Търсене във форума

От томчето "Да ви даде", Сила и живот, 13 серия, т.2 (1929-1930), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Да ви даде. „Каквото поискате отъ Отца въ мое име, да ви даде“. Иоана 15:16 „Да ви даде“. Даването представя разуменъ, съзнателенъ процесъ. Даването подразбира разумни отношения между всички живи сѫщества. Като съзнателенъ процесъ, даването почива на редъ правила и закони, както и логиката, която е наука за правилно мислене. Отъ гледището на възвишения свѣтъ, логиката на земята е наука за ония, които изучаватъ законитѣ на правата мисъль. Вмѣсто логика, въ Божествения свѣтъ сѫществува особена наука, известна подъ името „разумно поставяне на нѣщата“. Значи, всѣко нѣщо трѣбва да се постави на опредѣлено мѣсто. Докато живѣе на земята, човѣкъ се нуждае отъ логика, както слѣпиятъ се нуждае отъ изпъкнали букви, за да може да чете и да мисли. Щомъ прогледа, слѣпиятъ оставя изпъкналитѣ букви настрана. Той не се нуждае вече отъ тѣхъ. Щомъ вижда, той трѣбва да поставя всѣко нѣщо на своето мѣсто. „Да ви даде“. Мнозина искатъ да имъ се даде нѣщо, но докато го получатъ, трѣбва да минатъ презъ редъ предшествуващи процеси. Даването е последенъ процесъ. Само на разумния се дава онова, което душата му желае. Какво желае душата на човѣка? — Щастие. Значи, на разумния се дава щастие, а на неразумния — нещастие. На праведния се даватъ добродетели, които той самъ е изработилъ; на грѣшния се даватъ собственитѣ му грѣхове и престѫпления. Като се види обиколенъ отъ грѣховетѣ и престѫпленията си, грѣшниятъ казва, че Богъ е милостивъ, ще се погрижи за него. Нѣма защо отсега нататъкъ да се грижи. Още въ самото начало Богъ еднакво се е погрижилъ и за грѣшния, и за праведния. Той имъ е далъ всичко въ изобилие. Днесъ човѣкъ страда отъ изобилие, а не отъ недоимъкъ. Природата дава всичко въ изобилие. Хората сѫ преситени отъ всичко: отъ идеи, отъ мисли, отъ чувства. Когото срещнете, ще видите, че той се стреми да бѫде пръвъ. И свѣтскиятъ, и религиозниятъ се стремятъ къмъ първи мѣста. Свѣтскиятъ иска да бѫде пръвъ въ музиката, въ науката, въ изкуствата, а религиозниятъ — да седне на първо мѣсто до Христа. За човѣка е важно да свири добре, да задоволи себе си, а дали ще го поставятъ на първо или последно мѣсто, това не е важно. За човѣка е важно да изпълнява волята Божия отъ любовь, а не отъ страхъ. Като изпълнява волята Божия отъ любовь, той не трѣбва да се интересува, на кое мѣсто ще го турятъ. Важниятъ въпросъ, който интересува всички хора, е да имъ се даде нѣщо. Какви сѫ условията за даването? За да се даде на човѣка нѣщо, той трѣбва да бѫде разуменъ. Разумниятъ може да използува добре това, което е получилъ. Пъкъ и който дава, сѫщо трѣбва да бѫде разуменъ, да знае, отъ какво се нуждае всѣки човѣкъ. Безъ разумность даването и взимането нищо не допринасятъ за човѣшката душа. Безъ разумность човѣкъ не може да дойде до никакви постижения. Каквото изработи на земята, само това човѣкъ ще занесе съ себе си на другия свѣтъ. Каквито сѫ били стремежитѣ му на земята, такива ще бѫдатъ и на небето. Иска ли да знае човѣкъ, какъвъ ще бѫде животътъ му на другия свѣтъ, нека се вгледа въ живота си на земята. Какъвто е животътъ му на земята, такъвъ ще бѫде и на другия свѣтъ. Какво вие мислите по този въпросъ, не е важно. Трѣбва да знаете, че дето и да отиде, човѣкъ навсѣкѫде носи това, което е вложено въ него. Животътъ на земята подразбира отношения между души. Такъвъ е животътъ и на небето. Обаче, женитби, раждания на деца, търговски сдѣлки, каквито сѫществуватъ на земята, на небето не сѫществуватъ. На небето има училища, както и на земята, но въ тѣхъ сѫществува пълна хармония и единство, каквито въ училищата на земята не сѫществуватъ. Поради отсѫтствие на тази висша хармония на земята, животътъ на повечето хора е обърканъ. Това още не значи, че не може да се оправи. Отъ желанието на човѣка зависи да оправи или да обърка живота си. Когато единъ човѣкъ оправя живота си, другъ може да го обърка, но това още не значи, че животътъ на всички хора е оправенъ или обърканъ. Ако животътъ на нѣкой човѣкъ свършва, на другъ — започва. Ако нѣкой човѣкъ е боленъ, другъ е здравъ. Човѣкъ трѣбва да има ясна представа за живота и за неговитѣ прояви. Той трѣбва да различава кои нѣща сѫ материални, кои — духовни и кои — Божествени. Като изучава закона на различаването, човѣкъ ще познава тия нѣща въ себе си. Докато е въ пъленъ покой, безъ никаква мисъль и никакво чувство, той е физическиятъ човѣкъ, т. е. конструкцията на човѣка. Щомъ почне да се движи, въ него се проявява духовниятъ или чувствениятъ животъ. И най-после, когато това движение вземе права посока, въ него се проявява Божествениятъ или умствениятъ животъ. Тогава човѣкъ започва да мисли. Въ това отношение човѣкъ може да се уподоби на аеропланъ: самиятъ аеропланъ представя физическия човѣкъ. Започнатъ ли колелата на аероплана да се въртятъ, това е духовниятъ човѣкъ, въ когото чувствата вече се проявяватъ. Щомъ аеропланътъ поеме права посока на движение, това е Божественото въ човѣка, което мисли и направлява живота му. И тъй, ако човѣкъ се спре въ живота си, т. е ако живѣе само физически, той се намира въ положението на ония английски моряци, които цѣла нощь гребли съ лопатитѣ си въ морето и на сутриньта се намѣрили на сѫщото мѣсто, отдето тръгнали. Тѣ пѫтували съ единъ параходъ и като слѣзли на едно голѣмо пристанище, дето параходътъ щѣлъ да прекара нѣколко часа, влѣзли въ града да си хапнатъ и пийнатъ. Тѣ пийнали повече, отколкото трѣбва, и не успѣли да стигнатъ на време на пристанището — параходътъ заминалъ. Като стигнали на пристанището, било вече доста тъмно. Тѣ се качили на една лодка, която била завързана съ вѫже за брѣга, но въ бързината си забравили да я развържатъ и единъ следъ другъ започнали усилено да гребатъ, да стигнатъ парахода. Цѣла нощь гребли, но какво било очудването имъ, когато сутриньта се намѣрили на сѫщото мѣсто, отдето тръгнали — на брѣга на пристанището. Следователно, не е достатъчно човѣкъ да има само физическо тѣло, нито само да се движи. Човѣкъ трѣбва да върви напредъ, къмъ опредѣлената цель, къмъ която пилотътъ го води. При това положение животътъ на всѣки човѣкъ има смисълъ. Като не разбиратъ своето предназначение, мнозина казватъ, че не знаятъ, защо сѫ дошли на земята. Чудно нѣщо! Възможно ли е пилотътъ да не знае, защо е дошълъ и кѫде отива? Щомъ е станалъ пилотъ, щомъ сѫ му повѣрили аеропланъ, той знае, кѫде отива. Той взима всички мѣрки за благополучно пѫтуване. Пилотътъ знае, че като му е даденъ аеропланъ, той трѣбва първо да завърти колелата му, и следъ това да тръгне въ опредѣлената за него посока. За да стигне аеропланътъ благополучно на опредѣленото мѣсто, пилотътъ трѣбва да разбира законитѣ на техниката, както и атмосфернитѣ течения. Не разбира ли законитѣ на техниката, той ще свърши съ катастрофа. Всички хора, които сѫ дошли на земята, като пилоти пѫтуватъ презъ пространството. Щомъ сте пилоти, и вие трѣбва да знаете законитѣ на живота, да минете благополучно цѣлия пѫть. Ще кажете, че вие поставяте живота си въ рѫцетѣ на Бога, както Той е наредилъ и каквото Той даде. Човѣкъ трѣбва да знае, какво е наредилъ Богъ и какво ще даде. Когато постѫпва въ първо отдѣление, детето знае, че на края на годината ще получи документъ за първо отдѣление. При това, то знае, че ако е учило добре, ще получи добри бележки. Ако детето знае, какво ще получи, защо възрастниятъ човѣкъ да не знае, какво е опредѣлено за него и какво ще му се даде? Даването е разуменъ актъ. На човѣка се дава нѣщо само тогава, когато може да го използува. Запримѣръ, на човѣка се дава знание, свѣтлина, доброта, любовь само тогава, когато ги заслужи. Когато човѣкъ не може да реализира нѣкои свои желания, това се дължи на факта, че невидимиятъ свѣтъ счита, какво този човѣкъ не е готовъ още за това, което желае. Когато човѣкъ е готовъ за нѣщо и може разумно да го използува, всичко, каквото желае той, ще му се даде. Съвременнитѣ хора често се обезсърдчаватъ, отчайватъ, обезнадежватъ. Кога се обезсърдчаватъ хората? — Когато не могатъ да постигнатъ желанията си. Щомъ не могатъ да постигнатъ едно свое желание, тѣ казватъ, че животътъ не е реаленъ, че всичко е суета, илюзия и т. н. Тѣ говорятъ за реалность, безъ да разбиратъ, какво нѣщо е реалностьта. Споредъ мене, реалность е това, въ което човѣкъ може да вземе участие. Реалностьта има отношение къмъ човѣка дотолкова, доколкото той самъ има отношение къмъ нея. Който има отношение къмъ реалностьта, той всѣкога има дѣлъ въ нейнитѣ придобивки. Въ реалностьта, обаче, нѣма никакви загуби. Който нѣма отношения къмъ реалностьта, той не може да се ползува отъ нейнитѣ придобивки. Каже ли нѣкой, че животътъ не е реаленъ, това подразбира, че той нѣма никакво отношение къмъ него. Има ли отношение къмъ живота, човѣкъ взима нѣщо отъ него, но сѫщевременно дава нѣщо отъ себе си. Другъ пъкъ ще каже, че всичко въ живота е илюзия. Само онзи може да счита проявитѣ на живота за илюзии, който нѣма никакво отношение къмъ него. Това, което хората наричатъ илюзия, не е нищо друго, освенъ разглеждане, съпоставяне на нѣщата по отношение на друга нѣкаква реалность. Значи, разглеждането на нѣщата отъ една реалность по отношение на друга реалность, наричаме илюзия. Сега, за да дойдете до абсолютната реалность на нѣщата, вие трѣбва да съпоставяте фактитѣ и явленията въ живота и въ природата, не споредъ положението имъ въ временния животъ, но по отношение на вѣчното. Безъ да мислятъ дълбоко върху нѣщата, хората се произнасятъ бързо за мѫжетѣ, за женитѣ, поради което правятъ голѣми грѣшки. Какво нѣщо е мѫжътъ и какво жената, тѣ не знаятъ. Не е мѫжъ още този, който се облича въ мѫжки дрехи; не е жена тази, която се облича въ женски дрехи; не е професоръ този, който носи книги и по цѣли часове чете; не е религиозенъ онзи, който постоянно се моли; не е дете това, което често плаче. Детето може да плаче, или защото е гладно, или защото майка му отсѫтствува. Възрастниятъ може да скърби, защото му липсва нѣщо. Като получи това, което му липсва, той престава да скърби. Не е важно, че човѣкъ скърби, но той трѣбва да намѣри причината на своята скръбь. Човѣкъ може да скърби за нѣкаква материална облага. Той може да скърби за нѣкаква духовна облага. И най-после скръбьта му може да се дължи на това, че не е придобилъ нѣкаква Божествена облага. Право е човѣкъ да скърби, ако нѣма здраво, силно, красиво тѣло. Право е да скърби, ако нѣма здрави, силни дробове и сърдце. Отъ здравото сърдце зависи неговото правилно кръвообръщение. Право е човѣкъ да скърби, ако нѣма добре оформена глава съ необходимото количество мозъкъ въ нея. Ако е лишенъ отъ тия нѣща, той трѣбва да се моли, да придобие тѣзи ценни облаги за живота. Като се моли на Бога, човѣкъ трѣбва да иска отъ Него всичко идеално: идеаленъ умъ, идеално сърдце, идеални дробове, идеална глава, идеални крака и рѫце. Съ една дума, искайте отъ Бога това, което никой другъ не може да ви даде. Щомъ удоветѣ на вашето тѣло сѫ идеално здрави и въ изправность, всичко останало е лесно постижимо. Нѣкои хора искатъ да минатъ за скромни. Тѣ казватъ: Ние можемъ да минемъ и съ малко. Ние не искаме много нѣща. Достатъчно е да имаме по една малка кѫщичка, да се приберемъ съ женитѣ и съ децата си, да преживѣемъ, както далъ Господъ. — Не, това е дребнавость. Богъ не се занимава съ дребни работи. Не е въпросъ човѣкъ да иска голѣми дворци и палати. Обаче, всѣки човѣкъ се нуждае отъ хубава, хигиенична кѫща, съ голѣми прозорци, да влиза презъ тѣхъ много свѣтлина. Искайте отъ Бога много нѣща, но необходими, защото Той много дава, но и много взима. Какво ще направи шивачътъ, ако му дадете изгнилъ платъ, който постоянно се кѫса? Той ще се опита да го зашие, но ако продължава да се кѫса, ще го захвърли настрана и ще отложи работата си. Шивачътъ ще ви каже, че съ такива платове не се занимава. — Ама азъ съмъ далъ пари. — Ще го върнешъ на търговеца. — Ако не го приеме? — Ако не го приеме, ще научишъ единъ урокъ. Втори пѫть, като отивашъ да купувашъ платъ, първо ще го опиташъ, а после ще плащашъ. Какъвто платъ да купува човѣкъ, той трѣбва да бѫде здравъ, да издържа на всички условия. Христосъ казва: „Да ви даде“. Какво трѣбва да ви се даде?—Нѣщо здраво, устойчиво, което да не се руши, нито да се разваля. Като изучавамъ живота на съвременнитѣ хора, виждамъ, че тѣхнитѣ идеали и стремежи сѫ пропаднали. Красиви сѫ идеалитѣ имъ, но не сѫ ги постигнали. Когато видишъ нѣкого, на лицето му пише: Красивъ, великъ идеалъ имахъ, но нищо не постигнахъ. На лицето на другъ четешъ: Велика бѣше задачата, която решавахъ, но докарахъ я само до едно мѣсто — почти нищо не излѣзе. Работитѣ, идеалитѣ и задачитѣ на всички хора сѫ дошли до нищо, т. е. до нула. Какво трѣбва да правятъ съ тия нули? Тѣ трѣбва да ги впрегнатъ на работа, като колелца, да ги турятъ въ движение. Тѣ иматъ възможность да станатъ добри техници. Ония пъкъ, които сѫ завършили съ единици, тѣ могатъ да станатъ физици. Тѣ ще работятъ съ закона на единицата, съ прѫчицата. Ония, които сѫ свършили училището си съ двойки, могатъ да станатъ добри дипломати. Тѣ ще се занимаватъ съ висша и низша дипломация — наука на отношения. Ония, които сѫ свършили съ тройки, могатъ да бѫдатъ добри готвачи. Ония, които сѫ свършили съ четворки, сѫ добри орачи. Тѣ могатъ да се занимаватъ съ земедѣлие. Ония, които сѫ свършили съ петорки, сѫ добри търговци. Тѣ разбиратъ отъ науката на взимане и даване. И най-после, ония, които сѫ свършили съ шесторки, сѫ добри стражари. Ако стражаритѣ свършваха учението си съ шесторки, свѣтътъ би се оправилъ моментално. Днешниятъ свѣтъ не е оправенъ, понеже стражаритѣ не сѫ свършили съ шесторки. Това, което сега говоря, е неразбрано за васъ. Защо? — Защото имате криво схващане за живота, за предназначението на човѣка. Има ли нѣщо лошо въ положението на стражара? Каквато работа да върши човѣкъ, тя е на мѣсто, само ако е изпълнена добре. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да играе ролята си добре. Веднъжъ стѫпилъ на житейската сцена, той трѣбва да е доволенъ отъ ролята си. Не е важно, каква роля ще играе; важно е, какъ ще изиграе ролята си. Като играе ролята си, той трѣбва да разбира идеята, която авторътъ е вложилъ въ нея. За да предаде идеята добре, той трѣбва да познава автора на тази идея. При това, не е достатъчно само добре да играе актьорътъ, но отъ всѣка роля той трѣбва да придобие нѣщо. Какъвъ смисълъ има въ това, че е игралъ ролята на слуга, ако не е научилъ и приложилъ въ живота си закона на служенето? Какво е придобилъ актьорътъ, който е игралъ ролята на царь, ако не е изработилъ въ себе си качествата на царя? Да бѫдешъ царь, това значи, да бѫдешъ гениаленъ по умъ, по сърдце и по воля. Само гениятъ може да бѫде царь. Въ бѫдеще само гениитѣ на доброто ще ставатъ царе. Посрѣдствениятъ човѣкъ никога не може да бѫде царь. Царьтъ винаги трѣбва да заема първо мѣсто по гениалность. Следъ него ще се нареждатъ по-малко гениални хора, докато дойдатъ до обикновенитѣ, които ще изпълняватъ заповѣдитѣ на по-горнитѣ. Да управлявашъ, това не значи, да прилагашъ нѣкаква външна дипломация. Съвременнитѣ народи искатъ да възстановятъ помежду си отношения на висша дипломация. И това е добре, но, преди всичко, хората трѣбва да спазватъ тази висша дипломация къмъ разумнитѣ закони на природата. Единъ народъ има право да сѫществува дотолкова, доколкото спазва естественитѣ отношения къмъ законитѣ на разумната природа. Първото отношение на народитѣ, на обществата, на семействата, на индивидитѣ е къмъ разумната природа, а после единъ къмъ другъ. Всички народи, всички държави сѫ удове на великия Божественъ организъмъ. Следователно, ако не функциониратъ въ съгласие съ този Великъ организъмъ, тѣ сѫ осѫдени на изчезване. Тази е причината, поради която много държави и народи сѫ изчезнали отъ земята. Въ далечното минало сѫ сѫществували атлантска и лемурийска раси, но днесъ нищо не е останало отъ тѣхъ. Какво ще остане въ бѫдеще отъ бѣлата раса, не се знае. — Защо? — Защото природата не търпи никакво израждане. Когато види, че нѣкой човѣкъ се спре, природата го поставя на страдания. Иска ли нѣкой да си поживѣе, безъ да работи, той е осѫденъ на израждане. При това, не е достатъчно човѣкъ само да работи, но той трѣбва да влѣзе въ връзка съ всички видни хора по лицето на земята. Поетътъ трѣбва да бѫде свързанъ съ всички видни поети; музикантътъ трѣбва да бѫде свързанъ съ всички видни музиканти; философътъ трѣбва да бѫде свързанъ съ всички видни философи; учениятъ — съ всички видни учени; общественикътъ и държавникътъ — съ всички видни общественици и държавници. Като пише нѣщо, поетътъ трѣбва да има разбиране за това, което е писалъ, и пръвъ той да е доволенъ отъ работата си, а после другитѣ. Сѫщото се отнася и за учения, за философа, за музиканта. Ако човѣкъ самъ не е доволенъ отъ живота си, отъ работата си, хората най-малко могатъ да бѫдатъ доволни отъ него. Не е въпросъ човѣкъ да бѫде доволенъ по форма, но по сѫщество. Човѣкъ трѣбва да работи така, че всѣки моментъ да внася нѣкакво подобрение въ работата си, както и въ живота си. Да подобри човѣкъ живота си, това значи, всѣки следващъ день да се отличава съ нѣщо ново отъ предишния. Както миналиятъ животъ е билъ приготвяне за сегашния, така и сегашниятъ е приготвяне за бѫдещия. Това показва, че по естество животътъ е единъ и недѣлимъ. Както животътъ не се дѣли, сѫщо така и любовьта е недѣлима. Любовьта е сила, която непреривно се проявява и разширява. Любовьта е единственото реално нѣщо въ свѣта. Като реалность, любовьта се изразява чрезъ четири нѣща: тя внася свѣтлина въ ума, топлина въ сърдцето, благородство въ душата и сила въ духа. Всѣко нѣщо, което не внася тия четири елемента въ човѣка, не е реалность. Всѣка наука, всѣко учение, което внася свѣтлина въ човѣшката мисъль, топлина въ сърдцето, благородство въ душата и сила въ духа, е реална. Кой човѣкъ е силенъ? Силно ли е магарето, което господарьтъ всѣки день товари? — Не е силно. Силенъ човѣкъ е онзи, когото никой не може да товари. Товарятъ ли го другитѣ, той не е силенъ. Силниятъ човѣкъ самъ се товари и самъ се разтоваря. Силенъ човѣкъ ли е този, когото дяволътъ товари и разтоваря? — Не само че не е силенъ, но той изпада въ положението на магаре, което господарьтъ, по своя воля, товари и разтоваря. — Какъ може да се освободи човѣкъ отъ товара на дявола? — Като изучава и прилага закона на смаляването. Като правя сравнение между магарето, натоварено отъ господаря си, и човѣка, натоваренъ отъ дявола, нѣмамъ предъ видъ никого, не искамъ да обиждамъ, но взимамъ натовареното магаре за символъ. Нѣкога магарето е имало красива форма, но било недоволно отъ формата и вида си и пожелало Богъ да му даде по-голѣма форма и гласъ, съ който да обръща внимание на всички. Формата и гласътъ на днешното магаре сѫ по негово желание. Като реве, съ това магарето иска да каже на хората, да бѫдатъ доволни отъ положението, което имъ е дадено отъ Бога. Не сѫ ли доволни, ще носятъ на гърба си товаритѣ на господаритѣ си и ще бѫдатъ посмѣшище на хората. Следователно, иска ли човѣкъ да се освободи отъ робството на своя господарь — дявола, трѣбва постоянно да се смалява, да стане почти невидимъ. Като го срещне въ нѣкаква малка форма, дяволътъ ще го погледне съ презрение и ще му каже: Хайде, върви си, иди далечъ отъ мене. Не ми трѣбвашъ такъвъ. Както магарето търси днесъ своята първоначална форма, да се облѣче въ нея, така и човѣкъ се стреми къмъ своя първиченъ образъ, създаденъ по подобие Божие. Облѣче ли се въ тази форма, той ще се върне въ правия пѫть — въ служене на Бога. Днесъ всички говорятъ: Човѣци трѣбва да бѫдемъ! Характеръ трѣбва да имаме! — Какво значи да бѫдешъ човѣкъ?— Да имашъ образа и подобието на Бога. Да бѫдешъ такъвъ, какъвто Богъ нѣкога те е създалъ. Който е изгубилъ образа и подобието на своя създатель, не може да разбере Божественитѣ прояви. Срѣщамъ едно шестгодишно момиченце и го помилвамъ. То веднага се обръща къмъ мене, поглежда ме недовѣрчиво, измѣрва ме отъ главата до краката и се отдалечава. То не може да разбере, защо го помилвахъ, вследствие на което се отдалечава. Срѣщамъ друго шестгодишно момиченце, което сѫщо помилвамъ и му давамъ една хубава ябълка, като му казвамъ: Вземи тази ябълка и излѣзъ на пѫтя, дето ще срещнешъ момиченце като тебе, но безъ майка и баща, пълно сираче, дай му тази ябълка и го помилвай. Това момиченце вече ме поглежда съ довѣрие и радость. То счита, че може да ми се довѣри и да има приятелски отношения съ мене. — Защо? — Защото е разбрало една отъ проявитѣ на Божественото въ човѣка. Следователно, истински човѣкъ е онзи, който разбира и цени Божественото въ себе си и въ ближнитѣ си. Като разбира проявитѣ на Божественото начало, човѣкъ разбира смисъла на живота съ всички негови прояви и промѣни и разумно ги използува. Запримѣръ, човѣкъ минава презъ фазата на детинство, на възмѫжалость и на старость, но ако не разбира философията на живота, ще мине и замине презъ тѣзи фази, безъ да придобие нѣщо. Какъвъ смисълъ има младостьта, ако човѣкъ не е придобилъ нѣщо отъ нея? Какъвъ смисълъ има възмѫжаването, ако човѣкъ не е станалъ по-уменъ? Какъвъ смисълъ има старостьта, ако човѣкъ не е станалъ по-мѫдъръ, отколкото е билъ? Нѣкои казватъ, че детинството, възмѫжаването и старостьта сѫ фази на живота, на цѣлото Битие, презъ които човѣкъ неизбѣжно минава — нищо повече. — Не, не е така. Всѣка фаза, презъ която човѣкъ минава, трѣбва да му даде нѣщо реално. Ако, като дете, човѣкъ не може да влѣзе въ Царството Божие, той не е разбралъ, какво нѣщо е детинството. Казано е въ Писанието: „Ако не станете като децата, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Какво разбирате подъ думитѣ „Царство Божие“? Царството Божие подразбира разуменъ, съзнателенъ животъ. — Може ли бедниятъ да влѣзе въ Царството Божие? — Може. — Ами богатиятъ? — И той може. Добре разбрани и използувани, сиромашията и богатството сѫ две велики блага въ живота на сегашния човѣкъ. Не може ли да ги използува разумно, тѣ носятъ редъ нещастия за него. Всѣко отношение въ живота на хората има смисълъ само тогава, когато почива на здрава, вѫтрешна връзка. Какво отношение може да има между майка и дъщеря, или между баща и синъ, ако тѣ не се познаватъ вѫтрешно? Щомъ не се познаватъ, това показва, че между тѣхъ не сѫществува дълбока, непреривна връзка. Какви приятели сѫ тѣзи, между които нѣма никаква връзка? Каква вѣра е тази, която не почива на познаване на Бога? За да вѣрва въ Бога, първо човѣкъ трѣбва да Го познава. Не Го ли познава, той не може да вѣрва въ Него. Една царска дъщеря, красива и млада, трѣбвало да се ожени, но споредъ орисията ѝ, трѣбвало тя сама да познае избраника си между десеть млади, красиви момци, все нейни кандидати. Деньтъ на избора дошълъ. Десеттѣ момци, кандидати се явили въ опредѣления день и часъ и съ трепетъ очаквали да се яви младата, красива царска дъщеря да избере единъ отъ тѣхъ. Като се изредили предъ нея, тя спрѣла вниманието си на първия, който билъ облѣченъ съ великолепни царски дрехи. Като свалилъ маската си, царската дъщеря се ужасила: предъ нея стоялъ черенъ, грозенъ циганинъ. Тя се отдалечила отъ него и казала: Не искамъ да се женя! Бащата насила я заставилъ да повтори избора си. Не само че го повторила, но и потретила, обаче все попадала на човѣкъ, когото не харесвала. Тя не могла да познае, кой отъ десеттѣ кандидати е нейниятъ възлюбенъ. Отчаяна отъ неуспѣха си, тя се отказала да се жени. Най-после единъ отъ мѫдрецитѣ дошълъ при нея и ѝ казалъ: Направи още единъ опитъ, може да познаешъ своя възлюбенъ. Азъ ще ти помогна малко. Като минатъ десеттѣ момци край тебе, последниятъ ще бѫде твоятъ възлюбенъ. Царската дъщеря се приготвила и съ нетърпение очаквала десетия, но каква била изненадата ѝ, когато предъ нея се явили само деветь — десетиятъ го нѣмало. Какво било състоянието на царската дъщеря, когато десетия, именно, го нѣмало въ редицата, а въ него тя трѣбвало да познае своя възлюбенъ. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на царската дъщеря, която търсила своя възлюбенъ, но не могла да го намѣри. Тѣ търсятъ реалностьта, т. е. тѣ търсятъ своя идеалъ, своя възлюбенъ, но и до днесъ не сѫ го намѣрили. — Защо? — Защото животътъ имъ още не е такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде и защото още не сѫ се върнали къмъ първото положение, когато сѫ били създадени по образъ и подобие Божие. Въ какво се заключава истинскиятъ животъ? — Въ истинско учене и въ приложение на изученото. Въпрѣки великитѣ и безбройни задачи на човѣчеството, нѣкои се запитватъ, какво ще правятъ, като постигнатъ идеала си. — Много просто. Какво ще прави болниятъ, като излѣзе отъ болницата? Докато е въ болницата, всички ще му услужватъ: ще му донасятъ лѣкарства и храна, ще го обличатъ и събличатъ. Обаче, като оздравѣе и излѣзе отъ болницата, той ще започне да учи, свободно да се разхожда, да прави екскурзии, да яде и да пие, да се облича и съблича, както иска и когато намира за добре. Само вънъ отъ болницата, свободенъ отъ помощьта и услугитѣ на милосърдни сестри и братя, човѣкъ разбира, какво нѣщо представя разумниятъ, съзнателниятъ животъ. Христосъ казва: „Да ви даде“. — Какво да ви даде? — Истинското знание, истинската мѫдрость, истинския животъ и истинската свобода. Придобие ли тия нѣща, съ тѣхъ заедно човѣкъ придобива и сила, не физическа, но сила на своя умъ и на своето сърдце. Ако е въпросъ за външна сила, физически човѣкъ е по-силенъ, отколкото трѣбва. Днесъ той трѣбва да работи за укрепване на своя умъ и на своето сърдце. Физическата сила трѣбва да отстѫпи мѣстото си на духовната. Иска ли бащата да направи сина си наследникъ, трѣбва да му отстѫпи мѣстото си, а той самъ да замине за другия свѣтъ. Докато заема първото мѣсто, като глава и господарь на имотитѣ си, бащата не може да направи сина си наследникъ. Бащата и синътъ не могатъ едновременно да заематъ едно и сѫщо мѣсто. За да отстѫпи своя тронъ на сина си, бащата трѣбва да замине за нѣкѫде, защото двамата не могатъ да заематъ едновременно едно и сѫщо мѣсто. Всѣки човѣкъ самъ за себе си може да стане царь, наследникъ на онази държава, която Баща му е предоставилъ да я управлява. — Коя е тази държава? — Човѣшкото тѣло, въ което сѫ вложени умъ, сърдце и воля. Може ли да организира силитѣ на сърдцето, на ума и на волята си въ едно, да ги подчини на стремежитѣ на своята душа и на своя духъ, човѣкъ управлява добре своята държава. Щомъ може да управлява своята държава добре, той има правилни отношения къмъ всички хора и държави и може всѣкога да имъ помага. Обаче, докато не е оправилъ своята държава и не е позналъ нейнитѣ нужди, той не може да има правилни отношения нито къмъ своитѣ ближни, нито къмъ Бога. Изправи ли себе си, т. е. своята държава, човѣкъ познава вече себе си, своя ближенъ, а сѫщо така и своя Създатель. При това положение той не се осмѣлява да корегира Божественото, не се осмѣлява да корегира любовьта. Днесъ всички хора се корегиратъ: майката корегира дъщерята, а дъщерята — майка си; бащата корегира сина си, а синътъ — баща си. Тѣ могатъ да се корегиратъ въ всички области, но не и въ любовьта. Никой никого не може да корегира въ любовьта. Какъвто е билъ бащата въ любовьта си, такъвъ ще бѫде и синътъ. Каквато е била майката въ любовьта си, такава ще бѫде и дъщерята. Малкитѣ на овцата, на вълчицата ще бѫдатъ точно като нея. Чудни сѫ хората, когато очакватъ, синътъ да не бѫде като баща си и дъщерята като майка си. Това никога не е било и нѣма да бѫде. Следователно, ако синътъ не прилича на баща си, причината се дължи на две положения: или синътъ не познава баща си, или този, когото счита за свой баща, не е неговъ баща. Ако синътъ е по-лошъ или по-добъръ отъ баща си, последниятъ не е истинскиятъ му баща. Ако синътъ напълно прилича на баща си, последниятъ е истинскиятъ му баща. Щомъ синътъ и дъщерята приличатъ на баща си и на майка си, тѣ сѫ тѣхни деца. При това положение родителитѣ носятъ отговорность за децата си. Ако децата сѫ по-добри отъ родителитѣ си, последнитѣ не сѫ тѣхни истински родители и не носятъ никаква отговорность за тѣхъ. И тъй, искате ли да разберете Божественото учение, вие трѣбва да се освободите отъ своитѣ лични възгледи. Като изнасямъ новитѣ възгледи на живота, мнозина ги разглеждатъ отъ положението на личнитѣ си възгледи и не знаятъ, кое е право и кое — криво. Прави нѣща сѫ тия, които всѣкога, презъ всички времена и епохи, сѫ прави. Запримѣръ правъ възгледъ е следниятъ: яжъ само прѣсни плодове. Яжъ само прѣсенъ хлѣбъ. Нѣма ли прѣсни плодове и прѣсенъ хлѣбъ, не яжъ. Не яжъ никакви консерви! Яжъ прѣсни, свежи плодове, току що откѫснати отъ дървото. Яжъ прѣсно жито, преди да е млѣно на воденица. Който иска да внесе свѣтли мисли въ ума си, той трѣбва да яде плодове, които сѫ зрѣли на северъ; който иска да внесе благородство въ сърдцето си, той трѣбва да яде плодове, зрѣли на югъ; който иска да внесе благородство въ характера си, той трѣбва да яде плодове, зрѣли на изтокъ; който иска да придобие разбиране за живота, той трѣбва да яде плодове, зрѣли на западъ. Оттукъ виждаме, че всѣка посока, всѣко направление, отдето идатъ силитѣ на природата, указва специфично влияние върху човѣка. Ако нѣкой ви хване съ лѣвата си рѫка, той ви предава чувства; хване ли ви съ дѣсната си рѫка, той ви предава мисъль. Обаче, ако ви хване съ дветѣ си рѫце, той едновременно ви предава и чувство, и мисъль. Майката пригръща детето си съ дветѣ си рѫце едновременно, за да му предаде импулсъ за животъ. Значи, всѣко движение, всѣка промѣна въ природата има свой дълбокъ смисълъ и значение. Нѣма движение въ разумната природа, което да е безсмислено. Отдето и да иде, слънчевиятъ лѫчъ крие въ себе си специална сила, вследствие на което указва специфично влияние върху човѣка. Какво представя свѣтлината? Свѣтлината е материална сила, подобна на изворъ. Когато се намѣри подъ известно напрежение, тя извира, лѫкатуши, извива се въ различни посоки и облива цѣлия свѣтъ. Тя полива всички живи сѫщества, хора, растения и животни, както водата, и ги заставя да растатъ и да се развиватъ. Въ това отношение, свѣтлината и водата представятъ една и сѫща материя, но въ две различни състояния. Ако сгѫстите материята на свѣтлината, последната ще се превърне въ вода. Ако пъкъ разредите материята на водата, т. е. ако я разложите на нейнитѣ основни елементи, които поставяте на крайно разредяване, ще получите материята на свѣтлината. Свѣтлината се движи, както и водата. Безъ движение никакъвъ животъ не би сѫществувалъ. Който е придобилъ живота и му е станалъ господарь, той може да бѫде господарь и на водата, и на свѣтлината. Не е ли станалъ господарь на живота, той не може да бѫде господарь нито на водата, нито на свѣтлината. И тъй, искате ли да разберете живота, вие трѣбва да се домогнете до всички науки — философия, математика, литература, естествена история и др. Тѣ ще ви послужатъ като пособия за постигане на вашата цель. Щомъ е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да разбере живота, т. е. неговия произходъ, смисълъ и значение. Христосъ казва: „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога“. Стане ли въпросъ за познаване на Бога, всички го отлагатъ за далечното бѫдеще. Ако пъкъ се спиратъ върху този въпросъ, тѣ не разглеждатъ Бога като Първопричина на нѣщата, но Го разглеждатъ по форма и казватъ, че Богъ е създалъ всичко. Обаче, това не е достатъчно. Има нѣща, които не сѫ създадени отъ Бога. Като четете книгата за създаването на свѣта, тамъ се казва: И рече Богъ „Да бѫде виделина!“ И стана виделина. По сѫщия начинъ се създадоха и другитѣ нѣща. Обаче, единственото нѣщо, което Богъ пожела да направи по образъ и подобие свое, бѣше човѣкътъ. Значи, Богъ направи човѣка съ рѫцетѣ си, създаде го по свой образъ и подобие. Много нѣща има, за които се казва, че Богъ ги създаде, но въ сѫщность тѣ сѫ човѣшки изобретения. Човѣшкитѣ работи сѫ временни, а Божиитѣ — вѣчни. Много отъ сегашнитѣ философи и богослови мязатъ на единъ негърски проповѣдникъ, който, по много необоснованъ начинъ разправялъ на слушателитѣ си за създаването на първия човѣкъ. Той казвалъ, че преди да създаде първия човѣкъ, Богъ насадилъ една голѣма, гѫста гора, за да използува дърветата ѝ за прѫти, на които да суши човѣка. Като израсла гората, Богъ изсѣкълъ нѣколко дървета, направилъ отъ тѣхъ здрави колове, които наредилъ като плетъ. Следъ това Той взелъ пръсть, направилъ отъ нея човѣкъ и вдъхналъ въ ноздритѣ му дихание на животъ. За да изсуши човѣка, Той го турилъ на плета. Нѣкои отъ слушателитѣ запитвали своя проповѣдникъ: Кѫде е била тази гора? — Това не е ваша работа! — Ами плетътъ? — И това не е ваша работа! — Има ли остатъци днесъ отъ този плетъ? — Това не се знае. — Не, такива теории за създаването на човѣка не могатъ да се приематъ. Нѣкои философи искатъ да докажатъ нѣщо и започватъ: Да допуснемъ. — Какво да допуснемъ? — Че нѣкѫде имало гора. После, да допуснемъ. — Какво? — Че отъ дърветата на тази гора билъ направенъ плетъ и т. н. Възъ основа на редъ такива допущания тѣ вадятъ своитѣ философски заключения. — Не, тѣзи заключения сѫ подобни на твърденията, които правѣли нѣкои учени отъ една школа въ Америка, наречена „школа на духа“. Тѣзи учени подържали мисъльта, че материя въ свѣта не сѫществува, но всичко е духъ. Единъ день станала катастрофа съ единъ тренъ и много пѫтници пострадали. Единъ младоженикъ, който отивалъ на сватбеното си пѫтешествие, счупилъ и двата си крака при катастрофата. Понеже ученитѣ отъ „школата на духа“ лѣкували различни болести, младоженикътъ повикалъ единъ отъ тѣхъ да го лѣкува. Две-три седмици наредъ дохождалъ този лѣкарь, но нищо не правилъ. Той се мѫчилъ да убеди болния, че краката му сѫ здрави, понеже билъ убеденъ, че материя не сѫществува, а всичко е духъ. Щомъ материя не сѫществува, и краката му сѫ здрави. Съ течение на времето, краката сами по себе си започнали да заздравяватъ, и следъ единъ месецъ болниятъ бавно пристѫпвалъ. Като видѣлъ това, лѣкарьтъ дошълъ при него и му казалъ: Сега трѣбва да платишъ. — Добре, казалъ болниятъ, допусни, че ти плащамъ 10,000 долари. На другия день лѣкарьтъ пакъ отишълъ за пари. — Допусни, че ти давамъ 20,000 долари. Не си ли доволенъ? — Азъ искамъ да ми платишъ за лѣкуването. — Както лѣкувашъ, така ти се плаща. Мнозина постѫпватъ като ученитѣ отъ „школата на духа“. Преди да сѫ свършили училище, тѣ казватъ: Като свърша училище, ще се оженя, ще ми се родятъ деца, ще ги възпитамъ и образовамъ, ще заематъ голѣми служби, а азъ ще стана пръвъ министъръ, ще подобря положението на народа си и т. н. Той разправя, че това ще направи, онова ще направи, но работитѣ му оставатъ все недовършени. — Защо? — Защото не се заема да работи, а говори, какво ще направи въ бѫдеще. Човѣкъ трѣбва да си изработи една здрава, положителна философия. Дойде нѣкой при мене и ме пита, въ какво вѣрвамъ. — Азъ вѣрвамъ въ това, въ което и ти вѣрвашъ. — Азъ вѣрвамъ въ паритѣ. — И азъ вѣрвамъ въ паритѣ. — Азъ вѣрвамъ въ силата. — И азъ вѣрвамъ въ силата. — Азъ вѣрвамъ въ материалния животъ. — И азъ вѣрвамъ въ сѫщото. — Тогава ти си като мене. — Да, азъ съмъ като тебе, но не зная, дали ти си като мене. Азъ обичамъ паритѣ, но като дойдатъ при мене, разговарямъ се съ тѣхъ, питамъ ги, отде идатъ, какво намѣрение иматъ и, като ги изслушамъ, казвамъ имъ, че трѣбва да ми се подчиняватъ. Азъ ще бѫда господарь, а тѣ — слуги. Каквото имъ кажа, тѣ трѣбва да го изпълнятъ. Отъ паритѣ искамъ пълно подчинение. Когато срещна една мома или момъкъ, азъ ги спирамъ и ги запитвамъ, защо сѫ мома и момъкъ. Ако не могатъ да отговорятъ на въпроса, азъ казвамъ, че мома е само онази, която говори истината. Лъже ли, тя не е мома. Момъкъ е само онзи, който говори истината. Лъже ли, той не е момъкъ. Азъ бихъ желалъ, цѣлиятъ свѣтъ да е пъленъ съ моми и момци, които говорятъ и прилагатъ истината. Сега, не е въпросъ да обяснявамъ, какъ разбирамъ нѣщата, но човѣкъ трѣбва да прилага. Каквото знае на теория, той трѣбва да го приложи въ живота си. Всички говорятъ за Бога, но не Го разбиратъ. Тѣ мислятъ, че Богъ е недостѫпенъ. Наистина, Той е недостѫпенъ, но само за ония учени, философи, поети, които мислятъ, че сѫ постигнали всичко и нищо повече не имъ трѣбва. Затова, когато философътъ, отъ висотата на своето положение, започва да изследва Бога, Той се скрива задъ причинния свѣтъ. Когато астрономътъ Го изследва, Той се скрива въ вѣчностьта, дето никакъвъ телескопъ не може да Го намѣри. Когато поетътъ Го търси, Той се скрива въ най-малкитѣ ѫгълчета на вселената, да не може да Го зърне. Обаче, Богъ се открива на децата, на беднитѣ, на страдащитѣ на униженитѣ и на оскърбенитѣ — на чиститѣ по сърдце. Дойде ли нѣкое дете при Бога, Той веднага излиза предъ него, започва да го милва, да му говори тихо, като му разкрива красотата въ свѣта. Ако сѫщото дете отиде при поета, последниятъ го поглежда отвисоко, казва му, че нищо не знае и започва да му декламира: О, Ти, Който владѣешъ надъ цѣлата вселена. Ти, Който изпълвашъ всичко съ ужасъ и трепетъ. Ти, Който разклащашъ свѣтоветѣ и пълнишъ сърдцето на човѣка съ горчевини, а въ ума му внасяшъ мракъ и съмнение! Детето седи и слуша, но не харесва тия високи думи. То казва: Слушай, поете, азъ видѣхъ Този, Когото рисувашъ въ такива страшни краски. Той ме помилва, зарадва ми се и ми проговори. — Сънь е било това. Единъ день и ти ще остарѣешъ като мене и ще разберешъ, какво е Богъ. Наистина, Богъ е такъвъ, какъвто човѣкъ Го вижда. За поета Богъ е далечъ, за детето е близо. За поета е страшенъ, за детето е благъ. Докато Го търси, поетътъ неизбѣжно ще минава презъ бездни, презъ височини и долини. За детето, обаче, пѫтьтъ къмъ Бога е отворенъ, безъ никакви препятствия. Въ търсене на своя идеалъ, поетътъ мяза на онзи царски синъ, който се влюбилъ въ една красива царска дъщеря, която била голѣма туристка. Цѣлъ животъ тя пѫтувала отъ една планина на друга, и трѣбвало той постоянно да върви подиръ нея, докато единъ день я настигне. Обаче, всичкитѣ му усилия оставали напразно: тъкмо се качи на върха, отъ който я вижда, тя поема вече втори връхъ. Върви той следъ нея цѣлъ животъ, качва се по върхове, слиза въ долини, но царската дъщеря не може да постигне. И следъ това поетътъ описва своитѣ мѫчения и несгоди, своитѣ страдания и лутания, докато въ заключение казва: Не можахъ да постигна това, което цѣлъ животъ търсихъ. — Защо не могълъ да го постигне? — Защото е казано въ Писанието: „Ако не станете като малкитѣ деца, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Достатъчно е човѣкъ отдалечъ да зърне момата на истината и да благодари, че е могълъ да я види. Не е нужно да я стигне и да я натовари съ своя багажъ. Който прави това, той е лошъ човѣкъ. Бѫди доволенъ, че си стѫпилъ на върха, на който и тя е била. Цѣлуни мѣстото, дето тя е стѫпила, и слѣзъ въ долината. Въ този животъ повече не ти е дадено. Никой не може да хване истината, но въ стѫпкитѣ ѝ всѣки може да върви. Мнозина не разбиратъ, какво представя истината, какво представя реалностьта на живота, но казватъ, че сѫ дошли до реалностьта. Да, тѣ сѫ дошли до стѫпкитѣ на реалностьта, но не и до самата нея. Нека бѫдатъ благодарни и за това. Не е малка привилегия за човѣка да върви по стѫпкитѣ на реалностьта. Казва Псалмопѣвецътъ: „Когато отдалечъ видя лицето Ти, душата ми се възрадва“. Да видишъ лицето на Бога, това значи, да придобиешъ вдъхновение за цѣлъ животъ и всичко да се осмисли предъ тебе. Днесъ хората говорятъ само за своитѣ разочарования и казватъ, че никой никого не обича. Докато човѣкъ не обича себе си, и другитѣ не могатъ да го обичатъ. И докато той самъ не обича, и хората нѣма да го обичатъ. Каквото вложишъ, това ще получишъ. Ако сѣешъ жито, жито ще пожънешъ. Каквото си сѣлъ, това ще пожънешъ. Съвременнитѣ хора трѣбва да дойдатъ до дълбоко вѫтрешно разбиране на живота, на отношенията, които сѫществуватъ между тѣхъ. Когато двама души завързватъ приятелство помежду си, тѣ трѣбва да знаятъ, защо правятъ това. Ако се женятъ, пакъ трѣбва да знаятъ, защо се женятъ. Човѣкъ търси приятель, за да даде мѣсто на Господа, да се прояви между него и приятеля му. Човѣкъ се жени, за да даде мѣсто на Господа, да Му даде възможность да се прояви. Хората се обединяватъ въ общества, въ държави, за да дадатъ възможность на Господа, да се прояви между тѣхъ. Нѣкой човѣкъ става музикантъ, съ единствената цель да даде възможность на Великия да се прояви чрезъ него. При това положение и приятелството, и женитбата, и обществата, и държавитѣ, и музиката, и поезията, и художеството, и науката иматъ смисълъ. Истински поетъ, художникъ или музикантъ е този, който предава истината кратко, просто и ясно. Запримѣръ, изразътъ: „Стани съ зората“, е красивъ, поетиченъ, идеенъ и изразителенъ. Отъ тѣзи три думи се разбира, че човѣкъ трѣбва да става рано, когато зората излиза. Сега, стремете се къмъ възвишения животъ, който се изразява съ простота и образность. Внесете тази простота въ живота си и кажете: Има само едно Вѣчно Начало! Ставай и лѣгай съ това Вѣчно Начало. Ставашъ ли сутринь, кажи си: Има само едно Вѣчно Начало. Лѣгашъ ли вечерь, кажи си: Има само едно Вѣчно Начало. Пишешъ ли, учишъ ли, работишъ ли, управлявашъ ли, страдашъ ли, или се радвашъ, всѣкога казвай: Има само едно Вѣчно Начало. Помнете, че каквото правите, вие сте подъ наблюдение на разумни сѫщества. Тѣ следятъ всѣка ваша постѫпка и ви плащатъ заслужено. Животътъ на всѣки човѣкъ е възлизане къмъ Бога. Цѣлиятъ пѫть до този връхъ е заетъ отъ хора, бедни и богати, учени и прости, които иматъ сѫщата цель, да стигнатъ върха. Пренебрегнете ли единъ отъ тия ваши съпѫтници, ще ви върнатъ назадъ, да изправите погрѣшката си. Искате ли да се явите предъ Вѣчното Начало на живота, вие трѣбва да бѫдете изправни въ мислитѣ, въ чувствата и въ постѫпкитѣ си. Задръжте въ ума си мисъльта: Има само едно Вѣчно Начало. 16. Беседа отъ Учителя, държана на 15 декемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Да ида да го събудя. „Лазаръ, нашиятъ приятель, заспа; но да ида да го събудя. Иоана 11: 11. „Да го събудя“. Това сѫ най-важнитѣ думи въ цѣлия стихъ. Че нѣкой е заспалъ, това е интересно за този, който спи. Обаче, да събудя заспалия, отъ това азъ се интересувамъ. Който спи, той си почива, забравя дълговетѣ си. Като заспи, човѣкъ отива въ друга область на живота, тамъ да разреши нѣкои свои въпроси. Че щѣлъ да разреши нѣкой въпроси, това е интересно за него. За мене, обаче, е важно неговото събуждане. Само като буденъ, той може да има отношения къмъ мене. Въ свѣта сѫществува една наука, едно учение, което не е нито за богати, нито за бедни; нито за болни нито за здрави; нито за любещи, нито за тѣзи, които мразятъ; нито за безвѣрници, нито за вѣрващи; нито за лоши, нито за добри; нито за мързеливи, нито за трудолюбиви; нито за доволни, нито за недоволни. Това учение се отнася за онѣзи, които нѣматъ никаква работа. Онѣзи, които иматъ работа, могатъ да бѫдатъ само слушатели. Както и да се говори на съвременнитѣ хора, тѣ иматъ своя опредѣлена философия, отъ която не могатъ да се откажатъ. Не само хората, но и животнитѣ, и растенията иматъ своя специфична философия и наука, на която служатъ. Запримѣръ, при каквито условия да поставите едно растение, то всѣкога ще се прояви такова, каквото е въ действителность. Каквито опити да правите, за да измѣните естеството на растението, на животното или на човѣка, нѣма да получите никакъвъ резултатъ. Каквато присадка да турите на нѣкое растение, то временно само ще се измѣни. Щомъ се махнатъ тия условия, растението се проявява пакъ такова, каквото е било въ началото. Временно, човѣкъ може да подпуши течението на водата, но щомъ намѣри нѣкаква пукнатина, тя ще започне да изтича оттамъ, но вече съ по-голѣма сила, съ по-голѣмо напрежение. Колкото и да подпушвате водата, т. е. колкото и да я морализирате, привидно тя може да се съгласи съ васъ, но срещне ли нѣкаква малка пукнатина, тя веднага започва да изтича оттамъ и да проявява естеството си. Въ естеството на човѣка, както и на всѣко живо сѫщество, има нѣщо неизмѣнно. Нѣкои ще възразятъ: Какъ е възможно, човѣкъ да не се измѣня, щомъ той се подава на възпитание. Възпитанието не е нищо друго, освенъ изкуство на актьоритѣ. Актьорътъ може да играе роля на царь, на сѫдия, на учитель, на поетъ, на майка и на баща, но слѣзе ли отъ сцената, той се проявява като обикновенъ човѣкъ. Ако вникнете въ живота на човѣка, ще видите, че понѣкога той върши такива работи, които нѣматъ нищо общо съ неговия вѫтрешенъ животъ. Запримѣръ, като влиза въ църква, православниятъ пали свѣщи, седи благоговѣйно и минава за благочестивъ, за набоженъ човѣкъ. Евангелистътъ чете Библия, пѣе, моли се, минава за вѣрващъ човѣкъ. Католикътъ колѣничи, размишлява, моли се, минава за много преданъ на Христа. Будистътъ се моли по свой начинъ. Учениятъ пъкъ, търси книги, прави редъ изследвания, и предъ всички минава за човѣкъ на науката, който, освенъ отъ науката, отъ нищо друго не се интересува. Всѣки човѣкъ крие въ себе си известни дарби и способности, но като излѣзе вънъ отъ тѣхъ, той се проявява съвсемъ различно. Когато православниятъ, евангелистътъ, католикътъ излѣзатъ отъ църква и отидатъ у дома си, тѣ ще питатъ жена си, какво е наготвила. Ако намѣрятъ, че е прегорила или пресолила яденето, ще се сърдятъ, ще викатъ, ще изкажатъ недоволството си. А по това, какво е говорилъ свещеникътъ, въпросъ нѣма да стане. Ще кажете, че това е всѣкидневниятъ редъ на нѣщата. — Ами какво представя другото, което човѣкъ прави? Сега, азъ говоря за онѣзи, които сѫ свободни, които сѫ наредили работитѣ си. Само тѣ могатъ да ме слушатъ. Само на тѣхъ мога да кажа, какво представя живота на много отъ съвременнитѣ хора. Животътъ на тия хора е подобенъ на модата, на външното облѣкло. Модно е, запримѣръ, като умре нѣкой вашъ близъкъ, да облѣчете черни дрехи. Когато умре мѫжътъ, жената се облича съ черни дрехи, на главата си туря гѫстъ, черенъ воалъ, да покаже на хората, че скърби за мѫжа си. Не се минава година, тя започва да поглежда къмъ нѣкой младъ човѣкъ. Ако я хареса, той започва да се приближава къмъ нея, да ѝ казва, че не може да живѣе безъ нея. Вѣрно ли е, че той не може да живѣе безъ нея? — Не е вѣрно. Това е животъ на сцената. Днесъ той ѝ казва, че умира за нея, а утре ще ѝ каже, че умира отъ нея. Такъвъ е животътъ на сцената. Щомъ е така, вие не трѣбва да сѫдите актьоритѣ. Като гледате играта на актьоритѣ, вие имате думата само за това, дали играятъ добре, или не. Обаче, що се отнася за ролитѣ, които изпълняватъ, вие нѣмате право да се произнасяте. Докато е на сцената, актьорътъ може да играе всѣкакви роли, достойни и недостойни, заради което не може да бѫде сѫденъ. Ролитѣ на актьоритѣ могатъ да се смѣнятъ: единъ актьоръ играе въ една пиеса роля на слуга, а въ друга — роля на господарь, на царь. Отъ актьора се иска да играе ролята си добре, а каква роля играе, не е важно. Съвременнитѣ хора говорятъ за добро и за зло, но ако това, което тѣ наричатъ добро и зло, се пресѣе, какъвъ процентъ ще остане отъ него? Това, което хората наричатъ добро и зло, е въ зависимость отъ тѣхнитѣ състояния. Болниятъ казва, че животътъ е лошъ, защото е боленъ. Здравиятъ казва точно обратното, че животътъ е прекрасенъ. Богатиятъ намира, че заслужава да се живѣе. Сиромахътъ пъкъ, се оплаква отъ сиромашията си. Той казва, че животътъ му е дотегналъ, благодарение на сиромашията. Има случаи въ живота, когато сиромашията е за предпочитане предъ богатството. Запримѣръ, когато човѣкъ се дави, за предпочитане е да бѫде сиромахъ, да нѣма никаква раница на гърба си съ пари, отколкото да е богатъ и да потъне на дъното на морето заедно съ паритѣ си. Стане ли въпросъ за отиване на концертъ, да слуша нѣкой виденъ артистъ, пѣвецъ или музикантъ, човѣкъ трѣбва да бѫде богатъ, за да си купи билетъ отъ първо мѣсто, да вижда и чува добре. Понеже богатството и сиромашията сѫществуватъ като явления въ живота, тѣ иматъ свой дълбокъ, вѫтрешенъ смисълъ. Тѣзи явления не могатъ да се разглеждатъ вънъ отъ тѣхнитѣ причини, вследствие на което, всички хора не могатъ да бѫдатъ само богати, нито могатъ да бѫдатъ само бедни. Въ живота всѣкога е имало и ще има и бедни, и богати. Всички хора не могатъ да бѫдатъ богати, но и всички хора не могатъ да бѫдатъ сиромаси. Всички хора не могатъ да бѫдатъ здрави, но не могатъ да бѫдатъ и болни. Всички хора не могатъ да бѫдатъ учени, но не могатъ да бѫдатъ и невежи. Всички хора не могатъ да се родятъ изведнъжъ, но не могатъ и да умратъ изведнъжъ. Всѣко явление става на точно опредѣлено за него време. За да дойде до вѫтрешния смисълъ на живота, човѣкъ трѣбва да разполага съ високо съзнание. Какво представя съзнанието на човѣка? Съзнанието на човѣка е онова вѫтрешно начало въ него, което опредѣля сѫдбата му. Каквото е съзнанието на човѣка, такъвъ е неговиятъ умъ, такова е и неговото сърдце. Съзнанието е нѣщо реално за хората. Тѣ го признаватъ въ себе си. Задъ съзнанието седи друга, по-възвишена область, върху която се гради Божествената наука. Въ тази область може да влѣзе само онзи, който живѣе споредъ законитѣ на абсолютната любовь, мѫдрость и истина. Това е една свещена область, въ която обикновенъ човѣшки кракъ не може да стѫпи. Никое човѣшко око не би могло да надзърне въ тази область. Не само човѣкъ, но никой ангелъ, никой арахангелъ, никое божество, не би могло да надзърне въ тази свещена область на Битието. Ако едно божество, или единъ ангелъ надзърне тамъ, той трѣбва да съблѣче дрехитѣ, съ които е облѣченъ, да се откаже отъ положението, въ което се намира, и така да влѣзе. Какъвто човѣкъ да влѣзе въ тази область — богатъ, сиромахъ, ученъ, невежа, праведенъ, грѣшенъ, красивъ или грозенъ, той непременно трѣбва да забрави положението си, въ което се намира. Като прекара тамъ известно време, той ще излѣзе и отново ще се върне между хората, но вече измѣненъ, новъ човѣкъ. Не е достатъчно да бѫде човѣкъ красивъ, но на тази красота трѣбва да съответствува красиво сърдце, красивъ умъ, красива душа и красивъ духъ. Това значи истинска красота. Ще каже нѣкой, че е истинолюбивъ човѣкъ, че всѣкога говори истината. Коя истина говори той: истината на мравкитѣ, на пчелитѣ, на растенията, или на минералитѣ? Истината може да излиза отъ устата на различни сѫщества и да се изказва по различни начини. Сѫщото може да се каже и за различнитѣ науки. Много учени говорятъ за химията, но и растенията я разбиратъ. Нѣкои растения познаватъ химията по-добре отъ хората. Всички материали отъ органическия свѣтъ, съ които хората си служатъ, сѫ изработени отъ растенията. Тѣ черпятъ енергии отъ земята, обработватъ ги и складиратъ въ себе си като запасна, потенциална енергия, отъ която хората се ползуватъ. И досега още хората живѣятъ отъ придобивкитѣ на растенията отъ миналитѣ култури. Растенията на миналитѣ култури не сѫ били като сегашнитѣ. Тѣ се отличавали съ по-висока култура отъ тази на сегашнитѣ растения. Може да се вижда чудно, какъ могатъ растенията да иматъ култура. Колкото и да се чудите, това е фактъ. Културата е нѣщо присѫщо на всички живи сѫщества. Дали признавате това, или не признавате, нѣщата не се измѣнятъ. Ако нѣкой ви каже, че сте добъръ, той непременно има предъ видъ да вземе нѣщо отъ васъ. Наистина, виждате го на другия день, че иде при васъ, иска да му дадете хиляда лева на заемъ. Ако му дадете, той ще запази доброто мнение за васъ. Не му ли дадете, веднага ще измѣни мнението си. Значи, докато има нѣкаква нужда, човѣкъ е готовъ да се възхищава отъ този, отъ когото се надѣва да получи нѣщо. Вземе ли това, което му е трѣбвало, той не се интересува вече отъ него. Единъ пѣтелъ намѣрилъ едно голѣмо парче сирене, и отишълъ въ гората, да търси нѣкое удобно, скрито отъ погледитѣ дърво, да се качи на него и тамъ да изяде сиренето. Едва се качилъ на едно дърво, подъ дървото се спрѣла една лисица и започнала да се разговаря съ пѣтела: Голѣмъ хубавелякъ си ти! Отъ всички съмъ чувала за тебе, че си красавецъ, но и голѣмъ пѣвецъ. Попѣй ми малко да те чуя! Поласканъ отъ думитѣ на лисицата, пѣтелътъ отворилъ уста и започналъ да кукурига. Парчето сирене паднало отъ устата му, и лисицата веднага го сграбчила и изяла. Като се видѣлъ излъганъ, пѣтелътъ се замислилъ, но нищо не казалъ. Не се минало много време, лисицата пакъ видѣла пѣтела на сѫщото дърво, съ друго парче сирене въ устата. Тя пакъ се опитала да го хвали за красотата му, за хубавия му гласъ, но пѣтелътъ мълчалъ и спокойно си ялъ парчето сирене. Като го изялъ, той се обърналъ къмъ лисицата съ следнитѣ думи: Ще ме извинишъ, че нищо не отговорихъ на твоитѣ ласки. Отъ първата опитность, която ми даде, разбрахъ, че трѣбва да изямъ сиренето и после да се разговарямъ съ тебе, пъкъ и да ти попѣя. — Защо не ми даде поне половината парче сирене? — казала лисицата. — Пропуснахъ този пѫть. Като минешъ трети пѫть край мене, тогава ще помисля, да раздѣля ли сиренето си съ тебе, или не. Това сѫ редъ разсѫждения, отъ които можемъ да дойдемъ до заключение, че и пѣтелътъ е правъ, и лисицата е права. И пѣтелътъ носи чуждо сирене. Той е задигналъ сиренето отнѣкѫде, не го е направилъ самъ. Човѣкъ прави сирене. Навѣрно пѣтелътъ е задигналъ сиренето отъ господаря си. Господарьтъ му е купилъ сирене, турилъ го на масата, а пѣтелътъ подскочилъ, взелъ едно парче и тръгналъ въ гората, да търси удобно мѣсто да го изяде, безъ да го смущава нѣкой. Може да се предположи, че нѣкое дете, като яло сирене, подхвърлило настрана едно парче, отъ което пѣтелътъ се възползувалъ да го грабне и изяде. Понеже е гордъ и щеславенъ, пѣтелътъ не е очаквалъ, нѣкое дете да му подхвърли парче сирене, но самъ си е взелъ отъ масата на господаря. Това е едно отъ качествата на щеславието. При какъвто учитель и да се учи, щеславниятъ нѣма да признае, че се е училъ при нѣкого. Той ще каже, че каквото знание е придобилъ, всичко се дължи на неговата глава. Горделивиятъ пъкъ ще каже, че е употрѣбилъ много трудъ, правилъ е голѣми усилия, за да постигне това, което днесъ има. Щеславниятъ говори много, а горделивиятъ — малко, или почти никакъ. Щеславието и гордостьта лежатъ на противоположнитѣ ѫгли на квадрата. Ако обикалятъ квадрата, т. е. ако се движатъ по странитѣ му, тѣ ще се намѣрятъ въ противоречие. За да излѣзатъ отъ това противоречие, тѣ трѣбва да вървятъ по диагоналитѣ въ квадрата. Правиятъ пѫть въ квадрата сѫ неговитѣ диагонали. Движи ли се човѣкъ по ѫглитѣ на квадрата, той неизбѣжно ще мине презъ всички анормални състояния, отъ които хората страдатъ. Ѫглитѣ на квадрата сѫ ония четири точки, въ които деятелностьта е най-силна. Следователно, който се движи по тия четири точки, той непременно ще пострада. Човѣкъ трѣбва да бѫде голѣмъ герой, за да може, като върви по тия точки, да избѣгне страданията. Диагоналитѣ на квадрата представятъ вѫтрешнитѣ точки на живота. Който разбира живота, само той може да върви безопасно по неговитѣ диагонали, т. е. по вѫтрешнитѣ му пѫтища. И тъй, иска ли да избѣгне страданията и нещастията, човѣкъ трѣбва да върви по вѫтрешнитѣ пѫтища на живота, а не по външнитѣ. Когато се казва, че човѣкъ не трѣбва да върви по чуждъ умъ, това значи, да не ходи по ѫглитѣ и по странитѣ на квадрата. Това не значи, че квадратътъ носи нещастия въ свѣта, но човѣкъ трѣбва да знае, по кои пѫтища на квадрата да върви. Квадратътъ представя дома. Върхътъ А. представя бащата, а противоположниятъ върхъ С. представя сина. Върхътъ В. е майката, а противоположниятъ на нея върхъ Д. — дъщерята. Бащата обича повече сина, а майката — дъщерята. За тѣхната обичь има редъ причини. Това не е нѣкаква слабость, нито нѣкакво временно увлечение. Синътъ е заслужилъ любовьта на баща си, а дъщерята — любовьта на майка си. Пѫтьтъ, по който бащата се движи къмъ сина си, и майката — къмъ дъщеря си, сѫ диагоналитѣ въ квадрата. Рече ли бащата да се движи по ѫглитѣ на квадрата, за да отиде до сина си, ще се създаде голѣмъ споръ, ще изникнатъ голѣми недоразумения. Това показва, че бащата, както и останалитѣ членове на дома, не разбиратъ вѫтрешнитѣ закони на живота, вследствие на което, нарушаватъ хармонията въ тѣхнитѣ отношения. Мѫжътъ и жената, братята и сестритѣ, трѣбва да живѣятъ въ хармония. Обаче, тази хармония не се създава сега. Тя сѫществува въ самата природа. Отъ насъ се иска само да спазваме тази хармония. Въ природата сѫществуватъ редъ правила, методи и закони, които човѣкъ трѣбва да прилага. Прилага ли ги, както трѣбва, той ще живѣе хармонично. Сега азъ говоря за онѣзи, които нѣматъ работа, които искатъ да бѫдатъ ученици. Искате ли да бѫдете ученици, вие трѣбва да се обърнете къмъ природата, да следвате нейнитѣ методи и закони, защото тя има дълъгъ животъ, като вѣчностьта, правила е много опити, вследствие на което, разполага съ положително, истинско знание. Хиляди години е работила природата, докато създаде свѣтоветѣ, които виждаме днесъ. За да създаде човѣка, природата е мислила хиляди години. Тя предварително е мислила, при какви условия да постави човѣка, какви чувства и мисли да вложи въ него, какъ да ги съчетае, за да може правилно да се развива той. Условията, при които човѣкъ днесъ се развива, сѫ най-добритѣ. По-добри отъ тѣхъ, не можемъ да си представимъ. Следователно, прилагате ли природнитѣ закони и методи въ живота си, ще видите, че, ако въ началото имате нѣкакво малко препятствие, на края непременно ще имате печалби. Всички природни закони даватъ добри резултати. Въ това нѣма никакво изключение. Резултатитѣ на човѣшкитѣ методи сѫ точно обратни: въ началото сѫ добри, а накрая - лоши. Като проследите човѣшката история, ще видите, че всички човѣшки методи сѫ свършили съ загуба. Нѣкой казва, че ще се труди да стане добъръ. — Не, доброто не се създава по този начинъ. Преди всичко, човѣкъ не може да създаде доброто. Другъ пъкъ казва, че ще работи, докато намѣри правия пѫть. — И пѫтьтъ не се намира така. Ако мисли по този начинъ, човѣкъ ще влѣзе въ противоречие съ основнитѣ начала на живота. Съвременнитѣ хора се натъкватъ на страдания и на изпитания, именно, по тази причина, че не мислятъ право. Една млада, красива англичанка, свършила по медицина и се специализирала по хирургия и нервнитѣ болести, се оженила за младъ и много богатъ търговецъ. Това пише единъ младъ английски писатель. Преди да се ожени, тя казвала на своя възлюбенъ, че иска само едно нѣщо отъ него: да не ѝ прѣчи да практикува специалностьта си. Той обещалъ, че нѣма да ѝ прѣчи въ работата. Тѣ се оженили и въ първо време живѣли добре. Обаче, като я виждалъ замислена, той всѣкога я питалъ за причината на нейната замисленость. Тя му казвала, че причината на това се дължи на сериознитѣ случаи, които срѣщала въ практиката си. Единъ денъ тя му разправила, че била повикана при единъ боленъ, който падналъ лошо и счупилъ двата си крака. Положението било сериозно, но тя могла да намѣсти счупенитѣ кости. Следъ този случай, тя разказала на мѫжа си, че я викали въ дома на единъ младъ лордъ, който, въ едно състезание на конь, падналъ отъ коня си и разбилъ главата си. Мѫжътъ ѝ слушалъ и изпитвалъ нѣкакво вѫтрешно спокойствие, че случаитѣ, при които я викали, били много сериозни, вследствие на което, болниятъ не могълъ да спре вниманието си върху неговата млада и красива жена. Сѫщевременно, като търговецъ, той се интересувалъ, дали добре плащали на жена му. Обаче, той грижливо криелъ и едната, и другата мисъль, не се изказвалъ предъ жена си. Единъ день, тя се върнала отъ работа много весела, разположена духомъ. Мѫжътъ ѝ веднага я запиталъ: Защо днесъ си толкова весела? — Викаха ме при единъ младъ, богатски синъ, който се драсналъ леко по рѫката. Родителитѣ му се страхували да не стане нѣкаква инфекция, та ме викаха да го превържа. — Чудна работа! Може ли само за едно одраскване да безпокоятъ лѣкаря? Щомъ е за толкова малка работа, може и да не ти платятъ. Казвашъ, че момъкътъ билъ красивъ. Какъ те поглеждаше, като го превързваше? — Съ благодарность. — Слушай, азъ не одобрявамъ това нѣщо. Ако е да помагашъ на хората, ходи при такива, които сѫ счупили краката си, главата си или рѫцетѣ си, но тъй, нѣкой младъ, красивъ момъкъ се слабо одраскалъ, нѣма защо да го превързвашъ. Ходи при болни отъ 50 годишна възрасть нагоре. Що се отнася до млади хора, отъ 20 — 30 — 50 години, ти остави други лѣкари да ги превързватъ. Младитѣ сѫ опасни, тѣ искатъ да те изпитватъ. Какви чувства рѫководятъ този търговецъ: чувства на добъръ, истински приятель, или чувства на дедективъ, на следователь? Той върви подиръ жена си, следи я, разпитва я, иска да знае, отъ какви чувства се рѫководи тя въ работата си: състрадание къмъ болнитѣ, или нѣкакви симпатии, лични разположения къмъ тѣхъ. Той се явява предъ нея като авторитетъ и иска да ѝ се наложи. Много отъ съвременнитѣ хора искатъ да живѣятъ чистъ, праведенъ животъ, но за такъвъ животъ се иска високъ моралъ. Какъвъ е моралътъ на тия хора? Коя е абсолютната мѣрка за чистъ, праведенъ, мораленъ животъ? Каквото и да говорятъ за чистота, за добродетели, за правда, съвременнитѣ хора нѣматъ още абсолютната имъ мѣрка. Тѣ разполагатъ съ относителна мѣрка за тия нѣща. Искатъ ли да постигнатъ нѣщо, тѣ трѣбва да приложатъ абсолютната мѣрка на морала, на доброто, на правдата въ свѣта. Правдивъ човѣкъ е онзи, който не накърнява чуждитѣ интереси нито на йота. Той е готовъ отъ него да замине, но не и отъ другитѣ. Той е готовъ да отстѫпи първото мѣсто на другитѣ, а самъ да заеме последното мѣсто. Така постѫпва майката. Тя дава възможность, първо децата да се нахранятъ, а после мисли за себе си. Който не прилага тази мѣрка въ живота си, той не познава правдата, не може да се нарече правдивъ човѣкъ. Правдата е абсолютенъ законъ, който никога не се мѣни. Мѣни ли се, ние имаме относителна правда. Нѣма сила въ свѣта, която може да изопачи правдата. Правдата е вѫтрешенъ законъ, който сѫществува въ самия човѣкъ. Правдата се налага отвѫтре, а не отвънъ. Сѫщото се отнася до всички добродетели. Човѣкъ трѣбва да се ползува отъ своитѣ добродетели, както и отъ добродетелитѣ на своитѣ ближни, безъ да се запитва, какво криятъ тия добродетели въ себе си. Искате ли да посрещнете слънцето, излѣзте срещу него и чакайте го да изгрѣе, безъ да питате, какви тайни крие въ себе си. Стремете се да възприемете това, което слънцето носи въ себе си, безъ да разисквате върху въпроса, какво носи. Когато отивате на планината, бѫдете будни, да получите това, което тя е опредѣлила за васъ. Отъ хиляди години насамъ, природата е опредѣлила за всѣки човѣкъ по нѣщо, и той трѣбва да го получи точно на време. Умниятъ човѣкъ знае това и гледа да не пропусне момента. Глупавиятъ, обаче, чука отъ врата на врата, дано получи нѣщо, но по този начинъ, той изпуща благоприятнитѣ моменти. „Да ида да го събудя“. Кого е събудилъ Христосъ? — Лазара. Лазаръ заспалъ, и Христосъ отишълъ да го събуди. Това е станало преди две хиляди години. Обаче, и днесъ, две хиляди години следъ Христа, хората още спятъ. Когато се говори истината, хората още не могатъ да я разбератъ, не искатъ да я приематъ, докато не се убедятъ напълно, дали е съгласна съ сегашнитѣ религии, съ сегашния строй на държавитѣ, съ сегашнитѣ научни теории и т. н. Когато природата или Богъ говори на човѣка, Той не взима предъ видъ ничие мнение: нито на държавитѣ, нито на обществата, нито на ученитѣ хора. Когато истината се изявява, тя не взима подъ внимание мнението на хората. Дъждътъ ли трѣбва да бѫде въ съгласие съ дърветата, или дърветата съ дъжда? Свѣтлината ли трѣбва да бѫде въ съгласие съ растенията, или растенията съ свѣтлината? Сега, това не значи, че човѣкъ трѣбва да изпадне въ друга крайность, да не се интересува нито отъ религията, нито отъ науката, нито отъ държавитѣ и обществата. Ние се интересуваме отъ всичко, защото човѣкъ е взелъ участие въ създаване на религията, науката, държавитѣ, обществата и т. н. Следователно, нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не е отговоренъ и за доброто, и за злото, което срѣща въ живота. Веднъжъ взелъ участие въ създаване на различнитѣ институти и учреждения, човѣкъ носи вече известна отговорность. Ще кажете, че нѣщата сѫ създадени сами по себе си, безъ участието на нѣкаква разумна сила.— Не е така. Задъ всѣко проявено нѣщо, се крие нѣкаква разумна сила. Даже и яйцето, което кокошката снася, не се е създало само по себе си. Хиляди години е работила кокошката, докато създаде яйцето. Мнозина искатъ всѣко нѣщо да имъ се докаже. Това е невъзможно. Обаче, ако изучавате окултнитѣ теории, ще видите, че окултиститѣ подържатъ идеята, какво първоначално свѣтътъ е билъ затворенъ въ черупката на яйце, което впоследствие се пукнало, и свѣтътъ се създалъ. Сега се задаватъ въпроситѣ: Кой снесе това яйце? Кой го разчупи? Какъ е могълъ цѣлиятъ свѣтъ да се скрие въ това малко яйце? Както и да се отговори на тия въпроси, истината пакъ ще остане скрита. Тѣзи въпроси се решаватъ по духъ, а не по буква. Подъ думата „яйце“ се разбиратъ съвършенитѣ условия, при които животътъ може да се прояви и развива. „Да ида да го събудя“. Значи, човѣкъ трѣбва да се събуди на време, но трѣбва да има нѣкой, който да го събуди. Не е безразлично, кой ще ви събуди. Ако ви събуди нѣкой глупавъ човѣкъ, презъ цѣлия день ще вършите глупости, ще мязате на този, който ви е събудилъ. Единъ богатъ американецъ, търговецъ въ Ню-Йоркъ, обичалъ да работи вечерь късно, вследствие на което, не могълъ да става рано и всѣкога закъснѣвалъ за работа. За да става рано, той си купувалъ различни будилници съ електрически звънци. Обаче, като започвалъ будилникътъ да дрънка, той го хващалъ съ едната си рѫка и го изхвърлялъ презъ прозореца, да не му прѣчи да спи. Като не могълъ самъ да си помогне, той помолилъ слугата си да го събужда сутринь. Когато слугата отивалъ да го събуди, той бързо ставалъ, изпѫждалъ го навънъ и отново лѣгалъ да спи. И това не помогнало. Обаче, случило се, че новиятъ му слуга билъ младъ, едъръ, здравъ човѣкъ. Единъ день, търговецътъ му казалъ: Ти ще бѫдешъ последниятъ, на когото ще разчитамъ да ме събужда сутринь рано, да не закъснявамъ за работа. За тази цель, ще направимъ следния договоръ: ако успѣешъ да ме събудишъ, ще ти дамъ възнаграждение десеть долара. Ако не успѣешъ, ти ще ми дадешъ десеть долара. Съгласенъ ли си? — Съгласенъ съмъ. Рано сутриньта, слугата отишълъ да събуди господаря си. Последниятъ веднага скочилъ отъ леглото си и се отправилъ къмъ слугата, съ намѣрение да го изпѫди вънъ. Слугата се засилилъ и ударилъ нѣколко юмрука по гърба на господаря си и тръгналъ да си излиза. — Какъ смѣешъ да ме биешъ? — Договоръ сме сключили за това. Като чулъ тия думи отъ слугата си, търговецътъ дошълъ на себе си и не се върналъ отново да спи, но се облѣкълъ и тръгналъ на работа. — Чакай, нали се условихме, че ако те събудя, ще ми дадешъ десеть долара. Господарьтъ извадилъ отъ кесията си десеть долара, които далъ на слугата си и отишълъ на работа. Като вървѣлъ изъ пѫтя, той си мислѣлъ: Чудна работа! Какви срѣдства не употрѣбявахъ да ставамъ рано, но все не успѣвахъ. Различни будилници купувахъ, слуги единъ отъ другъ по-добри, по-надежни, пазарувахъ, но никой не успѣ да ме буди. Най-после трѣбваше да дойде този здравенакъ, да ме набие, но да ме събуди. Какво се случило този день на търговеца? Той спечелилъ сто хиляди долара. Като се върналъ у дома си, слугата го запиталъ: Господарю, искашъ ли и утре да те събудя рано? — Искамъ пакъ да ме събудишъ. Не зная, защо става така, но има нѣщо въ мене, не мога да ставамъ сутринь рано. — Лесна работа, азъ мога да се справя съ такива хора. Азъ имамъ единъ добъръ методъ, ще го приложа върху тебе. Надѣвамъ се, че ще имамъ добъръ резултатъ. — Бѫди по-внимателенъ, не трѣбва да ме биешъ, както направи вчера. — Бѫди спокоенъ, този пѫть нѣма да има бой. Рано сутриньта, слугата влѣзълъ въ стаята на господаря си, дигналъ юрганя му, поразтърсилъ го малко и го залѣлъ съ една кана студена вода. Господарьтъ му скочилъ отъ леглото си, облѣкълъ се и на време отишълъ на работа. Слугата приложилъ този методъ нѣколко пѫти наредъ, докато господарьтъ му се освободилъ отъ недостатъка си, да спи късно сутринь. Достатъчно било, господарьтъ да види слугата си въ стаята, за да стане веднага отъ леглото си, да се измие, облѣче и да отиде на работа. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ такъвъ слуга, който може да влѣзе въ стаята имъ, да ги събуди и да имъ покаже, какъ трѣбва да живѣятъ. Въ първо време, лицата на хората ще бѫдатъ одраскани при борбата съ слугата, но поне ще научатъ нѣщо отъ него. Той ще имъ каже истината. Онзи, който може да говори истината, е уменъ човѣкъ. Следователно, само умниятъ може да събужда заспалитѣ и да имъ покаже, какъ трѣбва да живѣятъ. Който е разбралъ истината, той е придобилъ онова богатство и щастие, къмъ което душата му се стреми. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не се стреми къмъ истинската наука, къмъ богатство и щастие, къмъ красота. „Христосъ казва. Да ида да го събудя“. Кой човѣкъ може да ви събуди? — Който ви обича. Христосъ обичаше Марта, Мария и братъ имъ Лазаръ. Марта, Мария и Лазаръ представятъ ума, сърдцето и волята на човѣка. Тѣзи три принципа, съединени въ едно, представятъ човѣка. Следователно, когато умътъ, сърдцето и волята на човѣка работятъ едновременно, той може да бѫде събуденъ. Когато се казва, че Христосъ отиде да събуди Лазара, имаме предъ видъ съвършения човѣкъ. Само съвършениятъ човѣкъ, може да събужда заспалитѣ. Само богатиятъ, само онзи, който е завършилъ развитието си, може да събужда спещитѣ души. Той всѣкога върши волята Божия и се радва, че я изпълнилъ, безъ да очаква нѣкакво възнаграждение за онова, което е направилъ. Само съвършениятъ човѣкъ работи напълно безкористно. Докато достигне съвършенство, човѣкъ всѣкога ще постѫпва користно. Съвършениятъ, не прави нито зло, нито добро. Той е съработникъ на Бога, т. е. той работи съгласно великитѣ закони на природата, на Битието. Несъвършениятъ, обаче, прави и добро, и зло, и по този начинъ грѣши. Но като грѣши, той има възможность да се изправя. И тъй, когато говоримъ за законитѣ на разумната природа, ние разбираме разумнитѣ сѫщества, които сѫ завършили своето развитие. Тѣзи възвишени, разумни сѫщества се отличаватъ отъ ангелитѣ и арахангелитѣ по това, че никога не пѫтуватъ. Тѣ стоятъ на едно мѣсто и помагатъ на страдащитѣ души. На земята тѣ не слизатъ, понеже добре познаватъ земния животъ. Достатъчно е да възприематъ най-слабия зовъ на нѣкоя страдаща душа за помощь, за да ѝ се притекатъ веднага. Тѣ изпращатъ нѣкой ангелъ на земята, да помогне на душата, която вика за помощь. Като не разбиратъ и не познаватъ тия сѫщества, хората мислятъ, че, за да омилостивятъ Бога, да имъ помогне въ страданията, трѣбва да бѫдатъ или много близко до Него, или дълго време да викатъ. Щомъ мислятъ така, тѣ сами се ограничаватъ. Тѣхната идея за Бога е много ограничена и повърхностна. Какъвъ Богъ е този, къмъ когото трѣбва да се вика много, за да се умилостиви? Казано е въ Писанието, че безъ вѣра не може да се угоди на Бога. Това значи: докато човѣкъ не обработи туй, което му е дадено, не може да получи никакво благо, никакво благословение. Това е законъ. Свѣтътъ да се обърне съ главата надолу, този законъ нѣма да се измѣни. Хиляди години могатъ да се минатъ, хиляди молитви да отправи човѣкъ къмъ Бога, отговорътъ ще бѫде „ни гласъ, ни услишание“. Ако хората днесъ се оплакватъ, че сѫ нещастни, това се дължи на факта, че тѣ не сѫ обработили, т. е. не сѫ използували първото благословение, което сѫ получили. Днесъ се проповѣдва на хората покаяние. — За какво ще се покайватъ? Човѣкъ не трѣбва да се покайва, но трѣбва да работи, да реши задачата, която му е дадена отъ хиляди години насамъ, която той все отлага. Време е вече да се реши тази задача, безъ никакво отлагане. Щомъ реши задачата си, човѣкъ ще изправи живота си и ще получи ново благо. Новото благо е новата свѣтлина, която ще освѣти пѫтя му, ще му покаже, накѫде трѣбва да върви, за да бѫде щастливъ. Това, което днесъ говоря, не се отнася до васъ, но до онѣзи, които нѣматъ работа. Които иматъ работа, тѣ ще гледатъ, ще слушатъ и ще мълчатъ. Когато на сцената се извършва престѫпление, трѣбва ли публиката да скочи на кракъ и да се хвърли върху онзи, който убива? Публиката гледа само, какво става на сцената и като се свърши действието, тя рѫкоплѣска на актьоритѣ, че добре сѫ изиграли ролитѣ си. За да престанатъ да вършатъ престѫпления, хората трѣбва да се събудятъ. Всички престѫпления, всички неразумни работи, които хората вършатъ, ставатъ все въ спещо състояние. Причината за спещото състояние на хората се дължи на гѫстата материя, въ която сѫ вплетени. Тази материя имъ прѣчи да мислятъ правилно. Значи, когато убива, когато върши престѫпления, човѣкъ е въ сънно състояние. Съвършенитѣ хора, обаче, никога не спятъ. Когато слѣзе на земята, съвършениятъ човѣкъ се представя, че спи. За него съньтъ е пакъ будно състояние. Чрезъ съня, той се свързва съ съзнанието на спещитѣ хора, за да разбере, какъ живѣятъ. „Да ида да го събудя“. Значи, Лазаръ билъ заспалъ, затова трѣбвало Христосъ да отиде да го събуди. Това показва, че човѣкъ може да спи, но не непробудно. Човѣкъ може да е мъртавъ, безъ да е умрѣлъ. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да я взема“. Това значи: Имамъ власть да живѣя, имамъ власть и да умра. Така може да каже само онзи, който е господарь на положението си. Отъ примѣра за събуждането на Лазара, виждаме, че всѣки човѣкъ, трѣбва вѫтрешно да се събуди. Това събуждане трѣбва да стане тихо, незабелязано, да не произведе никаква вѫтрешна тревога въ човѣка. Събуди ли се веднъжъ, въ каквото положение и да е, на каквато работа и да е, човѣкъ всѣкога ще се проявява като отличенъ работникъ. Всѣка работа, свършена, както трѣбва, носи вѫтрешно доволство, вѫтрешна сила за човѣка. Това доволство, тази сила, именно, представятъ неговата заплата. Какъвто е човѣкъ вѫтрешно, такъвъ е и външно. Вѫтрешниятъ животъ опредѣля успѣха на човѣка. Успѣхътъ му се дължи на неговия миналъ животъ. Следователно, нищо не се дава на човѣка даромъ. Всѣко благо, съ което човѣкъ разполага, му е дадено отъ Бога, заради готовностьта му всѣки моментъ да изпълнява волята Божия. Нѣкой има силна вѣра. Какъ ще използува той вѣрата си? Вѣрата е дадена на човѣка като методъ, да го научи, какъ да работи. Днесъ всички хора се запитватъ: Какъ ще подобримъ живота си? Какъ ще се справимъ съ труднитѣ икономически условия? Какъ ще се справимъ съ болеститѣ? Мнозина казватъ, че животътъ ще се оправи, болеститѣ ще изчезнатъ, когато се подобрятъ икономическитѣ условия и т. н. Това се отнася до богатитѣ, но какво ще кажатъ сиромаситѣ, какво ще кажатъ ония които нѣматъ вѣра? Има една наука, една философия, която е въ състояние да помогне на всички хора, при каквито условия и да се намиратъ. Тази наука се отнася за богати и за сиромаси, за учени и за прости, които се стремятъ къмъ истината. Веднъжъ за винаги, тѣ трѣбва да ликвидиратъ съ стария животъ и да влѣзатъ въ новия. Животътъ учи човѣка. Той му показва законитѣ, на които трѣбва да служи. Презъ време ни Балканската война, единъ българинъ, учитель въ Казанлъкъ, попадналъ въ неприятелски рѫце. Неприятельтъ избилъ много българи, войници и офицери, но по нѣкаква щастлива случайность, този учитель могълъ да избѣга отъ неприятелския куршумъ и се скрилъ въ една пещера, дето прекаралъ цѣли три деня, безъ троха хлѣбъ и безъ капка вода. По идеи, той билъ анархистъ и не вѣрвалъ въ Бога. Като огладнѣлъ много, той започналъ да мисли, какво да прави. Да излѣзе вънъ отъ пещерата, ще се изложи на неприятелскитѣ куршуми. Да остане въ пещерата, рискува да умре отъ гладъ. Най-после му дошла на ума една свѣтла идея. Той си казалъ: Защо ставамъ толкова фанатикъ? Защо да не се помоля на Бога, да ми помогне по нѣкакъвъ начинъ? Ще направя опитъ, може да ми се чуе молитвата. Много хора вѣрватъ въ Бога. Нека и азъ опитамъ този Богъ. Той се обърналъ къмъ Бога съ думитѣ: Господи, когато бѣхъ малъкъ, слушахъ отъ родителитѣ и отъ учителитѣ си, че Ти си ни създалъ и се грижишъ за насъ. Дали е вѣрно това, не зная, но така е писано. Азъ искамъ да направя единъ малъкъ опитъ, да провѣря истинностьта на тѣзи думи. Животътъ ми е изложенъ на явна опасность. Отъ една страна съмъ заплашенъ отъ неприятелски куршумъ, а отъ друга — гладъ ме мѫчи. Помогни ми, да се върна въ отечеството си живъ и здравъ. Ако се върна въ родния си край, ще проповѣдвамъ името Ти, както досега свободно съмъ проповѣдвалъ своитѣ идеи. Като изказалъ тѣзи думи, той се вглъбилъ въ себе си тихъ и спокоенъ, и останалъ да чака отговоръ на молитвата си. Не се минало половинъ часъ, той видѣлъ една костена жаба, съ парче хлѣбъ въ устата си, се отправя точно къмъ входа на пещерата. Щомъ стигнала до входа, тя оставила хлѣба на земята и се върнала назадъ. Той взелъ хлѣба, изялъ го, и по този начинъ уталожилъ глада си. Като укрепилъ силитѣ си, той могълъ да се добере до границата, дето били българскитѣ постове и съ тѣхъ заедно се върналъ въ отечеството си. Тукъ, той започналъ да разправя на близкитѣ си, както и на своитѣ ученици, какъ повѣрвалъ въ Бога. Той имъ казвалъ: Много философски книги четохъ, много проповѣди слушахъ, но никоя отъ тѣхъ, не можа да ме убеди въ сѫществуването на Бога. Обаче, една костена жаба можа да ме убеди въ сѫществуването Му. Това, което видни философи не можаха да направятъ, костената жаба го направи. Тя ми доказа, че има Единъ въ свѣта, Който се грижи за всички хора, за всички живи сѫщества. Сега, азъ не искамъ да ви накарамъ да вѣрвате като този учитель, но казвамъ: Когато се намѣрите въ нѣкакво изключително положение въ живота си, направете и вие този опитъ да се увѣрите въ сѫществуването на една Разумна сила, която регулира всички нѣща. Ще дойде день, когато всѣки човѣкъ ще се намѣри въ нѣкакво трудно, безизходно положение. Въ този моментъ, именно, той трѣбва да се обърне къмъ Бога, да направи единъ опитъ, да види, сѫществува ли Той, или не сѫществува. Труднитѣ моменти въ живота на човѣка иматъ за цель да събудятъ съзнанието му. Ако съзнанието му се събуди, той е спечелилъ нѣщо изключително. Нѣма по-велико нѣщо за сина отъ това, да зърне отдалечъ баща си, когото съ години очаква. Нѣма по-велико нѣщо за дъщерята отдалечъ да зърне майка си, която отъ години очаква. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка, отдалечъ да зърне приятеля си на младини, когото отъ години очаква. Нѣма по-велико нѣщо за вѣрващия отъ това, да зърне отдалечъ Великото Начало на живота, отъ Което свѣтлината произтича. Да видишъ източника, отъ който си излѣзълъ, това значи споредъ поета, да видишъ възлюбения на своята душа. Това значи събуждане. Види ли това мѣсто, човѣкъ вече не е странникъ, не е пришлецъ на земята. Той не се смущава вече отъ дребнавоститѣ на живота. Той се е осигурилъ, не мисли вече, какво ще яде и ще пие. Той ще бѫде изворъ, който ще блика, надалечъ ще струи, ще полива цвѣтя, треви и дървета, ще уталожва жаждата на всички утрудени пѫтници. „Да ида да го събудя“. Това събуждане се отнася не само до Лазара, но до всички души. Днесъ всички хора живѣятъ въ изключителна епоха, която ще се ознаменува съ пробуждане на човѣшката душа. Това пробуждане нѣма да стане нито въ горитѣ, нито въ монастиритѣ, както нѣкога е било, но при условие, да служи човѣкъ на Бога въ духъ и истина. Едно мѣсто има, дето човѣкъ може да намѣри своя възлюбенъ. Хората търсятъ своя възлюбенъ навсѣкѫде, но не го намиратъ. Тѣ не знаятъ, кѫде, именно, да го търсятъ. Човѣкъ може да намѣри своя възлюбенъ, т. е. истината само тогава, когато дойде до положение да събуди заспалия Лазаръ въ себе си. Днесъ ви говоря за събуждането, защото виждамъ, че Христосъ се е запѫтилъ къмъ мнозина отъ васъ да ви събужда. Това се отнася за онѣзи, които не сѫ събудени, но не и за събуденитѣ. Обаче, събуждането не става само веднъжъ. Събуждането е непреривенъ процесъ. Учението е сѫщо така непреривенъ процесъ. Ако не всѣки часъ, поне всѣки день, човѣкъ трѣбва да се събужда. Има хора, които трѣбва много пѫти да ги събуждатъ, за да се събудятъ. Ако при десетократно будене не се събудятъ, оставятъ ги да спятъ, колкото искатъ. „Да ида да го събудя“. Христосъ отива при всички души да ги събуди. При нѣкои Христосъ иде за пръвъ пѫть; при други — за втори пѫть; при трети — трети пѫть. Най-опасното събуждане е, когато Христосъ дойде за четвърти пѫть. Мине ли четвъртото събуждане, по-нататъкъ работитѣ се нареждатъ добре. Четвъртото събуждане е подобно на положението на жена, която ражда. Ако роди благополучно, добре ще бѫде и за нея, и за детето. Не роди ли благополучно, и тя, и детето отиватъ за онзи свѣтъ. Докато детето се роди, страданията сѫ голѣми. Щомъ се роди, скръбьта се превръща въ радость. И тъй, събуждането на човѣшката душа подразбира срѣщата ѝ съ нейния възлюбенъ. Да срещне човѣкъ възлюбения си, това значи, да осмисли живота си: да се чувствува доволенъ и щастливъ, че е господарь на положението си. Той не е играчка вече на морскитѣ вълни, както нѣкога е билъ. Сега той плува по вълнитѣ на морето тихо и спокойно, отъ нищо не смущаванъ. Той знае, че параходътъ, на който се е качилъ, е здравъ и сигурно ще го изведе на пристанището. Щомъ стигне на пристанището, ще влѣзе въ обетованата земя, дето съ нетърпение го очакватъ приятелитѣ му, да го посрещнатъ. Сега и на васъ казвамъ: Параходътъ пристига на пристанището. Приятелитѣ ви идатъ да ви посрещнатъ, всички заедно ще влѣзете въ обетованата земя. Обетованата земя, това е раятъ за човѣшката душа. „Да ида да го събудя“. Желая ви, и васъ да събуди Христосъ. Като се събудите, желая ви да бѫдете радостни и весели, и така да ви посрещнатъ вашитѣ приятели. 15. Беседа отъ Учителя, държана на 8 декемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Пасха Господня. „Въ първия месецъ, въ четиринадесетия день на месеца привечерь, пасха Господня е“. Левитъ 23: 5. Мѫдрецътъ си представя нѣщата другояче, не както обикновениятъ човѣкъ. Невежата, обикновениятъ човѣкъ казва: Огънь отъ огънь произлиза. — Не, огъньтъ никога не произлиза отъ огъня. Казва се, че огъньтъ е вѣченъ. И това не е вѣрно. За да бѫде огъньтъ вѣченъ, трѣбва да го е запалилъ нѣкой, който е вѣченъ. Това е философски въпросъ, както въпросътъ за време и пространство. Цѣли томове сѫ писани по този въпросъ, но и до днесъ още, не сѫ го разрешили. И следъ сто хиляди години, едва ли ще го разрешатъ. Обаче, ако влѣзете въ свѣта на мѫдрецитѣ, тамъ и децата знаятъ, какво представятъ времето и пространството. Пространството се отнася до външния, до обективния свѣтъ. Външниятъ свѣтъ дава форма, изразъ на реалностьта. Безъ пространството, никаква външна форма, никаква реалность не може да се прояви. Пространството е външно качество на Битието, а времето — вѫтрешно. Всичко, каквото става въ природата, има своето субективно отношение къмъ нѣщата. Когато говоримъ за дълго и кѫсо време, ние не можемъ да докажемъ обективно, колко е дълго или кѫсо времето. Това показва, че понятието за време е субективно. Нѣкой може да изпреде единъ тънъкъ конецъ и да каже, че го е изпрелъ за кратко време. Това време може да бѫде 30 секунди, 30 минути или единъ часъ. Понятията за време и пространство иматъ смисълъ за необикновенитѣ хора. Обикновенитѣ хора се чудятъ, защо трѣбва да се занимаватъ съ тѣзи въпроси. Обаче, ако нѣма понятие за време и пространство, човѣкъ нѣма да има понятие за живота, защото той се проявява въ време и пространство, т. е. външно и вѫтрешно. Човѣкъ може да нѣма ясна представа за времето и за пространството, но като идеи тѣ сѫществуватъ въ неговия умъ. Мнозина нѣматъ ясна представа за слънцето, но то сѫществува за тѣхъ като нѣщо реално. Само онзи ученъ има истинска представа за слънцето, който е ходилъ тамъ и се е върналъ обратно на земята. Обаче, той нищо не говори за това, което е видѣлъ тамъ. Обикновенитѣ учени, които знаятъ малко нѣщо за слънцето, много говорятъ за него. Срѣщате единъ човѣкъ, който ходилъ въ Америка, много нѣща чулъ и видѣлъ, но повече мълчи, нищо не разправя за това, което е видѣлъ и чулъ. Другъ нѣкой, прочелъ една книга за Америка и следъ това разправя много работи отъ това, което е челъ. Описанието му за Америка е субективно, т. е. споредъ неговото вѫтрешно разбиране на нѣщата. Когато четете нѣкой романъ, виждате, че авторътъ описва събитията и обстановката на нѣщата особено, не тъй, както сѫ въ действителность. Това зависи отъ неговитѣ лични впечатления за нѣщата. Ето защо, когато чете нѣщо, човѣкъ трѣбва да провѣрява нѣщата, да види, доколко тѣ отговарятъ на действителностьта. Има автори, които, безъ да искатъ, преувеличаватъ фактитѣ. Въ тѣхъ е развита способностьта да преувеличаватъ нѣщата. Следователно, колкото и да се пази човѣкъ отъ тази чърта, той винаги преувеличава. Единъ отъ проповѣдницитѣ на Христовото учение ималъ обичай да преувеличава фактитѣ, вследствие на което, самъ изпадалъ въ противоречия. Единъ день той проповѣдвалъ на слушателитѣ си за случая, когато Христосъ нахранилъ петь хиляди души съ петь хлѣба, и за да ги убеди въ този фактъ, той казалъ, че хлѣбоветѣ били голѣми като могили. Следователно, съ такива голѣми хлѣбове може да се нахрани не само петхиляденъ, но и десетхиляденъ народъ. А колкото за голѣмината на хлѣбоветѣ, да не имъ се вижда чудно, че могатъ да сѫществуватъ такива хлѣбове. Когато става въпросъ за Бога, нѣма нѣщо, което Той не може да направи. За Бога всичко е възможно. Човѣкъ не може да прави такива хлѣбове, но Богъ всичко може. Единъ отъ слушателитѣ, като си представилъ голѣмината на хлѣбоветѣ, казалъ на проповѣдника: Мене не ми се вижда чудно, че сѫществували хлѣбове голѣми като могили, но се чудя, какви трѣбва да сѫ били пещитѣ, въ които сѫ пекли тия хлѣбове. Въ възгледитѣ си и досега хората сѫ раздѣлени на две категории: едни се очудватъ на голѣмината на хлѣбоветѣ, а други — на голѣмината на пещитѣ. Съвременнитѣ учени разправятъ, че вѫтрешностьта на слънцето била огнена материя. Що се отнася до голѣмината му, тѣ казватъ, че слънцето било милионъ и 500 хиляди пѫти по-голѣмо отъ земята. Това, което тия учени говорятъ за слънцето, може да е вѣрно, а може и да не е вѣрно. Има учени, които не сѫ съгласни съ тия твърдения. Тѣ подържатъ, че вѫтрешностьта на слънцето не е огнена, вследствие на което, тамъ има животъ. Външностьта на слънцето, т. е. неговата фотосфера представя нѣкаква огнена материя, която се предава на другитѣ планети въ видъ на свѣтлина. И това твърдение може да е вѣрно, може и да не е вѣрно. Изобщо, когато се дойде до нѣкой наученъ въпросъ, за който не може да се говори абсолютно точно, хората казватъ: Това е наука, това е нѣщо, което бѫдещето ще докаже. Както е доказала много въпроси, единъ день науката и тѣзи ще докаже. Какво е доказала науката? Много нѣща е доказала. Запримѣръ, тя е доказала, че квадратътъ, вписанъ въ окрѫжностьта, е по-малъкъ отъ самата окрѫжность. И всѣка окрѫжность, вписана въ квадрата е по-малка отъ самия квадратъ. Сумата отъ вѫтрешнитѣ ѫгли на триѫгълника е равна на два прави ѫгли или на 180°. Който разбира дълбокия смисълъ на тия научни положения, той ще намѣри тѣхното приложение въ механиката. Обаче, механическиятъ животъ има свое специфично приложение. Ако отъ механиката човѣкъ вади заключение за разумнитѣ сѫщества, които сѫ я създали, това показва, че, наистина, механиката е подъ опеката на разумностьта въ свѣта. Не може ли да намѣри влиянието на разумностьта върху механиката, човѣкъ не е попадналъ въ права насока на мисъльта. Това влияние се вижда навсѣкѫде въ природата и въ живота. Запримѣръ, виждате, въ природата редъ прави и криви линии, разни ѫгли и фигури, които спадатъ къмъ деятелностьта на разумни сѫщества. Сѫщото се отнася и до живота. Виждате една овчарска колиба. Другаде виждате единъ мраморенъ палатъ. Безъ да мислите много, вие казвате, че при съграждане на колибата е взело участие нѣкое малко интелигентно сѫщество. При съграждане на мраморния палатъ е взело участие по-високо интелигентно сѫщество. Въ мраморния палатъ ще видите барометъръ за опредѣляне на времето, термометъръ за измѣрване на температурата. Въ овчарската колиба ще намѣрите тояга, съ която овчарьтъ опитва гърба на своитѣ овце. Въ умоветѣ на съвременнитѣ хора сѫществуватъ известни теории, известни вѣрвания за Бога, за ангелитѣ, за светиитѣ, за мѫже и за жени, за братя и сестри, за религия, за държава и т. н. Обаче, отъ всички тия теории и вѣрвания, кои могатъ да се приложатъ? Ако вѣрванията и теориитѣ на хората иматъ отношение къмъ реалностьта, тѣ иматъ отношение и къмъ самия човѣкъ. Нѣматъ ли никакво отношение къмъ реалностьта на нѣщата, тѣ нѣматъ отношение и къмъ самия човѣкъ. Какво можете да кажете за една теория, или за известно вѣрване, което ограничава човѣка? Всѣко нѣщо, което ограничава човѣка, е по-силно и по-разумно отъ него. И обратно: когато човѣкъ ограничава нѣщо, това показва, че той е по-силенъ и по-разуменъ отъ него. Ограниченията могатъ да бѫдатъ външни и вѫтрешни. Изкуство е човѣкъ да се издигне надъ ограниченията. Щомъ се справи съ ограниченията, той става свободенъ. За да придобие свободата си, човѣкъ трѣбва да има знания. Знанията не зависятъ отъ външното положение, което човѣкъ заема. Има случаи въ живота, когато нѣкой човѣкъ заема високо обществено положение, но въ умствено и морално отношение седи по-низко отъ другъ, който не заема никакво обществено положение. Общественото положение на човѣка, както и различнитѣ чинове, които той заема, сѫ създадени отъ хората, а не отъ разумната природа. И тъй, всѣка теория, всѣко вѣрую, всѣко знание, което човѣкъ е възприелъ външно само, не може да се приложи въ живота. Ако човѣкъ е училъ 10 — 20 години, безъ да приложи своето учение, той не може да се нарече ученъ. Той е произведенъ само въ чинъ ученъ, както полковникътъ е произведенъ въ чинъ полковникъ, безъ да е въ сѫщность такъвъ. Докато е въ армията и дава заповѣди, гласътъ му се чува като на полковникъ. Щомъ го уволнятъ, той нито може да заповѣдва, нито гласътъ му се чува. Ако човѣкъ се ползува отъ знанието си само 20 — 30 години и следъ това не може да разреши нито единъ наученъ въпросъ, той е полковникъ, той е ученъ човѣкъ въ запасъ. Докато учениятъ разрешава мѫчнитѣ въпроси на този — на онзи, както и своитѣ, той е ученъ човѣкъ на действителна служба. Щомъ престане да разрешава тия задачи, веднага го уволняватъ отъ служба и го турятъ въ запасъ. Кой отъ васъ се е запиталъ, на действителна служба ли е, или въ запаса? Има учени, религиозни хора, учители, ученици, свещеници, майки и бащи на действителна служба, но има такива и въ запасъ. За да се справи съ вѫтрешнитѣ мѫчнотии, човѣкъ трѣбва да си отговори на въпроса, на действителна служба ли е, или въ запасъ. Нѣкой се оплаква, че получава само три хиляди лева месечна заплата и не може да свърже двата края. Ако ти, който си на действителна служба и получавашъ заплата, се оплаквашъ, какво трѣбва да прави онзи, който е въ запасъ и безъ никаква пенсия? Какъ е възможно ти, който получавашъ три хиляди лева месечна заплата, да не можешъ да се справяшъ съ положението си, а той, който нищо не получава, се справя съ положението си? Всичко зависи отъ мисъльта на човѣка. Каквото мисли човѣкъ, това става. И двамата, обаче, прекарватъ живота си. И който има, и който нѣма, по нѣкакъвъ начинъ нареждатъ работитѣ си. Казвамъ: Не е лошо, нито срамно, когато човѣкъ е беденъ и не разполага съ много срѣдства. Влизате въ нѣкое бедно семейство и виждате на трапезата сложена коприва. Тѣ веднага я скриватъ, считатъ, че само проститѣ хора ядатъ коприва. Външно тѣ се стремятъ да бѫдатъ добре облѣчени, да минаватъ за благородни хора, за аристократи, а що се отнася до яденето, гледатъ да мине, както и да е. Хората се срамуватъ отъ това, отъ което не трѣбва да се срамуватъ. Дето трѣбва да се срамуватъ, тамъ затварятъ очитѣ си и вървятъ по пѫтя, по който се движатъ ония, които не мислятъ много. Виждате предъ масата на нѣкоя бирария седатъ мѫжъ и жена, бедни хора, но зарѫчали си бира, кебапчета и минаватъ за аристократи. Отъ време на време и мѫжътъ, и жената запалватъ цигарка, пушатъ. Жената иска да се представи предъ хората за културна, модерна дама. Не е лошо, че пуши човѣкъ, билъ той мѫжъ или жена, но лошото е въ дима, който трови организъма. За предпочитане е човѣкъ да пуши, но да е живъ, отколкото да не пуши и да е мъртавъ. И огъньтъ, който домакинята кладе, пуши. Въ това отношение, той представя една голѣма цигара. Значи, животътъ е пъленъ съ цигари, малки и голѣми, които отдѣлятъ димъ; дето има димъ, тамъ никаква култура не сѫществува. Ще възразите, че на този свѣтъ не може безъ огънь. Наистина, безъ огънь въ свѣта не може, но никой нѣма право да сѣче горитѣ, да сѣче живитѣ дървета, за да кладе огънь. Сѣчете само сухитѣ дървета, въ които нѣма животъ, но не и живитѣ. За да сѣкатъ горитѣ, хората взиматъ разрешение отъ властитѣ на земята, но никога не искатъ разрешение отъ властитѣ на невидимия свѣтъ. Споредъ мене, човѣкъ нѣма право да сѣче живи дървета безъ разрешение на невидимия свѣтъ. Като се говори за изсичане на горитѣ, мнозина считатъ това за дребна работа. — Не, външнитѣ постѫпки на човѣка опредѣлятъ неговия вѫтрешенъ животъ, неговия вѫтрешенъ моралъ. Една българска поговорка казва: „Напиши два реда, да ти кажа, кой си“. Азъ казвамъ: Първата дума, съ която посрѣщашъ човѣка, опредѣля, какъвъ си. Първата дума на молитвата показва, ще получи ли човѣкъ отговоръ на молитвата си или не. Отъ първата дума, съ която ще искашъ пари, служба, или ще търсишъ приятель, ще се опредѣли отговорътъ. Първата дума, която детето е казало на баща си, опредѣля неговата сѫдба. Много думи още може да каже детето на баща си, но първата дума остава паметна. Първата дума, първата мисъль, първото чувство, които човѣкъ възприема сутриньта още, опредѣля сѫдбата му презъ деня. Първата дума, която човѣкъ каже при пробуждане на съзнанието му, опредѣля цѣлия му животъ. Първата стѫпка, която човѣкъ направи при пробуждане на съзнанието си, опредѣля неговия бѫдещъ животъ. Следователно, първата мисъль, която минава презъ ума на човѣка при изгрѣване на слънцето, опредѣля цѣлия день. Единъ день представя единъ животъ. Ако всѣка сутринь човѣкъ започва деня съ една и сѫща дума или съ една и сѫща мисъль, тя, именно, показва, какъ ще тече цѣлиятъ му животъ. Всѣка дума е специална гама. Ако по дадена гама животътъ на човѣка не върви добре, той трѣбва да знае ключоветѣ на гамитѣ, да ги измѣня. Ако нѣкой започне деня съ съмнение, цѣлиятъ день ще върви съ съмнение: въ този ще се съмнява, въ онзи ще се съмнява, докато се свърши деня. За да се избави отъ това състояние, нека завърти този ключъ, да дойде на друга положителна гама и цѣлия день да живѣе по нея. Съвременнитѣ хора се запитватъ, какво нѣщо е доброто и какво — злото. Всѣко добро нѣщо, което човѣкъ мисли въ себе си, а отвънъ не се решава да го направи, е зло. Всѣко добро нѣщо, което човѣкъ отвѫтре мисли и отвънъ може да го направи, е добро. Външниятъ, физическиятъ свѣтъ е отражение на Божествения. Ако презъ ума на човѣка е минала една Божествена идея и той не се решава да я реализира, той върши зло. Реализира ли тази идея, той върши добро. Уменъ и добъръ човѣкъ е онзи, който изпълнява волята Божия отвѫтре — навънъ, т. е. отъ Божествения свѣтъ въ себе си къмъ външния Божественъ свѣтъ. Уменъ и добъръ човѣкъ е онзи, който изпълнява волята Божия отвънъ навѫтре, т. е. отъ външния Божественъ свѣтъ къмъ вѫтрешния Божественъ свѣтъ. Казано е въ Писанието: „Ние живѣемъ и се движимъ въ Бога“. Значи, човѣкъ живѣе и се движи въ Бога; сѫщевременно и Богъ живѣе въ човѣка, но не така, както вие си представяте. Кѫде живѣе Богъ въ човѣка? — Въ душата му. Обаче, душата на човѣка не е въ тѣлото му. Той чувствува, че извънъ него има нѣщо друго, което нито може да го обхване, нито може да опредѣли мѣстото му. Физическото тѣло на човѣка е станция за неговата душа. Тя отъ време на време само спира на тази станция и пакъ заминава. Това показва, че при сегашнитѣ условия на живота си — човѣкъ не е напълно проявенъ. Тази е причината, поради която, при сегашнитѣ условия, човѣкъ не може да бѫде съвършенъ. Колкото и да се стреми да се усъвършенствува, той все ще остане човѣкъ съ недѫзи. — Защо? — Защото, каквото е семето, такъвъ ще бѫде и плодътъ. Какъвто е човѣкъ въ детската си възрасть, такъвъ ще остане и като възрастенъ и като старъ. Каквито способности прояви човѣкъ въ началото на живота си, съ сѫщитѣ ще остане и до края на живота си. Детето е семето, а стариятъ човѣкъ — плодътъ. Семето крие въ себе си качествата на плода, а плодътъ представя развито семе. Сега, като разсѫждавате по този начинъ, вие ще дойдете до заключението, че като е създалъ свѣта и човѣка, Богъ сѫщевременно е далъ свобода на човѣка, да се проявява споредъ своитѣ възможности и условия. Следователно, човѣкъ има много възможности да измѣни живота си, въ смисълъ да го подобри или влоши. Нѣкое разумно сѫщество може да присади човѣка съ присадка, съвършено различна на неговото първично естество. Запримѣръ, на ябълка може да се присади дюля, или на круша може да се присади ябълка и т. н. Следователно, когато човѣкъ проявява нѣкакви анормалности въ живота си, това показва, че има нѣщо чуждо въ неговото първично естество, т. е. нѣкаква присадка. Който иска да се освободи отъ тази анормалность, преди всичко, той трѣбва да се освободи отъ присадката, която нѣкой е турилъ на неговото дърво на живота. Ако присадката е по-благородна отъ твоето естество, не я хвърляй. Запримѣръ, ако ти си трънъ, а върху тебе е присадена ябълка, остави ябълката свободно да се развива. Обаче, ако върху ябълката е присаденъ трънъ, последниятъ трѣбва да се отчупи. — Имамъ ли право да хвърля тръна навънъ? — Счупи тръна и го хвърли навънъ. Трънътъ се е ползувалъ много време отъ твоитѣ сокове, затова ти имашъ право вече да се освободишъ отъ него. Присадкитѣ сѫ допуснати въ природата, но тѣ се подчиняватъ на единъ великъ законъ въ Битието, споредъ който, всичко, което става въ свѣта, сѫдействува за общия ходъ на живота. Частично, нѣщо може да не е добро за нѣкое сѫщество, обаче, що се отнася до общия ходъ на живота, всичко е за добро. Разумниятъ човѣкъ всѣкога може да се освободи отъ ония условия на живота, които не предвиждатъ неговото добро. Когато се натъкватъ на противоречия и на страдания, хората дохождатъ до криви заключения и започватъ да мислятъ, че сѫ изгубили нѣщо въ живота си. Въ това отношение, тѣ приличатъ на боговетѣ, които сѫществували още при създаване на вселената. Когато се създалъ свѣтътъ, съ всичко велико и красиво въ него, спещитѣ до това време богове се събудили и започнали да свирятъ и пѣятъ, да се веселятъ. Единъ отъ боговетѣ казалъ: Знаете ли, че една отъ най-свѣтлитѣ звезди изгасна? Всички спрѣли пѣснитѣ и свиренето, и се запитали помежду си, защо и какъ е станало това, че най-свѣтлата звезда да изгасне? Като се разговаряли, боговетѣ си въздъхнали и казали: И ние изгубихме най-красивото въ себе си. По едно време тѣ чули, какъ звездитѣ се разговаряли. Една отъ тѣхъ казала: Наистина, най-свѣтлата звезда се изгуби отъ небесния просторъ, но вселената е създадена така, че нищо не може да се изгуби въ нея. Въ този случай, звездитѣ знаятъ повече, отколкото боговетѣ. И хората, като боговетѣ, мислятъ, че сѫ изгубили нѣщо. Нѣкой казва: Имахъ една свѣтла идея, която изгасна, като звезда. Изгубихъ тази идея и не мога вече да се върна къмъ нея. Този човѣкъ се намира въ положението на боговетѣ, които едва сѫ се пробудили и виждатъ, че имъ липсва нѣщо. Липсва имъ, наистина, нѣщо, но какво? — Липсва имъ любовь. Тѣ трѣбва да възлюбятъ Бога. Защо човѣкъ трѣбва да люби Бога? — За да бѫде свободенъ. Божията Любовь освобождава, а човѣшката — ограничава. Когато дъщерята излиза нѣкѫде, майка ѝ веднага я пита: Кѫде отивашъ? Ако не е съгласна съ нейното излизане, майка ѝ ще я ограничи, ще ѝ забрани да излѣзе. Учительтъ пита ученика си: Кѫде отивашъ? Ако одобри излизането му, учительтъ ще го пусне да излѣзе; ако не го одобри, ще му забрани да излѣзе. Офицерътъ пита войника: Кѫде отивашъ? Ако войникътъ не отговори, както трѣбва, офицерътъ дава заповѣдь да го арестуватъ. Ограниченията, които човѣкъ налага на лицето, което обича, се дължатъ на страха, да не би даденото лице да пострада, да се изложи на нѣкаква опасность. Божията Любовь се отличава съ това, именно, че остава човѣка свободенъ. И ако хората грѣшатъ, това се дължи на факта, че сѫ свободни. Човѣкъ е свободенъ да прави добро, свободенъ е и да грѣши, но не е свободенъ отъ последствията на своитѣ грѣхове. Може ли човѣкъ да тури рѫката си въ огъня и да не се изгори? Двама ученици отиватъ при единъ американски професоръ. Единиятъ отъ тѣхъ казва: Господинъ професоре, еди-кой си би моя другарь. Моля Ви се, накажете го за постѫпката му. — Ами ти, какво направи? — Бихъ го! — Щомъ си го билъ, нѣма защо и азъ да го бия. Какво стана съ него? — Азъ го ударихъ силно и му пукнахъ главата. — Доведи го тогава при мене, да го превържа. Като мине болката му, ще стане по-внимателенъ, по-предпазливъ. Така постѫпва и Богъ съ хората. Тѣ се биятъ, пукатъ главитѣ си, а Богъ ги превързва. Нѣма човѣкъ въ свѣта, на когото главата да не е била пукната. Като ученици, вие трѣбва да знаете, че въ старото се крие новото, а въ новото — старото. Като знаете това, за всѣки даденъ случай ще използувате или старото, или новото, но ще знаете, кога, съ какъвъ методъ си служите. „Въ първия месецъ, въ четиринадесетия день на месеца, привечерь, Пасха Господня е“. Пасхата Господня представя излизането на евреитѣ отъ Египетъ. И досега още тѣ празнуватъ излизането си отъ Египетъ, т. е. освобождаването си отъ Египетското робство. И до днесъ още се говори, че и Христосъ ще стане такава Пасха за цѣлото човѣчество. — Това не е ново. Христосъ е билъ вече на земята, нѣма какво повече да дохожда, да спасява човѣчеството. Кое е новото днесъ въ свѣта? Новото е свѣтлината. Новото е свободата. Новото е Вѣчниятъ животъ, който трѣбва да дойде между хората, да имъ покаже, че не само евреитѣ, но всички хора сѫ излѣзли отъ Египетъ чрезъ Пасхата Господня. Ако сегашнитѣ хора, които сѫ излѣзли вече отъ Египетъ, се намиратъ въ по-голѣмо робство, кѫде остана тѣхното освобождаване? Ако вѣрващиятъ постоянно се тревожи и не е свободенъ, кѫде остана неговото освобождаване? Казвате, че сте се освободили отъ заблужденията на свѣта. — Отъ едни заблуждения сте се освободили, а се натъквате на други. Чувате, запримѣръ, учениятъ да казва, че коренитѣ на знанието били горчиви, а плодоветѣ — сладки. — На човѣшкото, на преходното знание коренитѣ сѫ горчиви, обаче, на истинското, на Божественото знание и коренитѣ, и плодоветѣ сѫ сладки. Не е Божествено знание това, което причинява пакости и нещастия на хората. Истинското знание има предъ видъ доброто на човѣчеството. Всѣко знание, на което коренитѣ сѫ горчиви, носи лоши последствия за цѣлото човѣчество. Като се намѣрятъ въ известни затруднения, хората казватъ, че Господъ е милостивъ, ще прости грѣховетѣ имъ. — Богъ е милостивъ, наистина, но човѣкъ не може да бѫде простенъ, докато не понесе последствията на своитѣ грѣшки и престѫпления. Като знае това, човѣкъ трѣбва да бѫде герой. Да бѫде герой, това значи, да признае истината въ себе си. Отъ човѣка зависи, какви ще бѫдатъ коренитѣ на неговото знание. Има учени хора, на които коренитѣ на тѣхното знание сѫ горчиви, а плодоветѣ имъ сладки. Има учени, на които, коренитѣ на знанието имъ сѫ сладки, а плодоветѣ горчиви. Най-после, има и трета категория учени, на които и коренитѣ, и плодоветѣ на тѣхното знание сѫ сладки. За да дойде до знание, на което и коренитѣ, и плодоветѣ сѫ сладки, човѣкъ трѣбва да дойде до нови, правилни разбирания за живота. Мнозина казватъ: Какви сѫ разбиранията на човѣка за живота, не е важно. Важно е човѣкъ да живѣе. — Да, но ако човѣкъ разполага съ такава наука, на която коренитѣ сѫ горчиви, нѣма да мине много време и плодоветѣ на неговата наука ща станатъ горчиви. Щомъ плодоветѣ на човѣшката наука сѫ горчиви, тѣ ще вгорчатъ и живота на човѣка, и ще го уморятъ. Покажете единъ човѣкъ въ свѣта, който, следъ като е ималъ нѣкакви тревоги — било на службата си, било въ семейството си, или кѫдето и да е, да е свършилъ живота си добре. Колкото малки и да сѫ тревогитѣ на човѣка, тѣ представятъ киселини, които сѫ въ сила да го уморятъ, да свърши живота си съ скръбь и страдания. Не е ли по-добре човѣкъ да става сутринь съ една свѣтла мисъль въ ума си и да гледа на всичко съ радость. Дето върви този човѣкъ, навсѣкѫде ще го придружаватъ разумни, свѣтли сѫщества. Ангели съ мечоветѣ си ще го пазятъ. Кой ще смѣе да посегне на него? За всѣки човѣкъ, който вѣрва въ Бога и Го люби, казано е въ Писанието, че косъмъ нѣма да падне отъ главата му безъ волята Божия. Вѣрата, за която говоря, подразбира онази абсолютна вѣра, която носи въ себе си безсмъртие, която разполага съ истинско знание. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ истинско знание, което освобождава човѣка, а не го ограничава. Това знание възкресява човѣка, но не го умъртвява. Знанието на сегашнитѣ хора е само срѣдство къмъ постигане на нѣщо, но то не може да го подигне. За да дойде до истинското знание, човѣкъ трѣбва да се вглъби въ себе си, да развие дарбитѣ и способноститѣ, които сѫ вложени въ него. Не се ли вглъбява въ себе си, да познае, какво се крие въ него, човѣкъ всѣкога ще изпада въ крайности: нѣкога ще мисли за себе си, че е божество, а нѣкога ще мисли, че е животно. Ако човѣкъ не е използувалъ благоприятнитѣ условия на живота, за да развие онова, което Богъ е вложилъ въ него, той е правъ въ заключенията си. Наистина, той е подобенъ на животно, което мисли само за ядене. Но ако подъ думата „животно“ разбира, че не е надаренъ, че нѣма никакви способности, той мисли криво. Ако човѣкъ мисли за себе си, че безъ да е работилъ, наготово му сѫ дадени дарбитѣ и способноститѣ, той е на кривъ пѫть. Всичко, което човѣкъ днесъ носи въ себе си, е резултатъ на усилена работа. Справедливъ е Богъ. Неговото око зорко бди и възнаграждава всѣки, който работи усърдно. Богъ е великъ, отъ нищо не се нуждае, но възнаграждава всѣки, който прави усилия да се подигне. Той пръвъ е възлюбилъ човѣка, пръвъ е изявилъ любовьта си къмъ него. Следователно, на човѣка не остава нищо друго, освенъ да отговори на Бога съ любовьта, която е приелъ отъ Него. Само при това положение, животътъ има смисълъ. Колкото и да четете Библията и Евангелието, да се запознавате съ живота и опитноститѣ на пророцитѣ и апостолитѣ, все ще ви липсва нѣщо. Тѣзи книги не сѫ още единственитѣ, отъ които човѣкъ може да се рѫководи. Преди всичко, тѣ излѣзоха отъ времето на Мойсея насамъ. Той е училъ въ Египетъ, събиралъ оттукъ-оттамъ материалъ, получилъ нѣщо и отъ възвишения свѣтъ, и така написалъ Стария Заветъ. Но какво е било преди Мойсея? Какви книги сѫ рѫководили Аврама, Иеремия и другитѣ пророци? Аврамъ нѣмаше никаква рѫководна книга, но бѣше приятель на Бога. Аврамъ носѣше въ сърдцето си книга, неписана отъ човѣкъ. Всѣки, който носи тази книга въ сърдцето си и я прилага въ живота, той е приятель на Бога. Мнозина говорятъ за тази свещена книга, безъ да сѫ я чели. Не говорете за нѣща, които не сте чели. Азъ не обичамъ да говоря за нѣща, които не съмъ челъ и не познавамъ. Затова, именно, азъ говоря всѣкога за нѣща, които съмъ челъ и познавамъ. Ако не сте чели цѣлата книга, а само нѣколко страници отъ нея, говорете върху това, което сте прочели вече. Всѣка книга се познава, само когато се прочете. Препорѫчатъ ли ви нѣкаква книга, прочетете я, да видите, на какъвъ езикъ е написана. „Ако говоря на человѣчески и на ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ медь, що звънти, и кимвалъ, що дрънка. Любовьта дълготърпи, благосклонна е, никому не завижда, не дири своето си“... Който има любовь, той има търпение. Да търпи човѣкъ, това не значи, като го занимаватъ съ глупоститѣ и съ блудкавоститѣ на хората, да слуша съ голѣмо внимание. Това не е търпение. Тъй пише въ Свещената книга, която всѣки носи въ сърдцето си. Да търпи човѣкъ, това значи, да изслуша съ внимание и докрай историята на живота си, която светията разказва. Да търпи човѣкъ, това значи, да слуша съ велико внимание, какъ свири нѣкой гениаленъ музикантъ. Въ живота на светията има плодове, които заслужаватъ внимание. Въ свиренето на гениалния музикантъ сѫщо има плодове, които трѣбва да се изучаватъ. Богъ е дълготърпеливъ, понеже очаква да проявимъ доброто въ пълнотата си. Тъкмо разправяшъ на Бога историята на своя животъ, но направишъ нѣкакво престѫпление и прекѫснешъ разказването. Тукъ се явява злото. И Богъ седи, чака, търпи, да продължишъ разказа си. Така пише за търпението въ Свещената книга, която азъ съмъ челъ. Нѣкой мѫжъ се оплаква отъ жена си, казва, че не може да я търпи. Кой мѫжъ е показалъ дълготърпение къмъ жена си? И коя жена е показала дълготърпение къмъ мѫжа си, като му говори лоши думи? Той не трѣбва да търпи, но трѣбва да превежда всичко, което тя му говори. Тя му казва: Ти си първокласенъ глупакъ, будала, простакъ. Вижъ другитѣ мѫже, отъ нищо и никакво си създадоха положение: кѫщи си направиха, облѣкоха се добре, изучиха децата си. Докато имашъ този умъ, голъ и босъ ще ходишъ! Като я слуша така да говори, мѫжътъ трѣбва да прави преводъ на думитѣ ѝ и да си каже: Права е жена ми. Толкова години живѣя на земята, но още не съмъ си съградилъ кѫщата. Сега я градя. Единъ день, все ще имамъ и азъ нова солидна кѫща. Днесъ още не съмъ човѣкъ, както трѣбва, но единъ день ще стана човѣкъ. Че съмъ голъ и босъ, окѫсанъ, права е жена ми. Досега ядохъ и пихъ само, но отсега нататъкъ ще се прибера у дома си, ще се вглъбя въ себе си и ще почна да пестя. Единъ день ще си направя такъвъ костюмъ, така ще се облѣка, че всички хора ще се очудятъ. Превежда ли така думитѣ на жена си, този мѫжъ има търпение. Обаче, ако слуша думитѣ ѝ, казани на земенъ езикъ, и не ги превежда, той нищо не придобива. Жената укорява мѫжа си отъ любовь, тя иска да му въздействува по нѣкакъвъ начинъ. Като му наговори много думи, тя го погледне, усмихне се, иска да разбере, произвели ли сѫ нѣкакъвъ ефектъ върху него, или не. Професорка е тази жена. Тя преподава лекции на мѫжа си. Колко лекции трѣбва да държи жената на мѫжа си по единъ и сѫщъ предметъ? — Само една лекция. Втория пѫть, тя трѣбва да му държи лекция по другъ предметъ. Разнообразие трѣбва да има въ темитѣ ѝ. Ако два пѫти повтори единъ и сѫщъ предметъ, тя не е учена жена, не е добра професорка. Една отъ темитѣ на жената е следната: Квадратътъ, вписанъ въ окрѫжностьта, е по-малъкъ отъ самата окрѫжность. Втората тема: Квадратътъ, описанъ около окрѫжностьта, е по-голѣмъ отъ самата окрѫжность. Това трѣбва да говори жената на мѫжа си, и той трѣбва да я разбере. Съвременнитѣ хора се интересуватъ отъ стари теории, отъ стари истини. Коя истина наричаме стара? Старата истина е сѫщевременно и нова истина. Всѣка истина, която е минала презъ процеса на растенето, цъвтението и узрѣванато, е стара истина. И въ науката има стари теории, стари истини, но старото не внася животъ въ човѣка. Само новото е въ състояние да подмлади човѣка. Ученитѣ казватъ, че науката е открила нови методи, нови теории, съ които може да подмлади човѣка? Запримѣръ, чрезъ внасяне на нѣкакви жлези въ организма, човѣкъ се подмладява. Сѫщевременно, науката, специално медицината, е дошла до положение, да поставя на мѣстото на нѣкои пострадали удове отъ организъма нови, здрави части. Ако носътъ на нѣкой човѣкъ е пострадалъ, отрѣзватъ здраво парче месо отъ тѣлото и го поставятъ на болното мѣсто. Това не е ново нѣщо. Това е присаждане, което науката отдавна познава. Ново нѣщо би било, ако ученитѣ изнамѣрятъ серумъ, въ който да се развиватъ такива клетки, каквито сѫ нужни за цельта. Запримѣръ, ако е нужно парче кожа, да се присади на нѣкое болно мѣсто, да не рѣжатъ отъ здраво мѣсто, но изкуствено да произведатъ кожа. Това значи наука. Единъ день и това ще се постигне. Като изучаватъ състава, образуването и рода на клеткитѣ, ученитѣ ще дойдатъ до положение, да различаватъ мѫжкитѣ клетки отъ женскитѣ, благороднитѣ отъ неблагороднитѣ и т. н. Сѫщевременно, има клетки смъртни и безсмъртни. Безсмъртнитѣ клетки носятъ въ себе си безсмъртие. Изобщо, онзи, който култивира клеткитѣ, трѣбва да знае времето, опредѣлено за тѣхното култивиране. За всѣки видъ клетки се изисква специално време и специални условия. Ако въ организма на нѣкой престѫпникъ се вмъкнатъ клетки на безсмъртието, това ще му причини голѣмо нещастие. Това значи, да му се даде възможность да прави повече престѫпления. Сегашнитѣ хора не сѫ дошли и не могатъ да дойдатъ още до новата, до истинската наука. Тѣ не сѫ готови още за нея. Поради невежеството си въ известни области, вмѣсто да направятъ добро, тѣ ще направятъ зло. Истински учениятъ знае, че не само клеткитѣ биватъ смъртни и безсмъртни, но мислитѣ и чувствата на човѣка, сѫщо така сѫ смъртни и безсмъртни. Безсмъртнитѣ мисли и чувства идватъ въ човѣка на своето време. Изпусне ли този моментъ, съ него заедно, човѣкъ изпуща и благото, което тия мисли и чувства носятъ съ себе си. Нещастието на съвременнитѣ хора се дължи, именно на това, че когато доброто минава покрай тѣхъ, тѣ затварятъ очитѣ си. Щомъ злото мине покрай тѣхъ, тѣ веднага се стрѣскатъ, отварятъ очитѣ си и го приематъ. Тази е причината, поради която хората виждатъ повече лошото въ човѣка, отколкото доброто. Жената ходи подиръ мѫжа си, дебне го, да улови нѣщо лошо въ него. Мѫжътъ пъкъ, дебне жена си като дедективъ. Учителитѣ следятъ ученицитѣ си, да ги уловятъ въ незнание. Ученицитѣ следятъ учителитѣ си, да ги уловятъ въ несправедливость. Изобщо, всички хора се следятъ едни-други, никой не дава на ближния си да излѣзе надъ него. Всѣки се страхува да не го засѣнчи нѣкой. И затова, като видятъ, че нѣкой показалъ главата си надъ другитѣ, веднага гледатъ по нѣкакъвъ начинъ да го снишатъ, да не стърчи надъ тѣхъ. Това е една аномалия въ живота на хората. Въпрѣки тази аномалия, хората очакватъ нѣщо ново. Тѣ търсятъ начинъ да оправятъ живота си и казватъ: Ако на земята не можемъ да оправимъ живота си, на онзи свѣтъ поне, ще го оправимъ. Тѣ не подозиратъ даже, че този и онзи свѣтъ сѫ едно и сѫщо нѣщо, вследствие на което, живѣятъ едновременно и въ двата свѣта. Физическиятъ свѣтъ е стомахътъ на човѣка, който е съставенъ отъ три области: адъ — дебелитѣ чърва, чистилище — тънкитѣ чърва и рай — самиятъ стомахъ. Духовниятъ свѣтъ, това е бѣлиятъ дробъ, съставенъ отъ две крила: дѣсно, прѣзъ което доброто минава, и лѣво, презъ което злото минава. Дѣсното крило на бѣлия дробъ представя рай, а лѣвото — адъ. Главата на човѣка, въ която се вмѣства мозъкътъ, представя Божествения свѣтъ. Предната часть на главата — челото и горната часть, представятъ доброто, рая въ човѣка. Задната часть на главата е адътъ въ човѣка. Значи, човѣкъ живѣе едновременно въ физическия, въ духовния и въ Божествения свѣтъ. Днесъ всички хора се оплакватъ отъ ада на своя животъ, безъ да знаятъ, че тѣ сами сѫ причина за сѫществуването на този адъ. Трѣбва ли да се оплаквате отъ миризмата на човѣшкия и на животинския торъ, когато вие сами го поставяте на нивитѣ си? Изчистете нивитѣ си отъ всѣкакъвъ торъ и оставете ги свободно да се развиватъ. Лошитѣ и отрицателни мисли и чувства въ човѣка сѫ подобни на тия торове. Иска ли да живѣе чистъ и спокоенъ животъ, човѣкъ не трѣбва да допуща въ ума и въ сърдцето си мисли и чувства, които гниятъ и развиватъ лоша миризма. Щомъ казвате, че Богъ живѣе въ сърдцата на хората, защо ги сѫдите? Има кой да ги сѫди. Вие не трѣбва да се интересувате отъ интимния животъ на хората. — Лошъ е свѣтътъ. — Въ какво седи лошавината, злото на свѣта? Ако е въпросъ за злото, знайте, че ние наричаме зло всѣко нереализирано добро на външния Божественъ свѣтъ въ нашия вѫтрешенъ свѣтъ. Когато доброто на вѫтрешния Божественъ свѣтъ не се реализира въ нашия външенъ, обективенъ свѣтъ, ние сѫщо го наричаме зло. Следователно, искате ли да се освободите отъ злото, реализирайте доброто на Божествения свѣтъ въ вашия. Направете усилие въ това направление и ще видите, какво нѣщо е доброто. Живѣйте само единъ день въ любовьта, за да я разберете. Това не значи, че не сте живѣли въ любовьта, но тя има степени, презъ които трѣбва да се мине. Запримѣръ, любовьта на мравката, на пчелата, на гълѫба, не може да се сравни съ човѣшката, но и човѣшката любовь, не може да се сравни съ ангелската. Само едно вѫтрешно, дълбоко разбиране на нѣщата, дава идея за любовьта. Любовьта не е нито настроение, нито чувство. Любовьта се разглежда като вѫтрешенъ потикъ, като вѫтрешна, мощна сила въ човѣка, която има отношение не само къмъ неговия личенъ животъ, билъ той сърдеченъ, умственъ и духовенъ, но и къмъ цѣлата човѣшка и ангелска култура, къмъ цѣлото Битие, въ което тя непрестанно се проявява. Когато човѣкъ се свърже съ всички разумни сили въ природата и тѣ започнатъ да текатъ въ неговия животъ, тогава само ще разбере, той, какво нѣщо е любовьта. Съ стремежа на човѣка, да се свърже съ разумнитѣ сили въ природата, се обяснява желанието му да бѫде обичанъ. Да те обича нѣкой, това значи, постоянно да отправя мисъльта си къмъ тебе. Щомъ отправя мисъльта си къмъ тебе, като сила, той ще те насърдчава, въодушевява и подига. Всѣки добъръ, любещъ човѣкъ, който отправя мисъльта си къмъ тебе, може да ти помага. Отъ човѣка се иска едно: правилно да използува тази мисъль. Не я ли използува правилно, тя ще се отбие отъ него, както водата се отбива отъ пѫтя си, и ще отиде да напоява друга градина. Положението на този човѣкъ е подобно на пустиня безъ вода. Всѣко цвѣтенце въ него е осѫдено на изсъхване. И тъй, да познае човѣкъ любовьта, това значи да се е домогналъ до Божествената наука. Който е придобилъ тази наука, той е дошълъ до вѫтрешно познаване на нѣщата, до истинското знание. Който носи тази наука въ себе си, той не седи по цѣли дни по пазаритѣ, да чака да го потърси нѣкой за работа, но туря мотиката си на рамо и направо отива въ онзи домъ, при онзи господарь, който го очаква. Той отива на нивата на този господарь, копае, оре, и вечерьта, като свърши работата си, връща се при господаря си, доволенъ, че е свършилъ нѣщо. Господарьтъ му го нахранва, плаща му добре и го кани и следния день на работа при него. Не носи ли тази наука въ себе си, този работникътъ ще седи по цѣли часове и дни на пазара и като не го потърси никой, ще отиде въ нѣкой домъ, но ще излѣзе оттамъ недоволенъ: господарьтъ нито ще го нахрани, нито ще му плати, както трѣбва. — Защо? — Защото е отишълъ да работи тамъ, дето не трѣбва. Това става не само съ работника, но почти съ всички хора, вследствие на което, тѣ водятъ неестественъ животъ. Нѣкой се родилъ за учитель, а родителитѣ му го направили инженеръ, владика, професоръ и т. н. Човѣкъ трѣбва да знае, защо се е родилъ. Той трѣбва да знае програмата за днешния си день. Дойде ли до бѫдещето, това е другъ въпросъ. Тогава и вѣруюто на човѣка, ще отговаря на това, за което е роденъ. Да знае човѣкъ, за какво е роденъ, това значи, да има вѣра. Който разполага съ Божествената наука, той взима участие въ реализиране на великия Божественъ планъ. Желанието на Бога седи, именно, въ това — всички хора да взиматъ участие въ Неговия планъ. Това трѣбва да съзнава всѣки човѣкъ. Щомъ го съзнава, той всѣкога ще има готовностьта да изпълнява волята Божия. Да изпълнява човѣкъ волята Божия, това значи, да е влѣзълъ подготвенъ въ училището и разумно да се ползува отъ уроцитѣ, които му се преподаватъ. Не е ли подготвенъ за училището, той ще излѣзе отъ него такъвъ, какъвто е влѣзълъ. Великиятъ въпросъ, който седи днесъ на дневенъ редъ предъ цѣлото човѣчество е въпросътъ за изпълнение на волята Божия. Всички учени хора се стремятъ къмъ изясняване на този въпросъ, какъ да се служи на Бога, какъ да се изпълни волята Му. Всички учени, проповѣдници казватъ, че трѣбва да се живѣе добре. Да се живѣе добре, това е волята Божия. — Защо хората не живѣятъ добрѣ? — Защото иматъ различни разбирания: едни разбиратъ живота по единъ начинъ, други — по другъ начинъ. Малцина могатъ да кажатъ истината на хората. — Защо? — Нѣматъ смѣлость. Смѣлитѣ пъкъ, внасятъ известни примѣси въ истината, вследствие което, не могатъ да бѫдатъ полезни на човѣчеството. Нѣкои хора мислятъ, че животътъ се заключава само въ ядене и пиене. Тѣ сѫ подобни на абонатитѣ на гостилницитѣ. Тѣ отиватъ въ нѣкоя гостилница и се интересуватъ само отъ това, какъ и какво е приготвилъ гостилничарьтъ. Последниятъ пъкъ, се интересува отъ клиента си, кога и какъ ще му плати. Учительтъ се интересува отъ това, доколко ученицитѣ му го разбиратъ, и дали въ края на месеца, държавата или общината ще му плати. Проповѣдникътъ се интересува отъ това, дали го разбиратъ слушателитѣ му и редовно ли го посещаватъ. — Не, човѣкъ трѣбва да има по-дълбокъ интересъ за нѣщата. Като проповѣдва или като учи ученицитѣ си, човѣкъ трѣбва да е убеденъ въ всичко, което говори. Мнозина говорятъ за онзи свѣтъ, но колцина сѫ ходили тамъ? Хората не познаватъ онзи свѣтъ, но и себе си малко познаватъ. Нѣкой се оглежда въ огледалото и намира, че е красивъ. Това не е достатъчно. Външностьта не опредѣля цѣлия човѣкъ. Вѫтре въ човѣка има нѣщо, което той трѣбва да познава. Това сѫ неговитѣ мисли и чувства — единъ красивъ свѣтъ, който показва, какво е придобилъ той въ вѣковетѣ. Тѣ представятъ истинския човѣкъ. Единъ човѣкъ се молилъ дълго време на Бога, да му представи по нѣкакъвъ начинъ бѫдещето му положение въ онзи свѣтъ. Най-после молбата му била чута. Една вечерь той сънувалъ, че срѣща единъ красивъ, богатъ, ученъ човѣкъ и започналъ да се разговаря съ него. Той се влюбилъ въ него, защото намѣрилъ известна прилика съ себе си. Както се разговарялъ съ него, чулъ единъ гласъ: Този човѣкъ си ти самиятъ. Единъ день ти ще стигнешъ до това положение и ще излѣзешъ отъ своята бедна хижа, въ която днесъ живѣешъ. — Какво показва това? — Че на земята, човѣкъ не е напълно проявенъ. Съвременнитѣ хора се запитватъ, какво трѣбва да направятъ, за да се проявятъ. — Малко нѣщо се иска отъ човѣка, но той трѣбва да знае, какъ да го направи. Христофоръ Колумбъ откри Америка, защото знаеше, какъ да закрепи яйцето на върха му. Много философи мислѣха по този въпросъ, но никой не се сѣти, какво да направи. Колумбъ удари яйцето, сплесна върха му и го закрепи. Ще кажете, че това е лесно, така всѣки може да направи. Щомъ това е лесно, опитайте се и вие да сплеснете условията, да ги огънете, да ги подчините на себе си. Ако можете да се справите съ условията на живота, вие можете да се проявите, както искате. Докато не се чукне яйцето, докато не се сплесне, пилето не може да се излупи. Така трѣбва да мислите, за да дойдете до пълния, проявенъ животъ на човѣка. И тъй, човѣкъ трѣбва да има конкретна идея за нѣщата. Той трѣбва да знае, какво нѣщо представя човѣкътъ, семейството, народа, човѣчеството. Той трѣбва да знае, какви сѫ правилнитѣ отношения между хората. Нѣма ли ясна представа за нѣщата, човѣкъ лесно се произнася, че безъ това може, безъ онова не може; че това е важно, онова не е важно и т. н. Има нѣща, безъ които може. Обаче, има нѣща, безъ които, по никой начинъ не може. Запримѣръ, безъ слънце не може. При това, слънцето трѣбва да изгрѣва и да залѣзва. Само едно слънце трѣбва да има въ нашата система, а не две. Само една месечина трѣбва да има, а не две. Това показва, че човѣкъ трѣбва да има само една сѫществена идея въ живота си, подобна на слънцето, и само една идея, като отражение на сѫществената, подобна на месечината. Има ли две сѫществени идеи, човѣкъ нѣма да постигне нито едната. Който нѣма слънце въ живота си и не знае, какъ да оре и да сѣе на неговата свѣтлина, той нищо не може да постигне. Всичко въ свѣта се дължи на слънцето. Отъ слънцето произтича и огъньтъ, и електрическото освѣтление. Ако слънцето измѣни отношенията си къмъ земята, и сѫществата, които живѣятъ на нея, ще измѣнятъ отношенията си. Тази е причината, поради която казваме: Единъ Богъ, едно слънце. Съвременнитѣ хора се натъкватъ на редъ противоречия, благодарение на кривитѣ имъ идеи за Бога. Запримѣръ, тѣ казватъ, че единъ Богъ сѫществува на небето и на земята. Ако синътъ почита баща си, той трѣбва да знае, че на земята сѫществува само единъ баща. Синътъ прилича на баща си, докато той още не е станалъ баща. Въ който моментъ стане баща, синътъ вече не прилича на баща си. Отъ този моментъ, отношенията между бащата и сина се измѣнятъ. Тъй щото, когато човѣкъ помисли за себе си, че е станалъ баща, че е родилъ синове и дъщери, той вече нѣма нищо общо съ Бога и не може да влѣзе въ Царството Божие. Кой човѣкъ може да каже, че е направилъ земята? Кой може да каже, че е вдъхналъ животъ въ своитѣ синове и дъщери? Синоветѣ и дъщеритѣ, които хората раждатъ, не съ създадени отъ тѣхъ. Привидно, тѣ минаватъ за тѣхни бащи и майки, но въ сѫщность не сѫ. Единъ е бащата на всички хора. Всички останали бащи сѫ пастроци на хората. Всѣки човѣкъ трѣбва да търси своя Баща. Щомъ Го намѣри, животътъ му коренно ще се измѣни. Днесъ всички хора страдатъ, понеже не се разбиратъ. Щомъ не се разбиратъ, тѣ не могатъ да си помагатъ. Когато нѣкой излѣзе на сцената да свири, изслушайте го докрай. Имайте търпение да чуете, какъ свири. Изслушайте го, както себе си бихте слушали. Това, което този човѣкъ ви дава, е най-хубавото за него. Отдайте му нужното уважение, за да се насърдчи. Въ втора глава на Откровението се говори за разумностьта, къмъ която човѣкъ трѣбва да се стреми. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не се стреми къмъ вѫтрешно разбиране на нѣщата. Това разбиране иде по естественъ начинъ, а не чрезъ външно, механическо налагане. Чрезъ налагане, човѣкъ не може да бѫде нито добъръ, нито любещъ. Който е далъ пѫть на любовьта въ себе си, той е силенъ човѣкъ. Само любовьта може да произведе превратъ въ човѣка. Ако нѣкой може да залюби една паднала жена и да я подигне, тази любовь е истинска. Мощна, велика сила е любовьта! Въ каквато форма и да се прояви, любовьта е за предпочитане, предъ най-невинния грѣхъ. Понѣкога любовьта на котката, която мяучи, дращи, е за предпочитане, предъ любовьта на нѣкой човѣкъ, който има предъ видъ да те изнуди и обере. Котката се отличава съ голѣма външна чистота. Когато влиза въ стаята, тя предварително се изчиства. Тя се глади, мие, чисти и тогава влиза. Въ това отношение, тя превъзхожда нѣкои хора. Има хора, които влизатъ въ кѫщата си съ кални, нечисти обуща. Тѣ не искатъ да знаятъ, че вѫтре е чисто, измито. Това показва, че тия хора нѣматъ усѣтъ къмъ външна чистота. „Ще излѣя Духа си“. Присѫтствието на Духа Божий въ човѣка е великото, възвишеното, къмъ което той се стреми. Духътъ Божий свързва всички хора въ едно цѣло, да могатъ заедно да градятъ, да приематъ великото Откровение на живота. Безъ това Откровение, тѣ нищо нѣма да разбератъ. За тѣхъ, нѣщата ще останатъ винаги запечатани. Кой човѣкъ досега, е разбралъ Откровението, което евангелистътъ е далъ? Кой е разбралъ смисъла на седемтѣ свѣтилника, на падането на звездитѣ отъ небето, на завързването на четиритѣ духа? Мнозина се заематъ да тълкуватъ тия символи, но не попадатъ въ истинския имъ смисълъ. Да разберешъ смисъла на нѣкой символъ, това значи, веднага да се осветишъ. Говорите за Стария и за Новия Заветъ, безъ да знаете, какво означаватъ тѣ. Стариятъ Заветъ е заветътъ на стария човѣкъ. Новиятъ Заветъ е заветътъ на новия човѣкъ. Това, което се даде преди две хиляди години отъ Христа, бѣше предговоръ къмъ новото. Въ Откровението, запримѣръ, се говори за това, което ще стане следъ хиляди години. Има едно Откровение, въ което Богъ разкрива Духа си. Той праща велики хора въ свѣта, носители на новото, на истинската култура. Вие ще бѫдете свидѣтели на тѣзи времена: ще заминавате отъ земята, пакъ ще идвате, но въ края на краищата, ще се убедите въ това, което днесъ говоря. Новата култура изисква хора съ дълбоко, вѫтрешно разбиране. Тѣ трѣбва да поставятъ любовьта за основа на своя животъ. Физическиятъ и умствениятъ свѣтъ, въ които хората живѣятъ, сѫ изпреварили духовния и Божествения, вследствие на което, любовьта е останала назадъ отъ хората. Любовьта трѣбва да се проявява въ мислитѣ, въ чувствата и въ постѫпкитѣ на хората, за да могатъ правилно да се развиватъ, да се справятъ съ страданията и противоречията въ живота си. Само любовьта е въ състояние да смекчи човѣшкото сърдце, да уреди обърканитѣ имъ работи. Въ физическо и въ умствено отношение, хората сѫ отишли много напредъ, но въ духовно и въ Божествено отношение, сѫ изостанали назадъ. Съвременнитѣ хора се намиратъ предъ голѣмъ изпитъ и тѣ трѣбва да го издържатъ. За да издържатъ изпита си, тѣ трѣбва да дадатъ ходъ на Божественото въ себе си. Божественото ще укрепи вѣрата на човѣка, ще внесе нова мисъль въ него. Въ това отношение, човѣкъ трѣбва да бѫде носитель на новата мисъль въ свѣта. Всѣка Божествена мисъль е тренъ, съ който трѣбва да пропѫтувате свѣта. Знайте, че свѣтътъ ще се оправи. Дръжте непрекѫснато тази мисъль въ ума си. Какъ ще се оправи свѣтътъ, това е въпросъ за ученитѣ хора. Ученитѣ могатъ да предскажатъ, кога и какъ ще се оправи свѣтътъ, но предсказанията подразбиратъ знания. Ученитѣ могатъ да предскажатъ, коя нива, колко жито ще роди, но тѣ трѣбва да знаятъ условията, при които житото е посѣто. Тъкачътъ може да предскаже, какво платно ще изтъче, но той трѣбва да знае, какви материали ще му се дадатъ. Всѣки човѣкъ може да се научи да тъче, да пише красиво, да свири добре, но работа се иска за това. Да предсказва човѣкъ, това е изкуство, наука. Това не е нѣщо сѫществено. Като сте дошли на земята, вие трѣбва да се запитате, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията ви къмъ Първата Причина и какво е предназначението ви на земята. Да мислите за Бога, за отношенията си къмъ Него, това значи, да мислите и за всички хора. Не мислите ли за Бога, нѣма да мислите и за хората. Да мислите за Бога и да изпълнявате волята Му, това значи, да бѫдете изворъ, който постоянно блика и далечъ разнася водитѣ си; да бѫдете въздухъ, който постоянно се движи; да бѫдете слънце, което освѣтява цѣлата вселена. Сега, желая ви, да видите себе си въ лицето на онзи красивъ човѣкъ и тихо да ви се пошепне: Това си ти. 14. Беседа отъ Учителя, държана на 1 декемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Влѣзоха въ ладията. Ще прочета 5. глава отъ книгата „Второзаконие“ отъ Стария Заветъ. Има нѣща въ живота, които никога не губятъ своя смисълъ. Едни отъ тѣхъ сѫ разбрани за хората, а други не сѫ разбрани. Тия, които не сѫ разбрани, трѣбва вече да се разбератъ. Да се разбератъ, това значи, да се преведатъ на езика, съ който хората си служатъ. „Азъ съмъ Иеова, Богъ твой, Който те изведохъ изъ Египетската земя, изъ дома на робството“. (— 6 ст.) Значи, идеята за Бога може да се изрази съ това, че Той дава свобода. Не дава ли свобода, Той не е Богъ. „Не взимай името на Господа Бога твоего напразно“. (— 11 ст.). Когато говори истината, човѣкъ не призовава името Божие за свидетель. Обаче, щомъ не говори истината, той призовава името Божие за свидетель. Търговецъ продава простъ, недоброкачественъ платъ за доброкачественъ и казва на клиента си: Вѣрвай въ Бога! Той лъже, а призовава името Божие за свидетель. Това значи, да употрѣбява човѣкъ името Божие напразно. „Затова Господъ Богъ твой ти заповѣда да пазишъ сѫботния день“. (— 11 ст.). За кого е сѫботниятъ день? — За беднитѣ, а не за богатитѣ. Сѫботниятъ день е за слугитѣ, а не за господаритѣ. Днесъ ще говоря върху 32 стихъ, 14 гл. отъ Евангелието на Матея: „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Всѣки вѣкъ, всѣка епоха се отличава съ специфични разбирания. Следователно, разбиранията на сегашнитѣ хора не сѫ такива, каквито сѫ били тия на миналитѣ поколѣния, живѣли преди две-три хиляди години. Разбиранията на старитѣ не сѫ такива, каквито сѫ тия на възрастнитѣ. Разбиранията на възрастнитѣ не сѫ такива, каквито сѫ тия на младитѣ. Стариятъ разбира повече отъ възрастния, а възрастниятъ — повече отъ детето, отъ младия. Съвременнитѣ хора се заблуждаватъ отъ временния животъ, отъ преходнитѣ положения въ живота, вследствие на което правятъ редъ опущения, редъ погрѣшки. Въ живота има общи положения, но има и специфични или извънредни положения. Запримѣръ, въздухътъ, водата, топлината, свѣтлината сѫ общи положения за всички органически сѫщества. Тѣ еднакво се ползуватъ отъ тѣхъ и всѣки взима толкова, колкото иска. Човѣкъ може да взима толкова въздухъ, вода, свѣтлина, топлина и храна, колкото иска: нѣкога повече, нѣкога по-малко. Ако взима повече храна, отколкото му трѣбва, той всѣкога ще бѫде преситенъ; ако взима по-малко храна, отколкото му трѣбва, той всѣкога ще бѫде гладенъ; ако взима толкова храна, колкото му е потрѣбно, той всѣкога ще бѫде доволенъ и разположенъ. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да разбира сегашното положение, въ което се намира. Това не значи още, че миналото му не е важно. Напротивъ, миналиятъ животъ е основа на сегашния, а сегашниятъ приготвя условия за бѫдещия. Човѣкъ не помни своето минало, но сѫщевременно той не може да проникне и въ бѫдещето си. Има възрастни хора, които сѫ забравили своето детинство и считатъ, че то е било проста работа, че не заслужава даже човѣкъ да се връща къмъ него, да си спомня известни моменти. Това е неразбиране на живота. Детството на човѣка е толкова важно, колкото и неговата зрѣлость. Доколко е важно детството на човѣка, виждаме отъ стиха, въ който Христосъ казва: „Ако не станете като децата, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Значи, само детето може да влѣзе въ Царството Божие, а не възрастниятъ или стариятъ. Не само това, но сѫществува твърдението, че колкото по-малко знае човѣкъ, толкова по-лесно може да разбере истината. Колкото повече знае, толкова по-мѫчно може да разбере истината. Що се отнася до богатството, твърдението е обратно: колкото по-богатъ е човѣкъ, толкова по-добри условия има за разбиране на истината и за изпълняване на волята Божия. Въ сѫщность, въ живота виждаме точно обратното: богатиятъ изпълнява волята Божия по-малко отъ бедния. Бедниятъ казва: Нѣма какво да се прави, трѣбва да се изпълнява волята Божия. Веднъжъ да забогатѣя, азъ зная, какъ да живѣя. Първо ще наредя работитѣ си, и после ще служа на Бога, ще изпълня волята Му. Обаче, щомъ забогатѣе, той забравя обещанията си и започва да отлага нѣщата. Той има добро желание, но нѣма сила въ себе си да устои на обещанието си, да живѣе за Бога. Статистиката показва, че нѣма богатъ човѣкъ въ, свѣта, който, следъ като е уредилъ материалнитѣ си работи, да се е предалъ на служене на Бога. — Защо? — Естеството на материалното е такова, че увлича човѣка, и той постоянно го урежда и все неуредено остава. Богатството и сиромашията сѫ дадени на човѣка като условия за растене, за развиване, а не за уреждане на неговитѣ материални работи. Това, което днесъ говоря, се отнася за разумнитѣ хора, които иматъ правилни разбирания. Какво виждаме въ живота? Събератъ се двама богати хора, или двама учени, или двама религиозни, или двама музиканти и се надпреварятъ, кой отъ двамата има предимство въ областьта, въ която се проявява. Богатитѣ се погледнатъ и веднага се разбератъ. Тѣ знаятъ вече, кой отъ двамата е по-богатъ. Ученитѣ се погледнатъ и веднага познаватъ, кой отъ двамата е по-ученъ. Сѫщото става между религиознитѣ и между музикантитѣ. Единиятъ музикантъ е добъръ теоретикъ, познава всички правила на музиката и излиза на сцената да говори нѣщо върху „теорията на музиката“. Вториятъ музикантъ не познава теорията на музиката, но е отличенъ музикантъ. Той взима цигулката и започва да свири. Публиката е възхитена отъ свиренето му и настоява и втори пѫть да свири, да даде още единъ концертъ. Първиятъ музикантъ казва, че съ свирене нищо не се постига, но трѣбва да се говори на хората. Добре е да се говори на хората, но какъ трѣбва да се говори? Истинско говорене е онова, когато човѣкъ може да убеди хората въ истината, да ги запознае съ истината. Да говори човѣкъ по този начинъ, това значи, да бѫде първокласенъ музикантъ. Това не е обикновено говорене. Съвременнитѣ хора говорятъ, но малцина говорятъ музикално. Тѣ едва сѫ започнали да изучаватъ музиката. Тѣ приличатъ на ония гостилничари, отъ които клиентитѣ се оплакватъ, че съ тѣхнитѣ яденета, разстройватъ стомаситѣ имъ. Кѫде е погрѣшката, въ гостилничаря, или въ клиентитѣ? И едното е възможно, и другото. Може би, нѣкои отъ клиентитѣ да не сѫ дъвкали добре храната си и стомахътъ имъ се е развалилъ. Възможно е грѣшката да се дължи на гостилничаря: или маслото не е било прѣсно, или зарзаватитѣ не сѫ били прѣсни и т. н. Ако се укаже, че грѣшката е въ гостилничаря, тогава две положения могатъ да се явятъ: или гостилничарьтъ не е майсторъ въ своето изкуство, или пъкъ е алченъ човѣкъ, който съ малко срѣдства, иска да печели много, вследствие на което купува евтини материали, а продава скѫпо. Ако първото положение се укаже вѣрно, тогава гостилничарьтъ трѣбва да напусне този занаятъ и да започне другъ, въ който се чувствува по-способенъ. Ако второто положение е вѣрно, гостилничарьтъ трѣбва да познава клиентитѣ си, да вижда тѣхната сиромашия и да знае, че отъ едно агне може да одере само една кожа. Иска ли да одере две кожи, въ края на краищата той ще види гостилницата си празна и ще се принуди да я затвори. При това положение, той ще разбере, че който иска да живѣе добре, той трѣбва да мисли, да чувствува и да действува право. Да мисли, да чувствува и да действува човѣкъ добре, това значи, да има истинско вѣрую. Вѣруюто на човѣка трѣбва да се изрази въ добрия му животъ, въ добритѣ му отношения къмъ всички живи сѫщества. Ако човѣкъ не дава отдихъ на животнитѣ, които му служатъ, какво е неговото вѣрую? Ако той не дава нито единъ часъ почивка на слугата или на слугинята си, какво вѣрую е това? Човѣкъ трѣбва да отдава и на другитѣ това право, което иска за себе си. Вѣрую, което не дава на хората това право, което изисква за себе си, поставя Бога далечъ отъ човѣка. При вѣруюто на сегашнитѣ хора, Богъ всѣкога е отвънъ. Въ сѫщность, едно трѣбва да знаете: Богъ е отвънъ, само когато се проявява като множество. Обаче, проявява ли се като единство, Той е отвѫтре. Отъ научно гледище, обаче, единицата, която е създала свѣта, отвънъ ли е или отвѫтре? Отвънъ може да бѫде само онова, което крие задъ себе си нѣкаква реалность. Единицата, която е създала свѣта, сама за себе си е абсолютна реалность; задъ нея друга реалность не сѫществува. Следователно, тя е отвѫтре. Сега, като говоримъ за вѫтрешния животъ, ние имаме предъ видъ реалния животъ, отъ който е произлѣзълъ външниятъ животъ. Който не разбира закона на единството, да търси Бога отвѫтре, той ще го търси въ множеството, и все ще Го намѣри нѣкѫде: въ баща си, въ майка си, въ приятеля си, въ нѣкой великъ човѣкъ, въ нѣкой музикантъ, поетъ, художникъ. Който намѣри Бога отвънъ, той ще има единъ резултатът, намѣри ли Го отвѫтре, ще има другъ резултатъ. Който се влюби въ смъртенъ човѣкъ, той ще има единъ резултатъ; влюби ли се въ безсмъртенъ човѣкъ, ще има другъ резултатъ. Който вложи паритѣ си въ банка, която всѣки день е изложена на фалиментъ, той ще има единъ резултатъ; вложи ли ги въ банка, която и следъ хиляди години нѣма да се поклати, ще има другъ резултатъ. Това сѫ реални положения, които човѣкъ трѣбва да има предъ видъ, за да стабилизира живота си. Рече ли човѣкъ да се занимава съ въпроси за оправянето на свѣта, за подобряване на политическото положение на народитѣ, той напразно е изгубилъ времето си. Политическото положение на народитѣ може да се подобри, безъ да се измѣнимъ ние, безъ да се подобримъ. Законитѣ могатъ да се измѣнятъ, безъ да се измѣнимъ ние. Нови училища, нови църкви могатъ да се градятъ, но ако въ частния, въ вѫтрешния животъ на човѣка не става нѣкакво вѫтрешно подобряване, нѣкакво вѫтрешно преобразование, какво ще се ползува той отъ външната обстановка? Следователно, между човѣка и външната срѣда трѣбва да има такова отношение, каквото сѫществува между външната и вѫтрешната реалность на нѣщата. Ако изучавате човѣка отъ материалистична гледна точка, ще видите, че той е произлѣзълъ отъ една сѫщина, по-мощна, по-чиста, по-устойчива отъ материята на окрѫжаващата срѣда. Човѣкъ е по-якъ отъ желѣзото, по-тежъкъ отъ златото и платината, по-подвиженъ отъ въздухообразнитѣ тѣла, по-мощенъ отъ свѣтлината и топлината. Ако поставите човѣка на топлина, на която физическитѣ тѣла се разтопяватъ, той ще издържи. — Защо? — Защото силитѣ, които действуватъ въ духовното естество на човѣка, сѫ по-мощни отъ тия, които действуватъ въ физическата природа. Като говоря за човѣка, азъ нѣмамъ предъ видъ малкия човѣкъ, съ единъ килограмъ мозъкъ въ главата си, съ ръстъ, най–много до два метра, но имамъ предъ видъ духовния човѣкъ, който е мощенъ и който е развилъ въ себе си всички вложени сили и способности. Този човѣкъ крие въ себе си възможноститѣ на цѣлата вселена. За този човѣкъ се казва, че е малка вселена. Сега, като сте дошли на земята, вие трѣбва да имате правилни разбирания за живота, а не разбиранията на мравкитѣ, на паяцитѣ, на вълцитѣ, на тигритѣ, на слоноветѣ. Вие не трѣбва да имате разбиранията на обикновенитѣ хора, нито на обикновенитѣ философи и учени. Веднъжъ сте дошли на земята, вие трѣбва да имате разбиранията на човѣка, който върши волята Божия. Силата на човѣка седи въ изпълнение волята на Бога. Законътъ на любовьта е законъ на служене. Дето е любовьта, тамъ е служенето. Служенето е едновременно вѫтрешенъ и външенъ процесъ. Първиятъ законъ въ свѣта е служене на Бога, а вториятъ законъ — служене на ближния. Външниятъ изразъ въ служенето на Бога се изразява въ правилнитѣ отношения на човѣка къмъ хора, растения и животни, чрезъ които Богъ се проявява. Ако отсѣче едно такова дърво, човѣкъ може да плати съ живота си. Има случаи, когато човѣкъ може да отсѣче и сто дървета, безъ да му се случи нѣкакво зло. Какво показва това? Това показва, че той е спазилъ известни закони, които го освобождаватъ отъ всѣкаква отговорность. Статистиката показва, че досега нито единъ кюмюрджия, нито единъ воденичарь, не сѫ могли да се издигнатъ. Въ края на краищата, тѣ сѫ фалирали. Ще кажете, че меленето на житото е необходимо. — Не, това е най-несполучливиятъ опитъ, който човѣчеството е могло нѣкога да направи. Въ Божествената книга не сѫществува законъ, споредъ който житото трѣбва да се мели на брашно. Когато житото се мели на брашно, хранителнитѣ му вещества излетяватъ навънъ, а оставатъ слабохранителнитѣ, които човѣкъ използува. Днесъ ще се мели житото, следъ два-три месеца ще се яде, и човѣкъ ще мисли, че много нѣщо е придобилъ. Това е залъгване. Ще кажете, че тази работа е наредена отъ Господа. Ако, действително, сегашниятъ порядъкъ на нѣщата е нареденъ отъ Господа, защо хората роптаятъ? Ако човѣкъ приеме, че законитѣ на една държава сѫ отъ Господа, той трѣбва да бѫде примиренъ съ всичко. Ако сиромашията и богатството сѫ отъ Бога, човѣкъ трѣбва да е доволенъ и отъ едното, и отъ другото. Ако приемемъ, че всичко е отъ Бога, а въпрѣки това роптаемъ, тогава едно отъ дветѣ е вѣрно: или не разбираме свѣта, който Богъ е създалъ, или, тъй както е създаденъ, не го удобряваме. Човѣкъ се намира въ сѫщото положение и къмъ себе си: или не се разбира, или намира, че не е създаденъ, както трѣбва. Природата признава следния законъ: когато всички удове на организъма сѫ здрави, цѣлиятъ организъмъ е здравъ. Ако само единъ удъ на организъма е боленъ, цѣлиятъ организъмъ страда. Този законъ се отнася, както до органическия, така и до психическия свѣтъ. Причината за заболяване на кой да е удъ на организъма е вѫтрешна, а не външна. Тя се дължи на нѣкакви примѣси въ физическото или духовно тѣло на човѣка. Ако човѣкъ изложи рѫката си на нѣкакъвъ фронтъ, тя може да заболѣе. Щомъ рѫката заболѣе, има възможность да заболѣе и другъ нѣкой удъ, както и цѣлото тѣло. Следъ това човѣкъ може да замине за онзи свѣтъ. Какво представя онзи свѣтъ? Кога отива човѣкъ на онзи свѣтъ? — Когато фалира. Докато една банка не фалира, тя сѫществува. Щомъ фалира, тя изчезва, не се чува вече нейното име. Когато умре човѣкъ, кѫде отива? Хората казватъ, че умрѣлитѣ отиватъ при Бога. Чудно нѣщо! Значи, фалиралитѣ банки отиватъ при Бога. Това не е вѣрно. Когато една банка фалира, тя отива на сѫдъ, дето се преглеждатъ смѣткитѣ ѝ. Какво нѣщо е сѫдътъ? — Мѣсто, дето се изправятъ кривитѣ работи. Следователно, умрѣлиятъ отива въ сѫда, да се оправятъ кривитѣ му работи. При Бога отива само онази душа, която люби Бога, която презъ цѣлата вѣчность е живѣла само заради Него и се е жертвувала за Него. За тази душа само казваме, че е служила вѣрно и преданно на Бога. Срещнете ли душа, която презъ цѣлия си животъ се е лутала отъ църква въ църква, търсѣла Бога, очаквала тукъ или тамъ да я убеждаватъ въ Неговото сѫществуване, знайте, че тя не може да отиде при Бога. Тя е била въ училище, но това училище не ѝ е дало всичко, което ѝ е необходимо за приближаването ѝ къмъ Бога. Училището е мѣсто, което посочва на ученика правия пѫть, дава му правила, какъ да живѣе, какъ да развива ума, сърдцето и волята си. Това, което сега говоря, е встѫпление къмъ онова, което ви предстои да изучавате. Запримѣръ, мнозина сѫ ви говорили за морето, за начина, по който можете да се кѫпете, но вие още не сте се кѫпали. Теория имате, но практика нѣмате. Отивате до брѣга на морето, но веднага се спирате, не се решавате да влѣзете въ водата. Защо? — Съ дрехи сте. Искате ли да се кѫпете, трѣбва да се съблѣчете и да влѣзете съвършено голъ. Такова е правилото. При това, първо ще влѣзете до колѣне, после ще се потопите до кръста и следъ това ще се гурнете цѣлъ. Докато се учите да плавате, ще се ползувате отъ гуменитѣ пояси, които сѫ пълни съ въздухъ. Тѣ ще ви държатъ надъ водата. Ще внимавате, поясътъ всѣкога да бѫде пъленъ съ въздухъ. Излѣзе ли въздухътъ навънъ, положението ви се затруднява. Въздухътъ въ пояса представя капитала, съ който разполагате. Плаването въ водата представя новия животъ, който приематъ само ония хора, които сѫ се освободили отъ материалното. Въ новия животъ човѣкъ влиза така, както майка му го е родила. Влѣзе ли въ училището, да търси истината, да учи, човѣкъ трѣбва да се освободи отъ всичко материално, съ което е напълнилъ главата и сърдцето си, да влѣзе съвършено голъ, както майка му го е родила. Тамъ не приематъ ученици, облѣчени съ царска мантия, съ дрехата на виденъ философъ, ученъ, поетъ, музикантъ или художникъ. Ще съблѣчешъ дрехитѣ си, ще препашешъ гумения поясъ, ще влѣзешъ въ водата, ще поседишъ малко и бързо ще излѣзешъ на брѣга, да се печешъ на слънце. Всѣки день ще влизашъ и ще излизашъ отъ водата, докато се научишъ свободно да плавашъ въ водата, като рибитѣ. Докато не се научи да живѣе въ водата, човѣкъ всѣкога ще страда. Жабитѣ живѣятъ едновременно и въ водата, и на сушата. Това показва, че тѣ се намиратъ въ преходна фаза на живота. Обаче, човѣкъ не трѣбва да бѫде като жабата. Влѣзе ли въ водата, т. е. при условията на новия животъ, той трѣбва да се пригоди къмъ тѣхъ: нито да се задушава, нито да се дави. Съвременнитѣ хора се стремятъ къмъ една особена область на съзнанието, наречена висше, Божествено съзнание, която опредѣлятъ съ думитѣ „възвишенъ, идеаленъ животъ“. Влѣзе ли въ областьта на висшето съзнание, човѣкъ се усѣща физически здравъ, съ вѫтрешенъ миръ и спокойствие. Той се разбира съ всички хора, които се стремятъ къмъ великото, макаръ и да сѫ по-малки отъ него. Лѣкарьтъ разбира състоянието на болния, защото последниятъ се стреми къмъ здраве. Обаче, болниятъ не разбира състоянието на лѣкаря. Болниятъ влиза въ положението на болния, но не може да му слугува. Следователно, когато нѣкой човѣкъ не може да слугува, това показва, че той е боленъ. На нѣкого кракътъ е счупенъ, на другъ — рѫката, на трети — ребрата. Тѣ се оплакватъ едни отъ други, че никой отъ тѣхъ не иска да имъ слугува. Какъ ще слугуватъ тия хора? Боленъ на боленъ може ли да слугува? Когато хората не си услужватъ взаимно, причината за това е двояка: или сѫ болни, или не съзнаватъ длъжностьта си. Ако сѫ болни, тѣ ще лежатъ и ще чакатъ да дойде сестра милосърдна, или лѣкарь, да имъ привърже раната. Положението на нѣкой вѣрващи е подобно на пациентитѣ въ болницитѣ. Тѣ лежатъ и чакатъ да дойде нѣкой да имъ помогне. Всѣки боленъ обича да разправя за болестьта си, за времето, което е прекаралъ въ болницата и т. н. Христосъ срещна единъ боленъ, който е лежалъ цѣли 38 години въ болницата и го запита: Искашъ ли да излѣзешъ отъ това училище? — Да, Учителю, 38 години следвамъ това училище, искамъ вече да свърша учението си. Защо този човѣкъ искалъ часъ по-скоро да свърши училището? — Защото е попадналъ въ болезнената страна на това училище. Той искалъ да излѣзе отъ тази область и да влѣзе въ новия животъ, въ здравословнитѣ условия на училището. Да се занимава човѣкъ съ живота на другитѣ, кой какъ вѣрва и какъ живѣе, това е болезнената страна на училището, отъ която трѣбва да се излѣзе. Тайната на живота, здравословната страна на училището седи въ това, човѣкъ да се домогне до ония методи, които водятъ къмъ правиленъ, възвишенъ животъ. Дойде ли до това положение, човѣкъ е постигналъ щастието, т. е. Вѣчния животъ — животъ на безсмъртието. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ.“ За да се говори за утихване на вѣтъра, това значи, да е имало вѣтъръ и буря. Докато вѫтре въ човѣка ставатъ вълнения, смущения, бушувания, той е изложенъ на голѣми бури и вѣтрове. Щомъ разреши нѣщо въ себе си, щомъ дойде до нѣкакво правилно разбиране въ живота, вѣтърътъ и бурята въ него преставатъ. Правилнитѣ разбирания представятъ ладията, въ която човѣкъ влиза на заветъ. Христосъ дойде на земята, да научи хората, какъ и кѫде да се подслоняватъ, да се пазятъ отъ голѣмитѣ бури и вѣтрове, които рушатъ, коренятъ всичко, каквото срещнатъ на пѫтя си. Сѫщевременно, Христосъ казва: „Огънь дойдохъ да запаля въ свѣта“. И досега още хората говорятъ за този огънь, не могатъ да разбератъ, защо е запаленъ и какво е предназначението му. Много просто. Зимно време, когато вънъ се пука дърво и камъкъ, и дойде нѣкой човѣкъ да запали огъня ви, питате ли, защо го е запалилъ. Като запали огъня ви, той самъ ще каже: Дойдохъ да ви запаля огъня. Следъ това ще си замине. Всички, които могатъ да се грѣятъ, да варятъ яденето си на този огънь, ще кажатъ: Дойде единъ човѣкъ, запали ни огъня и си отиде. Които не разбиратъ смисъла на огъня, казватъ: Опасенъ човѣкъ е този, който пали огънь. Огъньтъ трѣбва да се запали! Какъвъ е този огънь? — Свещенъ огънь. Свещениятъ огънь въ човѣка е загасналъ и трѣбва да се запали. — Кѫде трѣбва да се запали? — Въ сърдцето, въ ума и въ волята на човѣка. Съвременнитѣ хора вѣрватъ въ всичко, но не и въ онова, въ което трѣбва да вѣрватъ. Запримѣръ, тѣ вѣрватъ, че могатъ да станатъ богати, учени, силни, а не се спиратъ предъ мисъльта, че и като богати, учени и силни могатъ да умратъ. Не е лошо да се стреми човѣкъ къмъ богатство, ученость и сила, но той трѣбва да знае, че то не е реално. Щомъ не е реално, то непременно ще се изгуби. Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ онова, което не се губи. То е реалното въ живота. Представете си, че двама души стоятъ на бойното поле и наблюдаватъ, какво става. Единиятъ отъ тѣхъ знае Божественитѣ закони, разполага съ тѣхъ и гледа спокойно, какъ хората се биятъ, какъ падатъ ранени и мъртви на бойната линия. Другиятъ е обикновенъ човѣкъ, разполага съ обикновени знания и като наблюдава цѣлата картина, тревожи се, че еди-кой си пострадалъ. Щомъ се свърши войната и двамата се оттеглятъ. Първиятъ седи тихъ и спокоенъ, а вториятъ ходи натукъ-натамъ, плаче, страда за раненитѣ, привързва ранитѣ имъ, но не може да имъ помогне. Отъ време на време той поглежда къмъ другаря си и се чуди, какъ може въ такъвъ моментъ да гледа така спокойно на всичко. Следъ това, той казва на войницитѣ: Съберете всички ранени и убити на едно мѣсто. Той се приближава къмъ тѣхъ, запалва огънь и ги изгаря. Като гледатъ, какво прави, всички се възмущаватъ отъ неговата жестокость. Не се минава много време, отъ огъня започватъ да излизатъ единъ следъ другъ раненитѣ и убититѣ, но вече здрави, бодри, жизнерадостни. Какво е станало съ тѣхъ? Тѣ сѫ възкръснали. Не е жестокъ човѣкътъ, който може мъртви да възкръсява. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ 1001 нощь. Това сѫ невъзможни нѣща. Невъзможното за човѣка е възможно за Бога. Вие виждате, какъ излизатъ отъ огъня здрави, бодри хора и благодарятъ на Бога, че сѫ здрави, свободни отъ страдания. Тѣ се радватъ, че влизатъ въ новия животъ, въ живота на възкресението. Кое е по-добро за човѣка: да изгори и на пепель да стане, или да изгори и отново да оживѣе? Най-добро отъ всичко е човѣкъ да мине презъ огъня, но следъ това отново да оживѣе. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Значи, голѣмото противоречие, което сѫществува между хората, трѣбва да утихне. Това противоречие произтича отъ неразбиране на живота и на природата. Слабитѣ хора създадоха злото и противоречията въ свѣта. Силнитѣ хора — хората на безсмъртието, създадоха доброто. Когато въ човѣка се явяватъ лоши, отрицателни чувства, той трѣбва да знае, че е слабъ. — Какъ може да се освободи човѣкъ отъ тия чувства? — Като стане силенъ. Когато въ сърдцето на човѣка се явяватъ положителни, красиви, мощни чувства, той е силенъ човѣкъ, той ражда доброто въ себе си. Той е подобенъ на изворъ, отъ който доброто изтича. Изворътъ на доброто въ човѣка трѣбва да полива всички треви и цвѣтя, и да имъ помага да растатъ. Тъй щото, става ли въпросъ за силенъ човѣкъ, ще знаете, че силенъ е онзи, който ражда само доброто. Който ражда злото, той не е силенъ човѣкъ. Ама азъ вѣрвамъ въ Христа. — Ако твоята вѣра може да те застави да раждашъ доброто, тя е на мѣсто. Но ако твоята вѣра те заставя да раждашъ злото, тя не е на мѣстото си. Ако въ вѣрата си ти си фанатикъ и преследвашъ този-онзи, че не вѣрвали въ Бога и въ Христа като тебе, тя не е на мѣстото си. Ако твоята философия, съ която си обяснявашъ причинитѣ и последствията на нѣщата, ражда злото въ свѣта, тя не е на мѣстото си. Тази философия е философия на слабитѣ хора. На всички силни хора, на всички учени философи, поети, музиканти, художници, които раждатъ доброто, казвамъ „добре дошли“. Всѣки човѣкъ, колкото и да е малъкъ, трѣбва да бѫде силенъ, да ражда доброто въ свѣта. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ трѣбва да ражда доброто, т. е. трѣбва да даде ходъ на Божественото въ себе си. Въ който моментъ човѣкъ реши да върши волята Божия, той става едно съ Бога. Каквото направи въ името Божие, човѣкъ трѣбва да го принесе предъ вратата на Великия олтаръ и да се отдалечи. Не е нужно да седи човѣкъ предъ този олтаръ, да се представи предъ всички, че е извършилъ нѣщо за Бога. Земята, слънцето, луната сѫ направени за човѣка. Той може да се разхожда отъ една планета на друга и пакъ да слѣзе на земята. Той е свободенъ, разполага съ билетъ, съ който може да обиколи цѣлата вселена. — Защо ние нѣмаме тази опитность, тази свобода, да се движимъ, дето искаме? — Да ви се даде този билетъ днесъ, това значи, да станете по-нещастни, отколкото сте сега. За да може свободно да пѫтува отъ една планета въ друга, човѣкъ трѣбва да има съответна форма. Съ човѣшката форма той може да живѣе само на земята. За другитѣ планети се изискватъ други форми. Когато говоримъ за условията на даденъ животъ, ние подразбираме съответни форми. Има начини, по които формитѣ на живота се измѣнятъ. Обаче, човѣкъ трѣбва да знае тия начини. За всѣки човѣкъ, който може да се ползува отъ тия начини, казваме, че е добъръ, праведенъ. Не може ли да се ползува отъ тѣхъ, този човѣкъ е грѣшенъ. Какво разбирате подъ думитѣ „праведенъ и грѣшенъ човѣкъ?“ Срѣщате две момиченца, десетгодишни, деца на благородни, богати родители, облѣчени съ бѣли, нови роклички. И дветѣ сѫ добри деца, всички хора ги обичатъ и имъ се радватъ. Тѣ се разхождатъ, радватъ се на ясното, чисто небе и топлото слънце. Немирни, злосторни момчета решаватъ да имъ напакостятъ. Взиматъ едно шише, пълно съ черна течность, подобна на катранъ, напръскватъ съ нея гърба на едното отъ момиченцата и хукватъ да бѣгатъ. Като видѣло рокличката си напръскана съ черната течность, момиченцето придружено отъ другарката си, се разплакало и тръгнало за дома си. На пѫтя тѣ срещнали единъ файтонджия, който предложилъ да ги заведе до дома имъ. Пакостнитѣ момчета се затичали подиръ файтона, пръснали върху него отъ сѫщата течность, но този пѫть тѣ не успѣли да направятъ нищо. Отъ дветѣ момиченца само едното пострадало. Само едното попаднало при неблагоприятни условия. Второто, обаче, и при двата случая останало незасегнато отъ черната течность, т. е. отъ неблагоприятнитѣ условия на живота. Следователно, едни хора се намиратъ при неблагоприятни условия на живота, като едното отъ момиченцата, вследствие на което дрехитѣ имъ сѫ нечисти, изцапани. За тѣзи хора се казва, че сѫ грѣшни, нечисти. Други хора пъкъ се намиратъ при благоприятни условия, вследствие на което дрехитѣ имъ сѫ чисти, безъ петна. Тѣ минаватъ за добри, за праведни хора. Защо едни хора сѫ поставени при благоприятни, а други при неблагоприятни условия, има редъ причини за това. Лошитѣ мисли и чувства правятъ дрехитѣ на човѣка нечисти. Каквото представятъ пакостнитѣ момчета за момиченцата съ бѣлитѣ роклички, такова нѣщо сѫ отрицателнитѣ и нечисти мисли и чувства за човѣка. Въ дадения случай, тия мисли и чувства засѣгатъ само нѣкои хора, а други не засѣгатъ. — Защо? — Защото еднитѣ сѫ поставени при неблагоприятни условия на живота, а другитѣ — при благоприятни. Обаче, и еднитѣ, и другитѣ сѫ слаби хора. Тѣ не сѫ се издигнали още надъ условията. Тѣ не сѫ станали господари на условията. И тъй, докато човѣкъ не стане господарь на условията, при които живѣе, той всѣкога е изложенъ на грѣхъ, на опасности, на страдания. Щомъ стане господарь на условията, той може да се нарече истински човѣкъ, той има мораленъ устой и може да издържа и въ убежденията си, и въ своето вѣрую. Съ други думи казано: човѣкъ е господарь на външнитѣ условия дотогава, докато е свързанъ съ Божественото съзнание. Наруши ли се тази връзка, той става вече робъ на условията. Докато божественото съзнание взима надмощие въ човѣка, той се стреми къмъ доброто, къмъ красивото и благородното въ свѣта. Има моменти, положения, когато всички живи сѫщества проявяватъ известно благородство. И най-свирепото животно се смекчава предъ своитѣ малки и започва да ги глади, да ги лиже съ езика си. Като види своето малко детенце, и най-жестокиятъ човѣкъ, който е убилъ десетки хора, се смекчава и проявява къмъ него нѣжни, бащински чувства. Това показва, че въ известни моменти, Божественото проговаря въ всички хора, въ всички живи сѫщества. Защо грѣшатъ хората, не може да се отговори. Много причини има за това. Цѣлото небе се занимава съ въпроса, какъ да се спаси свѣта, а не защо хората грѣшатъ. Защо и какъ е произлѣзълъ грѣхътъ, това е въпросъ, върху който разумнитѣ сѫщества не се спиратъ. Тѣ се занимаватъ съ въпроса, какъ да спасятъ свѣта. Тѣ сѫ изработили вече единъ планъ, който постепенно прилагатъ. Прилагането на този планъ е започнало още отъ времето на Христа. Кое трѣбва да се спаси въ човѣка? — Неговата душа. Дали хората вѣрватъ въ това, или не, то е другъ въпросъ. Заедно съ душата на човѣка ще се спаси и умътъ, и сърдцето му. Сѫщественото за човѣка сѫ неговиятъ духъ, неговата душа, неговиятъ умъ и неговото сърдце. Вънъ отъ тия четири свѣта, всичко е несѫществено. Следователно, несѫщественото трѣбва да се пожертвува за сѫщественото. Човѣкъ се движи и проявява въ тѣзи четири свѣта, които представятъ реалностьта на неговия животъ. Когато се проявява едновременно въ тия четири свѣта, човѣкъ е въ пълно равновесие, въ устой. Прояви ли се само въ единъ отъ тия свѣтове, равновесието му се нарушава. Ако вземете една топка, тежка единъ килограмъ и я закрепите въ една точка на върха на една игла, безъ да се поклати на една или на друга страна, тази точка наричаме срѣдоточие, равновесие, центъръ на тежестьта. Следователно, иска ли човѣкъ да се постави въ равновесие, нищо да не го безпокои, той трѣбва да застане въ своето срѣдоточие, т. е. въ онази точка на своя животъ, дето всички сили се уравновесяватъ. Въ тази точка се проявява Божественото въ човѣка. Докато Божественото взима надмощие надъ човѣшкото, човѣкъ може да запази равновесие на силитѣ си. Какво виждаме въ живота на обикновения човѣкъ? Докато е богатъ, силенъ, здравъ, щастливъ, той е въ равновесие. Щомъ изгуби силата, здравето, вѣрата, богатството си, едновременно съ това той губи и равновесието си. Обаче, само за онзи човѣкъ казваме, че има истинско вѫтрешно равновесие, който, следъ като, изгуби и силата, и здравето, и вѣрата, и богатството си, не измѣня нито единъ мускулъ на лицето си. Този човѣкъ живѣе въ закона на любовьта. Докато човѣкъ живѣе въ любовьта, като сила, съ която може да си служи, свѣтътъ всѣкога ще бѫде за него отворенъ. Той е намѣрилъ мѣстото, дето може да запали свещения огънь. Веднъжъ запаленъ, свещениятъ огънь, трѣбва постоянно да се разгорява. Дето се пресичатъ две прави линии, тамъ е мѣстото на свещения огънь. Има смисълъ да запали човѣкъ свещения огънь въ себе си, ако окрѫжаващитѣ могатъ да се ползуватъ отъ благотворното влияние на неговата топлина. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ топлината на свещения огънь, т. е. отъ една блага дума, която може да излѣзе отъ устата на човѣка. Нѣкой пита: Ще излѣзе ли нѣщо отъ мене? — Ще излѣзе. — Ще бѫда ли здравъ? — Ще бѫдешъ. — Ще се оправятъ ли работитѣ ми? — Ще се оправятъ. — Да вѣрвамъ ли въ всичко, което ми казвашъ? — Вѣрвай, защото безъ вѣра човѣкъ не може да угоди на Бога. Казано е въ Писанието: „Да бѫде споредъ вѣрата ти“. Това значи: ако човѣкъ е боленъ, ще оздравѣе; ако е сиромахъ, ще разбогатѣе; ако е невежа, ученъ ще стане. Обаче, човѣкъ ще придобие отъ всичко това толкова, колкото е вѣрата му. Вѣрата на човѣка отговаря на неговия вѫтрешенъ импулсъ къмъ работа, къмъ придобиване на нѣщо. Любовьта пъкъ, дава потикъ на човѣка къмъ животъ. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да знае отде иде и кѫде отива. Ще кажете, че това не е важно. — Кое е важно тогава? — Да ядемъ и да пиемъ. Наистина, важно е човѣкъ да яде и да пие, но кой ще доставя това? Гостилничарьтъ е затворилъ вратата на гостилницата си. Всички се трупатъ предъ вратата, викатъ, хлопатъ, но той не отваря. — Защо? — Не знаятъ, какъ да хлопатъ. Ако човѣкъ знае, какъ да хлопа на вратата на гостилничаря, той непременно ще отвори, ще го покани да седне и ще го нагости добре. Следователно, знае ли човѣкъ, какъ да хлопа на сърдцето, или на душата на нѣкого, той непременно ще му отвори. Сега, както и да разглеждаме нѣщата, ние виждаме, че всичко въ свѣта е строго опредѣлено. Богъ, Който създаде свѣта, всѣки день е създавалъ нѣщо опредѣлено, докато въ шестия день създаде човѣка. Числото шесть е число на фантазии, на илюзии. Това виждаме и въ живота на човѣка. Преди да направи нѣщо, човѣкъ фантазира, мечтае, а като го направи, започва да преувеличава. Често въ говора хората си служатъ съ редъ преувеличавания. Когато нѣкой иска да каже, че нѣкѫде били събрани много хора, той казва: Тамъ имаше толкова хора, че яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне. — Така не се говори. Колкото хора и да сѫ били събрани на едно мѣсто, все може да се хвърли и едно, па и повече яйца. Когато искатъ да кажатъ за нѣкого, че е бавенъ въ работитѣ си, въ движенията си, казватъ: Този човѣкъ пъпли като мравка. За другъ пъкъ казватъ: Той е човѣкъ и половина. — Не, свѣтътъ така не може да се оправи. Какви сѫ мѣркитѣ, разбиранията на сегашнитѣ хора — учени, философи и религиозни, ние оставяме настрана. Колкото и да сѫ добри тѣхнитѣ разбирания, тѣхнитѣ теории и философии, тѣ сѫ отживѣли времето си. Сега трѣбва да се отвори нова врата, новъ пѫть, въ който хората да влѣзатъ. Този пѫть изключва всѣкакви кражби, лъжи, престѫпления. Той е пѫть на доброто, на вѣчното благо. Вѣрата на съвременнитѣ хора се отнася до онзи малъкъ свѣтъ, въ който днесъ живѣятъ. Законитѣ на този малъкъ свѣтъ, на тази малка държава не важатъ за голѣмата държава. Законитѣ на България, не важатъ за Англия, и законитѣ на Англия, не се отнасятъ до България. Въ която държава и да отидете, вие трѣбва да зачитате нейнитѣ закони, и да имъ се подчинявате. Следователно, влѣзете ли въ онзи свѣтъ, вие трѣбва да се подчинявате на неговитѣ закони. Онзи свѣтъ има свои специални закони, които коренно се различаватъ отъ законитѣ на физическия свѣтъ. Като ви се говори за онзи свѣтъ, вие си представяте нѣщо приказно, като приказкитѣ отъ хиляда и една нощь и не вѣрвате въ него. Въ какво вѣрвате, това е ваша работа. Обаче, който е ходилъ въ онзи свѣтъ, той го познава. Преди да влѣзете въ онзи свѣтъ, ще минете презъ нѣколко митници. Тамъ ще прегледатъ, да не би да носите нѣщо отъ земята. И най-малката игла, не се позволява да прекарате. Всичко, каквото носите, ще го задържатъ на митницата и тогава ще ви пуснатъ да влѣзете. Когато се връщате отъ онзи свѣтъ за земята, пакъ ще ви преглеждатъ на митницитѣ. Както нѣмате право да носите нѣщо отъ земята за онзи свѣтъ, така сѫщо нѣмате право да носите нѣщо отъ онзи свѣтъ за земята. Христосъ казва: „Събирайте съкровища за онзи свѣтъ.“ — Кѫде трѣбва да се събиратъ тия съкровища? Докато е на земята още, човѣкъ трѣбва да събира съкровища, които да изпраща въ банкитѣ на невидимия свѣтъ, че като влѣзе тамъ, да има съ какво да живѣе. Щомъ влѣзете въ невидимия свѣтъ, веднага ще ви запитатъ: Вложили ли сте нѣщо въ този свѣтъ? — Да, въ еди-коя банка внесохъ десеть хиляди лева. — Щомъ си внесълъ десеть хиляди лева, ти можешъ да имашъ кредитъ десеть милиона най-малко и можешъ да останешъ тукъ, докогато искашъ. Даже и десеть лева да е внесълъ въ една отъ банкитѣ на невидимия свѣтъ, човѣкъ пакъ има право да влѣзе тамъ. Обаче, ако нищо не е внесълъ, крачка напредъ не може да пристѫпи. Законътъ е такъвъ. Всички се запитватъ, дали е реаленъ онзи свѣтъ. — Реаленъ е онзи свѣтъ, по-реаленъ, отколкото можете да си представите. Реалностьта на нѣщата не седи въ това, което човѣкъ може да пипне, но въ онова, което въ даденъ моментъ съзнава. Реалностьта се изразява въ отношенията на хората като души. Животътъ е толкова реаленъ, колкото човѣкъ го съзнава. Оттамъ и отношението между душитѣ се обуславя отъ съзнанието за сцеплението, за връзката, която сѫществува между тѣхъ. Връзката сѫществува не само между хората, но и между хората и животнитѣ. Нѣкой човѣкъ има конь, волъ, овце, безъ да съзнава, какво представятъ тия животни, отде сѫ дошли, каква е задачата имъ и т. н. Той мисли, че е господарь въ свѣта и може да се ползува отъ всички животни и растения. Той не се запитва, на какво основание може да се ползува отъ труда на коня и на вола, отъ вълната, млѣкото и месото на овцетѣ, безъ да имъ плаща. Азъ съмъ господарь въ свѣта, мисли си човѣкъ и съ това изчерпва всички въпроси. — Не, животнитѣ, съ които си служите, сѫ изпратени на земята отъ своитѣ бащи, благородни и разумни сѫщества, да ви направятъ известни услуги и следъ това да се върнатъ назадъ. Ако съзнавате това, вие трѣбва да имъ благодарите, да се отнасяте добре съ тѣхъ, защото единъ день ще отговаряте предъ тѣхния баща. Когато отъ невидимия свѣтъ взематъ решение да отнематъ конетѣ, воловетѣ, овцетѣ, кокошкитѣ на нѣкой човѣкъ, той осиромашава. Безъ тия животни хората не могатъ да сѫществуватъ. Хората дължатъ своя Животъ на самопожертвуването на тия животни. Ако всички хора на земята — царе, владици, свещеници, учители и ученици, майки и бащи, господари и слуги, за единъ моментъ само, се замислятъ върху великата жертва, която се прави за тѣхъ, тѣ биха се преобразили, коренно биха измѣнили живота си. Да се замисли човѣкъ по този въпросъ, това значи, широко да отвори сърдцето си за всички. Щомъ отвори сърдцето си, той ще отвори и хамбара си, ще почне да раздава и на животнитѣ, и на хората. Като ги нахрани, ще разпрегне животнитѣ, ще имъ даде почивка, а на слугитѣ и на слугинитѣ си ще даде свобода. Този день ще бѫде празникъ за всички, да познаятъ, че господарьтъ имъ е отворилъ хамбара си и щедро раздава отъ своитѣ блага. Време е вече, всички хора широко да отворятъ сърдцата си за Господа. Англичанитѣ сѫ дошли вече до тази Божествена идея и посвещаватъ малка часть отъ времето си за Бога. Тѣ сѫ дошли до положение да посветятъ две минути за Господа. Презъ това време всички желѣзници, параходи, фабрики, учреждения спиратъ работата си и отправятъ мисъльта си къмъ Бога. Кой кѫдето е, спира работата си. Не само две минути, но човѣкъ трѣбва да отдѣли поне единъ часъ отъ времето си за Великото въ свѣта и да отправи къмъ Него благодарностьта си за всичко, което е получилъ и всѣки моментъ получава. Ако рекатъ да пожертвуватъ единъ часъ отъ времето си, хората мислятъ, че ще иматъ голѣми загуби, затова отдѣлятъ само по две минути. Въ бѫдеще, обаче, тѣ ще съзнаятъ необходимостьта отъ това и ще жертвуватъ повече време. Който не може да направи една малка жертва, той по никой начинъ, не е готовъ за голѣма жертва. Дошло е вече време за човѣка, който отъ хиляди години живѣе на земята, да съзнае жертвитѣ, които се правятъ за него и да благодари за тѣхъ. Само по този начинъ, той ще чува Божия гласъ въ себе си и въ ближния, както Мойсей го е чулъ. Това значи, да се запали свещениятъ огънь въ човѣка, както Богъ го запали въ Мойсея. Казано е въ Писанието, че огънь ще изгори всички. Мойсей разбра вѫтрешния смисълъ на този стихъ, но евреитѣ не го разбраха така и затова, Мойсей трѣбваше да имъ проповѣдва, да ги запознае съ дълбокия смисълъ на живота, Мойсей казваше на евреитѣ: Богъ ще издигне другъ пророкъ между васъ, и вие трѣбва да бѫдете готови, да изпълните Неговия законъ. Ако човѣкъ не може да приложи Христовия законъ, той не може да приложи и човѣшкитѣ закони. При това положение, каквато е участьта на Христовия законъ, такава ще бѫде участьта и на всѣки човѣшки законъ. Ако човѣкъ не обича майка си, баща си, брата си, сестра си, той не може да обича и другитѣ хора. Ако синътъ не обича майка си, той не може да обича и другитѣ жени. Каквато е любовьта на сина къмъ майката, такава ще бѫде любовьта му и къмъ всички жени. Каквато е любовьта на сина къмъ бащата, такава ще бѫде любовьта му къмъ всички хора. Ако човѣкъ не живѣе добре съ родителитѣ си и не вѣрва въ Бога, по никой начинъ, той не може да живѣе добре съ хората и да имъ вѣрва. Ако вѣрва въ Бога и Го обича, той ще вѣрва и въ хората, и ще ги обича. Богъ не иска отъ хората да вѣрватъ въ Него, да Му пѣятъ хвалебни пѣсни, но иска да изпълнятъ Неговия законъ, да подобрятъ живота си. Той не иска да вижда сиромаси, хилави, сакати, болни хора въ свѣта. Той не иска да вижда страданията на хората, на животнитѣ, на растенията. Сегашнитѣ хора сѫ дошли до анормални прояви на живота и мислятъ, че ако влѣзатъ въ новия животъ, ще се лишатъ отъ нѣщо ценно. Наистина, тѣ ще се лишатъ отъ нѣщо, но то не е реалното въ живота. Това, отъ което ще се лишатъ, представя страданията, мѫчнотиитѣ, охканията имъ. А животътъ не се заключава въ страдания и мѫчнотии. Има нѣщо красиво въ обикновения човѣшки животъ, но красивото се крие задъ онова, което причинява болкитѣ и страданията. Не е приятно да си счупи човѣкъ крака или рѫката, но приятно е, когато той попадне подъ нѣжнитѣ грижи на нѣкой благъ, добъръ лѣкарь, или милосърдна сестра, които му говорятъ за великото въ живота и го водятъ къмъ чистъ и светъ животъ. Ако страданията и мѫчнотиитѣ поставятъ човѣка въ съприкосновение съ свѣтли, разумни души, които го подигатъ, тѣ иматъ смисълъ. Има смисълъ да живѣе човѣкъ и да се радва на живота, ако при мѫчнотиитѣ, въ които се е намиралъ, е могълъ да срещне нѣкой музикантъ, ученъ, философъ или поетъ, който му е помогналъ, далъ му условия да се развива, посочилъ му е пѫтя къмъ свѣтлината, къмъ новия животъ. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Добре е човѣкъ да влѣзе въ ладията, да утихне вѣтърътъ, за да опита Божественото начало въ себе си. Човѣкъ ще влѣзе въ ладията, само когато Божественото проговори въ него, за да види, какъ вѣтърътъ ще утихне. Това е задача, съ която всѣки човѣкъ трѣбва да се занимава, но за това е опредѣлено време. Както трѣбва човѣкъ да лѣга на време и да става на време, така и за всѣка задача е опредѣлено съответно време. Всѣка задача трѣбва да се започне и да се свърши на опредѣленото за нея време. Не я ли започне на време, нѣма да я свърши на време. Сега, започнете съ задачата на безсмъртието. Има числа на безсмъртието и числа на смъртьта. Има дни на благословения и дни на нещастия. Когато изучавате историята, обръщате внимание на датитѣ на започване и на свършване на войнитѣ. Като изучавате числата, ще видите, какви закони регулиратъ явленията въ живота и въ природата. По числата можете да познаете, кога човѣкъ има условия да стане богатъ и кога — беденъ; кога може да се разболѣе и кога — да оздравѣе; кога ще започне училище и кога ще свърши. Велико нѣщо е науката за числата, но тъй както днесъ възпитаватъ децата, тѣ не могатъ лесно да се домогнатъ до тази наука. Училищата, църквитѣ трѣбва да се градятъ на време. И Соломонъ, който бѣше мѫдрецъ, не можа да съгради Иерусалимския храмъ на време, вследствие на което, нищо не остана отъ него. И Давидъ искаше да съгради храмъ на Бога, но не му се позволи, понеже е избилъ много хора. Соломонъ съгради храмъ на Бога, но съ своя животъ, той го опетни, вследствие на което, храмътъ не може да се запази за дълго време. Следователно, докато има даже единъ порокъ въ себе си, човѣкъ не може да се домогне до великото, не може да съгради Божия храмъ въ себе си. Който има слабость къмъ женитѣ, който краде, който не пази сѫботата, както той я разбира, който не люби Господа съ всичкия си умъ, сърдце, душа и сила, и ближния си, като себе си, той не може да съгради Божия храмъ въ своята душа. Трѣбва ли и ние да изпаднемъ въ положението на циганката, която обещавала на болното си дете всичко, но нищо не изпълнила, докато най-после детето ѝ умрѣло отъ гладъ. Детето на една циганка се разболѣло сериозно. Презъ време на болестьта си, то казвало: Мамо, искамъ млѣчице. — Да, мама, ще ти купя. — Мамо, искамъ малко баница. — Да, мама, ще ти направя и баница. — Мамо, искамъ ябълки. — Да, мама, и ябълки ще ти купя. Майката обещавала на детето, че ще му купи, каквото иска, но нищо не купувала. Най-после детето умрѣло отъ гладъ. Желанието на човѣка да има това-онова е на мѣсто, но желанията трѣбва да се реализиратъ на своето време. Какво правятъ хората? Като умре нѣкой, тогава му правятъ третини, деветини, чедиридесеть деня и т. н. Не, правете третини и деветини на живитѣ, а не на умрѣлитѣ. Умрѣлитѣ не се нуждаятъ отъ тия нѣща. Съ това, азъ не искамъ да покажа незачитане на чувствата ви, но обръщамъ внимание на ония ваши действия, които сѫ резултатъ на неразбиране, на изопачаване на свещенитѣ обреди въ живота. Ако е необходимо да правите третини и деветини, правете ги на новороденитѣ деца и то не по единъ пѫть, а по нѣколко пѫти въ годината. — Какво е казалъ Христосъ по този въпросъ? — Много нѣща е казалъ Христосъ и още продължава да говори. Между това, което Христосъ е говорилъ, и това, което хората говорятъ, има голѣма разлика. Човѣкъ не може да говори всѣкога, както и каквото иска. И великитѣ хора даже, не сѫ говорили всѣкога еднакво. Казватъ, че нѣкой човѣкъ говори по Бога. — Той може да говори по Бога, но по задължение. Свещеникътъ, патриотътъ, майката и бащата, могатъ да говорятъ по Бога, но по задължение. Това още не е истинско говорене. Да говори човѣкъ по Бога, това значи, да говори безъ никакво задължение. Нѣкой върви по улицата, но вижда на едно мѣсто събрани много хора, които треперятъ отъ студъ. Той се спира, запалва имъ огъня и продължава пѫтя си. Той не остава при тѣхъ да се топли, но върви по-нататъкъ. Така постѫпва човѣкъ само тогава, когато въ него се е пробудила безкористна любовь. Всички хора трѣбва да проявятъ Божията Любовь отъ съзнание, безкористно, безъ никакво външно задължение. Нека дойдатъ всички учени, писатели и поети, всички музиканти и художници, да опишатъ красивото, великото въ любовьта, което досега още не е описано. Тѣ започватъ отъ красивото и свършватъ съ некрасивото. Това не е поезия, това не е песень. Великото, красивото излиза отъ областьта на истинската поезия. Хората не могатъ да го опишатъ, защото нѣматъ образци. Образци сѫ нужни на хората! Когато учительтъ иска да предаде на ученицитѣ си действието изваждане, той трѣбва да постѫпи по следния начинъ: да вземе една голѣма стъкленица съ медъ, да я закрие съ хартия. Сѫщевременно, да тури на масата чаша съ вода и нѣколко лъжички. Следъ това да извика единъ ученикъ навънъ и да му каже: Иванчо, вземи една лъжичка, дигни хартията и бръкни съ лъжичката въ стъкленицата. Какво правишъ сега? — Вадя медъ. — Колко лъжички извади? — Една. Изяжъ този медъ и пий една глътка вода. Бръкни още единъ пѫть въ стъкленицата. — Колко лъжички медъ извади? — Две. Напиши това нѣщо на дъската. Ученикътъ пише на дъската, а съ него заедно и останалитѣ ученици пишатъ. Има ли смисълъ това събиране и изваждане? — Има смисълъ. Като се върне у дома си, Иванчо разправя на майка си, какъ е събиралъ и вадилъ, и колко сладко е било събирането и изваждането. При такова предаване, всички деца ще искатъ да излѣзатъ на дъската. Този методъ на преподаване е добъръ и за децата, и за възрастнитѣ. Втория часъ ще влѣза въ друго отдѣление, ще нося една касичка съ златни английски монети и ще извикамъ единъ отъ способнитѣ, но бедни ученици: Драганчо, бръкни въ касичката и извади нѣщо. — Какво извади? — Една златна монета. — Бръкни още единъ пѫть. — Какво извади? — Още една златна монета. Пиши на дъската, какво действие извърши. Вземи следъ това монетитѣ и си купи нѣщо съ тѣхъ. Това е единъ новъ методъ за работа, който никога нѣма да се забрави. Който събира добре, той получава златнитѣ монети. Това сѫ методи, съ които природата работи съ възрастнитѣ хора и ги учи, какъ да събиратъ и да вадятъ. Тя си служи съ реални методи. Като не разбиратъ методитѣ, съ които природата си служи, хората бързо се произнасятъ за живота, като го считатъ лошъ. Тѣ не подозиратъ, че задъ лошия животъ се крие другъ единъ — добъръ, вѫтрешенъ животъ. Докато външниятъ животъ на човѣка не се изчисти добре, вѫтрешниятъ никога нѣма да се прояви. И да се прояви, той всѣкога ще остава скритъ отъ лошия. Обаче, и въ най-добрия човѣкъ се крие нѣщо лошо. Въ това отношение, и добриятъ, и лошиятъ човѣкъ представятъ земни пластове, въ дълбочината на които, се крие нѣкакво богатство, което може да се извлѣче навънъ. Преди години, въ Провадия копаха земята на дълбочина до 400 м. да вадятъ соль. Щомъ минаха границата подъ 400 м., сольта съвършено изчезна. Значи, и при най-добрия животъ на човѣка, може да дойдете до такъвъ пласть, дето доброто свършва. Оттамъ нататъкъ, иде лошото въ човѣка. Това показва, че доброто е изчезнало отъ човѣка, т. е. изгубило своята цена. Въ човѣшката душа се криятъ красиви, ценни нѣща, които само рудокопачитѣ, само златаритѣ могатъ да оценятъ. Затова, именно, на съвременнитѣ хора трѣбва да се проповѣдва новото учение, защото въ него има всички възможности за постижения, къмъ които човѣшката душа се стреми. За развитие на човѣка сѫ дадени редъ условия, но тѣ не трѣбва да му станатъ господари. За да живѣе добре, човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ богатство, но и сиромашията не трѣбва да го отчайва. Богатството носи блага въ живота, а сиромашията продължава живота. Едно отъ условията за продължаване на живота е гладътъ. Жаждата и гладътъ сѫ стимули за постигане на нѣщо велико. Който иска да придобие нѣщо велико, той трѣбва да яде малко. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Вѣтърътъ, който измѫчва хората, трѣбва да утихне. Бурниятъ вѣтъръ кѫса платната, обръща лодкитѣ въ водата, а понѣкога изкоренява дървета. Този вѣтъръ трѣбва да утихне и да се превърне въ трезва мисъль. Лодката, въ която влизаме, трѣбва да бѫде солидна, да издържа на всички бури и вѣтрове. Лодката представя човѣшкото сърдце, което никога не трѣбва да потъва. Вѣтърътъ е човѣшкиятъ умъ, който не трѣбва да събаря листата на дърветата, но само леко да ги разлюлява. Две нѣща се искатъ отъ човѣка: Вѣтърътъ да престане да духа, и той спокойно да влѣзе въ своята лодка. Само при това положение, Христосъ ще се яви и ще покаже на човѣка посоката, въ която трѣбва да се движи. Христосъ е Божественото въ човѣка, което му показва посоката, въ която трѣбва да върви. Това опредѣляне посоката на движението, иде пакъ чрезъ хората. За човѣка е важенъ моментътъ, въ който е намѣрилъ истината. За кибритената клечка е важенъ моментътъ, въ който е запалена, а не процесътъ на горението ѝ. И за човѣка е важенъ моментътъ, когато Божественото въ него се е запалило. Запали ли се свещениятъ огънь въ човѣка, той е добилъ Вѣчния животъ, къмъ който душата му се стреми. 13. Беседа отъ Учителя, държана на 24 ноемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Самъ се опасваше. „Когато бѣше ти по-младъ, самъ си се опасваше и ходѣше, дето щѣше“. Иоана 21:18. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ конкретно, отъ реално схващане на нѣщата. Всѣко нѣщо трѣбва да се представи въ такъвъ видъ, въ такава форма, въ каквато въ действителность сѫществува. Когато рисува нѣкакъвъ предметъ, художникътъ го представя въ увеличенъ или въ намаленъ видъ. Когато снима изображения на предмети, фотографътъ ги представя или въ намаленъ, или въ увеличенъ видъ. Изобщо, съвременнитѣ хора обичатъ да намаляватъ или да увеличаватъ нѣщата. По този начинъ, тѣ нѣматъ реална, истинска представа за тѣхъ. Запримѣръ, мнозина казватъ, че безъ религия не може да се живѣе. Вѣрно ли е това твърдение? Да се мисли така, то е все едно да се твърди, че човѣкъ не може да живѣе безъ кѫща. Безъ какво не може човѣкъ да живѣе: безъ Бога, или безъ религия? — Безъ Бога никой човѣкъ не може да живѣе, но безъ религия - може. Религията е дреха, съ която човѣкъ облича известна истина, за да стане достѫпна за неговия умъ. Религията представя известна форма, която, съ времето, се промѣня. Както дамитѣ и кавалеритѣ се обличатъ въ бални костюми, за да посетятъ известенъ балъ, така и религията се облича въ една или въ друга форма, за да изиграе своята роля. Когато свещеникътъ изпълнява своята служба, той се облича въ специални одежди. Щомъ свърши службата, той съблича одеждитѣ си и се облича въ обикновенитѣ си дрехи. Тѣзи нѣща сѫ установени отъ хората, и затова сѫ подложени на постоянни промѣни. Въ сѫщината на всѣка религия е Богъ. Който има външна представа за Бога, той Го ограничава въ себе си. Днесъ всички хора се стремятъ къмъ правилни разбирания, къмъ правилни понятия за нѣщата. Отъ това зависи тѣхниятъ животъ, тѣхното правилно развиване. Отношенията на Бога къмъ човѣка зависятъ отъ самия него. Ако човѣкъ е ученъ, отношенията на Бога къмъ него ще бѫдатъ като къмъ ученъ; ако е невежа, отношенията Му ще бѫдатъ като къмъ невежа; ако е праведенъ, отношенията Му ще бѫдатъ като къмъ праведенъ; ако е грѣшенъ, отношенията Му ще бѫдатъ като къмъ грѣшенъ. Отношенията почиватъ на математически и геометрически формули. Дето има отношения, тамъ сѫществува и математика, и геометрия. Значи, ако между мислитѣ и чувствата на човѣка има отношения, тамъ непременно ще има и математика, и геометрия. Всѣко реално, всѣко въплътено нѣщо подразбира присѫтствие на математика и геометрия. На това основание, ние казваме, че мислитѣ и чувствата на човѣка сѫ реални, понеже приематъ специални форми. Тѣ се материализиратъ въ известни геометрически форми. Които не разбиратъ законитѣ на материята, тѣ я считатъ мъртва. Мнозина говорятъ за духъ и за материя, безъ да разбиратъ тѣхната сѫщность. За невежитѣ има духъ и материя, за вѣрващитѣ има вѣра и Богъ, а за просветенитѣ — любовь, мѫдрость и истина. „Самъ се опасваше“. — Кой се опасва самъ? — Младиятъ. Стариятъ, обаче, други го опасватъ. — Нали учительтъ трѣбва да ни учи? — Не, учительтъ трѣбва да преподава, а ученицитѣ трѣбва сами да се учатъ. Който очаква на учителя си, той да го учи, да тъпче знанията насила въ главата му, ние го наричаме старъ човѣкъ. Днесъ всички хора, млади и стари, преждевременно сѫ остарѣли. Тѣ нѣматъ широки възгледи за нѣщата. Това е свойствено за младия човѣкъ. Като стане въпросъ за нѣщо отъ науката, тѣ веднага изнасятъ мнението на нѣколцина учени, като мѣродавно, и на него разчитатъ. — Не, искате ли да имате истинското положение върху нѣкой наученъ въпросъ, чуйте мнението на ученитѣ по цѣлия свѣтъ и тогава се произнасяйте. Мѣродавно мнение по известенъ въпросъ е онова, което е извлѣчено отъ мненията на всички учени по цѣлия свѣтъ. И това не е достатъчно. Човѣкъ трѣбва да вземе въ внимание мнението и на ученитѣ отъ възвишенитѣ свѣтове, и тогава да извади своето заключение по въпроса. Какво виждаме днесъ? Нѣкой човѣкъ направилъ нѣкакво изчисление въ областьта на науката и минава за ученъ. Едно шише вода въ пустинята струва повече, отколкото всички богословски и научни теории по даденъ въпросъ. Въ дадения случай, водата ще спаси положението на жадния, а не научнитѣ и богословски теории на хората. Това ни най-малко не значи, че научнитѣ и богословски теории нѣматъ цена. Тѣ сѫ важни само тогава, когато човѣкъ е въ дома си, когато не е жаденъ. Щомъ е въ пустинята, той се нуждае само отъ вода — никакви теории не го интересуватъ. Следователно, ако си истински окултистъ и си попадналъ въ пустинята, превърни пàритѣ въ въздуха на вода и задоволи жаждата си. Можешъ ли да направишъ това, ти си ученъ човѣкъ, и всѣки ще те слуша. Ако си истински богословъ, превърни пàритѣ въ въздуха на вода. — Трѣбва да се чака известно време, да се разбере, има ли водни пàри въ въздуха. — Съ чакане, тази работа не става. Който знае, той не чака. Той казва и прави. И тъй, повтарямъ: Всички хора се нуждаятъ отъ конкретно, отъ реално знание. Човѣкъ не трѣбва да се заблуждава въ себе си, да мисли, че много знае, че е добъръ, праведенъ човѣкъ, че има широки, правилни разбирания за живота и като него, другъ не сѫществува. Нѣкой казва: Като се помоля, всичко става. — Помоли се тогава и кажи на тази могила да се мръдне отъ мѣстото си. Той се помоли и казва на могилата да се премѣсти, но тя не се мърда. Той знае всичко, има силна мисъль, но отъ неговата силна мисъль, могилата не се помръдва. — Азъ съмъ вѣрващъ, а ти безвѣрникъ. — Да, но ти, който бѣше вѣрващъ, не можа да премѣстишъ могилата. Азъ, който съмъ безвѣрникъ въ твоитѣ очи, мога да премѣстя могилата. И двамата отиваме при могилата: той казва на могилата да се премѣсти, но тя не се мърда. Азъ ѝ казвамъ да се премѣсти, и тя започва да се движи. Кой отъ двамата има повече вѣра? За да познава силитѣ и способноститѣ си, човѣкъ трѣбва да прави опити, да се изпитва, а не да ходи съ пипане. На всѣки човѣкъ е дадена нѣкаква дарба, или известна сила. Запримѣръ, вѣрата на нѣкой човѣкъ е толкова малка, че съ нея едва може да лѣкува хремата си. Дойде ли до треската, тамъ вѣрата му не помага. Вѣрата на другъ нѣкой е по-голѣма, лѣкува треската. Обаче, дойде ли до туберкулозата, до проказата, малцина могатъ да се лѣкуватъ съ вѣра. За тѣзи болести се изисква голѣма вѣра. Христовитѣ ученици били повикани при единъ боленъ да го лѣкуватъ. Дълго време се молили тѣ, но молитвата имъ не помогнала. Тѣ запитали Христа, защо не могли да помогнатъ на болния. Христосъ имъ отговорилъ, че това се дължи на тѣхната вѣра. „Този духъ може да се изпѫди само съ постъ и молитва“. Значи, и тѣ не сѫ знаели, какъ трѣбва да се молятъ, какъ да просятъ. „Самъ се опасваше“. За да може самъ да се опасва, човѣкъ все трѣбва да знае нѣщо. Той трѣбва да знае, какво може да направи въ даденъ моментъ. За всѣки даденъ случай, човѣкъ трѣбва да се учи, а не да критикува нѣщата. Защо ще критикува Онзи, Който е създалъ свѣта? Защо и какъ е създаденъ свѣтътъ, това не е ваша работа. Група учени въ Америка запитали единъ вѣрващъ: Какво е правилъ Господъ, преди, да е създалъ свѣта? — Той е правилъ прѫте, да бие съ тѣхъ философитѣ, които искатъ много да знаятъ. Следователно, всѣки, който се опитва да философствува върху въпроси, които не влизатъ въ неговитѣ работи, той е опиталъ прѫтетѣ върху гърба си. Кой човѣкъ не е битъ? Ще кажете, че страданията сѫ потрѣбни. — Има страдания, изпитания и мѫчнотии, които сѫ на мѣсто, но има и такива, които не сѫ на мѣсто. Нѣкой пѫть сиромашията и богатството сѫ на мѣсто, а нѣкога не сѫ на мѣсто. Ако сиромашията може да облагороди и подигне човѣка, тя е на мѣсто; ако изопачи човѣшкия характеръ и развие въ него редъ пороци, тя не е на мѣсто. Сѫщото може да се каже и за богатството. Ако богатството е въ сила да облагороди и подигне човѣка, то е на мѣсто; ако го понижи и изопачи характера му, то не е на мѣсто. — Какъ се познава това? Много лесно. Като седите при добре затоплена печка, вие отправяте рѫцетѣ си къмъ нея, за да получите топлината ѝ, която иде къмъ васъ. Като се приближавате къмъ нѣкоя ледена планина, вие се свивате, защото тя взима часть отъ топлината ви. Това се отразява неприятно върху васъ. Кога и при какви случаи човѣкъ се отваря и кога — затваря? За всѣко нѣщо, което дава, човѣкъ се отваря; за всѣко нѣщо, което взима, човѣкъ се затваря. Любовьта дава животъ, мѫдростьта — знание и свѣтлина, истината — свобода. Това, което отнима живота, е смъртьта; това, което отнима свѣтлината, е грѣхътъ, престѫплението и злото; това, което отнима свободата, е неправдата и насилието. Съвременнитѣ хора сѫ изгубили любовьта, която носи живота, мѫдростьта, която носи свѣтлината и истината, която носи свободата, вследствие на което, непрестанно ги търсятъ и казватъ, че Богъ ще оправи свѣта. Да се мисли така, това е механическо разбиране. Богъ, наистина, ще оправи свѣта, но заедно съ хората. Всѣки човѣкъ трѣбва да вѣрва, че Богъ, заедно съ него, ще оправи свѣта. Едно се иска отъ човѣка: да прояви своето послушание къмъ Бога. Досега хората сѫ слушали съветитѣ на учени и философи. Време е вече да слушатъ, какво Богъ имъ казва, и да изпълняватъ Неговата воля. Днесъ вѣрвате въ една научна теория, но гледате, че следъ десетина години тя се е опровергала отъ нѣкои учени и вмѣсто нея, се явила друга нѣкоя. Днесъ обичате една жена, готови сте да пожертвувате живота си за нея, но чувате, че тя ви изневѣрява, че не се интересува вече отъ васъ. Трѣбва ли човѣкъ да жертвува живота си и мира си за преходни нѣща? Има смисълъ човѣкъ да се жертвува, но само за Едного. Има смисълъ човѣкъ да се жертвува, но само за такива души, които служатъ на Бога, които не грѣшатъ. Тѣ сѫ извори, които постоянно даватъ отъ изобилието си и чистятъ, както себе си, така и своитѣ ближни. Докато е на физическия свѣтъ, човѣкъ се каля, но външно само. Душата, обаче, никога не се каля, никога не грѣши, нито умира. Тя е Божественото въ човѣка, което търси Бога и изпълнява волята Му. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ конкретно знание. Тѣ трѣбва да се убедятъ въ мисъльта, че всичко, което е създадено въ свѣта, може да се използува за развиване на тѣхнитѣ души. — Какъ трѣбва да живѣемъ? — Както е опредѣлено. Ще бѫдете радостни и при радостьта, и при скръбьта; ще бѫдете радостни и при богатството, и при сиромашията; ще бѫдете радостни и при знанието, и при невежеството; ще бѫдете радостни и при силата, и при безсилието. При каквито условия на живота и да се намирате, ще се радвате и ще благодарите. — Какъ можемъ да разберемъ това? — Като го опитате. Гледайте, обаче, да не би други да го опитатъ преди васъ. Вие ще останете безъ опитность и ще съжалявате, че сте пропуснали моментитѣ. Въ древностьта нѣкога, единъ турчинъ турилъ въ една тепсия отъ най-хубавитѣ череши, които ималъ въ градината си, и тръгналъ да ги носи на пашата, да ги опита. Той се клатилъ изъ пѫтя, и при движението на тепсията, отъ време на време, падали по две-три череши на земята. Турчинътъ се навеждалъ, взималъ отъ земята черешитѣ и ги изяждалъ. Докато стигне до двореца, въ тепсията останала само една череша. Въпрѣки това, той занесалъ черешата на пашата, като му казалъ, че е отъ неговата градина. Пашата погледналъ черешата и запиталъ: Какъ се яде това нѣщо? Турчинътъ лапналъ и последната череша, за да покаже на пашата, какъ се яде, и последниятъ видѣлъ, какъ се яде череша, но не могълъ да разбере, какъвъ е вкусътъ ѝ. Какво се ползува човѣкъ, ако вижда нѣща, които не е опиталъ? Човѣкъ трѣбва да има реаленъ опитъ за нѣщата, да разбира тѣхния вѫтрешенъ смисълъ. Не е въпросъ човѣкъ да отиде при Бога съ препорѫка отъ нѣкого, но самъ да отиде, безъ никаква външна препорѫка. Който отива при Бога съ външни препорѫки, той непременно ще бѫде върнатъ. Отиде ли самъ, безъ никакви препорѫки, и каже, че е изгубилъ смисъла на живота, че се е разочаровалъ и сега търси истината, Богъ непременно ще го приеме. Значи, Богъ приема само онѣзи, които нѣматъ препорѫки. Ония пъкъ, които иматъ препорѫки, тѣхъ оставя да чакатъ, докато се смирятъ. Тѣ сѫ хора съ достоинство, които очакватъ да ги посрещнатъ съ почести и величие. Въ това отношение, тѣ приличатъ на Неемана, войвода на сирийския царь, който билъ прокаженъ и отишълъ при Елисея, съ препорѫка отъ израилския царь, да го излѣкува. Отиде Нееманъ съ конетѣ си и съ колесницата си, и застана при вратата на Елисеевия домъ. Елисей изпрати при него вестители, да му кажатъ да се окѫпе седемь пѫти въ р. Иорданъ. Щомъ се окѫпе, проказата му ще изчезне. Нееманъ се разгнѣви и рече: Ето, азъ мислѣхъ, че Елисей непременно ще излѣзе при мене, ще призове името на Господа Бога своего, ще дигне рѫката си върху мене и ще излѣкува проказата ми. Рѣкитѣ на Дамаскъ не сѫ ли по-добри отъ всичкитѣ води на Израиля? Не можахъ ли да се окѫпя въ тѣхъ и да се очистя? Обърна се и си отиде съ гнѣвъ. Рабитѣ му се приближиха и му говорѣха: Ако пророкътъ ти бѣше казалъ нѣщо голѣмо, не би ли го направилъ? Колко повече сега можешъ да го направишъ, като ти казва: Окѫпи се и очисти се! Послуша рабитѣ си и се окѫпа седемь пѫти въ Иорданъ, споредъ словото на Божия человѣкъ; и плътьта му се възвърна, като плъть на малко дете, и очисти се“. Сегашната епоха има отношение къмъ онѣзи души, които искатъ да отидатъ при Бога, безъ никаква препорѫка. Когато момата се влюбва въ момъкъ, или момъкътъ — въ мома, търсятъ ли нѣкаква препорѫка? — Никаква препорѫка не търсятъ. Нѣкоя богата мома се влюби въ нѣкой момъкъ и обикаля около него, скѫпо облѣчена, съ богати украшения, но въпрѣки това той не ѝ обръща внимание. — Защо? — Не я обича. Любовьта не търпи никаква препорѫка. Богатство, красота, обществено положение, всичко това пада предъ очитѣ на любовьта. Предъ любовьта,à всѣкаква препорѫка е престѫпление. Достоинството на човѣка не седи въ неговитѣ външни качества, но въ добродетелитѣ на неговата душа. Да любишъ, това значи, да дадешъ възможность на Божественото въ себе си да се прояви. Да дадешъ възможность на Бога въ себе си да се прояви за единъ кратъкъ моментъ въ живота ти, това значи, да получишъ Божието благословение за цѣлъ животъ. Речешъ ли да употрѣбишъ насилие върху любовьта въ себе си, или върху любовьта на своя ближенъ, това значи, да я прогонишъ. Любовьта не търпи никакво насилие. Любовьта показва единството, което сѫществува между човѣшката душа и Първата Причина на нѣщата. Да любишъ, това значи, да си въ единство съ Бога. Какво мислятъ по този въпросъ философитѣ, ученитѣ, поетитѣ, това е тѣхна работа. Обаче, ние знаемъ, че любовьта е контактъ на човѣшката душа съ Бога. Сега, като се говори за любовьта, както и върху много въпроси, отъ положението на новото учение, мнозина гледатъ на него като на особена форма на анархизъмъ. Не, новото учение не е нито анархизъмъ, нито комунизъмъ, нито социализъмъ. Това сѫ повърхностни учения. Анархизъмътъ е учение, което има за цель да направи силнитѣ слаби, а слабитѣ — силни. Комунизъмътъ пъкъ е особена класова борба. Социализъмътъ е учение за братство и равенство. Преди години, когато индуситѣ и египтянитѣ развиваха учението за социализъма и комунизъма, тѣ създадоха законъ за трансмигриране на душитѣ, или законъ за прераждане на душитѣ. Въ този смисълъ, законътъ за прераждането е социаленъ законъ. Споредъ този законъ, ако човѣкъ днесъ е богатъ, утре ще бѫде сиромахъ. Ако днесъ е силенъ, властвуващъ, утре ще бѫде безъ всѣкаква власть. Не стана ли това въ Русия? Нѣма нищо лошо въ това, че ставатъ смѣни въ живота на хората. Злото седи въ факта, че хората не разбиратъ, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията имъ къмъ Първата Причина. Каква полза отъ това, че нѣкой има власть, заема положение на царь, на виденъ общественикъ, на виденъ проповѣдникъ, на майка или на баща, а не постѫпва споредъ великитѣ Божии закони? Ще кажете, че това е заблуждение. Има нѣкакво заблуждение въ свѣта, но трѣбва положително да се знае, кѫде е това заблуждение. Когато момата обича нѣкой момъкъ и си въобразява, че и той я обича, това е заблуждение. Обаче, когато момата обича нѣкой момъкъ, и той е готовъ да се жертвува за нея, това не е заблуждение. Сѫщото се отнася и до момъка. Следователно, когато човѣкъ вѣрва въ Единния, Който го обича, това не е никакво заблуждение. Това е истината, която всички хора познаватъ. Въ тази истина се крие спасението на човѣчеството. Сѫщата вѣра трѣбва да се приложи и къмъ обществата, държавитѣ и народитѣ. Ако вѣрвате, че обществото и държавата, къмъ които принадлежите, ви обичатъ и създаватъ закони, които сѫ въ ваша полза, и вие ги обичайте. Но ако обществото и държавата не ви обичатъ и създаватъ закони, които ви насилватъ, не имъ вѣрвайте. На какво се дължатъ анархиитѣ въ свѣта? Тѣ се дължатъ изключително на онази свещена лъжа, която срѣщаме навсѣкѫде въ живота. Нѣкой религиозни подържатъ мисъльта, че за да се избѣгне лъжата, хората трѣбва да се убедятъ въ сѫществуването на Бога. Хората не се нуждаятъ отъ доказателства въ сѫществуването на Бога, но отъ отношения къмъ Бога. Тѣ трѣбва да иматъ свещени отношения къмъ Него. Щомъ отношенията имъ къмъ Бога сѫ свещени, отношенията имъ и къмъ всички други сѫщества ще бѫдатъ свещени. Ние не сме противъ религията, но противъ всички ония, които проповѣдватъ, че човѣкъ може да живѣе безъ сърдце, безъ умъ, безъ душа и безъ духъ. Ние вѣрваме и въ тѣлото си, и въ сърдцето си, и въ ума си, и въ душата си, и въ духа си. Ние вѣрваме въ всичко възвишено и благородно, което подига, както отдѣлния човѣкъ, така и неговитѣ ближни. Ние вѣрваме въ всичко, което ни обикаля. Ние вѣрваме въ Бога, Който ни говори. Какъ говори Господъ на човѣка? Господъ не говори нито на български, нито на английски, нито на френски, нито на нѣмски, нито на руски, нито на китайски, нито на санскритски, но речьта Му се превежда на всички езици. Господъ не говори и на ангелски езикъ, но отъ памти-вѣка досега, речьта Му се превежда и на този езикъ. Езикътъ, на който Господъ говори, е общъ, всемиренъ. Който разбира свещения езикъ на Бога, Той разбира вече сѫщината на нѣщата. — Какъ можемъ да познаемъ, кой човѣкъ е дошълъ до това положение? — Какъ можете да познаете свѣщьта? По какво ще я познаете? — По свѣтлината ѝ. Щомъ запалите една свѣщь, тя веднага започва да свѣти. Свѣщьта е свързана съ понятието свѣтлина. Всѣко нѣщо, всѣки предметъ е свързанъ съ известно понятие. Какво нѣщо е човѣкътъ? Човѣкъ е онзи, който може да те приеме любезно, да те стопли, да те нахрани и да ти даде легло да си починешъ. Какво нѣщо е животното? Животното е сѫщество, на гърба на което можешъ да се качишъ. Какво нѣщо е растението? Растението е сѫщество, което щедро ти предлага своитѣ плодове. Понятията за нѣщата трѣбва да бѫдатъ свързани съ нѣкакво конкретно качество. Всѣка философия, вънъ отъ конкретнитѣ качества за нѣщата, е безпредметна. Каквато философия и да развивате за ябълката, гладниятъ не се интересува отъ нищо друго, освенъ да хапне нѣщо. За него ябълката е дотолкова ценна, доколкото, въ дадения моментъ, тя може да подкрепи неговитѣ сили. Вънъ отъ това качество, всѣка философия за ябълката, не е нищо друго, освенъ религия безъ Бога. — Може ли човѣкъ безъ религия? Зависи, за каква религия се говори. Ако подъ думата „религия“ разбирате формата на нѣщата, безъ такава религия може. Обаче, ако подъ думата „религия“ разбирате сѫщината на нѣщата — Бога, безъ религия е невъзможно да се живѣе. Сѫщината на нѣщата е правата религия, която свързва човѣка съ истинскитѣ поклонници. Истински служитель на Бога е този, който служи на любовьта. Никѫде въ Писанието не е казано, че ще бѫдемъ владици и патриарси, но казано е, че ще бѫдемъ царе и свещеници на Бога. Царь е онзи човѣкъ, който разумно управлява себе си. Свещеникъ е онзи човѣкъ, който разумно служи на Бога. Всички останали чинове, които днесъ сѫществуватъ, сѫ човѣшки изобретения. Човѣшкитѣ изобретения не сѫ нищо друго, освенъ опаковка на нѣщата. Съвременнитѣ хора трѣбва да иматъ ясна представа за живота, да го разбиратъ тъй, както се проявява, безъ никакъвъ страхъ. Който се страхува отъ живота, той не може да стане никакъвъ философъ, отъ него нищо не може да се очаква. Естествено нѣщо е да се страхува човѣкъ. Той носи страха въ себе си. Нѣма човѣкъ въ свѣта, на когото сърдцето да не е трепвало. Мойсей, единъ отъ виднитѣ адепти, който бѣше свършилъ висша окултна школа, изпита голѣмъ страхъ, следъ като уби египтянина и го зарови въ пѣсъка. За да се скрие отъ лицето на Бога, той избѣгалъ въ пустинята, дето прекаралъ 40 години като овчарь. Въ ревностьта си къмъ Бога, той се увлѣкълъ и извършилъ такова престѫпление, каквото не е позволено на единъ адептъ да направи. Мечкитѣ, вълцитѣ, тигритѣ могатъ да правятъ, каквото престѫпление искатъ, но на посветения, на човѣка, който търси истината, не е позволено да прави никакво престѫпление. Мойсей прекара 40 години въ пустинята, за да изкупи грѣха си и следъ това трѣбваше да се ожени, за да даде възможность на убития египтянинъ да се прероди чрезъ него. Мойсей се страхувалъ да се върне въ Египетъ, защото споредъ тогавашнитѣ строги закони, трѣбвало е да бѫде обесенъ. Когато Богъ каза на Мойсея да отиде въ Египетъ да освободи евреитѣ отъ робството имъ, той не искаше, защото знаеше, че е политически престѫпникъ и ще го осѫдятъ на смърть. Богъ му каза: Хвърли тоягата си на земята. Мойсей хвърли тоягата си на земята, и тя се превърна въ змия. Като видѣ това, Мойсей се уплаши, искаше да бѣга, но Богъ му каза: Не бѣгай, но хвани змията за опашката. Мойсей послуша Господа и отиде въ Египетъ да изпълни възложената му отъ Него мисия — да освободи своя народъ отъ египетското робство. И тъй, ако Мойсей избѣга въ пустинята, какво остава за обикновения човѣкъ? Мойсей бѣше подложенъ на голѣми изпитания, но всичко преодолѣ. Въ това отношение, той служи за примѣръ на човѣчеството. Това, което го подига въ очитѣ на хората, седѣше въ силата му, да изправи всички свои погрѣшки. И до днесъ още, евреитѣ почитатъ Мойсея като силенъ човѣкъ, като посветенъ, като великъ адептъ. Когато Богъ му каза да отиде въ Египетъ, да освободи израилския народъ отъ робството, въ което се намираше, той се почувствува недостоенъ за тази мисия, понеже бѣше извършилъ престѫпление. При това, той бѣше гъгнивъ, заекваше и считаше, че не може да говори, да предаде на Фараона волята Божия. Богъ му каза да не се безпокои за това. Братъ му Аронъ ще му помага. Мойсей ще приема Словото, а Аронъ ще го предава. Примѣрътъ съ Мойсея трѣбва да служи за поука, да знаете, че каквито погрѣшки и да правите, вие трѣбва да ги изправяте. Отъ всички хора се изисква правилно разбиране на живота, на законитѣ въ разумната природа. Има ли правилно разбиране на нѣщата, човѣкъ ще живѣе правилно и ще знае, какъ да изправя погрѣшкитѣ си. Мнозина се интересуватъ отъ миналото си, какво съ били нѣкога и какво ще е бѫдещето имъ. — Много просто. Какъвто е човѣкъ днесъ, такъвъ е билъ и въ миналото. Каквото съгради и придаде къмъ днешния си животъ, това ще носи и въ бѫдеще. Искате ли да придадете нѣщо красиво къмъ бѫдещия си животъ, прилагайте Божията Любовь, която носи животъ, свобода и свѣтлина. Съвременнитѣ хора слизатъ на земята, живѣятъ известно време и като се намѣрятъ предъ смъртьта, съжаляватъ, че нищо не съ спечелили. — Защо? — Защото и като млади, и като стари, тѣ съ подържали все една и съща философия, която нищо не имъ е дала. Срѣщате единъ младъ човѣкъ, който се обезсърдчилъ отъ нѣкакъвъ неуспѣхъ, и чувате да казва, че отъ него нищо нѣма да излѣзе, че никой не го обича и не му остава нищо друго, освенъ да умре. — Това сѫ разсѫждения на стария човѣкъ. Само дѣдото може да мисли, че никой не го обича и да очаква на този, на онзи, да го обичатъ. Младиятъ трѣбва да обича, безъ да очаква да го обичатъ. Никѫде въ Писанието не е казано, че Господъ трѣбва да ни обича. Първата заповѣдь къмъ човѣка е следната: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърдце и съ всичката си сила. Да възлюбишъ ближния си като себе си“. Това е заповѣдьта, която се отнася къмъ всички хора, като къмъ млади. На старъ човѣкъ не може да се даде такава заповѣдь. Стариятъ очаква първо Господъ да го залюби, а после той да люби Господа. Щомъ получи Божието благоволение, той започва да се разкайва, да се счита за грѣшникъ. Това сѫ празни думи. Грѣшникъ ли е човѣкъ, или не, това не е важно. Той трѣбва да залюби Господа. Щомъ залюби Господа, той вече е младъ. Любовьта подразбира младостьта въ живота. Само младиятъ може да люби. Не люби ли човѣкъ, колебае ли се въ любовьта, той минава за старъ, за дѣдо. — Не зная, дали мога да любя. — Щомъ се колебаешъ, ти си старъ човѣкъ. — Дали ще свърша училището? — Ако се колебаешъ, нѣма да свършишъ. Колебанието показва, че си старъ човѣкъ. Не се ли колебаешъ, ти ще свършишъ училище, ще изучишъ нѣколко науки — философия, математика, естествени науки. Ти си младъ човѣкъ. — Ама сиромахъ съмъ. — Сиромашията не може да те спъне. Тя е предговоръ на богатството. Щомъ сиромашията е предговоръ на богатството, ти си на правъ пѫть. И ако богатството е предговоръ на сиромашията, ти пакъ си на правъ пѫть. Обаче, ако сиромашията не е предговоръ на богатството, и ако богатството не е предговоръ на сиромашията, ти си на кривъ пѫть. Когато сиромашията дойде при васъ, поискайте ѝ препорѫчителнитѣ писма, да се увѣрите, че наистина е изпратена отъ Бога. Покаже ли писмата си, вие трѣбва да я приемете съ всичкото уважение и почитание. Не правятъ ли сѫщото, когато изпращатъ дипломатически представитель въ нѣкоя държава? Онази държава, която изпраща свой дипломатически представитель въ чужда държава, тя му дава акредитивни писма, които той представя въ страната, въ която е изпратенъ. Следователно, ако сиромашията не изпрати своитѣ акредитивни писма, вие имате право да я върнете назадъ, като пишете на държавата, къмъ която принадлежи, че не я приемате и вмѣсто нея, искате да ви изпратятъ другъ посланикъ. По сѫщия начинъ ще постѫпите и съ богатството. Ще му искате акредитивнитѣ писма. Не ги ли даде, ще го върнете назадъ. Така постѫпва всѣки човѣкъ, който има убеждение. Сиромашията и богатството представятъ две лица на една и сѫща реалность. Сиромашията е нощь, а богатството — день. Каквото е отношението между деня и нощьта, такова е отношението между сиромашията и богатството. Като изучаваме живота на съвременнитѣ хора, ние виждаме, че сиромаситѣ, беднитѣ работятъ повече отъ богатитѣ. Турцитѣ иматъ една поговорка, която казва: Вечерната, нощната работа е посмѣшище на свѣта. Понеже сиромашията представя нощь, оттукъ излиза, че работата на сиромаситѣ е посмѣшище предъ свѣта. Значи, богатитѣ хора, които представятъ день, трѣбва да работятъ, а не сиромаситѣ. Свѣтътъ ще се оправи, когато богатитѣ хора започнатъ да работятъ, било въ сърдечно, въ умствено, или въ материално отношение. Въ бѫдеще, на нивитѣ трѣбва да виждаме учени, философи, поети, музиканти съ мотика въ рѫка, да копаятъ. Тѣхната мотика ще бѫде златна, съ абанозова дръжка, за отличие отъ мотикитѣ, съ които копаятъ сегашнитѣ работници, повече бедни, сиромаси хора. Какво е допринесло желѣзото на хората? — Само пакости, мѫчнотии и страдания. Когато нивата се копае и оре съ златна мотика и съ златно рало, тя ще донесе толкова злато, че ще осигури господаря си за много години. Идеитѣ, съ които съвременнитѣ хора оратъ и сѣятъ, постоянно ръждясватъ, понеже сѫ отъ желѣзо. Днесъ слушате нѣкой да говори за своето вѣрую, утре го слушате да казва, че се е разочаровалъ въ него, промѣнилъ вѣруюто си. Днесъ нѣкой е православенъ, утре станалъ евангелистъ, после католикъ, будистъ и т. н. Вѣрую, което всѣки день може да се мѣни, не почива на здрава основа. Истинското вѣрую, истинската наука, истинската поезия не е нищо друго, освенъ учение за Бога. „Когато бѣше ти по-младъ, самъ се опасваше и ходѣше, дето щѣше“. Следователно, който не може самъ да се опасва, той е старъ човѣкъ. Време е вече хората да говорятъ не съ думи, но съ дѣла и съ животъ. Ако наистина имате пари, трѣбва ли да убеждавате хората въ това? Ще бръкнете въ джоба си, ще извадите кесията си и ще имъ покажете, колко пари имате. Двама американци, единиятъ билъ много богатъ, а другиятъ беденъ, спорили помежду си, може ли човѣкъ да прекара известно време въ Лондонъ, безъ петь пари въ джоба си, но да бѫде добре нахраненъ и облѣченъ. Бедниятъ американецъ настоявалъ, че може да направи този опитъ, но за цельта му е нуженъ чекъ отъ единъ милионъ английски лири, който ще върне следъ опита. Богатиятъ американецъ далъ на бедния си другарь единъ чекъ отъ единъ милионъ английски лири и следѣлъ, какъ ще направи опита. Бедниятъ американецъ отишълъ въ една добра гостилница, нахранилъ се богато и на излизане оттамъ, далъ на единъ отъ келнеритѣ чека да го размѣнятъ и да задържатъ, колкото е нужно за обѣда. Келнерътъ погледналъ чека, поклонилъ се учтиво на американеца и казалъ: Господине, ще извините, не можемъ да размѣнимъ този чекъ. — Мога ли тогава да платя другъ день обѣда си, следъ като размѣня чека? — Да, може, господине. Като излѣзълъ отъ гостилницата, бедниятъ американецъ отишълъ въ една дрехарница да си купи дрехи. Той си избралъ едни отъ най-хубавитѣ дрехи, облѣкълъ ги, извадилъ отъ кесията си чека, подалъ го въ рѫцетѣ на търговеца и казалъ: Заповѣдайте, задръжте сумата, която ви дължа. — Извинете, господине, нѣмаме възможность да размѣнимъ този чекъ. Имате ли по-дребни пари? — Нѣмамъ. Можете ли тогава да ме кредитирате? — Можемъ, разбира се. Като размѣните чека, изпратете ни сумата за дрехитѣ. Следъ като направилъ още нѣколко опити, бедниятъ американецъ се върналъ при другаря си, като му разправилъ подробно, какъ и какво могълъ да си достави, безъ да даде петь пари. Понеже басътъ билъ направенъ за единъ милионъ английски лири, богатиятъ американецъ оставилъ чека на своя беденъ другарь, да разполага съ него, както намира за добре. Като размѣнилъ чека, бедниятъ американецъ изплатилъ задълженията си на гостилничаря, на дрехаря, а съ останалата голѣма сума, заживѣлъ сносенъ животъ. Питамъ: Кой обикновенъ търговецъ може да размѣни чекъ отъ единъ милионъ английски лири? Следователно, и вашето вѣрую трѣбва да бѫде равноценно на чекъ отъ единъ милионъ английски лири, че кѫдето и да отидете съ него, никой да не е въ сила да го размѣни. При това, дето и да се явите съ това вѣрую, навсѣкѫде ви отварятъ кредитъ. Чудни сѫ съвременнитѣ хора! Тѣ говорятъ за Бога, за рая, но нито Бога познаватъ, нито знаятъ мѣстото на рая. За обикновения човѣкъ, който не работи съзнателно върху себе си, е безразлично, кѫде е раятъ, кѫде е Богъ. Обаче, за ученика, за човѣка, който иска да работи върху себе си, да постигне нѣщо, това не е безразлично. За него е важно да знае, кой е баща му, коя е майка му. Той трѣбва да ги познава. Синъ, който не познава баща си и майка си, минава за незаконороденъ. Бащата и майката на този синъ сѫ гледали по нѣкакъвъ начинъ да се освободятъ отъ него. Следователно, всѣки синъ, който не познава Бога като свой баща, минава за незаконороденъ. Какво трѣбва да прави този незаконороденъ синъ? Той трѣбва да намѣри начинъ да оформи своето раждане. Когато казватъ за нѣкой синъ или за нѣкоя дъщеря, че сѫ незаконородени, азъ считамъ, че тѣ не познаватъ своя баща и своята майка. Въ такъвъ случай, грѣхътъ не е вънъ отъ тѣхъ, но вѫтре въ тѣхъ. Всички деца, които сѫ заченати въ идеалната любовь, познаватъ и майка си, и баща си. Тѣ познаватъ Бога като свой Великъ Баща. Тѣзи деца сѫ родени по закона на любовьта, а не безъ законъ. Богъ е на страната на законороденитѣ деца, родени отъ любовьта. Дете, което не е родено отъ любовьта, и царски синъ да е, пакъ е незаконородено. Тази е идеята, която Христосъ вложилъ въ стиха: „Ако се не родите изново, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Ако се не родите изново, никаква нова философия, никакво ново учение, никакви нови разбирания нѣма да придобиете. Родите ли се по новия начинъ, каквото желаете, можете да постигнете. Сега, каквото и да се говори на хората, тѣ навсѣкѫде виждатъ кривото въ живота. Въ живота има нѣщо изкривено, обаче, то се дължи на самитѣ хора. Самъ по себе си, животътъ е хармониченъ. Сѫщото нѣщо може да се каже и за човѣка. По първично естество, по произходъ, човѣкъ е хармонично създаденъ, но благодарение на отклоняванията въ неговия дълъгъ животъ, той е изкривилъ нѣщо въ себе си. И сега, за да се изправи, човѣкъ трѣбва съзнателно да работи върху себе си, да се превъзпита. Не е лесно да се възпита една душа. Не е лесно да накарате човѣка да вѣрва въ Бога. Много методи има днесъ, които могатъ да помогнатъ на човѣка да се самовъзпита, да познае Бога и да намѣри истината. Това сѫ музиката, религията, науката, поезията, философията и т. н. Не намѣри ли истината, човѣкъ ще се качва и ще слиза, ще го въздигатъ до небеса и ще го свалятъ до земята, и въ края на краищата ще види, че нищо не е постигналъ. Който се е домогналъ до истината, той е живъ и на този, и на онзи свѣтъ. Той не се нуждае отъ паметникъ, защото самъ е паметникъ на своето име. И като замине за онзи свѣтъ, той пакъ се движи между хората, между своитѣ познати, но инкогнито, преоблѣченъ, дегизиранъ, никой да не го познае. — Възможно ли е това? — Не само че е възможно, но това е фактъ. Свѣтлината, въ която живѣя, включва това нѣщо. Не е важно да доказвамъ това; за мене е важно да изявя доброто въ живота, да видятъ хората, че доброто сѫществува въ свѣта. Който се оплаква, че е сиромахъ, че нѣма добри хора, които могатъ да му помагатъ, нека продаде сиромашията си на мене. Азъ съмъ готовъ да я купя. — Какъ ще я продамъ? Тя не се хваща. — Щомъ не се хваща, щомъ не е реална, какъ можешъ да се оплаквашъ отъ нея? Другъ се оплаква отъ болестьта си. — Продай ми твоята болесть. Азъ съмъ готовъ да я купя. Щомъ се оплаквате отъ сиромашия, отъ болести, направете опитъ да ги хванете и да ги продадете. Ето и Христосъ ходѣше рамо до рамо съ сиромашията, но Той не се оплакваше отъ нея. За да насърдчи хората, геройски да носятъ сиромашията, Той казваше: „Синъ человѣчески нѣма кѫде глава да подслони“. Христосъ бѣше силенъ човѣкъ, твърдо понасяше изпитанията и страданията. Какво правятъ съвременнитѣ религиозни и духовни хора? Като дойдатъ до единъ кръстопѫть въ живота си, тѣ казватъ: Толкова години вече, какъ служимъ на Бога и нищо не сме постигнали. — Че сте служили на Бога, това е вашъ плюсъ. Че нищо не сте постигнали, това е въ вашъ ущърбъ. Днесъ четете Божествената книга, отваряте страница следъ страница, но нищо не разбирате. Ще дойде день, когато при първото отваряне на книгата, вие ще разберете това, което вчера не сте разбрали. — Кога ще дойде този день? — Когато Христосъ похлопа на вашия умъ и на вашето сърдце. Тогава умътъ ви ще просвѣтне, вие ще придобиете свѣтлината на новия животъ и ще почнете да разбирате. При това положение само, вие ще разберете връзката, която сѫществува между любовьта и живота, между мѫдростьта и свѣтлината, между истината и свободата. Като дойде до това разбиране, човѣкъ ще работи малко, но много работа ще свършва. Сега става точно обратно: човѣкъ работи много, а малко работа свършва. Следъ като работи по цѣли дни, човѣкъ не може да напише едно любовно писмо до Господа. Пише, преписва, кѫса, отново започва и като не може да го напише, както трѣбва, той взима единъ писмовникъ и оттамъ преписва едно писмо. Като го изпрати, започва да се съмнява, ще го приеме ли Богъ, или ще го тури настрана. Какъвъ е резултатътъ на такова писмо? Това писмо се изгубва нѣкѫде по пощата, понеже адресътъ не е точенъ. Ако адреситѣ на писмата ви не сѫ точни, никакъвъ отговоръ не очаквайте. Ако разправяте за своитѣ любовни писма, преди да сте ги написали, никакъвъ отговоръ не очаквайте. Много отъ погрѣшкитѣ на съвременнитѣ хора се дължатъ на факта, че тѣ говорятъ за нѣща, които още не сѫ написали. Запали свѣщьта и остави я сама да говори за себе си. Запали огъня и остави го самъ да говори за себе си. Пий вода и остави я сама да говори за себе си. Прояви любовьта и остави я сама да говори за себе си. Всички говорятъ за любовьта, безъ да знаятъ, какво тя представя. Младиятъ ще каже, че познава любовьта, понеже сърдцето му гори, запаленъ е отъ всички страни. — Да гори сърдцето на човѣка, това не е любовь. Хората още не сѫ дошли до положение, да разбиратъ, какво нѣщо е любовьта. Христосъ казва: „Много нѣща още има да ви кажа, но не сте готови да ги разберете“. Любовьта къмъ Бога, носи въ себе си тайнитѣ на живота. Когато Божията Любовь ви посети, тя ще донесе своитѣ благословения. Единъ младъ, но беденъ човѣкъ, решилъ да се ожени, че каквото и да става. Това било следъ освобождаването на България. По цѣли дни работилъ тукъ-тамъ, но едва изкарвалъ прехраната си. По едно време му се родило детенце. Съ раждането на детенцето му, той билъ назначенъ на служба. Единъ день, като отивалъ на работа, той намѣрилъ на пѫтя една банкнота отъ сто лева. Взелъ банкнотата отъ земята, и съ тия пари кръстилъ детето си. Детето расло, станало шестгодишно. Презъ това време, работитѣ на бащата се нареждали добре, провървѣло му. Той разбралъ, че благословението върху дома му, дошло заедно съ раждането на детето. Значи, детето донесло тия благословения. Случило се, обаче, че бащата сгрѣшилъ нѣщо, вследствие на което, детето заболѣло и умрѣло. Съ смъртьта на детето и благословението отъ дома се дигнало. Отъ този день, бащата билъ уволненъ отъ служба и работитѣ му тръгнали назадъ, докато се видѣлъ въ сѫщото положение, въ което билъ преди раждането на детето. И тъй, когато любовьта дойде въ свѣта, тя ще донесе всички свои благословения. Тогава слънцето ще грѣе другояче и вие ще чувствувате връзката си съ Бога. Тогава ангелитѣ, светиитѣ и добритѣ хора ще посещаватъ домоветѣ ви, ще се разговарятъ съ васъ и ще ви поучаватъ. Тогава хората отъ цѣлия свѣтъ ще ви посещаватъ, за да видятъ любовьта. Велико нѣщо е любовьта! Тя прави човѣка богатъ, ученъ, силенъ и свободенъ. Когато бедниятъ се оплаква отъ своята сиромашия, кажете му: Дай достѫпъ на любовьта въ дома си и сиромашията ще те напусне. — Боленъ съмъ. — Дай достѫпъ на любовьта въ душата си и болестьта ще те напусне. Любовьта урежда обърканитѣ работи на хората. Това, което любовьта може да направи за единъ часъ, безъ любовьта, човѣкъ ще го свърши за цѣлъ животъ. Съ любовь всички работи се нареждатъ моментално; безъ любовь се изискватъ години, за да се свърши една работа. Много философии, много научни книги, много поезии, много музикални произведения сѫ писани безъ любовь, но отъ тѣхъ нищо не е останало. Истински гениални, безсмъртни произведения сѫ ония, които сѫ писани съ любовь. Талантливостьта, гениалностьта, силата, здравето на човѣка се дължатъ на мощьта на любовьта, която посещава човѣка. Влѣзе ли любовьта въ човѣка, съ нея заедно иде всичко велико и красиво. Любовьта носи съ себе си и възкресението. — Кога ще дойде тя? — Още днесъ може да дойде. Отъ васъ зависи. Бѫдете будни, да не изпуснете момента, когато любовьта пристига. Дойде ли любовьта въ дома ви, прекѫснете всички работи, създайте си празнично настроение. Презъ този день не мислете за нищо друго, освенъ за любовьта. Кѫщата ви трѣбва да бѫде изчистена, измита, съ свѣтли прозорци. Вие трѣбва да бѫдете облѣчени въ най-хубавитѣ си празнични дрехи и да отидете далечъ нѣкѫде, да я посрѣщнете. Приближаването на любовьта ще се ознаменува съ отваряне на небето: ангели, херувими и серафими ще слизатъ и ще възлизатъ, ще хвалятъ Господа. Съ тѣхъ заедно ще дойдатъ и вашитѣ приятели и роднини отъ онзи свѣтъ. Всички заедно ще ядете и ще пиете, ще славословите Бога, защото любовьта е дошла въ свѣта. Сега, като говоря за идването на любовьта, вие можете да вѣрвате, а можете и да не вѣрвате — това е ваша работа. Моя работа е да ви кажа, какво е писано въ свещената книга на живота. Това е въпросъ на вѣра, на опитъ и на вѫтрешно разбиране. Любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния, това сѫ двата велики закона, които иматъ отношение къмъ човѣшкия животъ. Животътъ на хората се осмисля, именно, съ любовьта. Отсѫтствува ли любовьта отъ живота, съ нея заедно, се губи и смисълътъ му. Дето любовьта отсѫтствува, тамъ присѫтствува съмнение, подозрение, обезсмисляне и т. н. Такова е положението на уволнения чиновникъ, останалъ безъ пенсия, безъ приятели, безъ никаква помощь и съдействие. Нѣма по-велика служба за човѣка отъ тази, да служи на любовьта. Да служишъ на любовьта, на Бога, това значи, да бѫдешъ свободенъ, да се радвашъ на всичко въ свѣта. „Докато бѣше по-младъ, самъ се опасваше и ходѣше, дето щѣше“. Желая ви сами да се опасвате. Отъ това, което ви говорихъ, можете всичко да забравите, но едно само помнете: Бѫдете мѫжествени и сами се опасвайте. Пригответе си единъ хубавъ поясъ, изтъканъ отъ най-хубавата материя и като станете сутринь, веднага се опашете. И мѫже, и жени, и деца — всички сами трѣбва да се опасватъ. Млади и стари, пригответе си по единъ поясъ, който да увиете три пѫти около кръста си и да благодарите, че сами можете да се опасвате. Като го свалите, закачете го на единъ гвоздей, да бѫде готовъ за следната сутринь. Свещенъ е поясътъ, съ който човѣкъ самъ се опасва! Когато приемете една Божествена мисъль или едно Божествено чувство, веднага трѣбва да се опашете. Следъ това свалете пояса и си починете. Като излѣзете вънъ, на работа, пакъ се опашете. Свършите ли работата си, свалете пояса. Който е опасанъ, той е младъ. Който не е опасанъ, той е старъ. „Когато бѣше младъ, ти самъ се опасваше и ходѣше, дето щѣше“. Сега и на васъ пожелавамъ, сами да се опасвате. 12. Беседа отъ Учителя, държана на 17 ноемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Сторете да насѣдатъ. Има думи въ изреченията, които представятъ тѣхна сѣнка. Сега ще ви дамъ сѣнката на дадения предметъ, а вие ще намѣрите самия предметъ. Христосъ казва: „Сторете да насѣдатъ человѣцитѣ“. Сѣдането е разуменъ актъ. Нѣма по-красивъ актъ въ живота на човѣка отъ този, да знае, какъ и кѫде да седне. Щастието и нещастието на човѣка, зависятъ отъ неговото сѣдане и ставане. Искате ли да знаете, какъвъ човѣкъ имате предъ себе си, наблюдавайте го, какъ сѣда и какъ става. Отъ сѣдането и ставането на човѣка зависи, какво той може да направи. Нѣкой казва, че може да сѣда, кѫдето иска и както иска. За глупавия е така, но умниятъ никога не сѣда, кѫдето трѣбва и не трѣбва. Сега, като изучавате живота на хората, вие го изучавате отъ различни гледища. Запримѣръ, нѣкой иска да си поживѣе охолно на земята. Той казва, че освенъ ядене и пиене, нищо друго не го интересува. Другъ казва, че само науката може да осмисли живота. Трети казва, че работата осмисля живота. Обаче, който разбира дълбокия вѫтрешенъ смисълъ на живота, той казва, че вънъ отъ любовьта, мѫдростьта и истината, животътъ е безпредметенъ. Такъвъ животъ е затворнически — животъ на затворникъ, съ букаи на краката си и обиколенъ отъ стражари, които го следятъ да не избѣга. Може ли, при това положение, човѣкъ да мисли, че е свободенъ? Краката на всички хора сѫ оковани съ букаи. Разликата между тѣхъ се заключава въ това, че букаитѣ на едни хора сѫ отъ дърво, на други — отъ желѣзо, а на трети — отъ злато. И първитѣ, и вторитѣ, и третитѣ, пъшкатъ и плачатъ, не сѫ свободни, букаитѣ имъ постоянно дрънкатъ и ги смущаватъ. Какво трѣбва да прави човѣкъ, за да се освободи отъ букаитѣ си? За да се освободи отъ букаитѣ на краката си, човѣкъ трѣбва да спазва известни правила. Тия правила струватъ скѫпо, но той трѣбва да ги изкупи. Сега ще ви дамъ две отъ тия правила, които разумно трѣбва да прилагате. Първо правило: щомъ направи нѣкаква погрѣшка, човѣкъ веднага трѣбва да я изправи. Който прави погрѣшки и ги изправя, той е прилеженъ ученикъ. Той има търпение десеть пѫти да решава и да изтрива задачата си, докато най-после я реши правилно. Второ правило: човѣкъ никога не трѣбва да отлага изправянето на погрѣшкитѣ си. Който не изправя погрѣшкитѣ си и ги отлага, той е ленивъ ученикъ. Изправяшъ ли погрѣшкитѣ си, отъ тебе човѣкъ може да излѣзе. Не изправяшъ ли погрѣшкитѣ си, отъ тебе нищо нѣма да излѣзе. Това сѫ предрешени въпроси. „Сторете да насѣдатъ человѣцитѣ“. Когато човѣкъ седне нѣкѫде, това показва, че той е заетъ съ важна работа, решава нѣкакъвъ философски въпросъ. Ще видите, че този човѣкъ седи замисленъ, съсрѣдоточенъ въ себе си, нищо не го смущава. Какъ мислите, умни или глупави хора бѣха тѣзи, които отиваха да слушатъ Христа? Тѣ бѣха най-умнитѣ хора по това време въ Израиль. По начина, по който ученицитѣ слушатъ учителя си, се сѫди за тѣхнитѣ способности. Нѣкой се хвали, че никога не сѣда, т. е. никога не си почива. Той се мисли за голѣмъ философъ. Другъ пъкъ казва, че нѣма време да изправя погрѣшкитѣ си. Съ това, той иска да покаже предъ хората, че е много заетъ съ работа. Единъ младъ поетъ, като писалъ дълго време и печаталъ произведенията си, видѣлъ, че хората не го оценили, и затова дошълъ до голѣмо отчаяние. Единъ день, той отишълъ въ гората и започналъ да мисли върху положението си, какво да прави, какъвъ новъ занаятъ да започне, да не гладува, както гладувалъ съ поезията си. Дълго време мислилъ, но нищо не могълъ да измисли. Най-после той си казалъ: Добре ще направя да туря край на живота си. Не струва човѣкъ да живѣе между тѣзи неблагодарни хора, които не знаятъ да ценятъ. Но по какъвъ начинъ да тури край на живота си, че по-малко да страда? Като размишлявалъ върху този въпросъ, точно надъ главата му, една птичка започнала да пѣе. Той повдигналъ главата си нагоре, погледналъ къмъ птичката и казалъ: Какво искашъ отъ мене? Колкото и да пѣешъ, азъ нѣма да се откажа отъ решението си. И азъ, като тебе, пѣхъ на хората, но никой не ме оцени. Поетътъ продължилъ пѫтя си въ гората, но срещу него изкочилъ единъ уплашенъ заекъ, спрѣлъ се на двата си крака и го загледалъ. — Какво ме гледашъ, страхливко? Какво искашъ да ми кажешъ? Ти си страхливъ, но азъ не се боя отъ смъртьта. Ти си страхливъ, но поне можешъ да бѣгашъ. Въ този моментъ, той чулъ страшенъ ревъ, и срещу него излѣзла една голѣма мечка. Като видѣлъ мечката, поетътъ забравилъ своето отчаяние и ударилъ на бѣгъ. Щомъ се видѣлъ вънъ отъ опасностьта, той въздъхналъ спокойно и си казалъ: Слава Богу, че съ бѣгъ можахъ да се спася отъ мечката! Иначе, кожата ми щѣше да отиде. Отъ този моментъ, поетътъ отново продължилъ работата си и билъ признатъ и оцененъ отъ хората, като добъръ и даровитъ поетъ. Той не разбралъ езика на птичката и на заека, но разбралъ езика на мечката. Тя го направила истински поетъ. Тя го накарала да обикне живота, да не се страхува отъ изпитанията и герой да стане. Птичката и заекътъ му казвали, че докато е съ този умъ, да се страхува отъ живота и да се отказва да пѣе, отъ него нищо нѣма да излѣзе. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на поета. Тѣ плачатъ, страдатъ, отчайватъ се, докато мечка ги срещне. Излѣзе ли мечка на пѫтя имъ, тѣ удрятъ на бѣгъ и забравятъ мѫчнотии, страдания, отчаяние и казватъ: Слава Богу, че спасихме кожата си! Като изучавате живота на хората, виждате, какви заблуждения сѫществуватъ между тѣхъ. Тѣ мислятъ, че сѫ свободни, че могатъ да правятъ, каквото искатъ. Като видятъ, че не е така, тѣ се отчайватъ и решаватъ да турятъ край на живота си. Обаче, излѣзе ли мечка насреща имъ, тѣ хукватъ да бѣгатъ и забравятъ и страдания, и мѫчнотии, искатъ да живѣятъ. Щомъ е дошълъ на земята, всѣки човѣкъ има специално предназначение, което непременно трѣбва да изпълни. Не само човѣкъ, но и всѣко животно има свое предназначение. Щомъ разбере своето предназначение, човѣкъ осмисля живота си и става радостенъ и доволенъ. Не разбере ли предназначението си, той ще бѫде недоволенъ отъ живота си и ще прави редъ погрѣшки. Съвременнитѣ хора сѫ неблагодарни отъ живота си, отъ това, което имъ е дадено, вследствие на което, не могатъ да успѣватъ. Ако човѣкъ не може да запази своя умъ, своето сърдце, както и живота си, кѫде остава той? Какво представя човѣкъ безъ животъ, безъ умъ и безъ сърдце? — Нищо не представя. Човѣкъ е скритъ задъ своя животъ, задъ своята мисъль и задъ своитѣ чувства. Човѣкъ може да се познае отъ една дума, отъ една мисъль и отъ едно чувство. Не е нужно да знаете цѣлия животъ на човѣка, за да го познавате. Единъ моментъ само, може да опредѣли човѣшкия животъ. Човѣкъ е подобенъ на кибритена клечка. Кибритената клечка се познава по запалването ѝ. Ако лесно се запалва и добре гори, тя е доброкачествена. Като драснешъ човѣка като кибритената клечка, ти ще познаешъ, какво може да излѣзе отъ него: ще прави ли погрѣшки и ще ги изправя, или ще грѣши, безъ да се корегира. Съ други думи казано: ще учи ли, или нѣма да учи. Велико нѣщо е човѣкъ да учи! Престане ли да учи, животътъ му се обезсмисля. Когато човѣкъ престане да учи, въ него се забелязва едно физическо натрупване. Този човѣкъ мяза на българскитѣ чорбаджии въ турско време. Срѣщате въ нѣкое село единъ младъ, интелигентенъ човѣкъ и започвате да се разговаряте съ него. Виждате, че мисъльта му е дълбока, права, добре схваща нѣщата. Следъ нѣколко години, материалното му положение се подобрява, и той става пръвъ чорбаджия въ селото. Щомъ забогатѣе, той престава да мисли, да учи и започва да надебелява. Срѣщате го следъ нѣколко години, но въ лицето му, не можете да познаете онзи младъ, енергиченъ, интелигентенъ човѣкъ. Значи, щомъ мисъльта на човѣка не работи усилено, той престава да учи. Въ резултатъ на това, се явява надебеляване, затлъстяване. Всѣко забогатяване на човѣка материално, сърдечно или умствено, води къмъ натрупване, къмъ наслояване. Ако четете романа „Клетницитѣ“ отъ Викторъ Хюго, или „Война и миръ“ отъ Толстоя, известни мисли отъ тѣхъ непременно ще се наслоятъ въ ума ви. Какво трѣбва да правите, за да се освободите отъ наслояването? — Вие трѣбва да раздавате на бедни. Това подразбира стиха, който Христосъ е изказалъ: „Ако не се отречете отъ богатството си, вие не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Каква е разликата между романитѣ на Викторъ Хюго и тия на Толстоя? Викторъ Хюго изразява индивидуалнитѣ качества на човѣка. Той навсѣкѫде прокарва мисъльта, че доброто е вложено въ човѣка, вследствие на което, той самъ може да се изправи. Въ своя романъ „Клетницитѣ“, Викторъ Хюго взима като главно лице Жанъ Вължанъ, когото изважда отъ една груба срѣда и го поставя въ друга, по-благоприятна. Около него поставя редъ лица, като епископа, Жаверъ, Козета, Мариусъ, които му служатъ като пробенъ камъкъ. Така се изпитва характера на Жанъ Вължана, съ цель да се види доброто, което е вложено въ човѣка. Толстой, обаче, прокарва идеята, че освенъ вложеното въ човѣка, сѫществува единъ великъ законъ въ свѣта, който регулира нѣщата. Той прокарва тази идея въ романа „Война и миръ“, който има за основна идея исторически сюжетъ. Въ този романъ, Толстой поставя Наполеона при сѫщитѣ условия, при каквито Хюго постави Жанъ Вължана. Защо Наполеонъ не можа да влѣзе въ Русия, но трѣбваше да се върне назадъ въ Франция? Въ мислитѣ и разсѫжденията на Хюго и на Толстоя, нѣма никакви противоречия. Въ разсѫжденията си, и двамата сѫ прави, само че Хюго разглежда вѫтрешната страна на живота, а Толстой — външната. И тъй, свѣтътъ представя съвокупность отъ разумни сѫщества, които разбиратъ великитѣ закони на природата и съобразно тѣхъ, регулиратъ живота. Човѣкъ не е самъ, но е заобиколенъ отъ множество разумни сѫщества, вследствие на което, не може да върши, каквото иска. Ти не можешъ да биешъ хората по улицата, не можешъ да обиждашъ кого и да е. Престѫпишъ ли този законъ, веднага нѣкое разумно сѫщество ще дойде при тебе да иска обяснение. Свѣтътъ, въ който хората живѣятъ, е разуменъ. Следователно, страданията, мѫчнотиитѣ, неволитѣ на хората се дължатъ, именно, на това, че тѣ искатъ да живѣятъ споредъ своитѣ лични разбирания. Живѣятъ ли така, тѣ непременно ще влѣзатъ въ стълкновение съ разумния свѣтъ около себе си и ще страдатъ. Какви сѫ разбиранията на хората? — Или като на Хюго, или като на Толстоя. Обаче и еднитѣ, и другитѣ разбирания сѫ едностранчиви. Когато разумниятъ свѣтъ иска да осуети плана на нѣкой човѣкъ, той му поставя редъ спънки и препятствия. Така постѫпиха и съ Наполеона. По сѫщия начинъ действува и дяволътъ. Когато иска да осуети плана на нѣкой човѣкъ, който се стреми къмъ духовния пѫть, той ще го убеждава, че този пѫть не е за него още, че трѣбва да си поживѣе, да използува младинитѣ си и т. н. За да спре човѣка отъ едно добро начинание, той може да му донесе вода отъ 99 кладенци. Ще му изнася теорията на този, на онзи философъ, докато го отклони отъ пѫтя му. Но идатъ стари години, и човѣкъ вижда, че е сгрѣшилъ. Като се намѣри въ безизходно положение, човѣкъ казва: Каквото е било на младини, това ще бѫде и на старини. Това е най-лошото положение, въ което човѣкъ може да изпадне. Той не прави вече погрѣшки, но и старитѣ не изправя. Когато човѣкъ прави погрѣшки и ги изправя, той е прилеженъ ученикъ. Когато прави погрѣшки и не ги изправя, той е ленивъ ученикъ. Обаче, който нито прави погрѣшки, нито ги изправя, той е по-долу и отъ двамата. Мнозина се хвалятъ, че не правятъ погрѣшки. — Щомъ не правятъ погрѣшки, тѣ сѫ умрѣли хора. Умрѣлитѣ хора правятъ ли дългове? Обаче, за предпочитане е човѣкъ да е живъ, да прави дългове, но да ги изплаща. Значи, който нѣма дългове, той е умрѣлъ човѣкъ. Добре е човѣкъ да живѣе съзнателно, разумно, да не прави никакви дългове. Но докато дойде до това положение, той ще прави дългове и ще ги изплаща. И тъй, въ това, което сега говоря, се криятъ велики истини. Не е въпросъ човѣкъ да прави дългове и да се отказва да ги плаща. Така постѫпва ленивиятъ човѣкъ. Истинскиятъ човѣкъ е готовъ да плаща дълговетѣ си. Щомъ се реши човѣкъ да плаща дълговетѣ си, въ него се събужда известна възходяща енергия. Тъй щото, не е въпросъ човѣкъ да отрича нѣщата само, да казва, запримѣръ, че не трѣбва да плаща дълговетѣ си, или не струва да се живѣе, или нѣма смисълъ човѣкъ да бѫде духовенъ и т. н. Отричането на нѣщата е неразбиране. Каква е разликата между духовния и свѣтския човѣкъ? Когато отивашъ въ дома на духовния човѣкъ, той те приема любезно, поканва те въ една отъ своитѣ добре наредени стаи, съ легло, специално за тебе и ти предлага да се измиешъ, преоблѣчешъ и починешъ. После ти дава да се нахранишъ, презъ което време, той се разговаря съ тебе върху различни въпроси. Като прекарашъ на гости при него два-три деня, ти си отивашъ доволенъ, радостенъ, че си получилъ нѣщо. Ти излизашъ отъ дома на този човѣкъ, безъ да платишъ стотинка. Влѣзешъ ли въ дома на свѣтския човѣкъ, веднага те посрѣщатъ слуги, слугини, събличатъ палтото ти, опредѣлятъ ти стая, богато мобелирана, съ парно отопление, съ електрическо освѣтление, съ гореща и топла вода за миене, съ всички удобства. После ти донасятъ ядене, вкусно приготвено. Ти се чудишъ на любезностьта на тия хора, не знаешъ, на какво се дължи. На другия день, обаче, когато си отивашъ, господарьтъ на дома те причаква, дава ти смѣтка за всичко, което си получилъ и чака да платишъ. — Колко струва всичко? — Само 300 лева. Давашъ последнитѣ си 300 лева и излизашъ на пѫтя безъ стотинка. И това не е лошо, то е въ реда на нѣщата. Свѣтскиятъ човѣкъ е хотелджия, той има голѣми разходи, иска за всичко да му се плати. Следователно, ще знаете, че при духовния човѣкъ, всѣки може да отиде на гости, а при хотелджията — само богатитѣ. Ако при васъ идватъ всѣкакви хора, вие сте духовенъ човѣкъ. Ако при васъ идватъ само богати хора, вие сте хотелджия, свѣтски човѣкъ. Духовниятъ човѣкъ работи безъ пари, а свѣтскиятъ — съ пари. — Защо? — Защото духовниятъ човѣкъ се стреми къмъ реализиране на идеи, за които той трѣбва да внесе всичкото свое вѫтрешно и външно богатство. Свѣтскиятъ човѣкъ се стреми къмъ реализиране на идеи, които иматъ отношение къмъ земния, къмъ физическия свѣтъ. За тѣзи идеи е нужно материално богатство. Съвременнитѣ хора се занимаватъ съ нѣща, които нѣматъ дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Тия нѣща иматъ времененъ характеръ. За човѣка е полезно само онова, което може да го освободи. Истинското знание води човѣка къмъ освобождаване. Нѣма ли това знание, човѣкъ не може да се освободи. Следователно, всѣко знание, всѣка мисъль всѣко чувство, които потикватъ човѣка къмъ Бога, сѫ на мѣстото си. Отъ това гледище, ако и сиромашията, и богатството потикватъ човѣка къмъ Бога, тѣ сѫ на мѣстото си. Не го ли потикватъ къмъ Бога, тѣ не сѫ на мѣстото си. Като знае това, човѣкъ трѣбва да прави изборъ, да различава своитѣ мисли, чувства и състояния. Той трѣбва да различава сѫщественитѣ нѣща отъ несѫщественитѣ. Съвременнитѣ хора трѣбва да се спиратъ върху сѫщественитѣ нѣща, като проява на живота за всѣки даденъ моментъ. Това, което вчера е било сѫществено, днесъ може да не е сѫществено. Това, което днесъ е сѫществено, въ бѫдеще може да не е сѫществено. Обаче, има мисли и чувства, които сѫ били важни и сѫществени въ миналото, такива сѫ въ настоящето, такива ще сѫ и въ бѫдещето. Ще кажете, че вѣрата е нѣщо сѫществено. — Коя вѣра? — Вѣрата ни въ Бога. — Да вѣрва човѣкъ само, това още не е достатъчно. Вѣра, която не преживява вѣкове и епохи, не е истинска вѣра. Когато Мойсей отиде при Фараона, да иска освобождаването на еврейския народъ, той каза, че е изпратенъ отъ Бога на Аврама, на Исака и на Якова. Мойсей не каза, че e изпратенъ отъ Бога на еврейския народъ, но отъ Бога на Аврама, на Исака и на Якова. Понеже по това време Бѣлата ложа владѣеше надъ Египетъ, и Фараонитѣ по това време бѣха посветени, разбираха думитѣ на Мойсея. Фараонъ съзнателно изпитваше Мойсея, да види, доколко той ще издържи на истината, доколко ще изпълни волята Божия. Така се изпита вѣрата на Мойсея. Каквито чудеса направи Мойсей, такива направиха и мѫдрецитѣ на Фараона. Обаче, като дойдоха до четвъртото чудо, египетскитѣ мѫдреци отстѫпиха. Тѣ казаха: Тукъ е намѣсенъ Божиятъ пръстъ. Питамъ: Какво ще правите вие, ако Богъ ви изпрати при Фараона, но сѫщевременно ожесточи сърдцето му и го накара да ви се противопостави? Всѣки ученикъ ще бѫде поставенъ на такъвъ изпитъ. Сегашнитѣ християни искатъ да станатъ силни, но да придобиятъ силата си по нѣкакъвъ лекъ, механически начинъ. Въ това отношение, тѣ приличатъ на американцитѣ, които искатъ въ малко време, да станатъ учени и силни хора. Единъ младъ американецъ искалъ да изучава философия, но търсилъ нѣкакъвъ кратъкъ курсъ, въ скоро време да завърши наукитѣ си. За тази цель, той отишълъ въ Германия, при единъ виденъ професоръ по философия и му казалъ: Господинъ професоре, искамъ да свърша философия въ най-кратко време. Има ли такъвъ курсъ въ Германия? — Има тримесеченъ, но има и нѣколко годишни курсове — отъ васъ зависи, въ кой курсъ ще следвате. Обаче, ще знаете, че какъвто курсъ свършите, такъвъ ще станете. Когато иска да създаде тиква, природата употрѣбява най-много шесть месеца. Когато иска да създаде дѫбъ, тя употрѣбява сто години. — За да стана дѫбъ, трѣбва да мина презъ голѣми страдания. — Да, колкото по-велико нѣщо твори природата, презъ толкова по-голѣми страдания го прекарва. И тъй, единственото нѣщо, което усилва, укрепва човѣка, това сѫ страданията. Ако не бѣше миналъ презъ голѣми страдания, Христосъ щѣше да мине и замине, името Му щѣше да се заличи, като на обикновенитѣ хора. Христосъ бѣше великъ, но мина презъ голѣми, небивали до това време страдания, които обезсмъртиха името Му. Той мина презъ много тежки, непосилни условия, но разбра вѫтрешния смисълъ на живота. За да дойде до това разбиране, човѣкъ трѣбва да се откаже отъ дребнавоститѣ на живота. Не се занимавайте съ живота на другитѣ хора, нито ги отклонявайте отъ тѣхния пѫть. Ако нѣкой иска известни наставления отъ васъ, дайте му нужнитѣ наставления и го оставете свободно да се проявява. — Ама ще грѣши. — Нека грѣши. Като грѣши, ще изправя погрѣшкитѣ си и ще се учи. Опасно е, ако човѣкъ грѣши и не изправя погрѣшкитѣ си. Още по-опасно е, ако нито грѣши, нито има, какво да изправя. Отъ такъвъ човѣкъ, нищо не може да се очаква. Апостолъ Павелъ казва: „Който стои, да гледа да не падне“. Значи, всѣки човѣкъ е изложенъ на нѣкаква опасность. Въпрѣки това, мнозина се заблуждаватъ. Тѣ мислятъ, че сто на сто сѫ осигурени. Който отива на планината и мисли, че никѫде нѣма да се подхлъзне, той се самоизлъгва. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който, като се е качвалъ по планински върхове, да не е падалъ. Който никога не се е качвалъ по планини, само той не е падалъ. — Ама защо трѣбва да падаме? — Защото сме се заели съ едно велико предприятие, предстои ни да изпълнимъ една велика мисия. Всѣко велико предприятие, всѣка велика мисия крие въ себе си известни изненади. Тя е свързана съ известни опасности. Щомъ е дошълъ на земята, човѣкъ доброволно е приелъ страдания. Откаже ли се отъ страданията, едновременно съ това, той се отказва и отъ благата на живота. Често хората се сърдятъ на Бога, че ги изложилъ на страданията. Когато младъ момъкъ се влюби въ красива мома, подиръ която момцитѣ тичатъ, той страда, мѫчи се. Кой е виновенъ за страданията му? Ако не искаше да страда, той не трѣбваше да се влюбва въ красива мома. Какво представя красивата мома? Красивата мома е слонъ, който само богатиятъ човѣкъ може да изхрани. Ако на малкото дете дадете единъ слонъ, да се грижи за него, то ще се види въ чудо, не ще може да се справи съ него. Красивата мома има голѣми изисквания. Който се ожени за красива мома, той е изложенъ на голѣми страдания. Тя само ще иска отъ мѫжа си ту копринена рокля, ту хубава шапка, ту модерни обуща. Той ще се чуди, какъ да задоволи нуждитѣ ѝ. Не може ли да задоволи нейнитѣ изисквания, той ще страда и ще се мѫчи. Това представя външната страна на човѣшкитѣ идеи, но тѣ още не опредѣлятъ човѣка. За да постигне една своя идея и да я реализира, да я отхрани, човѣкъ трѣбва дълго време да се готви. Въ турско време, за да излѣзе единъ пехливанинъ на борба, трѣбвало е дълго време да се упражнява. Следъ много упражнения, той намазвалъ тѣлото си съ нѣкаква мась и тогава излизалъ на двубой съ своя противникъ. И противникътъ му, отъ sвоя страна, е миналъ презъ голѣми приготовления, за да излѣзе на арената да се бие. Да се бори човѣкъ съ неприятеля си и да го надвие, това подразбира познаване на даденото изкуство. Следователно, излизате ли на борба съ своя неприятель, вие трѣбва да съблѣчете горната си риза, да намажете кожата си съ мась, да види той, че мускулитѣ ви сѫ здрави и разчитате на тѣхъ. Като види вашитѣ мускули, той ще се замисли, ще разбере, че не е лесно да се бори съ васъ. Излѣзете ли срещу неприятеля си съ фракъ, съ цилиндъръ на глава и съ бастонъ въ рѫка, той веднага ще разбере, съ какъвъ човѣкъ има работа. Той ще каже: Имамъ единъ двубой, но лесно ще се справя съ противника си. Христосъ казва: „Сторете мѣсто на народа да насѣда“. — Защо трѣбва хората да насѣдатъ? — За да изучаватъ великитѣ проблеми на живота, върху които Христосъ проповѣдвалъ. Една отъ великитѣ проблеми на живота е проблемата на любовьта. Изучавайте законитѣ на любовьта, за да не губите плодоветѣ ѝ. Каква друга наука можете да търсите? Каква по-велика наука можете да търсите отъ тази, която ви дава методи, какъ да запазите чувствата на своя приятель, който е готовъ на всѣкакви жертви за васъ? Да изгубишъ любовьта на този свой приятель, това значи, да изгубишъ най-красивото нѣщо въ свѣта. Да изгубишъ своя красивъ, свещенъ трепетъ за живота, това значи, да изгубишъ своето съдържание, да станешъ мъртавъ човѣкъ. Да изгубишъ своя свѣтълъ умъ, който те ориентира, съ който проправяшъ пѫтя си въ тъмнитѣ нощи на своя животъ, това значи, да изгубишъ половината си богатство. Съ този умъ, човѣкъ може да разрешава и най-труднитѣ задачи въ своя животъ. Изгуби ли своята свѣтла мисъль, своето разумно сърдце, човѣкъ остава затворенъ въ грубата материя на своето тѣло, въ тежки окови и букаи. Съвременнитѣ учени казватъ, че освенъ съ своето физическо тегло, човѣкъ е здраво прикрепенъ къмъ земята и съ голѣмото външно налѣгане на въздуха. Ако може да се освободи отъ външното и вѫтрешното налѣгане, които го държатъ за земята, човѣкъ не би останалъ единъ день въ положението, въ което днесъ се намира. Той моментално ще литне къмъ луната, къмъ слънцето или къмъ друга нѣкоя планета. Човѣкъ седи на земята по силата на закона за прераждането. Физически закони задържатъ човѣка на земята, докато завърши своето развитие. Ако погледнете човѣка съ окото на ясновидеца, ще забележите, че той е свързанъ съ хиляди конци, които трѣбва по естественъ начинъ да се скѫсатъ. Всѣки конецъ има своя специфична мисия. Едни отъ тия конци свързватъ човѣка съ благоприятни, съ добри условия въ живота му, а други — съ неблагоприятни, съ лоши условия. Първитѣ го правятъ щастливъ, а вторитѣ — нещастенъ. Достатъчно е да се потегли единъ отъ концитѣ на щастието, за да стане човѣкъ щастливъ. Който държи сѫдбата на човѣка въ рѫцетѣ си, той знае, кога, кой конецъ да дръпне. Щомъ скѫса всички конци, които държатъ човѣка за земята, последниятъ е ликвидиралъ съ своя земенъ животъ. Той напуща земята и отива въ невидимия свѣтъ, тамъ да продължи и завърши своята работа. Съвременнитѣ хора трѣбва да иматъ положителни възгледи за живота, да не се колебаятъ. Така ли е въ сѫщность? Когато е при добри условия, човѣкъ казва, че Христосъ е дошълъ на земята да спаси човѣчеството отъ страданията. Щомъ условията му се влошатъ, той се разколебава въ вѣрата си и казва, че Христосъ е обикновенъ човѣкъ. Каква вѣра, каква религия е тази, която се мѣни отъ условията? При каквито условия, при каквито противоречия и да се намѣри, истинскиятъ, религиозниятъ човѣкъ, не се колебае, не измѣня своето вѫтрешно съдържание. Човѣкъ трѣбва да има характера на Иова, да издържа на голѣми изпитания. Човѣкъ познава себе си, познава силата си само при изпитания. Че си падналъ нѣкѫде, не се обезсърдчавай. Божественото въ човѣка не пада. Че си изгубилъ богатството, знанието, силата си, не се обезсърдчавай. Човѣкъ не седи нито въ богатството, нито въ знанието, нито въ силата. Презъ каквито изпитания и да минава, човѣкъ трѣбва да запази своя вѫтрешенъ миръ. Осѫдили едного на обесване, но по нѣкакво щастливо съчетание, той билъ помилванъ и сваленъ отъ вѫжето. Следъ това, той разправялъ своята опитность. Когато закачили вѫжето на врата му и го дръпнали, той усѣтилъ нѣщо страшно: като че цѣлата вселена се разрушава. Никога той не е изпитвалъ такова страдание. Това състояние продължило нѣколко секунди. Следъ това, въ душата му настаналъ необикновенъ миръ и той казалъ: Да става, каквото ще. Нека всичко въ мене да се разруши. Азъ съмъ готовъ да понеса и най-голѣмитѣ страдания. — Защо билъ готовъ на всичко? — Защото почувствувалъ, че задъ това, което се руши, има нѣщо, което не може да се разруши. Само човѣшкото се разрушава, но не и Божественото. Както задъ черупката на яйцето има нѣщо, което не се разрушава, така и Божественото, седи задъ човѣшкото и не се разрушава. Никаква сила въ свѣта не е въ състояние да разруши Божественото. То представя великъ, неразрушимъ свѣтъ. Като свалили осѫдения отъ вѫжето, той разбралъ смисъла на живота. Следователно, за да разбере човѣкъ смисъла на живота, всичко въ него трѣбва да се разруши. Докато не изпита въ себе си това голѣмо разрушение, както и голѣмитѣ противоречия въ живота, човѣкъ не може да разбере неговия дълбокъ, вѫтрешенъ смисълъ. Нѣкои ще кажатъ, че не се интересуватъ отъ материалния животъ. — Не, докато сте на земята, вие ще се интересувате еднакво и отъ материалния, и отъ духовния животъ: ще ядете, ще пиете, ще се обличате, ще учите, ще се жените, ще раждате деца, ще ги възпитавате. Щомъ сте на земята, ще правите всичко, което физическиятъ животъ изисква. Едно се иска отъ васъ: каквото правите, да го правите отъ гледището на високия идеалъ: ще ядете най-чиста храна, ще се обличате съ най-хубави дрехи, ще раждате най-добри деца. Какъвъ смисълъ има да родите десеть сина и десеть дъщери? За да ги изучите, вие трѣбва да бѫдете милионери. Колко такива милионери има въ свѣта? Има смисълъ човѣкъ да роди дете, но да прилича на него, да влиза въ положението му. А така, да роди едно дете, което по нищо да не прилича на него, то е все едно, кокошка да измѫти юрдече и да се чуди после, какво е измѫтила. Има случаи, когато насаждатъ кокошката съ кокоши яйца, между които турятъ две-три юрдечи яйца. Като се излупятъ малкитѣ, кокошката вижда, че повечето приличатъ на нея, разбиратъ езика ѝ, вървятъ въ стѫпкитѣ ѝ, но две-три, именно, юрдечетата, ту влизатъ и излизатъ отъ водата. Тя стои на брѣга, вика ги, но тѣ не чуватъ, спокойно плуватъ въ водата. Като излѣзатъ на брѣга, тръгватъ следъ нея, но тя вижда, че и ходътъ имъ не е като нейния. Чуди се, мисли, каква е тази работа, и най-после казва: Животътъ е такъвъ. — Не, животътъ не е такъвъ. Кокошката е заставена да мѫти чужди яйца. Това е неестествено положение за нея. Естественото ѝ положение е да мѫти своитѣ яйца. Съвременнитѣ хора често попадатъ при условията на кокошката. По силата на наследственостьта, човѣкъ е заставенъ отъ дѣдо си и прадѣдо си, да мѫти чужди яйца. Когато се освободи отъ влиянието на закона за наследственостьта, човѣкъ ще мѫти само свои яйца. Не е въ реда на нѣщата, кокошката да напусне отглеждането на своитѣ пиленца и да гледа патенца и юрдечета. Още по-неестествено е за човѣка, да отглежда чужди яйца. Съвременното възпитание се нуждае отъ нови методи, отъ новъ мирогледъ. Днесъ всички казватъ, че човѣкъ трѣбва да бѫде патриотъ. — Кое служи за основа на патриотизъма? — Чувствата. За да бѫде патриотъ, човѣкъ трѣбва да има майка и баща. Който обича майка си и баща си, той непременно ще бѫде патриотъ. Когато хората проявятъ любовь къмъ Бога, въ свѣта ще сѫществува великъ патриотизъмъ. Любовьта къмъ Бога е главно и естествено условие за проява на патриотизъма. Не може да сѫществува никакъвъ патриотизъмъ, ако той не почива на природнитѣ закони. Природата говори за единство на нѣщата. Тя казва, че сѫществува единъ животъ, една държава, единъ народъ. И въ Писанието е казано: „Единъ е вашиятъ Отецъ“. Англичанитѣ, въ една своя пѣсень, казватъ: Домъ бащинъ — домъ мой. Обаче, домътъ има отношение къмъ разумнитѣ синове и дъщери. Време е вече, сегашнитѣ хора да оставятъ настрана своитѣ играчки, да напуснатъ своето детинство. Щомъ се освободятъ отъ детинството си, тѣ трѣбва да започнатъ изучаването на математиката — наука за числата и действията съ тѣхъ. Числата играятъ важна роля въ човѣшкия животъ. Щастливо число за момата е 19, а за момъка — 21. Ако размѣните мѣстата на числата 1 и 9, ще получите 91. Не е все едно да срещнете млада, красива мома, на 19 години, или нѣкоя 91 годишна баба. Ако момата знае законитѣ на кабалата, тя би могла да превръща тия числа. Когато срещне нѣкой Донъ Жуанъ, тя веднага ще се превърне на 91 годишна баба. Той ще мине покрай нея и ще я замине, безъ да спира. Ако види, че бабата има нужда да ѝ се услужи нѣщо, той ще се спре, ще ѝ услужи, и ще си замине. Щомъ види нѣкой младъ, красивъ момъкъ, бабата пакъ, ще се превърне въ млада, 19 годишна красива мома, която ще му се усмихне и ще продължи пѫтя си. — Може ли да става това нѣщо? — Възможно е. Въ това, именно, седи смисълътъ на живота. Ако можете да мѣстите единицата и по този начинъ да трансформирате състоянията си, вие сте учени хора. За тази цель, вие трѣбва да знаете законитѣ на числата отъ 1 — 10. Числата отъ 1 — 10 представятъ стѫпала, по които човѣкъ върви, за да измѣни състоянията си. Това е наука, съ помощьта на която органическитѣ, разумнитѣ сили въ природата, могатъ да се смѣнятъ едни съ други. Всѣко състояние на човѣка отговаря на нѣкакво тѣло, или на нѣкаква сила, вънъ отъ него. Запримѣръ, скръбьта на човѣка отговаря на нѣкакво тѣло, на нѣкаква сила, вънъ отъ него. Ако синътъ или дъщеря ви заминатъ за нѣкѫде, вие ще скърбите. Ако ви се роди дете, ще се радвате. Значи, причината за вашитѣ скърби и радости лежи вънъ нѣкѫде. Състоянията на скръбь и радость въ човѣка се смѣнятъ, но щомъ дойде до тази смѣна, съ нея заедно и животътъ се измѣня. Човѣкъ иска да знае причината на своитѣ скърби и радости. Ако държи въ съзнанието си мисъльта за Бога, за Божественото начало въ свѣта, човѣкъ нѣма да има никакви скърби. Ако човѣкъ държи въ ума си идеята за Христа, всички страдания ще бѫдатъ играчка за него. Само този човѣкъ може да прави, каквото пожелае. Човѣкъ може да направи всичко, само при условие, Богъ да е съ него. Една вечерь, една млада мома, добра християнка, вървѣла по една улица въ Америка. Единъ негъръ я дебналъ, искалъ да ѝ напакости. Като се приближилъ до нея, той усѣтилъ, че рѫцетѣ му се сковали. Уплашенъ отъ това, той избѣгалъ и не помислилъ втори пѫть да преследва момитѣ. Казано е въ Писанието, че ако Богъ е съ човѣка, никой не може да бѫде противъ него. И мечката даже, като чуе името Божие, и тя е готова да отстѫпи. Обаче, отъ човѣка се иска правилно да произнася името Божие. Когато се обръща за помощь къмъ любовьта, човѣкъ трѣбва да знае нейния езикъ. Дълго време трѣбва да живѣе той на земята, за да научи езика на любовьта. Въ този смисълъ, молитвата не е нищо друго, освенъ правилно произнасяне на езика на любовьта. Всѣка дума има смисълъ само тогава, когато правилно се произнася. Дълго време се е молилъ Питагоръ, докато е научилъ донѣкѫде само, да произнася правилно думата любовь. Който може правилно да произнася думата любовъ, той всичко може да направи. Това сѫ напреднали, възвишени сѫщества, които сѫ готови да помагатъ на човѣчеството. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ опредѣлени по цѣли дни да стоятъ около даденъ човѣкъ и да му помагатъ. Каквото пожелае този човѣкъ, тѣ веднага изпълняватъ желанието му. За тѣхъ това е приятна работа. Нашата задача е да влизаме въ съзнателна връзка съ тия сѫщества, за да се ползуваме отъ тѣхното знание. Обаче, малцина сѫ дошли до това положение. Всички хора търсятъ нѣщо ново въ живота си, но пакъ живѣятъ съ старото: раждатъ се и умиратъ; женятъ се, деца раждатъ, учатъ се. Споредъ мене, новото седи въ това, да дойдете до положение, въ числото 19 да мѣстите деветорната предъ единицата и единицата предъ деветорната. Ако можете да мѣстите тия числа, вие сте истински християнинъ; не можете ли, никакъвъ християнинъ не сте. Ако можете да мѣстите тия числа, вие сте млади; не можете ли да ги мѣстите, не сте млади. Да размѣствате тия числа, това значи, отъ младъ да ставате старъ и отъ старъ — младъ. Който не се страхува отъ остаряване, той не се страхува и отъ подмладяване. Обаче, едновременно човѣкъ трѣбва да съдържа качествата и на младия, и на стария. Едно отъ качествата на младия е благородството, благоговѣйното отнасяне къмъ всичко. Едно отъ качествата на стария е разумностьта, мѫдростьта. Човѣкъ трѣбва да има ума на стария, а сърдцето на младия. „Сторете да насѣдатъ.“ Ще кажете, че не се интересувате отъ това, което Христосъ е говорилъ на ученицитѣ си преди две хиляди години. — Отъ какво се интересувате? Отъ каквото и да се интересувате днесъ, каквото и да правите, каквото и положение да заемате, всичко това единъ день ще се превърне на нула. Както и да сте живѣли, въ края на краищата, една участь ви очаква: ще ви погребатъ, ще турятъ единъ паметникъ на гроба ви и върху него ще напишатъ, че тукъ лежи еди-кой, заслужилъ на отечеството си. — Кой човѣкъ не е заслужилъ на своето отечество? Всѣки човѣкъ е заслужилъ на своя народъ, но останалъ ли е при народа си? Кѫде е неговиятъ паметникъ? Ще кажете, че паметникътъ му е на гроба. — Споредъ мене, паметникъ е онова, което вѣчно живѣе. Ние сме дошли до онази епоха, въ която смъртьта не трѣбва да сѫществува. Който умира въ сегашната епоха, той трѣбва да възкръсне. Христосъ направи този опитъ и доказа на човѣчеството, че нѣма смърть въ свѣта. Той каза: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть и да я взема!“ На друго мѣсто въ Евангелието е казано за Христа: „Мъртавъ бѣхъ, но сега съмъ живъ.“ Който е миналъ презъ опитностьта на Христа, той може да се нарече светецъ. — Може ли всѣки човѣкъ да възкръсне? — Може. За умния човѣкъ всичко е възможно. За глупавия всичко е невъзможно. Като знаете това, стремете се да придобиете и богатство, и знание, и сила. — Какво знание трѣбва да придобива човѣкъ? — Човѣкъ трѣбва да знае великитѣ Божии закони и да ги прилага, а не да знае да разбива чуждитѣ каси. Той трѣбва да придобие богатство, което да складира въ своя умъ и въ своето сърдце, а не богатство, което да затваря въ желѣзни каси. Какво по-голѣмо богатство може да има отъ това, да спечелите единъ приятель? Единъ добъръ приятель струва повече, отколкото богатството на цѣлия свѣтъ. Ако нѣкой има богатството на цѣлия свѣтъ, а нѣма нито единъ приятель, той нищо нѣма. Богатство, безъ приятели въ свѣта, нищо не струва. Адамъ бѣше най-богатиятъ човѣкъ въ свѣта. Какво остана отъ неговото богатство? Истинско богатство е онова, което човѣкъ може да занесе съ себе си въ другия свѣтъ. Едно трѣбва да се знае: човѣшката душа крие въ себе си несмѣтни богатства, които постепенно се разкриватъ. Следователно, не се стремете къмъ земното богатство, но обърнете погледа си къмъ богатството на своята душа. Всѣки човѣкъ, на когото съзнанието е пробудено, се стреми къмъ това бѫдещо богатство. Ако волъ, на когото съзнанието е пробудено, не иска повече да остане въ положението на волъ, да ходи на четири крака, съ рога на главата, колко повече човѣкъ съ пробудено съзнание, ще се стреми къмъ по-великъ животъ отъ земния — къмъ Вѣчния животъ. Казано е въ Писанието, че Богъ взелъ пръсть, направилъ отъ нея човѣкъ, вдъхналъ презъ ноздритѣ му и той станалъ жива душа. Това, което Богъ е направилъ и човѣкъ може да го направи. — Защо? — Защото Богъ живѣе въ него. Следователно, всѣки човѣкъ, който е свързанъ съ Бога, може да направи това, което и Богъ прави. Този човѣкъ знае положително, че когато мисли, чувствува и действува, не се проявява той самъ, но Богъ се проявява въ него. Дали човѣкъ пише, чете, свири или работи нѣщо, това е Богъ, Който се проявява въ него. Всичко, което съзнателниятъ човѣкъ върши, това е волята Божия. Христосъ казва: „Сторете да насѣдатъ“. Каквото сѫ правили ученицитѣ Христови на своето време, това трѣбва да направятъ и съвременнитѣ хора. Тѣ трѣбва да насѣдатъ предъ нозетѣ на Великия Учитель и да искатъ да ги учи на науката на числата. Момъкътъ трѣбва да изучава числото 21, да премѣства единицата предъ двойката, да образува числото 12. Значи, момъкътъ не може да се качи по-горе отъ 21 година, но и по-долу отъ 12 години не може да слѣзе. Момата пъкъ трѣбва да изучава числото 19. Като тури числото деветь предъ единицата, образува се числото 91. Това показва, че момата има по-голѣмъ мащабъ на действия и на движения. Тя може да се качи най-много до 91, но по-долу отъ 19, не може да слѣзе. Тази е причината, поради която женитѣ сѫ по-умни и по-стари отъ мѫжетѣ. — Защо? — Защото, стара е само любовьта, Божественото, женскиятъ принципъ въ човѣка. Числото 91 е законъ на любовьта, която действува въ човѣка. Числото 90 пъкъ, представя единъ завършенъ цикълъ, който включва всичко въ себе си. И тъй, женскиятъ принципъ въ човѣка, това е старото, мекотата, деликатностьта, вѣрата, любовьта, мѫдростьта и истината. Който нѣма женскиятъ принципъ въ себе си, той не е мѫжъ и не може да мисли. Числото 21 се включва въ 90. Двойката е женскиятъ принципъ — старата майка въ свѣта. Нулата представя мѫжкия принципъ, който се смекчава отъ майката. Числото деветь представя най-разумната дъщеря въ свѣта. Бащата, т. е. Единицата, седи ту предъ дъщеря си, въ числото 19, ту задъ нея въ числото 91 и изпълнява всичко, каквото тя каже. Сега, азъ желая всички жени да станатъ на 19 години, а всички мѫже на — 21 години. Като съберете 2+1=3. Щомъ умножите числото три само на себе си, ще получите числото деветь. Това показва, че за да мине въ по-високо състояние, човѣкъ трѣбва да се умножи три пѫти самъ на себе си, т. е. отъ физическия свѣтъ, отъ грубата материя да мине въ духовния свѣтъ и отъ духовния — въ Божествения. Като работите съ числата, вие имате възможность да развивате ума си. Не мислете, че това, което досега сте придобили, е достатъчно. Много трѣбва да работи човѣкъ, докато дойде до великитѣ опитности въ живота. Имали ли сте опитностьта на Христа, 500 милиона хора да отправятъ молитвитѣ си къмъ васъ и на всички да отговаряте? Имали ли сте опитностьта, да получите благодарностьта на 500 милиона хора? Тази опитность е достѫпна само за гениитѣ, за великитѣ хора, които могатъ да творятъ. Всѣки човѣкъ, на времето си, ще дойде до тѣзи опитности, до тѣзи постижения. Всѣка сутринь, като ставате отъ сънь, благодарете за дарбитѣ, които ви сѫ дадени, и молете се, да ви се дадатъ благоприятни условия, да ги развивате. Не скачайте изведнъжъ отъ леглото си, като наплашени зайци. Като станете отъ сънь, първо благодарете, че сте се върнали благополучно отъ странство. Вие сте били въ горния свѣтъ и слизате на земята да работите. Следъ това дръннете на вашитѣ слуги и слугини, между които влизатъ ума и сърдцето ви, и кажете имъ да приготвятъ банята да се окѫпете. Измийте се, облѣчете се и дръннете за закуска. Щомъ закусите, излѣзте на разходка. Изберете най-чистото и красиво мѣсто за разходка. Като се върнете отъ разходката си, дръннете на слугинитѣ си да отворятъ библиотеката ви да четете. Ще изберете най-хубавата книга за четене и ще приложите нѣщо отъ нея презъ деня. Следъ това ще дръннете на слугитѣ си, да ви донесатъ обѣдъ. Като се нахраните добре, ще благодарите за обѣда и ще почнете да работите. Като дръннете четири пѫти, всичко можете да направите. „Сторете мѣсто да насѣда народа“. — Да седнешъ предъ нозетѣ на Великия Учитель и да слушашъ, какво проповѣдва, това е стремежътъ на Божественото въ човѣка. Човѣкъ крие въ себе си велики заложби, които трѣбва да изучава и разработва. 11. Беседа отъ Учителя, държана на 10 ноемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Чуха, че иде Исусъ. Чуха, че иде Исусъ Иоана 12:12. Човѣшкиятъ духъ се стреми къмъ великото, красивото и мощното въ свѣта. Той му дава импулсъ, потикъ въ живота. Кое е великото и мощното, което стимулира човѣшкия животъ? За човѣка велико и мощно е това, което въ даденъ моментъ го интересува. Когато бедниятъ чуе, че нѣкѫде, нѣкой неговъ чичо умрѣлъ и му оставилъ голѣмо наследство, той ще преброди свѣта, но ще намѣри оставеното за него наследство. Това става всѣки день въ живота. Различието седи само въ обекта, къмъ който е отправено вниманието на човѣка. Когато чуете, че въ града ви е пристигналъ нѣкой знаменитъ артистъ, музикантъ или пѣвецъ, вие веднага тръгвате да търсите билети, да посетите концерта, който ще се даде. Какво печели човѣкъ, че ще чуе нѣкой виденъ музикантъ или пѣвецъ? Въ случая, най-много печели музиканта или пѣвеца, а ония, които сѫ го чули, печелятъ малко. Тѣ сѫ на второ мѣсто. Главното лице е пѣвецътъ, или музикантътъ, а всички останали сѫ второстепенни личности. Когато отивате на сватба, виждате, че всички се интересуватъ отъ младоженцитѣ, а сватбаритѣ оставатъ на второ мѣсто. Какво печелятъ сватбаритѣ? — Нищо особено. Много сватбари присѫтствуватъ на сватбата, но младоженци сѫ двама само. Колкото малко и да печели човѣкъ, когато слуша речьта на нѣкой виденъ философъ, или музиката на нѣкой виденъ музикантъ, добре е той да слуша красиви работи, и то не само единъ пѫть, но по нѣколко пѫти. Всѣки се интересува отъ идването на нѣкой великъ човѣкъ и иска да го посети. Това показва, че той има нѣкаква връзка съ него, или очаква нѣкакво благо отъ него. Всѣки се интересува отъ нѣкакво велико чувство, което прониква въ сърдцето му, отъ нѣкаква велика мисъль, която прониква въ ума му, и отъ нѣкакво велико дѣло, което се заражда въ волята му. Естествено е човѣкъ да се интересува отъ тия нѣща. Има хора, които не се интересуватъ отъ велики работи. Тѣ се отнасятъ къмъ млѣкопитаещитѣ. Тѣ мислятъ само за кѫщи, за пари, искатъ да се осигурятъ. И млѣкопитаещото търси нѣкаква дупка да се скрие. Щомъ има кѫщичка и храна, то за нищо повече не мисли. За илюстрация на това състояние на човѣка, турцитѣ си служатъ съ поговорката: „Свѣтътъ да изгори, нищо не ме интересува“. Това подразбира, че когато човѣкъ е осигуренъ, нищо повече не иска, за нищо не се интересува. Щомъ има кѫщичка, той е задоволенъ. Свѣтътъ да гори около него, това не го интересува. Мнозина искатъ да се представятъ за скромни хора. Тѣ мислятъ, че като не желаятъ голѣми кѫщи, много имоти, голѣми знания, съ това минаватъ за скромни, за смирени хора. Не е въпросъ човѣкъ да има малко желания и малки изисквания. За човѣка е важно, при каквото положение на живота и да се намира, да придобие нѣщо сѫществено. Запримѣръ, какво е придобилъ овчарьтъ, презъ своето 20 годишно пасене на овце? Ако само е пасълъ овцетѣ, безъ да е училъ нѣщо, безъ да е направилъ едно добро дѣло, нищо не е придобилъ. Ако вълкътъ цѣлъ животъ се е криелъ въ своята дупка, и отъ време на време излизалъ навънъ, за да нападне нѣкоя овца и да я удуши, той нищо не е придобилъ отъ вълчата култура. Презъ цѣлия си животъ, вълкътъ е мислилъ само за ядене, какъ по-лесно да усигури своето сѫществуване. Изобщо, като проследимъ желанията на всички живи сѫщества, виждаме, че тѣ се стремятъ къмъ едно: да се осигурятъ — да бѫдатъ нахранени, стоплени. Докато не сѫ задоволили физическитѣ си нужди, тѣ се стремятъ да ги задоволятъ. Щомъ ги задоволятъ, тѣ се отегчаватъ отъ живота. Като дойдемъ до човѣка, той казва, че му е дотегнало да живѣе, да се бори, за да задоволява нуждитѣ си. Да се отегчи човѣкъ отъ живота, това е все едно да каже, че му е дотегнало да се грѣе на слънце. Който много се е грѣлъ на слънце, той може да се отегчи отъ слънцето. Който малко или никакъ не се е грѣлъ, той не е дошълъ до това отегчаване. Какво е придобилъ първиятъ отъ слънцето? — Той е почернѣлъ само. — Вториятъ? — Той е запазилъ бѣлия цвѣтъ на кожата си. Нито първиятъ е разбралъ, какво представя слънцето, нито вториятъ. Често хората поглеждатъ къмъ земята, къмъ почвата и казватъ: Земя, почва е това. — Коя почва е най-добра? — Черноземътъ. — Защо? — Защото е най-плодородна. Въпрѣки това, всички хора се стремятъ къмъ бѣлия цвѣтъ. Всѣки иска да бѫде бѣлъ. Има известна бѣлота, която нѣма никакво отношение къмъ живота. Човѣкъ може да е бѣлъ, но да не е здравъ. Има известна бѣлота, която е естествена. Изобщо, дойдемъ ли до цвѣтоветѣ, ние ги разглеждаме като здравословни и нездравословни. Единъ и сѫщъ цвѣтъ може да бѫде здравословенъ, а може да бѫде и нездравословенъ. Запримѣръ, има жълтъ цвѣтъ здравословенъ и жълтъ — нездравословенъ; има червенъ цвѣтъ здравословенъ и червенъ — нездравословенъ. Сѫщото може да се каже и за зеления, за синия, за виолетовия цвѣтъ и т. н. Здравословнитѣ цвѣтове, ние наричаме цвѣтове на слънцето и на деня, а нездравословнитѣ — цвѣтове на луната и на нощьта. Като изучавамъ хората, азъ гледамъ, кои цвѣтове преобладаватъ въ тѣхъ — цвѣтоветѣ на деня или на нощьта, цвѣтоветѣ на слънцето или на луната. Когато цвѣтоветѣ на луната иматъ влияние върху нѣкой човѣкъ, той много обещава, а малко изпълнява. Като не може да изпълни даденитѣ обещания, той се оправдава съ това, че условията не му благоприятствували. — Не, условията сѫ били добри, но той не е могълъ да ги използува. Такъвъ човѣкъ, обикновено започва добре, свършва зле. Когато цвѣтоветѣ на слънцето указватъ влияние върху нѣкой човѣкъ, той малко обещава, а повече работи, дава отъ себе си. Ако нѣкой му иска жито, той казва: Ще ти дамъ жито, само ако нивата роди достатъчно. Щомъ роди достатъчно, ще има и за тебе, и за мене. Преди да е родила нивата, нищо не мога да обещая. „Чуха, че иде Исусъ.“ Като чуха, че иде Исусъ, заинтересуваха се отъ Него. Така се интересуватъ и отъ всички велики хора: артисти, музиканти, пѣвци, поети, учени, философи. — Защо се заинтересуваха за Христа? — Защото Той дойде да спаси човѣчеството. Той донесе на хората ново учение, нова култура, новъ начинъ на живѣене. Христосъ дойде въ свѣта да реформира Мойсеевия законъ. Този законъ гласи: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ“. Споредъ този законъ, като разглеждатъ нѣкое твое дѣло, ти трѣбва да платишъ всичкитѣ разносни по него. Въ това отношение, Христовиятъ законъ гласи: „Даромъ сте взели, даромъ давайте“. „Чуха, че иде Исусъ“. Какво означава думата Исусъ? Външно разгледана, тя е обикновена дума. Много исусовци има въ свѣта, но единъ е Исусъ, носитель на Божествения принципъ въ себе си, на принципа, който твори. На еврейски езикъ, Исусъ значи Ешуа. Тази дума има дълбокъ, вѫтрешенъ смисълъ. Думата Исусъ съдържа въ себе си още два принципа: единъ, който дава, и другъ, който взима. Следователно, въ свѣта сѫществуватъ три главни принципа: принципъ, отъ който нѣщата изтичатъ; принципъ, който възприема нѣщата въ себе си и принципъ, който предизвиква проявление на нѣщата. Въ дома, тѣзи три принципа представятъ майката, бащата и детето. Бащата е представитель на първия принципъ, майката — на втория, а детето — на третия. Значи, върху тия принципи се основава дома. Върху тѣхъ е основанъ цѣлиятъ свѣтъ. Докато детето не е дошло въ дома, майката и бащата мислятъ само за себе си. Щомъ детето дойде, то предизвиква майката и бащата да се грижатъ за него. Тѣ се готвятъ да го приематъ въ дома си, създаватъ му благоприятни условия, защото знаятъ, че домъ безъ деца е като търговецъ безъ капиталъ. Човѣкъ безъ здраве, ученъ безъ знание, сърдце безъ чувства, умъ безъ мисли и воля безъ действия сѫ като домъ безъ деца. Тази е причината, задето майката прави всичко възможно, да привлѣче една душа, да се прероди въ дома ѝ като нейно дете. Сега, като наблюдавате живота на семействата, на обществата, на народитѣ, виждате, че навсѣкѫде сѫществуватъ редъ обреди, както въ църквитѣ. Всѣки обредъ представя известна магическа формула, която има дълбокъ, вѫтрешенъ смисълъ. Ако влѣзете въ една съвременна църква, ще видите, че богомолцитѣ се кръстятъ, правятъ поклони, молятъ се, палятъ свѣщи, пѣятъ пѣсни и т. н. Тия обреди не сѫ нищо друго, освенъ формули, на които хората сѫ забравили дълбокия смисълъ, вследствие на което, днесъ тѣ нѣматъ това значение, каквото нѣкога сѫ имали. Като се молятъ, всички хора се обръщатъ на изтокъ. Не само хората, но и животнитѣ, и птицитѣ обръщатъ погледа си на изтокъ. — Защо? — Защото слънцето изгрѣва на изтокъ. Обаче, това, което създава изтока, създава и запада, и юга, и севера. Слънцето опредѣля четиритѣ посоки на свѣта. Тѣзи посоки не сѫ абсолютни, тѣ се мѣнятъ, въ смисълъ, че нашиятъ изтокъ е западъ за други хора; тѣхниятъ изтокъ пъкъ, е западъ за насъ. Съ една дума казано, изтокъ е всѣкога тамъ, отдето слънцето изгрѣва. Посоката, въ която свѣтлината се увеличава, е югъ. Посоката, въ която свѣтлината се намалява, е северъ. Четиритѣ посоки — изтокъ, западъ, северъ и югъ сѫ четири главни посоки, които сѫществуватъ, не само въ външния свѣтъ, но и въ вѫтрешния свѣтъ на човѣка. Човѣкъ трѣбва да знае отношението на тия посоки къмъ самия него. Ако не разбира отношението на изтока, на запада, на севера и на юга къмъ себе си, той не разбира живота, нѣма съзнателно отношение къмъ него. Ако човѣкъ не разбира, защо ходи правъ, защо главата му е обърната къмъ центъра на слънцето, а краката —къмъ центъра на земята, той не разбира смисъла на живота. Ще кажете, че Господъ е наредилъ тия работи, че Той е опредѣлилъ това нѣщо да бѫде така. Щомъ Господъ е наредилъ тази работа така, защо главата на растенията е поставилъ въ противоположна посока на човешката, заровена въ земята? Това показва, че човѣкъ търси благото си на друго мѣсто, не тамъ, кѫдето растенията го търсятъ. И обратно, растенията не търсятъ своето благо тамъ, дето хората го търсятъ. Въпрѣки това, хората правятъ една сѫществена грѣшка въ своя животъ: тѣ търсятъ своето благо тамъ, дето растенията търсятъ своето. Понеже главата на човѣка е обърната къмъ слънцето, хората трѣбва да търсятъ своето благо, именно, въ тази посока. Растенията пъкъ, търсятъ своето благо отъ земята, накѫдето е насочена главата имъ. При това, тѣ никога не скриватъ благата си. Каквото благо придобиватъ, тѣ го оставятъ на открито, всички да се ползуватъ отъ него. Хората постѫпватъ точно обратно: каквото придобиятъ, веднага го скриватъ на тайни мѣста, въ хамбаритѣ си. Погледнете ли въ нѣкой човѣшки хамбаръ, ще видите, че той е пъленъ съ жито, съ ечемикъ, съ царевица и т. н. Тѣ се оправдаватъ съ пословицата: „Покритото млѣко, котката не го лочи“. Не е въпросъ въ криене на нѣщата. Важно е, че млѣкото, колкото и да се захлупва, скоро се разваля. Обаче, плодоветѣ могатъ да стоятъ дълго време на дървото, безъ да се развалятъ. „Чуха, че иде Исусъ“. Идването на Христа, има отношение къмъ всѣки разуменъ човѣкъ. То представя едно отъ великитѣ, отъ разумнитѣ явления, както въ човѣшкия животъ, така и въ цѣлата природа. А между всички разумни явления въ природата, сѫществува тѣсна връзка. Оттукъ вадимъ заключение, че всѣка разумна идея, която се проповѣдва, има отношение къмъ всички живи сѫщества, на които съзнанието е пробудено. Какъвъ смисълъ има религията за насъ, ако не се ползуваме отъ нея? Какъвъ смисълъ има извора за насъ, ако не се ползуваме отъ неговата чиста вода? Какъвъ смисълъ има свѣтлината за насъ, ако не се ползуваме отъ нея? Ако растенията и животнитѣ, които иматъ отношение къмъ насъ, не ни ползуватъ, защо ни сѫ тѣ? Следователно, ние трѣбва да се радваме, именно, на това, че живѣемъ въ свѣтъ, въ който всички нѣща сѫ разумно поставени. Като знаете това, вие не трѣбва да пренебрегвате нѣщата въ природата. Тя е поставила всѣко нѣщо на своето мѣсто. Едно нѣщо само можете да правите: да различавате едно сѫщество отъ друго, да виждате отличителнитѣ имъ качества, безъ да ги пренебрегвате. Всички растения, всички животни, всички хора не сѫ устроени по единъ и сѫщъ начинъ. Когато единъ разбойникъ или апашъ се яви между хората, всички взиматъ мѣрки, предпазватъ се, да не ги обере и убие. Всѣки заключва вратитѣ си, пази се отъ този разбойникъ. Когато единъ добъръ човѣкъ влѣзе между хората, всички отварятъ кѫщата си за него, турятъ знамена на вратитѣ си и излизатъ да го посрещнатъ съ слава и почести. И тъй, въ свѣта сѫществуватъ два вида хора: добри и лоши. Когато нѣкой лошъ човѣкъ или неприятель влѣзе въ дома ви, всички се разбѣгватъ, както българитѣ едно време бѣгали отъ турскитѣ башибозуци. Тогава тѣ търсили Бога, вѣрвали въ Него. Днесъ, обаче, тѣ забравиха Този, Който ги освободи и не вѣрватъ вече въ Него. Това се вижда отъ престѫпленията, които днесъ се вършатъ. Не само българитѣ, но всички народи сѫ забравили Бога и се хвалятъ съ своитѣ велики хора. Кѫде сѫ тѣхнитѣ велики хора? Всички народи сѫ постѫпили зле съ своитѣ велики хора. Запримѣръ, много българи и досега гледатъ на богомилството въ България, като на голѣмо зло. Цѣлиятъ европейски свѣтъ гледа на богомилството като на свѣтла страница въ историята на българския народъ, а туй малцинство българи, още не вижда и не съзнава това. Българинътъ трѣбва да бѫде искренъ, да признава грѣшкитѣ и престѫпленията, които самъ е направилъ, и да не ги приписва на другитѣ. Изобщо, човѣкъ е склоненъ да се оправдава съ другитѣ. И, ако му изтъкнатъ нѣкаква погрѣшка, той веднага се сравнява съ окрѫжаващитѣ и казва: Азъ ли съмъ най-лошъ човѣкъ? — Не си най-лошъ, но не си и най-добъръ. Това е методъ на контраститѣ. Когато човѣкъ каже въ себе си, че не е най-лошъ, той трѣбва да знае, че не е и най-добриятъ. Той може да се изправи. Всѣки народъ, както и отдѣлниятъ човѣкъ, носи въ себе си известни дарби и способности, които трѣбва да развива. Когато казваме, че патриотизъмътъ трѣбва да бѫде качество на всѣки човѣкъ, на всѣки народъ, ние подразбираме, че между членоветѣ, между отдѣлнитѣ единици на всѣки народъ, трѣбва да има особено съгласие, вѫтрешна хармония и взаимопомощь. Това не трѣбва да става съ власть, чрезъ насилие, но доброволно, по естественъ пѫть. Човѣкъ не може да бѫде патриотъ, докато този центъръ не е развитъ въ него. Чувството на патриотизъмъ въ човѣка е свързано съ религиозното чувство, вследствие на което, истинскиятъ патриотъ съзнава, че всички хора сѫ Божии създания, направени по образъ и подобие Божие, и принадлежатъ къмъ една обща държава — небесната държава, т. е. Царството Божие. Когато говори за своето отечество, дълбоко въ себе си, човѣкъ има предъ видъ една Божествена идея — отечеството на душата. Задъ всѣка Видима идея, се крие една невидима — Божествена идея. „Чуха, че иде Исусъ“. Азъ взимамъ думата „Исусъ“ въ смисълъ на великото, мощното, красивото, което иде сега въ свѣта. Всички хора се интересуватъ отъ него. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не се интересува отъ красивото и великото. То представя идеалъ въ живота на човѣка. Обаче, този идеалъ не е еднакъвъ за всички хора. Той указва различно влияние върху различнитѣ хора. Не е нужно този идеалъ да указва еднакво влияние върху различнитѣ хора. Каквото и да е влиянието му, все-таки, той указва специално влияние върху всѣки човѣкъ. Сѫщото можемъ да кажемъ за влиянието на свѣтлината върху човѣка. Тя указва различно влияние върху различнитѣ хора. Рече ли нѣкой, че свѣтлината има особено влияние върху него, той ще се намѣри въ положението на съвременнитѣ вѣрващи — православни, протестанти, католици, всѣки отъ които подържа, че има най-право вѣрую, най-добро разбиране за Христа. Всѣки мисли за себе си, че най-добре разбира Христа, че е истински Неговъ последователь, когато и до днесъ още, не виждаме Христовото учение приложено въ живота. Съвременнитѣ хора говорятъ за любовь, а животътъ имъ е пълно отражение на безлюбието. Може ли да се каже, че момъкътъ обича момата, на която пише любовни писма, че не може да живѣе безъ нея, че тя е смисълътъ на неговия животъ, ако наскоро следъ женидбата имъ, той започва да я бие за нищо и никакво? Можете ли да кажете, че учительтъ има любовь къмъ ученицитѣ си, ако постоянно влиза въ класъ сърдитъ и недоволенъ? Можете ли да кажете, че стражарьтъ има любовь, ако лови хората по улицитѣ и ги води въ участъка? Днесъ всички хора се нуждаятъ отъ нови разбирания, които да внесатъ въ тѣхъ вѫтрешна свобода на действия. Всички хора се нуждаятъ отъ положителни знания и разбирания на Бога, на природата и на самия човѣкъ. Божествената наука дава тия знания на хората. Като се домогнатъ до нея, тѣ ще видятъ, че, наистина, нѣма нищо скрито-покрито предъ лицето на Бога. Споредъ тази наука, и доброто, и злото на човѣка, както и на неговитѣ дѣди и прадѣди, е открито. Отъ хиляди години насамъ, животътъ на човѣка е отворенъ и всѣки, който разбира, може да чете. Какво по-добро свидетелство може да се иска отъ човѣшкото лице? Каква по-сигурна лична карта можете да искате отъ човѣшкото лице? Като не разбиратъ тази наука, съ години хората изучаватъ човѣка, дали не е нѣкакъвъ престѫпникъ, отъ типоветѣ на Ломброзо, и го изучаватъ въ подробности. Нѣма защо много да се спиратъ върху престѫпника. Като видятъ пръститѣ, рѫцетѣ, очитѣ, ушитѣ и устнитѣ му, ще разбератъ, че иматъ всички белези на престѫпникъ, но съ това, тѣ не могатъ да го направятъ по-добъръ. Преди години, като правѣхъ френологически изследвания, срещнахъ единъ 70 годишенъ български войвода, строенъ човѣкъ, съ благородни чърти на лицето си, но рѫцетѣ му бѣха рѫце на престѫпникъ. Азъ му казахъ: Ако бѣхъ сѫдия, за престѫпленията, които си извършилъ, щѣхъ да те осѫдя на 20 години строгъ затворъ. — Правъ си, заслужавамъ това наказание. Не зная, какъ ще се оправдавамъ предъ Бога. Много престѫпления съмъ извършилъ. Ще нося последствията на своитѣ грѣхове и престѫпления. Страшно е моето минало! Казвамъ: Това, което може да измѫчва или да радва човѣка, е неговото минало, което е наслоено върху съзнанието му. Дали човѣкъ води добъръ или лошъ животъ, това е за самия него. Той самъ ще носи последствията и на единия, и на другия животъ. И тъй, цѣлокупниятъ животъ, къмъ който всички хора се стремятъ, представя идеалния животъ на човѣка. Той включва въ себе си, както индивидуалния, така и общия животъ — живота на всички хора, на всички живи сѫщества. Въпрѣки това, мнозина казватъ, че не трѣбва да се интересуватъ отъ живота на хората, на своитѣ ближни, безъ огледъ на това, дали тѣ сѫ праведни или грѣшни. Единъ селски свещеникъ, при изпълнение на службата си, се обърналъ къмъ своитѣ миряни съ думитѣ, казани отъ Христа: „Не сѫдете, за да не бѫдете сѫдени!“ За да усили тази идея, той дошълъ дотамъ, че искалъ да убеди слушателитѣ си, какво никой нѣма право да се интересува отъ работитѣ и живота на хората. За да подкрепи още повече своята мисъль, той си послужилъ съ поговорката: „Всѣка коза за своя кракъ виси“. Единъ отъ селянитѣ не билъ съгласенъ съ тълкуванията на свещеника и решилъ да му устрои една шега. Единъ день, той взелъ една умрѣла коза и я закачилъ предъ портата на свещеника. Като постояла нѣколко деня, козата започнала силно да мирише. — Иване, ти ли остави тази коза тука? — рекълъ свещеникътъ на своя съседъ. — Азъ я оставихъ. — Ами тя мирише много неприятно. — Какво отъ това? Нали казвашъ, че всѣка коза за своя кракъ виси? Както виждате, миризмата отъ умрѣлата коза се отразява неприятно не само върху този, който я закачилъ на портата, но и върху неговитѣ съседи. Следователно, който върши престѫпление, той трѣбва да знае, че престѫплението има отношение не само къмъ него, но и къмъ ближнитѣ му. И тъй, пѫтьтъ, по който сегашното човѣчество може да се възпита, не е този, по който днесъ върви. Сегашното възпитание, не може да донесе нѣщо особено на човѣчеството. Напротивъ, сегашното възпитание може да даде обратни резултати на това, което се очаква. Днесъ, всички хора говорятъ добре: и проповѣдникътъ, и учительтъ, и общественикътъ, но въпрѣки това, тѣхнитѣ проповѣди оставатъ безрезултатни. Това показва, че съвременнитѣ хора само на думи говорятъ добре, но още не живѣятъ добре. Има нѣщо криво въ тѣхния животъ, което прѣчи и на самитѣ тѣхъ, а сѫщевременно прѣчи и на слушателитѣ имъ. Тѣ говорятъ за жертви, за даване, а се страхуватъ да жертвуватъ, за да не осиромашеятъ. Да давашъ разумно, да се жертвувашъ, това значи, да придобивашъ свободата си. Свободата е единъ отъ великитѣ принципи на живота. Когато Христосъ е проповѣдвалъ на хората да раздадатъ всичкото си имане, Той ималъ предъ видъ придобиване на свободата. Кой трѣбва да раздаде богатството си? — Богатиятъ. Истински богатъ човѣкъ е онзи, който знае, кѫде има заровено богатство въ природата и може да разполага съ него. Не може да се нарече богатъ онзи, който има едва десетина хиляди лева на разположение. Богатиятъ човѣкъ знае, кѫде въ природата се криятъ подземни извори, съ които може да създаде необходимитѣ оазиси въ пустинята. Ако човѣкъ знае, кѫде се намиратъ богатствата на природата и може да ги използува, никакво друго знание не му е нужно. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ, именно, отъ такова знание. Тѣ трѣбва да се свържатъ съ живата природа и отъ нея да се учатъ. Само при това положение, природата ще открие тайнитѣ си на човѣка. Разумниятъ човѣкъ знае, кѫде има скрити пари и скѫпоценности въ земята, но никога не може да ги извади безъ позволение на възвишенитѣ сѫщества. Ако тѣ не му позволятъ да вземе нѣщо отъ нейнитѣ богатства, той никога нѣма да наруши тѣхнитѣ заповѣди. Той предпочита да живѣе въ лишения, отколкото да престѫпи законитѣ на разумната природа. Има случаи въ живота, когато нѣкой човѣкъ зарови паритѣ си въ земята и следъ това умре. Обаче, той е толкова свързанъ съ паритѣ си, че и отъ онзи свѣтъ ги пази. Той не позволява на никого да се ползува отъ неговото богатство. Тежко на онзи, който намѣри тѣзи пари и си позволи да ги вземе. Собственикътъ имъ ще го преследва непрекѫснато, нѣма да го остави на мира. Има случаи, обаче, когато нѣкой богатъ човѣкъ, следъ като заровилъ паритѣ си въ земята, умрѣлъ, но търси подходящо лице, на което да предаде богатството си. Той иска да се освободи отъ това богатство, да скѫса връзкитѣ на своитѣ земни желания и да се предаде на Бога. Който намѣри такова богатство, едновременно съ това, той получава и благословението на неговия собственикъ. Такова богатство носи благословение за дома. Всѣко друго богатство, спечелено съ насилие, носи нещастие за дома. Вие знаете случая съ англичанина, който разкопа Тутанкаменъ, но плати съ живота си. — Защо? — Този човѣкъ не позволява на хората, да се ползуватъ отъ неговото знание. Има гробници отъ миналото, които не е позволено да се разкопаватъ. Който се опита да ги разкопава, той ще плати съ живота си. Сѫщо така и въ природата има свещени мѣста, на които човѣшки кракъ не може да стѫпи. Позволи ли си човѣкъ, да стѫпи на едно отъ тия мѣста, той скѫпо ще плати. „Чуха, че иде Исусъ“. И съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ единъ Исусъ — основното, Божественото начало въ живота, което да обясни на хората, защо сѫ дошли на земята и какъ трѣбва да живѣятъ. Безъ да мислятъ много, хората казватъ, че човѣкъ е дошълъ на земята да поживѣе малко и следъ това да умре. — Това не е нѣкаква велика философия, нито нѣкаква наука. Не само човѣкъ, но и всѣко животно, следъ като живѣе известно време на земята, умира. Но съ това, въпроситѣ на живота не се разрешаватъ. Човѣкъ трѣбва да знае, защо е дошълъ на земята и защо трѣбва да живѣе. Ако мисли, че следъ като поживѣе нѣколко години на земята, трѣбва да умре и да го заровятъ, той не е разбралъ смисъла на живота. Да мисли човѣкъ, че ще умре, ще го заровятъ и върху гроба му ще поставятъ паметникъ, който да свидетелствува за неговото сѫществуване, това е архаична мисъль. Ще кажете, че паметницитѣ сѫ необходими, като живи свидетели, че нѣкога, въ еди-коя си епоха, сѫ живѣли на земята еди-кои си видни учени, писатели, поети и музиканти. За предпочитане е човѣкъ да посети всички разсадници въ свѣта, да види различнитѣ видове круши, ябълки, отколкото да отиде въ нѣкои гробища, да разглежда паметницитѣ на видни поети, учени и философи. По-добре е човѣкъ да остави следъ себе си едно-две плодни дръвчета, или нѣкакво малко знание, отколкото на гроба му да стърчи нѣкакъвъ величественъ паметникъ. Ако паметницитѣ сѫ толкова необходими, като свидетелство на минала слава и величие на човѣчеството, защо Христосъ не остави следъ себе си никакъвъ паметникъ? Кѫде е гробътъ на Христа? — Христосъ нѣма гробъ, но въпрѣки това и до днесъ още, хората продължаватъ да Го търсятъ. Христосъ запита ученицитѣ си: Защо търсите живия между мъртвитѣ? Следователно, докато хората търсятъ великитѣ личности по гробищата, тѣхната култура е мъртва. Великитѣ хора живѣятъ въ сърдцето и въ ума на своя народъ. Искате ли да намѣрите паметницитѣ на великитѣ хора, ще ги намѣрите всрѣдъ тѣхния народъ. Тѣ представятъ културата на своя народъ. Ако писательтъ не живѣе въ сърдцето, въ ума, въ душата и въ духа на своя народъ, той никакъвъ писатель не е билъ. Казано е въ Писанието: „Ще имъ изпратя Духа си“. Обаче, никѫде не е казано, че Богъ ще изпрати на хората единъ паметникъ. Нѣкои, като слушатъ моитѣ проповѣди, намиратъ, че не съмъ проповѣдвалъ споредъ Евангелието. Тѣ искатъ да имъ се проповѣдва точно така, както е писано въ Евангелието. Кой проповѣдникъ, кой пророкъ или кой Учитель е проповѣдвалъ точно споредъ това, което е вече написано? Нито Мойсей е проповѣдвалъ споредъ писаното преди него, нито Христосъ. Защо трѣбва да се преповтаря това, което е написано вече? Написаното, всѣки самъ може да го чете. Ако река и азъ да проповѣдвамъ това, което преди мене е писано, туй значи да декламирамъ. Азъ не съмъ училъ още изкуството декламация. Има едно ново Евангелие, което още нито е писано, нито е проповѣдвано. Това Евангелие се проповѣдва днесъ на хората. Подъ думата „Ново Евангелие“ се разбира Божественото учение, което днесъ иде въ свѣта и носи свѣтлина за човѣшкитѣ умове. Ние не се интересуваме отъ въпроса, какъ слънцето е огрѣвало земята преди хиляди и милиони години. Ние се интересуваме отъ днешното слънце. Ние искаме да знаемъ, какъ това слънце днесъ огрѣва земята и каква свѣтлина носи на хората. Ако подъ свѣтлината на днешното слънце семената могатъ да растатъ и да се развиватъ, ние приемаме тази свѣтлина. Ние се интересуваме отъ свещени, отъ свети работи, но тѣ не сѫ писани само въ Свещенитѣ книги, които хората знаятъ. Има много свети, свещени работи, които никѫде още не сѫ писани. Това не значи, че тѣ не сѫществуватъ и никой не ги знае. „Чуха, че иде Исусъ.“ Исусъ представя основното, Божественото начало, което трѣбва да се приложи въ живота. Нѣщата иматъ смисълъ, само когато се прилагатъ. Това виждаме въ съвременната наука и въ съвременното изкуство. Всички науки и изкуства иматъ смисълъ дотолкова, доколкото сѫ въ връзка съ действителния животъ. Ако нѣматъ връзка съ действителния животъ, тѣ не представятъ никакъвъ интересъ. Ако астрономията не допринася нѣщо за развиване на човѣшкия умъ, ако психологията не допринася нѣщо за облагородяване на човѣшкото сърдце и ако социологията не допринася нѣщо за правилнитѣ отношения между хората, тѣзи науки не сѫ на мѣстото си. Тѣ не могатъ да ни ползуватъ. Всѣка наука има смисълъ дотолкова, доколкото е въ отношение съ външния и вѫтрешния животъ на човѣка. При това, значението на дадена наука е толкова по-голѣмо, колкото повече има отношение къмъ вѣчностьта. Запримѣръ, бактериологията е преходна, временна наука. Единъ день, когато хората ще водятъ чистъ, светъ животъ, тѣ нѣма да боледуватъ. Следователно, тѣ нѣма да се нуждаятъ отъ бактериолози. Всѣки човѣкъ ще бѫде бактериологъ за себе си. Нѣщо повече, съвременнитѣ бактериолози даже не виждатъ бактериитѣ такива, каквито сѫ въ сѫщность. За тѣхъ бактериитѣ представятъ микроскопически сѫщества. Това, което тѣ виждатъ подъ микроскопъ, ни най-малко не представя сѫщинскитѣ бактерии. Това сѫ тѣхнитѣ снаряди, съ които си служатъ, както хората си служатъ съ картеченъ огънь, съ бомби и съ топове въ време на война. Когато бактериитѣ влѣзатъ въ кръвьта на учения бактериологъ, и той умира, както и простиятъ човѣкъ, който нищо не знае за тѣхъ. Тогава, какво знае този ученъ за бактериитѣ? Истинскиятъ ученъ трѣбва да поставя параванъ предъ картечния огънь на бактериитѣ и да имъ се противопоставя. Не може ли да запази кръвьта си отъ тѣхното нападение, той не е ученъ човѣкъ. Той ще попадне подъ неприятелския огънь на бактериитѣ и непременно ще умре. Съвременнитѣ хора се страхуватъ отъ болести, отъ страдания, отъ гладъ, отъ лишения и т. н. Тѣ живѣятъ подъ вѣченъ страхъ, не знаятъ, какво следниятъ моментъ може да имъ донесе. Нѣма защо да се страхуватъ. Природата всѣкога предупреждава човѣка за онова, което предстои да му се случи. Достатъчно е човѣкъ да се вслушва въ онова, което тя му нашепва, за да вземе предварителни мѣрки. Като разбира езика на природата, човѣкъ самъ ще бѫде лѣкарь на душата и на тѣлото си. Нѣкой човѣкъ предчувствува, че ще му се случи нѣщо, че ще заболѣе отъ нѣкаква болесть. Това предчувствие не е нищо друго, освенъ предупреждение отъ страна на природата. Щомъ приемете нейното предупреждение, веднага трѣбва да вземете мѣрки да се лѣкувате. Не чакайте да се разболѣете и следъ това да се лѣкувате. Когато кръвьта на човѣка е чиста, бактериитѣ ще минатъ и заминатъ презъ него, безъ да го съборятъ. Когато войницитѣ напущатъ позициитѣ си и отстѫпватъ, тѣ изгарятъ всичко, каквото има по тѣхъ, и не оставятъ нищо на неприятеля си. Това е добра военна тактика. Така трѣбва да постѫпва всѣки разуменъ човѣкъ, по отношение на болестьта, която се готви да го нападне. Той трѣбва да изгори всичко, което е на пѫтя ѝ, да пресѣче пѫтищата ѝ, да не може да стигне до него, нито да вземе нѣщо отъ него. Когато Христосъ е казалъ, че човѣкъ трѣбва да се отрече отъ себе си, Той подразбиралъ, че човѣкъ трѣбва да пресѣче въ себе си всички пѫтища, отдето злото, неприятельтъ може да дойде. Неприятельтъ трѣбва да се върне обратно въ своята държава, отдето е излѣзълъ. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Тѣ приготовляватъ най-удобни пѫтища и съобщения, строятъ параходи, желѣзници, правятъ топове, бомби съ единствената цель, да се борятъ съ злото, съ неприятеля, но щомъ го видятъ, уплашватъ се и избѣгватъ, като оставятъ всички тия пособия въ неговитѣ рѫце. Първоначално хората мислятъ, че сѫ герои, че лесно могатъ да се справятъ съ неприятеля си, но щомъ се намѣрятъ на тѣсно, бѣгатъ и оставятъ всичко въ негови рѫце. Обаче, последствията отъ страха сѫ всѣкога лоши. Какво допринася войната за човѣчеството? — Разрушения, унищожения, страдания. Въ време на война, хиляди и милиони хора се убиватъ, осакатяватъ, полудяватъ, инвалиди ставатъ, а сѫщевременно и финансовото положение на държавитѣ се влошава. Тѣ претърпяватъ голѣми финансови кризи, които се отразяватъ зле и върху частния животъ на хората. Благодарение на тѣзи кризи, много милионери полудяватъ. Въ единъ день, тѣ ставатъ последни сиромаси. Това става главно въ Америка, дето има много милионери. Това положение въ страната, представя голѣма финансова война. Уилсонъ даде 14 правила на американцитѣ, но тѣ не устояха на тѣхъ. Сега, за цѣлата бѣла раса, иде по-строгъ законъ отъ Уилсоновитѣ правила — Божествениятъ законъ. Единъ главнокомандуващъ е натоваренъ съ великата задача, да покаже на бѣлата раса, че Божиятъ законъ иде въ свѣта. Той ще се наложи на хората. Този законъ е неизмѣняемъ, и никой не може да го отмѣни. Когато бѣлата раса признае сѫществуването на Божия законъ и го приложи въ живота, главнокомандуващиятъ ще бѫде уволненъ отъ своята служба и ще го назначатъ слуга на шестата раса. Хората отъ бѣлата раса, сѫщо така, ще се уволнятъ отъ своитѣ служби и ще се замѣстятъ съ нови хора — съ хора отъ шестата раса. Христосъ, въ една отъ своитѣ притчи „за лозето“, е предсказалъ това. Лозето ще се отнеме отъ рѫцетѣ на старитѣ слуги и ще се предостави на нови слуги, да го обработватъ по новъ, правиленъ начинъ. Сега, като слушате това, вие не трѣбва да се плашите. Човѣкъ трѣбва да се страхува и да мисли, преди да е сгрѣшилъ. Щомъ сгрѣши, нищо друго не му остава, освенъ готовностьта да изправи погрѣшката си и да носи последствията на своя грѣхъ. Нашата цель не седи въ това, да се занимаваме съ грѣховетѣ на хората, но човѣкъ трѣбва да знае, че всичко, каквото върши, се пише върху него. Като знае това, той трѣбва да изучава себе си, да изучава и своя ближенъ. Да познава човѣкъ себе си, т. е. да познава доброто въ себе си, това е истинската наука. Злото пъкъ не представя никаква наука. То представя само условие за придобиване на Божествената наука. Въ този смисълъ, зло, лошъ животъ не сѫществува. Истински животъ е само доброто, т. е. добриятъ животъ. Когато добриятъ животъ претърпи нѣкакви отклонения, тия отклонения ние наричаме лошъ животъ. Въ сѫщность, лошъ животъ не сѫществува. Добриятъ животъ подразбира разумни, правилни отношения между хората. Когато животътъ на човѣка е добъръ, той не може да се лиши отъ благата на този животъ. За потвърѫдение на тази мисъль, ще приведа следния примѣръ. Нѣкога, въ Америка живѣлъ единъ добъръ, благочестивъ християнинъ, който билъ честенъ, трудолюбивъ работникъ. Той ималъ пълно упование на Бога, и каквото и да се случвало въ живота му, всѣкога казвалъ: Господъ ще промисли. Жена му често го упреквала за неговото упование на Бога и му казвала: Съ тази твоя теория, че Господъ ще промисли за всичко, ти нѣма да излѣзешъ на добъръ край. Ти трѣбва да се научишъ да пестишъ, да мислишъ за черни дни. Не се минало много време, и неговата теория била подложена на изпитание. Въ Америка, по това време, настанала голѣма финансова криза, която засегнала и най-голѣмитѣ търговци и фабриканти. Господарьтъ на фабриката, въ която работилъ бедниятъ и благочестивъ християнинъ, се принудилъ да уволни голѣма часть отъ своитѣ работници, въ числото на които попадналъ и добриятъ работникъ. Като се видѣлъ безъ служба, той пакъ не изгубилъ упованието си въ Бога и постоянно се молилъ, като повтарялъ думитѣ: Господъ ще промисли. Жена му продължавала да му натяква: Видѣ ли, докѫде те доведе твоята теория? Видѣ ли резултата на твоитѣ молитви? Бедниятъ работникъ не се смущавалъ отъ това положение и спокойно отговарялъ: Господъ ще промисли. Единъ день, следъ гореща молитва къмъ Бога, той отворилъ прозореца на своята бедна колибка, да погледа навънъ и да подиша чистъ въздухъ, но видѣлъ, че едно дете носѣло въ рѫката си една умрѣла гарга. То я турило на прозореца на работника и продължило пѫтя си. Като видѣлъ умрѣлата гарга на своя прозорецъ, работникътъ се натѫжилъ и си казалъ: Отъ какво ли е умрѣла тази гарга? За да намѣри причината на смъртьта ѝ, той решилъ да я разреже. Взелъ ножчето си и разрѣзалъ гърлото ѝ. Каква била изненадата му, когато въ гърлото ѝ намѣрилъ една богата огърлица съ скѫпоценни камъни. Той не допусналъ, че Провидението изпраща тази огърлица за него, да подобри положението си, но веднага започналъ да мисли, чия е тази огърлица, да я предаде на притежателя ѝ. Като размишлявалъ върху това, дошло му на ума, че тази огърлица е на неговата господарка, на жената на фабриканта. Той скрилъ огърлицата въ джоба си и веднага отишълъ при своя бившъ господарь. Извадилъ огърлицата отъ джоба си и разправилъ цѣлата история. Указало се, че огърлицата действително била на неговата господарка. Трогнатъ отъ честностьта на своя работникъ, фабрикантътъ си казалъ: Както Господъ промисли за този човѣкъ, така и азъ трѣбва да промисля за него. Той намѣрилъ специална служба за този честенъ човѣкъ и отново го приелъ при себе си. Следователно, когато се намѣри предъ известно изпитание, човѣкъ не трѣбва да се плаши отъ нищо. Укоритѣ на жена му, не трѣбва да го смущаватъ. Жената е професоръ за мѫжа. Той не трѣбва да се спира предъ нейнитѣ теории, но да слуша онова, което Богъ отвѫтре му говори. Ще приведа още единъ примѣръ, да видите, какъ Богъ работи, какъ се проявява Божиятъ Промисълъ. Единъ отъ младитѣ европейски поети, отъ миналата епоха, писалъ хубави работи, но все оставалъ неоцененъ. Понеже билъ много честолюбивъ и амбициозенъ, той се отчаялъ и решилъ въ себе си да не пише повече. Той се убедилъ, че хората не заслужаватъ неговитѣ работи и дошълъ най-после до заключение, че животътъ нѣма смисълъ. Той решилъ да се самоубие, но не знаелъ, по какъвъ начинъ. Понеже билъ страхливъ, не могълъ изведнъжъ да тури край на живота си и размишлявалъ: Ако се застрелямъ, ще се уплаша много и нѣма точно да улуча сърдцето си. Ако се промуша съ ножъ, ще ме заболи много и нѣма да сполуча да се пробода смъртоносно. Най-после, решилъ да се удави. За тази цель, той отишълъ на брѣга на морето, отдето мислилъ да се хвърли въ водата. Въ този моментъ той видѣлъ, че една млада мома се дави и се бори съ морскитѣ вълни. Безъ да мисли много, той се хвърлилъ въ водата, хваналъ давещата и я извлѣкълъ на брѣга. Какво се указало следъ това? Младата мома била царската дъщеря. Отъ благодарность къмъ младия поетъ, царьтъ билъ готовъ на всѣкакви услуги. Той го поканилъ въ дома си и му се отзовалъ въ помощь за всичко, което дотогава го спъвало. Отъ този моментъ, работитѣ на поета се наредили добре. Доволни за щастливото спасяване на царската дъщеря, всички се чудили, какъ Божиятъ Промисълъ работи. И тъй, докато човѣкъ не дойде до пълно отчаяние и реши въ себе си да се удави, работитѣ му нѣма да се оправятъ. Обаче, ако въ този моментъ, той забрави себе си и отиде да помага на давещия, Богъ ще помогне и на двамата: и на давещия, и на онзи, който е намислилъ да се дави. Следователно, работитѣ на човѣка ще се оправятъ, когато той дойде до пълно отчаяние, но и при това положение се укаже готовъ, да забрави своето нещастие, за да помогне на ближния си. Това е проповѣдвалъ Христосъ. Това е учението на любовьта. Човѣкъ трѣбва да вѣрва въ Бога, въ Божия Промисълъ, но сѫщевременно трѣбва да работи. Човѣкъ не трѣбва да става робъ на труда, но да работи, да се труди безъ срамъ и страхъ, да не чака другитѣ да работятъ заради него. По отношение на работата, американецътъ заслужава похвала. Дойде ли въпросъ до работа, и князъ да е, той съблича княжескитѣ си дрехи, облича работнически и започва усърдно да работи. Щомъ свърши работата си, измива се и отново облича княжескитѣ си дрехи. Много американски ученици и студенти сѫ свършили гимназия, университетъ и сѫ станали професори, чрезъ трудъ. Човѣкъ трѣбва да разчита на себе си, а не на стипендии отъ държавата. Не се срамувайте отъ работа и отъ трудъ. Нѣма по-почтено нѣщо отъ работата и отъ труда. Два случая зная въ България, които заслужаватъ подражаване. Единъ младъ момъкъ свършилъ гимназия съ отличенъ успѣхъ, но нѣмалъ срѣдства да следва университетъ. За тази цель, той тръгналъ да търси нѣкаква служба. Следъ като обиколилъ всички учреждения, отдето се надѣвалъ да получи служба, видѣлъ, че освенъ неизпълнени обещания, нищо друго нѣма да получи. Той взелъ на заемъ отъ единъ приятель 200—300 лв., и си купилъ точило за острене на ножове. Той турилъ диплома си отъ гимназията въ рамка, която закачилъ върху точилото, и така започналъ да точи ножове. Въ скоро време, той изплатилъ дълга си за точилото и си пробилъ пѫть въ живота. Другъ единъ младъ момъкъ, студентъ въ университета, поради крайна бедность, не могълъ да свърши наукитѣ си на родителски срѣдства и решилъ самъ да си помогне. Той си купилъ четки, бои и станалъ ваксаджия. По този начинъ, той спечелилъ симпатиитѣ на много чиновници. Тѣ дохождали при него да чисти обущата имъ, съ цель да го подкрепятъ. Така свършилъ той университетъ и заелъ съответна длъжность. Гимназистътъ, който точелъ ножове, си казвалъ: Както мога да уча, така мога да точа ножове. Значи, докато човѣкъ не дойде до положение да точи ножове и да ваксва обуща, работитѣ му нѣма да вървятъ напредъ. Следователно, при каквито положения и да се намира, човѣкъ трѣбва да разчита на Божественото въ себе си. Той трѣбва да разчита и на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина. Дето и да се намира човѣкъ, при каквото положение и да е, любовьта всѣкога може да му помогне, да му се притече на помощь. Единъ нашъ братъ отиде въ Патагония, безъ никакви срѣдства и познати. Той уповаваше само на Бога. Така се случи, че тамъ се срещна съ единъ българинъ, който го настани на работа, съ добра заплата. Този нашъ братъ, има нѣщо добро въ характера си. Той казваше: Азъ съмъ готовъ на всѣкаква работа. Когато замина за Патагония, той бѣше на 50 години. Сега пише писма оттамъ и казва, че страданията и тукъ го следватъ, но понеже уповава на Бога, всичко понася. Оплаква се отъ господарката си. Господарьтъ му билъ добъръ човѣкъ, но господарката била сприхава, нервна, цѣлъ день го ругае, направила го е по-долу отъ земята, постоянно го обиждала. Съвременнитѣ хора се стремятъ къмъ постижения, но за да иматъ тия постижения, тѣ трѣбва да бѫдатъ смѣли. Смѣлость се иска отъ човѣка. Достойнството на човѣка седи въ благородството на неговата душа. Свѣтли мисли, благородни чувства и постѫпки опредѣлятъ човѣка като истински човѣкъ. Той трѣбва да работи върху себе си съзнателно, планомѣрно, безъ да очаква бързи резултати. Както Богъ чака съ хиляди години, докато се пробуди човѣшкото съзнание, така и ние трѣбва да имаме търпение, да дочакаме резултата на своята работа. Човѣкъ не трѣбва да бърза въ своитѣ заключения. Като види звезда, растение, животно или човѣкъ, той трѣбва да се спре предъ тѣхъ внимателно, съ свещенъ трепетъ, да чуе нѣщо ново отъ тѣхъ. Когато момъкъ говори съ нѣкоя мома, той постоянно открива въ нея нѣщо свещено. Въ всѣка душа, въ всѣко живо сѫщество, се крие нѣщо ценно. Сегашнитѣ хора сѫ затворили предъ себе си вратитѣ на свещенитѣ извори и казватъ, че животътъ нѣма смисълъ. Тѣ сами се задушаватъ и обезсмислятъ своя животъ. — Не, докато слънцето изгрѣва, докато звездитѣ блещукатъ на небето, докато хората се раждатъ, докато растенията цъвтятъ, докато птичкитѣ пѣятъ, човѣкъ не трѣбва да се обезсърдчава. Когато пѣтлитѣ пѣятъ, тѣ казватъ на хората: Докато ние пѣемъ, вие трѣбва да бѫдете спокойни, да вѣрвате, че работитѣ ви ще се наредятъ добре. Изобщо, по пѣнието на пѣтлитѣ може да се опредѣли, какво ще бѫде времето. Сѫщевременно, пѣнието на пѣтлитѣ показва, дали работитѣ на човѣка ще се наредятъ добре, или не. Който разбира езика на пѣтлитѣ, той може да знае, ще има ли успѣхъ въ работитѣ си, или нѣма да има. Въпрѣки всичко това, човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ, да мисли, какво прави. Една постѫпка, добра или лоша, опредѣля сѫдбата на човѣка. Единъ американецъ, милионеръ, далъ обявление въ вестницитѣ, че търси за кантората си младъ, енергиченъ момъкъ. На това обявление се явили много младежи, всички съ препорѫчителни писма. Милионерътъ взималъ писмата, прочиталъ ги едно следъ друго, поглеждалъ къмъ младитѣ кандидати, но никой отъ тѣхъ не му харесалъ. Въ този моментъ, въ кантората влѣзълъ младъ момъкъ, на видъ беденъ, но спретнатъ, чисто облѣченъ. Той се поклонилъ учтиво и се обърналъ къмъ милионера съ думитѣ: Господине, четохъ въ вестницитѣ, че търсите за кантората си младъ, енергиченъ човѣкъ. Азъ идвамъ при васъ за тази служба, но нѣмамъ никаква препорѫка. Докато чакалъ отговора на милионера, младиятъ момъкъ хвърлилъ погледъ навсѣкѫде и видѣлъ на земята парче хартия. Той моментално се навелъ, свилъ хартията въ рѫката си, за да я хвърли вънъ нѣкѫде, и пакъ се изправилъ да чака отговоръ. Постѫпката на младия момъкъ се харесала на милионера, и той веднага отговорилъ: Твоята постѫпка е препорѫчителното ти писмо. Ти ще останешъ на работа въ кантората ми и ще бѫдешъ добре възнаграденъ. Следователно, когато влѣзе въ Божествената кантора, човѣкъ не трѣбва да се срамува. Той трѣбва да се наведе, да вземе хартията отъ земята и да я тури въ огъня да изгори. Ако се срамува да се наведе, той нѣма да бѫде приетъ въ тази кантора. Нѣмате ли характера на младия момъкъ, никѫде нѣма да ви приематъ на служба. Каквито препорѫчителни писма и да носите, навсѣкѫде ще ви кажатъ: Ще ви имаме предъ видъ. Следъ тѣзи думи, ще излѣзете навънъ и дълго време ще чакате отговоръ на вашата просба. Въ Бога нѣма никакво лицеприятие. „Чуха, че иде Исусъ“. — Защо иде Исусъ? — Да покаже на хората, какъ трѣбва да живѣятъ по новия начинъ — по закона на любовьта. Когато любовьта влѣзе въ свѣта, плачъ, страдания, болести, недоразумения, престѫпления нѣма да има. Когато любовьта влѣзе въ свѣта, ще има само радости и благословения, само пѣсни и веселия. Хората ще живѣятъ по братски и ще се разбиратъ. „Чуха, че иде Исусъ“. Желая и вие да чуете това, да носите любовьта въ душата си. 10. Беседа отъ Учителя, държана на 3 ноемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Блажени сѫ очитѣ и ушитѣ. „А вашитѣ очи сѫ блажени, защото гледатъ, и ушитѣ ви, защото чуватъ“ Матея 13:16. Виждането е процесъ въ природата, който има отношение къмъ външния, къмъ обективния свѣтъ. Ние разбираме външния, обективния свѣтъ не така, както философитѣ го разбиратъ. Философитѣ го разглеждатъ въ тѣсенъ смисълъ. Подъ думата „външенъ“, обективенъ свѣтъ“, ние разбираме неизмѣнния, Божествения свѣтъ. Каквото е златото за една държава, такова нѣщо представя обективниятъ свѣтъ за насъ. Както количеството на златото опредѣля финансовото положение на една държава, така и познаването на външния свѣтъ, опредѣля умственото развитие на човѣка. „Блажени сѫ очитѣ, защото гледатъ, и ушитѣ, защото чуватъ“. Да гледашъ, значи да схващашъ външната страна на нѣщата. Да слушашъ, значи да схващашъ вѫтрешната страна на нѣщата, т. е. тѣхното вѫтрешно съдържание. Който право вижда и право слуша, той има истинско понятие за свѣта. А който има истинско понятие за свѣта, той знае, какъ да живѣе. Да живѣе човѣкъ правилно, това е голѣмо изкуство. Тъй, както съвременнитѣ хора живѣятъ, това не е животъ, това е мѫчение и трудъ. Мѫчението е животинско състояние. Мѫчи се волътъ, който цѣлъ день оре на нивата. Като свърши работата си, господарьтъ му ще го разпрегне, ще му даде малко сѣно, и на другия день, пакъ ще го впрегне на работа. Трудътъ пъкъ, е достояние за обикновения човѣшки животъ. Всѣки човѣкъ казва: Трѣбва да се трудя! И наистина, отъ сутринь до вечерь, човѣкъ се труди, да прехрани жена си, децата си. И за него, както за вола, има остенъ, законъ, който го заставя да се труди. Който не иска да се труди, като обикновенъ човѣкъ, той ще се мѫчи. Човѣкъ се труди, за да се осигури, да подобри живота си. Той започва да си гради кѫща. Ако положението му е добро, той започва да строи втора, трета кѫща — разширява се материално. Следъ нѣколко години той вижда, че работитѣ му не вървятъ добре — наемателитѣ не плащатъ редовно. День следъ день, той губи. Смѣткитѣ му не излизатъ, както той е предвиждалъ. Турцитѣ казватъ: „Смѣткитѣ, които човѣкъ прави у дома си, и смѣткитѣ на пазаря, не сѫ еднакви“. Въпрѣки това, човѣкъ не се отчайва. Току-що е преживѣлъ нѣкакъвъ неуспѣхъ, виждате, че отново започва да гради. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не гради. Ако не гради кѫщи, ще гради параходи, аероплани. Виждате едно малко дете, едва лази по земята, но принася камъчета, пѣсъкъ — гради нѣщо. То ходи изъ стаята и, като намѣри нѣщо, веднага го разкѫсва или счупва на части, които туря въ устата си, да ги опита. По-обективно сѫщество на земята отъ детето, не сѫществува. Всичко опитва, всичко изучава, а после плаче. Изобщо, трудътъ показва неразбиране на живота. Мнозина казватъ, че иматъ висока идея за Бога. Въ какво седи височината на тѣхната идея? Тѣ живѣятъ въ единъ грѣшенъ свѣтъ, пъленъ съ болести и недѫзи, а при това, искатъ да живѣятъ идеално. Тѣ живѣятъ между търговци, съ които иматъ взимане и даване, а при това, искатъ да не ги лъжатъ. Невъзможно е човѣкъ да живѣе между лъжци, безъ да го лъжатъ. По-скоро, човѣкъ би се чудѣлъ, ако живѣе между лъжци и не го лъжатъ, отколкото, като живѣе между тѣхъ, да го лъжатъ. За лъжеца, лъжата е въ реда на нѣщата. Той не може да живѣе безъ лъжа. Да лъже човѣкъ, това е цѣла наука. Тя се простира широко въ свѣта, вънъ и вѫтре въ човѣка. Човѣкъ се лъже не само отвънъ, но и отвѫтре, самъ себе си лъже. Съ слизането на земята още, човѣкъ започва да се лъже. Той вижда, че майка му не е здрава, баща му — сѫщо, а си въобразява, че ще може нѣкакъ да закрепи здравето си, да изнесе всичко, каквото се случи въ живота му. Каквито сѫ бащата и майката, такова ще бѫде и детето имъ. Това е неизбѣженъ законъ. Съ каквато сила е пуснатъ единъ камъкъ, съ такава бързина ще падне. Съ каквато любовь се започне една работа, такива ще бѫдатъ и резултатитѣ ѝ. Отъ способноститѣ и усилията, които човѣкъ прави, може да се опредѣли, какво ще излѣзе отъ него. Една пословица казва: „Деньтъ се познава отъ сутриньта“. Значи, отначало още може да се опредѣли, какъвъ свещеникъ, какъвъ учитель, какъвъ лѣкарь, какъвъ правникъ или какъвъ търговецъ, може да излѣзе отъ даденъ човѣкъ. Обаче, каквото и да стане, човѣкъ все ще заеме известна длъжность, еднакво отговорна и важна. Никоя длъжность въ свѣта, не е постоянна. Запримѣръ, нѣкоя жена става майка, заема известна длъжность, но временно само. Докато сѫ малки, децата се интересуватъ отъ нея, като майка. Щомъ станатъ на 21 година, тѣ вече се интересуватъ повече отъ нейния произходъ, отколкото отъ положението ѝ като майка. Тѣ ставатъ философи и започватъ да разискватъ върху разни въпроси, които се отнасятъ до създаването на свѣта, до произхода на живота и т. н. Сега, като изучаваме хората, виждаме, че не само младитѣ, но и възрастнитѣ, и старитѣ, се интересуватъ отъ философски въпроси, за произхода на човѣка, за създаването на свѣта. Тѣзи въпроси сѫ разглеждани откакъ свѣтътъ сѫществува, разглеждатъ се и днесъ, но въпрѣки това, хората не сѫ дошли до едно положително заключение. Нѣкои казватъ, че човѣкъ е произлѣзълъ отъ Бога, но какъ, и той самъ не знае — никакви факти нѣма на лице: картини нѣма, образи нѣма, форми нѣма. — Какво трѣбва да прави? — Да вѣрва. — Вѣрването не разрешава въпроса. Други казватъ, че човѣкъ е произлѣзълъ отъ маймуна. Кое отъ дветѣ твърдения, може да се приеме за истинно? Какъ е възможно, човѣкъ да е произлѣзълъ отъ Бога, а да не прилича на Него? Или, какъ е възможно да е произлѣзълъ отъ маймуна и да не прилича на нея? Маймуната има опашка, а човѣкъ нѣма. Маймуната е космата, а човѣкъ има гладко лице. Какъ е възможно тогава, човѣкъ да не прилича на своята майка и на своя баща? Това сѫ въпроси, които и досега, представятъ споръ между ученитѣ, които изучаватъ нѣщата нагледно, по тѣхния външенъ видъ. Обаче, да изучава човѣкъ нѣщата нагледно, това още не значи да е проникналъ въ сѫщината имъ, да се е домогналъ до истината. Човѣкъ не може да се произнесе за бѫдещето на едно дете, само по неговата външна форма. За да се произнесе за бѫдещето на детето, той трѣбва да изучи законитѣ, по които е построено то: да измѣри голѣмината на главата, на лицето, на цѣлото му тѣло. Това може да се постигне, чрезъ редъ математически и геометрически изчисления и измѣрвания. Само при тѣзи данни може да се предскаже, какво ще излѣзе отъ едно новородено дете. Ако между мѣркитѣ на главата, на лицето и на тѣлото нѣма известна хармония, отъ това дете нищо добро не може да се очаква. Когато казваме, че човѣкъ е творецъ на сѫдбата си, т. е. може да създаде това, което иска, ние подразбираме, че преди да сѫ се проявили нѣщата, ние можемъ да ги създадемъ въ тѣхната идеална форма. Проявятъ ли се веднъжъ, по никой начинъ не можемъ да ги измѣнимъ. Запримѣръ, агнето по никой начинъ не може да се откаже отъ пѫтя на своята майка и на своя баща. Колкото и да морализира вълкътъ своето малко, въ края на краищата то неотклонно ще върви по пѫтя на своя баща. Колкото и да го съветва да не яде месо, вълчето нѣма да се откаже отъ него. То даже ще се опитва да убеди баща си, че само чрезъ месната храна ще стане силенъ, смѣлъ вълкъ. Така сѫ се хранили неговитѣ дѣди и прадѣди, така ще се храни и той. Рече ли да се храни съ трева, той ще мине за първокласенъ глупакъ. Отъ гледището на вълка, овцата е първокласенъ глупакъ, волътъ — голѣмъ бездарникъ, а човѣкътъ — най-немилостивиятъ експлоататоръ. Защо човѣкъ е експлоататоръ? — Защото не го оставя свободно да взима овце отъ стадата. Вълкътъ казва за човѣка: Чудно нѣщо - никакво благородство, никаква човѣщина не виждамъ въ човѣка. На всѣка стѫпка ме следи, не ми позволява да си хвана една овца. Човѣкътъ пъкъ казва за вълка: Жестоко нѣщо е вълкътъ. Нищо друго не мисли, освенъ да напада овцетѣ и да ги души. Какво представя вълкътъ? — Въ природата, вълкътъ представя символъ на известни склонности, присѫщи на единъ изопаченъ животъ. Въ живота на овцата пъкъ, има нѣщо глупаво. Като не знае, какво да прави, тя казва: Сега ще си изработя вълна, да се облѣка съ нея, да осигуря живота си. Тя не подозира даже, че за тази вълна, именно, хората взиматъ ножици и я стрижатъ. Това, на което тя е разчитала и разчита, хората го сниматъ отъ гърба ѝ и я оставятъ отново да работи. За да узаконятъ разбиранията си и своитѣ постѫпки, хората казватъ, че като е създавалъ свѣта, Богъ е подчинилъ всички животни на човѣшката воля, той да постѫпва съ тѣхъ, както намира за добре. Наистина, Богъ остави животнитѣ да служатъ на хората, но последнитѣ трѣбва да постѫпватъ разумно съ тѣхъ. Отклони ли се човѣкъ отъ тази Божия наредба, ще го сполетятъ най-голѣми нещастия. Въпрѣки това, човѣкъ се отклони отъ Божиитѣ заповѣди, отъ първичния животъ, заради което и до днесъ, носи последствията на това отклоняване. Като се е отклонилъ отъ правия пѫть на живота, човѣкъ е внесълъ злото въ себе си. Сега, като говоря за злото въ човѣка, вие не трѣбва да се смущавате. Застанете въ положението на слушатели и слушайте само, какво ви се говори. Коя е причината за сѫществуване на злото? — Неразумностьта, невежеството въ човѣка, сѫ причина за сѫществуване на злото. Запримѣръ, има ли нѣщо лошо въ копането на рудитѣ, въ добиване на желѣзната руда, въ обработването ѝ на разни предмети — ножове, саби, брадви? — Въ това нѣма нищо лошо. Напротивъ, по този начинъ се създава работа на хиляди хора. Нѣкой ученъ прави изследвания и изчислява, че на еди-каква си дълбочина въ земята има желѣзна руда. Идватъ работници, изкопаватъ рудата и я поставятъ въ пещи, да се стопи, да отдѣлятъ желѣзото отъ сгурията. Отъ това желѣзо, правятъ различни желѣзни издѣлия. Съ тѣзи издѣлия, започва голѣма търговия. Хората се радватъ, че иматъ възможность да печелятъ. Обаче, по невнимание, детето взима единъ желѣзенъ ножъ да си играе и се натъква на него. Кой е причина за това зло — ножътъ или детето? — Причината се крие въ невежеството, въ невниманието на детето, или въ непредвидливостьта на ония, които сѫ правили ножоветѣ. Ако всѣки ножъ бѣше поставенъ въ ножница, никакво нещастие нѣмаше да се случи. Следователно, когато желѣзото се оформи въ ножъ, последниятъ, самъ по себе си, ще причини нѣкакво зло. Направите ли една бомба, сама по себе си, тя причинява зло. Тя крие въ себе си мисъльта на своя създатель да руши, да убива, да причинява пакости. Понѣкога, създательтъ на бомбата, безъ да е мислѣлъ зло на човѣка, може да убие съ нея нѣкой ученъ, който работи съ бомбата, изследва направата и състава ѝ. Кой е отговоренъ за това зло? — Много причини има за сѫществуване на злото. Тѣзи причини трѣбва да се изучаватъ. „Вашитѣ очи сѫ блажени, защото гледатъ, и ушитѣ ви, защото чуватъ“. Съ други думи казано: Блажени сѫ очитѣ, които виждатъ правото отношение, което сѫществува въ свѣта. Блажени сѫ ушитѣ, които слушатъ и разбиратъ разумното Слово. Божественото изисква отъ човѣка и да вижда, и да слуша само онова, което трѣбва, което е необходимо за неговото повдигане. Рече ли човѣкъ да вижда и да слуша това, което не му е необходимо, той е обикновенъ човѣкъ. Съвременнитѣ хора страдатъ, понеже виждатъ, слушатъ, и правятъ това, което не имъ трѣбва. Благодарение на това, тѣ сѫ усложнили живота си. Вземете, запримѣръ, полицитѣ, които хората сѫ създали — едно отъ великитѣ изобретения на XIX в. Въ финансово отношение, полицата е едно улеснение за търговцитѣ, но едно време хората не си служили съ нея. Въпрѣки това, животътъ имъ е билъ по-добъръ. — Защо? — Понеже тѣ не продавали своето бѫдеще. Днесъ хората продаватъ своето бѫдеще: взиматъ пари на заемъ, даватъ полица съ опредѣленъ срокъ, да я изплатятъ въ бѫдеще. Българитѣ и досега още плащатъ полици отъ миналото си. Едно време тѣ сѫ яли и пили, но сега вече се повдига въпросътъ за изплащане на дълговетѣ и то въ най-кратъкъ срокъ. Който е измислилъ полицата, той е ималъ добро намѣрение, да улесни хората въ материалнитѣ имъ сдѣлки. Наистина, щомъ се намѣри въ нѣкакво материално затруднение, човѣкъ казва: Ще направя единъ заемъ, да подобря материалното си положение. — Какво се постига чрезъ заема? — Освенъ че нищо не се постига, но човѣкъ още повече обърква смѣткитѣ си. Следователно, единственото нѣщо, което човѣкъ трѣбва да се стреми да постигне, това е животътъ. Човѣкъ трѣбва да преустрои живота си, да го нагоди споредъ законитѣ на разумната природа. За да се домогне до тия закони, той трѣбва да бѫде уменъ. Природата обича умнитѣ хора. Съ глупавитѣ, тя се справя по своему. Като говоря за полицитѣ, това не значи, че не трѣбва да си служите съ тѣхъ. Подписвайте полици, но всѣкога помнете, че тѣ трѣбва да се изплащатъ. Знаете ли, какво значи да изплатишъ една полица? Много хора сѫ разрушили живота си отъ изплащане на полици. Нѣкои даже сѫ посѣгали на живота си. Не е лесно да изплаща човѣкъ полици. Когато прави заемъ, човѣкъ трѣбва да вземе предъ видъ всички условия, да размисли, ще може ли да изплати дълга си като честенъ, разуменъ човѣкъ. Ако не можешъ да посрѣщашъ задълженията си, не взимай пари на заемъ. Не туряй на гърба си по-голѣмъ товаръ отъ този, който можешъ да носишъ. Хората правятъ заеми, разширяватъ се все за смѣтка на бѫдещето. Тѣ мислятъ, че по нѣкакъвъ начинъ щастието ще ги озари, и тѣ ще станатъ богати. Тѣ мислятъ, че щастието се крие въ богатството. Въ края на краищата, тѣ се убеждаватъ, че богатството и щастието не се придобиватъ по законитѣ, по които хората живѣятъ. Особени сѫ законитѣ, по които се придобива щастие и богатство. За да бѫде богатъ, човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ, уменъ и честенъ. Безъ тѣзи качества, човѣкъ не може да бѫде богатъ. Богатството е сила, съ която малцина могатъ да се справятъ. Богатството е потенциална енергия, която въ рѫцетѣ на разумния човѣкъ, се превръща на кинетическа. Съ тия пари той помага на ближнитѣ си, защото знае, че тѣ не сѫ негова собственость. Въ паритѣ е вложенъ трудътъ на хиляди поколѣния. Богатството, съ което човѣкъ разполага, принадлежи не само на него, но и на сѫществата, които сѫ живѣли хиляди години преди него. Въ богатството на човѣчеството се крие живота на хиляди животни и растения, както и трудътъ на милиони хора. Златото, което всѣки човѣкъ, всѣки народъ притежава, е равноценно на енергията, която природата е вложила, както въ отдѣлния човѣкъ, така и въ всѣки народъ. Мнозина мислятъ, че всѣки човѣкъ може да бѫде богатъ и да разполага съ богатството си, както разбира. Не, природата е крайно справедлива. Тя не е разточителна, вследствие на което, държи смѣткитѣ си въ голѣма изправность. Ако нѣкой иска да направи заемъ отъ една отъ природнитѣ банки, природата ще му даде само толкова, колкото му сѫ нужни въ дадения моментъ — ни повече, ни по-малко. Банкитѣ на земята даватъ нѣкога на човѣка повече, отколкото трѣбва, а нѣкога по-малко. Въ това, именно, седи злото. На човѣка трѣбва да се дава точно толкова, колкото му е потрѣбно за случая. И той трѣбва да употрѣби даденото точно за това, за което му е нужно. Ако ти сѫ дадени пари за кѫща, кѫща трѣбва да си направишъ. Ако ти сѫ дадени пари да учишъ, трѣбва да се учишъ. Употрѣбишъ ли ги за друго нѣщо, ще ги платишъ съ сложна лихва. Не взимай пари на заемъ, за да се женишъ. Ако е въпросъ да се женишъ, за да научишъ нѣщо, обърни се къмъ разумната природа. Тя разполага съ различни методи, чрезъ които може да учи всички хора. Какво правятъ хората? — Мома търси момъкъ, тя да го възпитава. Момъкъ търси мома, той да я учи. Обаче, щомъ мѫжътъ и жената се научатъ и станатъ учени хора, веднага ги викатъ горе, въ невидимия свѣтъ, да ги назначатъ на служба. Щомъ взематъ жената на нѣкой мѫжъ, или мѫжа на нѣкоя жена, тѣ започватъ да страдатъ. Тѣ казватъ, че животътъ е пъленъ съ страдания и нещастия, че нѣма смисълъ да се живѣе и т. н. Сега, като се намѣрятъ въ затруднения, хората прибѣгватъ до Христовитѣ думи и цитиратъ, какво е казалъ Христосъ. Съ това, тѣ искатъ да кажатъ, че сѫ християни, че иматъ известенъ моралъ въ себе си. Защо сѫ християни? — Защото вѣрватъ въ Христа. Въпросъ е, доколко вѣрватъ въ Христа. Въпрѣки всичката имъ вѣра, свѣтътъ не се оправя. Но и безвѣрието не оправя свѣта. Слушате нѣкой да говори, че вѣрва въ Христа. Той вѣрва въ Христа, но само въ онова, което му понася. Значи, той вѣрва въ едно, а не вѣрва въ друго. Емилъ Зола билъ голѣмъ фаталистъ. Когато му предстоело да пише нѣкакъвъ новъ романъ, той първо написвалъ нѣколко номерирани билети, турялъ ги въ една кутия и, следъ като ги размѣсвалъ добре, изваждалъ единъ отъ тѣхъ. По числото на билета той гадаелъ, добре ли ще бѫде посрещнатъ романа му, или ще претърпи неуспѣхъ. Ако числото се указвало благоприятно за предстоящата му работа, той започвалъ да пише съ вдъхновение. Макаръ и голѣмъ реалистъ, Емилъ Зола вѣрвалъ въ числата, а въ много други нѣща, не вѣрвалъ. Всички религиозни казватъ, че трѣбва да се вѣрва въ Бога, но какво нѣщо е вѣрата, и тѣ не могатъ да опредѣлятъ. Наистина, никой не може да даде точно опредѣление за понятието вѣра. Да вѣрва човѣкъ абсолютно въ Бога, безъ да се съмнява, безъ да се колебае и да е готовъ да изпълнява Неговата воля, това е особено състояние, което не се подава на никакво опредѣление, на никакво описание. Да вѣрвашъ въ Бога, това значи, да не правишъ никакви погрѣшки. Правишъ ли погрѣшки, твоята вѣра не е абсолютна. Кой смъртенъ човѣкъ не прави погрѣшки? Тъй щото, говоримъ ли за вѣрата на обикновенитѣ хора, ние наричаме тѣхната вѣра „вѣрване“. Тѣ не сѫ дошли още до истинската, до абсолютната вѣра. Истинската вѣра може да се изрази само чрезъ закона на любовьта. Когато съвременнитѣ хора разбератъ любовьта като мощна сила, като великъ двигатель на съзнателния животъ, като причина за създаване на живота на хората, като условие за пресъздаване на сегашнитѣ закони въ обществата и народитѣ, можемъ да кажемъ, че тѣ иматъ възможность да я приложатъ. Споредъ съвременнитѣ закони, хората бесятъ, затварятъ престѫпницитѣ. — Защо? — Защото разбиранията имъ сѫ такива. Любовьта имъ още не е съвършена. Прави сѫ хората, когато бесятъ и затварятъ престѫпницитѣ, но тѣ трѣбва да правятъ това, споредъ законитѣ на природата. Природата дава право на хората да бесятъ престѫпника, но само при условие, да го обесятъ на вѫже, плетено отъ абсолютно праведенъ човѣкъ. Ако се намѣри такъвъ човѣкъ, и той изплете вѫжето, свободно можете на него да обесите единъ престѫпникъ. Не срещнете ли такъвъ човѣкъ, нѣмате право да бесите човѣка. При първия случай, нѣма да ви държатъ отговорни, но при втория случай, отговорностьта ви е неизбѣжна. Днесъ, хората бесятъ и убиватъ престѫпницитѣ, безъ да иматъ вѫжета и револвери, изработени отъ свети, праведни хора, безъ никаква мисъль за отговорностьта, която носятъ. — Не, вие имате право да бесите и убивате хората само съ вѫжета и револвери, изработени отъ праведници, които не знаятъ, що е грѣхъ и престѫпление. Речете ли да бесите и да убивате съ вѫжета и револвери, направени отъ престѫпници, отъ хора, пълни съ грѣхове, вие ще носите последствията на своитѣ дѣла. И следъ всичко това, сегашнитѣ хора говорятъ за моралъ, за култура. Какъвъ е тѣхниятъ моралъ? Каква е тѣхната култура? Тѣ иматъ морала и културата на хора, на които очитѣ не сѫ блажени, че гледатъ, и ушитѣ не сѫ блажени, че слушатъ. Христосъ казва: „Блажени сѫ очитѣ, защото гледатъ, и ушитѣ, защото слушатъ“. Мнозина четатъ Евангелие, но малцина го разбиратъ. Безъ да го разбиратъ, всички твърдятъ, че трѣбва да вѣрваме въ Христа. Колкото за вѣрващи въ Христа, свѣтътъ е пъленъ съ такива. Днесъ има 500 милиона християни: майки, бащи и деца — все вѣрващи въ Христа. Ако Христосъ се яви днесъ между своитѣ последователи, тѣ ще Го приематъ ли? — Нѣма да Го приематъ. Тѣ нѣма да Го познаятъ. Щомъ не Го познаватъ, тѣ ще си кажатъ: Ето единъ самозванецъ! Тѣ знаятъ, че Христосъ е на небето и, ако слѣзе на земята, слизането Му ще бѫде по съвсемъ другъ начинъ отъ този, по който се е явилъ между хората. Едни не искатъ Христосъ да дойде на земята още сега, а други, искатъ Христосъ да дойде, още докато сѫ тѣ на земята. Първитѣ, не искатъ Христосъ да дойде на земята, защото иматъ да даватъ; вторитѣ, искатъ още днесъ да дойде Той на земята, защото иматъ да взиматъ. И еднитѣ, и другитѣ сѫ на кривъ пѫть на разбиране. Когато и да дойде Христосъ на земята, Той нѣма да се занимава съ взиманията и даванията на хората. Съ взимания и давания може да се занимава обикновениятъ човѣкъ, но не и Христосъ. Друга задача има Христосъ на земята. Хората сами трѣбва да оправятъ материалнитѣ си работи, а за духовнитѣ — трѣбва да се учатъ отъ Христа. Идейниятъ животъ се различава коренно отъ материалния. Сега, азъ изнасямъ тия нѣща, за да видите, доколко човѣкъ се е отклонилъ отъ правия пѫть. Щомъ съзнаете това, вие трѣбва да работите за изправяне на своя животъ. Не е въпросъ, да се моли човѣкъ по цѣли дни. Ако искате нѣщо отъ разуменъ човѣкъ, достатъчно е единъ пѫть да му се помолите. Ако трѣбва да ви даде това, за което се молите, той ще ви го даде изведнъжъ. Нѣма защо да му се молите по десеть пѫти за едно нѣщо. Трѣбва ли да се молите на Господа много пѫти за едно и сѫщо нѣщо? Ако това нѣщо трѣбва да ви се даде, достатъчно е единъ пѫть да се помолите, и ще го имате. Не трѣбва ли да ви се даде, колкото и да се молите, молитвата ви ще остане гласъ въ пустиня. За какво се молятъ хората най-много? — За пари. Въ паритѣ се криятъ нѣкакви условия. Следователно, чрезъ добритѣ условия, вие искате да улесните живота си. Ако по нѣкакъвъ начинъ спечелите пари, вие забравяте, че сте ги искали, за да подобрите живота си съ тѣхъ, но веднага си купувате кѫща, която мобелирате добре, и започвате да живѣете на широко: ядете, пиете, веселите се. Въ края на краищата, пакъ оставате безъ пари. Паритѣ иматъ смисълъ за човѣка дотолкова, доколкото могатъ да подобрятъ живота му. Разумниятъ човѣкъ използува паритѣ си за купуване на книги, да чете отъ тѣхъ онова, което великитѣ хора сѫ писали за подобряване на живота, за придобиване на истинско богатство. Като слушатъ да говоря така, мнозина казватъ: Това сѫ отвлѣчени работи. Ние живѣемъ въ реалния свѣтъ. Имаме деца, трѣбва да се грижимъ за тѣхъ. — Мислете, безъ да се грижите и безпокоите. Чувствувайте, безъ да се притѣснявате. И Христосъ мислѣше и чувствуваше, но възкръсна. Казано е за Него, че кървавъ потъ е излизалъ отъ поритѣ му. Това показва, че е преживѣлъ голѣмо сътресение. Не е лесно за човѣка, да мине презъ такова голѣмо напрежение. Само велики хора, като Христа, могатъ да минаватъ презъ такива изпитания. Докато е билъ на небето, Христосъ мислѣлъ, че лесно се живѣе на земята. Обаче, като слѣзе на земята, Той видѣ, че това не е лесно. Той се намѣри предъ една мѫчна задача и каза: „Господи, ако е възможно, да се отмѣни тази задача“. Тукъ се яви борба въ човѣшкото естество на Христа. Човѣшкото страда, а не Божественото. То се обърна къмъ Бога съ молба да се отмѣни тази чаша, да му се даде още малко кредитъ. Като видѣ, че волята Божия е друга, Божественото начало въ Христа надделѣ, и Той каза: „Господи, да бѫде Твоята воля! Въ Твоитѣ рѫце предавамъ духа си.“ Ако всѣки човѣкъ би решилъ задачитѣ си по този начинъ, това значи, че е разбралъ Бога. Какво чувате днесъ отъ устата на съвременнитѣ хора? Тѣ казватъ, че никой не е виждалъ Бога и не може да Го види. Задайте този въпросъ на младия момъкъ, който се е влюбилъ въ една красива мома, и чуйте, какво той ще ви каже. Той ще каже, че въ очитѣ на младата мома е видѣлъ Бога. Първиятъ погледъ, който тя е отправила къмъ него и съ който го е пленила, е Божественъ погледъ — лѫчъ, който е излѣзълъ отъ Слънцето на живота. Подиръ този лѫчъ, именно, той тича. И момата, която се е влюбила въ младия момъкъ, тича подиръ Божественото, което за пръвъ пѫть е видѣла да излиза отъ неговитѣ очи. Така трѣбва да гледатъ младитѣ моми и момци на любовьта, и да я пазятъ грижливо, да не залѣзе. Какво представя любовьта? — Нѣжно цвѣте, което грижливо трѣбва да пазите отъ бури и вѣтрове, отъ слана и мразъ. — Що е любовьта? — Свещената книга, въ която Богъ е написалъ и продължава още да пише всичко, което е ставало и става отъ създаването на свѣта досега. Разумниятъ, всѣки день отваря по единъ листъ отъ тази книга и чете, изучава великитѣ тайни на Битието. Какъ завършва любовьта на съвременнитѣ млади? Щомъ се оженятъ, тѣ веднага влизатъ въ прозата на живота. Мѫжътъ иска отъ жена си да му готви добре, да се грижи за кѫщата, за реда въ нея. Тя не е свободна нито единъ моментъ, да помисли за нѣщо по-високо отъ всѣкидневната си работа. Такова било предназначението ѝ. Да, такова е предназначението ѝ, но не отъ природата, а отъ изопаченитѣ човѣшки разбирания. Минаватъ година, две, три, раждатъ се деца, грижитѣ се увеличаватъ, хармонията между тѣхъ се нарушава. Заедно съ хармонията, и любовьта между мѫжа и жената изчезва. Какво представя семейството? — Оркестъръ. Бащата и майката сѫ диригенти, а децата — музиканти въ този оркестъръ. Когато майката се умори да учи малкитѣ музиканти да свирятъ, тя казва на бащата: Вземи малко този музикантъ, поноси го на рѫце, покажи му, какъ трѣбва да свири. Бащата взима детето на рѫце, пѣе, свири му, но то не разбира, продължава да плаче. Най-после бащата го предава пакъ въ рѫцетѣ на майката и казва: Не е моя работа да се занимавамъ съ този простакъ. Това е работа на жената. — Не, мѫжътъ и жената въ семейството могатъ да бѫдатъ щастливи само тогава, когато и двамата взиматъ участие въ възпитанието на детето. Когато взиматъ участие въ възпитанието на близкитѣ си, съ тѣхъ заедно, тѣ придобиватъ известни блага. Всѣко добро или зло, което правимъ на другитѣ, правимъ го и на себе си. И обратно, всѣко добро или зло, което правимъ на себе си, правимъ и на другитѣ. Ако онеправдава ближния си и му създава страдания, едновременно той причинява страдания и на себе си. Не мислете, че ако ближниятъ ви страда, вие ще бѫдете щастливи. Такъвъ законъ въ свѣта не сѫществува. При единъ царь довели двама души да ги сѫдятъ. Царьтъ запиталъ единия отъ тѣхъ: Кажи, какво наказание искашъ да ти се наложи? Ще знаешъ, обаче, че каквото наказание пожелаешъ за себе си, сѫщото ще се наложи и на другаря ти. — Ударете ми тогава 50 тояги. Царьтъ заповѣдалъ на слугитѣ си да наложатъ на първия опредѣленото наказание. Слугитѣ започнали да му удрятъ 1, 2, 3, 5, 10 тояги. Като дошли до числото 25, подсѫдимиятъ казалъ: Спрете тукъ! Азъ имамъ другарь, на когото трѣбва да наложите сѫщото наказание. По заповѣдь на царя, слугитѣ ударили и на втория 25 тояги. Какво показва този примѣръ? Оттукъ виждаме, че човѣкъ не може да мине незабелязанъ отъ природата. Презъ своитѣ митници, тя не пропуща никого безнаказано. Отъ създаването на свѣта досега не се е срещналъ човѣкъ, който, следъ като е престѫпилъ Божиитѣ закони, да е живѣлъ щастливо и да е станалъ гениаленъ. Всѣки, който се е повдигналъ, който е живѣлъ щастливо, той е вървѣлъ въ съгласие съ Божиитѣ закони. Да изпълнява човѣкъ Божиитѣ закони, това не значи, да се ограничава. Човѣкъ може да бѫде слуга, но щомъ изпълнява Божиитѣ закони, навсѣкѫде ще бѫде приетъ съ уважение и почитание. Той може да бѫде и царь, но не изпълнява ли великитѣ закони на живота, никой нѣма да го почита. Положението, което човѣкъ заема, и богатството, съ което разполага, не могатъ да го направятъ истински човѣкъ. Колкото злато да пренесе магарето на гърба си, все магаре ще си остане. Азъ не употрѣбявамъ думата „магаре“ въ лошъ смисълъ. Напротивъ, азъ влагамъ въ магарето добро съдържание. Тази дума е произлѣзла отъ думитѣ „магъ“ и „хахарецъ“. Думата „магъ“ означава философъ, ученъ човѣкъ, а „хахарецъ“ — земя. Значи, нѣкога магарето е било нѣкакъвъ философъ, който е дошълъ на земята да разрешава единъ сериозенъ въпросъ. Като не е могълъ да го разреши въ положението, въ което се намиралъ, той пожелалъ да вземе по-долна форма, магарешка, а оттамъ постепенно да се повдига, докато дойде до онази степень на развитие, че правилно да разрешава мѫчнитѣ задачи на живота. Сега, за да изясня мисъльта си, ще приведа единъ примѣръ отъ романитѣ на единъ виденъ европейски писатель. Дали този примѣръ е действителенъ, или не, това е другъ въпросъ. Споредъ мене, реалностьта въ живота е една възможность. Всѣка реалность произтича отъ една възможность. Значи, между реалностьта и възможностьта има известна зависимость. Въ романа на този писатель се описва любовьта на единъ младъ поетъ. Той се влюбилъ въ една млада, красива княгиня, която била много скромна, добродетелна мома. Тя всѣки день отивала сама на пазара, да си купува плодове. Поетътъ я причаквалъ на опредѣлено мѣсто и предлагалъ да носи покупкитѣ ѝ. Тя го поглеждала и му давала кошницата съ плодове да я носи до дома ѝ. Като стигалъ до вратата на нейния домъ, той се спиралъ и предавалъ кошничката ѝ. Тя бръквала въ джоба си и му давала нѣщо за възнаграждение на неговия трудъ. Той взималъ възнаграждението си, навеждалъ се, цѣлувалъ рѫката ѝ, внимателно се покланялъ и си отивалъ. Така тя му станала редовна клиентка. Питамъ: Какво е придобилъ този поетъ, като носѣлъ всѣки день кошницата на младата княгиня? — Все е придобилъ нѣщо. Паритѣ, които поетътъ получавалъ отъ своята възлюбена, турялъ въ специална кесия, на която много се радвалъ. Разумно ли е постѫпилъ поетътъ, като не е изказалъ любовьта си? — Разумно е постѫпилъ. Той ималъ високо разбиране за любовьта, затова не се изказалъ. Любовьта е толкова по-силна, колкото по-дълго време остане неизвестна. Щомъ се опредѣли, тя губи силата си. При сегашното си развитие, човѣкъ не вижда любовьта, но само я чувствува. Като сила, любовьта действува само единъ моментъ, но влиянието ѝ е продължително. Допре ли се до нѣкакъвъ предметъ, тя изчезва. Моментътъ, въ който любовьта се проявява, е кратковремененъ, като този на свѣтлината, вследствие на което, единъ моментъ не прилича на другъ. Моментътъ на свѣтлината, при който започнахъ тази сутринь беседата, отдавна е отлетѣлъ. Отъ този моментъ досега, сѫ минали множество моменти, всѣки отъ които е на хиляди километри вече отъ насъ. Свѣтлината, която този моментъ е при насъ, е съвършено различна отъ нейнитѣ предишни и последващи моменти. Отдето и да иде, свѣтлината взима часть отъ своя животъ и го отнася съ себе си. Въ природата сѫществува единъ законъ, споредъ който, ако човѣкъ не е въ съгласие съ нейнитѣ велики закони, свѣтлината ще се докосне до него, безъ да може той да възприеме нѣщо отъ нея, и ще се върне назадъ. И следъ това, той трѣбва да чака месеци или години, отново да го посети свѣтлината, при сѫщото положение, въ което нѣкога се е намиралъ, да вземе нѣщо отъ него и да му даде нѣщо ново. Който живѣе правилно, той ще се намира подъ влиянието на правилната обмѣна между онова, което е минало, и новото, което всѣки моментъ иде. За да се ползувате отъ влиянието на свѣтлината, не е нужно да вѣрвате въ нея, но всѣки моментъ, да изпитвате нейното въздействие. Това не значи, че човѣкъ не трѣбва да вѣрва въ онова, което хората сѫ опитали и преживѣли. Ако вѣрата не разрешава въпроситѣ на живота, безвѣрието още по-малко може да ги разреши. Съвременнитѣ хора страдатъ, благодарение на безвѣрието. Голѣма часть отъ тѣхнитѣ нещастия се дължатъ, именно, на безвѣрието имъ. Безвѣрието лишава хората отъ благата, които живата природа имъ е опредѣлила. Да вѣрва човѣкъ, това влиза въ закона на любовьта. Вѣрата опредѣля посоката на движението на любовьта. Колкото по-силна е вѣрата на човѣка, толкова по-сигурно, той следва закона на любовьта. Когато любовьта посети човѣка, той започва правилно да расте и да се развива. Сърдцето на талантливия, на даровития човѣкъ е винаги спокойно. Бездарниятъ, обаче, винаги се вълнува. Човѣкътъ на любовьта знае, че каквито пертурбации и да станатъ съ него, каквито мѫчнотии и страдания да преживѣе, нищо не е въ състояние да отнеме неговия вѫтрешенъ миръ. Щомъ мисли, щомъ има съзнание и разбиране за нѣщата, нищо не може да наруши спокойствието на неговото сърдце. Сега, когато се говори за нѣщо положително въ живота, въ мнозина се явява вѫтрешна реакция. Тѣ започватъ да противодействуватъ на казаното и се провикватъ: Докато човѣкъ се води по този умъ, гладенъ ще умре. — Прави сѫ тия хора. Докато човѣкъ живѣе безъ вѣра, докато отстѫпва отъ великитѣ Божии закони, той и гладенъ, и сиромахъ ще умре. Всички болести въ свѣта се дължатъ, именно, на това вѫтрешно отклоняване на хората отъ правия пѫть, отъ великитѣ закони на Битието. Дали вѣрватъ въ това или не, дали го съзнаватъ или не, това не е важно. Фактитѣ, обаче, сѫ на лице. Сега ние говоримъ за онази вѣра, която отъ нищо не се разколебава и която предъ нищо не отстѫпва. Ако вѣрата на човѣка не е въ състояние да го излѣкува, тя не е никаква вѣра. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Щомъ заболѣятъ, тѣ веднага търсятъ лѣкари, и колкото по-богато ги възнаграждаватъ, толкова по-голѣми резултати очакватъ. — Не, истинскиятъ лѣкарь не лѣкува съ опредѣлени такси. Той постѫпва като младия поетъ: колкото и да му дадатъ като възнаграждение за неговия трудъ, той е доволенъ. Кошницата съ плодоветѣ на младата княгиня, представя болестьта на човѣка. Влюбениятъ поетъ пъкъ, е лѣкарьтъ, който се влюбва въ болестьта и се заема да я носи, да облекчи положението на княгинята. Като я поноси нѣколко деня наредъ, болестьта ще си отиде. Идеализъмъ се изисква отъ сегашнитѣ хора. Адвокатътъ се радва, че станало убийство нѣкѫде, защото ще се води дѣло, и той ще се заеме да защищава убиеца. Романистътъ се радва, че му се представя добъръ сюжетъ за написване на новъ романъ. Свещеникътъ се радва, че въ това престѫпление, все ще се намѣри нѣкое отъ замѣсенитѣ лица да се разкае и да дойде при него да се изповѣда. Следъ всичко това, хората говорятъ, че свѣтътъ трѣбва да се оправи. Свѣтътъ ще се оправи, само когато хората дойдатъ до положението на влюбения поетъ, да носятъ кошницата на младата княгиня, безъ да очакватъ нѣщо отъ нея. И адвокатътъ, и лѣкарьтъ, и свещеникътъ, трѣбва да носятъ тази кошница, и каквото княгинята имъ даде, да бѫдатъ благодарни. — Ама азъ съмъ свършилъ университетъ, трѣбва да опредѣля цената си. — Въ природата нѣма никакви опредѣлени цени. Невъзможно е човѣкъ самъ да опредѣли цена за работата, която е свършилъ. Колкото и да се плати на човѣка за труда, за работата, която той е свършилъ, все пакъ ще остане неоцененъ. Ако светията копае лозе, то ще даде десеть пѫти повече грозде, отколкото, ако грѣшникъ го е копалъ. Каква надница ще платите на светията за работата му? Значи, ако на грѣшника се опредѣли надница отъ 50 лева, на светията трѣбва да се плати десеть пѫти повече. Дойде ли до плащане на труда, и отъ работника, и отъ господаря се иска съзнание, благородство: работникътъ да е доволенъ и на най-малкото, което му даватъ, а господарьтъ да се стреми винаги да плаща повече, отколкото е опредѣлено за даденъ трудъ. Докато живѣятъ съ старитѣ си разбирания, хората неусѣтно ще се намѣрятъ предъ старостьта и ще започнатъ да се оплакватъ, че краката имъ не държали, че очитѣ имъ отслабнали и т. н. Като не могатъ сами да си помогнатъ тѣ търсятъ лѣкари. Достатъчно е малко да заболеятъ отъ глава, гърди, стомахъ, очи, за да се предадатъ въ рѫцетѣ на лѣкаритѣ. Рече ли имъ нѣкой, че и съ вѣра могатъ да се лѣкуватъ, тѣ веднага се противопоставятъ. Да вѣрва човѣкъ въ Бога и да уповава на Него, тѣ считатъ това за заблуждение. Който върви въ правия пѫть на живота, той е здравъ човѣкъ. Дойде ли болестьта при него, той я приема приятелски, разговаря се съ нея, слага ѝ трапеза, да яде и пие. Като се нахрани и напие добре, той заповѣдва на слугитѣ си да я вържатъ здраво и изнесатъ далечъ нѣкѫде въ гората, тамъ да я развържатъ и освободятъ. Ако човѣкъ самъ не може да се справи съ болеститѣ и съ мѫчнотиитѣ, никой другъ не може да му помогне. Затова е казано: „Помогни си самъ, за да ти помогне и Господъ“. Въ едно старо еврейско предание се говори за любовьта на Соломона къмъ овчарката. Тамъ се разправя, че той не очаквалъ на другитѣ да му помогнатъ да я види, но самъ отивалъ при нея, дегизиранъ, да вземе отъ млѣкото, което тя издоявала отъ овцетѣ си. Когато успѣвалъ да вземе отъ млѣкото на нейнитѣ овце и да се разговори съ нея, той се връщалъ дома си разположенъ и написвалъ нѣщо хубаво. Неговата книга „Пѣсень на пѣснитѣ“ е написана подъ влияние на любовьта му къмъ тази овчарка. Питамъ: Колко отъ съвременнитѣ хора сѫ готови да отидатъ дегизирани при възлюбената си и съ часове да чакатъ да я видятъ, да ѝ кажатъ една дума, безъ да ѝ се откриятъ? Ще кажете, че сте заети, че имате много работа. Съвременнитѣ хора, учени, писатели, поети, приличатъ на млада мома, която съ часове седи предъ огледалото и прави веждитѣ си черни, а странитѣ и устнитѣ си — червени. Ако се случи да тури повече боя, отколкото трѣбва, тя взима часть отъ боята и размазва останалата. Така постѫпва и поетътъ, и писательтъ. Като напише нѣщо, което не му харесва, той го заличава и отново започва да пише. Докато самъ не хареса това, което е написалъ, той все го заличава. Поетътъ, писательтъ, учениятъ трѣбва да пише и да говори истината. Хората не трѣбва да се залъгватъ. Искашъ ли да кажешъ мнението си за нѣкой човѣкъ, кажи му направо, безъ обиколки. Кажи му: Приятелю, ти си добъръ човѣкъ, но обичашъ да полъгвашъ. Или: Приятелю, сладко говоришъ, но каквото обещавашъ, не изпълнявашъ. Не е въпросъ да унижите човѣка, но каквото му кажете, да е вѣрно, и той да вземе мѣрки, да се изправи. Ако видите, че сте прекалили въ думитѣ си, вие трѣбва да се извините и да кажете, че сте готови да свалите 75 % отъ думитѣ си и да оставите само 25 % — чистата истина. Като ученици на живота, вие се стремите къмъ една велика наука, която наричаме „математика на числата“, а при това, не сте готови да направите по едно малко добро. Станете ли сутринь отъ сънь, веднага поставете въ себе си желанието днесъ да направите на кого и да е, поне едно малко добро. Щомъ дойдете до математиката на числата, вие трѣбва да се заемете съ изучаване на точкитѣ, на отношенията, които сѫществуватъ между тѣхъ, както и съ реалнитѣ и въображаеми числа. Запримѣръ, при движение на точката въ една посока, се образува права линия. При движението на две точки въ две различни посоки, се образува плоскость. При движението на три точки въ три различни посоки, се образува тѣло. Споредъ развитието на съзнанието си, нѣкои хора приличатъ на линия, други — на плоскость, а трети — на тѣло. Като срещнете единъ човѣкъ, вие трѣбва да познаете, линия ли е той, плоскость или тѣло. Щомъ разберете човѣка, вие ще можете да се нагодите споредъ неговото съзнание, да влѣзете въ положението му и да не го сѫдите. Трѣбва ли да сѫдите охлюва, че се движи само по права линия? Охлювъ е той, движи се само напредъ и назадъ. Трѣбва ли да сѫдите животното, че се движи въ плоскость? Съзнанието на животното е ограничено, нѣма защо да го сѫдите. Човѣкъ, обаче, се движи въ три измѣрения. Ще дойде день, когато той ще живѣе съзнателно въ четириизмѣрния свѣтъ. Докато дойде до това положение, той трѣбва да проявява благородството си, да гледа на ближния си като на човѣкъ и да се стреми да събуди въ него човѣшкото и Божественото, а не животинското. Христосъ казва: „Блажени сте, защото гледате и чувате“. Има нѣща, които човѣкъ днесъ вижда и чува. Има нѣща, които той ще вижда и чува въ бѫдеще. Когато детето се роди въ нѣкой домъ, първата работа на майката и на бащата е, да измѣрятъ правата линия, която то представя отъ себе си. После, съ постепенното му растене и развиване, тѣ трѣбва да изучаватъ отношенията на точкитѣ въ неговитѣ прави линии, въ неговитѣ плоскости и въ самото тѣло, което то носи. Като правятъ тия измѣрвания, тѣ ще видятъ, че човѣкъ представя великата вселена, великия козмосъ, изнесенъ на физическия свѣтъ въ миниатюръ. Кѫде е човѣкътъ, ако вие не виждате правилното, хармонично съчетание между неговитѣ линии, плоскости и тѣла? Кѫде е човѣкътъ, ако не виждате функциитѣ, които изпълняватъ линиитѣ, плоскоститѣ и тѣлата въ него? Бѫдещето разкрива предъ човѣка онази наука, посрѣдствомъ която, той може да намѣри начинъ за развиване на своитѣ дарби и способности. Много хора сѫ родени талантливи, но като не сѫ знаели, какъ да развиватъ дарбитѣ си, останали сѫ обикновени, посрѣдствени хора. Всѣка дарба е зародишъ, семка въ душата на човѣка, за развиването на която сѫ нужни специални условия. Развитието на дарбитѣ не е механически, но съзнателенъ, разуменъ процесъ. Дарбитѣ и способноститѣ на човѣка сѫ живи сили, за развитието на които, е нужна съзнателна работа. „Блажени сѫ очитѣ, които виждатъ, и ушитѣ, които чуватъ“. Ако чрезъ очитѣ си, ние не виждаме реалностьта на нѣщата, и ако чрезъ ушитѣ си, не схващаме разумностьта, кѫде остава човѣкътъ? Да виждаме реалностьта на нѣщата и да схващаме тѣхната разумность, това е възможното, къмъ което човѣкъ трѣбва да се стреми. Вънъ отъ това, човѣкъ се забавлява само. Невъзможнитѣ нѣща, съ които човѣкъ понѣкога се занимава, сѫ забавления, а възможнитѣ нѣща - сѫ реалности. Реалностьта на нѣщата, обаче, не седи въ тѣхната външность. Добре е, яденето да има редъ приправки, да има красивъ външенъ изгледъ, но това не опредѣля неговата доброкачественость. Яденето се опредѣля, не само отъ своитѣ външни качества, но и отъ своето вѫтрешно съдържание. Всѣка дарба, всѣка способность въ човѣка се опредѣля, не само отъ нейнитѣ външни прояви, но и отъ ония скрити сили въ нея, които постепенно се развиватъ, докато единъ день се проявятъ, като цъвналъ цвѣтъ, въ всичката си красота и величие. Днесъ, хората се занимаватъ повече съ злото, съ отрицателното въ свѣта, а по-малко съ доброто. Тѣ трѣбва да излѣзатъ отъ областьта на злото, отъ мѫтния изворъ, въ който сѫ попаднали, и да влѣзатъ въ Божествения изворъ, да разбератъ, защо сѫ дошли на земята и какво е тѣхното предназначение. Като стане отъ сънь, човѣкъ трѣбва да знае, какво му предстои да извърши презъ деня. На утрешния день, пакъ трѣбва да знае, какво му предстои да работи. Нѣма ли човѣкъ предъ видъ, какво днесъ трѣбва да извърши, неговиятъ животъ нѣма смисълъ. Ако отсега нататъкъ, хората търсятъ приятелитѣ си, ако отсега нататъкъ опредѣлятъ, съ какво да се занимаватъ, тѣхниятъ животъ е свършенъ. Човѣкъ слиза на земята съ строго опредѣлена задача, която трѣбва да реши. За да реши задачата си правилно, човѣкъ трѣбва да държи въ ума си нови, прогресивни мисли. Ще кажете, че за да изпълни своето предназначение, човѣкъ се нуждае отъ вѣра. — Ако вѣрата на човѣка, обединява всички хора, като дава свобода, просторъ на тѣхнитѣ действия, тази вѣра има смисълъ. Иначе, тя е безпредметна. Свобода е нужна на човѣка, за да разбере истината. Вънъ отъ свободата, истината е неразбрана. Дайте на човѣка разумна свобода — да мисли, да чувствува и да действува правилно, и го оставете. При това положение, той самъ ще дойде до истината и ще се освободи отъ всички ограничения, отъ всички заблуждения и несгоди. За да се домогне до истината, човѣкъ трѣбва да търси обществото на добри, на свети, на талантливи и на гениални хора. Казватъ, че гениалнитѣ хора били малко смахнати, че „дъската имъ хлопала“. — Не, при днешнитѣ условия на живота, гениятъ представя една завършена форма. Светията представя друга завършена форма. Учительтъ — трета завършена форма. Поставени на стѫпалата на човѣшкото развитие, Учительтъ заема най-високото стѫпало. После иде светията, а следъ него — гениятъ. Забелязано е, че на всѣки сто години се раждатъ по два гения и по единъ светия, а на всѣки две хиляди години — по единъ великъ Учитель. Гениятъ, светията и Учительтъ сѫ хора, които слизатъ отъ възвишения свѣтъ, дето владѣе високъ моралъ, висшъ порядъкъ. Ето защо, за да се развива правилно, обикновениятъ човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ гения, къмъ светията и къмъ Учителя. Който не носи въ себе си зародиша на гения, на светията или на Учителя, той не може да бѫде като тѣхъ. Младото поколѣние трѣбва да се поощрява отъ добродетелитѣ на великитѣ хора и да се стреми да ги подражава. И стариятъ трѣбва да подражава на великитѣ хора и да се стреми къмъ тѣхъ. Ако стариятъ мисли, че е остарѣлъ и не може да се подмлади, неговата старость не е на мѣсто. На санскритски езикъ, думата „старъ“ означава мѫдрецъ, разуменъ човѣкъ. Следователно, ако съ своята мѫдрость, стариятъ не вѣрва, че може да се подмлади, той не е истински старъ. Младитѣ вѣрватъ, че ще остарѣятъ, и остаряватъ. Обаче, като остарѣятъ, тѣ не вѣрватъ, че ще се подмладятъ, вследствие на което, спиратъ въ развитието си. Стариятъ трѣбва да вѣрва, че може да се подмлади, да стане гениаленъ човѣкъ, да приеме Духа Христовъ въ себе си, да възкръсне. — Кога може да стане това? — Когато очитѣ ви виждатъ и ушитѣ ви слушатъ. Човѣкъ може да придобие всичко, което душата му желае, когато всѣки моментъ, той вижда свѣта предъ себе си такъвъ, какъвто първоначално Богъ го е създалъ, а не такъвъ, какъвто хората го описватъ въ книгитѣ си. Човѣкъ може да постигне желанията и копнежитѣ на своята душа, ако всѣки день вижда Онзи Богъ, Който живѣе въ цѣлата вселена, и навсѣкѫде чува Неговия гласъ. „Блажени сѫ вашитѣ очи, защото виждатъ, и вашитѣ уши, защото чуватъ“. Блаженъ си ти, който виждашъ това, което великата природа разкрива предъ тебе! Блаженъ си ти, който чувашъ това, което великата природа ти говори! 9. Беседа отъ Учителя, държана на 27 октомврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Отъ всичкитѣ най-много. „Истина ви казвамъ, че тази сирота вдовица тури отъ всичкитѣ най-много“. Лука 21:3. Великото въ живота се изразява не само чрезъ външнитѣ форми на нѣщата, но и чрезъ тѣхното съдържание. Въ природата всѣка външна форма отговаря на своето съдържание. Възъ основа на това, по външната форма, човѣкъ може да познае съдържанието на нѣщата. Ако между формата и съдържанието на нѣщата не сѫществуваше никакво съответствие, човѣкъ мѫчно би могълъ да се добере до онази положителна, вѫтрешна наука, къмъ която се стреми. По лицето на човѣка, по неговата външна форма, може да се познае характерътъ му. Това и животнитѣ разбиратъ. Отдалечъ още, кучето познава, дали даденъ човѣкъ е добъръ, или лошъ. Като види, че въ двора на господаря му влиза лошъ човѣкъ, кучето веднага излиза срещу него и започва сърдито да лае, съ което съобщава на господаря си, да вземе мѣрки, да се предпази отъ този човѣкъ. Ако въ двора влѣзе добъръ човѣкъ, кучето започва да лае, но приятелски, съ което съобщава на господаря си, да излѣзе, да посрещне добрия гостъ. Ако кучето може да познае, дали даденъ човѣкъ е добъръ, или лошъ, колко повече човѣкъ, като разумно сѫщество, може и трѣбва да познава хората — по лицето имъ да чете тѣхния характеръ. Когато видите мечка, вълкъ или лисица, вие ги различавате. По какво? По външната имъ форма. Всѣка животинска форма говори за известно съдържание, по което се различаватъ като отживѣли култури на миналото. Било е време, когато паякътъ е владѣелъ едно ценно качество, което днесъ е изопачено вече. Съ това качество, паякътъ днесъ лови жертвитѣ си. Той майсторски тъче паяжината си и я използува само за прехрана. Като лови мушици съ паяжината си, той мисли, че върши нѣщо добро. Такива сѫ неговитѣ разбирания. Той счита, че мухитѣ сѫ негови неприятели, вследствие на което, има право да ги лови. Съвременната наука разглежда животнитѣ само като външни форми, безъ тѣхното вѫтрешно съдържание и смисълъ, вследствие на което, редъ още факти оставатъ неизвестни. Да изучавате минералитѣ, растенията и животнитѣ само като външни форми, безъ вѫтрешното имъ съдържание, това значи да познавате само една страна на живота. Животътъ, науката иматъ смисълъ, когато всички явления, всички факти се свързватъ помежду си. Запримѣръ, ако разглеждате буквата „Л“ като външна форма само, като нѣкакъвъ звукъ въ азбуката, тя нѣма особено значение и смисълъ, но ако разглеждате тази буква като белегъ, съ който започва думата „любовь“, тя придобива голѣмъ смисълъ. Отдѣлно разглеждани, буквитѣ представятъ нѣщо временно, но ако една буква само липсва въ дадена дума, последната губи нѣщо отъ своя смисълъ. Въ това отношение, човѣкъ не е нищо друго, освенъ Божествена книга, съставена отъ много листа, върху които той самъ съ вѣкове е писалъ своето съдържание. Въ този смисълъ, еволюцията на човѣка е книга, върху която той самъ е писалъ и продължава да пише своя животъ. Достатъчно е да знаете да четете, за да отворите тия книги и да проследите писаното въ тѣхъ. Тамъ ще срещнете не само описанието на живота на отдѣлния човѣкъ, но и описанието за създаване и развиване живота на земята и на небето. Всичко, което е станало и става на земята и на небето, е написано върху човѣка. Ще кажете, че това е невъзможно, понеже презъ всѣки седемь години, човѣкъ претърпява коренно видоизмѣнение. Не само презъ седемь години, но човѣкъ претърпява промѣна и презъ всѣки три месеца. Формата на човѣка се мѣни, но написаното върху него остава неизмѣнно. Това, което рѫката на живота пише, не се заличава. Всѣка промѣна, която формата претърпява, придава нѣщо къмъ нейното съдържание. И тъй, подъ думата „еволюция“, ние разбираме такава промѣна на формитѣ, при която съдържанието имъ се увеличава. Подъ думата „израждане“ разбираме такава промѣна на формитѣ, при която съдържанието имъ се намалява. Тъй щото, когато казваме, че нѣкой човѣкъ е лошъ, разбираме, че става намаляване на неговата форма. Щомъ формата му се намалява, едновременно съ това се намалява и нейното съдържание. Когато казваме, че нѣкой човѣкъ е добъръ, разбираме, че формата му се измѣня, а съдържанието ѝ се увеличава. Какво се разбира подъ думата „увеличаване“ въ философски смисълъ? Въ този смисълъ, подъ увеличаване на формата се разбира разширяване на човѣшкото съзнание. Действително, когато вѫтрешното съдържание на човѣка се увеличи, става разширяване на неговото съзнание. Това, именно, означаватъ думитѣ: на всѣка форма, отговаря съответно съдържание. Съ това, ние си обясняваме, защо човѣкъ, съ своя организъмъ, не може да живѣе между ангелитѣ. Той може да влѣзе между ангелитѣ, но нѣма да се ползува отъ тѣхния животъ. За да се ползува отъ живота на ангелитѣ, човѣкъ трѣбва да има органи, които да отговарятъ на по-високитѣ условия, на изискванията на ангелитѣ. Ние виждаме сѫщото и въ живота на животнитѣ. И тѣ живѣятъ между хората, но не могатъ да използуватъ тѣхния животъ. Тѣ нѣматъ такива органи, съ които да използуватъ по-високитѣ условия, каквито човѣшкиятъ животъ представя. Единъ паякъ може да живѣе дълго време въ стаята ви, но все пакъ ще си остане паякъ. Той нищо нѣма да разбере отъ вашитѣ молитви, отъ вашето свирене и четене. И ако го запитате, кое учение е най-вѣрно, той ще ви отговори, че правото учение се заключава въ изкуството да тъчешъ паяжина и да ловишъ - по възможность, повече мухи. Кучето, което живѣе въ дома ви, не се интересува отъ нищо друго, освенъ отъ това, колко и каква храна ще му дадете за ядене. Какво става въ вашия домъ, какви сѫ отношенията между членоветѣ на дома ви, това не представя интересъ за кучето. Културата, въ която кучето живѣе, нѣма никакви отношения къмъ човѣшката култура. По сѫщия начинъ, като говорите на съвременнитѣ хора за онзи свѣтъ, тѣ казватъ: Оставете настрана този свѣтъ, той не ни интересува. Щомъ сме дошли на земята, ние искаме да си хапнемъ и пийнемъ добре. Това ще ни остане. — Чудни сѫ хората! Какво ще имъ остане, като си хапнатъ и пийнатъ? Кѫде, въ коя банка ще вложатъ това, което имъ остане? Освенъ това, на коя банка могатъ да разчитатъ? Днесъ положението на всички банки, на всички търговци е разклатено. Голѣмъ вѣтъръ има около тѣхъ. Той разклаща положението имъ. Който нѣма работа, той постоянно се тревожи — разклатено е положението му. Като намѣри нѣкаква работа, човѣкъ престава да се тревожи. Бездѣлието е причина за тревогитѣ въ човѣшкия животъ. Да се тревожи човѣкъ, това значи да събира сламки, да ги нарежда на купчинки и да ги пренася отъ едно мѣсто на друго. Цѣлъ день ги мѣсти, а вечерьта ще брои, колко купчинки е направилъ и колко пѫти ги е премѣстилъ. „Сиротата вдовица тури отъ всички най-много.“ Въ този стихъ, Христосъ обръща внимание върху факта, че сиротата вдовица, която даде последната си пара, тури отъ всички най-много. Съвременнитѣ хора, обаче, считатъ за щедъръ човѣкъ онзи, който дава много. Тѣ уважаватъ богатитѣ, защото много даватъ. За такива богати Христосъ казва, че тѣ турятъ отъ изобилието си, а не отъ последното, което иматъ. Тѣ не туриха всичкия си имотъ. А човѣкъ не може да разбере истината, не може да постигне нѣщо, ако не заложи цѣлия си животъ. Докато мисли, че може да намѣри смисъла на живота, ако не го заложи цѣлъ за Господа, той е застаналъ на крива основа, той има човѣшки разбирания. При това положение, човѣкъ е изложенъ на постоянни вѫтрешни разочарования. Който не е намѣрилъ истината, той ще се ражда и преражда, ще се жени и преженва, деца ще ражда и ще ги погребва, ще страда, ще боледува, ще изпита всички нещастия въ живота. Такава е заплатата на онзи, който не познава истината. — Защо е така? — Защото тѣзи хора не сѫ познали истината. Истината е тѣсно свързана съ цѣлокупния животъ. Щомъ разбере този животъ, едновременно съ това, човѣкъ ще разбере и истината. Тъй щото, когато говоримъ за истината, разбираме човѣкъ, който е стигналъ до най-високото положение — да работи за Бога. Истината е въ самия човѣкъ. Казано е въ Писанието: „Вложилъ си истината въ човѣка“. Истината не може да бѫде вложена въ животно или въ растение, защото тѣ сѫ низши форми на проявения животъ. Истината е вложена въ най-високата форма на земята — въ човѣка, билъ той мѫжъ, жена или дете, като носители на образъ и подобие Божие. Срещнемъ ли човѣкъ, въ когото гениалностьта, добродетелитѣ и силата сѫ изявени въ всичката си мощь, това е човѣкътъ на истината. Който не може да свърже истината съ себе си, който не може да я приеме, като основа на своя животъ, той трѣбва да се откаже отъ името „човѣкъ“. Въ какво вѣрва човѣкъ, ако не въ истината? Всички живи сѫщества иматъ свое вѣрую, но човѣкъ се отличава по това, че туря истината за основа на своя животъ. Казано е: „Истината ще ви направи свободни“. Който е придобилъ тази свобода, само той може да помага на себе си, той може да помага и на ближнитѣ си. Не може ли да помогне на себе си, той не може да помогне и на ближнитѣ си. И тъй, човѣкътъ на истината не се занимава съ дребнавоститѣ на живота, не се занимава и съ смъртьта, нито съ спасението. Той не се занимава и съ въпроситѣ, въ кого да вѣрва, кой народъ има най-голѣмо право да процъвти и т. н. За него тѣзи въпроси сѫ строго опредѣлени: той вѣрва въ Единния Богъ, а що се отнася до щастието на народитѣ, той знае, че щастливъ е само онзи народъ, който държи въ ума си идеята да служи на Бога. Когато всички народи се проникнатъ отъ тази идея, щастието ще потече въ тѣхъ като рѣка. — Вѣрно ли е това, или не? — Има нѣща, които не могатъ да се доказватъ, докато не се видятъ и чуятъ. Колкото и да ви убеждаватъ въ гениалностьта на нѣкой музикантъ, вие трѣбва да го чуете, за да се увѣрите въ истинностьта на това твърдение. Когато ухото на човѣка е свързано съ неговото вѫтрешно съдържание, то най-добре опредѣля гениалната музика. — Какво нѣщо е човѣшката душа? — Иди, послушай, какъ тя пѣе и ще разберешъ, какво нѣщо е душата. Душата е велика пѣвица. Въ нейното пѣние има и музика, и говоръ, и мисъль. Въ свиренето има само музика. Когато слушате велика пѣвица да пѣе, вие разбирате вече, какво иска тя да каже. Ако слушате великъ цигуларь да свири, вие се наслаждавате отъ музиката му, но не разбирате, какво иска да ви каже. При свиренето е нужно гадание; при пѣние гаданието е излишно. Искате ли да чуете, какъ пѣе душата, вземете си билетъ, колкото и да е скѫпъ, и идете въ нѣкой отъ свѣтовнитѣ салони да я чуете. За да чуе пѣсеньта на душата, заслужава човѣкъ да работи цѣлъ животъ, да спечели пари за единъ билетъ. Скѫпо струватъ билетитѣ за влизане въ салонъ, дето пѣе царицата на свѣта — човѣшката душа. И тъй, ако човѣкъ не може да свърже истината съ своя животъ, да стане за него нѣщо конкретно и въ цѣлия му животъ да внася онова благо, което той очаква, тя ще остане суха наука, безъ всѣкакво отношение къмъ кого и да е, къмъ самия него. Истината е нѣщо абсолютно, а не относително. Ученитѣ подържатъ истината, че земята се върти около осьта си и около слънцето. — Това е наученъ фактъ, не е истина. Било е време, когато земята не се е въртѣла. Срѣщате единъ младъ момъкъ, и всички се произнасятъ за него, че е добъръ, по цѣли дни седи у дома си, все около майка си се върти. Чувате следъ време да се говори за този момъкъ, че е започналъ да се върти около една млада мома, не се свърта въ кѫщи. Върти се той около момата, иска да я привлѣче къмъ себе си. Така и земята се върти около слънцето, иска по нѣкакъвъ начинъ да го привлѣче къмъ себе си. Не се лъже слънцето! За да не я огорчи, слънцето постоянно изпраща свои хора при нея, да я поздравятъ отъ него, да видятъ, какво прави, но не се лъже то, не мърда отъ мѣстото си. Като слушате тѣзи работи, вие казвате, че сѫ неразбрани. — За нѣкои сѫ неразбрани, но за нѣкои — разбрани. Сѫщото може да се каже и за математиката. Нѣкои ученици добре разбиратъ действията съ числата, но щомъ дойдатъ до уравненията, нищо не разбиратъ. Сега нѣкои отъ васъ ще кажатъ, че не е възможно земята да се е влюбила въ слънцето. — За онѣзи, които вѣрватъ, това е възможно. Обаче, за онѣзи, които не вѣрватъ, е невъзможно. Въ далечното минало, земята е била малка като ябълка, но постепенно е расла, станала е голѣма мома, каквато днесъ я виждаме, и се е влюбила въ слънцето. Тя е вече мома за женене. Днесъ се правятъ голѣми приготовления за сватба. И ако сега ставатъ нѣкои неестествени работи по свѣта, всичко се дължи на голѣмитѣ приготовления за сватба. Значи, на тѣзи приготовления се дължатъ много отъ катастрофитѣ, отъ пертурбациитѣ, които ставатъ на земята. „Сиротата вдовица тури най-много отъ всички“. Казвате: Какво отношение има между цитирания стихъ и любовьта на земята къмъ слънцето? — Това е уравнение, което сега трѣбва да съставимъ. Ако не бѣхъ ви говорилъ, нищо нѣмаше да знаете, но и следъ като ви говорихъ, пакъ ще знаете толкова, колкото и по рано. И сега, това уравнение ще остане толкова разбрано, колкото е разбранъ въпросътъ за душата, третиранъ отъ хиляди години насамъ, отъ различни философи. Различнитѣ философи сѫ обяснявали различни прояви на душата, но това още не е пълно изяснение на въпроса за душата. Наистина, душата е сборъ отъ прояви, но тия прояви не могатъ напълно да се изяснятъ. За да говори за душата, човѣкъ първо трѣбва да я чуе да пѣе. Щомъ я чуе да пѣе, той може вече да говори за нея. „Тази сирота вдовица тури отъ всичкитѣ най-много“. — Защо? — Защото е турила последната си пара. Това показва, че най-малкитѣ нѣща, най-малкитѣ дарби, сѫ най-важни за човѣка. Тѣ носятъ истината въ себе си. Мнозина искатъ да бѫдатъ силни, но какво е допринесла силата въ свѣта? Какво се ползува човѣкъ, ако може да носи сто килограма злато на гърба си, безъ да може да го приложи въ живота си? Ако нѣкой не може да използува силата си, това не значи, че не трѣбва да бѫде силенъ. Силенъ трѣбва да бѫде човѣкъ, но и разуменъ, да знае, какъ и кога да използува своята сила. Силенъ трѣбва да бѫде човѣкъ, но и безстрашенъ, да може да приложи силата си на време. Единъ български адвокатъ пѫтувалъ отъ Търново за Севлиево. Като навлѣзълъ въ една гѫста гора, насреща му излѣзли нѣколко разбойници и го нападнали, съ цель да го обератъ, да взематъ паритѣ му. Тѣ го обискирали, прегледали джобоветѣ му и намѣрили въ тѣхъ два голѣми револвера. — Защо носишъ тия револвери? — За зоръ-заманъ. — Ами по-голѣмъ зоръ-заманъ отъ този има ли? Ти трѣбваше да носишъ пари въ джобоветѣ си, а не револвери. Тѣ го набили и го пуснали да си върви. Следъ тази опитность, той казвалъ на приятелитѣ си: Другъ пѫть, когато тръгвамъ на пѫть, ще нося въ джобоветѣ си пари, а не револвери. Втори пѫть не искамъ да ме биятъ. — Да имамъ сила! — Ако имашъ сила и не знаешъ, какъ да я приложишъ, за да не те биятъ, пожелай да имашъ знание, лесно да се справишъ съ мѫчнотиитѣ въ своя животъ. Съвременнитѣ хора се стремятъ къмъ щастие. — Добре е да се стремятъ къмъ щастие, но какво ще ги ползува щастието, ако животътъ имъ не се подобри? Който не познава законитѣ на щастието, той не може да бѫде щастливъ. — Въпрѣки всичко, ние трѣбва да търсимъ щастието. — Какъ ще го търсите? Като се молите на Бога? — Не, щастието не се придобива лесно. Мисли ли момъкътъ, че само съ писма и съ цѣлувки може да спечели сърдцето на момата? — Не, цѣлувкитѣ и любовнитѣ писма не хранятъ човѣка. Тѣ не могатъ да задоволятъ сърдцето на младата мома. Единъ руски поетъ се влюбилъ въ една млада мома, отъ княжески произходъ. Като мислила, че той е богатъ тя се оженила за него. Преди да се оженятъ, той ѝ писалъ хубави, любовни писма, цѣлували се, радвали се единъ на другъ. Като се оженили, той продължавалъ да бѫде внимателенъ, нѣженъ съ нея и често ѝ казвалъ: Ну, поцѣлуемся! — Поцѣлуемся. Така се продължило день, два, три, докато най-после тя му казала: Поцѣлуемся, но кушать надо. Да се цѣлунемъ, но ядене, хлѣбъ трѣбва. Съ цѣлувки само не се живѣе. И съвременнитѣ хора казватъ сѫщото: Ну, поцѣлуемся! Братски да живѣемъ! — Добре е да живѣятъ хората братски, но не само на думи. Да се говори само за братски животъ, безъ да се живѣе, това значи цѣлуване. Животътъ не се нуждае само отъ цѣлувки. Животътъ се нуждае отъ съдържание. Когато Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“, това подразбира вѫтрешното съдържание на живота, което хората съвсемъ не разбиратъ. Понеже тѣ не сѫ приложили Христовото учение, за тѣхъ, то нѣма още външенъ изразъ. Днесъ христианството е съвършено изопачено. То ще се оправи, само когато Христосъ дойде на земята. Той иде вече да сѫди всички ония, които сѫ съдействували за неговото изопачаване. Но да оставимъ настрана въпроса за сѫдбата на хората. Това не е наша работа. Има кой да се занимава съ този въпросъ. Ние се интересуваме отъ закона за щастието. „Тази сирота вдовица тури най-много отъ всички.“ Тази сирота вдовица даде най-много отъ всички, защото заложи последната си пара. Следователно, човѣкъ не може да бѫде щастливъ, ако не заложи цѣлия си животъ. Само така, той може да намѣри истината. Щастието на човѣка е свързано съ придобиване на истината. Който може да придобие истината, той ще бѫде на безопасно мѣсто въ свѣта и ще се ползува отъ благата на живота. Човѣкътъ на истината, постига всички свои желания, защото въ тѣхъ има разумность. По сърдце, той е добъръ, любещъ. Въ него нѣма никаква лъжа, умраза, зависть. Той живѣе по закона на свободата, а не по закона на необходимостьта. „Тази сирота вдовица тури отъ всички най-много.“ Ако човѣкъ не е готовъ, като тази сирота вдовица, да пожертвува всичко, каквото има, той никога нѣма да разбере истината. Коя е подбудителната причина, задето тази вдовица тури всичкото си имане въ Божествената каса? Мислете върху подбудителната причина, сами да си отговорите. Ако тази вдовица не бѣше турила последната си пара въ Божествената каса, Христосъ не би говорилъ за нея, но и вие нищо не бихте знаели за нея. Тя даде последната си пара, защото носѣше истината въ себе си. Тя не се страхуваше отъ нищо, затова можа да пожертвува всичко, каквото имаше. Съвременниятъ свѣтъ се подържа благодарение на беднитѣ, на милостивитѣ хора, а не на богатитѣ. Свѣтътъ се оправя не отъ великитѣ, грандиозни замисли на човѣка, но отъ онѣзи малки, благородни импулси, които се криятъ въ човѣшката душа. Малкитѣ, но благородни и възвишени желания, съграждатъ човѣшкия животъ. Да ламти човѣкъ къмъ голѣми, велики работи, това значи, всѣки моментъ да се натъква на редъ опасности. Нѣкой иска въ единъ животъ да стане талантливъ, богатъ, любещъ, мѫдъръ, истинолюбивъ и т. н. Ако сега иска да придобие всичко това, той е закъснѣлъ. Човѣкъ трѣбва да знае, че всичко това е вложено въ неговата душа, а днесъ трѣбва само да прояви вложеното въ себе си. Ако това не е вложено въ него, безпредметно е да говори той за нѣкакви добродетели, за дарбитѣ си. И тъй, всичко онова, което вие сега проявявате, е изразъ на разумна енергия, която е складирана въ душитѣ ви. Като слушате да говоря така, мнозина отъ васъ ще се запитатъ, плаща ли ми се за тия проповѣди и по колко ми се плаща. Щомъ се интересувате, ще ви кажа: Плаща ми се, но не по хиляда, две хиляди лева, а по десеть милиона лева за една беседа. Ще ми възразите, че е писано въ Евангелието: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!“ Като казвамъ, че ми се плаща повече, отколкото струва една беседа, имамъ предъ видъ, че животътъ, сърдцето и умътъ, които ми сѫ дадени, струватъ повече отъ всички земни богатства. Щомъ ми е дадено толкова много, и азъ трѣбва да давамъ. Досега, обаче, азъ още не съмъ изплатилъ лихвитѣ на това, което ми е дадено. Ще се запитате сега, какво отношение има въпроса за плащането къмъ въпроса на днешната беседа. Този въпросъ има отношение къмъ дадената беседа дотолкова, доколкото вие имате право да третирате въпроса, сѫществува ли Господъ, или не. Нѣкои подържатъ сѫществуването на Господа, безъ да сѫ Го видѣли. Други пъкъ отричатъ сѫществуването Му. Веднага ще ме запитате: Ти, който проповѣдвашъ за Господа, виждалъ ли си Го? — Откакъ свѣтътъ сѫществува, досега не е миналъ моментъ, презъ който да не съмъ виждалъ Господа. — Възможно ли е това? — За мене е възможно, а за васъ какъ е, не зная. Всѣки може да види Господа, но трѣбва да знае, какъ да гледа. За да виждате Господа, очитѣ ви непременно трѣбва да бѫдатъ отворени. Съвременниятъ човѣкъ, може само съ една златна английска лира да затвори едното си око и да не вижда всичко. Съ две английски лири, той може да затвори и дветѣ си очи и нищо да не вижда. — Защо не виждате нищо? — Защото сте турили английскитѣ лири много близо до очитѣ си. Турете английскитѣ лири поне единъ километъръ на разстояние отъ васъ, за да не ви прѣчатъ да виждате. Английскитѣ лири трѣбва само да ви помагатъ въ живота, но по никой начинъ да не затварятъ крѫгозора на вашия погледъ. „Тази сирота вдовица тури отъ всички най-много“. Тази вдовица се намира въ душитѣ на всички хора, но е онеправдана. Когото срещнете днесъ, всѣки се оплаква, че е простъ човѣкъ, че нищо нѣма да излѣзе отъ него. Той започва да се сравнява съ този, съ онзи и намира, че не е достатъчно богатъ или ученъ. Всѣки оплаква живота си, счита се нещастенъ. — Това е сиротата вдовица въ човѣшката душа, която хората сѫ онеправдали съ своитѣ разбирания. Въ сѫщность, тя е най-богата отъ всички, защото тури най-много въ Божествената каса. Човѣкъ никога не трѣбва да се сравнява съ другитѣ нито по богатство, нито по знание, нито по положение. Какво отъ това, че ти си простъ работникъ, а другъ нѣкой е директоръ на полиция? Последниятъ седи по цѣли дни предъ телефона и постоянно му дрънкатъ: Allo, какво има тамъ? — Тукъ първи участъкъ, хванахме единъ апашъ. — Ударете му 25 тояги и го задръжте въ участъка да пренощува. Дрънъ! — Allo, какво е станало? — Снощи хванахме единъ крадецъ.— Намѣрихте ли въ него пари или нѣкакви вещи? — Нищо не намѣрихме. — Ударете му тогава 15 тояги и го пуснете да си върви. Какво прави тези директоръ? Той седи предъ телефона и дава заповѣди, на кого, колко тояги да се ударятъ. Злото не седи въ биенето на хората. Докато вълната не се разбие, тя не е добра за употрѣба. Нищо лошо нѣма въ биенето, но който бие, той трѣбва да бѫде мѫдрецъ, да знае, какъ и кѫде да удря. Природата не позволява на невежия, на глупавия да бие. Когато невежиятъ бие, неговиятъ бой нищо не допринася на човѣка. Затова, ако невежиятъ удари една плесница на нѣкого, последниятъ ще му удари две. Съ това, той иска да му каже, че е невежа и като такъвъ, нѣма право да бие. Когато невежиятъ научи изкуството да бие, тогава има право да приложи своята наука. И като удари една плесница на нѣкого, нѣма да получи две, но ще получи благодарность за нея. Сега, какъ постѫпвалъ нѣкой началникъ, или директоръ, това не е важно за насъ. Това е страниченъ въпросъ. Ние се интересуваме отъ хора високо културни, които носятъ истината въ себе си. Какъ щѣше да постѫпи този директоръ, ако бѣше облѣченъ въ истината? Като чуе, че телефонътъ дрънка, той щѣше да хване слушалката и ще каже: Allo, кой е тамъ? — Първи участъкъ. Хванахме единъ крадецъ. — Доведете го при мене, той е моятъ братъ, когото отдавна търся. Като го доведатъ при него, той ще го хване за ухото, ще го приближи къмъ себе си и ще му каже: Слушай, ти си ималъ да дължишъ на нѣкого. Колко му дължишъ? — Еди-колко си. Той ще излѣзе съ него заедно и ще отиде да плати дълговетѣ му. Следъ това ще му каже: Хайде, иди сега у дома си и работи честно, да не правишъ нови дългове. Мислите ли, че този човѣкъ ще се осмѣли втори пѫть да краде? Когато крадецътъ, апашътъ види, че има хора, които го обичатъ, които сѫ готови да понесатъ неговитѣ задължения, той ще се откаже отъ своя занаятъ и ще започне да живѣе съзнателно. Днесъ се вършатъ кражби, престѫпления, понеже безлюбието се е разпространило много. То е обхванало голѣми области. То е обхванало човѣшкото сърдце. Безлюбието е прекѫснало всички пѫтища и съобщения между хората. Безлюбието е прекѫснало жицитѣ на инсталацията, отдето иде свѣтлината на хората. Тѣ сѫ лишени отъ нужната свѣтлина, вследствие на което се учатъ на нѣща, които не имъ трѣбватъ. Вѫтрешното съдържание на хората трѣбва да се подобри! Това подобряване трѣбва да става всѣки день, за което се изискватъ специални училища. Не е мѫчно да стане човѣкъ добъръ. Не е мѫчно да нагласи човѣкъ цигулката си. Едно малко усилие е нужно, за да нагласи цигулката си. Щомъ нагласи цигулката си, той взима лѫка и започва да свири. Обаче, ако дадете добре нагласена цигулка въ рѫцетѣ на човѣкъ, който не знае да свири, той ще вземе цигулката въ рѫката си, ще я върти на една и на друга страна и ще каже, че или цигулката не е добра, или струнитѣ сѫ лоши — все ще намѣри нѣкаква погрѣшка. Въ сѫщность, погрѣшката е въ самия него. Човѣкъ е инструментъ, който всѣкога трѣбва да бѫде правилно нагласенъ. Въ съвременнитѣ хора има нѣщо разгласено, което трѣбва да се нагласи. Докато не се нагласи, тѣ всѣкога ще се намиратъ въ особени положения. Човѣшкиятъ умъ и човѣшкото сърдце трѣбва да се нагласятъ! Човѣшкитѣ дарби и способности трѣбва да се поставятъ на мѣстата си. Нѣкои мисли и чувства на човѣка сѫ обтегнати повече, отколкото трѣбва, а други сѫ разслабени. Първитѣ трѣбва да се отпуснатъ малко, за да не изгубятъ своята пластичность, а последнитѣ трѣбва да се стегнатъ, да звучатъ добре. Нагласяването на струнитѣ въ човѣка трѣбва да стане по онзи великъ камертонъ, по който първоначално той е билъ настроенъ. Сега, като говоря така, не мислете, че сте абсолютно разгласени. Има нѣщо въ васъ, което не е нагласено, и то трѣбва да се нагласи. Затова и Христосъ е казалъ: „Едно ти недостига“. Това значи, че една отъ струнитѣ на човѣшката цигулка е разгласена, и той трѣбва да я нагласи. Важно е да знаете, какво значение иматъ моитѣ беседи за васъ. За да разберете това, ще си послужа съ следното сравнение. Представете си, че вие сте едно чисто езеро, въ което отъ една страна се втичатъ води, а отъ друга — изтичатъ. Какво допринасятъ тия води на езерото? — Външно тѣ нищо не допринасятъ за езерото, но вѫтрешно постоянно го опрѣсняватъ, т. е. подържатъ неговото вѫтрешно съдържание. Сѫщото може да се каже и за въздействието на моитѣ беседи върху васъ. Всѣка моя беседа опрѣснява вашето вѫтрешно съдържание. Всѣка мисъль отъ беседитѣ, която достига до ухото ви и се възприема отъ вашия умъ, опрѣснява живота ви. Ако човѣкъ не може да гледа красивитѣ нѣща и не може да възприема хармоничнитѣ звукове, животътъ му се обезсмисля. Всичко, което човѣкъ вижда, чува, обонява, вкусва и осезава, указва възпитателно действие върху него. „Тази сирота вдовица тури отъ всички най-много.“ Тя тури последната си пара въ Божествената каса, за да се запише името ѝ горе. Христосъ казва, че името на тази вдовица е написано въ Божествената банка. Наистина, ето, две хиляди години вече сѫ се изминали, откакъ се говори за нея. Имало е богати хора, които турили въ касата повече отъ това, което тази вдовица турила, но имената имъ не сѫ написани въ книгата на живота, нито Христосъ ги е похвалилъ. Тя имала амбиция да се прослави, затова турила всичко, каквото имала. Въ сравнение съ това, което тя турила, никой не турилъ повече отъ нея. Когато дава за Бога, човѣкъ трѣбва да даде всичко. Нѣкой казва: Азъ обичамъ баща си и майка си. — Малко е това. — Обичамъ близкитѣ си. — Малко е това. — Обичамъ обществото, въ което живѣя. — Малко е това. — Обичамъ народа си. — Малко е това. — Обичамъ цѣлото човѣчество.— И това е малко. — Обичамъ всичко въ свѣта. Човѣкътъ на любовьта, на мѫдростьта, на истината обича всичко, като едно цѣло. Не обича ли всичко, той не е истински човѣкъ. Да обичашъ всички, това не е механически процесъ. Това е възможность, която всѣки човѣкъ притежава. Като обича всички, човѣкъ постепенно расте и се развива. Мнозина търсятъ слава отъ хората. Тѣ не знаятъ, че само онзи може да слави човѣка, който го обича. Докато не обичашъ, и докато не те обичатъ, никаква слава не можешъ да очаквашъ. Невъзможно е да те славятъ хората, безъ да ги обичашъ и безъ да те обичатъ. Невъзможно е да знаешъ, да си ученъ, безъ да си училъ. Всички разумни и възвишени сѫщества сѫ учили съ вѣкове, докато научатъ нѣщо и после, каквото сѫ научили, тѣ сѫ го проектирали навънъ. Така сѫ били създавани редъ системи, подобни на слънчевата. Тѣ сѫ изучавали законитѣ на небесната механика и техника. Каква по-голѣма наука можете да си представите отъ тази, която е открила и приложила въ действие онзи ключъ, съ който да не се измѣня равновесието на земята, нито нейния вѫтрешенъ строежъ? Най-малката промѣна въ силитѣ и законитѣ, които регулиратъ движението на земята, би създала такава катастрофа за живота на организмитѣ, каквато никога не сѫ очаквали. Оттукъ ние виждаме, каква велика разумность управлява земята, за да може тя да запази своето равновесие, да запази живота, който се развива върху нея. Скоростьта, съ която земята се движи, отговаря на степеньта на развитието, до което човѣшкото съзнание е достигнало. Всички планети, всички небесни тѣла се движатъ съ скорость, която отговаря на съзнанието на сѫществата, които живѣятъ на тѣхъ. При това, колкото по-голѣма е скоростьта на движението на тия тѣла, толкова по-голѣма е интелигентностьта на сѫществата, които ги населяватъ. Това не се отнася за кометитѣ, за опашатитѣ звезди, които иматъ относителна скорость, но за онѣзи звезди и планети, които сѫ поставени въ известна система. Колкото по-голѣма е скоростьта и разстоянието имъ отъ слънцето, толкова по-голѣма е и тѣхната разумность. Колкото по-малка е скоростьта и разстоянието имъ отъ слънцето, толкова по-малка е и тѣхната разумность. За тѣхъ може да се каже, че сѫ остарѣли вече. Мнозина ще запитатъ, какво отношение има между живота на хората и скоростьта на движението на планетитѣ. Между живота на хората и движението на планетитѣ има известно отношение. Хората не сѫ дошли още въ съгласие съ движението на земята, на слънцето и на всички планети въ слънчевата система, видими и невидими, далечни или близкостоящи до тѣхъ. А тѣ трѣбва да координиратъ своето движение, движението на съзнанието си съ това на всички планети въ системата, къмъ която принадлежатъ. — Какво ни интересуватъ тия далечни планети? Интересувайте се отъ тѣхъ, докато не сѫ дошли близо до васъ. Тѣ допринасятъ много нѣщо за човѣшкия животъ. Ако човѣкъ би могълъ да се свърже съ живитѣ сили на природата, скоростьта на движението на съзнанието му би се увеличило съ нѣколко градуса, животътъ му би се подобрилъ, и той би станалъ щастливъ, здравъ и самоувѣренъ. „Тази сирота вдовица тури най-много отъ всички“. — Защо? — Тя бѣше разумна, имаше вѣра въ Христа. Ако нѣмаше тази вѣра, тя не би турила последната си пара. Тя схвана момента, прецени го и каза: Сега или никога! Всичко или нищо! Тя разбра, че предъ себе си има чувствителенъ човѣкъ, който всичко знае, всичко възприема. Така мислѣше и така излѣзе — тя не се излъга. Какъ позна Христосъ, че тази жена тури всичко, каквото имаше? — Сърдцето на тази вдовица вибрираше еднакво съ сърдцето на Христа. Затова Той каза: „Тази сирота вдовица тури отъ всички най-много“. Тя ще се възнагради, ще си отиде съ пълна торба, а другитѣ — съ празна. Какво значи да излѣзе човѣкъ отнѣкѫде съ празна торба? Единъ европейски князъ искалъ да изпита честностьта на слугитѣ си, затова поставилъ едного отъ тѣхъ за настойникъ на имането си и заминалъ инкогнито за нѣколко години въ странство. Следъ десеть години той се върналъ въ отечеството си, облѣченъ въ просяшки дрехи, съ дълга брада, съ тояга въ рѫка и влѣзълъ въ двореца. Като го видѣли, нѣкои отъ слугитѣ веднага съобщили на настойника, че единъ просякъ е дошълъ, и иска нѣщо. Настойникътъ погледналъ отъ прозореца и казалъ на слугитѣ: Пуснете този просякъ въ кухнята да се нахрани. Дайте му отъ яденето, което останало отъ обѣда и, като се нахрани, оставете го да си отиде. Просякътъ записалъ на една книжка часа, когато влѣзълъ въ двореца, думитѣ, които чулъ отъ устата на настойника и яденето, съ което го нахранили. Като излѣзълъ отъ двореца, той облѣкълъ княжескитѣ си дрехи и така преоблѣченъ, влѣзълъ въ двореца, дето заелъ своето мѣсто. Единъ день той далъ угощение на своитѣ хора, на слугитѣ си, като заповѣдалъ, въ чинията на бившия му настойникъ да турятъ точно такова ядене, съ каквото той го угостилъ. „Съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се отмѣри“. Каквото ядене дадешъ на господаря си, когато той дегизиранъ дойде при тебе, съ сѫщото ядене и той ще те нагости. Човѣкъ трѣбва да познава господаря си. И тъй, всѣко външно поведение на човѣка, отговаря на неговото вѫтрешно съдържание. Човѣкъ не може да бѫде външно благороденъ, ако нѣма вѫтрешно благородство, ако нѣма благородни мисли и чувства. Нѣкой ходи изправенъ, съ глава дигната нагоре. Това е неестествено положение на главата. Човѣкътъ на истината е математикъ и геометрикъ. Той знае законитѣ, отношенията между центроветѣ на земята и на слънцето и знае, какъ да се поставя, въ какво положение да държи главата и гръбначния си стълбъ. Гръбначниятъ стълбъ на човѣка, трѣбва да заема точно перпендикулярно положение къмъ центроветѣ на земята и на слънцето. Това значи, да ходи човѣкъ правъ. Който не спазва това положение, той постоянно губи своето равновесие. Той пада, става, залита, не може да държи равновесие. За такъвъ човѣкъ се казва, че нѣма характеръ, нѣма мораленъ устой. Честниятъ, справедливиятъ човѣкъ има нѣщо устойчиво въ себе си. Движенията му сѫ гъвкави, пластични. Казва се въ Евангелието, че нѣма нищо скрито-покрито. Следователно, както и да крие човѣкъ мислитѣ, чувствата и желанията си, тѣ се отпечатватъ върху лицето му, върху цѣлия му организъмъ. Когато при нѣкой банкеръ се яви човѣкъ съ красиво лице, което вдъхва довѣрие, банкерътъ веднага ще отвори касата си и ще му услужи, съ каквато сума пожелае. Той се радва, че е видѣлъ толкова красивъ човѣкъ. Красивото лице носи истината въ себе си. Какъ познаваме истината? Истината говори сама за себе си. Тя не се нуждае отъ доказателства. Единъ день, прочутата пѣвица Аделина Пати отишла въ пощата въ Ню-Иоркъ да получи едно препорѫчано писмо, въ което имало чекъ за пари. Началникътъ на пощата я погледналъ и казалъ: Ще извините, не ви познавамъ. Трѣбва да намѣрите нѣкой познатъ, който да засвидетелствува вашата личность. Тя погледнала началника, изправила се и започнала да пѣе. Като я чулъ да пѣе, началникътъ веднага я позналъ и казалъ на чиновника: Дайте ѝ препорѫчаното писмо! Тя е Аделина Пати. Никой другъ не може да пѣе като нея. Освенъ Аделина Пати, никой не може да взима три и половина тона по-горе отъ цигулката. Следователно, ако не можете да изпѣете една пѣсень съ три и половина тона по-високо отъ цигулката, вие не можете да си получите препорѫчаното писмо отъ Божествената поща. Ако нѣмате моралъ съ три и половина тона по-високъ отъ сегашния, вие не можете да се наречете човѣкъ съ великъ моралъ. Какво вѣрую, какво разбиране е това, да мислите, че, ако единъ грѣшникъ, или престѫпникъ се убие или обеси, свѣтътъ ще се оправи? Между това вѣрую и между вѣруюто, което Христосъ е проповѣдвалъ, нѣма никакво съответствие. Христосъ казва: „Любете враговетѣ си!“ Така ли постѫпватъ съвременнитѣ хора? Всички говорятъ за любовь, а въпрѣки това, свѣтътъ и досега не е изправенъ. Каква любовь е тази, която не е въ състояние да изправи погрѣшкитѣ на хората? Любовьта е огънь, който може да разтопи всички труднотопими вещества. Щомъ огъньтъ на любовьта не може да разтопи труднотопимитѣ вещества, това не е никакъвъ огънь, никаква любовь. Грѣхътъ въ човѣка е твърдо, мѫчнотопимо вещество, съ което се вършатъ престѫпления. Какъ ще убиете или ще обесите човѣка, ако нѣмате никакъвъ твърдъ предметъ? За да не се подава на грѣха, т. е. за да не го убиятъ, да не го обесятъ, или да не го затворятъ, човѣкъ трѣбва да има способностьта да се превръща отъ твърдо тѣло въ течно, отъ течно — въ въздухообразно, въ пара, отъ пара — въ свѣтлина. Кой може тогава да го хване и да му причини нѣкаква пакость? Възможно ли е човѣкъ да промѣня материята си, да претърпява толкова видоизмѣнения? За онзи, който е придобилъ това изкуство, всичко е възможно. Има хора въ свѣта, които владѣятъ това изкуство. Тѣ се наричатъ водители на човѣчеството. Тѣ рѫководятъ неговитѣ сѫдбини. Това може да се провѣри. Ще дойде день, и то въ скоро бѫдеще, когато ще срѣщате такива хора. Който разбира математиката, той може да пресметне, кога ще дойде този день. Числото, което получите отъ извличане квадратенъ коренъ отъ 20,000,000 ще бѫде деньтъ, когато ще срещнете тѣзи велики хора. Следъ толкова време ще ги срещнете. Тѣ идватъ сутринь, следъ изгрѣването на слънцето, най-късно до обѣдъ, но не и вечерь. Както художникътъ трѣбва да има модели, по които да рисува, така и вие трѣбва да имате модели, отъ които да видите, какъ трѣбва да се живѣе. Тѣзи хора ще бѫдатъ вашитѣ модели. Безъ моделъ, човѣкъ не може да се развива. Казано е въ Битието: „И направи Богъ човѣка по образъ и подобие свое.“ На друго мѣсто въ Писанието се казва: „Вложилъ си истината въ човѣка“. Човѣкъ е кандидатъ, именно, за истината, която е вложена въ него. Тази истина трѣбва да прояви той. Хората, които сѫ проявили вече истината въ себе си, ще дойдатъ на земята, да послужатъ за моделъ на ония, които иматъ желание да бѫдатъ тѣхенъ образъ и подобие. Време е вече, човѣкъ да прояви истината и да живѣе по нейнитѣ изисквания. Който не иска да работи въ това направление, той отлага нѣщата за другъ животъ, или като отиде на онзи свѣтъ. — Не, тогава ще бѫде късно. И сега даже е късно. Знаете ли, колко е далечъ отъ този до онзи свѣтъ? При това, съобщенията за онзи свѣтъ сѫ прекѫснати. Отъ онзи свѣтъ, идатъ много тренове за земята, но отъ земята за онзи свѣтъ, нѣма никакви тренове. Когато всички сѫщества, които сѫ тръгнали отъ небето, слѣзатъ на земята, тогава ще се отворятъ пѫтищата за онзи свѣтъ. — Вѣрно ли е това? — За онзи, който вѣрва, е вѣрно; за онзи, който не вѣрва, не е вѣрно. За онзи, който разбира нѣщата по буква, не е вѣрно; за онзи, който разбира по духъ, е вѣрно. Казано е въ Писанието: „Голѣма е радостьта на небето, когато грѣшникътъ се обърне къмъ Бога и разкае за грѣховетѣ си“. Това показва, че невидимиятъ свѣтъ се интересува отъ хора, които правятъ усилия, и на които съзнанието постепенно се буди. Съвременнитѣ хора се намиратъ на кръстопѫть и не знаятъ, коя посока да взематъ. Тѣ мислятъ, че ако поематъ въ посоката на духовния животъ, ще се ограничатъ. Тѣ не подозиратъ, че сега, именно, сѫ ограничени. За да разбератъ, какво представя духовниятъ животъ, тѣ трѣбва да излѣзатъ отъ рамкитѣ на ограничението, въ което сега живѣятъ. Тѣ мислятъ, че духовниятъ животъ е лишенъ отъ любовь, отъ радости, отъ връзки, отъ спомени за живота на земята, отъ близки приятели. Единъ американски проповѣдникъ разправялъ една своя опитность, чрезъ която могълъ да се запознае съ духовния свѣтъ. Като челъ Библията и Новия заветъ, дето се говорѣло за небето, за ангелитѣ, за Бога, той не могълъ да си представи, какво нѣщо е небето, какво сѫ ангелитѣ, какво е Богъ. Случило се, че наскоро майка му умрѣла. Той започналъ вече усилено да мисли за небето, за ангелитѣ, за Бога и за майка си. Следъ това и баща му умрѣлъ. Той пакъ мислѣлъ за небето, за ангелитѣ, за Бога, за майка си, но и за баща си. Единъ следъ другъ започнали да умиратъ приятелитѣ му, и той непрестанно мислилъ за своитѣ близки, които заминали за онзи свѣтъ. Като мислилъ за тѣхъ, той забелязалъ, че разбиранията му за небето, за ангелитѣ, за Бога започнали да ставатъ по-ясни, по-близки до съзнанието му, а съ това заедно и понятието му за духовния свѣтъ се разширило. Той разбралъ, че човѣкъ може да живѣе тамъ, дето е неговата мисъль. И тъй, всѣки човѣкъ може да живѣе едновременно и на земята, и на небето. Въ това се крие вѫтрешния смисълъ на живота. Ако и на небето човѣкъ нѣма близки, любими сѫщества, какъвъ смисълъ има отиването му тамъ? Да създадете съзнателна, вѫтрешна връзка съ човѣка, това значи, да изпитвате такъвъ трепетъ, такова свещено чувство къмъ него, че никога да не го забравите. Щомъ помислите за него, кѫдето и да е той, на този или на онзи свѣтъ, да влѣзете въ връзка съ неговия духъ, съ неговата душа, съ неговия умъ и съ неговото сърдце. На такава връзка, човѣкъ всѣкога може да разчита. Това значи човѣкъ, който носи истината въ себе си. Човѣкътъ на истината е позналъ себе си. Той е позналъ своето вѫтрешно съдържание. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да познава човѣкъ възможноститѣ, които се криятъ въ неговата душа. Днесъ никой не е доволенъ отъ себе си, нито отъ своята външность, нито отъ своитѣ вѫтрешни прояви. Ставате сутринь и започвате да се оглеждате въ огледалото и виждате, че въ устата, въ очитѣ или въ носа ви, има нѣщо криво, нѣкакъвъ дефектъ. Щомъ забележите това, веднага туряте огледалото настрана и въздишате. Като мине мѫката ви, взимате друго огледало и пакъ се оглеждате, дано въ него да сте по-красиви. Но пакъ същото виждате. Така минаватъ днитѣ, докато единъ день съвършено се обезсърдчите. Нѣма защо да се обезсърдчавате. Човѣкъ трѣбва да работи вѫтрешно върху себе си, да придобие такъвъ цвѣтъ и такива чърти на лицето си, които да отговарятъ на нормалното състояние на неговата душа. Такива чърти на лицето и такъвъ цвѣтъ се срѣщатъ само въ абсолютно здравъ човѣкъ, въ когото всичко е въ нормално състояние. Това се отнася до човѣка на земята, но не и до сѫществата на невидимия свѣтъ. Видите ли човѣкъ съ такъвъ цвѣтъ на лицето, вие познавате, че той е добъръ, интелигентенъ и работливъ. Отъ лицето и очитѣ му излиза особена свѣтлина, която ви разполага, и вие сте готови да направите за него всичко, каквото пожелае. Нѣкой човѣкъ обича да свива устата си и мисли, че съ това ще придобие много нѣщо. — Не само, че нищо нѣма да придобие, но ще изгуби и това, което има. Какво правятъ гарджетата? Когато съ гладни, тѣ отварятъ устата си и започватъ да пищатъ. Майка имъ разбира, че сѫ гладни и веднага тръгва да имъ търси храна. Ако тѣ държатъ устата си затворена и не пищатъ, майка имъ нѣма да имъ търси храна. Като срещнете нѣкоя мома, на която устнитѣ сѫ тънки, свити, вие казвате, че тя е красива. — Не, устнитѣ на момата не трѣбва да бѫдатъ нито много тънки, нито много свити. Човѣкъ трѣбва да държи устнитѣ си свободно, едва да се докосватъ, безъ никакво усилие. Тѣ трѣбва да представятъ цвѣтъ, готовъ да цъвне. Нѣкой съзнателно свива устнитѣ си, да покаже, че е сериозенъ човѣкъ. Другъ пъкъ постоянно се усмихва, да покаже, че е жизнерадостенъ, любвеобиленъ. Човѣкъ трѣбва да държи устнитѣ си въ такова положение, което да отговаря на неговото вѫтрешно състояние. Какъвто е отвѫтре, такъвъ трѣбва да бѫде и отвънъ. Иска ли да измѣни естеството си, да придобие нѣщо красиво въ себе си, човѣкъ трѣбва да обича. Безъ да обича нѣкого, човѣкъ не може да живѣе. Любовьта, обичьта подържа живота. Имало едно младо момиче, което постоянно плачело. Въ селото му, всички го наричали „плачливата мома“. Майката се чудѣла, какво да направи, да я задоволи. Единъ день младото момиче станало рано, започнало да мие, да чисти кѫщата отвънъ, отвѫтре. Работи, чисти, мете и все пѣе. Като изчистила и наредила кѫщата, тя се измила, вчесала, облѣкла и отишла на хорото. Майката се чудила, какво е станало съ момичето ѝ, на какво се дължи тази промѣна. Тя се намѣрила предъ единъ ребусъ, но не знаела, какъ да го разреши. — Много просто! Тази мома е намѣрила идеала си. Тя е вложила истината въ душата си. Когато истината проникне въ душата на човѣка, той е готовъ, като тази мома, да чисти и да нарежда. Само чрезъ истината, човѣкъ може да се домогне до онази велика наука на живота, която е въ сила да регулира неговия вѫтрешенъ животъ, неговото вѫтрешно съдържание. Коя е великата наука на живота? — Великата наука на живота, това е любовьта, това е учението на Христа. За да дойде до тази наука, човѣкъ трѣбва да стане истински последователь на Христа. Нѣкои мислятъ, че Христосъ е на небето и не могатъ да Го следватъ. Кѫде е Христосъ, на небето или на земята, това не е важно. За васъ е важно, можете ли да се съобщавате съ Христа. Ако вие можете да се съобщавате съ Христа, и ако Той може да се съобщава съ васъ, вие непременно ще бѫдете Негови последователи. За да бѫде последователь на слънцето, човѣкъ трѣбва да се съобщава съ него. Значи, както може да се съобщава съ слънцето, така сѫщо човѣкъ може да се съобщава и съ Христа. Както познава слънцето, така човѣкъ може да познава и Христа. Ще кажете, че по-лесно е да познаете обикновенитѣ хора, отколкото Христа. Не е лесно да познаете единъ обикновенъ човѣкъ. За да го познаете, той трѣбва да стане необикновенъ, т. е. да прояви своята любовь, мѫдрость и истина. Не прояви ли любовьта, мѫдростьта и истината си, ти не можешъ да го познаешъ. Какъ и по какво ще познаете Христа? Срещнете ли Христа, вие ще Го познаете по това, че скръбьта ви ще се превърне въ радость, сиромашията — въ богатство, невежеството — въ знание, недоволството — въ доволство. Въ който день срещнете Христа, всичкитѣ ви работи ще тръгнатъ напредъ. Да срещнете Христа, това значи, да срещнете човѣка на любовьта, на мѫдростьта и на истината. Човѣкътъ на истината, носи съ себе си щастие, благословение за всички сѫщества. Той е подобенъ на слънцето. Човѣкътъ на истината е лѫчъ на Божията Любовь, носитель на знание и свѣтлина, на свобода и просторъ за човѣшката душа. „Тази сирота вдовица вложи отъ всички най-много“. Сега желая и на васъ да бѫдете като тази вдовица, да вложите въ Божествената каса всичко, каквото имате. Вложете всичкото си имане въ тази каса, но при условие, Христосъ да е тамъ. Ако Христосъ е тамъ, Той ще запише името ви въ великата книга на живота. Не е ли тамъ, не влагайте имането си. Чакайте, докато дойде Той. Така постѫпватъ всички съвременни хора съ паритѣ си. Като отидатъ въ нѣкоя банка да внасятъ пари, тѣ чакатъ предъ касиера, да получатъ разписка. Не получатъ ли разписка за паритѣ си, всичко е изгубено. Всичко, което човѣкъ влага, трѣбва да бѫде записано. За всѣка мисъль, за всѣко чувство и за всѣка постѫпка на човѣка, непременно трѣбва да има единъ свидетель отъ ония, които носятъ истината въ себе си. И тогава, каквото човѣкъ прави въ тайно, ще му се въздаде на яве. „Тази сирота вдовица вложи отъ всички най-много“. Ако и вие, като сиротата вдовица, вложите всичкото си имане, името ви ще бѫде записано и ще се споменава най-малко за още две хиляди години. Това е една дълбока мисъль, която ще внесе истината въ свѣта. 8. Беседа отъ Учителя, държана на 20 октомврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Вѣчно благовестие. „И видѣхъ другъ ангелъ, че летѣше по небето, като имаше вѣчното благовестие.“ Откровение 14:6. „Вѣчно благовестие.“ За да се благовествува на човѣка, той трѣбва да има известно разбиране. Всѣки човѣкъ има опитность, знае, какво представя прогресивно, последователно говорене. Всѣка речь, която не е прогресивна, е еднообразна. Обаче, въ еднообразието нѣма нищо Божествено. Въ еднообразие живѣятъ всички хора, които не разбиратъ Божественитѣ закони. Влѣзете ли въ домъ, дето живѣятъ хора на еднообразието, навсѣкѫде ще чуете все една и сѫща пѣсень: „цвѣте мило, цвѣте красно.“ Който не знае да свири и да пѣе, а като грамофонъ повтаря все една и сѫща пѣсень, той нищо не се ползува. Какво отъ това, че цвѣтето е мило и красно? Какво отношение има това цвѣте къмъ човѣка? За човѣка е важна прогресивната речь, въ която има разнообразие. Какво се ползува той отъ едно вкусно, добре сготвено ядене, ако не може да го опита? Следователно, ако между думитѣ на речьта нѣма никаква връзка, тази речь ще ползува човѣка толкова, колкото вкусното ядене, което той не може да опита и колкото красното и мило цвѣте, чийто ароматъ не може да възприеме. Съвременнитѣ хора се възхищаватъ отъ философията на този или на онзи ученъ. Лесно е да се възхищаватъ, но приложили ли сѫ тази философия въ живота си? Какво имъ е дала тази философия? Могли ли сѫ тѣ посрѣдствомъ нея да разрешатъ мѫчнотиитѣ въ своя животъ? Като четатъ философията на нѣкой знаменитъ философъ, хората казватъ: Отлична е тази философия. — Отлична е, наистина, но тя още не е разрешила мѫчнотиитѣ въ живота. Слушате нѣкой човѣкъ да говори и казвате: Отлично говори този човѣкъ, като че звездитѣ сваля отъ небето. — Споредъ мене, това не е голѣмо изкуство. Ако съ говора си единъ човѣкъ може да сваля звездитѣ отъ небето, това показва, че тѣзи звезди трѣбва да сѫ малки, микроскопически. Невъзможно е човѣкъ да сваля звездитѣ отъ небето. Въ букваленъ смисълъ това е невъзможно, а въ преносенъ смисълъ свалянето на звездитѣ подразбира нѣщо друго, нѣкакъвъ символъ. „И видѣхъ другъ ангелъ, че летѣше по небето, като имаше вѣчното благовестие“. Този ангелъ представя двехилядната година, която наближава. Обаче, като идея, вие можете да си го представите въ видъ на голѣмъ аеропланъ, съ грамадни крила, който хвърка по небето. Отдалечъ, той изглежда като човѣкъ. Ангелитѣ сѫ сѫщества отъ висша йерархия. Тѣ сѫ членове на Бѣлото Братство, което има задача да управлява свѣта. Дето и да отидете, навсѣкѫде ще видите, че Бѣлитѣ Братя управляватъ цѣлия свѣтъ, както и цѣлата природа. Едни отъ тѣхъ опредѣлятъ отношенията между елементитѣ; други — управляватъ водитѣ; трети — огъня; четвърти — човѣшкиятъ животъ; пети — природнитѣ сили — електричество, магнетизъмъ; шести — регулиратъ кръвообръщението и т. н. Ученитѣ казватъ, че кръвообръщението се обуславя отъ свиване и разпущане на сърдцето. Ако това е така, сърдцето много често би преставало да пулсира, вследствие на съпротивленията, които срѣща въ пѫтя на своето движение. Значи, свиването и разпущането на сърдцето, се обуславя отъ електрическата енергия, която иде отъ пространството. „И видѣхъ другъ ангелъ, че летѣше по небето, като имаше вѣчното благовестие“. Този ангелъ има отношение къмъ любовьта. Той иска да покаже на хората, че благото е въ любовьта. За да придобие това благо, човѣкъ трѣбва да бѫде разуменъ. Разумностьта се заключава въ прогресивната мисъль. Ако мисъльта на човѣка не е прогресивна, той не може да направи никаква връзка съ Първичната Причина. Щомъ се е отдѣлилъ отъ Първата Причина на нѣщата, човѣкъ се чувствува самъ въ свѣта, и не може да намѣри своето мѣсто. Нѣма ли прогресивна мисъль, човѣкъ не знае какво е отношението му къмъ неговитѣ ближни, къмъ Битието. За да даде потикъ на хората къмъ правене на добро, той самъ трѣбва да прави добро, да има прогресивна мисъль, да е свързанъ съ Първата Причина. Всѣко нѣщо, което човѣкъ прави, трѣбва да има цель, смисълъ. Ако ученето нѣма цель, ученикътъ нѣма защо да учи. Учение, което нѣма цель, нѣма смисълъ, представя тежесть, излишенъ товаръ за човѣка. Нѣкой има много знания, но е беденъ, не може да задоволи нуждитѣ си. Той си казва: Какво учение е това, което не ми дава условия за добъръ животъ? Наистина, какво учение, каква наука е тази, при която човѣкъ ходи немилъ-недрагъ, нѣма петь пари въ джоба си? За такъвъ човѣкъ смѣло може да се каже: „Вода гази, жаденъ ходи; хлѣбъ носи, гладенъ ходи“. И тъй, човѣкъ трѣбва да има прогресивна мисъль: да мисли, безъ да се спира върху временнитѣ нѣща, които отвличатъ вниманието му. Има временни блага, които отвличатъ човѣка отъ великата цель на неговия животъ. Не е забранено на човѣка да се стреми къмъ тия блага, но когато се стреми къмъ духовния, къмъ моралния животъ, временнитѣ нѣща представятъ спънка за него. Щомъ е дошълъ на земята, човѣкъ първо трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ козмическия свѣтъ, после къмъ народа, къмъ обществото, къмъ държавата, къмъ семейството и най-после къмъ себе си, и своя ближенъ. „И видѣхъ другъ ангелъ, който имаше вѣчното благовестие“. Този ангелъ отдавна благовествува на хората, но тѣ не се въодушевяватъ. Тѣ казватъ: Мѫка имаме. — Защо? — Пари нѣмаме, кѫщичка нѣмаме, знание нѣмаме, почести нѣмаме и т. н. — Мѫка ли е това? Отъ васъ зависи всичко да имате. Човѣкъ може и пари да има, и кѫща да има, и знание да има. Той може въ единъ день да придобие толкова знания, колкото въ хиляда години. Ако човѣкъ се движи съ бързината на свѣтлината, въ продължение на осемь минути той ще отиде отъ земята до слънцето; ако се движи съ бързината на тренъ, той ще измине сѫщото разстояние за 250,000 години; ако пъкъ се движи съ бързината на биволска кола той ще го извърви за осемь милиона години. Ето защо, когато нѣкой казва, че известна работа е непоправима, това показва, че този човѣкъ се движи съ бързината на биволска кола. Каже ли, че тази работа ще стане следъ много години, той се движи съ бързината на тренъ. И най-после, ако каже, че работата ще стане много скоро, той се движи съ бързината на свѣтлината. Много хора сѫ придобили знанието си моментално, по вѫтрешенъ пѫть, чрезъ прозрение. Въ единъ день тѣ сѫ придобили знанието на цѣлия свѣтъ. Има такива знания, за които ученитѣ не сѫ мислили даже, нито могатъ скоро да ги достигнатъ. И детето има знания, и философътъ има знания, но голѣма е разликата между еднитѣ и другитѣ знания. Въ мисъльта на детето нѣма прогресивность. Ако между знанието на философа и това на детето нѣма никаква връзка, тѣ не сѫ въ правия пѫть. Ще каже нѣкой, че иска да бѫде независимъ. — Въ какво седи независимостьта? Азъ искамъ да бѫда свободенъ. — Въ какво седи свободата на човѣка? — Свободенъ човѣкъ е онзи, който се движи съ бързината на свѣтлината. Съвременнитѣ хора говорятъ за свобода, но въпрѣки това, не сѫ свободни. Тѣ говорятъ за робството, като за нѣщо минало, въпрѣки това, сами се заробватъ. Нѣкой станалъ пръвъ министъръ въ своята държава и като такъвъ, подписва редъ смъртни присѫди. Това не е ли робство? Какво по-голѣмо заробване може да си представи човѣкъ отъ това, да подпише смъртна присѫда на кого и да е? По цѣли дни той ходи натукъ-натамъ, не е свободенъ. Като го срещнешъ, все бърза. Кѫде отива? Да оправя свѣта. Римлянитѣ, които написаха закони, оправиха ли свѣта? — Не го оправиха. Мойсей, който написа еврейскитѣ закони, оправи ли своя народъ? — Не го оправи. Мойсей бѣше ученъ, посветенъ човѣкъ, свърши наукитѣ си въ Египетъ, но не можа да оправи еврейския народъ. Като дойде Христосъ, сѫщитѣ тия евреи Го разпнаха. Следъ като имъ се дадоха такива велики закони, следъ като съ години очакваха своя Месия, когато дойде, тѣ не Го познаха и Го разпнаха. На времето си още, Мойсей се оплакваше отъ евреитѣ, че въпрѣки грижитѣ, които полага за тѣхъ, тѣ сѫ готови да го убиятъ съ камъни. — Защо щѣха да го убиятъ съ камъни? — Има причина за това. Когато човѣкъ стане положителенъ, хората около него сѫщо ставатъ положителни и започватъ да се отблъскватъ. Когато богатиятъ дружи съ бедни, той събужда въ тѣхъ сѫщото желание, да станатъ богати. Беднитѣ казватъ: Вълкъ е този човѣкъ, изяде ни. — Какво лошо има въ това, че вълкътъ изялъ една овца? Вълкътъ обича овцата, за това ходи около нея, пише ѝ любовни писма, пѣе ѝ хвалебни химни. Щомъ я хване за врата, всичко се свършва. Въ първо време овцата се тегли, не иска да отиде следъ него, но после му пристава. Той започва да ѝ говори за любовьта си, за жертвата, която прави за нея. И най-после казва: Вмѣсто да те изяде човѣкъ, по-добре азъ да те изямъ. Това е иносказателна речь, въ която нѣма никаква последователность. Вълкътъ има голѣма любовь къмъ овцата. Като приближи до нѣкое стадо, той цѣлъ се измѣня. Щомъ задоволи желанието си, въ него настава миръ и той се успокоява. На другия день, пакъ започва да мисли за нѣкоя овца. Какъ се е създала тази връзка между вълка и овцата, не е важно. Важно е, че вълкътъ има голѣма любовь къмъ месото на овцата. Обясненията не разрешаватъ въпроситѣ. Следователно, човѣкъ може правилно да разрешава въпроситѣ си, безъ да знае причината и произхода на нѣщата. Когато изучаваме морето, ние се спираме върху въпроса за неговото образуване, безъ да обясняваме, защо морето се вълнува. Учениятъ констатира, че на известна дълбочина въ морето става нѣкакво голѣмо вълнение на водата, но защо става това вълнение, той не го обяснява. Обаче, между причината за създаване на морето и причината за вълнуването му, има известно съотношение. Следователно, общо може да се каже, че както между причинитѣ и последствията на нѣщата има известна връзка, така сѫщо, има връзка между причинния свѣтъ и физическия, който се явява последствие на първия. Значи, всѣки дисонансъ не е нищо друго, освенъ резултатъ на причината, която го произвежда. Когато две тѣла се сблъскватъ, непременно има нѣкаква причина за това. И тогава по-слабото тѣло ще пострада. Ако човѣкъ се изпрѣчи на пѫтя на тия тѣла, той неизбѣжно ще пострада. Умниятъ, силниятъ човѣкъ, който има будно съзнание и владѣе законитѣ на своето тѣло, ще може, като съ манлихеровитѣ пушки, да удари нѣкого и да го изпрати на голѣмо разстояние отъ себе си. Това, той може да направи съ мисъльта си, а не съ нѣкаква пушка. Човѣшката мисъль е сила, която употрѣбена на мѣсто, дава добри резултати. Адептитѣ се отличаватъ съ силна мисъль. Никаква външна сила не е въ състояние да имъ се противопостави. „И видѣхъ другъ ангелъ, че летѣше по небето, като имаше вѣчното благовестие.“ Да благовествувате, това значи да служите на Бога. Който служи на Бога, той забравя себе си. На първо мѣсто той поставя Бога, а после себе си. Понеже е излѣзълъ отъ Бога, човѣкъ трѣбва да пази връзката си съ Него. Прекѫсне ли тази връзка, той е осѫденъ на смърть, тъй както рѣката която се отказва да черпи вода отъ главния изворъ, е осѫдена на пресъхване. Както рѣката трѣбва да черпи вода отъ главния изворъ, за да подържа живота си, така и човѣкъ трѣбва да е свързанъ съ Първата Причина, за да запази своята сила, своя животъ. Въ който моментъ се усъмни и се отдѣли отъ Бога, човѣкъ се помрачава, изпада въ статическо състояние и остава на едно мѣсто, като стълбъ. Такива стълбове въ природата не сѫществуватъ. Всичко въ природата е въ движение. Тя не търпи никакво статическо състояние. Следователно, служенето на Бога подразбира вѣчно благовествуване, вѣчно движение. Седи нѣкой и се оплаква, че е гладенъ, не знае, какво да прави. — Много просто! Щомъ е гладенъ, ще благодари на Бога за това. Хората мислятъ, че трѣбва да благодарятъ, само когато сѫ получили нѣщо. Тѣ казватъ: Има смисълъ човѣкъ да благодари, но когато се нахрани, когато задоволи нѣкаква своя нужда. Защо трѣбва да благодари, когато е гладенъ? — И като гладенъ, и като ситъ, човѣкъ трѣбва да благодари, защото и въ двата случая има възможность да познае Бога, да се свърже съ Него. — Голѣми страдания имамъ. — Благодари, че Богъ те е удостоилъ съ страдания. Казано е въ Писанието: „Когото Богъ обича, него наказва.“ Забележете, когато нѣкой иска да обърне внимание на своя познатъ, той минава покрай него и го закача по нѣкакъвъ начинъ. Много учители минаватъ покрай ученицитѣ си и едва свалятъ шапка да ги поздравятъ. Правилно е и учителитѣ, и ученицитѣ да поздравяватъ. Ако не поздравяватъ, това показва, че тѣ нѣматъ прогресивна мисъль. Учительтъ трѣбва да бѫде внимателенъ къмъ ученицитѣ си, винаги да ги поздравява. Щомъ той ги поздрави, и тѣ ще го поздравятъ. И умниятъ градинарь постѫпва добре съ децата. Като види, че нѣколко деца обикалятъ около градината му, търсятъ начинъ да си откраднатъ нѣкакъвъ плодъ, той се приближава внимателно къмъ тѣхъ и ги пита, какво правятъ. Тѣ започватъ да му разправятъ, че сѫ се събрали около градината да си поиграятъ. Той знае, че тѣ го лъжатъ, но се прави, че не ги разбира и ги пита: Обичате ли плодове? — Обичаме. Той откъсва нѣколко плода отъ градината си и дава на всички да си хапнатъ. Щомъ получатъ по единъ-два плода, децата се задоволяватъ и тръгватъ по домоветѣ си. Неразумниятъ градинарь, обаче, взима прѫтъ и започва да ги гони. Този градинарь нѣма прогресивна мисъль. За да не изпадатъ децата въ изкушения, вие трѣбва да имъ давате по една-две ябълки, да задоволите желанието имъ. Адамъ и Ева, които бѣха учени хора, които минаваха за философи, се изкусиха отъ една ябълка. Какво остава тогава за децата? Изкушението е сѫществувало въ времето на първитѣ човѣци, но сѫществува и днесъ, въ нашитѣ времена. „И видѣхъ другъ ангелъ, че летѣше по небето, като имаше вѣчното благовестие.“ Къде се благовествува на съвременнитѣ хора? — Навсѣкѫде. Дето и да се обърнете, навсѣкѫде се благовествува: и въ науката, и въ музиката, и въ изкуствата, и въ добродетелитѣ, и въ живота, и въ смъртьта, и въ радоститѣ, и въ скърбитѣ и т. н. Ангелътъ благовествува на хората: „Радвайте се и веселете се за всичко, което става въ свѣта, защото и злото ще се превърне въ добро за онѣзи, които разбиратъ великия законъ на живота. Който не разбира този законъ, той ще бѫде лишенъ отъ прогресивната мисъль и ще гледа на хората като на свои врагове. Който следва Христовия пѫть, той трѣбва да гледа на ближния си като на свой братъ. Това е проповѣдвалъ Христосъ, и това трѣбва да прилагате. Не допущайте никакви отрицателни мисли въ себе си. Една мисъль сѫществува въ природата: да живѣемъ добре и да се ползуваме отъ Божиитѣ блага. Ако не използуваме Божиитѣ блага правилно, ние нарушаваме великия редъ и порядъкъ въ свѣта. Нѣкой казва, че не може повече да търпи. Питамъ: Какво трѣбва да прави този човѣкъ, ако се намира въ параходъ, всрѣдъ вълнитѣ на морето? Ще не ще, той трѣбва да дочака времето, когато параходътъ ще спре на пристанището. Когато параходътъ спре, той ще слѣзе на сушата и ще продължи своя пѫть. Какъвъ смисълъ има преждевременно да се хвърля въ морето? Ако знае да плува, както и да е, все ще излѣзе на брѣга, но ако не знае, смърть го чака. Другъ пъкъ иска да се самоубие, защото животътъ му дотегналъ. — Добре е намислилъ, но той трѣбва да знае, какъ да се самоубие. Щомъ е решилъ да се самоубива, той трѣбва да бѫде смѣлъ, геройски да умре, а не да търси нѣкакъвъ лекъ начинъ. Нека се подложи на гладна смърть, да гладува 50 — 60 деня. — Ама нещастенъ съмъ, искамъ по-скоро да туря край на живота си. — Не си само ти нещастенъ. Отъ времето на Адама досега, не съмъ срещналъ нито единъ щастливъ човѣкъ. Съвременнитѣ хора търсятъ щастието, но намиратъ нещастието и се запитватъ, защо сѫществуватъ противоречията, защо сѫществува смъртьта и т. н. Противоречията, страданията, смъртьта, сѫ резултатъ на нѣкаква причина. Потърсете причината и ще я намѣрите. Не мислете, че тия нѣща сѫ дадени отъ Бога. Желанието на Бога е ние да бѫдемъ здрави, а не болни. Желанието на Бога е да живѣемъ, а не да умираме. Той не е създалъ човѣка, за да се стреми къмъ богатство, къмъ слава. Богатството и сиромашията сѫ дадени на човѣка като задачи, които го водятъ къмъ усъвършенствуване. Човѣкъ е дошълъ на земята да учи, да разбере, че всички хора иматъ единъ Баща и трѣбва да изпълняватъ Неговата воля. Една мисъль, едно чувство, една воля има въ свѣта. Съзнаете ли това, вие дохождате до онова единство, къмъ което човѣшкиятъ духъ се стреми. Въ това единство, именно, седи свободата на духа. Човѣшкото тѣло е организирано споредъ законитѣ на тази абсолютна свобода. Клеткитѣ на тѣлото живѣятъ споредъ законитѣ на великата свобода, която изисква абсолютно задължение — задължение отъ любовь, а не чрезъ насилие. Като е приела абсолютната свобода, клетката се е задължила сѫщевременно да бѫде абсолютно изправна въ задълженията си. Ако хората биха се подчинили на законитѣ на абсолютната свобода, тѣ биха създали идеални семейства, идеални общества, идеални държави, съ великъ редъ и порядъкъ на нѣщата. „Вѣчното благовестие“. Ангелътъ и до днесъ благовествува на хората по различни начини. Когато момъкъ за пръвъ пѫть се влюбва въ нѣкоя мома, той ѝ пише любовно писмо, съ което ѝ благовествува. Обаче, второ писмо по никой начинъ не трѣбва да ѝ пише. Напише ли ѝ второ писмо, той туря кръстъ на своята любовь. Второто, третото любовни писма показватъ, че въ мисъльта на този момъкъ липсва последователность, липсва прогресивность. Казвате: Нима огънь се пали само съ една клечка кибритъ? — Да, огънь се пали само съ една клечка. Щомъ употрѣбишъ една клечка кибритъ за огъня, отъ втората клечка нѣма нужда. Достатъчно е огъньтъ да се запали. Като се запали веднъжъ, следъ това трѣбва само да се духа. Духайте дотогава, докато огъньтъ се разгори добре. Духането на огъня представя постоянство на мисъльта. Щомъ огъньтъ се разгори, трѣбва да го изнесете вънъ, да изгорятъ отровнитѣ газове и следъ това, може да се внесе въ стаята. Какъ палятъ огънь нѣкои хора? Тѣ драснатъ една клечка кибритъ, но тя изгасне, не може да запали огъня. Драснатъ втора, трета, четвърта клечка, но огъньтъ все още не се запалва. Ядосани, тѣ хвърлятъ кибрита настрана и казватъ: Този кибритъ не струва, долнокачественъ е, трѣбва да се вземе другъ. Наистина, има нѣкѫде вина въ незапалването на огъня, но дали е въ кибрита, или въ самия човѣкъ, това е важно да се знае. Следователно, за запалване огъня на сърдцето, трѣбва да се употрѣби само една клечка. Щомъ огъньтъ на сърдцето се запали, той трѣбва да се духа, да се разпалва и да не престава да гори. Човѣкъ трѣбва да държи въ себе си само една мисъль, едно чувство, една дума, които постоянно да се духатъ, за да се усилва свѣтлината и топлината имъ. Силата на огъня не седи въ бързото му и буйно горене, но въ неговото непрестанно горене. Свѣтлината на ума и топлината на сърдцето никога не трѣбва да се прекѫсватъ. Горенето е процесъ, при който се отдѣля свѣтлина и топлина. Ето защо, докато умътъ на човѣка свѣти и сърдцето му изпуща топлина, ние казваме, че той е живъ. Щомъ умътъ му престава да свѣти, и сърдцето му престава да отдѣля топлина, той е мъртавъ. Когато престане да мисли, човѣкъ слиза въ областьта на животнитѣ. Като животно, той работи съ животинския, съ обективния умъ, който нѣма голѣми постижения. „Вѣчно благовестие.“ Какво означава благовествуването? Казва се, че ангелъ благовествувалъ, но какво, именно, е благовествувалъ, хората не знаятъ. Тѣ четатъ Откровението, тълкуватъ различни стихове отъ него, но въ края на краищата, тази книга и до днесъ още остава затворена за човѣчеството. На съвременнитѣ хора трѣбва да се благовествува следното: за всѣки човѣкъ е точно опредѣлено времето, часа и минутата, когато той трѣбва да стане отъ сънь. Не стане ли този моментъ, всичкитѣ му работи ще останатъ назадъ. Често, неразположението на хората се дължи, именно, на това, че не ставатъ на опредѣления за тѣхъ моментъ. Наблюдавайте състоянията си, когато ставате на време и безъ време, да видите, какви резултати ще имате. Ако електротехникътъ не спази въ най-голѣма точность съединяването въ електрическата мрежа, той нѣма да получи свѣтлина. Щомъ между ума и сърдцето на човѣка нѣма връзка, нѣма никакво съединяване, нѣма да се получи никаква свѣтлина. Значи, контактъ, съединяване трѣбва да става, както въ отдѣлния човѣкъ, така и между всички хора. „И видѣхъ другъ ангелъ, че летѣше по небето, който имаше вѣчното благовестие.“ Този ангелъ благовествува на хората за великия животъ, въ който протича Божията Любовь. Човѣкъ трѣбва да даде пѫть въ себе си, именно, на този животъ. Който не е далъ пѫть на Божията Любовь въ себе си, той не може да каже, че живѣе. Любовьта е мощна сила, която, при преминаване отъ единъ човѣкъ въ другъ, трѣбва да претърпи известно трансформиране. Забелязано е, че когато двама души, съ различни култури, съ различно устроени организми, се съединятъ, всѣкога по-силниятъ надвива на по-слабия. Последниятъ трѣбва по нѣкакъвъ начинъ да се приспособи, да издържи на енергиитѣ на по-силния. Като знаятъ този законъ, земедѣлцитѣ избиратъ силна присадка, за да могатъ да присаждатъ плоднитѣ дървета. Иначе, ако е по-слаба присадката, не може да издържа на енергиитѣ на дървото, което ще присаждатъ. Сѫщиятъ законъ се забелязва и при съединяване на мѫже и жени отъ различни раси. Запримѣръ, ако хора отъ черната раса се женятъ за бѣли, тѣ измиратъ, не могатъ да издържатъ на енергиитѣ на бѣлитѣ. Затова, такива женитби не се препорѫчватъ. Ако се случи, че чернитѣ не измиратъ, тогава пъкъ, поколѣнията имъ сѫ хилави и следъ време съвършенно се израждатъ. Този законъ действува не само между хора отъ различни раси, но и между хора отъ една и сѫща раса, но съ различни умственни и духовни стремежи. Децата на такива родители сѫ обикновено болни, хилави. Хилавитѣ деца сѫ резултатъ на грѣховни състояния. За да оправдаятъ живота на страститѣ, хората казватъ, че не могатъ да не задоволяватъ страститѣ си. Не ги ли задоволятъ, тѣ сѫ осѫдени на заболявания и нервни разстройства. Споредъ духа на новото, тъкмо този, който не може да въздържа страститѣ си, той е боленъ човѣкъ. Когато единъ отъ органитѣ на човѣшкото тѣло е по-силно развитъ отъ другитѣ, ражда се нѣкакво болезнено състояние. Природата не търпи това. Тя не позволява да се измѣня строежа на нейнитѣ форми. Запримѣръ, ако мускулитѣ на дробоветѣ, на стомаха или на другъ нѣкой органъ, сѫ по-силно развити отъ мускулитѣ на другитѣ органи, това създава редъ болезнени състояния въ човѣшкия организъмъ. „Вѣчно благовестие“. Желанието на природата е да ни върне къмъ това благовестие. Ангелътъ на това благовестие се обръща къмъ всички народи съ думитѣ: Като християнски народи, вие не трѣбва да воювате помежду си. Братъ брата си не трѣбва да измѫчва. Богатиятъ трѣбва да помага на сиромаха; вѣрващиятъ — на слабия въ вѣрата; силниятъ — на слабия. Който има прогресивна мисъль, той трѣбва да помага на онзи, който не е придобилъ още тази мисъль. Да придобие човѣкъ прогресивна мисъль въ себе си, това значи дълбоко да съзнае, че всичко, което Богъ е създалъ, е добро. Като гледа на нѣщата по този начинъ, човѣкъ ще различава човѣшкитѣ отъ Божиитѣ работи и ще може правилно да ги преценява. Съвременнитѣ хора си служатъ съ логическа речь, съ логическа мисъль, но логическата мисъль не е още прогресивна. Запримѣръ, тѣ казватъ: Човѣкъ е сѫщество съ два крака. Кокошката има два крака. Следователно, всѣко сѫщество, което има два крака, е човѣкъ. Заключението е вѣрно по форма, но не и по смисълъ. То е логично, но въ тази логика нѣма никаква прогресивность. Кокошката е сѫщество отъ съвсемъ друга категория и по нищо не прилича на човѣка. По форма и по строежъ, човѣкъ коренно се различава отъ другитѣ животни. По мисли, по чувства и по способности, човѣкъ коренно се различава отъ останалитѣ животни. Въ развитието си, човѣшкиятъ духъ е миналъ презъ всички форми, които сѫществуватъ въ козмоса. Растенията, животнитѣ сѫ фази, презъ които човѣшкиятъ духъ е миналъ, и днесъ ги използува като свои слуги. Това не значи още, че човѣкъ е билъ животно. Като духъ само, той е миналъ презъ фазитѣ на растенията и животнитѣ, но произходътъ му е Божественъ. Той е миналъ презъ низшитѣ форми, но не се е спрѣлъ при никоя отъ тѣхъ и е продължилъ пѫтя си. Той и до днесъ още продължава да създава различни форми. При създаване на различнитѣ форми, човѣшкиятъ духъ си служи съ творческия законъ. „Вѣчно благовествуване.“ За да разберете това благовествуване, вие трѣбва да благодарите за всичко, което се случва въ живота ви. Щомъ се обезсърдчите, благодарете на Бога, че Той ви учи нѣщо. Чрезъ обезсърдчението, вие ще научите нѣкакъвъ урокъ. Лесно е човѣкъ да каже, че ще се самоубие, но самоубийството и убийството не разрешаватъ въпроситѣ на живота. Щомъ се обезсърдчи, човѣкъ трѣбва да пости, докато се роди въ него желание да живѣе. Който мисли за самоубийство, той не може да се нарече човѣкъ. Нѣкой се обезсърдчи и започва да мисли, какъ да се самоубие: да се отрови, да се убие съ куршумъ, да се хвърли отъ нѣкоя висока канара, или да се удави. — Какъвто начинъ и да избере, това не е геройство. Истински герой е онзи, който съ радость понася всички изпитания и страдания. Дойдатъ ли до слабости и заблуждения, и духовнитѣ, и свѣтскитѣ хора си приличатъ. Духовнитѣ хора казватъ: Знаете ли, че ние вѣрваме въ Бога и съ тази вѣра чудеса можемъ да направимъ? — Какво могатъ да направятъ? — Нищо особено. Че вѣрватъ въ Бога, това още нищо не значи. Богъ не се лъже, нито се подкупва. И евреитѣ вѣрваха въ Бога, въ Мойсея, но разпнаха Христа. Като Го разпнаха, Христосъ се обърна къмъ Бога съ думитѣ: „Отче, прости имъ! Тѣ не разбиратъ, какво правятъ. Ако ги сѫдишъ заради мене, прости имъ, азъ не искамъ да се свързвамъ съ тѣхъ. Обаче, ако ги сѫдишъ за това, че сѫ престѫпили Великия законъ на живота, това е другъ въпросъ.“ Въпрѣки всичко, евреитѣ и до днесъ още носятъ последствията на своето престѫпление. Като се говори за вината на евреитѣ, това се отнася до всички народи, до всички хора на земята. Лесно е да се оправдава човѣкъ съ евреитѣ, както се оправдава и съ Ева, като виновница за грѣхопадането на човѣчеството. Страшното е не само въ това, че нѣкога, въ далечното минало, Ева, нашата прамайка, е сгрѣшила, но въ това, че и до днесъ още нейнитѣ дъщери и синове, не преставатъ да вършатъ същия грѣхъ. И до днесъ още, хората си служатъ съ лъжата, както Ревека научи сина си да излъже, за да получи благословение отъ баща си Исака, вмѣсто по-голѣмия си братъ, Исавъ. Какво придоби Яковъ съ това? Той получи благословението на баща си, но съ това си навлѣче умразата на брата си, който се закани да му отмъсти следъ смъртьта на баща си. За да избѣгне гнѣва и отмъщението на брата си, Ревека посъветва Якова да отиде при чичо си Лавана, докато премине гнѣва на брата му. Тукъ, Яковъ трѣбваше да работи цѣли 14 години, за да вземе за жена своята възлюбена. Той бѣше излъганъ отъ чичо си и заставенъ да му работи безъ пари, за да изкупи своя грѣхъ къмъ брата си и да придобие смирение. Най-после, Яковъ получи отъ чичо си говеда и пари, и тръгна да отиде при брата си Исава, да се примири съ него. Любовьта изглади престѫплението на Якова. Тя единствена, можа да примири двамата братя. И тъй, силата на човѣка не седи въ самия него, но въ любовьта, въ Бога. Когато двама души се биятъ, Богъ ги гледа спокойно и отъ време на време имъ казва, че това, което правятъ, не е добро. Не Го ли послушатъ, тѣ ще понесатъ последствията на тази борба. Въ края на краищата, единъ отъ двамата ще бѫде ощетенъ, ограбенъ и ще отиде да се оплаква на Бога, че братъ му го е обралъ и изнасилилъ. Наистина, въ дадения моментъ, освенъ Богъ, никой другъ не може да му помогне. Богъ ще му възвърне четирикратно това, което е изгубилъ, като му даде добъръ урокъ, какъ трѣбва да постѫпва съ своя ближенъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ въ мисъльта и въ действията си, но тази свобода да носи благо, както за него, така и за ближнитѣ му. Сега, като говоримъ за любовьта, ние имаме предъ видъ закона на жертвата. Този законъ е въ връзка съ любовьта. Следователно, каквото човѣкъ прави, всичко трѣбва да става отъ любовь. Той трѣбва да даде мѣсто на любовьта въ себе си, да се изявява като течение отвѫтре навънъ. Една рѣка е толкова по-мощна, колкото течението ѝ е по-бързо и по-силно. Мнозина сѫ правили различни опити изъ областьта на любовьта, но много отъ опититѣ сѫ излѣзли безрезултатни. — Защо? — Защото не сѫ били свързани съ Бога. Следователно, когато иска да прави опити съ любовьта, човѣкъ непременно трѣбва да бѫде въ връзка съ Първата Причина. И тъй, първото нѣщо, което се изисква отъ човѣка, е да има връзка съ Първата Причина. Това не се постига по нѣкакъвъ външенъ начинъ, но чрезъ работа, чрезъ усилия на духа и на душата на човѣка. По този начинъ само, човѣкъ може да разбере, какво Богъ изисква отъ него. Ако човѣкъ е готовъ да ходи по волята на своя приятель или по волята на своя Учитель, защо детето да не е готово да изпълнява волята на своя баща? Защо човѣкъ да не е готовъ да ходи по волята на своя великъ Баща? Защо и вие да не сте готови да направите това, което Той изисква отъ васъ? Има единъ езикъ, по който детето разбира волята на баща си и я изпълнява. Сѫщо така и възрастниятъ човѣкъ трѣбва да разбира езика, чрезъ който може да влѣзе въ връзка съ Бога и да върши Неговата воля. Да вършимъ волята Божия, това не значи, че Той се нуждае отъ насъ. Обаче, Богъ има желание да направи хората щастливи, да станатъ като Него. Това желание на Бога, събужда стремежъ въ хората, да вървятъ напредъ. Този стремежъ, обаче, срѣща голѣми препятствия отъ сѫщества, които сѫ изпълнени съ ревность. Тѣ казватъ: Не бързай толкова! Ние съ години чакаме да се подигнемъ, а ти, едва си влѣзълъ въ пѫтя и искашъ безпрепятствено да вървишъ напредъ. Всѣки човѣкъ е изпиталъ и позналъ ревностьта. Срещате двама братя или приятели, които живѣятъ добре помежду си. Достатъчно е да влѣзе една мома между тѣхъ, и единиятъ отъ двамата да се влюби въ нея, за да се скаратъ тѣ моментално. Вмѣсто да се каратъ и биятъ помежду си, ето какво трѣбва да направятъ: да оставятъ момата свободна, да си избере, когото тя иска, и следъ това двамата братя или приятели да се цѣлунатъ единъ другъ, да цѣлунатъ и момата, и да си подадатъ рѫка за взаимна дружба. Онзи, който остава самъ, той трѣбва да се радва, че братъ му или приятельтъ му е предпочетенъ. Щомъ единиятъ е щастливъ, и другиятъ трѣбва да бѫде щастливъ. Казано е въ Писанието: „Които сѫ съ жениха, и тѣ трѣбва да се радватъ“. Това е Божествениятъ начинъ за разрешаване на този въпросъ. Съвременнитѣ хора разрешаватъ въпроситѣ по кривъ начинъ, благодарение на заблужденията, въ които се намиратъ. Днесъ учени и прости, религиозни и свѣтски хора — всички живѣятъ въ заблуждения. Като се натъкнатъ на нѣкаква нова идея, или на нѣкое ново учение, тѣ веднага се опълчаватъ срещу него и започватъ да му препятствуватъ. Тѣ казватъ: На такива хора не трѣбва да се дава никаква работа. Нека умиратъ отъ гладъ! — Нѣма защо да сѫдите тѣзи хора. Каквото ново и да носятъ, то не е абсолютно ново. То е известно на хората отъ най-стари времена. Право или криво говори човѣкъ, това трѣбва да се остави на Бога. Той има право да сѫди хората, да се произнася за тѣхнитѣ дѣла. Преди години ме срѣща единъ познатъ и ми казва: Знаешъ ли, какво пишатъ вестницитѣ за тебе? — Не зная и не се интересувамъ. — Лоши работи пишатъ. — Каквото и да пишатъ, едно зная положително, а именно, че не сѫ подкупени отъ мене. Въ това отношение, тѣ сѫ напълно безкористни: пишатъ, безъ да имъ е платено отъ наша страна. Други може да имъ сѫ платили, то е другъ въпросъ. За това, ние не отговаряме. Това е човѣшка работа. Ние не сме противъ старото, нѣмаме намѣрение да го рушимъ. Ние се интересуваме за новото, което съгражда нѣщата. Ако новото гради, то ще съгради нови кѫщи за хората. Щомъ видятъ своитѣ нови кѫщи, само по себе си, тѣ ще се откажатъ отъ старитѣ и ще ги оставятъ на ония, които се държатъ за старото, и не отстѫпватъ отъ него. Старитѣ кѫщи ще останатъ за слугитѣ на новитѣ хора. Ние не сме за онѣзи, които събарятъ старото, безъ да градятъ новото. Ние сме само за ония, които едновременно събарятъ и градятъ. Ако старото дърво не дава нови клончета, неговиятъ животъ е безсмисленъ. За да се развиватъ дърветата добре, тѣ трѣбва да се намиратъ при благоприятни условия. Много борове днесъ изсъхватъ, благодарение на противоположнитѣ течения, на които сѫ изложени. Тѣзи противоположни течения сѫ резултатъ на борбитѣ, които сѫществуватъ въ религиозно и умствено отношение между хората. За да се възстанови нормалния редъ въ живота на хората, трѣбва да се измѣнятъ тѣхнитѣ умствени и религиозни възгледи. Въ това отношение, въ помощь на човѣка може да дойде вѣрата. Силната и непоколебима вѣра укрепва ума на човѣка. Ако храносмилането не става правилно, човѣкъ неизбѣжно ще заболѣе. Така и кривитѣ вѣрвания, причиняватъ редъ психически разстройства на човѣка. Съвременнитѣ хора се спиратъ върху въпроса, какъ ще се оправи външниятъ свѣтъ. — Не, тѣ трѣбва да се интересуватъ отъ въпроса, какъ ще се оправи тѣхниятъ вѫтрешенъ животъ и върху това да работятъ. Мнозина се стремятъ къмъ придобиване на богатство. Тѣ искатъ да станатъ богати, щастливи, учени. Що се отнася до богатството, това лесно може да се постигне. Достатъчно е човѣкъ да развие своята вѫтрешна способность да открива скритото богатство въ земята, и ще стане богатъ. Както човѣкъ се нуждае отъ външно богатство, отъ външно злато, така се нуждае и отъ вѫтрешно злато, отъ органическо злато въ своята кръвь. Болеститѣ на съвременнитѣ хора показватъ, че липсва злато въ кръвьта имъ. Днесъ, въ цѣлия свѣтъ има около сто милиона злато ефективъ, обаче, бѣлата раса има въ кръвьта си едва единъ килограмъ злато. Въ сѫщность, би трѣбвало тя да има около десеть килограма органическо злато въ кръвьта си. Като имате предъ видъ, че бѣлата раса представя около 500 милиона хора, и раздѣлите единъ килограмъ злато на това число, вие ще имате представа, какво количество злато се пада на човѣкъ. Какво ще кажете тогава, ако този килограмъ злато раздѣлите не само на 500 милиона хора, но на два милиарда, колкото сѫ всички хора днесъ по лицето на земята? Изобщо, колкото е по голѣмо количеството на вѫтрешното, органическо злато въ човѣка, толкова по-голѣми сѫ и неговитѣ външни блага въ живота. Колкото повече се увеличава количеството на златото вѫтре въ човѣка, толкова повече се увеличава и външното злато въ него. Да бѫде човѣкъ милиардеръ, това значи да разполага съ голѣми добродетели, да бѫде уменъ човѣкъ. Такива сѫ американскитѣ милиардери. Чрезъ своето богатство, тѣ иматъ желание да помагатъ на своитѣ ближни, да имъ даватъ работа. Много отъ тия милиардери водятъ чистъ, добъръ животъ. Тѣ сѫ готови да дѣлятъ хапката си съ сиромаситѣ. Тѣ работятъ за човѣчеството. Тѣ искатъ да създадатъ новъ начинъ на живѣене, безъ, обаче, да целятъ разрушаване на стария строй на живота. Следователно, преди да сте съградили новото въ себе си, не разрушавайте старото. Не се стремете да победите плътьта въ себе си. Духовното въ човѣка не може да се развива безъ плътьта. Тя е подобна на подложка въ растението, върху която става присаждането. Плътьта е подложка, а духътъ — присадка върху тази подложка. Между плътьта и духа има борба, която се продължава дотогава, докато духътъ, т. е. присадката се прихване добре върху подложката и започне свободно да се развива. Когато соковетѣ отъ подложката започнатъ правилно да се движатъ нагоре къмъ присадката, а тия отъ присадката се движатъ правилно надолу, къмъ подложката, животътъ се развива нормално. Тогава ние казваме, че борбата между плътьта и духа е завършена. Това наричаме още трансформиране на енергиитѣ. Всѣки човѣкъ трѣбва да знае този законъ и да го прилага въ живота си. За да може правилно да прилага този законъ, човѣкъ трѣбва да се моли. Безъ молитва, нищо не се постига. Нѣкои питатъ, трѣбва ли да се молятъ. — Щомъ яде, човѣкъ трѣбва да се моли. Щомъ яде, той непременно трѣбва да плаща. Който не иска да плаща, той не трѣбва да яде. Като не яде, той ще умре; щомъ умре, той ще излѣзе вънъ отъ живота на задълженията. Тогава, той нѣма да има никакви задължения и ще бѫде лишенъ, както отъ страдания, така и отъ радости. Такъвъ животъ се отличава съ непоносима мѫка за човѣка. Той се движи навсѣкѫде, но въ пълно усамотяване, безъ смисълъ въ живота. Като се намѣри въ известно затруднение, човѣкъ казва: Искамъ да умра, да се освободя отъ страданията. — Ако човѣкъ умира, за да придобие животъ, смъртьта има смисълъ; но ако умира, за да влѣзе въ още по-голѣмо мѫчение, тогава смъртьта е безпредметна. Попадне ли въ този животъ на мѫчение, и великиятъ адептъ, и светията, едва могатъ да преживѣятъ единъ день. Страшенъ е животътъ на самотията. По-голѣмо мъчение отъ самотията, не сѫществува. Когато обикновениятъ човѣкъ попадне въ тази зона на живота, той непременно иска да се самоубие. „Вѣчно благовестие“. Смисълътъ на човѣшкия животъ не се заключава въ разбиране тайнитѣ на Битието, нито въ разбиране на благовествуването на ангела, но въ това, да намѣри човѣкъ начинъ, да подобри своя животъ. Да се въодушеви човѣкъ отъ една идея за день-два, или за година, това още не подобрява неговия животъ. Да вѣрва човѣкъ въ думитѣ на пророцитѣ, и това още не разрешава въпроситѣ на неговия животъ. Отъ всичко, което чете, слуша и разбира, човѣкъ трѣбва да се ползува за подобряване на своя животъ, за разрешаване на своитѣ трудни задачи. Това, именно, благовествува ангелътъ. Вие трѣбва да бѫдете носители на Божията Любовь, на великата чистота въ живота. Мнозина се хвалятъ съ своитѣ чувствувания. Тѣ казватъ, че чувствуватъ Божията Любовь. — Не е въпросъ до чувствуванията, които се изпаряватъ като водата: днесъ ги има, утре ги нѣма. Такива чувствувания иматъ нѣкои млади моми и момци. Като се влюбятъ, тѣ ставатъ щедри, готови на всички жертви, но щомъ се оженятъ, всичко изчезва. Тѣ се чудятъ, кѫде е отишло онова красивото, великото чувство, което ги е вдъхновявало. Много естествено! Това не е любовь, това съ чувствувания, влюбвания, които, както се явяватъ, така изчезватъ. Това, което всѣки день се мѣни въ човѣка, не е любовь. Истинската любовь никога не се промѣня. При тази любовь не ставатъ никакви промѣни, нито въ сърдцето на момата, нито въ сърдцето на момъка. При истинската любовь не ставатъ никакви вѫтрешни промѣни и колебания. Вѫтрешно, човѣкъ е тихъ и спокоенъ, безъ никакви вълнения, като здравъ, добре построенъ параходъ. Външно, може да се вълнува, но вѫтрешно е тихъ, безъ никакво вълнение. Параходътъ може да се движи, да се клатушка на една и на друга страна, но има една точка въ него, която винаги запазва своето равновесие. Изгуби ли равновесието си въ тази точка, параходътъ неизбѣжно ще потъне. Такава точка на равновесие сѫществува и въ човѣшкия животъ. Човѣкъ може да се обезсърдчава, да скърби и да плаче, но никога не трѣбва да изгубва равновесието въ тази точка. Съвременнитѣ хора говорятъ за любовь, търсятъ я, плачатъ за нея, разискватъ върху нея, но все още не сѫ дошли до истинската любовь. Днесъ, всички хора сѫ поставени на изпитъ, тѣ сами да видятъ, докѫде сѫ стигнали въ любовьта. Запримѣръ, добра жена се оженва за лошъ, неразбранъ мѫжъ, за да види, доколко тя е готова да изяви Божията Любовь. Ако има тази любовь въ себе си, тя ще бѫде готова и като я тормози мѫжътъ ѝ, да му покаже, че Богъ живѣе въ нея. Рече ли да бѣга отъ мѫжа си, тя не е проявила правилно Божията Любовь. Въ лицето на лошия мѫжъ, жената трѣбва да вижда единъ отъ любимитѣ синове на Бога, тя трѣбва да го обича, заради Господа. Сѫщото се отнася и до мѫжа. Въ лицето на своята лоша и упорита жена, мѫжътъ трѣбва да вижда Бога и да я обича заради Него. Този е последниятъ изпитъ, на който се поставя всѣки човѣкъ, билъ той мѫжъ или жена. Ако жената е лоша и постоянно ругае, хока, бие мѫжа си, той трѣбва да ѝ отговаря съ любовь, съ търпение. Ако мѫжътъ е лошъ, жената трѣбва да се отнася къмъ него съ търпение и любовь. Лошата жена и лошиятъ мѫжъ, при Бога сѫ отлични души, Неговъ възлюбенъ синъ и Негова възлюбена дъщеря. Ако мѫжътъ се оплаква отъ жена си и жената — отъ мѫжа си, това е стара философия, която е отживѣла вече своето време. Питамъ: колко отъ съвременнитѣ хора могатъ да издържатъ на този изпитъ? Досега азъ съмъ срещналъ само единъ такъвъ човѣкъ, и то българинъ. Жена му го бие, хока, а той се моли за нея, Богъ да я благослови. Както и да се отнася съ него, той счита себе си, виновенъ за всичко. Той казва: Жена ми е добра, но азъ съмъ лошъ човѣкъ. Ако бѣхъ добъръ, нѣмаше да я предизвиквамъ да ме бие. Като гледа, какъ издържа на всичко, най-после жена му се трогва отъ него, започва да го жали и да му се извинява, че е постѫпила зле съ него. И въ края на краищата, той побеждава. Съ търпението, съ любовьта си, той понася всичко геройски. Този е единствениятъ българинъ, който е разрешилъ добре изпита си. Той е сольта на българитѣ. Не е лесно човѣкъ да издържи на такива ругания, безъ да се вкисне вѫтрешно, безъ да изгуби своето достойнство и отгоре на това, и да благодари за всичко. Той казва: Ако бѣхъ уменъ човѣкъ, жена ми нѣмаше да ме бие. Това значи търпение, съзнание и убеждение. Този човѣкъ има убеждение и затова издържа на всички изпитания. Като издържи изпита си, невидимиятъ свѣтъ го признава за герой и го възнаграждава. Съвременнитѣ хора сѫ поставени на сѫщия изпитъ, но малцина могатъ да го издържатъ. Нѣкой казалъ една обидна дума на нѣкого, и той веднага се оплаква. — Какво е видѣлъ той? Нищо още не е получилъ. Една обидна дума е едно малко драсване, нѣкѫде по тѣлото. Каква болка може да причини малкото драсване на човѣка? Много има още човѣкъ да страда. Желанието на Бога не е да направи човѣка мекушавъ, нито суевѣренъ, но да се стреми да пробуди въ себе си Божественото начало, че като минава презъ вода и презъ огънь, да остане чистъ като злато, да не се окислява. „И видѣхъ другъ ангелъ, че летѣше по небето, който имаше вѣчното благовестие“. Въ благовестието седи силата, къмъ която човѣкъ се стреми. Въ благовестието се заключва вѫтрешното търпение на човѣка. Две слугини на богати господари били задължени да занесатъ нѣкѫде две кошници, пълни съ нѣщо, което тежало 20 килограма. Едната носѣла кошницата си и отъ време на време пѣела. Втората носѣла кошницата, но презъ всичкото време мълчала. Като гледала, какъ другарката ѝ върви напредъ и пѣе, тя я запитала: Не тежи ли кошницата ти, че можешъ и да пѣешъ още? — Не ми тежи. — Защо? Нали и тя тежи 20 килограма, като моята? — Да, но азъ имамъ въ кошницата си едно особено цвѣте, което намалява нейното тегло. — Какъ се казва това цвѣте? Дай и на мене отъ него. — Това цвѣте се казва търпение. Съвременнитѣ хора нѣматъ нужното търпение, вследствие на което, се оплакватъ едни отъ други. Майката се оплаква отъ дъщеря си и отъ сина си. Дъщеря ѝ и синътъ ѝ сѫ много добри, но тя не ги познава. Децата се оплакватъ отъ родителитѣ си. Много добри сѫ родителитѣ имъ, но тѣ не ги познаватъ. Учителитѣ се оплакватъ отъ ученицитѣ си, ученицитѣ — отъ учителитѣ си, защото не се познаватъ. Днесъ, хората не могатъ да се търпятъ, само защото не се познаватъ. Тѣ не се познаватъ помежду си, но и Бога не познаватъ. Щомъ не познаватъ Бога, тѣ не познаватъ и любовьта. Кога хората ще се познаятъ? — Когато започнатъ да любятъ. Любовьта разрешава всички въпроси. Дето е любовьта, тамъ е истината. Дето е истината, тамъ е свободата. „И видѣхъ другъ ангелъ, който имаше вѣчното благовестие“. Когато ангелътъ на благовестието дойде при васъ, благодарете, че ви предстои работа. Каквато работа и да ви се даде, приемете я съ благодарность, безъ никакво роптание. Работата повдига човѣка, а не го унижава. Не работата, а роптанието унижава човѣка. Колкото по-съзнателно работи човѣкъ, толкова по-лесно урежда, работитѣ си. Отъ степеньта на съзнанието зависи, дали човѣкъ ще уреди работитѣ си въ единъ моментъ, или въ продължение на хиляда години. Само Богъ е въ състояние да уреди живота на всички сѫщества, но затова се изискватъ правилни отношения къмъ Него. Богъ е въ състояние въ единъ моментъ само, да направи човѣка щастливъ и богатъ, но той трѣбва да бѫде готовъ, да получи това щастие и това богатство. Не е ли готовъ, щастието и богатството, които може да придобие, вмѣсто радости, ще му създадатъ страдания. Когато нѣкой дойде при мене и ме пита, какво трѣбва да прави, за да бѫде щастливъ, азъ му казвамъ: Тръгни следъ мене! Той тръгва следъ мене и гледа, какво правя. Азъ взимамъ лопата въ рѫка, и той взима лопата. Гледа лопатата и се чуди, за лопата ли е роденъ. За да не изпада въ противоречие, човѣкъ трѣбва да научи смисъла на лопатата. Лопатата символизира човѣшкия езикъ. Ако съ помощьта на своята лопата, т. е. съ своя езикъ, човѣкъ не може да изхвърли всички лоши думи отъ устата си и лоши чувства отъ сърдцето си, езикътъ му е безпредметенъ. При това, той така трѣбва да изхвърли лошото отъ себе си, че никой да не го забележи. За тази цель, той трѣбва да си послужи съ свещения огънь на любовьта, който всичко изгаря. Отъ устата на човѣка трѣбва да излизатъ само чисти нѣща. Въ това седи новото учение. Ако религиитѣ и сектитѣ сѫществуватъ само за споръ, кое вѣрую е по-право, тѣ нѣматъ смисълъ. Обаче, ако религиитѣ, сектитѣ и ученията иматъ за цель да посочатъ на човѣка правия пѫть за придобиване на любовьта, на мѫдростьта и на истината, и да го научатъ да се жертвува, да посвети живота си въ служене на Бога, тѣхното сѫществуване има смисълъ. Всички хора трѣбва да работятъ: съ чукове, съ лопати и мотики, съ пера, съ четки и бои въ рѫка; тѣ трѣбва да изпращатъ въ свѣта своитѣ велики мисли и чувства. Каквото човѣкъ изпрати или даде отъ себе си, единъ день ще му се върне, даже съ лихвитѣ. Това значи, да се даде на човѣка право да участвува въ великитѣ Божии блага. Ще дойде день, когато страданията, болеститѣ, недоразуменията, сиромашията ще дигнатъ своитѣ вещи и ще си заминатъ. Това може да стане още сега, но хората не сѫ готови да повѣрватъ въ тѣзи възможности. Онѣзи, които не разбиратъ законитѣ на живота, казватъ: Какво и по какъвъ начинъ ще служа на Бога, щомъ не съмъ наредилъ още работитѣ си. Първо трѣбва да свърша училище, да се оженя, да родя деца, да ги отгледамъ, че тогава ще служа на Бога. — Не, чака ли да нареди работитѣ си и тогава да служи на Бога, човѣкъ никога нѣма да дойде до това положение. Дойде ли до служене на Бога, и мѫжътъ, и жената, и децата, и говедата на човѣка, трѣбва да се посветятъ на това служене. Човѣкъ трѣбва да служи на Бога при всички условия на живота си. Като господарь, човѣкъ трѣбва да даде възможность и на животнитѣ около него да почувствуватъ, че той служи на Бога. — Какъ ще имъ покаже това? — Като имъ даде възможность, поне единъ день въ седмицата да си починатъ отъ работа. Той трѣбва да си каже: Както азъ работя шесть деня, а седмиятъ посвещавамъ изключително на Бога, така също и на животнитѣ трѣбва да дамъ този день почивка. Човѣкъ трѣбва да работи шести деня презъ седмицата по осемь часа на день, а седмиятъ день да почива. Коньтъ пъкъ, трѣбва да работи всѣки день по два часа, а седмиятъ день — осемь часа. Колкото пари спечели този день, господарьтъ му трѣбва да ги раздаде на бедни. Това значи служене за Бога. Нѣкой иска да знае, колко пари трѣбва да дава на просяци. Защо задава такъвъ въпросъ? Защото нѣма правилна мѣрка за даване. Когато обичате нѣкой човѣкъ, питате ли, колко трѣбва да му дадете? Щомъ обичате нѣкого, вие не питате, колко и какво трѣбва да му дадете. Щомъ не го обичате, питате, колко трѣбва да му дадете. Следователно, ако искате да знаете, колко и какъ трѣбва да дадете на нѣкой човѣкъ, вие трѣбва да го обикнете. Любовьта опредѣля даването. Когато давате споредъ законитѣ на любовьта, този който приема паритѣ, ще задържи за себе си само толкова, колкото му сѫ нужни, а останалитѣ ще върне назадъ. Който нѣма любовь, той всѣкога е готовъ да вземе повече пари, отколкото му трѣбватъ. Той ще започне да разправя, че има жена, деца и се нуждае отъ повече пари. И тъй, стане ли въпросъ за даване пари на човѣка, за предпочитане е да му се помогне по всѣкакъвъ другъ начинъ, да му се създадатъ условия да работи, да изкарва самъ прехраната си, но да не очаква на милостьта на хората. Паритѣ развалятъ хората. Получи ли нѣкаква парична помощь, човѣкъ очаква на втора, на трета, и по този начинъ губи вѣра въ себе си. Богъ изисква отъ всички хора да работятъ съ любовь, съ мѫдрость и знание, съ истина и свобода. Като работятъ така, тѣ ще разрешатъ всички противоречия въ живота си. Така тѣ ще се домогнатъ до положителната наука въ живота, до науката на великата любовь. „Вѣчно благовестие“. Това благовестие се отправя къмъ всички народи, да се обърнатъ къмъ Живия Господъ, Който дава животъ на всички сѫщества на земята. Щомъ се обърнатъ къмъ Бога, всички народи ще се насърдчатъ, ще тръгнатъ въ правия пѫть. 7. Беседа отъ Учителя, държана на 13 октомврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Забранихме му. „И понеже не следва съ насъ, забранихме му“. Лука 9: 49. Съвременната култура си служи съ метода на забраната, на ограничавания и наставления. Навсѣкѫде се прилагатъ закони и правила. Навсѣкѫде се чуватъ наставления, морализирания — това да не правишъ, онова да не правишъ. Дето и да се обърнете, навсѣкѫде чувате, какъ и какви дрехи, обуща и шапки трѣбва да носи човѣкъ; какви трѣбва да бѫдатъ коситѣ му — кѫси или дълги, кѫдрави или гладки; какъ трѣбва да нарежда и чисти кѫщата си; какъ трѣбва да готви и каква храна да употрѣбява — месна или вегетарианска. Не само това, но между хората се повдига въпросътъ, колко време трѣбва да учи човѣкъ; трѣбва ли да се специализира и т. н. Изобщо, свѣтътъ е пъленъ съ правила и закони, които човѣкъ трѣбва да изучава и прилага въ живота си. Тъкмо научи тия правила, чувате единъ день, че го задигнали за онзи свѣтъ. — Защо? — Защото и за онзи свѣтъ сѫ нужни учени хора. Докато е на земята, човѣкъ все има какво да учи. Ако нѣмаше какво да учи, той щѣше да напусне земята и да отиде на онзи свѣтъ, дето се нуждаятъ само отъ учени хора. На земята има и учени, и прости, а на небето — само учени. Сегашнитѣ хора постоянно повдигатъ въпроса за свободата: едни подържатъ, че човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ, а други — че не трѣбва и не може да бѫде свободенъ. — Докато е обиколенъ отъ правила и закони, какво да прави, какъ да се облича, какво да яде, какви отношения да има съ ближнитѣ си, човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Бащата въ единъ домъ е месоядецъ, а синътъ — вегетарианецъ. Тѣ започватъ да спорятъ, кой отъ тѣхъ има право. Въ дадения случай бащата има право, защото синътъ се е родилъ чрезъ него, и трѣбва да следва неговия пѫть. Вълчето нѣма право да се отказва отъ храната на баща си вълкъ. Обаче, и агнето нѣма право да се отказва отъ храната на баща си овенъ. По законъ е така, но важно е да се знае, кой и какъвъ е билъ истинскиятъ баща на сина. Днесъ хората сѫ размѣсени: нѣкои отъ тѣхъ сѫ били месоядци, а впоследствие сѫ станали вегетарианци; други пъкъ сѫ били вегетарианци, а отпосле сѫ станали месоядци. Това смѣшение въ начина на живѣене, на хранене, е създало редъ противоречия между хората. Нѣкога, въ далечното минало, вълкътъ челъ една свещена книга и подъ влияние на великитѣ Божии принципи, решилъ да изправи живота си. Като проследилъ живота на своя родъ, той си казалъ: Не може повече да се върви въ този пѫть. Нашиятъ родъ е извършилъ голѣми грѣхове и престѫпления, които трѣбва да се изправятъ. Не измѣнимъ ли живота си, наказанията неизбѣжно ще ни следватъ. Въодушевенъ отъ решението си, той започналъ да се моли, да пости, отказалъ се отъ месо и тръгналъ по свѣта да проповѣдва вегетарианство и добъръ животъ. Въ което село влизалъ да проповѣдва, навсѣкѫде го били. Който и да го чувалъ да проповѣдва за вегетарианството, никой не му вѣрвалъ. Въ това село го били, въ онова село го били, оттукъ-оттамъ го пѫдили, нищо не му давали да яде, вследствие на което той измършавѣлъ, отслабналъ, станалъ неузнаваемъ. Три деня гладувалъ и най-после си казалъ: Нищо нѣма да излѣзе отъ моята проповѣдь. Хората не сѫ готови още за новъ животъ. Ако продължавамъ по този начинъ, и отъ мене нищо нѣма да остане. Ще продължа пѫтя си и когото пръвъ срещна, ще го изямъ. Не искамъ вече да проповѣдвамъ на тия некултурни хора! Вълкътъ тръгналъ на пѫть и гледалъ, дано намѣри нѣщо за ядене. Първиятъ, когото срещналъ, билъ единъ конь, който спокойно пасълъ трева. — Какво правишъ тукъ? — Трева пася. — Знаешъ ли, че мога да те изямъ? Цѣли три деня нищо не съмъ ялъ. — Зная, че можешъ да ме изядешъ. Слушай, преди да направишъ това, услужи ми съ нѣщо, отъ което ти пръвъ ще се ползувашъ. — Съгласенъ съмъ. Каква услуга искашъ да ти направя? — Заднитѣ и преднитѣ ми крака сѫ подковани, петала имамъ. Като ме изядешъ, петалата ще влѣзатъ въ гърлото ти и ще те задавятъ. Баща ми бѣше благороденъ по характеръ, и понеже и азъ нося тази чърта, не искамъ да ти причина никакво зло. Затова, иди отзадъ, при заднитѣ ми крака, и се опитай да извадишъ петалата ми. После ще извадишъ петалата на преднитѣ ми крака и свободно ще ме изядешъ. Вълкътъ веднага пристѫпилъ къмъ работа, но въ това време коньтъ му ударилъ два силни ритника по главата, и вълкътъ се търкулилъ на земята. Доста време трѣбвало да мине, докато се окопити и стане отъ земята. Коньтъ хукналъ да бѣга и се скрилъ отъ погледа на вълка. Като видѣлъ, какъ коньтъ го излъгалъ, вълкътъ си казалъ: Чудна работа! Четохъ свещената книга, ходихъ да проповѣдвамъ, просвѣтихъ се, а можахъ да повѣрвамъ на единъ конь, че за да го изямъ, трѣбва да вадя петалата му. Сега вече никого не слушамъ. Тръгвамъ нататъкъ и когото срещна, ще го изямъ. Втори пѫть не ставамъ налбантинъ, да вадя петалата на коня. Като вървѣлъ по-нататъкъ, вълкътъ видѣлъ два овена. Той спрѣлъ предъ тѣхъ и ги запиталъ: Какво правите? — Споримъ нѣщо за тревата. — Е, сега поне вие нѣма да ми избѣгнете. Преди да се срещна съ васъ, видѣхъ единъ конь, който ми каза, че за да го изямъ, трѣбва да сваля петалата му. Азъ започнахъ да свалямъ петалата му, но той ме ритна и избѣга. — А, ние нѣма да постѫпимъ като него. Ние сме готови да ни изядешъ, но съ условие да ни оставишъ свободни да се затичаме и когото отъ насъ пръвъ хванешъ, ще го изядешъ днесъ; когото втори хванешъ, ще го изядешъ утре. Така ще се осигуришъ за два деня. Вълкътъ се съгласилъ на това условие и се отдалечилъ малко отъ тѣхъ, да имъ даде възможность да се засилятъ. Овнитѣ се засилили и се хвърлили право къмъ него съ рогата си. По този начинъ, тѣ счупили четири ребра на вълка, повалили го на земята и избѣгали. Като видѣлъ, че и този пѫть останалъ излъганъ, вълкътъ направилъ голѣмо усилие да се дигне отъ земята и продължилъ пѫтя си, като си казвалъ: Не вѣрвамъ вече на никого. Когото срещна сега, нито петалата му ще вадя, нито ще го оставямъ свободно да тича, за да се осигурявамъ за два деня. Достатъчно ми е, каквото днесъ намѣря. За утрешния день нѣма да мисля. Излъганъ и разочарованъ отъ живота, вълкътъ срещналъ една добре угоена свиня. — Стой, ей сега ще те изямъ! Не искамъ да се разправямъ съ тебе. Два пѫти съмъ лъганъ, трети пѫть не се подавамъ на никакви лъжи. Коньтъ ме излъга, ритна ме съ крака си, счупи ми нѣколко зѫба и избѣга. Овнитѣ ме удариха въ ребрата, счупиха ми четири ребра и избѣгаха. Съ тебе вече лесно ще се справя. — Постѫпи, както знаешъ, казала свинята. Азъ отдавна те чакамъ да дойдешъ. Преди да ме изядешъ, искамъ да ти изпѣя една пѣсень. Ние, свинетѣ, сме добри пѣвци. Като ме изядешъ, ще помнишъ поне, че си чулъ една хубава пѣсень. — Вижъ, щомъ става въпросъ за пѣсень, съгласенъ съмъ да те изслушамъ. Азъ обичамъ пѣснитѣ. — Свинята веднага започнала да грухти, да вика, но толкова тревожно, че събрала около себе си много свине. Всички заедно погнали вълка и се освободили отъ него. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на този вълкъ. Щомъ се намѣрятъ предъ нѣкаква мѫчнотия, тѣ започватъ да мислятъ, какъ да излѣзатъ отъ нея. Щомъ объркатъ работитѣ си, тѣ започватъ да мислятъ, какъ да ги оправятъ: все ги оправятъ, и все неоправени оставатъ. И най-после, като не могатъ да ги оправятъ, тѣ казватъ: На онзи свѣтъ ще се оправимъ. — Ако човѣкъ не може да нареди работитѣ си на земята, на онзи свѣтъ никога нѣма да ги нареди. Въ онзи свѣтъ работитѣ сѫ наредени, но човѣкъ трѣбва да се запита, може ли да влѣзе въ онзи свѣтъ? Работитѣ въ училището сѫ наредени, но важно е, може ли човѣкъ да постѫпи въ това училище? — Защо работитѣ на хората оставатъ неуредени? — Защото тѣ живѣятъ изключително съ закони и правила, съ ограничения и наставления. За да изпълни всичко, което му се заповѣдва, човѣкъ всѣки день се зарича това да не прави, онова да не прави и върши тъкмо това, което не иска. Въ това отношение, човѣкъ мяза на вълка, който казалъ, че втори пѫть нѣма да вади петалата на коня, нѣма да се лакоми за двата овена, нѣма да иска пѣсеньта на свинята и т. н. Въпрѣки това, той върши всичко онова, което се зарича да не прави. Науката на 20 в. се е развила много. Тя е дошла до голѣми постижения въ всички области — музика, художество, литература, медицина, архитектура, но въпрѣки това, по-голѣмата часть отъ хората сѫ болни и нещастни: 25 % отъ съвременнитѣ хора страдатъ отъ туберкулоза, 35 % — отъ неврастения, 15 % — отъ вѫтрешни болести, 20 % — отъ външни — кожни и мускулни. Едва ли 5 % отъ хората на земята, могатъ да се радватъ на абсолютно здраве. И това сѫ гениитѣ на човѣчеството, които разбиратъ и прилагатъ законитѣ на здравето. „И понеже не следва съ насъ, забранихме му.“ Както виждате, и Христосъ дойде въ свѣта да помага на хората, но понеже не ходѣше по тѣхния пѫть, разпнаха Го. Обаче, Христосъ казва: „Който не е противъ насъ, той е съ насъ“. Христосъ гледа широко на нѣщата. Ако влѣзете днесъ въ православната църква, веднага ще се натъкнете на редъ правила: трѣбва да се кръстите, да палите свѣщи, да цѣлувате икони и т. н. Ако влѣзете въ евангелска църква, трѣбва да седнете на столъ, да се молите, да пѣете. Въ която църква и да влѣзете, навсѣкѫде ще се натъкнете на специаленъ начинъ на молене. Който не се съобразява съ методитѣ и правилата на дадена църква, той минава за еретикъ, за чужденецъ. Иска ли да остане въ дадена църква, веднага ще почнатъ да го учатъ, какъ трѣбва да постѫпва. Влѣзете ли между учени, философи или писатели и започнете да говорите съ тѣхъ, веднага ще ви направятъ бележка, че не говорите граматически, че не знаете последнитѣ открития на науката, и т. н. Добре е, да се правятъ бележки на човѣка, но виждаме, че ония, именно, които държатъ много на правописъ, на стилъ, на изложение, които знаятъ много нѣща, не прилагатъ въ живота си това, което знаятъ. Единъ баща ималъ двама сина. Единъ день, той ги извикалъ и имъ казалъ: Вие трѣбва да заминете за чужбина, да се учите. За тази цель, на единия давамъ половинъ килограмъ сирене, а на другия — кило брашно. Като намѣрите вода, ще турите брашното въ нея и ще го замѣсите. После, ще измиете сиренето добре, ще го залѣете съ вода и ще го оставите въ водата, да видите, какво ще стане. Братята тръгнали на пѫть и гледали, кѫде ще намѣрятъ вода. Най-после спрѣли предъ едно блато. Единиятъ отъ тѣхъ застаналъ на северната страна на блатото и сипалъ брашното въ водата. Той наблюдавалъ, какъ брашното се размивало въ водата, постепенно потъвало, докато съвсемъ изчезнало. Вториятъ заелъ южната страна на блатото. Той извадилъ парчето сирене, измилъ го малко и го хвърлилъ въ блатото. Въ скоро време сиренето изчезнало, изяли го рибитѣ и жабитѣ, които живѣли въ това блато. Какво представятъ брашното и сиренето? — Тѣ представятъ таланти, които човѣкъ трѣбва да развива. Какво правятъ хората съ талантитѣ, които имъ сѫ дадени? Тѣ тръгватъ съ тѣхъ, обикалятъ свѣта, но не работятъ. Тѣ искатъ съ малко трудъ да придобиятъ голѣми резултати. Голѣми постижения има само онзи, който прилага талантитѣ си въ работа, т. е. онзи, който прилага Божественитѣ закони. Така само, той вижда, че въ Божествения свѣтъ нѣма никакви противоречия. Който прилага Божественитѣ закони въ живота, той може да разреши правилно всички въпроси: индивидуални, семейни, социални и общочовѣшки. Решава ли ги само научно, по пѫтя на ума, и следъ хиляди години, той нѣма да ги разреши. Хиляди години вече сѫ изминали, откакъ хората решаватъ тия въпроси, но не сѫ ги разрешили. Още хиляди години ще минатъ, и пакъ нѣма да ги решатъ. — Защо? — Защото ги решаватъ по личенъ пѫть. Дето личностьта работи, тамъ има обезсърдчавания, разочарования, противоречия, отлагания и т. н. Ако решаватъ въпроситѣ отъ обществено гледище, въ края на краищата, хората ще кажатъ, че обществото не е готово още, не е време сега да се разглеждатъ въпроситѣ на живота. Обаче, дойдатъ ли до Божествено разрешаване на въпроситѣ, хората се натъкватъ на голѣмо изобилие. Изобилието решава въпроситѣ. И тъй, личното разрешаване на житейскитѣ проблеми, подразбира очакване на материални блага. Младиятъ момъкъ иска да се ожени за умна и красива мома, да я повдигне предъ хората, всички да говорятъ за неговата жена. Щомъ се ожени за нея, той обръща другъ листъ: започва да ѝ се налага, да върши само това, което му е приятно, да се облича по неговъ вкусъ, да не говори съ други мѫже и да не гледа къмъ тѣхъ. — Какво е придобилъ този мѫжъ отъ своята умна и красива жена? — Не само, че нищо не е придобилъ, но даже я съсипалъ. Тя изгубва свободата си, красотата си и вмѣсто да се радва на живота, тя съвършено се отчайва. Ревностьта, било отъ страна на мѫжа, или отъ страна на жената, ограничава човѣка. Никой нѣма право да се налага на другитѣ, да ги заставя да мислятъ, да чувствуватъ и да постѫпватъ така, както той мисли, чувствува и действува. Това виждаме не само въ семейния животъ на хората, но и въ религиозния имъ животъ. Ще влѣзе нѣкой човѣкъ въ едно религиозно общество и веднага ще го заобиколятъ, и ще почнатъ да го учатъ, какъ да се държи, какъ да се моли, какви правила да изпълнява, и т. н. Не се ли подаде на тѣзи наставления, веднага го признаватъ за некултуренъ и го заплашватъ, че съ тѣзи разбирания, той не може да влѣзе въ Царството Божие. Не само това, но понѣкога човѣкъ започва да се налага и на себе си, да си внушава различни отрицателни мисли, да се съмнява въ Бога, въ Христа, дори и въ себе си. Понѣкога пъкъ си внушава, че всичко може да направи. Той си казва: И азъ мога да бѫда Синъ Божий, като Христа. — И ти можешъ да бѫдешъ Синъ Божий, и ти можешъ да бѫдешъ като Христа, но трѣбва да имашъ Христовия духъ въ себе си. Това значи: каквото Христосъ прави, и ти да го правишъ. Който иска да бѫде ученикъ на Христа, той трѣбва да върви по Неговитѣ стѫпки, да знае всичко, което Учительтъ му е преподалъ. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Какво приложение има този стихъ въ живота? За да се познае присѫтствието на Христа между хората, нека двама или трима души се събератъ на едно мѣсто и се помолятъ въ името на Христа за нѣкой боленъ. Ако болниятъ оздравѣе, Христосъ, наистина, присѫтствува между тѣхъ. Съвременнитѣ хора минаватъ за християни, безъ да изпълняватъ Христовото учение. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ има лошо разположение на духа, мѫчи се отъ мрачни и отрицателни мисли, безъ да може да си помогне. Казано е, обаче, въ Писанието: „Този духъ не излиза, освенъ съ постъ и молитва“. Ако кажатъ на този човѣкъ да пости, той отрича поста, отрича молитвата. Постътъ, молитвата, допринасятъ нѣщо на човѣка. Чрезъ постъ, човѣкъ придобива въздържание. Който яде на време и умѣрено, той пости. Съвременнитѣ хора не ядатъ на време, но когато имъ дойде на умъ. Тѣ не се съобразяватъ съ времето, което природата е опредѣлила. Тя точно е опредѣлила времето, когато човѣкъ трѣбва да яде. Никой народъ, никой човѣкъ, не се храни на опредѣленото отъ природата време. — Защо? — Защото се натъкватъ на редъ отрицателни мисли и чувства, които развалятъ разположението. Тъкмо се храните, и кредиторътъ ви, съ полица въ рѫка, влиза въ стаята при васъ, иска да му платите. Това разваля разположението ви. Ученикъ отива на изпитъ, но пропада. Връща се у дома си неразположенъ, безъ желание да яде. Жена готви обѣдъ на мѫжа си, но по невнимание яденето прегаря. Връща се мѫжътъ отъ работа, и като хапва отъ прегорѣлото ядене, започва да се сърди на жена си. Следъ това, и двамата не могатъ да ядатъ, недоволни сѫ единъ отъ другъ. Съвременнитѣ хора, въпрѣки науката, съ която разполагатъ, сѫ дошли до положение други да ги учатъ, какъ да се хранятъ, каква храна да употрѣбяватъ и т. н. Срѣщате една млада майка, и тя веднага ви запитва, какъ и съ какво трѣбва да храни детето си. — Много проста работа. Щомъ е родила, щомъ е станала майка, тя трѣбва да кърми детето си съ своето млѣко. Ако нѣма млѣко, не е трѣбвало да ражда. Дете, което не е кърмено отъ майка си, не може да стане човѣкъ. Дете, което не е кърмено отъ майка си, не може да стане гений, нито светия. Когато майка кърми детето си три години наредъ, тя трѣбва да живѣе чистъ животъ, безъ да допусне една отрицателна мисълъ въ ума си. Че кѫщата имъ изгорѣла, че мѫжътъ ѝ я напусналъ, това не трѣбва да нарушава нейния миръ. Презъ тѣзи три години, тя трѣбва да бѫде тиха и спокойна. Какво правятъ сегашнитѣ майки? Тѣ хранятъ децата си съ различни кашички отъ овесъ, отъ просо, ечемикъ и т. н. Тѣзи кашички не могатъ да предадатъ на детето онѣзи елементи, които майчиното млѣко съдържа. Въ млѣкото на жената се съдържатъ разумни сили, които въ никаква друга храна не можете да намѣрите. И овчето, и кравето млѣко сѫ добри, но тѣ изключватъ отъ себе си онѣзи разумни сили, които млѣкото на жената съдържа. Ето защо, ние се чудимъ, когато хората, при науката и знанието, които носятъ въ себе си, не знаятъ, какъ да се хранятъ и какъ да живѣятъ. Овцата знае, какъ да храни малкитѣ си, а човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие Божие, не знае. Казано е въ Писанието: „Колко по-горе седи човѣкъ отъ овца!“ Като изучаваме живота, науката, културата на съвременнитѣ хора виждаме, че всичко върви по обратенъ пѫть. Градинаритѣ отглеждатъ цвѣтя, зеленчуци, плодни дървета, не по нови начини, но по старъ пѫть. Новиятъ пѫть предвижда работа съ любовь: самъ ще садишъ, самъ ще поливашъ, безъ да отправишъ една лоша дума, едно лошо чувство или желание къмъ кого и да е. Ще садишъ, ще разкопавашъ и ще поливашъ съ пѣсни, и съ красиви и свѣтли мисли въ себе си. Самъ ще рѣжешъ лозитѣ си, самъ ще ги завързвашъ. Това, което сегашнитѣ градинари правятъ съ лозитѣ и съ плоднитѣ дървета, не е никаква култура. Това е чисто варварство. Съ такава култура нищо не се постига. Дърветата могатъ изобилно да раждатъ, но плодоветѣ имъ не носятъ никакво здраве, никакво благоденствие на човѣчеството. Плодъ, който е отглежданъ съ любовь, не гние лесно. Той запазва свежестьта си съ месеци. Направете опитъ. Посадете едно плодно дръвче и въ продължение на 12 години го отглеждайте съ пѣсень, съ молитва, съ разположение и вижте следъ това, какви резултати ще имате. Плодоветѣ на това дърво ще носятъ благословение за цѣлия ви домъ. Сѫщото може да се приложи и при отглеждане на децата. Ако при отглеждане на детето си, майката вложи своята любовь, сила и духъ, отъ това дете великъ човѣкъ ще стане. До 21 годишна възрасть, тя не трѣбва да позволява да се докосватъ до сина или до дъщеря ѝ. Докато момата и момъкътъ не станатъ на 21 години, освенъ майката и бащата, никой нѣма право да се докосне до тѣхъ. Презъ бременния периодъ, жената трѣбва да води съвършено чисть животъ: по мисли, по чувства и по действия. Сѫщото се изисква и отъ бащата. Съвременнитѣ хора прилагатъ редъ методи при възпитание на децата, работятъ за изправяне на свѣта, но при всичкитѣ си усилия, тѣ нѣматъ успѣхъ. — Защо? — Методитѣ имъ сѫ отвънъ само нови, а вѫтрешно — стари. По този начинъ, свѣтътъ не може да се оправи. Въ свѣта идатъ такива страдания, каквито хората не могатъ да си представятъ. Страданията ще оправятъ хората. Отъ дума само, тѣ не се учатъ, не се възпитаватъ. Българинътъ има една лоша чърта въ характера си, която не се възпитава лесно, а именно: разрушителностьта е силно развита въ него. Когато българинътъ мине покрай оградата на своя съседъ, той ще вземе единъ прѫтъ отъ нея, да си услужи съ него. Втори, трети минаватъ, и всѣки си взима по единъ прѫтъ. Като видятъ съседа си, тѣ ще му кажатъ, че сѫ си взели по единъ прѫтъ. — Нѣма нищо, спокойно отговаря съседътъ. Обаче, следъ известно време тукъ-тамъ на оградата му се явяватъ дупки, отдето свинетѣ на съседитѣ му започватъ да се провиратъ. Това говори за разрушителностьта на българина. Ако той е толкова силенъ въ творчеството, колкото въ разрушителностьта, отъ него гений би излѣзълъ. — Защо българитѣ досега, не сѫ дали нито единъ гениаленъ човѣкъ? — Защото въ характера си иматъ известни чърти, които трѣбва да се възпитаватъ. Тѣзи чърти прѣчатъ на гениалния човѣкъ да се прояви. За да се развие доброто, красивото въ славянитѣ, тѣ трѣбва да минатъ презъ страдания. Ето защо, днесъ никой отъ славянскитѣ народи не минава презъ такива голѣми страдания, както Русия. Лошото, което сѫществува въ славянскитѣ народи, днесъ излиза. Злото, което днесъ виждаме въ свѣта, е било скрито въ човѣка и сега излиза навънъ. Нечистотиитѣ, които се криятъ въ кръвьта на човѣка, трѣбва да излѣзатъ навънъ, въ видъ на цирей. Само по този начинъ, злото ще се изчисти, ще излѣзе вънъ отъ човѣка. „Забранихме му“. Христосъ казва: „Не имъ забранявайте!“ Това значи: не забранявайте на душата си да прояви това, което Богъ е вложилъ въ нея. Човѣкъ трѣбва да изявява навънъ само онова, което е присѫщо на душата му. Ако душата на човѣка иска отъ него да се помоли на Бога, той трѣбва да я послуша. Ще кажете, че материалистичната наука отрича молитвата, отрича сѫществуването на Бога. Чудна работа! Какъвъ синъ е този, който не сподѣля съ баща си нѣколко топли, искрени думи, отъ които и на двамата да бѫде приятно? Какъвъ човѣкъ е този, който не познава своя Създатель и не отправя къмъ Него две синовни думи? Следъ всичко това, хората четатъ молитвата „Отче нашъ, Който си на небето“... Какъ е възможно, човѣкъ да счита себе си за Синъ Божий, а да не познава своя Баща? Нѣкои проповѣдватъ материализъмъ на хората, казватъ имъ, че Богъ не сѫществува, че нѣма защо да Му се молятъ и т. н. Други пъкъ казватъ, че молитвата не е нужна, защото Богъ всичко знае и отговаря на нуждитѣ на човѣка, преди да Му се е помолилъ той. Ако това е така, защо синътъ на нѣкои отъ тѣзи проповѣдници, като отиде въ странство, веднага пише писма на баща си, да му изпрати пари? Щомъ Богъ знае всичко, нека Той внуши на бащата да изпрати пари на сина си, безъ да става нужда последниятъ да пише писмо на баща си. Едно нѣщо трѣбва да имате предъ видъ: когато говорите върху даденъ въпросъ, вие трѣбва да бѫдете последователни и логични. Що е молитвата? Молитвата подразбира контактъ, допирна точка съ Бога, съ разумнитѣ и възвишени сѫщества. Безъ молитва, човѣкъ не може да има никакъвъ контактъ съ живитѣ сѫщества. Нѣкой има нужда отъ пари. Какво трѣбва да направи? Ще отиде при единъ банкеръ и ще му се помоли: Братко, услужи ми за известно време съ две хиляди лева. Щомъ се улесня, ще ги върна. Банкерътъ го поглежда въ очитѣ и му казва: Заповѣдай! Той не го пита, истина ли говори, или не. Банкерътъ знае, че и да го излъже, само единъ пѫть ще успѣе. Втори пѫть, сѫщиятъ човѣкъ не може да го излъже. Това е Божественъ законъ. Той гласи: никой никого не може да излъже два пѫти по единъ и сѫщъ начинъ. Щомъ веднъжъ те излъжатъ по единъ начинъ, ти имашъ вече една опитность. Ако втори пѫть те излъжатъ, тази лъжа ще бѫде изнесена по новъ начинъ. Нѣщата и явленията въ природата не се повтарятъ. Природата обича разнообразие. Време е вече човѣчеството да се върне къмъ новата, къмъ положителната наука. За тази цель всичко, каквото хората знаятъ, трѣбва да го обобщатъ, да го свържатъ въ едно цѣло. Много отрасли отъ науката не сѫ още засегнати, вследствие на което, хората постоянно се лъжатъ. Тѣ познаватъ много нѣща вънъ отъ себе си и далечъ отъ себе си, но себе си, именно, не познаватъ. Какъ е устроено човѣшкото лице, какви сѫ неговитѣ вѫтрешни и външни органи, мускули и клетки по форма, по строежъ, по цвѣтъ, тѣ не знаятъ. Какво значение иматъ формата, цвѣта на лицето, на кожата, както и устройството на всички тѣхни органи, и това не знаятъ. Като не знаятъ тия нѣща, тѣ даже не подозиратъ пакоститѣ, които сами си причиняватъ, посрѣдствомъ своитѣ мисли и желания. Една отрицателна мисъль е въ състояние да разруши красивото, което Богъ е вложилъ въ човѣка. Ако една мисъль разруши тѣлото му, какво остава отъ него? Разруши ли физическото си тѣло преждевременно, човѣкъ остава за дълги години инвалидъ. Физическото тѣло на човѣка е утроба, въ която духовното му тѣло се развива. Апостолъ Павелъ казва: „Ако физическото ни тѣло се разруши, ние ще живѣемъ съ духовното.“ Така може да каже апостолъ Павелъ. Обаче, какво ще каже онзи, който никога не е работилъ духовно върху себе си? Който възкръсне отъ мъртвитѣ, той ще продължава да живѣе съ духовното си тѣло, което е съградилъ. Това, което говоря днесъ, се отнася до ученицитѣ, до вѣрващитѣ, до ония, които искатъ да следватъ Христа. Едно трѣбва да знаете: никой човѣкъ не е въ състояние да разреши противоречията въ свѣта, нито да изправи грѣховетѣ на хората. Самъ човѣкъ, билъ той царь, князъ или какъвъ и да е, не е въ състояние да изправи човѣчеството. Всички хора на земята могатъ да изправятъ човѣчеството. Свѣтътъ може да се оправи, само когато всички хора поотдѣлно се проникнатъ отъ съзнанието, че трѣбва да служатъ на Бога. Каквито закони и да сѫществуватъ на земята, писани или неписани, тѣ не сѫ въ състояние да оправятъ свѣта. Единъ законъ е цененъ, само когато разполага съ методи за приложение. Ако за пълното развитие на едно дърво сѫ нужни 12 години, колко повече години сѫ нужни за развитието на човѣка? Днесъ хората не успѣватъ, защото бързатъ. Съ бързане, работа не става. Всички, които сѫ бързали, сѫ отишли на онзи свѣтъ. Които пъкъ сѫ заминали преждевременно и неподготвени, тѣ не сѫ влѣзли въ онзи свѣтъ, но сѫ още на земята, дето водятъ усилена борба за сѫществуване. Страшно нѣщо е да умре човѣкъ преждевременно. Въ борбата си за сѫществуване, той причинява голѣми пакости на живитѣ хора. Тази е причината, задето срѣщате двама души, които вчера се обичали, а днесъ се каратъ. Братъ и сестра се каратъ, мѫжъ и жена се каратъ, учители и ученици се каратъ. Навсѣкѫде чувате спорове, недоразумения, бой. Защо сѫществуватъ тия недоразумения между хората? Ако сте живѣли между българитѣ, когато турцитѣ ги измѫчвали, ще кажете, че турцитѣ сѫ причина за тѣхнитѣ нещастия. Днесъ вече българитѣ сѫ свободни. Коя е причината за сегашнитѣ имъ страдания и недоразумения? Значи, причината за нещастията на хората се крие далечъ нѣкѫде. Всички хора искатъ да се осигурятъ: нѣкой се нахрани днесъ добре, но пакъ не е доволенъ, мисли, какъ да се осигури за утрешния день. Другъ си направи кѫща отъ две стаи и кухня, но вижда му се малка, иска да се разшири, защото децата растѣли, нѣмало да има за всички мѣсто. Започва да се разширява, но срѣдства нѣма и задлъжнява. Нѣкой се впуща въ едно предприятие, за да забогатѣе повече. Вложи всичкитѣ си пари, но пропада, изгубва и последната стотинка. — Не, при такова разбиране на нѣщата, човѣкъ не може да бѫде щастливъ. При такова разбиране на живота, човѣкъ не може да служи на Бога. Мнозина мислятъ, че като отидатъ на онзи свѣтъ, между ангелитѣ, ще живѣятъ добре. Наистина, при ангелитѣ се живѣе добре. Тамъ престѫпления не могатъ да се вършатъ, но това е механическо постижение, а не органическо. За предпочитане е да имашъ едно глупаво дете, отколкото единъ уменъ волъ. Следъ време, глупавото дете може да стане уменъ човѣкъ и да извърши велики работи, но умниятъ волъ, не може да стане човѣкъ. Волътъ може да свърши нѣкаква работа, каквато ти искашъ, но подъ остенъ, а не по своя инициатива. И тъй, каква цена иматъ за насъ мраморнитѣ чешми, ако водата имъ е пресъхнала? Каква цена иматъ дърветата, които сѫ изсъхнали и не даватъ плодъ? Какво ни ползуватъ обширнитѣ земи, ако не могатъ да се превърнатъ въ плодородни ниви и лозя? Обаче, ако сухитѣ чешми потекатъ, ако изсъхналитѣ дървета прорастнатъ и ако неплодороднитѣ земи се превърнатъ въ плодородни, тѣ се осмислятъ. Отъ тѣзи примѣри, ние отиваме къмъ човѣшкия животъ и търсимъ причината на злото, което е подпушило изворитѣ на живота. Като не мислятъ правилно, хората казватъ, че причината на злото седи въ външнитѣ условия, въ този, въ онзи и т. н.— Не, всичко това е само поводъ за идване на злото. Злото се крие дълбоко въ човѣка. Всѣки самъ е причина за своето нещастие и за своя неуспѣхъ въ живота, а външнитѣ условия и окрѫжаващата срѣда, сѫ само поводъ за отваряне врата на злото. — Ама еди-кой си ме излъга. — Колко пѫти те е лъгалъ? — Щомъ те е излъгалъ веднъжъ, той ти е предалъ единъ урокъ. Ти трѣбваше да си научишъ урока и втори пѫть да не се оставяшъ да те лъже. — Ама слабости имамъ, невежа съмъ. — Това не е извинение. Злото въ свѣта седи въ това, че хората сѫ забравили основния законъ на живота. Тѣ сѫ изгубили правата посока въ живота. Когото и да попитате днесъ, отде е дошълъ, отъ колко години живѣе на земята, ще ви отговори, че не знае. Той ще ви каже, че е дошълъ на земята отъ преди 30 — 40 години. — Това не е знание. Той трѣбва да знае историята на своя животъ, отъ началото на създаването на свѣта досега. Ще кажете, че сте готови да вѣрвате на всѣки, който би разправилъ историята на вашия дълъгъ животъ. — Не е въпросъ до вѣрване. Човѣкъ трѣбва да се домогне до онази положителна наука, която сама ще му разкрие всички тайни на живота. Който знае нѣщата положително, той е силенъ въ своитѣ убеждения. Какви убеждения може да има човѣкъ, който вѣрва въ сиромашията, въ болеститѣ, въ невежеството, въ робството? Каквито сѫ вѣрванията му, такива ще бѫдатъ и убежденията му. Такъвъ човѣкъ никога не може да се повдигне. Обаче, който не вѣрва въ робството, който познава своето високо произхождение, той е свободенъ човѣкъ. Свободата на човѣка зависи отъ мисъльта му. Свободниятъ човѣкъ има права мисъль. Той гледа на нѣщата широко, споредъ както Богъ ги е създалъ. Въ чувствата си той е положителенъ, отъ нищо не се разколебава. Дойде ли до отношенията си къмъ хората, той желае и за тѣхъ всичко онова, което желае и за себе си. Следователно, права мисъль, широки и благородни чувства и безкористна любовь — това сѫ условия за изправяне на човѣчеството. За да върви по този пѫть, човѣкъ трѣбва да бѫде внимателенъ къмъ ума, сърдцето и волята си. Той трѣбва да живѣе така, че да не се отклонява отъ пѫтя, който Богъ му е начърталъ. Запази ли това, животътъ му ще върви, споредъ българската поговорка „по медъ и масло“. — Какъ ще познаемъ, кой е пѫтьтъ, опредѣленъ отъ Бога? — Наблюдавайте, какво прави котката, когато заболѣе. Тя се лѣкува съ постъ. Преди да започне поста, тя изяжда нѣколко стръка отъ особена трева, която ѝ действува очистително. Следъ това пости нѣколко деня, докато оздравѣе. Щомъ оздравѣе, става весела, игрива, храни се добре, както по-рано, като здрава. — Какъ познава котката тревитѣ? Какъ знае да се лѣкува? — Въ нея е вложено едно специално чувство, посрѣдствомъ което, тя сама си помага. Това чувство ѝ подсказва, какво трѣбва да прави. Ако котката може сама да се лѣкува и знае, какъ да се храни, колко повече това е достѫпно на човѣка. Съ помощьта на своето вѫтрешно чувство човѣкъ може да познае, върви ли въ пѫтя, който Богъ му е опредѣлилъ, или се е отклонилъ. Хиляди начини има, когато трѣбва да се помогне на човѣка. Въ такива случаи човѣкъ казва, че Богъ му е проговорилъ. По какво познавате, че Богъ е проговорилъ на човѣка?— Щомъ Богъ му проговори, всичкитѣ му слабости и недѫзи се свалятъ отъ него, както се сваля кожата на змията. Той се чувствува напълно обновенъ и прероденъ. Човѣкъ, на когото Богъ е проговорилъ, кесията му е винаги отворена, кѫщата му — на разположение на бедни и нуждаещи се. Този човѣкъ се разбира съ всички хора. Той е разрешилъ сѫщественитѣ въпроси въ своя животъ. За себе си, той нищо не говори, но хората говорятъ за неговата доброта. Той е добъръ, защото е свързанъ съ източника на живота. — Какъ можемъ да станемъ добри? — Като се свържемъ съ Първата Причина. Това може да се постигне въ единъ моментъ. По естество, човѣкъ е добъръ, но днесъ трѣбва да възстанови връзката си съ Бога, която нѣкога е прекѫсналъ. Щомъ искрено пожелае това, той моментално може да стане добъръ. Сегашниятъ моментъ опредѣля човѣка. Българската поговорка казва: „Малкото камъче прекатурва колата“. Сѫщото може да се каже и за човѣка. Една погрѣшка въ сегашния животъ на човѣка е въ състояние да засѣнчи 20 годишния му добъръ, благочестивъ животъ. За да не изпада въ такива положения, човѣкъ трѣбва коренно да пречисти кѫщата си, да я замаже и изправи, да не остави нито една дупчица, презъ която злото може да се промъкне. Ако грѣшникътъ се откаже отъ своя пѫть и тръгне въ пѫтя на праведния, грѣховетѣ му ще се заличатъ. Но и ако праведниятъ се отклони отъ пѫтя си, правдата му нѣма да се зачете. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ следното: да възстановятъ вѫтрешната връзка съ живота. Чрезъ тази връзка, именно, човѣкъ може самъ да отиде при великия изворъ на живота и да пие отъ неговата вода. Мнозина могатъ да му говорятъ за водата на този изворъ, но той самъ трѣбва да я опита. Като я опита, той ще се произнесе, дали водата на този изворъ е добра, или не. Отъ разположението или неразположението, което водата указва върху човѣка, се сѫди за нейнитѣ качества. Сѫщото може да се каже и за всѣко ново учение. Всѣко учение, което се отразява благотворно върху човѣка, което носи свобода и животъ, иде отъ Великия изворъ на живота. „Понеже не следва съ насъ, забранихме му.“ Ако при сегашнитѣ условия на живота Христосъ дойде на земята, какво ще проповѣдва на хората? Той ще имъ проповѣдва три нѣща: абсолютна чистота и свобода на мислитѣ, на чувствата и на действията. И следъ това ще каже, на кого не трѣбва да се забранява да се прояви. Всѣки човѣкъ, всѣко живо сѫщество има право да се проявява свободно, споредъ както Богъ го е създалъ. Ябълката ще се прояви като ябълка, крушата — като круша, животното — като животно, човѣкътъ — като човѣкъ. Само при тѣзи условия всѣки ще прояви и разкрие въ себе си това, което отначало му е дадено. Красотата на живота седи въ голѣмото разнообразие. Мѫже и жени, братя и сестри, слуги и господари, учители и ученици представятъ условия за проява на Божествения животъ. Растенията и животнитѣ сѫщо представятъ условия за проява на Божествения животъ. Тъй както бащата може да се прояви въ любовьта, другъ не може; така, както майката може да се прояви въ любовьта, другъ не може; така, както братътъ и сестрата могатъ да се проявятъ въ любовьта, другъ не може; така, както слугата може да се прояви въ любовьта, другъ не може; така, както господарьтъ може да се прояви въ любовьта, другъ не може. Бащата не може да прояви любовьта на майката, нито майката може да прояви любовьта на бащата. Братътъ не може да прояви любовьта на сестрата, нито сестрата може да прояви любовьта на брата. Слугата не може да прояви любовьта на господаря, нито господарьтъ може да прояви любовьта на слугата. Това показва, че всѣки човѣкъ е на мѣстото си. Заеме ли човѣкъ веднъжъ мѣстото си, никой другъ не може да го заеме. Никаква сила въ свѣта не е въ състояние да измѣсти човѣка отъ положението, което му е дадено отъ Бога. Съвременнитѣ хора често се обезсърдчаватъ и казватъ: Нашата работа се свърши. — Не, така не се говори. Така не се разрешаватъ въпроситѣ. Това е най-лесното разрешаване. Това значи да се отказва човѣкъ отъ дълговетѣ си. Щомъ сте взели пари на заемъ, непременно трѣбва да ги върнете. Ще срещнете банкера и ще му кажете, че ще работите, ще употрѣбите всичкитѣ си сили, само да се издължите. — Ама тѣ сѫ крадени пари! — Това е въпросъ. Не е важно, кой какъ е печелилъ пари; важно е ти, като честенъ човѣкъ, да изплатишъ дълга си точно на време. Щомъ ти постѫпишъ честно, и банкерътъ ще бѫде готовъ да ти прости лихвитѣ. Тогава и двамата ще вземете решение да дадете лихвитѣ на нѣкоя бедна вдовица, или на нѣкое сираче. Мнозина се страхуватъ да проявятъ щедростьта си, да не би да пропаднатъ въ живота. Напразно се страхуватъ. Ако всички хора на земята работятъ и мислятъ едни за други, животътъ ще се подобри, и хората ще се познаятъ, ще заживѣятъ братски. Който дава, и на него се дава. Нѣма случай въ живота, когато човѣкъ, да е давалъ отъ любовь и да е пропадналъ. Обаче, изправянето на свѣта не става съ изправяне само на единъ човѣкъ. Българската пословица казва: „Съ единъ камъкъ кѫща не става.“ Всички разумни, съзнателни хора, трѣбва да бѫдатъ носители на Божественото учение въ свѣта. „Забранихме му.“ Христосъ пъкъ казва: „На никого не забранявайте, но поощрявайте се едни други!“ Поощрявайте ония, които правятъ добро. Правете добро безъ користолюбие, безъ съблазни за себе си, или за другитѣ. Каквото и да прави човѣкъ, той трѣбва да се проявява естествено, свободно, безъ никакво лицемѣрие. Запримѣръ, като се облича, той трѣбва да бѫде чисто облѣченъ, всѣкога спретнатъ. Нѣкой се облича добре, чисто, съ цель да се хареса на хората. Другъ пъкъ се облича скромно, съ прости дрехи, да се представи за духовенъ човѣкъ, за човѣкъ, който не се интересува отъ свѣтския животъ. — И едното, и другото е лицемѣрие. Чистотата е необходимо качество за всѣки човѣкъ. Да бѫде човѣкъ чисто и добре облѣченъ, това е въ реда на нѣщата. Това е така необходимо за човѣка, както е необходимо да бѫде здравъ. Здравиятъ човѣкъ е винаги бодъръ, свежъ въ мисъльта си. Въ постѫпкитѣ си той е експедитивенъ и съобразителенъ. Той никога не се обезсърдчава. Когато му дойде часа да напусне земята, той поканва приятелитѣ си на угощение и имъ казва: Викатъ ме вече въ отечеството ми, въ моя домъ. Искамъ да си поговоримъ малко, да се простимъ и да си замина. Здравиятъ човѣкъ гледа еднакво и на този, и на онзи свѣтъ. Той не се страхува отъ смъртьта. Какво правятъ хората, когато почувствуватъ, че трѣбва да напуснатъ земята? Тѣ казватъ: Страшно нѣщо е смъртьта! Нѣма какво да се прави, ще мремъ. Споредъ тѣхъ, смъртьта е свършване съ живота. Нѣкои вѣрватъ, че и следъ смъртьта има животъ. Други пъкъ считатъ смъртьта за най-голѣмото страдание въ свѣта. Когато страдалъ, Христосъ усилено се молилъ. И въ такива случаи Той казвалъ: „Господи, да бѫде Твоята воля, а не моята.“ Чрезъ страданията си, човѣкъ се свързва съ Бога. Тогава той усърдно се моли. Колкото по-голѣми страдания има човѣкъ и ги носи съ вѫтрешна радость, толкова по-голѣмъ герой е той. Така сѫ носили и носятъ страданията си великитѣ учители, светиитѣ и гениитѣ. Когато хората започнатъ геройски да носятъ страданията си, свѣтътъ ще се подобри. Свѣтътъ още не може да се изправи, защото хората избѣгватъ страданията, а търсятъ радостьта, щастието, богатството. Кой е пѫтьтъ за постигане на щастието? — Любовьта. Единствениятъ пѫть за постигане на щастието е любовьта. Който не е опиталъ този пѫть, той се съмнява. Обаче, между съмнението, заблуждението, внушението отъ една страна и действителния животъ, отъ друга страна, има голѣма разлика. Който живѣе съ великото и красивото въ живота, той никога не се съмнява. Отъ день на день, той все повече и повече закрепва и въ физическо, и въ духовно отношение. Той живѣе въ радость и е готовъ да помага на всички, които искатъ отъ него услуга. — Какво да правятъ другитѣ хора, които още не сѫ дошли до това положение? — Тѣ трѣбва да стоятъ въ болницитѣ, докато се излѣкуватъ. Щомъ нѣкой се излѣкува, той трѣбва да излѣзе отъ болницата. Като се почувствува, че е здравъ, веднага трѣбва да излѣзе отъ болницата, да не чака лѣкаритѣ да се произнасятъ за него, здравъ ли е, или не. Какъвъ човѣкъ е този, който не може да излѣзе отъ лошитѣ условия на живота? Който не прави усилия да излѣзе отъ лошитѣ условия, той ще остане въ живота на ограниченията, ще се върти на леглото си, съ наставления, дадени отъ окрѫжаващитѣ, кога да яде, какво да яде. Това е животъ на ограничавания, животъ безъ свобода и свѣтлина. Човѣкъ може да бѫде свободенъ, само когато е извънъ болницата. И тъй, излѣзе ли отъ болницата, човѣкъ не се нуждае вече нито отъ лѣкари, нито отъ сестри милосърдни. Той трѣбва да се вслушва въ своето вѫтрешно чувство, което му подсказва, каква храна да употрѣбява, каква вода да пие и какъ да я пие. Иска ли да бѫде здравъ, човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се храни, какъ да пие вода, кога и какъ да почива и т. н. Пие ли вода, той трѣбва да вземе примѣръ отъ кокошката, да пие вода на глътки. Както е нужно за стомаха на човѣка добра и чиста храна и вода, така той трѣбва да държи въ ума си свѣтли мисли, въ сърдцето си — възвишени и благородни чувства. По този начинъ, човѣкъ може да съгради не само здраво физическо тѣло, но и здраво духовно тѣло. Задачата на човѣка седи не само въ работа върху своя умъ, сърдце и воля, но и въ работа върху окрѫжаващитѣ. — По какъвъ начинъ ще работи върху тѣхъ? — Като работи съзнателно върху себе си, човѣкъ едновременно работи и върху другитѣ. Като работи съ мисъльта си, мислитѣ му се пренасятъ въ пространството и се възприематъ отъ просвѣтенитѣ умове. Представете си, че нѣкой човѣкъ се е отчаялъ отъ живота и намислилъ да се самоубива. Като доловите това, вие веднага отправяте къмъ него своята насърдчителна, положителна мисъль. Този човѣкъ се сепва, започва да мисли и се отказва отъ решението си. Другаде виждате, че нѣколко души намислили да вършатъ престѫпление. Вие отправяте къмъ тѣхъ една положителна мисъль за отговорность на човѣка предъ Бога, и тѣ се спиратъ, отказватъ се отъ намѣрението си да вършатъ престѫпления. Следователно, положителната, възходеща мисъль на човѣка, е въ състояние да помага на малъкъ или голѣмъ брой хора — зависи отъ интенсивностьта и чистотата на мисъльта. Значи, човѣкъ носи отговорность по отношение цѣлото човѣчество. Като знае това, той трѣбва да бѫде внимателенъ къмъ своитѣ мисли и чувства, да не допуша въ ума и въ сърдцето си мисли и чувства, които действуватъ убийствено върху хората. Мисъльта е сила, която трѣбва съзнателно да се използува. Който не схваща отговорностьта, която носи по отношение на цѣлото човѣчество, той не мисли правилно и казва: На мене да е добре, а какво ще става съ хората, това не ме интересува. — Така мислятъ обикновенитѣ хора, но не и тия, които вървятъ въ Божествения пѫть. Ето защо, всѣка сутринь човѣкъ трѣбва да изпраща къмъ всички хора на земята своитѣ добри мисли и желания. Нѣма да мине много време, той ще получи отплата за това, което е направилъ. Онзи, Който го е създалъ, ще му изпрати своето удобрение, което ще повдигне духа му. „Забранихме му“. Като отговоръ на това запрещение, Христосъ казва: „Не забранявайте на никого!“ Христосъ не е създалъ сегашнитѣ църкви, които непреставатъ да водятъ борба за предимство една надъ друга. Христосъ не държи за каменнитѣ църкви, нито за тѣхнитѣ служители. — Защо? — Защото Той е противъ дѣлението, противъ ония проповѣди, въ които се говори за Неговитѣ страдания. Отъ две хиляди години насамъ се говори за страданията на Христа, а Той изисква вече отъ хората приложение на Божията Любовь. Ако питате Христа, на коя църква да служите, Той ще ви отговори: Служете на която и да е църква, но прилагайте Божията Любовь. — Коя църква е най-права? — Всички църкви, които прилагатъ любовьта сѫ прави. — Кой народъ е най-добъръ? — Всички народи сѫ добри, щомъ сѫ носители на любовьта. — Защо ние не успѣваме?— Защото не спазвате законитѣ на любовьта. Майката храни, пере, чисти детето си, но щомъ излѣзе вънъ, то веднага се изцапва и се връща дома си мокро, нечисто. — Какво трѣбва да правимъ тогава? — Да се миете и кѫпете често. Вода гореща и сапунъ има достатъчно. Ще изперете дрехитѣ си, ще се измиете, изкѫпете и пакъ ще излѣзете чисти, и облѣчени предъ свѣта. Който не може самъ да се пере и мие, той очаква на майка си, тя да го пере и мие. Обаче, който може самъ да се чисти, той се ползува отъ добритѣ условия, които майка му е създала, и не само себе си чисти, но помага и на малкитѣ си братчета и сестричета. И тъй, каквото представятъ децата на физическия свѣтъ, такова нѣщо представятъ възрастнитѣ хора въ духовния свѣтъ. Въ духовния свѣтъ хората сѫ толкова немощни, колкото и децата на физическия свѣтъ. На физическия свѣтъ, обаче, хората минаватъ за герои. Тѣ отиватъ на бойното поле, биятъ се, завладяватъ земи. Ако човѣкъ се осмѣли да имъ каже, че не трѣбва да грѣшатъ, да лъжатъ, да вършатъ престѫпления, тѣ веднага се противопоставятъ и казватъ, че не може безъ лъжа, безъ грѣхове. Като имъ се говори за почивка, тѣ казватъ, че човѣкъ трѣбва да работи неуморно, да осигури бѫдещето си. — Какво ще кажете тогава за почивката, която Богъ е направилъ въ седмия день? Казано е въ Писанието, че Богъ работилъ шесть деня, а въ седмия си починалъ. Не само хората, но и животнитѣ трѣбва да си почиватъ. Като работи шесть деня, на седмия день и волътъ трѣбва да си почине. На седмия день, добриятъ господарь ще пусне вола си въ гората, на свобода, на почивка. — Ами ако го изяде вълкъ? — Който служи на Бога, той е защитенъ отъ всѣкакви вълци. На такъвъ човѣкъ и богатството, и имотътъ, и добитъкътъ сѫ запазени отъ външни нападения и посегателства. Който служи на Бога, билъ той българинъ, англичанинъ, руснакъ, или какъвъ и да е, той всѣкога е свободенъ. Дето и да отиде, той знае, че е поданикъ на една велика държава, чиито закони седатъ надъ всички свѣтовни наредби и постановления. Единъ индусъ отишълъ въ Тибетъ да проповѣдва. Като обикалялъ градоветѣ, той попадналъ въ енорията на единъ лама (владика). Владиката го извикалъ при себе си и му казалъ: Ти направи едно голѣмо престѫпление, за което си осѫденъ на смърть. За тази цель било заповѣдано да го спуснатъ въ една дълбока яма, здраво затворена отгоре, да не може никой да отвори и да го извади. Като го спуснали въ ямата, той се видѣлъ обиколенъ съ умрѣли хора, отъ които се разнасяла отвратителна миризма. Така прекаралъ той цѣли три деня въ усърдна молитва къмъ Господа, да го избави по нѣкакъвъ начинъ отъ това нещастие. Една вечерь той видѣлъ рѫка, която дигнала капака и спуснала едно вѫже. Въ това време той чулъ гласъ: Хвани се за вѫжето и излѣзъ вънъ на свобода. Той моментално хваналъ вѫжето и излѣзълъ вънъ отъ ямата. Като се огледалъ, не видѣлъ никакъвъ човѣкъ около себе си. Силно замисленъ, той дошълъ най-после до заключение, че навѣрно ламата е изпратилъ нѣкои отъ своитѣ хора да го извадятъ отъ ямата. Убеденъ въ това, той се отправилъ къмъ ламата, да му благодари за освобождаването. Като го видѣлъ свободенъ, ламата се почудилъ, но му казалъ: Махни се оттукъ! Радвай се на свободата си. Благодари на Онзи, Който те е освободилъ. По всичко се вижда, че ти служишъ на силния Богъ. — Кой го е освободилъ? — Христосъ. Съвременнитѣ християни цитиратъ примѣри изъ Библията, за тримата момци въ огнената пещь, за пророкъ Данаилъ въ ямата между лъвоветѣ, но забравятъ, че и днесъ има редъ примѣри за чудно избавяне на хора отъ явна смърть. И ако трѣбва да изнесатъ тѣзи примѣри, тѣ ги обясняватъ съ нѣкакво случайно избавяне, а не като примѣри, въ които взима участие самъ Христосъ, или Божията рѫка. Следователно, ако човѣкъ не вдигне кръста си и не възлюби Бога съ всичката си душа, съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърдце и съ всичката си сила, той нищо не може да направи. Ако молитвата ви не стига до Бога, кѫде е вашата сила? Ако молитвата на индуса била приета отъ Бога, защо и вашата да не се приеме? Щомъ молитвата на човѣка е чиста, дълбока, тя всѣкога се приема. Богъ не прави разлика между душитѣ. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Идете и проповѣдвайте на хората, и Азъ ще бѫда съ васъ до скончание на вѣка. Защото даде ми се всѣка власть на небето и на земята.“ Тъй щото, като знаете, че Христовиятъ Духъ живѣе вѣчно и разполага съ сила и власть, не се обезсърдчавайте. Вие всѣкога можете да Го призовете и да получите Неговата помощь. Всѣки човѣкъ носи Христовата сила въ себе си. Той трѣбва само да работи върху себе си, да развива тази сила. Щомъ развиятъ тази сила въ себе си, хората ще познаятъ, какво нѣщо е Богъ, какво представя Божественото начало въ човѣка. Съвременнитѣ религиозни очакватъ идването на Христа по начинъ, по какъвто Той нѣма да дойде. Самъ Христосъ казва: „Когато Синъ Человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра?“ Значи, вѣрата е едно отъ условията, чрезъ което хората могатъ да познаятъ Христа и да Го приематъ въ себе си. Докато хората не приематъ Христа вѫтрешно, по какъвто външенъ начинъ и да имъ се изяви, тѣ нѣма да Го познаятъ. Вѣрата подразбира вѫтрешна опитность. Казано е въ Писанието: „Пазете се отъ кваса на фарисеитѣ и садукеитѣ!“ Сега ние казваме на съвременнитѣ християни: Пазете се отъ онѣзи плодове на живота, които носятъ смърть. Пазете се отъ учения, които носятъ страдания и смърть. Хранете се съ такива плодове, които носятъ здраве за тѣлото, свѣтлина за ума и свобода за душата. За тѣзи плодове е казано въ Битието: „Който яде отъ дървото на живота, той ще придобие безсмъртие“. Тѣзи плодове водятъ човѣка къмъ познаване на абсолютната, истинската вѣра. За да се развива това дърво правилно, нужни сѫ специални енергии, специална почва. Почва, на която е убитъ човѣкъ, или животно, носи проклятие въ себе си. За да се използува, тази почва трѣбва да се остави седемь години на покой, да работятъ върху нея природнитѣ сили, коренно да я пречистятъ. Докато не се махне и последната следа отъ извършеното престѫпление, тази почва не трѣбва да се използува. И ако днесъ хората сѫ болни, нервни, страдащи, това отчасти се дължи на храната, която употрѣбяватъ. Тѣ се ползуватъ отъ плодоветѣ на земята, която е напоена съ кръвьта на хиляди и милиони жертви — хора и животни. Земята е пропита отъ човѣшка кръвь, и тя трѣбва да се пречисти. Тя може да се пречисти, само като мине презъ Божествения огънь — огъньтъ на любовьта. „Забранихме му.“ Христосъ казва: „Не имъ забранявайте!“ — Въ какво? — Въ правене на добро. И азъ казвамъ: Правете добро. — Време ли е за правене на добро? — Закъснѣли сте даже. И ако въ продължение на нѣколко години още не влѣзете въ новия животъ, отъ васъ нищо не може да излѣзе. Човѣкъ трѣбва да се повдигне сега или никога! Следователно, онѣзи, които не сѫ взели решение да следватъ пѫтя на Божественото учение, да решатъ това още сега. Които сѫ взели решение, тѣ да не се колебаятъ, да тръгнатъ напредъ. Които пъкъ сѫ тръгнали, тѣ да вървятъ, безъ да се обръщатъ назадъ. Който е взелъ мотиката на рамо, той не трѣбва да се обръща назадъ. Защо трѣбва да се обръща назадъ? Да гледа, да не го следи нѣкой. Силниятъ човѣкъ не се интересува, дали нѣкой го следи, или не. Той върви напредъ. Който е тръгналъ въ правия пѫть, той не иска да знае, следватъ ли го други, или не. Самъ да остане въ пѫтя, той върви напредъ, нищо не го спира. — Не трѣбва ли да се обърнемъ назадъ, да видимъ, колко пѫть сме извървѣли? — Никакво обръщане назадъ не се позволява. Щомъ стигнете на високия връхъ, тамъ ще се спрете и ще огледате пѫтя, който сте извървѣли. Като вървите въ правия пѫть, нѣма да се интересувате за резултатитѣ. И тъй, докато следвате Божия пѫть, вие лесно ще се справяте съ мѫчнотиитѣ и страданията си. При това положение, и на смъртно легло да сте, изоставени отъ лѣкари, отъ близки, достатъчно е да се обърнете съ молба къмъ Бога, да ви повдигне и оздрави, за да разберете, че Той е единствениятъ, къмъ Когото можете да се обърнете. Само при такива случаи, човѣкъ може да познае Бога и да опита Неговата Любовь. — Ама защо се разболѣхъ? — Да опиташъ Божията Любовь. — Защо осиромашахъ? — Да опиташъ Божията Любовь. — Защо изгубихъ общественото си положение? — Да опиташъ Божията Любовь. Всички несгоди, мѫчнотии и страдания, които човѣкъ преживява, иматъ за цель, да запознаятъ човѣка съ любовьта. Тѣзи опитности струватъ повече отъ най-голѣмото земно богатство. Това значи, да се свърже човѣкъ съ невидимия свѣтъ, съ Христа, съ Бога. Нѣма по-велико състояние за човѣка отъ това, да се свърже съ Великото въ свѣта, съ любовьта, въ която нѣма никаква промѣна. Единственото нѣщо, на което човѣкъ може да разчита, това е Любовьта на Бога. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да е свързанъ съ Бога и да върши Неговата воля. Да изпълни човѣкъ волята Божия, това значи да придобие вѫтрешенъ миръ и вѫтрешна радость въ себе си. Щомъ придобие тѣзи качества, човѣкъ може да се домогне до вѫтрешната философия на живота, до положителната наука. „Понеже не следва съ насъ, забранихме му“. Христосъ казва: „Който не е противъ насъ, той е съ насъ, затова не му забранявайте“. Сега и азъ ви казвамъ: Не се отричайте отъ добритѣ си намѣрения! По-нататъкъ Христосъ казва на ученицитѣ си: „Понеже азъ пострадахъ, и вие ще пострадате. Понеже азъ умрѣхъ, и вие ще умрете. Но ако вървите въ стѫпкитѣ ми, както азъ възкръснахъ, така и вие ще възкръснете“. Христосъ донесе въ свѣта учение на любовь, на братство между хората. Всички хора трѣбва да съзнаятъ, че сѫ братя, че иматъ единъ и сѫщъ баща — Бога. Всички хора четатъ „Отче нашъ“, но само на думи. — Защо? — Единъ чете „Отче нашъ“, но когато нѣкой дойде да му иска пари на заемъ, той ще му наложи 30—35 % лихва. Другъ чете „Отче нашъ“, но като дойде нѣкой беденъ при него да му иска малко жито, той казва, че нѣма, а хамбарътъ му е пъленъ. Който обича Бога, той е готовъ всѣкога да дава: сърдцето му е отворено и готово да дава; лицето му е свѣтло отъ добритѣ дѣла, които прави. Това означава човѣкъ, на когото огъньтъ вѣчно гори, и свѣщьта постоянно свѣти. Изворътъ на този човѣкъ всѣкога тече и раздава на всички хора — бедни и богати, учени и прости. „Не имъ забранявайте“! — казва Христосъ. „Който не е противъ насъ, той е съ насъ“. 6. Беседа отъ Учителя, държана на 6 октомврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Духъ Господенъ. „Духъ Господенъ е на мене, защото ме проводи да благоветствувамъ на сиромаситѣ.” Лука 4:18. Ученитѣ, както и проститѣ хора, често се запитватъ, какво може да имъ се говори и трѣбва ли да имъ се говори. Нѣкои хора казватъ, че трѣбва да имъ се говори, а други, че не трѣбва. За да докажатъ правотата на своя възгледъ, последнитѣ се спиратъ върху животнитѣ и казватъ: Ето, никой не говори на животнитѣ, но въпрѣки това тѣ живѣятъ, растатъ и се размножаватъ. На сѫщото основание и на хората може да не се говори, и тѣ пакъ да си живѣятъ, да растатъ и да се развиватъ. Да говори човѣкъ, това е тъй необходимо, както и да яде. Значи, между яденето и говоренето има известно съотношение. Презъ цѣлия си животъ, човѣкъ яде и говори. Ако само единъ или два пѫти яде човѣкъ, това още не разрешава въпроситѣ на живота. И като яде, и като не яде, въ края на краищата, човѣкъ все ще умре, но въ първия случай, смъртьта ще настѫпи скоро, въ продължение на нѣколко деня, а въ втория случай — въ продължение на десетки години. Бавната, продължителна смърть е подобна на опънатъ конецъ, който постепенно се изтънява, докато най-после се скѫса. Тъй щото, въпросътъ не седи въ яденето или въ неяденето, но въ правилното хранене. Човѣкъ трѣбва правилно да се храни, право да мисли и да чувствува, както и право да действува. Съвременнитѣ хора казватъ, че човѣкъ трѣбва да има вѣра. — Какво може да допринесе вѣрата на човѣка? Нѣкой вѣрва, че на планината нѣкѫде има чистъ изворъ. Той тръгва по направление на този изворъ и следъ нѣколко часа се намира предъ него. Какво е придобилъ отъ вѣрата си въ този изворъ? Другъ вѣрва въ хлѣба и си купува единъ хлѣбъ. Трети пъкъ, вѣрва въ паритѣ и се стреми къмъ придобиване на богатства. Какво може да придобие човѣкъ съ вѣрата си въ хлѣба, или въ паритѣ, ако стомахътъ му е разстроенъ и не може да яде? Какво ще се ползува той отъ вѣрата си въ извора, ако не може да пие отъ неговата чиста, кристална вода? Вѣрата на човѣка въ нѣщо, има смисълъ само тогава, когато това нѣщо може правилно да се използува и приложи въ живота. Възможноститѣ на човѣка сѫ два вида: външни и вѫтрешни. Външно богатиятъ, има възможность да си купи всичко, каквото пожелае, но нѣма вѫтрешна възможность да се ползува отъ това, което си е купилъ: стомахътъ му може да е разстроенъ, или пъкъ не знае правилно да се храни. Въ първия случай, той всѣкога ще бѫде гладенъ, а въ втория — всѣкога ще преяжда. Вѫтрешно, сиромахътъ има здравъ стомахъ, знае правилно да се храни, но нѣма пари, не може да задоволи желанията си, да си купи, каквото иска. Първиятъ казва: Да имахъ здравъ стомахъ! Вториятъ казва: Да имахъ пари! Какво трѣбва да направятъ тия двама души? Богатиятъ, който разполага съ много пари, трѣбва да даде часть отъ богатството си на сиромаха. Сиромахътъ пъкъ, който разполага съ вѫтрешно богатство, трѣбва да даде часть отъ своето знание и разбиране на първия. Така, именно, ще стане правилна обмѣна на енергиитѣ между двамата. Всѣки човѣкъ трѣбва да даде нѣщо отъ себе си. Като съзнава това, той никога нѣма да се осмѣли да простре рѫка за просия. Докато между хората става правилна обмѣна, бедни нѣма да има, а просеци — още повече. Въ такъвъ случай, просията съвършено ще изчезне. Днесъ, обаче, една часть отъ хората сѫ външно богати, а вѫтрешно сиромаси, лишени отъ възможности да приложатъ своето богатство. Втората категория хора сѫ външно сиромаси, а вѫтрешно богати, но и тѣ сѫ лишени отъ условия да приложатъ своето богатство. Религиознитѣ хора разчитатъ на своята вѣра въ Господа, въ Исуса Христа и мислятъ, че като умратъ, ангели ще слѣзатъ отъ небето и ще ги занесатъ при Господа. Тамъ ще ги посрещнатъ съ слава и почести. Въ това отношение, тѣ мязатъ на турцитѣ, които си въобразяватъ, че като отидатъ на онзи свѣтъ, ще се намѣрятъ предъ планини отъ сладъкъ пилафъ, отъ който ще ядатъ до насита. Въпросъ е, дали ще намѣрятъ на небето това, което си представятъ. Добре е понѣкога хората да си въобразяватъ, че ще станатъ богати, учени, силни. Това ще ги насърдчи, да могатъ да работятъ, да се стремятъ къмъ нѣщо. За човѣка е важно да гледа на настоящето, какво днесъ може да постигне. Какво е билъ въ миналото и какво ще стане въ бѫдеще, не е важно. Той трѣбва съзнателно да използува условията на настоящето, да си приготви свѣтло бѫдеще. Какво трѣбва да направи богатиятъ въ този си животъ? И какво трѣбва да направи сиромахътъ? Богатиятъ трѣбва да пренесе богатството си отъ едно мѣсто на друго. Всички клиенти на богатия човѣкъ сѫ сиромаси. Ето защо, той трѣбва да пренесе часть отъ богатството си при тѣхъ, въ натура — въ видъ на жито, царевица, дрехи, обуща и т. н. Сиромахътъ, пъкъ, като счетоводитель, приема нѣщата и записва, какво е получилъ. Той държи точна смѣтка, какво и колко даватъ богатитѣ. Богатитѣ ще бѫдатъ сѫдени по списъцитѣ на сиромаситѣ. Когато въ невидимия свѣтъ сѫдятъ нѣкой богатъ, сведения за неговитѣ добри и лоши дѣла, се взиматъ отъ сиромаситѣ. Ако наказанието му е по-голѣмо, отколкото трѣбва, богатиятъ има право да апелира, да се провѣри, дали сиромаситѣ не сѫ направили нѣкаква грѣшка въ изчисленията си. Богатитѣ пъкъ, ще даватъ сведения за сиромаситѣ. Тѣ ще се произнасятъ върху наказанието на сиромаситѣ. И богати, и сиромаси всички ще бѫдатъ сѫдени. Ако сиромаситѣ сѫ наложили по-голѣми наказания върху богатитѣ, и ако богатитѣ сѫ наложили по-голѣми наказания върху сиромаситѣ, дѣлата се прекратяватъ. Тогава и богатитѣ, и сиромаситѣ, се изпращатъ отново на земята, да изравнятъ смѣткитѣ си. Ако сиромахътъ е научилъ урока си като сиромахъ, той се отказва отъ счетоводителската си служба и заема друга нѣкоя. Той казва: Не искамъ вече сиромахъ да бѫда. Наситихъ се на затвори, на сѫдилища. Тукъ открадналъ 20 лв., тамъ открадналъ единъ хлѣбъ — хайде въ затвора. Като полежи въ затвора месецъ — два, той започва да се оправдава съ сиромашията си. Ами ако богатиятъ е въ затворъ, той съ какво може да се оправдава. Богатиятъ се оправдава съ това, че не занесълъ на време, часть отъ богатството си на сиромаситѣ. Като му дотегне затвора, той казва: Не искамъ повече богатъ да бѫда. По-добре да осиромашея, отколкото да се занимавамъ съ разнасяне на богатството си отъ едно мѣсто на друго. И богатиятъ, и сиромахътъ носятъ отговорности. Следователно, човѣкъ не трѣбва да бѣга отъ отговорности въ живота, но да ги изпълнява точно на време и правилно. Щомъ и богатиятъ, и сиромахътъ изпълняватъ отговорноститѣ си, и богатството, и сиромашията, сѫ на мѣсто. Чрезъ богатството човѣкъ може да развива такива добродетели, каквито чрезъ сиромашията не може. И обратно: чрезъ сиромашията може да развива такива добродетели, каквито чрезъ богатството не може. Съвременнитѣ хора не разбиратъ смисъла на богатството и сиромашията, и безъ да мислятъ много, нѣкои набързо се произнасятъ, че богатитѣ хора сѫ крадци и разбойници. Други пъкъ казватъ, че сиромаситѣ сѫ крадци и разбойници. — Не, не е така. Това е пристрастно заключение. Нито всички сиромаси, нито всички богати сѫ крадци. Има крадци въ свѣта, но тѣ не сѫ нито само сиромаси, нито само богати. Другаде слушате да се казва, че ученитѣ развалятъ свѣта. — И това не е вѣрно. Има невежи хора, които развалятъ свѣта така, както и нѣкои учени. Кой обръща колата: който знае пѫтя, или който не го знае? — Който знае пѫтя, той може да обърне нѣкѫде колата, но пакъ ще я оправи и ще продължи пѫтя си. Обаче, който не знае пѫтя, той може да попадне въ нѣкоя задънена улица и мѫчно може да се оправи. Който иска да бѫде господарь на положението, той трѣбва да върви пешъ, че нито да обръща колата срѣдъ пѫтя, нито да влиза въ задънени улици. Като не разбиратъ законитѣ на живота, мнозина казватъ: Да се оправи веднъжъ свѣтътъ, че и азъ да се оправя. — Отде знаятъ тѣ, че свѣтътъ не е оправенъ? И защо трѣбва да чакатъ свѣтътъ да се оправи, че следъ това тѣ да се оправятъ? Ако чакатъ свѣтътъ да се оправи, ще минатъ хиляди и милиони години. Това е криво разсѫждение. Трѣбва ли човѣкъ да чака всички хора да минатъ предъ него, че тогава той да поеме сѫщата пѫтека? Много пѫтища водятъ къмъ бащиния му домъ. Щомъ види, че много хора се блъскатъ по една и сѫща пѫтека, той трѣбва да вземе друга посока и по нея да се върне у дома си. Ако рече да чака всички хора да се извървятъ, той трѣбва да се въорѫжи съ търпение. Следъ хиляди години ще дойде неговиятъ редъ, но той ще бѫде много изостаналъ. Защо трѣбва да чака той хиляди години наредъ? Ще кажете, че тукъ работи законътъ на еволюцията. Хората не разбиратъ този законъ. Еволюция сѫществува само при чистъ и светъ животъ. Въ грѣшния животъ, обаче, има само инволюция. — Все ще придобиемъ нѣкаква опитность. — Каква опитность може да придобие човѣкъ, който день следъ день трупа дългове? Колкото повече дълговетѣ на човѣка се увеличаватъ, толкова повече расте и отчаянието му, докато единъ день си тегли куршумъ и свършва. — Каква еволюция има въ това? Така работитѣ не се оправятъ. Куршумътъ нито оправя работитѣ, нито разрешава задачитѣ на живота. Той представя край на една философия, въ която нѣма никаква логика, никакво оправдание. Христосъ казва: „Духътъ Господенъ ме прати да благоветствувамъ на сиромаситѣ“. Духътъ Господенъ представя разумното, възвишеното начало, което може да посети човѣка и да работи въ него. Дали ще Го приеме човѣкъ въ себе си, или не, това е другъ въпросъ. Важно е, че Духътъ прави човѣка истински човѣкъ. Когато Духътъ Господенъ влѣзе въ човѣка, той го праща да благоветствува на сиромаситѣ разумното Слово. Ако Духътъ не влѣзе да работи въ човѣка, неговата участь ще бѫде като тази на животнитѣ. Той не би се различавалъ отъ тѣхъ. Безъ Духа Господенъ човѣкъ не може да има никакво свѣтло бѫдеще. Това се отнася не само за отдѣлния ученикъ, но и за семействата, за обществата, за народитѣ, както и за цѣлото човѣчество. Всѣки индивидъ, всѣко семейство, всѣко общество, пъкъ и цѣлото човѣчество, иматъ своя специфична мисия, която трѣбва да изпълнятъ. Ако индивидътъ, семейството, обществото, народътъ и цѣлото човѣчество не изпълнятъ мисията, за която сѫ предназначени, очакватъ ги страдания, разочарования и смърть. „Духътъ Господенъ е на мене и ме помаза да благоветствувамъ на сиромаситѣ“. Помазването е реална опитность, която човѣкъ изживява вѫтре въ себе си. Всички хора могатъ да минатъ презъ процеса на помазването, но по различенъ начинъ. Всѣки човѣкъ минава презъ специфични опитности. Невидимиятъ свѣтъ никога не дава еднакви опитности. Нѣма двама души въ свѣта, които да сѫ минали презъ еднакви опитности. Въ разнообразието, именно, седи красотата на живота. Всѣки човѣкъ има своя специфична основна идея, която го отличава отъ другитѣ хора, но тази идея го свързва съ Великото начало на живота. Тази идея представя центъръ на вселената. Значи, всички хора, като се движатъ по точкитѣ на окрѫжностьта, съ стремежа си къмъ своята основна идея, се срѣщатъ въ центъра на вселената, въ центъра на Битието. Като се движатъ по периферията, тѣ образуватъ окрѫжностьта, т. е. орбитата на Битието, на вселената. Това виждаме и въ геометрията. Когато една точка въ движението си образува крива линия, еднакво отдалечена отъ една вѫтрешна точка, наречена центъръ, получаваме окрѫжность — крива линия и крѫгъ — пространство, заградено отъ тази крива линия. Всички точки на окрѫжностьта сѫ еднакво отдалечени отъ центъра, но нѣматъ еднакви прояви. Ако това разнообразие не сѫществуваше, крѫгътъ не би могълъ да се образува. Сега, като се говори за душа, нѣкои отъ съвременнитѣ учени и философи си задаватъ въпроса: Какъ е възможно, душата, която е духовно начало, безпространствена, да живѣе въ физическото тѣло на човѣка, което заема мѣсто въ пространството? Какво представя безпространственостьта, тѣ не могатъ да обяснятъ. Донѣкѫде само геометрията разглежда въпроса за безпространственостьта. Тя казва, че точката не заема никакво пространство. Следователно, точката е безпространствена, безъ никакво измѣрение. Обаче, ако точката придобие нѣкакъвъ импулсъ и започне да се движи, тя ще образува права линия, която заема пространство и придобива едно измѣрение — дължина. И тукъ можемъ да зададемъ въпроса: Какъ е възможно нѣщо безпространствено, при движението си да образува нѣщо пространствено? Ние можемъ да отговоримъ на въпроса по следния начинъ: Всѣко безпространствено нѣщо, при движението си, образува нѣщо пространствено. Пространственото е резултатъ на безпространственото. Правата линия има само едно измѣрение — дължина. Отъ движението на правата линия, обаче, се образува плоскость, която има две измѣрения—дължина и широчина. Ако плоскостьта продължава да се движи подъ правъ ѫгълъ, тя образува тѣло, което има три измѣрения — дължина, широчина и височина или дълбочина. Тъй щото, правата линия, плоскостьта и тѣлото сѫ резултати, получени при движението на точката, на безпространственото, въ три различни посоки. „Духътъ Господенъ е на мене“. Казвате: Какъ е възможно, Духътъ Господенъ, духовното начало, да присѫтствува въ физическия човѣкъ? — Много естествено. Сегашниятъ животъ на човѣка не е нищо друго, освенъ резултатъ отъ действията на Духа. Ще каже нѣкой, че не вѣрва въ това. Който не вѣрва въ това, той прилича на човѣкъ, който дължи на нѣкого десеть хиляди лева, но ги отрича, като казва, че нищо не му дължи. Какво печели той съ отричането си? Колкото и да се отказва отъ дълга си, това е външенъ процесъ. Дълбоко въ себе си, той знае, че дължи десеть хиляди лева, но ги отрича, казва, че нищо не дължи. Каквото и да прави човѣкъ, както и да се отказва отъ задълженията си, въ края на краищата, законътъ ще го улови. Има хитри хора, които си служатъ съ редъ незаконни начини, за да се освободятъ отъ задълженията си. Отива единъ длъжникъ при банкера, свой кредиторъ, и го пита: Колко ти дължа? Кога е срокътъ за изплащане на полицата ми? Моля ти се, покажи ми полицата да видя, кога трѣбва да я платя, забравилъ съмъ срока ѝ. Банкерътъ изважда полицата, подава му я въ рѫката, да си вземе бележка за сумата и срока на изплащането ѝ. Длъжникътъ сграбчва полицата, бързо я скѫсва и избѣгва. Какво ще прави банкерътъ? Погледне натукъ-натамъ, не вижда никакъвъ човѣкъ около себе си, който да се яви като свидетель. Обаче, сѫществува единъ законъ, споредъ който, никой не е въ състояние да скѫса полица, подписана отъ природата. Полицитѣ на природата сѫ написани на пергаментъ, който нито се разваля, нито се кѫса. Рече ли нѣкой да кѫса този пергаментъ, той се полепва върху него и следъ това никаква сила не може да го отлепи. Въ това отношение съвременнитѣ хора сѫ дошли до заключение, че нѣма дѣло, извършено отъ човѣка, добро или лошо, което да не се отпечата върху лицето му, или върху кой и да е отъ удоветѣ му. Престѫпленията на човѣка се отпечатватъ на едно мѣсто, а добродетелитѣ му — на друго. Кой каквото е вършилъ презъ живота си, добро или зло — всичко е отпечатано върху човѣка. Затова е казано въ Писанието; „Нѣма скрито-покрито въ природата. Нѣма тайна, която да се не узнае.“ Въ бѫдеще, отъ дѣлата на хората, могатъ да се създадатъ интересни филми. Всѣки човѣкъ играе роля на първокласенъ киноартистъ. За такъвъ киноартистъ, днесъ плащатъ голѣми суми. За онзи, който не знае, каква роля играе въ живота, това сѫ празни думи. Обаче, въ живота на хората това сѫ истински положения. Безъ да подозира, човѣкъ непрекѫснато играе роли въ живота си, отъ които той самъ се учи, а покрай него и ближнитѣ му. Когато нѣкой се оплаква отъ себе си, че е нетърпеливъ, това не се дължи нито на майка му, нито на баща му, но на самия него. Чувството на време не е развито въ него. Този човѣкъ не знае, какво представя ритмусътъ на живота. Той започва една работа, постоянствува въ нея день, два, три, и като изгуби търпение, напуща я. Щомъ напусне работата си, спънката, която му е противодействувала, веднага се премахва. Неуспѣхитѣ на хората се дължатъ, именно, на отсѫтствие на търпение въ тѣхъ. Тѣ започватъ работитѣ си и не ги свършватъ. И тъй, причината за неуспѣхитѣ на съвременнитѣ християни се дължи на отсѫтствие на търпение и постоянство въ тѣхъ. Благодарение на това, тѣхнитѣ опити сѫ излизали несполучливи. Единъ християнинъ отива при единъ боленъ, иска да му помогне. Той започва да се моли за него да оздравѣе, но болниятъ не оздравява. Християнинътъ си казва: Втори пѫть не правя такъвъ опитъ, да се излагамъ. — Много скоро се обезсърдчава този християнинъ. Той трѣбваше да постоянствува, да приложи всичкото си търпение и тогава да очаква нѣкакъвъ резултатъ. Единъ руски баптистки проповѣдникъ попадналъ въ Русе, дето държалъ хубави проповѣди, придружени съ живи примѣри, въ които всѣкога ималъ успѣхъ. Единъ день проповѣдвалъ за слѣпия, на когото Христосъ отворилъ очитѣ. Като свършилъ проповѣдьта си, той чулъ единъ тихъ гласъ да му говори отвѫтре: Излѣзъ на улицата и предъ вратата на зданието ще видишъ единъ слѣпъ човѣкъ. Тури рѫката си на очитѣ му и кажи: Въ името на Господа Исуса Христа, ти трѣбва да прогледашъ! Проповѣдникътъ веднага напусналъ амвона и се отправилъ къмъ слѣпеца. Придруженъ отъ последователитѣ си, той се спрѣлъ предъ него, турилъ рѫката си върху очитѣ му, но въ момента, когато трѣбвало да произнесе думитѣ „Въ името на Господа Исуса Христа прогледай“, дошло съмнението. Той си казалъ: Ами ако не прогледа? Като видѣлъ, че може да се изложи предъ хората, той се спрѣлъ, започналъ да се колебае, да мисли, какво да прави и решилъ да се помоли у дома си за слѣпеца, да не би опитътъ му да излѣзе несполучливъ. Следъ този несполучливъ опитъ, той се върналъ въ Русия. Въ Стария Заветъ се разправя за тримата момци въ огнената пещь. Вавилонскиятъ царь по това време издалъ заповѣдь къмъ всички свои поданици, да отидатъ и се поклонятъ на тѣхнитѣ идоли. Всички негови поданици отишли да се поклонятъ на идолитѣ, но тримата момци се отказали да направятъ това. Завистници ги наклеветили на царя, че не искатъ да изпълнятъ заповѣдьта му. Царьтъ ги заплашилъ, че, ако не се поклонятъ на идолитѣ, ще ги хвърли въ огнена пещь. Тѣ му отговорили: Нашиятъ Богъ, на Когото служимъ, е въ състояние да ни избави отъ пламъцитѣ на огнената пещь, но и да не ни избави, ние нѣма да се поклонимъ на вашитѣ идоли. Това значи вѣра. Каква вѣра е тази, която може да се разколебае отъ една огнена пещь? Това е вѣра на жабитѣ, а не вѣра на човѣкъ, който познава Бога. Нѣкога заекътъ държалъ изпитъ за градоначалникъ. За тази цель, Богъ му далъ два револвера, да се брани срещу неприятелитѣ си. Като се въорѫжилъ добре, заекътъ си казалъ: Сега мога свободно да отида въ гората, дето ще държа изпита си. Като издържа изпита си, ще бѫда назначенъ за градоначалникъ въ единъ отъ Божиитѣ градове. Заекътъ закачилъ револверитѣ отъ дветѣ си страни и влѣзълъ въ гората, като си казалъ: Да смѣе само нѣкой да излѣзе срещу мене! Всѣки, който се осмѣли да ме нападне, ще опита силата ми. Въ това време нѣщо зашумѣло въ храститѣ. Заекътъ се вслушалъ, но толкова се уплашилъ, че хвърлилъ револверитѣ и хукналъ да бѣга. Като се убедилъ, че е вънъ отъ всѣкаква опасность, той се спрѣлъ и си казалъ: Господи, тази служба не е за мене. Дай ми друга нѣкаква служба. Следователно, който решава голѣми, трудни задачи въ живота, той не трѣбва да има заешко сърдце. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не е минавалъ презъ мѫчнотии. Всички хора сѫ минавали и минаватъ презъ мѫчнотии, съ единствената разлика, че едни сѫ устояли на мѫчнотиитѣ; други пъкъ, още въ началото не сѫ устоявали. Онѣзи, които сѫ издържали на мѫчнотии, както тримата момци въ огнената пещь, и до днесъ още служатъ за образци. За да развие въ себе си нужната устойчивость, човѣкъ не трѣбва да се задоволява само съ единъ опитъ. Много опити, много усилия трѣбва да направи той, за да развие въ себе си мораленъ устой. Съвременнитѣ хора предприематъ редъ опити, но малцина успѣватъ, защото лесно изпадатъ въ съмнения и колебания. Нѣкой започва една работа и при първия неуспѣхъ още се отказва. Той мисли, че Богъ не го слуша и се обръща къмъ други, тѣ да се молятъ за него. — Всѣки може да се моли за васъ, но първо вие трѣбва да имате вѣра. Вѣрата подразбира връзка съ Първичното съзнание. Никой нѣма право да престѫпва Божиитѣ закони. Мнозина искатъ да отидатъ направо при Господа. — Това е физическо разбиране. Богъ работи вѫтре въ човѣка, а резултатътъ на Неговата работа, се вижда отвънъ. Търсете Бога въ себе си, а резултатътъ на неговата работа — вънъ отъ себе си. Мнозина запитватъ, кѫде е духовниятъ свѣтъ? Англичанинътъ Хиншънъ изучавалъ десеть години наредъ четвъртото измѣрение, но въпрѣки това, не могълъ да си обясни, кѫде се намира духовниятъ свѣтъ и кѫде — Божествениятъ. За да разбере донѣкѫде само духовния свѣтъ, човѣкъ трѣбва да се вглъби въ себе си, въ своето съзнание. По този начинъ той отива въ духовния свѣтъ. Щомъ разреши въпроса, той излиза отъ съзнанието си, т. е. отъ духовния свѣтъ. За да се разреши даденъ въпросъ, или за да се реализира известно желание, първо, то трѣбва да мине презъ съзнанието на човѣка, тамъ да узрѣе, и после да излѣзе навънъ. Запримѣръ, нѣкой иска да стане пѣвецъ. Той започва да мисли върху това свое желание. Той пренася желанието си въ мозъка, дето узрѣва. Кѫде, именно, въ мозъка става това узрѣване на желанието му, и той не знае. Обаче, не се минава много време, той започва да пѣе. Всички около него чуватъ гласа му и се възхищаватъ. Щомъ престане да пѣе, и гласътъ не се чува вече. Изгуби ли се гласътъ? — Не, той отново ще се чуе. Това, което е излѣзло отъ човѣка при пѣнието, ще пропѫтува пространството, но по-далечъ отъ слънцето, нѣма да отиде. Единъ день, това нѣщо пакъ ще се върне при човѣка, отъ когото е излѣзло, и ще повдигне неговия духъ. Докато гласътъ на човѣка се върне обратно при него, той ще бѫде нетърпеливъ, неспокоенъ, като че очаква нѣщо. Ако гласътъ на човѣка стигне до слънцето, той ще стане пѣвецъ на слънцето. До която планета стигне гласътъ на човѣка, такъвъ пѣвецъ може да стане той: ако гласътъ му стигне до марсъ, той ще стане пѣвецъ на марсъ; ако стигне до юпитеръ, той ще стане пѣвецъ на юпитеръ; ако стигне до меркури, до венера, или до сатурнъ, такъвъ пѣвецъ ще стане той. Пѣвецътъ на венера обича да пѣе вечерь, предъ прозореца на нѣкоя млада мома. Той взима китара въ рѫце, пѣе и свири на младата мома, докато се ожени за нея. Щомъ се ожени за нея, той захвърля китарата настрана и престава да пѣе. Други пѣвци се явяватъ на сцената: сопрани, алти и тенори. Бащата е главниятъ капелмайсторъ, майката — концертмайсторътъ. Тя свири първа цигулка. Децата пъкъ сѫ оркестрантитѣ. Така върви животътъ день следъ день. Тъй представенъ животътъ, това е една отъ неговитѣ красиви страни. Когато човѣкъ се стреми къмъ богатство, къмъ придобиване на слава и величие, това не е животъ. Ако е въпросъ за слава и почести, ако е въпросъ името ви да бѫде записано нѣкѫде, нека се напише тамъ, дето никой не е въ състояние да го заличи. Какъвъ смисълъ има да се напише името ви на дъска, отдето на другия день още може да се заличи? Като не могатъ да реализиратъ стремежитѣ си въ свѣта, хората казватъ: Трѣбва да вѣрваме въ Бога! — Не, човѣкъ трѣбва да отиде по-далечъ въ своята вѣра. Не е достатъчно само да вѣрва въ Бога, но вѣрата му трѣбва да бѫде такава, че да създаде отъ него истински човѣкъ. Ако вѣрата ви въ Бога не е въ сила да ви пресъздаде, да ви направи талантливи, гениални и свети хора, каква вѣра е тази? Мнозина мислятъ, че като отидатъ на онзи свѣтъ, тамъ всичко ще постигнатъ. — Много се лъжатъ. На онзи свѣтъ не приематъ бездарници и грѣшници. На онзи свѣтъ приематъ само съвършени хора. Затова е казано въ Писанието: „Бѫдете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ, Който е на небето“. Човѣкъ не може да бѫде едновременно и музикантъ, и поетъ, и художникъ, и ученъ, и философъ, но какъвто клонъ отъ науката или изкуството избере, да го усъвършенствува. Често религиознитѣ и ученитѣ хора спорятъ, кое вѣрую е най-право. — Най-право учение е това, което може да направи хората талантливи, гениални, светии, учени, философи, музиканти, истинолюбиви, любещи, и т. н. Обаче, да бѫде вѣрващъ човѣкъ, това не значи, че трѣбва да принадлежи къмъ православната, къмъ евангелската, къмъ католическата, или къмъ каква и да е друга църква. Човѣкъ се е родилъ само съ животъ, безъ никакво външно вѣрую. Човѣкъ се ражда съ нѣщо красиво въ себе си, но за да може красивото да се развива, Духътъ Господенъ трѣбва да дойде върху него. Всѣки човѣкъ има свой опредѣленъ пѫть, по който трѣбва да върви, за да се развива правилно. Така и планетитѣ иматъ свой опредѣленъ пѫть на движение. Тѣ отдалечъ изпращатъ поздравитѣ си, не се доближаватъ. Най-малкото доближаване на планетитѣ една къмъ друга, води къмъ катастрофа. Така трѣбва да живѣятъ и хората помежду си. Всѣки човѣкъ трѣбва да се движи по своя пѫть, а на ближнитѣ си, да изпраща отъ своята свѣтлина. Когато завършатъ развитието си, планетитѣ ще се посещаватъ една друга. Слънцето, най-голѣмиятъ братъ между планетитѣ, ще покани всички планети на гости. За тази цель, то ще разполага съ грамаденъ салонъ за гости. Като имъ устрои голѣмъ пиръ, всички планети ще се сбогуватъ и ще отидатъ по мѣстата си. По този начинъ, ще се създаде новъ свѣтъ, съ нови закони и условия за новъ животъ. Съвременнитѣ хора иматъ човѣшки разбирания за небето, за онзи свѣтъ. Тѣ казватъ: Човѣкъ се ражда, живѣе, умира и отива на небето, отдето е дошълъ. Следъ 40 — 50 години, той отново се ражда на земята. Отъ живота, който днесъ прекарвате на земята, зависи вашиятъ бѫдещъ животъ. Отъ васъ зависи да бѫдете царь или просекъ. Единъ персийски шахъ, богатъ и ученъ човѣкъ, не знаелъ, какво нѣщо е нещастието. Единъ день, той излѣзълъ вънъ отъ града на размишление. На пѫтя го срещналъ единъ просекъ, който го спрѣлъ да му иска помощь. Шахътъ погледналъ просека и се почудилъ на смѣлостьта му. Той си казалъ: Какъ смѣе този човѣкъ да ме спира на пѫтя! Шахътъ не му обърналъ никакво внимание и си заминалъ. По-нататъкъ една бедна вдовица, съ дете на рѫка, срещнала шаха и го спрѣла, съ молба да ѝ помогне. Той погледналъ къмъ нея, почудилъ се сѫщо за смѣлостьта ѝ и продължилъ пѫтя си, безъ да ѝ обърне внимание. Най-после шахътъ видѣлъ на пѫтя единъ сакатъ човѣкъ, безъ рѫце и крака, който проговорилъ нѣщо. И той искалъ нѣкаква помощь. Ядосанъ отъ тѣзи срѣщи, шахътъ се върналъ у дома си. Той си казалъ: Отде се намѣриха тѣзи хора да ми развалятъ мира! Като се уединилъ, шахътъ започналъ да размишлява върху това, което видѣлъ, и сега едва разбралъ, какво нѣщо е нещастието. Той веднага извикалъ своя адютантъ, далъ му една торба съ злато и казалъ: Вземи тази торба и иди въ града да намѣришъ онѣзи трима души, които днесъ срещнахъ на пѫтя си. Като срещнешъ просека, ще му дадешъ една шепа злато. На бедната вдовица ще дадешъ две шепи злато, а на сакатия ще дадешъ останалото. Отъ този день, той редовно изпращалъ по единъ отъ слугитѣ си въ града, да раздаватъ пари на бедни и нещастни, че като излиза на разходка, да не го спиратъ и безпокоятъ съ молбитѣ си. Така той могълъ свободно да се отдава на своитѣ размишления. Като умрѣлъ, шахътъ се явилъ при Богъ Ормуздъ и му казалъ: Докато бѣхъ на земята, живѣхъ съобразно твоята воля. Не бѣхъ съвършенъ, но богатството си раздадохъ на бедни и нещастни. — Да, ти раздаде богатството си на бедни, но не отъ любовь, а отъ желание да не те безпокоятъ. За да се научишъ да служишъ на ближния си отъ любовь, ще те изпратя пакъ на земята, но не като царь, а като работникъ. И наистина, шахътъ се преродилъ на земята като синъ на беденъ работникъ. Бащата предалъ занаята на сина си. Единъ день, синътъ работилъ на едно високо здание, отдето падналъ и счупилъ краката си. Неспособенъ вече за работа, той се принудилъ да стане просекъ. Отъ време на време Ормуздъ го запитвалъ: Какъ ти се вижда това положение? При това, които минавали покрай него, хокали го, сѫдили го, че станалъ просекъ. Въ момента, когато положението му станало много тежко, една бедна вдовица го прибрала въ дома си, да го гледа, докато е живъ. Тя изпълнила това задължение отъ любовь. По този начинъ, той научилъ закона на великата жертва. Питамъ: каква полза имате отъ Христовото учение, ако не искате хората да ви смущаватъ? Това значи, да носите само името християни, безъ да сте приели Христа въ себе си. Единъ индусъ решилъ да изучи живота въ всички негови прояви. Като дошълъ до духовния животъ, той се натъкналъ на голѣми противоречия, на въпроси, които не могълъ да разбере, нито да приложи. Това го довело до отчаяние, заради което решилъ да се самоубие. Преди да изпълни решението си, той се обърналъ къмъ Бога съ следната молба: Господи, моля ти се, покажи ми правия пѫть. Дошълъ съмъ до отчаяние, и ако не мога да се справя съ положението си, ще се самоубия. Скоро следъ молитвата му, Христосъ се явилъ при него и му казалъ: Ти знаешъ, че азъ дойдохъ да спася свѣта, като се пожертвувахъ за него. Ако искашъ да ме следвашъ, започни да работишъ. Така животътъ ти ще се осмисли и ще научишъ и разберешъ всичко, което днесъ не разбирашъ. Индусътъ изпълнилъ съвета на Христа и започналъ съзнателно да работи. Отъ този день, животътъ му коренно се измѣнилъ. Той преживѣлъ такива нѣща, за които, като апостолъ Павелъ, смѣло могълъ да каже: „Око не е видѣло и ухо не е чуло това, което преживѣхъ.“ — Защо този индусъ е дошълъ до такива опитности? — Защото е мислилъ право. Ако не бѣше мислилъ право, нищо не би постигналъ. Много хора, религиозни и свѣтски, мислятъ върху проявитѣ на живота, но не могатъ да дойдатъ до такива духовни постижения, защото не мислятъ право. Съвременнитѣ религиозни хора не се нуждаятъ само отъ вѣра въ Бога, или въ Христа. Тѣ се нуждаятъ отъ нѣщо сѫществено. Тѣхната вѣра може да се уподоби на хубава, доброкачествена свѣщь и кибритъ, съ които постоянно се хвалятъ. Тѣ трѣбва да запалятъ своята свѣщь и да четатъ на нея. Съ кибритенитѣ клечки, тѣ трѣбва да запалятъ своя огънь, на който зимно време да се грѣятъ и да си варятъ вода за пиене. Веднъжъ сте свързани съ Първата Причина на нѣщата, вие трѣбва да пазите тази връзка, и въ всички моменти на изпитания и мѫчнотии, да съзнавате, че въ нея е живота, въ нея е свободата. Днесъ, хората постоянно отлагатъ нѣщата за благоприятни времена и казватъ: Сега ще си поживѣемъ, а като остарѣемъ, тогава ще служимъ на Бога. — Не, това не е право разсѫждение. Човѣкъ трѣбва да служи на Бога, именно, като младъ. Остарѣе ли, той вече не е способенъ за тази работа. Докато е на земята, човѣкъ трѣбва да работи, да служи на Бога. Щомъ отиде въ другия свѣтъ, той трѣбва да учи закона на жертвата. Както животътъ има свое велико предназначение, така и смъртьта има свое предназначение. Докато е младъ, човѣкъ трѣбва да служи на Бога, за да не дойде до положение да се поквари и да носи последствията на грѣховетѣ си. Като служи на Бога, човѣкъ ще познае радостьта и щастието, ще разбере, че любовьта царува въ радостьта. — Защо се жени младата мома? — За да намѣри своя възлюбенъ — детето си, въ което да внесе своята вѣра, надежда и любовь. Който служи на ближния си съ любовь, той е изпълнилъ предназначението си, а съ това заедно, той е осмислилъ живота си. Щомъ изпълни волята Божия, човѣкъ изпитва радость. Тази радость осмисля неговия животъ, и той съзнава себе си като човѣкъ. Този човѣкъ е готовъ на всички страдания. Той понася страданията и изпитанията въ живота си съ радость и съзнание, че изпълнява волята Божия. „Духътъ Господенъ е на мене и ме проводи да благоветствувамъ на сиромаситѣ.“ Нѣма по-велико нѣщо отъ това, Духътъ Господенъ да е на човѣка. Това значи Богъ да е задна стража на човѣка, а човѣкъ да Му служи. Човѣкъ трѣбва да държи въ ума си мисъльта, че Богъ е съ него, заради което, трѣбва да изпълнява волята Му съ всичката си чистота и безкористие. Щомъ е съ Бога, човѣкъ всѣкога ще се ползува отъ Неговото благословение. И въ ада да се намира, Богъ ще смекчи страданията му. Всѣки трѣбва да дойде до тази опитность, да направи връзка съ Бога. Въ тази връзка, именно, се крие силата на отдѣлния човѣкъ, на семейството, на обществото, на народа, както и на цѣлото човѣчество. Чрезъ тази връзка, Богъ се проявява навсѣкѫде. Тази връзка е толкова необходима за човѣка, колкото му е необходимъ чистиятъ въздухъ. Ако човѣкъ попадне въ херметически затворенъ салонъ, той може да прекара въ него само известно време. Скоро следъ това, той ще почувствува нужда отъ чистъ въздухъ. Не проникне ли отнѣкѫде чистъ въздухъ, той е осѫденъ на задушване, на смърть. Следователно, ако човѣкъ приеме такова вѣрую, което прекѫсва връзката му съ външния свѣтъ, съ чистия въздухъ, той неизбѣжно ще се задуши. Всѣко вѣрую, което внася свѣтлина въ човѣшкия умъ, топлина — въ сърдцето му, а сѫщевременно увеличава неговата доброта и разумность, и го следва непреривно въ живота му, е вѣрую, което създава истинска връзка между човѣшката душа и Бога. Кой може да се съмнява въ такова вѣрую? „Духътъ Господенъ е на мене, защото ме проводи да благоветствувамъ на сиромаситѣ“. Докато Духътъ Господенъ не е между хората, тѣ се дѣлятъ на близки и на далечни, на хора отъ различни народности и вѣри. Щомъ Духътъ Господенъ дойде между тѣхъ, всички народности, всички вѣри изчезватъ предъ лицето имъ, и тѣ се чувствуватъ като братя. Тогава, всички противоречия между хората изчезватъ. Всички хора не сѫ еднакво готови да възприематъ истината, обаче, нѣма защо да се чака всички едновременно да я възприематъ. Който е узрѣлъ, той трѣбва да се прояви. Когато единъ отъ плодоветѣ узрѣе, той пада отъ дървото, никого не чака. Не е достатъчно само да узрѣе плодътъ. Узрѣването на плода не разрешава всички въпроси. Узрѣването на плода е само една възможность за проява на любовьта. Нѣкой мисли, че като е узрѣлъ, като е станалъ Синъ Божий, всичко е разрешилъ, т. е. дошълъ е до разумното служене на Бога. Да станешъ Синъ Божий, това значи, да проникнешъ въ истинския животъ, безъ да си го придобилъ. Къмъ този животъ трѣбва всѣки да се стреми. Като Синъ Божий, човѣкъ има задача да въплъти Бога въ себе си, въ съзнанието си. Безъ постигане на тази задача, всички учения оставатъ безпредметни. Постигне ли това нѣщо, човѣкъ става господарь на условията. Той се радва на опитностьта, която е придобилъ. Той се радва, че е разбралъ смисъла на познаването. Представете си, че нѣкѫде на планината има единъ чистъ, дълбокъ изворъ. Вие харесвате този изворъ и пожелавате да прекарате водата му въ вашия домъ. За тази цель, започвате да копаете, за да пробиете пѫть отъ дома ви до извора. Голѣми усилия, продължителна работа се изисква, за да постигнете това желание. Вие копаете день, два, три, месеци, години, вѣкове, докато водата отъ извора потече въ вашия домъ. Единъ день поглеждате къмъ работата, която сте свършили, и виждате, че ви остава само единъ метъръ земя, която трѣбва да изкопаете, за да постигнете цельта си. Този метъръ земя не е нищо друго, освенъ сегашниятъ ви животъ, презъ който сѫщо така, трѣбва да направите известни усилия. Щомъ го разкопаете, водата ще бликне и въ вашия домъ. Тъй щото, когато казвате за нѣкой човѣкъ, че е щастливъ, че работитѣ му вървятъ добре, това се дължи на факта, че той е работилъ въ миналото си, а сега е разкопалъ останалия метъръ и се ползува отъ резултата на своитѣ усилия. Това значи да бѫде човѣкъ помазанъ. Когато казваме, че нѣкой човѣкъ е нещастенъ, причината за това се дължи на неговата леность. Той отива до извора, връща се, но не работи. Като се намѣри въ трудно положение, започва да копае, но вижда, че е закъснѣлъ. Човѣкъ трѣбва да работи непреривно. Отъ деня на слизането си отъ небето до днешния день, той трѣбва постоянно да работи, да не прекѫсва връзката си съ Бога. Щомъ му остане само единъ метъръ да разкопае, той е дошълъ вече до прага на Царството Божие. Ще разкопае и последния метъръ, и водата на извора ще бликне въ неговия домъ. Както човѣкъ може да пренесе водата отъ великия изворъ на живота въ своята душа, така и богатството на своята душа, трѣбва да занесе на небето. И тъй, каквото спечели на земята, човѣкъ трѣбва да го пренесе на небето. Не може ли да направи това, неговиятъ животъ остава безпредметенъ. Човѣкъ трѣбва да знае, че на земята не го чака щастие, удоволствия, но му предстои усилие, трудъ и работа. На земята ще печели, ще придобива богатства, които трѣбва да занесе на небето, и тамъ да разполага съ тѣхъ. Това значи Духътъ Господенъ да бѫде на васъ и да ви помаже, да благоветствувате на сиромаситѣ. Като се натъкватъ на въпроса за небето, за Вѣчния животъ, мнозина считатъ тия работи отвлѣчени. Какво означава на български езикъ думата „отвлѣчена“? Казватъ: Отвлѣчена идея, отвлѣчена мома. — Отвлѣчена идея подразбира нѣщо неразбрано. Отвлѣчена мома означава сѫщо нѣщо неразбрано. Въ отвличането на момата нѣма нищо лошо. Лошото, обаче, седи въ това, че тя е отвлѣчена тамъ, дето не трѣбва, т. е. не е занесена, дето трѣбва. Мислете върху идеята „Духътъ Господенъ е на мене и ме помаза.“ Разберете ли дълбокия смисълъ на тази идея, и вие, като слѣпия, който прогледалъ, ще кажете: „Слѣпъ бѣхъ едно време, но сега вече виждамъ.“ Много слѣпи хора има на земята: едни сѫ слѣпи за физическия свѣтъ, а други — за духовния. Човѣкъ трѣбва да има отворени очи и за двата свѣта. Само при това положение, той може да се нарече „човѣкъ съ отворени очи.“ Той работи и на земята, и на небето едновременно: коренитѣ му сѫ въ земята, а клонетѣ — на небето, въ духовния свѣтъ. Физическиятъ и духовниятъ свѣтъ взаимно се преплитатъ: духовниятъ свѣтъ съдържа възможноститѣ на физическия, а физическиятъ — съдържа възможноститѣ на духовния. „Духъ Господенъ е на мене, защото ме проводи да благоветствувамъ на сиромаситѣ.“ Дето е Духътъ Господенъ, тамъ е творчеството. Той съдържа възможноститѣ на този и на онзи свѣтъ. Безъ Духътъ Господенъ тѣ оставатъ нереализирани. Духътъ Господенъ е разумното въ човѣка, което го води въ пѫтя на любовьта, мѫдростьта и истината. 5. Беседа отъ Учителя, държана на 29 септемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание "По Бога направени", съборни беседи - 1929 г. Първо издание: София, 1929 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание ДУХОВНОТО У ЧОВѢКА. ( текстът е обработен за сайта от Grozyu Delchev ) „И доведоха книжницитѣ и фарисеитѣ при Него една жена, хваната въ прѣлюбодѣйство“. (Иоана 8:3) Човѣкъ вижда своитѣ грѣшки, както и тия на другитѣ, само когато има свѣтлина. Докато нѣма свѣтлина, той не може да вижда никакви грѣшки. И доведоха книжницитѣ и фарисеитѣ при Христа една блудница и Го запитаха, какво да правятъ съ нея. Тѣ казваха: „Мойсей повелѣ намъ таквизъ съ камъни да ги убиваме. Ти що казвашъ?“ Значи, човѣкъ, който има нѣкаква рана, или нѣкакъвъ туморъ, веднага трѣбва да му се направи операция, да се изхвърли болната часть навънъ. Христосъ пъкъ отговаря: „Който е безгрѣшенъ, той пръвъ нека хвърли камъкъ върху нея.“ Съ други думи казано: само на майстора се позволява да прави операции, а невѣжиятъ да мълчи и да не се проявява. Сега, като четете Библията и Евангелието, нѣкои отъ васъ ще кажатъ: много нѣщо прочетохме. Казвамъ: въпросътъ не седи въ многото четене, но въ това, което човѣкъ запомня и прилага; смисълътъ на яденето не седи въ многото ядене, но въ това, което човѣкъ асимилира и задържа въ себе си; смисълътъ на ученето не седи въ многото учене, но въ това, което човѣкъ задържа въ ума си и прилага въ живота си. Често нѣкои хора, като слушатъ да имъ се проповѣдва едно учение, казватъ: ние знаемъ тия работи, повече знания не ни сѫ нужни. — Не е така. Материалътъ, отъ който може да се направи една колиба, не е достатъченъ, да се направи единъ палатъ. Отъ това знание, което сте придобили досега, може да се направи само една малка колибка отъ една стая, безъ кухня даже. При това, тази стая ще има само два метра широчина и три метра дължина. Ако въ тази стая ви дойдатъ двама души на гости, нѣма дѣ да ги поканите. Само вие заемате едно пространство отъ два метра дължина и единъ метъръ широчина. Дѣ ще се помѣстятъ гоститѣ ви? Значи, колко квадратни метра ще има тази стая? — Шесть квадратни метра. Колко души могатъ да се помѣстятъ въ нея? — Двама души, въ краенъ случай и трима, но тѣ ще бѫдатъ набутани, като сардели. Кой е виновенъ за това? — Всѣки самъ си е виновенъ. Колкото сѫ неговитѣ знания, толкова голѣма ще бѫде и стаята му. Вслѣдствие на тази тѣснота, у човѣка се ражда извѣстно недоволство. Лишението на човѣка отъ външенъ просторъ, отъ широта, се дължи на вѫтрѣшно тѣсногрѫдие. Човѣкъ може да има широки, обширни идеи, споредъ степеньта на своето развитие. Причината за богатството на хората се дължи на грамаднитѣ пространства земи, съ които тѣ разполагатъ. Тия грамадни пространства сѫ добри условия за тѣхното развитие. Сиромахътъ може да си купи само 200—300 м. земя. Какво ще направи той съ толкова малко мѣсто? Ще направи кѫща на 100 метра и ще му остане 200 метра свободно мѣсто. Какво ще сѣе на 200 метра и какъ ще се прѣхранва? По нѣмане на собствена земя, той започва постепенно да разчита на хората и казва: наистина, азъ нѣмамъ достатъчно земя, но еди-кой си има, отъ него ще взема на заемъ. Дойде ли човѣкъ до положение да взима земя, пари и други нѣща на заемъ, той е загазилъ вече. Обаче, сѫществува едно общо човѣшко разбиране, което почива на извѣстно вѫтрѣшно суевѣрие, на извѣстно невѣжество. Споредъ това разбиране, нѣкой казва: объркалъ съмъ се много, но нищо, ще се оправятъ работитѣ ми. Този човѣкъ мисли, че работитѣ сами по себе си ще се оправятъ. Вѣрно е, че работитѣ всѣкога се оправятъ сами по себе си, но кога ще стане това? Какво ще правишъ, докато дойде това врѣме? То е все едно да кажешъ, както мнозина казватъ: пролѣтьта ще дойде! — Да, пролѣтьта ще дойде, но какво ще правишъ, докато тя дойде? Че ще дойде пролѣтьта, това е истина, но тази истина ни най-малко не помага пролѣтьта да дойде по-скоро. Като кажешъ една истина, съ това положението ти не се подобрява. Дѣйствително, когато пролѣтьта дойде, работата ти ще се уреди, но сега е мѫчно, докато още пролѣтьта не е дошла. Казвашъ: не говоря ли истината? — Ти говоришъ истината, но тя се отнася за бѫдещето, не за сега. — Но азъ сега я казвамъ. — Ти сега я казвашъ, а тя ще се реализира въ бѫдеще. Днесъ ти не можешъ да се ползувашъ отъ тази истина. Днесъ съзнанието на човѣка е дошло до положение да изказва и разбира Истината по три начина. Напримѣръ, дойде при тебе нѣкой и ти казва: миналата година азъ ти дадохъ 1,000 лева. Този е първиятъ начинъ за изказване на Истината. Питамъ: какво те ползува обстоятелството, че нѣкой-си въ миналото ти е далъ 1,000 лева? Ти още тогава си изхарчилъ тия пари и си ги забравилъ вече. Слѣдъ това дойде другъ човѣкъ при тебе и казва: за въ бѫдеще, когато дойде пролѣтьта, азъ ще ти дамъ 1,000 лева. Този е вториятъ начинъ за изказване на Истината. Питамъ: какво те ползува обстоятелството, че нѣкой-си ще ти даде за въ бѫдеще 1,000 лева, когато ти днесъ, именно, се нуждаешъ отъ тѣзи пари? И най-послѣ, дойде при тебе трети, изважда отъ джоба си пари и казва: заповѣдай, давамъ ти още сега 1,000 лева! Този е третиятъ начинъ за изказване на Истината. Питамъ: кой моментъ е най-важенъ? — Послѣдниятъ моментъ е най-важенъ, защото човѣкътъ иде при тебе, изважда паритѣ и ги дава. Значи, настоящиятъ моментъ, въ който се постигатъ нѣщата, е най-важенъ въ живота на човѣка. Сѫщитѣ три положения, три момента ние виждаме и въ процеса на разбирането. Напримѣръ, нѣкой казва: азъ разбрахъ тази работа. Дѣйствието е станало въ миналото. Какво се ползува човѣкъ отъ това, че нѣкога нѣщо разбралъ? Другъ казва: азъ ще разбера тази работа. Дѣйствието се отнася за бѫдещето. И този моментъ не е много утѣшителенъ. И най-послѣ трети казва: разбирамъ тази работа. Дѣйствието става сега. Значи, настоящиятъ моментъ въ разбирането, въ даването, въ ученето, въ яденето и въ редъ още процеси, е най-важенъ. Важенъ е сегашниятъ день; важно е усилието, което днесъ, сега, въ този моментъ правишъ. Че нѣкога си правилъ усилия, че ще правишъ усилия въ бѫдеще, това не е толкова важно. На днешнитѣ усилия се надѣвай, отъ тѣхъ очаквай плодове! Извѣстно е на всички, че глаголътъ има три основни врѣмена: сегашно, минало и бѫдеще, които характеризиратъ три епохи на човѣчеството — настоящата епоха, миналата и бѫдещата. Тѣзи три врѣмена, тѣзи три епохи иматъ връзка една съ друга, но реалностьта на живота седи въ настоящата епоха. Казвамъ: нѣкой човѣкъ живѣе само съ миналото, другъ — съ бѫдещето, а трети — съ настоящето. Човѣкътъ на миналото казва: добъръ човѣкъ съмъ билъ. — Да, въ миналото си билъ добъръ. Човѣкътъ на бѫдещето казва: добъръ ще стана. — Да, ще станешъ за въ бѫдеще добъръ човѣкъ. Питамъ: Какво трѣбва да каже човѣкътъ на настоящето? — Добъръ човѣкъ съмъ. Сега, щомъ се говори за Истината, ще ви дамъ единъ примѣръ, съ който да обясня причинитѣ на извѣстни страдания и мѫчнотии, които ви сполетяватъ. Прѣдстави си, че си гладувалъ цѣли три деня, и никой не се сѣща за тебе, отъ никѫдѣ помощь не иде. Най-послѣ, какво правишъ ти? — Заключвашъ се въ стаята, за да не те смущава никой и започвашъ да се молишъ на Бога, да ти помогне. Невидимиятъ свѣтъ чува молитвата ти и въ резултатъ на нея казва на хлѣба: иди на гости у еди-кой си човѣкъ, той те вика! Тръгва хлѣбътъ на пѫть, крачи ли крачи. Като дойде до вратата, той похлопва, иска да му отворишъ, да влѣзе въ стаята. Обаче, ти не прѣкѫсвашъ молитвата си, продължавашъ да се молишъ и питашъ: кой е тамъ? Нѣма защо да питашъ, кой е тамъ, но стани, отвори на хлѣба и го покани вѫтрѣ. Хлѣбътъ ще потропа три пѫти на вратата ти, и ако не му отворишъ, той ще се върне назадъ. Ти още продължавашъ да се молишъ и казвашъ: чудно нѣщо, защо не дойде никакъвъ отговоръ на молитвата ми! — Защото не ставашъ да отворишъ на хлѣба, който чака вънъ. Ти казвашъ: много дълго се молихъ, но отговоръ не получихъ. Каже ли този човѣкъ така, азъ разбирамъ вече, колко уменъ е той. Нѣма защо да се моли човѣкъ толкова много врѣме. Като се помоли искрено, да прѣкрати молитвата си и да чака вече отговоръ. Трѣбва да настане въ него тишина, за да чуе хлопането на хлѣба отвънъ. Той трѣбва да бѫде на щрекъ, та още при първото похлопване, да стане, да отвори вратата, и веднага да покани хлѣба въ стаята си. Щомъ го покани, ще му стане слуга. Станешъ ли слуга на хлѣба, и той, отъ своя страна, ще се чуди, съ какво още да ти помогне. А ти седишъ на стола, като нѣкой аристократъ, и като чуешъ, че се хлопа отвънъ, казвашъ: влѣзъ! Какъ ще влѣзе хлѣбътъ, като си заключилъ стаята отвѫтрѣ съ ключъ? Не, стани, отключи вратата на стаята си, отвори я и покани хлѣба на гости. Щомъ хлѣбътъ влѣзе въ стаята ти, ще каже: изпратиха ме отъ невидимия свѣтъ, понеже въ стомаха ти е имало нѣкакво смущение, та, като специалистъ, да уредя този вѫтрѣшенъ безпорядъкъ. Слѣдователно, когато Божиитѣ благословения идатъ въ свѣта, ти ще станешъ, ще отворишъ вратата на стаята и ще ги поканишъ да влѣзатъ вѫтрѣ. Всѣки човѣкъ има три врати, прѣзъ които посрѣща своитѣ гости: едната врата е за обикновени гости, отъ материалния свѣтъ; втората врата е за гоститѣ отъ духовния свѣтъ — за ангелитѣ, и третата врата е за гоститѣ отъ Божествения свѣтъ — за най-възвишенитѣ сѫщества. Нѣкой казва: азъ много мислихъ по тази работа, но нищо не излѣзе. — Който много мисли, прилича на онзи, който много се моли. Нѣма защо да се молишъ много, нито да мислишъ много. Чуешъ ли, че нѣкой хлопа на вратата ти, стани, отвори вратата и покани този, който иде. Той е изпратенъ отъ невидимия свѣтъ, да ти донесе нѣкакъвъ отговоръ, отъ който да оправишъ работата си. Ако се молишъ много, ако мислишъ много и ако чувствувашъ много, а не отворишъ вратата си на този, който хлопа отвънъ, никой нѣма да влѣзе при тебе, и работитѣ ти ще останатъ неуредени. Казвашъ: не мога да отворя, работа имамъ, моля се сега. Питамъ: молитвата работа ли е? Да взимашъ пари на заемъ, работа ли е? Да мислишъ, работа ли е? Да чувствувашъ, работа ли е? Човѣкъ всѣкога трѣбва да прави вѫтрѣшенъ анализъ на всички идеи, които функциониратъ въ съзнанието му, за да се ползува отъ тѣхъ. Не прави ли такъвъ анализъ въ себе си, той нѣма да има правилни разбирания, и работитѣ му всѣкога ще оставатъ неуредени. Днесъ хората мѫчно разбиратъ нѣщата. Ще срещнете хора, които сѫ свършили нѣколко факултета и разбиратъ много сложни въпроси, а не разбиратъ най-елементарнитѣ работи въ живота. Често тѣ се натъкватъ на нѣкоя истина, която и дѣцата разбиратъ, а тѣ не могатъ да я разбератъ. Напримѣръ, нѣкои учени не могатъ да разбератъ, защо човѣкъ трѣбва да се моли. Молитвата е актъ на сърцето, а не на ума. Тя принадлежи къмъ единъ особенъ свѣтъ, а понеже ученитѣ живѣятъ въ съвсѣмъ другъ свѣтъ, трѣбва да имъ се прави прѣводъ, що е молитва, и тогава тѣ ще я разбератъ. Учениятъ казва: да се моля на Бога, това подразбира да искамъ нѣщо отъ Него. Тогава, защо трѣбва да занимавамъ Бога съ себе си? Учениятъ е правъ само въ едно отношение, което ще изразя съ слѣдния въпросъ: трѣбва ли богатиятъ човѣкъ да се моли на фурнаджията за хлѣбъ? — Не, той ще даде пари на слугата си и ще го прати на фурната, да вземе хлѣбъ, колкото му трѣбва. Богатиятъ нѣма да се моли на никого да му направятъ кѫща. Той ще извади отъ джоба си пари, ще даде на единъ работникъ, на втори, на трети, и кѫщата му ще се направи. Само бѣдниятъ се моли, защото нѣма пари; само невѣжиятъ се моли, защото не знае и не разбира нѣщата. Въ молитвата има едно естествено, непринудено, Божествено състояние. Дойде ли човѣкъ до това състояние, той трѣбва да се моли. Понѣкога човѣкъ не трѣбва да се моли, не трѣбва да смущава Божественото съзнание. Защо? — Защото, или Богъ е занятъ съ нѣщо, и молитвитѣ нѣма да стигнатъ до Него, или пъкъ не трѣбва да се моли за нѣща, които утрѣ ще донесатъ разочарования и нещастия. И тогава Богъ не обръща внимание на никакъвъ плачъ, на никакви сълзи и викове. Трѣбва ли рѣката, която се втича въ океана, да се интересува отъ това, дали Господъ забѣлѣзва, че тя върши нѣкаква работа? Каква работа е свършила тя? Рѣката казва: много вода влѣхъ въ океана. — Права е рѣката, много вода е дала на океана, но защо не казва, колко е взела отъ него? Ако направи единъ балансъ на своитѣ търговски смѣтки, тя ще види, колко е дала и колко е взела. Сѫщитѣ отношения на взимания и давания сѫществуватъ и между хората. Бѣдниятъ човѣкъ казва: азъ се молихъ. — На кого? — На банкера. — За какво? — Да ми даде нѣколко хиляди лева на заемъ, като му обѣщахъ, че въ най-скоро врѣме ще ги върна. Той се моли и взима пари. Слѣдъ това не отива повече при банкера, да му се моли. Сега банкерътъ отива при него да се моли. Чака мѣсецъ, два, три — не получава паритѣ си. Тогава той пише една бѣлѣжка на бѣдния човѣкъ: господине, на еди— коя си дата Вие взехте отъ мене толкова и толкова лева на заемъ. Умолявамъ Ви въ най-кратъкъ срокъ да изплатите задълженията си. Значи, молитвата има двѣ страни: нѣкога ние се молимъ да придобиемъ нѣщо, а нѣкога се моли този, който ни е далъ нѣщо, иска да му го върнемъ назадъ. И момата, и момъкътъ се молятъ. Най-първо момата се моли да се ожени, да намѣри добъръ момъкъ. Тази молитва подразбира взимане пари на заемъ. Невидимиятъ свѣтъ чува молитвата ѝ и изпраща единъ момъкъ да я вземе за жена. Момъкътъ е капиталътъ, който ѝ се дава на заемъ. Слѣдъ нѣколко години се раждатъ дѣца. Тѣ прѣдставляватъ лихвитѣ на този капиталъ. Не се минава много врѣме, и едно отъ дѣцата заболява. Майката пакъ започва да се моли, но вече за друго нѣщо: тя не иска вторъ мѫжъ, но се моли за дѣтето, да оздравѣе, т. е. да се подобри капиталътъ ѝ. Както виждате, невидимиятъ свѣтъ има голѣмо довѣрие къмъ една млада мома, като ѝ дава на разположение такъвъ голѣмъ капиталъ, който тя пуща въ обръщение. Сѫщото се отнася и за момъка. Това не сѫ само отношения между мѫжъ и жена, или между дъщеря и синъ, както се прѣдставятъ външно, но това сѫ отношения между двѣ души. И тъй, който не разбира вѫтрѣшнитѣ връзки, вѫтрѣшнитѣ отношения въ живота, ще каже: взелъ съмъ, ще взема, взимамъ; или: далъ съмъ, ще дамъ, давамъ; живѣлъ съмъ, ще живѣя, живѣя. Да говори човѣкъ за тия форми, само като извѣстни дѣйствия, безъ да разбира тѣхния вѫтрѣшенъ смисълъ, това значи, да се намѣри въ положението на поговорката: „Теле дойдохъ, волъ си отивамъ.“ Ако човѣкъ върви по пѫтя на съврѣменната философия, той ще се намѣри въ безизходно положение. За да се реализиратъ нашитѣ мисли, чувства и дѣйствия, изисква се правилно разбиране на живота и на природата. И тогава, усилията, които правимъ въ живота си, ще иматъ добри резултати. Работимъ ли съгласно законитѣ на разумната природа, ще можемъ правилно да градимъ; не работимъ ли съгласно тия закони, тогава ще се родятъ редъ противорѣчия вѫтрѣ и вънъ отъ насъ: единъ ще каже, че е далъ пари; другъ ще каже, че нѣкога ще даде; трети ще каже, че сега дава. Казвамъ: всички тия хора сѫ прави. Който е далъ пари, нека отиде да си ги вземе. Слѣдъ това иде нѣкой при васъ, да ви иска пари на заемъ, и вие му давате. Послѣ пъкъ вие ще отидете при него да му се молите, да ви даде паритѣ назадъ. Сега ще видите, дали той ще ви слуша, както вие едно врѣме го слушахте. Който казва „давамъ“, той трѣбва да намѣри човѣкъ, комуто да даде тия пари. Всѣки, който се е молилъ нѣкога, или който сега се моли, трѣбва да знае, какъ да се моли и кому да се моли. Нѣкой се моли, но самъ не вѣрва, дали молитвата му ще бѫде чута. Защо? — Защото не познава характера на онзи, комуто се моли. Ето защо човѣкъ първо трѣбва да проучи характера на онзи, отъ когото ще иска пари. Срѣщамъ едного, който ще иска пари на заемъ отъ единъ банкеръ и го питамъ: какъвъ човѣкъ е този банкеръ? Познавашъ ли го ти? — Познавамъ го. Той е добъръ, справедливъ, честенъ човѣкъ. Значи, този човѣкъ прѣдварително е събралъ сведѣния за банкера, и сега вече смѣло може да пристѫпи къмъ него за услуга. Защо? — Има данни, на които разчита. Това подразбира, че касата на този банкеръ е пълна. Молишъ ли се на банкеръ, когото познавашъ, той казва: азъ влизамъ въ положението ти, готовъ съмъ да ти услужа. Бръква въ касата си, изважда нѣколко златни звонкови и ги наброява. Слѣдъ това изважда една полица, написва я, опрѣдѣля срока на изплащането и ти я дава да се подпишешъ. Такъвъ човѣкъ постѫпва умно, понеже е научилъ характера на банкера. Той взима паритѣ и си отива. Сега има и друго положение. Гледамъ, единъ човѣкъ се изправилъ и се моли на Господа. Питамъ го: дѣ е Господъ? — Не зная. — Виждалъ ли си Го? — Не съмъ Го виждалъ. — Тогава, какъ се молишъ на Бога, Когото нито си виждалъ, нито знаешъ, дѣ е? — Азъ зная, че трѣбва да се моля, а дѣ е Господъ, това не зная. — Съгласенъ съмъ, човѣкъ трѣбва да се моли; човѣкъ трѣбва да иска пари. Обаче, какъвъ смисълъ има да се молимъ по нѣколко пѫти на день прѣдъ празната каса и нищо да не получаваме? Такава е молитвата на всѣки бѣднякъ, който иска пари отъ нѣкой банкеръ, когото никакъ не познава. Слѣдъ това бѣднякътъ казва: не струва да се моли човѣкъ! — Съгласенъ съмъ и съ това. Прѣстанете да се молите прѣдъ празнитѣ каси! Молете се прѣдъ пълнитѣ каси на банкеритѣ, и то по всички правила на учтивостьта. Молите ли се по този начинъ, ще получите. Нѣкой казва: унизително е за човѣка да се моли за пари на този — на онзи. Съ това той ограничава свободата си. — Вѣрно, унизително е човѣкъ да иска пари на заемъ, но питамъ: не е ли унизително за него да взима всѣки день отъ природата по нѣколко чекове? Това не ограничава ли сѫщо свободата му? Свободенъ човѣкъ е само този, който може да дъвче въздуха, а не да го смучи. Какво ще кажете на това отгорѣ? Има сѫщества, които дъвчатъ въздуха сѫщо така, както ние дъвчемъ хлѣба. Трѣбва ли да се доказва, че въздухътъ може да се дъвче? Казвамъ: всички хора трѣбва да дойдатъ до едно вѫтрѣшно просвѣтление, до едно вѫтрѣшно разбиране. За да се постигне това, тѣ трѣбва да работятъ върху себе си и да се молятъ. Нѣкой се изправилъ прѣдъ празната каса и се моли, като казва: колко ли ще ми даде тази каса? — Нищо нѣма да ти даде. Оставете настрана тия молитви прѣдъ празната каса! Молете се прѣдъ пълната каса, съ будно съзнание и разбиране на това, което искате. Другъ нѣкой казва: азъ мога да се моля и въ кѫщи, а мога да се моля и въ църква. Казвамъ: ако се молишъ само по форма, нито въ кѫщи е приета молитвата ти, нито въ църквата. На сѫщото основание богатитѣ родители казватъ: ние можемъ да учимъ дѣцата си и въ училище, можемъ да ги учимъ и въ кѫщи. — Не е въпросътъ дѣ се учатъ дѣцата, но какъ се учатъ. Ако дѣтето прѣкара седемь-осемь години въ училище, но нищо не учи, какво е придобило? Мнозина казватъ, че знанието ще изникне само по себе си, животътъ ще го донесе. Възможно е и това. Има случаи, когато нѣкои хора никѫдѣ не сѫ учили, но знаятъ много нѣща отъ живота. Обаче, така придобито знанието прѣдизвиква вѫтрѣшно страдание у човѣка. Защо? — Защото тѣзи знания не сѫ поставени на своето мѣсто. Вслѣдствие на това, много отъ страданията и противорѣчията на съврѣменнитѣ хора се дължатъ на обстоятелството, че всѣко нѣщо въ живота не е поставено тамъ, дѣто трѣбва. Щомъ е така, ние трѣбва да приемемъ, че причината за всички страдания и противорѣчия въ живота сме ние сами. Дойде нѣкой човѣкъ и ти даде нѣкаква книга или пари. Ти ги туряшъ набързо нѣкѫдѣ и не помнишъ, дѣ ги туряшъ. На другия день ги търсишъ, не можешъ да ги намѣришъ, не помнишъ, дѣ си ги турилъ. Не ги ли намѣришъ, започвашъ да се смущавашъ. Това показва, че ти нѣмашъ заведенъ редъ, система, да поставяшъ всѣко нѣщо на своето мѣсто. Разумниятъ човѣкъ ще постави и книгата, и паритѣ на такова мѣсто, та като ги потърси, ще знае дѣ сѫ и нѣма да се смущава. И тъй, ще знаете, че добритѣ хора, дѣто и да сѫ, иматъ слѣдното свойство: тѣ всѣкога сѫ и близо, и далечъ. Това значи: тѣ сѫ близо за себе си, далечъ за хората; близо за тѣзи, които ги обичатъ; далечъ за онѣзи, които не сѫ разположени къмъ тѣхъ. Като слушате тия нѣща, вие попадате въ свѣта на приказкитѣ отъ 1001 нощь. Това е така за онѣзи, които не сѫ работили въ миналото съзнателно върху себе си. Ако биха работили, тѣ щѣха да прилагатъ тия нѣща и да ги разбиратъ. Ако, обаче, работите сега съзнателно, ще сте годни за въ бѫдеще да прилагате всичко онова, което днесъ ви се вижда приказно и невъзможно. И тогава човѣкъ ще може да се моли, дѣто иска и както желае, безъ да се смущава отъ нѣщо. Истинската дълбока молитва подразбира само единъ кратъкъ моментъ. Този моментъ, обаче, продължава дълго врѣме. Той е като Божествениятъ лѫчъ, който минава - заминава, но оставя своитѣ послѣдствия за дни и години, за вѣкове и хилядилѣтия. Казвамъ: отъ Божествено гледище молитвата прѣдставлява велико нѣщо. Тя е Божествениятъ лѫчъ, който излиза отъ душата на всѣки човѣкъ. Щомъ е така, този лѫчъ непрѣменно трѣбва да мине прѣзъ душитѣ на всички хора, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, които живѣятъ по лицето на земята. Слѣдъ като направи този крѫгъ, лѫчътъ пакъ ще се върне при този човѣкъ, отъ когото е излѣзълъ. Това врѣме може да трае минута, може и единъ часъ, или единъ день, а може би и месѣци, и години — зависи отъ интенсивностьта, съ която молитвата е изпратена въ пространството. До това врѣме човѣкъ постоянно трѣбва да се моли, да подържа силата на този лѫчъ, за да може той да направи своята обиколка. Нѣкои хора мислятъ, че като се помолятъ веднъжъ за нѣщо, това е достатъчно. Не, хванешъ ли се веднъжъ на хорото, и да искашъ вече да се пуснешъ, не можешъ. Защо? — Законътъ е такъвъ. Помолишъ ли се веднъжъ, твоята молитва трѣбва да мине прѣзъ душитѣ, умоветѣ и сърцата на всички хора и слѣдъ това пакъ да се върне при тебе. Щомъ се върне при тебе, ти вече си свободенъ. Нѣкой човѣкъ, като се помоли веднъжъ и получи веднага отговоръ, казва: нѣма да се моля повече. Обаче, помолилъ ли се веднъжъ, природата вече го заставя да продължава молитвата си. Той вече носи послѣдствията на своята молитва. Тя е тръгнала вече изъ пространството и пѫтува. Ти седишъ спокойно, забравилъ си, че нѣкога си се молилъ, и току изведнъжъ чувашъ нѣкой да дрънка на твоя телефонъ: моля, изкажи се по-ясно, не те разбрахъ, какво искаше. Едва се справишъ съ него, другъ нѣкой те вика по телефона: моля ти се, господине, не се чува добрѣ, по-ясно говори, искамъ да разбера, какво е твоето желание. Слѣдъ него дрънка на телефона ти трети, четвърти и т. н. Ти си длъженъ да обяснявашъ на всички, които ти искатъ освѣтление, защото иначе или молитвата ти ще се прѣдаде криво, или ще спрешъ прѣдаването ѝ. Понеже всички хора подематъ твоята молитва, ти не можешъ да се освободишъ отъ нея, докато тя отново не се върне при тебе съ извѣстенъ отговоръ. Ти трѣбва да чакашъ да се изредятъ два милиарда хора, и тогава да се освободишъ. И затова, ако човѣкъ иска по-скоро да получи отговоръ, молитвата му трѣбва да бѫде кратка, ясна, чиста и интенсивна. Който е отправялъ неправилно молитвата си, казва: повече не се моля! Тази работа нѣма край. — Това сѫ безвѣрницитѣ въ свѣта. Туй, обаче, е едната страна на молитвата. Значи, молитвата има и друга, положителна страна. Тя се заключава въ правилното прѣдаване на мислитѣ, желанията и чувствата. Който се моли по този начинъ, той е разбралъ вѫтрѣшния смисълъ на живота; той е разбралъ вѫтрѣшната връзка, която сѫществува между всички хора на земята. Питамъ: знаете ли тогава, кога, напримѣръ, се е родила мисъльта, която минава този моментъ прѣзъ ума ви? Ще кажете, че тази мисъль се е родила сега, въ този моментъ. Не, като знаете, какво нѣщо е молитвата въ нейния дълбокъ смисълъ, ще знаете, че и всѣка мисъль, която минава въ даденъ моментъ прѣзъ васъ, се е родила прѣди васъ. Както вашитѣ мисли минаватъ прѣзъ ума на всички хора, така и мислитѣ на тия хора ще минатъ прѣзъ вашия умъ. Значи, както твоитѣ мисли иматъ свободенъ пѫть да минаватъ прѣзъ умоветѣ на другитѣ хора, така и тѣхнитѣ мисли ще минатъ прѣзъ твоя умъ. Въ това, именно, седи красотата и хубостьта въ свѣта. По този начинъ ти изучавашъ мислитѣ на другитѣ хора, а тѣ изучаватъ твоитѣ. Понѣкога прѣзъ вашия умъ минаватъ велики, възвишени мисли, които сѫ изпратени отъ разумни, велики сѫщества отъ невидимия свѣтъ. Дали съзнавате това, или не, безразлично е, но това е дълбока философия и наука, която всички хора трѣбва да опитатъ и провѣрятъ. Нѣкой казва: това може да сѫ само прѣдположения, които подлежатъ на щателно проучване и доказване. Не, ние не говоримъ по прѣдположения. Когато говоря за единъ изворъ, азъ съмъ билъ при него, пилъ съмъ отъ водата му, изслѣдвалъ съмъ я и я познавамъ. На връщане азъ напълвамъ шишето си отъ водата на извора и я донасямъ прѣдъ васъ, като казвамъ: азъ бѣхъ на извора и нося тази вода оттамъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора сега седатъ, чакатъ на готово да имъ дойде нѣщо. — Нѣщата не могатъ да дойдатъ на готово. Станете, вземете шишето си и сами идете на извора, да си налѣете отъ него чиста, кристална вода. Казвате: като се молимъ, все ще се наредятъ нѣкакъ работитѣ ни. Казвамъ: ако вие не знаете правилно да се молите, работитѣ ви нѣма да се наредятъ. Молитвата не седи въ механическо произнасяне на думи. Когато човѣкъ се моли, или когато мисли, въ ума му все трѣбва да остане нѣщо отъ тази молитва, или отъ тази мисъль. Ако човѣкъ е кюнецъ, прѣзъ който водата само минава, безъ да остави нѣщо, този кюнецъ слѣдъ врѣме ще се изтрие. Въ съзнанието на човѣка всѣкога трѣбва да остава нѣщо, и то най-хубавото и най-красивото. Такъвъ трѣбва да бѫде неговиятъ идеалъ. Когато отива при нѣкой изворъ, той трѣбва да напълни шишето си отъ главата на този изворъ. Той трѣбва пръвъ да напълни своето шише. Напълни ли го по този начинъ, той става изворъ и за другитѣ хора. Напълни ли шишето си отъ опашката на този изворъ, той става чешма за другитѣ хора. Въ първия случай човѣкъ ще разбере едно нѣщо, въ втория случай — друго. Който не разбира този законъ, ще каже: много скѫпо ми излѣзе това шише, да ходя на извора да го пълня! Казвамъ: споредъ мене скѫпо излиза шишето, което е напълнено отъ опашката на извора. Сега вие се молите на Бога, пѣсни Му пѣете, но какви сѫ резултатитѣ отъ вашитѣ усилия? Ставате, лѣгате, пакъ ставате и всѣка сутринь забѣлѣзвате по единъ новъ бѣлъ косъмъ на главата си. Искате да се движите, да работите и виждате, че краката ви, намѣсто да заякватъ, започватъ да отслабватъ, да треперятъ. Намѣсто да ставате по-здрави, вие губите силитѣ си и заболѣвате. Казвате: защо става така? Отъ толкова години вѣрвамъ въ Бога, постоянно се моля, а получавамъ обратни резултати. Побѣлѣхъ, остарѣхъ, хората прѣстанаха да ме зачитатъ. — Ако живѣете съ старитѣ възгледи, никакви молитви нѣма да ви помогнатъ. Истинска молитва е тази, отъ която почерняватъ коситѣ на стария човѣкъ. Когато пъкъ младиятъ се моли, коситѣ му трѣбва да побѣлѣятъ. Ако стариятъ се моли, и коситѣ му не почерняватъ, той не се е молилъ, както трѣбва. И ако младиятъ се моли, а коситѣ му не побѣляватъ, и той не се е молилъ, както трѣбва. Нѣкой казва: азъ много се молихъ на младини. — Побѣлѣ ли косата ти? — Не. — Тогава не си се молилъ. Другъ нѣкой казва: азъ много се молихъ на стари години. — Почернѣ ли косата ти? — Не. — Тогава, и ти не си се молилъ. Слѣдъ усърдната молитва на стария, ако не му изпратятъ малко черна боя, съ която да боядиса коситѣ си, каква е била неговата молитва? Това се вижда малко смѣшно на хората, но смѣшнитѣ нѣща сѫ вѣрни. Всички хора трѣбва да дойдатъ до едно дълбоко, вѫтрѣшно разбиране на молитвата, да разбератъ, че тя съдържа три качества въ себе си. Истинската молитва трѣбва да остави въ ума на човѣка поне една положителна мисъль, въ сърцето му — поне едно положително чувство и въ душата му — поне единъ малъкъ потикъ къмъ възвишено и благородно дѣйствие. Ако молитвата остави въ човѣка тия три нѣща едноврѣменно, тази молитва е реализирана вече, тя е изминала цѣлия крѫгъ. Да се реализира една молитва, това подразбира да донесе на човѣка онзи капиталъ, който той очаква. И когато Господъ не отговаря веднага на вашитѣ молитви, причината за това е, че тѣ не сѫ минали още прѣзъ умоветѣ на всички хора, не сѫ направили пълния крѫгъ на движение. Когато молитвата на нѣкого се прѣпраща въ пространството, тя минава прѣзъ умоветѣ на всички хора, и на тѣхъ се прѣдоставя правото да се произнесатъ, дали трѣбва да се даде това, за което се моли той, или не трѣбва. Значи, произвежда се единъ видъ референдумъ. Всички хора гласуватъ: едни за васъ, други противъ васъ, и отъ болшинството на гласоветѣ зависи, какъвъ ще бѫде отговорътъ на вашата молитва. Ако повечето не сѫ гласували въ ваша полза, вие пакъ ще работите върху себе си, пакъ ще се молите, докато единъ день получите положителенъ отговоръ. Значи, вашата молитва е реализирана вече. Природата си служи съ сѫщия законъ и въ процеса на храносмилането. Ако храната, която влиза въ устата, не се сдъвче добрѣ, тя и въ стомаха не може да се смели правилно; ако въ стомаха не може да се смели добрѣ, тя не може да се използува правилно и отъ бѣлитѣ дробове; ако и бѣлитѣ дробове не я използуватъ правилно, и мозъкътъ не може да я възприеме и прѣработи, както трѣбва. По този начинъ възприета, храната не може да ползува човѣка. Въ този смисълъ храносмилането е важенъ вѫтрѣшенъ процесъ. Не е достатъчно само да се нахрани човѣкъ и да мисли, че процесътъ е завършенъ. Той трѣбва да държи съзнанието си будно, докато цѣлиятъ процесъ въ него се завърши. И слѣдъ това, ако е ялъ правилно, той ще почувствува въ себе си вѫтрѣшенъ гладъ, едно приятно разположение къмъ яденето. Не е ли извършенъ процесътъ правилно, той ще седне прѣдъ трапезата да се храни, и ще каже: ще ямъ, защото трѣбва да се яде, но не съмъ разположенъ нѣщо, не ми се яде. Не се ли храни правилно, човѣкъ ще може да изчисли, слѣдъ колко години ще се яви нѣкакво разстройство, нѣкаква дисхармония въ организма му. Ето защо, съврѣменнитѣ хора трѣбва да проучаватъ новитѣ разбирания за храносмилането. При изнасяне на тия истини, човѣкъ понѣкога се намира прѣдъ опасностьта да изгуби присѫтствието на духа си. Който губи присѫтствието на духа си, се намира въ положението на онзи юнакъ, когото товарятъ прѣко силитѣ. Турятъ на гърба му най-напрѣдъ единъ килограмъ, и постепенно увеличаватъ до сто и повече килограма. До колко килограма може да носи единъ юнакъ на гърба си? Започне ли товарътъ да надминава стотѣ килограма, юнакътъ чувствува вече тежестьта му. Всѣки трѣбва да знае, колко килограма може да носи на гърба си. Умниятъ човѣкъ познава своята сила. Въ това отношение той прилича на изворъ, който постоянно се излива. Защо се излива изворътъ? — За да не се прѣтоваря. Дойде ли неестествено увеличение на водата въ него, той започва да прѣлива. Както се товари единъ изворъ съ вода, така и човѣкъ трѣбва да се товари. Той не трѣбва да взима товаръ повече, отколкото може да носи. Изворътъ прѣдставлява една естествена мѣрка. Нѣкой казва: какъ трѣбва да върша работата си? — Както изворътъ. — Колко трѣбва да се товаря? — Колкото изворътъ. — Колко трѣбва да давамъ? — Колкото изворътъ. — Колко трѣбва да взимамъ? — Колкото изворътъ. — Дѣ трѣбва да се вливамъ? Въ най-голѣмото море. — Отдѣ трѣбва да мина? — Отдѣто искашъ, но въ най-голѣмото море се влѣй. — Все направо ли трѣбва да вървя? — И на право, и на криво върви, навсѣкѫдѣ лѫкатуши, но гледай на врѣме да се върнешъ и въ морето да се влѣешъ. Човѣкъ може да постигне всичко, което желае, но усилията, които прави, трѣбва да иматъ не само външенъ, но и вѫтрѣшенъ резултатъ. Днесъ ние се намираме прѣдъ една нова епоха, която изисква хора съ пробудено съзнание. Какво означава пробуждане на съзнанието и съ какво се придружава то? Ще обясня съ единъ примѣръ, съ какво се придружава пробуждането на съзнанието. Прѣдставете си, че вие имате нѣколко дѣца, които спятъ. Докато дѣцата спятъ, тѣ нищо не искатъ, защото нищо не ги смущава. Тѣ прѣдставляватъ човѣкъ съ заспало, съ непробудено още съзнание. Щомъ се събудятъ, дѣцата веднага се обръщатъ къмъ майка си и започватъ да викатъ: мамо, дай хлѣбъ! Ако хлѣбътъ не е готовъ, трѣбва ли да се събуждатъ тѣ? По-добрѣ нека поспятъ още малко, до обѣдъ, докато хлѣбътъ се приготви. Като се приготви хлѣбътъ, тогава ги събудете. Иначе, ще ви безпокоятъ. Нѣкой казва: врѣме е вече и моето съзнание да се пробуди. Питамъ: като се пробуди съзнанието ти, хлѣбъ ще искашъ ли? — Ще искамъ. — Имашъ ли? — Нѣмамъ. Тогава, нека съзнанието ги поспи още малко, докато приготвишъ хлѣба. Това значи: когато нашето съзнание се пробуди, ние трѣбва да имаме необходимата за него храна. Нѣмаме ли нужната храна, страдания ни очакватъ. И тъй, първото положение, което трѣбва да спазвате въ живота си е слѣдното: похлопа ли хлѣбътъ на вратата ви, прѣкратете молитвата си, станете, отворете му, поканете го най-учтиво въ стаята си и започнете да му слугувате. Второто положение, което трѣбва да спазвате въ постѫпкитѣ си е слѣдното: вглеждайте се въ живота на извора и всѣкога постѫпвайте като него. Това е учението на Всемирното Братство. Отъ хиляди години насамъ Бѣлитѣ Братя сѫ такива, каквито днесъ ги знаемъ. Тѣ се раждатъ готови души, а не ставатъ такива на земята. Мнозина казватъ: ние, Бѣлитѣ Братя... Вие още не сте Бѣли Братя, а сте само оглашени. Много врѣме има още, докато станете Бѣли Братя. Сега сте само сѣнки на Бѣлитѣ Братя. Нѣкой казва: азъ искамъ да видя единъ Бѣлъ Братъ. Знаете ли, какво ще произведе въ васъ срѣщата ви съ единъ такъвъ братъ? Прѣдставете си, че вашиятъ стомахъ е малко слабъ, нѣженъ, не е пригоденъ за силна храна. Обаче, вие виждате нѣкѫдѣ хубава, добрѣ приготвена баница съ орѣхи, масло, съ захарь и силно желаете да си хапнете отъ нея. Най-послѣ вие не можете да откажете на това силно желание и хапвате отъ тази баница. Не се минава дълго врѣме, и стомахътъ ви се разстройва силно: явява се хлопане, чукане, прѣобръщане вѫтрѣ и, докато не изхвърлите баницата навънъ, никакво спокойствие не настава у васъ. Казвамъ: каквото разстройство прѣдизвиква орѣховата баница на слабия стомахъ, сѫщо такава дезорганизация прѣдставлява срѣщата на обикновения човѣкъ съ единъ Бѣлъ Братъ. Бѣлитѣ Братя не искатъ да причиняватъ никому страдания, но въ желанието си да направятъ нѣкакво добро, получаватъ се обратни резултати. Това се дължи на обстоятелството, че хората още не сѫ готови за такива срѣщи. За готовитѣ хора срѣщата съ единъ Бѣлъ Братъ е голѣмо щастие. Ще приведа единъ примѣръ отъ стария български животъ, да се увѣрите, че, наистина, неподготвениятъ човѣкъ не може разумно да се ползува отъ великитѣ Божии блага. Едни богати и почтени родители имали единствено дѣте, момченце, което много обичали. Всички го наричали „галеното дѣте“. Каквото пожелавало това дѣте, всичко му се доставяло. На училище не го пращали; между чужди и непознати хора не го пущали, и то си останало „галеното дѣтенце“. Бащата билъ ученъ човѣкъ, философъ и много богатъ. Между хората той минавалъ за виденъ магъ. Когато умрѣлъ, той оставилъ на жена си голѣмо наслѣдство, пари и нѣколко магически прѣдмети: пръстенъ, тояжка, чаша и кесия. Като завѣщание, при смъртьта си, той ѝ казалъ да се ползува отъ паритѣ всѣкога, когато ѝ се яви нужда, а магическитѣ прѣдмети да задържи за тежки дни въ живота си. Докато дѣтето било малко, то седѣло при майка си, но щомъ пораснало, станалъ голѣмъ момъкъ и пожелалъ да отиде въ свѣта, тамъ да поживѣе малко. Майка му се съгласила, приготвила го за пѫть, като му дала една голѣма торба съ пари, да не прѣкарва труденъ животъ. Синътъ отишълъ въ съсѣдното царство и спрѣлъ да прѣнощува въ една странноприемница, дѣто чулъ въ една отъ близкитѣ стаи да се говори, че царьтъ на това царство ималъ много красива дъщеря, и, който искалъ само да я зърне отдалечъ, трѣбвало да даде една голѣма кесия, пълна съ злато. Иска ли нѣкой да я види цѣла и отблизо, да се поразговори съ нея, трѣбвало да даде единъ чувалъ съ злато. Като чулъ това нѣщо, младиятъ момъкъ пожелалъ да види царската дъщеря и си казалъ: още утрѣ ще отида да видя тази красива царска дъщеря. Станалъ той рано сутриньта, приготвилъ се, взелъ съ себе си кесия пълна съ злато и се запѫтилъ къмъ двореца на царя. Влѣзълъ вѫтрѣ и казалъ на слугитѣ: искамъ да видя царската дъщеря. Далъ кесията съ златото на единъ отъ дворцовитѣ слуги, който го завелъ въ една стая, отдѣто прѣзъ една малка дупчица трѣбвало да види царската дъщеря. Навелъ се той прѣдъ дупчицата и успѣлъ да види само очитѣ и устата ѝ. Върналъ се въ странноприемницата, но въ него вече силно растѣло желанието да види изцѣло царската дъщеря и да се поразговори съ нея. Обаче, за реализирането на това свое желание, той нѣмалъ достатъчно пари, затова се върналъ при майка си, отъ нея да иска пари. Започналъ да разправя на майка си, че се заелъ съ нѣкакво голѣмо търговско прѣдприятие, за което му трѣбвало много пари. Майка му казала: Синко, пари нѣмамъ, но баща ти ми остави една кесия, която струва повече отъ всѣкакви пари. Тя има слѣдното свойство, че като я натискашъ, започва да пуща пари. Синътъ взелъ кесията и отишълъ пакъ въ царството на красивата царска дъщеря. Влѣзълъ въ една странноприемница и започналъ да натиска кесията: той я натискалъ, тя пущала златни пари, докато напълнилъ единъ вагонъ съ злато и тръгналъ къмъ двореца, да види добрѣ царската дъщеря. Отишълъ въ двореца и казалъ на сѫщия слуга: искамъ да видя царската дъщеря! Въвели го при нея — цѣла потънала въ великолѣпие и красота. Като го видѣла, тя се зачудила, отдѣ може този младъ човѣкъ да разполага съ толкова много злато, затова го попитала: ти да не си нѣкой царски синъ? — Не съмъ. — Тогава, отдѣ имашъ толкова много злато? — Имамъ една особена кесия, съ такова свойство, че като я натискашъ, тя все пуща злато. — Донеси, да видя кесията! Той далъ кесията на царската дъщеря, да я разгледа само, но тя я задържала за себе си, а него изпѫдила вънъ. Значи, младиятъ момъкъ видѣлъ красивата царска дъщеря, но загубилъ чудната кесия. Питамъ: какво ще придобиете, ако видите красивата царска дъщеря, а изгубите чудната кесия? Галениятъ синъ взелъ отъ майка си и другитѣ магически прѣдмети, но като не билъ разуменъ, той всичко изгубилъ. Докато човѣкъ върши глупости въ живота си, той всѣкога ще губи кесията си. Пѫтьтъ, по който сега вървите, иска хора съ будни умове, които да познаватъ Бѣлитѣ Братя. Ако единъ отъ тѣзи братя дойде при васъ, той ще ви даде магическата кесия, но вие ще отидете да видите царската дъщеря, която ще вземе кесията, а васъ ще изпѫди навънъ. Въ този разказъ майката прѣдставлява единъ отъ Бѣлитѣ Братя. Царската дъщеря сѫщо така прѣдставлява единъ отъ Бѣлитѣ Братя. Паритѣ пъкъ прѣдставляватъ разумностьта въ човѣка. Това значи: за да видишъ единъ Бѣлъ Братъ, ти трѣбва да имашъ правилни мисли, желания и постѫпки. Имате ли тѣзи три качества въ себе си, Бѣлиятъ Братъ ще остави въ душата ви нѣщо възвишено и красиво. Нѣмате ли тѣзи качества, той ще произведе въ васъ обратни резултати, ще вземе кесията ви, а васъ ще изгони навънъ. По тази причина, именно, нѣкои хора не могатъ да намѣрятъ Истината. За такива хора, при съзнанието, въ което се намиратъ, по-добрѣ е да не знаятъ Истината. Знаятъ ли я, тя ще имъ създаде голѣми страдания. Като привеждамъ този разказъ, това не значи, че човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ Истината. Напротивъ, той трѣбва да работи, да се занимава съ нѣщо, да търси Истината по начинъ, който намира за най добъръ. Единъ день той все ще се добере до Истината, която ще го направи свободенъ. Засега хората още не сѫ свободни, вслѣдствие на което все ще иматъ изпитания. Физическиятъ животъ не може безъ изпитания. Обаче, дойдатъ ли изпитанията въ вашия животъ, вие трѣбва да ги разглеждате като наука. Нашитѣ изпитания сѫ прѣдметно обучение за други сѫщества. Когато ние страдаме, други се радватъ. И обратно: когато ние се радваме, други страдатъ. Започването на една работа отъ насъ, за други е свършване на този процесъ. Такива връзки, такива отношения сѫществуватъ между сѫществата и явленията въ природата. Не схващате ли така нѣщата, вие ще имате крива прѣдстава, както за Бога, така и за онзи редъ и порядъкъ, въ който Той дѣйствува. И тогава, всѣка неправилна мисъль за Бога ще се отрази врѣдно върху васъ. Причината за това не се крие въ Бога, но въ вашитѣ неправилни мисли по отношение на Него. Тѣзи неправилни мисли се връщатъ пакъ къмъ васъ, и вие изпитвате тѣхнитѣ лоши послѣдствия. Нищо лошо, нищо нечисто не може да отиде до Бога. По сѫщия начинъ добритѣ и чиститѣ мисли, които отправяте къмъ Бога, пакъ ще се върнатъ къмъ васъ, и вие ще изпитате тѣхното благотворно дѣйствие. Каквито мисли хранимъ къмъ Бога, такива ставаме и ние. Ако ние мислимъ, че Богъ е всемѫдъръ, съвършенъ и справедливъ, такива ще станемъ и ние. Тъй щото, свободни сте да мислите и добро, и лошо, но нѣма да се избавите отъ последствията на вашитѣ мисли. Сега, като знаете, че всѣки носи отговорность за своитѣ добри и лоши мисли и чувства, това не подразбира да се върши всичко подъ страхъ. Какво ще роди страхътъ? — Пакъ страхъ. — Какво произвежда любовьта? — Пакъ любовь. Съ страхъ или безъ страхъ, всѣки трѣбва да работи върху себе си. Ако ти самъ не работишъ върху себе си, други ще работятъ върху тебе; ако ти самъ не се присадишъ, други ще те присадятъ; ако ти самъ не ядешъ, други ще ядатъ заради тебе; ако ти самъ не учишъ, ще станешъ прѣдметно обучение за други. Всички сѫщества въ свѣта, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, иматъ свое прѣдназначение. На всички хора сега прѣдстои да извършатъ по една работа за Бѣлото Братство, т. е. за идване Царството Божие на земята. Апостолъ Павелъ казва: „Горко ми, ако не проповѣдвамъ!“ Това подразбира: ако човѣкъ не оре и не сѣе, гладенъ ще ходи; ако не си шие дрехи и обуща, голъ и босъ ще ходи; ако не си съгради кѫща, ще бѫде изложенъ на всички природни стихии. Човѣкъ трѣбва да си съгради една кѫща за физическия свѣтъ; друга — за умствения и трета — за духовния свѣтъ. Щомъ си е съградилъ жилище за всички свѣтове, той ще се избави отъ страданията, които могатъ да го сполетятъ. Нѣкой казва: Господъ ще ни уреди работитѣ. Питамъ: ти като си съграждашъ кѫща, съ това не уреждашъ ли работитѣ си? Не е достатъчно само да има човѣкъ кѫща, но тя трѣбва да бѫде съградена по всички правила на хигиената. Какво ще се ползува той отъ своята кѫща, ако тя не бѫде съградена споредъ хигиената? Каква полза ще му принесе неговата кѫща, ако тя бѫде слаба и всѣки моментъ може да се събори отгорѣ му и да го затрупа? Какво ще се ползува той отъ своята кѫща, ако тя бѫде тѣсна, тъмна и влажна? — Това не е кѫща, но затворъ. Може ли човѣкъ да съгради добрѣ кѫщата си въ физическия свѣтъ, той ще я съгради добрѣ и въ умствения, и въ духовния свѣтъ. И обратното е вѣрно: не може ли човѣкъ да съгради добрѣ кѫщата си въ физическия свѣтъ, той не ще може да я съгради добрѣ и въ умствения, и въ духовния свѣтъ. Това показва, че между физическия, умствения и духовния свѣтъ сѫществуватъ извѣстни отношения. Мнозина казватъ: не струва да си гради човѣкъ кѫща. Това подразбира: не струва да градите кѫща, която да давате подъ наемъ. Съградишъ ли си кѫща, ти самъ живѣй въ нея, не я давай подъ наемъ! Смѣшно е, азъ да съмъ шивачъ, да шия на хората дрехи, а самъ да нѣмамъ хубави дрехи. Ако съмъ шивачъ, азъ ще нося най-хубавия костюмъ. Азъ ще съмъ реклама за себе си. Нѣма защо да казвамъ: вижте, какъвъ костюмъ ушихъ на този, на онзи господинъ. Ще кажа: вижте моя костюмъ! Харесва ли ви? Ако ви харесва, ще знаете, че азъ съмъ майсторътъ на тия дрехи. Майсторъ-шивачъ е само този, който може да ушие за себе си хубави дрехи. Какво виждаме въ свѣта? — Обущаритѣ шиятъ хубави обуща на хората, а за себе си не могатъ; шивачитѣ шиятъ хубави дрехи на хората, а за себе си не могатъ. Законътъ, обаче, изисква човѣкъ да шие най-хубави обуща и най-хубави дрехи за себе си. Може ли да направи за себе си това, той и за другитѣ ще бѫде еднакво добъръ майсторъ. Казано е въ единъ отъ стиховетѣ на Писанието: „Дадоха имъ бѣли дрехи да се облѣкатъ“. Това се отнася за ония сѫщества, които не знаятъ да шиятъ. Обаче, всѣки, който се стреми къмъ Божествения свѣтъ, трѣбва да научи изкуството да шие. Ангелитѣ сами си шиятъ дрехитѣ. Съврѣменнитѣ художници никѫдѣ не рисуватъ Христа облѣченъ съ дрехи. Вземете картината, която прѣдставлява възкресение Христово, и ще видите, че и тамъ Христосъ не е облѣченъ. Това показва, че художницитѣ сѫ дошли до Истината, какво Христосъ самъ шие своитѣ дрехи, които още никой не е видѣлъ. Христосъ още не е далъ моделъ, какви трѣбва да бѫдатъ дрехитѣ на хората. Църквата прѣдставя Христа въ различни дрехи, но никои отъ тѣхъ не Му прилѣгатъ. Тъй, както днесъ църквата облича Христа, работитѣ ѝ никакъ не вървятъ напрѣдъ. Тъй щото не сѫ важни дрехитѣ, които човѣкъ може да си прѣдстави въ въображението, но важни сѫ онѣзи дрехи, които той изработва съ своята мисъль, съ своето чувство и съ своето дѣйствие. Тази дреха никой не може да ви отнеме. Тя е реалната, сѫществената дреха на човѣка. Нѣкой казва: да имамъ и азъ една такава чудна кесия, много нѣщо бихъ направилъ. Какво бихте направили съ тази кесия? — Ще отидете съ нея при царската дъщеря, която ще вземе кесията ви, а васъ ще изпѫди навънъ. Голѣмо изкуство е да знае човѣкъ, какъ да задържа въ себе си хубавото, което придобива. Прѣдставете си, че нѣкой ви даде тази чудна кесия, да разполагате съ нея, както разбирате. Първо вие се чувствувате силенъ, мощенъ, мислите, че всичко можете да направите. Казвате: имамъ ли тази кесия въ рѫката си, цѣлиятъ свѣтъ е мой! Слѣдъ това пожелавате да видите царската дъщеря. Отивате при нея, и тя взима не само кесията ви, но и пръстена, и чашата, и тояжката ви, и вие оставате срѣдъ пѫтя самъ, въ лишения и мѫчнотии. Какво ще правите? — Това, което и галениятъ синъ направилъ. Той се принудилъ да отиде въ единъ самотенъ островъ, далечъ отъ хората, далечъ и отъ майка си, отъ която взелъ всичко, каквото тя имала. Въ този островъ растѣли ябълки и смокини. Хапналъ той една отъ ябълкитѣ, да ги опита, но какво било очудването му, когато се видѣлъ съ рога. Значи, отъ ябълкитѣ му израснали рогата. Послѣ хапналъ отъ смокинитѣ, и забѣлѣзалъ, че рогата му паднали. Това го навело на една хубава идея, да напълни двѣ голѣми кошници отъ плодоветѣ, които намѣрилъ на острова: едната кошница да напълни съ ябълки, а другата — съ смокини. Сега вече той намѣрилъ начинъ, какъ да си отмъсти на царската дъщеря. Качилъ се той на единъ параходъ и отпѫтувалъ съ него за царството, дѣто живѣла красивата царска дъщеря. Влѣзълъ въ столицата на царството и отишълъ въ дома на една стара баба, дѣто оставилъ кошницата съ смокинитѣ и излѣзълъ изъ града съ кошницата, въ която имало ябълки, да ги продава. Обикалялъ той около двореца и продавалъ ябълкитѣ си, хубави, едри, червени, подобни на които никѫдѣ изъ царството не могли да намѣрятъ. Царскитѣ слуги видѣли този човѣкъ и го извикали въ двора, да купятъ и тѣ отъ тѣзи хубави ябълки. Сложили отъ тѣхъ на масата прѣдъ царя и всички ги опитали: и царьтъ, и жена му, и дъщеря му, както и много отъ неговитѣ придворни. Веднага слѣдъ това израсли рога на всички, които яли отъ ябълкитѣ. Царьтъ издалъ заповѣдь да намѣрятъ продавача на ябълкитѣ, но всички усилия отишли напразно — никѫдѣ не могли да го намѣрятъ. Царьтъ се видѣлъ въ чудо и започналъ да вика единъ слѣдъ другъ лѣкари да махнатъ рогата на всички, които яли отъ ябълкитѣ, но не се намѣрилъ такъвъ лѣкарь. Дошълъ единъ лѣкарь да лѣкува царя, но не успѣлъ. Дошълъ втори, и той не могълъ да го излѣкува. Една слѣдъ друга падали главитѣ на лѣкаритѣ, които не могли да излѣкуватъ болнитѣ, но рогата още седѣли върху царскитѣ глави. Най-послѣ царьтъ обѣщалъ да даде дъщеря си и половината царство на онзи лѣкарь или ученъ, който може да имъ снеме рогата. Прѣзъ това врѣме галениятъ синъ си пусналъ дълга брада, да не го познае никой, и отишълъ въ двореца, дѣто се прѣдставилъ на царя, като ученъ човѣкъ, като великъ магъ. Той казалъ на царя: чухъ, че вие, и много хора около васъ, страдате отъ нѣкаква особена болесть. Азъ съмъ ученъ човѣкъ и се наемамъ да ви излѣкувамъ. Които го видѣли да влиза при царя съ такава сериозна задача, спогледвали се помежду си и казали: горкиятъ човѣкъ! И неговата глава ще отиде, като на другитѣ. Навѣрно нѣщо му е дотегналъ животътъ. Учениятъ човѣкъ продължилъ: азъ видѣхъ много хора въ вашето царство съ рога, както и тукъ, въ двореца, но владѣя изкуството, да снемамъ рога. Мѫчно е това изкуство, цѣла наука е, но разбирамъ отъ нея. За цѣльта, обаче, ми сѫ нужни нѣколко пособия: първо, имамъ нужда отъ една кесия. Царьтъ заповѣдалъ да му донесатъ нѣкоя хубава кожена кесия. Донесли му една кожена кесия. — Не такава. Донесли му втора отъ нѣкаква особена материя, цѣла обсипана съ диаманти. — И тази не може да се употрѣби. Най-послѣ царьтъ отишълъ при дъщеря си, и намѣрилъ чудната кесия, но дъщерята не я давала. Бащата я взелъ и я далъ на учения лѣкарь. Той поискалъ още единъ пръстенъ, една чаша и една тояжка, и то тѣзи, именно, които царската дъщеря взела отъ него. При това, той казалъ на царя, че всички тия прѣдмети ще задържи за себе си, нѣма да ги връща назадъ, защото само по този начинъ лѣкарството ще може да дѣйствува. Като получилъ исканитѣ прѣдмети, той далъ отъ смокинитѣ на царя и на царицата. Тѣ изяли по една смокиня, и рогата имъ паднали, Като дошло редъ до красивата царска дъщеря, лѣкарьтъ казалъ на царя: вашата дъщеря има много грѣхове и, за да ѝ подѣйствува лѣкарството, тя трѣбва прѣдварително да се изповѣда. Слѣдъ като се изповѣдала царската дъщеря, той снелъ и отъ нея рогата. Значи, галениятъ синъ трѣбвало да изгуби всичко, за да стане уменъ, ученъ човѣкъ. Сега остава още малко врѣме, докато изтече 1929 година. Вие трѣбва да използувате тази година разумно, за да можете прѣзъ 30-та година, която иде, да си вземете изгубенитѣ нѣща. За това се изисква правилно разбиране, правилна връзка. Азъ ви желая да придобиете хубаво, вѫтрѣшно състояние на миръ; ако не може да придобиете този миръ въ себе си, пазете поне хубавото, което придобивате. Не мислете, че лесно се влиза въ Царството Божие. Това е сериозна задача. Ако човѣкъ влѣзе неподготвенъ въ Царството Божие, той пакъ ще излѣзе. Всички трѣбва да работятъ и върху себе си, и върху другитѣ. Животътъ на земята трѣбва коренно да се прѣобрази, и ще се прѣобрази. Затова, обаче, се изискватъ разумни работници. Всички, които искатъ да бѫдатъ работници, трѣбва да използуватъ днешния моментъ — той е най-важенъ. Какво сте работили въ миналото, това е свършенъ фактъ; какво ще работите въ бѫдещето, и то е хубаво, но днешниятъ моментъ е най-важенъ. Каквото свършите днесъ то ще създаде условия за бѫдещата наука. И тъй, желанието на вашитѣ напреднали, братя е да имате правилно разбиране за живата природа, за да влѣзете въ връзка съ нея. Придобиете ли това разбиране, вие ще схващате дълбокия смисълъ на всички явления въ цѣлата природа. И тогава, дѣто и да минете, всѣко мѣсто ще бѫде живо за васъ. Не сте ли въ връзка съ живата природа, ще бѫдете слѣпи и за най-хубавитѣ мѣста въ природата. Запитайте единъ банкеръ, какво бѣше врѣмето днесъ, той нищо не може да ви каже. Защо? — Защото прѣзъ цѣлия день той е билъ наведенъ надъ тевтеритѣ си и правилъ смѣтки и изчисления. Какво особено е придобилъ отъ тия смѣтки? Запитайте нѣкой виденъ бактериологъ, какво особено е придобилъ слѣдъ като цѣли 20 години е посветилъ изключително върху изслѣдването на чумния бацилъ? — Нищо друго, освѣнъ славата на ученъ човѣкъ. Какво значение ще има единъ день този бацилъ, когато хората ще бѫдатъ съ съвършено чиста и здрава кръвь? Бацилитѣ живѣятъ само въ хора съ нечиста кръвь. Докато хората водятъ нередовенъ, неразуменъ животъ, бактериологията има смисълъ, но щомъ заживѣятъ разумно, и бактериологията изгубва своето значение като наука. Обаче, човѣкъ трѣбва смѣло да изучава пѫтищата на злото. Казвамъ: молитвата е необходимъ актъ за духовния човѣкъ. Докато човѣкъ се срамува да се моли, той не познава смисъла на молитвата. Докато се запитва, защо трѣбва да се моли, той не е на правъ пѫть. Да задава човѣкъ такъвъ въпросъ, то е все едно да се запитва: защо трѣбва да пия вода? Тогава запитай се и обратното: защо не трѣбва да пия вода? Или: защо трѣбва да бѫда богатъ човѣкъ? Защо не трѣбва да бѫда богатъ човѣкъ? Защо трѣбва да бѫда сиромахъ? Защо не трѣбва да бѫда сиромахъ? Всѣки, който не може да носи и богатството, и сиромашията на гърба си, той не е силенъ човѣкъ. Приеме ли човѣкъ богатството, той трѣбва да приеме и сиромашията; приеме ли сиромашията, той трѣбва да приеме и богатството. Приеме ли знанието, ще приеме и невѣжеството; приеме ли невѣжеството, ще приеме и знанието. Приеме ли доброто, ще приеме и злото; приеме ли злото, ще приеме и доброто. Тия нѣща вървятъ паралелно. Такъвъ е законътъ. Кои сѫ дълбокитѣ причини за сѫществуването на този законъ въ Битието — не знаемъ, обаче, този вѫтрѣшенъ паралелизъмъ сѫществува навсѣкѫдѣ въ свѣта. Човѣкъ не може да разрѣши задачитѣ въ живота си само съ събиране; той не може да ги разрѣши и само съ изваждане; той не може да ги разрѣши само съ умножение, нито пъкъ само съ дѣление. При рѣшението на житейскитѣ задачи, трѣбва да се прилагатъ и четиритѣ дѣйствия, за да се добере човѣкъ до вѫтрѣшния смисълъ на живота. Всѣко дѣйствие има своя положителна и отрицателна страна: ако човѣкъ събира лоши слухове, каква се говори за този, за онзи, или пъкъ събира болни хора около себе си, той ще има единъ резултатъ. Обаче, ако събира около себе си все учени, способни хора, той ще има другъ резултатъ. Най-доброто събиране е, когато учительтъ учи само способни, талантливи дѣца. Може ли учительтъ да направи такова събиране, той вече излиза отъ закона на пертурбациитѣ. Когато се говори за молитвата, подразбираме будность на съзнанието. И тогава, всѣки човѣкъ ще съзнае, че той живѣе за всички, и всички живѣятъ за него. Първиятъ моментъ на истинския, на съзнателния животъ започва съ молитва. Пробуждането на съзнанието започва съ молитва. Слѣдъ пробуждане на съзнанието се проявява мисъльта, послѣ — чувството и най-послѣ — дѣйствието. Молитвата е личенъ актъ. Човѣкъ се моли за себе си по свой вѫтрѣшенъ потикъ, а не за това, че хората го принуждаватъ. Само човѣкъ може да се моли. Това значи: молитвата е достояние само на сѫщества съ будно съзнание. Мнозина мислятъ, че ученитѣ хора не се молятъ. Самъ Христосъ се молѣше. Той отиваше на планината да се моли. Питамъ: ако е вѣрно твърдението, че ученитѣ не се молятъ, защо Христосъ се молѣше? Ние знаемъ, че всички учени, всички велики хора се молятъ. Нѣма по-красиво нѣщо отъ молитвата на човѣкъ, на когото съзнанието е пробудено. Този човѣкъ има вече правилна мисъль, правилни чувства и правилни дѣйствия. Това сѫ три области, отъ които човѣкъ черпи своитѣ богатства. Мѫдростьта се проявява въ мисъльта, Любовьта — въ чувствата, а Истината — въ дѣйствията. Не се ли молимъ правилно, нищо не може да се постигне. Щомъ разберемъ дълбокия смисълъ на молитвата, ще знаемъ, че Богъ мисли, чувствува и дѣйствува чрѣзъ насъ. Това наричаме ние вдъхновение. Значи, човѣкъ трѣбва да се моли, за да се проявятъ и заработятъ чрѣзъ него Божиитѣ мисли, чувства и дѣйствия. Сега иде вече новото въ свѣта, което наричаме пробуждане на съзнанието. Щомъ дойде пробуждането, иде и молитвата, която носи съ себе си прави мисли, възвишени чувства и красиви дѣйствия. Дойде ли това въ човѣка, той се наема съ хубава и сериозна работа. Затова и Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“. За да намѣримъ този Пѫть, ние се нуждаемъ отъ свѣтлина, отъ Мѫдрость. За да дойдемъ до Истината, ние се нуждаемъ отъ красиви дѣйствия. И най-послѣ, за да дойдемъ до Живота, ние се нуждаемъ отъ чисти и възвишени чувства и желания. Придобиемъ ли всичко това, ние ще имаме положителна, Божествена наука, съ която ще можемъ да работимъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 22 септември, 1929 г. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Обикновени и необикновени процеси. „И тамъ имаше нѣкой си человѣкъ, боленъ отъ 38 години.“ Иоана 5:5. Често хората говорятъ за хубави, за красиви работи и се произнасятъ, че тѣ сѫ необходимости въ живота. Дойде ли въпросъ до здраве, до богатство, хората разглеждатъ тия нѣща като обикновени, като естествени процеси въ живота, вследствие на което, не ги ценятъ. Що се отнася до сиромашията, тѣ я разглеждатъ, като необикновенъ, неестественъ процесъ. Въпрѣки това, богатиятъ може да стане сиромахъ, и сиромахътъ може да стане богатъ. Значи, въ живота и въ природата може да става преминаване отъ необикновенъ въ обикновенъ процесъ и отъ обикновенъ въ необикновенъ. Следователно, когато минаваме отъ единъ процесъ въ другъ, които не сѫ отъ еднаква степень, ние придобиваме ново познаване на нѣщата. Достатъчно е, природата да постави богатия при положение да изгуби богатството си и да стане сиромахъ, за да придобие той трезви идеи за живота. Само като сиромахъ, той може да има ясна представа за сиромашията и да се произнася за нея правилно. Ако богатиятъ не е позналъ сиромашията, той ще говори само за своето богатство: за имотитѣ, за кѫщитѣ, за говедата си и т. н. И ако сиромахътъ не е позналъ богатството, той ще говори само за своята сиромашия: за скѫсанитѣ си дрехи, обуща и т. н. Ако срещнешъ единъ здравъ човѣкъ, който никога не е боледувалъ, той ще ви разправя за своитѣ мускули, за това, какво може да направи съ тѣхъ. Ако посетите единъ човѣкъ, който е боледувалъ дълго време, той ще ви разправя изключително за болестьта си. Интересно е, че когато Христосъ бѣше на земята, не се срѣщаше съ царе, съ князе, съ патриарси, но се движеше повече между страдащи, болни, сакати и съ тѣхъ се разговаряше. Той посети кѫпалнята, въ която отиваха болни да се лѣкуватъ, и тамъ срещна единъ боленъ отъ 38 години, съ когото започна да се разговаря. Какво ще му каже този боленъ? — Ще Му разправя за своитѣ болки, за своитѣ нещастия. Христосъ го запита: Защо си дошълъ въ това училище? Какво те доведе тукъ? Болниятъ отговорилъ: Учителю, отъ 38 г. съмъ въ това училище и още не мога да свърша. Професоритѣ постоянно ме кѫсатъ. На всички изпити пропадамъ. Мнозина идватъ въ това училище, поседатъ година, две, три, свършватъ и излизатъ въ живота, а азъ всѣка година оставамъ, съ надежда, дано другата година да свърша, но пакъ оставамъ да повтарямъ. — Искашъ ли да свършишъ училището? — Искамъ, разбира се. Христосъ извади единъ дипломъ отъ джоба си, подписа го, подаде го въ рѫката му и каза: Хайде, вземи диплома и върви дома си! Този боленъ бѣше единствениятъ човѣкъ, на когото Христосъ подписа дипломъ за свършване на учението по всички правила и изисквания. Въ Евангелието не е писано, че Христосъ е далъ дипломъ на този боленъ, но това е скрита мисъль, изказана въ друга форма. Когато болниятъ излѣзълъ отъ училището, мнозина го запитваха: „Кой бѣше човѣкътъ, който те излѣкува?“ — Не зная. — Какъ да не знаешъ? Какъ се казва? — Исусъ е името Му. Какво представя болестьта? — Едно неестествено явление въ живота. Значи, по отношение на физическия свѣтъ, болестьта е неестествено явление, но по отношение на духовния свѣтъ, тя е естествено явление. Грѣхътъ пъкъ, е неестествено явление по отношение на духовния свѣтъ, а естествено — по отношение на физическия. Човѣкъ казва: Веднъжъ съмъ дошълъ на земята въ тази форма, не мога да не грѣша, не мога да не лъжа. Малко поне, но все ще поизлъжа нѣкога. Когато се разправя, какво направилъ нѣкой човѣкъ, какъ излъгалъ, какъ открадналъ, какъ се скаралъ или сбилъ съ нѣкого, всички хора наоколо слушатъ и се смѣятъ, като че се говори за нѣкакви велики подвизи. За духовния свѣтъ, обаче, грѣхътъ е неестествено явление и като такова, тамъ, той не е познатъ. Както влизането на нѣкоя опасна болесть въ единъ домъ внася страхъ и трепетъ, такъвъ страхъ и трепетъ произвежда грѣхътъ въ духовния свѣтъ. Мнозина искатъ да влѣзатъ въ духовния свѣтъ, но като неподготвени, тѣ ще видятъ много нѣща, които не ще могатъ да обяснятъ. Тамъ и доброто, и злото сѫ еднакво застѫпени. Ако надникнете въ духовния свѣтъ, ще видите грамадни, свѣтли здания, съ голѣми прозорци, които ще приемете за училища. Въ сѫщность тѣ сѫ затвори. Ако се спрете върху проявитѣ на доброто въ духовния свѣтъ и ги сравните съ тия на земята, ще видите, че въ последнитѣ, почти не се забелязва нѣкакъвъ прогресъ. На земята има по-голѣмъ прогресъ въ отрицателното, отколкото въ положителното. И на земята има добро, добри хора, но ако тия хора отидатъ въ духовния свѣтъ, тамъ ще минатъ за престѫпници. Днесъ хората прогресиратъ повече по отрицателенъ, отколкото по положителенъ пѫть. Най-голѣмиятъ светия на земята, сравненъ съ единъ отъ светиитѣ на небето, минава за затворникъ, за престѫпникъ. Ако пъкъ сравните земния престѫпникъ съ единъ отъ светиитѣ на духовния свѣтъ, земниятъ престѫпникъ изглежда като първокласенъ светия. Следователно, въ духовния свѣтъ и доброто, и злото сѫ силни, голѣми. Затова често нѣкой казва: Не струва човѣкъ да бѫде добъръ. Той не иска да бѫде добъръ, защото, ако съ тази доброта влѣзе въ духовния свѣтъ, ще мине за престѫпникъ. Ако пъкъ е лошъ и съ лошевината си влѣзе въ духовния свѣтъ, между лошитѣ хора, тамъ той ще изглежда като светия. Какво нѣщо е духовниятъ свѣтъ? — Той не може нито да се разбере, нито да се опише. Който и да се заеме да го описва, той ще опише единъ свѣтъ, подобенъ на физическия. Духовниятъ свѣтъ е много по-необятенъ въ своитѣ простори, много по-величественъ отъ физическия. Само онзи може донѣкѫде поне да опише духовния свѣтъ, у когото висшето съзнание е пробудено. Когато се говори за духовния животъ, наричатъ го „Вѣчния животъ“. Подъ „Вѣченъ животъ“ се разбира животъ, безъ никакви ограничавания, нито по обемъ, нито по прояви на доброта, любовь, разумность и т. н. Мнозина сѫ правили опити да опишатъ духовния свѣтъ, но не сѫ могли. За да се опише, той трѣбва да се види отъ човѣкъ съ висше съзнание, който да разбира, каквото види тамъ, за да може да го преведе въ образи, съответни на земнитѣ. Само така, той може донѣкѫде да стане понятенъ и разбранъ за хората. Който е ходилъ въ духовния свѣтъ, може да каже само, че той е много красивъ, но по никой начинъ, не може да го опише. Никое човѣшко перо не е въ състояние да опише красотата на духовния свѣтъ. Никой не може да разбере, кѫде се крие красотата на добрия, на любещия човѣкъ. Ще каже нѣкой, че красотата на човѣка седи въ неговия носъ. — Не, красотата на човѣка не е нито въ носа, нито въ очитѣ, нито въ устата му. Красотата е нѣщо вѫтрешно, което се проявява и въ очитѣ, и въ носа, и въ устата, но кѫде именно, на кое мѣсто — не може да се каже. Ако кажете, че красотата на човѣка е нѣкѫде въ устата, въ носа или въ очитѣ му, все ще сгрѣшите. — Защо? — Защото устата, очитѣ, носътъ, ушитѣ, езикътъ сѫ органи, предназначени за нѣкаква служба, но не и за изразъ на красота. Очитѣ сѫ органъ за възприемане на свѣтлината; ушитѣ — за възприемане на звука; устата — за хранене и за говорене; езикътъ — за вкусване и за говорене; носътъ — за обоняние. Тъй щото, щомъ се говори за красота, ние разбираме нѣщо вѫтрешно, нѣщо неуловимо. Който има любовь, той е красивъ. Вънъ отъ любовьта, никаква красота не сѫществува. Много хора иматъ красиви очи, правилни носове, красива уста, правилни чърти на лицето, но въпрѣки това не сѫ красиви. — Защо? — Любовь нѣматъ. Дето е любовьта, тамъ е красотата, тамъ е изобилието. „Боленъ отъ 38 години.“ Да бѫде човѣкъ цѣли 38 години боленъ, това е изключително явление въ живота. Мнозина се оплакватъ, че страдатъ, че боледуватъ, че ги мѫчи нѣщо. — Това е естествено положение за съвременния човѣкъ. Повече или по-малко, човѣкъ все ще страда. Защо и за какво страда, не е важно — все има нѣкаква причина. Нѣкой младъ човѣкъ свършилъ университетъ, иска да стане професоръ. Ходи натукъ-натамъ, срѣща се съ учени, съ видни хора, всички му обещаватъ да го направятъ професоръ, но въ края на краищата, не успѣва. И той боледува цѣли 38 години, че не е могълъ да стане професоръ. Другъ младъ човѣкъ срещналъ една красива мома, влюбилъ се въ нея, иска да я вземе за жена. Обикаля натукъ-натамъ, не смѣе да ѝ предложи. Докато се реши да ѝ предложи, тя се оженила за другъ. И следъ това, този младъ човѣкъ боледувалъ цѣли 38 години, че не е могълъ да се ожени за красивата мома, която обичалъ. Другъ нѣкой, иска да стане милионеръ, но не може да успѣе. Нѣкой пъкъ е роденъ слабъ, хилавъ, иска да придобие здраве, но не може. И най-после, като не могатъ да постигнатъ желанията си и като не разбиратъ причинитѣ за своя неуспѣхъ, казватъ: Божия работа е тази. Това значи: Само Божиятъ умъ е въ състояние да разбере онова, което за човѣка е неразбрано. И следъ като човѣкъ боледува 38 години, ще дойдатъ единъ, втори, трети да го утешаватъ по единъ или другъ начинъ. — Това сѫ празни работи. За да не става нужда да утешаватъ човѣка, по-добре нека той бѫде доволенъ отъ това, което има. Нѣма защо да търси красива жена. И неговата жена не е грозна. Тръгне ли да търси друга, по-красива, той ще се натъкне на противоречия, съ които не може да се справи. Щомъ ви даватъ говеждо месо, бѫдете благодарни и на него. Нѣма защо да търсите кокоше месо. Ще кажете, че сте вегетарианци, не търсите нито говеждо, нито кокоше месо. — Въ едно отношение сте вегетарианци, но въ друго сте още месоядци, мязате на културнитѣ хора, които обичатъ да ядатъ месо. Ако на месоядеца предложатъ печена кокошка или парче пастърма, той ще предпочете кокошката. Тъй щото, дойде ли нѣкой да ви убеждава, че можете и безъ красива жена, че и безъ професорска катедра можете да живѣете, той е човѣкътъ, който иска да ви застави да предпочетете пастърма предъ кокошка. Видите ли, че нѣкой човѣкъ страда за непостигнатитѣ си желания, не му казвайте, че не трѣбва да скърби, но запитайте го, колко време чака, за да постигне желанията си. И, ако ви каже, че 38 години вече сѫ се изминали, откакъ очаква да постигне едно свое желание, кажете му, че заслужава не само 38 години да чака, но и 60 години има смисълъ да чака. Когато видите, че учениятъ работи, прави усилия, за да стане професоръ, кажете му, че не само единъ животъ трѣбва да се стреми къмъ професорство, но има смисълъ и десеть животи наредъ да работи въ това направление, само да постигне желанието си. На младия момъкъ, който търси красива мома, кажете да не се обезсърдчава. Десеть животи наредъ нека търси, докато най-после я намѣри. Човѣкъ трѣбва да прави усилия въ живота си, да работи, докато постигне своя идеалъ. Насърдчавайте се едни други въ постигане на своя идеалъ, на своитѣ възвишени желания. „Тамъ имаше нѣкой си человѣкъ, боленъ отъ 38 години“. Когато видѣ този боленъ, Христосъ го запита: Защо седишъ тука? — Скѫсаха ме професоритѣ ми. Пропаднахъ на изпита, а сега чакамъ реда си, да бѫда отново изпитанъ. Христосъ го подложи на изпитъ. Той замѣсти изпитната комисия. Болниятъ издържа изпита си. Тогава Христосъ му каза: Бѫди здравъ! Влѣзъ въ живота да работишъ. Въ този часъ, болниятъ оздравѣ и напусна кѫпалнята. Като влѣзе въ живота, между хората, той започна да разказва, какъ е оздравѣлъ, какво е научилъ презъ тѣзи 38 години. Научихъ се да чакамъ, придобихъ търпение. Следъ това, трѣбваше да дойде най-главниятъ професоръ да ме изпита и да ми даде дипломъ за завършено образование. Човѣкъ трѣбва да има високъ идеалъ, да желае да бѫде изпитанъ отъ най-видния професоръ въ свѣта и отъ него да получи дипломъ. Красивиятъ момъкъ трѣбва да се ожени за красива мома. Съ години ще я чака, но красивата мома трѣбва да бѫде идеалъ на неговата душа. Дотегне ли му да чака и намѣри друга мома, пакъ красива, той нѣма високъ идеалъ. Красивиятъ момъкъ може да се ожени само за красива мома. — Ама дошла нѣкаква болесть. — Нищо отъ това. И като боленъ, и като здравъ, ще чакашъ красивата мома, ще чакашъ най-видния професоръ въ свѣта. Измѣнишъ ли на своя идеалъ, съ тебе всичко е свършено. Какво нѣщо е болестьта? Да боледува човѣкъ, това значи всички частици на тѣлото му да бѫдатъ засегнати: да го боли мозъка, сърдцето, дробоветѣ, стомаха — да нѣма частица отъ тѣлото му незасегната. Да боледува човѣкъ, това значи, така да бѫде засегнато тѣлото му, че да нѣма миръ нито въ физическия, нито въ духовния, нито въ умствения свѣтъ. Нѣкой казва, че е боленъ, но все още има надежда за оздравяване. — Това не е страшна болесть. Истински човѣкъ е онзи, вѣрата на когото, не се разколебава при никакви условия. Когато дойде въ положение да изгуби подкрепа отвсѣкѫде, той пакъ трѣбва да остане непоколебимъ и твърдъ въ убежденията си. Има нѣщо у човѣка, което никога не отпада. При каквито условия и да попадне, той все вѣрва, че ще изплува по нѣкакъвъ начинъ. Това е Божественото у човѣка, което никога не отпада. Изгуби ли вѣра и въ него, човѣкъ тръгва по врачки, по гадатели, дано му кажатъ, какво да прави, какво му предстои да преживѣе и т. н. Споредъ мене, всѣки човѣкъ може да бѫде гадатель на себе си. По-добъръ гадатель отъ самия него нѣма. Ако човѣкъ самъ не знае, какво ще му се случи, какъ ще могатъ да му гадаятъ външни хора? Нѣкой има да плаща нѣколко полици, които постоянно отлага. Не знае ли той, че ще дойде день, когато изплащането на тия полици ще му се наложи? Трѣбва ли това нѣщо да му предсказватъ различни гадатели? Като не плащашъ задълженията си, ще те биятъ, ще те затварятъ, ще ти налагатъ глоба и т. н. Трѣбва ли при това положение да търсите нѣкой да ви гледа на восъкъ, на бобъ или на карти? Трѣбва ли да търсите астрологъ да ви предсказва бѫдещето? Какъ познава астрологътъ бѫдещето ви? Той взима датата на рождението ви и по дадена таблица изчислява, какво е било съчетанието на планетитѣ въ момента на раждането ви. Следъ това той ще каже, че известни планети влияятъ благоприятно, а други, — неблагоприятно върху васъ и оттамъ опредѣлятъ вашето щастие или нещастие. „И тамъ имаше нѣкой си человѣкъ, боленъ отъ 38 години“. Какви бѣха планетнитѣ влияния върху този боленъ? Въ момента на неговото раждане, слънцето, марсъ, венера и юпитеръ били въ своя залѣзъ, а не въ изгрѣви. Това бѣха все лоши съчетания, лоши влияния на тия планети. Земята само, се е намирала въ своя изгрѣвъ. Цѣлото небе е било затворено за него. Единствената му надежда е била въ земята — на нея само той разчиталъ. Цѣли 38 години този боленъ се е намиралъ при неблагоприятното влияние на тия планети, докато е дошълъ най-после Христосъ, единъ великъ човѣкъ, който му помогналъ. Той станалъ причина за обръщането на тия планети въ друга посока, благоприятна за дадения боленъ. До срѣщата си съ Христа, неговата земя бѣше спрѣла движението си. Щомъ видѣ Христа, земята на болния се раздвижи, съзнанието му се подигна нагоре, и всички планети, които не му благоприятствуваха, влѣзоха въ зоната на своя изгрѣвъ. Думитѣ на Христа, „Дигни одъра си и ходи“, отправени къмъ този боленъ, означаватъ: Напусни старитѣ идеи, откажи се отъ живота, който досега си живѣлъ и върви напредъ! Следователно, ако искате и вие да се освободите отъ старото, което ви е измѫчвало досега, напуснете леглото си, дигнете одъра си и вървете напредъ. Никога не дръжте въ ума си спомена за нѣкоя своя болесть, или за нѣкакво минало нещастие. Запазете въ съзнанието си опитноститѣ отъ всичко преживѣно, но не и тѣхнитѣ горчивини. Казвате: Какъ да забравимъ загубитѣ, които сме преживѣли? Какъ да забравимъ деня, когато разбойници влѣзоха въ дома ми и обраха всичкото ми злато? — Считайте, че тия разбойници сѫ ви направили едно голѣмо добро. Представете си, че трѣбваше да носите това злато на гърба си. Какво щѣше да стане съ васъ, ако сърдцето ви бѣше слабо? Всрѣдъ пѫтя щѣхте да капитулирате. Сърдцето ви щѣше да се пръсне, а вие щѣхте да паднете мъртавъ на земята. Какво ще ви ползуватъ паритѣ, ако изгубите живота си? Радвайте се, че разбойницитѣ сѫ ви освободили отъ единъ голѣмъ товаръ. Обаче, кой отъ днешнитѣ богати хора би счелъ това за привилегия? Той ще се оплаква, че дошли разбойници и го обрали. Едно трѣбва да знаете: Единъ день смъртьта ще дойде, по-страшна отъ всички разбойници на земята и ще вземе не само паритѣ ви, но ще оголи коститѣ ви, ще изпразни главата ви и тогава ще си отиде. Отъ васъ ще остане само единъ празенъ черепъ, по който ученитѣ ще изучаватъ вашия миналъ животъ. Питамъ: Кѫде остана богатиятъ човѣкъ, който разполагаше съ злато, съ кѫщи, съ имоти? Ще кажете, че това е философия. — Философия е, наистина, но такава философия, която изключва всички залъгвания, всички заблуждения. Философията на съвременнитѣ хора е преходна. Тя залъгва хората по сѫщия начинъ, както се залъгватъ свинетѣ въ кочината. По три-четири пѫти на день, господарьтъ имъ ги храни, наглежда ги, съ искрено желание въ себе си, да ги угои. Като не разбиратъ неговата интимна мисъль, тѣ се радватъ на господаря си и се произнасятъ за него, че е добъръ човѣкъ. Дойде ли Коледа, господарьтъ имъ взима ножъ и влиза въ кочината. Като изяде месцето и остави само коститѣ имъ, той е доволенъ, счита, че трудътъ му е възнаграденъ. Неговиятъ трудъ е възнаграденъ, но свинетѣ сѫ отишли вече на онзи свѣтъ. Каква е тази философия? — Философия на смъртьта. Обаче, смъртьта е врагъ не само на животнитѣ, но и на хората. Последниятъ врагъ, срещу който духовниятъ свѣтъ се бори, това е смъртьта. Той иска да освободи човѣчеството отъ този врагъ, който безпощадно го съблича. Тя е оголвала и оголва и грѣшни, и праведни хора. Сега, всички хора искатъ да станатъ щастливи, и то при най-неблагоприятни условия на живота. Само онзи може да бѫде щастливъ, който служи на Бога. А само онзи може правилно да служи на Бога, който се е освободилъ отъ смъртьта. Тъй щото, когато нѣкой пита, какъ трѣбва да служи на Бога, казвамъ: За да служишъ на Бога, ти трѣбва да се освободишъ отъ смъртьта. Докато не се освободишъ отъ смъртьта, ти не можешъ да служишъ на Бога. Нѣкой иска да се ожени. Казвамъ: Докато не се освободи отъ смъртьта, въпросъ за женитба, не може да става. Щомъ живѣе въ закона на смъртьта, и той, и жена му, и децата му, ще станатъ нейни жертви. — Ама азъ съмъ силенъ човѣкъ, ще запазя и себе си, и жена си, и децата си. — Ти ще ги запазишъ толкова, колкото жабата могла да запази квачката и пиленцата ѝ отъ ноктитѣ на орела. Нѣкога, въ миналото, жабата била поставена на служба, да пази една квачка съ пиленца. Жабата се облѣкла въ униформа — въ мундиръ, съ еполети на рамене, съ златни копчета — и встѫпила въ длъжностьта си. Тя взела една дълга връвь и за единия ѝ край вързала квачката съ пиленцата, а другиятъ край на връвьта закачила на себе си. Като се убедила, че ще упази кокошката и пиленцата ѝ по новъ начинъ, тя се успокоила и дълбоко заспала. Единъ орелъ съзрѣлъ кокошката и бързо се спусналъ отъ височината, грабналъ я и бързо се издигналъ нагоре. Заедно съ кокошката, орелътъ задигналъ и пиленцата, и жабата, която ги пазѣла. Така сѫ вързани за крака на жабата всички съвременни хора и мислятъ, че сѫ осигурени въ живота си, защото жабата ги пази. Обаче, отъ невиделица нѣкѫде, орелътъ ги вижда, спуща се отъ височината и ги задига съ себе си. Като не разбиратъ дълбокия смисълъ на живота, хората се стремятъ къмъ велики работи, искатъ да направятъ нѣщо, за да увѣковѣчатъ паметьта на великитѣ, на заслужилитѣ хора въ свѣта. — Кѫде сѫ тия велики хора? Паметницитѣ имъ седатъ, но кѫде сѫ тѣ? Ще кажете, че има велики хора, има светии, гении, таланти въ свѣта. — Да, цѣлиятъ свѣтъ е пъленъ съ велики хора, съ светии, съ гении и таланти. Ако е въпросъ за светии, тѣ се срѣщатъ навсѣкѫде, но светията трѣбва да се отличава отъ обикновенитѣ хора. — По какво? — По степеньта на своята свѣтлина. Дето ходи, той свѣти. Не само неговиятъ пѫть е освѣтенъ, но и пѫтя на всички, които сѫ въ контактъ съ него. За да запази свѣтлината си, светията никога не трѣбва да грѣши. Щомъ грѣши, той не може да се нарече светия. Той може да е светия, но мъртавъ, а не живъ. Природата се нуждае само отъ живи светии. Най-голѣмиятъ грѣшникъ въ свѣта струва повече отъ бюста на единъ светия. Живъ е грѣшникътъ. Той има условия да расте и да се развива. Щомъ расте, той ще се очисти, и единъ день ще почне да свѣти, като истински светия. Въ душата и на най-голѣмия престѫпникъ, се крие нѣщо добро. Кой човѣкъ е престѫпникъ, това още не може да се каже. Предъ хората, нѣкой човѣкъ минава за престѫпникъ, обаче, за невидимия свѣтъ, не е престѫпникъ. И Христосъ умрѣ като престѫпникъ. И светиитѣ минаваха за престѫпници. Въпрѣки това, Христосъ бѣше Синъ Божий и възкръсна. Светиитѣ и до днесъ се ползуватъ съ почитание. Въ времето на Римската империя, светиитѣ минаваха за престѫпници, а следъ това ги признаваха за светии. Значи, има разумни закони въ свѣта, които измѣнятъ възгледитѣ и отношенията на хората. Следователно, който разбира законитѣ въ живата геометрия и математика, той поставя нѣщата на мѣстата имъ. Който не разбира тия разумни закони, размѣства нѣщата и създава вънъ и вѫтре въ себе си дисхармония. „И тамъ имаше нѣкой си человѣкъ, боленъ отъ 38 години.“ Най-после Христосъ дойде при него и го излѣкува. — Защо идатъ страданията въ свѣта? — За да дойде Христосъ. Ако вие не сте болни, ако не страдате, Христосъ никога нѣма да ви посети. Кого носятъ майкитѣ на рѫцетѣ си: малкитѣ деца, или старитѣ баби и дѣдовци? Всички майки, прости и учени, носятъ на рѫцетѣ си само малкитѣ си деца. Щомъ пораснатъ, тѣ ги оставятъ сами да вървятъ. Дѣдото и бабата се оплакватъ отъ живота си и казватъ: Никой не ни обича. — За да ви обичатъ хората, вие трѣбва да станете като малкитѣ деца. Съвременнитѣ хора иматъ крива представа за живота. Като дойдатъ до една по-голѣма възрасть, тѣ казватъ: Ние не сме деца вече. Ние сме голѣми, всичко разбираме, нѣма какво повече да учимъ. — Не, докато живѣе, човѣкъ трѣбва всѣкога да се чувствува дете. Той трѣбва да бѫде разумно дете, готово всѣкога да възприема, да учи. Има три вида деца въ природата: първата категория наричатъ „деца на забавленията,“ които природата забавлява само, а не ги учи. Тѣ се наричатъ „галени деца на природата,“ защото само играятъ вънъ и се забавляватъ. Втората категория се наричатъ „разумни деца на природата,“ които непрекѫснато учатъ. Третата категория се наричатъ „деца мѫдреци“, които прилагатъ това, което сѫ научили. Отъ най-ранното си детство до най-късната си старость, човѣкъ трѣбва да запази въ себе си детинския духъ. Рече ли човѣкъ да мисли, че е възрастенъ, че е старъ, той преждевременно е остарѣлъ. Защо трѣбва, като воденица, да повтаря едни и сѫщи нѣща? Защо трѣбва да съжалява за онова, което нѣкога е било, или за това, което сега става? Ако искате да станете гениални, никога не повтаряйте едно и сѫщо нѣщо по два еднакви начина. Пазете се отъ повтаряне на нѣщата! Не повтаряйте историята на живота си по два еднакви начина. — Едно време, като бѣхъ младъ, всичко можехъ да направя, но сега — за нищо не съмъ способенъ. Питамъ: Защо туряте хубавитѣ нѣща въ своята млада възрасть, а лошитѣ — въ старата си възрасть? Единъ младъ разправя, че наскоро се запозналъ съ една благородна, красива мома. Питамъ: Защо като остарѣе този човѣкъ не разправя, че въ младинитѣ си нѣкога излъгалъ дъщерята на една бедна вдовица и я изоставилъ? Човѣкъ може да говори за своята младость само тогава, когато е влѣзълъ само въ единъ домъ, въ който е живѣела млада, красива мома. Влизалъ ли е въ два такива дома, той нищо не трѣбва да говори за своята младость. Колкото и да го заставятъ да каже нѣщо изъ своята младость, той трѣбва да отговори: Нищо не мога да ви кажа, защото животътъ ми не е билъ красивъ. Не само животътъ на обикновения човѣкъ не е красивъ, но даже и животътъ на светиитѣ не може да се изнесе още като красивъ. Не е време да се изнася живота на хората. Въ живота на всѣки човѣкъ, покрай доброто има и нѣщо лошо. Ако човѣкъ преждевременно иска да стане светия, той трѣбва да знае, че наредъ съ светийството му, ще вървятъ и неговитѣ престѫпления. Задъ мантията на вашето величие, на вашето светийство, се криятъ множество бръмбари — символи на вашитѣ грѣхове и престѫпления. Въ гѫститѣ гори се въдятъ най-свирепитѣ животни, които вършатъ най-голѣми престѫпления. „Тамъ имаше нѣкой си человѣкъ боленъ отъ 38 години“. Той чакаше да дойде времето, часа на неговото спасение, да излѣзе отъ болницата. Когато излѣзе отъ болницата, човѣкъ може вече да разправя историята на своя животъ. До този моментъ, той нѣма право да разказва нѣщо отъ своя животъ. Значи, има една страница въ живота на човѣка, която той трѣбва да заличи, да не я споменава. Тя е онази страница, въ която е описанъ грѣха, престѫплението на човѣка, което го е отклонило отъ Бога. За тази страница, именно, е казано въ Писанието: „Ще залича грѣховетѣ имъ“. Какво може да разправя човѣкъ за себе си, докато е въ болницата? Ако рече да изнесе една своя добродетель, ще види, че въ друго отношение, тази добродетель е престѫпление. Какво ще се хвали банкерътъ съ своята пестеливость, ако чрезъ нея той е станалъ причина да се отнеме хлѣбътъ на стотици хора? Какъ ще се хвали момата съ своята красота, ако за тази красота сѫ се сбили десетина момци? Божествената красота вдъхновява човѣка, събужда въ него високи идеи и потици. Който срещне тази красота, той казва: Радвамъ се, че видѣхъ единъ красивъ човѣкъ, който осмисли моя животъ и внесе въ мене радость и веселие. Ако красотата и богатството на човѣка служатъ за съблазънь на другитѣ, по-добре да останатъ скрити отъ тѣхния погледъ, да не се изнасятъ навънъ. По-добре е нѣкога човѣкъ да облѣче дрехата на болестьта, отколкото чрезъ една отъ своитѣ добродетели да съблазни своя братъ. Красива е дрехата на здравето, но красива е и дрехата на болестьта. Това не значи, че здравиятъ трѣбва да сгрѣши, да престѫпи нѣкой законъ, за да се разболѣе. Ако той несъзнателно сгрѣши и заболѣе, нека се радва на болестьта. — Защо? — Болестьта ще го доведе до разкаяние, да съзнае грѣшката си и да я изправи. Не е боленъ онзи, който постоянно се оплаква и роптае противъ сѫдбата си. Истински боленъ е онзи, който непрестанно се моли, който съзнава грѣшката си и я изправя. Такъвъ боленъ бѣше онзи, който е боледувалъ цѣли 38 години. Като го видѣ Христосъ, запита го: Искашъ ли да придобиешъ това, което си загубилъ? — Искамъ, Господи, но нѣма кой да ми го даде. Христосъ му върна загубеното, и въ единъ моментъ, той оздравѣ. Съвременнитѣ християни следватъ Христа, подвизаватъ се въ Неговия пѫть, но въ края на краищата се разочароватъ, че нищо не сѫ постигнали. — Да, тѣ сѫ родени християни, записани сѫ такива, но какво сѫ приложили, докѫде сѫ стигнали, тѣ сами ще си отговорятъ. Коя красива мома, родена християнка, би се отказала заради своитѣ идеи, отъ предложението на нѣкой князъ да му бѫде жена? Кой красивъ момъкъ би се отказалъ отъ зестрата на нѣкоя млада, красива мома? Щомъ му се предложатъ 15,000 долари, той всичко ще остави настрана: и убеждения, и идеали. Щомъ красивата мома види княжеския синъ, тя ще закачи на стената своитѣ убеждения, своето вѣрую. Питамъ: какви сѫ тия убеждения, които така лесно се закачватъ на стената? Какво могатъ да ви допринесатъ вашитѣ убеждения, щомъ така лесно се продаватъ? Следователно, ако не сте родени съ добродетели, никой не може изкуствено да ви ги присади; ако сте родени съ добродетели, никой не може да ви ги отнеме. Сѫщото може да се каже и за здравето, за знанието, за дарбитѣ на човѣка. Тѣ нито се предаватъ, нито се отнематъ. Здравето може само да се закрепва, но не и да се предава. Отъ човѣка зависи да задържи и разработи въ себе си онова, което природата е вложила въ него, но не и да го придобие отвънъ. Какъвто учитель и да ви поеме, той не може да направи отъ васъ повече отъ това, което природата е вложила въ васъ. Това не е за обезсърдчаване, но за насърдчаване. — Защо? — Защото природата е вложила въ човѣка повече възможности, отколкото той предполага. Отъ него се иска работа, постоянство, да развие дарбитѣ и способноститѣ си. За да постигне това, той трѣбва да се свърже съ живата природа. Съ други думи казано: Той трѣбва да се свърже съ живия Господъ, да Му служи съ любовь. — Де е Господъ? — Навсѣкѫде. Хората сами се заблуждаватъ, като търсятъ Бога нѣкѫде на небето. Какво нѣщо е небето? Това, което хората наричатъ „небе“, ни най-малко не е небето, което виждаме. Подъ думата „небе“ тѣ разбиратъ посока, направление. Затова, когато се говори за Бога, тѣ отправятъ погледа си нагоре, къмъ небето. Следователно, идеята, която хората влагатъ въ понятието „небе“ е съвършено различна отъ понятието небе, като мѣсто, като пространство. Тогава, като престане да мисли за земята, човѣкъ е вече на небето. Щомъ престане да мисли за небето, той слиза на земята, въ ада. Щомъ слѣзе въ ада, човѣкъ започва да грѣши. Щомъ грѣши, това показва, че той е свободенъ. Значи, човѣкъ има свобода само въ едно отношение — когато грѣши. Дойде ли въпросъ до правене на добро, тамъ човѣкъ не е свободенъ. Да прави добро, това е длъжность на човѣка. Въ правене на грѣхове, обаче, той е свободенъ. Всѣки човѣкъ е свободенъ да грѣши. Нѣкой пита: Защо грѣша? — Защото си свободенъ. — Ама азъ не искамъ да грѣша.— Щомъ не искашъ да грѣшишъ, ти трѣбва да се ограничишъ. Лесно е човѣкъ да се ограничи, но мѫчно е да придобие свобода. Лесно е да се ограничишъ въ разпиляване на богатството си, но мѫчно е да го придобиешъ. Да имашъ голѣмо богатство, това не зависи отъ тебе. Много условия, външни и вѫтрешни, сѫ нужни, за да стане човѣкъ богатъ. Противоречията, на които човѣкъ се натъква, иматъ за цель да го заставятъ да мисли, да реши въпроса, защо е дошълъ на земята. Вие искате да бѫдете щастливи, но за да придобиете щастието, трѣбва да познавате условията и законитѣ, върху които почива то. Не е истинско щастие онова, което трае само единъ день. Истинско щастие е онова, което, веднъжъ придобито, никога не изчезва. Никой не е въ сила да отнеме това щастие на човѣка. Какво по-голѣмо щастие отъ това, да има човѣкъ приятель, на когото да разчита напълно? Какво по-голѣмо щастие отъ това, да има човѣкъ такова знание, което отъ нищо да не се разклаща? Какво знание е това, ако всѣки философъ може да го разколебае? Каква вѣра е тази, която отъ най-малкото изпитание се разколебава, и човѣкъ започва да се съмнява, сѫществува ли Богъ или не, има ли душа или не, има ли духъ, или не? Ако човѣкъ се разколебава въ сѫществуването на тия нѣща, кѫде оставатъ убежденията му? Има четири нѣща, въ сѫществуването на които, човѣкъ никога не може да се усъмни: въ сѫществуването на неговия духъ, на неговата душа, на неговия умъ и на неговото сърдце. Убеденъ ли е въ сѫществуването на тия четири нѣща, човѣкъ ще дойде до великото знание — до познаване на Бога. Който не вѣрва въ сѫществуването на душата си, той не може да вѣрва и въ сѫществуването на Бога. Познаването на Бога, започва отъ познаване на душата. Докато не познаете душата си, за Бога можете да имате само една абстрактна идея. Каква идея има слѣпиятъ за свѣтлината? — Абстрактна идея. Каквото е понятието на слѣпия за свѣтлината, такова е понятието на човѣка за Бога. Какво представя душата? — Душата е това, съ което човѣкъ преживява най-красивото, най-мощното, най-възвишеното, най-благородното. Никой не може да се отдѣли отъ душата си. Тя е нераздѣлна отъ човѣка. Рече ли да се отдѣли отъ душата си, човѣкъ или ще умре, или ще заспи. Както човѣкъ не може да отдѣли живота отъ съзнанието си, така също, не може да отдѣли душата си, отъ самия себе. По-лесно човѣкъ може да отдѣли съзнанието отъ себе си, отколкото самия животъ. По-лесно може да отдѣли идеята за смъртьта отъ себе си, отколкото идеята за живота. Дали вѣрвате въ това, то е другъ въпросъ. Важно е, че безвѣрието внася всички нещастия и страдания въ човѣшкия животъ. Причината за безвѣрието на хората се дължи на това, че тѣ искатъ да отдѣлятъ душата си отъ своето съзнание. Хората не подозиратъ даже, че нещастията и страданията имъ се дължатъ, именно, на отричане на душата, или отричане на самия животъ. Подъ думата „животъ“, разбираме общата, цѣлокупната душа, която функционира въ живата природа. На математически езикъ казано: Нашитѣ души представятъ удове или части отъ великата душа, т. е. тѣ сѫ нейното дихание. Казано е въ Писанието: „И вдъхна въ ноздритѣ му дихание на живота, и человѣкъ стана жива душа“. Следователно, всѣки човѣкъ трѣбва да държи въ себе си идеята, че е безсмъртна душа. Той трѣбва да вѣрва, че душата не може да се опетни, не може грѣхъ да я засегне, не може да умре. Отъ човѣка зависи да умре, или не. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть и да я взема“. Това значи: имамъ власть доброволно да умра, имамъ власть и доброволно да живѣя. Христосъ е човѣкътъ, Който знае, кога какъ да постѫпи. Въ широкъ смисълъ, думата „смърть“ означава ограничаване, а не изчезване. Смъртьта е крайниятъ предѣлъ на ограничаването. Оживяването, възкресението подразбира крайниятъ предѣлъ, до който животътъ може да се развие и прояви. Ако ограничаването произлиза отъ самия човѣкъ, той е господарь на живота си; ако ограничаването произлиза отъ други хора, отъ външни причини, той е робъ, слуга на условията. Безъ душа не могатъ да функциониратъ нито духътъ, нито умътъ, нито сърдцето на човѣка. Душата е велико звено въ природата. Тя крие въ себе си велики тайни. Дойдете ли до душата, за нея ще имате такова понятие, както за Бога. Единственото ценно нѣщо въ човѣка, това е неговата душа. Христосъ посети болния отъ 38 години главно за това, че той вѣрваше въ душата си. Той бѣше първиятъ, който повѣрва въ думитѣ на Христа, че има душа. Той има вѣра да чака цѣли 38 години предъ кѫпалнята, да влѣзе въ водата, следъ размѫтването ѝ отъ ангелъ Господенъ. Докато дойде неговиятъ редъ, други го изпреварваха, и той трѣбваше да чака следната година, да слѣзе ангелътъ и отново да размѫти водата. Но все не можеше да се вреди. — Защо? — Защото ангелътъ слизаше за другитѣ болни, а не за него. Христосъ бѣше изпратенъ специално за него. Христосъ, най-великиятъ човѣкъ въ духовния свѣтъ, дойде при този боленъ и му каза нѣколко утешителни думи, даде му дипломъ за свършенъ курсъ на наукитѣ и следъ това каза: Хиляди години ще се проповѣдва това, което се случи днесъ. Кой отъ васъ не би желалъ да бѫде на положението на този боленъ, да лежи цѣли 38 години, за да дойде Христосъ при него и да го излѣкува? Днесъ, колко години най-много може да бѫде човѣкъ боленъ? — Най-много 10 — 15 години. Следъ това, отъ невидимия свѣтъ, ще изпратятъ за него специаленъ човѣкъ, който да го излѣкува. Като го излѣкува, всички хора ще говорятъ за него, по какъвъ чуденъ начинъ е билъ излѣкуванъ. И тъй, който иска да бѫде почитанъ и уважаванъ, той трѣбва добре да разбира идеята за душата, да знае, че душата е свободна, независима. Отъ човѣка зависи да бѫде свободенъ, или да се ограничи. Съзнателниятъ човѣкъ и като умира, и като живѣе, превръща всичко въ добро. Съзнавате ли това, можете ли доброволно да го приемете, вие сте въ положението на човѣкъ, когото Христосъ може да посети. Човѣкътъ, който лежа 38 години боленъ, бѣше съзнателенъ, разбираше смисъла и на смъртьта, и на живота, затова Христосъ, т. е. Божественото, Великото въ свѣта го посети и излѣкува. Който е боленъ, който има недоразумения, той трѣбва да има характера на онзи човѣкъ, който е боледувалъ 38 години. Този характеръ ще му помогне да се излѣкува, да се справи съ всички изпитания и мѫчнотии въ живота си. Когато знае причината на своята болесть, човѣкъ лесно може да се лѣкува. Коя е причината за болеститѣ? Главната причина за болеститѣ се дължи на дисхармония между двойника и физическото тѣло на човѣка. Въ предната часть на мозъка се намиратъ особенъ видъ бѣли мозъчни влакна или нишки, чрезъ които се проявява деятелностьта на човѣшкото съзнание. Съзнанието е свързано съ двойника, тъй нареченото второ тѣло на човѣка, или посрѣдникъ на силитѣ въ природата. Значи, двойникътъ е апаратъ, чрезъ който се проявяватъ силитѣ, енергиитѣ на природата. Физическото тѣло на човѣка живѣе благодарение на своя двойникъ. Следователно, ако отношенията между двойника и физическото тѣло сѫ правилни, хармонични, човѣкъ всѣкога ще бѫде здравъ. Ако тия отношения не сѫ хармонични, въ човѣка се зараждатъ редъ болезнени състояния. И обратно: когато нѣкой отъ органитѣ на физическото тѣло заболѣе, хармонията между двойника и физическото тѣло се нарушава. Ето защо, за да се излѣкувате отъ болестьта си, първата ви работа трѣбва да бѫде насочена къмъ възстановяване правилни отношения между духовното и физическото тѣло на човѣка. Единъ младъ докторъ разправяше една своя опитность, въ връзка съ своето духовно тѣло. Една вечеръ, жена му се върнала по-късно отъ обикновеното време, вследствие на което малкото имъ детенце било оставено на него. По едно време детето започнало да плаче. Докторътъ го взелъ на рѫце, носилъ го, люлялъ го, но вмѣсто да престане, то все повече усилвало плача си. Той започналъ да му дава млѣко, кашичка, дано го залъже по нѣкакъвъ начинъ, но всичко било напразно. Плачътъ се усилвалъ, а докторътъ се видѣлъ въ чудо, не знаелъ, какъ да се справи съ това положение. Най-после му дошло на умъ да се моли. Започналъ да се моли ту на единъ, ту на другъ светия, да му помогнатъ, но никаква помощь не му дошла. Като се молѣлъ известно време, той изпадналъ въ особено духовно разположение, успокоилъ се малко и се обърналъ съ молба къмъ Христа, Той да му помогне. Наистина, следъ малко детето престанало да плаче и заспало. Когато майката се върнала, намѣрила детето заспало. Докторътъ ѝ разправилъ цѣлата история и се зарекълъ другъ пѫть, да не остава самъ съ детето. Причината за плача на детето се дължи на нѣкаква дисхармония между двойника и физическото тѣло на детето. Молитвата на бащата е помогнала да се възстанови хармонията между двойника и физическото тѣло на детето. Щомъ хармонията се възстановила, детето моментално заспало. Следователно, ако една болесть е въ състояние да застави човѣка да потърси Бога, тя е на мѣстото си. Философитѣ и ученитѣ ще кажатъ, че не молитвата на доктора е помогнала за заспиването на детето, но случило се е така, че заспало. Тѣ ще отдадатъ това на случайностьта, или на нѣкакво съвпадение. Какво мислятъ ученитѣ, не е важно. Питамъ, обаче: Каква случайность, какво съвпадение е това, което се извършва постоянно, по единъ и сѫщъ начинъ? Какво ще кажете, ако при сто такива случаи, нѣма нито едно изключение? Значи, детето не е заспало, защото времето му дошло, но за да се убедите, че въ свѣта сѫществува великъ законъ, който регулира всички явления. Ако искате да разберете, какъ действува този законъ, вие трѣбва да се свържете съ него. Като изучавате живота съзнателно, ще видите, че и обикновенитѣ, и необикновенитѣ явления се регулиратъ отъ единъ и сѫщъ законъ — законътъ на любовьта. Запримѣръ, болниятъ, който лежалъ 38 години, се срещналъ съ Христа и оздравѣлъ. Както виждате, станала е една обикновена срѣща. Привидно срѣщата е била обикновена, но резултатитѣ ѝ сѫ били необикновени. Какво по-необикновено нѣщо можете да видите отъ моменталното излѣкуване на човѣкъ, който е боледувалъ цѣли 38 години? Отъ този моментъ, животътъ на този боленъ коренно се е измѣнилъ. Това, именно, показва, какъ действува законътъ на любовьта. Кѫде е този боленъ днесъ? Споредъ закона за прераждането, навѣрно той е пакъ на земята, и като виденъ професоръ, държи лекции въ нѣкой университетъ, и разправя на слушателитѣ си, какъ преди две хиляди години, Христосъ дойде при кѫпалнята и излѣкува болния, който лежалъ 38 години. Ако този човѣкъ дойде при васъ и ви каже, че той е сѫщиятъ, когото Христосъ е излѣкувалъ преди две хиляди години, ще му повѣрвате ли? Ще кажете, че дъската на този човѣкъ е мръднала, или живѣе съ въображение. Обаче, има начини, посрѣдствомъ които може да се провѣри, дали известенъ фактъ е вѣренъ, или не. Необикновенитѣ явления, които ставатъ въ живота и въ природата, иматъ за цель да събудятъ въ човѣка духовното, да го насочатъ къмъ нѣщо по-велико и красиво. Въ истинския животъ нѣма измама, нѣма заблуждения. Въ него е реалностьта. Можемъ ли да схванемъ и приложимъ тази реалность, ние сме разбрали дълбокия смисълъ на живота. Сега ще представя живота въ три различни форми: първата форма се отнася до външния, до физическия свѣтъ; втората форма — до духовния свѣтъ, а третата— до Божествения. Първата форма може да се представи като човѣкъ, облѣченъ съ хубави, изящни дрехи. Като го погледнете, той ви внушава довѣрие, и у васъ се събужда желание да се запознаете съ него. Той може да се уподоби на едно красиво шише, съ хубава форма, отъ чисто, доброкачествено стъкло, съ красиви надписи, обаче, нищо не знаете за съдържанието му. Съдържанието му може да бѫде хубаво, а може да бѫде и лошо. За да се произнесете за съдържанието на шишето, вие трѣбва да го опитате. Такова нѣщо представя физическиятъ човѣкъ. Външно може да е красивъ, добре облѣченъ, но за да се произнесете за вѫтрешното му съдържание, вие трѣбва да го опитате. Втората форма на живота може да се уподоби на яденето, което добриятъ гостилничарь е наготвилъ. Щомъ вкусите отъ това ядене, вие веднага се задоволявате. Веднага познавате, че е добро. Яденето на добрия гостилничарь представя духовния свѣтъ. Третата форма на живота се изразява въ хубавитѣ книги, които подигатъ човѣшката мисъль въ възвишения свѣтъ. Който може да ви донесе такива книги, той е Божествениятъ човѣкъ — изразитель на Божествения свѣтъ. Следователно, за да има представа за цѣлокупния животъ, човѣкъ трѣбва да съедини физическия, духовния и Божествения свѣтъ, въ едно цѣло. Тѣзи три форми сѫ неразривно свързани помежду си. Ще кажете, че облѣклото не е важно за човѣка. — Облѣклото не е важно за болния човѣкъ, покритъ съ циреи и струпи, но за здравия човѣкъ, то е отъ особено значение. Какъвъ смисълъ иматъ коприненитѣ дрехи за болния? Каква любовь може да прояви болниятъ? Каква воля може да прояви той? Изобщо, болниятъ става слабоволенъ и лековѣренъ. Кой каквото лѣкарство му препорѫча, той ще го достави. Ще събере около себе си 10 — 20 различни лѣкарства и мисли, че като ги употрѣби, ще се излѣкува. Докато вѣрва въ методитѣ и лѣкарствата на десеть лѣкари, болниятъ никога нѣма да оздравѣе. За да оздравѣе, той трѣбва да се предаде въ рѫцетѣ само на единъ лѣкарь и напълно да му вѣрва. Само онзи лѣкарь може да лѣкува, въ когото болниятъ вѣрва напълно. Лѣчебнитѣ сили се криятъ въ елементитѣ на природата: въ водата, въ въздуха, въ свѣтлината и въ храната. Лѣкарьтъ е проводникъ между природата и болния. Следователно, щомъ болниятъ вѣрва въ своя лѣкарь, последниятъ може да извади жизнената сила отъ тия елементи на природата и да си послужи съ тѣхъ. Ако болниятъ не вѣрва въ лѣкаря си, той не би могълъ да се ползува отъ жизненитѣ сили на природата. Всѣки човѣкъ е проводникъ между природата и себе си, поради което, той самъ може да се лѣкува. Не вѣрва ли въ душата си, той се нуждае отъ външно лице, отъ човѣкъ, който ще послужи като проводникъ между природата и него. Този законъ работи и въ духовния, и въ умствения свѣтъ. Тъй щото, достатъчно е да влѣзете въ връзка съ единъ разуменъ, интелигентенъ човѣкъ, за да просвѣтне вашиятъ умъ, да започнете да работите, да учите. Свържете ли се съ нѣкой невежа, и вашиятъ умъ потъмнява. Затова е казано: „Съ какъвто дружишъ, такъвъ ставашъ“. Свързвайте се съ добри хора, за да станете и вие добри. — Какъ можемъ да познаемъ, кой човѣкъ е добъръ, и кой не? — Съ термометъръ. Когато човѣкъ заболѣе, веднага турятъ термометъръ и опредѣлятъ температурата му. Видятъ ли, че температурата се качва отъ 37° и стигне до 41°, всички започватъ да се страхуватъ и казватъ, че болниятъ свършва. Следъ това температурата постепенно спада, и болниятъ започва да оздравява. Добриятъ човѣкъ се познава по това, че ако влѣзете въ общение съ него, вие се разширявате, искате да учите, да работите, да правите добрини. Добриятъ човѣкъ се познава по нѣкой чърти на лицето си, но за това познаване се изисква голѣма наука. Като изучаватъ физиогномията, мнозина казватъ, че еди-кой си човѣкъ е ученъ, уменъ, защото има високо, широко чело. — Има и крадци съ широки, съ голѣми чела.— Ушитѣ имъ поне, не сѫ голѣми.— И ушитѣ имъ сѫ голѣми.— Носоветѣ имъ не сѫ правилни.— Има крадци съ правилни носове. — Ами какви бради иматъ? — Не, добротата, разумностьта не се заключава само въ голѣмината на челото, на носа, на ушитѣ, но въ особенитѣ линии, които тѣ иматъ. Само гениалниятъ човѣкъ може да чете по тѣзи линии. Тѣзи линии сѫ едва уловими. Тѣ постоянно се движатъ. Дали човѣкъ е веселъ, или сериозенъ, тѣзи линии постоянно се мѣнятъ. Само опитното око може да ги схваща. Човѣкъ, на лицето на когото сѫществуватъ тѣзи линии, е всѣкога красивъ — и като веселъ, и като сериозенъ, замисленъ. Той никога не губи своята красота. Тѣзи линии не сѫ нито на носа, нито на ушитѣ, нито на челото или на брадата на човѣка. Тѣ се криятъ въ неговия двойникъ. Външно носътъ на човѣка може да не е много красивъ, но вѫтрешно погледнатъ, въ двойника му има една особено красива линия, която прави носа му красивъ. Има хора, които, като се засмѣятъ, ставатъ грозни, а като сѫ сериозни, ставатъ красиви. Грозотата и красотата на човѣка, зависятъ отъ неговия вѫтрешенъ духовенъ животъ. Нѣкои хора съзнаватъ това въ себе си и се стараятъ по външенъ начинъ да се прикриятъ. За да не издадатъ своята вѫтрешна дисхармония, тѣ или се засмиватъ, или ставатъ сериозни. Колкото и да се криятъ, не могатъ да излъжатъ нито себе си, нито другитѣ. Предъ невидимия свѣтъ, всичко е открито. Тамъ нѣма нищо скрито-покрито. За да се върне човѣкъ къмъ своята първична красота, той трѣбва да работи върху себе си, да се пробуди неговото висше съзнание. Като се пробуди съзнанието му, той постепенно ще се освобождава отъ всички стари навици, стари разбирания, които не отговарятъ на неговия животъ. Тъй, както сте сега, съ своитѣ стари разбирания, съ своето тѣло, не можете да влѣзете въ духовния свѣтъ. Вие не сте готови още за новитѣ условия. Една година само да поживѣете тамъ, вие веднага ще се затѫжите за земята и ще искате да се върнете назадъ. Тамъ ще ви бѫде или много топло, или много студено. Сѫществата отъ духовния свѣтъ ще минаватъ и заминаватъ покрай васъ, безъ да ви кажатъ една дума. Тѣ не сѫ горди, но не могатъ да влѣзатъ въ връзка съ сѫщества, които не сѫ отворени още за тѣхъ. Подобното подобно привлича. Щомъ срещнатъ нѣкой разуменъ, интелигентенъ, добродетеленъ човѣкъ, тѣ веднага влизатъ въ връзка съ него. Както човѣкъ не може да влѣзе въ връзка съ мечка или съ боа, така и тия сѫщества стоятъ далечъ отъ лошитѣ хора. Лошиятъ човѣкъ и на земята, и на небето е все лошъ. Когато ангелъ срещне нѣкой грѣшникъ, той изважда меча си срещу него, завърти го нѣколко пѫти, докато грѣшникътъ се простре на земята отъ страхъ. Голѣма е силата и свѣтлината на ангела. Той му казва: Въ този свѣтъ царува чистота и светость. Който иска да влѣзе вѫтре, той трѣбва да бѫде чистъ и светъ. Ако иска само отдалечъ да гледа, това е другъ въпросъ. Ангелитѣ слизатъ на земята за онѣзи души, които се разкайватъ, които искатъ да се освободятъ отъ грѣха, да придобиятъ своята чистота. Колкото и да се изчистятъ, все ще имъ остане едно малко петно, една малка дупчица. Срѣщате едного, облѣченъ съ нови, хубави дрехи, обутъ съ здрави обуща и чорапи, но като се вгледате внимателно въ него, все ще намѣрите една малка дупчица, било на дрехитѣ, на обувкитѣ, или на чорапитѣ. — Не, никакви дупчици не се позволяватъ. Човѣкъ трѣбва да носи здрави дрехи, здрави обуща. Той трѣбва да бѫде облѣченъ въ нови дрехи, нови обуща — всичко ново. Щомъ износите дрехитѣ си, залѣйте ги съ газь, турете имъ една клечка кибритъ и не мислете повече за тѣхъ. Старото трѣбва да изгори! Не давай старитѣ си дрехи на бедни. Както ти искашъ да се облѣчешъ съ ново, така и бедниятъ се стреми къмъ ново. Това е идеалътъ на човѣшката душа. Изгори дрехитѣ, съ които си боледувалъ, и си купи нови. Изгори книгата, която си писалъ въ отчаянието и въ обезсърдчението си, и напиши нова. Зачеркни стария животъ, и започни новъ. Сега, желая всѣки отъ васъ да напише една нова книга, да нарисува нова картина и да започне новъ животъ. Нѣкой казва, че живѣе. — Радвамъ се, че живѣешъ, но като живѣешъ, опиши най-новото, най-хубавото отъ своя животъ. Работете съзнателно, че когато Христосъ дойде при васъ да ви лѣкува, веднага да станете отъ леглото, на което сте лежали 38 години, и да издържите изпита си. Не е въпросъ да се апелира къмъ Божията милость, но да учимъ, да работимъ, да издържимъ изпита си предъ Него. Като ученици, вие трѣбва да учите уроцитѣ си, безъ никакви отклонения, безъ никаква лъжа. Отидете ли при Бога, едно желайте — да учите. „И тамъ имаше нѣкой си человѣкъ, боленъ отъ 38 години“. Като цитирамъ този стихъ, не ви желая сѫщата опитность, но ви изнасямъ единъ герой, живѣлъ преди две хиляди години. Азъ бихъ желалъ и въ сегашния вѣкъ да има такива герои като образци. Човѣкъ трѣбва да бѫде герой, че и 38 години да лежи, да бѫде готовъ да посрещне онзи великъ човѣкъ, когото Богъ изпраща при него, да го познае и разбере, и да каже: Видѣхъ Го и познахъ Го! Че Го видѣхъ и познахъ, доказателството е на лице: Боледувахъ цѣли 38 години, лѣкуваха ме много лѣкари, но тѣ лѣкуваха само тѣлото ми, а не и сърдцето, и ума ми. Лѣкуваха ме, безъ да ме излѣкуватъ. Единъ день, дойде при мене человѣкъ, каза ми да дигна одъра си, и азъ го дигнахъ. Сега съмъ вече здравъ по тѣло, по умъ и по сърдце. Този е смисълътъ на разказа за болния, който лежалъ 38 години. Ако изтълкувате разказа правилно и можете да го използувате, вие ще се свържете вѫтрешно съ живата природа и ще придобиете отъ нея онова, което ви липсва. 3. Беседа отъ Учителя, държана на 15 септемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Стотникътъ. Отговори стотникътъ и рече му: „Господи, не съмъ достоенъ да влѣзешъ подъ стрехата ми; но речи само речь и ще оздравѣе момчето ми.” Матея 8:8. Въ обикновения животъ нѣщата ставатъ по обикновеному, въ простия животъ — по простому, а въ необикновения — по необикновенъ начинъ. Проститѣ хора говорятъ за прости, за обикновени работи; ученитѣ — за учени работи, а необикновенитѣ — за необикновени работи. Необикновенитѣ работи сѫ красиви нѣща; тѣ идатъ въ свѣта периодически. Необикновенитѣ нѣща не сѫ присѫщи на физическия свѣтъ. Обаче, обикновенитѣ сѫ присѫщи на свѣта, въ който живѣемъ, т. е. на физическия свѣтъ. Запримѣръ, човѣкъ всѣки день трѣбва да яде, да спи, да се движи, да диша, да говори и то все за обикновени работи. Обикновенитѣ, дребнитѣ работи сѫ причина за спорове, за недоразумения въ свѣта. Обикновенитѣ хора, прости или учени, съ години могатъ да спорятъ за една кѫща, или за нѣкакво имане. Чие е това имане? — На баща имъ. Този баща обралъ дърветата изъ горитѣ, камънитѣ отъ канаритѣ и отъ тѣхъ направилъ кѫща, която нарекълъ своя собственость. Следъ смъртьта му, за тази кѫща, именно, синоветѣ и дъщеритѣ му ще се каратъ, кой отъ тѣхъ да вземе по-голѣмъ дѣлъ. Въ това отношение, съвременнитѣ хора постѫпватъ като крадци и разбойници, които взиматъ отъ природата онова, което не е позволено. Следъ това ще дойде нѣкой да се оправдава, че ималъ право да рѣже дърветата и да чупи канаритѣ. Ако наистина човѣкъ има право да сѣче горитѣ и да кърти канаритѣ, въ резултатъ на това, между природата и човѣшкия животъ, би трѣбвало да сѫществува пълна хармония. Какво виждаме въ сѫщность? Тукъ-таме станало нѣкакво земетресение или наводнение, което отнася единъ или двама отъ членоветѣ на нѣкои семейства. Човѣкъ сѣче горитѣ, и природата сѣче хората отъ домоветѣ имъ; човѣкъ чупи камънитѣ въ природата, но и тя изнася хората отъ домоветѣ имъ. Като не разбиратъ законитѣ на разумния животъ, хората намиратъ, че тѣзи работи сѫ въ реда на нѣщата, че човѣкъ трѣбва да се ражда, да живѣе, да страда, да боледува и като умре, отново да се роди. — Това е цигански жаргонъ, който нищо не обяснява. Богъ, Който е създалъ свѣта толкова мѫдро, пита хората, защо трѣбва да умиратъ за глупави работи? Той не се нуждае отъ сиромашия, отъ болести и страдания, отъ глупостьта и невежеството на хората. Какво се ползува бащата отъ куклитѣ и кѫщичкитѣ, съ които детето играе? Единствената полза за бащата се заключава въ това, че като се занимава само, детето дава свобода на баща си, да гледа работата си. Ако детето нѣмаше кукли и кончета, съ които да се занимава, често би отивало при баща си да играе съ него: ще го дърпа за косата, за рѫцетѣ, за панталонитѣ и т. н. А тъй, и детето е доволно, и бащата — свободенъ. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Тѣ стоятъ сериозни, замислени, искатъ да минатъ за умни, за учени хора. Всички хора минаватъ за умни, за силни, но и тѣ търсятъ истината. И тѣ се намиратъ въ голѣми противоречия. Въ какво седи силата на човѣка? Силата на човѣка седи въ въздуха, въ водата, въ свѣтлината, въ топлината и въ храната. Извънъ тѣзи елементи, не може да се говори за сила. Човѣкъ говори за своята сила, за своето съзнание, но все трѣбва да има нѣщо, което да действува външно върху неговото съзнание. Вие казвате, че човѣкъ е мислещо сѫщество, че има мисъль, че има съзнание, но кой действува върху мисъльта и съзнанието му, не знаете. Какво значи човѣкъ да мисли? Да мисли човѣкъ, това подразбира да има непреривна връзка между неговото съзнание и съзнанията на всички мислещи сѫщества, да разбира срѣдата, въ която живѣе, и да бѫде господарь на своитѣ състояния. Докато при всѣки силенъ гръмъ, или при всѣка загуба на пари, човѣкъ се стрѣска и прекѫсва връзката на съзнанието си, той не е господарь на себе си. Ако нѣкой изгуби хиляда лева и благодари за тази загуба, той е човѣкъ съ будно съзнание. Трѣбва ли за всѣка загуба, била материална или духовна, да търсите утеха? Ще дойде нѣкой лѣкарь да ви привързва раната, или да ви дава лѣкарства, и вие ще се утешите. Ще се събератъ нѣколко лѣкари да се съветватъ, какъ да ви лѣкуватъ, или да търсятъ причината за вашето заболяване. Много просто! Този човѣкъ ималъ хубава, млада жена, която му изневѣрила и съ това наранила сърдцето му. Граната е паднала върху този човѣкъ и тежко го е ранила. Като оздравѣе, ще му турятъ кръстъ за храбрость и ще мине за голѣмъ герой. На друго мѣсто, момъкъ излъгалъ нѣкоя мома, ранилъ я въ сърдцето. Казвате, че животътъ е такъвъ и трѣбва да се носи. — Не, животътъ не е лошъ, нито мѫжетѣ и женитѣ сѫ лоши, но има нѣщо въ живота, въ отношенията на мѫжетѣ и женитѣ, както и на всички хора, изобщо, което остава неразбрано. Мѫжътъ или жената се гнѣвятъ, каратъ се, а после се примиряватъ. Защо се гнѣвятъ и защо се каратъ, и тѣ не знаятъ. Защо се примиряватъ, и това не знаятъ. Нѣкоя жена напуснала мѫжа си. — Защо? — Не е била негова жена. Тя е дошла при него временно, като гостенка, за нѣколко дни, седмици или месеци. Защо трѣбва мѫжътъ ѝ да се сърди и да страда за това? Казвате, че нѣкоя мома пристанала на единъ момъкъ. Какво особено има въ приставането? Всѣки човѣкъ, билъ той мѫжъ или жена, все пристава на нѣкого. Когато умира, човѣкъ пристава на нѣкое сѫщество отъ невидимия свѣтъ. Той напуща близкитѣ си на земята и отива на онзи свѣтъ, при своя възлюбенъ, или възлюбена. Въ народнитѣ пѣсни се казва, че нѣкоя мома пристанала на нѣкой змей. Този змей представя сѫщество отъ другия свѣтъ. Следъ всичко това хората разправятъ, че като умиралъ, човѣкъ отивалъ при Бога. Каква нужда има Богъ отъ хората? Защо трѣбва тѣ да умиратъ? Да се мисли така, това показва, че хората иматъ изопачени, ограничени разбирания за Бога. За да разбере правилно явленията въ живота и въ природата, човѣкъ трѣбва да се освободи отъ своитѣ криви възгледи за нѣщата. Щомъ се освободи отъ заблужденията си, той ще се домогне до вѫтрешната наука, до познаване на Бога. Познаването на Бога представя великъ, кардиналенъ въпросъ. Това, което съвременнитѣ хора знаятъ за Бога, е толкова вѣрно, колкото е вѣрно, че слънцето е малко, свѣтло тѣло. Простиятъ човѣкъ вижда, че слънцето е малко тѣло, и така го познава. Обаче, щомъ се срещне съ нѣкой ученъ човѣкъ, последниятъ ще му докаже, че слънцето е грамадно тѣло, а не както го вижда — малко, свѣтещо тѣло. Наистина, ученитѣ трѣбва съ години да доказватъ на хората известна истина, докато най-после я възприематъ. Значи, за да се домогне човѣкъ до реалностьта на нѣщата, до тѣхната сѫщина и да я приеме такава, каквато е, редъ умове трѣбва да му я доказватъ. И следъ като приеме известна истина, човѣкъ още не може да си я представи такава, каквато му се доказва. Той е убеденъ вече въ голѣмината на слънцето, на звездитѣ, но стане ли въпросъ да си ги представи, не може. За него тѣ оставатъ чужди, далечни тѣла. Следъ като хората повѣрватъ, че Богъ е всесиленъ безграниченъ, всеблагъ, вѣченъ, тѣ пакъ не могатъ да си представятъ, какво въ сѫщность е Той. Каква вѣра е тази, която нѣма приложение? Мнозина вѣрватъ въ Бога, въ безсмъртието на душата, а щомъ умре нѣкой отъ близкитѣ имъ, тѣ веднага се разколебаватъ и преставатъ да вѣрватъ. Истинската вѣра изключва смъртьта, страданията, нещастията. — Защо? — Защото въ Бога нѣма смърть, нѣма страдания, нѣма никакви противоречия. Който умира въ любовьта, той само се видоизмѣня, но не умира. Реалностьта на живота седи въ онова, което човѣкъ не вижда, а не въ това, което вижда. Вие казвате, че само физическиятъ животъ е реаленъ, а щомъ умре човѣкъ, казвате, че всичко съ него е свършено. — Защо? — Защото не го виждате. Ученитѣ хора сѫ правили опити да вадятъ двойника на човѣка, който обикновено е невидимъ, и наблюдавали, какви промѣни ставатъ презъ това време съ физическия човѣкъ. Докато трае опитътъ, физическиятъ човѣкъ прекарвалъ въ дълбокъ сънь. Като извадятъ двойника на човѣка, тѣ го изправяли до стената, близо до спещия, и започвали да му даватъ различни нѣща за ядене. На мѣстото, дето се намирала устата на двойника, приближавали парче захарь и забелязвали, че спещиятъ човѣкъ почвалъ да прави движения съ устата си, като че яде захарь. Това показва, че между двойника на човѣка и физическото му тѣло има връзка. Следъ това, предъ очитѣ на двойника поставяли книга за четене. Двойникътъ нѣма очи, уши, уста, като физическия човѣкъ, но по нѣкакъвъ начинъ, възприемалъ напечатаното въ книгата и го предавалъ на мозъка на спещия, при което забелязвали, че последниятъ, започвалъ да прави особени движения съ мускулитѣ на лицето, на устата, мѫчилъ се да говори. Това показва, че той е възприелъ онова, което иде отъ двойника. Значи, реалностьта на нѣщата се заключава извънъ тѣлото, а не въ самото тѣло. Какъ се вади двойникътъ на човѣка, това можете да изучавате отъ съчиненията на ученитѣ. Оттукъ можемъ да извадимъ следното заключение: Красивото, великото въ свѣта седи въ това, което не се вижда и не може да се опредѣли. Ако стоите предъ море или предъ океанъ и не виждате брѣговетѣ му, трѣбва ли да считате, че тѣ не сѫществуватъ, или че не сѫ реални? Вие изпитвате особени чувства предъ величието на океана и казвате, че той представя особенъ свѣтъ. Такова нѣщо представя невидимиятъ свѣтъ, който се открива на хората отчасти само, споредъ степеньта на тѣхното развитие. Който малко е проникналъ въ този свѣтъ, той не може да не изпитва благоговѣние предъ неговото величие и необятность. Такова нѣщо представя Богъ. Човѣкъ не може да Го види, не може да Го обхване, но може да влѣзе въ съприкосновение съ Него. И това, което възприеме отъ Него, представя реалность, къмъ която той се стреми. Много пѫтища има, чрезъ които човѣкъ може да се домогне до тази реалность. По който отъ тия пѫтища да тръгне, човѣкъ все ще научи нѣщо. Страданията, които съвременнитѣ хора преживяватъ, не сѫ нищо друго, освенъ методи на разумната природа, чрезъ които иска да застави хората да вървятъ въ пѫтя, който води къмъ реалностьта. Чрезъ страданията, разумната природа иска да научи хората на нейния езикъ. Тѣ се блъскатъ въ свѣта, падатъ, ставатъ, а не се обръщатъ къмъ природата, лесно да научатъ нейния езикъ. Езикътъ на природата е Божественъ езикъ. Съвременнитѣ хора изучаватъ Божествения езикъ, безъ да съзнаватъ това. Всѣко страдание, представя една отъ буквитѣ на Великата, Божествена азбука. Тъкмо научи човѣкъ една буква и следъ нѣколко деня я забравя. Днесъ умре нѣкой вашъ ближенъ — вие научите една буква. Утре се роди нѣкое дете — научите втора буква. Спечелите нѣщо — научите трета буква. Изгубите нѣщо — научите четвърта буква. День следъ день учите букви, едни забравяте, други оставатъ въ паметьта ви, за вѣчни времена. Много сѫ буквитѣ на Божествената азбука! Тѣ сѫ повече отъ 35 милиона. Представете си, какъвъ ще бѫде речникътъ на Божествения езикъ, който има 35 милиона букви! Оттукъ можете да разберете, какво е човѣшкото съзнание, сравнено съ съзнанието на възвишенитѣ сѫщества, които могатъ да си служатъ съ Божествената азбука. Оттукъ можете да разберете, какво богатство, какво разнообразие на звукове, сѫществува въ живата природа. Какво могатъ да постигнатъ сегашнитѣ хора, които отъ гледището на една азбука отъ 32 букви, като българската, или отъ 22 букви, като еврейската, искатъ да приведатъ нѣщата къмъ общъ знаменатель? Какъ е възможно, отъ гледището на коя и да е човѣшка азбука, да се разрешаватъ проблеми на азбука отъ 35 милиона букви? Малкото ли опредѣля голѣмото, или голѣмото опредѣля малкото? Детето ли учи философа, или философътъ — детето? Сегашнитѣ учени казватъ, че най-кѫсото разстояние между две точки, е правата линия. Тѣ казватъ още, че между две точки, може да се прекара само една права линия. Това е вѣрно при известно положение, обаче, новитѣ учени казватъ, че между две точки, могатъ да се прекаратъ безброй прави.— Защо? — Защото правата линия не е нищо друго, освенъ сборъ отъ много точки, които се движатъ въ една и сѫща посока, въ едно поле. Тия точки образуватъ все прави линии, обаче, едновременно само две точки могатъ да се движатъ и да образуватъ права линия. Възможностьта на правата линия е разширяването. Правата линия може да се разширява и да образува плоскость. И плоскостьта има свои граници и възможности, до които се простира. Крайниятъ предѣлъ, до който плоскостьта може да се развие, е тѣлото. Значи, плоскостьта е сборъ отъ много линии, които се движатъ въ две посоки: на дължина и широчина. Сега, това сѫ редъ разсѫждения, които трѣбва да приложите въ живота си. Представете си, че нѣкой човѣкъ пожелае да стане господарь, да има слуги на разположение. Въ дадения случай, господарьтъ и слугата представятъ две точки, между които се образува права линия. Като получава пари отъ господаря си, слугата иска да стане богатъ. А като използува труда на слугата си, господарьтъ иска да запази богатството си. Желанието и на двамата е едно и сѫщо, но начинътъ за реализиране на това желание, е различенъ. Пожелае ли слугата да стане богатъ по сѫщия начинъ, както господаря си, и той ще търси хора, които да му слугуватъ, да има слуги на разположение. Какво ще стане между господаря и слугата? — Сблъскване. Изобщо, когато се срещнатъ две еднакви желания, които иматъ единъ и сѫщъ начинъ на реализиране, тѣ всѣкога се сблъскватъ. Това се забелязва и въ психическия животъ на човѣка — въ неговитѣ мисли и чувства. Едни отъ мислитѣ и чувствата на човѣка сѫ господари, съ различни положения — царе, князе, графове, а други сѫ слуги. За да не ставатъ вѫтрешни конфликти и сблъсквания, между мислитѣ на човѣка отъ една страна, и чувствата му отъ друга, тѣ всѣкога трѣбва да запазватъ помежду си отношения на слуги и господари, и да образуватъ права линия. Ако не знаете да управлявате мислитѣ и чувствата си, вие всѣки день ще се натъквате на противоречия въ самитѣ васъ, както и на противоречия съ окрѫжаващитѣ. Това ще ви доведе до положение, да се възмущавате отъ себе си и отъ хората. Вие ще се възмущавате отъ хората, но и тѣ ще се възмущаватъ отъ васъ. Господарьтъ се възмущава отъ слугата си, че не изпълнява службата си, както трѣбва. Учительтъ се възмущава отъ ученика си, че не го слуша и не учи. Свещеникътъ се възмущава отъ своитѣ пасоми, че не изпълняватъ това, което слушатъ да имъ се проповѣдва. Навсѣкѫде въ живота виждате противоречия, недоволства, възмущения. Ако влѣзете въ православната църква, ще видите, какъ единъ другъ се осѫждатъ, че еди-кой си не запалилъ свѣщь, или не знае, какъ да я запали. Изкуство е, човѣкъ да може да запали свѣщь! Важно е, каква свѣщь трѣбва да запали. Восъчнитѣ свѣщи се палятъ лесно, но и се гасятъ лесно. Нѣкой говори за своята запалена свѣщь. Ако той иска да знае, запалена ли е свѣщьта му, както трѣбва, нека я изнесе вънъ, на открито. Ако вѣтърътъ не изгаси свѣщьта му, тя е запалена, както трѣбва; изгаси ли я, свѣщьта му не е запалена, както трѣбва. Всѣко нѣщо, което се запалва и изгасва, се отнася къмъ илюзиитѣ на живота. Когато нѣкой иска да разбере, дали молитвитѣ му отиватъ до Бога, нека се помоли за нѣкой боленъ. Ако болниятъ оздравѣе, молитвата му е приета; ако не оздравѣе, молитвата му не е приета. Така може да се провѣри богатството, ученостьта, силата на човѣка. Пратете богатия човѣкъ при нѣкой скърбенъ и вижте, какво влияние ще укаже богатството му, върху скръбьта на този човѣкъ. Ако скръбьта му се замѣни съ радость, богатството му е на мѣсто. Не може ли да направи това, богатството му е товаръ. Всѣко благо, което допринася нѣщо за човѣшката душа, е реално. Тъй щото, става ли въпросъ до реалностьта на нѣщата, човѣкъ трѣбва да прави опити. Така само, той ще разбере, какво представя физическиятъ свѣтъ и какво — духовниятъ. И тъй, разликата между духовния и физическия свѣтъ се заключава въ това, че сѫществата отъ духовния свѣтъ се стремятъ къмъ единъ общъ центъръ, при което, всѣко сѫщество по отдѣлно, образува специфиченъ центъръ за себе си. Каквото и да правятъ, погледътъ на тия сѫщества е обърнатъ всѣкога, къмъ общия центъръ. За сѫществата отъ физическия свѣтъ, може да се каже точно обратно: погледътъ имъ е обърнатъ само къмъ себе си. Тѣ мислятъ изключително за себе си, за своитѣ страдания, но не и за страданията на своитѣ ближни. Тази е причината, задето между хората не сѫществуватъ дълбоки вѫтрешни отношения. Какво отношение може да сѫществува между единъ лихварь и единъ беденъ човѣкъ? Лихварьтъ мисли да вземе, колкото може повече лихва отъ бедния. Той не иска да знае, какъ бедниятъ ще плаща тия пари. Колкото по-голѣма лихва може да вземе отъ бедния, толкова по-голѣма е радостьта на лихваря. Главниятъ процесъ въ духовния свѣтъ е процесътъ на разширяване, а въ физическия свѣтъ — процесътъ на сгѫстяване, вследствие на което, между сѫществата отъ този свѣтъ, се предизвиква голѣмо налѣгане. Сѫществата отъ духовния свѣтъ се стремятъ къмъ периферията, дето има единъ общъ центъръ. Тѣ насочватъ погледа си отвѫтре навънъ. Когато духовнитѣ хора казватъ, че искатъ да обърнатъ нѣкое общество къмъ Бога, това подразбира, че обществото е спечелило много пари, съ които купува ниви, лозя, кѫщи. Обаче, за да обработва тѣзи ниви и лозя, то има нужда отъ работници. Тази е причината, задето духовнитѣ хора обръщатъ погледа си навънъ. Да се обърне даденъ човѣкъ, или дадено общество къмъ Бога, това значи да насочи погледа си къмъ периферията, т. е. да се разшири. Обаче, въ това не се заключава реалностьта на живота. Значи, докато носятъ човѣка на рѫце, той е доволенъ. Тогава, той се намира на физическия свѣтъ. Щомъ го оставатъ на земята, той започва да страда, да скърби, защото му отнематъ удобствата. Духовниятъ свѣтъ пъкъ е този, който човѣкъ не вижда. Божествениятъ свѣтъ се заключава въ реалностьта, която прониква навсѣкѫде. Ако имате приятель отъ Божествения свѣтъ, той може да бѫде невидимъ, но съзнанието му всѣкога ви придружава, всѣкога върви съ васъ. При това положение, човѣкъ всѣкога е спокоенъ, за нищо не се тревожи. Той не се страхува, че може да изгуби онова, което обича. Щомъ обича нѣщо, то не се губи, независимо това, дали го вижда, или не. Следователно, физическиятъ, духовниятъ и Божествениятъ свѣтъ, сѫществуватъ едновременно. Тѣ сѫ три нераздѣлни свѣта, които ние сами сме отдѣлили единъ отъ другъ. За да влѣземъ въ реалностьта на живота, ние трѣбва да ги съединимъ въ съзнанието си и никога да не ги отдѣляме единъ отъ другъ. Физическиятъ свѣтъ е пълно отражение на Божествения, а духовниятъ е посрѣдникъ между двата свѣта. Сѫществата отъ духовния свѣтъ сѫ служители на онзи свѣтъ, който се намира между Божествения и физическия. Тѣ сѫ съединителна връзка, между тия два свѣта. Който разбира това, той нѣма да се сили да стане духовенъ, защото духовностьта е вѫтрешенъ процесъ. Безъ да се стреми къмъ духовность, човѣкъ може да бѫде духовенъ. Духовното начало у човѣка е съвършено независимо, както отъ физическото, така и отъ Божественото, между които расте и се развива. Запримѣръ, може ли човѣкъ да стане ангелъ? По служене, по работа той може да бѫде ангелъ, но не и по сѫщество, по форма. Човѣкъ не може да приеме ангелска форма.— Защо? — Защото ангелътъ не върви по пѫтя на човѣка. Ангелътъ, запримѣръ, не знае, какво нѣщо е грѣхъ, а човѣкъ знае. Съзнанието на ангела е абсолютно чисто. Ангелскиятъ свѣтъ се освѣтява отвсѣкѫде, а човѣшкиятъ — само отъ една страна. И въ ангелския свѣтъ има нѣщо, което не е напълно освѣтено. Неосвѣтеното, именно, имъ дава стремежъ да вървятъ нагоре, да се усъвършенствуватъ. Тѣхниятъ стремежъ е насоченъ къмъ придобиване на вѣчна, на абсолютна хармония. Въ това отношение, ангелътъ е подобенъ на виденъ музикантъ, който самъ създава хармонията и се радва на тази хармония. Човѣкъ пъкъ, се стреми да се освободи отъ дисхармонията, която самъ е създалъ. Значи, отъ една страна човѣкъ работи за създаване на хармония, а отъ друга — за освобождаване отъ дисхармонията. Тъй щото, смѣло може да се каже, че човѣкъ работи едновременно въ две посоки. Това сѫ мисли, които трѣбва да имате предъ видъ, за да се освободите отъ заблужденията. Съвременнитѣ хора искатъ да бѫдатъ щастливи, да бѫдатъ вѣрващи, да живѣятъ въ пълно съгласие и хармония помежду си. Лесно е, да желае човѣкъ нѣщо, мѫчно е, обаче, да го придобие. За да живѣятъ въ хармония помежду си, хората трѣбва да се разбиратъ. За да иматъ вѣра въ нѣщо, тѣ трѣбва да разбиратъ това нѣщо. Вѣрата не е външенъ, механически процесъ. Тя почива на опитности, на знания. По отношение на вѣрата въ нѣщо, съвременнитѣ хора сѫ въ положението на идолопоклонци: създадатъ си нѣкаква идея, кланятъ ѝ се и вѣрватъ, че тя ще ги спаси. — Не, идеята не може да спаси човѣка. Колкото идолитѣ спасиха хората едно време, толкова и идеитѣ могатъ да ги спасятъ днесъ. Може ли чукътъ да спаси човѣка? Чукътъ е направенъ за услуга на човѣка, но не и за спасяването му. Това, което човѣкъ създава, по никой начинъ не може да го спаси. Има нѣщо, което е въ състояние да спаси човѣка, но то произхожда отъ другъ източникъ. Отнемете свѣтлината, топлината, въздуха и храната, и вижте тогава, какво представятъ човѣшкитѣ идеи. Идеитѣ на съвременнитѣ хора представятъ нѣщо подобно на виното, което тѣ употрѣбяватъ. Щомъ въ ума имъ дойде нѣкоя идея, тѣ взиматъ перото и започватъ да пишатъ. Поетътъ пише: „Заплакала е гората; гората и планината“. Или „ходила е Мара за вода студена“. Мара е еврейско име и означава „горчивъ“. Българитѣ казватъ Мара, но правилно е ударението да пада на втората сричка — Марà. Който пише нѣщо за Марà, той всѣкога се изцапва. Той е приелъ нѣщо горчиво, което не е могълъ да асимилира. Тъй щото, добре е човѣкъ да има идеи, но той трѣбва да знае, че човѣшкитѣ идеи, изобщо, не могатъ да спасятъ свѣта. Тѣхното влияние е день и половина, колкото и влиянието на виното. Щомъ влиянието на виното се прекрати, едновременно съ това изчезватъ и идеитѣ. Днесъ, всички хора разискватъ върху злото, искатъ да разбератъ, какво представя то, отде иде и т. н. Това не е тѣхна работа. Който се е занимавалъ съ злото, той всѣкога се е оцапвалъ. Не само обикновенитѣ хора, не трѣбва да се занимаватъ съ злото въ свѣта, но даже и ученитѣ, и адептитѣ, не трѣбва да се занимаватъ съ него. Тѣ знаятъ, че най-малкото докосване до злото е въ състояние да ги опорочи. За да обяснятъ произхода на злото, нѣкои философи го свързватъ съ слизането на Луцифера на земята. Това сѫ детински разбирания, детинска философия. Въ това твърдение нѣма никаква истина. Изворътъ на злото се крие въ самия човѣкъ — нищо повече! Запримѣръ, красивата мома е въ състояние да накара нѣкой момъкъ да направи престѫпление. Обаче, ангелътъ никога не може да застави момъка, да извърши нѣкакво престѫпление. Значи, отъ една страна, злото се крие у момата, която указва лошо влияние върху момъка; отъ друга страна, злото се крие у момъка, който веднага се подава на влиянието на момата и върши престѫпления. Всички желания у човѣка, които водятъ къмъ престѫпления, съ неестествени. Ще кажете, че тази красива мома е невинна. — Не, тя е въ състояние да завърти ума на сто момци и да ги продаде. Въ това отношение, красивата мома мяза на цѣлинà, която ще одере кожитѣ на много господари, докато я разработятъ. Единъ гръцки свещеникъ купилъ една такава нива и се обърналъ къмъ нея съ думитѣ: Да знаешъ, че свещеникъ ще те владѣе сега! Нивата му отговорила: На колко хора като тебе, съмъ одрала кожата! За красивата мома пъкъ, може да се каже: Колко млади момци е отбила отъ пътя имъ! Красотата не е нѣщо физическо. Тя е изразъ на идея, която не може да се осѫществи на земята. Красотата принадлежи на единъ далеченъ свѣтъ, но понѣкога човѣкъ мисли, че може да завладѣе красотата, а съ нея заедно и свѣта, къмъ който тя принадлежи. Като не разбиратъ това, хората се стремятъ къмъ богатство, къмъ знание, за да станатъ щастливи. Тѣ не подозиратъ даже, че като придобиятъ богатство, вмѣсто да станатъ щастливи, ще се натоварятъ съ излишенъ багажъ. Като придобиятъ знание, вмѣсто да станатъ учени, ще изгубятъ и това, което иматъ. Има едно богатство, едно знание, отъ които хората не само че не ставатъ щастливи, но всичко загубватъ. То е човѣшко, материално богатство и знание. Обаче, има и такова богатство и знание, отъ които човѣкъ става и щастливъ, и ученъ, и здравъ. То е Божествено богатство, Божествено знание. Други пъкъ мислятъ, че като остарѣятъ, ще станатъ по-умни, по-учени. — Ако тѣ сѫ служили на човѣшкото въ себе си, не само че нѣма да станатъ учени, но ще станатъ за посмѣшище на хората. Религиознитѣ пъкъ казватъ: Като отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще научимъ всичко. — Тѣ ходили ли сѫ на онзи свѣтъ, да знаятъ, какво има тамъ? — Пророцитѣ сѫ говорили за онзи свѣтъ. — Ти, самъ имашъ ли нѣкаква опитность за онзи свѣтъ? — Ималъ съмъ малки прозрения. — Това още нищо не значи. Да видишъ паритѣ отдалечъ, или да ги имашъ въ джоба си, това сѫ две различни нѣща. Следователно, само онзи може да отиде на онзи свѣтъ и да се ползува отъ условията му, който и на земята, е разполагалъ съ положителни знания. Той трѣбва да познава добре живота на земята, за да се ползува отъ живота, науката и културата на онзи свѣтъ. Само този човѣкъ, ще разбере законитѣ на онзи свѣтъ, ще ги използува добре и ще види, че въ всѣко отношение, онзи свѣтъ седи по-високо отъ физическия. Иначе, и да влѣзе въ онзи свѣтъ, нищо нѣма да разбере. Както е влѣзълъ, така ще излѣзе — безъ никакви опитности и знания. Когато говорятъ за онзи свѣтъ, съвременнитѣ хора си го представятъ като нѣщо въздухообразно, което се намира въ пространството нѣкѫде.— Не, онзи свѣтъ не е въздухообразенъ. Тъй щото, когато говори за нѣщо, човѣкъ трѣбва да има ясна, точна представа за нѣщата, а не само да си ги въобразява. Мнението на мнозина за онзи свѣтъ е такова, каквото е мнението на мравката за човѣшкия свѣтъ. Ако запитате мравката де е човѣшкиятъ свѣтъ, тя ще каже, че е нѣкѫде далечъ отъ нея, въ пространството. — Защо е така? — Защото човѣшкиятъ свѣтъ е отвлѣчено понятие за мравката. Въ сѫщность, мравката и човѣкътъ живѣятъ на едно и сѫщо мѣсто. Разликата е само въ съзнанието имъ. Следователно, този и онзи свѣтъ, сѫ на едно и сѫщо мѣсто. Дето човѣкъ живѣе, тамъ и ангелитѣ живѣятъ. Както мравката лази по човѣка, и той я хвърля долу, така и човѣкъ понѣкога се качва на врата, или на гърба на нѣкой ангелъ, който му казва: Слѣзъ долу, мѣстото ти не е тукъ. За небето, за онзи свѣтъ, може да се каже следното: „Нито око е видѣло, нито ухо е чуло това, което небето представя“. Както мравката нѣма представа за живота, науката и културата на човѣка, така и хората, нѣматъ представа за живота на небето, за науката и културата на сѫществата, които живѣятъ тамъ. Стотникътъ казва на Христа: „Кажи само речь, и момчето ми ще бѫде здраво!“ Не само момчето на стотника е било болно преди две хиляди години, но когото и да запитате днесъ за здравето му, всѣки ще каже, че не е напълно добре — все го боли нѣщо. Въ който домъ и да влѣзете, все ще намѣрите нѣкой боленъ: или момчето, или момичето, или майката, или бащата. „Кажи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Момчето представя човѣшкия умъ; момичето — човѣшкото сърдце. Заболѣе ли умътъ или сърдцето на човѣка, той трѣбва да се обърне къмъ Христа, да го излѣкува. Само Христосъ е въ състояние да излѣкува ума и сърдцето на човѣка. Човѣшката мисъль, т. е. момчето въ човѣка, трѣбва да вземе ралото и да започне да пише, и да рисува върху земята, за да оздравѣе. И ако човѣкъ съ ума си не може да разреши задачитѣ, които животътъ му представя, защо му е този умъ? Ако сърдцето у човѣка не може да реши задачитѣ, които животътъ му представя, защо му е това сърдце? Ние знаемъ, че сърдцето на човѣка, съ милиони и милиарди клетки въ него, изпраща кръвь по цѣлото тѣло. Сѫщото сърдце, трѣбва да се подхранва отъ велики и благородни чувства. Мнозина казватъ, че човѣкъ не трѣбва да бѫде много чувствителенъ, за да не страда. Щомъ е така, тогава и сърдцето на човѣка, не трѣбва да изпраща кръвь по тѣлото. — Не, както сърдцето храни тѣлото чрезъ кръвьта, така сѫщо чувствата, сѫ необходими за храна на сърдцето. Мисъльта на човѣка представя нервната система, която трѣбва да се храни съ артериална кръвь. Ако артериалната кръвь престане да функционира, съ нея заедно престава и нервната система. Значи, между кръвьта въ сърдцето и кръвьта въ мисъльта на човѣка, има тѣсна връзка. Ако човѣкъ осакати сърдцето си, ще осакати и мозъка си. Следователно, за да се развива правилно, човѣкъ трѣбва да храни ума си съ велики мисли, сърдцето си — съ възвишени и благородни чувства и волята си — съ благородни постѫпки. Ако човѣкъ не се подхранва съ такива мисли, чувства и постѫпки, той не може да се нарече истински човѣкъ. Може ли да се нарече човѣкъ този, който цѣлъ животъ е давалъ пари съ лихва на хората, и следъ смъртьта си, остава сто хиляди лева за погребение, съ желание да го погребатъ на еди-кое си мѣсто, съ еди-колко си свещеници? Това не е човѣкъ, това е посмѣшище на свѣта. Като наближи смъртьта на човѣка, той трѣбва да каже на близкитѣ си никѫде да не го погребватъ и никой да не го опѣва. — Какъ е възможно това? — Възможно е, разбира се. Когато детето се роди, опѣватъ ли го? Защо тогава, като умре сѫщиятъ човѣкъ, викатъ свещеници да го опѣватъ и заравятъ въ земята? Какъвъ смисълъ има тогава животътъ? Какъвъ смисълъ има раждането, ако между него и смъртьта нѣма никаква връзка? Често хората казватъ: Какъвъ ще бѫде краятъ на нашия животъ? Подъ край на живота си, тѣ разбиратъ смъртьта. Споредъ насъ, нито раждането е начало на живота, нито смъртьта — край. Човѣкъ е сѫществувалъ и преди раждането си, ще сѫществува и следъ смъртьта си. Раждането и смъртьта сѫ само възможности за човѣка да научи, да придобие нѣщо, а сѫщевременно и да се освободи отъ известни ограничения. — Докажи това! — Нѣма какво да го доказвамъ. Преди още да се е родилъ нѣкой човѣкъ, азъ съмъ се разговарялъ съ него. Преди да дойде на земята, Христосъ се разговаряше съ ученицитѣ си. Следъ възкресението, Той пакъ се разговаряше съ тѣхъ. Преди да слѣзе на земята, Христосъ е билъ по-великъ. Обаче, като слѣзе на земята, Той се смири, прие рабски образъ. Не само Христосъ, но и обикновениятъ човѣкъ се ражда съ голѣми проекти за бѫдещето, съ голѣма програма за работа, за открития и постижения, но като умре, отпусне рѫцетѣ си и казва, че нищо не е постигналъ. Обаче, близкитѣ му ще го облѣкатъ, ще го турятъ въ хубавъ сандъкъ, ще му държатъ надгробни речи, докато най-после го пустнатъ въ гроба, затиснатъ го отгоре съ пръсть и кажатъ: Богъ да го прости! Какъ ще го прости Богъ, като го турятъ въ черната земя и го затиснатъ отгоре съ пръсть? Сама по себе си, тази мисъль е невѣрна, изопачена, вследствие на което, разваля човѣшкото съзнание. И за Христа се казва, че билъ погребанъ, но Той прекара въ гроба само два и половина деня. Следъ това, ангелъ Господенъ слѣзе отъ небето, свали камъка отъ гроба, и Христосъ възкръсна. Днесъ, всички хора разискватъ върху въпроса, наистина ли Христосъ е възкръсналъ. За да се убеди човѣкъ въ възкресението, трѣбва да се пишатъ цѣли трактати. Преди да се докаже възкресението, трѣбва да се запитате, възможно ли е човѣкъ да умре? Първо трѣбва да се докаже, дали наистина човѣкъ умира, а после — дали човѣкъ може да възкръсне. Споредъ мене, невъзможно е човѣкъ да умре. Щомъ не признавамъ смъртьта, като естествено последствие иде възкресението. Ще кажете, че човѣкъ умира, защото сърдцето му престава да работи. — Ами преди да се роди човѣкъ, сърдцето му пакъ не е работило. Това не значи, че той е билъ мъртавъ. Ако бѣше мъртавъ, той нѣмаше да се роди. Хората сѫ съгласни по-скоро да приематъ негативнитѣ, отрицателнитѣ величини въ живота, отколкото положителнитѣ. Тѣ по-скоро приематъ твърдението, че човѣкъ умира, отколкото това, че човѣкъ може да възкръсне. Първото твърдение приематъ като аксиома, а второто - отричатъ. Тѣ казватъ: Ще се мре — нищо повече. Въ това отношение, тѣ мязатъ на затворника, който казва: Нѣма какво да се прави, ще се лежи въ затворъ. И мързеливиятъ ученикъ, който е повтарялъ нѣколко класа, казва: Нѣма какво да се прави, ще ме изключатъ отъ гимназията. Тъй щото, когато нѣкой казва, че ще се мре, това значи, че той се признава за неспособенъ ученикъ, когото изключватъ отъ училище. Смъртьта не е нищо друго, освенъ изключване отъ училището. Вие знаете, че само неспособниятъ ученикъ изключватъ отъ училище, а способниятъ ученикъ минава отъ класъ въ класъ, отъ едно училище въ друго, докато се усъвършенствува. Въ народното събрание има квестори, които изпѫждатъ навънъ всѣки, който говори повече, отколкото трѣбва. Взиматъ думата му и го изпращатъ на мѣстото му. Въ това отношение, смъртьта е квесторъ, който задига съ себе си всѣки неспособенъ, мързеливъ ученикъ. И тъй, за да се справите съ проблемитѣ на живота, мислете като разумни, а не като обикновени хора. Мислите ли като обикновени хора, вие опетнявате Господа въ себе си. Който приема, че Богъ живѣе въ него, той не може да допусне, че Богъ въ него ще умре. Или, щомъ приема, че той живѣе въ Бога, и за себе си не може да допусне, че ще умре. Казано е въ Писанието: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ.“ Докато живѣе на земята, човѣкъ може да грѣши, да се натъква на редъ противоречия, но никога не трѣбва да мисли, че ще умре. Да допусне човѣкъ, че ще умре, това е неразбиране на живота. Ако смъртьта разрешава въпроситѣ на живота, има смисълъ тя да се приеме. Но ако смъртьта нищо не разрешава, тя не може да се приеме. Кой човѣкъ е билъ щастливъ, когато нѣкой отъ близкитѣ му е заминалъ за онзи свѣтъ? Когато нѣкои сѫ загубвали близкитѣ си, идвали сѫ при мене да ме питатъ, има ли другъ свѣтъ, могатъ ли да видятъ своя близъкъ. Казвалъ съмъ имъ, че има другъ свѣтъ, и когато пожелаятъ, могатъ да видятъ своя близъкъ. Тѣ могатъ да го видятъ, но той не може да отиде при тѣхъ, защото вратата за този свѣтъ е много тѣсна. Който иска да отиде на онзи свѣтъ, той трѣбва да се смали, съвършено да се разтовари, да нѣма никакъвъ багажъ съ себе си. Мнозина питатъ, могатъ ли да се разговарятъ съ мъртвитѣ. Съ мъртвитѣ не могатъ да се разговарятъ, но съ живитѣ, а мъртвитѣ сѫ живи. Щомъ мъртвитѣ сѫ живи, вие можете да се разговаряте съ тѣхъ. Както човѣкъ може да излѣзе отъ кѫщата си, да се срѣща съ хора и да се разговаря съ тѣхъ, така и заминалиятъ за онзи свѣтъ, може да излѣзе отъ тѣлото си и пакъ да е живъ. По отношение на въпроситѣ за смъртьта и за живота, както и за редъ още въпроси, хората се намиратъ предъ противоречия или предъ голѣми заблуждения поради това, че не могатъ да се домогнатъ до истината. Отъ заинтересувани хора, тѣ чуватъ най-противоречиви нѣща за това, кое е право учение и кое — криво. Споредъ насъ, всѣко учение, което помага на човѣшкия умъ да добие своята първоначална свѣтлина, е право; всѣко учение, което помага на човѣшкото сърдце да добие своята първоначална чистота, е право; всѣко учение, което помага на човѣшката воля да добие своята първоначална сила, е право. Всѣко право учение пъкъ, е Божествено. Всѣко друго учение, което помрачава човѣшкия умъ, огрубява човѣшкото сърдце и обезсилва човѣшката воля, е криво. Кривото учение не може да бѫде Божествено. Божественото учение трѣбва да се отдѣли отъ човѣшкото. То носи животъ въ себе си. Човѣшкитѣ учения носятъ повече смърть, а по-малко животъ. Следователно, човѣкъ самъ си създава смъртьта. Докато човѣкъ разреши проблемата за живота и за смъртьта, главата му ще побѣлѣе. Какво по-красиво отъ това, да побѣлѣе главата на човѣка? Когато платното е небѣлено, то не е хубаво. Щомъ се избѣли, то става за работа. Сѫщото може да се каже и за човѣка: когато косата на човѣка побѣлѣе, той става вече за работа. Хората мислятъ тъкмо обратно. Тѣ казватъ: Човѣкъ мисли право, докато косата му не е побѣлѣла. Побѣлѣе ли веднъжъ, той вече извѣтрява. Споредъ насъ, човѣкъ, на когото коситѣ не сѫ побѣлѣли, минава за вѣтренъ човѣкъ, за човѣкъ на настроения. Когато мома или момъкъ види първия бѣлъ косъмъ на главата си, въздъхва дълбоко и казва: Започнахъ вече да остарявамъ. Щомъ види вторъ бѣлъ косъмъ, пакъ въздъхва и казва: Старѣя вече. Губя силитѣ си, губя красотата си. День следъ день, бѣлитѣ коси се явяватъ на главата му, и той все повече съжалява, че старостьта иде. Не съжалявайте за чернитѣ коси, но за всичко благодарете. Благодарете и за чернитѣ, и за бѣлитѣ коси, и ползувайте се отъ условията, които тѣ носятъ съ себе си. Какво носятъ бѣлитѣ коси? — Тѣ носятъ сѫщото благословение за човѣка, каквото и чернитѣ коси. Който иска да има черни коси, той не трѣбва да чака времето, коситѣ му да побѣлѣятъ, и тогава да ги черни, но още сега да пристѫпи къмъ опита: да направи коситѣ си черни и сѫщевременно да се подмлади. Въ продължение на петь години най-много, човѣкъ може да се подмлади. За да постигне това, той трѣбва да пристѫпи къмъ следния опитъ: Всѣка вечерь, като си лѣга, да си каже, че на сутриньта ще намѣри на главата си единъ черъ косъмъ. На другата вечерь да си каже пакъ сѫщото. И наистина, всѣка сутринь той ще намира по единъ почернѣлъ косъмъ. День следъ день, космитѣ му ще почерняватъ, докато една сутринь види, че цѣлата коса е станала черна. Това зависи отъ силата на мисъльта му и отъ неговата вѣра. Сила е човѣшката мисъль, но тя трѣбва да се тури въ действие. За това, обаче, се иска нова философия, новъ начинъ на мислене. Безъ новата философия на живота, безъ новата мисъль, никакви педагогически правила не сѫ въ състояние да измѣнятъ човѣка. Съвременнитѣ учени прилагатъ редъ педагогически правила за възпитание на младежьта, но въ края на краищата, хората умиратъ и съ педагогия, и безъ педагогия. Тѣ се изопачаватъ и съ педагогия, и безъ педагогия. — Какво трѣбва да се прави тогава? — Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ вѫтрешната, положителна наука, която осмисля живота. За да се домогне до тази наука, човѣкъ се нуждае отъ вѣра. Вѣрата му трѣбва да бѫде толкова силна, че при най-голѣмитѣ изпитания, да не се разколебае. Колкото повече издържате на изпитанията, толкова повече вѣрата ви, ще се усилва. Колцина отъ васъ се наематъ съ опита да почернятъ косата си? Ще кажатъ нѣкои, че не е добре човѣкъ да прави косата си черна. — Ами добре ли е направилъ, като я побѣлилъ? Колкото добре е направилъ, като я побѣлилъ, толкова добре ще е, ако я почерни. Ако почерняването на единъ косъмъ е въ състояние да подигне съзнанието на човѣка и да увеличи вѣрата му въ Бога, заслужава да се направи този опитъ. По-добре е човѣкъ да почерни косата си съ силата на своята мисъль, отколкото да прибѣгва до различни козметически срѣдства. „Речи само речь, и момчето ми ще оздравѣе.“ Привилегия е за човѣка да получи отговоръ на своята молитва отъ Христа, или отъ Бога. Всѣки човѣкъ има по единъ лотариенъ билетъ и чака времето на неговото теглене, да види, печели ли, или не. Докато върви по пѫтя на невежеството, човѣкъ не може да очаква никаква печалба. Ако спечели нѣщо, това ще бѫде нѣкаква случайность. Въ Англия има щастливи случаи на печалби, но тѣ почиватъ на знание. Нѣкой човѣкъ иска да спечели, но преди да купи лотариенъ билетъ, той отива при единъ знаменитъ астрологъ, дава му десеть хиляди лева и го моли да направи точно изчисление, кой номеръ отъ билетитѣ печели. Астрологътъ прави изчисление и намира единъ отъ номерата на печелившитѣ билети. Този господинъ намира посочения номеръ и въ деня на тегленето се указва, че печели 30,000 лв.. Значи, той е платилъ 10,000 лв., но е спечелилъ 20,000 лв.. Астрологътъ може да прави такива изчисления, но не за себе си. Той има право да услужва на хората, но що се отнася до него, това не му се позволява. Достатъчно е да вземе той отъ десетина души по десеть хиляди лева, за услугата, която имъ е направилъ. Ще питате, дали е позволено на човѣка да използува знанията на ученитѣ, за да спечели нѣкаква сума.— Позволено ли е да безпокоите Господа съ вашето недоволство? По-добре е човѣкъ да плати известна сума на единъ астрологъ и да си купи билетъ, който печели, отколкото всѣки день да безпокои Господа съ своето недоволство. Добре, че сѫществува законъ, чрезъ който човѣкъ може да провѣри известна закономѣрность въ природата. Той трѣбва да благодари, че по този начинъ се домогва до известно знание. Ако майката знае тази наука, чрезъ изчисления тя ще разбере, дали болното ѝ дете ще оздравѣе, или не. Ако нѣкое дете се разболѣе въ периода на празнене на луната, то непременно ще оздравѣе. Ако се разболѣе презъ времето, когато слънцето отива къмъ южното полушарие, отъ 22 септемврий нататъкъ, то непременно ще оздравѣе. Но и при тѣзи благоприятни условия за оздравяване на детето, съ своитѣ отрицателни мисли, майката може да усложни състоянието му и преждевременно да го изпрати на онзи свѣтъ. Тя ще се тревожи, ще вика единъ, втори лѣкарь, ще правятъ инжекции на детето, докато най-после вложи и въ своята глава, и въ главата на детето отрицателната мисъль, че ще умре. Както е мислила, така става — детето умира. Има нѣща въ свѣта, които сѫ възможни, но има и такива, които сѫ невъзможни. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да знае, каква е вѣроятностьта да стане нѣщо, или да не стане. За всѣки даденъ случай, човѣкъ трѣбва да знае, каква е вѣроятностьта да умре, или да остане живъ. Дойде ли до смърть, небето всѣкога предупреждава човѣка, да я избегне по нѣкакъвъ начинъ. Страданията, изпитанията не сѫ нищо друго, освенъ предупреждения отъ невидимия свѣтъ, които иматъ за цель да предпазятъ човѣка отъ смърть. Безъ тѣхъ, човѣкъ би отивалъ къмъ смъртьта, както мухата — къмъ огъня. Като не подозира, колко много е изложенъ на изненади въ живота си, човѣкъ иска да бѫде щастливъ. Той не знае, че тъй, както живѣе, не само не може да бѫде щастливъ, но голѣми нещастия го чакатъ. Строго опредѣлено е, кога човѣкъ може да бѫде щастливъ. Не е голѣма наука да опредѣлите на човѣка, може ли да бѫде щастливъ, или не. Не е нужно да търсите специални гадатели да ви предсказватъ, ще бѫдете ли щастливи. Когато астрологътъ погледне въ хороскопа на нѣкой човѣкъ, той вижда нѣща, които другитѣ не виждатъ. Когато химикътъ анализира кръвьта на нѣкой човѣкъ, той веднага ще му каже, че кръвьта му е нечиста, и сѫщевременно ще му препорѫча методъ за пречистването ѝ: начинъ на хранене, на живѣене и т. н. Всѣка майка е въ състояние да помогне на своитѣ деца, да имъ покаже начинъ за правилно живѣене. За това, обаче, тя сама трѣбва да води чистъ, светъ животъ. Ако майката не води добъръ, чистъ животъ, тя сама ще умори децата си. Какъ? — Съ храната, съ начина, по който ги учи да живѣятъ. Единъ младъ българинъ, прекаралъ шесть години въ Франция, дето се научилъ да яде малко. Като се върналъ въ България, майка му започнала да готви най-различни ястия, да го задоволи, да го изхрани добре, защото ѝ се виждалъ слабъ. Синътъ винаги протестиралъ, защото се отвикналъ отъ много ядене и казвалъ на майка си, че докато билъ въ Франция, винаги ялъ малко, но сладко. Откакъ се е върналъ, не се чувствува добре. Сега и на васъ казвамъ: Малко ще ядете, но спокойно, съ благодарность, че сте яли сладко. Англичанитѣ ядатъ по три пѫти на день, а лордоветѣ по четири пѫти, но това не говори за нѣкаква висока култура. По отношение на храната, англичанитѣ водятъ много нехигиениченъ животъ. Запримѣръ, следъ като изпиятъ едно горещо кафе, тѣ изяждатъ най-малко 250 грама сладоледъ. Тази е причината, задето зѫбитѣ имъ лесно падатъ, а сѫщевременно и стомахътъ имъ се разстройва. Обикновено, рѣзката промѣна на температурата се отразява зле върху човѣшкия организъмъ По-разумнитѣ англичани, почватъ да избѣгватъ този начинъ на хранене, на живѣене. Следъ всичко това, хората обичатъ да подражаватъ на западно-европейскитѣ народи, като на високо културни. Споредъ мене, ако искате да подражавате на западната култура, приемете отъ нея само онова, което е хубаво и правилно. Какво правятъ нѣкои отъ съвременнитѣ хора? Като наблюдаватъ, какъ известни лица, общества или народи правятъ гимнастика сутринь рано, какъ посрѣщатъ изгрѣването на слънцето и се пекатъ на раннитѣ слънчеви лѫчи, като най-полезни, тѣ ги осѫждатъ. Въпрѣки това, въ който народъ отидете днесъ, навсѣкѫде ще намѣрите хора, които използуватъ раннитѣ слънчеви лѫчи, чистия въздухъ, гимнастикитѣ, пиене на гореща вода, за да подобрятъ здравето си и да усилятъ своя организъмъ. Въ България, мнозина се противопоставятъ на тия нѣща и всѣки, който излиза сутринь, преди изгрѣвъ слънце, на разходка, наричатъ го идолопоклонникъ. Като физическо сѫщество, човѣкъ трѣбва да прави упражнения — нищо повече. Той трѣбва да става рано сутринь, да излиза вънъ на чистъ въздухъ, да посрѣща първитѣ слънчеви лѫчи, които съдържатъ специфична енергия, полезна за всички живи организми. Който се лени да става рано, да посрѣща раннитѣ слънчеви лѫчи, колкото и да се грѣе на обѣднитѣ лѫчи на слънцето, той нищо нѣма да придобие. Съвременното човѣчество се нуждае отъ ново възпитание, нова наука, нова философия, които да съединятъ духовния животъ съ физическия. Физическиятъ животъ е изразъ на Божественото въ свѣта, а духовниятъ е срѣда, въ която Божествениятъ животъ се проявява и реализира. Безъ духовния животъ, физическиятъ не може да даде на човѣка нѣщо вѣчно и неизмѣнно. Духовниятъ животъ осмисля физическия. Безъ духовния животъ, физическиятъ огрубява човѣка. Възвишеното, красивото, чистото у човѣка, това е духовното начало въ него. То представя истинския човѣкъ. За да не губи духовното въ себе си, човѣкъ трѣбва да се пази отъ физическото, отъ животинското, което го прави грубъ, втвърдява мускулитѣ му, и той губи всѣкаква пъргавина и подвижность въ себе си. Огрубѣе ли, човѣкъ губи красотата си, губи своята пластичность. Щомъ стане грубъ, той е изложенъ на смърть. Животинското, физическото начало у човѣка се отличава отъ духовното по това, че първото е смъртно, а второто — безсмъртно. Сегашниятъ човѣкъ, трѣбва да работи усилено върху себе си, за създаване на ново тѣло, на новъ типъ. Новиятъ човѣкъ живѣе въ областьта на безсмъртието. По това, именно, се отличава новиятъ човѣкъ отъ стария. Като се взрете внимателно въ лицето на човѣка, вие веднага ще опредѣлите, колко години ще живѣе. Всичко е написано върху лицето на човѣка. Нѣкой иска да му се предскаже, каква сѫдба го чака. Всичко, което е опредѣлено на човѣка да мине, може да се предскаже, но той не е готовъ да го чуе — отъ страхъ ще умре. Единъ день, чумата отивала въ Багдатъ. Единъ човѣкъ я срещналъ и я запиталъ: Кѫде отивашъ? — Въ Багдатъ. — Колко души ще вземешъ? — Хиляда. На връщане отъ Багдатъ сѫщиятъ човѣкъ я срещналъ и я запиталъ: Свърши ли си работата? — Свършихъ. — Колко души взе? — Около 20,000. — Ами нали каза, че ще вземешъ само хиляда? — Да, азъ взехъ само хиляда души, но останалитѣ 19,000 умрѣха отъ страхъ. Наистина, ако проследите процента на смъртнитѣ случаи въ човѣшкия животъ, ще видите, че голѣма часть отъ хората, умиратъ отъ страхъ. Когото срещнете днесъ, все за смърть говори. Всѣки казва, че ще умре, ще го опѣватъ, ще го погребатъ въ черната земя и т. н. Малцина говорятъ за живота, като за нѣщо реално и вѣчно. Това сѫ само ония, които вѣрватъ въ Бога, вѣрватъ въ живота, въ любовьта и уповаватъ на великото и възвишеното. Единъ свещеникъ, добъръ и чистосърдеченъ човѣкъ, разправяше единъ день, какви мрачни мисли го занимавали. „Ето, 30 години вече служа на Бога, но виждамъ, че вѣрата ми е слаба. Често си мисля, какво ще стане съ мене, като умра“. — Нали вѣрвашъ въ Бога, въ онзи свѣтъ? Защо се смущавашъ? — Вѣрвамъ, но се безпокоя, какво ще бѫде състоянието ми, докато влѣза въ онзи свѣтъ. Какво ще правя въ гроба? Дано не прекарамъ много време тамъ. Новото поколѣние се нуждае отъ нова наука, отъ свѣтлината на Христовото учение, отъ положителната философия на живота. При тѣзи условия на живота, човѣкъ има по-голѣми възможности да живѣе, отколкото да умира; той има по-голѣми възможности да бѫде богатъ, отколкото сиромахъ; той има по-голѣми възможности да бѫде здравъ, отколкото боленъ; той има по-голѣми възможности да бѫде ученъ, да разполага съ положителни знания, отколкото да бѫде невежа, или човѣкъ, натоваренъ съ голѣмъ багажъ отъ знания, които не може да приложи въ живота си. Какво виждаме въ сѫщность? — Точно обратно: повече смъртни случаи, повече болни, отколкото здрави; повече сиромаси, отколкото богати; повече невежи, или привидно учени, отколкото истински учени. Запримѣръ, днесъ хората боравятъ съ числа, пишатъ ги, извършватъ съ тѣхъ различни действия, безъ да подозиратъ, че всѣко число крие въ себе си редъ положителни или отрицателни сили, които могатъ да се използуватъ въ живота на своето време и мѣсто. Ако хората могатъ да използуватъ съзнателно силитѣ, които сѫ вложени въ числата, тѣ коренно ще се преобразятъ. Понеже не могатъ да се справятъ съ силитѣ, вложени въ числото 13, хората се страхуватъ отъ него. Тази е причината, задето мнозина избѣгватъ да живѣятъ въ кѫща, която има номеръ 13, или въ стая на хотелъ съ номеръ 13, или да започнатъ работа на 13 число и т. н. Казвате, че 2 X 2 = 4, или 4 X 4 = 16. Какво означава числото 4, или числото 16? Нѣкой продалъ двата си пѣтела по два лева. Два пѣтела по два лева правятъ четири лева. Значи, той се лишилъ отъ пѣтлитѣ, които всѣка сутринь кукуригали и го събуждали, за да получи отъ тѣхъ четири лева. Такова смѣтане съ числата, обаче, не разрешава важнитѣ житейски въпроси. Какво представя пѣтелътъ? Пѣтелътъ може да се уподоби на човѣшкия умъ. Ако човѣкъ продаде пѣтела си, т. е. своя умъ за нѣколко лева, той ще кукурига ли? Или, ако човѣкъ направи нѣкакво престѫпление, пѣтелътъ, т. е. умътъ му, ще кукурига ли? — Нѣма да кукурига. Той ще престане да пѣе, ще се затвори въ себе си и ще млъкне. Всѣко престѫпление води следъ себе си отдалечаване, изгубване на пѣтлитѣ, преставане на кукуригането. Когато пѣтелътъ на човѣка престане да пѣе, непременно въ живота му, ще се случи нѣкакво нещастие. Докато пѣтлитѣ на хората кукуригатъ, тѣ могатъ да се радватъ на щастливъ, добъръ животъ. Каква по-красива музика искате отъ тази, да слушате, какъ пѣтлитѣ единъ следъ другъ се изреждатъ да пѣятъ своята пѣсень? Това е цѣла симфония. Всички пѣтли не пѣятъ еднакво: едни пѣятъ по-хубаво, други — по-лошо. Студентъ отива да следва въ странство. Пѣтелътъ се обръща къмъ него и започва да кукурига. Това не е случайно явление. Пѣтелътъ предсказва на този младежъ, че като отива въ странство да учи, ще свърши наукитѣ си добре и ще се върне у дома си съ голѣми придобивки. Ако студентътъ разбира езика на пѣтела, трѣбва да му благодари и като се върне отъ странство, да го възнагради добре. Съ кукуригането си, пѣтелътъ иска да каже на студента: Бѫди уменъ, смѣлъ, като мене, кукуригай и отъ нищо не се страхувай! Не мислете, че това сѫ празни думи. Не, въ кукуригането на пѣтела има строго опредѣлена мисъль. То не е случайно. Природата използува разумно всичко, което е създала. Тя си служи съ живитѣ сѫщества като съ символи. Тѣ представятъ нейния езикъ. Тя говори чрезъ тѣхъ. Въ всѣко нѣщо се крие една Божествена идея. Както и да разглеждате живота и явленията въ него, въ всичко се крие вѫтрешна разумность, която има правилни отношения къмъ хората, както и къмъ всички живи сѫщества. Който разбира тази разумность и ѝ се подчинява, той ще бѫде въ състояние да подобри живота си. И тъй, 2 X 2 = 4. Обаче, не казвайте, че трѣбва да продадете двата пѣтела, които имате, по два лева, за да получите отъ тѣхъ четири лева, но кажете си: Ще давамъ всѣка сутринь по малко житце на петлитѣ си, да пѣятъ добре. Въ продължение на една година ще изразходвамъ четири килограма жито, но ще ги възнаградя за хубавото кукуригане. Това е правилното разрешение на въпроса, а не да продаваме пѣтлитѣ, които кукуригатъ хубаво. Хранете пѣтела си съ жито! Това значи: хранете ума съ свѣтли и възвишени мисли! Четете хубави книги, въ които се говори за слънцето, за луната, за звездитѣ, за животнитѣ, растенията и минералитѣ — за всичко, което живата, разумна природа е създала. Така, само ангели ще слѣзатъ отгоре, ще ви благословятъ и ще кажатъ: „Идете у дома си! Момчето ви ще бѫде здраво“. „И ще оздравѣе момчето ви въ този часъ“. 2. Беседа отъ Учителя, държана на 8 септемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

"Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Крадецътъ и пастирьтъ „Крадецътъ не иде, освенъ да открадне, да заколи и да погуби; азъ дойдохъ, за да иматъ животъ и да го иматъ преизобилно“. Иоана 10;10. Първата часть на стиха представя отрицателно, болезнено състояние на човѣшкия животъ. Обаче, втората часть на стиха „азъ дойдохъ, за да иматъ животъ и да го иматъ преизобилно“, представя положителна, възходеща страна на човѣшкия животъ. Тъй щото, когато чете Евангелието, човѣкъ трѣбва да има слюнка въ устата си, да може да го смила, да го превръща въ кашица, удобна за възприемане и асимилиране. Както слюнката е необходима въ устата за омекване на храната, сѫщо така и въ духовно отношение е нужна слюнка за правилно разбиране, възприемане и прилагане на Словото Божие. Съвременнитѣ хора търсятъ положителна, духовна наука, но не знаятъ, че за постигането ѝ е нуженъ дълбокъ вѫтрешенъ копнежъ, който се дължи на Божествения потикъ въ него. Невъзможно е, човѣкъ да се добере до положителната наука безъ вѫтрешенъ, дълбокъ потикъ къмъ нея. Придобиването на тази наука е свързано съ малки опити. Всѣко знание, което има приложение въ живота, е положително. Знание, което нѣма никакво приложение, е знание на крадеца, който има за цель да открадне и да погуби. Истинското знание запазва живота. На това, именно, се дължи цената му. Защото нѣма по-ценно нѣщо за човѣка, отъ живота. Както и да го опредѣляте, животътъ е най-голѣмата скѫпоценность въ свѣта. Безъ животъ, човѣкъ не може да се прояви въ никоя область. Прекѫсне ли се връзката на неговия животъ, прекѫсватъ се всички негови отношения. Ако физическиятъ животъ на човѣка се прекѫсне, той се лишава отъ възможность, да разбира небесния. Затова Христосъ казва: „Ако земнитѣ работи не разберете, какъ ще разберете небеснитѣ? На земята човѣкъ разполага съ хиляди условия и възможности опредѣлена за другъ човѣкъ. Първиятъ живѣе въ излишъкъ, а вториятъ — въ недоимъкъ. Това нарушаване на равновесието е причина за отрицателнитѣ процеси въ живота: болести, страдания и др. Онѣзи сѫщества, които преяждатъ, се подаватъ на единъ родъ отрицателни състояния; тѣзи, които не си дояждатъ, се подаватъ на другъ родъ отрицателни състояния. Такова преяждане и недояждане сѫществува и въ духовния, и въ умствения свѣтъ. Мнозина разполагатъ съ голѣми знания и отиватъ дотамъ, че създаватъ различни теории за живота на слънцето, на луната. Нѣкои подържатъ, че има вода на луната, следователно, има животъ. Други - абсолютно отричатъ живота на луната. — На луната има животъ. Тамъ живѣятъ адепти, високо подигнати сѫщества, които могатъ да се справятъ съ условията. Тѣ не могатъ да живѣятъ на земята, но могатъ да живѣятъ на луната. Споредъ нѣкои учени, на луната имало нѣкакви свѣтли точки, които представяли особенъ родъ предпотопна пепель. Тази пепель отразявала свѣтлината. Споредъ тѣхъ, на луната нѣма нито вода, нито снѣгъ. Ние подържаме, че на луната има около сто хиляди души, съ висока култура и знания. Нѣкога на луната е имало много вода, но понеже нейнитѣ жители нѣмали нужда отъ тази вода, голѣма часть отъ нея изпратили на земята въ видъ на потопъ, а за себе си оставили малко вода. Тази е една отъ теориитѣ за потопа на земята, както и за живота на луната, въ която може да се вѣрва, може и да не се вѣрва. Като слушатъ тази теория, нѣкои ще се запитатъ, какъ е възможно да дойде вода отъ луната? Всичко е възможно въ свѣта. Единъ американски проповѣдникъ разправялъ на слушателитѣ си за пророкъ Иона, който билъ погълнатъ отъ единъ китъ и три деня лежалъ въ утробата му. Слушателитѣ му се чудѣли, какъ е възможно единъ китъ, на който гърлото е толкова малко, да глътне цѣлъ човѣкъ? Проповѣдникътъ се засмѣлъ на този въпросъ и казалъ: Отъ времето на Иона досега, всички учени хора подигатъ сѫщия въпросъ, какъ е възможно единъ китъ да глътне цѣлъ човѣкъ. Много просто! Ще приемемъ, че този китъ е по-голѣмъ отъ сегашния, съ широко гърло и затова е могълъ да глътне Иона. За да се увѣрите, дали днешниятъ китъ може да направи сѫщото, турете предъ него единъ човѣкъ и наблюдавайте, какво ще стане. Турете Иона предъ кита и вижте, какво ще направи. Достатъчно вече сте го измѫчвали съ този въпросъ. Отъ времето на Иона досега, последниятъ още виси въ въздуха. Направете опита и престанете да разисквате по този въпросъ. Въ това отношение религиозниятъ свѣтъ е раздѣленъ на две: едни подържатъ, че наистина Ионъ е пострадалъ отъ кита, а други казватъ, че това е нѣкакво иносказание. Споредъ насъ, този китъ е сѫществувалъ нѣкога. Следъ три деня, Ионъ излѣзълъ отъ утробата на кита и отишълъ въ Ниневия да проповѣдва. — Какво показва това? — Това показва, че утробата на кита е указала голѣмо въздействие върху Иона, и той веднага се е върналъ въ Ниневия, да изпълни волята Божия. Съвременнитѣ учени правятъ редъ опити въ областьта на животинското царство. Тѣ изучаватъ, запримѣръ, какво влияние указва музиката върху различнитѣ животни. За тази цель, тѣ отивали съ различни инструменти — цигулка, китара, трѫба — въ нѣкоя менажерия и свирѣли на животнитѣ, да провѣрятъ, доколко разнитѣ животни се подаватъ на влияние на музиката и на кои отъ тѣхъ, какъвъ инструментъ влияе. Сѫщото се забелязва и по отношение на хората. Нѣкои хора обичатъ повече цигулка, други — китара, трети — пиано и т. н. Има причини за това. Следователно, ако прекарате живота презъ формата на рибитѣ, само рибитѣ ще се интересуватъ отъ живота; ако го прекарате презъ формата на птицитѣ, само птицитѣ ще се интересуватъ отъ него; ако го прекарате презъ формата на хората, само хората ще се интересуватъ отъ него. Искате ли всички живи сѫщества да се интересуватъ отъ живота, прекарайте го презъ всички форми. Само така, тѣ могатъ да се развиватъ. Когато учениятъ се стреми къмъ положителната наука на живота, той има предъ видъ своето подигане. Животътъ съдържа въ себе си редъ условия и възможности за развитието на сѫществата. Не могатъ ли да използуватъ живота правилно, живитѣ сѫщества сѫ изложени на редъ страдания. Що се отнася до човѣка, тия страдания могатъ да бѫдатъ лични, семейни, обществени и общочовѣшки. Дали страданията сѫ индивидуални или колективни, важно е, че днесъ, както отдѣлниятъ човѣкъ, така и цѣлото човѣчество, сѫ изложени на голѣми страдания. Христосъ казва: „Азъ дойдохъ.“ — За кого дойде Христосъ? — За разумнитѣ хора, които сѫ готови да разбиратъ положителната наука. Христосъ донесе на хората ново учение. Той имъ показа, какъ трѣбва да живѣятъ, какви отношения трѣбва да иматъ къмъ своитѣ братя на земята, малки и голѣми, къмъ разумната природа и къмъ Бога. Докато не разбератъ тия отношения правилно, тѣ всѣкога ще живѣятъ въ заблуждения. Тѣ считатъ себе си за голѣми величини и изискватъ и отъ хората, и отъ Бога, специално внимание. И затова често слушате роптания, недоволство отъ нѣкои хора, които казватъ, че се молятъ на Бога и не получаватъ никакъвъ отговоръ. Чудни сѫ хората въ това отношение. Тѣ искатъ да се занимаватъ само съ тѣхъ. На земята сѫществуватъ много хора и много животни. Ако всички се отправятъ въ единъ и сѫщъ моментъ къмъ Бога, по колко време трѣбва да се даде на всѣко живо сѫщество? Казано е въ Писанието: „Постоянно се молете!“ Като се молите постоянно, все ще се опредѣли единъ моментъ и за васъ. Единъ моментъ, даденъ отъ Бога, се равнява на цѣла вѣчность. Като не се е добралъ до този моментъ, човѣкъ критикува своя Създателъ, че не се занимава само съ него. А Той го пита, защо не изучава Неговитѣ закони? Защо не се занимава съ това, което Той е създалъ? Ако се интересува отъ всичко онова, което Богъ е казалъ, по този начинъ човѣкъ ще се свърже съ всички напреднали сѫщества, които сѫ били Божии съработници. Щомъ се свърже съ тѣхъ, тѣ ще му помагатъ. Това означаватъ думитѣ, че Божието съзнание прониква въ цѣлото Битие, въ съзнанието на всички живи сѫщества. Следователно, когато човѣкъ се нуждае отъ храна, безразлично е, кой ще му я достави — възрастниятъ, или детето. Обаче, хората сѫ недоволни, защото искатъ, именно, Богъ да мисли и да се интересува за тѣхъ. Тѣ сѫ прави, но невъзможно е постоянно да се мисли само за единъ човѣкъ. Веднъжъ, Богъ е вложилъ часть отъ себе си въ всѣко живо сѫщество, невъзможно е да не мисли за него. Въпросътъ е само за степеньта и силата на връзката между Бога и сѫществата, които Той е създалъ. Докато Божественото пулсира у човѣка, дотогава и отношенията му къмъ Бога ще бѫдатъ правилни. Докато човѣкъ съставя часть отъ една система, дотогава, той има отношения къмъ нея. Запримѣръ, земята, която съставя часть отъ слънчевата система, има отношение, както къмъ слънцето, така и къмъ останалитѣ планети. Като часть отъ слънчевата система, човѣкъ има отношение къмъ нея, но трѣбва да намѣри центъра на тази система и да се отправи къмъ него. Като знае това, човѣкъ ще опредѣли, кога е излѣзълъ отъ небето, какъвъ пѫть е изминалъ и кога пакъ ще се върне тамъ, отдето е излѣзълъ. Ако запитате нѣкого, отде е дошълъ, той ще каже, че не знае. Ако го запитатъ, кѫде е небето, той ще покаже нагоре. —Кѫде е раятъ? — Горе. — Ами какво представятъ звездитѣ? — Свѣтове. Небето подразбира разуменъ свѣтъ, въ който смърть не сѫществува. Съ своето знание, съ своята сила, този свѣтъ прониква всички останали свѣтове. И тъй, щомъ сте дошли на земята, вие трѣбва да се изучавате, да различавате състоянията на душата отъ тия, на физическото си естество. Казвате за нѣкого, че се е огрѣшилъ. — Огрѣшава се онзи, който живѣе за тѣлото си, за своята воля. — Еди-кой си, се оцапалъ.— Оцапва се онзи, на когото чувствата не сѫ правилни.— Еди-кой си, се опорочилъ. — Опорочава се онзи, на когото мислитѣ не сѫ хармонични. Значи, огрѣшаването иде отъ волята; оцапването — отъ сърдцето, а опорочаването — отъ ума. Човѣкъ се огрѣшава, когато не знае, какъ да постѫпва къмъ себе си и къмъ своитѣ ближни. Отношенията на човѣка къмъ себе си и къмъ ближнитѣ му, опредѣлятъ неговия моралъ. За да дойде до високъ моралъ, той трѣбва да придобие нова, положителна наука. Тази наука се нуждае отъ редъ спомагателни науки. Такива сѫ, запримѣръ, физиогномия, френология, хиромантия, астрология и др. Като изучавате лицето на човѣка, вие ще познаете, отде е започналъ, какъвъ пѫть е изминалъ и накѫде отива. По рѫката му ще познаете, какво е извършилъ и какво му предстои да върши. Изобщо, по лицето, по главата, по рѫката на човѣка, можете да видите всичко, което той е проявилъ въ редица животи, презъ които е миналъ. Когато горната челюсть на човѣка е издадена навънъ, това показва активность. У животнитѣ, най-силно развито чувство е страхътъ. Нѣма животно, на което сърдцето да не трепва отъ най-малкия шумъ. Животнитѣ нѣматъ чело, нѣматъ брада, както у човѣка, което говори за отсѫтствие на умствени сили и съзнателна, активна воля. Когато нѣкое животно започва да се развива, челото му постепенно се изправя нагоре, брадата се издава напредъ, челюститѣ се огъватъ навѫтре, космитѣ падатъ и т. н. Колкото по-косматъ е човѣкъ, толкова при по-неблагоприятни условия е живѣлъ. Щомъ условията на живота се подобряватъ, съ това заедно и космитѣ на човѣка опадатъ. Добритѣ условия на живота, даватъ на лицето на човѣка красива и приятна форма. Щомъ започне да води лошъ животъ, отново лицето му се деформира, брадата постепенно се губи, челюститѣ се издаватъ напредъ. Сѫщо така се деформиратъ рѫцетѣ, краката и гръбнакътъ на човѣка. Това външно деформиране се отразява и въ сърдечния, и въ умствения животъ на човѣка. Следователно, когато се говори за здравословенъ, за нормаленъ животъ, това подразбира правилно изразходване на енергиитѣ въ даденъ организъмъ и правилно възприемане на енергиитѣ отъ външния свѣтъ, отъ разумната природа. У човѣка има нѣщо, което е наклонно да грѣши, вследствие на което, природата е вложила въ материята качеството да се видоизмѣня, т. е. постоянно да се преустройва. Ученитѣ казватъ, че човѣшкото тѣло се преустройва презъ седемь години. Значи, на всѣки седемь години костната, мускулната, нервната и мозъчната тъканъ въ човѣка, се обновяватъ. Нѣкои учени пъкъ казватъ, че всичко въ човѣка може да се обнови, да се прероди даже презъ три месеца. Това зависи отъ неговитѣ мисли и чувства. Достатъчно е човѣкъ да извърши едно престѫпление, за да се опетни материята на тѣлото му. Обаче, ако желае, човѣкъ лесно може да пречисти материята си, да я обнови. Това се постига съ чисти и възвишени мисли, и чувства. Тѣ преобразяватъ човѣка, внасятъ въ него нови сили и възможности. Ето защо, за да преустрои тѣлото си, на човѣка се препорѫчва чистъ животъ. Въ това отношение, човѣкъ трѣбва да бѫде изворъ, който постоянно да блика и да чисти. Самиятъ животъ представя течение, което, дето мине, чисти и обновява. Онова, което не се измѣня, което остава всѣкога едно и сѫщо, това е човѣшкото съзнание. Съзнанието на човѣка може само да се разширява. Какво представя съзнанието? — То може да се уподоби на външната форма на чешма, направена отъ камъни или тухли, а водата, която постоянно тече презъ нея, това е самиятъ животъ. Животътъ, както и водата, не могатъ да се дѣлятъ на части, нито могатъ да се завладяватъ. Водата може само да се ограничи, но не и да се владѣе. Нѣкой може да налѣе вода въ едно шише и да каже, че тази вода е негова. Твърдата почва, земята, сѫщо може да се ограничи, но не и да се владѣе. Има нѣща, които човѣкъ по никой начинъ не може нито да ограничи, нито да владѣе. Кой може да ограничи или да владѣе свѣтлината? Ако затворите кепенцитѣ на прозорцитѣ си, да не влиза презъ тѣхъ свѣтлина, съ това вие не сте я ограничили. Преди още да турите кепенцитѣ, свѣтлината ще ви напустне. Кой може да ограничи живота? Значи, всѣко нѣщо, което нито се ограничава, нито се завладява, наричаме истина. Истината преви човѣка свободенъ. Истината може да пипне, да огради, да завладѣе човѣка, но той не може нито да я пипне, нито да я огради, нито да я завладѣе. Съвременнитѣ хора искатъ да хванатъ живота, да го впрегнатъ на работа. Тѣ не знаятъ, че животътъ е неуловимъ. Щомъ се опитатъ да го хванатъ, той излиза навънъ. Животътъ е подобенъ на свѣтлината. За да го придобиете, трѣбва да отворите прозорцитѣ си, да влѣзе въ кѫщата ви. Колкото повече животъ искате, толкова по-голѣми прозорци ще отворите. Обаче, всѣки трѣбва да вземе толкова животъ и толкова свѣтлина, колкото му сѫ потрѣбни. Мнозина искатъ да иматъ голѣми, силни тѣла, да иматъ повече удоволствия въ живота. Удоволствията не представятъ живота. Удоволствията, страститѣ, кривитѣ мисли и чувства, ограничаватъ живота. За да се прояви животътъ на човѣка въ своята пълнота, нужни му сѫ свѣтълъ умъ, благородно сърдце и възвишена душа. Безъ тѣзи елементи, животътъ не може да се прояви. Ако чрезъ ума, сърдцето и душата си човѣкъ не е въ състояние да разбере живота, какъ ще може да го използува? Нѣкой казва, че не му се живѣе, че животътъ нѣма смисълъ и затова е решилъ да се самоубие. — Какво се придобива съ самоубийството? — Поне човѣкъ се освобождава. — Не, да се самоубие човѣкъ, това не значи придобиване на свобода. Свободата се придобива чрезъ истината, чрезъ разумно прилагане на Божиитѣ закони. Кое е за предпочитане: трудолюбието или мързелътъ, ученостьта или невежеството? — Трудолюбието и учението идатъ въ помощь на живота, да освободятъ човѣка отъ ненужни страдания. Страданията биватъ отъ различенъ характеръ, но отъ какъвто характеръ и да сѫ тѣ, човѣкъ трѣбва да работи, да учи, докато дойде до онова разбиране на живота, което разрешава противоречията. И тъй, когато се говори за живота, трѣбва да имате предъ видъ, за кой животъ става въпросъ: за животинския, за човѣшкия или за Божествения. Ако говорите за животинския, ще знаете, че тамъ владѣе правото на силния. Въ човѣшкия свѣтъ, владѣе правото на слабия, а въ Божествения — тамъ правото е на страната на всички. Между животнитѣ се дава право на силния, между хората се дава право на слабия, а въ Божествения свѣтъ, се дава право на всички. По това, именно, ще познаете, съ каква мѣрка си служи човѣкъ: съ мѣрката на животнитѣ, на хората или на Бога. Божествениятъ принципъ, който гласи, че правото принадлежи на всички, представя равнодействуваща сила, която регулира всички нѣща въ живота. Ако влѣзете въ животинското царство и се натъкнете на конь, на волъ или на друго нѣкое животно, веднага ще разберете, кой е сѫдията тамъ и какъ той решава въпроситѣ. Копитото на коня е неговиятъ сѫдия; рогътъ на вола е неговиятъ сѫдия. Тѣ сѫ сила, предъ която вие веднага отстѫпвате. Животнитѣ проправятъ своя пѫть чрезъ силата. Съвременнитѣ хора се стремятъ къмъ знания, къмъ изкуства, но въпрѣки това, вѣрватъ и въ щастие. Ще срещнете и учени, и прости, които търсятъ нѣкой да имъ гледа на кафе, на карти, на бобъ, да имъ каже, дали ще иматъ успѣхъ въ работата, която сѫ предприели. Отъ краенъ материализъмъ, тѣ отиватъ въ крайно суевѣрие. Нѣкои вѣрватъ, че като срещнатъ попъ на пѫтя си, работата имъ нѣма да се нареди и вързватъ вѫзелъ на кърпата си, да се освободятъ отъ противодействуващитѣ сили. Други пъкъ се страхуватъ, като тръгватъ на работа, да не се върнатъ за нѣщо, да не имъ тръгне на лошо. Трети се оглеждатъ да не срещнатъ на пѫтя си жена съ празни котли, или празна кола и т. н. Ако срещнатъ пълна кола, особено съ жито, тѣ се радватъ, че работитѣ имъ ще вървятъ добре. И въ края на краищата, нѣщата ставатъ така, както ги мислятъ, както вѣрватъ. Има нѣщо вѣрно и въ тѣзи работи, но за да разбере законитѣ, които регулиратъ щастието, човѣкъ трѣбва да поставя нѣщата на научна основа. Наистина, работата ви нѣма да се нареди добре, ако срещнете на пѫтя си човѣкъ гнѣвенъ, злобенъ, зълъ, защото отъ него излизатъ противодействуващи сили. Отъ добрия човѣкъ лъха животъ, радость, свѣтлина, а отъ лошия — мракъ, неразположение. Както разбойникътъ може да убие човѣка съ пушката си, така и лошиятъ човѣкъ, съ своитѣ мисли и чувства, може да убие човѣка. Лошитѣ хора развалятъ добрия животъ. И въ Писанието е казано: „Лошитѣ общества развалятъ добритѣ нрави“. По това можете да различите добрия човѣкъ отъ лошия. Добриятъ човѣкъ усилва доброто въ живота, а лошиятъ го разваля. Христосъ казва: „Азъ дойдохъ въ свѣта да дамъ животъ и да го иматъ преизобилно“. Щомъ е така, у всички хора трѣбва да се яви желание да работятъ, взаимно да си помагатъ, да увеличатъ доброто въ свѣта. Тѣ трѣбва да знаятъ, че щастието нѣма да дойде отвънъ. За сѫществата, които живѣятъ въ слънчевата система, щастието ще дойде отъ слънцето. Слънцето изпраща еднакво на всички сѫщества своята топлина и свѣтлина, обаче, отъ самото сѫщество зависи, колко слънчева свѣтлина и топлина може да възприеме, и какъ то ще я асимилира. Наистина, отъ значение е разстоянието на различнитѣ планети отъ слънцето, но това се компенсира съ голѣмината имъ: колкото по-голѣма е една планета, толкова по-далечъ се намира тя отъ слънцето. Нѣкои учени казватъ, че животътъ на слънцето е най-добъръ въ сравнение съ този, на другитѣ планети. Какъ можете да примирите това твърдение съ твърдението на други учени, които казватъ, че температурата на слънцето е толкова голѣма, че тамъ нѣма никакъвъ животъ. Кой е ходилъ на слънцето, да знае, какъвъ е животътъ тамъ? Ученитѣ не знаятъ, какво има на луната, а още повече тѣ не могатъ да кажатъ нѣщо положително и за слънцето. Ученитѣ забелязватъ петна на слънцето, но какво въ сѫщность представятъ тия петна, тѣ не знаятъ. Тѣ сѫ направили известна връзка между петната на слънцето и събитията, катастрофитѣ, които ставатъ на земята: гладъ, болести, земетресения, войни, страдания и т. н. Споредъ нѣкои учени слънчевитѣ петна представятъ голѣми тунели, отъ които се излѫчва грамадно количество енергия къмъ всички планети. Щомъ тази енергия се изразходва, и петната на слънцето изчезватъ. Тия петна носятъ не само злощастие, но и щастие. Изобщо, забелязано е, че слънчевитѣ петна носятъ изобилие — на щастия и на нещастия, на радости и на скърби. Астролозитѣ сѫ дошли до заключение, че между слънчевата система и човѣшкото око, има известна аналогия. И въ човѣшкото око понѣкога се явяватъ петна, както въ слънцето. Окото на човѣка може да се раздѣли на 12 крѫга, които представятъ 12-тѣ зодиака въ движение. Както слънчевитѣ петна сѫ причина за катастрофи и страдания на земята, така и петната въ окото на човѣка, сѫ причина за редъ болезнени състояния. Въ окото се явяватъ петна, мъглявости, които предсказватъ нѣкаква болесть, която може да настѫпи следъ десеть или двадесеть години. Който разбира науката за окото, той може да се предпази отъ това заболяване. Пресилена умствена деятелность, се отразява на окото. На специално мѣсто въ окото се явява петно, което предупреждава човѣка, че следъ известно време, той ще заболѣе умствено. Ако предварително вземе мѣрки за лѣкуване, той може да избегне катастрофата, която го очаква. Христосъ казва: „Ако окото ти е чисто, цѣлото ти тѣло чисто ще бѫде“. По окото се сѫди за състоянието на ума, на сърдцето и на волята на човѣка. Сърдцето, умътъ и волята, представятъ три течения въ живота. Като погледнете окото на човѣка, вие можете да познаете, кое отъ тѣзи течения взима надмощие въ неговия животъ. Красиво око е това, въ което има пълна хармония между тритѣ течения. Тази хармония се отразява върху цѣлото тѣло. Нѣкои казватъ: хилави очи, хилаво тѣло. По какво се познава здравиятъ човѣкъ? Когато здравиятъ човѣкъ погледне вечерь или денемъ къмъ небето, той веднага се чувствува веселъ, радостенъ, благодаренъ за всичко, което има. Който не може да се зарадва, като погледне къмъ небето, и не благодари за всичко, което му е дадено, той е боленъ човѣкъ. Болниятъ лѣга на леглото си и очаква помощь отъ лѣкаря. Дойде лѣкарьтъ, предпише му нѣкое лѣкарство, и ако лѣкарството не помогне, казватъ, че е станало нѣкакво усложнение. Каква наука е тази, която не може да помогне на човѣка? Като погледне въ окото на човѣка, учениятъ веднага трѣбва да му предскаже, не само, какво може да му се случи днесъ, но и онова, което го очаква следъ десеть години, най-малко. Въ странство има астролози, които, срещу известно възнаграждение, могатъ да предскажатъ на човѣка, какво има да се случи въ живота му, отъ каква болесть ще заболѣе, какви успѣхи и неуспѣхи ще претърпи въ всички свои предприятия, какви отрицателни и положителни чърти има въ характера си, и т. н. Това сѫ учени хора. Съ своето знание, тѣ изкарватъ прехраната си. Ако единъ цигуларь изкарва своята прехрана съ цигулката си, той е уменъ човѣкъ. Не може ли да изкарва прехраната си, този цигуларь не е много уменъ. Всѣко знание, което принася полза на човѣка, е истинско. Следъ всичко това, хората продължаватъ още да цитиратъ, какво е казалъ Христосъ, преди две хиляди години. Нѣма защо да се говори само за онова, което Христосъ е говорилъ преди две хиляди години. То трѣбва да се прилага, а ще се говори за онова, което Христосъ днесъ проповѣдва. Христосъ не е престаналъ да говори на човѣчеството. Той и днесъ говори, и въ бѫдеще ще говори. Аристотелъ, Платонъ и до днесъ още продължаватъ да говорятъ, но съобразно новитѣ условия, съобразно новитѣ времена. Днесъ свѣтътъ е измѣненъ. Той не е такъвъ, какъвто е билъ преди хиляди години. Полярната звезда, която сѫ изучавали преди хиляди години, днесъ не е сѫщата. Христосъ говори днесъ на хората другояче, а не както е говорилъ, преди две хиляди години. Христосъ е казвалъ на слушателитѣ си: „Ако окото ти те съблазнява, извади го и го хвърли вънъ. Ако рѫката ти те съблазнява, отсѣчи я и я хвърли вънъ.“ Какво искалъ да каже Христосъ съ думитѣ, „да извади човѣкъ окото си, което го съблазнява, и да отсѣче рѫката си, която го съблазнява?“ Съ това, Той искалъ да каже: Ако окото на човѣка е изкуствено и съ него не може правилно да вижда, и разбира нѣщата, по-добре да го извади, и на негово мѣсто, да тури здраво око. Ако човѣкъ има изкуствена рѫка, съ която нищо не може да прави, по-добре да я хвърли навънъ и да я замѣсти съ здрава, естествена рѫка. Днесъ, повечето хора иматъ по едно изкуствено око и по една изкуствена рѫка, вследствие на което, не виждатъ нѣщата правилно, не ги вършатъ, както трѣбва, и правятъ редъ грѣшки, и престѫпления. Двама млади, мома и момъкъ, се оженили, и десеть години наредъ живѣли добре. Жената имала едно изкуствено око, но не казала това на мѫжа си. Тя имала кафяви очи. По нѣкакво особено съвпадение, и мѫжътъ ималъ едно изкуствено око. Той ималъ сини очи. И жената не знаела недостатъка на мѫжа си. Тѣ старателно криели единъ отъ другъ своя недостатъкъ. Една вечерь били поканени на гости у свои приятели, дето пийнали малко повече, пѣли, веселили се. Като стигнали у дома си, мѫжътъ набързо извадилъ изкуственото си око и го турилъ на масата, но не на мѣстото, дето обикновено го турялъ. И жената турила изкуственото си око на масата, близо до окото на мѫжа си. На другия день, тя станала по-рано отъ мѫжа си, потърсила окото на мѣстото, дето обикновено го криела и като не го намѣрила, спомнила си, че го турила на масата нѣкѫде. Въ тъмнината пипала тукъ-тамъ по масата, намѣрила едно око и го турила на мѣсто. Мѫжътъ станалъ по-късно отъ жена си и първата му работа била, да намѣри окото си. Намѣрилъ го на масата и бързо го поставилъ на мѣсто. По едно време, като погледналъ къмъ жена си, видѣлъ, че едното ѝ око било синьо, а другото — кафяво. Той се почудилъ, какво е станало съ жена му, че въ 24 ч. само окото ѝ измѣнило цвѣта си. Следъ малко тя забелязала, че едното око на мѫжа ѝ е кафяво. Какво може да е станало съ него? Защо едното му око измѣнило цвѣта си? Скоро, обаче, и двамата разбрали причината за измѣнение цвѣта на очитѣ имъ и разбрали лъжата, съ която живѣли цѣли десеть години. Казвамъ: Извадете изкуственото око, което имате, хвърлете го навънъ и се освободете отъ лъжата, въ която живѣете. По-добре останете съ едно око, но здраво, отколкото съ две, отъ които едното е изкуствено и нищо не ви ползува. Ако можете да замѣстите изкуственото око съ естествено, това има смисълъ. Не можете ли, по-добре изхвърлете вънъ отъ себе си всичко непотрѣбно и фалшиво. Щомъ се освободите отъ непотрѣбното, отъ присадкитѣ на своя животъ, съ това заедно, ще се освободите и отъ лъжата. И тъй, ако искате да постигнете желанията на своята душа, вѣрвайте въ Великото, което работи у васъ. Вѣрвайте въ това, което Богъ е вложилъ у васъ. То е мощно, то е велико. Щомъ вѣрвате въ него, вие ще напредвате. То представя вашата душа. Душата не е нищо друго, освенъ истинскиятъ човѣкъ. Душата е неизмѣнното, възвишеното, Божественото въ човѣка. Въ нея се криятъ всички възможности за добро. Душата е началото и краятъ на човѣшкия животъ. Съ една дума, душата представя цѣлокупния човѣкъ. Що е начало на живота? — Началото на живота е отиване на работа. — Що е край на живота? — Краятъ подразбира връщане отъ работа. Значи, младиятъ отива на работа, затова излиза отъ дома си. Стариятъ се връща отъ работа, т. е. връща се у дома си. Младиятъ се срѣща съ хора, стариятъ се отдалечава отъ хората. Стариятъ не се отличава по своята бѣла коса и брада. Старъ човѣкъ е онзи, който е миналъ последователно презъ всички стадии на орѣха, докато даде плодъ, облѣченъ въ външна, зелена черупка, срѣдна — корава черупка и вѫтрешна — ядка, която е за ядене. Обаче, дойде ли до втората черупка, стариятъ отново се посажда въ земята, отдето, следъ време, пакъ се проявява като младъ, новъ човѣкъ. Това значи старъ човѣкъ да се подмлади. За да се подмлади, стариятъ трѣбва да намѣри нѣкой да го обича. Тогава той хвърля брадата си, започва постепенно да се отваря. Той е готовъ вече, да се пожертвува за младия човѣкъ, т. е. да го усинови. „Азъ дойдохъ, за да иматъ животъ и да го иматъ преизобилно“. Природата обича онѣзи, които изпълняватъ нейнитѣ закони. Тя ги подига, дава имъ животъ преизобилно. Който не изпълнява законитѣ ѝ, тя го счита недостоенъ за нейнитѣ блага и го лишава отъ всички граждански права на своето царство. Такъвъ човѣкъ е изложенъ на редъ болести и нещастия. Той може да се освободи отъ тѣхъ при условие, да възстанови отношенията си къмъ природата. Ще кажете, че този човѣкъ не вѣрва въ Бога. Ако не вѣрва въ Бога, нека вѣрва въ добритѣ хора, които сѫ живѣли на земята, които сѫ имали противоречия, като него, но сѫ ги разрешили правилно. Като вѣрвате въ добритѣ хора, тѣ ще ви кажатъ, какъ сѫ живѣли, какъ сѫ разрешили мѫчнотиитѣ и противоречията въ своя животъ. Това, което хората наричатъ моралъ, не е нищо друго, освенъ очъртаниятъ пѫть, по който сѫ вървѣли добритѣ и великитѣ хора. Ще кажете, че има неприложими нѣща въ живота. Кое, запримѣръ, е неприложимо? Ще кажете, че неприложимъ е стихътъ, въ който Христосъ казва, че човѣкъ трѣбва да се отрече отъ всичко и да раздаде имането си на сиромаси. Питамъ: какво трѣбва да прави онзи човѣкъ, който заминава въ странство и не мисли повече да се връща въ родната си земя? Ако е богатъ, той трѣбва да раздаде на своитѣ ближни всичко, което има. И да иска да задържи богатството си и вещитѣ си, или да ги вземе съ себе си, не може. Не е ли по-добре тогава, да направи това нѣщо доброволно? Раздайте всичкото си имане на сиромаситѣ, за да приемете новия животъ. Новъ животъ, нова епоха иде въ свѣта. Всички трѣбва да бѫдете готови да възприемете този животъ. Който е готовъ, той ще приеме нова свѣтлина, ново знание, нова свобода и ще се радва на новитѣ придобивки. Който не е готовъ, той ще остане съ стария животъ, пъленъ съ скърби и страдания, съ недѫзи и горчивини. Новиятъ животъ ще освободи човѣка не само отъ економическото робство, но и отъ смъртьта — най-голѣмиятъ врагъ на сегашното човѣчество. Христосъ казва: „Азъ дойдохъ“. Значи, като дойде Божественото въ човѣка, то ще го освободи отъ старото и ще го въведе въ новия животъ, въ новата религия, въ новата наука. Новата религия не се заключава въ външни форми, но въ дълбокъ вѫтрешенъ животъ, който почива на закони и правила, писани отъ Бога. Подъ думата „религия“ въ широкъ смисълъ, се разбира цѣлокупния животъ. Вънъ отъ живота, всички нѣща сѫ условия. Науката е условие за придобиване на свобода. Изобщо, свѣтлина, топлина, свобода, знание, това сѫ условия, необходими елементи за придобиване на новия животъ и за правилното му развиване. Следователно, три елемента сѫ нужни за придобиване на новия животъ: любовь, която изключва страданията; мѫдрость, която изключва тъмнината и истина, която изключва всички ограничения. Новиятъ животъ носи безсмъртие. Казва се, че безсмъртниятъ е господарь на своята сѫдба. Той може да бѫде господарь на своята сѫдба, но не и господарь на хората. Когато човѣкъ съзнае това положение, той ще подаде рѫка на всички свои ближни. Единъ день, когато всички хора се обединятъ, тѣ ще изпълнятъ великата задача, за която сѫ дошли на земята. 1. Недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 1 септемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Така е писано Така е и писано: Първиятъ человѣкъ Адамъ „стана душа жива“, а последниятъ Адамъ е духъ животворещъ. I посл. къмъ Коринтянитѣ 15:45. Съвременнитѣ хора се спиратъ върху факта, че Христосъ е умрѣлъ. Че е умрѣлъ Христосъ, това е въведение въ книгата на живота. Че е възкръсналъ, това е първата глава отъ книгата на истинския животъ. Въ сегашния животъ възкресението представя неразрешена проблема, която оставатъ да се разреши въ бѫдеще. Така е писано: Първиятъ человѣкъ Адамъ „стана душа жива,“ а последниятъ — духъ животворещъ. Това, което дава красота на човѣшката душа, е знанието. Безъ знание, красота не сѫществува. Това, което прави човѣшката душа мощна, е животътъ. Безъ мощь и безъ свѣтлина, животътъ не може да се развива. Знание и свѣтлина, мощь и свобода, представятъ две научни положения въ окултната или Божествената наука. За да се яви знанието, свѣтлината е първото необходимо условие. Като говоря за свѣтлината, азъ нѣмамъ предъ видъ онази, отъ която хората почерняватъ, нито онази, отъ която обедняватъ. Да се върви отъ бедность къмъ богатство, въ това има смисълъ. Богатството е идея за бедния човѣкъ. Бедностьта е първата точка, отъ която човѣкъ влиза въ живота; богатството пъкъ, показва изминатия пѫть въ живота, т. е. пѫтьтъ на разрастването, на постижението. Всѣки се стреми къмъ богатство, а не къмъ бедность. Когато хората обедняватъ, това не става подъ влиянието на нѣкакъвъ особенъ законъ, но се дължи на тѣхното умствено развитие. Значи, хората вървятъ отъ сиромашия къмъ богатство, отъ слабость къмъ сила, отъ невежество къмъ знание, къмъ познаване на Бога. Следователно, богатство, сила, знание, съставятъ смисъла на живота. Богъ не е нѣщо илюзорно. Той е цель, смисълъ въ живота на хората. Тъй щото, когато се говори за Бога, подразбираме две възможности: придобиване на животъ и на знание. Засега, дотамъ сѫ достигнали съвременнитѣ хора. Така е писано: Първиятъ человѣкъ „стана душа жива,“ а вториятъ — духъ животворещъ. Въ този стихъ сѫ представени две идеи, въ две конкретни форми. Значи, за да стане една идея понятна и лесно приложима, непременно трѣбва да ѝ се даде конкретна форма. За да разбере човѣкъ живота, знанието, както и разумната природа, която го заобикаля, той трѣбва да си ги представи въ конкретна форма, достѫпна за неговия умъ и за неговото сърце. Сѫщевременно, той трѣбва да намѣри онази вѫтрешна връзка, онова взаимоотношение, което сѫществува между тия нѣща и него. Запримѣръ, вие излизате вечерь вънъ, поглеждате къмъ небето, но понеже нѣмате трѫби, каквито астрономитѣ иматъ, казвате: Небето не е за насъ. — Тамъ, именно, е вашето нещастие. Вие трѣбва да съзнаете, че всѣка форма, която ви заобикаля, има отношение къмъ васъ, и да влѣзете въ връзка съ нея. Следователно, и небето, съ своитѣ слънца и планети, има отношение къмъ васъ. Вие имате връзка, както съ земята, така и съ небето. И земята, като живо сѫщество, има нужда отъ движения; и тя се върти, движи се на една, на друга страна, влиза въ връзка съ слънцето, като му показва, ту едната, ту другата си страна. Въ това отношение, тя мяза на една красива почтена дама, която показва само лицето си на слънцето, да я огрѣва, а гърбътъ ѝ остава въ тъмнина. Сѫщото нѣщо, ученитѣ обясняватъ съ други думи. Тѣ казватъ, че слънцето освѣтява само едната половина на земята, а другата остава неосвѣтена. Когато уподобявамъ земята на красива дама, въ случая, азъ си служа съ поетически изразъ. За мнозина това може да е фантазия, но за поета не е така. Когато погледне едно цвѣте, поетътъ вижда въ него това, което обикновениятъ човѣкъ не вижда. Предъ него се разкрива цѣлъ свѣтъ, и той описва цвѣтето като нѣщо живо, съ което се разговаря. Когато учениятъ разглежда земнитѣ пластове, той обръща внимание на огъванията и пречупванията на тия пластове, на тѣхния съставъ, и отъ това вади заключение за пѫтя, по който е минала земята въ своето развитие. За обикновения човѣкъ, това може да е фантазия, но за учения, това е писмо. Той чете по земнитѣ пластове и ги описва. И самитѣ учени не сѫ на еднаква степень на развитие: едни знаятъ повече, а други по-малко. Изобщо, въ сегашното си състояние, науката представя колективенъ трудъ на много хора, работили въ разни области. Нѣкои учени се намиратъ близо до истината, но и тѣ още не знаятъ всичко. Запримѣръ, въ свѣта сѫществува една ложа отъ учени хора, които се събиратъ за разискване на разни научни въпроси само единъ пѫть презъ годината. Тѣзи учени знаятъ за земята много повече отъ съвременнитѣ учени, но що се отнася до бѫдещето на земята, и тѣ правятъ свои предположения. Освенъ тази ложа, която сѫществува на земята, има още една ложа отъ учени хора на слънцето, която знае положително, не само миналото на земята, но и нейното бѫдеще. Това вече не можете да провѣрите, затова ще считате, че ви говоря като поетъ. Сега пъкъ, ще говоря като ученъ. Преди години, когато правихъ научни изследвания върху българитѣ, а именно: върху тѣхния произходъ, кой е прадѣдътъ имъ, какъвъ типъ представятъ, какъвъ е тѣхниятъ мораленъ устой, какво е бѫдещето имъ, дойдохъ най-после до редъ ценни заключения. Запримѣръ, отъ височината на човѣка може точно, съ най-голѣми подробности, да се опредѣли неговия характеръ, произхода му, неговитѣ дѣди и прадѣди, отъ колко хиляди години сѫществува на земята и т. н. Нѣкога азъ ще изнеса много отъ тия норми, до които се добрахъ въ изследванията си, но тази норма, която се отнася до височината на човѣка, нѣма да изнеса. Тя ще остане тайна, както и на Иоана се казва въ Откровението, кое да пише, и кое да не пише. Каза му се за нѣщо да го не пише, да остане тайна. Мъчно може да се намѣри човѣкъ, който по височина да отговаря на тази норма, която азъ познавамъ вече. Единъ случай ми се попадна само, съ една госпожа, която срещнахъ въ Сливенъ. Тя бѣше много правилно развита. По нейнитѣ мѣрки, азъ направихъ редъ открития върху нейното минало, настояще и бѫдеще, за нейнитѣ дѣди и прадѣди и т. н. Отъ тѣзи данни направихъ и редъ други изчисления. Това е наука, дошла отъ слънцето. Сѫществата отъ слънцето ми казаха да държа въ тайна мѣрката за височината на нормално развития човѣкъ. Когато дойде бѫдещето поколѣние, което ще е способно не само да вѣрва, но и да живѣе въ новото, тогава и на тѣхъ ще се разкрие това, което се разкри и на мене. Всичко това говори за възможноститѣ, които се криятъ въ живата природа. Докато разглеждате живота си единично, откѫснатъ отъ цѣлото, докато търсите вашето лично щастие, дотогава вие ще бѫдете чужди, както за живота, така и за природата. Човѣкъ може да бѫде щастливъ само тогава, когато съзнае своитѣ вѫтрешни връзки, вѫтрешни отношения съ всички сѫщества по земята и горе на небето. Абсолютно невъзможно е, човѣкъ да живѣе самъ въ свѣта! Когато се казва, че Богъ е единица, това не подразбира самота. Самотна може да бѫде само нѣкаква малка частица отъ цѣлото, изостанала сама, безъ никаква връзка съ общото. При това положение, само тази частица може да изпита ужаса отъ самотията, отъ своята слабость. Това всѣки може да опита. Когато краката на човѣка отслабватъ, не го държатъ, очитѣ му се примрежватъ, силитѣ му го напущатъ, и той нѣма нийде никого, тогава само разбира, какво значи самотия, какво значи отсѫтствие на връзка въ свѣта. Въ прочетената глава отъ Посланието се говори за Христа, че е възкръсналъ. Казвамъ: докато вие не разбирате присѫтствието на Божията Любовь въ Христа, дотогава животътъ на Христа ще остане неизявенъ за васъ. Много отъ съвременнитѣ учени схващатъ Христа като личность, дошла на свѣта, като другитѣ хора, да извърши нѣкаква работа. По какво се отличава Христосъ отъ другитѣ хора? Христосъ се отличава по степеньта на своята любовь, знание, свѣтлина и животъ. Дветѣ отъ тия качества сѫ достояние и на останалитѣ хора, а именно — животътъ и знанието. Обаче, що се отнася до другитѣ две — свѣтлината и любовьта, засега тѣ сѫ присѫщи само на Христа. Животътъ е силата, която се проявява въ човѣшкия духъ. А що е духътъ? Мнозина разглеждатъ духа като нѣщо отдѣлно отъ човѣка. Подъ думата „духъ“ се, разбира духовната сила, която се крие въ напълно развития човѣкъ, който разполага съ истинското знание въ себе си. Човѣкъ иска да бѫде силенъ, да се прояви, но сила безъ знание, не сѫществува. Човѣкъ иска да бѫде и красивъ, но и красота безъ знание не сѫществува. Само душитѣ сѫ красиви; само свѣтлината е красива; само животътъ е красивъ, и най-после, само знанието е красиво. Дето има знание, тамъ има и красота. Когато нѣкой иска да се покаже, че знае, той губи своята красота. Оставете знанието само да говори за себе си. Ако сте великъ художникъ, нѣма защо да говорите за себе си: вземете четка и бои, и започнете да рисувате. Отъ вашата работа, хората ще ви оценятъ. Ако сте знаменитъ писатель, или поетъ, не говорете за себе си: вземете перото и почнете да пишете. Вашата работа ще говори за васъ. Ако сте прочутъ по силата си, не говорете за нея: започнете нѣкаква работа, и тя сама ще ви препорѫча предъ хората. Когато казваме, че човѣкъ трѣбва да работи, разбираме, че той трѣбва да прояви своята сила. Вложите ли въ себе си мисъльта, че сте слаби, че не можете да свършите известна работа, вие започвате вече съ безсилието. Безсилието, обаче, за човѣка, който се стреми къмъ бѫдещето, е първата точка, отъ която той започва да върви къмъ силата. Силата пъкъ, е идеалътъ, къмъ който човѣкъ се стреми. Нѣкои проповѣдватъ, че не е нужно човѣкъ да бѫде силенъ. Не, човѣкъ трѣбва да бѫде силенъ! Силата на човѣка не е потрѣбна за пакости, но да живѣе и то съобразно законитѣ на великата природа. Само силниятъ може да помага на своя ближенъ, но не и слабиятъ. Слабиятъ всѣкога очаква помощь отъ другитѣ. Свѣтътъ не се нуждае отъ слаби хора, но отъ силни. Слабитѣ могатъ да послужатъ само като потици, като подбудителна причина да проявимъ своята сила. Необходимо е днесъ, човѣкъ да бѫде силенъ, да има не само добре развити мускули, кости, но и добре развити мисли и чувства. Силна трѣбва да бѫде мисъльта на човѣка! Силни трѣбва да бѫдатъ чувствата на човѣка! Силниятъ чукъ троши камънитѣ. Силното чувство топи мѫчнотиитѣ. Силната мисъль побеждава препятствията. Казвамъ: една отъ задачитѣ на съвременния човѣкъ е да разбере смисъла на своя животъ и отношението му къмъ цѣлото, къмъ козмоса. Нѣкои казватъ, че смисълътъ на живота седи въ обединението на всички хора и затова проповѣдватъ идеята за братството. И азъ подържамъ, че братството е основа, върху която може да се постави обединението между хората. Засега тази идея е най-високата, до която може да се достигне при сегашнитѣ условия на живота. Българитѣ започватъ съ другарството, а французитѣ — съ гражданството. Следъ другарството иде братството, а следъ братството — приятелството. Следователно, приятелството е идеалътъ, който всѣки се стреми да постигне. За да се реализира идеята за братството, човѣкъ трѣбва да бѫде силенъ, да има знание и свѣтлина. Отличителното качество на брата е изобилие на чувства. Той еднакво е готовъ да услужва и на брата си, и на сестра си. Братътъ долавя нуждитѣ на сестрата и винаги е готовъ да ѝ помогне. Братътъ е способенъ да живѣе и да се жертвува за сестрата, като за себе си. И сестрата е готова да се жертвува за брата си, като за себе си. Братъ безъ сестра не е братъ; и сестра безъ братъ, не е сестра. Когато говоримъ за братъ, подразбираме непременно и сестра; и когато говоримъ за сестра, подразбираме непременно и братъ. Значи, въ идеята за братството се включватъ тия две положения: братъ и сестра. Когато нѣкой дойде при мене и ми каже, че е мой братъ, питамъ го; имашъ ли сестра? — Имамъ. — Щомъ имашъ сестра, ти можешъ да се наречешъ мой братъ. Ако нѣмашъ сестра, никакъвъ братъ не си. Когато нѣкоя сестра дойде при мене и ми каже, че е моя сестра, питамъ я: имашъ ли братъ? — Имамъ. — Щомъ имашъ братъ, можешъ да се наречешъ моя сестра. Иначе, никаква сестра не си. Тѣзи две идеи трѣбва да носите винаги въ ума си. Ако не ги схващате по този начинъ, тѣ не могатъ да иматъ приложение въ живота. Само по този начинъ, ще имате успѣхъ въ всѣка работа. Всѣки човѣкъ трѣбва да има успѣхъ, да разбогатява, но разбогатяването не подразбира процесъ на натрупване. Разбогатяването е живъ, органически процесъ, който подразбира непреривна обмѣна на даване и взимане. Да си богатъ, това значи да съзнавашъ, че си изворъ, който изобилно дава водата си на хората, уталожва жаждата имъ, напоява и освежава растенията — съ една дума, на всички животъ дава. Отъ богатството, отъ изобилието на този изворъ, зависи живота на околната мѣстность. Богатството на едного, става условие за разбогатяване на другитѣ. Които не разбиратъ този законъ, завиждатъ на богатитѣ. Обаче, въ този случай, завистьта е проказа. Когато срещате богати хора, радвайте се. Казвате: „Богатитѣ нѣма да наследятъ Царството Божие“. Азъ пъкъ казвамъ: Богатитѣ щерни, никога извори нѣма да станатъ. Богатиятъ, който не влиза въ положението на беднитѣ, всѣкога щерна ще си остане. Водата въ щерната е събрана отвънъ и следъ време плесенясва. Богатство, което е останало отъ баба ти и отъ дѣдо ти, не е истинско богатство. Само онова богатство има смисълъ, което ти си придобилъ самъ, съ участието на твоя умъ, на твоето сърце и на твоята воля. Ти съзнавашъ, отде иде това богатство и накѫде отива. Въ това отношение, ти си посрѣдникъ за подобряване положението на твоитѣ братя и сестри, както и на цѣлото човѣчество. Кое създава нашето щастие? Щастието ни се опредѣля отъ хората, които ни обичатъ. Ако само единъ човѣкъ те обича, ти ще бѫдешъ единица въ първа степень; ако двама души те обичатъ, ти ще бѫдешъ единица въ втора степень; ако трима души те обичатъ, ти ще бѫдешъ единица въ трета степень и т. н. И най-после, ако хиляда души те обичатъ, ти ще бѫдешъ единица въ хилядна степень. Ето защо, всѣки човѣкъ трѣбва да се запита, въ каква степень е той, като единица, за да познае, колко хора го обичатъ. Следователно, най-голѣмата възможность за човѣка да бѫде обичанъ отъ хората е, ако той представя единица, повдигната въ степень единъ милиардъ и половина пѫти. Когато всички хора обикнатъ едного, той ще бѫде почтенъ човѣкъ, известенъ на всички, и душата му постоянно ще трепти отъ радость и веселие. Този човѣкъ ще изразява стремежитѣ на всички хора и възможноститѣ за постигане на тия стремежи. Нѣкой казва: Азъ не искамъ да бѫда богатъ. — Това показва, че ти не разбирашъ, какво нѣщо е богатството; ти не искашъ да бѫдешъ богатъ, защото държишъ въ ума си идеята за щерната. Сѫщо така, нѣкой ще каже, че не иска хората да го обичатъ. Не е въпросътъ да те обичатъ хората, които живѣятъ на земята, но чрезъ тѣхъ ще те обичатъ ония сѫщества, които живѣятъ на разнитѣ планети. При това положение, има смисълъ човѣкъ да бѫде обичанъ. Да обичашъ и да те обичатъ, това е великъ идеалъ за човѣшката душа, който дава импулсъ къмъ всичко възвишено и красиво въ свѣта. Когото обичатъ, и който обича, само той може да учи, да придобива знания и свѣтлина. Когато се явилъ на земята първиятъ Адамъ, направенъ отъ пръсть, той не изпълнилъ волята Божия. Не само че не изпълнилъ волята Божия, но даже се опълчилъ противъ Бога и започналъ да Го критикува. Той написалъ много книги, въ които критикувалъ начина, по който била създадена земята, и давалъ нови проекти за създаването ѝ. Въ едно окултно предание се казва, че когато Адамъ написалъ първата книга, въ която критикувалъ Бога, осьта на земята се отклонила на 23° отъ нормалното си положение, следъ това го изпѫдили отъ рая. Ева била изпѫдена отъ рая, защото яла отъ плодоветѣ на забраненото дърво, а Адамъ — задето отклонилъ осьта на земята на 23°. Когато осьта на земята се отклонила на 23°, Адамъ казвалъ, че сега, именно, ще се родятъ гениални хора въ свѣта. И наистина, отъ това време насамъ се родиха много гениални хора, но все потомци на първия Адамъ, създаденъ отъ пръсть. Вториятъ Адамъ, за когото се казва, че е духъ животворещъ, има задача да намѣсти осьта на земята, да изправи погрѣшката на първия Адамъ. Мнозина се интересуватъ, кога ще се изправи осьта на земята. Осьта на земята ще се изправи, когато се изправятъ оситѣ на човѣшкитѣ мозъци. За тази цель се изисква велика наука, велика култура. За обяснение на последната мисъль, ще приведа единъ мистиченъ разказъ, едно окултно предание, което е сѫществувало още въ предисторически времена. Въ това предание не се съобщавали никакви имена. Като се предавало отъ уста на уста, нѣкои си послужили съ известни имена, затова и азъ имамъ право сега, да взема нѣкакви фиктивни имена. Говори се за сѫществуването на едно велико царство, което се простирало въ предѣлитѣ на нѣкогашнитѣ Вавилонъ и Ниневия. Господарьтъ на това царство се наричалъ Мерху-Самъ-Ба. Той ималъ само една дъщеря, Изида-Самъ-Ба, която била най-умната и най-красивата мома по това време въ свѣта. Бащата обещалъ да я даде само на онзи младъ момъкъ, който може да разреши следната задача: Кои сѫ тритѣ важни елемента въ слънчевата система, които не съставятъ слънчевата система, не съставятъ и слънцето, но сѫществуватъ въ него. При това, царьтъ издалъ следния манифестъ къмъ народа: „Всѣки момъкъ, който се яви предъ царя, като кандидатъ за царската дъщеря, трѣбва да е разрешилъ дадената задача. Ако задачата не е решена правилно, главата му ще се отрѣже. Затова, който се наема да се яви предъ царя, трѣбва добре да е решилъ задачата“. Започнали да се явяватъ единъ следъ другъ млади хора, все писатели и поети, учени и философи, съ силното желание, всѣки отъ тѣхъ да вземе красивата царска дъщеря. Всички отивали при царя, като на поклонение, но задачата имъ не била решена добре, и тѣ ставали жертва на своето желание. Царската дъщеря се прочула извънъ предѣлитѣ на своето царство, и започнали да се явяватъ кандидати и отъ други царства. По едно време, отъ едно съседно царство, изпратили една делегация до бащата на красивата царска дъщеря, съ нѣкаква политическа цель. На глава на делегацията седѣлъ младъ момъкъ, знаменитъ поетъ, нареченъ Мозимодъ, който да разкаже на царя, съ каква мисия е дошълъ въ неговото царство. Мисията му се състояла въ следното: Между дветѣ държави да се направи вѫтрешенъ договоръ за взаимно споразумение и приятелски отношения, съ което да респектиратъ околнитѣ държави. Тази делегация останала въ царството на Мерху-Самъ-Ба повече отъ година, за да уреди всички въпроси по споразумението. Единъ день, поетътъ видѣлъ царската дъщеря и се влюбилъ въ нея. Тогава той научилъ за дадената задача и за условието, свързано съ нея. Той си направилъ една малка кѫщичка до царския палатъ, за да вижда красивата царска дъщеря, и по цѣли дни и нощи мислилъ върху задачата, не знаелъ, какъ да я реши. Като поетъ, той описвалъ всички ценни качества на царската дъщеря, възпѣвалъ я, мислилъ за нея, но задачата не могълъ да разреши. Една вечерь заспалъ дълбоко, и въ съня си чулъ единъ тихъ гласъ: Който истински желае да постигне нѣкакъвъ високъ идеалъ и се стреми къмъ него, той всѣкога разрешава мѫчнотиитѣ на своя животъ. Като възприелъ тази мисъль дълбоко въ себе си, той се заелъ съ разрешаване на задачата. День и нощь мислилъ съсрѣдоточено върху тритѣ главни въпроса, докато единъ день въ ума му проблеснали следнитѣ думи: животъ, свѣтлина и любовь. Той се зарадвалъ и започналъ да мисли върху тѣзи три думи. Като размишлявалъ върху тѣхъ, дошълъ до заключението, че тѣзи три думи представятъ разрешаването на задачата, защото животътъ, свѣтлината и любовьта не съставятъ елементи нито на слънчевата система, нито на слънцето, но сѫществуватъ въ слънцето и отъ него излизатъ. Доволенъ отъ това разрешаване на задачата, той отишълъ при царя, отдалъ му всички почести и уважения и казалъ: Царю, азъ разрешихъ задачата. Царьтъ му отговорилъ: Съветвамъ те да не се излагашъ на такъвъ рискъ. Виждамъ те младъ, красивъ момъкъ, не искамъ да пожертвувашъ главата си за едно желание. Колко учени хора преди тебе се заеха съ тази задача и като не можаха да я решатъ, главитѣ имъ отидоха, а ти, такъвъ младъ, бързашъ да свършишъ съ живота си. — Не, азъ решихъ задачата, и ето какъ: Това, което не съставя елементи на слънчевата система, но живѣе въ нея, сѫ животъ, свѣтлина и любовь. — Ако тия три елемента съставяха слънчевата система, ние никога не бихме я напуснали. Въ сѫщность, ученитѣ казватъ, че единъ день ние ще напуснемъ слънчевата система. Въ Откровението е казано, че въ бѫдеще, въ другия свѣтъ, слънцето нѣма да свѣти, друго слънце ще има тамъ. Следователно, животътъ, свѣтлината и любовьта, не произлизатъ отъ слънчевата система. Който търси живота, свѣтлината и любовьта въ слънчевата система нѣкѫде, той не разбира дълбокия смисълъ на този въпросъ. Така е писано: „Последниятъ Адамъ е духъ животворещъ“. Това подразбира, че този Адамъ е отъ небето, отъ единъ свѣтъ възвишенъ и високо културенъ. Сега и на васъ предстои да разрешавате живота въ неговото безсмъртие, свѣтлината — въ нейната красота, и любовьта — въ нейната вѫтрешна връзка, която осмисля цѣлокупния животъ, и ви свързва съ Първата Причина. Когато дойдете до любовьта, тогава ще разберете, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията ви къмъ Бога. Не е достатъчно, само да вѣрвате въ Бога, но и да Го любите. Защо трѣбва да Го любите? Защото ви е далъ животъ ли? На този въпросъ, всѣки трѣбва конкретно да си отговори. Една отъ задачитѣ на човѣка е да си отговори на въпроса, защо трѣбва да обича Бога. Ако на този въпросъ не може да си отговори, нека си отговори на въпроса, защо трѣбва да обича себе си и защо — ближния си. На тѣзи въпроси хората отговарятъ по два начина: едни казватъ, че слабиятъ само се обича; други казватъ, че силниятъ се обича. — Това още не е разрешаване на задачата. Човѣкъ трѣбва конкретно да отговори на тѣзи въпроси. Отговорете конкретно, защо трѣбва да обичате само слабия, или защо — силния. Запримѣръ, когато чуя нѣкоя мѣрка, съ която опредѣлятъ височината на даденъ човѣкъ, въ ума ми веднага изпѫкватъ възможноститѣ, които се криятъ въ този човѣкъ. Значи, всѣко число представя една конкретна идея. Ако ми кажатъ, че нѣкой човѣкъ е високъ 165 см., предъ мене веднага изпѫква цѣлия човѣкъ, съ опредѣлена форма на лицето, съ опредѣлена голѣмина на очитѣ, на ушитѣ, на носа, на устата и т. н. Значи, животътъ на всѣки човѣкъ зависи отъ даденитѣ за него числа. Числото 165 см. височина, напримѣръ, е физическа мѣрка, но тя опредѣля проявитѣ на даденъ човѣкъ. Нѣкой хора сѫ подъ тази мѣрка, други сѫ надъ нея, но при всички случаи тази мѣрка опредѣля известно съотношение между частитѣ на цѣлия организъмъ. Нѣкѫде съотношението между частитѣ е рационално число, нѣкѫде — ирационално. Нѣкѫде рационалнитѣ числа показватъ добродетелитѣ, а ирационалнитѣ — отклоненията, недѫзитѣ; нѣкѫде е обратно: ирационалнитѣ числа показватъ добродетелитѣ, а рационалнитѣ — отклоненията. Всѣки удъ отъ човѣшкия организъмъ, отговаря на известно число. Запримѣръ, още при създаването на очитѣ, разстоянието между едното и другото око е измѣрено съ рационално число, но достатъчно е родителитѣ на нѣкое дете, съ своя неправиленъ животъ, да измѣнятъ това число, за да изопачатъ неговия характеръ. Очитѣ на идеалния човѣкъ, който има красиво, правилно лице, се намиратъ на такова разстояние, което отговаря на нормата. Има известни числа, известни величини, които опредѣлятъ красотата на човѣка. Съвременнитѣ хора не знаятъ, какво трѣбва да бѫде разстоянието между едното и другото око; тѣ не знаятъ, какъвъ е ѫгълътъ, образуванъ отъ лѫча, който излиза отъ окото и правата, която минава презъ срѣдата на окото. Отъ голѣмината на този ѫгълъ, както и отъ направлението на лѫча отъ окото, сѫдимъ за нѣкои прояви въ човѣшкия характеръ. По разтвора на очитѣ, по тѣхната изпѫкналость или вдлъбнатость, може да се опредѣли човѣшката алчность, както и възприемането на външнитѣ впечатления. И тъй, къмъ какво се стреми човѣкъ конкретно? Къмъ живота. Къмъ кой животъ? Къмъ Вѣчния Животъ, къмъ живота на безсмъртието. За Христа се казва, че е възкръсналъ. Значи, Той е безсмъртенъ. Възкресението подразбира обличане на душата въ нейната красива дреха, въ дрехата на вечностьта. Питамъ: какъ ще се познаете въ онзи свѣтъ, когато сте съблѣкли смъртната дреха на живота и сте облѣкли безсмъртната? На земята, ако сте виденъ човѣкъ, било поетъ, писатель, художникъ, философъ или ученъ, всѣки ще ви познава по известни чърти. Ами на небето какъ ще се познавате? Какъ ще познаете виднитѣ хора тамъ? На небето и виднитѣ, и обикновенитѣ хора сѫ еднакво облѣчени. Това показва, че всѣки човѣкъ, като проява на Бога, е толкова важенъ, колкото и най-забележителнитѣ хора на земята. Когато казваме, че всѣки човѣкъ е еднакво важенъ, имаме предъ видъ онзи човѣкъ, който е изпълнилъ своето предназначение къмъ Първата Причина на живота. Нѣма по-красиво нѣщо отъ това, като ставашъ сутринь, да се радвашъ, че си стѫпилъ на краката си и можешъ да работишъ. Нѣма по-радостно нѣщо отъ това, като се оглеждашъ сутринь въ огледалото, да виждашъ, че си красивъ и да разбирашъ великата красота на живота. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да бѫдешъ голѣмъ изворъ, който непрестанно дава на всички и създава радость, и веселие около себе си. Когато хората навлѣзатъ въ прозаичния животъ, навредъ слушатъ да се говори: Едно време имахме повече любовь; но сега любовьта ни се намали; едно време имахме повече животъ въ себе си, но сега животътъ ни се изгуби; едно време бѣхме красиви, но красотата ни вече изчезна. Така говорятъ само ония хора, които иматъ височина по-долу отъ 165 см. Когато говоря за височината на хората, трѣбва да знаете, че между височината и широчината има известно съотношение. Значи, между височината и широчината, както и между всички части на човѣшкото тѣло, има известно съотношение. Главата, мозъкътъ и сърцето на човѣка, сѫщо се измѣрватъ по височина и широчина. Когато човѣкъ люби, сърцето му се разширява; когато мрази, сърцето му се свива. Когато люби, дробоветѣ му се разширяватъ; когато мрази, дробоветѣ му се свиватъ. Когато люби, стомахътъ му се разширява; когато мрази, стомахътъ му се свива. Като казвамъ, че дробоветѣ, сърцето и стомахътъ се разширяватъ, това не подразбира, че се разпущатъ, но става такова разширяване, при което тѣ придобиватъ по-голѣма пъргавина, пластичность. Всичко въ човѣка се разширява, расте и развива, и той живѣе, и се движи въ свѣтлина, и топлина. И тъй, великата наука за числата е необходима за всички хора, понеже взима участие въ съграждането на бѫдещитѣ имъ тѣла. Тази наука е особено необходима за бѫдещето поколѣние. Днесъ всички се запитватъ: Какъ трѣбва да се възпитава младото поколѣние? Какъ може да се поставятъ правилни отношения между момчета и момичета, между мѫже и жени? Българитѣ иматъ обичай, когато момичето стане мома за женене, родителитѣ ѝ я заставятъ да се облича хубаво, да се хареса на нѣкой момъкъ. Това особено се забелѣзва въ селата. Отъ друга страна, и момцитѣ поощряватъ момитѣ да се обличатъ хубаво, защото повече харесватъ добре облѣченитѣ моми. И момцитѣ, като станатъ за женене, започватъ да се обличатъ по-хубаво. Като се оженятъ, едни отъ мѫжетѣ обичатъ женитѣ имъ да се обличатъ хубаво, но други не обичатъ и казватъ на жена си: За кого ще се обличашъ сега? Търси ме, намѣри ме, вече нѣма защо да се докарвашъ толкова. И жената казва сѫщото на мѫжа си. И наистина, когато момата се ожени, тя тръгва невчесана, лошо облѣчена. И мѫжътъ прави сѫщото. Това е криво разбиране на живота. Напротивъ, когато се оженятъ, хората трѣбва да се обличатъ по-добре, отколкото по-рано. Мѫжътъ не иска жена му да бѫде хубаво облѣчена, не защото не обича хубавото, красивото, но защото въ него е влѣзло вече нѣкакво подозрение по отношение на жена му. Подозрението е язва, която, влѣзе ли веднъжъ въ живота, той губи вече своята сила, красота и смисълъ. Сега азъ говоря за съзнателния, а не за обикновения животъ на хората. Като казвамъ, че обикновениятъ човѣкъ, който се занимава съ дребнавоститѣ на живота, има височина подъ 165 см., това не е абсолютна мѣрка. Нито пъкъ може да се каже, че всѣки, който има височина 165 см. и повече отъ 165 см., е човѣкъ съ високъ идеалъ. Нормално развитъ човѣкъ е онзи, въ мѣркитѣ на когото има правилно отношение: между височината и широчината му трѣбва да има съотношение; между рѫцетѣ и краката му, между главата, трупа и краищата пакъ трѣбва да има известно съотношение. Значи, между числата, които опредѣлятъ отдѣлнитѣ удове на човѣшкото тѣло, непременно трѣбва да има известно съотношение. Измѣни ли се едно отъ тия числа, едновременно съ него се измѣнятъ и останалитѣ. Тѣзи числа сѫ живи, съзнателни единици, и съ тѣхъ работи живата математика. Обикновената математика работи съ обикновенитѣ числа. Когато искате да придобиете щастието, да станете силенъ, щастливъ човѣкъ, вие трѣбва да влѣзете въ връзка съ съзнателни, по-напреднали отъ васъ сѫщества, които да ви помагатъ. Често вие се молите на Бога, на висшитѣ сѫщества, но молитвата ви не се чува. Защо? Защото не знаете, какъ да се молите. На всѣко желание, което сте отправили къмъ висшитѣ сѫщества, трѣбва да се устоява. Не е достатъчно само да кажете, че искате да живѣете за Бога, но трѣбва да живѣете! Като кажете, че искате да бѫдете богати, тази идея трѣбва да осмисли живота ви, да знаете, защо искате да бѫдете богати. При това положение, вие можете да станете богати. Човѣкъ не може да бѫде щастливъ, ако не е богатъ. Той не може да бѫде богатъ, ако нѣма любовь въ себе си. Първото условие за съзнателния човѣкъ е да има любовь въ сърцето си. Съ тази любовь, той ще бѫде готовъ да се притече въ помощь на всѣки страдащъ човѣкъ. Сега хората страдатъ, пъшкатъ, но нѣма кой да ги чуе. Защо? Защото между тѣхъ нѣма вѫтрешна връзка. Време е вече тази връзка да се създаде! Тя сѫществува, но се е разслабила малко, трѣбва да се възстанови, да се закрепи повече. Днесъ е необходима връзка между съзнанията на всички хора. Щомъ тази връзка се възстанови, Божествената енергия ще потече въ тѣхъ. Тази енергия трѣбва да тече постоянно, безъ прекѫсване, затова, инсталацията трѣбва да се поправи. Съвременнитѣ хора уреждатъ земния си животъ, а говорятъ за възкресение. Правъ е стремежътъ имъ къмъ възкресение, но тѣ трѣбва да бѫдатъ готови за него! Възкресението представя новия животъ, който ще осмисли и частния, и цѣлокупния животъ. Едни хора сѫ възкръснали вече, а други сега ще възкръснатъ. Кои хора сѫ възкръснали? Новитѣ хора. Новиятъ Адамъ е човѣкъ на възкресението. Христосъ казва: „Когато Синъ Человѣчески дойде втори пѫть на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра между хората?“ Този Синъ Человѣчески е вториятъ Адамъ, за когото се казва, че е духъ животворещъ. Ако питате съвременната църква, тя ще ви каже, че много време има още, докато вториятъ Адамъ дойде. Ако питате окултнитѣ общества, и тѣ ще ви кажатъ сѫщото. Обаче, азъ казвамъ: вториятъ Адамъ е дошълъ вече, и райската градина е приготвена. Ако бихте влѣзли въ тази градина само за една минута, не бихте желали да се върнете назадъ. Вториятъ Адамъ е въ рая вече, и вратата на този рай се отваря всѣки день по единъ пѫть, да влѣзе вѫтре онзи, който е готовъ за тамъ. Казвате: Де е този рай? — Не може да се каже, защото, ако хората знаятъ де е, ще влѣзатъ вѫтре и ще го развалятъ. Така се развали първиятъ рай. Въ Библията е казано, че раятъ се е намиралъ между четири рѣки, дветѣ отъ които сѫ Тигъръ и Ефратъ, които и до днесъ сѫществуватъ. Де сѫ другитѣ две рѣки? Днесъ нѣма никаква следа отъ тѣхъ. Казвамъ: гѫстата материя, въ която съвременнитѣ хора сѫ слѣзли, както и материалнитѣ въпроси, които разрешаватъ, съвършено сѫ ги отдалечили отъ правия смисълъ на живота. Вследствие на това, виждаме, колко много противорѣчия, какви разнообразни възгледи за живота, сѫществуватъ между хората! Всички разискватъ, какъ трѣбва да се живѣе, но никой не е доволенъ отъ своя начинъ на живѣене. Учени, философи, поети пишатъ по разни въпроси, предлагатъ разни методи, но никой отъ тѣхъ не е могълъ да преобрази свѣта. На кой поетъ досега, произведението е могло да застави нѣкой човѣкъ да раздаде имането си? Обаче, идвали сѫ въ свѣта проповѣдници, велики Учители, които сѫ обърнали нѣкои хора къмъ Бога, и заради Него тѣ сѫ раздали всичкото си имане. Христосъ казва: „Който дигне кръста си и тръгне следъ мене, ще придобие Животъ Вѣченъ.“ Едва Христосъ можа да намѣри 12 ученици, отъ които само десеть останаха вѣрни на учението Му до край. Двамата отъ тѣхъ се отказаха, но следъ време и тѣ се върнаха. Христосъ имаше и други 70 ученици, нѣкой отъ които още въ първо време измѣниха на учението. Отъ останалитѣ и досега има Негови ученици. Сегашнитѣ черкови принадлежатъ на последнитѣ Христови ученици. Коя черкова принадлежи на 12-тѣ? Тази черкова коренно се отличава отъ другитѣ. Христосъ казва на Петра: „Върху този камъкъ ще съградя църквата си.“ Следъ Христа се съгради римската църква, но колко християни загинаха въ време на инквизицията! Това не е Божествена църква. Божествена църква е онази, въ която Любовьта живѣе. Тази църква е направена и външно, и вѫтрешно, само отъ живи хора. Църквата на 12-тѣ Апостоли се отличава по това, че нейниятъ свещеникъ никога не сваля дрехитѣ си. Той нито се съблича, нито се облича. Църква, въ която свещеникътъ облича и съблича своитѣ одежди, е на 70-тѣ; църква, въ която свещеникътъ никога не сваля своитѣ одежди, е на 12-тѣ Апостоли, глава на която е Христосъ. Когато нѣкой облича и съблича добродетелитѣ си, той е произлѣзълъ отъ 70-тѣ ученици на Христа; когато нѣкой постоянно е облѣченъ въ своитѣ добродетели и не ги съблича, той е произлѣзалъ отъ 12-тѣ Христови ученици. Сега е време да се опредѣли, кой принадлежи къмъ живата църква. Привилегия е за човѣка да принадлежи къмъ тази църква. Който се числи къмъ нея, той носи въ себе си животъ, свѣтлина и любовь. Безъ тѣзи три качества, невъзможно е да сѫществуватъ правилни отношения между хората. Когато срещна човѣкъ съ сила, съ знание и съ любовь, той може да ми бѫде братъ, той може да ми бѫде и сестра. Силниятъ е започналъ отъ безсилието, човѣкътъ на свѣтлината е започналъ отъ тъмнината, любещиятъ е започналъ отъ безлюбието. Този е естествениятъ пѫть на развитие. Който е дошълъ до Любовьта, той е миналъ вече границитѣ на всички противорѣчия. Човѣкъ може да минава презъ всѣкакви положения на живота, това нищо не значи; това сѫ сѣнки на живота, преходни състояния. Въ края на краищата, той трѣбва да дойде до истинското положение на живота, въ което има смисълъ. Смисълътъ на живота е въ любовьта. Да обичашъ човѣка, значи да не му създавашъ ненужни страдания, да виждашъ хубавото въ него и всѣкога да си готовъ да му кажешъ истината. Какво лошо има въ това, ако кажешъ на човѣка, че отношенията му къмъ Първата Причина не сѫ правилни? Ако имашъ правилна връзка съ Първата Причина, като станешъ сутринь, веднага ще се свържешъ съ душитѣ на всички добри хора, ще имъ пожелаешъ Богъ да ги благослови и ще продължишъ своята работа. Такъвъ човѣкъ, като върви по пѫтя и види на земята кесия, пълна съ пари, той не се навежда да я вземе: минава — заминава, като че нищо не вижда. Ако я вземе, той счита, че ще обиди онзи, който я изгубилъ. Който е изгубилъ кесията съ паритѣ си, той самъ трѣбва да я намѣри. Ако нѣкой човѣкъ изгуби кесията съ паритѣ си изъ нѣкоя софийска улица, ще я намѣри ли, като се върне да я търси? Нѣма да я намѣри. Питамъ: какво може да се каже тогава за разбиранията на съвременнитѣ хора за живота, за Бога, за онзи свѣтъ? Тѣ постоянно спорятъ, има ли другъ животъ, или не, сѫществува ли Богъ, или не и т. н. Споредъ мене, нѣма защо да се спори по тѣзи въпроси. Съ една дума може да се каже: Красотата на живота седи именно въ това, че и другъ свѣтъ сѫществува, и Богъ сѫществува. Казано е: „Богъ е Любовь“. Значи, Единствениятъ, Който люби хората и ги познава, е Богъ. Казвате: Де ще Го видимъ? Бога ще видите и въ майка си, и въ баща си, и въ брата си, и въ сестра си — въ всички хора, и то по различни начини. Ако обичашъ Бога, ще обичашъ и формата, чрезъ която Той се проявява. Свещена е формата, чрезъ която Богъ се проявява. Въ всѣка форма има душа, частица отъ Бога, дето Той се проявява. Тази душа следи, хроникира всичко, което се върши около нея. Когато обичате нѣкого, това подразбира, че и вие отговаряте на Божията Любовь. Следователно, ще знаете, че въ свѣта, само Богъ люби. Когато вие обичате нѣкого, ще знаете, че Богъ въ васъ люби, а не вие самитѣ. Ако за моментъ само помислите, че вие обичате, ще изгубите любовьта си. Щомъ изгубите любовьта си, ще изгубите и младостьта си. Искате ли да бѫдете млади, любете всички хора и винаги помнете, че Богъ чрезъ васъ люби. Казвамъ: ние сме започнали съ първия Адамъ, направенъ отъ пръсть, а трѣбва да свършимъ съ втория, съ безсмъртния Адамъ, който носи Божията Любовь въ себе си. Щомъ е така, време е вече жената да освободи мѫжа отъ робство, и мѫжътъ да освободи жената отъ робство! Време е вече, приятельтъ да освободи приятеля си отъ робство! Дошло е време вече братътъ да освободи сестрата отъ робство, и сестрата да освободи брата отъ робство; господарьтъ да освободи слугата отъ робство, и слугата да освободи господаря отъ робство! Само по този начинъ, ще дойде въ хората възвишеното и благородното. Тогава, всички хора ще бѫдатъ отзивчиви къмъ страданията на другитѣ, и на тѣхнитѣ интереси ще гледатъ като на свои. Това значи истински човѣкъ. Този човѣкъ не говори много и не обещава много. Той мълчи, разсѫждава, обмисля и тогава говори. Нѣкои хора обичатъ много да говорятъ. Красиво е да се говори, но ако говорите, изберете такова мѣсто, дето всички могатъ да ви слушатъ. Ако не могатъ всички да ви слушатъ, по-добре не говорете. Ако си изворъ, или чешма, отъ която извира чиста, хубава вода, нека кранътъ ти бѫде широкъ, голѣмъ, водата да се излива изобилно навънъ, та като дойдатъ хората да черпятъ отъ тази вода, всѣки да си налѣе, колкото иска, да не става нужда хората да се каратъ и биятъ помежду си. Въ изобилието е смисълътъ на Божествения животъ. Първото нѣщо: свържете живота съ силата, знанието съ свѣтлината, красотата съ любовьта, а любовьта — съ вѫтрешната връзка! Съвременната култура, наука, както и съвременното човѣчество, сѫ се спрѣли при второто положение. Тѣ се стремятъ къмъ силата, къмъ свѣтлината, къмъ любовьта, но въпрѣки това не успѣватъ. Каквото днесъ придобиятъ, утре го изгубватъ. Силата има смисълъ, само когато се свърже съ живота; свѣтлината има смисълъ, когато произтича отъ знанието; любовьта има смисълъ, когато се подтиква отъ красотата. Ако работи по този начинъ, най-после човѣкъ ще дойде до третата фаза, до любовьта, като вѫтрешна връзка. Само тази любовь е въ сила да обедини хората въ едно тѣло и въ единъ духъ, да съзнаятъ, че сѫ части отъ Божествения животъ, отъ Великия Божественъ организъмъ. Когато хората дойдатъ до това положение, ще се изпълни писаното въ Свещената книга: „И ще избърша сълзитѣ отъ очитѣ имъ“. Кога ще бѫде това? Когато станете проводници на Божията Любовь въ живота. Когато всички хора по лицето на земята, били тѣ управляващи или управляеми, професори или ученици, проповѣдници или пасоми, майки или бащи, учители или ученици, господари или работници, съзнаятъ, че сѫ едно цѣло, тѣ взаимно ще си въздействуватъ. Между тѣхъ ще настане единство, и всички мѫчнотии въ живота имъ ще изчезнатъ, ще се стопятъ като свѣщь, и нѣма да остане страдалецъ въ свѣта. Казвате: Да дойде по-скоро това време! — Времето сме ние. — Кога ще бѫде това? — Отъ насъ зависи, отъ нашето вѫтрешно желание. — Кой ще направи това? — Ние. — Съ кого? — Съ Господа. Когато ние бѫдемъ готови, Господъ е вече готовъ, Той ни чака. За онзи, който иска, който търси съ всичкото си сърце, казано е: „Когато ме потърсите съ всичкото си сърце, ще ме намѣрите“. Съ това, азъ не искамъ да хвърлямъ върху васъ никакъвъ упрѣкъ, нито да ви обезсърдчавамъ, но казвамъ: положението, до което съвременното човѣчество е достигнало, е подобно на положението, въ което се намиратъ децата. Всѣки човѣкъ трѣбва да съзнае, че предъ него се открива велико бѫдеще. Нѣкой мисли, че за да намѣри Бога, трѣбва да се откаже отъ имането си; другъ, че трѣбва да се откаже отъ майка си, отъ баща си, отъ брата си и отъ сестра си; трети пъкъ мисли, че трѣбва да се откаже отъ държавата и т. н. Не, по този начинъ не можете да намѣрите Бога. Ще отидете на небето, и тамъ веднага ще ви запитатъ: Де сѫ майка ви и баща ви? Де сѫ братъ ви и сестра ви? Де е мѫжътъ ви, де е жена ви? — Нѣма ги, ние се отказахме отъ тѣхъ. — Ще се върнете назадъ, да ги намѣрите. Казано е въ Писанието: „Нито мѫжъ безъ жена, нито жена безъ мѫжъ“. Тѣзи нѣща не трѣбва да се разбиратъ буквално, но трѣбва да ги разглеждате въ тѣхния вѫтрешенъ смисълъ, като символи. Едно се изисква отъ васъ: Да бѫдете помежду си братя и сестри! Всѣки трѣбва да дойде до положението, като произнесе думата „братъ или сестра“, да се замисли дълбоко въ себе си, и въ ума му да възникнатъ най-възвишени и благородни мисли, а въ душата му да затрепти Божественото. „Последниятъ Адамъ е духъ животворещъ.“ Христосъ слиза вече отъ небето, а съ Него заедно - и ангелитѣ. Слизатъ ангели на силата, съ своитѣ мечове. Слизатъ ангели на красотата. Слизатъ ангели и на Любовьта. Красотата, свързана съ Любовьта, това е Небесната Дева, облѣчена съ дрехата на Любовьта и Мѫдростьта. Слиза Христосъ отъ небето, а съ Него заедно слизатъ и ангели, да ни покажатъ, какво нѣщо е Божията Любовь и какво — Божията Мѫдрость. Само така, ние ще имаме високъ идеалъ. Богъ ще преобрази земята. — Какъ? — Това нѣма да кажа. Вие ще бѫдете свидетели на това преобразование и тогава сами ще говорите за него. Това нѣма да стане изведнъжъ, но постепенно. Когато чистите кѫщата си, изведнъжъ ли става това? Въ първо време се вдига прахъ, шумъ, викъ, но после всичко се измива, изчиства, цѣлата кѫща свѣти, и вие свободно приемате приятелитѣ си, които ви посѣщаватъ. Какво трѣбва да правите до това време? Турете новитѣ връзки, а за старитѣ не мислете! Ако имате дългове, не мислете за тѣхъ; ако сте невежи, не мислете за невежеството си; ако сте грѣшни, не мислете за грѣховетѣ си! Каквото лошо имате въ себе си, престанете да мислите за него. Когато Любовьта слѣзе на земята, тя ще заличи грѣховетѣ ви, нѣма да ги споменава. Тя ще се справи като животворещъ духъ. Когато Богъ слѣзе, Той ще сѫди хората по човѣшки, а ще ги възкръси по Божествено. Следователно, първо ще има сѫдба, а после — възкресение. Не мислете, че сѫдбата ще стане на небето. Не, хората ще бѫдатъ сѫдени на земята. Когато се свърши сѫдбата, тогава ще дойде новиятъ животъ, тогава ще дойде възкресението. Щомъ сѫдбата мине, ще настане затишие, миръ. Тогава сѫдиитѣ ще напуснатъ сѫдилищата си; войницитѣ — своитѣ постове; свещеницитѣ — своитѣ църкви. Всички хора ще излѣзатъ вънъ свободни, радостни и весели, облѣчени въ новитѣ дрехи — дрехитѣ на Любовьта и Мѫдростьта. Въ Писанието се казва, че свещеницитѣ ще бѫдатъ облѣчени въ бѣли дрехи, препасани съ златни пояси. Тогава всички хора ще бѫдатъ гологлави, съ дълги коси. Тѣ нѣма да сѣятъ, както сега, но отъ хълмоветѣ ще потече масло. Тогава нѣма да има бури и противорѣчия, но навсѣкѫде ще се раздаватъ блага. И тъй, на онѣзи отъ васъ, които сѫ скръбни, безсилни, казвамъ: дръжте се за силата! На онѣзи, които не сѫ красиви, казвамъ: дръжте се за красотата! На онѣзи, които сѫ невежи, казвамъ: дръжте се за знанието! На онѣзи, които живѣятъ въ безлюбие, казвамъ: дръжте се за любовьта! На всички хора казвамъ: Дръжте се за живота, за знанието и за любовьта! 10. Беседа отъ Учителя, държана на 13 ноември, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание И рече Богъ И рече Богъ: „Да направимъ человѣка по образу нашему и по подобию нашему.“ Битие 1:26, Съвременниятъ животъ е изразъ на дълго минало. Животътъ не се създава сега. Това, което хората сега преживяватъ, е последствие на минали причини. Вследствие на това, въ живота се забелязва една необходимость. Понѣкога хората се чудятъ, защо нѣщата ставатъ така, както тѣ не желаятъ. Ако всички нѣща въ живота се създаваха сега, щѣше да има възможность да се измѣнятъ, но понеже тѣ сѫ създадени вече, сега не остава нищо друго, освенъ да се използуватъ по разуменъ начинъ, и ако се забележатъ нѣкакви погрѣшки, да се изправятъ. Който е запознатъ съ окултнитѣ науки, съ философията на живота, той може да чете редъ автори, които сѫ писали по тѣзи въпроси, за да си ги изясни още по-добре. Казвамъ: животътъ на всѣки човѣкъ представя вѫзелъ, въ който се прекръстосватъ неговото минало, настояще и бѫдеще. Следователно, миналото опредѣля настоящето, а настоящето ще опредѣли бѫдещето. Единъ великъ законъ е взелъ участие при създаването на човѣка, като го е извадилъ отъ първичнитѣ му условия и го е поставилъ на житейската сцена. Въ това отношение, човѣшката душа е връзка, съединителна нишка между физическия и Божествения свѣтъ. За напредналитѣ сѫщества, тя представя предметъ за изучаване. Ако искате да знаете, защо е създадена земята, ще ви кажа, че земята е Създадена за човѣка. Вънъ отъ човѣка, земята нѣма никакъвъ смисълъ. И наистина, преди човѣка земята не е сѫществувала. Тя е сѫществувала и тогава, но не въ това състояние, въ което я виждаме днесъ. Богъ рече: „Да направимъ человѣка, който да владѣе надъ рибитѣ, които живѣятъ въ водата, надъ птицитѣ, които живѣятъ въ въздуха и надъ животнитѣ, които живѣятъ на твърдата почва.“ Значи, Богъ опредѣли три елемента, които човѣкъ може да владѣе. При това създаване на човѣка не се казва, че той може да владѣе свѣтлината и огъня. Само първитѣ три елемента се дадоха на човѣка да ги владѣе. Рибитѣ представятъ първобитното състояние на човѣка, въ което не е сѫществувалъ почти никакъвъ моралъ. Отъ рибитѣ не е останала никаква книжнина, никаква култура. За тѣхъ може да се каже, че сѫ били нѣкакво разбойническо царство. Между тѣхъ сѫществува пълно разрушение. Рибитѣ се отличаватъ съ голѣма жестокость. Голѣмата имъ плодовитость се дължи, именно, на тази чърта. Тѣ снасятъ отъ 2000 — 3000 яйца, но всичко това се унищожава, гълта и, въ края на краищата, отъ тия яйца, едва ли ще излѣзатъ нѣколко рибки, които да продължатъ рода. Голѣмо изтрѣбление сѫществува между рибитѣ! Сѫщото може да се каже и за човѣка, когато е билъ въ диво състояние. Той е мислилъ, само когато се е намиралъ въ опасность. Това не е мисъль. Не може да се нарече философъ онзи, който мисли само въ усилни времена. Кой не мисли тогава? Въ една отъ миналитѣ си беседи казахъ: Права мисъль е онази, която се проявява при най-малкитѣ съпротивления. Когато богатитѣ, ученитѣ, духовнитѣ хора почнатъ да мислятъ, тогава ще имаме права мисъль. Казвате: Нима духовнитѣ хора не мислятъ? Да, и духовнитѣ хора още не мислятъ. Засега тѣ чувствуватъ, иматъ желания, действуватъ, но още не мислятъ. Хората смѣсватъ желанията съ мисъльта, но има грамадна разлика между правата мисъль и желанията. Наистина, желанието събужда мисъльта, но това още не е права мисъль. Такава мисъль е подобна на есенно цвѣте, което цъвти, но плодъ не вързва. Такива мисли сѫ еднодневки, които нѣматъ никакво развитие. Когато говоря за правата мисъль, азъ разбирамъ такава мисъль, която има благоприятни условия за развитие: да расте, да цъвне, да върже и да узрѣе. За да се предизвика една права, възвишена мисъль, човѣкъ трѣбва да има въ себе си най-добри условия, т. е. да бѫде създаденъ по образъ и подобие Божие. Ако човѣкъ не е образъ и подобие Божие, за права мисъль въ него не може да се говори. Защо? Защото правата, възвишената, идейната мисъль, иде само отъ Бога. Нѣкои отъ съвременнитѣ философи казватъ, че въ първичния животъ не е сѫществувала никаква мисъль, но мисъльта сега се проявява. Тѣ казватъ още, че въ първичния животъ не е сѫществувала никаква свѣтлина, но свѣтлината сега се проявява. Споредъ мене, това е точно обратно: и мисъльта, и свѣтлината сѫ сѫществували въ първичния животъ. Свѣтлината, както и мисъльта сѫ сѫществували презъ цѣлата вѣчность, а тъмнината и безмислието, т. е. отсѫтствието на мисъльта, се проявили отпосле. Преди всичко, трѣбва да се прави разлика между първичния и първобитния животъ на човѣка. Въ Писанието е казано, че първо се е явила свѣтлината въ свѣта, а после тъмнината се е опитала да я обсеби. Кой обсебва въ свѣта? — Само простиятъ, невежиятъ, който не разбира законитѣ. Когато детето гледа луната, струва му се, че ако простре рѫцетѣ си, ще я хване. Въ сѫщность, детето не може да обхване луната съ рѫцетѣ си. Да мисли, че може да я хване съ рѫцетѣ си, това говори за неговото невежество. Сѫщо така нѣкой казва: Моята мисъль е толкова обширна, че съ нея мога да обгърна цѣлия свѣтъ. — Да, твоята мисъль може да обгърне свѣта толкова, колкото детето може съ рѫцетѣ си да хване луната. Другъ казва: Азъ съмъ много търпеливъ човѣкъ. — Не се минаватъ два-три деня, срещате този човѣкъ скърбенъ, разплаканъ. Защо? Явило му се нѣкакво препятствие, нѣкаква мѫчнотия въ живота, която не могълъ да преодолѣе. Тази мѫчнотия дойде, за да му покаже, че нѣма търпение. Търпението е единъ отъ великитѣ стълбове, на които се крепи правата мисъль. Сега, азъ говоря върху въпроси, които засѣгатъ вашия животъ. Запримѣръ, отъ незапомнени времена още е казано: Каквото човѣкъ мисли, това става. Ако човѣкъ мисли по Божествено, и работитѣ ставатъ по Божествено: ако мисли по човѣшки, и работитѣ ставатъ по човѣшки; ако мисли по животински, и работитѣ ставатъ по животински. Както мислишъ, такъвъ ставашъ. Това е единъ фаталенъ законъ въ свѣта. Казвате: Съ какъвто дружишъ, такъвъ ставашъ. Това не значи, че по форма и съдържание ще станешъ като него, но направлението на твоя умъ, на твоето сърце и на твоята воля ще приематъ другъ изразъ. Съ каквато мисъль човѣкъ се свърже, такова въздействие ще укаже тя върху неговия мозъкъ; съ каквото желание човѣкъ се свърже, такова въздействие ще укаже то върху неговото сърце. Запримѣръ, когато човѣкъ преживява нѣкакво тежко състояние и не знае, че причинитѣ за това се криятъ въ неговия миналъ животъ, той се гнѣви на сѫдбата си и роптае срещу нея. Всѣки трѣбва да знае, че той самъ е създалъ сѫдбата си. Днесъ човѣкъ носи последствията на това, което е създалъ въ миналото си. Значи, последствията сѫ допуснати отъ Бога, но причинитѣ не сѫ отъ Него. Причинитѣ се криятъ въ самия човѣкъ. Първоначално, Богъ е далъ добри условия на всички хора, да се развиватъ, но едни отъ тѣхъ сѫ използували тия условия правилно, а други не сѫ ги използували, както трѣбва. Когато единъ студентъ свърши университетъ съ отличие, по пристрастие ли неговитѣ професори сѫ му турили този вѣнецъ на главата? Не, този студентъ е работилъ усърдно, той е развилъ дарбитѣ и способноститѣ си, които Богъ е вложилъ въ него първоначално. Ще кажете, че майката и бащата на този студентъ били способни. Да, на чешми, отъ които тече чиста, хубава вода, поставятъ мраморни курни, а на чешми, отъ които тече твърда вода, поставятъ прости курни. Споредъ водата и курната. Следователно, добриятъ синъ опредѣля своята майка и своя баща. Хубавиятъ сандъкъ опредѣля, какви скѫпоценности да се турятъ въ него. Казвате, че бащата и майката създаватъ синоветѣ и дъщеритѣ си. Това е вѣрно по отношение на Бога, но не и по отношение на хората. Бащата и майката не създаватъ синоветѣ и дъщеритѣ си, но тѣ представятъ само условия за тѣхното проявяване. Споредъ развитието си, синътъ и дъщерята сами ще избератъ своитѣ родители. Съгласно този законъ, развитието на човѣка опредѣля и неговото бѫдеще. Значи, бѫдещиятъ животъ на човѣка зависи отъ настоящия. Хората не подозиратъ даже великата цель, за която сѫ дошли на земята. Сега се приготовлява материалъ за тази велика цель. Мислитѣ и чувствата сѫ материалитѣ, отъ които ще се създаде бѫдещиятъ човѣкъ. „Да направимъ човѣка по образу нашему и по подобию нашему.“ Този образъ и подобие се заключава въ Божията мисъль. Който може да бѫде проводникъ на Божиитѣ мисли, той е човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие Божие. Въ това отношение, физическиятъ, т. е. проявениятъ свѣтъ, е създаденъ по образъ и подобие на Божествения. Погледнете на небето, на небеснитѣ свѣтила и ще разберете, съ каква точность е създаденъ този свѣтъ! При създаването на козмоса сѫ взели участие най-ученитѣ сѫщества. Ако се заемете съ изучаването на всички слънца и планети, ще видите, съ каква съвършена техника, съ каква висша механика сѫ си служили тия сѫщества. А всичко това говори за тѣхната висока култура. И рече Богъ: „Да направимъ человѣка по образу нашему и по подобию нашему.“ Отъ този стихъ се вижда, че до това време човѣкъ е сѫществувалъ нѣкѫде, но не е билъ направенъ по образъ и подобие Божие. Защо Богъ е извикалъ човѣка отнѣкѫде и отново го е създалъ, съвременната философия, както и окултната, не даватъ положителенъ отговоръ. И да се обясни по нѣкакъвъ начинъ този въпросъ, той все пакъ ще остане неразбранъ. Да бѫде човѣкъ създаденъ по образъ и подобие Божие, това подразбира да му сѫ дадени две качества: да мисли и да чувствува. Мѫдростьта създава условията за живота; тия условия пъкъ създаватъ науката. Ако науката не сѫществуваше, хората не биха могли да подържатъ своя организъмъ, да строятъ кѫщитѣ си, да уреждатъ помежду си срѣдства за съобщение. Що се отнася до външнитѣ условия на живота, тѣ могатъ да останатъ настрана, но първото необходимо условие за човѣка е да държи своя организъмъ въ пълна изправность. Това е отъ първа необходимость, защото човѣкъ е свързанъ съ всички живи сѫщества, които стоятъ по-долу и по-горе отъ него. Съвременнитѣ хора още не знаятъ за тази връзка и не разбиратъ нейното значение. Единъ день, когато хората дойдатъ до това пълно единение, когато съзнаятъ тази връзка, и животътъ имъ ще придобие смисълъ. Всички хора трѣбва да съзнаятъ, че сѫ едно тѣло и единъ духъ. Щомъ съзнаятъ това, тѣ ще бѫдатъ образецъ на Великия организъмъ, въ който всѣки ще намѣри своето опредѣлено мѣсто. Само при това положение човѣкъ може да бѫде свободенъ. Въ 24 гл. 46 ст. отъ Евангелието на Матея е казано: „Блаженъ този рабъ, когото, кога си дойде господарьтъ му, намѣри го да прави така!“ И азъ казвамъ: „Блаженъ този рабъ, когото, кога си дойде господарьтъ му, намѣри го да прави това, за което е поставенъ!“ Всѣки човѣкъ е поставенъ отъ Бога на опредѣлено мѣсто за нѣкаква велика цель, която той трѣбва да постигне. Нашитѣ желания не представятъ задачата, за която сме изпратени на земята. Ето защо, ние трѣбва да различаваме временнитѣ наши желания отъ желанията на Любовьта, отъ желанията на Бога. Любовьта е великъ свѣтъ, който има съвсемъ друго произхождение въ сравнение съ физическия. Безсмъртието на човѣка седи, именно, въ Любовьта. Когато хората се научатъ да изпълняватъ Божията воля, тѣ ще дойдатъ до закона на безсмъртието. Не е достатъчно само да чувствувате тази Любовь, но трѣбва да я изявявате. Казано е въ Писанието; „Любовьта на хората ще охладнѣе, споредъ условията на тѣхния животъ.“ Значи, споредъ лошитѣ условия на живота, любовьта на мнозина ще охладнѣе. Защо идватъ лошитѣ условия? Отъ неразбиране. Неразбирането пъкъ е присѫщо за онзи, който нѣма въ себе си развити органи за възприемане на истината. Запримѣръ, единъ отъ приятелитѣ ви седи при васъ и мисли нѣщо, но вие не знаете, какво мисли. Ако разбирахте законитѣ на свѣтлината, по нюанситѣ, които тя хвърля върху човѣшкото лице, вие щѣхте да разберете, какво мисли приятельтъ ви. Не само това, но и по отдѣлнитѣ части на лицето щѣхте да четете всичко, което мисъльта отразява: ще погледнете челото, носа, устата, странитѣ на вашия приятель и ще четете свободно мислитѣ му. Всичко, което човѣкъ мисли, е написано на лицето му. Както съвременнитѣ хора се съобщаватъ чрезъ радио, така единъ день ще се създаде апаратъ, съ помощьта на който ще се фотографиратъ, както мислитѣ, така и цѣлиятъ животъ на хората. Това ще се постигне само тогава, когато човѣкъ дойде до положение да владѣе рибитѣ, т. е. да завладѣе течната материя, понеже тя се отличава съ голѣма неустойчивость. Това ще се постигне само тогава, когато човѣкъ завладѣе птицитѣ, т. е. когато завладѣе въздухообразната материя и започне да разполага съ полета на своята мисъль. Понѣкога въображението на човѣка е толкова силно, че той започва да мисли, какво всичко може да направи. Често, млади и стари хора се осакатяватъ отъ своето въображение. Запримѣръ, нѣкоя бездетна жена осиновява едно дете и започва да си въобразява, какъ то ще порасне, ще я гледа на стари години, ще я утешава. Обаче, какво излиза? Това дете не само че не я гледа и утешава на стари години, но отгоре на това я измѫчва. Щомъ е намислила да осиновява дете, тази жена трѣбваше да се обърне за съветъ къмъ нѣкой опитенъ френологъ, физиономистъ и хиромантикъ и да разбере отъ него, дали детето, което мисли да осинови, е създадено по образъ и подобие Божие, или не. Ако не е създадено по образъ и подобие Божие, нека остане да си живѣе въ морето. Трѣбва ли човѣкъ да вземе при себе си една риба, или едно влѣчуго, или единъ волъ и да живѣе заедно съ него? Много хора държатъ въ домоветѣ си котки и кучета, но могатъ ли котката и кучето да влѣзатъ въ положението имъ, когато, напримѣръ, тѣ сѫ затруднени материално? Не, котката ще си мяуче, кучето ще си лае, безъ да влизатъ въ положението ви. Нѣкой казватъ, че котката се привързвала къмъ кѫщата. Вѣрно е това, котката е привързана и къмъ кѫщата, и къмъ мишкитѣ, но по никой начинъ, тя не може да влѣзе въ вашето материално затруднение. И тъй, въ разумния животъ човѣкъ самъ не може да живѣе. Съ кого ще живѣе тогава? Съ Бога. Ако той не обича Бога и не живѣе за Него, мислитѣ му никога нѣма да бѫдатъ прави. Какво трѣбва да мислите за Бога? За Бога ще мислите, че Той е правата мисъль, че Той е най-възвишеното, най-идеалното сѫщество. Щомъ помислите, че Богъ ви наказва, че не е еднакво разположенъ къмъ всички, вие сами се ограничавате. Това показва, че нѣмате идеалъ въ себе си, че не сте създадени по образъ и подобие Божие. Не, и цѣлиятъ свѣтъ да се обърне противъ васъ, вашиятъ идеалъ трѣбва да остане непоколебимъ и да кажете: Каквото и да става около мене, азъ зная, че въ Бога противорѣчия нѣма. Божията Любовь е неизмѣнна, а противорѣчията сѫществуватъ въ мене. Богъ разбира всички живи сѫщества, което се вижда отъ това, че имъ създава условия на земята, да се проявятъ. Той вижда тѣхния трудъ, вижда работата, която тѣ вършатъ, но въпрѣки това не може да имъ помогне, т. е. не може да ги направи щастливи. Богъ може да продължи нашия животъ, но докато не ни прекара презъ нещастието, не може да ни направи щастливи. Той казва: „Вие трѣбва да познаете доброто и злото, както Адамъ и Ева го познаха.“ Злото въ свѣта сѫществува като условие да се прояви доброто. Въ дъното на всѣко страдание се крие зло. Въ Любовьта нѣма зло, а въ съмнението пъкъ нѣма любовь. Злото се крие въ дъното на всички отрицателни прояви въ живота. Злото представя разумни сѫщества, които живѣятъ по закони, точно противоположни на доброто. Тѣхната задача е да вмъкнатъ цѣлото човѣчество въ кривъ пѫть. Щомъ намислите да направите едно добро, или да предприемете нѣкаква работа за своето развитие, тѣ веднага се противопоставятъ. Ако имате желание да учите музика, напримѣръ, тѣ казватъ: Не ви трѣбва сега музика. Вие имате по-важна работа, която трѣбва да свършите. После ще учите музика. Речете ли да се помолите, тѣ казватъ: Оставете сега молитвата! Вижте, че яденето ви ще загори! Или, погледнете, време е да посрещнете дъщеря ви, която иде отъ пѫть. — Това съ измислици отъ тия сѫщества, съ цель да отклонятъ ума ви отъ по-важни работи. Едно трѣбва да знаете: не е ваша дъщеря онази, която пристига съ тренъ или съ автомобилъ. Когато дъщеря ви дойде на този свѣтъ, съ какъвъ тренъ, или съ какъвъ автомобилъ пристигна? Кой бѣше номерътъ на нейния автомобилъ, не знаете. Значи, всѣко нѣщо, което пристига съ тренъ, или съ автомобилъ, не е реално; всѣко нѣщо, което пристига безъ автомобилъ, безъ тренъ, е реално. Реалното въ свѣта иде по сѫщия начинъ, както Христосъ се яви на ученицитѣ си следъ възкресението и каза: „Миръ вамъ!“ Христосъ не дойде съ никакъвъ автомобилъ. Той неочаквано се яви предъ ученицитѣ си и ги благослови. Като Го видѣха, ученицитѣ му се смутиха и се запитаха помежду си, какъ дойде Христосъ при тѣхъ при затворена врата? Тѣ останаха изненадани отъ това явяване на Христа, но не можаха да си отговорятъ. Казвамъ: сегашниятъ животъ на хората е изразъ на тѣхното минало. Ето защо, всѣки трѣбва да се справи съ миналото си. Сегашната епоха е къмъ края си вече, тя е на завършване. Тритѣ елемента въ свѣта — земя, вода и въздухъ — сѫ завладани вече. Земята е завладана, водата е завладана и въздухътъ е завладанъ. Днесъ хиляди лодки и параходи кръстосватъ водитѣ на цѣлия свѣтъ, ловятъ рибитѣ, консервиратъ ги и ги изпращатъ въ търговията. Рибитѣ не намиратъ покой отъ хората. И въздухътъ е сѫщо тъй завладанъ. Днесъ балони, цепелини, аероплани летятъ изъ въздуха, и оттамъ пущатъ бомби, стрелятъ срещу неприятеля. Следователно, и тритѣ елемента сѫ вече завладани, не остава нѣщо да се завладява. И сега, за да дойде благословението въ свѣта, хората трѣбва да минатъ презъ голѣми страдания. Това положение, именно, поставя хората предъ голѣми противорѣчия. Когато е създавалъ свѣта, Богъ е предвидѣлъ външнитѣ противорѣчия, но тѣ сѫ неизбѣжни, тѣ сѫ необходимъ законъ за развитието на човѣчеството. Когато вадите нѣкаква руда, не срещате ли противорѣчия? Голѣми противорѣчия срещате, но тѣ се оправдаватъ съ благата, които придобивате отъ тази руда. Вие поставяте рудата въ пещь, нагрѣвате я съ вѫглища, и непотрѣбното отъ нея, сгурията, излиза навънъ, а цѣнното, металътъ, остава въ пещьта и го използувате за разни цели. Значи, противорѣчията, страданията въ живота сѫ необходими, за да се извади непотрѣбното отъ човѣка и да се изхвърли навънъ, а потрѣбното, т. е. ценното, да остане въ него, като качество на човѣшката душа. Всѣко нѣщо, което не може да се използува за работа, е непотрѣбно. Грѣхътъ въ свѣта е сгурията, шлакътъ, който, при стопяването на рудата, се отдѣля настрана. Благородниятъ металъ, или скѫпоценниятъ камъкъ е доброто, което се употрѣбява за работа въ живота. Значи, онзи материалъ, който влиза въ работа при съграждането на нашия бѫдещъ животъ, е доброто. Онзи материалъ пъкъ, който не влиза при съграждането на нашия бѫдещъ животъ, е злото. Умразата, лъжата, съмнението, лицемѣрието не сѫ само състояния, презъ които човѣкъ минава, но сѫ известенъ родъ материя, съ която той си служи. За лъжата, напримѣръ, се изисква специфиченъ материалъ; за умразата пакъ се изисква специфиченъ материалъ. Нѣкой казва: Азъ не искамъ вече да лъжа. — Щомъ не искашъ повече да лъжешъ, трѣбва да те прекаратъ презъ огънь, както правятъ съ рудата, за да отдѣлятъ отъ тебе нечистата материя на лъжата и да я изхвърлятъ навънъ. Който си служи съ лъжата, той създава въ себе си известни форми, известни образи, които играятъ ролята на примамки. Запримѣръ, какъ ще може търговецътъ да излъже купувача, ако не му покаже нѣкаква форма? Ако нѣмате каква и да е външна форма за нѣщата, вие не можете да лъжете. Следователно, много хора сѫ натрупали богатства чрезъ лъжа. Лъжата е единъ отъ начинитѣ за обогатяване. Който лъже, той се освобождава отъ материята на лъжата въ себе си. Когато нѣкой човѣкъ ви излъже нѣколко пѫти, той се радва, защото по този начинъ неговиятъ умъ се развива. Въ лъжливитѣ хора умътъ е силно изостренъ, тѣ мислятъ много, но и разрушителнитѣ способности въ тѣхъ сѫ силно развити. Ако искашъ да разрушавашъ, ще вървишъ по пѫтя на злото; ако искашъ да съграждашъ, ще вървишъ по пѫтя на доброто. Злото и доброто сѫ два противоположни метода, които действуватъ въ живота. Богъ, както и невидимиятъ свѣтъ, си служи съ двата метода. Когато хората си служатъ съ злото, тѣ причиняватъ голѣми пакости, защото не знаятъ законитѣ, на които злото се подчинява. Обаче, когато Богъ си служи съ злото, понеже знае законитѣ, Той го употрѣбява точно на своето време и мѣсто, вследствие на което, никому не причинява пакость. Следователно, въ рѫцетѣ на Бога и злото, и доброто даватъ еднакви резултати. Затова е казано: „Всичко, което Богъ върши, е за добро.“ И сега даже, като не разбиратъ законитѣ, щомъ се намѣрятъ въ трудно положение, хората прибѣгватъ къмъ лъжата. Тѣ мислятъ, че по този начинъ ще подобрятъ положението си. Наистина, положението имъ понѣкога се подобрява, но временно само, а следъ това се натъкватъ на по-голѣми страдания. За предпочитане е да пострадашъ малко, отколкото да излъжешъ; за предпочитане е да полежишъ малко въ затворъ, отколкото да излъжешъ. Онзи, който предпочита лъжата предъ истината, той мисли, че животътъ е само на земята. Малко хора има на земята, които могатъ да говорятъ истината. По този въпросъ азъ говоря принципално, нѣмамъ предъ видъ личностьта на човѣка. Злото седи въ личностьта, а личностьта е отживѣла своето време. Често, заради своята личность, човѣкъ е принуденъ да измѣня на Божественото въ себе си, вследствие на което се натъква на голѣми страдания. Питамъ: коя майка, следъ като е лъгала децата си съ различни караконджовци, съ самодиви, е допринесла нѣщо добро за тѣхъ? Коя майка, като е обещавала разни нѣща на децата си и не изпълнявала своитѣ обещания, е допринесла нѣщо добро за тѣхъ? Въ резултатъ на тия лъжи и неизпълнени обещания, децата сѫ изгубили уважението и почитьта къмъ родителитѣ си. Още докато е било въ утробата на майка си, малкото дете е изгубило уважението си къмъ нея. Защо? Защото презъ всичкото време на бременностьта си, майката се е съмнявала въ Бога, въ всичко велико и красиво въ живота. Всѣко съмнение въ Великото Начало на живота е въ сила да опорочи душата на човѣка. Ние не говоримъ за нѣкакъвъ Богъ, създаденъ отъ хората, принадлежащи къмъ разни черкови, но говоримъ за Единния Богъ, въ Когото живѣятъ всички хора и отъ Когото зависи благото на всички хора. Ние говоримъ за онова Първо Начало въ живота, което ражда въ насъ знанието, любовьта, което създава въ насъ вѫтрешенъ потикъ къмъ освобождаване отъ мѫчнотиитѣ, отъ злото въ свѣта. Хората мислятъ, че тъй както се проявяватъ, това е човѣкътъ въ тѣхъ. Тѣ не знаятъ истината по този въпросъ. Да, външното, което виждаме въ човѣка, това е той, външниятъ човѣкъ, но има друго едно сѫщество въ него, което работи; то представя вѫтрешния човѣкъ, или Божественото начало въ човѣка. Преди нѣколко деня, дойде при мене една госпожа, която преживѣла голѣми душевни кризи и страдания, вследствие на което изгубила смисъла на живота, изгубила вѣра въ сѫществуването на Бога, на задгробния животъ, и започнала да вѣрва само въ сѫществуването на този животъ. Казвамъ ѝ: права си, вѣрвай само въ този животъ, но наблюдавай се и ще видишъ, че ти, не само че вѣрвашъ въ много нѣща, но дори си суевѣрна. Тогава тя потвърди думитѣ ми, като каза: Наистина, когато ме осѫдиха на смърть чрезъ обесване, тя била обвинена въ нѣщо, вѫтре въ мене нѣщо ми подсказваше, че нѣма да ме обесятъ. И така излѣзе, впоследствие ме оправдаха. Азъ погледнахъ рѫката ѝ и казахъ: Докато линията на живота ти е така добре развита, и два пѫти да те турятъ на вѫже, пакъ нѣма да те обесятъ. Приятелитѣ ти отъ невидимия свѣтъ се застѫпиха за тебе и спасиха живота ти. Тогава тя продължи: Щомъ е така, наистина, азъ имамъ вѣра, но вѫтрешна. Външно често се разколебавамъ, но вѫтрешно се държа, уповавамъ на нѣщо. Казвамъ ѝ: ти ще знаешъ, че Богъ, за Когото говоря, живѣе въ всѣка душа. Той не е нито само въ черковитѣ, нито само въ известни духовни общества. Той не е и на небето само, но изобщо, Той живѣе навсѣкѫде въ цѣлокупния животъ и се проявява - де повече, де по-малко, споредъ това, доколко разнитѣ сѫщества сѫ Му дали достѫпъ да се прояви. Подъ думата „небе“ ние разбираме разумния животъ, въ който Богъ се проявява. Той се проявява и въ сърцата на праведнитѣ хора. Когато сърцата на хората се пречистятъ, тѣ ще усѣтятъ присѫтствието на Бога въ себе си. Нѣма по-велико, по-красиво сдружение въ свѣта отъ дружбата на хората съ Бога! „Блаженъ този рабъ, когото, кога господарьтъ му дойде, намѣри го да върши, каквото му е заповѣдалъ!“ Какво му е заповѣдано? Заповѣдано му е да бѫде носитель на Божията Любовь и Мѫдрость. Следователно, всѣки човѣкъ може и трѣбва да бѫде носитель на Божествената Любовь и Мѫдрость! Съвременнитѣ хора сѫ крайно индивидуализирани, вследствие на което, любовьта имъ е толкова отслабнала, че всѣки мисли само за себе си. Днесъ почти всички хора си служатъ съ насилие, всѣки иска да се наложи на другия. Вие имате известна идея, известно вѣрую, и като срещнете нѣкой човѣкъ, искате той да възприеме вашето вѣрую, да мисли като васъ. Ако този човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие, той ще ви слуша, ще ви се радва, нѣма защо непременно да мисли и да вѣрва като васъ. Като ви говоря по този начинъ, азъ нѣмамъ за цель да ви карамъ да вѣрвате въ Бога, нито пъкъ да ви заставямъ да мислите като мене. Моята задача не седи въ това, но азъ искамъ да събудя възпоменанията ви за вашето минало, които да свържете съ настоящето си, за да имате възможность нѣкога да проникнете въ вашето бѫдеще. Бѫдещето е новиятъ свѣтъ, който сега се създава. Този свѣтъ опредѣля условията за новия човѣкъ, за новия Адамъ, който сѫщо така сега се създава. Съ това се преповтаря историята на миналото. Новиятъ Адамъ ще бѫде създаденъ по образъ и подобие Божие. Той нѣма да убива, нѣма да лъже, нѣма да се съмнява. Неговата мисъль ще бѫде права мисъль; той ще има много по-голѣми знания отъ съвременния човѣкъ, но ще има много още да учи. Новиятъ човѣкъ, който сега се създава, азъ наричамъ човѣкъ на свѣтлината. Вие живѣете въ епоха, когато новиятъ Адамъ се създава, и всички ще го видите. Той иде вече въ свѣта! Казвате: Кога ще бѫде това? — Когато луната потъмнѣе, когато слънцето изгасне, когато звездитѣ се разрушатъ. Това е споредъ Писанието. На съвремененъ езикъ преведено, това означава: когато стариятъ строй се замѣни съ новъ, по-правиленъ, по-разуменъ, съгласенъ съ Божиитѣ закони, тогава ще дойде новиятъ човѣкъ, новиятъ Адамъ, Синъ Человѣчески. Тогава всички хора ще минатъ презъ него и ще станатъ като него. Това значи: Дошло е Царството Божие, Новото Царство на земята. Тогава хората пакъ ще живѣятъ на земята, но ще могатъ да посещаватъ и слънцето, и луната; ще ходятъ, дето пожелаятъ, ще иматъ свободенъ билетъ. Запомнете думитѣ ми и ще ги провѣрите. Тогава тѣлата на хората нѣма да бѫдатъ толкова тежки, както сегашнитѣ. Новитѣ хора ще могатъ да видоизмѣнятъ тѣлата си, споредъ желанието и нуждитѣ си: тѣ ще ставатъ видими и невидими, ще ги свиватъ и разширяватъ. Когато пожелаятъ, тѣ ще отиватъ на разходка до слънцето и ще се връщатъ обратно на земята, безъ да става нужда да разправятъ на другитѣ, какво има на слънцето, защото всѣки самъ ще може да провѣри това. Когато двама приятели се срещнатъ, тѣ ще сподѣлятъ впечатленията си отъ слънцето, ще се разговарятъ по научни въпроси, безъ да се съмняватъ единъ въ другъ. Могатъ ли при това положение хората да се каратъ помежду си? Когато жената има нѣкаква скръбь, понеже има свободенъ билетъ до слънцето, тя ще вземе билета си, ще отиде да се разходи и ще смѣни скръбьта си. Когато синътъ или дъщерята искатъ да се разходятъ, ще взематъ билета си и хайде на слънцето! Всички въ дома ще знаятъ, че дъщерята или синътъ сѫ отишли на разходка до слънцето. Тѣзи билети не сѫ гратисъ, както нашитѣ на земята, но сѫ привилегировани билети. Казвате: Защо трѣбва да се разхождаме съ тия билети? — За да трансформирате състоянията си. Застоятъ носи смърть, а движението — животъ. Вѣчниятъ животъ представя вѣчно движение, вѣченъ стремежъ. Това движение не подразбира лутане, но съзнателно движение. Като не знае, какво да прави, земята се движи около себе си и около слънцето. Когато хората не знаятъ, какво да правятъ, и тѣ трѣбва да се движатъ. Питамъ: какъ мислите, въ границитѣ на Божиитѣ възможности, само единъ начинъ ли сѫществува, по който свѣтътъ може да се създаде? Много начини има, по които свѣтътъ може да се създаде. Казано е въ Писанието, че първиятъ день Богъ създаде небето и земята. Съвременнитѣ учени пъкъ, като говорятъ за земята, тѣ разглеждатъ нейнитѣ пластове, какъ били нагънати, пречупени и оттукъ вадятъ своитѣ заключения. Промѣнитѣ, презъ които е минала земята, включватъ единъ дълъгъ периодъ отъ време, което не противорѣчи на Писанието. Тамъ е казано „въ първия день“, но трѣбва да се добави думата „Божественъ“. И тогава, като се каже „въ първия Божественъ день“, това подразбира вече онзи дълъгъ периодъ отъ време, презъ който нашата земя е минала редъ промѣни, докато дойде до положението, въ което я намираме днесъ. Едно трѣбва да знаятъ ученитѣ, а именно: каквито огъвания или пречупвания да сѫ ставали съ земнитѣ пластове, въ всичко това има голѣма разумность. Ако една мравя започне да лази по стенитѣ на вашата кѫща, тя нѣма да се запита, защо сѫ прави, а не перпендикулярни, обаче, всѣко разумно сѫщество ще разбере, че тукъ се крие нѣкаква разумность, нѣкакви закони. Ако сѫщата мравя попадне на тухлитѣ, на циглитѣ въ тази кѫща, тя нѣма да разбере, защо сѫ направени тия издадени и хлътнали мѣста между тѣхъ. Обаче, разумниятъ човѣкъ ще разбере значението на тѣзи нѣща, ще знае, че по този начинъ кѫщата се предпазва отъ дъждоветѣ. Та, споредъ условията на миналото, земята е била създадена по единъ начинъ, но сега тя ще претърпи такива промѣни, такова размърдване, че хората ще се принудятъ да напуснатъ кѫщитѣ си и да бѣгатъ вънъ. Тогава на всички хора ще се даде по единъ свободенъ билетъ и ще имъ се каже: Издаденъ е новъ законъ, споредъ който, за известно време, всѣки трѣбва да излѣзе отъ кѫщата си. Ако не искатъ доброволно, на сила ще ги заставятъ да излѣзатъ. Невидимиятъ свѣтъ разполага съ много срѣдства затова. Тъй както днесъ свѣтътъ се преустройва, на хората предстои велико бѫдеще. Предъ тѣхъ се разкрива велика наука за изучаване на законитѣ и явленията въ свѣта. Съвременната наука и религия представятъ само условие за възпитание на хората. Тѣ не могатъ коренно да видоизмѣнятъ, да преобразятъ човѣка. За бѫдещето развитие на човѣка се изисква нова наука, нова религия. За новия човѣкъ Христосъ е казалъ, че той ще служи на Бога въ Духъ и Истина. Съвременниятъ човѣкъ, обаче, не може още да се кланя на Бога въ Духъ и Истина. Защо? Защото той още не е приложилъ закона на любовьта. За въ бѫдеще всѣки християнинъ трѣбва да има въ дома си едно свободно легло за свой приятель, че като му дойде на гости, да може добре да го приеме. Днесъ всѣки мисли за себе си: нарежда си една, две и повече стаи, но не мисли да опредѣли едно специално легло за свой приятель. Това говори за користолюбието на съвременнитѣ хора. Въ противовесъ на користолюбието се създали хотелитѣ. Едно време тѣ сѫ били известни подъ името „странноприемници,“ но сега сѫ преименувани подъ названието „хотели“ и сѫ придобили съвършено материаленъ характеръ. Казвамъ: възгледитѣ, разбиранията на съвременнитѣ хора за онзи свѣтъ сѫ съвършено изопачени и стоятъ далечъ отъ истината. Запримѣръ, почти всички религии говорятъ за онзи свѣтъ и казватъ, че като умре, човѣкъ отива при Христа, при ангелитѣ. Може да е вѣрно и това, но важно е, като отиде човѣкъ тамъ, какво ще разбере. Когато нѣкой ученикъ заведе малкото си братче или сестриче на училище, да слуша, какъ учительтъ преподава, какво ще научи това малко дете? Нищо нѣма да научи, нито ще разбере нѣщо. Следователно, отиването въ училище има смисълъ само тогава, когато ученикътъ е готовъ да разбира, какво учительтъ преподава. Думата „разбиране“ означава, като влѣзе човѣкъ въ общение съ нѣкой свѣтъ, да може разумно да използува условията на този свѣтъ. Днесъ хората се готвятъ, именно, за тѣзи нови условия. Днесъ почти всички политически партии искатъ да внесатъ подобрение въ живота на хората, да ги засилятъ икономически и духовно, но нищо не постигатъ. Защо? Понеже нѣматъ правилни методи, не знаятъ, какъ да постигнатъ това. Събиратъ пари, дрехи, раздаватъ ги на бедни, но никакъвъ резултатъ не постигатъ. Често паритѣ, дрехитѣ, не отиватъ на своето местоназначение. Какво може да се постигне при такъвъ редъ на нѣщата? Мнозина подържатъ идеята, че трѣбва да се прави добро, но щомъ дойде до приложение на тази идея, нѣма хора, които да я реализиратъ. Впрочемъ, има такива хора, но тѣ съ малко на брой, а трѣбва да се увеличатъ. За да се постигне това увеличаване, всѣки трѣбва да се стреми къмъ реализиране на своитѣ вѫтрешни идеали. Ако се говори само, безъ да се прилагатъ идеитѣ въ живота, хората ще дойдатъ до положението да се оправдаватъ и да казватъ: Ако не днесъ, утре все ще се направи нѣщо повече. — Да, утре ще се постигне нѣщо повече отъ вчера, но който отлага отъ днесъ за утре, той закъснява. Затова, нека всѣки се научи по-малко да говори, а повече да прилага Божественитѣ идеи въ живота, за да ги провѣри. Не разказвайте на хората, какво мислите да правите, но прилагайте. За тази цель, човѣкъ ще живѣе едновременно два живота: той може да живѣе въ малка, проста къщичка, но сѫщевременно ще носи въ ума си мисъльта за нѣщо велико, грандиозно; той може да заема най-простата служба въ живота, но по мисъль, може да бѫде пръвъ министъръ въ България. При сѫщото положение, този човѣкъ може да има такова знание, съ което да разрешава всички трудни задачи въ живота си. Това знание не е ли подобно на елексира на живота? Съ този елексиръ човѣкъ може самъ да се лѣкува, да се подмладява. Обаче, това знание е достѫпно само за онѣзи, въ които висшето съзнание е пробудено. Който иска да познае, какво знание има, каква е неговата сила и любовь къмъ Бога, нека тури дѣсната или лѣвата си рѫка на нѣкое болно мѣсто въ организъма си и да следи, ще мине ли болката му и за колко време ще мине. Ако имате пълна вѣра и любовь къмъ Бога, безъ никакви колебания и съмнения, каквито болки, страдания и противорѣчия да имате въ живота си, тѣ моментално ще изчезнатъ. Велика сила се крие въ човѣка, който има любовь къмъ Бога! Този човѣкъ е въ сила самъ да се лѣкува съ поставяне на рѫката си върху болното или парализираното мѣсто. Нѣщо повече даже: ако такъвъ човѣкъ срещне нѣкой свой неприятель, който иска да го убие, достатъчно е първиятъ да вдигне рѫката си срещу неприятеля си, за да го обезсили. Казвате: Вѣрно ли е всичко това, или е нѣщо като приказкитѣ „Хиляда и една нощь“? Това всѣки самъ може да провѣри, а може да проследи и безброй такива примѣри въ живота. Има хора, които сѫ спирали апашитѣ въ пѫтя имъ и сѫ попрѣчвали на тѣхнитѣ замисли. Има случаи, когато апашитѣ пъкъ сѫ спирали хора и сѫ ги обирали. Азъ говоря за човѣка, който има Божията Любовь въ себе си. Такъвъ човѣкъ е въ сила да направи всичко. Защо? Защото доброто е по-силно отъ злото. Когато нѣкой човѣкъ е слабъ по отношение на злото, това показва, че той е слабъ по отношение на Божията Любовь. При живота, който хората прекарватъ на земята, пъленъ съ безброй примѣри за проява на Божията Любовь и за нейната сила, трѣбва ли още да имъ се проповѣдва тази любовь? И следъ всичко това, обаче, срещате хора въ свѣта, които и днесъ питатъ: Сѫществува ли, наистина, въ свѣта Божията Любовь? Защо се задава този въпросъ? Защото днесъ хората вѣрватъ само въ човѣшката личность. А какво е личностьта на човѣка? Тя е най-нереалното, най-промѣнчивото нѣщо въ свѣта. Каквото мнение и да има обществото за васъ, добро или лошо, достатъчно е да кажете на нѣкой вестникарь, че подарявате на България два милиона лева, за да започнатъ всички вестници да пишатъ най-добри работи за васъ. Вие още не сте дали паритѣ, но вестницитѣ сѫ пълни вече съ хвалби по вашъ адресъ. Обаче, ако единъ човѣкъ отиде въ редакцията на нѣкой вестникъ и съобщи, че обича Бога, тѣ ще му кажатъ: Това не се отнася до насъ; съ такива работи ние не се занимаваме. Вестницитѣ считатъ за по-важно събитие факта, че нѣкой подарилъ два милиона лева на България, отколкото това, че нѣкой обичалъ Бога. Споредъ мене, ако се намѣри нѣкой да пише въ вестницитѣ, че еди-кой си обича България, това съобщение ще допринесе на България много повече, отколкото факта, че еди-кой си ще ѝ подари даже и десеть милиона лева. Любовьта на единъ човѣкъ само, струва много повече, отколкото десетьтѣ милиона лева, подарени на нѣкого. Азъ бихъ желалъ да срещна въ България поне по десеть души между проповѣдницитѣ, управницитѣ, учителитѣ, ученитѣ, родителитѣ, които да любятъ Бога, както трѣбва. Съвременнитѣ хора не любятъ Бога, затова между тѣхъ често се раждатъ спорове и недоразумения. Между хора, които обичатъ Бога, споръ не сѫществува. Защо ще спорятъ двама братя за имането си? Щомъ седнатъ на бащината трапеза, и за двамата ще има ядене. Казвамъ: сега настѫпва епоха на колективното, а не на индивидуалното, на личното. Всѣка мисъль, която се явява въ ума на човѣка, трѣбва да бѫде достѫпна за Бога, за ангелитѣ, за светиитѣ, за добритѣ хора, за добритѣ риби, птици, животни и растения. Казвате: Нима има и риби добри? Нима има и птици добри? Има добри риби, добри птици, добри животни, както и добри хора. Запримѣръ, има нѣкои видове риби, които се хранятъ само съ водорасли. Тѣзи риби още не сѫ известни на съвременнитѣ учени. Следователно, права мисъль е онази, която е достѫпна за всички живи сѫщества. Когато такава мисъль проникне въ ума на човѣка, той ще почувствува въ себе си Божието присѫтствие. Присѫтствието на Бога въ човѣка пъкъ, му дава сила, мощь, да гради въ себе си. Правата мисъль е творческа. Който има тази мисъль въ себе си, той може болни да лѣкува, мъртви да възкръсява. Ако нѣкой каже, че има правата мисъль въ себе си, ще го заведа при единъ слѣпъ и ще му кажа: Постави сега рѫцетѣ си на очитѣ на този слѣпъ и се помоли да прогледа. Ако слѣпиятъ прогледа, ти имашъ правата, Божията мисъль. Ако слѣпиятъ не прогледа, ти нѣмашъ Божията мисъль въ себе си, нѣмашъ Божието благословение. Значи, всѣки опитъ освобождава човѣка отъ заблужденията. Тъй щото, не е достатъчно само на думи да се говорятъ нѣщата, но тѣ трѣбва да се провѣрятъ, да се подложатъ на опитъ. Ако имаме поне десеть души въ България, които носятъ въ себе си правата мисъль, съ едно полагане на рѫката си върху очитѣ на слѣпи, тѣ ще ги излѣкуватъ. И тогава слѣпи, хроми, клосни, болни, луди нѣма да има. Какво по-хубаво отъ това? Задачата на тия хора е да възстановятъ нормалния животъ, безъ пари, безъ материални възнаграждения. Тѣ ще направятъ това отъ любовь къмъ Бога. Когато такъвъ човѣкъ влѣзе въ дома на слѣпия, ще му каже: Вѣрвашъ ли, че азъ любя Бога? — Какъ да вѣрвамъ, когато съмъ слѣпъ? — Ако туря рѫцетѣ си върху очитѣ ти и повѣрвашъ, че азъ любя Бога, ти ще прогледашъ. Ако не повѣрвашъ, за винаги слѣпъ ще останешъ. Значи, проглеждането ти ще бѫде доказателство, че азъ любя Бога. Когато човѣкътъ на правата мисъль влѣзе въ единъ домъ, всѣкакъвъ споръ, всѣкакви недоразумения и противорѣчия ще изчезнатъ отъ този домъ. Този човѣкъ носи въ себе си миръ и свѣтлина, любовь и знание, радость и веселие. Какво виждаме днесъ? Всички хора изпитватъ вѫтрешенъ гладъ: гладъ въ ума, въ сърцето, въ душата и въ духа си — навсѣкѫде има гладъ. Всички съвременни хора гладуватъ. „Блаженъ този рабъ, когото, кога дойде господарьтъ му, намѣри го, че върши онова, което е опредѣлилъ.“ Щомъ е така, нѣма какво да се спори въ сегашния животъ. Този животъ е изигралъ вече своята роль; той е причина за падане на човѣчеството. Сегашниятъ строй на живота има и добри потици, но той не може да послужи за основа на бѫдещия животъ. Следователно, бѫдещиятъ строй на живота ще представя съвсемъ новъ типъ. Който иска да има бѫдеще, той трѣбва да влѣзе въ новия животъ. Този животъ е реаленъ, не е нѣщо фантастично, нито е извънъ земята. Бѫдещиятъ животъ ще е по-реаленъ отъ настоящия. Едно отъ качествата на новия Адамъ е това, че той нѣма да умира. Той ще живѣе, колкото иска. Като живѣе 200 — 300 — 1000 години, той ще извика приятелитѣ си и ще имъ каже: Приятели, викатъ ме вече отъ онзи свѣтъ, и азъ решихъ да си замина. Отъ всѣка станция ще ви се обаждамъ, като по радио, да знаете, де съмъ. Това значи, че новиятъ човѣкъ нѣма да умира. Обаче, докато се създаде този новъ човѣкъ, тѣлата на съвременнитѣ хора трѣбва да претърпятъ коренно преобразование. Питамъ: този новъ животъ не е ли по-добъръ отъ сегашния, пъленъ съ страдания и нещастия? Новиятъ човѣкъ ще бѫде създаденъ по образъ и подобие Божие. И тъй, вложете Любовьта въ душата си! Въ всѣки човѣкъ е вложено Божествено начало, въ което той трѣбва да има пълно довѣрие, за да се освободи отъ всѣко съмнение, подозрение, терзание. Мнозина роптаятъ противъ Бога, че имъ изпратилъ страдания. Страданията сѫ привилегия за човѣшката душа. И Христосъ бѣше изложенъ на поругания, на страдания, но Той каза: „Господи, въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си.“ Въпрѣки всички изпитания и страдания, Христосъ не се усъмни въ Бога. Това, именно, Богъ изисква отъ онѣзи, които Го любятъ. Тѣхната любовь трѣбва да бѫде тъй обширна, каквато е Божията. Засега Богъ ни изпитва на земята, но отъ насъ се изисква абсолютно довѣрие къмъ Него. Който всѣки день мисли за Бога, за него сиромашия, болести нѣма да има; той ще има свѣтлина и знание въ ума си, съ които ще може, като Мойсея, да удари канарата и отъ нея да потече вода. Ако вие ударите съ прѫчицата си нѣкоя канара, ще потече ли вода отъ нея? Когато Мойсей удари канарата съ прѫчицата си, отъ нея потече толкова много вода, че цѣлиятъ еврейски народъ уталожи жаждата си, но и при това положение тѣ пакъ не повѣрваха и казаха: Това е случайно явление. Каквото чудо да направи човѣкъ, съмнението неизбѣжно ще дойде. Съвременнитѣ хора могатъ да направятъ електрически човѣкъ, който да се движи, да свѣти подъ влиянието на електричеството, но все пакъ е изкуственъ. Обаче, истинскиятъ адептъ, самъ по себе си, свѣти безъ да изгаря. Отъ този човѣкъ не можете да запалите цигарата си, но той непрекѫснато свѣти. Не е истински огънь онзи, отъ който можешъ да запалишъ цигарата си. Истинскиятъ огънь цигари не запалва, мѣсто на съмнението, на умразата и на редъ още отрицателни качества не дава, но всичко това въ него изгаря. Когато се приближавате при човѣкъ, когото мразите и не можете да търпите, вие се намирате при фалшивъ огънь. Този огънь увеличава даже отрицателното въ човѣка. Ако пъкъ не сте разположени къмъ нѣкой човѣкъ, който носи въ себе си истинския огънь, всѣкакво неразположение, всѣка умраза изчезва. Истинскиятъ огънь дава животъ на човѣка. Въ този огънь, именно, е Господъ. Ако нѣкой намисли нѣщо лошо срещу човѣкъ, който има Божествения огънь въ себе си, той ще опита Божията тояжка. Единъ отъ старитѣ еврейски пророци билъ изпратенъ отъ Бога при израилския царь да му каже, че пѫтьтъ, по който върви, не е правъ. Недоволенъ отъ този упрѣкъ, царьтъ заповѣдалъ на войницитѣ си да хванатъ пророка. Спуснали се да го уловятъ, но рѫцетѣ имъ се схванали. И самиятъ царь останалъ на мѣстото си, като прикованъ. Тогава царьтъ се обърналъ къмъ пророка и му казалъ: „Слушай, научи ме, какъ да се моля на Бога! Съзнавамъ грѣшката си, искамъ да се изправя.“ Не може човѣкъ да се поругава съ Божественото! Когато Божественото говори, вие ще слушате и ще се изправяте. Пророкъ Натанъ се явилъ при царь Давида и му казалъ: „Царю, искамъ да ти кажа нѣщо.“ — На радо сърце ще те изслушамъ. — Ти разрешавашъ велики дѣла, и това дѣло ще разрешишъ: Въ единъ градъ живѣлъ единъ беденъ, но праведенъ човѣкъ. Той ималъ само една овца. Въ сѫщия градъ живѣлъ единъ богатъ човѣкъ, който ималъ на разположение много стада овце. Единъ день, обаче, богатиятъ човѣкъ пожелалъ една отъ хубавитѣ овце за себе си, но не взелъ отъ своитѣ, а пратилъ да му донесатъ единствената овца на бедния. — Смърть се пада на този човѣкъ! — извикалъ царьтъ. — Този човѣкъ си ти! — казалъ пророкътъ. Богъ те облѣче въ благословение, постави те на власть, да раздавашъ Правда, а ти престѫпи Неговия законъ. — Величието на царь Давида седѣше въ това, че той веднага съзна погрѣшката си, смири се и започна да плаче, да се разкайва. Смѣлъ бѣше пророкъ Натанъ, той говорѣше въ притчи. Той носѣше въ себе си Божествения огънь, и затова Богъ го изпрати при Давида да му каже, че не е постѫпилъ добре. Казвамъ: всички съвременни християни сѫ поставени на подобенъ изпитъ. Днесъ и на мене Господъ казва да обърна вниманието ви върху известни ваши постѫпки. Сега азъ нѣма да ви предамъ, какво ми е казалъ Господъ, ще ви оставя вие сами да разберете мисъльта ми. Ако можете да разберете мисъльта ми, това ще ме радва; ако не, вториятъ пѫть, като ви срещна, ще ви кажа, какво Богъ ми е заповѣдалъ. Сега, желая ви да бѫдете създадени по образъ и подобие Божие! Желая ви да владате рибитѣ, птицитѣ, всички животни по земята и да бѫдете готови за новия животъ, за новата свѣтлина и да работите съ новата наука! Само по този начинъ ще придобиете истинско щастие. И тъй, поздравлявамъ ви съ Новия Животъ, който сега иде въ свѣта! „Блаженъ този рабъ, когото, кога господарьтъ му дойде, намѣри го, че върши онова, което му е заповѣдалъ!“ Казвамъ: Блажени сте всички, които, кога господарьтъ ви дойде, намѣри, че вършите онова, което Той първоначално ви е заповѣдалъ! 9. Беседа отъ Учителя, държана на 6 ноември, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Посрѣдъ тѣхъ „Защото, дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ азъ посрѣдъ тѣхъ“ Матея 18:20. Въ прочетената глава сѫ изказани велики Истини, нѣкои отъ които, сами по себе си, сѫ противорѣчиви. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име“ — този е най-слабиятъ, най-маловажниятъ на гледъ стихъ въ прочетената глава. Какво особено има въ това, че двама или трима били събрани на едно мѣсто? Това е общо изречение. Обаче, въ тия нѣща, именно, които понѣкога намъ се виждатъ маловажни, се крие ключътъ на онова знание, което може да ни даде права насока въ живота. Самъ по себе си, животътъ, т. е. проявяването на живота е изкуство, а изкуството представя външната страна на науката. Следователно, първо човѣкъ трѣбва да мисли, после да учи, да стане ученъ и най-после да се прояви въ изкуството, да може да направи нѣщо, да приложи знанието си. Подъ „изкуство“, азъ не разбирамъ да бѫде човѣкъ непременно художникъ, въ тѣсенъ смисълъ на думата. Най-великото изкуство въ живота е любовьта, да любишъ, да съчетавашъ цвѣтоветѣ и силитѣ въ живота, съ една дума - да изразявашъ възвишеното, благородното, което се крие въ човѣшката душа. Нѣма по-голѣмо изкуство отъ това, да разбирашъ себе си, да влизашъ въ дълбочината на своето естество, да разбирашъ своя произходъ: причинитѣ на твоето сѫществуване, както и предназначението ти като човѣкъ, дошълъ на земята. Казвате: Какъвъ е смисълътъ на живота? Смисълътъ на живота се крие въ желанието на човѣка да живѣе. Но какъ трѣбва да живѣе? Ето единъ важенъ въпросъ, който всѣки трѣбва да си зададе. Животътъ е резултатъ на изкуството да се живѣе, вложено въ всѣки човѣкъ. Значи, животътъ ще се изрази по единъ или другъ начинъ, споредъ знанието, споредъ изкуството, вложено въ всѣки човѣкъ специфично. Ако си простъ човѣкъ, просто ще живѣешъ; ако си глупавъ човѣкъ, глупаво ще живѣешъ; ако си лошъ човѣкъ, лошо ще живѣешъ; ако си добъръ човѣкъ, добре ще живѣешъ; ако си уменъ човѣкъ, умно ще живѣешъ и т. н. Всѣко изкуство се нуждае отъ редъ елементи, за да се изяви навънъ. Запримѣръ, първиятъ необходимъ елементъ на художника е платното. То представя почвата, отъ която художникътъ трѣбва да изкара нѣщо. За тази цель той трѣбва да знае, де какво да тури. Художникътъ може да вземе четката и безразборно да нахвърля върху платното разни бои, но това не е изкуство, това е бояджийство, въ най-груба форма. Истинскиятъ художникъ, трѣбва да разбира отъ цвѣтоветѣ, да знае да ги съчетава правилно. Ако рисува човѣшки образъ, запримѣръ, той трѣбва да знае, де да тури червения цвѣтъ, де синия, черния или бѣлия цвѣтъ. Всѣки цвѣтъ трѣбва да се постави на своето мѣсто. За онзи, който не разбира отъ художество, чудно е, какъ може човѣкъ да познае, де какъвъ цвѣтъ да постави върху платното. За художника, обаче, платното представя звездно небе, по което той се ориентира де е изтокъ, западъ, северъ или югъ. Щомъ намѣри тѣзи главни точки на своето платно, той може по-нататъкъ да рисува. Ако не може да се ориентира по тѣзи точки, той ще разбърка мѣстата на краскитѣ, и отъ тази картина нищо нѣма да излѣзе. Който погледне такава картина, той казва: Нѣма художество въ тази работа! Следователно, животътъ, като изкуство, представя обширно, необятно платно, върху което всѣки човѣкъ трѣбва да се ориентира, да намѣри изтока на своя животъ, специално - точката на изгрѣващето за него слънце. Питамъ: де е изтокътъ на вашия животъ? Много хора не знаятъ, де е изтокътъ на тѣхния животъ. Хиляди години, какъ живѣятъ на земята, но изтокътъ на своя животъ, още не сѫ намѣрили. Защо? По единствената причина, че тѣхното небе е толкова облачно, че сами не могатъ да се ориентиратъ, не знаятъ, де е изтокътъ за тѣхъ, не знаятъ, какъвъ е смисълътъ на тѣхния животъ. Тѣ казватъ: Трѣбва да се живѣе — нищо повече! Обаче, това не е разрешаване на въпроса. Да живѣе човѣкъ, това е резултатъ на живота, но не и самиятъ животъ. Преди нѣколко деня, при мене дойде единъ ученолюбивъ българинъ, който се занимавалъ редъ години съ земледѣлието, не само теоретически, но и практически. Въ него се явила идеята да намѣри предцитѣ на българското жито. Той искалъ да издири най-старото жито, което за пръвъ пѫть се е появило на Балканския полуостровъ и да проследи пѫтя на неговото измѣнение, докато дойде въ днешната форма, каквото го срещаме въ България. Той започналъ да изучава произхода на всѣки житенъ класъ, докато най-после, следъ усилени издирвания и трудъ, намѣрилъ въ Хасково два класа, които съ увѣреность приелъ за предци, на сегашното жито въ България. Той описва точно стъблото, листата, класа, осилитѣ на това жито, като сѫщевременно изтъква разликата между предцитѣ на нашето жито и сегашното, съ което ние се хранимъ. Той казва, че прадѣдътъ на нашето жито е билъ въ диво състояние. Споредъ мене е точно обратно: прадѣдътъ на нашето жито е билъ въ питомно състояние, а сегашното е подивѣло. Защо? Защото сегашното е доста издребняло. А всѣко нѣщо, което подивява, постепенно издребнява. Когато крушата подивѣе, издребнява. Когато човѣкъ подивѣе, издребнява. Може да възразите, че слонътъ, който живѣе толкова години на земята, още не е издребнѣлъ. Да, засега слонътъ е философътъ между животнитѣ. Той минава за най-уменъ между тѣхъ. Ако нѣкога подивее, и той ще издребнѣе. Едно е важно, че прадѣдътъ на житото расте и при най-голѣма суша, когато всички сегашни жита изсъхватъ. Щомъ изсъхнатъ другитѣ жита, посаждатъ предцитѣ имъ въ сухата земя, и тѣ се развиватъ, завързватъ и даватъ плодъ два пѫти по-едъръ и повече отъ сегашното. На какво се дължи издържливостьта на това жито? Ако разрѣжемъ напречно зърното на сегашното жито, отвѫтре то е бѣло, съдържа повече нишесте, а прадѣдътъ му има отвѫтре рогова ципица, която е причина за издържливостьта му. Това жито не се изражда и съдържа хранителни вещества два пѫти повече отъ сегашното. Всички зрънца на старото жито сѫ едкакви по голѣмина. Този ученъ българинъ е намислилъ да създаде отъ него нова култура жито. Ако това жито се посади въ добра почва, то ще даде зърна, едри като дрѣнки. Изобщо, житото се отличава отъ ръжьта и отъ други нѣкои зърнени храни по това, че само се опрашва, когато за опрашването на другитѣ, се изискватъ външни условия. Запримѣръ, ако посадите едно зрънце ръжь, отъ него ще изникне стъбло, което ще израсне, ще цъвне, но плодъ нѣма да даде, ако наблизо до него нѣма и други стъбла ръжь. Сѫщото се отнася и до царевицата. Житото, обаче, може и само да расте, и да се развива, защото само се опложда. И тъй, следъ дългогодишенъ трудъ, най-после този ученъ българинъ, намѣрилъ предцитѣ на сегашното жито. Питамъ: вие намѣрихте ли прадѣдото на човѣка? Споредъ мене, добриятъ, разумниятъ човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата, е прадѣдътъ на човѣчеството. Дълго време и внимателно трѣбва да търсимъ добритѣ хора въ свѣта, защото тѣ сѫ рѣдкость. Сегашнитѣ хора, които минаватъ за културни, азъ ги уподобявамъ на сегашното жито, което е доста издребнѣло, въ сравнение съ своя прадѣдо. Тѣ сѫ изгубили неговитѣ качества. Следователно, когато нѣкой говори, проповѣдва за Бога, това подразбира, че той е готовъ да живѣе и при най-лошитѣ условия на живота. Този човѣкъ и въ дъното на ада да слѣзе, и тамъ ще превъзмогне лошитѣ условия. За да превъзмогне човѣкъ лошитѣ условия на живота, изискватъ се знания. Никой професоръ въ свѣта не може да даде тия знания. Докато човѣкъ не дойде до положителното знание въ себе си, той ще бѫде изложенъ на постоянни промѣни. Това знание трѣбва да стане плъть и кръвь въ него, за да създаде той въ себе си нѣщо стабилно, неизмѣнно. Значи, въ човѣка има нѣща, които трѣбва да се промѣнятъ — това е въ реда на нѣщата. Обаче, има нѣща въ човѣка, които не трѣбва да се измѣнятъ. Неизмѣнното въ човѣка наричатъ характеръ, опорна точка, основа, почва, идея и т. н. Казвамъ: въ проявитѣ на човѣка се забелѣзватъ четири състояния, които отговарятъ на четиритѣ състояния на материята — твърда, течна, въздухообразна и огнена. Когато три отъ тѣзи състояния на материята сѫ въ движение, четвъртото непременно трѣбва да бѫде въ покой. Когато става промѣна въ почвата, въ твърдата материя, тази промѣна носи нещастие на хората; когато става промѣна съ течната материя, тази промѣна носи благословение на хората; когато става промѣна съ въздухообразната материя, тази промѣна обновява хората; и най-после, когато става промѣна съ огнената материя, съ огъня, тази промѣна носи блага на хората. Това, което става съ природата, става и съ самия човѣкъ; следователно, и резултатитѣ сѫ еднакви. Представете си, че почвата, върху която живѣете, започне да се вълнува, както въздухътъ и водата се вълнуватъ отъ вѣтроветѣ, какво ще стане съ васъ? Ето защо, при всички условия въ живота, твърдата материя, почвата, винаги трѣбва да бѫде въ покой. Водата нека тече, въздухътъ нека се вълнува, огънътъ нека гори, но при всички тия промѣни, земята всѣкога трѣбва да кротува! И затова, когато се казва, че трѣбва да бѫдемъ кротки, ние разбираме, че основата на нашия животъ, като изкуство, трѣбва да бѫде устойчива. Твърдата почва, на която седи нашиятъ принципъ, нашето разбиране на живота, не трѣбва да почива върху свойствата на водата, нито върху свойствата на въздуха, нито пъкъ върху свойствата на огъня. На какво трѣбва да почива тогава? Нашето разбиране за живота, трѣбва да почива върху свойствата на твърдата почва. Защо? Защото житото въ водата не се сѣе, въ въздуха — сѫщо, а въ огъня — по никой начинъ не можешъ да го посѣешъ. Житото се сѣе само на земята, на твърдата почва, а водата, въздухътъ, огъньтъ, т. е. свѣтлината сѫ условия, които помагатъ на посѣтото, по-скоро да израсте. И тъй, когато се говори за живота, като наука, като изкуство, ние разбираме красивото, великото, което носи всички придобивки. Обаче, красотата, въ тѣсенъ смисълъ на думата, е само стремежъ на душата, но не и нейнъ идеалъ. Да бѫдешъ красивъ, това не е идеалъ, но резултатъ; да бѫдешъ ученъ, това не е идеалъ, но резултатъ. Всѣки може да бѫде красивъ, ученъ, това е въпросъ на времето. Красотата, ученостьта сѫ условия на живота, които човѣкъ трѣбва да знае, какъ да постигне. Който знае да съчетава краскитѣ, тоноветѣ въ себе си, той може да стане красивъ. Но понеже краскитѣ съставятъ елементи на свѣтлината, той трѣбва да разбира тия елементи. Значи, свѣтлината прави човѣка красивъ. Сѫщевременно, свѣтлината е храна за човѣка. Като мисли, той се храни съ свѣтлината. Ако растенията могатъ да приематъ вѫглената киселина отъ въздуха, въ видъ на вѫгледвуокисъ и вода, и да я преработватъ въ себе си, да я използуватъ като храна, защо човѣкъ, който стои по-високо отъ растенията, да не може да се храни съ свѣтлина? Значи, растенията не сѫ на такъвъ низъкъ уровенъ, както сѫ мислили нѣкога за тѣхъ. Съвременнитѣ учени признаватъ, че тѣ сѫ по-голѣми химици, отколкото мнозина химици въ нашитѣ времена. Както виждате, тѣ приематъ вѫгледвуокиса отъ въздуха, който представя отрова за хората, и го обработватъ въ себе си, използуватъ го за храна. Това нѣщо, човѣкъ не може да направи. Значи, лабораторията, съ която растенията разполагатъ въ себе си, е по-съвършена отъ тази, която човѣкъ има. Тогава де остава нашата наука? Азъ не говоря за външнитѣ лаборатории, не говоря за външната наука, но имамъ предъ видъ вѫтрешната лаборатория, вѫтрешната наука на човѣка, съ която той би могълъ да превръща, да преработва своитѣ отровни мисли и чувства, и да ги използува за храна. Всѣка отрицателна мисъль и всѣко отрицателно чувство въ човѣка сѫ отровни вещества, които той трѣбва да знае да обработва и да използува за храна. Истински учениятъ, знае това изкуство. Вземете, запримѣръ, когато домакинята иска да извади маслото отъ млѣкото, тя знае, какво трѣбва да направи. Тя ще извърши нѣколко предварителни процеси съ млѣкото, докато извади маслото отъ него. Днесъ всѣка домакиня може да направи това: първо ще издои млѣкото, после ще го свари, ще го остави малко да истине и най-после ще пристѫпи къмъ биенето. Важно е, какъ е дошла тази мисъль въ ума на човѣка, че може да издои млѣкото отъ овцата, или отъ кравата, да го вари, да го подквасва, или подсирва и т. н.. За съвременнитѣ хора, тѣзи процеси сѫ прости, но тѣ представятъ голѣмо изкуство. Гледаме, какъ малкото дете бозае отъ майка си, и намираме, че това е простъ процесъ, но въ сѫщность и той представя нѣкаква наука, нѣкакво изкуство. Учениятъ земледѣлецъ, за когото ви говорихъ, покрай житото, изучавалъ и кѫклицата, и дошълъ до заключение, че тя е егоистка, користолюбива. Оттамъ, той дѣли зърненитѣ храни на благородни и неблагородни. Житото, ръжьта и други нѣкои семена той счита благородни, защото лесно се подаватъ на покълване. Достатъчно е да поставите житото, ръжьта, ечемика въ малко вода и при известна топлина, за да видите, че следъ два-три деня, тѣ започватъ вече да покълватъ. Направите ли сѫщия опитъ съ кѫклицата, тя нѣма да покълне. Въ това отношение, тя се отличава съ голѣмо недовѣрие. Кѫклицата казва: „Не трѣбва да се вѣрва много на условията; днесъ ги гледашъ благоприятни, но не знаешъ, каква изненада ти готвятъ за утрешния день. Затова азъ ще чакамъ, да се осигуря добре, и тогава ще се проявя.“ Това показва, че кѫклицата е минала презъ голѣми изпитания, презъ голѣми страдания, вследствие на което, е изгубила довѣрие въ окрѫжаващата срѣда. Оттукъ вадя следното заключение: едни хора мязатъ на жито, на ечемикъ, на ръжь, а други — на кѫклица. Колкото и да говоришъ на последнитѣ, каквито истини и да имъ разкривашъ, тѣ казватъ: На насъ ли ще говоришъ тия нѣща? Ние не вѣрваме, ще чакаме благоприятни условия.— Можете да чакате, колкото искате, но и вие, като кѫклицата, нѣма да поникнете. Докато чакате благоприятно време за възприемане на истината, тя вече е заминала. Сега ще чакате да дойде другата година. Докато дойде другата година, ще ви посети друга идея, и вие пакъ ще изгубите благоприятнитѣ условия. Казвамъ: когато изучавате естественитѣ науки, вие трѣбва да се спирате върху известни положения, да вадите общи изводи, които да поставяте като основа на вашия животъ. Защо ви сѫ необходими тия изводи? Защото законитѣ въ живата природа сѫ едни и сѫщи за всички сѫщества: тѣ работятъ едновременно и въ растенията, и въ животнитѣ, и въ хората, както и въ висшитѣ сѫщества. Единъ законъ е добре изученъ, когато се разглежда неговото въздействие отъ най-малкитѣ до най-високостоещитѣ сѫщества. И обществениятъ животъ е резултатъ на минали животи, макаръ и той още да не е напълно разуменъ. Разуменъ животъ е животътъ въ своята първична проява, въ своя първиченъ произходъ, както е излѣзълъ отъ Първичната Причина, но при постепенното си слизане той е изгубилъ своята разумность, която отново трѣбва да придобие. Съвременнитѣ общества водятъ простъ, полусъзнателенъ животъ. Засега хората се обединяватъ въ общества, не толкова поради нѣкаква висша разумность, колкото по причина на нѣкакви външни условия. Щомъ дойдатъ до известно изобилие, до нѣкаква охолность, тѣ започватъ да водятъ споръ помежду си и се раздѣлятъ. Днесъ всички разумни, всички напреднали, високо просветени хора, работятъ за подобрение на обществения животъ, за поставянето му на здрава, солидна основа. Отъ хиляди години насамъ, човѣкъ е живѣлъ при неблагоприятни условия, които сѫ внесли въ него редъ наслоявания, редъ качества, неприсѫщи на неговото първично естество, отъ които той трѣбва да се освободи. Днесъ, всѣки разуменъ човѣкъ се запитва, какво трѣбва да прави, за да подобри, да видоизмѣни, или по-право да се освободи отъ примѣсенитѣ къмъ неговото естество, отрицателни качества. Срещате единъ човѣкъ и казвате: Отличенъ човѣкъ е той! Какъ познахте, какъвъ е този човѣкъ? Ако искате да познаете човѣка, идете въ кѫщата му. Ако отидете въ дома на този човѣкъ и видите на земята послани мечи кожи, на стенитѣ — закачени ножове, саби, пушки, въ мазитѣ — барутъ, динамитъ, а на полицитѣ въ стаята редъ отровни билки, какво заключение ще извадите за него? Можете ли да го наречете истински културенъ човѣкъ? Отивате въ дома на другъ човѣкъ и намирате въ шкафоветѣ книги, на масата — мастило, хартия за писане, моливи, писалки и т. н. Следъ това посещавате дома на трети човѣкъ и виждате на гвоздеи закачени царевици, въ хамбаря — жито, ечемикъ, ръжь и т. н. И за тримата ще извадите различни заключения. Следователно, всѣки човѣкъ се интересува отъ нѣщо специфично. Обаче, това още не представя неговиятъ животъ, нито пъкъ идеалътъ на неговата душа. Това е само времененъ стремежъ на неговата душа, който ще му послужи като срѣдство, като условие за постигане на нѣщо по-велико. Значи, всѣки трѣбва да намѣри въ себе си онази първична идея, онова вѫтрешно изкуство, което е въ състояние да го обнови. Сега, ще ви задамъ въпроса: Може ли всѣки отъ васъ да намѣри своя прадѣдо, отъ когото е произлѣзълъ? Казвате: Нали всички сме произлѣзли отъ Бога? — Да, това е твърдение само. Можете ли да докажете това твърдение? Всѣко твърдение е вѣрно, само когато може да се докаже, когато може напълно да се обоснове. Запримѣръ, ученикътъ пише на дъската числото едно и започва да брои: единъ конь, единъ човѣкъ и т. н. Питамъ: тази единица проста ли е? Единицата е сборъ отъ разумни сѫщества, които иматъ общъ идеалъ и работятъ въ едно направление. Въ този смисълъ, единицата е колективно сѫщество. Въ широкъ смисълъ, подъ думата единица се разбира Богъ. Значи, въ свѣта само Богъ е единица. Отличителното качество на тази единица е, че тя сама се опрашва, т. е. тя сама създава своя животъ, както и живота на всички сѫщества. Тази единица е вѣчна и безсмъртна. Безсмъртието произлиза отъ нея. Сега, като знаете нѣщо за единицата, можете ли да обясните математически, какъ се е образувало числото две? После, можете ли да обясните, какви сѫ били условията за създаването на първата единица въ свѣта, и какви сѫ били условията за създаването на втората единица? Трѣбва да знаете, обаче, че условията за създаването на първата, на втората, на третата и на десетата единица, сѫ били съвършено различни. Това показва, че различнитѣ условия даватъ различни резултати. Та сега вие твърдите, че сте произлѣзли отъ Бога, но не доказвате това твърдение. Да твърдите нѣщо, безъ да го доказвате, то нѣма сила. Въ това положение, вие мязате на онзи слуга, който се наелъ да пасе овцетѣ на единъ богатъ землевладѣлецъ. Той навсѣкѫде говорилъ за богатството на своя господарь, че ималъ нѣколко стотинъ овце, че ималъ хиляди декари земя, ниви, градини, лозя, че билъ добъръ човѣкъ, че ималъ голѣми знания, но не пасълъ добре овцетѣ му: всѣки день се губили по десетина овце; всѣки день заболѣвали по нѣколко; всѣки день вълци нападали стадото на господаря му и изяждали по нѣколко отъ най-хубавитѣ овце. Питамъ: какво се ползува господарьтъ отъ препорѫката на своя слуга, който всѣки день му причинява толкова щети? Какво се ползува и самиятъ слуга отъ това, че вѣрва въ богатството, въ знанието и въ добротата на своя господарь, щомъ не може да ги използува за свое добро? На сѫщото основание, питамъ: какво се ползувате отъ това, като говорите за Бога, че е всесиленъ, всемѫдъръ, всеблагъ? Каква полза отъ това, че Той е всесиленъ, когато ти си слабъ? Каква полза отъ това, че Той е всемѫдъръ, когато ти си глупавъ? Каква полза отъ това, че Той е всеблагъ, когато ти си лошъ? Какво ви ползува тази вѣра въ Бога, въ Неговитѣ качества, щомъ и вие не можете да бѫдете като Него? Какъвъ е този синъ, който не прилича на баща си? Следователно, когато говори добре за господаря си, слугата трѣбва да бѫде добъръ, разуменъ, да докаже, че той разбира господаря си и грижливо пасе стадото му. Като говори добре за слугата си, и господарьтъ трѣбва да покаже, че го разбира, познава неговитѣ нужди и ги задоволява. Започнатъ ли и господарьтъ, и слугата да говорятъ единъ за другъ лоши работи, това показва, че тѣ нѣматъ вѣра помежду си. А щомъ нѣма взаимно довѣрие между хората, тѣ не могатъ да работятъ заедно. И тъй, не е важно, каква е вашата вѣра въ Бога, но важно е, каква е Неговата вѣра въ васъ. Бихъ желалъ главно Богъ да има вѣра въ васъ, че можете да вършите Неговата работа. Убедите ли се въ вѣрата на Бога въ васъ, вие сте намѣрили вече своя приятель въ живота си и можете да считате, че имате една основна идея, на която да се крепите. Колко отъ съвременнитѣ хора иматъ тази основна идея? Повечето хора днесъ искатъ да иматъ доброто мнение на окрѫжаващитѣ. И тази идея е добра, но тя трѣбва да имъ предаде нѣщо. Любовьта, която храните къмъ нѣкой човѣкъ, трѣбва да ви предаде нѣщо. Не е истинска любовь онази, която нищо не предава на човѣка. Не е силна свѣтлина онази, която въ тъмна, въ мрачна нощь, не може да освѣтли пѫтя на човѣка. Не е желанно богатство онова, което не може да улесни, да подобри живота на човѣка. Не е осмисленъ животъ онзи, който не носи щастие на човѣка. Не е сила онази, която не освобождава човѣка. Тъй щото, колкото и каквото да говорите за вѣрата си въ Бога, тя не е истинска вѣра, докато всѣки день изпадате въ обезсърдчения, въ отчаяния, въ обезсмисляне на живота. Като вѣрвате въ Бога, кажете, какво ви е предала тази вѣра? Мнозина изпадатъ въ друго заблуждение, като очакватъ да придобиятъ вѣра, знания въ онзи свѣтъ. За кой онзи свѣтъ говорите? Онзи свѣтъ е забавление, което хората сами сѫ измислили. Да очаквате на онзи свѣтъ, то е все едно да сте въ положението на слуга, чийто господарь казва: Ти ми работи сега добре, че идната година азъ ще ти дамъ 30,000 лв. Слугата дочаква тази година, но като дойде време да му се плати, господарьтъ започва да потрива рѫцетѣ си, да се извинява и казва: Идната година ще ти платя. И слугата все очаква да дойде идната година, дано господарьтъ му изпълни обещанието си. Не е лошо човѣкъ да вѣрва въ идната година, но въ дадения случай сегашната година струва повече отъ идната. Една основна идея, добре разбрана и приложена въ живота, струва повече, отколкото много велики идеи, неразбрани и неприложени. Разбраната идея служи за основа, върху която можемъ да градимъ нашето щастие. Нѣкой се оплаква, че е боленъ. Казвамъ: повѣрвай и ще оздравѣешъ! Когато говоря на хората за Бога, тѣ казватъ: Ние сме болни, бедни, страдащи, помогни ни, нѣма какво да ни говоришъ за Господа. — И това може да стане, но при условие, вие първо да повѣрвате. Щомъ повѣрвате, то е все едно, че сте разбрали това, което ви говоря. Сега, ще прекѫсна мисъльта си, както правятъ авторитѣ на романитѣ, да приведа единъ примѣръ, който донѣкѫде илюстрира, какво нѣщо е човѣкъ безъ устой въ живота. Този примѣръ купихъ съ пари, но не съмъ извадилъ заключението си, той не е завършенъ още. Преди десеть години получихъ подаръкъ една електрическа тенджера, която не употрѣбявахъ, нѣмахъ нужда отъ нея. Тѣзи дни ми дойде на умъ да направя опитъ съ нея, да видя, може ли да ми служи. Турихъ я на контакта, обаче, стана нѣкакво вѫтрешно изгаряне, и тя не можа да се нагрѣе. Причината за изгарянето ѝ се дължи на това, че азъ я поставихъ на електрически токъ отъ 220 волта, а тенджерата била пригодена за 150 волта. Като изгорѣ, азъ прибрахъ тенджерата настрана, ако се укаже нѣкакъвъ случай, да се поправи. Два-три деня следъ това, пристига единъ младъ господинъ отъ Пловдивъ, иска да ме види и казалъ, че много бърза. Азъ бѣхъ заетъ, но си помислихъ: ще го приема, да видя, защо бърза толкова много. Той веднага влѣзе въ стаята ми и започна да разправя, че билъ електротехникъ, идвалъ отъ Пловдивъ, но като дошълъ въ София, да търси работа, изхарчилъ всичкитѣ си пари, изпокѫсалъ се, и ме моли да му услужа съ 200 лв., които ще върне, като отиде въ Пловдивъ. Като чухъ, че много бърза, азъ разбрахъ вече, въ какво седи работата, но не искахъ да правя прибързани заключения. Казахъ му: ето, азъ имамъ една развалена електрическа тенджера, която вие, като електротехникъ, ще можете да направите и да си изкарате пари за пѫть. — Не ще мога да я поправя, бързамъ да замина. — Защо бързате толкова много, щомъ нѣмате пари? Ако имате пари, разбирамъ да бързате, но при това положение, въ което се намирате, нѣма защо да бързате. Вие сте дошли за работа; ето, работа ви се отваря. Азъ имамъ особено мнение за хора, които бързатъ много. Както и да е, той прегледа тенджерата и намѣри, че цѣлата батерия въ нея е развалена. Казвамъ му: направете смѣтка, за колко лева материалъ трѣбва да се купи. Той направи смѣтка и ми каза, че трѣбватъ всичко 250 лв. за материалъ. Дадохъ му 270 лв., да купи материала. Той отиде въ града и следъ три часа се върна, като каза, че материалътъ сега билъ по-скѫпъ и сѫ нужни още 200 лв. Каквито материали е купилъ, оставилъ въ една позната фирма, да не ги носи съ себе си. Взе тенджерата, взе паритѣ, и пакъ отиде въ града. Азъ знаехъ, че повече нѣма да се върне, но оставихъ да се прояви до край, да видя, доколко ще издържи. Той дойде на другия день, но безъ тенджерата, и каза, че утре ще я донесе, като ме помоли да му дамъ 250 лв. да си купи обуща. — Като поправите тенджерата, тогава ще ви заплатя добре. Отиде си той, но не се върна повече, и тенджерата остана у него. Това бѣше опитъ съ единъ човѣкъ, да се види, доколко може да издържа, и каква е неговата честность. За мене е важно, дали ще направи тенджерата, а не това, че съмъ му далъ пари. Азъ искамъ той да прояви своята честность като човѣкъ. И невидимиятъ свѣтъ по този начинъ изпитва хората, доколко сѫ честни. Честностьта повдига човѣка. Честниятъ човѣкъ е благороденъ; той издържа при всички лоши условия на живота. Да постѫпишъ честно, значи да победишъ лошитѣ условия. И на смъртно легло да си, пакъ можешъ да бѫдешъ честенъ, да принесешъ красивъ плодъ въ живота си. Честностьта е онзи елементъ, който алхимицитѣ сѫ търсили — елексирътъ на живота, първичниятъ зародишъ на живота. Този зародишъ сѫществува въ човѣка. Когато изучава религиозния, духовния животъ, главната цель на човѣка е да придобие въ себе си безсмъртнитѣ форми. Въ човѣшкия организъмъ има една безсмъртна клетка — първичната, която всѣки трѣбва да намѣри. Всички усилия на науката, на религията сѫ насочени, именно, въ това направление, да намѣрятъ тази първична клетка. Тя е прадѣдътъ на всички клетки. Като се намѣри тази клетка, върху нея може да се гради бѫдещия животъ. Тя е подобна на прадѣда на житото. Тази първична, жива клетка се отличава отъ другитѣ по това, че съдържа въ себе си рогово вещество. Хранителнитѣ вещества въ нея сѫ повече, отколкото въ другитѣ клетки, а благодарение на роговото вещество тя се отличава съ голѣма устойчивость, издържа и при най-лошитѣ условия. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ азъ посрѣдъ тѣхъ.“ Двама или трима, това сѫ необходимитѣ условия, за да дойде Христосъ. Идването на Христа между хората е основната идея, отъ която произтича безсмъртието; безсмъртието пъкъ носи щастието. Усилията на цѣлия животъ днесъ се свеждатъ къмъ постигане на това безсмъртие. Достатъчно е човѣкъ да добие сѣнката на безсмъртието само, за да бѫде отличенъ ученикъ, проповѣдникъ, държавникъ, отлични баща или майка. Ето защо, при каквото положение и да се намира, човѣкъ трѣбва да прави усилия, да постигне това безсмъртие. Ще прави, усилия човѣкъ, но и ще вѣрва въ онази жива клетка въ себе си, която расте и се развива непрекѫснато. Допусне ли въ себе си мисъльта, че всичко зависи отъ външнитѣ условия, той губи силата на тази първична клетка въ себе си, губи своя прадѣдо. Въ който моментъ повѣрва, че той е надъ външнитѣ условия и може да ги използува, ще намѣри своя прадѣдо. Външнитѣ условия сѫ толкова промѣнчиви, колкото и самитѣ хора. Срещате единъ човѣкъ, виждате, че днесъ мисли едно, утре — друго, после — трето и т. н. Всѣки трѣбва да намѣри въ живота си поне единъ човѣкъ, който носи въ себе си тази основна идея — безсмъртието, за да му покаже начина, по който той самъ е намѣрилъ въ себе си първичната клетка, или прадѣдото на сегашното жито. Който се храни съ това жито, той е разрешилъ за себе си въпроса за храненето. Той не се нуждае отъ никаква друга храна. Следователно, идеята, която може да задоволи човѣка, е той самъ да се опрашва. Ако заболѣе, той самъ да се лѣкува, да не търси хора, които да му помагатъ, и на които да разказва своитѣ нещастия и страдания. Нѣма по-лошо нѣщо отъ това, да разправяшъ страданията си на хората. Не е благородно да товаришъ хората съ страданията си. Че кой не страда въ свѣта? Какво ще постигнете, ако разказвате на хората своитѣ радости и страдания като романъ? Бащата ще започне да разказва на децата си, какъ се сражавалъ на бойното поле, или какъ го нападнали разбойници. Майката пъкъ, ще започне да имъ разправя, какви страдания имала отъ мѫжа си, отъ свекърва си и т. н. Тѣзи разкази могатъ да се разправятъ, но при други условия на живота. При сегашнитѣ условия, за възпитанието на хората, се изискватъ съвсемъ други методи. Ако търсите единъ приятель, или учитель, каква трѣбва да бѫде тѣхната основна чърта? Или, ако искате да се повдигнете, на коя чърта въ вашия характеръ трѣбва да разчитате? За да се повдигнете, вие трѣбва да имате поне една основна идея въ себе си, но да не е отвлѣчена. Ето, този българинъ ималъ една основна идея, да намѣри прадѣдото на сегашното жито. Тази идея е възникнала въ неговия умъ по вѫтрешенъ пѫть. И най-после, като намѣрилъ първичното жито, той ще дойде до други, по-дълбоки заключения. Засега той описва външно, какъвъ е класътъ на това жито. Той казва, че класътъ му билъ много дълъгъ, съдържалъ по 40 зрънца, два пѫти по-едри отъ сегашнитѣ, а сѫщевременно било и по-хранително. Казвамъ: за да бѫде добъръ, човѣкъ трѣбва да намѣри своя прадѣдо, или своя прародитель, т. е. онзи, отъ когото се е родилъ първоначално. Ще кажете, че сте родени отъ Бога. Родениятъ отъ Бога има въ себе си тази основна идея, той не я търси сега. Съ това азъ не искамъ да кажа, че вие нѣмате нищо хубаво въ себе си. Не, вие имате жито, но отъ сегашното; вие имате идеи и вѣрвания въ себе си, които сѫ на израждане вече. Има убеждения, има добродетели въ свѣта, които сѫщо така сѫ на израждане. Свѣтътъ се нуждае отъ нѣщо ново, което, като влѣзе въ хората, коренно да ги измѣни. Въ това отношение, алхимицитѣ отдавна сѫ разбрали тази истина, и на времето си още, сѫ търсили нѣщо ново, което да подмлади хората. Ако вложи въ себе си една Божествена идея, човѣкъ моментално ще се подмлади и ще намѣри начинъ за разрешаване на противорѣчията и мѫчнотиитѣ въ живота. Евангелието, напримѣръ, съдържа много такива идеи, които и до днесъ оставатъ неразкрити. Не е позволено още да се разкриватъ на хората тѣзи истини. Мнозина искатъ да имъ се каже нѣщо отъ тѣзи истини, но за да имъ се каже нѣщо, тѣ трѣбва да разбиратъ Божественото начало въ себе си, да вѣрватъ въ Първата Причина и да сѫ свързани съ Нея. После, тѣ трѣбва абсолютно да вѣрватъ въ себе си, както и въ своитѣ ближни. Никакво съмнение не трѣбва да сѫществува въ тѣхъ! Ние сме срѣда, проводници на Божественото. Въ тази срѣда работятъ много напреднали сѫщества. Всѣки човѣкъ отдѣлно е резултатъ и на работата на своитѣ предци. За да дойде въ връзка съ напредналитѣ, съ разумнитѣ сѫщества, той трѣбва да се върне къмъ своя първиченъ животъ, къмъ живота на своитѣ предци, които се отличавали съ голѣма устойчивость, съ високъ моралъ. Иначе, каквито закони и теории да се прокарватъ въ съвременнитѣ общества, тѣ не могатъ да подобрятъ живота. Като гледамъ картинитѣ на съвременнитѣ художници, много рѣдко виждамъ нѣщо високо идейно. Българитѣ, напримѣръ, обичатъ да рисуватъ картини отъ миналото, прозаични нѣща. Тѣ обичатъ да рисуватъ своитѣ царе, Крумъ, Симеонъ, забележителни съ голѣмитѣ си подвизи. Коя бѣше основната идея на Крума, на Симеона? Тѣ показаха ли предцитѣ на българитѣ? Това става не само въ България, но и въ цѣла Европа. Кой европеецъ се е заелъ да търси предцитѣ на тѣхното жито? Ако човѣкъ не устоява на мѫчнотиитѣ въ живота, това показва, че той не е намѣрилъ още своитѣ предци. Ако при най-малкитѣ мѫчнотии изсъхвате, де е вашата сила? Ако вашето вѣрую не може да устои на изпитания, каквито устройваха на мѫченицитѣ, какво вѣрую е това? Какво ще кажете за единъ теософъ, окултистъ, или пъкъ християнинъ, който, при най-малкитѣ изпитания, напуща своето общество, или черковата, къмъ която се числи? Човѣкъ може да напусне дадено общество или държава, но дето и да отиде, той все ще се натъкне на известни ограничения, на известни закони. Всѣки законъ изисква отъ човѣка зачитане или известно подчинение. A тъй, да се движи човѣкъ отъ едно мѣсто на друго, да бѣга отъ затрудненията, това не е никакво разрешаване на въпроситѣ. Да се движи, да се разлива човѣкъ въ своя животъ, това е качество, присѫщо на водата. Човѣкъ трѣбва да бѫде стабиленъ, като почвата, като твърдата материя. Щомъ дойде до Бога, до идейния животъ, никѫде не трѣбва да се мѣстимъ. Турцитѣ казватъ: „Камъкъ, който се търкаля, основа не хваща“. Ако камънитѣ на вашата кѫща се търкалятъ, каква кѫща е тази? Кръвьта трѣбва да тече; мисъльта трѣбва да се движи; чувствата трѣбва да се разширяватъ, но въ човѣка трѣбва да остане поне една основна идея въ покой, която да образува неговото тѣло. Най-важното нѣщо въ човѣка е неговото тѣло, а не мислитѣ и чувствата му. Мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка сѫ външни условия. Това, което всѣки день се тъче въ човѣка, сѫ неговитѣ клетки. Значи, при сегашнитѣ условия на живота, най-важното нѣщо за човѣка е неговото тѣло, защото то представя проявения човѣкъ. Ще кажете: Чудно нѣщо! Това хилаво човѣшко тѣло, било толкова важно! Да, съ това тѣло, именно, този българинъ пропѫтува цѣла България, за да намѣри само два класа отъ предцитѣ на българското жито. Съ вашата философия вие можахте ли да пропѫтувате тѣлото си, да намѣрите въ него онази първична, безсмъртна клетка? Можете ли да кажете, въ кой удъ на организъма се намира тази клетка? Нищо не можете да кажете, а при това тази клетка е въ васъ. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ азъ посрѣдъ тѣхъ“. Съвременнитѣ хора вѣрватъ въ щастие и чакатъ, то да имъ дойде на крака, като казватъ: Добъръ е Господъ! — Азъ вѣрвамъ 200 на стотѣ, че Господъ е добъръ, великъ, благъ, но при все това хора умиратъ гладни. Богъ е животъ, но при все това хората умиратъ. Кой е причината за смъртьта на хората: Богъ, или тѣ сами? Казвамъ: Въ своето Царство, Богъ не търпи никакво безредие, затова всѣки моментъ възстановява реда въ живота. Като види нѣкой смъртенъ човѣкъ, Той казва: „Това гърне не струва, да се хвърли вънъ!“ Господъ постоянно чисти хората. Следователно, хората ще умиратъ дотогава, докато намѣрятъ своитѣ предци и се пресадятъ на тѣхъ. Апостолъ Павелъ казва: „Ще се присадимъ на дива маслина“. Това подразбира, че ще се присадимъ на нашитѣ предци. Значи, ако питомното се присади на своето собствено дърво, то ще вирѣе по-добре и по-добъръ плодъ ще дава. Сега, азъ обръщамъ вниманието ви върху следнитѣ положения: ако вѣрванията ви сѫ като на обикновенитѣ религиозни хора, нищо нѣма да направите съ тѣхъ; ако имате знанието на свѣта, нищо нѣма да направите съ него. Какво ви е нужно тогава? Да имате въ себе си поне една основна идея. Дето и да отидете, на този или на онзи свѣтъ, вие трѣбва да имате поне една основна идея. Нѣкои казватъ: Какво ще оставимъ на земята, като заминемъ за онзи свѣтъ? Казвамъ: две важни нѣща трѣбва да ви занимаватъ — какво ще оставите на земята следъ заминаването си и какво ще занесете съ себе си въ онзи свѣтъ. Първото е необходимо, за да намѣрите нѣщо, като дойдете втори пѫть на земята, а второто е необходимо, да има какво да работите на онзи свѣтъ. Какво искалъ да каже Христосъ съ стиха „събирайте си богатства, които молецъ не опасва, нито ръжда разяжда“? Знаете ли положително, колко и какво сте внесли въ Божествената банка? Що се отнася до земнитѣ банки, хората знаятъ, колко сѫ внесли, но дойде ли въпросъ до небесната банка, тѣ не знаятъ, колко сѫ внесли въ нея, и дали, изобщо, има внесено нѣщо. Това всѣки човѣкъ трѣбва да знае, защото физическиятъ животъ е свързанъ съ Божествения. Каквото вършите на земята, то има отражение въ Божествения свѣтъ. Който иска да придобие безсмъртието, той трѣбва да изучава живота, като велико изкуство. Не е достатъчно само да се цитиратъ стихове отъ Евангелието, но тѣ трѣбва да се живѣятъ. Какъвъ животъ е този, ако единъ день сте радостни, а на другия день скръбни, или единъ день вѣрвате, а на другия день се съмнявате? Всички трѣбва да знаете, че когато хората умиратъ, Богъ ги учи. Той насочва мисъльта имъ въ права посока. Казвамъ: вашиятъ животъ лесно може да се подобри. — Какъ? — Като внесете въ себе си една безсмъртна идея. Не мислете, че съ обикновената вѣра можете да подобрите живота си. Не, ще внесете въ себе си такава основна идея, която да ви даде вѣра, упование и сигурность въ живота. Който има такава идея, той мяза на човѣкъ, качилъ се на скала срѣдъ бурното море, и седи тамъ, тихъ и спокоенъ, незастрашаванъ отъ морскитѣ вълни. Основната идея дава на човѣка необходимитѣ елементи за работа. Който намѣри тази идея въ себе си, т. е. своя прадѣдо, той се подмладява, облагородява и престава да се занимава съ дребнавоститѣ на живота. Умътъ му се изпълва съ свѣтли и възвишени мисли, а сърцето — съ благородни чувства. Докато човѣкъ не е намѣрилъ тази основна идея, той мяза на малко дете, което цѣлъ день играе на улицата съ каль и пѣсъкъ, прави си кѫщички, цапа се съ кальта. Щомъ намѣри тази основна идея, човѣкъ е пакъ сѫщото дете, но вече баща му го завежда въ градина, пълна съ хубави, зрѣли плодове. Детето забравя вече кѫщичкитѣ отъ каль и пѣсъкъ, и мисли само за зрѣлитѣ, сладки плодове. То се изчиства външно и вѫтрешно, и започва да се храни само съ плодове, които внасятъ въ душата му нѣщо ново, което го повдига и облагородява. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ посрѣдъ тѣхъ“. Това е казалъ Христосъ на времето си, но то се отнася за вѣчни времена. Задайте си и вие въпроса, ще можете ли да живѣете, следъ като умрете? Ще можете ли да забогатѣете, следъ като осиромашеете? Азъ взимамъ думата забогатяване въ красивъ смисълъ. Да намѣришъ смисъла на живота, това значи да забогатѣешъ. Казано е: „Блажени нищитѣ духомъ“. Нищитѣ духомъ не подразбиратъ бедни хора. Да бѫдешъ нищъ, това подразбира известно състояние на духа. Нищиятъ духомъ представя долина, въ която всичко расте, цъвти и зрѣе. Нищиятъ духомъ е смиренъ, тихъ, кротъкъ човѣкъ, който е намѣрилъ основната идея и казва: Господи, досега съмъ се луталъ въ живота, но намѣрихъ вече основната идея и започвамъ да се чистя. Намѣрихъ вече житното зърно, върху което почива моето щастие. Казвамъ: Тази идея струва повече отъ всичкото богатство и знание на свѣта. Тази идея е магическата прѫчица въ живота на човѣка, която може да го направи ученъ, силенъ, музикантъ — съ тази идея той може да постигне всичко, каквото желае. Достатъчно е човѣкъ да насочи мисъльта си въ дадена посока, за да може, въ 20—30 г. най-много, да постигне това, което безъ тази идея, едва ли за цѣлъ животъ би постигналъ. Ако сте дошли до придобиване на тази идея, не отлагайте. Работете, молете се, да я постигнете. Съ нейното постигане ще дойде и възкресението. Само онзи ще дойде до възкресението, който е придобилъ основната идея, който е намѣрилъ своитѣ предци. Богъ ще се всели само въ ония житни зрънца, които сѫ въ състояние да възприематъ слънчевата свѣтлина по новия начинъ. Нашитѣ предци сѫ били въ състояние разумно да използуватъ богатствата въ природата, когато съвременнитѣ хора даже не подозиратъ за тия богатства. Днесъ българитѣ разработватъ земята едва на дълбочина 25 см.; ако я разработватъ на 50—60 см. дълбочина, тѣ ще откриятъ въ нея богатства за хиляди години. Има известна аналогия между разработването на земята и на човѣшкия мозъкъ. Колкото плитко разработватъ земята, толкова плитко разработватъ и мозъка. Често слушате съвременнитѣ хора да си говорятъ: Не ни трѣбва дълбока философия, на дълбоко да се оре; отгоре-отгоре само е достатъчно. Не, дълбока философия се изисква! Земята трѣбва да се обърне на дълбочина 60 см. Ако посадите семена въ така разработена земя, тя ще даде сто пѫти по-добри резултати. Въ това отношение, страданията сѫ необходими, тѣ представятъ ралото, което разорава земята. Страданията сѫ необходими за опрѣсняване, за усилване на елементитѣ. Който, страда, той се усилва, калява се. Който седи въ покои, той отслабва, крехъкъ става. Сѫщото може да се каже и за болеститѣ. Който е боледувалъ, той става по-издържливъ, по-силенъ. Ако нѣкой не е боледувалъ въ живота си, организъмътъ му е по-изнѣженъ, по-неиздържливъ. Калениятъ, издържливиятъ човѣкъ има запасъ отъ енергии, съ които се противопоставя на всѣка болесть. Този човѣкъ издържа не само на болести, на страдания и мѫчнотии, но и на всѣка отрицателна мисъль или отрицателно чувство, които минаватъ презъ него. Примѣрътъ съ моята тенджера, който ви разказахъ, е цененъ и за васъ, да знаете, какъ да постѫпвате. Когато нѣкой ви иска пари, не му давайте, докато не свърши нѣкаква работа. Иначе, човѣкъ се разваля. Въ дадения случай, азъ трѣбваше да отида заедно съ този електротехникъ, да купимъ материалъ за тенджерата, и по този начинъ, той щѣше да избегне изкушението. Това, че не издържа, показва отсѫтствие на прадѣдото въ него. Мнозина подържатъ мисъльта, че трѣбва да се помага на хората съ пари. Никѫде въ Евангелието не е казано, че трѣбва да се даватъ пари на хората. Азъ съмъ наблюдавалъ, че паритѣ развалятъ хората. Ако дойде при тебе нѣкой беденъ, босъ, съ окѫсани дрехи, първо го нахрани, дай му хлѣбъ да се наяде. И следъ това, ако имашъ възможность още да му помогнешъ, купи му нови дрехи и обуща, но старитѣ си не давай. Не давай тѣлото си на хората, т. е. не давай старитѣ си дрехи, които сѫ свързани съ тѣлото ти. Купи нови дрехи и му ги подари. Старата си кѫща никому не давай! Така постѫпва и Богъ по отношение на насъ. Сега, мнозина ще се хванатъ за думитѣ ми и ще възразятъ: Значи, не трѣбва да се прави добро на хората. Не, новъ, възвишенъ моралъ е нуженъ на съвременнитѣ хора! Задачата на нашия животъ не седи въ това да помагаме на беднитѣ. Ако дойде при мене нѣкой беденъ, азъ ще му кажа, коя е причината за неговата бедность, и ще му покажа начинъ за излизане отъ това положение; ако дойде нѣкой боленъ, ще му кажа, защо е боленъ и ще му посоча начинъ на лѣкуване. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ азъ посрѣдъ тѣхъ“. Постарайте се да намѣрите тази основна идея въ себе си. Тя е въ васъ. Щомъ намѣрите нейнитѣ отличителни чърти, ще придобиете сила да издържате на всички страдания. Нѣма сила въ свѣта, която може да разклати тази идея въ васъ. И на кръста да сте, пакъ ще издържите, както издържа Христосъ. Той пострада заради тази основна идея, но издържа. Когато бѣше на кръста, Той извика: „Господи, защо си ме оставилъ?“ Но веднага следъ това Той каза: „Нека бѫде Твоята воля! Въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си.“ На друго мѣсто Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть и да я взема“. Това показва, че Той не очакваше да дойде нѣкой отвънъ да Му помогне. Казвамъ: когато се намѣрите на кръста, не очаквайте на хората да ви съжаляватъ. Достатъчно е вие сами да се съжалявате. Ако ви видя на кръста, азъ бихъ се радвалъ. Каква полза, ако плача за васъ и ви съжалявамъ? Вмѣсто да плача, по-добре ще бѫде да взема клещи и да извадя гвоздеитѣ отъ рѫцетѣ и краката ви, съ които сте заковани. Най-лесно е човѣкъ да пророни нѣколко сълзи за васъ, да ви каже, че волята Божия е такава и да си замине. Не, минешъ ли покрай нѣкой, който е разпнатъ на кръста, кажи му: Братко, бѫди спокоенъ, не се бой, пристори се на умрѣлъ, и щомъ те снематъ отъ кръста, ние ще те съживимъ. Казвате: Нали трѣбва да се говори истината на хората? — На кого трѣбва да се говори истината? Истината трѣбва да се говори само на разумнитѣ, на истинолюбивитѣ хора. На лъжцитѣ, на крадцитѣ, истината не трѣбва да се говори. И да имъ кажете истината, тѣ нѣма да вѣрватъ. Всѣки човѣкъ търси истината, но нѣкой отъ тѣхъ я търсятъ по кривъ пѫть. Истината съ лъжа, съ кражба не се намира. Нѣкой иска да отиде въ Америка, другъ — въ Германия, трети — въ Англия, тамъ да намѣрятъ истината. Казвамъ: ако можете тамъ да намѣрите истината, като основна идея въ вашия животъ, заслужава веднага да сторите това, да не губите време. Но ако и тамъ не я намѣрите, по-добре останете при условията, при които сте сега. Ако мислите, че на онзи свѣтъ ще намѣрите истината, можете и тамъ да отидете, но после да не съжалявате, да плачете, че сте гладни, да искате да ви раздаватъ жито на задушница; Задушницитѣ не сѫ нищо друго, освенъ условия да се задоволи отчасти глада на онѣзи, които сѫ заминали за онзи свѣтъ и оттамъ плачатъ, че сѫ гладни. Какъвъ е онзи свѣтъ, ако за душитѣ, които сѫ тамъ, трѣбва да се дава жито отъ нашия свѣтъ? Това не е истинскиятъ „онзи свѣтъ“, но единъ беденъ свѣтъ, пъленъ съ страдания. На душитѣ отъ онзи свѣтъ ние ще кажемъ: Да ви избави Господъ отъ това голѣмо страдание, въ което се намирате, да очаквате на нашитѣ подаяния! Сега, азъ говоря за ученицитѣ, а не за слушателитѣ. Първата задача на ученика е да дойде въ контактъ съ своя прадѣдо, да види, какви сѫ неговитѣ качества. Като влѣзе въ контактъ съ своя прадѣдо, той ще го научи, какво да прави. Ще кажете: „Духътъ на Истината ще ни научи, какво да правимъ“. За кой духъ говорите вие? Много духове ви говорятъ, но кой отъ тѣхъ трѣбва да слушате? Като говоря за духове, за ангели, мнозина се плашатъ. Защо се плашите отъ духоветѣ? Каква разлика има между духоветѣ и самитѣ васъ? Всички хора сѫ въплътени духове. Говорите за Ивана, за Драгана, но кой отъ васъ е видѣлъ Ивана или Драгана? Кой отъ васъ е видѣлъ човѣка? Иванъ или Драганъ се е качилъ на единъ бѣлъ конь, който временно е взелъ подъ наемъ, но коньтъ не е неговъ. Обаче, кой е този Иванъ? Де живѣе той? Кои сѫ отличителнитѣ му чърти? — Нищо не знаете. Но има нѣщо безсмъртно въ човѣка, което никога не се мѣни. Има моменти въ живота на човѣка, когато въ него настава тишина, спокойствие, и той чувствува, какво е въ сѫщность. Тѣзи моменти траятъ кратко време, следъ което, човѣкъ минава пакъ въ обикновения животъ на тревоги, докато най-после животътъ му се свърши, и той казва: Нищо, за въ бѫдеще ще постигна това, което сега не можахъ. — Ако живѣемъ по този начинъ и отлагаме нѣщата отъ единъ животъ за другъ, ние нищо нѣма да постигнемъ, нѣма да разрешимъ задачитѣ на своя животъ. Това е механически процесъ на живота, за който ние не говоримъ. Казвамъ: оживѣе ли веднъжъ човѣкъ, той трѣбва да използува това положение и да направи само още една крачка напредъ! — Ама ние правимъ усилия. — Азъ зачитамъ вашитѣ усилия, но трѣбва да направите само една крачка напредъ! Вѣрата, като понятие, е едно нѣщо, а като сила, приложена въ живота, е друго нѣщо. Всѣки день трѣбва да прилагате по една нишка къмъ вѣрата си, да я усилвате. Ако пъкъ всѣки день кѫсате по една нишка отъ вашата вѣра, тя отслабва, Вѣрата, като понятие е едно нѣщо, а като сила, която дава възможность на човѣка да постигне своитѣ стремежи, е друго нѣщо. Любовьта, като понятие, е едно нѣщо, а като сила за постижения, е друго нѣщо. Любовьта представя великъ свѣтъ. Ако знаехте, какво нѣщо представя една нишка отъ вѣрата, или отъ любовьта, вие щѣхте да работите за увеличаване на тѣхнитѣ нишки. Азъ засѣгамъ единъ отъ важнитѣ въпроси — въпросътъ за силата на ученика. Кога човѣкъ може да бѫде силенъ? Когато самъ се опрашва като житото. Докато търсишъ помощь отвънъ, като царевицата, ръжьта, ечемика, ябълката, крушата и др., ти си зависимъ човѣкъ. Значи, житото е емблемъ на човѣшкия животъ. Понеже житото днесъ е издребнѣло, това показва, че човѣшкиятъ животъ е издребнѣлъ. Когато житото на новия животъ се посади въ човѣка, едновременно съ това ще се подобри и неговиятъ животъ. Следователно, всѣка нова идея, която се внася въ ума на човѣка, подобрява живота му. Ще кажете: Ние вѣрваме въ Господа Исуса Христа.— Моитѣ почитания къмъ вашитѣ вѣрвания. — Ние се стремимъ да бѫдемъ добри. — Моитѣ почитания къмъ вашитѣ стремежи, но въ Писанието е казано: „Бѫдете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ Небесни!“ Кой отъ васъ е съвършенъ? Съвършенство, безъ придобиване на предцитѣ, е немислимо. Съвършенството подразбира единение съ Бога. Това единение е органическо, а не външно, механическо, наложено отъ хората. Който живѣе въ това единение, той живѣе въ Цѣлото и разбира идеитѣ, които се включватъ въ Него. Това значи да имашъ довѣрието на Бога и да разполагашъ съ всички сили и богатства, които се криятъ въ Него. Щомъ придобиете този прадѣдо въ себе си, природата ще ви даде довѣрието си, да разполагате съ нейнитѣ сили и богатства. Днесъ природата е заключила всичкитѣ си богатства. Защо? Защото хората пипатъ безъ позволение налѣво-надѣсно и ще отиде тенджерата. Тенджерата представя вашето тѣло, което трѣбва да пазите. Единъ день дяволътъ ще дойде при васъ подъ предлогъ, че иска да поправи тѣлото ви и ще го задигне. Не давайте тѣлото си на дявола! Не правете опита, който азъ направихъ. Азъ мога да правя такива опити, защото лесно ще намѣря този, който взе тенджерата. А вие, дадете ли веднъжъ тенджерата си на дявола, мѫчно можете да го намѣрите. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ посрѣдъ тѣхъ.“ Сега, желая ви да се събирате по двама или трима, да започнете съ алхимическата идея, да образувате общество отъ идейни хора, които да работятъ за своето добро, за повдигане на своя ближенъ и за въдворяване Царството Божие на земята. Щомъ постигнете това, всички хора ще живѣятъ споредъ великия законъ на Любовьта. Сега, азъ желая да се намѣри още единъ българинъ, който да издири предцитѣ на самитѣ българи. Съ намиране предцитѣ на житото, разрешава се и въпросътъ за стомаха, за храненето. Когато това жито се размножи, отъ него ще се прави най-хубавия хлѣбъ, какъвто досега не е могълъ да се приготви. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето.“ Не е далечъ времето, когато хората ще се хранятъ съ този живъ хлѣбъ. Щомъ дойде това време, и животътъ на земята ще се подобри. И тъй, дето сѫ двама или, трима отъ ученицитѣ, събрани въ името на Христа, тѣ ще могатъ да намѣрятъ предцитѣ на сегашното жито, въ себе си. 8. Беседа отъ Учителя, държана на 30 октомври, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание По-доленъ отъ ангелитѣ „Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ.“ Послание къмъ Евреемъ 2:7. Често съвременнитѣ хора говорятъ за Божествения животъ. Който разбира Божествения животъ, той вижда, че между всички явления, които ставатъ въ този животъ, сѫществува вѫтрешна връзка. Обаче, за онзи, който не разбира този животъ, всички факти, всички явления, които ставатъ тамъ, изглеждатъ загадки, които непременно трѣбва да му се тълкуватъ, да се доказватъ. Защо? Защото той разглежда тия явления по начинъ, какъвто познава въ физическия свѣтъ. Запримѣръ, всички явления въ физическия свѣтъ се доказватъ на хората, за да се види тѣхниятъ смисълъ. Това се дължи на обстоятелството, че физическиятъ свѣтъ е проявенъ, вследствие на което, неговитѣ явления могатъ да се подложатъ на опитъ и да се провѣрятъ. Едва сега, съвременната наука започва да съобщава на хората, че въ природата има закони, на които тѣ непременно трѣбва да се подчиняватъ. Тия закони не сѫ само физически, но сѫщевременно, тѣ иматъ и духовенъ смисълъ. Въ миналото, науката е разглеждала тия закони като механически прояви, а днесъ, вече тя вижда, че тѣ сѫ съзнателни, разумни прояви. Така сѫ гледали нѣкога и на душата. Когато слушате материалиста да говори за душата, той отрича нейното сѫществуване. Но има вече просветени хора, които гледатъ на душата като на нѣщо реално, което сѫществува, проявява се тъй, както и физическиятъ човѣкъ. Материалиститѣ казватъ, че когато човѣкъ умре, неговиятъ животъ се разлива въ общия животъ, вследствие на което, съзнанието му престава да сѫществува, а заедно съ него и човѣкъ умира, изчезва. Идеалиститѣ пъкъ подържатъ, че и следъ смъртьта си, човѣкъ продължава да живѣе. Кое живѣе? Душата живѣе. Казвамъ: смъртьта не е мѣрка, съ която нѣщата, както и явленията въ живота, могатъ да се обясняватъ. Смъртьта е една аномалия въ живота. Въ такъвъ смисълъ, аномалията не може да служи за мѣрка на нѣщата. Че нѣкой умрѣлъ, това още не показва, че той не сѫществува. Преди всичко, смъртьта не е неизбеженъ законъ въ природата. Всичко не подлежи на смърть. Значи, отъ дефектитѣ на човѣшкия животъ, не може да се доказва, какво нѣщо е човѣкътъ. Ако отъ дефектитѣ на известенъ човѣкъ, описвате този човѣкъ, вашето описание не търпи критика. Човѣкъ може да се познае отъ своитѣ положителни качества. Ломброзо изучавалъ човѣка отъ негативната му страна. Когото срещалъ, той го разглеждалъ съ цель да види, какви отрицателни чърти се криятъ въ него. Той се занимавалъ съ престѫпнитѣ типове, но това още не е истинска наука. Престѫпнитѣ типове сѫ болезнени прояви въ съвременното човѣчество. Всѣка наука, която се занимава съ тѣзи прояви, носи нѣщо болезнено въ себе си. Когато Ломброзо срещналъ Толстоя, той не се заинтересувалъ отъ него като великъ мислитель и писатель, но го наблюдавалъ, дали има нѣкаква лоша, отрицателна чърта въ характера си. Тази среща Толстой описалъ въ своя дневникъ. Той пише, че се стѣснявалъ въ присѫтствието на Ломброзо, защото схващалъ, съ каква цель последниятъ го наблюдавалъ. Не само Ломброзо е разглеждалъ живота и хората отъ отрицателната имъ страна. Днесъ, почти всички съвременни християни гледатъ на хората все отъ отрицателната имъ страна. Като се запознаятъ съ единъ човѣкъ, първо виждатъ доброто въ него, ангела, но като го разбератъ по-отблизо, хвърлятъ отъ него маската на ангела и казватъ: Той не билъ ангелъ, както ние мислѣхме, но цѣлъ дяволъ. Сега ще го изучимъ добре, да видимъ неговитѣ отрицателни чърти. И наистина, като проследите съвременната култура, ще видите, че всички хора, всички общества, всички вѣстници, както и науката, всички се занимаватъ само съ отрицателната, а не съ положителната страна на живота. Когато се говори за наука, въ правия смисълъ на думата, азъ разбирамъ онази, която изучава положителното въ живота и въ природата. Каква наука е тази, която изучава отрицателнитѣ страни на живота? Това е мъртва наука, която нѣма бѫдеще, която не подлежи на развитие. Днесъ, отрицателното сѫществува и заема голѣмъ дѣлъ въ живота, понеже хората сѫ го оживили. Всѣко нѣщо, съ което човѣкъ се занимава, той го подхранва и му дава животъ. И наистина, каквото човѣкъ мисли, това става. Като се роди нѣкое дете, близкитѣ около него казватъ: Невинно е днесъ това детенце, но и то ще направи нѣкои грѣхове. Така мислятъ, и така става. — Днесъ родителитѣ му го гледатъ, грижатъ се за него, но и то единъ день ще се намѣри въ нужда. — И така става. — Възможно е това дете да се провали въ живота. — И така става. — Възможно е да се разболѣе и да умре. — И така става. Каквото хората мислятъ, това става. Това не е никаква философия. Днесъ всички философи спорятъ помежду си, единъ другъ се опровергаватъ. Всѣки счита своята философия мѣродавна, никой не се ползува отъ философията на другитѣ. Ние виждаме въ живота, какъ една философия умира, друга се ражда на нейно мѣсто; после и тя умира и т. н. Питамъ: какво казватъ философитѣ за живота, какъ трѣбва да се живѣе? — Е, трѣбва да се яде, да се подържа живота. — Какво трѣбва да се яде? — Хлѣбъ главно. — Какъвъ хлѣбъ: мухлясълъ, или прѣсенъ хлѣбъ, направенъ отъ ново, тазгодишно жито? Да ядешъ прѣсенъ хлѣбъ, разбирамъ, но да ядешъ мухлясалъ хлѣбъ, който, следъ половинъ часъ, ще повърнешъ назадъ, не разбирамъ. Или, какъвъ смисълъ има да изучавашъ болезненитѣ прояви на живота? Казвате: Човѣкъ трѣбва да мисли! — Какво трѣбва да мисли? Може ли да се нарече мисъль грижата на човѣка, какъ да се прехрани, какъ да се облѣче, какъ да нареди кѫщата си? Това не е мисъль, това е тревога, безпокойствие. Истинската мисъль подразбира великъ, положителенъ идеалъ. Само идеалътъ на човѣка дава мисъль; само той ражда възвишени и благородни чувства и импулсъ за работа. Съвременнитѣ християни, запримѣръ, сѫ поставили за основа на своя идеалъ благодатьта Божия и очакватъ да дойде спасението чрезъ благодать. Тази благодать е патологическо проявление. Защо? Защото тѣ очакватъ тази благодать следъ като се разболѣятъ, или следъ като сгрѣшатъ. Докато сѫ здрави, докато не сѫ сгрѣшили, тѣ не мислятъ нито за благодатьта, нито за спасението си. Не, такъвъ идеалъ не е траенъ. То е все едно да търсишъ богатия човѣкъ, само защото си въ нужда. Запримѣръ, българитѣ не зачитатъ своитѣ бедни роднини. Ако ги посети нѣкой тѣхенъ беденъ роднина, тѣ казватъ: Отде се намѣри сега този да дойде на гости? Знаемъ защо иде, той сигурно пари ще иска. Обаче, ако този беденъ роднина, по благоприятно стечение на обстоятелствата, се повдигне и стане пръвъ министъръ, цѣлиятъ му родъ започва да се изрежда при него, да му напомнятъ, че тѣ сѫ негови роднини, негови близки. Всѣки иска да изкаже къмъ него своята почить и уважение. Защо правятъ това? За да му напомнятъ, че иматъ синове и дъщери, за които той трѣбва да се погрижи, да ги нареди на работа. Днесъ всички религиозни хора, всички общества, всички народи търсятъ Бога отъ нужда, да имъ помогне да се назначатъ на служба, да разрешатъ задачитѣ си. Днесъ никой не търси Бога отъ любовь. Това е просия, не е любовь. Нека гладниятъ умре отъ гладъ, но да не проси. За предпочитане е гладенъ да умрешъ, но да не просишъ. Обаче, това да става не отъ гордость, но отъ любовь къмъ Бога. А тъй, да говоришъ за Бога, да проповѣдвашъ за Него и да считашъ, че хората сѫ длъжни да те гледатъ, това не е любовь, това е изнудване. Въ Писанието е позволено на човѣка да проси, но само отъ Бога, отъ никого другиго. Всѣко просене вънъ отъ Бога е унижение за човѣшката душа. Днесъ става точно обратното: отъ всички други просимъ, но не и отъ Бога. Да просимъ отъ Бога, това считаме за унижение; да просимъ отъ хората, това било въ реда на нѣщата. Нѣкой е на смъртно легло, бърза да извика лѣкарь, да му помогне. Моли се на лѣкаря, проси отъ него помощь и не му дохожда на умъ да се обърне къмъ Бога. Питамъ: на колко болни лѣкарьтъ е помогналъ, следъ като тѣ сѫ изпълнили абсолютно тѣхнитѣ предписания? Колко каещи се грѣшници сѫ изправили живота си, следъ като сѫ изпълнили абсолютно съветитѣ на своитѣ пастори? Много болни сѫ се излѣкували по съветитѣ на лѣкаритѣ, но временно само; въ края на краищата, болестьта имъ пакъ се е повтаряла. Сѫщо така и много грѣшници сѫ се изправили по съветитѣ на проповѣдницитѣ, но временно само, а не окончателно. Временната помощь е залъгване само. Въ такъвъ случай, имайте предъ видъ следното положение: хората, били тѣ лѣкари, свещеници, учители, държавници, могатъ да даватъ само временна помощь, или временни упѫтвания, но истинското възраждане на човѣшката душа, може да даде само Богъ. Хората могатъ да внесатъ въ човѣка много идеи и идеали, но онзи вѣченъ идеалъ, който осмисля живота, който дава истинско направление на човѣшкия духъ, това е връзката ни съ Първата Причина, съ Великата Божия Любовь. Това подразбира познаване на Онзи, Който ни е създалъ, Който ни е далъ условия да живѣемъ, да растемъ и да се развиваме. Сега, азъ държа тази беседа за ученицитѣ, които ме разбиратъ; онѣзи пъкъ, които не ме разбиратъ, нека слушатъ само. И ако намѣрятъ нѣкакви междини, нека прочетатъ нѣкой романъ, да видятъ, че и тамъ се срещатъ междини. Междинитѣ трѣбва да сѫществуватъ, за да се даде възможность на онзи, който слуша или чете, да размишлява, да държи съзнанието си будно. Вземете, запримѣръ, единъ отъ романитѣ на Викторъ Хюго, или на Толстоя, и ще видите, какъ авторътъ още въ първата глава започва да разправя нѣщо за главния герой и току вижъ, изоставя героя и отива къмъ други лица. Вие сте се заинтересували вече, искате да чуете нѣщо за героя и за героинята, но минаватъ две, три, четири глави, свършва се първото действие, и авторътъ все ви държи напрегнати, нищо не пише за героя, не се връща къмъ първата обстановка. Привидно, той като че си играе съ васъ. Не, авторътъ има нѣкаква цель, която вие не разбирате. Следъ това, той пакъ се връща къмъ главнитѣ лица и така продължава нѣколко глави. Вие следите съ интересъ действието, но изведнъжъ нови лица се явяватъ, нова обстановка, и главнитѣ герои пакъ изчезватъ. Така, авторътъ развива своя романъ, и презъ всичкото време държи будно съзнанието ви, подържа вашия интересъ. Питамъ: каква е развръзката най-после на този романъ? Развръзката се свършва съ това, че или героятъ и героинята се оженватъ, или героятъ се оженва за друга нѣкоя, а героинята се самоубива, или най-после и двамата се самоубиватъ. При това голѣмо напрежение, което сте имали въ времето, когато сте чели романа, най-после ви се разкрива една истина. Щомъ тази истина ви ползува въ живота, романътъ е постигналъ своята цель. Казвате: Да, всичко бѣше хубаво, но героятъ не се ожени за героинята. — Какво отъ това? Нима всички герои сѫ се оженили? Какво нѣщо е женитбата? Женитбата, въ пълния смисълъ на думата, е свещенъ актъ, свещена идея. Въ този смисълъ, хората не знаятъ още, какво нѣщо е женитбата. Тѣ познаватъ жененето, но не и женитбата, която представя свещено сближение между две души, между които има не само една, но безброй допирни точки. Това свещено сближение подразбира преливане на душитѣ една въ друга. Преливането на душитѣ изключва всѣкакво съмнение, всѣкакво недовѣрие, всѣкакво недоразумение. Въ това преливане на душитѣ, се крие идеалътъ на истинския животъ. Всѣко физическо допиране въ живота, произвежда редъ спънки, редъ препятствия. Защо? Такова е свойството на твърдата материя. Щомъ се допрешъ до една стена, ти непременно ще се върнешъ назадъ; щомъ се допрешъ до една затворена врата, или до единъ затворенъ инструментъ, ти непременно ще се върнешъ назадъ; щомъ се допрешъ до цигулка, на която струнитѣ сѫ скѫсани, а лѫкътъ счупенъ, ти непременно ще се върнешъ назадъ. Ако отивашъ при една красива мома, отъ която животътъ е изчезналъ, и я намѣришъ мъртва на леглото ѝ, веднага твоето въодушевение изчезва. Следователно, животътъ на човѣка, както и неговиятъ идеалъ седятъ въ неуловимото, което нито се вижда, нито се ограничава. Ето защо, казвамъ: това, което човѣкъ познава е обикновеното, а което не познава, е необикновеното въ живота. Какво знаете, напримѣръ, за единицата, повдигната въ пета степень, или за двойката — въ десета степень, или за тройката — въ двадесета степень? Казвате, че това сѫ величини, съ които математиката се занимава. Да, това сѫ математически въпроси, но тѣ сѫщевременно представятъ и проблеми на живота. Устройството на нашия организъмъ, както и устройството на цѣлия животъ, се гради върху числа, повдигнати въ разни степени. Това е цѣла наука. Тази наука е построена върху знанието на тия числа. Запримѣръ, ако се интересувате за устройството на вашата рѫка, първо трѣбва да знаете, отъ каква материя е направена тя; после, трѣбва да знаете, отъ какви числа е съставена всѣка клетка и въ каква степень сѫ повдигнати тия числа. Всѣка клетка е живо сѫщество, което гради своя животъ по разуменъ начинъ. Ако изучавате живота на клетката отдѣлно, както и нейната мисъль, ще видите, че тя представя, въ миниатюръ, живота на цѣлия човѣкъ. Ако пъкъ изучавате колективния животъ на тия клетки, както и връзката помежду имъ, ще видите, че тѣ представятъ Божествения животъ въ миниатюръ. И тъй, вие не сте разбрали още, какво представя истинскиятъ животъ; не сте разбрали още и човѣкътъ. За този човѣкъ, именно, апостолъ Павелъ казва, че Господъ го е направилъ малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ. Такъвъ ще е човѣкътъ въ бѫдещата вселена, но не и въ тази, въ която ние сега живѣемъ. Значи, сегашната вселена ще изчезне и вмѣсто нея, ще се яви нова. Какъ ще стане това? Въ една отъ теориитѣ на учени хора, адепти, се казва, че всички живи сѫщества, както и слънцето, постепенно изгубватъ енергията си, изтощаватъ се. Затова казваме, че силитѣ на човѣка постепенно се губятъ, изразходватъ се, и той остарява. Тази енергия отъ цѣлата вселена отива въ пространството, както малкитѣ ручейчета се разливатъ по стръмнинитѣ, и служи като основа за съграждане на нова вселена. И тогава, всички живи сѫщества отъ старата вселена, ще бѫдатъ премѣстени въ новата, при нови условия за животъ. Ако искате да знаете нѣщо за новата вселена, четете Еклисиастъ, тамъ Соломонъ е писалъ за нея. Той е казалъ: „Сѣйте семето!“ Значи, Богъ е изпратилъ човѣка на земята да сѣе, да се учи, да се готви за бѫдещата вселена. Голѣми приготовления се правятъ за новата вселена! Затова, именно, Богъ е поставилъ човѣка на голѣми страдания и изпитания. Страданията сѫ най-голѣмото благо за човѣка. Самъ апостолъ Павелъ е казалъ: „Сегашнитѣ страдания на човѣка, не могатъ да се сравнятъ съ бѫдещата му слава“. Казвате: Какъ можемъ да провѣримъ това? Който иска да научи истината по този въпросъ, той трѣбва да излѣзе отъ своето физическо тѣло и съ духовното си тѣло, да отиде въ невидимия свѣтъ. Като се говори за духовно тѣло, за невидимъ свѣтъ, мнозина се плашатъ, мислятъ, че ще умратъ. Не, духовниятъ човѣкъ е развилъ своето духовно тѣло така, че той може да функционира съ него, както съ физическото си тѣло. Той може да излиза отъ физическото си тѣло и да се връща въ него, споредъ желанието си. Значи, истински духовенъ човѣкъ е онзи, на когото съзнанието е будно и за физическия, и за духовния свѣтъ; той може и въ двата свѣта да се движи еднакво свободно и съзнателно. Само такъвъ човѣкъ може да се нарече истински ученикъ. Само на такъвъ човѣкъ може да се говори. Който не е ученикъ още, той е буденъ само за физическия свѣтъ, и като му се говори по тѣзи въпроси, съмнява се. За такъвъ човѣкъ, съмнението е естествено нѣщо. Съмнението говори за невежеството на човѣка. Ако влѣзете въ една тъмна стая, вие веднага ще изпитате страхъ, да не би да се спънете въ нѣщо, да не паднете нѣкѫде. Обаче, щомъ стаята се освѣтли, съмнението, страхътъ изчезва, понеже виждате, де вървите. Дето има свѣтлина и знание, тамъ съмнението отсѫтствува; дето нѣма свѣтлина, съмнението присѫтствува. Съмнението е признакъ на невежество. Съмнението, умразата, безвѣрието сѫ отрицателни течения, т. е. бури въ живота на човѣка. Питамъ: има ли нѣкаква положителна страна въ съмнението? Отъ научна гледна точка, съмнението е необходимъ законъ въ еволюцията на човѣка. Ако оставите водата въ една щерна, да стои цѣли четири — петь месеца, безъ да се раздвижва, тя ще жабуняса, ще се развали. Обаче, ако отъ време на време раздвижвате тази вода, тя ще запази своята свежесть. Следователно, съмнението е така необходимо за човѣка, както вѣтроветѣ сѫ необходими за природата. Ако нѣмаше вѣтрове, водата въ природата би стояла въ покой, вследствие на което, би изгубила своята прѣснота. Ако нѣмаше вѣтрове въ природата, и растенията не биха могли да растатъ, да се обновяватъ. Чрезъ вѣтроветѣ, растенията, дърветата се каляватъ, соковетѣ имъ се пренасятъ по цѣлия организъмъ, а сѫщевременно добиватъ и по-голѣмъ устой. Такова нѣщо представятъ и страданията въ човѣшкия животъ. Тѣ внасятъ опрѣсняване, обновяване, изобщо, въ живота. Такова нѣщо е съмнението. Човѣкъ живѣе повече въ водна срѣда, отколкото въ твърда. Следователно, ако не дойдатъ вѣтрове и въ човѣшкия животъ — страдания, съмнения, които да го раздвижатъ, има опасность този животъ да изчезне. Историята на народитѣ, както и на отдѣлнитѣ лица, презъ всички времена и епохи до днесъ, ни показва, че следъ всѣко страдание, индивидуално или общочовѣшко, винаги въ съзнанието на хората прониква нова свѣтлина, новъ проспектъ, ново разбиране за живота. Значи, въ който моментъ човѣкъ разбере вѫтрешния смисълъ на страданията, животътъ му ще се проясни и осмисли. Ще приведа единъ примѣръ, да видите, какво представятъ страданията за човѣка, и кога той може да се освободи отъ тѣхъ. Представете си, че отивате въ една пустиня и носите съ себе си едно шише съ вода. По невнимание, шишето пада отъ рѫцетѣ ви и се счупва. Вие веднага се хващате за главата, ужасенъ, разтревоженъ, че сте счупили шишето и разлѣли водата. Защо се смущавате? Защото разбирате цената на водата въ пустинята, а не знаете, отде можете да намѣрите вода за пиене. Ако не намѣрите вода въ пустинята, животътъ ви е въ опасность. Казвамъ: не се смущавайте! — Какъ да не се смущавамъ? Въ тази вода бѣше моятъ животъ. — Елате съ мене, азъ ще ви покажа, де има чиста, хубава вода. Тръгваме заедно, и азъ ви завеждамъ на разстояние нѣколко метра отъ мѣстото, дето счупихте шишето. На това мѣсто има изворъ, отъ който блика чиста, кристална вода. — Пийте сега вода, колкото искате! Вие се напивате добре съ вода, а следъ това напълвате друго шише отъ тази вода. — При това положение, ще страдате ли още? Не, при бистрия изворъ страданието изчезва. И затова казвамъ: който иска да се освободи отъ страданията, нека отиде при Извора на Вѣчния Животъ и да пие отъ Неговата вода. Казвамъ: всички хора, които не разбиратъ смисъла на живота, мязатъ на малки деца, които носятъ въ рѫцетѣ си по едно шише съ вода, стискатъ го здраво и мислятъ, че въ това шише седи тѣхното богатство. Срещате учени хора, музиканти, пѣвци, художници, всѣки носи по едно такова шише, пълно съ вода, и ако случайно това шише падне на земята и се счупи, казвате: Отиде учениятъ човѣкъ! Отидоха музикантътъ, художникътъ, пѣвецътъ! Защо? Шишетата имъ паднаха на земята, и водата се разлѣ. — Това е частично разбиране на живота. Животътъ не седи въ водата, която е въ шишетата. Ако искате да видите, какво нѣщо е истинска наука, музика, красота, истинско художество, идете при Великия Изворъ на живота, дето нищо не се губи. Тамъ всѣко нѣщо си има своето мѣсто и вѣчно сѫществува. При Великия Изворъ, музиката никога не изчезва — тамъ тя се чува и денемъ, и нощемъ. Въ свѣта сѫществува вѣченъ огънь, който никога не изгасва. Казвате: кога ще дойдемъ до този Изворъ на живота? Какво се изисква, за да Го постигнемъ? — Търпение се изисква. Какво нѣщо е търпението? Само ученикътъ може да разбере търпението. Защо? Защото търпението е качество на душата, а душата е отъ високо произхождение. Истинскиятъ ученикъ, минава презъ живота на душата, той не живѣе въ сърцето и въ ума си, чийто животъ е времененъ, преходенъ. Докато човѣкъ не дойде до това положение, той при най-малкитѣ изпитания и страдания, ще хвърля лоши мисли и чувства къмъ своя Създатель, ще петни Неговата мантия. Като не разбира смисъла на страданията, като не е придобилъ търпението, този човѣкъ винаги ще живѣе съ съмнения, съ колебания срещу Първата Причина на живота. Който допусне най-малкото съмнение и подозрение срещу Нея, той е първокласенъ невежа. Всѣко съмнение, води следъ себе си падане. Това се отнася не само до хората, но и до ангелитѣ. Ако единъ ангелъ допусне най-малкото съмнение по отношение на Бога, той е осѫденъ вече на голѣмо падане. Да се усъмнишъ въ Бога, значи, да се усъмнишъ въ Любовьта. Запримѣръ, имате добъръ приятель, който ви обича, и вие го обичате. Дойде нѣкой отвънъ и започва да Ви разправя небивали работи: че вашиятъ приятель говорилъ по вашъ адресъ лоши думи, че замислялъ нѣкаква интрига срещу васъ и т. н. Ако повѣрвате на този човѣкъ, вие сте изгубенъ. Не вѣрвайте на всички хора! Въ свѣта има хора, майстори на измислицитѣ. Съ своитѣ лъжи, тѣ могатъ да изкаратъ човѣка отъ умъ. Дойдатъ ли при васъ да ви говорятъ такива приказки, спомнете си, че вие, като душа, сте произлѣзли отъ Бога, дето не може да живѣе нищо нечисто, нищо долно. Така мисли ученикътъ. Щомъ се натъкне на нѣкакво страдание, той пѣе и благодари на Бога за привилегията, съ която го е удостоилъ. И обикновениятъ човѣкъ пѣе, но на миньорна гама. Следователно, хората могатъ да се раздѣлятъ главно на две категории: обикновени хора и ученици. Докато човѣкъ плаче, роптае, скърби при страданията, той минава за обикновенъ човѣкъ. Щомъ започне да пѣе, да се моли и да благодари на Бога за страданията, които го сполетяватъ, той влиза вече въ Школата, като ученикъ. Никое страдание нѣма да избегне отъ ученика. Той ще мине и презъ съмнения, и презъ изкушения, но винаги ще бѫде буденъ, ще държи връзка съ Бога и ще се учи отъ всичко, което животътъ му носи. Колкото по-високо се издига човѣкъ, толкова по-голѣми бури ще преживѣе. Апостолъ Павелъ, който добре разбираше тѣзи закони, трѣбваше да получи три пѫти по 39 тояги отъ евреитѣ, за да го провѣри на опитъ. Следъ като го биха, той започна повече да пише и казваше: „Братя, съ много скърби ще влѣземъ въ Царството Божие.“ И Христосъ е казалъ: „Прескръбна е душата ми до смърть.“ Това сѫ думи, изказани отъ човѣка въ Христа. Обаче, следъ това дойде нова свѣтлина въ съзнанието на Христа, и Той каза: „Господи, да бѫде Твоята воля! Въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си.“ Тукъ се забелѣзватъ два важни психологически момента: първиятъ моментъ е, когато Христосъ бѣше отишълъ да се помоли въ Гетсиманската градина и се обърна къмъ Бога съ думитѣ: „Отче мой, ако е възможно, нека ме замине тази чаша! Не, обаче, както искамъ азъ, но както искашъ Ти.“ Вториятъ моментъ е моментъ на просвѣтление, на вѫтрешно примирение, когато повторно отиде да се помоли въ Гетсиманската градина и казваше: „Отче мой, ако не е възможно тази чаша да замине отъ мене, безъ да я пия, нека бѫде Твоята воля! Въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си.“ Какво означаватъ думитѣ „въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си“? Това значи: както и да изглеждатъ нѣщата отвънъ, азъ приемамъ напълно Твоята Любовь и зная, че всичко, което вършишъ, е добро. Питамъ: като положи Духа си въ Божиитѣ рѫце, Христосъ изгуби ли нѣщо, или спечели? Той спечели много нѣщо. „По-доленъ отъ ангелитѣ.“ Каква е разликата между ангелитѣ и хората? Ангелитѣ се отличаватъ отъ хората по своята абсолютна чистота и светость. Тѣ сѫ носители на свѣтлината, вследствие на което, сѫ крайно взискателни и строги. Ако би останало на тѣхъ да управляватъ свѣта, тѣ биха изгонили всички престѫпници, всички грѣшни хора. Тѣ не биха оставили нито единъ човѣкъ на земята да грѣши. Тъй щото, когато Богъ иска да изправи свѣта, Той изпраща на земята единъ отъ тия ангели да свърши тази работа. Ангелътъ изважда ножа си и започва да кълца налѣво-надѣсно. Той гледа на грѣшнитѣ хора така, както грънчарьтъ гледа на своитѣ недобре изработени грънци. Какво прави грънчарьтъ съ тѣзи грънци? Той взима една тояга и тръгва съ нея къмъ грънцитѣ. Погледне единъ, вижда, че е кривъ, пропуканъ, удари го съ тоягата, и хайде навънъ! Погледне втори — сѫщо; погледне трети — сѫщо. Щомъ дойде до нѣкое здраво гърне, отмине го. Така отдѣля той здравитѣ грънци отъ счупенитѣ, които не ставатъ за работа. Тази е символичната страна на въпроса. „Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ: съ слава и почесть си го вѣнчалъ, и поставилъ си го надъ дѣлата на Твоитѣ рѫце.“ Кога идва славата? Славата идва следъ Любовьта. Любовьта пъкъ изисква работа. Тъй щото, не е достатъчно само да не се съмняваме въ Бога, но трѣбва да работимъ. Казвате: Ние вѣрваме въ Бога, но първо трѣбва да уредимъ своитѣ работи, че като ни остане свободно време, тогава ще мислимъ за работата на Бога. — Ученикътъ не мисли и не постѫпва така. Първата му работа е да свърши всичко онова, което Богъ му е опредѣлилъ. Като му остане свободно време, ще работи за ближнитѣ си. И най-после, колкото свободно време му остане, ще го употрѣби за себе си. Следователно, въ живота на ученика на първо мѣсто седи Богъ, на второ мѣсто — неговия ближенъ, а на трето мѣсто — той самъ. Докато постѫпва по този начинъ, той никога нѣма да се натъкне на противорѣчия, били тѣ външни или вѫтрешни. Мнозина ще възразятъ, че човѣкъ трѣбва да задоволи и своитѣ желания. Азъ пъкъ казвамъ: не, се стремете преждевременно да задоволите своитѣ желания. Защо? Защото въ всѣко преждевременно задоволяване на човѣшкитѣ желания, се крие известна отрова. Значи, всѣко желание, всѣка мисъль, всѣко чувство, трѣбва да се реализиратъ на опредѣленото за тѣхъ време. Ученикътъ трѣбва да знае това нѣщо! Знанието, светостьта, силата, нѣма да дойдатъ въ единъ моментъ. Тѣ идватъ постепенно и се придружаватъ съ радость и веселие за човѣшката душа. Душата знае, какъ се придобиватъ великитѣ нѣща, и затова, тя има търпение да чака. За обяснение на тази мисъль, ще приведа единъ мистиченъ разказъ. Когато били създадени животнитѣ на земята, между тѣхъ била и овцата. Като живѣла известно време между хората, тя се почувствувала много нещастна, вследствие на което, животътъ ѝ се напълно обезсмислилъ. Тя изпаднала въ голѣмо противорѣчие и често си мислила: Чудно нѣщо! Толкова добрини правимъ на хората: млѣкото, вълната и децата си даваме, и въпреки това, сме нещастни! Какво трѣбва да се прави при това положение? Следъ като мислила дълго по този въпросъ, най-после ѝ дошла на ума мисъльта да отиде при Зевса, и да го помоли, да измѣни по нѣкакъвъ начинъ сѫдбата ѝ. Намислила и реализирала своята мисъль. Отишла при Зевса и му казала, какво иска. Зевсъ я погледналъ, помислилъ си малко и казалъ: Наистина, азъ те забравихъ, нищо не направихъ за тебе. Тогава, ето какво: Ще направя зѫбитѣ ти голѣми, като на лъва, да разкѫсвашъ всѣки, който се осмѣли да те нападне. — Не, моля ти се, не ми давай голѣми зѫби; азъ не искамъ да причинявамъ пакости на другитѣ. — Тогава ще направя ноктитѣ ти яки и силни, като на вълка, да нападашъ съ тѣхъ и да разкѫсвашъ. — Моля ти се, това по никой начинъ не искамъ; опитвала съмъ ноктитѣ на вълка, не искамъ да отмъстявамъ по сѫщия начинъ на другитѣ. — Въ такъвъ случай, ще туря въ устата ти отровни жлези, като на змията, дето минешъ и те нападне нѣкой, да клъвнешъ и да го умъртвишъ. — Не, моля ти се, не ми давай такова нѣщо, да ме намразятъ хората. — Не остава друго, освенъ да ти дамъ роги и копита, като на вола, съ които да мушкашъ.— И тѣхъ съмъ опитвала, не ги искамъ. — Тогава, да ти дамъ такава власть, че каквото пожелаешъ, да стане. — Не, и това не искамъ. Съ тази власть, може би, ще пожелая да стана лоша и да погубя живота си. Като виждамъ злото, което сѫществува въ другитѣ, азъ съмъ доволна отъ живота, който си ми далъ, и затова едно само те моля — да ме благословишъ. Зевсъ я благословилъ и я изпратилъ отново между хората. Значи, овцата разрешила въпроса идейно, като предоставила нѣщата да се разрешаватъ постепенно. Нѣкой казва: Азъ искамъ да имамъ зѫби и нокти, като на лъва и на вълка. — Какво сѫ разрешили зѫбитѣ и ноктитѣ досега? Другъ ще пожелае да има отрова, като на змията. — Какво е разрешила змията досега? Трети ще пожелае да има роги и копита. — Какво сѫ разрешили рогитѣ и копитата въ живота? Не, кажете на Господа, както е казала овцата на Зевса: „Господи, благослови ме! Изпълни душата ми съ Твоята Любовь, да мога чрезъ нея да разреша задачитѣ си и да завладамъ сърцата на хората“. Единъ день, овцата ще стане наследница на човѣшката раса. Въ това отношение, когато хората се преселятъ отъ земята, тѣ ще се превърнатъ на овци. За кои хора се отнася това? Само за ученицитѣ. Само ученикътъ може да стане овца, но не и обикновениятъ човѣкъ. Азъ взимамъ думата „овца“ като символъ на нѣщо велико, на велики качества. Значи, не подразбирамъ обикновената овца, но разумната овца. Овцата не е толкова страхлива, както обикновено я считатъ. Мнозина сѫ изучавали психологията на овцата и сѫ забелѣзали, че когато вълкъ напада стадото на нѣкой добъръ, праведенъ овчарь, овцата никога не се плаши и не бѣга. Тя повдига главата си нагоре, тропа съ кракъ срещу вълка и го пита: Какво търсишъ тука? Вълкътъ поглежда къмъ нея и се връща назадъ. Нѣма случай въ живота на овчаритѣ, когато вълкъ да е нападалъ стадото на овчарь, който е водилъ добъръ и чистъ животъ, и да е ялъ овцетѣ му. Обаче, грѣшенъ ли е овчарьтъ, стадото му винаги е бивало нападано отъ вълци. Сега, ще преведа това положение, този законъ, по отношение на вашия животъ. Овчарьтъ, това сте вие; овцетѣ сѫ вѫтрѣ въ васъ. Следователно, ако вие сте добъръ, праведенъ овчарь, който нито лъже, нито краде, нито върши беззакония, никой вълкъ отвънъ, не може да нападне овцетѣ ви; тѣ винаги ще бѫдатъ здрави, на време ще даватъ своята вълна и млѣкото си. Това не е теория, но фактъ, който всѣки моментъ можете да провѣрите въ живота. Казвамъ: ако една овца е могла да разреши въпроситѣ си толкова разумно, колко повече може да направи това ученикътъ! Всѣка вечерь ученикътъ трѣбва да се чисти. Денемъ, като се движи въ свѣта, между хората, той може да се натъкне на редъ изпитания, но длъженъ е да издържа. Силата на ученика седи въ издържането. Колкото малко и да се е окалялъ презъ деня, вечерь, като се затвори въ стаята си, той трѣбва да се изчисти, да изхвърли навънъ кальта, която свѣтътъ е турилъ върху неговата външна дреха. На каквито колебания, съмнения и противорѣчия да се натъкне ученикътъ, щомъ, обаче, реши да посети нѣкой свой ближенъ, той непременно трѣбва да се очисти съвършено. Той трѣбва да измие главата, рѫцетѣ, краката си, външно и вѫтрешно, и така да отиде при своя ближенъ, да му занесе своето благословение. Като влѣзе въ стаята на ближния си, лицето му трѣбва да бѫде свѣтло, чисто и да го поздрави по закона на любовьта. Ще кажете: Толкова години вече, какъ следваме това учение, но още не сме постигнали тази чистота. — Важно е, какъ следвате: като обикновени християни, или като ученици. Ако сте въ положението на ученикъ, вие ще имате свѣтлина на лицето си и чистота въ сърцето си. И ако сте вече ученикъ, ще минете въ по-горна фаза — въ положението на братъ. Значи, обикновениятъ човѣкъ има условия въ себе си да стане ученикъ, а ученикътъ има условия да стане братъ. И Христосъ, впоследствие, казва на своитѣ ученици: „Не ви наричамъ вече мои ученици, но ви наричамъ мои братя.“ Подъ думата „ученикъ“ въ обикновенъ смисълъ, се разбира човѣкъ, който има редъ противорѣчия въ живота си, които трѣбва да разреши, за да стане разуменъ. Подъ думата „братъ“ се разбира ученикъ, който е излѣзълъ отъ противорѣчията на живота и който има вече правилни отношения къмъ всички окрѫжаващи. Братъ е онзи, който може да жертвува живота си за жената, като за своя сестра, безъ да допусне нѣкаква порочна мисъль, нѣкакво нечисто чувство по отношение на нея. Братъ е онзи, който държи сестрата като светиня въ душата си. На думи лесно се казва братъ и сестра, но кажешъ ли нѣкому братъ или сестра, а държишъ въ ума и сърцето си нечисти мисли и чувства къмъ него, ти грѣшишъ първо къмъ Бога, после къмъ своя ближенъ, и най-после - къмъ себе си. Който има Божията Любовь, той само знае, какво нѣщо е братъ, и какво — сестра, въ правъ смисълъ на думата. Любовьта опредѣля правитѣ отношения между хората. Мнозина казватъ, че Царството Божие съ сила се взима, но това не подразбира, че трѣбва да се счупятъ вратитѣ на това Царство и така да се влѣзе вѫтре. „Съ сила“ подразбира съ Божията Любовь. Само Божията Любовь разполага съ сила, която може да oтвори вратата на човѣка за Царството Божие. Значи, нѣщата, които сѫ казани въ Евангелието, иматъ свой вѫтрешенъ смисълъ. Ако ги разглеждате буквално, непременно ще изпаднете въ известни погрѣшки. Запримѣръ, казано е, че човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие. Въпрѣки това, ние виждаме, че човѣкъ не прилича на Бога. Де седи това подобие, за което се говори въ Писанието? Подобието се заключава въ ума и сърцето на човѣка, по които той се отличава отъ останалитѣ животни. Чрезъ ума и сърцето, си човѣкъ има възможности да бѫде проводникъ на Божиитѣ мисли и чувства. По този начинъ, той е проводникъ сѫщевременно и на ангелскитѣ мисли и чувства, затова и ангелитѣ го обичатъ. Отъ друга страна, човѣкъ е връзка между ангелитѣ и животнитѣ, затова и животнитѣ го обичатъ. Значи, чрезъ чувствата си човѣкъ се свързва съ животнитѣ, а чрезъ интелигентностьта, чрезъ ума си — съ ангелитѣ. „Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ.“ Какъвъ трѣбва да бѫде човѣкъ, за да отговори на това положение? Той трѣбва да бѫде честенъ, добъръ, справедливъ и високо благороденъ. Една бедна, но красива и много интелигентна мома, отивала често при двама велики художници да имъ позира. Когато излизала отъ ателието на първия художникъ, очитѣ ѝ били всѣкога насълзени. Когато излизала отъ ателието на втория художникъ, лицето ѝ винаги било свѣтло, съ тихо, спокойно изражение. Питамъ: защо красивата мома, не излизала и отъ двамата художници съ едно и сѫщо разположение? Влиянията на тия художници били различни. Когато красивата мома позирала на първия художникъ, той винаги изисквалъ отъ нея, да бѫде гола. Като отивала при втория художникъ, той ѝ казвалъ: Когато идвашъ при мене да ми позирашъ, азъ искамъ да се обличашъ съ най-хубавитѣ си дрехи. Защо тия двама художници, имали различни изисквания отъ момата? Когато човѣкъ разкрива недостатъцитѣ на своитѣ братя и сестри, не е ли той сѫщиятъ онзи художникъ, който иска момата да му позира гола? Да разкривашъ недѫзитѣ на хората, това значи да рисувашъ тѣхната голота. Да изправяшъ недѫзитѣ на хората, това значи да ги обличашъ въ най-хубавитѣ имъ дрехи. Тъй щото, ако искате хората да ви се радватъ и да ви обичатъ, бѫдете като втория художникъ, който рисува човѣка, облѣченъ въ най-хубавитѣ си дрехи, както Богъ го е създалъ. Тъй трѣбва да гледа ученикътъ на всички хора! Да заставишъ брата си или сестра си да съблѣче дрехитѣ си и да се яви предъ тебе голъ, това значи да отхвърлишъ добродетелитѣ му настрана и да го видишъ голъ, съ неговитѣ недъзи. Голотата на човѣка, подразбира неговото грѣховно състояние. Може ли да се нарече човѣкъ онзи, който лъже, който краде и който убива? Това не е човѣкъ, но форма на човѣкъ, т. е. по-право, това е скелетътъ на човѣка. Този човѣкъ е съблѣкълъ дрехата на своитѣ добродетели и се е явилъ предъ свѣта голъ. Но въ голотата нѣма никакво геройство. Само човѣкътъ на любовьта, на справедливостьта, на разумностьта, на вѫтрешното благородство, може да се нарече ученикъ, въ пълния смисълъ на думата. Само ученикътъ, може да служи на Бога, на ближния си и на себе си. Само ученикътъ, може да заеме всѣкакво положение: той може да бѫде и слуга, и господарь; той може да заеме положението и на овца, въ дълбокия смисълъ на тази дума. Нѣкой казва: Азъ не искамъ да бѫда овца. — Какво лошо има въ овцата? Щомъ не искашъ да бѫдешъ овца, тогава ще бѫдешъ вълкъ. — Не, азъ искамъ герой да бѫда.— По какво се отличава героятъ днесъ? Съвременнитѣ хора считатъ за герой онзи, който взима револвера си и убива. На фронта, кои се прославиха като герои? — Споредъ мене, да убивашъ хората, това не е геройство. Какво сѫ правили героитѣ въ старо време? Тѣзи герои се отличавали по това, че сѫ помагали на бедни, на страдащи. Герой е онзи богатъ човѣкъ, който пълни джобоветѣ си съ пари и раздава. Герой е онзи земледѣлецъ, който вади по нѣколко крини жито отъ хамбаря си и раздава на бедни. Герой е онзи учитель, който учи децата безъ пари. Герой е онзи музикантъ, който събира около себе си хора и свири безъ пари. Следователно, не може да се нарече герой онзи богаташъ, който събира само за себе си; не може да се нарече герой онзи земледѣлецъ, който пълни хамбаритѣ си съ жито и не мисли за беднитѣ; не може да се нарече герой онзи учитель, или музикантъ, който продава своето знание или своето изкуство. Какво нѣщо е продажбата? Продажбата е получаване на известно удостовѣрение, отъ което се вижда, че ти си изпълнилъ длъжностьта си, спрѣмо себе си. Тѣзи удостовѣрения съ подобни на онѣзи малки парички, особени металически марки, които се даватъ на пѫтницитѣ въ Америка срещу багажа имъ, докато го прегледатъ. Щомъ багажътъ имъ се прегледа, тѣ връщатъ назадъ тия марки. Обаче, когато човѣкъ, въ своя личенъ животъ, дойде до положението да събира такива удостовѣрения въ сандъка си, за смѣтка на това, че е изпълнилъ дълга си, спрѣмо себе си, той вече е на кривъ пѫть. Когато съвременнитѣ хора си услужватъ взаимно, тѣ плащатъ тази услуга съ пари. Значи, днесъ паритѣ се явяватъ като размѣнно срѣдство между двама души. Но истинска, разумна обмѣна между двама души е онази, която почива на взаимна любовь, на взаимно довѣрие. Тази обмѣна има смисълъ. Ако между единъ земледѣлецъ и единъ богатъ човѣкъ се създадатъ взаимни отношения на любовь, земледѣлецътъ ще пожелае да даде отъ житото си на своя приятель, безъ да мисли за нѣкакво възнаграждение. И богатиятъ ще е готовъ да даде на приятеля си една или две златни монети, безъ да счита, че плаща за житото. Земледѣлецътъ ще счита, че е далъ жито на своя приятель, като изразъ на любовни отношения къмъ него. Богатиятъ пъкъ, съ своята златна монета, закрепва тѣзи отношения. Казвамъ: любовьта трѣбва да се постави като връзка въ отношенията на хората. Тази е задачата на ученика: да покаже на хората, какъ да живѣятъ помежду си. За да сѫществуватъ любовни отношения между хората, на първо мѣсто, тѣ трѣбва да се освободятъ отъ съмнението. Докато човѣкъ живѣе съ съмнение, никой великъ Учитель, никой великъ духъ, не може да му даде онова знание, което разкрива тайнитѣ на природата. Съ хиляди години можете да тропате на вратата на Царството Божие, но докато не изхвърлите отъ себе си съмнението, подозрението, безвѣрието, умразата, завистьта и темъ подобни, нито тази врата ще ви се отвори, нито ученъ човѣкъ ще станете. При това положение, вие ще си останете обикновенъ човѣкъ, и нещастието, въ разни форми, ще ви следва: възлюбениятъ ви ще ви напусне; богатството си ще изгубите; здравето ви ще изчезне; общественото си положение ще изгубите. Въ края на краищата, вие ще приличате на капка вода, оставена сама въ пространството. Много хора има въ това положение: тѣ сѫ заминали за онзи свѣтъ, близкитѣ имъ ги смѣтатъ за умрѣли, а въ сѫщность, тѣ се движатъ изъ пространството, съвършено сами, отъ всички изоставени. Тѣ сѫ въ положението на откѫснатъ листъ отъ дървото, който чувствува своята самота. Това не е животъ. Не е лесно да живѣе човѣкъ между хората и да се съмнява въ всички. Молиеръ е представилъ положението на такъвъ човѣкъ въ своята комедия „Скѫперникътъ.“ Скѫперникътъ се оплаква, че го обрали. Като го запитали, кой е виновенъ затова, той отговорилъ: „Синоветѣ ми, слугитѣ ми, ближнитѣ ми — всички сѫ виновни.“ Защо отговарялъ така? Защото се съмнявалъ въ всички. Въ сѫщность, само единъ човѣкъ може да е виновенъ за този обиръ. Да се съмнява човѣкъ въ всички, даже и въ най-близкитѣ си, това говори за неговото вѫтрешно психологическо състояние. Въ такова състояние е изпадналъ скѫперникътъ, благодарение на съмнението. И тъй, когато говоря за окултизъма, азъ имамъ предъ видъ ученика и това, което той трѣбва да изучава. Главната му задача е да изучава, да наблюдава своя вѫтрешенъ животъ, да познае себе си. Като се наблюдава, ученикътъ ще види, по колко пѫти на день се промѣня. Като се мѣни, едновременно съ това и животътъ приема за него различни цвѣтове: понѣкога животътъ му се струва бѣлъ, свѣтълъ, а понѣкога — черенъ, тъменъ; понѣкога животътъ му се вижда розовъ, и пѫтьтъ му цѣлъ посипанъ съ рози, а понѣкога — покритъ съ тръне. Понѣкога очитѣ му изглеждатъ свѣтли, ясни, а понѣкога сѫ мѫтни, примрежени. Понѣкога кожата му е мека, гладка, а понѣкога — суха, твърда. Така и космитѣ на главата му понѣкога сѫ меки, гладки като коприна, а понѣкога сѫ корави, дебели. Всѣко изкривяване, всѣко влошаване, било въ външнитѣ или вѫтрешнитѣ удове на ученика, се дължатъ на известни дефекти въ неговитѣ мисли и чувства. Истинскиятъ ученикъ, не трѣбва да допуща нищо отрицателно въ себе си. Дойде ли въ ума или въ сърцето му нѣщо нечисто, той трѣбва да го изхвърли навънъ. Дойде ли нѣкаква болесть въ организъма му, като ревматизъмъ, напримѣръ, той трѣбва да я изпѫди навънъ. Ревматизъмътъ се дължи на натрупване на чужди вещества въ организъма на човѣка. Изобщо, болеститѣ сѫ резултатъ на нѣкаква аномалия, която се е породила въ свѣта на ума, или въ свѣта на сърцето въ човѣка. И като резултатъ на това, нѣкои клетки въ човѣшкия организъмъ се силно индивидуализиратъ и започватъ да живѣятъ самостоятелно отъ другитѣ. Въ нѣкои случаи пъкъ, едни отъ клеткитѣ въ организъма се подмладяватъ, а други остаряватъ. Тия, които сѫ се подмладили, за да могатъ да се хранятъ, да растатъ и да се развиватъ, задържатъ храната за себе си и не оставятъ за другитѣ, вследствие на което органитѣ, въ които сѫ тѣзи стари клетки, заболяватъ. Младитѣ клетки започватъ да си устройватъ пиршества, гуляи въ организъма и се увеличаватъ бързо, както на брой, така и на голѣмина. На тѣзи мѣста въ организъма, се явяватъ голѣми нараствания, увеличавания, отоци, които медицината нарича, съ общо име, тумори. И следъ това, тя трѣбва да впрегне своята лѣкарска артилерия, съ всичкитѣ си далнобойни орѫдия, за да изхвърли тия излишни вещества вънъ, отъ човѣшкия организъмъ. Казвамъ: задачата на ученика седи въ това, да подмладява всички клетки на организъма си, а не само частично. За тази цель, той трѣбва да се научи да говори на своитѣ клетки. Всѣки день, преди да започне своята дневна работа, ученикътъ трѣбва да поздрави клеткитѣ на тѣлото си, като започне отъ клеткитѣ на мозъка, на очитѣ, на носа, на ушитѣ и постепенно да слиза надолу. Следъ това ще поздрави клеткитѣ на дробоветѣ, на сърцето, на стомаха, на чървата и най-после ще поздрави себе си, и ще започне работата си. Подъ думата „себе си“, разбирамъ своя рѫководитель. Само при това положение, може да се очаква единство и задружна работа, между всички клетки на човѣшкия организъмъ. Когато не познава това отношение, тази обхода къмъ клеткитѣ на своето тѣло, човѣкъ цѣлъ день се лута нагоре-надолу, и работата му не върви добре. Той казва: не зная, какво да правя; не ми се живѣе! — Не му се живѣе, защото той не е изпълнилъ едно важно задължение къмъ своя организъмъ. Вследствие на това, той ходи срѣдъ благата на живота, но не ги вижда, не може да ги използува. Много такива хора виждамъ, които по цѣлъ день обикалятъ около своята хижичка, плачатъ, окайватъ сѫдбата си, не знаятъ, защо сѫ дошли на земята. Тѣ не подозиратъ даже, че подъ тѣхната хижичка е заровено голѣмо богатство, съ което могатъ да си направятъ голѣмъ палатъ, да си купятъ хиляди декари земя, и да подобрятъ не само своето положение, но и това, на своитѣ ближни. Казвамъ на тѣзи хора да съборятъ своята малка хижичка и да изровятъ подъ нея богатството, което седи скрито отъ вѣкове. Тѣ казватъ: Нѣма защо да се занимаваме съ тѣзи предполагаеми богатства, да губимъ времето и силитѣ си напразно. Тази работа, не е за насъ. Ако е нашъ късметъ, при краката ни да дойде! — Съборете вашата малка кѫщичка и ще намѣрите подъ нея голѣмо богатство! Не е време сега за философствуване. Ако философствувате още, всичко ще изгубите. Който ме послуша, той ще спечели това богатство и ще разполага съ него, както намѣри за добре. И тъй, намѣрете това богатство, за да осмислите живота си. — Какъ ще го намѣримъ? — Като станете ученици. Ученицитѣ знаятъ, де е това богатство, и когато имъ потрѣбва, тѣ го използуватъ. Ученикътъ е богатъ човѣкъ. Казвате: Кажи ни по-лекъ начинъ, за намирането на това богатство.— Нѣма какво да говоря по това, но ще ви попитамъ: изчезнало ли е съмнението отъ вашитѣ умове? — Е, понамалило се е малко. — Не, съмнението трѣбва съвършено да изчезне отъ вашитѣ умове, отъ вашитѣ души. Поменъ не трѣбва да остане въ душитѣ ви отъ съмнението! Значи, не е достатъчно само да се намали съмнението, но то трѣбва абсолютно да изчезне отъ васъ и да станете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ Небесни. Съвършенъ трѣбва да бѫде ученикътъ! Той трѣбва да подържа тази мисъль въ себе си, день и нощь, да не си прави илюзии, че може да мине, както и да е. Само мисъльта за съвършенството, внася въ човѣка вѫтрешна радость и веселие. Нѣкой казва: Благодаря на Бога, че поне днесъ съмъ добъръ. — Значи, утре има възможность да бѫдешъ лошъ. Не, добриятъ човѣкъ е всѣкога добъръ; разумниятъ е всѣкога разуменъ. Съ това, ние не изключваме погрѣшкитѣ. Щомъ работи, човѣкъ все ще направи нѣкаква погрѣшка, но ще може и да я изправи. И ученикътъ понѣкога прави погрѣшки, но веднага се заема да ги изправи. „Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ.“ Защо е дошълъ човѣкъ на земята? Да учи закона на смирението. Не само обикновениятъ човѣкъ трѣбва да учи този законъ, но и Христосъ го учеше. Той знаеше този законъ, но трѣбваше да го приложи на земята, да види, какви резултати ще има. Като дойде на земята, Христосъ трѣбваше да приложи двата велики закона: Законътъ на смирението и законътъ на търпението. Като наблюдавамъ съвременнитѣ хора, виждамъ, че имъ липсватъ, именно, смирение и търпение. Следователно, ако нѣкой ви пита, защо сте дошли на земята, ще кажете, че сте дошли да учите законитѣ на търпението и на смирението. Щомъ научите тѣзи закони въ тѣхното практическо приложение, вие ще завършите своята еволюция на земята и ще бѫдете като Христа. Тогава Христосъ ще ви бѫде братъ и Учитель, а вие — Негови ученици. Това сѫ проспекти на бѫдещето, но само чрезъ тѣхъ, вие ще разберете, какво представя човѣкътъ, и какво — човѣшката душа. Душата крие въ себе си велики блага, които едва сега, човѣкъ започва да прозира. Всѣки човѣкъ на земята, търси нѣщо, стреми се къмъ постигане на нѣкакъвъ свой идеалъ. Този идеалъ се включва именно, въ неговата душа. И когато казваме, че този идеалъ е непостижимъ на земята, ние имаме предъ видъ сегашнитѣ условия и разбирания на хората, както и сегашното устройство на тѣхния организъмъ. Вънъ отъ тѣзи условия, при нѣкаква нова обстановка на нѣщата, всичко е постижимо. Какво изисква тази нова обстановка? — Да имате поне единъ приятель, който да мисли като васъ; двамата заедно пъкъ, да мислите като всички добри, свети и праведни хора; всички тия пъкъ, да мислятъ като Христа, като Бога. Друга философия въ свѣта, не сѫществува. Мнозина се извиняватъ за своитѣ неуспѣхи, поради разни причини. Не, никакви причини не могатъ да оправдаятъ човѣка, щомъ се отнася до реализиране на нѣщо Божествено. Ето защо, вие трѣбва да бѫдете внимателни, да се пазите отъ натрапени мисли и чувства, които могатъ да парализиратъ дейностьта на човѣка. Това сѫ редъ отрицателни внушения, на които човѣкъ не трѣбва да се подава. Ако имате нѣкакъвъ недостатъкъ и считате, че не можете да го изправите, това е вече нѣкакво внушение въ васъ. Всѣка погрѣшка, всѣки недѫгъ лесно може да се изправи, стига човѣкъ да намѣри съответенъ методъ затова. Ако е въпросъ за методи, за начини, такива има много, но какъвто методъ и да приложите, въ единъ день не можете да имате постижения. Редъ упражнения трѣбва да направите, за да се освободите отъ нѣкой свой недѫгъ и на мѣстото му, да поставите една добродетель. Щомъ имате въ себе си една добре развита добродетель, тя е въ сила вече, да се справи съ редъ ваши недѫзи. По-добре е да имате единъ разуменъ приятель, който постоянно ви обича, отколкото да имате сто глупави приятели, които днесъ ви обичатъ, а утре не ви обичатъ. По-добре е да имате само хиляда английски лири, отколкото да имате 50 милиарда германски марки. Съвременниятъ животъ на хората се е обезсмислилъ толкова много, че той е падналъ даже подъ цената на германската марка. При сегашнитѣ условия, и сто години да живѣете на земята да печелите, едва ли ще можете съ паритѣ, които спечелите, да си заплатите за единъ обѣдъ на небето. Много религиозни хора, следъ като цѣли сто години сѫ живѣли на земята и сѫ служили на Бога, едва сѫ заслужили само единъ обѣдъ на небето. Нѣкои окултисти изнасятъ сѫщата мисъль въ друга форма. Тѣ казватъ, че нѣкои религиозни хора, като заминавали за онзи свѣтъ, имали възможность само за единъ моментъ да зарнатъ Бога: за моментъ само вратата се отваряла, и веднага следъ това се затваряла. Презъ останалото време, тѣ прекарвали въ голѣма бедность. И следъ всичко това, нѣкои проповѣдватъ, че достатъчно е човѣкъ да повѣрва въ Христа, да се обърне къмъ Бога, за да може да живѣе вече при Него. Да се мисли така, това е равносилно на положението, да дойде нѣкои при васъ, да каже, че ви обича, и вие веднага да му предложите да живѣе при васъ, като вашъ братъ. Кой американски милиардеръ ще бѫде готовъ веднага да ви осинови, само затова, че сте му изказали любовьта си къмъ него? Така не може да се мисли, нито може да се подържа тази крива философия. Христосъ може да отговори на нашата любовь само тогава, когато вършимъ волята Божия. Той казва: „Който върши волята на Отца ми, той е мой братъ, и сестра, и майка, и приятель.“ Следователно, не е достатъчно само да кажешъ, че обичашъ Бога, но трѣбва да вършишъ Неговата воля. Който работи по този начинъ, той осмисля живота си и го прави полезенъ и за себе си, и за другитѣ. Въ живота на човѣка се забелѣзватъ главно две фази: въ първата фаза човѣкъ днесъ е добъръ, утре — лошъ. И обратно: днесъ е лошъ, утре — добъръ, и т. н. Това е фазата на обикновения човѣкъ. Въ втората фаза на живота си, обаче, човѣкъ всѣки день расте отъ слава въ слава, отъ величие въ величие, като семе, посадено предъ бистритѣ води на нѣкой планински изворъ. Листата и цвѣтоветѣ на това растение, всѣкога ще бѫдатъ живи. Това е фазата на ученика. Въ живота на ученика има силни бури, вѣтрове, но падания нѣма. При всички изпитания на живота си, ученикътъ расте и постоянно се развива. По това, именно, се отличава живота на ученика отъ този, на обикновения човѣкъ. Въ този смисълъ, истински ученикъ, истински християнинъ е онзи, който носи образа на Христа. Ще кажете: Къмъ коя черкова принадлежи този човѣкъ? — Къмъ никаква черкова не принадлежи. Той принадлежи на Бога, той принадлежи на Любовьта. Споредъ мене, за въ бѫдеще, най-великитѣ хора ще сѫ християнитѣ. Подъ „християнинъ,“ въ пълния смисълъ на думата, разбирамъ човѣкъ съ пробудено Божествено съзнание, въ душата на когото, нѣма абсолютно никакво съмнение. Нѣма по-страшно нѣщо за човѣка отъ съмнението. Съмнението е изразено на малкия пръсть на човѣшката рѫка. Следователно, този врагъ въ човѣка е меркурианецъ. Имашъ желание да направишъ нѣкакво добро, да свършишъ една хубава работа, но малкиятъ пръстъ те спира, и ти си казвашъ: Ако направя това нѣщо, какво ще стане после съ мене? Въ живота на ученика, думата „ако“ не сѫществува. Предприемешъ известна работа, пакъ се спрешъ и си казвашъ: Ами, ако хората ме разбератъ криво? — Нѣма защо да мислите по това. Добритѣ, разумнитѣ хора, всѣкога се разбиратъ правилно. Въ Божествения животъ, хората всѣкога се разбиратъ. Какъ познавате, че нѣкой ви обича? Който ви обича, той е готовъ на всички жертви и услуги заради васъ, безъ да забележите даже, че ви е услужилъ. Ако ангелитѣ, светиитѣ, добритѣ хора, па и самъ Богъ не се грижеха за насъ, какво щѣше да бѫде нашето положение? Ние сме заобиколени отъ толкова грижи и внимание, но даже не подозираме това нѣщо, защото всички тия сѫщества ни услужватъ, жертвуватъ се за насъ, безъ да се изявяватъ външно. „Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ; съ слава и почесть си го вѣнчалъ.“ Щомъ Богъ ни е вѣнчалъ съ слава и почесть, каква е нашата длъжность тогава? Нашата длъжность е да бѫдемъ търпеливи, докато Божиятъ планъ се реализира; да имаме смирение да понесемъ обидитѣ на свѣта, за да влѣземъ въ Новия животъ — въ бѫдещия животъ. Само търпеливиятъ, само смирениятъ е човѣкъ на бѫдещето. Никакво орѫжие не ще бѫде въ сила да пробие рѫката на новия човѣкъ — човѣкътъ на бѫдещето. Въ миналото, пробиха рѫката на Христа съ гвоздей, но днесъ, никой не може да пробие тази рѫка. Яка, здрава е рѫката на Христа! Въ миналото разпнаха Христа на кръста, но днесъ не може да се намѣри дърво, на което могатъ да Го разпнатъ. Великъ, голѣмъ е днесъ Христосъ! Павелъ казва за Христа, че е научилъ една отъ великитѣ тайни въ живота, че нѣма зло въ свѣта, което може да пробие Неговата рѫка. Сѫщиятъ законъ се отнася и до васъ. Когато дойдете пръвъ пѫть на земята, ще ви гонятъ, ще ви преследватъ, на кръстъ ще ви разпнатъ. Обаче, като дойдете втори пѫть на земята, ще бѫдете смѣли и решителни, и ще кажете: Нѣма орѫжие въ свѣта, съ което можете да пробиете рѫката ми! Това е въпросъ на бѫдещето, когато човѣкъ стане неуязвимъ за злото. Тогава никой, не ще може да внесе въ душата му сѣнка отъ съмнение и невѣрие. Нѣкой казва: Сърцето ми е ранено. — Това означава, че съмнението и невѣрието сѫ проникнали въ ума и сърцето на този човѣкъ, и сѫ го ранили. Днесъ вече, сърцето на Христа не може да бѫде пробито. Значи, иде време, когато сърцата на хората не могатъ да се пробиватъ. На кои хора? На новитѣ хора — хората на бѫдещето. Погледътъ на новия човѣкъ е чистъ, правъ, безъ никакво съмнение въ когото и да е. Този човѣкъ свѣти, изпуща свѣтлина отъ себе си, на която хората могатъ да четатъ своитѣ книги. Отъ онзи пъкъ, който живѣе въ съмнение, никаква свѣтлина не излиза, той е черенъ, изгасналъ вѫгленъ. Какво може да се направи съ този вѫгленъ? Той трѣбва да се постави при специални условия, а именно, да се постави на двата полюса на Божествения животъ, както на катода и анода на нѣкоя електрическа машина, за да светне. Казвате: Какъ ще се спася? — Като повѣрвате въ Господа Исуса Христа. — Какъ ще стане това? — Като ви поставятъ на анода и на катода, на Божествения животъ. Отдалечите ли се отъ тѣзи две жици, токътъ ще се прекѫсне, и вие отново ще станете вѫгленъ. Има хора, които сами по себе си, сѫ свѣтещи, не се нуждаятъ отъ прекарване на електрически токъ презъ тѣхъ. Богъ живѣе въ тѣхъ, т. е. Божията Любовь е въ тѣхъ. Това сѫ ученицитѣ, отъ сърцата на които се отдѣля топлина, а отъ умоветѣ имъ — свѣтлина. За тѣхъ сѫществуватъ благата въ свѣта. Отъ тѣхнитѣ трапези падатъ трошици, съ които се хранятъ всички живи сѫщества. За тия ученици, именно, се отнася стиха: „Съ слава и почестъ си го вѣнчалъ.“ Значи, съ слава и почесть е вѣнчалъ онѣзи, които Го любятъ, които иматъ пълна вѣра въ Него и очакватъ новата, великата вселена, която е подчинена на ангелитѣ, но не и на хората. Сега, поздравлявамъ тѣзи ученици, които познавамъ. Тѣ ще живѣятъ въ новата вселена, но докато сѫ на земята още, нека си помагатъ едни-други, за да се отличатъ съ смирение и търпение, отличителнитѣ качества на Христа. Казва се въ Писанието: „Въ последнитѣ дни, ще ви възкръси и ще ви вѣнчае съ слава и почесть“. „И поставилъ си Го надъ дѣлата на Твоитѣ рѫце.“ — Всичко това се отнася за новия човѣкъ, когото Богъ ще облѣче въ слава и почесть. Това пожелавамъ и на васъ — слава и почесть! 7. Беседа отъ Учителя, държана на 23 октомври, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Призови Симона! „И сега проводи человѣци въ Ио- пия, и призови Симона, който се на- рича Петъръ“. Деяния на Апостолитѣ 10:5. Красивото въ живота се заключава въ това, което рѣдко се случава. Обикновеното пъкъ, представя прозаичния животъ. Недоволството на съвременнитѣ хора се дължи, именно, на този прозаиченъ животъ. Вследствие на тази проза, животътъ на хората представя верига отъ несбѫднати мечти и желания. Отъ единия до другия край, животътъ е пъленъ съ разочарования. При сегашнитѣ условия на живота, нѣма щастливъ човѣкъ на земята. Колкото съмъ наблюдавалъ, не съмъ срещналъ досега щастливъ човѣкъ на земята, нито между ученитѣ, нито между проститѣ. Нѣма ученъ, писатель, философъ, музикантъ или художникъ, който може да каже за себе си, че е останалъ доволенъ отъ живота на земята. Не само това, но и като четете онова, което сѫ писали поетитѣ и писателитѣ, никѫде не срещате да се говори за нѣкой щастливъ човѣкъ; никѫде не се говори за постигнато щастие, въ пълния смисълъ на думата. Интересно е, че при всички тия преходни, непостоянни възгледи на хората за живота, тѣ пакъ обичатъ живота. Кажете на кого и да е, че трѣбва да напусне земята, той ще се омѫчни. Защо? Защото не знае, де отива. Той казва: Зная, че тукъ не е добре, но неизвестното е още по-лошо. Колкото и да не е добре на земята, този животъ поне ми е познатъ, зная, какво ме очаква. Цѣлата глава отъ Деянията на Апостолитѣ, която прочетохъ сега, е интересна, но важна е основната идея въ нея, а именно, че животътъ на земята не е нѣкакво случайно проявление. Даже и животътъ на индивидуалния човѣкъ не е случаенъ. Въ живота, подъ думата „случайность“, разбиратъ отдѣлность на нѣщата. Когато единъ листъ падне отъ дървото, казваме, че това е случайность, т. е. съвпадение, обаче, тази случайность, това съвпадение, има отношение къмъ общия планъ на нѣщата. Значи, случайни нѣща сѫ ония, които се съвпадатъ съ общия планъ. Понѣкога случайностьта се взима като нѣщо дошло или извършило се само за себе си. Такъвъ законъ въ свѣта не сѫществува. Въ свѣта сѫществува едно обширно съзнание, което изпълва цѣлото пространство. Дали сте идеалистъ, или материалистъ, ще видите, че това съзнание се движи толкова бързо, че едновременно обхваща всички точки. Вследствие на тази бързина, животътъ на това съзнание, считатъ като животъ безъ движение. Това показва, че при днешното положение на човѣка, неговиятъ умъ, неговото съзнание не е въ състояние да разбере, да схване този животъ. Съвременниятъ човѣкъ живѣе днесъ за днесъ. Запримѣръ, вчерашното ядене не задоволява днешния гладъ; вчерашното благо, не може да послужи при днешното нещастие. Ако вчера си билъ здравъ, а днесъ си боленъ, ти не можешъ да се радвашъ на вчерашното си здраве. Обаче, сѫщиятъ законъ, по отношение на цѣлокупния животъ, има другъ смисълъ: тамъ вчерашната болесть се спогажда съ днешното здраве, и вчерашното здраве се спогажда съ днешната болесть. Ето защо, когато се говори за еволюция, ние разбираме днешното благо, което се проявява въ живота. Еволюцията не е само външенъ, но и вѫтрешенъ развой. Ако еволюцията се разглежда само като външно развитие, това е повърхностно схващане. Еволюцията разкрива сѫщината на живота. Въ този смисълъ, за насъ е важно само онова благо, което се разкрива всѣки день. Щомъ днесъ ни се дава известно благо, ние не трѣбва да мислимъ за благото на вчерашния день, нито за бѫдещето благо. Обаче, миналото трѣбва да служи за поука, а бѫдещето — като импулсъ за постигане на нашитѣ идеали. Радвайте се за благото, което днесъ ви се дава, колкото и да е малко то. Въ турско време, единъ беденъ човѣкъ отишълъ при единъ турчинъ да иска хлѣбъ. Турчинътъ му далъ половинъ хлѣбъ. Бедниятъ взелъ хлѣба, погледналъ го, но останалъ недоволенъ. Защо? Той считалъ за обида да му дадатъ половинъ хлѣбъ. Турчинътъ схваналъ неговото недоволство и решилъ да го проследи, да види, какво ще прави съ този хлѣбъ. Бедниятъ взелъ хлѣба и се запѫтилъ къмъ дюкяна на единъ богатъ търговецъ, комуто подхвърлилъ хлѣба, и казалъ: Вземи този хлѣбъ! Не съмъ куче, да ми даватъ половинъ хлѣбъ. Турчинътъ се приближилъ незабелязано до него, взелъ хлѣба и си отишълъ. Питамъ: какво разреши бедниятъ, като захвърли хлѣба? Той се обидилъ, че като на куче му дали половинъ хлѣбъ. По какво се отличава човѣкъ отъ кучето? Човѣкъ яде, и кучето яде; човѣкъ пие вода, и кучето пие вода; човѣкъ диша, и кучето диша. Обаче, има нѣщо, което отличава човѣка отъ кучето. Човѣкътъ е разумно сѫщество. Човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата, е онзи, който схваща великия планъ на живота и се задоволява съ малкото благо. Ако нѣкой човѣкъ отхвърля малкото благо и се обижда отъ него, той изпада въ положението на куче. Такъвъ човѣкъ е по-долу отъ кучето даже, защото кучето никога не отхвърля хлѣба, който му се дава. Когато направите най-малката услуга на едно куче, или на нѣкое животно, то остава крайно признателно. Често азъ наблюдавамъ вѫтрешнитѣ прояви на сѫществата и вадя свои заключения. Единъ день давамъ на една котка ситно нарѣзани парченца пражени картофи. Котката ги изяде и започна да обикаля около мене, да се умилква, съ което искаше да каже: Дай ми още нѣколко парченца отъ тия картофи! Който гледа отвънъ само, безъ да знае причината за това умилкване на котката, ще помисли, че тя е силно привързана къмъ мене. Наистина, тя е привързана, но такава любовь никога не е проявявала. Ако човѣкъ наблюдава външнитѣ прояви на нѣщата, безъ да знае причинитѣ за тѣхъ, той ще извади едни заключения. Обаче, ако следи явленията и външно, и вѫтрешно, като взима въ внимание и причинитѣ, които ги предизвикватъ, той ще извади други заключения, по-вѣрни отъ първитѣ. Учениятъ какъ трѣбва да вади своитѣ заключения? Ангелътъ каза на Корнилиа: „Призови Симона“! Защо ангелътъ трѣбваше да изпраща Корнилиа при Симона, нареченъ Петъръ? Защото ангелътъ е сѫщество отъ по-висока еволюция, отъ тази на хората и не може да се спре при Корнилиа да му разправя за духовния свѣтъ, за живота на сѫществата отъ този свѣтъ и т. н. Затова, ангелътъ му каза: „Твоитѣ молитви и милости възлѣзоха предъ Бога. И сега, проводи человѣци въ Иопия, и призови Симона, който се нарича Петъръ, той ще ти каже, що трѣбва да правишъ “. Обаче, това може да стане само съ човѣкъ, който има вѣра, а не суевѣрие. Суевѣрието седи по-долу отъ вѣрата. Надъ вѣрата пъкъ има нѣщо по-велико — то е истината. Истината пъкъ подразбира любовь къмъ знанието. Значи, да обичашъ знанието и да го търсишъ, това е по-високо отъ вѣрата. Защо? Защото въ вѣрата нѣщата не сѫ провѣрени, не сѫ опитани, когато въ знанието, всички нѣща сѫ провѣрени. Да обичашъ знанието, това подразбира силно желание да провѣрявашъ нѣщата. Запримѣръ, има хора, които отъ любовь къмъ знанието, развиватъ въ себе си способностьта да отиватъ отъ този въ онзи свѣтъ, да провѣрятъ нѣщата, и после пакъ се връщатъ на земята. Ще кажете, че това е отъ приказкитѣ „Хиляда и една нощь“. Не е така. Ето, четете вѣстницитѣ, ще видите, че и тѣ пишатъ по този въпросъ. Сега, по цѣлия свѣтъ учени хора правятъ спиритически сеанси, и чрезъ редъ опити дохождатъ до убеждението, че сѫществува свѣтъ, по-високъ отъ нашия. Тѣ сѫ приели тѣзи нѣща не на вѣра, но съ редъ научни опити. И каквото изнесатъ днесъ предъ свѣта, тѣ сѫ го опитали и провѣрили. Сега, азъ нѣма да обяснявамъ тия факти, но казвамъ, че сѫществува една права, истинска наука, до която единъ день, вие сами ще се доберете. Азъ не обичамъ да говоря за нѣща, които зная; не обичамъ да казвамъ, колко пари имамъ въ касата си; не обичамъ да казвамъ, колко книги имамъ въ библиотеката си; не обичамъ да казвамъ, колко костюма, колко чифта обуща имамъ и по колко пѫти на день се обличамъ и преобличамъ. Защо не обичамъ да говоря по тия нѣща? Защото тия работи сѫ обикновени и всѣки може да ги разправя, всѣки може да говори по тѣхъ. Ето защо, казвамъ: не говори на хората по това, което и тѣ знаятъ. Говори имъ по това, което тѣ не знаятъ. Пъкъ най-после, говори върху това, което и ти самъ не знаешъ. Ученитѣ хора се отличаватъ по това, че говорятъ и пишатъ върху нѣща, които и тѣ не знаятъ. Запримѣръ, кой ученъ знае, какво има на слънцето? Кой ученъ знае точно, колко е разстоянието отъ земята до слънцето? Много учени изчисляватъ това разстояние, но приблизително, тѣ не го знаятъ съ абсолютна точность. И всички останали говорятъ по тѣзи въпроси, вѣрватъ въ тия данни, само защото ученитѣ сѫ казали, че е така. Въ сѫщность, практически, никой ученъ не е могълъ да провѣри своитѣ изчисления. Обаче, тия учени разполагатъ съ известни опити, чрезъ които доказватъ донѣкѫде, вѣроятностьта на своитѣ твърдения. Що се отнася до законитѣ на вселената, знае се, че тѣ сѫ сложни, вследствие на което, мѫчно се провѣряватъ на практика. Нѣкой казва: Азъ искамъ да зная абсолютната истина. Ти не можешъ да знаешъ абсолютната истина, докато не излѣзешъ отъ Бога. Това е достѫпно само за онзи, който има любовь къмъ знанието. Който нѣма любовь къмъ знанието, по-добре да седи дома си, да не се обърква. Ако ангелътъ, който се яви на Корнилиа, би се явилъ на нѣкой отъ съвременнитѣ невѣрващи хора, той би тръгналъ по лѣкари, да констатиратъ неговата нормалность, докато най-после го убедятъ, че това, което е видѣлъ, е илюзия, на която не трѣбва да се подава. Следователно, за да дойде до абсолютната истина, човѣкъ трѣбва да бѫде готовъ, да има вѣра въ себе си, както и любовь къмъ знанието. Ще приведа единъ примѣръ на особено преживяване, отъ единъ виденъ български писатель. Единъ день този писатель дойде при мене и ми каза: Господине, ще Ви разправя една своя необикновена опитность, която можете да използувате като примѣръ, но съ условие, името ми да остане неизвестно. Азъ разчитамъ на Вашата честность, затова смѣя да сподѣля съ Васъ, тази моя опитность. Ето какво ми се случи снощи: Лѣгамъ да спя и заспивамъ. По едно време виждамъ на леглото си своето тѣло, простряно, съ затворени очи, както обикновено спи човѣкъ. Изведнъжъ чувамъ нѣкой задъ мене да ми шепне: Виждашъ ли това тѣло на леглото? — Виждамъ. — Това си ти. — Ако онзи който спи на леглото, съмъ азъ, ами този, който гледа сега и съзнава всичко около себе си, кой е? Щомъ зададохъ този въпросъ, въ мене настана едно смущение, и азъ почувствувахъ, като че се забърквамъ. Гласътъ, който ми говорѣше, продължи: Азъ ще ти покажа, кой си ти. Въ този моментъ, като че нѣкой ме дигна и ме постави съ очитѣ надолу върху онзи, който спѣше. Тогава почувствувахъ, че потъвамъ дълбоко нѣкѫдѣ и щомъ потънахъ съвършено, събудихъ се. Видѣхъ се въ леглото, но вече буденъ. Следъ това, не можахъ повече да заспя. Дълго време размишлявахъ върху преживяното и си казахъ: Дали не ми е мръднала дъската? Казвамъ му: никаква дъска не ти е мръднала, но ти си ималъ една опитность, отъ която да видишъ, че човѣкъ е двойно сѫщество: физически човѣкъ — неговото тѣло, съ всичкитѣ свои функции, и духовенъ човѣкъ — разумното, съзнателното сѫщество, което мисли и чувствува. При опитностьта, която имаше, физическиятъ човѣкъ бѣше онзи, който спѣше; онзи пъкъ, който говорѣше задъ тебе, бѣше духовниятъ, разумниятъ човѣкъ. Когато човѣкъ не разбира тия нѣща, той се плаши отъ своята двойственость. — Така е, азъ се страхувамъ да си легна, не зная, какво бихъ направилъ, ако ми се повтори сѫщата опитность. Страхувамъ се, че не ще мога повече да пиша. — Бѫди спокоенъ, и да искашъ, тази опитность нѣма да се повтори. Тази опитность ти се даде само, за да ти докажатъ, че сѫществува и другъ свѣтъ, сѫществуватъ и редъ други нѣща около насъ. Невидимиятъ свѣтъ иска да обърне погледа ти къмъ по-високи нѣща отъ обикновенитѣ, да се пробуди съзнанието ти. И наистина, следъ десеть години срещнахъ сѫщия този писатель и го попитахъ: Какво ще кажешъ сега? — Провѣрихъ сѫществуването на духовния свѣтъ и се напълно убедихъ въ него. „Призови Симона!“ Нѣма човѣкъ въ свѣта, на когото ангелътъ да не се е явилъ въ една, или въ друга форма, за да му посочи онзи пѫть, въ който той ще намѣри разрешаване на онѣзи въпроси, които го интересуватъ. Нѣкои хора съ постѫпили като Корнилиа, пратили съ да повикатъ Симона, нареченъ Петъръ, да имъ помогне при разрешаване на нѣкои въпроси. Други, обаче, сѫ казали: Не ни трѣбва Петъръ, ние сами можемъ да разрешимъ въпроситѣ си. — Какъ ги разрешаватъ? Въ края на краищата, тѣ отиватъ въ нѣкое психиатрическо отдѣление. Защо? Защото, като имъ се яви ангелътъ, тѣ се изплашватъ, разказватъ своята опитность на хората, които ги считатъ за ненормални и ги изпращатъ въ тия специални отдѣления за изправяне. Щомъ имате нѣкакви видения, нѣкакви преживявания, не ги разправяйте на другитѣ хора, защото тѣ съ опитности отъ единъ свѣтъ, по-високъ отъ физическия, който тѣ не разбиратъ. Прави сѫ тогава хората. Но важната мисъль, на която искамъ да обърна вниманието ви, е вѫтрешната връзка, която сѫществува между миналия, сегашния и бѫдещия животъ. Ангелътъ е говорилъ на Корнилиа за бѫдещия животъ, въ който хората ще влѣзатъ. Този ангелъ не бѣше отъ най-високо стоещитѣ, отъ онѣзи, които седятъ при Бога, но бѣше единъ отъ служебнитѣ ангели, които служатъ за връзка между Бога и хората. Тѣзи ангели иматъ повече знания отъ хората, по-правилни разбирания за живота, затова, именно, Богъ ги изпраща при нѣкои благочестиви хора, да имъ покажатъ правия пѫть. Следователно, идеалътъ, къмъ който се стреми човѣшкото съзнание, е да достигне положението на този ангелъ. Когато дойдете до това положение, когато влѣзете въ този животъ, и васъ ще изпращатъ при нѣкои благочестиви хора, да имъ кажете да извикатъ Петра, безъ да развивате предъ тѣхъ своитѣ теории, безъ да имъ говорите нѣщо за истината. Ангелътъ говори на Корнилиа много лаконически: Пратенъ съмъ да ти съобща да намѣришъ Симона, нареченъ Петъръ, и той да ти разправи всичко онова, което те интересува. Казвамъ: въ всѣки човѣкъ е вложена една идея, за развитието на която, непременно трѣбва да дойде ангелъ Господенъ, който да го напѫти, какво да прави. Този ангелъ представя Божественото въ човѣка, което му говори, напѫтва го, какъ да работи, какъ да се развива. Отъ Божествено гледище, явяването на ангелъ Господенъ при човѣка, означава пробуждане на висшето съзнание въ него, съ което се създава връзка между невидимия свѣтъ, който е извънъ човѣшкото съзнание, и физическия свѣтъ. Следователно, когато съзнанието на човѣка се пробуди, неговата душа може вече да пѫтува съ по-голѣма бързина изъ пространството. Казва се, че душата може да пѫтува, защото тя има форма. За духа, обаче, не може да се каже, че пѫтува, защото той нѣма форма. Щомъ е тъй, духътъ пъкъ, се движи. Душата може да стане толкова малка, че съ никакъвъ микроскопъ да се не вижда. Сѫщевременно, тя може да стане толкова голѣма, че нищо да не е въ състояние да я обгърне. Значи, въ своето развитие, душата се движи между тия два полюса, т. е. тя изучава законитѣ на крайното смаляване и крайното увеличаване. Ако питате, защо сте дошли на земята, ще ви кажа, че сте дошли тукъ да изучавате законитѣ на смаляването и увеличаването. Нѣкога вие сте били грамадни сѫщества, но сега, въ сравнение съ по-раншната си голѣмина, сте толкова малки, че можете да влѣзете въ орѣхова черупка. Сѫществува една теория, споредъ която, при преминаването отъ този за онзи свѣтъ, човѣкъ трѣбва да знае закона на смаляването, да се смали толкова много, че да мине съвършено незабелязано между сѫществата, които сѫ неприятно разположени къмъ него. Щомъ душата на човѣка дойде до тъмната зона на земята, тѣзи сѫщества започватъ да я преследватъ, както преследватъ апашитѣ на земята. Почти за всѣка душа, сѫ опредѣлени по два-три ангела, които я придружаватъ, за да може безопасно да мине тази зона. Има случаи, когато нѣкои души не се придружаватъ отъ тия ангели, и тѣ сѫ изложени на голѣми гонения отъ страна на лошитѣ духове. Да не ви се вижда чудно това нѣщо! Не става ли сѫщото и въ живота на земята? Срещате единъ царь, заобиколенъ съ цѣлъ ескадронъ войници, стражари, всички го пазятъ. Срещате министри и други видни лица, все има нѣкой съ тѣхъ, който ги придружава. Обикновенитѣ хора, обаче, никой не ги пази, тѣ ходятъ повече сами. Ако нѣкой обикновенъ човѣкъ попадне въ нѣкаква бездна въ невидимия свѣтъ, и тамъ го спиратъ, както правятъ съ нѣкой автомобилъ, който вози известенъ богаташъ, и му казватъ: Скоро дай паритѣ! Какъ може да се спаси душата, която е толкова много преследвана? Тя може да се спаси само, чрезъ закона на смаляването. Тѣ ще я преследватъ, тя ще се смалява, смалява, докато стане съвсемъ невидима; тогава тѣ казватъ: Свърши се съ нея! Нѣма защо повече да я преследваме. Значи, когато душата научи закона на смирението, тя дохожда на границата на възвишения свѣтъ, дето започва постепенно да се разширява и става свѣтла душа. И Корнилий бѣше смиренъ човѣкъ, съ вѣра и знания. Той разполагаше съ знанието, което сѫществуваше по това време, затова му се яви ангелъ и каза: „Призови Симона-Петра да ти каже истината“! Съ какво се отличаваше Симонъ-Петъръ? Той бѣше голѣмъ консерваторъ, не влизаше въ дома на своитѣ иноплеменници, като казваше: „На насъ не е позволено да се съобщаваме съ иноплеменницитѣ си, но Богъ ни показа, че всички хора, които иматъ любовь въ себе си, на които съзнанието е пробудено, сѫ чада Божии, и не могатъ да се считатъ за иноплеменници“. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да има широки разбирания за нѣщата. Особено, това се изисква отъ духовнитѣ хора. Тѣ трѣбва да се отличаватъ съ широта, а не съ тѣсногрѫдие. Тѣ трѣбва да разглеждатъ явленията въ живота и въ природата не само по форма, буквално, но и по духъ, по смисълъ. Казвамъ: когато хората разглеждатъ нѣщата буквално, тѣ дохождатъ до заключението на месоядцитѣ, които оправдаватъ яденето на месо по съвсемъ кривъ начинъ. Тѣ казватъ, че Богъ е позволилъ да се яде месо, защото самъ Той е спусналъ на Петра отъ небето плащаница съ разни животни за ядене. Питамъ: ако е вѣрно, че трѣбва да се яде месо, защо хората ядатъ само кокошки и агънца, а не ядатъ всѣкакви видове животни и гадини? Ако месоядцитѣ тълкуватъ този въпросъ буквално, тогава нека ядатъ точно такива животни, каквито имало въ плащаницата. Следователно, ако хората взиматъ едната страна на въпроса за свое оправдание, нека взематъ и другата му страна, да бѫдатъ поне последователни. Въ сѫщность, самъ Петъръ не разбра този символъ буквално. Той се позамисли малко и разбра неговия вѫтрешенъ смисълъ. Тъй щото, когато хората ядатъ месо, тѣ трѣбва да го обосноватъ по другъ начинъ, да не си служатъ съ Писанието. Яденето на месо е временно положение. Ще дойде день, когато хората нѣма да ядатъ месо. Затова, именно, въпросътъ за месоядството не може да се обясни съ Писанието. Въ това отношение, хората трѣбва да знаятъ, че въпросътъ на храненето е времененъ. Ще дойде день, когато хората нѣма да се хранятъ и съ растителна храна. Тогава тѣ ще се хранятъ като ангелитѣ, съ чистия нектаръ на природата. Докато хората сѫ месоядци и вегетарианци, тѣ ще боледуватъ, ще страдатъ и ще умиратъ. Все има малка разлика между вегетарианцитѣ и месоядцитѣ: вегетарианцитѣ по-малко ще страдатъ и боледуватъ отъ месоядцитѣ. И между животнитѣ днесъ има месоядци и вегетарианци: това показва, че и растителната храна още не е толкова чиста, да внесе елементитѣ на безсмъртието въ живота. Ако човѣкъ мисли, че само чрезъ храната, която употрѣбява, може да внесе въ себе си възвишенъ моралъ и чистота, той се лъже. Има единъ законъ, на който се основава правилното хранене. И ако човѣкъ спазва този законъ, той ще може да се ползува отъ храната, която употрѣбява. Този законъ гласи: Човѣкъ може всичко да яде, но ако яде с любовь, съзнателно. Ако сложите предъ единъ адептъ кокошка, той може да я изяде, безъ да му повреди нѣщо, защото знае закона на превръщането на материята: той ще я превърне първо въ растителна материя, после въ плодна и въ този видъ ще я изпрати въ организъма си. Често хората си задаватъ въпроса: Какъ е възможно тримата ангели, които дошли при Аврама, сами да изядатъ едно теле? Ето какъ седи въпросътъ: преди да ядатъ телето, тѣ сѫ го превърнали въ растителна материя, после — въ плодна, и най-после — въ нектаръ. Значи, тѣ сѫ го приели вече преобразено въ нектаръ. Това подразбира, че тѣ сѫ пречистили материята на телето, изхвърлили сѫ нечистото отъ нея, а сѫ употрѣбили за себе си само нектара, най-чистата материя. И тъй, дойде ли човѣкъ до онзи възвишенъ, духовенъ животъ, той трѣбва да знае закона за превръщане на материята, за да пречиства своята храна. За тази цель, той трѣбва да има самообладание. Самообладанието е необходимо качество за човѣка, за да може да храни ума и сърцето си винаги съ чиста, здрава храна. Само при това положение, той може да бѫде здравъ, разуменъ човѣкъ. Отъ духовния човѣкъ се изисква пъленъ вѫтрешенъ миръ. Не е простено на духовния човѣкъ да казва, че не може да направи това или онова. Той не трѣбва да казва, запримѣръ, че не може да се откаже отъ месото, ако е месоядецъ. Впрочемъ, азъ не съмъ за това, да се отказва човѣкъ отъ месото, или отъ вегетарианската храна. Азъ подържамъ, че човѣкъ трѣбва да знае закона за превръщането на материята отъ по-низко въ по-високо състояние. Ако нѣкой е месоядецъ, той трѣбва да превръща материята на месото въ по-високо състояние; ако е вегетарианецъ, той трѣбва да превръща материята на растителната храна въ по-високо състояние. И вегетарианцитѣ още не сѫ разрешили въпроса за храненето. Колко години, запримѣръ, живѣятъ вегетарианцитѣ? Тѣ живѣятъ малко повече отъ месоядцитѣ, но не сѫ дошли още до безсмъртието. Тогава, какъ ще си обясните дългия животъ на шарана? Споредъ нѣкой данни, шаранътъ може да живѣе и до 400 години даже, безъ да е вегетарианецъ. Сега, като говоря за растителната храна, азъ имамъ предъ видъ онова възвишено състояние, което тази храна може да даде на човѣка. Следователно, подъ растителна храна се разбира онази, която може да даде на човѣка такова разположение на духа, че презъ цѣлия день той да бѫде доволенъ, както отъ храната, така и отъ всичко, което му се е случило. Тази храна трѣбва да развива въ човѣка такава мощь и сила, такива възвишени състояния, които да го каратъ да слави Бога и да Му благодари за силитѣ, за здравето, съ които разполага, за да бѫде добъръ работникъ на Божествената нива. Храната, която употрѣбяваме, трѣбва да бѫде връзка между Бога и насъ, както между разумнитѣ сѫщества и насъ. Важно е, когато човѣкъ се храни, винаги да благодари на Бога. Казвате: По колко пѫти на день трѣбва да се храни човѣкъ? — По колкото пѫти иска. Човѣкъ може да се храни и по три, и по петь, и по десеть пѫти на день, но винаги да отправя мисъльта си къмъ Бога и да благодари за храната, която Му е далъ. — Ами много работа ще се отвори около яденето. — Който се храни по този начинъ, той самъ трѣбва да си приготвя яденето, да не бѫде въ тежесть на другитѣ. Съвременнитѣ учени разискватъ върху въпроса, по колко пѫти да се яде на день: едни подържатъ, че трѣбва да се яде по единъ пѫть на день, други — по два пѫти, трети — по три пѫти и т. н. По този въпросъ азъ не се произнасямъ, но подържамъ мисъльта, че ако ядешъ много, но съ благодарность, ти увеличавашъ живота си; ако ядешъ малко, но безъ благодарность, намалявашъ живота си. И обратно: ако ядешъ много, но безъ благодарность, намалявашъ живота си; ако ядешъ малко, но съ благодарность, увеличавашъ живота си. Въ човѣшкия животъ много приемашъ, малко използувашъ. Въ Божествения животъ обратно: малко приемашъ, много използувашъ. Който разбира законитѣ на Божествения животъ, той малко ще приема, много ще използува. Такъвъ човѣкъ всѣкога ще може да служи на Бога. Питамъ: какво се изисква отъ човѣка, за да служи на Бога? Нѣкой казва: Достатъчно е човѣкъ да вѣрва въ Бога, за да Му служи. — Не, споредъ мене, такова служене е само на думи. Да служишъ на Бога, подразбира да спазвашъ Неговитѣ закони, да изпълнявашъ волята Му, и когато се намеришъ въ нѣкаква мѫчнотия, да се обърнешъ къмъ Него и да получишъ отговоръ на молитвата си. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да се обърне съ молба къмъ Бога за нѣщо и да получи отговоръ. Какъ ще получи отговоръ? Богъ днесъ не се разговаря направо съ хората. Той ще изпрати единъ ангелъ, който ще му каже само една дума отъ Бога: „Повикай Симона!“ Ако искашъ да се разговаряшъ повече, ти ще отидешъ при Симона, и той ще ти каже много нѣща. Ако майката иска да се разговаря много съ Господа, Той ще ѝ изпрати едно дете, съ него да се разговаря. Ако учительтъ иска да се разговаря много съ Господа, Той ще му изпрати ученици, съ тѣхъ да се разговаря. На учени и на прости, на бедни и на богати, на добри и на лоши, Господъ е опредѣлилъ, съ кого да се разговарятъ. Ангелътъ каза на Корнилиа: „Призови Симона, нареченъ Петъръ!“ Какво знаеше Петъръ? Петъръ знаеше, че на земята дойде единъ Учитель, на Когото той, заедно съ още нѣколцина, бѣха Негови ученици. Този Учитель имъ предаде едно учение, което не е писано въ Евангелието. И когато нѣкой се обърне къмъ християнството, въ правия смисълъ на думата, той започва да изучава не това, което е написано въ Евангелието, но онова, което не е писано тамъ. Неписаното Христово учение въ Евангелието е писано на друго мѣсто. Който започне да изучава новото, неписано Евангелие, той влиза въ борба съ себе си, по което разбира, че постепенно навлиза въ новия животъ. Когато започне да се бори въ себе си, тогава, именно, човѣкъ навлиза въ истинския животъ. Дето нѣма такава борба, тамъ нѣма животъ. За тази борба е казано въ Писанието: „Който победи до край, той спасенъ ще бѫде.“ Това значи: който извоюва свободата си, той спасенъ ще бѫде. Тази борба ще продължава не година или две, но цѣлъ животъ, докато човѣкъ придобие своята свобода. Всѣки човѣкъ ще има опитностьта на Корнилиа, да разбере, че има Божествено начало въ себе си, което му диктува, какво да прави. Блаженъ е този, който има такава опитность. Обаче, съ тази опитность още всичко не е свършено. Това е само първата фаза на новия животъ. Следъ това ще призовете Симона — втората фаза; ще започнете да се подвизавате, да вършите всичко, което той заповѣдва. Най-после, ще дойдете до най-важната, последната фаза, когато ще вършите всичко, което ангелътъ ви заповѣда, всичко, което Петъръ ви заповѣда и всичко, което вие сами си заповѣдате. Всичко това не може да се постигне въ единъ день, нито въ два или повече. Цѣлъ животъ съзнателна работа е необходима, за да може човѣкъ да реализира копнежитѣ на своята душа. Затова не съжалявайте, когато не можете да постигнете всичко изведнъжъ. По малко, но всѣки день прибавяйте нѣщо ново къмъ вашия животъ. Нека малкитѣ придобивки ви радватъ. Тѣ сѫ сигурни. Нѣкой казва, че за каквото се помолилъ на Бога, все му се отговорило. Не, Богъ не дава всичко. Кой отъ васъ, като се е молилъ да придобие Вѣчния Животъ, го е получилъ? Това, което Богъ дава, е микроскопическо, въ сравнение съ онова, което вие искате. Въ Бога се криятъ голѣми богатства, знания, голѣма сила и мощь, но хората ще се домогнатъ до тѣхъ съ течение на вѣкове. Разправятъ за една особена способность, която владѣелъ единъ беденъ метачъ на лондонскитѣ улици. Той билъ благочестивъ, смиренъ човѣкъ. Единъ день той отишълъ при директора на една отъ голѣмитѣ английски банки и му казалъ: Господинъ директоре, искамъ да направя единъ опитъ съ васъ. Опитътъ ще се състои въ следното: турете силна охрана на касата на вашата банка, и при тази охрана утре сутриньта ще ме намѣрите предъ касата. Ако опитътъ излѣзе сполучливъ, ще ви помоля да ми опредѣлите една пожизнена пенсия, безъ, обаче, да изисквате да ви кажа нѣщо за начина, по който правя този опитъ. Ако не издържите обещанието си, азъ самъ ще задигна касата. И наистина, опитътъ излѣзълъ сполучливъ. Англичанитѣ, които сѫ голѣми критици, поставили силна стража въ стаята, дето била касата, но на сутриньта намѣрили бедния човѣкъ предъ касата. Тѣ не могли да разбератъ, какъ станалъ този опитъ. Споредъ обещанието си, тѣ дали опредѣлената пенсия на бедния човѣкъ. Той билъ простъ метачъ по улицитѣ, но ималъ голѣми знания, които държалъ въ тайна отъ хората. Казвамъ: ако този примѣръ се разкаже на турчинъ, той ще го отрече. За такива случаи турцитѣ казватъ: „И да видишъ това, пакъ не вѣрвай!“ Съвременнитѣ хора, изобщо, дохождатъ до голѣмо невѣрие по тѣзи въпроси. Обаче, невѣрието не е отричане на нѣщата. Когато нѣкой казва, че не вѣрва въ тѣзи нѣща, това подразбира, че той не иска да се занимава съ тѣхъ, не иска да обърква ума си. Въ сѫщность, той вѣрва. Единъ български офицеръ отъ Бургазъ челъ спиритическото списание „Свѣтлина“ на Д-ръ Мирковичъ и толкова се наплашилъ отъ духове, че вечерь винаги излизалъ въорѫженъ, а при това, придружаванъ и отъ жена си. Този офицеръ не билъ страхливъ по естество, но изпадналъ въ особено психическо състояние. Има случаи, когато човѣкъ мѫчно издържа известни състояния. За да могатъ да издържатъ на вибрациитѣ на духовния свѣтъ, съвременнитѣ хора трѣбва да калятъ своята нервна система. Днесъ бѣлата раса, както и цѣлото човѣчество, постепенно се приспособява къмъ проявитѣ на духовния свѣтъ. Голѣмитѣ страдания, които хората прекарватъ днесъ, говорятъ, именно, за това, че невидимиятъ свѣтъ ги подготвя по такъвъ начинъ, да влѣзатъ въ връзка съ сѫществата отъ духовния свѣтъ. Тъй щото, дойдатъ ли ви страдания, не се стремете да ги премахнете, но гледайте да ги осмислите. Не казвайте на гладния човѣкъ, че и безъ хлѣбъ може, но насърдчавайте го да издържа. Ако днесъ е гладенъ, утре ще се нахрани. Хлѣбътъ е необходимъ на хората, той трѣбва да имъ се даде! Разумното слово трѣбва да се даде на хората! И правото вѣрую трѣбва да се даде на хората! Не трѣбва да имъ се казва, че могатъ и безъ хлѣбъ, че трѣбва да постятъ. Ако е въпросъ за постъ, четири-петь деня тѣ могатъ да постятъ; ако е въпросъ за 40 деня, пакъ могатъ да постятъ. И сто деня даже, могатъ да постятъ, но какво ще кажете за повече отъ сто деня? Та не е само да се говори на хората, но право трѣбва да имъ се говори. Трѣбва ли да се проповѣдва на хората, че човѣкъ за човѣкъ е вълкъ? Ангелътъ отиде при Корнилиа и му каза: „Иди при Петра!“ Когато отива при беднитѣ, които нѣматъ хлѣбъ, ангелътъ ще имъ каже: „Идете при вашитѣ управници, които сме поставили на власть, да ви дадатъ хлѣбъ!“ Управницитѣ непременно трѣбва да се погрижатъ за беднитѣ, да имъ дадатъ хлѣбъ. Това значи да си управникъ, да имашъ власть въ себе си! Това значи да управлявашъ народа и да живѣешъ за него! Когато нѣкой човѣкъ се нуждае отъ необходимитѣ, сѫщественитѣ за неговото развитие нѣща, тѣ непременно трѣбва да се задоволятъ. Сѫщо така, трѣбва да се задоволятъ и сѫщественитѣ нужди на единъ народъ, необходими за неговото развитие. Богати и бедни, нека ядатъ, по колкото пѫти на день искатъ, но винаги да благодарятъ на Бога. Когато богатиятъ седне предъ своята трапеза, пълна съ блага, нека благодари на Бога за всичко, което Той му е далъ, и нека пожертвува часть отъ своето и за другитѣ. Какъ трѣбва да жертвува човѣкъ, нѣма да казвамъ; съзнателниятъ човѣкъ знае и разбира, какъ трѣбва да жертвува отъ великото благо, което му е дадено. Дали дава човѣкъ, или не дава, нѣма да го сѫдиме. Ако е за сѫдене, затова има сѫдилища, които решаватъ, кой е правъ и кой — кривъ. Ще дойдатъ да ми разправятъ, кой билъ правъ и кой — кривъ. Съ тѣзи нѣща азъ не се занимавамъ. Ако дойдете при мене, азъ ще ви науча, какъ да живѣете правилно, какъ да придобиете Вѣчния Животъ, но съ сѫдене на хората не се занимавамъ. Ако е да придобиете истинската наука, елате при мене, но ако е за сѫдба на хората, идете въ сѫдилищата: има мирови, окрѫжни, апелативни и касационни сѫдилища — тамъ разглеждатъ въпроситѣ, кой е правъ и кой — кривъ. Ако пъкъ искате да ме занимавате съ болести, какво ви боли, затова пъкъ има лѣкари, които познаватъ симптомитѣ на всички болести. Следователно, ние се занимаваме съ нормалния, съ Божествения животъ, а не съ анормалния животъ на хората. Ще кажете, че нѣкой искалъ да обърква умоветѣ на хората. Казвамъ: да обърквате умоветѣ на хората, да ги разболявате, да ги отдалечавате отъ Бога, това не е наука. Има една велика наука въ живота, която цели да научи хората, какъ да се свързватъ съ Бога. Щомъ се домогнатъ до тази наука, всички противорѣчия и страдания ще изчезнатъ отъ живота. Хората пакъ ще иматъ страдания, но ще ги носятъ съ радость. Ще приведа единъ разказъ изъ живота на великитѣ адепти въ древностьта. Единъ адептъ се заселилъ въ една пустиня, дето прекаралъ голѣма часть отъ живота си. Около жилището му израсли много тръне. Като нѣмалъ други цвѣтя около себе си, той често поливалъ трънетѣ, грижилъ се за тѣхъ. Единъ день му донесли единъ бѣлъ, хубавъ карамфилъ. Като видѣли карамфила, трънетѣ се зарадвали и казали: Ето, иде единъ новъ житель между насъ! Той ще бѫде нашето знаме. Трънетѣ започнали да се разговарятъ съ карамфила, а той имъ разправялъ своята история. Той казвалъ, че билъ отъ високо произхождение, и докато дойде при тѣхъ, живѣлъ въ хубавъ цвѣтарникъ, добре отопленъ и при хубава свѣтлина. Следъ разговора си съ трънетѣ, карамфилътъ се обърналъ къмъ адепта и казалъ: Азъ съмъ живѣлъ при добра почва, при хубава топлина и свѣтлина и на широко. Искамъ и тукъ да ми създадешъ сѫщитѣ условия. За да го задоволи, адептътъ започналъ да корени единъ следъ другъ трънетѣ, да направи мѣсто на карамфила, който билъ наученъ да живѣе на широко. Трънетѣ започнали да се оплакватъ отъ карамфила, че заради него, адептътъ ги изхвърлилъ навънъ. Казвамъ: има хора въ свѣта, които мязатъ на бѣлия карамфилъ, измѣстватъ другитѣ хора около себе си, обаче, тѣ не разрешаватъ въпроситѣ на живота. Трънетѣ си казвали: Този бѣлъ карамфилъ не трѣбва да се гордѣе толкова много, защото всички тия кошери съ медъ сѫ пълни все отъ насъ. Ако останеше на бѣлия карамфилъ само, той едва ли би могълъ да напълни една пита съ медъ. И наистина, отъ магарешкия трънъ може да се събере много медъ, когато отъ карамфила, може да се събере малко. И тъй, задачата на карамфила не е тази, която той си мислилъ. Карамфилътъ е отъ високо произхождение, наистина, но неговото предназначение е съвсемъ друго отъ това, което той си въобразявалъ. Ароматнитѣ вещества, които се съдържатъ въ карамфила, могатъ да се използуватъ като лѣчебно срѣдство, но въ опредѣлена доза. Взематъ ли се въ по-голѣмо количество, тѣ произвеждатъ обратни резултати. Много моми и момци се кичатъ съ рози и карамфили, миришатъ ги, но сѫ ги сполетявали редъ нещастия. Помиришете розата или карамфила само по единъ пѫть и ги турете въ чаша съ вода, тамъ да седатъ. Това не значи, че трѣбва да се страхувате да миришите розата и карамфила, но искамъ да обърна вниманието ви на това, какъ да се ползувате отъ тѣхнитѣ миризми. Разумниятъ човѣкъ трѣбва да мирише розата и карамфила отдалечъ. Има закони, които опредѣлятъ, на какво разстояние трѣбва да стои човѣкъ отъ цвѣтята, както и разстоянието, на което трѣбва да стои човѣкъ отъ човѣка. Хората не трѣбва да се приближаватъ много единъ до другъ. Физическата близость винаги произвежда известна дисхармония, известни недоразумения между хората. Близостьта е качество на човѣшкото сърце и на човѣшкия умъ. Тя е духовно качество. Хора, въ идеитѣ и чувствата на които има известна близость, на каквито разстояния и да се намиратъ, въ сѫщность, тѣ сѫ близо едни до други, защото помежду имъ има нѣкаква връзка. Човѣкъ съ човѣка може да живѣе добре, ако между тѣхъ нѣма никакво съмнение. Човѣкъ може да живѣе и съ Бога добре, ако никога не се съмнява въ Него. Усъмни ли се веднъжъ само въ Бога, и връзката му съ Него се прекѫсва. Казвамъ: всичко, което Богъ е направилъ, е добро. Раждатъ се хората и умиратъ, добро е. Текатъ рѣкитѣ и пресъхватъ, добро е. Съ една дума, всичко, което е отъ Бога, е добро. Обаче, азъ зная, че има нѣща, които не сѫ отъ Бога. Тамъ е въпросътъ, човѣкъ да различава, кои нѣща сѫ отъ Бога, и кои не сѫ. Когато видя единъ изсъхналъ листъ, азъ зная вече, че нѣкое сѫщество отъ по-низъкъ свѣтъ отъ нашия, е правило своето упражнение, вследствие на което този листъ е пострадалъ. Та когато листата на дърветата окапватъ, това показва, че ученицитѣ сѫ свършили вече съ тѣхъ своитѣ упражнения. Върху тия листа е написано много нѣщо. Който може да чете по листата на дърветата въ България, напримѣръ, той ще прочете всичко, което българскиятъ народъ е преживѣлъ презъ тази година. Когато листата на дърветата не капятъ, това показва, че върху тѣхъ сѫ правили упражненията си ученици отъ по-висока йерархия. Значи, ако до листата на дърветата се доближатъ сѫщества отъ низка еволюция, тѣ моментално окапватъ. Ако единъ престѫпникъ, който убилъ майка си, или баща си, се доближи до едно дърво, листата на това дърво веднага окапватъ; ако този престѫпникъ се доближи до единъ изворъ, последниятъ ще изсъхне, или най-малкото, теченията му ще се измѣнятъ. Това показва, че нѣкои престѫпления абсолютно не се търпятъ отъ Божествения свѣтъ. „Призови Симона!“ Когато Симонъ—Петъръ отиде при Корнилиа, той първо му заговори за Великата Божия Любовь, като му каза, че първиятъ законъ, който човѣкъ трѣбва да знае е любовьта къмъ Бога. Щомъ дойде до този законъ, човѣкъ трѣбва да е готовъ всичко да жертвува за Бога. Всѣки трѣбва да си каже: Господи, готовъ съмъ да жертвувамъ своя умъ, своето сърце, своята душа и своя духъ заради Тебе! Като кажете това, Богъ ще ви изпрати на работа, и както я свършите, Той ще я удобри, защото сте работили за Него и въ Негово име. Щомъ не се съмнявате въ Бога, и Той не се съмнява въ васъ. Щомъ Го любите, и Неговата Любовь е неизмѣнна къмъ васъ. Тогава и връзката ви съ Бога всѣки день ще се усилва, докато дойдете до основната, положителната наука въ живота. Това не значи, че съвременната наука не е добра, но резултатитѣ, които се получаватъ отъ нея, лесно изчезватъ отъ ума на хората. Забележете, докато е младъ, човѣкъ обича да чете, да учи, вдъхновява се отъ прочетеното, разказва го на този, на онзи, дълго време го помни. Щомъ стане на 60—70 г., той започва да забравя, каквото е челъ, каквото е училъ на младини, а това обезсмисля живота му. Мѫчно е, когато човѣкъ започва да забравя нѣщата. Едно е важно за него: и като младъ, и като старъ, да е доволенъ отъ мѣстото, презъ което минава. Така трѣбваше да бѫде доволенъ и бѣлиятъ карамфилъ, и да кажеше на адепта: Посѣй и мене нѣкѫде, макаръ и по-далечъ отъ другитѣ. Моитѣ братчета, трънетѣ, се нуждаятъ отъ твоята близость повече, отколкото азъ, затова посѣй ме, дето пожелаешъ. Азъ ще бѫда доволенъ, ако идвашъ отъ време на време само да ме поливашъ. Този карамфилъ не бѣше още достигналъ до това високо съзнание, и по този начинъ, си навлѣче неразположението на трънетѣ. Такова е съзнанието и на повечето отъ съвременнитѣ хора. Тѣ мислятъ, че като станатъ духовни хора, страданията имъ ще се намалятъ. Не, тогава страданията имъ не само че нѣма да се намалятъ, но ще станатъ още повече и по-голѣми, обаче, ще се осмислятъ. Който е осмислилъ страданията си, той все повече и повече се облагородява, и добива по-ценни опитности. Страданията сѫ богатство за човѣка и го водятъ къмъ пробуждане на Божественото съзнание. Следъ всѣко страдание иде радость; следъ всѣко смущение иде успокояване; след всѣко незнание се открива нова область на знание, което постепенно води къмъ знанието на мѫдреца. „Призови Симона!“ Защо трѣбваше Корнилий да призове Симона? За да му покаже, въ какво седи вѫтрешната връзка на живота, и какъ трѣбва да я пази. Той му каза: Вѫтрешната връзка на живота седи въ любовь къмъ Бога и изпълнение на Неговата воля. Второто положение: Любовь къмъ ближния. Не се съблазнявай въ брата си, който е тръгналъ вече въ правия пѫть. За погрѣшкитѣ му не го презирай, нито сѫди. Когато той пада и става, не го подозирай. Колко пѫти ще се подхлъзва онзи, който е тръгналъ за Монъ-Бланъ! Колко пѫти той ще пада и на гръбъ, и на лице, и настрани! Казвате: Еди-кой си падналъ. — Какво отъ това? Този човѣкъ е падналъ, защото върви по стръменъ пѫть. Ще пада, ще става, докато единъ день стигне върха. Гледай ти да разрешишъ правилно своята задача. Щомъ ти я разрешишъ, и той ще я разреши. Англичанитѣ направиха нѣколко опити да се качатъ на Монъ-Евересъ, но не успѣха. Обаче, тѣ не се обезсърдчиха, постоянно предприематъ нови опити. Ако англичанинътъ, който е човѣкъ съ голѣмо постоянство, не успѣ, какво остава за човѣкъ съ обикновено постоянство? Въпрѣки това, англичанитѣ не се отчаяха, тѣ се готвятъ за нови опити. Въ пѫтуването за духовния свѣтъ пъкъ, има повече препятствия и мѫчнотии, отколкото тия при изкачването на Монъ-Евересъ. Ето защо, ако влѣзете въ духовния свѣтъ и се съблазните, нѣма да се ползувате отъ благата, които се даватъ тамъ. Следователно, когато въ умоветѣ ви се яви свещената идея да вървите въ духовния пѫть, започнете да отхранвате тази идея въ себе си съ пълна надежда, безъ никакво съмнение и колебание. Тази идея ще ви свърже съ хора, които ви обичатъ. На всѣки човѣкъ е опредѣлено, кой да го обича. И всѣки трѣбва да намѣри онзи, който го обича. Забележете, на Корнилиа се каза да отиде при Петра. Значи, едни ще отиватъ при Петра, а други — при Павла. Казано бѣше на Павла: „Ще те пратя при езичницитѣ.“ Въ това отношение, и ние трѣбва да бѫдемъ готови да изпълнимъ волята Божия! Успѣхътъ на всѣка работа въ живота ни, зависи отъ вѫтрешната вѣра, както и отъ спокойствието на нашия умъ и на нашето сърце. Поетътъ може да пише само при пълно вѫтрешно спокойствие. Учениятъ може да работи само при пълно вѫтрешно спокойствие. Азъ не говоря за външно спокойствие. Външно, човѣкъ не може всѣкога да бѫде спокоенъ. Повърхностьта на човѣка може да се вълнува, но Божественото въ него, трѣбва да е въ миръ, въ тишина. Човѣкъ е двойно сѫщество: физическо и духовно. Когато се намира въ последнитѣ дни на своя животъ, той мисли само за ядене и пиене, като животно. Въ това време, Божественото начало го напуща, и той живѣе само физически. Ако ясновидецътъ погледне на умиращия, той вижда, че духовното отсѫтствува отъ него, напуснало го е, и този човѣкъ живѣе само за тѣлото си. Докато умиращиятъ се моли, и духовното начало взима участие въ тази молитва. То моли Бога да се намалятъ страданията на тази душа. Казано е въ Писанието: „Духътъ, Който живѣе въ насъ, се моли заради нас“. Щомъ Духътъ ни напусне, ние изгубваме своята красота, ставаме своенравни, груби, нищо хубаво не виждаме около себе си. Щомъ Духътъ дойде, ние отново придобиваме своята красота, и животътъ ни пакъ се осмисля. Казвамъ: ние трѣбва да се стремимъ да запазимъ Божественото въ себе си. Божественото не се губи, но се отдалечава отъ човѣка; колкото повече Божественото се отдалечава, толкова повече и страданията се увеличаватъ. Когато Божественото се приближава къмъ човѣка, и страданията му се намаляватъ. Следователно, възможно е да дойде день, когато страданията на човѣка напълно да изчезнатъ. Кога може да стане това? Когато Божественото вземе връхъ надъ човѣшкото. При това положение, и да дойде нѣкакво страдание на човѣка, то ще представя за него едно гимнастическо упражнение. Тогава човѣкъ ще бѫде мощенъ, силенъ, ще може да заповѣдва на страданието да излѣзе вънъ. Безъ Духа Божий, човѣкъ нищо не може да направи. Той ще мяза на ония седемь души, които ходили да изгонватъ духоветѣ въ името на Христа и на Павла. Единъ отъ человѣцитѣ, въ когото билъ лукавиятъ духъ, хваналъ едного отъ тия заклинатели, набилъ го и казалъ: „Павла познаваме, Христа познаваме, но ти кой си, не те познаваме“. Това показва, че трѣбва да имаме вѫтрешна връзка съ Бога, съ Христа. Говорите за Бога, за Христа, а нѣмате вѫтрешна връзка съ тѣхъ. Когато говорите за Бога, вие трѣбва да се считате като часть отъ Великото Божествено съзнание. Въ това отношение, всѣка душа ще знае, че е произлѣзла отъ Бога и като часть отъ Него, има възможность да стане ангелъ, т. е. да служи на Бога. Че днесъ още не сте ангели, не сте гениални, това е другъ въпросъ. Единъ день, ще ви се дадатъ условия да развиете своята гениалность, да разработите вложенитѣ въ васъ дарби и способности. Човѣкъ трѣбва да има абсолютна вѣра въ себе си, да знае, че ще му се даде възможность нѣкога да развие въ себе си онова, което отъ вѣкове е вложено въ него. За всѣка душа ще дойдатъ благоприятни условия. Подъ думата „благоприятни условия“ разбирамъ условия на безсмъртие, да може човѣкъ да се движи, споредъ както е опредѣлено въ великия планъ на живота. Всички добри и велики хора, всички светии сѫ имали тази опитность. Нѣкой се препорѫчва за християнинъ, но като му дойде известно страдание, казва: Азъ не вѣрвамъ вече въ Бога. Значи, докато ималъ Божието благословение, което се изливало въ блага и придобивки, той вѣрвалъ въ Бога. Щомъ го сполетѣло нѣкакво страдание, не вѣрва вече. Действително, страданията се носятъ мѫчно, но когато любовьта посети човѣка, той лесно носи. За този моментъ, именно, Павелъ казва: „Никакви страдания, ниви мѫчнотии не сѫ въ сила да ни отдалечатъ отъ Любовьта Христова.“ Любовь, която се губи предъ страдания и мѫчнотии, не е истинска любовь. Истинската любовь предъ нищо не отстѫпва. И тъй, вѣрвайте въ основната идея, която ангелътъ ви казва. Това значи: вѣрвайте въ Божественото, което говори отвѫтре, а не чрезъ нѣкакви външни внушения. Когато въ ума ви дойде нѣкаква свѣтлина, ангелътъ казва: „Призови Симона!“ Симонъ-Петъръ ще ви говори отвѫтре. Всѣки трѣбва да има това дълбоко разбиране за нѣщата, за да не влѣзе въ противорѣчие съ себе си. Нѣма по-страшно нѣщо за човѣка отъ това, следъ като е повѣрвалъ и тръгналъ веднъжъ въ пѫтя, да се върне назадъ. За такъвъ човѣкъ, Писанието препорѫчва по-добре да си е седѣлъ на мѣстото. Тръгнешъ ли веднъжъ въ правия пѫть, за нищо въ свѣта не се разколебавай да се върнешъ назадъ. Каквото и да се случи, знай, че спасението ти е въ този пѫть. Каквито страдания и изпитания да ви се даватъ въ този пѫть, тѣ ще бѫдатъ по силитѣ ви. Казвате: Могатъ ли праведнитѣ да иматъ изпитания? — Могатъ, разбира се. Христосъ не бѣше ли праведенъ? Праведенъ бѣше, но и Той имаше страдания. Апостолитѣ, пророцитѣ не бѣха ли праведни? Праведни бѣха, но и тѣ имаха страдания. Великитѣ хора иматъ и сѫ имали най-голѣми страдания, но тѣхнитѣ страдания бѣха осмислени, че и до днесъ още служатъ за поука на човѣчеството. Страданията на великитѣ хора сѫ необходими, за да ги доведатъ до пълна вѫтрешна връзка съ Любовьта, съ Бога. Съвременниятъ християнски свѣтъ минава презъ голѣми страдания, презъ голѣми кризи, за да се извърши онова велико пресѣване между тѣхъ, съ което ще се изпълнятъ думитѣ въ Писанието: „И ще разлѫча овцетѣ отъ козитѣ.“ Въ това пресѣване душитѣ ще се пробудятъ и ще се отдѣлятъ готовитѣ отъ неготовитѣ. Сегашнитѣ хора сѫ заети повече съ материални работи, вследствие на което едни други се излъгватъ, и по този начинъ губятъ вѣрата си. Тѣ сѫ изгубили вѣра даже и въ приятелитѣ си. Запримѣръ, отивате при нѣкой вашъ приятель и му искате хиляда лева на заемъ. Той обещава да ви даде, и вие веднага се зарадвате. Отивате на другия день да вземете паритѣ, но той отказва да ви даде, случило се нѣщо, което му попрѣчило да изпълни обещанието си. Вие се връщате дома си неразположенъ, наскърбенъ. Защо се зарадвахте, и защо се наскърбихте? И въ единия, и въ другия случай, нѣмахте никакъвъ обектъ, който да ви застави да се радвате, или да скърбите. Приятельтъ обещалъ да ви даде пари, но не ви даде. Защо трѣбваше да се радвате напразно? Значи, напразно се зарадвахте, и напразно се наскърбихте. Ако приятельтъ ви бѣше разуменъ и желаеше да ви услужи, но нѣмаше пари въ себе си, той трѣбваше да отвори касата си предъ васъ и да каже: Вземи отъ касата ми, колкото пари ти трѣбватъ. Като видите, че приятельтъ ви нѣма пари въ касата си, вие нито щѣхте да се наскърбите, нито щѣхте да се усъмните въ него. Приятельтъ ви, можа да постѫпи и по другъ начинъ. Той трѣбваше да ви каже: Имамъ да взимамъ отъ едного една сума, която обеща да донесе днесъ, въ 12 ч. на обѣдъ. Ако ми донесе тази сума, ще ти услужа; ако не я донесе, не мога да ти услужа. По този начинъ щѣше да се избегне и радостьта, и разочарованието. Днесъ всички хора очакватъ отъ живота много нѣщо, но като не получатъ, разочароватъ се. Запримѣръ, влиза нѣкой човѣкъ въ едно религиозно общество и си казва: Тѣзи хора сѫ цѣли ангели! — Да, ангели сѫ тѣ, но още крилца не сѫ имъ израсли. Тѣ седятъ въ полозитѣ на майкитѣ си, отварятъ уститѣ си „чикъ — чирикъ“ — и чакатъ на готово да имъ се даде храна. Тѣ не могатъ още да хвръкнатъ, да излѣзатъ вънъ отъ полозитѣ, сами да си търсятъ храна. — Ама азъ очаквахъ много отъ тѣхъ. — Какво си очаквалъ? Да те подържатъ ли? Ако си очаквалъ да те подържатъ, ти си билъ на кривъ пѫть. Който търси Божественото, преди всичко той разчита на себе си. Дойдешъ ли до Бога, първо ти трѣбва да дадешъ: ще дадешъ на Бога ума, сърцето, волята, душата, духа си, а после ще получишъ отъ Него. Само при това положение, ти можешъ да разчиташъ на любовьта на всички хора, били тѣ сдружени въ нѣкое религиозно общество, или вънъ отъ него. Ако нищо не жертвувашъ, а само очаквашъ отъ другитѣ, ти си на кривъ пѫть. Това изисква разумниятъ животъ отъ всички хора. Първото нѣщо: непреодолима вѣра въ Бога, въ Божественото въ човѣка! Време е вече да се простите съ религиозния фанатизъмъ. Днесъ въ България има много религиозни секти, и всѣка отъ тѣхъ казва за себе си: Спасението на човѣчеството ще дойде чрезъ насъ. — Не, спасението не може да дойде чрезъ никоя секта, чрезъ никоя черкова, чрезъ никое вѣрую, нито пъкъ чрезъ науката. Тѣзи нѣща сѫ само спомагала. Тогава, кое може да спаси човѣка? Само Божественото въ човѣка е въ сила да го спаси. Когато Божията Любовь дойде въ душата на всѣки човѣкъ, тя ще обедини всички хора. Значи, Божията Любовь ще спаси човѣчеството. Тъй щото, всѣки може да вѣрва, въ каквото иска, да изучава, каквато наука иска, но всички трѣбва да подържатъ единъ принципъ въ свѣта, че Богъ живѣе въ всички живи сѫщества и ги рѫководи. Сега православната черкова се солидаризирала съ държавата и решила да отнеме всички имоти на разнитѣ секти, на разнитѣ религиозни общества. Казвамъ: да правятъ, каквото искатъ. Ако е въпросъ за имоти, за здания, трѣбва да знаете, че новото учение не проповѣдва строежи на здания, не проповѣдва закупване на имоти, на земи. Това, което хората правятъ, то е резултатъ още на старата култура. Това сѫ човѣшки нѣща, и като такива, тѣ сѫ временни. Който служи на Бога, той не се нуждае нито отъ земи, нито отъ кѫщи, нито отъ дрехи и обуща. — Ами голъ ли ще ходи? Който служи на Бога, той владѣе магическата прѫчка: ще тропне съ нея, и предъ него ще се изнесатъ най-хубавитѣ дрехи и обуща, направени отъ най-възвишена материя. Съ какви дрехи ходѣше Христосъ? Той си направи една дреха само, и съ нея прекара цѣлъ животъ. За тази дреха, именно, се говори въ Писанието, че римскитѣ войници я раздѣлили помежду си. Ние сме хора на Божествения животъ! Ние не сме невежи, но разполагаме съ такова знание, за което съвременнитѣ хора даже не подозиратъ. Това знание може да се даде само на онѣзи, които признаватъ Божественитѣ закони и имъ се подчиняватъ. На онѣзи пъкъ, които не признаватъ тия закони, ще се говори за лукъ и чесънъ, т. е. за обикновени работи. За онѣзи, които признаватъ тия закони и ги изпълняватъ, има лаборатории, въ които тѣ ще влѣзатъ да работятъ, да видятъ резултатитѣ на това, което се говори. Сега, това, което говоря, не е за съблазънь, нито за примамка. Нѣкой казва: Азъ искамъ да опитамъ първо, че после да повѣрвамъ. — И така може, но по-малко ще спечелишъ. Който иска да придобие нѣщо повече, той първо трѣбва да повѣрва. Ако нѣкой иска първо да получи паритѣ и после да повѣрва въ мене, това не е никаква вѣра, никаква наука. Ако предварително дамъ пари нѣкому, той може да не признае, че съмъ му далъ. Обаче, едно е важно: да съзнаете, че всичко въ свѣта принадлежи на Бога. Въ този смисълъ, азъ казвамъ, че досега на никого не съмъ направилъ добро; досега никого не съмъ любилъ. Защо? Защото Единствениятъ, Който прави добро, Който люби, това е Богъ. Казано е, че Богъ е Любовь. Значи, като човѣкъ, азъ съмъ проявление на Бога. Следователно, нито съмъ давалъ нѣкому пари, нито съмъ взималъ отъ нѣкого; нито съмъ обичалъ нѣкого, нито ме е обичалъ нѣкой. Тогава, въ какво могатъ да ме обвинятъ хората? Ако нѣмамъ кѫща, която да давамъ подъ наемъ, кой ще се кара съ мене? Единъ отъ древнитѣ философи, Епиктетъ, казва: „Ако отидешъ на угощение въ нѣкой богатъ домъ, ти трѣбва да се съобразявашъ съ правилата на този домъ. Ако не искашъ да се подчинишъ на тѣхнитѣ правила, по-добре не ходи тамъ.“ Следователно, всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ, да се проявява споредъ своето естество. Сега, ако искаме да покажемъ на хората, какъ трѣбва да живѣятъ по новия начинъ, ние трѣбва да имъ дадемъ образци, да видятъ на практика този животъ, и тогава да го приематъ. Само по този начинъ, може да се мине отъ стария къмъ новия животъ. Мнозина подържатъ възгледа, че духовниятъ животъ не билъ съгласенъ съ физическия, вследствие на което, правилъ хората нещастни. Не е така. Всички велики хора на миналото, и сега, сѫ били истински духовни хора. Тѣхнитѣ умове, сърца и души сѫ били изпълнени съ възвишени мисли и благородни чувства. Тѣзи хора сѫ носили въ себе си великъ и възвишенъ идеалъ. Следователно, който иска да извърши нѣщо велико въ живота си, той непременно трѣбва да носи въ душата си великъ идеалъ. Такъвъ човѣкъ, може да има за тилъ цѣлото небе, всички ангели, светии, праведни хора, всички добри и разумни хора, всички вѣрващи и всички адепти. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да има задъ себе си такъвъ тилъ. Всички тия хора ще му изпращатъ добри мисли и чувства, и ще кажатъ: Пѫтьтъ, въ който вървишъ, е правъ. Върви напредъ, ние ще ти съдействуваме! Питамъ: ако всички тия сѫ съ тебе, кой ще бѫде противъ тебе? Казано е въ Писанието: „Ако, Богъ е съ насъ, кой ще бѫде противъ насъ?” Това значи: ако Любовьта е съ насъ, нито хората ще бѫдатъ противъ насъ, нито ние противъ тѣхъ. Който има Любовьта Божия въ себе си, той е изворъ, които постоянно блика навънъ, къмъ всички хора, къмъ всички живи сѫщества. Въ този смисълъ, ние нищо не очакваме отъ хората, но искаме само да възстановимъ Божия законъ, който ще донесе благото за всички хора на земята. Ние искаме свободата на всички хора. Свободенъ човѣкъ е онзи, който обича истината. Казано е: „Истината ще ви направи свободни“. „Призови Симона!“ Това значи: призови Божественото въ себе си, което ще донесе любовь въ сърцето ти, свѣтлина и знание въ ума ти и свобода въ волята ти. Дълго време се е молилъ Корнилий, да дойде ангелътъ при него и да му каже: „Твоята молитва е приета отъ Бога. Затова, иди въ Иопия и призови Симона, да ти каже, какво да правишъ“. Значи, следъ посещението на ангела, иде приложението. „Призови Симона!“ — Тази е първата задача на човѣка. Следъ това, той ще положи живота си за великата Божия Истина. Тя ще му разкрие славата и величието, които се включватъ въ послушанието и любовьта къмъ Бога. 6. Беседа отъ Учителя, държана на 16 октомври, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Мекъ ответъ Притчи, 15 гл. Сега ще прочета 15 гл. отъ Притчитѣ. Притчитѣ представятъ книга, която съдържа мѫдри изречения и поговорки за практическия, за временния животъ на хората. Тѣ не се отнасятъ до идейния животъ, но до обикновения животъ на човѣка. Който иска да знае, какъ да постѫпва въ живота си, нека чете Притчитѣ и да се поучава отъ тѣхъ. „Мекъ ответъ утихва яростъ; А жестока дума възбужда гнѣвъ“. (— 1 ст.). Всички сте опитали ефекта на острия, на грубия отговоръ. Той глобява човѣка. Ако отидете въ нѣкое учреждение и кажете на нѣкой отъ чиновницитѣ една остра, груба дума, веднага ще ви глобятъ, или ще ви подведатъ подъ отговорность; следъ всѣко глобяване, вие ще се огорчите и ще кажете, че въ свѣта сѫществуватъ само неправди. Обаче, кажете ли една мека дума, никаква глоба, никаква отговорность нѣма. „Езикътъ на мѫдритѣ украсява знанието; А устата на безумнитѣ отригватъ глупость“. (—2 ст.). Казвамъ: когато работитѣ на хората не вървятъ добре, тѣ започватъ да разискватъ върху въпроса, защо свѣтътъ е създаденъ така. Който не обича да работи, той казва: Защо трѣбва човѣкъ да работи? Богъ не можа ли да създаде такъвъ свѣтъ, въ който да не се работи? — И безъ работа може. — Какъ? — Като легне човѣкъ боленъ. Болниятъ лежи по цѣли дни на леглото си, но други работятъ за него. Тогава, кое е за предпочитане: да лежишъ на леглото боленъ и да не работишъ, или да работишъ и да си здравъ? Последното положение е за предпочитане — да работишъ, но да бѫдешъ здравъ. Ако лежишъ на леглото си и не работишъ, гърбътъ ти ще се ожули; пъкъ ако си здравъ и работишъ, краката ти ще се подбиятъ. Значи, при почивката на леглото, гърбътъ ти ще се протрие; при работа, рѫцетѣ и краката ти ще усѣтятъ. Обаче, ако нѣкой търси още по-лесенъ животъ, при който нито гърбътъ да се охлузи, нито рѫцетѣ и краката да се движатъ, отъ него нищо нѣма да остане. Какво означава стихътъ „езикътъ на мѫдритѣ украсява знанието“? Езикътъ на мѫдрия може да се уподоби на хубавитѣ дрехи, съ които човѣкъ се облича. Значи, който се облича съ хубави дрехи, той минава за уменъ, за знаещъ човѣкъ. Така е за онзи, който, наистина, е уменъ човѣкъ. Обаче, ако глупавиятъ се облича съ хубави дрехи, и по този начинъ иска да мине за уменъ човѣкъ, той изпада въ смѣшно положение. Когато младъ, левентъ момъкъ се облича добре, по-красиво нѣщо отъ това нѣма; обаче, когато старъ, прегърбенъ човѣкъ се облича хубаво и иска да обърне внимание на хората, той става за смѣхъ. „Очитѣ Господни сѫ на всѣко мѣсто; И наблюдаватъ злитѣ и добритѣ.“ ( — 3 ст. ). Съвременнитѣ хора разискватъ върху въпроса, има ли Господъ очи, или нѣма. Едни подържатъ, че Господъ има очи и всичко вижда; други подържатъ, че Той не вижда, какво се върши на земята. Обаче, и онзи, който твърди, че Господъ вижда всичко, като отиде на нивата, по сто пѫти на день боде воловетѣ си съ остена, както и онзи, който казва, че Богъ нѣма очи и не вижда, какво правятъ хората на земята. Ако ти си търговецъ, който имашъ да плащашъ нѣколко полици, и твоятъ кредиторъ дойде въ дома ти и започне да те боде съ остена си, какво ще бѫде твоето положение? Следователно, щомъ вѣрвашъ, че Богъ всичко вижда, ти не трѣбва да бодешъ воловетѣ си съ остенъ. И воловетѣ разбиратъ отъ меки думи. Щомъ си ги впрегналъ и си задоволилъ всичкитѣ имъ нужди, тѣ и безъ остенъ ще оратъ. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Говорятъ за Бога, а мушкатъ съ остенъ. Не, като говорите за Бога, остенътъ ви ще бѫде нагоре. Езикътъ на човѣка е остенътъ, съ който той си служи. Кога, именно, човѣшкиятъ езикъ е изправенъ нагоре? Когато човѣкъ говори меко, тихо и отъ нищо не се дразни, езикътъ му е нагоре. Хората го хулятъ, обиждатъ, но той остава тихъ и спокоенъ. Когато остенътъ, т. е. езикътъ на човѣка е надолу, той ще се натъкне на Мойсеевото учение— „око за око, или остенъ за остенъ“. Тъй щото, всички трѣбва да знаете, че очитѣ Господни сѫ на всѣко мѣсто, дето има животъ. Въ гробищата, дето животъ не сѫществува, Богъ не е тамъ. Орешъ ли на нивата, Господнитѣ очи те наблюдаватъ. Учишъ ли, добъръ човѣкъ ли си, Господнитѣ очи те наблюдаватъ. Какво представя разораната нива? Разораната нива е животътъ. Този животъ ще бѫде толкова по-добъръ, колкото е по-голѣмо Божието благословение върху него. Следователно, ако Богъ не сѫществуваше, никакво благословение нѣмаше да има въ живота. Щомъ вашитѣ ниви сѫ полѣти отъ дъжда, огрѣни отъ слънчевата свѣтлина и топлина, това показва, че Богъ сѫществува и щедро раздава своитѣ блага. „Сладъкъ езикъ е дърво на животъ; А развратность въ него е съкрушение на духа“. (—4 ст.) Значи, отъ езика излизатъ много работи: и добри, и лоши. Той дава и взима. Когато езикътъ не е на мѣстото си, хората единъ на другъ съкрушаватъ духа си. „Безумний презира поучението на отца си; А който пази обличение, благоразуменъ е“. (—ст. 5). Съвременнитѣ хора не обичатъ да имъ правятъ бележки. Трѣбва ли коларьтъ да се обижда, когато нѣкое малко дете му обърне вниманието, че една отъ оситѣ на неговата кола е паднала? Трѣбва ли той да се обърне къмъ това дете и да му удари плесница, само затова, че то се осмѣлило да го спре въ пѫтя му? Ако, следъ такава забележка, той набие това дете, този коларь е болезнено честолюбивъ. Напротивъ, коларьтъ трѣбва да благодари на детето, да го качи на колата си, да го повози малко и да му каже: Благодаря ти за голѣмата услуга, която ми направи; ако ти не бѣше видѣло падналата ось отъ колелото, азъ щѣхъ да остана срѣдъ пѫтя. За всѣка бележка, която ни се прави, отъ когото и да е, по какъвто начинъ и да е, ние трѣбва да благодаримъ. Богъ изпраща хората да ни обърнатъ внимание на нѣщо, което ние сами не виждаме. Дали този човѣкъ, или това дете ще ти говори меко или остро, това е негова работа. За тебе е важно да ти се каже, че една отъ оситѣ на твоитѣ колелета е паднала, а какъ ще ти се каже, не е важно. Вслушвайте се въ всѣка дума, която излиза отъ човѣкъ, изпратенъ отъ Бога. „Въ дома на праведния има голѣмо изобилие; А въ дома на нечестивия — смущение“. (—6 ст.). Питамъ: отде започватъ спороветѣ въ живота на хората? Обикновено спороветѣ започватъ отъ малкитѣ работи. Запримѣръ, ти влизашъ въ дома на свой приятель, който те посреща добре, съ разположение, радва се, че си го посетилъ. Обаче, ти взимашъ една губерка и я забивашъ на дълбочина два сантиметра въ рѫката на приятеля си. Може ли следъ това приятельтъ ти да запази доброто си разположение? Външно той може да се усмихне, да не даде видъ, че си му причинилъ нѣкаква болка, но вѫтрешното му разположение е накърнено. Вѫтрешно, той се намира въ известно противорѣчие. Въ този смисълъ, губерката, съ която сте причинили болка на вашия приятель, е човѣшкиятъ езикъ, който вие не сте употрѣбили на мѣсто. Когато срещнете приятеля си, скрийте вашата губерка въ кожена кесия и не дупчете съ нея. Този день не ви трѣбва губерка. — Ами съ какво ще шиемъ? — Този день можете и да не шиете. Разговаряйте се меко съ приятеля си. Ако правишъ въпросъ за шиене, губерката ще излѣзе на лице, и тогава положението става опасно и за двамата. „Устнитѣ на мѫдритѣ сѣятъ знание; А сърцето на безумнитѣ не е така. (— 7 ст.). Значи, знанието трѣбва да се сѣе. Де трѣбва да се сѣе? На нивата, т. е. въ живота. „Жертвата на нечестивитѣ е мерзость Господу; А моленето на правитѣ — благоприятно Нему“.(— 8 ст.) Казватъ за нѣкого: Този човѣкъ е щедъръ, много дава за Господа. — Този човѣкъ дава за Господа, но следъ като е обралъ десетки хора. Не, съ крадено жертва не се прави. Жертвата се обуславя отъ единъ великъ законъ въ живота. Има смисълъ да жертвувашъ, но само отъ онова, което ти самъ си спечелилъ. Работи, и отъ онова, което си придобилъ съ поть на челото си, съ работа, можешъ да жертвувашъ. А тъй, да взимашъ чуждо нѣщо и да го принесешъ въ жертва, това е мерзость Господу. Да печелишъ на лотария и отъ тѣзи пари да давашъ за Господа, и това още не е истинска жертва. „Пѫтьтъ на нечестивия е мерзость на Господа; Но Той обича тогози, който тича следъ Правдата “.(-9 ст.) Казвате: Каква полза отъ това, ако се тича следъ Правдата? Да тичашъ следъ Правдата, подразбира да тичашъ следъ Господа. Щомъ тичашъ следъ Господа, и благословението ще дойде. — Кога ще дойде това благословение? За умнитѣ, за благороднитѣ хора отчаяние нѣма и обезсърдчение нѣма. Тѣ иматъ търпение да чакатъ и казватъ: И за насъ ще дойде Божието благословение. Разумниятъ не опредѣля срокъ за нѣщата. Той знае, че Богъ е предвидѣлъ доброто за човѣка, като сѫщевременно е опредѣлилъ и срокъ за реализиране на това добро. „Има лошо наказание за онѣзи, които се отбиватъ отъ пѫтя: Който мрази обличение, ще умре“. (—10 ст.). Питамъ: кое е по-добре — да приемешъ обличение и да живѣешъ, или да мразишъ обличение и да умрешъ? Когато ви кажатъ лоши, обидни думи, обърнете се къмъ Господа и кажете: Слава Богу, че се избавихъ отъ смъртьта! Приложението на този стихъ въ живота се свежда къмъ следното: Благодарете на Бога, че ви е избавилъ отъ смъртьта! Двама души селяни се напили и започнали да спорятъ за нѣщо. Едно малко дете ги вижда, спира се при тѣхъ и започва да имъ се смѣе. Въ това време минава покрай тѣхъ единъ господинъ, и като вижда, че детето седи при пиянитѣ селяни, удря му плесница и казва: Да си вървишъ оттукъ! Не е твоя работа да седишъ на това мѣсто. Детето се разплакало и тръгнало за дома си. Не се минали и десеть минути даже, единъ отъ пиянитѣ селяни извадилъ револвера си и застрелялъ другия. Ако детето бѣше останало при пиянитѣ селяни, и то щѣше да пострада. Значи, този господинъ го избавилъ отъ смърть. То получи една плесница, но животътъ си запази. Следователно, вие трѣбва да благодарите на всѣки човѣкъ, който може да ви избави отъ смъртьта. Често хората заставатъ тамъ, дето не е мѣстото имъ, и трѣбва да дойде нѣкой отвънъ, да имъ удари една плесница, за да ги избави отъ смърть. При това положение, вие трѣбва да благодарите на Бога, че е изпратилъ човѣкъ да ви избави отъ смъртьта. „Адъ и погибельта сѫ явни предъ Господа — Колко повече сърцата на человѣческитѣ синове!“(— 11 ст.). „Присмивательтъ не обича обличителя си, Нито ще отиде при мѫдритѣ“. (— 12 ст.). Изобщо, въ свѣта има хора присмиватели, шегобийци. Външно тѣ минаватъ за мѫдри, не дружатъ съ глупави хора. Обаче, когото видятъ, тѣ сѫ готови да го осмѣятъ. „Сърце весело прави засмѣно лице; А отъ скръбьта на сърцето, угнетява се духътъ“.(— 13 ст.). Сърцето на разумния търси знание. Това знание го прави веселъ. Значи, между знанието и веселието има известно съотношение. Весело може да бѫде сърцето само на разумния човѣкъ, който има знание. Защо? Защото знанието носи за човѣка придобивки. Веселъ е човѣкъ, когато придобие нѣщо. Който иска да бѫде веселъ, той трѣбва да търси онова знание, което носи придобивки съ себе си. Всѣки, който е придобилъ нѣщо въ живота си, той непременно е разполагалъ съ нѣкакво практическо знание въ себе си. „Всичкитѣ дни на скръбния сѫ зли; А веселото сърце е всѣкогашно пирувание“. (— 15 ст.). „По-добро малкото съ страхъ Господенъ; Нежели съкровища много и смущение въ тѣхъ“.(— 16 ст.) Ние превеждаме думата страхъ съ думата любовь и вадимъ следната поговорка: „По-добре малко, но съ любовь, отколкото много безъ любовь“. По-нататъкъ, въ 17 стихъ се развива сѫщата мисъль, но съ други думи. „По-добро гощавано отъ зеле съ любовь, Нежели хранено говедо съ умраза. (—17 ст.). Значи, по-добре е да те нахранятъ съ зеле, но съ любовь, отколкото съ печена пуйка и съ умраза. „Яростний человѣкъ възбужда прения; А дълготърпеливий утихва карания“ (—18 ст.). „Пѫтьтъ на ленивия е като съ тръне изплетенъ; А пѫтьтъ на правитѣ е изравненъ.“ ( — 19 ст.). Значи, всѣки неравенъ пѫть е пѫть на ленивия. „Мѫдъръ синъ весели отца; А безуменъ человѣкъ презира майка си“. (—20 ст.). „Глупостьта е радость на скудоумния; А разумний человѣкъ ходи направо.“ ( — 21 ст.). „Дето нѣма съветъ, намѣренията се осуетяватъ; А въ множеството на съветницитѣ утвърждаватъ се.“( -22 ст.). Често хората вършатъ работи, безъ да ги обмислятъ, и после казватъ: Добъръ е Богъ, Той ще ни помогне. — Богъ е добъръ, но вие взехте ли Неговия съветъ за извършване на тия работи? Добриятъ слуга отива при господаря си и го пита: Господарю, какъ да постѫпя? Ако нѣкой слуга казва, че господарьтъ му е добъръ, но не отива за съветъ при него, каква работа ще свърши той самъ? „Человѣкъ има радость чрезъ ответа на устата си; И дума на време, колко е добра!“ ( — 23 ст.). „За разумния е пѫтьтъ на живота нагоре, За да се уклони отъ ада долу.“ ( — 24 ст.). „Господъ съсипва дома на горделивитѣ; А утвърдява предѣла на вдовицата.“ ( — 25 ст.). Въ последния стихъ, вдовицата се взима като символъ на слабъ човѣкъ, който нѣма помощникъ въ живота. „Користолюбивиятъ смущава дома си; А който мрази дароветѣ, ще живѣе.“ ( — 27 ст.). Користолюбивъ човѣкъ е този, който желае повече, отколкото му е необходимо. Нѣкой казва, че не желае много; желанията му се простирали дотолкова, да може да живѣе. Та всѣки човѣкъ има толкова. Отъ хиляди години насамъ, откакъ свѣтътъ сѫществува, на всички хора е дадено толкова, колкото да подържатъ своя животъ, да задоволятъ необходимитѣ си нужди. Има хора, които сами казватъ, че не сѫ доволни отъ това, което имъ е дадено, но искатъ повече. „Сърцето на праведния преговаря да отговаря; А устата на нечестивитѣ отригватъ зло.“ (—28 ст.). „Праведниятъ преговаря“ — това значи, че той дълго време мисли, изслушва, докато започне да говори. Той не бърза да говори. Добре щѣше да бѫде, ако човѣкъ не бързаше, но предварително обмисляше нѣщата и тогава действуваше. Съ бързането си съвременнитѣ хора изпадатъ въ положението на онзи дѣдо, който, като дошълъ до единъ трапъ, погледналъ го и си казалъ: Кой ще заобикаля сега този трапъ? Колко такива трапове съмъ прескачалъ на младини! Ще се засиля, и ще прескоча този трапъ. Засилилъ се той, и хопъ, въ трапа! Щестлавието заговорило въ този дѣдо и го заставило да прескочи трапа, да се покаже, че може. Обаче, като излѣзълъ отъ трапа, той се поогледалъ наоколо и си казалъ: Каквото е на старини, такова бѣше и на младини! Този старецъ трѣбваше да премѣри силитѣ си и тогава да се засилва да прескача трапа. Който не измѣрва силитѣ си предварително, и той постѫпва като този дѣдо: засили се да прескочи трапа, но тамъ остава. Ще седи тамъ, дано се намѣри нѣкой да му помогне и ще си мисли: Тъй ли бѣше на младини? Ако не дойде нѣкой да му помогне, ще се помѫчи и самъ ще излѣзе. Тогава ще си каже истината: Какъвто съмъ сега, такъвъ бѣхъ и на младини. Действително, ако човѣкъ не работи върху себе си и не се упражнява, и на стари години остава такъвъ, какъвто е билъ на младини. Който работи върху себе си, той може да превърне лошитѣ работи въ добри, но затова се изисква постоянство, работа и трудъ. „Господъ е далечъ отъ нечестивитѣ; А слуша моленето на праведнитѣ“. (—29 ст.). Едно правило трѣбва да имате предъ видъ. За човѣкъ, който нѣма разположение да слуша Бога и да изпълнява Неговата воля, Писанието казва, че Господъ е далечъ отъ него. Преди христианството още, на хората е било известно, че Богъ всѣкога слуша моленето на праведнитѣ. По това нѣма две мнения. „Свѣтътъ на очитѣ весели сърцето; И добрата вѣсть утлъстява коститѣ.“ ( — 30 ст.). Този стихъ се отнася до разумния животъ. „Ухо, което слуша обличението на живота, Пребивава между мѫдритѣ.“ ( — 31 ст.). Въ този стихъ се дава голѣмо насърдчение на човѣка. Значи, който има ухо и може да издържи обличението на живота, той ще живѣе между мѫдритѣ. Тъй щото, всѣки трѣбва да знае, че животътъ обличава. За да живѣешъ между мѫдритѣ, трѣбва да те обличаватъ. Колко пѫти учительтъ ще поправя тетрадкитѣ на своитѣ ученици! Колко пѫти той ще зачерква грѣшкитѣ имъ съ червено мастило! Колко пѫти майкитѣ ще правятъ корекции на своитѣ деца! „Който отхвърля поучението, мрази душата си; А който слуша обличението, придобива разумъ.“( — 32 ст.) Когато обличаватъ глупавия, той казва: Вие ли ще ме учите? Азъ не зная ли това? Мѫдриятъ човѣкъ, обаче, слуша. Той често изпада между хора, които говорятъ глупости, но той на всичко дава ухо, слуша. Той се учи отъ тѣхъ, размишлява, защо тѣзи хора живѣятъ така и намира начинъ, какъ да работи. Той не ги сѫди, защо сѫ такива, защо постѫпватъ така, но си казва: Азъ трѣбва да работя между тия хора. Тѣхната нива е буренясала. На време не работихъ между тѣхъ, но сега трѣбва да впрегна плуга си, да разора нивитѣ имъ. Тѣ си говорятъ, каратъ се, а той си прави своитѣ планове. Като слуша нѣкои хора да се каратъ, той си казва: Ако бѣхъ оралъ и копалъ на време, днесъ нѣмаше да бѫде така. Сега, азъ съмъ виновенъ за тѣхното положение. А вие казвате: Азъ ли съмъ най-кривъ, най-виновенъ? — Че не си и най-правъ. — Азъ ли съмъ най-грѣшенъ? — Че не си и най-праведенъ. И едното, и другото е вѣрно. Това сѫ редъ положения въ живота. „Страхътъ Господенъ е поучение на мѫдрость; И смирението предходи предъ славата (— 33 ст.). Казвамъ: човѣкъ трѣбва да се смири! — Защо? Нима човѣкъ трѣбва да стане мостъ, всички да минаватъ отгоре му? Чудни сѫ съвременнитѣ хора въ своитѣ заключения! Да не ставали мостъ! Да, но престрелки има. Отвори се война и се започва страшно сражение: генералътъ се качва на коня си, вади ножъ, удря надѣсно-налѣво, коли. Но ненадѣйно го удари нѣкое парче отъ граната, и той падне на земята, а коньтъ отгоре му. И следъ това цѣли отряди минаватъ презъ него, не искатъ да знаятъ, че тукъ лежи раненъ единъ генералъ. При това положение, нѣма ли да се смири човѣкъ? Ще се смири, нѣма какво да прави. Като отминатъ всички, генералътъ ще стане и ще каже: Слава Богу, че оцѣлѣхъ! Колко умни животни били конетѣ! Прескачаха ме, безъ да ме тѫпчатъ. Добре, че ме раниха само. Коньтъ никога не стѫпва на раненъ човѣкъ. Следователно, като дойдешъ до смирението и паднешъ на земята, ще благодаришъ на Бога, че конетѣ не те стѫпкаха. Този генералъ бѣше поставенъ отъ своето началство да управлява войската, но Господъ го свали долу и му каза: Ти ще останешъ подъ конетѣ отдолу, да се смиришъ, защото не знаешъ, какво нѣщо е смирението. Следъ това, когато нѣкой му казва да бѫде по-строгъ, той го пита: Кавалерия минавала ли е отгоре ти? — Не. — Покрай мене мина три пѫти, и азъ научихъ закона, какъ се вади ножъ. И тъй, смирението е велико качество на мѫдрия, на разумния човѣкъ. Въ свѣта не е важно, какъ човѣкъ е наредилъ нѣщата, но какъ Богъ ги е наредилъ. Отъ това, което Богъ е наредилъ, човѣкъ трѣбва да вади поука и да го приема на радо сърце. Да допуснемъ, че учительтъ ви е далъ едно упражнение, което вие сами трѣбва да напишете. Кое е по-добре за васъ: да напишете упражнението у дома си, или да отидете на училище, и тамъ да го препишете на готово отъ другаритѣ си? Който преписва упражненията си отъ своитѣ другари, той ученъ човѣкъ не може да стане. Който взима пари на заемъ отъ този - отъ онзи, и той богатъ човѣкъ не може да стане. За такива случаи българитѣ казватъ: „Чуждото нѣщо и на Великдень се взима“. Законъ е: който работи, само той може богатъ да стане. Въ практическия животъ сѫществува следното правило: само болниятъ има право да взима пари на заемъ. Щомъ си здравъ, ти ще отидешъ да работишъ, и Богъ ще те благослови. Докато човѣкъ не е работилъ, самъ да спечели нѣщо, щомъ му паднатъ пари, той ги пилѣе налѣво — надѣсно, да разбератъ всички, че разполага съ пари. Такъвъ човѣкъ обикновено е разточителенъ. Който е придобилъ паритѣ си съ трудъ, съ работа, той знае цената имъ и никога не ги пилѣе. Разправятъ интересенъ анекдотъ изъ живота на Хаджи Калчо отъ Пловдивъ. Дошълъ при него единъ господинъ да иска подъ лихва двеста турски лири съ опредѣленъ срокъ. Хаджи Калчо му далъ двеста лири на заемъ, но като практиченъ човѣкъ, тръгналъ следъ своя длъжникъ, да види, какво ще прави съ тия пари. Като взелъ паритѣ, господинътъ тръгналъ изъ града, отъ дюкянъ въ дюкянъ да си купува нѣкои нѣща. Като видѣлъ това, Хаджи Калчо го достигналъ и му казалъ: Господине, направилъ съмъ една грѣшка въ смѣтката си.— Каква? — Дайте остатъка отъ паритѣ, които още не сте изхарчили, и елате съ мене въ кантората, тамъ ще ви обясня, каква е погрѣшката ми. Казвамъ: който взима пари на заемъ и ги разпилява, той не мисли да ги връща. Това е вѣрно и по отношение на вашия животъ. Докато сте млади, докато имате всичко въ изобилие, вие харчите безразборно, пилѣете силитѣ си налѣво-надѣсно; като дойде старостьта, като дойдатъ години на обедняване, вие тръгвате да търсите този-онзи лѣкарь, дано нѣкой отъ тѣхъ ви даде нѣщо на заемъ. Стариятъ казва: Да има кой да ми заеме отъ своята младость! Не, пари на заемъ не се даватъ. И младость на заемъ не се дава. Стариятъ постоянно се оплаква и казва: Е, синко, краката ми не държатъ вече, не мога да се движа. — Нали и ти бѣше младъ? Защо не запази младостьта си? Като си остарялъ вече, ще вървишъ по пѫтя си. На стария пари на заемъ не се даватъ. Стариятъ човѣкъ е трѣбвало на младини да мисли, сега вече е късно. Днесъ може да му се говори само върху закона за подмладяването. Сега, и на васъ казвамъ: всички, които сѫ тръгнали въ Божествения пѫть, трѣбва да пазятъ своята младость. — Какъ? — Има известни правила, които трѣбва да се пазятъ. Не се ли пазятъ тия правила, човѣкъ губи младостьта и силата на своя организъмъ. Често хората пазятъ ненужнитѣ нѣща за живота, а нужнитѣ, т. е. тия, които ще ги ползуватъ за цѣлъ животъ, не пазятъ. Сѫщото се забелязва и въ страданията на хората. Има страдания ненужни, на които хората сами се натъкватъ; обаче, има страдания нужни, необходими, отъ които хората учатъ, повдигатъ се и се облагородяватъ. Казвате: кои страдания сѫ нужни за човѣка? Какъ можемъ да различимъ необходимитѣ отъ ненужнитѣ страдания? Ще приведа единъ примѣръ, да видите, какви сѫ резултатитѣ отъ ненужнитѣ страдания. Два ученика, отъ две различни школи, като завършили образованието си, били изпратени отъ учителитѣ си на една опитна екскурзия. Като вървѣли изъ пѫтя, единиятъ отъ ученицитѣ видѣлъ, че двама пияни се каратъ. Той се приближилъ при тѣхъ и започналъ да ги примирява. И наистина, успѣлъ донѣкѫде да ги примири, но въ жертва на това далъ главата си — тѣ му пукнали главата. Следъ време и вториятъ ученикъ се натъкналъ на подобна опитность. И той видѣлъ двама пияни селяни да се каратъ и биятъ помежду си, но седѣлъ далечъ отъ тѣхъ и наблюдавалъ само, какво ще стане. Единиятъ селянинъ вдигналъ тоягата си и силно ударилъ другаря си по главата. Кръвь почнала изобилно да, тече. Тогава ученикътъ се приближилъ къмъ ранения селянинъ, извадилъ отъ джоба си памукъ, шишенце съ нѣкаква дезинфекционна течность и започналъ да изчиства кръвьта на главата му. Като превързалъ раната, той седналъ при двамата селяни и започналъ да имъ говори, какъ трѣбва да живѣятъ. Кой отъ двамата ученици е постѫпилъ по-добре? Вториятъ. Първиятъ ученикъ временно само е могълъ да примири двамата селяни, но той излѣзълъ отъ полесражението съ пукната глава. Така, той се подложилъ на едно ненужно страдание. Вториятъ ученикъ оставилъ селянитѣ да се набиятъ, да изтрезнѣятъ малко; следъ това той се приближилъ при тѣхъ и започналъ да имъ говори, че тѣ трѣбва да живѣятъ като братя помежду си, а не като врагове. Като наблюдавалъ отдалечъ тѣхния споръ, той си казалъ: По-добре да се пукне една отъ тѣхнитѣ глави, отколкото моята. Питамъ: трѣбва ли майката да влиза между децата си, когато тѣ се каратъ и биятъ помежду си? Ако иска главата ѝ да остане неповредена, майката трѣбва да стои настрана. Нека децата се покаратъ и побиятъ помежду си, и когато едното пострада, тогава майката трѣбва да се приближи къмъ тѣхъ и да имъ даде добъръ урокъ, какъ трѣбва да живѣятъ помежду си, като братчета, въ миръ и съгласие. Главата на майката всѣкога трѣбва да бѫде здрава, а главата на децата може нѣкога да бѫде малко пукната и превързана. При изключителни случаи само главата на майката може да бѫде пукната. Въ практическия животъ, човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ. Какво струва на човѣка да каже една мека дума? Срещашъ единъ лошъ човѣкъ, който тръгналъ за нѣкѫде, намислилъ да направи нѣкакво зло. Като минешъ покрай него, поздрави го, запитай го, какъ е, и продължи пѫтя си. Тази добра обхода, тази мека дума смекчава сърцето на този човѣкъ, и той се отказва отъ своето лошо намѣрение. Не влизай между двама души, които спорятъ, които се каратъ помежду си. Въ този случай, тѣ сѫ два остри камъка. За такива хора българитѣ иматъ поговорка: „Два остри камъка брашно не мелятъ“. И наистина, долниятъ камъкъ на воденицитѣ е мекъ, а горниятъ е остъръ. Когато човѣкъ започва да става остъръ, грубъ, въ него се забелѣзватъ особени прояви: той губи своята мекота, своята влага и става сухъ. Сухата нива нищо не ражда, но и отъ мочурливата нищо не излиза. Нивата не трѣбва да бѫде мокра; тя винаги трѣбва да има по малко влага въ себе си. Въ този смисълъ, водата е емблемъ на живота. Въ Божествения животъ всѣкога има по малко влага. Първото условие за подържане на тази влага въ човѣка е благодарностьта. Затова, ставате ли сутринь, благодарете на Бога първо, че сте здрави, че можете да се помолите и да започнете работата на деня. После, благодарете за времето, каквото и да е то — дъждовно, слънчево, мъгливо. Работете, споредъ както времето ви диктува. Ако е дъждовно, радвайте се, че дъждътъ ще полѣе вашия трудъ. Ако е сухо, радвайте се, че посѣвитѣ ще растатъ и ще зрѣятъ. Ако пъкъ е много сухо, сами ще поливате. Промѣнитѣ на времето не сѫ нищо друго за ученика, освенъ задачи. Като вали дъждъ, наблюдавайте посоката на валенето, колко часа ще вали и т. н. Ако дъждътъ попрѣчи за опредѣлената работа, посветете това време за Господа: кажете по една мека, добра дума на нуждаещитѣ се. Значи, разумниятъ човѣкъ, споредъ времето, може така да си нареди програмата на дневната работа, че самъ да остане доволенъ. Неразумниятъ пъкъ се спъва отъ времето. И тъй, смирениятъ се учи отъ всичко, защото за него всичко е живо. За него окрѫжаващитѣ и тѣхнитѣ постѫпки сѫ жива, отворена книга, отъ която той чете и учи. Отъ тази книга, именно, Богъ сѫди за насъ. Разумниятъ човѣкъ отъ всичко се учи. Запримѣръ, ако влѣзе въ една гѫста гора, съ голѣми, разклонени дървета, той нѣма да ходи съ изправена, нагоре вирната глава, но ще се наведе, ще се смири и тъй ще мине презъ най-малкитѣ дупки. Като излѣзе отъ тази гора, на широкото поле, тамъ той ще се изправи, ще дигне главата си нагоре. Човѣкъ трѣбва да се съобразява съ мѣстото, съ терена, по който върви. Ако вървишъ по нѣкой стръменъ, високъ планински връхъ, тамъ ще лазишъ като дете, ще дигнешъ единия си кракъ, после другия, и тъй ще напредвашъ крачка следъ крачка. Ако се качвашъ по нѣкоя скала съ обуща, трѣбва да мислишъ после, какъ ще слизашъ. Скалата е хлъзгава, стръмна, съ обуща не се слиза. Тогава ще седнешъ на скалата внимателно, съ всичкото си смирение и ще събуешъ обущата си: ще събуешъ единия кракъ, после другия, и ще хвърлишъ обущата си долу, подъ скалата — босъ ще слизашъ надолу. Сѫщото нѣщо ще правите и въ живота си: нѣкога ще ходите боси, нѣкога ще бѫдете съ обуща. Когато се намѣрите между користолюбиви хора, ще бѫдете съ обуща. Това показва, че практическиятъ животъ, налага правила на човѣка, макаръ и временни. Това, което е важно за днесъ, за утре вече не е важно. На единъ човѣкъ, ще говоришъ по единъ начинъ, на другъ — по другъ начинъ, а на себе си — по различни начини. Като станете сутринь, вземете положението на малко дете и си кажете: За великия животъ, въ който живѣя, азъ съмъ малко дете, и затова ще се уча отъ всичко, както детето се учи. Съвременнитѣ хора не успѣватъ въ живота си, понеже мислятъ, че сѫ силни, учени, умни. Който мисли, че е силенъ, нека направи следния опитъ: да нареди предъ себе си десеть чувала, всѣки отъ тѣхъ тежъкъ 50 кгр., и да започне да ги слага на гърба си. До който чувалъ спре, толкова е неговата сила и знание. Ако дигнешъ само първия чувалъ и не можешъ повече, кажи си: много знание ми е нужно, докато мога да нося на гърба си и десетьтѣ чувала! Само по този начинъ, човѣкъ може да опита силата и знанието си. Който иска да изпита търпението си, ще го поставятъ на следния изпитъ: ще му дадатъ десеть чувала жито, да преброи, по колко зрънца има въ всѣки чувалъ. Нѣкой ще издържи само до първия чувалъ, другъ — до втория, трети — до третия и т. н. Ако се намѣри човѣкъ съ по-голѣмо търпение, да изброи зрънцата въ петьтѣ чувала, следъ това ще започне да философствува: Ще претегля, колко тежатъ зрънцата въ първитѣ петь чувала; после ще претегля вторитѣ петь чувала и ще направя изчисление, да видя, колко зрънца жито има и въ тѣхъ. Не, за да изпиташъ търпението си до край, трѣбва да преброишъ житнитѣ зърна и въ вторитѣ петь чувала. Като направите този опитъ, ще ви поставятъ на другъ: ще започнете отъ първия чувалъ да отдѣляте лошитѣ зрънца отъ здравитѣ. Лошитѣ ще хвърляте навънъ, а здравитѣ ще броите. Ако нѣкой може да направи опита само съ първитѣ петь чувала, той ще си каже: Азъ познавамъ търпението само до петия чувалъ; отъ петия нататъкъ не го познавамъ. Обаче, който е направилъ опита и съ десетьтѣ чувала, той е завършилъ своя животъ. Той познава вече великото търпение. Всѣки день отъ живота на човѣка прилича на чувалъ, пъленъ съ здрави и лоши житни зрънца. Казано е въ Писанието: „На седмия день Богъ си почина.“ Съвременнитѣ хора работятъ шесть деня, а седмия посвѣщаватъ на Господа. Какво трѣбва да правятъ презъ шестьтѣ дни, тѣ знаятъ, но дойдатъ ли до седмия день, не знаятъ, какво да правятъ. Голѣмо благословение ще бѫде за човѣка, ако се научи, какво трѣбва да прави седмия день. Днесъ, напримѣръ, е седмиятъ день. Какво трѣбва да правите? Времето днесъ ви казва: Вие трѣбва да бѫдете носители на новия животъ! Разправяйте на всички, че семената, които сте посѣли нѣкога на нивата, сѫ измрѣли. Обаче, щомъ дойде новиятъ животъ, влагата ще възкръси тия семена. Много отъ вашитѣ мисли и желания сѫ измрѣли, но ако живѣете въ закона на смирението и пуснете новия животъ върху тѣхъ, тѣ отново ще израснатъ, и вие сами ще се чудите на заложбитѣ, които Богъ е вложилъ въ васъ. Това значи праведенъ човѣкъ. Праведниятъ ходи по Божия пѫть, който е пѫть на красота. Праведниятъ е специалистъ по всички работи; той и господарь може да бѫде, и слуга може да бѫде, но времето и свободата си, на никого не продава. Той всичко работи, но като дойде до плащане, тамъ го нѣма. Вие трѣбва да мязате на онзи японски принцъ, който ималъ желание да изучи живота на японцитѣ отблизо, затова отишълъ като слуга въ едно богато японско семейство. Той прекаралъ тамъ известно време и като дошълъ деня да напуща, господарьтъ го извикалъ да му плати. Обаче, той казалъ: Азъ не искамъ никаква заплата. Трѣбва да напусна вашия домъ, защото друга работа ме чака. Като си отишълъ, едва тогава господаритѣ му разбрали, че тѣхниятъ добъръ слуга билъ японския принцъ, който дошълъ у тѣхъ, съ намѣрение да се учи. Въ това отношение, всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде самостоятеленъ и да знае, че е дошълъ на земята да се учи. И царски синъ да си, трѣбва да бѫдешъ примѣренъ слуга, че като напуснешъ дома на господаритѣ си, тѣ да кажатъ: Добъръ бѣше нашиятъ слуга! Като него другъ не сме имали. Той бѣше идеенъ работникъ, всичко вършеше съ любовь. Когато нѣкой се запитва, защо е дошълъ на земята, нека си отговори, че е дошълъ на земята да научи закона на служенето, и така да го научи, че като напусне дома на своитѣ господари, да чуе следнитѣ думи: Добъръ бѣше нашиятъ слуга! Като него, другъ не сме имали. Сега, ще ви препорѫчамъ да четете Притчитѣ, едни отъ които сѫ по-мѫчни за разбиране, а други — по-лесни. Тѣ съдържатъ практически правила за всички положения, на които човѣкъ, може да се натъкне въ живота си. Най-важниятъ стихъ отъ 15 гл. на Притчитѣ е следниятъ: „Смирението предхожда предъ славата“. Когато се натъкнете на най-голѣмитѣ мѫчнотии и несгоди въ живота, вие трѣбва да имате предъ видъ този стихъ и всичко да претърпявате, като знаете, че сте близо вече до края на мѫчнотиитѣ, т. е. близо до избавлението. Богъ иде вече да ви избави! Този законъ се провѣрява навсѣкѫде въ живота. Когато една болка се увеличи толкова много, че едва се понася, тя е дошла вече до своя край. Когато сиромашията стане непоносима, наближилъ е вече нейниятъ край. Лошитѣ работи нѣматъ начало, иматъ край; добритѣ работи иматъ начало, нѣматъ край. Нѣкой казва: Нѣма ли край това нѣщо? — Има край. Щомъ има край, то е зло. — Ами това нѣщо нѣма ли начало? — Има начало. Щомъ има начало, а нѣма край, то е добро. Който търси края на нѣщата, той ще влѣзе въ ада; който търси началото на нѣщата, той ще влѣзе въ небето. Добриятъ, красивиятъ животъ има начало, нѣма край. Лошиятъ животъ има край, нѣма начало. Който пита за началото на нѣщата, поставятъ го при добритѣ условия на живота; който пита за края на нѣщата, поставятъ го при лошитѣ условия на живота. Ето защо, и на васъ казвамъ: питайте само за ония нѣща, които иматъ начало, а нѣматъ край! Не питайте за нѣща, които нѣматъ начало, но иматъ край! Следователно, дойдешъ ли до най-голѣмото мѫчение, до най-голѣмото страдание, стисни устата си и мълчи, не питай за края. Ако питашъ за края на сиромашията, или за края на страданието, не само че нѣма да видишъ тѣхния край, но още по-голѣми изпитания ще ти дойдатъ. За обяснение на последната мисъль, ще приведа следния примѣръ. Единъ беденъ българинъ отивалъ пешъ отъ Одринъ за Цариградъ, по нѣкаква важна работа. Той се доста уморилъ отъ дългото пѫтуване, та взелъ да се моли на Бога, дано се намѣри отнѣкѫде единъ конь, да се качи на него, да си почине малко. Като вървѣлъ така, случайно се обърналъ назадъ и видѣлъ единъ турчинъ на конь, а следъ него тичало едно малко конче. — Хей, гяуръ, спри — извикалъ турчинътъ. Българинътъ спрѣлъ, като сѫщевременно си помислилъ: Ето, Богъ ми изпрати едно конче. — Гяуръ, вземи кончето на гърба си! — заповѣдалъ турчинътъ. Уморенъ, не уморенъ, той вдигналъ кончето на гърба си и продължилъ пѫтя си за Цариградъ. Като вървѣлъ съ кончето на гръбъ, той се обърналъ къмъ Бога съ думитѣ: Господи, Ти ли ме криво разбра, или азъ криво се молихъ? Въ такова положение може да изпадне всѣки човѣкъ, който, тръгналъ веднъжъ въ Божия пѫть, се чувствува всѣкога незадоволенъ. Не трѣбва да бѫде така! Тръгнешъ ли веднъжъ въ Божия пѫть, ти трѣбва да бѫдешъ смиренъ, ако искашъ живота ти да се изправи. Често хората дѣлятъ живота на обикновенъ или свѣтски и на религиозенъ или духовенъ. Не, животътъ не може и не трѣбва да се дѣли. Животътъ е единъ. Той е добриятъ, разумниятъ животъ, даденъ отъ Бога. Дето и да поставятъ добриятъ човѣкъ, като слуга, като докторъ, като ученъ, като министъръ, той навсѣкъде ще се прояви като добъръ слуга. И тъй, пазете следното правило въ живота си: като ставате сутринь, благодарете на Бога за всичко, което ви е далъ, и никога не питайте за края на нѣщата. Какво виждаме днесъ? Още отъ сутриньта мѫжътъ казва: Кога ще дойде краятъ на моето слугуване? Жената казва: Кога ще дойде краятъ на моето слугуване? Какво ще правя съ тия непослушни деца? Децата казватъ: Кога ще дойде краятъ на нашето учение? Дотегна ни вече да учимъ! Мѫжътъ иска край, жената иска край и децата искатъ край. Нека отъ днесъ, всички туримъ начало на Новия животъ! Нека всички мѫже и жени, слуги и господари, ученици и учители, кажемъ: Отъ днесъ, туряме начало на Новия, на Божествения животъ! Турете въ ума си мисъльта, че всичко зависи отъ Бога, отъ Великото Начало — и животътъ ви ще се оправи. 5. Беседа отъ Учителя, държана на 9 октомври, 1927 г. гр. Русе.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Оскърбени „Като оскърбени, а то винаги сме радостни; като сиромаси, но мно- зина обогатяваме; като че нищо нѣмаме, а всичко владѣемъ.“ II Посл. къмъ Коринтянитѣ 6:10 Съзнателниятъ животъ представя една отъ великитѣ задачи на цѣлокупния животъ. Има задачи временни, които разрешаватъ временнитѣ нужди на човѣка; има задачи идейни, които се отнасятъ до вѣчния животъ; тѣ разрешаватъ общитѣ нужди на човѣка. Съзнателниятъ човѣкъ иска не само да си обясни явленията въ природата, но сѫщевременно, той иска да си обясни законитѣ, както и пѫтищата, по които се извършватъ тия явления. Въ първия случай, той се явява само като зритель, като наблюдатель на всичко онова, което става около него; въ втория случай, той взима участие въ тия явления, понеже е свързанъ съ живата природа. Щомъ е така, тогава и законитѣ, по които се извършватъ явленията въ природата, иматъ отношение и къмъ самия човѣкъ. Доколкото познава природата, дотолкова човѣкъ може да живѣе съ нея. Когото познавашъ, ти можешъ да живѣешъ съ него; когото не познавашъ, не можешъ да живѣешъ съ него. Въ този смисълъ, животътъ започва съ първото пробуждане на съзнанието. Пробуждането на съзнанието пъкъ, не е нищо друго, освенъ запознаване съ живота. Мнозина влизатъ въ живота, като че отиватъ на гости нѣкѫде, като че съ поканени на сватба. Обаче, и за поканенитѣ на сватба има известни правила, които трѣбва да се спазватъ; престѫпятъ ли тия правила, тѣ ще се намѣрятъ вънъ отъ сватбата. Не само това, но и за посетителитѣ на кръчмитѣ има правила, които сѫщо тъй трѣбва да се спазватъ. Ако нѣкой пияница влѣзе въ една кръчма и престѫпи едно отъ създаденитѣ тамъ правила, той скоро ще се намѣри вънъ отъ кръчмата. Казвамъ: трѣбва да знаете, че всѣко начало е трудно. Какъ мислите, леко ли е положението на капелмайстора, който е събралъ около 50-60 музиканти или пѣвци да дирижира? Той дига и слага своята тояжка по всички правила на музиката, но тѣ още не го разбиратъ, вследствие на което, излиза цѣла бъркотия. Той дава тонъ съ камертона си, свири имъ съ своя инструментъ, но тѣ пакъ не го разбиратъ. Капелмайсторътъ разбира своитѣ музиканти, влиза въ положението имъ, знае, че тѣ ще започнатъ да свирятъ, както той иска, и затова има търпение да дочака времето, когато музикантитѣ ще го задоволятъ. Които слушатъ отвънъ, ще кажатъ: Тѣзи музиканти за нищо ги не бива, нищо нѣма да излѣзе отъ тѣхното свирене. Сѫщо така мнозина, като не разбиратъ живота, прибързватъ въ заключенията си и казватъ: Тази музика нищо не струва. Който се произнася така леко и прибързано за живота, той е случаенъ посетитель; едва що чулъ първия тонъ отъ музиката и казва: Тази музика нищо не струва. Питамъ: при това положение, какво трѣбва да прави човѣкъ? Ще кажете, може би, че нищо друго не остава на човѣка, освенъ да умре. Кой отъ васъ е билъ въ недрата на смъртьта, да знае, какво тя представя? Ако смъртьта е нѣщо толкова желанно, което разрешава задачитѣ на живота, тогава, нека всички хора пожелаятъ смъртьта. Въ сѫщность така ли е? Днесъ, хората се плашатъ отъ смъртьта. въпрѣки това, като се намѣрятъ въ безизходно положение, пакъ къмъ нея се обръщатъ. Всички казватъ, че нѣма по-страшно нѣщо отъ смъртьта, а при това я желаятъ. Какъ ще се обясни това противорѣчие? Това противорѣчие произтича отъ неразбиране на вѫтрешнитѣ процеси на живота. Когато хората, даже и най-напредналитѣ, се натъкнатъ на голѣми страдания и изпитания, тѣ мислятъ, че и Богъ престава да се интересува отъ тѣхъ. Ще чуете даже нѣкой да казва за Бога, че Той не се интересува отъ страданията на хората, защото самъ нѣма никакви страдания. Ако е въпросъ за страдания, за неприятности и безпокойствия, Богъ има най-много отъ всички. Ако съберете на едно мѣсто страданията на цѣлото човѣчество, отъ милиони години насамъ, Богъ прекарва повече отъ това, само въ единъ день даже, но при това, Той е винаги щастливъ и доволенъ. Неговиятъ миръ никога не се нарушава. Ще кажете: Какъ е възможно това? Питамъ: мислите ли, че океанътъ не усѣща всичката тиня, всичката каль, която се влива въ него отъ хилядитѣ мѫтни рѣки? Океанътъ усѣща, чувствува всичко това, но търпи, понася тия несгоди, като временни положения, защото знае законитѣ. Той разбира процеситѣ, по които тази нечистота може да се утаи, да се премахне, затова, съ търпение чака това време. Сега, азъ говоря за обикновения животъ на всички живи сѫщества, който се влива въ Великото съзнание. Обикновениятъ животъ пъкъ, представя сборъ отъ всички мѫтни рѣки. Преди да пристѫпя къмъ сѫществената мисъль на тази беседа, ще направя нѣколко бележки върху разликата между съзнателния животъ, или живота на праведния, на добрия човѣкъ и несъзнателния животъ, или живота на грѣшния, на лошия човѣкъ. Животътъ на съзнателния човѣкъ е подобенъ на изворъ, водата на който, отъ единия до другия край на своето пѫтуване, е бистра, чиста, като кристалъ. И десеть пѫти на день може да се цапа добриятъ човѣкъ, но достатъчно е да се докосне до своя вѫтрешенъ изворъ, за да се изчисти веднага; достатъчно е да доближи устнитѣ си до водата на своя изворъ, за да уталожи жаждата си; достатъчно е да пие една чаша вода, за да могатъ поритѣ на тѣлото му да се отворятъ, и съ това да облекчи положението си. Животътъ на несъзнателния човѣкъ, отъ единия до другия край, представя мѫтна рѣка. Ако рече той да пие отъ водата на тази рѣка, тя нѣма да уталожи жаждата му, нито ще отвори поритѣ му. Какво е положението на такъвъ човѣкъ? Той престава да мисли, да чувствува, да действува и е осѫденъ на смърть. Въ това отношение, смъртьта представя ограничение на съзнанието. Нѣма по-страшно нѣщо за човѣка отъ това ограничение и отъ невъзможностьта да се освободи отъ него! Нѣма по-страшно нѣщо за човѣка отъ това, да съгради кѫща, която утре ще се събори върху него, ще го затрупа, и следъ това, нѣма кой да му помогне. Въ този смисълъ, именно, смъртьта е страшна за човѣка. За грѣшния, смъртьта е страшна, защото кѫщата му се събаря, преди още той да е излѣзълъ отъ нея. За праведния, обаче, не е така. Той излиза отъ кѫщата си, преди тя да се е съборила. За нашата кѫща, т. е. за нашето тѣло, апостолъ Павелъ казва: „Нашето тѣло е домъ рѫкотворенъ, но има домъ нерѫкотворенъ, въ който трѣбва да живѣемъ.“ Това трѣбва да стане още приживе. Който разбере смисъла на този стихъ, той ще знае, че щастието на човѣка не е на земята. Нѣма човѣкъ на земята, който може да се нарече щастливъ. Всички хора сѫ търсили и търсятъ щастието на земята, но и днесъ не сѫ го намѣрили. Елементитѣ на щастието сѫ на земята, но самото щастие, като нѣщо цѣло, не сѫществува на земята. Земята е рудница, въ която човѣкъ е изпратенъ като рудокопачъ, да извади отъ нея нѣкои благородни метали, скѫпоценни елементи и съкровища, и да ги занесе на опредѣленото за тѣхъ мѣсто. Въ края на краищата, той не задържа за дълго време при себе си своитѣ придобивки. Задържи ли ги при себе си, въ скоро време ще го обератъ, и той ще остане пакъ беденъ, съ празни ръце. Това всички сѫ опитали. Всѣки човѣкъ е видѣлъ, какъ щастието бѣга отъ рѫцетѣ му. Въпрѣки това, съвременнитѣ хора вѣрватъ, че ще намѣрятъ щастието и ще го задържатъ за себе си. За тази вѣра тѣ заслужаватъ похвала. При всички страдания и нещастия, при катастрофитѣ, които преживяватъ, всички живи сѫщества се стремятъ къмъ щастие на земята. „Като оскърбени, а то винаги сме радостни; като сиромаси, но мнозина обогатяваме, като че нищо нѣмаме, а всичко владѣемъ“. Такова е положението само на онзи човѣкъ, въ когото съзнанието е пробудено. За да се пробуди съзнанието на човѣка, той трѣбва да започне съ вѫтрешнитѣ процеси на живота. Само вѫтрешнитѣ процеси сѫ вѣчни и неизмѣнни. Дето става подпушване, тамъ имаме нѣщо нереално; подпушването подразбира времененъ процесъ. Запримѣръ, днесъ човѣкъ се чувствува здравъ, разположенъ, има апетитъ за ядене, но утре става нѣкакво пресичане на апетита, стомахътъ му се разстройва, и той се оплаква отъ подпушване. Тъй подпушенъ, той прибѣгва до разстривки, до изпотявания, докато възстанови първото си разположение и апетитъ. Значи, храносмилателната система на човѣка може нѣкѫде да се подпуши, презъ което време той се намира въ нездравословно състояние. Щомъ се подпуши храносмилателната система на човѣка, едновременно съ това се подпушва и дихателната система: дишането става по-бързо или по-бавно, неравномѣрно, а понѣкога съвсемъ спира. Когато човѣкъ престане да диша, и движенията въ него спиратъ. Ето защо, човѣкъ трѣбва да пази храносмилателната и дихателната си системи въ пълна изправность. Само по този начинъ, той ще бѫде здравъ, съ добро разположение на духа. Подъ думата „хранене“, въ широкъ смисълъ, се разбира процесъ на възприемане: възприемане на живитѣ сили въ природата. Тѣзи живи сили се възприематъ чрезъ храната, чрезъ въздуха, чрезъ водата, чрезъ свѣтлината и топлината, а най-после и чрезъ живата мисъль. Това сѫ все срѣди, които трѣбва да минатъ презъ човѣшкия организъмъ, за да може разумниятъ човѣкъ да си послужи съ тѣхъ. Ето защо, човѣкъ първо трѣбва да започне съ изучаването на храненето и на разнитѣ видове храни, съ изучаването на въздуха, водата, топлината, свѣтлината и човѣшката мисъль. Той трѣбва да знае, колко и какви сѫ вибрациитѣ на свѣтлината и топлината, и да извлѣче живитѣ сили, които се съдържатъ въ тѣхъ. Разумниятъ човѣкъ има начини, методи, чрезъ които може да извлича живитѣ сили отъ тия срѣди. Който познава вѫглерода, неговитѣ свойства и съединения, той познава твърдата материя, и всѣкога може да извади живота отъ тази срѣда. Който познава водорода, неговитѣ свойства и съединения, той познава течната материя, и всѣкога може да извади живота отъ тази срѣда. Който знае всичко за азота, за неговитѣ свойства и съединения, той познава въздухообразната материя, и всѣкога може да извади живота отъ нея. Който е запознатъ добре съ кислорода, съ неговитѣ свойства и съединения, той разбира огъня, и всѣкога може да извлѣче живота отъ него. Дойде ли човѣкъ до това положение, да влада живитѣ сили въ природата, да се ползува отъ тѣхъ, той нѣма да очаква външно щастие, нѣма да се надѣва да го кредитиратъ нѣкои банкери. Той ще знае, че животътъ не се влива отвънъ, но отвѫтре; прииждането на живота е вѫтрешенъ процесъ. Въ този смисълъ, задачата на науката и на религията се заключава въ придобиване на живота. Казвате: Какъ можемъ да придобиемъ живота? Животътъ се придобива чрезъ познаване на Бога. Познаването на Бога пъкъ, подразбира служене. Такава е била задачата на науката и на религията въ древнитѣ времена, когато хората сѫ били просвѣтени; въ по-новитѣ времена, религията и науката сѫ станали срѣдства за превъзпитаване на хората, а въ най-новитѣ времена, науката, специално, е слѣзла въ областьта на стомаха, и служи главно за задоволяване нуждитѣ му. Днесъ, учениятъ работи, музикантътъ свири, художникътъ рисува, поетътъ съчинява, проповѣдникътъ поучава хората, но всичко това се върши съ цель да се доставятъ срѣдства за ядене и пиене. Кажете, кой художникъ не е продалъ своята картина? Кой проповѣдникъ не е продалъ своята молитва? Кой ученъ не е продалъ своята идея? Коя майка не е продала своя идеалъ? Когато майката жени дъщеря си, тя продава своя идеалъ. Когато дъщерята роди, това е нейниятъ свещенъ идеалъ, но не се минава много време, тя търси човѣкъ, на когото да продаде своя идеалъ, т. е. своята картина. Като намѣри човѣкъ, какъвто търси, тя казва: Наредихъ дъщеря си добре, споредъ волята Божия. — Ако това съчетание е станало по Бога, нѣмаше нужда отъ посрѣдници. Всички процеси, които ставатъ по Бога, съ вѫтрешни. Тѣ сѫществуватъ вѣчно. Всѣка връзка, направена отъ Бога, е вѣчна. На земята тя само се проявява, а не се прави сега. Това трѣбва да знаятъ всички хора. Ако нѣкой обича даденъ човѣкъ, тази любовь не е създадена днесъ. Тази любовь е вложена въ душата на човѣка отъ Бога, а днесъ само се изявява. Следователно, нови връзки не се правятъ сега. Който се е опиталъ веднъжъ само да направи нова връзка, главата му знае, какво е патила. Днесъ хората могатъ само да се сдружаватъ, но не и да се свързватъ. Въ този смисълъ, женитбата е сдружение, не е свързване, нито съчетание. Защо се женятъ съвременнитѣ хора? Отъ страхъ, че нѣма кой да ги гледа на стари години. Защо учи човѣкъ? Отъ страхъ, че нѣма кой да го гледа, иска да се осигури. Не, трѣбва да учи отъ любовь къмъ знанието, като нѣщо Божествено. Стремежътъ къмъ знание въ човѣка е вложенъ отъ Бога, и затова той трѣбва да учи! Да учишъ, това е Божественъ процесъ; да служишъ на Бога, това е Божественъ процесъ; да бѫдешъ религиозенъ, това е пакъ Божественъ процесъ. Казвамъ: съзнателниятъ човѣкъ признава тия нѣща и ги разбира, а несъзнателниятъ ги отрича. Той отрича сѫществуването на Бога, отрича сѫществуването на другъ свѣтъ. Какво сѫществува тогава? Ще кажатъ, че сѫществуватъ общества, народи. Значи, хората приематъ сѫществуването на тѣло безъ глава. Бихъ желалъ да видя такова тѣло. Може би, нѣкѫде изъ музеитѣ да сѫществува такова нѣщо, но не зная, дали може да се срещне въ природата живо тѣло безъ глава. Въ този смисълъ, Богъ сѫществува въ насъ като начало на всѣко нѣщо. Всѣки великъ потикъ, всѣка нова идея, която ни кара да вървимъ напредъ, това е Богъ въ насъ, проявенъ въ миниатюръ. Това не е човѣкътъ; това е нѣщо извънъ него, което съзнава, наблюдава, какво се върши наоколо. Казвате: Дойде ми една велика идея въ ума. Тази велика идея не е нищо друго, освенъ Богъ, Който се проявява въ васъ. Вие сте слушатели, ученици, а Той ви преподава. Богъ е учительтъ на всѣки човѣкъ. Той ви показва нѣщо, вие гледате. Той ви говори, вие слушате. Не смѣсвайте вашето виждане и слушане съ това на Онзи, Който създава всичко. Ако смѣсвате тия нѣща, вие ще се намѣрите въ положението на онзи българинъ Стоянъ, който тръгналъ за града да продава магарето си. Това се случило презъ единъ лѣтенъ, горещъ день. Като вървѣлъ дълго време, той се почувствувалъ доста уморенъ и решилъ да легне подъ сѣнката на една круша, да си почине. Легналъ подъ крушата и заспалъ. За да не изгуби магарето си, той вързалъ юларя му за рѫката си. Докато спалъ, нѣколко палави деца решили да му устроятъ една изненада: тѣ се приближили тихо до магарето, полека извадили юларя, който билъ завързанъ за рѫката на Стояна, а магарето взели съ себе си и тръгнали за града да го продаватъ. Като се събудилъ Стоянъ и видѣлъ, че магарето го нѣма, казалъ: Ако съмъ Стоянъ, изгубихъ магарето си; ако не съмъ Стоянъ, спечелихъ единъ юларъ. Сега, като слушате този примѣръ, не е важно за васъ, дали можете да спечелите едно магаре, или да изгубите едно магаре. Ако спечелите, напримѣръ, едно магаре, какво особено има въ тази печалба? Ако има нѣщо важно въ тази печалба, тя седи въ проучване характернитѣ качества на магарето, за да се ползувате отъ тѣхъ. Отъ една страна, магарето е крайно упорито, а добрата му страна е, че то пие само най-чиста вода. Ако искате да знаете, де има чиста вода за пиене, вървете следъ магарето. Щомъ ожаднѣе, то непременно ще намѣри чиста, хубава вода. Значи, преди хиляди години още, магарето е изучило свойствата на чистата, на хубавата вода, и затова лесно я намира. То казва: Безъ чиста вода не мога да живѣя! Що се отнася до храната, магарето е много скромно; обаче, дойде ли въпросъ до водата, то е много взискателно, винаги пие отъ най-хубавата, най-чистата вода. Никое друго млѣкопитаеще не спазва това правило — винаги да пие чиста вода. Казвамъ: Въ природата сѫществува единъ великъ законъ, който регулира силитѣ. Запримѣръ, отрицателното качество на магарето, упоритостьта, се балансира съ доброто му качество и способность да познава чистата вода и само отъ нея да пие. Ако запитате магарето, защо е толкова взискателно къмъ водата, та всѣкога търси чиста вода за пиене, то ще отговори: Азъ имамъ една лоша чърта въ характера си — твърдость, упоритость, която мога да смекча само съ чистата вода. Значи, и твърдостьта, упоритостьта въ човѣшкия характеръ се дължи на сухотата въ неговия организъмъ. Никой не може да разубеди упорития човѣкъ въ това, което той е намислилъ да прави. Ако разгледате главата на упорития човѣкъ отъ френологическа гледна точка, ще видите, че центърътъ на твърдостьта въ него е силно развитъ. Отъ какво се нуждае този човѣкъ? — Отъ вода. Хора, които пиянствуватъ, това показва, че организъмътъ имъ се нуждае отъ повече вода. Който обича да пие, за оправдание предъ другитѣ, той често казва: Водата не е за хората, тя е за жабитѣ. Обаче, ако вие успѣете да убедите този човѣкъ да пие вода, вмѣсто спиртни питиета, той ще престане да пиянствува, и въ скоро време здравословното му състояние ще се подобри. Казвате: Какъ може да се лѣкува пиянството? Заставете пияницата да изпива на день по две-три кила вода, и той ще се излѣкува. Въ процеса на лѣкуването си, той трѣбва да започне отъ най-малкото количество вода и постепенно да увеличава: първиятъ день да изпие една чаша вода, вториятъ день — две чаши, третиятъ день — три чаши, после — четири, петь, шесть чаши, докато достигне до 15-20 чаши на день. Ако изпълнява тѣзи наставления, въ скоро време, той ще се откаже отъ употрѣбата на спиртни питиета. Когато пияницата обикне водата, той ще престане да пие вино и ракия. Той търси въ тѣхъ онова, отъ което организъмътъ му се нуждае. Отъ какво се нуждае организъма му? Отъ вода. Следователно, накарайте пияницата да обикне водата, и той ще задоволи нуждата на своя организъмъ по естественъ начинъ. И тъй, много отъ недѫзитѣ на нашия животъ сѫ станали наследствени качества по необходимость, а не като естествени прояви на живота. Всички подпушвания, които се явяватъ въ организъма на човѣка, не сѫ нѣщо реално, нѣщо естествено. Запримѣръ, ако подпуши храносмилателната и дихателната си системи, човѣкъ изпада въ една нереална, недействителна область; ако подпуши мислитѣ и чувствата си, човѣкъ пакъ изпада въ нереална область. Попадне ли въ такава область, той губи своето разположение, губи всѣкакъвъ духъ за работа. Коя е онази реалность, дето нищо не може да се подпуши? Тази реалность се крие въ великата наука на живота. Докато дойде до тази наука, човѣкъ ще мине презъ редъ страдания: първо ще мине презъ страданията на стомаха, дето ще познае глада и жаждата; после ще мине презъ страданията на дробоветѣ, дето ще познае, какво значи подпушване на чувствата; най-после ще мине презъ страданията на мозъка, дето ще познае, какво значи подпушване на мислитѣ. Като мине презъ тѣзи състояния, човѣкъ ще дойде до реалния животъ, въ който нѣма вече никакви подпушвания. Каквото и да се случи на човѣка въ този животъ, той всѣкога ще е готовъ да служи на Бога. Човѣкъ трѣбва да знае тѣзи нѣща, за да различава своитѣ състояния, да познава себе си. Наблюдавалъ съмъ състоянията на много хора, и виждамъ, колко мѫчно е човѣкъ да познае себе си. Дойде нѣкоя сестра при мене, вдъхновила се отъ нѣщо и върви права, смѣла, казва: Азъ съмъ готова да нося страданията на цѣлия свѣтъ. Тя дигнала знамето нагоре, развила го, ще победи свѣта. Не се минава половинъ часъ, гледамъ, знамето свито, никакво не се вижда, главата ѝ увиснала надолу, върви напредъ, но едва пристѫпва. Питамъ: сестра, де е знамето ти? — Остави се, голѣмо страдание ми дойде до главата. — Какво ти дойде до главата? — Казаха ми една обидна дума. — Колко тежи тази обидна дума? Претеглихте ли я? Преди всичко, досега още не сѫ намѣрени такива чувствителни везни, съ които можете да претеглите една обидна дума. Малка е тежестьта на обиднитѣ думи. Както виждате, тази обидна дума, която за физическия свѣтъ е почти нереална, понеже нѣма тегло, въ умствения свѣтъ, обаче, произвежда голѣмъ ефектъ. Достатъчно е една обидна дума да падне върху човѣшкия мозъкъ, за да предизвика нѣкакъвъ ударъ. Тамъ тя носи своитѣ последствия. Въ умствения свѣтъ тя има свое тегло, свое движение. Питамъ: щомъ обиднитѣ думи иматъ такъвъ ефектъ върху мозъка на хората, трѣбва ли да имъ се създаватъ страдания съ изказването на такива думи по тѣхенъ адресъ? Силниятъ, умниятъ човѣкъ, който разбира законитѣ, съзнателно предизвиква лошитѣ хора да изкажатъ всичко, което криятъ дълбоко въ себе си, и по този начинъ той ги обезорѫжава. Забележете, когато лошиятъ човѣкъ се разгнѣви, той започва да говори всичко, каквото му дойде на ума, и като мине известно време, поолекне му малко, и тогава казва: Стига вече! Казахъ си всичко, което бѣхъ събралъ отъ толкова време въ себе си. Този законъ се потвърждава навсѣкѫде въ живота. Ако имате нѣкой неприятель, който говори лоши думи по вашъ адресъ, ще дойде день, когато ще ви стане най-добъръ приятель. Обаче, той непременно трѣбва да изхвърли всички ония снаряди, които е приготвилъ срещу васъ. Такъвъ примѣръ имаме въ Писанието за апостолъ Павла, който отначало е гонилъ Христа и Неговитѣ последователи. Единъ день, Христосъ го срещна на пѫтя, бутна го отъ коня му, и той ослѣпѣ. Отъ тогава, апостолъ Павелъ стана най-добрия приятель на Христа. Той бѣше ученъ човѣкъ, но сѫщевременно и голѣмъ фанатикъ, готовъ бѣше докрай да се бори за своитѣ убеждения. Преди да срещне Христа, Павелъ имаше високо мнение за себе си, но като Го срещна, той казваше: „Всичко считамъ за изметъ, да позная Господа Исуса Христа“. Той искаше да познае Христа, да познае великата Божия Любовь. Христосъ внесе въ него новия животъ. Следователно, всѣки трѣбва да падне отъ коня си, да ослѣпѣе, за да познае Христа. Съ възгледитѣ, които съвременнитѣ хора иматъ, не може да се познае Христа. Поради тѣхнитѣ възгледи, опасно е да имъ се говори за новото, за великото въ свѣта. Ако говоришъ за семейството, ще обидишъ семейнитѣ хора; ако говоришъ за науката, ще обидишъ ученитѣ хора; ако говоришъ за религията, ще обидишъ религиознитѣ хора. Каквото и да се говори на съвременнитѣ хора, все ще се обиди нѣкой. Питамъ: ако се говори истината на хората, трѣбва ли тѣ да се обиждатъ? Истината никога не обижда. Като се говори за науката, отъ гледището на истината, ученитѣ не трѣбва да се обиждатъ. Има хубави нѣща въ науката, но могатъ ли да се нарекатъ добри, полезни нѣщам откритията на ученитѣ, които се употрѣбяватъ за унищожаване на хора и на добитъкъ? Какво ще кажете за бомбитѣ, които се хвърлятъ отъ аеропланитѣ? Какво ще кажете за далнобойнитѣ орѫдия, съ които си служатъ въ време на война? Какво ще кажете за отровнитѣ и задушливи газове, които произвеждатъ своя ефектъ върху човѣка петь — шесть месеца, следъ като ги е погълналъ? Едно време, когато науката не е била толкова напреднала, хората си служили съ отрови, които действували бързо, както действуватъ отровитѣ на змиитѣ, но днесъ, при голѣмата ученость, хората си служатъ съ отрови, които действуватъ бавно. Подъ действието на тия отрови, човѣкъ бавно линѣе, докато единъ день умре. Страданията отъ тия отрови сѫ продължителни. Казватъ за нѣкой виденъ човѣкъ, когото неприятелитѣ преследватъ, че както вървѣлъ на улицата, станало му зле и умрѣлъ. Хората ще кажатъ, че минавалъ нѣкаква криза, а лѣкаритѣ ще констатиратъ отравяне. Ето защо, често такива видни политически личности носятъ въ себе си противоотрови. Тѣхниятъ животъ се намира въ голѣма опасность. Питамъ: при това положение на нѣщата, можете ли да бѫдете щастливи? Нѣкой мѫжъ не живѣе добре съ жена си, иска да се разведе, да се освободи отъ нея, но разводъ не му даватъ. Какво да прави? Той се влюбилъ въ друга жена, иска да се ожени за нея. Най-после започва да търси начинъ, по-скоро да се освободи отъ жена си. Решава да тури нѣколко капки отрова въ водата, която ще пие жена му, и мисли, че никой нѣма да открие престѫплението му. Нѣкога пъкъ, жената се влюбила въ другъ мѫжъ, иска да се освободи отъ своя мѫжъ. Въ този случай, тя замисля нѣкакво престѫпление. Питамъ: на какво се дължатъ тия противорѣчия въ живота? Противорѣчията се дължатъ на факта, че хората търсятъ щастието тамъ, дето то не сѫществува. Никоя жена не може да даде щастие на мѫжа, и никой мѫжъ не може да даде щастие на жената. Това всички хора трѣбва да знаятъ. Така е въ съвременния свѣтъ. Туй, което хората търсятъ на земята, сѫществува въ другъ свѣтъ, извънъ земния. Който иска хората да го обичатъ, той самъ трѣбва да бѫде съвършенъ. Само съвършенитѣ нѣща могатъ да се обичатъ. Може да бѫде обичанъ само онзи, който има нѣщо особено въ себе си. Кой учитель е обичанъ? Ученицитѣ обичатъ само добрия, само разумния учитель. Следователно, обича се само великото, разумното, идейното, което съдържа въ себе си чистота и знание. Ти ще обичашъ онзи, който познава живота ти, който те разбира и може да ти даде отъ своя животъ, както Богъ дава. Какво иска Богъ отъ насъ? Нищо не иска. Той иска да ни убеди, че Неговата Любовь, по отношение на насъ е вѣчна и постоянна. Презъ каквито изпитания и страдания да минемъ, въ края на краищата, ние ще се убедимъ, че нѣма сѫщество въ свѣта, което ни обича като Бога. И при най-лошитѣ условия да изпаднемъ, Той работи за нашето освобождение и повдигане. За този Богъ, именно, трѣбва да се проповѣдва, а не за онзи, когото познаватъ болшинството отъ съвременнитѣ хора и общества. Божиитѣ мисли, чувства и желания не сѫ като нашитѣ. Неговитѣ закони не сѫ като нашитѣ. И най-после, Неговата Любовь не е като човѣшката. Богъ, за Когото проповѣдвамъ, живѣе въ всѣки човѣкъ. Той се изявява въ форма на нѣкакъвъ скритъ вѫтрешенъ идеалъ, вѫтрешна свѣтлина въ човѣка. Чрезъ тази свѣтлина човѣкъ познава, що е добро и що е зло. Чрезъ тази свѣтлина той разбира, каква трѣбва да бѫде истинската любовь. Съвременнитѣ хора сѫ дошли до пълно обезвѣряване: тѣ не вѣрватъ нито въ себе си, нито въ ближния си, нито въ своя Създатель. Който вѣрва въ Великото Начало на живота, той ще вѣрва и въ себе си, и въ своя ближенъ. И обратното е вѣрно: който не вѣрва въ Бога, той въ никого не вѣрва. Въ това седи дълбокиятъ смисълъ на живота, който води къмъ реалностьта. Въ това отношение, човѣкъ, въ истинския смисълъ на думата, е онзи, който съ нищо не може да се опетни, отъ нищо не може да се подпуши. Реаленъ животъ е онзи, който отъ нищо не се опетнява. Кое наричаме чисто, реално нѣщо въ живота? Всѣка рѣка, колкото малка да е, която не се подпушва, е чиста; водата на тази рѣка може да изчисти, да изпере, да измие и най-нечиститѣ нѣща. Рѣка, която се подпушва, е нечиста. Мнозина желаятъ да бѫдатъ като праведнитѣ хора. Който иска да бѫде като праведния, той трѣбва да мисли, да чувствува и да постѫпва като него. Ако мисли, чувствува и постѫпва като грѣшника, а иска да мине за праведенъ, той нѣма да успѣе. Щомъ живѣе живота на грѣшника, ще бѫде като него — нищо повече. Праведниятъ не може да познае грѣшника, ако не слѣзе на неговото ниво и не живѣе като него. Грѣшникътъ не може да познае праведния, ако не се качи до него и не мине презъ неговия животъ. Знаете ли, колко е опасно да слѣзете до нивото на грѣшника и да живѣете като него? Голѣма е дълбочината, въ която грѣшникътъ живѣе. Ако на тази дълбочина слѣзе нѣкой неподготвенъ човѣкъ, за дълго време неговитѣ пѫтища и съобщения ще се прекѫснатъ, докато единъ день дойде нѣкой великъ духъ да го извади оттамъ. Нѣкой казва: Азъ искамъ да опитамъ този животъ. — Можешъ да го опиташъ, но ако отговаряшъ на качествата, които се изброяватъ въ стиха: „Като оскърбени, а то винаги сме радостни; като сиромаси, но мнозина обогатяваме; като че нищо нѣмаме, а всичко владѣемъ“. Въ този стихъ апостолъ Павелъ е далъ методъ, какъ да се превръща скръбьта въ радость. Той познава този методъ, както рудокопачътъ може да превръща рудата въ нѣщо ценно, и да отдѣля отъ нея потрѣбното отъ непотрѣбното. Той е употрѣбилъ огъня и редъ други срѣдства, докато най-после самъ е научилъ изкуството да превръща енергиитѣ, което е изказалъ въ цитирания по-горе стихъ. Много отъ съвременнитѣ хора ставатъ религиозни, само за да подобрятъ материалното си положение. И обратно, много религиозни, много вѣрващи ставатъ безвѣрници, като казватъ: Толкова години вече, какъ се подвизаваме, вѣрваме въ Бога, но работитѣ ни отъ день на день вървятъ по-зле. Сега вече ще заживѣемъ по свѣтски, дано така ни тръгне напредъ. Това показва, че хората не се рѫководятъ отъ единъ вѫтрешенъ принципъ. Следователно, всѣки трѣбва да знае за себе си, кои сѫ подбудителнитѣ причини, които го заставятъ да бѫде вѣрващъ или безвѣрникъ. Нѣкой казва: Азъ вѣрвамъ въ Бога, азъ търся истината. Питамъ: кое е заставило този човѣкъ да вѣрва въ Бога и да търси истината? Можете ли съ вѣруюто, което сте приели, да издържите на своя идеалъ, при всички мѫчнотии въ живота си? Ако при известни мѫчнотии вие се откажете отъ своя идеалъ, това показва, че още не сте дошли до истината. Когато намѣрите истината, вие ще се освободите отъ всички страдания и противорѣчия. Учениятъ, който се е домогналъ до великата наука, която му разкрива свойствата на вѫглерода, водорода, азота и кислорода, както и на тѣхнитѣ съединения, той може вече да се освободи отъ страданията въ живота. Този човѣкъ въ затворъ не влиза, отъ огънь не изгаря, въ вода не се дави и отъ храна не може да бѫде лишенъ. Много отъ васъ сте вѣрващи, но знаете ли свойствата на вѫглерода така, че като го стиснете въ рѫката си да го превърнете въ диамантъ? Ако знаете свойствата на вѫглерода, последенъ беднякъ да сте, ще вземете едно парче дървенъ вѫгленъ, ще го стиснете въ рѫката си и ще го превърнете въ диамантъ. При това положение, можете ли да бѫдете беденъ? Сегашнитѣ учени превръщатъ вѫглена въ диамантъ, като го подложатъ на голѣмо налѣгане, обаче, тѣ не знаятъ вѫтрешния, духовния начинъ за това превръщане. Едно отъ свойствата на вѫглерода е, че той гори. Горението пъкъ се дължи на отсѫтствието на вода. Дето има вода, тамъ горение не става. При това, колкото по-голѣмо е количеството на водата, толкова по-малка е възможностьта за горението. Учениятъ адептъ, който знае това нѣщо, ще вкара по нѣкакъвъ начинъ повече вода въ вѫглена, следъ което ще го нагрѣе при силно налѣгане, докато се стопи. По този начинъ, вѫгленътъ ще се превърне въ диамантъ. И тъй, ако вашитѣ идеи при нагрѣване изгарятъ, това показва, че имате малко вода въ себе си. Ако вашата вода е замръзнала, това показва, че топлината ви е малко. Днесъ много хора въ духовно отношение сѫ замръзнали. Защо? Малко мислятъ. Между съвременнитѣ хора и досега срещаме такива, които сѫ останали отъ предпотопни времена. Тѣ сѫ обвити въ своитѣ ледове, и ако се извадятъ оттамъ, ще видите, че месото имъ е съвсемъ запазено, каквото е било преди хиляди години, но животъ нѣма въ тѣхъ. И досега въ свѣта сѫществуватъ мисли и чувства, останали още отъ предпотопни времена, но животъ нѣма въ тѣхъ. Защо ви сѫ такива мисли и чувства, които не носятъ животъ? Защо ви е такова вѣрую, което не може да внесе миръ въ душата на човѣка? Защо ви е такава наука, която не може да покаже истинския пѫть на хората? Нека съвременнитѣ астрономи покажатъ на хората, какъвъ е смисълътъ на вселената! Тѣ изучаватъ слънцето, както и другитѣ планети, но не сѫ въ състояние да обяснятъ дълбокия смисълъ и предназначение за сѫществуването на тия слънца и планети. Тѣ казватъ, че топлинната и свѣтлинната енергии, идатъ отъ слънцето, но какъ се образува тази енергия, и тѣ - положително, не знаятъ. Какво има на слънцето, не знаятъ. Има ли животъ на слънцето, както и на другитѣ планети, и това не знаятъ. Съвременната наука изучава всички явления въ природата, но всѣко за себе си, безъ известна връзка, безъ нѣкаква зависимость между тѣхъ. Физиолозитѣ пъкъ изучаватъ главно функциитѣ на органитѣ въ човѣшкия организъмъ. Тѣ знаятъ, каква е службата на стомаха, на бѣлитѣ дробове, на чървата и т. н. Обаче, какво ме ползува това знание, ако едновременно съ него не зная, какъ да се разговарямъ съ моя стомахъ, и какъ да го заставя да ме слуша? Понѣкога стомахътъ става господарь на човѣка и му казва: Азъ имамъ на разположение десеть милиона работници, все специалисти, хора амбициозни, които по никой начинъ нѣма да насилвашъ да работятъ. Тѣ искатъ малко почивка, и ти ще задоволишъ тѣхното желание. Ако употрѣбишъ насилие срещу тѣхъ, тѣ ще обявятъ стачка, и ти по никой начинъ, не можешъ да ги заставишъ да работятъ. Ученитѣ точно опредѣлятъ времето, необходимо за смилане на храната. Стомахъ, който изисква четири часа, за да смели храната, не е нормаленъ. Въ функциитѣ на такъвъ стомахъ има нѣкаква аномалия. Въ сѫщность, колко време е нужно за храносмилането? Природата е точно опредѣлила времето, необходимо за смилане на храната. Едно е важно: храната да бѫде абсолютно чиста! Сегашнитѣ хора бързо ядатъ, бързо приготвятъ храната си, безъ да държатъ на това, дали е добре измита, или не, като за оправдание цитиратъ редъ стихове. Тѣ казватъ, че външната чистота не била толкова важна. Човѣкъ трѣбвало да обръща внимание главно на вѫтрешната чистота. Храната, която днесъ се употрѣбява, е толкова нечиста, че стомахътъ трѣбва да иждиви известна часть отъ времето само за изчистването ѝ. Следъ това вече, той пристѫпва къмъ смилане на храната. Ако се случи часть отъ тия сокове да проникнатъ въ кръвьта, тя става нечиста. Казвате: Какъ можемъ да познаемъ, коя храна е чиста, и коя — нечиста, както и това, каква храна съответствува на даденъ организъмъ? Въ човѣка има едно чувство, съ което той познава, коя храна е за него, и коя не е. Ако не можете да намѣрите съответна храна за вашия организъмъ, по-добре не яжте. Почакайте день, два, но да намѣрите съответната храна за своя стомахъ. Който яде на време, той ще научи този законъ и ще се благослови; който не яде на време, той ще изгуби добритѣ условия на живота и преждевременно ще замине. Когато човѣкъ се научи да яде правилно и да си избира съответна храна, той е научилъ вече законитѣ на физическия свѣтъ, които постепенно ще приложи и къмъ своя вѫтрешенъ животъ. Физическитѣ закони иматъ отношение и къмъ духовнитѣ, т. е. къмъ вѫтрешния животъ на човѣка. Мнозина казватъ, че преди всичко важна е вѫтрешната, а не външната чистота. Обаче, понѣкога външната нечистота съответствува на вѫтрешната, и вѫтрешната нечистота съответствува на външната. Външниятъ животъ, трѣбва да бѫде изразъ на вѫтрешния, и обратно: вѫтрешниятъ животъ, трѣбва да бѫде изразъ на външния. Така е въ живата природа. Закривенитѣ нокти на сокола и на орела, напримѣръ, показватъ тѣхната мисъль. Кога, именно, орелътъ е научилъ закона, по който да изкривява ноктитѣ си въ видъ на кука? Изкривенитѣ нокти на орела, на сокола и на редъ още грабливи птици, говорятъ за една отъ тѣхнитѣ характерни чърти. Възъ основа на сѫщия законъ, ако човѣкъ остави ноктитѣ си да растатъ свободно, и тѣ ще се завиятъ надолу, въ видъ на кука. Когато ноктитѣ на човѣка се завъртватъ надолу, това показва, че и той нѣкога е билъ въ положението на орелъ. Въ този смисълъ, праведенъ човѣкъ е онзи, ноктитѣ на когото, никога не се завъртватъ надолу. Щомъ ноктитѣ на човѣка се завъртватъ надолу, това показва, че въ характера му се създава нѣщо хищническо. Въ живота на този човѣкъ е станало нѣкакво вѫтрешно отклонение. Първоначално този човѣкъ е решилъ да води чистъ и светъ животъ, но като се е намѣрилъ въ затруднение, казалъ: Не може да се живѣе съ чистота, съ честность; така не върви, ще се отклоня малко отъ този животъ. Щомъ се отклонилъ отъ правия пѫть, ноктитѣ му започнали да се изкривяватъ надолу. Изкривенитѣ нокти на човѣка показватъ, доколко той се е отклонилъ отъ диаметъра на своя животъ. Следователно, всички недѫзи, които сѫществуватъ между хората, трѣбва да имъ послужатъ, като мѣрки, по които да сѫдятъ, доколко сѫ се отклонили отъ правата посока въ живота. Като видите нѣкакъвъ недостатъкъ, било въ себе си, било въ другитѣ, това е придобивка, за която трѣбва да се радвате. Този недостатъкъ показва, де сте се отклонили, и какво отклонение е станало въ вашия животъ. Въ това отношение, недостатъцитѣ на хората не сѫ тѣхни сѫществени качества, но сѫ временни отклонения само, които предстоятъ на изправяне. Кой банкеръ нѣма да се зарадва, когато му се обърне внимание, че при смѣткитѣ си той е далъ нѣкому десеть хиляди лева повече, отколкото е трѣбвало? Значи, има известни погрѣшки въ живота на човѣка, за които, ако му се обърне внимание, той се радва и бърза да ги изправи. Тѣзи грѣшки вървятъ въ възходеща степень. Намирането или посочването на тия погрѣшки, винаги носи известни придобивки. Добре е, когато човѣкъ види погрѣшката си и е готовъ да я изправи. Опасно е, обаче, когато не иска да я види, или когато се заблуждава въ нѣщо и не може да го види, а още повече, да го изправи. Сега, като говоря за заблужденията, срещамъ религиозни хора, които се заблуждаватъ, като мислятъ, че ще се домогнатъ до любовьта на Бога и на ближния си, по лесенъ начинъ. Не, докато не изпълняватъ волята Божия, тѣ никога нѣма да иматъ Божията Любовь. Защо е невъзможно това? Ще обясня мисъльта си съ следния примѣръ. Ако нѣкой одере кожата ви, и следъ това ви накара да се изложите на силно слънце, какво ще изпитате? Това слънце ще ви милва ли? Не, то ще ви причини голѣми болки, голѣми страдания. Цельта на слънцето е да ви помогне, да заздрави одраната кожа, и вмѣсто нея, да образува нова; докато стане това засъхване, вие ще минете презъ голѣми страдания. За положението, въ което се намирате, слънцето може само по този начинъ да ви помогне. Следователно, грѣшнитѣ хора ние наричаме хора съ пропукана аура, или хора съ одрана кожа. Може ли да се нарече вашъ приятель онзи, който е одралъ кожата ви? Може ли да се нарече права мисъль онази, която разрушава вашия моралъ и ви отклонява отъ пѫтя, който ви е предначъртанъ? Какво виждате въ живота на нѣкои хора? Нѣкой човѣкъ е щастливъ, доволенъ, но изведнъжъ става нѣщо въ живота му, което го отклонява отъ неговия пѫть, и той изгубва своята радость. Питамъ: може ли радостьта да се губи? Има редъ закони въ природата, които, ако следвате, никога не можете да изгубите радостьта си. Запримѣръ, докато живѣете въ закона на любовьта, никой не може да отнеме радостьта ви. Въ който день се усъмните въ този законъ и кажете, че никой не ви обича, вие изгубвате радостьта си и се намирате въ закона на подпушването. Често слушате нѣкой да казва: Едно време Богъ ме обичаше, и тогава азъ Му служехъ; сега вече Той не ме обича, и азъ се отказвамъ да Му служа. — Ако това е вѣрно, де е погрѣшката тогава? Да мислятъ хората така, това показва, че тѣ сѫ несправедливи. Отъ хиляди години насамъ, хората живѣятъ въ благодатьта Божия, а при това казватъ, че никой не ги разбира. Кой човѣкъ е далъ на Бога онова, което Той изисква отъ него? Следъ всичко това, съвременнитѣ хора искатъ животътъ имъ да се изправи. Казвамъ: върнете това, което не е ваше! Нека художникътъ престане да продава картинитѣ си! Нека учениятъ престане да продава знанието си! Нека свещеникътъ престане да продава молитвитѣ си! Нека всѣки постѫпва споредъ закона на любовьта — даромъ приема, даромъ да дава. Ще кажете, че е невъзможно днесъ да се живѣе безъ пари. Нека дойде единъ учитель да ми преподава отъ любовь и да остави на мене, азъ да му се отплатя съ любовь. Когато учительтъ работи съ любовь, и ученикътъ ще му отговори съ любовь. Той всѣкога ще му бѫде благодаренъ и ще знае, какъ да му се отплати. Обаче, ако учительтъ постави ученика си въ известни материални условия, единъ отъ двамата непременно ще бѫде изигранъ. Има случаи, когато ученикътъ свършва училище и измѣства своя учитель. Значи, ученикътъ е излѣзълъ по-хитъръ отъ учителя си. Обаче, видниятъ музикантъ никога не може да бѫде измѣстенъ отъ своя ученикъ. Виденъ музикантъ е онзи, който работи съ любовь. Ако ученикътъ може да замѣсти учителя си, това подразбира, че въ свѣта е имало мѣсто само за единъ учитель. Свѣтътъ е толкова широкъ, че за всѣки учитель, за всѣки музикантъ има опредѣлено мѣсто, което никой не може да отнеме. На музиканта, който работи съ любовь, ще му се каже: Ето твоето мѣсто, което отъ хиляди години те чака. Седни и свири! Сѫщото се отнася до учителя, до учения, до проповѣдника, до всички хора, изобщо, които работятъ съ любовь. Тъй щото, когато работите по закона на любовьта, вие нѣма да се нуждаете отъ пари. При това положение, паритѣ не могатъ да играятъ роль въ живота. Защо? Който ви обича, той ще каже: Влѣзте въ градината ми и си откѫснете колкото плодове искате и отъ което дърво искате. Понѣкога ще пожелаете вие сами да си откѫснете плодове отъ моята градина, а нѣкога ще искате азъ да ви откѫсна. За предпочитане е нѣкога азъ да отворя касата на своя приятель и да туря, или да взема отъ нея, колкото искамъ; нѣкога е за предпочитане той да отвори касата си и да ми даде, колкото иска. Това е въпросъ на взаимно довѣрие. Питамъ: какво се изисква затова? Високо съзнание. Затова, именно, апостолъ Павелъ казва: „Ние, като ученици на Божествената Школа, като хора съ високо съзнание, можемъ да се справимъ съ мѫчнотиитѣ въ живота и да намѣримъ това, което търсимъ. Който не може да се справи съ мѫчнотиитѣ и противорѣчията въ своя животъ, той ще остане въ временното, въ преходното, т. е. въ обикновения животъ. Всѣки самъ трѣбва да се справя съ противорѣчията, защото тѣ сѫ последствия на неговъ миналъ животъ. Всѣко нѣщо, което човѣкъ веднъжъ е пипналъ, остава следа отъ него; всѣка мисъль и чувство, които сѫ минали презъ човѣка, сѫ оставили следа, по която могатъ да го познаятъ. За изяснение на тази мисъль, ще приведа следния примѣръ. Тѣзи дни, имаше въ стаята ми една чиния съ прѣсенъ, хубавъ медъ. Нѣколко оси го помирисали и влѣзли въ стаята; тѣ намѣрили меда, кацнали на чинията и почнали да смучатъ. Влизамъ въ стаята си, и тѣ веднага ме поглеждатъ и казватъ: Ти си добъръ човѣкъ, нѣма да ни изпѫдишъ. — Добъръ човѣкъ съмъ, но преди да ядете отъ меда, вие трѣбваше да искате позволение. Азъ не искахъ да ги гоня, но взехъ единъ чистъ листъ хартия и захлупихъ съ него чинията съ меда. Оситѣ веднага се разбѣгаха и взеха да обикалятъ около чинията. Като видѣха, че не могатъ да ядатъ отъ меда, тѣ веднага дойдоха около мене, взеха да бръмчатъ надъ главата ми, да настояватъ да дигна хартията, съ която съмъ закрилъ меда, защото, по следата, оставена отъ мене, разбраха, че азъ съмъ турилъ хартията. Значи, каквото пипне човѣкъ, той остава върху него своитѣ следи. Каквато мисъль мине презъ ума на човѣка, добра или лоша, и следъ като се отдалечи отъ него, тя пакъ носи неговитѣ следи; каквото чувство мине презъ сърцето на човѣка, добро или лошо, и следъ като се отдалечи отъ него, то пакъ носи следитѣ му. Това показва, че отъ мислитѣ и чувствата, които се носятъ въ пространството, може да се познае и човѣкътъ, отъ когото сѫ излѣзли. Като знаемъ това, ние трѣбва да оставяме своитѣ добри влияния въ свѣта. Ние сме пратени на земята да работимъ и - отъ своитѣ добри мисли и чувства, да създадемъ нѣщо хубаво. Всички наши мисли и чувства ще останатъ на земята, за да влѣзатъ единъ день въ общия строежъ на човѣчеството. Единъ день, когато напуснете земята, ще видите, колко отъ вашитѣ мисли и чувства сѫ създадени по Божественитѣ правила. Ако тѣ сѫ се развивали по тия правила, вие ще се намирате въ положението, за което апостолъ Павелъ говори: „Като че нищо нѣмаме, а всичко владѣемъ“. Този законъ се провѣрява въ отношенията на хората, на всички живи сѫщества, изобщо. Запримѣръ, когато обичате нѣкого, или когато васъ обичатъ, вие сте готови да дадете всичко. Затова не се изискватъ много молитви. Когато ученикъ обича учителя си, колкото последниятъ да е коравосърдеченъ, той е готовъ да отвори душата си за своя ученикъ и да му даде отъ богатството си, отъ своето знание. Така постѫпватъ и нашитѣ напреднали братя спрѣмо насъ; тѣ сѫ готови още повече да даватъ, да ни помагатъ, ако и отъ наша страна има разположение къмъ тѣхъ. И тъй, първото нѣщо, което се изисква отъ всички, е чистота. Азъ не говоря за онази чистота, получена чрезъ филтриране на мѫтната вода. Подъ думата „чистота“, азъ разбирамъ онази първична материя, отъ която е било създадено човѣшкото тѣло. Тази първична материя указва влияние върху мислитѣ и чувствата на човѣка. Подъ думата чистъ животъ, разбирамъ онова течение на сили, което излиза отъ Първичния Изворъ и се влива въ живота. Само този животъ е въ състояние да изчисти нашия животъ, и да внесе въ него вѫтрешна свѣтлина и доволство. Апостолъ Павелъ имаше тази опитность, която изказа въ следнитѣ стихове: „Съ чистота, съ благоразумие, съ дълготърпение, съ благость, съ Духа Светаго, съ любовь нелицемѣрна, съ словото на истината, съ орѫжия на правдата въ дѣсната рѫка и въ лѣвата; въ слава и безчестие, въ хулене и захваляване; като прелъстници, а истинни; като непознати, а познати; като на умиране, а ето, живѣемъ; като наказани, а не умъртвявани.“ Прочетете тѣзи нѣколко стиха отъ 6. гл. II Послание къмъ Коринтянитѣ и правете опити съ тѣхъ. Съвременнитѣ хора прекарватъ голѣми изпитания, вследствие на което дохождатъ до отчаяние, до умопомрачаване, и никой не може да имъ помогне. Нѣкой се влюбилъ въ паритѣ си, но случва се, че ги изгубва, и той се отчае; другъ нѣкой заема видно обществено положение, но го обвинятъ, че направилъ нѣкакво злоупотрѣбление, а въ сѫщность не го е направилъ. На тѣзи хора може да се помогне, само когато тѣ сами дойдатъ до закона на чистотата. Вие трѣбва да знаете, че извънъ вашия свѣтъ има и други свѣтове, съ по-напреднали отъ васъ сѫщества, които знаятъ работитѣ по-добре отъ васъ. И затова, като се намѣрите въ трудно положение, обърнете се къмъ тия сѫщества за помощь. Какво правятъ въ такива случаи съвременнитѣ хора? Тѣ се обръщатъ за помощь къмъ Петко, къмъ Ивана или Стояна, като казватъ, че Богъ билъ високо, не ги чувалъ; ангелитѣ били ефирни сѫщества, не могли да влѣзатъ въ положението имъ, а светиитѣ били заняти, не могли да имъ се отзоватъ въ помощь. Не, сѫществува единъ свѣтъ, толкова възвишенъ и чистъ, толкова отзивчивъ и чувствителенъ къмъ страданията на хората, че при най-слабото апелиране къмъ сѫществата отъ този свѣтъ за помощь, веднага се получава отговоръ. Ето защо, всички трѣбва да апелираме къмъ този възвишенъ свѣтъ. Казано е въ Писанието: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога“. Действително, само онзи ще открие лицето си предъ насъ, който истински ни обича. Който не ни обича, той никога нѣма да открие лицето си предъ насъ. Казано е още: „Не можешъ да видишъ лицето ми и да останешъ живъ“. Защо Богъ е казалъ така на Мойсея? Защото той си позволи да убие единъ египтянинъ и да скрие тѣлото му въ пѣсъка. Дълго време Мойсей не можа да изкупи своя грѣхъ. Богъ му каза: „Понеже твоитѣ рѫце сѫ изцапани съ кръвь, ти нѣма да видишъ лицето ми, докато не се изчистишъ“. Мойсей мислѣше, че съ убийство ще може да освободи израилския народъ. Той извърши убийство, но не видѣ Божието лице. И всѣки християнинъ, който мисли, че като изцапа рѫцетѣ си съ кръвь, ще види Бога, той се лъже. Докато хората не изчистятъ рѫцетѣ си отъ кръвьта на братята си, тѣ никога нѣма да видятъ лицето на Бога. Сега, и на васъ се проповѣдва чистота! На кои васъ? На онѣзи, на които рѫцетѣ не сѫ изцапани съ кръвь. Мнозина отъ васъ имате малки и голѣми недѫзи, но за да се справите съ голѣмитѣ недѫзи, първо трѣбва да се справите съ малкитѣ. Ако не можете да се справите съ единъ малъкъ недѫгъ въ себе си, по никой начинъ не можете да се справите съ голѣмия. Съ какво се отличаватъ съвременнитѣ автомобили? Съ голѣма подвижность. Сѫщо така и човѣкъ трѣбва да бѫде гъвкавъ, подвиженъ, навсѣкѫде да се върти и обръща, но никога назадъ. Той трѣбва да минава презъ всички пѫтища, безъ да причинява пакости. Това значи разуменъ човѣкъ! Разумниятъ лесно се справя съ голѣмитѣ мѫчнотии въ живота си. Казвамъ: всѣки трѣбва да изучава великата наука на религиитѣ, която води къмъ придобиване на новия животъ, който ще разреши личнитѣ, семейнитѣ и общественитѣ въпроси въ живота. Всѣки трѣбва да се стреми не къмъ дълъгъ, но къмъ безсмъртенъ животъ, да разбира елементитѣ на този животъ. Запримѣръ, хващатъ нѣкого, турятъ го въ затворъ, биятъ го, изтезаватъ го, а той плаче, моли се на Бога, да го освободи. Ако този човѣкъ е праведенъ, той трѣбва да се справи лесно съ това положение. Дошло е време, когато праведниятъ не може да бѫде битъ! Дошло е време, когато праведниятъ не може да бѫде измѫчванъ! Дошло е време, когато праведниятъ не може да бѫде разпъванъ! Като говоря за праведния, азъ разбирамъ ония благородни, възвишени души, които приличатъ на чисти извори. За такива праведни хора, именно, е дошло време да не бѫдатъ бити и измѫчвани. Всѣки човѣкъ може да бѫде праведенъ, да се издигне надъ обикновенитѣ условия на живота, надъ дребнавоститѣ. Какъ може да се постигне това? Като престанете да се оплаквате отъ вашитѣ болки и страдания. — Ама стомахъ ме боли. — Престанете съ болкитѣ на вашия стомахъ! — Ама ревматизъмъ имамъ. — Престанете да мислите за вашия ревматизъмъ! — Главата ме боли. — Престанете да се занимавате съ вашето главоболие! — Условията на живота сѫ лоши. — Престанете да вѣрвате въ лошитѣ условия! — Баща ми умрѣлъ. — Престанете да вѣрвате въ смъртьта! — Война ще има. — Престанете да вѣрвате въ войнитѣ! — Свѣтътъ ще се свърши. — Престанете да вѣрвате въ свършването на свѣта! — Въ другия свѣтъ ни чакатъ голѣми мѫчения. — Престанете да вѣрвате въ мѫченията на онзи свѣтъ! Престанете да вѣрвате въ вашитѣ кѫщи, които носятъ хиляди нещастия въ свѣта! Вѣрвайте въ Божественото, което всѣки моментъ се проявява! Вѣрвайте въ малката свѣтлинка, въ малката радость, която се проявява въ душитѣ ви! Вѣрвайте въ Бога, тъй както Той се проявява въ васъ! Богъ е създалъ свѣта, и Той самъ е опредѣлилъ отношенията си къмъ всѣко живо сѫщество. Щомъ е така, никога не заставайте между Бога и кое и да е живо сѫщество. Всѣки човѣкъ трѣбва да се постави на своето мѣсто! Клеткитѣ на стомаха не могатъ да се съединятъ направо съ клеткитѣ на мозъка, между тѣхъ има редъ други клетки. Ако си клетка отъ стомаха, първо ще се организирашъ съ стомашнитѣ клетки, а после съ останалитѣ; ако си клетка отъ краката, първо ще се организирашъ съ клеткитѣ на краката, а после съ останалитѣ. Следователно, първата задача на човѣка е да намѣри своето мѣсто въ природата, и оттамъ да намѣри пѫтищата и съобщенията къмъ великата мисъль, която работи въ свѣта. „Като наскърбени, а то винаги сме радостни.“ Радостенъ е онзи, който е разбралъ смисъла на живота. „Като че нищо нѣмаме, но мнозина обогатяваме.“. Богатъ е онзи, който, следъ като е мислилъ, че нищо нѣма, повѣрва, че всичко има въ себе си. Богатъ е онзи, който може да вѣрва като дете, че всички богатства въ природата сѫ и негови богатства. Една отъ проявитѣ на истинската вѣра е вѣрата на детето. Ще приведа единъ примѣръ за чистата детска вѣра. Това се случило нѣкѫде въ България. Една майка казала на детето си: Хайде, мама, днесъ ще те заведа на площада, дето ще има молебенъ за дъждъ. Детето се приготвило да върви съ майка си, но първата му работа била да си вземе чадъръ. — Защо ти е мама, чадъръ? — Ами нали ще вали дъждъ следъ молебена? — Не ти трѣбва чадъръ, остави го дома. — Не, не искамъ да се мокря, дъждъ ще вали! — отговорило детето. Значи, майката не вѣрвала, че ще вали дъждъ, а детето повѣрвало. Такава трѣбва да бѫде вашата вѣра! Щомъ се молите за нѣщо, трѣбва абсолютно да вѣрвате въ него. Вѣра безъ съмнение се изисква отъ всички хора! Дойде нѣкой студентъ при мене и ме пита: Ще издържа ли изпита си? — Отъ вѣрата ти зависи. Ако вѣрвашъ, ще издържишъ изпита; ако не вѣрвашъ, нѣма да го издържишъ. — Искамъ сигурно да зная, ще го издържа, или не. — Щомъ се съмнявашъ, ще те скѫсатъ. Когато Божественото говори, то говори само веднъжъ, никога не повтаря едно и сѫщо нѣщо. Следователно, ако Богъ ти казва нѣщо, ще повѣрвашъ, и втори пѫть нѣма да задавашъ сѫщия въпросъ. Нѣкой е боленъ запитва Бога, ще оздравѣе, или не. Ако Богъ му каже, че ще оздравѣе, той трѣбва да повѣрва. Хиляди хора могатъ да твърдятъ противоположното, но той трѣбва да вѣрва на Божиитѣ думи. Богъ е Онзи, Който върши чудесата въ свѣта. Хората не вършатъ чудеса. Вѣрвай въ Бога и ще видишъ Неговитѣ чудеса. Той ще ти бѫде учитель, а ти — Неговъ ученикъ. Ние трѣбва да бѫдемъ като малкитѣ деца, да вѣрваме въ Бога, като въ свой Баща. Заблуждение било да се вѣрва въ Бога. — Покажете ми единъ човѣкъ, който да е свободенъ отъ заблуждения! Ако е въпросъ за заблуждения, съвременнитѣ хора сѫ хипнотизирани отъ своитѣ заблуждения. Учени и прости, богати и бедни, учители и ученици, родители и деца, всички се намиратъ подъ влиянието на своитѣ заблуждения, вследствие на което се явяватъ редъ страдания, нещастия, болести, разочарования и т. н. Въ това отношение, съвременнитѣ хора не могатъ още да се нарекатъ истински вѣрващи. Сега, азъ говоря за вѣрата принципално. И ако вие повѣрвате въ Божествената Истина, като дете, моментално ще съблѣчете старата си дреха и ще се облѣчете въ нова, както змията съблича старата си кожа. Ако не можете да направите това, вие сте въ положението на влѣчуга. Идватъ при мене наши братя и ми казватъ за единъ братъ, че билъ много боленъ, щѣлъ да замине за онзи свѣтъ. Отивамъ при този братъ, гледамъ го, лежи, пъшка, не може да стане, да се пораздвижи. Казвамъ му: по този начинъ ти нѣма да оздравѣешъ. Толкова дни вече, какъ лежишъ. Трѣбва да станешъ отъ леглото си и да ходишъ! — Не мога да се държа на краката си. — Нищо отъ това, ще станешъ, съ рискъ даже да паднешъ. Ако паднешъ, ще започнешъ да пѫплишъ по земята, като малко дете. — Не съмъ животно да пѫпля. — Така е дошло сега, ще носишъ и това положение, докато излѣзешъ вънъ отъ стаята. Ще попѫплишъ малко, ще спрешъ, ще подигнешъ мисъльта си къмъ Бога и ще кажешъ: Господи, благодаря, че ми даде възможность и това да направя. Помогни ми, сега да се изправя на краката си! Смирение се иска отъ васъ! Ако нѣкой човѣкъ е въ последния часъ на живота си, той може да се възвърне отново къмъ животъ, като повѣрва въ Бога и се предаде въ рѫцетѣ Му, Той да работи върху него. Остави ли се напълно въ рѫцетѣ на Бога, безъ никакъвъ страхъ, безъ съмнение, безъ всѣкакви лѣкарства, но съ абсолютна вѣра, той ще види силата на Бога. Ако искате нѣкакви лѣкарства, било като лѣчебни срѣдства, или срѣдства за чистене, ще ви препорѫчамъ следнитѣ: изпивайте на день по два-три килограма чиста гореща вода. Ако сте на кракъ, носете сами вода. Носенето на вода се отразява благотворно върху организъма. Освенъ това, правете дълбоки вдишвания, да разширите дробоветѣ си. Болниятъ трѣбва самъ да кладе огънь. Много болни не оздравяватъ лесно, защото очакватъ всичко отъ своитѣ ближни. Боленъ ли си, стани полека отъ леглото си, донеси малко вода и си почини. После, наклади огъня, тури вода да се вари; като заври водата, пий нѣколко чаши гореща вода и пакъ си почини. Следъ това направи нѣколко дълбоки вдишки, да поемешъ въздухъ съ цѣлитѣ си дробове. Само по този начинъ, болниятъ може да се лѣкува. Човѣкъ трѣбва да бѫде слуга първо на себе си. Когато е здравъ пъкъ, той самъ трѣбва да се грижи за прехраната си, самъ да работи земята, да изкарва и за себе си, и за ближнитѣ си. Това не значи, че всѣки трѣбва да стане земледѣлецъ. Тъй, както днесъ се прилага земледѣлието, споредъ мене, това е лакомия — всѣки се стреми да изкара, колкото може повече. Достатъчно е всѣки човѣкъ да изкарва по 20-30 кгр. жито за себе си. И тъй, всички трѣбва да се върнемъ къмъ Бога. Всѣки трудъ, всѣка работа, която вършимъ за Бога, е свещена. Дали работата ни ще се отнася до изучаването на твърдата материя, на въздухообразната, на течната или най-после ще изучаваме огъня, тя е свещена работа, щомъ е за Бога. Ако не работимъ за Бога, съ каквото и да се заемемъ, тази работа не е свещена. За кого трѣбва да работимъ, да учимъ и да се трудимъ? — За Бога. Каквото Той ни говори, каквото Той ни учи, трѣбва да Го слушаме. Срещате нѣкой хиромантикъ, той вземе рѫката ви, погледне я, и по нея опредѣля вашия характеръ. Казвамъ: само това не е достатъчно. Истинскиятъ хиромантикъ трѣбва да чете на рѫката миналото, настоящето и бѫдещето. Такъвъ хиромантикъ може да опредѣли на човѣка, следъ колко години точно ще замине за онзи свѣтъ, кой день, кой часъ и коя минута; какъвъ ще бѫде деньтъ на заминаването му, слънчевъ, мъгливъ, или дъждовенъ — всичко това той може да предскаже съ най-голѣми подробности. Единъ хиромантикъ адептъ среща едного и му казва, че следъ 20 години ще замине за онзи свѣтъ. — Какъ така? Азъ съмъ съвсемъ здравъ човѣкъ. — Това нищо не значи. По това време ще се отвори война, и ти ще вземешъ участие въ войната. Една граната ще падне близо до тебе, ще се пукне и ще те задигне за онзи свѣтъ. — Какво да правя тогава? — Ако не вѣрвашъ, ще провѣришъ думитѣ ми; ако повѣрвашъ, има възможность да се измѣни сѫдбата ти. — Какъ? — Като повѣрвашъ въ Бога, съ вѣрата на детето, и изпълнишъ Неговата воля. Само Богъ е въ състояние да измѣни сѫдбата ти. Иначе, ще опиташъ думитѣ ми. Следователно, ако вие не искате тази граната да падне предъ васъ и да отнеме живота ви, ето пѫтьтъ — абсолютна вѣра въ Великото, въ Безграничното! Сега е най-благоприятното време. Това говори Богъ въ насъ. Азъ не говоря за онѣзи богове, които сѫ заблудили и заблуждаватъ хората, които сѫ ги измѫчвали и терзали, но говоря за Единния Богъ, Който е говорилъ на душитѣ ни и въ миналото, говори и въ настоящето, ще говори и въ бѫдещето. Той внася въ човѣка твърдость, издържливость, Той внася и мекота. Той внася въ умоветѣ свѣтлина, а въ сърцата — топлина. Той внася въ душитѣ на хората всичко възвишено и благородно. Отличителното качество на Бога е, че всичко дава, а нищо не взима. Онзи, който само взима, той е меситинътъ, т. е. посрѣдникътъ при покупко-продажбитѣ. За да разбере Бога, за да Го познае, човѣкъ трѣбва да е свърже съ Него, и тогава ще види, какви блага Той му далъ, какви заложби е вложилъ въ душата му. За тази цель, човѣкъ трѣбва да приеме въ себе си Божията Любовь, Мѫдрость и Истина. Щомъ ги приеме, той ще се свърже съ Великото Начало на живота. Мнозина се съмняватъ въ думитѣ ми, и затова вратата къмъ този възвишенъ свѣтъ остава за тѣхъ затворена. Щомъ повѣрватъ, вратата се отваря, и душата имъ почва да се пълни съ благата на този свѣтъ. — Щомъ Богъ ви е създалъ, вие трѣбва да работите върху себе си, за да развивате всичко онова, което Той е вложилъ въ васъ. Казвате: време ли е да започнемъ тази работа? — Вие сте закъснѣли даже. — Нѣма ли да се ограничимъ отъ тази работа? — И безъ нея, вие сте се ограничили вече, а тази работа ще ви освободи отъ ограниченията. Обаче, вие сте свободни да вѣрвате, или да не вѣрвате, да работите, или да не работите. Често слушате нѣкой мѫжъ да казва: Азъ не искамъ да бѫда мекъ, като жена. Жената пъкъ казва: Азъ не искамъ да бѫда твърда, настойчива, като мѫжъ.— Това сѫ човѣшки измислици. Въ даденъ случай, мѫжътъ трѣбва да бѫде мекъ като жена; въ другъ случай пъкъ, жената ще бѫде твърда като мѫжъ. Половетѣ се смѣнятъ. Жената и мѫжътъ сѫ форми, които могатъ да се мѣнятъ. Днесъ нѣкой е мѫжъ, въ бѫдещия си животъ ще дойде въ женска форма. И обратно: въ другъ животъ, жената може да дойде въ мѫжка форма. Когато дойде до великитѣ Божии принципи, човѣкъ ще разбере, че между всички форми, които сѫществуватъ на земята, има тѣсна връзка, чиято сѫщность трѣбва да се знае. Човѣкъ може да носи рокля, вмѣсто панталони и обратно: той може да носи панталони, вмѣсто рокля. Въ този смисълъ, като човѣкъ, ти трѣбва да бѫдешъ мекъ, подвиженъ, като водата; да се разширявашъ, като въздуха; да бѫдешъ твърдъ, устойчивъ, като вѫглерода и най-после, да имашъ свѣтлината и топлината на огъня. Човѣкъ трѣбва да развива тѣзи качества въ себе си. Това сѫ елементи, които се съдържатъ въ всѣки човѣкъ, но отъ него се изисква работа, за да ги развие. Защо трѣбва да ходите при другитѣ хора, отъ тѣхъ да купувате свѣтлина и топлина? И тъй, всѣки човѣкъ може да бѫде връзка, проводникъ между Бога и хората, да имъ помага, да улеснява тѣхния пѫть. Такъвъ човѣкъ може да се нарече приятель на човѣчеството. Когато Христосъ е казалъ, че трѣбва да обичаме ближния си, като себе си, Той казва, кой, именно, е нашиятъ ближенъ. Нашиятъ ближенъ не е ли онзи самарянинъ, който може да ни помогне въ нужда? Не пренебрегвайте човѣка, който може да предизвика въ васъ мекота, или чувство на състрадание. Ако нѣкой човѣкъ затѫпи сърцето си, невидимиятъ свѣтъ ще изпрати при него болни, бедни, немощни, да събудятъ въ него мекота. Затова, той не трѣбва да презира тѣзи хора. Мекото сърце, мекиятъ отговоръ, мекиятъ погледъ спасяватъ човѣка отъ много злини. Когато нѣкой човѣкъ е станалъ твърдъ повече, отколкото трѣбва, той е изгубилъ мекотата на сърцето си. Съвременнитѣ хора препорѫчватъ трудъ, тежка физическа работа, за да затвърдятъ мускулитѣ си. Азъ пъкъ не препорѫчвамъ твърдость на мускулитѣ, но пластичность. Работата е упражнение; дишането е упражнение; храненето е упражнение. Де е животътъ тогава? Въ любовьта. Когато въ сърцето на човѣка се яви първия лѫчъ на любовьта, едва тогава той започва да живѣе. А въ свѣта е точно обратно. Когато нѣкой започне да люби, хората казватъ: Опасна е работата на този човѣкъ! И започватъ да философствуватъ: любовьта е илюзия, любовьта е фантазия и т. н. Споредъ мене, единственото най-безопасно нѣщо въ живота, това е Божията Любовь. Като говоря за любовьта, азъ нѣмамъ предъ видъ вашитѣ разбирания за любовьта; азъ говоря за първия моментъ, въ който любовьта се проявява въ душата на човѣка и го заставя да обикне всички хора, да ги почувствува като братя и да каже: Господи, благодаря Ти за първия лѫчъ на Любовьта, съ който ме огрѣ. Който веднъжъ само е изпиталъ тази свѣтлина и топлина въ душата си, той разбира вече другитѣ хора и се радва, че и преди него е имало такива, които сѫ сочили на хората пѫтя къмъ вѣчната свѣтлина и знание. Изпиташъ ли тази благодарность къмъ Бога, едновременно съ това, ти я пренасяшъ вече на общия олтаръ на човѣчеството. Следъ тебе, още много твои братя ще дойдатъ на този олтаръ да принесатъ своя даръ. Казвамъ: за да ви огрѣе първия лѫчъ на любовьта, вие трѣбва да се освободите отъ всички болести и заблуждения, които днесъ ви измѫчватъ. Болеститѣ сѫ вашитѣ барометри. По тѣхъ се сѫди, доде сте стигнали и какво ви липсва. Докато минавате още презъ болеститѣ, благодарете на Бога и молете се да ви помогне, да разберете, какво ви липсва. Засега, тѣ представятъ отрицателната страна на вашия животъ. Единъ день, когато се справите съ вашитѣ болести, ще дойдете до положителната страна на живота. Казва нѣкой: Здравъ бѣхъ, но хората ми отнеха здравето. Не, никой не може да отнеме здравето на човѣка; никой не може да отнеме храната, въздуха, водата, свѣтлината, топлината, както и мисъльта и чувствата на човѣка. Тѣ сѫ негови сѫществени, необходими елементи, дадени му още отъ създаването на свѣта. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, и който ме яде, никога нѣма да огладнѣе. Азъ съмъ живата вода, и който ме пие, никога нѣма да ожаднѣе.“ Значи, хлѣбътъ и водата сѫ единственитѣ реални нѣща въ свѣта, безъ които, не може да се живѣе. Въ който моментъ съзнаете, че имате живия хлѣбъ и живата вода въ себе си, вие ще влѣзете въ Вѣчния Животъ, дето душата се пълни съ радость и веселие. При това положение само, човѣкъ може да каже: „Като че нищо нѣмаме, а всичко владѣемъ“. Щомъ съзнавате, че Богъ живѣе въ васъ, вие ще можете да помагате на бедни, да лѣкувате болни и да се радвате, че Богъ се проявява чрезъ васъ. Когато срещна човѣкъ, който мисли право, азъ се радвамъ. Нѣкой говори, иска да ме убеди, че е правъ, че мисли право. Всѣки познава правата мисъль и правото чувство. Ако не вѣрвамъ въ тебе, като въ душа, която Богъ е създалъ, азъ не съмъ на правата страна; и ако не те познавамъ такъвъ, какъвто си създаденъ отъ Първата Причина, азъ не съмъ на правата страна. За да бѫдемъ на правата страна, ние трѣбва да се познаваме такива, каквито първоначално сме били създадени. Сега, на всички се препорѫчва чистота. Молете се да ви освободятъ отъ всичко нечисто, което ви опетнява. Ако влѣзе нѣкой въ вашия дворъ и изнесе навънъ всичката сметь, направилъ ли ви е нѣкакво зло? Ако влѣзе нѣкой въ дома ви, отвори касата ви и обере всички крадени пари, отъ вѣкове насамъ, направилъ ли ви е нѣкакво зло? Този човѣкъ не само че никакво зло не ви е направилъ, но добро ви е направилъ, защото, вмѣсто краденитѣ пари, той е турилъ отъ своитѣ пари, придобити съ чистота и светость. Не само това, но ако дойде нѣкой и съвършено изпразни касата ви, безъ да тури нѣщо въ нея, и въ този случай даже, не ви е направилъ зло. Защо? Защото, касата на човѣка трѣбва съвършено да се изпразни, за да дойде върху него Божието благословение. Ако стомахътъ ви не се изпразни, можете ли да вложите нѣщо ново въ него? Ако дробоветѣ ви не се изпразнятъ, можете ли да вложите въ тѣхъ чистъ въздухъ? Красиво е човѣкъ да се празни. Живитѣ хора сѫ всякога празни, а умрѣлитѣ сѫ пълни. Какво разбираме подъ думата празнота? Подъ думата празнота, разбираме възприемане на нѣщо отъ Божествения свѣтъ. Празненето означава правилна обмѣна между Бога и човѣка. Само така ще разберете Божията пълнота. Желая ви сега да имате празни стомаси, празни дробове, празни каси, за да ги пълните съ Божествени блага! Желая понѣкога и умоветѣ, и сърцата ви да бѫдатъ празни, да се пълнятъ съ свѣтли мисли и благородни чувства! Само чрезъ празнене, вие ще имате непреодолимъ копнежъ къмъ придобиване на вѣчното. Докато умътъ ви е пъленъ, вие ще мислите, че всичко имате и всичко знаете. Щомъ умътъ ви се изпразни, ще имате копнежъ за велики и свѣтли мисли. Днесъ се търсятъ хора съ празни умове, съ празни сърца, съ празни стомаси и дробове, съ празни каси. Празни отъ какво? Празни отъ стари, нечисти нѣща. Когато лѣкарьтъ дойде при нѣкой боленъ, първата му работа е да даде на болния очистително, да изпразни стомаха и чървата му. И природата има опредѣленъ день за изпразване. Разумнитѣ хора трѣбва да изпразватъ съзнанието си. Когато се говори за покаяние, разбираме изпразване на човѣшкото съзнание отъ всичко онова, което му е причинявало болки, страдания, разочарования. Пълнотата на съзнанието, съ която човѣкъ е разполагалъ досега, е била бреме за него. Това бреме трѣбва да падне! Бремето на човѣшкото съзнание индуситѣ наричатъ карма; освобождаването отъ това бреме, тѣ наричатъ благодать. Само Божията Любовь е въ сила да освободи човѣка отъ това бреме. Съ товаръ ли, или безъ товаръ е по-добре? Безъ товаръ е по-добре да се живѣе, отколкото съ товаръ. Щомъ е така, за въ бѫдеще, човѣкъ нѣма да товари стомаха си толкова много, както днесъ прави. Той ще бѫде като пчела. Ще близне малко медъ и ще се задоволи. Следователно, има начинъ за лесенъ животъ. Той се заключава въ носене на малъкъ товаръ, на малко бреме. Този животъ се отнася до съзнанието на човѣка. Първо той ще го приеме въ съзнанието си, после ще го живѣе вѫтрешно, а следъ това вече, ще го изрази навънъ. Тогава праведнитѣ ще се хранятъ даромъ. „Като оскърбени, а то винаги сме радостни“. Желая ви отъ днесъ, да имате тази радость въ себе си, тази абсолютна вѣра, че Богъ е вложилъ доброто въ васъ! Вѣрвайте и ще имате това благо! Ако искате да бѫдете добри, учени хора — вѣрвайте! Ако искате да бѫдете богати, силни, красиви хора — вѣрвайте! Каквото добро пожелаете — вѣрвайте, че ще го постигнете! Не туряйте никакви прѣчки, никакви граници на Божиитѣ блага и ще ги придобиете! 4. Беседа отъ Учителя, държана на 26 септември, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Зарадваха се ученицитѣ „И това като рече, показа имъ рѫцетѣ и ребрата си. И зарадваха се ученицитѣ, като видѣха Господа.“ Йоана 20: 20. Въ прочетената глава има редъ важни положения, които сѫ свързани въ едно цѣло. Смисълътъ на живота седи въ цѣлото. Частитѣ на каква и да е величина сѫ изразъ на цѣлото. Следователно, животътъ на частитѣ зависи отъ живота на цѣлото. Това е важно положение, което трѣбва добре да се схване, за да се осмисли цѣлокупния животъ. Ако животътъ на съвременнитѣ хора се е обезсмислилъ, то е по единствената причина, че тѣ искатъ да живѣятъ извънъ цѣлото, което е невъзможно. Ако човѣкъ се откаже отъ цѣлото, което представя реалностьта или разумностьта въ живота, той неизбѣжно ще дойде до положението, въ което се намиратъ съвременнитѣ общества. Днесъ всички учени и философи, поети и музиканти, художници и артисти, всички считатъ обществото за идеалъ, за нѣкакво божество. Ето защо, всички искатъ да иматъ доброто мнение на обществото, а ние виждаме, че отъ каквито индивиди да е съставено това общество, то има свои дефекти, свои недостатъци. Кажете, напримѣръ, можете ли да прекарате съ единъ човѣкъ отъ това общество 20 години на едно мѣсто, безъ да се скарате, или да си кажете една лоша дума? Значи, хората, които съставятъ обществото, не сѫ светии, вследствие на което не трѣбва да се боготворятъ. Идеята, че обществото трѣбва да се зачита, е права. Обществото е изразъ на високо съзнание. Когато нѣкой човѣкъ излиза отъ името на известно общество, той мисли, чувствува и действува по-високо, отколкото, ако би се проявилъ отъ свое име. Запримѣръ, отъ името на нѣкое общество той може да постѫпи справедливо, безъ да обича правдата. Защо? Нѣщо го заставя да постѫпи така. Казвате: Какъ е възможно разуменъ човѣкъ да постѫпва подъ нѣчие давление? Ако дадете наклонъ на водата, и бистра, и мѫтна да е тя, и дветѣ води ще вървятъ въ едно направление, и каквото срещнатъ на пѫтя си, ще постѫпятъ по единъ начинъ. Ако запитате водата, защо тече въ тази посока, тя ще каже, че така желае. Не, това не става по нейното желание, но наклонътъ, който е даденъ на водата, опредѣля посоката на движението ѝ. Водата ще бѫде много мирна, ако тече по хоризонтална посока. Това е положение, което нѣма нищо общо съ самия животъ. Явленията въ живота и природата ставатъ ясни само тогава, когато сѫ въ връзка съ самитѣ насъ. Човѣкъ може да възприеме лесно всѣко нѣщо, което носи свѣтлина за ума, топлина за сърцето и свобода за волята. „Показа имъ рѫцетѣ и ребрата си.“ Какво нѣщо е рѫката? За онзи, който не се занимава съ устройството на рѫката, съ формата ѝ и съ нейнитѣ линии, тя нищо не представя. Обаче, за онзи, който се занимава съ науката за рѫката, по-красивъ, по-добре устроенъ удъ отъ нея нѣма. По красота и по изящество нѣма другъ удъ въ човѣшкия организъмъ, подобенъ на рѫката. Нѣкой може да намира дефекти въ устройството на рѫката, но тѣ се отнасятъ до деформиранитѣ рѫце, до рѫце, които сѫ се отклонили отъ правилната форма на рѫката, която природата първоначално е създала. Красотата на единъ удъ не седи само въ неговата съвършена форма, но и въ приложението на този удъ. Рѫката представя историята на човѣчеството. Всичко, което миналитѣ и сегашни култури сѫ създали, е отбелѣзано на рѫката. Като изучаватъ формата на рѫката и линиитѣ по нея, съвременнитѣ хиромантици и досега още не могатъ да се произнесатъ, кога е създадена линията на живота. Цѣла епоха, цѣла култура е взела участие въ създаване линията на живота, но хиромантицитѣ не знаятъ нищо по този въпросъ. Следъ това дойде нова култура, нова епоха, която създаде линията на сърцето. Най-после дойдоха нови хора, интелигентни, умни, които създадоха нова епоха, плодъ на която бѣше създаването линията на ума. Значи, три важни линии има на рѫката: линиитѣ на живота, на сърцето и на ума. Докато Христосъ бѣше на земята, Той внесе едно малко подобрение въ сѫдбата, въ щастието, или въ тъй наречената сатурнова линия. Мнозина запитватъ: Съ какво се занимаваше Христосъ на земята цѣли 33 години? — Той внесе корекция, подобрение въ линията на сѫдбата. Тази линия минава презъ срѣдата на рѫката, по направление на срѣдния пръстъ. Който иска да знае, какво е направилъ Христосъ, като е живѣлъ на земята, нека погледне линията на сѫдбата си и да чете — тамъ е написано всичко. У нѣкои хора тази линия липсва; у други; е добре начъртана, а у трети едва сега Христосъ я пише. Голѣмо нещастие за човѣка е да нѣма тази линия на рѫката си. Такъвъ човѣкъ е изложенъ на голѣми мѫчнотии и неприятности въ живота: той трѣбва да работи самъ, безъ приятели, да преодолява условията на гѫстата материя. Всичко това не говори добре за хора, които нѣматъ тази линия. Отъ изследванията, които съмъ правилъ върху рѫцетѣ на българитѣ, дойдохъ до заключение, че тѣ трѣбва да работятъ много върху сатурновата линия, която е доста кѫса. Другитѣ три линии сѫществуватъ у тѣхъ, но сѫ значително деформирани; и тѣ трѣбва да се изправятъ. „Показа имъ рѫцетѣ си“. Какво искалъ да каже Христосъ съ показването на рѫката си? Той искалъ да покаже, каква корекция е направилъ въ тритѣ линии, а главно въ сатурновата линия. Какъ мислите, коя рѫка е показалъ Христосъ, дѣсната или лѣвата? По този въпросъ и досега има споръ. Азъ мисля, че Той е показалъ лѣвата си рѫка. Лѣвата рѫка е царската рѫка. Тази рѫка дава разпореждания, като царица, а дѣсната служи, изпълнява, затова е по-развита. Мнозина казватъ: Какво може да направи лѣвата рѫка? — Много може да направи тя. Привидно дѣсната рѫка върши много работи, но по-важна е лѣвата, която издава заповѣдитѣ. Лѣвата рѫка стимулира, а дѣсната — изпълнява. Въ живота важни сѫ стимулитѣ. За изяснение на последната мисъль, ще приведа единъ примѣръ отъ живота. Срещате единъ младъ момъкъ, ходи изпокѫсанъ, невчесанъ, отъ нищо не се интересува. Съ майка си и баща си е грубъ, не имъ помага въ работата, ходи натукъ-натамъ безъ работа, не му се живѣе. Не се минава много време, срещате сѫщия момъкъ, но вече добре облѣченъ, спретнатъ, коситѣ гладко вчесани, интересува се отъ наука, учи, чете, доволенъ е отъ живота. Защо? Заинтересувалъ се е той отъ нѣкоя рѫка. Дето ходи, каквото прави, все за тази рѫка мисли. Красива е тази рѫка! Особено красива и интересна е лѣвата рѫка. Защо се е заинтересувалъ отъ тази рѫка? Защото отъ нея изтича нѣщо хубаво. Хората го гледатъ, смѣятъ му се. Не, не е за смѣхъ това. Когато пипнете рѫката на нѣкой човѣкъ, вие засѣгате цѣлъ свѣтъ. Казвате: Какво интересно има въ рѫката? Женска или мѫжка рѫка, все едно — рѫка е това. Не е достатъчно да се произнесете само, че това е рѫка, мѫжка или женска. Като се каже женска рѫка, предъ очитѣ на учения човѣкъ се разкрива цѣлъ свѣтъ — възвишенъ, Божественъ свѣтъ, на който лѣвата рѫка е изразителка. Този свѣтъ свързва човѣка съ любовьта. Като се каже мѫжка рѫка, предъ учения се разкрива друга страна на Божествения свѣтъ — свѣтътъ на мѫдростьта, чийто изразитель е дѣсната рѫка. Следователно, ако се докоснете до лѣвата рѫка на човѣка, вие се свързвате съ любовьта, отъ която соковетѣ на живота започватъ да текатъ и къмъ вашето сърце. Ако се докоснете до дѣсната рѫка на човѣка, вие се свързвате съ мѫдростьта, която внася нова свѣтлина, нови идеали въ вашия умъ. Казвате: Това сѫ младежки работи! — И младитѣ, и старитѣ еднакво горятъ. Когато искатъ да се посмѣятъ на старитѣ хора, българитѣ казватъ: „Старо бунище като се запали, мѫчно се гаси“. Какво означава това? Когато стари вѫглища се запалятъ, лесно горятъ, понеже процесътъ на овѫгляването въ тѣхъ се е извършилъ напълно. Младитѣ, новитѣ вѫглища не горятъ добре, защото не сѫ напълно овѫглени. Когато хората казватъ, че сухитѣ дърва, или сухитѣ вѫглища горятъ лесно, тукъ се крие друга идея. Не горятъ сухитѣ дърва, но животътъ гори. Дето има пълно горение, то е признакъ на нормаленъ, добре развитъ животъ; дето горението е непълно, то е признакъ на ненормаленъ животъ, и тогава казваме, че сухитѣ дърва горятъ. Щомъ сухитѣ дърва почнатъ да горятъ, работата на хората се е свършила вече. Ако съвременнитѣ хора разбираха смисъла на живота, тѣ нѣмаше да се нуждаятъ нито отъ дърва, нито отъ вѫглища. Който води добъръ, нормаленъ животъ, той ще може да се ползува отъ топлината, която се развива при храненето и нѣмаше да се нуждае отъ дърва и вѫглища за отопление. Сега, като не живѣятъ правилно, хората се чудятъ, какъ да си доставятъ повече дърва и вѫглища, за да се отопляватъ презъ зимата. „Христосъ имъ показа рѫцетѣ и ребрата си”. Велико нѣщо се крие и въ човѣшкитѣ ребра! Въ създаването на ребрата се чете цѣла история. Мнозина се запитватъ, защо е създаденъ така гръдниятъ кошъ. — Какъ трѣбва да е създаденъ? Който не разбира законитѣ на природата и пѫтищата, по които тя работи, той не вижда дълбокия замисълъ, по който тя твори и създава. Всичко, което природата е създала, е осмислено. За учения и камънитѣ, и долинитѣ, и върховетѣ, и растенията, и животнитѣ иматъ смисълъ. По тия нѣща той чете, учи, намира голѣма закономѣрность. Всѣки планински връхъ отговаря на известни центрове. Тѣ пъкъ отговарятъ на известни положения въ слънцето. Всички промѣни, които ставатъ на земята, зависятъ отъ промѣнитѣ въ слънцето. Като казвамъ, че и въ слънцето ставатъ промѣни, ще се заинтересувате, на какво се дължатъ тия промѣни. Нѣма да се спирамъ върху този въпросъ, но казвамъ, че причинитѣ за измѣненията, които ставатъ на слънцето, сѫ съвсемъ различни отъ тия за промѣнитѣ на земята. Едно е важно да знаете: материята е подложена на постоянни промѣни. Щомъ материята се измѣня, едновременно съ това се измѣня и разумниятъ животъ. Щомъ разумниятъ животъ се измѣня, и условията на живота се подобряватъ. Всичко въ живота се стреми къмъ вѫтрешенъ изразъ. „И зарадваха се ученицитѣ, като видѣха Господа.“ Защо Христосъ се яви на своитѣ ученици? Всѣки казва: Какво мога да направя азъ, като човѣкъ? Казвамъ: вънъ отъ цѣлото, частьта не може да се прояви. За да се прояви, човѣкъ се нуждае отъ общество; обществото се нуждае отъ народъ; народътъ пъкъ се нуждае отъ цѣлото човѣчество. Ако човѣчеството иска да се прояви, то се нуждае отъ свѣтъ, още по-високъ отъ своя. Значи, въ свѣта сѫществува зависимость, както между всички явления, така и между всички величини. Разумниятъ човѣкъ схваща тази връзка, тази зависимость, която сѫществува въ Първичната Причина. И въ този смисълъ, всѣки човѣкъ счита, че той представя последната нишка или последната халка отъ общата верига. Оттукъ изваждаме следния законъ: когато съедините двата края на една верига, образува се едно вѫтрешно течение на сили. Ако съвременнитѣ хора разбираха този законъ, тѣ лесно щѣха да изправятъ своя животъ. Едно се иска отъ човѣка: да държи връзката си съ цѣлата верига. Ако се обърка въ мисъльта, или въ чувствата си, той се откѫсва отъ тази верига, и трѣбва да мине дълго време, докато отново заеме първото си мѣсто. Когато човѣкъ умре, той отпуща рѫцетѣ си, откѫсва се отъ веригата на цѣлото и казва: Свърши се съ мене! Нѣма какво повече да се прави. Следъ това домашнитѣ му кръстосватъ рѫцетѣ, или ги спущатъ надолу, но каквото и да правятъ съ него, това е изкуствено положение. Който иска да започне нѣкаква деятелность, той трѣбва правилно да постави рѫцетѣ си, и то така, че презъ лѣвата рѫка да минаватъ теченията на сърцето, а презъ дѣсната — теченията на ума. Само по този начинъ може да се прояви мощното въ човѣка, което да му отвори пѫть къмъ свѣтли идеи, съ помощьта на които да работи и да се развива. Оттукъ вадимъ заключение: успѣхътъ на обществото зависи отъ неговитѣ индивиди. Ако индивидътъ е свързанъ съ цѣлото, той ще укаже влияние и върху човѣчеството, като цѣло. Когато слѣзе на земята, Христосъ бѣше свързанъ съ онова велико, мощно цѣло, което писа върху човѣшката рѫка. За насъ е интересна не само човѣшката рѫка, но и нейнитѣ пръсти. Въ това отношение, всѣки човѣкъ, всѣко общество и всѣки народъ иматъ много още да работятъ. Голѣмо изкуство е човѣкъ да си извае красива рѫка! Сега, азъ засѣгамъ мимоходомъ хиромантията. Тя е наука, която показва скрититѣ условия въ рѫката. Съ частитѣ на рѫката се занимава не само хиромантията, но и астрологията. Хиромантията се занимава главно съ физическата страна на рѫката, а астрологията — съ физиологическата. Значи, хиромантията и астрологията разглеждатъ физическата и физиологическата страна на процеситѣ, които работятъ въ цѣлия козмосъ. Често вие чувствувате, че животътъ ви се е обезсмислилъ. Защо? По единствената причина, че между вашитѣ и Божественитѣ мисли и желания нѣма връзка. И въ любовьта на съврѣменнитѣ хора нѣма връзка. Двама души се обичатъ, но защо се обичатъ, и тѣ не знаятъ, нѣматъ връзка помежду си. За да обичашъ нѣкого, ти трѣбва да имашъ опредѣлена цель. Всѣко нѣщо, което правите, трѣбва да бѫде съ точно опредѣлена цель. Вие трѣбва да знаете, защо го правите. Запримѣръ, когато Христосъ показа рѫката си на своитѣ ученици, Той имаше строго опредѣлена цель. Като имъ показа рѫката си, Той ги запита: Можете ли да четете по линията на сѫдбата? Какво нѣщо е сѫдбата? Сѫдбата е изразена чрезъ сатурновата линия. Тя представя Божията благодать, която иде отвънъ. Отъ две хиляди години насамъ се говори за тази благодать, за спасение чрезъ вѣрата. Съвременнитѣ християни не подозиратъ нищо за тази линия. Тѣ четатъ стихове следъ стихове, глави следъ глави, но никой отъ тѣхъ не се е заелъ да чете по рѫката си, да види, доколко е разбралъ Писанието. Разбирането на Писанието зависи отъ правилностьта на тази линия. У нѣкои хора линията на сѫдбата е добре очъртана на рѫката, а у нѣкои е скрита, дълбоко заровена въ земята, като нѣкое семе, покрито отгоре съ дебелъ пластъ торъ. За да могатъ свѣтлината и топлината да влияятъ върху това семе, да може да расте и да се развива, часть отъ този торъ трѣбва да се изхвърли настрана. При това ново положение, семето може да се развива правилно. Това показва, че семето не се нуждае отъ много торъ. Въ този смисълъ, нѣкои хора се стремятъ къмъ голѣми богатства, но тия богатства не сѫ нищо друго, освенъ излишенъ торъ, отъ който тѣ трѣбва да се освободятъ. Малко торъ е нужно на човѣка. Голѣмото количество торъ е онова богатство, отъ което човѣкъ страда. Голѣмото богатство е една крайность въ живота, а недоимъкътъ е друга крайность. Виждате друго семе, посадено въ пѣсъчлива почва, но не може да вирѣе, нѣма влага, нѣма топлина, необходими за неговото развитие. Какво трѣбва да направите? Ще вземете малко торъ и ще турите върху него. Значи, за да може първото семе да расте и да се развива правилно, трѣбва да се отнеме часть отъ неговото изобилие, отъ неговото богатство. За да може второто семе, което е поставено при бѣдни, оскѫдни условия, да се развива правилно, трѣбва да му се даде отъ изобилието на първото семе. Богатството и сиромашията, взети въ умствено и сърдечно отношение, сѫ две условия въ живота, които трѣбва разумно да се урегулиратъ. Когато умътъ на човѣка е богатъ, трѣбва да се вземе отъ неговото изобилие, отъ неговото богатство, за да се натори сърцето; когато сърцето на човѣка е богато, трѣбва да се вземе отъ неговото изобилие, за да се натори ума. Следователно, нито сърцето може да се развива безъ наторяване, нито умътъ може да се развива безъ наторяване. И тъй, когато се говори за любовьта, ние разбираме подобрение въ сѫдбата на човѣшкото сърце. Само любовьта е въ сила да подобри състоянието на сърцето. Не е достатъчно само човѣкъ да има опитности, но той трѣбва разумно да използува тия опитности. Съвременнитѣ хора сѫ така вкиснати, че богати и бѣдни, учени и прости — всички сѫ недоволни отъ живота. Въ себе си не вѣрватъ, въ ближнитѣ си не вѣрватъ, въ Бога не вѣрватъ — какво друго може да имъ се даде? Отъ кого могатъ да получатъ нѣщо? Истинската вѣра подразбира положение, при което човѣкъ да не се разколебава въ своитѣ убеждения, да не губи упованието си въ Бога. Какво виждаме въ живота? Докато е здравъ, човѣкъ вѣрва въ себе си, вѣрва въ ближнитѣ си, вѣрва и въ Бога; щомъ се разболѣе, той изгубва вѣрата си. Силенъ въ вѣрата си е онзи, който, като легне боленъ и умира, може да каже: Азъ нѣма да умра! Ще живѣя заради Бога, за Неговото велико име, да Му служа и да се радвамъ на всичко, което Той е създалъ! Не е достатъчно само да изговори тия думи, но като ги каже, да стане отъ леглото си. Този човѣкъ се намира въ положението на акробатъ, който минава по тънко вѫже. При тежки изпитания вѣрващиятъ минава по косъмъ, но той трѣбва да каже: Азъ ще мина по този косъмъ благополучно! Ще кажете: Ние искаме научни данни по това. — Животътъ не се подържа съ научни данни, но съ следната велика аксиома: Богъ живѣе въ свѣта, следователно, и азъ живѣя. Докато спазвамъ Божиитѣ закони, мога да се радвамъ на живота, който Богъ ми е далъ. Щомъ човѣкъ подържа тази аксиома въ себе си, той ще има Божието благоволение. Докато дава пѫть на Божественото въ себе си, човѣкъ всѣкога ще има Божията подкрепа. Въ който моментъ се откаже да работи, и плаче като малко дете, което иска да подчини майка си, да му даде, каквото то желае, той вече се е отклонилъ отъ правия пѫть на живота. Който иска да подчини Божественото на личното, на човѣшкото въ себе си, той се е индивидуализиралъ, а едновременно съ това е взелъ кривия пѫть въ живота. Следователно, новиятъ животъ изисква всички хора да се подчинятъ на великия законъ — на Любовьта. За да се проявява правилно, животътъ трѣбва да има за тилъ Любовьта. Ако животътъ не подразбира Любовьта, той е безсмисленъ; ако свѣтлината не подразбира знанието, Мѫдростьта, тя е безсмислена; ако свободата не подразбира Истината, тя е безсмислена. Съвременнитѣ хора искатъ да живѣятъ добре. Какъ могатъ да живѣятъ добре безъ любовьта? Тѣ искатъ да иматъ свѣтлина, знание. Какъ могатъ да иматъ свѣтлина, знание безъ мѫдростьта? Тѣ искатъ да бѫдатъ свободни. Какъ могатъ да бѫдатъ свободни безъ истината? Въ това седи смисълътъ на живота, въ това седи великиятъ стремежъ на човѣшката душа. Ние можемъ да бѫдемъ свободни само тогава, когато даваме свобода и на другитѣ. Ние можемъ да бѫдемъ обичани само тогава, когато обичаме всички хора, всички живи сѫщества. Който не люби всички, той не може да бѫде обичанъ, не може да има любовь въ себе си. Казвате: Може ли да се обича лошиятъ човѣкъ? И лошиятъ човѣкъ може да се обича. — Какъ? Ще се обича доброто въ него, а не лошото, не недѫзите му. Въ това отношение, всѣки човѣкъ, и най-лошиятъ, и най-престѫпниятъ, иматъ нѣщо добро, красиво въ себе си, което заслужава да се обича. Лошото не представя човѣка, нито пъкъ има нѣщо общо съ самия животъ. Де е човѣкътъ тогава? Ще отговоря съ следния примѣръ. Вие претегляте три хиляди килограма розовъ цвѣтъ и го туряте настрана; виждате, че той представя единъ голѣмъ купъ. Дали сте по-близо, или по-далечъ отъ този купъ, вие усѣщате неговата приятна миризма. Питамъ: цѣлиятъ купъ ли мирише? Не, само една малка часть отъ това количество роза е причина за миризмата. За да се извади онова вещество, което е причина за приятната миризма на розата, всички тия цвѣтове трѣбва да се варятъ съ вода, докато се извлѣче едва единъ килограмъ розово масло. Значи, тукъ е важенъ нектарътъ, който се е съдържалъ въ цвѣта. Всичко, което остава следъ отдѣлянето на маслото, се изхвърля навънъ, като непотрѣбно. Такова нѣщо представя човѣкътъ. Всички негови слабости, недѫзи, пороци не сѫ нищо друго, освенъ непотрѣбното отъ розата, което остава следъ отдѣляне маслото отъ нея. Казвамъ: многото, което човѣкъ има въ себе си и мисли, че може да разчита на него, е излишно. То се равнява на три хиляди килограма розовъ цвѣтъ. Достатъчно е той да подложи това голѣмо количество розовъ цвѣтъ на нагрѣване съ вода, за да види, колко ще изкара отъ него. Колко и какво ще извади отъ тия три хиляди килограма? Само единъ килограмъ, но чистъ нектаръ, финна материя. Значи, единиятъ килограмъ само е важенъ въ човѣка. Този, единъ килограмъ представя сѫщинския човѣкъ. Всичко останало ще се изхвърли навънъ, като непотрѣбно. На всѣки човѣкъ е дадена задача, да се освободи отъ излишния багажъ. Това се отнася и до богатството, и до знанието. Мнозина мислятъ, че много знаятъ, но тѣ трѣбва да поставятъ знанието си на нагрѣване съ вода, да го преварятъ и да видятъ, колко есенция, т. е. колко чисто знание ще изкаратъ отъ него. Ако запитате нѣкой съвремененъ човѣкъ, който мисли, че много знае, какво може да ви каже за произхода на живота, той ще свие рамене. Ако го запитате, отде е дошълъ, ще ви каже, че е дошълъ отъ нѣкоя планета. Отъ коя планета, именно, е дошълъ? — Отъ нѣкоя планета на слънчевата система. — И това още не се знае, дали е така. Другъ пъкъ ще отговори неопредѣлено: Животътъ е дошълъ отнѣкѫде, той е произлѣзълъ отъ Бога. Това показва, че много хора разглеждатъ този въпросъ отъ материалната му страна. Тѣ търсятъ живота извънъ тѣхъ. Тѣ търсятъ живота въ въздуха, въ водата, въ храната. Когато въздухътъ влѣзе въ дробоветѣ и въ мозъка, той имъ дава нѣщо, но сѫщевременно ги разваля; когато водата влѣзе въ стомаха, тя дава нѣщо, но сѫщевременно го разваля; когато храната влѣзе въ стомаха, тя дава нѣщо, но и взима нѣщо, вследствие на което го разваля. Питамъ: може ли да се нарече мисъль онази, която разваля мозъка? Може ли да се нарече вода онази, която разваля стомаха? Може ли да се нарече храна онази, която разваля стомаха? Тъй щото, който мисли, че такъвъ въздухъ, такава вода и храна могатъ да внесатъ нѣкакво подобрение въ живота на човѣка, той има криви разбирания. Докато хората иматъ криви разбирания за живота, тѣ ще живѣятъ по стария начинъ: ще се раждатъ и ще умиратъ; пакъ ще се раждатъ и ще умиратъ, но нищо ново нѣма да придобиятъ. Това не е животъ. Съвременнитѣ хора не вѣрватъ въ другъ животъ, освенъ въ този на земята, и казватъ: Човѣкъ се ражда, живѣе и умира. Защо трѣбва да се роди и да умре, тѣ не знаятъ. Животътъ изразява волята Божия. Богъ иска човѣкъ да живѣе, да учи, а той казва: Защо съмъ се родилъ, не зная; азъ искамъ да умра! Следователно, раждането показва добрата воля Божия, и затова ние искаме да живѣемъ. Смъртьта показва нашата зла воля, нежеланието ни да изпълнимъ волята Божия. Когато човѣкъ умира, причината затова е той самъ. Въ този смисълъ, смъртьта не е нищо друго, освенъ отказване на човѣка да върши волята Божия, съ което изгубва добритѣ условия за животъ. Споредъ мене, самиятъ актъ на смъртьта още не е смърть; обаче, когато човѣкъ изгуби добритѣ условия на живота, да мисли и да работи, той умира. Такъвъ човѣкъ изгубва смисъла на живота и се поставя въ ограничителни условия. Смърть, която освобождава човѣка отъ ограничителнитѣ условия и му дава възможность другаде да работи, не е смърть. Това е посещение отъ ангела на свободата, който иде да прерѣже връзкитѣ, веригитѣ на смъртьта, да постави човѣка въ условия, при които душата му може да се прояви. „И показа имъ рѫцетѣ си“. Съ това Христосъ искаше да покаже на ученицитѣ си корекцията, която е направилъ въ линията на сѫдбата. Тази линия показва, че всички хора трѣбва да живѣятъ въ общение помежду си. При този общъ животъ, всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде толкова уменъ, да не изгуби благоприятнитѣ условия на живота, да прави добро и въ физическия, и въ сърдечния, и въ умствения свѣтъ. Всѣки културенъ човѣкъ може да направи поне най-малкото добро. Нѣкой казва: Азъ нѣмамъ пари. — Ти не си длъженъ да помагашъ непременно съ пари. Достатъчно е да изпратишъ своята добра мисъль и своето добро чувство къмъ онзи, който се нуждае. Добрата мисъль и доброто желание сѫ малъкъ притокъ вода къмъ общото течение. Колкото повече се усилва водата, толкова повече и положението на нуждаещия се подобрява. Грамадното количество вода, което пада на земята, е образувано отъ милиони и милиарди водни капчици, които сѫ дали съгласието си за общъ животъ. Ако не бѣха се съгласили да се съединятъ въ едно, тѣ щѣха да се индивидуализиратъ, вследствие на което нѣмаше да има тѣзи грамадни количества вода, събрани на едно мѣсто, каквито днесъ срещаме навсѣкѫде въ природата. Какво може една капка вода сама да направи? Въ центъра на всѣка капка се крие известна сила, която опредѣля нейния пѫть, както и мѣстото, дето ще падне. Опредѣлено е, де ще падне всѣка капка: дали на нѣкое растение, дали на земята, дали на нѣкое животно или върху нѣкой човѣкъ. Кой разуменъ човѣкъ може да повѣрва, че воднитѣ капки се направляватъ отъ съзнателни сили? Който чуе това, ще каже: Празна работа е тази! Питамъ: ако взема лѫка на цигулката си и го прекарамъ надъ струнитѣ, това движение разумно ли е? Разумно е, разбира се. Когато виждаме две успоредно поставени релси и надъ тѣхъ се движатъ вагони, можемъ да извадимъ заключение, че въ всѣка успоредность има разумность. Въ този смисълъ, всѣко благо, което търсимъ, е разумно. Следователно, щомъ човѣкъ счита, че отличителното му качество отъ другитѣ животни е мисъльта, той трѣбва да мисли право. Щомъ реши да мисли право, това решение се отразява и върху неговия духъ, и върху неговата душа. Като реши да върши волята Божия, той влиза въ връзка съ умоветѣ на всички хора, които сѫщо така вършатъ волята Божия. Тогава той казва: Азъ имамъ идея. Какво представя идеята? Идеята не е нищо друго, освенъ пробуждане на колективното съзнание въ човѣка, или създаване на вѫтрешна връзка между съзнанията на всички хора. Когато нѣкой дава, отъ него става изтичане. Въ онзи, който получава, става процесъ на втичане. Ако човѣкъ не позволява да става никакво изтичане отъ него, по никой начинъ не може да става втичане въ него. „Показа имъ рѫцетѣ си.“ За пръвъ пѫть ученицитѣ Христови пипнаха рѫката Му, посредствомъ което Той направи контактъ съ тѣхъ, като ги благослови и рече: „Отсега нататъкъ, благословенъ ще бѫде оня, върху когото простра рѫцетѣ си.“ Благословението седи въ прощение на грѣховетѣ. На мнозина това може да се вижда чудно, но фактъ е. Какво става съ бедния човѣкъ, който Рокфелеръ е приелъ при себе си? Положението на този беденъ се подобрява. Ако Рокфелеръ не приеме нѣкой беденъ въ дома си, положението му не само, че не се подобрява, но още повече се влошава. Отъ какво зависи единъ беденъ да бѫде приетъ отъ Рокфелера, а другъ да не бѫде приетъ? Отъ гаранцията, която носи съ себе си. Каква е гаранцията, която може да кредитира човѣка? Това е неговата рѫка. Ако дойде нѣкой при мене да иска пари, азъ нѣма да търся отъ него нѣкаква препорѫка, но ще му кажа: Дай да видя рѫката ти. Ако видя върху него повечко торъ, ще му кажа: Ти не само, че не се нуждаешъ отъ пари, но имашъ достатъчно имоти — ниви, лозя, кѫщи; следователно, ти не страдашъ отъ нѣмане, но отъ голѣмо изобилие; отъ голѣмо лакомство ти си заровилъ всичкитѣ си богатства дълбоко въ земята и не знаешъ, какъ да ги използувашъ. Едно ти остава: разрови тора, съ който си затрупанъ, изхвърли часть отъ него навънъ, и като ти олекне малко, започни да вадишъ отъ съкровищата си и да ги използувашъ. Единъ день германскиятъ императоръ посетилъ една отъ евангелскитѣ църкви, въ която служилъ единъ проповѣдникъ, забележителенъ по своето краснорѣчие. Като изслушалъ проповѣдьта му, императорътъ останалъ много доволенъ отъ краснорѣчието и вдълбочаването на проповѣдника, затова, на излизане отъ църквата, той казалъ на своя пръвъ министъръ, който го придружавалъ: Този проповѣдникъ говори много хубаво, но по всичко се вижда, че е беденъ човѣкъ. Трѣбва да се възнагради по-добре, да може спокойно да работи. Веднага материалното положение на проповѣдника се подобрило, но не се минали нѣколко месеца даже, и краснорѣчието му почнало да се намалява. Две години следъ това императорътъ посетилъ сѫщия проповѣдникъ, да чуе още веднъжъ неговата проповѣдь. Голѣма била изненадата му, когато чулъ проповѣдникътъ да говори. Отъ първото му краснорѣчие не останало почти нищо. На излизане отъ църквата, той пакъ сподѣлилъ впечатлението си съ своя министъръ: Днесъ не ми хареса проповѣдьта. Той вече не проповѣдва тъй хубаво. Министърътъ отговорилъ: Когато пѣтелътъ затлъстѣе, той престава да пѣе“. Въ съвременния християнски свѣтъ навсѣкѫде се носи следния зовъ: Ние се нуждаемъ отъ хлѣбъ, пари, кѫщи! Като свърши нѣкакво училище, човѣкъ веднага започва да мисли за прехраната си и казва: Какъ ще преживѣя? Казвамъ: нѣма идейни хора въ свѣта! Всички казватъ: Скѫпъ е животътъ; днесъ мѫчно се живѣе! Не, това е криво разбиране. Питамъ: Идвалъ ли е при васъ Христосъ да ви покаже рѫцетѣ и ребрата си? Той казва: „Както ме Отецъ проводи въ свѣта, така и азъ ви провождамъ, да носите Неговото благословение“. И наистина, ние не сме изпратени на земята да корегираме свѣта, но да внесемъ новото, да видимъ, дали всички дървета сѫ полѣти. Когато господарьтъ изпраща единъ отъ своитѣ слуги на нивата, какъ ще познае, дали слугата е добъръ, или не? Ако този слуга облѣче най-новитѣ си дрехи, тури на главата си новата си шапка, вземе бастонъ въ рѫка и напълни чантата си съ нѣколко научни книги, да чете, безъ да обърне погледа си къмъ неполѣтитѣ дръвчета, неокопанитѣ картофи и неподреденото лозе, може ли да мине за добъръ слуга? Господарьтъ ще бѫде ли доволенъ отъ него? Обаче, ако слугата облѣче старитѣ си дрехи и отиде на лозето да копае, да полѣе всички плодни дръвчета и зеленчуци, и следъ това отвори книгата да чете, той минава за добъръ слуга. Господарьтъ винаги остава доволенъ отъ такъвъ слуга. Казвате: Ние сме чули тия нѣща, знаемъ всичко това. — Като знаете тия нѣща, приложили ли сте ги? Като сте яли отъ най-хубавитѣ круши, разбрали ли сте тѣхния езикъ? Всѣка круша, всѣка ябълка или всѣки плодъ, изобщо, съдържа въ себе си една Божествена идея. Като изядете единъ отъ тия плодове, вие трѣбва да възприемете тази идея. На колцина отъ васъ се е запалило сърцето следъ прочитането на нѣкоя хубава книга, като Библията? Хиляди хора четатъ и препрочитатъ Библията, но на колко отъ тѣхъ сърцата сѫ се запалили отъ Божествения огънь? Въ Библията има много човѣшки работи, но има и много Божествени. На много хора сърцата сѫ запалени, но горятъ съ димъ. Почти на всички хора сърцата сѫ запалени, но навсѣкѫде въ свѣта виждаме само димъ и пушекъ. Казвате: Ние горимъ. Да, вие горите, но въ васъ става още непълно горение, придружено съ отдѣляне на много димъ. Горението, което става въ васъ, не е още онова пълно горение, безъ никакъвъ димъ и пепель, съ бѣла, ослѣпителна свѣтлина. Човѣшката мисъль е запаленъ огънь. Ако отъ мисъльта на човѣка постоянно се отдѣля димъ и пепель, тази мисъль не може да бѫде права. Ако отъ сърцето на човѣка, въ което любовьта е влѣзла, излиза само димъ и пушекъ, това още не е истинската любовь. Лесно е да живѣе човѣкъ съ нѣкой ангелъ на любовьта, защото ангелътъ е силенъ; въ сѫщность, ангелътъ ще живѣе съ човѣка, а не човѣкъ съ ангела. Лесно е да се живѣе съ Бога, но мѫчно е да живѣе човѣкъ съ човѣка. Обаче, само разумниятъ човѣкъ може да живѣе съ Бога. Ще кажете, че правите усилия въ това направление. Не е въпросътъ да правите усилия, но всѣки трѣбва да постави въ ума си мисъльта: Азъ трѣбва да живѣя, както ангелътъ живѣе! Че нѣкой хора не живѣятъ така, това не е важно за мене; щомъ искамъ да имамъ Божието благоволение и съдействие, азъ трѣбва да живѣя като ангелъ, да разбирамъ Божията воля, направо да възприемамъ Неговата мисъль и да я предавамъ на свѣта, преди още да е дошълъ слугата да ми каже, какво Богъ иска отъ мене да направя. Само такъвъ човѣкъ може да се нарече разуменъ. Сега, като ме слушате да говоря така, вие казвате: Голѣма привилегия е да дойде Христосъ на земята, да живѣе между насъ! Питамъ: нима досега Христосъ не е дохождалъ и не си е показвалъ рѫцетѣ на хората? Съвременното човѣчество се намира въ последната фаза на животъ, презъ която сѫ минали Христовитѣ ученици, когато Христосъ ги извелъ на планината и се е възнесълъ предъ тѣхъ. Казано е въ Писанието, че нѣкой отъ тогавашнитѣ вѣрващи се усъмнили. Хората и тогава се съмнявали, и днесъ още се съмняватъ — човѣшкото съмнение нѣма край. Вие можете да се усъмните даже при най-малката погрѣшка на вашия приятель. Запримѣръ, ако приятельтъ ви влѣзе въ вашия домъ и премѣсти паритѣ ви отъ едно мѣсто на друго, вие веднага ще се усъмните въ него и ще кажете: Той е премѣстилъ паритѣ ми съ нѣкакво намѣрение. Ако приятельтъ ви влѣзе въ вашия домъ и се усмихне весело на вашата млада и красива жена, вие пакъ ще се усъмните и ще бѫдете готови да направите въпросъ, какъ е посмѣлъ той да се прояви така? Животътъ на съвременнитѣ хора е крайно изопаченъ. Де остана светостьта на душата? Нѣма защо да се съмнявате. Днесъ и децата познаватъ измамата; и тѣ знаятъ, дали ги обича нѣкой, или не. Законътъ на Любовьта изисква съвършено чисти отношения между хората. Идеаленъ мѫжъ е онзи, който никога не се съмнява въ онази душа, която го люби. Защо? Защото неговото повдигане зависи отъ нея. Сѫщото се отнася и до жената. При това, нито жената трѣбва да казва на мѫжа си, че го обича, нито мѫжътъ трѣбва да казва на жена си. Ако изказватъ любовьта си, тѣхниятъ животъ на земята ще се съкрати. Ако мѫжътъ и жената искатъ да живѣятъ по-дълго време на земята, тѣ никога нищо не трѣбва да говорятъ за своята любовь. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Като се влюбятъ единъ въ другъ, тѣ постоянно говорятъ за своята любовь. Единиятъ казва: Азъ те обичамъ много, безъ тебе не мога да живѣя. Готовъ съмъ да пожертвувамъ живота си заради тебе. По тази причина, именно, хората преждевременно заминаватъ за онзи свѣтъ. Любовьта никога не трѣбва да се изказва. Тя не трѣбва да слиза до кальта на живота, но да остане за винаги на небето, като небесна царица. Нашиятъ животъ пъкъ трѣбва да бѫде изразъ на любовьта. Казвате на нѣкого, че го обичате, но не се минаватъ три — четири деня, и вашата любовь изчезва. Истинската любовь е изразъ на Божествения животъ. Когато дойде на земята, Христосъ не каза на ученицитѣ си, че ги обича. Само веднъжъ имъ каза, че ги обича, следъ което дойде кръстътъ, краятъ на Неговия животъ. Той имъ каза: „Азъ ви възлюбихъ, и заради тази любовь отивамъ при Отца си“. И после, когато се яви втори пѫть при ученицитѣ си, Христосъ имъ каза: „Миръ вамъ!“ Съвременнитѣ хора говорятъ за любовьта, но не я прилагатъ. Тѣ говорятъ за живота, но не живѣятъ, както трѣбва. Едно отъ качествата на истинския животъ е постоянното изтичане и втичане въ него. Който иска правилно да разреши своя животъ, той трѣбва да отиде при нѣкой изворъ, или при нѣкоя чешма, и отъ тѣхъ да научи разгадката на живота. Камънитѣ, отъ които е съградена една чешма, за винаги оставатъ едни и сѫщи, но водата, която изтича отъ чешмата, всѣки моментъ бива различна. Красотата и цената на даденъ изворъ зависи отъ водата, която постоянно изтича отъ него. Въ този смисълъ, и човѣкъ трѣбва да бѫде изворъ, който постоянно да тече, да извира. Това е необходимо за нашето съзнание. Ако човѣкъ заприлича на чешма, на която постоянно турятъ ключъ, да не тече, или на малко езеро, което често пресъхва, неговиятъ животъ е изпѣлъ вече своята пѣсень. Често софийската вода е мѫтна. Защо? Понеже тази вода минава дълъгъ пѫть, и докато стигне до насъ, тя се размѫтва. Значи, ключъ на чешмитѣ не трѣбва да се поставя, и пѫтьтъ, презъ който водата минава, не трѣбва да бѫде нечистъ. Мѫтната, нечистата вода опредѣля човѣшкия моралъ. Старитѣ българи не поставяли на чешмитѣ никакви кранове, вследствие на което водата постоянно е текла, и всѣкога е била свежа. Това изисква естествениятъ животъ. Подъ думата „естественъ животъ“ разбираме животъ, който постоянно тече. Сега, дето погледнете въ живота, навсѣкѫде кранове: въ науката кранове, въ религията кранове. Вследствие на това, всички казватъ: Трѣбва да отидемъ на небето, тамъ да завършимъ своята работа! Това сѫ особени разбирания. Много ангели имаше на небето, но тѣ не можаха да свършатъ работата си тамъ, и трѣбваше отново да слѣзатъ на земята, да завършатъ своята работа. „И показа имъ рѫцетѣ си“. Съ това Христосъ искаше да обърне внимание на ученицитѣ си върху великата наука на рѫката. Ето защо, всѣки съвремененъ човѣкъ трѣбва да разглежда рѫката си, да изучава главно линията на сѫдбата. По тази линия той ще прочете не само миналия си животъ, но и бѫдещия. Когато човѣкъ се научи да чете по тази линия, колкото пѫти и да дохожда на земята, той ще може да предскаже своето материално, сърдечно, умствено и обществено положение, до което най-много ще достигне. Той ще знае, дали ще бѫде ученъ или простъ, богатъ или беденъ. Ако бѫде ученъ, ще знае, дали ще се прояви като философъ, писатель, поетъ, музикантъ или художникъ. Всичко това е написано на линията на сѫдбата, но малко хиромантици могатъ да четатъ написаното по нея. Сегашнитѣ хиромантици, които, споредъ мене, минаватъ за ученици на хиромантията, взиматъ въ съображение главно линиитѣ на ума, на сърцето, на живота и други нѣколко знака, и отъ тѣхъ правятъ своитѣ заключения. Обаче, учительтъ на хиромантията, като погледне само линията на сѫдбата, веднага чете. Той чете по ѫглитѣ на отклонението, които вижда на тази линия, по редъ малки и голѣми знаци върху нея, и така прави своитѣ заключения. Въ тази линия той вижда цѣла геометрия. Ако линията на сѫдбата на нѣкой човѣкъ съвпада съ центъра на общото козмическо течение, този човѣкъ е въ общение съ Бога, той е щастливъ и добъръ. Значи, има случаи, когато линията на сѫдбата на нѣкой хора съвпада напълно съ общитѣ течения на козмоса. Въ такива хора линията на ума и на сърцето сѫ балансирани. Строежътъ на тѣхнитѣ пръсти, очи, вежди е отличенъ. Въ тия хора всичко е добре поставено. Когато Мойсей е казалъ „да възлюбишъ Господа Бога Твоего съ всичкото си сърце, умъ, душа и сила“, той подразбиралъ да намѣришъ този, именно, центъръ — центъра на общото козмическо течение. Мнозина мислятъ, че като кажатъ „да възлюбишъ Господа Бога Твоего съ всичкото си сърце“, че сѫ Го възлюбили. Не е лесно да възлюбишъ Господа. Ти трѣбва да Го възлюбишъ съ всичкото си сърце, умъ, душа и сила. За да се постигне това, отъ човѣка се изисква вѫтрешно знание, да може той да направи опитъ, който да даде добри резултати. Въ какво седи този опитъ? Въ издържането. Ако при най-голѣмитѣ изпитания, които сполетяватъ човѣка, той издържа, безъ да накърни съ нѣщо своята любовь къмъ Бога, това показва, че неговиятъ опитъ е сполучливъ. Любовьта на човѣка къмъ Бога се познава при най-голѣмитѣ изпитания, страдания или нещастия, които го сполетяватъ. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ става пръвъ министъръ, но наскоро следъ това започватъ да го гонятъ, да го преследватъ, турятъ го въ затворъ за нѣкакво престѫпление, лишаватъ го отъ богатства, отъ слава, отъ почести и т. н. Ако при това положение той може да издържи, и отъ позорния стълбъ, на който сѫ го поставили, повдигне очитѣ си къмъ Господа съ думитѣ: Господи, благослови тия хора! Благодаря Ти за привилегията, съ която си ме удостоилъ! — това значи любовь къмъ Бога. Когато поставиха Христа на кръста, Той каза: „Господи, въ Твоитѣ рѫце предавамъ духа си. Прости на тия хора, защото сѫ въ невежество. Благодаря Ти за привилегията, съ която Си ме удостоилъ!“ Въ този моментъ Христосъ написа на рѫката си линията на сѫдбата. Тя сѫществуваше до това време, но тогава Той я корегира. Съ това Христосъ показа на човѣчеството пѫтя къмъ спасението. Мнозина проповѣдватъ: „Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ще бѫдешъ спасенъ“! Това сѫ буквално цитирани думи, въ които нѣма още животъ. Когато Христосъ показа сатурновата линия на своитѣ ученици, рѫцетѣ Му бѣха заковани, а ребрата прободени. Отъ коя страна прободоха Христа: отъ лѣвата, или отъ дѣсната? Едни подържатъ, че Христосъ билъ прободенъ въ лѣвата страна, а други — въ дѣсната. Римлянитѣ знаеха добре, какво трѣбва да се направи, за да настѫпи смъртьта по-рано. Затова тѣ прободоха Христа въ сърцето. „И показа имъ рѫката си“, т. е. Христосъ показа на ученицитѣ си линията на сѫдбата. Въ тази линия се крие вѫтрешния животъ на човѣка. Вѣрата на човѣка е въ рѫката на Христа. Материалистътъ, който не вѣрва въ Бога, нито въ своя ближенъ, непременно трѣбва да хване рѫката на човѣка, за да повѣрва. Онзи, у когото сърцето е добре развито, достатъчно е само да види, че нѣкой човѣкъ вдига рѫката си, за да му повѣрва. Ако пъкъ и сърцето, и умътъ въ човѣка сѫ добре развити, достатъчно е да види само леко мръдване на окото на нѣкой човѣкъ, за да го разбере и да му повѣрва. Жива вѣра се изисква отъ хората! Думитѣ, които излизатъ отъ устата на човѣка, сѫ като воднитѣ капки. Всѣка дума на живото слово, която е свързана съ центъра на живота, крие въ себе си нѣкое разумно сѫщество. Следователно, разумнитѣ сѫщества влизатъ въ думитѣ и ги обработватъ. Оттукъ се вижда, че ние живѣемъ въ свѣтъ, който на всѣка крачка е живъ. Отъ две хиляди години насамъ се проповѣдва, че Христосъ дошълъ на земята да спаси хората, за което пожертвувалъ живота си. Обаче, отъ сегашнитѣ последователи на Христа не се иска такова пожертвуване. Отъ тѣхъ се изисква съзнателна, вѫтрешна работа върху ума и сърцето, да ги доведе до пълно съгласие съ душата и духа. Тѣ трѣбва да разбератъ, че това сѫ свѣтове, които изискватъ проучване. Не е достатъчно човѣкъ да си служи съ думи само, да цитира мисли и стихове, но той трѣбва да знае, че всѣки стихъ е живъ; той е семенце, което трѣбва да се посади въ почва, благоприятна за неговото развитие, и да даде плодъ. Ако всѣко семенце се остави въ хамбаря и не се посади въ почвата, да даде плодъ, то остава ценность безъ съдържание. Казвамъ: всѣки трѣбва да прави опити въ това направление, да укрепи вѣрата си. Христосъ се яви на нѣкой отъ ученицитѣ си, безъ да Го очакватъ. И безъ да Го видятъ, тѣ повѣрваха въ Неговото възкресение. Обаче, единъ отъ тѣхъ, нареченъ Тома, не повѣрва и каза: „Докато самъ не видя Христа и не пипна раната Му, нѣма да повѣрвамъ въ Неговото възкресение“. И затова Христосъ каза: „Блажени, които повѣрваха безъ да ме видятъ”. Това значи: блажени сѫ онѣзи, които не ме заставиха насила да дойда. За невѣрващитѣ Христосъ бѣше заставенъ да се яви насила, а не по закона на любовьта. Като видѣ Христа, Тома пакъ не повѣрва, но Христосъ му каза: „Бръкни съ рѫка въ реброто ми, за да повѣрвашъ“. Невѣрието на Тома се дължи на обстоятелството, че той бѣше затрупанъ отгоре съ много торъ, и Христосъ трѣбваше да изхвърли голѣма часть отъ този торъ, за да могатъ свѣтлината и топлината да му подѣйствуватъ. Когато се освободи отъ излишния товаръ, той каза: „Господи, благодаря Ти, че ми помогна да видя свѣтлината, да излѣза на бѣлия свѣтъ“. Питамъ: ако Христосъ дойде днесъ, какъ ще постѫпи съ васъ? Когато дойде на земята, между хората, Христосъ ще вземе отъ онѣзи, които иматъ излишъкъ, и ще даде на други, които сѫ въ лишение. Когато Христосъ взима отъ едни, за да даде на други, това е благословение за всички. Има случаи, когато учительтъ отъ едного взима, на другиго дава, но съ това той изпитва и двамата. За всички е необходимо вѫтрешно знание, чрезъ което да познаватъ сърцата. Всички хора трѣбва да знаятъ миналото си, да знаятъ, де сѫ живѣли нѣкога, и съ какви линии на рѫката сѫ дошли на земята. На съвременнитѣ хора се проповѣдва, че трѣбва да изпълнятъ своитѣ задължения къмъ семейството си, къмъ обществото, къмъ отечеството и най-после къмъ цѣлото човѣчество. Не, най-великиятъ идеалъ, най-великото задължение на човѣка е да служи на Бога. Който служи на Бога, той може да служи и на цѣлото човѣчество. Да служишъ на Бога, това значи да служишъ на закона на любовьта. Служенето на Бога изключва всѣкакво подаяние. Който очаква на подаяние, той е извънъ закона на любовьта. Голѣма е скръбьта на любещия, на разумния човѣкъ, когато дойде при него нѣкой да проси. Защо? Защото и безъ да искатъ отъ него, той дава изобилно на всички. Той е изворъ, който блика непрестанно и подканя всички да пиятъ, колкото могатъ. Смѣшно е да дойде нѣкой съ своята чашка при този изворъ и да каже: Моля, дайте ми чаша вода! На кои хора се носи вода? На болнитѣ. Когато здравиятъ дойде до извора, той самъ, съ своята чаша, т. е. съ рѫката си, която Богъ му е далъ, ще черпи вода отъ извора, колкото иска. Ако е у дома си, той може да си послужи съ чаша, или съ стомна, но щомъ е при извора, никакви чаши, никакви стомни не му трѣбватъ. При какъвто изворъ и да се намирашъ, измий първо рѫката си добре, и пий отъ нея. Рѫката е носителка на енергия. Направете единъ опитъ, да пиете съ рѫката си направо, да видите, какви резултати ще имате. Измийте добре рѫцетѣ си и пийте единъ пѫть съ лѣвата рѫка и единъ пѫть съ дѣсната. Следъ това направете обратното: първо пийте съ дѣсната рѫка, а после — съ лѣвата. На нѣкои отъ васъ ще се види маловажно да правятъ такъвъ опитъ. Питамъ: не е ли маловажно, като отивате за пръвъ пѫть въ училище, учительтъ ви цѣла година да ви занимава съ кукички, съ чъртички? Ще кажете, че тия нѣща не сѫ маловажни, защото сѫ елементи на буквитѣ. Както кукичкитѣ и чъртичкитѣ сѫ важни, така сѫ важни и малкитѣ упражнения, които се даватъ въ живота на окултния ученикъ. Сега иде нова епоха, която носи велика наука за човѣчеството. Тази наука не търпи никакво невежество, затова трѣбва да започнете отъ малки, микроскопически опити и постепенно да вървите къмъ голѣмитѣ, къмъ великитѣ опити. Този методъ се спазва и въ науката, и въ лѣкуването: отъ малкитѣ къмъ голѣмитѣ резултати. Ако не върви по този пѫть, човѣкъ изпада въ съмнения, въ колебания. Ако върви по този пѫть, той казва: Това е опитано, провѣрено. Донасятъ ми една пита и казватъ: Прѣсна е тази пита! — Да, питата е прѣсна, но брашното е старо. Много пѫти съмъ провѣрявалъ това брашно, разлагане става въ него. Тъй щото, питата, която излиза отъ вашитѣ рѫце, е прѣсна, но брашното не е прѣсно. Който иска да поднесе нѣщо хубаво, чисто, той самъ трѣбва да отиде на воденицата, тамъ да смели малко жито, и съ това брашно да направи пита. Тогава той ще има право да каже: Ето една прѣсна пита, направена отъ чисто брашно! Тогава и азъ мога да кажа: Ето единъ ученикъ, който разбира закона! Какво правятъ сегашнитѣ хора? Взиматъ брашно отъ нѣкой дюкянъ, замѣсватъ го, направятъ хлѣбъ, или пита отъ него, опекатъ го, и следъ това носятъ последствията отъ този привидно прѣсенъ хлѣбъ. „И показа имъ рѫцетѣ си“. Този стихъ трѣбва да остане въ умоветѣ ви, понеже се намирате въ преходна стадия на развитие. Това положение създава редъ смущения въ сърцата и въ умоветѣ ви. Тия противорѣчия, обаче, сѫ необходими. Тѣ ще ви помогнатъ да намѣрите Христа. Де ще намѣрите Христа? Вие ще намѣрите Христа на всѣки кръстопѫть, при всички противорѣчия. И ако на вашитѣ рѫце е написана линията на сѫдбата, т. е., ако вие сте ученици на Христа, Той ще каже: „Миръ вамъ!“ — и ще ви покаже рѫцетѣ си. Тази е най-красивата опитность, която човѣкъ може да има на физическия свѣтъ — да види, че приятельтъ му, който е заминалъ, е живъ. Нѣма по-великъ, по-свѣтълъ моментъ за човѣка отъ този, да срещне Господа! Колцина отъ васъ иматъ смѣлостьта да Го срещнатъ? Когато младитѣ моми и момци трѣбва да срещнатъ онзи, когото обичатъ, тѣ изпитватъ страхъ. Защо? Две тълкувания има затова: едното тълкувание е, че тѣ, отъ свещенъ трепетъ къмъ своя възлюбенъ, се боятъ да го срещнатъ, да не сбъркатъ нѣщо, да не се откриятъ тѣхнитѣ недостатъци. Второто тълкувание: страхътъ се дължи на това, че се боятъ, да не би, като срещнатъ своя възлюбенъ, който е свѣтлина, да откриятъ безлюбието си, което се крие въ тѣхъ. На сѫщото основание, и хората се страхуватъ да срещнатъ Бога. Понеже Богъ е свѣтлина, тѣ се боятъ Той да не ги види такива, каквито сѫ въ действителность. Ако сърцата на хората бѣха чисти и възвишени, тѣ нѣмаше да се страхуватъ да срещнатъ Бога. Азъ бихъ желалъ да срещнете Христа и да изпитате не страхъ въ душата си, но свещенъ трепетъ! Бихъ желалъ да се проникнете отъ желанието да се занимавате главно съ сатурновата линия, добре да я проучите. Като ставате сутринь, спирайте погледа си върху тази линия. Който има тази линия, нека работи върху нея, да я корегира; който я нѣма, да работи за създаването ѝ. Всѣки може да създаде въ себе си линията на сѫдбата, или линията на щастието. Какъ може да се създаде тази линия? Ако си богатъ човѣкъ, започни да раздавашъ отъ богатството си. Ако си лошъ господарь, всѣки день прави опити да се отнасяшъ добре съ слугата си, да му давашъ повече свобода. Правишъ ли това, ще забележишъ, че тази линия постепенно почва да се явява. И тъй, знанието, което имаме, трѣбва да се заключава въ това, да приложимъ волята Божия къмъ окрѫжаващитѣ, понеже тѣ сѫ условия, въ които Богъ се проявява. Всѣко растение, всѣко животно, всѣки човѣкъ представятъ условия, къмъ които ние можемъ да изявимъ Бога. Всѣки, който ни обича, той е носитель на Божията Любовь. Който ни учи пъкъ, той е носитель на Божията Мѫдрость. Следователно, свѣтлината, която възприемаме, е Божественото, а тъмнината — човѣшкото. Въ това отношение, който иска да учи, да бѫде ученикъ на новото, той трѣбва да се занимава съ науката на сърцето. Той трѣбва да има такава любовь въ себе си, която да не се колебае отъ никакви спънки и противорѣчия въ живота. Умътъ на ученика трѣбва да бѫде толкова мощенъ, че никаква сила въ свѣта да не е въ състояние да замъгли неговата свѣтлина. Топлината на сърцето му трѣбва да бѫде по-силна отъ всѣкаква друга външна топлина. Ако поставите нѣкой металъ на действието на тази топлина, тя не ще може да го стопи изведнъжъ, но въ продължение на една година той ще претърпи коренна промѣна, ще се трансформира. Запримѣръ, топлината на човѣшкото сърце е толкова голѣма, че тя е въ сила да трансформира желѣзото въ неговата кръвь. Съ топлината на своето сърце, добриятъ човѣкъ е въ сила да трансформира не само желѣзото, но да превърне всички неблагородни метали, които се намиратъ въ кръвьта му, въ благородни. Да превърне неблагороднитѣ метали въ своята кръвь въ благородни, това е една отъ задачитѣ на всѣки човѣкъ, специално на ученика. Освенъ това, вие трѣбва да се учите, на всѣко нѣщо да давате такава цена, каквато природата е опредѣлила. Само по този начинъ, човѣкъ може да запази силитѣ на организъма си, които природата му е дала. Споредъ тази наука, човѣкъ може да запази и своя животъ. Хората се раждатъ, живѣятъ, остаряватъ, безъ да знаятъ, накѫде отиватъ. Тѣ казватъ, че отиватъ при Христа, но не знаятъ, какъ ще ги посрещне Христосъ. Когато нѣкой вѣрващи срещнатъ Христа, тѣ могатъ да се намѣрятъ въ сѫщото положение, въ каквото изпаднала една млада булка туркиня. Единъ младъ турчинъ решилъ да се ожени и споредъ тѣхния обичай, неговитѣ роднини трѣбвало да му намѣрятъ мома за женене. Той се надѣвалъ, че тѣ ще му избератъ красива мома. Въ деня на сватбата, лицето на момата било покрито съ було, тъй че и той не я видѣлъ. Вечерьта, като я въвелъ въ стаята си, едва тогава тя свалила булото си. Като я видѣлъ, той се изплашилъ отъ нейната грозота. Споредъ турския обичай, тя не трѣбвало да се явява безъ було предъ хората, затова запитала мѫжа си: На кого мога да се показвамъ? Той отговорилъ: Показвай се на когото искашъ, но само на мене не се показвай! Казвамъ: задъ красотата седи истината. Красивиятъ носи въ себе си образа на истината. Следователно, ако истината е въ васъ, и вие ще бѫдете красиви. Ако Богъ ви каже да се показвате на всички, това означава: ако истината е въ васъ, вие можете да се показвате на всички, т. е. на цѣлото. Който иска да знае, какво нѣщо е красотата, какво е животътъ, какво е свѣтлината и какво — любовьта, той трѣбва да има готовность да изпълнява волята Божия. Тази е задачата на ученицитѣ, които живѣятъ въ тази преходна стадия. Като изпълняватъ волята Божия, тѣ взиматъ участие въ съграждането на новото общество, на новия свѣтъ. Тѣ сѫ зидари, строители на новото. Въ това отношение, всѣки отъ васъ трѣбва да разполага съ новото знание, чрезъ което да послужи като мощенъ факторъ, като мощенъ центъръ за проявяването на Бога. Ако всички хора се съединятъ въ едно цѣло, тѣ ще бѫдатъ мощна сила, срещу която нищо не може да устои. За тази цель, отъ всички се изисква абсолютна вѣра, абсолютенъ вѫтрешенъ миръ, въ който всѣки да съзнава себе си като часть отъ Великото цѣло. При това съзнание, всѣки ще бѫде доволенъ отъ службата си, колкото малка и нищожна да е тя. Службитѣ, които човѣкъ заема на земята, се мѣнятъ. Споредъ дарбитѣ и способноститѣ си, ти днесъ ще заемашъ една служба, утре — друга, но всѣкога трѣбва да бѫдешъ доволенъ отъ повѣрената ти служба, и да гледашъ да я изпълнишъ съ любовь и съзнание. Бѫди доволенъ, че можешъ да свършишъ работата, която ти е дадена. Ако кажешъ, че тази работа не е за тебе и не отговаря на положението ти, съ това ти корегирашъ Божественото. Отъ васъ се изисква да вършите всичко съ благодарность. Колкото моловажна да е нѣкоя мисъль, приемете я въ себе си, дайте ѝ пѫть. Следниятъ моментъ ще дойде по-висока, по-свѣтла мисъль, и по този начинъ постепенно ще се качвате въ по-високъ свѣтъ, въ който ще видите, какъ работи мощниятъ Божи Духъ. И тъй, Христосъ и сега работи за повдигането на цѣлото човѣчество. Съ Него заедно трѣбва да работятъ всички хора. Казвате: Какъ ще се освободимъ отъ свѣта? Нѣма защо да се освобождавате отъ свѣта. Свѣтътъ трѣбва да извърши своята работа. Всички грѣшки, всички недостатъци на миналото, трѣбва да изгорятъ като сухи дървета. За въ бѫдеще, на земята нѣма да има паразити, нѣма да има тунеядци, нито грѣшници. Тѣ прекарватъ последнитѣ дни на своя животъ. Тѣ сѫ въ положението на стария човѣкъ, който е въ последнитѣ дни на живота си, и затова казва: Дайте ми да си хапна отъ това, отъ оново; дайте ми да си пийна, че да замина съ затворени очи за този свѣтъ. Той ще си отяде, ще си замине, и нѣма повече да дохожда на земята. Такова е решението на невидимия свѣтъ. Ония пъкъ, които отъ създаването си още, сѫ вършили волята Божия, тѣ сѫ носители на Божията Любовь и сега, и въ бѫдещитѣ дни. Следователно, който разбира волята Божия, нека я изпълни; който не я разбира, нека отвори свещената книга на живота, да се моли, да чете по нея, докато я разбере. Мнозина считатъ за унижение да се молятъ. Не, молитвата е разговоръ, единение съ Бога. Понеже човѣшката душа, отъ вѣковетѣ още, носи въ себе си наслоявания, тя не може да разбере волята Божия. Ето защо, човѣкъ трѣбва да се моли на Бога, Той да го очисти, да го освободи отъ този товаръ, да познае себе си, да познае ближния си, да познае и Бога. Дълго време трѣбва да се моли човѣкъ, докато молитвата му отиде до Бога. Първо тя минава презъ слугитѣ Му, а после достига при Бога. Отъ Божиитѣ слуги зависи, доде ще отидатъ вашитѣ молитви. По този случай, турцитѣ иматъ следната поговорка: „Господарьтъ дава, слугитѣ не даватъ“. Слугитѣ спъватъ хората. Затова, първо на тѣхъ трѣбва да се молите. Съ това се обяснява произхода на жертвоприношението, което се е правило въ старитѣ времена. Значи, жертви сѫ принасяли не на Бога, но на Неговитѣ служители — духоветѣ, които хората раздѣляли на добри и лоши. Когато отивате при нѣкой министъръ, първо слугата ви посреща и казва: Господарьтъ не е разположенъ, не може да ви приеме. Какво трѣбва да направите, за да ви приеме господарьтъ? Ще турите четири-петь звонкови монети въ рѫката на слугата; той веднага ще отвори вратата и ще каже: Заповѣдайте, господарьтъ е свободенъ! Казвате: Мѫчно се отива при Бога! Не, лесно се отива при Бога, при министъра, но първо трѣбва да се справите съ разсилнитѣ, на тѣхъ трѣбва да се молите. Днесъ всички хора се молятъ първо на разсилнитѣ въ себе си, а после на Бога. Щомъ дойдатъ до Бога, тѣ ще се разговарятъ съ Него, и Той ще ги изведе на правия пѫть. Тогава Христосъ ще каже: „Елате, вие, благословени отъ Отца Моего, да наследите Царството Божие“! „И показа имъ рѫцетѣ и ребрата си“. Сега и вие, всѣка сутринь, въ продължение на единъ месецъ, наблюдавайте лѣвата, т. е. царствената си рѫка, безъ да я критикувате. Пожелайте дълбоко въ душата си тя да се оформи. Ако това не може да стане въ кратко време, пожелайте да я видите поне на сънъ, да знаете, какъ да я корегирате. Средниятъ пръстъ на рѫката представя справедливостьта, съвѣстьта, или както нѣкои я наричатъ човѣщината въ хората. Който нѣма съвѣсть, т. е. човѣщина въ себе си, той не може да се нарече човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата. Ако линията на сѫдбата, т. е. на щастието е добре развита въ човѣка, това показва, че неговото сърце е широко отворено и щедро. „И показа имъ рѫцетѣ и ребрата си и каза имъ:Миръ вамъ!“ 3. Беседа отъ Учителя, държана на 18 септември, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Деньтъ Господенъ „А деньтъ Господенъ ще дойде като крадецъ ноще“ . . . II Петрово Послание 3:10. За съзнателния човѣкъ има две важни основни разбирания на живота, два важни момента. Първиятъ моментъ е подобенъ на онзи, който воюващата страна взима предъ видъ: да бѫде добре въорѫжена, за да отвори силенъ артилерийски огънь, съ който да разруши неприятелскитѣ окопи. Щомъ успѣе да разбие неприятеля, тя е постигнала вече своето тържество. Вториятъ моментъ е да настане миръ въ живота на човѣка, за да съгради нѣщо ново. Сега ще прочета трета глава отъ II Петрово Послание, да видите, какъ трѣбва неприятельтъ да се обстрелва. Това е бомбардировка. Казвате: Кога ще бѫде това? — Не е важно кога, но скоро ще бѫде. Военнитѣ сили на невидимия свѣтъ сѫ приготвили вече стрелитѣ си, и въ нѣколко години само ще видите всичко, което тѣ сѫ постигнали. Това се отнася само до ония, които сѫ въ окопитѣ, а не за мирнитѣ хора. Апостолъ Петъръ, който разбира отъ военното изкуство, говори за топоветѣ на невидимия свѣтъ. „А деньтъ Господенъ ще дойде като крадецъ ноще, въ който небесата ще прейдатъ съ бучение, а стихиитѣ разгорявани ще се стопятъ, и земята, и дѣлата по нея ще изгорятъ“. ( — 10 ст.). Когато учениятъ, окултистътъ или адептътъ чете тази глава, душата му се изпълва съ радость, но когато свѣтскиятъ човѣкъ чете тази глава, космитѣ му настръхватъ. Защо? — Отъ разбиранията на човѣка зависи. Това сѫ две различни разбирания. Когато затворътъ се руши, затворницитѣ се радватъ и веселятъ, а надзирателитѣ треперятъ за отговорностьта, която лежи върху тѣхъ. Когато градятъ затвори, богатитѣ се радватъ, че крадцитѣ и апашитѣ ще влизатъ тамъ; обаче, когато крадцитѣ и разбойницитѣ виждатъ, че градятъ нови затвори, тѣ се окайватъ, защото знаятъ, че за тѣхъ се отварятъ повече мѣста. Въ това отношение, свършването на свѣта представя нова, велика епоха, защото, ако старото не се разруши, новото нѣма да дойде, необходимъ за пречистването на земята, е водата, но засега тя не е въ сила да я пречисти. Тя отчасти само я пречиства, не може изцѣло; все остава известна поквара на земята, която водата не може да пречисти. Ето защо, отъ потопа насамъ, или отъ създаването на свѣта, грѣхътъ Земята трѣбва да се пречисти! Единъ отъ елементитѣ, постоянно се увеличава. Ние не говоримъ за грѣха въ отдѣлния човѣкъ, понеже грѣхътъ, пороцитѣ сѫ колективни. Ако въ сърцето на нѣкой човѣкъ има зависть, злоба, умраза, тя не е само негова; той самъ не я е родилъ, въ всички сѫщества има злоба. Тия отрицателни качества сѫществуватъ и въ растенията, както и въ най-малкитѣ животни. Нѣкой казва: Лошо е моето сърце. — Ако само твоето сърце е лошо, добре ще бѫде, но не е само то лошо; всички сърца сѫ лоши. Какво се разбира подъ думитѣ „лошо сърце“? — Това сѫ ония елементи въ дадена почва, отъ които се съгражда човѣшкото сърце. Значи, лошото, нечистото е въ самитѣ елементи. Азъ наричамъ тия нечисти нѣща психически утайки, останали отъ миналото. Пространството, презъ което нашата земя минава, е пълно съ остатъци отъ развалени свѣтове. Отъ преди милиони години още слънчевата система е попаднала въ такова поле на развалини, вследствие на което и цѣлата земя се е развалила. Защо е станало така, сега нѣма да обяснявамъ. Това знание се отнася само за свѣтлитѣ умове, които трѣбва да разбиратъ великитѣ Божии планове. То не се отнася до обикновенитѣ умове. За тѣхъ то е само даденъ фактъ. Съвременнитѣ учени ще кажатъ: Докажи това! Това не е за доказване, то е било въ нашето минало. За да го разберете, вие трѣбва да си представите единъ грамаденъ кинематографически апаратъ, съ много дълга лента, която да се върти день и нощь непрекѫснато цѣли сто години, за да видите пълната картина. Само по този начинъ можете да си представите земята въ пѫтя на своето движение. Въ Битието, първа глава, е казано: „Въ начало Богъ създаде небето и земята. И земята бѣше неустроена и пуста“. Понеже въ началото земята бѣше неустроена и пуста, т. е. слаба, като премина презъ тази область, тя пое въ себе си редъ нечистотии, отъ които и до днесъ още не може да се освободи. И впоследствие, колкото Господъ и да я преустройвалъ, въ нея все останало нѣщо отъ това зло. Сега невидимиятъ свѣтъ употрѣбява огъня като най-ефикасно срѣдство за пречистване на земята, и ние навлизаме вече въ нова зона, въ едно Божествено състояние на материята, дето всички тия нѣща ще се преустроятъ и пречистятъ. Какъ? Посредствомъ този Божественъ огънь. Значи, новиятъ животъ, който сега иде на земята, ще възпламени тази материя и ще я превърне въ нова, по-фина. Всичко онова, което е за полза, ще го въздигне, а всичко онова, което не е за полза, ще го изхвърли навънъ, чрезъ Божественитѣ токове. Въ пространството има пѫтища, чрезъ които всичко непотрѣбно ще бѫде изхвърлено навънъ, както вие изхвърляте остатъцитѣ отъ домоветѣ си. Казвамъ: ученитѣ, които се занимаватъ съ процеса на растенето, забелѣзватъ, че презъ пролѣтьта въ почвата се развива приятна топлина. Тази топлина се нарича животворенъ магнетизъмъ, или споредъ индуситѣ — жива прана. Тази топлина се усѣща не само презъ пролѣтьта, но и презъ месецъ августъ. Ако отидете на Витоша презъ тѣзи месеци, ще усѣтите, че отъ растенията лъха една мека, приятна топлина. И тъй, деньтъ Господенъ е день на нова епоха. Тази епоха иде, понеже на земята сѫ дошли много сѫщества, които сѫ се отклонили отъ Божия пѫть. Когато тѣзи сѫщества сѫ били въ ангелския свѣтъ, считали сѫ ги като гѫсеници на Божественото дърво. Като мислили дълго време, какъ да се освободятъ отъ тѣхъ, най-после ангелитѣ намѣрили способъ: тѣ ги изпратили на земята. Следователно, лошитѣ хора сѫ тия, които сѫ опетнили всичко въ свѣта. На земята нѣма нито една света, чиста идея, която хората да не сѫ опетнили. Ти имъ говоришъ за Господа, тѣ казватъ: Това е празна работа! Ти имъ говоришъ за чистъ и светъ животъ, тѣ казватъ: Това е празна работа! Ти имъ говоришъ за ядене и пиене, тѣ казватъ: Това е реалното въ свѣта! Тѣ считатъ яденето и пиенето за единствено реално нѣщо, което остава въ живота. Да се молятъ на Бога, това е празна работа. Да се обичатъ, това е празна работа, фантазия. Да отглеждатъ деца, това било мѫчение — и то е празна работа. Тѣ казватъ: Що ви трѣбва да си губите времето, да се мѫчите съ отглеждане на деца? Ние трѣбва да ядемъ и да пиемъ! Това ще ни остане. Вследствие на тази идея, земята е минала презъ тази нечиста область и се е опетнила. Хората сѫ влѣзли въ фазата на месоядството. Всички хора, които днесъ употрѣбяватъ месна храна, сѫ придобили нѣщо животинско въ характера си. Тѣ почти не мислятъ за Бога и казватъ: Всичко, което е създадено въ свѣта, трѣбва да се яде — нищо повече! Като изследвамъ месната храна, намирамъ, че на физическия свѣтъ тя представя голѣмо зло за човѣчеството. Ако нѣкой иска да изяде една кокошка, напримѣръ, която е готова да се жертвува за него отъ любовь, това е другъ въпросъ, той може свободно да я изяде. Тогава ние разбираме живота като цѣлокупность. Когато ядете месна храна, това подразбира, че животното, на което ядете месото, влиза въ цѣлокупния животъ. Ако днесъ заколите и изядете едно животно, което не се намира на еднакъвъ уровенъ на развитие съ васъ и не е готово доброволно да се пожертвува, то спъва вашето развитие. Месната храна сега не е хигиенична и не съставя благоприятно условие за човѣшкото развитие, защото вибрациитѣ на тази храна сѫ отъ другъ родъ, несъответенъ за хората. Понеже тѣзи сѫщества сѫ отъ по-низка еволюция, тѣ ставатъ причина за слизането на хората къмъ земята. Ето защо, който яде месна храна, съ това той си приготвя вече условия за своето разрушение. Има хора, които не могатъ да ядатъ даже и нѣкои растителни храни. Напримѣръ, стомахътъ на много хора не приема бобъ. Следователно, ние трѣбва да дойдемъ до онази храна, която подхожда на новия животъ. Азъ говоря това за онѣзи хора, които отъ научно гледище трѣбва да си избиратъ храна, която подхожда на тѣхното развитие. Другитѣ хора могатъ да употрѣбяватъ, каквато храна искатъ. Невидимиятъ свѣтъ допуща всичко, но сѫщевременно държи отговорни разумнитѣ сѫщества за всички нарушения на законитѣ. Питате: какво представя земята? Земята е Божествено училище. Тя не е училище за апаши, за престѫпници, нито за беззаконници и грѣшници. Това всички трѣбва да знаятъ! Ако на земята сѫ се наплодили грѣшници, затова има редъ причини. Онѣзи разумни сѫщества, които сѫ създали земята, иматъ планъ за хващане на тия разбойници. Тѣ сѫ записали имената имъ. Тѣ знаятъ, колко лъжци и крадци има въ Англия, въ Америка, въ Франция, въ Германия и другаде. Хиляди години сѫ употрѣбили, за да изучатъ характера имъ. Хитри, умни сѫ тия крадци. Като наближи да ги хванатъ, тѣ избѣгватъ. Сега нѣкои мислятъ, да не би и тѣхното име да е между записанитѣ. За да се напише името на нѣкой човѣкъ въ черния списъкъ, това не става произволно. Престѫплението, злото, което се е явило първоначално, се заключава въ това, именно, че онѣзи, които първи въ свѣта сѫ приели Божествения животъ, не сѫ го употрѣбили за общото благо, за славата Божия, но сѫ го употрѣбили за свои лични цели. Следователно, въ преминаването презъ тази зона, хората сѫ се самозаблудили и започнали да мислятъ, че животътъ, който иматъ, е тѣхенъ, вследствие на това тѣ казватъ: Ние можемъ да живѣемъ, както искаме. Да, вие можете да живѣете, както искате, ако сте божества, но ако човѣкъ мисли, че може да се ражда, да живѣе и да умира, както иска, това е неразбиране на великия законъ на Битието. Значи, първото нѣщо, което се е случило на земята, е отдѣлянето на човѣка отъ Бога. Човѣкъ е погледналъ на Бога, като на материаленъ обектъ, съ който може да разполага, както иска. Той отрекълъ Бога, понеже Го счелъ за материално сѫщество. Въпреки това, нѣма сѫщество въ свѣта, което, като грѣши, да не усѣща гризене на съвестьта и да не страда. Страданията, които имате, сѫ зовъ на Божественото, което не удобрява вашитѣ постѫпки. Въ даденъ случай, страданията изразяватъ негативния Божественъ езикъ, който казва: Тази постѫпка не е права; има нѣщо право въ нея, но има и нѣщо криво, изправи го. Ти се радвашъ за нѣщо, но едновременно съ това и скърбишъ. Защо? Въ едно отношение си правъ, въ друго отношение си кривъ. Божествената Правда казва: Ти тукъ постѫпи право, но тамъ постѫпи криво. Ти казвашъ: Азъ имамъ желание да постѫпвамъ право, да служа на Бога. — Да, но ти имашъ желание да служишъ и на себе си, да служишъ и на ближнитѣ си. Нѣкои хора не съзнаватъ, че служатъ повече на ближнитѣ си, отколкото на Бога. Напримѣръ, има англичани, българи, германци и други, които надигатъ пушката си и казватъ: Азъ трѣбва да служа на отечеството си, трѣбва да се пожертвувамъ за него! Казвамъ: по-добре е да пожертвувашъ живота си за Бога. Той казва: Все едно, азъ не служа на себе си, служа на отечеството. Съ това той оставя Божественото на заденъ планъ. Всеки иска да живѣе за себе си, да забогатѣе, да уреди нѣкоя своя материална работа, и гледашъ, сънъ го не хваща: работи, труди се, за нищо друго не мисли. Дойде ли до Бога, казва: Не зная, какъ седи тази работа. Кой е ходилъ на другия свѣтъ, да каже, какво има тамъ? И по този начинъ, ние туряме на заденъ планъ единственото реално нѣщо въ свѣта — Бога. Но като дойде онзи важенъ елементъ, който ще изгори материята, ще видимъ, че отъ човѣка не е останало нищо, освенъ прахъ отъ коститѣ му. И отъ този прахъ нѣма да различишъ, коя материя е била на Ивана, коя на Петко, коя на българинъ, коя на англичанинъ — всичко се е стопило. Засега има англичани, има българи, има всѣкакви народи, но като дойде този огънь и стопи всичко, нѣма да познаете, кой какъвъ е билъ. И тъй, новата епоха ще дойде съ нова раса, следъ което ще настане особено дѣление на хората — всѣки ще заеме своето мѣсто. Пакъ ще има народи, пакъ ще има хора, но съ нови имена. Тогава българинътъ нѣма да се нарича Вълко, нито англичанинътъ — Блякстонъ, т. е. черниятъ свещенъ камъкъ. „Деньтъ Господенъ“, това е едно отъ най-великитѣ събития, които могатъ да се случатъ на земята. Ние не говоримъ само за външния, за физическия свѣтъ. Че въ природата ставатъ промѣни, въ това нѣма никакво съмнение. Астрономитѣ, които наблюдаватъ цѣлата природа, виждатъ, че всѣки день ставатъ промѣни, било въ атмосферата, било въ слънцето, било въ цѣлата вселена. Такива промѣни сѫ ставали и другъ пѫть, но сега се усѣща особена топлина, на която могатъ да издържатъ само праведнитѣ. При тази топлина човѣкъ минава особени състояния, презъ каквито болниятъ минава. Презъ време на болестьта си той толкова изнемощява, че едва се държи на краката си; всички мазнини въ тѣлото му се стопяватъ, но следъ това вече се чувствува обновенъ. Такова ще бѫде състоянието на праведнитѣ. Тѣ ще бѫдатъ като болни, но ще се освободятъ отъ всички излишни вещества въ организъма си, и щомъ оздравѣятъ, ще бѫдатъ леки, като че сѫ облѣчени въ тънка, копринена материя; тѣ ще тежатъ едва 10 грама, а нѣкои отъ тѣхъ даже единъ грамъ. Този грамъ ще бѫде тѣхниятъ активъ. Грѣшнитѣ пъкъ ще се стопятъ, отъ тѣхъ нищо нѣма да остане. Сега, ще се спра върху думитѣ „отецъ, майка, баща, братя и сестри“, които ще изтълкувамъ. Бащата, това е най-светото отношение, начатъкъ на живота. Майката означава условията, почвата, въ която нѣкога, въ миналото още, този животъ се е развивалъ. Братята и сестритѣ сѫ условията, които способствуватъ за развиване на съзнанието. Като говоримъ за Бога, ние разбираме онази Първична Причина, която е турила всичко въ действие, която и днесъ още работи, но не сама, а колективно. Господниятъ день иде на земята да освободи хората. Кой ще освободи хората, освенъ Богъ? Днесъ въ всички камари се събиратъ представители, разискватъ по въпроса за свободата на народитѣ, но нищо не може да се постигне. Защо? Нѣматъ начинъ, срѣдства, съ които да си послужатъ. Освобождението на народитѣ ще дойде отъ невидимия свѣтъ. По какъвъ начинъ? Чрезъ огънь. Азъ не говоря за видимия огънь, който може да се мѣри съ градуси. Огъньтъ, който ще освободи хората, не може да се мѣри съ никакви градуси, даже и на 35 милиона градуси не можемъ да го изчислимъ. Предполага се, че слънцето има топлина 35 милиона градуси, а този огънь, за който говоря, не може да се измѣри съ никакъвъ термометъръ. Само той е въ сила да пречисти сърцата и умоветѣ на хората. Когато дойде този огънь, той веднага ще пречисти сърцето ти, ще го освободи отъ всички безпокойствия и смущения, и то ще светне. Когато този огънь засегне ума ти, всички противорѣчия ще изчезнатъ, и ти ще се освободишъ отъ тежкитѣ и мрачни мисли. Когато дойде този огънь, праведнитѣ ще възкръснатъ, ще излѣзатъ отъ гробоветѣ си и ще влѣзатъ въ новия животъ. Питамъ: има ли нѣщо страшно въ деня Господенъ? Казано е въ Писанието: „Когато дойде деньтъ Господенъ, слънцето ще потъмнѣе“. Който чете по буква, той ще разбере нѣщата буквално; който чете и разбира по духъ, въ тѣзи думи той ще разбере друго нѣщо. „Слънцето ще потъмнѣе“, подразбира, че великитѣ държави, които сега управляватъ, ще изчезнатъ. Свѣтската власть ще потъмнѣе. Луната пъкъ означава всички видове религии, всички религиозни системи. И наистина, всички, религии в свѣта губятъ ума и дума, не знаятъ, какъ да напѫтватъ хората. Нѣма религия днесъ, която може да посочи на хората правия пѫть. Всѣка църква казва: Елате при насъ и ще се спасите. Тѣ разглеждатъ спасението като процесъ на бѫдещето. Спасението не е въпросъ нито на миналото, нито на бѫдещето; то не е извънъ времето и пространството. То е въпросъ на настоящето, въпросъ на времето и пространството. Пророкътъ казва: „Ако чуете гласа Му още днесъ, не отлагайте, защото така само ще се спасите“. Като се казва, че деньтъ Господенъ ще изгори земята, това подразбира, че той ще лиши хората отъ последнитѣ срѣдства за развитие. Кои хора? Онѣзи, които сѫ закъснѣли въ своята еволюция. Той ще ги доведе дотамъ, че нѣма да иматъ условия за развитие. Настава вече този день на земята, когато хората повече не ще могатъ да се лъжатъ. Днесъ и децата познаватъ, дали имъ се говори истината, или не. Днесъ мѫчно може да се каже на човѣка нѣкаква лъжа. Ти можешъ да излъжешъ единъ гостилничарь най-много три пѫти, но четвъртиятъ пѫть не можешъ да го излъжешъ. И държавитѣ не могатъ да се лъжатъ. Тѣ сѫ взели такива крути мѣрки срещу лъжата, че никой не може вече да ги лъже. Вземешъ ли паспортъ, не можешъ вече да лъжешъ. Въ време на война единъ шпионинъ се опиталъ да пренесе нѣкакво тайно писмо, което турилъ въ кухинитѣ на зѫбитѣ си, които отгоре запушилъ съ пломба. Идва началникътъ на тайната полиция отъ Германия и пита: Еди-какъвъ си господинъ дохожда ли тукъ? — Да. — Позволително дадохте ли му? — Дадохме му. — Защо? Началникътъ веднага заповѣдва да го проследятъ: спира го, бръква въ устата му и съ една кукичка изважда пломбата отъ зѫбитѣ. Въ кухината намира тайното писмо. Питамъ: какъ е могълъ този началникъ да се домогне до тази тайна и да извади писмото отъ зѫба на шпионина? Тъй че, каквото се върши въ Парижъ, въ Лондонъ, въ Берлинъ или другаде, на всички става известно. Англичанитѣ оставаха очудени, когато виждаха, че германцитѣ знаятъ, по какво направление ще вървятъ тѣхнитѣ параходи. Когато генералъ Киченеръ тръгна съ парахода си, германцитѣ знаеха вече това; тѣ туриха на пѫтя мини, и по този начинъ потопиха парахода му. Когато рускитѣ представители отиваха на гости въ Англия, тѣ се очудваха, защо английскитѣ параходи кривуличили натукъ, натамъ, а на три мѣста даже слизали отъ парахода. Всичко това тѣ правили, защото се съмнявали, да не би нѣкѫде да има устроена засада противъ тѣхъ. Казвамъ: ние сме дошли вече до положение, при което хората сѫ почти ясновидци. Когато двама души сѫ въ хармония, т. е. когато се обичатъ, тѣ могатъ да образуватъ две станции — на предаване и възприемане. Единиятъ отъ тѣхъ ще бѫде трансформаторъ, въ който идеитѣ ще се приематъ и предаватъ на другия, който чрезъ ума на първия ще чете. Тѣ сами се чудятъ, какъ става това, че каквото единиятъ е намислилъ, вториятъ го знае вече. Това става, защото между тѣхъ се образува единъ фокусъ, въ който идеитѣ се отразяватъ. Такъвъ случай имаме въ Америка. Единъ професоръ по музика преподавалъ уроци по пияно на една млада ученичка. Той се очудвалъ, когато забелязвалъ, че тя, както седѣла на пияното, могла да съобщава всичко, каквото ставало на улицата. Когато професорътъ не билъ на мѣстото си, тя не могла да съобщи нищо. Значи, тя се свързвала съ ума на своя професоръ и чрезъ него съобщавала всичко, каквото ставало на улицата. По сѫщия начинъ мнозина отъ васъ могатъ да виждатъ, какво се върши далечъ отъ тѣхъ, но въ присѫтствието на другъ нѣкой, който ще послужи като фокусъ, като срѣдоточие. Въ този смисълъ, хората представятъ срѣда единъ за другъ. Дойде нѣкой човѣкъ при васъ, и вие, безъ да подозирате, ставате ясновидци въ негово присѫтствие. „Деньтъ Господенъ иде!“ Радвайте се, че Богъ иде сега въ свѣта! Защо? Защото Той става за насъ фокусъ, презъ който можемъ да виждаме ясно. Той ще ни открие нѣщата. Като дойде на земята, Той ще ни покаже всичко. Нѣкой седи, мисли, не иска да се самоотрече и казва: Какъ мога да живѣя по другъ начинъ? Оставете една мома да гледа едно малко дете, и наблюдавайте, какво ще прави. Като поседи детето седмица при нея, тя ще каже: Това дете не е за мене, не мога да го гледамъ. Но ако тази мома се влюби въ нѣкой момъкъ и се ожени за него, ще видите, че следъ една година вече тя е готова да гледа не само едно дете, но и повече отъ едно. Защо? Защото влюбването представя фокусъ, презъ който тя вижда нѣщата въ друга свѣтлина. Азъ не говоря за обикновената любовь. Не е любовь това лъжливо, фалшиво понятия, което хората иматъ за любовьта; и семейството днесъ не е това, което хората търсятъ. Когато двама души иматъ единъ общъ центъръ помежду си, тѣ сѫ въ състояние да се жертвуватъ единъ за другъ. Следователно, ние считаме истинско вѣрую това, което се явява като резултатъ на връзка между Бога и човѣка. Когато образуваме общъ центъръ, общъ фокусъ съ Бога, ние ще бѫдемъ готови заради Него да жертвуваме всичко. Който не е готовъ да се жертвува за Бога, той нѣма никакво вѣрую; който е готовъ да се жертвува, той има опредѣлено вѣрую. Подъ думата „жертва“, азъ разбирамъ човѣкъ да е готовъ да жертвува и дома си, и жена си, и богатството си, и живота си — всичко да жертвува! А тъй, да седишъ, да четешъ молитви, това е предисловие само на жертвата. Жертвата подразбира абсолютна свобода, безъ никакви колебания. Който има общъ центъръ съ Бога, въ него не може да дойде никакво съмнение. Въ такъвъ човѣкъ страданията, мѫчнотиитѣ, неволитѣ сѫ само на повърхностьта. Тѣ иматъ такова значение за него, каквото прахътъ има за тѫпана. Барабанчикътъ взима своята прѫчица, удря съ нея тѫпана, и всѣкакъвъ прахъ изчезва. Следователно, всички страдания, всички нещастия и мѫчнотии за човѣка не сѫ нищо друго, освенъ прахъ върху тѫпана. Когато барабанчикътъ дойде съ своята прѫчица, т. е. съ своя умъ и започне да удря съ нея върху тѫпана, всички нечисти мисли и желания изчезватъ отъ човѣка; той постепенно се освобождава отъ тѣхъ. Казвате: Лесно се говори. Не, това сѫ думи, които могатъ да се схванатъ и приложатъ. Първото нѣщо: когато човѣкъ говори, той трѣбва да си служи съ думи, които самъ добре разбира. Казваме, напримѣръ: вода, хлѣбъ, огънь, день, нощь и т. н. Ние разбираме тия думи, тѣ предизвикватъ въ насъ цѣли картини. Като кажемъ „день“, разбираме изгрѣването на слънцето. Като кажемъ “нощь“, разбираме залѣзването на слънцето. Като кажемъ „пролѣть“, разбираме появяването на растенията. Като кажемъ „лѣто“, разбираме узрѣването на плодоветѣ. Като кажемъ „есень“, разбираме прибиране на хранитѣ и пълното узрѣване. Като кажемъ „зима“, разбираме снѣгъ. Като кажемъ младость, старость, това сѫ думи, които напълно разбираме. Казвате, напримѣръ, правда. Какво разбирате подъ думата „правда“? Разбирате ли значението на думата правда, както разбирате думитѣ хлѣбъ, огънь? Какво разбирате подъ думитѣ „концепция и перцепция“? Концепция означава зачатие на идеитѣ, т. е. мислено построяване на нѣщо. Какво означава думата „перцепция“, или думата „интуиция“? Това сѫ сложни думи, които трѣбва да се изяснятъ. Частичката „ин“ въ думата интуиция означава вѫтре; „тау“ пъкъ означава главното условие на живота — Богъ — Който се е проявилъ отвѫтре-навънъ. Богъ влияе на човѣка съ своя умъ, и той му се подчинява, като придобива общъ центъръ съ Него. Тогава казваме, че този човѣкъ има интуиция. Интуиция може да има само онзи човѣкъ, който има обща връзка съ Бога, съ Първичната Причина. И животнитѣ иматъ връзка съ Бога. Чрезъ ума на Бога тѣ се направляватъ, и по този начинъ избѣгватъ много нещастия. Ако и ние сме свързани съ ума на Бога, ще знаемъ, кога ще дойде Господниятъ день. Нѣкои тълкуватъ този стихъ по своему и казватъ: Свѣтътъ ще се свърши, затова бързайте да раздадете всичко, каквото имате. Мнозина раздаватъ богатството си, но свѣтътъ не се свършва. Това е користолюбие. Ако имашъ пари, не ги раздавай, но работи съ тѣхъ, че и другитѣ да се ползуватъ. Раздай богатството си въ Господния день! Други казватъ: Щомъ свѣтътъ ще се свърши, да ударимъ на ядене и пиене! — И това не е право. Ако е въпросъ да раздадешъ богатството си съ цель да се устройватъ училища, да се извадятъ беднитѣ хора отъ лошитѣ условия на живота, да имъ се дадатъ хигиенични жилища, да се погрижатъ за развитието на ума и на сърцето имъ, това раздаване има смисълъ. Обаче, ако се грижатъ само за тѣлата на беднитѣ и пакъ ги оставятъ при лоши условия за тѣхния умъ и за тѣхното сърце, това раздаване не е на мѣсто. По-добре е въ такъвъ случай да оставишъ бедния да си живѣе въ своята стара хижа, отколкото да го поставишъ въ хубава кѫща, безъ да се погрижишъ за неговия умъ и за неговото сърце. Преди всичко, ти трѣбва да го възлюбишъ! Ако само нахранишъ човѣка и го оставишъ на произвола на сѫдбата, по-добре не го нахранвай. Да направишъ физическо добро, значи да дадешъ на човѣка само половинъ кило хлѣбъ, и следъ това да го изоставишъ. Това е първото добро. Второто добро, до което хората сѫ дошли е, като нахранятъ човѣка, да му дадатъ легло за нощуване, и на другия день да кажатъ: Ти скоро ли ще заминавашъ? Това е духовното добро. Божественото добро пъкъ седи въ следното: следъ като си нахранилъ човѣка, следъ като си му далъ легло за нощуване, на другия день да му кажешъ: Тукъ има едно училище; ще се запишешъ въ него да учишъ! Ще живѣешъ по Бога и ще се молишъ. И тъй, ако кажешъ, че си далъ нѣкому половинъ кило хлѣбъ, значи, ти си достигналъ до физическото добро. Ако кажешъ, че си го нахранилъ и си му далъ легло за нощуване, това е духовното добро. И най-после, ако си го пратилъ на училище, това е Божественото добро. Нѣкой казва: Азъ не мога да търпя този човѣкъ. Питамъ: ами тебе какъ търпи Богъ? Ти имашъ вече единъ образъ на търпение. Азъ виждамъ, какъ Богъ търпи всички сѫщества. На една млада сестра, която страда отъ очеболие, отъ примрежване на очитѣ, казвамъ: ако искашъ да се излѣкувашъ, трѣбва да имашъ търпение и вѣра! Ти трѣбва да изхвърлишъ киселото, което се съдържа въ сърцето ти, да обикнешъ всички хора. Обаче, единъ день, както чела, дошла до единъ силенъ Божественъ моментъ, който проникналъ въ съзнанието ѝ; очитѣ ѝ веднага се прояснили, мъглата изчезнала, и у нея се явило ново съзнание. Казвамъ: не търсете великитѣ опити въ свѣта! Не търсете голѣмитѣ чудеса! Ако река да мръдна земята отъ нейния пѫть, за да направя нѣкакво голѣмо чудо, съ това ще причиня нещастие на човѣчеството, но пакъ нѣма да го преобразя. Ако спра земята въ нейния пѫть, или преместя Витоша отъ нейното мѣсто, какво добро ще допринеса съ това? Днесъ свѣтътъ не се поправя съ чудеса. Казвате: Могатъ ли да станатъ тия чудеса? — Могатъ, но кога? — Когато Витоша олекне изгуби отъ теглото си и остане само единъ грамъ. А сега, тъй както е тежка, това не може да бѫде. Първо вие трѣбва да знаете закона за превръщане на тѣлата, за преорганизирането имъ, какъ могатъ да ставатъ леки. Защо, напримѣръ, вие не можете да отидете при Бога? Той ви чака да се очистите, да олекнете. Човѣшката душа на повърхностьта си има много каль, събрана отъ миналото, затова хората трѣбва да минатъ презъ Божествения огънь, всичко да се стопи, да се пречисти. Всички хора трѣбва да минатъ презъ този огънь! Не мислете, че нѣкой ще се освободи отъ Божествения огънь! Дали ще бѫдете живи или умрѣли, въ гробищата или извънъ тѣхъ, вие неизбѣжно ще минете презъ него. Праведнитѣ ще се събудятъ, ще оживѣятъ отъ него, а грѣшнитѣ ще изгорятъ, ще изчезнатъ. Богъ е милостивъ и къмъ тѣхъ. Въ края на краищата, и тѣ ще придобиятъ нѣщо, ще се очистятъ отъ този огънь. Христосъ казва: „Жена, кога ражда, на скръбь е, но като роди, забравя скръбьта си, защото се е родилъ човѣкъ на свѣта“. По сѫщия начинъ, когато човѣкъ се роди изново, радва се, защото душата му се, освобождава. Той започва да обича всички хора по новъ, Божественъ начинъ. Когато хората искатъ да бѫдатъ обичани, тѣ търсятъ, именно, тази любовь. Защо трѣбва хората да се обичатъ? На този въпросъ вие сами ще отговорите. Въ Писанието е казано: „Обичай ближния си, като себе си!“ Значи, всѣки трѣбва да обича ближния си, понеже той представя едно стѫпало за неговото повдигане. Следователно, безъ стѫпалото на твоя ближенъ ти не можешъ да се повдигнешъ, да направишъ крачка напредъ. И когато казваме, че човѣкъ трѣбва да се жертвува, причината е пакъ сѫщата — да се повдигне. Задъ всички поети, писатели, музиканти, художници все седи нѣкой, който ги обича. Ако нѣмаше кой да ги обича, отъ тѣхъ нищо не можеше да се очаква. Тъй щото, ако нѣкой музикантъ е великъ, причината за това седи въ онази душа, която го обича и вдъхновява. Нѣкой казва: Мене никой не ме обича. — Ако никой не те обичаше, ти щѣше да останешъ като нѣкоя малка жаба въ блатото, по цѣлъ день да крѣкашъ. Ако се намѣри човѣкъ, който може да обикне една жаба, както трѣбва, и тя ще се повдигне. Обаче, опасно е човѣкъ да обича жабата, както човѣка. Той ще обича жабата по особенъ начинъ. Затова е казано: „Не обичайте свѣта!“ За кой свѣтъ се отнася това? — За разваления свѣтъ, който всѣки день се руши и изчезва. Днесъ повечето хора лежатъ въ този свѣтъ. Погледнете, какви сѫ тѣхнитѣ лица! Малко хора ще срещнете красиви. Лицата на много съвременни хора сѫ на израждане, понеже вървятъ надолу, въ низходеща степень. Това не е за упрекъ, но човѣкъ трѣбва да се пази отъ това деформиране. Ломброзо е изучавалъ престѫпнитѣ типове и търсилъ причината на това израждане, на това деформиране. Казвамъ: главната причина за израждането на съвременния човѣкъ се дължи на това, че той не обича Бога. Втората причина е, че той не обича своя ближенъ. Защо трѣбва да обичаме Бога? — За да се влѣе въ насъ новия животъ. Ако не Го обичаме, ние ще останемъ съ стария животъ въ себе си, а стариятъ животъ е носитель на злото, на страданията и нещастията на човѣка. Любовьта къмъ Бога подразбира вливане, прииждане на новия животъ въ човѣка. Съвременнитѣ хора стоятъ предъ своитѣ пресъхнали чешми. Казвамъ: не стойте предъ пресъхнали чешми! — Ама тѣ пакъ ще протекатъ. — Кога? — Когато завали дъждъ. Много хора стоятъ съ своитѣ торби предъ изсъхнали дървета и чакатъ оттамъ да имъ падне нѣкой плодъ. Други пъкъ стоятъ предъ своитѣ развалени храмове. Не стойте предъ разваленитѣ храмове! Пресъхналитѣ чешми, изсъхналитѣ дървета, разрушенитѣ храмове, старитѣ философи сѫ изпѣли своята пѣсень. Всички хора, въ които Божествената мисъль тече, трѣбва да съзнаятъ това! Тѣ трѣбва да разбератъ, коя мисъль преодолява въ тѣхъ — човѣшката, или Божествената. Когато дойдатъ изкушенията, хората иматъ условия да се познаятъ и да изправятъ характера си. Изкушенията, мѫчнотиитѣ сѫ на мѣсто. Тѣ даватъ възможность на човѣка да се бори, да работи върху себе си. Докато работи, докато се бори, той е на правъ пѫть. Неприятельтъ може да те мачка, да те събори десеть пѫти на земята, но ти не трѣбва да отстѫпвашъ. Ще се боришъ, ще падашъ, ще ставашъ, докато най-после застанешъ лице съ лице срещу него. За свое оправдание, мнозина цитиратъ стиха отъ Писанието: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми.“ — Че майка ти те е зачнала въ грѣхъ, това е нейна работа, а твоя работа е да живѣешъ по Бога, да учишъ Божественитѣ закони. Ще кажете, че много отъ грѣховетѣ ви се дължатъ на вашето невежество. Преди два деня въ стаята ми на „Изгрѣвъ“ влѣзла една малка мишка и яла безъ позволение, каквото намѣрила. Единъ день я виждамъ въ стаята си и я питамъ: ти защо яде безъ позволение? Нали си гостенка? Трѣбваше да чакашъ, азъ самъ щѣхъ да ти дамъ нѣщо да си хапнешъ. Следъ това потърсихъ една отъ голѣмитѣ котки, да хване мишката, но не намѣрихъ. Донесоха две малки котенца, които до това време не бѣха ловили мишка. Пуснахъ котенцата въ стаята. Едното отъ тѣхъ изведнъжъ помириса, де е мишката, приближи се леко къмъ нея, и веднага влѣзе въ ролята си, постави се като голѣма, опитна котка: подскочи, хвана мишката, започна да я мирише по муцуната, да играе съ нея, докато най-после я изяде, по всички правила. Питамъ: отде се яви това съзнание въ туй малко котенце? Значи, макаръ и малко, то знае, какъ да яде мишки. Следователно, когато човѣкъ върши нѣкакво престѫпление, той знае, какъ да го направи; въ случая, той не е невежа. Всѣко престѫпление се върши съ съзнание. То внася известна отрова въ човѣшкия организъмъ; има храни, които също така действуватъ отровно. Също тъй има нѣкои мисли и чувства, които се отразяватъ отровно върху човѣка. Запримѣръ, учениятъ не може да употрѣбява храна, каквато земледѣлецътъ употрѣбява. Той не може да употрѣбява и храната на търговеца. Споредъ занятието си, човѣкъ внася съответни елементи въ своя организъмъ. При сегашното положение на развитие, човѣкъ трѣбва да яде малко, или по-право, да яде умѣрено, безъ чувство на лакомство. Колкото му се даде, той трѣбва да е доволенъ, да е благодаренъ, да не казва, че малко съ му дали. Днесъ работникътъ получава известна надница и казва: Не ми е достатъчна тази надница, малко ми е. Чиновникътъ получава известна заплата, и той е недоволенъ. Всички съвременни хора страдатъ отъ вѫтрешна лакомия. Пращатъ нѣкого въ странство, даватъ му и дневни, и пѫтни, и пакъ е недоволенъ - малко били паритѣ му. Питамъ: какво ново внасятъ паритѣ въ човѣшката душа? Ако човѣкъ държи въ ума си златото, среброто, желѣзото, като мощни сили, отъ които може да черпи знания, това има смисълъ. Златото е устойчивъ елементъ; при стоене на въздуха не се окислява. То не мяза на мѫжъ, който продава съвестьта си, нито на жена, която продава честьта си. Следователно, да обичате златото, това подразбира, да внесете въ себе си свойствата на златото — благородство и устой, че при каквито условия и да попаднете, нито да се продадете, нито да се вкиснете, т. е. да се окислите. Какъ можете да внесете това алхимическо злато въ кръвьта си? Новото време изисква нови хора, въ кръвьта на които да има злато. Новото време иде, защото Господъ иде въ свѣта. Една ясновидка, американка, казва, че Господъ ще дойде въ 1932 г. За апостолъ Павелъ Господъ дойде. Той всѣка година иде за нѣкого. И презъ тази година, и презъ следнитѣ години, Господъ все ще дойде. Идването на Господа засѣга само тия хора, които ще влѣзатъ въ Божествената пещь. Обаче, идването на Господа представя велико събитие, отъ което цѣлата земя ще претърпи коренно преобразование. Могатъ ли съвременнитѣ учени да опредѣлятъ, какво е това събитие, и какъ ще се изрази? Следъ като се извърши, тѣ ще могатъ да го опишатъ, но до това време нищо не могатъ да кажатъ. Като мине този процесъ, ученитѣ ще започнатъ да го описватъ, какъ е станалъ, какъ се е явилъ този огънь, какви сѫ резултатитѣ му, какво е останало следъ него. Все ще остане нѣщо следъ този огънь. Все ще остане нѣщо отъ старата култура. Кое ще остане отъ нея? Здравото, устойчивото, което не се подава на никакъвъ огънь. На земята ще остане свещениятъ прахъ на праведнитѣ. „Деньтъ Господенъ ще дойде!“ Този день иде да освободи хората отъ робството на смъртьта. Този день иде да освободи хората отъ вѣчния страхъ, отъ вѣчното недоволство. Казва се: „Небесата ще бѫдатъ разгорени“. Значи, редътъ и порядъкътъ, който сега сѫществува въ живота на хората, както и въ тѣхнитѣ мозъци, ще претърпи известно преобразование. Тѣхнитѣ понятия за моралъ ще бѫдатъ несъвмѣстими съ новата култура. Днесъ нѣкой човѣкъ може да те обере, но тогава нѣма да може. Въ новата епоха сѫдии нѣма да има; тѣ ще бѫдатъ безпредметни. Какво ще правятъ адвокатитѣ тогава? И отъ тѣхъ нѣма да има нужда. Всѣки самъ ще си бѫде адвокатъ. Правникътъ ще бѫде само съветникъ. Нѣкой ще дойде при него и ще му каже: Азъ дължа на еди-кого си четири хиляди лева; обѣщалъ съмъ да му дамъ по четири на сто, но сега ще му дамъ по петь на сто. Само въ такъвъ случай трѣбватъ сѫдии; иначе, тѣ нѣматъ никакъвъ смисълъ. „Деньтъ Господенъ иде“! Мнозина говорятъ за свършването на свѣта. Нѣкои даже сѫ ме питали: Какъ ще се свърши свѣта? Какво ще стане съ насъ? — Нищо особено нѣма да стане. Вие ще се преобразите само, ще олекнете, ще тежите единъ грамъ, и този грамъ ще съдържа такава мощна сила, че споредъ волята си ще си създадете тѣло, каквото искате, тежко или леко, споредъ времето. То ще бѫде като зародишъ. Тогава Богъ ще ви даде всички условия за развитие. Праведнитѣ ще бѫдатъ благословени, ще се увеличаватъ и ще се смаляватъ, споредъ желанието си. Това е законътъ на смирението, презъ който трѣбва да минемъ, да се смиримъ. Като се говори за смирение, това подразбира човѣкъ да се откаже отъ грандоманията, отъ лакомството, защото смисълътъ на живота не е нито въ многото, нито въ малкото. Човѣкъ трѣбва да има само това, което му е нужно за даденъ случай. Тъй щото, трѣбва да се научите на закона на смаляването и на увеличаването. Като се смалявате, ще минете презъ най-малката дупка, презъ най-малкото отвърстие, презъ най-малката междина. Възлюбениятъ на една мома билъ окултистъ. За да я погали, той пъхналъ рѫката си презъ най-малкото отвърстие, презъ най-малката междина. Какви сѫ тия малки междини, презъ които може да се мине? По сѫщия начинъ и нашитѣ ближни, които сѫ минали въ задгробния животъ, ни галятъ съ рѫката си, но понеже не сѫ много префинени, ние казваме: Какво стана, че изтръпна нѣкакъ лицето ми? Васъ ви е страхъ отъ мъртвитѣ. Защо? Защото сте користолюбиви. Тѣ казватъ: За да дойдемъ въ този свѣтъ, между васъ, да се проявимъ, или да се въплътимъ, вие трѣбва да ни дадете отъ вашия материалъ. Единъ английски ученъ, като правилъ опити съ своя медиумъ, всѣкога го претеглялъ, преди сеанса и следъ сеанса, и намиралъ, че медиумътъ олеквалъ съ шесть килограма отъ първоначалната си тежесть. Значи, това тегло се изразходвало отъ духоветѣ, за да се проявятъ. Тѣ взимали часть отъ неговата материя. Понеже тази материя се разпръсвала въ пространството, следъ сеанса, медиумката отново я придобивала. Ето защо, хората не трѣбва да си играятъ съ сеанситѣ; тѣ трѣбва да се устройватъ много рѣдко, отъ учени хора, съ нѣкаква строго научна цѣль. Съвременнитѣ хора казватъ, че духове не сѫществуватъ. На сѫщото основание, и мравитѣ могатъ да кажатъ, че нѣма хора на земята. Тѣ казватъ, че нѣма хора, но въпреки това усѣщатъ стрелитѣ на хората. И вие казвате: Ангели нѣма! Да, но когато тѣхното рало минава презъ нашия свѣтъ, разбърква работитѣ ни. Питамъ: кой бѣше причината за всеобщата война? Духоветѣ. Ангелитѣ поставиха Европа на това мѣсто, за да видятъ, какво ще прави. Сега готвятъ още една война. Съ това тѣ искатъ да кажатъ: Или ще изпълните волята Божия, или нѣма да ви оставимъ на спокойствие. Казвате: Това е наша работа! Вънъ отъ това, че тѣ готвятъ война, но Господъ готви огънь. Христосъ казва: „Азъ дойдохъ да запаля огъня“. И наистина, огъньтъ се разгорява. Тази пещь се готви навсѣкѫде. Този огънь ще обхване цѣлата земя. По какъвъ начинъ? Чрезъ Божествения газъ, който ще се възпламени и ще пречисти всичко. Както златото минава презъ огъня на златаря, докато се напълно пречисти, така и хората ще минатъ презъ Божествения огънь, за да се пречистятъ. Щомъ земята се пречисти, Господъ ще създаде новъ рай и ще постави въ него третия Адамъ и третата Ева. Отъ тѣхъ ще се образува новия свѣтъ. Тогава Господъ ще каже: „Елате вие, благословени мои деца, и наследете земята, наследете всичко, което съмъ приготвилъ за васъ.“ Това е възкресението, което всички очакватъ. Сега азъ искамъ да ви оставя тази важна мисъль, но да не напуснете работата си; кой каквато работа има, ще я изпълнява до последния моментъ. Ще работите усърдно, нѣма да мислите само за ядене и пиене. Вие ще мислите, ще работите, ще се молите, докато дойде Господъ. Всѣки день ще увеличавате вѣрата си; ще бѫдете доволни, безъ да се тревожите отъ всичко. Тази американка ясновидка е дала петь години срокъ до свършването на свѣта. Въ схващанията си, тя е близо до истината, но споредъ моитѣ разбирания, ние се различаваме малко по въпроса. Човѣчеството се намира въ надвечерието на една нова епоха, но докато свѣтътъ не се пречисти, не мине презъ огънь, тази епоха нѣма да дойде. И докато Божествениятъ огънь не дойде въ човѣка, той не може да започне новия животъ. Този законъ е вѣренъ единично, индивидуално, и колективно. И тъй, като говоря върху тѣзи странични мисли, азъ искамъ да имате ясна представа за тѣхъ. Слънцето представя общия порядъкъ, който сега сѫществува въ свѣта. Луната представя сборъ отъ всички религиозни системи. Звездитѣ пъкъ сѫ великитѣ хора, които ще паднатъ и нѣма да свѣтятъ, ще потъмнѣятъ, ще изгубятъ свѣтлината си. Казано е: „Небето ще се поколебае, и знанието на Сина Человѣчески ще се яви“. Отде ще дойде? — Отвънъ ще го видите, отвѫтре ще го видите; единично ще го видите, и колективно ще го видите. Всички хора ще бѫдатъ едно съзнание — нѣщо колективно. Тогава цѣлиятъ свѣтъ ще се открие предъ васъ, и ще кажете: „Едно време бѣхме слѣпи, но сега всичко виждаме“. Това всѣки ясновидецъ вижда. Ясновидецътъ вижда, какво ще стане следъ 20 години. Де се вижда това? Разбира се, че не въ това пространство около васъ, но въ друго нѣкакво пространство. Има едно пространство близо до васъ, което не е освѣтено, но ако го освѣтите, всички можете да виждате. Свѣтлината разкрива и най-тъмнитѣ области въ свѣта. Свѣтътъ е широкъ, необятенъ, той обхваща цѣлото пространство. Мравитѣ не виждатъ това нѣщо. Било е време, когато човѣкъ е виждалъ звездитѣ само отъ първа, втора най-много до трета величина, а сега вижда и тия отъ пета, шеста и седма величина; и останалитѣ звезди, до 20 величина вижда, но вече съ телескопъ. Какъвъ ще бѫде онзи човѣкъ, който би видѣлъ направо съ очитѣ си звездитѣ отъ 20 величина? Въ свѣта сѫществува нова наука, достѫпна за малцина. И наистина, голѣмо изкуство е да виждашъ човѣка колективно, какъ се движи неговата мисъль, неговото чувство, какъ се проявява неговата воля, и следъ това да разбирашъ неговия Божественъ произходъ, какви влияния и сили се вливатъ въ неговата душа. Нѣма по-красива картина отъ тази, да виждашъ човѣшката душа, нѣкѫде далечъ въ пространството, съ бѣла, приятна свѣтлина! Красиво е човѣшкото лице, въ което и крака, и рѫце, и очи, и уши, и носъ, и чело - всичко говори. Това показва, че съзнанието на такъвъ човѣкъ прониква навсѣкѫде въ неговата форма. Сърцето на този човѣкъ трепти, защото нѣма мѣсто, дето Божествената мисъль да не прониква. Това подразбира, че Божественото съзнание работи въ този човѣкъ. Такива души можете да срещате навсѣкѫде. Усъмните ли се малко, всичко около васъ ще потъмнѣе. Ще кажете: Господи, дали това бѣше действителность, или сънъ? Повѣрвате ли отново, съзнанието ви пакъ ще се проясни. Казвамъ: Божествениятъ огънь нѣма да продължава само единъ день. Дълго време ще продължава това горение! Въ Америка нѣкѫде се запалила една рѣка, въ която имало нѣкакъвъ запалителенъ газъ, и години вече, какъ не могатъ да я изгасятъ. Питамъ: ако американцитѣ и досега още не могатъ да изгасятъ този газъ, какво остава за Божествения огънь? Нека ученитѣ изчислятъ, колко време ще гори земята следъ идването на Божествения огънь. За да се изчисти, земята ще гори най-малко сто години, и пакъ нѣма да изгори. Този огънь ще започне отъ повърхностьта, и постепенно ще минава все по-надолу. Следъ този огънь земята ще се отопли добре, и върху нея ще се създаде отлична култура. Отде ще дойде тази топлина? Отъ вѫтрешностьта на земята, отъ центъра. Новиятъ огънь ще завари стария, който и досега още гори; той е останалъ отъ атланската раса. На земята има още и лемурийски огънь, както и огънь отъ полярната епоха. Новиятъ, последниятъ огънь ще се яви като вълна. Полярниятъ огънь не е достигналъ още до центъра на земята. Когато и този огньове достигне центъра на земята, вълнитѣ отъ четиритѣ огъня ще се съединятъ въ този центъръ, и тогава нашата земя ще изпѣе своята пѣсень. Това означава, че тя е дошла вече до своята старческа възрасть, вследствие на което животътъ ѝ ще се пренесе другаде нѣкѫде. За сега този огънь не е достигналъ още до центъра на земята. Хиляди години има още, докато той стигне до този центъръ. „Деньтъ Господенъ иде!“ Туй, което е вѣрно за земята, вѣрно е и за вашето съзнание, и за вашия умъ. Много нѣща има въ умоветѣ на просвѣтенитѣ хора, вследствие на което тѣ се спъватъ. Една отъ спънкитѣ имъ е съмнението, напримѣръ. Ето, толкова години вече, какъ хората мислятъ, Библия четатъ, Евангелие четатъ, но истината още не се е разкрила предъ тѣхъ. Кое спъва хората? Две нѣща спъватъ хората. Първо тѣ не обичатъ Бога съ всичката си душа, съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила. Второ, тѣ не обичатъ ближния си, като себе си. При това положение, каквото да четете, каквато наука и да имате, всичко ще се стопи предъ лицето ви. Нѣкои говорятъ за астрологията. Тѣзи учени знаятъ малко, или почти нищо за небесната астрология. Тѣ знаятъ нѣщо за зодиака, който е въ тѣхния мозъкъ. Наистина, всички науки сѫ вѫтре въ човѣшкия мозъкъ, но учениятъ астрологъ трѣбва да познава тия науки и вънъ отъ себе си. Хиромантията съществува въ ръката ни, но има хиромантия, която сѫществува и въ самата природа. Сѫщо тъй има астрология и въ природата, но тя е отвлѣчена наука. Между всѣка наука, външно и вѫтрешно, има известно съотношение. Запримѣръ, какво показватъ дългитѣ линии? Или, какво показватъ голѣмитѣ очи, голѣмитѣ устни, кѫсото тѣло, сухото тѣло, набитото тѣло и т. н.? Хора, които по темпераментъ сѫ сангвиници или жизнени, иматъ повече вода въ организъма си. Въ тѣхъ преобладава водниятъ елементъ. Такива хора обичатъ повече яденето и пиенето. Други хора иматъ повече въздухъ; тѣ съ сухи и енергични, работятъ много; въ тѣхъ има постоянна топлина. Като работятъ повече, тѣ произвеждатъ голѣмо количество топлина, необходима за стопляне на водата. Защо е топлината? — За да стопи леда, да го превърне въ вода, а водата въ пара. Въ духовния животъ на нѣкои хора водата е замръзнала. Животътъ представя вода; ако тази вода е замръзнала, трѣбва да дойде топлина, която да стопи леда. Следователно, Божественъ огънь трѣбва да дойде, да разтопи този ледъ, да го превърне въ вода, която да се влѣе въ живота на човѣка. Сѫществува още и умствено-нервенъ темпераментъ, който представя инсталация на умствения органъ. Тази инсталация свързва човѣшкия мозъкъ съ умствения свѣтъ, отъ който слизатъ енергиитѣ за физическия свѣтъ. Човѣкъ трѣбва да изучава темпераментитѣ, чрезъ тѣхъ да разбира и своето естество. Въ това отношение, човѣкъ трѣбва да има отворени прозорци къмъ всички висши свѣтове, за да могатъ презъ тѣхъ да минаватъ енергиитѣ къмъ физическия свѣтъ. Що се отнася до съмнението, оставете го настрана, то не води на добъръ край. Да се съмнявашъ, това не е наука. Да вѣрвашъ, това е наука; да учишъ, това е наука; да любишъ, това е наука. Да критикувашъ, това не е наука, това е чоплене. Кога се съмняватъ хората? Когато пътуватъ въ мрачна нощь и изгубятъ пътя си. Въ този моментъ, когато деньтъ Господенъ дойде, за едни ще създаде день, а за други - нощь. Деньтъ Господенъ, който носи Божествения животъ въ свѣта, ще разедини грѣшнитѣ отъ праведнитѣ. Грѣшнитѣ сѫ паразити на гърба на праведнитѣ; понеже тѣзи паразити не знаятъ да работятъ, като слѣзатъ отъ гърба на праведнитѣ, очаква ги смърть. И за това казвамъ на грѣшнитѣ да слѣзатъ отъ гърба на праведнитѣ и да се покаятъ. Казвате: Що е паразитизъмъ? Когато учениятъ използува труда на праведнитѣ, като ги заблуждава съ своята наука, това е паразитство; когато религиозниятъ използува труда на праведнитѣ, това е паразитство. Всѣки трѣбва да проповѣдва истината, не за пари, а отъ любовь къмъ нея! Ще учишъ хората, не за пари, а отъ любовь къмъ науката! Който учи и проповѣдва на хората, безъ пари, отъ любовь къмъ Бога, като влѣзе въ дома на праведния, последниятъ ще го приеме и нагости на драго сърце. Трѣбва ли тогава свещеникътъ да се осигурява? Ако свещеникътъ трѣбва да се осигурява, на сѫщото основание и богомолцитѣ трѣбва да се осигурятъ. Защо душата на свещеника да бѫде осигурена, а тази на вѣрващия да не бѫде осигурена? Защо министърътъ да бѫде осигуренъ, да има автомобили, а простиятъ гражданинъ да нѣма? Ако първото положение е справедливо, дайте право и на послѣдния гражданинъ да има автомобилъ. Азъ мисля, че министърътъ нѣма защо да бърза толкова; нѣма защо да тича цѣлъ день по улицитѣ. И владицитѣ могатъ безъ автомобилъ. Има единъ владика, който седи по-високо отъ всички други. Когато Богъ е изпратилъ човѣка на земята, Той предварително го е питалъ, готовъ ли е да ходи пешъ. Казватъ нѣкои, че владицитѣ трѣбвало да пѫтуватъ съ автомобили, понеже носятъ въ себе си Светия Духъ, та да не се изтощаватъ. Освенъ това, владицитѣ не трѣбвало да се занимаватъ съ физическа работа. Какъ е възможно това? Христосъ бѣше дърводѣлецъ, работѣше, а сегашниятъ владика не знае и ренде да кара. Това сѫ изопачени понятия. Всички, които искатъ да застанатъ на чело на нѣкаква работа, трѣбва да знаятъ поне единъ занаятъ. Тѣ трѣбва да знаятъ не само философия, но да бѫдатъ и поети, и писатели, и художници, и музиканти, да влизатъ въ положението на хората, да ги разбиратъ. Запримѣръ, при министъра на просвѣтата дохожда единъ поетъ за служба, но той грубо му казва: Не се занимавамъ съ поети! Ако самъ министърътъ бѣше поетъ, той щѣше да разбере положението на поета, който е дошълъ съ нѣкаква молба при него и щѣше да каже: Дайте мѣсто на този поетъ! Ако министърътъ бѣше художникъ, като дойде при него нѣкой художникъ, щѣше да влѣзе въ положението му и ще каже: Дайте мѣсто на този художникъ! Такива трѣбва да бѫдатъ министритѣ! Като ме слушате, ще кажете: Лесно се говори, но не се постѫпва така. Какво се върши въ сегашната култура? Навсѣкѫде подкупи. Каквато служба потърсишъ, все трѣбва да обещаешъ нѣщо. Ако нищо не можешъ да обещаешъ, тогава трѣбва да търсишъ силни хора на деня, тѣ да те наредятъ. Питамъ: какви държавници, какви управници сѫ тия, които могатъ да се подкупватъ? Всички хора днесъ се подкупватъ. Каква е тази култура, въ която паритѣ играятъ важна роль? Това не е никаква култура; това не е никаква религия. Срамъ, позоръ е това за бѫдещето човѣчество! Срамъ и позоръ е това и за васъ, като граждани на Царството Божие, които сте се отдалечили отъ Бога! Срамъ и позоръ е всичко това, което се върши предъ лицето на Бога, и то отъ братя и сестри! „Деньтъ Господенъ иде!“ Когато Божествениятъ огънь дойде въ свѣта, всичко криво ще изчезне. Сега, като говоря за владици, за министри, азъ нѣмамъ предъ видъ самитѣ тѣхъ. Всѣки е владика за себе си. Всѣки е министъръ за себе си. Неофициалнитѣ владици и министри сѫ по-опасни отъ официалнитѣ. Всички трѣбва да се освободите отъ старитѣ си навици. Господниятъ день, който иде, ще бѫде день на такава голѣма свѣтлина, предъ която нищо нѣма да се скрие. Казвате: дали е дошло времето? — Закъснѣли сте. Ако въ продължение на петь години още не изправите живота си, този день ще ви завари неподготвени. Искамъ да остане въ душата ви свѣтлата мисъль: Свѣтътъ вече влиза въ нова епоха, въ нова култура. Сегашната епоха заминава. Старото човѣчество е като стара баба съ своитѣ внучета, на които ще остави всичкото си наследство. Като дойде новиятъ Адамъ, и той ще остави наследството си на своитѣ внучета. Това ще бѫдатъ новитѣ хора. Отдето и да дойдатъ, тѣ ще бѫдатъ добре дошли. Много пѫти съмъ казвалъ: минаха онѣзи времена, когато грѣшнитѣ хора могатъ да се радватъ. Радость за тѣхъ нѣма да има. Каквото и да ядатъ, тѣ ще бѫдатъ пълни съ горчивини, съ съмнения, съ болести. Нѣма лошъ човѣкъ въ свѣта, който да не страда, и който да има миръ въ душата си! Казано е: „Грѣшнитѣ ще бѣгатъ, безъ да ги гони нѣкой.“ И тъй, огъньтъ, който Господниятъ день носи, е огънь на Божествената Любовь, която ще озари свѣта. Ето защо, ние трѣбва да се молимъ, Господъ да дойде, колкото може по-скоро. Досега е било все отлагане. Повече не може да се отлага. Може да се отлага най-много още за петь или десеть години, но повече отлагане е невъзможно! Господниятъ день ще дойде, и като се срещнемъ, ще си поговоримъ. Следователно, ако следъ петь или десеть години не дойде, следъ две хиляди години непременно ще дойде. Ще кажете: има още да се живѣе! Та сега вие не живѣете; това не е животъ. Новиятъ животъ само може да се нарече животъ, въ пъленъ смисълъ на думата. Докато дойдатъ тия две хиляди години, гответе се за новия животъ. Гответе се за Божествения огънь, който влиза въ свѣта. Започнете да изучавате новото въ човѣшката мисъль, въ човѣшкитѣ желания и въ човѣшката воля, като динамически сили. По този начинъ само човѣчеството може да създаде своята нова мисъль. Казвате: Ние се намираме на кръстопѫть, на водовъртежъ. Водовъртежъ се образува само тогава, когато гори единъ свѣтъ, като сегашниятъ; обаче, когато се създава нова епоха, никакъвъ водовъртежъ не се образува. Тогава се образува новъ центъръ, какъвто се образува при покълването на семката. Въ този центъръ се съсрѣдоточаватъ силитѣ на разумнитѣ сѫщества. Значи, водовъртежътъ е у васъ. Ако искате да се освободите отъ него, повикайте по-скоро Господа да дойде у васъ. Като изгори вашиятъ свѣтъ, отъ душата ви ще почне да излиза новъ пламъкъ. Тогава вие ще кажете: Умрѣхъ, за да се родя отново. Това значи новораждане, възкресение. Нѣкои отъ васъ могатъ да иматъ тази опитность още сега, а други може вече да сѫ я имали. Само по този начинъ ще се освободите отъ недѫзи. Недѫзитѣ, които сѫществуватъ въ васъ, сѫ препятствия само за да се прояви вашиятъ характеръ. Постарайте се, да преодолѣете всички мѫчнотии въ живота си. Ставате сутринь духомъ неразположени. Знайте, че това неразположение се дължи на вѫтрешната дисхармония, предизвикана отъ мислитѣ на противоположни на васъ сѫщества. Ставате ли сутринь, душата ви трѣбва да е изпълнена съ свѣтли мисли, които идатъ отъ Бѣлото Братство. Нѣкога вървите изъ пѫтя, но мисъльта ви се губи, преплита. Какво трѣбва да направите? Ще се повдигнете на тази висота, на която живѣятъ Бѣлитѣ Братя. Условията, при които сега живѣете, сѫ трудни, и за да издържите на тѣхъ, трѣбва да имате броня, да се пазите. Вашето тѣло трѣбва да вибрира въ съгласие съ вашитѣ висши мисли. Това е една естествена броня. Като кажете, че Богъ царува въ свѣта, трѣбва да вѣрвате, че наистина Богъ царува. Като кажете, че трѣбва да обичате всички хора, трѣбва да ги обичате. Като кажете, че трѣбва да простите на всички хора, трѣбва да имъ простите. Като кажете, че трѣбва да изгорите всички полици, изгорете ги. Като кажете, че нѣма да давате повече пари съ лихва, не давайте. Щомъ кажете, че Богъ царува въ свѣта, трѣбва да сте готови на всички жертви заради Него. Тогава и да дадете пари нѣкому, той непременно ще ги върне. Съ кого трѣбва да постѫпвате така? Най-напредъ ще постѫпвате така съ вашитѣ братя, които обичате, а после ще разширявате крѫга. Защо трѣбва да постѫпвате така? Защото, когато зрението се развива, то започва да се диференцира къмъ центъра, а послѣ отива къмъ другитѣ посоки. И тъй, ние трѣбва да дадемъ любовьта си първо на онзи, който седи близо до Бога. Колкото по-далечъ стои човѣкъ отъ Бога, толкова по-малко ще бѫде обичанъ. Ако искате да ви обичатъ, трѣбва да седите близо до Бога; не седите ли близо до Него, по-малко ще ви обичатъ. Ако ви малко обичатъ, значи, вие седите далечъ отъ Бога. Питамъ: възможно ли е да не обичате чешма, която постоянно извира? Можете ли да не обичате дърво, увиснало отъ сладки, зрѣли плодове? Можете ли да не обичате каса, пълна съ злато? Можете ли да не обичате дюкянъ, пъленъ съ стоки, каквито пожелаете? Можете ли да не обичате хамбаръ, пъленъ съ жито? Невъзможно е да не се обичатъ тия нѣща. Казвамъ: ако сте течаща чешма, всички ще ви обичатъ; ако сте дърво, пълно съ плодове, всички ще ви обичатъ; ако сте каса, пълна съ злато, всички ще ви обичатъ; ако сте хамбаръ, пъленъ съ жито, всички ще ви обичатъ; ако сте дюкянъ, пъленъ съ стока, всички ще ви обичатъ. Защо казвате тогава, че нѣма кой да ви обича? Щомъ не ви обичатъ, вие сте суха чешма; щомъ не ви обичатъ, вие сте празна каса; щомъ не ви обичатъ, вие сте хамбаръ, въ който нѣма жито. И обратниятъ процесъ е вѣренъ. Въ такъвъ случай, вие казвате: Господи, напълни хамбара ни! Нѣма защо Богъ да пълни хамбара ви — трѣбва да се напълни вашето сърце, да сте близо до Бога, да бѫдете носители на Любовьта. Не само Богъ е носитель на Любовьта, но и ние можемъ да бѫдемъ носители на Божията Любовь. Христосъ казва: „Както Отецъ ми е далъ животъ, така и азъ давамъ животъ на другитѣ.“ Такъвъ е законътъ. Лошитѣ хора сѫ спрѣли Божия животъ, Божествената канализация. Божествениятъ огънь иде сега да разтопи този ледъ, да се отвори канализацията, да нѣма никакво спиране. Щомъ нѣма никакво съмнение, подозрение, и Божествениятъ животъ свободно ще протече. Богъ иде сега въ свѣта да разтопи този ледъ, да отвори запушенитѣ канали, да проникне въ тѣхъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина. По този начинъ, хората ще почувствуватъ велика радость въ душата си. Само така тѣ ще се домогнатъ до свободата, която отъ хиляди години насамъ очакватъ. „Господниятъ день иде!“ Колкото по-скоро дойде, толкова по-добре; ако закъснѣе, ще има малко страдания, сълзи, но все пакъ трѣбва да се примирите съ мисъльта, че ще дойде този день. Преди десетки години въ Америка очакваха Христа: вѣрващитѣ американци, облѣчени съ бѣли дрехи и съ цвѣтя въ рѫце, излѣзоха да Го посрещнатъ, но Той не дойде по начинъ, какъвто тѣ разбираха. Следъ това тѣ почнаха да видоизмѣнятъ своитѣ теории, да казватъ: Ние не можахме да изчислимъ точно времето, когато Христосъ ще дойде. Ние не можахме да опредѣлимъ, кога ще настѫпи Господниятъ день. Презъ 1914-15 г. пакъ очакваха Господа. Той дойде, но съ Неговото дохождане се обяви войната. И сега пакъ казватъ, че презъ 1932 г. Господъ ще дойде. Питамъ: ще Го познаятъ ли, като дойде? Христосъ казва: „Когато Синъ Человѣчески дойде, ще намѣри ли достатъчно вѣрващи? Ще познаятъ ли хората, че Божествениятъ огънь е дошълъ? Какво ще кажете за тѣзи вѣрващи, които и следъ изгарянето си пакъ не повѣрватъ? И като горятъ, грѣшнитѣ пакъ не вѣрватъ. Азъ превеждамъ Христовия стихъ: „Следъ като Божествениятъ огънь дойде, ще има ли достатъчно вѣрващи въ това учение, които да преустроятъ свѣта?“ Свѣтътъ може лесно да се пресъздаде. Всичката мѫчнотия седи въ изявяването на човѣшката душа. При сегашната епоха, главната мѫчнотия седи въ изправянето ума и сърцето на човѣка. Казвамъ: когато Божествениятъ огънь премине, ние ще имаме религия на Братство — религия, за която Писанието казва: „Когато дойде Богъ въ видъ на огънь, Той ще се засели между хората на земята и ще остане при тѣхъ съ хиляди години.“ Казано е: „Хората ще ми бѫдатъ народъ; азъ ще имъ бѫда Богъ, и нѣма да има отъ какво да се плашатъ. Всѣки ще седи подъ смоковницата си.“ Тогава ще има и музика, и пѣние, и култура. Хората ще се молятъ на Бога, безъ да се нуждаятъ отъ църкви. Всички ще бѫдатъ братя помежду си. Съ това ще се ознамени деньтъ Господенъ. Всички хора ще бѫдатъ носители на новата култура, която наричаме „култура на огъня“. Всички ще бѫдатъ знаменосци на огъня. Забележете, днесъ всички свѣтски хора казватъ: Вѣрвашъ ли въ това? — и веднага вадятъ револвера си. Щомъ извадятъ револвера си, тѣ отварятъ огънь, и заставятъ богаташа да даде пари. Чудно нѣщо! Свѣтскитѣ хора разбиратъ, че огъньтъ върши всичко, а религиознитѣ вървятъ безъ огънь. Огънь ще носимъ ние! Пълни съ електричество ще бѫдемъ! Като насочите рѫката си срещу неприятеля, отъ рѫката ви трѣбва да излѣзе ивица огънь, дълга 4-5 метра, отъ която той да избѣга. Единъ отъ нашитѣ приятели вървѣлъ самъ въ гората, но го срещналъ единъ апашъ и му казалъ: Горе рѫцетѣ! Той дигналъ рѫцетѣ си нагоре. Апашътъ съблѣкълъ горното му палто и заминалъ. Ако нашиятъ приятель бѣше човѣкъ отъ истински религиознитѣ хора, достатъчно бѣше само да дигне рѫката си нагоре, за да излѣзе отъ нея силна електрическа свѣтлина, отъ която апашътъ да се простре на земята. Ние чакаме сега Господъ да направи всичко заради насъ. Азъ се радвамъ, че Господъ ще направи всичко заради насъ, като изпрати Божествения огънь. Тогава хората ще си купуватъ револвери отъ Божествени фабрики. Всѣки човѣкъ ще ходи препасанъ съ револверъ. „Деньтъ Господенъ иде!“ Като ме слушате да говоря по този начинъ, казвате: Дали нѣма нѣкакъвъ заговоръ срещу насъ? — Има заговоръ, разбира се. Какъвъ по-голѣмъ заговоръ може да има отъ този, човѣкъ да живѣе чистъ и светъ животъ и да се съедини съ Господа — най-великата сила въ свѣта? И ако мъртвитѣ вѣрватъ въ Бога, тѣ ще станатъ отъ гробоветѣ си. И ако хората вѣрватъ, че Господъ управлява свѣта, че трѣбва да се подчиняватъ на Неговата мисъль, че чувствата имъ сѫ избликъ на Неговото сърце, тѣ ще бѫдатъ носители на Божия животъ. Какъ ще стане това, по кой начинъ, именно, то е другъ въпросъ. Всички хора сѫ носители на Божията Любовь! Не е достатъчно само да вѣрвате на думи, но да имате жива вѣра. При тази жива вѣра, като дойде въ ума на човѣка една красива мисъль, той ще благодари на Бога; като дойде въ сърцето му красиво, велико чувство, той пакъ ще благодари на Бога; най-после, като извърши едно велико дѣло, той пакъ ще благодари на Бога и ще каже: Господи, по-често се проявявай по този начинъ въ мене! И ако Господъ всѣки день така се проявява въ насъ, това ще бѫде благословение за нашитѣ души. За това нѣщо, именно, говори Псалмопѣвецътъ: „Ще се зарадвамъ, когато видя лицето Ти“. 2. Беседа отъ Учителя, държана на 11 септември, 1927 год. София. — Изгрѣвъ.