъ живѣя съ това. Силата ми се заключава именно въ това, че когато съмъ дете, живѣя съ Живота и съ Любовьта; когато съмъ възрастенъ, живѣя съ Знанието и Мѫдростьта; когато съмъ старъ, живѣя съ Истината и Свободата. Това е Божествениятъ животъ, който може да радва човѣка. Само така той вижда величието на Господа. Сега за цѣлата година ще ви дамъ следната задача: първитѣ четири мѣсеца ще бѫдете деца, вторитѣ четири мѣсеца ще бѫдете възрастни, последнитѣ четири мѣсеца ще бѫдете стари. Направете този опитъ да видите какви резултати ще имате. Следователно първитѣ четири мѣсеца ще посвѣтите на Живота и Любовьта, вторитѣ четири мѣсеца – на Знанието и Мѫдростьта, последнитѣ четири мѣсеца – на Истината и Свободата. Ще раздѣлите живота си на три части и ще живѣете съобразно тритѣ велики добродетели – Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Представете си, че нѣкоя сестра е слугиня при една лоша, строга господарка. Какво трѣбва да направи тя, за да я смекчи? Слугинята трѣбва да й каже една мека дума, да я погали малко. Господарката веднага ще се смекчи, ще стане добра. Важно е слугинята да знае какъ да я погали. Ето какъ трѣбва да постѫпи слугинята, ако иска да смекчи господарката си. Тя трѣбва да застане отъ лѣвата й страна, да я потупа три пѫти и да цѣлуне лѣвата й рѫка. После да я потупа по гърба. Следъ това да застане отъ дѣсната й страна, пакъ да я потупа лекичко и да цѣлуне дѣсната й рѫка. Господарката ще погледне слугинята си снизходително, меко и ще си каже: „Много умна е станала моята слугиня! Какъ по-рано не я познахъ?” Всички хора сѫ такива господарки, затова всички се нуждаятъ отъ смекчаване. Това сѫ фигури, образи, съ които се представятъ извѣстни идеи. Страданието е този лошъ господарь, или лошата господарка, което, щомъ дойде у васъ, започва да вика, да се сърди. Вие ще се приближите внимателно при него, ще го потупате по лѣвото рамо и ще цѣлунете лѣвата му рѫка; после ще го потупате по гърба, и най-после – по дѣсното рамо, като цѣлунете дѣсната му рѫка. Щомъ направите този крѫгъ около страданието, то веднага ще изчезне. Казвате: „Коя е причината за страданията, за мѫченията, които преживяваме?” – Тѣ се дължатъ на сѫщества отъ астралния свѣтъ, изостанали въ своята еволюция. Като влѣзе едно отъ тия сѫщества въ васъ, хване управлението въ рѫцетѣ си и цѣлъ день ви измѫчва. Като не знаете какъ да се справите съ това сѫщество, вие охкате, пъшкате, казвате: „Не зная защо днесь ми е толкова мѫчно.” – Едно отъ тия сѫщества е влѣзло въ васъ презъ устата ви. Затова и въ Писанието е казано: „Господи, постави стражъ на устата ми!” Значи тия стари господари влизатъ презъ устата на човѣка. Ще приведа единъ действителенъ примѣръ отъ живота, за да видите, че наистина тия астрални сѫщества влизатъ и излизатъ презъ устата на човѣка. Преди години бѣхъ въ Бургасъ. Единъ день отидохъ въ аптеката на единъ отъ нашитѣ приятели, дето заварихъ единъ старъ, но много разговорчивъ човѣкъ. Той говорѣше върху политиката, но сѣчеше съ езика си надѣсно-налѣво. По едно време той се прозя и съ прозявката едновременно промѣни разговора, започна да развива религиозни въпроси. Така говори той около 10 минути. Азъ следяхъ на часовника колко време ще трае този разговоръ. После той пакъ се прозя и промѣни разговора, започна да говори за Божествения, за вѫтрешния животъ въ човѣка. Така говори около 15 минути, следъ което пакъ се прозя и каза: „Време е вече да си вървя, защото огладнѣхъ много.” Значи съ прозявкитѣ се промѣнятъ състоянията на човѣка. Прозѣе се веднъжъ, говори за политически работи; прозѣе се втори пѫть, започва да говори върху религиозни въпроси; прозѣе се трети пѫть, започва да разисква върху вѫтрешния животъ на човѣка, докато при последната прозявка усѣща, че е гладенъ и трѣбва да върви у дома си. Не е лошо нѣщо прозявката, но човѣкъ трѣбва да се изучава, да следи какъ се смѣнятъ състоянията му. Човѣкъ трѣбва да различава състоянията си, да знае кои сѫ негови и кои – чужди. Съвременнитѣ хора сѫ слуги още, тѣ изпълняватъ заповѣдитѣ на своитѣ господари. Господарьтъ заповѣдва да орешъ нивата и ти отивашъ да орешъ. Ти си чиновникъ, отивашъ на работа. Началникътъ заповѣдва да пишешъ и ти пишешъ. Професоръ си, заповѣдватъ ти да държишъ лекция и ти държишъ. Майка си, заповѣдватъ ти да гледашъ детето и ти го гледашъ. Мѫжъ си, по заповѣдь отивашъ на работа. Кой човѣкъ днесь работи по свобода, по свое желание? Всички съвременни хора работятъ по заповѣдь, по законъ, насила. Всички хора работятъ по законъ, тѣ още не сѫ свободни. Когато изпълнятъ закона, тѣ ще дойдатъ до пълната свобода. Споредъ християнството законътъ е пѫть къмъ познаване на Любовьта. Който изпълни закона, той ще влѣзе въ Любовьта, въ детинството. Детинството не е нищо друго освѣнъ процесъ на освобождаване. Отъ какво? Освобождаване отъ ограниченията на стария животъ. Засега законътъ е на мѣсто. Безъ него ще бѫде още по-зле. Но още по-добре е да влѣзете въ детинството. Стремете се къмъ този животъ. И тъй, станете деца, за да се запознаете съ Живота и съ Любовьта ! Станѣте възрастни, за да се запознаете съ Знанието и съ Мѫдростьта! Станѣте стари, за да се запознаете съ Истината и съ Свободата! Всички трѣбва да минете презъ тази опитность. Кой е младъ? Който придобива Любовьта и Живота. Кой е възрастенъ? Който придобива Знанието и Мѫдростьта. Кой е старъ? Който придобива Истината и Свободата. Произнесете формулата: Господи, ние искаме да възприемемъ Духа на Любовьта. Господи, ние искаме да възприемемъ Духа на Мѫдростьта. Господи, ние искаме да възприемемъ Духа на Истината. Да бѫде, Господи, благословено Твоето Име отсега и всѣкога! Аминъ! 20 августъ, 5 ч. 1934 г. София, Изгрѣвъ.

"Часътъ на любовьта", Съборни бесѣди 1934 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание И ПОМАЗА „И това като рече, плюна на земята, и направи каль отъ плюнката, и помаза съ кальта очитѣ на слѣпия.” Йоанъ 9:6 „И помаза.” Азъ вземамъ положителната страна на думата помаза. Сега ще ви дамъ нѣкои мисли, потрѣбни за живота ви. Животътъ е реалность, която се нуждае отъ нѣщо сѫществено. Той има външна страна, изразена въ безброй залъгалки; той има и вѫтрѣшна страна, свое вѫтрѣшно, дълбоко предназначение. Философитѣ опредѣлятъ вѫтрешното предназначение на живота по единъ начинъ; религиознитѣ хора – по другъ начинъ; ученитѣ – по трети начинъ. Обаче каквито обяснения и да се дадатъ за вѫтрешното предназначение на живота, той се осмисля само при Любовьта. Както и да се гледа на живота, той се осмисля само при Любовьта, при Мѫдростьта, която носи свѣтлина и знание, и при Истината, която носи свобода. Значи на първо мѣсто седятъ Любовьта, Мѫдростьта и Истината, отъ които произтичатъ животътъ, знанието и свободата. Когато се говори за Истината и за свободата, мнозина даватъ различни опредѣления. Какви сѫ тѣхнитѣ опредѣления, не е важно. Че нѣкой философъ се произнася за моя вкусъ, и това не е важно за мене. Какво азъ чувствамъ, какво азъ усѣщамъ, когато вкусвамъ нѣкакъвъ плодъ, това е важно за мене. Това е говоръ, езикъ на Природата. Думитѣ на философа не опредѣлятъ моя вкусъ, но езикътъ ми го опредѣля. Вземамъ нѣщо въ устата си, вкусвамъ го и казвамъ: „Сладко е това нѣщо.” Сладчината съ думи не се опредѣля. Външно може само да се опише, но не и да се опредѣли. Сладостьта не е нито бѣла, нито черна. Тя може да има нѣкакъвъ цвѣтъ, бѣлъ или черенъ, както има бѣло и черно или червено вино, но цвѣтътъ не опредѣля сладостьта на виното. Нѣкой пѫть бѣлото вино може да бѫде горчиво, и обратно: нѣкога черното вино може да бѫде горчиво. Животътъ има своя опитна страна, къмъ която човѣчеството трѣбва да се отправи. Това е неизбѣжно. Никаква философия не е въ сила да измѣни този пѫть. Рано или кѫсно, желаятъ или не, хората ще влѣзатъ въ този пѫть. Мнозина отъ тѣхъ сѫ дошли вече до положението на апостолъ Павелъ, а другитѣ по-кѫсно ще дойдатъ до това положение, но единъ день всички ще кажатъ като него: „Не се рита срѣщу остенъ!” Кога каза тия думи апостолъ Павелъ? – Когато падна отъ коня си. Повечето отъ съвременнитѣ хора сѫ паднали вече отъ своя конь. Съвременнитѣ учени и философи разискватъ върху живота, развиватъ редъ теории, безъ да иматъ предвидъ, че не сѫ господари на положението. Единъ Господарь сѫществува въ свѣта, къмъ Когото тѣ трѣбва да окажатъ пълно послушание и да поставятъ живота си на солидна основа. Тѣ искатъ отъ другитѣ послушание, но трѣбва да има на какво да го базиратъ; искатъ отъ другитѣ любовь, но трѣбва да знаятъ на какво да я поставятъ; искатъ знание, свобода, но сѫщо така трѣбва да има на какво да ги поставятъ. Хората се нуждаятъ отъ принципи, общи за всички. Тѣ се нуждаятъ отъ Правда, която да не се мѣни. Казвате: „Де можемъ да намѣримъ живота – въ младитѣ, въ възрастнитѣ или въ старитѣ?” Животътъ не е нито въ младитѣ, нито въ възрастнитѣ, нито въ старитѣ. Това сѫ преходни фази на живота. Защо? – Защото младитѣ остарѣватъ, възрастнитѣ се измѣнятъ, а старитѣ умиратъ. Питамъ: де е тогава постоянството? Виждате нѣкое малко дете и казвате: „Дете е това!” – Де е детето? Въ онова малкото, нѣжно дете, което се държи съ дветѣ рѫце за майка си? Утре сѫщото това дете израства и нарича майка си старуха. Споредъ мене това не е дете. Дѣ отидѣ онова чисто детско съзнание? За мене туй е неразбрано, но нищо отъ това. Неразбранитѣ нѣща сѫ красиви. Нѣкой казва, че не разбира живота. Животътъ не може да се разбере въ отделнитѣ прояви на хората. Какво ще разберете отъ живота на пияния? Ако се напиете като него, цѣла нощь ще падате по улицитѣ, ще ставате, и като станете сутриньта, ще се видите цѣлъ окалянъ, нечистъ. Какво знание сте придобили? Не само че нищо не сте придобили, но сте изгубили нѣщо, усѣщате се унизенъ. Когато хората искатъ да разбератъ какво нѣщо е Господъ, тѣ не знаятъ на какво опасно мѣсто се натъкватъ. За незнаещитѣ, за невежитѣ Богъ е огънь пояждаещъ; за знаещитѣ Той е знание и свѣтлина; за любещитѣ Той е миръ, радость и веселие; за свободнитѣ Той е просторъ, за грѣшнитѣ Той е адъ и мѫчение. Мнозина говорятъ за ада, описватъ го като мѣсто на мѫчение, като страшенъ сѫдъ за лошитѣ дѣла на хората. Колкото и да е страшенъ този адъ, той не е по-страшенъ отъ ада на Земята. Истинскиятъ адъ е на Земята. Де именно се намира този адъ? Той е въ човѣшкото тѣло: въ изкривения човѣшки умъ, въ изкривеното човѣшко сърдце, въ изкривената човѣшка воля. Той се изразява въ неправилнитѣ отношения между хората, въ недовѣрието, което иматъ единъ къмъ другъ. Адътъ е въ обществата, въ народитѣ, които се използватъ едни други: силниятъ използва и тѫпче слабия. Адътъ сѫществува и въ цѣлата Природа: растения, животни, отъ най-малки до най-голѣми, се изтезаватъ, измѫчватъ се едни други. Наблюдавате подъ микроскопъ съ три хиляди пѫти увеличение нѣкое малко сѫщество – и то се стреми да нападне друго нѣкое, да го изяде. Злото сѫществува между всички живи сѫщества, като започнете отъ микроскопическитѣ и дойдете до човѣка. И човѣкъ, такава малка буболечица въ сравнение съ великитѣ напреднали сѫщества, се нахвърля върху по-слабитѣ отъ него и ги унищожава по различни начини. Следъ всичко това той мисли, че може да излѣзе отъ него нѣщо. Ще кажете, че това, което хората вършатъ, е отъ любовь. Възможно е, но тѣ трѣбва да се повдигнатъ, да дойдатъ до новото съзнание, до новия животъ. Казано е въ Писанието: „Иде часъ, когато всѣки, който тѣ убие, ще мисли, че служба принася на Бога.” Значи той ще мисли, че върши нѣщо велико. Обаче въ Божиитѣ закони е казано: „Не убивай!” Христосъ казва: „Люби ближния си!” Христосъ е казалъ още: „Люби врага си!” Само силниятъ, само любещиятъ може да обича врага си. Разправятъ какъ единъ англичанинъ калилъ волята си при единъ индуски факиръ, отъ когото вземалъ уроци. Двамата заедно отишли въ една гора, дето имало змии, тигри, лъвове. Факирътъ седналъ на единъ камъкъ, скръстилъ краката си и така силно концентриралъ мисъльта си, че нищо не било въ състояние да го разсѣе. Покрай него минавали звѣрове, змии, но не го докосвали: минавали-заминавали, като че не го забелязвали. Англичанинътъ го запиталъ: „Какъ можешъ да бѫдешъ толкова спокоенъ? Не виждашъ ли какъ звѣроветѣ минаватъ покрай тебе?” – „Виждамъ всичко, но гледамъ силно да концентрирамъ мисъльта си, за да не изгубя равновѣсие. Ако за моментъ само изгубя равновѣсието си, ще хвръкна отъ този камъкъ – нищо нѣма да остане отъ мене.” Казвамъ: ако и вие по сѫщия начинъ седите на единъ камъкъ и мислите само за Бога, никакъвъ звѣръ не може да ви засѣгне. Покрай васъ ще минаватъ вълци, мечки, тигри, но нищо нѣма да ви направятъ. Ако не мислите за Бога, всички звѣрове ще ви нападнатъ и отъ васъ нищо нѣма да остане. Често се говори за нещастията, за страданията на хората и всички се запитватъ защо сѫ тия страдания и нещастия? Има единъ пробенъ камъкъ, съ който човѣкъ се изпитва въ живота. Този пробенъ камъкъ е страданието. Докато не е страдалъ, докато не е опиталъ нѣщо, човѣкъ не може да говори за знания. Щомъ преживѣе, опита и пострада за нѣщо, въ тази область човѣкъ придобива знания. Следователно всѣко нѣщо, което е опитано, преживѣно и е дало резултатъ, това е знание. Стражарь води въ участъка единъ набоженъ, добъръ човѣкъ и го ругае, нарича го идиотъ, мисли, че той нищо не разбира. Набожниятъ човѣкъ върви предъ стражаря, но по едно време се обръща къмъ него и му казва: „Братко, моля ти се, освободи ме за малко. Тукъ нѣкѫде ще се отбия, трѣбва да свърша една работа.” – „Добре, ще тѣ почакамъ.” – Добриятъ човѣкъ се отбилъ малко настрани и започналъ да се моли: „Господи, моля Ти се, помогни ми въ този случай! Много пѫти съмъ Тѣ слушалъ, много пѫти Си ми помагалъ, покажи и въ този случай, че не съмъ идиотъ, че Ти живѣешъ въ мене и азъ мисля чрезъ Тебе. Покажи силата Си на този стражарь, покажи я и на мене!” Като се върналъ при стражаря, последниятъ му казалъ: „Какъ ме нарече ти? Братко ли ми каза? Богъ нашъ Баща ли е? Щомъ е тъй, отказвамъ се да тѣ водя въ участъка. Бихъ желалъ да бѫда като тебе.” Хващатъ се двамата подъ рѫка и тръгватъ заедно. „Сега могатъ и двамата да ни заведатъ въ участъка. Готовъ съмъ на всичко!” Казвате: „Какъ можа този човѣкъ да се обърне къмъ Бога толкова скоро?” – Това не става всѣкога, не става изведнъжъ. Когато се намѣрите въ нѣкаква мѫчнотия, направете опитъ да видите какъвъ резултатъ ще имате. Ако Богъ живѣе въ васъ, всичко може да стане. Азъ вземамъ практическата страна на живота. Ще кажете, че Богъ е отвлѣчено понятие. Богъ се проявява като великъ стремежъ, като благородство въ всички хора, въ всички народи, и то не само въ хората, но и въ животнитѣ, и въ растенията. Въ сладкитѣ плодове има извѣстно съзнание, по-високо отъ това на другитѣ растения, заради което тѣ сѫ готови да жертватъ нѣщо отъ себе си. Горчивитѣ плодове обаче не сѫ просвѣтени, нѣматъ любовь въ себе си, вследствие на което образуватъ горчивитѣ сокове. Сега ще направя характеристика на нѣколко народа, за да видите какво е нужно на човѣка. Човѣкъ трѣбва да има благородството на англичанина, щедростьта на американеца, изящното изкуство на обходата на французина, постоянството на германеца, издръжливостьта на китаеца, съобразителностьта на японеца и великодушието на славѣнина. Тѣзи качества трѣбва да легнатъ въ основата на всѣки индивидъ, на всѣка душа. Всѣки човѣкъ трѣбва да има ума на посвѣтенитѣ, или, въ християнски смисълъ казано, всѣки трѣбва да има ума на Христа. Мнозина мислятъ, че Христосъ не е билъ ученъ човѣкъ. Много се лъжатъ тѣ. Ако единъ човѣкъ може, като плюе на земята, да направи отъ плюнката си каль, съ която да помаже очитѣ на слѣпия и той да прогледа, това говори за велика, дълбока наука, на която съвременната наука би завидѣла. Тази каль не е била обикновена. Още като взелъ тази каль съ пръста си, Христосъ е вложилъ нѣщо въ нея. Отъ пръститѣ Му излѣзла особена енергия. Така именно тази каль е станала животворна. Мнозина сѫ правили опити като Христа, да направятъ такава каль, но не сѫ успѣли. Всѣки може да намаже очитѣ на слѣпия съ каль, но той нѣма да прогледа. Ще кажете, че тази каль е била специална, намирала се е само въ Палестина. Щомъ е така, идете още сега въ Палестина и тамъ направете опита. Да мислите, че само въ Палестина имало такава каль, то е все едно да се хвалите като онзи турчинъ, който казвалъ, че като билъ въ Багдатъ, прескачалъ трапове по 20 метра широки. Като го слушали да говори така, казвали му: „Щомъ е тъй, прескочи и тукъ такъвъ трапъ.” – „Тукъ не мога да прескачамъ, защото хавата не ми позволява.” – Който знае и може да направи нѣщо, хавата навсѣкѫде му помага; който не знае, хавата никѫде не помага. Съвременнитѣ хора иматъ знания, но знанията имъ трѣбва да се приложатъ. За тази цель тѣ трѣбва да правятъ опити, докато дойдатъ до положителни, абсолютни знания. Представете си, че нѣкой заболѣе сериозно, почти е на смъртно легло, или изпадне въ крайна сиромашия. При това положение нека се опита самъ да си помогне. Че е боленъ – това не е Волята Божия. Че е сиромахъ – и това не е Волята Божия. Казано е въ Писанието: „Богъ не съизволява въ смъртьта и въ грѣха на човѣка.” Ако хората умиратъ, има редъ причини за това. Какви сѫ причинитѣ, нѣма сега да обяснявамъ. Който се е отклонилъ отъ правия пѫть на живота, той не се нуждае отъ обяснение на причинитѣ за това отклонение, той се нуждае отъ изправѣне. Човѣкъ трѣбва да има ясна представа за себе си, за силитѣ, които се криятъ въ него, и тогава той не трѣбва да очаква външна помощь, но трѣбва да се обърне къмъ себе си. Не търсете външна помощь, преди да сте получили вѫтрѣшна. Външната помощь сама по себе си ще дойде. Не ходи да орешъ, преди да имашъ сѣме въ хамбара си. Защо ще орешъ, ако нѣмашъ сѣме? Първо осигури сѣмето, че тогава ори. Ако изорешъ нивата, а не я посѣешъ съ жито, тя ще роди хубави бодили. Съвременнитѣ хора искатъ да възпитаватъ младото поколѣние. Какъ ще възпитатъ едно дете, ако не събудятъ въ него любовь къмъ живота, къмъ знанието и къмъ свободата? Детето трѣбва да зачита свободата, която му е дадена. Нѣкои мислятъ, че свободата се заключава въ незачитане на другитѣ хора, и следователно могатъ да вършатъ, каквото намиратъ за добре. Свободата е качество на Истината. Тази свобода трѣбва да бѫде въ полза на всички живи сѫщества по лицето на Земята. Всѣка свобода вънъ отъ Истината принася врѣда и на онзи, който я има, и на онѣзи, до които се отнася. Вънъ отъ Истината свобода не сѫществува. Този е единъ отъ новитѣ възгледи, който трѣбва да проникне въ ума на всички хора. Нѣкои казватъ, че не разбиратъ новитѣ възгледи. Нѣма нищо лошо въ неразбирането. Вие трѣбва да ги разберете не теоретически, но практически. Вие сте въ една долина и сте облечѣни въ тънки дрехи, защото тамъ е топло. Предстои ви обаче да се качите на единъ планински връхъ, високъ три-четири хиляди метра. Можете ли да се качите на този връхъ съ тънкитѣ си дрехи? Когато се качвате на високи върхове, вие трѣбва добре да се екипирате, като англичанитѣ, които предприематъ експедиция до Хималаитѣ. Трѣбва да имате топли дрехи, здрави обуща, съ специални топлинници вѫтрѣ, съ голѣмъ запасъ храна и т. н. Условията за живѣене на високитѣ върхове сѫ по-трудни отъ тия въ долинитѣ, затова който се качва по тѣхъ, той трѣбва добре да се екипира. Съвременнитѣ хора искатъ да се качватъ по височинитѣ, а сѫщевременно товарътъ имъ да се увеличава. Това е невъзможно. Колкото по-високо се качвашъ, толкова и товарътъ ще става по-тежъкъ. Колкото по-ниско слизашъ, толкова и товарътъ ти ще става по-лѣкъ. Който иска товарътъ му да олеква, той трѣбва да слиза надолу. Възвишенитѣ духове слѣзоха отъ Невидимия свѣтъ, за да се освободятъ отъ богатствата, които имаха. Тѣ слѣзоха отъ високитѣ върхове, за да създадатъ долинитѣ, Земята, Слънчевата система, както и жилищата на хората. Като създадоха всичко това, тѣ се освободиха отъ богатствата, съ които разполагаха, и се върнаха назадъ въ своитѣ обители. Тѣзи творци на миналото и днесь слизатъ на Земята. Какво ще направятъ съ сегашната Земя? Тѣ ще я превърнатъ въ рай. Отъ сегашната Земя нищо нѣма да остане. Новата Земя ще бѫде рай, а хората, които ще живѣятъ на нея, ще бѫдатъ съ лица, свѣтещи като слънце. Азъ ви казвамъ една Истина, която ще донесе благо за всички живи сѫщества. Тя ще донесе свѣтлина и знание, тя ще донесе свобода и просторъ, тя ще донесе новъ животъ, новъ подтикъ за всички хора по лицето на Земята. Отъ това гледище азъ се радвамъ на успѣха на всички хора, азъ желая всички да бѫдатъ свободни. Свобода има само въ Любовьта, свобода има само въ Мѫдростьта и знанието, свобода има само въ Истината. Въ животъ, придруженъ съ Любовьта, има свобода; въ животъ, придруженъ съ Мѫдростьта, има свобода; въ животъ, придруженъ съ Истината, има свобода. Не е истинска свобода онази, която не е придружена съ Истината. Мнозина се съмнѣватъ сѫществува ли Богъ, или не сѫществува. Ако Богъ не сѫществува, отде излѣзохте вие? Ще кажете, че спорѣдъ Дарвин човѣкъ е произлѣзълъ отъ една малка клѣтка. Възможно е и това. Че пилето е излѣзло отъ яйцето, съгласенъ съмъ, но за да се излюпи пилето, това яйце трѣбва да се постави при специални разумни условия. И съ това съмъ съгласенъ. Ако яйцето не се постави подъ топлината на квачката, или подъ друга нѣкаква топлина, необходима за развитието му, то нѣма да се излюпи. Питамъ: кой създаде ония условия, при които вашиятъ животъ най-добре се развива? Нито вие, нито вашитѣ дѣди и прадѣди сѫ били и могатъ да бѫдатъ фактори за вашето развитие. Значи първоначално още Богъ на великата Любовь, на великата Мѫдрость и на великата Истина е създалъ условия за развиването на човѣка. И до днесь още Той работи въ свѣта, за да освободи човѣчеството отъ великото заблуждение, въ което е попаднало. Хората искатъ да извоюватъ свободата си, да бѫдатъ свободни. Нѣма какво да извоюватъ свободата си. Свободата, къмъ която се стремятъ, имъ е дадена. Тѣ трѣбва само да я възстановятъ. Свободата зависи отъ ума, отъ сърдцето и отъ волята на човѣка. Ако има просвѣтенъ умъ, благородно сърдце и търпѣлива, издръжлива воля, човѣкъ има всичко въ свѣта. Ако човѣкъ обича Онзи, Който всичко му е далъ, той има свобода, каквато желае. Нѣкой търси Бога тукъ-тамъ, а забравя, че Той е навсѣкѫде, въ всички живи сѫщества. Срѣщатъ се двама души и се поглеждатъ накриво, не искатъ да видятъ Божественото въ себе си, гледатъ се като чужди. Единиятъ иска да надхитри другия, да го оплетѣ. Кой кого ще надхитрява или оплита? Никой отъ двамата не е лисица да изяде другия, нито вълкъ, да го задуши като овца. Всѣки трѣбва да гледа на своя ближенъ като на човѣкъ, въ когото Божественото начало живѣе. Че нѣкой се е отклонилъ отъ правия пѫть и е извършилъ едно престѫпление, това е другъ въпросъ. То нѣма нищо общо съ Божественото въ човѣка. Питамъ: какво ще се ползва човѣкъ отъ престѫпленията, отъ измамитѣ? Най-малката измама, било въ науката, въ религията или въ обществения животъ, носи своитѣ лоши последствия. Външно човѣкъ може да се мами, но вѫтрѣшно, въ съзнанието си, той не трѣбва да допуща никаква измама. Школата, която следвате, има за цель да ви покаже причинитѣ на измамата, на изкушенията, на които се поставяте. Всѣка дарба въ човѣка създава условия за изкушение. Напримѣръ ако не използва разумно силата си, човѣкъ може да извърши редъ престѫпления: ще бие или ще убива. Ако изгуби силата си, той ще почне да лицемѣри, да лъже, да хитрува. Кое отъ дветѣ положения е за предпочитане? Щомъ е неразуменъ, нито едно отъ дветѣ положения не може да се предпочита. Въ такъвъ случай човѣкъ трѣбва да развива въ себе си благородство, постоянство и да се стреми ученъ да стане. Това значи да работи човѣкъ върху своя умъ, върху своето сърдце и върху своята воля. Това значи да се освободи човѣкъ отъ чуждитѣ влияния, на които се е излагалъ не само той, но и неговитѣ дѣди и прадѣди. Всички хора сѫ се борили и до днесь продължаватъ да се борятъ съ чуждитѣ влияния. Като говоря по този начинъ, ни най-малко не искамъ да внеса въ васъ извѣстни съмнѣния, но казвамъ, че въ Природата, както и въ живота, сѫществуватъ редъ противоречия, създадени само за добро. Защо и за какво сѫ тия противоречия, нѣма да обяснявамъ, но вземете думитѣ ми като постулатъ, който ще опитате и провѣрите. Всички противоречия сѫ допуснати за добро. Това е истина, която всѣки може да опита. Богъ е неизмѣненъ въ своитѣ прояви. Той е създалъ цѣлото Битие върху три главни закона: върху необятната, неизмѣнна Любовь, която носи живота като нѣщо цѣло, нераздѣлно; върху непобѣдимата съ нищо Мѫдрость, която носи свѣтлина и знание, отъ нищо непомрачени, и върху безграничната Истина, която носи вѣчната свобода. Кой може да отнеме тѣзи нѣща? Казвате, че можете да ограничите нѣкого. Какъ можете да ограничите онзи, който живѣе съ Бога? Достатъчно е той да се помоли на Бога и вие веднага ще хвърлите орѫжието си и ще тръгнете съ него. Срѣщате такъвъ човѣкъ и му казвате: „Знаешъ ли, че азъ мога да тѣ убия?” – Ти убивалъ ли си другъ пѫть човѣкъ, който е свързанъ съ Бога? Достатъчно е само да вдигне рѫката си къмъ него, за да увисне тя въ въздуха. И на десеть километра да е далече отъ него, той може да го спре, на мѣсто да остане. Не се вдига лесно рѫка срѣщу човѣкъ, който служи на Бога. Ако е допуснато този човѣкъ да бѫде измѫчванъ отъ хората, това е другъ въпросъ. Никой нѣма право да мѫчи хората.Такъвъ е Божествениятъ законъ. Не мѫчете себе си, не опорочавайте името Божие! Дръжте свѣто името Божие въ ума си! Дръжте ближния си близо до сърдцето си! Пазѣте и вашето достойнство! Само по този начинъ ще се съгради Новиятъ животъ. Само така ще се създаде Новата държава. Всички властващи трѣбва да иматъ тѣзи качества въ себе си. Такава власть е Божествена. А всѣка власть, дадена отъ Бога, е за предпочитане предъ човѣшката. Въ това отношение съвременнитѣ учени се отличаватъ съ една добра черта: тѣ не сѫ догматици. Когато нѣкой ученъ създаде една теория, следъ него ще дойде втори ученъ и ще каже: „Има нѣщо неправилно въ тази теория” – и ще я коригира. Дойде трети ученъ – и той коригира теорията. Дойде четвърти, пети ученъ: всички допълватъ, коригиратъ, изправятъ теорията. Първиятъ казва: „Да, ималъ съмъ нѣкакво заблуждение, готовъ съмъ да се коригирамъ.” Така всѣки съзнава погрѣшката си и се коригира. Религиознитѣ хора, като приематъ нѣкаква догма, не търпятъ отъ никого никаква корекция. Всичко въ свѣта е подложено на промѣни. Всѣко вѣрую, въ каквато форма и да е, то е плодъ на човѣшки мисли, чувства и постѫпки отъ хиляди години насамъ, вследствие на което търпи промѣна. Виждаме напримѣръ, че и онова откровение, онзи великъ законъ, който се даде на Мойсей на Синайската гора, и той даже претърпя промѣна. Следъ него дойде Христосъ и внесе нѣщо ново въ този законъ. Сегашнитѣ християни мислятъ, че това, което е казалъ Христосъ, никога нѣма да се измѣни. Самъ Христосъ е казалъ: „Много нѣща още има да ви кажа, но не сте готови да носите.” На друго мѣсто е казалъ: „Когато Синъ Человѣчески дойде втори пѫть на Земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра и разбиране между хората, за да схванатъ онази велика Истина, която ще имъ говори?” Следователно всѣки човѣкъ трѣбва да е доволенъ отъ положението, въ което Природата го е поставила. Щомъ е така, той не трѣбва да излиза вънъ отъ крѫга на своята дейность. Ако преждевременно излѣзе отъ този крѫгъ, той ще изгуби живота си. Споредъ мене за всѣки човѣкъ Природата е начертала такъвъ крѫгъ на дейность, който отговаря на неговитѣ възможности и дарби. Ако се използватъ разумно тия възможности, човѣкъ ще бѫде щастливъ. Защо човѣкъ трѣбва да бѫде недоволенъ? Неговото положение като човѣкъ е милиони пѫти по-добро отъ това на вола, положението на вола е милиони пѫти по-добро отъ това на птицата, положението на птицата е милиони пѫти по-добро отъ това на рибата, положението на рибата е милиони пѫти по-добро отъ това на растението, положението на растението е милиони пѫти по-добро отъ това на минерала. Това е дълбока философия, която трѣбва да се изучава. Погледнете едно растение и казвате: „Растение е това!” Вие не подозирате даже какъвъ стремежъ е вложенъ въ него. То е посадено въ земята съ главата надолу и се мѫчи да се изправи, да се освободи. Щомъ стане риба, то е доволно вече, че може да пъпли, и благодари, че се е освободило отъ едно нещастие. Когато рибата се превърне въ птица, тя е доволна, че може свободно да хвърчи въ въздуха, но пакъ се стреми къмъ нѣщо по-високо. И човѣкътъ още не е свободенъ. Той се намира въ точно обратно положение на растенията: следъ като се е завъртѣлъ и е направилъ ѫгълъ отъ 180º, той се е изправилъ на краката си, съ главата нагоре. Съвременното човѣчество се намира вече предъ новата епоха на живота. Новата епоха се заключава въ познаване на Бога. Познаването на Бога подразбира познаване на Любовьта, придобиване на знание и свобода. Това значи да живѣе човѣкъ и да чувства, че има душа въ себе си. Мнозина се запитватъ сѫществува ли душа, или не. Най-великитѣ нѣща въ свѣта сѫ човѣшката душа и човѣшкиятъ духъ. Умътъ пъкъ служи за украшение на човѣшката душа, а сърдцето – за украшение на човѣшкия духъ. Значи духътъ, душата, умътъ и сърдцето представляватъ сѣмейството на човѣка, а волята му, това е единъ отъ най-благороднитѣ слуги на това сѣмейство. Волята още не е станала членъ на това сѣмейство, тя е само неговъ слуга. Който не вѣрва въ това, той може да го проследи и опита. Азъ изучавамъ Природата, познавамъ добре законитѣ й, познавамъ нейния езикъ, зная езика на звѣздитѣ, на Слънцето, познавамъ влиянието на всички извѣстни и неизвѣстни за васъ планети. Неизвѣстнитѣ още на съвременнитѣ учени планети показватъ, че крѫгътъ на човѣшкото развитие става все по-голѣмъ. Това сѫ отвлѣчени въпроси, върху които можете да четете редъ астрономически съчинения. Свѣтътъ е школа, а Природата е написана книга, която се изучава въ тази школа. Голѣми богатства се криятъ въ Природата. Нѣкои казватъ, че извѣстни мѣста въ Природата сѫ много обикновени. За разумния човѣкъ всички мѣста въ Природата сѫ интересни, той има какво да чете по тѣхъ. Вие минавате презъ мочурливо мѣсто и казвате, че това е мочурлѣкъ. Учениятъ обаче открива въ този мочурлѣкъ голѣми богатства. Подъ канаритѣ въ планинитѣ се криятъ голѣми скѫпоцѣнности. Въ планинитѣ има цѣли пластове, богати съ злато. Въ тѣхъ ще намѣрите голѣми кюлчета злато, отъ 40 ÷ 50 кг. едното. Като слушатъ да се говори за злато, мнозина искатъ да знаятъ где се намира златото въ Природата. Това не може да се каже, защото съвременнитѣ хора страдатъ отъ изобилие на пари, а не отъ безпаричие. Тѣ иматъ пари повече, отколкото имъ трѣбва; тѣ иматъ хлѣбъ въ излишъкъ, но знание иматъ малко. И знание иматъ много, но това знание въ повечето случаи не е дало добри резултати въ живота. Единъ отъ средновѣковнитѣ лѣкари лѣкувалъ болнитѣ си по свой начинъ – съ топла вода и съ пущане на кръвь. Цѣли 20 години практикувалъ този методъ, но нито единъ отъ пациентитѣ му не оздравѣлъ. Като виждалъ резултатитѣ на своя методъ, казвалъ: „Съжалявамъ, че следъ 20-годишна практика не можахъ да излѣкувамъ нито единъ боленъ. Съжалявамъ и за науката, която учихъ.” После за утѣшение си казвалъ: „Нима другитѣ лѣкари сѫ излѣкували своитѣ болни? И тѣхнитѣ пациенти умиратъ.” – Не, не трѣбва да се правятъ такива опити – да пущате кръвь и да давате топла вода. Това значи да изтече кръвьта на болния. Какво правятъ другитѣ хора, били тѣ лѣкари или учени, това не може да ви успокоява. Външно всѣки човѣкъ е свободенъ да има, каквито ще възгледи, но вѫтрѣшно неговитѣ възгледи трѣбва да бѫдатъ въ съгласие съ тия на Природата, да бѫдатъ общи за всички хора. Напримѣръ всѣки има две очи, съ които може да гледа, каквото иска и когато иска, но тѣзи очи трѣбва да бѫдатъ хубави, т. е. да гледатъ правилно, красиво на нѣщата. Въ човѣка има едно вѫтрѣшно чувство, съ което познава Истината и може да я приложи. Истината е нѣщо спонтанно, тя не зависи отъ човѣка. Умътъ изучава Истината, но не я намира. Нѣкои казватъ: „Да намѣримъ Истината, да намѣримъ Бога.” – Нито Истината може да намѣри човѣкъ, нито Бога може да намѣри. Тѣ сѫ вѫтрѣ въ него. Богъ не е нѣщо, което може да се намѣри отвънъ. Да мислите, че Богъ трѣбва да се търси, за да се намѣри, това е криво разбиране. Едно се иска отъ човѣка: да влѣзе въ връзка съ Първата Причина. Щомъ направи тази връзка, Божествената мисъль ще започне да се влива въ неговия умъ и той ще усѣща диханието на Бога. Това значи да разчита човѣкъ на Бога въ себе си, да знае, че има Единъ, на Когото всѣкога може да уповава. Щомъ знае и чувства това, човѣкъ всѣкога ще бѫде готовъ да върши Волята Божия. Често женитѣ се оплакватъ отъ своитѣ мѫже, че ги ограничавали, че се отнасяли грубо съ тѣхъ. Мѫжетѣ пъкъ се оплакватъ отъ женитѣ си, че не ги слушали, не ги обичали и т. н. Питамъ: защо и еднитѣ, и другитѣ не направятъ опитъ да се свържатъ съ Бога, да хвърлятъ пушкитѣ си и да се хванатъ подъ рѫка като добри приятели? Ще кажете, че сѣмейниятъ животъ е тежъкъ. Споредъ мене сѣмейниятъ животъ е една отъ тайнитѣ науки на Земята. Разрешаването на този въпросъ изисква специална школа. Мнозина казватъ, че не обръщатъ внимание на сѣмейния животъ. Засега сѣмейниятъ животъ представлява институтъ, основанъ на редъ закони и правила, които трѣбва да се изучаватъ. Въ изучаването на тѣзи закони и правила човѣкъ ще се домогне до първоначалния произходъ на сѣмейството. Питамъ: когато двама души се сдружатъ да живѣятъ заедно, иматъ ли право да се измѫчватъ? Иматъ ли право да хвърлятъ каль единъ върху другъ? Добъръ семеенъ животъ е онзи, при който нито жената, нито мѫжътъ сѫ си казали една лоша дума помежду си, нито сѫ си размѣнили единъ лошъ погледъ. И мѫжътъ, и жената трѣбва да гледатъ единъ на другъ като на чисто злато, което отъ нищо не се измѣня. Ако жената мисли, че други жени могатъ да излъжатъ мѫжа й, тя трѣбва да знае, че е първата, която го е излъгала, която е извършила престѫплението. Ако и мѫжътъ мисли, че други мѫже могатъ да излъжатъ жена му, той трѣбва да знае, че е първиятъ, който я е излъгалъ. Ако това съмнѣние се хвърля върху всѣки ближенъ, какъвъ смисълъ има тогава да казваме, че трѣбва да любимъ ближния си като себе си? Христосъ казва: „Който върши волята на Отца Ми, той Ми е братъ, и сестра, и майка, и баща, и приятель.” Защо е така? – Защото всѣки, който върши Волята Божия, той ни е по-близъкъ отъ всички ближни по плъть и кръвь. Като говоря върху различни въпроси, нѣкои отъ тѣхъ, по нѣмане достатъчно време, оставатъ недообяснени, вследствие на което, като не мислятъ право, хората ги изопачаватъ. За всѣки свой неуспѣхъ, за всѣко свое нещастие тѣ сѫ готови да считатъ другитѣ хора за виновни. Ако е така, питамъ: кой е виновенъ за съгрѣшаването на Ева? Кой я изкуси? Кой научи Каинъ да убие братъ си? Кой научи хората да вършатъ престѫпления, за които да лежатъ въ затворитѣ? Азъ ли съмъ виновенъ? Добритѣ, праведнитѣ хора, свѣтиитѣ, които служатъ на Бога, сѫ виновни въ едно отношение само, а именно: тѣ сѫ виновни, че сѫ донесли благата въ свѣта. И азъ съмъ виновенъ, че донесохъ благата на свѣта. Щомъ се взематъ тия блага, и престѫпленията ще изчезнатъ. Казвате: „Кой си ти, който имашъ право да говоришъ така?” – Азъ говоря отъ страна на Бога, отъ Негово име и казвамъ: Богъ не е причина за нашитѣ грѣхове и престѫпления. Богъ не съизволява въ нашата смърть. Въ Бога всичко е Добро. Страданията на хората се дължатъ единствено на факта, че тѣ не изпълняватъ Волята Божия, както трѣбва. Богъ е крайно търпѣливъ и чака, докато хората се пробудятъ и влѣзатъ въ правия пѫть. Като говоря така, мнозина мислятъ, че имамъ нѣкого предвидъ. Това говори за тѣхната подозрителность, за тѣхнитѣ криви разбирания. Съвременнитѣ хора иматъ криви разбирания за живота, за Любовьта, вследствие на което между тѣхъ се създаватъ голѣми недоразумѣния. Ако сте въ странство, напримѣръ въ Германия, и гледате нѣкоя жена, мѫжътъ й веднага ще ви обяви дуелъ – какъ имате право да фиксирате жена му съ погледа си! Страхуватъ се хората. Въ България това нѣщо не прави голѣмо впечатлѣние. Често хората се поддаватъ на особени, хипнотически състояния, отъ които трѣбва да се освободятъ. Кой ги научи на това нѣщо? Сами се научиха. Влюбенитѣ не сѫ ли хипнотизирани? По цѣли дни момъкътъ гледа своята възлюбена въ очитѣ й. И момата прави сѫщото. Това не е ли хипнотизъмъ? Когато обича, и птичката хипнотизира. Когато змията иска да хване жертвата си, и тя си служи съ сѫщото изкуство. И вълкътъ владѣе това изкуство. Като влѣзе въ нѣкое стадо, на което овчарьтъ е грѣшенъ човѣкъ, той погледне тази-онази овца, хипнотизира я и тя не може да му се противопостави. Обаче ако вълкъ влѣзе въ стадо, на което овчарьтъ е праведенъ човѣкъ, като погледне овцата, тя му тропне съ кракъ и го изгони. Следователно, ако и вие държите връзката си съ вашия овчарь, съ Бога, никакъвъ вълкъ нѣма да ви дави. Ако не държите тази връзка, всѣки вълкъ може да ви дави. Ще кажете: „Кой има право да говори така?” – Всѣки, който слуша и изпълнява онова, което Богъ му говори, той има право да говори така. Всѣки, който вѣрва въ това, което Богъ е създалъ, има право да говори така. Всѣки, който обича Истината и свободата и върши Волята Божия, има право да говори така. Такъвъ човѣкъ нѣма грѣшки. Ако случайно направи нѣкаква погрѣшка, той веднага я коригира. Всѣка неизправена погрѣшка е грѣшка; всѣка изправена погрѣшка е знание. Значи знанието произтича отъ изправенитѣ, отъ коригиранитѣ погрѣшки на хората. Като пострада малко, човѣкъ изправя погрѣшкитѣ си и придобива знания. И тъй, когато грѣши, човѣкъ трѣбва да изправя погрѣшкитѣ си, безъ да се осѫжда. Въ това отношение свѣтскитѣ и религиознитѣ хора представляватъ две крайности въ живота. Като изправятъ погрѣшкитѣ си, като наредятъ работитѣ си, свѣтскитѣ хора започватъ да уреждатъ Божиитѣ работи. Въ това се заключава тѣхната погрѣшка. Религиознитѣ хора пъкъ, като вѣрватъ въ Бога, оставятъ всичко на Него. Тѣ очакватъ Богъ да свърши и своята, и тѣхната работа, затова казватъ: „Каквото Богъ направи.” Религиознитѣ хора трѣбва да взематъ поука отъ свѣтскитѣ само въ едно отношение, а именно: тѣ сами трѣбва да свършатъ своитѣ работи, а щомъ дойдатъ до Божиитѣ, да оставятъ Той да свърши своитѣ. И свѣтскитѣ хора трѣбва да взематъ поука отъ религиознитѣ, да не се бъркатъ въ Божиитѣ работи. Като разглеждатъ свѣтскитѣ хора, религиознитѣ не сѫ доволни отъ тѣхъ, намиратъ, че не сѫ вѣрващи. Не, и въ свѣтскитѣ хора има хубави нѣща. Вие не трѣбва да се спирате на изключенията, на тѣхнитѣ особености. Вие не трѣбва да вземате подъ внимание криворазбраното учение на Мойсей, на Буда, на Мохамедъ, на Христа. Вие не трѣбва да обръщате внимание на кривитѣ, изопачени факти въ науката или въ изкуствата. Кривитѣ, изопаченитѣ нѣща сѫ въ състояние да спънатъ всѣки човѣкъ въ развитието му. Всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде художникъ, скулпторъ, самъ да изработи кѫщата си. Богъ е поставилъ основитѣ на кѫщата на всѣки човѣкъ. По-нататъкъ той самъ трѣбва да гради. Много нѣща се изискватъ отъ човѣка. Той трѣбва да бѫде и музикантъ, да свири на нѣкой инструментъ или поне да пѣе. Едно дете запитало баща си: „Татко, защо Богъ е създалъ устата на човѣка?” Бащата отговорилъ: „Синко, Богъ е създалъ устата на човѣка, за да опитва чрезъ нея благата, които Той е пратилъ на Земята. После – за да опитва всички сладчини, всички сладки нѣща, които сѫществуватъ. И най-после – за да говори сладко.” Значи устата на човѣка е създадена, за да извършва три главни функции: да яде сладко, да вкусва сладко и да говори сладко. Сега и азъ ви казвамъ: яжте сладко, вкусвайте сладко и говорѣте сладко! Следъ това отивамъ още по-далече: мислете сладко, чувствайте сладко и постѫпвайте сладко! Съвременнитѣ хора говорятъ за своето християнство, за вѣрата си въ Бога и въ Христа, но иматъ ли тѣ необходимата чистота въ себе си? Какво ще помислятъ тѣ, когато видятъ младъ момъкъ и млада мома сами въ гората? Нали и тѣзи млади хора сѫ като тѣхъ? Нали и тѣ иматъ любовь, знание и свобода въ себе си? Трѣбва ли да се съмнѣватъ въ тѣхната чистота? – „Ама обичали се!” – Какво отъ това? Досега въ аналитѣ на човѣшката история азъ не съмъ срѣщналъ нито единъ случай, дето Любовьта, Мѫдростьта и Истината да сѫ оцапали нѣкого. Дето е Богъ, тамъ престѫпленията сѫ изключени. Ако Любовьта Божия е въ васъ, вие сте океанъ, на който никой не може да изпие водата. Кой може да оцапа водата на океана? Много моми се оплакватъ, че момцитѣ сѫ ги оцапали. Това е невъзможно, тѣ сами сѫ се оцапали. Всѣки трѣбва да мисли, че е чистъ и че никой не може да го оцапа. Често въ умоветѣ на хората проникватъ извѣстни илюзорни мисли и внушения, които имъ създаватъ редъ болѣсти и нещастия. Понѣкога тѣ сами си внушаватъ нѣкои отрицателни мисли, а понѣкога отвънъ имъ ги внушаватъ. Въ много случаи внушението почива на користолюбива почва. Оставете човѣка свободенъ, не му внушавайте какво да прави. Търговцитѣ си служатъ съ закона на внушението съ цель да изтръгнатъ нѣщо отъ клиентитѣ си. Дойде нѣкой при тѣхъ и тѣ започватъ: „Господине, имаме великолѣпенъ платъ, отъ такава и такава материя, струва еди-колко си.” – Не, покажете плата на купувача, кажете му колко струва, и ако има възможность, той ще го купи. Нѣма защо много да се говори. Нѣкои търговци пъкъ обѣщаватъ на клиентитѣ си нѣщо, черпятъ ги съ кафе, съ това-онова, за да ги предразположатъ. И това е внушение. Законътъ на внушението работи и въ отношенията на религиознитѣ хора. Напримѣръ нѣкой свѣтски човѣкъ влѣзе въ религиозно общество и всички започватъ да му проповѣдватъ, да му тълкуватъ Евангелието, искатъ да го накаратъ да приеме тѣхното вѣрую. Нѣма защо да го убѣждавате да приеме вашето вѣрую. Предложете на човѣка Евангелието, прочетете му нѣщо и кажете: „Това е Христовото учение. Ако Го приемете, за васъ ще бѫде добре; обаче свободенъ сте и да не Го приемете.” Който приеме Христа въ себе си, той трѣбва да върви по Неговия пѫть. Човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ, да изповѣдва, каквото вѣрую иска. Човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ въ три нѣща: въ мислитѣ, въ чувствата и въ постѫпкитѣ си. Докато върши нѣщо, човѣкъ е свободенъ. Щомъ свърши работата си, той вече не е свободенъ. Докато е свободенъ, неограниченъ, човѣкъ има нѣщо добро въ себе си. Щомъ се ограничи, той има нѣщо лошо въ себе си. Всѣка добра мисъль, всѣко добро чувство и всѣко добро действие освобождаватъ човѣка. И обратно: всѣка лоша мисъль, всѣко лошо чувство и всѣко лошо действие ограничаватъ човѣка. Това трѣбва да бѫде като залогъ на всѣко вѣрую. „И помаза очитѣ на слѣпия.” Очитѣ на човѣка сѫ отъ най-скорошенъ произходъ. Тѣ представляватъ най-великото благо, дадено на човѣка. Очитѣ носятъ на човѣка такова знание, което разкрива предъ него цѣлия Козмосъ. Предполага се, че до времето на Христа съзнанието на човѣчеството е било затворено, слѣпо, но отъ момента, въ който Христосъ помаза очитѣ на слѣпия, съзнанието на всички хора по лицето на Земята се отвори, т. е. пробуди се, и тѣ прогледнаха. Очитѣ на всички хора днесь сѫ помазани, за да разбиратъ това, което имъ се говори. И тѣ като слѣпия могатъ да кажатъ: „Слѣпи бѣхме едно време, но сега виждаме и разбираме!” Така трѣбва да каже всѣки, който вижда. Тъй щото, каквото и да правите, правете го отъ високо съзнание, отъ Любовь къмъ Онзи, Който ви е далъ животъ, Който е отворилъ очитѣ ви, за да виждате и да изучавате всичко, което Той е създалъ. 19 августъ, 10 ч. 1934 г. София, Изгрѣвъ.

"Часътъ на любовьта", Съборни бесѣди 1934 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание ЧАСЪТЪ НА ЛЮБОВЬТА Въ прочетенитѣ думи отъ Свещената книга се съдържатъ Велики истини. Тѣ сѫ велики по това именно, че носятъ животъ. Великото въ свѣта е Животътъ. Съвременнитѣ хора искатъ да станатъ велики извънъ живота. Тѣ мислятъ, че всичко се заключава въ външното растене, въ външното богатство и знание, въ външното величие. Всѫщностъ величието на човѣка се заключава въ неговия животъ. Това величие иде отъ най-силния изворъ, отъ най-силния източникъ, отъ най-голѣмата сила, които изпълнятъ Битието. Всички учени и прости хора знаятъ това нѣщо и го приематъ като подбудителна причина, като великъ подтикъ въ живота. Този подтикъ носи различни имена. Нѣкои го наричатъ Любовь, безъ да знаятъ какво нѣщо е Любовьта. Любовьта ще остане неразбрана за вѣчни времена. Въ това седи красотата на живота. И всѣки, който се е опитвалъ да обясни, да разбере, да опредѣли по нѣкакъвъ начинъ Любовьта, той е потѫвалъ въ дълбокитѣ й води. Който се е опитвалъ да опредѣли Любовьта, той е подобенъ на човѣкъ, който иска да носи Земята на гърба си. Колкото е възможно за човѣка да носи Земята на гърба си, толкова е възможно да се опредѣли какво нѣщо е Любовьта. Нѣкой казва, че знае какво нѣщо е Любовьта. Други казватъ, че знаятъ какво нѣщо е Мѫдростьта и Истината. Това, което хората знаятъ за Любовьта, Мѫдростьта и Истината, сѫ малки хапчета, които тѣ всѣки день опитватъ. Всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, иматъ нѣкакво понятие за Любовьта, но тия понятия коренно се различаватъ едни отъ други. Съ думи Любовьта не се описва – тя се чувства. Първиятъ признакъ, по който човѣкъ познава, че е влѣзълъ въ областьта на Любовьта, е, че въ него настава дълбокъ вѫтрѣшенъ миръ, какъвто никога не е изпитвалъ. Сѫщевременно той изпитва въ себе си подемъ къмъ Великото, къмъ Безкрайното въ свѣта. Обаче ако спре на това мѣсто и започне да мисли, че като е влѣзълъ въ Любовьта, нищо друго не му трѣбва, въ него моментално ще стане обратна реакция. Той едва е влѣзълъ въ преддверието на Любовьта, а мисли, че всичко е разбралъ. Не, отъ тази мисъль ще се създадатъ кисели чувства, които ще го спънатъ. Тъй щото, когато попаднешъ въ първитѣ лѫчи на Слънцето, т. е. въ зазоряването, радвай се, че то нѣкога ще изгрѣе и ти ще видишъ не само неговата свѣтлина, но и чудесата, които то върши. Засега има нѣща, скрити отъ човѣшкитѣ очи. Въ човѣшкитѣ очи има нѣщо, което днесь е скрито за ангелитѣ. И въ ангелскитѣ очи има нѣщо, което е скрито за голѣмитѣ богове. Има нѣща, които сѫ скрити даже и за най-съвършенитѣ сѫщества. Всички трѣбва да се радватъ на онова, което е скрито за тѣхъ. Кое е скритото? Скритото – това е Любовьта. Мислете сега върху въпроса за щастието. Мнозина мислятъ, че щастието зависи отъ многото. Не, щастието е законъ, който еднакво обхваща и голѣмитѣ, и малкитѣ величини. Има случаи, когато човѣкъ може да бѫде щастливъ и при най-малкото, което е придобилъ. Съвременнитѣ хора страдатъ, когато иматъ най-много нѣща, когато живѣятъ въ изобилие. За да бѫде човѣкъ щастливъ, не е нужно да има голѣмъ товаръ на гърба си. Ако носи голѣмъ товаръ на гърба си, човѣкъ ще охка, ще пъшка, ще страда, ще се безпокои, и въ края на краищата нищо нѣма да придобие. Срѣщате хора, които цѣлъ животъ мислятъ, тревожатъ се, но никакви резултати нѣматъ. Защо? Тѣ не мислятъ право. Човѣкъ трѣбва да мисли право. Това е възможно само тогава, когато умътъ му е свободенъ, т. е. не е обрѣмененъ. Когато скърби или когато страда, човѣкъ е обрѣмененъ съ нѣщо. Въ този смисълъ скръбьта е граница за преминаване въ Любовьта. Когато дойде до най-голѣмата скръбь, човѣкъ е до границата на онази Любовь, къмъ която душата му се стреми. Щомъ мине презъ тази скръбь, т. е. щомъ премине границата, душата му навлиза вече въ дълбокъ вѫтрѣшенъ Миръ, дето Любовьта царува. Докато не мине тази граница, човѣкъ винаги живѣе въ временното, въ преходното. Когато нѣкой пита защо е необходима голѣмата скръбь въ живота, казвамъ: голѣмата скръбь е граница, презъ която душата трѣбва да влѣзе въ областьта на великото, незнайното – въ Вѣчния животъ, въ живота на Любовьта. Така разбрана скръбьта, тя осмисля и самия животъ. Само по този начинъ човѣкъ ще може да използва ония богатства, които седятъ скрити въ неговия животъ. И тъй, за да се домогнете до Великата любовь, вие трѣбва да придобиете вѫтрѣшна свѣтлина на съзнанието си. Само при тази свѣтлина вие ще разберете ония богатства, ония способности, ония дарби и таланти, които сѫ вложени въ васъ отъ памтивѣка още. Като ги разберете, ще можете и да ги разработите. Вие се движите натукъ-натамъ, лѣгате, ставате като нѣкое малко дете, което знае само да простира рѫце къмъ майка си. То мисли, че като прострѣ рѫцетѣ си къмъ майка си, всичката му сила е въ тѣхъ. Майката се радва на тия рѫчички, прострѣни къмъ нея. Но ако тѣ цѣлъ животъ се отправятъ къмъ майката, най-после и на нея това ще й дотегне. Като расте детето, тия рѫчички ще започнатъ да правятъ пакости, а това не може вече да радва майката. По сѫщия начинъ и хората простиратъ рѫцетѣ си къмъ Господа, като че искатъ да Го хванатъ, искатъ да взематъ нѣщо отъ Него. Нито малкото дете може цѣлъ животъ да простира рѫце къмъ майка си, нито голѣмото дете – човѣкътъ – може цѣлъ животъ да простира рѫце къмъ Господа. Друго иска майката отъ детето си: тя иска да се пробудятъ неговиятъ умъ, неговото сърдце, неговата душа и неговия духъ. Друго иска Богъ отъ човѣка: да се пробуди въ него Божественото съзнание. Когато детето се пробуди, както майката желае, изразътъ на лицето, на очитѣ въ него е съвсѣмъ другъ: движенията въ него сѫ живи, съзнателни. Това е силното, това е красивото, което радва майката. Сега питамъ и васъ: за какво сте дошли на Земята? Дошли сте да изпълните Волята Божия, да зарадвате Бога, че сте умни, събудени деца, готови да служите. Щомъ е така, трѣбва ли да викате, да плачете цѣлъ день за своитѣ нужди и неудобства? Искате да служите на Бога, да Го познаете. По какво ще Го познаете? По какво ще познаете Любовьта? Никой не може да познае Любовьта, докато не мине презъ най-голѣмитѣ противоречия и страдания въ живота. Тѣ сѫ границата, предъ която всѣки се изпитва. Злото и Доброто, скърбитѣ и противоречията, презъ които човѣкъ може да мине, сѫ представени въ видъ на каша, която служи за граница: презъ нея той трѣбва да мине, за да влѣзе въ Любовьта. Който издържи на тия страдания, той ще познае Великата любовь и ще вкуси отъ нея. Като дойде до нѣкое страдание, до нѣкоя несрета, човѣкъ започва да се оплаква: „Господи, все на мене ли пращашъ страдания? Защо ме товаришъ съ това зло?” Страданията представляватъ накититѣ, съ които младата мома ще се накичи, за да влѣзе въ Живота. Женитбата е влизането на човѣка въ живота. Венецътъ, короната, дрехитѣ на младоженцитѣ представляватъ външния животъ на човѣка. Този животъ е изложенъ на постоянни промѣни. Вѫтрешниятъ животъ обаче е неизмѣненъ. Значи животътъ на човѣка има две страни – външна и вѫтрѣшна: външна, или материалистична, и вѫтрѣшна, или духовна. Тѣзи две страни въ живота на човѣка постоянно се смѣнятъ, а съ тѣхъ заедно се мѣнятъ и неговитѣ състояния: ту скръбни, ту радостни. Скърбитѣ и радоститѣ представляватъ външната страна на живота, т. е. неговото облѣкло, неговата външна дреха. И наистина, когато младата мома се готви за живота, тя не може да отиде съ скѫсанитѣ си дрехи, но предварително трѣбва да се измие, да се очисти и да се облѣче съ нови, чисти дрехи. И най-после, тя се накичва съ хубави накити и огърлици. Накититѣ, това сѫ нейнитѣ добродетели, безъ които тя не може да влѣзе въ живота. Когато отивате при Бога, по сѫщия начинъ и вие трѣбва да бѫдете накичени съ всичкитѣ си добродетели, съ всичкитѣ дарби и способности, които сѫ вложени въ васъ. Вие трѣбва да носите въ себе си онази вѣра, която горитѣ мѣсти. Вие трѣбва да бѫдете накичени съ смирение, кротость, въздържание, търпение и т. н. Щомъ имате тия накити въ себе си, Богъ ще ви приеме. Това всѣки може да опита. Какво правятъ съ нѣкои хора? Турятъ имъ единъ накитъ, а тѣ го хвърлятъ настрани. Турятъ имъ другъ, и него хвърлятъ. Защо? – Защото не разбиратъ цената на тия накити. И като не ги разбиратъ, нѣкои казватъ: „Дотегна ни това търпение!” – Какво търпение е това? Вашето търпение може да се нарече неволя, но не е още истинско търпение. Търпението, съ което се кичатъ съвременнитѣ хора, представлява обикновени, прости стъкълца, но не и скѫпоцѣнни камъни. Днесь турите на главата си такова едно стъкълце, и на другия день виждате, че се е измѣнило. Дойдете ли до търпението, то представлява онзи скѫпоцѣненъ камъкъ, който вие грижливо ще пазите подъ вашия езикъ. И върху този камъкъ единъ день ще бѫде написано вашето име. Ако не изработите този камъкъ, на който да бѫде написано вашето име, вие не можете правилно да се развивате, не можете да станете Синове на Свѣтлината. Безъ търпение човѣкъ е подобенъ на дърво безъ корени. Безъ търпение човѣкъ е подобенъ на трупъ, т. е. на тѣло безъ крака. На Небето сакати, хроми не приематъ. На Небето нѣма да срѣщнете нито единъ човѣкъ безъ крака. Какво представляватъ краката? Тѣ сѫ символъ на Доброто. Както краката се движатъ, така и Доброто въ човѣка трѣбва да бѫде въ движение. Като гледате краката си, вие трѣбва да мислите за Доброто. Щомъ мислите за Доброто, трѣбва да мислите за търпението, което е свързано съ Доброто. Доброто пъкъ е свързано съ злото. Следователно, за да придобие търпение, човѣкъ непремѣнно трѣбва да се намира подъ влиянието на две противодействащи сили. Злото и Доброто взематъ еднакво участие при развитието на човѣка. Единъ день тѣ ще представляватъ неговитѣ накити. Засега злото е вънъ отъ човѣка, но се стреми да проникне въ неговия вѫтрѣшенъ животъ. Доброто пъкъ е вѫтрѣ въ човѣка и не пуща злото въ него, вследствие на което между злото и Доброто се заражда непрестанна борба. Въ тази борба злото нѣкога ще се умори и ще се обезсили. Щомъ се обезсили, то ще се откаже отъ желанието си да проникне въ дълбочинитѣ на Божествения животъ, дето царува Любовь и вѣченъ Миръ. Тъй щото всички трѣбва да знаятъ, че само Богъ е въ сила да освободи човѣка отъ злото. Въ дълбочината на нашата душа, въ дълбочината на Битието, въ дълбочината на незнайното, на неразбраното, живѣе Онзи, въ Когото злото не може да проникне. Обаче като се погледнатъ, хората се обезсърдчаватъ и казватъ: „Окаляхме се!” – Какво лошо има въ това? Докато е на Земята, външно човѣкъ всѣкога ще се каля като биволитѣ. Външно той всѣкога ще се праши, както се праши кѫщата му. Външнитѣ мазилки отъ човѣка ще паднатъ така, както пада мазилката на неговата кѫща. Външнитѣ керемиди на живота му ще паднатъ така, както падатъ керемидитѣ на неговата кѫща. На Земята ще настане епоха на чудеса, каквато хората никога не сѫ преживявали. Като гледатъ тия чудеса, тѣ ще пишатъ за тѣхъ, ще правятъ свои коментари и заключения. Какво по-голѣмо чудо отъ това – да дойдатъ спасителитѣ на човѣчеството, да разрушатъ стѣнитѣ на затворитѣ и да освободятъ всички затворници, които сѫ излежали вече наказанието си? Казвате: „Може ли да стане това безъ законъ?” – Може, разбира се. Има ли нѣщо лошо въ това? Кое е по-добре: затворътъ да остане неповреденъ, а затворникътъ да лежи години още въ него, или затворътъ да се разруши, а затворникътъ да излѣзе на свобода? – Затворникътъ трѣбва да излѣзе на свобода, на чистъ въздухъ. Това, което е съградилъ, човѣкъ самъ трѣбва да го разруши. Съ своитѣ отрицателни мисли и чувства, съ своитѣ криви постѫпки човѣкъ е образувалъ затворъ около себе си и самъ е влѣзълъ въ него. Щомъ е така, той самъ трѣбва да събори, да разруши този затворъ и да излѣзе вънъ отъ него, на свобода. Хората днесь заминаватъ за онзи свѣтъ и не мислятъ какъ да се освободятъ отъ затвора, въ който сѫ влѣзли, но мислятъ какъ да наредятъ работитѣ си на Земята. Разправятъ единъ подобенъ случай за две бездетни етърви. Едната отъ тѣхъ, 60-65 годишна, заболяла и била вече пѫтница за онзи свѣтъ, но извикала при себе си етърва си и й казала: „Слушай, оставила съмъ една отъ нашитѣ тенджери у съседката ни. Иди да я вземешъ, да не остане у нея.” Питамъ: защо й е тенджерата на тази умираща? Тя не мисли, че трѣбва да се освободи отъ затвора, а започнала да се грижи за една тенджера. Много тенджери имате забравени по съседитѣ, но и да ги вземете, положението ви съ това нѣма да се подобри. Нѣма домъ въ България, въ който да нѣма тенджери. Ако българитѣ имаха толкова добродетели, колкото тенджери, по-добри хора отъ тѣхъ нѣмаше да има. Христосъ казва: „Иде часъ, когато истиннитѣ поклонници ще се поклонятъ на Бога въ духъ и истина.” Това поклонение е свързано съ великото разбиране на Живота, съ великото разбиране на Любовьта. Щомъ разбере Любовьта, човѣкъ ще разбере и страданията. Иначе при всѣко страдание той ще се обезсърчава и ще казва: „Нѣма спасение за мене!” Докато мисли така, човѣкътъ не ще намѣри въ себе си възможноститѣ за своето спасение. Който мисли, че е спасенъ, и уповава на външния животъ, той всѣкога може да бѫде изненаданъ. Всички изненади, на които хората се натъкватъ, се дължатъ на тѣхното външно, човѣшко разбиране на живота. Следователно, ако искате да нѣмате изненади, вие трѣбва да се стремите къмъ вѫтрешното, къмъ Божественото разбиране на живота. Въ Божествения животъ нѣма скърби и страдания, нѣма противоречия и недоразумѣния между хората. Тамъ всички живѣятъ въ единство и въ пълно съгласие. Тамъ всѣко живо сѫщество представлява удъ отъ великия Божественъ организъмъ. Тамъ нѣма болѣсти, нѣма сиромашия, нѣма несгоди. Достатъчно е човѣкъ само да си помисли, че живѣе при Онзи, Когото обича, за да изчезнатъ моментално всички смущения, всички неприятности, дошли въ него отвънъ. Хората на Земята иматъ брашно, иматъ вода, но хлѣбъ не могатъ да си направятъ. Тѣ ходятъ отъ фурна на фурна да търсятъ хлѣбъ и казватъ: „Гладни ще умремъ!” – Не, пресейте брашното си, сипете въ него вода, замесете го, оставете го да втаса и го опечете. Ще имате топълъ, пресенъ хлѣбъ. Нѣма защо да ходите по фурнитѣ да се молите за едно-две кила хлѣбъ. Казва Христосъ: „Който пие отъ водата, която Азъ ще му дамъ, нѣма да ожаднѣе во вѣки. Тя ще бѫде въ него изворъ на вода, която извира въ животъ вѣченъ.” Христосъ подразбиралъ Живия хлѣбъ и Живата вода, които идатъ отвѫтрѣ. Живиятъ хлѣбъ представлява Словото Божие. Единъ день посѣтихъ единъ боленъ, който ми каза: „Учителю, заминавамъ за онзи свѣтъ, умирамъ вече.” – Че умирашъ, това е вѣрно; ти умирашъ въ своитѣ грѣхове, въ своето невѣжество, но че заминавашъ за онзи свѣтъ, лъжешъ се. Ти ходилъ ли си въ онзи свѣтъ, за да знаешъ какво значи заминаване? – „Какво да правя, сърдцето ми е слабо. Въ единъ моментъ то ще престане и азъ ще се намѣря въ другия свѣтъ.” – Сърдцето ти може да престане да тупа, но въ онзи свѣтъ не приематъ хора, на които сърдцата сѫ престанали да тупатъ. Който отиде въ онзи свѣтъ съ сърдце, престанало да тупа, той веднага се намира обратно на Земята. Тамъ не приематъ хора съ загаснали сърдца. Ако смъртьта е въ състояние да уплаши човѣка и той престане да чувства, да мисли и да действа, по никой начинъ нѣма да го приематъ на Небето. Когато смъртьта дойде при нѣкой човѣкъ, той трѣбва да е готовъ на борба съ нея. Господъ ще му каже: „Дръжъ се добре!” И човѣкътъ ще започне борбата: той ще държи, тя ще държи; той отгоре, тя отдолу; после тя отгоре, той отдолу, докато най-сетнѣ той я побѣди. Въ тази борба ще има падане, ставане, каляне, кѫсане на дрехитѣ, докато най-после човѣкъ стѫпи върху нея, побѣди я и каже: „Да знаешъ, че нѣма да ти се поддамъ!” Герой трѣбва да бѫде човѣкътъ! Богъ иска герои хора. Страхливиятъ нѣма да наследи Царството Божие. Мнозина искатъ да се борятъ съ дявола, но ги е страхъ отъ рогата му. Не, хванете дявола за рогата и не се плашете! Ако ви е страхъ отъ вълка, дръжте го за устата. Ако ви е страхъ отъ змията, дръжте я за шията. Вълкътъ, змията – това сѫ вѫтрешни състояния въ човѣка, отъ които той се страхува. Нѣкой се страхува и отъ най-малкото страдание. Дойде ли ви нѣкакво страдание, кажете си: „Добре дошло е това страдание! То ще ми даде възможность да опитамъ Божията сила.” Когато Давидъ се би съ Голиатъ, съ този великанъ, той взе съ себе си своята прашка, а Голиатъ носѣше своето остро копие. Запита го Голиатъ: „Защо излизашъ предъ мене съ тази прашка като предъ куче?” Давидъ му отговори: „Ти излизашъ предъ мене съ своята сила, а азъ – съ Името Божие. Ще видимъ кой отъ двамата ще побѣди.” Давидъ отправи съ прашката си едно камъче въ челото на Голиатъ и го повали на земята. Като четете историята на Давидъ, вие се учудвате на неговата сила и простота, чудите се на смѣлостьта му да се бие съ Голиатъ. Какъ мислите, само Давидъ ли се е борилъ съ Голиатъ? Вие трѣбва да знаете, че на всѣки човѣкъ предстои да се бори съ Голиатъ въ себе си. При това той трѣбва да излѣзе срѣщу него гърди въ гърди, а не да върви следъ него и да очаква после кръстъ за храбрость. Всѣки човѣкъ ще мине презъ изпитанията на Давидъ, на Йосифъ. Лесно е да се каже, че Йосифъ е станалъ пръвъ въ Египетъ. Обаче докато дойде до това положение, той трѣбваше да бѫде изкушаванъ отъ жена и да издържи на изкушението. Той бѣше наклевѣтенъ, заради което трѣбваше да лежи две години въ затворъ, и следъ това да бѫде освободенъ и повдигнатъ като първенецъ въ Египетъ. Какво правятъ съвременнитѣ религиозни хора? Като имъ дойде нѣкое малко страдание или изпитание, тѣ започватъ да се оплакватъ, че имъ дотегнали страданията, че не могатъ повече да носятъ. Казвамъ: чакайте, братя, вашитѣ страдания сѫ едва една педя надъ земята. Тѣ трѣбва да се увеличатъ толкова, че да минатъ надъ главитѣ ви. – „Ама тогава ще се удавимъ.” – Ако искате да не се удавите, ще се научите да плувате. – „После?” – После ще си направите единъ здравъ, модеренъ параходъ и ще се качите на него. Като дойдатъ голѣмитѣ бури, вие ще бѫдете на своя параходъ, съ който ще минете морето на голѣмитѣ страдания и ще стигнете благополучно до спасителния брѣгъ, който наричате бѫдещъ животъ. Всички трѣбва да бѫдете готови да минете това море безъ страхъ, съ упование и вѣра въ Бога. Съвременнитѣ хора, особено религиознитѣ, говорятъ за Небето, описватъ го. Тѣ говорятъ и за бѫдещия животъ, и него рисуватъ, но всички тия описания сѫ толкова вѣрни, колкото сѫ вѣрни фантастичнитѣ картини, представени на кинематографа. Казано е въ Писанието: „Око не е видѣло и ухо не е чуло това, което Богъ е приготвилъ за онѣзи, които Го любятъ.” Въ този смисълъ, който се наеме да опише бѫдещия животъ, той не познава Истината. Дѣ седи силата на героя: въ орѫжието му или въ самия него? Орѫжието на героя е само външно условие, външно пособие, а силата на героя се заключава въ ума, сърдцето и волята му. Всѣки герой трѣбва да има орѫжие, но какво? – Вѫтрѣшно орѫжие. И въ Писанието е казано: „Вземете меча си!” Мечътъ е Словото Божие, съ което всѣки герой трѣбва да се огражда като съ броня. За да се справяте съ страданията, съ мѫчнотиитѣ и изпитанията въ живота си, вие трѣбва да придобиете търпение. Казва се, че Богъ е дълготърпѣливъ. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да бѫде подобенъ на Бога, да проявява търпение като Неговото. Безъ търпение никой не може да разрѣши задачитѣ на своя животъ. Вие падате, ставате, каляте се, чистите се, а Богъ поглежда къмъ васъ съ снизхождение, търпи, чака деня, когато ще се изправите и ще тръгнете смѣло въ Божествения пѫть. Като не можете да оправите нѣкоя работа, вие се обръщате къмъ Него съ молба да продължи малко времето, докато я свършите. Обѣщавате, но не изпълнявате. Ако всѣки отвори книгата на своя животъ, ще види, че тя е пълна съ безброй дадени обѣщания, но неизпълнени. Всѣки листъ отъ тази книга е написанъ само съ дадени и неизпълнени обѣщания. Въпреки това Богъ никого не е изпѫдилъ отъ себе си. Той все още вѣрва на хората. Понѣкога като методъ за изправѣне, временно само, Той ще изпѫди нѣкого отъ себе си, и когато човѣкътъ се осъзнае и разкае, Богъ отново го приема. Питамъ: трѣбва ли следъ всичко това човѣкъ да върви въ стария пѫть, по стария начинъ да не изпълнява обѣщанията си? Слабата страна на човѣка седи въ това, че не изпълнява думата си. Каже нѣщо, обѣщае предъ Бога да извърши извѣстна работа, но като се намѣри предъ нѣкои затруднения, веднага се отказва, подъ предлогъ, че е слабъ като човѣкъ, че условията били тежки и не може да ги преодолѣе и т. н. Не, за дадено обѣщание предъ Бога никакви извинения не се приематъ. Богъ изпраща при васъ единъ ангелъ въ положението на просякъ, за да му дадете малко хлѣбъ, а вие го пѫдите подъ предлогъ, че имате важна работа, че сте професоръ въ университета и трѣбва да предадете лекцията си. Ако бѣхте приели просѣка въ дома си, вие щѣхте да научите отъ него повече, отколкото отъ лекцията, която ще предадете на студентитѣ си. Какво ще предадете на ученицитѣ си? Ще имъ разправяте за болеститѣ, за причинитѣ на болѣститѣ, а именно за бацилитѣ, които ги предизвикватъ. Споредъ мене въ свѣта сѫществуватъ три главни и най-страшни бацила: първиятъ бацилъ е бацилътъ на непослушанието, вториятъ – на безвѣрието, а третиятъ – на лъжата. Тѣзи сѫ най-страшнитѣ бацили, които пречатъ на човѣка да влѣзе въ рая. Нѣкой се зарази отъ непослушание, направи нѣкаква погрѣшка, усъмни се, а следъ това изпада въ пълно безвѣрие и започва да си служи съ лъжата. Той казва: „Не вѣрвамъ вече въ Господа.” – Ти не си разбралъ Господа. Ти си далъ мѣсто на отрицателнитѣ бацили въ себе си и мислишъ, че това сѫ твои състояния. Като говоря за послушанието, имамъ предвидъ абсолютното послушание къмъ Бога, къмъ Онзи, Който ни е създалъ, а не къмъ хората. Най-малкото непослушание или колѣбание къмъ думитѣ на Бога сѫ условие да се лишите отъ познаването Му. Дойдете ли до послушанието къмъ Бога, ще бѫдете смѣли и рѣшителни. Най-малкото колѣбание, най-малкото спиране подразбира загуба въ главното сражение. Значи човѣкъ трѣбва да се пази отъ бацилитѣ на непослушанието, на безвѣрието и на лъжата. Щомъ дойде до вѣрата, той трѣбва да бѫде категориченъ, да не се съмнѣва въ Бога, да не пита защо свѣтътъ е създаденъ, има ли нѣкакъвъ смисълъ въ това създаване. Единъ добъръ български свещеникъ ми казваше: „Чудно нѣщо, каквато добра дума кажа, каквото добро направя нѣкому, веднага нѣщо въ мене ми казва: „Какво си тръгналъ да заблуждавашъ хората? Какво мислишъ да правишъ? Ти ли единъ се намѣри да правишъ добрини?” Като чуя този гласъ, веднага се отказвамъ отъ намѣрението си.” – Не, щомъ сте намислили да направите едно Добро, не отстѫпвайте. Малкиятъ вѣтъръ не трѣбва да ви спира отъ цельта, къмъ която се стремите. Каквито вѣтрове и бури да срѣщате на пѫтя си, не се отказвайте отъ Доброто, което сте намислили да правите, колкото малко и да е то. Казано е: „Иде часъ и сега е.” За какво иде този часъ? Този часъ иде, за да проявите Любовьта. Какъ ще я проявите? Като се освободите отъ непослушанието, отъ безвѣрието и отъ лъжата. Това изисква Новото учение, това изисква Животътъ, това изисква Любовьта. Докато се поддавате на непослушанието, на безвѣрието, на лъжата, никакви нови идеи не могатъ да ви стимулиратъ въ живота. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ отрицателнитѣ влияния на тия бацили и тогава, при каквито изпитания и да се намѣри, да каже: „Всичко въ свѣта може да се измѣни, но Богъ – никога. Той е абсолютенъ, неизмѣненъ. Въ човѣка противоречия сѫществуватъ, но въ Бога – не.” Каквото Богъ ви е казалъ да направите, изпълнете го. Дръжте думата Му свещено! И свѣтътъ да се събори, изпълнете думата Му! Никаква лъжа – ни бѣла, ни черна; никакво безвѣрие, никакво непослушание! Азъ не говоря само за външнитѣ прояви на човѣка, но имамъ предвидъ и неговитѣ вѫтрешни прояви. Следователно каквато погрѣшка да направите, малка или голѣма, не се стремете да я покривате. Изнесете я предъ себе си като предъ справедливъ сѫдия и правилно я отсѫдете. Щомъ осъзнаете погрѣшката си, изправете я безъ никакво самоосѫждане. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Мнозина отъ тѣхъ, като направятъ нѣкаква погрѣшка, бързатъ да я замажатъ отгоре, да я скриятъ и отъ себе си. Не правете втора погрѣшка. Това е лъжа, отъ която трѣбва да се освободите. Ако не изправите погрѣшката си, утре ще дойдатъ ангели отъ Небето и ще ви поставятъ на такива изпитания, че всички лъжи ще излѣзатъ навънъ. Каквато погрѣшка и да видите въ себе си, не я скривайте, извадете я навънъ и изчистете дрехата си, да нѣма никакво петно. Дрехата, съ която ще влѣзете въ другия свѣтъ, трѣбва да бѫде чиста, бѣла, свѣтла. Сега, като говоря за Чистотата, не смѣсвайте външната чистота съ вѫтрешната. Вие трѣбва добре да разбирате външното и вѫтрешното естество на човѣка. Външно човѣкъ ще бѫде едно, а вѫтрѣшно – друго. Външниятъ и вѫтрешниятъ животъ сѫ въ пъленъ контрастъ помежду си. Има случаи, когато външно нѣкой човѣкъ е бѣденъ, нечистъ, грѣшенъ, но вѫтрѣшно е богатъ, чистъ и праведенъ. И обратно: другъ нѣкой външно е богатъ и чистъ, а вѫтрѣшно е сиромахъ и нечистъ. Такъвъ примѣръ имаме въ Евангелието, дето се представятъ два образа: единъ въ лицето на богатия, който се ползвалъ съ уважението на всички, и другъ – въ лицето на бѣдния Лазаръ, който живѣлъ при входа на богатия домъ, и то боленъ, покритъ съ рани, гладенъ, изоставенъ отъ хората. Като минавалъ покрай пазара, богатиятъ поглеждалъ къмъ него съ презрѣние и се запитвалъ: „Защо ли Богъ търпи този грѣшникъ на Земята?” Но какъвъ билъ краятъ на тия два живота? Лазаръ умрѣлъ и го занесли въ Рая, въ Божествения животъ. Следъ него умрѣлъ и богатиятъ, но него занесли на мѣстото на мѫчението. Казвамъ: не се самоизмамвайте отъ външната обстановка на нѣщата. Външниятъ животъ не е истинскиятъ. Любовьта не сѫди нѣщата само по тѣхния външенъ изгледъ. Тя има съвсѣмъ друга мѣрка за нѣщата. Мнозина се спиратъ върху външния си животъ и казватъ: „Голѣмъ грѣшникъ съмъ!” – Радвамъ се, че си грѣшникъ. Съзнанието ти се е пробудило, ти виждашъ своя външенъ животъ и намирашъ, че си грѣшенъ. Невъзможно е човѣкъ външно да не се окаля. Докато се движи между хората и имъ помага, невъзможно е да остане чистъ. Това е външната страна на живота. Тя не трѣбва да ви смущава. Щомъ се окаляте, ще отидете при най-чистия изворъ на живота да изперете дрехата си, да се измиете, преди още Слънцето да е залѣзло. Нѣкои се ператъ сутринь. Не, когато тръгвате за другия свѣтъ, вие ще се перете единъ часъ преди залѣзване на Слънцето. Сутринь ще отивате на работа, а надвечеръ ще се перете. Гледате нѣкоя жена, че е станала рано и е започнала да пере. Цѣлъ день пере тя, но работитѣ й не се оправятъ. Ако привечеръ започне да пере, тогава само работитѣ й ще се оправятъ. Съ утринното пране свѣтътъ не може да се оправи. „Иде часъ и сега е, когато истиннитѣ поклонници ще служатъ на Бога въ духъ и истина.” Желая и на васъ да служите на Бога въ Духъ и Истина, да служите на Любовьта въ Духъ и Истина, на Мѫдростьта въ Духъ и Истина, да служите на самата Истина, която носи Свобода за човѣшката душа. Като резултатъ на това служене ще има следнитѣ прояви: Вѣченъ животъ, Знание и Свѣтлина и Свобода – нѣща, за които вашитѣ души копнѣятъ. И тъй, всички трѣбва да се въорѫжите съ Любовьта, да възлюбите Господа съ всичката си душа, съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила. Любовьта да бѫде идеалъ въ живота ви! Само чрезъ Любовьта можете да преодолѣете мѫчнотиитѣ и страданията. Тайна молитва 19 августъ, 5 ч. 1934 г. София, Изгрѣвъ.

"Бѫдещото вѣрую на човѣчеството", Съборни бесѣди - гр. София, Изгрева, 1933 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Едно звено (Йоанъ 4) Най-великото нѣщо, което ние познаваме въ свѣта, това е животътъ. Не е въпросъ до нашитѣ схващания за живота, нито до онова, което чувстваме и мислимъ за живота. Това сѫ частични схващания. Ние говоримъ за цѣлокупния животъ, който се заключава въ това, което виждаме отвънъ, въ което се е проявилъ, и това, въ което за въ бѫдеще ще се проявява. Съвременното човѣчество се намира въ положението на малкитѣ деца. Съвременнитѣ хора иматъ смѫтни понятия за самия животъ, както и за неговитѣ проявления. Подъ думата „животъ” ние разбираме онова, което човѣкъ желае. Човѣкъ желае живота. Знанието, богатството, силата, както и цѣлата външна обстановка, сѫ приятни само тогава, когато животътъ сѫществува. Всички тия нѣща сѫ условия за самия животъ. Ако животътъ не сѫществува, тѣ сѫ безпредмѣтни. Свѣтлината е безпредмѣтна безъ очитѣ. Музиката, звукътъ е безпредмѣтенъ безъ ушитѣ. Словото е безпредмѣтно безъ човѣшкия езикъ. Днесь всички говорятъ за новото, но въ какво се състои то? Виждате една картина и казвате: „Нѣщо ново има въ тази картина”. – Кое е новото въ тази картина, не разбирате. За да се произнесете върху новото въ картината, вие трѣбва да я нарисувате. Другъ нѣкой казва, че тази картина е хубава. Въ какво се състои хубавото на тази картина? Казвате за нѣкой човѣкъ, че е красивъ. Въ какво се състои неговата сила, неговата красота? Всѣко нѣщо, за което се говори, трѣбва да е опитано. Не е достатъчно само да кажете, че захарьта е сладка, но трѣбва да сте я опитали. Бѣлиятъ цвѣтъ не опредѣля захарьта. Има едно вѫтрѣшно качество, което опредѣля захарьта. То е нейната сладчина. Следователно всѣки човѣкъ има извѣстни чувства въ себе си, чрезъ които познава реалностьта. Дойдете ли до реалностьта, вие се натъквате на редъ философски твърдѣния, спорѣдъ които реалностьта е нѣщо непонятно, както и Богъ е невидимъ. За думата „невидимъ” азъ имамъ съвсѣмъ друго разбиране. Когато философитѣ казватъ, че Богъ е невидимъ, това говори за едно буквално разбиране. Че Богъ е невидимъ, това е едната страна на въпроса. Сѫщевременно Той е видимъ. Кѫде е видимъ Богъ? – Въ най-малкитѣ си форми. За примѣръ, всички хора виждатъ слънцето, но кой отъ тѣхъ го е видѣлъ въ неговото величие? Слънцето е милионъ и 500 хиляди пѫти по-голѣмо отъ земята. Кой го е видѣлъ въ тази му голѣмина? Всички виждаме слънцето като малка топка, която можемъ да сложимъ подъ мишницитѣ си. Казвате: „Колко е хубава тази свѣтла топка! Да мога да я взема въ дома си, да ми посвѣти!” – Грамадна разлика има между това, което вие схващате, и това, което е въ действителность. Когато философитѣ казватъ, че Богъ е невидимъ, вие разбирате тъкмо онова, за което нѣмате никакво понятие. Вие нѣмате понятие за вѫтрешния строежъ на нѣщата. Често и нѣкои учени говорятъ за работи, които тѣ вѫтрѣшно не познаватъ. За примѣръ, нѣкой ще започне да говори за слънцето, ще прави аналогия между слънцето и земята. Той ще разправя, че на слънцето има планини и долини, грамадни океани, рѣки, планети, хубави градини, хора, подобни на тия отъ земята, но по-умни, по-красиви, по-стройни. Като слушате да говорятъ за слънцето по този начинъ, вие питате този човѣкъ, видѣлъ ли е това, за което говори. Той нищо не е видѣлъ, но предполага, че е така. И следъ всичко това, ще се намѣрятъ хора, които ще повѣрватъ. Така мнозина вѣрватъ въ твърдѣнието на нѣкои философи, че Богъ е невидимъ. И тѣ преповтарятъ това твърдение. Отъ една страна то е вѣрно, но отъ друга – не е вѣрно. Всѣка истина е наполовина истина и всѣка лъжа е наполовина лъжа. Но въ всѣка лъжа има истина и въ всѣка истина има малко лъжа. Това е афоризъмъ. Като казвамъ, че въ всѣка истина има малко лъжа, азъ не взимамъ истината въ абсолютния й смисълъ, но разглеждамъ единъ фактъ, който минава за истина. Ето едно положение, което хората взиматъ за истина. Тѣ казватъ: „Животътъ е нещастенъ”. – Това не е истина. Защо? Въ живота нѣма абсолютно никакво нещастие. Животътъ на хората, и то на нѣкои само, е нещастенъ. Значи въ тази истина има малко лъжа. Казвате още, че водата е мѫтна. Не, водата никога не може да бѫде мѫтна. Тя може да съдържа различни утайки, примѣси въ себе си, но тия примѣси по никой начинъ не сѫ въ състояние да измѣнятъ състава на водата. Тия примѣси могатъ външно само да затъмнятъ изгледа на водата, но въ сѫщината на водата не може да стане абсолютно никаква промѣна. Преди години слушахъ единъ американски професоръ, който говорѣше предъ многобройна публика за пречистването на водата. Той искаше съ редъ опити да демонстрира предъ слушателитѣ си, че каквито примѣси да се сложатъ въ водата, тя може така да се пречисти, че абсолютно да не измѣни свойствата си, да остане чиста вода. На масата си той имаше нѣколко шишета съ вода, взета отъ различни мѣста на клоацитѣ въ Ню Йоркъ и Бостънъ и всичкитѣ видове вода подложи на дестилиране, следъ което получи абсолютно чиста вода. За доказателство на това, той самъ пи отъ тази вече пречистена вода. Съ тѣзи опити той доказа, че водата не може да се опетни. Възъ основа на сѫщия законъ казвамъ: ние се намираме въ такава фаза, въ която животътъ по никой начинъ не може да се опетни. Извѣстни материални примѣси, каквито сѫ мислитѣ и чувствата на хората, могатъ временно само, и то външно, да замъглятъ чистотата на живота, но сѫщината на живота по никой начинъ не може да се опетни. За примѣръ, нѣкой човѣкъ е нещастенъ по единствената причина, че въ ума му е влѣзла мисъльта, че нѣкой го преследва, иска да го убие. День и нощь той все това мисли, че нѣкой го дебне. Той казва: „Преследватъ ме”. – Кой тѣ преследва? – Не зная, но нѣкой ме преследва. И сега трѣбва да дойде нѣкой човѣкъ отвънъ, да извади тази мисъль отъ ума му, да го убѣди, че никой не го преследва. Какъ ще го убѣди? Съ редъ доказателства той трѣбва да го убѣждава, че какъвто ударъ и да нанесе неприятельтъ му, неговиятъ ножъ по никой начинъ нѣма да се забие въ тѣлото му. Този ножъ е отъ такова естество, че не може да причини никаква пакость върху човѣшкото тѣло. И съвременнитѣ хора се заблуждаватъ по сѫщия начинъ, че смъртьта може да забие ножа въ нашитѣ тѣла и да умремъ. Сѫщевременно се проповѣдва, че можемъ и да възкръснемъ. Обаче какъ ще се убѣдятъ въ възкресението онѣзи проповѣдници, които поддържатъ, че само праведнитѣ ще възкръснатъ, а грѣшнитѣ нѣма да възкръснатъ, защото тѣ сѫ осѫдени на вѣченъ огънь и мѫчение? Азъ пъкъ добавямъ: нѣма да възкръснатъ само онѣзи, които не сѫ умрѣли; всички, които умиратъ и които сѫ умрѣли, все ще възкръснатъ. Какъ ще възкръснете сега, когато сте живи? Възкресението подразбира новъ животъ, въ нова форма. Може ли червеятъ да се превърне въ пеперуда, докато е още живъ? Докато е червей, той не може да стане пеперуда. Щомъ престане да бѫде червей, той ще се превърне въ пеперуда. Следователно такъвъ, какъвто е човѣкъ, той никога не може да възкръсне. Понятието възкресение не е отвлѣчено, но трудно е да се разисква върху него, защото всѣки има свои възгледи. Когато хората разискватъ върху даденъ въпросъ, тѣ не се спиратъ върху фактитѣ, върху действителностьта, но се спиратъ върху своитѣ лични възгледи и теории и се произнасятъ, дали теорията имъ е права, или не. За мене не е важно, дали дадена теория въ физиката, въ химията или въ друга нѣкоя наука, е права, или не. За мене всѣко научно или философско твърдение е дотолкова вѣрно, доколкото е изразъ на истината, която сѫществува въ природата. Ако дадена теория е въ съгласие съ истината и дава свѣтлина на ума, донѣкѫде тя задоволява хората. Обаче ако не дава свѣтлина на ума, външно тя може да е отлична, но не задоволява хората. Всѣка такава теория прилича на добре сготвено ядене, приятно на видъ, но следъ половинъ часъ то предизвиква въ стомаха на човѣка нѣкакви реакции, които показватъ, че това ядене не е било такова, каквото трѣбва. Следователно всѣко учение трѣбва да внесе въ човѣка едно успокояване. Новото направление въ живота е въ сила да внесе това успокояване. За религиознитѣ хора има една опасность, че тѣ отричатъ знанието и казватъ: „Знание не ни трѣбва. Щомъ обичаме Бога, Любовьта всичко ще ни даде”. Това показва, че тѣ не разбиратъ Любовьта. Любовьта не изключва знанието. Който изключва знанието, той нѣма Любовь. Вие ще цитирате стиха отъ Писанието, кѫдето се казва, че знанието възгордява. Да, знание безъ любовь възгордява, но знание съ любовь – осмисля и украсява живота. Сега, ще направите друго възражение, че знанието ограничава човѣка. Не, знанието внася свобода. Безъ знание истината не може да дойде въ човѣка. Животътъ, знанието и свободата трѣбва да се свържатъ въ едно звено. На никого не позволявайте да слага клинъ въ вашитѣ разбирания. Никоя сила въ свѣта, била тя отъ физическия, духовния или Божествения свѣтъ, не е въ състояние да разедини съединението, което е образувано отъ живота, знанието и свободата. Казвамъ: каквото и да мислите, както и да философствате, тази е основата, върху която трѣбва да поставите своя животъ. Ако нѣмате тази философия, каквото и да мислите, всичко ще рухне. Днесь мислите нѣщо, но на другия день казвате, че ще умрѣте. После поглеждате къмъ кѫщата си и ви става мѫчно. Ако не умирашъ, тази кѫща има смисълъ. Днесь раждашъ деца, но утре тѣзи деца умиратъ. Ако децата ти не умиратъ, има смисълъ да се раждатъ; но ако ти умирашъ, ако и тѣ умиратъ, какъвъ смисълъ има въ това, че си се родилъ? Ще кажете, че Господъ е създалъ свѣта така. Не, такъвъ свѣтъ Господъ не е създавалъ. Свѣтъ, въ който хората умиратъ, не е създаденъ отъ Бога, но отъ самитѣ тѣхъ. Когато Богъ създаде свѣта, Той написа единъ надписъ и го даде на Адамъ. Тамъ бѣше написано: „Ти ще живѣешъ вѣчно въ райската градина и никога нѣма да умирашъ”. Възъ основа на тия думи, Адамъ си правѣше изчисления, колко хиляди години ще живѣе. Господъ му каза: „За годинитѣ не мисли. Ако можешъ да си представишъ едно число отъ единица и 15 нули следъ него и преживѣешъ тѣзи години, после ще ти кажа колко години още ще живѣешъ”. Знаете ли какво грамадно число е това, единица съ 15 нули следъ нея? То е нѣщо повече отъ квинталиони, окталиони и т. н. Хубаво е това, но въ живота трѣбва да има нѣщо непонятно, т. е. непостижимо. Въ живота сѫществуватъ две противоположности: малкото и голѣмото, т. е. цѣлото. Малкото никога не може да обхване голѣмото, т. е. цѣлото. За малкото това е невъзможно, затова въ него има вѣченъ стремежъ къмъ цѣлото, стремежъ да се учи. Малкото винаги се учи. Следователно, когато човѣкъ не може да заеме положението на малкото дете, а мисли, че знае много, че е силенъ, че е голѣмъ, той губи красивото въ себе си и се излага на голѣми изненади въ живота. Когато нѣкой ви каже, че сте силенъ човѣкъ, не си правете илюзии, че сте силенъ, докато не изпитате силата си. Направете опитъ, колко килограма тежесть можете да вдигате. Ако вдигате камъкъ, тежъкъ най-много 50 килограма, силата ви не е голѣма. Коньтъ носи товаръ, тежъкъ 500 ÷ 1000 килограма. Следователно коньтъ е много по-силенъ отъ васъ. Слонътъ пъкъ е много по-силенъ отъ коня. Ето защо, избѣгвайте да сравнявате нѣщата. Ако си служите съ сравнения, съ уподобяване на нѣщата, вие разваляте тѣхната красота. Когато две моми се конкуриратъ въ красотата си, тѣ непремѣнно ще я изгубятъ. Красотата се губи по единствената причина, когато въ човѣка влѣзе нѣкакъвъ чуждъ елементъ. Момата, която печели конкурса, се възгордява, а тази, която губи, се озлобява. Въ първия случай гордостьта, а въ втория случай озлобяването сѫ чуждитѣ елементи, които развалятъ красотата. Момата, която губи конкурса, казва на първата: „Азъ ще ти дамъ да разберешъ!” – Колко видни красавици сѫ изгубили красотата си, благодарение на завистьта! Какви ли нещастия не сѫ ставали съ красиви моми и момци! Четете по вѣстницитѣ, че на еди-коя си мома, или на еди-кой си момъкъ пръснали въ лицето сярна киселина, вследствие на което се обезобразили и изгубили красотата си. Добре е красивиятъ човѣкъ да носи було на лицето си, да го не виждатъ хората. Красотата е нѣщо вѫтрѣшно. Единственото мѣсто, кѫдето може да се оцѣни красотата въ нейната истинска стойность, това е само разумниятъ свѣтъ. Подъ думата „разуменъ свѣтъ” разбирамъ Божественъ свѣтъ. Само въ разумния свѣтъ може да се оцѣни какво нѣщо е красотата. Красотата е живо нѣщо. Външната страна на красотата въ човѣка се изявява въ неговата сила. Значи силата на човѣка се състои въ красотата му. Човѣкъ е силенъ дотолкова, доколкото е красивъ. Между красотата и силата сѫществува извѣстна зависимость. Тази зависимость се дължи на нѣкакво хармонично съчетание на силитѣ, които действатъ въ човѣка. Красивиятъ човѣкъ може да не съзнава това хармонично съчетание на силитѣ въ себе си, но природата вече го е кредитирала. Тя сама се наслаждава отъ неговата красота. Кѫдето влѣзе красивиятъ човѣкъ, вратитѣ веднага се отварятъ. Кѫдето отидѣ той, всички му се покланятъ и казватъ: „Заповѣдай!” Красивиятъ човѣкъ навсѣкѫде носи щастие. И наистина, само красивитѣ хора носятъ щастието въ свѣта. Красотата има нѣколко отличителни качества: доброта, сила, мекота и разумность. Красивитѣ хора сѫ разумни. Нѣкои могатъ да възразятъ, че и грознитѣ хора сѫ разумни. Не, грозниятъ човѣкъ не може да бѫде разуменъ. Ако грозниятъ човѣкъ е разуменъ, тази разумность се дължи на нѣкогашна негова красота. Сегашната му грозота пъкъ ще донесе неговото бѫдещо невѣжество. Забелязано е, че когато човѣкъ губи знанието си и става невѣжа, той започва да погрознява. Ще приведа единъ примѣръ отъ живота, да видите какъ младъ, красивъ човѣкъ постепенно изгубва красотата си. Преди години въ Варненската гимназия имаше единъ младъ, красивъ момъкъ, почти най-красивия ученикъ въ цѣлата гимназия. Като вървѣше изъ улицитѣ, той обръщаше внимание на хората и всички се спираха да го гледатъ. Какво бѣше учудването ми, когато десетки години по-кѫсно видѣхъ този човѣкъ въ София: лицето му огрубѣло, очитѣ – подпухнали, тѣлото – надебелѣло – нищо не бѣше останало отъ неговата красота. Като ме видя, той се спре и започна да ми говори: „Ето, докѫде ме докара животътъ! Съвсѣмъ закѫсахъ. Нищо не остана отъ моята красота! Кѫде сѫ онѣзи щастливи години? Изпуснахъ нѣщо въ живота си и не мога вече да го намѣря”. Той страдаше отъ порокъ въ сърдцето и преживяваше последнитѣ си дни. Докато не бѣше изгубилъ красотата си, той се радваше на отлично здраве: бѣше здравъ, силенъ, снаженъ, а при това и способенъ, даровитъ момъкъ. Казвамъ: когато човѣкъ изгуби красотата си, той изпада въ особено положение. Съ този примѣръ искамъ да ви наведа на нѣкои мисли, да видите, че Провидението, сѫдбата е вложила въ човѣка извѣстни нѣща, които той трѣбва грижливо да пази, да се не изгубятъ. Той може да ги запази само тогава, когато знае какво нѣщо е материалниятъ свѣтъ. Материалниятъ свѣтъ е съставенъ отъ всички ония нѣща, които иматъ движение. Отъ човѣшко гледище всички форми, които съставятъ материалния свѣтъ, сѫ въ застой, т. е. тѣ сѫ неорганизирани. Значи, сама по себе си, материята е инертна, неподвижна. Тамъ, кѫдето се забелязва най-малкото, най-слабото движение, то е признакъ на животъ. Животътъ дава подтикъ, импулсъ на материята да се движи. Следователно, когато животътъ прониква въ материята, той започва да обработва това неподвижно, инертно нѣщо, и създава отъ него безброй разнообразни форми. Затова, именно, съ право можемъ да кажемъ, че животътъ оформя материята, вследствие на което тя почва да се облагородява, да се възпитава, да се смекчава. Съ една дума казано, неподвижното, мързеливото, ленивото започва да еволюира. Кѫдето има еволюция, тамъ има движение. Кѫдето има движение, тамъ има и животъ. Животътъ пъкъ е единъ отъ елементитѣ на духовния свѣтъ. Божествениятъ свѣтъ се отличава съ мисъль, съ разумность. Оттукъ вадимъ заключение: всѣко движение включва въ себе си разумность. Ето защо, животътъ внася въ неподвижното, въ неразумното, т. е. въ материята, подвижность и разумность. Когато свързвате неразумната форма съ движението и съ съзнателния животъ, тя вече придобива смисълъ за човѣка. И тъй, човѣкъ е съставенъ главно отъ три елемента: отъ неподвижно, отъ инертно нѣщо, което е материята; отъ подвижно, което е животътъ, и отъ разумно, съзнателно начало. Тѣзи три елемента представляватъ идѣята за живота. Докато свързвате движението съ живота, вие можете да се лѣкувате, можете да бѫдете здрави. Щомъ помислите, че движението може да се спре, вие ще дойдете до неподвижното, до инертното. И тогава ще си зададете въпроса, сѫществува ли материя. Разбира се, че материя сѫществува. Азъ не поддържамъ теорията, че материята е илюзия. Не, материалниятъ свѣтъ е реаленъ свѣтъ. Материята е реалность, която служи като основа за проява на живота. Движението пъкъ е основа за проява на разумностьта. Обаче това не значи, че движението зависи отъ материята, нито пъкъ че разумностьта зависи отъ движението. Тѣ едно отъ друго не произлизатъ, но служатъ като основа за проява едно на друго. Красотата на материята се състои въ това, че е неподвижна. Когато става подвижна, тя измѣня вече естеството си. И когато движението става неподвижно, и то измѣня естеството си. Често въ хората се явява желание повече да почиватъ, да се успокоятъ, да не се движатъ. Това желание е опасно. Защо? Човѣкъ не може да остане въ едно положение, да почива само. Ако дойде до положение само да почива, той трѣбва да знае, че това състояние е свойствено на материята. Само материята почива, само тя е неподвижна. Щомъ дойде до живота, той трѣбва да се радва, че работи, че се движи, защото движението е качество на живота. И най-после, щомъ дойде мисъльта, нека се радва на този елементъ. Това показва, че неговата мисъль, неговата разумность работи. Човѣкъ трѣбва да се радва на тритѣ елемента въ своя животъ – на почивката, на движението и на мисъльта и да знае, че не е дошълъ на земята да рѣшава всички въпроси. Създательтъ на свѣта не е пратилъ човѣка на земята да рѣшава какво нѣщо е животътъ, или докѫде се простиратъ границитѣ на този свѣтъ, нито пъкъ да изчислява колко свѣтове сѫществуватъ. Никой досега не е рѣшилъ тия въпроси и вие нѣма да ги рѣшите. Споредъ окултната наука, сегашната вселена сѫществува отъ преди милиарди години, но единъ день ще изчезне и ще се замѣсти съ нова вселена. Следователно презъ цѣлата вѣчность безброй свѣтове сѫ сѫществували и изчезвали и нови ще се създаватъ. Ето защо, при това положение, не се старайте да изчислите броя на тия свѣтове. Ако е въпросъ за свѣтоветѣ, които сѫществуватъ въ тази вселена, тѣ сѫ милиарди на брой, но вие не можете да ги изчислите. Направете като турцитѣ, които, щомъ дойдатъ до нѣкаква трудна задача, казватъ: „Седемь ката нагоре и седемь ката надолу“ – и тамъ спиратъ. Колко сѫ седемь ката? Ако вземете единъ катъ отъ десеть метра, ще получите всичко 70 метра. Каква височина сѫ 70 метра? Дори ако вземете единъ катъ отъ хиляда метра, ще получите седемь хиляди метра. Каква височина представляватъ седемь хиляди метра? Сега, да се спремъ върху въпроса за възпитанието. Защо? Защото, ако не дойдете до новитѣ възгледи за живота, вие не можете да изправите сегашния си животъ. Всички хора сѫ изплашени отъ кризата, отъ катастрофитѣ въ живота. Вѣстници ли четете, съ хора ли се разговаряте, все ще слушате да разправятъ различни нещастия и загуби: една кола прегазила еди-кого си; единъ тренъ премазалъ еди-кого си; толкова кѫщи изгорѣли; толкова параходи потънали и т. н. Всички се намиратъ подъ влиянието на страшно внушение, и всѣки като че очаква да се случи нѣщо съ него и да му четатъ надгробна речь. Какъвъ животъ е този, всѣки день да очаквате последния си часъ, като че сте въ положението на човѣкъ, осѫденъ на обѣсване, който всѣки часъ очаква да влѣзатъ въ стаята му, да го извадятъ вънъ и да го екзекутиратъ? Ако сте ученъ човѣкъ и всѣки моментъ треперите предъ мисъльта, че ще умрѣте, каква наука е тази? Истинска наука е онази, която може да освободи човѣка отъ вѣчния страхъ и безпокойство за живота му и да каже: „Азъ съмъ отъ онѣзи хора, които не умиратъ. Мога да се измѣня, но не и да умра”. И наистина, ние постоянно се измѣняме. Гледате едно малко детенце, красивичко, русичко, но следъ нѣколко години срѣщате това дете, вече изменено, станало възрастенъ човѣкъ, и се чудите кѫде остана красотата на това дете. Измѣнило се е това дете, пораснало е, възмѫжало е. Апостолъ Павелъ казва: „Всички ние ще се измѣнимъ, но нѣма да умремъ”. Питамъ: какъвъ животъ е този, въ който хората едни други се подозиратъ? Синъ срѣща баща си съ една млада мома и веднага го подозира. Дъщеря срѣща майка си съ единъ младъ момъкъ и веднага я подозира. Сестра срѣща брата си съ млада, красива мома и веднага го подозира. Благородството на човѣка се състои въ това, като види баща си, майка си, брата или сестра си съ млади моми или момци, красиво да трепне сърдцето му и да помисли най-хубавото, най-доброто за тѣхъ. Защо трѣбва да мислитѣ най-лошото? Казвате: „Не може човѣкъ да не грѣши”. Чудно нѣщо! Откѫде сте дошли до заключението, че човѣкъ не може да не грѣши? – Ама ние виждаме, че грѣши. – Човѣкъ грѣши, защото иска да грѣши, а не защото Богъ го е създалъ да грѣши. По естество човѣкъ е добъръ, но той самъ се каля; на день най-малко по десеть пѫти се каля и Богъ постоянно го чисти, измива. Току що го измие, той пакъ отива въ кальта, като бивола, и отново се изцапва. Защо се каля биволътъ? Той казва: „Ако не влѣза въ кальта, мухитѣ ще ме хапятъ”. Значи малкитѣ мухи сѫ накарали голѣмия биволъ да се валя въ блатата и да се каля. Каква философия е тази? Голѣмиятъ биволъ, съ рога и копита, се е наплашилъ отъ малкитѣ мухи и за да не го хапятъ, той влиза въ кальта и се цапа. Сега въ свѣта се проповѣдва нова философия, която човѣкъ тепърва трѣбва да изучава. Въ това отношение всѣки трѣбва да се запита какво е неговото предназначение и какво мѣсто заема въ природата. Щомъ дойде до това положение, човѣкъ ще престане да се тревожи. Тревогата е второстепенно нѣщо въ живота. Всѣки день човѣкъ трѣбва да разрѣшава важния въпросъ за себе си, защо е дошълъ на земята и каква работа трѣбва да свърши. На всѣки човѣкъ е дадена опредѣлена работа, която той непремѣнно трѣбва да свърши. Нека всѣки се запита каква служба, каква работа му е дадена. Ако наблюдавате живота на пчелитѣ въ кошеритѣ, ще видите, че тамъ работата е точно разпредѣлена. Царицата снася яйца, работничкитѣ непрекѫснато ходятъ да събиратъ медъ и се връщатъ. Търтеитѣ пъкъ свирятъ, и тѣ вършатъ своята работа. Тѣ сѫ свирци. Когато настанатъ гладни години, работничкитѣ избиватъ търтеитѣ, като казватъ: „Много търтеи не ни трѣбватъ; обаче, като забогатѣятъ, като настанатъ плодородни години, тѣ създаватъ повече търтеи и не ги убиватъ”. Хората наричатъ свирцитѣ на кошеритѣ търтеи, но азъ ги наричамъ „красивитѣ свирци на пчелния кошеръ”. Докато свирцитѣ въ кошеритѣ свирятъ и вие можете да вадитѣ медъ. Започнатъ ли пчелитѣ да избиватъ търтеитѣ и за тѣхъ е лошо, но и за хората не е добре. Вие трѣбва да желаете да има свирци въ кошеритѣ, защото и медъ ще има; щомъ почватъ да избиватъ свирцитѣ, и за кошера, и за хората не е добре – медъ нѣма да има. Следователно докато сѫществуватъ красиви хора въ свѣта и медъ ще има; щомъ красивитѣ хора почнатъ да изчезватъ и медътъ ще почне да се намалява. Защо? Наставатъ критични години въ живота. Докато има силни хора въ свѣта и свобода ще има. Щомъ започне да се губи силата на хората, робството идва. Докато сѫществува разумность въ свѣта, щастието идва между хората. Когато разумностьта почне да се намалява, да изчезва, тогава идватъ всички нещастия. Нѣкой пита: „Защо съмъ нещастенъ?” – Защото си неразуменъ. – „Защо съмъ слабъ?” – Защото нѣмашъ сила, не си красивъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да има желание да бѫде красивъ. За тази цель той трѣбва да държи въ ума си образа на нѣкой красивъ човѣкъ. Като вървите по улицитѣ и видите човѣкъ съ красиво чело, или красиви очи, спрете вниманието си върху него и се опитайте да го нарисувате. По този начинъ ще привикнете да задържате красиви образи въ ума си. Пѫтувате изъ планината, спрете погледа си върху нѣкой хубавъ пейзажъ и се опитайте да го нарисувате. Следователно, ако искате да развивате нѣкои благородни качества въ себе си, спрете се, като художникъ, върху нѣкой красивъ образъ и работете върху себе си. Само по този начинъ вие можете да напредвате. Ако отидете на небето, между ангелитѣ, вие ще се намѣрите заобиколени само отъ красота. Ангелитѣ сѫ много красиви сѫщества. Ако единъ ангелъ би слѣзълъ на земята, всички мѫже и жени, всички учени ще тръгнатъ подиръ него. Голѣма е красотата на ангела и никой не може да устои на нея. И ако ангелитѣ днесь не искатъ да слизатъ на земята, причината за това е, че тѣ не искатъ да създаватъ нещастия на хората. Въ това отношение, тѣ сѫ високо благородни и възвишени. Като знаятъ, че хората не могатъ изведнъжъ да постигнатъ тѣхната красота, тѣ се пазятъ да не ги обезсърчатъ. Когато трѣбва да дойдатъ на земята, ангелитѣ се обличатъ въ най-скромна дреха, да не предизвикватъ съблазънь между хората. Обаче, има случаи, когато ангели сѫ идвали на земята въ всичката своя красота и величие и който веднъжъ само е могълъ да види единъ отъ тия ангели, той се е простиралъ на земята. Данаилъ, виденъ израилски пророкъ, като видѣлъ единъ отъ тия ангели, изгубилъ съзнанието си и падналъ на земята. Трѣбвало този ангелъ да се приближи до него, за да го изправи на краката. Това показва, че хората още не могатъ да издържатъ на мощното, на благородното, на възвишеното и красивото въ свѣта. Ангелитѣ сѫ хора, които нѣкога сѫ живѣли на земята и сѫ минали презъ особена область на мѫчнотии и страдания, за да достигнатъ до пѫтя на съвършенство. Значи тѣ сѫ минали отъ човѣшката раса въ расата на съвършенитѣ хора, или въ положението на ангели. Съвършенитѣ хора или ангелитѣ служатъ за образецъ на човѣчеството. Днесь нѣма още такива гениални художници, които могатъ да нарисуватъ образъ съ ангелска красота. Защо? Защото красотата е неуловимо качество. Красивиятъ човѣкъ е самоувѣренъ въ себе си, той никога не се обезсърчава. Той не знае какво нѣщо е обезсърчение, нито какво нѣщо е обезвѣряване. И като съзнава красотата си, той е толкова естественъ, както истински богатиятъ, който и външно, и вѫтрѣшно, не изпитва никакъвъ страхъ предъ бѣднотията. Обаче, въ който день изгуби красотата си, този човѣкъ се намира въ положение „хужегубернаторское”. И тъй, казахме, че материята се отличава съ неподвижность, животътъ – съ подвижность, а духътъ – съ разумность. Оттукъ можемъ да извадимъ нѣколко правила, по които човѣкъ трѣбва да живѣе. Въ извѣстно отношение човѣкъ трѣбва да бѫде неподвиженъ, както материята. Кога, именно, трѣбва да бѫде неподвиженъ? Когато дойде въпросъ за престѫпленията, за изкушенията, за злото. Щомъ се натъкне на едно отъ тия положения, човѣкъ трѣбва да бѫде неподвиженъ, да не се мърда отъ мѣстото си. Щомъ се натъкне на доброто, той трѣбва да бѫде подвиженъ като живота. Този е истинскиятъ моралъ. Обаче, ако постѫпи обратно, а именно, при злото бѫде подвиженъ като живота, а при доброто – неподвиженъ като материята, той ще си създаде най-голѣмото нещастие, ще даде пѫть на злото въ себе си. Неподвижностьта е едно отъ хубавитѣ качества на материята; подвижностьта е едно отъ хубавитѣ качества на живота, но ако и дветѣ не се употрѣбятъ на своето мѣсто, тѣ ще причинятъ злото въ свѣта. Следователно, въ време на скръбь и страдание, бѫди неподвиженъ като материята; въ време на радость и веселие, бѫди подвиженъ като живота. И тогава, въ време на радость, кажи: „Да живѣятъ всички българи, всички англичани, всички американци, всички хора по лицето на земята въ доброто!” Подъ думата „добро” азъ разбирамъ подвижното. Ако всички хора живѣятъ въ доброто, животътъ, самъ по себе си, ще се осмисли. По този начинъ тѣ ще се домогнатъ до вѫтрешната свобода въ себе си. Сега, вие се натъквате на противорѣчия въ живота, съ които не можете да се справите и казвате: „Какво мисли този човѣкъ за мене?” – Ако искате да знаете, какво мисли даденъ човѣкъ за тебе, погледни очитѣ и устата му. Ако очитѣ му шаватъ много и ако устата му се движи много, той непремѣнно ще има две мнѣния за тебе: докато давашъ, добъръ ще бѫдешъ за него; щомъ престанешъ да давашъ, лошъ ще бѫдешъ. Докато му се усмихвашъ, по-добъръ човѣкъ отъ тебе нѣма да има; щомъ станешъ сериозенъ, по-лошъ човѣкъ отъ тебе нѣма. Ако срѣщнете човѣкъ, на когото очитѣ и устата сѫ спокойни, съ това спокойствие той иска да каже: „Гледай спокойно на всички нѣща, които Богъ е създалъ”. Когато срѣщнете единъ мѫдрецъ, той нѣма да ви каже да гледате на него, но ще обърне вниманието ви на спокойствието на своитѣ очи, които сами говорятъ. Тѣ казватъ: „Азъ придобихъ това спокойствие, като гледахъ на всички нѣща, които Богъ е създалъ въ природата”. Щомъ Богъ е спокоенъ, защо трѣбва азъ да се безпокоя? – Ама имамъ да давамъ на еди-кого си десеть хиляди лева. – При този случай ще приложите разумностьта си. Ето какъ трѣбва да постѫпите: ще отидете при своя кредиторъ, отъ когото преди нѣколко години сте взели на заемъ хиляда лева, които съ лихвитѣ сѫ станали десеть хиляди лева, и ще му кажете: „Братко, ти искашъ паритѣ си назадъ – за това имашъ право. Обаче азъ мога да ти дамъ само хиляда лева, майката на паритѣ, а останалитѣ деветь хиляди лева, лихвитѣ, не мога да изплатя. Ти си богатъ човѣкъ; съгласи се да приемешъ хилядата лева”. Ако той по никой начинъ не се съгласи, поканете го да дойде съ васъ нѣкѫде въ гората, да изровите оттамъ своето богатство и да му се издължите. Като дойде съ васъ, кажете му: „Съгласенъ ли си да се отречешь отъ деветтѣ хиляди лева и да приемешъ хилядата лева, които имамъ да ти давамъ? Ако не отстѫпишъ отъ своето желание, ще извадя кобура си”. Той веднага ще се откаже отъ лихвитѣ, ще приеме хилядата лева и ще скѫса полицата. Както виждате, въпросътъ лесно се урежда. Богатиятъ ще види, че има работа съ добъръ човѣкъ. Ако длъжникътъ не бѣше добъръ човѣкъ, животътъ на кредитора щѣше да отиде. Ще кажете, че той го заплашва. Питамъ: кредиторътъ не плаши ли своя длъжникъ, като иска такава грамадна лихва? – „Ама той го изнудва.” – И кредиторътъ изнудва своя длъжникъ. Следователно постѫпкитѣ и на богатитѣ и на бѣднитѣ хора могатъ да бѫдатъ разумни, а могатъ да бѫдатъ и крайно глупави. И отъ богатитѣ, и отъ бѣднитѣ хора се изисква разумность. При злото, очитѣ и на богатитѣ, и на бѣднитѣ хора трѣбва да бѫдатъ неподвижни. При доброто, очитѣ и на богатитѣ, и на бѣднитѣ хора трѣбва да бѫдатъ свободни, т. е. подвижни. Това е учението, което трѣбва да се проповѣдва на съвременнитѣ хора. Тъй както сегашнитѣ хора се възпитаватъ, не се вижда никакъвъ изходенъ пѫть въ живота имъ. Защо? Защото нѣматъ такава основа, на която животътъ имъ може да се постави. Колкото опити съмъ правилъ досега за изправѣне на човѣчеството по старитѣ методи, нито единъ отъ тѣхъ не е излѣзълъ сполучливъ. Обаче колкото опити съмъ правилъ по новитѣ методи, всички сѫ излѣзли сполучливи. Казвате: „Кой е новиятъ методъ?” За да научите новия методъ, вие трѣбва да се поставите на положението на коня, а онзи, който ще ви даде този методъ, ще се качи на гърба ви, ще ви сложи гемъ и ще почне да ви управлява, като следи дали ще се подчинявате на законитѣ на новото учение, или не. Ако той ви остави свободенъ, да вървите, кѫдето искате, вие непремѣнно ще се изгубите. Божественото начало въ човѣка постоянно го освобождава отъ ограниченията на старото, но не се минава много време, той пакъ хваща стария пѫть. После пакъ дойдатъ Божественитѣ юзди, пакъ го поставятъ въ правия пѫть. Кои сѫ Божественитѣ юзди? Това сѫ постояннитѣ страдания, раждания, смърть, прераждания. Главата на човѣка е побѣлѣла отъ раждания и прераждания. Казвате: „Докога ще се раждаме и прераждаме?” – Докато се научите доброволно да се подчинявате на Божественитѣ закони; докато бѫдете тъй неподвижни за злото, като материята, и тъй подвижни за доброто, като живота; докато бѫдете тъй разумни, както Духътъ, който е излѣзълъ отъ Бога и работи въ човѣка. Щомъ постигнете това нѣщо, всички вериги, които имате въ себе си, всички несгоди, всички несполуки, всички нещастия ще се махнатъ и вие ще се намѣрите въ единъ свѣтъ, кѫдето ще имате на разположение всички богатства, които природата е дала. Тѣзи богатства сѫ достояние на всички сѫщества, които Богъ е създалъ. Той знае нуждитѣ на тия сѫщества, заради което за всѣко сѫщество е предвидилъ специаленъ бюджетъ, за да може спокойно да живѣе, да расте и да се развива. Сега, азъ искамъ да ви обнадеждя, да ви кажа на кого можете да уповавате въ живота си. Вие можете да уповавате на единъ богатъ човѣкъ, който ви обича; вие можете да уповавате на единъ ученъ човѣкъ, който ви обича; вие можете да уповавате на единъ силенъ човѣкъ, който ви обича. Следователно вие всѣкога можете да разчитате на онзи, който ви обича, но никога не можете да разчитате на онзи, който не ви обича. Ако разчитате на онѣзи, които не ви обичатъ, вие сте на кривъ пѫть. Разчитайте само на онѣзи, които ви обичатъ, колкото малки да сѫ тѣ! На тѣзи, които не ви обичатъ, не се сърдете, не ги хулете и нищо отъ тѣхъ не очаквайте. Казвате: „Има ли хора въ свѣта, на които можемъ да разчитаме?” – Има, разбира се. Ще приведа единъ примѣръ изъ живота, да видите, че хората не сѫ такива, каквито вие понѣкога ги мислите. Преди години пѫтувахме пѣшъ съ единъ мой познатъ, краенъ песимистъ, отъ Варна до София. Той имаше много изопачени възгледи за българитѣ, особено за офицеритѣ, и казваше, че не е срѣщналъ въ живота си офицеръ, който може да направи нѣкому добро. Азъ го слушахъ, но нищо не му възразявахъ. Ние минахме презъ Камчия и въ 12 часа стигнахме въ Месемврия. Казвамъ му: „Тази вечерь ще отидемъ при постовия офицеръ”. – „Какъ така? Шегувате ли се съ мене? Тамъ веднага ще ни арестуватъ.” – „Нищо, ще се опитаме.” Отидохме до поста, похлопахме на вратата и веднага единъ младъ офицеръ излѣзе и любезно ни покани да влѣземъ. Запита ни откѫде идваме и така влѣзохме въ разговоръ съ него цѣли два часа. Следъ това ни предложи чай, ядене и ни задържа да нощуваме при него. Сутриньта се приготвихме за пѫть. Младиятъ офицѣръ излѣзе съ насъ да ни изпрати. Придружи ни на единъ километъръ разстояние вънъ отъ града. Тогава моятъ приятель се обърна къмъ мене и каза: „Има добри хора и между офицеритѣ”. Казвамъ: има добри хора навсѣкѫде по свѣта, но трѣбва да се намѣрите въ 12 часа при този младъ офицеръ, за да се увѣрите въ това. Следователно, разчитайте на добритѣ хора въ свѣта, които за злото сѫ неподвижни като материята; за доброто сѫ подвижни като живота и сѫ разумни като Духа, който работи въ тѣхъ. Съборна беседа отъ Учителя, 3 септември, 10 ч. с., 1933 г. София, Изгрѣвъ.

"Бѫдещото вѣрую на човѣчеството", Съборни бесѣди - гр. София, Изгрева, 1933 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Великата формула (Йоанъ 3) Всички хора употрѣбяватъ думата „внимание”. Учителитѣ казватъ на ученицитѣ си да внимаватъ въ уроцитѣ, които тѣ имъ преподаватъ. Родителитѣ казватъ на децата си да внимаватъ, да не правятъ пакости. Следователно всѣки трѣбва да разбере смисъла на думата „внимание”. Вниманието подразбира пробуждане. Безъ внимание човѣкъ не може да направи никаква връзка. При това връзкитѣ, които човѣкъ прави въ живота си, зависятъ отъ неговото внимание. Понѣкога човѣкъ внимава отъ страхъ. Той прилича на дете, което току-що е проходило и върви внимателно, едва стѫпва. Сърдцето на това дете трепти отъ страхъ, да не падне. Това внимание е подобно на вниманието на апаша, който върви, оглежда се натукъ-натамъ, да не го хванатъ. Понѣкога човѣкъ внимава не отъ страхъ, но отъ очакване. Той прилича на затворникъ, когото осѫждатъ на смърть и току се ослушва, откѫде ще дойде неговото спасение. Той внимава, следи, ослушва се, дано дойде нѣкой и донесе благата весть, че е оправданъ. Следователно най-хубавото, най-красивото нѣщо въ живота е вниманието. Човѣкъ е дошълъ на земята да се радва. На какво? Той не трѣбва да се радва на облѣклото си, нито на положението, което заема, но да се радва, че е дошълъ на Божия свѣтъ, да очаква изгрѣването на слънцето. Всичкото му внимание трѣбва да бѫде насочено къмъ изгрѣващото слънце. Изгрѣването на слънцето не зависи нито отъ дрехитѣ на човѣка, нито отъ неговото богатство, нито отъ неговитѣ разбирания, нито отъ неговата сила и красота. Изгрѣвътъ на слънцето е въ сила да даде утеха на човѣшката душа. Изгрѣвътъ на слънцето дава подемъ на човѣшкия духъ. Човѣкъ може да е добре облѣченъ, но ако е слѣпъ, какво ще го ползватъ тѣзи скѫпи дрехи? Или, ако е глухъ, какво ще го ползватъ хубавитѣ дрехи? При изгрѣва на слънцето най-важно за човѣка е онова, което вижда. При пробуждане на природата най-важно за човѣка е онова, което чува. Сега и на васъ казвамъ: внимавайте какъ гледате и какво гледате! Внимавайте какъ слушате и какво слушате! За всѣки день си поставяйте задача, да гледате хубавото и да слушате Словото Божие, което отвѫтре ви говори. Дойдете ли до нѣщо отрицателно, сложете го далечъ отъ себе си и дайте внимание само на хубавото, на красивото въ свѣта. Това е естественото положение, което човѣкъ може да заеме въ живота. На какво обръщате внимание, когато влизате въ цвѣтна, или въ плодна градина? На хубавитѣ цвѣтя и плодове. Сѫщо така и ароматнитѣ цвѣтя привличатъ вниманието ви. Какво по-естествено отъ това? Това е фактъ изъ действителния животъ, но не е истина. Защо не е истина? Защото истината освобождава. Всѣко красиво цвѣте, което разнася благоуханието си надалечъ, може само да ви причини радость, но по никой начинъ то не може да измѣни вашия животъ. Това цвѣте казва на човѣка: „Каквото правя азъ, това можешъ да правишъ и ти, но трѣбва да внимавашъ въ живота си”. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Като видятъ нѣкое цвѣте, което спира вниманието имъ, тѣ го откѫсватъ. Не, не кѫсайте цвѣтята, но гледайте какво тѣ правятъ. Виждате единъ чистъ, хубавъ изворъ. Не пожелавайте този изворъ да тече въ двора ви! Вижте какво изворътъ върши и подражавайте на него. Виждате една хубава книга. Не пожелавайте тази книга да бѫде въ библиотеката ви, но прочетете я, да видите какво е написано въ нея. Книгата казва: „Прочети ме и вземи за себе си само това, което можешъ да разберешъ. Останалото, което не разбирашъ, не бутай, то не е за тебе”. Намирате на пѫтя голѣмо богатство. Спрете се внимателно предъ него и вземете за себе си само една монета. Останалитѣ пари сѫ за другитѣ хора, които ще минатъ следъ васъ. Така ще постѫпи разумниятъ човѣкъ, а глупавиятъ ще вземе всичкитѣ пари, следъ което ще го хванатъ, ще го сѫдятъ, ще се яви голѣмъ споръ, че взелъ чуждитѣ пари. Това сѫ редъ положения, върху които хората никога не сѫ мислили, но и вие не сте мислили. Натъквате се на редъ противорѣчия, страдания, нещастия, мѫчнотии, за които си давате различни обяснения, но всички тия обяснения нищо не допринасятъ. Отъ хиляди години насамъ хората си обясняватъ тия въпроси и все необяснени оставатъ. Отъ хиляди години насамъ хората изучаватъ тия нѣща и все ненаучени оставатъ. Коя е причината за това? Тѣ иматъ желание да си обяснятъ тия въпроси, стремятъ се да ги изучатъ, но една е грѣшката имъ: тѣ сѫ избрали кривъ методъ за постижение. Ето защо и до днесь още хората не сѫ се домогнали до великата реалность на нѣщата. Предназначението на тази реалность е да въведе човѣка къмъ познаване на Истината. Придобиването на Истината пъкъ опредѣля смисъла на живота. Да придобиемъ Истината, това значи да влѣземъ въ Вѣчния Животъ, който търсимъ и къмъ който се стремимъ. Тази сутринь искамъ да ви говоря като на хора, напълно здрави, безъ противорѣчия въ живота. При това нѣма да говоря нито за болестьта, нито за здравето. Болестьта е противоположното на здравето и обратно: здравето е противоположното на болестьта. Обаче да се говори за болести, това значи човѣкъ да изгуби разположението на духа си. Ако здравиятъ говори за болести, той допуска, че нѣкой день може да се разболее. Да мислите, че можете да се разболеете, това говори за нѣкаква опитность, която сте преживѣли, вследствие на което мислите, че тази опитность може да се повтори. Болестьта взима нѣщо отъ тѣлото на човѣка, но нищо не дава. Който е боледувалъ, той всѣкога е далъ нѣщо отъ своето тегло. Като оздравѣе, отново набавя изгубеното. Следователно, който печели, той е здравъ; който губи, той е боленъ. Който живѣе добре, той е здравъ; който не живѣе добре, той е боленъ. Това е достатъчно да знаете, по-нататъкъ не се стремете да обяснявате какво нѣщо представлява здравето и какво – болестьта. Едно отъ качествата на здравето е вѣселието. Здравиятъ е всѣкога веселъ, бодъръ, готовъ за работа. Болниятъ е неразположенъ, недоволенъ, не му се работи; щомъ го накаратъ на работа, той се съобразява съ времето, дали е хубаво, или не. За болния ту времето не е хубаво, ту хората не сѫ добри и т. н. Болестьта го кара да гледа отрицателно на всичко. И сиромахътъ е като болния: за него времето не е добро, хората сѫ лоши, жестоки. Значи, сиромашията е болесть, а богатството – здраве. Всички съвременни хора се стремятъ къмъ сѫщественото въ живота. Кое е сѫщественото? Нѣкои поддържатъ, че сѫщественото се заключава въ реалностьта на нѣщата. Едно отъ качествата на реалностьта е повторението. Това повторение на нѣщата се отличава съ вѣчно разнообразие. Въ реалностьта има повторение на явления, на факти, но по съвършено различенъ начинъ. Всѣко повторение, въ което има еднообразие, носи смърть. По-страшно нѣщо отъ еднообразието нѣма. Представете си, че нѣкой вашъ познатъ ви даде хиляда лева и всѣки день идва въ дома ви да казва, че ви е далъ хиляда лева: днесь ви каже това, утре, други день и така продължава съ мѣсеци и години. Какво ще бѫде вашето положение? На единъ български чорбаджия, голѣмъ скѫперникъ, се отворило сърдцето единъ день и той купилъ на единъ бѣденъ човѣкъ единъ агнешки дробъ. Кѫдето когото срѣщалъ, все разправялъ за този бѣлъ дробъ, който далъ на бѣдния. Колкото пѫти срѣщалъ бѣдния, все това разправялъ, че му далъ единъ бѣлъ дробъ, докато най-после бѣдниятъ купилъ единъ дробъ и го хвърлилъ въ лицето на богатия, като му казалъ: „Не искамъ нито дроба, нито доброто ти!” Казвамъ: не подражавайте нито на този чорбаджия, нито на бѣдния човѣкъ! Не правете нито едното, нито другото! Този примѣръ не е за подражаване, но за поука само. Кажѣте ли нѣщо на човѣка, дадете ли му нѣщо, оставете го свободенъ. По-нататъкъ той ще мисли, ще се поучава самъ. Не изкарвайте човѣка отъ търпение. Оставете го самъ да благодари, както той намира за добре. Запомнете следното правило: Не отегчавайте хората, не отегчавайте и своя духъ, който ви рѫководи. Казано е въ Писанието: „Не отегчавайте, т. е. не огорчавайте Духа, Който ви рѫководи!” Какъ ще огорчите Духа? Човѣкъ огорчава Духа съ своето постоянно недоволство и неблагодарность. Той е недоволенъ, че това нѣмалъ, онова нѣмалъ; че това не му дали, онова не му дали; че богатитѣ ядатъ и пиятъ, а той нѣмалъ нищо, нѣмалъ месце, нѣмалъ хубави дрехи. – Това е положението на бѣдния, на когото чорбаджията купилъ агнешки дробъ. И богатиятъ мърмори, и бѣдниятъ мърмори: богатиятъ мърмори по единъ начинъ, за едни работи; бѣдниятъ мърмори по другъ начинъ, за други работи. Когато бѣдниятъ мърмори, най-после ще се намѣри нѣкой богатъ, който ще му купи единъ дробъ, но скѫпо ще му излѣзе този дробъ. Когато богатиятъ мърмори, ще се намѣри единъ бѣденъ, който ще хвърли дроба въ лицето му и съ това ще изкаже неблагодарностьта си. И отъ бѣдни, и отъ богати се изисква велико самообладание. Споредъ мене, бѣдниятъ не трѣбва да завижда на положението на богатия, но като го види да яде и да пие, той трѣбва да се зарадва, че Богъ му е далъ възможность да се ползва отъ тия блага на живота, а за себе си да благодари, че е лишенъ отъ тѣхъ. Ако пожелае благата на богатитѣ за себе си, той ще осакати своя животъ, ще осакати душата си. И тъй, красивото, великото въ живота на всѣки човѣкъ се заключава въ благодарностьта му къмъ Бога за онова, което му е дадено. Това, което Богъ е далъ на човѣка, е временно, само за даденъ случай, за даденъ моментъ. То никога нѣма да се повтори. Въ вѣчностьта нѣщата не се повтарятъ. Като знае това, човѣкъ самъ трѣбва да оцѣни онова, което Богъ му е далъ. Тази оценка за нѣщата зависи отъ разбиранията на човѣка. Нещастията и страданията на хората зависятъ отъ тѣхнитѣ разбирания за живота. Нѣкой е нещастенъ, защото така разбира. За примѣръ, давате една хубава круша на единъ старъ човѣкъ. Той взима крушата, разглежда я оттукъ-оттамъ и току въздъхва. Защо въздъхва? Защото нѣма зѫби, не може да дъвче. Но понеже е хубава, крушата го съблазнява. Той нарѣзва крушата на нѣколко парчета, които цѣли нагълтва. Следъ половинъ часъ стариятъ човѣкъ започва да се превива отъ болки въ стомаха и казва: „Все на мене ли се даватъ такива страдания?” – Какви страдания сѫ тѣзи? Той получилъ най-хубавото нѣщо – една хубава, зрѣла круша, но причината за неговитѣ страдания е друга. За да не страда, стариятъ човѣкъ трѣбваше да постѫпи по следния начинъ. Той трѣбваше да извика нѣкое малко дете при себе си и да му каже: „Я, дѣдовото, вземи това хаванче и посмачкай малко тази круша, да поомекне. Следъ това ти ще вземешъ половината круша, а другата половина ще дадешъ на мене”. При това положение и детето ще остане доволно, и стариятъ нѣма да страда. Следователно всѣки трѣбва да се научи да сподѣля съ своитѣ ближни благата, които Богъ му е далъ. Това сподѣляне трѣбва да става разумно, да не се отегчаватъ едни-други. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да направите едно добро навреме, да кажете една дума, или да изпратите единъ погледъ на мѣсто. Нѣма по-велика наука отъ тази! Каква по-голѣма наука отъ тази, да знаете кога и какво да говорите? Много отъ страданията на хората се дължатъ, именно, на незнанието и неспазването на тази наука. Тя е велика, Божествена наука! Изкуство е да знае човѣкъ какъ да слуша, какво да слуша и какво да не слуша. Всички хора се стремятъ къмъ богатство. Прави сѫ тѣ. Добре е човѣкъ да бѫде богатъ. И Богъ има желание да даде богатство на всички хора. Богатството има главно две страни: външна и вѫтрѣшна. Ето защо, важно е какво богатство търси човѣкъ. Здравиятъ е богатъ човѣкъ; учениятъ е богатъ човѣкъ; добриятъ е богатъ човѣкъ и т. н. Човѣкъ трѣбва да мине презъ всички страни на богатството. Който избере материалното богатство, изразено въ пари, въ имоти, той ще се домогне до външната страна на живота. Такъвъ богатъ човѣкъ може да бѫде ученъ, може и да не бѫде ученъ. Обаче при това богатство той непремѣнно ще бѫде неспокоенъ. Материалното богатство е товаръ за човѣка. Ако натоварите единъ конь съ злато, или съ скѫпоцѣнни вещи, най-малко десеть пѫти ще се изпоти той, докато занесе товара на опредѣленото мѣсто. Ако позлатите седлото, гемоветѣ, подковитѣ на коня, той може да бѫде красивъ, но въ края на краищата, ще каже: „Нищо не искамъ, освѣнъ свободата си. Нито златниятъ товаръ ме радва, нито златното седло и подковитѣ”. – Правъ е коньтъ. Въ този случай, той мисли по-добре отъ своя господарь, който се радва на златото си. Нѣма по-красиво нѣщо и за коня, и за неговия господарь, отъ свободата. Все пакъ положението на коня е по-добро отъ това на господаря. Коньтъ ще остави товара въ дома на господаря си и ще се облекчи, а господарьтъ ще получи златото си, ще се зарадва, но едновременно съ това ще се натовари. Човѣкъ не може да бѫде щастливъ, когато коньтъ му е нещастенъ. Коньтъ пъшка, изнемогва подъ тежкия товаръ, а човѣкътъ се радва на богатството си, но тази радость е временна, следователно външна. Коньтъ казва: „Охлузи се гърбътъ ми отъ тази тежесть”. Господарьтъ казва: „Нѣма нищо, твоятъ гръбъ се охлузи, но поне азъ ще бѫда щастливъ”. Не, това е криво разбиране на живота. Това не е Божествено положение. Утре ще се смѣнятъ ролитѣ: господарьтъ ще дойде на мѣстото на коня, а коньтъ – на мѣстото на господаря. Невъзможно е господарьтъ да бѫде щастливъ, когато слугата му е нещастенъ. И обратно: невъзможно е слугата да бѫде щастливъ, когато господарьтъ му е нещастенъ. Казвате: „Конь е това, той не чувства като човѣка”. – Ако разглеждате нѣщата външно, по форма само, така е. Обаче, като душа, коньтъ не се различава отъ човѣка. Формата, въ която е влѣзла душата на коня, е ограничена, не й дава възможность да прояви качества, каквито проявява въ човѣшкото тѣло. Ако душата на коня влѣзе въ човѣшкото тѣло, тя ще прояви човѣшки качества, каквито формата на коня не позволява. Значи коньтъ разбира, чувства нѣщата повече, отколкото вие си представяте. Когато господарьтъ се отнася грубо, жестоко съ своя конь, последниятъ се обръща къмъ Бога съ думитѣ: „Господи, вложи повече любовь въ сърдцето на моя господарь, да има търпение, да бѫде по-снизходителенъ къмъ мене. Азъ съмъ готовъ да изнеса всичкия му товаръ, но да бѫде по-спокоенъ, да не бърза толкова”. Така се моли коньтъ въ себе си. Ето какъ трѣбва да постѫпи разумниятъ господарь съ своя конь. Половината товаръ ще сложи на своя гръбъ, половината товаръ – на гърба на своя конь и така ще тръгнатъ двамата, ще се разговарятъ приятелски. Какъвъ човѣкъ е този, който не може да се приравни съ всички души? Какво значи да се приравни човѣкъ съ всѣка душа? Това значи да признае Божественото въ всѣка душа. Който признава Божественото начало въ всѣка душа, той никога нѣма да каже: „Това е конь”, или „това е птица”, или „това е дърво”! Какво си ти тогава? „Азъ съмъ човѣкъ, който разрѣшавамъ великитѣ въпроси на живота.” Който разсѫждава така, той неизбѣжно ще се натъкне на редъ противорѣчия въ живота. Богъ всѣки моментъ наблюдава какъ човѣкъ постѫпва съ животнитѣ, съ растенията и отъ това сѫди за самия него. Ето защо, като ни наблюдава, всѣки моментъ Богъ се радва или скърби. Той скърби, когато нашитѣ мисли, чувства и постѫпки сѫ криви, а се радва, когато мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ ни сѫ възвишени, благородни. Богъ не се радва на праведния, но се радва, когато види най-малката добра постѫпка на грѣшния. Той веднага изважда тефтерчето си и записва времето, деня, часа, когато грѣшникътъ е направилъ едно малко добро. И за тази малка радость, която грѣшникътъ е причинилъ на Бога, единъ день Той ще му даде нѣкакво велико благо. Какво по-приятно за насъ отъ това, да причинимъ поне една малка радость на Господа? Ние сме дошли на земята, именно, за това, да причинимъ поне най-малката радость на Господа. Това трѣбва да бѫде нашиятъ идеалъ! Сега всички хора искатъ да бѫдатъ щастливи и могатъ да бѫдатъ щастливи. Но какъ? Ако не можемъ съ най-малката своя мисъль, или съ най-малкото свое чувство, или съ най-малката си постѫпка да причинимъ радость на Онзи, Който всичко ни е далъ, ние не можемъ да имаме основа, върху която да съградимъ своето щастие. Следователно хората губятъ щастието си по единствената причина, че основата, върху която е съградено то, не е солидна. А всѣко нѣщо въ свѣта, което не е поставено на солидна основа, въ края на краищата се разрушава. Значи щастието на човѣка зависи отъ стремежа му да причини поне най-малката радость на Господа. Казвате: „Богъ е съвършенъ, Той не се нуждае отъ насъ, ние да Му причиняваме радости”. – Вие не разбирате какво нѣщо е съвършенството. Представете си, че нѣколко души напишатъ на дъската буквата „Л”. Единъ ще напише голѣма буква „Л”, другъ ще напише малка буква „Л”, трети ще напише сѫщата буква, но разширена, четвърти ще я напише стѣснена и т. н. Както и да напишете тази буква, тя е все буквата „Л”, но съ извѣстно различие въ написването. Когато нѣкой напише малка буква „Л”, това показва, че той е скѫперникъ, цѣни книгата, времето, не иска много да харчи. Той казва: „Ако напиша едно писмо съ голѣми, едри букви, напразно ще отидатъ и листата, и мастилото, и времето. Хайде, по-добре да намаля буквитѣ, че отъ всичко да направя икономия”. Не, когато човѣкъ пише нѣкому писмо, особено любовно, отъ всѣка дума трѣбва да излиза ароматъ, благоухание, каквото излиза отъ цвѣтята. Всѣка буква, която човѣкъ написва, остава извѣстенъ отпечатъкъ. Този отпечатъкъ говори за състоянието, въ което човѣкъ се е намиралъ, когато е писалъ това писмо. Още отъ първата буква на писмото може да се сѫди за живота на човѣка. И забележете, никога единъ и сѫщъ човѣкъ не може да напише една буква, два пѫти по редъ, по единъ и сѫщъ начинъ. Колкото пѫти и да я пише, все ще има нѣкаква тънка, едва уловима разлика. Както мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ представляватъ символи, чрезъ които се изразява животътъ на хората, така и буквитѣ опредѣлятъ характера на всѣки човѣкъ. Ако разглеждате почерка на нѣкой човѣкъ въ детството, въ младинитѣ и въ зрѣлата му възрасть, ще видитѣ, че буквитѣ, съ които си е служилъ въ тритѣ фази на живота си, коренно се различаватъ. Буквитѣ сѫ едни и сѫщи, но написването имъ е различно. И въ тритѣ възрасти на своя животъ, въ всѣка буква, той е внесълъ нѣщо особено, което отговаря на тогавашната негова мисъль. Писмото опредѣля характера, както и състоянието на човѣка, когато той го е писалъ. Ако сте чувствителни и получите едно писмо, още като го пипнете, ще познаете, дали то е писано съ любовь, или не. Писмо, писано съ любовь, е въ състояние да трансформира и най-тежкото разположение на духа. Достатъчно е да подържите това писмо извѣстно време въ рѫката си, безъ да го четете, за да се измѣни състоянието ви, да минете въ по-висока гама на духа. Като отворите писмото и го прочетете, ще видите, че по съдържание то е точно такова, както сте го почувствали. Обаче, ако писмото не е писано съ любовь, още като го хванете, ще изпитате извѣстна студенина. Такова писмо е въ сила да понижи състоянието ви, но не и да го повдигне. Цѣлата природа е пълна съ любовни писма, писани отъ Бога. Всѣки плодъ е едно такова писмо. Като вземете единъ плодъ, затворете очитѣ си, съсрѣдоточете мисъльта си и следете какво ще почувствате. Каквото почувствате, това е написано въ този плодъ. Въ написаното се крие силата на плода. Ако не мислите по този начинъ, вие никога нѣма да придобиете силата, която е скрита въ плода. По сѫщия начинъ човѣкъ трѣбва да познава мислитѣ си, като плодъ на своя умъ и чувствата, като плодъ на своето сърдце. Ако не познава качествата на своитѣ мисли и чувства, като качества на плодове, той никога не би могълъ да се ползва отъ силата, отъ знанието, които сѫ вложени въ тѣхъ. Великъ е Божиятъ свѣтъ! Той е създаденъ за насъ. Той е създаденъ и за всѣки едного поотдѣлно. Ще дойде день, когато вие ще получите билетъ за свободно пѫтуване по широкия, необятенъ Божи свѣтъ. Кога ще бѫде това? – Може да бѫде днесь, може да бѫде утре или други день – все ще бѫде нѣкога. Не е важно кога ще бѫде това. Дали ще бѫде днесь или утре – безразлично е. Единъ Божи день сѫществува. Божиятъ день не се състои отъ 24 часа като човѣшкиятъ. Божиятъ день се състои най-малко отъ хиляда човѣшки години. А колко такива дни ще образуватъ една Божествена година? Значи, като живѣете 365 хиляди години на земята, вие сте преживѣли една Божествена година. И когато остарѣете, когато станете човѣкъ на 365 хиляди години, въ Божествения свѣтъ ще представлявате малко детенце, едва на една година, което има нужда още отъ майка си, да го носи на рѫце, да го милва, да му се радва. Това малко Божествено дете знае много повече отъ онзи старъ човѣкъ, който е живѣлъ цѣли 365 хиляди години на земята. И тогава казваме, че истинската печалба на човѣка се състои въ това, да премине той отъ човѣшкия въ Божествения свѣтъ. Това е възможно само тогава, когато човѣкъ е придобилъ знания, съ които може да се ползва въ Божествения свѣтъ. Човѣкъ ще разбере дълбокия смисълъ на живота само когато премине отъ човѣшкия въ Божествения свѣтъ. Това значи да живѣемъ на земята и да разбираме нѣщата отъ Божествено гледище. При такъвъ погледъ на нѣщата всѣка форма ще се осмисли, ще придобие изразъ. И тогава, за изяснение на въпроса, главата може да се уподоби на Божествения, а тѣлото – на физическия свѣтъ. Главата е радиостанция на Божествени мисли. Всѣка такава мисъль е резултатъ на храната, която човѣкъ приема. Ако храната, която човѣкъ приема, не се превръща въ мисли, тя остава въ стомаха, кѫдето създава ненуждни натрупвания. Тия натрупвания пъкъ сѫ причина за извѣстни разстройства въ стомаха, както и въ цѣлата храносмилателна система. Това показва, че между мозъчната и храносмилателната система има тѣсна връзка. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ всички натрупвания, които му създаватъ редъ страдания. Сега, ще ви дамъ една магическа формула, чрезъ която да се освобождавате отъ тия натрупвания. Тази формула трѣбва не само на хартия да се напише, не само съ устата да се изговори, но да се напечата и въ сърдцето. Тя мѫчно се пише, мѫчно се изговаря, а още по-мѫчно се разбира. За да изговорите тази магическа формула и да се ползвате отъ нейната сила, вие предварително трѣбва да направите три нѣща. Турцитѣ казватъ: „Лесно е да викашъ духоветѣ, но мѫчно е да ги изпѫдишъ”. Значи лесно е да слѣзешъ въ кладенеца, но мѫчно е да излѣзешъ. Като се хванешъ за вѫжето, лесно ще слѣзешъ, но какъ ще излѣзешъ? Човѣкъ е направилъ лесното, слѣзълъ е на земята и сега му предстои най-мѫчната работа, да се качи горе, въ Божествения свѣтъ. За изкачването му непремѣнно трѣбва да дойде нѣкой да му помогне. Слѣзълъ е въ кладенеца – лесна работа. Мѫчното е да излѣзе вънъ отъ кладенеца. Когато ученикътъ отива на училище, той върши мѫчната работа, качва се отъ етажъ въ етажъ, като минава отъ първи въ втори, отъ втори въ трети класъ и т. н. Когато дойде време да излѣзе отъ училището, той тича по стълбитѣ, лесно слиза. Въ духовния свѣтъ, обаче, е обратно. Въ духовния свѣтъ класоветѣ сѫ все на долнитѣ етажи, затова влизането въ училището тамъ е лесно, а излизането – мѫчно. Тази е разликата между небесното и земното училище. И тогава нека всѣки си каже: ако единъ ученикъ, било отъ земното или отъ небесното училище, прави усилия, за да влѣзе или да излѣзе отъ училището, защо тогава и азъ да не направя малко усилие, да постигна единъ свой идеалъ? Който иска да влиза съ мѫка въ училището, а да излиза съ леснотия, той може да бѫде ученикъ само на земята. Но като ученикъ на земята, той ще има по-малки, по-ограничени разбирания отъ тия на духовния ученикъ. Казвате: „Не може ли човѣшкиятъ животъ да се уреди по другъ начинъ?” – Какво искате? Ето, влизате въ училище съ мѫчнотии, излизате – съ лекота. Ако искате да влѣзете въ духовния свѣтъ, трѣбва да се приготвите за нови условия. Тамъ лесно се влиза, мѫчно се излиза. И наистина, лесно е слизането на земята, мѫчно е качването за Божествения свѣтъ. Човѣкъ мѫчно отива при Бога. Защо? Защото мѫчно се качва. Пѫтьтъ къмъ Бога е пѫть на възкачване. Колкото мѫченъ да е този пѫть, всѣки трѣбва да мине презъ него. Нагоре! – Това е стремежътъ на всѣка душа. Казвате: „Какъ ще стигнемъ до Бога?” Ето, сега идватъ тритѣ нѣща, които всѣки трѣбва да направи. Първото нѣщо: въ който градъ или село живѣете, ще намѣрите най-бѣдния, най-нещастния човѣкъ и ще го посѣтите. Ще сѣднете при него, ще се разговаряте, като го запитвате какъ живѣе, какво е положението му, какъ сѫ домашнитѣ му и т. н. Той ще извика домашнитѣ си, своята жена, децата си и вие ще бѫдете внимателни къмъ тѣхъ, ще видите какъ сѫ облечѣни, отъ какво се нуждаятъ. Ще се разговаряте съ всички въ този домъ, докато внесете между тѣхъ нѣщо хубаво. Като видите, че тѣ се развеселятъ, ще си отидете. Второто нѣщо, което трѣбва да направите, е да излѣзете въ единъ буренъ день вънъ и да дочакате изгрѣването на слънцето. Този день може да е дъждовенъ, вѣтровитъ, но вие ще имате търпение да посрѣщнете слънцето и следъ това ще се приберете въ кѫщи. Само при такава обстановка вие ще прецените какво представлява изгрѣването на слънцето. Само при това положение човѣкъ изпитва истинско доволство, че е могълъ да посрѣщне слънцето въ такова бурно време. Третото нѣщо, което можете да направите, е да наблюдавате какъ малкото дете се учи да ходи. Като го наблюдавате съзнателно, ще научите великъ урокъ отъ него. Иначе ще кажете: „Лази това дете!” Не, това дете се моли на Бога. То се изправи на краката си, спре се за моментъ и току-изведнъжъ падне. После пакъ се допре съ пръститѣ си до земята, ту съ първия, ту съ втория, третия, четвъртия или петия, стане отъ земята, вдигне главата си нагоре и пакъ започва да се моли: „Господи, искамъ да разбера живота. Помогни ми да постигна това!” Туй дете ту пада, ту става и пакъ се моли: „Прости ме, Господи, че още не съмъ научилъ урока си! Всичко, което си създалъ, е красиво, хубаво и азъ искамъ да го разбера и науча”. Това дете ту пъпли по земята, ту се изправя и току поглежда доволно къмъ майка си, че може само да върви. Цѣла наука е ходенето. И малкото дете усърдно изучава тази наука. Казвамъ: и вие сте били такива деца, и вие сте изучавали тази наука, но сте я забравили. Мнозина питатъ: „Какъ трѣбва да се молимъ?” – Като малкитѣ деца, които се учатъ да ходятъ. – Какво положение трѣбва да заемемъ въ живота? – Положението на малкитѣ деца, които се учатъ да ходятъ. Щомъ станете като малкитѣ деца, вие ще разберете смисъла на живота. И тъй, като направите тѣзи три нѣща, вие ще се изпълните съ свещенъ трепетъ и ще бѫдете въ сила да произнесете великата, магическа формула на живота: „Богъ е Любовь!” Щомъ произнесете тази формула по този начинъ, въ свѣта ще стане велико, небивало досега чудо. Ще изгрѣе слънцето въ вашитѣ души тъй, както никога не сте го виждали. Ще се отворятъ всички прозорци, всички 12 врати на небето, които досега не сте виждали. И оттамъ ще чуете гласа на всички ония, които сѫ минали презъ вашия пѫть и сѫ завършили развитието си. Всички едновременно ще произнесатъ магическата формула: „Богъ е Любовь!” Откѫдето минете, все това ще чувате: „Богъ е Любовь!” Какво ще бѫде великото чудо, което ще стане? – Всички скърби и страдания ще изчезнатъ. Невежеството, което до този моментъ сте имали, ще изчезне. Сиромашията сѫщо ще изчезне. Тогава ще видите какво нѣщо сѫ били страданията и какво – смъртьта, и ще кажете: „Всичко това е било илюзия, мъгла”. Тогава лицата ви ще свѣтнатъ и ще видите блѣсъка на великия свѣтъ. Великото въ свѣта – това е Божията Любовь. Божията Любовь може да се разбере само тогава, когато човѣкъ правилно може да напише, да изговори и да приложи магическата формула въ живота. Който може да изпълни тритѣ нѣща – да посѣти най-бѣдния човѣкъ, да посрѣщне слънцето въ най-бурния день на своя животъ и да научи молитвата на детето, което за пръвъ пѫть прохожда, той може да произнесе и разбере магическата формула въ живота – Богъ е Любовь! Магическата формула – Богъ е Любовь – съдържа въ себе си новото разбиране на Царството Божие. Съборна беседа отъ Учителя, 3 септември 1933 г., 5 ч. сутринь, София, Изгрѣвъ.

"Бѫдещото вѣрую на човѣчеството", Съборни бесѣди - гр. София, Изгрева, 1933 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Единъ ударъ (Лука 4) Въ човѣшкия животъ има една тъмна страна, която отъ хиляди години насамъ се разрѣшава и все неразрѣшена остава. Тази тъмна область се отнася до изпитанията. Всички хора се запитватъ: „Защо сѫ изпитанията въ живота? Безъ изпитания не може ли?” Кои хора се изпитватъ? Изпитватъ се силнитѣ хора, а не слабитѣ; изпитватъ се знаещитѣ, а не невежитѣ. Изобщо, слабитѣ и невежитѣ иматъ най-малко изпитания. Следователно само онѣзи, които не разбиратъ законитѣ и реда въ природата, могатъ да задаватъ въпроса, защо сѫществуватъ изпитанията. Това показва, че тия хора иматъ особено разбиране за живота. Тѣ искатъ да бѫдатъ щастливи, безъ да знаятъ въ какво се състои щастието. То е все едно да търсишъ истината, безъ да знаешъ какво нѣщо е истината. Истината освобождава човѣка. Който придобие истината, той става свободенъ. Който не разбира истината, той постоянно се натъква на противоречия. Да констатирашъ единъ фактъ, това още не е истина. Защо? Защото следъ като си констатиралъ този фактъ, ти пакъ се натъквашъ на противоречия, пакъ не си свободенъ. Съвременнитѣ хора сѫ недоволни отъ порядъка, който сѫществува въ природата. Казвамъ: този въпросъ може да се рѣши лесно. Какъ? Нека всички, които сѫ недоволни отъ сегашния свѣтъ, както и отъ порядъка въ природата, дадатъ свой планъ, по-добъръ, по-разуменъ. Отъ хиляди години насамъ невидимиятъ свѣтъ е далъ свобода на всички недоволни отъ законитѣ и наредбитѣ въ свѣта да представятъ свой проектъ. Ако този проектъ се окаже по-разуменъ, тѣ ще го приложатъ на земята, да се ползватъ хората отъ него. Който иска да коригира природата, той непремѣнно трѣбва да бѫде по-уменъ отъ нея. Невѣжиятъ не може да коригира видния цигуларь. Който иска да коригира нѣкой виденъ цигуларь, той непремѣнно трѣбва да знае повече отъ него. Въ това отношение, Христосъ бѣше отъ най-умнитѣ, отъ най-ученитѣ хора. Той разполагаше съ такава наука, която и днесь още остава затворена за хората. И при това положение, като Синъ Божи, Христосъ бѣше подложенъ на голѣми изпитания. Защо трѣбваше да бѫде подложенъ на такива изпитания? Каква нужда имаше да пости цѣли 40 дни въ пустинята? Христосъ направи опитъ, да види колко дни човѣкъ може да издържи безъ храна. Презъ тѣзи 40 дни Той се хранеше само съ Свещения хлѣбъ – съ Словото Божие. Когато дяволътъ Го изкушаваше, казваше му: „Ако си Синъ Божи, речи на този камъкъ да стане хлѣбъ!” Христосъ му отговори: „Писано е, че не само съ хлѣбъ ще живѣе человѣкъ, но съ всѣко Слово Божие”. Сѫщо така и съвременнитѣ хора се безпокоятъ, когато болниятъ не яде или когато здравиятъ малко яде. Тѣ бързатъ да го посъвѣтватъ да яде повече, да употрѣбява мазнини, да не отслабва. Тѣ му препорѫчватъ било печена, било варена кокошка, или пъкъ чорба отъ кокошка, но по възможность по-мазна, съ повече масло. Днесь хората се самозалъгватъ, като мислятъ, че мазната храна или месото ще имъ предаде нѣщо. Не, чуждото всѣкога става чуждо. Следователно животътъ на другитѣ живи сѫщества принадлежи на самитѣ тѣхъ, но не и на хората. Хората нѣматъ право да се разпореждатъ съ живота на другитѣ сѫщества. – Какъ и съ какво ще се хранимъ тогава? Подъ „храна” въ широкъ смисълъ азъ разбирамъ Божественото. Въ това отношение, само Божественото може да служи за храна на човѣка. Вънъ отъ Него, всичко друго е чуждо притежание, съ което човѣкъ нѣма право да разполага. И тогава, който употрѣби за храна нѣщо, което не е Божествено, то ще внесе въ него извѣстна отрова. Чуждото, внесѣно въ организма, оставя своята отрова. На тѣзи чужди вещества, внесени въ човѣшкия организъмъ, се дължатъ противоречията и страданията въ живота. Задачата на човѣка е да освободи организма си отъ тия чужди вещества. И тогава въ организма му трѣбва да остане само Божественото. Щомъ Божественото остане въ човѣка, а чуждото излѣзе вънъ, лицето му веднага просиява и волята му идва въ нормално състояние. Докато човѣкъ се смущава, той има въ сърдцето си чужди вещества. Докато днесь мисли едно, а утре – друго, той има въ ума си чужди вещества. Не е важно, кой е внесълъ тѣзи чужди вещества въ неговия организъмъ; важно е той да се изчисти отъ тѣхъ. Може би баба му, или дѣдо му да сѫ внесли тѣзи чужди вещества – това не е важно. Въпросътъ е да се изчисти, да се освободи отъ тѣхъ. Казвамъ: вие се нуждаете отъ положителна наука, която да ви наведе къмъ сѫщината на живота, а не къмъ привиднитѣ, т. е. къмъ преходнитѣ нѣща. Преходнитѣ нѣща всѣкога носятъ страдания и нещастия за хората. Страданието се предизвиква отъ това, че тѣзи нѣща лесно се губятъ. Следователно на тѣхъ не може да се разчита. За примѣръ, очаквашъ да получишъ наследство – ти си на кривъ пѫть. Ако се надявашъ нѣкой светия да се помоли за тебе – ти си на кривъ пѫть. Ако очаквашъ на другитѣ хора да разоратъ нивата ти – и наготово да си вземешъ жито, – ти си на кривъ пѫть. Ако искате да влѣзете въ правия пѫть, впрегнете се на работа и разчитайте на себе си. За тази цель вие трѣбва да разглеждате живота като нѣщо цѣло. Човѣкъ трѣбва да намѣри мѣстото си въ цѣлото, тамъ да свърши работата си и да не пречи на работата, която вършатъ другитѣ органи на живота. Единъ листъ отъ нѣкое дърво не трѣбва да се мѣси въ работата на другитѣ листа. Всѣки листъ отъ дървото има своя опредѣлена работа и опредѣлено мѣсто. Привидно всички листа вършатъ една и сѫща функция, но всѫщностъ не е така. Въ природата еднообразие не сѫществува. Когато животътъ става еднообразенъ, това показва, че хората едни други се мѣсятъ въ работитѣ си. За примѣръ, нѣкой пита защо Богъ е създалъ мравката? Защо е създалъ вола съ рога на главата и съ копита на краката? Жената се запитва защо е създадена жена. Мѫжътъ се запитва защо е създаденъ мѫжъ. Споредъ мене, женитѣ и досега още не знаятъ дали сѫ жени; и мѫжетѣ не знаятъ дали сѫ мѫже. Да мислятъ, че сѫ мѫже, или че сѫ жени, е едно нѣщо, а да знаятъ съ положителность това, е друго нѣщо. Жената е недоволна отъ положението си; тя е недоволна, че е създадена жена. Мощно нѣщо е жената! Трѣбва ли да бѫде недоволна отъ положението си? Жената е образъ на Божията Любовь. Ако не носи този образъ въ себе си, никаква жена не е тя. Тази жена не може да разбере живота. Казвате: „Нѣма какво да се разбира живота. Животътъ е борба”. – Не, никаква борба не е животътъ. И нѣма защо човѣкъ да се бори въ живота. Ако рече да се бори, колкото силенъ да е, пакъ ще се намѣри нѣкой по-силенъ отъ него, който ще го повали на земята. Досега не се е срѣщалъ въ историята на човѣчеството нито единъ герой, който да не е билъ побѣденъ. И най-голѣмитѣ герои, въ края на краищата, сѫ били побѣдени и сѫ умрѣли. На всѣки герой е направенъ паметникъ, на който пише: „Тукъ лежи единъ отъ голѣмитѣ герои въ свѣта”. Казвамъ: герои сѫ тѣзи хора, но не сѫ истински герои. И тъй, не съжалявайте за временнитѣ нѣща, които сте изгубили. – „Ама любовьта си изгубихме.” – Не съжалявайте за онази любовь, която се губи. Тази любовь е героятъ, който умира. На такъвъ герой не може да се разчита. Нѣкой казва: „Едно време сърдцето ми гореше отъ любовь, но сега любовьта ми изгасна”. – Любовь, която запалва сърдцето и после изгасва, любовь, която извира и пресъхва, е повърхностна любовь. Ако ти се въодушевишъ и кажешъ, че си готовъ за Господа всичко да направишъ, а на другия день още се откажешъ, каква е твоята любовь? И Петъръ казваше на Христосъ, че любовьта му е непоколѣбима, че никога нѣма да Го остави, че е готовъ съ меча си да Го защитава, но не издържа. Докато пѣтелътъ два пѫти пропя, той три пѫти се отказа отъ Христосъ. Следъ това Петъръ съзна грѣшката си, разкая се и горко плака. Той видя своята слабость и позна въ какво се състои юначеството. Кѫдето има страхъ, тамъ юначество не сѫществува. Следователно първата работа на човѣка е да се освободи отъ онзи вѫтрѣшенъ, неестественъ страхъ въ себе си. Единствениятъ страхъ, който трѣбва да сѫществува, който е на мѣстото си, той е страхътъ въ човѣка да не изгуби любовьта си. Свещенъ страхъ е той! Щомъ изгуби любовьта си, човѣкъ свършва и съ живота си – за него всичко е свършено. Отъ нищо друго човѣкъ не трѣбва да се страхува. Всякакъвъ другъ страхъ е безпредмѣтенъ. Човѣкъ може да се страхува да не умре отъ гладъ, да не изгуби кѫщата си, да не го уволнятъ отъ службата му, да не изгуби общественото си положение, да не изгуби уважението на хората и т. н. Всички тия нѣща, които предизвикватъ страхъ въ хората, сѫ временни и човѣкъ не трѣбва да се спира върху тѣхъ. Ако вѣрвате въ Бога, Който ви е създалъ, нѣма защо да плачете и да се отчайвате; вие никога нѣма да умрѣте гладни, никога нѣма да бѫдете изоставени. Въ цѣлия свѣтъ има ваши напреднали, разумни братя, които никога нѣма да ви оставятъ. Казвамъ: както и да изпаднете, въ каквото положение и да се намѣрите, вземете примѣръ отъ блудния синъ. Следъ като изяде и изпи всичкото си богатство, той се принуди да пасе свине. За друга работа той не бѣше способенъ. Какво представляватъ свинетѣ? Ако вие, отъ сутринь до вечерь, се занимавате съ своитѣ скърби, съ своитѣ отрицателни мисли и желания, не е ли това свинепаство? Какво трѣбва да правите? Намѣрете начинъ да се освободите отъ това занятие. Свинетѣ сѫ лакоми животни, тѣ изядоха всичко и за блудния синъ не оставиха даже рожкови да яде. Следъ голѣми страдания, съзнанието на блудния синъ се пробуди, той се разкая, смири се и каза: „Баща ми има толкова слуги, които му работятъ и се хранятъ. И азъ ще отида при него, като последенъ слуга. Нѣма защо повече да стоя тукъ, въ тази чужда срѣда, между хора, които не ме обичатъ”. И наистина, отрицателнитѣ мисли и чувства на човѣка не могатъ да иматъ любовь къмъ него. При това положение, човѣкъ не може да живѣе между сѫщества, които не го обичатъ. Страданията и нещастията на хората се дължатъ на факта, че тѣ искатъ да живѣятъ въ срѣда, въ която любовьта не функционира. А защо е така – за това не се говори. Въ древностьта още, при единъ отъ индускитѣ учители се явилъ единъ отъ неговитѣ ученици, да иска нѣкакви правила за живота. Учительтъ му казалъ: „Ще отидешъ на гробищата и ще ходишъ отъ гробъ на гробъ, да говоришъ на умрелитѣ най-хубавитѣ работи, каквито дойдатъ на ума ти. Каквото ти отговорятъ, ще дойдешъ да ми кажешъ”. Ученикътъ отишълъ на гробищата и започналъ да говори на умрелитѣ най-похвални работи: че сѫ велики хора, свѣтии, че сѫ допринесли много за човѣчеството, че като тѣхъ други нѣма и т. н. Вслушва се да чуе нѣкакъвъ отговоръ – ни гласъ, ни услишание. Връща се при учителя си, да му разправи какво е направилъ. Учительтъ му казалъ: „Сега пакъ ще отидешъ при умрелитѣ и ще имъ говоришъ най-лоши думи, ще ги ругаешъ и ще видишъ какво ще ти отговорятъ”. Ученикътъ отишълъ при умрелитѣ и имъ говорилъ най-лоши думи. Връща се при учителя си и казва: „Пакъ ни гласъ, ни услишание”. Тогава учительтъ му отговорилъ: „Ако искашъ да разберешъ смисъла на живота, вземи поука отъ мъртвитѣ – и когато тѣ хвалятъ, и когато тѣ корятъ, и когато си щастливъ, и когато си нещастенъ – ни гласъ, ни услишание, нито дума по това!” Казвамъ: всички хора иматъ слабостьта, като имъ дойде нѣкое страдание, търсятъ нѣкого, да се изкажатъ, да имъ олекне малко. Като имъ дойде нѣкое щастие, търсятъ нѣкого, да се изкажатъ, да сподѣлятъ радостьта си. Знаете ли на какво приличатъ тия хора? Тѣ приличатъ на ония гумѣни топки, или гумѣни куклички, съ които децата си играятъ. Тия гумѣни топки иматъ въ срѣдата си една дупчица и като натиснатъ топката, та издава звукъ. Децата се радватъ на тѣзи топки, натискатъ ги и ги разпущатъ, за да издаватъ звукъ. Та сега, като ви натисне страданието и вие издавате звукъ, започвате да се оплаквате, да разправяте на хората, че голѣмо нещастие ви е сполетѣло. Казвамъ: ако не можете да разгледате страданието отъ научна гледна точка, да видите какво се крие въ него, то е безпредмѣтно за васъ. Като разглеждате страданията спокойно, ще видите, че има рефлѣксни страдания, има и прави страдания, които се отнасятъ до самия човѣкъ. Рефлѣксно страдание е, напримѣръ, стѣгането, свиването, което изпитвате, като гледате какъ нѣкой акробатъ ходи по вѫже, прави редъ упражнения. Той ходи по вѫжето спокойно, самоувѣрено, безъ никакъвъ страхъ и казва: „Изкуство е това!” Вие, които гледате, свивате се, страхувате се, стѣгате се, да не падне случайно, да не изгуби равновѣсие. И като излѣзете отъ този циркъ, казвате: „Измѫчихъ се за тия хора”. Питамъ: ако този акробатъ върви по вѫжето смѣло, самоувѣрено, безъ страхъ, съ упование на себе си, не можете ли вие, които вѣрвате въ Бога, да имате смѣлость и вѣра поне колкото неговата? Който не разбира живота, ще каже за акробата: „Вижъ, този нехранимайко, по какъвъ начинъ си изкарва прехраната!” Не, да бѣхъ на ваше мѣсто, бихъ казалъ: „Ето единъ смѣлъ, решителенъ човѣкъ! Безъ вѣра въ Бога, но съ упование въ себе си, той се излага на такъвъ рискъ. А пъкъ азъ, който вѣрвамъ въ Бога, страхувамъ се даже мнѣнието си да изкажа, да не би хората да помислятъ нѣщо лошо за мене”. Ти, който вѣрвашъ въ Бога, по три пѫти на день се молишъ, страхувашъ се отъ сѣнката си, страхувашъ се отъ умрѣлъ човѣкъ, отъ лоши сънища и т. н. Каква вѣра е тази, която не може да се справи съ най-малкитѣ мѫчнотии? Човѣкъ е дошълъ на земята да учи. Щомъ върви въ правия пѫть, той нѣма какво да се страхува. Какво страшно има въ това, че сънувалъ нѣкакъвъ лошъ сънь? Една търновка ми разправяше единъ свой сънь: „Сънувамъ майка си. Идва при мене и безъ да ми каже нѣщо, взима една стомна и ме удря съ нея по главата. Стомната падна на земята, разби се на парчета, а отъ главата ми започна да тече жълта течность. Казахъ си: „Чудно нѣщо! Не можа ли майка ми да намѣри една сладка дума, съ която да ме зарадва, а трѣбваше да ми разбива главата съ стомна?” Ставамъ сутриньта и какво забелязвамъ? Съзнанието ми се пробужда и азъ започвамъ да разглеждамъ живота си, виждамъ своитѣ грѣшки, виждамъ, че съмъ се отклонила отъ правия пѫть, и рѣшихъ да се върна въ пѫтя, който Богъ ми е предначерталъ. Разбрахъ, че съ стомната ми се предаде урокъ. Стомната бѣше предмѣтно учение. Съ тази стомна невидимиятъ свѣтъ искаше да ми каже: „Както стомната се разби на парчета, така и твоята глава ще се разбие, ако вървишъ въ стария пѫть”. Следователно въ рѫцетѣ на сѫдбата човѣкъ не трѣбва да бѫде стомна, която при единъ ударъ въ земята да се разбие на парчета. Стомната придобила ли е нѣщо? Като се счупи стомната, тя губи, нищо не придобива. Обаче главата на човѣка придобива нѣщо. Тя започва да мисли и вижда грѣшкитѣ на своя животъ. Когато стомната се чупи, извадете урокъ отъ това и благодарете, че тя се е счупила, а не главата ви. Щомъ се счупи стомната ви, ще си купите нова, по-хубава отъ първата. Трѣбва да бѫдете внимателни въ живота, да не счупите главата си, като тази стомна. Ето защо, каквото нещастие да ви се случи, извадете поука отъ него. Знайте, че въ природата нѣма случайности. Всѣко страдание, или всѣко изпитание е на мѣсто, и за въ бѫдеще ще донесе несмѣтни блага за онзи, който го разбира. Като проследите историята на човѣшкото развитие, ще видите, че този е пѫтьтъ за постигане на съвършенство. Велико бѫдеще очаква човѣка, но затова той трѣбва да учи. Земята е велико училище, великъ университетъ, въ който хората сѫ дошли да учатъ. И Христосъ прекара 33 години въ този университетъ. Като издържа матура, тогава Той се върна на небето, кѫдето зае опредѣленото за Него мѣсто. Затова Христосъ каза на ученицитѣ си: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята”. На друго мѣсто Той казва: „Идете и вие да проповѣдвате и да разгласявате моето учение”. Питамъ: щомъ вѣрвате въ Христосъ, трѣбва ли да се страхувате? Той самъ казва, че Му се даде всѣка власть на небето и на земята. Христосъ мина презъ голѣми страдания, докато получи тази власть. Той носи своя кръстъ до едно мѣсто и после го остави, съ което искаше да каже: „Дотукъ носихъ кръста, сега оставамъ вие да го носите”. Казвамъ: ако има нѣщо за учудване въ живота на Христосъ, не сѫ голѣмитѣ страдания, които Той прекара, колкото Неговата издръжливость. Въ лицето на Христосъ виждаме една душа, която издържа на голѣми противоречия. Тази издръжливость заслужава подражаване. Той каза: „Азъ трѣбва да изпълня волята Божия, каквото да стане!” Характеръ е това! После Той продължи: „Господи, въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си. Нека бѫде Твоята воля!” Питамъ: остана ли Христосъ излъганъ въ своята вѣра? Онзи, Който Го е създалъ, въ Когото положи живота си, въ Когото вѣрваше, Той Го възкреси. И ето, две хиляди години следъ възкресението на Христосъ, 500 милиона хора вѣрватъ въ Неговия пѫть и работятъ заедно съ Него. Ще дойде день, когато и ония, които не сѫ повѣрвали, ще тръгнатъ следъ Христосъ. Следъ всичко това трѣбва ли още да се страхувате? Съвременнитѣ хора се страхуватъ като младитѣ моми. Младата мома постоянно се стрѣска. Гизди се, кичи се, а сърдцето й непрестанно трепка: „Ами, ако възлюбениятъ ме остави? Какво ще стане съ мене, ако намѣри друга, по-хубава мома?” И току вижъ, хвърли китката, обезсърдчи се. После, пакъ се насърдчи, слага китката на главата си, развѣсели се. Къмъ обѣдъ изкушението пакъ идва: „Ами, ако ме остави? Ако намѣри по-красива отъ мене?” Каквото става съ момата, това става и съ васъ. Казвате: „Какво ще правя, ако ме остави Господъ? Той съ мене ли само ще се занимава?” Казано е въ Писанието: „Записахъ ви на дланьта си”. И наистина, на какво по-хубаво мѣсто човѣкъ може да бѫде записанъ, освѣнъ на дланьта на Господа? Достатъчно е да погледне Богъ къмъ дланьта си, за да види тамъ името ви написано. И тъй, както въ миналото, така и въ настоящето, сѫ нуждни герои. Геройство се иска отъ хората, а не малодушие. Работа се иска отъ хората, а не говорене. Турцитѣ иматъ една пословица: „Много думи на воденицата”. И наистина, воденицата вдига много шумъ. Шумътъ й е по-голѣмъ отъ работата, която върши. Обаче въ края на краищата, огънь я чака. Ще я насѣкатъ и въ огънь ще я сложатъ. И воденичниятъ камъкъ е осѫденъ на изтриване, на унищожаване. Изобщо, меленето на житото въ воденицата не представлява идеалъ за човѣка. За въ бѫдеще, житото нѣма да се поставя на такива изпитания, презъ каквито днесь минава. Съвременнитѣ хора мелятъ житото, превръщатъ го на брашно; после го замѣсватъ, правятъ отъ него хлѣбъ, който пекатъ въ фурни и най-после ядатъ. Значи житото минава редица изпитания, докато се превърне въ хлѣбъ. Казвамъ: както виждате, изпитанията, противоречията въ сегашния животъ сѫ необходими. За онзи, който разбира противоречията, тѣ сѫ привилегия. Безъ изпитания човѣкъ не може да се приближи къмъ Бога. Колкото по-голѣми сѫ изпитанията, толкова повече човѣкъ се приближава къмъ Бога. Ако не е изпиталъ сиромашията, безвѣрието, безнадеждието, безлюбието, злото, мрака въ живота, човѣкъ никога не би се приближилъ къмъ Бога и не би Го позналъ. Само чрезъ изпитанията той ще разбере какво представлява истинската любовь, вѣра и надежда. Само по този начинъ той ще разбере, че любовьта е по-силна отъ безлюбието, отъ ада и отъ смъртьта; вѣрата е по-силна отъ безвѣрието; надеждата е по-силна отъ безнадеждието; доброто е по-силно отъ злото. Казано е въ писанието: „Единъ праведенъ ще гони хиляда грѣшни, а двама праведни ще гонятъ десеть хиляди грѣшни”. Значи, силата на единъ праведенъ е равна на силата на хиляда грѣшни, а силата на двама праведни е равна на силата на десеть хиляди грѣшни. Следователно, ако сте праведенъ човѣкъ и срѣщнете мечка въ гората, не бѣгайте отъ нея. Хванете мечката за ухото, спрете я и започнете да се разговаряте съ нея. Въ Писанието имаме такъвъ примѣръ; тамъ се говори за Давидъ, който се е борилъ съ мечка и съ лъвъ, а после се бори и съ Голиатъ. Саулъ му каза: „Не можешъ да се боришъ съ Голиатъ, защото ти си дете, а той – мѫжъ ратникъ още отъ младостьта си”. И рече Давидъ на Саулъ: „Като пасяхъ овцетѣ на отца си, идваше лъвъ или мечка, та грабваше овца отъ стадото, но азъ излизахъ следъ тѣхъ и ги поразявахъ; така освобождавахъ овцата отъ устата имъ. Ако пъкъ мечката или лъвътъ се повдигнеше върху мене, хващахъ го за брадата и поразявахъ го и убивахъ го. Рабътъ ти е убилъ и лъвъ, и мечка. И този необрѣзанъ филистимецъ ще бѫде като едно отъ тѣхъ”. Казвамъ: който се е борилъ съ лъвъ, или съ мечка, той лесно може да се справи и съ човѣка. Често вие мислите, че сте слаби. Да, слаби сте, но въ едно отношение – въ Любовьта. Силата на човѣка се опредѣля отъ качеството на неговата любовь; силата на човѣка се опредѣля отъ качеството на неговото знание; силата на човѣка се опредѣля отъ качеството на неговата воля. Следователно, който не е позналъ Божията Любовь, Божието знание и волята Божия, той е слабъ човѣкъ. Когато е вънъ отъ силата на Любовьта, човѣкъ е слабъ. Когато Христосъ прекарваше 40-дневенъ постъ, Той бѣше заведенъ на планината отъ Духа, тамъ да изпитатъ Неговата любовь. И наистина, дойде сатаната и почна да Го изпитва, като Му казваше: „Ето, всички тия царства сѫ мои. Ако ми се поклонишъ, ще ти ги дамъ”. Христосъ отговори: „Моето царство не е отъ този свѣтъ”. Ако на нѣкой отъ съвременнитѣ хора се предложи едно отъ тия царства, да стане, напримѣръ, пръвъ министъръ въ България, той веднага ще се откаже отъ своето вѣрую. За потвърждение на тази мисъль ще приведа следния примѣръ. Още въ първитѣ времена на християнството, въ областьта на Александрия, живѣли единъ светия и единъ каменарь. Светията правилъ кошници и когато отивалъ въ града да ги продава, минавалъ покрай каменаря, който го поздравявалъ и завеждалъ въ дома си да почине. Следъ това измивалъ краката му и угощавалъ го, съ каквото ималъ. Светията билъ много доволенъ отъ каменаря, че се отнасялъ съ него добре. Единъ день той се обърналъ къмъ Бога съ следната молба: „Господи, този каменарь ми прави голѣми услуги, добъръ е и честенъ човѣкъ, но много бѣденъ; отъ сутринь до вечерь работи, едва изкарва хлѣба си. Помогни, моля Ти се, да забогатѣе малко и той да поживѣе като всички хора”. Като се помолилъ три пѫти за него, най-после дошълъ единъ ангелъ и му казалъ: „Желанието ти да се измѣни сѫдбата на каменаря е добро, но този човѣкъ не е готовъ още за друго положение. Ако му се даде богатство, той ще се развали”. – „Азъ пъкъ мисля, че ако забогатѣе, той ще стане по-добъръ.” – „Да бѫде спорѣдъ желанието ти! Иди да кажешъ на каменаря, че на еди-кое си мѣсто е заровено голѣмо богатство. Нека го разрови и разполага съ него, както намѣри за добре.” Светията отишълъ при каменаря и му разправилъ всичко, каквото ангелътъ казалъ. Каменарьтъ взелъ богатството и веднага си направилъ хубава, голѣма кѫща въ Александрия. Започналъ да живѣе богато, разкошно и въ скоро време станалъ извѣстенъ въ цѣлата околность. Следъ това го направили пръвъ везиръ. Когато светията слизалъ въ града, каменарьтъ не го посрѣщалъ вече, защото билъ заетъ съ други работи. Единъ день светията го посѣтилъ въ дома му, но каменарьтъ го погледналъ и далъ видъ, че не го познава. – „Не ме ли познавашъ?” – „Не тѣ познавамъ. Върви си по пѫтя. Азъ нѣмамъ работа съ такива като тебе.” Светията тръгналъ по пѫтя си, но доста загриженъ, защото видѣлъ, че работата отивала зле. На пѫтя го срѣщналъ ангелътъ, който помогналъ да се подобри положението на каменаря и му казалъ: „Видя ли сега какво направи? Разбра ли, че този човѣкъ не бѣше готовъ още за по-добри условия?” Следъ това ангелътъ го хваналъ за врата, наложилъ го добре и му казалъ: „Да помнишъ още веднъжъ какъ се измѣня сѫдбата на хората!” Като разбралъ грѣшката си, светията пакъ се обърналъ къмъ Господа, съ молба да върне каменаря въ първото му положение, а за себе си, да му даде възможность, по какъвто и да е начинъ, да изправи грѣшката си. И този пѫть Богъ послушалъ молбата на светията. Срѣщу каменаря, въ ролята на пръвъ везиръ, започнало голѣмо гонение: клевѣти, подозрѣния, хули, уволнения и т. н. Той изгубилъ общественото си положение, материалното си състояние и останалъ безъ кѫща, безъ пари. Като се видѣлъ толкова изпадналъ, взелъ чука и отново се отдалъ на каменарство. Като слизалъ светията въ града, каменарьтъ пакъ го посрѣщалъ, правилъ му услуги, като се извинявалъ, че като станалъ везиръ, не билъ внимателенъ къмъ него. „Не зная какъвъ дяволъ ме бѣше завладѣлъ, че не тѣ приемахъ. Познавахъ тѣ много добре, но се страхувахъ отъ хората, да не кажатъ за мене нѣщо лошо, че имамъ приятелство съ такъвъ бѣденъ човѣкъ.” Светията се усмихналъ и казалъ: „Нѣма нищо, нали се оправи работата?” Следъ нѣколко години каменарьтъ казалъ на светията: „Помоли се пакъ за мене, да ми дадатъ малко богатство, да забогатѣя.” – „Не, втори пѫть не искамъ да се моля за тебе; не искамъ повече да ме биятъ. По-добро положение отъ сегашното надали ще намѣришъ.” И продължилъ каменарьтъ да дѣла камъни. Казвамъ: всѣки самъ прави тѣзи камъни и самъ трѣбва да ги дѣла. Тѣзи камъни сѫ необходимъ градивенъ материалъ, отъ който човѣкъ трѣбва да направи своята кѫща. Тѣзи камъни не трѣбва да се продаватъ, но да се дѣлатъ, да се обработватъ. Какво представляватъ камънитѣ? Тѣ сѫ ония груби мисли, чувства, постѫпки и черти въ характера на човѣка, които непремѣнно трѣбва да се дѣлатъ. Въ това се крие вѫтрешния смисълъ, вѫтрешната работа на човѣка. Единъ день, като издѣламе, като изгладимъ тия камъни, и Богъ ще бѫде доволенъ отъ нашия животъ и ние ще бѫдемъ доволни. Това не подразбира, че човѣкъ изведнъжъ може да стане ученъ или светия. Знанието, дарбитѣ, способноститѣ постепенно се придобиватъ. Въ това, именно, се състои красотата на живота. Понѣкога хората искатъ изведнъжъ да станатъ силни, учени, богати, свети, гениални. Казвамъ: такъвъ порядъкъ въ свѣта не сѫществува. Има извѣстна зависимость между малкото и голѣмото: малкото богатство, малкото знание, малкитѣ мисли и чувства, които ви посѣщаватъ, струватъ повече отъ голѣмитѣ богатства и знания. Кога? Когато ги задържите и обработите въ себе си. Сега, ще дамъ едно обяснение на тази идея. Представете си, че имате едно шише, или една ваза, направена отъ нѣкакъвъ скѫпоцѣненъ камъкъ, или отъ диамантъ. Тази ваза може да бѫде пълна съ чиста, хубава вода, а може да бѫде пълна и съ нѣкаква отрова, или киселина. Самото шише може да струва милиони стерлинги, но какво ви ползва то, ако е пълно съ отрова? Ако пъкъ е пълно съ чиста, хубава вода, то струва още повече. И обратно: вие можете да имате сѫдъ, направенъ отъ проста глина, но пъленъ съ чиста, кристална вода. Въ случай на жажда, простиятъ сѫдъ съ чиста вода е за предпочитане предъ диамантеното шише, пълно съ отрова. Питамъ: каква полза, ако имате външни богатства, а въ себе си вѫтрѣ носите отрова, която постоянно ви разяжда? Телата на съвременнитѣ хора не сѫ направени отъ диамантъ, нито отъ материя, подобна на скѫпоценнитѣ камъни, вследствие на което тѣ грѣшатъ. Ще дойде день, когато тѣлата имъ ще бѫдатъ направени отъ чиста, фина материя, като тази на свѣтиитѣ, на ангелитѣ, и тѣ нѣма да грѣшатъ. Казано е въ Писанието: „Родениятъ отъ Бога грѣхъ не прави”. Само онзи човѣкъ е роденъ отъ Бога, който е миналъ презъ всичкитѣ фази на човѣшкото развитие и е дошълъ въ положение на пъленъ устой. Нищо въ свѣта не е въ състояние да го отклони отъ неговитѣ прави разбирания за живота. Апостолъ Павелъ казва: „Нищо въ свѣта не е въ състояние да ни отдѣли отъ Любовьта Христова”. Да, нищо въ свѣта не е въ състояние да отдѣли човѣка отъ Любовьта Божия. Ако нѣкой иска да знае, какво нѣщо е небето, казвамъ: небето е мѣсто на любовь, на знание, на добри постѫпки. Който влѣзе въ небето, той има задача да прояви своята любовь, своето знание, своитѣ добри постѫпки. Понеже жителитѣ на небето живѣятъ въ пълно съгласие помежду си, тѣ не се нуждаятъ отъ нищо. Ако нѣкой отъ тѣхъ временно почувства нужда отъ нѣщо, всички му се притичватъ на помощь. Щастието на хората зависи отъ сплотеностьта между тѣхъ. Ако съзнанието имъ се пробуди и тѣ пожелаятъ да възприематъ и проявятъ Любовьта, всичко ще се оправи. Само Любовьта е въ сила да разрѣши всички задачи въ живота. Но тази Любовь трѣбва да проникне въ душата не на единъ човѣкъ, или на единъ народъ, но на всички хора и всички народи по лицето на земята. Когато Любовьта се прояви въ душата на майката, тя ще възлюби всички деца като свои. Това значи истинска майка! Когато майката обича само своитѣ деца, това показва, че любовьта й е въ фазата на животнитѣ, или най-много въ фазата на хората. Тази майка още не е дошла до положение да обича и чуждитѣ деца, както Богъ ги обича. Казвате: „Какъ може майката да обича и чуждитѣ деца, като свои?” – Щомъ не може да обича така, тя не е майка. „Какъ можемъ да обичаме всички народи, като своя народъ?” – Щомъ не можете да обичате така, вие нѣмате Любовь. Питамъ: каква е вашата любовь къмъ Бога, щомъ обичате само едного, или щомъ не обичате всичко, което Той е създалъ? Защо обичате даденъ човѣкъ? Ще кажете, че харесвате нѣщо въ него и затова го обичате. Питамъ: ще обичате ли този човѣкъ, ако любовьта му не издържи? Единъ графъ се влюбилъ въ една млада, красива германка и често отивалъ въ дома й, като изказвалъ любовьта си чрезъ подаръци, чрезъ носене букети, цвѣтя. Работата дошла почти до женитба. Една вечерь тѣ рѣшили да се разходятъ изъ околностьта на града, но трѣбвало да минатъ съ лодка презъ близката до града рѣка. Слугата каралъ лодката и благополучно стигнали на другия брѣгъ. Едва стѫпили на брѣга, отъ гората излѣзли нѣколко разбойници и ги нападнали. Графътъ успѣлъ да избѣга. Възползвани отъ това, разбойницитѣ се нахвърлили върху момата, съ цель да взематъ отъ нея пари, или нѣкакви скѫпоцѣнности. Тя започнала да вика, да се брани и потърсила съ очи графа, да й се притече на помощь, но останала изненадана като видѣла, че той избѣгалъ. Обаче, слугата, който останалъ съ нея, веднага се притекълъ на помощь: ударилъ на единия, на втория, на третия разбойникъ по единъ юмрукъ въ устата и ги прогонилъ. Следъ това той придружилъ господарката си до дома й. На другия день графътъ отишълъ въ дома на годеницата си, съ букетъ въ рѫка, да я поздрави съ щастливото избавление, но тя му казала: „Моля ви се, втори пѫть да не идвате въ моя домъ!” Питамъ: какви трѣбва да бѫдете по характеръ – като графа, или като слугата? Човѣкъ трѣбва да има характера на вѣрния слуга, който, въ най-критичния моментъ въ живота ви, може да ви се притече на помощь. Питамъ: ако въ даденъ случай вие не можете да застанете на страната на Истината, на Мѫдростьта и на Любовьта, въ какво се заключава вашето достойнство като човѣкъ? Съ какво ще се похвалите като отидете на небето? Жителитѣ на небето се отличаватъ съ голѣмо търпение. Съвременнитѣ религиозни и духовни хора не могатъ да се търпятъ едни други, постоянно се оплакватъ, кой кого обидилъ, и следъ всичко това се надяватъ да отидатъ на небето, да бѫдатъ посрѣщнати съ музики и пѣсни. Като отидатъ на небето, тѣ и тамъ ще се оплакватъ, че хората на земята сѫ лоши. Не, никакви оплаквания не се приематъ на небето. Тамъ сѫществата живѣятъ само въ Любовь. Сега всички трѣбва да се стремите къмъ вѫтрѣшенъ животъ. Само по този начинъ ще можете да издържате на мѫчнотиитѣ и противоречията, които срѣщате въ живота си. Всички имате противоречия, но дадена ви е възможность да ги разрѣшите. Има случаи, когато трѣбва да мълчите. Изкуство е, като скърбите, никой да не познава, че имате нѣкаква скръбь. Когато е скръбенъ, човѣкъ трѣбва да мисли. За какво трѣбва да мисли? Той трѣбва да мисли за всички скръбни хора. Има хора, които скърбятъ повече отъ него. Ако е бѣденъ, нека мисли, че има хора по-бѣдни отъ него. Ако е богатъ, нека мисли за богатитѣ хора, които, сѫщо като него, не сѫ изпълнили волята Божия. И въ скръбьта, и въ сиромашията, и въ богатството си, човѣкъ трѣбва да изпълнява волята Божия. Какво прави чешмата? Кѫдето мине, тя всичко чисти. Въ първо време образува каль, обаче, като тече нѣколко години наредъ, тя постепенно изчиства околнитѣ мѣста. Праведниятъ прилича на чешма: кѫдето мине, всичко изчиства. Следователно не се обезсърчавайте отъ мѫчнотиитѣ си! Христосъ не се обезсърдчи; праведнитѣ хора, свѣтиитѣ сѫщо не се обезсърдчиха. По сѫщия начинъ и вие не трѣбва да се обезсърчавате. Като отварямъ радиото си, азъ постоянно чувамъ мърморене, оплакване: жената се оплаква, че мѫжътъ й не я обичалъ; мѫжътъ се оплаква, че жена му не го обичала; синътъ се оплаква, че баща му не го обичалъ; ученицитѣ се оплакватъ, че учителитѣ имъ не ги обичали. Чудно нѣщо! Небето, звѣздитѣ, слънцето – всичко ви обича. Каква по-голѣма любовь търсите? Вие сте обвити отъ Любовьта, а търсите сѣнката на Любовьта. Защо не цѣните любовьта, която имате, а търсите друга любовь? Ако искате да ви обичамъ, ще кажа: Погледнете слънцето! После, ще ви заведа при нѣкоя круша, ще кажа: Откѫснете си една круша! Ще ви заведа въ нѣкой магазинъ и ще кажа: Изберете си единъ хубавъ костюмъ, дрехи! – „Ами кой ще плаща?” – Когато Христосъ прати ученицитѣ си въ селото да взематъ ослицата, плати ли нѣкой за нея? Вие казвате, че всичко въ свѣта е на Бога, но като дойде да приложите това, не мислите така. Вие трѣбва да имате това дълбоко, свещено вѣрване, че всичко въ свѣта принадлежи на Бога, но да не го използвате само за себе си. Божиитѣ блага сѫ общо достояние. Всички хора трѣбва да се ползватъ еднакво отъ тѣхъ. Казвамъ: всички трѣбва да живѣемъ за Онзи, Който ни обича. Ако живѣемъ за Него, ние ще се обичаме. Ако не живѣемъ за Него, нѣма да се обичаме. Значи, ако живѣемъ за Бога, Който е въ насъ, ние ще Го обичаме, ще Го разбираме, а заедно съ това ще се разбираме и обичаме помежду си. Ако разбираме Любовьта на Бога въ насъ, ще разбираме и всички други прояви на Любовьта. Щомъ разбирамъ тия нѣща, благата после ще дойдатъ. Следователно запалете първо Свещения огънь на вашето огнище! Вземете малко вѫглища и запалете огънь на вашето огнище. Не взимайте огънь отъ вашитѣ съсѣди! Щомъ запалите Свещения огънь на вашето огнище, всѣкаква друга любовь се осмисля. При това положение, любовьта на майката, на приятеля, на слугата придобиватъ смисълъ и ставатъ разбрани за васъ. Божествената Любовь осмисля всички прояви на любовьта. Чувства безъ любовь сѫ безпредмѣтни. Мисли безъ любовь сѫ безпредмѣтни. Тѣ сѫ подобни на красиво, но мъртво тѣло, отъ което е излѣзла душата, т. е. Любовьта. Божията Любовь осмисля чувствата, мислитѣ и постѫпкитѣ на хората. Сложете тази Любовь дълбоко въ душата си и нищо не говорѣте за нея. За тази Любовь устата ви трѣбва да бѫде запечатана съ седемь печата. Запитали единъ отъ великитѣ адепти на Египетъ нѣщо за Любовьта. Той стисналъ устата си и нищо не отговорилъ. За Божията Любовь може само да се мълчи. Много съмъ говорилъ за Любовьта, но не за сѫщината на Любовьта. Азъ съмъ говорилъ само за проявитѣ на Любовьта, но щомъ дойда до сѫщината на Божията Любовь – млъквамъ. Дойда ли до Божията Любовь – свещено мълчание! Нѣма по-красиво нѣщо отъ това мълчание. То е мълчание, което говори. Когато разумниятъ човѣкъ мълчи, отъ него излиза нѣщо хубаво. И печката зимно време мълчи, но отъ нея излиза приятна топлина. И запалената свѣщъ мълчи, но отъ нея излиза свѣтлина, на която вие четете и учитѣ. И слънцето мълчи, но отъ него излиза топлина и свѣтлина, които даватъ животъ. Когато Христосъ бѣше въ пустинята, сатана дойде при Него да Го изкушава. Казваше Му: „Ако си Синъ Божи, хвърли се отъ този храмъ. Писано е, че нѣма да препънешъ въ камъкъ ногата си”. Христосъ му отговори: „Не изкушавай Господа моего! Камъни, на които можешъ да се качвашъ, не сѫ камъни на храмъ Божи. Храмътъ е вѫтрѣ въ човѣка и на този храмъ никой не може да се качва”. Нѣкой казва, че билъ на църква, въ мѣстото на свѣтлината. Не, човѣкъ не може да бѫде въ свѣтлината, но свѣтлината може да бѫде въ човѣка. Казвате, че сте въ Бѣлото Братство. И това е невъзможно. Бѣлото Братство може да бѫде въ човѣка, но човѣкъ не може да бѫде въ Бѣлото Братство. Бѣлото Братство може да влѣзе и да излѣзе отъ човѣка, но човѣкъ не може да влѣзе и да излѣзе отъ Бѣлото Братство. Ако Бѣлото Братство влѣзе въ човѣка, той придобива истинско разбиране за живота. Ако нѣкой мисли, че може да влѣзе въ Бѣлото Братство, той е на кривъ пѫть. Духътъ трѣбва да влѣзе въ човѣка, а не човѣкъ въ Духа. Христосъ казва: „Азъ пребѫдвамъ въ Отца си”. Това значи: Христосъ пребѫдва въ Божията Любовь и Божията Любовь пребѫдва въ Него. И на васъ казвамъ: И вие трѣбва да пребѫдвате въ Божията Любовь, да я възприемате и да я проявите. Сѫщо така и Богъ да пребѫдва въ васъ. Въ това се състои силата на човѣка. Щомъ вие пребѫдвате въ Бога и Той въ васъ, молѣте се тайно, въ душата си. Презъ каквито изпитания да минавате, не се обезсърчавайте. Знайте, че всичко, което желаете, ще постигнете. – Кога? – Още днесь. Ако изпълните волята Божия, днесь още ще придобиете онова, което душата ви желае. Ако имате любовьта на майка си и на баща си, ако имате любовьта на брата си и на сестра си, вие никога нѣма да бѫдете въ лишение. Ако имате любовьта и на учителя си, вие сѫщо нѣма да бѫдете въ лишение. Защо нѣма да бѫдете въ лишение? Защото Богъ живѣе въ васъ. При това положение всѣки самъ ще поправя лампитѣ си, когато става нѣкаква поврѣда въ тѣхъ. Който отрича Бога въ себе си, той ще чака да дойде нѣкой отвънъ, да поправи неговата вѫтрѣшна инсталация. Да се върнемъ сега къмъ сѫщественото. Всички сте изпратени на земята да работитѣ, да учитѣ, да станете граждани на Царството Божие. На всички ви е дадено довѣрие, да изпълните мисията си, както трѣбва. Богъ ви е надарилъ съ отлично тѣло, съ свѣтълъ умъ, съ благородно сърдце, съ силна воля и вие сте длъжни да запазите тия качества. Богъ ви е надарилъ още съ мощенъ духъ, съ велика душа, въ замѣна на което вие трѣбва доброволно, отъ любовь, да изпълните Неговата воля. Като съзнаете това, трѣбва да кажете: „Ние ще работимъ, както работятъ всички будни души по свѣта, за идване на Царството Божие на земята”. Изъ цѣлия свѣтъ се повдига зовъ къмъ всички пробудени души за работа. Всѣки трѣбва да желае идването на Царството Божие на земята! Всѣки трѣбва да желае да се изпълни волята Божия на земята! Всѣки трѣбва да застане на страната на Любовьта, да желае идването на Вѣчния животъ! Всѣки трѣбва да застане на страната на Мѫдростьта, да желае идването на свѣтлината и знанието! Всѣки трѣбва да застане на страната на Истината, да желае придобиването на свободата! Само по този начинъ ще станете проводници на Божественото и ще преодолѣете всички мѫчнотии. Питате: „Защо идватъ мѫчнотиитѣ?” Мѫчнотиитѣ сѫ необходими, за да се кали, да се усили човѣшката воля. Какъ ще се усили волята на човѣка? Съ постоянство. За примѣръ, даватъ ви единъ здравъ камъкъ, да го начупите на парчета. Вие взимате чука, удряте веднъжъ – камъкътъ не се чупи. Удряте два, три, четири, петь пѫти – камъкътъ не се чупи. Казвамъ: Продължавайте още, ще се счупи камъкътъ. Вие удряте десеть, сто, двеста пѫти – камъкътъ още не се чупи. Обезсърдчите се, слагате чука настрана. – Вземете отново чука, ударете още единъ пѫть! Удряте пакъ: единъ, два, три пѫти. – Замахнете още единъ пѫть! Взимате чука, последенъ ударъ! – И камъкътъ се разчупва. Казвамъ: Последниятъ ударъ ще разчупи камъка и Царството Божие ще дойде на земята. Съборна беседа отъ Учителя, 2 септември 1933 г.

"Бѫдещото вѣрую на човѣчеството", Съборни бесѣди - гр. София, Изгрева, 1933 год. Първо издание: София, 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Бѫдещото вѣрую на човѣчеството (Матей 5) Има една красива страна въ четенето на Словото. Тя се заключава въ разбирането му. Въ разбирането на нѣщата има разнообразие, а въ неразбирането – еднообразие. Човѣкъ може да гледа на свѣта по нѣколко начина: първо, той може да гледа на свѣта презъ една малка дупчица; второ, той може да гледа на свѣта презъ прозорцитѣ на своята кѫща; трето, той може да гледа на свѣта вънъ отъ своята кѫща, и най-после, той може да гледа на свѣта отъ високо, отгоре. Следователно, четири начина има за разбиране на Словото. Ето защо, вие трѣбва да различавате вѫтрешното схващане и разбиране на Словото отъ външното разбиране, т. е. отъ разбирането по буква. Когато нѣкой казва, че е челъ Словото и го е разбралъ, той трѣбва да знае, че Словото е обширно като свѣта. Казано е за Словото: „Всичко чрезъ Него стана”. Това значи, че всички прояви въ цѣлокупния животъ се извършватъ чрезъ Словото. Който разбира Словото, той разбира всички външни и вѫтрешни процеси въ живота. Безъ Словото никакви процеси не могатъ да ставатъ въ човѣшката душа. Душата е среда, чрезъ която духовниятъ, т. е. реалниятъ свѣтъ се проявява. Следователно духовниятъ свѣтъ се проявява чрезъ духа, чрезъ душата и чрезъ тѣлото. Физическиятъ свѣтъ пъкъ се проявява чрезъ ума, чрезъ сърдцето и чрезъ волята. Едва сега хората идватъ до разбиране на духа и на душата, като реални нѣща, и до тѣлото, което е плодъ на тѣхната дейность. Умътъ съотвѣтства на духа, сърдцето – на душата, а волята – на тѣлото. Прочетеното отъ Писанието е свързано съ една велика душа – съ Христосъ. Вие не можете да разберете това Писание, ако не сте свързани съ Онзи, отъ Когото то е произлѣзло. Ако пиете вода далечъ отъ извора, въ разбиранията ви за нея ще има много утайки; ако я пиете при самия изворъ, разбиранията ви ще бѫдатъ съвършено чисти. По този начинъ ще знаете защо нѣкога не разбирате нѣщата добре, въ тѣхната първична чистота. Има нѣща въ живота, които заблуждаватъ хората. Тия нѣща не сѫ нищо друго, освѣнъ тѣхната външна опаковка. Тази опаковка е създадена още отъ миналитѣ поколѣния, които, отъ неразбиране, сѫ я оставили за разрешаване въ бѫдещето, при по-благоприятни времена. Така постѫпватъ и съвременнитѣ хора. Когато искатъ да запазятъ нѣщо цѣнно, като пари, жито и др., тѣ ги слагатъ въ съкровища за запазване; паритѣ заравятъ въ земята, а житото – въ хамбари. При това положение, нито паритѣ се използватъ, както трѣбва, нито житото. Защо? Защото житото, оставено въ хамбара, и житото, посѣто на нивата, сѫ две различни нѣща. Житото, оставено въ хамбара, постепенно губи нѣщо отъ своята стойность: ту буболечки го нападатъ, ту мишки и въ края на краищата никакво увеличаване не става съ него. Обаче, житото, посѣто на нивата, страда, но сѫщевременно се увеличава. Въ този смисълъ житото, посѣто на нивата, може да се уподоби на страдащъ човѣкъ. Страдащиятъ има изпитания, като житото, но има и придобивки. Житото въ хамбара нѣма страдания, нѣма изпитания, но нѣма и придобивки. Житото въ хамбара и житото на нивата сѫ два символа, за разбирането на които сѫ нуждни редъ обяснения. Милионитѣ житни зрънца въ хамбара се натискатъ едно-друго; когато господарьтъ дойде, той отваря хамбара, нахвърля житото вѫтре и си излиза. Той остава зрънцата сами да се нареждатъ, но както и да се наредятъ, това не е никакво нареждане. Обаче, житни зрънца, поставени въ Божествения хамбаръ, не се натискатъ помежду си, но всѣко отъ тѣхъ има свое опредѣлено мѣсто. Тѣ сѫ наредени въ система, както нареждатъ книгитѣ въ библиотекитѣ. Всѣки би желалъ да бѫде житно зърно въ Божественъ хамбаръ, отколкото житно зърно въ човѣшки хамбаръ. Казвамъ: въ живота има нѣща желателни, има нѣща нежелателни. Има нѣща желателни, които принадлежатъ на външния животъ; има нѣща желателни, които принадлежатъ на вѫтрешния животъ. И обратно: има нѣща нежелателни, които принадлежатъ на външния животъ; има нѣща нежелателни, които принадлежатъ на вѫтрешния животъ. Желателно е, за примѣръ, човѣкъ да е добре облѣченъ външно. Нежелателно е да бѫде голъ, съ скѫсани дрехи и скѫсани обувки. Желателно е човѣкъ да има хлѣбъ, да яде. Нежелателно е да гладува. Сега, ще ви дамъ първия членъ отъ „Бѫдещото вѣрую на човѣчеството”: Вѣрвамъ въ Единния Свещенъ хлѣбъ, който ядатъ всички хора и безъ който никой човѣкъ не може да живѣе. Всѣка религия, всѣко учение трѣбва да започне оттамъ. Който не вѣрва въ Свещения хлѣбъ, той въ нищо не вѣрва и отъ него нищо не може да стане. Ще вѣрвашъ въ Свещения хлѣбъ и по три пѫти на день ще го опитвашъ. Ще го милвашъ съ рѫката си, ще го цѣлувашъ съ устата си и ще кажешъ: „Свещениятъ хлѣбъ – това е моето вѣрую”. Можешъ да философствашъ, колкото искашъ; можешъ да вѣрвашъ, въ каквото искашъ, но въ края на краищата ще опиташъ първия членъ отъ „Вѣруюто на човѣчеството”. Казвашъ: „Азъ вѣрвамъ въ Бога”. – Какъ ще вѣрвашъ въ Бога, Когото не си видѣлъ? Богъ, това е една дума само. Да вѣрвашъ въ Свещения хлѣбъ има смисълъ, защото си го видѣлъ и опиталъ. Затова, именно, Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето”. И тъй, силата, знанието на човѣка се заключава въ това, да може да подбира, да различава желателнитѣ нѣща отъ нежелателнитѣ. За човѣка е важно да знае какво желае душата му и какво не желае. За човѣка е важно това, безъ което не може. Онова, безъ което може, е губене на време. Желателно е човѣкъ да се облѣче въ нови, здрави дрехи. Нежелателно е да ходи голъ; ако той не желае да се облѣче, голотата сама по себе си ще дойде. Желателно е човѣкъ да бѫде здравъ; ако не желае да бѫде здравъ, болестьта сама по себе си ще дойде. Хората сами трѣбва да търсятъ здравето. Болестьта пъкъ сама намира хората. Здравето е естествено последствие отъ спазване на първия членъ отъ „Вѣруюто на човѣчеството”. Това е вѣруюто не на единъ народъ, но на всички народи; това е вѣруюто не на единъ човѣкъ, но на всички хора по лицето на земята. Това е вѣруюто не само на всички хора, но и на всички ангели, на всички богове, които живѣятъ на небето. Всички вѣрватъ въ Свещения хлѣбъ и се хранятъ съ него. Това е символътъ, който включва въ себе си всичко онова, което живитѣ сѫщества – хора и богове – сѫ опитали. Казвате: „Безъ хлѣбъ не може ли?” Който казва, че и безъ хлѣбъ може, той е безвѣрникъ. Що е безвѣрието? Който не яде, той е безвѣрникъ; който яде, той е вѣрващъ. Който яде, който се облича, той може да каже за себе си, че е вѣрващъ. Нека се опита нѣкой да каже на този човѣкъ, че е безвѣрникъ. Той веднага ще каже: „Какъ е възможно да бѫда безвѣрникъ, когато по три пѫти на день опитвамъ Свещения хлѣбъ? Азъ вѣрвамъ въ Единния Свещенъ хлѣбъ”. – Това е най-простото опредѣление за понятието Богъ. Съвременнитѣ хора разискватъ по въпроса, що е Богъ, но всички разисквания, всички философии по този въпросъ нищо още не сѫ допринесли на човѣчеството. Хубави сѫ тия философии, и тѣ иматъ своето мѣсто. Вие можете да четете какво сѫ казали философитѣ, мистицитѣ, окултиститѣ, свѣтиитѣ за Бога, но едно трѣбва да имате предвидъ: Само онзи може да говори за Бога, който е ялъ отъ Единния Свещенъ хлѣбъ на живота. Истинската философия на живота ще се яви само тогава, когато хората започнатъ съзнателно да ядатъ отъ Единния свещенъ хлѣбъ. Свещениятъ хлѣбъ носи Словото въ себе си. Който не яде отъ този хлѣбъ и Словото въ него не може да се прояви. Яденето, като външенъ процесъ на Словото, и разбирането, като вѫтрешенъ процесъ, вървятъ паралелно. Ако човѣкъ не се храни правилно и ако не разбира нѣщата правилно, Словото не може да работи въ него. Тогава идватъ лошитѣ последствия на живота. Всички болѣсти, нещастия, противоречия се дължатъ на обстоятелството, че човѣкъ не се е хранилъ добре и не е разбиралъ добре. Не е въпросътъ човѣкъ да се храни по правилата на съвременната наука, нито съ елементитѣ, които тя препорѫчва. Азъ не говоря за хлѣба като материаленъ обектъ, съставенъ отъ нѣколко елемента. Азъ говоря за хлѣба като духовна проява на живота. Свещениятъ хлѣбъ, който всички познаватъ, съдържа въ себе си главно духовенъ елементъ, на който всички останали химически елементи сѫ помощни сили, за да се прояви Словото, носительтъ на живота. Всичко, което съвременната наука твърди, е вѣрно, но тя представлява само външната страна на въпроса. Хлѣбътъ подразбира велика идея, безъ която човѣшкиятъ животъ не може да се прояви. Искате ли да проявитѣ този животъ на земята, вѣрвайте не въ онзи хлѣбъ, който днесь е пресенъ, утре се втвърдява, нито въ хлѣба, който плесенясва, но въ живия хлѣбъ, който всички хора ядатъ. Който яде отъ живия хлѣбъ, той изпитва вѫтрешно спокойствие, прииждане на сили, на енергии и благодари на природата, че му е дала възможность да живѣе. Този е първиятъ членъ. Казвамъ: вѣруюто на човѣчеството, обаче, включва главно четири члена. Тѣ сѫ следнитѣ: Вѣрвамъ въ Единния Свещенъ хлѣбъ, отъ който всички хора ядатъ. Вѣрвамъ въ Единната Свещена вода, отъ която всички хора пиятъ. Вѣрвамъ въ Единния Свещенъ въздухъ, отъ който всички хора дишатъ. Вѣрвамъ въ Единната Свещена свѣтлина, която всички хора възприематъ. Тѣзи сѫ четиритѣ члена на новото вѣрую. Всѣко друго вѣрую произтича отъ него. Защо? Защото то включва въ себе си четиритѣ необходими елемента за живота. Всички ядатъ Свещения хлѣбъ. Всички пиятъ Свещената вода. Всички дишатъ Свещения въздухъ. Всички живѣятъ въ свещената Свѣтлина и я възприематъ. Въ който свѣтъ да влѣзете, дали въ рая, или въ ада, всички се нуждаятъ отъ тѣзи четири елемента. И вѣрващи, и невѣрващи, всички се ползватъ отъ четиритѣ свещени елемента. Една разлика има само – въ начина, по който използватъ тия елементи жителитѣ на небето и жителитѣ на ада: първитѣ проповѣдватъ за тѣхъ и ги използватъ и отвѫтре, и отвънъ; жителитѣ на ада ги използватъ и проповѣдватъ само отвънъ. Що се отнася до вѫтрешното приложение, тѣ нищо не казватъ. Отъ това гледище еретизъмъ не сѫществува. Следователно ако наречете нѣкого еретикъ, това подразбира човѣкъ, който не яде отъ Свещения хлѣбъ, не пие отъ Свещената вода, не диша Свещения въздухъ и не възприема Свещената свѣтлина. При това положение, този човѣкъ е осѫденъ на смърть. Който живѣе, който не умира, той не е еретикъ, той използва четиритѣ свещени елемента, носители на живота, на безсмъртието. Кой внесе идеята за тия елементи въ човѣчеството? Христосъ донесе тази идея. Той я проповѣдваше на хората. Кога? Не само отъ преди две хиляди години, но отъ памтивѣка, защото Христосъ винаги е сѫществувалъ и по разни начини е работилъ за човѣчеството. Слънцето всѣкога е свѣтило и свети, но нѣкога го виждаме, нѣкога не го виждаме. Това е временно положение, временна обстановка, която зависи било отъ положението на земята, било отъ самитѣ насъ. Слънцето винаги свети за онѣзи, чието съзнание е всѣкога будно. Сегашнитѣ условия на живота отклоняватъ хората отъ правия пѫть, като имъ пречатъ да разбератъ развоя на цѣлокупния животъ. Като малкитѣ деца и съвременнитѣ хора се тревожатъ и смущаватъ отъ нѣща, за които даже въпросъ не трѣбва да правятъ. За какво се тревожатъ децата? Детето, изобщо, е нетърпѣливо. Щомъ поиска отъ майка си хлѣбъ и чуе, че хлѣбътъ не е готовъ, то започва да плаче. Майката му говори, убѣждава го, че следъ единъ или половинъ часъ хлѣбътъ ще се опече, но то не иска да слуша, продължава да плаче. Щомъ майката донесе хлѣба и го начупи, детето се усмихва, престава да плаче и започва да яде. И тъй, сѫщественото за живота е храната. Защо? Защото Словото идва чрезъ храната. Щомъ дойде Словото, ние влизаме вече въ свѣта, който Богъ е създалъ. Само по този начинъ ще разберемъ стиха, въ който Христосъ е казалъ: „Блажени чиститѣ по сърдце, защото тѣ ще видятъ Бога”. Вие сте чели блаженствата и много пѫти още ще ги четете, но тѣ ще останатъ за васъ изречения само дотогава, докато дойдете до едно вѫтрешно разбиране. Както и да обяснявате на човѣка нѣщо, той нѣма да го разбере, докато не го опита. Какъ ще обясните на човѣка какво е сладчината и какво горчивината, ако той не ги е опиталъ? Какъ ще обясните на хората стиха „Чиститѣ по сърдце ще видятъ Бога”, ако тѣ не сѫ го опитали? Както и да имъ обяснявате, тѣ не могатъ да разбератъ този стихъ, ако сами не видятъ Бога. Само като Го видятъ, тогава ще разбератъ смисъла на този стихъ. И онзи, който говори върху този стихъ, трѣбва да има сѫщата опитность. Когато единъ художникъ живѣе средъ природата и рисува нейнитѣ кѫтове, тѣзи картини иматъ едно значение; когато единъ художникъ живѣе далечъ отъ природата и я рисува по въображение, неговитѣ картини иматъ съвсѣмъ друго значение. Това сѫ две различни нѣща. Често хората искатъ да си представятъ какво нѣщо е добриятъ човѣкъ. Каква идея ще иматъ тѣ за добрия човѣкъ? Споредъ мене три нѣща отличаватъ човѣка отъ другитѣ живи сѫщества: главата, рѫцетѣ и краката. Това сѫ външнитѣ черти на видимия човѣкъ. Що се отнася до останалитѣ черти на човѣка, тѣ сѫ второстепенни. Значи главата е сѫщината на човѣка. Важна часть отъ нея е лицето, съ своитѣ удове по него. Лицето пъкъ е свързано съ мозъка. Колкото по-добре е разработенъ мозъкътъ, толкова и лицето на човѣка е по-красиво, по-изразително. Краката на човѣка сѫ изразъ на доброто. Значи доброто, добродетельта въ човѣка е създала краката. Когато змията за пръвъ пѫть е излъгала, тя вече се е осакатила, изгубила е краката си. Въ това отношение краката сѫ символъ на доброто. Ако хората изгубятъ добротата си, тѣ ще се осакатятъ, ще станатъ инвалиди. Такъвъ е великиятъ законъ на живота. Следователно, когато човѣкъ изгуби или занемари една своя добродетель, едновременно съ нея той изгубва или занемарява онзи удъ, който е въ услуга на тази добродетель. И когато изпадне въ областьта на грѣха, човѣкъ постепенно започва да се атрофира: краката, рѫцетѣ му се атрофиратъ, докато съвършено изчезнатъ. Ако хвърлите дърво въ огъня, то първо се запалва, после започва да гори, докато съвършено изчезне, превърне се въ димъ и пепель. Такова нѣщо е грѣхътъ. Огънь е грѣхътъ, но огънь, който изгаря, а не огънь, който пречиства. Грѣхътъ, злото въ свѣта разрушава, а доброто – твори, създава. Доброто е първиятъ плодъ въ живота. Съ това добро, т. е. съ краката ние ходимъ, стѫпваме по лицето на земята. Чрезъ и съ него ние възприемаме отъ земята онѣзи енергии, които сѫ необходими за поддържане живота на тѣлото. Кой не е изпитвалъ онази голѣма радость, когато следъ нѣколко дневно пѫтуване по море или океанъ стѫпи на твърдата земя? Голѣма е радостьта и на детето, когато за пръвъ пѫть стѫпва на краката си! И възрастниятъ, и детето се радватъ, че иматъ подъ краката си солидна основа. И тъй, краката на човѣка изразяватъ доброто. Да стѫпишъ на краката си, това значи да стѫпишъ на твърдата почва, на истинското вѣрую, на дълбокитѣ разбирания, на вѫтрешната самоувѣреность. Да стѫпишъ на краката си, това значи да си вънъ отъ всѣкакви заблуждения, вънъ отъ всѣкакво невѣрие, вънъ отъ всѣкакво малодушие и зло. Който живѣе въ Божествената Любовь, той стѫпва съ краката си на земята и усѣща, че се намира на свещената почва. Коя е свещената почва, свещената земя? Тя е онази земя, на която житото се ражда. Отъ нея, именно, житото черпи необходимитѣ за него елементи, които тя е събрала отъ вѣкове. Съвременнитѣ хора живѣятъ по два съвършено противоположни единъ на другъ начина, вследствие на което иматъ два различни резултата. Единиятъ начинъ се заключава въ много говорене, а въ малко работа. Другиятъ е обратенъ: повече работа, по-малко говорене. Първиятъ начинъ нищо не допринася. За примѣръ, казватъ нѣкому: „Ти трѣбва да учишъ; ти трѣбва да разбирашъ; ти трѣбва да бѫдешъ уменъ”. Резултатитѣ на този начинъ сѫ подобни на тия, които имали четирима синове, наследници на богатъ баща. Тѣ получили отъ баща си въ наследство ниви, лозя, но по цѣли дни седѣли на столоветѣ си, яли и пили и казвали: „Нивитѣ трѣбва да се разоратъ, лозята трѣбва да се прекопаятъ, градинитѣ трѣбва да се полѣятъ”, но сами нищо не работѣли, а оставяли на слугитѣ, тѣ да свършатъ тази работа. По едно време съвършено обѣднели, оголѣли и започнали да се запитватъ: „Коя е причината, че изгубихме всичко? Защо баща ни не ни каза тайната, какво да правимъ и какъ да работимъ?” Казвамъ: не трѣбва само да се говори какво да се прави, но трѣбва да се работи. То е все едно да седите на столъ и да си казвате: „Азъ трѣбва да бѫда добъръ!” – По този начинъ ти ще оголѣешъ, но добъръ нѣма да станешъ. Ти ще станешъ добъръ, когато дадешъ възможность на доброто въ тебе да се прояви. Доброто е вѫтре въ човѣка, отвънъ то не може да се прояви. Силата на посѣтото жито нѣма да дойде отвънъ, но отвѫтре. Отвънъ ще му се дадатъ само условия за растене, а силата за това растене се крие въ него. Следователно, когато нѣмате успѣхъ въ живота си, ще знаете, че живѣете по първия начинъ. Искате ли да имате успѣхъ, започнете да живѣете по втория начинъ, който се заключава въ работа. Щомъ кажете, че трѣбва да направите нѣщо, веднага пристѫпете къмъ реализиране на това нѣщо. Сега, като говоря за желателни и за нежелателни нѣща, намирамъ, че и въ тѣхъ се явяватъ редъ противоречия. За примѣръ, нѣкой казва: „Азъ имамъ желание да постигна нѣщо, за което правя голѣми усилия”. – Нѣма какво да правишъ усилия. Когато отивашъ да работишъ, или да учишъ, тамъ усилия не сѫ нуждни. Само болниятъ, сакатиятъ прави усилия. Здравиятъ не прави усилия. Да учи, да работи, да бѫде добъръ, това сѫ естествени положения за човѣка. Усилие е нужно само тогава, когато човѣкъ преодолява нѣкакъвъ свой недѫгъ. Въ всички други случаи на живота, усилието е изключено. Не прави усилия, но кажи: „Азъ живѣя, азъ любя”. Не оставяйте въ ума си никаква двузначна мисъль. За примѣръ, казвате: „Азъ трѣбва да бѫда добъръ”. – Значи досега вие не сте били добъръ човѣкъ, та отсега нататъкъ ще бѫдете добъръ. Тази мисъль е двузначна и тя спъва човѣка. Казвате още: „Ако въ този животъ не успѣя да постигна своитѣ желания, тогава ще остане за другъ животъ”. – Не раздѣляйте живота. Сегашниятъ и бѫдещиятъ животъ е единъ и сѫщъ. Животътъ не се дѣли. Следователно не отлагайтѣ нѣщата за бѫдещето. Откѫде знаете какви условия ще имате въ бѫдеще? Ако не можете да използвате сегашнитѣ условия, които ви се даватъ, какъ ще използвате бѫдещитѣ? Ако не можете да научите урока, който учительтъ днесь ви е преподалъ, какъ ще научите утрешния? Да отлагате нѣщата за бѫдещето, това е една отъ опаснитѣ страни на теорията за прераждането. Азъ не съмъ противъ тази теория, но казвамъ: всѣки животъ има своя опредѣлена програма, която трѣбва да се изпълни. Всѣки трѣбва да използва и да рѣши задачитѣ на сегашния си животъ и за бѫдещето да не мисли. Мнозина се спъватъ отъ мисъльта, че сѫ стари, че нищо вече не могатъ да направятъ. Колко сте годишни? Ония, които мислятъ, че сѫ стари, едва сѫ на 40 ÷ 45 години. Питамъ: коя е мѣрката, съ която опредѣляте, кой е старъ и кой – младъ човѣкъ? Ако подъ думата „старъ човѣкъ” разбирате инвалидъ, това е другъ въпросъ. Но ако подъ „старъ” разбирате уменъ човѣкъ, съ опитности, тогава вие сте на правъ пѫть. Щомъ сте станали по-умни, нѣма защо да се спъвате, можете да вървите напредъ. Ако пъкъ сте инвалиди, трѣбва да знаете причината, защо сте станали такива. Ако кажете, че Господъ ви е създалъ инвалиди, вие не говорите истината. Опасно е да мисли човѣкъ, че е инвалидъ, защото ще очаква на хората да го гледатъ, да се грижатъ за него. То е все едно бѣдниятъ баща да очаква отъ децата си, като пораснатъ, да го гледатъ. Ако пъкъ нѣма деца, ще очаква отъ нѣкой богатъ чичо, да му остави наследство. Да, богатиятъ чичо може да дойде, а може и да не дойде. Тогава пъкъ ще очаква на нѣкой лотариенъ билетъ, дано оттамъ спечели нѣщо. И това рѣдко се случва: я спечели, я не. Може цѣлъ животъ да взимате участие въ лотария и пакъ нищо да не спечелите. Ето какъ стои въпросътъ: ако е за лотариенъ билетъ, вие имате вече такъвъ, носите го още съ слизането си на земята. Кой е този лотариенъ билетъ? – Животътъ. Този лотариенъ билетъ е пъленъ съ възможности за постигане на вашитѣ идеали. Какво повече ви трѣбва? Този лотариенъ билетъ има редъ правила и закони, които трѣбва да съблюдавате. Ако навреме ядете живия хлѣбъ, лотарийниятъ ви билетъ винаги ще печели. Здравиятъ човѣкъ спазва правилата и законитѣ на лотарийния билетъ, но болниятъ – не може. Кого повече обичате: болния или здравия? Кой е боленъ и кой здравъ човѣкъ? Има здрави хора, които, всѫщностъ, сѫ болни. Има болни хора, които, всѫщностъ, сѫ здрави. Нѣкога можете да обичате и болнитѣ хора. Щомъ ги обичате, тѣ сѫ здрави-болни. Въ този смисълъ, здравиятъ всѣкога може да бѫде обичанъ, но болниятъ не може всѣкога да бѫде обичанъ. Здравиятъ човѣкъ е доволенъ, но кога? Само следъ като се наяде. Докато още не е ялъ хлѣбъ, той не е доволенъ. Той е доволенъ отъ знанието, което има, но не и отъ своето невѣжество. Обаче знанието идва отъ Словото. При това само здравиятъ има знания и може да знае нѣщо. Здравъ човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата, е онзи, който вѣрва и на когото вѣрата е придобита отъ опитности и въ тритѣ свѣта: свѣтътъ на човѣшкото тѣло, свѣтътъ на душата и свѣтътъ на духа. Човѣшкото тѣло представлява външния, физическия свѣтъ – свѣтъ на външната природа. Свѣтътъ на душата представлява невидимия, духовния свѣтъ. Свѣтътъ на духа представлява Божествения свѣтъ. Сега, азъ нѣма да обяснявамъ какво представляватъ тия свѣтове. Вие сами трѣбва да мислите, да си съставите нѣкакво понятие за тѣхъ. Единъ день, когато отидете въ тѣзи свѣтове, много нѣща ще научите. И каквото научите, това ще ви остане. Това, което видите тамъ, мѫчно се поддава на описание. Какъ можете, напримѣръ, да опишете ангелския свѣтъ? Нѣкои питатъ има ли на онзи свѣтъ день и нощь, както на земята? – На онзи свѣтъ нѣма нощь, както на земята. Тамъ има само день. На земята, обаче, има день и нощь, понеже тя се освѣтява отъ слънцето. Деньтъ и нощьта показватъ, че хората на земята живѣятъ извънъ реалностьта, при особена обстановка. Когато съзнанието на човѣка се помрачава, вследствие на което ставатъ нѣкакви промѣни въ състоянието му, за него настава нощь; когато съзнанието на човѣка се прояснява и разбиранията му се изправятъ, за него настава день. Казвате: „Какъвъ ли ще бѫде животътъ ни въ другия свѣтъ?” – Ако съзнанието ви и тамъ не се помрачи, день ще бѫде. Съзнанието на човѣка може да се помрачи по много причини. Нѣкога най-малката причина е въ състояние да помрачи съзнанието му. За примѣръ, вие сте въ добро разположение на духа, но дойде нѣкой вашъ приятель и ви бодне съ игла. Моментално изгубвате разположението си и започвате да се занимавате съ болката, която сѫ ви причинили. Ако една струна отъ цигулката на нѣкой виденъ цигуларь се скѫса, той губи вече четвърть отъ своята сигурность; ако и втората струна се скѫса, той губи две четвърти отъ сигурностьта си; ако и третата струна се скѫса, той губи три четвърти отъ сигурностьта си. Обаче, щомъ остане само съ една струна, той престава вече да свири. Никой цигуларь не може да свири на една струна. Какъвъ цигуларь ще бѫде онзи, който може да свири само на една струна? Оттукъ азъ правя следното сравнение: какъвъ човѣкъ ще бѫде онзи, на когото духътъ, душата и тѣлото не работятъ? Това е цигуларь съ една струна на цигулката. Какъвъ човѣкъ ще бѫде онзи, на когото умътъ не мисли, сърдцето не чувства и волята не действа? Човѣкътъ се състои въ това, да вѣрва въ Божия Духъ, отъ Когото е произлѣзълъ, и да работи въ съгласие съ Него. Да вѣрва въ душата си, която всѣки моментъ чувства. И най-после, да вѣрва въ тѣлото си, чрезъ което е въ общение по умъ, сърдце и воля съ своитѣ ближни. Умътъ, сърдцето и волята сѫ прояви на тѣлото. Човѣкъ не може да вѣрва въ това, което не вижда. Той ще вѣрва само въ това, което вижда около себе си и въ това, което чувства вѫтре въ себе си. Като вѣрва въ всичко вънъ отъ себе си и вѫтре въ себе си, човѣкъ ще се домогне до редъ външни и вѫтрешни методи за работа. Безъ това вѣрую вие нищо не можете да постигнете. Цѣлото човѣчество ще дойде до новото вѣрую чрезъ Свещения хлѣбъ, който яде. Свещениятъ хлѣбъ ще доведе човѣчеството до Словото. Словото пъкъ ще го доведе до истинския животъ. Казано е въ Писанието: „Всичко чрезъ Словото стана”. Щомъ придобиятъ живота, заедно съ Словото, хората ще придобиятъ Свещената вода, Свещения въздухъ и Свещената свѣтлина. Сега ще приведа една легенда за произхода на човѣшкитѣ сълзи. За пръвъ пѫть сълзитѣ се явили въ свѣта следъ изпѫждането на Адамъ и Ева отъ рая. До това време Адамъ не е знаелъ какво нѣщо сѫ сълзитѣ. Първата жена, която е плакала, била Ева. Красива била Ева! Като излѣзла отъ рая, тя осъзнала грѣшката си и дълбоко се разкаяла. Тогава Господъ й далъ една книга и казалъ: „Първата заповѣдь, която ви дадохъ, бѣше да не ядете отъ забраненото дърво – дървото за познаване доброто и злото, но вие ядохте, престѫпихте моята заповѣдь. Сега ви давамъ тази книга, да четете отъ нея и да се учите. Щомъ престанете да четете, веднага ще затворите книгата и внимателно ще я приберете. Ако я оставите отворена, ще ви се случи по-голѣмо нещастие отъ това, което сега ви сполетя. Нали искахте да придобиете знание? Ето ви сега тази свещена книга. Четете и изучавайте я!” Като взели книгата отъ Бога и двамата останали съ мисъльта, че носятъ една книга отъ рая, отъ която зависи спасението имъ. Единъ день Ева чела отъ тази книга, но се увлѣкла въ нѣщо и я забравила отворена. Въ това време дяволътъ дошълъ, поставилъ единъ черенъ листъ върху отворената книга и си отишълъ. Като се върнала, Ева отишла да вземе книгата да чете, но останала страшно изненадана, като отворила книгата и видѣла, че не може да чете: нѣкакъвъ черенъ листъ покривалъ листата, вследствие на което не могла да чете. Тогава тя си казала: „И този пѫть не изпълнихме Божията заповѣдь!” Ева съзнала грѣшката си, разкаяла се и започнала да плаче и да се моли. Дълго време плакала и се молила, докато най-после видѣла, че черниятъ листъ се стопилъ: книгата се открила и тя свободно почнала да чете. Така се явили първитѣ сълзи на свѣта. Казвамъ: дълго време трѣбва човѣкъ да плаче и да се моли върху Свещената книга, за да се махне черниятъ листъ отъ нея и тя да се открие. Щомъ се открие, тази книга непремѣнно трѣбва да се чете! Тя е Свещената книга на живота. Питате: „Защо трѣбва да плаче човѣкъ?” – Тъмно е предъ очитѣ му. Той трѣбва да плаче, докато му просвѣтне, докато се открие предъ него Свещената книга на живота и той започне да чете. Никога не оставяйте вашата Свещена книга на живота отворена! Щомъ я оставите отворена, дяволътъ ще дойде, ще сложи върху нея единъ черенъ листъ и ще си замине. Щомъ прочетете нѣщо отъ тази книга, веднага я затворете. Като ви потрѣбва, пакъ я отворете. Освѣнъ вие, никому не давайте да я отваря. Тази Свещена книга всѣки самъ трѣбва да отваря и затваря. Докато четете, книгата може да бѫде отворена. Щомъ престанете да четете книгата и се отдалечите отъ нея, веднага я затворете. Всѣки самъ ще отваря своята книга съ свещено уважение и почитание. Ще отвори книгата си, ще прочетѣ нѣщо отъ нея, ще помисли малко, ще я затвори внимателно и ще отиде на работа. Като се върне отъ работа, пакъ ще отвори книгата, ще прочетѣ нѣщо, ще помисли, ще я затвори и ще си почине. Четенето на Свещената книга представлява великата връзка, която душата непрекѫснато трѣбва да поддържа. Каква връзка трѣбва да поддържа душата? Вѫтрешна връзка, вѫтрешно общение. Съ кого? – Ако кажа, че съ Бога, за мнозина тази дума нѣма да бѫде ясна. Какво е Богъ за душата на човѣка, вие можете да си представите, само когато имате приятель, когото много обичате. Като видите вашия приятель, цѣлото ви сѫщество се преобразява: мило, приятно ви е, че сте го видѣли. Всичко, което осмисля нѣщата, се дължи на Божието присѫствие. Кѫдето Богъ присѫства, тамъ и животътъ се явява; кѫдето Богъ отсѫства, тамъ смъртьта присѫства. Кѫдето Богъ присѫства, тамъ свѣтлината се явява; кѫдето свѣтлината обитава, тамъ и хлѣбътъ се ражда, и водата изобилно извира, и въздухътъ всичко навредъ обхваща. Кѫдето Богъ отсѫства, всичко постепенно намалява и изчезва. Следователно, страданията въ свѣта показватъ отсѫствието на Божията Любовь между хората. Когато Божията Любовь е между хората, тогава идватъ радостьта и вѣселието. Значи щомъ сте скръбни, това показва, че Любовьта отсѫства. Това не подразбира, че Любовьта не ви обича, но между нея и васъ има нѣкакво препятствие, нѣкакъвъ черенъ листъ, който пречи да се прояви тя. Какво трѣбва да се направи, за да дойде Любовьта? Дълго време трѣбва да проливате сълзи върху черния листъ, докато той се стопи. Значи водата трѣбва да дойде въ помощь на човѣка, да ускори идването на Любовьта. Водата утолява жаждата на човѣка, тя го спасява отъ смъртьта. Значи хлѣбътъ носи доброто; водата носи живота; въздухътъ носи силата, а свѣтлината – знанието. Това сѫ четири важни положения, които всѣки трѣбва да знае. Ако човѣкъ не е добъръ, ако нѣма животъ въ себе си, ако нѣма сила и ако нѣма знание, тѣзи четири елемента отсѫстватъ отъ него. Силата въ човѣка се влива чрезъ Свещения въздухъ, който той диша. Като знаятъ това отъ своитѣ посвѣтени, индуситѣ сѫ създали цѣла наука за дишането, съ редъ методи и правила, съ цель да се възстанови силата на човѣшкия организъмъ. Когато нѣкой е неразположенъ духомъ, когато е боленъ, или животътъ му се е обезсмислилъ, нека пие вода. Това всѣки е опиталъ въ живота си. Когато пѫтникъ минава презъ нѣкоя планина и усѣти, че краката му се подкосяватъ и силитѣ го напускатъ, той спира предъ единъ изворъ, пие малко вода и усѣща, че силитѣ му се възвръщатъ. Ето защо, казвамъ: вѣрвайте въ Свещения хлѣбъ, въ Свещената вода, въ Свещения въздухъ и въ Свещената свѣтлина, чрезъ които Словото се проявява. Като вѣрвате въ Свещения хлѣбъ, ще молите Бога да го възприемете, а съ него заедно и Словото Божие. Вие виждате какво внимание обръща Христосъ на хлѣба, като символъ на Словото, че следъ като го преломи и нахрани съ него нѣколко хиляденъ народъ, каза да събератъ всичкитѣ трошици на едно мѣсто, да не се разпръсватъ навънъ. Щомъ разберете смисъла и значението на хлѣба, като символъ на Словото, вие ще бѫдете въ сила да създадете помежду си свещени отношения, свещена обхода. Бихъ желалъ да се създаде помежду ви тази свещена обхода, да я разбирате и цѣните. Нека тази обхода се отнася не само къмъ хората, но и къмъ всички живи сѫщества заради Любовьта ви къмъ Бога. Виждате едно малко насѣкомо се движи – спрете за малко предъ него, помислете за неговия животъ, извадете нѣкаква поука за себе си. Виждате една муха или пчела – спрете се предъ тѣхъ и помислете за Онзи, Който ги е създалъ и Когото вие обичате. Виждате единъ червей – не се смѣйте, че лази, но вникнете въ мѫчнотиитѣ на неговия животъ. Червеятъ е символъ на смирение. Ако червеятъ не работѣше и Свещениятъ хлѣбъ не би излѣзълъ. Велика работа върши малкиятъ червей, презрѣнъ отъ мнозина! Какъвъ орачъ е този червей! Хиляди добрини е извършилъ той, отъ които ти и безброй още като тебе, се ползвате. Новото учение изисква хора съ нови възгледи. Днесь младитѣ гледатъ съ пренебрежение на старитѣ. Старитѣ пъкъ гледатъ съ пренебрежение на младитѣ. Младиятъ казва за стария: „Този човѣкъ е остарѣлъ вече, той е изпѣлъ своята пѣсень”. Стариятъ казва за младия: „Този е младежъ още, зеленъ, неузрялъ плодъ е той. Кой ще го чака да зрѣе?” Ако младиятъ мисли за стария така, той е боленъ човѣкъ. Ако стариятъ мисли за младия така, той е на смъртно легло вече. Утре ще умре, ще го погребатъ и на гроба му ще пишатъ: „Тукъ почива еди-кой си философъ, ученъ човѣкъ”. Ако стари и млади продължаватъ да мислятъ така, ще излѣзе спорѣдъ тѣхъ, че Христосъ и досега още лежи въ гроба. Всѫщностъ Христосъ и три дни даже не прекара въ гроба. На третия день вече Той възкръсна. Съвременнитѣ хора още държатъ своя Христосъ въ гроба. Време е вече да махнатъ плочата отъ гроба на Христосъ и Той да възкръсне! И следъ всичко това хората очакватъ да дойде Христосъ на земята. Докато Христосъ не възкръсне въ васъ, отвънъ Той по никой начинъ нѣма да дойде. Когато Мария отишла при гроба на Христосъ и видѣла, че Го нѣма тамъ, започнала да плаче. Запитали я: „Жено, защо плачешъ?” Казва имъ: „Защото взели Господа моего, и не зная, де сѫ Го положили”. И това като рече, обърна се назадъ и вижда Исуса, че стои, и не знаеше, че е Исусъ. Казва й Исусъ: „Марио!” Тя се обърна и рече Му: „Учителю!” Казвамъ: колко пѫти досега и вие сте срѣщали Христосъ! Но въпреки това още продължавате да питате: „Не видѣхте ли, кой е взелъ тѣлото на Христосъ?” Сега и азъ ви говоря съ цель да не се заблуждавате отъ външнитѣ нѣща, но да се държите за вѫтрешното прояснение, каквото имъ Мария. Когато дойде това прояснение въ нея, тя позна Христосъ. Безъ това вѫтрешно прояснение, външнитѣ нѣща по никой начинъ не могатъ да бѫдатъ разбрани. Такъвъ примѣръ има въ Евангелието. Когато Христосъ запита нѣкои отъ ученицитѣ си, за кого мислятъ, че е, нѣкои Му отговориха, че едни считатъ да е нѣкой отъ старитѣ пророци, други – за пророкъ Илия. Обаче, Петъръ отговори: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго”. Христосъ му отговори: „Това плъть и кръвь не сѫ ти открили, но Отецъ мой, Който живѣе на небеса”. Ето защо, човѣкъ трѣбва да изучава онази истина, която Богъ му открива. Ако дойде нѣкой самозванецъ и се нарече Христосъ, трѣбва ли веднага да му се повѣрва? За да провѣрите, дали наистина е Христосъ, заведете го при нѣкой боленъ и го накарайте да сложи рѫката си върху главата на болния. Ако при поставѣне рѫцетѣ на този човѣкъ върху главата на болния, последниятъ не оздравѣе, какъвъ Христосъ е той? Трѣбва ли да се вѣрва на такъвъ самозванецъ, който не дава никакво знание и не хвърля никаква свѣтлина въ умоветѣ на хората? Казано е въ Евангелието: „И като излѣзоха на земята, гледатъ жарава, разположена, и риба сложена на нея, и хлѣбъ”. Казва имъ Исусъ: „Донесѣте отъ рибитѣ, които уловихте сега!” Това значи да бѫдете при Христосъ, или да дойде Христосъ въ вашия домъ. Когато Христосъ дойде въ дома ви, вие ще имате всичко въ изобилие. Лишени ли сте отъ нѣщо, не сте ли напълно задоволени, Христосъ не е между васъ. Такива трѣбва да бѫдатъ разбиранията за Христосъ на онѣзи, които искатъ да следватъ Неговия пѫть. Сега мнозина питатъ кога ще се свърши свѣтътъ. – Свършването на свѣта е философски въпросъ. – „Кога ще дойде Христосъ?” – И това е философски въпросъ. Когато запитаха Христосъ за свършването на свѣта, Той имъ отговори: „Това Отецъ ми знае. Не ви е дадено да знаете времената и годинитѣ, които Отецъ ми е положилъ”. И азъ казвамъ: Има знание, което сега не е потрѣбно на хората. То е толкова непотрѣбно, колкото сѫ непотрѣбни булченски дрехи на петгодишно момиченце. Всички вѣнци, цвѣтя и нанизи, които булката употрѣбява, за малкото момиченце не сѫ нуждни. И на васъ казвамъ: не слагайте никакви цвѣтя, никакви украшения на вашитѣ детински дрехи, които Богъ ви е далъ! Не замѣняйте вашата детинска дрешка съ тази на младоженцитѣ! Често съмъ срѣщалъ малки момиченца, които слагатъ на главитѣ си цвѣтя, кичатъ се като моми. Преди години имахъ случай да изпитамъ едно малко момиченце, да видя каква разумность се крие въ него. Давамъ му една хубава роза, но то отказа да я вземе, подъ предлогъ, че не е мома, не е дошла до това положение да носи цвѣтя и да се кичи съ тѣхъ. Тази бѣше външната страна на отказа, а вѫтрешно то искаше да каже, че не носи откѫснати цвѣтя. Понеже не мога да дамъ животъ на тия цвѣтя, азъ не мога да ги кѫсамъ, нито да се кича съ тѣхъ. Който е откѫсналъ тази роза, той да носи последствията отъ това престѫпление. Този день азъ бѣхъ получилъ розата и мислѣхъ на кого да я дамъ. Както виждате, тя послужи за предметно учение. И тъй, когато кажете нѣкому една горчива дума, това не е ли равносилно, че давате на този човѣкъ една откѫсната роза? Не кѫсайте цвѣтята и на никого не ги давайте! Пазѣте следното правило: приближавайте се къмъ всички хора съ дълбоко съзнание, че първоначално Богъ ги е създалъ добри. Ако намирате, че нѣкои хора не сѫ добри, това значи, че впоследствие е станала нѣкаква грѣшка отъ самитѣ тѣхъ, поради която сѫ изгубили своята доброта. Така трѣбва да мислите за себе си, така трѣбва да мислите и за хората. И ако вие имате нѣкакъвъ дефектъ, той се дължи на други нѣкакви причини. Отъ васъ зависи да отстраните този дефектъ. Обаче вие непрекѫснато трѣбва да държите въ ума си мисъльта, че Богъ е вложилъ въ васъ доброто за основа на вашия животъ. Той ви е пратилъ на земята като въ училище, да учите. И вие трѣбва да учите добре. Единственото нѣщо, което радва Бога, е когато учите добре. И азъ се радвамъ, като виждамъ, че учите съ любовь и разположение. Когато видя нѣкой човѣкъ предъ изкушението, казвамъ: Опасно е човѣкъ да се отклони отъ пѫтя, който му е предначертанъ. Ще приведа единъ примѣръ отъ Стария Завѣтъ за лошитѣ последствия на отклонението отъ правия пѫть: Богъ изпратилъ единъ отъ младитѣ пророци при израилския царь Иеровоамъ, да му предаде Неговото Слово. Той казалъ на пророка: „Не яжъ хлѣбъ и не пий вода, и не се връщай презъ пѫтя, по който си дошълъ”. Настигналъ го по пѫтя единъ старъ пророкъ и му казалъ: „Ела съ мене въ кѫщата ми, та яжъ хлѣбъ!” – „Не мога да се върна съ тебе, нито ще ямъ хлѣбъ, нито ще пия вода, нито ще се върна презъ пѫтя, по който съмъ дошълъ. Така ми се говори чрезъ Словото Господне.” – „И азъ съмъ пророкъ, както и ти. И ангелъ ми говори чрезъ Слово Господне и рече: „Върни го съ тебе въ кѫщата си, за да яде хлѣбъ и да пие вода”. „Стариятъ пророкъ излъгалъ. И върналъ се младиятъ пророкъ отъ пѫтя си, влѣзълъ въ кѫщата му да яде хлѣбъ и пие вода. И като седѣлъ на трапезата, стариятъ пророкъ му казалъ: „Понеже не послуша гласа Господенъ и не опази заповѣдьта Му, тѣлото ти нѣма да влѣзе въ гроба на отцитѣ ти”. И тръгналъ младиятъ пророкъ да си отива, но срѣщналъ го лъвъ на пѫтя и го разкѫсалъ. Стариятъ пророкъ намѣрилъ тѣлото му на пѫтя и го занесълъ въ града, за да го оплаче и погребе. Питамъ: защо е трѣбвало стариятъ пророкъ да излъже младия, да го постави на такова изкушение, за което лъвъ да го разкѫса? И защо е трѣбвало следъ това да го оплаква! Правилно бѣше стариятъ пророкъ да посъвѣтва младия да не се отбива отъ пѫтя си. Има една вѫтрешна причина, заради която е трѣбвало стариятъ пророкъ да постави на изкушение младия, да изпита неговата стабилность. Отъ този изпитъ се видя, че младиятъ пророкъ не билъ стабиленъ, не билъ устойчивъ характеръ. Често хората разбиратъ нѣщата като младия пророкъ, вследствие на което правятъ грѣшки, които костватъ живота имъ. Младиятъ пророкъ трѣбваше да каже на стария: „Азъ ще вървя по пѫтя, по който съмъ тръгналъ. Нѣма да спирамъ никѫде, нито ще се отклонявамъ налѣво или надѣсно”. Сѫщото се отнася и за васъ: спрете ли нѣкѫде, ще се спънете въ развитието си. За примѣръ, вие уповавате на нѣщо, вървите въ единъ пѫть, но идва нѣкой и ви казва: „Пѫтьтъ, по който вървите, не е правъ”. – Трѣбва ли да вѣрвате? Вие трѣбва да кажете: „Понеже ямъ Свещения хлѣбъ, азъ вървя въ правия пѫть и никакво съмнѣние нѣмамъ въ това”. Следователно, човѣкъ не може да върви въ пѫтя на Истината, ако не яде отъ Свещения хлѣбъ, не пие Свещената вода, не диша Свещения въздухъ и не възприема Свещената свѣтлина. И когато Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ”, Той разбира, именно, тия четири елемента – да се хранишъ съ Свещения хлѣбъ, безъ да се колебаешъ, дали си въ пѫтя, или не. Като приемашъ всѣки день Свещения хлѣбъ, т. е. тѣлото Христово, трѣбва да знаешъ, че си въ пѫтя. Като пиешъ Свещената вода, като дишашъ Свещения въздухъ, като приемашъ Свещената свѣтлина на изгрѣващото слънце, ти трѣбва да благодаришъ всѣки моментъ, че си въ правия пѫть. Това е първото положение, което човѣкъ изпитва на физическия свѣтъ. Второто положение е по-високо. То прониква всички свѣтове. Сега, ще размишлявате върху тѣзи четири елемента, като символи, да видите на какво въ живота отговаря всѣки отъ тѣхъ. Следъ това ще влѣзете въ другата реалность на живота, която ще ви донесе онова, което търсите. Вие искате да бѫдете щастливи, здрави, богати и т. н. Обаче, не е необходимо да придобие човѣкъ всичко, каквото желае. Защо? Защото не всичко е сѫществено. Въ този смисълъ има нѣща желателни и сѫществени, които се отнасятъ за момента. Има нѣща желателни и несѫществени, които търпятъ отлагане. Азъ желая да придобиете онова, което е сѫществено за васъ. Напримѣръ, сѫществени нѣща за васъ сѫ Любовьта и Истината. Каквото и да се говори за Любовьта, тя е една. Любовьта носи животъ; Мѫдростьта носи знание и свѣтлина; Истината носи свобода. Казвате: „Ние искаме да знаемъ истината”. – Истината не може да се говори на земята. Тукъ се изнасятъ само факти изъ живота, но не и самата действителность, т. е. не самата истина. За примѣръ, казвамъ: действителностьта има две страни – свѣтла и тъмна, сладка и горчива. Това сѫ факти, които се отнасятъ до действителностьта, но не представляватъ още самата действителность. Казвате на нѣкого: „Ти не си уменъ човѣкъ”. – Това е фактъ само, но не и действителность. Истината може да се каже само на заробения, като развържешъ оковитѣ му; истината може да се каже само на гладния, като го нахранишъ; истината може да се каже на жадния, като го напоишъ; на задушаващия се, като го изнесешъ на чистъ въздухъ; на заблудения въ тъмна нощь, като му освѣтишъ пѫтя. Значи, истината показва пѫтя, по който трѣбва да вървите; тя освобождава отъ ограничителнитѣ условия. Всички хора очакватъ, като отидатъ на онзи свѣтъ, да ги посрѣщнатъ съ музика и пѣсни, съ вѣнци. Едно е вѣрно, че всички ще заминете за онзи свѣтъ, но какъ ще ви посрѣщнатъ тамъ, това е другъ въпросъ. Какъ ще се явите предъ лицето на вашия Баща? Какъвъ отчетъ ще дадете? Казвате: „Значи страдания ни очакватъ на онзи свѣтъ”. – Какво нѣщо е истинското страдание и какво – истинската радость, малцина сѫ опитвали. Представете си единъ младъ, жизнерадостенъ човѣкъ, пъленъ съ животъ, съ енергия, когото осѫждатъ на смърть, съ отрѣзване на главата. Хващатъ го, връзватъ рѫцетѣ и краката му, слагатъ го въ затворъ, а утре пристѫпватъ къмъ реализиране на присѫдата. Какво е положението на този младъ човѣкъ, който днесь седи съ глава на раменѣ и знае, че утре тази глава ще бѫде отрѣзана и ще се търколи предъ краката му? Какво по-голѣмо страдание отъ това? Такова е положението на грѣшника, който съзнава грѣховетѣ си, а трѣбва да се яви предъ Господа. Представете си сега обратното положение. Този младъ човѣкъ се е молилъ, плакалъ, но никой не е обърналъ внимание на молбата му и го обезглавяватъ. Но идва Спасительтъ на свѣта, който обича младия човѣкъ, взима главата му отъ земята и я слага на мѣстото й, като му казва: „Бѫди свободенъ сега и повече не грѣши! Следвай закона на Любовьта!” Какво ще изпита този човѣкъ? Небивала радость. Когато нѣкой пита, какво нѣщо е страданието, казвамъ: истинското страдание се състои въ това, да видите какъ главата ви пада отъ раменетѣ, отъ ножа на вашия братъ, при силното ви желание да живѣете, да се радвате на Божия свѣтъ. Какво нѣщо е радостьта? Истинската радость се състои въ това, да видите, че главата ви е поставена на мѣстото си. Какво нѣщо е страданието? – Лишаване отъ Любовьта, т. е. снимане на главата ви. Какво нѣщо е радостьта? – Идване на Любовьта, т. е. поставѣне на главата на своето мѣсто. Така трѣбва да се разбира животътъ, съ неговитѣ различни прояви. Всѣко друго разбиране не е въ сила да внесе новата свѣтлина въ живота. Главата на човѣка трѣбва да стои на своето мѣсто! Праведниятъ се отличава по това, че никаква сила въ свѣта не е въ състояние да снеме главата отъ раменетѣ му. Никакво орѫжие въ свѣта не може да отнеме главата на праведния. Когато главата на човѣка може да падне отъ раменетѣ му, това показва, че той е изложенъ на нѣкаква вѫтрешна опасность. Въ прочетената глава отъ Матей се говори за блаженствата. Тѣ сѫ методи, начини за създаване на вѫтрешна връзка съ Бога, съ Любовьта. Щомъ направите тази връзка, ангелъ Господенъ ще похлопа на сърдцата ви, ще ви заведе въ духовния, въ Божествения свѣтъ, кѫдето ви очакватъ съ вѣнци, съ музика и пѣсни. Ако не сте готови и откажете да вървите съ него, той ще замахне съ меча си и главата ви ще отхвръкне настрана. Азъ изнасямъ това положение, не защото сѫдбата ви ще бѫде такава, но да имате представа какво значи страдание, какво значи тъмнина, мракъ. Всѣки човѣкъ не е осѫденъ на обезглавяване, но всѣки трѣбва да влиза въ положението на този, който ще мине презъ подобно страдание. Вие говорите съ този човѣкъ, но знаете, че следъ единъ день той ще изгуби своето съдържание, ще отиде главата му. Виждате мускулитѣ му, рѫцетѣ и краката му, но човѣкътъ не е тамъ. Кѫде е истинскиятъ човѣкъ? Нѣкои ще кажатъ, че човѣкъ се намира въ душата си, други въ духа си и т. н. Сега ние очакваме повдигането на човѣшката душа, освобождаването на човѣшкия духъ и възкресението на човѣшкото тѣло. Значи, физическиятъ човѣкъ трѣбва да възкръсне! На физическия свѣтъ възкресението представлява новия животъ на човѣка. Въ духовния свѣтъ възкресението подразбира идването на Любовьта на земята. Въ Божествения свѣтъ възкресението означава слизането на духа на земята. Следователно едновременно човѣкъ трѣбва да възкръсне и въ тритѣ свѣта: да възкръсне тѣлото му, да възкръсне душата му, да възкръсне и духа му. Това е истинското възкресение. Когато човѣкъ умира и отново се ражда, това възкресение става само на физическия свѣтъ – то се нарича прераждане. Възкресението въ духовния свѣтъ подразбира влизане на човѣка въ свѣтъ, безъ никакви противоречия. Възкресението въ Божествения свѣтъ подразбира придобиване на Вѣчния животъ. Съвременнитѣ хора живѣятъ въ свѣтъ, въ който отъ сутринь до вечерь се хранятъ съ мухлясълъ хлѣбъ; отъ сутринь до вечерь пиятъ мѫтна вода; отъ сутринь до вечерь дишатъ нечистъ въздухъ; отъ сутринь до вечерь ходятъ въ дрезгава, мѫждѣлива свѣтлина, въ която постоянно се спъватъ. Това сѫ вѫтрешнитѣ състояния на човѣка. Не е достатъчно само да кажете, че Господъ е добъръ и да се успокоите, да чакате да се прояви тази доброта. Това е стара философия, която трѣбва да оставите настрана. Въпросътъ е за новия животъ, който изисква вѣра въ Свещения хлѣбъ, като основа на живота, отъ който Словото излиза. Вѣрвайте, че Богъ първоначално още е вложилъ въ човѣка редъ дарби и способности, които той трѣбва да развива. Какъ? – Като работи правилно, като обича безкористно. И тогава той ще се яви предъ Божието лице, като при свой добъръ Баща, и ще Му покаже всичкитѣ си разработени таланти. Който е работилъ на земята, той ще се яви при Баща си като добъръ синъ; който не е работилъ, той ще се яви като блудния синъ, за когото Христосъ говори въ една отъ своитѣ притчи. Блудниятъ синъ се върна при баща си разкаянъ, смиренъ, за което баща му закла най-угоеното теле и му даде угощение. На добрия синъ той каза: „Сине, ти не трѣбва да се сърдишъ. Твоятъ братъ бѣше умрѣлъ, а сега възкръсна. Всичко, каквото имамъ, е твое. Ти не разбирашъ още дълбокия смисълъ на живота, затова се сърдишъ. Радвай се, братъ ти си дойде”. Като наблюдавамъ отношенията на хората помежду имъ, тѣ приличатъ на отношенията на тия двама братя. Щомъ видятъ, че въ нѣкое общество влѣзе новъ човѣкъ и го приематъ съ извѣстно уважение, всички се нахвърлятъ върху него и казватъ: „Този едва дойде и му се оказватъ толкова почести, а ние вече 15 ÷ 20 години не искатъ да ни знаятъ”. Казвамъ: блудниятъ синъ се върна при баща си нито за почести, нито за угощение. Той каза на баща си: „Азъ не съмъ достоенъ за твоята любовь. Моля тѣ да ме приемешъ въ твоя домъ като единъ отъ слугитѣ си”. За да се даде на човѣкъ такова угощение, каквото бащата даде на блудния синъ, той трѣбва да има широкъ умъ, широко сърдце, широка душа, широкъ духъ, широки разбирания. Това се отнася за всички, които иматъ пробудено съзнание, които искатъ да обичатъ, които искатъ да учатъ, които искатъ да се приготвятъ за идването на Царството Божие въ тѣхъ. Време е вече всички да снематъ робскитѣ халати, да освободятъ краката си отъ оковитѣ! Страшно и неприятно е да чувашъ какъ се движатъ хора съ букаи! Неприятно е да чувашъ дрънкането на тѣхнитѣ окови! Такова е положението на съвременнитѣ хора. Срѣщамъ нѣкой човѣкъ съ букаи. Свалямъ букаитѣ отъ краката му и той тръгва свободенъ. На другия день го гледамъ, пакъ съ букаи. Лѣкувамъ нѣкой боленъ, излѣкувамъ го, но на другия день го гледамъ пакъ боленъ, пакъ въ букаи. Дойде нѣкой при мене, пита ме каква храна да употрѣбява, по колко пѫти на день да се храни, но при това нищо не изпълнява; на другия день пакъ яде, каквото намѣри. Какво ще разправяшъ на този човѣкъ? Нѣкой пита, да яде ли картофи, домати. Казвамъ: не е лесно човѣкъ да се справи съ картофитѣ. Отъ седенето въ земята картофитѣ сѫ приели нѣкои врѣдни елементи. Въ житото пъкъ, при седенето му дълго време въ хамбара сѫщо така сѫ се образували нѣкои врѣдни елементи за човѣшкия организъмъ. Човѣкъ трѣбва да знае какъ да се освобождава отъ врѣднитѣ елементи, които се съдържатъ въ хранитѣ. Като ядете грозде, всѣко зрънце, което ще сложите въ устата си, трѣбва да бѫде предварително добре измито съ вода, да нѣма по него полепени нѣкакви микроби, или други нечистотии. Сегашнитѣ хора ядатъ бързо, не обръщатъ внимание, дали има нѣщо нечисто по плодоветѣ. Добре е, че не се страхуватъ отъ зараза, но бързото и небрѣжно ядене има лоши последствия за организма. Човѣкъ не трѣбва да яде бързо. Като вземе единъ гроздъ, нека го разгледа внимателно, да го измие добре, да яде зрънце следъ зрънце, да брои, колко зрънца приблизително се съдържатъ въ дадения гроздъ. Наистина, това се отнася до външната страна на храненето, но като се научи външно да яде правилно, човѣкъ ще се домогне и до неговата вѫтрешна страна. Сега, като четете Словото Божие, вие идвате до заключението, че човѣкъ трѣбва да живѣе правилно, за да угоди на Бога. – Какъ може човѣкъ да угоди на Бога? – Като се обичаме. – Какъ ще се обичате? Споредъ васъ, кое е правилото, по което можете да обичате единъ човѣкъ? Да обичате човѣка, това значи никога да не престѫпвате неговата свещена ограда. Какъ се разбира това? Никога да не ядете хлѣба, който той яде; никога да не пиете водата, която той пие; никога да не пожелавате кѫщата, въ която той живѣе; никога да не хвърляте завидно око на дрехитѣ, обувкитѣ и шапката, които той носи; никога да не пресичате пѫтя, по който той върви; никога да не взимате мѣстото, на което той седи. Това значи Любовь. Ще дойде нѣкой да разправя, че като обичалъ нѣкого, ималъ желание да го прегърне малко, да го притисне въ обятията си. Споредъ мене нѣма по-голѣмо нещастие отъ това, да прегърнешъ, да притиснешъ човѣка къмъ себе си. Защо? Това е бинтоване. Само болниятъ се бинтова. Дойде лекарьтъ, прегледа болния, бинтова го и си отива. Въ болницитѣ сѫщо така бинтоватъ болнитѣ, но това не е любовь. Да обичашъ ближния си, значи вѫтре въ себе си да му отдадешъ всички права, които искашъ и за себе си. Кои сѫ нашитѣ ближни? Това сѫ разумнитѣ души, чрезъ които ние всѣки день сме подложени на изпитъ. Нашитѣ ближни сѫ ангелитѣ, които се проявяватъ на земята чрезъ хората. Срѣщате единъ бѣденъ, слабъ, немощенъ човѣкъ, чрезъ когото ви изпитватъ; чрезъ него се проявява нѣкой ангелъ, който иска да ви изпита, да види, какъ ще постѫпите. Христосъ казва: „Това, което направихте на бѣднитѣ, на болнитѣ, на страдащитѣ, на затворницитѣ, все едно, че на мене направихте. Азъ бѣхъ въ тѣхъ”. Следователно, ако не прегледате болни, бѣдни, страдащи, все едно, че Христосъ не сте прегледали. Тази е външната страна на изпита. Като го издържите, ще дойдете до вѫтрешната страна на изпита, който е по-мѫченъ. Като издържите и него, ще срѣщнете Онзи, Който ви обича и Когото вие обичате. Сега хората живѣятъ на земята и не знаятъ кого обичатъ и кой ги обича. Въ притчата за самарянина, ние виждаме кой е нашиятъ ближенъ. Сега, като ви говоря за работа върху себе си, обръщамъ вниманието ви на опасностьта отъ вѫтрешното самокритикуване. Самокритиката е времененъ методъ, който нищо не допринася. Азъ не препорѫчвамъ този методъ. Ако вие, или другъ нѣкой направи нѣкаква грѣшка, не бързайте да се произнесете върху нея, но направете единъ вѫтрешенъ преводъ. Чувате, че вълкъ изялъ една овца на нѣкой вашъ съсѣдъ. Не бързайте да се произнесете, защо и за какво вълкътъ направилъ това престѫпление, но извадете отъ него нѣкаква поука за себе си. Казвате, че вълкътъ не е направилъ добре. Вѣрно е, че вълкътъ е направилъ престѫпление, но вие, които го критикувате, правите сѫщото престѫпление: колите овцетѣ и ги ядете. Питамъ: каква разлика има въ престѫплението, което вълкътъ прави, и това, което човѣкъ прави? Ще отговорите, че на хората е позволено да колятъ овцетѣ, а на вълцитѣ не е позволено да ги нападатъ. Друго положение: вие критикувате нѣкой човѣкъ, че направилъ една грѣшка, но отивате у дома си и правите сѫщата грѣшка. Какво ще кажете за това? Значи лесно е да видите грѣшката на другитѣ хора, но мѫчно е да видите своята. Следователно не е въпросътъ въ сѫденето. Сѫденето не оправя хората. Отивате въ дома на нѣкой човѣкъ, искате да ви приеме. Той ви дава малко хлѣбъ и се извинява, че нѣма кѫде да ви приеме: нѣма легло, нѣма завивки, нѣма гориво. Вие не вѣрвате и сте готови вече да го сѫдите, че не е искренъ, че не иска да ви приеме. Питамъ: какво да прави човѣкътъ? И той е бѣденъ, петь пари нѣма въ джоба си. Това положение е подобно на положението, въ което се намѣрилъ единъ бѣденъ, за когото се говори въ приказката „Царь и просякъ”. Въ нѣкое царство на древностьта царьтъ сериозно заболѣлъ и билъ почти на смъртно легло. Следъ като всички лѣкари се изредили и не могли да му помогнатъ, дошълъ най-после въ царския палатъ единъ простъ човѣкъ и казалъ, че царьтъ ще оздравѣе, ако облѣче ризата на нѣкой щастливъ човѣкъ. Пръснали хора по цѣлото царство да търсятъ щастливъ човѣкъ. Най-после намѣрили единъ съвършено бѣденъ човѣкъ, безъ подслонъ, голъ и босъ, почти всѣкога гладенъ, но веселъ и доволенъ отъ положението си. Той постоянно пѣелъ и благодарилъ на Бога за живота, който му далъ. Веднага дотърчали при него царски пратеници и му казали: „Скоро, дай ризата си!” – „Нѣмамъ риза.” Често се говори за Любовьта. И въ Евангелието е писано за Любовьта, но всѣки трѣбва да я приложи въ живота си, спорѣдъ своето дълбоко вѫтрешно разбиране. При това, човѣкъ не трѣбва да налага своето разбиране на другитѣ хора. По отношение на Любовьта азъ съмъ дошълъ до следното правило: приложи Любовьта въ живота си, спорѣдъ своето дълбоко вѫтрешно разбиране, безъ да взимашъ въ съображение какво хората мислятъ по този въпросъ и безъ да налагашъ своето разбиране на другитѣ. Любовьта е великъ, свещенъ законъ, чрезъ който Богъ се проявява. Следователно приложи Любовьта въ живота си тъй, както Богъ я проявява къмъ тебе! Не се влияй отъ разбиранията на хората за Любовьта, нито налагай своитѣ разбирания на другитѣ хора. Обаче не пренебрѣгвай проявитѣ на другитѣ, но се учи отъ тѣхъ. Въ това отношение едни за други трѣбва да бѫдете образци. Щомъ сте образци единъ за другъ, всѣки ще бѫде свободенъ въ своитѣ прояви. Така постѫпватъ художницитѣ, музикантитѣ, поетитѣ. Когато единъ музикантъ слуша другъ нѣкой да свири, той следи внимателно какъ движи лѫка си, какъ изпълнява, и отъ всичко хубаво въ него той учи, възприема. Когато нѣкой художникъ гледа другъ, по-великъ художникъ, какъ рисува, той наблюдава внимателно какъ движи четката си, какъ слага боитѣ и възприема хубавото. Хубавото отъ всички трѣбва да се възприема. Ако не си великъ художникъ, или музикантъ, никой нищо нѣма да възприеме отъ тебе. Ето защо, азъ не съмъ за подражаването, но за възприемането. Онова, което е хубаво въ тебе, нека и другитѣ възприематъ; онова, което е хубаво въ другитѣ, и ти трѣбва да го възприемешъ. Азъ се радвамъ на хубавото, на красивото. Радвамъ се на всѣки красивъ листъ, на всѣко хубаво цвѣте, на всѣко живо сѫщество, на всѣко дете, на всѣки човѣкъ. Въ всичко виждамъ проява на разумностьта и отъ всичко се уча. Казвамъ: всички трѣбва да се радваме на онова, което Богъ е създалъ. Само по този начинъ може да се разбере вѫтрешния смисълъ на нѣщата. Следователно всичко, каквото сте чели и разбрали отъ Словото Божие, трѣбва да възприемете и приложите, защото то отговаря на вашия умъ, на вашето сърдце, на вашата воля, на вашата душа и на вашия духъ. Само така ще се домогнете до Истината, която ще ви направи свободни. Сега, желая да дойде Божието благословение върху васъ, както Богъ благоволи! Желая да се изпълнятъ всички обѣщания, които Богъ ви е далъ! И тѣзи обѣщания нека послужатъ за повдигане на вашитѣ души! Съборна беседа отъ Учителя, държана 1 септември 1933 г. въ София, Изгрѣвъ.

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г., Седемьтѣ рилски езера. Пѫрво издание, София, 1932 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание ИДЕ ЧАСЪ. Ще прочета 11 гл. отъ Евангелието на Иоана. Размишление върху стиха: „Иде часъ, и сега е, когато истиннитѣ поклонници ще се поклонятъ Отцу съ духъ и истина“. Въ живота нѣщата никога не ставатъ тъй, както човѣкъ мисли и очаква, по единствената причина, че той не е начало. Човѣкъ е край на нѣщата, резултатъ, а не начало. Слѣдователно, нѣма какво да се очаква отъ края на нѣщата. И ако човѣкъ очаква нѣщата да станатъ, както той иска, това показва, че не разбира закона, който ги опрѣдѣля. Ако човѣкъ бѣше начало на нѣщата, всичко щѣше да става, както той иска, но понеже е край, всичко става тъй, както той не иска. Когато човѣкъ изпусне едно шише на земята, какво очаква отъ него? — Да го види на парчета счупено. Значи, съ шишето е станало това, което той не е очаквалъ. Счупването на шишето ще отвори много работа на човѣка, да събира парче по парче, при което много парченца ще останатъ разпръснати. Сѫщото става и съ много отъ идеалитѣ на хората. Слѣдъ като правятъ редъ усилия за постигане на своитѣ идеали, въ края на краищата, тѣ ги виждатъ паднали прѣдъ нозѣтѣ си, счупени на безброй парченца, и трѣбва дълго врѣме да изгубятъ, докато ги събератъ. Такава е била опитностьта на всички живи сѫщества по лицето на земята отъ прѣди хиляди години досега. Още първитѣ човѣци искаха да станатъ господари на рая, да станатъ велики, мощни, силни, да завладатъ въздуха, водата, небето и земята, но какво стана? — Точно обратното. Тѣ оголѣха, изгубиха силата и красотата си, и Господъ ги изпѫди вънъ отъ рая, облѣче ги въ кожени дрехи и ги изпрати на земята да оратъ и сѣятъ. И до днесъ още тѣ се мѫчатъ и не знаятъ, защо Господъ ги изпѫди отъ рая. И наистина, странно е да се изпѫди единъ човѣкъ отъ рая само за това, че изялъ една ябълка безъ позволение. Не е въпросътъ, какво е станало съ първитѣ човѣци, но въ тѣхно врѣме още се е провѣрилъ закона, че нѣщата не ставатъ, както човѣкъ очаква и иска, но точно тъй, както Богъ иска. Всички нѣща ставатъ, както Богъ желае, а не както човѣкъ желае. Всички нѣща ставатъ, както Богъ ги прави, а не както човѣкъ ги прави. Сега, вслѣдствие сѫществуването на този законъ, хората изпадатъ въ едно вѫтрѣшно противорѣчие и казватъ: щомъ нѣщата не ставатъ, както ние мислимъ, тогава по-добрѣ е да не правимъ нищо. Да, това е половина истина. Тогава, обърнете друга страница на живота: не прави това, което ти мислишъ или желаешъ, но прави това, което Богъ мисли и желае. Искашъ да извършишъ една работа. Спри се тогава дълбоко въ себе си и вижъ най-първо, съгласенъ ли е Богъ да извършишъ тази работа. Ако е съгласенъ, започни я. Послѣ, запитай се, какъ иска Богъ да я извършишъ. Като се доберешъ и до метода, по който Богъ иска да я направишъ, продължавай, свърши работата и не се бой. Въ края на краищата ти ще видишъ, че работата е станала точно тъй, както Богъ е искалъ, както и ти вѫтрѣшно си искалъ. Казвате: какъ да познаемъ, какво Богъ иска, или какво мисли Той, и какво ние мислимъ? Човѣкъ може да разграничи, кога той желае нѣщо, и кога Богъ желае. Ако мислишъ по човѣшки и си започналъ една работа по човѣшки, ти ще почувствувашъ въ себе си едно вѫтрѣшно раздвояване. Имашъ ли раздвояване въ себе си, кажи: тази работа е човѣшка, ще се откажа отъ нея. Ще се опитамъ да я извърша споредъ желанието на Бога. Кажешъ ли така, съзнанието ти ще се проясни, и ти ще дойдешъ до правилно разрѣшение. Тогава ще почувствувашъ въ себе си вѫтрѣшно единство, което ще ти покаже, че си на правъ пѫть. Сега, ще ви дамъ примѣръ да видите, какъ може човѣкъ да дойде до единство въ работитѣ си. Прѣдставете си, че двама братя дѣлятъ наслѣдство отъ баща си. Единиятъ иска да вземе по-голѣмъ дѣлъ и настоява дѣлежа да стане, както той желае. И вториятъ иска да вземе по-голѣмъ дѣлъ; и той настоява да се изпълни неговото желание. Като не могатъ да дойдатъ до съгласие, тѣ се скарватъ помежду си, сбиватъ се, и въпросътъ остава неразрѣшенъ. Какво трѣбва да се направи сега? Споредъ мене, този въпросъ е единъ отъ най-лесно разрѣшимитѣ. Единиятъ отъ братята трѣбва да каже на другия: Братко, да бѫде, както ти искашъ. Азъ и безъ това съмъ богатъ. Съ десеть декара, повече или по-малко, нѣма да разбогатѣя. Каже ли така, той върши волята Божия. Той събужда Божественото въ себе си. Богатъ е човѣкътъ. Богъ му е далъ на разположение цѣлата земя. Трѣбва ли при това богатство да се бие съ брата си за десетина декара земя? Щомъ единиятъ братъ постѫпи по този начинъ, и другиятъ ще бѫде готовъ да отстѫпи. Божественото въ човѣка работи. Обаче, единъ отъ братята трѣбва да даде примѣръ. Щомъ Божественото вземе прѣдимство въ човѣка, всички въпроси лесно се рѣшаватъ. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Когато се добератъ до малко земя, тѣ бързатъ да извадятъ крѣпостенъ актъ, да узаконятъ владението ѝ. Казвамъ: щомъ Богъ е далъ цѣлата земя въ владение на човѣка, едноврѣменно съ това Той му е далъ и крѣпостенъ актъ. Трѣбва ли да пита той, дали земята е негова, дали има крѣпостенъ актъ. Земята е твоя. Ти разполагашъ съ крѣпостенъ актъ. Не се страхувай, никой не може да ти я вземе. Два крѣпостни акта имашъ, съ които можешъ да докажешъ, че земята е твоя. Единиятъ крѣпостенъ актъ е умътъ, а другиятъ— сърцето. Щомъ стане споръ за земята, ти веднага покажи единия крѣпостенъ актъ — ума си. Ако не те повѣрватъ, покажи и другия крѣпостенъ актъ — сърцето си. При два крѣпостни акта на лице, никакъвъ споръ не може да става. Хората спорятъ, каратъ се, биятъ се помежду си и никому не дохожда на умъ да покаже своитѣ крѣпостни актове. Ако човѣкъ не покаже своитѣ крѣпостни актове, а се разправя и бие съ брата си, Богъ ще дойде, ще иска смѣтка отъ него за всѣка дума, за всѣка мисъль и за всѣко чувство, които не сѫ съгласни съ Неговата воля. Дойде ли до нѣкакъвъ споръ, покажи крѣпостния актъ не на човѣшкия си умъ, а на Божествения. Не подържай въ себе си мисъльта, че имашъ да взимашъ десеть декара земя отъ брата си, но помни, че си собственикъ на цѣлата земя. Слѣдъ това покажи крѣпостния актъ на Божественото сърце въ себе си и не подържай желанието да вземешъ нѣколко декара земя отъ брата си; имай готовността да му дадешъ всичко, което той желае. Дай му всичко, да се задоволи, а ти се радвай на цѣлата земя, която отначало още Богъ ти е далъ въ владение. Щомъ всички хора се откажатъ отъ частната собственость, отъ десетьтѣ декара, тѣ ще станатъ владѣтели на цѣлата земя, и слѣдъ това ще се явятъ при Господа съ своитѣ крѣпостни актове. Казвамъ: при това широко съзнание на хората, трѣбва да се има прѣдъ видъ законътъ, който регулира владането на извѣстни блага. Въ това отношение земята е едно благо, което човѣкъ може да използува дотолкова, доколкото въ даденъ моментъ той разполага съ сили, да приложи това благо, както за себе си, така и за своитѣ ближни. Да се ползувашъ отъ извѣстни блага, това подразбира сѫщеврѣменно да изпълнишъ задълженията си къмъ тѣзи блага. Това се опрѣдѣля отъ съзнанието на човѣка. Земята може да се уподоби на единъ самунъ хлѣбъ, който се дава на всѣки човѣкъ. Прѣдставете си, че при това положение този човѣкъ въ дадения случай нѣма право да яде отъ хлѣба. Питамъ: какво го ползува този хлѣбъ? Значи, благото, което цѣлата земя може да даде на човѣка, се заключава само въ това, което въ даденъ моментъ той може да възприеме и приложи. Днесъ всички хора спорятъ все за тия десеть декара земя. Жената спори за мѫжа, като за нейна собственость — това сѫ десетьтѣ декара земя. Мѫжътъ спори за жената, като за негова собственость — и това сѫ десетьтѣ декара земя. Какъ трѣбва жената да разрѣши този въпросъ? — Нека даде десетьтѣ декара земя на мѫжа си и го остави свободенъ. Какъ трѣбва мѫжътъ да разрѣши този въпросъ. — Като даде десетьтѣ декара земя на жена си и я остави свободна. Защо? — Защото, положенията, които хората заематъ, като мѫже и жени, сѫ човѣшки положения, съ които тѣ сами се обвързватъ въ единъ неестественъ животъ. Първоначално Богъ извади жената отъ сърцето на човѣка, отвѫтрѣ; тогава тя бѣше и външно, и вѫтрѣшно чиста. Послѣ, тя се увлѣче отъ десетьтѣ декара земя и пожела да ги притежава. Първитѣ човѣци живѣеха царски въ рая, всичко бѣше на тѣхно разположение. Обаче, когато възлюбениятъ на жената дойде прѣдъ забраненото дърво, той ѝ каза: Ако ме обичашъ, вкуси отъ плодоветѣ на това дърво. Ако и двамата вкусите отъ тѣхъ, ще станете подобни на Бога. Тя пожела тѣзи плодове, яде и на другаря си даде. Тѣзи плодове не бѣха нищо друго, освѣнъ десетьтѣ декара земя, за които цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ спори. Забраненото дърво пъкъ е посланникътъ, който бѣше изпратенъ въ рая да прѣдставя външния свѣтъ. Господъ имъ каза: Щомъ искате да владѣете десетьтѣ декара земя, излѣзте вънъ отъ рая, вънъ отъ истинския редъ и порядъкъ на нѣщата. Мнозина не могатъ да си обяснятъ този въпросъ. Тѣ се натъкватъ на противорѣчието: възможно ли е за една ябълка само да изпѫдятъ човѣка отъ рая? Ще обясня това противорѣчие съ слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че единъ благороденъ мѫжъ, отъ високо произхождение, срѣща една млада, бѣдна, страдаща мома и рѣшава да ѝ помогне, да я извади отъ лошитѣ условия на живота. Той се оженва за нея, дава ѝ знания, мѫдрость, изучва я и я остава свободна, да се ползува отъ добритѣ условия, както тя разбира. Единъ день тази млада жена срѣща единъ младъ момъкъ и се влюбва въ него. Тя започва да му пише любовни писма, да се срѣща съ него. Когато мѫжътъ ѝ разбралъ тази работа, той ѝ казалъ: Щомъ обичашъ този момъкъ и не можешъ безъ него, азъ ти давамъ свобода. Излѣзте заедно съ него вънъ отъ моя домъ и живѣйте, както знаете. Отъ този день дохожда нещастието на младата жена. Щомъ излѣзли вънъ отъ дома на мѫжа ѝ, момъкътъ я напусналъ. Така е въ живота. Всѣки мѫжъ или жена, които влизатъ въ вашия домъ да развалятъ живота ви, тѣ още на първата стѫпка ще се откажатъ отъ васъ и ще ви оставятъ сами. Оставена на произвола на сѫдбата, младата жена започва да мечтае за мѫжа си. Сега тя оцѣнява неговото благородство, неговата разумность, но е вече късно. Тя е далечъ отъ неговия домъ и не може да се върне. Вториятъ, който дойдé въ нейния домъ, имаше желание само да вземе богатството ѝ. Щомъ взе богатството ѝ, той я изостави. Слѣдователно, това стана съ първитѣ човѣци. Това стана и става съ всички хора слѣдъ тѣхъ. Първитѣ човѣци се отказаха отъ Божията Любовь и приеха любовьта на онзи около забраненото дърво, заради когото Богъ ги изпѫди отъ рая, да отидатъ въ свѣта и да живѣятъ съ неговата любовь. Днесъ всички хора опитватъ любовьта на свѣта и всички въздишатъ отъ нея. Днесъ всички учени и прости, млади и стари, опитватъ любовьта на свѣта, тичатъ подиръ нея, но докоснатъ ли се само, изгарятъ и бѣгатъ назадъ. Тази любовь не съдържа истината въ себе си. Мѫжъ, който се увлича отъ любовьта на една жена, не е истински мѫжъ; жена, която се увлича отъ любовьта на единъ мѫжъ, не е истинска жена. Ако единъ мѫжъ напусне Божията Любовь за една жена, която утрѣ ще се откаже отъ него, той не е разбралъ живота. И ако една жена напусне Любовьта на Бога за единъ мѫжъ, който утрѣ ще се откаже отъ нея, и тя не е разбрала дълбокия смисълъ на живота. Жената е излѣзла отъ мѫжа, а мѫжътъ — отъ Бога. Слѣдователно, и двамата първо иматъ отношение къмъ Бога, а послѣ единъ къмъ другъ. Казвамъ: всѣко нѣщо, което може да отклони човѣка отъ Бога, то е изявление на свѣта. Чудно е лековѣрието на хората! Тѣ не вѣрватъ въ Бога, Който отначало досега е останалъ вѣренъ въ своята любовь къмъ тѣхъ, а вѣрватъ на всѣки, когото случайно срещнатъ въ живота си. Жената получи едно любовно писмо отъ нѣкого и му вѣрва сто на сто. Тя си казва: Богъ е нѣкѫдѣ високо и далечъ. Дѣ ще търся азъ Неговата Любовь? Тъкмо този човѣкъ ми прѣдлага любовьта си, ще я приема. Той ще ми се радва, и азъ ще му се радвамъ. И запалва се чергата на тази жена, отъ четиритѣ краища гори, никой не може да я изгаси. Моли се тя на Бога, да ѝ помогне да се ожени за този човѣкъ. И най-послѣ успѣва: оженва се за своя възлюбенъ. Не се минава много врѣме, тя започва да плаче и да въздиша отъ неговата любовь, иска да се освободи. Вижда тя, че отъ него човѣкъ не става. Той всичко взима, нищо не дава. Питамъ: ако всичко дадете, а нищо не вземете, какво сте придобили? Трѣбва ли човѣкъ да се откаже отъ Любовьта на Бога за такъвъ, който всичко взима, а нищо не дава? Това и дяволътъ прави. Затова казвамъ: откажете се отъ този, който знае само да взима, а нищо не дава и се върнете къмъ Онзи, Който всичко дава. Сега, азъ не засѣгамъ въпроса лично, но принципално, както е поставенъ въ цѣлото човѣчество. Щомъ е така, този въпросъ трѣбва да се рѣши общо, а не индивидуално. Ако всѣки човѣкъ разрѣши въпроса специално за себе си, той ще има толкова рѣшения, колкото сѫ и хората по лицето на земята. При такова разрѣшение на въпроса, противорѣчията, разочарованията, недоразуменията между хората ще сѫществуватъ, както и сега. Ние виждаме, че днесъ се разочароватъ царе и патриарси, учени и прости, бѣдни и богати. Слѣдъ всичко това хората казватъ: Господъ ще оправи свѣта. Вѣрно е, че Господъ ще оправи свѣта. Той и днесъ го оправя, пъкъ и за въ бѫдеще ще го оправя, но важно е хората да се оправятъ. Господъ ще спаси свѣта, но важно е хората да се спасятъ. Нѣкой казва: щомъ се спаси свѣтътъ, и ние ще се спасимъ. Тогава какъ бихте си обяснили слѣднитѣ Христови думи: „Ако бѣхте отъ свѣта, свѣтътъ би любилъ своето; понеже не сте отъ свѣта, той ви ненавижда“. За потвърждение на тия Христови думи, ще приведа слѣдния законъ: човѣкъ не може да има резултатитѣ на свѣтлината, ако живѣе при условия на тъмнината. Щомъ живѣе въ условия на тъмнината, той ще има резултатитѣ на тъмнината; ако живѣе въ условия на свѣтлината, той ще има нейнитѣ резултати. Другояче е невъзможно. Да се мисли по другъ начинъ, това подразбира, че грѣшниятъ човѣкъ и като грѣши, пакъ може да се надѣва за спасение. И това е невъзможно! Ще кажете: въ такъвъ случай, никой нѣма да бѫде спасенъ, защото нѣма човѣкъ безъ слабости. Казвамъ: спасението се отнася само за хора, които сѫ разбрали живота и могатъ да вървятъ въ пѫтя безъ падания и ставания. А докато човѣкъ има слабости, той е изложенъ на голѣми падания и ставания, на грѣшки и грѣхове. Слѣдователно, ако днесъ спасите такъвъ човѣкъ, той утрѣ пакъ ще падне и отново трѣбва да го спасявате. Може ли да се разчита на човѣкъ слабъ, неустойчивъ? Съврѣменнитѣ хора се извиняватъ съ слабоститѣ си, като че тѣ сѫ присѫщи на тѣхното естество. Не, слабоститѣ не сѫ присѫщи на човѣшкия духъ, вслѣдствие на което човѣкъ нѣма право да се извинява съ тѣхъ. Той нѣма право да се крие задъ своитѣ слабости като задъ параванъ. Прѣди всичко изкушенията, изпитанията и мѫчнотиитѣ въ живота на човѣка сѫ дадени точно споредъ неговата сила. Тѣ не сѫ по-голѣми отъ силата му. Даже нѣщо повече: силата на човѣка е по-голѣма отъ мѫчнотиитѣ и изкушенията, които му се даватъ. Затова, именно, човѣкъ се сѫди, когато не издържи на дадено изкушение. Кое сѫди човѣка? — Силното въ него, което му е дадено като срѣдство за борба съ изкушението. Въпрѣки това, човѣкъ пакъ търси начинъ да се извини и казва: слабъ съмъ азъ. Когато Богъ забрани на първитѣ човѣци въ рая да ядатъ отъ плодоветѣ на дървото за познаване на доброто и злото, Той знаеше, че тѣ сѫ силни да изпълнятъ тази заповѣдь. Ако Богъ имаше даже най-малкото съмнѣние въ силата на първитѣ човѣци, Той никога не би имъ далъ подобна заповѣдь. Значи, Богъ напълно разчиташе на силата на човѣшкия духъ. Казвамъ: първитѣ човѣци сгрѣшиха, тѣ не приложиха всичката сила, която имаха въ себе си. Въпрѣки това, и до днесъ още човѣкъ иска да убѣди Бога, па и себе си, че той не е билъ въ състояние да изпълни волята Божия. Той не иска да признае погрѣшката си, но казва, че Богъ му е далъ една трудна задача, която не отговаряла на неговитѣ сили. Това е оправдание, съ което започва една мълчалива борба на човѣка съ Бога. За да му докаже, че не говори истината, Богъ го изпѫди вънъ отъ рая, изпрати го въ свѣта, да работи и да учи. От тогава и досега човѣкъ непрѣстанно опровергава своята лъжа, че билъ слабъ, та не могълъ да изпълни заповѣдьта на Бога. Какво виждаме днесъ? Човѣкъ се е заелъ съ много по-трудни задачи, съ по-велики работи отъ тия, които Богъ му бѣ далъ въ рая. Той се е заелъ съ задачата да завлада земята, да стане нейнъ господарь, да тури новъ редъ и порядъкъ. И въ силата на тази амбиция, на това негово желание, ние го виждаме да коли, да бѣси, да затваря хората и т. н. И слѣдъ всичко това сѫщиятъ този човѣкъ твърди, че билъ слабъ, че нѣмалъ сили да издържи на Божията заповѣдь, че не могълъ да не падне. Питамъ: може ли слабъ човѣкъ да върши това? Желанията, копнежитѣ на съврѣменнитѣ хора за слава, за величие, за господство надъ цѣлата природа говорятъ противъ самитѣ тѣхъ. Тѣ сами отричатъ твърдението си, че сѫ слаби. За постижение на тѣхнитѣ желания се искатъ силни хора. Нѣкой казва: азъ не мога да водя чистъ животъ; това не е по силитѣ ми. Когато вълкътъ влѣзе въ кошарата между овцитѣ, той избира най-тлъстата отъ тѣхъ, хваща я за врата и я носи. Ако му попадне нѣкоя мършава, той я бутне по корема и я оставя настрана, защото търси тлъста овца. И вълкътъ, като човѣка, ще каже: не е по силитѣ ми да нося тази мършава овца. Да, не е по силитѣ му да носи мършавата овца, а по силитѣ му е да носи тлъстата овца. Слѣдователно, добриятъ животъ прѣдставя мършавата овца, лишена отъ мазнини, а лошиятъ животъ прѣдставя тлъстата овца, която всички прѣдпочитатъ. Защо? — Човѣкъ е двойно сѫщество: едното сѫщество — доброто въ човѣка — прѣдставя дървото, което Богъ първоначално е посадилъ въ рая. Второто сѫщество — злото въ човѣка — има по-новъ произходъ. То прѣдставя присадки на първото дърво. Това сѫщество постоянно убѣждава човѣка да върши противоположното на онова, което Богъ иска отъ него. Каже ли Богъ на човѣка да направи нѣщо, това сѫщество веднага му нашепва: Не е сега врѣме за това. Почакай малко, то е въпросъ на бѫдещето. При това, нали знаешъ, че нѣщата се извършватъ по еволюционенъ пѫть. Ти си слабъ човѣкъ, нѣмашъ още знание, мѫдрость. Тази работа не е за тебе, Богъ ще я свърши, остави я на Него. Щомъ дойде въпросъ за ядене и пиене, за бъркане въ чужди кесии, това сѫщество пакъ му нашепва: Ти нѣма да оправишъ свѣта, това е велика работа. Ти трѣбва да си поживѣешъ. Хапни си, пийни си, пооблѣчи се хубаво — единъ животъ ще прѣкарашъ на земята. Ако не ти стигатъ паритѣ, можешъ тукъ-тамъ да бръкнешъ. Съ честность на този свѣтъ не се живѣе. Казвамъ: който веднъжъ само е послушалъ съвѣта на това сѫщество, той е прѣживялъ състоянието на ада — смущение на сърцето, помрачение на ума, неразположение на духа. И тъй, когато човѣкъ слуша съвѣтитѣ на лошото сѫщество въ себе си, той се мѫчи, страда. Не е лошо, когато човѣкъ страда, но това страдание има смисълъ, само ако го заведе при Бога. Единъ нашъ приятель, евангелистъ, разправяше една интересна своя опитность. Единъ день той се запозналъ съ единъ български учитель и започналъ да му проповѣдва, да му чете Евангелието, да го обърне къмъ Христа. Учительтъ го слушалъ внимателно. Нашиятъ познатъ си казвалъ: Радвамъ се, че този човѣкъ се заинтересува. Слѣдъ нѣколко деня учительтъ дошълъ при него и му казалъ: Много съмъ скърбенъ, много ми е мѫчно, мѣсто не мога да си намѣря. — Какво ти е? Да се помолимъ заедно, може да ни се чуе молитвата. Помолили се и двамата. Евангелистътъ си помислилъ, че Богъ е обърналъ този човѣкъ и навѣрно той се разкайва за грѣховетѣ си. Казва му: Тебе ти е тежко за грѣховетѣ, които си направилъ, та искашъ да помолишъ Бога да ти се простятъ. — Остави се, грѣховетѣ ми сѫ много, но сега имамъ единъ голѣмъ грѣхъ: онзи день срещнахъ една красива мома, хареса ми, искамъ да се оженя за нея. Ако не я взема, не ще мога да живѣя. Ето, приготвилъ съмъ си револверъ, ако не я взема, готовъ съмъ да се убия. Ако Богъ чуе молбата ми, обѣщавамъ да бѫда пръвъ Неговъ служитель. Пъкъ и ти самъ се помоли за мене, дано успѣя да постигна желанието си. — Може тази мома да не е за тебе. — За мене е тя. Ако не бѣше за мене, нѣмаше да я срещна. Помоли се и ти още единъ пѫть. Не мога безъ нея, ще се самоубия. — Не е хубаво! — Азъ зная, че не е право да посѣгамъ на живота си, но дано Богъ ми помогне. Както и да е, учительтъ си отишълъ дома, но слѣдъ двѣ седмици дошълъ при евангелиста и му казалъ: Добрѣ, че Богъ не ми помогна да се оженя за красивата мома. — Защо? — Ами тя се влюбила въ единъ офицеръ. Видѣхъ и двамата на една вечеринка, заедно играеха. И той влюбенъ въ нея, и тя влюбена въ него. Отказвамъ се отъ нея, не ми трѣбва. Казвамъ: това е една отъ драмитѣ въ човѣшкия животъ. Когато човѣкъ се натъкне на такава драма, той мисли, че героятъ и героинята търсятъ Бога, затова страдатъ. Не, това не сѫ още страдания на човѣшката душа да намѣри пѫтя къмъ Бога. Дойде ли човѣкъ до страданията на душата, Христосъ ще се яви при него, както се яви при гроба на Лазара, и той ще възкръсне. Идването на Христа при гроба на умрѣлия не е нищо друго, освѣнъ идването на Любовьта, която възкресява. Ако онзи, когото търсишъ, е въ сила да те възкреси, той те обича. Ако момъкътъ може да възкреси момата, която го търси, той я обича; и ако момата може да възкреси момъка, който я търси, тя го обича. Марта и Мария, сестритѣ на Лазара, прѣдставятъ добродѣтелитѣ въ човѣка. Ако момъкътъ или момата могатъ да дигнатъ. рѫката си и да възкресятъ умрѣлия, тѣ сѫ изпратени отъ Бога, тѣ сѫ вашитѣ възлюбени. Слѣдователно, когато човѣкъ се жени, нека види, дали този, за когото се жени, е въ сила да дигне рѫката си и да го извади отъ гроба. Ако може да направи това, той е изпратениятъ отъ Бога. Ако не може да го направи, нека по-добрѣ умрѣлиятъ седи въ гроба си, докато му дойде часътъ да възкръсне. Да лежишъ въ гроба подразбира да работишъ при неблагоприятни условия на живота. Въ такъвъ случай, по-добрѣ е да лежишъ въ гроба, отколкото преждеврѣменно да излѣзешъ от тамъ. Почакай да дойде онзи, който може да те възкреси. По опасно е да излѣзешъ преждеврѣменно отъ гроба, отколкото да бѫдешъ въ гроба. Страшенъ е гробътъ, но още по-страшно е да излѣзешъ неподготвенъ отъ гроба. Врѣме е вече да се подготвите за излизане отъ гроба. За тази цѣль отъ всички се изисква високъ идеалъ. Нѣмате ли този идеалъ, и да излѣзете отъ гроба, вие ще се натъкнете на голѣми страдания и нещастия. Въ човѣка трѣбва да заговори Божественото. Безъ него нищо не може да се постигне. Законътъ е такъвъ. Ако обичашъ, ще те обичатъ. Кого трѣбва да обичате? Най-напрѣдъ човѣкъ трѣбва да обича Бога, както и Богъ пръвъ ни възлюби и даде въ жертва Сина Своего Единороднаго, за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него. Любовьта любовь събужда. Търсите ли нѣщо друго, ще знаете, че то не сѫществува. Невъзможно е да мразишъ човѣка, а той да те обича. Сега всички трѣбва да се освободите отъ страничнитѣ мисли въ ума си. Изхвърлете ги навънъ, както банкерътъ изхвърля отъ касата си всички фалшиви монети. Ако човѣкъ държи въ ума, въ сърцето или въ касата си нѣщо фалшиво, това е загуба за него. Въ касата ви трѣбва да остане само злато и сребро, цѣнности, на които да разчитате. Всички мѫже и жени, господари, слуги и дѣца трѣбва да започнатъ съ едно вѫтрѣшно прѣчистване. Новото учение изисква чистота. Първата работа на човѣка, който слѣдва новото учение, е да прѣсѣе чистото отъ нечистото, потрѣбното отъ непотрѣбното, истинското отъ фалшивото и да задържи за себе си само чистото, потрѣбното, истинското, а другото да хвърли навънъ. Съ една дума казано: новото учение иска жертви. Ще ви приведа единъ примѣръ на жертва. Въ дома на единъ младъ князъ, между многото слуги и слугини, имало една красива и благородна мома, въ която князътъ се влюбилъ, макаръ че е билъ годенъ за една княжеска дъщеря. Като знаела това, слугинята търсила начинъ, какъ да се махне отъ този домъ, да не създава никакво безпокойствие или скръбь на годеницата. Единъ денъ тя рѣшила да излѣзе отъ дома си и да отиде нѣкѫдѣ, да се хвърли отъ нѣкоя канара, да се убие. Годеницата на княза схванала взаимното разположение между годеника си и слугинята и слѣдѣла слугинята, да не замисли нѣщо срѣщу живота си. Княгинята почувствувала борбата на слугинята и когато послѣдната излѣзла отъ дома си съ намѣрение да се убие, тя тръгнала слѣдъ нея. Въ момента, когато слугинята искала да се хвърли отъ канарата, годеницата я хванала за рѫка и я запитала: Защо искашъ да се хвърлишъ? Кажи ми, обича ли те князътъ? — Мисля, че ме обича. Тогава слѣзъ отъ канарата и ела съ мене. Тръгнали двѣтѣ заедно за княжеския домъ. Годеницата хванала слугинята за рѫка, въвела я при княза и казала: Ти обичашъ тази мома, и тя те обича. За да не се хвърли отъ канарата да се убие, ти трѣбва да се оженишъ за нея, да я спасишъ, а пъкъ азъ съмъ достатъчно силна да понеса своята сѫдба. Азъ не се нуждая отъ твоята любовь. Казвамъ: княгинята прѣдставя една отъ силнитѣ натури въ живота. Питамъ: загуби ли тя нѣщо, като не се ожени за княза? Напротивъ, тя спечели повече, отколкото да загуби. И тъй, най-мѫчното нѣщо въ живота на човѣка е да пожертвува онова, което той обича. Дойде ли до закона на жертвата, той трѣбва да обмисли добрѣ, какъ да направи жертвата, която се изисква отъ него. Какво губи богатиятъ, който владѣе цѣлата земя, ако даде на всѣки човѣкъ по сто декара? Той нищо не губи. За него ще остане половината земя, която по никой начинъ самъ не може да обработи. Слѣдователно, въ силата на физическата невъзможность да обработи самъ тази земя, той ще се принуди и нея да раздаде на хората. Той ще бѫде послѣдниятъ, за когото ще задържи сто декара земя. Така трѣбва да постѫпва идеалниятъ човѣкъ. Дойде ли до женитба, ще чака всички хора да се оженятъ, а той послѣденъ ще се ожени. Щомъ се ожени той, слѣдъ него да нѣма вече кандидати за женитба, той да бѫде послѣденъ. Значи, идеалниятъ човѣкъ така разрѣшава въпроситѣ за себе си, че за благата, които животътъ дава, той се явява послѣденъ кандидатъ. Който не е послѣденъ, нека се яви по реда си, да вземе стотѣ декара земя; слѣдъ това нека се жени, нека се мѫчи, нека страда, нека плаче и т. н. Когато всичко става по естественъ пѫть, то е въ реда на нѣщата. Та когато казвамъ, че човѣкъ не трѣбва да плаче, азъ имамъ прѣдъ видъ идеалния човѣкъ, който послѣденъ се ползува отъ благата. Той трѣбва да се радва, а не да плаче. Който не е послѣденъ, той трѣбва да скърби и да се радва, да плаче и да се смѣе. Послѣдниятъ, обаче, е великъ човѣкъ. Когато хората бѫдатъ послѣдни по редъ въ своитѣ желания, Богъ ще изтрие сълзитѣ имъ. Тогава хората ще бѫдатъ едно тѣло, единъ умъ, едно сърце. Ако имате само единъ хлѣбъ и дойде нѣкой да ви го вземе, губите ли нѣщо? Какво отъ това, ако той яде, а вие го гледате? Наистина, рѣдко се случава да дойде нѣкой да вземе хлѣба отъ рѫцѣтѣ ви, когато сте гладни. Това е случайность, но все пакъ става такова нѣщо. Питамъ: що е случайностьта въ живота? — Случайность е това, което само веднъжъ става. Случайностьта два пѫти не се повтаря. Всѣко нѣщо, което постоянно става, то е обикновено. Споредъ закона на случайностьта, ако имате единъ хлѣбъ, само единъ пѫть може да дойде при васъ нѣкой да поиска хлѣба ви. Вие казвате: ако днесъ дамъ хлѣба си на този човѣкъ, той може и утрѣ, и други день да дойде пакъ да ми иска хлѣба. Не, щомъ този човѣкъ е дошълъ при васъ по закона на случайностьта, той само единъ пѫть може да ви поиска хлѣба. Слѣдователно, вие имате тази рѣдка привилегия, да дойде при васъ този човѣкъ. Щомъ знаете това, дайте му хлѣба и благодарете, че сте имали рѣдкия случай да се проявите. Човѣшкиятъ характеръ се показва въ случайностьта. Човѣкъ се изпитва чрѣзъ закона на случайностьта. Ако нѣкой идва всѣки день при васъ да иска нѣщо, той нахалствува. Този човѣкъ върви по закона на обикновенитѣ нѣща. Обаче, ако вие дадете хлѣба си на човѣкъ, който е гладувалъ три деня, той ще изяде хлѣба, но едноврѣменно съ това ще ви остане признателенъ за цѣлъ животъ. Дѣто и да отиде, навсѣкѫдѣ той ще ви носи въ ума си и ще казва: И досега не съмъ срещналъ подобенъ човѣкъ. Питамъ: кое е по-добрѣ за васъ — да изядете сами хлѣба си, или да го дадете на нѣкой гладенъ човѣкъ, който цѣлъ животъ ще ви носи въ ума си? За прѣдпочитане е да живѣешъ въ ума на единъ човѣкъ, отколкото самъ да изядешъ единъ килограмъ хлѣбъ. И тъй, съврѣменнитѣ хора трѣбва да иматъ дълбоко разбиране за живота. Щомъ иматъ това дълбоко разбиране, тѣ ще познаятъ Любовьта. Любовьта се проявява въ случайнитѣ нѣща. Тя не е нѣщо обикновено. Любовьта е най-голѣмото изключение, което може да се срещне въ живота. Хората мислятъ, че Любовьта е обикновено нѣщо. Не, тя е отъ случайноститѣ. Когато вълкътъ изяде едно магаре, цѣли деветь мѣсеца слѣдъ това той обикаля на сѫщото мѣсто, дано намѣри още едно магаре, но нѣма — голѣма случайность е вълкъ да изяде едно магаре. Щомъ изяде магарето, вълкътъ измѣня характера си, придобива нѣщо отъ характера на магарето и казва: Отсега нататъкъ и азъ ще стана като магарето. Той прѣстава вече да яде овце, влюбва се въ магарето и търси друго магаре да изяде. Че, наистина, Любовьта е едно отъ голѣмитѣ изключения въ живота, разбираме по това, че когато двама млади се обичатъ, тѣ виждатъ Любовьта само единъ моментъ прѣзъ цѣлия си животъ. Зарадъ този моментъ, именно, тѣ се женятъ, като искатъ да задържатъ Любовьта постоянно при себе си. Само за единъ моментъ ги посѣщава това изключение, и оттамъ насетнѣ ги напуща. Слѣдъ това тѣ започватъ да се ограничаватъ единъ другъ и, като не могатъ да върнатъ загубеното, тѣ се оплакватъ, че сѫ нещастни. За да задържи изключението за себе си, мѫжътъ казва на жената: Ти трѣбва да ме обичашъ! И жената казва на мѫжа си: Ти трѣбва да ме обичашъ! Не, това е невъзможно. По този начинъ изключението не може да се задържи. Ако хората разбиратъ Любовьта като моментъ на най-голѣмото изключение въ живота, тѣ биха могли и като се оженятъ, пакъ да живѣятъ добрѣ, именно, за този кратъкъ, но великъ моментъ — когато изключението ги е посѣтило. Сега азъ нѣмамъ прѣдъ видъ вашитѣ лични отношения, нито обикновения животъ. Тѣхъ оставямъ настрана. Азъ разглеждамъ онзи новъ животъ, който сега приижда и на който хората за въ бѫдеще ще станатъ граждани. Само дѣцата по сърце и по чистота могатъ да разбератъ новия животъ, основа на който ще бѫде Любовьта като изключение. Когато младиятъ момъкъ помилва едно малко момиченце, то ще му се зарадва, ще подскочи и ще го цѣлуне. Всички ще погледнатъ на това, като че е въ реда на нѣщата. Ако сѫщиятъ този момъкъ, при сѫщото вѫтрѣшно разположение на сърцето, цѣлуне една млада мома, тя първа ще подигне цѣлъ въпросъ отъ неговата постѫпка, а слѣдъ нея и другитѣ хора. Това показва, че дѣцата по-добрѣ разбиратъ изключението, отколкото възрастнитѣ. Затова, именно, Христосъ казва: „Ако не станете като малкитѣ дѣца, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.“ Когато момиченцето види младия момъкъ, то се затичва насрѣща му, милва го, цѣлува го и му казва: ела пакъ у насъ! Когато младата мома види момъка, тя му туря гемъ и казва: никѫдѣ нѣма да ходишъ! Тукъ ще останешъ. Момиченцето му казва: иди си и пакъ дойди! Значи, момиченцето е свободно и да цѣлуне, и да пригърне младия момъкъ, защото не мисли да се жени за него. И младиятъ момъкъ е свободенъ да отиде дома си и пакъ да дойде. Младата мома, обаче, не е свободна даже да погледне момъка, но и той не е свободенъ вече да напусне нейната кѫща. Защо? — Защото тя иска нѣщо отъ него. Въ силата на изключението тя иска да се ожени за него. Такова е общото положение, въ което се намиратъ почти всички съврѣменни хора. Тѣ сѫ роби едни на други. Всички хора живѣятъ въ общества, състоещи се не отъ свободни членове, но отъ роби. Всѣки човѣкъ е робъ, освѣнъ на себе си, но и на другитѣ. Той прѣкарва двойно робство, и цѣлъ животъ трѣбва да прави усилия да се освободи отъ това страшно заробване. Въ това отношение, до извѣстна възрасть дѣтето е свободно. Щомъ мине тази възрасть, то влиза въ закона на обикновенитѣ нѣща, като изгубва свободата си, изгубва живота на изключението. То помни тази щастлива възрасть на своя животъ и при всѣко ограничение, въздъхва и си казва: Колко щастливъ бѣхъ въ своето дѣтинство! Бѣхъ въ рая, напуснахъ го и влѣзохъ въ обикновения животъ на ограничения и робство. Главната задача, която всѣки човѣкъ трѣбва да рѣши, е да се върне къмъ своята чистота, къмъ своето дѣтинство. Тогава той ще може да погледне Бога право въ очитѣ и ще знае, защо трѣбва да ходи по планинитѣ и защо въ долинитѣ. Нѣкой казва: защо трѣбва да се качваме по планинитѣ? Защо трѣбва да наблюдаваме изгрѣва на слънцето? Ако човѣкъ не разбира дълбокия смисълъ на тѣзи нѣща, той много нѣма да се ползува отъ тѣхъ. И наистина, ние виждаме, че всички хора умиратъ, безъ огледъ на това, дали се качватъ по планинитѣ, или не; дали наблюдаватъ изгрѣва на слънцето, или не; дали сѫ богати или бѣдни, учени или прости. Сегашниятъ животъ на хората не разрѣшава тия въпроси. Този животъ е само едно малко забавление. Днесъ повечето хора сѫ болни и гледатъ, дано дойде нѣкой да облекчи страданията имъ, или да имъ помогне да оздравѣятъ. Това още не е разрѣшение на задачитѣ. Разрѣшението на задачитѣ седи въ това, да дойде Христосъ при гроба на Лазара и да го възкреси. Не само това, но двѣтѣ сестри на Лазара, Марта и Мария, трѣбва да отидатъ при Христа, да Го повикатъ у дома си. Марта прѣдставя силния принципъ въ живота, който трѣбва да се смекчи. Мария прѣдставя мекия принципъ въ живота. Казано е въ Евангелието, че Христосъ обичалъ Марта, и сестра ѝ, и Лазара. Обаче, първо Марта посрѣща Христа, т. е. силниятъ принципъ, а слѣдъ нея иде Мария — мекиятъ принципъ. Освѣнъ тѣзи два принципа, има и трети единъ — състояние на почивка, каквото е състоянието на посѣтото сѣме, което трѣбва да поникне отъ земята, т. е. да излѣзе отъ гроба. Слѣдователно, три фактора сѫ необходими за познаване на една истина: Марта — силниятъ принципъ, Мария — мекиятъ принципъ и Лазаръ — посѣтото сѣме. Исусъ ще бѫде четвъртиятъ принципъ, който ще отиде при гроба на Лазара и ще го възкреси. Питамъ: можете ли да опрѣдѣлите, на какво въ човѣка съотвѣтствува Марта, на какво — Мария и на какво — Лазаръ? Вие сами ще разрѣшите тази задача. Марта и Мария плачатъ за брата си, който възкръсна. Това, което въ даденъ моментъ възкръсне въ човѣка, то ще донесе неговото щастие. Давамъ ви тази задача за цѣла година. Ще размишлявате, ще работите върху себе си, да дойдете до нѣкакво просвѣтление. Идната година, на сѫщия день, ще кажете, какъ сте разрѣшили задачата. И днесъ Христосъ е на земята, дошълъ е да възкреси Лазара, който трѣбва да умре. Слѣдъ това Марта и Мария ще плачатъ, и евреитѣ ще се събератъ около тѣхъ да ги утѣшаватъ. Тогава Христосъ ще каже: „Да отидемъ да събудимъ нашия приятель Лазаръ“. Ако разрѣшите задачата си правилно, Лазаръ ще възкръсне; ако не я разрѣшите правилно, Лазаръ нѣма да възкръсне. Обаче, кога и да е, Лазаръ трѣбва да възкръсне! Ако разрѣшите задачата си правилно, всички ваши противорѣчия ще изчезнатъ и ще бѫдете готови на всички жертви. Тогава вие ще заживѣете въ радость, миръ и съгласие съ всички хора. Ако не разрѣшите задачата си, вие ще лѣгате и ще ставате недоволни, смутени, обрѣменени, ще чакате да дойде нѣкой да ви освободи. Ще си казвате: кога ще дойде день и азъ да си почина малко? Идната година на този день, на сѫщото мѣсто, на което се намираме днесъ, пакъ ще дойдете, но ще вземете съ себе си Марта, Мария и Лазара и ще дадете едно голѣмо угощение. Този день вие ще бѫдете прислужници. Казано е въ Евангелието, че и Христосъ бѣше на угощението, на което и Лазаръ прислужваше. Тази задача ви се дава отъ невидимия свѣтъ, затова не мислете, че тя е трудна и неразрѣшима. Ако една задача не е по силитѣ на човѣка, не биха му я дали. Слѣдователно, щомъ ви даватъ тази задача, тя е по силитѣ ви. Щомъ я разрѣшите, ще видите, какъ Лазаръ ще възкръсне отъ гроба. Когато посѣете единъ орѣхъ и виждате, че слѣдъ врѣме пониква, вие се радвате, че това, което сте посѣли, е възкръснало. Голѣма ще бѫде радостьта ви, когато видите това възкресение. Какъ ще стане възкресението на Лазара, нѣма да разправямъ, нито ще ви карамъ да правите опититѣ на американския професоръ, който публично филтриралъ вода, взета отъ петь различни мѣста отъ клоацитѣ на Бостонъ. Той искалъ да покаже публично, че тази нечиста вода може така да се филтрира, че човѣкъ свободно да я пие, безъ най-малка опасность за здравето си. Като прѣчистилъ водата, той пръвъ пилъ отъ нея, а слѣдъ това далъ и на нѣколко души отъ публиката, за да се убѣдятъ въ съвършеното прѣчистване на водата. Обаче, този опитъ азъ не бихъ го правилъ, нито на васъ прѣпорѫчвамъ. Чистенето е непрѣривенъ процесъ. Добрѣ е човѣкъ да се чисти. И въ Писанието е казано: „Чисти бѫдете!“ Всѣки трѣбва да се чисти, но не само чрѣзъ филтриране. Филтрирането е физически, т. е. механически процесъ. Чрѣзъ филтриране водата се освобождава отъ всички механически примѣсени къмъ нея вещества, но не и отъ ония, които сѫ разтворени въ нея, нито отъ микробитѣ. Ето защо, иска ли човѣкъ да се подложи на съвършено прѣчистване, той трѣбва да използува освѣнъ механическитѣ, още и химическитѣ, т. е. вѫтрѣшнитѣ методи, съ които природата разполага. Единъ отъ тия методи е силниятъ огънь, прѣзъ който всѣки трѣбва да мине. Като казвамъ, че всѣки трѣбва да мине прѣзъ огънь, това ни най-малко не трѣбва да ви смущава, нито да ви спъва въ развитието. Защо? — Защото великитѣ нѣща се постигатъ чрѣзъ голѣми усилия, чрѣзъ голѣми страдания и мѫки. Само по този начинъ се рѣшаватъ труднитѣ задачи. Ножътъ, скиптърътъ и короната не сѫ условия за разрѣшение на труднитѣ задачи. Христосъ съ ножъ или съ скиптъръ рѣши своята задача? — Нито съ едното, нито съ другото. Христосъ не бѣше нито царь, нито патриархъ. Той взе едно отъ най-обикновенитѣ положения въ живота, за да разрѣши една отъ най-великитѣ задачи — спасението на човѣчеството. Въ това положение Той изпита всички хули, поругания и гонения отъ страна на хората, но издържа до край. Та и вие, като Негови послѣдователи, ще рѣшавате най-великитѣ си задачи при най-обикновени положения въ живота. Що се отнася до въпроса, че пари нѣмате, знания нѣмате, че сте слаби, това нищо не значи. Има учени хора, които нищо не сѫ разрѣшили; има силни хора, които нищо не сѫ разрѣшили. Обаче, има прости хора, които сѫ разрѣшили най-труднитѣ си задачи. Слѣдователно, успѣхътъ на човѣка не седи въ външната сила, нито въ обикновеното богатство и знание. Има друга една сила въ човѣка, друго знание и богатство, съ които той може да работи успѣшно. Съ това азъ не искамъ да засѣгамъ нито силата, нито знанието, нито богатството ви. Тѣ сѫ на мѣстото си. Азъ не искамъ да засѣгамъ и вашитѣ чувства и мисли. И тѣ сѫ на мѣстото си. Всѣка мисъль, всѣко чувство и всѣка постѫпка, които Богъ е вложилъ въ човѣка, трѣбва да се реализиратъ, и то на своето врѣме. Когато Божественото въ човѣка се реализира, то радва, както самия него, така и околнитѣ. Слѣдователно, азъ се обявявамъ само противъ ония нѣща, въ които Божественото отсѫтствува. Дѣто Божественото отсѫтствува, тамъ има само загуби, само фалиментъ. Казвамъ: не влагайте капитала си тамъ, дѣто ще изгубите. Не влагайте силитѣ, знанието си тамъ, дѣто ще изгубите. Влагайте капитала, силата и знанието си само тамъ, дѣто тѣ могатъ да се проявятъ, да дадатъ резултатъ. Нѣкой казва; да се обичаме ли? — За това не трѣбва и да се пита. — Кого да обичаме? — Всички ще обичате. — Какъ да се обичаме? — Ще обичате, както малкитѣ дѣца обичатъ. Какъ се обичатъ съврѣменнитѣ хора? Ще ви дамъ единъ примѣръ отъ любовьта на съврѣменнитѣ млади. Една мома пише на единъ момъкъ любовно писмо. Тя пише, че не може да живѣе безъ него, че го обича, че той е смисълътъ на нейния животъ и т. н. Писмото е написано съ жарь, отъ сърце. Момъкътъ отговаря на момата, пакъ въ любовенъ смисълъ. Слѣдъ това тя пише сѫщо такова писмо на втори, на трети, на четвърти момъкъ, на сто момци, и отъ всички получава по едно любовно писмо. Въ края на краищата, като се събератъ тия сто момци на едно мѣсто, да прочетатъ писмата си, виждатъ, че тя е писала на всички едно и сѫщо нѣщо. И стотѣ писма сѫ еднообразни. Обаче, тя има сто писма отъ тия момци, но съ различно съдържание — има какво да учи отъ тѣхъ. Тия момци веднага се нахвърлятъ върху момата, считатъ, че тя ги е лъгала. Не, тази мома е професорка, плаща ѝ се по десеть хиляди лева мѣсечно да чете лекции на студентитѣ въ университета. Стотѣ момци сѫ студентитѣ, на които тя чете лекции. Тѣ казватъ, че лекциитѣ ѝ сѫ много еднообразни. Разбира се, че ще бѫдатъ еднообразни. Другояче не може да бѫде. Тя едноврѣменно чете на сто студенти. Щомъ свърши лекцията си, тѣ се разотиватъ по домоветѣ си, всѣки поотдѣлно разработва прѣподадената лекция и послѣ отговаря на професорката си, какво е разбралъ и научилъ. Ето защо професорката пише еднообразни писма, а получава разнообразни. Единъ день тя чете за кислорода, другъ день — за водорода и т. н. Тя чете една и сѫща лекция, която студентитѣ разработватъ по различенъ начинъ. Тази професорка е събрала стотѣ момци да ги учи, какъ да обичатъ. Понеже досега тѣ сѫ лъгали момитѣ, тя ги учи, какъ да обичатъ, да не лъжатъ повече. Казвамъ: не е приятно на човѣка да го лъжатъ. Обаче, излъже ли го нѣкой, Божественото въ него му казва: Щомъ не ти е приятно да те лъжатъ, гледай и ти да не лъжешъ. Не прави на другитѣ това, което и на тебе не е приятно да правятъ. Любовьта не позволява никаква лъжа, никаква измама. Всѣки има право да бѫде обичанъ, и той да обича. Споредъ Божия законъ, всички сѫщества-трѣбва да те обичатъ. Това е идеалъ, къмъ който хората се стремятъ. Днесъ този идеалъ не може да се постигне. Въ такъвъ случай, Богъ е прѣдвидилъ поне най-малкия прѣдѣлъ, до който любовьта може да достигне, а именно: поне едно сѫщество да те обича. Слѣдователно, когато нѣкой човѣкъ търси поне едно сѫщество да го обича, той се основава на най-малкото, което любовьта е поставила въ своята програма за приложение. При каквото положение да се намира човѣкъ, все има нѣкѫдѣ едно сѫщество, което го обича. Невъзможно е да нѣма поне едно сѫщество, което да те обича. Нѣма ли поне едно сѫщество, ти не би могълъ да сѫществувашъ. Намѣришъ ли това сѫщество, ти си разрѣшилъ най-малката задача въ свѣта. Обаче, тази най-малка задача не изчерпва останалитѣ задачи въ живота. Ти трѣбва да намѣришъ всички сѫщества, които те обичатъ. Казано е, че Богъ е Любовь. Слѣдователно, сборътъ отъ всички сѫщества, които те обичатъ, съставятъ единицата — Богъ. Той е смисълътъ на живота, Той е цѣлокупниятъ животъ. И тъй, всички разумни сѫщества, които сѫ обичали и които сѫ обичани, трѣбва да те обичатъ, и ти да ги обичашъ. По този начинъ само ти ще се учишъ отъ тѣхната любовь, а тѣ — отъ твоята. Човѣкъ трѣбва да изучава любовьта въ всичкото ѝ разнообразие, въ всичкитѣ нейни прояви. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да опиташъ любовьта въ разнитѣ ѝ степени, като започнешъ отъ любовьта на най-малкитѣ сѫщества и стигнешъ до тази на най-великитѣ. Ако има нѣщо интересно въ любовьта, това сѫ нейнитѣ изключения. Обаче, рѣдко се срѣщатъ изключенията на любовьта. Що се отнася до обикновенитѣ ѝ прояви, нѣма какво да се учи отъ тѣхъ. Тѣ сѫ като стотѣ писма, които младата мома пише на стотѣ момъка. Достатъчно е да прочетешъ едно отъ тѣхъ, за да знаешъ съдържанието на останалитѣ. Всички сѫ копие на първото. Въ изключенията, обаче, има какво да се учи. Казвамъ: всички хора знаятъ съдържанието на първото писмо, а именно, че безъ него или безъ нея не могатъ да живѣятъ. Питамъ: какво произвежда това писмо? Какви сѫ резултатитѣ на тази любовь? Истинската любовь се отличава съ специфични качества. Когато лѣнивиятъ се влюби, той става трудолюбивъ, започва да работи; когато скѫперникътъ се влюби, той става щедъръ; когато завистливиятъ се влюби, завистьта, умразата изчезватъ отъ него, и той става новъ човѣкъ. Когато любовьта влѣзе въ човѣка, тя прави чудеса. Любовь, която усилва умразата, ревностьта въ човѣка, не е любовь на изключението; тя е врѣменна любовь. Въ любовьта на изключението тѣзи нѣща не сѫществуватъ. Слѣдователно, всички търсете изключението на любовьта. То носи великото, мощното въ живота. И десеть, и сто години можете да чакате това изключение, но щомъ дойде, то ще ви държи влага най-малко за хиляда години. За това изключение, именно, се говори въ Писанието. То е наречено тамъ Божие благословение и се прѣдава на човѣчеството до тисещи родове и за тисещи вѣкове. Щомъ дойде изключението на Божията Любовь върху единъ родъ, то ще се прѣдаде на тисещи родове и до тисещи години. Благодарете, че има възможность и васъ да посѣти изключението на Любовьта. Както виждате, има за какво да живѣете поне до идната година. Тя е година на изключението. Желая всички да опитате това изключение. Тази година ще се яви едно отъ изключенията на Божията Любовь. Който го види, той ще разбере, какво нѣщо е Божието благословение. Единъ моментъ прѣживѣнъ въ това блаженство, трае хиляда години. Затова съзнанието ви прѣзъ цѣлата година трѣбва да бѫде будно. Раждането на Христа бѣше едно отъ изключенията на Любовьта. Кои разбраха и видѣха това изключение? — Само буднитѣ по съзнание. Едни отъ тѣхъ бѣха мѫдрецитѣ, които, щомъ забѣлѣзаха знамение на небето, взеха дарове и тръгнаха отъ далеченъ край да намѣрятъ изключението, да Го видятъ и да Му се поклонятъ. Когато това изключение се роди въ вашия животъ, натоварете камилитѣ си и тръгнете да го търсите. Щомъ намѣрите изключението, дайте дароветѣ си, поклонете му се и се върнете назадъ по новъ пѫть, както това направиха мѫдрецитѣ. Изключението е новото, което всички очакватъ. Новото изисква нови методи, нови пѫтища. Щомъ дойде новото, човѣкъ става силенъ и може да носи всички изпитания, мѫчнотии и страдания съ радость. Сиромашия, страдание, мѫчнотия съ Бога сѫ добрѣ дошли. Радость и щастие безъ Бога — не сѫ добрѣ дошли. Тѣ носятъ скръбь и изпитание. За прѣдпочитане е сиромашията, но съ Бога, отколкото богатството безъ Бога. За прѣдпочитане е и сиромашия, и богатство, но съ Бога. Цѣльта на вашия животъ е всички да се подмладите: да се съблѣчете отъ врѣменната дреха и да се облѣчете въ вѣчната; да се съблѣчете отъ безсилието и да се облѣчете въ силата; да се съблѣчете отъ безлюбието и да се облѣчете въ Любовьта; да се съблѣчете отъ робството и да се облѣчете въ свободата, въ Божията Истина. Нѣкой казва: хубаво е всичко това, но докато дойдемъ до него, колко страдания, колко мѫки ще прѣживѣемъ. Казвамъ: не туряйте на рѫката си огънь, който гори. Отъ васъ зависи да не изгаряте рѫцѣтѣ си. Щомъ видите такъвъ огънь, хванете го внимателно съ щипци и го турете настрана. Защо трѣбва да го хващате съ пръсти и да го туряте на рѫката си? Мнозина мислятъ, че всѣки огънь, на който се натъкватъ, е свещенъ. Не, свещениятъ огънь гори, разпалва се, свѣти, безъ да причинява рани. Който минава прѣзъ този огънь, той се прѣчиства и започва да свѣти. Всѣки другъ огънь дръжте далечъ отъ себе си. Ако искате да светнете, не търсете огънь, който изгаря. Ако искате да се измиете, не търсете мѫтна вода. Идете при чистия изворъ, той ще ви измие, както знае и разбира. Прѣдставете си, че при мене дойдатъ сто души, които сѫ се окаляли, и започнатъ да ми разправятъ, какъ сѫ паднали, какъ се окаляли, какъ се чувствуватъ въ това състояние и т. н. Какво ме ползуватъ тѣхнитѣ истории? Ако река да изслушамъ всички сто души да ми разправятъ историята си, кальта ще изсъхне по тѣхъ, ще запуши поритѣ имъ, и тѣ ще бѫдатъ по-злѣ, отколкото при падането си. Азъ казвамъ на тия хора: елате съ мене, азъ ще ви заведа при единъ голѣмъ, чистъ изворъ. Тамъ ще си измиете главитѣ, краката, тѣлото и ще се прѣоблѣчете съ чисти дрехи. Близо до този изворъ има добри хора, които ще ви дадатъ чисти дрехи за прѣобличане. Слѣдъ това тѣ ще ви дадатъ и малко хлѣбъ, да задоволите глада си. Съ това ще се свърши историята на тѣхното падане и окаляне. — Ами ако водата се окаля? — Нищо отъ това. Ако искате да знаете, водата е причина да се образува кальта. Щомъ е така, тя трѣбва да ви очисти. Водата чисти, въздухътъ насърдчава, а свѣтлината утѣшава. Съ други думи казано: водата, въздухътъ и свѣтлината сѫ условия за прѣчистване. Тѣзи условия се криятъ въ Божествения животъ. Слѣдователно, приемете Божествения животъ, за да се очистите. Идете при Божествения изворъ, потопете се въ него и ще излѣзете чисти, свободни отъ всѣкакви лоши мисли, чувства и желания. Казвате: ще ни приеме ли Господъ? — За това не трѣбва да правите въпросъ. Ще влѣзете въ извора, ще се измиете и ще излѣзете. Даже и да ви направятъ забѣлѣжка, че сте размѫтили извора, не се смущавайте. Кажете: наистина, водата се размѫти, но ние пъкъ се изчистихме. Водата е благородна, тя ще се застѫпи за васъ, ще ви остави свободно да се измиете. Тя ще бѫде доволна, че е могла да ви услужи. Прѣди всичко, прѣдназначението на водата е да чисти, да мие. Тя никога не би се отказала отъ своята служба. Като се измиете, ще се изложите на въздуха, да се изсушите; той ще ви каже нѣколко насърдчителни думи. И най-послѣ, свѣтлината ще дойде при васъ, ще ви утѣши съ думитѣ: Това е волята Божия. Струва си човѣкъ да се чисти въ водата, да се насърдчава отъ въздуха и да се утѣшава отъ свѣтлината. Това е философията на новия животъ. Когато Богъ ви види изчистени, облѣчени съ дрехитѣ на новия животъ, Той ще ви се усмихне и ще каже: Тѣзи сѫ моитѣ умни дѣца, които могатъ да се чистятъ. Сега, цѣла година ще работите усърдно и съзнателно, да разрѣшите задачата, която днесъ ви се дава. Работете тихо, мълчаливо въ себе си, докато получите резултатъ. Ако нищо не работите, а само говорите, вие ще си останете съ празнитѣ хамалски чували на гърба си. Който носи чувалъ съ хлѣбъ на гърба си, той има право да раздаде часть отъ хлѣба на другитѣ, но поне единъ хлѣбъ трѣбва да остави за себе си. Този хлѣбъ, именно, прѣдставя днешната задача. Него ще задържите за себе си. Никому нѣма да говорите за този хлѣбъ, докато вие сами не го опитате и не придобиете нѣкакъвъ резултатъ. Ако разправяте за него прѣди да сте го опитали, вие ще се лишите отъ благословението, което той носи. Ако кажете на малкитѣ дѣца, дѣ сте посѣли орѣхитѣ, тѣ ще ги изровятъ и ще ги изядатъ. Оставете орѣхитѣ спокойно да поникнатъ, да израстатъ, да дадатъ плодъ и тогава позволете на малкитѣ дѣца да се качватъ на дървото, да ядатъ, колкото искатъ. За тази цѣлъ казвамъ: всѣки самъ да работи върху дадената задача. Ако почне да говори съ този-онзи върху нея, да му помогнатъ въ рѣшението, той ще се намѣри въ положението на житното зърно, което паднало между трънетѣ и на камениста почва и не дало никакъвъ плодъ. Който работи съ упование на Бога въ себе си, той ще бѫде житното зърно, паднало на добрата почва и едно дало сто, друго шестдесеть, и друго — тридесеть. Човѣкъ трѣбва да внимава, да не изгуби това условие — Бога въ себе си. Защото, казано е въ Писанието: „Възлюбилъ си Истината въ човѣка.“ Благодарете за това, което Богъ е възлюбилъ въ васъ и пазете го да не се изгуби. Ако го изгубите, едноврѣменно съ него и любовьта ще изчезне. Страшно е да изгуби човѣкъ Любовьта Божия. Нѣкога, въ младитѣ си години, Толстой взелъ участие въ една хазартна игра, въ която изгубилъ много. Каквото влагалъ, все губѣлъ и дошълъ най-послѣ до единъ дългъ отъ 12,000 рубли. Като се огледалъ прѣдъ такъвъ голѣмъ дългъ, той изпадналъ въ отчаяние и вѫтрѣшно се помолилъ на Бога, да му помогне по нѣкакъвъ начинъ да излѣзе отъ това затруднение. Сѫщеврѣменно той обѣщалъ въ себе си, че повече нѣма да взима участие въ такива игри. Единъ неговъ приятель му далъ една рубла да продължи играта. Той взелъ рублата, вложилъ и нея и игралъ само за да спечели нѣкаква сума, съ която да изплати дълга си. Щомъ спечелилъ нужната сума, той изплатилъ дълга си, взелъ шапката си и никога вече не взималъ участие въ такива игри. И на васъ казвамъ: ако имате дългъ, направенъ отъ такава хазартна игра, вложете и послѣдната си рубла, да спечелите нѣкаква сума, съ която да изплатите дълга, който сте направили въ играта. Щомъ го изплатите, турете шапката на главата си и не повтаряйте вече тази игра. Сегашниятъ животъ прѣдставя такава хазартна игра, на която всичко сте изгубили. Ако ви даде нѣкой една рубла, вложете и нея въ тази игра и каквото спечелите, изплатете дълговетѣ си и напуснете компанията. Ако сегашниятъ животъ, пъленъ съ противорѣчия, е толкова приятенъ и желанъ, колко по-приятенъ ще бѫде истинскиятъ животъ, свободенъ отъ всички противорѣчия. Ако сегашниятъ животъ е приятенъ само за очакваното благо, колко по приятенъ е истинскиятъ животъ, който носи въ себе си това благо. И сега, азъ желая да придобиете изгубената смѣлость, изгубената доброта. Азъ желая да придобиете изгубената любовь, изгубеното щастие и блаженство. И най-послѣ, желая ви да придобиете изгубеното единство. Всичко това сте имали въ миналото, което днесъ пакъ трѣбва да се върне при васъ да работите съ него като съ спечеленъ вашъ капиталъ. Кое струва повече: най-малката любовь или най-голѣмото богатство? Двама души тръгнали заедно на пѫть. Единиятъ носѣлъ само кутия съ кибрити въ джоба си, а другиятъ носѣлъ на гърба си една торба съ злато. Първиятъ вървѣлъ и размишлявалъ; той знаелъ, какъвъ пѫть имъ прѣдстои да минатъ. Вториятъ казалъ: Не зная, какво мислишъ да правишъ. Тръгналъ си на пѫть и нищо не носишъ съ себе си. Вижъ, докато азъ нося тази торба на гърба си, навсѣкѫдѣ ще съмъ добрѣ дошълъ. Въ който хотелъ влѣза, вратитѣ ще се отварятъ прѣдъ мене. Пѫтували тѣ, навлѣзли въ една гѫста гора и постепенно започнали да се изкачватъ по планината. Врѣмето било студено, духалъ силенъ вѣтъръ, температурата била 30° подъ нулата. Пѫтницитѣ рискували да замръзнатъ. Какво да се прави? Тукъ златото нѣма никаква цѣна. Първиятъ пѫтникъ извадилъ отъ джоба си кутийката съ кибритъ, събралъ дръвчета и наклалъ огънь, на който и двамата се сгрѣли. Пѫтникътъ съ златото на гърба благодарилъ за огъня и далъ часть отъ паритѣ на другаря си, който съ една кибритена клечка спасилъ живота и на двамата. И тъй, бѫдете като пѫтника, който носѣлъ въ джоба си кутийка съ кибритъ, та като се намѣрите въ трудно положение, драснете една клечка и запалете огъня. Слѣдъ това вземете паритѣ, които богатиятъ ви дава и го научете да цѣни кибрита, т. е. да цѣни малкитѣ величини. Една кибритена клечка отъ любовь струва повече отъ всичката земна слава, отъ всичкото земно богатство. 24 августъ, 5 ч. с.

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г., Седемьтѣ рилски езера. Пѫрво издание, София, 1932 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание СЛИЗАНЕ И ВЪЗЛИЗАНЕ. Ще прочета 4 гл. отъ Евангелието на Иоана. Размишление върху стиха: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето“. Ще ви дамъ нѣколко мисли за размишление. Прашниятъ да се очисти отъ праха си; калниятъ да се очисти отъ кальта си. Бѣдниятъ да се справи съ сиромашията си; богатиятъ да се справи съ богатството си; учениятъ да се справи съ знанието си. Добриятъ да слуша разумностьта си. Любещиятъ да служи на ближния си. Само свободната вода тече и само свободниятъ животъ расте. Водата, която тече, търси жадния и животътъ, който расте, търси бѣдния. Ако си жаденъ, водата е за тебе; ако си бѣденъ, животътъ е за тебе. Богатството е граница за бѣдния да намѣри живота си. Сиромашията е граница за богатия да не изгуби живота си. Дѣто има сиромашия и богатство, тамъ е животътъ. Познавай Любовьта, съ която Богъ те оживява. Познавай Мѫдростьта, съ която Богъ те вразумява. Познавай Истината, съ която Богъ те избавя. Богатството никога не се наслаждава отъ сиромашията, нито сиромашията се наслаждава отъ богатството. Богатството винаги отрича сиромашията, и сиромашията винаги отрича богатството. Когато сиромашията дойде при богатството, послѣдното казва: Азъ нѣмамъ нищо общо съ тебе. Когато богатството дойде при сиромашията, послѣдната казва: Азъ нѣмамъ нищо общо съ тебе. Слѣдователно, богатството и сиромашията сѫ несъвмѣстими нѣща. Тѣ не могатъ да се примирятъ. Нѣкой казва: азъ се примирихъ съ всички противорѣчия въ живота. Защо се примири? — Защото станахъ богатъ. Прѣди всичко ти не разбирашъ живота и отношенията въ него. Да казвашъ, че си станалъ богатъ, това подразбира, че си билъ бѣденъ. Питамъ: възможно ли е човѣкъ да бѫде сиромахъ? Може ли човѣкъ, който има животъ въ себе си, да се нарече сиромахъ? Може ли човѣкъ, който има разумъ, да се нарече сиромахъ? Може ли човѣкъ, който има тѣло, очи, уши, носъ, уста, който яде, пие и ходи, да се нарече сиромахъ? Не, това е неразбрана идея. Сиромахъ или богатъ, това сѫ само епитети. Дали човѣкъ е сиромахъ или богатъ, това се отнася до разбиранията му. Думата сиромахъ може да се замѣсти съ нищи духомъ, т. е. съ толкова богатъ човѣкъ, който казва: нищо не ми трѣбва. Сега ще обясня значението на думитѣ сиромахъ и богатъ. Думата сиромахъ е съставена отъ „сир“, което значи мѫдрецъ и „мах“ — голѣмъ. Слѣдователно, сиромахъ значи голѣмъ мѫдрецъ. Думата богатъ е съставена отъ „бо“, което значи мѣсто на Бога и „атма“ — духъ. Слѣдователно, богатството е мѣсто, отдѣто Духътъ изтича. Съврѣменнитѣ хора сѫ изгубили вѫтрѣшния смисълъ на тѣзи двѣ понятия. Ако нѣкой е сиромахъ, ще се оплаква; ако е богатъ, ще се хвали. Нѣкой казва: сиромахъ съмъ азъ. Нека си отговори: тъкмо това търся сега — голѣмия мѫдрецъ. — Азъ съмъ богатъ. — Тъкмо това търся — мѣстото, отдѣто Духътъ изтича. Който не е разбиралъ сиромашията по този начинъ, той се е страхувалъ отъ това, за което е трѣбвало да се радва. Нека се радва, че като голѣмъ мѫдрецъ, той ще може да учи хората, да имъ дава наставления. Ако запитатъ нѣкого, защо осиромаше, той трѣбва да каже: азъ осиромашехъ, за да ви науча, да ви дамъ знания. Ако не бѣхъ осиромашелъ, вие нищо не бихте научили. Днесъ никой не иска да бѫде сиромахъ. Щомъ сиромашията го посѣти, той казва: дотегна ми тази гостенка! Искамъ да се освободя отъ нея. Обаче, слѣдъ като знае вече значението ѝ, вѣрвамъ, че тя нѣма да му дотѣга. И сиромахътъ трѣбва да се радва, и богатиятъ трѣбва да се радва. Сиромахътъ да се радва, че може да учи хората, а богатиятъ да се радва, че е намѣрилъ мѣстото, отдѣто Духътъ изтича. Сега, тѣзи нови знания, които придобихте за сиромашията и за богатството, ще задържите за себе си, докато ги провѣрите и изпитате. Слѣдъ като се убѣдите въ истинностьта имъ, можете да разправяте и на другитѣ хора, какво нѣщо е сиромашията, и какво — богатството. Като срещнете нѣкой човѣкъ, ще му кажете: азъ мога да ти поговоря нѣщо за дълбокия смисълъ на богатството и на сиромашията, но съ условие да ми дадешъ всичкото си богатство. Ако този човѣкъ е сиромахъ, той веднага ще каже: вземи го! Давамъ ти всичкото си богатство. Ако е богатъ, той ще каже: ще си помисля. Правъ е богатиятъ, той знае, че не може да даде това, което има, т. е. той не може да даде мѣстото, отдѣто Духътъ излиза. И сиромахътъ е правъ, когато дава всичкото си богатство. Той знае, че е придобилъ много знания, и непрѣменно трѣбва да ги прѣдаде и на други, за да придобие нови. Азъ зная, че вие ще прѣдадете на други това, което ви говорихъ сега, безъ още сами да сте го провѣрили; щомъ го прѣдадете, едноврѣменно съ това всичко ще изгубите. Послѣ ще се намѣрите въ положението на онази бѣдна вдовица, която по незнание, отъ бързане, изгубила една кесия съ злато, която единъ богатъ човѣкъ ѝ подарилъ. Единъ день той ѝ изпратилъ една кофа брашно, въ която турилъ една кесия съ злато. Като видѣла кофата съ брашното, тя си казала: Кой ще мѣси сега това брашно? Нѣмамъ врѣме да мѣся, но ще го продамъ на нѣкого, да взема малко пари, да си купя нѣщо. Миналъ покрай дома ѝ единъ човѣкъ, и тя му продала брашното. — Поне ще се улесня малко. — Да ще се улесни, но ще отиде златото! Казвамъ: не продавайте брашното съ кофитѣ си, прѣди да сте го прѣсипали, да видите, какво има въ него. Както виждате, Богъ ни изпитва по разни начини, да видимъ, колко сме умни. За изяснение на тази мисъль, ще приведа слѣдния примѣръ отъ живота. Една бѣдна мома се влюбила въ единъ богатъ момъкъ и се оженила за него. Прѣди сватбата, бащата на момъка не се съгласявалъ за тази женитба и казвалъ на сина си: Синко, тази мома не ми харесва, не те съвѣтвамъ да я вземешъ. — Обичамъ я, татко, не мога безъ нея. — Щомъ не можешъ безъ нея, твоя работа най-послѣ, вземи я. Момата, отъ своя страна, си казвала: Хванахъ въ рѫцѣтѣ си този богаташъ, ще прѣкарамъ единъ охоленъ животъ. Бащата билъ уменъ човѣкъ. Той раздалъ имането си и слѣдъ това казалъ на сина си: Синко, ще знаешъ, че нѣмамъ нищо, не мога да ти дамъ никакво наслѣдство, затова ще се опретнешъ да работишъ, самъ да хранишъ жена си. Синътъ се намѣрилъ въ чудо. Той мислилъ, че като каже на баща си, че не може да живѣе безъ тази мома, бащата ще остави имането си на негово разположение, да яде и да пие съ жена си. И момата мислила, че се е осигурила. Въ края на краищата, бащата казва: Синко, азъ нѣмамъ нищо. Едно врѣме имахъ, но сега нищо нѣмамъ. — Ами тогава, какво ще правимъ ние? И азъ едно врѣме мислихъ, какво ще правимъ. Сега азъ заминавамъ за странство и като се върна, тогава ще си поговоримъ, ще помислимъ, какво ще правимъ. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора, като този синъ, искатъ да се осигурятъ, да живѣятъ охолно и тогава да познаятъ Бога. Богъ разбира хората и умно постѫпва. Той раздава всичкото си имане и казва на сина си: Синко, нищо нѣмамъ; всичко раздадохъ. — Ами ние какво ще правимъ? — Ще работите. Ти ще работишъ отъ сутринь до вечерь, и като се върнешъ дома си, ще бѫдешъ благодаренъ, че можешъ да нахранишъ жена си. Ще работишъ да ѝ докажешъ, че не можешъ безъ нея! По сѫщия начинъ постѫпва и природата. Всичкитѣ ѝ постѫпки сѫ разумни, напълно осмислени. Както и да си обяснявате, както и да тълкувате проявитѣ на природата, тѣ сѫ строго опрѣдѣлени. Дойде ли до царската дъщеря, тя не се нуждае отъ кукли на главата, нито отъ панделки. И безъ украшения, и съ украшения, тя е все царска дъщеря. Тъй щото, когато разглеждате една проява на природата, ще я вземете, както си е, безъ никакви украшения. Защото, каквото създаде човѣкъ, добро или зло, то ще се върне на гърба му. Мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка вървятъ слѣдъ него. Богатството и сиромашията сѫщо така вървятъ слѣдъ него. Той не може да ги избегне. Когато сиромашията дойде при богатството и го цѣлуне, послѣдното трѣбва да даде всичко на сиромашията. Когато богатството цѣлуне сиромашията, тя веднага му дава всичко, каквото има. Изобщо, позволено имъ е само по единъ пѫть да се цѣлунатъ. Човѣкъ трѣбва да мине и прѣзъ двѣтѣ състояния, и прѣзъ сиромашията, и прѣзъ богатството. Той трѣбва да стане богатъ, за да познае, колко е щедъръ. Той трѣбва да стане сиромахъ, за да познае свѣта, да се види, колко е търпеливъ. Другояче казано: при сиромашията човѣкъ се качва на най-високия върхъ на живота, а при богатството той слиза въ най-дълбоката долина. На високия върхъ е голо, тамъ нищо не расте. Въ долината пъкъ всичко расте, тамъ се стичатъ богатствата отъ всичкитѣ върхове. Богатството и сиромашията не могатъ да се примирятъ, понеже богатиятъ не може да изкачи богатствата си на високия върхъ, а сиромахътъ не може да свали сиромашията си въ долината. Тъй щото, човѣкъ се учи и отъ сиромашията, и отъ богатството. Като поседи извѣстно врѣме въ долината, той казва: научихъ нѣщо отъ това състояние; сега ще се кача горѣ, да науча друго нѣщо. Сиромахътъ, който е седѣлъ извѣстно врѣме на върха, казва: сега ще слѣза въ долината, да науча нѣщо ново. Научно казано, сиромашията е възлизане къмъ върха, а богатството е слизане въ долината. И като слиза, и като се качва, човѣкъ все учи, само че при слизане той учи пѫтищата на богатството, а при качване учи пѫтищата на сиромашията. Опасно е богатиятъ човѣкъ да се качва на върха съ всичкото си богатство. Опасностъта седи въ това, да не се скѫса вѫжето, съ което се качва. Той прѣдварително трѣбва да се изпари, да олекне и тогава да прѣдприеме възлизане къмъ върха. За сиромаха нѣма такава опасность. И да се скѫса вѫжето, той е лекъ като перце, ще остане въ въздуха, нѣма да пострада. Падне ли богатиятъ, той ще се сгромоляса и ще се убие. Слѣдователно, иска ли богатиятъ да се качи на върха, той непрѣменно трѣбва да се разтовари, да олекне. Сиромахътъ пъкъ за да слѣзе въ долината, непрѣменно трѣбва да се натовари, да стане малко по-тежъкъ. При възлизане къмъ върха, сиромашията е благословение за богатия; при слизане къмъ долината, богатството е благословение за сиромаха. Само по този начинъ тѣ могатъ да пазятъ равновѣсие и да стигнатъ благополучно на опрѣдѣления пѫть. Значи, богатиятъ трѣбва да стане сиромахъ, за да види красотата на високия върхъ, а сиромахътъ трѣбва да стане богатъ, за да опита благата на долината. * 23 августъ, 5 ч. с. ☆

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г., Седемьтѣ рилски езера. Пѫрво издание, София, 1932 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание НА ЖИВИТѢ. Ще прочета 15 гл. отъ Евангелието на Иоана. Размишление върху стиха: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но Богъ на живитѣ“. Когато човѣкъ наблюдава изгрѣва на слънцето, не е важно толкова, какво мисли той, но какво замисля да прави. Ако въ този моментъ човѣкъ замисля да посади нѣкаква сѣмка, той ще се ползува отъ това. Обаче, ако слънцето го завари въ моментъ, когато нищо не замисля, той губи. Защо? — Слънцето нѣма да му съдѣйствува. Извади гнилото отъ вѫжето, за да се избавишъ отъ голѣмата бѣда, която те очаква. Запали свѣщьта на твоя животъ, за да се осмисли цѣлия животъ. Слѣдъ като се извърши една работа, само тогава тя придобива своята сила и цѣна. Сѣмката пониква, когато се посѣе; водата измива, когато се полѣе; свѣщьта свѣти, когато се запали. Всѣка добра работа е начало на разумното въ свѣта. Лѫчътъ показва изгрѣва на слънцето; слънцето говори за своя господарь; росната капка говори за силата на слънчевата топлина; цвѣтътъ говори за силата на Божията Любовь, която възраства всичко въ свѣта. Ако мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ за тебе, запитай се, ти за кого си създаденъ? Ако свѣтътъ нѣма отношение къмъ тебе, запитай се тогава, какво е твоето отношение къмъ самия тебе? Ако мислишъ, че си отъ умнитѣ, запитай се, защо се безпокоишъ? Ако мислишъ, че си отъ силнитѣ, запитай се, защо имашъ нужда отъ лѣкарь? Ако мислишъ, че си отъ богатитѣ, запитай се, защо имашъ нужда да ти даватъ? Ако мислишъ, че си отъ безстрашнитѣ, запитай се, защо сърцето ти трепери? Запитай майката, защо ѝ е дѣтето. Запитай рибата, защо ѝ е водата. Запитай ученика, защо му е книгата. Запитай колата, защо ѝ сѫ колелетата. Запитай лозата, защо ѝ е гроздето. Запитай най-послѣ себе си, защо ти сѫ страданията. Ако говоришъ за слънцето и не го виждашъ, ако говоришъ за книгата и не можешъ да я четешъ, ако желаешъ водата и не можешъ да я пиешъ, ако търсишъ хлѣба и не можешъ да го ядешъ, ако търсишъ любовьта и не можешъ да я получишъ, какво си придобилъ? Ако слѣдъ всички тия усилия замязашъ на скѫсанъ парцалъ, какво си постигналъ? Ако слугата е измелъ кѫщата и дигналъ всичкия прахъ въ нея, изчистилъ ли е кѫщата отъ праха? Най-безврѣдното отъ кѫщата слугата е изнесълъ вънъ, а най-опасното — праха, е оставилъ вѫтрѣ. Запитай се тогава, колко струва това метене. Прахътъ се изчиства само съ вода, а не съ метла. Водата се туря на работа само при топлина. Топлината се туря на работа само при свѣтлина. Запитай се тогава, съ какво се туря свѣтлината на работа? Ако плодътъ знае, отдѣ е откѫснатъ и дѣ сѫ го турили, а не знае кога ще се върне, може ли да се каже, колко е научилъ? Отъ тия мисли се вижда, че хората не знаятъ най-елементарнитѣ работи въ живота, вслѣдствие на което грѣшатъ. Че грѣшатъ, това се вижда и въ самия имъ езикъ. Тѣ говорятъ едно, разбиратъ друго, вслѣдствие на което изпадатъ въ грѣшки, въ заблуждения. Съврѣменнитѣ народи нѣматъ една строга опрѣдѣлена граматика, нѣматъ единъ съвършенъ езикъ. Запримѣръ, вие казвате: любя. — Кой люби? — Азъ. — Кой е този азъ? — Мнозина излизатъ на сцената, защото всички сѫ все азъ. Казвате още: азъ любя еди-кого си. — Кой е този еди-кого си? Пакъ се явяватъ много. Ако на хиляда души покажатъ единъ килограмъ хлѣбъ, всички ще кажатъ: дайте го на мене. — Кой е този мене? Мене, това сѫ хилядата души. Кому ще се падне този хлѣбъ? Мѫчно е да се рѣши, на кого да се даде хлѣба. Не, има начинъ, по който може да се раздѣли хлѣба между хилядата души, и всѣки отъ тѣхъ ще бѫде задоволенъ. Ще турите хлѣба въ единъ голѣмъ котелъ съ вода и всѣки ще сърба оттамъ. Днесъ хората не могатъ справедливо да раздѣлятъ общитѣ блага помежду си, понеже всѣки иска отдѣлно за себе си да бѫде щастливъ като роснитѣ капки. На роснитѣ капки може да имъ се каже само, дѣ е майка имъ — нищо повече. Нѣкое дѣте се качило на гърба на една мечка и плаче, търси майка си. Майка му се е качила на една скала. Нека отиде при скалата, тамъ ще намѣри майка си. Думитѣ майка, мечка, росна капка, скала сѫ символи, които трѣбва да се прѣведатъ. Иначе, тѣ ще останатъ така неразбрани, както сѫ неразбрани много думи, които ученитѣ употрѣбяватъ въ езика си. Съврѣменнитѣ философи си служатъ съ думитѣ есенциално, субстанциално и т. н. Какво разбиратъ тѣ подъ думитѣ субстанция, есенция? Това сѫ неопрѣдѣлени понятия. Споредъ тѣхъ, субстанция е нѣкакво вещество, което изпълва пространството. Тѣ даватъ извѣстно опрѣдѣление за субстанция, а се натъкватъ на друга неопрѣдѣлена идея — идеята за пространството. Тя пъкъ влѣче слѣдъ себе си неопрѣдѣлената идея за врѣмето и т. н. Споредъ мене пространството е единъ щедъръ господарь, който дава на всички. Щомъ отидете при него, той казва: ето, изберете си, което мѣсто искате и колкото искате. Нищо повече нѣма да ви каже. Врѣмето пъкъ е скържавъ господарь. Като отидете при него, то веднага ще ви пита, колко искате. Слѣдъ това ще вземе метъра и ще мѣри: единъ, два, три, десеть и повече сантиметра. Като измѣри колкото сте искали, ще каже: плащайте сега. Значи, врѣмето и пространството сѫ два господари, съ различни характери: първиятъ е стегнатъ, той държи смѣтка и на прашинката. Вториятъ има широко сърце, той дава, колкото искате. Който е недоволенъ отъ живота, това показва, че врѣмето го управлява; който е доволенъ отъ живота, пространството го управлява. Това е най-простата, най-елементарната философия, която дава донѣкѫдѣ само едно опрѣдѣление за понятията врѣме и пространство. Нѣкой казва: мене ме управлява любовьта, азъ отъ нея се рѫководя, а не отъ пространството или отъ врѣмето. Ако ти, наистина, живѣешъ въ любовьта, а се безпокоишъ,. каква е тази любовь? Тя е врѣменна любовь. Врѣменната любовь всѣкога на дребно мѣри. Тя пита: колко искашъ отъ любовьта? — Малко искамъ. Вземи тогава — измѣрва и ти дава. Ако си богатъ и се безпокоишъ, врѣмето те управлява. Ако си вѣрващъ и се безпокоишъ, врѣмето те управлява. Щомъ не искашъ да се безпокоишъ, излѣзъ отъ врѣмето и не дѣли нѣщата. Влѣзъ въ пространството, разшири се и започни да творишъ. Мнозина се страхуватъ, безпокоятъ се, какво ще стане съ тѣхъ слѣдъ смъртьта имъ и дѣ ще отидатъ. Щомъ се безпокоятъ, врѣмето ги управлява. Тѣ ще отидатъ при дѣдо си. — Ами дѣ е дѣдото? — При прадѣдо си и т. н. Това сѫ обяснения споредъ идеята за врѣмето. Прѣди всичко дѣдо ви нито е дошълъ отнѣкѫдѣ, нито е заминалъ за нѣкѫдѣ. Най-първо трѣбва да знаете, какво нѣщо е пространството, за да разберете, отдѣ е дошълъ дѣдо ви и дѣ е отишълъ. Засега дѣдо ви е на слънцето, той замина съ една огнена колесница. Слѣдъ врѣме ще дойде другъ тренъ, съ който вие ще заминете при дѣдо си. До това врѣме вие само ще му пишете. Праведнитѣ се качватъ на слънцето прѣзъ всѣки сто милиона години по единъ пѫть. На васъ сто милиона години се виждатъ много, а за мене сѫ малко. Все едно е да ми кажете сто милиона години и сто милиона лева. Споредъ мѣрката на земята сто милиона години е много врѣме, но тази мѣрка не е единствената. Тя е най-слабата мѣрка, съ която се опрѣдѣля бързината на движението на разнитѣ тѣла. Обаче, ако бързината на движещитѣ се тѣла се опрѣдѣля споредъ бързината на свѣтлината, тия сто милиона години ще се съкратятъ. Направете изчисление, за колко врѣме ще изминете сто милиона години, ако се движите съ бързината на свѣтлината. Съврѣменнитѣ хора разполагатъ съ редъ прѣвозни срѣдства, едни отъ други по-бързи. Който се движи съ бързината на модернитѣ съобщения, толкова по-скоро ученъ ще стане. И обратно: който се движи съ бързината на старитѣ съобщения, толкова по-мѫчно ученъ ще стане. Като резултатъ на тия разсѫждения се явява едно противорѣчие, което може да се изрази съ слѣдния афоризъмъ: често слабото въ свѣта е силно, а силното е слабо. Може ли да се нарече силенъ конь онзи, който се управлява отъ едно дѣте? При това, този конь минава за силенъ. Често и хората мязатъ на такъвъ силенъ конь. Срѣщате единъ силенъ, уменъ човѣкъ, а виждате, че една малка мисъль го управлява. Тя туря гема си върху този човѣкъ и го върти накѫдѣто иска и както иска. Дѣ остава силата на този човѣкъ? Щомъ малката мисъль го управлява, излиза, че тя е по-силна отъ него. Не само малката мисъль, но и малкитѣ чувства, малкитѣ, дребни желания управляватъ човѣка. Ако една малка, нищожна дума произвежда въ човѣка такъвъ ефектъ, че цѣла година слѣдъ това той не може да дойде на себе си, тя не е ли по-силна отъ него? Казано е въ Писанието: „Дѣца управляватъ моя народъ.“ Казвамъ: и съврѣменнитѣ хора се управляватъ отъ дѣца. — Ами кога ще се оправи свѣтътъ? — Когато тия дѣца израснатъ. Свѣтътъ не може още да се оправи, понеже дѣцата, които го управляватъ, още не сѫ израсли. Докато дѣцата въ единъ домъ сѫ малки, майката и бащата по цѣлъ день тичатъ подиръ тѣхъ, грижатъ се, работятъ, печелятъ все за тѣхъ. Нѣкога бащата се измори и каже: Кога ще дойде день и азъ да си почина? — Когато дѣцата израснатъ. Обаче, и да израснатъ дѣцата, мѫчнотията още не се е разрѣшила. Защо? — Защото синоветѣ и дъщеритѣ се женятъ, раждатъ имъ се малки дѣца, които бащата, т. е. дѣдото сега, отново трѣбва да се грижи, да тича подиръ тѣхъ. Единъ день той пакъ ще каже: Кога ще си почина и азъ? — Когато внучетата израснатъ. — Кога ще се оправи свѣтътъ? — Когато внучетата пораснатъ. Този дѣдо пакъ не седи миренъ, той иска да види внучетата наредени. Дойде день, и тѣ се оженятъ, родятъ се малки дѣчица, а на дѣдото, вече прадѣдо, пакъ прѣдстои задачата да тича подиръ правнучетата, да се грижи за тѣхъ. — Кога ще се оправи свѣтътъ? — Когато правнучетата израснатъ. Не, докато хората иматъ такива разбирания за живота, тѣ едни други ще си създаватъ страдания, мѫчнотии и нещастия, а свѣтътъ никога нѣма да се оправи. Ето защо, за въ бѫдеще, когато свѣтътъ се оправи, бащата трѣбва да каже: докато съмъ живъ, азъ не позволявамъ да се жените. Щомъ умра, тогава свободно можете да се жените. Че съмъ родилъ дѣца, това е въ реда на нѣщата, но то още не подразбира, че тѣ непрѣменно трѣбва да се женятъ. Въ това седи разрѣшението на задачата. Иначе, ако синоветѣ и дъщеритѣ се женятъ, ако внучетата и правнучетата се женятъ, бащата никога нѣма да си почине, а сѫщеврѣменно и свѣтътъ никога нѣма да се поправи. Ако свѣтътъ върви все по стария пѫть, той ще мяза на търговецъ, който има само 10—15 хиляди лева на разположение и влиза въ едно прѣдприятие, отъ което въ нѣколко години изкарва внесенитѣ пари и успѣва да се пооблѣче, да се нахрани. Недоволенъ отъ това, той се впуща въ по-голѣмо прѣдприятие, дѣто може да спечели, а може и да изгуби. Казвамъ: не влизай въ ново прѣдприятие, остави други да свършатъ започнатата работа. Ако не послуша, той ще обърка смѣткитѣ си, ще се яви нѣкаква криза въ положението му и тогава ще каже: отидоха внуцитѣ! Слѣдъ това трѣбва да минатъ 40—50 години, докато се оправятъ работитѣ, а въ това врѣме той ще остарѣе и не ще може нито да оправи работитѣ си, нито да си почине. Казвамъ: не започвай работа, въ която ще закѫсашъ. Който не разбира този законъ, ще каже: нима не трѣбва да се работи? — Трѣбва да се работи, но споредъ вѫтрѣшнитѣ и външнитѣ сили, съ които човѣкъ разполага. И работата се подчинява на извѣстни закони. Вземете примѣръ отъ римската империя. На врѣмето тя се славѣше съ величие, заемаше първо мѣсто между държавитѣ. По нейнитѣ закони и до днесъ се управляватъ европейскитѣ народи, но дѣ остана тя? Ще кажете, че внуцитѣ и правнуцитѣ сѫ виновни, тѣ задигнаха дѣдото. Добрѣ, ето, съврѣменнитѣ народи създаватъ нови закони, но ще оправятъ ли тѣ свѣта? По този начинъ свѣтътъ не може да се оправи. Днесъ между народитѣ се явява само надежда за спасение на свѣта, но тѣ нѣматъ методи, чрѣзъ които да го спасятъ. Положението на сегашнитѣ хора е като това на онзи конь, който цѣлъ день въртѣлъ дарака, а вечерьта получавалъ малко сѣно. Прѣдъ него имало една площь, на която била поставена торба съ сѣно, но площьта била така приспособена, само да се лъже коньтъ, че ще достигне сѣното, за да върви даракътъ. Коньтъ въртѣлъ дарака, вълната се разбивала и едва вечерьта той хапвалъ отъ сѣното. Та и съврѣменнитѣ хора иматъ единъ такъвъ идеалъ, поставенъ на една площь прѣдъ дарака, и тѣ трѣбва цѣлъ день да обикалятъ около площьта, за да получатъ вечерьта една шепа сѣно. Вълната на господаря се разбива, а човѣкътъ съ години обикаля около площьта, дано постигне своя идеалъ. Понѣкога вие се смѣете на този конь, че цѣлъ день обикаля да стигне сѣното, но всѣки изпада въ това положение, да се върти около сѣното и да не го достигне. Днесъ коньтъ е свободенъ. Вмѣсто него се употрѣбява парна или електрическа машина. Това показва, че и човѣкъ единъ день ще се освободи. И той ще се домогне до онѣзи начини, чрѣзъ които ще постигне своя идеалъ. Значи, има единъ разуменъ начинъ за разрѣшаване на въпроситѣ. Щомъ човѣкъ се домогне до този начинъ, той ще придобие желания миръ въ душата си. Не разрѣшавай това, което е разрѣшено. Не прави това, което е направено. Щомъ съзнаешъ, че други сѫ го разрѣшили и направили прѣди тебе, нищо друго не ти остава, освѣнъ да вървишъ напрѣдъ. Ти разрѣши само това, което на тебе се пада. Въ даденъ случай на всѣки човѣкъ сѫ дадени задачи, които той самъ трѣбва да разрѣши. При това, дойде ли човѣкъ до положение да разрѣшава една задача, той не трѣбва да се безпокои. Ако листътъ на едно дърво се безпокои, какъ ще прѣкара живота си, той нищо нѣма да разрѣши. Това не е философия. Задачата на листа е да се държи за клона и да работи. Какъ седи, ще стане ли по-голѣмъ, какво ще стане съ него, това не е негова работа. Колкото и да мисли по тѣзи въпроси, той по-голѣмъ нѣма да стане. Неговата задача е да работи, за да мине отъ една форма въ друга. Листътъ трѣбва да мине въ малко клонче; малкото клонче — въ голѣмъ клонъ; голѣмиятъ клонъ — въ дърво; дървото — въ плодъ; плодътъ — въ сѣмка; а сѣмката трѣбва отново да се върне въ живота, да се прѣсъздаде. Слѣдователно, и задачата на човѣка седи въ това, да се прѣсъздаде, да намѣри начинъ, какъ да постигне това прѣсъздаване. Това значи: човѣкъ трѣбва да намѣри начинъ да измѣни външнитѣ условия на своя животъ, да ги подобри. Въ това седи новата философия, новата наука. За тази цѣль човѣкъ трѣбва да намѣри правия пѫть. Ако не намѣри правия пѫть, той ще се уплаши и нищо нѣма да постигне. Листътъ не може да мине направо въ цвѣтъ, нито цвѣтътъ може да мине направо въ сѣмка. Тѣзи процеси сѫ послѣдователни, непрѣривни. Никакво прѣскачане не може да става; всичко подлежи на постепенни промѣни. Когато виждаме, че листата на нѣкое дърво капятъ, това е привидно така. Въ сѫщность листата отъ дървото на живота никога не окапватъ. Сѫщото може да се каже и за плодоветѣ му. Неговитѣ листа сѫ за лѣчение, а плодоветѣ му — за храна. На сѫщото основание, и въ човѣка има нѣща, които никога не съхнатъ и никога не окапватъ. Тѣ оставатъ въ човѣка отъ младини до старини. Външно човѣкъ може да остарѣе, да побѣлѣе, но вѫтрѣшно той остава малко дѣте. Слѣдователно, дръжъ се за това, което не остарява. Това, което остарява, дай на хората. Питамъ: какво виждаме въ живота? — Младитѣ обичатъ да носятъ дрехи, които имъ придаватъ видъ на стари. Старитѣ пъкъ гледатъ да се освободятъ отъ всичко старо, да се подмладятъ. Въ това отношение старитѣ хора, като се натоварятъ съ голѣмъ багажъ отъ книги, дрехи и други вещи, принуждаватъ се да ги продаватъ. Младитѣ купуватъ тия вещи. Така става смѣна между еднитѣ и другитѣ. Младиятъ купува нѣкаква стара книга и казва: Доволенъ съмъ, че си купихъ една цѣнна книга. Стариятъ казва: Благодаря на Бога, че се освободихъ поне отъ една книга. Сега, като слушате да ви се говори, вие мязате на онзи човѣкъ, който билъ добрѣ нагостенъ отъ своя приятель, но като си излѣзълъ оттамъ, казалъ: ами утрѣ? Помнете: има само единъ день, когато можешъ добрѣ да нахранишъ човѣка. Щомъ този день се нахрани, той вече е осигуренъ за всички останали дни, нѣма защо да се безпокои повече. Този день е нареченъ свещенъ день. Попадне ли човѣкъ въ този день, той нѣма какво повече да мисли. Неговата работа е осигурена вече. Казвамъ: гледайте да влѣзете въ този свещенъ день. Влѣзете ли въ този день, работата ви е осигурена за милиони дни и години, нѣма защо да се осигурявате. Ако не можете да влѣзете въ този свещенъ день, все ще мислите, какво ще ядете днесъ, какво утрѣ и ще гледате по три пѫти на день да се осигурявате. Не се безпокой за това, за което другитѣ се безпокоятъ. Не плачи за това, за което другитѣ плачатъ. * 21 августъ, 5 ч. с. ☆